[Kodirane UTF-8]

	Мел Одом
	Черният път


	Пролог

	— Това е работа на демона — изръмжа Палат. — Той знае, че сме тук.
	В този миг от канала се надигна ужасяваща фигура. Оформено от костите на плъхове, създанието се извисяваше на осем стъпки височина, четвъртито и с широк като на маймуна гръден кош. Белотата на кривите му крака прозираше през мрачните води. Вместо две имаше четири ръце, до една по-дълги от краката. Юмруците му, обрасли с рога от ребра и зъби на плъхове, приличаха на смъртоносни боздугани. Заострените шипове сякаш бяха създадени с единствената цел да пронизват и разкъсват. Лицето на създанието беше образувано от цели кокали и натрошени костици.
	— Това е голем от кости! — изкрещя Тарамис. — Оръжията ви няма да го наранят!
	Големът разтегли устните си в отвратителна усмивка и гласът му се извиси като среднощен гробищен вой:
	— Глупци, елате да срещнете смъртта си…


	Едно

	Дерик Ланг натискаше греблото и оглеждаше забулените в мрак скали, надвиснали над река Дайър. Надяваше се, че остават незабелязани от пиратите, които преследваха. Естествено, щеше да разбере, че са ги открили едва след като ги нападнеха, а пиратите не проявяваха милост към моряците от военната флота на Уестмарч. Особено към онези, които ги преследваха по заповед на краля. Възможността да бъде заловен му навяваше неприятни мисли.
	Лодката се носеше бързо срещу лекото течение, а носът й цепеше водата толкова чисто, че тя дори не се плискаше в ниските бордове. Ако поставените по околните скали часови я видеха или чуеха, щяха да вдигнат тревога, а това можеше да им струва скъпо. Дерик не се съмняваше, че в такъв случай никой от тях няма да се добере до очакващия ги в залива кораб „Самотна звезда“. Капитан Толифър бе известен като един от най-суровите морски офицери на краля и ако Дерик и хората му не се завърнеха до зазоряване, едва ли щеше да се подвоуми, преди да вдигне котва.
	Младежът вдигна греблото си от водата, приведе се напред и каза тихо:
	— Хайде, момчета. Гребете по-равномерно. Ще си свършим работата и ще се ометем, преди тези проклетници да са разбрали, че сме идвали.
	— Стига да имаме късмет — прошепна до него Мат Хю-Ринг.
	— И от него ще имаме нужда — отвърна Дерик. — Добре е, че си тук, така ще можем да разчитаме на твоя.
	— Ти никога не си разчитал на късмета — възрази Мат.
	— Така е. Но не забравям приятелите, на които е помагал.
	— Затова ли ме поведе със себе си?
	— Разбира се. Доколкото си спомням, последния път ти спасих живота. Смятам, че все някога трябва да ми върнеш услугата.
	Мат се усмихна широко и белите му зъби сякаш прорязаха на две тъмното му лице. И двамата бяха намазали лицата си със сажди, за да се прикрият, но докато Дерик бе червенокос и с бронзова кожа, неговият другар имаше черна коса и кафеникав тен.
	— И все пак тази нощ си готов да предизвикаш късмета си, нали така, приятелю? — попита Мат.
	— Мъглата се задържа — кимна Дерик към пълзящите ниско над реката сребристосиви валма. Тази нощ вятърът и реката се бяха съюзили и мъглата се носеше към океана. Заради нея човек губеше представа за разстоянията. — Струва ми се, че можем да разчитаме на времето повече, отколкото на твоя късмет.
	— А пък на мен ми се струва — изръмжа старият Молдрин, — че ако устите ви продължават да мелят, всичките часови, дето не са изпозаспали, ще ви чуят и ще ни накроят такваз засада, каквато само тез проклетници пиратите си могат. Дано да сте чували, че хорските приказки се носят по-лесно над водата.
	— Прав си — съгласи се Дерик. — Но също така ми е известно, че звукът не може да стигне до онези скали горе. Дотам са поне четирийсет стъпки.
	— Глупав хилсфарски селянин… Още имаш жълто около устата, а са те пратили да се занимаваш с мъжки работи. Мене ако питаш, старият Толифър не е бил на себе си, когато те е избрал да ни водиш…
	— Дойдохме си на думата, помощник-капитан Молдрин. Никой не те е питал.
	Двама от другите мъже в лодката се изсмяха. Макар Молдрин да бе жесток воин и изпитан моряк, по-младите от екипажа го възприемаха по-скоро като загрижена майчица и упорит досадник.
	Първият помощник бе нисък, но плещите му бяха широки почти колкото дръжката на бойна брадва. Прошарената си брада подстригваше късо. Темето му бе оплешивяло, ала отстрани и отзад косата му беше дълга и вързана на опашка. Влагата от реката и мъглата блестеше по брезентовите му панталони и мокреше тъмната му риза.
	Дерик и останалите в лодката също носеха подобно облекло. Всички бяха увили остриетата на оръжията си в брезент, за да ги предпазят от влагата, а също и за да избегнат проблясването им на лунната светлина. За разлика от разяждащите води на залива Уестмарч, река Дайър бе сладководна, но навиците на един моряк от кралската военна флота трудно се забравяха.
	— Нахално пале — промърмори Молдрин.
	— Точно заради това ме харесваш, Молдрин, въпреки че го отричаш — каза Дерик. — А ако смяташ, че си попаднал в лоша компания, само си помисли какво щеше да бъде, ако те бях оставил на „Самотна звезда“. Казвам ти, човече, не мога да си те представя цяла нощ да тръпнеш в очакване. И ето каква благодарност получавам в замяна.
	— Няма да е толкова лесно, колкото си мислиш — заяви Молдрин.
	— Какво толкова? Няколко пирати?
	Дерик отново хвана греблото и като се увери, че екипажът все още действа в синхрон, го потопи във водата и продължи да гребе. Лодката напредваше бързо. Бяха подминали лагерния огън на първия караул преди около половин километър. Пристанището, от което се интересуваха, трябваше да е съвсем наблизо.
	— Туй не са просто пирати — отвърна Молдрин.
	— Да — каза Дерик. — Принуден съм да се съглася с тебе. Това са пиратите, с които капитан Толифър ни изпрати да се занимаем. След такава заповед, уверявам те, не бих се задоволил с кои да е пирати.
	— Нито пък аз — добави Мат. — Когато стане дума за бой с пирати, аз също съм доста взискателен.
	Няколко от мъжете изразиха съгласието си и всички се засмяха едновременно.
	Дерик отбеляза, че никой не спомена за момчето, което пиратите бяха отвлекли. Тъй като не бяха открили тялото му след пиратската атака, всички вярваха, че то е оставено живо заради откупа. Въпреки необходимостта да изпуснат парата, преди да проникнат в крепостта на главорезите, все пак за тях най-важно си оставаше момчето.
	Молдрин само поклати глава и насочи вниманието си към греблото.
	— Като трън в петата си, Дерик Ланг. Заклевам се в светлината и във всичко свято, че си направо непоносим. Но ако на кораба има човек, който е способен да се справи с таквоз нещо, това сигурно си ти.
	— Молдрин, щях да ти сваля шапка — трогна се Дерик, — стига да носех такава.
	— Само се постарай да запазиш главата, на която тя би стояла — изръмжа първият помощник.
	— Точно това и смятам да сторя — отвърна Дерик и загреба по-силно. — Гребете, момчета, додето реката е спокойна и мъглата е с нас.
	Докато гледаше към планините, той усещаше как някаква дива част от него почти с удоволствие предвкусва предстоящата битка. Пиратите нямаше да върнат момчето, без да поискат нещо в замяна. А капитан Толифър, в името на краля на Уестмарч, бе наредил да им предложи кървава отплата.


	— Проклета мъгла! — изруга Рейтън.
	Резкият тон, с който капитанът на пиратите изрече това, изтръгна Буярд Чолик от мечтанията му. Старият свещеник примигна от умората, която не го напускаше, и погледна към снажния мъж, осветен от факлите във вътрешните стаи на сградата.
	— Какво има, капитане?
	Рейтън стоеше изправен като планина на оградения каменен балкон, гледащ към руините на малкия пристанищен град, където лагеруваха от месеци. Подръпна козята брадичка на масивната си челюст и неволно докосна жестокия белег в десния ъгъл на устата си, който му придаваше студено и злобно изражение.
	— Мъглата. Реката едва се вижда. — Бледата лунна светлина искреше по черната плетеница на ризницата, която Рейтън носеше върху зелената си дреха. Черните му бричове бяха елегантно напъхани във високите ботуши. Дори в ранната утрин си личеше, че капитанът умее да се облича добре. Или в късната нощ, поправи се Чолик, без да е сигурен кое от двете е вярно за главатаря на пиратите. — И продължавам да имам усещането, че не сме се измъкнали толкова лесно от последния удар, който извършихме.
	— Мъглата прави пътуването по реката рисковано — отбеляза Чолик.
	— За теб може и да е така — отговори Рейтън, — но за човек, свикнал с опасностите на морето, мъглата предлага идеална възможност за незабелязано придвижване. — Той отново подръпна брадата си, загледан към морето, след което кимна. — Аз лично бих избрал точно нощ като тази, за да извърша нападение.
	— Прекалено си суеверен. — Чолик не успя да скрие презрението си.
	Свещеникът обгърна тялото си с ръце. В противоположност на Рейтън, той бе болезнено слаб. Мразовитата нощ, носеща със себе си предупреждение за наближаващата зима, го бе заварила неподготвен и той се страхуваше да не се разболее. За разлика от капитана, младостта вече не бе на негова страна и натрупаните години му пречеха да се справи с рязката промяна. Усещаше как вятърът го прерязва през обагрената в черно и алено мантия.
	Засегнат от думите му, Рейтън погледна към Чолик с кисело изражение.
	— Не си прави труда да спориш — заповяда свещеникът. — Вече съм забелязвал тази склонност у теб. За мен това е без значение, повярвай ми. Изборът, който съм направил, ми предлага далеч по-силна утеха от суеверието.
	Рейтън се намръщи. Неговите подозрения и недоверие към това, което последователите на Чолик вършеха в дълбините на града, чиито руини бяха открили под изоставеното пристанище, бяха добре известни на свещеника. Намираха се далеч на север от Уестмарч и реално погледнато, бяха извън властта на краля. Чолик беше смятал, че запуснатостта на това място ще се понрави на капитана. За съжаление свещеникът не бе взел под внимание цивилизованите навици, придобити от пиратите в различните пристанища, където никой не можеше да ги разпознае, а дори и да можеше, не би отдал голямо значение на друго, освен на златото, което те харчеха щедро. Така или иначе, пиенето и развратът, на които пиратите се отдаваха охотно, бяха невъзможни тук.
	— Никой от твоите часови не е вдигал тревога — продължи Чолик, — а вярвам, че всички те до един са изпитани мъже.
	— Изпитани са — съгласи се Рейтън. — Но съм почти сигурен, че когато днес следобед навлязохме в реката, някакъв друг кораб ни следваше.
	— Трябвало е да провериш тази работа.
	— Направих го — отговори намръщено Рейтън. — Не открих нищо.
	— Ето, виждаш ли? Няма от какво да се тревожиш.
	Пиратът изгледа Чолик:
	— Да се тревожа за такива неща е част от онова, за което ми плащаш с всичкото това злато.
	— Но не ти плащам, за да тревожиш и мен.
	Въпреки мрачното си настроение Рейтън се усмихна.
	— Думите ти са твърде нелюбезни за един свещеник от Църквата на Закарум. Не би ли следвало да проповядваш послушание и благост?
	— Правя го само когато си струва.
	Капитанът се засмя тихо и скръсти ръце пред огромния си гръден кош.
	— Ставаш ми все по-интересен, Чолик. Когато за първи път те срещнах и чух какво искаш да сториш, помислих, че си луд.
	— Легендата за град, погребан под друг град, не може да бъде наречена лудост — възрази Чолик.
	Все пак нещата, които му се бе наложило да извърши, за да се сдобие със свещените и забравени текстове на Дюмал Лунаш — визджерейски магьосник, станал свидетел на смъртта на Джир Хараш преди хиляди години, — почти бяха довели Чолик до въпросното душевно състояние.
	Според легендата младият визджерейски послушник Хараш открил начин да командва духовете на мъртвите. Младежът твърдял, че се е сдобил със способностите си след едно прозрение, получено по време на сън. Каквато и да била истината обаче, силите, които изведнъж придобил послушникът, били очевидни и никой не можел да отрече тяхното съществуване. Те бързо станали легендарни. Младежът усъвършенствал процеса, чрез който магьосниците изсмуквали енергията на мъртвите, превръщайки я в най-голямата сила, позната дотогава. В резултат на новото познание Визджерей — един от трите най-могъщи клана по онова време — станал известен под името Призрачния клан.
	Дюмал Лунаш бил историк и един от малцината, преживели сетния опит на Джир Хараш да покори окончателно света на сенките. В момента когато младежът вече изпадал в унеса, необходим за прехвърлянето на енергията на мъртвите към изтъкаваните от него заклинания, в тялото му проникнало нещо зло и го завладяло, принуждавайки го да извърши ужасни деяния. По-късно магьосниците от клана разбрали, че духовете, които призовавали и несъзнателно пускали на свобода, били демони от самия ад.
	Като хроникьор на клана, Дюмал Лунаш бил доста пристрастен. В неговите писания истината бе преиначена до неузнаваемост, но все пак точно тези текстове и страховитата им следа бяха довели Чолик при безутешността на забравения град край река Дайър.
	— Легенди като тази се срещат навсякъде — каза Рейтън. — Една-две от тях съм проследявал и самият аз. Но никога не бях виждал някоя да се превръща в реалност.
	— В такъв случай съм изненадан, че дойде — отбеляза Чолик.
	От месеци бяха отбягвали този разговор и свещеникът беше изненадан, че го водят сега. Но само до известна степен. През изминалата седмица, докато Рейтън бе зает с грабежи и плячкосване, или с каквото там се занимаваха пиратите по времето, когато отсъстваха, изследователите бяха открили знаци, които подсказваха на Чолик, че вече са близо до откриването на най-важната тайна на мъртвия град.
	— Дойдох заради твоето злато — призна капитанът. — Ето кое надделя у мен. Сега, когато се завърнах, виждам напредъка, който ти и твоите хора сте постигнали.
	Свещеникът се подсмихна. Досещаше се, че Рейтън отдавна е започнал да разсъждава върху възможността да намерят съкровище при тези разкопки. Имаше вероятност в своето усърдие той или неговите пирати да повредят онова, което Чолик и послушниците му искаха да вземат.
	— Кога смяташ, че ще откриете онова, което търсите? — попита Рейтън.
	— Скоро.
	Огромният пират сви рамене:
	— Ще бъде хубаво, ако имам поне някаква представа. В случай че днес са ни проследили…
	— Ако са ви проследили — произнесе Чолик равно, — ще е по твоя вина.
	Рейтън се ухили като вълк.
	— Наистина ли?
	— Военноморската флота на Уестмарч те преследва за престъпления срещу краля. Ако те открият, ще увиснеш на бесилките на площада за екзекуции.
	— Като обикновен крадец? — Рейтън повдигна вежда. — Да, може би ще увисна на бесилото като отпуснато платно на нока*, но не смяташ ли, че кралят винаги може да измисли някое по-специално наказание за един свещеник от Църквата на Закарум, който е осведомявал пиратите кои кораби превозват кралското злато през залива на Уестмарч или през Великия океан?
	[* Nok (хол.) — край на всяко хоризонтално или наклонено мачтово дърво. — Б.пр.]
	Забележката на Рейтън обезпокои Чолик. Архангел Яериус бе успял да привлече един млад аскет на име Акарат за основаването на религия, посветена на светлината. За известно време Църквата на Закарум се беше развивала като такава, но по-късно през годините на войната се беше променила. Малцина смъртни само от нейните вътрешни кръгове знаеха, че църквата е превзета от демони и сега следва мрачно, добре прикрито зло с помощта на своите инквизитори. Църквата бе обвързана с Уестмарч и Тристрам. Тя беше власт, скрита зад властта на кралете. Издавайки маршрутите на корабите, пълни със съкровища, Чолик всъщност бе позволил на пиратите да откраднат от църквата. А свещениците бяха много по-отмъстителни от краля.
	Чолик обърна гръб на капитана и закрачи по балкона, опитвайки се да се стопли. „Знаех си, че в един момент ще се стигне дотук — помисли си той. — Това можеше да се очаква“. Той изпусна дълга престорена въздишка, позволявайки на Рейтън да стигне до заключението, че го е хванал натясно. През дългите години на своето свещеничество беше направил откритието, че хората често допускат по-големи грешки, когато поласкаеш тяхното самочувствие или признаеш властта им.
	Но Чолик знаеше какво означава истинската власт. Именно тя беше причината да дойде в Порт Таурук в търсене на отдавна погребания Рансим, изчезнал по време на продължилата с векове война на греховете, когато хаосът ожесточено се бе сражавал със светлината. Тази схватка се беше разигравала на изток, още преди Уестмарч да се цивилизова и да придобие сегашното си могъщество.
	В онези времена много села и градове бяха станали на прах и пепел, ала Рансим се беше спасил от войната. Обикновените хора, които си нямали никаква представа, че зад бойните действия стояли демоните и силите на светлината, изобщо не подозирали за съществуването на града. Така Порт Таурук си останал загадка. Въпреки това някои източни магьосници открили мястото и го използвали за тайна база, където да провеждат своите изследвания.
	Текстовете на Дюмал Лунаш бяха единствената следа за местонахождението на града и дори те бяха отвели Чолик единствено до невъзможната задача да открие истината, обвита в купища лъжи.
	— Какво искаш да знаеш, капитане? — попита свещеникът.
	— Какво търсите тук? — отвърна Рейтън без колебание.
	— Питаш дали става дума за злато и скъпоценности?
	— Когато мечтая за съкровища — заяви капитанът, — прекарвам по-голямата част от времето си в мислене точно за такива неща.
	Изумен от невежеството на този мъж, Чолик поклати глава. Богатството беше дреболия пред силата. Властта бе истинската награда, за която свещеникът бленуваше.
	— Какво? — заяде се Рейтън. — Нима не се интересуваш от злато и скъпоценности? За човек, който предава своя крал и неговата хазна, имаш малко странни виждания.
	— Материалните ценности са твърде преходни — каза Чолик. — Често си отиват, преди да си го разбрал.
	— Е, при мен не е така. Все още ми се намира нещичко за черни дни.
	Чолик се загледа към осеяното със звезди небе:
	— Човечеството е смущаващ укор към небесата, капитан Рейтън. Несъвършен съд с несъвършена направа. Играем си на всемогъщество, а знаем, че макар потенциалът да е скрит някъде в нас, той завинаги ще си остане недостъпен.
	— Очевидно не говорим за злато и скъпоценности, нали? — уточни Рейтън, сякаш го бяха предали.
	— Може да има известни количества от тях — призна Чолик. — Но не това ме е довело тук. — Той се обърна и се втренчи в капитана. — Последвах аромата на силата, капитане. Заради нея предадох краля на Уестмарч и Църквата на Закарум.
	— Сила? — Рейтън поклати невярващо глава. — Дай ми няколко стъпки наточена като бръснач стомана и ще ти покажа какво означава сила.
	Разгневен, Чолик направи жест към капитана на пиратите. От протегнатата му ръка плъзна плетеница от едва забележимо блещукащи нишки, които се насочиха към Рейтън. Те обвиха шията на огромния мъж като метални обръчи и спряха дъха му. С леко мръдване на китката Чолик вдигна тялото на капитана във въздуха. Никой свещеник не обладаваше такава сила и бе дошло времето да увери пирата в това.


	— Бряг! — Радостното възклицание долетя от носа на лодката. Беше произнесено тихо, за да не бъде чуто надалече.
	— Извадете греблата, момчета — заповяда Дерик. С биещ в слепоочията му пулс, той остана загледан в издигащата се пред тях планина.
	Моряците извадиха греблата едновременно и ги оставиха в средата на лодката.
	— Кормчия — извика Дерик, без да се обръща, оглеждайки светлинките от фенери и огньове по скалите пред тях.
	— Сър — отговори Фалан от кърмата.
	Сега, когато греблата не се движеха, лодката се поклащаше тромаво и изглеждаше трудно подвижна.
	— Отведи ни до брега — даде заповед Дерик. — Нека най-после да ги видим тези проклети пирати, които крадат кралското злато.
	— Слушам, сър. — Фалан завъртя кормилото и насочи лодката към левия бряг. Течението ги връщаше бавно назад, но Дерик знаеше, че ще изгубят само няколко метра. От значение беше единствено да намерят подходящо място, където да акостират.
	— Тук — посочи Молдрин наляво. Въпреки напредналата си възраст, старецът имаше най-доброто зрение сред хората от екипажа на „Самотна звезда“.
	Дерик се вгледа през мъглата, изучавайки неравния бряг. Изглеждаше изяден от водата — просто натрупани стърчащи скали, сякаш насечени с огромна брадва направо от планината Хоук Бийк*.
	[* Hawk Beak (англ.) ястребов клюн. Б.пр.]
	— Това е най-негостоприемното място, което съм виждал някога — отбеляза Дерик.
	— Не и ако си планинска коза — подхвърли Мат.
	— Дори на планинска коза не би се понравило подобно изкачване — отвърна приятелят му, преценявайки стръмнината, надвиснала над тях.
	Молдрин изгледа скалите:
	— Ако е туй пътят ни, ще се наложи да се поизпотим.
	— Какво да правя, сър? — повика Фалан от кърмата.
	— Приближи ни до брега! — нареди Дерик. — Ще слезем тук. Като гледам колко е трудно изкачването, едва ли пиратите ще очакват някой да се появи от тази страна. — Той се усмихна. — Мисля да се възползвам от късмета, който имаме до момента, преди да ни е изоставил.
	Фалан закара лодката до брега със завидно умение.
	— Е, Томас — каза Дерик, — колкото по-бързо пуснеш котвата, толкова по-добре.
	Въпросният моряк вдигна с усилие тежкия каменен блок, залюля го и го запрати към брега. Котвата цопна във водата недалече от скалите. Томас събра отпуснатото въже и започна да я влачи по речното дъно.
	— Всичко там долу е от камък — прошепна морякът, докато опъваше въжето. — Няма никаква тиня.
	— Тогава да се надяваме, че ще захванеш нещо по-здраво — отвърна Дерик.
	Той се размърда неспокойно на мястото си. Нямаше търпение да се заеме с опасната задача, която ги очакваше. Колкото по-бързо свършеха тук, толкова по-скоро щяха да се завърнат на борда на „Самотна звезда“.
	— Отдалечаваме се — отбеляза Молдрин, след като бяха отнесени още няколко метра надолу по реката.
	— Май ще се наложи да започнем нощта с една хубава баня — подхвърли Мат.
	— Човек може да си докара смъртоносна настинка в тази вода — отговори раздразнено помощник-капитанът.
	— Ако пиратите те докопат тази нощ, поне ще ти направят услугата да те избавят от старческото слабоумие — заяде се Мат. — Сигурен съм, че те няма да се откажат сами от своята награда, освен ако не отидем да ги помолим учтиво.
	Дерик почувства неприятно свиване в стомаха. Наградата, за която ставаше дума, беше най-сериозната причина той и останалите моряци да бъдат изпратени тайно от капитан Толифър, вместо корабът да влезе в реката с гръм и трясък.
	Обикновено пиратите, плячкосващи кралските търговски съдове извън Уестмарч, не оставяха живи свидетели. Този път обаче бяха позволили на някакъв търговец на коприна от Лут Голейн да се вкопчи в една пречупена рейка и да оцелее, използвайки я за сал. Бяха го инструктирали да предаде на краля, че един от неговите племенници е взет за заложник. Дерик беше сигурен, че ще последва искане за откуп.
	За пръв път пиратите установяваха контакт с Уестмарч. Дори след всички тези месеци на успешни атаки все още никой не можеше да разбере как главорезите получаваха сведения за пратките със злато.
	Котвата продължаваше да се влачи по речното дъно, разминавайки се на сантиметри с последните им шансове за успех. Добре, че поне плискането на водата заглушаваше шума, който вдигаха мъжете в усилията си да достигнат брега. Внезапно котвата се закачи за нещо и въжето рязко се опъна в ръцете на Томас. Хващайки го здраво с мазолестите си пръсти, морякът успя да го задържи. Лодката спря, като продължаваше да се поклаща.
	Дерик погледна към речния бряг, който се намираше на не повече от шест стъпки.
	— Е, момчета, ще трябва да се задоволим с това, което имаме. Томас, колко е дълбоко тук?
	Морякът провери възлите по въжето:
	— Поне осем и половина стъпки.
	Дерик прецени разстоянието.
	— Ще трябва да поплуваме.
	— Добре е, че не сме с брони — каза Мат. — И все пак ми се иска да имах поне една ризница.
	— С нея щеше да потънеш като ударена от гръм крастава жаба — отвърна Дерик. — Освен това се надявам, че няма да се стигне до битка. Ще опитаме да се промъкнем незабелязано на пиратския кораб и да спасим младока, без да се стига до разправии.
	— Да, бе — измърмори Молдрин. — И ако стане, ще е първият път, когато съм те виждал да го правиш.
	Въпреки тревогата си Дерик си позволи да се усмихне широко.
	— Скъпи Молдрин, защо винаги долавям предизвикателство в думите ти.
	— Долавяй каквото си щеш — изръмжа първият помощник. — Предлагам съветите си в името на общия интерес, ала рядко виждам да бъдат приемани в същия дух. Както знаете всички, ще се мешаме с хора, дето имат вземане-даване с мъртъвци и други таквиз.
	Думите на помощника отрезвиха Дерик, напомняйки му, че макар да гледаше на среднощното им занимание като на приключение, все пак това не беше детска игра. Някои от главорезите умееха да си служат с магия.
	— Преследваме пирати — каза Мат. — Просто пирати. Смъртни, чиято плът кърви, когато бъде наранена.
	— Да — потвърди Дерик въпреки неприятните си предчувствия. — Просто обикновени хора.
	И все пак никой от екипажа не беше забравил за кораба, управляван от немъртви, който бяха срещнали преди няколко месеца, докато патрулираха из залива. Тогава се беше разгоряла брутална и ужасяваща битка и много верни другари се бяха разделили с живота си, преди да успеят да изпратят прокълнатия кораб на дъното на морето.
	Младият водач погледна Томас:
	— Здраво ли ни прикрепи?
	— Да, доколкото беше възможно — кимна морякът, опъвайки за проба котвеното въже.
	Дерик се подсмихна.
	— С удоволствие бих използвал лодката и на връщане, Томас. Освен това капитан Толифър е особено придирчив към хората, които губят своето снаряжение. Когато се доберем до брега, направи малко повече от възможното и завържи лодката за някоя скала, ако обичаш.
	— Слушам, сър.
	След като намери своята сабя измежду наредените на дъното оръжия, Дерик се изправи внимателно, като гледаше да не клати лодката. Хвърли още един поглед към скалите, надвиснали над тях. Последният охранителен пост, който бяха забелязали, бе останал на около триста стъпки назад. Лагерният му огън продължаваше да се вижда през гъстата мъгла. Тишината бе нарушавана единствено от далечния плясък на такелаж по мачтите на кораб.
	— Ще трябва да свършим една-две лошотии, момчета — каза младежът. — Но преди това ще се наложи да поплуваме в студената вода.
	— След вас, сър — рече Мат, като посочи към реката. Той също беше взел сабята си в ръка, а Молдрин бе награбил бойния си чук.
	Дерик се прехвърли през борда и се плъзна надолу в ледената вода. Тя се затвори над него изведнъж, отнемайки дъха му. Младежът заплува срещу течението към близкия бряг.


	Две

	Рейтън се бореше със заклинанието на Чолик. Гърчеше се и се извиваше, размахвайки ръце срещу обръчите на невидимата сила, която го държеше в плен. На лицето му се бяха изписали изненада и уплаха. Изглежда, огромният мъж вече осъзнаваше, че старият свещеник, с когото само допреди миг беше говорил по толкова неуважителен начин, съвсем не бе толкова безпомощен и слаб, колкото изглеждаше. Пиратът отвори уста и се опита да каже нещо, но не успя да издаде нито звук.
	С още един жест Чолик накара тялото на Рейтън да отплува през ръба на балкона право над напуканите руини на града, от които го деляха над сто стъпки свободно падане. Капитанът на пиратите прекрати своята съпротива. На зачервеното му лице се изписа отчаяние.
	— Силата ме доведе до Порт Таурук и до погребания под него Рансим — изскърца гласът на Чолик. Той затегна още малко хватката си, чувствайки някакво извратено удоволствие от употребата на поквареното заклинание. — Сила, каквато ти никога не си имал. На теб тя няма да ти свърши никаква работа, защото не знаеш как да я използваш. За целта трябва да си посветен в изкуството. Като мен.
	Свещеникът помръдна ръката си отново.
	Полузадушеният Рейтън отлетя обратно над балкона и падна тежко върху плочките. За момент остана да лежи по гръб, опитвайки се да си поеме въздух, хванал с ръка нараненото си гърло. Дясната му длан потърси дръжката на тежкия меч.
	— Ако извадиш оръжието си — отбеляза Чолик, — ще се наложи да издигна в чин първия ти помощник. Евентуално бих могъл дори да съживя трупа ти, но се съмнявам, че твоят екипаж ще хареса гледката. Но пък от друга страна, тяхното мнение не ме интересува чак толкова.
	Ръката на Рейтън замръзна. Той погледна към свещеника.
	— Аз съм ти необходим — изграчи той.
	— Да — съгласи се Чолик. — Именно затова те оставих жив. Не си мисли, че го направих от любезност.
	Свещеникът пристъпи по-близо до огромния пират. По врата на Рейтън вече започваха да се появяват пурпурни ивици.
	— Ти си само инструмент, капитане — каза свещеникът. — Нищо повече.
	Мъжът се втренчи в него безмълвно. Очевидно приказването причиняваше болка на премазаното му гърло.
	— Все пак ти си важен инструмент в моите планове. — Чолик отново направи жест.
	Рейтън потрепери, като видя как ръката на свещеника заизписва мистични символи. После очите му се разшириха от изненада, дължаща се на неочакваното облекчение, което бе изпитал. Свещеникът умееше да прави и изцеряващи заклинания. Напоследък обаче по-охотно употребяваше магиите, които причиняваха болка.
	— А сега стани, ако обичаш. Бих желал да се заемеш с евентуалните преследвачи, които може би се крият в мъглата.
	Рейтън предпазливо се изправи на крака.
	— Разбрахме ли се?
	Взирайки се в очите на мъжа, Чолик разбра, че си е създал доживотен враг. Жалко. Плановете му наистина предвиждаха по-дълъг живот за капитана.
	Моряците от военната флота на Уестмарч наричаха Арибар Рейтън капитан Скарлет Уотърс*. Много малко хора бяха преживели неговите нападения. Повечето от жертвите му свършваха на дъното на Великото море или — особено напоследък — на дъното на залива Уестмарч.
	[* Scarlet Waters (англ.) — алени води. — Б.пр.]
	— Да — изръмжа главорезът, но гласът му не прозвуча заплашително въпреки цялата си дрезгавина. — Веднага ще се заема.
	— Много добре. — Чолик се обърна и се загледа в порутените останки от сгради под себе си.
	Престори се, че не забелязва напускането на Рейтън, нито отбеляза лекия звук от провлачване на крак, който означаваше, че капитанът на пиратите обмисля дали да не го намушка в гръб. Чу студения шепот на метал, отъркващ се в кожа, но знаеше, че този път звукът е от прибирането на меча в ножницата.
	Свещеникът остана на балкона, облегнат на парапета. Опитваше се да овладее своето треперене, предизвикано от студа, и изтощението от използваното заклинание. Струваше му се, че ако му се бе наложило да изразходва още съвсем малко енергия, щеше да изгуби съзнание, оставайки изцяло на милостта на Рейтън.
	В името на светлината, където отидоха по-добрите времена? Къде е силата ми?
	Взирайки се в греещите в траурната нощ звезди, Чолик се почувства стар и уязвим. Ръцете му бяха почти парализирани. През по-голямата част от времето успяваше да ги контролира, но понякога това не му се удаваше толкова добре. Когато настъпеше такъв пристъп, той криеше дланите си в гънките на робата и странеше от другите. Накрая кризите винаги отминаваха, но постепенно ставаха все по-продължителни.
	Ако беше останал в Уестмарч, някой по-млад свещеник неминуемо щеше да забележи тази несигурност и да докладва за нея на по-старшите. Тогава щяха да го отпратят в някой приют, за да помага на старите и болните — всички до един на крачка от смъртта, — способен единствено да облекчава пътя им към гроба, докато сам гасне в леглото си. Мисълта да завърши дните си по такъв начин му се струваше непоносима.
	На погребания град Рансим и на събраната от свещените текстове информация за него — ето на кое Чолик гледаше като на свое лично избавление. На това и на мрачните сили, с които беше влязъл в съюз през последните няколко години.
	Отмести взор от звездите и огледа реката, над която се стелеше мъгла. Бялата памукоподобна маса се кълбеше край начупените скали по протежение на бреговата линия.
	Ако бяха по на север, варварските племена вероятно щяха да представляват проблем за откритието им, ала тук сред пустошта бяха в безопасност. Разбира се, ако последният поход на Рейтън за току-що натоварено в Уестмарч кралско злато не беше довел някого. Старият свещеник се опита да различи нещо през мъглата, но успя да зърне само високите мачти на пиратските кораби, издигащи се над най-високите валма от сребристосиви изпарения.
	Окачените навсякъде фенери горяха в бледи жълти и оранжеви ореоли и приличаха на светулки в далечината. Грубите гласове на пиратите долитаха до него с обичайната си надменност. Говореха за жени и как ще похарчат златото, което бяха добили в сражението днес. Изобщо не ги вълнуваше онова, което лежеше под града.
	Единствен Рейтън бе започнал да любопитства. Останалите главорези бяха доволни от златото, което продължаваха да получават.
	Чолик прокле парализираните си ръце и студения вятър, който духаше от планината Хоук Бийк. Ех, защо не беше открил свещения текст малко по-рано, когато беше млад…
	— Учителю.
	Чолик се сепна и се обърна:
	— Какво има, Нулат?
	— Простете, че прекъсвам размишленията ви, учителю Чолик — поклони се Нулат.
	Беше двайсетинагодишен, с тъмна коса и тъмни очи. Робата му беше мръсна и прашна, а гладкото му лице и едната му ръка бяха покрити с драскотини, получени преди няколко дни по време на един инцидент при разкопките, коствал живота на двама други послушници.
	Чолик кимна:
	— Не би ме прекъснал, ако не се отнасяше за нещо важно.
	— Да. Брат Алтарин помоли да дойда и да ви повикам.
	Сърцето на Чолик заби по-бързо в хлътналите му гърди. Все пак той потисна емоциите си. Всички послушници се страхуваха от него и мощта му, но си оставаха гладни за даровете, които вярваха, че ще получат в замяна на своята вярна служба. Свещеникът възнамеряваше да запази това положение. Замълча, отказвайки да зададе въпроса, който Нулат бе оставил да увисне във въздуха.
	— Алтарин вярва, че сме достигнали последната порта — каза послушникът.
	— А прекъсна ли Алтарин своята работа? — попита Чолик.
	— Разбира се, учителю. Всичко беше направено така, както заповядахте. Печатите не са докосвани. — Лицето на младежа се изкриви от безпокойство.
	— Тогава какво не е наред?
	Нулат се поколеба за момент. Някъде отдолу продължаваха да се чуват гласовете на пиратите и шумът от удрящия се в мачтите такелаж.
	— Алтарин смята, че е чул гласове от другата страна на портата — изрече Нулат. Очите му най-после се откъснаха от тези на Чолик.
	— Гласове? — повтори старият свещеник, чувствайки още по-голяма възбуда. Ръцете му затрепериха още повече от внезапния прилив на адреналин. — Какви гласове?
	— Зли гласове, учителю.
	Чолик се взря в младия послушник:
	— А ти какви очакваше да бъдат?
	— Не зная, учителю.
	— Черният път не може да бъде следван от нищите духом. — В действителност от свещените визджерейски текстове Чолик беше научил, че покритието на пътя е било направено от костите на мъже и жени, отгледани в селище без всякакво зло и вътрешни междуособици. Тези хора не познавали каквато и да било нужда до момента, в който броят им се увеличил до необходимата за делото на демоните численост. — Какво казват тези гласове?
	Нулат поклати глава:
	— Не зная, учителю. Не ги разбирам.
	— А Алтарин разбира ли ги?
	— Дори да е така, учителю, не ми го е казвал. Само ми заповяда да дойда и да ви извикам.
	— А как изглежда последната порта? — попита Чолик.
	— Точно както ни я бяхте описали, учителю. Огромна и страховита. — Очите на Нулат се разшириха. — Никога не съм виждал подобно нещо.
	„Нито пък някой друг през последните хиляда години“ — помисли си Чолик.
	— Намери нова факла, Нулат. Да отидем да видим какво е открил брат Алтарин.
	И се моли свещените текстове да са верни. В противен случай злото, което ще пуснем иззад портата, ще убие всички ни.


	Крепейки се само на пръстите на ръцете и краката си, Дерик Ланг се катереше бавно нагоре, притиснат към обвитата с мъгла скала. На равномерни интервали забиваше метални клинове, предвидливо донесени от кораба, и прекарваше през тях въжето, което бе завързал около кръста си. Така онези, които го следваха, можеха да подсигуряват неговото изкачване. Ако се подхлъзнеше и всичко протечеше нормално, въжето щеше да го предпази от смъртоносно падане в реката на шейсет стъпки под него. Ако нещата се развиеха зле, можеше да повлече със себе си и двамата мъже под него.
	„Трябваше да взема Карън с нас“ — помисли си той, докато се хващаше за една скална издатина, изглеждаща достатъчно сигурна, за да издържи тежестта му. Карън беше още момче и всъщност изобщо не бе подходящ за опасна ситуация като тази, но на борда на „Самотна звезда“ се славеше като всепризнат цар на такелажа. Даже когато не му влизаше в задълженията, момчето се катереше по най-високите места на мачтите.
	Дерик се отпусна за миг, за да си починат треперещите мускули на гърба и на врата му. Пое дълбоко дъх и усети мокрия мухлясал мирис на камъни и застояла пръст. Не можеше да се отърве от усещането, че долавя вонята на току-що изровен гроб. Дрехите му още бяха влажни от кратката баня в реката. Беше му студено, но въпреки това се потеше.
	— Не смяташ да нощуваш там горе, нали? — подвикна Мат.
	Звучеше небрежно, но онзи, който го познаваше добре, би доловил лекото напрежение в гласа му.
	— Заради гледката е — отвърна Дерик и още веднъж се изуми от факта, че се държаха така, сякаш бяха подхванали някаква лудория, а не сериозната задача да освободят плененото момче.
	Бяха на по двайсет и три години, Дерик — със седем месеца по-голям. Бяха отраснали заедно в Хилсфар*. Заедно бяха товарили корабите на речното пристанище и се бяха учили да убиват, когато варварските племена идваха от север, за да грабят и плячкосват. Когато навършиха петнайсет, отидоха в Уестмарч и положиха клетва за вярност в кралския флот. Дерик бе заминал, за да избяга от баща си, но Мат беше оставил задружно семейство и се бе отказал от препитанието, което осигуряваше фамилната мелница. Писмата от дома винаги го караха да говори за роднините си, които му липсваха. Понякога Дерик изпитваше вина — ако не беше той, вероятно неговият приятел никога нямаше да тръгне да скита по света.
	[* Hillsfar (англ.) — хълмове в далечината. — Б.пр.]
	Като се съсредоточи отново върху своята задача, Дерик се загледа в начупения бряг край пристанището, от което ги деляха по-малко от двеста метра. Погледът му се спря за момент на един пиратски пост в скалите, който не бяха забелязали досега. Часовият стоеше край малкия огън и се грееше.
	Отвъд поста се виждаха мачтите на три широки кораба, предназначени за речно или крайбрежно плаване. Бяха пуснали котва в закръгления залив точно срещу руините на пристанището. Според картите на капитан Толифър градчето се наричаше Порт Таурук, но за него не се знаеше нищо друго, освен че бе изоставено преди много години.
	Между корабите усилено се движеха носени от пиратите фенери и запалени факли. Дерик беше сигурен, че вижда блуждаещите им светлини и в града. Нищо не му подсказваше какво ги бе накарало да се раздвижат толкова рано сутринта. Кълбящата се мъгла ограничаваше видимостта и все пак младежът бе успял да зърне достатъчно, за да се притесни.
	Лодката бе докарала петнайсет мъже. Дерик пресметна, че главорезите ги превъзхождат поне осем към един. Това, че не бива да се задържат дълго, оставаше извън всякакво съмнение, но все някак трябваше да освободят племенника на краля. Освен това трябваше да нанесат колкото се може повече щети на пиратите.
	Дерик беше участвал в подобни операции и преди. Винаги беше успявал да се завърне жив от тях. „Поне досега“ — помисли си той и продължи да се катери. Въпреки че беше уплашен, част от него се вълнуваше от предизвикателството.
	Прилепи се към стената, намери нова опора и наново се изтласка. Ръбът на скалата беше само на десет стъпки разстояние. От мястото, на което се намираше, изглеждаше лесно да се излезе на върха. От изкачването пръстите на краката и ръцете започнаха да го болят, но той си наложи да не миели за това неудобство.
	Едва удържа триумфалния си вик, когато достигна ръба на скалата. Обърна се и погледна надолу към Мат, свивайки ръка в юмрук.
	Дори от това разстояние Дерик видя ужаса, който се изписа по лицето на неговия приятел:
	— Внимавай!
	Отмятайки глава назад, Дерик успя да зърне връхлитащото острие, блеснало на лунната светлина. Младежът отпусна тежестта си и отново увисна на ръба на скалата. Мечът съсече камъка, изхвърляйки искри, точно когато Дерик сграбчи издатината, от която се беше изтласкал преди малко. Тялото му се блъсна в склона и той изпъшка болезнено.
	— Казах ти, че видях някого тук — изръмжа непознатият мъж и вдигна отново меча си, пристъпвайки внимателно покрай ръба. Подкованите му ботуши изскърцаха по камъка.
	— Да — съгласи се неговият спътник.
	Държейки се здраво за ръба, Дерик задраска отчаяно с крака в напразен опит да намери подходяща опора, която да му помогне да се оттласне нагоре.
	— Срежи му пръстите, Лон — настоя онзи отзад. Беше нисък мъж с лице на невестулка и с бирено коремче/което опъваше оръфаната му риза. В очите му гореше маниакален блясък. — Срежи му пръстите и го гледай как пада върху другите там долу. Преди да се изкачат отново, ще сме успели да се доберем до големия огън, за да предупредим капитан Рейтън.
	Дерик мислено си отбеляза името. През годините на служба във военната флота на Уестмарч беше чувал за Рейтън. Всъщност капитан Толифър бе споменал, че според съвета на капитаните зачестилите пиратски нападения били дело именно на този прочут главорез. Хубаво беше, че е научил нещо ново за дръзките грабители, ала на първо време му се налагаше да оцелее, за да предаде новината.
	— Дръпни се, Орфик — изръмжа нетърпеливо Лон. — Мотаеш се като муха без глава. Ще те намушкам, без да искам.
	— Разкарай се, Лон. Ще му дам да разбере. — В гласа на дребния се усещаше възбуда.
	— Проклет да си — изруга Лон. — Махни се от пътя ми!
	Бърз като лисица в кокошарник, Орфик мина под протегнатата ръка на своя другар и атакува Дерик с ножове, които по своята дължина можеха да минат и за саби:
	— Пипнах го, Лон! Спипах го! Ти само гледай! Басирам се, че ще пищи по целия път надолу — изсмя се той.
	Разпределяйки тежестта си възможно най-равномерно и с подновени сили от нахлуващите вълни на адреналина, Дерик се залюля от ръка на ръка, избягвайки кълцащите удари, които му нанасяше Орфик. Все пак един от тях попадна в кокалчето на малкия пръст на лявата му ръка. Болка прониза дланта му, но младежът беше по-загрижен за това дали кръвта няма да направи захвата му по-хлъзгав.
	— Проклет да си! — изруга Орфик, изтръгвайки още искри от камъка. — Стой мирен и всичко ще свърши за миг.
	Лон се заклати назад:
	— Внимавай, Орфик! Някой там долу има лък! — Едрият пират вдигна ръката си и Дерик видя стрелата, която все още висеше на своите пера.
	Обезпокоен, че всеки момент може да бъде поразен от някой по-точен изстрел, Орфик отстъпи назад. Опита се да ритне своята жертва в главата.
	Дерик се пресегна и хвана крака на дребния мъж с окървавената си лява ръка. Използва нея, защото не желаеше да рискува сигурния захват на дясната. Впи пръсти в бричовете на пирата и го дръпна силно.
	— Проклет да си! Лон, помогни ми, преди този корабен плъх да ме е метнал през ръба!
	Орфик се протегна към другия мъж, който го улови на свой ред. Още една стрела изсвистя отдолу и ги принуди да се наведат.
	Възползвайки се от предимството на тяхното объркване и защото знаеше, че едва ли ще има втора възможност, Дерик се набра с всичка сила нагоре. Преметна краката си през ръба, надявайки се, че тежестта им ще е достатъчна, за да го задържи, преди да е полетял към реката. Не беше сигурен, че въжето, овързано около кръста му, ще успее да го задържи, ако това се случи. Успя да се прехвърли на скалата, удряйки се силно при падането. Залитна назад и усети, че губи опора. Протегна отчаяно ръка напред, надявайки се, че това ще е достатъчно. За един момент, в който стомахът му се преобърна, изглеждаше, че няма да успее. После равновесието му се възстанови и той се просна по лице върху твърдата земя.


	Три

	Буярд Чолик следваше Нулат през пещерите и извиващите се като черва проходи под Порт Таурук. Макар да бяха навлезли дълбоко под повърхността на земята, тук също беше много студено. Болежките, които свещеникът успяваше да избегне в топлата си стая, се завръщаха отмъстително, докато двамата си проправяха път през тунелите.
	Таванът се спускаше толкова ниско, че извиващият се пламък на насмолената факла, която носеше послушникът, оставяше следи от сажди по каменната повърхност. Изпълнен с опасения, Нулат постоянно се оглеждаше наляво-надясно. Главата му приличаше на навит метроном, неспирно изпълняващ безцелното си движение. Чолик, от своя страна, не обръщаше никакво внимание на мрачните предчувствия на послушника.
	Още когато бяха започнали да копаят, бяха забелязали, че Порт Таурук е населен с хиляди плъхове. Тогава капитан Рейтън беше изказал предположението, че гадинките са се развъдили, следвайки варварските племена, спускащи се от замръзналия север. Зачестилите напоследък тежки зими бяха принудили диваците да потърсят по-приятни за обитаване места далече на юг.
	И все пак имаше нещо, с което плъховете се хранеха. Чолик бе осъзнал ужасяващата истина едва когато бяха започнали разкопките.
	Първата група изследователи, която бе успяла да проникне в лежащите под Порт Таурук останки на Рансим, беше открила орда от немъртви създания, пълзящи навсякъде из развалините. Чолик подозираше, че демонът, който беше сринал Рансим до основи, е подходил към работата си твърде несериозно или е бързал много. Всичко свидетелстваше за масово клане, но после някой с огромно могъщество беше дошъл в града и бе възкресил избитите жители.
	Труповете се бяха превърнали в зомбита и дори скелетите в гробищата бяха издраскали своя път извън последните си убежища. Но не всички бяха преминали в необходимата фаза навреме, за да последват призовалия ги магьосник, който и да беше той. Може би, разсъждаваше Чолик, бяха изминали десетки години, преди цялото население да възкръсне.
	Плътта на мъртъвците беше замръзнала в точка, близка до смъртта. Крайниците им бяха атрофирали, а месата им бяха изгнили, без да успеят да се превърнат в пръст. И когато плъховете бяха дошли, просто бяха нахлули в долния град през пукнатините в земята и бяха започнали да пируват, а популацията им беше достигнала изумителни размери.
	След като изследователите бяха дошли, пред плъховете се беше появила дилемата дали да продължат да преследват плячка, която даже и с изгризани крайници все така се съпротивляваше, или да предпочетат живите хора, които умираха, щом бъдат наранени. Гадинките бяха избрали да нападнат групата на Чолик. Постепенно загубите сред изкопчиите бяха започнали драстично да се увеличават. През изминалите месеци гризачите се бяха оказали коварен и неунищожим враг.
	Капитан Рейтън беше непрекъснато зает да плячкосва кораби от Уестмарч и да купува роби за Чолик с неговия дял от златото. Останалата част от богатствата на свещеника отиваше в джобовете на наемниците, на които той плащаше, за да държат неволниците в подчинение.
	— Стъпвайте внимателно, учителю — каза Нулат, издигайки факлата, така че светлината й да огрее зейналата яма пред тях. — Пред нас има бездна.
	— Когато последния път минах оттук, също имаше бездна — изплющя гласът на Чолик.
	— Разбира се, учителю. Просто сметнах, че може да сте забравили, тъй като отдавна не сте слизали тук.
	Чолик заяви строго:
	— Аз не забравям нищо.
	Нулат пребледня и отмести погледа си.
	— Разбира се, че не забравяте, учителю. Аз просто…
	— Тишина, Нулат. Гласът ти ме уморява.
	Чолик продължи напред, наблюдавайки как послушникът отбягва глутница червенооки плъхове, притичващи край купчина отломки вляво от тях.
	Стигащи дължината на човешка ръка от лакътя до върха на пръстите, плъховете се тълпяха, за да зърнат двамата пътници. Топуркаха и писукаха, издавайки звук, който резонираше из цялата камера. Бяха покрити с мазна черна козина, но опашките им бяха голи.
	Нулат спря и разтреперан повдигна факлата, за да освети по-добре глутницата.
	— Учителю, може би е по-добре да се върнем. От седмици не съм виждал толкова много гризачи на едно място. Има достатъчно от тях, за да ни повалят.
	— Успокой се — нареди Чолик. — Дай ми факлата.
	Последното, което искаше сега, бе послушникът да изпадне в паника.
	Поколебавайки се за миг, вероятно притеснен да не би Чолик да вземе факлата и да го остави сам в мрака с плъховете, Нулат му я подаде.
	Свещеникът я задържа пред лицето си. Прошепна думите на някакво заклинание и издиша през пламъка. Дъхът му се превърна в огнена вълна, която връхлетя купчините камъни и отломки, нажежавайки ги като в ковашка пещ. Свещеникът започна да върти главата си от единия към другия край на пещерата, покосявайки редиците на плъховете.
	Нулат извика и се дръпна назад, закривайки лицето си, за да се предпази от горещината, като неволно изби факлата от ръката на свещеника. Пламъкът й успя да близне робата на Чолик.
	— Проклета да е глупостта ти! — извика старият свещеник, отупвайки полите си. — Едва не ме подпали.
	— Моите извинения, учителю — изхленчи послушникът, разтреперан. Бързо се наведе и вдигна факлата, преди да е угаснала. На мястото, където беше паднала, остана да гори малка локва от кипящо масло.
	Чолик щеше да продължи да ругае младежа, ала внезапно бе връхлетян от слабост. Той се олюля, едва успявайки да се задържи прав. Затвори очи, за да предотврати световъртежа. Заклинанието, направено толкова скоро, след като бе използвал силите си срещу Рейтън, го беше изтощило напълно.
	— Учителю — повика го Нулат.
	— Млъкни! — заповяда Чолик.
	Дрезгавината в гласа му изненада дори самия него. Стомахът му се преобръщаше от гранивата миризма на изгоряла плът, която изпълваше пещерата. Пое си дъх с усилие и се опита да се концентрира. Ръцете го боляха така, сякаш всички костици в тях бяха счупени. Магическите сили, които използваше, вече надхвърляха възможностите на тялото му.
	Защо светлината ни създава и ни позволява да усвоим толкова могъщи енергии само за да може един ден да ни раздели с плътта, която привързва телата ни към този свят?
	Именно този въпрос беше започнал да го отдалечава от учението на църквата преди повече от двайсет години. Оттогава насетне бе започнал да търси близостта на демоните. Силите, които те му бяха обещали, щяха да го направят безсмъртен. По-трудно обаче беше да остане жив, докато ги получи.
	Когато слабостта му най-после започна да преминава, Чолик отвори очи.
	Нулат се беше свил близо до него.
	„Опитва се да изглежда по-незабележим, в случай че наоколо все още се навъртат плъхове с отмъстителни намерения“ — помисли си той и огледа камерата.
	Магическият огън беше помел всичко наоколо. Купчините отломки бяха застлани с опушени и почернели трупове на гризачи. Изгорялата и отделена от костите плът беше източникът на ужасяващата смрад. Чуваха се единичните писукания на оцелели плъхове, ала никой от тях не проявяваше склонност да напусне скривалището си.
	— Ставай, Нулат! — нареди му Чолик.
	— Да, учителю. Стоях тук, за да ви хвана, ако паднете.
	— Няма да падна.
	Отново поеха напред, подминавайки мрачната бездна вляво. Проучването така и не беше успяло да установи колко дълбока е пропастта. Сега изкопчиите я ползваха, за да изхвърлят вътре труповете на умрелите роби и отпадъците, извозвани от разчистените райони.
	Независимо че не беше слизал в катакомбите под Порт Таурук от седмици наред, Чолик не беше преставал да събира информация за заплетените тунели, които разкриваха неговите работници. Всеки ден внимателно изследваше предметите, които екипите донасяха на повърхността. Полагаше усилие да описва по-важните от тях в дневниците, които водеше. В Уестмарч събраната информация сигурно щеше да струва купища злато. Ако парите можеха да заместят употребените човешки животи, вероятно щеше да ги приеме. Никакви богатства обаче не можеха да компенсират подобни загуби; единствено придобиването на магически познания се равняваше на вложеното.
	И само демоните раздаваха щедро тези награди.
	Пътеката, която следваха, продължаваше да се спуска дълбоко под планинския склон. Според Чолик вече бяха слезли далеч под нивото на река Дайър. Постоянният мразовит полъх и кондензацията по стените потвърждаваше неговото заключение.
	След няколко минути, когато навлязоха в нова серия проходи, прокарани в останките на Рансим, Чолик забеляза силния отблясък на факлите и лагерните огньове, поддържани от изкопчиите. Екипът беше разделен на две смени и всяка от тях се делеше на по-малки групи. Робите работеха усилено по шестнайсет часа на денонощие, като в осем от тях смените се застъпваха, за да извозват отпадъците от новопрокопаните тунели. Спяха по осем часа, тъй като Чолик беше открил, че хората не могат да издържат с по-кратка почивка и да остават в добро здраве за задоволително дълъг период от време.
	С подобни мерки и с помощта на стражата, която Чолик бе назначил да охранява робите от плъховете и немъртвите, смъртността се беше понижила значително, но все пак хората продължаваха да измират по работните си места. На всичкото отгоре капитан Рейтън се бавеше твърде много с новите попълнения.
	Чолик прекоси главната пещера, която изкопчиите използваха за спане. Последва Нулат в един от новите тунели, заобикаляйки купчините отломки, които бяха струпани в началото. Старият свещеник отмина суетящите се наоколо работници, без да им обърне никакво внимание, и пристъпи към масивната сиво-зелена врата в края на коридора.
	За да достигнат височината й от почти двайсет стъпки, работещите по края й мъже се бяха покачили на стълби. Ударите на чукове и длета отекваха в тунела и в пещерата отвъд. Други роби товареха боклука с лопати в колички и го извозваха към определените места в началото на прохода.
	Светлината от факлите трепкаше по масивната врата, очертавайки ясно релефно изобразения там символ. Той се състоеше от шест елипсовидни, вложени един в друг пръстена с втъкана в тях линия, която се извиваше причудливо. В определени случаи линията минаваше под елипсите, а в други — над тях.
	Вгледан във вратата, Чолик разчете руната:

	Кабраксис, гонител на светлината.



	— Хвани го! Качил се е при нас! — изпищя Орфик.
	Вдигайки поглед, Дерик видя дребосъка, който тичаше към него, размахал диво дългите си ножове. Подкованите му ботуши пръскаха снопове искри при допира си с камъка.
	— Почти докопах проклетника, Лон — изкряка Орфик. — Само не ми се меси и ще го нарежа на парчета. Гледай сега…
	Дерик понечи да се изправи, но окървавената му длан се плъзна по камъка. Накрая намери опора в някаква издадена скала и бързо се изтласка на крака.
	Орфик съсече въздуха на няколко сантиметра пред очите му. Младежът направи крачка назад, когато жилавият пират се опита да нанесе нов удар с лъжливо движение. Огледа се и видя, че повече няма накъде да отстъпва. Тъй като беше сигурен, че всяко забавяне може да се окаже фатално, Дерик се втурна отчаяно напред към главореза.
	Докато го подминаваше, измъкна дългия си нож от ботуша. Оръжието едва не се изплъзна от окървавените му пръсти. Когато изненаданият Орфик понечи да се обърне с лице към него, Дерик му нанесе коварен удар в краката. Под жестоката целувка на стоманата кожата на левия ботуш се раздели като масло и острието проникна дълбоко в колянното сухожилие на пирата.
	Осакатеният Орфик изгуби равновесие. Изруга и извика за помощ, опитвайки се да се предпази с дългите си ножове.
	Дерик си пое дъх и като заби рамо в тялото на мъжа, рязко се изправи. Предимството на теглото му и силата на тласъка отделиха Орфик от земята и го подхвърлиха през ръба, сякаш пиратът сам бе решил да скочи. Пътят му надолу беше придружен от див крясък. Несретникът мина на сантиметри от Мат и го накара да се прилепи плътно към скалата.
	Дерик едва успя да предотврати собственото си падане, залавяйки се за оголените корени на едно дърво, което растеше малко по-нагоре. Втренчи се в пропастта, хипнотизиран от внезапността на настъпилите събития. Орфик падна с главата надолу в плитчините и се удари в каменистото дъно. Отвратителното изхрущяване на черепа му отекна чак до горе.
	— Дерик! — извика Мат.
	Осъзнавайки несигурността на своята позиция, Дерик се обърна към другия пират, смятайки, че мъжът ще го нападне. Лон обаче се катереше чевръсто нагоре към върха на възвишението.
	— Насочил се е към сигналния огън — предупреди го Мат. — Ако се добере дотам, пиратите ще плъзнат навсякъде. Животът на племенника на краля ще бъде поставен на карта, а може би и нашият.
	Проклинайки, Дерик се изправи отново. Затича се нагоре, но усети дърпането на завързаното около кръста му въже. Пъхна ножа между зъбите си и сръчно започна да развързва възлите. Завъртя въжето и го метна около ствола на дървото така, както само един моряк можеше да направи, но в същия миг лицето му окаменя от внезапния вик, който се разнесе откъм отдалечаващия се пират. Колко ли далеч беше сигналният огън?
	Щом осигури въжето, давайки на Лон още три скока преднина, Дерик се увеси на него, за да провери дали е устойчиво. Удовлетворен, той извика надолу:
	— Можете да се качвате!
	След което се втурна след беглеца.


	— Ставай и се обличай! — заповяда капитан Рейтън на жената до себе си, без да я поглежда.
	Научена да не говори без позволение, тя се изправи и отиде гола до сандъка, където бяха захвърлени дрехите й.
	Рейтън наблюдаваше движенията й, докато тя се обличаше. Изпитваше презрение към собствената си неспособност да контролира своята похот. Целият беше покрит с пот заради буйния огън в камината.
	Намираха се в най-хубавата стая на хана — една от малкото оцелели обитаеми постройки в Порт Таурук. Пиратите използваха сградата едновременно за жилище и за склад, където да съхраняват хранителните си припаси, инструментите и плячката от потопените кораби.
	Жената беше млада и въпреки тежкия живот сред разбойниците, тялото й все още беше стегнато и красиво. Полузарасналите белези по задните части на бедрата й бяха от камшика на Рейтън.
	Дори сега, докато се обличаше с отмерени и плавни движения, тя демонстрираше своята власт над него. Капитанът изпитваше глад за нейното тяло и тя го знаеше. Поведението й гневеше Арибар Рейтън, но все още не му се щеше да я убива, нито пък искаше да я оставя за забавление на другите пирати.
	— Мислиш ли, че все още е останала гордост в духа ти, жено? — попита властно той.
	— Не.
	— Да не би тогава да се опитваш да ми натриеш носа по някакъв начин?
	— Не. — Гласът й си оставаше студен и тих.
	Рейтън едва сдържаше гнева си. Натъртеният врат изпълваше главата му със заслепяваща болка, а мисълта за начина, по който Чолик го беше унижил, не го напускаше.
	Още веднъж си спомни как свещеникът го беше провесил от балкона, доказвайки му, че не е старият, едва кретащ глупак, за какъвто Рейтън го бе взимал в началото. Капитанът на пиратите посегна към бутилката с дълго гърло, която стоеше на малката масичка до леглото. Златото не беше единственото, което той и екипажът му взимаха със себе си по време на нападенията.
	Извади тапата и отпи от тъмночервеното вино. Течността изгори гърлото му и той едва не се задави, но успя да преглътне. Избърса устни с опакото на ръката си и погледна към жената.
	Тя стоеше боса до сандъка, облечена в обикновена долна риза. След побоя, който й бе нанесъл последния път, дори не си и помисляше да напуска стаята без негово разрешение, нито пък смееше да отвори уста, без да й е казано.
	Рейтън запуши бутилката.
	— Никога не съм те питал как се казваш, жено.
	При тези думи брадичката й се вирна леко и за момент очите й го пронизаха.
	— Искаш ли да знаеш името ми?
	— Ако исках да имаш име — ухили се Рейтън, — щях да ти дам такова.
	Жената почти изгуби контрол над себе си, страните й се зачервиха от гняв и срам. Преглътна мъчително. Пулсът във вените на шията й заби учестено.
	Рейтън обърса лицето си със завивката и скочи от леглото. Беше се надявал виното да го накара да заспи, но не се получаваше.
	— Важна личност ли беше в Уестмарч, жено? — Той нахлузи бричовете си. Противно на навиците, които имаше, бе оставил меча и ножа си на достъпно място, но жената не смееше да се заглежда прекалено дълго в тях. Явно разбираше, че те са изкушение, което би й навлякло само неприятности.
	— Не съм от Уестмарч — отговори тя.
	Рейтън облече широката си риза. На кораба го очакваха чисти дрехи и топла баня. Последното със сигурност, стига прислужникът да не бе решил да се прости с живота си.
	— А откъде?
	— Аранок.
	— Лут Голейн? Струваше ми се, че долавям акцент в думите ти.
	— На север от Лут Голейн. Баща ми продаваше на тамошните търговци.
	— Какво продаваше?
	— Беше стъклар. Произвеждаше най-добрата стъклария, която някога е правена. — Гласът й потрепери.
	Рейтън се взря безстрастно в нея, досещайки се за произхода на показаната емоция. Не устоя на изкушението да разчопли раната:
	— Къде е баща ти сега?
	Устните й потрепериха.
	— Твоите пирати го погубиха.
	— Вероятно се е съпротивлявал. Те не си поплюват в такива случаи. — Арибар прокара пръсти през разрешената си коса.
	— Баща ми беше стар — каза жената. — Не умееше да се бие. Имаше благородна душа и те не трябваше да го убиват.
	— Убиват? — изплю думата Рейтън. Само с две бързи крачки той скъси разстоянието, което ги делеше. — Ние сме пирати, жено, а не убийци. Ще накарам езика ти да се отнася към това занятие далеч по-учтиво.
	Тя не го погледна. От очите й се ронеха сълзи, които се стичаха по лицето й. Капитанът прокара длан по бузата й, наведе се и прошепна в ухото й:
	— Не забравяй да говориш с мен по-учтиво, иначе ще отрежа езика ти и ще те дам на моите морски вълци да се забавляват.
	Тя го погледна рязко. Очите й проблеснаха, отразявайки пламъците на огнището.
	Рейтън изчака, чудейки се дали жената ще отговори. Реши да продължи с подигравките:
	— С достойнство ли умря баща ти? Не мога да си спомня. Отвръщаше ли на ударите, или пищеше като стара жена?
	— Проклет да си! — каза жената. Тя пристъпи към него, свила дясната си ръка в юмрук.
	Само с едно пестеливо движение Рейтън улови жената. Тя се задърпа назад, опитвайки се да го ритне в чатала. Капитанът на пиратите избягна удара. После раздвижи рамене и я зашлеви с опакото на дланта си през лицето.
	Отхвърлена от силата на плесницата, жената се запрепъва през стаята и се блъсна в стената. Главата й се разлюля замаяно, краката й се подкосиха и тя падна.
	Рейтън засмука кокалчетата на ръката си, които бе порязал на зъбите й. Болката го караше да се чувства по-жив, а нейната безпомощност — по-силен. Вратът му все още гореше, ала сега бе споделил унижението си с нея, дори тя да не можеше да го разбере.
	— Ще те убия — изрече жената с дрезгав глас. — Кълна се в светлината, че ако ти не ме убиеш пръв, ще намеря начин и ще те довърша. — Тя избърса кървящата си уста, размазвайки кръвта с пръстите си. Рейтън се ухили широко:
	— Гръм да ме порази, караш ме да се чувствам добре, кучко. Когато говориш така, сякаш надникваш дълбоко в сърцето ми. — Той се загледа надолу към нея. — Разбираш ли? Повечето хора биха си помислили, че просто си приказваш. Че дрънкаш само колкото да се ободриш и може би за да се почувстваш малко по-храбра. Но като гледам в очите ти, зная, че говориш истината.
	— Ако оживея — процеди жената, — ще ти се наложи да надничаш през рамо през остатъка от живота си. Защото, ако някога те намеря, ще те убия!
	Все още широко усмихнат, Рейтън кимна:
	— Знам, че ще стане така, жено. И ако бях някой уверен в себе си самохвалко, като някои стари свещеници например, вероятно щях да допусна грешката да те унижа, но да те оставя жива. С повечето хора е така — можеш да ги ужасиш и повече да не се занимаваш с тях.
	Жената се изправи на крака:
	— Но ти и аз — продължи Рейтън, — ние сме различни. Хората съдят за нас, сякаш сме нищо, сякаш всичко казано от нас заслужава единствено присмех. Те не разбират, че ако веднъж ги намразим и започнем да плетем интриги срещу тях, то тогава само случаят ги дели от онзи момент, от който ще се възползваме. — Той направи пауза. — Също както и ти би изтърпяла всяка обида, която ти нанеса, за да те пречупя, но ще останеш достатъчно силна, за да се опиташ да ме убиеш.
	Тя стоеше и го наблюдаваше с изпоцапана с кръв брадичка.
	Рейтън й се усмихна още веднъж, като този път се опита да вложи в усмивката си малко топлота и искреност.
	— Искам да ти благодаря за онова, което стори за мене заради начина, по който подреди мислите ми. Напомни ми за пътя, който трябва да следвам, без значение колко огризки ще ми подхвърли архидякон Буярд Чолик. Аз не съм хрътката, която той очаква да бъда, и не тичам след всеки кокал, който ми подхвърлят. — Той се приближи.
	Този път тя не се опита да го отбегне. Очите й го гледаха така, сякаш не го виждат.
	— Приеми моята благодарност, жено. — Рейтън се наведе и доближи устни до нейните.
	С бързина и решимост, които дотогава не бе показвала, жената впи зъби в гърлото на капитана.


	Четири

	Дерик се катереше чевръсто нагоре по каменистия хълм, като се стараеше да не обръща внимание на зейналата под краката му пропаст. Реката все още беше обвита в мъгла. Тук-там лунната светлина целуваше водната повърхност, оставяйки след себе си диамантени отблясъци.
	Дъхът на младежа излизаше на пресекулки. Мисълта, че Мат и останалите моряци вече се изкачват по въжето, до известна степен го успокояваше. Перспективата неочаквано да попадне на пиратска засада в мрака не беше особено приятна.
	Държеше в ръка камата, но беше оставил сабята си в ножницата. Тежкото й острие се удряше в бедрото му. Със свободната си ръка се опитваше да се предпази от шибащите го елови и смърчови клонки. Цялото му лице вече беше изподрано и подпухнало.
	Едрият пират оставяше ясно различима диря в обраслата с храсталаци и ниски иглолистни дървета местност, но се придвижваше прекалено бързо и младежът не успяваше да го догони. Дерик удвои усилията си, макар че се чувстваше напълно изтощен след продължителното изкачване по склона. Едва си поемаше дъх, а пред очите му плуваха черни кръгове. Въпреки това не щадеше силите си, защото знаеше, че ако открият присъствието им, нито той, нито неговите спътници ще успеят да се завърнат на „Самотна звезда“. Щяха да ги убият може би дори едновременно с плененото момче.
	Дерик достигна до една горичка от гъсто преплетени дървета и храсталаци, в която се беше мушнал пиратът, и се хвърли след него, без да се замисля. За момент изгуби представа къде се намира, объркан от мрака. Несъзнателно вдигна очи нагоре, но плътният растителен покров закриваше дори звездната светлина. Доверявайки се предимно на слуха си, той продължи да тича напред.
	Нещо избухна в мрака. Оскъдната светлина му позволи да зърне връхлитащи ципести криле, лъскави черни очи й блестящи зъби. Над него се спусна цяло ято разтревожени прилепи. Писукането им го оглуши в тясното пространство, а острите им зъби мигновено му нанесоха множество малки рани. Дерик размаха ножа си, без да спира да се движи. Нощните същества бяха известни със способността си да ловуват заедно и често се впускаха в преследване на малки животни. Въпреки че не го беше виждал с очите си, той бе чувал, че хищните кръвопийци могат да повалят дори възрастен мъж и да го оглозгат до кости.
	Малко по-нататък, все още преследван от прилепите, Дерик се препъна в едно повалено дърво и падна, като едва не изтърва своята кама. Удари се болезнено в дръжката на сабята. С олюляване се изправи отново на крака и поднови преследването.
	Продължи да тича през гората, а дъхът изгаряше гърлото му. Сърцето биеше в гърдите му като чук, а кръвта бучеше в ушите му. Хвана едно дърво със свободната си ръка и рязко се спря, завъртайки се около него.
	Пиратът не беше далече. Вече се чуваше шумното му и дрезгаво дишане, но Дерик знаеше, че не разполага с почти никакво време. Дори оттук можеше да види блещукащата между клоните жълта светлина на лагерния огън.
	Беглецът излезе от гората и се затича напред. Тъй като знаеше, че няма друг начин да го спре, младежът събра сетните си сили и полетя след него. Надяваше се наоколо да няма други пирати, защото в противен случай с него беше свършено.
	Огънят бе запален на дъното на малка падина. Извиващите се пламъци чертаеха разкривени сенки наоколо. На една височина, недалеч оттам, върху три кръстосани клона беше поставен котел със смола — сигналът в случай на тревога.
	Дерик беше сигурен, че котелът се вижда идеално от следващия пост нагоре по реката. Веднъж запалена, смолата не можеше да бъде загасена.
	Давейки се за глътка въздух, пиратът достигна огъня, наведе се, грабна най-близката факла и я мушна в пламъците. Обвитите около дървото парцали лумнаха веднага заради китовата мас, с която бяха напоени. Мъжът се затича нагоре към котела.
	Дерик се хвърли натам, като се надяваше, че са му останали достатъчно сили, за да преодолее оставащото разстояние. Успя да се вкопчи в раменете на мъжа и да го дръпне назад. Двамата се стовариха тежко на земята и се затъркаляха надолу по напуканите скали.
	Пиратът пръв дойде на себе си и измъкна своя меч. Светлината от огъня бе гравирала по лицето му маска, изразяваща страх и гняв. Той стисна оръжието с две ръце и атакува.
	Дерик се изтърколи встрани от пътя на острието. На свой ред и той скочи на крака и измъкна своите оръжия. Държейки сабя в дясната си ръка и кама в лявата, младежът се изправи срещу огромния пират.


	Рейтън изпита непоносима болка, когато жената впи зъби във врата му. Почувства как топлата му кръв започна да се стича на пръски надолу по гърдите му. Паника започна да извира някъде дълбоко в него, блъскайки се в стените на черепа му като тигър в клетка. В един ужасен момент той си помисли, че го напада вампир. Може би жената беше намерила начин да изтъргува последното, което й бе останало, с някое от немъртвите чудовища, които скитаха из руините наоколо.
	Овладявайки хладния страх, капитанът направи опит да се отдръпне. „Вампири не съществуват! — каза си той. — Никога не съм срещал такива“.
	Доловила движението му, жената се вкопчи в него като пиявица и му нанесе удар с глава по брадичката. Зъбите й потърсиха още плът, която да разкъсат.
	Макар да очакваше нещо подобно, Рейтън изкрещя изненадано при новата й атака и тръсна дясната си ръка. Скритият там нож падна в очакващата го длан. Капитанът стисна дръжката на камата и заби острието в корема на жената.
	Смаяното й ахване погали бузата му. Тя го улови за ръката и понечи да изтегли ножа навън. Силите не й достигнаха и тя залитна назад. Рейтън я сграбчи за тила и вплете пръсти в косата й, за да не успее тя да му се изплъзне, след което пристъпи крачка напред и я притисна към стената. Когато наклони острието, търсейки сърцето й, жената вдигна към него поглед, изпълнен с омраза.
	— Копеле — промълви тя. Думата се изгуби в кървавата роза, разцъфнала на устните й.
	Рейтън я задържа, наблюдавайки как животът бавно напуска очите й. Кръвта продължаваше да се стича от едната страна на врата му. Уплахата му се завърна с двойна сила. Започна да се страхува, че жената е успяла да прекъсне сънната артерия и кръвта му ще изтече за няколко минути. На борда на пиратските кораби нямаше лечители, а всички свещеници бяха твърде далеч тази нощ, заети да разкопават гробове. Пък и не беше сигурен, че те наистина умеят да лекуват.
	В следващия миг жената се отпусна. Мъртвото й тяло натежа в ръцете му.
	Подозрителен по природа, Рейтън завъртя още веднъж ножа в нея. Може би тя се преструваше, макар и с десет сантиметра чиста стомана в себе си. Самият той бе успял да отнеме живота на двама души в подобни ситуации.
	След като я подържа известно време, Рейтън осъзна, че жената никога повече няма да помръдне. Устните й бяха разтворени и леко оцветени от кръвта, която вече бе престанала да блика. Очите й, безчувствени и лишени от живот, се взираха отсъстващо през него. Лицето й не изразяваше нищо.
	— Проклет да съм, жено — прошепна Рейтън с искрено съжаление. — Ако знаех, че в теб гори такъв огън, щяхме да прекараме времето си заедно по далеч по-добър начин.
	Той вдиша сладкия аромат на парфюма, който й беше подарил след едно нападение с настояването да го използва, когато са заедно в леглото. До обонянието му достигна и металическият мирис на кръвта й. И двете ухания го опияняваха.
	Вратата на помещението се разтвори с трясък.
	Рейтън се подготви за най-лошото, завъртя се и остави трупа между себе си и изхода. С лекота измъкна ножа от мъртвото тяло и го насочи напред.
	В стаята пристъпи посивял мъж, който държеше арбалет. Той примижа от ярката светлина, която струеше от огнището.
	— Капитане? Какво става?
	Арбалетът не помръдваше, насочен право към двете тела.
	— Не сочи с глупавата си играчка към мен, Петит — изръмжа Рейтън. — Не можеш да имаш вяра на тези арбалети.
	Морякът отмести оръжието си встрани и наклони обкования с метал приклад към бедрото си. След това свали триъгълната си шапка.
	— Моля за извинение, капитане. Стори ми се, че сте нагазили сред бурни води. С целия тоз рев и трясък, искам да кажа. Не знаех, че си доставяте наслада с курвата.
	— Насладата — изрече с привидно спокойствие Рейтън, защото все още не беше сигурен доколко тежка бе раната му — не беше изцяло моя.
	Той пусна мъртвото тяло на жената и то падна на пода в краката му.
	Като капитан на едни от най-страшните пирати от Великото море и залива Уестмарч, той все пак трябваше да се грижи за авторитета си. Ако някой от екипажа му доловеше слабост, можеше да се опита да се възползва от нея. Самият той навремето беше поел командването на „Баракуда“, след като бе отнел живота на предишния й собственик.
	Петит се ухили и плю в нащърбения бронзов плювалник в ъгъла на стаята. Избърса устни с опакото на ръката си и каза:
	— Изглежда, сте изстискали необходимото от тази. Да доведа ли друга?
	— Не.
	Овладявайки страха, който бушуваше в него, Рейтън спокойно почисти окървавения си нож в дрехите на жената и прекоси стаята, за да отиде при огледалото. Беше напукано, а на местата, където амалгамата отзад беше олющена, вече изобщо не отразяваше.
	— Знаеш ли, тая жена ми напомни за нещо, Петит.
	— Какво е то, капитане?
	— Оня проклет свещеник Чолик ни смята за свои лакеи. — Рейтън се вгледа в огледалото, преценявайки раните по врата си, като докосваше ръбовете им с пръсти. Слава на светлината, кървенето беше започнало да спира. Плътта между отделните ухапвания се бе подула и вече се зачервяваше. На места отделената кожа висеше на парцали. Рейтън беше сигурен, че ще останат грозни белези. Мисълта за това помрачи настроението му още повече, защото беше суетен и държеше на външността си. По общо мнение бе красавец и винаги беше полагал грижи за себе си. Щеше да се наложи да измисли някоя цветиста история за произхода на тези наранявания.
	— Да — изсумтя Петит. — Тез свещеници се надуват постоянно, като че са нещо повече от нас, простите хорица. В някои нощи, докато си кротувам на стража, почвам да си мисля дали пък да не хвана някой и да му разпоря търбуха, ей тъй, за урок на останалите. Може пък после да им уври акълът и да харесат онова, което правим.
	Доволен, че животът му е вън от опасност, стига жената да не го е заразила с нещо, Рейтън извади кърпа от своя джоб и я завърза около врата си.
	— Добра идея, Петит.
	— Благодарско, капитане. Таквоз де, в запуснат град като тоя, с всичките му приказки за демони и изчадия, мястото е съвсем подходящо за туй добро дело. Таман ще видим кои са най-ревностните вярващи измежду тая пасмина. — Пиратът се ухили, разкривайки няколко оредели жълтеникави зъба.
	— Някои от нашите мъже също може да се разтревожат. — Рейтън огледа кърпата около врата си в огледалото. Всъщност не изглеждаше толкова зле с нея. С времето белезите щяха да зараснат, а той щеше да разправя истории за това как ги е получил от любовница, която после е заклал за изневяра. Или пък щеше да измисли някоя небивалица за среща с луда, но страстна принцеса, взета в плен, а сетне върната дефлорирана на баща й, естествено срещу собственото й тегло в злато.
	— Ами, можем да кажем това-онова на мъжете, капитане…
	— Петит, тайната престава да бъде тайна, когато я знае повече от един човек. А ти искаш да разкажеш на целия екипаж… — Рейтън поклати глава, потискайки с мъка потреперването си, когато го прониза болка във врата. — Би било глупаво.
	Петит се намръщи.
	— Ама, капитане, трябва да сторим нещо! Поповете са изровили някаква врата долу в катакомбите. Ако и занапред продължават да я карат, както си знаят, хич няма да ни дадат да я погледнем!
	— Врата ли? — Рейтън се обърна към своя заместник. — Каква врата?


	Едрият пират атакува Дерик без никакви претенции за майсторство в двубоя с мечове. Просто вдигна огромното си оръжие с две ръце и го засили към главата на Дерик с намерението да я разцепи на две като презряла диня.
	Дерик вдигна сабята си, за да парира удара, ясно осъзнавайки, че има голям шанс тежкото острие на противника му да я пречупи. Затова не се опита да спре връхлитащия меч, а го отклони, пристъпвайки встрани от пирата. Все пак плоското на острието го перна по главата и почти го извади от равновесие, оставяйки го дезориентиран.
	За кратко зрението и слухът на Дерик избледняха по същия начин, по който светът понякога заглъхваше в пропастта между две вълни, когато „Самотна звезда“ следваше пътя им, вместо да ги цепи напряко. Само инстинктът и рутината му помогнаха да задържи надалече меча на противника си, докато се съвземе.
	Лон се възползва от ситуацията и изблъска младежа назад.
	Със сръчност и мрачна свирепост, които го изпълваха при всяко сражение, Дерик пристъпи и нанесе удар с глава в лицето на пирата.
	Лон изохка и едва не се препъна.
	Младежът продължи да напредва безмилостно. Използвайки цялото умение, с което разполагаше, пиратът защитаваше живота си, като отстъпваше объркано през камъните към върха на склона. Само секунда по-късно това едва не му коства живота.
	Ботушите на Лон загубиха опора и мъжът се стовари тежко върху земята. Дерик изби меча му безмилостно, запращайки го в храсталаците.
	— Предавам се! Предавам се! Пощади ме! — закрещя пиратът.
	Но Дерик не изпитваше и капчица жалост. Пред очите му бяха останките на потопения кораб и телата на хората, плуващи във водата. Даже този спомен не се задържа дълго, щом размътеното му съзнание се плъзна далеч назад към времето, когато баща му често го беше пребивал.
	Баща му беше касапин — груб и едър мъжага, чиито мазолести длани можеха да смъкнат кожата от лицето ти с един-единствен удар. В продължение на много години Дерик така и не беше успял да разбере причината за гнева му. Дълго време беше смятал, че вината е у него, че не е бил добър син. Но с възрастта лека-полека беше започнал да схваща какво не бе наред в отношенията помежду им.
	— Милост — молеше се пиратът.
	Но единственият глас, който стигаше до Дерик, беше този на баща му — проклинащ и груб, заплашващ да го пребие до смърт и да го остави да кърви като току-що заклано яре. Той вдигна сабята и се приготви да нанесе фаталния удар.
	Неочаквано един меч се стрелна и отрази острието. Сабята на Дерик се заби в земята само на няколко сантиметра от главата на пирата.
	— Недей!
	Все още в плен на миналото, Дерик се завъртя и вдигна своето оръжие. С невероятна бързина някой хвана ръката му и преди да успее да се усети, ударът, който се готвеше да нанесе, беше блокиран.
	— Дерик, аз съм! — Плътен и одрезгавял от напрежение, гласът на Мат беше почти шепот. — Това съм аз, Мат, дявол да го вземе! Остави го, трябва ни жив!
	Дерик присви очи и успя да се съвземе, въпреки изпълненото си с болка и мъгла съзнание от удара, нанесен му от пирата. Постепенно спомените се оттеглиха с нежелание и бяха заместени от реалността.
	— Това не е баща ти — изрече Мат.
	Дерик се взря в приятеля си, усещайки как чувствата изтляват, оставяйки след себе си треперене и слабост.
	— Знам… Знам това.
	Ала също така знаеше, че е загубил всякаква представа за реалността. Ударът на пирата наистина го беше замаял. Пое си дълбоко дъх и се опита да проясни главата си.
	— Нуждаем се от него жив — повтори Мат. — Става дума за племенника на краля. Този човек разполага с информация, която можем да използваме.
	— Зная. — Дерик погледна Мат. — Пусни ме.
	Мат изпитателно се взираше в него, но хватката му не трепна.
	— Сигурен ли си?
	Покрай рамото на приятеля си Дерик можеше да види останалите моряци от екипажа. Само Молдрин не изглеждаше изненадан от кръвожадността, която младежът беше демонстрирал. Малко от неговите другари подозираха за мрачната ярост, която понякога се изплъзваше от контрола му. От дълго време насам не беше изпадал в такова състояние.
	— Сигурен съм — каза той.
	Мат го пусна.
	— Онези дни са минало. Не е необходимо да се връщаш към тях. Бащата ти остана далеч назад в Хилсфар. Ти го напусна още преди години. При това за добро, повярвай ми.
	Кимайки, Дерик прибра сабята си в ножницата и се обърна. Взря се в хоризонта, без да престава да усеща погледа на своя приятел. Фактът, че Мат не беше посмял да му се довери даже след като бе заявил, че вече е на себе си, започна да го ядосва.
	В ушите му отново отекна подигравателният смях на баща му и сякаш още веднъж някой му каза колко малко струва и колко е безпомощен. Независимо колко се беше издигал във военната флота на Уестмарч, този смях не беше преставал да го преследва.
	Разтреперан, Дерик си пое дълбоко дъх и се постара да се отпусне.
	— Е, момци, най-добре да се захващаме за работа. Молдрин, стига да желаеш, можеш да вземеш двама души с теб, за да донесете малко вода. Искам да угасите този огън.
	— Слушам, сър — отговори Молдрин, давайки незабавно знак на двама от мъжете да го последват. Заеха се да претърсват запасите на поста. Откриха няколко мяха с вода, изляха ги върху насмолената факла и се отправиха към реката, за да ги напълнят отново.
	Дерик се обърна към едрия пират, докато Мат му завързваше ръцете.
	— Колко от вас бяха тук на стража? — попита младежът.
	Мъжът не отговори.
	— Няма да се главоболя да те питам повече — предупреди го Дерик. — В този момент — и те моля да положиш усилие да разбереш добре онова, което ти казвам — предпочитам да те видя мъртъв. Ще ни бъде трудно да завършим мисията си със затворник, който само ще ни пречи.
	Лон преглътна и се опита да си придаде предизвикателен вид.
	— На твое място бих му повярвал — предложи Мат, потупвайки пирата по бузата. — Когато е в такова настроение, по-скоро ще нареди да те изхвърлят в реката, отколкото да те дундурка с надеждата, че може и да благоволиш да отговориш на някои от въпросите, които ти задава.
	Пиратът не можеше да се чувства господар на положението от мястото си на земята и думите на Мат бяха предназначени да му го напомнят. И все пак Дерик знаеше, че тази заплаха е празна — неговият приятел нямаше да му позволи да действа импулсивно. Но така или иначе слабостта му беше преминала и младежът отново се владееше.
	— Затова, друже — каза Мат окуражително и приклекна до пленника, — по-добре ни кажи каквото знаеш.
	Пиратът ги огледа недоверчиво:
	— Ще ме оставите ли жив?
	— Да — отвърна Мат без колебание. — Давам ти клетва. Такава е сделката.
	— Откъде да съм сигурен, че мога да ти се доверя? — настоя пиратът.
	Мат се засмя:
	— Е, старче, досега не сме те убили, нали?
	Дерик попита мъжа настойчиво:
	— Колко пирати имаше тук?
	— Бяхме само двамата — отвърна онзи намусено.
	— По кое време сменяте поста?
	— Скоро — каза пиратът след известно колебание.
	— Жалко — отбеляза Мат. — Ако някой се появи тъдява през следващите минути, ще трябва да ти прережа гърлото.
	— Казахте, че ще ме оставите жив — запротестира пленникът.
	Мат отново го потупа по бузата:
	— Само ако на пътя ни не изскочат нови изненади.
	Пиратът размисли отново, облиза устни и пак се обади:
	— Новите часови няма да дойдат преди зазоряване. Казах ви така само защото се надявах, че ще си отидете и Рейтън няма да ми се разгневи, задето не съм запалил факлата.
	— Е — призна Мат, — от твоя гледна точка сигурно е изглеждало като разумен план. Вероятно и аз бих опитал същото. Но ние сме тук по работа, нали разбираш?
	— Да — кимна пиратът. Поведението на Мат беше изпълнено с такова разбиране и благост, че чак объркваше пленника.
	Дерик започна да се успокоява. Смяната на постовите посред нощ не беше нещо, което той очакваше, но потвърждението го бе уверило, че все още разполагат с няколко часа, за да спасят племенника на краля.
	— Ами племенникът на краля? — поинтересува се Мат. — Той е само едно момче и не бих искал да науча, че му се е случила неприятност.
	— Момчето е живо.
	— Къде е? — попита Дерик.
	— При капитан Рейтън — поясни пиратът, засмуквайки ранената си устна. — Държи го на борда на „Баракуда“.
	— А къде бихме могли да открием „Баракуда“? — попита Дерик.
	— Закотвена е в пристанището. Капитан Рейтън не позволява корабът да излиза без него.
	— Много добре. — Дерик се обърна на изток, забелязвайки, че Молдрин и двамата му мъже са се върнали с меховете, които бяха напълнили с вода от реката. — Изправи този човек на крака, Мат. Бих желал да видя устата му добре запушена.
	— Слушам, сър. — Мат бързо изправи пирата на крака и извади кърпа от джоба на бричовете си, за да затъкне устата на мъжа с нея.
	Когато Дерик се приближи към пирата, онзи трепна и започна да се дърпа, но Мат го държеше здраво. Дерик доближи лицето си до неговото и каза:
	— Иска ми се двамата с теб да се разбираме.
	Мълчанието помежду им се проточи. Пиратът погледна към Мат, но той нищо не каза. Пленникът отново се обърна към Дерик и кимна унило.
	— Много добре — изрече Дерик със студена усмивка. — Ако се опиташ да предупредиш приятелчетата си, което е напълно възможно, тъй като вероятно си настроен благонамерено поне към някои от тях, ще ти прережа гърлото със същото спокойствие, с което изкормвам вътрешностите на риба. Кимни с глава, ако ме разбираш.
	Пиратът кимна.
	— Не обичам пиратите — заяви Дерик. — Винаги има начини един честен човек да преживее някак, без да обира другите. Убил съм много от вас из Великото море и залива Уестмарч. Още един в повече няма да промени общата сметка кой знае колко, но може пък да ми достави удоволствие. Ясен ли съм?
	Мъжът кимна още веднъж, а в очите му се появиха сълзи.
	— Кристално ясен сте, сър — добави Мат енергично, тупайки пирата по рамото. — Струва ми се, че повече няма да имаме неприятности с този човек, след като бяхте така добър да му разясните ситуацията.
	— Много добре. Водете го, но го дръжте изкъсо.
	Дерик закрачи на изток по билото на планината Хоук Бийк, което щеше да го отведе към пристанището.


	Пет

	Петит извади парче хартия от един джоб на жилетката си.
	— Ето туй ме доведе при вас, капитане — каза първият помощник. — Волдир го е пратил веднага щом поповете намерили оназ врата сред руините.
	Рейтън прекоси стаята и взе листа. Разгъвайки го, той се наведе към фенера, поставен на полицата над огнището.
	Волдир беше шпионин, когото Рейтън бе внедрил сред изкопчиите на Чолик. С всяка нова партида роби капитанът на пиратите подменяше хората, които вършеха тази работа. Най-малкото фактът, че те не се разболяваха като останалите, можеше да предизвика любопитството на наемниците, които бяха твърде лоялни към златото на свещеника.
	Хартията съдържаше рисунка на серия от елипсовидни линии, пресичащи се една с друга, и още една, малко по-различна, която ги обкръжаваше.
	— Какво е това? — попита Рейтън.
	Петит отново плю, но този път не уцели плювалника. Изтри брадичката си с ръкав и отвърна:
	— Туй е символът, който Волдир е видял на онази врата. Голяма врата, капитане, близо три човешки боя, както я описва.
	— Ти говори ли с него?
	Петит кимна.
	— Бях отишъл да поприказвам с някои от наемниците, с които въртим търговия. Нали знаете, един вид да ги предразположа. Занесох им няколко бутилчици от брендито, дето го взехме от последния кораб.
	Рейтън подозираше, че това не бе единствената причина, поради която Петит слизаше толкова често в тунелите. Тъй като всички жени в пристанището бяха при пиратите и благодарение на факта, че Чолик и неговите свещеници не се интересуваха много от тези работи, на наемниците не им оставаше друго, освен да се споразумеят с първия помощник за цената на женската компания.
	Скъперничеството бе една от чертите, определили избора на Петит за помощник-капитан. От друга страна, той разбираше прекрасно, че лоялността му осигурява не само напредване в кариерата, но и дълъг живот. Мъжът дори и не си помисляше да опита да напредне в йерархията. Единственото му желание беше да служи на господар, който може да оцени жестоките му и подмолни методи на работа.
	— А свещениците кога са открили тази врата? — попита Рейтън.
	Ако Чолик знаеше за това, защо не беше слязъл долу? Капитанът на пиратите все още не можеше да разбере защо архидяконът и любимците му пълзят като мравки през останките на двата града, но очевидното им усърдие започваше да разпалва неговото любопитство.
	— Току-що — отвърна Петит. — Така се случи, капитане, че Волдир изникна с новините, докато още бях долу.
	Острият ум на Рейтън направи рязък завой. Той отново насочи очи към грубата рисунка.
	— Къде е Чолик? — Пиратите имаха шпиони и сред свещениците.
	— Отиде при копачите.
	— Там ли е сега? — Интересът на Рейтън се засилваше.
	— Тъй вярно, капитане. Веднъж щом новината достигна до ушите му, той забърза надолу, без да се помайва.
	— А ние нямаме ли някаква идея какво се крие зад тази врата?
	Естествено Чолик не знаеше за племенника на краля, когото Рейтън и неговите пирати бяха отвлекли. И двете страни имаха своите малки тайни, с тази разлика, че свещеникът не подозираше, че капитанът крие нещо.
	— Никаква, капитане, ала Волдир ще ни донесе всичко, тъй както го научава.
	— Ако успее.
	Всеки път, когато свещениците намереха нещо, което смятаха за важно, пазачите изкарваха робите извън територията на разкопките, докато проучването му не приключи.
	— Да, но ако някой може да го направи, туй е точно Волдир.
	Кимайки, Рейтън сгъна бележката и я сложи в джоба си.
	— Добре е да имаме още някой долу при свещениците. Събери неколцина от нашите хора. Ще се опитам да ги вкарам като екип за доставка на провизии за робите.
	— Още не е дошло времето за нова доставка.
	— Чолик няма да се досети. Кара копачите да работят прекалено много, а после просто ги изхвърля в онази кървава пропаст там долу.
	— Веднага ще се заема, капитане.
	— Какво става с нашия гост на борда на „Баракуда“?
	Петит сви рамене.
	— В добри ръце е, капитане. В отлично здраве и под особено внимание. — Първият помощник поклати мазната си грива. — Жив струва много, но така и не мога да разбера какво толкова му се церемоните?
	Рейтън внимателно докосна раните си под кърпата. Болката отново го прониза и той трепна.
	— Момчето е племенник на краля, Петит. Властелинът на Уестмарч се гордее със своите знания, а те се предават в семейството. Свещениците обучават децата на владетелите и през по-голямата част от времето им пълнят главите с разни исторически глупости, които е по-добре да потънат в забрава. Освен в случаите, когато става въпрос за карта на съкровище или за описание на място, където някой натоварен със злато кораб е потънал в морето.
	— Така е, капитане. Знанията са безполезни в голямата си част, ако се интересувате от скромното ми мнение.
	Рейтън не се интересуваше и затова продължи да излага първоначалната си идея:
	— Какви, мислиш, са шансовете момчето да има значителни познания по история и други неща, които могат да влязат в работа на един свещеник? Може би то ще успее да ни каже нещо за това? — Той потупа джоба, в който беше пъхнал листа с нарисувания символ.
	В сълзящите очи на Петит постепенно се появи разбиране. Мъжът почеса наболата си брада и се ухили, разкривайки прогнилите си зъби:
	— Мене, ако питате, капитане, бих рекъл, че има голям шанс да е тъй.
	— Ще разговарям с момчето. — Рейтън взе виолетовата си шапка от сандъка в долната част на леглото и я нахлупи.
	— Ще ви се наложи да го разбудите — каза Петит. — Пък и не е много разговорлив. Малкият негодник едва не отпори ухото на стария Бул, когато му занесохме храната тази вечер.
	— Как така?
	— Младокът скочи от гредите на тавана, където се беше скрил, и му се стовари право на главата. Ако старият Бул нямаше толкова дебела тиква, щеше да срещне смъртта си, без да му е времето. Право ви думам, малкият нехранимайко едва не избяга от „Баракуда“.
	— Момчето пострада ли? — попита Рейтън.
	Петит махна успокоително с ръка.
	— Нищо му няма. Майта сложи няколко шева на главата му, ама не е нещо, дето да му държи влага повече от ден или два.
	— Петит, не искам това момче да пострада — заяви Рейтън сурово.
	Петит се почеса по врата.
	— Не бих позволил на никой от екипажа да го пипне и с пръст.
	— Ако това момче пострада, преди да съм свършил с него — каза Рейтън, прекрачвайки проснатата на пода жена, — ще те държа лично отговорен.
	— Разбирам, капитане. Повярвайте ми, хич недейте да се тревожите.
	— Тогава побързай да събереш този екип по доставките. И не предприемайте нищо, преди да съм ви наредил, чу ли?
	— Ще бъде, както наредите, капитане.
	— Първо, искам да говоря с това момче. Може би то знае нещо за символа.
	— Само ако ми позволите, капитане, отваряйте си очите на четири в негово присъствие. Туй момче е бързо като вятъра.


	Буярд Чолик се втренчи в огромната порта. През всичките тези години свещеникът бе знаел и за Кабраксис, и за съдбата на Рансим, погребан под Порт Таурук, но никога не се беше замислял над това какво ще изпита, когато застане пред вратата, скриваща тайната на демона. Дори дългите месеци на планиране и разкопки из дълбините не го бяха подготвили за този момент.
	Вероятно трябваше да изпитва гордост и еуфория от откритието, но вместо това го изпълваше мъчителен страх. През тялото му като земетръсни вълни минаваха мъчителни конвулсии. Прииска му се да изпищи и да отправи молитва към архангел Яериус, патрона на Църквата на Закарум. С мъка се удържа да не го направи. Прекрасно разбираше, че отдавна е минал отвъд границите на всяко опрощение.
	Пък и каква ли полза можеше да има опрощението за един умиращ човек? През последните месеци свещеникът нееднократно си беше задавал този въпрос. Смъртта вече бе сложила костеливата си длан върху неговото рамо. Сещайки се за това, Чолик бързо взе своето окончателно решение.
	— Учителю — прошепна брат Алтарин, — добре ли сте?
	Той стоеше на две стъпки назад така, както налагаше по-високият ранг на стария свещеник.
	Оставяйки на раздразнението да заличи следите от страх в гласа му, Чолик отвърна:
	— Разбира се, че съм добре. Защо да не бъда?
	— Бяхте необичайно притихнал — каза Алтарин.
	— Съзерцанието и медитацията — отвърна Чолик поучително — са двете ключови способности на свещеника по пътя му към разбулването на големите загадки, оставени ни от светлината. Ще сториш добре, ако запомниш това, Алтарин.
	— Разбира се, учителю. — Способността на Алтарин да възприема напътствията на своя учител като свои единствени ориентири, го беше направила естествен кандидат за ръководното място по време на разкопките.
	Чолик огледа отново масивната врата. Дали не бе по-правилно да я нарича магически портал? Тайните текстове, които беше изучавал, намекваха, че вратата на Кабраксис пази достъпа към друго пространство, където бяха съхранени нещата, които демонът господар бе оставил след себе си.
	Робите продължаваха да се трудят под светлината на фенери и факли, товарейки камъните с голи ръце. Веригите им дрънчаха приглушено в сводестите коридори. Други неволници работеха с кирки, накацали по скалните тераси, ограждащи вратата, или на върха на нестабилното скеле, което се люлееше при всеки техен удар. Апачите говореха ужасено помежду си, но бързаха да приключат с разкриването на находката. Чолик смяташе, че те работят толкова бързо, защото се надяват, че по-късно ще им бъде позволена почивка. Ако скритото зад вратата не ги убиеше, помисли си старият свещеник, може би желанието им щеше да се изпълни.
	— Голяма част от вратата е вече разкрита — каза Чолик. — Защо не бях повикан по-рано?
	— Учителю — отвърна Алтарин, — нищо не подсказваше, че сме близо до нея. Бяхме стигнали до поредна трудна част от разкопките. В началото смятахме, че сме натъкнали на стената на поредната пещера. Често избраният от вас път минаваше през каменните зидове на скрити катакомби.
	Строителите на Рансим бяха съградили града така, че да се възползват от разположението на естествените пещери под река Дайър, припомни си Чолик прочетеното от писанията. Пещерите предлагали както място за складиране на стоките, с които древните обитатели търгували, така и подземни езера, които те използвали, за да се снабдяват с вода в случай на обсада — събитие, настъпвало на няколко пъти през историята на града. Освен това подземните убежища осигурявали защита от яростта и бурите, които често връхлитали откъм планината Хо Бийк.
	— Когато подкопахме стената — продължи Алтарин, тя се срути на огромни късове. Ето защо пред врата има толкова много отломки.
	Чолик се загледа в робите, които товареха късовете колички, а сетне ги извозваха до местата, определени за събиране на отпадъци. Обкованите с желязо колела дрънчаха по каменния под и скрибуцаха пронизително на сухите си оси.
	— Работата по разкриването на вратата не продължи дълго — довърши разказа си Алтарин. — Веднага щом бях сигурен, че сме я намерили, изпратих да ви повикат.
	Чолик пое бавно към портата. Краката му тежаха като олово, а сърцето удряше като чук в ребрата му. Беше изразходвал прекалено много сили напоследък. Конфронтацията с Рейтън и използваното срещу плъховете заклинание го бяха тласнали отвъд пределите на поносимото. Дъхът излизаше с мъка от гърдите му. Употребата на магия понякога можеше да дойде в повече за старите и немощните. Изготвянето на заклинания изискваше много сили и често оставяше изпразнени и вътрешно съсипани неспособните да се справят с огромния поток от енергия. А и той беше започнал да се занимава с магия твърде късно, след като бе изгубил цялата си младост в служба на църквата.
	Подът пред вратата имаше естествен наклон навътре и свещеникът несъзнателно ускори крачка. Робите забелязаха неговото приближаване и започнаха да се отдръпват боязливо.
	Работниците върху скелето продължаваха да размахват своите кирки. Внезапно нестабилната конструкция поддаде и се срути настрана, повличайки със себе си четирима нещастници. Някакъв фенер се разби в каменния под, маслото от него се разля и избухна в пламъци.
	Единият от падналите мъже изкрещя от болка, стискайки ранения си крак. Светлината на факлите разкри нащърбена бяла кост, стърчаща от пищяла му.
	— Потушете огъня! — нареди Алтарин.
	Най-близко стоящият роб плисна кофа вода над пламтящото масло, но успя единствено да го разпръсне на множество по-малки локви, които продължиха да горят. Някакъв наемник пристъпи напред и с две движения на ножа си разряза и смъкна парцаливата риза от гърба на роба. Натопи дрехата в друга кофа с вода и я метна върху огъня. Пламъците намаляха, но не угаснаха напълно.
	Тъй като не желаеше да показва страх, Чолик закрачи направо през огъня. Призова слаб щит, който да го пред пазва от горещината и премина невредим от другата страна. Тази постъпка постигна желания ефект, защото от клони вниманието на робите от извисяващата се отпред страховита порта и им напомни откъде идва истинската заплаха. Чолик неведнъж беше доказвал, че не изпитва угризения да убива непокорните или безполезни работници, пълнейки бездната с телата им.
	Страхливият шепот на неволниците бързо стихна с изключение на стенанията на мъжа със счупения крак. Дори той скри лице в шепите си, а виковете му преминаха тихо хленчене.
	Чолик се нуждаеше от допълнителни сили, за да се изправи срещу неизвестността зад вратата на Кабраксис затова властно започна да нарежда думи, призовавайки към себе си тъмнината, от която се беше страхувал десетилетия наред и в чиито дълбини бе започнал да съзира някакви очертания едва преди няколко години. Протегна нагоре дясната си ръка и разпери пръсти. Докато произнасяше думите, забранени за следовниците на Църквата на Закарум, той усети как хищните, остри като бръснач, нокти на силата започнаха да се забиват дълбоко в тялото му, направо в костите. Ако заклинанието не проработеше, свещеникът рискуваше да изпадне в кома, о която щеше да се възстановява няколко седмици.
	Около ръката му засия пурпурен ореол. Ослепителна мълния се стрелна от нея и прониза пострадалия мъж. Когато светлината се разля около него и сякаш невидими ръце го сграбчиха, нещастникът започна да пищи.
	Чувствайки нарастващата си сила, Чолик продължи да нарежда, а заклинанието изсмукваше човека пред не го. Думите на свещеника звучаха все по-уверено. Невидимите ръце разпънаха крайниците на роба и го издигнаха над земята, провесвайки го във въздуха.
	— Не! — изкрещя той. — Моля ви! Умолявам ви! Ще работя! Ще работя!
	Имаше времена, когато отчаяните молби на неволника може би щяха да разчувстват Чолик. Но подобни дреболии вече не можеха да го трогнат. Старият свещеник дори не можеше да си припомни времената, когато бе поставял нечии нужди над своите.
	— Неее! — крещеше мъжът.
	Другите роби се бяха отдръпнали боязливо назад, някои от тях също крещяха в ужас.
	Чолик проговори отново и сви ръката си в юмрук. Пурпурният ореол около нея потъмня зловещо и се стрелна напред по протежение на лъча, който задържаше роба във въздуха. Когато тъмнината го докосна, тялото на човека се сгърчи ужасно. Силно хрущене отекна в пещерата, щом ръцете и краката му се строшиха в ставите. Той изкрещя отново, ала независимо от страшните болки, които вероятно изпитваше, нещастникът остана в пълно съзнание.
	Неколцина от свещениците, които бяха напуснали Уестмарч заедно с Чолик, но все още изповядваха пътищата на Закарум, коленичиха и притиснаха лицата си в пода. Догмите на църквата не позволяваха употребата на насилие и проповядваха благост и смирение. Само следовниците на ръката на Закарум, орден от свещеници воини, воден от дванайсетте велики инквизитори, можеха да използват благословиите, дадени им от Яериус и Акарат, за да се сражават с демоничните проявления.
	Свещениците, последвали архидякона, бяха повярвали, че той може да промени живота им, но едва сега виждаха в какво биха могли да се превърнат. Докато се хранеше от тлеещото пламъче на живота на роба, Чолик усещаше страха, който зрееше в една част от неговите последователи. За разлика от тях, в очите на другите се четеше глад за могъщество.
	Алтарин бе един от онези, които бяха ужасени.
	Без да знае какво да очаква оттук нататък, Чолик произнесе последната дума на заклинанието. Робът изкрещя от болка, ала викът му секна внезапно. Заклинанието го разтърси зверски и после го разчлени на части. Кървавата експлозия окъпа с тъмночервени пръски лицата на стоящите наоколо и успя да изгаси горящите на пода локви масло.
	Миг по-късно изсмуканите останки на нещастника паднаха с плясък по пода.
	Чолик не беше очаквал внезапната еуфория, която го изпълни. Усети неизпитвана до този момент наслада, додето вампирското заклинание възвръщаше неговите сили. Без следа изчезна летаргията, която го беше държала в плен само допреди минута. Дори болката в скованите му от артрита крайници сякаш започна да намалява. Известно количество от откраднатата енергия се прехвърли в него и го изпълни със сила, но по-голямата част се насочи към света на демоните. Такава беше цената на използваното заклинание.
	Магическият ореол около Чолик отново изсветля и премина в пурпурно. Сетне светлината се просмука и потъна в тялото му. Старият свещеник огледа публиката си, чувствайки се освежен и със сетива, трептящи като струни. Онова, което беше сторил тази нощ, щеше да има мощен отзвук сред робите, наемниците, пиратите на Рейтън и дори сред останалите свещеници. Някои от тях, досещаше се той, нямаше да се появят на другия ден.
	Погледите на присъстващите отбягваха очите му.
	Всички се страхуваха от него и от онова, което би могъл да им стори. Чолик се почувства още по-добре от тази мисъл. Дори когато беше станал архидякон, само истински каещите се и онези, за които не бе останала друга надежда, освен сляпата вяра, се бяха вслушвали в думите му. А сега мъжете в пещерата го гледаха така, както врабчето наблюдава връхлитащия ястреб.
	Обръщайки гръб на мъртвия роб, Чолик отново се запъти към вратата. Вече не изпитваше никакво колебание. Сякаш дори собствените му страхове се бяха отдръпнали обратно назад в дълбините на неговото съзнание.
	— Алтарин — повика Чолик.
	— Да, учителю — откликна призованият с тих глас.
	— Нареди на робите да се връщат на работа.
	След тази заповед наемниците вложиха всичките си усилия в подновяването на работата. Робите отново издигнаха падналото скеле и се заеха със задачите си. Кирките продължиха да къртят стената, закриваща вратата. Тежките чукове разбиваха огромни късове скала, раздробявайки ги на по-малки, удобни за извозване парчета. Работата на многобройните инструменти се сливаше в натрапчив ритъм, който отекваше под сводовете на пещерата.
	Сдържайки нетърпението си, Чолик наблюдаваше напредъка в работата на робите. От стените се откъсваха цели блокове, разтрошаваха се и падаха сред другите отломки по земята. Размаханите бичове на наемниците оставяха дълбоки рани по плувналите в пот гърбове на копачите. В някои случаи войниците даже помагаха при избутването на по-тежките колички.
	Работата напредваше бързо. Само след няколко минути една от пантите на вратата беше разкрита. Не след дълго наяве излезе и другата. Чолик започна да ги изучава с нарастваща възбуда.
	Точно както бе описано в свещените визджерейски текстове, грамадните панти бяха изработени от желязо и кехлибар. Металът беше използван, за да устоява на грубата сила, а кехлибарът имаше за цел да задържа магическите енергии.
	Когато от пътя на Чолик бяха разчистени повечето отломки, той пристъпи нетърпеливо към вратата. Действието на енергията, която беше изсмукал от роба, нямаше да продължи дълго, ако можеше да се вярва на пергаментите, от които бе научил заклинанието. След това той щеше да остане в състояние дори още по-лошо отпреди, освен ако не се добереше до покоите си и скритите там възстановяващи еликсири.
	С приближаването си към вратата, духовникът започна да долавя излъчваната от нея вибрираща сила. Могъщото присъствие минаваше на вълни през мозъка му, едновременно привлекателно и отблъскващо. Чолик бръкна в гънките на робата си и извади гравирана кутия, покрита с най-чисти черни перли.
	Кутията беше студена като лед. Откриването й бе изисквало дълги години проучвания. Тайните свитъци, които описваха връзката й с вратата на Кабраксис, бяха добре скрити сред библиотечните архиви на църквата. Намирането им беше изискало от него да извърши няколко предателства и убийства. Даже Алтарин не знаеш за нея.
	— Учителю… — каза помощникът му несигурно.
	— Назад — повели Чолик. — И отведи тази сган със себе си.
	— Да, учителю. — Алтарин се оттегли, шепнейки разпореждания към мъжете.
	Втренчен в полираната повърхност на кутията, Чолик почака, докато шумът от стъпките утихне. Старият свещеник дишаше тежко. В годините, през които кутията беше стояла у него, докато бе търсил местонахождение то на Рансим и се беше подготвял за срещата си с демона, той така и не бе успял да я отвори. Сега му предстоеше да види какво има вътре.
	Концентриран върху кутията и вратата, свещеникът произнесе първата дума. Гърлото му се сви от болка, докато изричаше словото, непредназначено за хора. В този миг в пещерата се разнесе оглушителен тътен и задуха силен вятър.
	Овалната конструкция на сиво-зелената порта потъна в дълбока чернилка. Над тътена и вихрения вятър се издигна една-единствена напевна нота.
	Чолик сложи ръка върху обсипаната с перли кутия и пристъпи, чувствайки ледения полъх на метала. Той каза втората дума — още по-трудна за произнасяне от първата.
	Кехлибарените части по пантите пламнаха с нечестив жълтеникав блясък. Изглеждаха като уловените отражения на факли в очите на вълк нощем.
	Вятърът се засили, вдигайки във въздуха облаци от ситни парчета камък, които жилеха като оси навсякъде, където се забиеха. Някъде зад него се чуха молитви към светлината. Това го накара да се усмихне.
	При третата дума черната кутия се отвори. От нея излетя ефирна, оцветена в три оттенъка на зеленото, сфера. Кълбото се завъртя пред очите на свещеника. Съгласно прочетеното, докосването до него носеше мигновена смърт.
	Ако сега допуснеше грешка или пък заекнеше, сферата щеше да го изконсумира. От него щеше да остане само пепел.
	Чолик произнесе четвъртата дума.
	Сферата започна да се издува също като съществата, които рибарите понякога вадеха от дъното на океана.
	За момент свещеникът изпита опасение, че току-що е допуснал фатална грешка.
	Сетне греещата сфера отплува от него и се блъсна във вратата на Кабраксис. Усилен до невероятни размери, трясъкът от магическия контакт изведнъж заяви физическото си присъствие, като събори оставащите по ръба на вратата пръст и камъни и помете сталактитите по тавана на пещерата.
	Парчета скала започнаха да падат върху скупчените зад него хора. Единствено Чолик съумя да се задържи изправен. Видя как мъжете пищят, но звукът не достигаше до него. Чувстваше главата си като изпълнена с въздух. Един от наемниците бе пронизан от дълъг сталактит и тялото му бе подхвърлено във въздуха. За момент, преди да се строполи на пода, краката му се заизвиваха в зловещ мъртвешки танц. Спазмите разтърсиха още няколко пъти тялото му, докато животът го напускаше.
	Над пещерата се спусна неестествена тишина. Чолик произнесе петата и последна дума. Външният край на символа, очертан върху вратата, започва да свети ярко. Кървавочервеният блясък започна да очертава един по един овалите, напредвайки към центъра. Сетне се възпламени и линията, която преминаваше през знака.
	Накрая целият символ се озари в алено великолепие.
	Масивните сиво-зелени врати се разтвориха с оглушителен грохот. Двете крила пометоха отломките по пътя си.
	Ужасен, Чолик видя как смъртта нахлува през отворената порта.


	Шест

	Дерик се взираше към Порт Таурук, проклинайки облаците, които скриваха луната, въпреки предимствата, които тъмнината им беше носила до момента. Мракът не им позволяваше да проучат по-внимателно града, сгушен в полите на планината Хоук Бийк.
	Река Дайър течеше от изток на запад, бавно проправяйки си път през каньона, който с времето бе изсякла в планината. Руините на града лежаха на северния бряг. Най-широката част на селището се намираше точно срещу кръглото естествено пристанище, което водата бе оформила там.
	— В добрите си времена — каза тихо Мат — Порт Таурук трябва да се е справял доста добре. С такова обширно пристанище на плавателна река, хората, които са живели тук, сигурно са се радвали на прилична търговия.
	— Е, тях вече ги няма — отбеляза Молдрин.
	— Чудя се защо? — каза Мат.
	— Сигурно някой не ги е харесвал и затова е съборил хубавия им град — отговори първият помощник. — Мислех си, че умно момче като тебе може да се досети и без да му го подсказват.
	Мат не се обиди от тези думи:
	— Чудя се кой ли е направил това?
	Без да обръща внимание на обичайното заяждане между двамата, Дерик извади далекоглед от пояса си. Беше една от малкото лични вещи, които притежаваше. Изработен от изкусен занаятчия в Кураст, уредът бе попаднал в него чрез един търговец от Уестмарч. Месинговият корпус правеше предмета почти вечен, а конструкцията позволяваше на частите му да се прибират една в друга. Младежът разгъна далекогледа и започна да изучава града отблизо.
	В пристанището имаше три кораба. От време на време край тях преминаваха светлинките на фенери. Дерик забеляза, че пиратите често влизат в една голяма, полуразрушена постройка. Част от нея бе съборена от една огромна скала, вероятно паднала под натиска на силите, които бяха разрушили града.
	— Стъкмили са си бърлога — отбеляза Молдрин. Дерик кимна.
	— Без съмнение са я напълнили с жени и вино — продължи първият помощник. — В името на светлината, момчето ми, зная, че сме тук заради племенника на краля и прочие, но не ми харесва идеята да оставим всички тези бедни момичета на произвола на пиратите. Сигурно са ги отвлекли от корабите, дето са плячкосали.
	Дерик изскърца със зъби при мисълта за съдбата на пленените жени.
	— Прав си, Молдрин. Ако има начин, ще се върнем и ще освободим всички пленници.
	— Ти си добър момък, Дерик — каза Молдрин. — Признавам го.
	— Изглежда, пиратите не вземат много на сериозно задълженията си да охраняват това място — обади се Мат в тъмнината.
	— Вярно, разположили са повечето си постове надолу по реката — съгласи се Молдрин. — Ако се бяхме опитали да качим „Самотна звезда“ нагоре по течението, със сигурност щяха да ни спипат. Но явно никой не е помислил за малък отряд като нашия.
	— Все пак сме твърде малко — каза Дерик. — Макар това да ни позволява да се движим бързо и безшумно, ако късметът ни напусне и пиратите ни открият, няма да им коства много усилия да ни избият всичките. Затова трябва да избягваме всякакви схватки. — Местейки далекогледа нататък, той продължи да изучава разрушения град, а после отново насочи вниманието си към пристанището.
	Два малки временни кея плуваха над водата, прикрепени към празни бъчви. Докато беше разглеждал развалините малко по на изток, Дерик бе стигнал до заключението, че някога на това място бяха съществували постоянни пристанищни съоръжения. Следите по брега показваха, че оттам се бяха откъртили няколко огромни скални блока. Старите кейове навярно бяха навлизали по-навътре в реката, за да могат да акостират и по-големи кораби.
	На брега, в близост до кейовете, имаше два подемника със скрипци. Край тях бяха струпани куп кошове и големи бъчви. Няколко мъже пазеха стоките, но в момента бяха увлечени в игра на зарове. Всеки път, щом заровете се търколяха, до ушите на Дерик достигаха шумни възгласи. Фенери осветяваха ярко площадката, където се провеждаше играта.
	— Според теб кой от корабите е „Баракуда“? — попита Молдрин. — Нали пиратът каза, че държали момчето на него.
	— Обзалагам се, че „Баракуда“ е в средата — отвърна Дерик.
	— Този с най-многото пазачи — отбеляза Мат.
	— Именно. — Дерик сгъна далекогледа и го прибра в пояса си, като не забрави да сложи предпазните капачета. Стъклото и лещите се намираха трудно извън Кураст.
	— Имаш ли някакъв план, Дерик? — попита Мат.
	— Както винаги — отвърна запитаният.
	— Няма да бъде толкова забавно, колкото си мислехме, нали?
	— Така е — съгласи се Дерик, — но все още смятам, че можем да довършим започнатото. — Той се изправи. — Двамата с теб, Мат, ще тръгнем първи, колкото се може по-тихо и бързо. А ти, Молдрин, умееш ли все още да се промъкваш безшумно, или сладкишите на готвача са разширили прекомерно деликатната ти талия?
	Кулинарните умения на новия готвач на „Самотна звезда“ бързо бяха станали легенда във флотата на Уестмарч Малко или много, всеки моряк на борда на кораба се беше пристрастил към неговите сладкиши, но Молдрин бе известен като един от техните най-големи почитатели.
	— Може да съм притурил някой килограм през последните един-два месеца — призна той, — но никога няма да остарея или да затлъстея толкоз, че да не мога да тичам по-бързо от вас, палета такива. Ако това се случи, по-добре да си вържа едно въже около врата и да се провеся от предната мачта.
	— Тогава ела с нас — подкани го Дерик. — Да видим дали ще можем да разчистим района над кейовете.
	— За какъв дявол да го правим? — попита Молдрин.
	Дерик започна да се спуска надолу по склона. Подемните съоръжения и пазачите бяха на около двеста метра пред тях. Край стръмния бряг на реката растяха храсти и ниски дървета. Пиратите на Рейтън явно ги беше домързяло да разчистват терена повече, отколкото бе необходимо.
	— Ако не бъркам, тези бъчви съдържат китова мас и уиски. Мисля, че ще ни свършат добра работа.
	Той повика Томас.
	— Да, капитане? — Морякът изникна от сенките.
	— Когато дам сигнал — нареди Дерик, — поведи бърз останалите мъже. Ние ще бъдем на средния кораб, за да търсим племенника на краля. Искам да отидете при подемниците и да измъкнете момчето със скрипеца веднага щом го открием. Разбра ли ме добре?
	— Да — отвърна Томас. — Ще го изтеглим завчас.
	— Трябва да опазим младежа невредим, Томас — подчерта Дерик. — Или ще ти се наложи да обясняваш на краля защо племенникът му има цицина на главата.
	Морякът кимна.
	— Ще се грижим за него като за бебе, Дерик. Ще бъде в безопасност, все едно се е държал за полите на майка си.
	Дерик го потупа по рамото и широко се усмихна:
	— Знаех си, че възлагам тази работа на правилния човек.
	— Само се пазете там долу и не ставайте твърде смели, преди да сме ви се притекли на помощ.
	Дерик кимна и продължи. Мат и Молдрин го последваха безшумно, като сипещ се сняг в планината.


	Рейтън слизаше внимателно по изсечените в брега стъпала. Някога те вероятно бяха представлявали удобен и безопасен път до корабите долу, но сега след катаклизма, връхлетял града, стълбището се беше наклонило на една страна, правейки придвижването твърде рисковано. Откакто експедицията беше пристигнала тук, не един или двама пияни пирати бяха завършили пътя си във водата. Неколцина от тях сигурно се бяха удавили, защото телата им така и не бяха намерени, вероятно отнесени от течението към залива на Уестмарч.
	Капитанът осветяваше пътя си с фенер, чието златисто сияние играеше по набраздената сивкава скала. Мъглата продължаваше да се кълби наоколо, но вече се беше разредила и Рейтън успяваше да види трите кораба, акостирали в пристанището.
	Стоящите на пост часови се изпънаха и си придадоха бдителен вид, когато главатарят ги подмина. Всички пирати отстъпваха от пътя му с уважение, което той се бе постарал да втълпи в главите им.
	Внезапният остър звук на раздвижен скрипец привлече вниманието му.
	— Внимавайте там, проклетници такива — изграчи някакъв глас отгоре. — Тук имам цял куп провизии за вас.
	— По-бързо — обади се човекът, застанал до макарата вдясно от Рейтън. — Чакам тук от цяла вечност. Имам чувството, че коремът ми е залепнал за гърба.
	Опрян в стената на склона, Рейтън проследи как една ниска, тумбеста бъчва заслиза бавно надолу. Скрипците се движеха леко, показвайки, че товарът не тежи особено много. Рейтън долови характерната миризма на осолено свинско.
	— Сложил съм ти и бутилчица вино — извика морякът горе.
	— И едва не улучи с нея капитана, кретен такъв — извика в отговор пиратът, който беше само на няколко стъпки от Рейтън.
	Мъжът измърмори някакво проклятие, после изрече гузно:
	— Простете, капитане. Не знаех, че сте долу.
	Рейтън вдигна фенера, така че пиратът да види чертите му:
	— Побързай.
	— Слушам, сър. Веднага, сър — отзова се мъжът. — Момчета, я оставете тая работа. Ще свалим другата бъчва по-късно.
	Пиратите на борда на кораба освободиха въжетата и те бяха изтеглени обратно нагоре.
	Веднага щом пътят му бе разчистен, Рейтън тръгна по кея, плаващ върху черните води на реката. Изкачи се по трапа на първия кораб и се озова на борда му.
	— Добра вечер, капитане — поздрави го един пират с дълбок белег на лицето. Неколцината мъже, които търкаляха току-що доставената бъчва към трюма, също поздравиха хорово, без да спират да се занимават със своята задача.
	Рейтън кимна в отговор, чувствайки рязка болка в насиненото си гърло. Когато корабите бяха в пристанището капитанът държеше всичките му съдове да са напълно подготвени за отплаване, в случай че се наложеше незабавно да излязат в морето. Останалите платноходи от неговата малка ескадра чакаха край северния бряг, на няколко дни път от Порт Таурук. Бяха приютени в един малък залив с коварни плитчини, които можеха да се окажат гибелни за всеки, който не ги познава.
	Между корабите, закотвени край кея, бяха прехвърлени дъски. Течението на реката беше слабо и котвените въжета не се опъваха прекалено много. Рейтън се прехвърли на „Баракуда“, където откри Бул, седнал на носа и пушещ лулата си.
	— Капитане. — Бул го забеляза и извади лулата измежду зъбите си. Беше едър мъж, сякаш грубо издялан от дърво с тъпа брадва. Беше превързал главата и раненото си ухо, но кървавите петна още личаха по врата му.
	— Как е момчето, Бул? — попита Рейтън.
	— Защо, добре си е, капитане — отвърна той. — Има ли причина да не е?
	— Чух за ухото ти.
	— Тази дреболия? — Бул докосна раненото си ухо и се ухили. — Не е нещо, за което да се тревожите, капитане.
	— Не се тревожа за ухото ти, глупако — каза Рейтън. — Мисля си, че никой пират, който се оставя да го спипа едно хлапе, не заслужава да бъде член на екипажа ми.
	Лицето на Бул потъмня, но Рейтън знаеше, че това се дължи най-вече на объркване.
	— Изглеждаше толкова невинен, капитане. Не можех да предположа, че е изпечен мошеник. Нападна ме изневиделица. Предлагам да го вземем с нас, ако кралят не пожелае да плати откупа. Казвам ви, това момче е пич и половина.
	— Ще го имам предвид — каза Рейтън.
	— Тъй е, сър. Не че предлагам нещо повече от уважението си към вас.
	— Искам да го видя.
	— Кълна се, капитане, не съм му сторил нищо.
	— Зная, Бул. Имам си други причини.
	— Слушам, сър. — Бул откачи масивна връзка ключове от колана си, след което изтръска съдържанието на лулата в реката. В трюма не беше позволено внасянето друг огън, освен фенерите на стражата.
	Бул слезе в тясното товарно отделение. Рейтън го последва, вдишвайки познатата воня на вкиснато. По времето, когато бе служил във военната флота на Уестмарч корабите не миришеха по този начин. Моряците постоянно ги миеха със солена вода и оцет като предпазна мярка срещу плесента и мухъла, нападащи дървото.
	Държаха момчето в една малка килия в задната част на кораба.
	Бул отключи вратата, след което надникна вътре и бързо се отдръпна. Посегна, улови замахналата към лицето му дъска и я изтегли навън. Момчето изхвърча и се строполи тежко на пода на трюма. Бързо се опита да се прави на крака, но Бул стъпи върху него с масивния ботуш.
	Най-неочаквано момчето демонстрира сериозните познания в ругатните.
	— Както казах, капитане — ухили се Бул, — тоя си е нехранимайко.
	— Капитан? — извика момчето. Макар и затиснато от ботуша на Бул, то успя да извие врат и се взря в Рейтън. — Вие ли сте капитанът на тая кочина? Е, ако бях ваше място, щях да ушия торба за главата си и да оставя само една дупчица, през която да надничам притеснено.
	Изумен от тази наглост, Рейтън се втренчи в младежа.
	— Той не се ли страхува, Бул?
	— Да се страхувам? — изписка момчето. — Страхувам се, че мога да умра от скука! Държите ме вече от пет дни и три от тях прекарах в тая дупка. Когато се върна при татко и той разговаря със своя брат, краля, кълна се, ще съжалявате за тая работа! — Младежът заудря по палубата със стиснати юмруци. — Пуснете ме и ми дайте меч, за да се бия! Кълна се в светлината, че ще ви накарам да си платите за всичко!
	Изненадан от поведението на момчето, Рейтън се взря в него. Беше слабо и мускулесто, вече започнало да губи детската си закръгленост. Капитанът предположи, че е около единайсет-дванайсет години. Имаше тъмна, гъста и чорлава коса, а фенерът разкриваше сиво-зеленикавия цвят на очите му.
	— Момче, знаеш ли изобщо къде се намираш? — попита пиратът.
	— Когато моряците на краля ви намерят — отвърна момчето, — бързо ще разбера къде съм. Не си мислете, че сте се скрили от тяхното преследване!
	Приклякайки край младежа, Рейтън насочи светлината на фенера право в лицето му. След това извади скритата си кама и я заби в дървения под само на сантиметър от носа му.
	— Последният човек, който ме заплаши — изсъска гласът на капитана, — умря едва преди няколко минути. Нямам нищо против ти да го последваш.
	Очите на момчето се спряха върху ножа. То преглътна шумно, но не каза нищо.
	— Бих искал да знам твоето име — каза Рейтън.
	— Лекс — прошепна то. — Казвам се Лекс.
	— И си кралски племенник?
	— Да.
	Рейтън завъртя острието, карайки светлината на фенера да проблясва по него.
	— Колко синове има баща ти?
	— Пет. Като броим и мене.
	— Ще му липсва ли единият?
	Лекс отново преглътна:
	— Да.
	— Добре. — Рейтън вдигна фенера, като позволи на момчето да забележи неговата усмивка. — Няма нужда да утежняваме повече твоето положение, Лекс. Но съм решен да получа информацията, заради която съм дошъл.
	— Не знам нищо.
	— Ще видим. — Рейтън се изправи. — Вдигни го на крака, Бул. Ще го разпитам в килията.
	Пиратът се наведе, хвана младежа за ризата и го изправи на крака. Без видимо усилие го отнесе обратно в малката килия. Внимателно го остави до най-далечната стена и застана до него.
	— Можеш да излезеш, Бул — каза Рейтън.
	— Капитане — запротестира Бул. — Може би още не сте съвсем наясно на какво е способен малкият сополанко.
	— Мога да се справя с едно дете — заяви Рейтън, окачвайки фенера на една кука на стената.
	Той взе ключа от Бул и изчака пиратът да излезе, после захлопна вратата на килията. Трясъкът огласи тясното пространство.
	Лекс понечи да се изправи.
	— Не ставай — предупреди го Рейтън. — Ако все пак настояваш, ще се наложи да те прикова към стената с тази кама.
	Замръзвайки наполовина изправен, Лекс погледна към него. В очите му се четеше смесица от детска невинност и предизвикателство, сякаш момчето се опитваше да прецени дали капитанът на пиратите наистина говореше сериозно.
	Отвърна му леденостуден поглед. Пиратът възнамеряваше да изпълни своята закана.
	Очевидно Лекс също го разбра. Намусен, той се свлече на пода, опрял гръб в стената, и прибра колене към тялото си с упорит вид.
	— Сигурно се мислиш за голяма работа — озъби се момчето, — когато заплашваш дете по този начин. Какво ще направиш за закуска? Ще изриташ някое кученце?
	— Всъщност — отвърна Рейтън — вече сме обезглавили едно за закуската ти. Казаха ми, че щяло да стигне и за обяд.
	В очите на Лекс се мярна ужас. Той замълча, вгледан в капитана.
	— От кого си получил това ужасно възпитание, момче? — попита Рейтън.
	— Родителите ми се обвиняват един друг за него — отговори Лекс. — Мисля, че и двамата са допринесли по малко.
	— Смяташ ли, че ще излезеш жив оттук?
	— При всички случаи няма да изляза оттук изплашен.
	— Ти си необикновено момче — отбеляза Рейтън. — Бих искал да се опознаем по-добре.
	— Приятел ли си търсиш? — попита Лекс. — Нима твоите пирати не те харесват?
	— Страхът е далеч по-добър довод от приятелството — отвърна Рейтън. — Хората се подчиняват, без да задават въпроси.
	— Предпочитам да си имам работа с нормални хора, а не с пирати.
	— Сигурно това е причината Бул да не те харесва.
	— Мога да живея и без него.
	— Умен момък — каза капитанът. Той направи пауза, чувствайки полюляването на кораба от слабото течение. Като истински моряк, момчето несъзнателно следваше тези поклащания.
	— Колко дълго си пътувал по море, Лекс? — попита Рейтън.
	— От Лут Голейн до тук — сви рамене младежът.
	— Бил си там?
	— Нали оттам идва корабът, на който пътувах — поясни Лекс, присвивайки замислено очи към Рейтън. — Ако не знаеш това, как тогава ни откри?
	Мъжът не обърна внимание на въпроса. Информацията му идваше от шпионите на Буярд Чолик в Уестмарч, но това не влизаше в работата на младежа.
	— Какво си правил в Лут Голейн?
	Лекс не отговори.
	— Не си играй с мен — предупреди го пиратът. — В момента съм в много лошо настроение.
	— Учех — отвърна момчето неохотно.
	На Рейтън това му прозвуча обещаващо.
	— Какво учеше?
	— Баща ми искаше да получа добро образование, също като най-малкия син на краля.
	— Колко време прекара в Лут Голейн?
	— Четири години — каза момчето. — Изпратиха ме на осемгодишна възраст.
	— И какво изучаваше?
	— Всичко. Поезия. Литература. Търговия. Също и гадателство, макар че цялата тая работа с пилешките вътрешности е отвратителна и си е чисто шарлатанство.
	— А история? — попита Рейтън. — Изучавал ли си история?
	— Разбира се. Що за образование можеш да получиш, ако не изучаваш история?
	Пиратът порови в джоба на ризата си и извади листа, който му бе дал Петит.
	— Искам да погледнеш тази хартия. Кажи ми какво означава.
	В очите на момчето се мярна интерес, когато отправи поглед към нея.
	— Не виждам добре оттук.
	Рейтън се поколеба, но сетне откачи фенера от стената.
	— Ако опиташ нещо, момче, горчиво ще съжаляваш. Когато баща ти плати откупа за теб, ще имаш късмет, ако лечителите успеят да те закърпят. Инак цял живот ще ти се налага да пълзиш като цирков изрод.
	— Няма да опитвам нищо — каза Лекс. — Приближи листа. От дни гледам единствено тези стени.
	„Докато не измисли как да разхлабиш дъските на леглото, за да нападнеш Бул“ — помисли си Рейтън. Той пристъпи напред, отдавайки дължимото на способностите и смелостта на момчето. Мнозина на негово място вече щяха да са се превърнали в подсмърчащи отрепки. Вместо това племенникът на краля се беше занимавал с планове за бягство.
	Лекс пое листа и го огледа. Сякаш против волята си, той прокара пръст върху нарисувания символ.
	— Къде намери това? — попита тихо момчето.
	Корабът се поклащаше ритмично. Шумът от разбиващите се в бордовете му вълни отекваше глухо.
	— Няма значение. Знаеш ли какво е?
	— Да — каза момчето. — Това е демонично писание. Символът принадлежи на Кабраксис. Предполага се, че той е построил черния път.
	Рейтън се изсмя.
	— Демони не съществуват, дете.
	— Моите учители винаги са ми казвали да мисля по-разкрепостено. Може би демоните не са тук сега, но това не означава, че никога не ги е имало.
	Рейтън се втренчи в хартията, опитвайки се да открие някакъв смисъл в казаното.
	— Можеш ли да го разчетеш?
	Лекс изсумтя.
	— Познаваш ли някой, който умее?
	— Не, но познавах един, който твърдеше, че продаваните от него пергаменти съдържали карти на скрити от демоните съкровища.
	В съответствие с променливите си разбирания по въпроса, самият Рейтън на няколко пъти беше купувал и продавал подобни пергаменти.
	— Значи не вярваш в демони? — попита момчето.
	— Не — каза Рейтън. — Историите за тях минават само в таверните.
	И все пак думите на момчето го бяха заинтригували. Значи свещеникът бе дошъл дотук, за да лови демони? Трудно му беше да повярва.
	— Какво друго можеш да ми кажеш за тази рисунка?


	Пътеката прорязваше планинския склон успоредно на река Дайър. Дерик беше сигурен, че пиратите на Рейтън я използват при смяна на караула. Затова младежът вървеше встрани от нея, избирайки по-бавното придвижване през храстите. Мат и Молдрин го следваха по петите.
	Когато наближиха надвисналия над трите кораба бряг на реката, през оредяващите храсти започнаха да се промъкват тънки струйки мъгла. Дерик долови и мириса на тютюн. Капитан Толифър не разрешаваше пушенето на „Самотна звезда“, но из пристанищата Дерик беше срещал достатъчно пушачи. Така и не успя да придобие този навик и го смяташе за отвратителен. Напомняше му за лулата на баща му.
	Дърветата свършваха на двайсетина метра от складираните припаси. Сенките, спускащи се край струпаните кошове и бъчви, щяха да им осигурят удобно прикритие.
	Един от главорезите се отдалечи от останалите мъже, увлечени в игра на зарове:
	— Бирата си я биваше, момчета. Запазете ми мястото. Ей сега се връщам.
	— Докато имаш пари — каза друг, — мястото ти е запазено, друже. Късметът ти никакъв го няма тая вечер, но можеш да разчиташ на нашия.
	— Радвайте се, че капитан Рейтън се грижи да ни пълни кесиите — отвърна първият. Той заобиколи кошовете и приближи до мястото, където се криеше Дерик.
	Младежът смяташе, че пиратът ще се облекчи през ръба на скалата. Изненада се, когато видя как онзи, вече излязъл от полезрението на останалите, започна да рови като луд из кесията си. Бледата лунна светлина докосна изтърколилия се в дланите му зар.
	Пиратът се ухили и стисна зара, след което пристъпи към онова, за което бе дошъл.
	Движейки се с котешка грациозност, Дерик се промъкна зад гърба му. Стисна един камък и пристъпи към своята жертва. Пиратът си тананикаше някаква мелодия, в която младежът разпозна „Момичето и делфинът“ — неприлична песничка, обичана от много моряци.
	Дерик замахна с камъка. Чу се тъп звук, когато той улучи целта си. Младежът пое отпуснатото тяло и го положи върху земята. После пристъпи предпазливо към ръба. Както бе очаквал, трите кораба стояха на котва точно отдолу.
	Върна се обратно, приведе се зад един кош, измъкна сабята си и помаха на Мат и Молдрин. Двамата притичаха към него, приведени ниско.
	— Ей, Тимар — извика един от пиратите. — Ще се връщаш ли?
	— Казах ти, че тоя пи прекалено много — каза друг. — Сигурно всеки момент ще започне да мами.
	— Ако още веднъж видя подправения му зар — обади се трети, — кълна се, че ще му отрежа носа.
	Дерик хвърли поглед към пътеката, която се спускаше от руините на Порт Таурук. Никой не идваше по нея.
	— Остават четирима — прошепна той на своите другари. — Ако някой от тях издаде дори един звук, криенето вече няма да ни е от полза.
	Мат кимна.
	С присвити очи Молдрин прокара пръст по острието на ножа си:
	— Да разчитаме тогаз, че няма да им се удаде шанс да гъкнат.
	— След като се оправим с тези — продължи Дерик, — ще съобщим на пиратите долу за нашето присъствие. Мат, двамата с теб ще подпалим корабите.
	Мат повдигна вежди.
	— Бъчвите са пълни с китова мас — каза Дерик. — Едва ли ще ни бъде толкова трудно да ги прекатурим през ръба. Ще паднат право върху корабите долу. Ти се цели вляво от „Баракуда“, а аз ще гледам да улуча десния кораб.
	— После пиратите ще бъдат заети да спасяват своите кораби — кимна Мат с мрачна усмивка.
	— Да — потвърди Дерик. — А ние ще се възползваме от объркването, за да се качим на „Баракуда“ и да потърсим племенника на краля.
	— Късмет ще е, ако не се претрепете — измърмори Молдрин. — И мене с вас.
	Дерик се усмихна, чувствайки самоувереността, която винаги го обземаше преди битка:
	— Ако преживеем, смятай, че ми дължиш една бира от таверната на Рик в Уестмарч.
	— Аз на тебе? — погледна го Молдрин, сякаш не можеше да повярва. — Какво ще кажеш ти да почерпиш наместо туй?
	— Ако ни утрепят, имаш думата ми, че ще ти осигуря първата хладна напитка, до която успеем да се доберем в ада — сви рамене Дерик.
	— А, не — запротестира Молдрин. — Така не е честно…
	— Тимар! — изрева един от пиратите и прекъсна протестите на стария мърморко.
	— Сигурно е паднал — изрече друг. — Ще отида да го потърся.
	Дерик се изправи и надникна през купищата кошове. Пиратът тъкмо се надигаше от своето място. Младежът даде знак на Мат и Молдрин да останат приведени. Ако щастието бе готово да им се усмихне още веднъж, той нямаше нищо против.
	Когато мъжът се озова от другата страна на кошовете, Дерик го сграбчи, притисна длан към устата му и му преряза гърлото. Задържа агонизиращото тяло, докато то престана да мърда. Лицето на Мат се беше изкривило от ужас. Той умееше да убива в разгара на битка, но не бе способен на такова хладнокръвно убийство. Дерик обаче не чувстваше угризения. Пиратите заслужаваха смърт — независимо дали от неговата ръка или от въжето на палача в Уестмарч.
	Когато тялото потрепери за последен път, младежът го пусна и отстъпи встрани. Знаейки, че не разполагат с повече време, Дерик се улови за една от бъчвите и се изстреля напред. Втурна се към тримата мъже, увлечени в игра на зарове.
	Един от пиратите се обърна, привлечен от шума, и отвори уста, за да извика.


	Седем

	— Кабраксис е демонът, създал черния път — каза Лекс.
	— Какво е черният път? — попита Рейтън.
	Момчето сви рамене.
	— Това е само легенда. Древна приказка за демони. Кабраксис е просто една измислица.
	— Нали преди малко твърдеше, че приказките за демони били истина — възрази пиратът.
	— Казах ти, че е възможно да са истина — отвърна Лекс. — Подобни истории се разказват още откакто визджерейците започнали да призовават обитателите на ада. Може би някои от легендите водят началото си от инциденти, в които наистина са били замесени демони, но съм сигурен, че повечето са абсолютна измислица.
	Момчето се почеса замислено по главата и продължи:
	— Примерно историите за Харсус, краставия демон от Кураст, след безброй преразказвания се превърнали в четири различни легенди, намерили място в хрониките. Учителят ми по история казваше, че някои мъдреци се занимавали само с това да изследват отделните предания, опитвайки се да ги обединят по някои общи признаци. По този начин там, където преди ставало въпрос за два различни демона, оставал само един.
	— И защо някой би влагал труд в подобно нещо?
	— Защото според всички тези митове излиза, че по света бродят страшно много демони. Учителят ми смяташе, че хората губели твърде много време в изброяването им и в очакване те да направят някоя пакост, вместо да ги преследват и връщат, където им е мястото. Ловците на демони трябвало да знаят колко от тях има в нашия свят и къде могат да ги открият. Мъдреците се мъчели да отговорят именно на тези въпроси.
	Лекс изсумтя презрително и продължи:
	— Лично аз смятам, че на демоните са дадени имена, за да могат мъдрите и премъдри гадатели да препоръчват на жителите да наемат ловци. Естествено после гадателите получават дял от златото, което някой град или кралство плаща, за да се отърве от връхлетялата го напаст. Това си е чисто изнудване. Една добре замислена измама, караща суеверните хорица на драго сърце да се разделят със златото си.
	— Говорехме за Кабраксис — напомни му Рейтън нетърпеливо.
	— В първите години, когато визджерейците тепърва започвали да експериментират с призоваването, Кабраксис бил демонът, когото най-често викали.
	— Защо?
	— Защото той се справял най-добре с мистичните мостове, които свързват двата свята.
	— Значи черният път е мост към пламъците на ада?
	— Не точно. Пък и нали ти казах, че всичко е само легенда. — Лекс посочи рисунката на елипсите и минаващата през тях линия. — Този символ би трябвало да олицетворява способностите на Кабраксис да пътува свободно между ада и нашия свят.
	— Щом като черният път не е мост между световете — попита Рейтън, — какво е тогава?
	— Някои биха казали, че това е пътека към могъществото. — Лекс се прозина отегчено.
	— Какво могъщество?
	Момчето се намръщи и се облегна на стената зад себе си.
	— Уморен съм и разказването на приказки за лека нощ започва да ме отегчава.
	— Ако искаш — предложи Рейтън, — мога да накарам Бул да дойде и да те завие.
	— Доколкото си спомням, едното му ухо все още е непокътнато — отвърна Лекс.
	— Ти си едно зло дете — заяви пиратът. — Разбирам защо баща ти те е изпратил да учиш толкова далече.
	— Не е вярно — възпротиви се Лекс. — Само дето съм малко своенравен.
	— Тези ги разправяй на старата ми шапка — прекъсна го Рейтън. — Имам толкова злато, че спокойно мога да мина и без твоя откуп, приятелче. Само дето искам да накарам краля да си плати за обидите, които ми е нанасял в миналото.
	— Нима познаваш краля? — вдигна вежди момчето.
	— Какво могъщество може да предложи Кабраксис? — игнорира въпроса му капитанът.
	Течението на реката заклати отново „Баракуда“. Корабът се надигна и се плъзна странично, след което се успокои отново. Такелажът заплющя по мачтите над тях.
	— Говори се, че Кабраксис предлагал безсмъртие и голямо влияние — отговори Лекс.
	— Влияние над какво?
	— Над хората. Според митовете, които съм изучавал в часовете по философия, при последното посещение на Кабраксис в нашия свят, той си избрал пророк. Това бил човек на име Крен, философ, който записал учението на демона. Резултатът е един огромен том. Казвам ти, отегчих се до смърт от него.
	— Учението на демона? Не заклеймяват ли мъдреците такива книги?
	— Разбира се — отвърна Лекс. — Но когато Кабраксис се появил за първи път, никой не знаел, че той е демон. Или поне официалната версия е такава. Все пак на него се гледа с по-добро око, отколкото на другите демони.
	— Защо?
	— Защото Кабраксис не бил толкова кръвожаден, колкото останалите. Изчаквал търпеливо своето време и събирал все повече и повече последователи чрез пророка си. Учел ги за трите същности. Запознат ли си с тази концепция?
	Рейтън поклати глава. Умът му работеше трескаво, докато се опитваше да разбере какво се опитва да постигне Буярд Чолик, търсейки останките на подобно създание.
	— Трите същности — каза Лекс — се състоят от външната същност, която е начинът, по който един човек се представя пред останалите; вътрешната същност, която е начинът, по който човекът гледа на себе си; и сенчестата същност, която е същинската природа на мъжа или жената. Това е онази част, от която всеки се бои най-много; тъмното ъгълче, което иска да скрие дълбоко. Крен ни учи, че повечето хора са прекалено слаби, за да приемат тази истина.
	— И хората са му вярвали?
	— Наличието на трите същности е известно отдавна. Освен това след предполагаемото изгонване на Кабраксис от този свят, веднага се намерили други учени, които продължили започнатата от Крен работа.
	— Каква работа?
	— Изследванията върху трите същности — отговори Лекс с гримаса, сякаш беше отвратен от плиткоумието на Рейтън. — Облечено в хубави думи, това учение звучало много примамливо на суеверните, които искали да повярват, че са открили пътя към просветлението.
	— Дори и така погледнато — каза Рейтън, — не съзирам тук никакво могъщество.
	— Последователите на Кабраксис се стремели да разкрият собствените си сенчести същности — продължи да разказва момчето, сякаш не го беше чуло. — Четири пъти годишно, по време на слънцестоенето и равноденствието, те се събирали заедно и празнували мрака, който обитавал душите им. Всеки известен грях бил позволен по време на честването.
	— И какво ставало после?
	— Всичките им грехове били опрощавани и отмивани в символичната кръв на демона.
	— Това вярване ми изглежда пълна глупост.
	— Нали ти казах същото.
	— Как е бил изгонен Кабраксис?
	— Според легендата това направили визджерейските магьосници — отвърна Лекс. — Те успели да сринат храмовете на демона във Визджун и навсякъде другаде. От олтарите и постройките останали само купища отломъци. Има слухове, че по-късно един от учениците на Крен измислил начин да отвори отново портала към Кабраксис, но това не е потвърдено.
	Капитанът се зачуди дали масивната врата, която Чолик беше открил под руините на Порт Таурук, не бе именно този портал.
	— Ами ако някой успее отново да се свърже с Кабраксис?
	— И да предложи на демона път към този свят?
	— Именно. Какво би могъл да очаква?
	— Обещанието за безсмъртие не е ли достатъчно? Имам предвид, ако наистина вярваш в тези глупости?
	Рейтън си спомни за прегърбеното от старост тяло на Буярд Чолик.
	— Да, сигурно е така.
	— Къде намери това? — попита Лекс и размаха листа със символа.
	Преди Рейтън да успее да отговори, вратата се отвори с трясък и вътре връхлетя Бул.
	— Капитане! — каза едрият пират, вдигнал високо фенера си. Тревога беше издължила лицето му. — Нападат ни!


	На няколко стъпки от пирата, който го беше зяпнал изумено, Дерик скочи във въздуха. Краката му блъснаха мъжа в момента, когато останалите главорези бяха започнали да се окопитват и вече посягаха към своите оръжия.
	Връхлетян изневиделица от тежестта на младежа — толкова пиян, че едва се крепеше на крака, — пиратът излетя над стръмния речен бряг, без дори да успее да изкрещи. Звучно издумкване подсказа на Дерик, че тялото му се е срещнало с дървената палуба на някой от корабите, вместо да цамбурне в реката.
	— Какво, по дяволите, става там? — извика някой отдолу.
	Дерик се приземи ловко на земята и веднага се обърна, стиснал своята сабя. Замахна и нанесе подсичащ удар в краката на най-близкия пират. Шурна кръв и обагри крачолите на ярко оцветения панталон на разбойника.
	— Помощ! — извика раненият. — Ей, там на кораба, помогнете, дявол да ви вземе!
	Мъжът се запрепъва назад, опитвайки се да измъкне своя меч от ножницата. Продължаваше да стиска бирената бутилка в другата си ръка.
	Дерик скочи на крака, вдигнал сабята си за нов удар, и притисна пирата към ръба. Оръжието изсвистя във въздуха и от гърлото на разбойника бликна кървав фонтан. Острието заседна за момент, но Дерик опря крак в тялото на мъжа и го измъкна, изблъсквайки трупа надолу. Чу разплискването на водата в мига, когато вече се обръщаше, за да помогне на своите другари.
	Мат се беше счепкал с моряка, обслужващ подемника. Острието на сабята проблясваше, докато приятелят му отбиваше напористите атаки на притиснатия пират.
	Очевидно Мат се беше поколебал да пролее човешка кръв и това бе дало време на мъжа да се окопити.
	Проклинайки малкото време, което им оставаше, Дерик пристъпи и стовари мощен удар, който разцепи черепа на мъжа. За пореден път младежът се учуди на страшните рани, които нанасяше морската му сабя. Острието й беше късо, но тежко и беше предназначено за водене на отчаяни битки върху ограниченото пространство на корабната палуба.
	Кръвта на убития окъпа двамата младежи. Мат погледна ужасено към падналия враг. Изглежда, той все още вярваше в законите на честта и не одобряваше подлия удар, който бе нанесъл неговият приятел. Само дето моментът не беше никак подходящ за почтени двубои.
	— Заеми се с бъчвите — извика Дерик, измъквайки сабята си от главата на мъжа.
	— Той дори не те видя да идваш — промълви Мат, гледайки към мъртвия в краката си.
	— Бъчвите! — повтори Дерик.
	— Беше прекалено пиян, за да се бие. Не можеше да се защитава…
	— Мат, не сме дошли на рицарски турнир! — заяви Дерик, сграбчи окървавената яка на своя приятел и го разтърси силно. — Тук сме, за да спасим едно дванайсетгодишно момче. А сега се размърдай.
	Дерик изблъска другаря си в посока към камарата бъчви, след това прибра сабята в ножницата и се заслуша във виковете, идващи откъм корабите. Хвърли поглед към началото на вдълбаното в скалата стълбище.
	Там бе заел позиция Молдрин. Държеше дръжката на бойния си чук с две ръце. Въпреки че изглеждаше неудобно оръжие, с квадратната си глава чукът навяваше обещания за смазани черепи и потрошени кости.
	— Пази се от стрели, Молдрин! — извика Дерик.
	Първият помощник се ухили в отговор.
	— Гледай да опазиш собствения си задник, сополанко.
	Дерик хвана първата бъчва, която му попадна, и я събори на една страна. Гъстата течност вътре избълбука. Младежът напрегна мишци и започна да търкаля бурето към ръба на скалата. Естественият наклон значително улесняваше работата му.
	Веднъж засилена, бъчвата не можеше да бъде спряна лесно. Оттласквайки я за последен път, Дерик проследи как тя се претърколва през ръба и изчезва отвъд него. Овладя залитането си и се надвеси над пропастта тъкмо навреме, за да види как бурето се разбива върху палубата на кораба отдолу. През стелещата се мъгла лесно можеха да се забележат посребрените от светлината на фенерите локви мазна течност.
	Вниманието на Дерик беше привлечено от силен грохот вляво. Мат също бе успял да прекатури една бъчва с мас върху кораба точно под него. Тичащите по палубата пирати започнаха да губят равновесие, хлъзгайки се по омазнените дъски.
	— Мас! — извика един от мъжете долу. — Хвърлили са бъчва с мас върху ни!
	Дерик енергично се зае да търкаля още бъчви. Не след дълго палубата на кораба бе покрита с мазнината от още две разбити бурета. Младежът грабна един от фенерите на убитите пазачи.
	Мат се присъедини към него, хванал друг светилник:
	— Дерик, мъжете там долу нямат път за отстъпление! Ще изгорят живи или ще се издавят, ако подпалим корабите!
	— Така е — съгласи се младият предводител, гледайки своя разтревожен приятел. — Самите ние също няма да имаме път за отстъпление, ако всичките пирати ни подгонят вкупом. Ще ми се да се отърва поне от екипажа на тези кораби.
	Кимайки мрачно, Мат се обърна и забърза към ръба. Дерик се забави само колкото да се увери, че останалите мъже от екипажа на „Самотна звезда“ вече са тръгнали.
	— Помощта идва, Молдрин — извика той.
	— Не се грижи за мен, ами се заемай с момчето — изръмжа първият помощник.
	Вече на ръба, Дерик прецени разстоянието, съобрази вълнението, повдигащо и спускащо кораба, и хвърли фенера. Предпазен от стъклото, пламъкът вътре продължи да гори ярко. Светилникът се разби в средата на залятата с мас палуба.
	За миг фитилът изпращя и почти угасна, после се разгоря по-силно. Синьо-жълтите пламъци лумнаха високо, подхванати от вятъра.
	— Пожар! — изкрещя някой долу.
	От трюмовете започнаха да изскачат още моряци, увеличавайки суматохата. Съвсем скоро на кораба щеше да има само екипаж от скелети.
	— Спасете кораба — изрева друг пират — или капитан Рейтън ще ни избеси!
	Хвърляйки поглед към кораба на Мат, Дерик забеляза, че той също е пламнал. Явно една от бъчвите беше уцелила главната мачта, защото огънят бе обхванал и платната. Пламъците се вихреха над палубата, облизвайки такелажа.
	Дерик се надяваше платноходите да изгорят до ватерлинията. Така капитан Толифър щеше да има достатъчно време да се върне до Уестмарч, за да събере подкрепления, с които да залови зловещия капитан Рейтън и остатъците от скритата му флотилия.
	— Мат — извика Дерик.
	Приятелят му се обърна.
	— Готов ли си?
	Мат се поколеба, но кимна:
	— Както винаги.
	— Там долу ще бъдем само двамата — каза приятелят му. — Нуждая се от помощта ти.
	— Ще направя всичко за теб — отвърна Мат.
	Дерик се отдръпна навътре, след което се засили към пропастта. Спринтираше с широки крачки, насочвайки се към средния кораб. Стигна до ръба и се хвърли към такелажа на платнохода, надявайки се да успее да преодолее разстоянието. Надали щеше да оцелее, ако паднеше върху палубата.
	В мига, когато протегна ръце и разтвори пръсти, за да улови въжетата, надвисналият отгоре бряг се разтресе и от него беззвучно се откърти тежко парче скала, което полетя към обхванатите от пламъци кораби.


	— Кой ни напада? — попита властно Рейтън, обръщайки се към вратата.
	— Не зная — каза Бул. — Някой е подпалил корабите от двете ни страни.
	„Пожар?“ — помисли си Рейтън ужасено. Наистина, надали имаше по-ужасно известие за един моряк. Дори в случай на пробойна екипажът можеше да изпомпва водата, докато се добере до някое пристанище, но огънят изяждаше бързо и с лекота малкия дървен остров, от който хората зависеха.
	За миг Рейтън и Бул забравиха за Лекс. Той се възползва от това и се изправи мигновено, бърз като невестулка. Когато Рейтън се обърна да го хване, момчето се наведе и заби глава в корема му, изблъсквайки го към Бул. Преди двамата пирати да се окопитят, пленникът вече бе изскочил през вратата.
	— Проклятие — изруга Рейтън, когато видя как момчето потъва в мрака на трюма, насочвайки се към стълбите. — Хвани го, Бул. Но искам да е жив, когато ми го върнеш.
	— Слушам, капитане. — Грубиянът незабавно се впусна след младежа, бързо скъсявайки делящото ги разстояние.
	Рейтън ги последва, поставил лявата си ръка на дръжката на меча. През люка на палубата се забелязваха отблясъците на огромните пламъци край „Баракуда“. Мъглата започна да се смесва с пушек.
	Беше се оказал прав. Някой наистина ги беше проследил през залива Уестмарч. Дали обаче това бяха други пирати, или флотата на краля? Малка група ли имаше срещу себе си, или реката бе задръстена от нечия армада?
	Стълбата към главната палуба се разтресе, докато Бул се изкачваше нагоре. Капитанът го следваше по петите и почти бе излязъл на палубата, когато част от скалистия бряг над тях се откъсна и полетя надолу от двайсетина метра височина.
	Огромният гранитен блок се стовари право върху носа на „Баракуда“, изпотроши дъските на палубата и отнесе голяма част от релинга. Корабът се разтресе, сякаш връхлетян от вихър. Някакъв фенер изхвърча от ръката на един съборен пират и се преобърна няколко пъти, преди да цопне в реката.
	Рейтън се добра някак до палубата, присвил колене, за да преодолее ужасяващото клатене на дърпащата привързващите я въжета „Баракуда“. Хвърли бърз поглед към другите два кораба. Те приличаха на жертвени клади, обгърнати от ярки пламъци чак до върховете на мачтите.
	Кой, по дяволите, е направил това?
	Право пред него Бул беше притиснал младежа към парапета на люлеещата се палуба. Момчето хвърляше боязливи погледи към черната вода. Явно не бързаше да изпробва късмета си с плуване. Едрият пират се нахвърли върху него, псувайки мръсно.
	Рейтън се разкрещя на екипажа да хваща ведрата и да направи опит да спаси двата кораба. Ако скривалището им беше разкрито, щеше да се нуждае от всичките си съдове, за да превози колкото може повече от натрупаната плячка.
	Във водата около „Баракуда“ плуваха разхвърляни бурета и кошове. Усещайки лекия наклон на палубата, Рейтън разбра, че корабът се пълни с вода. Ударът, който бяха получили, вероятно беше продънил обшивката.
	Капитанът огледа напукания речен бряг над себе си. Беше сигурен, че разрушението не е настъпило по естествени причини. Все нещо го беше предизвикало. Мислите му веднага се насочиха към Буярд Чолик. Пещерите, из които свещениците ровеха, се намираха дълбоко под земята и може би се бяха срутили. Главатарят на пиратите се зачуди дали дъртият пръч не беше станал жертва на собствената си алчност.
	Някакво движение сред въжетата горе привлече вниманието му и Рейтън моментално си даде сметка, че там има някой. Капитанът се обърна и вдигна меча си.


	Осем

	Хванат здраво за такелажа на „Баракуда“, Дерик посегна да улови едно свободно въже точно когато Мат кацна до него. Независимо от внезапния трус, който беше разтърсил крайбрежните скали, приятелят му също бе успял да скочи.
	— Уф, на косъм бях! — процеди Мат. — Къде отиде прословутият ми късмет? Проклетият бряг се срути под краката ми!
	— Важното е, че успя — ободри го Дерик. Гледката на двата горящи кораба го изпълваше с гордост от добре свършената работа. Огледа скалите срещу тях и забеляза Молдрин, който тъкмо се изправяше на крака. Трусът беше съборил и него.
	— Ето го момчето — посочи Мат надолу.
	Дерик огледа палубата под тях и видя една дребна фигурка, която тичаше към носа на кораба, преследвана по петите от някакъв едър мъжага с превръзка върху едното си ухо. Нямаше съмнение, че момчето бе племенникът на краля — едва ли на пиратския кораб имаше много хлапета.
	— Дерик!
	Поглеждайки нагоре, младият предводител съзря Томас, застанал край единия скрипец, който по чудо беше оцелял след срутването. Другият подемник бе паднал в реката.
	— Подготви се да спуснеш мрежата! — извика Дерик, после се оттласна от такелажа и полетя над палубата, хванат за въжето, висящо от мачтата. Въпреки наклона на кораба, който явно се пълнеше с вода, младежът описа плавна дъга, насочвайки се право към мъжагата, преследващ момчето.
	— Бул! — извика някой, опитвайки се да предупреди главореза.
	Бул се озърна встрани, вместо нагоре и пропусна да види връхлитащата го опасност. Присвил леко колене, за да поеме по-добре шока от сблъсъка, Дерик заби краката си между раменете му. Мъжагата излетя във въздуха, падна тежко и се затъркаля по палубата.
	Дерик пусна въжето и се приземи ловко на няколко стъпки от момчето.
	— Хванете го! — заповяда един висок пират в черна ризница.
	Младежът успя да заеме позиция точно навреме, за да посрещне двама нови нападатели. Блокира оръжията им, пристъпи напред и удари с лакът единия в лицето. Носът на мъжа се счупи с отвратително хрущене. Ударът не беше честен, но срещу Дерик не стояха честни противници.
	Мъжът със счупения нос се заклати, но не падна. По лицето му имаше кръв.
	Младежът измъкна ножа си от ботуша и намушка мъжа между ребрата. Едновременно с това успя да парира със сабята неумелата контраатака на другия.
	Мат се приземи върху палубата секунда по-късно.
	— Вземи момчето — заповяда му Дерик. После гласът му се извиси: — Томас, пускай!
	— Да, сър — долетя гласът на моряка отгоре.
	Междувременно Дерик отклони още един опит да бъде намушен като на шиш. С крайчеца на окото си видя как отгоре се спуска товарната мрежа, закачена на куката на скрипеца.
	— Лекс — каза Мат, протягайки ръка към момчето, — ние сме приятели. Тук сме в името на краля и сме дошли да те отведем обратно у дома. Ако ни позволиш.
	Товарната мрежа удари палубата на кораба с глух тропот.
	— Добре — отвърна момчето.
	— Да отлитаме тогава — усмихна му се Мат, после повиши глас: — Дерик!
	— Минутка само — отвърна Дерик, подготвяйки се за ново сражение.
	Младежът отклони ловко меча на атакуващия пират, финтира ниско и изненадващо лесно преодоля защитата му. Използвайки инерцията на мъжа, Дерик го хвърли през борда.
	— Дръжте ги! — изкрещя отново онзи с черната ризница.
	Дерик се обърна към едрия мъжага с превързаната глава, който тъкмо се беше окопитил и връхлиташе, размахал меча си. След като парира удара му, младежът против волята си призна, че пиратът бе невероятно силен.
	Мъжагата се захили подигравателно.
	Избягвайки меча му, Дерик пристъпи напред и го ритна в капачката на коляното. Нещо изпука, но мъжът остана прав и замахна толкова силно, че ако беше улучил, със сигурност щеше да му отреже главата.
	Движейки се светкавично, Дерик го ритна в слабините. Когато мъжът се преви от болка, нов удар с крак попадна в превръзката на ухото му. Пиратът извика и падна, хващайки се за главата.
	Мъжът в черната ризница пристъпи напред, издигна меча си и зае защитна позиция:
	— Аз съм Рейтън, капитан на този кораб. А ти си само на един дъх от смъртта си!
	Битката започна със смъртоносна сериозност. Въпреки превъзходните си умения, Дерик скоро откри, че среща трудности да държи острието на пирата далеч от гърлото, очите и корема си. Сякаш мечът на противника му беше едновременно навсякъде. Мъртъв, ослепен или изкормен — една от тези три участи очакваше Дерик в най-скоро време.
	Едрият мъжага, все още виещ от болка, се изправи на крака и също атакува. Кърпата около главата му беше напоена с кръв. Дерик знаеше, ле заслугата за раната под нея не е негова, но поне имаше пръст в утежняването й.
	— Бул! — заповяда Рейтън. — Отстъпи!
	Разярен от болка, Бул, изглежда, не чу капитана си или просто не му обърна внимание. Затича се към Дерик, вдигнал над главата си меча, готов да нанесе удар. В движенията му липсваше всякакъв финес. Мъжагата се изпречи пред капитана, принуждавайки Рейтън да отстъпи.
	Отстъпвайки на свой ред пред Бул, Дерик забеляза, че Мат е качил момчето в мрежата.
	— Томас, издърпай ги!
	— Дерик! — извика Мат.
	Сенките, предизвиквани от фенерите, играеха диво по палубата, докато корабът се клатеше върху развълнуваните води на реката и бавно, но сигурно, потъваше. Екипажите на останалите два платнохода водеха обречена борба — пламъците щяха да ги погълнат бързо. Жега облъхна Дерик, когато Томас и останалите от отряда започнаха да изтеглят мрежата.
	— Дерик! — извика отново Мат с тревога в гласа си.
	— Остани с момчето! — нареди Дерик. — Искам то да бъде в безопасност.
	Младежът отбягна поредната атака на Бул, този път търкулвайки се по палубата. Изправи се чевръсто, после подскочи и като прибра брадичка към гърдите си, направи салто в същия миг, когато мъжагата замахна отново.
	В средата на превъртането, докато беше с главата надолу, Дерик видя сабята на Бул, която го пропусна на косъм. В последния момент успя да се извърти и стъпи върху раменете на пирата. С мъка запази равновесие, след това приклекна и скочи отново. Стиснал сабята си в едната ръка, Дерик протегна другата към издигащата се мрежа. За съжаление не му достигнаха някакви си два-три сантиметра.
	В последния миг Мат го улови, сключвайки здраво хватката си около неговата китка.
	— Държа те, Дерик!
	Увиснал над кораба, Дерик видя как Рейтън разтърси ръката си. Нещо проблесна в нея и капитанът замахна и го хвърли към тях. Дерик разпозна изящната форма на нож, който летеше към него с безпогрешна точност. Светлината на фенерите проблясваше по идеално наточеното острие.
	Дъхът на младежа почти замря. Съзнавайки, че този път всичко зависи единствено от рефлексите му, той замахна със сабята.
	Във въздуха отекна металическо дрънчене и ножът отхвръкна нанякъде.
	— Дявол те взел! — възкликна Мат, удивен. — Никога не бях виждал подобно нещо!
	— Дължа го на твоя късмет — каза Дерик, гледайки към ядосаното лице на капитана. Ужасно щастлив, Дерик отдаде чест на Рейтън със сабята:
	— До нови срещи, капитане!
	Пиратът отмести очи и с викове започна да организира екипажа си.
	Въртейки се под бавно издигащата се мрежа, Дерик видя каменните стъпала, където Молдрин беше сгащил някакъв пират, напиращ отдолу. С кратка серия от точни удари помощник-капитанът помете мъжа и го отпрати обратно по стълбите към речното пристанище.
	Отнякъде се протегнаха ръце и изтеглиха мрежата през ръба на урвата. Дерик скочи на земята малко преди Мат да пререже въжената плетеница с меча си. Двамата с племенника на краля се стовариха върху напуканата каменна повърхност.
	Лекс се изправи. От няколкото плитки драскотини, които беше получил, се процеждаха тънки струйки кръв. Огледа разрушенията наоколо и се обърна към младия предводител:
	— Вие ли сторихте това?
	— Не — отговори Дерик, на свой ред поглеждайки руините.
	Бяха още по-разбъркани. Бърлогата на пиратите, която бяха забелязали на идване, беше изчезнала под купчина камъни.
	Момчето пристъпи две крачки напред. От планината Хоук Бийк се спусна студен вятър и разроши косите му.
	— Нима са я отворили? — В гласа на Лекс се прокрадваше ужас, когато той се обърна: — Нали портата на Кабраксис е само мит… Кажете ми, че не бъркам?
	Но Дерик нямаше отговор.


	Рояк от едри зелени насекоми влетя през раззинатата паст на вратата право към Буярд Чолик. Бръмченето на крилете им заглуши всички други звуци в пещерата.
	Издигайки ръце пред тях, потискайки с мъка надигащата се в него паника, свещеникът изрече словата на едно защитно заклинание. Нямаше представа дали то ще му помогне, но беше сигурен, че инак няма да успее да избяга навреме от връхлитащия ужас.
	Роякът го подмина.
	Стремителната маса от тюркоазни черупки и твърди крила се вряза в застиналия, мъждиво осветен от фенери и факли въздух на пещерата. Насекомите достигнаха редиците на робите и започнаха да ги пронизват един след друг, подобно на свистящи стрели, заравящи се дълбоко в телата им. Неволниците закрещяха, ала виковете им почти не се чуваха от жуженето на хилядите гадини.
	Едновременно любопитен и ужасен, надявайки се, че смъртта на робите ще се окаже достатъчна, за да засити кръвожадността на демона, Чолик наблюдаваше как хората изскачат като попарени от местата, където се бяха спотайвали. Насекомите кацаха навсякъде по телата им, образувайки отвратителни гроздове. Обезумели от болка и ужас, неволниците се опитваха да бягат, но повечето успяваха да направят едва три-четири крачки, преди да се строполят на пода под формата на грозна кървава маса. Пътят към изхода се осея със съборени в суматохата факли.
	Само за няколко секунди повечето от робите и наемниците лежаха мъртви, с кости, оглозгани до бяло от демоничните насекоми. Докато малките гадини бяха заети да събличат плътта на своите жертви, във въздуха се образуваше кървава мъгла.
	Напускайки труповете на мъртвите, насекомите литнаха към тавана на пещерата и си намериха гнезда между сталактитите. Бръмченето им утихна и те се превърнаха в неми свидетели на следващите събития.
	Буярд Чолик се взря в тъмните дълбини на отворената врата. Страх се бе загнездил в сърцето му, но причината за това не беше кървавата драма, разиграла се пред очите му.
	Свещеникът се опасяваше, че дори могъществото, скрито отвъд вратата, може да се окаже недостатъчно, за да бъдат премахнати пораженията, които безпощадното време бе нанесло върху немощното му тяло. Пък и не беше сигурен дали господарят на мрака ще го одобри за свой следовник. Мисълта, че може да бъде отхвърлен от великия демон, след като бе изменил на църквата заради него, беше направо непоносима.
	— Учителю — прошепна Алтарин. По някакъв неведом начин той беше успял да се спаси от кървавата баня, покосила повечето от хората наоколо. — Учителю, трябва да тръгваме.
	— Тръгвай тогава — отвърна Чолик, без да поглежда към него.
	— От това място струи зло, учителю — каза Алтарин.
	— Естествено. — Архидяконът се загърна в своята мантия, пое си дълбоко въздух и се запъти към вратата, готов да срещне съдбата си.
	Дори когато стигна пред самия вход, единственото, което можеше да различи отвъд него, беше безкраен мрак. Спря за момент на прага, чудейки се какво да предприеме оттук насетне. Ръкописът, който го беше отвел толкова далече, не предполагаше нищо отвъд тази точка. Все пак, ако писанията казваха истината, някъде там, зад портала, демонът Кабраксис очакваше човека, който щеше да го приведе обратно в света на смъртните.
	От зиналата бездна долетя мразовит полъх и напомни на Чолик за гроба, който го очакваше. Това го накара да вземе своето решение. Беше по-добре да умре още същата нощ, отколкото да гасне мъчително, смъртно болен и с разбити надежди. Разбира се, би било най-хубаво, ако му се удадеше да живее, увенчан с могъщество.
	Буярд Чолик прекрачи прага и навлезе в тъмнината.
	Жуженето на скритите под тавана на пещерата насекоми изчезна незабавно. Знаеше, че това не се дължи просто на факта, че е навлязъл в нова пещера от лабиринта под разрушеното селище. Звукът беше заглъхнал, защото Чолик се бе озовал безкрайно далече от онова място.
	Мраз прониза плътта му, но страхът от провал и решимостта да отдалечи прегръдката на смъртта го накараха да тръгне отново. Очите му започнаха да привикват към мрака и той успя да види тесните стени на тунела, но все още нищо не му подсказваше какво има нататък.
	„Ти си човек“ — избумтя дълбок глас вътре в черепа му и Чолик едва не се препъна от изненада.
	— Да — каза той.
	„Само един слаб човек. И си готов да се изправиш срещу демон?“
	Гласът сякаш се забавляваше.
	— Някои хора са убивали демони — заяви Чолик, напредвайки внимателно в тесния тунел.
	„Не са ги убивали — настоя дълбокият глас. — Само са ги прогонвали от вашия свят, при това за кратко. Знаеш ли, че Диабло се е върнал? А има други, за които дори не си чувал“.
	— Ти също си бил прогонен — каза Чолик.
	„Подиграваш ли ми се, човеко?“
	— Не — отвърна свещеникът, събирайки целия си кураж. Древните визджерейски писания не споменаваха нищо за онова, което би могло да се случи от тази страна на вратата, но от други ръкописи той си беше извадил заключението, че демоните презират малодушието. Страхът беше инструмент, който обитателите на ада използваха, за да подчиняват и оформят човешките животи така, както ковачът оформяше желязото със своя чук. Да се изправиш срещу демон означаваше преди всичко да овладееш страха си.
	„Не се самозалъгвай, човеко. Ти се боиш от мен“.
	— Вярно е. А също така се боя и от височините — съгласи се Чолик. — И все пак, за да се издигне, човекът трябва да се изправи срещу страха си и да го преодолее.
	„А ти преодолял ли си своя страх?“
	Чолик облиза устни. Всички дребни и по-сериозни болежки на напредналата му възраст се завърнаха внезапно в тялото му. Той разбра, че направеното над роба заклинание е било отменено.
	— Страхувам се повече от това да живея, хванат в капана на тленното си тяло, отколкото от внезапната смърт.
	„Аз съм демон, Буярд Чолик. Не знаеш ли, че мога да те умъртвявам бавно в продължение на векове?“
	За момент Чолик залитна в мрака. Не беше мислил върху това. В годините на своите изследвания над Кабраксис беше преследвал единствено познанието. След като бе успял да привлече Рейтън на своя страна, за да има кой да му осигурява роби и злато, беше мислил единствено за разкопките и търсенето на вратата.
	Все пак успя да придаде твърдост на гласа си:
	— Ти търсиш начин да напуснеш този затвор, лорд Кабраксис. Аз мога да ти го осигуря.
	„Ти? Така крехък и слаб, и толкова близо до края си?“
	Демонът се изсмя. Кухият бумтящ звук, хванат в тесния тунел, отекна язвително и завибрира в черепа на Чолик.
	— Ти можеш да ме направиш силен и да ме изградиш наново — каза свещеникът. — Можеш да ми върнеш младостта. Трябва ти млад човек, който да ти помогне да възвърнеш могъществото, което си имал в света на смъртните. — Чолик направи пауза. — Използвай мене.
	„Вярваш ли в това?“
	— Да. — Буярд Чолик вярваше безусловно в силата на демона. По същия начин беше вярвал и във всичко, на което го бе учила Църквата на Закарум. Ако тези вярвания грешаха, с него беше свършено. Но ако бяха истина…
	„Тогава ела, Буярд Чолик — ти, който си бил свещеник на Закарум и неприятел на всички демони. Нека видим какво можем да направим от тебе“.
	Страх и нетърпение се бореха в душата на стария свещеник. Започна да му се гади и за момент той си помисли, че ще повърне. Постара се да се концентрира, използвайки всички техники, които беше научил, докато служеше на църквата. Накрая успя да накара умореното си и пълно с болежки тяло да тръгне напред.
	Ярка звезда изгря срещу него, разпръсквайки ефирна сребриста светлина във всички посоки. Каменните стени от двете му страни се стопиха, разкривайки необятен мрак. Около него нямаше нищо, а той стоеше на полюляващ се мост, опънат над безкрайна бездна. Прилоша му от страхотната височина. Премести погледа си върху пътеката и едва тогава осъзна, че тя е направена от човешки кости.
	Имаше кокали от ръце и крака, гръбнаци и ребра, а тук-там и черепи — цели или счупени. Чолик забави ход, усещайки как пътеката помръдва несигурно. Един череп пред него се изтърколи встрани и падна през ръба на моста.
	Свещеникът остана загледан в отворената челюст, която сякаш крещеше безмълвно. Черепът продължи да пада, премятайки се, докато накрая излезе от светлината на сребърната звезда, чакаща в края на моста.
	Чолик погледна отново към пътя и видя, че костите не са скрепени с въжета. Бяха преплетени помежду си и предлагаха съвсем несигурна опора за всеки, който искаше да прекоси моста.
	„Би ли се върнал, Буярд Чолик?“
	Свещеникът хвърли поглед назад. На разстояние, което мъчно можеше да определи, зееше правоъгълният отвор на вратата към пещерата под Рансим. Падналите факли и фенери осветяваха мъждиво скупчените по неравния й под скелети. Сигурността на каменния под започна да му се струва примамваща.
	Внезапно мостът бе разтърсен от силна експлозия. Свещеникът видя как част от сплетените кости изригнаха високо и започнаха да падат в мрака като листа през късна есен. Образуваната дупка беше твърде широка, за да я прескочи. Старецът осъзна, че пътят му назад е отрязан.
	„Нека това бъде първият ти урок — каза демонът. — Аз ще бъда твоята сила, щом ти си немощен“.
	Знаейки, че е обречен, Чолик се обърна и огледа пътя пред себе си. Сребърната звезда блестеше по-ярко, разкривайки нови подробности. Мостът продължаваше навътре, лъкатушейки. Покрай него растяха дървета, които се издигаха от бездната.
	Чолик се поколеба, опитвайки се да изстиска още сила от изтерзаното си тяло.
	„Ела, Буярд Чолик — присмя му се гласът. — Когато пристъпи прага на вратата, ти направи своя избор. Само се заблуждаваш, че по средата на пътя можеш да промениш решението си“.
	Чолик се чувстваше така, сякаш огромна ръка го беше стиснала и бе изкарала дъха му. Дали това беше сърцето, решило най-накрая да го провали? Или пък беше отмъщение, задето бе изоставил църквата?
	„Всъщност все още имаш избор — каза Кабраксис насмешливо. — Можеш да се хвърлиш в бездната“.
	За миг Чолик се изкуши да направи точно това. Чувството бе породено не от страх, а от желанието да се разбунтува. Все пак това бе само моментен изблик. Страхът от смъртта гореше в него като яростен пламък. Свещеникът се насили и продължи напред по моста.
	Когато наближи първото от дърветата, видя, че то бе натежало от плодове. Отблизо това се оказаха човешки глави. Устните им помръдваха умолително, но думите бяха неразбираеми. Въпреки това свещеникът долавяше тяхната агония. Звукът беше пълен с болка и отчаяние, съчетани в ужасяваща мелодия.
	„Това е музиката на мъченията — каза Кабраксис. — Не е ли най-приятното нещо, което някога си чувал?“
	Чолик продължи да върви, подминавайки още дървета и още хорове от безнадеждност и агония. Дъхът изгаряше гърдите му, сякаш около ребрата му се затягаха железни обръчи. Започна да се препъва.
	„Ела, Буярд Чолик. Само още малко. Нима искаш да умреш и да се превърнеш в един от тези плодове?“
	Болката замъгляваше зрението му, но старият свещеник вдигна глава след поредния завой и съзря как мостът излиза на малък остров, увиснал в средата на мрака. Сребърната звезда блестеше над рамото на огромна фигура, седнала на каменен трон.
	Поемайки си с усилие поредната глътка въздух, Чолик пристъпи и спря пред масивната фигура. Неспособен да се държи повече на крака, старият свещеник падна на колене върху жулещата повърхност на черната скала, изграждаща острова. Закашля се от слабост. Вкусът на кръвта изпълни устата му и скалата под него се обагри в алено. Изумено видя как камъкът всмука течността, пиейки жадно, докато отново стана сух.
	„Погледни ме“.
	Покосен от болка и уверен в близката си смърт, Чолик вдигна глава:
	— По-добре свършвай бързо, лорд Кабраксис.
	Дори седнал, демонът надминаваше по височина нормалния ръст на хората. Свещеникът предположи, че е поне два пъти по-висок от него, може би около четири метра. Огромното му тяло беше черно и изпъстрено със светлосини жили, по които сякаш блуждаеха пламъци. Чертите на противното му лице донякъде наподобяваха човешките, но сякаш бяха закърнели и разкапани от разложение: две изпъкнали очи светеха в оранжево; нямаше нос, а само дупки за ноздрите; устата без устни беше изпълнена с пожълтели кучешки зъби. Гърчещи се усойници никнеха от главата му.
	„Чувал ли си за черния път?“ — попита демонът, навеждайки се над човека. В думите му вече не се долавяше насмешка.
	— Да — отвърна Чолик задавено.
	„Готов ли си да се изправиш срещу онова, което лежи на него?“
	— Да.
	„Тъй да бъде тогава“.
	Кабраксис посегна и хвана главата на човека с трипръстата си лапа. Острите й нокти се впиха чак до черепа. Сетивата на Чолик се замъглиха. Очите му се насълзиха, когато погледна отблизо чудовищното лице на Кабраксис и почувства гнилия му дъх върху себе си. Преди да осъзнае, че го прави, свещеникът започна да крещи неистово.
	Демонът се изсмя и издиша огън към него.


	Девет

	Най-сетне Рейтън се примири с мисълта, че двата кораба са загубени. Бяха започнали да горят дори мачтите, прихванали пламъците от платната и въжетата.
	— Изчезвайте от тези черупки! — извика той на пиратите, чийто ужас от огъня още не бе успял да надвие страха им от капитана. Усилието да повиши гласа си отново му причини болка в нараненото гърло.
	Пиратите моментално се подчиниха и бързо напуснаха обречените съдове. Ако жертвата на няколко души можеше да спаси платноходите, Рейтън не би се поколебал да хвърли хората обратно в пламъците, но едновременната загуба и на корабите, и на екипажите им му се струваше неприемлива.
	Капитанът скочи на кея и огледа брега в подножието на стълбата. Тясната каменна ивица беше покрита с изпопадали малки и големи скални блокове. Имаше и много трупове — жертви на нападателите, които бяха отвели племенника на краля.
	Старецът с бойния чук се беше превърнал във въплъщение на смъртта, покосявайки всички, които се бяха опитали да се изкачат нагоре. Стрелците с лък, накацали по ръба на урвата, също бяха взели свояда дан, преди пиратите да осъзнаят, че не е никак здравословно да щурмуват стълбата. Сега нападателите се бяха изтеглили, отвеждайки и момчето със себе си.
	Капитанът отиде до горящия кораб вляво от „Баракуда“ и преряза придържащото въже с един-единствен удар на меча си. Приличащият на погребална клада платноход се плъзна надолу по реката и отплава, подхванат от течението.
	— Ей, вие там, на борда на „Баракуда“ — извика Рейтън на мъжете, — пригответе си прътове, за да се опазим от онова горящо корито.
	Той отиде до кораба вдясно, изчака, докато пиратите се подредят в готовност, и преряза въжето.
	Реката подхвана горящата купчина и я понесе към „Баракуда“. Екипажът с мъка се противопоставяше на връхлитащата тежест. Капитанът скочи на борда и също се зае да оттласква горящите останки с помощта на един прът, без да престава да крещи заповеди. Повреден или не, Рейтън смяташе да спаси кораба си. Без него щеше да му се наложи да отиде пеша до мястото на срещата с останалата част от флотилията.
	Най-сетне пламтящият кораб се размина с „Баракуда“ и бавно пое по течението с кърмата напред. Пиратите нададоха радостни възгласи.
	Разгневен, Рейтън грабна двамата най-близко стоящи мъже и ги метна през борда. Останалите се отдръпнаха панически, знаейки колко лесно могат да усетят яда на капитана си, ако му попаднат в ръцете. Бул беше един от първите, които отстъпиха назад, прегазвайки други трима от бързане.
	Рейтън изтегли проблясващия си меч и се изправи срещу мъжете:
	— Проклети кретени! Току-що откриха тайния ни пристан, загубихме два кораба и ценна стока, а вие се радвате, сякаш сте победители!
	Лицата на пиратите бяха почернели от дима, а някои от тях бяха ранени при кратката си схватка с моряците на Уестмарч.
	— Веднага се хващайте да изпомпвате водата и да извършвате поправки! — изрева Рейтън. — Отплаваме призори. Тези проклетници не могат да завардят устието на реката толкова бързо. Бул, събери една група мъже и ме последвай!
	— Къде, капитане? — попита едрият пират.
	— Отиваме да открием онзи мръсен архидякон — каза Рейтън. — Ако успее да ме убеди да не му прережа гърлото, ще го отведем със себе си и ще поискаме награда за главата му. — Той докосна нараненото си гърло. — Ако ли не, ще бъде мъртъв още преди да сме напуснали пристанището, а ние ще се задоволим с онова, което е успял да изрови от боклука долу.
	— Но, капитане — възрази един от пиратите, — експлозията, която разби брега и изравни руините, дойде откъм разкопките. Свещениците сигурно са измрели до един.
	— Е, тогава ще ограбваме трупове — заяви Рейтън. — Не виждам пречка и в този случай.
	Той се обърна и закрачи към склона. Надяваше се Буярд Чолик да е преживял мистериозния взрив, за да може да излее гнева си върху него.


	— Не искам! Не искам, ти казвам!
	Дерик Ланг наблюдаваше как момчето се съпротивлява на опитите на Молдрин и още един от моряците да го отведат към безопасността на „Самотна звезда“.
	— Моля ви! — викаше момчето. — Моля ви, трябва да ме изслушате!
	Дерик махна изнервено на Мат и моряците престанаха да го дърпат. Намираха се достатъчно високо по склона на място, от което се откриваше идеална гледката към пристанището и руините. Вторият горящ кораб тъкмо ги подминаваше. Накъсана линия от фенери и факли се изкачваше по скалите, но очевидно не ги преследваше, защото напредваше навътре към развалините на Порт Таурук.
	— Да те изслушаме за какво? — попита Дерик.
	— Демонът! — Дъхът на момчето излизаше накъсано, понеже се бе съпротивлявало по целия път дотук. Беше се оказало твърде тежко, за да го носят и да тичат едновременно. Накрая Дерик го бе сграбчил за дрехите и го беше влачил, докато се отдалечиха достатъчно.
	— Какъв демон? — попита Мат и коленичи, за да застане лице в лице с хлапето.
	Дерик знаеше, че за разлика от него, израсналият сред многобройни братя и сестри Мат е далеч по-търпелив към децата.
	— Изобщо недей споменава за проклетите демони! — изръмжа Молдрин. Старецът бе омазан е кръв от глава до пети, но тя не беше негова. Независимо от напрежението, на което ги бе подложила изтеклата нощ, той изглеждаше все така енергичен. — Досега късметът ни работеше чудесно. Не го прогонвай с тези дрънканици, носещи нещастие.
	— Капитанът на пиратите — каза Лекс — ми показа знака на Кабраксис.
	— Кабраксис ли е демонът, за който спомена? — попита Мат.
	— Да — отвърна момчето, като се обърна и се взря в руините. — Вратата към леговището му е някъде там. Чух пиратите да говорят, че свещениците правели разкопки.
	— Какъв е този знак?
	— Капитан Рейтън ми го показа.
	— А как стана така — попита остро Дерик, — че ти знаеш толкова много за демоните?
	Лекс завъртя очи, демонстрирайки очевидното си неодобрение към предводителя:
	— Изпратиха ме в Лут Голейн, за да уча за свещеник. Прекарах там цели четири години. За това време прочетох много ръкописи, занимаващи с темата за демоните. Предполага се, че в днешно време те не съществуват. И все пак е възможно мъдреците да се лъжат. Какво ще стане, ако Кабраксис е някъде сред тези руини?
	От планината се спусна леден повей, който смрази Дерик. Потта бе сплъстила косата му, но той почувства как космите му настръхват, когато се загледа към останките на селището. Пиратите се тълпяха по скалите над река Дайър. Сиянието на факлите и фенерите, които носеха, разкъсваше мъглата и се отразяваше в черните води долу.
	— Не можем да си губим времето, дете — каза той. — Трябва да те отведа в безопасност у дома и възнамерявам да го направя час по-скоро.
	— Става въпрос за демон, капитане — настоя Лекс.
	— Не съм капитан.
	— Нали тези мъже ви следват.
	— Така е, но аз също изпълнявам заповеди. Моят капитан ми нареди да те отведа оттук.
	— А ако пиратите са намерили демон?
	— Могат да си намират всеки проклет демон, който пожелаят, мен ако питаш — обади се Молдрин. — Честните мъже гледат да си нямат вземане-даване с тях.
	— Да — съгласи се момчето, — но демоните нямат такива предразсъдъци по отношение на честните мъже. Те им крадат душите. А Кабраксис е измежду най-лошите, които някога са съществували.
	— Не можеш ме накара да повярвам в демони — рече Томас. — Тях ги има само в глупавите приказки. Измислени са, за да се плашат дечицата.
	— Кабраксис е наричан още крадеца на надежди — продължи Лекс, сякаш не го беше чул. — Много хора са умирали, влачейки веригите, които сами са си надянали, вярвайки, че той им е предложил богатство, привилегии и всичко останало, смятано от смъртните за важно.
	Дерик кимна към руините на града:
	— Ако твоят Кабраксис е отговорен за разрушенията там, смятам, че пиратите и свещениците няма да получат благодарност, задето са го събудили.
	— Не събудили — поправи го Лекс, — а върнали в света на хората. Навремето първичните злини помогнали за прогонването му, защото станал прекалено могъщ.
	— Едва ли е бил заплаха за тримата — заяви убедено Молдрин, — иначе щях да съм чувал за битката помежду им.
	Вятър разроши косите на момчето. Мълния проряза небето, осветявайки лицето му.
	— Диабло и неговите братя се страхуват от Кабраксис. Той е търпелив, действа подмолно и изчаква своето време. Длъжни сме да разберем дали е успял да се завърне!
	— Аз пък съм длъжен да те върна в Уестмарч — заяви Дерик.
	— Ще трябва да ме носиш — заинати се Лекс. — Няма да тръгна по свое желание!
	— Капитане — обади се Молдрин, — моля за извинение, но едно ритащо дете из тези скали няма да ускори пътуването.
	Дерик вече знаеше това от собствен опит. Той пое дълбоко въздух, долавяйки мириса на приближаващата буря, и изрече заплашително:
	— Тогава ще те зарежа тук и ще кажа на краля, че не сме стигнали навреме!
	Тъмните очи на момчето го изгледаха за миг:
	— Няма да го сториш.
	Дерик се смръщи, надявайки се да уплаши момчето.
	— Ако ме отведеш, без да провериш тая история — заяви Лекс, — ще съобщя на краля, че си имал шанса да научиш нещо повече за демона, но не си го сторил. След историята в Тристрам, не мисля, че чичо ми ще остане много очарован от твоето бездействие. — Момчето повдигна вежди: — Ти как смяташ?
	Дерик помълча известно време, надявайки се момчето да отстъпи. Но лека-полека започна да осъзнава, че Лекс е прав — кралят щеше да се заинтересува от случилото се в развалините на Порт Таурук. А и въпреки изгледите да се изправи срещу демон, той също започваше да изпитва любопитство. Накрая въздъхна.
	— И аз не мисля, че кралят ще остане очарован… Молдрин! — рече по-високо.
	— Да, капитане.
	— Ще можете ли вие двамата с Мат да отведете това дете обратно на лодката? — Дерик се обърна отново към момчето: — Стига да ни даде дума, че ще се държи миролюбиво?
	— Мога да се справя — каза заплашително първият помощник. — Ако се стигне дотам; бих могъл да го вържа и да го спусна покрай скалите. — Втренчи се за момент в момчето и отново насочи вниманието си към Дерик: — Но не съм сигурен, че онова, дето смяташ да правиш, е много разумно.
	— Никога не са ме обвинявали, че разполагам с излишък от здрав разум — каза Дерик. В гласа му се долавяше всичко друго, но не и самохвалство.
	— Няма да ти позволя да ме отпратиш — поклати глава Мат. — Особено ако ни очаква лов на демони. Идвам с теб.
	Дерик погледна към своя най-стар и най-добър приятел.
	— Така да бъде. Радвам се, че ще си с мен, ала прекарването няма да е приятно.
	Мат се усмихна.
	— Ще бъде приключение, за което да разказваме на внуците си.
	— И аз трябва да дойда с вас — прекъсна го Лекс.
	Дерик го погледна мрачно:
	— Нали докара работата, докъдето искаше. Остави другото на нас. Кралят няма да остане очарован, когато научи, че си се изложил на ненужен риск. Разбра ли ме?
	Момчето кимна неохотно.
	— Дотук се справяш добре — поощри го Дерик. — Почти беше успял да се измъкнеш от ръцете на пиратите. Затова очаквам от тебе разумно поведение, докато си с тези мъже, на които дължиш живота си. Спазарихме ли се?
	— Но аз мога да позная демона…
	— Момче — отвърна Дерик, — вярвам, че ако видя демон и сам ще мога да го разпозная.


	Приближаващата буря продължаваше да набира сили, докато Дерик водеше групата си обратно към руините. Луната често се скриваше зад тъмните, заплашителни облаци, оставяйки света под копринената наметка на мрака.
	Въпреки това се оказа лесно да намерят входа към подземната пещера, в която тъкмо изчезваха последните пирати. Предпазливо последваха шествието надолу по разчистената пътека към недрата на руините.
	Някъде пред тях се чуваше далечно бръмчене. Пронизващият вятър беше изчезнал веднага щом слязоха под земята, но и без него въздухът беше леден. Дерик се чувстваше зле — продължителното катерене и яростните схватки сякаш бяха изстискали последните му сили. Мечтаеше за хамака си на „Самотна звезда“ и за дългото спокойно пътуване до Уестмарч.
	Прашна омара изпълваше прохода пред тях. Изглеждаше като позлатена в неясната светлина на факлите.
	Тунелът започна да се разширява, преминавайки постепенно в просторна зала. В отсрещния край се виждаше огромна порта. Пиратите бяха спрели в края на прохода, пречейки на Дерик да разгледа онова, което лежеше по-нататък. Неколцина от тях жестикулираха ожесточено и изглеждаха склонни да се обърнат и да побегнат, но главатарят им ги задържа, изваждайки меча си.
	Моряците от „Самотна звезда“ се прикриха зад издадените канари, стърчащи от стените на прохода. Дерик долови, че Мат диша с леки хрипове.
	— Какво има?
	— Сигурно е от проклетия прах — прошепна момъкът в отговор. — Сигурно още не е слегнал след експлозията.
	Дерик откъсна единия ръкав на ризата си и му го подаде:
	— Завържи това около носа и устата си. Ще те предпази.
	Мат прие с благодарност и овърза лицето си в някакво подобие на маска. Дерик отпори и другия ръкав и го използва, за да направи същото.
	Бавно и предпазливо Рейтън и хората му навлязоха в пещерата.
	— Виж! — Мат го побутна и посочи скелетите, с които беше осеян подът.
	Изглеждаха червено-розови, сякаш плътта им беше току-що оглозгана. Дрехите им изобщо не изглеждаха като вехти парцали, покриващи разложени трупове. Дерик почувства как космите на врата му настръхнаха. Не разбираше много от магия, но беше сигурен, че пред очите му имаше доказателство за употребата й.
	„Не трябваше да сме тук — помисли си той. — Ако имах малко здрав разум, щях да наредя да се махаме, преди някой от нас да е пострадал“. Всъщност тъкмо се канеше да даде тази заповед, когато през огромните двери пристъпи мъж, облечен в черно и алено.
	Новодошлият изглеждаше в началото на четирийсетте. Черната му коса бе леко прошарена на слепоочията, а лицето му изглеждаше изпито и волево. Около тялото му се виеше блестяща аура.
	— Капитан Рейтън — поздрави мъжът, но в думите му не се долавяше никакво чувство.
	Напрегнатото бръмчене, което чуваха още откакто бяха дошли, изведнъж се усили.
	— Чолик — кимна Рейтън.
	— Защо не си при корабите? — Свещеникът прекоси делящото ги пространство, безразличен към скелетите, разпръснати навсякъде.
	— Бяхме нападнати — отвърна пиратът. — Моряците на Уестмарч подпалиха корабите ми.
	— Бил си проследен? — Изпълнен с яд, гласът на Чолик се извиси над бръмченето.
	— Кой е този човек? — прошепна Мат.
	— Не зная — поклати глава Дерик. — Но тук определено няма демони. Хайде да се махаме.
	— Може би не аз съм бил проследен — възрази Рейтън. — Може би те е предал онзи, от когото купуваш информацията си в Уестмарч.
	— Не — каза Чолик. Той спря на една ръка разстояние от капитана на пиратите. — Хората, които търгуват с мен, не биха посмели да го сторят. Щом е имало нападение, то се дължи на собствената ти некомпетентност.
	— Защо просто не прескочим търсенето на виновни? — предложи Рейтън.
	— И какво да правим тогава, капитане? — развеселен, Чолик го изгледа с презрение. — Например да се заемем с убийствата, които ти и разхайтеният ти екипаж смятате да извършите, за да се доберете до предполагаемите съкровища, които съм намерил?
	Рейтън се ухили:
	— Не особено красив начин да го кажеш, но да, именно за това става дума.
	Чолик придърпа мантията си величествено:
	— Опасявам се, че плановете ми за тази нощ не го включват, капитане.
	Пристъпвайки напред, Рейтън изрече:
	— Не съм сигурен как виждаш нощта оттук нататък, Чолик, но смятам да получа своето. Аз и моите мъже проляхме кръв заради теб, без да получим почти нищо в замяна.
	— Алчността ти ще те погуби — заплаши го Чолик.
	Рейтън размаха меча си:
	— Алчността ми ще погуби първо теб!
	През портата пристъпи нова фигура. Беше висока и масивна, с огромни, трипръсти ръце и черна, прорязана от бледосини пламъци кожа.
	Занемял, Дерик се втренчи в демона.


	Десет

	Рейтън и мъжете му отстъпиха уплашени назад, когато кошмарното създание влезе в пещерата.
	— Добре, вече можем да съобщим на краля, че демонът наистина съществува — прошепна Мат. В очите му се четеше ужас. — А сега да се омитаме оттук.
	— Почакай — спря го Дерик, овладявайки страха, който барабанеше по сетивата му. Той надникна отново край скалата, зад която се криеха.
	— Какво да чакам? — погледна го учудено приятелят му и несъзнателно направи знака на светлината така, както го бяха учили като дете в хилсфарската църква.
	— Осъзнаваш ли колко малко хора са виждали демон? — попита Дерик.
	— Имаш предвид колко са оцелели, за да го разкажат? Малцина! И знаеш ли защо са загинали повечето? Защото са шпионирали демоните, вместо да бягат от тях, както би трябвало да постъпи всеки със здрав разум!
	— Капитан Рейтън. — Гласът на демона прогърмя в пещерата. — Аз съм Кабраксис, наричан още Просветителя. Неразбирателството ви с Буярд Чолик е неуместно. Вие двамата трябва да работите заедно.
	— За теб ли? — попита пиратът. В гласа му се долавяше страхопочитание, но той продължаваше да стои изпъчен пред демона, стиснал здраво меча си.
	— Не — отвърна създанието, — но именно чрез мен ще откриете вярната пътека. — Демонът се приближи и застана до свещеника. — Аз мога да ви донеса мир.
	— Мир мога да намеря и на дъното на чашата си — каза Рейтън. — Но не бих паднал дотам, че да се кланям на демонска измет.
	Дерик си помисли, че отговорът щеше да звучи по-добре, ако беше произнесен по-уверено. Все пак знаеше, че и неговият глас би треперил, ако беше на мястото на капитана.
	— Тогава ще умреш. — Кабраксис изписа сложен символ във въздуха пред себе си.
	— Стрелци! — изрева Рейтън. — Набодете това адско изчадие!
	Зашеметени от присъствието на демона, пиратите не успяха да реагират веднага. Малцина от тях съумяха да опънат лъковете си, а стрелите, които улучиха Кабраксис, се плъзнаха встрани, без да оставят и следа по кожата му.
	— Дерик — примоли се отчаяно Мат, — останалите вече тръгнаха!
	Хвърляйки поглед през рамо, младежът се увери, че приятелят му казва истината. Другите моряци се бяха втурнали да бягат.
	Мат продължи да го дърпа:
	— Хайде. Няма какво да правим тук. Да се омитаме, докато сме здрави и читави.
	Дерик кимна и се изправи. В този миг от ръката на демона излетя проблясваща вълна от сила.
	Кабраксис произнесе няколко слова, които едва ли биха могли да излязат от човешка уста. Бръмченето в пещерата се усили и нещо, което на пръв поглед приличаше на падащи светулки, се изсипа от сталактитите по тавана. Блещукащ на светлината на факлите, рояк едри зелени насекоми нападна пиратите, без да докосва капитана.
	Замръзнал от ужас, Дерик проследи как гадините мигновено превърнаха повечето от мъжете в купчини окървавени кости. Миг по-късно оголените скелети на пиратите се изправиха и протегнаха ръце към преживелите първата атака.
	Кабраксис пристъпи към оцелелите.
	— Ако искате да живеете, деца мои, елате. Отдайте ми се. Мога да ви изградя наново. Мога да ви науча да мечтаете и да бъдете нещо повече от онова, което сте сега. Елате.
	Малцината оживели пирати се затичаха към демона и се проснаха в нозете му. Кабраксис докосна нежно челото на всеки един от тях, оставяйки кървав знак, и така ги спаси от яростта на насекомите и оживелите скелети.
	Рейтън също пристъпи напред. Мъжете бяха захвърлили фенерите и факлите, които носеха, и светлината в пещерата беше отслабнала. Дерик едва успяваше да вижда ставащото.
	Капитанът продължаваше да стиска меча си, докато вървеше към демона. Беше разбрал, че няма накъде да отстъпва. Скелетите на моряците от екипажа препречваха пътя му към тунела. Но дори да се справеше с тях, оставаха хищните насекоми.
	Все пак Рейтън не беше човек, който се предава лесно. Щом се оказа достатъчно близо, протегнал ръка в престорен жест на почит, той нанесе удар с меча, забивайки го дълбоко в корема на демона. Скъпоценните камъни, инкрустирани в дръжката, заблестяха ослепително. Дерик се досети моментално, че оръжието е магическо. Помисли си какъв късмет е имал, че не е влязъл в по-продължителна битка с мъжа на борда на „Баракуда“. Дори съвсем лека драскотина, нанесена от омагьосаното острие, можеше да е фатална.
	Мечът на Рейтън избухна в пламъци. Кабраксис зави от болка и се заклати назад, притиснал с лапи корема си. Рейтън последва създанието, извивайки жестоко острието в раната.
	— Ще умреш, демоне! — изръмжа той, но Дерик долови паниката в гласа му. Все пак беше известно, че макар демоните да умираха от острие на меч, те умееха и да се прераждат. За да бъдат наистина унищожени, се изискваха далеч по-големи усилия. Хората само успяваха да ги прогонят от своя свят, ала за демоните това не беше сериозно препятствие. Винаги намираха начин да се завърнат и да продължат да преследват своите жертви.
	Рейтън продължаваше да притиска адското създание, забивайки меча си още по-дълбоко в корема му. Отново изскочиха огнени езици, но това като че ли не засегна демона сериозно. Огромната му трипръста ръка посегна и обхвана главата на капитана, преди той да успее да се изплъзне.
	Кабраксис проговори отново, нещо пъклено се завихри около ръката му и обви главата и раменете на пирата. Рейтън дори не успя да изкрещи — обвита в пламъци, горната част на тялото му се овъгли мигновено. Когато демонът освободи своя захват, на мястото, където допреди миг бе стоял капитанът, имаше само обгорели останки, в които тук-там продължаваха да тлеят нажежени до червено участъци. Устата на почернелия труп бе застинала в беззвучен писък.
	— Дерик — прошепна дрезгаво Мат, дърпайки ръката на приятеля си.
	Зад гърбовете им простърга отъркана в скалата кост, предупреждавайки ги за останалите опасности, които дебнеха из сенките наоколо. Дерик успя да зърне през рамото си скелет, вдигнал късия си меч над главата на приятеля му.
	Сграбчвайки Мат, младежът го отмести от пътя си. Успя да парира удара и сабята му изсвистя странично към ухиления череп. Долната челюст на немъртвото изчадие се счупи шумно и във всички посоки се разлетяха зъби. Скелетът залитна назад, но започна да вдига меча си повторно.
	В същия миг Мат стовари тежкото си острие във врата му, отсичайки останките от черепа.
	— Хванете тези мъже — прокънтя гласът на демона откъм пещерата.
	— Тръгвай — извика Дерик, избутвайки приятеля си напред.
	Затичаха се, избягвайки бавноподвижните скелети, които започнаха да се надигат отвсякъде, призовани от нечестивата магия на демона. Дерик и преди се беше сражавал с немъртви и знаеше, че жив човек можеше да ги надбяга лесно, стига да има пространство. Но ако притиснеха плътно жертвата си, тези създания много трудно можеха да бъдат победени, защото устояваха с лекота на фатални за хората удари.
	Бръмченето на насекомите изпълни пещерата зад тях веднага щом се втурнаха по коридора. От разни странични тунели започнаха да изникват още и още събудени за нов живот скелети. По кремавобелите кости на някои личеше наскоро засъхнала кръв, но други бяха облечени в дрипите на дрехи, излезли от мода преди столетия. Порт Таурук беше дом на безброй мъртъвци и сега те се завръщаха, извикани от демона.
	Дерик продължаваше да тича. Дъхът излизаше със свистене от гърдите му. Страхът му помагаше да преодолее болката и слабостта.
	— Бягай! — извика той на Мат. — Бягай, да го вземат дяволите, или ще те спипат!
	„И ако това се случи, ще бъде по моя вина. — Тази мисълта го обсебваше, отекваше в главата му в ритъма, с който стъпалата му докосваха камъните. — Не биваше да идваме тук. Не биваше да се оставям на момчето да ме убеди. И не трябваше да въвличам Мат“.
	— Почти ни настигнаха! — прохъхри приятелят му, обръщайки глава.
	— Не се обръщай! — нареди Дерик. — Гледай право напред. Ако се спънеш, няма да имаш време да се изправиш. — Въпреки собствения си съвет той не можа да се удържи и също хвърли поглед през рамо.
	Увеличаващата се тълпа от скелети зад тях неотстъпно ги следваше с извадени оръжия. Кокалените им пети тракаха кухо по скалистия под. Бръмченето на насекомите се засилваше и сякаш всеки момент щеше да ги връхлети зад гърбовете на преследвачите.
	Двамата отбягваха с лекота изскачащите от сенките пред тях скелети. Немъртвите създания се движеха бавно и имаше достатъчно място, за да се разминат, но от време на време се налагаше да отбиват атаките им. Дерик отклоняваше насочените към него мечове и копия с лекота, но всеки подобен сблъсък забавяше придвижването им и неумолимо приближаваше преследвачите към тях. Опита се да си припомни какво е разстоянието до изхода, но не успя. Бръмченето на насекомите изпълваше ушите му.
	— Ще ни хванат! — каза Мат.
	— Няма — отвърна задъхан Дерик. — Проклет да съм, няма да го допусна. Не те доведох тук, за да умреш, Мат. Продължавай да тичаш.
	Краят на тунела се появи неочаквано зад поредния завой, за който Дерик вече мислеше като за последния в живота си. Нощното небе беше пронизвано от дълги бели мълнии. Надеждата им даде нови сили.
	— Само още малко — каза Дерик.
	— А после и разстоянието до реката, искаш да кажеш — задъхваше се Мат.
	Приятелят му винаги се беше справял с надбягванията по-добре от него и Дерик се зачуди дали сега той нарочно не тича по-бавно. Тази мисъл го ядоса. Мат трябваше вече да е напуснал тунелите. Останалите от отряда го бяха направили.
	Най-сетне двамата се добраха до повърхността. Месоядните насекоми вече бяха толкова близо зад гърба им, че Дерик можеше да забележи бледия зелен отблясък на черупките им.
	Пред самия вход на тунела, внезапно озовал се в бурята и дъжда, Мат се подхлъзна на някакъв камък и се строполи с вик сред отломките.
	— Мат! — Дерик също се спря, едва запазвайки равновесие.
	Дъждът го ослепяваше, жилейки немилостиво лицето и раменете му. Това не беше обикновена буря. Младежът се зачуди дали появата на демона не се бе отразила по някакъв начин на времето. От проливния дъжд почвата под ботушите му беше започнала да омеква.
	— Не спирай! — извика Мат, докато отчаяно се опитваше да се изправи. — Да не си посмял да спреш заради мен, Дерик Ланг! Не искам смъртта ти да лежи на съвестта ми!
	— Няма да те оставя да умреш сам! — отвърна Дерик, стиснал здраво сабята си с две ръце.
	Студената вода се стичаше по тялото му. Вече беше мокър до кости. Усещаше неприятния вкус на дъжда в устата си. Запита се дали това не е вкусът на собствения му страх.
	В мига, когато Мат се изправи, насекомите ги връхлетяха.
	Макар да съзнаваше безсмислието на подобно действие, Дерик замахна към тях със сабята. Острието преряза тлъстите тела на две гадини. По стоманата се разляха зелени петна слуз, които почти незабавно бяха отмити от леещия се като из ведро дъжд. В следващия миг двете насекоми изчезнаха в пукота на малки смарагдови експлозии, оставяйки остър мирис на сяра след себе си.
	Останалите насекоми започнаха да губят своята вещественост по същия начин. Връхлитащият рояк продължи да се излива в стена от зелени пламъци.
	— Нечистите създания не могат да съществуват на това ниво — отбеляза Мат.
	Дерик не знаеше какво да мисли. За разлика от Мат той не проявяваше интерес към старинните легенди и историите за магьосници. И все пак насекомите продължаваха да ги връхлитат, умирайки само на сантиметри от жертвите, които преследваха. Накрая зеленото на образувания облак започна да избледнява и цветът му изтля като изпусната въздишка.
	В същия момент Дерик видя как към тях през изхода на тунела се устремяват скелети, въоръжени с брадви. Той избягна удара на първия и го ритна така, че нападателят падна и заподскача по хлъзгавата кал като камък, отскачащ от повърхността на езеро. Накрая се разби в стената на една постройка.
	— Тръгвай! — извика Дерик и двамата отново се затичаха.
	Скелетите се втурнаха след тях. Единственото, което издаваше присъствието им, беше глухото трополене на безброй крака по напоената от дъжда земя.
	Двамата побягнаха направо през центъра на разрушения град. Вече нямаше причини да се крият. Дерик беше уверен, че дори да има още пирати наоколо, те не биха си губили времето с тях. Дрипавите отблясъци на мълниите по моравото небе правеха придвижването по пресечената местност несигурно и опасно. Но онова, което в края на краищата щеше да им изиграе лоша шега, беше фактът, че са хора и силите им постепенно отслабваха. От време на време им се налагаше да забавят ход, защото краката вече не им се подчиняваха.
	Скелетите обаче бяха неуморни.
	Пред очите на Дерик плуваха черни петна. Носеният от вятъра дъжд допълнително затрудняваше и без това пресекливото му дишане. Хвърли бърз поглед през рамо, но видя само смърт, която прииждаше по петите му.
	Намираха се на по-малко от сто метра от брега. Ако успееха да се доберат дотам, може би имаха някакъв шанс за спасение. Водата беше дълбока, а скелетите не можеха да плуват, тъй като не разполагаха с плът, която да ги задържа на повърхността.
	Дерик осъзна безполезността на своята сабя, захвърли я и продължи да тича. Оцеляването сега зависеше единствено от бързината. Въпреки изтощението си, младежът успя да измине поредните двайсетина метра.
	И ето изведнъж се оказа на ръба на урвата. Мат беше до него, а бледото му лице издаваше ужасно изтощение. Сетне точно когато Дерик вече бе сигурен, че ще успее да се хвърли в течащата долу река, нещо го сграбчи за крака и той се стовари тежко на камъните. Пред очите му се спусна черна пелена.
	— Ставай, Дерик! — извика Мат и хвана ръката му. Дерик инстинктивно ритна и се освободи от уловилия го скелет. Останалите немъртви се нахвърлиха върху тях като глутница плъхове.
	Мат издърпа приятеля си тъкмо изпод протегнатите им пръсти. Изхвърли го през ръба, без да се бави, и понечи да се метне след него, ала отгоре му скочи един скелет и го задържа.
	— Не! — изкрещя Дерик и несъзнателно посегна към Мат, макар да съзнаваше, че се намира прекалено далече, за да може да му помогне.
	Връхлитащите немъртви се стовариха като стена върху Мат, увличайки го заедно със себе си през ръба. Полетяха надолу, оплетени в смъртоносна прегръдка, и се блъснаха в скалистия склон на не повече от десет стъпки над реката.
	Звукът от натрошени кости достигна до Дерик точно когато самият той падна в ледените води. От началото на бурята бяха изминали едва няколко минути, но реката вече беше придошла, превръщайки се в бучащо чудовище. Младежът зарита с натежалите си като олово крака, сигурен, че никога няма да успее да изплува. Гърдите му изгаряха за глътка въздух.
	Успя да изскочи на повърхността тъкмо в момента, когато една ярка мълния прорязваше небето, превръщайки пространството между двата бряга в неестествено релефна картина. Блясъкът беше ослепителен.
	— Мат! — Дерик се огледа, търсейки отчаяно приятеля си. Дали течението го беше отнесло?
	Водата наоколо сякаш кипеше. Мъгла се носеше в каньона между планинските склонове. Дерик разтърси глава и продължи да се оглежда.
	Изтрещя гръмотевица. Миг по-късно нещо заваля с тежък плясък в реката. Дерик видя изсипващите се от ръба на урвата скелети. Те падаха във водата на около трийсет стъпки нагоре по течението. Едва сега младежът си даде сметка колко бързо го влачи пороят.
	Огледа внимателно повърхността, чудейки се дали на скелетите не бе дадена способността да плуват. Досега не беше чувал за подобно нещо, но пък до тази нощ не бе виждал и демон.
	— Мат!
	Нещо докосна крака му. Първата му реакция бе да се отдръпне, ала после забеляза човешка ръка близо до себе си.
	— Мат! — извика Дерик и я сграбчи, за да издърпа приятеля си.
	Още една светкавица проряза небето. Най-накрая младежът успя да придърпа главата на Мат до гърдите си, борейки се да задържи и двамата на повърхността. Връхлитащите вълни го задавяха. Секунда по-късно от водата се показа ръката на един скелет, давайки му да разбере, че някой все още остава вкопчен в приятеля му. Дерик изрита немъртвото създание, но то не се пускаше.
	Силното течение ги увличаше все по-надолу. През по-голямата част от времето тежестта на Мат и на скелета държеше Дерик под водата. На няколко пъти успя да си поеме дъх, а междувременно продължаваше да се бори да задържи главата на приятеля си над развълнуваната повърхност. „О, светлина, дай ми сили да се справя!“
	На два пъти силните странични течения едва не изтръгнаха Мат от ръцете му. Пръстите на Дерик се бяха вкочанили от студ, а изтощението изстискваше и последните капчици енергия, които му бяха останали.
	— Мат! — изкрещя той в ухото на приятеля си и отново потъна. Докато се носеха стремително надолу, успя да извика още няколко пъти, но не получи отговор. Мат все така продължаваше да лежи отпуснат в ръцете му.
	При следващия отблясък на светкавица му се стори, че вижда кръв на лакътя си. Знаеше, че не е ранен, значи идваше от приятеля му. Когато поредната вълна го връхлетя и го повдигна, кръвта вече я нямаше.
	— Дерик! — чу се неочаквано гласът на Молдрин. Дерик направи опит да се озърне, но усилието отново го запрати под водата. Изплува отново съвсем навреме, за да чуе рева на Молдрин, чийто глас можеше да достигне до върха на мачтите и да изпразни таверна, пълна с хора от екипажа на „Самотна звезда“:
	— … Ерик!
	— Тук! — изкрещя младежът, плюейки вода. — Тук, Молдрин! — Той потъна отново и започна да рита с крака отчаяно, за да се издигне на повърхността. Всеки път ставаше все по-трудно. Скелетът не пускаше Мат. Дерик изрита немъртвото създание два пъти, надявайки се да освободи приятеля си от прегръдката му. — Дръж се, Мат. Моля те, дръж се. Само още малко. Молдрин ще… — Течението пак го потопи, но при изплуването си той успя да забележи проблясъците на фенер вляво от себе си.
	— Ето ги! — кресна Молдрин. — Момци, задръжте тази лодка, дявол я взел!
	Изведнъж Дерик се оказа в плътната сянка на нещо зад гърба си, после в небето пропълзя поредната мълния, светлината й се отрази в тъмните води и за момент разкри суровите черти на първия помощник.
	— Хванах те, капитане! — надвика бурята Молдрин. — Хванах те. Я ела по-близичко към стария Молдрин, за да те освободя от товара.
	За секунда Дерик се уплаши, че морякът ще го изпусне. После усети как той го сграбчва за косата — най-достъпната част от тялото на един удавник — и щеше да изкрещи от изпитаната болка, ако водата не го беше задавила отново. Молдрин го задържа и успя да го придърпа към лодката.
	— Дай ръка! — извика той.
	Томас се наведе, подхвана Мат под мишниците и започна да го изтегля:
	— Хванах го, Дерик. Можеш да го пуснеш.
	Ръцете на Дерик се отпуснаха, освободени от тежестта на Мат. Беше сигурен, че ако Молдрин не го държеше здраво, течението щеше да го отнесе. Помъчи се да улесни първия помощник в усилията му да го изтегли на борда. Срещна погледа на Лекс, увит в прогизнало от дъжда одеяло.
	— Очаквахме те, капитане — каза Молдрин, когато Дерик се озова в лодката. — Знаех си, че ще те намерим. Никога не е било да не си пристигал навреме. — Той потупа Дерик по рамото. — Пак ни накара да се гордеем с тебе. Ще има да я разказваме тая история, кълна се.
	— Нещо го държи — каза Томас, който още се мъчеше да изтегли Мат в лодката.
	— Скелет — отвърна Дерик. — Хванал се е за краката му. Немъртвото създание изскочи пред Томас с раззината паст. Ужасен, морякът се метна назад, изтегляйки Мат със себе си.
	Съвсем спокойно, сякаш се пресягаше за още една бира в таверната, Молдрин вдигна бойния си чук и го стовари право в черепа на скелета. Немъртвото създание се отпусна, освободи от хватката си Мат и изчезна в пенестите води.
	Дерик пое дълбоко въздух:
	— Реката е пълна със скелети. През целия път насам ни преследваха. Слава на светлината, че не могат да плуват, но ако се доберат до котвата…
	Внезапно лодката се разтресе и се плъзна странично, отклонявайки носа си напряко на течението. Вълните я разлюляха и тя заподскача като полудял кон, подмятайки моряците на борда си като парцалени кукли.
	— Нещо дърпа котвата! — изкрещя Томас.
	Молдрин избута останалите встрани, измъкна от ботуша си нож и преряза въжето точно когато кокалестите пръсти на някакъв скелет се протегнаха към планшира*. Лодката подскочи като играчка по разпенените вълни.
	[* Планшир (мор.) — профилирана греда по горния край на борда на кораба. — Б.ред.]
	— По греблата! — кресна Молдрин и сам грабна едно весло от средата на лодката. — Изправете проклетото корито, докато не сме се издавили!
	Преодолявайки изтощението си и резките подмятания на лодката, Дерик стана и допълзя при Мат Хю-Ринг.
	— Мат! — повика той.
	Проблесна мълния. Последвалата гръмотевица изпълни речния каньон е грохот. Дерик внимателно обърна главата на приятеля си. Уплаши се, когато почувства колко е отпуснато тялото му.
	Големите тъмни очи на Мат се взираха безжизнено нагоре. Дясната страна на главата му беше покрита с кръв, а през тъмната коса се белееха парчета кости.
	— Мъртъв е — каза Томас, вече на греблото. — Съжалявам, Дерик. Знам, че бяхте близки приятели.
	Дерик не можеше да повярва, не искаше да повярва. Не бе възможно Мат да е умрял! Не и напетият, остроумен Мат. Не и онзи Мат, който винаги измисляше как да заговори момичетата из пристанищата, които посещаваха по време на обиколките си. Не и Мат, който бе лекувал раните му, когато побоищата на баща му бяха приковавали Дерик за цели дни към купчината слама в плевнята зад къщата на касапина.
	— Не! — извика Дерик.
	Той се загледа в трупа на своя приятел.
	— Изглежда е станало бързо — проговори Молдрин зад гърба му. — Трябва да си е ударил главата в някоя скала. Или го е докопал оня скелет.
	Дерик си припомни как Мат се блъсна в склона на урвата по време на дългото си падане към реката.
	— Разбрах, че е свършил веднага щом го докоснах — продължи помощникът. — Не си можел да направиш нищо, Дерик. Всеки мъж, получил заповедите на капитан Толифър, знаеше какво го очаква. Просто лош късмет. Това е.
	Дерик седеше в средата на лодката, без да обръща внимание на дъжда и гръмотевиците. Очите му горяха, но той не можеше да заплаче. Баща му го беше научил, че от сълзите боли дори още повече.
	— Видя ли демона? — попита момчето, докосвайки ръката му.
	Дерик не отвърна. Откакто бе започнало отчаяното бягство, не беше помислял за Кабраксис.
	— Там ли беше демонът? — попита отново Лекс. — Съжалявам за приятеля ти, но трябва да науча истината.
	— Да — проговори Дерик със свито гърло, — там беше. Той причини всичко това. Той уби Мат. Той и онзи свещеник.
	При споменаването на демона някои от моряците докоснаха талисманите си против уроки. Всички гребяха здраво, пришпорвани от виковете на Молдрин. Лодката се носеше бързо по придошлата река.
	Далеч нагоре при кейовете гневните вълни подмятаха единствения оцелял платноход на пиратите. Екипажът все още очакваше своя капитан, без да знае, че той няма да се завърне никога.
	Обзет от мъка и останал без сили, Дерик се отпусна край тялото на мъртвия си приятел и скоро пропадна в блажената тъмнина на забравата.


	Единадесет

	Дерик лежеше в хамака си на борда на „Самотна звезда“ и се опитваше да не мисли за сънищата, които го бяха измъчвали допреди малко. В тях Мат беше все още жив и двамата бяха заедно в Хилсфар.
	Откакто бяха напуснали родния си град, Дерик не се беше връщал. За разлика от него Мат от време на време се беше хващал на работа на някой от корабите, които заминаваха на север, и пътьом бе посещавал своето семейство.
	Но Мат никога вече нямаше да се завърне у дома.
	Дерик се опита да овладее болката, която му причиняваше тази мисъл. Винаги се беше гордял със способността си да контролира своите емоции. Беше изграждал това умение с течение на годините, след като му бяха нанасяли побой след побой по съвсем маловажни поводи. Накрая самоконтролът бе станал негова втора природа.
	Младежът помръдна глава, усещайки болката в гърба и раменете, причинена от преживяното предишната вечер. Погледът му се зарея над искрящите синьо-зелени води на океана. Съдейки по ярките отблясъци на слънцето, беше около обед.
	Излегнат в хамака, Дерик се постара да прочисти главата си от нерадостните мисли. Опита да брои ударите на сърцето си, но така времето започна да се точи дори още по-бавно. По-добре беше да лежи, без да позволява на нищо да се докосва до него.
	Внезапно от палубата се разнесе пронизителният звук на тръба, свиреща сбор.
	Младежът притвори очи и потърси забрава, ала киселият мирис на мухлясала слама и на собствената му кръв сякаш продължаваше да изпълва носа му и да го връща в детството.
	Веднъж преди много години бе лежал в плевнята над обора, съвземайки се от поредния побой, който му беше нанесъл баща му. Мат Хю-Ринг, тогава деветгодишен и облечен в дрехи, които му бяха прекалено големи, се бе промъкнал вътре през една дупка на покрива. Беше се изкатерил дотам по комина на къщата.
	„Здравей — бе казал Мат, беше поровил из джобовете на широката си риза и бе извадил оттам къшей хляб и няколко ябълки. — Не те видях вчера. Помислих си, че ще те открия тук“.
	Засрамен, че приятелят му го вижда в безпомощно състояние, Дерик се беше опитал да го прогони, ала когато Мат бе оставил храната пред него, не бе могъл да устои. Дори неудобството не беше успяло да победи вълчия глад.
	Дерик беше сигурен, че ако тогава баща му бе разбрал за посещенията на Мат, никога повече нямаше да му позволи да види своя приятел.
	Ала в крайна сметка съдбата бе решила да ги раздели, така или иначе.
	Младежът отвори очи и се втренчи в дъските на тавана. Съсредоточи се и накара вцепенението да го обгърне, както правеше обикновено, когато го връхлитаха нежелани чувства. Усилието даде резултат и постепенно слабостта го напусна.
	Тръбата отново изсвири пронизително.
	Внезапно вратата към офицерската каюта се отвори.
	Дерик не прояви любопитство към новодошлия. Който и да беше, можеше да върви по дяволите и щеше да го направи, ако знаеше кое е добро за него.
	— Господин Ланг!
	Бърз като стрела, с рефлекси, които успяха да надделеят дори болката от загубата, Дерик се изви в хамака, скочи и се приземи на крака в положение мирно.
	— Слушам, сър — отвърна отсечено.
	На вратата бе застанал капитан Толифър. Беше висок, едър мъж, наближаващ петдесетте. Изумителните му бакенбарди ограждаха лице, избръснато до червено. Носеше косата си, вързана на опашка, и бе облечен в бяла парадна униформа със златни лампази. Държеше триъгълната си шапка в ръка.
	— Господин Ланг — каза той, — случайно да са ви преглеждали ушите наскоро?
	— Мина известно време оттогава, сър — отговори Дерик, изпънат сковано.
	— В такъв случай мога ли да ви предложа веднага щом се установим на пристан в Уестмарч, в името на всичко светло, веднага да отидете на лекар?
	— Разбира се, сър. Така и ще направя, сър.
	— Споменавам това, господин Ланг — продължи капитанът, — защото лично присъствах на палубата, когато надуха тръбата.
	— Тъй вярно, сър. Аз също я чух.
	Толифър повдигна вежда.
	— Смятах, че съм освободен от това, сър — поясни Дерик.
	— Това е погребението на човек, служил под моя команда. Мъж, загинал храбро при изпълнение на дълга си. Никой не е освободен в подобни случаи.
	— Моля за извинение, сър. Смятах, че мога да бъда освободен, понеже Мат Хю-Ринг беше мой приятел.
	„И умря заради мен“.
	— Истинските приятели държат един на друг.
	— Вече нищо не мога да направя за него, сър. Тялото отвън не е Мат Хю-Ринг.
	— Въпреки това застанете там, господин Ланг, сред неговите приятели. Сигурен съм, че очакванията на господин Хю-Ринг биха били именно такива.
	— Слушам, сър.
	— В такъв случай, надявам се, ще се приведете в по-приличен вид и бързо ще се явите на палубата.
	— Слушам, сър. — Въпреки респекта и страха, които изпитваше към капитана, Дерик едва удържа язвителната забележка, която му беше на езика. Скръбта по Мат си беше лично негова, а не притежание на цялата флота на Уестмарч.
	Капитанът се обърна и тръгна да излиза, но се спря и изрече:
	— И аз съм губил приятели, господин Ланг. Зная, че не е лесно. Ала ние, хората, устройваме погребения не защото искаме да забравим, а за да отделим място в сърцата си за умрелите. На този свят се раждат малцина добри мъже и те трябва да бъдат помнени. Господин Хю-Ринг беше един от тях и аз съм горд, че съм служил заедно е него. Речта ми горе няма да има нищо общо с това, но все пак исках да го знаете.
	— Благодаря ви, сър — рече Дерик.
	Капитанът си сложи шапката:
	— Трябва да се приготвите, господин Ланг. Моля, бъдете точен.
	— Слушам, сър. — Дерик проследи с поглед излизането на командира. Изпитваше болка, заплашваща да отприщи яростта, която бе таил толкова дълго. Затвори очи и пак се опита да си внуши, че не чувства нищо. Щом не усещаш нищо, значи нищо не може да те нарани — на това го беше научил баща му.
	Младежът отиде при хамака и отвори моряшкия си сандък. Обръсна се набързо и облече парадната си офицерска униформа. На борда на „Самотна звезда“ имаше още трима офицери, освен него, но Дерик бе най-старшият.
	Когато закрачи по палубата, опъвайки белите си ръкавици, младежът вдигна поглед към останалите моряци, които се взираха в него. Започваше да се дразни от тяхното любопитство. Е, поне днес нямаше да им предложи интересни преживявания.
	Бе пладне и слънцето се издигаше високо над кораба. Светлината проблясваше между гребените на вълните, сякаш разпръсвана от купчини скъпоценни камъни. Въжетата и платната плющяха и скърцаха, докато „Самотна звезда“ пореше морето право към Уестмарч, за да занесе новината за смъртта на пиратския главатар и за невероятното завръщане на демона.
	Дерик зае мястото си сред останалите офицери. Всички те бяха значително по-млади от него, почти момчета, допуснати до командния състав благодарение на парите на бащите си.
	Подразни се, когато ги видя изправени край покритото със знаме тяло на Мат, което лежеше на дъска, поставена върху релинга. Нито един от останалите офицери не заслужаваше своя ранг — те просто не бяха истински моряци. Дерик така и не беше разбрал защо капитан Толифър не бе предложил повишение на приятеля му, вместо да назначава тези младоци.
	Другите офицери никога не бяха изпитвали на гърба си бича на боцмана, задето не са изпълнили някоя заповед по възможно най-добрия начин. Ала Дерик не се плашеше да поема инициативата по време на бой дори когато получените нареждания го ограничаваха. По тази причина, преди да дойде на „Самотна звезда“, младежът често бе наказван заради своеволия. Посрещаше камшика със същата твърдост, с която бе свикнал да изтърпява и грубостите на баща си. За негов късмет, при капитан Толифър най-сетне беше попаднал на мястото си.
	Странно, но Мат никога не се беше вълнувал от възможността да направи кариера. Явно повече му допадаше тежкият живот на обикновените моряци. Сега, застанал до покритото тяло на приятеля си, Дерик си даде сметка, че всъщност Мат никога не бе проявявал особен интерес и към мореплаването. Беше се записал във военния флот само за да са заедно.
	„Къде щеше да си сега, приятелю мой, ако не те бях повлякъл със себе си?“ Въпросите се рееха в ума на Дерик като чайки, размахващи криле по въздушните течения.
	Застанал до капитан Толифър на високата кърма, Томас наду отново тръбата. Когато отзвуча и последната тъжна нота, командирът подхвана речта си. Говори за предаността на Мат Хю-Ринг към Уестмарч и за това как морякът бе отдал живота си в името на краля.
	Младият офицер слушаше скучния поток от слова. „Загинал, спасявайки племенника на краля. Не беше точно така. Мат бе убит, следвайки един глупак. Аз го погубих“.
	Огледа екипажа. Въпреки всичко, случило се във фаталната нощ, единствено Мат се беше простил с живота си. Навярно, както бе казал и Молдрин, мнозина от мъжете вярваха, че приятелят му е умрял просто поради лош късмет, ала Дерик знаеше, че има и такива, които обвиняват него и решението му да остане в пещерата по-дълго от необходимото.
	Когато капитан Толифър привърши своята реч, тръбата засвири отново и печалният й звук се разнесе над палубата. Молдрин, облечен в бялата си парадна униформа, мина от другата страна на тялото. Само след миг към него се присъединиха още петима моряци.
	Тръбата изсвири нов сигнал, пожелаващ на заминаващите попътен вятър. Мелодията бе позната във всяка морска страна, която Дерик беше посещавал някога.
	Щом отлетя и този звук, помощник-капитанът даде знак и моряците пристъпиха към увитото в погребален саван тяло.
	— Добре, момци — прошепна Молдрин. — Да го спуснем, но леко и почтително.
	Шестимата уловиха дъската и започнаха да я накланят бавно. Като по даден знак всички останали се обърнаха към морето и застинаха изпънати.
	Тялото на Мат се плъзна и полетя към вълните. Баластът от камъни повлече бързо трупа в синьо-зелените дълбини на океана. За известно време белият погребален саван продължи да се вижда, сетне изчезна и той, а корабът продължи по пътя си.
	Тръбата изсвири команда „свободно“ и мъжете започнаха да се разотиват.
	Дерик се насочи към перилата, без да обръща внимание на никого. Взря се в океана. Огънят на чувствата му се беше смалил до тлеещ въглен. Вече не усещаше даже вятъра, който разрошваше косата му.


	Късно през нощта Дерик слезе в кухнята на кораба. Не беше хапвал нищичко през деня, защото това означаваше да се срещне с другите и да отговаря на всичките им въпроси.
	Готвачът обикновено оставяше рибната яхния да къкри на слаб огън през нощта. Младежът хвърли поглед към заспалия на една маса кухненски помощник и се насочи към казана. Момчето се размърда, а после стана и се зае да забърсва масата, преструвайки се, че се е занимавало с това през цялото време.
	Без да обръща внимание на смущението на помощника, който очевидно се тревожеше, че са го заварили да спи, Дерик напълни една паница с гъста яхния, отряза си дебела филия черен хляб и се качи обратно на палубата.
	Застанал в средата на кораба, младежът чуваше плющенето и скърцането на платната горе. Съобразявайки се с важността на новините, които носеха, капитан Толифър бе наредил да опънат всички платна, за да се възползват от благоприятния вятър. „Самотна звезда“ се носеше бързо по окъпаните в лунна светлина вълни.
	Балансирайки умело върху люлеещата се палуба, Дерик започна да се храни. Яхнията беше от риба и скариди, към които бяха добавени ароматни източни подправки и едро нарязани картофи. Дори с натопения в нея хляб и охлаждана от нощния вятър, тя бе гореща и изгаряше езика му.
	Младежът се замисли за нощите, през които двамата с Мат бяха стояли на вахта. Приятелят му беше обичал да разказва невероятни истории, които вероятно бе дочул отнякъде или сам си беше измислял, но се бе заричал в тях като в светата истина. Разбира се, беше правил това само за забавление, което да ги държи будни по време на дългите часове, и за да отвлича Дерик от мислите му за миналото…
	Внезапно тих глас прекъсна потока на спомените:
	— Съжалявам за приятеля ти.
	Дерик не се изненада, когато разпозна гласа на Лекс. Без да се обръща, той продължи да се взира напред, дъвчейки поредната лъжица яхния.
	— Казах… — започна момчето малко по-високо.
	— Чух те — прекъсна го Дерик.
	Мълчанието помежду им се проточи. Дерик така и не се обърна.
	— Исках да поговоря с теб за демона — каза момчето.
	— Не.
	— Аз съм племенникът на краля.
	— Браво на теб. И все пак не си самият крал.
	— Разбирам как се чувстваш…
	— Добре. Значи си наясно, че ми досаждаш.
	Момчето замълча задълго и Дерик реши, че си е отишло. Навярно на сутринта щеше да има проблеми с капитана заради грубото си държание, но това не го интересуваше.
	— Какви са тези светлини във водата? — попита Лекс. Опитът на Дерик му подсказваше, че надигащото се раздразнение може да го накара да загуби контрол. Той се обърна към младежа:
	— Какво, по дяволите, правиш тук, момче?
	— Не можах да заспя. — Лекс стоеше на палубата бос, облечен в нощница, която вероятно беше взел назаем от капитана.
	— Тогава си намери друг да те забавлява.
	Лекс обви ръце около себе си — очевидно му беше студено.
	— Не мога. Ти си единственият, който е видял демона.
	„Единственият оцелял“, помисли си Дерик, но успя да се овладее.
	— В пещерата имаше и други мъже.
	— Никой от тях не е стоял достатъчно дълго, за да види нещата, които си видял ти.
	— Не видях нищо интересно.
	— Присъствах на разговора ти с капитана. Всичко научено от теб е важно.
	— И каква връзка има това с теб? — настоя Дерик.
	— Получил съм възпитание на свещеник от Църквата на Закарум. Целият ми живот се ръководи от светлината. След още две години ще ме ръкоположат.
	— Но сега си само едно момче. Трябва да прекарваш времето си в занимания, подходящи за възрастта ти.
	— Не — отвърна Лекс. — Борбата против демоните е моето призвание, Дерик Ланг. Ти самият нямаш ли призвание?
	— Работя за залъка, който слагам в устата си. За да остана жив и здрав и да спя на топло.
	— И все пак си офицер и си се издигнал, а това заслужава възхищение. Сигурно не е леко постижение.
	Дерик направи гримаса.
	— Ще бъда добър свещеник — продължи момчето. — Но ако ми се наложи да се боря с демони, ще трябва да знам всичко за тях.
	— Това няма нищо общо с мен. Когато капитан Толифър най-сетне донесе на краля за доклада ми, ролята ми във всичко това ще е приключила.
	Лекс го изгледа дръзко:
	— Наистина ли?
	— Да.
	— Не мислех, че си човек, който би оставил смъртта на приятеля си неотмъстена.
	— И кого трябва да обвинявам за нея? — попита Дерик.
	— Приятелят ти умря от ръката на Кабраксис — отговори Лекс.
	— Но ти ни накара да отидем там, след като ти бях обяснил, че трябва да се отдалечим възможно най-бързо — произнесе ледено Дерик. — А аз останах прекалено дълго в онази пещера и това забавяне реши съдбата на моя приятел при бягството ни. — Той поклати глава. — Не. Ако някой може да бъде обвинен за смъртта на Мат, това сме аз и ти.
	Момчето изрече сериозно:
	— Ако ти се иска да ме обвиняваш, Дерик Ланг, тогава се чувствай свободен да го сториш.
	Усещайки как емоциите напират и почти се изплъзват от контрола му, Дерик погледна към момчето. Беше изумен от смелостта му да се изправи срещу него.
	— Наистина те обвинявам — каза му той.
	Лекс погледна встрани.
	— Ако избереш битката с демоните — продължи Дерик, давайки воля на ожесточението, което го изпълваше, — животът ти няма да продължи дълго.
	— На демоните трябва да бъде даван отпор — прошепна момчето.
	— Не и от хора като мен. Кралят и неговата армия, ето какво е необходимо. Един обикновен моряк не може да стори нищо.
	— Ти оцеля, въпреки че го видя — каза Лекс. — За това трябва да има някаква причина.
	— Бях късметлия. Повечето от онези, които са срещали демон, не са имали подобно щастие.
	— Воините и свещениците се борят срещу демоните. Легендите разказват, че ако тези герои не са съществували, Диабло и неговите братя все още щели да се разхождат сред нас.
	— Беше там, когато рапортувах — припомни му Дерик. Момчето упорито бе отказало да се оттегли за почивка, докато моряците бяха докладвали на капитана. — Вече знаеш всичко.
	— И все пак пророците могат да те изследват. Понякога, когато около някого действа силна магия, остават следи, които говорят много.
	— Няма да позволя на никого да ме ръга и мушка — възрази Дерик. Той посочи към петната от светлина, които проблясваха тук-там сред вълните. — Нали ме попита какво е това.
	Момчето насочи вниманието си към океана, но изражението му подсказваше, че предпочита разговорът да продължи в избраната от него посока.
	— Някои от тях са огнеопашати акули. Наричат ги така заради твърде сходния с името им блясък. Светлината им привлича морските създания и ги превръща в лесна плячка. Други пък са лунни рози. Това са медузи, които могат да парализират нещастника, докоснал се до жилещите им пипала. Има много неща, за които бих могъл да ти разкажа, ако искаш да научиш повече за морето. Но ако се интересуваш от демони, едва ли има какво повече да чуеш от мен.
	Вятърът промени незначително посоката си. Огромните платна над тях увиснаха и после отново се издуха, когато екипажът успя да ги обърне накъдето трябва.
	Дерик хапна отново от яхнията, но тя беше изстинала.
	— За смъртта на приятеля ти е отговорен Кабраксис — прошепна Лекс. — Няма да можеш да го забравиш. Все още си част от всичко това. Ясно мога да забележа признаците.
	Дерик въздъхна. Чувстваше се едновременно уплашен и ядосан. Това му напомняше за ситуациите, когато баща му за пореден път бе решавал, че е недоволен от поведението му.
	Почака няколко мига, за да си възвърне самообладанието. Независимо че момчето беше племенник на краля, младежът бе готов да излее гнева си върху него.
	Ала когато се обърна, палубата беше празна.


	Дванадесет

	Дерик се беше настанил на една маса в дъното на „При кривогледия Сал“ — таверна, намираща се из забутаните сокаци, недалече от пристанището. Кръчмата бе истински вертеп, свърталище на изпаднали моряци с лош късмет и всякаква друга измет. Беше място, където, за да изглеждат слугините по-добре и храната — годна за консумиране, фенерите едва мъждукаха.
	Над входа на таверната висеше избеляла от слънцето табела, на която беше нарисувана закръглена червенокоса жена, сервирана във вдигаща пара мидена черупка. Единствено рижите й кичури закриваха нейните прелести. Кръчмата се намираше в най-западналата част на града, състояща се предимно от порутени стари постройки.
	Парите се стичаха към Уестмарч в добре натъпканите кесии на търговците, дошли да купуват и продават стоки, както и в по-скромните джобове на моряците и наемниците. Ала по-голямата част от златото оставаше в магазините и реномираните заведения, концентрирани около пристанището, и само малка част от него достигаше до малките дюкяни и долнопробните кръчми, намиращи се в кривите улички отзад. Хората тук едва успяваха да покрият месечните си разходи и данъците на краля.
	Тази вечер кръчмата беше изпълнена с народ и почти всички места бяха заети, ала въпреки това Дерик беше сам на масата. И днес, както и през изминалите девет дни, откакто „Самотна звезда“ се беше завърнал, никой от екипажа не бе пожелал да му прави компания. Преди останалите мъже се бяха навъртали край него главно заради Мат. Благословен с прекрасно чувство за хумор и с безкраен запас от истории, приятелят му никога не бе изпитвал липсата на другари.
	За пореден път Дерик изпразни халбата си и се огледа за слугинята. Видя я в ръцете на едър наемник.
	— Момиче — повика морякът нетърпеливо, удряйки с тенекиената чаша по издрасканата маса.
	Слугинята се освободи от прегръдката на мъжа, кикотейки се. Проправи си път през претъпканото помещение и взе халбата, за да я напълни. Наемникът изгледа злобно Дерик и започна да си шушне нещо със своите приятели.
	Жената донесе нова пълна халба. Дерик плати, добавяйки скромен бакшиш, който не успя да спечели благосклонния й поглед. Не го беше грижа. Всичко, което искаше, беше още пиене.
	Насочи вниманието си към студената храна, сервирана на подноса пред него. Вечерята се състоеше от жилаво месо и прегорели картофи, плуващи в рядък мазен сос, който изглеждаше не по-апетитен от кучешки лиги. Съдържателят на таверната не държеше много на качеството на храната, тъй като градът беше препълнен с наемници, зависещи единствено от мизерните заплати, които хазната им отпускаше.
	Отхапа от месото и задъвка, наблюдавайки как едрият наемник става и тръгва към него, придружен от двама свои приятели. Стотици пъти преди младия моряк беше попадал в подобни долнопробни ситуации, ала обикновено се движеше с другите мъже от екипажа, които се подкрепяха взаимно, ако се стигнеше до свада.
	Изтегли скришом сабята и я постави в скута си. Продължи да се храни с лявата ръка, оставяйки дясната свободна и в готовност.
	— Здрасти, капитанчо — изръмжа едрият наемник, издърпа един стол и се настани, без да е поканен. Дори само фамилиарният му тон беше достатъчна обида.
	Дерик чакаше. Знаеше, че ще се стигне до сблъсък, и всъщност се радваше на онова, което предстоеше да се случи. Нямаше представа дали някой в помещението щеше да застане на негова страна, но това не го вълнуваше.
	— Не трябваше да прекъсваш младата мома, додето се забавляваше с мен, туй ще река — каза наемникът.
	Беше млад и рус, с широко лице и изпочупени зъби, човек, който очевидно разчиташе на ръста си. Белезите по бузите и ръцете му свидетелстваха за минало, изпълнено с насилие. Носеше евтина кожена ризница и къс меч с обвита в тел дръжка. Другите двама бяха горе-долу на същата възраст, но изглеждаха далеч по-неопитни. Дерик предположи, че следват навсякъде водача си. Изглеждаха леко неспокойни.
	Младежът отпи от халбата. Стомахът му се затопли и доколкото можеше да прецени, това не се дължеше само на виното.
	— Това е моята маса — каза Дерик тихо. — Не съм те канил на нея.
	— Видя ми се самотен — рече едрият мъж.
	— Върви да си прегледаш зрението.
	Мъжът се намръщи.
	— Не си съвсем приятелски настроен.
	— Не съм. Сега вече схващаш правилно нещата.
	Едрият наемник се приведе напред и стовари на масата масивните си лакти. Положи квадратната си брадичка върху сплетените си пръсти и процеди:
	— Не те харесвам.
	Дерик стисна по-здраво сабята си под масата и се облегна на стената. Трепкащата светлина на свещта дълбаеше дълбоки резки по лицето му.
	— Сирнон — обади се единият от другите мъже, дърпайки наемника за ръкава. — Този човек носи офицерски знак на яката си.
	Сините очи на Сирнон се присвиха, когато погледна към врата на Дерик. На яката му наистина бе забодено сребърно означение за ранг, изработено под формата на дъбова клонка. Беше го сложил по навик.
	— На някой от кралските кораби ли служиш? — попита Сирнон.
	— Да — отговори подигравателно Дерик. — Да не би да се уплаши, че върху теб може да се стовари кралският гняв, ако нападнеш един от неговите офицери?
	— Сирнон — каза другият мъж, — най-добре да го оставим на мира.
	Вероятно в този момент наемникът щеше да се откаже. Не беше толкова пиян, че да не се вслуша в здравия разум, а и кралските зандани не се славеха като особено гостоприемно място.
	— Тръгвай — изрече тихо Дерик, отдавайки се на мрачното настроение, което го владееше. — И не забравяй да подвиеш опашка.
	В миналото Мат винаги беше предусещал тези негови настроения и бе намирал начин да го възпре, преди склонността му към саморазруха да се изяви напълно.
	Ала приятелят му вече го нямаше. Надавайки гневен рев, Сирнон се изправи и посегна да го хване за яката. Дерик се наведе бързо напред и заби глава в лицето на наемника. Кръв бликна от счупения нос на Сирнон и той политна към пода.
	Останалите наемници се опитаха да се намесят.
	Дерик замахна със сабята и нокаутира единия от тях, стоварвайки плоското на острието върху слепоочието му. Скочи към следващия още преди изпадналият в безсъзнание мъж да успее да се строполи на пода. Наемникът посегна панически към меча си, ала Дерик го ритна в гърдите. Силата на удара запрати войника чак върху съседната маса. Четиримата мъже, които бяха насядали край нея, се изправиха, ругаейки люто.
	Сирнон изтегли късия си меч и замахна така, че застаналите наблизо се принудиха да се отдръпнат, за да избягнат острието. Движението бе последвано от псувни и люти клетви.
	Дерик стъпи на масата и скочи над връхлитащия меч. Докато летеше във въздуха, всичко край него сякаш се въртеше от изпитото вино. Приземи се на крака зад гърба на едрия наемник.
	Сирнон се завъртя. Лицето му представляваше кървавочервена маска заради счупения нос. Войникът изригваше потоци от ругатни и окървавена слюнка. Мечът му отново се насочи към главата на Дерик.
	Младежът парира удара със своята сабя. Таверната се огласи от сблъсъка на стомана в стомана. После Дерик заби юмрук в лицето на нападателя. Хареса му и нанесе още два бързи удара, чувствайки неизразимо удоволствие от вложеното усилие. Наемникът бе много по-едър от него и му напомняше за баща му. Само че Дерик вече не беше уплашено момче, твърде малко, за да се защитава. Заби още веднъж юмрука си, отхвърляйки мъжа назад.
	Лицето на Сирнон изглеждаше ужасно. Дясното му око почти се беше затворило. Бузата, устната и ухото му бяха разцепени.
	Ръката на Дерик пулсираше, но той не й обърна внимание. Мракът в него се беше отскубнал на свобода и вилнееше. Яростта го изпълваше все по-осезаемо.
	Сирнон замахна с юмрук и успя да го улучи. Главата на Дерик се отметна назад и за момент сякаш всичките му сетива се оплетоха ведно с металическия вкус на кръв и киселия мирис на прогнила слама.
	„Никой не мисли, че си приличаме, момче! — Гласът на Орван Ланг проряза мозъка му. — Защо? Не смяташ ли, че синът трябва да прилича на баща си? Само това чувам да приказват хората. А пък аз, дявол ме взел, обичам майка ти!“
	Отблъсквайки следващата атака, Дерик се придвижи напред и финтира ловко със сабята. Умението му да си служи с меч беше легендарно из цялата военноморска флота. Можеше да го потвърди всеки, който го бе видял в бой или бе имал нещастието да се изправи срещу него.
	Когато двамата с Мат бяха пристигнали от Хилсфар, те не бяха успели да получат веднага корабна служба. За да не си пропилява времето, Дерик се беше записал при един известен учител по фехтовка. В продължение на шест години беше вършил черната работа в школата, за да заплаща престоя си, и бе тренирал ежедневно. Накрая учителят бе започнал да му поверява обучението на начинаещите.
	Злощастният учител беше паднал убит в дуел с някакъв дребен благородник, след като се бе опитал да защити честта на една дама. Разярен, Дерик бе издирил убиеца и беше отмъстил за своя наставник. Така бе успял да привлече вниманието на командира на кралската ескадра, който беше приятел на учителя. В резултат двамата с Мат бяха получили своето първо назначение.
	Но сега Мат беше мъртъв…
	Докато се биеше с наемника, Дерик чувстваше как мракът се надига в душата му. Винаги се беше старал да го сдържа, да не дава простор на гнева си. Но загубата на Мат и самотата бяха изопнали нервите му до крайност и младежът гореше от желание да намери отдушник. Битката го караше да се чувства добре за първи път от седмици.
	Отблъсна поредната атака на наемника и продължи да го притиска. Сирнон нададе вик за помощ, ала никой от присъстващите не смееше да се намеси в схватката.
	Внезапно се чу остро изсвирване. Сигналът известяваше пристигането на кралската стража. Наемниците и неколцината други мъже изчезнаха моментално. Всеки, който не признаваше правомощията на стражата, рискуваше да прекара нощта в тъмница.
	Уловен в капана на черните емоции, Дерик продължи да притиска наемника, докато не му остави никакво място за отстъпление. С един последен умел удар той обезоръжи противника си.
	Войникът се прилепи плътно към стената. Сабята на Дерик беше опряна в гърлото му.
	— Моля — прошепна дрезгаво Сирнон.
	Дерик го задържа прикован. Звукът от свирката прозвуча по-близо, току зад гърба му.
	— Свали меча — нареди студен женски глас. — Веднага.
	Дерик се извърна бързо, готов за нова схватка. Ала когато се опита да избие тоягата, която държеше жената, тя му нанесе силен удар в гърдите.
	През тялото на младежа премина наелектризираща вълна и той се строполи на пода.


	Утринните слънчеви лъчи нахлуваха през решетките на малкия прозорец над леглото. Дерик примигна към светлината. Със сигурност не се намираше в истинска тъмница. Този факт го озадачаваше.
	Имаше чувството, че главата му ще експлодира.
	Седна. Окаченото на вериги легло изскърца под тежестта му. Спусна краката си на пода и огледа помещението. Малката му килия беше широка не повече от осем стъпки. Вместо стена, от едната страна имаше метална решетка. Тънкият сламеник на леглото носеше следи от урина и повръщано — спомени от гостите, възползвали се от услугите му някога.
	Стомахът на Дерик се разбунтува. Той се хвърли към кофата в ъгъла. Повърнатото се изля шумно и на ожесточени пресекулки от него, като му остави само толкова сили, колкото да увисне на металните пръчки.
	Откъм сенките оттатък решетката се чу смях.
	Дерик вдигна размътения си поглед към отсрещната килия. На леглото там с кръстосани крака седеше рошав мъж, облечен в кожени войнишки дрехи. Пиринчените гривни и племенните татуировките по ръцете и лицето му показваха, че е наемник пришълец.
	— Е, как се чувстваш тази сутрин? — попита той.
	Дерик не отвърна.
	Мъжът стана от леглото и се приближи до решетките, разделящи двете килии.
	— Кой си ти, моряко, и каква беше цялата тази врява заради тебе?
	Дерик се наведе над отвратително вонящата кофа и повърна отново.
	— Докараха те миналата нощ — продължи рошавият воин, — а ти се съпротивляваше и се бореше с всички. Някои от стражите те мислеха за луд. Наложи се един от тях да те поотупа още веднъж с гръмотевичната тояга.
	„Гръмотевична тояга?“ — помисли си Дерик и едва сега започна да си обяснява болките в главата и мускулите, които изпитваше. Чувстваше се така, сякаш го бяха подложили на прословутото наказание, при което връзваха провинилия се е въже и го прекарваха под кила на кораба. Припомни си, че някои от стражите инкрустираха в тоягите си скъпоценни камъни, които разреждаха в тялото на жертвата магия за омаломощаване.
	— Един от пазачите предлагаше да ти пробият дупка в главата и да не се занимават повече с тебе — каза воинът. — Друг му възрази, че си нещо като герой. Че си виждал демона, от който цял Уестмарч напоследък се е наплашил.
	Дерик прегърна решетките, дишайки тежко.
	— Вярно ли е това? — попита воинът. — Понеже вчера ми се стори, че си най-обикновен пияница.
	Внезапно се разнесе тракането на резета и звук от завъртането на ключ, последвано от ругатните на останалите задържани. Някаква врата проскърца.
	Дерик притисна гръб в стената и надникна през решетките, за да може да види какво се случва в коридора. Първо, се появи един тъмничар със сержантска униформа на стражата. Следваше го облеченият в дълга пелерина капитан Толифър.
	Годините служба накараха Дерик да се изправи въпреки ужасното гадене. Като се надяваше, че стомахът му няма да избере точно този момент, за да го предаде, той отдаде чест.
	— Капитане — изграчи немощно.
	Тъмничарят, едър мъж с огромни бакенбарди и оплешивяващо теме, се обърна към килията му:
	— А, ето го, капитане. Казах ви, че е съвсем близичко до вратата.
	Капитан Толифър изгледа Дерик с твърд като стомана поглед:
	— Господин Ланг, разочаровате ме.
	— Тъй вярно, сър — отговори Дерик. — Чувствам се зле, че ви го причинявам, сър.
	— Както и трябва да бъде — каза капитанът. — Ще се почувствате дори още по-зле през следващите няколко дни. Не желая офицер от моя кораб да попада в подобна ситуация.
	— Да, сър — съгласи се Дерик. Изненада се, че това все пак го вълнува.
	— Не знам какво ви е навлякло настоящата беда — продължи капитан Толифър, — но съм сигурен, че смъртта на господин Хю-Ринг трябва да има относително голям дял в затруднението ви.
	— Моля капитана за извинение, но смъртта на Мат няма нищо общо. — Нямаше намерение да търпи подобно съжалително отношение.
	— Може би в такъв случай, господин Ланг — изрече ледено Толифър, — ще представите някакво оправдание за жалкото положение, в което ви намирам.
	Дерик едва се държеше на разтрепераните си крака.
	— Не, сър.
	— И все пак ми позволете да изразя учудването си от неочакваното ви поведение.
	— Тъй вярно, сър. — Неспособен да се удържа повече, Дерик се обърна и повърна в кофата.
	— Нещо повече, господин Ланг. По никакъв начин няма да проявявам търпимост към подобни ситуации за в бъдеще.
	— Слушам, сър. — Дерик чувстваше такава слабост, че не можеше да се изправи.
	— Много добре — каза капитан Толифър. — Тъмничар. Вече можете да го освободите.
	Дерик повърна отново.
	— Може би след минутка-две — предложи тъмничарят. — Имам топъл чай, стига да нямате нищо против. Дайте малко време на младежа. След туй навярно компанията му ще бъде по-приемлива.
	Пламнал от срам и гняв, Дерик чу как двамата мъже се отдалечават.


	— Не можете да го отведете сега — запротестира лечителят. — Трябва да направя поне още три шева, за да закърпя раната над окото му.
	Дерик понасяше стоически мъчението, на което го подлагаха, седнал на малък стол в приемната на лечителя.
	От време на време поглеждаше със здравото си око към застаналия до вратата Молдрин. Отвън минаваха още хора — наранени, болни или страдащи. В коридора някаква жена надаваше писъци, кълнейки се, че ражда демон.
	Първият помощник не изглеждаше никак щастлив. Погледът му срещна този на Дерик и веднага се отмести.
	Младежът си помисли, че Молдрин е просто ядосан, но все пак имаше чувството, че прочита и частица срам в очите му. В последно време неведнъж се беше налагало първият помощник да го издирва и прибира.
	Дерик огледа рафтовете в приемната. Навсякъде се виждаха бутилки с прахове и стъкленици, буркани с листа, сушени плодове и парчета дървесна кора. Имаше и торбички, пълни с лечебни камъни. Въздухът беше изпълнен със силната миризма на мехлемите и лековете, давани от лечителя на пациентите, за които той се грижеше.
	Като наниза поредното парче конец на закривената игла, слабият старец се наведе и прободе с нея кожата над окото на Дерик. Младежът трепна.
	— Сигурен ли си, че не искаш нещо срещу болката? — попита лечителят.
	— Сигурен съм. — През всичките години на тормоз от баща му, Дерик беше свикнал да издържа на много по-силна болка от тази, на която го подлагаше старецът.
	Младият моряк погледна към Молдрин:
	— Знае ли капитанът?
	Помощникът въздъхна:
	— Че си се сбил наново и си обърнал нагоре с краката още една таверна? Тъй вярно, знае. Изпрати Карън, за да огледа щетите и да разбере колко имаш да плащаш. Като гледам колко сметки ти се натрупаха в последно време, не знам как ти остават пари за пиене.
	— Този път не започнах аз — възрази Дерик.
	— Звучи добре, когато го казваш — съгласи се Молдрин, — но капитанът е чул от поне дузина присъстващи, че си имал възможност да си тръгнеш, преди да е станало напечено.
	Дерик изрече остро:
	— Никога не си тръгвам, Молдрин. И е дяволски сигурно, че не бягам от неприятности.
	— А би трябвало.
	— Виждал ли си ме някога да отстъпвам в битка? — Още докато изричаше това, му беше ясно, че се опитва да се оправдае. Въпреки това и сам разбираше, че няма нищо положително в агресивността, която проявяваше напоследък.
	— В битка? — Молдрин скръсти ръце на широките си гърди. — Не, никога не съм те виждал да се уплашиш. Ала трябва да се научиш кога е по-добре да зарежеш някоя работа. Хората разправят, че си почнал да се заяждаш за нищо и никакво. И ти като мене знаеш, че морякът сам си избира сраженията. Обаче, в името на светлината, мисля, че вече се биеш за собствено удоволствие.
	Дерик притвори здравото си око. Другото беше посиняло и подпухнало. Морякът, с когото се беше сбил в кръчмата „Мазната змиорка на Гарган“, беше размахвал юмруците си по-енергично, отколкото той бе предполагал, че е възможно.
	— Колко пъти си се бил през последните два месеца? — попита тихо Молдрин.
	Младежът се помъчи да си спомни.
	— Не зная.
	— Седемнайсет — каза помощникът. — Точно седемнайсет. Всичките до един благодарение на тебе самия.
	Дерик усети как лечителят започна поредния шев.
	— Сигурно си любимец на светлината, само туй ще река — обади се пак Молдрин, — задето никой досега не се е простил с живота си, и най-вече ти самият.
	— Внимавам — отвърна младият мъж и моментално съжали за жалкото си извинение.
	— Един внимателен човек не се забърква в такива неприятности. Ако ще в ада камбани да забият, разумният човек не би стъпил на местата, където ходиш напоследък.
	Дерик беше съгласен с него. Ала именно опасността го привличаше във вертепите, които посещаваше. Когато се биеше, не го грозеше опасността да мисли прекалено дълго за определени случки от близкото минало.
	— Ами капитанът? — попита Дерик.
	— Капитан Толифър оценява всичко, което си сторил в миналото — изрече тихо помощникът, — и никога няма да го забрави. Но той е горд мъж и не търпи дълго някой, с когото му се налага да се разправя постоянно заради пиянство и побоища. На такъв не му се пише нищо хубаво и съм сигурен, че ти го знаеш.
	Дерик се съгласи и с това. Лечителят продължаваше да работи с иглата.
	— Имаш нужда от помощ. Капитанът го знае. И аз го знам. Екипажът също го знае. Ти си единственият, дето май е убеден в противното.
	Лечителят попи кръвта с кърпата и като поля раната с прясна морска вода, се зае с последния шев.
	— Не само ти си губил приятел.
	— Никога не съм твърдял обратното.
	— А пък аз — продължи помощникът, сякаш не го беше чул — съм на път да загубя поредния. Не ми се ще да те видя как напускаш „Самотна звезда“. Особено ако мога да ти помогна.
	— Не си струва да губиш съня си заради мен, Молдрин — изрече Дерик безизразно.
	Най-страшното бе, че наистина не го беше грижа какво ще стане. Знаеше, че в действителност чрез него говори баща му. Ето кое беше най-трудно — можеше да избяга от неговите юмруци, но жестоките му думи щяха да го преследват винаги. Само Мат бе успявал да го накара да се чувства по различен начин. Другите му приятели, а още по-малко безбройните жени, за повечето от които нямаше ясен спомен, не успяваха да се докоснат до душата му. Даже думите на Молдрин сякаш не я достигаха.
	Знаеше защо е така. Всичко, до което се докоснеше, се превръщаше в кал. Баща му го беше казал веднъж и явно го беше орисал. Беше изгубил Мат, а сега губеше „Самотна звезда“ и кариерата си във военната флота.
	— Може и тъй да е — рече Молдрин. — Може и тъй да е.


	Дерик тичаше, а сърцето му биеше толкова силно, че от инфекцията, която от една седмица бе обхванала окото му, започваше да усеща силни болки. Дъхът му излизаше с хрипове. Притискаше сабята до бедрото си и прекосяваше устремно малките улички на търговския квартал. Достигайки до района на пристанището, той ускори крачка и се насочи към военната зона, където бяха кейовете на флотата на Уестмарч.
	Въпреки мъглата над залива, Дерик видя извисяващите се мачти на фрегатите. Някои от корабите вече се скриваха зад хоризонта, подгонени от попътните ветрове.
	Вече бе известно, че пиратите на Рейтън не представляват сериозна заплаха и най-вероятно са се разпилели, но се бяха появили други, които нападаха оживените търговски пътища, по които Уестмарч получаваше стоки, за да поддържа своята армия от наемници. Повече от два месеца бяха изминали без никакъв знак от Кабраксис и кралят бе започнал да се съмнява в истинността на докладите, донесени от „Самотна звезда“. Старите проблеми на Уестмарч отново бяха дошли на дневен ред — лудориите на наемниците, лишени от предизвикателства, и недостигащите хранителни припаси.
	Дерик прокле мъглата, която покриваше града със стоманеносивата си завеса. Беше се събудил на някаква забутана уличка, без да има никаква представа дали просто е заспал там, или са го изхвърлили от някоя от близките таверни. Беше се размърдал едва след първи петли, а именно днес бе денят, в който „Самотна звезда“ трябваше да замине.
	Прокле се още веднъж, осъзнавайки грешката, която бе допуснал. Трябваше да остане на борда на кораба. Ала така или иначе това беше невъзможно. Никой от екипажа, включително Молдрин и капитанът, вече не разговаряше с него. Беше се превърнал в срам за тях, нещо, което по уверенията на баща му винаги беше представлявал.
	Останал без дъх, младежът зави за последен път и се насочи към Спинъкър Бридж*, един от последните пропускателни пунктове, които възпираха цивилните от навлизане във военната зона. Започна да рови за документите из оцапаните си дрехи.
	[* Spinnaker (англ.) — голямо корабно платно; bridge (англ.) — мост, мостик. — Б.пр.]
	Четирима стражи се изпречиха пред него. Бяха мъже с намръщени лица и добре поддържани оръжия. Един от тях протегна ръка.
	Дерик спря. Чувстваше бодежи в нараненото си око:
	— Корабен офицер втори ранг Дерик Ланг се явява по служба — изрече задъхано.
	Началникът на охраната го изгледа със съмнение, но пое подадените документи. Проучи ги внимателно, отбелязвайки присъствието на капитанския печат върху страниците.
	— Тук пише, че плаваш на „Самотна звезда“ — каза стражът, като му върна документите.
	— Тъй вярно — отвърна Дерик, напрегнато оглеждайки морето. Не беше разпознал своя кораб сред тези, които бе забелязал да излизат в залива. Може би беше извадил късмет.
	— „Самотна звезда“ отплава още преди часове — уведоми го стражът.
	— Не — прошепна Дерик.
	— По правило — каза стражът, — след като си пропуснал да се качиш на кораба си, трябва да те задържа и да запозная командира на ескадрата със случая. Но доколкото виждам, си пребит и ограбен, така че имаш извинение. Ще доложа за това в регистъра на смяната. Може да ти свърши добра работа, ако се стигне до военен съд.
	„Голяма услуга, няма що“ — помисли си Дерик. Всеки, който по една или друга неоснователна причина пропуснеше да се яви на кораба си, биваше обесван за неизпълнение на задълженията.
	Младежът се обърна и се загледа към морето и чайките. Крясъците на птиците звучаха печално на фона на прибоя.
	Ако капитан Толифър бе заповядал да отплават без Дерик, значи на борда на „Самотна звезда“ вече нямаше свободно място за него. С кариерата му във военната флота на Уестмарч беше свършено и той не знаеше какво го очаква оттук нататък. В този момент не желаеше нищо друго, освен да умре, ала не можеше да посегне на живота си, защото това би означавало, че след всички тези години баща му най-сетне е спечелил.
	Дерик обърна гръб на морето и пое обратно по улицата към Уестмарч. В джобовете му нямаше и пукната пара. Не се притесняваше от факта, че няма с какво да си купи ядене, но знаеше, че още същата вечер ще усети жаждата. В името на светлината, вече му се пиеше.


	Тринадесет

	— Учителю.
	Буярд Чолик погледна от мястото си на удобната кушетка, заемаща цялата дълга стена на каретата, с която пътуваше. Теглен от три двойки коне, екипажът имаше всички удобства, които можеше да предложи един нормален дом. Вградените шкафове побираха дрехите и личните принадлежности. Специално инсталираните в стените лампи позволяваха на пътника да чете дори и през нощта. Откакто преди три месеца беше напуснал руините на Порт Таурук и Рансим, свещеникът прекарваше по-голямата част от времето си в изучаване на тайни писания и в практикуване на магиите, които Кабраксис му разкриваше постепенно.
	— Какво има? — попита Чолик.
	Мъжът стоеше на платформата от външната страна на каретата. Свещеникът дори не се опита да дръпне завеските, за да види лицето му. Откакто Кабраксис бе променил чертите и ума на Чолик, отнемайки десетилетия от предишната му възраст, той не проявяваше никакъв интерес към оцелелите при пристигането на демона. Повечето от хората в кортежа му бяха новоназначени, наемани из малките градове, които прекосяваха на път за крайната им цел.
	— Наближаваме Брамуел, учителю — каза мъжът. — Помислих си, че искате да знаете.
	— Добре — отвърна Чолик. От начина, по който се движеше каретата, вече бе разбрал, че са отминали дългия, пълен със завои път, по който се тътреха от часове.
	Отбеляза мястото в книгата, до което беше стигнал, слагайки вътре разделител, изработен от фино сплетена кожа от човешки езици. От време на време използваше заклинание, за да накара езиците да му четат някои от по-трудните пасажи. Книгата беше направена от човешка кожа, а буквите бяха изписани с кръв. Повечето от томовете, с които Кабраксис го снабдяваше през изминалите месеци, бяха изработени от материали, които предишният Чолик — свещеникът от Църквата на Закарум — би сметнал за ужасяващи.
	Разделителят прошепна тихия си протест, задето оставяха книгата недочетена, вменявайки му слабо чувство за вина, която съвсем сигурно Кабраксис собственоръчно бе омагьосал в езиците. Четеше едва ли не по цял ден и все пак сякаш никога не беше достатъчно.
	Нищо в лекотата на движенията, с които отвори вратата на каретата, мина по платформата и се изкачи на покрива, не подсказваше, че той не е мъж, едва навлизащ в златната среда на своя живот. Малката площадка горе бе устроена като наблюдателниците в по-изисканите къщи на търговци в Уестмарч, откъдето жените се взираха към морето в очакване на завръщането на своите съпрузи.
	Каретата бе едно от първите неща, с които Чолик се беше сдобил, след като е благословията на Кабраксис последователите му бяха започнали да изнасят от пещерите злато и скъпоценности. Някога каретата бе принадлежала на един неприлично богат търговец, специализирал в сухопътния обмен на стоки. Само два дни преди Чолик да я купи, търговецът бе прихванал мистериозна болест, от която беше починал за няколко часа. Изправен пред банкрут, изпълнителят на завещанието му на драго сърце бе продал каретата на пратениците на свещеника.
	Застанал в малката наблюдателница, Чолик огледа огромната гора край тях и дългата върволица каруци по пътя отпред. Останалите екипажи, натоварени с всичко, което демонът беше заповядал да бъде изнесено от Порт Таурук, следваха каретата на равни интервали.
	Пътят се виеше през гората. В този момент Чолик не можеше да си спомни името й, но така или иначе със сигурност не беше минавал оттук досега. Пътуванията му извън Уестмарч винаги бяха на борда на някой кораб, пък и никога не бе имал възможност да посети Брамуел.
	В края на пътя лежеше и самият град, разположен на север-северозапад от Уестмарч. Брамуел беше достатъчно отдалечен, за да разполага със собствена икономика. В мъничкото селище бяха живели поколения фермери и рибари, използвайки едни и същи кораби и разоравайки едни и същи земи, също както своите предшественици. В отминалите дни моряците бяха ходили на лов за китове, за да продават добиваната мас. Сега от старите фамилии бяха останали едва няколко семейства, които упорито продължаваха да водят мизерното си съществуване.
	Градът се състоеше от еднообразни ниски къщи, построени от каменни блокове. Заострените, боядисани в различни нюанси на зеленото, покриви имитираха цветовете на гората, която заобикаляше Брамуел от три страни. Откъм четвъртата градът граничеше с изградения от натрупани камъни вълнолом, а отвъд него и със залива Уестмарч. Вълноломът пазеше пристанището от жестоките прищевки на морето през сезона на бурите.
	От удобната гледна точка, която му предлагаха възвишенията, Чолик огледа града, който щеше да бъде негов дом по време на първите завоевания на Кабраксис. Докато свещеникът се взираше към нищо неподозиращия Брамуел, в ума му се въртяха мисли за империята, която щеше да бъде изградена върху основите на това мизерно селище. Поклащайки се върху подскачащата на ресорите си карета, Чолик наблюдаваше как градът нараства пред погледа му.


	Няколко часа по-късно Чолик стоеше край водите на Суийтуотър Ривър*. Реката течеше спокойно между каменистите брегове. Водният път, който осигуряваше тя, позволяваше на малките плавателни съдове да проникнат още по-навътре в сушата, между другото благословена с множество кладенци и напоителни съоръжения из плодородните полета на фермите извън стените на града.
	[* Sweetwater River (англ.) — сладководна река. — Б.пр.]
	В източния край на Брамуел, където се събираха майсторите и дърварите и където бяха разположени различните магазини и пазари, Чолик нареди да спрат и да разпрегнат добичетата. Мястото беше предназначено за пътници, желаещи да търгуват с жителите на града.
	Около новодошлите моментално се събраха деца, решили, че кортежът принадлежи на пътуващ цирк, който ще изнесе представление. Чолик не ги разочарова и даде поле за изява на трупата актьори, които бе наел по време на пътуването от Порт Таурук насам.
	Бяха минали по най-трудния маршрут, през продължително и досадно пътуване по суша, но затова пък бяха избягнали срещата с военната флота на Уестмарч. Чолик изпитваше съмнения дали някой щеше да го разпознае предвид възвърнатата му младост, но не желаеше да поема излишен риск, още повече че Кабраксис, изглежда, имаше безкраен запас от търпение.
	Актьорите започнаха да изпълняват своите изумителни номера, да рецитират остроумни поеми и да подхвърлят шеги, които изтръгваха доволен рев и смях от насъбралата се публика. Хората коментираха оживено изпълненията на жонгльорите и акробатите.
	Чолик седеше в каретата и наблюдаваше внимателно през един затулен прозорец. Веселата атмосфера не съвпадаше с приучения му на религиозна прилежност ум. По негово време никой не си губеше времето да забавлява енориашите на Църквата на Закарум.
	— Гледаш все така неодобрително — каза един дълбок глас зад него.
	Разпознавайки гласа на демона, Чолик се изправи и се обърна.
	— Трудно е да забравиш старите си навици.
	— Нещо като да промениш вярата си? — попита Кабраксис.
	— Не точно.
	Кабраксис стоеше пред Чолик, обсебил тялото на мъртвец. Следвайки решението си да се върне сред хората в търсене на град, който да използва като преден пост в кампанията си за бъдещо надмощие, демонът беше убил един търговец, обричайки душата му на вечен мрак. Веднага след като останките на мъжа се бяха превърнали в обикновена черупка, Кабраксис беше вложил най-черните заклинания, на които бе способен, и беше обсебил трупа.
	Никога преди Чолик не бе виждал нещо подобно, но демонът го увери, че въпреки голямата опасност извършеното е напълно по неговите сили. Преди не повече от месец, когато се бяха сдобили с тялото, собственикът му не бе изглеждал на повече от трийсет. Сега обаче се беше състарил и вече приличаше на мъж, прехвърлил най-добрите си години. Плътта му се беше отпуснала, бе станала набръчкана и нашарена със старчески петна. Черните коси на мъжа бяха посивели, а кафявите му очи бяха станали бледо пепеляви.
	— Добре ли си? — попита Чолик.
	Остарелият мъж се усмихна, но в усмивката му се мярна изражение, което можеше да принадлежи единствено на Кабраксис:
	— Вложих много усилия в това тяло, но ползата от него е на привършване. — Той мина край свещеника и се загледа през прозореца.
	— Какво правиш тук? — попита го Чолик.
	— Исках да те наблюдавам, докато гледаш веселието на хората — отвърна демонът. — Знаех си, че тези щастливи, търсещи забавление люде ще ти подействат изнервящо. Приятелю, животът може да бъде много по-приятен, стига да надмогнеш вечната си печална бдителност.
	— Тези хора ни възприемат като забавление, а не като пророци на религия, която ще промени живота им — каза свещеникът.
	— О, аз ще променя живота им, не се безпокой — заяви Кабраксис. — Всъщност исках да поговорим за това как ще протече събирането довечера.
	Въодушевлението отново обзе Чолик. Мисълта, че след двата месеца, прекарани в пътуване и кроене на планове, щяха най-сетне да започнат да действат, го ободряваше.
	— Значи мястото ще бъде Брамуел?
	— Да — отвърна демонът. — Около този град витаят древни сили. Сили, които мога да източа и които ще подпомогнат новите ми завоевания. Довечера ще положиш основите на храма, за който говорим през последния месец. Но той няма да бъде изграден от камъни и хоросан, както вероятно си мислиш, а от последователи.
	Забележката накара Чолик да трепне. Той жадуваше за нещо реално, за нещо, в сравнение с което катедралата в Уестмарч да изглежда като подробност от пейзажа.
	— Нуждаем се от истински храм.
	— Тогава ще го имаме — обеща демонът. — Но не забравяй, че една постройка може да се превърне в камък на шията. Ето на какво се опитвам да те науча, но ти очевидно не го възприемаш. Вярата, Буярд Чолик, първи избранико на черния път, вярата превъзхожда всички физически граници. Само тя оставя следи през епохите. Точно това желаем ние.
	Чолик замълча, но не престана да си мечтае за огромна катедрала.
	— Дадох ти дълъг живот — каза Кабраксис. — Малцина са се радвали на подобен дар без моята помощ. Нима желаеш да прекараш всички тези години, обвързан с едно-единствено място, като само слушаш за триумфа, който си постигнал?
	— Ти настояваше за търпение.
	— И продължавам да настоявам — подчерта демонът. — Но ти не си избран, за да бъдеш корен на моята религия, Буярд Чолик, защото такъв не ми е необходим. Това, от което се нуждая, е пчела. Пчела, прелитаща от град на град, която да събира вярващи. — Кабраксис се усмихна и потупа свещеника по рамото. — Хайде. Ще започнем тук, в Брамуел, с тези хора.
	— Какво искаш да сторя? — попита Чолик.
	— Довечера ще им покажем мощта на черния път. Ще им покажем, че всичко, за което са мечтали, може да се превърне в реалност.


	Чолик излезе от каретата и се насочи към средата на поляната. Носеше скромна мантия, за да не отблъсква бедните.
	Поне триста души се бяха събрали в кръг около празното пространство, към което се бе запътил. Втори кръг, съставен от каруци, върху които бяха насядали още мнозина, ограждаше първия.
	— Аха — прошепна някой. — Идва онзи, дето произнася речите. Забавата и игрите свършиха, мога да се закълна, ако искате.
	— Ако започне да ми дрънка как да живея и какъв десятък трябва да плащам на хитрата му религия, каквато и ще да е — прошепна друг, — още сега си тръгвам. Прекарах два часа в гледане на представление и нямам повече време за губене.
	— На полето ме чака работа.
	— Пък и все някой трябва да издои кравите утре рано.
	Чолик съзнаваше, че вече е започнал да губи част от публиката, която актьорите бяха привлекли. Тъй като не можеше да си позволи да протака повече, той се насочи към разчистеното пространство в средата, понесъл металната кофа с направената от Кабраксис черна пепел. Прошепна една дума, изтъкана от могъщество, и хвърли съдържанието на кофата нагоре.
	Пепелта се разпръсна, образувайки гъст черен облак, който застина насред въздуха. Внезапно чернилката се изви като змия и се понесе по лекия ветрец, сетне изтъня и образува тунел от спираловидни кръгове, който обходи поляната. Кръговете бяха широки десетина стъпки — толкова, колкото през тях спокойно да премине изправен човек.
	Гледката привлече отново вниманието на публиката. Може би един магьосник можеше да направи нещо подобно, но не и обикновен свещеник. Любопитството караше хората да се питат на какво ли още е способен Чолик.
	Когато линията от пепел най-после престана да се извива, спиралите й загоряха с дълбок виолетов блясък. Цветът им можеше да се сравнява със здрачаващото се небе над залива Уестмарч.
	Чолик се обърна към публиката:
	— Това е пътеката, която ще ви поведе към мечтите, които винаги сте имали, но са ви били отказвани от лошия късмет и остарелите догми.
	Всички заговориха едновременно. Някои от гласовете се издигнаха гневно. Населението на Брамуел очевидно държеше на вярата си в Църквата на Закарум.
	— Има и друг път към светлината — продължи Чолик — и той лежи върху пътеката на мечтите. Пророкът Диен-Ап-Стен я създаде за своите деца, за да могат те да срещнат мечтите си и отговорите на своите тайни желания.
	— Никога не съм чувал за тоя пророк! — извика един стар рибар от първите редици. — И никой тук не е дошъл да слуша нападките ти срещу светлината!
	— Не съм тук, за да злословя по адрес на светлината — отвърна свещеникът. — Тук съм, за да ви покажа по-ясно ползите, които тя може да ви донесе.
	— Църквата на Закарум вече прави това за нас! — заяви някакъв старец в покрито с кръпки свещеническо расо. — Не желаем поредният самозванец да се рови в нашите кесии!
	— Не съм дошъл за вашето злато — каза Чолик. — Не съм дошъл, за да вземам. — Осъзнаваше, че Кабраксис го наблюдава през прозореца на каретата. — Докато сме в този град, няма да позволя никому да ви отнеме и една медна монета.
	— Ако се опитате да останете, херцогът на Брамуел ще се разправя с вас! — обади се един възрастен земеделец. — Той не се церемони с мошениците и крадците!
	Тези думите обидиха Чолик. Неприятното чувство, което изпита, ставаше още по-непоносимо от мисълта, че с едно щракване на пръстите би могъл да изтръгне живота на всеки един от тези хора, дори без да прибягва до заклинанията, които беше научил от Кабраксис. Откакто бе постъпил в Църквата на Закарум, дори по времето, когато беше носил расо на послушник, никой не се бе осмелявал да му говори по този начин.
	Прекосявайки поляната, Чолик спря пред едно семейство с малко момче, толкова осакатено от болест, че приличаше на жив труп.
	Бащата се изправи, за да защити сина си. Ръката му посегна към затъкнатия в пояса му нож.
	— Добри ми господине — рече Чолик благо. — Виждам, че синът ви страда.
	Фермерът се огледа смутено и отвърна:
	— Да, от треската, която мина през Брамуел преди две години.
	— И не е могъл да се оправи оттогава?
	Фермерът кимна нервно:
	— Никой не можа. Повечето измряха още през първата седмица.
	— Какво бихте дали, за да имате още един здрав син, който да работи във фермата? — попита Чолик.
	— Не искам никой да си прави лоши шеги с момчето ми — предупреди го земеделецът.
	— Нито пък аз. Моля ви, доверете ми се.
	По лицето на фермера се изписа объркване. Той погледна към едрата жена до себе си, която навярно беше майката на деветте деца, насядали край нея в каруцата.
	— Момче — каза Чолик, — искаш ли да бъдеш в тежест на семейството си?
	— Хей! — запротестира фермерът. — Той не ни е в тежест и съм готов да счупя челюстта на всеки, който го казва.
	Макар че едва се сдържаше, Чолик не отвърна нищо на тази закана. По времето, когато беше архидякон, той би заповядал да бичуват мъжа заради наглото му държание.
	„Изчакай“ — прошепна Кабраксис в ума му.
	И той зачака, знаейки, че е привлякъл вниманието на публиката. Всичко щеше да се реши в зависимост от това дали хората щяха да останат, или да си тръгнат.
	Надежда освети очите на момчето. То обърна голямата си глава към фермера и протегна своята разкривена ръка, хващайки го за лакътя.
	— Татко, нека да отида със свещеника.
	Бащата заклати глава.
	— Ефирн, не трябва да храниш напразни надежди. Дори свещениците на Закарум не успяха да те излекуват.
	— Зная — каза момчето, — но вярвам в този мъж. Нека опитам.
	Погледът на фермера се насочи отново към майката. Тя кимна с блеснали сълзи в очите. Тогава фермерът каза на Чолик:
	— Ще те държа отговорен, ако нещо се случи със сина ми, свещенико.
	— Би могъл — отвърна Чолик учтиво, — но те уверявам, че изцелението, на което младият Ефирн ще се радва не след дълго, ще бъде благословия от пророка Диен-Ап-Стен. Уменията ми не стигат чак дотам, че да излекувам сина ти лично.
	Свещеникът подаде ръка на момчето. То хвана дланта му и се опита да се изправи, ала отслабналите му крака не можеха да го удържат.
	С удивление Чолик осъзна колко немощно е детето. Припомни си колко слаб беше и самият той едва допреди няколко месеца. Помогна на момчето да се изправи на крака.
	Всички присъстващи бяха притихнали.
	— Ела, дете — каза Чолик. — Ще ми дадеш ли своята вяра?
	— Да — отвърна Ефирн.
	Двамата тръгнаха заедно през поляната. В близост до началото на пътеката, обградена с черна пепел, момчето се препъна. Чолик го улови, преди да се е строполило на земята, преодолявайки с мъка отвращението си от допира с уродливото тяло.
	Знаеше, че всички ги гледат. За момент изпита съмнение. Ами ако момчето не преживееше преминаването по черния път! Селяните вероятно щяха да го линчуват. До ушите му бяха стигали слухове за справедливостта, която раздаваха жителите на Брамуел на бандитите и убийците.
	А Чолик бе довел демон в града им. В началото на пътеката свещеникът още веднъж подкрепи момчето.
	— Какво да правя сега? — прошепна то.
	— Върви — отвърна му Чолик. — Следвай пътя и не мисли за нищо друго, освен за избавлението.
	Момчето пое дъх дълбоко, очевидно премисляйки решението си да стъпи на омагьосаната пътека. После пусна ръката на свещеника. Първите му стъпки бяха толкова несигурни, че Чолик затаи дъх от напрежение.
	Отначало детето пристъпваше мъчително бавно, сетне започна да се движи по-леко въпреки олюляването, което заплашваше да го отклони от пътя, очертан от черните спирали.
	Тълпата се беше смълчана.
	С всяка следваща стъпка момчето ходеше все по-уверено и по-бързо. Раменете му започнаха да се изправят. Тънките му крака, а сетне ръцете и цялото му тяло сякаш набъбнаха от надигащата се маса на мускулите. Главата му вече не изглеждаше толкова уродливо голяма.
	А когато спираловидните кръгове на черната пепел се издигнаха във въздуха, за да минат над една друга секция от пътеката, краката на момчето се отделиха от земята и ги последваха. Дори това напълно лишено от логическо обяснение събитие не можеше да засенчи чудото, на което всички ставаха свидетели.
	Тълпата зашумя развълнувано. Свещеникът почувства изумлението, което бе обзело хората. Възползвайки се от момента, той вдигна ръце и изрече тържествено:
	— Ето силата, която лежи по пътеката на мечтите! Силата на щедрия пророк, комуто служа! Хвалете делото на Диен-Ап-Стен, братя и сестри! Слава на Диен-Ап-Стен!
	Едва неколцина последваха примера му отначало, но скоро към тях се присъединиха и останалите. Само след секунда възбудените викове заглушаваха обичайните градски шумове, които долитаха откъм разположения наблизо Брамуел.
	„Буярд Чолик!“
	Безгласният вик избухна в ума му с такава жестокост, че свещеникът ослепя от болка.
	„Внимавай! — предупреди го Кабраксис. — Заклинанието излиза извън контрол!“
	Идвайки на себе си, Чолик хвърли поглед към плетеницата на лабиринта и видя как началната точка на линията от пепел внезапно избухна във виолетови искри и загоря бързо. Огънят се устреми по дължината на пътеката, следвайки момчето безмилостно.
	„Ако пламъкът докосне това дете — каза демонът, — ще го изпепели!“
	Свещеникът пристъпи към другия край на пътеката, наблюдавайки придвижването на огъня. Размишляваше напрегнато, знаейки, че не може да покаже слабост пред ликуващата публика.
	„Ако сега изгубим тези хора — продължи Кабраксис, — никога няма да успеем да ги привлечем отново. Ще изминат години, преди да можем да се върнем в Брамуел“.
	— Ефирн — извика Чолик.
	Момчето откъсна очи от пътека и го погледна.
	— Виж ме! — извика радостно то. — Виж ме! Аз ходя!
	— Да, Ефирн — каза Чолик. — И всеки тук е горд с тебе. Ала има нещо, което трябва да узнаем.
	Сега неумолимо напредващият пурпурен огън беше само на две извивки зад детето, а до края на пътеката оставаха още около трийсет стъпки.
	— Какво? — попита Ефирн.
	— Можеш ли да тичаш?
	На лицето на момчето се изписа объркване.
	— Не зная. Никога не съм опитвал.
	Виолетовият огън преодоля още десетина стъпки.
	— Опитай тогава — предложи свещеникът и протегна ръце: — Затичай се към мен, Ефирн. Бързо, момче. Колкото можеш по-бързо.
	Ефирн затича неуверено. Огънят зад него продължаваше да напредва, но сега разстоянието помежду им се скъсяваше по-бавно.
	— Хайде, Ефирн — окуражи го Чолик. — Покажи на баща си колко бърз си станал сега, след като Диен-Ап-Стен ти предложи своята благословия.
	Ефирн затича по-бързо, заливайки се от смях. Хората коментираха оживено ставащото.
	Момчето достигна края на пътека, плъзгайки се по финалната извивка към земята, и се озова право в ръцете на Чолик точно когато виолетовият пламък погълна и последните остатъци пепел сред дъжд от искри, посипали се беззвучно.
	Почувствал се така, сякаш самият той е избягнал среща със смъртта, Чолик задържа момчето в своята прегръдка. Ръцете на Ефирн го бяха обгърнали здраво.
	— Благодаря, благодаря, благодаря — задъхваше се момчето, като продължаваше да се притиска към него.
	Чолик беше едновременно объркан и развълнуван. Не знаеше как демонът бе направил магията, ала изцелението на Ефирн беше невиждано чудо.
	„Лекуването е лесна работа — изрече Кабраксис в ума му. — Причиняването на болка е нещо съвсем различно и много по-сложно, когато трябва да продължава дълго. За да се научиш да нанасяш вреда, първо трябва да си запознат с техниката на изцеряването“.
	Никога преди Чолик не беше мислил за това.
	„Има много неща, за които никога не си и помислял — продължи демонът. — Но нищо, времето е пред теб. Обърни се, Буярд Чолик, и приветствай новите си последователи!“
	Свещеникът се освободи внимателно от прегръдката на момчето и се обърна, за да срещне очите на неговите родители. Никой дори не помисляше да спомене за изчезването на пътеката.
	Ефирн се затича радостно по поляната, желаейки да демонстрира своята новопридобита сила. Неговите братя и сестри го поздравяваха възторжено, а баща му го грабна и го прегърна, преди да го даде в обятията на майка му. Без да скрива сълзите си, тя го притисна силно към себе си.
	Чолик наблюдаваше сцената развълнувано, изумен от собствените си емоции.
	„Нима си изненадан от това колко добре се чувстваш, задето си излекувал някого?“ — попита Кабраксис.
	— Да — прошепна свещеникът. Знаеше, че никой друг, освен демона не може да го чуе.
	„А не бива. За да познаваш мрака, преди всичко трябва да овладееш светлината. Църквата никога не ти е позволявала да влагаш лични чувства в своите заклинания“.
	— Да…
	„Светлината се страхува да даде на хората могъществото, което аз ти позволих да притежаваш — продължи Кабраксис. — Хората с големи заложби много бързо стават герои и пример за подражание. Но слугите на светлината изпитват завист към тяхната слава“.
	— Но не и демоните? — попита Чолик.
	Кабраксис се засмя. Стържещият звук отекна болезнено в главата на свещеника:
	„Демоните не са толкова завистливи. Нито пък така изпълнени с желание да управляват живота ти. Кажи ми, кой ти е налагал най-много правила и най-много ограничения?“
	Свещеникът не отговори.
	„Добре, а според теб защо слугите на светлината държат толкова на правилата? — попита Кабраксис. — За да запазят своето надмощие, разбира се. Ала ние, демоните, вярваме, че на всеки, който подкрепя мрака, трябва да му бъде разрешено да притежава собствено могъщество. Някои повече от останалите, но те са го заслужили. Точно както ти заслужи моя дар, преодолявайки страховете си“.
	— Нямах голям избор.
	„Хората винаги имат избор. Именно тук се корени и най-голямата заблуда, внушавана от светлината. Уж имаш избор, но не ти е позволено да поемеш по определени пътища, просто защото те са обявени за погрешни. Но къде е изборът тогава?“
	Чолик се съгласи мълчаливо.
	„А сега иди при тези хора, Буярд Чолик. Сред тях ще откриеш мнозина, които са готови да се приобщят към новата вяра. Следващата ни задача е да основем църква и да намерим онези последователи, които ще ти помогнат да разпространиш моето учение. Изцери всеки, който има нужда. Мълвата ще се разнесе. До утре няма да има човек, който да не е чул за тебе“.
	Горд от уважението и престижа, заслужени след изцелението на момчето, Чолик пристъпи сред тълпата. Тялото му пееше в унисон с енергията, която Кабраксис насочваше през него. Силата го водеше сама към болните и недъгавите.
	Поставяйки ръце върху хората, Чолик лекуваше трески и инфекции, брадавици и слепота, изправяше неправилно зараснали крайници и дори върна разума на една сенилна старица.
	— Бих искал да се установя в Брамуел — каза той на всеослушание, когато морето погълна слънцето и здрачът край тях се превърна в нощ.
	Тълпата приветства възторжено тези думи.
	— Когато построя своя храм — продължи той, — чудесата на Диен-Ап-Стен ще се увеличат. А сега елате. Елате при мен и ще ви посветя в пророка, на когото служа.
	На следващия ден Буярд Чолик се оказа обгърнат от слава. Усещането беше главозамайващо. Вече нищо не можеше да спре плановете, които крояха двамата с демона Кабраксис.


	Четиринадесет

	— Ти моряк ли си? — попита красивата слугиня, която сервираше по масите.
	Дерик вдигна поглед от чинията с варено месо и едро нарязани картофи и се опита да потисне внезапното чувство на загуба, което думите предизвикаха в него.
	— Не — отвърна.
	Наистина не беше — от месеци.
	Жената беше с гарвановочерна коса, която носеше вързана на опашка, и едва ли имаше повече от двайсет години. Късата й черна пола разкриваше дълги красиви крака.
	— Защо питаш? — Дерик задържа погледа си върху лицето й, докато тя не отмести очи.
	— Защото походката ти ми напомня за моряците, които съм виждала — отвърна момичето. — Баща ми беше моряк. Роден за морето и загинал в него, както си му е редът.
	— Как се казваш?
	— Дахни — усмихна се тя.
	— Радвам се да се запознаем, Дахни.
	За момент жената се помая, опитвайки се да си намери някаква работа край него. Вече беше допълнила бокала му, пък и той още не беше довършил храната в чинията си.
	— Ако имаш нужда от нещо — предложи тя, — само ми кажи.
	— Ще го сторя — отвърна Дерик с усмивка. Откакто бе изгубил мястото си на „Самотна звезда“, беше научил важното правило, че учтивата усмивка и отговарянето на въпроси често помагаха да се приключи разговорът по-бързо. Хората възприемаха отношението му като приятелско и не смятаха нежеланието му да общува за заплашително или предизвикателно. Решаваха, че е срамежлив, и го оставяха на мира. Тази дребна хитрост го беше предпазила от немалко сбивания, а това го бе държало настрана от затворите и непосилните глоби.
	Накланяйки глава, той погледна към четиримата мъже, които играеха на зарове на съседната маса. Трима от тях бяха рибари, беше го разбрал от облеклото им, но четвъртият носеше по-хубави дрехи, също като човек, който иска да впечатли околните. Явно беше загубил късмета си и вече бе започнал да се отчайва. Но Дерик знаеше добре, че външният вид често лъже.
	Младежът се хранеше с апетит, опитвайки се да не показва, че не е ял от вчера. Или от завчера. Вече не държеше сметка за времето. Независимо че се хранеше рядко обаче, никога не оставаше без пари за пиене. Алкохолът го спасяваше от страховете и кошмарите, които го измъчваха постоянно. Без него почти всяка нощ сънуваше урвата в Порт Таурук и чуваше ужасното изхрущяване на счупени кости.
	Таверната представляваше обичайната дупка. Всичките вече му изглеждаха еднакви. Щом привършеше работа, каквато и да бе тя него ден, изяждаше вечерята си, пиеше, докато може да ходи, и после наемаше стая или спеше в някоя конюшня в зависимост от парите, с които разполагаше.
	Клиентелата тук беше съставена главно от рибари — мъже със загрубели лица, с ръце, покрити с мазоли и белези от мрежите, времето и годините на непрестанни разочарования. Разговорите им се въртяха около неумиращата надежда за по-добри времена, които едва ли щяха да настъпят някога, и около това какво биха правили, ако някой ден се окаже, че не им се налага да се качват в прогнилите си лодки.
	Тук-там сред рибарите седяха търговци, които обсъждаха доставките и слуховете за натрупани богатства, както и липсата на сигурност в северните райони на Великия океан, откакто военната флота на Уестмарч охраняваше главно залива. Все още нямаше и следа от демона, когото моряците на Уестмарч бяха видели в Порт Таурук. Много от търговците смятаха, че това е било просто слух, пуснат от самите пирати, за да накарат краля да изтегли флотата.
	Недоволството сред северните пристанища растеше, защото повечето от тях зависеха силно от протекциите на Уестмарч. Получаваше се така, че изправените пред глада и бедността започваха да се обръщат към пиратството, като единствен начин да припечелят нещо от морето. Въпреки че разбойниците рядко действаха заедно, една-две техни съвместни атаки бяха засегнали сериозно икономиките на някои независими пристанища и даже на градовете далеч навътре в сушата. Дипломацията на Уестмарч — някога страховито, добре поддържано и наистина скъпо оръжие — беше станала слаба и неефективна. А северните провинции отдавна бяха престанали да се подчиняват на краля.
	Дерик натопи сухар в чинията си. Яхнията беше гъста, силно подправена и мазна — вечерята, с която всеки здраво трудил се мъж завършваше деня си. През изминалите месеци младежът беше отслабнал. Опитваше се да стои настрана от Уестмарч от страх да не го разпознае някой. Въпреки че военната флота не полагаше особено големи усилия да залавя всеки моряк, дезертирал от кораба си, все пак възможността да го арестуват продължаваше да съществува. Понякога смъртта му изглеждаше като примамлива възможност, в сравнение с живота, който водеше, но така и не можеше да се реши на подобна стъпка. Не беше умрял от юмруците на баща си и нямаше намерение да умира по своя собствена воля.
	Ала и животът сякаш нямаше никакъв смисъл.
	Дерик огледа таверната и забеляза Дахни, която флиртуваше с някакъв младеж. Макар да желаеше женска компания, той се страхуваше от склонността на жените към разговори за миналото. Още не беше готов за това.
	Един едър мъж, който досега бе седял край бара, прекоси делящото ги разстояние. Беше висок, със сплескан нос, обезформен от множество счупвания. По кокалчетата на пръстите и по дланите на ръцете му имаше множество белези. На шията му се забелязваше стара рана от нож.
	Мъжът се настани на масата срещу Дерик, постави напреки на коленете си палката, която носеше, и рече:
	— Тук си по работа, както изглежда.
	Дерик положи дясната си ръка в скута, където лежеше сабята му, и се втренчи в мъжа:
	— Тук съм с приятел.
	Вдясно от Дерик комарджията, с когото пътуваше и който го бе наел като охрана, отправи възхвала към светлината за късмета си. Човекът беше възрастен, слаб и с побеляла коса. По време на едно нападение над техния керван Дерик бе имал възможността да забележи, че мъжът се справя доста добре с малките ножове, които криеше на разни места из дрехите си.
	— Приятелят ти има невероятен късмет тази вечер — отбеляза едрият мъж.
	— Това му е работата — отвърна тихо Дерик.
	Мъжът го изгледа безизразно:
	— В задълженията ми влиза да пазя реда тук.
	Дерик кимна.
	— Ако спипам приятеля ти да мами, ще ви изхвърля.
	Младежът кимна отново, надявайки се, че комарджията не мами или че поне го прави умело. Беше го виждал да играе с останалите мъже от кервана, докато пътят им лъкатушеше на връщане от Аранок. Бяха ходили там, за да търгуват с пристанището, снабдяващо островната група на Амазон.
	— Отваряй си очите, когато излизате оттук — предупреди го биячът, кимайки към комарджията. — Мъглата няма да се вдигне чак до утре. Градът не е добре осветен, а някои от приятелчетата, с които твоят човек играе, не обичат да губят.
	— Благодаря за съвета — каза Дерик.
	— Не ми благодари — отвърна биячът. — Просто не искам някой от вас двамата да се гътне тук или в близката околност. — Мъжът се изправи и отново отиде на мястото си в края на бара.
	Слугинята се появи с кана вино. Дерик покри с ръка своя бокал.
	— Не искаш ли повече? — попита тя.
	— Засега — отговори той. — Но ако ми приготвиш една бутилка, ще я взема със себе си.
	Тя кимна, поколеба се за момент и понечи да се отдалечи. Гривната на китката й внезапно привлече вниманието на Дерик.
	— Чакай — прошепна той.
	— Да?
	Младежът посочи към китката й:
	— Каква е тази гривна?
	— Талисман — отвърна Дахни. — Символизира Диен-Ап-Стен, пророка на пътеката на мечтите.
	Гривната беше направена от овали, изработени от кехлибар и отделени един от друг с обръч от ковано желязо. Видът й пробуди някакъв спомен в съзнанието на Дерик.
	— Откъде я взе?
	— От един търговец. Каза, че ме е харесал — отговори тя. Опитваше се да го накара да ревнува.
	— Кой е Диен-Ап-Стен? — Името не му говореше абсолютно нищо.
	— Той е пророкът на късмета и съдбата. В момента му строят църква в Брамуел. Търговецът ми каза, че всеки, имал куража да извърви пътеката на мечтите, можел да получи всичко, за което е бленувал някога. — Тя му се — усмихна. — Звучи малко налудничаво, нали?
	— Да — съгласи се Дерик, но думите й го разтревожиха. Брамуел се намираше твърде близо до Уестмарч, а това бе място, където си беше обещал да не стъпва поне за известно време.
	— Бил ли си там някога? — попита Дахни.
	— Да, но беше отдавна.
	— А мислил ли си да отидеш пак?
	— Не.
	Слугинята се нацупи.
	— Жалко. — Тя разтърси китката си и гривната улови светлината на фенерите. — Бих искала един ден да отида и да видя църквата. Казват, че когато я завършат, ще бъде същинско произведение на изкуството. Най-красивата сграда, строена някога.
	— В такъв случай сигурно си заслужава да се види — отвърна Дерик.
	Дахни се наведе над масата:
	— Много чудеса могат да се видят по света, но не и докато човек стои в тоя забутан град. Може би все пак трябва да помислиш да се върнеш в Брамуел.
	— Може би — съгласи се Дерик. Не искаше да я обиди.
	Един от рибарите повика Дахни нетърпеливо. Тя удостои Дерик с последен поглед и завъртя късата си пола, запътвайки се към човека.
	На съседната маса комарджията още веднъж шумно възхвали светлината и късмета си, а останалите мъже замърмориха недоволно.
	Като направи опит да не мисли повече за странната гривна, Дерик насочи вниманието си отново към храната. Погледна празната си чаша и въздъхна. Въздържанието му гарантираше завръщане на кошмарите. Но пък керванът щеше да остане в града още един ден, докато търговците приключат с обмяната на стоки. Какво му пречеше да пие, докато изчезне всяка възможност за сънища?


	Нощта беше още по-тъмна заради стелещата се из улиците мъгла, докато Дерик следваше комарджията на излизане от таверната два часа по-късно. Дори не се изненада, когато откри, че не може да си припомни името на мъжа. Животът изглеждаше по-прост, когато не полагаше усилия да запомня всичко или всеки. В различните кервани, където продаваше меча си, имаше достатъчно хора, които да се грижат за посоката, и това го устройваше.
	— Нощта бе добра за мен — призна комарджията, докато вървяха по улицата. — Ще ти платя веднага щом стигнем до стаята ми.
	— Добре — отвърна Дерик, макар да не можеше да си спомни каква сума бяха уговорили. Обикновено ставаше дума за процент и малък аванс, тъй като истинският комарджия никога не можеше да бъде сигурен, че ще спечели. Но ако беше мамил, със сигурност можеше да гарантира, че веднага след играта ще има схватка.
	Дерик огледа улицата. Както го бе предупредил биячът на таверната, градът наистина беше зле осветен. Тук-там — главно край най-посещаваните таверни и кръчми, а така също и около района на доковете — светеха самотни лампи. Тежката мъгла мокреше калдъръма. Младежът се опита да открие някакъв знак, по който да разпознае мястото, на което бе попаднал. Многото градове, през които беше минал напоследък, вече се сливаха ведно.
	Комарджията си пое въздух шумно и Дерик моментално застана нащрек. Той погледна към тясната уличка, която току-що бяха отминали. Тримата мъже от таверната ги нападаха от засада. Остриетата на ножовете им проблясваха в мрака.
	Младежът пусна шишето с вино, което носеше, и изтегли своята сабя. Стъклото още не се беше разбило върху паважа, когато парира първия удар. Това беше всичко, което успя да направи след изпитото вино. Препъна се в някаква неравност и не успя да види навреме изскочилия зад гърба му четвърти нападател.
	Мъжът хвърли нещо тежко и го улучи зад ухото. Дерик се строполи по лице върху калдъръма и се преви от болка. Опита се да стане — ако успееше, може би дори щеше да продължи да се бори. Или поне да заслужи по някакъв начин парите, които комарджията му плащаше да го пази.
	— Проклятие! — изрева един от крадците. — Хитрецът ме клъцна с ножа.
	— Внимавай! — извика друг.
	— Всичко е наред! Спипах го! Вече никого няма да мамиш, приятел!
	По врата на Дерик се стичаше топла кръв. Зрението му беше замъглено, но все пак той успя да види как един от мъжете взе кесията на комарджията.
	— Спрете! — извика той, напипвайки изпуснатата върху калдъръма сабя.
	Вдигна оръжието пред себе си и полетя към нападателите. Ала още преди да е достигнал своята цел, единият от мъжете вдигна подкования си ботуш и го ритна в слабините. Болката го ослепи напълно и го накара да се строполи отново.
	Борейки се срещу тъмнината, която искаше да го обгърне, Дерик потърси опора, която да му позволи да се изправи. Безпомощно проследи как мъжете изчезват в сенките на уличката.
	Използвайки сабята си вместо патерица, Дерик допълзя до комарджията и се взря в него.
	От гърдите на мъжа стърчеше кокалената дръжка на нож, а около нея започваше да разцъфва алено петно.
	Лицето на мъжа се беше издължило от страх.
	— Помогни ми, Дерик, моля те! В името на светлината, кръвта ми изтича!
	„Как може да си спомня името ми, след като аз не помня неговото?“ — зачуди се Дерик. Сетне видя локвата кръв под мъжа.
	— Всичко е наред — каза, като коленичи до него, но знаеше, че нищо не е наред. По време на корабната си служба беше виждал достатъчно тежки наранявания.
	— Умирам — изграчи комарджията.
	— Не — проговори младежът дрезгаво и притисна ръцете на мъжа към раната. После извика: — Помощ! Трябва ми помощ! Тук има ранен!
	— Това беше твоя работа — укори го комарджията. — Трябваше да внимаваш… — Той се закашля и на устните му изби ярка кръв.
	Дерик осъзна, че ножът е пронизал белия дроб на мъжа. Той натисна гръдния му кош с всички сили. Кръвта не спираше да тече.
	Дерик чу приближаващите по паважа стъпки точно когато комарджията потрепери за последен път. Дъхът на мъжа застина и очите му се взряха невиждащо нагоре.
	— Не! — извика Дерик.
	Не можеше да е мъртъв! Беше му платил, за да го защитава.
	Една твърда ръка го стисна за рамо. Опита се да се дръпне, но сетне очите му срещнаха тези на бияча от таверната.
	— В името на милостивата светлина — каза мъжът. — Видя ли кой стори това?
	Дерик поклати глава отчаяно. Дори и да беше видял мъжете, отговорни за смъртта на комарджията, силно се съмняваше, че ще може да ги разпознае.
	— И това ми било телохранител — чу се женски глас някъде зад него.
	Загледан в мъртвия комарджия, Дерик беше принуден да се съгласи. Не ставаше дори за телохранител.
	Сетивата му отказваха да работят. Усещаше главата си твърде тежка, за да може да я държи. Падна по очи върху земята.


	Сребърният камбанен звън откъм трите кули призоваваше гражданите на Брамуел да дойдат в църквата на Диен-Ап-Стен. Вярващите навлизаха бавно сред лабиринта от сгради, издигнат година след пристигането на Буярд Чолик. Още основи свидетелстваха за намеренията на строителите да добавят допълнителни крила към централната катедрала. По покривите на постройките бяха поставени красиви скулптури, изработени от най-добрите майстори на Брамуел, Уестмарч, Лут Голейн, Кураст и редица други градове отвъд морето на светлината.
	Буярд Чолик, когото вече наричаха учителя Сейъс, стоеше край парапета на една от градините, които украсяваха покрива на храма. Взирайки се надолу към улицата, той наблюдаваше как пристигат каруците, превозващи цели семейства от негови последователи. В началото, припомни си той, първо бедните бяха започнали да славят новата църква. Идваха с надеждата за изцеление и сбъдване на мечтите им за богатство.
	Хората се стичаха, надявайки се да им бъде позволено да преминат по пътеката на мечтите. Малцина бяха успели да го сторят, и то главно такива с физически увреждания или умствени недостатъци. Кабраксис без усилие постигаше чудото на изцелението. Понякога демонът ощастливяваше и с дара на богатството, но винаги имаше някаква цена, която оставаше скрита за получателя. Тайните се увеличаваха едновременно с израстването на самата църква на Диен-Ап-Стен.
	Храмът беше построен високо на един хълм над Брамуел. Камъкът, използван за издигането му, беше от най-добрия варовик, който се вадеше в планините. От него катедралата сияеше ослепително под лъчите на утринното слънце. Никой в града не можеше да погледне на югоизток към Уестмарч, без да види първо нея.
	Дърветата от двете страни на храма бяха изсечени, за да не затрудняват придвижването на каруците и каретите, които пристигаха за провежданата два пъти седмично служба. Всички вярващи в Брамуел посещаваха редовно и двете служби, хранейки надежда да бъдат допуснати до чудото на пътеката на мечтите.
	Пищно декорирани лодки стояха привързани към кейовете, издигнати в подножието на хълма. С тях пристигаха поклонниците, които слизаха от пристигащите кораби. Слуховете за църквата на Диен-Ап-Стен бяха започнали да се разпространяват из цял Уестмарч и водеха след себе си както любопитните, така и онези, които диреха спасение.
	Високо от кулите си трите камбани забиха отново. Звънът им щеше да се чуе само още един път, преди да започне службата. Чолик хвърли последен поглед надолу. Закъснелите продължаваха да се нижат на тънка върволица към главния вход на катедралата.
	Свещеникът тръгна през градината. Следваше пътеката, извиваща се сред насадените овощни дървета, цветя, храсти и лози. Спря се за момент, откъсна две сочни ягоди и ги лапна. Подействаха му освежаващо.
	— Мислил ли си някога, че всичко ще бъде толкова голямо? — попита Кабраксис.
	Чолик се обърна и се озова лице в лице с демона.
	Кабраксис беше застанал край ниска дървена ограда, обвита от зелените стъбла на малинови храсти. Плодовете аленееха ярко, а напъпилите цветчета обещаваха нова богата реколта.
	Заклинанието за илюзия, вградено в самата структура на постройката, прикриваше демона от погледите на хората долу. Магията бе така умело изплетена, че скриваше дори сянката му. Никой, освен Чолик не можеше да го види.
	— Надявах се — отвърна дипломатично свещеникът.
	Кабраксис се усмихна и демоничното му лице погрозня още повече:
	— Ти си алчен човек. Това ми харесва.
	Чолик не се обиди. Едно от нещата, които харесваше най-много във взаимоотношенията си с демона, бе, че не му се налагаше да търси извинения. Докато беше служил на Закарум, винаги трябваше да внимава поведението му да съответства на църковната доктрина.
	— Скоро ще надраснем нуждата си от този град — каза Чолик.
	— Вече замисляш да го напуснем? — Гласът на Кабраксис звучеше така, сякаш демонът не можеше да повярва на ушите си.
	— Твърде вероятно. Напоследък размишлявам над това.
	— Ти? — присмя му се Кабраксис. — Кой от двама ни копнееше да построи този храм?
	Чолик сви рамене:
	— Нищо не ни пречи да построим и други.
	— Но този е толкова голям и величествен!
	— Не по-голям от следващия.
	— И къде би построил следващия ни храм?
	Чолик се поколеба, но така или иначе умът му беше открит за демона:
	— В Уестмарч.
	— Нима си готов да предизвикаш Църквата на Закарум?
	— Да — отвърна свещеникът пламенно. — Бих искал да видя лицата на определени хора, когато напускат града победени. Дори нещо повече. Искам тяхната жертва. Ако успеем и всичко бъде направено така, сякаш ние сме спасителите на Уестмарч, бихме могли да приобщим цялата страна.
	— Възнамеряваш да убиеш своите противници?
	— Само неколцина от тях. Колкото да уплашим останалите. Оцелелите ще се преклонят пред нас. Смъртната заплаха върши чудеса.
	Кабраксис се засмя.
	— Какъв добър ученик си ти, Буярд Чолик. Компанията на такова кръвожадно човешко същество като теб ми действа освежаващо. Обикновено вие, хората, сте толкова ограничени от собствените си дребни желания. Отмъщение срещу този, отмъщение срещу онзи, стъпкване на някой, който е постъпил зле с теб или щастието му се е усмихнало повече от общоприетото… Изобщо, жалка картина.
	Внезапно Чолик бе обзет от странна гордост. Определено нещо в него се беше променило през последната година. За разлика от мнозина други, които бе познавал, свещеникът беше успял да избегне капаните на мрака. Просто бе посегнал навътре в себе си и беше извадил на показ скритата си страна, нищо повече.
	Неслучайно учението на Закарум казваше, че човекът е съставен от две същности, които постоянно се борят помежду си — нещо като скрита война между светлината и мрака.
	— И все пак планът ми за преместване в Уестмарч е добър, нали? — попита той. Демонът обичаше да се съветват с него.
	— Да — отвърна Кабраксис. — Но все още не е настъпило времето за това. Църквата на Закарум е враждебно настроена към нас. Няма да е лесно да получим разрешението на краля за строеж в рамките на града. Принципната обвързаност между него и Църквата на Закарум е твърде силна. Освен това недей да забравяш, че Уестмарч все още издирва демона, забелязан в развалините на Рансим. Ако направим прибързан ход, само излишно ще привлечем вниманието.
	— Оттогава измина повече от година — запротестира Чолик.
	— Но хората не са забравили. Завещанието, оставено от Диабло след вероломството му в Тристрам, е оставило дълбок отпечатък в техните съзнания. За да ги предадем и ние, първо, трябва да заслужим тяхното доверие.
	— Как?
	— Имам план.
	Чолик изчака. Беше разбрал, че Кабраксис не обича да го притискат с въпроси.
	— С времето — продължи демонът — ще организираме армия от вярващи — воини, готови да прегазят всеки, който се опита да им попречи да разпространяват истината.
	— Армия, която да се изправи срещу Уестмарч?
	— Армия, която да се изправи срещу Църквата на Закарум — поправи го Кабраксис.
	— В Брамуел няма достатъчно хора. — Описаната картина зашеметяваше свещеника. Той си представи бойни полета, обагрени от кръвта на хиляди мъже.
	— Ще организираме армията в самия Уестмарч — каза демонът.
	— Как?
	— Ще накараме краля да се обърне срещу църквата. Веднъж да успеем да го убедим в нечестивата й същност, той сам ще довърши останалото.
	— И Църквата на Закарум ще бъде изравнена със земята? — Чолик изпитваше приятно чувство при тази мисъл.
	— Да.
	— И как ще се доберем до краля? — попита свещеникът.
	Кабраксис направи неопределен жест:
	— Всичко с времето си, Буярд Чолик. Когато трябва, нужното ще ти бъде разкрито. Знаеш, че неотдавна Диабло успя да се освободи от оковаващия го Соулстоун* и показа рогата си в Тристрам, покорявайки Албрехт, сина на крал Леорик. Както вероятно си спомняш, защото си посветен в машинациите на Църквата на Закарум по онова време, между Уестмарч и Тристрам едва не избухна война. Авантюристите, които се бореха срещу Диабло, мислеха, че са го унищожили, но той успя да овладее тялото на един от тях и да го използва, за да продължи да живее. И той като нас планира бъдещи завоевания. Един демон винаги трябва да употребява цялото лукавство и изобретателност, на които е способен — ето върху какво трябва да се съсредоточим сега. Ако нашата църква се разрасне прекалено бързо, ще привлечем вниманието на първичните злини, а те са последното, с което имам желание да се занимавам. Затова се концентрирай върху службата, която ти предстои след малко. Днес ти обещавам чудо, което ще привлече дори още повече вярващи.
	[* От soul (англ.) — душа, дух, и stone (англ.) — камък. — Б.пр.]
	Чолик кимна:
	— Разбира се, господарю Кабраксис. С твое позволение.
	— Върви с благословията на Диен-Ап-Стен. — Демонът произнесе иронично думите, които двамата бяха направили легендарни. — Нека пътеката на мечтите те отведе там, където искаш да отидеш.


	Петнадесет

	Службата протичаше безупречно.
	Скрит в сенките на балкона, Буярд Чолик наблюдаваше и чакаше да минат песнопенията и молитвите на младите свещеници, възхваляващи Диен-Ап-Стен, и готовността му да дари всеки мъж, жена или дете с успех и заслужени награди. От амвона се разнасяха слова, възхваляващи добродетелите на пророка на светлината.
	Всички обаче очакваха пътеката на мечтите.
	Когато свещениците довършиха заключителните песнопения — които Кабраксис сам беше съчинил, за да бъдат изпълнявани под акомпанимента на бучащия като кръв в ушите звук на органа, — от подземния проход в подножието на амвона излязоха дузина послушници със запалени факли.
	Барабаните забиха, издигайки зловещото си кресчендо към високите сводове. Последва ги и трясъкът на цимбалите. Тълпата изпадна в екстаз. В църквата не бяха останали свободни места за сядане и имаше много правостоящи, независимо че преди три седмици официално бяха открили и галерията. Много от поклонниците идваха от други селища, разположени наоколо, а част от тях бяха пристигнали от самия Уестмарч. Керваните и корабите постоянно докарваха все нови и нови тълпи дори от такива отдалечени места като Лут Голейн.
	Капитаните и водачите на кервани вече бяха натрупали солидни богатства от курсовете, които правеха два пъти седмично. Много хора искаха да си платят за възможността да присъстват на чудесата и евентуално да бъдат избрани, за да преминат по пътеката на мечтите — било заради здравословни проблеми, или за да видят бляновете си изпълнени.
	Щом научи за този доходоносен бизнес, Чолик изпрати смирена покана към капитаните и водачите на кервани при всяко свое идване да внасят дарения за строежа на катедралата. Два кораба и един керван бяха унищожени от ненадейно връхлетели скелети и зомбита, преди наложеният данък да започне да се стича редовно в касата.
	— Пътеката на мечтите! Пътеката на мечтите! — започна да скандира тълпата.
	Подобно поведение никога не би било толерирано от Църквата на Закарум.
	Чолик беше назначил пазачи, избирайки ги сред вярващите в Диен-Ап-Стен. Бяха подредени край стените на катедралата и върху специално издигнати сред тълпата платформи. Повечето от тях бяха въоръжени с палки, носещи овалния знак на Кабраксис върху обвитите си с тел дръжки. Други разполагаха с арбалети, инкрустирани с магически скъпоценни камъни. Пазачите бяха облечени в черни ризници, отново със знака на Кабраксис върху гърдите. Бяха груби мъже — до един преминали по черния път, или както го наричаха поклонниците пътеката на мечтите — и бяха надарени с много по-голяма сила и бързина от обикновените хора.
	Новодошлите послушници допряха факлите си до стената, която поддържаше издигнатата площадка на Чолик. Свещеникът проследи как пламъкът се устреми право към него по напоените с китова мас канали.
	Пламъците обиколиха балкона и го откроиха, изобразявайки главата на качулата змия, направена от черни и бели плочи. Огънят затанцува по камъните и озари дупките, които образуваха очите на змията.
	Публиката се смълча в очакване на онова, което предстоеше да се случи. Чолик долови едва сдържаното напрежение в залата. Пазачите се размърдаха по местата си, напомняйки за своето присъствие.
	— Аз съм учителят Сейъс — каза Чолик в настъпилата дълбока тишина, — откривател на пътя, обречен на Диен-Ап-Стен, пророка на светлината.
	Сякаш това влизаше в програмата, след думите на Чолик последваха френетични викове и ръкопляскания.
	Свещеникът разпръсна магически прах около себе си и го възпламени, образувайки големи облаци, оцветени в зелено, червено, виолетово и синьо. Катедралата се изпълни с аромата на канела и лавандула. Чолик заговори тихо, освобождавайки заклинанието, което задържаше площадката.
	В отговор на неговите думи, обвитата в пламъци змийска глава се отдели от стената и надвеси разтворената си паст над тълпата. Балконът, на който стоеше Чолик, се намираше точно над очите на змията. Устата й беше входът към черния път, а отвъд нея се виждаше пътека от черен мрамор, която се усукваше около себе си, готова да поведе пътника към чудесата, обещавани от Кабраксис.
	— Нека пътеката на мечтите те отведе там, където искаш да отидеш — произнесе Чолик.
	— Нека пътеката на мечтите те отведе там, където искаш да отидеш — повтори като тътен публиката.
	Чолик се усмихна под качулката на мантията си. Всичко изглеждаше толкова правилно — да бъде начело на всичко това, да е толкова могъщ…
	— А сега — каза той, усещайки как хората попиват всяка негова дума — има ли достойни сред вас?
	Това предизвикателство винаги му доставяше неописуема наслада. Както обикновено, хората сякаш полудяха, разнесоха се писъци и викове, всеки искаше да изкрещи своите нужди и желания. Тълпата се превърна в диво същество, готово да се самоизяде. През изтеклата година там долу бяха загинали много човешки същества, станали жертва на приятели и съседи или на съвсем непознати хора, а подът се беше просмукал с кръвта им, която бе проникнала в жадната гръд на камъка и беше изкристализирала в земята под формата на корени. Един ден Кабраксис беше показал на Чолик плачещите рубинени конуси, които прорастваха все по-надълбоко.
	Извивайки се, понесла Чолик на главата си, пламтящата змия премина през тълпата. Хората издигаха своите болни и недъгави деца над себе си и умоляваха Диен-Ап-Стен да ги излекува. По-заможните от публиката често наемаха високи мъже, които да ги носят на плещите си, за да се приближат възможно най-много до черния път.
	Езикът на змията се показа и изплющя — черна панделка от полупрозрачен обсидиан, гъвкава като вода. Изборът беше направен.
	Чолик се загледа към повдигнатото от баща дете, забелязвайки, че в действителност това бяха сраснали се сиамски близнаци. Съществото притежаваше две ръце и два крака, но към тялото му бяха прикачени цели две глави. Изродът беше около тригодишен.
	— Отвратително! — изкрещя един мъж от публиката.
	— Не е трябвало да го оставят да живее! — викна друг.
	— Демон!
	Дванайсетте послушници се затичаха и се добраха до избраника, подпомогнати от пазачите, които разчистваха пътя им.
	„Трябва да има някаква грешка“ — помисли си Чолик, взирайки се в мъчителната гледка на двете вплетени едно в друго телца. Макар да не можеше да се сети поради каква причина Кабраксис би искал да го предаде точно сега, струваше му се, че се случва именно това.
	Децата с такива ужасяващи деформации обикновено умираха още при раждането си, както и жените, които ги бяха заченали. Бащите бяха длъжни да убиват подобни изчадия, а ако не го направеха, това беше работа на свещениците. Телата на някои от уродите биваха продавани на магьосници, мъдреци или на търговци на черно, които правеха бизнес с нечестиви предмети. Самият Чолик собственоръчно беше умъртвявал такива деца, за да ги погребе в специално осветените за целта гробища.
	Послушниците обкръжиха бащата на сраснатите деца, изпълвайки пространството около него с ярката светлина на факлите. Пазачите изблъскаха тълпата назад, за да направят допълнително място.
	Чолик погледна към мъжа и се насили да каже:
	— Ще последват ли синовете ти черния път?
	Сълзи потекоха от очите на бащата:
	— Синовете ми не могат да ходят, Уейфайндър* Сейъс.
	[* От way (англ.) — път, и finder (англ.) — откривател. — Б.пр.]
	— Ще им се наложи — заяви Чолик, надявайки се да го разколебае. Мнозина от онези, които искаха да извървят черния път, в последния момент се поддаваха на страховете си. Никой не получаваше втори шанс.
	Неочаквано обсидиановият език на змията изплющя отново и се обви около двамата близнаци. Без видимо усилие издърпа момчетата в зъбатата си паст. Децата запищяха, когато започнаха да се приближават към обгърнатата в пламъци глава. Застанал на платформата, Чолик едва успя да проследи как двете момчета изчезнаха някъде под него. Зачака, без да знае какво ще се случи, уплашен, че всичко, в което беше инвестирал, може да се срути.


	Меридор стоеше до майка си и наблюдаваше как огромната каменна змийска глава облиза малките й братя и ги погълна. Майкъл и Денис минаха толкова близо покрай пламъците, обхванали лицето на змията (естествено, тя знаеше, че змиите нямат лица, защото баща й го беше обяснил, но по-големите й братя продължаваха да се шегуват на тази тема), че вече почти беше сигурна, че ще се изпекат живи.
	Чичо й Рамаис често разказваше истории за сготвени и изядени от демоните деца. Понякога децата ги изпичаха на пай. Винаги се беше опитвала да си представи как би изглеждал един пай с дете, но когато попита майка си, тя й нареди да стои далече от чичо си и ужасните му приказки. Ала чичо Рамаис беше моряк от военната флота на Уестмарч и винаги можеше да разкаже нещо интересно. Тя беше достатъчно голяма, за да знае, че не трябва да се вярва на всичко, и все пак понякога беше забавно да си представя нещата, разказвани от него.
	Меридор не искаше по-малките й братчета да бъдат сварени, изпечени и въобще сготвени по какъвто и да било начин. Беше на девет години и като най-малко момиче в семейството, на нея най-често се падаше задължението да се грижи за Майкъл и Денис. Това я уморяваше, защото тях винаги нещо ги дразнеше и те ревяха с цялата сила на двете си гърла. Баща й казваше, че се държат така, защото споделят едно и също тяло.
	Така или иначе, въпреки че си бяха голяма грижа, Меридор не искаше да ги види изядени.
	Тя проследи изумено как змията ги погълна. Понеже никой не можеше да я чуе, Меридор се помоли за тях по начина, по който я бяха научили в малката църква на Закарум. Чувстваше се виновна, понеже баща й беше казал, че новият пророк е единственият шанс на братята й да живеят. Напоследък те често боледуваха и очевидно започваха да разбират, че не са като останалите и не могат да ходят така, както им се иска. Мисълта за това я ужасяваше.
	— Пътеката на мечтите! Пътеката на мечтите! — викаха хората около нея и размахваха юмруци във въздуха.
	Крясъците винаги караха Меридор да се чувства неудобно. Гласовете звучаха едновременно гневно и изплашено. Баща й беше казвал, че в действителност това не е така; просто бяха изпълнени с прекалено много надежди. Меридор не можеше да разбере как някой би желал да влезе доброволно в търбуха на каменната змия. Естествено там беше пътеката на мечтите, а според баща й тя можеше да изпълни всичките ти желания. Беше виждала някои от чудесата, които се бяха случвали през изминалата година, но нито едно от тях не беше кой знае какво. Никой от познатите й досега не беше избиран от Диен-Ап-Стен.
	Понякога, когато семейството се събереше на вечеря край скромната си трапеза, всички говореха за това какво биха си пожелали, ако им бъде позволено да преминат по пътеката на мечтите. Меридор така и не беше добавила нещо към тези разговори, понеже беше малка и не знаеше каква иска да стане, когато порасне.
	Хванати в езика на змията, братята й плачеха и пищяха шумно. Виждаше как по малките им личица се търкалят сълзи.
	Меридор погледна към майка си:
	— Мамо…
	— Шшш — отвърна тя, притиснала юмруци към най-хубавата си рокля, която беше ушила специално за посещенията в катедралата на пророка на светлината. Никога не бе ходила с подобна рокля в Църквата на Закарум и винаги беше казвала, че да си беден не е лошо в очите на светлината. Напоследък обаче родителите й настояваха всеки да е изкъпан преди службите, които посещаваха два пъти седмично.
	Изплашена и разтревожена, Меридор притихна и престана да се обажда. Продължи да гледа как Майкъл и Денис изчезват в гърлото на змията към пътеката на мечтите. През всичките тези месеци тя беше наблюдавала как хората влизат в устата на влечугото, а сетне излизат оттам излекувани и здрави. Но можеше ли Диен-Ап-Стен да помогне на нейните братчета?
	Устата на змията се затвори. Учителят Сейъс започна да се моли. Писъците на двете момчета отекваха в катедралата. Притискайки юмручета към брадичката си, Меридор отстъпи и без да иска, се блъсна в човека зад себе си.
	Веднага се обърна, за да се извини, понеже много от възрастните в църквата не търпяха деца край себе си. Изглежда ги дразнеше това, че Диен-Ап-Стен избираше главно деца.
	— Съжалявам — каза Меридор, поглеждайки нагоре. Тя замръзна, когато съзря уродливото лице над себе си.
	Мъжът беше висок и плещест, но това почти не личеше под простия вълнен пътнически плащ, който носеше. Дрехите му бяха стари и износени, целите в кръпки, покрити с прах и пясък. Оръфаната кърпа на врата му беше завързана с моряшкия възел, на който чичо й Рамаис я беше научил. Мъжът бе леко приведен, сякаш се криеше в тълпата.
	Но най-ужасното нещо бе лицето му. Беше почерняло, а кожата му беше нацепена и набраздена. От фините пукнатини сълзеше гной и кръв. По-голямата част от изгарянията бяха по лявата част на лицето, приличащо на луната нощем. Ясно си спомняше, че бе видяла такава луна в нощта, когато се бяха родили Майкъл и Денис.
	— Всичко е наред, момиче — изрече мъжът с дрезгав: глас.
	— Боли ли те? — попита Меридор. После сложи ръка на устата си, припомняйки си, че повечето възрастни не обичат да ги разпитват.
	Мъжът се усмихна. От изгорената му буза потече още гной.
	— През цялото време — отговори той.
	— Дошъл си, за да се излекуваш, нали? — попита Меридор, след като очевидно мъжът нямаше нищо против да го разпитват.
	— Не. — Той поклати глава. От това движение качулката му се отмести, разкривайки обгоряла коса, показваща се тук-там през почернялата му кожа.
	— Тогава защо си тук?
	— Дойдох да видя пътеката на мечтите, за която говорят всички.
	— Отдавна я имаме. Бил ли си тук преди?
	— Не.
	— А защо?
	Той я погледна:
	— Ти си едно твърде любопитно дете.
	— Да. Съжалявам. Не е моя работа.
	— Не, не е. — Мъжът се загледа в каменната змия. Барабаните биеха, цимбалите трещяха, а органът продължаваше своята тътнеща мелодия. — Това твоите братя ли са?
	— Да. Майкъл и Денис. Те са сраснали. — Меридор се запъна малко на последната дума. Просто не звучеше както трябва. Даже след толкова години, през които й се беше налагало да я повтаря пред хората, не можеше да я произнесе правилно.
	— Смяташ ли, че са отвратителни?
	— Не — въздъхна тя. — Просто са нещастни и ги боли.
	Виковете на момчетата отекнаха още веднъж в катедралата. Учителят Чолик не показваше никакви признаци, че смята да прекрати ритуала.
	— Наистина, сякаш сега ги боли много.
	— Да. — Меридор се притесняваше за братята си както винаги, когато бяха далеч от погледа й. Прекарваше толкова много време край тях, как можеше да не се тревожи?
	— Виждала ли си други излекувани? — попита странният мъж.
	— Да. Много. — Момичето наблюдаваше полюшването на каменната змия. Ходеха ли сега Майкъл и Денис по пътеката на мечтите? Или просто бяха хванати в капана на змийския корем и им се случваха ужасни неща?
	— И как изглеждаха?
	— Виждала съм сакатите да прохождат и слепците да проглеждат.
	— Казаха ми, че Диен-Ап-Стен избирал предимно деца.
	Меридор кимна.
	— Много от възрастните не харесват това — каза мъжът. — Чух ги да говорят из таверните в града и на кораба, с който дойдох.
	Тя кимна още веднъж. Беше ставала свидетел на спорове по този въпрос, които прерастваха в бой. Със сигурност не искаше да противоречи на мъжа, макар да беше убедена, че в града има много болни деца.
	— Според теб защо Диен-Ап-Стен избира най-вече деца?
	— Не зная.
	Мъжът се ухили, загледан в каменната змия. Кръвта избликна отново и започна да се стича по зъбите и напуканите му устни:
	— Защото се впечатляват лесно и са способни да отдадат цялата си вяра, момиче. Покажи чудо на един възрастен и той ще се опита да намери логично обяснение за него. Но сърцето на едно дете… В името на светлината, можеш да спечелиш сърцето му завинаги!
	Меридор не успя да схване напълно за какво говори мъжът, но не позволи това да я обърка. Вече беше открила, че има неща, които наистина не разбира; неща, които не й се налагаше да разбира; и неща, които, дори и да разбираше, не трябваше да разбира, поне в очите на възрастните.
	Внезапно учителят Сейъс нареди да се пази тишина в катедралата. Музикалните инструменти спряха да свирят, а виковете на тълпата замряха.
	Меридор си припомни един случай, когато неколцина шумни мъже не се бяха подчинили на този призив. Бяха пияни и предпочетоха да спорят, говорейки лоши неща за църквата. Пазачите на учителя Сейъс ги бяха изблъскали навън и ги бяха убили. Говореше се, че са погубили и двама невинни, но на следващата служба хората просто не говореха за това.
	Настъпилата тишина в огромната катедрала караше Меридор да се чувства по-малка отвсякога. Стисна ръце, притеснена за Майкъл и Денис. Дали пътеката на мечтите нямаше просто да откъсне главата на единия от тях, за да направи едно цяло дете от остатъците? Мисълта за това беше ужасна и на нея й се прииска въобще да не й беше идвала наум. Щеше да бъде дори още по-лошо, ако Диен-Ап-Стен попиташе родителите й кое от двете момчета да продължи да живее.
	Усещането за надвиснала сила беше изпълнило катедралата.
	Меридор го разпозна благодарение на това, че го беше изпитвала и друг път. Вибрираше из цялото й тяло, дори в корените на зъбите, и я караше да се чувства объркана и развълнувана.
	Мъжът повдигна едната си ръка — онази, която беше напълно почерняла. Алени черти прорязаха обгорената плът, когато той размърда пръсти. Кожата на едно от кокалчетата се разцепи, разкривайки розовото месо и белотата на костта отдолу.
	Ала изведнъж пред очите на Меридор ръката му започна да заздравява. Напуканите места се покриха с корички, а сетне коричките започнаха да се отлепят, показвайки напълно възстановена плът, която обаче все така изглеждаше като препечена до черно. Тя погледна нагоре към мъжа и забеляза, че даже раните по лицето му бяха зараснали.
	Той свали ръката си, втренчи се в нея, изненадан, и прошепна:
	— В името на светлината!
	— Диен-Ап-Стен може да те излекува — каза Меридор. Чувстваше се добре от това, че може да му предложи надежда. Баща й винаги беше казвал, че най-доброто, което може да си пожелае човек, когато си има вземане-даване със съдбата и с лошия късмет, е надеждата. — Трябва да започнеш да идваш по-често. Може би някой ден змията ще избере теб.
	Мъжът се усмихна и поклати глава под качулката на плаща си:
	— Няма да ми позволят да подиря спасение тук, момиче. — Алените капки отново започнаха да се стичат по лицето му. — Всъщност съм удивен, че не ме убиха на място още когато прекрачих прага на тази сграда.
	Това звучеше странно. Меридор никога не беше чувал някой да говори по този начин.
	В този миг огромната долна челюст на змията се отвори с въздишка. От корема й изригнаха пушеци.
	Меридор чакаше разтревожено. От момента когато Майкъл и Денис бяха влезли в змията, тя беше престанала да се надява, че ще ги види повече — било то заедно или поотделно.
	„Денис! — Сърцето й подскочи радостно, но се сви отново, щом осъзна, че с Майкъл, който така се радваше на кукления театър, който тя устройваше, е свършено. Преди още сълзите да започнат да замъгляват очите й, тя видя как другото й братче пристъпва зад Денис. — Майкъл! И двамата са живи! И двамата са цели!“
	Баща й извика радостно, а майка й изплака във възхвала на Диен-Ап-Стен. Тълпата зашумя развълнувано, ала Меридор не можеше да се отърве от усещането, че всички се радват само защото след появата на Майкъл и Денис змията щеше да избере още някой желаещ да премине по пътеката на мечтите.
	Баща й се затича към горящата паст на чудовището и взе в прегръдките си двете момчета. Докато двамата й родители обсипваха братята й с милувки, Меридор забеляза някакво движение, което насочи вниманието й към обгорелия мъж.
	Сякаш времето забави ход. Мъжът отметна плаща си и отдолу се показа малък арбалет. Лъкът беше монтиран към приклад, не по-дълъг от ръката й до лакътя. Човекът прехвърли оръжието в здравата си ръка, вдигна го и натисна спусъка. Стрелата изсвистя през прореза на арбалета и полетя напряко през катедралата.
	Проследявайки полета й, Меридор видя как острието се заби в гърдите на учителя Сейъс и той падна. Из катедралата се разнесоха писъци, които отново изостриха усещанията на момичето.
	— Някой уби учителя Сейъс! — извика един мъжки глас.
	— Намерете го! — изкрещя друг. — Намерете убиеца!
	— Стрелата дойде оттам!
	Меридор проследи как пазачите и послушниците се хвърлиха през тълпата, размахвайки оръжия и факли. Обърна се към обгорелия мъж, но той вече беше изчезнал. Вероятно бе използвал суматохата, за да се промъкне покрай хората, които едва сега започваха да осъзнават какво е направил.
	Въпреки че пазачите действаха бързо, в катедралата имаше прекалено много хора, за да успеят да организират преследването по възможно най-ефективния начин.
	Един от послушниците спря близо до Меридор, вдигна високо факлата си и разблъска хората наоколо, разкривайки захвърления на пода арбалет.
	— Тук! — извика той. — Оръжието е тук! Пазачите се приближиха бързо.
	— Някой видя ли го? — попита най-едрият измежду тях.
	— Беше мъж — обади се една жена от тълпата. — Странник. Говореше с това момиче. — Тя посочи Меридор.
	Пазачът втренчи жестокия си поглед в нея.
	— Познаваш ли го, момиче?
	Меридор се опита да проговори, но не успя.
	Баща й се втурна да я защити, но един от пазачите го удари с дръжката на меча си и го повали на колене, после го улови за косата и опря острието в гърлото му.
	— Говори, момиче! — нареди той.
	Меридор разбираше, че тези мъже са едновременно изплашени и разгневени. Може би Диен-Ап-Стен щеше да им потърси сметка, задето бяха позволили някой да нарани учителя Сейъс.
	— Познаваш ли мъжа, сторил това? — повтори едрият пазач.
	Поклащайки глава, Меридор отвърна:
	— Не. Само говорих с него.
	— Но го огледа добре?
	— Да. Лицето му беше изгорено. Беше уплашен, задето е тук. Каза, че бил дошъл, въпреки че Диен-Ап-Стен можел да го убие.
	— Защо?
	— Не зная.
	Друг от пазачите се приближи забързано към едрия и докладва:
	— Учителят Сейъс е жив.
	— Слава на Диен-Ап-Стен — каза едрият пазач. — Ако беше умрял, дори пътеката на мечтите не би ме накарала да почувствам радост отново. — Той описа мъжа на останалите, добавяйки, че няма начин да го изпуснат. Сетне насочи вниманието си отново към Меридор, улавяйки грубо едната й ръка: — Ти идваш с мен, момиче. Ще си поговорим с учителя Сейъс.
	Тя се опита да се отскубне. Последното, което искаше сега, бе да говори с учителя Сейъс, ала пазачът я повлече след себе си през тълпата.


	Шестнадесет

	— Казвам ти, видях го със собствените си очи — каза старият Сахийр. Изглеждаше жестоко обиден.
	Беше слаб, но жилав старец, отдавна прехвърлил шейсетте, с бяла като памук брада и коса, вързана на конска опашка. От ушите му висяха обици, направени от черупките на миди. Лицето и ръцете му бяха покрити с белези. Носеше брезентови бричове и риза, които го предпазваха от солените водни пръски.
	Дерик седеше върху един кош — част от товара, който превозваха от каравелата до склада, разположен на брега на Сийкърс Пойнт*. Това беше първата му добре платена работа от три дни насам и вече бе започнал да се замисля дали да не замине с кораба, за да си осигури прилична храна и подслон през следващите месеци. Ала плаването по море не му се струваше особено привлекателно. Навяваше му твърде много спомени.
	[* От seeker (англ.) — търсач, и point (англ.) — точка, нос, връх. — Б.пр.]
	Той порови в кожената си торба и извади от нея парче сирене и две ябълки.
	— Най-трудна за вярване е онази част с каменната змия, гълтаща хора — призна Дерик.
	Младежът извади ножа си от колана и наряза сиренето на триъгълници, после раздели ябълките на части и ловко изчисти семките. Даде на Сахийр парче сирене и едната нарязана ябълка. Изхвърлените през борда на баржата семки привлякоха веднага малките костури, които живееха във водите на пристанището.
	— Видях го, Дерик — настоя старецът. — Видях как човек, който не можеше да ходи, допълзя до устата на змията, а след това излезе от нея на собствените си крака. Здрав като кон. Дерик поклати глава:
	— Това го могат повечето лечители. Също и стъклениците с магическа отвара. Виждал съм дори омагьосани оръжия, които помагат на притежателя си да се съвземе по-бързо от нараняванията. Няма нищо чак толкова забележително в изцеряването. Църквата на Закарум също го прави от време на време.
	— Само че на определена цена — продължи да спори Сахийр. — Лечителите, стъклениците и омагьосаните оръжия са толкоз добри, колкото е добро и златото ти. А църквата? Не ме карай да отварям тая тема… Поповете се грижат само за онези, които им правят щедри дарения или са близки на краля. И тогава какво остава за обикновените хорица като мене и тебе? Кой ще се погрижи за нас?
	— Сами ще се погрижим за себе си. Точно както винаги сме го правили.
	Двамата със стареца се бяха сприятелили още преди няколко месеца. Допадаха си и това улесняваше нещата.
	Сийкърс Пойнт беше малко градче, разположено южно от варварските територии. В миналото то бе изпълнявало функцията на временна спирка за търговците и ловците на китове и тюлени, проправящи си път мъчително през замръзналия Север. Преди стотина години една търговска къща беше разквартирувала тук своята малка армия, за да се справи с мародерстващите варвари, които ловуваха из морето, без да се страхуват от военната флота на Уестмарч. Търговците бяха обявили награда за главата на всеки заловен варварин и за кратко време войската от наемници беше просперирала.
	Сетне племената бяха обсадили градчето. Търговската къща не бе успяла да запаси с провизии наемниците, нито да ги изтегли. В последвалата зима войниците и всички останали жители на селището бяха избити до крак. Едва преди четирийсет години неколцина търговци на кожи бяха успели да се заселят тук отново, и то главно понеже продаваха на варварите определени стоки, които самите те не можеха да си доставят редовно без чужда помощ.
	Къщите на Сийкърс Пойнт бяха разпръснати по стръмните склонове, които обграждаха залива. Деляха ги пустеещи земи и гори. Хората използваха изобилния дървен материал за строежи и огрев, но за съжаление скалистата почва не беше особено плодородна и трудно осигуряваше поминъка им.
	— Защо не остана в Брамуел? — попита Дерик, дъвчейки сладко-тръпчивата ябълка.
	Сахийр махна с ръка:
	— Така. Даже преди да се появят онези религиозни фанатици, Брамуел не беше за мен.
	— Защо?
	Старецът изсумтя:
	— Прекалено напрегнато е там, да знаеш. Навсякъде цари гълчава и неразбория и на човек просто му се иска да се махне.
	Въпреки мрачното настроение, в което беше изпаднал напоследък, Дерик се усмихна. Брамуел бе далеч по-голям от Сийкърс Пойнт, но бледнееше в сравнение с Уестмарч.
	— Никога не си ходил в Уестмарч, нали?
	— Ходил съм — отвърна Сахийр. — Само веднъж. Допуснах грешката да се хвана като моряк на един товарен кораб. Бях яко пале като тебе и си мислех, че нищо не може да ме стресне. Така беше, докато не се добрахме до тамошното пристанище. Шест дни стояхме на котва и нито веднъж не напуснах кораба.
	— Така ли? Защо?
	— Имах чувството, че няма да намеря пътя обратно.
	Дерик се засмя.
	Сахийр се намръщи:
	— Не е смешно, канален плъх такъв. Някои от мъжете, които слязоха, не се върнаха повече.
	— Не исках да те обидя — каза Дерик. — Просто не мога да си представя как някой, който си е направил труда да изтърпи пътуването до Уестмарч и лошото време в залива, дори не е слязъл от кораба.
	— Е, слизах два-три пъти, колкото да си купя някой мях с вино от най-близката таверна — поясни старецът. — Но ти бях заразправял за Брамуел, защото вчера срещнах едного и си помислих, че онова, което той ми каза, може да ти се стори интересно.
	Дерик наблюдаваше усърдната работа, кипяща в пристанището. Днешният ден беше особено натоварен за докерите в Сийкърс Пойнт. Това беше рядкост в затънтеното селище и на мъжете често им се налагаше да се занимават с какво ли не, за да си изкарат прехраната. Ходеха за риба, поставяха капани за дивеч, а някои, притиснати от нуждата, тръгваха да дирят късмета си в чужбина.
	— И какво е това, което може да ми се стори интересно? — попита младежът.
	— Говоря за символите, дето ги драскаш от време на време. — Сахийр извади манерката си с вода и я подаде на Дерик.
	Младежът отпи, усещайки металическия вкус в устата си. В района имаше няколко находища на желязна руда, но нито едно от тях не беше чак толкова богато, че да накара някой търговец да инвестира в него, рискувайки в крайна сметка да подари всичко на варварите.
	— Знам, че не щеш да говориш за това — продължи старецът. — И да ме прощаваш, че ти дрънкам, след като не е моя работа. Ала забелязвам, че символът продължава да те тревожи.
	Досега Дерик не беше споменавал пред стареца за злощастната експедиция до Порт Таурук. Стараеше се да остави всичко това в миналото. След убийството на охранявания от него комарджия, той бе продължил да затъва в блатото на отчаянието и алкохола. Дори не помнеше как беше пристигнал в Сийкърс Пойнт. Вероятно капитанът на кораба просто бе изхвърлил пияния си пасажер през борда.
	Сахийр бе открил тежко болния младеж на брега на океана. С помощта на двама свои приятели, старецът го беше отнесъл в колибата си високо сред хълмовете над градчето. В продължение на цял месец се бе грижил за него. По-късно му беше разказвал, как на няколко пъти е бил сигурен, че Дерик няма да преживее до утрото на следващия ден.
	Дори сега младежът не беше сигурен каква част от историята бе успял да разкрие в своето бълнуване. Старецът го уверяваше, че непрекъснато бил рисувал символа от овали. Нямаше никакъв спомен да е правил подобно нещо, ала листовете хартия, очевидно изрисувани от неговата собствена ръка, бяха неопровержимо доказателство.
	Явно Сахийр се чувстваше неудобно от това, че беше повдигнал темата.
	— Всичко е наред — успокои го Дерик. — Тези символи не означават нищо важно.
	Като се почеса по брадата с мазолестите си пръсти, старецът възрази:
	— Мъжът, с когото говорих снощи, каза друго.
	— И какво по-точно?
	Баржата им почти беше стигнала до брега и гребците си почиваха, оставяйки приливът да ги носи, като само маневрираха от време на време, за да избягнат сблъсък с другите плавателни съдове.
	— Беше много заинтригуван от този символ — обясни Сахийр. — Ето защо ти разказах за църквата на пророка на светлината.
	Дерик се замисли над неговите думи:
	— Не разбирам.
	— Притеснявах се, че съм се разприказвал за туй, дето не ми е работа — каза старецът. — Приятели сме от известно време, но знам, че не ми казваш всичко за своето минало.
	Дерик се почувства виновен.
	— Просто се опитвам да се освободя от него, Сахийр.
	Старецът го погледна изпитателно:
	— Всички крием по нещо, младежо. Така е с всички хора. Всички си имаме по някое слабо местенце, дето не искаме да го пипат.
	„Заради мен убиха най-добрия ми приятел — помисли си Дерик. — Ако ти кажа това, ще продължиш ли да другаруваш с мен?“ Не му се вярваше и от това му стана неприятно. Старецът беше прекрасен човек — стоеше твърдо зад своите приятели и беше готов да помогне дори на някой непознат, изпаднал в беда.
	— Каквато и да е работата с тоя символ — каза Сахийр, — не ти се бъркам. Просто исках да знаеш за човека, понеже ще остане в града само няколко дни.
	— Значи не живее тук?
	— Ако беше така — ухили се старецът, — вероятно щях да съм говорил с него отдавна.
	Дерик се усмихна. Определено нямаше човек в Сийкърс Пойнт, когото Сахийр да не познава.
	— Вероятно — съгласи се той. — Кой е този мъж?
	— Мъдрец — отвърна старецът, — поне така дочух да го наричат.
	— Вярваш ли му?
	— Ако не вярвах, че може да ти помогне с нещо, нямаше да го споменавам, нали?
	Дерик кимна.
	— Според туй, което подразбрах от него снощи — продължи Сахийр, — човекът ще бъде в кръчмата „Синият фенер“.
	— И какво знае той за мен?
	— Имаш предвид какво съм му казал? Нищичко. Забравил съм повече тайни, отколкото ти си знаел някога, младежо.
	— И според тебе този човек знае какво представлява символът?
	— Знае това-онова по въпроса. Ала по-скоро се опитваше да научи какво знам аз. Естествено, аз не можах да му кажа нищо, но се запитах дали двамата не бихте могли да си поговорите довечера.
	Дерик обмисли възможността, докато баржата наближаваше брега.
	— А защо ми разказваше за църквата на пророка на светлината?
	— Пак заради символа. Този мъдрец смята, че знакът е свързан с църквата в Брамуел и означава нещо зло и покварено.
	Думите на стареца обезпокоиха Дерик. Не се съмняваше, че знакът символизира злото, но вече не беше сигурен дали желае да се забърква в тази работа. От друга страна, не искаше да остави смъртта на Мат неотмъстена.
	— Ако този мъдрец се интересува толкова много от ставащото в Брамуел, тогава какво прави тук? — попита Дерик.
	— Дошъл е тук, за да прочете записките на Шона.


	Буярд Чолик лежеше в задната част на катедралата на пророка на светлината, разбирайки, че умира. Дъхът излизаше с мъка от гърдите му. Дробовете му се пълнеха с кръв. Така и не бе успял да види лицето на човека, който го беше ранил.
	Отначало болката в гърдите му беше нетърпима, все едно някой го бе промушил с нажежен до червено шиш. Когато агонията започна да стихва, свещеникът реши, че раната не е чак толкова опасна, ала сетне проумя, че болката си отива, защото идва смъртта.
	Прокле мълчаливо светлината, задето го бе изоставила на стари години, вместо да го погуби на младини, преди страхът от несигурността и оглупяването да се настанят в сърцето му. Прокле я, задето му беше позволила да се поддаде на слабостта и да сключи сделка с Кабраксис. Ето докъде бе стигнал — с възвърната младост, но покосен от неизвестен убиец.
	„Никой не те е предавал, Буярд Чолик — каза му хладният глас на Кабраксис. — Смяташ ли, че ще те оставя да умреш?“
	Именно това си бе помислил Чолик. В края на краищата имаше достатъчно свещеници, които веднага биха могли да запълнят празнината, която щеше да остави след себе си.
	„Няма да умреш — увери го Кабраксис. — Все още имаме работа за вършене. Накарай ги да напуснат стаята, за да мога да вляза. Нямам достатъчно сила, за да поддържам илюзията за невидимост и едновременно с това да те лекувам“.
	Чолик си пое въздух хрипливо. Страхът се търкаляше в него, извивайки се жестоко и грубо като сухия език на гущер. Усещаше как след всяко следващо вдишване му остава все по-малко и по-малко въздух. Скоро щеше да се удави в собствената си кръв.
	„Побързай. Ако искаш да живееш, Буярд Чолик, побързай“.
	Кашляйки, Чолик отвори с усилие натежалите си клепачи. Високият таван на личните му покои оставаше невидим. Тъмнината прояждаше периферията на зрението му, пълзейки неотклонно навътре, и той знаеше, че това ще продължи, докато не го погълне целия.
	„Направи го сега!“
	Свещениците, които се грижеха за Чолик, бяха заети да слагат компреси на раната му. Стрелата стърчеше от гърдите му, перата и дръжката бяха опръскани с неговата кръв. Послушниците стояха смълчано встрани, а наемниците охраняваха вратата.
	Чолик отвори уста, за да им заповяда да се махат, ала единственият звук, който излезе, беше жалко гъргорене. Дъхът му разпръсна фини капчици кръв.
	— Какво има, учителю Сейъс? — каза свещеникът до леглото му.
	— Вън — въздъхна Чолик. — Вън! Веднага!
	— Но, учителю — запротестира свещеникът. — Раните ви…
	— Казах вън! — Чолик се опита да стане. Изненада се, когато успя.
	„С теб съм“ — каза Кабраксис и това го накара да почувства нов прилив на сили.
	Свещениците се отдръпнаха, сякаш бяха видели как се съживява мъртвец. По лицата на наемниците се изписа облекчение — мъртвият работодател не осигуряваше никакво злато.
	— Тръгвайте — изхриптя Чолик. — Веднага, проклети да сте, или ще ви натикам в ада!
	Свещениците се обърнаха и започнаха да изтласкват пред себе си послушниците и наемниците. Излизайки в коридора, те затвориха масивните двойни дъбови врати.
	Застанал до леглото, Чолик се улови за поставката на една безценна стъклена ваза. В затвореното й пространство се виждаха цветя и пеперуди, уловени в момента на смъртта им. При изготвянето й бе употребена магия, за да ги предпази от изгаряне, докато майсторите бяха оформяли нагорещеното стъкло.
	Тайната врата в дъното на покоите се отвори, разкривайки тунела зад стената. Храмът беше надупчен като пчелна пита с подобни проходи, които улесняваха придвижването на демона между отделните постройки. Независимо от височината на тавана, рогата на Кабраксис почти опираха в свода.
	— Бързо — задъхваше се Чолик. Стаята внезапно се завъртя пред очите му и той залитна. Демонът го улови в огромните си трипръсти ръце още преди да бе докоснал пода.
	— Няма да умреш — каза Кабраксис, но думите му по-скоро приличаха на заповед. — Все още не сме довършили започнатото.
	Въпреки че виждаше демона досами лицето си, Чолик едва долавяше неговите думи. Сърцето му бе забавило своите удари, неспособно да се справи с пълните с кръв дробове.
	— Дишай! — каза повелително Кабраксис, хващайки го за раменете.
	Сякаш огнена мълния премина през тялото на Чолик. Възпламени се в основата на гръбнака му, втурна се нагоре и избухна зад очите. За момент почти ослепя, но това беше бяла светлина, а не предишният мрак, който го бе изпълвал. Почувства ужасна болка, когато пръстите на демона изтръгнаха стрелата от гърдите му. Агонията едва не го накара да изпадне в безсъзнание.
	— Дишай — нареди Кабраксис отново.
	Ала Чолик не успяваше да се подчини на тази заповед. Помисли си, че вероятно е забравил как се диша. Каквато и да бе причината, в гърдите му не навлизаше въздух. Светът край него бе застинал неподвижно и всичко изглеждаше нереално.
	Внезапно болката се заби с подновена сила в него, следвайки пътя на пронизалата го стрела. Чолик си пое дъх инстинктивно. Въздухът започна да нахлува в дробовете му — вече изпразнени от кръвта — и с всяко следващо вдишване железните обръчи, пристегнали гърдите му, сякаш го отпускаха по малко.
	Кабраксис му помогна да стигне до леглото. Едва сега Чолик осъзна, че всичко наоколо беше изпоцапано със собствената му кръв. Устата му поемаше жадно въздуха, а стаята малко по малко придобиваше ясни очертания. Гневът отново го завладя и той се втренчи в демона.
	— Знаеше ли за убиеца? — попита. Току-що му беше хрумнало, че демонът е позволил на убиеца да го простреля, за да му покаже колко му е нужен.
	— Не. — Кабраксис скръсти ръце на огромните си гърди.
	— Как е възможно? Ние построихме това място. Имаме съгледвачи навсякъде из него.
	— Бях зает с твоето чудо. Направих две здрави момчета от един изрод и трябва да ти призная, че това бе истински подвиг. Убиецът стреля точно когато привършвах.
	— Значи не можа да отклониш стрелата? — Чолик все още нямаше реална представа за възможностите на демона. Дали черният път не изтощаваше прекалено много Кабраксис? Знанието за това му се стори много важно. Внезапно се уплаши, защото осъзна, че демонът също може да допуска грешки и има своите ограничения — информация, която научаваше едва след като бе обвързал съдбата си с него.
	— Доверих се на наемниците, купени със златото, което ти отпуснах за подобни случаи — отговори Кабраксис.
	— Не допускай подобни грешки за в бъдеще!
	Демонът подхвърли замислено стрелата от арбалет в ръката си. Чертите на жестокото му лице се изостриха:
	— Никога не допускай грешката да смяташ, че си ми равен, Буярд Чолик. Фамилиарността ти е неуважителна и може да те тласне към смъртта.
	Загледан в демона, свещеникът изведнъж осъзна ясно, че Кабраксис без особено затруднение може отново да го прониже със стрелата, само че този път в сърцето.
	Той преглътна мъчително:
	— Разбира се. Прости ми, господарю демон. За момент се бях самозабравил.
	Кабраксис кимна. Рогата му остъргаха тавана.
	— Хванаха ли убиеца? — попита Чолик.
	— Не.
	— Провалили са се дори в това? Не можаха да ме защитят, нито да накажат човека, който едва не ме погуби?
	Сякаш изгубил интерес, демонът хвърли стрелата на пода.
	— Накажи пазачите, ако искаш, но трябва да осъзнаеш, че от всичко това произлиза нещо съвсем различно.
	— Какво?
	Кабраксис погледна Чолик.
	— Стотици хора видяха как днес те убиват. Бяха сигурни в това. Мнозина плакаха и ридаха.
	Мисълта, че тълпата е оплаквала смъртта му, изпълни свещеника със задоволство. Харесваше му начинът, по който хората го боготворяха, когато минаваше по улиците на Брамуел, както и отчаяната завист, която прочиташе в очите им, породена от неговото място в йерархията на пророка.
	— Хората сметнаха, че пътеката на мечтите ще им бъде отказана заради твоето убийство — каза Кабраксис. — Но сега ще разберат, че ти си нещо много повече от човек, че те е излекувал самият Диен-Ап-Стен. Слуховете за това ще се разпространят далеч отвъд границите на Брамуел, а чудесата ще придобият още по-големи размери, предавани от уста на уста.
	Чолик обмисли думите на Кабраксис. Въпреки че за момент събитията се бяха изплъзнали от контрола им, демонът беше прав. Славата му — и тази на Диен-Ап-Стен — щеше да нарасне още повече след опита за убийство. Корабите и керваните бързо щяха да разпространят разказа за разделените сиамски близнаци и за неуспешното покушение срещу него. И всеки път, щом някой разкажеше случката отново, историята щеше да става дваж по-изумителна.
	— Ще дойдат още хора, Буярд Чолик. Трябва да се подготвим за тях.
	Чолик се приближи до прозореца и погледна към Брамуел. Градът вече бе пренаселен благодарение на успехите на новата църква. Из горите наоколо имаше множество палаткови лагери, а пристанището бе изпълнено с кораби.
	— Извън стените на този храм има цяла армия от вярващи, които чакат да бъдат призовани — каза Кабраксис. — Катедралата е прекалено малка, за да ги побере.
	— Градът — отговори Чолик, — градът ще бъде прекалено малък, за да ги приеме.
	— При това съвсем скоро.
	Чолик се обърна към демона:
	— Вярваше ли, че ще се случи толкова бързо?
	— Знаех. И се подготвях. А сега и ти ще трябва да се подготвиш.
	— Но как?
	— Трябва да доведеш при мен още някой, когото да обновя така, както обнових теб.
	Силна ревност обзе Чолик. Не искаше да споделя силата и престижа си с други.
	— Няма да делиш нищо — каза Кабраксис. — Вместо това ще станеш дори още по-могъщ, но първо трябва да спечелиш този човек и да го подчиниш на нашата воля.
	— И кой е той?
	— Лорд Даркулан*.
	[* От dark (англ.) — тъмен. — Б.пр.]
	Чолик се замисли. Лорд Даркулан управляваше Брамуел и имаше роднинска връзка с краля на Уестмарч. По време на кризата с Тристрам той бе един от най-доверените кралски съветници.
	— Лорд Даркулан на няколко пъти показа, че не приема нашата църква — възрази Чолик. — Всъщност за известно време дори се носеха слухове, че възнамерявал да ни постави извън закона. Щеше да го е направил отдавна, ако хората не бяха против, пък и не му се искаше да пропусне данъците от пристигащите кораби и кервани.
	— Загрижеността на лорда е разбираема. Страхувал се е, че ще спечелим верността на народа му — усмихна се Кабраксис. — При това с основание, както вероятно се е убедил след днешните събития.
	— Откъде си толкова сигурен?
	— Днес лорд Даркулан беше сред публиката.


	Седемнадесет

	Тръпки побиха Чолик от думите на Кабраксис. Никога досега лордът на Брамуел не се беше появявал в църквата.
	— Лорд Даркулан дойде преоблечен — поясни демонът. — Само аз и телохранителите му знаехме за това.
	— Може той да е наел убиеца — каза Чолик и гневът отново се надигна в него. Сведе очи към гърдите си и огледа своята почервеняла от кръв мантия, върху която имаше дупка от стрелата, която го беше пронизала.
	— Не е.
	— Защо си толкова сигурен?
	— Защото нападателят беше сам. Ако лордът бе организирал покушението, щеше да нареди с това да се заемат поне трима или четирима стрелци. Щеше да се простиш с живота си още преди да си докоснал пода.
	Устата на Чолик бе пресъхнала. Беше му хрумнала една мисъл, с която никак не му се искаше да се занимава, но идеята го привличаше като пламъка на свещ нощна пеперуда.
	— Ако ме бяха убили, щеше ли да успееш да ме съживиш?
	— Ако ми се бе наложило да го сторя, Буярд Чолик, никога повече нямаше да познаеш хладния полъх на приближаващата смърт. Но пък и завинаги щеше да забравиш за страстите на живота.
	„Немъртъв“ — осъзна Чолик. Призля му от тази мисъл. Представи си безмозъчни зомбита и скелети с озъбени усмивки. Като свещеник от Църквата на Закарум често беше получавал задачата да прочиства гробища и катакомби от хора и животни, превърнали се в немъртви създания. А сега се бе разминал на косъм с проклятието да стане едно от тях.
	— Е, нямаше да е чак толкова зле — подсмихна се Кабраксис. — Все пак аз си разбирам от занаята. Мислите ти щяха да останат в твоя власт.
	— А желанията ми?
	— В този момент твоите и моите желания са тясно свързани. Не би изгубил чак толкова много.
	Чолик не можеше да се съгласи с това. Демоните прекарваха живота си по различен начин в сравнение с хората, имаха различни мечти и въжделения. И все пак не можеше да спре да се пита — повече ли щеше да бъде, или по-малко, ако го бяха превърнали в немъртъв?
	— Може би — отвърна Кабраксис, — когато станеш готов, ще пожелаеш да опиташ. Но засега ще трябва да се справяш с живота по обичайния начин.
	— Все пак защо е дошъл лорд Даркулан? — върна се Чолик на първоначалната тема.
	Демонът оголи кучешките си зъби в усмивка:
	— Любимата му метреса умира от бавна отрова, дадена й вчера от лейди Даркулан.
	— Защо?
	— Защо? За да я убие, естествено. Изглежда, лейди Даркулан е ревнива жена. Побесняла, когато открила незаконната връзка на мъжа си преди два дни.
	— И преди се е случвало съпруги да убиват любовниците на мъжете си. Дори в кралския двор на Уестмарч се разказваха истории за такива събития.
	— Да — отвърна Кабраксис, — но жената, с която лорд Даркулан имаше връзка през последните три месеца, е дъщеря на водача на брамуелската търговска гилдия. Ако любимото му дете умре, търговецът ще наруши споразуменията на гилдията с Брамуел и ще ползва цялото си влияние в двора, за да въздаде справедливост на убийцата.
	— Нима Ходжуел смята да подведе лейди Даркулан под отговорност? — Чолик не можеше да повярва. Познаваше търговеца, за когото говореше Кабраксис. Ходжуел беше злобен и отмъстителен човек. Той бе противник на църквата на пророка на светлината още от самото й зараждане.
	— Ходжуел иска да я види обесена на площада за екзекуции. В момента усилено се опитва да повдигне обвинения срещу нея.
	— И лорд Даркулан знае за това?
	— Да.
	— Защо не се е обърнал за помощ към някой лечител?
	— Направи го. Всъщност повика цяла дузина веднага щом стана ясно, че метресата му е обречена. Но никой не знае как да я спаси. Остава й само една възможност…
	— Пътеката на мечтите — довърши Чолик. Започна да обмисля възможните последствия от това убийство, забравяйки за скорошните си премеждия.
	— Да — каза Кабраксис. — Сега разбираш.
	Чолик хвърли поглед към демона, без да смее да се надява:
	— Ако лорд Даркулан дойде при нас, а ние успеем да опазим любовницата му от въздействието на отровата и жена му от въжето…
	— Ще го привлечем към черния път. След което лордът ще бъде наш. Той ще бъде трамплинът ни към Уестмарч и съдбата, която ни очаква.
	Чолик поклати глава, обзет от съмнения.
	— Лорд Даркулан не е някой неопитен младеж, склонен да се поддаде на страстта си към жена от простолюдието.
	— Няма друг избор. Чувствата им са смущаващо взаимни.
	Най-сетне свещеникът започна да разбира:
	— Ти! Ти си направил всичко това!
	— Разбира се.
	— Ами отровата, която е използвала лейди Даркулан? Не мога да повярвам, че нито един от лечителите в града не е успял да намери противоотрова.
	— Аз я дадох на лейди Даркулан — призна Кабраксис. — Опасявам се, че пак аз съм виновен и за разтърсващото й откритие.
	— Колко живот остава на дъщерята на Ходжуел? — попита Чолик, смаян от дълбочината на коварния замисъл.
	— До утре вечер.
	— И лорд Даркулан го знае?
	— Да, лечителите му го казаха.
	— Значи днес…
	— Вярвам, че беше решен да направи първата стъпка веднага след службата, но опитът за покушение срещу теб осуети намеренията му.
	— Значи ще се върне отново?
	— Трябва да го направи — съгласи се демонът. — Няма друг избор. Освен ако утре по залез не иска да види любовницата си мъртва, а малко по-късно и жена си увиснала на бесилото.
	— А не може ли просто да вземе жена си и да избяга?
	Демонът се ухили.
	— И да изостави богатствата и влиянието си? При това заради една жена, която вече е предал? Жена, която едва ли го обича след изневярата? Не, скъпи приятелю. Лорд Даркулан по-скоро ще ги види и двете мъртви, отколкото да даде доброволно властта си. Но даже това няма да му помогне. Ако всичко излезе наяве и жените умрат…
	— Особено ако хората повярват, че той е можел да ги спаси, обръщайки се към църквата на пророка на светлината… — Чолик беше зашеметен от гениалността на плана. — Лорд Даркулан ще изпадне в немилост.
	— Вече разбираш всичко — потвърди демонът.
	Свещеникът се втренчи в него.
	— Защо не ми каза за това?
	— Току-що го направих.
	Полученото в Църквата на Закарум възпитание прошепна на свещеника: „Демоните могат да влияят на хората само ако хората желаят да ги слушат“. Всяка от множеството нишки в плана на демона би могла да се разплете, проваляйки всичко останало. Дъщерята на търговеца би могла да не се влюби в лорда. Той би могъл да остане верен на своята лейди или в края на краищата да сложи край на връзката и да признае проявеното неблагоразумие. Лейди Даркулан също би могла да си намери любовник, вместо да отравя своята съперница.
	Ако планът не бе проработил, Чолик никога нямаше да узнае за него, а гордостта на демона щеше да остане непокътната.
	— По този начин ще разполагаме с подкрепата на едни от най-влиятелните личности в Брамуел — каза Кабраксис. — Лорд Даркулан ще ни бъде благодарен за спасението на своята любовница, а търговецът Ходжуел — за това на дъщеря си.
	Чолик обмисли плана отново. Беше смел, хитър и подъл — точно каквото можеше да се очаква от един демон.
	— Имаме всичко — съгласи се той, гледайки към Кабраксис.
	— Да — отговори демонът. — И ще имаме още.
	Някой почука на вратата.
	— Какво има? — извика Чолик.
	— Учителю Сейъс — обади се свещеникът от другата страна. — Само исках да се уверя, че сте добре.
	— Върви при тях — посъветва го Кабраксис. — По-късно ще поговорим отново. — Той се оттегли и потъна в тайния проход.
	Чолик се запъти към вратата и я разтвори широко. Свещениците, послушниците и наемниците отстъпиха смаяни. Един от войниците държеше малко момиченце пред себе си. Беше му запушил устата с ръка, а то се дърпаше.
	— Учителю — започна главният свещеник, — моля да ми простите. Единствено загрижеността ми за вас ме застави да ви обезпокоя.
	— Вече съм добре — отвърна Чолик.
	— Но стрелата беше влязла надълбоко — упорстваше свещеникът. — Видях го със собствените си очи.
	— Бях излекуван по волята на Диен-Ап-Стен. — Чолик разтвори широко робата си, разкривайки чистата кожа под окървавените дрехи. — Велика е силата на пророка на светлината.
	— Велика е силата на пророка на светлината — повториха в хор свещениците. — Нека милостта на Диен-Ап-Стен продължава вечно.
	Чолик се загърна отново в дрехата си. Погледна към съпротивляващото се момиче в ръцете на наемника и попита:
	— Какво търси това дете тук?
	— Тя е сестра на момчетата, които Диен-Ап-Стен излекува днес — поясни наемникът. — И е видяла убиеца.
	— Значи тя го е видяла, а вие го пропуснахте, така ли?
	— Намирала се е близо до него, когато е стрелял, учителю Сейъс — отговори наемникът притеснено.
	Чолик пристъпи към мъжа. Свещениците и останалите войници се отдръпнаха, сякаш очакваха, че той ще призове мълния, която да превърне началника в прах. Трябваше да признае, че се изкушаваше да го направи. Отмести погледа си от разтреперания мъж към момичето. Приликата с близнаците беше изумителна.
	От очите на момичето потекоха сълзи. Беше пребледняло от страх.
	— Пусни го — нареди Чолик.
	Наемникът неохотно махна мазолестата си длан от устата му. Момичето си пое дъх дълбоко. Сълзите все така се търкаляха по лицето му, докато то се оглеждаше в търсене на път за бягство.
	— Добре ли си, дете? — попита Чолик благо.
	— Искам татко — изхлипа момичето. — Искам мама. Нищо не съм направила…
	— Видя ли мъжа, който ме простреля? — попита свещеникът.
	— Да. — Изпълнените му със сълзи очи се вдигнаха към него. — Моля ви, учителю Сейъс! Нищо не съм направила! Щях да извикам, но той беше много бърз. Улучи ви, преди да съм помислила. Не знаех, че ще го стори. Не бих искала да ви се случи нищо лошо. Вие спасихте братята ми, Майкъл и Денис. Вие ги спасихте! Не бих искала да ви се случи нещо лошо!
	Чолик постави ръката си на рамото на момиченцето. Усети как тялото му се сви, когато го докосна.
	— Спокойно, дете. Само искам да знам за мъжа, който се опита да ме убие. Не ти желая злото.
	Меридор го погледна:
	— Обещавате ли?
	Невинността й го трогна. Лесно беше да дадеш обещание на толкова млад човек; такива като нея се нуждаеха от нещо, в което да вярват.
	— Обещавам.
	Момиченцето се огледа, сякаш искаше да се увери, че наемниците наоколо също са чули думите на учителя Сейъс.
	— Те също няма да те докоснат повече — увери я Чолик. — Опиши ми мъжа, който стреля по мен.
	Очите на Меридор се разшириха в почуда.
	— Мислех, че ви е убил.
	— Не можа — отвърна той. — Аз съм един от избраниците на Диен-Ап-Стен. Нито един смъртен не може да отнеме живота ми, докато имам неговото благоразположение.
	Момиченцето отново си пое дъх. Почти се беше успокоило.
	— Беше изгорен. Почти по цялото лице. Ръцете и дланите му също.
	Описанието не говореше нищо на Чолик.
	— Имаше ли нещо друго, което успя да забележиш в него?
	— Не. — Детето се поколеба.
	— Какво има?
	— Мисля, че се страхуваше, че ще го познаете, ако го видите. Каза, че е изненадан, че въобще са му позволили да влезе.
	— Не познавам човек, който да е толкова зле изгорен, както го описваш, и да е още жив.
	— Може и да не е жив — каза момиченцето.
	— Кое те кара да мислиш така?
	— Не зная. Просто не разбирам как някой толкова зле изгорен е успял да оцелее.
	„Преследван от мъртвец?“ — помисли си Чолик.
	„Ела — каза Кабраксис в съзнанието му. — Имаме работа за вършене. Така или иначе убиецът е избягал“.
	Свещеникът посегна към един от джобовете на робата си и извади няколко сребърни монети. Сумата беше достатъчна за изхранването на цяло семейство в продължение на месеци наред. Някога парите бяха имали значение за него, ала сега бяха просто средство за покупка.
	Той постави монетите в ръчичката на детето и сгъна пръстите му върху тях.
	— Вземи това, момиче, като израз на моята благодарност. — Той погледна към най-близкия от наемниците: — Погрижи се тя да се прибере при семейството си невредима.
	Наемникът кимна и отведе детето.
	Въпреки че бе изминала повече от година, откакто беше открил портата на Кабраксис сред останките на Рансим, Чолик помнеше ясно нощта, в която бе освободил демона. Един човек бе успял да се измъкне тогава — някакъв моряк от Уестмарч, който беше надхитрил дори призованите от Кабраксис немъртви преследвачи.
	Беше сигурен, че никой от Брамуел не би посмял да го нападне в църквата. И ако убиецът беше с такива изгаряния, както го описваше момичето, все щеше да се намери някой, който да дойде и да го издаде, надявайки се да получи награда от Диен-Ап-Стен.
	Значи беше чужденец. Някой, който дори клюкарите на града не познаваха, но който познаваше Чолик отлично.
	Къде беше изчезнал мъжът, който бе успял да се измъкне през онази нощ от Порт Таурук? Ако той и убиецът бяха един и същи човек, а в това едва ли можеше да има някакво съмнение, защо бе изчаквал толкова дълго, преди да направи своя ход? И в крайна сметка, защо се беше насочил именно към Чолик?
	Всичко това беше много объркващо. Особено като се имаше предвид колко малко бе оставало на стрелата, за да прониже сърцето му. Блъскайки си главата над тези въпроси, свещеникът влезе в своите покои, за да продължи да крои планове с демона. Какъвто и шанс да бе имал убиецът, това беше минало. Никога повече нямаше да го хванат неподготвен.


	С гръб и рамене, парещи от усилията през деня, Дерик влезе в кръчмата „Синият фенер“. Димът от лулите и приближаващата нощ изпълваха таверната със сгъстяващ се мрак. На запад, където заливът Уестмарч преливаше в Замръзналото море, залезът обагряше водата, наподобявайки шепа разхвърляни въглени от разровен лагерен огън.
	Студеният северен вятър сякаш последва Дерик в таверната. Както бяха предвидили старите морски вълци, времето се беше променило през последния час. На сутринта, беше му казал Сахийр, пристанището ще бъде покрито с лед. Засега той все още нямаше да бъде толкова дебел, че да пречи на корабите, но и това щеше да стане скоро.
	Когато Дерик влезе, посетителите прекъснаха разговорите си и го изгледаха предпазливо. Някои от мъжете го познаваха, но повечето идваха от корабите в пристанището. Сийкърс Пойнт не беше голямо градче, ала числото на жителите му се увеличаваше значително, когато пристигаха кораби. И ако човек си търсеше белята, просто трябваше да дойде в „Синият фенер“.
	В таверната нямаше свободни места. Неколцина познати на Дерик му предложиха да се настани на тяхната маса, ала той им отказа и започна да се провира навътре. Най-накрая откри човека, за когото Сахийр му беше говорил.
	Мъжът беше на средна възраст. Имаше широки рамене. Грижливо оформената му брада беше леко прошарена. Беше натежал от годините солиден човек, радвал се на активен живот в миналото. Дрехите му бяха износени, но удобни и топли, за да го предпазват от хладните северни ветрове. Носеше кръгли очила. Дерик беше виждал твърде малко хора да употребяват подобни приспособления.
	Вляво от мъдреца стоеше поднос с храна. В момента мъжът пишеше, като от време на време потапяше перото си в мастилницата, поставена встрани от книгата, над която работеше. Фенер с китова мас му осигуряваше допълнителна светлина.
	Дерик спря на известно разстояние от масата, без да е сигурен какво точно да каже.
	Внезапно мъдрецът погледна към него над очилата си.
	— Дерик?
	Младежът зяпна от изненада.
	— Приятелят ти Сахийр ми каза твоето име — обясни мъдрецът. — По време на разговора ни вчера спомена, че може да се отбиеш.
	— Да — отвърна Дерик. — Но трябва да призная, че наистина не съм сигурен какво правя тук.
	— Ако наистина си виждал символа, както е склонен да вярва Сахийр, значи той е оставил своя отпечатък в тебе. Светлината е свидетел, че в преследването ми на познания аз също съм белязан. Главно в моя вреда, според мнението на моите наставници.
	— Виждал ли си демона? — попита Дерик тихо.
	— А ти?
	Младият мъж замълча. Осъзна, че е издал повече, отколкото е трябвало. На лицето на мъдреца се изписа раздразнение.
	— Хиляди дяволи, синко. Ако ще говориш, сядай. От много месеци работя здраво над тези писания. Взирането в теб ме уморява. — Той посочи с перото към един стол, затвори книгата и я остави настрана.
	Все още чувствайки неувереност, Дерик издърпа стола и седна. С позабравено движение постави ножницата на сабята напряко върху бедрата си. Мъдрецът сплете пръсти и облегна лакти на масата.
	— Ял ли си?
	— Не. — Цял ден беше товарил и разтоварвал стоки и бе успял да залъже глада си само с намереното в торбата, а тя беше празна от часове.
	— Искаш ли нещо за ядене?
	— Да.
	Мъдрецът направи знак на една от слугините. Младата жена се втурна към кухнята.
	— Сахийр разправяше, че си бивш моряк — каза мъжът.
	— Така е.
	— Разкажи ми къде видя демона.
	Дерик застана нащрек.
	— Не съм споменавал, че съм виждал подобно нещо.
	Бръчките покрай очите на мъдреца станаха по-дълбоки.
	— Винаги ли отвръщаш толкова грубо на зададените въпроси?
	— Сър — изрече с равен глас Дерик, — дори не зная вашето име.
	— Тарамис — отвърна мъдрецът. — Тарамис Волкен.
	— И с какво се занимаваш, Тарамис Волкен? — попита Дерик.
	— Събирам знания — отвърна мъжът. — Особено такива, които са свързани с демони.
	— Защо?
	— Защото не ги харесвам и търся неща, които могат да бъдат използвани срещу тях.
	Слугинята се върна с поднос, отрупан с козе месо, риба и скариди. Имаше и резени хляб и парченца пресен пъпеш. В сравнение с онова, което бе свикнал да яде, вечерята беше твърде богата. На Дерик му се налагаше да пести постоянно, но дори така парите едва ли щяха да му стигнат за повече от две-три седмици. След това трябваше да се прехранва с лов из горите.
	Слугинята предложи да му донесе греяно вино.
	За момент Дерик се изкуши. През последната година се беше опитал да погребе живота си в алкохол. Старият Сахийр бе успял да го върне от ръба. По думите на стареца обаче собственото му спасение беше ежедневно задължение и с него можеше да се справи само един човек — самият той.
	— Чай, моля — каза Дерик.
	Слугинята кимна и се върна с висока кана неподсладен чай.
	— И така — подхвана отново разговора Тарамис. — Относно твоя демон…
	— Не е мой — поправи го младежът.
	Мъдрецът се усмихна.
	— Както желаеш. Къде го видя?
	Дерик не обърна внимание на въпроса. Натопи пръст в соса и старателно начерта върху дъските на масата елипсите и линията, която ги пресичаше.
	Мъдрецът изучи символа и каза:
	— Знаеш ли какво е това?
	— Не.
	— Или на кого принадлежи?
	Дерик поклати глава.
	— Къде си го видял?
	— Не — отвърна Дерик, — няма да измъкнеш нищичко от мен, преди да съм сигурен, че ще получа нещо в замяна.
	Мъдрецът се пресегна към вързопа от гущерова кожа на стола до себе си. Натъпка лулата си с тютюн и я запали от фенера. Запуши мълчаливо, оформяйки кръгчета дим около главата си. Втренчените му в Дерик очи не мигаха.
	Дерик беше срещал по-напрегнат и повелителен поглед от този на Тарамис единствено в огледалото при сутрешното си бръснене. Даже мръщенето на офицерите от военната флота бледнееше пред това на мъдреца.
	Тарамис се пресегна отново към пътническия си вързоп и извади още една книга. Прелисти дебелия том и намери нужната страница, после го постави на масата, завъртян към Дерик, и намести фенера, така че да осветява съдържанието.
	— Демонът, който си видял — каза той, — на нещо подобно ли приличаше?
	Дерик хвърли един поглед към книгата. Илюстрацията беше направена на ръка и изглеждаше изключително детайлна. Изобразяваше демона — същия, с когото се бяха сблъскали под развалините на Порт Таурук и който бе призовал немъртвите създания, отговорни за смъртта на Мат Хю-Ринг.
	— Какво знаеш за символа — попита Дерик, без да отговаря на въпроса.
	— Не се предаваш лесно, а, момче? — изрече Тарамис.
	Дерик отчупи парче хляб и го намаза с мед и масло. Продължи да се храни. Тарамис го изчакваше търпеливо. Накрая мъдрецът се предаде:
	— Това е същият символ, който открай време свързват с демона на име Кабраксис. Предполага се, че той е пазителят на пътеката на мечтите и сенките.
	— Пътеката на мечтите? — попита Дерик, припомняйки си историите за Брамуел, които тази сутрин му беше разказвал Сахийр.
	— Интригуващо, нали? — запита на свой ред Тарамис.
	— Сахийр ми каза, че е ходил в някаква църква в Брамуел — рече Дерик. — Била съвсем нова, наричали я църквата на пророка на светлината. Споменали нещо и за пътеката на мечтите.
	Тарамис кимна:
	— Да, прекланят се пред някакъв пророк, когото назовават Диен-Ап-Стен.
	— А не Кабраксис?
	— Би било наистина глупаво един демон да се разхожда наоколо и да иска от хората да го наричат с истинското му име, не мислиш ли? — ухили се Тарамис. — Цялата идея веднага ще отиде по дяволите. Макар да има и такива, повечето хора не биха боготворили демон по свое собствено желание.
	Дерик посочи подноса си:
	— Наистина оценявам прекрасната храна, която поръча за мен, но те уверявам, че ако всичко, което ми говориш, не доведе донякъде, преди да съм се нахранил, съвсем скоро след това ще видиш гърба ми на излизане.
	— Търпението не спада към твоите добродетели, а?
	— Не. — Дерик не чувстваше срам от това признание.
	— Кабраксис е стар и могъщ демон. Под различни форми е бил сред нас още от самото начало на писаната ни история. Познат е под десетки и вероятно стотици имена.
	Дерик посочи към нарисуваното върху масата:
	— И това е неговият символ?
	Тарамис изпусна облаче дим. Жарта в лулата му грееше в оранжево.
	— Вярвам, че това е един от основните символи на демона. В Брамуел ли го видя?
	— Не съм бил в Брамуел от години — отвърна Дерик. Брамуел се намираше прекалено близо до Уестмарч.
	— Тогава къде видя демона? — Интересът на мъдреца се засилваше.
	— Не съм казвал, че съм го виждал — напомни му Дерик.
	— Приятелят ти ми каза…
	— Казал ти е, че знам за символа.
	— Само това ли си му споменавал?
	Дерик отпи от чая и не отговори. Демонстративно насочи вниманието си към храната. Подносът се изпразваше постепенно.
	— Знаеш ли какво означава той? — попита Тарамис.
	— Не.
	— Предполага се, че символизира пластовете на човешката природа. Аспектите, които демонът може да атакува.
	— Не разбирам.
	Мъдрецът сякаш се изненада.
	— Не са ли те обучавали за свещеник?
	— Не.
	— И въпреки това, без каквато и да е подготовка, знаеш за най-могъщия символ на Кабраксис?
	Дерик не отговори, зает да разрязва един едър картоф. Тарамис въздъхна.
	— Добре тогава. Заинтригува ме и това е единствената причина, поради която ще продължа въпреки високомерното ти държание. — Той посочи елипсите: — Това са пластовете на човешката природа, както ги е описал Кабраксис, гонителят на светлината.
	— Защо се нарича гонител на светлината? — прекъсна го Дерик. Той се озърна, за да се увери, че никой от моряците или местните жители не проявява интерес към разговора, който водеха. В някои общности само споменаването на думата демон можеше да те окачи на въжето или най-малкото да ти навлече изтезание с нагорещен до червено ръжен.
	— Защото главната цел на Кабраксис е да затъмни и да измести Закарум. По времето на войната на греховете той е изиграл главна роля в противодействието на опитите на архангел Яериус и последователя му Акарат да призоват към живот Закарум.
	— Ами архангел Инериус? — попита Дерик, припомняйки си старите истории, които му бяха разказвали за войната на греховете. — Нали той пръв е построил катедрала на светлината?
	— Инериус бил накрая на силите си, когато унищожил храма на Мефисто. Това помогнало на трите първични злини да го поробят и да върнат него и Сераф обратно в ада, където да бъдат измъчвани за вечни времена. Кабраксис спомогнал за падението на Инериус, като го привлякъл на страната на демоните.
	— Не съм чувал за това — каза Дерик.
	— Войната се водела главно между Мефисто и Инериус. Само мъдрец или някой, който е получил духовно образование, би могъл да знае за участието на Кабраксис във войната на греховете. Гонителят на светлината се труди в прикритието на сенките, разтягайки границите им, докато те най-сетне покрият светлината. Повечето от онези, които са му служили през изминалите години, така и не са узнали истинското му име.
	— Но ти смяташ, че сега е в Брамуел?
	— В църквата на пророка на светлината — кимна мъдрецът. — Там е известен като Диен-Ап-Стен.
	Дерик почука с пръст до символа:
	— Ами това?
	— Елипсите представят пластовете на човешката природа така, както ги схваща Кабраксис. Минавайки през тези пластове, той достига душата, изкривява я, подчинява я на своята воля и накрая я овладява. По природа Кабраксис не е демон на прекия сблъсък, каквито са Диабло, Мефисто и Бейл.
	Младият мъж поклати глава.
	— Не можеш просто така да ми подхвърляш имената на разни демони. Те не са истински. Не съществуват.
	— Първичните злини са реалност.
	Студени тръпки полазиха Дерик, но дори след всичко, което бе преживял в Порт Таурук, нещо в него продължаваше да се съпротивлява на мисълта, че светът на демоните съществува наистина.
	— Виждал ли си катедралата на пророка на светлината? — попита Тарамис.
	— Не.
	— Огромна е. Само за година тази църква се превърна в една от забележителностите на Брамуел.
	— Брамуел не е много голям град — каза Дерик. — В него живеят главно рибари и земеделци. Уестмарч поддържа съвсем малък гарнизон там, и то като израз на добра воля, защото се знае, че през Брамуел едва ли някога ще нахлуе вражеска армия. Пътищата им са твърде лоши и несигурни.
	— Кабраксис използва цели поколения, за да изгради властта си — обясни Тарамис. — Ето защо дори братята от несветата троица са се научили да се страхуват от него. Там, където тримата водят война срещу цели човешки армии, Кабраксис печели последователи.
	— Чрез пластовете на човешката природа?
	— Да. — Мъдрецът посочи най-външната елипса. — Пръв е страхът от демона, който човечеството изпитва. Хората се страхуват и признават неговото водачество, но правят опит да му се изплъзнат при всяка възможност. — Той посочи следващата елипса. — Сетне идва алчността. Посредством църквата на пророка на светлината и нейния главен свещеник, известен като учителя Сейъс, Кабраксис обещава дарове на своите последователи. Успехи в търговията, пари и неочаквано наследство. — Тарамис посочи следващата елипса. — Ненаситността. Може би тайничко желаеш жената на съседа си? Земята му? Боготвори Кабраксис и всичко ще бъде единствено твое.
	— Само ако човекът, чиито притежания искаш да отнемеш, на свой ред не е последовател на демона.
	— Не съвсем. — Тарамис се забави само колкото да разпали отново лулата си. — Кабраксис претегля и съди онези, които му служат. Ако един човек заема по-високо място в йерархията на обществото и би му служил по-добре от друг, гонителят на светлината го възнаграждава.
	— А какво се случва с губещия?
	Мъдрецът махна с ръка:
	— Съвсем просто. Демонът казва на всички, че човекът, изгубил земите, жената или семейството си, не е бил достатъчно силен в своята вяра, че е подценил Кабраксис и е заслужил наказанието си.
	Тарамис насочи вниманието си към следващата елипса.
	— Оттук нататък Кабраксис започва търсенето на хора с далеч по-големи страхове. Болест в семейството? Ела в църквата на изцелените. Баща ти е започнал да оглупява? Ела в храма и възвърни бистротата на ума му.
	— Кабраксис може да прави всичко това?
	— Да — каза Тарамис. — Дори повече. Демоните имат много способности. И по свой начин предлагат спасение на онези, които им служат. Предполагам, че си чувал за даровете, с които Диабло, Бейл и Мефисто ощастливяват своите защитници? Омагьосани брони, мистични оръжия, умения да призовават армии от мъртъвци. Първичните злини управляват чрез страха и унищожението, като винаги целят да поробят хората.
	— А Кабраксис не се ли интересува от това?
	— Разбира се, че се интересува — заяви Тарамис. — В края на краищата е демон, нали така? Дори архангелите искат техните последователи да се страхуват от тях поне мъничко. Иначе защо биха избрали такива страховити проявления?
	Дерик обмисли въпроса и допусна, че мъдрецът е прав. И все пак целият този разговор за демони му беше чужд, беше нещо, в което просто не желаеше да се забърква.
	— Архангелите на светлината обещават единствено мъчения до края на вечността, ако се обърнеш към демоните, както и ужасно отмъщение, в случай че ги боготвориш. — Тарамис поклати глава. — Архангелите са просто воини, както и демоните.
	— Да, но гледната им точка относно мястото на човека в света е далеч по-великодушна.
	— Това зависи от вярата ти, нали?
	Дерик не отвърна нищо.
	— Някои вярват, че светът трябва да бъде прочистен от всички ангели и демони, че не трябва да има светлина и мрак и че хората трябва сами да намират пътя си в живота.
	— А ти в какво вярваш? — попита Дерик.
	— Вярвам в светлината — отвърна Тарамис. — Ето защо преследвам изчадията на ада. Убил съм осем второстепенни демона през последните двайсет години.
	Дерик бе виждал само един и това му беше достатъчно.
	— Какво ще правиш с Кабраксис?
	— Ще го убия, стига да мога — заяви мъдрецът. — Ако не успея, искам да го видя разобличен и прокуден. Искам да видя свещеника му съсечен, а църквата му — изравнена със земята.
	Думите на мъдреца харесаха на Дерик. Почувства се по-добре, когато ги чу. Тарамис го бе накарал да мисли, че нещо невъзможно на пръв поглед би могло да се случи.
	— Демонът ти е отнел някого — прошепна мъдрецът.
	Дерик се отдръпна.
	— Не си прави труда да отричаш. Виждам истината в очите ти. Болката ти е изписана там, както на всеки минал през подобно нещо. — Тарамис замълча за момент. — Моето семейство също бе погубено от демон преди двайсет и три години. Тогава бях свещеник. Никой не допускаше, че точно на мен може да се случи подобно нещо.
	Светлината на фенера започна да мъждука.
	— Бях млад и главата ми беше пълна с наученото от визджерейските магьосници. Преподавах в едно от затънтените училища на родината си. Веднъж в дома ми дойде странник. Аз живеех със семейството си точно зад училището. Несретникът каза, че нямал къде да спи и не бил ял от два дена. Все още бях глупав и преизпълнен с гордост от заеманата длъжност. Пуснах го да влезе. През нощта той уби жена ми и трите ми деца. Оцелях само аз, макар мнозина да смятаха, че също няма да прескоча трапа. — Мъдрецът издърпа ръкавите си и показа на Дерик дълги отвратителни белези. — По цялото ми тяло са останали подобни следи. — Тарамис наведе глава назад, показвайки още един широк белег, който започваше от едната страна на врата му и продължаваше през гърлото. — Наложи се свещениците, които ме лекуваха, да ме събират отново парче по парче. По-късно лечителите твърдяха, че изобщо не очаквали да оживея.
	— Но си оцелял — прошепна Дерик.
	— Да. — Тарамис очука пепелта от лулата си и я сложи настрана. — Отначало не исках да живея. После започнах да разбирам, че животът ми вече има някаква цел. Демонът, който бе погубил моето семейство, щеше да убива и други хора. Бях решен да го възпра, но първо трябваше да се възстановя умствено и физически. Отне ми три години, за да се излекувам, и още девет, за да открия демона. Междувременно убих лично двама от тях и разкрих други четирима.
	— И сега преследваш Кабраксис?
	— Да. Още когато чух за църквата на пророка на светлината, веднага ме обзе подозрение. Ето защо започнах да разследвам тази работа и съвсем скоро очевидните прилики в действията на демона ме поведоха по следите на Кабраксис.
	— Но защо дойде тук? — попита Дерик.
	— Защото Кабраксис е бил тук преди. За известно време варварските племена го боготворели, докато воювали с южните земи. Тогава той бил известен като Айскло* Безмилостния. Успял да обедини най-могъщите варварски племена и да създаде страшна орда, която завладяла земите между моретата-близнаци, Великия океан и Замръзналото море.
	[* От ice (англ.) — лед, леден, и claw (англ.) — нокът. — Б.пр.]
	Дерик вече бе направил връзката. Историите за варварските орди се губеха толкова далече в миналото, че мнозина ги смятаха просто за легенди, с които плашат дечурлигата преди лягане. Описваха варварите като воини канибали, които изпилявали зъбите си и се хранели с жени и деца.
	— Накрая дошъл Хоклин — довърши младежът — и след шестдневна битка съсякъл Айскло с помощта на великия меч Стормфюъри*.
	[* От storm (англ.) — буря, и fury (англ.) — ярост. — Б.пр.]
	Тарамис се усмихна широко.
	— Явно си чувал историите.
	— Да — отвърна Дерик. — Но това не дава отговор на въпроса ми защо си тук.
	— Защото Стормфюъри е още тук — каза мъдрецът. — Дойдох за меча, понеже той е единственото, което може да убие Кабраксис.
	— Не го е убило първия път — подчерта младият мъж.
	— Писанията, които намерих, казват, че Кабраксис отстъпил в паническо бягство пред опустошителната сила на меча. Само в разказите на хората се споменава, че демонът е умрял. Обаче силно вярвам, че оръжието може да го убие. Разбира се, ако успееш да последваш демона в горящата преизподня.
	— Щом знаеш всичко това, защо изобщо си правиш труда да разговаряш с мене?
	Мъдрецът се взря в Дерик изпитателно:
	— Защото съм сам, Дерик Ланг, и вече не съм толкова млад, колкото бях някога.
	— Знаеш името ми?
	— Естествено. — Тарамис махна към книгите пред себе си. — Аз съм образован човек. Чух историите за откриването на демона в Порт Таурук преди повече от година, докато бях в Уестмарч. А също така чух и за офицера от военния флот, който изгубил най-добрия си приятел, докато изпълнявал мисия, възложена му от племенника на краля.
	— Тогава защо бяха всички тези преструвки?
	— За да мога да те убедя в правотата на своята кауза. И в собствената ти съдба.
	— Каква съдба? — Дерик моментално усети, че е попаднал в капан.
	— По някакъв начин ти си обвързан с всичко това — обясни мъдрецът. — Може би защото си отдал на Кабраксис кръвен данък. А може и да е нещо много повече, но то те привлича към него.
	— Не искам да имам нищо общо с демона. — Още докато го произнасяше, почувства лека несигурност.
	— Наистина ли? А как тогава се озова тук, където е оръжието, което може да повали веднъж и завинаги Кабраксис?
	— Бях пиян през по-голямата част от изминалата година — отговори Дерик. — Изгубих службата си във военната флота. Бях на ръба, пътувах от град на град и работех за едничкия къшей хляб. Не знаех, че съм се озовал тук, докато не се събудих измръзнал почти до смърт. Не съм следвал никаква определена посока, още по-малко такава, която е свързана с демона.
	— Не си ли? — Тарамис погледна към овалния символ, изписан върху дъските на масата. — Тогава какво правиш тук сега? Освен ако не си дошъл заради безплатната храна.
	— Не зная — призна Дерик.
	— Знаеше на кого принадлежи този символ още преди да говориш с мен. А след като разбра, че зад всички мистични измишльотини в Брамуел се крие същият демон, можеш ли просто така да си тръгнеш? Да зарежеш всичко?
	Като насън Дерик видя още веднъж как Мат пада от ръба на скалата. Болката, притъпена през изминалата година, избухна с нова сила. Гневът го овладя, но все пак той успя да запази контрол над себе си.
	— Светлината те е водила дотук, Дерик — каза тихо мъдрецът. — Довела те е тук и е направила възможна срещата ни, защото си лично заинтересован. Защото присъствието ти е от значение. Въпросът ми е, можеш ли да се впуснеш в битката, която те очаква?
	Дерик се поколеба. Знаеше, че какъвто и отговор да даде — даже и да не отговори, — ще бъде обречен.
	— Значи вярваш, че мечът може да убие Кабраксис? — попита той с дрезгав шепот.
	— Да — отговори Тарамис. — Но само тук, при последния пласт. — Той посочи отново овалния символ. — Остават още два пласта, за които не ти казах нищо. При първия от тях Кабраксис взема своите последователи, за да изкове от телата им нещо повече от обикновени хора. Те трябва да се изправят срещу страховете си и да изминат пътеката на мечтите и сенките. Черният път.
	— Черният път? — попита Дерик.
	— Както го нарича Кабраксис. Пътят е имал различни имена в нашия свят, но истинското му име е пътеката на мечтите и сенките. Веднъж преминали изпитанието, избраните трябва да отдадат ума, тялото и душата си завинаги. Мнозина се провалят и остават в горящите преизподни, за да умират отново и отново във вечността.
	— Как се променят избраните?
	— Стават по-бързи и по-силни от нормалното — отвърна мъдрецът. — По-трудни за убиване. А на някои от тях е дадена способността да разбират магиите на демона.
	— Невъзможно е да убиеш демон.
	— Не е невъзможно, ако имаш Стормфюъри — каза Тарамис. — Пък и аз самият знам една-две магии.
	— Какво ще стане, ако избера да не тръгна срещу него?
	— Тогава ще замина сам — усмихна се мъдрецът. — Но не можеш да го отречеш, нали, Дерик? Всичко това се е превърнало в прекалено важна част от тебе. Само преди година би могъл да ми обърнеш гръб и да излезеш оттук. Но не и сега. Намерил си сили да надживееш миналото. — Тарамис замълча за миг. — Сега трябва да намериш сили да оцелееш и в онова, което предстои.
	Дерик погледна към овалната рисунка.
	— Какво лежи под последния пласт?
	Тарамис поклати глава:
	— Не зная. Писанията, които съм изучавал, не дават отговор на този въпрос. Споменава се единствено като пласта на най-големия страх, но нямам представа какво може да означава това.
	— Хубаво би било да знаем.
	— Да, може би ще открием това заедно — предложи мъдрецът.
	Дерик погледна мъжа в очите. Искаше му се да е по-силен, за да откаже предложението. Но не можеше, защото се беше уморил да води половинчат живот и вечно да избягва вината. Вероятно единственият начин да избегне всичко това, беше да умре.
	— Добре — прошепна Дерик. — Ще дойда с теб.


	Осемнадесет

	Буярд Чолик стоеше на платформата над главата на змията и очакваше пристигането на своя гост. Беше му странно, че вижда църковните пейки празни. Същата сутрин огромната зала бе препълнена от народ. С всеки изминал ден все повече хора посещаваха службите. Вече не оставаха свободни места за сядане. Строителите работеха от ранни зори до мръкнало, но изобщо не успяваха да задоволят нуждите от разрастване на църквата.
	И все пак, въпреки че тази вечер щеше да има само един посетител, настроението на Чолик бе по-добро от всякога. От висотата на своя амвон той следеше мълчаливо лорд Даркулан, който бе спрял нерешително в огромното преддверие.
	Около госта се бяха подредили телохранители с фенери и извадени оръжия. Светлината се отразяваше в брънките на ризниците и добре наточената стомана. Свещеникът долавяше страх и враждебност в едва прошепнатите помежду им думи.
	Лорд Даркулан беше млад човек, около трийсетте. Внушителният му кортеж показваше неговото желание да демонстрира ролята си на лидер. Вдигнатото забрало на рогатия му шлем разкриваше сухи ястребови черти. Тънката линия на мустаците му следваше плътно презрителната извивка на неговите устни. Носеше тъмнозелена риза, която сполучливо се съчетаваше с черния цвят на бричовете и туниката му. Макар да не можеше да се види, Чолик бе сигурен, че лордът носи магическа ризница под връхната си дреха.
	Лорд Даркулан махна нетърпеливо на един от своите воини.
	Мъжът кимна и пристъпи в главната част на катедралата. Подкованите му ботуши затракаха по каменния под.
	Чолик повиши глас. Знаеше, че благодарение на акустиката на залата ще го чуят добре:
	— Лорд Даркулан, срещата е уговорена с вас. Никой друг не може да влиза в тази част на храма.
	Воините насочиха светлината на фенерите си към свещеника.
	— Това е личната ми охрана — отвърна лорд Даркулан. — Те не ви заплашват с нищо. Всъщност след случилото се днес помислих, че дори ще оцените присъствието им.
	— Не — каза Чолик. — Вие пожелахте да се срещнем насаме, а аз приех. Да се придържаме към първоначалната си уговорка.
	— А ако настоявам? — попита лордът.
	Чолик произнесе няколко думи и протегна ръце. От върховете на пръстите му изскочиха пламъци, които подпалиха пълните с китова мас канали около главата на змията. Воините се скупчиха около лорд Даркулан, опитвайки се да го избутат на безопасно място. Фенерите им се защураха като облак светулки.
	— Бихте ли желали любовницата ви да умре? — попита Чолик, докато се издигаше върху полюляващата се глава на змията. — Бихте ли желали вашата лейди да увисне на бесилото? Бихте ли желали да видите доброто си име опетнено? Особено ако мога да променя всичко това?
	Лорд Даркулан изруга мъжете си и се отскубна от ръцете им. Воините се отдръпнаха назад с нежелание. Водачът им започна да обяснява нещо шепнешком, стараейки се да вразуми господаря си.
	Лордът спря на прага на главната зала и се взря в Чолик. Свещеникът беше сигурен, че гледката на обгърнатите в пламъци челюсти на змията под него е ужасяваща в мрака на катедралата.
	— Казаха ми, че тази сутрин са ви убили — изрече лорд Даркулан.
	Чолик разпери ръце, наслаждавайки се на ролята, която играеше:
	— Приличам ли на мъртвец, лорд Даркулан?
	— По-скоро на зомби — промърмори един от телохранителите.
	— Не съм зомби. Приближете се, лорд Даркулан, за да можете да чуете ударите на сърцето ми. А ако наистина не вярвате, дори мога да ви позволя да ме нараните. Немъртвите не кървят.
	— Защо не желаете моите мъже да ме придружават? — попита лордът.
	— Защото, ако искате да спасите хората, които са скъпи на сърцето ви, ако искате да спася самия вас, лорд Даркулан, ще трябва да ми се доверите. — Свещеникът зачака, стараейки се да не показва колко важно е за него решението на лорда. Зачуди се дали Кабраксис го наблюдава в момента.
	Лорд Даркулан взе фенера на един от своите хора и закрачи напред.
	— Откъде знаете толкова много за делата ми? — настоя да разбере той.
	— Аз съм този, който намира пътя — заяви Чолик. — Избраник на самия Диен-Ап-Стен. Как бих могъл да не знам?
	— Някои от моите съветници предполагат, че вие и вашата църква стоите зад всички неприятности, които ме сполетяха напоследък.
	— Вярвате ли, че е така, лорд Даркулан? — попита Чолик.
	Лордът се поколеба:
	— Не зная.
	— Тази сутрин вие видяхте как бях покосен от стрелата на вероломен убиец. И все пак — ето ме отново пред вас. Аз съм жив и здрав и съм готов да ви подам ръка, милорд. Или пък трябва да се отвърна от вас, както се отвърнахте вие от нашата църква, когато за първи път дойдохме по тези места? — Чолик направи драматична пауза. — Бих могъл да го сторя. Сред моите съветници също има такива, които вярват, че убиецът е бил изпратен от вас и че това се дължи на завистта, която изпитвате към издигането ми в брамуелското общество.
	— Лъжи! — извика лорд Даркулан. — Никога не съм действал като страхливец!
	— А лейди Даркулан вярва ли го още? — попита благо Чолик.
	Ръката на лорда се спусна към дръжката на меча му.
	— Не изпробвай късмета си, свещенико.
	— Заплахите ти нямат особена тежест пред мен, лорд Даркулан.
	— Мога да накарам да ви извлекат насила от тази църква — изрече лордът гневно.
	— Ще ви се наложи да използвате доста внушителна армия, за да се изправите срещу последователите на Диен-Ап-Стен.
	— Вие не знаете…
	— Не — прекъсна го Чолик и накара каменната глава на змията да се надвеси над лорда. — Вие не знаете с какво си имате работа.
	Змията разтвори челюсти и изригна огън върху каменния под пред краката на телохранителите, отблъсквайки ги назад.
	— Нуждаете се от мен — продължи Чолик. — От мен и от спасението, което Диен-Ап-Стен може да ви предложи. Само аз мога да съхраня вашата власт над този град.
	— Допуснах грешка, като ви позволих да останете — изсъска лорд Даркулан. — Трябваше да ви прогоня от града.
	— Не би могъл след чудесата, които направих още през първата нощ — отвърна свещеникът. — Диен-Ап-Стен и пътеката на мечтите носят здраве, благоденствие и привилегии за онези, които ги следват.
	Чолик накара змията да положи глава на земята.
	Лорд Даркулан понечи да отстъпи, ала пламъците все още се извиваха като огнена стена зад него. Разбра, че е отделен от своите хора.
	— Вие постъпихте правилно, като дойдохте тук тази вечер — рече Чолик и слезе от гърба на змията.
	Гигантското влечуго остана неподвижно и притихнало, но ужасяващите му очи продължиха да се взират втренчено в благородника. От време на време димящият език се подаваше бързо навън, душейки въздуха. Откъм каменната змия на талази се носеха горещи вълни. В застиналия въздух на мрачната катедрала се рееха яркооранжеви въгленчета, които се превръщаха в пепел, преди да докоснат сводовете.
	Чолик застана пред змията. Знаеше, че каменното създание го засенчва, че изглежда като петънце на фона на страховития звяр.
	— Вероятно смятате, че сте се обрекли, идвайки тук — изрече той меко.
	Лордът не отговори. Страхът беше издълбал дълбоки бръчки по лицето му.
	— Уверявам ви, че по този начин всъщност си осигурявате бъдещето. — Свещеникът направи жест към змията, усещайки адската жега, която го блъсна, щом създанието отвори своите челюсти. — Елате с мен, лорд Даркулан. Отдайте тревогите и страховете си на Диен-Ап-Стен и му позволете да ви освободи от тях.
	Лордът стоеше като вкопан.
	— Бяхте тук днес. Сам станахте свидетел на чудото, което Диен-Ап-Стен сътвори на черния път, разделяйки двете момчета, преплетени в капана на собствената си плът. Виждали ли сте нещо подобно досега?
	— Не — отвърна лордът с разтреперан глас.
	— А чували ли сте за нещо такова?
	— Никога.
	— Ако поемете риска и извървите пътеката на мечтите, можете да постигнете всичко, лорд Даркулан. — Чолик му подаде ръка. — Елате с мен и ще ви покажа много чудеса.
	Върху лицето на лорда все още беше изписано колебание.
	— Утре вече ще бъде твърде късно — предупреди го свещеникът. — Отровата ще изстиска и последната капчица живот от вашата любовница. А в замяна баща й ще поиска живота на жена ви.
	— И как точно се предполага, че ще ги спася, ако тръгна след вас?
	— По пътеката на мечтите всичко става възможно. Елате!
	Опитвайки се да не показва страха си, лорд Даркулан пристъпи напред и позволи на свещеника да хване ръката му и да го поведе.
	— Бъдете смел — предупреди го Чолик. — Ще станете свидетел на чудеса, които човек рядко има шанса да види. Влезте в устата на змията и всички страхове ще ви напуснат.
	Лордът следваше Чолик на една стъпка разстояние. Двамата прекрачиха острите зъби на каменното влечуго и тръгнаха по тлеещата ивица на езика му, надолу към гърлото, превръщащо се в дълъг, извиващ се коридор, застлан с черен мрамор.
	— Къде сме? — попита лорд Даркулан.
	— На пътеката на мечтите. Предстои ни да открием вашата съдба.
	Коридорът се разшири, но черният път под краката им си оставаше все същият. Свещеникът бе разговарял с мнозина от поклонниците, извървели опасните му извивки, за да бъдат излекувани или да получат благословия, и всеки от тях го описваше по различен начин. Някои казваха, че са вървели по съвсем обикновени коридори, ала други твърдяха, че край тях са се простирали невиждани пейзажи.
	Пред двамата спътници изгря зелено слънце и изведнъж те вече не се намираха в коридора. Сега черният път се извиваше край стръмен каменист склон. Пътеката, която следваха, беше толкова нависоко, че гледката надолу бе закрита от облаци. Над главите им се извисяваше суровото спокойствие на огромна планина. Заледените й върхове проблясваха във висините.
	Лорд Даркулан спря:
	— Искам да се върна.
	— Не можете — отвърна Чолик. — Вижте! — Той се обърна и посочи натам, откъдето идваха.
	Черният път бе обгърнат от пламъци, три пъти по-високи от човешки бой.
	— Единствената възможна посока за вас е напред — каза свещеникът.
	— Допуснах грешка — заяви лорд Даркулан.
	Извръщайки се внезапно, той издигна меча си, поставяйки го само на няколко сантиметра от незащитеното гърло на свещеника:
	— Ще ме пуснеш да изляза сега или ще отделя главата от раменете ти!
	Уверен, че Кабраксис го закриля, Чолик улови острието. Мечът сряза дълбоко плътта на ръката му. Кръвта се процеди и закапа по черния път, давайки живот на малки пламъчета.
	— Не — каза свещеникът. — Няма да го направиш. — Силата се устреми през него и нажежи меча до червено.
	Лорд Даркулан изкрещя от болка и изпусна оръжието. Погледна удивено изгорената си ръка. Чолик не обърна внимание на силната болка в дланта си. Далеч по-ужасни неща му се бяха случвали по време на собствените му преминавания по черния път. Понякога все още чувстваше хищните нокти на демона, които драскаха стените на неговия череп.
	Свещеникът се завъртя и запрати меча през ръба на скалата. Огледа окървавената си ръка.
	— Ти си луд! — извика невярващо лорд Даркулан.
	— Не — заяви спокойно Чолик. — Просто вярвам в Диен-Ап-Стен и в силата на пътеката на мечтите. — Вдигна ръката си. Пред изумените очи на лорда порязването се затвори, а изгорените места заздравяха и изчезнаха. За по-малко от секунда ръката му бе напълно излекувана. — Ти също можеш да повярваш. Протегни ръка и приеми онова, което ти предлагам.
	Треперещ и изплашен, Лорд Даркулан вдигна напред наранената си ръка.
	— Вярвай — каза тихо Чолик. — Вярвай и ще ти бъде дадена силата да се спасиш от нещастието.
	Лорд Даркулан се съсредоточи. По челото му изби пот.
	— Не мога — прошепна той дрезгаво. — Умолявам те, накарай болката да си отиде.
	— Не мога — отвърна Чолик. — Трябва да го направиш сам. Просто отдай себе си на Диен-Ап-Стен. Необходима е само мъничко вяра. Довери ми се.
	И ето че ръката на лорд Даркулан постепенно започна да оздравява. Изгореното се покри с кора и само секунда или две по-късно на мястото на раните имаше здрава плът.
	— Успях! — Той се втренчи в здравата си ръка, сякаш не можеше да повярва. Пръстите му все още потреперваха конвулсивно.
	— Да — каза Чолик. — Но най-лошото тепърва предстои. Пътеката изведнъж пропадна и те полетяха над бездната и облаците.
	Лорд Даркулан изпищя.
	Чолик овладя страха си. Намираше се на черния път. Воините и свещениците, получили привилегията да влязат в неговия кръг, бяха минали през далеч по-трудни изпитания. Всички, достигнали до тази точка, трябваше да надживеят най-големия си кошмар.
	Краят на дългото падане през пухкавите облаци не беше страхотен сблъсък с острите камъни на дъното, както бе подозирал Чолик. Вместо това той се приземи леко като перце насред окъпано в лунна светлина мочурище под чисто нощно небе.
	Лорд Даркулан се пльосна в тресавището и потъна в черната кал.
	Чолик се разтревожи дали нещо не се е объркало. Докато вървяха по черния път, посвещаваните понякога умираха, но по правило Кабраксис правеше своя избор много преди да им позволи да стъпят на него.
	— Той е добре — каза демонът и се материализира до него. — Открих това място в неговите спомени. Дай му още малко време, за да изплува.
	Чолик зачака, удивен, че може да стои на повърхността на тресавището.
	Сетне едната ръка на лорд Даркулан се показа над повърхността и пръстите й стиснаха някакъв изгнил дънер наблизо. След нея изплува и покритото му с кал лице, лишено от достойнство и уплашено.
	Лордът посегна към Чолик:
	— Помогни ми!
	— От какво се бои? — попита свещеникът. Нито той, нито демонът направиха опит да помогнат на борещия се лорд. — Тресавището не е толкова дълбоко, че да се удави.
	— Бои се от миналото — отвърна демонът. — Както и трябва.
	Лорд Даркулан гледаше с ужас към блатото. От меката кал растяха оголени и мъртви дървета. Брегът беше покрит със сухи храсти с пепеляви, увиснали клони. Навсякъде се виждаха скелети на умрели животни, пръснати по брега или потънали наполовина в мочурището. От клоните на дърветата висяха изсъхналите тела на птици. В нечистата вода плуваха трупове на жаби.
	Лорд Даркулан изпищя отново, след което нещо мощно и безжалостно го повлече надолу. От калта заизскачаха мехури.
	— Ще умре ли тук? — попита Чолик.
	— Ще умре — отвърна Кабраксис, — ако не го спася. Не може да се пребори с този кошмар. Прекалено силен е за него.
	Ръката на удавника се появи отново, намери дънера и успя да се издърпа от нечистотията. Когато се показа изцяло, Чолик видя, че за гърба му се е хванал труп на жена.
	Годините на престой в блатото бяха превърнали плътта на жената в жилава маса, плътно прилепнала към костите. Може би, помисли си свещеникът, някога тя бе притежавала хубост, но вече нищо не можеше да се твърди със сигурност. Бледосинята рокля, която бе загатвала женствените й извивки, сега висеше по измършавялото тяло, яздещо гърба на лорд Даркулан. Мъртвата жена приближи лицето си до неговото. Разбитите й зъби се показваха през разкапаната плът на устните. Изсушеният й език се подаде, облиза едното му ухо и го захапа. Плисна кръв като от разпукан грозд.
	Лордът изкрещя от болка и размаха ръце, опитвайки се отчаяно да отблъсне мъртвата и да изпълзи върху дънера.
	— Помогни ми! — извика той.
	— Коя е жената? — попита Чолик.
	— Някога е била негова любовница — отвърна Кабраксис. — Било е по времето преди сегашния му брак. Обикновено момиче на име Азика, дъщеря на хлебар. Преди женитбата на лорда тя му съобщила, че ще има дете от него. Даркулан не можел да допусне подобно нещо. Той я убил и хвърлил тялото й в това мочурище близо до Брамуел.
	— Значи не са открили момичето? — попита Чолик.
	— Не.
	Свещеникът наблюдаваше с интерес усилията на лорда да се задържи за хлъзгавия дънер. Тежестта на мъртвата жена го теглеше назад. Историята, разказана от Кабраксис, не го учудваше. Като свещеник от Църквата на Закарум, той бе имал възможност да се запознае отблизо с привилегиите, които гарантираше кралското потекло. В историята на Уестмарч на няколко пъти се беше случвало зверски убийства да бъдат забравяни, а извършителите им да бъдат опрощавани със специалното разрешение на църквата.
	— Помогни ми! — изкрещя отново лорд Даркулан.
	Кабраксис закрачи напред. Огромните му стъпала едва раздвижваха водата на тресавището и дори не се бяха измокрили.
	— Лорд Даркулан — каза демонът.
	Лордът вдигна поглед и за първи път съзря Кабраксис. Сякаш замръзна за момент, ала мъртвата жена, дъвчеща ухото му, отново отвлече неговото внимание. Той започна да се бори с нея, изпусна дънера и потъна до шия в калта. Косите на жената се разпиляха на повърхността.
	— Лорд Даркулан — каза демонът. — Аз съм Диен-Ап-Стен. Аз съм твоето спасение.
	— Ти не си спасение! — изкрещя лордът. — Ти си демон!
	— А ти си удавник — уточни Кабраксис спокойно. — Приеми ме или умри.
	— Няма да ме измамиш с твоите илюзии…
	Мъртвата жена се протегна и вплете кокалестите си пръсти в косата му. Издърпа го силно и лорд Даркулан изчезна в тресавището.
	Кабраксис стоеше и чакаше търпеливо.
	За момент Чолик реши, че всичко е свършило и лордът е умрял, удавен от момичето, което бе убил преди толкова много време. Хладният повей на блатото го прониза и той обви ръце около тялото си. Колкото и често да се впускаше по извивките на черния път, така и не бе успял да свикне с изживяването. Всеки път беше единствен по рода си. Страхът винаги беше различен.
	Ръката на лорд Даркулан се показа отново на повърхността и Кабраксис я улови моментално. Демонът изтегли лорда от нечистотията заедно с вкопчената в него мъртва жена.
	— Живей или умри — предложи Кабраксис делово. — Изборът е твой.
	Лорд Даркулан се поколеба само за миг:
	— Искам да живея! Нека ми прости светлината, искам да живея!
	Жестока усмивка разсече страховитото лице на демона.
	— Прощавам ти — изрече той присмехулно. Мъртвата жена продължаваше да виси от окървавения и покрит с кал лорд, хапейки разкъсаното му ухо и дращейки лицето му с нокти.
	С един замах Кабраксис я отдели от гърба на Даркулан. Внезапно Чолик откри, че са се върнали обратно на виещия се през планината черен път. Блатото беше изчезнало.
	Лорд Даркулан се беше отдал на страха, треперейки пред гнева на демона.
	— Не ме убивай — промълви той.
	— Няма да те убия — отвърна Кабраксис и го пусна на земята. — Ще пощадя живота ти.
	Потръпвайки, лордът застана смирено на колене.
	— Ти си слаб — проговори Кабраксис с дълбок глас. — Аз ще бъда твоята сила. — Демонът обви огромната си ръка около главата му. — Няма кой да те води. Аз ще бъда твоята промисъл. — Пръстите на Кабраксис се издължиха в остри шипове. — Ще те направя мъж и водач на мъжете. — Демонът рязко заби шиповете в черепа на лорда. Кръв потече по лицето на благородника. — Ум, тяло и душа, вие сте мои!
	Небето над мрачната планина се раздра от мълния, последвана от тътнещ грохот, който раздроби тишината. Черният път се разтресе под краката на Чолик и за един ужасяващ миг той си помисли, че планината ще се срине върху тях.
	Сетне тътенът заглъхна, а Кабраксис изтегли заострените си пръсти от черепа на лорд Даркулан.
	— Изправи се — нареди му — и започни новия живот, който ти дарих!
	Лордът стана и в същия миг калта, умората и кръвта, които го покриваха, изчезнаха. Стоеше изправен и висок, с ясни очи и необикновено спокоен.
	— Слушам и се подчинявам.
	— Остава само още нещо — каза демонът. — Трябва да носиш моя знак, за да те наблюдавам.
	Без колебание лорд Даркулан повдигна туниката, ризницата и блузата си, за да оголи своите гърди.
	— Ето — предложи той. — Над сърцето, за да бъдеш близо до мен.
	Кабраксис постави дланта си на гърдите му. Когато я отмести, върху плътта на лорда се беше отбелязал знакът му.
	— Вече си на служба при мен — каза демонът.
	— До края на дните ми.
	— Върви тогава, лорд Даркулан, и знай, че е във властта ти да излекуваш любовницата си и да спасиш жена си от бесилото. Смеси капка от кръвта си в чаша вино и й дай да отпие. Така ще получи изцеление.
	Лордът кимна и като се закле още веднъж във вечна вярност на демона, последва черния път обратно към устата на змията. В края на пътеката Чолик можеше да види вътрешността на огромната катедрала.
	— Е, вече е твой — каза свещеникът, наблюдавайки как лордът се присъедини към телохранителите си.
	— Да, вече е мой — съгласи се Кабраксис.
	Чолик го погледна, изненадан, че не долавя задоволство в гласа му.
	— Какво не е наред?
	— Има един човек — каза Кабраксис. — Тарамис Волкен. Той е ловец на демони. Влязъл е в дирите ми.
	— Как?
	— Няма значение. След тази нощ вече няма да бъде повод за притеснение. Ала след като днес непознатият се опита да те убие, а аз така или иначе не успях да го предвидя, предлагам да засилиш охраната около църквата. — Кабраксис замълча за момент. — Лорд Даркулан ще бъде радостен да ти помогне.
	— Няма начин да затегнем охраната — възрази Чолик. — Допускаме прекалено много хора и самоличността на мнозина от тях остава скрита за нас.
	— Намери начин — изплющя гласът на Кабраксис.
	— Разбира се — отвърна свещеникът, покланяйки се.
	Демонът изчезна от погледа му.
	Мислите му препускаха една през друга. Кой беше ловецът на демони, от когото Кабраксис се страхуваше? През времето, което бяха прекарали заедно, свещеникът никога не бе виждал демона загрижен за каквото и да било. Проблемът беше объркващ и го тревожеше, дори след като Кабраксис го бе уверил, че въпросът е решен.
	Все пак по какъв ли начин демонът се беше погрижил за онзи, който го преследваше?


	Деветнадесет

	Дерик беше яздил кон и преди, когато бе пътувал с различните кервани, но така и не беше успял да свикне с тези животни. Предпочиташе дори палубата на кораб в бушуващо море пред четириногото добиче, върху което се клатушкаше, докато си проправяха път надолу през гористия хълм.
	За щастие животното само следваше Тарамис по тясната пътека и не изискваше особени умения в ездата. На Дерик му се искаше да може да поспи на седлото, както очевидно успяваха да сторят някои от останалите мъже, които ги придружаваха.
	Воините яздеха в редица един след друг. Придвижваха се безшумно. Всички бяха увили снаряжението си в парцали, за да не издава присъствието им с подрънкването си. До един бяха мъже с остър взор. Приличаха на вълци, ловуващи в глутница. Впечатлението се подсилваше още повече от зимния вятър и оловните облаци по утринното небе.
	Дерик се изправи на седлото, опитвайки да се намести по-удобно. Яздеха вече цяла нощ, още откакто предната вечер бяха напуснали Сийкърс Пойнт. Въпреки страха от падане, на няколко пъти беше заспивал от изтощение, но винаги се събуждаше само миг преди да се изхлузи от седлото.
	В горската тишина се разнесе птичи крясък.
	Острият слух на Дерик моментално отдели звука, разпознавайки го като фалшив само защото беше чул същия вик малко по-рано. Издаваше го един от двамата скаути пред групата. През нощта използваха вика на сова, но тази сутрин бяха сменили сигнала с този на червеношийка — малка птичка, която моряците понякога отглеждаха на корабите.
	Единият от скаутите излезе от гората и се затича край коня на Тарамис, следвайки с лекота дългокракото животно. Двамата с мъдреца обсъдиха нещо шепнешком, след което скаутът изчезна отново.
	От тежката работа предния ден и нощната езда Дерик усещаше напрежение и болки в мускулите. Повече от всичко друго желаеше да слезе от коня или още по-добре — въобще да не бе напускал Сийкърс Пойнт. Нямаше нищо общо с тези мъже. Всички те бяха ветерани и от няколкото разменени помежду им думи, които бе успял да дочуе, ставаше ясно, че са преживели доста битки с демони, независимо че никой от тях не бе бил толкова могъщ като Кабраксис.
	В хладната утрин дъхът на Дерик излизаше като облачета пара. Нямаше представа защо Тарамис го беше привлякъл в отряда, след като вече разполагаше с толкова много воини.
	Малко по-нататък пътеката, която следваха, се разшири и ги изведе на открито. Сред повалените дървета се виждаше къща със сламен покрив. Земята на юг беше разчистена и оформена като градина. Сега в нея растяха само лук и моркови, но се виждаха и загърлени лози. В дъното на градината имаше малък хълм, в който бе прокопан зимник, ако се съдеше по вратата от едната страна. Близо до неголемия обор имаше кладенец.
	От обора излязоха старец и младо момче. Приличаха си и сигурно бяха роднини — вероятно дядо и внук.
	Старецът носеше вила и ведро за доене. Беше плешив и имаше дълга сива брада. Дрехите му бяха от еленова кожа, но под кожуха се подаваше яката на тъмночервена блуза.
	Старият мъж подаде ведрото на момчето и му направи знак да се върне в обора.
	— Да ви благослови светлината — каза той, държейки вилата с две ръце. В очите му се забелязваше мъничко страх, но от решителния начин, по който държеше инструмента, Дерик направи заключението, че старецът е готов за неприятности.
	— Теб също — отвърна Тарамис, дърпайки юздите на коня си на почтително разстояние от стареца. — Името ми е Тарамис Волкен и ако не греша, ти си Елиг Бероуз*.
	[* Barrow (англ.) — гробна могила. — Б.пр.]
	— Да — каза старецът все така нащрек. Светлосините му очи оглеждаха неспокойно групата. — А ако ти си онзи, за когото се представяш, вече съм чувал за тебе.
	— Наистина съм аз. — Тарамис скочи пъргаво от коня. — Имам документи, с които мога да го докажа. — Той бръкна под блузата си. — Носят знака на краля.
	Старецът протегна ръка. Ярка сапфирена светлина обгърна Тарамис. В същия миг около мъдреца се оформи рубинено сияние, сякаш за да го предпази, ала после отслабна и изчезна напълно.
	— Съжалявам — извини се Тарамис. — Лутън беше прав. Ти си предпазлив човек.
	— Не си демон — каза Елиг Бероуз.
	— Не съм — съгласи се Тарамис. — И нека светлината ослепи всички адски изчадия. — Той плю на земята.
	— Бъди добре дошъл в дома ми. Ако ти и хората ти не сте яли, веднага ще ви приготвя закуска.
	— Не желаем да се натрапваме — рече Тарамис.
	— Не представлява трудност за мене — увери го старецът. — Както може би сте разбрали от пътеката дотук, рядко ни идват гости.
	— Дошъл съм при теб за нещо друго.
	Старецът го изгледа.
	— Дошъл си за меча. Разбрах го веднага, когато те докоснах. Ела в къщата и ще поговорим. Тогава ще видим дали ще го получиш.
	Тарамис даде знак на мъжете да слизат. Вятърът свиреше през дърветата над тях.


	Чолик откри Кабраксис в градината на покрива. Демонът се взираше на север, скръстил ръце на широките си гърди. Заклинанието за илюзия, което поддържаше, го скриваше от очите на минаващите по улицата.
	Чолик се спря, надникна през ръба и погледна поклонниците, които влизаха в сградата.
	— Изпратил си да ме повикат?
	— Да — отвърна Кабраксис. — Открих още нещо интересно за човека, с когото напоследък се занимавам.
	— Тарамис Волкен? — попита Чолик. Спомняше си името на ловеца на демони от разговора, който бяха провели предишната нощ.
	— Да, но има още един, когото разпознах в неговата група. Исках и ти да го погледнеш.
	— Разбира се.
	Кабраксис се обърна и прекоси покрива до един от малките фонтани в градината. Като прокара ръката си над него, демонът отстъпи и каза:
	— Виж.
	Чолик отиде дотам, коленичи и се взря във фонтана. По повърхността на водата преминаха вълни, след което всичко се успокои. За момент видя единствено отражението на синьото небе, сетне образът се оформи, разкривайки малка къща, скрита под висока гора от кленови и дъбови дървета. Не можа да разпознае местността. Около къщата бяха насядали воини — грубовати и изнурени от дълъг път мъже.
	— Виждаш ли го? — попита Кабраксис.
	— Виждам много хора — отвърна Чолик.
	— Тук — демонът нетърпеливо му посочи.
	Водата още веднъж се развълнува и замъгли, след което отново се избистри. Чолик видя уморен млад мъж с червеникава коса, завързана на опашка. Седеше в корените на един голям дъб и спеше облегнат на ствола му със сабя, положена на коленете.
	— Разпозна ли го? — попита Кабраксис.
	— Да. Беше в Порт Таурук.
	— Да, а ето че сега е с Тарамис Волкен — замислено изрече демонът.
	— Двамата се познават?
	— Във всеки случай не от дълго време. Доколкото знам, Тарамис Волкен и този мъж са се срещнали в Сийкърс Пойнт едва вчера.
	— Нима имаш шпиони, които наблюдават ловеца? — попита Чолик.
	— Разбира се. Тарамис Волкен е опасен човек и ни е взел на мушка. А ако получи онова, което търси, скоро ще започне да ни досажда тук.
	— И какво търси той?
	— Стормфюъри — отвърна Кабраксис.
	— Легендарният меч, който преди стотици години е обърнал в бягство племената на варварите? — попита Чолик. Започна да обмисля причините, поради които Кабраксис проявяваше интерес към меча.
	— Същият. — Грозното лице на Кабраксис се изкриви в гримаса.
	Чолик веднага се досети, че демонът се страхува от меча, ала не смееше да сподели догадката си с него. Отчаяно се опита да прикрие мислите си, преди Кабраксис да ги е доловил.
	— Мечът може да се окаже проблем — каза демонът. — Но разполагам със слуги, които тъкмо в този момент се приближават към Тарамис Волкен и отряда му. Ако мечът наистина е там, ще го получим скоро.
	Чолик обмисли казаното и попита предпазливо:
	— И по какъв начин мечът може да се окаже проблем?
	— Това е могъщо оръжие. Преди стотици години е бил направен от ковач, благословен от светлината. Предназначението му е било да се опълчи срещу варварската орда и мрачната сила, която те боготворели.
	Чолик започваше да разбира:
	— Те са боготворили теб. Ти си бил Айскло.
	— Да. Хората използваха меча, за да ме прогонят от този свят.
	— Може ли отново да бъде използван срещу теб? — попита Чолик.
	— Сега съм далеч по-могъщ оттогава — каза Кабраксис. — И все пак искам да се погрижа мечът да бъде унищожен. — Замълча. — Но присъствието на другия мъж ме тревожи.
	— Защо?
	— Направих някои предсказания по повод онова, което замисляхме относно лорд Даркулан. Този мъж се появяваше непрекъснато.
	Чолик се замисли над думите му. Шпионите, които бе изпратил в замъка на лорда, бяха доложили, че любовницата вече се чувствала по-добре и била на път да се възстанови напълно.
	— Кога го видя отново след Порт Таурук? — попита Чолик.
	— Едва преди малко — отвърна Кабраксис, — когато призовах лезантите и ги насъсках по следите на Тарамис Волкен и отряда му. Трябваше да извикам образа на групата в кристала, за да могат лезантите да ги надушат.
	Чолик потрепери, когато си даде сметка за какво говори демонът. Винаги беше смятал, че тези създания са само легенда.
	Според преданията, лезантите бяха сътворени след кръстоска между женски труп, току-що заклан вълк и гущер, като резултатът беше бързо и свирепо създание, притежаващо свръхестествена животинска хитрост, отчасти изправена стойка и способност да нанася страхотни поражения, както и умение да възстановява изгубените си крайници.
	— Ако си видял мъжа едва сега — каза Чолик, — откъде си сигурен, че си го срещал в своите предсказания?
	— Да не би да поставяш под съмнение способностите ми, Буярд Чолик? — попита демонът измамно кротко.
	— Не — отвърна бързо свещеникът, защото не искаше гневът на Кабраксис да се стовари върху него. — Само се чудех как си успял да го забележиш сред отряда на Тарамис Волкен.
	— Просто ги умея тези неща.
	Чолик се загледа във фонтана и отпуснатото лице на младия мъж. Запита се как ли е стигнал дотам след събитията в Порт Таурук.
	— Загрижен съм заради магията, използвана при отварянето на портала — поясни Кабраксис — Когато демоните идват от горящата преизподня, те винаги донасят със себе си и силата, която може да ги върне обратно. Разбираш ли, става дума за баланса, който се поддържа между мрака и светлината. Единствено действията на демона определят дали в края на краищата той ще се изправи срещу тази сила, за да бъде прогонен от света на смъртните.
	— Значи мислиш, че младежът е приел част от въпросната сила, защото е бил там, когато ти премина през портата? — попита Чолик.
	— Вероятно. Но има и огромно влечение към мрака. — Демонът се усмихна. — Всъщност смятам, че ако успеем да го убедим, той ще приеме да ми служи. Освен сила, в него има и много слабост. Чувствам, че няма да срещна особено затруднение да се възползвам от нея.
	— В такъв случай защо е тази загриженост?
	— Просто предпазливост — каза Кабраксис. — Това, че Тарамис Волкен е открил Стормфюъри, вече е достатъчно неприятно, но ако се появи тук скоро, ситуацията може да стане опасна.
	Взирайки се в образа във водата, Чолик съзря лъскавите тела на лезантите сред дърветата около къщата. Бяха прегърбени същества с широки рамене и лапи с остри нокти. Предните им крака бяха свити до гърдите. Гущеровите им кожи променяха цвета си изумително бързо, позволявайки им да се крият сред листата. Кичури козина започваха от раменете им и покриваха главата около малките им триъгълни уши. Имаха огромни криви зъби.
	Църковните камбани забиха, известявайки началото на сутрешната служба.
	Чолик се изправи, очаквайки разрешение да напусне и да се върне в храма.
	— Виждам, че положението е под контрол — каза той. — Лезантите няма да оставят жив никого.
	— Може би — отвърна Кабраксис и направи жест с ръка над фонтана.
	Лезантите започнаха да се прокрадват към малката къща в гората. Хипнотизиран, Чолик продължаваше да наблюдава, а катедралата под тях се изпълваше с вярващи.


	Щедростта на Елиг Бероуз към неочакваните му гости беше удивителна и все пак малкото му домакинство не можеше да приюти толкова много хора едновременно. Дерик седеше под разклонения дъб недалеч от къщата и държеше дървената чиния, която бяха оставили в ръцете му. Искаше му се къщата да се бе оказала по-голяма или хората на Тарамис да бяха по-малко. Димът от комина съвсем ясно показваше, че вътре е запален огън. Не му беше чак толкова студено, ала с радост би приел да поседи за малко край пламъците, за да прогони хладните тръпки, които пълзяха по крайниците му.
	Закуската беше съвсем обикновена: яйца, жилаво еленско месо и дебели филии хляб, но беше топла и поднесена навреме. Дерик обра остатъците от нея със залък хляб и пи от меха си с вода. Оставяйки настрана чинията, той извади едно одеяло от багажа си и се уви с него.
	Зимата напредваше, идвайки от суровите северни области. Съвсем скоро щяха да паднат първите снегове. Дерик се настани по-удобно сред корените на дървото и започна да наблюдава останалите мъже, които се бяха пръснали на малки групи.
	Елиг Бероуз и Тарамис разговаряха под навеса на входната врата на къщата. Изглеждаха така, сякаш се изпитваха взаимно. Тарамис бе загърнат в покрито с руни червено-оранжево наметало. По време на пътешествията си Дерик беше чувал описания на визджерейската роба, наричана туринаш или духовна мантия, но никога не бе виждал такава. Малките сребърни руни по наметалото предпазваха от някои дребни заклинания и до известна степен от демонични сили.
	Дерик знаеше, че целта на Тарамис е да убеди стареца да му даде Стормфюъри. Въпреки че беше виждал какво ли не по време на своите плавания, младежът никога не се бе сблъсквал с толкова легендарен артефакт като този меч. Зачуди се какви ли сили притежава.
	— Дерик — извика Тарамис няколко минути по-късно.
	Надвивайки с усилие дрямката, която го бе налегнала, Дерик погледна към мъдреца.
	— Ела с нас — помоли го Тарамис, докато пресичаше двора заедно със стареца.
	Дерик се изправи неохотно и влезе заедно с тях в зимника под хълма.
	Старецът откачи фенер от стената и го запали с въглена, който носеше със себе си още от къщата. Пое по издълбаното в земята стълбище.
	Дерик се поколеба на входа. Пое наситената миризма на влажна земя, картофи и лук. Не му се нравеха тъмнината и чувството за клаустрофобия*, което навяваше подземието, изпълнено със стелажи с консервирана в делви храна и бутилки с вино. Очевидно Елиг Бероуз и семейството му се бяха запасили добре за предстоящата зима.
	[* Страх от тесни, затворени пространства. — Б.пр.]
	— Хайде — подкани го Тарамис, като последва стареца към дъното на зимника.
	Дерик прекоси неравния пръстен под. Таванът се спускаше толкова ниско, че след като удари главата си на няколко пъти, младежът се видя принуден да продължи приведен.
	Дъното на зимника завършваше с каменна стена. Фенерът, който Елиг Бероуз носеше, издрънча в скалата, когато той спря пред нея.
	— Мечът ми беше поверен — поясни старецът, обръщайки се към Тарамис. — Също както е бил поверен на дядо ми и на неговия дядо. А сега аз подготвям внука си за тази отговорност. Векове наред Стормфюъри е бил пазен от моето семейство и ние винаги сме очаквали времето, когато демонът ще се завърне и мечът отново ще стане нужен.
	— Вече се е случвало на няколко пъти — каза Тарамис, — ала Кабраксис е хитър демон и никога не ползва два пъти едно и също име. Ако Дерик не го беше срещнал случайно сред развалините на Рансим и сега нямаше да знаем, че си имаме работа с него.
	— Айскло е бил свиреп и зъл звяр — рече старецът. — Преданията разказват за масови убийства и кланета, все негово дело, докато е пребивавал в света ни.
	— Още два пъти е идвал Кабраксис на този свят — допълни Тарамис. — И в двата случая е бил връщан в горящата преизподня от Диабло и неговите братя. За нас мечът е единствената надежда да се преборим с демона.
	— Нали знаеш защо мечът никога не е напускал семейството ми? — попита Елиг Бероуз. Светлината на фенера му придаваше мъртвешки вид.
	Дерик потръпна.
	— Никога не се е оставил да бъде взет — отвърна Тарамис.
	— Двама крале са умрели, опитвайки се да го получат — рече старецът.
	Дерик никога не беше чувал за това. Хвърли поглед към Тарамис, изучавайки фигурата на мъдреца в бледожълтото сияние на фенера.
	— Умрели са — каза мъдрецът, — защото не са успели да схванат истинската природа на Стормфюъри.
	— Може и така да е — отвърна Елиг Бероуз. — Около този меч има тайни, които не са ми известни. Не са били известни дори на дядото на моя дядо. А ти идваш в дома ми и твърдиш, че знаеш повече от всички нас.
	— Покажи ми меча и сам ще се убедиш.
	Старецът въздъхна и се обърна към стената:
	— Животът ви е във вашите собствени ръце — предупреди ги той. Пръстите му започнаха да изписват във въздуха загадъчни символи, които проблясваха за миг във въздуха и после потъваха в стената.
	Дерик се обърна към Тарамис. Искаше да попита защо именно той присъства на тази част от търсенето. Ала още не бе успял да отвори устата си, когато стената внезапно заблестя и после стана прозрачна.
	Елиг Бероуз издигна фенера и освети помещението оттатък.
	Отвъд, сред сенките на скритата стая, се виждаше трупът на човек, положен в ниша, издълбана в склона на хълма. Бяла брада се спускаше по гърдите му, а над грубата ризница беше облечен в животински кожи. Забралото на шлема скриваше част от лицето му. Ръцете му бяха кръстосани върху ризницата, а безцветните им пръсти стискаха дръжката на дълъг меч.


	Двадесет

	Дерик разглеждаше меча, заради който Тарамис беше пропътувал толкова дълъг път. Откри, че оръжието няма нищо общо с онова, което си бе представял, слушайки легендите за Айскло. Изглеждаше съвсем обикновено, без никаква украса. Беше меч като за обикновен боец, а не нещо, което би предизвикало страх у един демон.
	— Изглеждаш разочарован — каза Елиг Бероуз.
	Дерик се поколеба, защото не желаеше да обиди стареца:
	— Просто очаквах нещо по-внушително.
	— Може би да е украсен със скъпоценни камъни? Меч, който би изкушил всеки крадец? Толкова уникално и поразително оръжие, че да бъде запомнено само заради външния му вид?
	— Не бях помислил за това — призна Дерик. Все пак се зачуди дали някой не беше откраднал истинския меч, оставяйки на негово място тази неугледна вещ.
	Елиг Бероуз пристъпи през прозрачната стена.
	— Ковачът, който е изработил това оръжие, е помислил за всичко. Стормфюъри може и да не е елегантен меч, но едва ли ще намериш по-сигурно острие от него. Естествено ще разбереш това единствено ако успееш да го вземеш.
	Тарамис последва стареца през стената. След кратко колебание Дерик пристъпи след тях. Усещането беше странно — сякаш му се налагаше да си проправя път през вода.
	— Мечът е защитен от натрапници — обясни Елиг Бероуз. — Ако Кабраксис не се намира в нашия свят, на никого не е позволено да го докосва.
	— А ако някой все пак опита?
	— Мечът не може да бъде взет.
	— Какво се е случило с кралете, които са загубили живота си тук? — попита Дерик.
	— Единият изклал мнозина от семейството ми — рече Елиг Бероуз. — Той и неговите воини измрели на следващия ден. Светлината не е зла като демоните, но отмъщава безпощадно на онези, които прегрешат. Другият крал се опитал да извлече тялото на Хоклин от последното му убежище. Той се събудил и избил всички до един.
	Дерик почувства страх. След случилото се в развалините на Рансим изпитваше неохота да се завира в разни крипти и пещери. Мъртвецът, стиснал меча си, започна да му се струва дважди по-голям.
	Младежът се обърна към Тарамис:
	— Защо искаше да дойда тук?
	— Защото си свързан с всичко това още откакто си станал свидетел на завръщането на Кабраксис. Мисля, че ти си избраникът, комуто е предопределено да вземе този меч и да го използва срещу проклетия демон.
	— И защо точно аз? — пожела да узнае Дерик. Запита се дали мъдрецът не си е наумил да го използва като маша, за да се добере до оръжието, без да се излага на риск.
	Тарамис посегна към меча. Ръката му спря рязко във въздуха само на няколко сантиметра от крайната си цел. Мускулите на ръката му изпъкнаха от усилието да преодолее невидимата стена. Лицето му се сгърчи от болка. Най-накрая, разочарован и сякаш отвратен, той се отдръпна назад.
	— Не мога да го взема. — Обърна се към Дерик: — Но вярвам, че ти си предопределен за това.
	— Защо?
	— Защото светлината и мракът са във вечен баланс. Всеки път, когато в нашия свят се влее могъщество, независимо от чия страна, равновесието трябва да бъде възстановено. Демоните идват, но заедно с тях пристига и силата, която може да ги победи. И обратно, когато светлината направи опит да разстрои баланса, изпращайки тук могъщ артефакт, силите на мрака получават правото да му противостоят. В крайна сметка истинската заплаха за равновесието идва от нас, хората. Когато първичните злини се появили в нашия свят по времето, известно като мрачното изгнание, архангелът Тириел събрал маговете и учените на Изтока и основал братството на Хорадрим. Едва ли тези хора щяха да станат толкова могъщи, ако не се бяха появили демоните. От друга страна, ако Тириел се беше опитал да направи нещо подобно преди пристигането на Диабло, Мефисто и Бейл, мракът със сигурност щеше да намери начин да възстанови равновесието.
	— Това не обяснява защо смяташ, че аз мога да взема този меч.
	— Чух историите за теб, когато пристигнах в Уестмарч — рече Тарамис. — Веднага започнах да те търся. Но по времето, когато бях там, ти вече беше изчезнал. Успях да догоня кораба ти, но никой на борда не знаеше къде си отишъл. Не можех да си позволя да говоря твърде много, огласявайки желанието си да те открия, понеже слугите на Кабраксис са навсякъде и това можеше да постави живота ти на карта. — Мъдрецът замълча за миг. Погледите на двамата мъже се срещнаха. — А за меча може и да греша. Ако е така, самият той ще ти попречи да го вземеш. Няма да ти се случи нищо лошо.
	Дерик погледна към Елиг Бероуз.
	— През всичките години, през които мечът е оставал скрит — рече старецът, — много хора са се опитвали да го вземат, също като Тарамис преди малко. Онези, които не са имали лоши намерения, просто са били задържани надалеч.
	Дерик се загледа към трупа и простоватия меч в неговите ръце.
	— А някой успявал ли е?
	— Никой — каза Елиг Бероуз. — Дори аз не мога да го докосна.
	— Опитай, Дерик — насърчи го Тарамис. — Ако не можеш да го вземеш, значи съм глупак, тръгнал на поход в търсене на тайни, за които е най-добре да си останат скрити.
	— Да — рече старецът. — През целия ми живот никой не беше идвал за меча. Вече бях започнал да си мисля, че светът го е забравил. Или че демонът Кабраксис е бил прогонен завинаги.
	Тарамис сложи ръка на рамото на младежа:
	— Ала демонът се е върнал. Знаем това, нали? Кабраксис се е върнал и мечът трябва да бъде освободен.
	— Аз ли съм избраникът? — попита Дерик дрезгаво.
	— Трябва да си ти — рече Тарамис. — Не се сещам за друг. Твоят приятел е умрял на онова място. Трябва да има някаква причина, поради която ти си останал жив.
	Дерик се взря в меча. Отново усети миризмата на плевника зад месарницата в Хилсфар. „Никога няма да ти дойде умът в главата! — крещеше баща му. — Ти си тъп и глупав, и такъв ще си умреш!“ Често беше чувал този глас през последната година, макар да бе правил опити да го удави в алкохол. Да удави него и вината, която изпитваше заради Мат Хю-Ринг.
	— Ами ако не успея да го взема?
	— Тогава ще трябва да намеря друг начин да се преборя с Кабраксис и прокълнатата му църква.
	Ала мъдрецът вярваше в него. Това беше повече, отколкото младежът можеше да понесе.
	Прогонвайки страховете си, Дерик пристъпи към мъртвеца и посегна към дългия меч. Само на сантиметри от дръжката ръката му срещна невидимата стена.
	— Не мога.
	— Опитай пак — насърчи го Тарамис.
	Ръката на Дерик започна да трепери от усилието. Имаше чувството, че е опряна в скала.
	„Момче, ти си глупав и мързелив. Не си струваше нито времето, нито грижите, нито храната, дето ги хвърлихме за тебе“.
	Отчаяно се опита да преодолее бариерата, която отблъскваше ръката му. Натисна с тяло, влагайки цялата си тежест.
	— Внимателно — каза Тарамис.
	— Не — отвърна Дерик.
	— Хайде, приятелю — рече Елиг Бероуз. — Не е било писано да го вземеш ти.
	Дерик напрегнато се стремеше към меча. Трябваше му съвсем малко, за да го достигне. Имаше чувството, че от усилието костите на пръстите му ще пробият плътта. Болката пронизваше ръката му и той стискаше зъби, за да не закрещи.
	„Трябваше да ти смачкам главата в деня, в който се роди, момче. Така нямаше да доживея този позор“. Дерик агонизираше.
	— Откажи се — каза Тарамис.
	— Не! — извика той.
	Мъдрецът посегна към него и обхвана раменете му, за да го отстрани.
	— Ще пострадаш, приятелю — предупреди го Елиг Бероуз.
	Ушите на Дерик бучаха от усилието. Още веднъж видя как Мат полита от скалата. Изпълваше го чувство за вина. Струваше му се, че болката ще го унищожи, че ще го стопи на място. До такава степен беше увлечен в желанието си да се добере до меча, че едва ли щеше да събере сили да се отдръпне назад.
	Пък и къде би могъл да отиде след това, ако още веднъж претърпеше провал?
	Изведнъж един нов глас, в който се долавяха присмехулни нотки, изпълни главата му: „Вземи меча, капитане“.
	— Мат? — извика Дерик. Беше толкова изненадан да чуе гласа на своя приятел, че дори не усети как падна върху трупа. Инстинктивно сви пръсти около дръжката на магическия меч, докато очите му се взираха сред сенките на гробницата, търсейки Мат Хю-Ринг.
	Но там бяха само Тарамис и Елиг Бероуз.
	— В името на светлината! — прошепна старецът. — Той взе меча!
	Тарамис се усмихна:
	— Нали ти казах.
	Дерик се втренчи в трупа под себе си. Мъртвото тяло беше неестествено студено.
	— Вдигни меча, Дерик — каза мъдрецът настойчиво. Без да е сигурен дали наистина е чул гласа на Мат, или това е било някаква илюзия, породена от опазващото заклинание, Дерик отдели меча от мъртвия воин. Въпреки тежестта и странната му форма, оръжието легна удобно в неговата ръка.
	Нещо в покрития с белези потъмнял метал улови светлината от фенера на Елиг Бероуз и отдолу проблеснаха сребристи искри.
	Тарамис протегна ръка към меча, но ръката му отново опря в невидимата стена.
	— Все още не мога да го докосна.
	Старецът също направи опит да хване острието, ала резултатът беше същият:
	— Нито пък аз. Никой от семейството ми не е успявал да го пипне. Когато го местехме, се налагаше да го правим заедно с тялото на Хоклин. — В гласа му се долавяше тъга.
	Едва сега Дерик осъзна, че оставя стареца и неговия внук без задължения. Той прошепна:
	— Съжалявам.
	Елиг Бероуз кимна.
	— Защитавали сме меча в продължение на много поколения, но винаги сме се молили да настъпи денят, в който ще бъдем освободени от това задължение. Ала никога не съм смятал, че точно аз ще стана свидетел… — Гласът му изневери.
	— Тарамис! — извика един от мъжете отвън.
	Още докато мъдрецът се насочваше към магическата врата, тримата чуха нечовешки вой и ръмжене. Дерик и Елиг Бероуз, който носеше фенера, незабавно се устремиха след Тарамис през натрупаните храни и вина. Слаба дневна светлина проникваше през входа на зимника.
	Звън на оръжия, проклятия на мъже и ръмжене на чудовищни същества отекваха в ушите на Дерик, докато се катереше по издълбаните в пръстта стъпала. Двамата с Тарамис изскочиха от зимника почти едновременно.
	На разчистеното пространство около къщата, само допреди миг тихо и мирно, сега се разиграваше отчаяна битка. Воините от отряда бяха оформили отбранителна линия срещу някакви кръвожадни зверове, които ги връхлитаха яростно откъм гората.
	— Лезанти! — възкликна Тарамис. — В името на светлината, Кабраксис ни е открил!
	Дерик успя да разпознае дяволските създания благодарение на преданията, чути на корабите, с които беше плавал. Досега не бе срещал подобни чудовища.
	Муцуните на лезантите бяха издължени и изпълнени с остри зъби. Очите им — близко разположени под перчеми от вълниста козина — бяха изненадващо човешки. Имаха несъразмерно големи ръце и стъпала, които завършваха с огромни нокти. Гущеровите им опашки се мятаха ядно насам-натам.
	— Стрелци! — извика Тарамис. Ръцете му започнаха да изписват пламтящи символи във въздуха.
	Четирима от воините застанаха зад мъжете с мечове и опънаха тетивата на лъковете си. Успяха да стрелят два пъти, преди първата вълна на лезантите да ги връхлети. Сетне мечоносците издигнаха щитовете си и поеха първия удар на бързите, силни и тежки създания. Ударът на плът в стомана отекна страховито над поляната.
	— Дерик — каза Тарамис, все още изписвайки символи с ръцете си, — пази вратата на къщата. Вътре има беззащитни хора. Побързай!
	Дерик затича под прикритието на мъжете.
	Тарамис отприщи вълна от искряща мощ, която порази центъра на скупчените лезанти, изсипвайки огън върху тях. Няколко тлеещи тела полетяха към дърветата, а други изпопадаха на земята. Разнесе се шум от натрошени кости. Повалените се опитаха да се изправят. Стрелците опънаха лъковете си отново. Стрелите им поразяваха лезантите в гърлата и очите, поваляйки ги отведнъж. Ала воините водеха неравна битка. Бяха двайсет и шест мъже, включително и Дерик, а враговете им бяха поне осемдесет.
	„Ще умрем“ — каза си младежът, но дори не помисли за бягство. Мистичният меч лежеше удобно в ръката му въпреки необичайната си дължина.
	Някакъв звук привлече вниманието му. Обърна се точно навреме, за да види как едно промъкващо се по покрива лезанти скочи и разтвори хищно ноктите си към него.
	Избягна атаката и зае бойна стойка в мига, когато чудовището тупна глухо на земята. Лезантито се изправи веднага, размахвайки острите си нокти. Издължената му муцуна се стрелна към главата на Дерик, но той парира удара с меча си и като заби ботуш в корема на създанието, го отхвърли назад. После вдигна Стормфюъри и замахна силно към чудовището.
	За негова изненада острието разполови лезантито като топъл нож масло. Двете половини на разрязаното тяло паднаха на земята, гърчейки се конвулсивно, след което замряха. По дължината на меча изпращя синкава мълния, полепналата по него кръв изсъхна и изпопада на люспи. Стоманата беше чиста отново.
	Мъжете проклинаха и се сражаваха, полагайки усилия да удържат устрема на безмилостната орда. Двама от воините вече бяха убити, а мнозина други кървяха. Тарамис освободи нова вълна от мистична енергия и няколко от съществата се превърнаха в буци лед, които останалите мъже разпиляха на хиляди късчета с точно премерени удари на мечовете си.
	Когато най-после се добра до входа на къщата, Дерик се озова насред светла стая, отрупана с книги. Жената на Елиг Бероуз — също толкова изпита и посивяла, колкото мъжа си — стоеше в средата на помещението и притискаше ръце към гърдите си.
	Дерик прецени широките прозорци, гледащи във всички посоки. Стаята беше прекалено открита — не можеше да се надява, че ще защити семейството на стареца на подобно място.
	Внукът на пазителя се опитваше да отмести тежкия килим от пода.
	— Помогни ми! — извика той. — Отдолу има скривалище.
	Дерик хвана килима с една ръка и помогна на момчето. Отдолу се показа капак. Много от домовете по границата, където варварските племена често извършваха нападения, разполагаха с подобни тайни убежища. Семействата можеха да се скрият в подземията и да живеят там с дни благодарение на складираните вътре припаси.
	Момчето напипа скритото резе и отключи капака. Дерик напъха острието на меча под ръба му и използва оръжието като лост, за да разкрие спускащата се надолу стълба. Внукът на Елиг Бероуз взе един оставен на пода фенер и протегна ръка към старицата:
	— Хайде, бабо.
	— Елиг — прошепна тя.
	— Каквото и да се случи, той би искал да сте в безопасност — каза Дерик.
	Старицата неохотно се остави момчето да я отведе.
	Дерик затвори капака и придърпа килима отгоре. Тъкмо се изправяше, когато едно лезанти разби прозореца и скочи с вой към него.
	Къщата беше твърде тясна, за да може да развърти дългото острие на Стормфюъри. Затова Дерик обърна меча наопаки, стискайки го така, че да се спуска надолу по лакътя му. Завъртя се, задържайки лявата си ръка в готовност.
	Лезантито замахна с лапа към него. Дерик завъртя меча, държейки го плътно до себе си, както бе виждал да прави това Молдрин — един от най-изпечените майстори, когато се стигнеше до мръсни схватки. Удари съществото през лицето и веднага отскочи назад. Чудовището изкрещя от болка и отстъпи, стискайки раненото си око. Младежът пристъпи странично и отдели главата на съществото от раменете му с едно пестеливо движение.
	Главата на първото чудовище още не бе спряла да се търкаля по твърдите дъски, когато през вратата нахлу второ лезанти, а третото тъкмо си проправяше път през прозореца, който гледаше към близкия обор. Носеше копие с мрачно проблясващ стоманен връх.
	Задъхан, но напълно спокоен и концентриран, Дерик се отдръпна от пътя на връхлитащото откъм вратата същество, пропусна го край себе си и се завъртя край него, хващайки го със свободната си ръка. Стормфюъри изсвистя във въздуха и само след миг по пода се търкаляше още една глава.
	Третото лезанти си служеше с копието твърде неумело. То се опита да прикове Дерик към стената, ала младежът се отдръпна навреме и оръжието се заби в гредите.
	Дерик прониза в гърдите обезоръженото чудовище. Преди да успее да ритне съществото, за да освободи оръжието си, от меча изригнаха сини пламъци и погълнаха трупа. Пепелта се посипа по пода пред изумения поглед на младежа.
	Още не бе дошъл на себе си, когато през счупения прозорец откъм обора го нападна четвърто лезанти. Успя да избегне закривените нокти на съществото, но все пак получи тежък удар. Полетя назад, препъна се на прага и като не успя да възстанови равновесието си, падна под навеса. Скочи отново на крака тъкмо навреме, за да пресрещне връхлитащото чудовище. Този път избегна атаката и съсече лезантито през бедрата, отделяйки и двата му крака. Горната част от тялото се стовари в калта.
	— Те искат меча, Дерик! — извика Тарамис. — Бягай!
	Макар да разбираше, че мъдрецът е прав, Дерик чувстваше, че не може да отстъпи.
	— Не — каза той, стъпвайки здраво на крака. — Стига толкова бягане.
	Стисна меча с подновена сила, усещайки приток на живителна енергия. Само след миг изчезна цялата нерешителност, която беше негов постоянен спътник през последната година.
	Няколко от лезантите се втурнаха към него покрай проснатите на земята воини, с които се бяха сражавали. Поне половината хора на Тарамис лежаха повалени. Дерик беше уверен, че повечето няма да се изправят никога.
	Младежът изчака приближаващите същества, издигнал високо меча с две ръце. Към него идваше цяла дузина изроди, които ръмжаха и се блъскаха, пречейки си взаимно. Около острието на Стормфюъри заблестя енергия. Дерик замахна към враговете си и пристъпи в изпълненото с пепел пространство, което мистичните пламъци на оръжието оставиха след себе си. Само с този удар бе погубил три от чудовищата, но останалите го заобиколиха отвсякъде.
	Дерик развъртя меча и си проправи път, отсичайки глави, ръце и крака. Още две от съществата се превърнаха в облаци от стелеща се пепел. Младежът прекрачи онези, които беше осакатил, пробождайки ги в сърцата и виждайки как избухват в пламъци, а на мястото им остава само обгорена земя.
	Окуражени от силата, която демонстрираше Дерик, останалите мъже атакуваха враговете си с подновена енергия. Плащаха висока цена, но лезантите ставаха все по-малко. Заклинанията на Тарамис и Елиг Бероуз изгаряха, замразяваха или осакатяваха чудовища, които после падаха под ударите на мъжете.
	Дерик продължаваше битката, воден от неподозирана кръвожадност. Съсичаше, прерязваше и пронизваше лезантите, които се стичаха към него, привлечени от Стормфюъри.
	По някое време младежът забеляза как едно от изчадията се готви да нападне изотзад Елиг Бероуз. Без да се замисля, Дерик хвърли меча си като копие. Оръжието проблесна и се заби в гърдите на чудовището. Острието потрепери, когато свръхестествените сили в него се нажежиха до бяло. Лезантито избухна и се превърна в пепел. Мечът падна и се заби в земята.
	Дерик посегна с ръка към него. Оръжието подскочи и прелетя право в дланта му.
	— Как разбра, че можеш да направиш това? — попита изненадан Тарамис, приближавайки се към него.
	Самият Дерик също беше изненадан и само поклати глава:
	— Не знаех. Просто… се случи.
	— В името на светлината! — рече Елиг Бероуз. — Ти си избраникът на Хоклин!
	Ала Дерик си спомняше добре гласа, който му беше проговорил в криптата. Това бе гласът на Мат. Ако не беше усетил присъствието на своя приятел, никога не би успял да вземе меча.
	Обърна се и огледа касапницата, през която някак бе успял да премине почти без драскотина. На поляната не беше останало нито едно живо лезанти.
	— Хайде — каза Тарамис и се спусна да помага на ранените воини. — Не можем да останем тук дълго. Кабраксис е намерил начин да ни открие. Трябва да напуснем това място възможно най-скоро.
	— А после какво? — попита Дерик, пъхна меча в пояса си и взе торбата с превързочни материали, която му подхвърли мъдрецът.
	— После се отправяме към Брамуел — отвърна Тарамис. — Кабраксис така или иначе знае, че вече разполагаме със Стормфюъри, пък и аз не съм човек, който обича да се крие. Освен това, след като се добрахме до меча, демонът има всички основания да се страхува.
	Макар да разбираше, че с думите си мъдрецът иска да го успокои, Дерик знаеше, че предстоящият поход може да ги отведе на смърт. Воините, които бяха загинали днес, бяха сурово предупреждение за това.
	Младежът отвори торбата и се зае да помага на оцелелите.
	Объркването продължаваше да го владее. „Ако аз съм избраникът на Хоклин, тогава защо не можах да взема меча веднага? И откъде дойде гласът на Мат?“


	Двадесет и едно

	Застанал високо на хълма над Брамуел, Дерик оглеждаше импозантната катедрала на пророка на светлината с далекогледа, който някак беше успял да запази по време на всичките си премеждия през изтеклата година. Беше надвечер и службата щеше да започне всеки момент. Към църквата се стичаха стотици богомолци, носещи фенери и факли. Върволиците им приличаха на дълги гирлянди от светлина.
	Малко по-нататък се виждаше пристанището, в което бяха хвърлили котва дузина ярко осветени транспортни кораби. Търговците и контрабандистите се събираха тук от всички краища на Великия океан, съзрели възможността да натрупат бърза печалба покрай все по-разрастващия се поток от поклонници.
	Корабите се охраняваха от множество тежковъоръжени пазачи. Явно не беше нещо необичайно търговците да станат жертва на нагли разбойници. Сред пъстрата тълпа от богомолци сновяха измамници и джебчии, търсещи поредната си жертва.
	Брамуел се беше превърнал в едно от най-опасните пристанища в залива Уестмарч.
	Дерик свали далекогледа и разтърка зачервените си очи. Групата на Тарамис беше пътувала непрекъснато в продължение на цели три седмици, за да прекоси разстоянието от Сийкърс Пойнт дотук. И сякаш бе довела и студения зимен вятър със себе си.
	Седем мъже бяха умрели по време на атаката на лезантите край дома на Елиг Бероуз и още двама бяха останали осакатени завинаги. Бяха останали само седемнайсет души. Шепа мъже срещу стотиците и може би хиляди последователи, с които разполагаше Кабраксис.
	Храстите зад Дерик се размърдаха. Той се обърна, слагайки длан на дръжката на дългия си меч. Острието лъсна в готовност и младежът се притаи в сенките на спускащата се нощ.
	На запад мрачният залез приличаше на картина, нарисувана с охра и кехлибар. Над пристанището се разпръскваха сребристи отблясъци. На техния фон корабите и лодките във водата изглеждаха като тъмни силуети.
	От два дни ловците на демони лагеруваха високо в планините над града и досега никой не ги беше безпокоил. На тази височина беше много студено, но пък имаше предостатъчно дивеч, прогонен от тълпите поклонници в низините.
	Младежът се зачуди дали шумът не е причинен от някоя сърна, но после отхвърли тази възможност. Пукотът на строшени съчки беше прекалено равномерен. Стори му се, че някой се промъква през храстите към него.
	— Дерик, къде си?
	Младежът въздъхна облекчено. Беше разпознал гласа на Рамбал, един от воините от групата на Тарамис.
	— Тук — отвърна той тихо.
	Рамбал дойде по-близо. Беше едър мъж, но се придвижваше като същински горски обитател. Правилно оформена брада ограждаше широкото му лице. През носа и под лявото му око имаше дълбока рана, нанесена му от нокът на лезанти. Нараняването така и не беше зараснало през последните три седмици. Неколцина от останалите воини също имаха подобни белези.
	— Дойдох да те взема — каза Рамбал.
	— Предпочитам да стоя на пост — отвърна Дерик.
	Едрият мъж се поколеба.
	Въпреки че Дерик беше единственият, който можеше да носи магическия меч на Хоклин, останалите се отнасяха с недоверие към него. Отношението им донякъде бе обусловено и от собственото му нежелание да общува с тях. Младежът смяташе, че само благодарение на Тарамис не са го изоставили досега.
	Естествено, без Тарамис нямаше да се осъществят и останалите им планове. Дерик имаше чувството, че единствено решителността и куражът на мъдреца караха останалите да продължават напред.
	— Тарамис се е върнал от града — каза Рамбал. — Иска да се съберем и да поговорим. Смята, че е открил начин да проникнем в църквата.
	Дерик беше разбрал, че ловецът на демони се е завърнал. Беше видял Тарамис да се изкачва по склона преди по-малко от час.
	— Кога тръгваме? — попита.
	— Довечера.
	Отговорът не го изненада.
	— Нямам търпение да нападнем — заяви Рамбал. — Искам да приключа с тази работа веднъж завинаги, за да се отърва най-сетне от проклетите кошмари.
	Дерик не отговори. Кошмарите бяха преследвали всички по пътя за насам.
	Макар че Елиг Бероуз и Тарамис бяха изтъкали защитно заклинание над групата, за да я предпазят от кристала на Кабраксис, всички осъзнаваха, че ако ги хванат, животът им няма да струва пукната пара. Демонът ги беше разпознал. На няколко пъти през последните седмици се бяха измъквали на косъм от кръстосващите наоколо патрули и орди от демонични създания, които ги търсеха.
	Ала групата така и не беше успяла да се спаси от кошмарите. Тарамис предполагаше, че нощният терор, на който бяха подложени, е предизвикан от хитроумно заклинание, което са пропуснали да блокират. Никой от воините не беше подминат и трите седмици на безсъние вече оказваха своето влияние. Мъжете бяха посърнали и неколцина даже подмятаха, че кошмарите може и да са проклятие, от което никога няма да се освободят. Палат Шайърс, най-възрастният сред тях, дори беше направил опит да избяга, тъй като не можеше да понася повече напрежението.
	Преди време Палат е бил пират, славещ се като един от най-свирепите убийци, вилнели някога из Великото море. При първата им среща с Тарамис, мъдрецът бе успял да прогони второстепенния демон, завладял съзнанието на мъжа. Въпреки че осъзнаваше очевидната роля на изчадието в ужасните злодеяния, които бе извършвал, бившият пират така и не бе успял да си прости всичките убийства и грабежи. Беше се посветил на каузата на Тарамис с надеждата да намери изкупление.
	Три дни след като бе напуснал групата, Палат се беше завърнал. По измъчения му вид всички бяха разбрали, че не е успял да се спаси от кошмарите. След още две нощи мъжът бе прерязал вените на китките си в опит да се самоубие. Беше го спасил един от другите воини, който също не бе могъл да заспи. Тарамис го беше позакърпил, след което отрядът бе прекарал четири дъждовни дни на едно закътано място, за да може Палат да възстанови силите си.
	— Хайде — каза Рамбал. — В гърнето е останала още яхния, а Тарамис донесе пресен хляб. Имаме дори ябълков кекс за десерт. Изглежда, господарят е в добро настроение. — На лицето на мъжа се разля широка усмивка, ала дори тя не успя да прикрие нервността му.
	— А кой ще стои на пост? — попита Дерик.
	— Висим тук от две нощи — рече Рамбал. — Никой не направи опит да се приближи до нас. Няма причина да смятаме, че това ще се случи точно сега.
	— Значи потегляме след час?
	Рамбал кимна и присви очи.
	— Веднага щом настъпи нощта и преди луната да е изгряла. Само глупак или отчаян човек би излязъл в такава мразовита нощ.
	Дерик се изправи неохотно и се заизкачва по планинския склон. Не му се искаше да се навърта около останалите членове на отряда и да става свидетел на резултатите от суровото пътуване и безсънните нощи, оставили отпечатъка си върху тях.
	Лагерът се намираше зад скалите близо до билото. Тук не беше чак толкова отчайващо студено, защото камъните възпираха отчасти брулещия северен вятър.
	Огънят тлееше едва-едва. Върху просветващите в мрака въглени беше поставено гърне със заешка яхния, която къкреше тихо.
	Воините се бяха скупчили около мъждукащите пламъци. Конете стояха малко по-навътре и хрупаха жилава трева. Дъхът им излизаше под формата на сиви струи пара, а телата им бяха започнали да се покриват със скреж. От тях лъхаше остра животинска миризма.
	Тарамис седеше близо до огъня и грееше премръзналите си крака. Мъждивата светлина на оранжевите въглени превръщаше лицето му в маска от сенки.
	Мъдрецът кимна за поздрав, когато видя Дерик, и рече:
	— Така, вече се събрахме всички и е време да поговорим по същество. Не мога да ви гарантирам, че тази нощ ще имаме успех, ала мога да ви уверя, че в Брамуел поне е по-топло, отколкото тук.
	Воините се засмяха повече от любезност, отколкото развеселени от тази шега.
	Дерик приседна край пламъците и протегна ръце към тях, за да се стопли. Рамбал взе две тенекиени канчета от купчината багаж и се настани до него.
	Заешката яхния ухаеше апетитно. Бяха я сготвили от няколко стръка диви зеленчуци, които бяха успели да открият, и от три невнимателни заека, уловени точно преди залез. Едрият воин потопи канчетата в гърнето, после прокара огромния си пръст по ръбовете им, за да ги изчисти, и подаде едната съдина на Дерик.
	Въпреки умората си, младежът прие храната, кимайки признателно. Подържа канчето, за да се сгрее от него, сетне започна да пие. Оказа се, че парчетата заешко са твърди и жилави.
	— Открих път към вътрешността на храма — започна Тарамис.
	— Голямо място като това — измърмори Палат — трябва да е надупчено като чорапите ми. — Той повдигна един от чорапите, които сушеше на пръчка близо до огъня. Наистина беше целият на дупки.
	— Наистина има много проходи — съгласи се Тарамис. — Сградите, които съставят катедралата на черния път, са били издигани на части през последната година, но са построени добре. Навсякъде има тайни коридори, които учителят Сейъс, послушниците и пазачите ползват. Но като цяло храмът е добре защитен.
	— Ами каналите? — попита Рамбал. — Нали говорихме, че може да се промъкнем през тях?
	— Изходите им се пазят от наемници — отговори Тарамис. — Те охраняват и подземните маршрути, по които се осъществяват доставките между отделните постройки.
	— Тогава къде е пътят, за който ни говориш? — попита Палат.
	Тарамис взе една обгоряла клечка и се зае да рисува схема. Докато го правеше, продължи да обяснява:
	— Построили са църквата прекалено набързо, прекалено голяма и без да се съобразят с пролетните наводнения. Имали са проблеми с всички сгради по брега, както и с кладенците, предназначени за пълнене на водните резервоари.
	Мъдрецът изрисува двойка неправилни линии, за да представи с тях реката, а до тях — огромен правоъгълник. После добави по-малък квадрат, който навлизаше в реката.
	— Там, където църквата надвисва над реката — продължи Тарамис, — са издигнали площадка с парапет, от която поклонниците могат да наблюдават града и да се впечатляват от размерите на храма, докато очакват да влязат за следващата служба. Реката е подкопала подпорите на площадката.
	Взимайки хляба, намазан с мед и масло, който Рамбал му предложи, Дерик продължи да слуша Тарамис. Докато се хранеше, следеше внимателно плана, който водачът им чертаеше в прахта, и оценяваше детайлите.
	— Един от проблемите, които са имали с изграждането на тази площадка — продължи мъдрецът, — е бил, че е трябвало да забият подпорите така, че да се разминат с една стара отходна тръба. Макар храмът да изглежда доста добре, земята под него е нестабилна. Някога там е имало тресавище. Точно поради тази причина местните хора са оставили мястото празно.
	— И какъв точно е планът ти? — попита Палат. Тарамис се загледа в едва осветената от жарта рисунка.
	— Идеята ми е тази нощ да проникнем през отходната тръба и да нападнем църквата, докато вниманието на пазачите е отвлечено от службата. Ще успеем, стига да имаме поне малко късмет.
	— Нима службата продължава и през нощта? — попита Рамбал.
	Мъдрецът кимна и огледа мъжете:
	— Хората, с които говорих из таверните на Брамуел този следобед, твърдяха, че службите продължавали с часове след здрачаване.
	— Рядко се вижда нещо подобно — каза Коригор. — Обикновено, когато цял ден си блъскал на полето или си ловил риба, след залез ти се иска да се свреш на някое топло и сухо местенце, а не да ходиш на църква.
	— Повечето църкви — рече Тарамис — не те възнаграждават с изцеление и не подаряват на хората късмет, богатство и власт.
	— Вярно е — съгласи се Коригор.
	— В такъв случай ще тръгнем след час — рече Тарамис, освен ако сред вас няма някой, който би предпочел да го направим някоя друга нощ. — Той погледна към Дерик.
	Младежът поклати глава, както и всички останали. Бяха се уморили да чакат.
	— Ще полудея, ако ми се наложи да изтърпя онези кошмари още една нощ — заяви Рамбал.
	— Добре тогава, слушайте. — Тарамис въздъхна. На лицето му се четеше и мъничко страх. Макар да се беше посветил на борбата с демони, все пак той бе човек и вероятно се боеше от онова, което ги очакваше през тази нощ.
	Без да губи повече време, мъдрецът се зае да им разкрива детайлите от плана си.


	Над Брамуел се стелеше непрогледна нощ, ала фенерите, окачени по брега и над корабните палуби, светеха ярко. През такелажа и навитите платна вятърът довяваше гласовете на разговарящи мъже. Други пееха или крещяха неприлични стихчета и шеги.
	През реката се прехвърляха два моста и сега те бяха изпълнени с хора, които се придвижваха от единия към другия бряг, търсейки храна, пиене и забавления. Някои от тях бяха поклонници, които убиваха времето си, докато църквата обявеше започването на следващата служба. Други бяха крадци, търговци или телохранители. Най-шумни бяха курвите, крещящи непристойни предложения на минувачите.
	Дерик следваше Тарамис нагоре по брега към товарния кораб, който мъдрецът беше избрал. „Зефир“ беше грозен транспортен съд, от който се носеше смрад на китова мас. Младежът знаеше, че нито един уважаващ себе си моряк не би се хванал на работа на подобно корито, но така или иначе то можеше да осигури на малкия си екипаж прилично препитание.
	На борда бяха останали само трима души. Капитанът и другите моряци се бяха пръснали из таверните край пристанището. Ала дежурните също не бяха особено усърдни в изпълнението на своите задължения. Те разполагаха с бутилка вино и се бяха събрали на кърмата, за да й се насладят. Пък и в крайна сметка нямаше какво толкова да охраняват. Крадците и контрабандистите в Брамуел едва ли желаеха товара на „Зефир“ — бъчвите с китова мас бяха прекалено тежки и човек мъчно можеше да ги изнесе незабелязано от пристанището.
	Без да забавя крачка, Тарамис стъпи на дъската, която водеше към кораба, и тръгна нагоре по нея. Дерик го последва с разтуптяно сърце.
	Тримата моряци на кърмата обърнаха лица към тях. Единият грабна фенера, оставен на масата, и го насочи към натрапниците.
	— Кой е там?
	Другите двама дежурни моментално скочиха с мечове в ръце.
	— Орлоф — отговори Тарамис, приближавайки към тях. Дерик се отдели от мъдреца. Започна да оглежда такелажа и да преценява кои платна да използва и как най-лесно да ги разпъне. Само четирима мъже от групата на Тарамис имаха опит с платноходни кораби, но познанията им бяха значително по-малки от неговите.
	— Не познавам никакъв Орлоф — каза морякът с фенера. — Сигурно си объркал кораба, приятел.
	— Не, не съм го объркал — заяви Тарамис и уверено се приближи към тях. — Капитан Райхард ме помоли да се отбия при вас с този пакет. — Той им подаде обвита в кожа бутилка. — Каза, че било нещо, с което да се стоплите в тази мразовита нощ.
	— Не познавам и капитан Райхард — каза морякът. — Объркал си кораба. Най-добре да се измиташ още сега.
	Ала Тарамис вече бе сред тях и изписваше някакъв сложен символ във въздуха. Руната припламна ярко в зелено и към тримата моряци избухна вълна от енергия, която ги отвя през перилата като есенни листа.
	Направеното заклинание беше знак за Рамбал, който имаше задачата да запали един от по-големите складове за китова мас на южния бряг на реката, отвличайки вниманието на градската стража по този начин.
	Внезапно пламъците на пожара разцъфнаха ярко в нощта. Хората, които живееха в съседство, се събудиха и само секунди след като тримата моряци бяха отнесени от палубата, по улиците от двете страни на реката се чуха викове.
	— Опъвайте платната! — заповяда Дерик.
	Четиримата воини, които имаха опит в мореплаването, се пръснаха по палубата. Единият се насочи към кърмата, за да поеме руля, а останалите се заеха да разпъват платната.
	Дерик се закатери по въжетата с ловкостта на маймуна, макар да бяха минали месеци, откакто за последен път беше работил на кораб. Докато се изкачваше, мистичният меч на Хоклин се удряше в гърба му. Дългото оръжие някак естествено бе намерило мястото си, закрепено за неговото рамо.
	Когато се добра до платното, младежът замахна с ножа си и преряза възлите, които го прибираха към мачтата. Моряшката му душа възнегодува срещу похабяването на ценното въже, ала знаеше, че вече нямат нужда от него. Това му припомни какво смята да направи Тарамис с товарния съд. Стана му тъжно, макар малкият кораб да не беше кой знае какъв красавец.
	Щом спусна и последното платно, Дерик погледна към палубата под себе си. Останалите мъже изнасяха от трюма бъчвички с китова мас. „Зефир“ превозваше както големи, така и малки бурета, иначе щеше да им се наложи да използват скрипец, за да ги изнесат на палубата.
	Младежът огледа и доковете. Тримата моряци, които Тарамис беше съборил във водата, вече бяха достигнали брега и викаха за помощ, ала никой не им обръщаше внимание. В момента горящият склад беше много по-важен, тъй като огънят можеше сериозно да застраши града.
	Дерик се спусна по едно въже, стъпи върху палубата и се провикна към останалите:
	— Прикрепвайте платната, момчета! Бързо!
	Самият той също се захвана с тази задача. Докато връзваше поредния възел, погледна към адските пламъци, издигащи се от склада. Помисли си, че за разлика от Тарамис, той не би могъл да издаде подобна заповед. Стопаните на постройката и хората, които държаха стоките си вътре, нямаха никаква вина за злодеянията на Кабраксис.
	— Дерик — извика Тарамис от кърмата. Беше съблякъл връхната си дреха, разкривайки оранжевите си одежди на визджерейски магьосник. — Готови ли са платната?
	— Готови са. — Дерик привърза последното въже и погледна към воините, които работеха с него. Действаха по-бавно, ала също бяха приключили с почти всички възли. — Давай.
	Тарамис заговори нещо на висок глас. Думите му звучаха като ръмжене, каквото човешкото гърло не бе пригодено да произнася. Дерик осъзна, че заклинанието на мъдреца трябва да е едно от онези, които визджерейските магове бяха научили от демоните. Повечето чародеи смятаха, че заклинанията имат по-голям ефект, ако думите са изговорени на същия език, на който са били усвоени първоначално.
	Подпаленият склад се отразяваше във водата. Тук-там по брега пожарът беше започнал да се разпространява, най-вече близо до моста, който се намираше между товарния кораб и църквата. Разнасяха се груби викове. Хората бяха сформирали редица и си подаваха кофи един на друг.
	Макар да беше подготвен, Дерик едва не падна, когато заклинанието на Тарамис подейства. Задуха бурен западен вятър. Платната запукаха и запращяха и корабът се понесе срещу течението.


	Двадесет и две

	Подхвърлен от внезапно извилия се бурен вятър, „Зефир“ заби нос в реката. Неочакваният трус завари неколцина от бойците неподготвени и те изпопадаха на палубата. Бъчвите с мас се затъркаляха насам-натам и за момент сред мъжете настъпи объркване. Един от воините се хвана за парапета само миг преди да изхвърчи във водата.
	— Дръжте се здраво! — изкрещя Дерик на хората по платната, надвивайки рева на вятъра. Самият той беше увиснал на едно от въжетата, придържайки платното изправено. Но призованата от Тарамис буря така или иначе не изискваше кой знае каква работа, тъй като духаше право в кърмата.
	Корабът бързо увеличаваше скоростта си. Другите платноходи, пуснали котва в пристанището, дърпаха въжетата си неистово, а някои от по-малките лодки и баржи бяха отнесени в средата на реката.
	— Руля! — кресна Дерик, наблюдавайки как „Зефир“ се приближава опасно близо до една баржа. — Дясно на борд, да го вземат дяволите, или ще отидем на дъното преждевременно!
	— Дясно на борд — повтори Фаранан и завъртя кормилното колело.
	Корабът се подчини почти незабавно. Корпусът се удари странично в баржата, оставяйки след себе си парчета нацепено дърво. Дерик се надяваше, че по-голямата част от треските не са от „Зефир“.
	Увиснал на въжетата, той проследи как кърмата на техния кораб помете палубата на баржата. В реката изпопадаха бъчви, кошове и хора.
	Сетне товарният кораб отмина разпилените отломки и отново заплава свободно. Останалите платноходи бяха спрели толкова нагъсто, че беше трудно да се маневрира между тях. Моряците зяпаха изненадано прелитащия наблизо „Зефир“.
	— Отворете бъчвите — заповяда Тарамис.
	Воините започнаха да разбиват буретата с брадви и да изливат тъмната течност по палубата на носа. Китовата мас беше гъста и течеше бавно.
	Когато товарният кораб премина под моста, който маркираше границата на пристанището, Дерик видя Рамбал, който се беше прехвърлил през парапета. Воинът скочи към такелажа и успя да се залови за въжената стълба на главната мачта, но тя го отхвърли като пружина и го запрати към най-близкото платно. Рамбал се плъзна по него и се приземи по гръб върху палубата.
	— Добре ли си? — попита Дерик и му подаде ръка.
	Вятърът ревеше край тях, а корабът сякаш щеше да се разцепи на две.
	— Само гордостта ми е наранена — отвърна Рамбал, поемайки ръката. Воинът успя да се изправи на крака и трепна от болка. — Е, май задникът ми също е пострадал малко. — Хвърли поглед към горящия склад. — Надявам се, че туй ще отвлече вниманието на стражите за известно време. Сега ни остава само да стигнем живи до канала, за които говореше Тарамис.
	— Ще стигнем — увери го Дерик и извиси глас: — Ляво на борд!
	— Ляво на борд! — потвърди Фаранан от кърмата.
	Дерик почувства как „Зефир“ се люшна в отговор, цепейки вълните към северния бряг, където се издигаше катедралата на пророка на светлината. Надвесената над реката площадка се намираше на по-малко от триста метра от тях и се приближаваше бързо. Два квадратни пилона я крепяха на десет стъпки над водата, предпазвайки я от наводнение през пролетта, когато се топяха снеговете.
	Пазачите на църквата вече бяха забелязали идващия кораб и сега се тълпяха на платформата. Някои от тях носеха арбалети и скоро към „Зефир“ забръмчаха стрели.
	— Прикрийте се! — изрева Палат, хвърляйки се зад струпаните сандъци в средата на кораба. Две стрели се забиха в дъските на палубата, където бе стоял допреди миг.
	Дерик се прикри зад главната мачта и пусна въжето, доверявайки се на тласкащия ги към площадката магически вятър на Тарамис.
	— Не изпускай руля! — извика той, поглеждайки към кърмата.
	Ала Фаранан беше приклекнал зад перилата, опитвайки се отчаяно да намери прикритие. Очевидно беше забравил за руля. Останал без управление, корабът се насочи отново към средата на реката.
	Дерик се втурна към кърмата. Усещаше гърба и раменете си необичайно оголени, сякаш всеки момент щеше да почувства как някоя стрела се забива в тях. Изтича нагоре по стълбите и в бързината едва не събори Фаранан.
	Тарамис се беше заслонил край страничния борд и викаше:
	— Всички да се отдръпнат от носа!
	Младият моряк сграбчи руля и го завъртя наляво, връщайки кораба в определения курс. Вятърът бушуваше с нестихваща сила, разкъсвайки въжетата и раздирайки платната там, където през тях бяха преминали стрели. Кормилното колело се разтресе в ръцете на Дерик, когато свръхестествената ярост на стихията пришпори кораба отново.
	Тарамис изписа във въздуха искрящ седмоъгълен символ и произнесе една-единствена дума. Магията подпали китовата мас по носа на кораба. Тъмната течност се възпламени в извиващи се жълти и бледолилави цветове.
	Дерик присви очи пред връхлетялата вълна от горещина. Завладя го паника, щом осъзна, че пламъците и яростно хвърчащите искри му пречат да вижда площадката отпред, под която се намираше крайната им цел. Подхващайки такелажа, огънят светкавично обви предната мачта и започна да прескача от платно на платно досущ като живо същество.
	Младежът погледна към звездите с надеждата да се ориентира по тях. Вместо това зърна издължената камбанария върху високата сграда на катедралата и веднага съобрази посоката.
	— Дръж се — извика Тарамис.
	Дерик кимна мрачно. Рулят още веднъж се разтресе в ръцете му. Изведнъж нещо го опари от лявата страна. Помисли си, че го е близнал огънят, ала когато погледна надолу, видя стърчащите пера на една стрела.
	За секунда му прилоша от мисълта, че е пронизан в корема или гърдите. Сетне осъзна, че стрелата просто се е плъзнала по кожата, без да засегне някой важен орган или мускул. Плащът му го беше предпазил, отклонявайки острието встрани.
	Стиснал зъби, Дерик изтегли стрелата и я хвърли настрани. Пръстите му се обагриха в кръв.
	— Внимавайте! — изрева Палат.
	Младежът вдигна поглед и видя обградената с парапет платформа на десетина метра пред тях. Само след миг, който сякаш продължи вечно, корабът вече връхлиташе върху нея.
	„Прекалено сме високи — ужаси си Дерик, осъзнавайки, че товарният кораб се издига над площадката. — Ударът ще ни отхвърли обратно“.
	Забравяше обаче за масата на натоварения със стока кораб, понесен от подивелите магически ветрове, извикани от Тарамис.
	Платноходът се стовари с трясък върху подпорите, натрошавайки парапета и издигайки стена от вода, която се изля върху палубата като внезапен порой. „Зефир“ се разтресе като ударен от чука на побеснял ковач и се наклони силно на дясната си страна. Наоколо заваляха парчета от платформата. Една тежка скала се стовари върху носа на кораба.
	Пазачите от площадката бяха изхвърлени във въздуха. Някои паднаха право в реката, а други се стовариха върху палубата заедно с натрошените камъни и хоросана. Двама бяха запратени право върху пламтящото платно на предната мачта. Нещастниците закрещяха и полетяха към водата като огнени кълба.
	Дерик пусна руля и сграбчи парапета на кърмата, опитвайки се да се удържи прав. Корабът продължи да се движи по инерция още няколко метра и най-накрая заседна на някаква подводна скала. Младежът чу как нещо остърга в кила като великански зъби, огризващи кокал. Потръпна, осъзнавайки щетите, които бяха нанесли на товарния съд.
	Провирайки се през отломките, Дерик се добра до средната част на кораба. Надвеси се през левия борд и започна да оглежда речния бряг. Зачуди се дали бяха успели да постигнат целта си, след като рискуваха толкова много. Потърси с очи тръбата на стария канал, за който бе разказал Тарамис, ала брегът бе обвит в непрогледни сенки, сред които не се виждаше нищо.
	Въпреки сериозността на ситуацията, в която се бяха оказали, младежът не усещаше страх. Изпитваше само страстното желание да се впусне в действие. Надяваше се, че скоро ще бъде турен край на влудяващото чувство за вина, което го бе изпълвало през последната една година. Дори ако не съумееха да намерят Кабраксис, пазачите едва ли щяха да ги оставят живи след подобно нападение. По един или друг начин кошмарът щеше да свърши.
	Тарамис дойде при него и също се надвеси през перилата. Произнесе една дума и посочи с пръст факлата, която държеше. Моментално се разгоряха пламъци, които осветиха корпуса на кораба.
	— Тази факла ни издава. Стражите ще ни забележат веднага — каза Фаранан, присъединявайки се към тях.
	— Не можем да останем дълго тук — добави Рамбал. — Трябва да слезем на брега.
	Платноходът продължаваше да стърже по дъното на реката.
	— Корабът няма да се задържи твърде дълго на едно място — каза Дерик. За първи път, откакто бяха поели нагоре по течението със „Зефир“, нямаше нужда да вика, за да го чуят. Магическият вятър най-сетне беше утихнал. — Скоро течението ще ни отнесе обратно към града.
	Тарамис издигна факлата и огледа брега. От разбитата площадка продължаваха да падат каменни късове.
	— Идва лодка — предупреди Палат.
	Дерик погледна през десния борд и видя приближаващите пазачи. На кърмата и на носа на лодката се развяваха флаговете на лорд Даркулан.
	— Светлината на факлата е твърде слаба — каза Тарамис, — но тунелът трябва да е някъде там долу. Надявам се, че стената му се е пробила.
	Мъдрецът протегна ръка през парапета, ала усилията му останаха напразни. Светлината не достигаше до брега.
	„Извади меча“ — каза гласът на Мат Хю-Ринг в съзнанието на Дерик.
	— Мат? — прошепна той. Вината отново избухна в него, унищожавайки така жадувания мир.
	„Извади меча — повтори Мат. — Побързай!“
	Дерик се озърна, макар да знаеше, че няма да види приятеля си, застанал зад него. Мат беше мъртъв вече повече от година. И въпреки това гласът звучеше така, сякаш приятелят му беше там. Младежът огледа подозрително воините, които се бяха събрали в средата на кораба и очакваха следващите заповеди на Тарамис.
	„Мечът, проклет глупак такъв! — изкрещя Мат. — Извади скапания магически меч. Ще помогне както на теб, така и на тях“.
	Дерик посегна към дръжката на меча над рамото си, усещайки остра болка на мястото, където стрелата го беше пронизала. Ръката му изтръпна за миг и оръжието на Хоклин сякаш само скочи в дланта му. Измъкна огромното, покрито с множество драскотини и белези острие и го издигна пред себе си.
	Тарамис и останалите бойци бяха намерили фенери в трюма на пълния с китова мас товарен кораб и в момента се опитваха да разкъсат тежките сенки по брега на реката.
	— Може би някой трябва да слезе там — предложи Рамбал.
	— Онзи, който слезе долу, няма да може да се върне — рече Палат. — А не е изключено да се наложи да останем на старата гемия, в случай че ни се прииска да си тръгнем оттук.
	— По-добре да се опитаме да се измъкнем пеша — възрази Рамбал. — Дори ако успеем да се доберем до пристанището, без да ни притиснат, така или иначе ще ни настигнат по-късно. Не разполагаме с подготвен екипаж, а платната и въжетата не се местят сами. Така де, ако въобще са останали платна на тази съборетина.
	„Извикай името на меча“ — заповяда Мат.
	— Мат — прошепна Дерик с болка, сякаш току-що отново бе станал свидетел на смъртта на приятеля си. Беше сигурен, че не си въобразява гласа. Беше истински и звучеше вътре в главата му.
	„Извикай името на меча, бавно схващащи приятелю“ — повтори Мат.
	— Какво правиш тук? — попита Дерик.
	„Същото, каквото и ти — отвърна Мат. — Само дето имам по-добра гледна точка от тебе. А сега призови мощта на меча, преди течението да ви е отнесло или да са ви спипали онези хубавци. Имаме работа за вършене тази нощ“.
	— Как да призова меча?
	„Извикай името му“.
	— Как се казва той? — Дерик не можеше да си спомни.
	„Стормфюъри, глупако. Как можа да го забравиш?“ — отвърна приятелят му.
	— А ти жив ли си? — попита Дерик.
	„Сега нямаме време за това. Здравата сме загазили, а трябва да изпреварим Кабраксис“.
	Корабът още веднъж изскърца пронизително върху скалата, разклащайки се силно. За секунда Дерик реши, че най-сетне течението ги е подхванало и ги отнася от брега.
	— Стормфюъри! — изрече той високо, държейки меча с две ръце, без да има дори най-малка представа какво да очаква. Непривичното изтръпване още веднъж обхвана пръстите му.
	По острието внезапно плъзна студена синя светлина. Макар да не излъчваше топлина, мечът грееше ярко и силно.
	Магическата светлина разсече мрака и с лекота разбули сенките по брега. Сините отражения отскочиха от водата и нахлуха през разбитата стена на канала. Отворът беше висок поне осем стъпки. При сблъсъка на кораба с платформата изоставеният тунел се бе разкрил.
	— Ето го! — извика Тарамис.
	Дерик прошепна:
	— Мат.
	Ала никой не му отговори. Само лекият бриз свиреше през въжетата над тях.
	„Зефир“ се разклати за пореден път и се отмести четири или пет стъпки назад, почти освободен от задържащите го скали.
	— Губим кораба — каза Тарамис. — Скачайте! Веднага! — Той се прехвърли през перилата и се метна към брега.
	„Давай!“ — прошепна Мат в съзнанието на Дерик. Този път гласът му звучеше сякаш много отдалеч.
	Младежът се прехвърли през борда и в същия момент корабът се разклати отново. Беше започнал да се обръща по течението. Дерик беше сигурен, че следващия път „Зефир“ ще успее да се освободи от хватката на скалите.
	Младият моряк се приземи в калта, потъвайки до коленете, след което изгуби равновесие и се пльосна по лице в студената тиня. Хладните води на реката го заляха моментално. Раната от стрелата започна да пулсира, сякаш го бяха пронизали с нажежен до червено ръжен.
	Останалите воини наскачаха след него, като повечето от тях също успяха да се приземят в калта, ала неколцина изпопадаха в реката и едва не бяха отнесени, преди да смогнат да ги издърпат. Докато се съвземаха, „Зефир“ им служеше като защитна стена. Чуваха как стрелите се забиват в корпуса на кораба, докато лодката с пазачите се приближаваше от другата страна.
	В следващия миг горящият кораб пое надолу по течението, което го увлече бързо. Пазачите загребаха лудо, опитвайки се да избегнат сблъсъка. Усилията им едва не преобърнаха лодката, ала след това „Зефир“ ги отмина с поклащане и се насочи към корабите, пуснали котва в пристанището. Пламтящият платноход сякаш обещаваше разруха и унищожение още преди Брамуел да е видял зората отново.
	— Да опустее дано — рече Палат. — Струва ми се, че ще изгорим този град до основи още преди да сме го спасили.
	— Дори в такъв случай — отвърна Тарамис — жителите ще се чувстват по-добре, ако го възстановяват хора, а не демони.
	С пързаляне и хлъзгане Дерик последва магьосника в отходния канал. Забеляза, че сините пламъци на Стормфюъри бяха угаснали, позволявайки на нормалната светлина от факлата на Тарамис и фенерите на воините да се завърне.
	Тунелът беше полузадръстен с отломки. По стените му растяха мъхове и плесен, а каменната настилка под мазната воняща вода беше покрита с нечистотии.
	Сблъсъкът с товарния кораб беше пробил дупка в стената точно според намеренията на мъдреца, ала пораженията бяха много по-големи от тези, които бяха очаквали първоначално. Навсякъде се търкаляха каменни блокове, а в тавана имаше пукнатини, широки колкото мъжка длан. Водата от реката нахлуваше свободно през отвора и пълнеше канала.
	Тарамис застана по средата на тунела и се огледа.
	— А сега накъде? — попита Палат, прокарвайки ръка през челото си. Пръстите му оставяха кални бразди.
	— Наляво — отвърна Тарамис и понечи да тръгне в тази посока.
	„Надясно — каза Мат в ухото на Дерик. — Ако тръгнете наляво, ще се напъхате право в ръцете на пазачите“. Тарамис нагази в надигащата се вода. „Кажи им!“
	Младежът се поколеба за миг, тъй като не беше сигурен, че не халюцинира, но накрая се престраши и каза:
	— Тарамис! Тръгнал си в неправилна посока.
	Мъдрецът спря и се обърна. Водата стигаше до гърдите му.
	— Откъде знаеш? Дерик не отговори.
	„Кажи им — рече Мат. — Кажи им за мен“.
	В тунела отекваха викове, долитащи отвън. Светлина на факли осветяваше пролуката в стената и Дерик беше уверен, че съвсем скоро стражите ще ги атакуват.
	— Защото Мат ми казва по кой път да тръгнем — рече той.
	— Кой Мат? — подозрително попита Тарамис. — Да нямаш предвид твоя приятел? Онзи, когото са убили при Порт Таурук?
	— Да — отвърна младежът, макар да знаеше, че самият той едва ли би повярвал на подобна нелепа история.
	— Как така?
	— Нямам представа — призна Дерик. — Но точно той ми обясни как да задействам силата на меча преди малко, за да осветя пътя ни към тунела.
	Воините се скупчиха около Тарамис. Бяха измокрени и кални. По лицата им се четеше съмнение. Палат пристъпи леко напред, за да предпази водача си от очевидно превъртелия Дерик.
	Долавяйки намеренията на едрия мъж, младежът замълча и се постара да не прави резки движения.
	Тарамис вдигна факлата си по-високо. Пламъците облизаха лишеите, растящи по тавана.
	— Всеки път, щом демон дойде в света на хората — изрецитира той по памет, — балансът трябва да бъде възстановен. Само изборът на хората може да освободи земята от злото. — Усмихна се. — Сигурен ли си, Дерик?
	— Да.
	Рамбал посочи към дупката в стената:
	— Нямаме голям избор. Трябва да тръгваме. Скоро онези проклетници ще се нахвърлят върху нас. А повечето от тях са честни мъже, които получават заплата, за да поддържат мира. Не ми се ще да се бия с тях, стига да мога да го избягна.
	Тарамис кимна:
	— Да тръгваме надясно тогава.
	Мъдрецът ги поведе, държейки факлата пред себе си.
	Тунелът започна да се изкачва плавно. Мъжете джапаха през надигащата се вода. Макар да не им се налагаше да се борят с течението, придвижването по този начин беше трудно и уморително.
	За тяхно щастие скоро се изкачиха достатъчно високо и нивото спадна. Ала когато завиха зад поредния ъгъл, светлината от факлата на Тарамис се отрази в стотици очи пред тях.
	— Плъхове — рече Рамбал и изруга.
	Гризачите се бяха скупчили от двете страни на тунела, мърдайки и хлъзгайки се един през друг. Приличаха на малки островчета от струпана плът. Голите им опашки се мятаха и извиваха като червеи в прииждащата вода. Гледаха втренчено бойците пред себе си.


	Главата на каменната змия се връщаше обратно на мястото си заедно с Буярд Чолик. Гласовете на богомолците се сливаха в непрестанна глъчка, която изпълваше огромната катедрала на пророка на светлината.
	„Някой е нападнал църквата“.
	Нямаше представа кой би дръзнал да стори подобно нещо. През последния месец отношенията с лорд Даркулан се развиваха добре. Бяха установили връзка с краля и водеха преговори за издигането на нов храм в Уестмарч. Църквата на Закарум се съпротивляваше неистово срещу нахлуването на пророка на светлината в столицата, ала Чолик беше сигурен, че и тази съпротива съвсем скоро щеше да престане. Посредством лорд Даркулан и редица пратеници от страна на двора, които Чолик беше забавлявал в катедралата през изминалия месец, кралят бе научил какви облаги бяха донесли на Брамуел изпълнените с надежда поклонници.
	Заради новите хора, които прииждаха непрестанно, Чолик провеждаше по няколко служби на ден. Днес бе ръководил цели шест обреда, започвайки още призори. Един нормален човек не би могъл да издържи на такова напрежение, ала свещеникът се наслаждаваше на работата си. Кабраксис му беше дал своята сила, подкрепяйки го, за да може да продължи.
	Демонът бе извършил нови подвизи. Още много хора бяха извървели пътеката на мечтите. През изминалия месец броят на чудесата се беше увеличил.
	Лекуваха. Изправяха изкривени крайници. Даваха благополучие. Гарантираха споделена любов. Изчезнали по време на битка синове излизаха от пламтящите челюсти на каменната змия, призовани да се завърнат от неизвестното. На три пъти възвръщаха младостта на престарели богомолци.
	Из всички крайбрежни градове на залива Уестмарч се говореше за това. Корабите разнасяха вестите бързо. Керваните ги подемаха и разпространяваха още по на изток, към Лут Голейн и отвъд моретата-близнаци, чак до Кураст.
	Възвръщането на младостта на тримата мъже беше най-трудно и Чолик знаеше, че за целта е била направена огромна жертва. Кабраксис беше платил тази цена, но не от собствения си джоб. Нощем демонът отвличаше деца от града и ги принасяше в жертва на черния път, ограбвайки младостта им, за да възнагради с допълнителен живот онези, които го боготворяха. И тримата подмладени мъже бяха хора, които можеха да подкрепят църквата на пророка на светлината и да й помогнат да се разрасне и да спечели благоразположението на краля. Всъщност един от тях беше пратеник на краля, негов доверен съветник, на когото владетелят държеше изключително много.
	Всички в Брамуел говореха за чудесата, които се случваха ежедневно в катедралата на пророка на светлината. Здраве, богатство, любов, младост — човек нямаше какво повече да поиска от живота.
	Ала днес някой бе посмял да нападне храма.
	Това светотатство не можеше да остане ненаказано. Жесток гняв бушуваше в гърдите на Чолик, докато се взираше към изпълнилото катедралата множество.
	Един от послушниците, които той подготвяше лично, пристъпи в осветеното пространство под каменната змия.
	— Братя и сестри — започна той, — любимци на Диен-Ап-Стен, присъединете се към мен в молитва към нашия пророк. Уейфайндър Сейъс ще ходатайства пред него, за да измоли още няколко чудеса за вас, преди да разпуснем службата.
	Думите му се издигнаха, усилени от акустиката на катедралата, и се понесоха над присъстващите, укротявайки виковете.
	„Точно така. Заплаши ги да им отнемеш поредното чудо — помисли си Чолик — и получаваш безрезервното им внимание“.
	Свещеникът долу поведе хор от молитви към Диен-Ап-Стен, пеейки за величието, добротата и щедростта на пророка.
	Веднага щом главата на змията се прибра на мястото си в стената и престана да се движи, пламъците около нея изгаснаха и задната част от катедралата потъна в мрак. Много от поклонниците нададоха ужасени писъци и викове с молби към Диен-Ап-Стен, призовавайки го да се завърне и да направи още чудеса.
	Чолик слезе от платформата и се озова на балкона на третия етаж. Един пазач дръпна тежките завеси и му отвори вратата. От покушението насам по всяко време, когато имаше служба, от двете страни на балкона стояха по двама стрелци с арбалети.
	В коридора зад вратата го очакваше личната му стража. Мъжете носеха фенери. Никой, освен него не ползваше този изход, водещ към тайните проходи на църквата.
	— Какво се е случило? — запита той.
	— Нападнали са катедралата, Уейфайндър — докладва капитан Релик. Беше мъж със сурово лице, свикнал да командва наемници, да печели трудни битки и да преследва бандити.
	— Знам — изплющя гласът на свещеника. — Кой е посмял да атакува моята църква?
	Релик поклати глава:
	— Все още не знаем точно, Уейфайндър. Доколкото разбрах, един кораб се е блъснал в платформата над реката.
	— Случайност?
	— Не, Уейфайндър. Атаката е била преднамерена.
	— Но защо са нападнали именно там? Какво са се надявали да постигнат?
	— Не зная, Уейфайндър.
	Чолик вярваше на капитана на наемниците. Когато преди половин година го бяха довели в църквата, Релик умираше от параплексия. Един кон бе стъпил върху него по време на битка с бандити, нападнали керван, който се връщал от Лут Голейн. Хората му го бяха носили почти триста и двайсет километра, за да получи благословия и да бъде излекуван.
	В началото свещеникът не виждаше особена полза от капитана на наемниците, ала Кабраксис настоя да го подложат на наблюдение. В продължение на цяла седмица Релик присъстваше на всяка служба, подкрепян от хората си, и пееше песни във възхвала на Диен-Ап-Стен, доколкото му позволяваше отслабващият глас. Сетне един ден змията го издигна от тълпата и го погълна. Няколко минути по-късно капитанът на наемниците се завърна от пътеката на мечтите здрав и в чудесно настроение. Оттогава се беше посветил на Диен-Ап-Стен и неговия Уейфайндър.
	— В това няма никакъв смисъл — каза свещеникът и тръгна по коридора. Полите на мантията му шумоляха.
	— Наистина, Уейфайндър — съгласи си Релик. В едната си ръка държеше фенер, осветяващ пътя им, а в другата носеше закривен меч.
	— И никой от тези хора не е бил разпознат?
	— Не.
	— Колко души са? — запита Чолик властно.
	— Не повече от двайсетина човека — каза Релик. — Градската стража се е опитала да ги спре.
	— За да се разбие в платформата, корабът е трябвало да се справи с насрещното течение. — Чолик пое по коридора надясно и изкачи едно стълбище. Познаваше отлично всеки тунел в църквата. — Едва ли се е движел прекалено бързо. Защо градската стража не е успяла да го спре?
	— Корабът е бил задвижван от магически вятър, Уейфайндър. Не са имали никакъв шанс срещу него.
	— И ние не знаем кои са тези хора?
	— Наистина съжалявам, че го казвам, Уейфайндър, но е така. Веднага щом получим допълнителна информация, ще се погрижа да ви уведомят.
	Скоро групата достигна до тайната врата, която водеше към главното преддверие на четвъртия етаж. Ръката на Чолик освободи ключалката и той излезе в празния коридор.
	Тук посещенията на външни лица бяха забранени. Богомолците можеха да се качват само до третия етаж на катедралата. В момента никой от персонала не се мяркаше наоколо — всички бяха заети със службата. Южната част на четвъртия етаж бе предназначена за послушниците. Изненадващо беше колко бързо се пълнеха тези помещения.
	Чолик зави наляво и се насочи към балкона, надвиснал над оградената с парапет площадка при реката долу.
	— Уейфайндър — каза Релик.
	— Какво? — попита рязко свещеникът.
	— Може би ще е по-добре, ако ни позволите да ви защитаваме.
	— Да ме защитавате?
	— Нека ви отведем в една от стаите на долните етажи.
	— Искате да ме скриете? В момент когато нападат моята църква, вие очаквате от мен да се скрия като някакъв страхливец?
	— Простете ми, Уейфайндър, но това е най-добрият вариант за действие.
	Думите на наемника обезпокоиха Чолик. Беше подирил с мислите си Кабраксис, ала не бе успял да го открие. Ситуацията започваше да го плаши. Зачуди се дали обектът на покушението отново е той. Започна да обмисля къде в огромната катедрала е най-безопасно да стои.
	— Не — отвърна накрая. — Любовта на Диен-Ап-Стен ме защитава. Тя ще бъде моя ризница и мой щит.
	— Да, Уейфайндър, простете ми съмнението.
	— Онези, които се съмняват, не получават благоволението на пророка на светлината, капитане. Бих искал да ви припомня това.
	— Разбира се, Уейфайндър.
	Чолик вече бе стигнал до балкона. Нощният хлад се спусна над него. Нямаше и следа от магическите ветрове, за които бе говорил Релик, ала погледът му веднага бе привлечен от горящия кораб, носещ се надолу по течението.
	Огънят се беше разпространил по цялата дължина на плавателния съд и пламъците му се издигаха към небето.
	От мачтите и такелажа политаха оранжеви и червени искри и постепенно изгасваха по самоубийствения си път към звездите. Докато свещеникът гледаше, корабът се заби странично в един закотвен платноход в горния край на речното пристанище.
	Мачтите на горящия кораб паднаха върху другия съд и огънят моментално се пренесе и върху него. Платноходът скъса котвеното си въже и също се понесе към пристанището.
	Разбунените светлинки на фенерите и факлите на моряците, наскачали, за да спасят каквото могат, се щураха лудо насам-натам. Двата кораба вече горяха бурно и огънят вероятно щеше да се разпространи със светкавична бързина, ако не успееха да го спрат навреме.
	Погледът на Чолик се върна обратно нагоре по реката и спря върху пазачите край срутената площадка. Видя как мъжете наскачаха от лодката и нагазиха във водата. Едва когато фенерите и факлите приближиха входа в тунела на канализацията и го осветиха, той си даде сметка какво се случва.
	— Нападателите са проникнали в каналите — каза Чолик.
	Релик кимна:
	— Вече изпратих вестоносец, който да предупреди хората ми да ги пресрещнат. Разполагаме с карта на цялата подземна мрежа от тунели. Ще ви защитим, Уейфайндър. Няма от какво да се страхувате.
	— Не се страхувам, глупако. Аз съм избраник на Диен-Ап-Стен. Аз показвам на хората пътеката на мечтите, където се случват всички чудеса. Хората, които са нападнали църквата, вече са мъртви, независимо дали го знаят или не. Ако не умрат от ръцете на охраната или от собствените ми ръце, Диен-Ап-Стен ще се погрижи за тях. Макар да е щедър към вярващите, пророкът не прощава на онези, които се обръщат срещу него.
	Стражите се втурнаха в тунела. Светлината от факлите им освети вътрешността на канала в наситено червено. Отверстието пламна като рана, възпалена от смъртоносна инфекция.
	— Предупреди хората си — каза Чолик. — Искам да внимават за обгорения мъж, който стреля по мен миналия месец.
	— Да, Уейфайндър.
	Чолик се втренчи в черната река. По двата бряга се бяха струпали светлини. Още фенери се движеха по мостовете, свързващи северната и южната част на града.
	Веднага щом хванеха нападателите, а свещеникът нямаше никакви съмнения, че това ще се случи съвсем скоро, щяха да ги убият. Щеше да се разпореди главите им да бъдат побити на кол пред главния вход на храма и щеше да заяви, че това е сторено по повеля на Диен-Ап-Стен. По този начин щеше да покаже на враговете на църквата, че пророкът на светлината може да бъде не само опрощаващ, но и безмилостно отмъстителен. По този начин щеше да затвърди вярата на поклонниците, а мълвата щеше да доведе още любопитни да видят новата религия.
	„Буярд Чолик“.
	Свещеникът трепна от изненада, чувайки гласа на демона в главата си.
	— Да, Диен-Ап-Стен.
	Капитанът на наемниците даде знак на хората си да отстъпят и сам се отдръпна на две крачки назад. Докосна татуировка, изобразяваща знака на Кабраксис, която бе получил, когато се беше заклел във вярност към църквата. Устните му произнесоха механично молитва за спасение и просветление, за пътуване по черния път, което да му разкрие могъществото и мъдростта на Диен-Ап-Стен.
	„Върни се и продължи службата — каза Кабраксис. — Не желая да я прекъсваме. Не искам да показвам слабост или неспособност“. Гласът на демона звучеше така, сякаш говореше от много далече.
	— Кой е нападнал църквата? — попита Чолик.
	„Тарамис Волкен и отрядът му“ — отвърна Кабраксис.
	В сърцето на свещеника отново се появи страх. Макар да не беше разговарял с Кабраксис за ловеца на демони, той бе направил собствено проучване. От години Тарамис Волкен се славеше като силен противник на всички създания на мрака. Докато бе издирвал информация за магьосника, Чолик си беше припомнил, че е чел за него още по времето, когато бе служил на Закарум. Смятаха Тарамис Волкен за непреклонен човек, който не отстъпва пред никакви препятствия. Ловецът беше доказал това. След като откриха Стормфюъри, меча на Хоклин, той и неговата група бяха успели да се укрият без следа.
	„Бяха се скрили само временно — каза Кабраксис. — Сега вече са в ръцете ми“.
	Ала Чолик неволно се запита дали вместо това те двамата с демона не са в ръцете на Тарамис Волкен. Всичко научено в Църквата на Закарум му подсказваше, че адските създания не могат да се появяват в света на хората, без това да наруши равновесието и да предизвика ответна реакция. А не един път досега Тарамис Волкен беше доказвал, че е любимец и защитник на светлината.
	„Тарамис Волкен ще умре в тези канали — изръмжа в ума му Кабраксис. — Ако продължаваш да се съмняваш в мен, ще си платиш, Буярд Чолик, въпреки че си мой избраник“.
	— Не се съмнявам в теб, Диен-Ап-Стен — отвърна той.
	„Тогава тръгвай и остави на мен да се оправям с Тарамис Волкен“.
	— Както желаеш, господарю. — Чолик докосна благоговейно сърцето си, след което се обърна.
	— Уейфайндър — погледна към него Релик, — мисля, че не е безопасно да се връщате в катедралата.
	— Когато пристъпваш прага й с благословията на Диен-Ап-Стен, катедралата е най-безопасното място на света — заяви Чолик и добави наум: „А ако не се подчиниш на демона Кабраксис, може да стане и най-опасното“.


	Двадесет и три

	С оголени зъби и плющящи опашки, огромните плъхове нападнаха Дерик, Тарамис и ловците на демони. Бледожълтата светлина на фенерите и факлите играеше върху гърчещите се тела, докато гризачите се приближаваха устремно, използвайки ръбовете и неравностите по стените или плувайки през тъмната вода на канала.
	За момент Дерик изтръпна от ужас, представяйки си как покритите с козина тела скачат върху него и го завличат под повърхността. Останалите бойци ругаеха или отправяха молитви към светлината. Всички се разпръснаха и заеха отбранителни позиции.
	Нивото на водата продължаваше да се покачва.
	Едрият и висок Рамбал бе застанал начело на отряда. Той замахна с щита си и помете първите плъхове, които се нахвърлиха към него. Ударите на плът в стомана отекнаха глухо в тунела.
	— Дръжте се — нареди Тарамис на воините. — Постарайте се да ги държите далече от мен за малко.
	Плъховете скачаха от стените и се приземяваха върху шлемовете и раменете на бойците. Ноктите им драскаха по металните плочки на броните и брънките на ризниците, жадувайки за кръв.
	Дерик нанесе рязък удар по едно от съществата с острия меч на Хоклин и го разсече от носа до опашката. Кръвта на гризача пръсна във въздуха и за миг го ослепи. Докато успее да избърше кръвта от лицето си, го нападнаха още три плъха. Неочакваната им тежест го накара да се олюлее. Гадините веднага се насочиха към очите му, озъбили малките си муцунки в светлината на мъждукащите факли. Дерик изруга и ги отърси от себе си. Гризачите изпопадаха във водата и миг по-късно изплуваха отново.
	Въпреки усилията, които полагаха, воините започнаха да се огъват. Пространството в тунела беше тясно и остриетата свистяха във въздуха, минавайки само на сантиметри от главите на сражаващите се мъже. Кръвта се смесваше с тъмните води на канала и пяната на нахлуващата през стената река.
	Течението пречеше на Дерик да пази равновесие. Младежът размахваше ожесточено Стормфюъри, изумен от лекотата, с която се движи мечът. Наоколо хвърчаха разполовени тела на плъхове, но и доста от гадините успяваха да го докопат. Зъбите им се забиваха в ръцете и краката му на местата, където ризницата не покриваше достатъчно добре плътта му.
	Тарамис изрисува сложен магически символ във въздуха, а после още един и още един. От пръстите му излизаше зелен огън, а изписаните руни грееха в ярка светлина. С един последен жест магьосникът запрати творението си напред.
	Руните експлодираха във въздуха само на няколко стъпки пред сражаващия се отряд и озариха всичко. Острите лъчи започнаха да пронизват безпогрешно телата на плъховете. На мястото на поразените гризачи оставаха само кости.
	За момент Дерик си помисли, че опасността е отминала. Ухапванията по тялото му бяха многобройни и болезнени, ала не му пречеха да се движи. Възможно бе по-късно да получи инфекция, но само ако оцелееше през тази нощ.
	— Тарамис — извика Палат, придържайки един от бойците. Беше поставил ръка върху врата му. — Един от плъховете прегриза гърлото на Клавин. Засегнал е артерията. Ако не спрем кръвта, ще умре.
	Тарамис се приближи и огледа воина. Поклати глава:
	— Нищо не мога да сторя — прошепна пресипнало. Чертите на Палат се изостриха още повече, докато кръвта изтичаше през пръстите му.
	— Дявол да го вземе, няма да го оставя да умре! — каза посивелият воин. — Не съм изминал целия този път, за да гледам как приятелите ми загиват.
	Поклащайки още веднъж глава, Тарамис каза:
	— Съжалявам, всички сме безсилни.
	Дерик усети как ужасът отново се промъкна през защитата, които бе издигнал в себе си. Клавин бе обречен и се налагаше да го изоставят. Боецът щеше да прекара последните си мигове в самота.
	„Не — каза Мат в ума му. — Дерик, не е нужно той да умира. Използвай меча. Използвай меча на Хоклин“.
	— Как? — попита той. Гласът му отекна високо под сводовете на тунела.
	„Дръжката — отговори Мат. — Опри дръжката в плътта на Клавин“.
	Дерик тръгна напред, а острието на меча наново засия във всички нюанси на синьото. Палат му препречи пътя:
	— Не. Няма да ти позволя да сложиш край на живота му.
	— Няма да го убивам — отвърна Дерик. — Ще се опитам да го спася.
	Едрият воин не се отмести.
	Дерик осъзна с горчивина, че нито беше един от тях, нито някога щеше да стане. Бяха пътували заедно и се бяха сражавали рамо до рамо, но отрядът отказваше да го приеме. Гневът започна да се надига в него.
	„Дерик — каза Мат, — не се впускай в това. Ти не си сам“.
	Ала младежът знаеше, че това не е истина. Беше прекарал целия си живот в самота. Дори Мат го беше изоставил накрая.
	„Не, Дерик — възрази приятелят му, — нещата, които чувстваш, не са реалност. Демонът ти внушава тези мисли. Кабраксис е с нас в момента и мога да те уверя, че е уплашен. Опитвам се да те предпазя от неговото влияние, ала той вече е усетил слабостта ти и се възползва от нея. Не му позволявай да те обърне срещу тези хора. Те се нуждаят от теб. Дори в този момент към вас са се запътили войници, за да ви пресрещнат“.
	Внезапно Дерик усети непоносимо главоболие, което едва не го събори на колене в студената вода. Пред очите му заплуваха тъмни петна.
	„Използвай меча, Дерик — настоя Мат. — Той може да спаси всички ви“.
	— Какво да сторя? — попита Дерик.
	„Вярвай“ — отговори приятелят му.
	Дерик положи усилия да намери ключа към магията, която се изискваше от него. Наистина щеше да е много по-лесно, ако съществуваше някаква дума, която да освободи мощта на оръжието, или нещо подобно. Съсредоточи се, припомняйки си как мечът му беше вдъхнал нови сили по време на отчаяното сражение край къщата на Елиг Бероуз, както и случката отпреди малко, когато Стормфюъри бе осветил брега на реката, спасявайки всички. Тези неща се бяха случили наистина… Значи могъществото на оръжието беше реалност!
	Изведнъж мечът потрепери и отново започна да грее ярко в синьо. Приятна топлина се разля в тунела. Разнесе се приглушен звън. Изумен, младежът видя как кръвта престана да се стича през пръстите на Палат.
	Посивелият воин отмести ръката си от шията на Клавин и отдолу се показа ужасното разкъсване. Пред очите им раната зарасна и на мястото й остана съвсем мъничък белег.
	Дълбокият глух звук продължаваше да вибрира във въздуха. Дерик видя как даже собствените му рани започнаха да зарастват, включително и мястото, където по-рано го беше пробола стрелата. За по-малко от минута всички бяха напълно излекувани.
	— Благословени сме от светлината! — каза Рамбал с широка детска усмивка на лицето.
	— За да бъдем убити по-късно — изръмжа Палат мрачно.
	Дерик се опита да долови присъствието на Мат.
	„Бъди силен — прошепна неговият приятел. — Най-лошото тепърва предстои. Това е само затишие пред буря“.
	— Проклятие! — изруга Палат, сочейки натам, откъдето бяха дошли. — Стражите са по петите ни!
	Дерик също погледна към входа на тунела. Мъждукащата светлина вече изпълваше канала. Това означаваше, че преследвачите са на един-два завоя зад тях.
	— Напред — заповяда Тарамис, издигайки фенера си.
	Отрядът започна да се изкачва, борейки се с течението на водата и хлъзгавата каменна настилка. Мракът отстъпваше пред светлините на фенерите и факлите. Няколко плъха се стрелнаха през сенките с писък и цвърчене, но вече не правеха опити да нападат.
	Нещо се удари в ботуша на Дерик с глух звук. Той погледна надолу и успя да зърне парче жълтеникава кост, което се плъзна през водата. Отначало си помисли, че е някаква гадина с твърда черупка, ала после забеляза, че е бедрената кост на някой от гризачите, които Тарамис беше унищожил със заклинанието си.
	— Хей — извика Рамбал и извади от водата малък череп на гризач. — Това са костите на плъховете…
	Преди да успее да каже още нещо, черепът скочи от ръката му и изщрака с челюсти пред лицето му, карайки го да отскочи назад. Воинът замахна с бронирания си юмрук, ала черепът вече беше изчезнал във водата.
	— Стойте — каза Тарамис, взе фенера на един от бойците до себе си и го издигна високо. Отраженията от светлината затанцуваха лудо по развълнуваната повърхност на водата.
	Купчина от стотици блещукащи в зеленикаво кости изпълваше тунела пред тях.
	— Това е работа на демона — изръмжа Палат. — Той знае, че сме тук.
	В следващия миг от водата се надигна ужасяваща фигура. Воините, които бяха най-близо до нея, отстъпиха назад.
	Оформено от костите на плъхове, създанието се извисяваше на осем стъпки височина, четвъртито и с широк като на маймуна гръден кош. Белотата на кривите му крака прозираше през мрачните води. Вместо две имаше четири ръце, до една по-дълги от краката. Юмруците му, обрасли с рога от ребра и зъби на плъхове, приличаха на смъртоносни боздугани. Заострените шипове сякаш бяха създадени с единствената цел да пронизват и разкъсват. Лицето на създанието беше образувано от цели кокали и натрошени костици.
	— Това е голем от кости! — изкрещя Тарамис. — Оръжията ви няма да го наранят!
	Големът разтегли устните си в отвратителна усмивка и гласът му се извиси като среднощен гробищен вой:
	— Глупци, елате да срещнете смъртта си.
	Тарамис използва свободната си ръка и изписа във въздуха магически символ, който веднага се превърна в огнена топка с размерите на тиква и отскочи към създанието от кости.
	Поразен в гърдите, големът бе отхвърлен и се строполи по гръб. Пламъците яростно подхванаха демоничното същество и съвсем скоро то изглеждаше така, сякаш го бяха запалили отвътре. Изскочиха облаци пара, но уви, не се забелязваха някакви по-сериозни поражения.
	Създанието отвори уста и извика още веднъж, но този път от нея изскочи огън. Воят почти оглуши бойците.
	Неколцина от тях запушиха ушите си, пищейки от болка.
	Дерик отново долови гласа на Мат в главата си: „Сега всичко зависи от теб. Костеният голем ще ви убие при първа възможност. Само омагьосаното острие на твоя меч може да го унищожи“.
	— Аз не съм герой — прошепна младежът, загледан към създанието.
	„Може и така да е — отвърна Мат, — но нямаш път за отстъпление“.
	Поглеждайки през рамо, Дерик видя приближаващите стражи. Отстъплението наистина означаваше още по-люта битка с пазачите на катедралата и вероятно с десет пъти повече бойци, очакващи ги в пристанището.
	Воините край Дерик бяха започнали да се изтеглят. Очевидно предпочитаха битката с хора пред възможността да се изправят срещу голема от кости. Дерик се взря към създанието, преодолявайки първичния си страх. Не можеха да минат отникъде другаде, освен през него.
	Младежът пристъпи напред и зае отбранителна позиция, щом големът започна да го доближава. Един от покритите с рога юмруци замахна към него. Дерик се гмурна под удара и отвърна незабавно. Острието на Стормфюъри полетя към лакътя на чудовището, но се плъзна по костта, без да нанесе поражения.
	Усещайки ответното движение на противника си, Дерик се отдръпна. Едва успя да избегне насочения към главата му юмрук. Заострените ръбове на рогата разкъсаха кожения му елек и изсвистяха с див плясък през стигащата до кръста вода.
	Преди големът да вдигне ръката си, младежът замахна отново с омагьосаното оръжие. Този път мечът се вряза в костта, разцепвайки я на хиляди парченца, които се пръснаха като шрапнели над водата.
	Големът не се отказа. Следващият му удар беше толкова мощен, че ако бе улучил младежа, щеше да размаже лицето му.
	Дерик отчаяно отскочи назад. Острите като бръснач рога за пореден път разкъсаха дрехите на гърдите му, ала този път одраскаха и плътта. Страхът от смъртта почти го накара да побегне, ала привичната тежест на меча на Хоклин му подейства успокоително. Парира следващия удар на голема, отклонявайки огромния юмрук, и отстъпи назад, когато създанието изгуби равновесие и се наведе към него. После се завъртя и стовари острието си върху тялото на чудовището. Отново във всички посоки се разхвърчаха парченца кости.
	Дерик продължи да отстъпва, като блокираше и съсичаше с меча на Хоклин, с мъка запазвайки равновесие във водата. Елекът му беше обагрен в кръв.
	Внезапно се препъна и падна с плясък назад.
	Костеният голем го нападна незабавно, насочвайки юмрука си към лицето му.
	В този миг се намеси Рамбал и посрещна удара с щита си. Острите като бръснач рога пробиха стоманата и изскочиха от другата страна на по-малко от педя пред лицето на Дерик. Когато успя да се изправи на крака, младежът забеляза, че шиповете са пронизали не само щита, но и ръката, която го държеше. От раните бликаше кръв.
	Очевидно изпитвайки огромна болка, Рамбал направи крачка назад и падна на колене. Притисна ранената ръка към гърдите си, оставяйки главата си незащитена.
	Вината се спусна като чук върху Дерик. Беше дори по-болезнена от раните по гърдите му. „Ако не бях взел меча на Хоклин — помисли си той, — те никога нямаше да предприемат това пътуване“.
	„Напротив, Дерик — каза Мат, — щяха да тръгнат даже без теб и този меч. Внимавай, демонът тъче своите магии около тебе. Той ти внушава тези мисли и по този начин те прави слаб. Трябва да осъзнаеш какво се случва с теб. Именно затова се завърнах при тебе. А сега се размърдай!“
	Костеният голем не си губеше времето и веднага нападна новата си плячка. Стиснал дръжката на омагьосаното оръжие с две ръце, Дерик пристъпи напред и парира удара, който щеше да разбие главата на Рамбал. Острието срещна ръката на създанието и я разби на парчета.
	Големът изрева от ярост и отново насочи вниманието си към него, размахвайки двете си останали ръце.
	Тарамис и Палат бързо подхванаха Рамбал под мишниците и го изтеглиха далеч от създанието. Междувременно Дерик парира още един широк замах на костените боздугани, чувствайки как едва издържа на страхотното напрежение. За малко щеше да изпусне меча.
	„Ти унищожи всичките ми надежди, момче — чу внезапно гласа на баща си. — В името на светлината, мразя грозното ти лице! Между нас няма никаква прилика. И тази рижава коса! Нямаме такава в семейството!“
	„Не го слушай — каза Мат. — Това е проклетият демон. Търси слабото ти място. Не обръщай внимание на думите му“.
	Ала Дерик осъзнаваше, че думите не идват само от демона. Идваха от плевнята зад месарския магазин на баща му, от годините на обиди и студена омраза, която така и не беше успял да разбере като дете.
	С мъка се концентрира отново върху битката. Затича се към лявата стена на тунела, знаейки, че ако спре дори за миг, големът ще го смаже. Скочи във въздуха и се отблъсна от камъните с крака.
	Инерцията му позволи да се закрепи за момент върху стената, преди притеглянето да го дръпне обратно надолу. Забеляза как големът замахна още веднъж към него. Когато костеният боздуган се блъсна в камъните, където само допреди миг бе стоял Дерик, младежът вече се беше оттласнал с една ръка — в другата държеше меча на Хоклин, — озовавайки се зад гърба на чудовището.
	Юмрукът на създанието се заби в стената, разцепвайки камъка.
	Дерик прогони гласа на баща си, успокои треперещата си ръка и пое дълбоко зловонния въздух на тунела. Стиснал здраво дръжката на магическото си оръжие, той хвърли поглед към Тарамис и останалите бойци от другата страна. Отвъд тях стражите очакваха удобна възможност, за да ги нападнат. Другарите на Дерик бяха заели отбранителна позиция, вдигнали щитове пред себе си.
	Големът започна да се обръща с лице към него.
	„Сега!“ — изрева Мат в главата му.
	Мечът се озари в светлина, подобна на синевата на морето в слънчев ден.
	Влагайки цялата си сила, Дерик нанесе удар и почувства как омагьосаното острие се заби в гръбнака на голема. Чудовището изрева от болка, ала в страховития му глас като че ли имаше насмешка:
	— Сега ще умреш, хлебарка такава!
	— Не — каза Дерик, усещайки познатото чувство на изтръпване от мощта на меча. — Върви в ада, демоне.
	Големът вече се пресягаше за него, когато от меча изригнаха свръхестествени сини пламъци. Огънят се разгоря от магията, използвана, за да скрепи костите на мъртвите плъхове. Горящите останки на чудовището се сринаха със съскане във водата.
	За момент всички — включително и Дерик — застинаха.
	„Бягай!“ — извика Мат.
	Дерик се обърна и затича, вдигайки високо колене, за да преодолява по-лесно водата. Мечът продължаваше да грее, прогонвайки сенките, които изпълваха тунела. Тарамис и останалите мъже го последваха.
	На по-малко от петдесет метра каналът се разклоняваше. Дерик усети как мечът го тегли надясно и без колебание побягна нататък. Целият беше мокър от пот. Беше убеден, че смрадта на това място се е просмукала в тялото му завинаги.
	След още няколко крачки тунелът внезапно свърши, тъй като през изминалите години таванът се беше срутил. Ярката светлина на острието озаряваше купчината натрошени камъни, които блокираха пътя. Скрити в сенките на срутването, плъхове дебнеха и душеха натрупаните камари отпадъци.
	Върху каменните отломки се беше образувала островърха купчина пръст. Лишена от опората на срутения свод, почвата постепенно бе започнала да се свлича. Нямаше как да се предположи колко стъпки ги делят от повърхността на земята.
	— Задънена улица — изръмжа Палат. — Този път проклетият меч ни изигра, Тарамис. Стражата ще се нахвърли върху нас само след миг, а ние няма накъде да бягаме.
	Тарамис се обърна към Дерик:
	— Какво означава това?
	— Нямам представа.


	Двадесет и четири

	По виковете и шума на стъпки отзад, Дерик разбираше, че пазачите ще се появят всеки момент. Бяха попаднали в капан.
	Почувства се предаден. Гласът на Мат се беше оказал още един от триковете на демона. Взирайки се в меча, той разбираше, че оръжието е изиграло ролята на примамка.
	„Не — каза Мат. — Именно тук трябваше да дойдете. Успокой се и всичко ще ти стане ясно“.
	— Какво трябва да ми стане ясно? — попита Дерик на висок глас.
	Тарамис и бойците се обърнаха към него. Пазачите на църквата почти ги бяха настигнали.
	„Бяхме трима в онази пещера — отвърна Мат, — когато Кабраксис премина през портата в нашия свят. Магията, която го освободи от горящата преизподня, ни беляза. През онази нощ всеки от нас загуби по нещо. Сега трябва да се изправим заедно срещу демона и да си върнем изгубеното“.
	— Трима? — повтори Дерик. — Тогава не бяхме трима, освен ако не броиш свещеника.
	„Не се предавай точно сега, Дерик — настоя Мат. — Съмненията ти са дело на демона. Той си играе с твоя страх. Аз самият бях изгубен за дълго време, докато ти не откри меча на Хоклин. Тогава се завърнах, за да те напътствам“.
	Дерик поклати глава.
	„Не струваш, момче — чу отново гласа на баща си. — Дори не си заслужава да те убия. Сигурно ще изчакам да пораснеш малко, да натрупаш още месце по себе си, после ще те одера и ще кажа на всички, че си избягал“.
	Страхът завладя Дерик. Беше почти сигурен, че може да види лицето на баща си сред сенките.
	— Дерик — каза Тарамис.
	Макар че го чуваше ясно, младежът откри, че не може да отговори. Беше уловен в капана на спомените и страховете. Вонята на кръв в месарницата изпълни ноздрите му, превръщайки мъжете пред него в нереални образи.
	„Хайде, Дерик! — извика Мат. — Обърни ми внимание, дявол да го вземе! Това е дело на Кабраксис. Той е сложил ръката си върху тебе. Заради него досега се лутах из призрачните пътища. Ако ти не беше намерил меча на Хоклин, демонът и досега щеше да ме държи във властта си“.
	Дерик чувстваше дръжката на меча в ръката си, ала продължаваше да обвинява оръжието, задето ги бе довело в капана. Тарамис може би все още вярваше, че Стормфюъри е амулет, който помага срещу демони, но младежът бе прозрял истината. Нещото беше прокълнато, както и много други оръжия, за които се разказваха подобни легенди.
	„Всичко идва от демона, Дерик — каза Мат. — Бъди силен. Вярвай на меча“.
	— Не мога — прошепна младежът. Виждаше как светлините от факлите на пазачите се събират в далечния край на тунела.
	— Не можеш какво? — попита го Тарамис.
	— Не мога да повярвам.
	През целия си живот се беше упражнявал в недоверие. И как би могло да бъде иначе, след като животът му като момче бе низ от грубости и обиди, а хубав ден беше такъв, в който не го бяха пребили.
	„Но ти успя да се спасиш от всичко това“ — каза Мат.
	— Избягах — прошепна Дерик. — Но в крайна сметка не надбягах съдбата.
	— Изчакват, мръсниците — рече Палат, загледан в стражите. — Усетили са, че сме прекалено много, за да се справят с нас, без да изгубят двама или трима от своите. Ще се позабавят, за да докарат още стрелци, и ще ни избият.
	Тарамис пристъпи към Дерик:
	— Добре ли си?
	Младежът не отговори. Чувстваше се безпомощен. Усещането притискаше раменете и гърдите му и го задушаваше. През последната година беше хвърлил живота си на дъното на чашата, в евтиното вино, което пиеше във всяка долнопробна таверна, през която, минеше. Сетне бе направил грешката да се отрезви и да се опита да повярва, че животът му не е пропилян окончателно. Че е нещо повече и че би могъл да преодолее лошия късмет и самотата, преследвали го винаги и навсякъде.
	„Безполезен“ — изрече баща му.
	И защо се беше опитал да промени всичко това? За да умре в края на затрупан отходен тунел като някакъв плъх? Щеше да се изсмее, ала сълзите го задавяха.
	„Дерик“ — повика го Мат.
	— Не, Мат — каза той. — Стигнах прекалено далече. Време е всичко да приключи.
	Тарамис се приближи и вдигна фенера, така че да огледа лицето му:
	— Дерик?
	— Дошли сме да умрем — каза младежът както на Мат, така и на мъдреца.
	— Не за това сме дошли — отвърна магьосникът. — Дойдохме, за да разобличим демона. Щом хората, които му служат, разберат какво представлява той, ще го изоставят и ще бъдат свободни.
	Състоянието, обхванало Дерик, едва му позволи да осъзнае думите на Тарамис.
	„Това е демонът“ — прошепна Мат.
	— С приятеля си ли разговаряш? — попита мъдрецът.
	— Мат е мъртъв — прошепна дрезгаво Дерик. — Видях го да умира, погубен от мен.
	— С нас ли е сега той?
	Дерик поклати глава. Движението му се стори далечно, сякаш тялото му принадлежеше на друг.
	— Не. Той е мъртъв.
	— Но ти говори — настоя Тарамис.
	— Измама.
	„Не е измама, проклет глупако! — избухна Мат. — Върви по дяволите, упорито магаре такова. Винаги си бил такъв, винаги трябва първо да пипнеш нещо, за да се убедиш, че съществува, нали? Само че ако сега не ме послушаш, Дерик Ланг, ще ме обречеш на вечно скиталчество по призрачните пътища. Не ще узная ни почивка, ни мир. Това ли искаш да ми се случи?“
	— Не — каза Дерик.
	— Какво казва той? — попита Тарамис. — Където трябва ли сме попаднали?
	— Това е номер — отвърна Дерик. — Мат твърди, че демонът е в главата ми и че се опитва да ме омаломощи. Също така казва, че самият той не е демонът.
	— Вярваш ли му?
	— Вярвам, че демонът е в мен. По някакъв начин успях да ви предам всичките, Тарамис. Съжалявам.
	— Не — отговори мъдрецът убедено. — Мечът е истински. Сам дойде в ръцете ти.
	— Това също беше трик на демона.
	Магьосникът поклати глава.
	— Никой демон, дори и Кабраксис, не може да разпростре властта си над меча на Хоклин.
	Ала Дерик много добре си спомняше как оръжието се бе съпротивлявало, как първоначално беше отказало да премине в ръцете му.
	„Мечът не можеше да бъде освободен отведнъж — каза Мат. — Просто бе невъзможно. Първо трябваше да се появя аз. За целта трябваше да присъстваме и двамата, разбираш ли? Точно поради тази причина бях осъден да се скитам. Аз също съм част от всичко това. А третият човек ще срещнеш скоро“.
	— Скоро ще срещнем третия човек — повтори Дерик глуповато.
	Тарамис го изучаваше внимателно, местейки фенера пред очите му.
	Въпреки раздразнението от светлината Дерик откри, че не е в състояние да помръдне.
	„Ти не си мой син — изрева баща му. — Хората те гледат и никой няма да ме обвини, ако убия майка ти. Обаче вещицата ме е омагьосала. Не мога да вдигна ръка срещу нея“.
	Бузата на Дерик загоря от болка, ала тя идваше от дълбините на спомена, а не от онова, което се случваше в настоящето.
	Момчето, което бе някога, беше полетяло след удара, падайки върху купчина тор. А баща му се бе приближил и беше продължил да го бие безмилостно. Много дни след това се бе възстановявал в плевнята със счупена ръка и изгарящ от треска.
	— Защо не умрях? — запита се той. — Колко по-лесно и по-просто би било всичко тогава.
	Мат все още щеше да е жив в Хилсфар със семейството си.
	„Аз направих своя избор сам — възпротиви се Мат. — Реших да поема на път с приятел. Ако ти не ми беше дал повод да напусна, така или иначе щях да го направя по друга причина. Хилсфар не е място за хора като нас“.
	— Аз те убих — настоя Дерик.
	„А ти броил ли си колко пъти щях да съм мъртъв още преди да стигнем Порт Таурук, ако не ме беше спасявал?“
	В спомените на Дерик приятелят му отново се блъсна в скалистия склон заедно с вкопчилия се в него скелет.
	„Колко пъти сме чували от капитаните, с които плавахме, че животът на моряка от военната флота не струва и пукната пара? Дълги часове труд, ниско заплащане и още по-кратък живот — ето какво ни очакваше и ние го знаехме. Единственото, което може би си струваше, бяха другарите на кораба и слугините в таверните, в чиито очи бяхме герои“.
	Дерик си припомни времето, когато често слушаше подобни речи от приятеля си. Мат винаги беше успявал да извлече най-доброто от живота, срещаше се с най-хубавите момичета и имаше най-добрите приятели.
	„През онази нощ късметът си беше мой, Дерик, добър или лош — продължи Мат. — Всичко, което искам, е да довършим започнатото. Вдигни меча и се подготви. Третият човек идва“.
	Част от мъглата се вдигна от очите му. Едва тогава младежът осъзна, че Тарамис го е хванал с две ръце и го разтърсва.
	— Дерик! — повтаряше магьосникът. — Дерик!
	— Чувам те. — Долавяше и глухите удари от стрелите, забиващи се във вдигнатите щитове на воините. Очевидно църковната стража бе добила кураж.
	— Какъв трети човек? — попита Тарамис.
	— Не зная.
	— Има ли изход оттук?
	— Не зная.
	На лицето на магьосника се изписа отчаяние:
	— Използвай меча!
	— Не зная как.
	„Изчакай“ — каза Мат.
	— Трябва да изчакам — повтори още по-глуповато Дерик. Беше се затворил в себе си. Вече нищо нямаше значение. Някъде в далечината глухо звучеше гласът на баща му. Може би Мат беше намерил начин да го заглуши най-после, но ако повярваше в това, значи вярваше, че гласът на приятеля му не бе дело на демона, а младежът беше твърдо убеден в противното.
	— Идват и други стражи — извика към тях Палат.
	Внезапно се чу шум от падащи камъни. Тарамис надникна през рамото на Дерик.
	— Виж — каза той. — Може би приятелят ти е бил прав.
	Дерик се обърна вцепенено и съзря правоъгълна дупка, която се беше отворила в тавана над купчината боклуци. Взирайки се по-внимателно, младежът разбра, че отворът не беше врата, а по-скоро се бе образувал, след като някой бе отместил огромна каменна секция. Натрошените отломки и водата се озариха от нахлулата отгоре светлина.
	Един човек надникна през дупката и извика:
	— Дерик Ланг!
	Тарамис вдигна по-високо фенера си и освети човека. Лицето му беше обезобразено от изгаряне. Младежът просто не можеше да повярва, че някой им се бе притекъл на помощ.
	— Дерик Ланг! — повика мъжът още веднъж.
	— Кой е този човек? — попита магьосникът.
	Дерик поклати глава. Не можеше да го разпознае.
	„Познаваш го — каза Мат. — Би се с него на «Баракуда». Това е капитан Рейтън. Беше главатар на пиратите в Порт Таурук“.
	— Рейтън? Но той умря!
	— Тъй си е, сякаш наистина го е сторил — съгласи се Тарамис с тих глас. — Но определено ни предлага спасение от сигурна смърт. И ми се струва, че е свикнал с избавленията на косъм.
	— Насам — каза Рейтън. — Ако искате да живеете, побързайте. Проклетият демон е изпратил още хора в тунелите, а сега, щом ме видяха, те ще проверят картите си и ще открият как съм се промъкнал тук.
	— Хайде! — Тарамис хвана Дерик за ръката.
	— Това е трик — задърпа се той.
	„Не — каза Мат. — Сега вече сме заедно. Трима по трудния път“.
	— Ако останем тук, ще загинем като риби на сухо — рече Тарамис и повлече съпротивляващия се Дерик.
	Докато се оттегляха, стрелите продължаваха да валят. Една-две уцелиха щуращите се плъхове, ала за щастие никой от воините не пострада.
	Рейтън протегна ръка към Дерик:
	— Дай ми меча си. Ще ти помогна да се качиш.
	Преди Дерик да успее да помръдне, Рейтън посегна към оръжието. Ала щом пръстите му се докоснаха до него, се разнесе съскащ звук. Пиратът изскимтя и отдръпна ръката си. От изгорените му пръсти се издигаше пушек. Той изруга и разкърти още два каменни блока, за да могат да преминат по-лесно.
	Тарамис се изкатери пръв в тунела отгоре. Дерик го последва замаяно, стиснал здраво омагьосания меч на Хоклин.
	След като се представи на капитана, Тарамис му подаде ръка. Пиратът обаче се отдръпна. Погледът му се спря върху Дерик:
	— Да си говорил наскоро с мъртвия си приятел?
	Младежът не отговори, а само тихомълком се взираше в пирата. Беше готов да го прониже в сърцето, ако това бе поредният капан.
	Рейтън се усмихна студено. Устните му се напукаха и от тях закапа кръв.
	— Не е необходимо да отговаряш — каза той. — По никакъв друг начин нямаше да се озовеш тук, ако за това не се бе погрижил досадният ти приятел.
	„Досаден приятел, така ли? — обади се Мат. — Само ако можех да те спипам със сабя в ръката, щеше да се разделиш с главата си, жалък негоднико!“
	— Все още е сред нас, доколкото разбирам — каза Рейтън.
	Дерик се изненада:
	— Чуваш ли го?
	— Винаги щом се замотае наоколо. Дърдори непрекъснато. Благодаря на светлината, че не ми се налагаше да го слушам постоянно през последните седмици. — Рейтън насочи поглед към меча в ръцете на Дерик. — Каза, че ще се появиш с могъщото острие на Хоклин. Това ли е?
	— Да.
	Останалите воини се изкачиха в малкия тунел и се скупчиха наоколо. Тарамис издаде тихо някаква заповед. Мъжете бързо застанаха от двете страни на прохода в пода.
	— И това ще убие Кабраксис? — попита Рейтън.
	— Така казват — отговори Дерик. — Или поне ще прогони демона обратно в горящата преизподня.
	— Предпочитам да го разпоря и да го хвърля на акулите, за да гледам как се хранят с тялото му — заяви пиратът.
	— Стражите идват — рече Палат. — Най-добре да тръгваме.
	— Да тичаме в този тунел, докато ни следват по петите? — попита Рейтън. Той се намръщи и кървавата пяна около устата му придаде на неговото изражение налудничав вид.
	„Той е полудял — сподели Мат. — Онова, което му стори Кабраксис, едва не го довърши окончателно“.
	— Какво правиш тук? — попита Дерик.
	Капитанът на пиратите се усмихна отново.
	— Подозирам, че същото, каквото и ти. Дойдох да се освободя от властта на демона. Макар че, след като чух за смъртта на приятеля ти, трябва да ти призная, че ти си се отървал най-леко.
	В канала долу се разнесе шум.
	— Стражата няма да ви чака да си разменяте комплименти — рече Палат.
	Рейтън отиде при стената на тунела и започна да търкаля към отвора някаква бъчва. Кожата по ръцете му се нацепи и се покри с кръв. Дерик и Палат се заеха да му помагат. Махайки капака, Рейтън разкри тъмната китова мас вътре.
	— Научих този номер от тебе — каза пиратът. — Изливайте!
	Тримата заедно изсипаха съдържанието на бъчвата върху водата и камъните долу. Плъховете панически напуснаха скривалищата си сред отпадъците, а пазачите разтревожено заеха отбранителни позиции.
	През отвора влетяха две стрели. Едната се заби в бъчвата, а другата прониза десния прасец на капитана. Ругаейки от болка, Рейтън посегна към стената, грабна една факла от поставката и я запрати през отвора към купчината боклук долу.
	Дерик надникна внимателно през ръба и видя как мазнината се запали. Огънят подгони разбунените плъхове към пазачите. Плуващата по повърхността на водата мазнина също избухна в пламъци. Понесен от лекото течение, огънят се насочи към стражите и ги принуди да отстъпят.
	— Това ще ни спечели малко време — каза Рейтън. Обърна се наляво и забърза по тунела.
	— Къде ни водиш? — попита Тарамис.
	— Към демона — отговори той. — Точно накъдето трябва. — Продължи да тича, спирайки само колкото да откачи друга факла.
	Тази галерия беше по-тясна от другата долу. Имаше място само колкото трима души да се изправят един до друг. Подтикван от нуждата да действа бързо, Дерик скоро застана начело на групата ловци на демони. След секунда до него се оказаха Тарамис и Палат.
	— Кой е този мъж? — попита Тарамис, без да изпуска от очи тичащата отпред фигура.
	— Рейтън. Той е…
	„Беше“ — поправи го Мат.
	— … беше — съгласи се Дерик — капитан на пиратска флотилия в залива Уестмарч. Преди година работеше за Буярд Чолик.
	— Свещеникът от Църквата на Закарум, който е отворил портата на Кабраксис?
	— Да.
	— Какво му се е случило?
	— Беше убит от демона — отговори Дерик, осъзнавайки колко странно звучат думите му, след като всички виждаха как полуделият капитан тичаше пред тях.
	— Не е достатъчно мъртъв за моя начин на мислене — обади се Палат.
	„И все пак Рейтън беше убит — каза Мат. — Кабраксис направи заклинание, за да съживи зомбитата и скелетите, които ни преследваха тогава. По някакъв начин магията е повлияла на Рейтън малко по-късно, съживявайки го отново. Открих го, след като ти освободи меча. Мога да говоря с него така, както разговарям с тебе. Тримата сме обвързани един с друг, Дерик. Връзката помежду ни представя начина, по който ще свърши господството на Кабраксис.“
	— Мъртъв е — обясни Дерик и набързо им разясни детайлите, които бе обрисувал Мат.
	— Пророчеството на Хоклин — промълви Тарамис.
	— Какво пророчество? — попита Дерик, следвайки неотстъпно Рейтън.
	— Казано е, че острието на Хоклин няма да напусне своята гробница, освен за да обедини тримата.
	— Кои трима?


	Двадесет и пет

	— Един изгубен в смъртта, един в живота и един в себе си — каза Тарамис. — Един хванат в капана на миналото, един в настоящето и един в бъдещето.
	Хладна боязън изпълни Дерик.
	— Приятелят ти Мат трябва да е онзи, който е изгубен в смъртта и уловен в миналото. Рейтън е този, който е изгубен в живота, неспособен да умре и обречен да живее винаги в настоящето. Оставаш ти.
	— Защо не спомена за това по-рано? — попита Дерик.
	— Защото не всички пророчества са верни — отвърна мъдрецът. — Около повечето магически оръжия витаят някакви предания, но не всичко, което се разказва, непременно е истина. Когато изтегли меча от ръцете на Хоклин, помислих, че пророчеството е измислица.
	Думите на Тарамис удариха като чук Дерик.
	„Да — каза Мат в главата му, — ти си онзи, изгубен в себе си. Ала тези тъжни времена вече са минало. Също както и Хилсфар и онази плевня зад месарския магазин на баща ти. Помни това и всичко ще бъде наред. Няма да те изоставя“.
	— Пророчеството казва също, че един ще вземе меча, един ще покаже пътя и един ще се изправи срещу демона. — Магьосникът погледна Дерик. — Ти не успя да го вземеш, защото по това време приятелят ти не беше с теб. Не успя, докато не чу гласа на Мат.
	Дерик разбираше, че в това има известна доза истина. По някакъв начин думите на Тарамис обясняваха всичко случило се оттогава.
	— А той ни показва пътя — каза магьосникът, посочвайки все още тичащия пред тях Рейтън. — Така че явно ти ще трябва да се изправиш срещу демона.
	— Заедно с магьосника — додаде насмешливо Палат.
	Лицето на Дерик пламна от срам, когато осъзна, че воинът не го смяташе нито за достатъчно силен, нито за достатъчно смел, че да се разправи с демона дори с помощта на омагьосаното острие на Хоклин. В интерес на истина и той самият не се чувстваше готов за подобен подвиг.
	„Безполезен“ — чу гласа на баща си.
	Отчаяно му се прииска да се отърве от предстоящото задължение. Не беше герой. В най-добрия случай от него щеше да излезе достоен офицер във военния флот на Уестмарч и може би добър капитан на кораб.
	Но герой? Не.
	Дерик не искаше да приеме задачата. Ала ако се откажеше, ако напуснеше точно преди сблъсъка, за да си спаси кожата, в какво щеше да се превърне?
	Щеше да бъде такъв, за какъвто го смяташе баща му. Сега вече съвсем ясно разбираше това и от внезапно обзелия го хлад краката му едва не се подкосиха.
	Щеше да остане завинаги в капана, в който бяха попаднали Мат и Рейтън.
	„Всичко ще бъде наред“ — каза Мат.
	„Даже и ако загубя?“ — помисли си Дерик.
	— Преследват ни — извика Клавин откъм тила им.
	— Това е стражата — каза Рейтън. — Казах ви, че ще ни открият. Този тунел е нов. Използват го, за да внасят доставки за църквата. Постройките гъмжат от тайни проходи. През последните седмици нямах друго занимание, освен да ги проучвам.
	— Къде ни водиш? — попита Тарамис.
	— Към централната катедрала. Ако искате да се изправите срещу Кабраксис, ще го откриете там заедно с Чолик.
	Няколко стъпки по-нататък капитанът най-сетне спря пред една сводеста врата.
	— Понякога има пазачи — каза той, — но сега не са тук. Изпратили са ги да ви преследват долу в каналите, без да знаят, че е възможно да се премине напряко.
	Рейтън се повдигна на пръсти и надникна през цепнатината на вратата. Дерик се присъедини към него, извадил меча си. Тарамис застана от другата страна.
	Веднага забелязаха Буярд Чолик, който стоеше покачен на платформа върху главата на огромна каменна змия с пламтяща уста. Докато Дерик наблюдаваше, змията се стрелна напред и се заклати над изпълненото с очакване множество. Стомахът му се сви, когато чу молбите и виковете, които отправяха хората към змията и застаналия на главата й мъж. Знаеше, че малцина от поклонниците подозират, че простират умолително ръце към злото. Повечето от тях нямаха никаква представа каква беше истинската същност на нещата. Бяха невинни жертви, умоляващи за чудо преследващия ги звяр — същество, дошло от самия ад.
	— Сигурно са стотици, дори хиляди — обади се изумено присъединилият се към тях Палат. — Ако се покажем навън, ще ни разкъсат с голи ръце.
	— Тълпата може да ни осигури път за бягство — рече Тарамис. — Стражите няма да успеят да завардят всички изходи и да усмирят разбунения народ. Ако убием Буярд Чолик, можем да разчитаме, че объркването ще ни помогне да се изтеглим. А после ще разкрием пред хората истинската същност на Кабраксис.
	— Не можете да убиете Буярд Чолик — каза Рейтън.
	Дерик погледна капитана. Долавяйки тропота на ботуши в тунела зад тях, той осъзна, че не разполагат с много време.
	— Какво искаш да кажеш? — попита Тарамис.
	— Опитах се да убия негодника още преди седмици — отвърна Рейтън. — Бях се смесил с тълпата. Успях да прекарам миниатюрен арбалет под носа на охраната и му пуснах една стрела в сърцето. Знам, че го улучих. Независимо от това, няколко часа по-късно Буярд Чолик проведе поредната си служба. Опитът ми да го убия само увеличи неговата слава.
	„Кабраксис го е спасил — каза Мат. — Но даже той не може да го опази от острието на Хоклин“.
	— Не можем да останем тук дълго — обади се Палат. — Не можем и да отстъпим.
	Дерик огледа ловците на демони, учудвайки се за пореден път на смелостта на тези мъже, готови да влязат в църквата, независимо от това какво ги очаква. Ако на него му се налагаше да направи нещо подобно, вместо да играе ролята на избрания да носи омагьосаното оръжие, придружен от призрака на мъртвия си приятел, едва ли щеше да тръгне с отряда. Разликата бе там, че те бяха имали избор и бяха дошли тук по собствено желание.
	„И ти имаше избор — каза Мат — и също можеше да се откажеш“.
	За пореден път Дерик усети миризмата на прогнила слама. Почти можеше да долови горещината на деня, която го притискаше в тясното пространство под гредите на плевнята, където държаха храната за животните. Беше лежал там, надявайки се следващия път, когато баща му решеше да го пребие, най-после да се прости с живота си.
	„Не — каза си Дерик. — Нямах никакъв избор“.
	„Безполезен“ — изръмжа баща му. Дерик си пое дълбоко въздух и се опита да не му обръща внимание. Стражата беше съвсем наблизо.
	— Какво има над нас? — попита той пирата.
	— Стълби — отвърна Рейтън. — Но са част от механизъм. Когато освободя ключалката, ще се вдигнат нагоре.
	Дерик се спогледа с Тарамис. Магьосникът се обърна към хората си:
	— Ако останем тук, ще умрем. Отвън поне имаме някакъв шанс.
	Палат кимна:
	— Съгласен съм.
	Бойците приготвиха оръжията си.
	— Ще се опитаме да нападнем Чолик — каза мъдрецът, — а после ще се измъкнем, стига да успеем. Да се надяваме, че демонът сам ще се появи. Ако това не стане, ще трябва да направим промяна в плановете си. — Той погледна към Дерик. — Мечът на Хоклин е нашата единствена надежда да победим Кабраксис.
	— Разбирам — каза Дерик и хвана здраво дръжката на оръжието с две ръце. Надникна отново към катедралата. Стори му се, че кръглото пространство под поклащащата се каменна змия твърде много наподобява арена. Пламъците около раззинатата паст на чудовището горяха буйно. Буярд Чолик стоеше върху платформата, изразявайки хладна увереност.
	— Сега — заповяда мъдрецът на Рейтън. Капитанът на пиратите бръкна в дрехите си и извади оттам миниатюрния арбалет. По обгорелите му до черно ръце плъзнаха дълбоки пукнатини и кръвта започна да сълзи през тях. На лицето му се изписа налудничава, кървава усмивка и той посегна към един неголям лост над главата си. Погледна Дерик:
	— Не ме проваляй, моряче. На „Баракуда“ кръстосахме мечове. Надявам се, че и сега ще бъдеш поне толкова добър, колкото ми се стори, че си тогава. Бъди всичко онова, което малкият ти мъртъв приятел твърдеше, че можеш да бъдеш.
	Преди Дерик да успее да отговори, Рейтън издърпа рязко лоста. В отговор скритата в стълбите врата се вдигна безшумно нагоре. Светлината от катедралата нахлу в тесния коридор.
	Тарамис се втурна навън първи. Оранжевите му одежди се вееха зад него.
	Пристъпвайки след мъдреца, Дерик се намери под купола на огромния храм. Хиляди гласове се издигаха във възхвала на Диен-Ап-Стен, пророка на светлината.
	Вдясно, върху една леко издигната платформа, се бяха разположили пазачи. Вече бяха забелязали отварянето на скрития проход. Един от тях вдигна арбалета си. Преди да успее да се прицели, Рейтън протегна ръката, в която държеше своето оръжие, и натисна спусъка. Малката стрела излетя и улучи пазача право в гърлото. Мъжът се олюля и падна в тълпата, предизвиквайки викове и писъци.
	Стражите наскачаха от площадката, а ловците на демони се затичаха към тях. Стоманата иззвънтя в стомана и Дерик се озова в самия център на сражението.
	На платформата, разположена върху главата на каменната змия, Буярд Чолик замръзна от изненада. Протегна ръка и накара звяра под себе си да застане неподвижно. В същия момент змията разтвори паст и изплю малко момче, което падна в ръцете на баща си.
	„Бъди готов — каза Мат в ухото на Дерик. — Онова, което ще последва, ще бъде два пъти по-лошо от всичко, което преживяхте дотук“.
	— Не можем да се задържим дълго на това място — извика Палат. По лицето му се стичаше кръв. — Трябва да бягаме.
	„Бягството не е изход — каза Мат. — Силата е в твоите ръце, Дерик. Двамата с Рейтън сторихме достатъчно, за да те доведем дотук, но останалото зависи от тебе“.
	— Поклонници на Диен-Ап-Стен — прогърмя гласът на Чолик. — Пред себе си виждате неверници, хора, които искат да изравнят тази църква със земята и да ви лишат от чудесата на пътеката на мечтите.
	Катедралата се изпълни с вой, изразяващ страх и ярост.
	Дерик се биеше за живота си. Пазачите ги превъзхождаха по численост, а ако богомолците също се включеха в мелето, щеше да стане дори още по-лошо. Младежът отби един удар и контраатакува, пронизвайки някакъв наемник в сърцето. Подпря гърдите му с крак и го засили по посока на други трима, които го нападаха в същия момент.
	Тарамис движеше ръцете си грациозно и бързо. Пръстите му изписваха мистични символи във въздуха. Изкрещя няколко думи и запрати искрящите руни нагоре. Под купола на катедралата се образува черен облак.
	Междувременно Дерик парира един насочен към главата му удар. Отстъпи назад и удари с юмрук пазача, който притискаше Рамбал особено настойчиво. Едрият ловец на демони беше силно затруднен заради раната в ръката си.
	Пазачът се строполи в краката на воина.
	— Благодаря ти — рече задъхано Рамбал. Лицето му изглеждаше пребледняло под шлема.
	Ала въпреки че Дерик се беше справил с един от противниците, на неговото място изскочиха други двама. Онзи, с когото се зае младежът, се опита да го удари в лицето. Дерик отби неумелата атака, прихвана връхлитащото острие, завъртя се и ритна мъжа, запращайки го сред група богомолци.
	Черният облак над главите им се кълбеше и просветваше заплашително.
	Младежът се огледа отчаяно, дишайки тежко. Някои от поклонниците измъкнаха ножове от коланите си и също се включиха в битката.
	„Те са невинни — каза Мат. — Не са лоши по душа. Просто са уловени в капана на демона“.
	— Къде е Кабраксис? — попита Дерик.
	„Вътре в змията — отговори неговият приятел. — Там, където е черният път. Скрил се е на единственото място, където се чувства истински могъщ. И знае, че си донесъл меча на Хоклин“.
	Дерик блокира, отговори с удар и прониза гърлото на един мъж. По устните на пазача забълбука кървава пяна и той се запрепъва назад, изпусна меча си и се хвана за гърлото.
	Черният облак, който Тарамис беше сътворил, внезапно освободи вледеняващ вятър от дълбините си. Мразовита виелица се спусна от купола на катедралата, превръщайки пламъците около пастта на змията в полудели огнени езици. По каменната повърхност на съществото се образува скреж, който моментално се стопи, когато чудовището изригна огън. Във въздуха се надигнаха облаци сребриста пара.
	Змията обърна главата си на една страна и се втренчи в ловците на демони. В очите й блестяха гибелни пламъчета.
	„Буярд Чолик е първият, Дерик — каза Мат. — Той трябва да умре, защото изпълнява ролята на котва, придържаща Кабраксис към нашия свят“.
	В катедралата се беше извила истинска зимна фъртуна. Върху главите на поклонниците валяха едри снежинки. Образувалата се бяла пелена пречеше на Дерик да вижда.
	Каменната змия се хвърли напред, оголвайки пламтящите си зъби. Започна да мачка наред каменните пейки.
	— Внимавай! — изкрещя Рамбал и отмести Палат от пътя на змията.
	Ловците на демони се изтеглиха бързо, ала не всички пазачи успяха да се отдръпнат навреме и трима от тях се превърнаха в кървава каша.
	Дерик се затича към чудовището, събирайки цялата си смелост. Змията извиваше дългото си тяло, дъвчейки окървавените останки на пазачите. Очите й не се откъсваха от него. Младежът направи лъжливо движение, след което се хвърли надясно и се плъзна под нея. Протегна свободната си ръка и се улови за люспестата й обвивка.
	Главата на змията се стовари тежко върху пода на катедралата. Разхвърчаха се остри каменни отломки. Дерик се изтегли нагоре, стъпи на крака и скочи върху гърба на чудовището.
	Съскайки, каменната змия отвори уста и стрелна към младежа раздвоения си огнен език. Горещата вълна разроши косата му, когато се затича към платформата. Засили се и скочи към Буярд Чолик.
	Внезапно осъзнал отчаяните действия на Дерик, Чолик вдигна ръце и започна да тъче магия. Само че бе твърде късно. Преди да успее да довърши заклинанието, младежът го докопа за мантията. Ала краката на Дерик се хлъзнаха по камъните и той полетя надолу, повличайки свещеника със себе си. Чолик се блъсна в металния парапет и наруши концентрацията си. Младежът се залюля, уловен за дрехата му с една ръка. Знаеше, че змията прави опити да се извие и да го отърси от себе си.
	Бурята бушуваше и го заслепяваше. Студът изгаряше лицето му. Призованите от Тарамис ветрове немилостиво го блъскаха от всички страни. Дерик вдигна оръжието си, подхвърли го в ръка, за да го хване наобратно, и го запрати като копие към свещеника.
	Омагьосаният меч на Хоклин полетя в права линия въпреки ужасната вихрушка и се заби в сърцето на Буярд Чолик.
	— Не! — Свещеникът хвана меча с две ръце и се опита да го издърпа. Пръстите му моментално загоряха със сини пламъци и сякаш залепнаха за острието, неспособни да го измъкнат.
	Дерик се възползва от слабостта на противника си, улови се за парапета и се изтегли нагоре. Освободен от хватката му, Чолик залитна назад и падна от платформата.
	„Мечът! — изкрещя Мат в главата на Дерик. — Все още ти предстои да се срещнеш с демона!“
	Заловен за люлеещата се платформа, младежът протегна ръка към меча, внушавайки му да се върне при него по начина, по който го беше направил в къщата на Елиг Бероуз.
	Тялото на Чолик се носеше към напукания под долу. Дерик усещаше силата, която го обвързва със Стормфюъри дори от това голямо разстояние. Видя как омагьосаното оръжие започна да се измъква само от трупа на мъртвия свещеник. Мечът на Хоклин почти се беше освободил, когато главата на каменната змия се метна неочаквано и подхвърли Дерик нагоре.
	Младежът полетя толкова нависоко, че почти достигна свода на катедралата. С ужас видя как змията долу се сниши и разтвори масивните си челюсти. Страховитите пламъци в огромната й паст вещаеха смърт.
	„Вземи меча! — изкрещя Мат. — Ако той не е с тебе, не разполагаш с нищо!“
	Дерик се концентрира отново върху оръжието. Не успяваше да изчисти съзнанието си от мисълта за змията. Дори ако по някакъв начин се разминеше с разтворената й паст, беше сигурен, че няма да преживее падането на пода.
	„Мечът! — крещеше Мат. — Той ще те защити, само го вземи! Направи го, защото иначе не мога да ти помогна!“
	Дерик се опита да не мисли за смъртта. В крайна сметка тя бе избавление. Ако сега умреше, поне щеше да се отърве от болката и чувството за вина, с които бе живял през изминалата година.
	Помъчи се да заздрави връзката, която съществуваше между него и Стормфюъри. С глух тропот трупът на Чолик се стовари върху каменния под до раззинатата паст на змията. В този момент омагьосаното оръжие най-сетне се освободи и прелетя в разтворената длан на Дерик.
	„Сега го дръж здраво — каза Мат. — Не го изпускай“.
	Неспособен да промени посоката, в която се носеше, Дерик пропадна като камък в устата на чудовището. Пламъците го обгърнаха и за миг му се стори, че ще се превърне в пепел. Невъобразимата жега беше навсякъде около него. Сетивата му просто отказваха да възприемат заобикалящата го действителност.
	„Спокойно — предупреди го неговият приятел. Гласът му звучеше сякаш отдалече, макар Дерик да беше сигурен, че го чува в главата си. — Сега си изправен пред най-трудното. Няма нито заобиколен път, нито място за отстъпление“.
	Трудно можеше да повярва, че не е мъртъв. Дори самото падане трябваше да го е убило. Не можеше да е оцелял.
	И все пак беше жив.
	Разбра го, когато си пое въздух с усилие. Цялото тяло го болеше.
	„Недей да лежиш — сгълчи го Мат. Гласът му беше още по-отдалечен и изтънял. — Това е черният път. Пътеката на мечтите и сенките. Единственият господар тук е Кабраксис. Или поне той си мисли така. Ще те убие, ако продължиш да се излежаваш. Ставай…“
	— Ставай — простърга един безчувствен глас. — Ставай, безполезен негоднико.
	Дерик разпозна гласа на баща си. Очите му рязко се отвориха и той видя познатия двор до конюшнята зад месарския магазин. Лежеше върху мократа слама в плевнята.
	— Мислеше, че няма да те спипам, докато се излежаваш тук, нали? — попита баща му.
	Дерик инстинктивно се сви на топка, за да се защити. Тялото още го болеше от побоя, който, доколкото си спомняше, му бе нанесен вчера. Или може би днес, но по-рано. В такива случаи понякога губеше представа за времето. Често в спомените му имаше черни пролуки.
	— Ставай, проклетнико! — Баща му го ритна, изкарвайки въздуха от дробовете му. Ребрата му изпукаха.
	Ужасен, Дерик се изправи. Нещо висеше от ръката му, но когато погледна, не можа да го види. Сигурно ръката му беше счупена отново, само дето този път усещането бе различно.
	Стори му се, че чува гласа на Мат Хю-Ринг, ала знаеше, че той избягва да се навърта наоколо, когато баща му изпаднеше в някое от особените си настроения. Дори бащата на Мат не би се решил да се появи в такъв момент.
	— Ставай, казах! — изрева баща му.
	Беше едър мъж, с голям корем и широки плещи. Ръцете му бяха яки и загрубели от тежката работа и безбройните боеве из таверните. Къдравата кафява четина на главата му подхождаше идеално на къдравата брада, която се спускаше до средата на гърдите му.
	— Не е възможно да съм тук — изрече замаяно Дерик. — Бях моряк. После имаше някаква църква.
	— Глупав, безполезен негодник! — изрева баща му, като го хвана за яката и го раздруса. — Кой прави моряци от такива като тебе? — Изсмя се подигравателно. — Просто си сънувал още една от твоите измишльотини, дето идваш да ги съчиняваш тука.
	С пламнало от срам лице, Дерик огледа тялото си. Беше момче на не повече от осем или девет години. Едва ли можеше да представлява заплаха за баща си. И все пак мъжът се отнасяше с него като с най-страшния си противник.
	Месарят го зашлеви и главата му зазвънтя от болка.
	— Гледай ме, докато ти говоря, момче — заповяда той. — Може да не съм те научил на друго, но поне ще ти втълпя уважение към по-възрастните.
	По страните на Дерик се стичаха сълзи. Усети ги горещи и солени, когато достигнаха треперещите му устни.
	— Виж се само, сополив страхливецо! — изрева баща му и отново вдигна ръка. — Нямаш акъл за пет пари!
	Дерик усети удара по тила си и видя как светът се завъртя за момент. Припомни си как само преди седмица баща му беше пребил трима керванджии в уличната кал пред таверната „Куцата гъска“. Баща му беше касапин със съмнителни умения, но като побойник проявяваше забележителни качества.
	— Нахрани ли животните, както ти бях казал, момче? — попита властно баща му.
	Поглеждайки, Дерик видя, че яслите и коритата са празни.
	— Не — каза той.
	— Точно тъй — съгласи се баща му. — Не си. Искам толкоз малко от тебе, защото нямам право да очаквам повече от такъв идиот. Човек би си помислил обаче, че все ще се намери малко ум в главата ти, за да се сетиш да нахраниш и напоиш добитъка.
	Дерик се беше свил от страх. Знаеше, че няма измъкване, когато баща му бе в едно от тези настроения. Дори ако животните бяха нахранени, той пак щеше да е недоволен. Щеше да рече, че им е дал прекалено много или прекалено малко. Стомахът на Дерик се сви, сякаш се намираше сред бурно море.
	Но откъде би могъл да знае какво е чувството? Може би от историите, които понякога дочуваше пред таверните, посещавани от баща му всяка вечер?
	Майката на Дерик рядко си стоеше вкъщи, а момчето се страхуваше да остава само. Затова то следваше тайно баща си от таверна в таверна, като всъщност не му се налагаше да се крие много-много, когато касапинът си пийнеше порядъчно. Макар баща му да бе зъл човек, все пак той си оставаше единствената опора в живота на Дерик, понеже майка му никога не беше наблизо, „… не си там…“
	Дерик вдиша едва-едва, сигурен, че е чул гласа на Мат Хю-Ринг. Само че от къде на къде? Мат беше мъртъв. Той умря… умря…
	Къде умря?
	Не можеше да си спомни. Всъщност не искаше да си спомня. Мат беше умрял някъде далече, разделен от семейството си по вина на Дерик.
	„Намираш се на черния път — каза Мат. — Това са демонични трикове. Не се предавай…“
	Гласът на приятеля му заглъхна пак. Дерик почувства отново тежестта на предмета в ръката си.
	— Какво е това, момче? — Баща му го дръпна толкова рязко, че най-после видя въжето, завършващо с примка. — С това ли си играеше?
	Дерик не проговори. Не можеше.
	Само преди няколко дни, използвайки уменията, които бе придобил от Мат, който пък ги беше научил от един свой чичо моряк, Дерик бе направил дълго въже от парчетата, захвърлени от фермерите, водещи животните си за клане при баща му.
	Четири дни беше размишлявал дали да не се обеси, за да сложи край на всичко.
	— Не можа да го направиш, нали, момче? — попита баща му. Той взе въжето и го нави на юмрука си, след което разклати примката.
	Дерик се разплака. Носът му беше запушен. Ако се опиташе да каже нещо, баща му само щеше да му се присмее и да го удари, за да го накара да говори като хората. И да продължи да го удря, докато Дерик изпадне в безсъзнание. Знаеше, че дни наред ще усеща вкуса на кръв в устата си.
	Но този път баща му имаше наум нещо друго.
	Месарят отиде до ръба на плевнята, прехвърли въжето през една от гредите на тавана и улови примката, когато тя се залюля към него.
	— Чудех се кога ли ще ти дойде умът в главата, че да опиташ нещо такова — каза той. Присви очи и смъкна малко примката. — Само да се обесиш ли искаш, или предпочиташ да си счупиш врата при падането?
	Дерик не можеше да отговори.
	„Не беше така — изкрещя Мат. — Аз намерих въжето, не баща ти. Взех го и те накарах да обещаеш, че никога повече няма да се опитваш да сложиш край на живота си“.
	На Дерик му се стори, че споменът започва да се връща, но сетне отново го изгуби.
	Баща му затегна примката около шията му и се ухили. Дъхът му миришеше на кисело вино.
	— Да си счупиш врата, не е за предпочитане. Правят го само страхливците. Няма да позволя на моя син да се страхува от смъртта. Ще я срещнеш като мъж.
	„Това е демонът! — изкрещя Мат, ала гласът му се разпадна, сякаш викаше през силен вятър. — Внимавай, Дерик! Животът ти виси на косъм! Ако го загубиш на черния път, завинаги ще бъдеш роб на Кабраксис!“
	Дерик знаеше, че трябва да изпитва страх, но не беше изплашен. Струваше му се толкова лесно да умре. Животът, препъването в собствените грешки и болки беше трудната част от играта. Смъртта — бавна или бърза, — нея би посрещнал с облекчение.
	Баща му притегна още веднъж възела на въжето.
	— Време е — изръмжа. — Когато хората започнат да говорят из града, поне ще разправят, че синът е напуснал тоя свят с куража на баща си.
	Дерик стоеше на ръба на плевнята. Когато месарят сложи ръка на гърдите му, вече не можеше да направи нищо, за да му попречи.
	Баща му го блъсна.
	Той размаха ръце и полетя надолу. „Не изпускай меча!“ — изкрещя една далечна част от съзнанието му.
	Вратът му не се пречупи, когато стигна края на въжето. Баща му не го беше спуснал достатъчно ниско.
	Дерик се залюля на бесилото и започна да се дави, а конопът претриваше врата му. Лявата му ръка остана свободна, а с дясната стисна въжето, за да се опита да си осигури глътка въздух.
	— Просто се откажи — присмя се баща му. — Така е по-лесно. Само след няколко минути всичко ще свърши.
	„Той лъже — каза Мат. — Проклет да си, Дерик, погледни истината в очите! Това никога не се е случвало! Никога нямаше да заминем, ако беше станало така!“
	Дерик се втренчи в баща си. Месарят беше коленичил при ръба на плевнята, а устните му се бяха разтеглили в широка усмивка и очите му горяха в очакване.
	„Виж сянката му! — изкрещя Мат. — Виж сянката зад гърба му!“
	С притъмняващия си взор, Дерик погледна към сянката на баща си. Само че това не бе неговата сянка. Каквото и да я предизвикваше, не беше с човешки форми. Сетне си спомни за катедралата в Брамуел и за каменната змия с пламтяща паст.
	Неочаквано Дерик осъзна, че вече е възрастен. Започна да се гърчи на въжето, провесено през гредата на тавана.
	— Твърде късно е — каза демонът. Формата му се промени. Вече не приличаше на баща му, а на себе си. — Ще умреш тук и душата ти ще стане моя. Понеже уби Буярд Чолик, ще използвам теб като връзка със света на хората.
	В Дерик пламна ярост. Той позволи на огъня й да се разгори и се улови за нея като за последно средство, от което да почерпи сила. Замахна с меча, преряза въжето и падна на земята. Само дето това вече не беше покритата със слама земя в конюшнята зад месарския магазин. Опората под краката му се беше превърнала в тънка черна лента, увиснала над нищото.
	Кабраксис скочи на черния път пред Дерик и се затича към него с разтворени нокти и оголени кучешки зъби.
	Дерик го посрещна, усещайки как примката около шията му продължава да го стяга, лишавайки го от въздух. Пред очите му се въртяха черни кръгове. Мечът в ръцете му се движеше с нечовешка скорост, беше като жив, но едва успяваше да го предпази от смъртоносните атаки на противника му.
	Опашката на Кабраксис изплющя към него, но Дерик успя да отбие нейния удар и я преряза. Демонът изрева от болка и замахна с двете си ръце като с ножици.
	— Не можеш да ме победиш, безполезен човеко!
	Дерик се наведе и мина между краката му, плъзгайки се през кръвта от отрязаната опашка, сетне се изправи мигновено и се хвърли към гърба му. Подскочи, забравил всички мисли за провал или страх от безкрайното падане от черния път, и се озова на раменете на демона.
	Кабраксис се опита да го събори, ала замръзна, когато Дерик обви едната си ръка около главата му и плъзна меча на Хоклин покрай гърлото му.
	— Чакай — каза демонът. — Ако ме убиеш, ще ти се наложи да платиш цената. Не си толкова чист по душа, колкото беше Хоклин. В себе си носиш страхове, които винаги ще те преследват. И винаги ще носиш в себе си частица от мен. Такава е цената.
	Дерик се поколеба само за секунда.
	— Ще… я… платя — прошепна той дрезгаво и изтегли магическото острие през гърлото на Кабраксис.
	Металът остърга в костта и мракът край тях се озари от светкавица. Безумната белота сякаш изпълни очите на Дерик и го ослепи.
	Когато прогледна отново, стоеше в центъра на катедралата. Подът беше покрит със сняг. От ръката му висеше главата на Кабраксис — беше я стиснал здраво за един от роговете й.
	Каменната змия все още беше жива и се извиваше край трупа на Буярд Чолик.
	Тарамис и останалите ловци на демони се сражаваха отчаяно със стражите. Четирима от воините лежаха мъртви или сериозно ранени.
	Каменната змия нави пръстените си и се стрелна към Дерик.
	— Не! — извика той, усещайки свръхестествената сила, която го изпълваше. Заби острието на Хоклин в каменните плочи на пода.
	От покрива на катедралата плъзнаха студеносини мълнии и поразиха чудовището, превръщайки го в купчина хоросан и тухли. Пламъците трепнаха за миг и угаснаха.
	Всички в катедралата замръзнаха по местата си, когато Дерик се обърна към тях.
	Издигайки главата на демона, той изкрещя:
	— Всичко свърши! Демонът умря! Фалшивият пророк е мъртъв!
	Църковната стража свали оръжие и отстъпи. Тарамис и воините му, отпуснати и окървавени, се обърнаха и го огледаха внимателно.
	— Вървете си по домовете — каза Дерик на поклонниците. — Всичко свърши.
	Беше го изрекъл, ала знаеше, че не е истина. Все още му предстоеше да плати цената и едва сега започваше да разбира каква е тя.


	Епилог

	На изток изгря студеното и далечно слънце. Лъчите му озариха белите облаци в червено и пурпурно. Въпреки студените ветрове светлината бързо прогони нощните сенки надалече от Брамуел и ги отнесе навътре в морето.
	Дерик Ланг беше прекарал дългата нощ в градината върху покрива на църквата на пророка на светлината. Беше загърнат в тежкия си плащ, ала вятърът го пронизваше и вече бе измръзнал. Независимо от това обаче, не можеше да си тръгне. Гласът на баща му го беше преследвал с часове и едва сега започваше да заглъхва. Отдавна не бе долавял гласа на Мат и не знаеше дали приятелят му все още скита из призрачните пътеки, или най-сетне е намерил покой след последния сблъсък. Неизвестността го измъчваше.
	Някои от наемниците на Буярд Чолик бяха готови да продължат да се бият, ала смъртта на свещеника беше разколебала мнозина. Палат им бе заявил, че са луди за връзване, щом са готови да изгубят живота си за една обречена кауза. Речта му бе имала ефект.
	Рейтън беше изчезнал по време на всеобщото объркване.
	Тарамис бе положил усилие отрядът да не се разпръсва, опасявайки се от отмъщението на тълпата. В началото хората изглеждаха готови да се обърнат срещу ловците на демони, независимо че Дерик им бе показал главата на Кабраксис, разкривайки им лъжата, на която бяха вярвали. Бяха дошли, за да станат свидетели на чудеса, а вместо това бяха видели как всичко се разпада пред очите им. Много от хората останаха по пейките с часове, надявайки се, че пророкът на светлината и Уейфайндър Сейъс ще се завърнат заради онези, които вярват истински.
	Зад гърба му се чуха стъпки.
	Дерик се обърна, стиснал меча на Хоклин. Макар да се беше бил рамо до рамо с бойците на Тарамис и в края на краищата да бе убил и Буярд Чолик, и Кабраксис, все имаше чувството, че те не му се доверяват. Пътят му не следваше техния — никога нямаше да си тръгне, яздейки към зората, пък и не би направил опит да отиде до пристанището, за да намери кораб и да тръгне на война срещу поредния демон.
	Друг демон. Прииска му се да се изсмее горчиво. Все още не се беше справил с предишния. Нито пък бе надмогнал демона в душата си.
	Тарамис Волкен прекоси градината. Продължаваше да носи белезите на неотдавнашната битка по оранжевите си одежди. По лицето му се бяха вдълбали сенки и в чистата светлина на утрото това като че ли го състаряваше още повече.
	— Чудех се дали си още тук — каза мъдрецът.
	— Не, не си — отвърна Дерик. — Беше накарал Рамбал да наблюдава коридора към покрива.
	Тарамис се поколеба само за момент:
	— Прав си, разбира се.
	Мъдрецът се приближи до ръба на покрива и погледна надолу. Лекият бриз развяваше оранжевата му мантия.
	— Много от поклонниците не искат да си тръгнат — каза той.
	Дерик се присъедини неохотно към него и също се взря надолу. Улиците бяха задръстени от хора, въпреки усилията на градските стражи да ги разпръснат. Няколко сгради горяха и от тях се издигаше тежък дим.
	— Не са престанали да вярват — отбеляза Тарамис.
	— Така е, защото Чолик и Кабраксис са им давали онова, което искат — отвърна Дерик.
	— На някои от тях — поправи го Тарамис. — Но на висока цена. Било е достатъчно, за да задържи останалите с надеждата, че могат да бъдат избрани следващия път, когато съдбата им се усмихне. — Вдигна очи към Дерик. — Демонът е сътворил наистина ужасно зло.
	Дерик не отговори. Думите на магьосника бяха почти толкова студени, колкото и северния вятър.
	— Градската стража се сражава из целия град със скитащи тълпи от поклонници — продължи мъдрецът. — Много от тях негодуват срещу случилото се нощес. Говори се, че Чолик и Диен-Ап-Стен са убити от лорд Даркулан от завист и че никога не е имало никакъв демон.
	— Демонът беше прогонен — отбеляза Дерик. — Липсата на вяра в това, че Кабраксис е демон, няма да го върне.
	— Така е, но хората жадуват отмъщение срещу града заради вината, объркването и гнева, които изпитват. Ако Брамуел има късмет, ще бъдат съборени само няколко сгради, преди стражата да овладее положението.
	Дерик се замисли за собствената си мрачна ярост. Емоцията беше отражение на онова, което му бе причинил баща му. Сега вече го знаеше със сигурност, ала също така осъзнаваше, че ще я носи винаги със себе си.
	— Казват — продължи Тарамис, — че когато един човек се изправи лице в лице срещу демон, вижда себе си по съвсем различен начин. Снощи ти застана пред Кабраксис, Дерик, приближи се до него.
	— Ти също си се бил срещу демони и си ги убивал — възрази Дерик.
	Магьосникът се наведе напред и скръсти ръце.
	— Никога не съм стигал чак до горящата преизподня. Ти го направи.
	— А ти щеше ли да го направиш?
	— Да, ако се бе наложило. — В гласа на Тарамис не се долавяше никакво колебание. — Но ми се ще да те попитам, ти защо го направи?
	— Не аз избрах пътя си — подчерта Дерик. — Бях погълнат от змията.
	— Змията те погълна, защото Кабраксис смяташе, че ще успее да те победи на черния път. Беше си въобразил, че ще надвие Стормфюъри. Въпросът ми е защо демонът беше сигурен в това?
	Дерик помълча, ала сетне осъзна, че магьосникът нямаше намерение да си тръгва.
	— Заради вината, която нося — отвърна накрая.
	— Към приятеля ти Мат?
	— И за други неща — призна той. Не се сдържа и разказа на магьосника за баща си и начина, по който касапинът се бе отнасял с него в Хилсфар. — Отне ми доста време, за да разбера, че майка ми не му е била вярна и че не знам кой е истинският ми баща.
	— А някога искал ли си да узнаеш?
	— Понякога — каза уклончиво Дерик. — Но само светлината знае колко неприятности ще си създам, ако го открия. Вече си имах достатъчно.
	— Кабраксис е мислел, че ще те омаломощи, ако те изправи срещу гнева на баща ти.
	— И щеше да успее, ако не беше Мат. Той винаги идваше при мен, след като баща ми ме пребиваше. Ето че ме последва и на черния път.
	— И ти помогна да прозреш лукавството на демона.
	— Точно така. — Дерик погледна към магьосника. — И все пак победата не беше изцяло наша.
	Тарамис задържа погледа си върху него.
	— Победих Кабраксис на негова територия, в горящата преизподня — продължи Дерик. — Но донесох частица от него със себе си.
	Замахвайки рязко, младежът заби Стормфюъри в една леха наблизо. Подобно отношение към оръжие беше немислимо заради ръждата, която можеше да предизвика влажната пръст, обаче Дерик беше сигурен, че магическото острие няма да пострада. Мечът остана забит в земята, а той протегна ръката си напред. — Сякаш проклятието на демона ме е заразило по някакъв начин.
	Ръката му се покри с блещукаща светлина и започна да се променя, губейки човешката си форма.
	— В името на светлината! — прошепна Тарамис.
	— Унищожих Буярд Чолик, който беше пътят на Кабраксис към нашия свят, но заех мястото му. — От пръстите на Дерик, сега покрити с окосмена зелено-черна кожа, започнаха да израстват дълги грабливи нокти.
	— Кога се случи това?
	— Докато бях на черния път. И ще ти кажа още нещо. Кабраксис не е мъртъв. Не зная дали някога отново ще се сдобие с тяло, което да е способно да оцелее в нашия свят, но той все още е жив, долу, в горящата преизподня. От време на време го чувам да ми шепне, да ми се подиграва. Той чака, разбираш ли? Чака ме да се откажа, да умра или да се напия, без да ме е грижа дали съм жив или мъртъв. — Той посегна към меча на Хоклин, хвана го за дръжката и ръката му отново прие човешката си форма.
	— Мечът на Хоклин те пази — каза Тарамис.
	— Така е — отвърна Дерик. — Благодарение на него все още съм човек.
	— Кабраксис те е прокълнал.
	Дерик прибра меча в ножницата му.
	— Порталът на демона вече не лежи под руините на града при река Дайър. Сега аз съм неговата порта.
	— Ами ако и теб те убият?
	Дерик поклати глава:
	— Не зная. Ако тялото ми бъде унищожено напълно, може би Кабраксис няма да успее да се завърне. — Той се усмихна горчиво. — Защо ли, като ти разкривам всичко това, се чувствам така, сякаш съм подложил живота си на риск?
	За известно време Тарамис не продума.
	— Мнозина биха се изкушили да те убият, вместо да рискуват демонът да се завърне.
	— Ами ти?
	— Това не би ме направило по-различен от чудовищата, които преследвам — отвърна мъдрецът. — Не, няма защо да се боиш от мен. Но ако Кабраксис те овладее, ще те намеря и ще те убия.
	— Това е честно — съгласи се Дерик. Знаеше, че не може да очаква повече.
	— Ще трябва да задържиш меча на Хоклин — каза Тарамис. — Ще разясня нещата на Елиг Бероуз. Шансовете той и семейството му да се зарадват, че отговорността пада от плещите им, са доста големи.
	Дерик кимна.
	— Какво ще правиш сега? — попита магьосникът. — Къде ще отидеш?
	— Не зная.
	— Можеш да дойдеш с нас.
	— И двамата знаем, че мястото ми не е сред вас — отвърна Дерик. — Макар че така вероятно ще ти бъде по-лесно да ме държиш под око.
	Тарамис се усмихна:
	— Вярно.
	— Има и още нещо, което получих при смъртта на демона — каза Дерик. — Той се приближи до магьосника. — Ранили са те. Нека погледна.
	Тарамис се поколеба, но дръпна робата си и разкри раната, която му бяха нанесли. Някой беше положил старание да я превърже, но твърде неумело, и кръвта продължаваше да се процежда. Дерик сложи ръка върху нея. Силата протече през него и докато това ставаше, шепотът на Кабраксис сякаш се засили в съзнанието му. Накрая се отдръпна.
	— Виж.
	Тарамис отмести бинтовете и огледа мястото на раната.
	— Заздравяла е!
	— Да — отвърна Дерик. — Както и раните, които бях получил през изминала нощ. Само че всичко си има цена. Докато лекувам, пътят на Кабраксис към мен е по-широко отворен. Единствено мечът на Хоклин ме предпазва от полудяване.
	— Излекува ме по-бързо и по-добре от всички лечители и лекарства, които някога съм ползвал — рече Тарамис. — Би могъл да извършиш много добрини с тази дарба.
	— Към кого? — попита Дерик. — И на каква цена? Може би Кабраксис ми е дал тази способност, за да я използвам и по този начин да се приближавам все повече до него.
	— Тогава какво смяташ да правиш?
	— Не зная. Знам само, че трябва да се махна оттук. Липсва ми морето, Тарамис. Нуждая се от нещо, което да прочисти съзнанието ми. Нуждая се от добра, достойна работа, с която да се захвана, за да не ми се налага да мисля през цялото време.
	— Вярвай в светлината — посъветваш Тарамис. — Светлината винаги ти сочи пътя, дори и в най-голямата тъмнина.


	Часове по-късно, когато слънцето бе изминало пътя си по небето и вече се спускаше на запад над океана, а формалностите по отплаването му бяха уредени, Дерик стоеше на доковете на Брамуел. Тарамис и останалите ловци на демони се бяха присъединили към него, съгласявайки се да го придружат поне дотук в предстоящото му пътешествие.
	На пристанището беше пълно с народ, хората се блъскаха като добитък, подкарвани немилостиво към товарните кораби. Вълните надигаха платноходите и ги запращаха към подпорите на кея. Над пристана се разнасяше бумтенето на стенещите корпуси.
	Внезапно се чу женски писък.
	Почти преполовил пътя си по рампата, водеща към кораба, с който бе сключил договор, Дерик се обърна и се огледа.
	Някакви мъже извличаха от водата едно момиченце с дълга рокля. Тялото му беше разкъсано и костите му сякаш бяха раздробени.
	Една жена, може би майката на момиченцето, коленичи до него, когато моряците го положиха върху дъските на кея.
	— Моля ви — говореше жената. — Някой може ли да помогне на малкото ми момиченце? Има ли тук лечители?
	— Никой лечител не може да й помогне — дрезгаво изрече един моряк до Дерик. — Лош късмет е да паднеш между кораба и подпорите. Вътрешностите й са смазани. Никой не е способен да излекува това.
	Дерик погледна към крехкото девойче. Наистина беше зле — тялото й започваше да посинява, беше мокра и навярно изпитваше ужасни страдания.
	— Дерик — каза Тарамис.
	За един безкраен миг Дерик просто стоеше на рампата. Ами ако инцидентът с момичето не беше случаен? Ами ако беше изкушение, с което Кабраксис се опитваше да го примами, да използва способностите си отново? Ами ако някой от тълпата, например странстващ визджерейски магьосник, разпознаеше силата му не като дадена от светлината, а като притежание на демон, роден в горящата преизподня?
	Сетне дъската се залюля под краката му и той скочи на сушата. Разблъска хората, застанали на пътя му, чувствайки как старият гняв и несдържаност отново го обземат. Само след няколко секунди се озова при момиченцето.
	Майката вдигна очи и го погледна. По лицето й се стичаха сълзи:
	— Можеш ли да й помогнеш? Моля те, можеш ли да й помогнеш?
	Детето не беше на повече от шест или седем години, малко по-голямо от една от сестрите на Мат, когато за последен път я беше виждал.
	— Не е на добре — прошепна някой наблизо. — И преди съм ги виждал тъй премазани. Момичето е с единия крак в гроба, да си го кажем направо.
	Дерик постави ръце върху тялото, чувствайки как потрошените кости вътре помръдват. Съсредоточи се, без да обръща внимание на съскащия шепот на Кабраксис, който изпълваше с погнуса съзнанието му. Не би позволил на думите, които изричаше демонът, да изплуват, не би позволил дори на себе си да се опита да схване тяхното значение.
	Силата протече през ръцете му и се вля в момичето. За момент нищо не се случи, сетне тялото се изви в дъга и то престана да диша. Ужасен, Дерик си помисли, че Кабраксис по някакъв начин е успял да го предаде, че го е накарал да убие детето, вместо да го върне към живота.
	Сетне момиченцето отвори сините си очи. Това бяха най-сините очи, които младежът беше виждал. Детето повика майка си и посегна с ръчички към нея. Жената взе своята рожба и буйно я притисна към гърдите си.
	— Лечител — прошепна някой.
	— Не само лечител — каза друг. — Върна я обратно от мъртвите. Това момиченце си беше труп, а той го върна обратно, сякаш нищо не е станало.
	Дерик се изправи на крака, обграден от любопитни и изпълнени с подозрения хора. Постави ръка на дръжката на меча си, едва устоявайки на изкушението да го измъкне и да разчисти пространството около себе си. От дъното на съзнанието му прозвуча смехът на демона.
	Изведнъж Тарамис се озова до него, следван от Рамбал и Палат.
	— Хайде — подкани го мъдрецът.
	— Това е пророкът на светлината! — каза някой. — Върнал се е!
	— Не — отвърна друг. — Това са хората, които убиха Уейфайндър и унищожиха пътеката на мечтите. Да ги обесим!
	— Да тръгваме — подкани го магьосникът.
	Това ли искаше Кабраксис? Дерик не можеше да разбере. Щеше ли смъртта му да помогне на демона да пристъпи обратно в света на хората?
	Той не знаеше.
	Майката се изправи в негова защита, притискайки детето към себе си.
	— Да не сте посмели да го пипнете! Той върна малката ми Джена. Ако той е убил Уейфайндър, значи е трябвало да го стори за добро, тъй казвам аз. Този мъж твори чудеса и е избраник на светлината.
	— Уейфайндър ви водеше към света на демоните — обади се Тарамис. — Ако този човек не беше убил слугата на фалшивия пророк на светлината, всички щяхте да горите в горящата преизподня.
	Дерик почувства, че му прилошава. Не беше герой, нито пък светец. Насили се да отпусне хватката си около дръжката на Стормфюъри.
	Настроената за кръв тълпа започна да се разпилява сред хората, които искаха да открият някакъв смисъл във всичко, което бяха преживели, следвайки църквата на пророка на светлината.
	Дерик видя с удивление как към него започнаха да се протягат ръце. Хората започнаха да го обграждат, водейки със себе си своите ранени роднини и приятели, в търсене на изцеление.
	Обърна се към Тарамис:
	— Какво да правя?
	Мъдрецът го изгледа втренчено.
	— Изборът е твой. Можеш да се качиш на онзи кораб и да се погрижиш за себе си и нуждите, които имаш, или можеш да останеш тук и да се погрижиш за нуждите на другите.
	Дерик огледа огромната тълпа.
	— Толкова са много…
	На дока имаше поне две дузини носилки с умиращи мъже и жени. Хората го викаха, умолявайки го да помогне на болните им роднини и другари.
	— Но силата, която е в мен — каза Дерик, — тя не е от светлината.
	— Не е — съгласи се Тарамис. — И все пак ме изслушай. Откъде си сигурен, че точно в този миг светлината не е подредила събитията, така че да се окажеш на нужното място в нужния момент?
	— В мен има демон!
	— Но ти контролираш силата му и можеш да сториш много добрини, стига да избереш този път.
	— Ами ако изгубя себе си, използвайки тази сила?
	— Животът е свързан с равновесието — отвърна мъдрецът. — Равновесието между светлината и мрака. Човекът трябва да бъде закален, Дерик, също като стоманата. Ти измина дълъг път. Настоящето ти сега е в равновесие с миналото и мечтите, които вероятно имаш. Като врата на демона сега стоиш между светлината и мрака. Изборът — да се отвориш или да останеш затворен — е изцяло твой. Трябва да решиш дали да скриеш силата си, или да я използваш. Можеш да се страхуваш от нея или да я приемеш. Както и да постъпиш, животът ти вече няма да бъде същият.
	Заслушан в собствените си мисли, както и в шепота на демона, Дерик огледа смълчаната тълпа. Сетне, като си пое дълбоко дъх, пристъпи към бъдещето с високо вдигната глава. Вече не беше нечие ненавистно дете без баща, а целеустремен мъж, изпълнен със състрадание.
	Запъти се към наранените и умиращите и се зае да ги лекува.
	Някъде там вътре, от дъното на мислите му, демонът запищя.



	Mel Odom
	The Black Road, 2002

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/20949)
	Последна редакция: 2011-08-14 13:10:43