[Kodirane UTF-8]

	Марион Зимър Брадли
	Мъглите на Авалон


	Пролог

	Говори Моргана…
	По мое време бях наричана как ли не: сестра, любима, жрица, пазителка на познанието, кралица. Сега, когато наистина се превърнах в пазителка на познанието, си мисля, че може да дойде време, когато това, което знам, няма да бъде известно на хората. Честно казано, мисля, че християните ще имат последната дума. Светът на феите се отдалечава все повече от света, където Христос е господар. Не съм във война с Христос, а само с неговите свещеници, които наричат Великата богиня „демон“ и отричат тя някога да е имала власт върху света. В най-добрия случай тази власт те наричат сатанинска. Или пък обличат Богинята в лазурната одежда на Дамата от Назарет — която има също своята власт — и твърдят, че тя винаги е била девица. Но какво може да знае една девица за скърбите и страданията на човечеството?
	А сега, когато светът се е променил и Артур, моят брат и любим, който беше крал и крал ще бъде — лежи мъртъв (а простият народ твърди, че спи) на свещения остров Авалон — историята трябва да бъде разказана такава, каквато беше, преди да дойдат свещенослужителите на Белия Христос и да я замъглят със собствените си легенди и светци.
	Защото, както казах, самият свят се е променил. Някога всеки пътник, ако имаше желание и знаеше малко на брой от тайните, можеше да отплава с лодката си по Лятното море и да пристигне не при монасите в Гластънбъри, а на Свещения остров Авалон. По това време портите, разделящи световете, се разтапяха в мъглите и бяха свързани една с друга, зависейки от мисълта и волята на пътника. Защото така гласи великата тайна, която беше известна на всички образовани хора от моето време: „Ние създаваме света около нас посредством мислите си и той всеки ден се гради наново.“
	Сега свещениците мислят, че това накърнява властта на техния Бог, който е създал света веднъж завинаги непроменим, и затварят тези порти (които винаги са съществували единствено в съзнанието на хората). А пътят води само към населения от свещеници остров, охраняван от звука на техните църковни камбани, който прогонва всяка мисъл за другия свят, потънал в мрака. Всъщност те твърдят, че този свят, ако изобщо съществува, е управляван от Сатаната и е преддверие на Ада, ако не и самият Ад. Не зная какво е създал или не е създал техният Бог. Независимо от многото истории, които се разказват, никога не съм знаела много за свещениците и никога не съм носила черната дреха на техните робини — монахините. След като обитателите на Артуровия двор в Камелот предпочетоха да ме считат за такава (защото когато отивах там, носех черните одежди на Великата майка в превъплъщението й на пазителка на познанието), аз реших да не разсейвам заблуждението им. Всъщност, в края на Артуровото властване би било опасно да постъпя така; и аз преклоних глава пред необходимостта — нещо, което никога не би направила моята велика господарка: Вивиан — Дамата от езерото — някога най-добрата приятелка на Артур, като изключим мен, а по-късно най-ожесточеният му враг — като изключим мен.
	Но бурите преминаха; накрая, на смъртното му легло, можах да приема Артур не като мой враг и враг на Богинята, а само като мой брат и като умиращ, който търси подкрепата на Великата майка, както всеки човек, когато стигне дотам. Дори свещениците са почувствали това и тяхната Дева Мария в сините одежди също се превъплъщава във Всеобщата майка в часа на смъртта.
	И тъй, най-сетне Артур лежеше с глава в скута ми, виждайки в мен не сестра, нито пък любима или враг, а пазителка на познанието, жрица, Езерна дама. Така почиваше той на гръдта на Великата майка, от която дойде при раждането си и при която трябваше да отиде, както и всички човеци, в смъртния си час. И може би, когато насочвах лодката, която го отнасяше не към Острова на свещениците, а към истинския Свещен Остров в света на мрака, скрит зад нашия свят, към Авалон, където вече малцина освен мен могат да проникнат — тогава може би той е съжалил за враждата, която ни раздели.
	Когато разказвам тази история, често говоря за неща, които са се случили, когато съм била прекалено малка, за да ги разбера, и за други неща, които са се случвали в мое отсъствие, и слушателят може би ще се отдръпне и ще си каже — ето, това са нейните магии. Но аз винаги съм била надарена с ясновидство, със способността да прониквам в мислите на хората; а през тези времена бях много близка на всички участници в тази история, така че нерядко знаех какво мислят много от тях — и затова ще разказвам по този начин.
	Защото някой ден и свещениците ще разкажат същата история — така, както я знаят те. Може би между двете истории на места ще проблясва истината.
	Защото тъкмо това свещениците, с техния Единствен Бог и Единствена Истина, не знаят: такова нещо като верен разказ не съществува. Истината има много лица и прилича на някогашния път към Авалон: зависи от волята и мислите на човека; от тях зависи къде ще те отведе пътят — на Свещения остров на Вечността или при свещениците с техните камбани и смърт, с техния Сатана, с ада и проклятието… Но може би съм несправедлива и към тях. Дори Дамата на Езерото, която ненавиждаше свещеническите одежди като отровата на змията, и то с пълно право, дори тя ме нахока веднъж, че злословя за техния Бог.
	„Защото“, каза тя, „всички богове са всъщност превъплъщения на един Бог“, както беше ми казвала много пъти преди, както казвам и аз на моите ученици, и както ще казват жриците, които ще дойдат след мен, „и всички богини са една Богиня, и има само едно Единоначалие. И всеки човек носи своята истина и Бог в себе си“.
	Така че истината се крие може би някъде по пътя, който води и към Гластънбъри, Острова на свещениците, и към Авалон, завинаги загубен сред мъглите, които се стелят над Лятното море.
	Това е моята истина: разказвам ви я аз, Моргана, която по-късно ще нарекат Моргана феята.


	Книга първа
	Повелителката на магията


	1

	Дори в разгара на лятото Тинтагел* имаше призрачен вид. Игрейн, съпругата На Херцог Горлоис, се взираше от носа в морския простор. Докато погледът й се рееше из омарата и мъглите, тя се чудеше как ще разбере кога денят и нощта са еднакво дълги, за да уреди празника за настъпването на Новата Година. Тази година пролетните бури вилняха с незапомнена сила; ден и нощ морските вълни се блъскаха в скалите с такъв грохот, че никой в замъка не можеше да спи и дори кучетата скимтяха тъжно.
	[* Тинтагел — На нос Тинтагел в Северен Корнуол се намират останки от нормандски замък, построен на мястото на келтски манастир, съществувал от 350 до 850 г. сл. Хр. (бел.прев.)]
	Тинтагел… Имаше все още хора, които вярваха, че замъкът е бил издигнат на зъберите в далечния край на мочурливия път с магиите на древния народ на Ис. Херцог Горлоис се смееше и твърдеше, че ако разполага с малко от тази магия, би спрял постоянното настъпване на морето, което година след година изяждаше бреговата ивица. През четирите години, откакто дойде тук като невеста на Горлоис, Игрейн беше виждала как хубави земи се сриват в морето на Корнуол. От брега навътре в морето се протягаха като ръце дълги ивици черни скали, остри и непристъпни. Когато грееше слънце, гледката беше красива и блестяща, морето и небето сияеха като скъпоценностите, с които я затрупа Горлоис в деня, когато тя му съобщи, че носи първото му дете. Но Игрейн не обичаше да се кичи с тях. Накитът, който сега висеше на шията й, беше получила в Авалон, лунен камък, който понякога отразяваше синкавия блясък на морето и небето; но когато имаше мъгли като днес, дори скъпоценният камък беше помътнен.
	В мъглата звуците се носеха надалеко. Докато Игрейн стоеше в края на мочурливия път, отправила поглед назад, към твърдата земя, й се струваше, че дочува тропота на коне и мулета, и звука на човешки гласове — тук, в откъснатия от света Тинтагел, където човек не можеше да срещне нищо друго освен овце и кози, овчари и овчарски кучета, благородните дами от замъка заедно с няколкото жени, които им прислужваха и старците, останали тук, за да ги пазят.
	Игрейн се обърна и бавно се запъти назад към замъка. Както винаги, когато застанеше пред стените му, тя се почувства нищожна пред гигантските каменни зидове, издигнати в края на пътя, който водеше сред морето. Овчарите вярваха, че замъкът е построен от Древните, населявали изчезналите земи на Лионес* и Ис; в ясни дни според думите на рибарите потъналите им замъци се виждали в дълбините. Но според Игрейн се виждаха само скални възвишения, древни планини и хълмове, погълнати от постоянно нахлуващото море, което и сега изгризваше основите на замъка. Тук, на края на света, където морето непрекъснато поглъщаше части от земята, човек лесно можеше да повярва в преданията за потънали земи на запад, разказваха и за голяма огнена планина далеч на юг, която избухнала и с нея потънали много земи. Игрейн сама не знаеше вярва ли на тези разкази или не.
	[* Лионес — митична потънала земя, която според легендата е свързвала Корнуол с островите Сили (бел.прев.)]
	Да, този път съвсем сигурно чуваше гласове. Не можеше да са жестоките пирати, които идваха оттатък морето или от дивите брегове на Ерин*. Отдавна мина времето, когато тя трябваше да настръхва от всеки непознат звук или сянка. Но не беше и съпругът й; херцогът беше заминал далеч на север, да се сражава със саксонците рамо до рамо с Амброзиус Аурелианус, Велик крал на Британия; той щеше да прати някой да я предупреди, че се връща.
	[* Ерин — Днешна Ирландия (бел.прев.)]
	Нямаше защо да се страхува. Ако конниците бяха враждебно настроени, охраната и войниците в укреплението откъм сушата, оставени там от херцог Горлоис да защитават съпругата и детето му, щяха да ги спрат. Цяла армия беше необходима, за да ги прегази — а кой би пратил цяла армия срещу Тинтагел?
	На времето — спомняше си Игрейн без горчивина, докато бавно вървеше из двора на замъка — тя щеше да знае кой язди насам. Тази мисъл вече не й причиняваше болка. След раждането на Моргана тя дори не плачеше за дома. А и Горлоис беше мил с нея. Помагаше й да преодолее страха и омразата, които изпитваше в началото, подаряваше й бижута и красиви неща, бойни трофеи, заобиколи я с благородни дами, които й прислужваха, винаги се държеше с нея като с равен, освен на военните съвети. Игрейн не би могла и да мечтае за нещо по-добро, освен ако се беше омъжила за човек от Племената. Но в тези неща тя нямаше право на избор. Всяка дъщеря на Свещения остров беше длъжна да постъпва така, както е най-добре за народа й, дори ако това означаваше да отиде на явна смърт, да легне на жертвеника или да пожертва девствеността си в Свещеното брачно тайнство, или пък да встъпи в брак, който укрепва един или друг съюз — така беше направила Игрейн, като отиде под венчило с херцог, приел римската култура и римското владичество в Корнуол, който дори след като римските войски напуснаха цяла Британия, продължаваше да живее по римски образец.
	Тя сви рамене и наметката се хлъзна по тях. Във вътрешния двор беше по-топло защитена от ухапванията на вятъра. Тогава, сред влачещата се мъгла, която постоянно променяше формата си, изведнъж пред нея се изправи една фигура, като че ли изникна от нищото: Вивиан — нейната полусестра, Дамата на езерото, господарката на Свещения остров.
	— Сестро! — думите трепнаха на устните й и Игрейн разбра, че не е извикала, а само ги е прошепнала, притискайки ръце към гърдите си. — Наистина ли те виждам тук?
	— Сестра й я гледаше с укор, а думите й чезнеха във воя на вятъра зад крепостните стени.
	„Нима си се отказала от ясновидството, Игрейн? По собствено желание?“
	Засегната от несправедливия упрек, Игрейн започна:
	— Омъжих се за Горлоис по твоя заръка… — но фигурата на сестра й започна да се стапя в сенките и изчезна, сякаш никога не беше се явявала. Игрейн примигна, видението си беше отишло. Тя отново се уви в наметката, защото се беше вледенила от студ: видението беше взело сила за появата си от топлината на живото тяло. „Не мислех, че още мога да виждам тези неща, бях убедена, че вече не мога…“, помисли тя и след това потръпна, защото се сети, че отец Колумба ще обяви всичко това за дело на дявола, ако му се изповяда. Вярно беше и това, че тук, на края на света, свещениците бяха по-склонни да гледат през пръсти на прегрешението, но да не си признаеш, че ти се явяват видения, със сигурност би било възприето като грях.
	Игрейн се намръщи: защо трябваше появата на сестра й да бъде дело на дявола? Отец Колумба можеше да си говори, каквото ще; може би неговият Бог беше по-мъдър от него. Което, помисли си Игрейн, потискайки напиращия смях, не би било много трудно. Отец Колумба може би беше станал Христов свещенослужител, защото нито едно училище за друиди не би търпяло толкова глупав човек. Изглежда, богът Христос не се интересуваше дали неговите служители са глупави или умни, стига да могат да измънкват по една литургия и да четат и пишат по малко. Самата тя, мислеше си Игрейн, се справяше с четенето и писането далеч по-добре от отец Колумба, а и говореше по-добре латински, когато пожелаеше. Игрейн не се смяташе за високообразована. Тя не бе навлязла в трудното изучаване на дълбоката мъдрост на Старата религия, а и с мистериите не се беше занимавала повече, отколкото беше необходимо за Дъщеря на Свещения остров. Все пак, колкото и несведуща да беше, ако попаднеше в който и да е Храм на мистериите — сред варварите — последователи на Рим, тя минаваше за много учена дама.
	В малката стая, където се влизаше направо от двора и в хубави дни грееше слънце, по-малката й сестра Моргоуз, облечена в широка рокля от небоядисана вълна и стара наметка, която криеше напъпилата женственост на тринадесетте й години, предеше отегчено, навивайки неравната нишка на разнебитен чекрък. Около нея Моргана търкаляше едно старо вретено вместо топка, и следеше фигурите описвани от неправилния цилиндър, и после отново го побутваше насам-натам с пухкавите си пръстчета.
	— Не предох ли достатъчно днес? — замърмори Моргоуз. — Пръстите ме болят. Защо трябва да преда непрекъснато, като че ли съм слугиня?
	— Всяка дама трябва да може да преде — упрекна я Игрейн добросъвестно, — а пък твоята нишка е направо ужасна, ту тънка, ту дебела… Като привикнеш към преденето, пръстите ти няма да се уморяват. Щом пръстите те болят, значи си мързелувала и не си ги привикнала на работа.
	Тя дръпна вретеното и чекръка от Моргоуз и ловко започна да пресуква преждата; под опитните й пръсти неравната нишка се изравни бързо навсякъде.
	— Ето, виж, с такава прежда може да се тъче, без да спираш совалката… — внезапно на Игрейн й омръзна да се държи както се очаква от една дама. — Така или иначе, сега можеш да спреш да предеш. Още преди обяд ще пристигнат гости.
	Моргоуз я загледа.
	— Но аз нищо не съм чула — каза тя. — Не е идвал никакъв вестоносец!
	— Така е — отвърна Игрейн. — Не е идвал вестоносец. Имах видение. Вивиан е на път към нас, а с нея идва и Мерлин. — Едва когато произнесе последните думи, разбра, че е знаела и за неговото идване. — Затова заведи Моргана при бавачката, а ти облечи празничната рокля — онази, която е боядисана с шафран.
	Моргоуз остави вретеното, но не тръгна веднага, а загледа учудено Игрейн.
	— Шафранената рокля? Заради сестра ни?
	Игрейн отвърна рязко:
	— Не за сестра ни, Моргоуз, а за Господарката на Свещения остров и за Пратеника на Боговете.
	Моргоуз втренчи поглед в мозайката на пода. Тя беше високо, едро момиче, с едва очертаващи се форми. Имаше гъста червеникава коса, също като косата на Игрейн, а кожата й бе напръскана с лунички, въпреки че Моргоуз все я миеше със суроватка и искаше от билкарката нови и нови мехлеми. На тринадесет години тя вече беше висока колкото Игрейн и един ден щеше да я надмине. Моргоуз вдигна от пода Моргана с явно нежелание и я понесе навън. Игрейн подвикна след нея:
	— Кажи на бавачката да сложи хубава рокличка на малката и после я доведи тук. Вивиан не я е виждала.
	Моргоуз измърмори нещо в смисъл, че не разбира защо една велика жрица трябва да гледа някакво си хлапе, но го каза достатъчно тихо, за да може Игрейн да се направи, че не я е чула.
	Игрейн също се качи по тесните стълби в собствената си стая. Вътре беше студено; огън се палеше само в най-лютия зимен студ. Когато Горлоис отсъстваше, тя споделяше леглото с прислужницата си Гуенис, а когато отсъствието му биваше по-продължително, в голямото легло спеше и Моргана. Моргоуз също идваше да спи понякога при нея, за да намери под кожените завивки защита от хапещия мраз. Огромното брачно легло с балдахин, който възпираше постоянното течение, беше достатъчно голямо, за да могат в него да спят удобно три жени и едно дете.
	Старата Гуен дремеше в един ъгъл и Игрейн се отказа да я буди. Тя смъкна сама ежедневната си дреха от небоядисана вълна и бързо навлече официалната рокля. Деколтето й беше украсено с копринена панделка, която Горлоис й беше донесъл от Лондиниум. Сложи на пръстите си няколко сребърни пръстена, които притежаваше от детинство… сега ставаха само на малкия и безименния й пръст. Накрая сложи и кехлибарения наниз, пак подарък от Горлоис. Роклята беше боядисана в ръждивочервено, а върху нея носеше зелена туника. Игрейн намери гребена от гравиран рог, седна на една пейка и започна да се реши, разресвайки търпеливо заплетените кичури. От съседната стая се чу силен рев — явно бавачката решеше косата на Моргана, а на нея това никак не й се нравеше. Ревът внезапно спря: сигурно бяха плеснали малката, за да млъкне; а може би, както се случваше понякога, когато Моргоуз беше в добро настроение, тя самата беше се заела с ресането на детето — с ловки и търпеливи пръсти. Игрейн така беше разбрала, че сестра й може да преде добре, когато иска — защото беше изключително умела с всичко останало, с което се заемеше — когато решеше детето, влачеше вълна или приготвяше коледни сладкиши.
	Игрейн сплете косите си и ги върза в корона на главата си с помощта на златна игла, сложи и най-хубавата си златна брошка на наметалото. Погледна се в старото бронзово огледало, което сестра й Вивиан й подари за сватбата — казваха, че то е донесено чак от Рим. Докато стягаше връзките на роклята си, установи, че гърдите й са пак такива, каквито бяха — беше отбила Моргана преди година и те само бяха натежали и станали едва забележимо по-меки. Беше и също така стройна, както преди, защото това беше сватбената й рокля, и сега връзките й дори не бяха опънати.
	Върнеше ли се Горлоис, тя трябваше да е готова да го приеме отново в леглото си. При последното му завръщане у дома, Игрейн още кърмеше Моргана и той се съгласи с желанието й да не я отбива през летния сезон, защото тогава измираха много малки деца. Тя знаеше, че той не е доволен, защото не му се е родил тъй силно желания син — тези римляни определяха продължението на рода по мъжка линия, вместо да приемат много по-разумното — продължение по женска линия. Глупаво беше бащата да определя наследствеността, защото колко бащи биха могли да кажат със сигурност, че синовете им са наистина техни? Е, разбира се римляните отдаваха голямо значение на това кой спи с жените им, все ги заключваха и ги следяха. Не че някой трябваше да шпионира Игрейн: да си имаш работа с един мъж беше достатъчно неприятно, за какво й бяха други, които можеше да се окажат по-лоши?
	Все пак, въпреки горещото си желание да има син, Горлоис беше проявил търпение, оставяйки я да взема Моргана в леглото си и да продължи да я кърми — дори се отказа да я докосва и спеше с прислужницата й Етар, за да не би Игрейн да забременее и млякото й да спре. Той също знаеше колко лесно умират малките, ако бъдат отбити, преди да са достатъчно големи, за да дъвчат хляб и месо. Децата, които се хранеха с овесена каша, ставаха болнави, а през лятото рядко се намираше козе мляко, ако изобщо децата можеха да бъдат убедени да го пият. Деца хранени с краве или кобилешко мляко, често започваха да го повръщат и след това умираха, или пък получаваха разстройство от него и пак умираха. Затова Горлоис се съгласи Моргана да не бъде отбивана, лишавайки се по този начин от дългоочаквания син за още година и половина. Поне за това Игрейн му беше благодарна и не възнамеряваше да се оплаква, колкото и скоро Горлоис да пожелае отново да й направи дете.
	След последното му завръщане в къщи Етар беше надула корема и гордо се разхождаше нагоре-надолу; дали нямаше тя да е тази, която ще дари Корнуолския херцог със син? Игрейн не й обръщаше внимание; Горлоис имаше и други незаконно родени синове — един от тях дори сега го беше съпроводил в лагера на военновременния главнокомандващ, Утър. Междувременно Етар се беше разболяла и пометна, а интуицията накара Игрейн да не попита Гуен защо изглежда толкова доволна от случилото се. Старата Гуен разбираше прекалено много от билки, за да бъде Игрейн напълно спокойна. „Някой ден“, реши тя, „ще я накарам да ми каже точно какво е сложила в бирата на Етар“.
	Тя заслиза надолу към кухните, а дългите й поли се влачеха по каменните стъпала. Моргоуз беше вече тук, облечена в най-хубавата си рокля, а на Моргана беше облякла празничната дрешка, също в шафранен цвят, така че детето изглеждаше мургаво, като от племето на пиктите*. Игрейн я вдигна и я притисна радостно към себе си. Моргана беше дребничка, тъмна, с крехки кости — човек имаше чувството, че прегръща малка пухкава птичка. На кого ли приличаше това дете? Самата Игрейн и Моргоуз бяха високи и червенокоси, както всички жени от Племената, а Горлоис, макар и тъмен, си имаше вид на римлянин — висок, жилав, с орлов нос, загрубял от дългите години, прекарани в битки срещу саксонците, прекалено изпълнен с типично римското чувство за собствено достойнство, за да може да прояви нежност към младата си жена, и напълно безразличен към дъщерята, която в неговите очи просто заемаше мястото на сина, който Игрейн трябваше да му роди.
	[* Пикти — древно племе, населяващо територията на днешна Шотландия (бел.прев.)]
	Да, припомни си Игрейн, тези римляни наистина вярваха в божественото си право да разполагат с живота и смъртта на децата си. Много от тях, независимо от това дали бяха приели Христовата вяра или не, направо биха настояли майката да бъде лишена от детето, за да може веднага да забременее отново и да роди момче. Горлоис беше добър човек, след като й остави детето. Може би, макар че Игрейн не вярваше той да е особено чувствителен, Горлоис знаеше доколко тя, като истинска дъщеря на племето си, е привързана към дъщеря си.
	Докато даваше нареждания как да бъдат посрещани гостите, кое вино да бъде наточено и какво месо да се пече — не заешко, а хубаво овнешко от най-прясно закланото — Игрейн чу пърхането и кудкудякането на подплашените кокошки в двора и разбра, че конниците са пристигнали. Прислужниците изглеждаха уплашени, но повечето от тях се бяха примирили с мисълта, че господарката им има ясновидски способности. Игрейн дори ги беше залъгвала, че има видения, като просто се бе досещала за някои неща и беше ползвала трикове — по този начин поддържаше у тях страхопочитание.
	Сега си мислеше: „Може би Вивиан е права. Може би все още имам ясновидски способности, а само съм си мислела, че съм ги изгубила — през месеците след раждането на Моргана бях толкова слаба и изтощена. Сега се връщам към себе си. Нали майка ми беше Велика жрица до деня на смъртта си, макар че бе родила няколко деца!“
	Да, възрази вътрешният й глас, но майка й беше родила децата си свободна, както подобава на жена от Племената, беше ги родила от бащи, които тя си беше избрала, а не поробена от някакъв римлянин, чиито обичаи му даваха права над жената. Игрейн нетърпеливо отхвърли тези мисли: имаше ли значение дали все още притежава ясновидски способности или само така й се струва, след като техните прояви й помагаха да налага необходимото послушание на прислугата?
	Тя тръгна бавно към вътрешния двор, който Горлоис упорито наричаше „атриум“, въпреки че сградата нямаше нищо общо с вилата, където беше живял преди Амброзиус да го направи Корнуолски херцог. Ездачите вече слизаха от конете и очите на Игрейн веднага се обърнаха към единствената жена сред тях — по-дребна от самата Игрейн и не в първа младост, облечена в мъжка туника и вълнени панталони, омотана в наметки и шалове.
	Очите на двете жени размениха нямо приветствие, но Игрейн изпълни дълга си отивайки първо да се поклони на високия, слаб старец, който тъкмо слизаше от дръгливото си муле. Той беше облечен в традиционните сини одежди на бардовете, а през рамо носеше преметната арфа.
	— Добре дошъл в Тинтагел, Вестоносецо! Присъствието ти е благодат и чест за нас и нашия дом!
	— Благодаря ти, Игрейн.
	Отговорът беше произнесен със звучен глас и Талиезин, Мерлин Британски* Велик Друид и Бард, сключи ръце пред лицето си, а после ги протегна в жест благослов към Игрейн.
	[* Талиезин, Мерлин Британски — Талиезин е името, докато Мерлин Британски е по-скоро титла — върховен друид (бел.прев.)]
	Изпълнила дълга си, Игрейн се затича към своята полусестра и щеше да коленичи и за нейната благословия, но Вивиан се наведе и я възпря.
	— Не, не, дете, това е роднинско посещение; има достатъчно време да оказваш почести по-късно, ако настояваш… — тя притисна силно Игрейн към себе си и я целуна по устата.
	— Това ли е бебето? Веднага се вижда, че в жилите й тече кръвта на Древния народ — тя прилича на майка ни, Игрейн.
	Вивиан, господарка на Езерото и на Свещения остров, по това време минала трийсетте. Като най-голяма дъщеря на старата жрица на Езерото беше наследила майка си в изпълнението на свещените задължения. Тя пое Моргана и я залюля с опитния жест на жена, свикнала да гледа бебета.
	Прилича на __теб__ — отвърна Игрейн малко изненадана, като си мислеше, че отдавна е трябвало да забележи тази прилика. Наистина, четири години бяха минали от последния път, когато беше видяла Вивиан, и то на собствената си сватба. Толкова много неща се бяха случили оттогава, толкова много се беше променила и самата Игрейн, тогава уплашено петнадесетгодишно момиче, дадено на два пъти по-възрастен мъж. — Но влезте в залата, Господарю Мерлин, сестро. Влезте да се стоплите.
	Без купищата наметки и шалове върху себе си Вивиан, господарката на Авалон, беше удивително дребна жена — на ръст горе-долу като височко десетинагодишно момиче. В свободната туника, пристегната с колан, с нож, запасан на кръста, огромни вълнени панталони и крака, увити в дебели гамаши, тя изглеждаше миниатюрна — като дете, облякло дрехите на възрастен. Имаше дребно, мургаво, триъгълно лице, с невисоко чело, скрито под коса, тъмна като сенките под крайморските скали. Очите й също бяха тъмни и прекалено големи за малкото лице. Игрейн сякаш едва сега осъзнаваше колко дребничка е сестра й.
	Една прислужница внесе бокала на гостоприемството, пълен с греяно вино приготвено с последните подправки от многото, които Горлоис беше купил на пазарите в Лондиниум. Вивиан пое бокала и Игрейн примигна: царственият жест, с който взе чашата, сякаш направи Вивиан висока и внушителна — сякаш вземаше в ръце Свещената чаша от светата утвар. Тя задържа чашата за малко в ръцете си и бавно я приближи към устните си, мълвейки благословия. Опита виното, извърна се и подаде бокала на Мерлин. Той го пое с тържествен поклон и го докосна с устни. Игрейн, която слабо познаваше мистериите, неволно се почувства част от красивия, тържествен ритуал, докато вземаше на свой ред чашата от гостите си, отпиваше, и произнасяше обичайното приветствие.
	После тя остави чашата и усещането за тържественост изчезна: Вивиан отново си беше дребна, видимо уморена жена, а Мерлин — просто прегърбен старец. Игрейн бързо ги поведе към огъня.
	— Дълъг е пътят от бреговете на Лятното море дотук в наши дни — поде тя припомняйки си как беше изминала същия този път като млада булка, изплашена и изпълнена с прикрита омраза, съпроводена от съпруг, който й беше непознат, свързан в представите й само с гласа, който чуваше и с ужаса, който изживяваше нощем. — Какво те накара да дойдеш дотук през пролетните бури, сестро и повелителко?
	„И защо не дойде по-рано, защо ме изостави сама да се уча да бъда съпруга, да раждам детето си сама, изпълнена със страх и мъка по дома? Като не можа да дойдеш по-рано, защо изобщо дойде сега, когато е много късно и аз вече съм приела подчиненото си положение?“
	— Пътят наистина е дълъг — отвърна меко Вивиан — и Игрейн разбра, че жрицата е чула мислите й също както думите, които произнесе на глас. — А и времената са опасни, дете мое. Но през тези години ти си станала жена, независимо от самотата — това е същото, като годините, които задължително се прекарват в самота от тези, които се готвят да станат бардове или — тук тя се усмихна, припомняйки си нещо — жрици. Ако беше избрала този път, щеше да разбереш, че той също те обрича на самота, моя Игрейн. Да, разбира се — Вивиан се наведе и чертите й се смекчиха — можеш да седнеш на коленете ми, мъничко.
	Тя взе Моргана, а Игрейн гледаше удивено — обикновено Моргана беше плаха като диво зайче. Отчасти с недоволство, отчасти попаднала отново в плен на старата магия, тя наблюдаваше как детето се намества в скута на Вивиан. Вивиан на моменти й се струваше толкова дребна, че Игрейн се съмняваше дали може да държи добре детето. Вярно, приличаше на фея — истинска представителка на Древния народ. А Моргана действително щеше да прилича на нея един ден.
	— А Моргоуз? По-добре ли е, откакто ти я изпратих преди година? — попита Вивиан, оглеждайки Моргоуз в шафрановата й рокля, докато тя се свиваше нацупено в сенките, хвърляни от огъня. — Ела и ме целуни, малка сестричке. О, ти ще станеш висока като Игрейн — каза тя, повдигайки ръце, за да прегърне момичето, което намусено се измъкна като недодялано кученце от сянката. — Седни тук, до коленете ми, ако искаш, дете.
	Моргоуз седна на пода, облягайки глава на коленете на Вивиан и Игрейн забеляза, че мрачните й очи са насълзени.
	„Тя владее всички ни“, помисли си Игрейн. „Как е възможно да има такава сила? Или просто Моргоуз я възприема като майка, защото Вивиан беше вече голяма жена, когато тя се роди, и за двете ни е била не само сестра, но и майка?“ Истинската им майка беше починала при раждането на Моргоуз, защото по това време беше вече прекалено възрастна. Малко по-рано през същата година Вивиан също беше родила дете, което умря, така че тя откърми собствената си сестра.
	Моргана се беше сгушила плътно в скута на Вивиан; копринените червеникави къдрици на Моргоуз се стелеха по коляното й. Жрицата притискаше детето с едната си ръка, а с другата галеше дългите коси на младото момиче.
	— Бих дошла, за да съм до теб, когато роди Моргана, — каза Вивиан, — но аз също носех дете. Тази година родих син. Дадох го на дойка и може би втората му майка ще го прати при монасите. Тя е християнка.
	— Ти как приемаш това, че ще бъде възпитан като християнин? — попита Моргоуз. — Хубав ли е? Как се казва?
	Вивиан се засмя.
	— Нарекох го Балан — отвърна тя, — а дойката му нарече своя син Балин. Разликата им е само десет дни и сигурно ще отраснат като близнаци. А що се отнася до това, че ще израсне християнин, аз нямам нищо против — баща му също е християнин, а Присцила, дойката, е добра жена. Дете, ти спомена, че пътят, който ни дели, е дълъг, но повярвай ми, че сега е по-дълъг, отколкото когато ти се омъжи за Горлоис. Може би разстоянието оттук до Острова на свещениците, където расте тяхната светиня — Тръненият храст*, е същото, но до Авалон пътят е много, много по-дълъг…
	[* Тръненият храст — Според легендата Йосиф Ариматейски пристига в Гластънбъри след кръстната смърт на Христос, забива там тояжката си и тя разцъфва. Издънки от този трънен храст растат и досега край Гластънбъри. (бел.прев.)]
	— Затова сме тук — намеси се внезапно Мерлин и гласът му прозвуча като голяма камбана, тъй че Моргана се стресна и започна да хленчи.
	— Не разбирам — отвърна притеснено Игрейн. — Нали двете места са били едно до друго…
	— Двете са __едно__ — отвърна Мерлин, седейки много изправен, — но последователите на Христос заявяват, че не само те не признават друг бог освен него, и че друг бог освен техния __не съществува__; че той единствен е създал света, че го управлява сам, че сам е създал звездите и цялото мироздание.
	Игрейн бързо направи знака, който предпазва от богохулство.
	— Не може да бъде — отвърна тя. — Как само едно божество ще управлява всички неща? А Богинята-майка…?
	— Те вярват — каза Вивиан с мекия си, тих глас, — че няма такава Богиня, тъй като жената според тях е проводник на всяко зло. Дори твърдят, че злото е дошло на земята чрез жената; разказва се някаква фантастична еврейска приказка за една змия и някаква ябълка.
	— Богинята ще ги накаже — потръпна Игрейн. — И ти, въпреки това, избра един от тях за съпруг?
	— Не знаехме, че стигат толкова далеч в богохулството си — отвърна Мерлин, — защото и по наше време имаше поклонници на други богове. Но те уважаваха чуждите божества.
	Какво общо има всичко това с пътя до Авалон? — продължи да пита Игрейн.
	— Ето че дойдохме до причината за нашето посещение — отвърна Мерлин. — Друидите знаят, че вярата на хората формира света и действителността. Много отдавна, още когато последователите на Христос дойдоха на нашия остров, аз почувствах, че настъпва голям обрат във времето — момент, който променя света.
	Моргоуз се вгледа в стареца с разширени от страхопочитание очи.
	— Толкова ли си стар, почтени?
	Вълшебникът склони усмихнатия си поглед към момичето и отвърна:
	— Тялото ми не е старо. Но духът ми е бил в Голямата зала, която не се намира на този свят, и където се записва всичко отминало. Тогава живеех друг живот. Господарите на този свят ми позволиха да се върна, но в друга плътна обвивка.
	— Това е непонятно за малката, почтени отче — го упрекна Вивиан меко. — Тя не е жрица. Това, което иска да каже Мерлин, сестричко, е че е живял на този остров, когато са пристигнали първите християни, и че му е било позволено да се превъплъти веднага за нов живот, за да може да довърши делото си в нашия свят. Това са мистерии, които не е необходимо да познаваш. Продължи, отче.
	— Разбрах, че настъпва един от моментите, в които се изменя пътят на историята на цялото човечество — поде Мерлин. — Християните се опитват да унищожат цялото познание, освен тяхното и в този свой стремеж заличават всички съществуващи мистерии освен тези, които прилягат на тяхната религия. Те провъзгласиха за ерес убеждението, че човек живее повече от един живот — нещо, което е ясно на всеки селянин…
	— Но ако хората вярват, че има само един живот — прекъсна го Игрейн — как могат да избегнат отчаянието? Къде е справедливостта на този бог, който създава едни хора нещастни, а други богати и щастливи, ако им е даден само един живот.
	— Не знам — отвърна Мерлин — те може би искат хората да се отчаят от жестокостта на съдбата дотолкова, че да коленичат пред техния Христос, който им обещава рая. Не зная нито в какво вярват, нито на какво се надяват поклонниците на Христос. — Той притвори очи за момент, а на лицето му се изписа горчивина. — Но каквото и да е то, техните възгледи променят света — не само духа, но и материята. Тъй като те отричат досегашния духовен свят, а оттам и селенията на Авалон, то Авалон престава да съществува за тях. Той продължава да съществува, разбира се, но в друг свят — не в света на последователите на Христос. Свещеният остров Авалон сега не е едновремешният Гластънбъри, където ние, привържениците на Старата вяра, позволихме на монасите да построят параклис и манастир. Защото тяхната и нашата мъдрост… Разбираш ли нещо, от естествени науки, Игрейн? — прекъсна се той.
	— Много малко — отвърна младата жена, обръщайки се развълнувано към жрицата и Великия друид. — Никога не са ме обучавали.
	— Жалко — каза Мерлин, — защото би ти помогнало да разбереш тези неща, Игрейн. Ще се опитам да ти го обясня простичко. Виж — рече той, като свали златната огърлица от шията си и извади кинжала си от ножницата. — Мога ли да поставя бронза и златото едновременно на едно и също място?
	Игрейн примигна и загледа втренчено, без да разбира.
	— Не, разбира се. Те могат да бъдат едно до друго, но не на едно и също място. Едното трябва да се премести, за да може другото да заеме мястото му.
	— Така е и със Свещения остров — поде Мерлин. — Преди четири столетия, преди дори римляните да се опитат да ни завладеят, техните свещеници се заклеха, че никога няма да се вдигнат срещу нас и да се опитат да ни прогонят с оръжие, защото ние бяхме там преди тях, а те бяха слаби и в положение на просители. И те спазиха клетвата си — това трябва да призная. Но духом, в молитвите си, никога не са преставали да се борят с нас и да се стремят техният бог да прогони нашите божества, а тяхната мъдрост да измести нашата. В нашия свят, Игрейн, има място за много богове и богини. Но в християнската вселена — как да се изразя — няма място за нашите познания, за това, което ние можем да видим. Там има само един Бог. Той не само трябва да победи всички други богове, но трябва да промени всичко тъй, сякаш никога не са съществували други богове, а само измамни идоли, творение на техния Дявол. Така, като вярват в единия Бог, всички хора ще постигнат спасение в един-единствен живот. В това вярват те. А светът се управлява от вярата на хората. Затова старият и новият свят, които на времето бяха едно, постепенно се разделят.
	Сега има две Британии, Игрейн; техният свят, владян от Единия Бог и Христос, Сина Божи; и до този свят и малко зад него, светът, където все още владее Великата Майка, светът, в който Древните предпочитат да живеят и свещенодействат. Това се е случвало и преди, по времето, когато Сияйният свят, обитаван от народа на феите, предпочете да се отдръпне от нашия все по-далеч и по-далеч в мъглите, така че сега само случайно заблуден странник може да попадне в дворците на елфите. А случи ли се тъй, за него времето спира, така че той може да преспи там само една нощ, а когато отново се върне тук, да установи, че са минали дузина години и че дори близките му ги няма вече на този свят. Казвам ти, Игрейн, същото се случва и сега. Нашият свят, управляван от Богинята-майка и от Рогатия бог, нейният съпруг, светът, който ти познаваш, в който може да има много истини — постепенно е изтласкван от потока на времето. Дори още сега, Игрейн, ако някой пътник тръгне без водач към Авалон и не знае пътя стъпка по стъпка, няма да стигне до него, а ще намери само острова, обитаван от свещениците. За повечето хора нашият свят вече е изгубен в мъглите на Лятното море. Това е дълъг процес, който беше започнал още преди римляните да напуснат тези земи; сега църкви никнат из цяла Британия, а нашият свят отплава все по-надалеч. Затова пътуването дотук ни отне толкова много време; все по-малко стават пътищата и поселищата на Древните, които ни показват накъде да вървим. Двата свята все още се докосват, все още се застъпват тук и там, в прегръдка като двама влюбени; но мощни сили ги разделят и ако този процес не бъде възпрян, един ден ще има два напълно отделени свята и никой няма да може да премине от единия в другия…
	— Нека си вървят! — избухна гневно Вивиан. — Все още съм убедена, че трябва да ги оставим да си отидат! Не желая да живея в свят на християни, които отричат съществуванието на Великата майка…
	— А какво ще кажеш за другите, за тези, които все още са в плен на отчаянието? — Гласът на Мерлин отново прозвуча като голяма камбана. — Не, една пътечка между двата свята трябва да остане, макар и тайна. Двата свята все още се преплитат. И в единия, и в другия воюват саксонци, макар че все повече саксонски воини приемат християнството. Саксонците…
	— Саксонците са жестоки варвари — прекъсна го Вивиан. — Племената сами няма да могат да ги отблъснат от нашите брегове, а Мерлин и аз се убедихме, че Амброзиус няма да е още дълго на този свят, значи, ще го наследи първият му военачалник, Пендрагон — името му беше Утър, нали? Само че в Британия не са много тези, които ще се стекат под знамената на Пендрагон. Каквото и да предстои да се случи в света на духа, нито един от двата ни свята няма да просъществува много в действителността пред заплахата на саксонските мечове. Преди да се преборим духом за запазване на връзката между двата свята, трябва съвсем реално да запазим сърцето на Британия от опустошителния саксонски пожар. Не само саксонците ни нападат, а и юти, скоти — всички диви племена от Севера. Самият Рим е застрашен; тези племена са безбройни. Ето, твоят съпруг воюва цял живот. Амброзиус е смел мъж, но може да очаква лоялност само от някогашните последователи на Рим. Неговият баща е носил императорския пурпур, а и сам Амброзиус имаше амбиции да става император. Но ние трябва да намерим водач, който ще обедини целия народ на Британия.
	— Но Рим си е Рим — възрази Игрейн. — Горлоис ми каза, че когато преминат затрудненията във Великия град, легионите ще се върнат. Не можем ли да се обърнем към тях за помощ срещу диваците от Севера? Римляните бяха най-смелите войни на света, те изградиха Голямата стена на север*, която задържа нападателите…
	[* Голямата стена на север — построена от император Адриан, 122 год. сл.Хр. (бел.прев.)]
	Отново прозвуча камбаната на Мерлиновия глас:
	— Видях всичко във видение на Свещения извор. Орелът отлетя завинаги и никога няма да се върне в Британия.
	— Рим не може да ни помогне — намеси се Вивиан. — Трябва да намерим свой водач, някой, който по право да владее цяла Британия. Ако не успеем, ще ни смажат, и стотици години занапред останките от нашия свят ще стенат под тиранията на саксонските варвари. Световете ще бъдат безвъзвратно разделени и няма да остане дори легенда, която да напомня за Авалон и да дарява човечеството с надежда. Не, нужен ни е водач, който да може да обедини двете Британии — светът на християните, управляван от свещениците, и забуления от мъгли свят на Авалон. Трябва да дойде Велик Крал, който да излекува раната, зейнала между двата свята — сега гласът на Вивиан зазвъня пророчески — и двата свята отново ще се слеят в един, където ще има място за нашите божества и за Христос, за кръста и за магическото котле на друидите. Това ще бъде водачът, който ще ни направи един народ.
	— Но къде ще намерим този крал? — попита Игрейн. — Кой ще ни даде такъв велик водач?
	Изведнъж тя изпита страх. Ледена струйка се стече по гърба й, защото Мерлин и жрицата се втренчиха в нея и очите им я накараха да се вкамени като птичка пред погледа на ястреб. Сега Игрейн разбра защо пророкът-вестоносец на друидите носеше името Великия Мерлин.
	Проговори Вивиан, с много нежен глас.
	— Ти, Игрейн — каза тя, — ти ще родиш Великия Крал.


	2

	В стаята цареше мълчание, нарушавано само от пропукването на съчки в огъня. Най-сетне Игрейн чу сама себе си как поема дълбоко дъх, сякаш се будеше от дълбок сън.
	— Какво говорите? Да не искате да кажете, че Горлоис ще е баща на Великия крал? — тя се заслуша в думите, които отекнаха в съзнанието й и се зачуди, че никога не е подозирала за великото предопределение на съпруга си. Тогава видя, че сестра й и магьосникът тайно разменят погледи, видя и жеста, с който Вивиан възпря Мерлин, когато той понечи да отговори.
	— Не, господарю Мерлин. Това е нещо, което само една жена може да каже на друга… Игрейн, Горлоис е римлянин. Племената никога няма да последват човек, който е син на римлянин. Кралят-самодържец трябва да бъде син на Свещения остров, истински син на Богинята — твой син, Игрейн. Но не само Старите племена ще се бият срещу саксонците и другите северни варвари. Имаме нужда от мощта на римляните, келтите и кимврите*, а те ще последват само собствения си потомствен военачалник, носещ името Пендрагон — синът на човек, комуто те са поверили правото да ги води във война и управлява в мир. А и Древните биха последвали само син на Богинята-майка. Твоят син, Игрейн — който ще бъде и на Утър Пендрагон.
	[* Кимври — древно племе, населявало Британия. Предполага се, че настоящото коренно население на Уелс произхожда от тях (бел.прев.)]
	Игрейн стоеше неподвижно, а вцепенението й бавно отстъпваше място на яростта, когато разбра какво се иска от нея. Сега тя избухна:
	— Не! Имам съпруг, родих неговото дете! Няма да ви оставя отново да си играете с живота ми! Омъжих се по ваша заповед… и вие никога няма да разберете… — думите заседнаха в гърлото й. Никога нямаше да може да им опише какво бе изживяла през първата година. Дори Вивиан не би я разбрала. Можеше да каже „Бях уплашена, самотна и ужасена, и ако ме бяха изнасилили, щеше да е по-добре, защото можех после да избягам и да се самоубия“, но това щяха да са само думи, които не можеха да предадат нищо от това, което беше изпитала.
	Пък и дори Вивиан да можеше да чуе мислите й и това, което Игрейн не можеше да каже, тя само би я изгледала съчувствено и дори с малко съжаление, нито би променила решението си, нито изискванията си към своята сестра. Често беше чувала Вивиан да казва, когато все още мислеше, че Игрейн ще стане жрица на мистериите: „Ако се стремиш да избегнеш съдбата си или да отложиш мига на страданието, ще страдаш двойно в следващия си живот“.
	Тъй че Игрейн не изрече гласно нищо повече, а само продължи да гледа мрачно Вивиан, с целия упрек, който беше натрупала през изминалите четири години, докато беше изпълнявала дълга си смело, сама, подчинявайки се на съдбата си, без да роптае повече от която и да било жена. Но сега искаха от нея всичко да започне отново. „Никога“, закле се мислено Игрейн, „никога вече“. Тя упорито поклати глава.
	Слушай, Игрейн — намеси се Мерлин. — Аз съм твой баща, въпреки че това не ми дава никакви права. Кръвта на Дамата от Езерото носи наследственото право, а в твоите жили тече най-древната кралска кръв, предавана от майка на дъщеря, все жрици на Свещения остров. Писано е в звездите, дете, че само крал, който носи кралска кръв от двамата си родители — по линия на последователите на Богинята-майка и на потомците на Рим, ще спаси страната ни в тези тежки времена. Мир трябва да се възцари между тези два свята, съществуващи рамо до рамо, мир, достатъчно дълъг, за да могат вярващите в кръста и в друидската магия да свикнат да живеят заедно. Ако един такъв крал управлява достатъчно дълго, Игрейн, дори последователите на Христа ще опознаят древната ни мъдрост. Тя ще ги утешава през мрачния им житейски път, изпълнен със страдания и грях, с вяра в единствен кратък живот, през който можеш да избираш между Рая и Ада — само веднъж, и завинаги. В противен случай нашият свят ще потъне в мъглите, и ще минат стотици, даже хиляди години, през които Богинята-майка и мистериите ще бъдат напълно забравени от цялото човечество освен малцината, които ще могат да преминават от един свят в друг. Искаш ли да се случи това, Игрейн — ти, която си дъщеря на Дамата от езерото и на Мерлин Британски?
	Игрейн наведе глава, опитвайки се да попречи на думите на стария магьосник, пропити с нежност, да проникнат в съзнанието й. Тя знаеше отдавна, че Талиезин, Мерлин Британски, бе споделил с майка й искрата на живота, която я беше създала. Само че Дъщерите на Свещения остров не говореха за тези неща. Дъщерята на Езерната дама принадлежеше единствено на Богинята-майка и на мъжа, на чиито ръце повелителката на Езерото решеше да я повери — понякога неин брат, но почти никога мъжът, който й беше кръвен баща. За това си имаше причина — един вярващ мъж никога не би предявил претенции за бащинство към дъщеря на Богинята, а всички деца, родени от Дама на Езерото, бяха считани за деца на Богинята. Игрейн беше шокирана от това, че Талиезин използва бащинството си като аргумент, но беше и дълбоко развълнувана.
	Въпреки това тя продължи да упорства, избягвайки погледа му.
	Горлоис също би могъл да бъде провъзгласен за Пендрагон. Този Утър надали се отличава толкова от другите мъже, че да е незаменим. Ако ви трябва Пендрагон за баща на Краля, не можехте ли да използвате магиите си, та Горлоис да бъде избран за Британски Херцог и Велик Дракон? Тогава, ако му родя син, ще имате вашия Велик Крал…
	Мерлин поклати глава, но Вивиан беше тази, която проговори и това безмълвно споразумение допълнително раздразни Игрейн. Защо трябваше да се съюзяват против нея?
	Вивиан каза тихо:
	— Ти няма да родиш син на Горлоис, Игрейн.
	— Да не би ти да си Богинята, та можеш да предопределяш раждането на децата от нейно име? — тръсна грубо Игрейн, съзнавайки колко детински се държи. — Горлоис има синове от други жени; защо аз да не мога да му родя законен син, както иска той?
	Вивиан не отговори веднага. Тя загледа втренчено Игрейн, после попита с много мек глас:
	— Обичаш ли Горлоис, Игрейн?
	Игрейн впери поглед в пода.
	— Любовта няма нищо общо с това. То е въпрос на чест. Той беше мил с мен… — тя се прекъсна, но мислено продължи: „Беше мил с мен, когато нямах към кого да се обърна, когато бях самотна и изоставена, дори ти ме беше оставила да понеса сама съдбата си. Какво е любовта в сравнение с това?“
	— Да родя син на Горлоис за мен е въпрос на чест — повтори тя гласно. — Дължа му го. Той ми позволи да запазя Моргана, когато тя беше единственото, което имах в самотата си. Беше мил и търпелив, а за мъж на неговите години това надали е лесно. Той иска син — за живота и честта му това има огромно значение, и аз няма да му отрека това право. Ако родя син, той ще бъде син на херцог Горлоис и на никого другиго. Кълна се в това, в името на огъня и…
	— Млъкни! — звънна остро гласът на Вивиан и думите заседнаха в гърлото на Игрейн. — Заповядвам ти, Игрейн, да не даваш клетва, за да не станеш клетвопрестъпница!
	— А защо мислиш, че няма да спазя клетвата си? — кипна Игрейн. — Възпитана съм да вярвам в правдивостта! Аз също съм дете на Свещения остров, Вивиан! Ти може да си по-голямата ми сестра, да си жрица и Повелителка на Авалон, но нямаш право да се държиш с мен, сякаш съм дете като Моргана, която не разбира и дума от това, което й се говори, нито знае какво значи клетва.
	Моргана, чула името си, се изправи в скута на Повелителката. Дамата на Езерото се усмихна и погали тъмната й коса.
	— Недей да мислиш, че малката не разбира нищо. Бебетата знаят много повече, отколкото си мислим ние. Те не могат да кажат това, което мислят, затова ги имаме за несъзнателни. Колкото до твоето дете — това са бъдещи работи и нямам право да говоря за тях пред нея; но все пак, кой знае, един ден може и тя да стане Велика жрица…
	— Никога! Дори ако трябва да стана християнка, за да го предотвратя! — продължи да беснее Игрейн. — Да не мислиш, че ще ви оставя, да решавате живота на дъщеря ми както предрешихте моя?
	— Спокойно, Игрейн — намеси се Мерлин. — Ти си също толкова свободна, колкото и всяко друго дете на боговете. Ние дойдохме да молим, а не да заповядваме. Не, Вивиан, — продължи той, възпирайки я с жест, когато тя понечи да го прекъсне. — Игрейн не е безпомощна играчка в ръцете на съдбата. Мисля си все пак, че когато узнае всичко, ще направи верния избор.
	В скута на Повелителката Моргана беше започнала да нервничи. Вивиан започна да припява тихичко и да гали косите й. Тя притихна, но Игрейн грабна гневно детето си, изпълнена с ревност към почти магическата способност на Вивиан да го успокоява. Когато пое Моргана в ръцете си, за миг й се стори чужда, далечна, сякаш времето, прекарано на скута на Вивиан, я бе променило, белязало, сякаш по някакъв начин Моргана вече не беше изцяло нейна. Игрейн усети сълзи да парят очите й. Нямаше нищо на този свят освен Моргана, а сега и тя се откъсваше от нея. Моргана се поддаваше, както всички, на магическия чар на Вивиан, който превръщаше всекиго в послушен изпълнител на нейната воля.
	Игрейн се обърна рязко към Моргоуз, която още лежеше с глава, опряна на коленете на Вивиан.
	— Стани веднага, Моргоуз, и върви в стаята си! Вече си почти жена и не подобава да се държиш като глезено дете!
	Моргоуз повдигна глава, отмятайки тежката завеса от червеникава коса от хубавото си, нацупено лице, и проговори:
	— Защо си избрала Игрейн за плановете си, Вивиан? Тя не иска да има нищо общо с тях. Но аз съм жена и също съм дъщеря на Свещения остров. Защо не избра мен за Утър Пендрагон? Защо аз да не стана майка на Великия Крал?
	— Би ли се противопоставила така неблагоразумно на съдбата, Моргоуз? — усмихна се Мерлин.
	— Защо Игрейн да е избраната, а не аз? Аз нямам съпруг…
	— В твоето бъдеще виждам крал, комуто ще родиш много синове, но ти трябва да се задоволиш с това, Моргоуз. Няма мъж или жена, които да могат да изживеят нечия друга съдба. Твоята съдба и съдбата на синовете ти зависят от Великия самодържец, който ще дойде. Нямам право да кажа нищо повече — приключи Мерлин. — Достатъчно, Моргоуз.
	Игрейн, която стоеше права с Моргана в ръце, почувства, че овладява положението. Тя проговори с безцветен глас:
	— Сестро, господарю Мерлин, аз изпълнявам зле задълженията си на домакиня. Оставете прислугата да ви отведе в предназначените за вас покои. Те ще ви донесат вино и вода за миене, а масата ще бъде сложена към залез-слънце.
	Вивиан стана. Гласът й прозвуча строго и формално. За момент Игрейн си отдъхна; тя отново се почувства господарка в собствения си дом, не безпомощно дете, а съпруга на Горлоис, херцог Корнуолски.
	— Тогава ще се видим на залез-слънце, сестро.
	Но Игрейн забеляза погледа, който Вивиан размени с Мерлин, и го разтълкува правилно, сякаш четеше книга: „Нека оставим засега нещата така, аз ще съумея да се справя с нея — както винаги“.
	Игрейн почувства как чертите на лицето й се втвърдяват като желязо. „Този път няма да стане така“, помисли си тя. „Покорих се на волята й веднъж, но тогава бях дете и не знаех какво друго да направя. Но сега съм зряла жена и не се водя толкова лесно, колкото някогашното дете, което тя даде за жена на Горлоис. Сега ще последвам собствената си воля, а не волята на Дамата на Езерото.“
	Слугите отведоха гостите. Игрейн отнесе Моргана в собствената си стая, постави я на леглото и зашета притеснено около нея, а мислите й постоянно се въртяха около това, което току-що беше чула.
	Утър Пендрагон. Никога не го беше виждала, но Горлоис винаги неуморно възхваляваше храбростта му. Беше близък роднина, всъщност сестрин син на Амброзиус Аурелианус, Велик крал на Британия. Но за разлика от него, в жилите на Утър течеше чиста британска кръв, неопетнена от римски примеси — затова кимврите и древните племена щяха да го последват безусловно. Не съществуваше съмнение, че един ден Утър ще бъде избран за Велик крал. Амброзиус старееше — този ден можеше да настъпи скоро.
	„Тогава аз ще бъда кралица… Какви са тези мисли? Възможно ли е да измамя Горлоис и да загубя честта си?“
	Тя повдигна отново бронзовото огледало и видя в него сестра си, която тъкмо влизаше зад гърба й. Вивиан беше свалила панталоните за езда и сега носеше свободна дреха от небоядисана вълна, косите й падаха по раменете, меки и тъмни като вълната на черна овца. Изглеждаше дребна и крехка, възрастта беше започнала да й личи, а очите й бяха очи на жрица от пещерата на посветените — взираха се надалеч, в някакъв друг свят… Игрейн нетърпеливо прекъсна мислите си.
	Вивиан приближи и повдигна ръка, за да погали косите й.
	— Малката Игрейн. Вече не си толкова малка — промълви тя нежно. — Нали помниш, малка моя — аз ти избрах името. Нарекох те на Грейне — богинята на Белтейнските огньове. Откога не си оказвала почит на Богинята по време на Белтейн*, сестро?
	[* Белтейн — празненства в чест на бога Бел, съвпадали при древните келти с настъпването на пролетта (бел.прев.)]
	Само устните на Игрейн се разпънаха в усмивка — очите й останаха мрачни.
	— Горлоис е римлянин и християнин. Сериозно ли мислиш, че в неговото домакинство се празнува Белтейн?
	— Предполагам, че не — отвърна развеселено Вивиан, — въпреки че на твое място не бих се заклела, че прислугата не се измъква от замъка, за да пали огньове в нощта на лятното равноденствие, и че двойките не се събират под светлината на пълна луна. Но господарят и господарката на един християнски дом не могат да постъпят така пред очите на техните свещеници и на техния суров и мрачен Бог…
	— Не говори така за бога, пред който се прекланя моят съпруг! Той проповядва любов между хората!
	— Така казваш ти. Но той обяви война на другите богове и унищожава тези, които не се прекланят пред него — отвърна Вивиан. — Не ни трябва такава любов. Бих могла да те призова да изпълниш дълга си в името на клетвата, която и ти си положила пред Богинята и Свещения остров…
	— О, чудесно — отбеляза саркастично Игрейн. — Сега пък Богинята иска от мен да се превърна в уличница, а Мерлин Британски и Дамата от Езерото ще са ми сводници!
	— В очите на Вивиан проблесна светкавица. Тя пристъпи напред и за миг Игрейн помисли, че сестра й ще я удари.
	— Как смееш! — макар че Вивиан не повиши глас, той сякаш отекна под сводовете на стаята. Моргана, полузаспала в диплите на майчината си вълнена наметка, се стресна и проплака от страх.
	— Ето, събуди бебето — каза с упрек Игрейн и приседна на леглото, успокоявайки малката. Постепенно пламналото от гняв лице на Вивиан доби обичайната си бледност. Тя седна на леглото до сестра си и каза:
	— Не си ме разбрала правилно, Грейне. Да не мислиш, че Горлоис е безсмъртен? Казвам ти, дете, опитвала съм се да прочета в звездите бъдещето на всички, които ще имат някакво значение за Британия занапред, а името на Горлоис не е между тях.
	Коленете на Игрейн омекнаха и тя почувства как цялото й тяло отказва да й служи.
	— Значи Утър ще го убие!
	— Кълна ти се, че Утър няма да има вина за смъртта му. Когато за Горлоис настъпи смъртният час, Утър ще е далеч оттук. Но помисли, дете — Тинтагел е важна крепост. Когато Горлоис го няма вече, какво ще попречи на Утър да каже на някой от военачалниците си: „Давам ти замъка заедно с господарката му“? По-добре Утър, отколкото някой от служителите му.
	„Моргана! Какво ще стане с детето ми? Какво ще стане с Моргоуз, сестричката ми? Наистина, когато жената принадлежи на един мъж, трябва са се моли за дълголетието му, за да може да я защитава.“
	— Не мога ли да се върна на Свещения остров и да прекарам остатъка от дните си като жрица? — продължи Игрейн на глас.
	— Не такава е съдбата ти, малка моя — каза Вивиан. Гласът й отново беше омекнал. — Не можеш да избягаш от това, което ти е писано. Определено е ти да помогнеш за спасението на тази страна, но пътят към Авалон е затворен за теб завинаги. Ще тръгнеш ли смело към съдбата си, или боговете трябва да те принудят?
	Тя не дочака отговора на Игрейн.
	— Не остава много време. Амброзиус Аурелианус умира. В продължение на дълги години той беше начело на британците, а сега военачалниците се събират, за да изберат нов велик крал. Всички имат доверие единствено на Утър. Така че Утър ще бъде върховен военачалник или крал, или и двете. Той трябва да има син.
	Игрейн имаше чувството, че някакъв капан я впримчва.
	— Ако е толкова важно, защо ти не поемеш това задължение? Ако положението на съпруга на самодържеца и военачалника на цяла Британия дава такава власт, защо сама не се опиташ да привлечеш Утър с чара си, защо ти не родиш този очакван крал?
	За нейно учудване Вивиан се колеба дълго, преди да отговори:
	— Да не мислиш, че не съм преценила и тази възможност? Но ти забравяш, че съм вече стара, Игрейн. По-възрастна съм от Утър, а той също не е много млад за войн. Когато се роди Моргоуз, бях на двадесет и шест. Вече съм на тридесет и девет години, Игрейн, и съм преминала възрастта за раждане на деца.
	Бронзовото огледало сякаш замръзна в ръката на Игрейн и тя видя в него отражението на сестра си — разкривено, с размити очертания, то се изясни за момент и после изчезна. Тя се обърна към Вивиан:
	— Тъй ли мислиш? Но аз ти казвам, че ще родиш още едно дете.
	— Дано не е вярно — отвърна Вивиан. — По-възрастна съм, отколкото беше майка ни, когато почина при раждането на Моргоуз; сигурно същото би станало и с мен. Тази година е последната, през която ще участвам в ритуала на Белтейн. После ще предам длъжността си на по-млада жена и ще стана Древната, Съветницата. Надявах се, че един ден ще предам трона на Богинята на Моргоуз…
	— Тогава защо не я задържа в Авалон и не я обучи за жрица, която да те наследи?
	Вивиан отвърна натъжено:
	— Тя не е подходяща. В нейните очи мантията на Богинята дава единствено власт. Тя не може да съзре безкрайното страдание и саможертва на жриците. Техният път не е неин.
	— Не разбирам какви страдания си преживяла — прекъсна я Игрейн.
	— Не би могла да знаеш тези неща. Ти също не се реши да тръгнеш по този път. Но аз, която посветих на него живота си, ти казвам, че много по-лесно е да живееш живота на обикновена селска жена — товарно животно и кобила за разплод. Ти ме виждаш с мантията и короната на Богинята, в пълния ми блясък над магическия котел, но не виждаш мрака на подземните пещери и дълбините на голямото море… Ти не си призвана, мило дете, и би трябвало да благодариш на Богинята, че не такава е участта ти.
	„Мислиш ли, че не съм научила какво е страдание и безмълвно търпение през последните четири години?“ запита в себе си Игрейн, но не произнесе въпроса си на глас. Вивиан се беше навела над Моргана и галеше детето по тъмната, като коприна коса.
	— Ах, Игрейн, ако знаеш как ти завиждам — през целия си живот съм мечтала за дъщеря. Богинята е свидетел, че приех Моргоуз като собствено дете, но винаги съм имала чувството, че ми е чужда — сякаш не майка ми, а друга жена я е родила. Копнеех за дъщеря, в чиито ръце да предам задълженията си — въздъхна. — Но родих само едно момиче, а то почина. Синовете ми поеха по собствения си път — тя потръпна. — Е, такава е моята съдба и ще се старая да й се подчиня така, както и ти трябва да се подчиниш на своята. Само едно искам от теб, Игрейн, а останалото остави на тази, която владее всички нас. Когато Горлоис се завърне, той ще потегли отново, този път за Лондиниум, за да участва в избора на крал. Трябва да намериш някакъв начин да заминеш с него.
	Игрейн избухна в смях.
	— Искаш от мен само това! Няма нищо по-трудно! Вярваш ли, че Горлоис ще обремени воините си с охраната на млада жена по този път? Аз искрено искам да отида там, но по-скоро смокини и портокали ще зреят в градините на Тинтагел, отколкото Горлоис да се съгласи да тръгна с него!
	— Все пак трябва да се наложиш по някакъв начин — трябва да отидеш да видиш Утър Пендрагон.
	Игрейн отново се разсмя.
	— Предполагам, че ще ми дадеш вълшебен талисман, който ще го накара да се влюби така дълбоко в мен, че да не може да противостои на влечението си?
	Вивиан прокара ръка по къдравата й червеникава коса.
	— Ти си млада, Игрейн, и нямаш представа колко си красива. Утър Пендрагон няма да има нужда от никакви магии, за да се влюби.
	Игрейн почувства как цялото й тяло се свива от тръпката на непознат страх.
	— Може би аз ще имам нужда от талисман, за да не избягам от него!
	Вивиан въздъхна. Посегна и докосна лунния камък, който висеше на врата на Игрейн. Каза:
	— Това не ти е подарък от Горлоис…
	— Не, ти ми го подари за сватбата, не помниш ли? Каза, че мама го е носила.
	— Дай ми го. — Вивиан плъзна пръсти под къдриците, увиващи се около врата на Игрейн, и разкопча верижката. — Когато този камък се върне при теб, Игрейн, спомни си какво съм ти казала и направи това, което Богинята сама ще ти, подскаже.
	Игрейн загледа камъка в ръцете на жрицата. После въздъхна, но не възрази. „Нищо не съм й обещала, съвсем нищо“, помисли си тя ожесточено.
	— Ти ще отидеш ли в Лондиниум за избора на крал, Вивиан?
	Жрицата поклати глава.
	— Заминавам за страната на друг крал, който все още не знае, че ще трябва да се сражава на страната на Утър. Бан от Долна Британия* е провъзгласен за владетел в своята държава и друидите са му казали, че трябва да изпълни Великия ритуал, за да утвърди властта си. Моята мисия е да ръководя Мистичната Женитба.
	[* Долна или Малка Британия — областта Бретан във Франция. По време на римското владичество се нарича Арморика, а по-късното си име получава, след като е заселена от келтски племена, изтласкани от Британия от нахлулите през VI в. англи и сакси (бел.прев.)]
	— Мислех, че Британия е християнска страна.
	— О, разбира се — потвърди Вивиан с безразличие, — и неговите свещеници ще бият камбаните, ще го миросат със свещените си масла, и ще го убеждават, че техният Бог се е пожертвал вместо него. Но народът няма да приеме крал, който не е посветен в тайната на Великото жертвоприношение.
	Игрейн пое дълбоко дъх.
	— Толкова малко знам за тези неща…
	— В стари времена, Игрейн — поде Вивиан — Върховният владетел е обричал живота си за благото на страната и е полагал клетва, както и всеки Мерлин Британски, че ако страната бъде сполетяна от нещастия или дойдат тежки времена, той ще умре, за да живее Британия. Ако кралят откаже да се принесе в жертва, страната ще погине. Аз… аз не трябва да ти разказвам тези неща, защото са част от Мистериите, но и ти по друг начин жертваш живота си за изцелението на страната. Никоя жена не знае, когато дойде часът да даде живот на своето дете, дали нейният живот няма да бъде поискан от Богинята в замяна. Аз също помня клетвата си — как лежах вързана и безпомощна, ножът беше опрян в гърлото ми, съзнавайки, че ако смъртта ме отнесе, кръвта ми ще спаси тази страна… — гласът й затрепери и тя млъкна. Игрейн също мълчеше, изпълнена със страхопочитание.
	— Част от Долна Британия също е погълната от мъглите и Храмът на Големите Камъни е станал недостъпен. Пътят, водещ към светилището, сега представлява само голи камъни, освен ако не бъде открит начин да се стигне до Карнак*. Но крал Бан се закле — продължи Вивиан, — да се възпротиви на разделянето на световете и да задържи дверите открити за Мистериите. Така че той ще изпълни ритуала на Мистичната женитба със земята си, с което се зарича, че ако това се наложи, ще я напои със собствената си кръв. Редно е този мой последен ритуал в служба на Богинята, преди да се присъединя към Съветниците, да свърже неговата страна с Авалон, така че аз ще бъда за него Богинята в Мистерията.
	[* Карнак — село в Бретан, Северна Франция, където се намира праисторически комплекс от над 3000 менхири и долмени. Мястото е било център на свещенослужения от най-дълбока древност, почитано е от римляните, и е било обект на поклонение и в раннохристиянската епоха (бел.прев.)]
	Тя замълча отново, но на Игрейн й се стори, че гласът й продължава да отеква под сводовете. Вивиан се наведе и вдигна спящата Моргана, притискайки я нежно към себе си.
	— Тя все още не е девица, а аз все още не съм Съветница — рече тя, — но ние сме три, Игрейн. Ние представляваме трите превъплъщения на Богинята, така че сега тя е сред нас.
	Игрейн се зачуди защо Вивиан не спомена сестра им Моргоуз. В този момент съзнанието й беше така открито, че Вивиан чу въпроса й, сякаш то беше произнесла на глас.
	Тя прошепна в отговор, а Игрейн я видя как потръпва:
	— Богинята има и четвърто лице, което е тайна. Ти трябва да се молиш, Игрейн, както се моля и аз — моля се Моргоуз никога да не носи това лице.


	3

	Игрейн имаше чувството, че язди цяла вечност в дъжда. Сякаш бяха тръгнали за Лондиниум от края на света.
	Преди това тя беше пътувала много малко, като изключим някогашното й пътуване от Авалон към Тинтагел. Сравняваше мислено уплашеното, отчаяно дете, изминало тогава същия този път, със себе си, каквато беше сега. Сега яздеше редом с Горлоис, а той се стараеше да й разказва по нещо за земите, през които минаваха, тя се смееше и шегуваше с него, а нощем, в шатрата им, лягаше в леглото му без съпротива. Понякога й липсваше Моргана и тя се чудеше как ли е малката — плаче ли нощем за нея, храни ли се, когато Моргоуз й дава яденето? Въпреки това й беше приятно да се почувства отново свободна, да язди заобиколена от толкова мъже и да чувства възхитените им погледи върху себе си, тяхната почтителност — никой не би се осмелил да хвърли на съпругата на Горлоис поглед, изразяващ нещо друго освен искрено възхищение. Игрейн сякаш отново беше момиче, но този път без някогашната плахост пред непознатия мъж, който й беше станал съпруг, и комуто тя трябваше да се понрави. Беше момиче, но без едновремешната детинска недодяланост и това й доставяше удоволствие. Не я дразнеше дори непрестанният дъжд, замъгляващ очертанията на хълмовете в далечината, така че те яздеха обвити от мъгла.
	„… бихме могли да загубим пътя в мъглата, да се отклоним към света на феите и никога да не се върнем в този свят, в който умиращият Амброзиус и амбициозният Утър планират спасението на Британия от дивите племена. Британия ще рухне като Рим под ударите на варварите, а ние нито ще знаем, нито ще искаме да знаем за това…“
	— Уморена ли си, Игрейн? — внимателният, загрижен глас на Горлоис прекъсна мислите й. Той наистина не беше такова чудовище, каквото й се беше струвал през първите изпълнени със страх дни преди четири години! Сега за нея Горлоис беше просто един застаряващ мъж, с посивели коса и брада — личеше си, посивели, макар че той редовно ги подстригваше по римски образец, с многобройни белези от годините, прекарани в непрестанни сражения, трогателен в опитите си да й се хареса. Може би, ако в онези отдавнашни дни Игрейн не беше така уплашена и същевременно вътрешно разбунтувана, щеше да разбере, че и тогава той се стараеше да й хареса. Той не беше се отнесъл жестоко с нея, а доколкото тя бе изпитала грубостта му, това се дължеше на неговото непознаване на женските тела и незнанието му как да постъпва с тях. Сега някогашното му поведение й се струваше не жестоко, а просто несръчно; когато тя му кажеше, че й причинява болка, той се опитваше да бъде по-нежен. На времето Игрейн беше счела болката и ужасът за неизбежни; междувременно беше научила много неща. Сега тя му се усмихна весело и отвърна:
	— Не, ни най-малко. Бих могла да продължа да яздя вечно! Но как можеш да бъдеш сигурен, че в тази мъгла няма да изгубим пътя, и никога да не стигнем Лондиниум?
	Няма нужда да се безпокоиш за това — отвърна Горлоис сериозно. — Имам отлични водачи, които познават всеки инч* от пътя. Още преди да падне нощта, ще излезем на стария римски път, който води до самия център на града. Така че тази нощ ще спим под покрив и в истински легла.
	[* Инч = 2,6 см. (бел.прев.)]
	Ще се радвам да си легнем в истинско легло — каза смирено Игрейн и забеляза, както и очакваше, как очите и лицето му пламват. Той веднага отвърна лице, сякаш се страхуваше тя да не забележи реакцията му; Игрейн се наслаждаваше на новооткритата си власт.
	Тя продължи да язди редом с Горлоис, размишлявайки върху внезапния прилив на нежност, който изпита към него — нежност, примесена със съжаление, сякаш той й бе станал мил едва сега, когато знаеше, че ще го загуби. Ясно й беше, че по една или друга причина дните, които й предстои да прекара с него, са преброени. Спомни си кога за първи път разбра, че той ще умре.
	Тъкмо бе посрещнала неговия пратеник, който я предупреди да се приготви за идването му. Пратеникът беше огледал всичко наоколо с подозрителен поглед — личеше си, че ако той самият имаше толкова млада съпруга, щеше да си идва изненадващо, очаквайки да я хване в нарушение на брачните норми или в разхищение на поверения й имот. Игрейн, с пълното съзнание за собствената си безукорност, за компетентността на прислугата и отличната си кухня, не беше обърнала внимание на подчертаната му мнителност и го бе приветствала с добре дошъл. Можеше да разпитва прислугата, колкото си ще — щяха да му кажат, че освен сестра й и Мерлин, никой не бе стъпвал в Тинтагел.
	Пратеникът потегли обратно и Игрейн, която бе излязла да го изпрати, се обърна да влезе в замъка, но внезапно спря. Стори й се, че някаква сянка пресече ярката слънчева светлина, падна върху й и я изпълни с безпричинен страх. В същия момент тя видя пред себе си Горлоис и се зачуди защо е дошъл така, без свита и пеш. Стори й се отслабнал и остарял, така че за момент се усъмни дали наистина е той, а лицето му беше изпито и уморено. На бузата му имаше белег от сабя, който не си спомняше да е виждала преди.
	— Съпруже! — възкликна тя. — Горлоис… — и спря, стресната от неизказаната мъка в очите му, забравила годините, когато се страхуваше от него и го мразеше. След това тръгна отново към него и му заговори като на малко дете. — О, мили, какво се е случило с теб? Какво те води тук, сам и невъоръжен? Болен ли си или… — тя отново спря, заслушана в собствения си глас, отекващ и заглъхващ под сводовете. Пред нея нямаше никой, само светлината играеше причудливи игри с облаците, отблясъците по морските вълни и сенките, а ехото от гласа й още се чуваше.
	През остатъка от деня Игрейн се опитваше да се убеди, че това е било просто предчувствие за неговото завръщане — същото, което я предупреди за пристигането на Вивиан и Мерлин. Но дълбоко в себе си знаеше, че не е така — Горлоис няма ясновидските способности на Вивиан, пък и да ги имаше, не би им вярвал и не би ги ползвал. Това, което бе видяла — знаеше със сигурност, въпреки че й се случваше за първи път — бе сянката на съпруга й, двойник — предвестник на смъртта му.
	Когато накрая Горлоис пристигна жив и здрав, от плът и кръв, Игрейн се бе опитала да пренебрегне изпратеното й предупреждение. Каза си, че само играта на светлината е била причина да види още веднъж, зад живия човек, същата сянка с белега на бузата и измъчените очи. Самият Горлоис не беше нито ранен, ни дори потиснат — напротив, беше в чудесно настроение и й показваше подаръците, които й бе донесъл — носеше дори малка огърлица от дребни корали за Моргана, от торбите с плячка, взета от саксонците, бе избрал и червено наметало за Моргоуз.
	— Сигурно е принадлежало на някоя от саксонките, които придружават войската или дори на някоя от техните жени-воини, които се бият полуголи редом с мъжете — каза той засмян и погали Моргоуз под брадичката, — та няма да е зле сега да го носи почтено британско момиче. Отива ти да се изчервяваш, малка сестричке. Като пораснеш, ще станеш хубавица като жена ми.
	Моргоуз беше започнала да се превзема, да се кикоти, да отмята глава и позира в новото наметало, а по-късно, когато се готвеха да си лягат — ревящата Моргана бе изпратена в стаята на Моргоуз — Горлоис бе казал рязко:
	— Трябва да оженим това момиче колкото е възможно по-скоро, Игрейн. Прилича на малка разгонена кучка — очите й светват, щом види нещо, което поне малко наподобява на мъж. Не я ли видя как прави мили очи не само на мен, но и на войните ми? Не ми се ще да опозори семейството или да повлияе зле на дъщеря ми!
	Игрейн отвърна кротко. Не можеше да забрави, че е видяла предсказание за неговата смърт и не искаше да спори с обречен човек. Пък и тя самата се дразнеше от поведението на Моргоуз.
	„И тъй, Горлоис ще умре. Всъщност не е необходимо кой знае какво прозрение, за да предположиш, че мъж на четиридесет и пет години, прекарал по-голямата част от живота си в битки със саксонците, надали ще доживее да види децата си пораснали. Няма да вярвам на останалите глупости, които тя ми каза, иначе току-виж започна да очаквам Горлоис да ме заведе в Лондиниум!“
	Но още на другия ден, когато привършваха спокойно закуската си, а Игрейн кърпеше един голям разрез в туниката му, Горлоис заговори:
	— Не се ли чудиш защо се върнах толкова внезапно, Игрейн?
	Изминалата нощ й даде увереност да срещне с усмивка неговия поглед.
	— Защо да се чудя на късмета, който доведе съпруга ми у дома след едногодишно отсъствие? Предполагам, това означава, че завоюваните от саксонците територии са свободни и отново в британски ръце.
	Той кимна разсеяно и се усмихна. После усмивката му се стопи.
	— Амброзиус Аурелианус умира. Старият орел няма да живее още дълго, а няма младо орле, което да заеме мястото му. Сякаш отново преживявам заминаването на легионите. Откак се помня, той е самодържец на Британия, и винаги е бил крал за тези, които вярваха като мен, че един ден римляните ще се завърнат по тези земи. Сега знам, че това никога няма да стане. Кралете от всички краища на Британия са свикани в Лондиниум, за да изберат наследник на великия крал, който същевременно да е и върховен военачалник. Аз също трябва да отида там. Дълъг път изминах дотук, за да остана толкова кратко време, но след три дни потеглям пак. Но не можех да не видя теб и детето. Много крале и херцози ще се съберат там, Игрейн, и някои от тях ще доведат своите дами. Би ли дошла и ти с мен?
	— В Лондиниум?
	— Да, ако искаш да пътуваш толкова надалеч — каза Горлоис — и ако можеш да се откъснеш от детето. Според мен няма причини да не го направиш — Моргана е здраво дете, а тук има достатъчно жени, за да гледат дузина такива като нея. Ако пък отново си заченала — той я погледна с усмивка, която тя трудно би могла да си представи на лицето му — това все още не може да е пречка да яздиш.
	Той добави с неочаквана нежност в гласа:
	— Не бих искал да се разделям с теб толкова скоро — поне още известно време. Ще дойдеш ли, съпруго моя?
	„По някакъв начин трябва да успееш да отидеш в Лондиниум с него“, бе казала Вивиан. Сега дори не й се налагаше да моли Горлоис. Игрейн внезапно изпита панически страх — сякаш яздеше изпуснат кон. Вдигна чашата с бира и отпи една глътка, за да прикрие смущението си.
	— Разбира се, че ще дойда, щом ти го желаеш.
	Два дни по-късно те бяха на път за Лондиниум, към лагера на Утър Пендрагон и големия съвет за избор на върховен крал…
	В ранния следобед стигнаха римския път и започнаха да се придвижват по-бързо. На здрачаване вече можеха да видят покрайнините на Лондиниум и да усетят мириса на реката, която минаваше през него. Игрейн никога не бе предполагала, че може да има толкова много къщи на едно място. За момент тя, свикнала на широката, прохладна пустош на юг, имаше чувството, че се задушава — сякаш къщите щяха да я затрупат от всички страни. Яздеше като в транс, изпълнена с усещането, че каменните улици и стени прекъсват връзката й със светлината, въздуха и самия живот. Как можеха хората да живеят сред тези стени?
	— Тази нощ ще спим в дома на един от войниците ми — той има къща в града — каза Горлоис, — а утре ще се представим в двора на Амброзиус.
	Тази вечер, докато седяха пред огъня — какъв лукс, запален огън толкова скоро преди лятното равноденствие! — Игрейн го попита:
	— Как мислиш, кого ще изберат за върховен крал?
	— Какво значение може да има за една жена кой управлява страната?
	Тя му се усмихна. Беше разплела косата си за нощта и почувства как усмивката й го накара да омекне.
	— Въпреки че съм жена, Горлоис, и аз живея в тази страна, и искам да знам какъв ще бъде човекът, когото съпругът ми ще е длъжен да следва в мир или война.
	— Мир ли? Мир няма да има, поне докато аз съм жив — каза Горлоис. — Не може да има мир, докато тези диваци нападат богатите ни брегове; ние трябва да съберем всичките си сили, за да им се противопоставим. Много са тези, които биха желали да носят мантията на Амброзиус и да ни водят в битките. Лот от Оркни, например. Суров човек, но сигурен, добър водач, добър стратег. Но още не е женен — не може да основе династия. Млад е за самодържец, но е много амбициозен — не познавам по-амбициозен човек от него. Или Уриенс от Северен Уелс. При него няма проблем за династията — вече има синове. Но е лишен от въображение; държи да прави всичко както се е правило преди — казва, че щом нещо е вършело работа преди, ще свърши работа и сега. А освен това се опасявам, че не е и християнин.
	— Ти кого би избрал? — настоя Игрейн. Горлоис въздъхна.
	— Нито един от двамата. Следвал съм Амброзиус Аурелианус през целия си живот и ще се подчиня на неговия избор. Това е въпрос на чест, а Амброзиус предпочита Утър. Така стоят нещата. Но не харесвам Утър. Той е развратник с дузина копелета и няма жена, която може да е в сигурност, щом той е близо до нея. Ходи на литургия, защото така правят останалите, защото така е редно. Бих предпочел да е честен езичник, а не християнин заради облагите, които извлича от това.
	— И все пак го поддържаш…
	— О, да. Като воин е равен на Цезар. Хората биха го последвали, дори ако ги поведе към ада. Не пести усилия, за да е популярен сред войниците — нали ходи сред обикновените войници и яде от техните дажби, за да се убеди, че стават за ядене. Вместо да си почива, може да изгуби цял ден, за да убеди коменданта да отпусне помощ за някой стар, беззъб ветеран; спи на бойното поле при войниците в нощта преди битката. Всички са готови да умрат за него — и наистина го правят. Освен това е умен и надарен с въображение. Миналата есен успя да сключи мир със саксонците и да ги убеди да се бият рамо до рамо с нас — разсъждава като саксонец според мен, затова може да предвижда ходовете им. Да, поддържам неговата кандидатура, но това не означава, че го харесвам като човек.
	Заслушана, Игрейн мислеше, че Горлоис разкри по-скоро собствения си характер, отколкото тези на другите кандидати. После каза:
	— Никога ли не си се замислял, че като Корнуолски херцог, високо ценен от Амброзиус, можеш сам да се кандидатираш за крал?
	— Вярвай ми, Игрейн, не искам короната. Ти имаш ли желание да бъдеш кралица?
	— Не бих отказала, ако ми предложат — отвърна тя, припомняйки си предсказанието на Мерлин.
	— Говориш така, защото си много млада, за да разбираш какво означава — усмихна се Горлоис. — Би ли искала наистина да управляваш едно кралство така, както сега управляваш прислугата в Тинтагел, да бъдеш непрестанно на разположение на всекиго? Е, ако бях по-млад… само че сега не искам да прекарам остатъка от дните си във войни. Амброзиус ми даде Тинтагел преди много години, Игрейн, а доскоро не бях намерил достатъчно време, за да се оженя и заведа съпругата си там! Ще защитавам земята ни, докато съм годен да държа меч, но искам и да имам син, който да си играе с дъщеря ни, да имам малко спокойствие, от време на време да ловя риба от скалите при замъка, да ходя на лов, да гледам как селяните прибират реколтата, и може би малко време, за да поискам прошка от Бог за всички неща, които е трябвало да върша през войнишкия си живот. А и когато в страната цари мир, кралят няма право да му се наслаждава, защото, щом враговете напуснат нашите брегове, кралските приближени започват да враждуват помежду си, макар и само за неговото благоволение. Не, не желая корона, щом доживееш моите години, ще се радваш на решението ми.
	Докато слушаше Горлоис, Игрейн почувства, че очите й се насълзяват. Значи грубият войник, мрачният мъж, всявал у нея толкова страх, сега я чувства достатъчно близка, че да споделя с нея съкровените си желания. Помоли се с цялото си сърце съпругът й да има тези няколко години на спокойствие под слънцето, както беше пожелал, да се радва на децата, които играят около него, но още докато се молеше, й се привидя сянката на съдбата, която неотлъчно го следваше.
	„Това е игра на въображението ми“, каза си тя, „допускам думите на Мерлин да ми внушават какви ли не глупави идеи“. Горлоис се прозя и протегна, казвайки, че е уморен от продължителната езда и Игрейн забърза да му помогне да свали дрехите си.
	Тя почти не можа да спи в чуждото легло. Въртя се в него цяла нощ, заслушана в равномерното дишане на Горлоис; насън той често протягаше ръка, за да я потърси, а тя го притискаше към гърдите си, както би направила с дете. „Може би“, мислеше си тя, „Мерлин и Дамата на езерото са видели сенките на собствената си съдба, може би той наистина ще остарее спокойно под слънцето“. Може би тази вечер, преди Горлоис да заспи, Игрейн все пак бе заченала от него сина, за който Мерлин и Дамата предсказаха друг баща. Призори тя потъна в неспокоен сън. Присъни й се свят, обвит в мъгли, сред които бреговете на Свещения остров се губеха все по-надалеч; Игрейн беше в една лодка и гребеше с последни сили, търсейки Авалон, а там самата Богиня, която имаше лицето на Вивиан, я чакаше, за да разбере как е изпълнила заръката й. Брегът й се стори все същия, както и ябълковите горички по пътя към храма, но когато в съня си стигна храма, в него бе издигнато разпятие, и монахини-християнки в черни одежди пееха тъжните си химни. Тогава Игрейн започна да тича и да търси навсякъде сестра си, а звънът на църковните камбани заглушаваше виковете й. Събуди се от собствения си потиснат стон и установи, че отвсякъде действително се чува звън на камбани. Горлоис седеше буден в леглото до нея.
	— Това са камбаните на църквата, където Амброзиус отива на литургия, — каза той. — Побързай да се облечеш, Игрейн, отиваме и ние.
	Докато Игрейн завързваше колан от плетена коприна над ленената си връхна дреха, на вратата почука непознат прислужник и каза, че би желал да говори с лейди Игрейн, съпруга на Корнуолския херцог. Игрейн се показа на вратата и й се стори, че разпознава човека. Той й се поклони и тя се сети, че го е виждала преди години като гребец на баржата на Вивиан. Това й припомни снощния сън и тя почувства как хладни тръпки пролазват по тялото й.
	— Твоята сестра ти праща това от името на Мерлин — каза прислужникът — и настоява да го носиш и да спазиш обещанието си. — Той й подаде малък пакет, обвит в коприна.
	— Какво е това, Игрейн? — попита намръщено Горлоис, който се беше приближил зад гърба й. — Кой ти праща подаръци? Пратеникът познат ли ти е?
	— Това е един от хората на сестра ми — от Авалон — отвърна Игрейн, докато отваряше пакетчето, но Горлоис каза строго:
	— Съпругата ми не може да получава подаръци от ръцете на пратеници, които аз не познавам — и грубо го грабна от нея. Игрейн възмутено отвори уста — за миг цялата й новооткрита нежност към Горлоис се изпари: как се осмеляваше да постъпва така?
	— Я виж, това е синият камък, който ти носеше, когато се оженихме! — каза озадачено Горлоис. — За какво обещание става дума? И как е могла сестра ти, ако тя действително праща пакета, да вземе този камък?
	Съобразявайки бързо, Игрейн излъга умишлено за първи път в живота си.
	— Когато сестра ми ми беше на гости — отвърна тя, — аз й дадох камъка заедно с верижката, за да даде закопчалката на поправка; тя познава един златар в Авалон, който е по-добър майстор от всички корнуолски златари. А що се отнася до обещанието, просто Вивиан искаше да обещая, че сега, като зряла жена ще се отнасям по-грижливо с накитите си, не като дете, което не съзнава ценността им. Мога ли да си получа огърлицата обратно, съпруже?
	Той й подаде лунния камък, все още начумерен.
	— Имам свои бижутери, които биха поправили огърлицата ти, без да те поучават — нещо, което сестра ти вече няма право да върши. Вивиан превишава правата си — тя може да ти е била вместо майка, когато си била дете, но грижата за теб вече не е нейна работа. Трябва да се опиташ да се държиш като голяма жена и да се откажеш от тази зависимост от някогашния си дом.
	— Затова пък сега двама ме поучават — отвърна малко нацупено Игрейн, докато закопчаваше верижката на врата си. — Както сестра ми, така и мъжът ми, като че ли наистина съм неопитно дете.
	Стори й се, че над главата му все още стои сянката на смъртта — привидението-двойник, което обикаля около обречените на смърт. Изведнъж в сърцето й се зароди страстно желание да не е забременяла от него, да не трябва да носи детето на един обречен човек… и сякаш цялото й тяло се вледени.
	— Хайде, Игрейн — каза Горлоис с помирителен тон, посягайки да погали косите й — не ми се сърди. Ще се старая да помня, че си зряла жена на цели деветнадесет години, а не някакво си петнадесетгодишно хлапе! Нека сега се приготвим за кралската литургия — свещениците не обичат да има влизане и излизане след започване на службата.
	Църквата беше малка, направена от измазан с глина плет, и лампите осветяваха влажната й, усойна вътрешност. Игрейн беше доволна, че има дебело вълнено наметало. Горлоис я уведоми шепнешком, че белокосият свещеник, достолепен също като друид, е личният свещеник на Амброзиус, който винаги пътува с войската, и че литургията се отслужва в благодарност за завръщането на краля.
	— Кралят тук ли е?
	— Тъкмо влиза в църквата и сяда там, на мястото пред олтара — промълви Горлоис, скланяйки ниско глава.
	Игрейн го разпозна веднага — по тъмночервената мантия, която беше наметнал върху тъмна, пищно избродирана туника, по обсипания със скъпоценности меч, който висеше на бедрото му. Амброзиус Аурелианус трябва да е на шейсетина години, помисли си тя; висок, строен човек, избръснат по римската мода, но приведен, пристъпващ някак предпазливо, сякаш да не разбуди измъчващата го болка. Някога сигурно е бил красив мъж, но сега лицето му бе изпито и жълтеникаво, увисналите му тъмни мустаци — съвсем посивели, както и косата му. До него стояха двама-трима съветници, или пък васални крале. Искаше й се да попита кой са те, но свещеникът бе започнал да чете от една голяма книга веднага след като кралят влезе, тъй че тя прехапа устни и замълча. Заслуша се в службата, която дори сега, след четиригодишното търпеливо обучение на отец Колумба, не разбираше напълно, пък и не се опитваше да разбере. Знаеше, че не е прието да се оглежда около себе си в църква, като някой невъзпитан селяк, но все пак хвърли поглед изпод качулката на мантията си към някои от мъжете, застанали около краля. Предположи, че единият е Уриенс от Северен Уелс, а до него стоеше друг, богато облечен, красив и строен, с късо подстригана тъмна коса, едва покриваща ушите по римската мода. Игрейн се зачуди дали това не е Утър, приятел и предполагаем наследник на Амброзиус. Той стоеше неотстъпно до Амброзиус по време на цялата служба; когато възрастният крал залитна, слабият, тъмнокос мъж веднага му предложи ръката си. Очите му бяха вперени в свещеника, но Игрейн, обучена да разчита мислите на хората по лицата им, знаеше, че той не следи службата, а обмисля нещо свое. Веднъж той повдигна глава и се загледа право в Горлоис, а после срещна и очите на Игрейн. Неговите очи бяха тъмни, под още по-тъмни вежди, и погледът им събуди у Игрейн внезапна неприязън. Ако това беше Утър, реши тя мигновено, не възнамеряваше да има нищо общо с него. Много висока й се стори цената на короната, ако трябваше да я носи редом с него. Явно младееше за годините си, защото наглед не бе по-възрастен от двадесет и пет.
	Точно по средата на службата около входа на църквата стана някакво разбъркване. Висок мъж с войнствен вид, широкоплещест, но слаб, в една от дебело тъканите наметки, които носеха северняците, влезе в църквата, съпроводен от четирима или петима войника. Свещеникът продължи невъзмутимо службата, но дяконът, който стоеше от едната му страна, вдигна очи от Библията и го изгледа сърдито. Високият мъж свали шлема си, откривайки руса коса, вече пооредяла отгоре на главата. Той продължи да си проправя път през хората, изправили се на крака, после свещеникът каза „Да се помолим“ и Игрейн видя, докато коленичеше, че високият русокос мъж и войниците му са съвсем близо до тях — войниците бяха до свитата на Горлоис, а самият непознат — точно до нея. Щом коленичи, той хвърли поглед около себе си, за да се убеди, че всички негови хора са по местата си, и едва тогава наведе глава, набожно заслушан в молитвата.
	По време на цялата продължителна служба той не повдигна нито веднъж глава. Дори когато хората се запътиха към олтара, за да приемат осветените хляб и вино, той не тръгна след тях. Горлоис докосна рамото на Игрейн, тя стана и тръгна с него. Според християните съпругата беше длъжна да споделя религията на съпруга си, и техният Бог сигурно би обвинил Горлоис, че тя приема причастие неподготвена. Дълго бяха спорили с отец Колумба за молитвата и подготовката за причастие, и накрая Игрейн стигна до извода, че никога не е готова за това тайнство. Но ако се възпротивеше, Горлоис можеше да се ядоса, пък и не би могла да наруши тишината в църквата, за да спори с него, дори шепнешком.
	Върна се на мястото си, чувствайки се зле от поетия сух хляб и възкиселото вино на гладен стомах, и видя как високият мъж най-сетне повдига глава. Горлоис му кимна сухо, минавайки покрай него. Мъжът гледаше право в Игрейн и за момент и се стори, че той се усмихва — на нея и на Горлоис, тъй че тя също се усмихна в отговор. След това, забелязала смръщените вежди на Горлоис, го последва и смирено коленичи до него. Но забеляза, че русият мъж я следи. От северняшката наметка тя заключи, че може да е Лот от Оркни — този, когото Горлоис беше нарекъл млад и амбициозен. Някои от северняците бяха руси съвсем като саксонци.
	Беше започнал последният псалм. Тя слушаше, без да обръща особено внимание на думите.
	„… Той е изпратил изкупление на паството си със своя завет… Името Му е свято и страшно — страхът от Бога е начало на познанието…“
	Горлоис склони глава, за да приеме благословията. Тези дни Игрейн беше научила много нови неща за съпруга си. Когато се ожениха, тя знаеше, че той е християнин. Всъщност, напоследък почти всички бяха преминали към християнската вяра. Ако не бяха християни, внимаваха това да не се разбере — така беше навсякъде, освен в земите близо до Свещения остров, където все още почитаха Старата вяра; нямаше много християни и сред северните варварски племена, и сред саксонците. Но което изненадваше Игрейн, бе искрената набожност на Горлоис.
	Благословията приключи — свещеникът и дяконът си тръгнаха, понесли свещената си книга и разпятието. Игрейн отново хвърли поглед към мястото, където стоеше кралят. Беше прежълтял и изглеждаше уморен, а когато тръгна от църквата, се облегна тежко на ръката на младия тъмнокос мъж, които стоял неотлъчно до него, за да го подкрепя по време на службата.
	— Лот от Оркни не си губи времето, а, господарю на Корнуол? — заговори високият рус мъж със северняшкото наметало. — Не се отделя и за миг от Амброзиус тези дни, и не пропуска литургия!
	„Значи“, помисли си Игрейн, „този не е херцогът на Оркни, както си мислех“.
	Горлоис изръмжа нещо в отговор.
	— Твоята съпруга ли е това, Горлоис?
	Горлоис проговори рязко и с нежелание:
	— Игрейн, мила, това е нашият върховен военачалник — Утър, наречен от дивите племена Пендрагон, заради изобразения на бойното му знаме дракон.
	Игрейн направи реверанс, примигвайки от удивление. Този недодялан мъж, рус като саксонец — това ли беше Утър Пендрагон? Това ли беше благородникът, който щеше да наследи Амброзиус — човек, който си позволяваше да закъснява за църква и да смущава светата литургия? Утър я гледаше втренчено и Игрейн установи, че очите му са насочени не към лицето й, а доста по-надолу, и се зачуди дали не е разляла вино от светото причастие по роклята си. Като проследи гледа му обаче, установи, че той е вперен в лунния камък, който висеше на врата й. Запита се раздразнено да не би Утър да вижда за първи път такъв камък.
	Горлоис също бе проследил посоката на погледа му. Той каза:
	— Бих искал да представя съпругата си на краля. Приятен ден, херцоже — и си тръгна, без да дочака отговора на Утър. Когато се отдалечиха достатъчно да не може той да ги чува, Горлоис продължи:
	— Не ми харесва начинът, по който те гледа, Игрейн. Не е подходящо познанство за една почтена жена. Избягвай го, доколкото можеш.
	Игрейн отвърна:
	— Но той не гледаше мен, съпруже, а скъпоценността, която нося. Толкова ли е алчен за богатства?
	Алчен е за всякакви неща — отвърна рязко Горлоис. Те вървяха толкова бързо, че тънките подметки на Игрейн я караха да се препъва по калдъръма, и успяха да настигнат групата, която вървеше с краля.
	Амброзиус, обкръжен от свещеници и съветници, изглеждаше като всеки възрастен човек, който е отишъл след пост на литургия и сега му се налага да седне, за да си почине и да хапне нещо. Като ходеше, държеше едната си ръка притисната към тялото — очевидно на това място изпитваше болка. Все пак, намери сили да се обърне с искрена приятелска усмивка към Горлоис. Игрейн разбра защо хората от цяла Британия бяха забравили разприте си и се бяха обединили, за да отблъснат саксонците от бреговете си под ръководството на този човек.
	— Я виж ти, Горлоис! Защо се връщаш толкова скоро от Корнуол? Не се надявах много да те видя на Великия съвет, а и докато съм още на този свят — каза Амброзиус. Гласът му беше изтънял, задъхваше се, докато говори, но протегна ръце към Горлоис, който го прегърна и каза:
	— Болен си, господарю, не трябваше да ставаш от леглото!
	Амброзиус отвърна с лека усмивка:
	— Опасявам се, че скоро няма изобщо да ставам от него. Тъй каза и епископът, и бе готов да ме причести в постелята, но аз пожелах да бъда отново сред вас. Ела на закуска с мен, Горлоис, да ми разкажеш как вървят нещата в твоята тиха провинция.
	Двамата мъже тръгнаха редом, а Игрейн ги последва. От другата страна на краля неотстъпно продължаваше да върви слабият, тъмнокос мъж, облечен в алени одежди — тя си спомни, че това е Лот от Оркни. Когато влязоха в дома на краля Амброзиус се настани удобно в стола си, и направи знак на Игрейн да се приближи.
	— Добре дошла в моя двор, лейди Игрейн. Съпругът ти ми каза, че си дъщеря на Свещения остров.
	— Така е, господарю — отвърна свенливо Игрейн.
	— Някои от вашите хора са съветници в моя двор. Свещениците не са съгласни друидите да им бъдат равнопоставени, но аз твърдя, че и едните, и другите служат на великата сила, която управлява всички нас, независимо от имената, които й се дават. А мъдростта си е мъдрост, независимо от пътищата, по които е постигната. Дори понякога си мисля, че вашите богове изискват по-мъдри хора за свои служители, отколкото нашият Бог. — Амброзиус й се усмихна и продължи: — Ела, Горлоис, седни до мен.
	Игрейн си помисли, докато заемаше своето място на тапицираната пейка, че Лот от Оркни се навърта наоколо също като ритнато куче, което въпреки всичко продължава да се умилква на господаря си. Нямаше нищо лошо в това Амброзиус да е заобиколен от хора, които го обичат. Но обичаше ли Лот своя крал, или просто искаше да бъде по-близо до трона, за да бъде огрян от отблясъците на Властта? Игрейн забеляза, че Амброзиус подканваше любезно гостите си да си вземат от хубавия пшеничен хляб, меда и прясната риба, сложени на масата, но той самият яде само натопени в мляко късчета хляб. Забеляза, че бялото на очите му има жълтеникав оттенък. Горлоис бе казал, че Амброзиус е на смъртно легло. Игрейн бе видяла достатъчно умиращи хора, за да знае, че Горлоис говори чистата истина, а и самият Амброзиус очевидно бе наясно с това.
	— Разузнавачите ми донесоха, че саксонците направили някакъв съюз със северните племена — убили кон и се заклели над кръвта му или някаква подобна глупост — започна Амброзиус, — но този път бойните действия могат да стигнат и до Корнуол. Ти, Уриенс, ще трябва да водиш войските ни на Запад; и то заедно с Утър, който познава уелските хълмове така добре, както и дръжката на меча си. Войната може този път да стигне и до твоите спокойни земи, Горлоис.
	— Но ти си защитен, както и ние на Север, от крайбрежните скали — намеси се Лот от Оркни с копринен глас. — Не мисля, че диваците биха стигнали до Тинтагел, освен ако не познават добре пътя между скалите и заливите. Пък и откъм сушата Тинтагел може лесно да се защити, защото е свързан с нея само с тесен път.
	— Това е вярно — отвърна Горлоис, — но все пак има пристанища и заливи, където лесно може да се закотви кораб, а дори да не стигнат до самия замък, има ферми и богати ниви и пасища, които биха могли да оплячкосат. Мога да защитя замъка, но какво да сторя със земите около него? След като съм херцог на тамошните хора, съм длъжен да ги защитя.
	— Мисля си дори, че един херцог или крал би трябвало да има и още отговорности — намеси се Амброзиус, — но никога не намерих време, за да обмисля какви. Може би нашите синове ще разберат — ти може да доживееш това време, нали си най-млад от всички нас.
	В преддверието се чу шум, и високият, русокос Утър нахлу в залата. Водеше със себе си две кучета, те ръмжаха и се зъбеха едно на друго, каишките им се усукваха. Утър спря на входа и търпеливо ги раздели, подаде каишките им на прислужника си, след което се запъти към масата.
	— Смущаваш всички тази сутрин, Утър — заяви злобно Лот, — първосвещеника в църквата, а сега краля по време на закуска.
	— Смутих ли те, господарю? Тогава моля за прошка — каза с усмивка Утър, а кралят протегна ръка и му се усмихна като на любим син.
	— Простено ти е, Утър, но отпрати кучетата, моля те. Ела и седни тук, момчето ми — каза Амброзиус, надигайки се с усилие, а Утър го прегърна. Игрейн видя, че го прегръща внимателно и с почит. Мина й през ума: „Виж ти, Утър наистина обича краля! Това не е обикновена амбиция или лицемерие на придворен!“
	Горлоис се приготви да отстъпи мястото си до Амброзиус, но той го помоли с жест да не става. Утър протегна дългите си крака и прекрачи пейката, нагласяйки се на мястото до Игрейн. Той се препъна, а тя събра притеснено поли и си помисли: „Колко е несръчен! Като едро, добронамерено куче!“ Наложи му се да се подпре на една ръка, за да не падне върху нея.
	— Прости несръчността ми, лейди — каза Утър усмихнат. — Май съм малко големичък, за да ти седя в скута! Тя му се усмихна в отговор, макар и против волята си.
	— Дори кучетата ти са прекалено големи, за да ми седят в скута, лорд Утър!
	Той си взе хляб и риба, загреба мед и предложи от него на Игрейн. Тя отвърна учтиво:
	— Не обичам сладки неща.
	— Нямаш нужда от допълнителна сладост, лейди — отвърна той и тя забеляза, че пак се е вторачил в гърдите й. Наистина ли лунният камък го бе впечатлил толкова или просто го привличаше извивката на гърдите й под накита? Внезапно осъзна с болка, че гърдите й не са вече толкова високи и твърди, каквито бяха преди кърменето на Моргана. Почувства, че лицето й пламва, и бързо отпи глътка от студеното прясно мляко.
	Утър беше висок и светъл, кожата му — опъната, без бръчки. Игрейн усети мириса на потта му — чист, лек, като на дете. Все пак не беше чак толкова млад! — нали русата му коса бе започнала да оредява, така че загорялата кожа прозираше под нея. Игрейн изпита странно неудобство — нещо, което досега й беше напълно непознато. Бедрото й допираше неговото на тясната пейка и тя съзнаваше остро този допир, сякаш точно тази част на тялото й беше по-жива от останалите. Сведе очи и отхапа малко от намазания с масло хляб, заслушана в предположенията на Горлоис и Лот какво би се случило, ако бойните действия се пренесат до западните територии.
	— Вярно е, че саксонците са добри бойци — намеси се Утър, — но пък и спазват някакво подобие на цивилизован боен ред. Докато северняците, скотите, дивите племена от земите отвъд морето — те се държат като луди, връхлитат полуголи с рев в битката, така че важното е войските да се обучат да устояват на напора им и да не побягват от ужас, като ги видят как нападат.
	— В това отношение легионите имаха голямо предимство пред нашите хора — рече Горлоис, — защото се състояха от добре обучени войни, които бяха направили войната съзнателно своя професия, а не от селяни и земеделци, които нямат представа как се води бой, пък и веднага щом бойните действия престанат, се връщат към селската си работа. Имаме нужда от легиони в Британия. Може би, ако се обърнем с молба към императора…
	— Императорът си има достатъчно свои проблеми — каза Амброзиус с лека усмивка. — Имаме наистина нужда от конници, кавалерийска част, но ако ни трябваха легиони в Британия, Утър, ще си ги обучим сами.
	— Това е невъзможно — каза категорично Лот, — защото нашите хора са готови да се бият в защита на домовете и семействата си, или от лоялност към водачите на своите кланове, но не и за крал или император. Пък и нали се бият най-вече за това, след войната да се върнат и да се наслаждават на спокойствието на семейното огнище? Хората, които ме следват в боя, следват лично мен — а не някакъв идеал за свобода. И без това ми е трудно да ги накарам да слязат толкова на юг — не без основание казват, че при нас няма саксонци, тъй че не разбират за какво ще се бият. Казват, че докато саксонците стигнат родните им земи, има достатъчно време да се подготвят за битка с тях, и че хората, които живеят долу в равнините, би трябвало сами да се грижат за защитата на земите си.
	— Но не разбират ли, че ако успеят да спрат саксонците още тук, долу, те може изобщо никога да не стигнат до техните земи… — започна разгорещено Утър, но Лот го прекъсна със смях, вдигайки слабата си ръка:
	— Спокойно, Утър! Аз знам това, но моите хора не могат да го разберат. Няма да събереш легиони за Британия, или изобщо някаква редовна армия, от хората, които живеят на север от Голямата стена, Амброзиус.
	Горлоис се намеси с леко пресипнал глас:
	— Може би тогава идеята на Цезар е била правилна. Може би трябва да възстановим гарнизона по Голямата стена. Не по предишните причини — за да се пазим от дивите северни племена, а за да спрем саксонците да не стигнат до земите ти, Лот.
	— Не можем да се лишим от толкова войска с такава цел — каза Утър нетърпеливо. — Трябват ни всички обучени войници до последния човек! Може да се наложи народите, с които имаме мирен договор, да защитават застрашените от саксонците брегове, и да се бием на запад, със скотите и другите северни варвари. Лично аз мисля, че основният ни фронт трябва да бъде в Летните земи — тогава враговете няма да могат да нападат лагерите ни през зимата, както стана преди три години. Няма да могат да намерят пътя между многото острови.
	Игрейн слушаше с изострен интерес. Тя самата беше родена в Летните земи и знаеше как през зимата морето влиза навътре и залива сушата. Това, което през лятото беше мочурлива, но проходима земя, през зимата се превръщаше в езера и малки вътрешни морета. Цяла армия завоеватели трудно би могла да навлезе в тези земи освен през най-топлата част на лятото.
	— Така ми каза и Мерлин — каза Амброзиус, — и ми предложи място, на което нашите войски да установят лагера си в Летните земи.
	Уриенс каза дрезгаво:
	— Не ми се иска да оставяме застрашените от саксонци брегове в ръцете на племената, макар и да са обвързани с мирен договор. Те също са саксонци, а саксонецът спазва клетва, когато му е изгодно. Мисля, че грешката, която повлия на живота на всички нас, беше договорът на Константин с Вортигерн*…
	[* Вортигерн — легендарен саксонски вожд (бел.прев.)]
	— Не — прекъсна го Амброзиус. — Кучето, което има вълча кръв, се бие по-ожесточено с вълците, отколкото останалите кучета. Константин дари на саксонците на Вортигерн земи и те се сражаваха, за да ги защитят. Това е най-голямото желание на саксонеца — да има земя. Те са земеделци и биха жертвали живота си, за да запазят своята земя. Саксонците, с които имаме мирен договор, се биха смело срещу тези, които дойдоха отвъд морето…
	— Само че сега те са толкова многобройни — каза Уриенс, — че държат дадените им по договор земи да бъдат увеличени и заплашват, че ако не им дадем сами ще си я вземат. Тъй че сега, не само че трябва да отблъскваме от бреговете си отвъдморските саксонци, но може и да се наложи да се сражаваме с тези, който Константин доведе в земите ни.
	— Достатъчно — каза Амброзиус, вдигайки изтънялата си ръка, а Игрейн помисли, че той изглежда много зле. — Не съм в състояние да поправям грешки, извършени от хора, които са починали преди да бъда роден — ако това наистина са грешки. Немалко собствени имам за изкупване и се страхувам, че не ми остава много време, за да ги изкупя всичките. Но ще сторя, каквото мога, докато съм жив.
	— Най-доброто, което можем да направим според мен — каза Лот, — е да прогоним саксонците от нашите кралства и да укрепим границите срещу евентуалното им завръщане.
	Амброзиус каза:
	— Не мисля, че мога да постъпя така. Те живеят тук така, както и бащите, и дори дядовците им са живели, някои и от по-отдавна, и освен ако не ги избием до крак, не можем да ги прогоним от земите, които имат право да наричат свои. А и нямаме право да нарушаваме договора. Ако се бием помежду си тук, в Британия, как ще ни останат сили и оръжия, за да се съпротивляваме, ако ни нападнат отвън? А и някои от саксонците по нашите брегове са християни и са готови да се бият на наша страна срещу дивите племена и езическите им богове.
	— Моето мнение е — каза Лот развеселен, — че са били прави епископите на Британия, които отказали да пратят мисионери да спасяват душите на саксонците, твърдейки, че ако господ приеме саксонците в рая, те самите не искат да припарят там. Достатъчно проблеми си имаме със саксонците на този свят, трябва ли да ги пренесем и на онзи?
	— Мисля, че представите ти за отвъдното се неверни — обади се изведнъж един познат на Игрейн глас и тя изтръпна вътрешно. Погледна към края на масата, където седеше този, който бе проговорил. Той носеше обикновена сива роба, много наподобяваща монашеско расо. Не би разпознала Мерлин в такива дрехи, но гласът му не можеше никога да обърка с друг. Той продължи:
	— Настина ли мислиш, че дрязгите и несъвършенствата на хората ще се пренесат и в отвъдния свят, Лот?
	— Е, що се отнася до това, никога не съм разговарял с някой, който се е върнал оттам — отвърна Лот, — а мисля, че и ти не си, господарю Мерлин. Говориш мъдро като някой от нашите свещеници — да не си приел кръста на стари години, сър?
	Мерлин се разсмя и отвърна:
	— Между мен и вашите свещеници има само едно общо нещо: много време съм прекарал в опити да разделя земното от божественото, а когато успях, видях, че разликата не е голяма. Тук, на земята, ние не можем да разберем това, но когато напуснем земната си обвивка, ще видим, че нашите различия нямат значение за Бога.
	— Тогава защо воюваме помежду си? — запита Утър и се усмихна, сякаш за да се хареса на стария човек. — След като всички наши спорове ще се разрешат в небесата, защо не сложим оръжие и не приветстваме саксонците като братя?
	Мерлин отново се усмихна и отвърна любезно:
	— Когато всички достигнем съвършенство, така и ще стане, лорд Утър, но не сме разбрали това — нито ние, нито те. Така че, докато човешката съдба подбужда хората към войни, трябва да играем ролята, отредена ни в този земен живот. А за да могат хората ни да мислят за Бога, вместо за войни и битки, първо трябва да се възцари мир в тези земи.
	Утър се засмя и каза:
	— Не ми допада много идеята да седя и да разсъждавам за Бога, старче. Оставям тази работа на теб и другите свещенослужители. Аз съм воин и се моля да умра в битка, както се полага на мъж, а не на монах!
	— Внимавай за какво се молиш — обърна се Мерлин остро към Утър, — защото боговете със сигурност ще чуят молитвите ти.
	— Не искам да остарявам, да се отдавам на покой и мисли за рая — продължи Утър, — това ми се струва скучно. Искам битки, плячка и жени, да, жени — а свещениците не одобряват такива желания.
	Горлоис се намеси:
	— В такъв случай не си много по-добър от саксонците, а, Утър?
	— Та нали самите свещеници казват, че трябва да обичаме враговете си, Горлоис — засмя се Утър и се пресегна зад Игрейн, за да потупа добросърдечно съпруга и по гърба — така че обичам саксонците, защото ми дават това, което искам от живота! Ти би трябвало да изпитваш същото, защото в спокойно време като нашето, колкото и да е кратко, можем да се наслаждаваме на пирове и жени, а после да се връщаме на бойното поле, както подобава на истински мъже. Да не мислиш, че жените харесват мъже, които се свиват край огнището и обработват земята у дома. Мислиш ли, че прекрасната ти съпруга би била така щастлива, ако беше омъжена за орач, вместо за херцог, водач на войни?
	— Горлоис каза спокойно:
	— Говориш така, защото си млад, Утър. Когато остарееш като мен, и ти ще се преситиш от битки.
	Утър се засмя и запита:
	— А ти, господарю Амброзиус, уморен ли си от битки? Амброзиус се позасмя, но имаше вече преуморен вид. После отвърна:
	— Дори да бях, това не би имало значение, Утър. Бог в своята мъдрост е определил да прекарам всички мои земни дни в битки и щом такава е неговата воля, така да бъде. Ще защитавам хората, които ме избраха да ги водя, и така трябва да постъпват всички, които заемат мястото ми след мен. Може би по твое време, или по времето на твоите синове, ще настъпи мир и тогава ще имаме време да се запитаме за какво воюваме.
	Намеси се Лот от Оркни с копринения си, равен глас:
	— Виждате ли, господарю Мерлин, кралю мой, ние всички тук сме се превърнали във философи. Дори ти, Утър, си започнал да проявяваш такава склонност. Но философстването няма да ни помогне да се справим с дивите племена, когато нахлуят от изток и запад, както и със саксонците в собствените ни земи. На всички ни е ясно, че не можем да се надяваме на помощ от Рим. Ако искаме легиони, трябва да си ги обучим сами, значи ни се налага да имаме и свой Цезар — защото както войниците се нуждаят от военачалници и крал, тъй и многото крале в тези земи имат нужда от върховен самодържец, който да направлява постъпките им.
	— За какво ни е да наричаме този върховен крал Цезар и изобщо да го възприемаме като такъв? — запита един мъж, за когото Игрейн знаеше, че се казва Екториус. По наше време цезарите управляваха Британия добре — но сега сме свидетели на отрицателните страни на това да си част от империя — когато в нейния център възникнат проблеми, римляните оттеглят легионите си и ни оставят да се оправяме с варварите, както можем! Дори Магнус Максимус…
	— Но той не беше император — намеси се с усмивка Амброзиус. — Магнус Максимус много искаше да стане император, когато върховното командване на тукашните легиони беше поверено на него — това е доста често срещано желание на върховните военачалници. — Игрейн видя как той се усмихна леко на Утър. — И тъй, той поведе легионите срещу Рим, за да бъде провъзгласен там за император — не би бил нито първият, нито последният, станал император с подкрепата на войската. Но така и не стигна Рим, и всичките му амбиции не доведоха до нищо, освен до възникването на легенди, които още се разказват из вашите уелски хълмове, Утър — за Магнус Велики, който ще се върне с големия си меч начело на легионите и ще спаси народа от нашествениците…
	— Вярно е — засмя се Утър, — хората сливат историите за Магнус с древната легенда за някакъв велик крал, който ще се върне да спаси народа си, ако той е в опасност. Ако аз имах вълшебен меч като този от легендата, сам бих могъл да отида в Уелс и да набера доброволци за легионите.
	— Може би — намеси се трезвомислещият Екториус, — тъкмо от такъв крал имаме нужда — кралят от легендите. Върне ли се той, и мечът ще се намери.
	— Свещениците ви биха казали — чу се спокойният глас на Мерлин, — само един велик крал, който е бил и ще бъде — и това е Христос в небесата, тъй че, след като вие сте следовници на святото му дело, нямате нужда от друг тук на земята.
	Екториус се изсмя грубовато.
	— Не може Христос да ни води в битките. Не искам да богохулствам, но как биха могли нашите войни да следват знамето на този, който проповядва мир?
	— Тогава може би трябва да намерим крал, който да ги накара да си спомнят старите легенди — рече Утър и в залата се възцари мълчание. Игрейн, макар че никога не бе присъствала на мъжки военен съвет, можеше достатъчно да чете мисли, за да чуе въпроса, който всички си задаваха в този момент: знаеха, че кралят няма да доживее до лятото — тогава кой от тях ще седи на същия този престол догодина по това време?
	Амброзиус отпусна глава на облегалката на трона и това послужи на Лот за сигнал да каже с ревностно грижовен глас:
	— Уморен си, господарю — това е наша вина. Нека повикам шамбелана* ти.
	[* Шамбелан — управител на кралските покои (бел.прев.)]
	Амброзиус му се усмихна кротко.
	— Скоро ще имам много време, за да почивам, братовчеде — дори прекалено много… — този път той дори не можа да довърши и позволи с тежка въздишка на Лот да му помогне да стане от масата и да го отведе. Веднага след като кралят излезе, мъжете наставаха от масата и се събраха на групички, разговарящи и спорещи почти шепнешком. Екториус се приближи към Горлоис.
	— Господарят на Оркни не пропуска възможност да работи за своята кауза, като представя това за безкористна загриженост за здравето на краля — сега ние излязохме лошите хора, които преуморяват Амброзиус и му скъсяват живота.
	— Лот изобщо не желае Амброзиус да назове официално свой наследник — отвърна Горлоис, — защото много от нас — отсега заявявам, че това важи и за мен, Екториус — ще се почувстват обвързани от последната воля на краля.
	Екториус отвърна:
	— Естествено. Амброзиус няма син и не може да наложи наследник, но желанието му ще ни напътства и той знае това. Утър прекалено силно желае пурпурната мантия на цезарите, за да ми е по вкуса, но все пак е по-добър от Лот, тъй че бих избрал по-малката от двете злини.
	Горлоис кимна замислено.
	— Нашите поданици ще приемат Утър за крал. Но дивите племена — Бендигейд Вран и останалите — никога няма да последват човек, който е толкова близък на римската власт. А ние имаме нужда от тях. Те биха приели Оркни…
	— От Лот няма да излезе добър крал — отвърна Екториус. — По-добре да изгубим подкрепата на племената, отколкото подчинението на всички поданици. Лот има принцип на управление — да насъсква всеки срещу всеки, така че всички поотделно да се доверяват единствено на него. Пфу! — той се изплю. — Змия е той и толкова.
	— Все пак говори убедително — продължи мисълта си Горлоис. — Умен е, смел е, и не е лишен от въображение…
	— Същото важи и за Утър. А и независимо от това дали Амброзиус ще успее да обяви формално свой наследник, очевидно той би предпочел Утър.
	Горлоис мрачно стисна зъби и отвърна:
	— Вярно, вярно. Честта ме обвързва да спазвам волята на Амброзиус. И все пак бих желал изборът му да бе паднал на човек, чийто морал да е достоен за смелостта и водаческите му способности. Нямам вяра на Утър, но… — той поклати глава и се обърна към Игрейн: — Дете мое, тези разговори не те интересуват. Ще наредя някой от въоръжената охрана да те съпроводи до къщата, където спахме снощи.
	— Отпратена като малко момиченце, Игрейн се запъти към дома, без да протестира. И без това имаше да обмисля много неща. Очевидно и мъжете, например Горлоис, се чувстваха задължени от принципите си да отиват против собствената си воля. Никога не бе поглеждала на нещата от тази страна досега.
	Впереният в нея поглед на Утър също не напускаше съзнанието й. Беше я гледал така втренчено — не, не нея, а лунния камък на врата й. Дали Мерлин не му бе придал магическа сила, та Утър да се влюби в жената, която го носи?
	„Длъжна ли съм да изпълня волята на Мерлин и Вивиан, длъжна ли съм безропотно да се отдам на Утър, както отидох при Горлоис?“ Тази мисъл я отвращаваше и все пак… напук на всичко още чувстваше докосването на Утър, силата на сивите му очи, вперени в нейните.
	„Явно съм готова да повярвам, че Мерлин е омагьосал лунния камък, за да ми повлияе да се влюбя в Утър!“. Бяха стигнали до къщата, тя влезе вътре, свали си верижката с камъка от шията си и го пъхна в торбичката, която носеше вързана на колана си. „Ама че глупост“, продължи да си мисли Игрейн, „не вярвам на тези стари предания за любовни магии!“. Беше вече зряла жена, на деветнадесет години не безпомощно дете. Имаше си съпруг и дори може би носеше в утробата си желания от него син. Ако пък решеше да предпочете друг мъж пред съпруга си, да наруши брачната клетва и да се отдаде на непозволена любов, със сигурност щеше да си избере друг, а не този едър грубиян, рошав като саксонец, с лошите му северняшки маниери — нарушаваше хода на литургията, прекъсваше закуската на върховния владетел! Все едно да си хареса онзи страж на Горлоис, който я доведе дотук — той поне беше млад, с чисто, хубаво лице! Като че ли тя, добродетелната съпруга би допуснала до леглото си друг мъж освен законния си съпруг!
	Е, дори да го стореше, това нямаше да е Утър. Сигурно щеше да е по-лошо отколкото с Горлоис, какъвто беше огромен и несръчен — нищо, че очите му са като морето, а ръцете му — силни и нежни…
	Игрейн изруга тихо, извади хурка и вретено от багажа си и седна да преде. Какво ставаше с нея — седи тук и мечтае за Утър, сякаш наистина има намерение да изпълни желанието на Вивиан! Дали Утър наистина щеше да стане крал?
	Беше видяла как я гледа. Но Горлоис каза, че е развратник. Дали гледа и други жени по този начин? Ако смята да се отдава на размисъл, по-добре да мисли разумно — например как се чувства Моргана без майка си и дали икономката надзирава достатъчно строго Моргоуз, за да не почне да кокетничи с войниците, оставени да охраняват крепостта. Виж, Моргоуз би отдала девствеността си на първия хубав мъж, когото срещне, без да помисли за такива неща като чест и приличие. Игрейн се надяваше отец Колумба добре да я нахока.
	„Но нали родната ми майка сама избираше мъжете, които да станат бащи на децата й, а тя беше върховна жрица на Свещения остров! Същото прави и Вивиан!“ Игрейн отново отпусна вретеното в скута си и се замисли за пророчеството на Вивиан, че детето, което тя самата ще роди от Утър, ще бъде този велик крал, който ще изцели страната и ще установи мир между враждуващите народи. Съдейки по това, което чу тази сутрин на кралската трапеза, трябваше още доста да почакат такъв крал.
	Обезкуражена, Игрейн отново взе вретеното. Британия имаше нужда от такъв крал сега, а не когато някакво незаченато още дете щеше да възмъжее достатъчно, за да вземе короната. Мерлин се беше побъркал от старите легенди — какво беше разказвал един от кралските приближени — май беше Екториус, за Магнус Велики, големият войн, напуснал Британия в търсене на императорска корона? Каква лудост беше да се мисли, че детето, което тя би родила от Утър, ще е прероденият Магнус!
	По-късно същия ден Игрейн чу камбанен звън, а малко след това Горлоис се завърна. Изглеждаше тъжен и потиснат.
	— Амброзиус почина преди малко — каза той на Игрейн. — Камбаната звъни, за да извести за смъртта му.
	Игрейн прочете по лицето му колко силна е неговата скръб и се опита да го успокои.
	— Той беше вече стар — каза тя — и хората го обичаха. За първи път го видях едва днес, но веднага ми стана ясно, че бе такъв човек, когото хората обичат и следват с готовност. Горлоис въздъхна тежко.
	— Така е. Но няма кой да го наследи. Той ни напусна и ние останахме без водач. Обичах го, Игрейн, и се измъчвах, като го виждах как страда. Ако той имаше достоен наследник, бих се радвал, че мъките му са свършили. Но какво ще стане с нас сега?
	Малко по-късно той я помоли да извади най-хубавите му дрехи.
	— Привечер ще се отслужи заупокойна литургия и аз трябва да присъствам. Ти също, Игрейн. Ще можеш ли да се облечеш без прислужничка, или да помоля нашия домакин да ти прати някое момиче?
	— Ще се справя сама. — Игрейн се зае да облича другата рокля, която бе взела със себе си — от фино тъкана вълна, с бродерии по полата и ръкавите. После вплете копринени панделки в косите си. Хапна малко хляб и сирене. Горлоис отказа да яде и заяви, че сега, когато душата на господаря му е изправена пред Божия съд, той ще се отдаде на строг пост и молитва, докато Амброзиус не бъде погребан.
	Игрейн, която беше научила на Свещения остров, че смъртта е просто врата към ново прераждане, беше озадачена: защо християните изпитваха страх, ако вярваха, че след смъртта ги чака вечен покой? Тя си припомни колко скръбно звучаха някои от псалмите, които отец Колумба пееше. Да, техният Бог можеше да бъде и страшен, когато наказва. Игрейн можеше да разбере, че един крал би бил принуден за доброто на собствения си народ на неща, които после да тежат на съвестта му. Но тя не разбираше, как можеше един безмилостен Бог да е по-отмъстителен от обикновените смъртни? Игрейн предполагаше, че това е една от мистериите на християнската религия.
	Все още я занимаваха тези мисли, когато вървеше редом с Горлоис към църквата, и после, докато слушаше жалните песнопения на свещениците за Страшния съд, когато грешните души щяха да бъдат навеки прокълнати. Докато слушаше изведнъж забеляза Утър Пендрагон, коленичил на другия край на църквата, лицето му беше побледняло като туниката, която от време на време повдигаше, за да скрие сълзите си; след малко той стана и напусна църквата. Игрейн почувства укорителния поглед на Горлоис и отново сведе смирено очи, продължавайки да слуша безкрайния псалм.
	Когато най-сетне литургията свърши, хората се струпаха пред църквата и Горлоис я представи на съпругата на Уриенс от Северен Уелс, закръглена, строга матрона, и на съпругата на Екториус, Флавила — усмихната млада жена, не много по-възрастна от самата нея. Игрейн побъбри малко и с двете, но мислите на всички бяха заети с това, какви последици ще има смъртта на Амброзиус — както за воините, така и за техните съпруги. Самата Игрейн беше разсеяна — женското бърборене не й беше интересно, пък и подчертаната им набожност я отегчаваше. Флавила беше бременна — сигурно в шестия месец. Коремът й вече се очертаваше под туниката, която тя носеше по римската мода, и след известно време разговорът се отклони на семейни теми. Флавила бе родила вече две дъщери, но те бяха умрели от дизентерия по време на голямата епидемия това лято; сега тя се надяваше да роди син. Съпругата на Уриенс, Гуинет, имаше син горе-долу на възрастта на Моргана. Разпитваха Игрейн за детето й. Говориха си за бронзовите амулети, които помагали против зимната треска, и че ако свещеник положи молитвеник в люлката на бебето, това помагало срещу рахит.
	— Лошата храна е причина за рахита — каза Игрейн. — Сестра ми е жрица и лечителка. Тя ми е казвала, че няма дете, което да е сукало две години от здрава майка и да боледува от рахит. Това се случва само, ако се даде на дойка, която не се храни добре, или ако бъде отбито прекалено рано и го захранят с попари.
	— Що за глупаво суеверие! — каза Гуинет. — Молитвеникът е свят и помага срещу всякакви болести, но особено срещу детските, защото децата получават светото кръщение, с което им се опрощават греховете на бащите им, а те не са могли още да прегрешат сами.
	Игрейн сви нетърпеливо рамене. Нямаше желание да оспорва подобни глупости. Другите жени продължиха да разговарят за всякакви амулети, които предпазвали децата от болести, а тя се заоглежда, търсейки възможност да се отърве от компанията им. След малко още една жена, чието име Игрейн не дочу, се присъедини към тях. Тя също беше в напреднала бременност и другите две веднага я въвлякоха в разговора, пренебрегвайки Игрейн. След време тя се измъкна, като измънка, че отива да търси Горлоис, и заобиколи църквата откъм задната й страна.
	Отзад имаше малко гробище, а зад него — ябълкова градина. Клоните на ябълките тегнеха от цвят и се белееха в падналия сумрак. Мирисът на цъфналите ябълкови дървета беше свеж и зарадва Игрейн, защото тя едва издържаше на градските миризми: не само кучетата, но и хората се облекчаваха по улиците. Зад всяка врата имаше смърдяща купчина отпадъци, съдържащи какво ли не: замърсени връзки слама, с които се покриваше пода, миришещи на урина, гнило месо или направо съдържанието на нощните гърнета. Разбира се, и в Тинтагел се събираха кухненски отпадъци и се чистеха нощните гърнета, но по нареждане на Игрейн сметта се зариваше в земята всяка седмица, пък и чистият бриз от морето не допускаше задържането на лоши миризми.
	Игрейн се заразхожда бавно из градината. Някои от дърветата бяха много стари, с възлести, ниско сведени клони. Дочу някакъв слаб звук и едва тогава забеляза мъжа, които седеше на един от по-ниските клони — скрил лицето си, той не я виждаше. Беше Утър Пендрагон — позна го по русата коса. Тя понечи да се обърне и да се измъкне тихичко, съзнавайки, че той не би желал да нарушават скръбното му усамотение. Но дочул леките й стъпки, Утър вдигна глава.
	— Ти ли си, милейди Корнуол? — Лицето му се сгърчи и той продължи — Сега можеш да отидеш и да съобщиш на храбрия Горлоис, че върховния началник на Британия се е скрил, за да си поплаче като жена!
	Тя се приближи бързо към него, притеснена от объркването и гнева, на лицето му. Каза:
	— Нима мислиш, че Горлоис не скърби също, милорд? Колко студен и безсърдечен трябва да бъде човекът, който не би заплакал за краля, когото е обичал и следвал цял живот? Ако бях мъж, не бих последвала в битка военачалник, които не може да заплаче за обичните си покойници — за паднали другари, пък дори и за смели и достойни врагове.
	Утър си пое дълбоко дъх и избърса очи с бродирания ръкав на туниката си. После каза:
	— Знаеш ли, това е вярно. Когато бях млад, убих в битка саксонския вожд Хорса — това бе последната от много битки между нас. Дотогава той все успяваше да се измъкне невредим. Плаках за него, когато умря, защото беше смел и доблестен мъж. Макар че беше саксонец, изпитвах скръб, че сме врагове, а не братя и приятели. Колкото повече остарявам, толкова повече ми се струва безсмислено да оплаквам непоправимото. Но сега — като чух светият отец да говори за Страшния съд и за душите, прокълнати навеки, си помислих колко добър и набожен човек беше Амброзиус; колко обичаше Бог и как се боеше от неговия съд; как никога не пропускаше да извърши нещо добро и достойно. Понякога чувствам, че техният Бог поставя непоносими условия и почти ми се иска да можех да слушам мъдрите друиди, без да бъда навеки прокълнат за това. Те поне казват, че единственото проклятие, което може да сполети човека, е това, което сам той може да си навлече с начина си на живот. Ако са верни думите на светия епископ, то душата на Амброзиус е в адския огън и не може да се надява на спасение преди да настъпи свършека на света. Нямам представа как изглежда Раят, но бих искал да вярвам, че моят крал е там.
	Игрейн му протегна ръка.
	— Не ми се вярва, че Христовите свещенослужители знаят повече от останалите смъртни за живота след смъртта. Само Боговете знаят тези неща. На свещения остров, където аз съм отгледана, ни учат, че смъртта е само врата към нов живот и път към мъдростта. Въпреки че почти не познавах Амброзиус, предпочитам да вярвам, че сега е в Божиите нозе, където черпи от извора на познанието. Може ли Божията мъдрост да обрече човека на вечни мъки заради неговото незнание, вместо да му покаже що е право в отвъдното?
	Игрейн усети как неговата ръка докосва нейната в тъмнината и той проговори:
	— Наистина, така е. Как беше казал техният апостол: „… сега виждам сякаш само отражения в стъкло, но тогава ще виждам наистина“. Може би наистина, нито свещениците, нито ние знаем какво ни очаква след смъртта. Ако Бог е премъдър, защо трябва да очакваме, че ще е по-безмилостен от обикновения човек? Нали казват, че Христос е Божи пратеник, който е трябвало да ни научи на любов, а не да ни плаши с Божия гняв.
	Двамата поседяха мълчаливо известно време. После Утър каза:
	Къде научи всичко това, Игрейн? В нашата църква има свети жени, които са учени, но те полагат обет за безбрачие, пък и не се движат сред нас, грешните миряни.
	— Родена съм на остров Авалон; майка ми беше върховна жрица във Великия храм.
	— Авалон — повтори Утър. — Той е в Лятното море, нали? Ти присъства на тазсутрешния съвет и знаеш, че ще тръгнем натам. Мерлин ми е обещал, че ще е при крал Леодегранс и ще ме представи в двора му, въпреки че ако Лот от Оркни наложи своето, Уриенс и аз трябва да се върнем в Уелс като виещи кучета с подвити опашки; или пък трябва да приемем да се бием под негово командване и да му оказваме почести като на върховен владетел, което аз бих направил едва когато видя слънцето да изгрява над западните ирландски брегове.
	— Горлоис е убеден, че ти си следващият крал — отбеляза Игрейн и в същия миг й мина през ума, че си седи на някакъв клон и разговаря на религиозни и политически теми със следващия върховен господар на цяла Британия. Сякаш същата мисъл мина и през ума на Утър, защото той каза:
	— Никога не съм си мислил, че ще разговарям за такива неща със съпругата на Корнуолския херцог.
	— Настина ли мислиш, че жените не разбират нищо от политика? — попита Игрейн. — Моята сестра Вивиан е господарка на Авалон, на мястото на покойната ми майка. Крал Леодегранс, а и други крале често идват да се съветват за бъдещето на Британия с нея…
	Утър отвърна с усмивка:
	— Може би и аз трябва да се консултирам с нея за най-подходящия начин, по който да привлека крал Леодегранс, а и Бан от Долна Британия на своя страна. Щом те се вслушват в съветите й, не ми остава нищо друго, освен да спечеля нейното доверие. Кажи, омъжена ли е господарката на Авалон, красива ли е?
	— Игрейн се изкикоти.
	— Тя е жрица, а жриците на Великата майка не се женят, нито имат право да обрекат по някакъв начин живота си на смъртен мъж. Те принадлежат на Боговете.
	В този момент пред Игрейн изникна спомена за пророчеството на Вивиан и за ролята на мъжа, седнал до нея в клоните на ябълковото дърво, в същото пророчество. Изтръпна при мисълта, че влиза с отворени очи право в капана, който Вивиан и Мерлин й бяха поставили.
	— Какво ти е, Игрейн? Студено ли ти е? Или може би те е страх от войната — попита Утър.
	Игрейн се вкопчи в първото, което й хрумна:
	— Говорих преди малко със съпругите на Уриенс и Екториус — те наистина не се интересуват от държавни дела. Може би, затова и Горлоис не може да повярва, че тези неща искрено ме вълнуват.
	Утър се разсмя и каза:
	— Познавам и двете дами. Флавила и Гуинет действително оставят тези неща на съпрузите си. Интересуват се единствено от тъкане, предене, гледане на деца и всякакви такива чисто женски занимания. Ти не се ли интересуваш от тези неща или може би просто си прекалено млада — изглеждаш прекалено млада дори за да си омъжена, камо ли да имаш деца, за които да се грижиш.
	— Женена съм от четири години — отвърна Игрейн — и имам тригодишна дъщеря.
	— Това е нещо, за което завиждам на Горлоис — каза Утър — Всеки мъж има деца, които да го наследят. Ако Амброзиус имаше син, сега нямаше да е такава бъркотия. Вместо това… — Утър въздъхна. — Не ми се мисли каква ще е съдбата на Британия, ако това влечуго Лот се добере до трона, или дори Уриенс, който пък си мисли, че всеки проблем се разрешава с изпращане на вестоносец. — Гласът му отново се прекърши в ридание. — Хората казват, че съм измъчван от амбицията да стана върховен господар на Британия, но бих жертвал всякакви амбиции, ако можеше Амброзиус да седи тук, до нас, или дори неговият син, когото да коронясат още тази вечер в църквата! Амброзиус се боеше от това, което предстои да се случи след смъртта му. Още от миналата зима знаеше, че може да умре всеки момент, но се надяваше да ни накара приживе да стигнем до споразумение кой ще е негов наследник.
	— Защо Амброзиус няма синове?
	— О, имаше, дори двама. Единият беше убит от някакъв саксонец в битка — казваше се Константин — кръстен беше на императора, донесъл Христовата вяра в тези земи. Другият почина от тежка треска на дванадесетгодишна възраст. Амброзиус често казваше, че аз съм за него синът, за когото винаги е мечтаел. — Утър отново закри лице с дланите си и захлипа. — Той би ме направил и свой официален наследник, но не такова беше желанието на другите крале. Те ме следваха като върховен военачалник, но на много от тях се зловидеше популярността ми — Лот, проклет да си, е най-лош от всички! Не амбиция има в сърцето ми, кълна се, Игрейн, само желание да довърша започнатото от Амброзиус!
	— Убедена съм, че всички го знаят — каза Игрейн и помилва ръката му. Скръбта му я караше да се чувства безпомощна.
	— Не вярвам, че Амброзиус би намерил покой дори на небесата, ако знае каква скръб и какво объркване царят тук, как кралете вече заговорничат един срещу друг и всеки се стреми към властта! Чудя се би ли поискал от мен да убия Лот, за да се сдобия с властта? Но веднъж той ни накара да се закълнем в кръвно братство — такава клетва не бих нарушил. — Лицето на Утър беше мокро от сълзи. Игрейн се пресегна и както би направила с детето си, избърса сълзите му с дългия си воал.
	— Зная, че никога няма да престъпиш законите на честта, Утър. Човек, комуто Амброзиус е имал пълно доверие, не би могъл да постъпи другояче.
	Изведнъж отблясъците на запалена факла ги заслепиха — Игрейн замръзна на клона, а воалът й все още покриваше лицето на Утър. Тя чу гласа на Горлоис, който запита рязко:
	— Ти ли си това, лорд Пендрагон? Виждал ли си… о, милейди, тук си била значи!
	Острият глас на Горлоис притесни Игрейн и я накара внезапно да се почувства виновна. Тя се хлъзна припряно надолу по клона, но той закачи полата й и тя се вдигна високо над коленете. Игрейн бързо дръпна дрехата надолу и чу как платът се раздра.
	— Мислех, че си се изгубила — нямаше те в квартирата ни. — Горлоис продължи — Какво, в името на небесата, правиш тук?
	Утър се смъкна от клона, на който седеше. За миг човекът, когото бе видяла Игрейн — страдащ за своя крал, който беше за него втори баща, смазан от бремето тази смърт полагаше на плещите му — изчезна. Утър отново заговори и сърдечно.
	— Знаеш ли, Горлоис, омръзнаха ми дрънканиците на този свещеник, затова се измъкнах на чист въздух, далеч от набожно бръщолевене. Тук ме намери твоята съпруга, на която явно разговорът с другите дами също не е допаднал. Благодаря ти, мадам — и той отмери строг поклон, след което бързо се отдалечи. Но Игрейн забеляза колко внимаваше лицето му да не бъде осветено от факлите.
	Насаме с Игрейн, Горлоис я изгледа с гняв и подозрение. Подкани я да върви пред и заговори:
	— Милейди, длъжна си да избягваш всякакви поводи за клюки; предупредих те да се държиш настрани от Утър. Той има толкова лоша репутация, че нито една жена не бива да бъде заварвана насаме с него.
	Игрейн гневно се извърна към него:
	— За такава ли ме имаш? Нима считаш, че съм от тези жени, който биха се измъкнали, за да се съвкупяват с непознат мъж като дивите зверове? Да не би да мислиш, че съм легнала с него на клона, като птиците? Може би искаш да прегледаш дали роклята ми не е измачкана от търкаляне по земята?
	Горлоис вдигна ръка и я удари, макар и не много силно, през лицето.
	— Няма да търпя твоята опърничавост, мадам! Казах ти, че трябва да избягваш този човек; длъжна си да ми се подчиняваш! Вярвам, че си честна и почтена, но не бих те поверил на този човек, нито пък бих търпял да наливаш вода в мелниците на клюкарките.
	— Никой не измисля по-лоши неща за хората от тези почтени жени, освен може би свещениците — отвърна гневно Игрейн. Тя разтърка устата си, където Горлоис я беше ударил. — Как смееш да ми посягаш? Ако ти изневеря можеш и да ме убиеш, но няма да допусна да ме удряш за това, което говоря! В името на всички богове, да не мислиш, че сме говорили за любов.
	— Че за какво, в името Божие, си говорила с този мъж по това време?
	— За много неща — отвърна Игрейн. — Най-вече за Амброзиус, който е на небето, и за небесата, и за това какво мислим за живота след смъртта.
	Горлоис я изгледа скептично.
	— Не ми се вярва. Ако той искаше да покаже почитта си към мъртвия, можеше да не напуска светата литургия.
	— Беше отвратен — също като мен — от тези тъжни псалми сякаш жалим най-нищия сред хората, а не най-добрия сред кралете!
	— Пред Бога всички сме жалки грешници, Игрейн. Пред Христа кралят не е с нищо по-добър от останалите смъртни…
	— Да, да — прекъсна го нетърпеливо Игрейн. — Чувала съм вашите свещеници да го казват, но те също отделят много време, за да ни убедят, че Бог е любов, че той е нашият любящ небесен баща. Само че забелязвам, че те самите никак не искат да отидат по-близо до него и жалят за преселилите се в отвъдното както биха жалили за принесените в жертва на кървавия олтар на големия гарван. Нали ти казвам, говорехме с Утър за представата на свещениците за отвъдния живот, която за съжаление е доста ограничена!
	— Ако наистина си говорила с Утър за религия, то това е със сигурност единственият случай, когато е мислил за тези неща — измърмори Горлоис.
	Сега Игрейн се разгневи.
	— Той плачеше, Горлоис. Плачеше за краля, който му е бил като втори баща! Ако да оказваш почит към мъртвите означава да седиш и да слушаш хленченето на свещеника, то аз не бих желала за себе си такава почит! Завиждам на Утър, че е мъж и може да влиза и излиза, когато си поиска. Сигурна съм, че ако аз бях мъж, не бих седяла и слушала всички тези глупости в църквата! Но аз не съм свободна в постъпките си! Замъкната бях там от човек, който отдава по-голямо значение на псалми и свещеници, отколкото на самия покойник!
	Бяха стигнали до вратата на къщата, където живееха. Лицето на Горлоис беше потъмняло от яд и той избухна:
	— Няма да говориш така с мен, лейди, или ще те пребия наистина.
	Игрейн осъзна, че е оголила зъби като фучаща котка. Тя отвърна на глас:
	— Само се осмели да ме докоснеш, Горлоис — ще те науча, че една дъщеря на Свещения остров не може да бъде нито робиня, нито слугиня някому!
	Горлоис отвори уста, за да отвърне гневно, и за момент Игрейн си помисли, че ще я удари отново. Вместо това той овладя с усилие гнева си и й обърна гръб.
	— Не е прилично да стоя тук и да се карам за глупост, когато моят господар и повелител лежи още непогребан в Божия храм. Можеш да спиш тук тази нощ, ако не те е страх да бъдеш сама; в противен случай ще наредя да те съпроводят до дома на Екториус, за да спиш при Флавила. Аз и цялата ми свита ще се отдадем пост и молитва до утре, когато Амброзиус ще бъде погребан.
	Игрейн го изгледа с изненада и нарастващо презрение. Така значи — от страх пред духа на покойника, макар че той наричаше нещата по друг начин и говореше за него с почит — Горлоис нямаше нито да яде, нито да пие или да легне с жена, докато тялото не бъде погребано. Християните твърдяха, че не страдат от суеверието на друидите, но имаха свое суеверие, което в очите на Игрейн бе потискащо, защото нямаше връзка с природата. Тя почувства внезапно облекчение, че тази нощ няма да споделя постелята на Горлоис.
	— Не — отвърна Игрейн, — не се боя да остана сама.


	4

	Погребаха Амброзиус на зазоряване. Горлоис, все още мълчалив съпровождаше Игрейн, а тя наблюдаваше безучастно церемонията. Цели четири години се беше борила със себе си, за да приеме изповядваната от съпруга й религия. Сега й беше станало ясно, че ще продължава да уважава неговата религия — за да не го разгневи — а и защото я бяха учили, че в крайна сметка всички богове са различни образи на единия Бог, и че не бива да се присмива на нито един от тези образи, под които другите намираха Бога. Но занапред нямаше да се насилва да подражава на неговата набожност. Жената трябваше да се покорява на боговете на съпруга си, затова Игрейн възнамеряваше да проявява необходимата външна почтителност. Но никога вече нямаше да се поддава на страха, че техният всевиждащ и всеотмъщаващ Бог може да има власт над нея.
	Забеляза Утър по време на церемониите — имаше уморен вид очите му бяха зачервени — той също бе постил и бодърствал. Видът му накара сърцето й да трепне от съчувствие. Горкият човек, никой не се грижи за него — храни ли се или не, няма кой да му каже да не вярва, че мъртвите не се отделят от живите, и че надали се интересуват от това дали те ядат или пият. Крал Уриенс очевидно не беше станал жертва на тази заблуда. Изглеждаше сит и отпочинал. За момент на Игрейн й се прииска да бъде по-зряла и мъдра — като съпругата на Уриенс, да може да казва на мъжа си как да постъпва в такива случаи.
	След погребението Горлоис отведе Игрейн обратно в квартирата им и закуси с нея, но почти не наруши мрачното си мълчание. Веднага след закуска се извини и каза:
	— Налага се да присъствам на съвета. Лот и Утър ще се хванат гуша за гуша, а аз съм длъжен да бъда там и да им припомня желанието на Амброзиус. Съжалявам, че те оставям тук сама, но ще пратя човек да те съпровожда, ако излизаш из града.
	Подаде й една от сечените монети и й каза, че може да си купи някакво украшение от пазара. Заръча прислужникът да носи торба със себе си, за да избере подправки и други неща за домакинството им в Корнуол.
	— Защото не би имало смисъл да ме съпровождаш чак до тук, — каза Горлоис — ако не си купиш някои необходими неща. Не съм бедняк и ти можеш да купуваш всичко, каквото ти трябва за домакинството, без да ми искаш разрешение. Имам ти доверие, Игрейн — завърши той, после взе лицето й в двете си ръце и я целуна. Не каза нищо повече, но за нея беше ясно, че по този начин й се извинява за вчерашните си подозрения и за удара; беше трогната и отвърна на целувката с нежност.
	Разходката из големия пазар на Лондиниум беше вълнуващо преживяване — въпреки, че градът беше мръсен и вонеше, същевременно й напомняше на четири-пет селски панаира, събрани наедно. Войникът от охраната на Горлоис, който я съпровождаше, носеше и знамето с неговия герб — това предпазваше Игрейн да не бъде блъсната и носена от тълпата. Въпреки това тя беше малко уплашена, докато вървеше през огромния пазарен площад, където стотина продавачи хвалеха с пълно гърло стоката си. Всичко, което виждаше, й се струваше ново, красиво и желано; реши първо да огледа целия пазар, а после да прави покупките си. Накрая купи подправки, фино тъкана вълна от островите — много по-фина от тази на корнуолските овце. Тази година трябваше да ушие на Горлоис ново наметало; щеше да започне да поръбва плата веднага, след като се върнеха в Тинтагел. За себе си Игрейн купи малки чилета боядисана коприна — мислеше си какво удоволствие ще тъче с тези блестящи цветове и колко приятно ще й е да работи с коприната, вместо с грубите нишки на вълната и лена. Трябваше да научи и Моргоуз. Следващата година вече щеше да е време и Моргана да се учи да преде; ако се случеше Игрейн да забременее, по това време идущата година щеше да е много пълна и нямаше да може да върши друго, освен да учи дъщеря си на домакинство. Четири години бяха напълно подходяща възраст да се учи детето как да държи и да суче конеца, макар че нишката нямаше да става за нищо друго, освен да връзват преждата, като я боядисват.
	Игрейн купи и няколко пъстри панделки — щяха да стоят добре на празничната рокличка на Моргана, а можеха и да се свалят от дрешката, щом детето порасне и не може да я носи. Сега, когато беше достатъчно голяма, за да не се цапа, беше редно да я обличат по начин, подходящ за дъщеря на Корнуолския херцог.
	Пазарът очевидно процъфтяваше — Игрейн забеляза съпругата на крал Уриенс и много други скъпо облечени дами. Зачуди се дали всички мъже, които заседаваха сега в Съвета, не са изпратили жените си по пазарите на Лондиниум — през тази сутрин, когато споровете сигурно бяха особено ожесточени. Игрейн купи сребърни катарами за обувките си — беше убедена, че може да си ги купи и в Корнуол, но просто й беше приятна мисълта, че ще носи катарами, купени чак от Лондиниум. Търговецът се опита да й продаде и брошка от кехлибар във филигранен сребърен обков, но Игрейн се отказа, внезапно уплашена, че е изхарчила толкова много пари. Почувства силна жажда и се изкуши да опита от сидъра и топлите питки, които предлагаха около нея. Помисли си обаче колко грозно би било да яде и пие насред пазара като куче. Накара придружителя си да я заведе обратно в квартирата — имаше намерение да хапне хляб и сирене и да пийне малко бира. Човекът се намуси, но Игрейн му даде една от дребните монети, които й останаха след пазара, и му каза да си купи кана сидър, ако иска.
	Когато се върна в квартирата, се почувства уморена и поседна, разглеждайки разсеяно покупките си. Щеше й се още сега да започне с тъкането на украса за наметалото, но трябваше да изчака, докато се прибере у дома при малкия си стан. Беше си взела нещата за предене, но нямаше желание да се захване с тях. Влезе Горлоис, явно много уморен.
	Той се опита да прояви интерес към покупките й, отбеляза колко пестеливо е пазарувала, но явно беше другаде с мислите си. Все пак му харесаха панделките за рокличката на Моргана и сребърните катарами на Игрейн.
	— Трябваше да си купиш и сребърен гребен, а може би и сребърно огледало. Старото ти бронзово огледало е съвсем издраскано. Подари го на Моргоуз — тя вече е голямо момиче. Иди и си избери едно утре, ако искаш.
	— Ще се събира ли съветът още веднъж?
	— Опасявам се, че няма да е само още веднъж — много време ще заседава съвета, докато убедим Лот и съмишлениците му да се подчинят на последната воля на Амброзиус и да приемат Утър за върховен господар. Всички са упорити като магарета! — изръмжа Горлоис. — Ех, ако Амброзиус имаше син можем да положим пред него клетва за вярност, а после да изберем главнокомандващ на войските според заслугите му на бойното поле! Тогава всичко щеше да бъде ясно — главнокомандващ би бил Утър — това би приел дори Лот. Само че е заслепен от проклетата си амбиция да стане върховен владетел и не вижда нищо друго освен блясъка на короната и удоволствието да приема нашите клетви за вярност. На север има много хора, които биха искали свой човек за владетел на цялата страна — и те подкрепят Лот. Всъщност, опасявам се, че ако въпреки всичко изберем Утър, повечето северни владетели ще си заминат, без да са положили клетва — с изключение единствено на Уриенс. А аз не съм убеден, че Лот е подходящ за върховен владетел, дори за да привлече северняците към съюз — на човек като него не може да се вярва.
	Горлоис сви рамене.
	— Сигурно нещата, които говоря, те отегчават, Игрейн. Дай ми да хапна малко хляб и студено месо, моля те. Не съм спал снощи, а след днешните разправии в съвета съм уморен, сякаш цял ден съм се сражавал. Уморително нещо са споровете.
	Игрейн понечи да каже, че тези неща я интересуват, но после реши да си замълчи. Нямаше намерение да си проси от него приказки като малките деца преди лягане. Ако той смяташе, че не е подходящо да я занимава с разговорите на съвета, тя можеше да ги научи и от клюките, които се разнасяха по пазарния площад. Тази нощ Горлоис беше толкова уморен, че сигурно щеше да заспи веднага.
	Затова пък Игрейн лежа будна дълго време, а мислите й кръжаха около Утър. Как ли се чувстваше, знаейки, че желанието на покойния Амброзиус е той да наследи трона му, но и че последната воля на стария крал трябваше да се наложи с оръжие? Игрейн се мяташе в леглото и се чудеше дали Мерлин наистина я е омагьосал, та не може да престане да мисли за Утър. Най-после заспа и видя ябълковата градина, където беше разговаряла с него и изтрила сълзите му с воала си. Сега, в съня й, Утър дръпна воала към себе си, а после докосна с устни нейните. В тази целувка имаше такава прелест, такава нежност, каквато Игрейн не бе изпитала през всички тези години с Горлоис. Тя се отдаде на целувката му, цялото й тяло се разтапяше в ръцете му. Срещна погледа на сините му очи и си си каза: „Значи досега съм била все още дете. Едва сега разбирам какво е да бъдеш жена!“ После каза на глас:
	— Не знаех какво е да обичаш.
	Утър я притисна още по-силно и отпусна тялото си върху нейното. Тя почувства как вълни от нежност и топлина я заливат и отново потърси устните му.
	В този момент Игрейн се събуди и установи учудено, че Горлоис я бе прегърнал. Усещанията, които бе изпитала насън, още не бяха напуснали тялото й, тя отвърна благосклонно на милувките му. Но бързо се отегчи и зачака търпеливо той да свърши и да потъне отново в тежък и неспокоен сън. Тя лежа будна, треперейки до зазоряване, без да може да разбере какво става с нея.
	Цяла седмица заседава съветът. Всяка вечер Горлоис се прибираше блед и гневен, изтощен от безплодни спорове. Веднъж не издържа и избухна:
	— Седим тук и само говорим, а по бреговете ни саксонските племена може би се готвят да ни нападнат! Не знаят ли тези глупци, че сигурността ни зависи от войските на присъединилите се към нашия съюз племена да държат саксонските брегове! Не им ли е ясно, че те няма да последват друг предводител освен ако не е някой от тях самите? Нима Лот толкова ненавижда Утър, че би предпочел да се подчини на някой вожд с боядисано лице, който се кланя на бога-кон?
	Междувременно посещенията на пазарния площад бяха поомръзнали на Игрейн; голямата част от седмицата валя и Игрейн седеше в квартирата и кърпеше дрехите с игли, които си беше купила от пазара; щеше й се да си беше донесла малкия стан. Зае се да поръбва с цветни конци парчета от новото платно — правеше кърпи за бърсане. През втората седмица дойде време за лунния й цикъл и настроението й съвсем се влоши. Почувства се някак измамена — в крайна сметка не беше заченала от Горлоис така горещо желания от него син. Та тя не беше още двадесет — не беше възможно вече да е безплодна! Спомни си една приказка, която беше чувала на времето — за една жена, чийто съпруг бил много по-стар от нея, и тя не можела да му роди син. Една нощ се измъкнала и легнала с един млад овчар — и после старият й съпруг бил много щастлив, когато жена му родила чудесно, здраво момченце. Щом не забременявам, мислеше си Игрейн вероятно вината е в на Горлоис. Той беше вече доста възрастен — кръвта му беше изтощена от дългите години, изпълнени с войни и походи. Игрейн си спомни съня си, който не преставаше да я изпълва с притеснения и вина. Тъй бяха казали Мерлин и Вивиан — че тя ще роди син на новия крал, и че този син ще е спасителят на страната. Сам Горлоис твърдеше, че ако Амброзиус имаше кръвен наследник, щяха да се избегнат сегашните нескончаеми спорове. Ако все пак Утър седнеше на престола на върховните владетели, щеше да е необходимо час по-скоро да се сдобие с наследник.
	„А аз съм млада и здрава, и ако бях негова съпруга и кралица, бих му родила син…“ Щом дойдеше в разсъжденията си до този момент, Игрейн винаги отчаяно се разплакваше. Чувстваше се като в капан. „Но аз вече си имам съпруг, и животът ми е приключил — а съм едва на деветнадесет! Със същия успех можех да съм престаряла и да ми е все едно дали ще живея или ще умра; можех да съм на такава възраст, че да не ставам за нищо друго, освен да седя до огнището и да мисля кога Бог ще ме прибере!“
	Тези мисли я докараха дотам, че легна на легло и каза на Горлоис, че е болна.
	През тази седмица я посети Мерлин. Дойде веднъж, когато Горлоис беше на съвет. Игрейн изпита желание да го обвини за гнева и мъката си — преди да дойде той, тя беше се примирила със съдбата си, а той сякаш разбуди в душата й нещо неподозирано. Само че беше немислимо да се говори така с Мерлин Британски, пък бил той и твой баща.
	— Горлоис ми каза, че си болна, Игрейн. Мога ли да ти помогна с лечителското си изкуство?
	Тя го изгледа с отчаяние.
	— Само ако можеш да ми върнеш младостта. Чувствам се толкова стара, татко, ужасно стара!
	Мерлин погали блестящите й медни къдрици и отвърна:
	— Не виждам нито бели косми в косите ти, нито бръчки по лицето ти, дете мое.
	— Но животът ми е свършил. Аз съм стара жена — съпруга на стар човек.
	— Тихо, тихо — зауспокоява я Мерлин. — Сега си болна и изтощена. С новата луна сигурно ще се почувстваш по-добре. Така е по-добре, Игрейн — допълни той и я изгледа остро. Игрейн внезапно разбра, че е прочел мислите й. Стори й се, че чува отново думите, които беше й казал в Тинтагел: „Ти няма да родиш син на Горлоис“.
	— Чувствам се в капан — промълви тя, отпусна глава, разплака се и не каза нито дума повече.
	Мерлин отново погали несресаните й коси.
	— Най-доброто лечение за твоята болка е да поспиш, Игрейн. А сънищата са лекарствата, които ще я премахнат. Аз, Повелителят на сънищата, ще ти пратя целителен сън — той протегна ръка за благослов и си тръгна.
	Игрейн се зачуди дали нещо, което той е извършил или някоя от магиите на Вивиан все пак не са се намесили в съдбата й — може би тя все пак беше забременяла от Горлоис, но беше пометнала. Такива неща се бяха случвали. Не можеше да си представи, че Мерлин би заръчал някому да сипе билки за помятане в бирата й, но властта му беше такава, че би могъл със заклинания да предизвика изхвърлянето на плода. Тогава Игрейн си каза, че ако е така, може би наистина е по-скоро за добро. Стар беше Горлоис — тя самата бе видяла сянката на смъртта нима щеше да й е лесно да възпитава сама неговия син? Тази нощ, когато Горлоис се прибра, тя отново забеляза ужасяващата сянка зад гърба му; отново видя челото над едното му око разсечено, отново лицето му й се видя изпито от отчаяние, когато той я докосна, Игрейн се дръпна, сякаш беше докосната от мъртвец.
	— Хайде, мила, не бъди толкова потисната — поде меко Горлоис, седнал на леглото й. — Знам, че си болна, че се чувстваш ужасно и сигурно тъгуваш за дома и за детето ни, но ти обещавам, че ще ги видиш скоро. Имам какво да ти разкажа.
	— Да не би Съветът да е изяснил кой ще е бъдещият крал?
	— Може би — отвърна Горлоис. — Не чу ли някаква суматоха днес следобед? Лот от Оркни си замина, съпроводен от кралете на севера. Стана им ясно, че няма да изберем Лот за върховен владетел на Британия докато луната и слънцето не изгреят едновременно, и то от запад. Така ние, останалите, ще можем да изпълним последната воля на Амброзиус. Все пак ако бях на мястото на Утър — казах същото и на него самия — не бих се разхождал сам след залез-слънце. Когато си тръгваше, Лот ръмжеше като псе с отрязана опашка. Не е изключено да реши да изцели наранената си гордост като изпрати някой наемен убиец по петите на Утър.
	Игрейн прошепна:
	— Нима наистина вярваш, че Лот би се опитал да убие Утър?
	— Виждаш ли, той не би излязъл срещу него в открит двубой. Нож в гърба е нещо, което напълно отговаря на характера му. Лично аз съм доволен, че вече не е между нас, макар че бих предпочел преди това да беше положил клетва за вярност. Не би престъпил клетва, положена пред някоя свята реликва — но дори в такъв случай не бих му се доверявал изцяло — каза Горлоис.
	По-късно, в леглото, той понечи да я прегърне, но тя го отблъсна и поклати глава.
	— Още един ден — каза Игрейн и Горлоис се обърна с въздишка на другата страна. Почти в същата минута заспа. Игрейн си помисли, че не може още дълго да го отблъсква така; но сега, когато отново видя призрака на близката му смърт, изпитваше ужас от всякаква близост с него. Каза си, че каквото и да ги очаква ще остане вярна съпруга на този почтен човек, който беше се държал добре с нея. Споменът я върна отново в онази стая, където Вивиан и Мерлин направиха на късчета сигурността и покоя, които си беше извоювала. Почувства сълзите й да напират, но потисна хлиповете си от страх да не събуди Горлоис.
	Мерлин беше казал, че ще й изпрати целебен сън — но нали всичко беше започнало пак със сън! Игрейн се страхуваше да заспи, боеше се, че новият сън ще разбие и спокойствието, което й беше останало. Тя знаеше, че ако спре да се съпротивлява, животът й ще се преобърне, че ще трябва да наруши дадената брачна клетва. Макар че тя самата не беше напълно убедена християнка, беше слушала достатъчно проповеди, за да знае, че по християнските разбирания това е страшен грях.
	„Ако Горлоис умре…“ Дъхът на Игрейн секна от ужас — за първи път си беше позволила да изрече тази мисъл, макар и на ум. Как би могла да иска смъртта му — смъртта на собствения й съпруг, на бащата на дъщеря й?! Как би могла да знае дали дори ако Горлоис вече не ги разделяше, Утър би я пожелал? Как беше възможно да лежи до един мъж и да копнее за друг?
	„Вивиан казва, че тези неща се случват често… Нима съм толкова недорасла и наивна, че не зная за тях?… Не, няма да спя, не искам да сънувам…“
	Игрейн си каза, че ако продължава да се мята така в леглото, наистина ще събуди Горлоис. Ако я видеше, че плаче, щеше да поиска да знае защо, а какво би могла да каже тя? Смъкна се безшумно от леглото, уви голото си тяло в дълга мантия и седна пред догарящия огън. Замисли се защо Мерлин Британски, върховен друид и кралски съветник, Пратеник на Боговете, ще се занимава с любовните истории на една млада жена? И какво всъщност търсеше един друид като кралски съветник в предполагаемо християнски двор?
	„Ако вярвам в мъдростта на Мерлин, защо отказвам да му се подчиня?“
	След време тя почувства как очите й се уморяват от взиране в жаравата. Не можеше да реши дали да се върне в леглото до Горлоис или да стане и да се поразходи, за да не заспи и да избегне съня, пратен й от Мерлин.
	Накрая стана и отиде тихо до входната врата. В сегашното си състояние не се учуди особено, когато установи, че обръщайки се назад, вижда собственото си тяло, увито в мантията, осветено от огъня; не направи опит да отключи нито една от вратите — плъзна се през тях като дух.
	Странно — когато излезе, не се озова в двора на къщата, обитавана от приятеля на Горлоис. Намираше се сред обширна равнина, а пред нея имаше кръг от големи изправени камъни, докосвани от първите утринни лъчи… Но не, светлината не идваше от слънцето, а от голям огън, осветил цялото небе на запад. От запад, където бяха страните на Лионес и Ис, както и големият остров на Атлас — Аламесиос, или Атлантида — забравеното царство сред морето. Наистина, когато планините се разцепиха и в една-единствена нощ загинаха сто хиляди мъже, жени и деца, западното небе беше пламнало от такова зарево.
	— Но жреците бяха подготвени — произнесе се някакъв глас до нея. — През последните сто години те градяха звездния храм тук, в равнините, така че да не загубят връзка при проследяването на сезоните, да могат да изчисляват идването на слънчевите и лунни затъмнения. Тук хората не знаят за тези неща, но вярват в нашата мъдрост, вярват на нас — жреци и жрици, дошли от морето, и ще строят за нас, както са правили и преди…
	Игрейн не беше учудена, когато видя фигурата със синьо наметало до себе си. Макар че лицето му беше някак различно, а на главата си носеше особена корона, увенчана със змии, както и златни гривни с формата на змия на ръцете си, очите му бяха същите като на Утър Пендрагон.
	Студен вятър повя над високата, равнинна местност, където камъните очакваха милувката на слънцето. Наяве Игрейн никога не бе виждала Храма на Слънцето до Солзбъри*, защото друидите не ходеха там. Как е възможно, питаха те, да се покланяш на великите богове, служейки на образите им в храм, граден от човешки ръце? Те се прекланяха пред боговете си в горите, защото дърветата бяха посадени от божите ръце. Когато Игрейн беше малка, Вивиан й беше разказвала за този храм — колко точно е изчислено всичко в него, така че дори някой, който не познава тайните на жреците, би могъл да пресметне кога ще настъпи затъмнение и да проследи движението на звездите, и как тайната на градежа му е изчезнала заедно с неговите строители.
	[* Стоунхендж — монументален неолитен комплекс близо до днешния град Солзбъри — предполага се, че е изграден от най-старото коренно население на Британия (древния народ), обитавало островите още преди идването на келтите. (бел.прев.)]
	До нея Утър беше насочил поглед на запад, към пламтящото небе. Но беше ли действително Утър този висок мъж в одежди на жрец, загинал преди векове, заедно с една страна, която сега съществуваше само в легендите?
	— Най-сетне се случи това, което ни бяха предсказали — започна той и обви с ръка раменете й. — Не вярвах истински до този момент, Морган.
	За миг Игрейн, съпруга на Горлоис, се зачуди защо той я нарича с името на дъщеря й — но веднага се сети, че „Морган“ не е име, а по-скоро прозвище на жрица и означава „тази, която идва от морето“, съгласно една религия, която дори в представите на Мерлин Британски беше само сянка от легенда.
	Тя се чу как отвръща неволно:
	— Аз също не можех да повярвам, че е възможно Леонес, Ахтарат и Рута да изчезнат, сякаш никога не ги е имало. Вярваш ли, че боговете наказват Атлантида заради греховете на нейните обитатели.
	— Не вярвам, че боговете биха постъпили така — отвърна мъжът до нея. — Земята се тресе под големия океан, който е зад познатото ни море. Хората от Атлантида разказаха за изчезналите страни Му и Хи-Бразил; но аз знам, че в големия океан, отвъд залеза, земята трепери, острови потъват и нови се издигат на тяхно място, дори ако хората нямат представа кое е добро и кое — лошо. Ако боговете на земята наказват еднакво и виновните, и невинните, то това не би могло да е разплата за нечии грехове, а просто естественият ход на природата. Не зная има ли цел разрушението, може би просто земята не е добила окончателната си форма и страда в стремежа си към усъвършенстване, също както и ние — хората. Не зная, Морган. Тези неща са известни само на малцина посветени. Зная само, че изнесохме тайните от храмовете, а бяхме се клели да не го правим. Затова сме прокълнати.
	Игрейн отвърна трепереща:
	— Но нали жреците ни повелиха да го сторим!
	— Няма жрец, който може да ни опрости нарушената клетва. Думата, дадена на Боговете, отеква в дълбините на времето. Затова ни е писано да страдаме за греха си. Не биваше храмовите мистерии да бъдат загубени завинаги в морето — затова бяхме изпратени, за да спасим познанието, знаейки, че ще страдаме за нарушената клетва — отново и отново, във всеки следващ живот. Така беше писано да стане, сестро.
	Игрейн упорито продължи да възразява:
	— Защо да страдаме за нещо, което сме сторили по чужда повеля? Нима жреците са намирали за редно да страдаме, защото сме им се подчинили?
	— Не — отвърна мъжът, — но си спомни клетвата, която произнесохме — гласът му за момент се пречупи. — Спомни си клетвата, която прозвуча в храм, отдавна погълнат от вълните, където великият Орион никога вече няма да владее. Спомни си как се заклехме да споделим съдбата на Онзи, който открадна огъня от боговете, за да не живеят хората в мрак. Много добрини е донесъл на земята откраднатият огън, но и много злини, защото хората се научили да го употребяват със зъл умисъл… Затова този, който открадна огъня, макар и почитан във всички храмове като благодетел на човечеството, понася вечните си страдания — прикован на скалата, и лешоядът вечно ще разкъсва сърцето му… Това са мистерии — наредено е така, че човек или се подчинява сляпо на жреците и на създадените от тях закони и живее в неведение, или съзнателно се противопоставя и тръгва по стъпките на Носителя на огъня — за да понася страдания в кръговрата на прераждането. Но виж — мъжът до нея посочи към звездите, към образа на Онзи, който бе по-велик от Боговете, към трите звезди на пояса му, които символизираха чистота, добродетел и смелост — той е още там, макар че храмът му е изчезнал. Там колелото на прераждането върви по вечния си път, макар че тук долу земята се гърчи в мъки, обричайки храмове, градове и човеци на огнена смърт. А ние тук изградихме нов храм, така че мъдростта му никога да не изчезне.
	Мъжът, който със сигурност беше Утър, я взе в прегръдките си и тя разбра, че плаче. Той повдигна нетърпеливо лицето й към себе си и я целуна — Игрейн усети по устните му вкуса на собствените си сълзи. После го чу да казва:
	— Не мога да се разкайвам. В храмовете ни убеждават, че чистата радост се разкрива единствено след освобождаването от колелото на Смъртта и Живота, че трябва да презрем земните радости и страдания и да копнеем единствено за покой в лоното на вечността. Но аз обичам живота на земята, Морган, и обичам теб — с любов, по-силна от смъртта, и ако нашата връзка е греховна, с радост поемам този грях върху себе си — и сега, и във всички минали и бъдещи животи, за да мога винаги да се връщам при теб, любима!
	През целия си живот Игрейн не бе целувана така — страстно, но и със сила, надвишаваща безмерно обикновеното привличане на телата — сякаш двамата бяха свързани от неща, независещи от тях самите. В този миг я връхлетя споменът — сега знаеше къде бе видяла този човек за първи път — сред големите мраморни колони, на позлатените стъпала на храма на Орион; спомни си как в нозете им се простираше Свещеният град на Змията, спомни си алеята на сфинксовете — зверове с тяло на лъв и лице на жена — алеята, която водеше нагоре към Храма… а сега двамата стояха сред пустошта, в кръга от голи камъни. Огънят озаряващ западното небе, беше гибелта на земята, където и двамата бяха родени; където бяха живели в Храма — заедно от деца, обединени от свещения огън, за да не се делят, докато са живи. А сега се връщаха, за да извършат това, което ги свързваше дори и след смъртта…
	— Обичам тази земя — в гласа му Игрейн долови голяма сила. Тук храмовете са градени от неодялани камъни, не са украсени със злато, сребро и халцедон, но обичам страната с цялото си сърце и с готовност ще дам живота си, за да я спася — тази студена страна, където слънцето сякаш никога не изгрява… — и той потрепери под наметалото си, а Игрейн го дръпна и двамата застанаха така, че загърбиха отблясъците, които напомняха за гибелта на Атлантида.
	— Обърни поглед на изток — произнесе тя, — защото винаги, когато светлината умира на запад, на изток изгрява надеждата, че тя отново ще се роди.
	Двамата стояха прегърнати и наблюдаваха издигането на слънцето и блясъка на лъчите, които най-сетне се процедиха през отвора на най-големия камък.
	Мъжът, който я държеше в прегръдките си, прошепна:
	— Това е то наистина — вечният кръговрат на живота и смъртта — привлече я още по-близо до себе си и продължи: — Ще дойде ден, хората ще забравят всичко това и храмът няма да бъде нищо повече от подредени в кръг камъни. Но аз няма да забравя и ще се върна при теб, любима, кълна се.
	Изведнъж Игрейн чу гласа на Мерлин, който произнасяше познатите думи:
	— Внимавай какво ще си пожелаеш, защото със сигурност ще го получиш.
	После настъпи мълчание — и Игрейн разбра, че седи увита в наметалото си пред студената пепел на огнището в собствената си спалня. Горлоис похъркваше тихо в леглото.
	Трепереща, Игрейн се уви още по-плътно в наметалото и се пъхна обратно в леглото, премръзнала до кости. Опита се да намери малко топлина под завивките. Морган. Моргана. Затова ли бе дала това име на дъщеря си — защото самата тя го бе носила в минал живот? Може би всичко беше само странен сън, изпратен й от Мерлин, за да я убеди, че е познавала Утър Пендрагон в предишен живот?
	Не, не беше сън — сънищата бяха объркани, често несвързани, изпращаха те в свят, където всичко е глупава илюзия. Игрейн знаеше, че по някакъв начин за миг се е озовала в Страната на Истината — там, където пребивава душата, когато е отделена от тялото. По някакъв начин у нея бе останал не сън, а спомен от пребиваването й там.
	Едно нещо поне беше ясно. Ако тя и Утър се бяха обичали и познавали преди, това обясняваше странната близост, която неволно ги свързваше — изясняваше й защо не й е чужд, защо грубиянското му — или просто момчешкото — поведение не я отблъскваше — тя приемаше нрава му не като нещо дразнещо, а просто като част от личността му — такъв, какъв е бил преди и винаги ще бъде. Спомни си внезапната нежност, която я беше подтикнала да изсуши сълзите му с воала си — сега разбра какво си беше помислила тогава — да, той винаги е бил такъв — импулсивен, като малко дете, винаги се втурва да вземе това, което желае, без да се интересува от цената, която ще трябва да плати.
	Дали наистина двамата бяха донесли тайните на една изчезнала мъдрост в тази страна — още преди много поколения, скоро след като земите от легендите са били погълнати от вълните на западното море? Наистина ли им е било съдено заедно да понесат наказанието за престъпената клетва? Какво наказание? И тя си отговори в същия момент — нали самото прераждане и навлизане в човешкия живот беше наказанието — да живееш в човешко тяло, вместо да намериш вечен покой. По устните й се плъзна усмивка и Игрейн се зачуди дали е награда или наказание да живее в тяло като своето? Спомни си как същото това тяло се събуди за нови усещания в прегръдките на мъжа, който беше, бил е, или ще бъде Утър Пендрагон — и разбра, независимо от твърденията на жреците, че за нея да бъде родена или преродена в тялото си е достатъчна награда. Тя се сгуши в леглото и се усмихна в мрака. Може би Мерлин и Вивиан са знаели още отначало какво й е съдено да разбере — че тя и Утър са свързани по начин, който прави връзката й с Горлоис моментна и незначителна. Игрейн щеше да се подчини на тяхната воля — такава беше съдбата й. Игрейн и мъжът, който сега беше Утър, бяха свързали съдбата си с тази земя от поколения — когато бяха пристигнали тук след гибелта на Стария храм. Мистериите отново бяха застрашени — този път от нашествието на варварски орди и от дивите северняци — и те се бяха върнали заедно. Тя беше избрана да даде живот на един от тези велики герои, за който се казва, че се връщат на земята, когато има нужда от тях — да роди крал, който е бил, е, и ще бъде отново, когато трябва да спаси народа си — християните имаха своя версия на тази легенда; нали когато Христос е щял да бъде роден, неговата майка е знаела за пророчеството, че ще роди цар? Игрейн отново се усмихна в мрака, мислейки за съдбата, която отново я събираше с мъжа, когото бе обичала преди векове. Горлоис ли? Та Горлоис нямаше нищо общо с нейната съдба, освен може би да й помогне да съзрее — иначе тя не би била подготвена за това, което й предстоеше.
	„В сегашния си живот не съм жрица. Но при все това съм покорна на съдбата си — така, както трябва да се покоряват всички, и мъже, и жени.
	За жреците и жриците не съществуват брачни връзки. Те се отдават комуто трябва, по волята на боговете, за да бъдат заченати люде, които решават съдбините на човечеството.“
	Игрейн продължи да мисли за голямото съзвездие на север, наречено колелото. Простолюдието го наричаше Голямата мечка — звездите, които следваха вечния си път около Полярната звезда. Но Игрейн знаеше, че всъщност съзвездието символизира безкрайния кръговрат на раждане, смърт и прераждане. Игрейн си представяше гиганта Орион, крачещ през небесата с големия меч, окачен на пояса му, и й се стори, че вижда героя, който щеше да се роди — той самия носеше голям меч — меч на завоевател. Жреците от Свещения остров щяха да му дадат меч — меча от легендите…
	До нея Горлоис се размърда и посегна да я прегърне. Игрейн се отпусна покорно в ръцете му. Отвращението й бе отстъпило място на състрадание и нежност, а страхът — изместен от новопридобитата й увереност, че не е писано да зачене от Горлоис. Не беше такава съдбата й. Клетият и обречен съпруг нямаше да играе роля в тази мистерия. Той беше от тези, които не се прераждат — или пък ако това им се случи, нямат спомен от предишния си живот; Игрейн се радваше, че намира утеха в простичката си вяра.
	По-късно, когато станаха, Игрейн дори запя. Горлоис я загледа учудено.
	— Струва ми се, че вече си оздравяла — каза той, а тя се усмихна и отговори:
	— О, да. Никога не съм се чувствала по-добре.
	— Значи лекът на Мерлин ти е помогнал — продължи Горлоис, а Игрейн само се усмихна отново и не отвърна нищо.


	5

	Дни наред в града не се говореше за нищо друго освен за оттеглянето на Лот от Оркни и заминаването му на север. Пускаха се слухове, че това отново ще отложи окончателния избор. Но само три дни по-късно, когато Игрейн довършваше една рокля, ушита от новото платно, Горлоис се завърна в квартирата им и й съобщи, че съветниците на покойния Амброзиус са изпълнили последната му воля, и са избрали Утър Пендрагон да владее над цяла Британия като върховен владетел сред всички останали крале.
	— А какво ще стане със Севера? — запита Игрейн.
	— Утър трябва да се споразумее по някакъв начин с Лот — в противен случай ще има война — отвърна Горлоис. — Нямам слабост към Утър, но той безспорно е най-добрият войн в Британия. Лот не ме безпокои, а съм убеден, че и Утър не се притеснява от него.
	В този момент Игрейн отново почувства, че вижда в бъдещето — нещо й подсказваше, че Лот ще играе важна роля в събитията през идните години… Но замълча. Горлоис й беше показал недвусмислено, че не обича тя да се занимава с мъжки работи, а на нея не й се щеше да влиза в спор с обречен човек през малкото време, което му оставаше.
	— Виждам, че си завършила новата си рокля. Сложи я, ако искаш, в деня, когато Утър ще бъде провъзгласен за крал и коронясан в църквата. След това той ще даде голямо пиршество за всички благородници и техните дами, преди да замине за Западните провинции, за да бъде провъзгласен за крал и там. Нали носи прозвището Пендрагон, което ще рече Велик дракон, и на знамето му е изобразен дракон. Там имат някакви суеверни ритуали — нещо свързано с дракони и посвещаване на краля.
	— Драконът символизира същото като змията — прекъсна го Игрейн — мъдрост; това е друидски символ.
	Горлоис се намръщи и отбеляза кисело, че в една християнска страна не би трябвало да има място за такива символи. После добави:
	— Би трябвало да им е достатъчно миропомазването от епископа.
	— Но нали не всички са посветени във Върховните мистерии — каза Игрейн. Тя бе учила това като дете на Свещения остров, и сега сънят за Атлантида сякаш възвърна забравени неща в съзнанието й — това, което знаеше за Мистериите, доби нова дълбочина и значимост. — Единствено мъдреците не се нуждаят от символи, простите хорица имат нужда от дракони, от огньовете по празника на Белтейн, от Бракосъчетанието на краля с неговата земя…
	— Тези неща са забранени за вярващия християнин — сопна се Горлоис. — Казано е в символа на вярата — Един е този, в чието име ще получим спасение, а всички тези знаци и символи са проводник на злото. Не бих се учудил, ако Утър, който е нечист човек, се забърка в тези развратни езически ритуали, за да угоди на простолюдието. Дано един ден на британския престол седне искрен християнин!
	Игрейн се усмихна и отвърна:
	— Не вярвам, че някой от нас двамата ще доживее този момент, съпруже. Дори и във вашето свето евангелие е писано, че млякото е за бебетата, а месото — за силните мъже. Простите хорица — тези, които не влизат в цикъла на прераждането — винаги ще имат нужда от свещени извори, от гирлянди на пролетните празници и ритуални танци. Денят, в който ще спрат да горят коледните огньове и никой вече няма да пуска венци от цветя в свещените извори, ще е тъжен ден за Британия.
	— Дори демоните познават Светото писание, но го тълкуват погрешно — отвърна Горлоис, но вече без гняв. — Може би, затова там е казано, че жените трябва да мълчат в църква — защото по-лесно могат да станат жертва на подобни заблуди. Ще разбереш някои неща по-добре, Игрейн, когато пораснеш и поумнееш. А засега се погрижи за външния си вид, за да блеснеш на коронацията и на пиршеството след това.
	Игрейн облече новата си рокля и среса косата си, докато тя заблестя като кована мед — и когато накрая се погледна в новото сребърно огледало (Горлоис бе поръчал да го донесат от пазара и й го беше подарил) — се запита във внезапен пристъп на потиснатост дали Утър изобщо ще я забележи. Хубава беше, няма спор, но нали имаше и много други хубави жени, а имаше и млади, неомъжени и не раждали — за какво му беше тя — толкова стара и похабена?
	В църквата Игрейн неотклонно проследи целия церемониал — как Утър положи клетва и бе миропомазан от епископа. Този път псалмите не бяха скръбни и не напомняха за гнева Божи и за наказанието на грешниците, а звучаха ликуващо камбаните звъняха възторжено в благодарност и възхвала на Господа. По-късно в някогашната квартира на Амброзиус, където имаше пищна трапеза с много вина и деликатеси, церемонията продължи — един по един пълководците на Амброзиуз положиха пред Утър клетва за вярност.
	Игрейн почувства умора много преди края на церемониите. За щастие в края на краищата те приключиха, а рицарите и техните дами се струпаха около трапезата — Игрейн се отдръпна малко встрани и започна да наблюдава живописната група. Тогава, най-сетне, Утър я намери — дълбоко в себе си тя беше убедена, че ще стане точно така.
	— Поздрав господарке на Корнуол.
	— Поздрав, господарю Пендрагон, кралю мой.
	Той продължи грубо:
	— Вече няма нужда от толкова церемонии между нас двамата, лейди — и я хвана за раменете. Жестът му толкова силно й напомни за съня, в който го беше срещнала, че Игрейн трепна — за момент й се стори, че ще види златните змиевидни гривни на ръцете му.
	Утър каза просто:
	— Отново носиш лунния камък. Много е странно — когато за първи път го видях на шията ти, той ми напомни един сън — тази пролет имах треска и Мерлин ме лекуваше; тогава ми се присъни странен сън — в него те видях за първи път, макар че още не те познавах наяве. Когато ти бях представен, господарке Игрейн, сигурно съм се блещил като недодялан селянин — причината е, че се опитвах да си спомня този сън — и теб, и лунния камък на шията ти…
	Тя отвърна:
	— Казвали са ми, че едно от свойствата на лунния камък е да връща истинските спомени на душата. На мен също ми бе пратен сън…
	Той докосна леко ръката й.
	— Но аз не мога да си спомня — защо ми се струва, че съм те виждал с някакъв златен накит на ръката? Имаш ли златна гривна, Игрейн — гривна, която да има форма на дракон или нещо подобно?
	Тя поклати глава и отвърна:
	— Сега нямам такава гривна — вцепенена от откритието, че по някакъв начин, не напълно ясен за нея, Утър бе споделил съня и спомена й.
	— Сигурно ме мислиш за невъзпитан грубиян, лейди Корнуол. Мога ли да ти предложа вино?
	Тя поклати мълчаливо глава. Чувстваше, че ако поеме чаша в треперещите си ръце, ще я разлее по роклята си.
	— Не разбирам какво става с мен — избухна Утър. — Всичко, което се случва напоследък — смъртта на краля, който ми беше като баща, споровете на тези крале и това, че накрая ме избраха за свой върховен повелител, и ти, Игрейн — най-нереална ми се струваш ти. Била ли си някога в Западните земи — там, където в равнината се издига големият каменен храм? Казват, че в стари времена бил друидско светилище, но Мерлин твърди, че храмът е строен много преди друидите да се повяват по тези места. Виждала ли си го някога?
	— Не в сегашния си живот, господарю.
	— Бих искал да ти го покажа, защото веднъж ми се присъни, че сме там заедно… о, не ме мисли за луд, Игрейн. Въпреки че дърдоря за сънища и пророчества — той се прекъсна, а на лицето му се появи познатата й момчешка усмивка. — Нека да си поговорим спокойно за по-обикновени неща. Аз съм просто един беден главатар от Севера, който внезапно се е озовал на британския кралски престол. Сигурно цялото това великолепие ми е завъртяло главата!
	— Обещавам да бъда скучна и уравновесена — Игрейн отвърна на усмивката му. — Ако беше женен, щях да те попитам как е жена ти и — какъв друг най-скучен въпрос бих могла да ти задам — ами дали на сина ти са му пробили зъбките преди горещините и също дали се изрива от пелените!
	Той се изкиска.
	— Сигурно си мислиш, че на тези години отдавна би трябвало да съм женен. Жени не са ми липсвали, Бог ми е свидетел, макар че може би не трябва да приказвам така пред съпругата на най-ревностния християнин сред всичките ми васали. Отец Джеръм сигурно би казал, че съм имал прекалено много жени за човек, които държи на спасението на душата си. Но сред тях не срещнах нито една, за която да помисля втори път, след като сме станали от постелята — и винаги съм се страхувал, че ако взема жена, преди да съм преспал с нея, тя ще ми омръзне още след първата брачна нощ. Все си мисля, че трябва да съществува някаква връзка, по-дълбока и по-силна от обичайното, което се случва между мъжа и жената, макар християните очевидно го имат за достатъчно — считат, че е по-добре да потушиш огъня, отколкото да изгаряш в него. Е, аз не съм изгарял, щом този огън пламнеше в мен — потушавах го, но то ставаше много лесно — и пепел не оставаше дори от него. Мислех си, че ще взема тази, която ще запали у мен друг огън — такъв, който не гасне след една любовна нощ.
	Изведнъж той попита рязко:
	— Обичаш ли Горлоис?
	Вивиан й беше задала този въпрос на времето, а Игрейн беше отговорила, че това няма значение. Сега знаеше, че тогава не е разбирала за какво говори. Затова отвърна спокойно:
	— Не. Дадоха ме на него, когато бях толкова млада, че не можех да правя разлика между един и друг мъж.
	Утър се извърна и закрачи гневно напред-назад. После изтърси:
	— А не си и жена, която просто така бих вкарал в леглото си. Защо, в името на всички богове, трябва да съм омагьосан от жена, която е законна съпруга на най-верния от васалите ми?
	„Очевидно Мерлин има пръст и в това“, помисли си Игрейн, но този път не се възмути. Такава беше съдбата им, и каквото трябваше да стане, щеше да стане. Въпреки това не й се вярваше, че й е писано да изневери по такъв унизителен начин на Горлоис. За момент сякаш отново се пренесе в съня си, сред големия каменен кръг, защото той беше поставил ръка на рамото й по същия начин, както тогава „Не, това беше друг живот, друг свят“, напомни си тя объркано. Но цялата й душа цялото й тяло мъчително копнееха по онази целувка, получена насън. Тя скри лице в ръцете си и се разплака. Утър я загледа измъчено и отстъпи назад.
	— Игрейн — прошепна той. — Какво да правим?
	— Не зная — отвърна тя, хлипайки. — Не зная. — Новопридобитата й увереност бе отстъпила отново място на объркване. Нима онзи сън й бе изпратен, само за да я подведе да изневери на своя съпруг и да наруши думата си?
	Една тежка ръка се отпусна с упрек на рамото й. Беше Горлоис, Явно гневен и изпълнен с подозрения.
	— Какво е това неприлично поведение, лейди? Какво каза на жена ми, кралю, та изглежда толкова нещастна? Зная, че не държиш много на добродетелта, но дори да е така, приличието би трябвало да те възпира да ухажваш жената на свой васал, и то в деня на коронацията си!
	Игрейн гневно повдигна очи към него.
	— Горлоис с какво съм заслужила това? Какво съм направила, че да предизвиквам такива публични обвинения? — наистина, наоколо хората бяха започнали да ги наглеждат, чувайки размяната на гневни думи.
	— Ако не ти е казал нищо нередно, защо тогава плачеш така? — Горлоис стискаше китката й, сякаш щеше да я счупи.
	— Питай я — намеси се Утър. — Не зная защо плаче, но първо я пусни, или ще те принудя да го сториш. Няма да търпя да се държиш така с жена в мое присъствие, било тя твоя жена или не.
	Горлоис освободи ръката й. Следите от пръстите му вече бяха почнали да потъмняват — тя започна да ги разтрива, а сълзите й не спираха. Почувства се ужасно пред погледите на толкова хора — сякаш наистина бе опозорена от чужд мъж. Покри лице с воала си и се разплака още по-горчиво. Горлоис я побутна да върви пред него. Тя не можа да дочуе думите, които си размениха с Утър. Едва когато излязоха на улицата се заслуша учудено в яростното избухване на мъжа си.
	— Няма да те обвинявам пред всички тези хора, Игрейн, макар че Бог ми е свидетел, имам това право. Видях как те гледаше Утър — един мъж гледа така само жена, която му е принадлежала! Никой християнин няма право да гледа така жената на друг мъж!
	Сърцето се блъскаше оглушително в гърдите й; пред себе си Игрейн призна, че Горлоис е прав. Объркването и отчаянието й нарастваха с всеки изминал миг. Макар че бе виждала Утър само четири пъти наяве, а два пъти го бе срещала в сънищата си, Игрейн съзнаваше, че се бяха гледали и разговаряли като хора, които се обичат от много години и се познават отблизо — телом и духом. Тя си спомни съня си — от него можеше да предположи, че винаги ги е свързвала връзка, която е дори по-силна от брачната. Не знаеше дали са били любовници, дали връзката им е на жрец и жрица, но тя съществуваше. Как би могла да каже на Горлоис, че е срещала Утър само насън, но че е почнала да го възприема като човека, когото е обичала много отдавна — когато никой от тях не е бил роден. Че дълбоката й същност е тази на жената, която е обичала някога мъжа със златните змии на ръцете? Как би могла да обясни това на Горлоис, който не знаеше и не искаше да знае нищо за Мистериите?
	Той продължаваше да я блъска напред по пътя за квартирата им. Тя знаеше, че може и да я удари, ако проговори, но мълчанието й го вбеси още повече и го накара да повиши глас.
	— Нямаш ли какво да ми отговориш, жено? — той стисна насинената й ръка толкова силно, че Игрейн извика от болка. — Мислиш ли, че не те видях как гледаш любовника си?
	Тя издърпа със сила ръката си. Имаше чувството, че той ще я изтръгне от ставата.
	— Ако си видял нещо, то би трябвало да ме видиш как се отдръпвам от него, той искаше просто да ме целуне. Трябва да си го чул как казва, че си негов лоялен поддръжник и че не би отнел съпругата на свой приятел…
	— Дори някога да съм му бил приятел, вече не съм! — продължи да крещи Горлоис. Лицето му беше потъмняло от гняв. — Можеш ли да предположиш, че ще подкрепя човек, който се опита публично да ми отнеме жената и ме опозори пред толкова хора?
	— Нищо подобно не е сторил — извика през сълзи Игрейн. — Дори не е докоснал устните ми! — помисли си, че от това грехът й не е по-малък, защото беше искала той да го стори, но беше се отдръпнала от него. „Ако ще бъда обвинена в изневяра без вина, защо поне не се подчиних на желанието на Утър?“
	— Видях как го гледаше! От мига, в който видя за първи път Утър, страниш от леглото ми, безпътнице!
	— Как смееш! — междувременно бяха стигнали в жилището си. Разгневена Игрейн грабна новото си сребърно огледало и се опита да го удари по главата с него. — Вземи думите си назад, или се кълна, ще се хвърля в реката, преди да си ме докоснал. Лъжеш и знаеш, че лъжеш!
	Горлоис се наведе и огледалото се удари с трясък в стената. Игрейн сграбчи кехлибарената си огърлица — друг подарък от мъжа й — скъса я и я хвърли след огледалото. Разкъса новата си рокля и хвърли и нея.
	— Как смееш да ме наричаш с такива думи, след като преди това си ме отрупал с подаръци? Да не съм някоя от уличниците, които се влачат след войската? Ако наистина ме имаш за уличница, къде са подаръците, които съм получила от любовниците си? Всичко, което имам, ми е дадено от съпруга ми — кучи син с мръсна уста, който иска да спечели благоволението ми по този начин, защото свещениците са го превърнали в половин евнух! От днес нататък ще нося само това, което съм изтъкала със собствените си ръце, а не отвратителните ти подаръци — мръсни, както са мръсни и мислите, и целувките ти!
	— Млъкни, проклета кавгаджийке! — Горлоис вече крещеше, а после я удари така силно, че тя се свлече на земята. — Стани и се покрий като почтена християнка. Няма да ти позволя да късаш дрехите си и да ме подлудяваш, само като те погледна. Така ли примами и краля в прегръдките си?
	— Игрейн с мъка се изправи на крака, срита останките от роклята си и отново се нахвърли срещу него. Той я сграбчи и се опита да я смири, смазвайки я в прегръдките си. Игрейн беше силна жена, но Горлоис беше едър мъж, при това — воин; безсмислено беше да се съпротивлява.
	Горлоис шепнеше, тласкайки я към леглото:
	— Ще те науча да не поглеждаш друг мъж освен законния си съпруг!
	Тя отметна глава и отвърна презрително:
	— Да не мислиш, че бих те погледнала по друг начин, освен както се гледа отровна змия? О, зная, че можеш да ме принудиш да ти се подчинявам в леглото — нали християнската ти добродетел допуска да насилваш собствената си съпруга! Все ми е едно какво ще кажеш, Горлоис, защото за себе си знам, че съм невинна! До този миг чувствах вина, страхувах се, че някаква магия или заклинание са ме накарали да обичам Утър. Сега съжалявам, че не направих това, което той искаше, дори само защото ти си готов винаги да повярваш във вината ми и никога в истината — че съм невинна, че докато аз браня своята и твоята чест, ти смяташ, че те за мен не струват пукната пара!
	Презрението в гласа й стресна Горлоис. Той отпусна ръце и я загледа втренчен. След това промълви с пресипнал глас:
	— Истина ли е това, което казваш, Игрейн? Наистина ли съвестта ти е чиста?
	— Нима мислиш, че бих се унизила да лъжа за такива неща? И то пред теб?
	— Игрейн, Игрейн — внезапно гласът на съпруга й зазвуча смирено. — Добре знам, че съм прекалено стар за теб, че ми беше дадена без любов и против собствената си воля, но се надявах, че може би отскоро си започнала да ме харесваш малко повече! Когато те видях да плачеш пред Утър… — гласът му се пречупи. — Не можах да го понеса! Нима мога да сравня погледа, с който даряваш този порочен сладострастник, с погледа, който отправяш към мен — изпълнен единствено с примирение и чувство за дълг! Прости ми, прости ми, моля те, ако съм те наскърбил…
	— Да, наскърби ме — прекъсна го тя с убийствено леден тон. — Добре правиш, че ми искаш прошка, но знай, че няма да я получиш — никога, докато адът не дойде на земята, а земята не потъне в океана на Запада! По-добре иди и се помири с Утър — нима смяташ, че можеш да се противопоставиш на гнева на Върховния владетел на Британия? А може и в края на краищата да смяташ да откупиш благосклонността му, както купуваш моята?
	— Млъкни! — лицето на Горлоис беше пламнало от гняв. Беше се унизил пред нея и Игрейн знаеше, че това никога няма да й бъде простено. — Покрий се!
	Игрейн осъзна, че все още е гола до кръста. Тя отиде до леглото, където беше хвърлена старата й рокля, и започна да я нахлузва умишлено бавно, завързвайки една след друга връзките й. Горлоис вдигна от пода кехлибарената огърлица и сребърното й огледало; подаде й ги, но Игрейн се направи, че не го забелязва и той ги остави на леглото. Игрейн не ги удостои с поглед.
	Горлоис я изгледа още веднъж, след това блъсна вратата и излезе.
	Веднага щом остана сама, Игрейн започна да пълни големите кожени дисаги с вещите си. Не знаеше какво възнамерява да прави. Може би щеше да потърси Мерлин, да му се довери и да поиска съвета му. Та нали той предизвика цялата таз поредица от събития, които я разделиха с Горлоис. Тъй или иначе, не можеше повече да остане под един покрив с него. Внезапна болка прониза сърцето й — сети се, че са женени според римския закон, а съгласно него Горлоис имаше абсолютна власт над дъщеря им Моргана. Не трябваше ли да остане и да прикрива чувствата си, докато не намери начин да пренесе Моргана на сигурно място? Може би щеше да успее да я изпрати за осиновяване на Вивиан, на Свещения остров.
	Беше оставила подаръците от Горлоис на леглото — опаковаше само собствените си вещи — роклите, за които бе тъкала плата със собствените си ръце в Тинтагел, и лунния камък, подарен й от Вивиан. По-късно съжаляваше за тези няколко минути, които попречиха на бягството й — времето, което изгуби, докато подреждаше накитите и ги отделяше от своите неща. През това време Горлоис се върна. Хвърли поглед на опакованите вещи и кимна рязко.
	— Добре правиш, че приготвяш багажа. Потегляме още преди залез-слънце.
	— Какво означава това, Горлоис?
	— Това означава, че се отрекох от клетвата си за вярност в лицето на Утър и му казах всичко, което трябваше да кажа още отначало. От днес ние сме врагове. Заминавам да организирам отбраната на Западните земи срещу саксонците и ирландците, ако решат да настъпят натам. Що се отнася до Утър, предупредих го, че ако посмее да навлезе с армията си в моите земи, ще го обеся на първото дърво като разбойник, за какъвто го считам.
	Игрейн го загледа вторачено; сетне каза:
	— Ти си полудял, съпруже. Корнуолците няма да могат да удържат сами западните земи, ако саксонците настъпят с цялата си сила. Амброзиус знаеше това, Мерлин също го знае и, Бог да ми е на помощ, аз също го зная, въпреки че съм само жена и домакиня! Нима в пристъп на лудост ще разрушиш всичко, за което е живял Амброзиус, всичко, за което се е борил и отдал последните си години — само заради някаква безсмислена разправия между теб и Утър, заради налудничавата ти ревност?
	— Много си се загрижила за Утър!
	— Бих съжалила дори вожда на саксонците, ако загуби най-сигурните си поддръжници заради неоснователна разправа! В името Божие, Горлоис, заради нашия живот и живота на хората, които разчитат на теб да ги защитиш срещу саксонците, те моля да се сдобриш с Утър и да не разрушаваш съюза по този начин! Достатъчно е, че Лот си замина. Ако си тръгнеш и ти, ще останат само войските на съюзническите племена и някои от по-дребните крале, които да последват Утър в защита на Британия! — Игрейн отчаяно поклати глава. — Да бях се хвърлила от скалите на Тинтагел, вместо да дойда с теб в Лондиниум! Ще се закълна във всичко, което искаш, че Утър Пендрагон дори не е докоснал устните ми! Би ли разрушил съюза, за който умря Амброзиус, заради една жена?
	Горлоис я изгледа мрачно и отвърна:
	— Дори Утър никога да не беше те виждал, лейди, съвестта не би ми позволила да приема за вожд такъв развратник и неискрен християнин. Не се доверявам на Лот, но сега ми е ясно, че на Утър може още по-малко да му се вярва. Още отначало трябваше да се вслушам в гласа на съвестта си и изобщо да не се съгласявам да го подкрепя. Сложи моите дрехи в другата торба. Заръчах да доведат конете и да повикат охраната.
	Игрейн видя вкамененото лице на съпруга си и разбра, че ако протестира, той отново ще се нахвърли върху й. Подчини се мълчаливо, кипяща вътрешно от гняв. Сега беше в клопка, не можеше да бяга, не можеше дори да потърси закрилата на сестра си на Свещения остров не и докато Горлоис държеше дъщеря й в Тинтагел.
	Още не беше свършила прибирането на ризи и туники в голямата кожена торба, когато чу камбаните да бият тревога. Горлоис заповяда рязко:
	— Стой тук! — и излезе. Игрейн кипна и понечи да го последва, но на прага се сблъска с един набит войник от охраната на Горлоис, когото не беше виждала досега. Той препречи копието си на къщната врата така, че тя да не може да излезе. Корнуолският му диалект беше толкова неразбираем, че Игрейн едва успя да схване това, което й казваше — негова светлост заповядал господарката да не излиза навън заради собствената й сигурност. Той бил поставен тук, за да изпълни заповедта му.
	Игрейн реши, че би било под достойнството й да се боричка с войника, пък и предполагаше, че ако се опита, той просто ще я нарами и ще я вкара обратно в къщата. Въздъхна и се върна обратно, за да приключи с прибирането на багажа. Навън, по улиците, цареше суматоха, чуваха се викове, камбаните на близката църква непрестанно биеха, макар че не беше време за литургия. Игрейн се зачуди да не би саксонците да са нахлули в града — би било идеален момент за нападение — тъкмо когато вождовете на Амброзиус са се изправили един срещу друг. Е, такова нападение би решило проблемите й, но какво щеше да стане с Моргана, сама в Тинтагел.
	Денят се изтърколи, а привечер Игрейн искрено се разтревожи. Нима саксонците наистина бяха пред вратите на града, дали Утър и Горлоис не бяха се сдърпали отново, дали единият от двамата не беше мъртъв? Когато Горлоис най-сетне се върна, тя почти му се зарадва. Лицето му беше изпито и отчуждено, челюстите сключени здраво, сякаш му тежеше голяма мъка, но това не му попречи да заговори на Игрейн рязко и безкомпромисно.
	— Потегляме с настъпването на нощта. Ще можеш ли да яздиш сама, или да накарам някой от хората ми да сложи второ седло на коня си, за да яздиш зад него? Ще яздим с бързина, неподходяща за жени.
	Искаше й се да му зададе хиляди въпроси, но нямаше да му достави удоволствие да прояви интерес към проблемите му. Затова отвърна:
	— Докато яздиш ти, съпруже, и аз ще се държа на седлото.
	— Добре тогава, но се постарай наистина да е така, защото няма да спираме ако промениш решението си. Сложи най-топлото си наметало. Като се язди нощем, става много студено, а и виждам, че откъм морето нахлува мъгла.
	Игрейн завърза косата си на кок и усука здраво наметалото над туниката и кожените панталони, които винаги обуваше за езда. Горлоис я повдигна, за да възседне коня. Улицата отвън беше изпълнена с тъмните силуети на мъжете от охраната с дългите им копия. Горлоис заговори тихо с един от капитаните, след това той възседна коня си. Яздеха около дузина от свитата, с Игрейн и Горлоис начело. Горлоис сам взе поводите на нейния кон и каза мрачно:
	— Тръгвай.
	Игрейн не познаваше пътя. Яздеше мълчаливо след мъжа си в падащия здрач. Някъде небето беше осветено от огнено зарево. Тя не знаеше дали това са огньовете запалени от стражата, или пък гори къща, а можеше да са просто огньовете, на които амбулантните търговци от пазара приготвяха вечерята си. Тя така е не научи да се ориентира между разположените близо една до друга къщи, през тесните улички към реката, но предположи, че наближават брега, когато по пътя им започна да се стели мъгла. След време наистина чу скърцането на макарите, чиито въжета придърпваха сала.
	Един от хората на Горлоис слезе от коня си и преведе нейния кон на сала. Мъжът й яздеше неотстъпно до нея. Няколко от конниците преплуваха реката на конете си. Игрейн предположи, че е много късно — по това време на годината мръкваше късно и много рядко се налагаше да се язди нощем. В този момент от брега се дочуха викове:
	— Отиват си! Заминават! Първо Лот, а сега и Корнуолеца, и ни оставят беззащитни!
	— Войската напуска града! Какво ще сторим, когато саксонските кораби пристанат на южните ни брегове?
	— Страхливци! — крещеше някой от брега, докато салът се отдалечаваше все повече с тежко скърцане — Страхливци, които си плюят на петите, когато цялата страна гине!
	От мрака долетя камък и удари кожения нагръдник на един от стражите. Той изруга, но Горлоис го скастри и човекът млъкна. От брега още се носеха обиди и летяха камъни, но салът вече излизаше от обсега им. Когато очите и привикнаха към мрака, Игрейн различи чертите на Горлоис — беше бледен, с неподвижно, сякаш издялано от камък лице. Тази нощ той не й проговори повече, въпреки че яздиха неспирно до зазоряване, а дори когато се пукна зората и слънцето се издигна влажно и кървавочервено зад гърбовете им, и всичко около тях потъна в алена мъгла, спряха само колкото конете и хората да отдъхнат. Горлоис простря на земята едно наметало за Игрейн — тя полегна за малко, докато той й донесе парче твърд хляб, сирене и чаша вино — същото, което ядяха войниците, но все още не беше произнесъл нито дума. Игрейн беше капнала, цялото тяло я болеше от ездата; чувстваше се объркана; ясно й беше, че Горлоис се е скарал с Утър и оттегля войските си, но не знаеше нищо повече. Нима Утър би го оставил да си тръгне безпрепятствено? Всъщност, нали Лот замина, без някой да се опита да му попречи?
	Почивката беше кратка. Горлоис нареди отново да възсядат конете и понечи да вдигне Игрейн в седлото, но тя се възпротиви.
	— Няма да яздя нито стъпка повече, докато не ме уведомиш накъде отиваме и защо! — опитваше се тя да говори тихо, за да не излага Горлоис пред хората му, после продължи безстрашно:
	— Защо напуснахме Лондиниум по мрак, като крадци? Или ще ми кажеш какво става, или ще ти се наложи да ме вържеш на гърба на коня и да ме водиш така, но аз няма да спра да крещя по целия път до Корнуол!
	— Да не мислиш, че няма да го направя, ако се налага? — отвърна Горлоис. — Пази се да не ме ядосаш — ти, която съсипа един живот, изживян честно, накара ме да наруша клетвата си и да опетня паметта на моя крал!
	— Как смееш да обвиняваш мен за това! — избухна Игрейн. — Направи го не заради мен, а заради налудничавата си ревност! Невинна съм, каквито и грехове да ми приписва болното ти съзнание…
	— Млъкни, жено! Утър също се закле, че си невинна! Но ти си жената, ти си тази, която го е омагьосала по някакъв начин. Отидох при Утър, надявах се да се помирим, а знаеш ли той как ми отговори? Предложи ми да се разведа с теб и да те дам на него!
	Игрейн го изгледа с разширени очи.
	— Щом мислиш такива неща за мен, щом ме имаш за прелюбодейка, защо не се зарадва при мисълта, че ще се отървеш от мен?
	В нея беше пламнала нова ярост — значи дори Утър смяташе, че могат да си я разменят без нейно съгласие. Пожелал беше Горлоис да му даде нежеланата си съпруга, също както Горлоис я беше взел от Господарката на Авалон! Сякаш пазаряха кобила на пролетния панаир! Все пак, дълбоко в себе си ликуваше — Утър я желаеше, желаеше я толкова силно, че беше готов да се скара с Горлоис и да изгуби съюзниците си заради нея. От друга страна, гневът продължаваше да я разяжда — защо не бе дошъл при нея, защо не бе поискал тя да напусне Горлоис, да отиде при него по собствена воля?
	Горлоис отговори сериозно на въпроса й:
	— Ти ми се закле, че не си се провинила в прелюбодеяние. Никой християнин няма право да напусне жена си, освен ако доказано не е прелюбодействала.
	Игрейн замълча, изпитала за момент угризение поради нетърпението, с което се отнасяше към доводите му. Настина нямаше причина да му бъде особено благодарна, но все пак той я изслушваше. Това сигурно се дължеше най-вече на опитите му да спаси гордостта си. Дори да вярваше, че тя му е изневерила, не би желал войниците му да знаят, че младата му жена предпочита друг мъж пред него. Нищо чудно да беше готов да прости и изневярата, стига само хората му да не разберат, че не може да задържи чувствата на една млада жена. Игрейн започна:
	— Горлоис… — но той я възпря с рязък жест.
	— Достатъчно. Достатъчно търпение проявих да разговарям с теб. Като се върнем в Тинтагел, ще имаш предостатъчно време да забравиш неблагоразумието си. Що се отнася до Пендрагон, войната по саксонските брегове няма да го остави да си поеме дъх. Ако си била омаяна от него, какво толкова — млада си и си жена, не познаваш нито света, нито мъжете. Няма да те упреквам повече. След година-две ще имаш син, който да измести от мислите ти мъжа, очаровал въображението ти.
	Игрейн позволи мълчаливо на Горлоис да я качи на коня. Нека вярва, каквото му се иска да вярва. Тъй или иначе тя не би могла да проникне през желязната броня на съзнанието му. Нейните мисли упорито се връщаха към предсказанието на Вивиан и Мерлин — те бяха казали, че нейната съдба и съдбата на Утър са свързани. След онзи сън повярва и тя самата — просто знаеше защо им е било писано да се върнат заедно на тази земя. Беше започнала да приема волята на боговете. Но ето — тя си отиваше от Лондиниум заедно с Горлоис, съюзът беше разрушен, а Горлоис — очевидно твърдо решен да не допусне Утър никога вече да я види. След като саксонските брегове горяха от пожара на войната, Утър не би имал време да поеме на такъв далечен път — да отиде до Тинтагел, на края на света. Пък дори и да можеше, нямаше земна сила, която да го въведе в замъка — той беше разположен така, че дори шепа хора можеха да го защитават до безкрайност. Там щеше да я остави Горлоис и там Игрейн щеше да изтлее, докато се превърне в старица — зад мрачните стени заобиколена от страшни зъбери и дълбоки пропасти. Тя закри лице с края на наметалото си и заплака.
	Никога повече нямаше да види Утър. Пропаднаха плановете на Мерлин; тя беше навеки свързана със стар мъж, когото мразеше — сега вече знаеше, че го мрази — никога преди не си беше позволявала да го признае пред себе си. А мъжът, когото обичаше, бе направил най-лошото — опитал се бе да принуди гордия Горлоис да му даде доброволно законната си съпруга! По-късно, когато си спомняше дългия обратен път към Тинтагел, й се струваше, че е плакала през цялото време през всички дни и нощи, докато пътуваха през тресавищата и надолу, към долините на Корнуол.
	На втората нощ разпънаха палатки, за да пренощуват и да отпочинат истински. Игрейн се зарадва на топлата храна и на възможността да спи в палатка, въпреки че това означаваше, че няма да може да избягва леглото на Горлоис. Не би могла да вика и да се съпротивлява, докато спяха в палатка, обкръжена от войници. Беше негова съпруга от четири години; никой не би повярвал, ако кажеше, че той я изнасилва. Не би имала сила да се съпротивлява, а и не искаше да губи достойнството си в такава унизителна схватка. Стисна зъби и реши да се подчини — но все пак й се прииска да имаше някой от талисманите, за които казваха, че помагат в такива случаи на обречените на Богинята девици. Когато лягаха с мъже около огньовете на Белтейн, те зачеваха само ако сами пожелаеха това. Безкрайно мъчително би било да зачене желания от него син така — бита и унижавана.
	Мерлин беше казал: „Няма да родиш син на Горлоис“. Но Игрейн вече не вярваше на пророчеството, след като видя разрухата на плановете му. Отвратителен, лукав старец! Беше я използвал така, както мъжете използваха дъщерите си, откакто пристигнаха римляните — като разменна монета. Дъщерите бяха длъжни да отидат при мъжете, които изберяха бащите им. Продаваха ги — както се продава кон или коза! Беше намерила поне някакъв покой при Горлоис, а сега и той рухна — жестоко и безсмислено! Игрейн продължи да плаче беззвучно, докато се приготвяше за лягане — примирена и отчаяна, изгубила вяра дори в собствените си способности да го отблъсне с гневни думи — беше й ясно, че той ще иска да утвърди собственическите си права над нея, да изтрие спомена за другия мъж, насилвайки я да го забележи по единствения възможен за него начин.
	Познатите ръце, които опипваха тялото й, лицето му над нейното в мрака сякаш принадлежаха на чужд човек. Но когато Горлоис я привлече към себе си, се оказа безсилен; немощен и отпуснат, въпреки че я притискаше отчаяно, опитвайки се да се възбуди; старанията му бяха безрезултатни и най-накрая се отдръпна от нея, ругаейки шепнешком.
	— Проклета кучка, омагьосала си мъжествеността ми с някакви заклинания!
	— Не, не съм — отвърна Игрейн, с гърлен глас, натежал от презрение. — Но ако знаех такива заклинания, точно тъй щях да постъпя, смели и силни съпруже. Да не очакваш да заплача, защото няма да успееш да ме насилиш? Хайде, опитай, а аз ще лежа и ще се смея в лицето ти! За момент Горлоис се надигна в леглото със стиснат юмрук.
	— Да — продължи Игрейн, — удари ме. Няма да ти е за първи път. Може би това ще те накара да се почувстваш мъж, та най-сетне да ти се върне силата!
	Проклинайки гневно, Горлоис й обърна гръб и си легна отново, а Игрейн лежа дълго будна, трепереща, съзнавайки, че си е отмъстила. Наистина, по целия път до Корнуол, независимо от отчаяните си опити, Горлоис беше безсилен да обладае тялото й. Накрая Игрейн се замисли дали справедливият й гняв не е отнел мъжествеността на съпруга й. Все пак, беше обучавана за жрица, и й беше ясно, че Горлоис никога вече няма да върне силата си, за да може да я докосне.


	6

	Корнуол повече от всякога се струваше на Игрейн чак на края на света. През първите дни, след като Горлоис я беше оставил там под стража — студен и мълчалив, без да й каже нито дума, добра или лоша — Игрейн беше започнала да се чуди дали Тинтагел изобщо съществува в реалния свят или, също като Авалон, може да бъде открит само в царството на мъглите, във владенията на феите, без връзка с реалния свят, който тя бе видяла по време на краткото си пребиваване вън от замъка.
	Но колкото и кратко да беше отсъствието й от Тинтагел, през това време Моргана бе пораснала, превърнала се беше от бебе в малко, сериозно и кротко момиченце, което неспирно разпитваше всички за всичко, което видеше. Моргоуз също беше пораснала, тялото й се бе закръглило, а лицето — загубило детинската пухкавост, с подчертани скули, очите — с дълги мигли под тъмно очертани вежди. Прекрасна е, мислеше си Игрейн, без да осъзнава, че сестра й прилича досущ на нея, каквато беше на четиринадесет години. Момичето беше във възторг от подаръците, които Игрейн донесе; подскачаше около нея и Горлоис като игриво кученце. Бъбреше безспир с Горлоис, опитваше да му хвърля кокетни погледи и дори да седне в скута му, сякаш бе дете на възрастта на Моргана. Игрейн забеляза, че Горлоис не я отблъсна със смях както би сторил с кученце, напротив, погали с усмивка дългата й червеникава коса и я щипна по бузата.
	— Прекалено си голяма за такива глупости, Моргоуз — сопна се Игрейн рязко.
	— Благодари на лорд Корнуол и отнеси нещата в своята стая. Коприните прибери — такива неща ще носиш, когато станеш голяма жена! Не се опитвай да разиграваш ролята на дама!
	Моргоуз събра красивите подаръци и отиде плачешком в стаята си. Игрейн видя, че Горлоис я проследи с поглед. Помисли си отвратена: „Но Моргоуз е едва на четиринадесет!“ и в същия момент осъзна, че тя самата бе едва една година по-голяма, когато я бяха дали на Горлоис.
	По-късно ги видя заедно в голямата зала — Моргоуз беше отпуснала доверчиво глава на рамото на Горлоис, видя и погледа на съпруга си. В нея се надигна ярост не толкова към момичето, колкото към Горлоис. Видя как смутено се разделиха, когато тя влезе в залата, а когато Горлоис излезе, тя загледа втренчено и укорително Моргоуз, докато момичето се изкиска притеснено и се вторачи в пода:
	— Защо ме гледаш така, Игрейн? Да не би да се притесняваш, че Горлоис ме харесва повече от теб?
	— Горлоис беше стар дори за мен — не ти ли се струва, че за теб е още по-стар? За него ти връщаш спомена за мен — такава, когато бях, когато ме видя за първи път — прекалено млада, за да мога да му откажа нещо или да се осмеля да погледна друг мъж. Вече не съм покорно момиче, а зряла жена със собствено мнение. Сигурно Горлоис мисли, че с теб ще му е по-лесно.
	— В такъв случай — поде нахално Моргоуз — ти би трябвало да се стараеш да задоволяваш съпруга си, а не да се оплакваш, че друга жена може да му даде това, което ти не можеш.
	Игрейн вдигна ръка да я удари, но се овладя с усилие на волята си. С цялата самодисциплина, на която беше способна, продължи:
	— Вярваш ли, че за мен има значение кого вкарва Горлоис в леглото си? Убедена съм, че се наслаждава на достатъчно уличници, просто не бих искала собствената ми сестра да е една от тях. Нямам нужда от неговите прегръдки и ако те мразех, с радост бих те предоставила на него. Но ти си прекалено млада, както аз бях на времето. Горлоис е християнин — ако спи с теб и ти направи дете, ще се чувства задължен да те омъжи на бърза ръка за когото и да било от свитата си — стига да се намери някой, който би приел стока на втора ръка. Римляните не разсъждават като нашия народ, Моргоуз. Горлоис може да е луд по теб, но няма да ме остави и да вземе теб за съпруга, повярвай ми. Сред нашия народ девствеността няма особено голяма стойност — една жена с доказана плодовитост, с утроба, набъбнала от дете, винаги е желана съпруга. Но при християните не е така, вярвай ми. В техните очи ще си опозорена. Мъжът, който се остави да бъде убеден да те вземе, ще те кара да страдаш през целия си живот, защото детето, което ще родиш, няма да е плод на неговото семе. Наистина ли желаеш такъв живот, Моргоуз, ти, която можеш да се омъжиш за крал? Нима ще провалиш живота си, сестро, просто напук на мен?
	Моргоуз беше пребледняла.
	— Нямах представа… — прошепна тя. — О, не. Не искам да бъда опозорена, Игрейн. Прости ми.
	Игрейн я целуна и й подаде сребърното си огледало и кехлибарената огърлица. Моргоуз я изгледа удивено.
	— Но те са ти били подарени от Горлоис…
	— Заклех се никога повече да не нося нещо, подарено ми от него — отвърна Игрейн. Те са твои, за да се харесаш на краля, когото Мерлин видя в твоето бъдеще, сестро. Но трябва да се запазиш чиста, докато той дойде при теб.
	— Не се тревожи — усмихна се отново Моргоуз.
	Игрейн се зарадва, че се сети да й припомни предсказанието, което щеше да събуди амбициите й. Моргоуз беше студена и пресметлива — никога нямаше да се остави чувствата или някое внезапно хрумване да я подведат. Наблюдавайки я, за момент й се прииска също да е била родена без способността да обича.
	„Да можех да бъда задоволена от Горлоис — или пък да се стремя хладнокръвно — така както би направила Моргоуз — да се отърва от него и да стана кралица редом с Утър!“
	Горлоис остана в Тинтагел само четири дни и Игрейн се зарадва, когато той потегли отново. Остави дузина войници в замъка, и преди да тръгне, я повика при себе си.
	— Ти и детето сте на сигурно място тук. Охраняват ви добре — започна сухо. — Тръгвам, за да събера под знамената си корнуолците срещу нападенията на ирландци и саксонци — или срещу Утър, ако посмее да дойде и се опита да вземе това, което не му принадлежи — било то жена или замък.
	Игрейн сви устни, изстинала от отчаяние.
	— Мисля, че Утър има достатъчно работа в собствените си земи, за да заеме с такова нещо — отвърна тя.
	— Дай Боже — поде Горлоис. — Достатъчно врагове имаме и без него. Все пак бих искал да опита, за да му покажа, че Корнуол не е негов — той е убеден, че всичко, което пожелае, му принадлежи.
	Игрейн не отговори. Горлоис потегли с хората си, а тя, останала сама, се зае да подрежда дома си, да възстанови старата близост с дъщеря си, да се опита да си върне приятелството на сестра си.
	Но мисълта за Утър никога не я напускаше, колкото и да се затрупваше с домакински задължения. Всъщност не я преследваше дори споменът за този Утър, когото бе срещала в кралския двор, в църквата и в онази овощна градина — импулсивен, с несръчно, грубовато, почти момчешко поведение. Този Утър, върховният съмодържец, Пендрагон — Великият дракон, даже малко я плашеше. Мислеше си, че се бои от него така, както на времето се плашеше от Горлоис. Когато мислеше за Утър като за мъж, за целувките му, за прегръдките и за всичко останало, което би могъл да поиска от нея, на моменти усещаше как в нея всичко се топи от нежност — така, както се беше почувствала в онзи сън. Понякога обаче я обземаше панически страх и тя си спомняше как се беше чувствала на сутринта след сватбата си — едно изнасилено дете, вледенено от ужас. Мисълта за консумацията на брака й се струваше ужасяваща и гротескна, също както на времето.
	Този, който отново и отново се връщаше в мислите й, в тишината на нощта, когато лежеше в леглото, притиснала Моргана до себе си, когато седеше на терасата над морето и направляваше несръчните ръчички на дъщеря си в първите и опити да преде — това беше другият Утър. Този, когото бе срещнала и познала извън обичайните измерения на времето и пространството, в свещения каменен кръг; жрецът от Атлантида, с когото бе свързана от Мистериите. Това беше човекът, за когото тя беше убедена, че обича повече от живота си. От него никога не би могла да се страхува, и каквото и да се случеше между тях, то би я изпълнило с непознато досега щастие и нежност; двамата бяха части от едно цяло. Каквото и да се случеше между тях в сегашното им битие на мъж и жена, свързваше ги нещо неумиращо, безсмъртна, независеща от времето сила. Имаха обща съдба и заедно щяха да изпълнят това, което им беше писано — често, като стигнеше дотук в мислите си, Игрейн започваше да се чуди сама на себе си. Полудяваше ли, какви бяха тези мисли за споделени съдби и другата половина на душата й? Нещата сигурно бяха много по-прости, макар и не толкова привлекателни; тя, омъжена жена и майка, почтена матрона, чисто и просто беше оставила да бъде омаяна от мъж, който бе по-млад и по-хубав от законния й съпруг; беше се отдала на безсмислени мечти за него и затова се беше скарала с добрия, почтен човек, комуто по закон принадлежеше. Тогава започваше да преде яростно, стискайки зъби, измъчена от чувството за вина — чудеше се дали няма да прекара остатъка на живота си, изкупвайки един почти несъзнателен, недействителен грях.
	Пролетта беше минала, дойде лятото; отдавна загаснаха огньовете на Белтейн. Гореща мараня се стелеше над земята, а морето беше толкова синьо и спокойно, че понякога на Игрейн й се струваше, че вижда в далечните облаци очертанията на отдавна забравените градове на Лионес и Атлантида. После дните започнаха да намаляват и нощите да стават мразовити — тогава Игрейн за първи почувства далечния тътен на войната. Стражите й донасяха новини от пазара в най-близкия град — как ирландци нападали бреговете наблизо, изгорили цяло село или някоя църква, отвлекли една-две жени, а говореха и за някаква войска, която обаче не била тази на Горлоис, потеглила на запад към Летните земи и на север към Уелс.
	— Каква войска? — питаше Игрейн, а човекът, който беше донесъл вестта, отвърна:
	— Не зная, господарке, не съм ги виждал. Хората, които са ги виждали, разправят, че носели начело орли, както римските легиони едно време — но не е възможно да са легионери. Ама разправят, че носели и знаме с червен дракон на него.
	„Утър!“ помисли Игрейн и сърцето й подскочи. „Той е наблизо, а няма дори да разбере къде съм!“ едва тогава се сети да попита за Горлоис. Човекът отвърна, че съпругът й също е в Летните земи, и че пълководците на армиите са се събрали там да се съвещават.


	Тази нощ Игрейн дълго се взира в старото си бронзово огледало, а в душата си желаеше то да е магическото огледало на жриците, та да може да види какво става далеч оттук.
	Отчаяно се нуждаеше от съветите на Вивиан и Мерлин. Те бяха предизвикали всички тези неприятности — защо я изоставяха тъкмо сега? Защо не дойдеха да видят как се провалят всичките им планове? Или може би бяха открили друга жена с подходящ произход, която да предложат на Утър — може би друга ще роди този крал, който ще изцели страната и воюващите народи?
	Никаква вест не пристигаше от Авалон, а стражата не позволяваше на Игрейн дори да отиде на кон до пазарния град. Хората почтително заявяваха, че Горлоис е забранил жена му да напуска замъка заради положението в страната. Веднъж тя забеляза от високия си прозорец, че към замъка приближава конник. Той спря коня в един от Вътрешните дворове и започна да разговаря с началника на стражата. Изглеждаше гневен, и на Игрейн й се стори, че хвърля яростни погледи към високите укрепления. Накрая обърна коня и си замина, но Игрейн остана с чувството, че пратеникът е носел вест за нея и не е бил допуснат в покоите й от стражите.
	Очевидно беше затворничка в замъка на съпруга си. Горлоис можеше да твърди, че е дал тези нареждания заради нейната сигурност, и дори да си вярва, като го казва. Истината обаче беше друга; ревността го караше да я държи зад стените на Тинтагел. Няколко дена по-късно тя реши да се убеди, че нещата наистина стоят така и повика началника на стражата при себе си.
	— Желая да изпратя вестоносец при сестра ми с покана да ме посети — започна тя — ще пратиш ли някой от твоите хора с вест до Авалон?
	Стори й се, че човекът избягва да я погледне в очите. Той започна да мънка:
	— Господарке, няма как да се лиша от един човек. Милорд Корнуол нареди всички да стоим тук, за да можем да защитим Тинтагел в случай на обсада.
	— Тогава наеми конник от хората в селото — ще му платя добре.
	— Господарят не би позволил такова нещо, лейди. Съжалявам.
	— Разбирам — каза Игрейн и го отпрати. Все още не беше достигнала такава степен на отчаяние, че да се опита да подкупи някого от стражата. Все пак, колкото повече обмисляше положението си, толкова повече растеше гневът й. Как смееше Горлоис да я държи затворена тук — нея, сестрата на Господарката на Авалон? Тя му беше съпруга, не робиня или прислужница! Накрая се реши на отчаяна постъпка.
	Всъщност никога не беше истински обучавана в ясновидство. Имаше случаи, когато спонтанно беше ползвала дарбата си — някога, когато беше още неомъжена. Но като изключим единствения случай, когато й се беше явила Вивиан, никога не бе се опитвала да ползва способността си като зряла жена. Откакто видя поличбата, че Горлоис е обречен, умишлено бе затворила съзнанието си за други видения. Освен това, последното видение явно не беше пророческо — Горлоис си беше жив и здрав. Въпреки това Игрейн беше вътрешно убедена, че ако опита, ще успее да надникне в бъдещето. Предприемаше опасна стъпка — от малка беше чувала какво се случва с хора, които се занимават с тайното изкуство, ако не са били специално обучени. Затова първоначално опита някакво компромисно решение. Когато листата на дърветата почваха да жълтеят, тя отново повика началника на стражата при себе си.
	— Не мога да стоя тук вечно, като плъх в капан — заяви тя. — Трябва да отида на панаира. Необходимо е да купя бои за платове, трябва ни нова млечна коза, трябват ни игли и карфици, и много други неща за идващата зима.
	— Господарке, нямам нареждане да те пусна извън стените на замъка — каза началникът на стражата. Както преди, избягваше погледа й. — Приемам нареждания единствено от господаря, а от него няма никаква вест.
	— Добре, аз ще остана тук, а на панаира ще изпратя някоя от моите жени — Етар или Изота, заедно с господарката Моргоуз. Това задоволява ли те?
	Човекът изглеждаше облекчен. Явно Игрейн беше измислила изход и за него от трудното положение. Действително беше необходимо някой от домакинството да напазарува необходимото за зимата на някой панаир — той знаеше това също толкова добре, колкото и тя. Възмутително беше да се пречи на господарката на дома да изпълнява нещо, което в края на краищата беше неин дълг и отговорност.
	Моргоуз изпадна в екстаз, когато Игрейн й каза, че ще замине тя. „Нищо чудно“, помисли си Игрейн. „Никой от нас не е напускал замъка през цялото лято.“ Овчарите са по-свободни от нас, защото водят стадата да пасат на сушата. Загледа с искрена завист Моргоуз, която си слагаше червеното наметало — подарък от Горлоис. После яхна понито си и потегли, съпроводена от двама стражи, както и Етар, и Изота, и още две жени от кухнята, които трябваше да помагат при пренасянето на покупките. Игрейн ги наблюдаваше, хванала Моргана за ръка, докато се загубиха по пътя, свързващ Тинтагел със сушата. За момент изпита усещането, че няма да понесе влизането обратно в замъка, който между временно се бе превърнал в неин затвор.
	— Мамо — обади се Моргана, — защо не можем да отидем и ние на панаира с леля?
	— Защото баща ти не позволява, милото ми.
	— Защо не ни позволява? Защото мисли, че ще бъдем непослушни ли?
	Игрейн се разсмя и отвърна:
	— Май точно това си мисли, дъще.
	Моргана замълча — беше дребно, мълчаливо, въздържано същество. Тъмната й коса беше вече достатъчно дълга, за да я сплитат — плитката стигаше до средата на гърба й, но косата беше толкова права и фина, че се измъкваше и падаше на кичури около раменете й, така че тя повече от всякога заприличваше на елф. Имаше тъмни очи със сериозен поглед, прави, равни вежди, вече толкова плътни, че се бяха превърнали в най-характерната черта на лицето й. „Мъничко момиче от света на елфите“, мислеше си Игрейн, „сякаш не принадлежи на човешкия род, меката ми феичка“. Наистина, Моргана не беше по-едра от бебето на една от овчарките, което нямаше две години, а Моргана беше почти на четири. Затова пък говореше така ясно и смислено, сякаш беше голямо момиче на осем-девет години. Игрейн я повдигна и я притисна до себе си.
	— Донесли са те феите, мъничкото ми!
	Детето стоически понесе милувката и дори целуна в отговор майка си — нещо, което я учуди, тъй като Моргана не обичаше да дава израз на чувствата си. Наистина, тя започна да се дърпа почти веднага след това — не беше дете, което човек може да държи дълго в прегръдките си; обичаше да бъде самостоятелна. Беше започнала дори да се облича сама и сама да закопчава обувките си. Игрейн я пусна да стъпи на земята и Моргана мълчаливо тръгна с нея обратно към замъка.
	Вътре Игрейн влезе в стана си и каза на Моргана да си вземе вретеното и дойде при нея. Момиченцето я послуша и Игрейн, движейки совалката, започна да я наблюдава. Детето имаше сръчни и точни движения; нишката не се точеше добре, но тя въртеше ловко вретеното — сякаш беше играчка в малките й пръстчета. Ако ръчичките й не бяха толкова малки, щеше да преде не по-зле от Моргоуз. След малко Моргана проговори:
	— Не си спомням баща си, мамо. Къде е той?
	— Далеч, в Летните земи, с войската си, дъще.
	— Кога ще се върне?
	— Не зная, Моргана. Искаш ли да се върне?
	Моргана се замисли за момент, после отсече:
	— Не, не искам. Все пак помня, че когато той беше тук, аз трябваше да спя при леля, а там беше тъмно и ме беше страх. Разбира се, тогава съм била много малка — додаде тя важно, а Игрейн прикри усмивката си. После детето продължи: — Освен това не искам той да е тук, защото те караше да плачеш.
	Очевидно Вивиан беше права, когато каза, че възрастните не могат да преценят колко много разбират малките деца от това, което става около тях.
	— Защо не раждаш други бебета, мамо? Повечето жени раждат веднага след като отбият предишното си бебе. Чух как Изота казва, че трябва да си имам малко братче. Мисля, че ще се радвам да имам братче, с което да си играя, а може и да е сестриче.
	Игрейн започна, без да се замисли:
	— Защото баща ти Горлоис… — и веднага спря. Колкото и зряла да беше Моргана, все пак беше само на четири години и Игрейн не можеше да я ползва за довереница. — Защото Великата богиня още не е решила да ми прати син, дъще.
	В този момент отец Колумба се появи на терасата и започна строго:
	— Не бива да говориш на детето за богини и всякакви други суеверия. Горлоис иска тя да бъде възпитана като добро християнско момиче. Моргана, майка ти не е родила син, защото баща ти й е сърдит и Бог не й дава да има дете, за да я накаже за греховете й.
	Не за първи път Игрейн изпита желание да запрати совалката по този зловещ гарван. Дали Горлоис не беше се изповядал пред този човек, дали той не знаеше всичко, което се беше случило между тях? Често се беше чудила дали е така през изтеклите месеци, но знаеше, че той няма да й отговори, ако го попита. Внезапно Моргана се изправи и се изплези на свещеника.
	— Махай се, старче — заяви детето съвсем ясно. — Не ми харесваш. Заради теб майка ми плаче. Тя знае много повече от теб, и ако казва, че Богинята не й е пратила дете, ще повярвам на нея, а не на теб, защото моята майка не лъже.
	— Ето на — обърна се отец Колумба гневно към Игрейн. — Виждаш ли плодовете на безразсъдството си, лейди? Някой трябва да напердаши това дете. Дай ми я и аз ще я накажа за проявеното неуважение.
	В този миг цялата ярост и бунтарски дух на Игрейн избухнаха. Отец Колумба беше пристъпил към Моргана, която стоеше неподвижно, без да трепне. Игрейн се изпречи на пътя му.
	— Ако само докоснеш с пръст дъщеря ми, свещенико — каза тя, — ще те убия на място. Съпругът ми те е довел тук и аз нямам право да те отпратя, но ако оттук нататък се появиш отново в мое присъствие, ще те заплюя! Махни се от очите ми!
	Отец Колумба не отстъпваше.
	— Господарят Горлоис ми е възложил да се грижа за духовното благо на цялото домакинство, лейди, и тъй като не съм жертва на гордостта, ще забравя това, което каза току-що.
	— Малко ме е грижа за прошката ти! Махни се от очите ми, за да не извикам жените да те изхвърлят! Ако не ти се иска да те изнесат и изхвърлят пред вратата, старче, не се появявай повече пред мен, докато аз не те повикам — а това ще се случи, когато слънцето изгрее на запад! Вън!
	Свещеникът видя горящите й очи, видя жеста на вдигнатата й ръка и се измъкна от стаята.
	Сега, когато открито се беше разбунтувала, Игрейн се парализира от ужас при мисълта за собственото си безразсъдство. Все пак, това я отърва от свещеника, отърва и Моргана. Нямаше да допусне дъщеря й да бъде възпитана така, когато порасне, да се срамува от собствената си женственост.
	Моргоуз се прибра късно вечерта от панаира. Беше подбирала покупките внимателно — Игрейн беше убедена, че тя самата не би постъпила по-разумно. За Моргана беше купила захар за смукане от собствените си спестени пари и преливаше желание да разказва разни случки от панаира. Сестрите седяха до полунощ в стаята на Игрейн и си бърбореха. Моргана отдавна спеше, засмукала захарната бучка. Личицето й лепнеше, но тя стискаше подаръка си и насън. Игрейн внимателно го измъкна и го уви, след това се върна и отново заслуша разказа на Моргоуз.
	„Отвратително! От пазарните клюки трябва да научавам какво прави собственият ми съпруг!“
	— Много пълководци са се събрали в Летните земи — разправяше Моргоуз! Хората казват, че Мерлин е помирил Лот и Утър. Казват също, че Бан от долна Британия се е присъединил към тях; пращал им коне, докарани от Испания… — беше й трудно да произнесе името. — Къде е това, Игрейн? В Рим ли?
	— Не намира се далеч на юг, на много, много левги, по-близо до Рим от нас.
	— Имало битка със саксонците. Утър се бил под драконовото знаме — поде Моргоуз — Чух как един арфист пее балада за битката. И как херцогът на Корнуол затворил жена си в Тинтагел — в полумрака Игрейн виждаше широко отворените очи и полуотворените устни на сестра си. — Игрейн, кажи ми честно. Беше ли Утър твой любовник?
	— Не, не беше — каза Игрейн. — Но Горлоис беше убеден, че той ми е любовник, затова се изпокара с него. Не ми повярва, че му казвам истината. — Задавиха я сълзи. — Сега ми се иска наистина да му бях изневерила.
	— Разправят, че крал Лот бил по-красив от Утър — продължи Моргоуз, — и че си търсел жена. Шушука се също, че той ще отнеме на Утър титлата върховен самодържец. Веднага щом се убеди, че има шансове да успее. Наистина ли е по-хубав от Утър? Утър наистина ли е богоравен, както разправят?
	Игрейн поклати глава.
	— Не зная, Моргоуз.
	— Ами нали казват, че сте били любовници…
	— Не ме е грижа кой какво казва — прекъсна я Игрейн. — Що се отнася до това как изглеждат, може да се каже, че и двамата са хубави мъже — Лот е тъмнокос, а Утър — светъл като северняк. Считам, че Утър е по-достоен човек, но не заради хубавото му лице.
	— Защо тогава? — продължи любопитно Моргоуз, а Игрейн въздъхна, съзнавайки, че едно младо момиче не би могло да я разбере. Но желанието да сподели поне малко от скритите си мисли я подтикна да каже:
	— И аз не знам точно. Зная само, че изпитах чувството, че съм го познавала винаги, откак свят светува, че никога не би могъл да ми бъде чужд, каквото и да стори, каквото и да се случи между нас.
	— Но нали дори не те е целунал…
	— Това няма значение — каза уморено Игрейн. Едва сега потекоха сълзите й, едва сега се осмели да произнесе на глас това, което бе осъзнала отдавна дълбоко в себе си. — Дори никога повече да не го видя в този живот, аз съм свързана с него и ще съм негова до смъртта си. И не вярвам, че Богинята би преобърнала живота ми така, ако ми бе писано никога повече да не го видя.
	Тя забеляза на слабата светлина, че Моргоуз я гледа със страхопочитание и малко завист, сякаш в очите на младото момиче Игрейн се бе превърнала в героиня на някоя от старите легенди. Искаше й се да каже на сестра си, че нещата не са такива, че няма никаква романтика — тъй се е случило и толкова, но знаеше, че Моргоуз няма необходимия опит, за да различи романтичните приказки, от този вид зашеметяваща реалност. Това беше действителност — непоклатима, неподаваща се на промени от въображение или фантазия.
	„Нека си мисли, че всичко е много романтично, щом й харесва“, помисли Игрейн. В същия момент разбра, че Моргоуз никога няма да срещне тази реалност — тя просто живее друг свят.
	Сега Игрейн бе предприела две решаващи стъпки — бе прогонила свещеника на Горлоис и бе признала пред сестра си, че обича Утър. На времето Вивиан бе споменала нещо за светове, които постепенно се разделят — на нея вече й се струваше, че живее в съвсем друг свят, различен от този, в който Горлоис може би имаше право да изисква от нея да бъде вярна съпруга, робиня и прислужница. С този свят сега я свързваше единствено Моргана. Тя загледа спящото дете — с лепнещи ръчички и разпиляна тъмна коса, после се обърна към сестра си, която я гледаше с широко отворени очи, и се зачуди дали, ако нещата стигнеха дотам, би изоставила дори тези последни заложници, които я задържаха в реалния свят.
	Прониза я непоносима болка, но Игрейн прошепна на себе си:
	— Да. Дори и тях.
	Така следващата стъпка, от която толкова се боеше, вече й се стори проста.
	Тази нощ лежа будна между детето и Моргоуз, опитвайки се да реши какво точно да направи. Дали да не избяга и да разчита на прозрение, което да осени Утър и той да я намери? Почти веднага отхвърли тази мисъл. Да изпрати Моргоуз някъде навън от замъка, а преди това да й заръча тайно да избяга в Авалон и да занесе вестта, че я държат тук против волята й? Не; това очевидно кажи-речи всеки го знаеше и по пазарите се пееха песни за съдбата й; сестра й сама би дошла при нея, ако можеше да помогне. А сърцето й постоянно се свиваше от съмнения и отчаяние… Може би прозрението й е било неистинско? Може би, след като не бе проявила веднага готовност да изостави всичко заради Утър, сестра й и Мерлин са променили плановете си? Може би са намерили друга жена за Утър, друга, която ще допринесе за спасението на Британия — нали, когато върховната жрица се разболееше на голям празник, избираха друга да я замести?
	Едва призори, когато небето вече просветляваше, тя се унесе в тежък сън. В съня си, тъкмо когато вече бе изгубила надежда, намери отговор на въпросите си. Сякаш някакъв глас й каза: „Отпрати момичето и малкото дете — днес трябва да бъдеш сама, и ще узнаеш какво трябва да сториш“.
	Денят обещаваше да бъде слънчев и ведър. Когато закусиха с козе сирене и прясно изпечен хляб, Моргоуз хвърли поглед към ширналото се море и каза:
	— Омръзна ми да стоим все вътре — едва вчера бях на пазара ми стана ясно колко ужасно се отегчавам вкъщи!
	— Вземи тогава Моргана със себе си и излезте някъде за цял ден, но вземете и овчарките със себе си — рече Игрейн. — Моргана също ще се радва, сигурна съм.
	Тя уви късове хляб и месо за всички; Моргана сякаш отиваше на празник. Игрейн ги изпрати, надявайки се, че сега ще може за малко да се измъкне от зоркото наблюдение на отец Колумба — макар че беше се подчинил на волята й и не се появяваше пред нея, тя знаеше, че никога не я изпуска от очи. По-късно сутринта докато Игрейн тъчеше, отец Колумба се появи и започна:
	— Господарке…
	— Игрейн не вдигна очи.
	— Предупредих те да не се мяркаш пред мен, свещенико. Оплачи се от мен на Горлоис, когато си дойде, но не смей да ме заговаряш.
	— Един от хората на Горлоис е паднал лошо от висока скала. Другарите му от стражата мислят, че умира, и ме викат при него. Но ти не бива да се безпокоиш — ще те пазят добре.
	Игрейн отлично знаеше това — беше й идвало на ума да опита да избяга, ако успее по някакъв начин да се отърве от свещеника. Пък и да избягаше, къде щеше да иде? Тази част от страната беше владение на съпруга й и никой нямаше да подслони жена, преследвана от гнева му. Всъщност никога не беше преценявала сериозно възможността просто да избяга.
	— Върви и дано те вземе дяволът, та да не те видя никога вече — беше отговорът й. После обърна гръб на свещеника.
	— Ако се осмелиш да ме проклинаш, жено…
	— Защо да си хабя дъха да те кълна? С радост мога да ти пожелая най-краткия път към вашия рай, и дано присъствието ти там да е по-приятно на вашия Бог, отколкото на мен.
	Като го видя да заминава на дребното си магаре по пътя, свързващ замъка със сушата, Игрейн вече знаеше със сигурност защо й беше необходимо неговото отсъствие. Посвоему той също беше посветен в мистерии, макар и не в тези, които бяха познати на нея. Бързо щеше да разбере какво се готви да извърши тя и можеше да се опита да й попречи. Игрейн отиде в стаята на Моргоуз и намери сребърното огледало. След това слезе към кухненските помещения, за да заръча на прислужниците да напалят огън в покоите й. Те я загледаха учудено, защото денят беше топъл, но тя повтори заповедта си, като че ли беше нещо напълно естествено. После си взе още някои неща — сол, масло, хляб и малко шише с вино — жените сигурно мислеха, че това ще е обяда й, затова тя си взе и парче сирене, за да прикрие истинските си намерения. Щеше да го хвърли на чайките.
	Отвън, в градината, намери цъфнала лавандула, откъсна и няколко клонки с плодове от шипка. Отряза и клони от хвойна и лешник. Те също имаха своето символично значение. Когато се прибра в стаята си, дръпна резето и свали дрехите си. Застана гола и трепереща пред огъня. Никога не беше правила такова нещо и знаеше, че Вивиан не би го одобрила — не познаващите добре магическата наука можеха да си причинят големи вреди, ако се опитват въпреки това да я практикуват. Но Игрейн знаеше, че с нещата, които е събрала, има начин да предизвика виденията дори да не беше природно надарена с такава способност.
	Тя хвърли хвойна в огъня и щом пламъците лумнаха, завърза лешниковото клонче на челото си. Постави плодовете от шипка и цветовете от лавандула пред огъня, докосна гърдите си със солта и маслото, отхапа малко от хляба и отпи глътка от виното, след това постави с треперещи ръце огледалото така, че пламъците да се отразяват в него и поля повърхността му с чиста дъждовна вода от бъчвата, където жените я събираха, за да мият с нея косите си. После зашепна:
	— По пътища знайни и незнайни, през огън и вода, със силата на солта, маслото и виното, на цвета и плода, моля те, Богиньо, да ми покажеш образа на сестра ми Вивиан.
	Повърхността на водата започна леко да потръпва. Сякаш леден вятър повя около Игрейн и тя се зачуди за миг ще подейства ли заклинанието и дали магията не е същевременно и богохулство. В огледалото първоначално се видяха очертанията на собственото й лице, но то бавно започна да се променя и се превърна във величественото лице на самата Богиня, с клонки от калина, увити на венец върху главата й. После отражението започна да се избистря и Игрейн наистина видя нещо — но не, както тя се надяваше, лице на човек, което да й проговори, а една стая. Стаята й беше много позната — всъщност това на времето беше стаята на майка й в Авалон. Сега там беше пълно с жени, всички в тъмните одежди на жрици. Игрейн напразно се взираше в лицата им, за да открие сестра си сред тях. Жените влизаха и излизаха, ходеха напред-назад из стаята. Явно цареше някакво объркване. Едва сега Игрейн видя и сестра си Вивиан — имаше крайно изтощен и измъчен вид, но ходеше, ходеше напред-назад, а две от другите жрици я подкрепяха. Изпълнена с ужас, Игрейн веднага разбра какво става — Вивиан раждаше, коремът й се виждаше ясно под робата от небоядисана вълна. Лицето й беше изпито от страданието, но тя продължаваше да ходи неспирно и Игрейн си спомни, че бабувачките я караха да ходи по същия начин, когато раждаше Моргана…
	„Не, не! Майко, богиньо благословена, не! Нали и нашата майка умря така! Вивиан беше толкова сигурна, че вече не може да забременее — и сега ще умре! На тази възраст не може да роди и да оживее! Но защо не е взела нещо, за да пометне, когато е разбрала, че носи дете? С нейната смърт ще рухнат всички планове. Това вече е краят…“
	„Един сън съсипа и моя живот…“ Игрейн веднага се засрами, че може да мисли за собственото си нещастие, докато сестра й раждаше и надали щеше да оживее, изпълнена с ужас, тя плачеше, но не можеше да намери в себе си сили да се откъсне огледалото. Тогава видя как Вивиан повдига глава и се взира над главата на жрицата, на чиято ръка се облягаше. В замъглените й, изпълнени с болка очи се мярна нежност — Вивиан я беше почувствала. Игрейн не чуваше гласа й наяве, но й се стори, че Вивиан проговаря в мислите й.
	„Малкото ми момиче… сестричката ми… Грейне…“
	Игрейн искаше да изплаче ужаса, скръбта и болката си, но нямаше право да измъчва допълнително Вивиан. Вля цялото си сърце в единствен ответен зов.
	„Чувам те, майко и сестро, ти, която си жрица и Богиня едновременно!“
	„Казвам ти, Игрейн, недей да губиш надежда! Дори сега не бива да се отчайваш! Всички наши страдания са само част от голямото съзидание — виждала съм всичко това… не се поддавай на отчаянието…“ Игрейн почувства за миг, че настръхва, и съвсем наяве усети леко докосване по бузата си, като нежна целувка и чу шепота на Вивиан:
	— Малка сестричке…
	След това лицето на сестра й се разкриви от болка и тя припадна в ръцете на притеклите се жрици. Сякаш вятър набразди водата по повърхността на огледалото и Игрейн видя отново само отражението на собственото си лице, подуто от плач. Тя потръпна и се пресегна за някаква дреха, за да се стопли. Хвърли омагьосаното огледало в огъня; после се просна по очи на леглото и заплака.
	„Вивиан каза да не се отчайвам. Но как да не се отчайвам, когато тя умира?“
	Игрейн лежа и плака, докато изпадна в някакво зашеметено състояние. Когато почувства, че е изплакала всичките си сълзи, стана уморено и изми лицето си със студена вода. Сестра й умираше, може би вече беше мъртва. Но с последния си дъх и беше казала да не губи надежда. Игрейн се облече и си сложи лунния камък, който Вивиан й беше подарила. В този момент въздухът сякаш започна да трепти и пред нея бавно се очерта фигурата на Утър.
	Този път тя разбра веднага, че не е той самият, а видение. Жив човек не можеше да се добере до покоите й, без да бъде забелязан от охраната — камо ли самият Утър Пендрагон. Беше увит в тежко вълнено наметало, каквито носеха планинците. Но ръцете му бяха голи и около тях имаше увити змии — също като в съновидението й за някогашния им живот в Атлантида. По това Игрейн разбра, че не сънува. Само че този път на ръцете му нямаше златни гривни, а живи змии, които повдигаха глави и съскаха. Странното беше, че Игрейн не изпита страх.
	— Любима — проговори Утър. При звука на гласа му сякаш цялата стая притихна. Чуваше се само пропукването на хвойновите клонки в огъня. — Ще дойда при теб в деня на зимното слънцестоене. Кълна ти се, ще дойда, каквото и да се изпречи на пътя ми. Очаквай ме — в средата на зимата…
	И той изчезна. Игрейн беше отново сама — само слънчевата светлина се процеждаше в стаята, а по стените проблясваха отражения от морската вода. Долу, откъм двора, долетяха веселите гласове на Моргоуз и на малката й дъщеря.
	Игрейн пое дълбоко дъх и спокойно изпи остатъка от виното. Не беше яла и почувства как напитката я замайва — обзе я възторжен шемет. Заслиза бавно по стълбите, за да чака новините, които рано или късно щяха да стигнат до замъка.


	7

	Първото нещо, което се случи, беше, че Горлоис си дойде.
	Изпълнена все още с възторга от видението, и същевременно тръпнеща от страх, защото никога не беше вярвала, че Вивиан може да умре, а се опасяваше, че въпреки окуражаващите думи на сестра й точно това се е случило — Игрейн очакваше да се случи нещо по-различно. Предполагаше, че по някакъв магически начин ще получи вест от Утър, или ще разбере, че Горлоис е загинал и тя е свободна. Появата на самия Горлоис обаче, покрит с прах от дългия път и очевидно мрачен, накара Игрейн да повярва, че това, което е видяла, е просто измама на сетивата или още по-лошо — сатанинско дело.
	„Е, ако е така“, мислеше Игрейн, „и това има своите добри страни. Тогава сестра ми трябва да е жива и здрава и това, което съм видяла, е просто израз на страхове“.
	Тя приветства спокойно Горлоис с „добре дошъл“, предложи му храна, приготви банята и чисти дрехи, и беше любезна с него. Той можеше да си мисли, каквото желае — сигурно вярваше, че тя съжалява за своята грубост и иска да си възвърне благосклонността му. За нея вече това, което Горлоис мислеше или вярваше, нямаше никакво значение. Дори не го мразеше заради мъката и отчаянието през първите години от брака им. Страданията й просто я бяха подготвили за това, което предстоеше да се случи. Тя прислужваше на Горлоис, докато ядеше и пиеше, погрижи се за разквартируването на пристигналите с него войници и не се опита изобщо да го разпитва. Доведе за малко Моргана — измита, сресана, нагласена — за да направи реверанс на баща си преди лягане, и след това нареди на Изота да я сложи да спи. Горлоис бутна настрана паницата и въздъхна.
	— Обещава да стане хубава, но на вид е като дете на феите — като че ли е от народа, живял из кухите хълмове. Чудя се откъде се е взела в нея такава кръв? В моя народ никой не изглежда така.
	— Но в жилите на майка ми течеше старата кръв — отвърна Игрейн. — Вивиан има такъв вид. Често си мисля, че баща й трябва да е бил от народа на елфите.
	Горлоис потръпна и продължи:
	— Никоя от вас няма представа кой й е баща — ето едно от нещата, заради което римляните постъпиха правилно, като изтребиха тези хора. Въоръжен мъж, които и да е той, не може да ме уплаши, защото мога да се изправя в битка срещу него. Но не мога да не се ужасявам от тези странни хора, които живеят дълбоко в кухините на хълмовете, от техните магически кръгове, от храната им, която може да те омагьоса и да те накара да прекараш цели сто години в царството им, от стрелите, дадени им от елфите. Казват, че тези стрели излитат от тъмнината и непогрешимо улучват жертвата си, която е осъдена да се мъчи в пъкъла. Сатаната ги е създал за унищожение на добрите християни, и съм убеден, че избиването им е право дело!
	Игрейн премълча, но си спомни за билките и лековете, с които жените от народа на феите церяха и своите завоеватели; за отровните стрели, които се ползваха за лов на едър дивеч, който без тях би бил почти невъзможен; мислеше за майка си, дете на този народ, и за незнайния баща на Вивиан. А Горлоис, като всеки римлянин, би искал пълното унищожение на този народ в името Божие?
	— Е — каза тя на глас, — ще стане, както е рекъл Бог.
	— Според мен Моргана трябва да бъде възпитана в манастир, при светите жени, за да не допускаме да я засегне злото, което е унаследила от вашата стара кръв — рече замислено Горлоис. — Ще се погрижа за това, щом достигне определената възраст. Един свят човек ми рече някога, че жените наследяват кръвта на своите майки — тъй било още от времето на Ева — изначалният грях е заложен в жената и не може да бъде преодолян в женската рожба; но синовете носят кръвта на бащите си, също както Бог е дал своя образ на сина си Христос. Ако ми родиш син, Игрейн, няма да се страхувам, че в жилите му може да тече порочната кръв на стария народ от хълмовете.
	Игрейн почувства как у нея се надига гняв, но си заповяда да не му отговаря. Каза само:
	— И това може да знае само твоят Бог. — Тя знаеше, дори той да бе забравил, че не му е съдено никога вече да я докосне така, както мъж докосва жена. Това, което той правеше или говореше, нямаше никакво значение. Тя продължи:
	— Кажи ми какво те доведе тъй неочаквано у дома, съпруже.
	— Утър, разбира се — беше отговорът на Горлоис. — Имало е големи церемонии около коронясването му на Драконовия остров — той се намира близо до Гластънбъри, където живеят нашите християнски свещеници. Не зная как християнските свещеници все още търпят тези церемонии — кланяли са се на рогатия бог на горите, и на някакви змии — глупости, които не бива да се допускат в една християнска страна. Но крал Леодегранс, които владее Летните земи, е на моя страна и отказа да се договори с Утър. Леодегранс също като мен не можеше понася Утър, но не би се изправил точно сега срещу него — не е редно да се сражаваме помежду си, когато саксонските племена се събират по източните ни брегове. Ако това лято нахлуят и северняците, ще сме като между чук и наковалня. А сега Утър ми е изпратил ултиматум — или да поставя доброволно своите корнуолци под негово командване, или щял да дойде и да ме принуди да го сторя. Е, ето ме тук — можем да държим Тинтагел до безкрайност, ако се налага. Но предупредих Утър, че ако кракът му стъпи в Корнуол, сражение ще има. Леодегранс може да е приел примирие с него, докато саксонците заплашват страната, но това не важи за мен.
	— Но това е лудост, в името Божие! — каза Игрейн. — Леодегранс е прав — ако всички британци се съюзят, саксонците няма да могат да удържат. Ако вечно се караме помежду си, саксонците ще ни превземат кралство по кралство и скоро Британия ще се кланя на боговете — коне!
	Горлоис явно беше приключил с вечерята.
	— Не мога да очаквам от една жена да има правилна представа за чест, Игрейн — рече той. — Ела в леглото.
	Беше си мислила, че това, което той върши с нея, вече не може да я засегне, че нищо вече не може да я впечатли; но не беше подготвена за отчаяните опити на Горлоис да съхрани мъжката си гордост. Накрая той отново я удари, крещейки:
	— Проклета вещица, омагьосала си мъжествеността ми!
	Когато най-сетне заспа изтощен, Игрейн продължи да плаче тихо до него. Цялото й лице пулсираше от болка. Значи това беше наградата за покорството й — беше се държал с нея по същия начин, както когато не беше пестила думите си! Сега наистина се чувстваше в правото си да го мрази и усети облекчение, че не може вече да изпитва вина. Внезапно пожела с ожесточение Утър да го убие.
	Горлоис потегли на другия ден в ранни зори и взе със себе си целия гарнизон на замъка — за защитата му останаха само половин дузина мъже. От разговорите на мъжете, които Игрейн дочу в залата преди тръгването им, тя разбра, че Горлоис се надява да устрои засада на армията на Утър, докато тя напредва през мочурищата към долината. И всичко това за нещо, което той наричаше чест — щеше да лиши Британия от Върховен господар, да остави страната като безпомощна жена, нападната и похитена от саксонските орди — само защото не можеше да бъде мъж на жена си, а се опасяваше, че Утър за разлика от него ще може.
	След заминаването му дните започнаха да се влачат — дъждовни, пропити с безмълвие. Дойдоха и първите мразове. Сняг заваля над мочурливата земя и дори близките тресавища не се виждаха, освен в някои по-ясни дни. Игрейн копнееше за новини — чувстваше се като язовец, затрупан от снега в бърлогата си.
	Средата на зимата… Утър й беше казал, че ще дойде при нея в средата на зимата — сега вече Игрейн не беше сигурна дали всичко не е било просто сън. С всеки изминал мрачен и студен есенен ден тя все повече се убеждаваше, че не е имала видение; а знаеше, че ако се опита да повтори всичко, за да се убеди, това няма да й помогне. От дете беше учена, че такава зависимост от магическото изкуство е нередна. Можеше да потърсиш искрица светлина в мрака — точно това бе направила тя — но човек не биваше да си служи с магията като дете с проходилка. Можеше да стане така зависим, че да не е в състояние да предприеме нищо, преди да се посъветва с отвъдните сили.
	„Никога не съм можела да разчитам на себе си“, мислеше си горчиво Игрейн. Като дете очакваше напътствията на Вивиан; щом започна да се превръща в жена я дадоха на Горлоис, който очакваше да го пита за всичко, а в негово отсъствие — да се обръща за съвет към отец Колумба.
	Затова сега, когато имаше възможност да се отдаде на собствените си мисли, тя се обърна към себе си. Започна да учи дъщеря си да преде, а сестра си Моргоуз — да тъче пъстро платно. Започна да събира и големи припаси за зимата — имаше основания да предполага, че тази зима ще бъде по-дълга и по-студена от обикновено. Алчно се вслушваше в малкото новини, които случайно достигаха до замъка — носеха ги или овчарите, ако ходеха до пазарния град, или случайни пътници, които все повече намаляваха, а зимата все повече отрязваше достъпа до Тинтагел. Беше минал празникът на Самхаин*, когато в замъка пристигна някаква старица, която търгуваше с дребни стоки. Увита беше в шалове и всякакви парцали, явно съвсем грохнала и с подбити крака, омотани също в мръсни парцали, а и тя самата не беше особено чиста, но Игрейн я покани да влезе и й предложи място до огъня. Даде й от силната супа от козе месо, да подслади залъка корав хляб, който явно беше обичайната й храна. Щом забеляза, че старицата е наранила крака си на камък и накуцва, заръча на готвачката да затопли вода и да намери чист парцал, за да може да се смени превръзката. Игрейн купи две игли от женицата — бяха грубо направени, тя имаше по-добри, но можеше да ги ползва да учи Моргана. Едва тогава, решила, че напълно си го е заслужила, попита старицата дали знае някакви новини от Севера.
	[* Самхаин — езическият еквивалент на Всех Святих (бел.прев.)]
	— Много войска има там, господарке — въздъхна старицата. — По пътищата на Севера се сбират и саксонци; битка е имало там. Бил се е Утър под драконовото знаме. Казват, че саксонците се падали на север от неговите войски, а херцогът на Корнуол е вдигнал своите хора против него от юг. Навсякъде бушува войната, дори Свещеният остров не е пощаден…
	Игрейн попита:
	— От Свещения остров ли идваш?
	— Да, господарке. Замръкнах около езерата и изгубих пътя. Свещениците дадоха сух хляб и рекоха да отида на литургия и да се изповядам, но какви грехове може да има стара жена като мен? Отдавна свърших с греховете, отдавна са простени и забравени, забравила съм дори разкаянието за тях — тя се изкиска с тънкия си старчески гласец. Игрейн си помисли, че не й е останал и много ум, а и малкото останал не е съвсем наред. Явно съзнанието й беше помрачено от тежкия живот, странстванията и самотата. Старицата продължаваше:
	— Колко ли може да греши старият човек, ако е и беден? Единствено да се съмнява в Божията доброта, но ако Бог не разбира защо мислим така, не е толкова мъдър, колкото твърдят свещениците, хе, хе, хе… не ми се слушаше литургия, а и вътре в тяхната църква бе по-студено, отколкото навън, та се залутах из мъглите, и видях лодката, и тя някак ме откара до Свещения остров, и там Езерната господарка нареди на дамите си да ме затоплят и нахранят, също както и ти, хе, хе, хе…
	— Виждала си Дамата от Езерото? — Игрейн се наведе напред и се взря в лицето на жената. — О, кажи ми какво става с нея, моля те, тя ми е сестра…
	— Да, тъй каза и тя, че сестра й била жена на Корнуолския херцог, стига да бил жив, а не била много сигурна в това, хе, хе, хе… Да, да, прати ме с вест при теб, затуй потеглих насам, през тресавищата и скалите, които нараниха горките ми крака, хе, хе, хе… какво ли ми каза? Горката аз, не мога вече нищо да помня. Дали не изгубих вестта някъде в мъглите около Свещения остров — знаеш, свещениците казват, че няма Свещен остров, че никога вече няма да го има, че Бог наредил той да потъне в морето и че ако си мисля, че са ме подслонили там, това е само сатанинска измама, плод на магията на вещиците…
	Тя спря да говори, стоеше изгърбена и само се кискаше. Игрейн изчака малко. Накрая попита:
	— Разкажи ми за Господарката на Авалон. Наистина ли я видя?
	— О, да, видях я. Тя не е като теб, прилича на фея, тъмна и дребничка… — очите на жената проблеснаха и се проясниха. — Сега си спомням какво трябваше да ти предам. Рече така — кажи на сестра ми Игрейн да не забравя сънищата и да не губи надежда, пък аз се разсмях, хе, хе, хе, — каква полза от сънища, те са за вас, дамите от замъците, не са за хора като нас, дето странстват по пътищата из мъглата… А, рече и друго: кажи й, че по жътва родих хубав син, че се съвзех след раждането много по-бързо, отколкото можех да се надявам и че дадох на момчето името Галахад.
	Игрейн въздъхна облекчено. Значи Вивиан, противно на всички очаквания, бе преживяла раждането.
	Старата амбулантна търговка продължаваше:
	— Каза също, хе, хе, хе, че момчето било кралски син, и било редно един кралски син да служи на друг… Говори ли ти това нещо, лейди? На мен ми се струва, че пак са дрънканици за сънища и лунни сенки, хе, хе, хе… — и тя се заля от кикот, свита в дрипите си, протегнала сухите си ръце към топлината на огъня.
	Но Игрейн знаеше какво означава тази вест. „Един кралски син трябва да служи на друг кралски син“. Значи Вивиан наистина бе родила син от крал Бан от Долна Британия след голямата церемония на Женитбата със Земята. И ако беше вярно пророчеството, което произнесоха двамата с Мерлин, Игрейн щеше да роди син на Утър, Велик самодържец на Британия. Единият щеше да служи на другия. За момент й се стори, че ще избухне в истеричен кикот също като старицата. „Булката още не е легнала в брачното легло, а вече почнаха да уреждат съдбините на синовете!“
	В свръхвъзбуденото си състояние Игрейн сякаш видя двете момчета — роденото и нероденото — сенките им бяха близо до нея — приличаха си като близнаци, но едното беше русо, а другото — тъмнокосо. Дали тъмнокосото не беше синът на Вивиан, Галахад? Обзе я предчувствие, че той ще е съдбовно свързан с нейното още неродено момче, което щеше да е син и на Утър. Те все още сякаш стояха пред Игрейн. Озарени от отблясъците на огъня — едно тъмнокосо, стройно момче с очите на Вивиан, и другото — по-малко, с блестяща светлоруса коса като северняк… А сега в пламъка на огъня се видя и друга картина — реликвите на друидите, които сега, след като римляните подпалиха свещените пещери, се съхраняваха на Авалон — блюдото, чашата, меча и копието — тези блестящи предмети символизираха четирите елемента: блюдото — земята; чашата — водата; мечът — огъня; и копието — въздуха… Загледана сънливо в отблясъците на огъня, Игрейн почувства, че съдбата на всяко от момчетата е свързана с по една от свещените реликви. Каза си, че това е чудесно!
	Тя примигна и се насили да се изправи. Огънят бе прегорял, останала бе само жарава. Старицата спеше, свила крака под дрипавите шалове, приближила се колкото може повече до жарта. Залата бе почти опустяла; придворната дама на Игрейн дремеше на една пейка, увита и тя в шала и наметката си; останалите прислужници си бяха легнали. Нима бе спала повече от половината нощ пред огнището? Присънило ли й се беше всичко? Тя събуди спящата си прислужница, която се отправи с мърморене към собственото си легло. Остави старата търговка да спи при огъня и се прибра, треперейки от студ, в собствената си стая. Мушна се под леглото при Моргана и притисна детето силно към себе си, сякаш се надяваше то да я предпази от страха и виденията.
	Скоро зимата наистина скова страната. Около Тинтагел нямаше много дърва за горене — ползваха само торф, но той миришеше лошо и отделяше много сажди, които цапаха вратите и таваните. Понякога се налагаше да горят изсъхнали водорасли, от което целият замък се умирисваше на умряла риба, също като морето при отлив. Най-сетне започнаха да се чуват слухове, че Утър настъпва с армиите си към Тинтагел. Говореха, че скоро ще пресече големите блата.
	При обикновени условия армията на Утър би разбила хората на Горлоис. „Но ако им устроят засада? Утър не познава земите тук!“ Щеше да се чувства достатъчно застрашен от скалистите, непознати местности, и щеше да е убеден, че Горлоис е събрал армията си колкото е възможно по-близо до Тинтагел! Нямаше да очаква по-близка опасност!
	Игрейн не можеше да направи нищо друго, освен да чака. Това беше съдбата на жените — да седят у дома — било то в замък или в колиба — тъй беше, откакто дойдоха римляните. Преди това келтските племена се вслушваха в съветите на жените, а далече на север имаше остров, където живееха жени-войни. Те ковяха оръжия и учеха вождовете да ги използват…
	Нощ след нощ Игрейн лежеше будна и мислеше за съпруга си и за своя любим. „Ако“, мислеше си тя, „изобщо можеш да наречеш свой любим човек, който дори не те е целунал“. Утър се беше заклел, че ще дойде при нея в средата на зимата, как би могъл да премине мочурливата земя, да се измъкна от капана на Горлоис, който го очакваше?
	Само да беше обучена магьосница или жрица като Вивиан! Бяха я учили какво зло сполита всеки, който ползва магия, за да наложи собствената си воля, вместо да приеме съденото от боговете. А добре ли беше да остави Утър да падне в клопката и хората му да бъдат избити? Опитваше се да се убеди, че Утър има шпиони разузнавачи и няма нужда от женска помощ. Но продължаваше да е безутешна, убедена, че може да направи нещо по-добро от това просто да седи и да чака.
	Няколко седмици преди деня на зимното слънцестоене се развихри буря. Тя бушува цели два дни толкова жестоко, че Игрейн знаеше — на север, в тресавищата нищо, което не е заровено като заек в дупка, не би могло да оживее. Дори хората, които бяха защитени от сигурните стени на замъка, все търсеха да намерят място около огъня и се вслушваха треперещи във воя на стихията отвън. Денем беше толкова тъмно от снега и лапавицата, че Игрейн не можеше да вижда, за да преде. Запасите им от факли бяха толкова ограничени, че не й се искаше да ги хаби напразно — чакаха ги още дълги зимни месеци. Така че през повечето време седяха на тъмно, а за да минава времето, Игрейн разправяше стари истории, които бе чувала навремето в Авалон — така забавляваше Моргоуз, за да бъде тя спокойна, и Моргана, за да не капризничи от скука.
	Една от тези вечери, когато детето и младото момиче най-сетне заспаха Игрейн дълго седя, увита в наметалото, пред малкия догарящ огън. Чувстваше се прекалено напрегната, за да си легне. Знаеше, че ако отиде в леглото си, ще лежи с часове будна, ще се взира с широко отворени очи в тъмнината, опитвайки се мислено да прати вест през всички тези левги, които я деляха… от кого? Дали искаше да достигне с мисълта си до Горлоис, за да разбере докъде го е довело предателството му? Защото това беше предателство — беше се заклел във вярност на Утър — върховен самодържец, а след това, заради неверие и ревност, бе нарушил думата си.
	Или искаше да достигне Утър — той сигурно се опитваше да лагерува с войските си някъде из тези непознати, мочурливи земи, сигурно бе изтощен от бурята, заслепен, изгубен някъде?
	Как би могла да прати вест на Утър? Опитваше се да си припомни краткото обучение в магическото изкуство, което бе преминала като момиче в Авалон. Бяха й казвали тъй: тялото и душата не са здраво свързани; в съня душата напуска тялото и се лута из царството на сънищата — там, където всичко е налудничава илюзия, но понякога душите на тези, които познават друидската наука, попадат в Царството на истината — там, където Мерлин я бе завел в онзи единствен сън.
	Веднъж, когато раждаше Моргана, и болките вече продължаваха безкрайно, душата на Игрейн сякаш бе напуснала тялото й за малко — беше се видяла отстрани да лежи, измъчена, заобиколена от бабувачки, как дамите й се опитват да я окуражат, а през това време душата й сякаш се рееше някъде отгоре, далеч от всяка болка. Тогава някой се наведе над нея и й каза, че сега вече трябва да се напъва по-силно, защото се виждала главичката на бебето — душата й отново се обедини с тялото, върнаха се болката и страхотното усилие и тя отдавна бе забравила този случай. Но сега си мислеше, че ако тогава е могла да постигне ще може да направи същото и сега. Игрейн се загледа втренчено в огъня и си наложи да бъде другаде…
	Успя. Стоеше до самата себе си, цялото й съзнание беше будно и изострено. Основната промяна се състоеше в това, че вече не чуваше дивия рев на бурята стените на замъка. Не се обърна назад — беше учена, ако напусне тялото си, никога да не се обръща да го погледне, защото то привличало душата обратно. Но все пак виждаше всичко около себе си, без да гледа — знаеше, че тялото й седи още неподвижно пред догарящия огън. Сега, когато успя да се откъсне от него, се почувства уплашена, помисли си „Трябваше преди това да загася огъня“, но реши, че ако се върне обратно, смелостта няма да й стигне за повторен опит.
	Помисли и за Моргана — живата връзка между нея и Горлоис — въпреки че той се опитваше да отрече тази връзка и говореше зле за детето, връзката съществуваше и тя би могла да намери Горлоис, ако го потърсеше. Още докато тази мисъл се оформяше в съзнанието й, тя се беше озовала на друго място.
	Къде се намираше? Видя отблясъка на малка лампа, а на треперливата й светлина различи чертите на съпруга си, заобиколен от мъже склонили глави един към друг. Бяха в една от каменните колиби, които се срещаха из тресавищата.
	Говореше Горлоис:
	— Бил съм се рамо до рамо с Утър дълги години, под командването на Амброзиус, и доколкото го познавам, ще заложи на смелостта на воините си и на изненадата. Хората му не познават времето в Корнуол. През ум не би им минало, че ако слънцето залезе при буря, към полунощ времето ще е ясно. Няма да имат готовност да потеглят преди да се е съмнало, но дигне ли се слънцето на хоризонта, той веднага ще тръгне, надявайки се да ни намери още рано сутринта. Ако обсадим лагера му в тези часове между полунощ и зазоряване, ще ги изненадаме тъкмо, когато се канят да потеглят. Ще са готови за поход, но не и за битка. С малко късмет ще ги спипаме още преди да са извадили мечовете от ножниците си! Разпокъсаме ли армията на Утър, дори да не успеем да убием самия него, той ще трябва да се спасява и ще напусне Корнуол завинаги.
	На светлината на лампата Игрейн видя как Горлоис оголва зъби като хищно животно. После допълни:
	— Ако пък успеем да го убием, войската му ще се разпилее — също като кошер, когато убиеш царицата на пчелите!
	Игрейн се сви назад в сенките — макар и безплътна, имаше чувството, че Горлоис може да я види. Действително, той вдигна ръка към бузата си и проговори:
	— Студено е тук — като че ли вятър повя около мен.
	— Как да не е студено! Студено е като в гроб — виж как беснее навън виелицата! — изръмжа в отговор един от останалите мъже. Но още преди да беше свършил да говори, Игрейн беше далеч от там — безплътна, тръпнеща, и се съпротивляваше на силното желание да се върне обратно в Тинтагел. Копнееше да почувства плътта си, топлината на огъня, а не да странства така по света, като призраците на мъртвите…
	Как би могла да отиде при Утър и да го предупреди? Нали нищо не ги свързваше — страстта между двамата не бе се изразила дори в една целувка, за да има и връзка между телата им, която да води безплътния й дух. Горлоис я беше обвинил в прелюбодеяние — на Игрейн отново й се прииска да беше имал основание. Сега беше никъде, луташе се като сляпа, безплътна, знаейки, че само помен от някаква мисъл веднага би я върнал в Тинтагел — там, където вкочаненото й тяло все още стоеше свито пред угасналия огън. Бореше се да остане в този мъртвешки мрак, молеше се отчаяно без глас: „Нека отида при Утър!“. Същевременно й беше ясно, че по странните закони на света, в който се намираше сега, това беше невъзможно — между двамата не съществуваше никаква физическа връзка!
	„Но нали връзката ми с Утър е по-силна от обикновената връзка на плътта, защото е преживяла повече от един живот!“ Игрейн сякаш спореше с нещо невидимо, излагаше аргументите си пред незнаен съдник — по-висш от този, който определяше законите на земния живот. Сега мракът вече я притискаше, тя усети, че не й достига въздух, знаеше, че там, някъде долу, и премръзналото й тяло вече е почти бездиханно. Нещо в нея крещеше: „Върни се, върни се! Утър е зрял мъж, няма нужда да се грижиш за него!“, а тя отговори сама на себе, докато продължаваше да се опитва да остане там, където беше: „Но той е просто човек, няма кой да го защити срещу предателството!“
	Сега потискащият мрак сякаш се сгъсти и Игрейн почувства, че нещо се е изправило срещу нейната безплътна същност. Душата й не можеше да чува в истинския смисъл на думата, но това, което сега беше Игрейн — нещо и тръпнещо, смразено от ужас, чувстваше заповедта: „Върни се! Длъжна си да се върнеш! Нямаш право да бъдеш тук. Законите са създадени веднъж завинаги: не можеш да стоиш повече тук, без да понесеш наказание за това.“
	Тя разбра, че отговаря: „Ако трябва, готова съм да понеса наказанието“
	„Защо искаш да влезеш в забранените селения?“
	„Трябва да го предупредя“, простена отчаяно душата й. Тогава, внезапно, както пеперуда излиза от какавидата си, нещо вътре в Игрейн се разчупи, разтвори крилете си и мракът около нея изчезна. Страшният силует, който я придружаваше, сега й заприлича просто на забулена женска фигура, която приличаше на нея самата — беше жрица, но със сигурност не и самата Богиня или съсухрената старица, която предвещава смъртта. Игрейн продължи по-уверено: „Обречени сме с клетва един на друг, свързани сме във всеки свой живот — ти нямаш право да ни разделяш“. Внезапно Игрейн забеляза, че около ръцете й се увиват същите златни змии, които беше носила в странния сън, отнесъл я в каменния кръг. Повдигна ръце и извика нещо на някакъв непознат език. Никога по-късно не можа да си спомни и сричка от думата, която бе произнесла, но знаеше, че започва с продължително „Аааа“ и че това беше властна дума; никога не разбра как бе си спомнила точно сега тази дума, след като в сегашния си живот не беше дори жрица. Мрачната сянка пред нея изчезна и Игрейн видя светлина, напомняща лъчите на изгряващото слънце.
	Всъщност беше бледа светлина на фенер — факла в дървена кутия, грубо покрита с тънка плочка от рог — проблясваше почти незабележимо сред ледените сенки на малка, полуразрушена каменна колиба; дупките по стените й бяха набързо изкърпени с тръстикови снопове. Някаква невидима светлина й помогна да различи чертите на няколко лица — или може би безплътната й душа нямаше нужда от очи, за да вижда? Бяха все мъже, които бе виждала около Утър в Лондиниум: крале, вождове, воини. Изтощени и премръзнали, всички се бяха сгушили около фенера, сякаш мъждукащата му светлина би могла да ги стопли. Утър беше с тях, отслабнал, преуморен, ръцете му бяха покрити с кървави мазоли; увил се беше с дебелото си вълнено наметало чак до брадичката. Това не беше гордият царствен жрец и любим, когото бе видяла в съня си, не беше дори несръчният, грубоват млад мъж, който смути литургията. Но този просмукан от умора мъж с увиснала от влагата коса и нос, зачервен от студа, някак й се стори по-близък, по-хубав от когато и да било преди! Прониза я болезнено съжаление, изпита страстно желание да го притисне към себе си и да го стопли, стори й се, че бе извикала на глас: „Утър!“
	Разбра, че той я е чул, защото повдигна глава и се огледа из колибата, потръпвайки, като че около него бе повял още по-студен вятър. Тогава Игрейн видя — през наметалата, с които бе загърнат — видя как змиите се увиват около ръцете му. Не беше възможно да са истински, въпреки че се гърчеха като живи змии; но, разбира се, никоя змия не би изпълзяла на открито в такъв ужасен студ. Но видя, а в този момент Утър видя нея; отвори уста, за да я заговори, но тя му заповяда да мълчи с повелителен жест.
	„Длъжен си да вдигнеш войските и да им наредиш да потеглят веднага! В противен случай сте обречени на смърт!“ Вестта не се оформи в думи, но тя знаеше, че нейните мисли предават точно това в неговото съзнание. „Снегът ще спре малко след полунощ. Горлоис и всички, които са с него, са убедени, че вие няма да мръднете оттук до зазоряване и възнамеряват да ви нападнат изневиделица и да ви избият до крак! Бъди готов да отбиеш нападението им!“
	Беззвучно, с последни сили, тя натрапваше упорито тази мисъл в съзнанието му. Същевременно чувстваше, че силата на волята й, която я бе довела през големия залив, противно на всички закони в човешкия свят — тази сила се беше изчерпала почти напълно. Вече бе свикнала с това усещане и започна да се бори, опитвайки се да даде по-голяма сила на предупреждението. Щяха ли останалите главатари да му повярват? Щяха ли да се подготвят за нападение на Горлоис? Или щяха да останат тук, изчаквайки пасивно края на бурята — тогава Горлоис щеше да ги излови, както лисицата излавя накацалите на прът кокошки. Но Игрейн наистина нямаше вече сили. Мъртвешки студ и пълно изтощение я заляха като огромна вълна; почувства как потъва в леден мрак и последното й усещане бе, че страховита буря бушува вътре в самата нея…
	… Игрейн лежеше на каменния под, пред изстиналата пепел от огъня. Около нея вееше леден вятър, сякаш бурята, която я беше преследвала по време на цялото видение, сега отново я връхлиташе… Не, не това беше причината. Дървените капаци на прозорците се бяха отворили под напора на вятъра — сега се блъскаха в стените и в стаята влитаха ледени капки дъжд.
	Беше й студено. Така бе премръзнала, че имаше чувството, че никога повече няма да може да мръдне, че ще си остане там, където е, и че студът, обхванал цялото й тяло, постепенно ще се превърне в ледената прегръдка на смъртта. В момента й беше все едно.
	„Нарушаването на табу се наказва; такъв е законът. Престъпих забраната и това няма да ми се размине. Ако Утър се спаси, приемам наказанието си, дори то да е смърт.“ В този момент, докато трепереше, увивайки се напразно в диплите на наметалото си, смъртта й се струваше милостив изход. Поне щеше да престане да чувства този ужасен студ…
	… А Моргана? Нали Моргана спеше на леглото близо до прозореца? Ако прозорецът не беше затворен, детето щеше да настине и можеше да получи белодробна треска! Заради себе си Игрейн нямаше да помръдне. Но заради дъщеря си и за невинната си сестра се съвзе и мъчително се раздвижи, насили изтръпналите си ръце и крака. Запрепъва се несръчно, като пияна, към прозореца и се опита да го затвори с премръзналите си ръце. Два пъти вятърът изтръгваше капака от ръцете й, тя чу собственото си безпомощно хлипане, докато се бореше с него. Ръцете още бяха безчувствени, но разбра, че си е откъснала нокът в опитите си да затисне капака, който й се съпротивляваше като живо същество. Най-накрая успя да улови резето и, затискайки крилата, като прищипа и пръста си между тях, затвори прозореца.
	В стаята все още цареше страшен студ и Игрейн разбра, че и Моргана, и Моргоуз ще се разболеят без огън. Копнееше единствено да се пъхне между тяж в леглото, за да се сгрее от топлите им тела. Но до утрото оставаха много часове, а огънят беше угаснал по нейна вина. Усука се още по-добре с наметалото, извади един мангал от огнището и заслиза с него крадешком по стълбите. Усети как нарани измръзналите си крака по камъните. В кухнята прислужничките спяха свити като кучета близо до покрития огън. Тук беше топло, а над огъня, окачено на кука, висеше димящо гърне — сигурно беше овесената каша за закуска. В края на краищата това беше нейната собствена къща и нейната собствена каша! Игрейн гребна с една чаша малко от врялата, безсолна каша и я изпи, но дори това не можа да я стопли. После напълни мангана с горящи въглени, покри отново огъня, а след това и мангала, скри го в гънките на полата си и отново се заизкачва по стълбите. Чувстваше се отпаднала, трепереше, и въпреки топлата каша я втресе така, че се уплаши да не падне.
	„Не бива да падам, ако падна, няма да мога да стана още веднъж, и мангалът може да подпали нещо!“
	Коленичи пред голямото огнище в своята стая. Силни тръпки разтрисаха тялото й, остра болка разпъваше гърдите й. Сега вече не й беше студено — напротив, имаше чувството, че цялото й тяло гори. Търпеливо подкладе огъня — първо клечки, после с по-големи подпалки; накрая големият пън се запали и пламъците лумнаха високо. Беше й станало толкова горещо, че отметна наметалото си и се запрепъва към леглото; вдигна Моргана и си легна, плътно притиснала детето към себе си — така и не разбра дали заспива или умира.
	Не, не беше умряла. Смъртта би я отървала от тези заливащи я вълни — ту горещи, ту леденостудени. Разбра, че отдавна лежи така — увита в платно, което изпускаше пара. Щом платът изстинеше, отнасяха го и я увиваха в нов. Наливаха насила топли напитки в гърлото й — понякога това бяха отвратителни на вкус билкови отвари против треска, но понякога й даваха и нещо силно, замайващо, примесено с вода. Така минаваха дни, седмици, години и дори векове според нея, а тя все лежеше в плен на треската, поглъщаше насила отвратителните лекове и нямаше сили дори да ги повърне. Веднъж при нея дойде Моргоуз и попита нацупено:
	— Ако не си била добре, Игрейн, защо не ме събуди? Аз щях да запаля огъня.
	В ъгъла на стаята си Игрейн виждаше същата онази мрачна сянка, която бе застанала на пътя й през онази нощ — сега лицето й се виждаше ясно: беше сянката на Смъртта, която пази дверите към забранените селения; сега беше дошла, за да я накаже… Идваше и Моргана и дълго се взираше в нея — малкото й личице издаваше уплахата й, но Игрейн нямаше сили да заговори и да я успокои… Утър също беше тук, но Игрейн знаеше, че никой освен нея не може да го види, пък и не беше редно да произнесе на глас името на друг освен на законния си съпруг. Е, ако извикаше името на Горлоис, всички щяха да решат, че е в реда на нещата, но тя не искаше вече да има нищо общо с него — нито в живота, нито в смъртта.
	Беше ли предала Горлоис, отдавайки се на забранената магия? Може би всичко беше сън, фантазия, както и опитът й да предупреди Утър? Беше ли успяла да го спаси? Понякога й се струваше, че отново странства безплътна в ледения мрак, че се опитва сляпо да си проправи път в бурята, за да предупреди любимия си. Веднъж се появи и отец Колумба и замърмори на латински над нея. Игрейн пламна от безсилна ярост. Какво право имаше той да й досажда със своите предсмъртни ритуали, след като тя не можеше да му се противопостави? Беше се занимавала с магьосничество, значи по неговите представи беше лоша жена — той би я проклел, че е предала Горлоис, може би щеше да отмъсти за господаря си. Бурята отново се бе върнала, бушуваше вътре в измъченото й тяло, а тя все се луташе из виелицата, опитвайки се да открие Моргана — Моргана се беше изгубила; намери обаче само Моргоуз — с корона на главата, короната на Британските кралици. После видя Моргана, но тя отплава с баржа по Лятното море, към бреговете на Авалон. Моргана — облечена в дрехите на жрица — същите, каквито носеше Вивиан… след това всичко потъна в мрак.
	Слънчева светлина заля стаята и Игрейн се раздвижи, но установи, че не може да се изправи.
	— Лежи си спокойно, господарке — дочу тя гласа на Изота, — след малко ще ти донеса лекарството.
	Игрейн проговори, макар и за свое учудване шепнешком:
	— Щом оживях след всичките ти билкови отвари, сигурно ще мога да понеса и тази. Какъв ден е днес?
	— Остават само десет дни до деня на зимното слънцестоене, господарке. Не знаем какво се беше случило с теб — само предположихме, че през нощта бурята е разтворила прозореца в твоята стая и е изгасила огъня. Господарката Моргоуз казва, че като се събудила, те видяла как се мъчиш да затвориш прозореца, а после си била излязла и си се върнала с пълен мангал. Но не си продумала — само си наклала огъня, затуй тя разбрала, че не ти е добре едва сутринта — тогава си горяла от треската и не си познала нито нея, нито детето.
	Разбира се, това беше простото обяснение. Единствена Игрейн знаеше, че болестта й беше наказание, защото се беше опитала да прави магия, без да е била обучавана на това. Този опит бе изсмукал почти необратимо силите на тялото и.
	— Какво е станало с… — Игрейн се спря тъкмо навреме. Не би могла да разпитва за Утър, какво би си помислила жената? — Какви новини има от моя господар херцога?
	— Нищо ново, господарке. Знаем, че е имало битка, но новини за нея няма да научим преди да се разчистят пътищата след голямата буря — каза жената. — Не бива да говориш повече, хапни малко топла каша и се опитай да поспиш.
	Игрейн покорно изпи рядката топла каша, която й донесоха, и заспа. Беше сигурна, че ще научи новините, когато му дойде времето.


	8

	В навечерието на зимното слънцестоене времето се обърна и омекна. Снегът се топеше през целия ден, капеха капчуци, кални вади течаха по пътищата, а над морето и в двора на замъка се стелеше лека мъгла. Когато някой заговореше шепнещото ехо на гласа му дълго отекваше в мъглата. В ранния следобед дори слънцето проби за малко облаците — тогава Игрейн излезе на двора за първи път, откакто се беше разболяла. Чувстваше се вече съвсем здрава, само нервничеше, както впрочем и всички останали, от липсата на новини от външния свят.
	Утър се беше заклел, че ще дойде при нея в този ден, отбелязващ средата на зимата. Как щеше да успее да премине армията на Горлоис, която беше разположена между неговите войски и замъка? През целия ден Игрейн бе мълчалива и разсеяна. Дори се сопна на Моргана, защото детето тичаше наоколо като диво животинче, пуснато на свобода, преливащо от щастие след дългите месеци, през които зимният студ ги бе превърнал в затворници.
	„Нямам право да се държа грубо с детето, защото мислите ми непрекъснато са заети с човека, когото обичам!“ Игрейн се ядоса на себе си. Повика Моргана и я целуна. Докато докосваше с устни меката бузка на детето, я прониза хлад — нали с непозволена магия тя самата бе предупредила любимия си, че Горлоис му готви засада и по този начин може би бе причинила смъртта на бащата на собственото си дете!
	Не, не беше така. Горлоис бе изменил на своя върховен повелител. Независимо от това, което Игрейн бе направила, Горлоис беше белязан от смъртта, а с предателството си беше я заслужил. Освен ако не беше затвърдил измяната и с убийството на човека, комуто покойният крал, Амброзиус, бе поверил защитата на цяла Британия.
	Дойде отец Колумба, за да настоява Игрейн да забрани на прислугата да кладе обичайните огньове, около които се веселяха на този ден.
	— Ти самата трябва да им дадеш пример, като дойдеш на тазнощната литургия! — настоя отец Колумба. — Много време има, господарке, откак за последен път си се причестила.
	— Бях болна — отвърна безразлично Игрейн, — пък и си спомням, че ти самия ми даде последно причастие, когато бях на легло. Може и да съм сънувала — много неща ми се присъниха тогава.
	— Да, и много от тях не би трябвало да се присънват на една искрена християнка — отвърна отецът. — Единствено заради господаря те причестих, лейди, въпреки че не беше в състояние да се изповядаш и да приемеш достойно светите дарове.
	— О, знам отлично, че не си го направил заради мен — усмихна се накриво Игрейн.
	— Не съм аз този, който би поставил ограничения пред Божията милост — рече отец Колумба, а тя довърши наум това, което отецът бе оставил недоизказано. Бе прегрешил заради Горлоис, който по някакви неясни причини държеше на тази жена, и щеше да предостави на Бог правото да я накаже, както със сигурност щеше да се случи…
	Накрая Игрейн все пак се съгласи да присъства на литургията. Колкото и малко да й харесваше новата религия, покойният Амброзиус беше християнин. Християнството беше религията на цивилизованите народи по британските земи и без съмнение щеше да се утвърждава все повече. Утър щеше да се подчини на волята на народа, независимо от личните му религиозни възгледи. Всъщност тя никога не бе имала възможността да разбере как той преценява нещата по съвест. Дали някога щеше да разбере? Беше се заклел, че ще дойде в средата на зимата. Тя сведе очи и се опита да следи литургията.
	Беше се смрачило и Игрейн разговаряше с жените си в кухнята, когато чу, че настава суматоха около моста, свързващ замъка с твърдата земя. Чу се тропот на копита, после някой извика нещо в двора на замъка. Тя свали ниско качулката на наметалото си и изтича навън. Моргоуз затича след нея. На портата стояха няколко души, увити в наметала като тези, които носеха хората на Горлоис, но стражите им бяха преградили пътя с дългите си копия.
	— Господарят Горлоис изрично нареди — никой освен него самия няма право да влиза в замъка.
	Напред се изстъпи един от новодошлите, който изведнъж се стори на всички с гигантски ръст.
	— Аз съм Мерлин Британски — гласът му заехтя като камбана в мъглата. — Отстъпи, човече, нима ще се осмелиш да ми застанеш на пътя?
	Стражите инстинктивно се дръпнаха, но тогава напред пристъпи отец Колумба и го възпря със заповеднически жест.
	— Аз ще застана на пътя ти. Моят господар, херцогът на Корнуол, забрани достъпа до замъка най-вече на теб, стари магьоснико.
	Войниците зяпаха, а Игрейн, макар че се вбеси от глупостта му, изпита и известно уважение към него. Малко бяха тези, които биха се осмелили да се противопоставят на Мерлин.
	Отец Колумба извади от колана си голям дървен кръст и го издигна пред себе си.
	— В името на Христа, заповядвам ти да изчезнеш! В името Божие, върни се в царството на мрака, откъдето си дошъл!
	Звучният смях на Мерлин отекна в мрачните стени на замъка.
	— Добри брате во Христа — рече той — твоят и моят Бог са едно. Наистина ли си вярваш, че ще изчезна в резултат на смешните ти заклинания? Искрено ли ме смяташ за някакво изчадие на ада? Няма нищо подобно, освен ако не смяташ, че падането на нощта по Божия воля е равностойно на нахлуване на адските сили. Идвам от Летните земи — и ти сам ще знаеш дали там е по-мрачно от тук и сам ще видиш, че тези хора с мен носят пръстена на негова светлост Корнуолският херцог. Погледни!
	Светлината на факлите озари протегнатата ръка на един от мъжете показалеца му проблясваше пръстенът на Горлоис.
	— А сега ни пусни, отче. Не сме изчадия адови, а обикновени смъртни, изнемогващи от умора и глад. Идваме отдалеч. Може би ще поискаш да се прекръстим и да кажем някоя молитва, за да се убедиш?
	Напред излезе Игрейн. Облизваше нервно устните си. Какво ставаше тук? Откъде бяха взели пръстена на Горлоис, ако не бяха наистина пратени от него? Пък и ако бяха негови пратеници, някой от тях щеше да се обърне към нея. Игрейн не можа да разпознае никого, а що се отнася до Мерлин, повече от сигурно беше, че Горлоис никога не би избрал него за свой пратеник. Нима Горлоис беше мъртъв? По този начин ли възнамеряваха да я уведомят за смъртта му?
	Тя каза рязко, с пресипнал глас:
	— Дайте да видя пръстена. Искам да се убедя, че е истински.
	— Това е истинският пръстен, господарке Игрейн — произнесе един глас, който тя веднага позна. Свеждайки очи, за да разгледа пръстена в светлината на факлите, Игрейн позна и ръката, която го носеше — широка, голяма, груба. Видя и това, което досега бе виждала само в сънищата си. Високо над китката се увиваше синя татуирана змия. Усети, че коленете й се подгъват, и че всеки момент ще падне на камъните.
	Той се беше заклел: „Ще дойда при теб в средата на зимата!“ И беше дошъл, с пръстена на Горлоис на ръката си!
	— Негова светлост херцогът! — отец Колумба пристъпи импулсивно напред, но Мерлин вдигна ръка в жест, заповядващ мълчание.
	— Тихо! Това е таен пратеник! — каза той. — Не казвайте нито дума повече.
	Свещеникът отстъпи назад — учуден, но покорен, убеден, че човекът с наметалото е Горлоис.
	Борейки се все още с неверието си, изтръпнала от притеснение, Игрейн склони глава в поклон.
	— Влез, господарю — приветства тя новодошлия и Утър, с лице, все още скрито от качулката, посегна с ръката, на която носеше пръстена, и сграбчи здраво пръстите й. Ръката й беше леденостудена, но неговата беше топла и здрава, и я подкрепяше, докато влизаха в замъка.
	Тя реши да води най-обикновен разговор.
	— Вино ли да донеса, господарю, или да поръчам да сервират вечеря?
	Утър зашепна на ухото й:
	— За Бога, Игрейн, намери място, където можем да бъдем сами. Очите на свещеника са зорки дори в този мрак, а аз държа всички да мислят, че тук наистина е дошъл Горлоис.
	Игрейн се обърна към Изота:
	— Донеси храна и бира за войниците и сложи вечерята тук, в залата. Сервирай и на господаря Мерлин. Донеси вода за миене и всичко, което пожелаят. Ще разговарям със съпруга си в нашите покои. Нареди веднага да занесат там храна и вино.
	Слугите веднага се разшетаха, за да изпълнят заповедите й. Мерлин поддаде на един от тях наметалото си, а от диплите му извади арфата си и я постави внимателно на една скамейка. На вратата се появи Моргоуз и загледа смело войниците. Забеляза високата фигура на Утър и веднага направи реверанс.
	— Господарят Горлоис! Добре дошъл, скъпи братко! — каза тя и се запъти към него. Утър леко се дръпна и Игрейн веднага застана пред него. В същото време си мислеше: „Но това е смешно; дори с това наметало Утър прилича на Горлоис толкова, колкото и аз!“
	На глас произнесе рязко:
	— Господарят е уморен, Моргоуз. Не му се слуша детинско бърборене. Вземи Моргана в твоята стая — тази нощ тя ще спи при теб.
	Смръщена и нацупена, Моргоуз взе Моргана на ръце и я понесе нагоре по стълбите. Игрейн изчака те да отидат доста напред, после хвана Утър за ръката и също го поведе нагоре. Що за измама беше това и за какво щеше да послужи? Сърцето й се блъскаше в гърдите и тя си мислеше, че ще припадне, когато въведе Утър в стаята, която бе делила с Горлоис, и затвори вратата след себе си.
	Той я чакаше вътре с разтворени обятия; беше отметнал назад качулката и стоеше така — протегнал ръце към нея, а косата и брадата му бяха влажни от мъглата. Но Игрейн не направи нито крачка към него.
	— Какво е това, кралю? Защо всички те мислят за Горлоис?
	— О, просто една от магиите на Мерлин; цялата работа я вършат пръстенът и наметалото, но не може съвсем без намесата на вълшебство. Разбира се, измамата ще рухне веднага, ако някой ме види на дневна светлина и без наметало. Виждам, че теб не сме заблудили, но не съм го и очаквал. Всичко е игра на привидности, не истинска магия. Аз ти се заклех, Игрейн, че ще дойда при теб в средата на зимата, и сдържах думата си. Няма ли да получа поне една целувка като награда за всичките си усилия?
	Тя приближи, взе му наметалото, но продължи да го отбягва.
	— Откъде имаш пръстена на Горлоис, кралю?
	Лицето на Утър се вкамени.
	— Пръстена отрязах заедно с пръста от ръката му в битка, но предателят се уплаши и побягна. Не ме разбирай погрешно, Игрейн, идвам тук не като среднощен обирник; аз съм в правото си. Прибягнахме до вълшебство, за да спасим доброто ти име — единствено за това. Не бих желал бъдещата ми съпруга да бъде заклеймена като прелюбодейка. Но пак повтарям — аз имам правото да бъде тук. Животът на Горлоис не струва и пукната пара. Той владееше Тинтагел в качеството си на васал на Амброзиус Аурелианус. Поднови васалската си клетва за вярност пред мен — но се оказа, че и думата му не струва нищо. Нали разбираш, лейди Игрейн? Никой крал не би оставил свой васал да наруши клетвата си и да обърне войските си срещу него безнаказано.
	Игрейн склони глава в знак на съгласие. Утър продължи:
	— Неговото предателство разруши резултата от едногодишната война, която водих със саксонците. Когато напусна Лондиниум с хората си, на мен ми беше ясно, че няма да мога да удържа сам обсадата. Трябваше да отстъпя, да бягам, и да ги оставя да опустошат града. Трябваше да изоставя моя народ, който съм се заклел да защитавам. — Гласът му беше изпълнен с горчивина. — Мога да проявя разбиране към Лот. Той поне отказа да се закълне. Не че нямам сметки за разчистване и с него. Ще му се наложи да сключи мир с мен, или ще мине от трона си направо на бесилото — но поне не е изменник и клетвопрестъпник. Горлоис е нещо друго — аз му имах вяра; той се закле и престъпи клетвата си; заради него рухна делото, на което Амброзиус Аурелианус посвети живота си, и аз трябва да започна всичко отначало. Всичко това ми причини Горлоис, и аз съм тук, за да му отнема Тинтагел. Ще му взема и живота, и той добре знае това.
	Лицето му беше като изсечено от камък.
	Игрейн преглътна мъчително.
	— Ще му вземеш и жената, нали — с правото на завоевателя, също както ще превземеш Тинтагел?
	— О, Игрейн — Утър я привлече към себе си. — Знам добре какъв е твоят избор — ти го направи през онази бурна нощ, когато те видях. Ако не ме беше предупредила, щях да загубя най-добрите си войни, а сигурно и живота си. Благодарение на теб Горлоис не можа да ме изненада. Тогава свалих пръстена от ръката му — щях да отрежа и ръката, и главата му, но той ми се измъкна.
	— Зная, че за теб нямаше избор, кралю — започна Игрейн, но в този момент някой почука на вратата. Една от прислужниците донесе поднос с храна вино, промърмори:
	— Господарю! — и се поклони ниско.
	Игрейн механично се освободи от ръцете на Утър, пое храната и виното, и затвори вратата след жената. Взе наметалото на Утър — то наистина почти не се различаваше от това на Горлоис, и го остави на леглото да съхне; после се наведе и му помогна да свали ботушите си; пое и колана заедно с меча му. „Като вярна съпруга“, мина й през ума. Тъй или иначе, тя наистина бе направила избора си. Беше точно както каза Утър: Тинтагел принадлежеше на Върховния самодържец на Британия, също както и неговата господарка — при това по собствена воля. Беше отдала верността си на своя крал.
	За вечеря жените бяха приготвили сушено месо, варено с леща, самун прясно изпечен хляб, малко сирене и вино. Утър започна да яде като умиращ от глад преди да заяви:
	— От цели два месеца съм в поход благодарение на проклетия предател, когото наричаш свой съпруг. Не съм се хранил човешки, под покрив, от деня на Самхаин насам. Добрият свещеник долу сигурно би ми припомнил, че не се казва Самхаин, а Всех Святих*.
	[* Всех Святих — църковен празник, 1 ноември (бел.прев.)]
	— Това е само храната, която се готвеше за моята вечеря и за прислугата господарю, съвсем не е подходяща…
	— На мен ми се струва напълно подходяща да отпразнувам с нея Коледа, след това, което ядях навън, в студа, — отбеляза Утър, дъвчейки шумно. Разкъсваше хляба със силните си пръсти и режеше парчета сирене с ножа си. — Няма ли да чуя да ме наричаш другояче освен „господарю“ и „Кралю“? Толкова съм мечтал за този момент, Игрейн. — Той остави сиренето и я загледа. Обви ръка около кръста й и я привлече към стола си. — Не можеш ли да ми проговориш с любов? Възможно ли е все още да държиш на верността си към Горлоис?
	Игрейн го остави да я притисне към себе си. На глас каза:
	— Аз направих своя избор.
	— Чаках толкова дълго… — Утър шепнеше и я придърпваше така, че тя притисна колене към неговите. Пръстите му проследяваха чертите на лицето й. — Бях започнал да се страхувам, че този момент никога няма да дойде. А сега ти не искаш да ме погледнеш нежно, да ми говориш за любовта си. Игрейн, Игрейн, да не би да съм сънувал, че ме обичаш, че ме желаеш? Може би трябваше да ти оставя твоя покой?
	Игрейн беше разтърсена от ледени тръпки. Когато отговори, тя също шепнеше:
	— Не, не — ако е било сън, аз също съм го сънувала.
	Повдигна лице към него, без да знае какво повече да каже, какво да стори. Не се страхуваше от него така, както от Горлоис, но сега, когато бе настъпил дългоочакваният момент, я обзе внезапна паника и тя се запита как е могла да стигне дотук. Той все още я държеше в прегръдките си. Постави я на коленете си. Тя се остави на ръцете му, които галеха полека гърба й. Главата й почиваше на гърдите му.
	Утър беше обхванал тясната й китка с голямата си ръка.
	— Нямах представа, че всъщност си толкова крехка — каза той. — Ти си висока и в представите ми винаги си била едра, царствена жена. А всъщност си толкова нежна, че бих могъл да те пречупя в ръцете си — костите ти са фини като на птиче. — Пръстите му отново се сключиха около китката й. — И си толкова млада.
	— Не чак толкова — разсмя се Игрейн. — Женена съм от пет години и имам дъщеря.
	— Струваш ми се прекалено млада, за да бъдеш майка — отвърна Утър. — Малкото момиченце, което видях долу, дъщеря ти ли е?
	— Да, дъщеря ми, Моргана — каза Игрейн. Изведнъж осъзна, че той е не по-малко притеснен от нея и отлага. Инстинктивно прецени, че през тридесет и няколко годишния си живот той бе имал опит единствено с леки жени — връзката с почтена жена от неговите собствени среди бе нещо ново за Утър. Болезнено й се прииска да знаеше как точно трябва да постъпи.
	Продължи да отлага. Плъзна едната си ръка по татуираните змии, които се увиваха около китките му.
	— Не ги бях виждала преди…
	— Не, не си — отвърна той. — Поставиха ми ги на церемонията по посвещаване на Драконовия остров. Исках да си там с мен, кралице моя — прошепна той и вдигна лицето й с ръце, за да я целуне по устните.
	— Не искам да те плаша — прошепна той — но съм мечтал за този миг, толкова дълго, толкова безкрайно дълго…
	Трепереща, тя се остави на целувките му, и някакво непознато усещане се събуди в тялото й. Никога не се бе чувствала така с Горлоис… щом си помисли това, отново изпита страх. Това, което ставаше между нея и Горлоис, беше по-скоро нещо, което той правеше с нея — без никакво участие от нейна страна. В случаите тя просто се бе научила да реагира като пасивен наблюдател. Винаги си оставаше тя, Игрейн. Сега, под целувките на Утър, усети, че не може да наблюдава безучастно, че никога вече няма да бъде същата като преди. Тази мисъл я ужаси. Въпреки това съзнанието, че той я желае, караше кръвта да пулсира бясно в жилите й. Ръката й стисна змията, която се увиваше около ръката му.
	— Видях змиите насън… мислех, че всичко ще остане само сън…
	Той кимна.
	— И аз ги бях виждал в сънищата си преди. Имам чувството, че съм сънувал такива змии и на твоите ръце… — той взе тънките й китки и плъзна пръсти по тях. — Само че те бяха златни…
	Игрейн усети, че настръхва. Значи не е било обикновен сън, а пророческо видение, изпратено от Страната на Истината.
	— Не мога да си спомня целия сън — продължи Утър, загледан някъде над рамото й. — Знам само, че стояхме един до друг сред някаква голяма равнина, в кръг от големи изправени камъни… Какво означава това, Игрейн — че имаме еднакви сънища?
	Тя почувства как нещо се надига в гърлото й, сякаш щеше да се разплаче каза:
	— Може би означава просто, че сме обречени един на друг, кралю… господарю… любов моя.
	— Кралице моя… любов моя — очите му срещнаха нейните с неизказан въпрос. — Времето на сънищата мина, Игрейн.
	Той посегна към косата й и започна да вади иглите, с които беше повдигната. Пусна дългите къдрици да падат свободно по бродираната яка на дрехата й и по неговото лице, треперещите му пръсти се плъзнаха по тях. Той стана, без да я изпуска от ръцете си. Никога досега Игрейн не бе се замисляла колко е силен. Прекоси стаята с две крачки и я постави на леглото. Коленичи до него и отново я целуна.
	— Кралице моя — шепнеше Утър. — Исках да те коронясат заедно с мен на церемонията по посвещаването… Някои ритуали не бива да стават достояние на никой християнин; но Древният народ, който е живял по тези места много преди римляните да дойдат, никога не би ме приел за крал, ако не изпълнех тези ритуали. Да, дълъг път изминах дотук, а част от него, сигурен съм, не се намираше във видимия свят.
	Думите му й припомниха Вивиан и това, което тя бе говорила за постепенно разделящите се светове. Този спомен извика друг — за това, което Вивиан бе поискала от нея и за нейното нежелание да го изпълни.
	„Но аз не знаех. Бях толкова млада и неопитна, не знаех нищо — не знаех, че цялото ми същество може да се разтопи, да се разкъса, да бъде повлечено от стихията на любовта…“
	— Поискаха ли от теб да встъпиш в символичен брак със земята, както са правили в старите времена? Зная, че са поставили такова изискване на крал Бан от Долна Британия… — внезапно я прониза остра ревност при мисълта, че някоя жрица е изпълнила символично ролята на земята, която Утър се е заклел да защитава.
	— Не — отвърна той. — Не съм убеден, че бих се съгласил да изпълня такова условие, но то не ми беше поставено. Мерлин ми каза, че той самият, както всеки, който носи титлата Мерлин Британски, се е заклел при нужда да умре, за да спаси народа си… — Утър се прекъсна. — Думите ми надали ти говорят нещо.
	— Ти забравяш — отвърна Игрейн. — Отгледана съм на Авалон; майка ми беше върховна жрица, а по-голямата ми сестра сега е Повелителка на езерото.
	— Ти също ли си жрица, Игрейн?
	Тя поклати глава и понечи да каже не; после се поправи и отговори:
	— Не в този живот…
	— Чудя се… — той отново проследи линията на въображаемите змии по нейните китки, после докосна с пръсти своите. — Винаги съм мислил, че съм живял и преди. Мисля, че животът е нещо много велико и не може да бъде изживяно само веднъж; не може светлината на живота да бъде духната като пламък на лампа от порива на вятъра. Защо, когато за първи път те видях, веднага почувствах, че съм те познавал още преди създаването на света? Тези неща са мистерии и си мисля, че ти разбираш от тях повече от мен. Казваш, че не си жрица, но познаваш вълшебствата достатъчно, щом можа да дойдеш при мен в нощта на голямата буря и да ме предупредиш… Не ми се иска да разпитвам повече, защото не желая науча нещо, което не бива да се знае от вярващ християнин. Що се отнася до това — пръстите му отново докоснаха змиите — ако съм ги носил в предишен живот, това обяснява думите на стареца, който ми ги постави в нощта на посвещаването, че са мои по право. Чувал съм, че християнските свещеници прогонили змиите от нашия остров… но аз не се боя от дракони, а на китките си нося змии, защото това означава, че ще простра като дракон крилата си, за да защитя цялата страна…
	— В такъв случай — прошепна тя, — със сигурност ти ще бъдеш най-великия сред кралете, господарю.
	— Не ме наричай така! — прекъсна я той рязко, наведе се над нея и притисна устни в нейните.
	— Утър — прошепна Игрейн. Струваше й се, че продължава да сънува. Ръцете му се плъзнаха надолу по шията й и той се наведе, за да целуне голото й рамо. Но когато понечи да смъкне роклята й, тя трепна и се отдръпна плахо. Очите й се напълниха със сълзи. Не можеше да проговори, но той постави ръце на раменете й и се вгледа в нея. После каза нежно:
	— Толкова зле ли се е държал с теб, любима? Нека Господ ме порази, ако сега или занапред имаш повод да се боиш от мен! С цялото си сърце желая никога да не беше ставала жена на Горлоис. Ако можеше да те бях открил преди това — но станалото — станало. Кълна ти се, кралице моя — от мен няма защо да се страхуваш.
	На примигващата светлина на лампата очите му изглеждаха тъмни, макар че тя знаеше, че са сиви.
	— Игрейн, аз… аз приех нещата съвсем естествено. Предполагах, че ти е ясно какво изпитвам. Но аз не съм познавал досега жена като теб. За мен ти си любима, съпруга и кралица. Заклевам се в короната и в мъжеството си, че ти ще бъдеш кралица редом с мен, че никога няма да поставя друга жена пред теб или да те изоставя. Нима мислиш, че се отнасям с теб като с лека жена?
	Гласът на Утър трепереше, и Игрейн разбра, че той е завладян от страх — страхът да не я изгуби. Когато разбра, че той също се бои, че също като нея е раним, нейният страх изчезна. Тя обви с ръце шията му и каза ясно:
	— Ти си моят любим, крал и господар, и аз ще те обичам, докато съм жива, а и след това, докогато позволи Божията воля.
	Този път тя не се възпротиви, когато той започна да смъква дрехата й, и после прие с радост прегръдката му. Никога, никога дотогава не бе предполага; че любовта може да бъде такава. Разбра, че до този момент, независимо от петте години брачен живот и раждането, е била съвършено невинна, като девственица, като момиче, което не знае нищо за живота. Сега тялото й, съзнанието и сърцето й се сляха с Утър и тя почувства, че вече е неотделима част от него — нещо, което никога не бе изпитала с Горлоис. За миг й мина през ума, че дори дете в майчината утроба не би могло да изпита близост, подобна на тази, която тя сега изпитваше с Утър…
	Главата му почиваше на рамото й, твърдите руси кичури гъделичкаха гърдите й. Той прошепна:
	— Обичам те, Игрейн. Каквото и да стане оттук нататък, знай, че те обичам. Ако Горлоис се осмели да дойде тук, ще го убия, преди да може да те докосне.
	Тя не искаше да мисли за Горлоис. Погали светлата коса, паднала над челото му, и прошепна:
	— Спи, любов моя. Спи.
	Но Игрейн не заспа. Когато неговото дишане стана по-дълбоко и равномерно, тя продължи да лежи будна, милвайки го съвсем леко, за да не го събуди. Гърдите му бяха с гладка кожа, почти като нейните, имаше съвсем малко руси косъмчета тук-там. Беше си представяла, че всички мъже са груби и силно окосмени. Харесваше й да вдишва аромата на тялото му, да чувства мириса на мъжка пот и едновременно й се искаше да го събуди, за да я вземе отново в прегръдките си, и тръпнеше да не смути дълбокия сън, в който го бе повалило изтощението. Сега вече не изпитваше нито страх, нито срам; това, което с Горлоис беше само приемане на едно задължение, й бе доставило почти непоносима наслада — имаше чувството, че отново е намерила изгубена част от себе си.
	Накрая тя все пак заспа. Спа малко, на пресекулки, сгушена в ръцете му. Не беше спала повече от час, когато я събуди внезапна шумотевица в двора. Тя седна в леглото и отметна дългата си коса. Утър сънливо се пресегна и опита да я накара да легне отново.
	— Ела тук, любима, зората е още далече.
	— Не — отвърна Игрейн, инстинктът й подсказваше друго. — Не бива да оставаме повече така.
	Навлече набързо някаква рокля и престилка и започна да сплита косата си с треперещи пръсти. Лампата бе угаснала и в тъмнината тя не можа да намери иглите, с които я прикрепваше. Най-сетне напипа някакъв воал, с който покри главата си, нахлузи обувките си и затича надолу по стълбите. Все още беше много тъмно и не можеше да се види почти нищо. Само покритият огън в голямата зала грееше с примигваща светлина. Изведнъж сякаш въздухът пред Игрейн се раздвижи и тя се закова на място.
	Пред нея стоеше Горлоис. Голяма рана от меч пресичаше лицето му, а той се взираше в нея с неописуема мъка, горчив упрек и страдание. Това бе видението, което тя бе имала и преди, двойникът-предвестник на смъртта му — сега видението вдигна ръка и тя видя, че три пръста на нея са отсечени. Пръстенът му липсваше. Лицето на призрака беше мъртвешки бледо, но очите му я гледаха с любов и тъга, устните му помръднаха и тя разбра, че той произнася името й, но не чу нищо в ледената тишина, която ги заобикаляше. Едва сега Игрейн разбра, че той също я беше обичал, по свой, суров начин и всичко, което бе направил да й причини болка, произлизаше от любовта му към нея. Нали заради нейната любов той бе нарушил клетвата си пред Утър, бе загубил честта и херцогската си титла! На любовта му тя бе отвръщала единствено с нетърпимост и дори с омраза; чак сега, когато напълно бе разбрала чувствата си към Утър, можеше да разбере и любовта на Горлоис към нея. Гърлото й се сви от тревога и тя понечи да извика Горлоис по име; но привидението се стопи във въздуха, сякаш никога не бе се явявало. В същия момент леденото мълчание около нея беше нарушено от мъжки викове в двора.
	— Сторете път! — викаха долу. — Сторете път! Факли, донесете факли! В залата влезе отец Колумба, пъхна насмолена факла в огъня и тя запламтя. После забърза да отвори вратата.
	— Какъв е този шум…
	— Вашият господар, херцогът, е убит, корнуолци! — викаше някой. — Носим тялото на Горлоис! Сторете път! Мъртъв е Горлоис, херцогът на Корнуол, и ние носим тялото, за да бъде погребано според обичая!
	Игрейн усети, че силните ръце на Утър я подкрепят, иначе би припаднала. Чуваха се протестите на отец Колумба:
	— Не може да бъде! Снощи херцогът се прибра в замъка с малка свита, а сега спи в покоите на своята съпруга…
	— Не! — това беше Мерлин. Гласът му, макар и тих, отекна и в най-отдалечените ъгли на двора. Той взе една от незапалените факли, запали я от факлата на отец Колумба и я подаде на един от войниците. — Херцогът-клетвопрестъпник не е минавал жив през вратите на Тинтагел. Вашата господарка стои до върховния ви повелител, краля на цяла Британия, Утър Пендрагон. Ти ще ги венчаеш още днес, отче.
	Чуха се викове и мърморене сред насъбралите се войници. Дотичалите прислужници наблюдаваха мълчаливо внасянето на грубо скованата носилка, покрита с животински кожи, в залата. Игрейн трепна и отстъпи, за да не гледа покритото тяло. Отец Колумба се наведе, откри за миг тялото, направи кръстен знак и се изправи отново. Лицето му бе мрачно и гневно.
	— Всичко това е магия, нечестиво дело. — Той плю и размаха кръста. — От теб е тази измама, стари магьоснико!
	Намеси се Игрейн.
	— Забранявам ти да разговаряш така с баща ми, свещенико!
	Мерлин вдигна ръка.
	— Не се нуждая от защитата на една жена — нито пък на мъж, господарю Утър — обърна се той към краля. — Пък и не беше магия. Вие видяхте това, което искахте да видите — че господарят ви си е дошъл. Само че ваш господар не е вече клетвопрестъпникът Горлоис, който поради предателството си загуби Тинтагел, а истинският повелител на страната, дошъл да вземе това, което му принадлежи по право. Гледай си църковните дела, отче — трябва първо да бъде погребан покойникът, а после да се подготви и брачната церемония на нашия господар с дамата, която е избрал за своя кралица.
	Игрейн стоеше притисната до Утър, който я беше обгърнал с ръка. Тя срещна горчивия, презрителен поглед на отец Колумба; беше й ясно, че единствено страхът от Утър го възпира да се нахвърли върху нея и да я нарече уличница и вещица. Свещеникът й обърна гръб и се наведе над тялото на Горлоис; после започна да се моли. След миг и Утър коленичи в молитва; русата му коса проблясваше на светлината на факлите. Игрейн понечи да коленичи до него. „Горкият Горлоис!“ Да, той беше мъртъв — застигнала го бе смъртта на предателите, и то напълно заслужено; но все пак я беше обичал, а сега беше мъртъв.
	Една ръка се отпусна на рамото й и я възпря. Мерлин се вгледа за миг в очите й и рече кротко:
	— Виждаш ли, че това, което бе писано, се случи, Грейне. Сбъдна се предсказаната ти съдба. Постарай се да я посрещнеш смело.
	Когато коленичи до носилката на Горлоис, Игрейн се молеше — първо за мъртвия, а после, със сълзи на очи, и за себе си; молеше се за сили, за да посрещне незнайното си бъдеще. Настина ли всичко беше наредено още преди началото на света, или случилото се бе плод на магиите на Мерлин и Авалон, или на магиите, с които се бе занимавала самата тя? А сега Горлоис лежеше мъртъв и Игрейн се взираше в лицето на Утър — вече толкова скъпо и близко. Знаеше, че скоро тук ще дойдат други хора и Утър ще трябва да поеме бремето по управлението на кралството, ще ги понесе новата им съдба и никога вече той няма да бъде изцяло неин — така, както беше през тази единствена нощ. Коленичила между тялото на мъртвия си съпруг и мъжа, когото обичаше и щеше да обича през целия си живот, тя се бореше с изкушението да злоупотреби с любовта му към нея. Да отвърне мислите му от кралството и от държавните дела — беше убедена, че би успяла — за да бъде отдаден единствено на нея. Но не за нейно удоволствие бе събрал съдбите им Мерлин. Игрейн знаеше, че ако се опита да запази Утър за себе си, би отишла против същата тази съдба, която ги бе свързала, и това би ги унищожило. Когато отец Колумба се изправи и нареди с жест на войниците да отнесат мъртвеца в параклиса, Игрейн докосна леко ръкава му. Той се извърна, рязко:
	— Да, господарке?
	— Трябва да ти изповядам много неща, отче, преди тялото на покойния херцог да бъде положено в земята — и преди да бъда венчана. Ще изслушаш ли моята изповед?
	Той я изгледа смръщено, очевидно изненадан. После каза:
	— На изгрев-слънце, господарке — и излезе. Мерлин проследи с поглед Игрейн, която се върна при него. Тя се взря в очите му и каза:
	— Бъди свидетел тук и сега, татко, че се кълна никога повече да не се занимавам с магия. Нека стане това, което Господ желае.
	Мерлин се взря с нежност в измъченото й лице. Гласът му, когато проговори, бе по-мек от всякога:
	— Нима мислиш, че цялото ни вълшебство би променило Божията воля, дете? Опитвайки се да се овладее с малкото сили, които й бяха останали — в противен случай щеше да се разплаче пред всички като дете — Игрейн каза:
	— Отивам да се облека подходящо, татко.
	— Да, посрещни деня, както подобава на кралица, дъще моя.
	Кралица. Думата я накара да потръпне. Но нали затова бе сторила всичко дотук, нали за това беше родена? Тя тръгна бавно нагоре по стълбите. Сега трябваше да събуди Моргана и да й каже, че баща й е мъртъв. За щастие детето бе малко — щеше да го забрави и нямаше да страда много.
	А когато повика прислужничките и им нареди да извадят най-красивите й дрехи, най-скъпите й накити и да подредят косите й, тя постави замислено ръка на корема си. По някакъв начин, с последните отражения на вълшебството, от което днес тя се отрече завинаги, Игрейн разбра, че през тази единствена нощ, когато с Утър бяха само любовници, а не крал и кралица, тя бе заченала неговия син. Зачуди се дали и Мерлин знае това…


	Говори Моргана…
	Струва ми се, че първият ми реален спомен е от сватбата на майка ми и Утър Пендрагон. Почти не помня баща си. Като малко момиче, когато се чувствах нещастна, си го припомнях — беше набит мъж — тъмнокос и с черна брада. Спомнях си как си играех с една верижка, която той носеше на врата си. Да, когато страдах в детството си, когато майка ми или възпитателите ми ме коряха, или в редките случаи, когато Утър изобщо ме забелязваше — и то за да ме нахока — се утешавах с мисълта, че ако родният ми баща беше жив, той би ме обичал, би ме вземал на коленете си, би ми носил хубави подаръци. Сега, вече като зряла жена, знам що за човек е бил покойният и съм убедена, че по-скоро би ме натикал в манастир веднага след раждането на брат ми, и не би помислил повече за мен.
	Не мога да твърдя, че Утър се е държал наистина зле с мен; той просто не можеше да събуди в себе си интерес към дете, което не е момче. Всъщност на първо място в сърцето му винаги беше майка ми, както и той в нейното, затова и страдах толкова. Мислех, че съм загубила любовта на майка ми заради този едър рус мъж. Когато Утър заминеше на бой — а докато бях момиченце, това се случваше много често — майка ми, Игрейн, беше нежна с мен, глезеше ме, учеше ме сама да преда и да тъка пъстри платове. Но зададяха ли се войските на Утър, ме отпращаха в моите покои и ме забравяха до следващия поход. Чудно ли е тогава, че го намразих и че посрещах с омраза и вида на голямото знаме с дракона, когато конните отряди го развееха в близост с Тинтагел?
	Когато се роди брат ми, стана още по-лошо. Повдигаше ми се от това ревливо червейче, бяло и розово, вкопчено в гръдта на майка ми. Най-лошото обаче, че тя очакваше от мен да го обичам също тъй, както го обичаше самата тя. Помня как ми каза:
	— Това е твоето малко братче, Моргана. Грижи се за него и го обичай.
	Аз да го обичам? Мразех го от дън душа! Нали сега, когато се притиснех в нея, тя се дръпваше и казваше, че съм вече голямо момиче, че не подобава да сядам в скута й, че не е редно вече тя да ми връзва панделките, че съм прекалено голяма, за да лягам с глава на коленете й, когато търсех утеха. С удоволствие бих щипала бебето — възпираше ме само това, че мама би ме намразила, ако разбереше. Понякога ми се струваше, че тя и без това ме мрази. Утър също беше луд за брат ми. Все пак си мисля, че той все се надяваше на още един син. Никой нищо не ми бе казал, но въпреки това знаех — дали съм дочула приказките на жените, или съм била по-надарена с ясновидски способности, отколкото предполагах — знаех, майка ми е преспала една нощ с Утър, когато все още е била законна съпруга на Горлоис. Затуй се намираха хора, които твърдяха, че момчето не е син на Утър, а на Корнуолския херцог.
	Не ми беше ясно кой би повярвал на подобно твърдение, защото всички знаеха, че баща ми е бил тъмен, с остри, орлови черти, докато брат ми беше рус и сивоок също като Утър.
	През целия живот на моя брат, който бе коронясан за крал с името Артур, чувах най-различни истории за произхода на името му. Казваха например, че всъщност е кръстен Арт-Утър — тоест от рода на Утър; но не беше така. Като новородено бебе го нарекоха Гуидиън — „сияйния“ — заради златисторусата му коса; със същото име бе наречен по-късно и неговият син; но това е друга история. Истината е съвсем проста — когато Гуидиън навърши шест години, го изпратиха за отглеждане и възпитание при сър Екториус — един от васалите на Утър, който живееше на север, близо до Еборакум*. Утър бе пожелал детето да бъде кръстено като християнин. На кръщенето му дадоха името Артур.
	[* Еборакум — латинското име на гр. Йорк (бел.прев.)]
	От момента на раждането до шестата си година Артур непрекъснато ме следваше по петите. Щом го отби, майка ми Игрейн ми го предаде и каза:
	— Ето малкото ти братче. Ти трябва да се грижиш за него и да го обичаш.
	Бих убила ревливото същество, бих го хвърлила от скалите, за да изтичам после при мама и да я помоля отново да бъде само моя, но майка ми се интересуваше единствено от него.
	Веднъж, когато Утър отново беше пристигнал отнякъде и тя обличаше най-новата си рокля, както обикновено, и слагаше огърлиците си от кехлибар и лунен камък, отделяйки само миг, за да целуне мен и брат ми, преди да забърза надолу, към него, аз се взрях в пламналите й страни. Заслушах се в задъханото й дишане, беше толкова щастлива от идването на мъжа, когото обичаше, че ме изгори страшна омраза — и към него, и към техния син. Докато стоях така, хлипайки, на стълбищната площадка, и чаках да дойде бавачката, която трябваше да отведе и двама ни, малкият защапука несигурно подир майка ни, викайки:
	— Мама, мама! — още почти не можеше да говори, падна и нарани брадичката си на каменното стъпало. Закрещях подир майка ни, но тя тичаше към краля! Само се обърна и ми се сопна през рамо:
	— Моргана, нали ти казах да пазиш бебето! — и продължи.
	Вдигнах ревящото дете и избърсах брадичката му с воала си. Беше си прехапал устата с едно от новопоникналите зъбчета — трябва да имаше осем или десет тогава. Той продължи да хленчи и да вика мама, но тя не дойде. Аз седнах на стъпалата и го взех в скута си, а той обви врата ми с малките си ръчички и скри лице в туниката ми. Хлипането му постепенно престана и той заспа в ръцете ми. Отпусна се и натежа, косичката му беше мека и влажна — мокър беше и другаде, но аз установих, че това не ми пречи особено. От начина, по който се беше притиснал в мен, разбрах, че насън не прави разлика между мен и майка си. Помислих си: „Игрейн ни е забравила и двамата — той няма значение за нея, също както и аз. Сега аз трябва да му бъда майка“.
	Тъй че го поразтърсих, за да се събуди, после го оставих да ме прегърне здраво през врата и го подпрях отстрани, високо на хълбока си, както бях виждала, че прави бавачката.
	— Не плачи — казах му. — Ще те заведа при бавачката.
	— Мама — проплака той.
	— Мама я няма — отвърнах аз. — Тя е при краля. Но аз ще се погрижа за теб, братчето ми.
	Като почувствах как пъхна пълничката си ръка в моята, разбрах какво има предвид Игрейн, когато казва, че съм много голяма, за да плача за майка си — вече имаше някой, по-малък от мен, за когото трябваше да се грижа.
	Тогава съм била на не повече от седем години.


	Спомням си, когато сестрата на майка ми Моргоуз се омъжи за крал Лот от Оркни, получих първата си рокля, която беше като на голяма жена. Подариха ми и огърлица от сребро и кехлибар. Обичах Моргоуз, защото тя намираше време за мен, когато майка ми беше заета, а често ми разказваше и за истинския ми баща — доколкото знам, след неговата смърт Игрейн не произнесе никога повече името му. Но въпреки че обичах Моргоуз, ми се случваше и да се страхувам от нея — тя често ме щипеше или дърпаше за косата, наричаше ме досадно хлапе. Тя първа произнесе и една обида, с която често след това ме разплакваха. Сега вече се гордея с това. Но на времето Моргоуз ми каза:
	— Ти си дете на феите. Защо не си боядисаш лицето синьо и не се обличаш в кожи на диви зверове? Моргана — феята!
	Малко можех да разбера тогава от причините за тази сватба и защо Моргоуз трябваше да се омъжи толкова млада. Ясно ми беше, че майка ми държи Моргоуз да се омъжи и да замине, защото си мислеше, че тя заглежда Утър. Тя просто пропускаше факта, че Моргоуз заглежда всеки мъж, който мине покрай нея. Държеше се като разгонена кучка, макар че понякога си мисля, че постъпваше така, защото тъй или иначе никого не го беше грижа какво върши. На сватбата, докато се кипрех в новата си рокля, чух да разправят колко хубаво било, че Утър побързал да се сдобри с Лот от Оркни, като дори му дал за жена собствената балдъза. Смятах Лот за очарователен; единствено Утър не се поддаваше на чара му. Моргоуз подчертано демонстрираше любовта си към него — може би просто считаше, че се налага да го прави.
	От тази сватба е първият ми спомен от господарката на Авалон. Тя също ми беше леля, както Моргоуз беше сестра на майка ми. Очевидно беше, че произхожда от Древния народ — беше мургава и дребна — червените панделки, вплетени в тъмната й коса, караха лицето й да сияе. Още тогава беше преминала първа младост и тогава, както и всеки път след това, ми се стори прекрасна. Имаше богат, плътен глас. Това, което харесвах най-много в нея, беше, че с мен разговаряше винаги като със своя връстница. Никога не прибягваше към лицемерното гукане, с което повечето възрастни си служат, когато разговарят с дете.
	Влязох в залата със закъснение — прислужницата не беше успяла да вплете панделките в косата ми и накрая се наложи да се справям сама. Винаги съм била сръчна — правех бързо и добре неща, които често затрудняваха много по-възрастни от мен хора. По това време вече предях също така добре, както и майка ми, и значително по-добре, отколкото Моргоуз. Много се гордеех със себе си тази вечер — бях с новата шафранена рокля, украсена със златисти панделки, и с новата кехлибарена огърлица на мястото на коралите, които бях получила като бебе и вече бяха тесни за шията ми. На кралската маса обаче нямаше свободно място и аз се защурах разочарована из залата. Беше ми ясно, че мама всеки момент ще ми нареди да отида на някоя от по-второстепенните маси. Или щеше да извика дойката да ме отведе, или пък щеше да привлече вниманието на всички върху мен, като заръча на някой прислужник да донесе стол. Въпреки че в Корнуол бях принцеса, в двора на Утър бях просто дъщеря на кралицата от един човек, който бе нарушил думата си пред краля.
	Тогава погледът ми се спря на дребна тъмнокоса жена. Беше толкова дребна, че първоначално я помислих за момиче, не много по-голямо от мен самата. Седеше на стол с бродирана тапицерия. Протегна ръце към мен и рече:
	— Ела тук, Моргана. Помниш ли ме?
	Не, не я помнех, но когато погледнах мургавото й лице, озарено от вътрешен блясък, имах чувството, че я познавам откак свят светува.
	Все пак се понацупих, защото се притесних да не ме извика да седна в скута й като някое бебе. Вместо това тя се премести с усмивка малко настрана на стола си. Сега вече видях ясно, че не е момиче, а дама.
	— И двете не сме много големи — рече тя. — Един стол ще стигне за двете, защото е правен за по-едри хора.
	От този момент я обикнах така силно, че често ме измъчваше вина — отец Колумба винаги казваше, че трябва да обичам баща си и майка си повече от всеки друг.
	И тъй, седях до Вивиан по време на цялото сватбено пиршество. Тогава научих, че тя е осиновила Моргоуз — разбрах, че майка им починала при раждането й. Вивиан кърмила Моргоуз като свое дете. Това ми се стори вълнуващо, защото на времето бях много ядосана, когато Игрейн отказа да даде брат ми на дойка и го кърмеше сама. Утър твърдеше, че това не е подобаващо за кралица и тук бях съгласна с него; мразех гледката, която представляваше Гуидиън на гърдите на Игрейн. Сигурно просто съм ревнувала, но не съм можела да го призная дори пред себе си.
	— Значи вашата майка — твоята и на Игрейн — е била кралица, така ли? — попитах Вивиан — тя бе облечена също тъй богато, както майка ми и останалите кралици от Севера.
	— Не, Моргана, тя не беше кралица, а Велика жрица, Господарка на Езерото; сега аз наследих нейното място като Повелителка на Авалон. Един ден и ти можеш да станеш жрица. Очевидно е, че в жилите ти тече кръвта на Древния народ, а може би имаш и Дарбата.
	— Каква е тази Дарба?
	Тя се намръщи.
	— Игрейн не ти ли е казвала? Я ми кажи, Моргана, случвало ли ти се е да виждаш неща, които другите не виждат?
	— Непрекъснато ми се случва — отвърнах аз и в същия момент ми стана ясно, че тази жена знае всичко за мен. — Само че отец Колумба твърди, че това било дело на Сатаната. А пък мама не ми дава да говоря за това, дори пред нея, защото това били неща, неподходящи за двора на един християнски крал и ако Утър узнаел, щял да ме прати в манастир. Никак не ми се ще да отида в манастир, да се обличам в черно и никога да не се смея.
	Тогава Вивиан изтърси една дума, заради която преди време бавачката ми бе натрила устата с лютивия кухненски сапун, с който прислужниците миеха пода.
	— Ето какво, Моргана. Майка ти е права, че не бива да говориш за тези неща пред отец Колумба…
	— Ама нали Бог ще се разгневи, ако лъжа свещеник!
	Вивиан отново каза онази дума.
	— Слушай, мило дете. Ако излъжеш свещеник, той ще ти се разгневи и ще ти каже, че Бог ти се гневи. Но Великият творец на мирозданието има по-важни работи от това да се цупи на младите хора. Това си е въпрос на твоята собствена съвест. Вярвай ми, Моргана — не казвай никога пред отец Колумба нещо повече от абсолютно необходимото, но вярвай винаги в това, което ти подсказва ясновидската ти дарба. Тези видения ти ги праща самата Велика Богиня.
	— Великата богиня и Дева Мария, Божията майка, едно и също ли са? Вивиан сбърчи чело.
	— Всички богове са образи на единствения Бог и всички богини са всъщност една Богиня. Великата майка няма да ти се разсърди, ако я наречеш с името Дева Мария, защото тя е била добра и човеколюбива. Виж, мила, това не са разговори за празнична маса. Но мога да ти се закълна, че докато съм жива, ти никога няма да отидеш в манастир, независимо от това какво ще каже Утър по този въпрос. Сега, когато съм убедена, че имаш Дарбата, ще направя всичко, което по силите ми, за да те взема при себе си, на Авалон. Искаш ли това да си остане тайна — само между теб и мен, Моргана? Обещаваш ли ми?
	— Обещавам — отвърнах аз, а тя се наведе и ме целуна по бузата.
	— Виж, арфистите започнаха да свирят за танц. Нали Моргоуз е прекрасна в тази синя рокля?


	9

	Един пролетен ден, през седмата година от царуването на Утър Пендрагон в столицата му Керлиън*, Вивиан, велика жрица на Авалон и Повелителка на езерото, излезе на смрачаване, за да хвърли един поглед в своето магическо огледало.
	[* Керлиън — сега предградие на град Нюпорт в Уелс; стар укрепен римски град от I век сл.н.е., бил е столица на Уелските принцове до норманското нашествие през 1066 г. (бел.прев.)]
	Въпреки че Езерната дама беше жрица по традиция, по-стара от тази на друидите, тя споделяше една от основните догми на друидската религия — а именно, че не можеш да отдаваш дължимото на великите сили, създали вселената, докато се намираш под покрива на постройка, изградена с човешки ръце. Вярваше също и в това, че безкрайността не се съдържа в нищо, създадено от човека. Затова огледалото на Езерната дама не беше от бронз, нито дори от сребро.
	Зад нея се издигаха сивите каменни стени на Храма на Бога — Слънце. Той бе построен от Сияйните — хората, спасили се от потъващата Атлантида, дошли на този остров преди много векове. Пред нея се простираше голямото езеро, заобиколено отвсякъде с висока тръстика. Мъглата, която вече и в хубави дни бе неотменима част от Авалон, се стелеше по повърхността на водата. Зад голямото езеро имаше други острови и други езера и всичко това хората наричаха Летните земи. По-голямата част от почвата бе под водата, или представляваше мочурища и блата. Единствено в разгара на лятото блатата и някои от по-плитките езера пресъхваха напълно и освобождаваха влажна, тревиста и плодородна земя.
	Така намаляваше вътрешното море и година след година отстъпваше пред сушата. Един ден всичко тук щеше да е плодородна обработваема земя. Но това не се отнасяше до Авалон. Авалон вече беше потънал завинаги в мъглите, скрит за всички освен за малцина посветени, тъй че когато насам идваха пилигрими*, за да се поклонят в манастира, наречен от монасите Гластънбъри, Храмът на Слънцето оставаше невидим за тях, изчезваше в някакъв друг свят.
	[* Пилигрим — поклонник (бел.прев.)]
	Когато насочеше свръхестественото си зрение натам, Вивиан можеше да види църквата, която построиха.
	Да, манастирът отдавна съществуваше, въпреки че тя никога не бе стъпвала там. Беше чувала Мерлин да разказва, и му вярваше, че историята започнала преди векове. Тогава от юг пристигнала малобройна група свещеници, а с тях и техният пророк-назарянин, нещо като учител. Разказваха се истории, че самият Исус е бил обучаван тук* — в обиталището на друидите, където някога се е издигал храмът на Слънцето, че бил изучил и древната мъдрост. Години по-късно, когато — съгласно разказите на християните — Христос се принесъл в жертва, като с историята на живота си изпълнил още веднъж прастарата мистерия за Принасящият се в жертва Бог — мистерия, по-стара дори от самата Британия — та тогава един от близките му последователи се върнал тук, забил тояжката, на която се подпирал в Свещения хълм, и тояжката разцъфтяла — превърнала се в онзи трънлив храст, който цъфти не само по Еньовден, но и още веднъж — в най-лютата зима. В памет на кроткия пророк, когото друидите също познавали и обичали, те се съгласили Йосиф от Ариматея да построи на самия свещен остров параклис и манастир в прослава на техния Бог, защото всички богове всъщност са лица на един Бог.
	[* Съгласно една местна легенда Йосиф Ариматейски бил чичо на Исус Христос и го завел в Британия през юношеските му години (бел, прев.)]
	Но това било много отдавна. Известно време християните и друидите живели мирно заедно, прекланяйки се пред Единия Бог. Но тогава на острова нахлули римляните, и въпреки че винаги подчертавали толерантността си към местните божества, се отнесли безмилостно с друидите. Секли и изгаряли свещените им гори, разпространявали лъжи, че друидите правели човешки жертвоприношения. Естествено, истинското престъпление на друидите се свеждало до това, че окуражавали местните хора да не приемат римските закони и мира при условия поставени от Рим — прочутият Pax Romana. Тогава друидите обединили силите на вълшебството си в една последна голяма магия — за да съхранят последното убежище на своята школа. Успели да предизвикат последната голяма промяна в съществуващия свят — промяната, която пренесла Авалон извън обсега на света, населяван от човеците. Сега островът се криеше в мъглите и можеше да бъде видян единствено от малцината посветени или от хора, на които тайният път през езерото е бил показан. Хората от племената знаеха, че островът е там, и там се кланяха на божествата си. Що се отнася до римляните, те бяха християни от царуването на император Константин, който покръстил наведнъж легионите си, основавайки се на някакво видение, което имал по време на битка. Та те бяха убедени, че Христос е пропъдил и победил друидите, без да знаят, че малкото останали друиди живеят на скритата от магия земя и предават от поколение на поколение древната си мъдрост.
	Ако решеше, Вивиан имаше правото да ползва дарбата си на „двойно“ зрение, защото беше върховна жрица в Авалон. Можеше да види кулата, която бяха построили върху самия Тор — върху Свещения хълм, където се изпълняваше ритуала по Посвещаването. Кулата беше посветена на Свети Майкъл — един от техните еврейски ангели, чието задължение съгласно преданието било да владее света на демоните. Това дори сега се струваше на Вивиан богохулно, но тя се утешаваше с мисълта, че това не се случва в нейния свят. Ако тесногръдите християни предпочитаха да възприемат великите Богове на древността като демони, то християнският свят щеше да стане само по-беден от това. Богинята беше жива, независимо от мнението на християните. Вивиан насочи мислите към това, което възнамеряваше да прави — а именно да погледне във вълшебното си огледало, докато грееше новата луна.
	Въпреки че все още бе толкова светло, че всичко се виждаше съвсем ясно, Езерната дама беше взела със себе си малка лампа, която гореше със слаб, мъждив пламък. Тя обърна гръб на тръстиките и на солените блата и се запъти към твърдата земя по пътеката, която се виеше нагоре по обраслия с папур бряг. Мина покрай гниещите останки от обиталищата на хора, заселвали се по бреговете на езерото в отдавна отминали дни.
	Пламъкът на лампата й продължаваше да мъждука и се виждаше все по-ясно с падането на здрача. Над върховете на дърветата чистият, тънък сърп на младата луна, почти невидим, грееше със същия мек блясък като сребърната огърлица около шията на Повелителката. Вивиан вървеше сега по пътя, където някога са минавали процесиите, изкачваше се бавно — въпреки че все още бе силна и жизнена, не беше вече млада. Най-сетне стигна до огледалното езеро — водата проблясваше спокойно, заобиколена от безкрайно древните изправени камъни.
	Езерото беше спокойно. Лунната светлина се отразяваше в него. Когато Езерната дама се наведе над водата, тя сякаш пламна от отражението на пламъка в лампата. Тя се наведе още, потопи ръка във водата и отпи от шепата си. Забранено беше да се потапя какъвто и да било предмет, който е дело на човешки ръце в това езеро. Но по-нагоре, при извора, от който се пълнеше езерото, идваха често поклонници, които пълнеха разни съдове с вода. Вивиан усети леко металния вкус на чистата вода и както винаги изпита страхопочитание — този извор бълбукаше така още от началото на света и щеше да продължи да тече — вълшебен и щедър, за да утолява жаждата на всички. Такъв дар можеше да е дело единствено на Великата богиня! Вивиан коленичи, докато пиеше, и повдигна поглед към тъмния сърп в небето.
	След този прилив на страхопочитание, който я обземаше винаги, от първия път, когато дойде тук — когато още се обучаваше в Дома на девиците — Вивиан се зае да извърши необходимото. Остави лампата на един плосък камък, надвесен над езерото, така че водата да отразява както лунната светлина, тъй и пламъка. Сега вече присъстваха четирите основни елемента: огънят в лампата; водата, от която тя бе пила; земята, на която бе стъпила; а докато правеше заклинание, за да извика силата на въздуха, Вивиан видя както обикновено как лек бриз развълнува спокойната езерна повърхност.
	Тя поседя малко, за да размисли.
	Накрая реши, че си е изяснила как точно да гласи въпроса, който трябваше да постави пред магическото огледало.
	„Какво ще стане с Британия? Каква ще е съдбата на моята сестра и на нейната дъщеря, която е родена за жрица, и на сина й, който е едничката надежда за Британия?“
	За момент над езерото повя ветрец. Първоначално Вивиан виждаше само мъгливи образи. Не можеше да прецени дали те преминават само през съзнанието й, или се виждат на водната повърхност. Видя битки, но развълнуваната вода не й позволи да разбере нещо по-точно. Видя драконовото знаме на Утър, видя и съплеменници от Древния народ да се бият под това знаме. Видя сестра си Игрейн в кралски одежди и с корона на главата, както я беше видяла и в плът и кръв. След това, само за миг, видя нещо, което накара сърцето й да се свие — видя Моргана да плаче; видя и нещо по-ужасяващо — едно малко русо момче, което лежеше неподвижно — мъртво ли беше или живо?
	В този момент луната потъна в мъглите и Виденията изчезнаха; колкото и да се опитваше, Вивиан не можа да ги извика обратно. Огледалото сякаш й се присмиваше и й позволяваше да Види само несвързани картини: Моргоуз, прегърнала втория си син, Утър и Лот, сновящи из някаква голяма зала, очевидно разменяйки гневни думи, и отново смътните очертания на раненото, може би умиращо дете. Случили ли се бяха вече тези неща, или бяха предупреждение за нещо, което предстоеше тепърва?
	Вивиан прехапа устни, наведе се и взе лампата. Изля последните капки чисто масло във водата — масло, ползвано за извикване на видения, никога не трябваше да се употребява за друго. После забърза в падащия мрак, по алеята на процесиите, към дома на жриците.
	Веднага щом пристигна, повика прислужницата си.
	— Приготви всичко необходимо за заминаване, потегляме в зори — каза й тя.
	— Кажи на ученичката ми да се приготви да изпълни ритуала по пълнолуние. Преди да е изминал и ден, аз трябва да бъда в Керлиън. Прати някого да съобщи това и на Мерлин.


	10

	Пътуваха предимно в ранните часове на деня — около пладне се скриваха из шубраците по пътя и потегляха наново привечер. За сега в тази част от страната цареше мир — войната бушуваше далеч на изток. Но и преди избухването на войната се случваше банди от мародери — северняци или саксонци да нападат селата или по-отдалечени извънградски къщи. Тръгнеха ли на далечен път, вземаха всички предпазни мерки, ако нямаха въоръжена охрана, и не се доверяваха на случайно срещнати пътници.
	Вивиан беше почти убедена, че ще намери двора на Утър опустял, че ще са останали само жените и децата, както и тези мъже, които по една или друга причина не можеха да се сражават. Но още отдалече видя, че знамето с дракона се вее на крепостните стени — значи кралят беше в крепостта. Тя сви устни — Утър не обичаше друидите от Свещения остров и не им се доверяваше. Въпреки че Вивиан бе направила всичко по силите си, за да постави този човек на трона, защото той бе най-способният от военачалниците в тази страна. Значи сега се налагаше да намери начин да обединят усилията си. Поне не беше толкова краен в изповядването на християнската вяра, че да се посвети на унищожаване на другите религии. „По-добре е“, мислеше си Вивиан, „на престола да седи безбожник, отколкото религиозен фанатик“.
	От последния път, когато бе посетила столицата на Утър, крепостните стени бяха издигнати още по-високо. По тях стояха часови, които им извикаха да кажат кои са и откъде идват. Вивиан беше предупредила свитата си да не казва нито една от титлите й. Трябваше просто да, кажат, че пристига сестрата на кралицата. Не беше моментът да ги кара да се прекланят пред нея в качеството й на Повелителка на Авалон; сегашната й мисия изискваше възможно най-голяма бързина.
	Преведоха ги през обраслата с трева ограда, покрай гледки, обичайни за вътрешността на затворена крепост. Наблизо се чуваха удари на чук върху наковалня — сигурно работеше ковач или оръжейник. Пастирки, облечени в груби кожени туники, прибираха овцете от паша. Вивиан разбра, че крепостта се готви за обсада, и повдигна вежди.
	Само няколко години я деляха от мига, в който Игрейн дотича да посрещне нея и Мерлин в двора на Тинтагел. А сега един важен, богато облечен шамбелан, еднорък (очевидно ветеран от войската на Утър) я посрещна с тържествен поклон и я поведе към една от стаите високо горе в замъка.
	— Съжалявам, лейди — каза шамбеланът — но при нас не е много просторно. Ще трябва да споделяш стаята с две от придворните на кралицата.
	— За мен ще бъде чест — отвърна сериозно Вивиан.
	— Ще ти изпратя прислужница. Трябва само да поискаш каквото ти е необходимо и веднага ще го получиш.
	— Нужна ми е само малко вода за миене — отвърна Вивиан, — а също така искам да знам кога ще мога да видя сестра си.
	— Господарке, убеден съм, че кралицата ще те приеме в подходящо време…
	— Да не би в двора на Утър да има церемониал като при цезарите, а? Слушай, добри човече, аз съм Повелителката на Авалон и не съм свикнала да ме карат да чакам. Ако пък Игрейн е станала чак толкова важна, настоявам да пратите при мен лейди Моргана колкото е възможно по-бързо!
	Едноръкият ветеран трепна и отстъпи, а когато заговори отново, гласът му не звучеше формално като преди, а много по-човешки.
	— Господарке, сигурен съм, че кралицата ще те приеме веднага и с радост, но ти пристигаш в тежък и тревожен момент. Тази сутрин младият принц Гуидиън падна от кон — забранено беше да му дават да язди. Сега кралицата не иска да се отдели дори за миг от постелята му.
	— В името на Богинята, значи съм закъсняла! — промърмори на себе си Вивиан. После каза на висок глас:
	— Веднага ме заведи при тях. Веща съм в лечителството и съм повече от сигурна, че Игрейн би ме повикала веднага, ако знаеше, че съм тук.
	Шамбеланът се поклони и рече:
	— Оттук, господарке.
	Докато вървеше подир него, Вивиан осъзна, че не е свалила наметката и мъжките кожени панталони, които носеше за езда. А пък имаше намерение да представи Авалон в цялото му достолепие! Е, имаше по-важни неща.
	Пред вратата шамбеланът се поколеба.
	— Да вляза без разрешение при кралицата би ми струвало главата. Тя не позволява дори на своите дами да влизат, за да й носят храна и вода… Вивиан бутна тежката врата и влезе. Вътре цареше мъртвешко мълчание. Стаята неприятно й напомни на гробница. Игрейн, бледа и отслабнала, с коси, и с омачкан воал, беше коленичила неподвижно, като каменна фигура, до леглото. До нея стоеше изправен свещеник, облечен в черни одежди, който четеше под носа си молитви. Макар че Вивиан се движеше безшумно, Игрейн я чу.
	— Как смеете… — започна тя с гневен шепот, но изведнъж се прекъсна. — Вивиан! Сигурно Господ те праща!
	— Знаех, че имаш нужда от мен — каза Вивиан. Моментът беше неподходящ за споменаване на вълшебства и видения.
	— Не, Игрейн, плачът няма да помогне — допълни тя. — Остави ме да го видя и да преценя колко сериозно е положението му.
	— Придворният лекар на краля…
	— … е най-вероятно стар глупак, който не признава никакво друго лекарство, освен с настойки от кози тор — довърши спокойно Вивиан. — Лекувала съм такива рани, докато ти беше още в пелени, Игрейн. Нека видя детето.
	Беше Виждала сина на Утър само веднъж, и то за кратко; тогава беше тригодишен и изглеждаше като всяко друго русо и синеоко дете на тази възраст. Но сега бе станал необичайно висок за възрастта си, със слаби, но мускулести ръце и крака, изподраскани от къпинаците като при всяко момче на неговите години. Вивиан отметна завивката и заразглежда големите синини по тялото му.
	— Плюе ли кръв?
	— Не, съвсем никак. Тази кръв по устата му е от един избит зъб, но той и без това се клатеше.
	Да, Вивиан и сама виждаше прехапаната устна и дупката между зъбите. Синкавата подутина на слепоочието беше по-сериозна и тя за момент изтръпна от страх. Нима всички техни планове щяха да свършат така?
	Тя опипа главата на момчето с тънките си пръсти. Видя как той потръпна, когато докосна посинялото слепоочие — това беше възможно най-благоприятният признак! Ако имаше вътрешен кръвоизлив в черепа, досега щеше да е изпаднал в толкова дълбока кома, че не би могъл да почувства никаква болка. Вивиан пресегна и го ощипа много силно по бедрото. Детето изхленчи.
	— Причиняваш му болка! — извика Игрейн.
	— Не — отвърна сестра й. — Опитвам се да установя ще живее ли или не. Можеш да ми вярваш, че ще оживее. — Тя потупа нежно детската буза и очите момчето се отвориха за миг.
	— Подай ми свещта — каза Вивиан и започна да движи бавно пламъка пред очите на детето. То проследи движението му за момент, преди отново да отпусна клепачи с болезнено стенание.
	Вивиан се изправи.
	— Внимавай да лежи неподвижно и не му давай нищо освен вода и супа. Никаква твърда храна в продължение на ден-два. Не му накисвай хляба във вино — само в супа или мляко. След три дни пак ще тича наоколо.
	— Ти откъде знаеш? — запита свещеникът.
	— Защото съм обучена лечителка, откъде другаде?
	— Не си ли магьосница от Острова на вещиците?
	Вивиан се разсмя тихо.
	— О, не, отче. Аз съм жена, която е прекарала живота си в изучаване на светите завети, също като теб. Бог в своята милост ме е дарил със способността да церя болни.
	Помисли си, че много лесно може да обърне техния начин на изразяване в своя полза — ако нему това не беше ясно, Вивиан знаеше, че Бог, комуто и двамата се кланяха, бе толкова велик, че не би могъл да споделя дребнавите свещенически предразсъдъци.
	— Игрейн, налага се да разговаряме. Ела с мен…
	— Трябва да съм тук, когато той се събуди, нали ще ме повика!
	— Глупости. Нека дойде бавачката му. Става дума за нещо извънредно.
	Игрейн й хвърли ядовит поглед, но после се обърна към една от жените и каза:
	— Нека Изота дойде, за да стои до него.
	После сподири Вивиан, очевидно все още ядосана.
	— Как се случи това, Игрейн?
	— И аз не знам — разправяха ми, че се опитал да язди жребеца на баща си. Толкова съм объркана — помня само, че го внесоха като мъртъв…
	— Можеш да благодариш единствено на късмета си, че не е наистина мъртъв — отбеляза рязко Вивиан. — Така ли пази Утър живота на единствения си син?
	— Не ме упреквай, Вивиан — толкова исках да му родя и други синове!
	Гласът на Игрейн затрепери, но тя продължи:
	— Сигурно съм наказана като прелюбодейка, щом не мога да родя на Утър други синове…
	— Полудя ли, Игрейн? — избухна Вивиан, но след това се възпря. Не беше права да сипе укори по сестра си тъкмо когато тя бе толкова изтощена от бдение край леглото на болното си дете. — Дойдох тук, защото почувствах, че опасност надвисва над теб или детето. Но за това ще поговорим по-късно. Повикай жените си и ги накарай да те преоблекат. Откога не си яла? — попита тя с разбиране.
	— Не помня точно — мисля, че снощи хапнах малко хляб и пих вино…
	— Повикай тогава придворните си и се нахрани — каза нетърпеливо Вивиан. — Още не съм свалила пътните си дрехи и съм потънала в прах от ездата. Отивам да се измия и да се облека, както подобава на една дама, когато нощува под покрив. Ще говорим след това.
	— Сърдиш ли ми се, Вивиан?
	Вивиан я потупа по рамото.
	— Гневя се единствено на съдбата, което, разбира се, е глупаво. Преоблечи се и хапни, Игрейн. Този път на детето му се размина.
	В стаята й бяха запалили огън. Пред огнището, на столче, седеше някакво дребно момиче, облечено толкова просто, че Вивиан помисли за момент, че е някоя от прислужничките. Отблизо видя обаче, че простичката дреха е ушита от скъп плат, а главата на момичето бе покрита с най-фин бродиран лен. Тогава разпозна дъщерята на Игрейн.
	— Моргана — каза Вивиан и я целуна. Детето сега беше високо почти колкото нея самата. — Все те мисля за дете, а ти си станала вече жена…
	— Чух, че си пристигнала, лельо, и дойдох да ти кажа добре дошла. Казаха ми, че веднага си отишла при постелята на брат ми. Как е той, господарке?
	— Зле е натъртен, но му трябва само почивка и ще се възстанови напълно — отвърна Вивиан. — Щом стане от леглото, трябва да убедим по някакъв начин Игрейн и Утър да не допускат лекарите с техните глупави церове до него; ако се опитат да го накарат да повърне, състоянието му ще се влоши. Майка ти само плаче и се вайка. Ти можеш ли да ми обясниш как се случи това? Няма ли тук някой, който да е в състояние да опази едно дете?
	Моргана закърши малките си пръстчета.
	— Не знам точно как е станало. Брат ми е смело момче и все иска да язди коне, които са прекалено бързи и силни за него. Утър е наредил изрично той да язди само ако има със себе си коняр. Онзи ден понито му окуця и той настоя да язди друг кон. Как се е добрал до жребеца на Утър, никой не знае. Всички коняри отлично знаят, че му е забранено да припарва до Тъндър* и всички се кълнат, че не са го видели как е отишъл при него. Утър се закле, че ще обеси коняря, който е допуснал детето да яхне Тъндър, но ако има такъв, той според мен отдавна е прекосил реката и е изчезнал. Разказаха ми как Гуидиън се бил вкопчил здраво в гривата на Тъндър и яздел съвсем спокойно, докато изведнъж една разгонена кобила не се появила на пътя на жребеца. Не можем да открием и кой е пуснал кобилата. Разбира се, жребецът се впуснал в галоп подир кобилата и в същия миг брат ми полетял от гърба му!
	[* Тъндър — (англ.) гръмотевица (бел.прев.)]
	Личицето й, дребно, мургаво и грозновато, се сбърчи.
	— Наистина ли ще оживее?
	— Наистина.
	— Съобщил ли е някой на Утър? Мама и отецът казаха, че не му е мястото до леглото на детето…
	— Сигурно Игрейн се е погрижила за това.
	— Сигурно. — Вивиан забеляза с изненада циничната усмивка на Моргана. Моргана не обичаше Утър и се дразнеше от любовта, която майка й изпитва към него. Въпреки това беше достатъчно съвестна, за да се заинтересува осведомен ли е Утър, че синът му ще живее. Не, тя в никакъв случай не беше обикновено момиче.
	— На колко години си сега, Моргана? Времето минава бързо, а аз старея и почвам да забравям.
	— По Еньовден ще навърша единадесет.
	„Достатъчно голяма е, за да започне обучение за жрица“, помисли си Вивиан. Все още не беше свалила изцапаните пътни дрехи.
	— Моргана, ще кажеш ли на прислужничките да ми донесат вода за миене и една жена, за да ми помогне да се облека подходящо за случая, щом ще се представям на краля и кралицата.
	— Вече пратих за вода; тя е тук, в котела на огъня — отвърна Моргана и допълни малко свенливо:
	— За мен ще е чест аз да ти помагам при обличането, господарке.
	— Щом искаш — Вивиан остави Моргана да й помогне да свали връхните дрехи и да измие прахоляка от пътуването. Бяха качили багажа й в стаята и тя избра от него една зелена рокля; Моргана заопипва възхитено плата.
	— Каква хубава зелена боя. Нашите жени не могат да направят такова зелено. От какво го получавате?
	— От най-обикновена сърпица.
	— Мислех, че от нея се получава само синя боя.
	— Зеленото се извлича по друг начин — растението се вари и после боята се фиксира. Щом се интересуваш от растения, по-късно ще си поговорим и за боите, които се извличат от тях. Сега се налага да говорим за друго. Я ми кажи, брат ти често ли върши подобни лудории?
	— Всъщност не. Той е здраво и жизнено дете, но обикновено е доста послушен — отвърна Моргана. — Помня, на времето някой му се подигра, че язди бебешко пони. Той отвърна, че ако ще става воин, първото, на което трябва да се научи, е да се подчинява на заповеди, и че баща му изрично му е забранил да язди кон, който не би могъл да удържи. Затова не мога да разбера как му е хрумнало да яхне Тъндър. Пък и дори в този случай нямаше да пострада, ако не беше онази кобила…
	Вивиан кимна.
	— Много ми се ще да узная кой я е отвързал, и защо.
	Очите на Моргана се разшириха, като разбра какво има предвид леля й. Наблюдавайки я, Вивиан продължи:
	— Опитай се да си спомниш, Моргана. Имало ли е други случаи, в които той се е разминавал на косъм със смъртта?
	Моргана отвърна колебливо:
	— Ами беше тежко болен от лятната треска, но от нея боледуваха почти всички деца миналата година. Утър казваше, че не е трябвало да му разрешават да играе с децата на овчарите. Мисля, че се беше заразил от тях — а четири от тях умряха. А после и онзи случай, когато се беше отровил…
	— Бил се отровил ли?
	— Изота се кълне — а аз бих гарантирала с живота си за нейната честност, господарке — че сложила само полезни билки в супата му. Но той повръщаше така, като че ли беше ял отровни гъби. Как би могло да стане това? Изота отлично разпознава ядливите гъби, а и не е стара и зрението й е добро. — Моргана загледа Вивиан втренчено. — Лейди Вивиан, нима смяташ, че има хора, които искат да отнемат живота на брат ми?
	Вивиан привлече момичето близо до себе си.
	— Дойдох тук, защото получих предупреждение, че нещата стоят така. Досега нямах време да разуча откъде идва опасността. Все още ли имаш видения, Моргана? Последния път, когато разговаряхме, ти каза…
	Момичето се изчерви и загледа върховете на обувките си.
	— Ти ми каза да не говоря за това, а Игрейн казва, че би трябвало да насоча мислите си към реалността, а не да се занимавам с фантазии, затова се опитвах…
	— Игрейн е права за едно — за тези неща не бива да се говори пред простосмъртните — рече Вивиан. — Но с мен винаги можеш да разговаряш свободно, вярвай ми. Моето ясновидство ми позволява да виждам само предсказания, пряко свързани със сигурността на Свещения остров и съхранението на Авалон. Но синът на Утър е твой едноутробен брат и поради кръвната ви връзка ти можеш винаги да го следиш с вътрешното си зрение, ще можеш и да разбереш кой се опитва да предизвика смъртта му. Боговете са ми свидетели, Утър има достатъчно врагове.
	— Но аз не знам как да ползвам дарбата си.
	— Ще ти покажа, ако искаш — каза Вивиан. Момичето я загледа с изопнато от страх лице.
	— Утър забрани да се практикуват вълшебства в двора му.
	— Утър не е мой господар — каза полека Вивиан — пък и никой не може да заповядва на съвестта на другиго. Наистина ли мислиш, че ако се опиташ да разкриеш дали някой иска смъртта на брат ти, ще обидиш Бога?
	Моргана отвърна неуверено:
	— Не, не мисля, че това е нещо лошо.
	Тя спря, преглътна и най-накрая каза:
	— Освен това не вярвам, че ти би ме накарала да извърша нещо нередно, лельо.
	Внезапна болка сви сърцето на Вивиан. С какво бе заслужила това сляпо доверие? Желаеше с цялото си сърце това дребничко момиче да й беше родна дъщеря, която тя трябваше да посвети на Свещения остров, но не бе успяла да роди. Въпреки че рискува с последното, късно раждане, което едва не я уби, явно й беше писано да ражда само синове. Очевидно Моргана беше наследницата, която Богинята й пращаше — беше нейна кръвна роднина и имаше ясновидска дарба, а освен това й се доверяваше изцяло. И в този момент момичето се взираше доверчиво в лицето й. Вивиан установи, че й е трудно да проговори.
	„А ще мога ли да бъда и безмилостна към това дете, когато се налага? Ще мога ли да я обуча, без да й спестя нищо, или обичта ми към нея ще ме накара да не прилагам цялата строгост, която е необходима за възпитанието на една бъдеща Върховна жрица? Имам ли правото да използвам нейната любов към мен, която не заслужавам, за да я поставя в нозете на Богинята?“
	С желязната дисциплина, на която беше обучена, Вивиан си наложи да изчака, докато се успокои. Когато заговори, гласът й беше ясен и напълно спокоен.
	— Да бъде тогава. Донеси ми сребърно или бронзово блюдо, съвсем чисто, излъскано с пясък. Напълни го с прясна дъждовна вода, но не с вода от кладенеца. Внимавай, след като го напълниш не бива да размениш нито дума с когото и да било, докато ми го донесеш.
	Тя приседна до огъня и зачака спокойно, докато Моргана най-сетне се върна.
	— Наложи се да го лъскам сама — обясни тя. Блюдото, което носеше, бе излъскано наистина до блясък, и пълно до ръба с бистра вода.
	— Сега разпусни косите си, Моргана.
	Момичето я загледа учудено, но Вивиан каза с тих и строг глас:
	— Не бива да задаваш никакви въпроси.
	Моргана измъкна кокалената игла, която придържаше косите й, и кичурите се разпиляха по раменете й — тъмни, твърди и абсолютно прави.
	— Сега, ако носиш някакви накити, свали всичко и ги остави някъде по-надалеч от блюдото.
	Моргана измъкна двете позлатени пръстенчета, които носеше, и разкопча брошката, с която бе прикрепила връхната си дреха. Освободена от брошката, дрехата се смъкна около раменете й. Вивиан мълчаливо й помогна да я свали съвсем. Моргана остана само по долната си туника. Вивиан свали една малка торбичка, която носеше завързана на врата си. Извади от нея шепа сушени билки, които веднага изпълниха с тежкия си, сладникав аромат стаята. Тя поръси съвсем малко от тях във водата, а след това каза с нисък, безцветен глас:
	— Погледни във водата, Моргана. Освободи напълно съзнанието си, и ми кажи какво виждаш.
	Моргана приближи и коленичи пред блюдото, пълно с вода. Загледа съсредоточено спокойната водна повърхност. В стаята цареше такава пълна тишина, че Вивиан чуваше скрибуцащите звуци, издавани от някакво насекомо наблизо. После Моргана проговори с колеблив, блуждаещ глас:
	— Виждам лодка, покрита цялата в черни драперии. Четири жени стоят в нея и четирите носят корони. Едната от тях си ти… или може би аз…
	— Това е баржата на Авалон — каза тихо Вивиан. — Сега мога да разбера това, което виждаш.
	Тя прекара леко ръка по повърхността на водата и се загледа във вълничките около пръстите си.
	— Погледни отново, Моргана. Кажи ми какво виждаш.
	Този път момичето мълча по-дълго. Накрая проговори с някакъв странен глас:
	— Виждам дивеч, елени — голямо стадо — а сред тях един мъж. Цялото му тяло е нашарено с боя — елените насочват рогата си към него — о, те ще го убият…
	Гласът й затрепера и Вивиан отново разбърка водата с пръсти.
	— Достатъчно — заповяда тя. — Сега искам да видиш брат си.
	Отново се възцари продължително, тягостно мълчание. Вивиан почувства как тялото й изтръпва от усилието да не се движи и да не издава звук, но успя да си наложи да не помръдне с желязната дисциплина, присъща на жриците.
	Накрая Моргана заговори тихо:
	— Колко неподвижно лежи; но все пак диша, и ще се събуди скоро. Сега виждам майка си, не, това не е майка ми, а леля Моргоуз с всичките й деца — и четирите. Колко странно, четирите деца носят корони. А има и още едно, и то държи кама… защо е толкова малко? И то ли е неин син? О, той ще го убие, ще го убие… не! — гласът й се извиси в писък. Вивиан докосна рамото й.
	— Достатъчно — рече тя. — Събуди се, Моргана.
	Момичето разтърси глава като кученце, което се протяга след събуждане.
	— Видях ли нещо? — попита тя.
	Вивиан кимна.
	— Един ден ще се научиш да помниш това, което си видяла — отвърна тя. — Но засега стига толкова.
	Сега тя знаеше с какви аргументи да се изправи пред Утър и Игрейн. Лот от Оркни беше, доколкото й бе известно, честен човек, и се бе заклел във вярност на Утър. Но ако Утър умреше без наследник… Моргоуз вече беше родила двама сина и можеше да роди и още. Моргана бе видяла четири деца — а нямаше начин малкото кралство Оркни да издържа четирима принца. Израснеха ли, братята щяха да се хванат гуша за гуша. Пък и Моргоуз… Вивиан с въздишка си припомни неукротимата амбиция на Моргоуз. Ако Утър умреше без наследник, логично бе, че Лот, женен за сестра на кралицата, щеше да наследи престола. Лот щеше да стане върховен самодържец, а синовете му щяха да получат някои от по-малките кралства…
	„Би ли стигнала Моргоуз до там, че да крои планове за смъртта на едно дете?“
	Вивиан не искаше да повярва такова нещо за детето, което бе откърмила на собствената си гръд. Но все пак — Лот и Моргоуз, и техните амбиции!
	Сигурно би било лесно да подкупят някого от прислугата, или да вкарат някой от собствените си прислужници в двора на Утър, комуто да бъде наредено да излага детето на опасност винаги, щом това е възможно. По-трудно е било, разбира се, да се приспи бдителността на вярната бавачка — едновремешната най-доверена прислужница на майка му. Но биха могли да я упоят, или просто да й дадат нещо, което да я кара да се чувства замаяна — достатъчно за смъртоносните им намерения да се промъкнат край нейната бдителност. А колкото и добре да язди едно шестгодишно дете, то никога не би могло да удържи жребец, подушил разгонена кобила.
	„Всичките ни планове можеха да рухнат за миг…“
	На вечеря тя завари Утър сам на кралската маса. Васалите и прислужниците ядяха хляб и бекон на друга маса, поставена по-ниско в залата. Утър се изправи и я приветства любезно.
	— Игрейн все още бди над леглото на сина си, снахо; молих я да си легне и да поспи, но тя каза, че ще спи само след като детето се събуди и я познае.
	— Говорих вече с Игрейн, Утър.
	— О, да, тя ми каза. Каза, че си й дала думата си, че детето ще живее. Мислиш ли, че си постъпила разумно? Ами ако все пак умре…
	Лицето на Утър бе изпито от тревога. Не изглеждаше по-стар от времето, когато взе за жена Игрейн. Косата му беше толкова руса, помисли си Вивиан, че трудно можеше да се разбере побелява ли или не. Беше богато облечен в одежди по римската мода, и също като римляните си бръснеше брадата. На главата нямаше корона, но две златни гривни с формата на змии опасваха ръцете му до лактите, а на шията си носеше пищна златна огърлица.
	— Този път няма да умре. Имам опит с раните на главата. А нараняванията по тялото не са засегнали белите дробове. След ден-два ще тича наоколо.
	Чертите на Утър малко се отпуснаха.
	— Само да разбера кой е отвързал онази кобила… а детето би трябвало да напердаша хубаво за това, че въпреки забраната ми, е яздило Тъндър!
	— Не би имало смисъл. Той вече си е платил за своята прибързаност. Сигурна съм, че си е научил урока — каза Вивиан. — Но ти би трябвало да осигуриш сериозна охрана на сина си.
	— Не мога да го пазя ден и нощ — лицето на Утър отново доби измъчено изражение. — Толкова често съм на поход, а пък голямо момче като него не може да се върже за полата на бавачката си! И преди този случай пак едва не го изгубихме…
	— Моргана ми каза.
	— Лош късмет, лош късмет. Когато човек има само един син, зависи всеки миг от капризите на съдбата — рече Утър. — Но аз забравям изискванията на учтивостта, снахо. Заповядай, седни до мен и сподели вечерята ми, ако желаеш. Зная, Игрейн копнее да те повика, и й бях разрешил да прати вестоносец, но ти пристигна по-бързо, отколкото бихме могли да се надяваме — да не би да е вярно което разправят хората — че вещиците от Свещения остров могат да летят?
	Вивиан се изкиска тихичко.
	— Де да можех! Не бих съсипала два чифта хубави обувки в тази кал. Уви народът на Авалон, дори и самият Мерлин, ходят и яздят по тази земя като всеки простосмъртен.
	Тя си взе парче пшеничен хляб и малко масло от дървената съдинка.
	— Ти, който носиш змиите на ръцете си, би трябвало да знаеш малко повече, а не да повтаряш тези стари измишльотини. Между мен и Игрейн има кръвна връзка — ние сме едноутробни сестри, и аз винаги мога да почувствам кога тя има нужда от мен.
	Утър сви устни.
	— Достатъчно работа съм си имал със сънища и вълшебства. Не искам никога вече да имам вземане-даване с такива неща.
	Това накара Вивиан да млъкне, каквато беше и целта му. Тя разреши на един прислужник да й сипе осолено овнешко, и поведе учтив разговор за пресния зеленчук — първият през този сезон. Когато привърши скромната си вечеря бутна ножа си настрана и каза:
	— Както и да съм дошла тук, Утър, това беше късмет и знак, който означава, че боговете бдят над детето, защото животът му е безценен.
	— Не знам още колко трябва да понасям този късмет — отвърна Утър със стегнато гърло. — Ако наистина си вълшебница, снахо, бих те помолил да дадеш на Игрейн нещо против безплодие. Когато се оженихме, мислех, че тя ще има много деца, тъй като вече бе родила дъщеря на стария Горлоис, но се роди едно, и то още преди шест години.
	„Писано е да имаш само един син“. Вивиан не каза гласно нищо такова на Утър. Само отбеляза:
	— Ще говоря с Игрейн, за да се убедя, че няма някаква болест, която да й пречи да зачене.
	— Но тя зачева! Само че не може да износи плода и помята още на първия или втория месец. Единственото дете, което износи и роди, умря от загуба на кръв още при прерязваното на пъпната връв. — Утър допълни мрачно:
	— То беше уродливо, та може би така стана по-добре. Но ако можеш да й дадеш нещо, та да роди здраво дете — не съм убеден, че вярвам на тези неща, но съм готов да се хвана и за сламка!
	— Няма такива магии — каза откровено Вивиан, изпълнена с искрено съжаление към него. — Аз не съм Великата Богиня, та да решавам кой да има и кой да няма, пък и да можех, не бих се възползвала от това. Нямам право да вървя против съдбата. Нима и твоят свещеник не ти казва същото?
	— О, да, отец Колумба все говори за примирение, за приемане на волята Божия. Но той няма задачата да управлява кралство, което ще потъне в хаос, ако аз умра без престолонаследник — каза Утър. — Не мога да повярвам, че това е Божията воля!
	— Никой от нас не може да знае Божията воля — каза Вивиан. — Нито ти, нито аз, нито дори отец Колумба. Но едно ми се струва сигурно, и то без да ползвам никакви магии и вълшебства — трябва да бдиш над живота на малкия, защото той е определен да наследи трона.
	Утър отново сви устни.
	— Дано Бог ни готви по-добра съдба — рече той. — Ако детето ни загине, ще страдам заради Игрейн, а и заради себе си, защото то е хубаво и многообещаващо момче. Но той не бива да наследи престола на Британски самодържец. Цялото кралство знае, че той е заченат, когато Игрейн все още е била законна съпруга на Горлоис. Роди се цяла луна по-рано, отколкото би трябвало, за да бъде мой законен син. Вярно, беше дребничък, и понякога утробата изхвърля бебетата преждевременно, но не мога да разправям това поотделно на всеки човек в кралството, след като всички броят месеците до рождението му, нали? Когато порасне, той ще е Корнуолски херцог, но не мога да се надявам да ме наследи на трона. Дори ако не умре, преди да възмъжее, а с този негов късмет това е малко вероятно.
	— Но той прилича на теб — каза Вивиан. — Нали не мислиш, че всички в този двор са слепи?
	— А какво ще кажеш за хората, които не са стъпили в този двор? Не, аз трябва да имам наследник, около чието раждане да няма съмнения. Игрейн трябва да ми роди син.
	— Е, дано даде бог да стане и това — каза Вивиан, — но не забравяй, че не можеш да наложиш волята си на Бога, а и не можеш да си позволиш да загубиш Гуидиън. Защо не го пратиш на отглеждане другаде, например в Тинтагел? Това е толкова далече, и ако го повериш на най-верния си васал, изпращането му там ще убеди всички, че той действително е син на Корнуолския херцог и ти нямаш намерение да го правиш свой наследник. Тогава може би ще престанат да заговорничат срещу него.
	Утър се намръщи.
	— Животът му ще бъде в безопасност едва когато Игрейн ми роди втори син — като той, — дори ако го пратя чак в Рим, или в страната на готите!
	— Като се вземат предвид рисковете на такова пътешествие, това не би било разумно — съгласи се Вивиан. — Имам и друго предложение. Дай го на мен, да го отгледаме в Авалон. Никой не може да припари там освен посветените, които служат на Свещения остров. Най-малкият ми син вече е на седем години, но той скоро ще замине при крал Бан от Долна Британия, за да бъде възпитан както подобава на син на благородник. Бан има и други синове, тъй че Галахад няма да го наследи, но той го признава за син, дал му е земи и имения, и иска той да бъде в двора му, за да бъде възпитан като воин. На Авалон твоят син ще научи всичко, което трябва да знае за историята на нашата страна… и за съдбата на Британия. Утър, нито един от враговете ти няма представа къде е Авалон, и детето ще бъде в пълна безопасност.
	— Да, там би бил на сигурно място. Но не е възможно да ти го дам по съвсем практични причини. Синът ми трябва да бъде възпитан като християнин; църквата е много мощна. Никога не биха го приели за крал…
	— Доколкото си спомням, ти каза, че той не може да те наследи на трона — отбеляза сухо Вивиан.
	— Е, не можем да пренебрегнем и такава възможност — каза отчаяно Утър, — ако Игрейн не роди друг син. Но ако той отрасне сред друидите и научи техните вълшебства — нали свещениците веднага ще кажат, че е тръгнал по пътя на злото.
	— Аз зла ли съм според теб, Утър? А Мерлин, и той ли е такъв? — Вивиан загледа вторачено и Утър отклони поглед.
	— Не, разбира се, че не.
	— Тогава защо не искаш да повериш сина на Игрейн на неговата и моята мъдрост?
	— Защото аз също се боя от вълшебствата на Авалон — отвърна накрая Утър. Докосна нервно татуираните змии на ръцете си. — На онзи остров видях неща, които биха накарали всеки вярващ християнин да пребледнее — а докато синът ми порасне, Британия ще е изцяло християнска. Кралят няма да има нужда от тези неща.
	Вивиан усети, че ще избухне.
	„Глупако, нали точно аз и Мерлин те възкачихме на този престол, а не твоите християнски попове и епископи!“ Но се възпря да изрече нещо на глас — нямаше смисъл да се кара с Утър.
	— Стори тъй, както повелява собствената ти съвест, Утър. Но те умолявам да го изпратиш някъде за отглеждане, и да запазиш мястото, което избереш в тайна. Заяви публично, че го пращаш да бъде възпитаван скромно, а не сред ласкатели като принц в двора на баща си — това е нещо обичайно. Остави ги да мислят, че заминава за Долна Британия, защото в двора на Бан има братовчеди. Но ти го прати при някой от по-бедните си васали, някой от най-верните на Амброзиус — може би Уриенс или Екториус — някой, който не е прочут, но може да му се вярва.
	Утър кимна бавно.
	— Раздялата с детето ще причини на Игрейн голяма мъка — каза той, принцовете действително подлежат на такова възпитание, което да ги подготви за бъдещето. Трябва да бъдат приучавани на военна дисциплина. Дори на теб снахо, няма да кажа къде възнамерявам да го пратя.
	Вивиан се усмихна на себе си и си каза: „Нима наистина смяташ, че може да запазиш тайната си от мен, Утър, ако наистина пожелая да я узная?“ прекалено беше тактична, за да му го каже на глас.
	— И за друго искам да те моля, зетко — каза тя вместо това. — Дай ми Моргана да я отгледам в Авалон.
	Утър се втренчи в нея за миг, после поклати глава.
	— Невъзможно.
	— Кажи ми, Пендрагон, какво е невъзможно за един върховен владетел?
	— Има само две възможни съдби за Моргана — рече Утър. — Или трябва да се омъжи за човек, който ми е напълно верен, или да постъпи в манастир, ако не мога да намеря такъв верен и необходим съюзник. Не желая в кралството да се плоди семето на Корнуол.
	— Не ми се вижда достатъчно набожна, за да стане добра монахиня.
	Утър сви рамене.
	— Със зестрата, която й давам, ще я вземат във всеки манастир.
	Сега вече Вивиан се разгневи. Загледа Утър втренчено и каза:
	— Вярваш ли, че ще запазиш това кралство, ако нямаш племената на своя страна, Утър? Тях не ги е грижа за Христос и за твоята вяра. Те гледат към Авалон, и когато тези змии — тя протегна пръст и докосна татуираните му ръце. Той се отдръпна нервно, но тя продължи — когато тези змии бяха поставени на ръцете ти, те дадоха клетва да се подчиняват на Големия дракон. Ако Авалон ти откаже подкрепата си — колкото високо те въздигнахме, кралю Утър, толкова ниско можем да те низвергнем.
	— Това са думи, лейди. Можеш ли в действителност да изпълниш заканата си? — отвърна Утър. — Нима би сторила това заради едно момиче, което при това е дъщеря на покойния Корнуол?
	— Опитай и ще видим — тя го гледаше, без да мигне. Този път Утър не отклони погледа си — и той беше много ядосан, така че устоя, а тя си помисли: „Богиньо! Ако бях с десет години по-млада, как бихме управлявали — този мъж и аз!“ През целия си живот бе познала само един-двама мъже, които имаха сила, равна на нейната. Но Утър бе достоен противник. Така и трябваше, щом той бе избраникът, който трябваше да задържи кралството в неговата цялост, докато посочения от съдбата крал достигне мъжка зрелост. Тя нямаше право да рискува бъдещето на страната дори за Моргана. Но си помисли, че ще успее да го вразуми.
	— Чуй ме, Утър. Момичето е наследило ясновидската дарба; родена е със съдбата си. Няма начин да избегнеш невидимото, то ще я съпровожда, където и да я пратиш. Ако се занимава необучена с тези неща, хората ще я нарочат за вещица, ще я мразят и презират. Такава ли трябва да бъде съдбата на една принцеса от твоя двор?
	— Нима се съмняваш в способността на Игрейн да възпита дъщеря си тъй, както подобава на една ревностна християнка? Пък и в края на краищата, зад манастирските стени тя не би могла да навреди никому.
	— Не! — Вивиан произнесе това толкова високо, че някои от насядалите долу в залата се обърнаха и я загледаха. — Утър, това дете е родено за жрица. Зад манастирските стени тя ще залинее като някое момиче от дивите племена, поставено в клетка. Би ли осъдил дъщерята на Игрейн на смърт или доживотни страдания? Наистина вярвам — аз разговарях с нея — че тя би се самоубила на такова място.
	Тя усети, че този аргумент подейства, и побърза да затвърди позициите си.
	— Има природна дарба. Остави я да бъде обучена правилно. Утър, нали не мислиш, че тя е особено щастлива тук, или пък че е такова украшение за двора, та не би искал да я пуснеш?
	Утър бавно поклати глава.
	— Постарах се да я заобичам заради Игрейн. Но тя… тя ме плаши — призна той. — Помня, че Моргоуз я дразнеше, и й казваше, че е от народа на феите, ако не знаех произхода й, бих помислил, че е точно така.
	Вивиан се усмихна мрачно.
	— Така е. Тя прилича на мен и на майка ни. Манастирът и църковните камбани не означават нищо за нея.
	— Но как да отнема на Игрейн двете деца едновременно? — запита отчаяно Утър. Думите му събудиха във Вивиан същата болка, примесена с чувство вина, но тя поклати глава.
	— Игрейн също е от рода на жриците. Тя ще се покори на съдбата си, ако ти, Утър, приемеш своята. Ако пък се боиш от гнева на придворния си свещеник — тя го изгледа проницателно и позна по очите му, че е налучкала истината — тогава никому не казвай къде си я пратил. Разказвай, ако щеш, че си я пратил на обучение в манастир. Тя е прекалено трезва и мъдра за нравите в кралския двор, не я бива за дребни флиртове и женски клюки. Ако Игрейн е убедена, че децата са на сигурно място и се чувстват добре, че растат, за да посрещнат собствените си съдби, тя ще се примири, щом има теб.
	Утър склони глава.
	— Да бъде — каза той. — Ще дам момчето за осиновяване на моя най-верен и същевременно най-незначителен васал — но как да го изпратя дотам, без да бъде познат? Нима опасността няма да го последва?
	— Той може да замине скришом, а можем да ползваме и вълшебството, с което навремето ти влезе в Тинтагел — отвърна Вивиан. — На мен не вярваш, имаш ли доверие на Мерлин?
	— Нему бих поверил и живота си — отвърна Утър. — Нека Мерлин отведе момчето. А после нека Моргана замине за Авалон.
	Той отпусна глава в ръцете си, сякаш бремето му се стори непосилно.
	— Ти си мъдра — каза той, а после вдигна глава и я загледа с неукротима омраза. — Бих искал да си някоя глупачка, та да можех да те презирам, проклета да си!
	— Ако твоите свещеници имат право — отвърна Вивиан спокойно — то аз отдавна съм прокълната, тъй че можеш спокойно да си спестиш дъха.


	11

	Когато стигнаха до езерото, слънцето залязваше. На гърба на коня си Вивиан се извърна, за да погледне Моргана, която яздеше малко зад нея. Лицето на момичето бе изпито от умора и глад, но не се беше оплакала, и Вивиан, която нарочно бе наложила бърза езда, за да провери издръжливостта й, изпита задоволство. Жриците на Авалон не живееха лек живот, затова трябваше да разбере ще може ли Моргана да издържа на умора и трудности. Вивиан задържа коня си и остави Моргана да се изравни с нея.
	— Ето и езерото — обърна се тя към момичето. — Още малко, и ще бъдем под покрив. Там ще се стоплим, ще хапнем и пийнем.
	— Много ще се зарадвам и на трите — отвърна Моргана.
	— Уморена ли си, Моргана?
	— Малко — призна смутено момичето, — но все пак съжалявам, че пътуването е към края си. Обичам да виждам нови неща, а никога досега не бях пътувала.
	Спряха конете си на брега, и Вивиан се опита да погледне познатите му очертания така, както изглеждаха в очите на някой новодошъл. Мътните сиви води на езерото, високите тръстики, които растяха навсякъде по бреговете му, надвисналите ниско облаци, и туфите водни растения, които се подаваха на места из водата. Цареше мълчание, и в него Вивиан сякаш чу мислите на момичето до себе си — „Тук е много самотно, мрачно и потискащо“.
	— Как ще стигнем до Авалон? Тук няма мост — нима ще трябва да плуваме на конете? — попита Моргана, и Вивиан, припомняйки си как по пътя насам им се наложи да правят точно това при минаването на една придошла река, я успокои.
	— Не, ще извикам лодката.
	Тя вдигна ръце и покри лицето си с тях, за да се изолира от всякакви нежелани звуци и гледки, и изпрати негласния зов. След миг по сивкавите води на езерото към тях заплува една баржа, покрита в единия си край в черни драперии и сребро. Баржата се движеше толкова безшумно, че приличаше на някаква голяма водна птица — не се чуваше шум на весла, но когато тя наближи, жените на брега видяха мълчаливите гребци, които движеха веслата така, че не се чуваше и най-слаб плисък на вода. Бяха мургави, дребни мъже, полуголи, а по телата им със сока на сърпицата бяха изрисувани различни магически знаци. Вивиан видя как очите на Моргана се разшириха при вида им, но тя не издаде нито звук.
	„Приема всичко прекалено спокойно“, помисли си Вивиан. „Много е млада, за да разбере мистиката на това, което вършим. Трябва някак да й го обясня“.
	Мълчаливите дребни мъже привързаха лодката към брега със странно въже от плетена тръстика. Вивиан направи знак на момичето да слезе, и конете бяха отведени на борда на баржата. Един от мъжете подаде ръка на Моргана, за да й помогне да се качи. Тя подаде своята, почти очаквайки той да се окаже безплътен — видение, каквото й се беше сторила и баржата, но вместо това усети здрава, мазолеста ръка под пръстите си. Вивиан се качи последна и застана на носа. Лодката се отдели от брега и отново заплува беззвучно, този път навътре в езерото.
	Пред тях се виждаха очертанията на острова и хълма Тор с високата кула „Свети Майкъл“; над смълчаните води се разнесе тихият вечерен звън на църковна камбана. Моргана се прекръсти по навик; в същия миг един от гребците така се намръщи, че тя трепна и отпусна ръка. Докато лодката се промушваше по водата между тръстиките, Моргана наблюдаваше очертанията на църквата на манастира. Вивиан усети внезапния страх, обзел момичето. Явно си мислеше, че в края на краищата ще я отведат на Острова на свещениците, където вратите на манастира ще се затворят завинаги зад нея.
	— Към островната църква ли отиваме, лельо?
	— Няма да стигнем до църквата — отговори спокойно Вивиан. — Най-обикновеният пътник, пък и ти самата, ако тръгнеш сама с лодка по езерото, никога не би стигнал до Авалон. Чакай и ще видиш; не задавай въпроси; това е твое задължение, докато още се обучаваш.
	Моргана прие упрека и замълча. Очите й все още бяха разширени от страх. После проговори тихичко:
	— Всичко е като в приказката за лодката на феите, с която се отива в страната на вечната младост…
	Вивиан не й обърна внимание. Беше се изправила на носа на лодката, вдишваше дълбоко, събирайки силите си за магията, която предстоеше да направи; за момент се зачуди дали все още й стигат сили. „Стара съм“, помисли тя, обзе я внезапна паника, „но трябва да живея, докато Моргана и брат й пораснат! Мирът в тази земя зависи от това, какво ще сторя, за да ги запазя живи и здрави!“
	Тя пропъди тези мисли; съмнението винаги имаше фатално въздействие. Спомни си, че това, което й предстоеше да извърши, бе вършила почти всеки ден от живота си като зряла жена. Междувременно за нея то беше нещо толкова естествено, че би могла да го извърши насън или умирайки. Застана неподвижно, вдървена, окаменяла от напрежение — след това протегна напред ръце, изправи ги високо над главата си, с длани обърнати към небето. После издиша дълбоко и ги отпусна надолу — и заедно с този неин жест падна мъглата, заличавайки от погледа църквата, бреговете на Острова на свещениците, и дори хълма Тор. Лодката се заплъзга през гъста, непроницаема мъгла, която ги обви с нощен мрак. Вивиан чу в тъмнината дишането на Моргана — ускорено като на подплашено животинче. Понечи да заговори, да успокои момичето, че няма от какво да се бои, но започваше обучението на Моргана за жрица. Тя трябваше да се научи да се преборва със страха, както с умората, трудностите и глада.
	Лодката продължаваше да се плъзга през мъглата. Бързо и уверено — защото по езерото нямаше други лодки — тя се придвижваше през непрогледната влага. Вивиан усети, че косата и веждите й са овлажнели; влагата проникваше и през дебелия й вълнен шал. От внезапния студ Моргана затрепери.
	В този миг мъглата изчезна изведнъж — сякаш някой дръпна завеса, и пред тях се простря огряна от слънцето вода и зелен, тревист бряг. Хълмът Тор беше тук, но Вивиан чу как момичето до нея пое дълбоко дъх от изненада и удивление, защото на върха на Тор имаше кръг от изправени камъни, които блестяха на слънцето. Нагоре по хълма, към храма, се виеше спираловидно алеята на процесиите. В подножието на хълма се намираха жилищата на жриците, а горе на ската се виждаше Свещения извор — под него проблясваха водите на Огледалното езеро. По цялото протежение на брега имаше ябълкови горички, а зад тях се виждаха стари дъбове. Около техните клони се виеха клонките на имела, които проблясваха със златистите си цветове.
	Моргана прошепна:
	— Колко е красиво… — Вивиан можеше да почувства страхопочитанието в гласа й — действителност ли е това, господарке?
	— Това място е по-действително от всички останали, където си била досега — отвърна Вивиан, — скоро ще го разбереш.
	Лодката приближи брега и пристана със скърцане към песъчливия бряг. По склоновете, чак до крайбрежните тръстики, се ширеха зелени пасища, а по водите се плъзгаха лебеди, беззвучно като баржата. Между дъбовете и ябълковите горички се провиждаше ниска сграда от сив камък с колонада отпред. Моргана забеляза облечени в бяло фигури, които вървяха напред-назад под колоните. Отнякъде се носеха тихите звуци на арфа. Косо падащата светлина — възможно ли беше това да е същото слънце, огрявало познатия й досега свят? — заливаше всичко със златисто мълчание, и Моргана почувства, че в очите й напират сълзи. Без сама да знае защо, тя си каза: „Прибирам се у дома“ — та нали целия си досегашен живот бе прекарала в Керлиън и Тинтагел и никога досега не бе виждала това красиво място?
	Вивиан бе дала напътствия как да се погрижат за конете и отново се обърна към Моргана. Разбра по изражението на лицето й, че е изпълнена с удивление и почит, и не заговори веднага, а изчака, докато от гърдите на Моргана се отрони дълбока въздишка, сякаш момичето се събуждаше от сън. Надолу по виещата се пътека слизаха жени, облечени в тъмно оцветени рокли, с връхни туники от дивечови кожи. Някои от тях имаха татуиран лунен сърп между веждите си. Сред тях имаше жени, които на вид приличаха на Моргана и Вивиан — дребни и мургави, явно произхождащи от племето на пиктите, но имаше и високи и стройни жени, с руса или червеникавокестенява коса. Имаше дори две-три от тях, чиито черти съвсем очевидно доказваха римския им произход. Като слязоха на брега, всички мълчаливо се поклониха на Вивиан с дълбоко уважение, а тя вдигна ръка в жест на благослов.
	— Това е моя роднина — каза Вивиан. — Името й е Моргана. Тя ще бъде една от нас, вземете я със себе си — но тук Господарката на езерото спря и се взря в младото момиче, което стоеше треперещо от студ в падащия здрач, който оцветяваше пейзажа наоколо във фантастични цветове. Детето беше уморено и уплашено. Достатъчно изпитания и трудности й предстояха; не беше необходимо те да започват още тази вечер. Затова Вивиан се обърна към Моргана и каза:
	— Утре ще отидеш в Дома на девиците. Там никой няма да се интересува от това, че си ми роднина и принцеса по кръв, няма да имаш име и права, докато сама не си ги заслужиш. Но тази вечер можеш да дойдеш с мен; нямахме много време да разговаряме по време на пътуването.
	Моргана усети как коленете й омекват от изпитаното облекчение. Жените изправени пред нея, със странните си дрехи и сини татуировки, я плашеха много повече от всички придворни на Утър, взети заедно. Забеляза как Вивиан ги освободи с жест, и жриците — сигурно бяха такива — си тръгнаха. Вивиан й протегна ръка и Моргана я пое. Пръстите на леля й бяха хладни и докосването им й вдъхна увереност.
	Сега Вивиан отново беше лелята, която познаваше от години, но същевременно си оставаше и внушителната фигура, чието заклинание спусна мъглите над езерото. Още веднъж Моргана понечи да се прекръсти и се зачуди дали, ако го стори, всичко около нея ще изчезне — отец Колумба твърдеше, че знакът на кръста прогонва всякакви вълшебства и демонски дела.
	Но не се прекръсти; разбра, че никога вече няма да го направи — __този__ свят бе останал зад нея завинаги.
	На края на близката ябълкова горичка, между две току-що разцъфтели дървета, имаше малка къщичка. Стените й бяха от преплетени клони, измазани с глина. Вътре гореше огън. На вратата стоеше млада жена, облечена като останалите — в тъмна рокля и кожена туника. Тя ги приветства с поклон, но не продума.
	— Не бива да я заговаряш — каза Вивиан на Моргана. — В момента изпълнява обет за мълчание. Жрица е от четири години. Името й е Рейвън.
	Рейвън помогна все така мълчаливо на Вивиан да свали връхните си дрехи и калните, изтъркани обувки; по даден от Вивиан знак стори същото и за Моргана. Донесе им вода за миене, а по-късно и храна — овесен хляб и сушено месо. За пиене имаше само студена вода, но вкусът й беше великолепен. Моргана никога не беше пила такава вода.
	— Това е вода от Свещения извор — поясни Вивиан. — Тук не пием нищо друго. Тази вода ни помага да виждаме по-ясно в бъдещето. Медът е от нашите кошери, а що се отнася до месото, яж и му се наслаждавай, защото занапред няма да ядеш месо години наред. На жриците не е позволено да ядат месо, докато трае периодът на обучение.
	— Защо, господарке? — Моргана установи, че не може да се обърне към нея с „лельо“, Споменът за богоподобната фигура, която призоваваше мъглите, беше оставил неизличим отпечатък в душата й. — Нередно ли е да се яде месо?
	— Съвсем не. Ще дойде ден и ти ще можеш да ядеш всичко, което пожелаеш. Работата е там, че безмесното хранене изостря ума, а това ще ти е необходимо, докато се учиш как да владееш ясновидската си дарба и да контролираш магическата си сила така, че те да не се обърнат срещу теб. Подобно на друидите през ранния период на обучението им, и нашите жрици ядат само хляб и плодове, а рядко и риба, уловена в езерото. Както ти казах, пият вода само от Извора.
	Моргана се осмели да отбележи:
	— Но ти пиеше вино в Керлиън, господарке.
	— Разбира се. Ти също ще можеш да пиеш вино, когато научиш кое е подходящо за ядене и пиене, и кога трябва да се лишаваш от тези неща — отвърна рязко Вивиан. Моргана замълча и се зае с хляба и меда. Въпреки че беше гладна те сякаш засядаха в гърлото й.
	— Нахрани ли се? — попита Вивиан. — Добре, нека Рейвън отнесе блюдата, а ти трябва да поспиш, дете. Но преди това нека поседим при огъня и да поговорим. Утре Рейвън ще те отведе в Дома на Девиците и ти няма да ме видиш повече, освен по време на ритуалите. Така ще бъде, докато бъдеш обучена достатъчно. Ти ще можеш да се редуваш заедно с по-възрастните жрици — да идваш в къщата ми и да я поддържаш в ред. Тогава ще можеш и да спиш тук, когато дойде твоят ред. Но е възможно по същото време да изпълняваш и обет за мълчание. Няма да можеш нито да заговаряш с някого, нито да отговаряш на въпроси. Но тази вечер си само моя племенница. Не си положила клетва да служиш на Богинята, затова можеш да ме питаш за всичко, което те интересува.
	Тя протегна ръка към Моргана, и момичето дойде и седна до нея на пейката пред огъня. Вивиан се поизвърна и каза:
	— Би ли освободила косите ми, Моргана? Рейвън сигурно си е легнала и не бих искала да я будя.
	Моргана измъкна гравираната кокалена игла от косите на по-възрастната жена и те се разпиляха като вълни — дълги и тъмни. На слепоочието си Вивиан имаше един бял кичур. Тя въздъхна и протегна крака към огъня.
	— Добре е да си отново у дома — прекалено много пътувах през последните години — каза тя, — а пък не съм вече млада, че това да ми доставя удоволствие.
	— Ти каза, че мога да ти задавам въпроси — започна плахо Моргана. — Кажи ми тогава, защо някои от жените имат татуиран полумесец между веждите, а други — не?
	— Синият полумесец означава, че жената, която го носи, се е заклела да служи на Богинята и да положи живота и смъртта си в нейна служба. Тези, които само се обучават на ясновидство, не дават такава клетва.
	— А аз?
	— Ще решиш сама — отвърна Вивиан. — Богинята ще ти даде знак дали желае да протегне ръка към теб. Само християните ползват манастирите като място, на което могат да се отърват от нежеланите си дъщери или от вдовиците.
	— Но как ще разбера дали Богинята иска да й служа? Вивиан се усмихна в мрака.
	— Когато тя те повика, ти не може да не чуеш гласа й. Чуеш ли този повик, няма да има място на този свят, където да се скриеш от нейния глас.
	Моргана се зачуди, но не посмя да попита Вивиан дали тя е положила такава клетва. „Но разбира се! Нали тя е Върховна жрица и господарка на Авалон!“
	— Да, положих такава клетва — рече Вивиан с обичайния си маниер да отговаря на непроизнесени въпроси. — Белегът се е изтрил с годините. Ако погледнеш по-отблизо, можеш да видиш част от него в корените на косите ми — ето тук.
	— Да, наистина. Какво означава да се обречеш на Богинята, господарке? Коя е Богинята? Веднъж питах отец Колумба има ли Бог и други имена, а той рече: не, само в името на Исус Христос можем да намерим спасение, но… — тя замълча и допълни смутено — Всъщност много малко разбирам от тези неща.
	— Съзнанието, че не знаеш нищо, е начало на познанието — отвърна Вивиан. — Така, когато започнеш да учиш, няма да ти се наложи да забравяш нещата, които си си въобразявала, че знаеш. Бог има много имена, но е вездесъщ и един; когато се молиш на Дева Мария, майката на Исус, ти се молиш, без да го съзнаваш, на Майката на мирозданието, под едно от всичките й имена. Богът на свещениците и великият Бог на друидите са едно: затуй и Мерлин често заема място сред християните в съвета на краля — те не го съзнават, но той знае, че Бог е един.
	— Мама каза, че вашата майка е била жрица преди теб…
	— Вярно, но роднинството няма решаваща роля. Важно е по-скоро това, че унаследих ясновидската дарба. На Богинята се обрекох по свободна воля, тя не призова майка ти, нито пък Моргоуз. Затуй изпратих майка ти за жена на Горлоис и после я събрах с Утър, а Моргоуз оставих да се омъжи по волята на краля. Бракът на Игрейн е в служба на Богинята; над Моргоуз тя няма власт.
	— А обречените на Богинята жрици никога ли не встъпват в брак?
	— Обикновено не. Те не се обричат завинаги на един мъж, освен при Големия брачен ритуал, когато жрици и жреци се сливат, символизирайки сливането на Бога и Богинята. Родените от този ритуал деца не принадлежат на никой смъртен мъж. Считат ги за деца на Богинята. Но това е Мистерия и ти ще я разбереш, когато му дойде времето. Така съм била родена аз, затова и нямам земен баща.
	Моргана я загледа вторачено и прошепна:
	— Нима искаш да кажеш, че — че майка ти е те е заченала от Бог?
	— Не, разбира се, че не. Кръвен баща ми е някой жрец, но той е бил само въплъщение на великия Бог. Сигурно майка ми дори не е знаела името на жреца, а и не е имало никакво значение. В момента, когато Бог се е въплътил в него, неговата личност е била нещо странично и незнайно.
	Вивиан се замисли. Моргана разбра, че си припомня странни неща. Стори и се, че сенките на огъня чертаят странни образи по стените — една мъжка фигура с рога… Тя потръпна и се уви по-плътно в наметалото.
	— Умори ли се, дете? Би трябвало вече да спиш…
	Но любопитството на Моргана я накара отново да се разсъни.
	— Ти в Авалон ли си родена?
	— Да, но бях дадена за отглеждане на острова на друидите — той се намира сред много други острови далеч на север. А когато пораснах и станах жена, разбрах, че в жилите ми тече кръвта на призвана жрица — както и в твоите, дете — и Богинята ме повика да й служа.
	Гласът й звучеше тъй, сякаш се носеше отдалече. Тя стана и впи поглед в цепениците.
	— Опитвам се да си спомня колко години изминаха, откакто една възрастна жрица ме доведе тук. Луната беше по на юг, защото беше по жътва. Наближаваха мрачните дни на Самхаин, времето на умиращата година. Настъпи люта зима, дори в Авалон. Нощем чувахме воя на вълците, а снегът беше дълбок. Никой не можеше да си пробие път през бушуващите снежни бури, и ние гладувахме. Кърмачетата умираха, защото млякото на майките пресъхваше от глад. Тогава езерото замръзна, и ни донесоха храна с шейни… Бях момиче тогава, дори гърдите ми не бяха пораснали, а сега съм стара жена, старица… Много години минаха оттогава, дете мое.
	Моргана почувства, че ръката на Вивиан трепери. Тя я стисна здраво, след малко Вивиан привлече момичето към себе си и го прегърна.
	— Толкова много луни, празниците по Еньовден… а сега ми се струва, че Самхаин настъпва веднага след като празнуваме Белтейн — за по-кратко време, отколкото се изпълваше луната, докато бях млада. Ти също ще стоиш тук, пред огъня и ще остарееш като мен, освен ако Великата майка не е предвидила друга съдба за теб… Ах, Моргана, Моргана, трябваше да те оставя при майка ти…
	Моргана пламенно се притисна към жрицата.
	— Не исках да остана там! По-скоро бих умряла…
	— Знаех това — въздъхна Вивиан. — Затова мисля, че имаш призвание да служиш на Великата майка, дете. Но досега ти си водила лек, изпълнен с удобства живот, а ти предстоят трудности и много горчивини, Моргана. Може би ще ти възложа жестоки изпитания, като тези, които Великата майка наложи на мен. Сега ти мислиш само за своята дарба, която ще се научиш да ползваш, и за живота си в прекрасно място като Авалон; но запомни, не е лесно да се покоряваш на волята на Сиридуен, Богинята, дъще — тя не е само Великата майка на любовта и рождението; тя е и повелителка на Смъртта, на Царството на мрака… — Вивиан погали с въздишка меката коса на момичето. — Тя е и Мориган, Големия гарван — вестителят на битките… О, Моргана, Моргана, как искам да беше моя дъщеря, но дори и тогава не бих могла да те щадя. Ти си оръдие за нейните цели, както и аз самата.
	Вивиан склони глава и я отпусна за миг на рамото на младото момиче.
	— Вярвай ми, че те обичам, Моргана. Защото знам — ще дойде време, когато ще ме намразиш толкова силно, колкото ме обичаш сега…
	Моргана коленичи импулсивно.
	— Никога — прошепна тя. — Отдавам се в твои ръце — и в ръцете на Богинята…
	— Дано Богинята направи тъй, че никога да не съжалиш за думите си — каза Вивиан. Тя протегна ръце към топлината на огъня. Ръцете й бяха малки, но силни. Ставите им бяха леко подути от годините.
	— С тези две ръце съм помагала на много деца да видят белия свят; но по тях е текла и кръвта на един умиращ. Някога измамих един мъж и станах причина за смъртта му — един мъж, в чиито прегръдки бях лежала и комуто се бях клела във вярна любов. Наруших покоя на майка ти, а сега й отнех и децата. Не се ли страхуваш от мен, не ме ли мразиш, Моргана?
	— Боя се от теб — каза момичето, все още коленичило в нозете й. Дребното му мургаво лице отразяваше играта на огъня. — Но никога не бих те намразила.
	Вивиан въздъхна дълбоко, отхвърляйки предчувствията и страха.
	— Не се боиш от мен — рече тя, — а от Нея. И двете сме в нейни ръце, дете. Моята непорочност е посветена на Богинята. Пази я, докато Великата майка ни извести волята си.
	Малките ръце на Моргана се отпуснаха върху ръцете на Вивиан.
	— Да бъде тъй — прошепна тя. — Заклевам се.
	На следния ден Моргана беше отведена в Дома на девиците и остана там дълги години…


	Говори Моргана…
	Как да опиша обучението на една жрица? Това, което не е очевидно, е тайна. Тези, които са извървели този път, знаят всичко, а несведущите няма да разберат нищо, дори да напиша за всички забранени неща. Седем пъти мина навечерие на Белтейн; седем пъти ни смразява зимата. Виденията ми идваха лесно, нали Вивиан беше казала, че съм родена за жрица. Трудно беше по-скоро да наложа волята си, та те да си отиват, когато пожелая, и да идват, само когато ги повикам, трябваше да се науча да затварям дверите на бъдещето пред вътрешния си взор, и знаех, че не бива да поглеждам зад тях.
	Най-трудни бяха дребните магии. За тях мислите ми трябваше да се лутат по необичайни пътища. Да мога да извикам огъня, мъглите, да доведа дъжд — това не беше чак толкова трудно, колкото да се науча да разбирам кога да ги призовавам и кога да оставя това в Божиите ръце.
	Трябваше да уча и други неща, за които свръхестествените ми дарби никак не ми помагаха. Науката за билките, лечителското изкуство, дългите песни, от които нито една дума никога няма да бъде написана — защото как би могла Божията мъдрост да се повери на нещо, създадено от човешки ръце? Някои от уроците ми доставяха искрено удоволствие — разрешено ми бе да се уча да свиря на арфа, а после и да направя своя собствена от свещено дърво, със струни от чевата на жертвено животно. Но имаше и други уроци, които ме изпълваха с ужас:
	Най-трудно беше да се науча да гледам вътре в себе си — под въздействието на билки, които отделяха съзнанието от плътта. Докато тялото страдаше и се гърчеше, съзнанието летеше свободно извън преградите на времето и пространството, и можеше да чете в миналото и бъдещето. Но за това нямам право да кажа нищо повече. Дойде и деня, когато ме изхвърлиха от Авалон само по риза, а малката жреческа кама бе единственото ми оръжие. Трябваше сама да намеря обратния път, ако успеех. Знаех, че ако не успея, там ще ме оплачат, все едно умряла. Но дверите на Авалон никога вече нямаше да се отворят пред мен, ако не успеех да сторя това със силата на собствената си воля. Когато мъглите се сключиха над мен, се лутах дълго по непознатите брегове на езерото, чувах само камбаните и тъжното пеене на монасите. Но накрая разкъсах мъглата и извиках Богинята — стъпила на земята, но с глава, издигната до звездите, простряла ръце от хоризонт до хоризонт — и произнесох Словото на Силата…
	И мъглите се стопиха, и пред мен отново изплува познатият бряг, на който пристигнах заедно с Езерната господарка преди седем години, и аз стъпих на родна земя. Тогава заплаках също тъй, както когато за първи път пристигнах като уплашено дете. Тогава Богинята сама постави знака на младата луна на челото ми… Но това е мистерия и аз нямам право да говоря за нея. Тези, които са почувствали на челото си целувката на Сиридуен, знаят за какво говоря.
	На втората пролет, след като бях освободена от обета си за мълчание, Галахад, който вече се бе сражавал срещу саксонците под знамената на баща си, Бан от Долна Британия, пристигна в Авалон.


	12.

	Преминалите определени нива на обучение жрици се редуваха да прислужват на Повелителката на Езерото, а по това време тя бе много заета с приготовления на приближаващия празник на лятното слънцестоене. Затова една от жриците спеше в малката, измазана с глина къща, за да бъде постоянно на нейно разположение. Беше толкова рано, че слънцето още се криеше в мъглите на хоризонта, когато Вивиан стана и отиде в стаята до своята, където спеше жрицата прислужница, и внимателно я събуди.
	Жената седна в леглото и наметна кожената си туника над роклята, в която спеше.
	— Кажи на лодкарите да се приготвят. После повикай племенницата ми Моргана. Тя ще ми помогне да се облека.
	След няколко минути Моргана почтително спря на прага на малката стая, където Вивиан коленичеше пред огнището, опитвайки се да запали огън. Моргана не издаде звук; след деветгодишно обучение тя се движеше, както и всички останали жрици — стъпките й бяха безшумни, дори въздухът около нея не се раздвижваше. След всички тези години тя познаваше отлично и нравите на жриците, тъй че не се учуди, когато Вивиан се извърна веднага, щом тя застана на вратата, и каза:
	— Влез, Моргана.
	Противно на обичая си обаче Вивиан не покани племенницата си да седне, а я остави да стои права, и я загледа изпитателно. Моргана не беше висока; никога нямаше да стане по-висока от ръста, който бе достигнала през тези години на Авалон — ще рече само около инч по-висока от Езерната дама. Тъмната й коса бе сплетена на плитка, която падаше на гърба й, вързана с връв от дивечова кожа. Носеше тъмносиня рокля и отгоре кожена туника, както всички жрици. Синият полумесец просветваше с мрачен блясък на челото й. Въпреки привидната й безличност, която Моргана умело си придаваше, сливайки се с останалите жени, Вивиан беше забелязала блясъка в очите й, с който отговаряше на собствения й хладен поглед. Знаеше, че въпреки деликатната фигура, със силата на вълшебството си Моргана можеше да изглежда висока и внушителна в очите на околните. Възрастта й вече бе неопределима, и Вивиан вярваше, че когато косите й започнат да побеляват, тя ще изглежда почти така, както и сега.
	За миг тя си помисли с облекчение: „Не, не е красива“, после се зачуди защо това й се струва от значение. Без съмнение Моргана, като всяка млада жена, пък дори посветила се в служба на Богинята, би предпочела да бъде красива и сигурно невзрачният й външен вид я караше да се чувства нещастна. Вивиан продължи вътрешния си монолог, усмихвайки се накриво: „Като станеш на моите години, няма да има никакво значение хубава ли си или не — всички ще те смятат за красавица, защото ще можеш да ги принудиш да те виждат така. Пък ако за целите ти е необходимо нещо друго, ще можеш да ги накараш да вярват, че си старица, отдавна забравила всякакви суетни мисли“. Тя бе провела тази битка със себе си на времето, преди повече от двадесет години, когато бе наблюдавала как сестра й Игрейн израства като истинска красавица, с лешникови очи и ръждивочервеникава коса, за които Вивиан с радост би се отрекла от душата си, и от цялата си вълшебна власт. Понякога се съмняваше в самата себе си, и си задаваше въпроса дали не бе прибързала да прати Игрейн на Горлоис, за да не се дразни постоянно от прелестта на младата жена, сравнявайки я със собствените си строги, малко мрачни черти. „Но нали аз я срещнах и с мъжа, комуто бе обречена още преди да бъде издигнат каменният кръг в равнините Солзбъри и я накарах да го заобича?“ каза си тя.
	Сети се, че Моргана стои все още пред нея, очаквайки заповедите й, и се обърна с усмивка към нея.
	— Наистина остарявам — рече тя. — За миг се бях отдала на спомените си. Ти не си вече детето, което доведох тук преди години, но понякога забравям това, Моргана.
	Моргана се усмихна и усмивката накара лицето й, което обикновено имаше малко нацупено изражение, да грейне. „Също като Моргоуз“, каза си Вивиан, „въпреки че иначе никак не си приличат. Това е кръвта на Талиезин“.
	Моргана каза:
	— Струва ми се, че ти нищо не забравяш, лельо.
	— Може би не. Закуси ли вече, дете?
	— Не. Но не съм гладна.
	— Много добре. Искам ти да тръгнеш с баржата.
	Моргана, приучена да избягва излишни приказки, само кимна почтително в знак на съгласие. Заповедта на Повелителката в никакъв случай не бе нещо необичайно — когато баржата тръгваше от Авалон, на нея винаги трябваше да има някоя от жриците, която познаваше тайния път през мъглите.
	— Мисията ти е, така да се каже, семейна, защото към острова приближава моят син. Затова си казах, че ще е подходящо неговата братовчедка да го приветства с „добре дошъл“.
	Моргана отново се усмихна.
	— Балан ли пристига? — каза тя. — Нима млечният ми брат Балин ще рискува безсмъртната си душа, излизайки от обсега на църковните камбани?
	Очите на Вивиан проблеснаха развеселено, но тя каза:
	— И двамата са горди мъже и храбри войни, и водят безукорен живот, според разбиранията на друидите. Не причиняват зло никому и не потискат никого. Винаги, когато видят неправда, се стараят да я поправят. Не се и съмнявам, че когато се сражават рамо до рамо, са два пъти по-страшни за саксонците. Всъщност може да се каже, че не се боят от нищо, освен от магиите на онази зла вълшебница, която се пада майка на единия от тях… — тя се изкиска като младо момиче и Моргана се присъедини към нея. После Вивиан допълни сериозно:
	— Не съжалявам, че пратих Балан да отрасне във външния свят. Той няма призвание и от него би излязъл много лош друид. А ако е изгубен за Богинята, не се съмнявам, че тя въпреки всичко ще бди над него, дори ако той я призовава под името Дева Мария и премята броеници, докато чете молитвите си. Но няма да посрещаме Балан. Той се намира някъде по крайбрежието и се сражава с Утър I срещу саксонците. Радвам се, че е така. Говоря за най-малкия си син.
	— Но аз мислех, че Галахад е още в Бретан.
	— Така мислех и аз, но снощи имах видение… видях го. Той е тук, наблизо. За последен път съм го виждала, когато беше на дванадесет години. Мисля, че е доста пораснал — сега трябва да е на шестнадесет или малко повече. Възмъжал е и вече може да влиза в бой, но все още не знам дали ще стане рицар или не. Моргана продължи да се усмихва и Вивиан си спомни, че когато тя пристигна бе доста самотна. Единственото друго дете на острова бе Галахад, и понякога им разрешаваха да играят заедно.
	— Бан от Бенуик трябва да е доста остарял — отбеляза Моргана.
	— Да, вече е стар; има и много синове, тъй че моят син сред тях е просто един от многото незаконородени. Независимо от това, братята му се боят от него и искат той да се махне от кралството. В края на краищата едно дете, родено от самия брачен ритуал, не може да бъде третирано като обикновено копеле. — Тя продължи, отговаряйки на мълчаливия въпрос на Моргана. — Баща му искаше да му даде земи в Бретан, но още преди Галахад да навърши шест години, аз знаех, че в сърцето си той винаги ще се стреми насам, към Езерото — видя как блеснаха очите на Моргана и отново отговори на непроизнесените й думи:
	— Мислиш си, че е жестоко той винаги да се стреми към непостижимото? Може би. Но не аз проявих жестокост, а Богинята. Съдбата му е свързана с Авалон Ин, и във виденията си аз съм го виждала да коленичил пред Светия потир…
	Моргана отново направи жест, изразяващ съгласие, с който си служеха жрици, приели обет за мълчание. Само че този път той имаше леко ироничен оттенък.
	Вивиан изведнъж се ядоса на себе си. „Ама и аз съм една! Стоя тук и се оправдавам за живота си и за това, как съм постъпила със синовете си, пред едно нищо и никакво хлапе! Не й дължа никакви обяснения!“ Тя проговори, но този път с хладен и отчужден тон:

	— Тръгни с баржата, Моргана, и го посрещни. Трети безмълвен жест на съгласие и Моргана понечи да тръгне.
	— Чакай малко — спря я Вивиан. — Като пристигнете, ела да закусиш с нас, той е твой братовчед.
	Моргана се усмихна, и в същия миг Вивиан осъзна с учудване, че целта й е била тъкмо да накара момичето да се усмихне.
	Моргана заслиза по пътеката към брега на езерото. Сърцето й все още биеше учестено; тези дни, след разговорите й с Повелителката, привързаността й към нея често се изместваше от гняв. Тя нямаше право да изрази нито едното, нито другото, и това се отразяваше по странен начин на мислите й. Това й се струваше странно, защото досега винаги бе успявала да контролира чувствата си — бе учена на това, също както и да контролира думите и дори мислите си.
	Спомняше си Галахад от първите си години на Авалон — слабичко, тъмнооко емоционално момче. Не го харесваше особено, но защото копнееше с цялото сърце за своя малък брат, оставяше самотното дете да се мъкне подир нея, след това той замина и оттогава тя го беше виждала само веднъж — беше дванадесетгодишен и се състоеше само от очи, зъби и кокалести крайници, които стърчаха през окъселите му дрехи. По това време той тъкмо навлизаше в периода на интензивна омраза към всичко живо от женски пол, а тя бе изцяло заета с най-тежката част от обучението си, тъй че почти не му обърна внимание.
	Дребните, мургави лодкари се поклониха пред нея, изразявайки мълчаливо почитта си към Богинята — предполагаше се, че всяка от висшите жрици е нейно въплъщение. Тя им даде знак и се настани на обичайното си място на носа.
	Бързо и беззвучно се заплъзга покритата с черни и сребристи драперии баржа сред мъглите. Моргана почувства как влагата полепва по челото и косите й; гладна и измръзнала до смърт, но бе научена да не обръща внимание на това. Когато излязоха от мъглите, слънцето огряваше далечния бряг. Тя забеляза, че някакъв конник е спрял там коня си и чака. Баржата продължи да се носи напред. Моргана забрави самоконтрола си — нещо необичайно за нея — и се изправи, за да види по-добре конника.
	Беше строен, с мургаво, красиво лице с орлови черти. Алената барета с орлово перо стоеше добре на тъмните му коси, а широкото червено наметало се диплеше красиво около него. Скочи от коня с природна грация — очевидно вършеше всичко с непринудените движения на танцьор. Моргана почувства как дъхът й секна. Наистина ли бе си пожелавала да бъде руса и закръглена, след като слаб и тъмнокос човек можеше да бъде толкова красив? Очите му също бяха тъмни. В тях проблясваха понякога лукави пламъчета — този поглед припомни на Моргана малкия някогашен пакостник и едва тогава тя го позна — нищо в този красив мъж не напомняше едновремешното кльощаво хлапе с кокалести крака и огромни стъпала.
	— Галахад — каза тя с тих глас, за да прикрие треперенето му — беше научила този трик от жриците. — Никога не бих те познала.
	Той се поклони елегантно, отмятайки наметалото със замах — защо този жест й се бе струвал досега евтин акробатичен номер? При него беше толкова естествен, сякаш наметалото бе част от тялото му.
	— Лейди — отвърна той почтително. „Той също не ме позна. Нищо, нека засега бъде така.“ Защо точно в този момент тя дочу някогашните думи на Вивиан? „Девствеността ти е обречена на Богинята. Пази я, докато Великата майка ни извести волята си.“ Моргана се стресна, осъзнавайки, че за първи път в живота бе погледнала един мъж с желание. Съзнавайки, че тези мисли са неподходящи, че нейният живот е обречен на Великата майка и зависи изцяло от нейната воля, тя бе гледала на мъжете с презрение, като на естествена плячка на Богинята въплътила се в своите жрици — плячка, която се ползва или не в зависимост от случая. Вивиан бе наредила тази година тя да не участва в огнените ритуали на Белтейн — а по време на тях някои от жриците забременяваха по волята на Богинята, а децата или се раждаха, или биваха изхвърляни с помощта на билки от майчината утроба — крайно неприятна процедура. Но ако тя не се проведеше, следваше неминуемо още по-мъчителният процес на раждането, а след това и досадни деца, които биваха отглеждани или изпращани за възпитание другаде в съответствие със заповедите на Повелителката. Така че Моргана бе се зарадвала много на нареждането на Вивиан, предполагайки, че тя има други планове за нея. Тя покани Галахад с жест да се качи на баржата. „Никога не докосвай някого от външния свят“, зазвучаха в съзнанието й думите на старата жрица, която я бе обучавала. „Една жрица на Авалон трябва да е като посетител от Отвъдното“, Тя се зачуди защо толкова трудно възпря порива си да докосне китката му. Беше убедена, че под гладката кожа има силни, пулсиращи от живот мускули. Тази увереност накара кръвта да зашуми в слепоочията й. Изгаряше от желание отново да надникне в очите му. За да се овладее, се принуди да се обърне гърбом.
	Той проговори отново с дълбок, мелодичен глас:
	— Виж ти, сега, когато видях ръцете ти, те познах. Всичко друго по теб също се е променило. Сега си жрица, но не беше ли навремето братовчедка ми Моргана? — Лукавото пламъче отново заблещука в очите му. — Нищо друго по теб не напомня за времето, когато те наричах Моргана — феята…
	— Да, бях и съм твоя братовчедка. Но от онова време минаха години — каза тя и се извърна, нареждайки с жест на мълчаливите прислужници да отблъснат лодката от брега.
	— Но магията на Авалон си остава все същата — промълви той, и тя разбра, че не говори на нея. — Мъглата, тръстиките, виковете на блатните птици… и баржа, която като по вълшебство се плъзга към смълчания бряг… Зная, че не е място за мен, и все пак винаги се връщам тук…
	Лодката отново се плъзна мълчаливо по езерото. Дори сега, след всички тези години, Моргана, която знаеше, че няма никаква магия, а просто гребците са внимателно обучени да не плискат вода с веслата, се впечатли от мистичното мълчание, в което се движеха. Когато се извърна, за да повика мъглите, изведнъж почувства с всяка своя клетка младия мъж зад себе си. Той стоеше, балансирайки леко, изправен до коня си, подпрян с една ръка на седлото, прехвърляйки плавно теглото си от единия на другия крак, така че не залиташе, независимо от движението на лодката. Моргана правеше същото, научила се беше в продължение на годините, прекарани тук, но той го вършеше просто с вродена гъвкавост.
	Когато стъпи на носа на лодката и вдигна ръце нагоре, тя сякаш почувства силата на погледа му, впит в гърба й. Дългите й ръкави се развяха над водата. Моргана пое дълбоко дъх, зареждайки се с енергия за предстоящия магически акт, знаеше, че трябва да съсредоточи цялата си сила, и се гневеше на себе си, защото очите на мъжа зад нея я разсейваха.
	„Нека гледа!“ каза си тя разгневена. „Нека се бои от мен, нека ме види като въплъщение на самата Велика майка!“ Но някаква упорита част от нея, отдавна забравена, проплакваше: „Не, искам да ме види като жена, не като богиня, не и жрица!“. Тя пое още веднъж дъх и изтри от съзнанието си това желание.
	Ръцете й се вдигнаха нагоре, към небесния свод; мъглите се спуснаха, следвайки сякаш плавното движение на дългите й ръкави, и надвиснаха над тях с тежкото си мълчание. Моргана стоеше неподвижна. Той беше толкова близо до нея, че чувстваше топлината на тялото му. Достатъчно бе само едно нейно движение и тя щеше да докосне ръката му. Знаеше дори как щеше да я изгори това докосване. Отдръпна се малко встрани. Одеждите й леко прошумоляха, докато се увиваше във воала си, за да подсили преградата между двамата. През цялото време се чудеше на себе си. Някакъв вътрешен глас й казваше: „Но това е само братовчед ми, синът на Вивиан, който обичаше да сяда в скута ми, когато беше малък и самотен!“ Тя умишлено се насили да си припомни някогашното несръчно момче, изподраскано от храсталаците. Но щом излязоха от мъглите, погледът й отново срещна тъмните му очи и тя усети замайване.
	„Разбира се, че ще ми се вие свят, нали още не съм закусила“, опита да се убеди Моргана, наблюдавайки копнежа, с който Галахад съзерцаваше брега на Авалон. Забеляза, че той се прекръсти. Ако го видеше, Вивиан щеше да се ядоса.
	— Това наистина е страната на феите — каза той с нисък глас — и ти си все още феята Моргана… Но си станала жена, прекрасна жена, братовчедке.
	„Но аз не съм красива“, каза си тя нетърпеливо, „това, което той вижда, е вълшебството на Авалон!“ Тихият глас отново се обади: „Искам да ме смята за красива — такава, каквато съм, неразкрасена от вълшебство!“ Тя сви здраво устни — знаеше, че така изглежда строга, далечна, отново изцяло жрица.
	— Оттук — каза тя рязко и когато дъното на лодката застърга по пясъка нареди с жест на лодкарите да се погрижат за коня.
	— С твое позволение, лейди — каза Галахад, — за него ще се погрижа аз. Седлото му не е обикновено.
	— Както желаеш — отвърна Моргана и застана встрани, наблюдавайки как той разседлаваше коня. Но всичко, свързано с него, я изпълваше с толкова силно любопитство, че тя не можа да се въздържи и заговори:
	— Седлото е наистина странно — какви са тези дълги кожени примки отстрани?
	— Използват ги скитите — наричат се стремена. Моят осиновител ме взе със себе си, когато отиваше на поклонение, и аз ги видях в тяхната страна. Дори римските легиони не разполагат с конница, равна на скитската, защото с помощта на тези стремена скитите могат да контролират напълно конете си, дори да ги спират на място, когато галопират. Затова умеят отлично да се сражават на коне. Колкото и леки да са скитските ризници, конният боец е непобедим в сражение с пешаци — отвърна Галахад. После се усмихна и подвижното му лице засия. — Саксонците ме наричат Алфгар — това ще рече стрелата на елфите, която излита от тъмното и поразява невидимо, а пък в двора на Бан преведоха това име и ме наричат Ланселет — което означава горе-долу същото. Някой ден ще въоръжа цял конен легион по примера на скитите, и да му мислят тогава саксонците!
	— Майка ти ми каза, че си станал вече воин — каза Моргана, забравяйки да говори тихо. Той й се усмихна отново.
	— Ето, сега познах и гласа ти, Моргана от феите. Защо се правиш пред мен на жрица, братовчедке? Е, предполагам, че такава е волята на Езерната дама. Но така ми харесваш повече, отколкото с тържествения вид на богиня. — Очите му проблясваха весело, а на Моргана й се стори, че са се разделили само преди ден.
	Събирайки остатъците от достойнството си, тя заяви:
	— Да, Повелителката ни очаква и ние не бива да се бавим.
	— О, да — рече Галахад подигравателно — трябва винаги да изпълняваме волята й. Предполагам, че и ти си от верните прислужници, които само гледат как да разберат желанията й, още преди да ги е произнесла.
	Моргана не намери какво да отвърне, освен:
	— Върви след мен.
	— Помня пътя — отбеляза той спокойно и тръгна до нея, вместо да отстъпи на почтително разстояние назад. — На времето аз също тичах при нея за всичко, подчинявах се на волята й, и треперех, когато се намръщи, докато установих, че тя не е просто майка ми, а жена, която се има за нещо повече, от която и да било кралица.
	— То си е така — отвърна остро Моргана.
	— Сигурно, но аз отраснах в свят, където мъжете не се подчиняват на женски капризи. — Сега челюстите му бяха здраво стиснати, а веселите пламъчета бяха изчезнали от очите му. — Бих предпочел да имам любяща майка, а не строга Богиня, от чиято воля зависят живота и смъртта на хората.
	Моргана отново не можа да намери отговор. Забърза така, че той трябваше да тича по петите й, за да не изостане.
	Рейвън ги въведе в жилището на Вивиан — тя само кимна, но не произнесе дума. Беше дала постоянен обет за мълчание и говореше единствено когато изпаднеше в пророчески транс. Когато зрението й се приспособи към тъмнината, Моргана видя, че Вивиан, която седеше до огъня, бе решила да посрещне сина си облечена не в обичайната тъмна рокля и кожена туника, а в кървавочервена рокля и с коси, вдигнати високо и украсени със скъпоценни камъни. Дори Моргана, която знаеше ефекта на вълшебния ореол, зяпна пред величествената гледка, която представляваше Дамата на Езерото. Тя приличаше на самата Богиня, която приема молител в подземните си покои.
	Моргана забеляза, че Галахад е стиснал зъби, а и кокалчетата на пръстите му са побелели от стискане. Чу ускореното му дишане, и предположи, че нетрепващият глас, с който се обърна към майка си, след като й се поклони, му струва голямо усилие.
	— Поздравявам те, господарке и майко.
	— Галахад — отвърна тя, — ела и седни до мен.
	Вместо това той седна срещу нея. Моргана стоеше колебливо при вратата, но Вивиан й нареди с жест да седне и тя.
	— Исках да закуся с вас. Хайде, започвайте.
	Закуската се състоеше от прясна риба, уловена в езерото, приготвена с ароматни треви и масло; имаше топли овесени питки и пресни плодове — храна, каквато Моргана рядко имаше възможността да види в суровите обиталища на жриците. Двете с Вивиан хапнаха съвсем малко, но Галахад се нахвърли на храната със здравия апетит на млад човек, който още расте.
	— Направила си трапеза, подходяща дори за крал, майко.
	— Как е баща ти, как вървят работите в Бретан?
	— Всичко е наред, доколкото знам, макар че последната година не стоях дълго време в двора му. Той ме изпрати на далечно пътешествие — трябваше да науча всичко за скитската конница, за да обуча по същия начин и неговите войници. Дори в римската войска няма равна на скитската кавалерия. Имаме цели табуни иберийски коне — но ти надали се интересуваш от развъждане на коне. Сега дойдох, за да занеса в двора на Пендрагон вест, че армиите на саксонците се събират отново; сигурно е, че ще нападнат още преди Еньовден. Де да имах достатъчно време и пари, та да обуча конница!
	— Ти обичаш конете — отбеляза учудено Вивиан.
	— Какво чудно има в това, мадам? С животните човек винаги е наясно какво си мислят — те не могат да лъжат, нито да се преструват, че са нещо по-различно от това, което са в действителност.
	— Всички тайни на природата ще се разкрият пред теб — каза Вивиан, — като се върнеш на Авалон и заживееш тук като друид.
	Той каза:
	— Все старата песен, нали, господарке? Струва ми се, че ти дадох своя отговор последния път, когато се видяхме.
	— Галахад — рече Вивиан, — тогава ти бе само на дванадесет години. На тази възраст е прекалено рано да преценяваш какво е най-добре за теб в бъдещия живот.
	Той махна нетърпеливо с ръка.
	— Никой вече не ме нарича Галахад освен теб и друидът, който ми даде име. В Бретан, а и на бойното поле съм известен като Ланселет.
	Тя се усмихна и рече:
	— Нима предполагаш, че се интересувам от приказките на войниците?
	— Нима искаш да остана в Авалон и да свиря на арфа, докато навън, в реалния свят, се води битка на живот и смърт, господарке?
	Вивиан се разгневи.
	— Нима мислиш, че нашият свят не е истински, сине мой?
	— Истински е — продължи Ланселет, а неспокойните му ръце отново издадоха нетърпението му, — но по друг начин. Откъснат е от външния живот. Страна на феите, където цари вечен покой — да, винаги ще го считам за своя дом. Ти си се погрижила да бъде тъй, господарке. Но тук дори слънцето грее по друг начин, не се развива истинският живот. Дори Мерлин знае това.
	— Мерлин е придобил мъдростта си в продължение на дълги години, през които се е учил да различава истинското от неистинското — заяви Вивиан, — трябва да се учиш и ти. На този свят има предостатъчно войници, сине мой. Твоето предназначение е да виждаш там, където простосмъртните не могат, може би да повеляваш на обикновените войни.
	Той поклати глава.
	— Не! Нито дума повече, господарке. Това не е моя път.
	— Ти не си дозрял още да решаваш какво искаш — каза прямо Вивиан, ще приемеш ли да изчакаме седем години, също толкова, колкото седя при баща си, за да прецениш след това кой е твоят истински път?
	— След седем години — усмихна се Ланселет — се надявам да видя саксонците завинаги прогонени от нашите брегове. Надявам се също да имам дял в тяхното прогонване. Нямам време за друидски магии и мистерии, лейди, а и да имах, пак не бих се занимавал с тях. Не, майко, моля те да ми дадеш благословията си да напусна Авалон, но истината е, че с или без нея, аз ще си тръгна. Живях в свят, където мъжете не се подчиняват на нарежданията на жените.
	Моргана се сви, като видя как лицето на Вивиан побеля от ярост. Тя се изправи, и в гнева си изглеждаше висока и величествена въпреки дребния си ръст.
	— Нима се противопоставяш на Господарката на Авалон, Галахад от Езерото?
	Той не трепна. Моргана видя как лицето му побелява под загара си и разбра, че грациозната му външност прикрива железен нрав, също тъй непреклонен като на Вивиан. Галахад проговори спокойно:
	— Ако ми бе повелила тъй, когато все още копнеех за твоята любов и одобрение, майко, сигурно бих се подчинил на волята ти. Но не съм вече дете, господарке и майко, и колкото по-скоро се примириш с това, толкова по-скоро ще престанем да се караме и между нас ще се възцари мир. Нямам призвание да водя живот на друид.
	— Нима си станал християнин? — изсъска тя гневно. Въздъхна и поклати глава.
	Дори тази утеха ми е отказана, макар че в двора на Бан можех да мина за християнин. Струва ми се, че нямам вяра в друг бог, освен този — и той постави ръка на меча си.
	Господарката на езерото се отпусна на пейката и въздъхна. После пое дълбоко въздух и се усмихна.
	— Тъй — каза тя, — значи вече си мъж и никой не може да те принуди да вършиш нещо против волята си. Все пак ми се щеше да си поговориш за това и с Мерлин.
	Моргана, която наблюдаваше незабелязана от двамата цялата сцена, видя как ръцете на младия мъж се отпуснаха. Тя си помисли: „Той смята, че тя е отстъпила, не я познава добре, иначе щеше да разбере, че е по-гневна от всякога“. С младежка наивност Ланселет допусна облекчението да прозвучи и в гласа му.
	— Благодарен съм, че ме разбираш, мадам. С радост ще се посъветвам с Мерлин ако това ще ти достави удоволствие. Но дори християнските свещеници смятат, че службата на Бога изисква призвание, което пък е дар Божи, а не нещо, което идва по желание при човека. Бог, или боговете, ако така предпочиташ, не са ме призовали да им служа. Не са ми дали всъщност и най-малкото доказателство, че изобщо съществуват.
	Моргана си припомни нещо, което Вивиан й бе казала много отдавна: „Бремето е много тежко, затуй не бива да го поемаш против волята си“. За първи път се усъмни. „Какво би могла да направи всъщност Господарката на езерото ако през някоя от всичките изминали години отидех при нея и й кажех, че искам да напусна Авалон? Тя е прекалено уверена, че знае точно каква е волята на Богинята“, Тези еретически мисли я смутиха, затова ги отпъди и отново се загледа в Ланселет. Първоначално мургавата му красота и гъвкавата му фигура я бяха зашеметили. Едва сега можеше да го разгледа в подробности — видя наболата му брада — или не бе имал време, или умишлено не спазваше римската мода да ходи голобрад. Заразглежда фините му ръце с тънки пръсти, които сигурно боравеха и с оръжието както със струните на арфата — кожата им беше малко загрубяла — повече на дясната, отколкото на лявата ръка. Имаше малък белег на едната ръка, малко под лакътя — беше избледнял, очевидно стар. На лявата буза имаше друг, извит като полумесец. Миглите му бяха дълги като на момиче, но въпреки това у него нямаше и помен от женственост, както се случва при много момчета, преди да им покара истинска брада. Имаше вид на млад жребец, Моргана си помисли, че никога досега не е виждала толкова подчертано естествен мъж. Каза си: „Не е бил възпитаван от жени, затова у него няма и помен от женска мекота. Затова и не би се покорил на никоя жена. Отрече се от самата Богиня; рано или късно ще си понесе последствията…“ Мислите й се отклониха и тя започна да си представя, че някой ден на голям празник ще изпълнява ролята на Богинята. Приятна топлина заля тялото й, докато си мислеше „Ако можеше той да изпълнява ролята на Бога…“ Потънала в мечтания не бе забелязала, че Господарката и Ланселет й говорят нещо. Едва когато чу да произнася името й, тя се осъзна. Имаше чувството, че душата й е странствала някъде извън тялото й.
	— Моргана? — Господарката повтаряше въпроса си. — Синът ми отдавна не е идвал в Авалон. Вземи го със себе си, прекарайте деня на брега, ако искате, днес те освобождавам от задълженията ти. Помня, когато бяхте деца, и двамата обичахте да се разхождате по брега на Езерото. Галахад, довечера ще вечеряш с Мерлин, и ще те настаним при младите жреци, които не са поели още мълчание. А утре, ако все още желаеш, ще си заминеш с моята благословия.
	Той се поклони дълбоко и двамата с Моргана излязоха навън.
	Слънцето се беше вдигнало високо в небето и Моргана едва сега се сети, че бе пропуснала обичайния ритуал при изгрев. Но нали Господарката я бе освободила от задължения за днес, пък и не беше вече една от младите жрици, за които пропускането на такова задължение водеше до наказание и чувство за вина. Днешните й планове бяха да надзирава по-младите при приготовлението на боя за дрехи — но това можеше да почака още няколко дни.
	— Ще отида до кухните — каза тя, — за да взема малко хляб за из път. Да идем на лов за водни птици, ако искаш. Обичаш ли да ловуваш?
	Той кимна усмихнат:
	— Може би, ако занеса на майка си убитите птици, няма да ми се сърди толкова. Много бих искал да се помиря с нея — допълни той, все още усмихнат, — когато е гневна, все още ми се струва внушителна. Когато бях малък, все си представях как, когато не е с мен, отхвърля смъртната си обвивка и се превръща в самата Богиня. Май не бива да говоря за нея така пред теб — виждам, че си й много предана.
	— Тя също ми е била предана като втора майка — отвърна бавно Моргана.
	— Но това е съвсем естествено — нали ти е леля? Ако си спомням майка ти е била женена за Корнуолския херцог, а сега е съпруга на Пендрагон нали?
	Моргана кимна. Толкова време беше минало, че понякога съвсем не можеше да си припомни как изглеждаше Игрейн. Нерядко й се струваше, че много отдавна няма майка. Беше свикнала да живее, без да изпитва необходимостта от друга майка освен Богинята, а жриците й бяха вместо сестри. Не се нуждаеше от майка.
	— Не съм я виждала от години — рече тя.
	— Виждал съм кралицата на Утър само веднъж, отдалече — много е красива, но изглежда студена и строга — рече Ланселет с неловка усмивка. — В двореца на моя баща всички жени се интересуваха само от рокли и накити, от децата си, и ако не бяха омъжени, от търсенето на подходящ съпруг… Не разбирам жените, които са като тях. Всъщност не приличаш на нито една от останалите жени, които познавам.
	Моргана почувства, че се изчервява. Тя му напомни тихо:
	— Аз съм жрица, също като майка ти.
	— О, но ти се различаваш от нея като деня от нощта — отвърна той. — Тя е величествена, прекрасна и от време на време ужасяваща. Човек може да я обожава и да се страхува от нея. Но ти си от плът и кръв, ти си истинска, независимо от всички мистерии, с които си се заобиколила. Обличаш се като жрица, изглеждаш като една от тях, но когато погледна в очите ти, виждам истинска жена, която мога да докосна.
	Лицето му грейна от завладелите го чувства, а Моргана постави ръка в неговата и му се усмихна в отговор.
	— О, да, истинска съм, истинска като земята, по която ходиш, като птиците, които пеят в клоните на това дърво…
	Те тръгнаха заедно надолу към брега. Моргана го поведе по малка пътечка, като внимателно заобикаляше алеята на процесиите.
	— Това свещено място ли е? — попита Ланселет. — Само друидите и жриците ли могат да се качват на Тор?
	— Хълмът е недостъпен само на големи празници — отвърна тя. — Освен това можеш винаги да се качиш там. Аз имам право да отивам навсякъде, където желая. Сега горе има само стадо овце на паша. Искаш ли да се качим дотам?
	— Да — отвърна той. — Помня, веднъж, като дете, се качих горе. Бях убеден, че правя нещо нередно, и че ако някой ме открие, ще ме накажат. Но още си спомням гледката, която се разкрива отгоре. Чудя се дали ще ми се стори също толкова високо, както в детските ми години.
	— Ако искаш, можем да тръгнем по пътя на процесиите. Той не е толкова стръмен, защото се вие около хълма. Но е по-дълъг.
	— Не — отвърна Ланселет. — Хайде да се изкатерим нагоре по скалата — той се поколеба — но може би това ще е много уморително за момиче? Аз съм се катерил и по по-стръмни скали, когато съм бил на лов, но ти ще се справиш ли с тези поли?
	Моргана се разсмя и му каза, че често се качва на върха на хълма.
	— А що се отнася до полите, свикнала съм — допълни тя. — Ако ми пречат, ги запретвам нагоре.
	Усмивката му я накара да изтръпне от удоволствие.
	— Повечето жени, които познавам, биха счели за нескромно да показват голи крака.
	Тя се изчерви.
	— Не виждам какво общо има скромността с това да се катериш с голи крака, мъжете сигурно знаят, че жените имат крака също като тях. Мисля, че ако видят това, което тъй или иначе могат да си представят, приличието няма чак толкова да пострада. Знам, че някои християнски свещеници говорят така, но те смятат, че човешкото тяло е не Божие, а демонско дело. Въобразяват си, че един мъж не може да види тялото на жена, без да изпадне в някакъв бяс да го притежава.
	Ланселет отвърна поглед и Моргана зарадвана разбра, че под външната си увереност е свенлив. Двамата тръгнаха нагоре. Моргана, заякнала от много тичане и катерене, наложи такова темпо, което Ланселет за свое учудване спазваше с усилие. На половината път нагоре по скалата тя спря и установи със задоволство, че той се е запъхтял, докато нейното дишане бе все още спокойно и равномерно. Запретна полите си и ги подпъхна в колана на дрехата си така, че падаха до коленете й, и забърза отново. Нагоре пътят беше още по-стръмен и каменист. Никога досега не бе се замисляла, че оголва краката си, когато се качваше. Сега обаче, когато знаеше, че той ги вижда, изпита доволство от съзнанието, че са силни и стройни. Замисли се дали наистина няма да я приеме за нескромна, когато стигна първа върха, стъпи на билото и поседна в сянката на каменния храм. След миг се появи и той, дойде при нея и се просна задъхан на земята. Когато дишането му се успокои, каза:
	— Явно напоследък съм яздил прекалено много за сметка на ходенето и катеренето. Ти дори не си се задъхала.
	— Е, аз съм свикнала да се качвам тук, и рядко използвам пътя на процесиите.
	— А пък на Острова на свещениците няма и помен от каменния кръг — рече Ланселет и посочи към камъните.
	— Не — отвърна тя. — В техния свят съществуват само църквата и ако се заслушаме със съзнанието си, можем да чуем църковните камбани, в нашия свят те са само сенки, както и ние сме сенки в техния. Чудя се дали това бе причината те да избягват църквата по време на нашите свещени дни, а също и за дългите им пости и бдения по това време. Сигурно за тези, които имат следа от пророческа дарба, сенките на друидите около тях и шепотът на техните химни са много обезпокоителни.
	Ланселет потръпна. За миг сякаш облак скри слънцето.
	— А ти имаш ли пророческа дарба? Можеш ли да виждаш през мъглите, които разделят двата свята?
	— Всеки от нас може — отвърна Моргана, — но аз съм обучена по-добре от повечето жрици. Ти би ли желал да виждаш през мъглите, Галахад?
	Той отново потръпна и отвърна:
	— Моля те, не ме наричай така, братовчедке.
	Тя се разсмя.
	— Значи, макар че живееш сред християни, не те напуска старото поверие, останало още от елфите — че този, който знае истинското ти име, може да завладее духа ти? Ти знаеш моето име, братовчеде. А аз как да те наричам, може би Ланс?
	— Наричай ме с каквото искаш име, само не и с това, което ми е дала майка ми. Когато тя произнесе това име по определен начин, все още се чувствам сякаш съм закърмен на гърдите й с този страх…
	Тя се пресегна и постави пръст на мястото между веждите му, което е особено чувствително към свръхестественото зрение. Духна леко на същото място и чу как той си поема удивено дъх. Каменният кръг около тях сякаш започна да се топи в сенките. Сега наоколо пак се простираше билото на Тор, но на него имаше само една малка църква от плет, измазан с глина, и ниска каменна кула, на която имаше грубовато изображение на ангел.
	Стори им се, че към тях се насочва върволица облечени в сиво фигури. Ланселет се прекръсти бързо.
	— Те виждат ли ни, Моргана? — прошепна той прегракнало.
	— Може би някои от тях ни виждат като сенки. Други може би ни мислят за свои хора, или пък си мислят, че очите им са заслепени от слънцето, та виждат несъществуващи неща — отвърна тя и в същия момент изтръпна, това бе мистерия, която тя не биваше да споделя с непосветен. Но никога досега не се бе чувствала толкова близка с някого; мисълта да има тайни от него й се струваше непоносима — затова и му дари тази тайна. Каза си, нали Господарката и без това иска той да остане в Авалон. Редно би било той да стане следващия Мерлин! Чуваше тихия напев:
	— Агнецо божи, ти, който ни пазиш от всяко зло, Христе Вседържителю, имай милост към нас…
	И продължи да напява химна тихичко, когато църквата вече беше изчезнала и отново се озоваха сред каменния кръг. Моргана каза:
	— Моля те, недей! Да пееш това тук е оскърбление за Великата богиня: светът, сътворен от нея, не е свят на злото, и никоя нейна жрица няма да позволи никому да го нарича така.
	— Както желаеш — той замълча, а лицето му отново помръкна. Имаше мелодичен глас, толкова приятен, че на нея й се поиска да запее отново. Свириш ли на арфа, Ланс? Гласът ти е чудесен, ще станеш добър бард.
	— Учиха ме, когато бях малък. По-късно ме обучаваха само на нещата, подходящи за благороднически син — отвърна Ланселет. — Но ми остана любовта към музиката, толкова силна, че винаги съм недоволен от собственото си пеене.
	— Тъй ли? Нали знаеш, друидите, преди да станат свещенослужители, трябва да бъдат обучени за бардове, защото музиката е един от ключовете към тайните на вселената.
	Ланселет въздъхна.
	— Звучи наистина изкусително — всъщност една от малкото причини, заради които бих приел това призвание. Но майка ми иска да си седя в Авалон и да свиря на арфа, докато навън нашият свят се руши под ударите на саксонците и на дивите северни варвари, докато те горят, грабят и опустошават. Виждала ли си някое село, опустошено от саксонците, Моргана? — Той веднага си отговори сам. — Не си, защото водиш защитен живот тук на Авалон, далеч от света, където се случват такива неща. Но аз не мога да не мисля за това, аз съм войник, и мисля, че в тези времена, когато трябва да се спаси страната от гибел, това е единственото достойно занятие за един мъж.
	Лицето му беше отчуждено, сякаш се взираше в ужасни спомени.
	— Но ако войната е толкова ужасно нещо — започна Моргана, — защо да не се приютиш тук, далеч от нея? В последното велико вълшебство, когато е трябвало да се спаси това свято място от поругаване, загинаха много от старите друиди и няма достатъчно млади мъже, които да се обучават на тяхно място — въздъхна.
	— Прекрасен е Авалон, и ако можех да сторя тъй, че във всички кралства да цари също такъв покой, бих останал завинаги тук. Бих прекарвал дните си, като свиря на арфа, съчинявам песни, и разговарям с духовете на вековните дървета, но ми се струва позорно за един мъж да се укрива тук, на сигурно място, докато всички навън страдат. Нека не говорим повече за това, Моргана. Моля те, нека го забравя поне през днешния ден. Външният свят гори в пожара на войната — дошъл съм, за да намеря покой за ден-два — нали няма да го нарушиш? — Дълбокият му, мелодичен глас затрепери. Болката, която тя дочу в него, я прониза така силно, че насмалко не заплака. Взе ръката му и я стисна.
	— Ела — каза тя, — нали искаше да видиш онази гледка, която помниш. — Изведе го от каменния кръг и те застанаха загледани в езерото, чиято водна повърхност проблясваше на слънчевата светлина около острова; далеч долу малка лодка, която от тази височина беше не по-голяма от скачаща риба, браздеше тихите води. В мъглите се долавяха смътни очертания на други острови — неясни и поради далечината, и поради вълшебната омара, която делеше Авалон от света.
	— Недалеч от тук — поде Ланселет — на върха на един хълм има укрепление, строено още от елфите. Ако човек се качи на крепостната стена, вижда едновременно хълма Тор, езерото и един друг остров, който по форма приличаше на дракон — разказвайки, той жестикулираше с красиво оформените си ръце.
	— Зная мястото — отвърна Моргана. — Намира се на една от линиите с магическа сила, за които от старо време се знае, че пресичат земята. Водиха ме там веднъж, за да почувствам земната мощ. Тези неща са били известни на елфите — аз мога понякога да ги почувствам, да усетя напрежението в земята и въздуха. А в жилите ти тече от същата кръв, нали си син на Вивиан.
	Той отвърна тихо:
	— На този вълшебен остров е лесно да почувстваш силата на земята и въздуха.
	Обърна гръб на гледката, протегна се и се прозя.
	— Катеренето трябва да ме е поуморило повече, отколкото предполагах; а и съм яздил почти цяла нощ. Сега вече мога да поседна на слънце и да хапна от хляба, който си взела.
	Моргана го заведе в самия център на каменния кръг. „Ако има изобщо, някакъв усет към свръхестественото“, помисли си тя, „би трябвало да почувства каква огромна енергия е съсредоточена тук“.
	— Легни по гръб на земята и тя ще те изпълни със сила — каза тя на глас и подаде къс от хляба, който бе намазала с масло и пресен мед, преди да го увие в парче дивечова кожа. Хранеха се спокойно, облизвайки капките мед от пръстите си. Изведнъж Ланселет взе ръката й и облиза една капка, стекла се по пръста й.
	— Колко си сладка, братовчедке — каза той усмихнат и Моргана почувства как цялото й тяло пламва от допира му. Посегна да вземе ръката му, за да отвърне на шеговития жест, но веднага я пусна рязко, сякаш се опари. За него бе може би само игра; но за нея — не. Тя се извърна и скри пламналото си лице сред тревите. Земята сякаш я изпълваше с неимоверна сила, в жилите и течеше мощта на самата Богиня.
	— Ти си дете на Богинята — рече тя накрая. — Нима не знаеш нищо за мистериите?
	— Много малко. Веднъж баща ми ми разказа как съм заченат — като дете от ритуалния брак между краля и неговата земя. Затова, предполагам, той очакваше от мен да съм лоялен към земята на Бретан, която ми е вместо баща и майка… Ходил съм дори до големия център на мистериите на древните — Великият каменен път в Карнак, там някога също е имало древен храм. То е място на сила, както и това тук. Да, усещам енергията, събрана тук — рече той, извърна се и я загледа в лицето. После каза удивено:
	— Сякаш си самата Богиня, слязла в своя храм. Знам, че съгласно старата религия мъжете и жените се съчетавали по нейна воля — но свещениците искат да забранят тези ритуали. Искат да разрушат и старите каменни храмове като този около нас, и големия храм в Карнак… Успели са да разрушат много, но това е трудна задача.
	— Богинята няма да допусне това — каза простичко Моргана.
	— Може би — съгласи се Ланселет, отново посегна и докосна този път синия полумесец на челото й. — Ти докосна челото ми на същото място, когато направи така, че се пренесохме в другия свят. Има ли това нещо общо с ясновидската дарба, или е друга мистерия, за която нямаш право да говориш? Добре, няма да те питам. Но наистина се чувствам като попаднал при елфите — там, казват, прекарваш една нощ, докато в реалния свят ще са изтекли сто години.
	— Не чак толкова много — разсмя се Моргана, — но е вярно, че там времето тече с различна бързина. Чувала съм, че някои от бардовете все още притежават силата да посещават страната на елфите… Тя просто се е отдалечила в мъглите — повече от Авалон, това е всичко.
	Докато говореше, тя потръпна. Ланселет поде:
	— Може би, когато се върна в реалния свят, саксонците ще са вече разбити и ще са напуснали бреговете ни.
	— Ще страдаш ли тогава, че животът ти е изгубил смисъл?
	Той поклати глава усмихнато и задържа ръката й в своята. След минута попита:
	— Кажи ми, изпълнявала ли си дълга си към Богинята около огньовете на Белтейн?
	— Не — промълви Моргана. — Ще бъда девица, докато така желае Богинята; вероятно ще ме запази за Големия брачен ритуал… Вивиан все още не ме е уведомила за своята воля и за волята на Богинята.
	Тя отпусна глава, така че косите й се спуснаха като завеса пред лицето. Смути се от мисълта, че той може да разбере мислите й, да почувства внезапното желание, което беше обхванало тялото й като пламък. Нима нямаше да му отдаде толкова пазената си девственост, ако той го поискаше? Никога досега спазването на тази забрана не й се беше струвало трудно; а сега й се струваше, че огнен меч се е изправил между тях. Мълчаха дълго; сенки пробягваха по слънцето; чуваха се само звуците, издавани от дребни насекоми в тревата. Накрая Ланселет я привлече надолу към себе си и целуна нежно полумесеца на челото й. После заговори с тих, развълнуван глас:
	— Всички богове са против да взема онова, което Богинята е белязала за свое. Ти й принадлежиш, скъпа братовчедке. За мен си също тъй свята, както и самата Велика майка. — Но продължаваше да я държи в прегръдките си; тя почувства, че той трепери, и това я изпълни с неизпитано, болезнено щастие.
	Никога досега, от времето, когато беше съвсем малко безгрижно дете, тя не бе познала щастието; за нея щастието, за което смътно си спомняше — беше от времето преди майка й да я натовари с грижата за по-малкия й брат. Тук, на острова, животът й бе посветен на освобождаване на духа, затова бе познала възторга на овладяната мощ, страданието при преминатите изпитания; но никога досега не бе изпитвала такова чисто, неподправено щастие. Сякаш слънцето, започна да грее по-ярко, облаците преминаваха по небето като големи крила, въздухът сияеше, всяка детелина в тревата излъчваше свой блясък — същия блясък, с който засвети и самата Моргана. Видя отражението си в очите на Ланселет и разбра, че е прекрасна, че той я желае, и че неговата любов и уважение към нея са толкова големи, че въпреки това се стреми да овладее желанието си. Имаше чувството, че ще се пръсне от ликуване.
	Времето спря. Моргана плуваше в блаженство. Ланселет галеше бузата й едва-едва, милувката му бе почти незабележима, но безкрайно нежна. Двамата нямаха нужда от нищо повече. Тя си играеше нежно с пръстите му, милваше загрубелите му длани.
	Като че ли бе изминало много време, когато той отново я притисна към себе си и я покри с края на наметалото си. Лежаха един до друг и почти не се докосваха оставяха силите на земята, слънцето и въздуха да кръжат в жилите им в прекрасно съзвучие; и Моргана потъна в сън без сънища — единственото нещо, което чувстваше дори и в съня си, беше ръката му, преплетена в нейната. Струваше й се, че някога, много, много отдавна, бяха лежали също така — блажени, извън времето, намерили безкраен, щастлив покой, сякаш бяха част от изправените камъни, които стояха тук и отмерваха вечността. Присъствието им тук беше едновременно действителност и спомен. После тя се събуди и видя, че той продължава да спи. Седна и го загледа, опитвайки се да запамети всяка негова черта с ожесточена нежност.
	Когато Ланселет се събуди, слънцето бе минало пладне. Очите му срещнаха с усмивка нейните и той се протегна като котка. Все още замаяна от изпълнилото я ликуващо щастие, тя го чу да казва:
	— Нали щяхме да ходим на лов за водни птици. Бих искал да се помиря с майка си — днес съм толкова щастлив, че не бих могъл да понеса да съм скаран с когото и да било на този свят. Може би природните сили ще ни изпратят някоя птица, чиято предначертана съдба е да ни осигури хубава вечеря…
	Тя се разсмя и стисна ръката му.
	— Ще те отведа там, където водните птици ловят риба. И ако такава е волята на Богинята, може и нищо да не хванем, та после да не изпитваме вина, че сме взели съдбата на птиците в свои ръце. Само че там е наистина много кално. Ти ще трябва да си събуеш ботушите за езда, а аз пак ще запретна полите си. Как ги ловиш — хвърляш по тях пръчки като пиктите, използваш отровни стрели като тях, или ги ловиш с примки и им извиваш вратовете?
	— Мисля, че страдат по-малко, като им извиеш врата — рече замислено Ланселет, и тя кимна.
	— Ще донеса мрежа и примки.
	Докато слизаха надолу по Тор, не срещнаха никого. Спуснаха се за минути по същия път, който на отиване им бе отнел повече от час. Моргана се вмъкна в сградата, където държаха мрежите и примките и изнесе две; после тръгнаха леко по брега и стигнаха до тръстиките в далечния край на острова. Нагазиха боси във водата, скриха се в тръстиките и опънаха мрежите. На това място падаше сянката на хълма, затова им стана студено; водните птици бяха почнали вече да прелитат за храна. Само след миг една птица пърхаше и се бореше в примката на Моргана; тя се придвижи бързо, хвана я и й изви врата за секунди. Скоро Ланселет хвана една, после още една; завързваше ги една за друга през вратовете с тръстиково въже.
	— Достатъчно — рече той. — Спортът е добър, но на ден като този не бих искал да убивам нищо без нужда, а пък имаме вече една птица за майка ми и две за Мерлин. Искаш ли една за себе си?
	Тя поклати глава и отвърна:
	— Не ям месо.
	— Толкова си мъничка — каза той. — Сигурно ядеш съвсем малко. Аз съм голям и бързо огладнявам.
	— Да не би да си гладен? За повечето горски плодове е рано, но можем да намесим тук-там глогини, останали от зимата…
	— Не — рече той, — всъщност не. Вечерята ще ми бъде по-вкусна, ако поогладнея малко.
	Излязоха на брега мокри до кости. Моргана свали кожената си туника и я простря на един храст да съхне, защото на нея щеше да се втвърди. Свали и полата си и започна да я изстисква, застанала без помен от притеснение само по долна риза от небелен лен. Намериха обувките си там, където ги бяха оставили, но не ги обуха. Седнаха в тревата, хванати за ръце и загледаха плаващите птици, които навирваха от време на време опашка и се гмурваха за някоя дребна риба.
	— Колко е тихо — започна Ланселет. — Сякаш сме сами на света, извън време и пространство, без грижи и тревоги, далеч от мисли за войни, битки и воюващи кралства…
	Внезапно обзета от мъчителното съзнание, че тези златни мигове отлитат, Моргана произнесе с разтреперан глас:
	— Бих искала този ден никога да не свършва!
	— Плачеш ли, Моргана? — попита той загрижено.
	— Не — сопна се тя и тръсна една-единствена упорита сълза от миглите си. Насълзените й очи пречупваха светлината във всички цветове на дъгата. Тя не можеше да плаче — никога досега не бе проляла сълза — нито от страх, нито от болка, през всички тези години на изпитания, докато стане достойна за жрица.
	— Братовчедке… Моргана — започна Ланселет, после я прегърна и започна да я гали по лицето. Тя се вкопчи в него и зарови лице в туниката му. Почувства топлината на тялото му, усети равномерните удари на сърцето му. След миг той се наведе към нея, повдигна с ръка брадичката й и устните им се срещнаха.
	Ланселет прошепна:
	— Така ми се иска да не беше обречена на Богинята…
	— На мен също — прошепна тя. — Ела при мен, остави ме да те прегръщам така.
	— Аз съм се заклел… да не посягам на обреченото на Богинята.
	Моргана затвори очи; беше й все едно. Дадената клетва беше на хиляди левги и хиляди години далеч от нея; дори мисълта за гнева на Вивиан не можеше да я обезпокои. Години по-късно тя се чудеше какво ли би се случило, ако бяха останали така само още няколко минути; сигурно щеше да се изпълни волята на Богинята, в чиито ръце бяха съдбите им. Но още в мига, когато устните им се срещнаха за втори път, Ланселет трепна и се ослуша, сякаш доловил някакъв далечен звук.
	Моргана се отдръпна от него и се изправи.
	— Не чувам нищо — каза тя, напрягаше да чуе нещо друго, освен тихия плисък на езерните води по брега, шума на вятъра в тръстиките и лекия плясък, който се чуваше, щом някоя риба скочеше над водата. Накрая го чу — звукът бе недоловим, като въздишка — но по-скоро беше плач.
	— Някой плаче — каза и Ланселет и бързо се изправи на дългите си крака, там — някой плаче или от болка, или се е заблудил в тръстиките. Звучи като малко момиченце…
	Моргана забърза по петите му, боса, оставяйки полата и туниката си на храста. Възможно беше някоя от младите жрици да се е заблудила и да е дошла насам, макар че не бе редно те да напускат оградения двор на Дома на девиците, младите момичета са едни и същи навсякъде и не можеше да се разчита, че няма да нарушават правилата. Моргана си спомни думите на една стара жрица, че Домът на девиците е жилище за малки момичета, чието основно занимание е да разливат разни неща, да чупят, да забравят какво ли не и най-вече основните правила на поведение, докато успеят да разлеят, счупят и забравят всичко, което разрешават способностите им, и тогава да освободят място в съзнанието си за малко разум. Сега, когато самата Моргана бе пълноправна жрица и се занимаваше с обучение на младите, понякога си мислеше, че онази стара жрица е права; не можеше да си представи, че някога е била толкова глупава и празноглава като момичетата, които живееха сега в Дома на девиците.
	Те вървяха по посока на звука. Чуваше се неясно, понякога се губеше за миг, след това долиташе съвсем ясно до тях. Мъглата започваше да наближава от езерото — Моргана не беше сигурна дали беше обикновената мъгла, дължаща се на влагата и приближаващия залез, или е част от магическото покривало делящо острова от останалия свят.
	— Тук е — каза Ланселет и внезапно потъна в мъглата. Моргана го последва и видя смътно фигурата на съвсем младо момиче, която на моменти се губеше в сенките и после се появяваше пак. Да, беше много младо момиче, нагазило до глезените във водата, и наистина плачеше.
	„Да, тя действително е тук“, каза си Моргана, „но не е жрица“. Бе млада и зашеметяващо красива; цялата бе бяла и златна — с кожа, бледа като слонова кост, само тук-там оцветена с кораловочервено; очите й имаха цвета на небесната синева, а дългите й руси коси проблясваха в мъглата, сякаш бяха от истинско злато. Носеше бяла рокля, която безуспешно се опитваше да не намокри, и въпреки че плачеше, лицето й не се кривеше грозно — сълзите я правеха още по-хубава.
	Моргана каза:
	— Какво има, дете? Загубила ли си се? Тя ги загледа втренчено как приближават и прошепна:
	— Кои сте вие? Мислех, че никой няма да ме чуе тук — виках добрите сестри, но никоя от тях не ме чуваше, и изведнъж сякаш твърдата земя под мен се раздвижи и изчезна, и аз се озовах във водата, сред тръстиките, и много се уплаших, какво е това място? Никога досега не съм го виждала, а вече почти година съм в манастира… — тя се прекръсти.
	Изведнъж Моргана разбра какво се е случило. Преградата между световете изтъняла, както се случва на такива места, където има голяма концентрирана енергия, а това момиче явно имаше необходимата чувствителност, за това. Такива неща се случваха понякога под формата на моментни видения; другият свят можеше да бъде видян като сянка — но извънредно рядко се случваше да се озовеш в него.
	Момичето пристъпи към тях, но мочурливата почва поддаде под краката й и тя спря ужасено.
	— Не мърдай — каза успокояващо Моргана. — Почвата тук наистина е малко несигурна, но аз познавам пътеките. Ще те изведа оттук, мила.
	Но още докато посягаше да подаде ръка на момичето, Ланселет я изпревари, вдигна я на ръце и я изнесе на сухо. После я остави да стъпи на земята.
	— Мокри са ти обувките — каза той, като ги чу как шляпат при всяко нейно движение. — Свали ги, за да ги изсушиш.
	Тя го загледа учудено; беше спряла да плаче.
	— Ти си много силен. По-силен си дори от баща ми. И ми се струва, че съм те виждала някъде.
	— Не знам — отвърна Ланселет. — Коя си ти и кой е баща ти?
	— Баща ми е крал Леодегранс — отвърна момичето, — а аз съм тук, в манастира, на училище. — Гласът й отново затрепери. — Но къде е манастирът? Не виждам нито него, нито църквата…
	— Не плачи — намеси се Моргана и излезе напред. Младото момиче се стресна и отстъпи.
	— Ти от елфите ли си? Имаш техния син знак на челото… — тя отново вдигна ръка и се прекръсти. После допълни колебливо:
	— Не, не може да си женски демон, защото не изчезваш, като се прекръстя, а сестрите казват, че всички демони изчезват от знака на кръста. Но си дребна и грозна като тях…
	Ланселет се намеси с твърд глас:
	— Не, разбира се, че нито един от нас не е демон. Мисля, че ще успеем да те върнем обратно в твоя манастир.
	Сърцето на Моргана се сви, защото виждаше ясно, че той гледа момичето също така, както гледаше нея допреди малко — с любов, желание, почти с обожание. Обърна се към Моргана и каза настоятелно:
	— Ще й помогнем, нали?
	Тогава Моргана се видя такава, каквато бе навярно в очите на Ланселет и това непознато момиче със златно сияние — дребна, мургава, с варварския син знак на челото, с поли, кални до коленете, нескромно разголени ръце и разпуснати коси. „Дребна и грозна като хората от Древния народ. Моргана от Елфите“. Така я наричаха от дете. В нея се надигна като вълна омраза към собственото й дребно, мургаво тяло, полуголите й крайници, калните животински кожи. За миг, докато Ланселет хвърли поглед към нея, тя предположи, че той също я смята за грозна, с варварски, странни черти; това блестящо златно създание принадлежеше на неговия собствен свят.
	Той пое нежно ръката на непознатото момиче и й се поклони почтително.
	— Ела, ще ти покажем обратния път.
	— Да — потвърди мрачно Моргана. — Ще ти покажа пътя. Следвай ме и стой плътно до мен, защото почвата е несигурна и можеш да затънеш някъде, та да не можем да те извадим. — За миг надигналата се в нея ярост я изкуши да заведе и двамата в някое непроходимо блато — тя можеше да ги отведе и да се измъкне — познаваше всички пътища. Искаше й се да ги остави да се удавят или завинаги да се лутат в мъглите.
	Ланселет попита момичето:
	— Как се казваш?
	— Името ми е Гуенхвифар* — отвърна хубавицата, и Моргана дочу как Ланселет промълви:
	[* Гуенхвифар — така е наричана в ранните уелски литературни произведения съпругата на Артур, добила по-късно популярното име Гуиневиър (бел.прев.)]
	— Какво очарователно име, подходящо за дамата, която го носи, Моргана почувства как в гърдите й се надига омраза, толкова силна, че й призля от нейния напор. В този миг, когато омразата я изгори като нажежено желязо, тя разбра, че тази омраза ще остане неразделна част от нея до самата й смърт, и искрено пожела да умре още сега. Всички цветове на деня изчезнаха — останаха само мъглите блатото и унилите тръстики — а заедно с деня я напусна завинаги и щастието.
	— Ела — повтори тя с оловнотежък глас. — Ще ти покажа пътя.
	Извърна се и закрачи напред, а зад себе си чуваше как двамата разговарят и се смеят. Зачуди се смътно, със сетива, още притъпени от тежестта на омразата, дали не се смеят на нея. Чу как Гуенхвифар казва с момичешкия си глас:
	— Но ти не си част от това ужасно място, нали? Ти не приличаш на древните хора — не си нито дребен, нито грозен.
	Не, помисли си Моргана, той беше красив, а тя — „дребна и грозна“, Тези думи се бяха отпечатали с нажежено желязо в сърцето й; тя забрави колко прилича на Вивиан, забрави, че винаги е считала Вивиан за красива. Заслуша се в отговора на Ланселет:
	— Не, не, всъщност бих предпочел да се върна заедно с теб — наистина. Но съм обещал да вечерям с роднини, а майка ми и без това ми е сърдита; не искам да ядосам и стареца. Но наистина не принадлежа на Авалон… — и след минута:
	— Не, тя е… ами нещо като братовчедка на майка ми, нещо подобно. Познавахме се като деца, нищо повече.
	Сега вече наистина говореха за нея. Значи за толкова кратко време всичко, случило се между тях, беше сведено до незначителна роднинска връзка. Тя си наложи така ожесточено да потисне напиращите сълзи, че я заболя гърлото. Знаеше, че ако заплаче, в техните очи ще изглежда още по-грозна отпреди, Най-сетне стъпи на твърда земя, обърна се и каза:
	— Ето го твоят манастир, Гуенхвифар. Не се отклонявай от пътеката, защото може пак да се заблудиш в мъглите.
	Тогава видя, че момичето държеше Ланселет за ръката. Стори й се, че той пусна нейната с нежелание. Гуенхвифар казваше:
	— Благодаря ти, о, колко ти благодаря!
	— Трябва да благодариш на Моргана — напомни й Ланселет. — Тя познава пътищата, които водят до Авалон и обратно.
	Момичето й хвърли изкосо плах поглед. Направи малък реверанс и пророни:
	— Благодаря ти, лейди Моргана.
	Моргана пое дълбоко дъх и отново доби блясъка на жрица — магическото покривало, с което тя можеше да се обгърне винаги, щом пожелаеше въпреки мръсните и скъсани дрехи, босите крака и разпилените до раменете мокри коси, тя видя как добива величествен и внушителен вид в очите им. Направи хладно жест на благослов и мълчаливо се обърна, като отново с жест повика Ланселет да я последва. Без дори да погледне, тя знаеше, че страхопочитанието се е върнало в погледа на момичето. Моргана продължи да се отдалечава безшумно, с плаващата походка на жриците. След нея се чуваха стъпките на Ланселет, който неохотно я бе сподирил.
	След малко тя погледна зад себе си, но мъгливата завеса се беше спуснала, а момичето беше изчезнало зад нея. Ланселет запита развълнувано:
	— Как правиш това, Моргана?
	— Как правя кое? — върна тя въпроса.
	— Изведнъж заприличваш съвсем на… на майка ми. Висока, хладна, величествена, и някак недействителна. Заприличваш на жена демон. Уплаши горкото момиче, наистина не трябваше да постъпваш така!
	Моргана си прехапа езика, за да не даде израз на обзелия я гняв. Само каза загадъчно:
	— Братовчеде, аз съм това, което съм — и забърза по пътеката пред него.
	Беше уморена, премръзнала, и страданието я гризеше отвътре; закопня за покоя в Дома на девиците. Ланселет беше изостанал доста, но на нея й беше все едно, оттук можеше да намери пътя и сам.


	13

	През пролетта на следващата година закъснялата зима напомни още веднъж за себе си с неочаквана буря. През тази бурна нощ в Авалон пристигна Мерлин. Когато съобщиха на Повелителката, тя беше удивена.
	— През нощ като тази дори жабите биха се издавили — рече тя. — Какво го е довело тук по това време?
	— Не зная, господарке — каза младият ученик друид, който бе донесъл вестта. — Дори не беше повикал баржата, а е преминал сам по скритите пътища. Каза, че трябва да те види още тази вечер, преди да си легнеш. Пратих го да се преоблече. Занесох му сухи дрехи — можеш да си представиш как изглеждаха неговите. Исках да му занеса и храна, и вино, но той попита ще може ли да вечеря с теб.
	— Кажи му, че е добре дошъл.
	Лицето на Вивиан не издаваше нищо — отдавна се беше научила да владее чувствата си — но когато младият човек си отиде, тя си позволи да се намръщи недоумяващо.
	Изпрати да повикат прислужниците и им заповяда да донесат не обичайната й скромна вечеря, а повече храна и вино за Мерлин. Заръча и да накладат отново загасналия огън.
	След време чу стъпките му навън, а когато влезе, той се насочи право към огъня. Прегърбен беше вече Талиезин, а косата и брадата му бяха съвсем побелели, та изглеждаше странно в зелената роба на друид ученик, която му беше и прекалено къса, та отдолу се виждаха съсухрените му глезени. Вивиан му предложи място до огъня — видя, че още трепери от студ — и постави пред него чиния с ядене и чаша вино — беше хубаво ябълково вино от Авалон, а чашата — от гравирано сребро.
	После седна до него на ниско столче и започна своята вечеря, състояща се от хляб и сушени плодове, докато го гледаше как се храни. Когато отблъсна чинията и се облегна назад, отпивайки от виното, тя каза:
	— Кажи ми всичко, отче.
	Старият човек и се усмихна.
	— Никога досега не си ме наричала така, Вивиан. Да не би да мислиш, че на стари години съм приел законите на святата църква?
	Тя поклати глава:
	— Не, но си обичал майка ми, която бе Езерна дама преди мен, и си баща на една от дъщерите й. А после, в продължение на повече години, отколкото мога да припомня, служихме заедно на Богинята и на Авалон; може би тъкмо тази вечер имам нужда да чуя бащински, успокоителен глас… не знам. Чувствам се много стара тази вечер, отче… Талиезин. Може би ме считаш за прекалено стара, за да ти бъда дъщеря?
	Старият друид се усмихна:
	— Това не, Вивиан. Ти нямаш възраст. Зная годините ти — или поне мога да ги сметна, ако поискам, но за мен ти си все още момиче. Би могла да имаш за любовник когото си пожелаеш.
	Тя махна пренебрежително с ръка.
	— Можеш да бъдеш сигурен, че никога не съм срещала мъж, който да е за мен повече от обикновена необходимост, краткотрайно удоволствие, и когото да поставя пред дълга си — рече тя. — Само веднъж, мисля, срещнах друг мъж, който също като теб можеше да се изправи срещу моята сила… — тя се изсмя. — Но трябваше да съм десет години по-млада. Как мислиш, щях ли да съм достойна кралица, а моят син — достоен престолонаследник?
	— Не мисля, че Галахад — какво беше това ново име, с което иска да го наричаме — Ланселет? — Та не мисля, че от него би станал добър крал. Той е фантазьор, напомня на люлееща се от вятъра тръстика.
	— Но ако негов баща беше Утър Пендрагон… Талиезин поклати глава.
	— Той е роден последовател, Вивиан, а не водач.
	— Все пак, това се дължи на възпитанието му в двора на Бан — като незаконороден. Ако беше расъл като кралски син…
	— А кой би управлявал Авалон през всички тези години, ако ти бе избрала кралска корона в християнския свят отвън?
	— Ако управлявах редом с Утър — рече тя, — този свят нямаше да е станал всецяло християнски. Надявах се, че Игрейн ще има власт над Утър, и че ще я използва в името на Авалон…
	Той отново поклати глава.
	— Няма смисъл да оплакваме ланшния сняг, Вивиан. Дойдох да говорим за Утър. Той умира.
	Тя вдигна глава и се втренчи в стария човек пред себе си.
	— Значи вече дойде мигът — усещаше как учестено бие сърцето й. — Но той е прекалено млад, за да умре…
	— Той винаги е държал сам да води войската в битките, докато някой по-мъдър от него би оставил тази работа на генералите си. Бил е ранен, а сега има треска. Предложих услугите си на лечител, но Игрейн не разреши, а и свещениците се противопоставиха. Тъй или иначе, и аз нямаше да му помогна. Неговият час е ударил — видях го в очите му.
	— Каква кралица е Игрейн?
	— Отговаря на твоите очаквания — каза старият друид. — Красива, доста набожна. Облечена е винаги в траур — жали децата, които е загубила. Роди още един син по Всех Святих — но той живя само четири дни. Придворният свещеник е успял да я убеди, че това е наказание за греховете й. От мига, в който се венчаха с Утър, името й е съвършено неопетнено от каквито и да е било слухове. Остава единствено това прекалено ранно раждане на момчето, но и то е достатъчно. Попитах я какво ще прави след смъртта на Утър, и като се наплака, тя ми отговори, че ще се оттегли в манастир. Предложих й да дойде на Авалон, където ще е близо до дъщеря си, но отвърна, че мястото не е подходящо за християнска кралица.
	Усмивката на Вивиан помрачня.
	— Не съм очаквала да чуя това от Игрейн.
	Вивиан, нямаш право да я обвиняваш дори в мислите си. Тя подчини живота си на твоите планове. Авалон я отхвърли, точно когато се нуждаеше най-много от всички нас. Ще упрекнеш ли момичето, че е намерило утеха във вяра по-простичка от нашата?
	— През ум не ми минава — а пък ти си единственият човек в Британия, който би нарекъл Великата кралица момиче!
	— За мен, Вивиан, дори ти понякога си оставаш момиче. Същото малко момиченце, което някога се катереше на коленете ми, за да докосне струните на арфата.
	— А сега почти не мога да свиря. Пръстите ми са вдървени от годините — рече Вивиан.
	Талиезин завъртя отрицателно глава.
	— О, не, мила. В сравнение с тези, твоите ръце са млади — той протегна възлестите си тънки пръсти напред — и все пак аз свиря всеки ден както можеше да правиш и ти, ако бе пожелала. Но ти предпочете властта пред песните.
	— А какво щеше да стане с Британия, ако бях избрала песните — избухна тя.
	— Вивиан — започна той строго, — не те съдя, само говоря за нещата такива, каквито са.
	Тя въздъхна и подпря брадичката си с ръка.
	— Ненапразно съм чувствала нужда от баща тази вечер. Значи този момент, който очаквахме, и от който се бояхме толкова години, е дошъл. А какво ще кажеш за сина на Утър, отче? Готов ли е за кроната?
	— Трябва да е готов — каза Мерлин. — Утър няма да доживее Еньовден. Видях как гарваните се събират, също както след смъртта на Амброзиус. А що се отнася до момчето — нима не си го виждала?
	— Понякога ми се мярка в магическото огледало — отвърна тя. — Изглежда здрав и силен, но това не ми говори нищо, освен че поне на вид е подходящ за крал. Ти си го посещавал, нали?
	— Съгласно волята на Утър отивах от време на време, за да следя развитието му. Видях, че чете същите латински и гръцки книги, от който твоят син научи толкова за бойна стратегия и тактика. Екториус е римлянин до мозъка на костите си, та завоеванията на Цезар и подвизите на Александър са просто част от съществуването му. Той е образован мъж, и е обучил и двамата си сина в бойното изкуство. Младият Кай вече е участвал в битка — миналата година; Артур много искал също да отиде на бой, но като покорен син не възразил срещу решението на баща си.
	— Ако е получил римско възпитание — запита Вивиан — ще слуша ли повелята на Авалон. Той трябва да води и племената на Древните, а и народа на пиктите, не забравяй.
	— Погрижил съм се за това — рече Мерлин. — Срещнах го с древните племена, и му обясних, че те са съюзници на Утър в общата борба да защитим нашия остров. Те го научиха да стреля със стрелите, които са наследили от елфите, да се движи безшумно през пирена и мочурищата, и… — той се поколеба, после добави многозначително: — Умее да гони елени и не се бои от тях. За миг Вивиан притвори очи.
	— Толкова е млад…
	— Богинята избира най-младите и най-силните, за да поведат нейните войни — рече Талиезин.
	Вивиан преклони глава.
	— Нека бъде тъй — рече тя. — Той ще бъде подложен на изпитание. Доведи го тук, ако успееш, преди Утър да е умрял.
	— Тук? — Мерлин поклати глава. — Първо трябва да премине изпитанието, едва тогава ще му покажем пътя към Авалон и двата свята, над които трябва да властва.
	Вивиан отново склони.
	— Нека тогава да бъде Драконовият остров — каза тя.
	— Нима древния обред? Когато коронясваха Утър, той не бе подложен на него…
	— Утър беше воин. За него бе достатъчно да стане повелител на дракона — каза Вивиан. — Но това момче е толкова младо, че не е проливало кръв. Трябва да бъде подложен на изпитание и да се докаже.
	— Но ако се провали…
	Вивиан изскърца със зъби.
	— Няма право да се провали!
	Талиезин изчака, докато отново срещна погледа й, и повтори:
	— Ако се провали… — Тя въздъхна:
	— Е, ако стане така, няма съмнение, че Лот е готов да поеме короната.
	— Трябваше да вземеш един от синовете на Моргоуз и да го отгледаш тук, на Авалон — каза Мерлин. — Гауейн би бил подходящ. Луда глава е, и много избухлив — по-скоро прилича на биче, докато синът на Утър е чистокръвен жребец. Но от Гауейн би станал нелош крал — пък и той е роден от Богинята — Моргоуз е дъщеря на майка ти, и нейните синове имат кралска кръв в жилите си.
	— Нямам вяра на Лот — настоя разгорещено Вивиан, — а на Моргоуз още по-малко!
	— И все пак Лот държи в ръцете си северните кланове, а и племената биха приели…
	— Но пък тези, които са с Рим — никога — рече Езерната дама. — И Британия ще се раздели на две кралства — постоянно враждуващи, и няма да има сили да отблъсне саксонците и дивите северни племена. Не. Трябва да е синът на Утър, той не бива да се провали!
	— Ще стане тъй, както повели Богинята — отвърна строго Мерлин. — Не бъркай нейната воля със своята.
	Вивиан покри лицето си с ръце.
	— Ако той се провали — ако ще се провали, всичките ни усилия ще са били напразни — каза тя отчаяно. — Всичко, което причиних на Игрейн, на всички, които обичам. Отче, нима си предвидил неговия провал?
	Богинята не ми е известила волята си — рече той, — пък и нали ти самата предсказа, че това момче ще има силата да обедини Британия. Пази се от греха на гордостта — не мисли, че знаеш кое е най-доброто за всеки мъж и жена на тази земя. Ти управлява добре Авалон…
	— Но съм вече стара — тя повдигна очи към него и срещна съчувствения му поглед, — и някой ден скоро ще се срещнем.
	Мерлин склони глава; дори той се подчиняваше на този закон.
	— Когато това време дойде, ти ще разбереш; но то не е настъпило, Вивиан.
	— Не — каза тя, борейки се с внезапно обзелото я отчаяние, и с нещо непознато, което изгаряше тялото й и терзаеше съзнанието й, — когато то настъпи, когато вече няма да съм способна да виждам в бъдещето, ще предам властта на Авалон в други ръце. Моргана е още млада, а Рейвън, която много обичам, е обвързана с обета си за вечно мълчание, за да бъде проводник на гласа на Богинята, това време също дойде прекалено рано…
	— Когато и да дойде, Вивиан, то ще е навреме — каза Мерлин. Той се изправи висок, но вече с несигурни движения, и Вивиан забеляза колко тежко се облегна на тоягата си. — Добре тогава, аз ще заведа момчето на Драконовия остров по време на пролетното топене на снеговете, и там ще се разбере готов ли е за трона. Ако е готов, ти ще му предадеш меча и чашата, като знак за вечната връзка между Авалон и света отвън…
	— Меча ще му дам — рече Вивиан. — Но за чашата — не съм сигурна. Мерлин кимна.
	— Оставям решението на твоята мъдрост. Ти си гласът на Богинята, но не си ти тази, в която Богинята ще се въплъти за него…
	Вивиан поклати глава.
	— Той ще срещне Великата майка в мига на своя триумф — рече тя, — от нейните ръце ще поеме меча. Но първо трябва да докаже силите си, и да се срещне с Девствената ловджийка… — лека усмивка прекоси лицето й. — И независимо от последствията от тяхната среща, няма да поемаме рискове, както на времето с Утър и Игрейн. Ще осигурим кралската кръв, каквото и да произлезе от това по-късно.


	Когато Мерлин си тръгна, тя седя дълго неподвижна и се взира в картините, рисувани от пламъците. Взираше се в миналото, без да прави опит да разкъса завесата на времето, която я отделяше от бъдещето.
	Преди много години, толкова много, че вече не помнеше точния им брой, тя също бе отдала девствеността си на Рогатия Бог, Великия ловец, Повелителя на спиралата на живота. Почти не мислеше за девицата, която щеше да поеме нейната едновремешна роля в ритуала на посвещаването на краля. Остави мислите си да се лутат из миналото и си припомни другите случаи, когато тя бе Богинята в Големия Брачен Ритуал…
	… За нея това винаги беше единствено изпълнение на дълг, понякога приятен, понякога не, но винаги в отговор на повеля, винаги, когато в нея се въплътяваше Великата майка, която направляваше живота й от мига, когато тя дойде на Авалон. Внезапно завидя на Игрейн, и с някаква част на съзнанието си се зачуди каква е тази завист към жената, която е загубила всичките си деца — които не бяха мъртви, но й бяха отнети; жена, която скоро щеше да овдовее и да завърши дните си в манастир.
	„Завиждам й, защото е познала любовта… Аз нямам дъщери, синовете ми са чужденци за мен… Никога не съм обичала“, отговори си тя. „Не зная и какво е това да си обичана. Предизвиквала съм страх, преклонение, почит… това да. Но никога любов. Понякога ми се струва, че бих пожертвала всичко, ако можеше някой мъж да ме погледне поне веднъж така, както Утър гледаше Игрейн на сватбата им.“
	Тя въздъхна потиснато и повтори полугласно думите на Мерлин:
	— Няма защо да оплакваме ланшния сняг.
	Тя вдигна глава и прислужницата безшумно се плъзна към нея.
	— Господарке?
	— Доведи ми… не, недей! — тя промени бързо решението си. „Нека момичето си поспи. Не е вярно, че никога не съм обичала и никой не ме е обичал. Обичам безгранично Моргана, и тя ми отвръща със същото“.
	А сега обичта на момичето щеше да рухне. Но и това зависеше единствено от волята на Богинята.


	14

	Младата луна бе вдигнала на запад тънък, почти невидим полумесец в небето на Авалон. Моргана бавно се изкачваше нагоре, босите й крака пристъпваха по спираловидната пътека. Движеше се беззвучно, бледа като девствената луна. Косите й бяха разпуснати, носеше само една риза без колан. Знаеше, че скрито я наблюдават и стражи, и жрици — да не би непосветен човек да наруши свещеното мълчание. Беше отпуснала надолу клепачи, а очите й бяха скрити зад плътната завеса на косата. Вървеше неотклонно по пътеката, без да вижда къде стъпва. Рейвън я следваше мълчаливо — също като Моргана боса, без колан, който да придържа ризата й, с коса разпусната пред лицето.
	Вървяха все нагоре в падащия здрач. Няколко бледи звезди мъждукаха по тъмносиния небесен купол над тях. Горе на хълма се очертаваше неясно каменният кръг, а вътре в него мъждукаше една-единствена светлинка — но това не беше огън. Приличаше на блуждаещо пламъче, вълшебна светлина, чиито отблясъци осветяваха отвътре магическия кръг.
	На последните лъчи на залязващата луна, които се отразиха за миг в блестящата повърхност на езерото, към момичетата приближи безшумно една от девиците-жрици. Беше съвсем малко момиченце, облечено в дреха от небоядисана вълна. Късо подрязаната му тъмна коса се сливаше с мрака наоколо. То поднесе на Моргана чаша, тя я взе и отпи в мълчание, после я подаде на Рейвън, която я пресуши. Сребро и злато пречупиха умиращата светлина. От невидими ръце Моргана пое големия меч с кръстовидна дръжка и изпъшка тихо от неочакваната тежест. Боса и премръзнала, но без да усеща студа, тя тръгна да обикаля описания от камъните кръг. Зад нея Рейвън бе поела дългото копие и го заби точно в средата на магическия огън. На края на копието имаше навити кълчища. Те се запалиха и Рейвън понесе след Моргана пламтящото копие, проследявайки с пламъка линията на магическия кръг. Когато застанаха отново в центъра на кръга, осветен от много бледа светлина, те видяха лицето на Вивиан — лице без възраст, извън времето, лишено от тяло, плаващо във въздуха, проблясващо със собствена светлина. Моргана знаеше много добре, че този ефект се постига, като бузите и челото се намазват с фосфоресцираща субстанция и така светещото лице се откроява на фона на мрака и тъмните одежди на жрицата, но все пак въздействието продължаваше да й се струва поразително.
	Светещи ръце, лишени от тяло, поставиха нещо в ръцете на Моргана, после в ръцете на Рейвън. Моргана заби зъби в това, което й бяха дали — беше стипчиво, горчиво, твърдо като дърво. Тя подтикна внезапния порив да повърне и си наложи да преглътне хапката. Отново се възцари мълчание. В мрака проблясваха очи, лица не се виждаха. Моргана имаше чувството, че е застанала сред безкрайни тълпи, струпани по склоновете на Тор, но все пак не можеше да види никого. Дори безтелесното лице на Вивиан се бе стопило в тъмнината. Усещаше топлината на тялото на Рейвън до нея, въпреки че не се докосваха. Опита се да изпразни съзнанието си, да медитира, потъвайки в привично мълчание, без да се замисля защо й е било заповядано да се качи тук.
	Времето минаваше; още звезди изгряха в изцяло потъмнялото небе. „Времето тече по различен начин в Авалон“, мислеше си Моргана, „или може би изобщо не съществува“. Много нощи през дългите години, прекарани тук, тя се бе качвала по спираловидните пътеки на Тор, бе се опитвала да проникне в мистериите на времето и пространството, заобиколена от магическия каменен кръг. Но тази нощ беше по-особена, по-тъмна, натегнала от тайни; никога досега тя не бе избирана измежду останалите жрици, за да изпълни главната роля в ритуала. Знае какво й дадоха да изяде — ритуалната храна; билка, която ползваха, за да извиква пророчески видения — но познанието не намаляваше в очите й вълшебната мощ на храната.
	След време съзнанието й започна да рисува някакви форми в мрака — бяха дребни, ясно очертани, но отдалечени образи. Видя препускащо стадо елени. Отново видя мрака, който покри всичко, защото слънцето изгасна, видя как леден вятър брули земята — навремето при тази гледка се беше уплашила, че настъпва краят на света; но старите жрици й бяха обяснили, докато всички се събираха в двора, Лунният Бог е скрил сиянието на Богинята. Тя си спомни как весело изтича при по-големите и се присъедини към виковете на жените, които целяха да прогонят Лунния Бог. По-късно й обясниха и движението на слънцето и луната, обясни как пътищата на двете небесни тела понякога се пресичат — че това са природни закони, и че вярата на обикновените хора, че това са лица на богове не е повече от обикновена символика, необходима на хората на по-ниска степен развитие, за да схванат някои от великите истини. Някой ден всички щяха познават тези истини, но сега хората нямаха нужда от тях.
	Тя се взираше в себе си с погледа на пророчица, а около камъните се въртеше вихъра на времето; тя виждаше раждането, оплождането и накрая смъртта на боговете; големите процесии, вървели някога към дъбовата гора, която се издигала на мястото на каменния кръг. Пелената, с която времето забулва всичко, стана прозрачна; времето изгуби значение; виденията продължаваха. Дойдоха хората от Малкия народ — дребни, целите изрисувани с бои; но те изчезнаха, на тяхно място дойдоха племената, а после дойде ред и на римляните, високите странници от галските брегове, а после… времето спря. Единственото нещо, което Моргана виждаше с вътрешния си взор, беше нескончаемо движение на племена и народи, заселването на света, големите ледове, които сковаваха земята, ту идваха, ту си отиваха, видя отново големите храмове на Атлантида потънали навеки на дъното на океана, видя възхода и рухването на нови светове… и после настъпи мълчание. Само големите звезди следваха пътя си по небесния небосвод.
	Зад себе си чу тъжен смразяващ душата вик, който поплака и застина. Беше извикала Рейвън. Веднъж, когато двете с нея свещенодействаха в храма, Рейвън бе взела една лампа, която заплашваше да прелее, и се изгори с врящото масло. Докато я превързваха, тя запушваше устата си с ръце, да не би да извика от болка и тъй да наруши обета си през Богинята. Белезите й останаха; веднъж, загледана в нея, Моргана си беше казала: „В сравнение с нейния, моят обет далеч не е труден за изпълнение — и все пак аз бях готова да го наруша заради красивото мургаво лице на един мъж!“
	А сега, в безлунната нощ, Рейвън крещеше с пълно гърло. Надаваше високи, ужасяващи писъци — като жена, която ражда. Три пъти пронизителните писъци разкъсваха хълма и Моргана отново потръпваше, знаейки, че дори свещениците на другия остров сега се будят от страшния писък, кънтящ между двата свята, и уплашено се кръстят.
	След виковете настъпи мълчание, в което Моргана усещаше дишането на многобройните посветени наобиколили трите жрици, застанали страшно сами в каменния кръг. Тогава, давейки се, с отвикнал от говорене глас, Рейвън се обади отново:
	— О, седем пъти колелото, колелото с тринадесет спици, е изминало своя път в небесата… седем пъти майката е дала живот на своя тъмнокож син…
	Отново мълчание, още по-дълбоко, в сравнение с виковете й, прекъсвано само от тежкото дишане на пророчицата, изпаднала в транс. И отново Рейвън:
	— Горя! Горя! Време е… — и пак натегнало от ужас мълчание.
	— Те препускат! Препускат — пролет е, елените се разгонват — препускат, бият се, избират крал! О, колко кръв, колко кръв! Ето го, най-големият сред всички, препуска гордо, а по рогата му има кръв…
	Отново продължително мълчание, а Моргана видя през спуснати клепачи пролетното препускане на разгонено еленово стадо. Отново видя една картина, която много-много отдавна й се бе мярнала в едно сребърно блюдо, пълно с вода — един мъж сред еленово стадо, сражаващ се, борещ се за живота си…
	— Ето детето на Богинята — той тича, тича… Рогатият Бог трябва да умре, и да се роди отново, за да поеме короната… Девата-ловджийка трябва да повика краля при себе си, трябва да отдаде девствеността си на бога… древното жертвоприношение… о, горя, изгарям… — думите й станаха неразбираеми и се преляха в провлачен вопъл. Без да отваря очи Моргана видя как Рейвън рухна зад нея на земята и остана там, в безсъзнание. Само тежкото й дишане нарушаваше мълчанието.
	Отнякъде се чу викът на кукумявка — един, два, три пъти.
	От мрака изплуваха мълчаливите фигури на жриците — мрачни, със сини, проблясващи полумесеци на челата. Те вдигнаха внимателно Рейвън и я отнесоха. После взеха на ръце Моргана и тя усети как болезнено пулсиращата й глава се отпуска на нечия майчина гръд, докато я носеха нанякъде. След това потъна в небитието.


	Три дни по-късно, когато се беше възстановила донякъде, Вивиан изпрати да я повикат.
	Моргана стана от леглото и се опита да се облече, но беше още много слаба. Затова прие помощта на една от по-младите жрици, изпълнена с благодарност, че и това момиче е приело обета на мълчанието и не й се налага да разговаря с него. Дългите дни без храна, тежкото неразположение, причинено от ритуалните треви, страшното напрежение по време на самия ритуал — всичко това се беше отразило зле на изтощеното й тяло. Предната вечер беше хапнала малко супа, а тази сутрин — хляб, натопен в мляко. Въпреки това чувстваше непривично изтощение, сякаш енергията й бе изтекла от жилите след необичайното напрежение. Болеше я главата, а и необикновено силното, тъмно на цвят месечно кръвотечение я смущаваше. Сигурно и това се дължеше на билките. Всъщност й бе все едно. Все още се чувстваше много зле и й се искаше Вивиан да я бе оставила на мира, но се подчини на волята й, също както би се подчинила на волята на самата Богиня ако тя се бе надвесила от небесните си селения, за да й я каже. Когато приключи с обличането, сплете косата си и я завърза с кожена лента, повтори очертанието на полумесеца на челото си със синя боя, и тръгна към дома на Върховната жрица.
	Вече имаше привилегията да влиза, без да чука или да съобщава за пристигането си по някакъв начин. Винаги, когато влизаше тук, си представяше, че Вивиан я очаква, седнала на стола си, наподобяващ престола на богинята. Днес обаче Вивиан се разхождаше в най-отдалечения край на помещението. Не бяха запалили огън и вътре беше тъмно и студено. Вивиан носеше простата си роба от небоядисана вълна. Качулката покриваше косите й, и за първи път Моргана я видя не само като жрица на Девата и Майката, но и на Мъдрата старица, която е също и въплъщение на Смъртта. Лицето й бе набръчкано и изпито, и Моргана си каза „Разбира се, щом ритуалите се отразиха толкова зле на мен и Рейвън, при това ние сме млади и здрави, какво остава за Вивиан, която остаря в служба на Великата богиня?“
	Вивиан се извърна и й се усмихна с обич. Моргана отново почувства прилив на любов и нежност към нея. Но както подобаваше на по-млада жрица в присъствието на върховната, тя изчака Вивиан да заговори първа. Вивиан я покани да седне. — Възстанови ли се, дете мое? Моргана се отпусна на пейката. Разбра, че дори преминаването на краткото разстояние дотук я бе изтощило. Поклати отрицателно глава. „Знам какво е — рече Вивиан. — Понякога, когато не са сигурни как ще реагираш ти дават прекалено много. Следващия път не изяждай всичко — сама прецени колко ти трябва, за да ти се явят видения, но да не се чувстваш после толкова зле. Вече си стигнала до нивото, на което покорството се уравновесява и от твоята собствена преценка.“
	По някаква неизвестна причина последните й думи закънтяха безкрай в главата на Моргана: „… Твоята собствена преценка, твоята собствена преценка…“ Тя си помисли: „Още ми е зле от тези треви“. Нетърпеливо тръсна глава, за да прогони отекващите думи и да може да изслуша Вивиан.
	— Какво разбра от пророчеството на Рейвън?
	— Разбрах много малко — призна Моргана. — Стори ми се много тайнствено. Тъй и не разбрах защо трябваше и аз да съм там.
	— До известна степен — започна Вивиан, — за да й даваш сили. Тя не е много силна; още е на легло и съм загрижена за нея. Тя знае точно колко да вземе от билките, но явно и това количество се е оказало прекалено много; все повръща кръв. Но ще оживее.
	Моргана протегна ръка, за да се опре на нещо; внезапно й прилоша отново, чувстваше се празна отвътре. Зави й се свят, пребледня. Без да има време да се извини, скочи, изтича навън и повърна хляба и млякото, които бе яла на закуска. Чу, че Вивиан я вика по име, и когато спря да повръща и се изправи кашляйки, вкопчена в рамката на вратата, видя, че една от младите жрици стои до нея с кърпа в ръка, готова да избърше лицето й. Кърпата беше влажна и миришеше леко на ароматни треви. Вивиан я подкрепи, когато влезе обратно в къщата, и й даде в ръцете малка чаша.
	— Изпий това бавно — каза тя.
	Течността изгори езика й и за момент тя се почувства още по-зле. Беше силната спиртна напитка, дестилирана от северните племена — наричаха я вода на живота. Беше я опитвала само веднъж или дваж. Но когато преглътна, усети как силна топлина се разлива в празния й стомах. След няколко минути се почувства по-добре, по-стабилна на краката си, дори изпадна в лека еуфория.
	— Пийни още малко — рече Вивиан — това ще укрепи сърцето ти. Сега по-добре ли се чувстваш?
	Моргана кимна.
	— Благодаря ти.
	— Тази вечер ще можеш да се нахраниш — продължи Вивиан. В особеното състояние, в което се намираше Моргана, това й прозвуча като заповед, сякаш Вивиан можеше да заповяда дори на стомаха й да не й създава проблеми.
	— Тъй. Нека поговорим за пророчеството на Рейвън. В стари времена, преди друидите да донесат своята религия и своята мъдрост от потъналите храмове на западния континент, елфите — чиито наследници сме ние двете — аз и ти, мила Моргана, живеели тук, по бреговете на вътрешното море. Преди да научат как да садят овес и да събират реколтата, живеели от плодовете, които земята доброволно им давала, и от лов. В онези дни те нямали крал. Имали само майка-кралица, но още не се били научили да почитат в нейно лице Богинята. Тъй като ловът бил основното им средство за преживяване, тяхната кралица и върховна жрица се научила да вика еленовите стада при себе си и да моли духовете им да пожертват техния живот, за да продължи да живее племето. Но жертвата се дава в замяна на друга жертва — елените умирали, за да живее племето, но в замяна един от племето трябвало на своя ред да умре за елените, или най-малкото да изложи живота си на смъртна опасност — да даде възможност на елените на свой ред да му отнемат живота, ако така решат, като обезщетение за убитите побратими. Така се поддържало равновесието. Можеш ли да ме разбереш, скъпа моя?
	Моргана се заслуша в непривично нежното обръщение и си рече замаяно, отпаднала и упоена от напитката: „Да не иска да ми съобщи, че аз съм жертвата, аз ли трябва да дам живота си за племето? Да става, каквото ще. Посветила съм се на Богинята и в живота, и в смъртта.“
	— Разбирам, майко. Или поне така ми се струва.
	— Така майката-кралица на племето избирала всяка година свой крал. Той се заклевал да пожертва живота си за племето, а в замяна хората от племето били винаги готови да пожертват живота си за него. Дори кърмачетата да гладуваха, за него винаги се осигурявала изобилна храна. Всички жени от племето били негови, стига той да ги пожелае — за да могат да заченат от него най-силния, най-добрият представител на племето. Пък и често се случвало кралицата да е минала детеродна възраст, та трябвало да му предоставят и млади девици, и никой мъж от племето нямал право да се противопостави на желанията му. А после, когато свършела годината — всяка година по това време — поставяли на главата му еленови рога, обличали го в необработена еленова кожа, та елените да го мислят за един от тях, и когато Ловджийката им пратела пролетното опиянение и те запрепускали, той хуквал сред тях. По това време стадото обикновено вече си е избрало водач и когато Кралят-елен подушел чуждия, се нахвърлял върху му. Така загивал Рогатият.
	Моргана почувства как ледени тръпки плъзват по гръбнака й, също както когато изиграха ритуала пред нея на хълма Тор.
	— Кралят да умре, за да живее народът му? — Нима билката още действаше и тя виждаше всичко толкова ясно?
	— Оттогава е минало много време, Моргана — продължи спокойно Вивиан. — Такива ритуални жертви вече не са необходими. Овесът е засят, жертвата е безкръвна. Само в дни на голяма опасност племената от Древния народ искат от водача си такава жертва. А Рейвън предсказа, че настават такива страшни времена. Затова отново трябва да подложим на изпитание този, който трябва бъде готов да положи живота си за своя народ, за да може народът му да го следва. — Нали съм ти разправяла за Големия брачен ритуал?
	Моргана кимна и си спомни, че от такъв ритуал е заченат Ланселет.
	— Племената на древните са потомци на елфите, както и северните племена. Отсъден им е водач, но той трябва да бъде подложен на древното изпитание. Ако оживее — а това зависи до известна степен и от умението на Девата-ловджийка да примамва елените — той ще бъде Кралят-елен, коронясан с рогата на бога, Крал-съпруг на девствената ловджийка. Моргана, преди години ти бях казала, че девствеността ти принадлежи на Богинята. Сега тя иска ти да я положиш в жертва пред Рогатия бог. Ти ще бъдеш Девата-ловджийка, невестата на Рогатия — ти си избраницата.
	В стаята беше много тихо, сякаш отново се бяха изправили в каменния кръг на върха на хълма. Моргана не смееше да наруши мълчанието. Най-сетне, съзнавайки, че Вивиан очаква отговора й — какво бе казала тя на времето? — „Бремето е прекалено тежко, за да го носиш против волята си?“ — най-сетне Моргана преклони глава:
	— Аз принадлежа на Богинята телом и духом, за да постъпи с мен съгласно волята си — прошепна тя. — А твоята воля е и нейна, майко. Да бъде.


	15

	От първото си пристигане в Авалон Моргана го бе напускала два-три пъти, и то само за кратки пътувания до земите по бреговете на Лятното море, за да опознае околните местности, които макар и запуснати, все още съхраняваха едновремешната си мощ.
	Сега не проявяваше никакъв интерес към времето и мястото, където се намираше. Беше отведена от острова в ранни зори. Не биваше да проронва дума, бе плътно увита в наметалото си и забулена, та непосветено око да не досегне избраницата. Носеха я в закрита носилка — дори слънцето не биваше да огрява лицето й. Бяха пътували по-малко от ден, след като напуснаха Свещения остров, но междувременно тя бе изгубила всякакво възприятие за време, пространство и посока, потънала в медитация, смътно съзнаваща, че навлиза в магически транс. На времето й се случваше да се съпротивлява срещу настъпването на екзалтацията. Сега се хвърли в транса, откривайки напълно съзнанието си за Богинята, умолявайки я да се въплъти в нейното тяло, да я завладее телом и духом, та да може тя да постъпва както самата Велика майка.
	Беше паднала нощ; лъчите на почти пълната луна проникваха през завесите на носилката. Когато носачите спряха, Моргана имаше чувството, че се къпе в студената лунна светлина — луната сякаш й изпращаше целувката на Богинята. Почувства, изнемощяла, началото на екстаза. Не знаеше къде се намира, а и не искаше да знае. Вървеше, накъдето я водеха, пасивна, заслепена, зашеметена, с една-едничка ясна мисъл — че отива да срещне съдбата си.
	Озова се в някаква къща и я предадоха в ръцете на непозната жена, която донесе хляб и мед. Моргана не ги докосна — нямаше право да хапне нищо преди ритуалната вечеря — но пи жадно от донесената й вода. Откри леглото, поставено така, че лунната светлина да го огрява. Жената понечи да затвори капаците, но Моргана й попречи с повелителен жест. През по-голямата част от нощта лежа на леглото в транс; имаше чувството, че чувства милувката на лунните лъчи. Все пак спа, но на пресекулки — навлизаше и излизаше от царството на съня като нерешителен посетител. В съзнанието й се редяха странни картини — майка си, надвесена над русокосата главица на Гуидиън, който бе изместил Моргана от сърцето й — бялата й гръд и медночервеникава коса не привличаха, а внушаваха страх. Видя Вивиан, но в съня си Моргана беше жертвено животно, а Езерната дама я водеше нанякъде, вързана с въже. Моргана чу собственият си глас — казваше раздразнено на Вивиан „Не ме дърпай, ще дойда и сама“. Видя и Рейвън, която крещеше, но не се чуваше звук. Внезапно иззад някаква завеса се появи огромна фигура с рога — полумъж, полуживотно — влезе в нейната стая — и тогава Моргана се събуди и се изправи в леглото, но в стаята й нямаше никой овен непознатата жена, която спокойно спеше до нея. Лунната светлина заливаше всичко наоколо. Моргана си легна и отново заспа — този път дълбоко и без сънища.
	Събудиха я един час преди зазоряване. Сега, за разлика от транса, в който бе попаднала предишния ден, бе напълно във владение на разума си и сетивата й приемаха всичко особено ясно — резливия хлад на утринния въздух, мъглите, розовеещи, където скоро щеше да ги разкъса слънцето, острата миризма, която се излъчваше от дребните, мургави жени, облечени в зле обработени кожи. Всичко очертано, с ярки цветове, като току-що създадено от ръката на Богинята. Мургавите жени си шушукаха, явно не смеейки да нарушат спокойствието на непознатата жрица; Моргана ги чуваше, но знаеше само няколко думи от езика им.
	След малко най-възрастната от тях — същата, която я бе посрещнала и в къщата снощи, с която спаха в едно легло — дойде при Моргана и й донесе прясна вода. Моргана се поклони, за да й благодари, като жрица на жрица, и после се зачуди на постъпката си. Жената бе стара, придържаше дългата си, несресана, почти побеляла коса с кокалена фиба. По кожата й се виждаха тук-там избелели следи от знаци, които са били сини. Дрехата й беше същата като на другите — от зле обработена кожа, по която беше останала част от космите, цялата изрисувана с магически символи. На врата си носеше две огърлици, едната от прекрасен кехлибар — Вивиан нямаше толкова красиво нещо — а другата от парчета рог, и нанизани, фино гравирани златни плочки. Самочувствието й по нищо не отстъпваше на Вивиан, и Моргана заключи, че тя трябва да е Майката — жрица на племето. Жената започна собственоръчно да подготвя Моргана за ритуала. Съблече я напълно гола и боядиса стъпалата и дланите й със синя боя; със същата боя очерта синия полумесец на челото й; на гърдите и корема й нарисува формата на пълната луна; а точно над тъмния триъгълник под корема нарисува тъмната луна — символа на новолунието. За миг, съвсем набързо, пъхна ръка между краката й и натисна — Моргана, отдавна бе престанала да се смущава, разбра защо го прави. Жрицата, участваща в този ритуал, трябваше да е девствена. Жрицата на племето нямаше да открие нищо нередно — Моргана бе недокосната, но за миг изтръпна от някакво смесено чувство — и страх, и удоволствие; в същия момент осъзна, че наистина умира от глад. Е, нали беше обучена да не обръща внимание на глада — наистина след малко забрави за него.
	Когато я изведоха навън, слънцето тъкмо изгряваше — беше облечена в кожена наметка като тази на старата жена, изрисувана с магическите изображения на луната и на еленови рога. Почувства как се опъва кожата на изрисуваното й тяло, в някаква далечна част от съзнанието й загледа с удивление и леко презрение тези символи на една мистерия много по-стара от друидската мъдрост, в която тя самата бе обучена. Усещането бе моментно и изчезна веднага — поколения след поколения от незапомнени времена бяха създавали този ритуал, затова той носеше своя заряд от свещено вълшебство. Видя кръглата каменна постройка зад себе си; срещу нея имаше също такава къща, и оттам тъкмо извеждаха едни млад мъж. Моргана не можа да го види ясно; слънцето грееше право в очите й, затова успя само да прецени само, че е висок, едър и с гъста, разчорлена руса коса. „Значи не е от племената“. Но не беше нейна работа да си задава въпроси. Мъжете от племето — най-вече един старец с възлести, мускулести ръце на ковач, черен като наковалнята си — боядисаха тялото на младежа от глава до пети с боя от синя сърпица, натриха го с еленова мас и го облякоха в дреха от необработени еленови кожи. На главата му прикрепиха еленови рога — наредиха му да я разтърси, за да се убедят, че рогата няма да паднат при каквото и да било движение. Моргана видя как гордо отметна глава младият мъж и изведнъж по цялото й тяло, до най-съкровените му части, мина тръпка — осъзна, че той е Рогатият, Богът — съпруг на Девата-ловджийка.
	В нейните коси вплетоха венец от червени диви плодове и първите пролетни цветя. Със страхопочитание снеха скъпата огърлица от еленов рог и злато от врата на Майката на племето и я поставиха на нейния; огърлицата като че ли имаше своя магическа сила, защото й се стори необичайно тежка. Очите й все още бяха заслепени от изгряващото слънце. Сложиха нещо в ръцете й — беше барабан — опъната на кръгла рамка кожа. Удари го несъзнателно и чу звука му като отдалеч.
	Намираха се на върха на един хълм, откъдето се разкриваше гледка към земите наоколо — бяха долини, обрасли целите с гъсти гори. Цареше пълна тишина, но Моргана долавяше пулса на живота в горите — елените, които пристъпваха безшумно на стройните си крака, другите животни, които се катереха по дърветата, и птичките, които си виеха гнезда из клоните им. Всичко живо в гората беше в движение, понесено от издигането на първата пролетна луна. Моргана се извърна за миг и погледна зад себе си. Зад тях, във високо издигащите се варовикови скали, бе изсечена фигура с чудовищни размери — от силната слънчева светлина тя не можа да прецени човек ли беше или животно — тичащ мъж или препускащ елен, с изправен фалос, изпълнен с прилива на пролетта?
	Не виждаше младия мъж, изправен до нея, но чувстваше вибриращата му жизненост. На хълма се бе възцарило тържествено мълчание, натегнато от очакване. Времето отново спря, превърна се в някаква прозрачна материя, в която Моргана заплува свободно. Барабанът бе отново в ръцете на старицата — тя не помнеше кога й го е дала. Слънцето все още блестеше в очите, когато почувства между ръцете си главата на човека-Бог — трябваше да го благослови. Докато го благославяше, нещо в нея трепна — сякаш го позна — но да, естествено, още преди да бъдат издигнати тези хълмове, тя е познавала това лице, този мъж, неин от преди началото на света… Не чу гласа си, произнасящ традиционната благословия, но усети нейната сила: „Тръгни, за да победиш… тичай с елените, бъди бърз и силен като полета на пролетта… вечно да бъдат благословени краката, които те доведоха тук…“ Моргана не чуваше собствените си думи, но усещаше мощната енергия, с която бяха заредени, която сякаш струеше от благославящите й ръце, от тялото й — като че ли силата на самото слънце минаваше през нея и се вливаше в младия мъж. „Сега мощта на зимата е сломена и пролетта, носителката на новия живот, ще бъде с теб и ще ти дари победа, живот за Богинята, живот за света, кръв за нашата земя-майка, пролята за нейните деца.“
	Тя вдигна високо ръце, за да изпрати благословията към гората и земята, чувстваше как мощта тече през ръцете й като почти видими струи светлина. Тялото на младия мъж сияеше също като нейното, окъпано в слънчева светлина; никой около тях не смееше да проговори до мига, когато, отмятайки ръцете си назад със замах, Моргана не усети как силата залива всичко наоколо. Тогава заобиколилите я хора подеха песнопение, чиито думи тя не различаваше, но усещаше безпогрешно тяхната мощ:
	„През пролетта животът се въззема, елените препускат из горите и нашият живот тича след тях. Кралят-елен, владетел на света, ще ги покори, Кралят-елен, Рогатият, благословен от Великата майка, ще триумфира…“
	Беше достигнала върховата точка на напрежение, като натегнат лък, който всеки момент ще изпрати стрелата заедно с криещата се в нея сила. Тогава докосна Рогатия и това освободи потока на силата — тя сякаш потече в жилите на всички, и всички хукнаха като вятър надолу по хълма, понесени от вълните на пролетния прилив. Зад тях остана Моргана и се свлече изтощена на земята, без да издаде звук, усетила отлива на силата от тялото си. Хладната влага на пролетната земя я пронизваше до кости, но тя все още не осъзнаваше нищо, защото бе потънала в пророческия си транс.
	Лежеше като мъртва, но част от нея тръгна след хората, тичаше с мъжете от племето надолу по хълма, които се свличаха като порой по петите на Рогатия. Зад тях се чуваха викове, наподобяващи лая на кучета — бяха жените, които с виковете си пришпорваха тичащите.
	Все по-нагоре се издигаше слънцето, проследявайки по небосвода големия Кръг на Живота, преследвайки напразно божествения си съпруг, сина на мрака…
	Жизненият сок на земята, пулсиращият пролетен прилив, изпълваше жилите на тичащите мъже. После, също както отлива следва прилива, те изчезнаха от облените със слънце склонове и мракът на гората ги погълна. Спряха да тичат и започнаха да се промъкват безшумно, наподобявайки леките стъпки на елените. Те наистина се превърнаха в еленово стадо, вървящо по стъпките на най-едрия рогач — с кожените наметки, които омагьосваха дивеча, и огърлиците, чиято кръгла форма символизираше безкрайната верига на живота — живееш, храниш се, раждаш, умираш, за да нахраниш децата на майката-земя…
	„… пази децата си, Майко, твоят Крал — елен трябва да умре, за да нахрани сина на мрака…“
	Мрак, мракът на гората ги заобикаляше отвсякъде, изпълнен с мълчанието на скритите наоколо живи същества… Моргана възприемаше гората като символ на самия живот, а елените — като сърцето й, и разпростираше молбата си за благослов над всичко това. Част от нея продължаваше да лежи на върха на обляния от слънцето хълм, потънала в транс, изтощена, оставяйки слънчевите лъчи да проникнат в тялото й, в кръвта й, в цялата й същност, докато друга нейна част тичаше с мъжете и елените… Накрая двете части се сляха в едно цяло… изпълнено с прилива на живота, също като еленовото стадо, скрито в гъсталаците. Животът кръжеше в жилите й също както в жилите на стройните, гъвкави малки кошути. Животът, който пулсираше и в жилите на мъжете, промъкващи се мълчаливо нащрек из сенките…
	Моргана усети, че някъде дълбоко в гората водачът на стадото отметна глава назад и подуши въздуха, доловил миризмата на враг, себеподобен, но от чуждо племе… Тя не разбираше кого е благословила всъщност — четириногия горски крал или двуногия — в живота на майката-земя те бяха едно. Съдбата им беше в ръцете на Богинята. Залюляха се короните от рога, елените вдишваха дъха на гората, търсеха чуждата миризма — плячката, грабителя, съперника — нима можеше да има такъв?
	О, Богиньо! Ето ги — препускаха с пукот през ниските храсталаци, а мъжете се носеха леко пред тях, и бягаха, бягаха. Бяг, от който сърцето сякаш всеки момент ще се пръсне в гърдите ти, от който тялото добива надмощие над всяко познание и всяка мисъл. Препускане, в което едновременно си преследвач и преследван, тичаш с бягащите сърни и преследващите мъже, тичаш по очертана от слънцето спирала, по вълните на пролетния прилив, с потока на живота
	Докато лежеше неподвижна, с лице, притиснато към земята, и изгарящ от силното слънце гръб, Моргана чувстваше как времето ту препуска, ту пълзи. Пред нея отново се появиха някогашни видения, от които имаше смътни, много далечни спомени — но този път ги виждаше ясно — високият, жилав млад мъж, стиснал здраво ножа си — той падна, падна между елените, сред бясно тъпчещите копита Моргана знаеше, че е изкрещяла високо, без да чуе собствения си глас. Крясъкът бе отекнал навсякъде, та дори водачът на стадото се стресна и спря да тича ослушвайки се. Той спря само за миг, но заедно с него сякаш спря и всяко друго движение. В този изпълнен с ужас миг тя видя как момчето се изправи задъхано наведе рогата си напред и ги вплете в рогата на водача. Бореше се отчаяно, от време навреме поддаваше под напора на елена, но младото му тяло и силните му ръце постепенно му даваха надмощие… ножът проблесна, когато той замахна с него нагоре. Кръв напои земята; но той, рогатият също кървеше — имаше голяма рана на хълбока си, кръв течеше по ръцете му и продължаваше да попива в земята — жертвата за Майката, от чиято кръв живеем всички ние… След това кръвта на водача на стадото рукна върху него, защото острието на ножа бе намерило сърцето му, и тогава мъжете връхлетяха с копията си…
	Тя видя как го донесоха обратно на хълма, покрит с кръвта на своя близнак-съпернник, Краля-елен. Заобиколилите го дребни мургави мъже свлякоха набързо кожата на убитото животно и я метнаха още топла на плещите на мъжа. Връщаха се триумфално, огньове се издигаха в падащия здрач, и когато жените дойдоха да вдигнат Моргана от земята, тя забеляза без особено учудване, че се е свечерило. Когато понечи да тръгне, залитна, сякаш наистина цял ден бе препускала редом с мъжете след стадото.
	Отново я коронясаха — този път с кървавочервения цвят на триумфа. Доведоха пред нея Краля-елен. От раните му течеше кръв. Тя го благослови и беляза челото му с кръвта на убития елен. Главата на животното беше отрязана, с рогата му щеше да бъде повален следващия елен. Рогата, които Кралят-елен бе носил този ден, бяха натрошени и хвърлени в огъня. Скоро се разнесе миризма печено месо и за миг Моргана се запита дали месото е от елен или от човек…
	Сложиха ги да седнат един до друг и им донесоха първите опечени късове месо — от тях още капеше кръв и мазнина. Моргана почувства, че й се вие свят, от силния вкус на месото след дългия пост й призля; уплаши се, че ще повърне. Мъжът до нея ядеше лакомо; тя забеляза на светлината на огъня колко силни са ръцете му… Примигна, защото й се бе сторило, че вижда около тях увити змии. Като се вгледа, змиите бяха изчезнали. Около тях мъжете и жените на племето празнуваха, пееха химна на победата — на същия този древен език, който Моргана разбираше много трудно:

	„… Той победи, той уби съперника…
	… кръвта на Майката попи в Земята…
	… кръвта на Бога изтече в Земята…
	… той ще е велик и ще царства завинаги…
	… той е победителят, който ще побеждава винаги,
	до края на света…“

	Старата жрица, която я бе приготвила тази сутрин, поднесе сребърна чаша към устните й. Моргана усети как парещата течност й изгори гърлото и се разля по жилите й като огън — огън със силен привкус на мед. Вкусът на месото и кръвта я бяха опиянили — през последните седем години само няколко пъти беше яла месо. Главата й се въртеше, когато отново я понесоха, съблякоха я и покриха голото й тяло с гирлянди и синя боя, а зърната на гърдите й и челото оцветиха с кръвта на убитото животно.
	„Богинята ще приеме своя съпруг, а при свършека на времето тя е тази, която ще го убие, ще даде живот на Сина на Мрака, който ще повали Краля-елен…“
	Малко момиченце, боядисано в синьо от глава до пети, носеше голямо блюдо и тичаше през разораните поля — докато тичаше, тъмни пръски отхвръкваха от блюдото и попиваха в земята. Зад гърба си Моргана чу вика на много гърла:
	— Благословени са полята; дай ни храна, Велика майко!
	За миг някаква част от същността на Моргана — замаяна и опита от странната напитка — отбеляза хладно, че трябва да е напълно луда — тя, образована и цивилизована жена, принцеса и жрица, с кралската кръв на Авалон в жилите си, ученичка на друидите — да стои тук боядисана в синьо като дивачка, вмирисана на прясна кръв, и да търпи това варварско представление…
	… Но веднага забрави тези мисли, защото иззад облаците, които я бяха прикривали досега, изплува пълната луна — горда и спокойна. Гола на лунната светлина, Моргана отново имаше чувството, че студените лъчи я къпят — светлината на Богинята струеше през тялото й — тя вече не беше Моргана — беше безименна, жрица, дева и майка… Около бедрата й увиха гирлянди от кървавочервени диви плодове — грубата символика я изпълни с внезапен страх и тя почувства как натежа от пролетния прилив на собствената си девственост. За миг сиянието на факла заслепи очите й, а после я поведоха нанякъде в мрака. Вървяха в отекваща тишина — звуците се разбиваха в стени около и над нея. Бяха в пещера. Когато очите й посвикнаха, тя започна да различава рисунки по стените — бяха все свещените символи, които стояха тук сигурно от началото на света — еленът с разклонените рога, човекът с рога на челото, издутият корем и пълната гръд на Тази, Която Дава Живот…
	Жрицата положи Моргана на одър, покрит с дивечови кожи. За момент страхът се върна и Моргана изстина от ледената му тръпка; челото на старата жена се сбърчи от състрадание; тя притисна момичето в прегръдките си и го целуна. За миг Моргана се притисна отчаяно към старата жена, изпълнена с ужас, като че закрилящите ръце на старицата заместиха ръцете на собствената й майка… Жената й се усмихна, докосна гръдта й, благослови я и си тръгна.
	Моргана лежеше и чувстваше живота около себе си. Сякаш тялото й доби огромни размери, изпълни цялата пещера — символичните фигури бяха изрисувани по нейните гърди и корем, а над нея се изправи онази фигура — получовек-полуживотно — която бе видяла изсечена във варовиковите скали — с изправен фалос… Лунните лъчи влизаха в пещерата и я изпълваха цялата; Богинята се въплъщаваше в тялото й. Тя протегна ръце — знаеше, че по нейна заповед навън, около пещерата, в светлината на горящите огньове на плодородието, мъже и жени се събират в акта на любовта, привличани от бълбукащите жизнени сокове… Моргана видя малкото момиче, което бе носило блюдото с оплождащата кръв, в жилестите ръце на някакъв стар ловец. Видя я как се бори, чу краткия вик, видя как падна под тялото му и краката й се разтвориха, водени от извечния природен инстинкт. Виждаше всичко, без да гледа, затворила очи, за да не я заслепява светлината факлите, чуваше виковете около пещерата.
	Сега той стоеше на входа на пещерата. На главата си вече не носеше рога. Косата му беше слепнала, тялото — цяло в синя боя и засъхнала кръв, а отдолу прозираше кожа, бяла като бялата фигура във варовиковите скали… Рогатият съпруг на Богинята. Той явно също беше замаян, гол, само с гирлянда също като нейната около слабините. Тя виждаше изправената му мъжественост — също като фигурата на скалата. Той коленичи до одъра. На светлината на факлите го видя, съвсем зашеметена, че той наистина е съвсем момче — не беше от племето на Древните — мургав и дребен, а рус и висок… „Защо са избрали за крал човек, който не принадлежи на народа им?“ Мисълта пресече съвсем бегло, като лунен лъч, съзнанието й и изчезна; тя престана да разсъждава.
	„Настана мигът, в който Богинята ще приеме Рогатия“ — той все още стоеше на колене до одъра, покрит с кожи — малко залиташе и примижаваше на светлината. Тя посегна, хвана здраво ръцете му и го привлече към себе си. Усети меката топлина на тялото му. Тя беше тази, която трябваше да го води. „Аз съм Великата майка, която знае всичко, която е едновременно девица и майка, даваща напътствие на девицата и нейния избраник…“ Замаяна, ужасена, изтръпнала от пронизалата я екзалтация, тя беше в полусъзнание, усети как някаква сила ги повлича, как насочва движенията на телата им, силата, с която той влезе в нея, докато двамата се задвижиха несъзнателно в някакъв незнаен, даден свише ритъм. Чу собствения си вик сякаш от разстояние, чу, че и той извика, треперещ, а след това настъпи мълчание и разбра какво точно бяха извикали — и тя, и той. Факлата примигна и изгасна, докато цялата му млада сила се изливаше в нейната утроба.
	Той простена и се отпусна върху нея. Щеше да й се стори безжизнен, ако не беше пресипналото му дишане. Тя измъкна тялото си изпод неговото, а после го прегърна, прие го в морната си топлота. Усети, че целува голите й гърди. Постепенно дишането му стана равномерно и тя разбра, че той спи в прегръдките й. Целуна косите и меката му буза с дива нежност, а после заспа и тя.
	Когато се събуди, нощта бе превалила; лунната светлина се процеждаше в пещерата. Беше неописуемо уморена, болеше я цялото тяло. Плъзна ръка между краката си и разбра, че кърви. Отметна назад влажната си коса и се вгледа в отпуснатото тяло на мъжа до нея, който още спеше със съня на пълното изтощение. Беше висок, силен и красив, макар че не можеше да различи съвсем точно чертите на слабата лунна светлина. Магическата й способност за вътрешно зрение я бе напуснала; сега само блясъкът на луната озаряваше всичко; повелителният образ на Богинята бе изчезнал. Тя си беше отново Моргана, а не въплъщение на Великата майка. Беше самата тя, и напълно съзнаваше какво се беше случило.
	За миг я прониза мисълта за Ланселет, когото бе обичала. Нему беше искала да дари девствеността си. Сега се бе случило, но не с любим, а с някакъв непознат, чието лице все още не бе видяла… не, не бива да разсъждава така. Тя не бе просто жена, а жрица, бе дарила със силата на девствеността си Рогатия, тъй съдбата бе повелила, още преди да е бил изграден видимият свят. Бе приела определението си, както подобава на жрица на Авалон, съзнавайки, че нещо изключително важно се бе случило тук през изминалата нощ.


	Беше й студено и си легна отново, покривайки се с кожената завивка. Сбърчи нос, защото се подразни от миризмата на кожите; бяха ги напръскали със силни ароматни треви, та поне сигурно нямаше бълхи. Свикнала да преценява времето предположи, че е около час преди зазоряване. Момчето до нея почувства дишането й и се изправи сънливо.
	— Къде сме? — запита то. — О, спомням си. В пещерата. Виж ти, вече се зазорява. — Усмихна се и я прегърна. Тя се остави той да я привлече към себе си и целуне, притискайки я към себе си със силните си ръце.
	— Снощи ти беше Богинята — промълви той, — но сега се събуждам и откривам, че си жена.
	Тя се разсмя тихичко.
	— Нали ти също не си Бог, а обикновен мъж?
	— Струва ми се, че битието на Бог ми беше предостатъчно — пък и да продължавам би било нередно, нали съм човек от плът и кръв.
	— Страхувах се от теб снощи — призна си той. — Наистина те мислех за Богинята, стори ми се със свръхчовешки ръст… а всъщност си толкова дребничка!
	Внезапно той примигна и каза:
	— Но ти говориш на моя език! Не бях се замислил досега. Значи не си от племената?
	— Аз съм жрица от Свещения остров.
	— А жрицата е истинска жена — поде той и плъзна отново ръка по гърдите й. Докосването му събуди глад за ласки в тялото й.
	— Мислиш ли, че Богинята ще се разгневи, ако си призная, че предпочитам жената?
	Моргана отвърна усмихнато:
	— Богинята познава нрава на мъжете.
	— А нейната жрица? — Тя се смути.
	— Не — не съм познала мъж преди теб — започна тя, — а и снощи не бях всъщност аз, а Богинята…
	Той я притисна отново към себе си, шепнейки в мрака:
	— След като Богът и Богинята познаха удоволствието, защо да не го сторят и мъжът и жената?
	Ръцете му станаха настоятелни, и Моргана сама го привлече към себе си.
	— Струва ми се в реда на нещата — рече тя. Този път тя можа да изпита насладата в пълно съзнание — съчетание от мекота и сила, удивителната нежност, на която бяха способни силните му ръце. Тя се разсмя на глас от неочакваното удоволствие, напълно готова да го приеме, възприемайки неговия възторг като свой. Никога през живота си не беше се чувствала толкова щастлива. После лежаха изтощени, с преплетени едно в друго тела и се милваха, отпуснати, наслаждавайки се на приятната умора.
	Ставаше все по-светло и накрая той се надигна с въздишка.
	— Скоро ще дойдат за мен — рече той, — има още много части от ритуала. Ще ме водят някъде, където ще ми дадат някакъв меч, и какво ли не още. — Беше се изправил в леглото и й се усмихваше. — Така ми се иска да се изкъпя и да се облека като цивилизован човек, да махна от себе си тази кръв и синята боя! Наистина, как различно възприемаме нещата понякога! Снощи почти не съзнавах, че целият съм оплескан с кръв — ти си изцапана с кръвта на елена — където съм лежал върху теб…
	— Надявам се, че когато дойдат за мен, ще ме изкъпят и ще ми дадат чисти дрехи — рече тя, — а и теб, в някой бързей.
	Той се усмихна момчешки, но с малко меланхолия. Гласът му още мутираше — малко неуверено баритонов. Как бе възможно да е толкова млад този, който победи водача на еленовото стадо и го уби със своя нож от кремък? Сигурно никога вече няма да се срещнем — каза той, — защото ти си жрица и посветена на Богинята. Но искам да ти кажа нещо — той се наведе и я целуна между гърдите. — За мен ти беше първата. Колкото и жени да имам занапред, ще те помня и обичам през целия си живот, и ще те благославям. Обещавам ти го.
	По страните му се стичаха сълзи. Моргана посегна за наметката си и нежно ги избърса, притискайки главата му към гърдите си.
	От този неин жест той почувства, че сърцето му спира.
	— Гласът ти — прошепна той, — и това, което направи сега — защо все ми се струва, че те познавам? Дали защото си въплъщение на Богинята, а тя символизира всички жени? Не — тялото му се стегна, той стана, взе лицето й между дланите си и го обърна към своето. В просветлялата от утринната светлина пещера Моргана различи чертите на детето, което се бе превърнало в мъж. Все още без да разбира защо й се струва толкова познат, тя чу прегракналия му вик:
	— Моргана! Ти си Моргана! Моргана, сестра ми! О, Господи, Богородице Дево, какво сторихме?
	Моргана бавно покри с ръце очите си.
	— Братко — прошепна тя. — О, Богиньо! Братко! Гуидиън…
	— Артур — промълви той.
	Тя го притисна здраво към себе си и след миг той захлипа, все още облегнат на гърдите й.
	— Нищо чудно, че имах чувството, че те познавам отпреди началото на света — хлипаше той. — Винаги толкова съм те обичал, а сега — това — о, Господи, какво сторихме…
	— Не плачи — каза тя безпомощно. — Недей да плачеш. Ние сме в ръцете на тази, която ни събра тук. Това няма значение. Тук ние не сме брат и сестра, а само мъж и жена пред лицето на Богинята, нищо повече.
	„Как не те познах! Братчето ми, моето дете, което носех на гърдите си като бебе. Моргана, Моргана, нали ти казах да се грижиш за бебето — тя си отиде и ни остави, и той плака в ръцете ми, докато заспа. А аз нищо не разбрах!“
	— Всичко е наред — продължи тя, полюлявайки го, — не плачи, братчето ми, любов моя, малкият ми, не плачи. Всичко е наред.
	Но още докато произнасяше тези думи, в сърцето й се надигаше отчаян вопъл:
	„Защо направи това с нас? Велика майко, Повелителко, защо?“ не знаеше към Богинята ли се обръща, или към Вивиан.


	16

	През целия дълъг път обратно към Авалон Моргана лежа в носилката. Главата й се пръскаше от болка. Съзнанието й се гърчеше от неотменния въпрос: защо? Беше изтощена от трите дни пост, последвани от дългия ритуален ден. Смътно предполагаше, че празненството и последвалата любовна нощ са били замислени да я заредят наново с енергия; така и щеше да стане. Тя щеше вече да се е възстановила, ако не бе шокът на другата сутрин.
	Познаваше се добре и знаеше, че след като отминат шокът и изтощението, те ще бъдат последвани от ярост. Затова й се искаше да види Вивиан, преди яростта й да избухне, та да може да запази поне привидно спокойствие.
	Този път пътуваха покрай езерото. По нейно настояване й бе разрешено да повърви през известна част от пътя. Тя не беше вече ревностно охраняваната Дева, а просто една от жриците помощнички на Езерната дама. Когато потеглиха с баржата през езерото, я помолиха да призове мъглите, забулващи входа на Авалон. Тя стана съвсем машинално — беше го правила толкова често, че бе приела тази мистерия като естествена част от живота си.
	Но когато вдигна ръце, за да призове магията, за миг я обзе парализиращо съмнение. Това, което й се беше случило, я бе променило из основи — съхранила ли се беше у нея силата, необходима за отварянето на вратите? Вътрешният й бунт беше толкова силен, че тя се поколеба, а мъжете в баржата я изгледаха с учтива загриженост. Очите им сякаш я пронизваха; за миг изпита непоносим срам — като че всичко, което й се бе случило предната нощ, бе изписано по някакъв начин на лицето й с езика на плътската страст.
	Над езерото се разнасяше тих камбанен звън. За миг Моргана се върна в детството си — отново слушаше сериозните беседи на отец Колумба за значението на целомъдрието като най-пряк път към светостта на Мария, Божията майка родила по чудо своя син, без нито за миг да се опетни от мирски грях. Моргана помнеше, че още тогава си бе казала: „Що за глупост, как би могла, която и да е било жена да роди дете, без да е познала мъж?“ Но сега, докато слушаше звъна на камбаните, нещо в нея сякаш се срина и тя почувства как сълзи се стичаха по бузите й.
	— Болна ли си, господарке?
	Тя поклати глава и отвърна с твърд глас:
	— Не, призля ми само за миг. — После пое дълбоко дъх. Артур… — той не беше с нея в лодката, разбира се, нали Мерлин го отведе по Тайния път. „Богинята е една — Дева Мария, и Майката, и Ловджийката — и аз съм част от нейното величие“. Направи жест, сякаш пропъждаше нещо, и отново вдигна ръце — бързо заслизаха мъглите, през които щяха да достигнат Авалон.
	Свечеряваше се, но въпреки глада и умората си Моргана се отправи незабавно към жилището на Езерната дама. Но на вратата пред нея се изправи друга жрица и не й позволи да влезе.
	— Повелителката не може да приеме никого.
	— Глупости — отвърна Моргана, чувствайки как в нея се надига гневът, заплашвайки да разкъса бента на измамното примирение. Тя само се надяваше, че ще го удържи до срещата й с Вивиан.
	— Аз съм нейна роднина; върви и я попитай мога ли да вляза.
	Жрицата влезе в къщата и бързо се върна.
	— Повелителката каза: „Кажи на Моргана да отиде веднага в Дома на девиците. Ще разговарям с нея, когато му дойде времето“.
	За миг гневът се надигна толкова силно, че Моргана едва не блъсна жрицата встрани, за да влезе насила в дома на Вивиан. Но страхопочитанието все още я държеше в плен. Не знаеше какво наказание очаква жрица, която наруши обета си за подчинение. При все това вътрешният й глас прониза хладно бушуващата ярост, за да й напомни, че надали иска да открие това на свой гръб. Тя пое дълбоко дъх, насили се да добие изражение, подходящо за истинска жрица, поклони се покорно, и си тръгна. Сълзите, които бе преглъщала, слушайки църковните камбани, отново пареха очите й. Пожела уморено да можеше да ги пролее. Сега, най-сетне, в самотната си стая в Дома на девиците, тя можеше да се наплаче, но сълзите не искаха да потекат. В нея се бореха шокът, болката и гневът, и тя не знаеше как да им даде израз. Тялото и душата й бяха вплетени в неизразимо страдание.
	Минаха десет дни, преди Вивиан да изпрати да я повикат; пълната луна, която бе огрявала триумфа на Рогатия, се бе превърнала в жалка, загиваща отломка. Когато една жрица донесе вестта, че Вивиан желае да я види, Моргана вече бе потънала в изгарящата бездна на гнева.
	„Играла си е с мен, както аз си играя със струните на арфата!“ Може би тези думи се родиха в съзнанието й, защото зад вратата на Вивиан се разнасяха звуци на арфа — звучаха като ехо на собствените й горчиви мисли. Помисли, че свири Вивиан. Но през годините, прекарани в Авалон, тя се бе научила да разбира музиката. Старата жена свиреше неизразително.
	А сега Моргана удивено се заслуша, като се мъчеше да разбере кой би могъл да е музикантът. Талиезин? Моргана знаеше, че преди да стане Мерлин Британски, той е бил най-великият от бардовете, прочут нашир и длъж из цялата страна. Често го бе слушала как свири на големи празници, а и на тържествените ритуали; но сега бе много стар. Умението на ръцете му не бе намаляло, но и в най-добрите си времена не бе изтръгвал от арфата звуци като тези — такъв арфист тя не бе чувала никога. Още преди да влезе, тя бе разбрала, че арфата, на която се свири е по-голяма от тази на Талиезин. Пръстите на непознатия музикант сякаш я караха да говори.
	Веднъж Вивиан й бе разказала една стара приказка от далечна страна — историята на един бард, който с музиката си карал камъните от магическия кръг да танцуват, а дърветата да плачат, хвърляйки листата си. Беше й разказала как той слязъл в света на мъртвите и с музиката си омилостивил строгите съдници на човешките души, та те пуснали мъртвата му любима да се върне отново на белия свят. Моргана продължаваше да стои неподвижно пред вратата, а всичко, което изпълваше до този момент съзнанието й, сякаш бе отмито от музиката. Изведнъж й се стори, че сълзите, които бе преглъщала през последните десет дни, отново напират в гърлото й, че ако успее да се разплаче, гневът ще се разтопи от сълзите, ще отмие мъката и ще я остави безсилна като всяко друго момиче, което добре се е наплакало. Но тя блъсна рязко вратата и влезе без излишни церемонии.
	Талиезин, великият вълшебник Мерлин, действително бе тук, но не свиреше на арфа. Ръцете му бяха сгърнати в скута, а той седеше, приведен напред, внимателно заслушан в музиката. Вивиан, облечена в простите си ежедневни дрехи, не седеше на обичайното си място, а доста по-далеч от огъня; почетното място бе отстъпила на непознатия арфист.
	Той беше млад мъж, облечен в зелена роба като бард; брадата му бе обръсната по римската мода; къдравата му коса имаше цвета на потъмняло ръждиво желязо. Очите му бяха поставени дълбоко под почти несъразмерно голямото чело. Моргана предположи, че са тъмни, но когато срещна пронизващия му поглед, с учудване установи, че са яркосини. Той се намръщи заради прекъсването, а пръстите му спряха посред акорда.
	Вивиан явно също беше раздразнена, но не упрекна Моргана за неучтивостта й. Вместо това каза:
	— Ела тук, Моргана, и седни при мен. Зная, че обичаш музика и си помислих, че ще ти е приятно да чуеш барда Кевин.
	— Заслушах се отвън.
	Мерлин се усмихна.
	— Ела тогава и продължи да слушаш. Той е новодошъл в Авалон, но мисля, че може да ни научи на много неща.
	Моргана седна на малкото столче до Вивиан. Господарката на езерото каза:
	— Това е моята племенница Моргана, сър; тя също произхожда от кралете на Авалон, Кевин, ти виждаш пред себе си тази, която някой ден ще стане Езерна дама.
	Моргана трепна изненадано; никога досега не бе предполагала, че Вивиан има такива планове за нея. Но гневът удави внезапно надигналото се чувство на благодарност. „Въобразява си, че с една мила дума, с една подхвърлена любезност, ще ме накара да се хвърля да й ближа краката като кученце!“
	— Дано този ден е все още далеч, господарке на Авалон, и дано твоята мъдрост още дълго ни съпътства — отвърна ласкателно Кевин. Говореше езика им гладко, като че ли го бе учил старателно — едва се познаваше, че все пак не му е роден език; понякога се поколебаваше и замисляше преди някоя дума, но акцентът бе почти безукорен. Можеше да се очаква, нали имаше музикален слух. Моргана предположи, че е на около тридесет години или малко повече. Но не го загледа по-продължително след първата изненадваща среща на нейния поглед с пронизващите му сини очи. Сега се бе загледала в голямата арфа, която той държеше на коленете си.
	Както бе предположила, арфата беше малко по-голяма дори от тази, с която Талиезин свиреше на големи празници. Беше направена от тъмночервеникаво дърво с плътен блясък, съвсем различно от бледата върба, от която правеха арфите на Авалон. Моргана си помисли, че може би дървото е причина за копринено мекия, брилянтен звук на арфата. Витата рамка имаше грациозната линия на облак, а ключовете бяха изрязани от някакъв особен вид белезникава кост, допълнително оцветени и гравирани с непознати за Моргана рунически букви. Моргана, както всички образовани жени, които познаваше, бе учила да чете и пише с гръцката азбука. Кевин проследи погледа й и каза, вече без неприязън в гласа:
	— Виждам, че се възхищаваш на моята дама — и той плъзна гальовно ръка по тъмното дърво. — Нарекох я така още когато я направиха, специално за мен. Подарък ми е от един крал. Тя е единствената между всички жени, били те девойки или матрони, чиито милувки никога не ме уморяват, чийто глас мога да слушам непрекъснато.
	Вивиан хвърли усмихнат поглед към арфиста:
	— Малко са мъжете, които могат да се похвалят с толкова вярна любима.
	Кевин също се усмихна в отговор, но доста цинично:
	— О, както всички жени, тъй и тя би реагирала на всяка ръка, която умее да я помилва. Но мисля, че знае чие докосване й доставя най-голямо удоволствие, защото е сладострастна като всички жени, вярвам, че обича мен най-много.
	Вивиан поде:
	— Струва ми се, че нямаш много добро мнение за жените от плът и кръв.
	— Вярно е, господарке. Като изключим Богинята… — гласът му прозвуча странно, макар и не точно насмешливо. — Не ми трябва друга любима, освен тази дама тук. Тя никога не ме упреква, че я пренебрегвам, и си остава все същата мила любовница.
	— Може би — намеси се Моргана, вдигайки очи, — ти се държиш с нея по-добре, отколкото с жените от плът и кръв и тя просто ти отвръща със същото.
	Вивиан се намръщи и Моргана разбра, че е прекалила с резките си думи. Кевин рязко вдигна поглед от арфата и срещна очите на Моргана и я загледа упорито. Тя бе удивена от горчивата враждебност на погледа му същевременно почувства, че той би разбрал яростта й, защото сам е живял със своята ярост и се е борил с нея.
	Може би щеше да проговори, но Талиезин му кимна и той отново се надвеси над арфата. Моргана забеляза, че свири по-различно от арфистите, които бе слушала досега. Повечето арфисти държаха малкия инструмент напряко пред тялото си и свиреха с лявата ръка. Но Кевин постави арфата между коленете си и се наведе напред над нея. Това я учуди, но когато музиката изпълни стаята, сякаш лунна светлина се плъзна по струните, тя забрави странностите на барда. Видя как лицето му се изменя, става спокойно и отчуждено, свободно от иронията, която горчеше в думите му. Тя реши, че го харесва повече когато свири, отколкото когато говори.
	Нищо друго не се чуваше в стаята, освен звуците на арфата, която я изпълваше чак до гредите на ниския таван. Слушателите сякаш бяха спрели да дишат. Звукът понесе Моргана, тя спусна воала пред лицето си и най-сетне остави сълзите си да текат свободно. Струваше й се, че чува шума на пролетните води, отново изпита сладострастното чувство, изпълнило тялото й, докато лежеше в обляната в лунна светлина пещера през онази нощ, очаквайки зората. Вивиан взе ръката й и започна да гали пръстите й един по един, както правеше, когато Моргана беше дете. Тя не можеше да спре да плаче. Вдигна ръката на Вивиан до устните си и я целуна. Помисли си, изпълнена с мъчителната мисъл за раздяла: „Но тя е стара! Колко е остаряла от времето, когато дойдох тук!“ До този момент Вивиан за нея нямаше възраст, оставаше си непроменена като самата Богиня. „Но аз също съм се променила — не съм вече дете. Веднъж, когато дойдох тук, тя ми каза, че един ден ще я мразя толкова силно, колкото я обичах тогава, а аз не можех да й повярвам…“ Моргана се бореше със сълзите, опасявайки се, че може да изхлипа и да се издаде, и което би било още по-лошо, да прекъсне музиката. Мислеше си: „Не, не мога да мразя Вивиан“ и чувстваше как гневът й се стапя в огромен прилив на скръб — толкова страшен, че насмалко не заплака на глас. Плачеше за себе си, за това, че се е променила, за отминалата красота на Вивиан, която някога бе прекрасна като самата Богиня, а сега по-скоро напомняше сянката на Смъртта, заради съзнанието, че един ден и тя самата, както сега Вивиан, ще се превърне в сянка на Смъртта под тежестта на безмилостните години. Плачеше за деня, когато се бяха изкачили на хълма Тор заедно с Ланселет и бяха лежали един до друг под слънчевите лъчи, а тя бе копняла за докосването му, без да съзнава напълно какво точно иска; за нещо, което безвъзвратно си беше отишло. Не плачеше за девствеността си, а за изгубеното доверие, за вярата, която никога нямаше да изпита отново. Тогава осъзна, че до нея Вивиан също плаче беззвучно зад воала си.
	Вдигна плахо очи. Кевин седеше неподвижно, движеха се само пръстите му по струните. Опияняващите въздишки на арфата секнаха за миг. Кевин вдигна глава и пръстите му отново заиграха по струните. Мелодията този път беше весела; пееха я по нивите, когато жънеха овеса. Ритъмът беше танцов, а думите — не особено прилични. Този път той запя. Гласът му бе силен и чист, а Моргана използва ритъма на танцовата музика, за да се поизправи и да загледа ръцете му. Отмятайки воала си, успя скришом да избърше сълзите.
	Едва сега забеляза, че нещо не бе наред с ръцете му въпреки цялото му умение. Като че ли нещо им липсваше — като се загледа, тя установи, че на един-два пръст липсва втората става, а той свири с чуканчетата. Малкият пръст на лявата му ръка изобщо го нямаше, а по целите му ръце, които се движеха така ловко и гъвкаво, Моргана забеляза странни белезникави петна. Когато Кевин остави арфата и се понаведе, за да я закрепи изправена, ръкавът му се смъкна от китката и Моргана видя, че тя е покрита цялата с ужасни бели петна — като следи от изгаряне или от жестоко, обезобразяващо нараняване. Сега видя и фината мрежа от белези, които покриваха долната част на лицето му около челюстта. Той забеляза взирането й и вдигна глава, отвръщайки с предишния изпълнен със студен гняв поглед. Моргана се изчерви и отвърна очи; след тази музика, която бе разтърсила душата й до основи, не би искала да го наскърбява.
	— Е — наруши той рязко мълчанието, — аз и моята дама винаги с удоволствие пеем за тези, които обичат да слушат нейния глас. Но не вярвам, че си ме повикала тук, за да те забавлявам, господарке. Нито пък ти, Мерлин.
	— Не съвсем — отвърна Вивиан с ниския си плътен глас. — Но ти ни достави удоволствие, което няма да забравя дълги години.
	— И аз също — допълни Моргана. Сега се чувстваше точно толкова притеснена от него, колкото нападателна беше в началото. Но въпреки смущението си пристъпи, за да разгледа отблизо голямата арфа и каза: — Никога досега не съм виждала арфа, която да изглежда така.
	— Вярвам ти — отвърна Кевин. — Поръчах да ми я направят по моя рисунка. Арфистът, който ме бе учил да свиря, се ужаси, като че ли съм се решил на богохулство, и се закле, че такъв инструмент би издавал нечестиви звуци, годни само да плашат вражески армии. Напомняли му на огромните бойни арфи, които в северна Галия влачат на каруци по време на битка — оставят ги на някой хълм, та струните им да издават призрачни звуци от вятъра — казват, че обръщали в бяг дори римските легиони. Е, аз съм свирил на такава арфа, а един крал нареди в знак на благодарност да ми направят инструмент, какъвто аз пожелая…
	— Право казва Кевин — обърна се Талиезин към Вивиан. — Когато ми разправи това за първи път, не му повярвах. Кой смъртен — казах си — би могъл да свири на такъв чудовищен инструмент?
	— Аз свирих — продължи Кевин — и кралят заповяда да направят моята дама. Имам и втора, по-малка, със същата форма, но звукът й не е толкова съвършен.
	— Наистина е прекрасна — каза Моргана. — От какво са ключовете? От тюленова кост ли?
	Той поклати глава.
	— Казаха ми, че са изрязани от зъбите на огромно животно, което живеело в топлите страни, далеч на юг. Знам само, че е фин и гладък материал, но същевременно як и устойчив. По-скъп е от златото, макар и не толкова лъскав.
	— Не държиш арфата като другите бардове…
	— Не — отвърна Кевин с кривата си усмивка. — Ръцете ми са слаби, та трябваше да намеря най-удобния начин да я държа. Видях, че ме гледаш в ръцете. Когато бях на шест години, саксонците изгориха къщата, в която живеехме. Не успяха да ме извадят навреме и никой не вярваше, че ще оживея, но въпреки това не умрях. Тъй като не можех нито да ходя, нито да се сражавам, ме оставяха да си седя в някой ъгъл. Сетне решиха, че със счупените си ръце — той ги протегна безстрашно пред себе си — бих могъл да се науча поне да преда и тъка като жените. Но аз не проявих никакъв интерес. Един ден се появи един стар арфист — дадоха му купичка супа, и той се съгласи да поразвлече сакатото дете. Когато ми показа струните, аз се опитах да свиря. Успях да изсвиря някаква мелодия и през следващите две зими, в замяна на хляб и подслон, той ме учеше да свиря и пея, та после да изкарвам прехраната си с музика. Десет години не правих нищо друго, освен да седя в ъгъла и да свиря, докато краката ми не заякнаха отново и аз започнах да се опитвам да ходя — Той сви рамене, издърпа иззад себе си парче плат, уви с него арфата и после я постави в кожен калъф, избродиран с разни знаци. — После станах арфист в едно село, а сетне и придворен музикант. Но старият крал умря, а синът му не се интересуваше от музика. Затуй реших да напусна кралството, преди златото по арфата ми да е почнало да му се зловиди. Така попаднах на острова на друидите, където започнах да изучавам изкуството на бардовете, а сетне ми наредиха да дойда в Авалон — и ето ме тук — допълни той и сви отново рамене, — но и ти, господарю Мерлин, а и двете дами, все още не сте ми казали за какво сте ме повикали.
	— Причината е там — поде Мерлин, — че съм вече много стар. Последиците, от събития, които предстои да задвижим тази нощ, ще се проявят може би едва след едно поколение. А дотогава мен няма да ме има.
	Вивиан се наведе напред и запита:
	— Нима си получил предупреждение, отче?
	— Не, не, мила моя. Не бих хабил ясновидските си способности за такова нещо. Нима се допитваме до боговете дали през зимата ще вали сняг? Както ти си повикала Моргана тази вечер, тъй и аз исках тук да е бардът Кевин, та да има и някой по-млад, който да поеме и проследи това, което предстои да се случи, когато ще съм си отишъл. И тъй, слушайте какво имам да ви кажа: Утър Пендрагон е на смъртен одър в Керлиън, а когато лъвът умира, се събират лешоядите. Донесено ни беше, че голяма армия се събира около Кент. Племената, с които сключихме примирие и им разрешихме да живеят на наша земя, са решили, че сега е моментът да се вдигнат и да завземат цялата страна. От континента, от Северна Галия, са пристигнали наемници, за да им помагат да победят нашия народ и да разрушат започнатото от Утър. Сега е времето всички в Британия да се обединят под знамето, за чието издигане работихме толкова дълги години. Нямаме много време — народът има нужда от крал, и то веднага. Не можем да чакаме и една луна, защото дотогава ще са ни нападнали. Лот иска трона, но южняците няма да го подкрепят. Има и други кандидати — херцог Марк от Корнуол, Уриенс от Северен Уелс — но нито един от тях няма да намери подкрепа извън собственото си кралство. А ние можем да си загинем като магарето, умряло от глад между две купчини сено, защото не могло да реши от коя да започне. Синът на Пендрагон трябва да стане крал, колкото и да е млад.
	Кевин каза:
	— Никога не съм чувал, че Пендрагон има син. Да не би да е признал момчето, което кралицата е заченала, докато е била още съпруга на Корнуол, и родила скоро след сватбата си с Утър? Утър трябва да е припирал много, та не е изчакал да роди детето, преди да я вземе в постелята си…
	Вивиан вдигна ръка.
	— Младият принц е син на Утър — каза тя, — и никой няма право да се съмнява в това, пък и никой няма да се усъмни, щом го види.
	— Тъй ли? Тогава Утър е сторил добре, че го е скрил — отвърна Кевин. — Защото негов син, заченат от съпругата на друг мъж…
	Вивиан с жест го накара да замълчи.
	— Игрейн е моя сестра и в жилите й тече кралската кръв на Авалон. Този син на Утър и Игрейн е кралят, чието идване е предсказано — този, който крал е бил и крал ще бъде. Той вече беше коронясан с еленовите рога от племената на древните…
	— Но кой от британските крале би приел седемнадесетгодишно момче за върховен самодържец? — попита скептично Кевин. — Може да е храбър като Кучулейн, героят от приказките, и те пак ще искат по-опитен войн.
	— Що се отнася до това, той е обучен в бойното изкуство. Получил е възпитание, подобаващо на кралски син — намеси се Талиезин, — макар че сам не знае за кралската си кръв. Но мисля, че изминалата луна му създаде представа за какво е предопределен. По време на царуването си Утър наложи уважение и почит у древните владетели към властта на самодържеца. Това момче трябва да издигне още повече значението на престола. Във виденията си съм го виждал, коронясан като крал. Въпросът по-скоро не е в това дали ще го приемат, а как да постъпим, че да го въздигнем в пълно величие, като върховен властелин на Британия, та всички враждуващи крале да си подадат ръка под неговите знамена и да се изправят срещу саксонците вместо един срещу друг!
	— Аз знам начин — намеси се Вивиан. — Точно това предстои да сторим през новата луна. Имам меч за него — легендарен меч, който никога досега не е бил държан от смъртен герой. — Тя замълча за миг, после продължи бавно — За да получи този меч, той ще трябва да ми даде клетва. Ще трябва да се закълне, че ще остане верен на Авалон, каквото и да сторят християните. Тогава може би вълните ще потекат в обратна посока и Авалон ще изплува от мъглите, а монасите и техният мъртъв Бог ще потънат в сенките. Може би тогава Авалон отново ще бъде огрян от светлината на външния свят.
	— Амбициозен план — рече Кевин. — Само че ако върховният владетел на Британия действително реши да остане верен на Авалон…
	— Такива са плановете ми още отпреди неговото раждане.
	Талиезин каза замислено:
	— Момчето е отгледано от християнин. Ще бъде ли готов да даде такава клетва?
	— Какво струват приказките за богове в очите на едно момче в сравнение с легендарния меч, мечът, с който ще поведе народа, и славата, с която ще го увенчаят бъдещите му подвизи? — Вивиан сви рамене. — Каквото и да произлезе от това, отишли сме прекалено далеч, за да се откажем. Всички сме обвързани от този план. След три дни ще се роди новата луна и това е мигът, когато той ще получи меча.
	Нямаше какво повече да си кажат. Моргана седеше, слушайки мълчаливо. Чувстваше се едновременно развълнувана и отвратена. „Прекалено отдавна живея на Авалон мислеше си тя, скрита сред жриците, а мислите ми се въртят все около свещените мистерии и тайната наука“. Бе забравила за съществуването на друг свят извън Свещения остров. Никога не бе се замисляла, че Утър Пендрагон, съпругът на майка й, е Върховен крал на Британия, и че брат й ще го наследи на престола. „Въпреки съмнението, което опетнява раждането му“, помисли си тя с новопридобит цинизъм. Възможно ли беше съперничещите си крале да приемат кандидат, който не е обвързан по никакъв начин с някоя от противниковите фракции и партии — Син на Пендрагон — Великия дракон — красив и скромен. Крал, който може да послужи за символ, за знаме, под което да се съберат всички. При това Самодържец, който вече е бил приет от племената на древните, от пиктите, и Авалон… Моргана се сгърчи, припомняйки си собственото си участие в това приемане. Споменът отново породи у нея предишния гняв, и когато Талиезин и Кевин станаха да си вървят, Моргана си спомни това, което в гнева си искаше да каже на Вивиан преди десет дни.
	Арфата на Кевин в бродирания кожен калъф не бе лесна за носене, защото бе много по-голяма от обикновена арфа. Когато го видя приведен под тежестта й, с един вдървен крак и провлачващ втория, тя си помисли: „Такъв грозен мъж, направо уродлив; има много повече, отколкото изобщо подозираме“. Спомни си думите на Талиезин — това бе следващият Мерлин Британски, както и тя самата бе следващата Езерна дама. Това, че Вивиан я обяви за своя наследница, не предизвика у нея възторг. Ако Вивиан бе споменала нещо такова преди това пътуване, което промени живота й, тя щеше да е преизпълнена с радост и гордост. Но това, което беше се случило с нея, помрачаваше всичко останало.
	„С брат си, със собствения си брат. Нямаше да има значение в ритуала, когато бяхме просто жрец и жрица, Богът и Богинята, съчетаващи се по изискванията на древния ритуал. Но на сутринта, след като се събудихме, и бяхме просто мъж и жена… това беше нещо истинско, и то беше грях…“
	Вивиан бе застанала на прага и наблюдаваше как мъжете си отиват.
	— Движи се много добре за човек с такива недъзи. Какво щастие за целия свят, че е успял да ги надмогне, че не са го оставили да си изкарва прехраната като просяк по улиците, или плетейки тръстикови рогозки по пазарите. Такива таланти не могат да останат скрити, дори в кралски двор. Ръцете и гласът му принадлежат по право на боговете.
	— Несъмнено е надарен — каза Моргана, — но дали е мъдър? Този, който ще стане Мерлин, трябва да бъде не само учен и надарен, но и мъдър. А също и — добродетелен.
	— Това е решение на Талиезин — каза Вивиан. — Ще стане това, което е писано. Не мога да се меся.
	В този момент яростта на Моргана разкъса всички бентове.
	— Нима наистина си способна да признаеш, че нещо на тази земя не подлежи на твоите заповеди, господарке? Нали си убедена, че твоята воля и волята на Богинята са едно, а всички ние — кукли на конци, длъжни да ти се подчиняват!
	— Не бива да говориш така, дете мое — отвърна удивено Вивиан. — Нали не искаш да ми откажеш почитта си?
	Ако Вивиан бе отвърнала рязко на избухването й, гневът на Моргана щеше само да нарасне. Но кротостта я спря. Тя само каза:
	— Защо, Вивиан? — и отново сълзите я задавиха.
	Сега гласът на Вивиан беше студен:
	— Значи все пак си живяла прекалено дълго сред християни и техните постоянни приказки за грехове. Помисли, дете. Ти носиш кралската кръв на Авалон; а също и той. Бих ли могла да те дам на обикновен човек? Или да сторя същото с бъдещия върховен самодържец?
	— А аз ти вярвах, когато казваше, че всичко е дело на Богинята…
	— Но то е така — каза спокойно Вивиан, без да разбира. — Тъй или иначе, в никакъв случай не бих пожертвала девствеността ти за недостоен човек, Моргана. — Гласът й беше нежен. — Той беше толкова малък, когато се разделихте, и мисля, че никога не би те познал. Съжалявам, че ти го позна, но в края на краищата, рано или късно щеше да узнаеш. Що се отнася до него, може нищо да не узнае още дълго време.
	— Но той знае всичко — каза Моргана и тялото й се стегна от поредния гневен пристъп. — Той знае и бе по-ужасен и от мен!
	Вивиан въздъхна.
	— Е, сега вече нищо не можем да променим — каза тя. — Стореното е сторено. А в този момент надеждата за Британия е по-важна от вашите чувства.
	Тогава Моргана се обърна и си тръгна, без да я дочака да свърши.


	17

	Нощта беше безлунна. В Дома на девиците учеха младите жрици, че в такава нощ Богинята забулва и крие лицето си от човечеството и се съветва в небесата със старите богове, по-стари и от тези, които ние познаваме. Преди новолуние Вивиан беше недостъпна — две млади жрици се грижеха никой да не я смущава.
	През по-голямата част от деня тя лежа в леглото си със затворени очи разсъждавайки дали в крайна сметка не е такава, каквато я виждаше Моргана опиянена от властта си, убедена, че всичко й е подвластно и може да разполага с нещата и хората по свое усмотрение.
	„Това, което сторих“, мислеше тя, „го сторих, за да спася тази земя и народа й от разруха и опустошение, от връщане към варварството, от съдба, по-тежка от тази, която сполетя Рим под ударите на готите“.
	Копнееше да повика Моргана, да изпита отново близостта, която ги бе свързвала толкова дълго. Ако момичето наистина я намразеше, това би била най-високата цена, която някога бе плащала за свое решение. Моргана бе едничкото човешко същество, което Вивиан бе обичала напълно и безусловно. „Тя е дъщерята, която дължах на Богинята. Но стореното е сторено — не можем да върнем събитията обратно. Кралската кръв на Авалон не може да бъде опетнена от кръвта на простосмъртни“. Мислеше за Моргана, изпълнена със скръбната надежда, че един ден младата жена ще разбере решението й; но дори да не разбереше, Вивиан знаеше, че е изпълнила дълга си — нищо повече.
	Тази нощ тя спа малко — мяташе се в хаос от откъслечни сънища и видения. Спомняше си за синовете, които винаги бе държала на разстояние от себе си; за външния свят, към който младият Артур бе потеглил, съпроводен от Мерлин; дали бе успял да завари баща си жив? Шест седмици вече Утър Пендрагон гаснеше в Керлиън; от време на време сякаш се съвземаше, но й се струваше невероятно, че би могъл да изкара още дълго.
	Когато утрото наближи, Вивиан стана и се облече така тихо, че двете жрици не се събудиха. Спеше ли Моргана в Дома на девиците или също лежеше будна, с натежало сърце? Дали плачеше? Никога преди Моргана не беше плакала — до деня, в който арфата на Кевин бе развълнувала сърцата им, а дори тогава бе крила сълзите си.
	„Стореното — сторено! Не мога да й спестя нищо. Но желая с цялото си сърце да имаше някакъв друг начин…“
	Тя излезе безшумно в градината зад къщата си. Птиците се събуждаха; ябълков цвят, мек, със сладко ухание, се ронеше от дърветата, които бяха дали името на Авалон*.
	[* Авалон — възможна е връзката с уелската дума „aballon“ — ябълка (бел.прев.)]
	„Те ще родят, когато дойде времето, също както това, което аз започвам сега, ще даде плод, когато настъпи моментът. Но аз, аз никога вече няма да цъфтя и няма да дам плод.“ Мислите й натежаваха от бремето на годините. „Остарявам; ето, вече почвам да губя ясновидските си способности — способността си да виждам в бъдещето, която ми бе дадена, за да водя тази страна напред“.
	Собствената й майка не бе доживяла дори нейните години. Ето, почти бе настъпил моментът, в който трябваше да отхвърли от плещите бремето на длъжността си и да отстъпи свещеното място, властта над Авалон, на следващата Езерна дама и да застане в сянката зад нея — старица, символ на мъдростта, но и на смъртта.
	„Моргана още не е готова. Тя още се ръководи от нравите на външния свят, все още е способна да трепне и да се разплаче пред неизбежното“. В мислите си Вивиан прехвърли имената на всички жрици в Авалон — стари и млади. На никоя не можеше да повери управлението на страната. Някой ден Моргана би могла да дорасне, за да стане Езерна дама, но все още не й достигаше опит. Рейвън — може би Рейвън би имала достатъчно сили. Но Рейвън бе посветила гласа си на боговете; Рейвън витаеше в божествената лудост на отвъдното, не бе годна да дава разумни съвети и да преценява сериозно нещата в този земен свят. „Какво ще стане с Британия, ако умра, преди Моргана да е добила необходимата сила, за да поеме задълженията ми?“
	Над нея небето беше все още тъмно, но на изток мъглите просветляваха от близостта на зората. Вивиан виждаше как става все по-светло. Бавно се очертаваха червени облаци, гърчеха се по бледото небе и все повече заприличваха на червен дракон, който виеше спиралите си по целия хоризонт. В този миг голяма комета прекоси небето, остави огнена следа, и червеният дракон избледня; блясъкът на опашатата звезда заслепи за момент Вивиан. Когато отново можеше да вижда ясно, червеният дракон беше изчезнал, а плъзгащите се по небето облаци бяха вече побелели от слънчевата светлина.
	Вивиан почувства, че тръпки лазят по гърба й. Такова знамение човек можеше да види само веднъж в живота си — сигурно цяла Британия говореше за опашатата звезда. „Тъй си отива Утър“, помисли си тя. „Сбогом на дракона, който бе прострял крилете си над нашите брегове. Сега саксонците ще се нахвърлят върху ни“.
	Тя въздъхна и в този момент, съвсем внезапно, въздухът пред нея затрептя и пред очите й се очерта мъжка фигура. Тя потръпна — не от страха, който обикновена жена би изпитала пред непознат мъж, защото Вивиан не се боеше от нито един мъж на този свят, а от вълнение, защото много отдавна не бе имала такова истинско видение. Видение, което се появява пред нея от само себе си, без да бъде призовано, трябваше да бъде носител на голяма сила.
	„Силата на опашатата звезда — знамението, което видях за първи път в живота си…“
	Тя не можа веднага да разпознае мъжа, който стоеше пред нея; русата коса бе посивяла от мъчителното страдание; привели се бяха широките рамене, човекът бе изгърбен, с пожълтяла кожа и хлътнали от болката очи. Но дори в този си вид Утър Пендрагон изглеждаше по-едър от повечето мъже. Въпреки че в градината се чуваше чуруликането на птиците, а и цъфтящите дръвчета се виждаха през прозирните му очертания, Вивиан чу ясно гласа му. Говореше, както винаги бе разговарял с нея — сурово, без капка топлина.
	„Виждаме се за последен път, Вивиан. Между нас има връзка, но не такава каквато бих желал — не бяхме приятели, снахо. Но все пак вярвам на твоите пророчества, защото всичко, което си ми предсказвала, се е сбъдвало. А и ти си единствената, която може да се погрижи да нареди нещата така, че следващият върховен владетел на Британия да получи това, което му се полага по право“.
	Сега Вивиан видя, че голяма рана пресича отпред гърдите му. Как бе станало тъй, че Утър Пендрагон, който отдавна лежеше болен в Керлиън, бе умрял не от болестта си, а от рана?
	„Умрях, както подобава на воин; племената отново нарушиха примирието. Моите войски нямаше да устоят на напора им, ако не бях настоял да ме отнесат на бойното поле. Тогава бойният им дух се възвърна, но Еск, вождът на саксонците — не бих нарекъл такъв дивак крал — проби редиците им и уби трима от охраната ми. Но аз го убих, преди неговият оръженосец да убие мен. Важното е, че нашите войски спечелиха битката. Следващата битка оставям на сина си. Ако успее да се възкачи на престола ми.“
	Вивиан чу собствения си глас да нарушава мълчанието:
	— Артур е крал, защото продължава линията на старите крале от Авалон. Той няма нужда от кръвта на Големия дракон, за да заеме по право престола.
	Думите й, които биха накарали живия Утър да избухне гневно, предизвикаха само иронична усмивка у видението. Тя чу гласа му за последен път:
	„Дори твоите магии, снахо, трудно ще убедят в това останалите крале в британските земи. Можеш да презираш кръвта на Големия дракон, но нея трябва призове Мерлин, ако иска да види Артур на трона“.
	Очертанията на Утър започнаха да се стапят пред очите й и на негово място застана друго привидение. Този път бе мъж, когото Вивиан бе виждала само в сънищата си. В този момент мъчително осъзна защо нито един мъж не бе означавал нищо за нея — нищо, освен изпълнение на дълг, или стъпало по пътя към абсолютната власт, или удоволствие за една нощ. За миг Вивиан се озова в една страна, потънала под морските вълни, преди да бъде издигнат каменния кръг на Тор. Около ръцете й се виеха златни гривни с формата на змии… избелелият полумесец запламтя като истинска луна между веждите й, и тя го позна, с чувство, което излизаше от рамките на времето и пространството… Тя изплака на глас — оплакваше всичко, което не бе познала в този си живот, измъчена от загубата, която до този миг не бе осъзнала. В градината нямаше жива душа. Само птичките чуруликаха безгрижно във влажното безмълвие на мъглите, криещи изгряващо слънце.
	„А някъде там, в Керлиън, овдовялата Игрейн ридае за любовта си… нейно право е да го оплаква сега…“ Вивиан се опря на голямото дърво до нея, за да не падне, пронизана от неочакваната скръб. Кората на дървото бе подгизнала от роса. Той така и не бе я познал. Дори не беше я харесвал, не й вярваше до този последен миг, до мига на смъртта, когато смъртната обвивка падна и разкри житейските заблуди. „Бъди милостива, Богиньо! През целия си живот не го познах… а сега си отиде, напусна ме отново. Ще го позная ли, когато го срещна пак, или ще се разминем, слепи един за друг, като непознати?“ Отговор не последва, богинята мълчеше, а Вивиан дори не можеше да плаче.
	„Игрейн ще го оплаква… аз не мога“.
	Тя си наложи да се съвземе. Нямаше време да стои тук и да оплаква една любов, далечна като сънувана мечта. Времето отново пое естествения си ход, и тя прогони видението със смесица от нетърпение и тревога. Сега в душата й нямаше тъга по загиналия — изпитваше по-скоро яд; точно това можеше да се очаква от него — да умре във възможно най-неподходящия момент, преди да е успял да провъзгласи сина си за свой наследник пред останалите кралчета, всеки от които се стремеше към короната на самодържец! Защо не си беше останал в Керлиън, защо отново се бе поддал на гордостта, която го бе подвела да отиде да се сражава за последен път? Беше ли видял изобщо сина си, Мерлин беше ли пристигнал навреме?
	Видението бе изчезнало без следа; нямаше начин, по който да го повика обратно и да му задава такива въпроси. Действително, Утър бе дошъл при нея в смъртния си час — добре, че Игрейн никога нямаше да узнае това. Но вече си беше отишъл.
	Вивиан погледна към небето. Лунният сърп още не се забелязваше — може би щеше да успее да види нещо в огледалото си. Да повика ли Рейвън? Не, нямаше време, пък и Рейвън можеше да не се съгласи да наруши мълчанието си, за да пророкува за обикновени неща от външния свят. А Моргана? Вивиан се страхуваше от момента, в който отново ще срещне погледа й.
	„Нима ще изживее живота си, както го изживях аз, със сърце, умряло преди тялото?“
	Тя си пое треперливо дъх и се обърна, за да излезе от градината. Беше все още влажно и студено; изгряващото слънце се криеше в мъглите. Никой не я видя, докато вървеше бързо по тайния път към Свещения извор. Наведе се, отметна коси и отпи от извора, загребвайки с шепи от водата. После се надвеси над огледалното езеро. Толкова години бе служила като жрица на това свято място, че бе започнала да приема пророческия си дар като нещо разбиращо се от само себе си. Но сега, за разлика от друг път, започна да се моли.
	„Богиньо, не ми отнемай силата, още не, остави ми я още малко… Майко, ти знаеш, че не моля за себе си, а за да може страната да оцелее, докато я поверя в ръцете, които трябва да я поемат от мен“.
	За миг по водната повърхност минаха вълнички — Вивиан не виждаше нищо друго и стисна юмруци, сякаш за да принуди видението да се яви. После, съвсем бавно, започнаха да се очертават образи — видя Мерлин да кръстосва страната по тайните пътеки — понякога като друид и бард, както подобава на Пратеника на боговете; понякога преоблечен като стар просяк, като пътуващ търговец, или като обикновен уличен музикант. Образът започна да се изменя. Сега лицето беше на Кевин, бардът, облечен в бялата роба на пратениците на Авалон; после дрехи на благородник, изправен пред християнски свещеници… Зад главата му се очерта някаква сянка — всъщност бе заобиколен от сенки — сенките на дъбовата горичка, сянката на кръста. Видя го как държи свещената чаша — част от символите на друидската мощ… Видя младия Артур — на челото му имаше следи от кръвта на убития елен. Видя и Моргана — тя се смееше, челото й бе увенчано с цветя, но също белязано с кръв… Вивиан не искаше да вижда това лице и се насили да отвърне очи, но не посмя да прекъсне потока на виденията. Видя римска вила и в нея Артур, изправен между две момчета — едното беше Ланселет, нейният най-малък син; за другото предположи, че е Кай, синът на Екториус… Видя Моргоуз, заобиколена от синовете си — един по един те коленичеха пред Артур. Сетне видя баржата на Авалон, покрита в черно като катафалка, и Моргана, изправена на носа — но Моргана бе стара, много по-стара — и плачеше.
	Вивиан прокара нетърпеливо ръка по водната повърхност. Сега не беше време да стои тук и да се опитва да разтълкува видения, които сякаш нямаха никакво отношение към това, което я интересуваше. Забърза обратно надолу по хълма към жилището си и повика жриците, които й прислужваха.
	— Облечете ме — заповяда тя рязко. — Пратете да повикат Мерлин; той трябва да замине за Керлиън и да доведе младия Артур тук, при мен, преди луната да остарее с още един ден. Нямаме време за губене.


	18

	Но Артур не дойде на Авалон по новолуние.
	В Дома на девиците Моргана видя раждането на младата луна, но не наруши поста, който жриците спазваха преди новолуние. Чувстваше се отпаднала и бе убедена, че ако хапне нещо, ще го повърне. Това не бе толкова необичайно — често се чувстваше така преди идването на месечното й кръвотечение. После щеше да се оправи. По-късно през деня наистина се почувства по-добре; пи мляко и хапна малко хляб. Следобеда на същия ден Вивиан я повика при себе си.
	— Утър лежи мъртъв в Керлиън — каза тя. — Ако искаш да отидеш при майка си…
	Моргана обмисли набързо такава възможност, но накрая поклати отрицателно глава.
	— Не обичах Утър — отвърна тя, — и Игрейн знае това добре. Дано Богинята стори тъй, че свещениците, които все се въртят около нея, да я утешат по-добре от мен.
	Вивиан въздъхна. Изглеждаше уморена и грохнала, и Моргана се замисли дали и тя не чувства тежестта на събитията от изминалите дни. Езерната дама проговори:
	— Опасявам се, че си права, колкото и да ми е тъжно да го призная. Но бих могла да се лиша от теб, ако тя има нужда от присъствието ти. Щеше да има достатъчно време да се върнеш в Авалон, преди… — тя замълча, после допълни — Знаеш, че докато Утър беше жив, успяваше да удържа напора на саксонците, макар и с цената на постоянни битки; отдавна не е имало мир в продължение на повече от няколко месеца. Страх ме е, че сега ще стане още по-лошо; могат да достигнат дори до дверите на Авалон. Ти, Моргана, си посветена жрица, виждала си свещените оръжия…
	Моргана кимна в знак на съгласие, а Вивиан продължи:
	— Може да настъпи ден, в който мечът да трябва да се издигне в защита Авалон и на цяла Британия.
	Моргана си каза на ум: „Защо трябва да го казва на мен? Аз съм жрица, а не войн; не съм аз тази, която ще вдигне меча в защита на Авалон“.
	— Помниш меча, нали?
	Да, помнеше как проследяваше с босите си нозе, съвсем премръзнала, линията на кръга, с тежкия меч в ръце, а зад нея мълчаливата Рейвън надаваше ужасяващи вопли.
	— Помня.
	— Ще ти възложа една задача — каза Вивиан. — Когато този меч се появи на бойното поле, той трябва да е съпроводен от цялата мощ на нашето вълшебство. Ти си избрана да приготвиш ножница за меча, Моргана, и да вложиш в изработката й всички познати заклинания, та кръвта на този, който носи меча, да не може да бъде пролята. Можеш ли да се справиш?
	„Да“, каза си Моргана, „забравила съм, че има работа и за жрици по този меч, не само за воини“. Вивиан отново бе прочела мисълта й, затова отбеляза:
	— Така и ти ще дадеш своята дан в битката за защита на страната ни.
	— Да бъде — каза Моргана, чудейки се защо Вивиан, самата Езерна повелителка, не се заеме с тази мисия. По-възрастната жена не й даде никакво обяснение, само каза:
	— Тази работа може да бъде свършена, само ако виждаш и меча пред себе си. Рейвън ще ти помага със силата на магическото мълчание.
	Моргана непрекъснато се опитваше да си припомни, че е само проводник на мощта на Богинята, а не владетелка на тази мощ; но бе все още достатъчно млада, за да бъде увлечена от екзалтация, докато я отвеждаха на тайното място, където се вършеше работа като нейната. Заобиколиха я с жрици, чиято задача бе да отгатват и най-малкото й желание, та да не трябва тя да наруша мълчанието, в което щеше да работи. Само в мълчание в нея можеше да се зароди силата, необходима за правене на заклинания. Поставиха меча пред нея, върху ленено платно. До него беше положена плитка чаша, цялата от сребро, с позлата по ръба. Чашата бе пълна с вода от Свещения извор, но не за пиене. Храната и водата за Моргана бяха по-настрани. Водата в чашата беше огледалото, в което Моргана щеше да вижда всичко, което беше нужно за работата й.
	През първия ден тя изряза със самия меч вътрешния калъф на ножницата от тънка сърнешка кожа. За първи път работеше с такива фини инструменти, особено удоволствие й достави специалната желязна игла — дадоха й я, за да съшива кожата за ножницата. Изпита съвсем детинска гордост, че не изохка нито веднъж, въпреки че се случваше да се убоде, докато шиеше. Не можа да се въздържи и възкликна от възхита, когато видя безценното парче кървавочервено кадифе. Една унция от боята, с която беше боядисано, струваше толкова, че със същите пари човек можеше да си купи вила и да наеме хора, които да обработват земята около нея в продължение на цяла година. С това кадифе Моргана трябваше да покрие кожата и отгоре да избродира със сребърни и златни конци знаците и символите на заклинанията.
	Първият ден премина в оформяне на кожения и кадифения калъф. Преди да заспи, потънала в размисъл за това, което предстоеше да направи — размисъл толкова дълбок, че приличаше почти на транс — тя поряза ръката си и остави кръвта й да капе върху кожата.
	„Богиньо! Велики гарване, теб призовавам! Върху тази ножница вече се е проляла кръв, затова нека да не се окървавява занапред, когато я носят в битка.“
	Моргана спа неспокойно. Присъни й се, че седи на голямо възвишение, откъдето обхваща с поглед цяла Британия. Седеше и бродираше магически знаци, вплиташе ги като лъчи светлина в тъканта на самата земя. Там, долу, препускаше, Кралят-елен, а нагоре по хълма към нея се изкачваше мъж — той дойде и взе меча от ръцете й…
	Тя се стресна и се събуди. Първата й мисъл беше: „Артур! Артур ще носи меча, той е синът на Големия дракон…“. После дълго не заспа. Лежеше в мрака и мислеше, че затова Вивиан възложи тъкмо на нея да избродира вълшебната ножница, в която ще стои мечът. Мечът, който Артур ще носи, за да защитава народа си. Той бе пролял кръвта на нейната девственост, затова сега Моргана, също издънка на свещената кръв на Авалон, трябваше да изработи ножницата на острието, осигурявайки неговата безопасност — вълшебната ножница, която щеше да пази кралската кръв.
	Тя работи през целия следващ ден в мълчание, като от време на време се взираше в чашата. Наблюдаваше как се очертават различни образи, понякога спираше, чакайки потока на мислите да й донесе вдъхновение. Избродира образа на двурогата луна, та Богинята постоянно да бди над меча, да пази свещената кралска кръв на Авалон. Беше потънала в магическа тишина; от всеки предмет, на който спираше очите си, от всяко движение на ръцете си, натоварени с тази свещена задача, черпеше вдъхновение за заклинанията. Струваше й се понякога, че видим с просто око лъч светлина следи движенията на пръстите й, докато бродираше — след двурогата луна избродира пълния й образ, а после и тъмната луна — защото смяната на луните и сезоните бе неотменима. После, защото знаеше, че великият британски самодържец ще управлява християнска страна, а и защото първите християни в Британия се бяха обърнали за помощ към друидите, тя избродира един до друг символите на християните и друидите — кръста и кръга с трите крила. Избродира на червеното кадифе символите на елементите — на земята, водата, въздуха и огъня, а след това и ниската чаша, която стоеше пред нея. През това време в чашата преминаваха видения — преплитаха се, потъваха в мрак и пак се появяваха: магическият жезъл и блюдото — символ на земята; змията — на лечителското изкуство, крилата — символ на мъдростта и огненият меч на силата… Понякога й се струваше, че иглата и конецът преминават през собственото й тяло и през плътта на земята, че пронизват земята и небето, както нейната плът и кръв… Знаци и символи, в безкрайна поредица, всеки белязан с нейната кръв и с водата от Свещения извор. Тя работи три дни — през това време спа малко, яде само няколко хапки сушени плодове и пи вода само от Извора. Понякога й се струваше, че се наблюдава отстрани, някъде отдалече, че пръстите й се движат, без тя да ги насочва. Магическите знаци се появяваха сами на ножницата — изписани с кръвта и костите на земята, с кръвта на нейното девичество, със силата на убития крал — елен, който бе умрял и кръвта му бе изтекла в земята, за да не загива никога неговият победител…
	По залез-слънце на третия ден всичко беше свършено. Цялата повърхност на ножницата беше покрита с преплетени един в друг символи; някои от тях самата Моргана сякаш видя за първи път — нима Богинята действително ги бе извезала през нейните ръце? Тя взе ножницата и постави меча в нея. Той натежа в ръцете й и Моргана проговори, нарушавайки ритуалното мълчание:
	— Готова е.
	Сега, когато се освободи от дългото напрежение, разбра колко изтощена, отпаднала и болна се чувства. Продължителните ритуали и пророчески видения често я караха да се чувства така; сигурно по същата причина бе нарушен и месечния й цикъл — кървенето й обикновено съвпадаше с безлунните нощи. Това беше късмет, защото през тези нощи жриците се изолираха, за да пазят силата си, също както Богинята криеше лицето си преди раждането на новата луна и щадеше силите си през тези дни.
	Вивиан дойде, за да вземе ножницата. Тя не можа да потисне възторженото си възклицание при вида й. Дори Моргана, съзнавайки, че я е правила със собствените ръце, си каза, че ножницата има вид на неръкотворна, натежала от втъканото в нея вълшебство. Вивиан я докосна леко, преди да я увие в голямо парче бяла коприна.
	— Справила си се добре — каза тя, а в зашеметеното съзнание на Моргана се появи въпроса: „Защо си мисли, че може да оценява работата ми? Нали аз също съм жрица, отдавна е отминало времето, когато можеше да ме наставлява…“ Тя сама се уплаши от дързостта на мислите си.
	Вивиан погали нежно бузата й.
	— Върви да се наспиш, мила; велико дело извърши, но то те е изтощило много.
	Моргана спа дълбоко, без сънища. Но след полунощ внезапно се събуди от тревожния звън на камбани. Биеха камбаните на всички църкви, и тя бе обзета от забравен детски страх: „Саксонците ни нападат! Ставайте и се въоръжавайте!“
	Седна стреснато в леглото и й се стори, че не се намира в Дома на девиците, а в някаква църква. На каменния олтар бе поставено пълно бойно снаряжение, а наблизо имаше носилка, на която лежеше рицар в бойни доспехи. Върху него беше метнат покров. Над главата й камбаните продължаваха отчаяно да бият тревога, тъй силно, че можеха да събудят и мъртвец. Но не, мъртвият рицар продължаваше да лежи неподвижно. Тогава Моргана се помоли да й бъде простено и грабна меча… В този миг се събуди в собствената си стая, в която бе светло и тихо. Тишината в стаята с каменен под не се нарушаваше дори от долитащите понякога камбанни звуци от острова на монасите. Беше сънувала — и звъна на камбаните, и мъртвия рицар, и параклиса с горящите свещи, оръжията на олтара, меча — всичко е било само сън. „Но защо го сънувах? Пророческите видения никога не идват, без аз да съм ги призовала… все пак наистина ли беше просто сън?“
	Повикаха я по-късно през деня. Сега, вече в пълно съзнание, тя не преставаше да си припомня виденията, които бяха минавали пред духовното й зрение, докато бродираше ножницата, а мечът лежеше пред нея — мечът, който бе дошъл на земята като падаща звезда — тя бе чула гърма и бе видяла ослепителния блясък. Бе видяла дребните, мургави ковачи, които бяха взели все още димящия метален къс и го бяха отнесли, за да изковат от него меч — малкият народ, който бе населявал варовиковите скали още преди издигането на каменните кръгове. Те бяха изковали меч с нечувана мощ, меч, достоен за крал. Бяха разчупили падналия от небето къс, бяха го разтопили, и сетне бяха изковали дългото острие с формата на лист, закалено с огън и кръв, несломимо… Три пъти закален меч, от желязо, което никога не е лежало в утробата на земята, свещен меч…
	Бяха й казали името на меча. Екскалибур — ще рече меч, който реже стомана. Мечовете от метеоритно желязо бяха нещо много рядко срещано и почти безценно — този меч сигурно струваше цяло кралство.
	Вивиан й нареди да покрие лицето си с воала и да тръгне с нея. Заслизаха бавно надолу по хълма и Моргана забеляза величествената осанка на Талиезин, видя и барда Кевин, който вървеше до него с колебливата си, гротескна походка. Изглеждаше по-грозен и несръчен от всякога, толкова не на място, колкото и буца лой, стекла се по красив сребърен свещник. А до тях — Моргана застина, защото позна стройното мускулесто тяло и сияйната, сребристоруса коса.
	Артур. Но разбира се, нали знаеше през цялото време, че мечът е предназначен за него. Какво по-естествено от това да дойде тук, за да го получи?
	„Той е воин и крал — моето малко братче, което държах на коленете си“. Всичко й се струваше недействително. Но в чертите на този Артур, момчето с тържествено строго изражение, което вървеше между двамата друиди, тя различи онзи млад мъж, който бе носил короната на Рогатия Бог. Зад спокойното, трезво изражение на лицето му тя видя чертите на мъжа, който се бе сражавал, увенчан с еленовите рога, в отчаяна битка на живот и смърт, на този, който се бе върнал при нея с кръвта на краля-елен по тялото си — чертите на краля — воин.
	Мерлин му каза нещо шепнешком и Артур коленичи пред Господарката на Езерото. Лицето му излъчваше благоговение. „Разбира се“, помисли Моргана, „той никога не е виждал Вивиан — като жрица е виждал само мен, и то на тъмно“.
	Сега Артур забеляза Моргана; подвижното му лице веднага издаде, че я е познал. Поклони се и на нея — ни в клин, ни в ръкав й мина мисълта, че където и да е възпитаван, поне са го научили да се държи като кралски син. Артур промълви:
	— Моргана.
	Тя кимна за поздрав. Беше я познал въпреки воала. Може би сега тя трябваше да коленичи пред краля. Но жриците на Авалон не се прекланяха пред човешка власт. Ако се наложеше, Мерлин би коленичил, също и Кевин; но Вивиан — никога. Защото тя бе не само жрица на Богинята, но въплъщаваше Богинята в себе си — по начин, който мъжете — жреци на богове — мъже не биха могли да разберат. Затова и Моргана нямаше занапред да коленичи пред никого.
	Господарката на Езерото протегна ръка към Артур и му заповяда да стане.
	— Пътувал си дълго — каза тя — и си изморен. Моргана, отведи го в къщата и му дай да хапне, преди да свършим това, за което сме се събрали.
	Артур се усмихна — не като бъдещ крал, не като избраник на съдбата, а просто като гладно момче.
	— Благодаря ти, господарке.
	Когато отидоха в къщата на Вивиан, той благодари на жриците, които му донесоха храна, и се нахвърли лакомо върху нея. Когато се позасити, попита Моргана:
	— И ти ли живееш тук?
	— Господарката живее сама, но останалите жрици се редуват да й прислужват. Аз също, когато ми дойде редът, живея тук известно време.
	— Ти, дъщеря на кралица? Ти прислужваш?
	Тя каза строго:
	— Преди да започнем да заповядваме, трябва да се научим да служим. Тя самата е прислужвала също така, когато е била млада, а и в нейно лице аз прислужвам на Богинята.
	Той размисли и накрая каза:
	— Не знам много за тази Велика богиня. Мерлин ми каза, че Дамата от Езерото е твоя… наша роднина.
	— Тя е сестра на Игрейн, нашата майка.
	— Но тогава тя ми е леля — Артур превъртя думата на езика си — очевидно беше неподходяща. — Всичко това е толкова странно и чуждо за мен. Винаги съм си мислил, че Екториус и Флавила са ми родители. Разбира се, знаех, че има някаква тайна; а защото Екториус отказваше да разговаря за това с мен, си мислех, че има нещо срамно — че съм незаконороден или кой знае какво по-лошо. Не помня Утър — баща си, искам да кажа — изобщо не го помня. Всъщност не помня и майка си, но понякога, когато Флавила ме наказваше, си представях, че съм някъде далеч при една жена, която ту ме глезеше, ту ме отблъскваше. Ти на майка ни ли приличаш?
	— Не; тя е висока и червенокоса — отвърна Моргана. Артур въздъхна.
	— Значи изобщо не я помня. Защото в сънищата ми приличаше на теб — всъщност беше ти…
	Гласът му затрепери и той млъкна.
	„Навлязохме в опасна територия“, помисли Моргана, „не бива да говорим за това“. После каза спокойно:
	— Вземи си още една ябълка; растат тук, на острова.
	— Благодаря ти — той си взе ябълка и я захапа. — Всичко е толкова ново и необичайно. Случиха ми се толкова неща, откакто… откакто… — гласът му секна отново. — Мисля за теб през цялото време. Не мога да си наложа да не го правя, вярно беше това, което казах тогава, Моргана — през целия си живот ще те помня, защото беше първата, винаги ще мисля за теб и ще те обичам…
	Тя знаеше, че трябва да отговори грубо и оскърбително, но вместо това заговори спокойно, но студено:
	— Не бива да мислиш за мен по този начин. За теб аз не съм жена, а представителка на Богинята, която ти се яви тогава, взела моя образ. Богохулство е мислиш за мен като за смъртна жена. Забрави ме и помни Богинята.
	— Опитвах се… — Той спря, сви юмруци, и заговори отново със сериозен тон. — Ти си права. Това е единственият начин да се възприеме случилото се — като едно от многото необичайни събития, които ми се случиха, след като напуснах дома на Екториус. Все тайнствени и магически неща — като онази битка със саксонците — той нави ръкава си нагоре и откри превръзка, обилно намазана с вече потъмняла борова смола. — Там ме раниха. Беше първата ми битка, но сякаш ми се случваше насън. Крал Утър… — той сведе поглед и преглътна. — Пристигнах твърде късно и не го сварих жив. Беше положен в кралски одежди в църквата. Така го видях — мъртъв, а оръжията му бяха поставени на олтара. Такъв, казват, бил обичаят — загине ли храбър рицар, оръжията му да са при него по време на бдението, преди да го положат в земята. И тогава, докато свещеникът още не бе свършил да пее „Нине отпущаещи“*1, се чу тревожният звън на камбаните. Саксонците нападаха. Стражите влязоха направо в църквата, грабнаха въжетата на камбаните от монаха, който ги биеше за покойник и забиха тревога. Всички мъже от кралската свита грабнаха оръжието си и хукнаха навън. Аз нямах меч, а само камата си, затова грабнах копието на един от войниците. Мислех си, че отивам на първата си битка, но ме спря Кай — синът на моя втори баща, Екториус. Каза ми, че си оставил меча в къщата дето спяхме. Трябваше да отида дотам и да му го донеса. Знаех, че всъщност търси начин да ме отдалечи от битката. Кай смяташе, също както и вторият ми баща Екториус, че ми е още рано да влизам в бой. Затова, вместо да се връщам до къщата, влязох обратно в църквата и взех меча на краля от каменния олтар. Виж — защити се той, — помислих си, че кралят е отблъсквал саксонците с този меч цели двадесет години, и че на меча сигурно ще му е по-добре отново да излезе на бой с тях, отколкото да лежи като безполезно желязо върху някакъв изтрит камък! Така че хукнах да намеря Кай и да му го дам. Всички се събираха, за да атакуват саксонците, и тогава видях насреща си Мерлин, който ме запита с глас, който прозвуча като тръба: „Откъде взе меча, момче?“ Ядосах се, защото ме нарече „момче“, и то след всичко, което трябваше да извърша на Драконовия остров. Затова отвърнах, че този меч трябва да изтребва саксонци, а не да лежи по някакви си стари камъни. Пристигна Екториус и ме видя с меча в ръка. Докато разбера какво става, двамата с Кай коленичиха пред мен! Попитах „Татко, защо коленичиш пред мен? Моля те, стани, това е ужасно!“ А Мерлин рече със същия страхотен глас: „Той е кралят, негово право е да носи този меч!“ През това време саксонците бяха прехвърлили защитната стена — чухме звуците на техните рогове. Нямахме време да разговаряме нито за мечове, нито за каквото и да било друго. Кай грабна моето копие, аз задържах меча и хукнахме. Не помня много от битката — обикновено така става. Кай беше ранен, и то лошо, в крака. След битката докато ми превързваше ръката, Мерлин ми разказа кой съм всъщност. По-точно, чий син съм. Екториус пак дойде да коленичи пред мен, и се закле, че ще ми бъде верен, също както на баща ми и на Амброзиус, а аз бях ужасно притеснен… Помоли ме само да направя Кай свой сенешал*2, когато имам истински двор. Разбира се, казах, че ще го сторя с удоволствие — нали ми е брат, искам да кажа, винаги мисля за него като за брат. Настана голяма суматоха около меча, а Мерлин каза на всички присъстващи крале, че съдбата е наредила тъй, че аз да го взема от камъка, и мога да ти кажа, че те му повярваха.
	[*1 Нине отпущаещи — църковно песнопение, което се изпълнява по време на погребалната служба (бел.прев.)]
	[*2 Сенешал — управител на замък (бел.прев.)]
	Артур се усмихна, а Моргана почувства прилив на нежност и съчувствие, защото той бе толкова объркан.
	Камбаните… те бяха я събудили. Беше видяла всичко, без да разбира какво вижда.
	Тя сведе очи. Сега между тях винаги щеше да съществува връзка. Дали занапред щеше да усеща всеки удар, насочен към него, като забито в сърцето си острие?
	— А сега ще получа и друг меч — продължаваше Артур. — Уж нямах нито един, а сега ще имам цели два, при това не какви да е. — Въздъхна и добави жалостиво: — Но не разбирам какво общо имат те с това, че съм крал.


	Колкото и често да бе виждала Вивиан в одеждите на Върховна жрица на Авалон, Моргана така и не се научи да приема равнодушно гледката. Видя, че погледът на Артур се лута между двете, очевидно забелязал приликата. Той отново беше потънал в благоговейно мълчание. „Поне“, помисли си Моргана, защото отново й призля от глад, „не са го карали да спазва ритуалния пост“. Може би и тя трябваше да хапне с него. Но при мисълта за храна й стана още по-зле. Да, продължителните занимания с магия имаха и такива последици — Вивиан ненапразно бе толкова слаба.
	— Елате — каза Вивиан и тръгна първа. Езерната дама по право вървеше дори пред самия крал. Излезе от къщата, мина по брега на езерото и стигна до дома на жриците. Артур вървеше мълчаливо до Моргана. За миг й се стори, че ще посегне да хване ръката й, както правеше като малък, когато се страхуваше, но малката ръчичка, която бе държала, бе вече ръка на воин — по-голяма от нейната, загрубяла от дръжката на меча, и от много други оръжия. Зад Артур вървеше Мерлин, а редом с него — Кевин, бардът.
	Заслизаха по тясна каменна стълба. Около тях се разнесе влажният мирис на подземие. Моргана не забеляза някой да пали огън, но изведнъж слаба светлина разкъса мрака и около тях се разпростря нещо като сияние. В същия момент Вивиан спря така рязко, че всички се блъснаха в нея, а Моргана се удиви, че тялото и е меко и дребно — тяло на обикновена жена, а не някакъв образ на Богинята. Господарката на Езерото се пресегна и взе китката на Артур в малката си, мургава ръка — пръстите й изобщо не можаха да я обхванат.
	— Артур, сине на Игрейн от Авалон и на Великия дракон, законни кралю на цяла Британия — каза тя, — погледни, пред теб са светините на твоята страна.
	Сега светлината засия по златото и скъпоценните камъни на чашата и блюдото, по дългото копие, по червеното кадифе и бродериите, с които бе покрита ножницата на меча. Вивиан извади от ножницата дългото, тъмно острие. Смътно проблеснаха камъните по дръжката.
	— Ето меча, който е един от свещените символи на друидите — каза тя тихо. — Закълни се пред мен, Артур Пендрагон, кралю британски, че когато положат короната на главата ти, ще бъдеш справедлив — еднакво с християни и друиди, и че няма да пренебрегваш съветите, които могат да ти дадат с помощта на своето вълшебство тези, които те поставиха на трона.
	Артур посегна към меча. Очите му бяха широко разтворени. Моргана видя, че беше разбрал що за меч е това. Но Вивиан го спря незабавно.
	— Докосването на свещените реликви от непосветени е равностойно на смърт — рече тя. — Закълни се, Артур. Докато този меч е в ръката ти, никой крал или вожд, бил той християнин или езичник, няма да може да ти се противопостави. Но това не е меч за крал, който се вслушва само в съветите на християнските свещеници. Ако не се закълнеш, можеш да си вървиш, и да получиш оръжията, който могат да ти дадат твоите поддръжници — християни. Що се отнася до тези, които се подчиняват на Авалон, то те ще те последват само ако ние им наредим. Ако положиш тази клетва, свещените оръжия на Авалон ще ти осигурят тяхната подкрепа. Избирай, Артур.
	Той я загледа напрегнато и малко смръщено. Бледата светлина грееше в косите му, които изглеждаха почти бели. После каза:
	— Страната трябва да има само един владетел; не мога да допусна да бъде управлявана от Авалон.
	— Но не бива и да бъдеш управляван от свещениците на християни, който ще те направят пионка на техния мъртъв Бог — отвърна тихо Вивиан. — Ние няма да те насилваме. Сам избирай — дали ще вземеш този меч, или ще се откажеш от него и ще управляваш сам, презрял помощта на старите богове.
	Моргана видя, че думите й подействаха — припомниха му деня, когато бе тичал с елените, а старите богове му бяха дарили победа. Тази победа го бе направила крал на племената на Древните, и те първи го приеха за свой владетел. Артур каза бързо.
	— Да пази Бог да презра… — спря се и преглътна, после попита — В какво да се закълна, господарке?
	— Само в това: да бъдеш справедлив с всички, независимо от това дали изповядват християнската вяра или не, и винаги да почиташ Боговете на Авалон. Защото, Артур Пендрагон, каквото и да твърдят християните, както и да наричат своя Бог, всички богове са всъщност образи на Единия Бог, и всички богини — въплъщения на Една Богиня. Закълни се да не изневеряваш на тази истина, да не се вкопчваш в една вяра и да презираш другите.
	— Ти сам видя — отекна в тишината дълбокият глас на Мерлин, — че аз искрено почитам Христа, че коленича пред техния олтар и приемам светото причастие заедно с тях.
	Артур отвърна развълнувано:
	— Да, така е, господарю Мерлин. А ти си и най-довереният ми съветник. Значи смяташ, че трябва да положа такава клетва?
	— Повелителю, кралю мой — каза Талиезин. — Премного млад си за кралската власт, и може би твоите епископи ще се осмелят да ръководят съвестта на своя крал. Но аз не съм свещеник, аз съм друид. Мога да твърдя само, че мъдростта и истината не са лично притежание на християнските свещеници. Запитай собствената си съвест, Артур. Нима ще е грешно да бъдеш еднакво справедлив с всички свои поданици, независимо от боговете, на които се кланят, вместо да предпочетеш тези, които признават само един?
	Артур каза тихо:
	— Добре тогава; ще се закълна и ще взема меча.
	— Коленичи тогава — каза Вивиан, — защото кралят в крайна сметка е обикновен мъж, също както и жрицата, дори върховната жрица е просто жена. Боговете са над всички нас.
	Артур коленичи. Моргана помисли, че на слабата светлина косата му блести като златна корона. Вивиан положи меча в ръцете му. Пръстите му се сключиха около дръжката. Той пое дълбоко дъх.
	— Вземи този меч, кралю — каза Вивиан, — и го носи за правото дело. Този меч не е от желязо, изтръгнато от утробата на нашата майка — Земята. Той е свещен, изкован от метал, паднал от небесата толкова отдавна, че дори друидските предания не отбелязват точно кога. Защото когато е изкован този меч, самите друиди още не са били стъпили на тези острови.
	Артур се изправи с меча в ръка.
	— Кое ти харесва повече — попита Вивиан — мечът или ножницата?
	Артур огледа възхитено богато избродираната ножница, но каза:
	— Аз съм воин, господарке. Прекрасна е ножницата, но предпочитам меча.
	— И тъй да е — рече Вивиан, — нека ножницата винаги да е с теб. Тя носи цялото вълшебство на Авалон. Докато носиш тази ножница, дори да бъдеш ранен, никога няма да загубиш толкова кръв, че да е застрашен животът ти; в нея са втъкани заклинания, които спират изтичането на кръвта. Тя е рядка и скъпа вещ, и най-вече — вълшебна.
	Той каза с широка усмивка, усетил, че продължителното напрежение затихва:
	— Де да я имах при себе си, когато ме раниха саксонците — кървях като овца в кланица!
	— Но тогава не беше още крал, господарю. А сега вълшебната ножница ще те пази.
	— Все пак, кралю — намеси се с мелодичния си глас бардът Кевин, който бе стоял досега в сянката на Мерлин, — колкото и да вярваш на силата на ножницата, съветвам те да си намериш учители и да не преставаш да изучаваш бойното изкуство!
	Артур се разсмя, закопчавайки колана, на който висяха мечът и ножницата.
	— Не се безпокой, сър. Моят осиновител ми намери един стар свещеник, който да ме научи да чета. Той ми е чел в едно от Евангелията как дяволът е изкушавал Господ Исус Христос и му казвал, че Бог-отец е изпратил ангели да бдят над него, а Исус рекъл, че е лошо да изкушаваш Бога. Зная, че кралят е от плът и кръв като останалите хора — не забравяй, че взех първия си меч от олтара, до който лежеше мъртвото тяло на Утър. Не, друиде, няма да изкушавам Бог.
	Сега, когато свещеният меч на друидите висеше на кръста му, Артур сякаш бе станал по-висок и внушителен. Моргана вече можеше да го види с кралски одежди и корона, седнал на трон… За миг й се стори, че тясното помещение се изпълва със смътните очертания на мъжки фигури, които го заобикалят — въоръжени, богато облечени, благородни мъже, застанали близо до него — свитата на Артур. Сетне видението изчезна. Остана само младият мъж — с колеблива усмивка, все още несвикнал с кралския си сан.
	Напуснаха подземния параклис и тръгнаха по обратния път. Но още преди да излязат от помещението, Артур се обърна и изгледа останалите свещени предмети, потънали отново в сенките. Несигурността бе изписана на лицето му — сякаш питаше на глас: „Сгреших ли, не похулих ли Единия Бог, когото съм учен да почитам?“
	Прозвуча гласът на Талиезин — този път тих и нежен.
	— Знаеш ли какво е най-съкровеното ми желание, повелителю мой?
	— Какво е то, господарю Мерлин?
	— Искам един ден — но не сега, защото страната още не е готова за това, не са готови и последователите на Христос — но някой далечен ден ми се иска друидите и християните да обединят вярата си. Да имат една обща църква, в която Светите дарове да се приемат от тази чаша и това блюдо, които виждаш тук, в знак на това, че всички богове са образ на Единия Бог.
	Артур се прекръсти и каза почти шепнешком:
	— Казвам „амин“ на това желание, господарю Мерлин, и дано Бог Исус да направи един ден това възможно на тези острови.
	Моргана усети, че ръцете й изтръпват, и се чу как произнася пророчество без сама да съзнава, че е проговорила:
	— Този ден ще дойде, Артур, но не така, както ти си представяш. Мисли добре как ще стигнеш до него, защото настъпи ли той, това може да е знак, че твоето дело тук, на земята, е свършено.
	Артур каза с приглушен глас:
	— Ако този ден някога настъпи, лейди, то наистина би било поличба, знак, че съм завършил това, заради което съм се качил на трона, и ще бъда щастлив, ако съм успял да го сторя.
	— Внимавай какви думи произнасяш — каза много тихо Мерлин, — защото от нашите думи се раждат сенките на това, което предстои. Когато говорим за нещо, можем да предизвикаме идването му, господарю.
	Бяха излезли навън и Моргана примижа от силната слънчева светлина. Тя залитна и Кевин протегна ръка да я задържи.
	— Болна ли си, лейди?
	Тя тръсна нетърпеливо глава, налагайки си да изчисти замъгления си поглед. Артур я изгледа обезпокоено. Но после излязоха и останалите, и мисълта му се отклони към предстоящите събития.
	— Ще ме коронясат в Гластънбъри, на Острова на свещениците. Ако за теб е възможно да напуснеш Авалон, господарке, ще дойдеш ли там?
	Вивиан му се усмихна и рече:
	— Не, мисля, че не. Но Мерлин ще е с теб. Моргана също може да присъства на твоето коронясване, ако ти и тя искате — допълни тя, а Моргана се зачуди на думите и на усмивката й. Вивиан продължи:
	— Моргана, дете мое, ще тръгнеш ли ти с баржата?
	Моргана се поклони. Застана на носа, а баржата се насочи към брега, сега само с Артур и Мерлин на борда. Когато наближиха, тя различи няколко въоръжени мъже, които ги очакваха. Видя с какво страхопочитание гледаха украсената баржа на Авалон, която сякаш изплува от мъглите, и разпозна един от тях. Ланселет не беше се променил през двете години, които бяха изминали от онзи ден — беше още по-висок и красив, богато облечен в пищни алени одежди, носеше щит и меч.
	Той също я позна и се поклони.
	— Братовчедке — каза Ланселет.
	— Познаваш сестра ми, лейди Моргана, херцогиня на Корнуол и жрица на Авалон — каза Артур. — Моргана, това е най-скъпият ми приятел и наш братовчед.
	— Познаваме се отпреди — Ланселет се наведе над ръката й, и отново, въпреки постоянното прилошаване, Моргана изпита онзи дълбок копнеж, който никога нямаше да я напусне.
	„Двамата сме родени един за друг; трябваше да намеря смелост онзи път; дори и да бях нарушила клетвата си…“
	По очите му, по нежността, с която докосна ръката й, тя разбра, че той също не е забравил.
	Моргана въздъхна, вдигна поглед, и Артур й представи останалите.
	— Завареният ми брат Кай — каза Артур. Кай беше едър, тъмнокос — римлянин до мозъка на костите.
	Моргана видя, че той разговаря с Артур с искрена почит и братска обич. Помисли си, че двамата с Ланселет ще бъдат чудесни военачалници на Артуровата армия. Останалите рицари й бяха представени като Бедуир, Лукън и Балин. Последното име накара не само Моргана, но и Мерлин, да загледат с интерес рицаря. Това бе млечният брат на по-големия син на Вивиан, Балан. Балин беше русокос и широкоплещест, и макар и в одърпани дрехи, се движеше също така грациозно като своя доведен брат Ланселет. Макар че беше бедно облечен, снаряжението му блестеше — явно добре поддържано и често употребявано.
	Моргана с удоволствие остави Артур в компанията на неговите рицари; но преди да си тръгне, той вдигна церемониално ръката й до устните си и я целуна.
	— Ела на коронацията ми, ако искаш, сестро — каза той.


	19

	След няколко дни Моргана, съпроводена от неколцина обитатели на Авалон, потегли, за да присъства на тържествата по коронясването на Артур. Нито веднъж през всички години, прекарани на Свещения остров — като изключим миговете, когато отвори завесата на мъглите, за да отведе Гуенхнвифар обратно в манастира й — Моргана не бе стъпвала на Острова на свещениците, Инис Уитрин*, Стъкления остров. Стори й се, че тук слънцето грее по-особено — някак прекалено ярко, различно от меката светлина, с която огряваше Авалон. Опитваше се да си припомни, че за повечето от хората в Британия тъкмо __това__ беше действителният свят, а Авалон си оставаше само вълшебен сън, като самото кралство на елфите. За нея Авалон си оставаше единствената реалност, а този, другият свят — неприятен сън, от който по някакви причини не можеше да се събуди.
	[* Инис Уитрин — старото наименование на Гластънбъри, означава в превод Стъклен остров (бел.прев.)]
	Просторната поляна пред църквата беше осеяна с пъстри палатки и павилиони изникнали тук набързо също като гъби. На Моргана й се струваше, че камбаните бият денонощно, час след час, и този звън опъваше нервите й. Артур дойде да я поздрави, и тя за първи път се запозна с добрия рицар и воин, който бе отгледал брат й като свое дете — Екториус, и с жена му Флавила.
	За това си излизане във външния свят, по съвета на Вивиан, Моргана се беше отказала от синята роба на жрица и връхната туника от сърнешка кожа. Облякла беше проста рокля от черна вълна, с бяла ленена риза отдолу, а сплетените си коси беше покрила с бял воал. Скоро разбра, че това я кара да изглежда като възрастна жена. В Британия младите момичета ходеха с разпуснати коси и носеха дрехи, боядисани в ярки цветове. Всички я смятаха за някоя от жените, които живееха в манастира на Инис Уитрин, близо до църквата, защото там сестрите носеха такива мрачни одежди. Моргана не казваше нищо, за да разсее заблудата, а Артур, въпреки че повдигаше вежди и се подсмихваше, също си мълчеше.
	Той се обърна към Флавила и каза:
	— Моя втора майко, имам прекалено много неща за вършене — свещениците искат да разговарят с мен за душата ми, а кралете на Оркни и Северен Уелс са помолили за аудиенция. Можеш ли да заведеш сестра ми при майка ни?
	„При нашата майка“, помисли Моргана, „майката, която е чужда и на двама ни“ Опита се да открие у себе си нещо подобно на радост от предстоящата среща, но не успя. Игрейн бе оставила и двете си деца да я напуснат без съпротива — детето от първия й безрадостен брак, но и детето на любовта, плода на втория й брак. Що за жена беше тя? Моргана установи, че укрепва защитната стена около сърцето и съзнанието си за срещата с Игрейн. Помисли си „Но аз дори не помня лицето й!“
	Въпреки това, в момента, в който зърна Игрейн, разбра, че би я познала навсякъде.
	— Моргана! — Беше забравила колко богат и топъл бе гласът на майка й, или може би го помнеше само от сънищата си. — Милото ми дете! Но ти си вече голяма жена, а в сърцето си все те виждам като малко момиченце! Колко уморена и изтощена изглеждаш! Тежки ли ти се струват всички тези церемонии?
	Моргана целуна майка си и отново почувства, че сълзите я задушават. Игрейн беше прекрасна, а тя — някакъв смътен спомен отново нахлу в съзнанието й — „дребна и грозна като народа на елфите“ — дали Игрейн също я смяташе за грозна?
	— Какво е това? — ръката на Игрейн леко докосна синия полумесец на челото й. — Нарисувала си се като елф — мислиш ли, че е подходящо, Моргана?
	Моргана отвърна сухо:
	— Аз съм жрица на Авалон и нося знака на Богинята с гордост.
	— Спусни тогава воала си по-надолу, дете, защото ще раздразниш абатисата. Ще спиш с мен в манастира.
	Моргана стисна силно устни. „Дали абатисата, ако дойде в Авалон, ще крие кръста си, за да не раздразни мен или Езерната дама?“
	— Не искам да те ядосвам, майко, но за мен не е редно да нощувам зад стените на манастир; това не би се харесало както на абатисата, така и на Езерната дама. Аз се подчинявам на заповедите на Господарката на езерото и живея съгласно нейните закони.
	Мисълта да живее зад тези стени дори само три дни, докато траеха тържествата по коронясването, и денонощният звън на камбаните да определя кога влиза и излиза, накара кръвта й да изстине в жилите.
	Игрейн явно беше разтревожена.
	— Да бъде както искаш ти. Може би ще се съгласиш да преспиш при сестра ми, кралицата на Оркни. Нали помниш Моргоуз?
	— Ще се радвам да приема племенницата си — разнесе се приятен глас и Моргана вдигна очи — пред нея стоеше абсолютно копие на собствената й майка — такава, каквато я помнеше от детството си: внушителна, богато облечена в копринени одежди, обсипана със скъпоценности, светлите й коси бяха сплетени в плитка, обвила челото й като корона.
	— Беше такова малко момиченце, а сега си вече голяма, станала си жрица! — Моргана потъна в меката, ароматна прегръдка на Моргоуз. — Добре дошла, племеннице, ела и седни до мен. Как е сестра ни Вивиан? Чуваме вълнуващи неща за нея — че тя е движещата сила зад събитията, които поставиха сина на Игрейн на трона. Лот не би могъл да противостои на момчето, защото зад гърба му стоят и Мерлин, и елфите, племената на древните, а също и римляните. Така че малкото ти братче ще бъде крал! Ще дойдеш ли в двора му като негова съветница, Моргана, както Езерната дама съветваше навремето Утър?
	Моргана се отпусна в прегръдките на Моргоуз и се разсмя.
	— Кралят трябва да постъпва тъй, както сам реши — и това е първото, което ще научат всички около него. Мисля, че Артур прилича достатъчно на Утър, за да успее да разясни това без много церемонии.
	— Да, сега не съществуват вече съмнения кой му е баща, въпреки многото приказки навремето — рече Моргоуз и веднага ахна разкаяно. — Не, не бива да плачеш, Игрейн — трябва да се радваш, а не да скърбиш, че синът ти прилича толкова много на баща си, че е приет като престолонаследник от цяла Британия, след като се закле да управлява всички земи и народи на острова.
	Игрейн примигна — много е плакала през последните дни, помисли си Моргана. Сетне каза:
	— Радвам се за Артур, но… — гласът й секна и тя не успя да продължи. Моргана погали ръката на майка си, но вътрешно беше изпълнена с нетърпение — винаги, винаги, откакто я помнеше, майка й не мислеше за децата си, а само за Утър, за нищо друго, освен за Утър. Дори сега, когато той беше мъртъв и погребан, майка им отблъскваше мислите за Артур и нея, за да се отдаде на спомени за мъжа, когото бе обичала толкова, че бе забравила всичко останало. Тя се обърна с чувство на облекчение към Моргоуз.
	— Вивиан казва, че имаш синове…
	— Така е — отвърна Моргоуз, — но повечето от тях са толкова малки, че са тук, сред жените. Но най-големият е дошъл, за да положи клетва за вярност пред своя крал. Ако Артур загине в битка — а дори Утър не можа да избегне такава съдба — моят Гауейн е най-близкият му кръвен роднина, освен ако ти нямаш син, Моргана — нямаш, нали? Да не би жриците на Авалон да са приели обет за целомъдрие като монахините, та на твоята възраст не си дала на Богинята нито син, нито дъщеря? Или споделяш съдбата на майка си и си загубила много деца при раждане? Прости ми, Игрейн, не исках да ти припомням…
	Игрейн преглътна сълзите си.
	— Не бива да плача, щом такава е била Божията воля. Имам повече от много други жени — дъщеря, която служи на Богинята, както аз самата бях възпитана, и син, който утре ще получи короната на баща си. Другите ми деца са в обятията на Христа.
	„Богиньо“, помисли си Моргана, „ама че начин да се мисли за Бог — като заобиколен от поколения мъртъвци!“ Тя знаеше, че това е само израз, начин, по който се успокоява една скърбяща майка, но идеята й се стори обезпокояващо богохулна. После си спомни, че Моргоуз я беше попитала нещо и поклати глава.
	— Не, не съм раждала досега, Моргоуз — до тазгодишните празненства по Белтейн бях съхранила девствеността си по повеля на Богинята.
	Тя спря рязко; не биваше да говори повече. Игрейн, която бе по-ревностна християнка, отколкото Моргана си беше представяла, щеше да бъде ужасена при мисълта за ритуал, в който тя бе изпълнила ролята на Богинята за кръвния си брат.
	И веднага я обзе нов ужас. Мисъл, по-страшна от предишната, я изпълни с паника. Отново й призля. Ритуалът беше изпълнен по пълнолуние, а оттогава луната се бе изпразнила, изпълнила и отново намаляваше, а месечното й кръвотечение не идваше, нито пък имаше признаци, че ще дойде. Тя бе изпитала облекчение, че по време на коронясването ще й бъде спестена поне тази досада, и го бе отдала на реакция на организма след изтощителния магически ритуал. До този момент не й бе дошло на ума друго обяснение.
	„Ритуалът се изпълняваше, за да се осигури плодородието на земята и посевите, на утробите на жените от племето“. Тя знаеше това още отпреди. Но досега е била толкова заслепена от гордост, че си е мислила, че на жрицата, на въплъщението на Богинята, ще й бъде спестено това, което бе крайната цел на ритуала. Но нали бе виждала как други млади жрици бледнеят и се чувстват зле след тези ритуали, докато не наедреят видимо от плода на утробата си. Присъствала беше на раждането на децата им, дори бе помагала на някои от тях да дойдат на бял свят със собствените си ръце на добре обучена жрица. Но нито веднъж, в глупавото си заслепление, не бе си помислила, че и нейната утроба може да натежи след ритуалното бракосъчетание.
	Видя, че Моргоуз я наблюдава с острия си поглед и умишлено си пое дъх, а после се прозя, за да обясни внезапното си замълчаване.
	— На път съм от зазоряване — обясни тя, — и не съм закусвала; гладна съм.
	Игрейн се извини и прати жените си за хляб и ечемичена бира. Моргана се насили да яде и пие, въпреки че храната усили неразположението й, а сега вече знаеше и защо.
	„Богиньо! Майко, богиньо! Вивиан е знаела, че това може да се случи, но не пожела да ми го спести!“ Знаеше отлично какво трябва да се направи, и то час по-скоро. Но не можеше да стори нищо през тези три дни, докато траеха тържествата по коронясването на Артур — нямаше откъде да намери корените и билките, с които разполагаше на Авалон, а и не й се искаше да боледува сега. Почувства, че вътрешно тръпне от мисълта за насилието, което трябваше да извърши срещу природата, и от страх пред последиците, но това трябваше да стане, и то да стане незабавно — в противен случай около зимното слънцестоене тя щеше да роди син от сина на собствената си майка! Игрейн в никакъв случай не биваше да знае за това — само мисълта за нещо подобно би й се сторила по-ужасна от всичко друго, което можеше да си представи. Моргана се насилваше да яде и да води разговор за незначителни неща, да клюкарства като всички останали жени.
	Но докато говореше, умът й не оставаше нито за миг в покой. „Да“ казваше тя, „финият лен, от който беше ризата й, беше тъкан на Авалон — никъде другаде не можеше да се намери подобен лен — може би растението, което растеше около езерото, бе по-различно, с по-дълги и здрави влакна, по-бели от тези на другия лен“. А в сърцето си шепнеше: „Артур не бива да научи никога! Достатъчно тежък е товарът му, достатъчно неща тежат на сърцето му сега, когато трябва да поеме короната. Дано съумея да понеса сама това, да запазя мълчание, за да запазя спокойствието му. Ще го сторя!“… „Но разбира се, учила е да свири на арфа. Що за глупава мисъл, мамо, че не е редно жените да свирят! Дори ако някъде в Евангелието се казва, че в църква жените трябва да мълчат, възмутително е да си помислиш, че Божиите уши биха се оскърбили от гласа на жена, която пее химни в негова възхвала. Нима неговата майка не бе издигнала глас в хвалебствена песен, когато научила, че ще роди дете от Светия дух?“ Сетне, когато Моргана взе в ръце арфата и запя пред майка си, в гласа й се таеше отчаяние, защото знаеше, че както Вивиан и тя ще бъде Езерна дама, и че дължи на Богинята поне една дъщеря. Безбожно бе да изхвърлиш плода на утробата си, особено когато бе заченат в Големия брачен ритуал. Но какво друго можеше да направи. Да, майката на християнския Бог бе възликувала, защото бе заченала от Бога-отец, но Моргана можеше само да роптае в мълчаливо озлобление срещу Бога, който бе се въплътил в едноутробния й брат… Бе свикнала да води разговор, докато е другаде с мислите си, но сега усилието я накара да побледнее до устните, а гласът й беше напрегнат. Беше доволна, че Моргоуз я прекъсна.
	— Моргана, имаш прекрасен глас. Надявам се да те чуя да пееш и в моя двор. Игрейн, теб очаквам да видя поне още няколко пъти преди края на тържествата. Сега трябва да вървя, за да видя дали са се погрижили добре за бебето ми. Пък и нямам слабост към манастирски камбани и молитви. Моргана също ми се вижда уморена от пътя. Смятам да я отведа в нашия лагер, за да си легне. Утре сутрин трябва да бъде отпочинала, за да види коронясването на Артур.
	Игрейн почти не се опита да прикрие облекчението си.
	— Да, трябва да присъствам на обедната литургия — отвърна тя. — Вие и двете знаете, че след коронясването на Артур смятам да живея в манастира на Тинтагел, в Корнуол. Артур ме помоли да остана при него, но аз се надявам, че скоро той ще има своя кралица и няма да се нуждае от мен.
	Да, щяха да настояват Артур да се ожени, и то колкото е възможно по-скоро. Моргана се зачуди кой от по-дребните крале ще има честта да стане тъст на самодържеца. „А моят син би могъл да наследи короната… Не, не, няма да си позволявам дори да мисля за това“.
	Отново я заля вълна от горчив гняв. Тя почти се задави — защо, защо й бе причинила това Вивиан? Да задвижи всичко, та тя и Артур да играят ролите на Бог и Богиня в някакво представление… само затова ли?
	Игрейн прегърна и целуна сестра си и дъщеря си и обеща да се видят отново по-късно. Докато вървяха сред пъстроцветните палатки, Моргоуз каза:
	— Игрейн е толкова променена, че не можах да я позная. Кой би могъл да си помисли, че ще се превърне в толкова ревностна християнка? Нищо чудно да завърши живота си като игуменка — плашило за всички монахини в някой манастир. Радвам се, че няма да съм сред тях — нямам призвание да прекарам живота си в манастир.
	Моргана се насили да се усмихне и отвърна:
	— Не, предполагам, че нямаш; явно бракът и майчинството ти понасят. Цъфтиш като дива роза, лельо.
	Моргоуз й отвърна с ленива усмивка:
	— Съпругът ми е добър с мен, пък и ми харесва да бъда кралица. Той е от северните племена и счита, че е съвсем в реда на нещата да се съветва със съпругата си — за разлика от глупавите римляни. Дано времето, прекарано в римски дом, не е развалило Артур — може да е станал добър воин, но ако презира племената, управлението му няма да продължи много. Дори Утър прояви достатъчно разум, разбра това и отиде да бъде коронясан на Драконовия остров.
	— Същото направи и Артур — каза Моргана. Не можеше да каже нищо повече от това.
	— Вярно, подочух нещо за това и мисля, че е постъпил мъдро. Що се отнася до мен, не крия, че имам амбиции. Лот се вслушва в съветите ми и страната процъфтява. Свещениците никак не ме обичат и твърдят, че не си знам мястото, както подхожда на една жена — сигурно ме мислят за някаква зла магьосница или вещица, защото не се занимавам скромничко само с предене и тъкане. Но и Лот няма слабост към свещениците, въпреки че народът му си е християнски… Честно да ти кажа, повечето от хората не се интересуват дали на островите владее, Белият Христос, Богинята, или Рогатият бог, или дори Богът-кон на саксонците, стига посевите да станат и стомасите им да са пълни. И по-добре — страната управлявана от каквито и да било свещеници, е страна, пълна не само със земни, но и с небесни тирани. Утър май много се отклони в тази посока през последните години. Дано Богинята даде на Артур повече разум.
	— Той се закле да е справедлив с Боговете на Авалон, преди Вивиан да му даде меча на друидите.
	— Тъй ли? — попита Моргоуз. — Странно, какво я е накарало да стори това. Но стига приказки за богове и крале! По-добре ми кажи какво ти е, Моргана.
	Моргана замълча и Моргоуз продължи:
	— Да не мислиш, че не мога да позная бременна жена, още щом я видя? Игрейн не разбра, но тя не вижда нищо, освен мъката си.
	Моргана се насили да отвърне небрежно:
	— Е, може и тъй да е — нали тази година участвах в Белтейнските ритуали.
	Моргоуз се изкиска.
	— Щом ти е било за първи път, може и да не си разбрала през първите една-две луни. Така или иначе ти пожелавам късмет. Малко си възрастна за първо раждане — аз на твоите години вече бях родила три. На Игрейн по-добре не казвай. Прекалено добра християнка е, за да приеме мисълта за дете, заченато по този начин. Да, да, предполагам, че така е с всички жени — стареят. Кой знае колко е остаряла и Вивиан. Не съм я виждала, откак родих Гауейн.
	— На мен ми се струва все същата — каза Моргана.
	— Значи тя реши да не присъства на коронясването на Артур. Е, ще се справим и без нея. Но си мисля, че няма да се задоволи да седи дълго време, без да се намесва. Рано или късно ще се опита да наложи магическото котле на Богинята да заеме мястото на чашата за светото причастие на християните в кралския двор. Що се отнася до мен, ако този ден настъпи, няма да съжалявам.
	Моргана почувства пророчески трепет — видя в мислите си свещеник в тържествена одежда да издига Свещената чаша от друидските мистерии пред олтара на Христа; съвсем ясно видя Ланселет, коленичил, а лицето му бе озарено от невиждана светлина… Тя тръсна глава, за да прогони неканеното видение.


	Денят на Артуровото коронясване изгря — сияен и светъл. Хора бяха пристигали цяла нощ — от всички краища на Британия, за да видят как тук, на Острова на свещениците, ще положат короната на главата на върховния владетел. Пристигнали бяха на тълпи хора от Древния народ — мургави и дребни. Имаше представители на северните племена — облечени в кожи и вълнени дрехи на квадрати, накичени с камъни с мътни цветове, каквито се намираха на север — бяха все червенокоси и брадати. Най-много бяха обитателите на цивилизованите земи, живеещи съгласно римските обичаи. Но имаше и високи, руси и широкоплещести мъже — англи и сакси от племената, с които бе сключен мир и бяха се заселили на юг, в Кент. Те бяха дошли да подновят нарушения навремето договор за съюз. Хълмовете бяха претъпкани с хора; дори на празниците по Белтейн Моргана не бе виждала толкова хора на едно място и изпита страх.
	Тя седеше сред привилегированите, редом с Игрейн, Лот, Моргоуз и синовете им, както и семейството на Екториус. Крал Лот, тъмнокос, строен и очарователен, се наведе над ръката й, а после я прегърна и все я наричаше „племеннице“, но зад насилената усмивка Моргана бе забелязала горчивина и озлобление в погледа му. Беше плел интриги, за да предотврати настъпването на този ден. Сега синът му Гауейн щеше да бъде провъзгласен за наследник на Артур като негов най-близък роднина. Дали това щеше да задоволи амбициите му, или щеше да продължи с опитите си да подкопае авторитета на самодържеца? Моргана хвърли крадешком поглед към Лот и реши, че той никак не й се нрави.
	После забиха църковните камбани и над хълмовете, заобиколили равнинната местност около църквата, се понесе възторжен вик. На църковните двери застана строен млад мъж — слънцето блестеше по светлорусата му коса. „Артур“, помисли си Моргана, „техният млад крал — прилича досущ на герой от легендите, особено с този голям меч в ръката си“. От мястото, където седеше, не можеше да чува какво се говори, но видя как свещеникът увенча с тънък златен кръг сина на Утър.
	Артур вдигна меча и каза нещо, която тя пак не можа да чуе. Но хората на Утър повтаряха думите му от уста на уста, та когато най-сетне стигнаха до нея, Моргана изтръпна от същото вълнение, което бе изпитала на времето — когато го видя да идва, победил краля-елен.
	Беше казал: „На всички народи в Британия моят меч ще дари защита, а ръката ми — справедливост“.
	Напред излезе Мерлин в бяла тържествена одежда; застанал до строгия епископ на Гластънбъри, той имаше кротък и скромен вид. Артур се поклони кратко пред всеки от двамата и пое ръцете им. „Богинята го научи да стори така“, каза си Моргана — и в същия миг чу, че Лот казва почти същото:
	— Много хитър ход — поставил е Мерлин и епископа един до друг в знак, че ще приема съвети еднакво и от двамата!
	Моргоуз отвърна:
	— Не знам кой го е обучавал, но можеш да ми вярваш, че синът на Утър съвсем не е глупак.
	— Наш ред е — каза Лот, надигайки се. Протегна ръка към Моргоуз. — Ела, лейди. Не се притеснявай от тази тълпа стари брадатковци и свещеници. Нямам нищо против да покажа, че жена ми винаги върви редом с мен и ми е равна във всичко. Толкова по-зле за Утър, който не постъпваше по този начин със сестра ти.
	Моргоуз му отвърна с крива усмивка:
	— За нас може би е по-добре, че Игрейн не прояви достатъчно силна воля да настоява за това.
	Подтикната от внезапен импулс, Моргана стана и тръгна с тях. Лот и Моргоуз учтиво й отстъпиха място пред себе си. Тя не коленичи, а само наведе леко глава и каза:
	— Нося ти почитта на Авалон, господарю Артур, и на всички, които служат на Богинята.
	Чу зад себе си шепота на свещениците, видя и Игрейн, застанала сред облечените в черно сестри от манастира. Чу гласа на Игрейн, сякаш майка й наистина бе проговорила: „Самонадеяна и дръзка, такава си е от дете — винаги вършеше това, което си наумеше!“ Моргана се насили да не им обръща внимание. Та тя бе жрица от Авалон, а не някоя от тези приковани към домакинството божии кокошки!
	— Приветствам теб и приемам благословията на Авалон, Моргана — Артур взе ръката й в своята и я дръпна да застане близо до него. — Оказвам ти почестите, полагащи ти се като на дъщеря на нашата майка и пълноправна херцогиня на Корнуол, сестро.
	Артур пусна ръката й и Моргана сведе глава, опитвайки се да не припадне, защото погледът й се бе замъглил и й се виеше свят. „Защо трябва да се чувствам така? Заради Артур? Не, това е дело на Богинята — случилото се е по нейна, не по наша воля“.
	Напред излезе Лот, коленичи пред Артур, а Артур се наведе и го повдигна.
	— Добре дошъл, скъпи чичо.
	„Ако не се лъжа, същият скъп чичо“, мислеше си Моргана, „който с най-голяма радост щеше да го види мъртъв, докато беше дете“.
	— Лот от Оркни, ще защитаваш ли бреговете на твоите земи срещу племената от Севера, ще ми идваш ли на помощ, ако бреговете на Британия бъдат застрашени?
	— Кълна се, племеннико, ще го сторя.
	— Щом е тъй, повелявам ти да управляваш Оркни и Лотиан в мир — никога няма да наруша правото ти на управление в тези земи, никога няма да воюваме с теб за тях — каза Артур и се наведе леко, за да целуне Лот по бузата. — Дано ти и твоята кралица управлявате дълго и щастливо Севера, чичо.
	Лот каза, надигайки се:
	— Моля за разрешение да ти представя един рицар, който да те съпровожда оттук нататък. Моля те да го приемеш в свитата си, господарю Артур. Моят син Гауейн.
	Гауейн беше едър, висок и строен — мъжки вариант на Игрейн и майка си Моргоуз. Главата му бе увенчана с червеникави къдрици. Въпреки че надали беше много по-възрастен от самия Артур — всъщност, мислеше си Моргана, трябва да беше малко по-млад, защото Моргоуз се омъжи за Лот след раждането на Артур — имаше вече гигантски ръст, цели шест фута*. Той коленичи пред Артур, а Артур го повдигна и прегърна.
	[* фут = 30,48 см. (бел.прев.)]
	— Добре дошъл, братовчеде. С радост ще те въведа в нашия приятелски кръг; надявам се, че ще се присъединиш към нас и моля своите приятели да те приветстват — каза Артур и кимна към тримата млади мъже, които стояха до него. — Ланселет, Гауейн е наш братовчед. Това е Кай, а ето и Бедуир. Двамата са мои заварени братя. Ето че и аз имам своите приятели — рицари, също като Александър Велики.
	Цял ден стоя Моргана и видя как кралете от всички краища на Британия се изредиха, за да положат клетва за вярност пред трона на самодържеца, да се закълнат да го подкрепят в случай на война и да защитават бреговете на страната от нашествия. Още преди края на тържествата при Артур дойде русокосия крал Пелинор, господар на Езерните земи, коленичи пред Артур и го помоли да разреши да си тръгне.
	— Какво говориш, Пелинор? — попита усмихнато Артур. — Ти, когото считам за най-верния си поддръжник, да ме напуснеш още сега?
	— Получих новини от дома, повелителю — там вилнее дракон; ще се закълна да го преследвам, докато не го убия.
	Артур го прегърна и му подаде един златен пръстен.
	— Никога не бих отделил един крал от народа му, който има нужда от него. Върви тогава и се погрижи да убиеш този дракон, а когато сториш това, ми донеси главата му.
	Наближаваше залез — слънце, когато най-сетне всички крале и благородници успяха да се закълнат пред своя върховен господар. Артур беше още момче, но през целия дълъг ден се беше държал както трябва, без да пропусне да размени по някоя дума с всеки един от васалите си, еднакво любезен с всички — от първия до последния. Само Моргана, обучена в Авалон да чете в човешките лица, разбираше колко е уморен. Най-сетне церемонията приключи и прислужниците започнаха да приготвят трапезите.
	Моргана беше предположила, че Артур ще седне да вечеря сред кръга млади рицари, които бе провъзгласил за свои приятели. Изминалият ден бе много уморителен; той бе изпълнил дълга си, както подобава, беше младо момче и имаше право да си почине. Но вместо това Артур седна сред епископите и по-възрастните крале, които бяха съветвали баща му — Моргана с удоволствие отбеляза, че сред тях е и Мерлин. Всъщност Талиезин беше негов дядо, но тя не беше убедена, че Артур знае това. Когато се нахрани (тъпчеше се като младо момче, което още расте), Артур стана и тръгна да наобиколи гостите си.
	Беше облечен в проста бяла туника, единственото му украшение беше тънката златна корона, но се открояваше сред тълпата пищно облечени рицари и благородници като бял елен в тъмна гора. До него вървяха приятелите му — великанът Гауейн, Кай, тъмнокос, иронично усмихнат, с римски черти — в лицето приличаше на ястреб. Когато наближиха, Моргана видя, че всъщност ъгълчето на устата му е дръпнато нагоре от пресен белег, затова отдалеч изглеждаше криво усмихнат. Жалко — сигурно е бил хубав, преди да го ранят в лицето. До него Ланселет изглеждаше красив като момиче — но не, в красотата му имаше нещо диво, жестоко и мъжествено — по-скоро напомняше на хищна котка. Моргоуз го гледаше с алчен поглед.
	— Кажи ми, Моргана, кой е онзи прекрасен млад мъж, който стои до Кай и Гауейн — облеченият в червено?
	Моргана се разсмя.
	— Това е племенникът ти, лельо — синът на Вивиан, Галахад. Саксонците са го нарекли Стрелата на елфите, а най-често го наричат Ланселет.
	— Кой би могъл да помисли, че Вивиан, която е толкова невзрачна на вид, ще роди такъв красив син! Виж, по-големият й син Балан не е хубав; едър, силен и сърдечен, и верен като куче, но външно прилича на Вивиан. Пък никой не би могъл да я нарече __нея__ красива!
	Тези думи пронизаха Моргана право в сърцето. „Казват, че приличам на Вивиан. Значи в очите на всички и аз съм грозна. Как беше казало онова момиче — дребна и грозна като народа на феите.“ На глас каза хладно:
	— Аз мисля, че Вивиан е много красива.
	Моргоуз се изкиска подигравателно.
	— Лесно може да се разбере, че си възпитана на Авалон, който е по-изолиран и от манастир. Явно не разбираш какво е женската красота в очите на мъжете.
	— Хайде, хайде — намеси се с помирителен тон Игрейн, — има добродетели, също толкова важни, колкото и красотата. Това момче, Ланселет, има очите на майка си, а не може да се отрече, че Вивиан има прекрасни очи. Освен това тя е толкова чаровна, че никой не се интересува красива ли е или не. За хората е удоволствие да общуват с нея, дори само заради прекрасния й глас и хубавите й очи. Красотата не се свежда само до величествен ръст, бяло лице и руси коси, Моргоуз.
	Моргоуз отвърна:
	— Много си се откъснала от света, Игрейн. Ти си кралица, а всеки смята, че една кралица е задължително красива. Пък и беше омъжена за човека, когото обичаше. Повечето от нас нямат такъв късмет, затова им остава удоволствието, че другите мъже се възхищават на красотата им. Ако беше прекарала целия си живот до стария Горлоис, и ти щеше да се радваш на красивото си лице и прекрасните си коси, и да правиш всичко възможно, за да изместиш жените, които са надарени само с чар, сладък глас и хубави очи. Мъжете са като малки деца — виждат само първото, което се изпречи пред очите им — хубави гърди…
	— Сестро! — сопна се Игрейн, а Моргоуз се засмя сухо.
	— Да, на теб ти е било лесно да си добродетелна, Игрейн, нали човекът, когото обичаше, беше крал. Ние, останалите, не можем да се похвалим със същото.
	— Нима си разлюбила Лот след всички тези години, Моргоуз?
	Моргоуз сви рамене.
	— Любовта е разнообразие през дългите зимни вечери, прекарани в женската горница на замъка, или край огнището. Лот се съветва с мен за всичко и ми поверява управлението на дома, когато е на поход. Донесе ли плячка — злато, накити и фини тъкани, аз имам право да избирам първа и да запазя най-доброто за себе си. Така че съм му благодарна и той никога не е имал и най-малкия повод да се опасява, че отглежда чуждо дете в дома си. Но това не означава, че трябва да се държа като сляпа, ако някой хубав млад мъж с плещи на бик хвърля погледи към своята кралица.
	„Не се и съмнявам“, помисли си отвратена Моргана, „че това в представите на Моргоуз минава за добродетелност и тя се има за добродетелна кралица.“
	За първи път от много години тя се почувства объркана, съзнавайки, че добродетелта не е толкова просто нещо. Християните издигаха непорочността над всички останали добродетели, докато на Авалон за най-висша добродетел се считаше да отдадеш тялото си на Бога или Богинята, за да се влееш в природния поток — за всяка от двете религии добродетелите на другата бяха най-черен грях и неблагодарност към Бога. Ако едните бяха прави, то значи другите задължително трябваше да се считат за порочни. В очите на Моргана християните пренебрегваха най-святото нещо на земята, докато в техните очи тя сигурно беше много повече от уличница. Ако сега кажеше, че според нея Белтейнските огньове са свещено задължение към Богинята, дори Игрейн, която бе израснала Авалон, щеше да реши, че през устата й говори демон.
	Тя отново се вгледа в наближаващите млади мъже: Артур, рус и сивоок; Ланселет, строен и грациозен; огромният червенокос Гауейн, който се извисяваше над двамата като бик сред стройни испански жребци. Артур дойде и се поклони на майка си.
	— Господарке. — Изведнъж сякаш си припомни нещо. — Майко, денят сигурно е бил уморителен за теб.
	— Не по-уморителен, отколкото е бил за теб, синко. Ще седнеш ли до мен?
	— Само за малко, майко. — Сядайки, Артур, макар че беше се нахранил, си взе разсеяно шепа сладки, които Моргана бе бутнала встрани от чинията си. Тя още веднъж си помисли колко млад е всъщност. Дъвчейки бадемовата паста, той заговори:
	— Майко, не искаш ли да се омъжиш отново? Ако искаш, ще ти намеря най-богатия и най-добрия сред кралете. Ето, крал Уриенс от Северен Уелс остана вдовец, сигурно ще е щастлив с жена като теб.
	Игрейн се усмихна.
	— Благодаря ти, скъпи синко. След като съм била съпруга на самодържеца, няма да го заменя с по-низш по ранг. А и много обичах баща ти — не искам друг да заеме неговото място.
	— Добре, майко, да бъде както ти искаш — каза Артур, — само че си мислех, че ще си самотна.
	— Не мога да бъда самотна в манастира, синко. Там има толкова много жени, а и Бог е с нас.
	Моргоуз се намеси:
	— По-скоро бих живяла като отшелниците в гората, отколкото в къща, пълна с дърдорещи жени! Ако Бог наистина е там, ще му е трудно да се намеси дори с една дума!
	За миг Моргана видя отново жизнерадостната майка, която помнеше от детските си години — Игрейн отвърна:
	— Мисля си, че като всеки съпруг под чехъл, и Бог отделя повече време да изслушва невестите си, отколкото да им говори. Но ако се заслушаш, винаги можеш да чуеш Божия глас. А на теб случвало ли ти се е да замълчиш по-задълго и да го чуеш, Моргоуз?
	Моргоуз усмихнато направи жест като борец, който признава, че е победен.
	— Ами ти, Ланселет? — обърна се тя към него с прелъстителна усмивка. — Сгоден ли си вече, или може би си женен?
	Той се разсмя и поклати глава.
	— О, не, лельо. Не се и съмнявам, че баща ми, крал Бан, ще ми намери жена. Но засега искам само да следвам навсякъде своя крал и да му служа.
	Артур повдигна усмихнато очи към братовчед си и го потупа по рамото.
	— С двамата си смели братовчеди съм толкова добре охраняван, както някогашните цезари!
	Игрейн каза тихичко:
	— Артур, мисля, че Кай ревнува — кажи нещо и на него.
	Моргана я чу и обърна очи към Кай с белязаното лице. Той наистина гледаше мрачно, сигурно никак не му беше лесно — след като в продължение на толкова години бе считал Артур за някакво незначително хлапе, дадено на баща му за отглеждане. Сега доведеният му по-малък брат беше станал негов върховен господар, при това бе заобиколен от нови приятели, на които даряваше сърцето си.
	Артур каза:
	— Когато в страната се възцари мир, ще намерим несъмнено жени и замъци за всеки от вас. Но ти Кай ще останеш при мен и ще управляваш двореца ми като мой сенешал.
	— Това ми стига, братко — прости ми, трябваше да кажа „господарю и повелителю“.
	— Не — заяви Артур и прегърна Кай. — Да ме накаже Бог, ако някога поискам от теб такова нещо, братко!
	Игрейн преглътна мъчително.
	— Артур, когато говориш така, ми се струва, че чувам гласа на баща ти.
	— Бих искал, мадам, да го познавах по-добре. Но зная също така, че един крал не може винаги да постъпва съобразно желанията си, нито пък една кралица. — Той повдигна ръката на Игрейн и я целуна, а Моргана си каза: „Значи започва да научава кралския занаят“.
	— Предполагам — поде Игрейн, — че вече са ти казали, че трябва да се ожениш.
	— О, ще се наложи — сви рамене Артур. — Предполагам, че всеки един от васалните ми крале има дъщеря, която иска да омъжи за върховния крал на Британия. Мисля си да питам Мерлин за съвет, за коя да се оженя. — За миг очите му срещнаха очите на Моргана и в тях се изписа дълбоката му ранимост. — В края на краищата не разбирам много от жени.
	Ланселет каза весело:
	— Ами тогава трябва просто да ти намерим най-красивата и благородна девица в кралството.
	— Не — обади се бавно Кай — след като Артур твърди, че всички жени му се струват еднакви, да му намерим тази, която е с най-голяма зестра.
	Артур се разсмя.
	— Оставям това на теб, Кай, и съм убеден, че сватбата ми ще мине също толкова успешно, както и коронясването ми. Съветвам те да поговориш с Мерлин, а не се съмнявам, че трябва да поискаш мнението и на негово преосвещенство архиепископа. Ами ти, Моргана? Да ти намеря ли съпруг, или искаш да станеш придворна дама на моята кралица? Кой би могъл да бъде по-високопоставен в моето кралство от дъщерята на собствената ми майка?
	Моргана събра сили да отговори.
	— Кралю и повелителю, доволна съм от живота си на Авалон. Моля те, не се безпокой да ми търсиш съпруг. „Дори“, продължи тя на ум с ожесточение, „дори ако съм бременна! Дори тогава недей!“
	— Тъй да бъде, сестро, макар че съм сигурен в неодобрението на негово преосвещенство — той все твърди, че жените от Авалон са зли магьосници и харпии — без изключение.
	Моргана не отговори, а Артур хвърли малко виновен поглед към другите крале и останалите съветници; Мерлин гледаше към него и той каза:
	— Виждам, че съм изчерпал цялото време, което имам право да посветя на майка си, сестра си и на приятелите си; налага се да се върна към задълженията на крал, мадам.
	Той се поклони пред Игрейн. Още веднъж, по-формално, пред Моргоуз и като стигна до Моргана, се наведе и я целуна по бузата. Тя се стегна вътрешно.
	„Майко, Богиньо, в каква бъркотия се заплетохме! Той казва, че винаги ще ме обича и ще копнее за мен, а това е единственото, което не бива да става! Да можеше Ланселет да изпитва същото към мен…“
	Моргана въздъхна и Игрейн дойде при нея и я хвана за ръка.
	— Уморена си, дъще. Дългото стоене на слънце тази сутрин те е изморило. Сигурна ли си, че не искаш да се върнеш с мен в манастира? Там е толкова спокойно. Не? Добре тогава, Моргоуз, вземи я във вашия лагер, щом иска.
	— Да, мила сестро, върви и си почини.
	Моргана видя как младите мъже се отдалечават и забеляза, че Артур тактично се бави, за да върви в крак с несигурните стъпки на Кай.
	Тя се върна с Моргоуз в тяхната палатка. Беше уморена, но се налагаше да остане будна и да се опита от учтивост да се съсредоточи върху описанията на Лот на някакъв боен план, който имал Артур — да се бият на коне, с особена тактика, която им гарантирала победа над въоръжени банди саксонци и всякакви пеши бойници, повечето от които изобщо не били обучени в бойното изкуство.
	— Момчето е отличен стратег — говореше Лот. — Този план може да свърши работа. В края на краищата, доколкото знам, тъкмо бандите от пикти, скоти и други племена са успявали да деморализират римските легиони, защото те са обучени да се бият по правила, срещу противник, който също спазва някаква система. Конниците винаги имат предимство спрямо пешаците — спомням си също така, че римската кавалерия винаги е печелела по-значителните победи.
	Моргана си припомни с какво увлечение Ланселет разказваше за своите военни теории. Ако Артур споделяше неговия ентусиазъм и бе склонен да работи заедно с него за създаването на кавалерия, тогава може би наистина щеше да настъпи ден, в който саксонските орди ще бъдат прогонени завинаги от страната. Тогава щеше да се възцари мир, по-траен дори от легендарния двестагодишен Pax Romana… А ако Артур продължеше да носи меча на Авалон и да зачита свещените реликви на друидите, може би наистина царуването му щеше да бъде нещо невиждано… Веднъж Вивиан бе говорила за Артур като за крал, дошъл от легендите с вълшебния си меч… „И може би Богинята отново ще властва в тази страна, а не мъртвият Бог на християните с техните постоянни мисли за страдания и смърт…“ Тя се отпусна в унес, докато Моргоуз не я разтърси за рамото и не я върна към действителността.
	— Ти си полузаспала, мила. Най-добре е да си легнеш. Не е необходимо да оставаш повече.
	Моргоуз изпрати собствената си прислужница с Моргана, за да й помогне за събличането, да й измие краката и да сплете косата й за през нощта.
	Моргана спа дълго и дълбоко, без сънища. Изтощението от последно време сякаш изведнъж я беше връхлетяло с цялата си сила. Когато се събуди, за миг не можа да разбере къде се намира и какво се е случило. Знаеше само, че й е толкова зле, че й се умира, че трябва да излезе от палатката, за да повърне. Когато се изправи замаяна установи, че Моргоуз е до нея, за да й помогне нежно, но твърдо да се прибере обратно в палатката. Такава я помнеше Моргана от детството си — ту мила, ту сопната. Сега Моргоуз бършеше потното чело на Моргана с мокра кърпа, а после седна до нея и изпрати прислужницата да донесе чаша вино.
	— Не, не искам. Пак ще ми прилошее…
	— Трябва да го изпиеш — каза строго Моргоуз. — Опитай се да изядеш и едно парче хляб. Той е сух и от него няма да ти призлее — когато си в такова състояние, не може да ходиш с празен стомах. — Тя се разсмя. — Всъщност всички неприятности идват от това, че коремът ти не е празен.
	Моргана отвърна поглед. Чувстваше се унизена.
	Гласът на Моргоуз отново стана нежен.
	— Хайде момичето ми, всички сме минали оттук. Бременна си — какво от това? Не си първата, нито пък последната. Кой е бащата, или може би не бива да разпитвам? Видях те как гледаш красивия син на Вивиан — той ли е щастливецът? Кой ли би могъл да те обвинява — не, не е той, така ли? Значи, детето е от Белтейнските огньове? Така и предположих. Защо пък не?
	Моргана сви юмруци, раздразнена от добронамерената жизнерадост на Моргоуз.
	— Нямам намерение да го раждам — щом се върна в Авалон, знам какво да направя.
	Моргоуз я загледа загрижено.
	— О, мила моя, наистина ли се налага? В Авалон едно дете на Бога се приема с радост, а и ти си от кралската династия на Свещения остров. Не твърдя, че аз никога не съм го правила — нали споменах пред теб, че съм внимавала никога да не родя дете, което да не е на Лот. Това не означава, че съм спала сама през цялото време, докато е бил на война. Пък и не мисля, че съм била длъжна да го правя — той също надали е спал сам по време на походите. Но една стара, опитна бабувачка ми беше казала на времето, че жената никога не бива да изхвърля първия плод на утробата си, защото може да се повреди и никога повече да не роди.
	— Аз съм жрица, а Вивиан старее. Не искам майчинството да ми пречи при изпълнение на храмовите ми задължения. — Още докато произнасяше тези думи съзнаваше, че не говори истината. На Авалон повечето жени изпълняваха всичките си задължения до последните месеци от бременността, а когато се наложеше останалите с удоволствие си поделяха тяхната работа, която те поемаха отново, след като се възстановяха от раждането. Дори им оставаше време да кърмят и гледат пеленачетата, докато отраснат и стане време да бъдат дадени за отглеждане. Някои от децата оставаха, за да бъдат обучавани за жрици, също както навремето майка й Игрейн. Самата Моргоуз беше отглеждана до дванадесетгодишната си възраст на Авалон като осиновена дъщеря на Вивиан.
	Моргоуз й хвърли проницателен поглед.
	— Да, мисля, че всяка жена се чувства така, когато за първи път носи дете в утробата си — като хваната в капан, гневна, бунтуваща се срещу това, което не може да промени, и същевременно уплашена. Зная, че така беше с Игрейн, а и аз се чувствах по същия начин. Сигурно е същото с всички жени. — Тя протегна ръце и прегърна Моргана, притискайки я силно към себе си. — Но Богинята е добра, мило дете. Щом детето започне да расте бързо в теб, тя ще породи в сърцето ти обич към него, дори пукната пара да не даваш за мъжа, от когото си забременяла. Дете мое, омъжиха ме на петнадесет години за много по-възрастен мъж; в деня, в който разбрах, че съм бременна, бях готова да се хвърля в морето. Струваше ми се, че е настъпил краят на младостта ми, всъщност краят на живота ми. Не плачи — прекъсна тя разказа си, галейки меките коси на Моргана — скоро ще се почувстваш по-добре. Никога не съм обичала да ходя с огромен корем и непрекъснато да се подмокрям като малко дете, но времето минава, а да сложиш детето на гърдите си е огромно удоволствие — също толкова голямо, колкото голяма е мъката от носенето и раждането. Родила съм четири деца и с радост бих раждала още — често съм пожелавала поне един от синовете ми да се бе родил момиче. Ако не искаш бебето ти да бъде отгледано на Авалон, дай го на мен — какво ще кажеш?
	Моргана си пое дъх и изхлипа, вдигайки глава от рамото на Моргоуз.
	— Съжалявам — намокрих хубавата ти рокля. Моргоуз сви рамене.
	— Стига това да е най-лошото, всичко е наред. Ето, виждаш ли? Прилошаването мина и през остатъка от деня ще се чувстваш добре. Мислиш ли, че Вивиан ще може да се лиши за малко от теб, за да ми дойдеш на гости? Ако искаш, направо тръгни с нас, като потеглим обратно за Лотиан. Не си виждала Оркнейските острови, а сега една смяна на обстановката ще ти се отрази добре.
	Моргана й благодари, но настоя, че трябва да се върне на Авалон. Каза също, че преди да потегли, трябва да отиде и да се сбогува с Игрейн.
	— Не те съветвам да й се доверяваш — каза Моргоуз. — Станала е такава светица, че ще бъде ужасена, или поне ще счете за свой дълг да е.
	Моргана се усмихна уморено — през ум не й минаваше да се доверява на Игрейн, а всъщност и на никой друг. Докато Вивиан научи, вече нямаше да има нищо за научаване беше благодарна на Моргоуз за съветите и добрата воля да помогне, но нямаше намерение да им обърне внимание. Каза си ожесточено, че има правото на избор — беше жрица и имаше привилегията да преценява сама постъпките си.
	— През цялото време, докато се сбогуваше с Игрейн — двете се чувстваха неловко и проклетите камбани, които призоваваха монахините на молитва, постоянно ги прекъсваха — Моргана си мислеше, че Моргоуз напомня много повече на майката, която тя помнеше, отколкото самата Игрейн. Игрейн бе остаряла, бе станала сурова и набожна. Моргана се сбогува с нея с облекчение. Вече знаеше, че се връща у дома — в Авалон; за нея нямаше друг дом на този свят.
	Но ако се окажеше, че и Авалон не може да я приюти, какво щеше да стане тогава?


	20

	Беше ранно утро, когато Моргана се измъкна тихичко от Дома на девиците и тръгна към дивите блата зад езерото. Заобиколи Тор и излезе на мястото, където имаше малка горичка — ако имаше късмет, тук щеше да намери всичко, каквото й трябваше, без да се лута из мъглите. Знаеше точно какво й трябва — коренът на едно растение, кора от един вид храст и два вида билки. Всички те растяха на Авалон. Можеше да вземе тревите готови и изсушени от килерите в Дома на девиците, но щеше да се наложи да обяснява за какво са й, а не искаше. Не й трябваха нито закачките, нито съчувствието на другите жени — по-добре беше да намери билките сама. Беше понаучила доста неща за билките, а разбираше и от бременност и раждане. Нямаше да й се наложи да се остави на грижите на друг човек.
	Една от необходимите билки растеше в градината на Авалон — беше я откъснала незабелязано. Но за другите трябваше да повърви доста — изведнъж установи, че се е отдалечила много, но още не е навлязла в мъглите. Огледа се и видя, че се намира в някаква част на Авалон, която не познава. Но това беше чиста лудост! Живееше в Авалон повече от десет години — познаваше всяко хълмче и падинка, всяка пътека, почти всяко дърво. Изключено беше да се изгуби на Авалон, но точно това й се беше случило — намираше се в дълбока гора, където дърветата бяха по-стари и растяха по-нагъсто, отколкото в горите, които познаваше. Имаше храсти, билки и треви, каквито не бе виждала досега.
	Възможно ли беше някак да е минала през мъглите, без да разбере, и да се намира на сушата близо до езерото и острова? Не; припомни си, че по целия път дотук изобщо не бе видяла мъгла. Освен това Авалон все пак беше остров — ако бе се заблудила в мъглите, щеше да стигне до вода. Съществуваше скрития път до сушата, по който можеше да се мине с кон, но тя изобщо не бе приближавала до това място.
	Дори през онзи ден, когато тя и Ланселет откриха Гуенхнвифар в мъглите, бяха заобиколени от мочурлива земя, а не от гори. Не, не се намираше на острова на свещениците, а и ако не бе развила неподозирана магическа сила да ходи по вълните, не се намираше и на сушата. Но не беше и на Авалон. Погледна нагоре, за да се ориентира по слънцето, но не можа да го види. Денят вече беше напреднал, но светлината идваше сякаш от лъчистото небе, едновременно отвсякъде.
	Моргана усети, че изстива от страх. Не се намираше в нито един от световете, които познаваше. Възможно ли беше зад Авалон, откъснат от външния свят с помощта на друидската магия, да се крие друг, още по-стар свят, заобикалящ Авалон или намиращ се зад него? Загледа отново дебелите дървета, древните дъбове, огромните лешникови храсти, папратите и върбите, и се убеди, че никога не бе виждала това място. Ето, този прастар, сгърчен от годините дъб беше дърво, което тя никога не би пропуснала да забележи. Такова дърво би било считано от друидите за свещено.
	— В името на Богинята! Къде се намирам?
	Където и да се намираше, не можеше да остане просто така. Или трябваше да върви докато отново се озове в позната част от света, или поне да открие някакъв знак, който да й покаже къде се намира и накъде трябва да се запъти. Може би щеше да намери мъглите и да се прибере по обичайния път.
	Започна да навлиза бавно във все по-гъста гора. Стори й се, че наближава някаква просека. Наистина, стигна до някаква поляна, заобиколена от лешникови храсти. Инстинктивно беше убедена, че нито един от тези храсти не бе докосван от друидски нож — за да се отрежат клонки, с помощта на които друидите намираха вода, скрити съкровища или отрова. На Авалон имаше лешникова горичка, но тя познаваше дърветата там; сама бе си отрязала магическа пръчка от тях, когато преди години започваше да изучава тези неща. Не, това не беше същото място. Видя, че на края на полянката расте една от билките, които й трябваха. Е, след като вече се беше озовала тук, можеше поне да си набере от нея. Отиде там и коленичи, като подгъна поли, за да й е по-удобно, докато бере. После започна да копае около корена.
	На два пъти, докато ровеше земята, имаше чувството, че някой я наблюдава. По гърба й плъзваха тръпки, както на всеки, който е свикнал да живее сред природата. Но щом вдигнеше очи, не можеше да види никого, въпреки че усещаше някакво движение сред дърветата.
	Третия път си наложи да не вдига очи колкото е възможно по-дълго, убеждавайки се, че тъй или иначе няма да види никого. Изтръгна билката от земята и започна да бели корена, като същевременно казваше тихичко подходящото заклинание — молитва към Богинята да върне живота на изкорененото растение, та макар че тя е взела това, на негово място да израснат много други. Но усещането, че я наблюдават, се засили и тя най-сетне вдигна очи. Сред дърветата, почти невидима в тяхната сянка, стоеше една жена и я гледаше.
	Не беше от жриците — всъщност Моргана не бе я виждала досега. Носеше сивкавозелена рокля — с цвета на върбовите листа, когато остареят и станат прашни на края на лятото. Носеше и тъмно наметало. На шията й проблясваше златна огърлица. Първоначално Моргана си помисли, че може да е от малкия народ, племената заедно, с които бе очаквала смъртта на Краля-елен. Но тази жена съвсем нямаше вид на човек от племената — онези хора все се озъртаха страхливо, докато тя имаше държанието на върховна жрица или кралица. Не можеше да предположи колко е възрастна, но хлътналите очи и бръчките около тях говореха, че е минала първа младост.
	— Какво правиш тук, Моргана от Феите?
	Моргана отново изтръпна. Откъде знаеше името й тази жена? Прикривайки уплахата си с хладнокръвието на обучена жрица, тя отвърна:
	— Щом знаеш името, ми, лейди, сигурно знаеш и какво правя. — Тя си наложи да откъсне поглед от неотклонно наблюдаващите я тъмни очи и продължи да бели корена. След малко погледна отново натам, почти очаквайки жената да е изчезнала тъй внезапно, както се бе появила, но тя си стоеше там и наблюдаваше безстрастно действията й. Сега проговори с очи, впити в изцапаните с пръст ръце на Моргана — докато изравяше корена, дори си беше счупила нокът.
	— Да, виждам какво правиш, зная и какво възнамеряваш да направиш.
	— Какво те засяга това?
	— За моя народ животът е нещо свещено — отвърна жената. — Ние нито раждаме, нито умираме толкова лесно като вас; но се чудя защо ти, Моргана, която си продължителка на кралската кръв на Древния народ, а затова и моя далечна роднина, искаш да изхвърлиш преждевременно от утробата си единственото дете, което ти е писано да родиш.
	Моргана преглътна мъчително. Изправи се с усилие на крака, смутена от мръсните си ръце и измачканата от коленичене на влажната земя пола. Приличаше на гъсарка, изправила се пред върховна жрица. Все пак отговори предизвикателно:
	— Какво те кара да говориш така? Още съм млада. Защо смяташ, че ако не родя това дете, нещо ще ми попречи да родя дузина други, ако пожелая?
	— Бях забравила, че когато кръвта на феите, която тече в жилите ти, вече не е чиста, пророческите видения идват неясни и неточни — каза непознатата жена. — Трябва да ми вярваш — аз съм видяла всичко. Помисли още веднъж, Моргана, преди да се откажеш от дара, изпратен ти от Богинята чрез Краля-елен.
	Внезапно Моргана се разплака и, запъвайки се, произнесе през сълзи:
	— Не искам това дете! Никога не съм го искала! Защо трябваше Богинята да ми стори това? Ако тя те е пратила, как ще ми отговориш?
	Непознатата жена я изгледа с тъга.
	— Не, аз не съм Богинята, Моргана, нито пък нейна пратеница. Хората от моя народ не познават никакви богове и богини, а само гръдта на всеобщата майка, която е под нозете ни и над главите ни, от която идваме и при която се връщаме, когато му дойде времето. Затова почитаме живота и плачем, когато виждаме как го унищожават.
	Тя пристъпи напред и взе корена от ръцете на Моргана. Каза й:
	— Това не ти трябва — и го хвърли на земята.
	— Как се казваш? — извика Моргана. — Какво е това място?
	— Не би могла да кажеш името ми на вашия език — отвърна жената и в този момент Моргана се зачуди на какъв език разговарят всъщност. — Що се отнася до това място, до лешниковата гора, то си е такова, каквото е. Води до моя дом, а тази пътека — тя посочи с ръка — ще те отведе обратно на Авалон.
	Моргана проследи с очи накъде сочеше ръката й. Да, там наистина имаше пътека, а можеше да се закълне, че когато бе се озовала тук, нямаше и помен от нея.
	Непознатата жена все още стоеше до нея. От нея се излъчваше странна миризма — не острата миризма на немито тяло, като на старата племенна жрица, а някакъв неопределим аромат, като на непозната билка или трева — особен, свеж, малко горчив аромат. Както ритуалните билки, които жриците ядяха за пророчески видения, така и този аромат като че ли изостри зрението на Моргана и тя виждаше повече и по-ясно от обикновено. Всичко бе ново и чисто и не приличаше на обикновените неща, които я заобикаляха всеки ден.
	Жената каза с нисък, хипнотичен глас:
	— Можеш да останеш с мен тук, ако искаш. Ще те приспя и ще родиш детето си без болка, а после аз ще го взема заради силата, която е в него, и той ще живее по-дълго отколкото би живял при вашия народ. Защото виждам каква ще е съдбата му ако се върне при хората — ще се опитва да върши добро, а както се случва най-често, ще върши само зло. Но ако остане сред моя народ, може да живее много, много дълго — почти вечно по вашите представи — може да стане магьосник и да живее като нас — сред дивата природа, недокосвана от опитомяващата човешка ръка. Остани, малката ми, дай ми това дете, което не искаш да родиш, а после се върни при своя народ. Ще можеш да си уверена, че той е щастлив и нищо лошо не може да му се случи.
	Смъртен хлад скова внезапно Моргана. Тя разбираше, че жената, която стои пред нея не принадлежи изцяло на човешкия род; у нея самата имаше следи от тази древна кръв — кръвта на елфите. Така обичаше да я дразни Ланселет — казваше й „Моргана от феите“. Тя изтръгна ръката си от ръката на феята и затича към пътеката, която тя й беше показала, тичаше с всички сили, сякаш я преследваха демони. Зад нея жената извика:
	— Изхвърли тогава този плод от утробата си, или го удуши при раждането Моргана от феите, защото вашите хора имат своята предначертана съдба — забравила ли си каква съдба очаква сина на Краля-елен? Старият крал трябва на свой ред да бъде победен и да умре от ръката на младия…
	Гласът й замря, а Моргана потъна в мъглите. Препъваше се, тичаше, закачаше се из храстите, падаше и ставаше, докато най-сетне паническият й бяг я отведе до място, където мъглите се разкъсаха, отгоре грейна слънце. Наоколо цареше тишина и Моргана разбра, че се е върнала на Авалон.


	Отново беше безлунна нощ. Авалон бе покрит от пролетни мъгли и небето не се виждаше, но Вивиан беше жрица от толкова много години, че чувстваше фазите на луната, сякаш промените ставаха в собственото й тяло. Тя крачеше мълчаливо напред-назад из къщата си. След време спря и каза на една от прислужващите й жрици:
	— Донеси ми арфата.
	Но когато седна и постави арфата от светло върбово дърво на коленете си, само задърпа безцелно струните — нямаше желание, пък и сърцето й тежеше и не можеше да свири.
	Когато нощното небе започна да избледнява и зората наближи, Вивиан стана и взе една малка лампа. Жрицата прислужница веднага дойде от малката стая, в която спеше, но Вивиан поклати безмълвно глава и й нареди с жест да се върне в леглото си. Тя тръгна, промъквайки се безшумно като призрак, надолу по пътя към Дома на девиците. Влезе вътре по-тихо от котка.
	В стаята, където спеше Моргана, тя отиде до леглото й и загледа надолу към лицето на спящото момиче, което толкова напомняше нейното. В съня си Моргана съвсем приличаше на малкото момиченце, което пристигна на Авалон преди много години и влезе в сърцето на Вивиан. Под тъмните мигли имаше дълбоки сенки, почти като синини, а клепачите й бяха зачервени, като че ли бе плакала, докато заспи.
	Вивиан вдигна високо лампата и загледа младата си племенница.
	Обичаше Моргана така, както никога не бе обичала Игрейн, или Моргоуз, макар че нея бе кърмила сама; обичаше я толкова силно, колкото не бе обичала нито един от мъжете, с които бе споделяла леглото за една нощ или за няколко месеца. Дори Рейвън, която бе обучавала от седемгодишна на жреческата наука, не заемаше такова място в сърцето й. Само един-единствен път бе почувствала за друг тази пламенна обич, тази болка, която те кара да агонизираш с всеки дъх на любимото същество — така бе обичала единствената дъщеря, която бе родила през първата си година като посветена жрица — детето, което бе живяло само шест месеца. Вивиан го беше погребала, плачейки за последен път в живота си — тогава, не бе навършила петнадесет години. От мига, в който положиха дъщеря й в ръцете й, до последния дъх на крехкото дете, Вивиан бе живяла в делириум от обич и болка, като че ли любимото дете беше част от собственото й тяло, и всяко негово удоволствие или болка се споделяше от нея. Това се бе случило толкова отдавна, сякаш в минал живот; но Вивиан знаеше, че жената, която тя беше някога, е погребана в лешниковата горичка на Авалон. Другата жена, тази, която си тръгна със сухи очи от малкия гроб, бе всъщност съвсем различен човек — далечен на всяко човешко чувство. Да, проявяваше симпатии, да, изпитваше задоволство и дори щастие понякога; но беше друг човек. Беше обичала синовете си, но от мига на раждането им почваше да свиква с мисълта, че ще ги даде за отглеждане на други майки.
	Беше си позволила да обикне мъничко Рейвън… но навремени чувстваше в дълбините на сърцето си, че мъртвата й дъщеря й е върната от Богинята в лицето на дъщерята на Игрейн.
	„А сега тя плаче, и всяка нейна сълза изгаря сърцето ми. Богиньо, нали ми даде това дете, за да го обичам, а трябва да го подлагам на такова мъчение… Всички хора са обречени на страдание, самата Земя стене от мъките, на които я подлагат собствените й синове. Майко Сиридуен, в страданието си се приближаваме до теб…“
	Вивиан бързо вдигна ръка към очите си и тръсна глава тъй, че единствената сълза на миглите й изчезна безследно.
	„Да, тя също е обречена. Страданието й още не е започнало“.
	Моргана се размърда и се обърна на една страна. Вивиан се уплаши, че Моргана ще се събуди, и че отново ще трябва да срещне упрека в очите й. Излезе тихичко от стаята и се върна обратно в своето жилище.
	Легна в леглото си и се опита да спи, но не можа да затвори очи. За миг, малко преди да изгрее слънцето, видя как сянка се плъзва по стената и различи лицето на сянката — беше Смъртта, която я очакваше. Изглеждаше като стара жена облечена в дрипи.
	„Майко, за мен ли си дошла?“
	„Не още, дъще моя. Тук съм, за да не забравяш за мен, че те чакам, както чакам всеки смъртен…“
	Вивиан примигна. Като отвори отново очи, стаята бе празна и потънала в мрак.
	„Но аз вече не се нуждая от напомняне, че тя ме очаква…“
	Тя лежеше мълчаливо и чакаше с търпение, резултат на дългогодишен опит, докато зората започна да се прокрадва в стаята й. Първо се облече, макар че нямаше намерение да прекъсва обичайния си пост, докато довечера тънкият сърп на луната не се появеше на нощното небе. Повика жрицата прислужница и й каза:
	— Доведи тук лейди Моргана.
	Моргана влезе, Вивиан забеляза, че се е облякла в одеждите на висша жрица — сплетена и вдигната като корона коса, а на колана й, на черна връв висеше малкият сърповиден нож. Вивиан се усмихна сухо, а когато бяха разменили поздрави и Моргана седна, се обърна към нея:
	— Два пъти вече луната се смени; кажи ми, Моргана, носиш ли в утробата си Рогатия Бог на гората?
	Моргана й хвърли уплашен поглед — също като малко животинче, хванато в капан. После отвърна гневно и предизвикателно:
	— Ти самата ми каза, че имам право на собствена преценка; изхвърлих плода.
	— Не, не си сторила това — отвърна Вивиан. Опита се да говори със спокоен и безразличен глас. — Защо ме лъжеш? Казвам ти, че няма да го направиш.
	— Ще го направя!
	Вивиан почувства силата, която се излъчваше от момичето. За миг, докато Моргана ставаше бързо от скамейката, тя й се стори висока и внушителна — това беше трик, използван от жриците, и самата Вивиан го ползваше често.
	„Тя ме надви, не мога вече да й вдъхвам страхопочитание“. Въпреки това Вивиан събра целия си обичаен авторитет и настоя:
	— __Няма__ да го направиш. Няма да допусна да загине кралската кръв на Авалон.
	Внезапно Моргана рухна на земята и Вивиан помисли, че ще избухне в плач.
	— Защо ми причини това, Вивиан? Защо ме използва по такъв начин? А аз мислех, че ме обичаш!
	Лицето й се сгърчи, но тя не заплака.
	— Единствено Богинята знае защо, дете мое. Аз наистина те обичам така, както не съм обичала друго човешко същество на този свят. — Вивиан говореше спокойно, въпреки болката, която пронизваше сърцето й. — Когато те доведох тук, ти казах, че ще дойде време, когато ще ме намразиш така, както ме обичаше тогава. Аз съм Повелителка на Авалон — не давам никому обяснения за постъпките си. Правя това, което трябва да правя — нищо повече и нищо по-малко. Същото ще бъде и с теб, когато дойде времето.
	— Това време никога няма да настъпи! — изкрещя Моргана. — Защото тук и сега ти казвам, че за последен път си ме използвала и си играла с мен като с кукла на конци! Никога повече няма да го допусна — никога!
	Вивиан се постара да продължи да говори спокойно — като опитна жрица, която би останала спокойна, дори ако небесата се сринат върху нея.
	— Внимавай как ме проклинаш, Моргана — произнесените в мигове на гняв думи имат обичая да се връщат при теб, и то точно когато най-малко би искала това.
	— Проклета да си — не бях се сетила — каза припряно Моргана. — Но наистина няма повече да ти бъда играчка. А що се отнася до това дете, за което ти стори всичко по силите си, та да дойде на бял свят, няма да го родя тук, в Авалон, та да се наслаждаваш на делото си.
	— Моргана — Вивиан протегна ръка към младата жена, но Моргана се дръпна. После каза в настъпилото мълчание:
	— Дано Богинята постъпи с теб тъй, както ти постъпи с мен, господарке.
	Без да каже нито дума повече, тя се обърна и напусна стаята, без да помоли за разрешение. Вивиан остана да седи като вцепенена, защото думите, които Моргана й каза на раздяла, бяха наистина проклятие.
	Когато най-сетне съзнанието й се избистри, тя повика една от жриците: вече беше късно и тъничкият сребрист сърп на луната се бе появил на вечерното небе.
	— Кажи на племенницата ми, лейди Моргана, да дойде да ми помогне. Не съм и разрешавала да си тръгва.
	Жрицата излезе и не се появяваше дълго време. Вече беше се свечерило съвсем и Вивиан нареди на другата прислужница да й даде нещо за вечеря, когато първата най-сетне се върна.
	— Господарке… — започна тя с пребледняло лице.
	Вивиан усети как гърлото й се стяга и по незнайна причина внезапно си спомни как една жрица, след раждането на нежелано дете, се беше обесила на едно дърво в дъбовата горичка с колана си. „Моргана! За това ли ме предупреждаваше сянката на Смъртта? Би ли посегнала на живота си?“ На глас каза с пресъхнали уста.
	— Бях ти наредила да доведеш тук лейди Моргана.
	— Не успях, господарке.
	Вивиан стана от мястото си с разкривено лице — младата жрица отстъпи така бързо, че се препъна в полите си.
	— Какво се е случило с нея?
	— Господарке — замънка младата жена, — тя… тя не беше в стаята си. Търсих я навсякъде. Намерих ето това в нейната стая — тя протегна ръце. Държеше воала и кожената туника, сребърния полумесец и малкия сърповиден нож, който Моргана бе получила при посвещаването си. — На брега ми казаха, че повикала баржата и се отправила към сушата. Предположили, че отива някъде по твое нареждане.
	Вивиан си пое дълбоко дъх, посегна и взе ножа и полумесеца от жрицата. Погледна храната на масата и внезапно я обзе страшна слабост; бързо седна, хапна малко хляб и изпи чаша вода от Свещения кладенец. Сетне каза:
	— Ти нямаш вина. Съжалявам, че говорих грубо с теб.
	Седеше с малкия нож на Моргана в ръка и за първи път, откак се помнеше, си помисли колко лесно би било да прекара ножа през китката си и после да наблюдава как животът изтича от вените й. „Тогава сянката на Смъртта ще вземе мен, а не Моргана. Ако й трябва кръв, нека пие моята“. Но Моргана не бе взела ножа със себе си; нямаше да се обеси, нито пък да си пререже вените. Несъмнено бе отишла при майка си за съвет и утеха. Някой ден щеше да се върне; ако ли не — всичко бе в ръцете на Богинята.
	Когато остана отново сама, тя излезе от жилището си и на бледата светлина на новата луна, тръгна нагоре по пътеката към своето огледало.
	Артур е коронясан за крал, мислеше си тя; всичко, за което съм се борила през последните двадесет години, е осъществено. Но сега съм сама и нещастна. Нека с мен се случи това, което иска богинята, но нека видя още веднъж лицето на дъщеря си, на единственото си дете, преди да умра; нека разбера каква ще е съдбата „В твое име, Майко“.
	Но в огледалото не се появи никакъв образ — плъзгаха се само неясни сенки, а най-сетне, някъде зад тях, Вивиан видя меч в ръцете на своя собствен син.


	Говори Моргана…
	Дребните мургави гребци не ме загледаха много; бяха свикнали с пристиганията и заминаванията на Вивиан в какви ли не одежди, а всичко, което жрицата предпочиташе да носи, беше подходящо в техните представи. Никой от тях не се осмели да ме заговори, а що се отнася до мен, аз решително криех лицето си от чужди погледи.
	Можех да се измъкна от Авалон и по тайния път. По този начин, като вземах баржата, беше сигурно, че Вивиан ще разбере за моето заминаване… Но дори пред себе си не смеех да призная страха си от тайния път. Опасявах се, че няма да се озова на сушата, а в онази непозната страна, където странни цветя и дървета растат недокосвани от човешка ръка, където слънцето никога не грее, и че отново ще срещна присмехулния поглед на феята, който сякаш разголваше душата ми. Все още носех билките в кожена торбичка на кръста си, но докато баржата се плъзгаше безшумно през мъглите, отвързах торбичката от колана си и я оставих да падне във водата. Стори ми се, че нещо проблесна под повърхността на вода — нещо като отблясък от злато, или може би скъпоценни камъни; но не се загледах, защото знаех, че гребците ме чакат да вдигна завесата на мъглите.
	Авалон остана зад мен. Бях се отказала от него. Красив бе островът на светлината на изгряващото слънце, но аз не се обърнах назад, дори за последен поглед към Тор и каменния кръг.
	Нямаше да служа за пионка на Вивиан. Да родя син на собствения си брат, заради някакви си нейни тайни причини. Нито за миг не се съмнявах, че ще родя син. Ако вярвах, че ще родя момиче, бих останала на Авалон, за да посветя дъщеря си на Богинята, да служи в храма й. Никога през всички последвали години не престанах да съжалявам, че Богинята ми изпрати син, а не дъщеря, която можеше да й служи в храма и Свещената горичка.
	И тъй, произнесох магическите думи за последен път — или поне така предполагах. Мъглите се вдигнаха и ние стигнахме до брега. Имах чувството, че се будя от дълъг сън. Помнех, че когато за първи път видях Авалон, попитах: „Това действителност ли е?“, а Вивиан ми каза, че е по-истински от много други места. Но вече не беше истински за мен. Загледах унилите тръстики и си помислих: „Това сега за мен е единствената действителност. Годините в Авалон са като сън, който избледнява и се забравя след събуждането“.
	Валеше дъжд; студените капки падаха с плясък в езерото. Нахлузих качулката на тежкото си наметало и стъпих на брега на реалността. За момент проследих с очи лодката, която потъваше отново в мъглите, сетне решително й обърнах гръб.
	Нито за миг не се поколебах накъде да тръгна. Не към Корнуол, макар че с цялата си душа копнеех да видя местата, където бе минало детството ми — дългите скални езици, проточени навътре в морето, дълбоките, сенчести долини ме между полегатите скали — обичния и отдавна забравен бряг на Тинтагел. Игрейн би ме посрещнала радушно, ако отидех там. Но тя бе доволна от живота си в манастира и мислих, че за нея е по-добре да продължи да живее несмущавана от нищо. Не си мислех и да отида при Артур, макар че той несъмнено би ме съжалил и би ми дал подслон.
	Богинята бе постъпила с нас тъй, както бе пожелала. Отново съжалих за случилото се през онази сутрин — това, което бяхме сторили като Бог и Богиня, бе наложено от ритуала — но на изгрев — слънце бяхме самите ние, а не нечие въплъщение. Но сигурно и това бе воля на Богинята. Само при хората съществуват различия по кръв и роднинство; при другите живи същества няма нищо подобно, а пък в края на краищата хората също са деца на природата. Но заради чувствата на Артур, който бе възпитан като християнин, щях да се погрижа той никога да не узнае, че съм заченала от него син — нещо, която би възприел като най-тежък грях.
	Що се отнася до мен, не бях отгледана от свещеници и не ме интересуваше техния морал. Твърдо бях решила да приема детето в утробата си като заченато не от смъртен. Кралят-елен, Рогатият горски бог, ето кой бе негов баща — нещо напълно подходящо за първото дете на посветена жрица.
	Затова потеглих на север, без да се страхувам от дългото пътешествие през тресавищата и голите, скалисти планини. Накрая пътят щеше да ме отведе до кралство Оркни, при моята леля Моргоуз.




	Книга втора
	Кралицата


	1

	Далеч на север, там, където управляваше Лот, планинските склонове бяха покрити с дълбок сняг и дори по обяд светлината беше мътна и минаваше през мъгли. През редките дни, когато наистина грееше слънце, мъжете можеха да поизлязат на лов, но жените бяха като затворници в замъка. Моргоуз си играеше лениво с вретеното — мразеше преденето както и преди, но помещенията бяха прекалено тъмни, за да се върши някаква по-фина работа. През отворената врата навлезе леден въздух и тя каза с мек укор:
	— Прекалено е студено, Моргана, а и ти се оплакваш цял ден от студа. Да не искаш да се превърнем в ледени висулки?
	— Не съм се оплаквала — отвърна Моргана. — Дума не съм казала. Стаята е задушна като нужник, пък и димът от огнището мирише тежко. Искам да дишам — нищо повече!
	Тя затвори вратата и се върна при огъня, потривайки ръце. Трепереше цялата.
	— От Еньовден насам не ми е било топло.
	— Не се и съмнявам — отвърна Моргоуз. — Малкото вътре в теб изсмуква цялата топлина от тялото ти. На него му е топло и уютно, а майка му мръзне. Винаги е така.
	— Поне мина средата на зимата, по-рано става светло и по-късно мръква — обади се една от придворните на Моргоуз. — Пък и сигурно няма да минат и две седмици и малкото ще се роди…
	Моргана не отговори. Продължи да стои, зъзнейки, до огъня и да трие ръцете си една в друга до болка. Моргоуз си помисли, че момичето изглежда като собствения си призрак. Чертите му бяха изтънели и изострени като на смъртник, а ръцете — кокалести като на скелет. Огромният й корем изглеждаше съвсем не на място, сравнен с общата й слабост. Под очите й имаше сини сенки, а клепачите бяха зачервени като след продължителен плач. Но откак Моргана бе пристигнала в този дом, Моргоуз не бе я видяла да пророни дори една сълза.
	„Бих се опитала да я утеша, но как да постъпя, като не плаче?“
	Моргана носеше една стара рокля на Моргоуз — избледняла и протрита, по-скоро подобна на престилка. Беше тъмносиня и прекалено дълга за нея. Изглеждаше тромава и донякъде размъкната. Моргоуз се дразнеше, защото племенницата й не се бе постарала да вземе иглата и малко да поскъси роклята. Глезените й също бяха подути така, че преливаха над обувките — това беше последица от еднообразното хранене. По това време на годината не можеше да се намери нищо друго, освен риба и някои зеленчуци. Всички имаха нужда от прясна храна, но тя не се набавяше лесно в такова време. Е, може би мъжете щяха да имат късмет в лова. Тогава Моргоуз щеше да се опита да я накара да хапне прясно месо. Тъй като сама бе прекарала четири бременности, Моргоуз добре познаваше убийствения глад, който измъчваше жените в напреднала бременност. Помнеше как веднъж, когато бе бременна с Гауейн, отиде в килера и яде от бялата глина, с която го измазваха. Една стара бабувачка й беше казала, че когато на бременната й се прияждат такива странни неща, детето гладува и трябва да му се осигурява повече храна. Може би утре щяха да намерят прясна зеленина до планинския поток — всяка бременна копнееше за зеленчук, особено в късна зима.
	Прекрасната тъмна коса на Моргана беше сплъстена и сплетена на една плитка — изглеждаше, като че ли не бе я ресала и сплитала наново от седмици. Моргана се отдалечи от огъня, взе един гребен от полицата и се зае да реши едно от малките домашни кученца на Моргоуз. „По-добре да беше се заела със собствената си коса“, помисли си Моргоуз, но предпочете да замълчи. Напоследък Моргана бе толкова избухлива, че почти не можеше да се разговаря с нея. Това е естествено, защото раждането наближава, продължи да си мисли Моргоуз, наблюдавайки как кокалестите ръце на младата жена прокарват гребена през кучешката козина. Кученцето квичеше и се дърпаше, а Моргана го успокояваше с глас, по-мек, отколкото този, с който разговаряше напоследък с хората.
	— Не остава много, Моргана — каза меко Моргоуз. — До Сретение сигурно ще родиш.
	— Колкото и скоро да е, няма да е достатъчно скоро за мен — обади се Моргана. Потупа кученцето и го пусна на пода. — Ето, куче, сега те бива да се движиш между дами. Виж колко си красив с тази гладка и сресана козина.
	— Ще напаля огъня — една от жените, на име Бет, остави вретеното и забучи хурката си в кош с вълна. — Мъжете сигурно скоро ще се върнат. Вече се смрачава.
	Тя тръгна към огъня, спъна се в някаква съчка и едва не падна в огнището.
	— Гарет, малки негоднико, ще разчистиш ли тези боклуци?
	Тя хвърли съчката в огнището, а петгодишният Гарет, който досега си играеше с дървата и си бърбореше нещо тихичко, нададе възмутен вой — оказа се, че съчките са негови войници.
	— Е, Гарет, вече мръкна и твоята армия трябва да се прибира в палатките си — рече делово Моргоуз. Малкото момче събра нацупено пръчките и ги остави в един ъгъл, но една-две прибра в гънките на туниката си — те бяха малко по-дебели и преди месеци Моргана му ги бе издялкала да наподобяват мъже с шлемове и ризници, а червените им туники бяха боядисани със сок от диви плодове.
	— Ще ми направиш ли още един римски воин, Моргана?
	— Не сега Гарет — отвърна тя. — Ръцете ме болят от студ. Може би утре.
	Той дойде, застана намръщен до коляното й и запита:
	— Кога ще съм достатъчно голям, че да ходя на лов с татко и Агравейн?
	— Ще трябва да минат още няколко години, предполагам — отвърна Моргана. — Трябва да станеш достатъчно висок, та да не те загубят в някоя снежна буря!
	— Аз съм голям — детето се изпъна в целия си ръст. — Виж, когато седиш, съм дори по-висок от теб, Моргана. — Той зарита отегчено стола. — Тук няма какво да се прави!
	— Ами — каза Моргана, — мога да те науча да предеш, тогава няма да безделничиш. — Тя вдигна хурката на Бет и му я подаде, но той направи гримаса и се дръпна.
	— Аз ще стана рицар! Рицарите не предат!
	— За съжаление — обади се кисело Бет. — Защото ако знаеха с колко труд се правят туниките и наметалата, нямаше да ги износват толкова бързо.
	— Но има една приказка за рицар, който умеел да преде — каза Моргана и протегна ръце към малкото момче. — Ела при мен. Не, седни на пейката, Гарет, вече си прекалено голям, за да те вземам в скута си като кърмаче. Имало някога, в отдавнашните дни преди да се появят римляните, един рицар на име Ахилес, но той бил жертва на проклятие. Една стара магьосница била казала на майка му, че ще загине в битка, затова тя му облякла пола и го скрила сред жените. Там той се научил да преде и тъче, да върши всичко, което подхожда на едно момиче.
	— А той в битка ли е загинал?
	— Да, загинал в бой, по време на обсадата на Троя. Когато градът бил обсаден, на помощ на обсаждащите дошли много рицари и герои, и Ахилес тръгнал с останалите. Разправят, че му предложили да избира — да живее дълго, в сигурност, а после да умре като старец в леглото си и да бъде забравен, или да живее кратко, да умре млад, но увенчан със слава — и той избрал славата. Затова хората все още знаят и разправят неговата история, той се сражавал с един троянски рицар на име Хектор — на наш език ще рече Екториус…
	— Това същият сър Екториус ли е, който отгледал нашия крал Артур? — попита малкото момче с широко отворени очи.
	— Със сигурност не, защото това се е случило преди много стотици години, но може да е бил някой от предците му.
	— Когато отида в двора и ме приемат сред рицарите на Артур — заяви Гарет с толкова широко отворени очи, че приличаха на чинийки — ще бъда най-добрият в бой и ще печеля всички награди на турнирите. А какво се е случило с Ахилес?
	— Не помня — чух разказа много отдавна, още в двора на Утър — каза Моргана, притискайки гърба си с ръце, защото я болеше.
	— Разкажи за рицарите на крал Артур, Моргана. Ти наистина си виждала Ланселет, нали? Аз също го видях веднъж, когато коронясваха краля. Той убивал ли е дракони? Кажи ми, Моргана.
	— Не й досаждай, Гарет, тя не е добре — намеси се Моргоуз. — Тичай към кухнята и виж дали няма да намерят малко погача за теб.
	Детето се намръщи, но измъкна дървения рицар от туниката си и тръгна, говорейки му тихичко:
	— Така, сър Ланселет, сега ще потеглим, за да убием дракона, който живее в езерото.
	— Ето — този говори само за войни и битки — каза нетърпеливо Моргоуз — и за безценния си Ланселет, като че ли ми е малко това, че Гауейн непрекъснато следва Артур в походите! Дано, когато Гарет порасне, в страната да се е възцарил мир!
	— Мир ще има — каза Моргана, без да се замисля, — но това няма значение, защото на него му е писано да умре от ръката на най-добрия си приятел…
	— Какво? — извика Моргоуз и я загледа вторачено, но очите на младата жена гледаха с празен поглед и тя явно не я виждаше. — Моргана! Моргана, зле ли ти е?
	Моргана примигна и разтърси глава.
	— Съжалявам — какво ми казваше току-що?
	— Аз какво съм ти казвала? Кажи по-добре какво беше това, което ти ми каза! — попита Моргоуз, но като видя объркването в очите на Моргана, изтръпна. Погали ръката на младата жена и реши да забрави за думите й, които сигурно бяха бълнуване. — Трябва да си сънувала с отворени очи. — Не й се искаше да си помисли, че Моргана е имала пророческо видение. — Грижи се по-добре за себе си, Моргана. — Не ядеш, почти не спиш…
	— Става ми лошо от храна — въздъхна Моргана — Ако беше лято, можех да хапна някой плод. Снощи сънувах, че ям от ябълките, които растат на Авалон… — гласът й потръпна и тя отпусна глава, за да не може Моргоуз да види сълзите, който трепнаха на миглите й. Стисна юмруци и успя да не заплаче.
	— На всички ни омръзнаха солената риба и пушения бекон — отвърна Моргоуз, — но ако Лот е имал добър лов, трябва да хапнеш малко от прясното месо. Помисли си, че Моргана е обучавана на Авалон да не обръща внимание на глад, жажда и умора и сега, по време на бременността си, когато можеше малко да се поглези, тя се гордееше, че понася стоически всичко това.
	— Моргана, ти си жрица и си свикнала на пост, но детето ти не може да понася глад и жажда, и си прекалено слаба…
	— Я не ме подигравай! — отвърна гневно Моргана, сочейки издутия си корем.
	— Но лицето и ръцете ти са като на скелет — каза Моргоуз. — Не бива да се докарваш до такова състояние с гладуване! Имаш дете и трябва да се съобразяваш с него.
	— Ще се съобразявам с него, когато то се съобразява с мен! — избухна Моргана и стана рязко, но Моргоуз взе лицето й в ръце и я привлече да седне обратно до нея.
	— Мило дете, знам какво ти е, не забравяй, че съм родила четири деца. Няколкото последни дни са по-лоши от всички останали месеци взети заедно!
	— Трябваше да проявя достатъчно разум и да се отърва от него, когато все още беше възможно!
	Моргоуз отвори уста да й се скара, после въздъхна и каза:
	— Много е късно да мислиш какво е трябвало или не е трябвало да направиш. След десет дни всичко ще свърши.
	Тя извади своя гребен от гънките на туниката си и започна да разресва сплъстените коси на Моргана.
	— Остави ме — каза нетърпеливо Моргана и дръпна глава. — Ще се среша утре. Бях прекалено уморена, за да се занимавам с това. Но ако ти е омръзнало да ме гледаш така раздърпана, дай, аз ще се среша сама.
	— Стой така — каза Моргоуз. — Помниш ли, когато беше малко момиченце в Тинтагел плачеше и искаше аз да те реша, защото бавачката ти — как й бе името — да, Гуенис, те скубеше. Ти все викаше „Нека леля Моргоуз ме среши!“ Тя прекарваше гребена през разбърканите кичури, оправяйки ги един по един, и нежно погали Моргана по главата.
	— Имаш прекрасна коса.
	— Черна и твърда като гривата на пони през зимата!
	— Не — по-скоро мека като вълната на черните овце и блестяща като коприна — отвърна Моргоуз, продължавайки да гали тъмните кичури. — Не мърдай, ще я сплета. Винаги съм си мечтала за момиченце, за да го обличам красиво и да сплитам косата — също като на теб сега. Но Богинята ми прати само синове, затова сега, когато имаш нужда от мен, все едно че ти си ми дъщеря… — Тя притисна главата й към гърдите си, а Моргана се притисна към нея, разтърсвана о сълзи, които все не можеха да протекат.
	— Недей, не плачи, малката ми. Още малко остава, не плачи… Не си се грижила за себе си — имаш нужда от грижите на майка, малката ми…
	— Толкова е тъмно тук вътре… копнея да видя отново слънцето…
	— През лятото тук го виждаме даже повече от достатъчно — грее до полунощ — отвърна Моргоуз. — Затова през зимата ни се падат толкова малко от лъчите му.
	Моргана още се разтърсваше от ридания и Моргоуз я притискаше към себе и нежно я полюляваше.
	— Хайде, малката ми, хайде, знам как се чувстваш. Родих Гауейн в най-дълбока зима. Беше мрачно и имаше буря, като сега. Бях само на шестнадесет години ужасно уплашена. Нищо не разбирах от раждане. Искаше ми се да си бях останала като жрица на Авалон, или в двора на Утър, където и да било, само не тук. Лот беше на война, а аз ненавиждах подпухналото си тяло. През цялото време повръщах и ме болеше гърба. Бях съвсем сама, заобиколена от непознати жени. Вярваш ли ми, че през цялата зима слагах тайно старата си кукла в леглото, прегръщах я и плачех така всяка вечер, докато заспя? Такова бебе бях! Ти поне си голяма жена Моргана.
	Моргана каза през сълзи:
	— Знам, че не ми прилича на годините да се държа като бебе… — но продължи да се притиска към Моргоуз, докато по-възрастната жена я галеше по косите.
	— А сега същото бебе, което родих тогава, е голям мъж и замина да се бие със саксонците — продължи Моргоуз, — а пък ти, която държах като бебе в скута си, скоро сама ще имаш дете. А, да, имам новина за теб — жената на готвача, Маргед, роди — сигурно за това днес кашата беше на буци — та за теб има вече готова дойка. Въпреки че не се съмнявам, че ще пожелаеш да кърмиш сама бебето, като го видиш.
	Моргана изрази с жест отвращението си, но Моргоуз се усмихна.
	— И аз мислех така преди раждането на всеки от синовете ми, но видех ли го веднъж, после не можех да се отделя от тях. — Тя почувства, че младата жена трепва. — Какво има, Моргана.
	— Боли ме гърба. Седях много дълго на едно място, това е всичко — отвърна Моргана, стана и заснова неспокойно из стаята с ръце, притиснати към долна част на гърба. Моргоуз присви замислено очи — да, огромният корем на момичето се бе смъкнал през последните няколко дни. Щеше да роди съвсем скоро. Трябваше да поръча да застелят женската горница с чиста слама и да говори с бабувачки да са готови за предстоящото раждане.


	Хората на Лот бяха убили елен някъде из хълмовете; бяха го одрали и почистили, и сега миризмата на печеното, което се въртеше на шиш в голямото огнище изпълваше целия замък. Дори Моргана не отказа да хапне парче от суровия дроб, от който капеше още кръв — съгласно обичая тази част от убитото животно се пазеше само за бременни жени.
	Моргоуз видя как тя направи гримаса на отвращение, както бе правила самата тя, когато й предлагаха такива неща по време на бременностите й, но после засмука лакомо парчето месо, защото тялото й имаше нужда от тази храна въпреки че разумът й се отвращаваше от нея. По-късно, когато месото бе готово и резачите го деляха на парчета и го разнасяха по масите, Моргана отказа своето парче. Моргоуз взе едно парче месо от резачите и го постави в чинията й.
	— Яж — изкомандва тя. — Не, Моргана, трябва да ме послушаш. Не можеш да умориш себе си и детето от глад.
	— Не мога — отвърна Моргана със слаб глас. — Ще повърна. Остави го тук, ще се опитам да ям по-късно.
	— Какво ти става?
	Моргана сведе глава и промърмори:
	— Не мога да ям… еленско месо… ядох такова месо по Белтейн, когато… Сега ми се повдига само от миризмата…
	„А детето е било заченато около ритуалните огньове по Белтейн. Какво се е случило тогава, та дори мисълта за това да я притеснява така? Споменът би трябвало да бъде дори приятен“. Моргоуз се поусмихна, мислейки за разпуснатите нрави по Белтейн. Дали пък момичето не бе попаднало на някой особено груб мъж? Дали не е преживяло нещо като изнасилване? Това би обяснило гнева и отчаянието й по време на бременността. Но стореното си остава сторено, а Моргана не беше малка — би трябвало да знае, че не всички мъже са зверове, дори ако веднъж й се е случило да попадне в ръцете на някой, който не е знаел как да се държи с жени.
	Моргоуз взе парче овесена питка и го натопи в соса от месото.
	— Хапни това тогава — така ще поемеш по-полезните съставки на месото — каза тя. — Направила съм ти чай от шипков плод — той е кисел и ще ти е вкусен. Помня колко обичах да ям кисело, когато бях бременна.
	Моргана започна покорно да яде и на Моргоуз й се стори, че лицето й добива малко цвят. Изкриви лице от киселината на напитката, но я изпи жадно.
	— Не ми харесва — каза тя, — но колкото и да е странно, не мога да се спра да пия.
	— Детето ти го иска — отвърна сериозно Моргоуз. — Бебетата още в майчината утроба знаят какво им е потребно и го изискват.
	Лот, облегнат между двама от ловците си, се усмихна на балдъзата си.
	— Животното беше старо и костеливо, но все пак стана добра вечеря за това време на годината — каза той. — По-добре, отколкото да бяхме убили бременна кошута. Видяхме и две-три кошути, но наредих на ловците да ги оставят на мира, дори отклоних кучетата от следите им. Оставям сърните да раждат спокойно малките си — а времето явно наближава, повечето кошути, които виждам, са много наедрели.
	Лот се прозя и взе на ръце малкия Гарет, чието лице беше цялото омазано и лъснало от мас.
	— Скоро ще пораснеш достатъчно, че да тръгнеш с нас на лов — каза му той, но с теб несъмнено ще тръгне и малкият Корнуолски херцог.
	— Кой е херцогът на Корнуол, татко? — попита Гарет.
	— Ами че бебето, което Моргана носи — отговори усмихнато Лот и Гарет вторачи в Моргана.
	— Не виждам никакво бебе. Къде е бебето ти, Моргана?
	Моргана се засмя притеснено.
	— Идния месец по това време ще ти го покажа.
	— Пролетта ли ще ти го донесе?
	— Може и така да се каже — отвърна Моргана, усмихвайки се против волята си.
	— Как може едно бебе да бъде херцог?
	— Баща ми беше херцог на Корнуол. Аз съм единственото му законно дете. Когато Артур се възцари, той върна Тинтагел на Игрейн; от нея имението и титлата преминават у мен и моите синове, ако имам такива.
	Моргоуз загледа младата жена и си каза: „Синът й има по-голямо право да наследи трона, отколкото моя Гауейн. Аз съм истинска сестра на Игрейн, докато Вивиан е само полусестра, затова Гауейн е по-близък роднина на Артур от Ланселет. Но синът на Моргана ще бъде племенник на Артур. Чудя се, тя мислила ли е за това?“
	— Значи твоето дете, Моргана, ще бъде следващият Корнуолски херцог.
	— Или херцогиня — допълни усмихнато Моргана.
	— Не, сигурна съм, като гледам как носиш детето — ниско и нашироко, че ще е момче — каза Моргоуз. — Родила съм четири момчета, пък и съм наблюдавала внимателно бременностите на моите придворни дами — тя се усмихна язвително гледайки Лот, и допълни — Съпругът ми се придържа точно към стария закон, съгласно който един крал трябва да бъде баща за народа си!
	Лот каза добросърдечно:
	— Мисля, че е редно законните ми синове от кралицата да имат колкото възможно повече незаконородени братя, които да ги следват в бой. Нали казват: „Без брат гърбът ти е незащитен“, а моите синове имат много несъщи братя. Хайде, сестро, вземи арфата, за да ни поразвеселиш.
	Моргана бутна настрани парчето натопена в сос питка.
	— Ядох прекалено много и сега не мога да пея — каза тя смръщено, стана отново и закрачи из залата. Моргоуз забеляза, че отново притиска с ръце гърба си. Гарет дойде при нея и я задърпа за полите.
	— Попей ми, Моргана. Изпей песента за дракона!
	— Много е дълга, за да я пея тази вечер — ти трябва вече да си лягаш — каза Моргана, но все пак отиде в ъгъла и взе една малка арфа, която беше оставена там. После седна отново на пейката. Подръпна безцелно струните, наведе се, за да настрои една, и засвири и запя една доста неприлична бойна песен.
	Лот започна да приглася, а после се присъединиха и мъжете от свитата му, та гласовете им се издигнаха до опушените греди на тавана:

	Саксонците дойдоха през нощта,
	когато всички спяхме,
	изклаха всичките жени
	и изнасилиха овцете!

	— Тази песен не си я научила на Авалон, сестричке — захили се Лот, когато Моргана се изправи, за да прибере арфата.
	— Попей още — настояваше Гарет, но тя поклати глава.
	— Не ми стига дъх, за да пея. Остави арфата и посегна към вретеното си, но след миг остави и него и закрачи отново из залата.
	— Какво ти е, момиче? — попита Лот. — Неспокойна си като звяр в клетка!
	— Боли ме гърба от много седене — отговори Моргана, — пък и това месо, което леля ми настоя да изям, ми докара стомашни болки.
	Тя отново подпря гърба си с ръце, а после внезапно се наведе напред и се сгърчи. После извика учудено и Моргоуз, която внимателно я наблюдаваше, видя как полите на дългата й рокля потъмняват от влага чак до коленете.
	— О, Моргана, ти се напишка! — развика се Гарет. — Толкова си голяма, пък се подмокри — ами че моята бавачка би ме напляскала за такова нещо!
	— Тихо, Гарет! — сопна се Моргоуз и забърза към Моргана, която още стоеше превита одве, с пламнало от удивление и срам лице.
	— Всичко е наред, Моргана — каза тя и взе племенницата си за ръка. — Боли ли те тук — и тук? Така си и мислех. Започва раждането, това е всичко. Не разбираш ли?
	Как би могло да разбере момичето? Раждаше за първи път, пък и никога не се заслушваше в женски разговори, иначе би разпознала признаците. Сигурно през по-голямата част от деня бе чувствала първите болки. Моргоуз повика Бет и каза:
	— Отведи херцогинята на Корнуол в женската горница и повикай Меган и Брануен. Разпусни косите й — нищо по нея и по дрехите и не бива да бъде вързано на възел или сплетено. — Тя допълни, галейки косите на Моргана — Ще ми се да знаех по-рано, когато ти сплитах косите. Ще се кача скоро и ще остана при теб, Моргана.
	Тя загледа излизащото момиче, което се подпираше тежко на ръката на бавачката. После каза на Лот:
	— Трябва да отида при нея. За първи път й е и горкото момиче сигурно е много уплашено.
	— Не бързай толкова — отвърна Лот. — Щом й е първо, сигурно ще се мъчи цяла нощ и ще има достатъчно време да й държиш ръката. — Той се усмихна добродушно на жена си. — Много бързаш да извадиш на бял свят съперника на нашия Гауейн.
	— Какво искаш да кажеш? — попита тя тихо.
	— Само това, че Артур и Моргана са едноутробни брат и сестра, и че нейният син има по-голямо право на престола от нашия.
	— Артур е млад — отвърна хладно Моргоуз — и има достатъчно време да му се родят дузина синове. Защо си мислиш, че му е потрябвал друг наследник?
	Лот сви рамене.
	— Съдбата е измамна — отвърна той. — Животът на Артур е защитен от магии по време на битка — несъмнено Езерната повелителка има пръст в това, проклета да е — пък и Гауейн е прекалено верен на своя крал. Но съдбата може да се отвърне от Артур, и ако този ден настъпи някога, бих се радвал да знам, че първи възможен наследник на трона е Гауейн. Помисли, Моргоуз. Животът на едно новородено е нещо много несигурно. Ще сториш добре, ако помолиш своята Богиня малкият Корнуолски херцог да не оживее.
	— Как бих могла да сторя такова нещо на Моргана? Тя ми е като собствена дъщеря!
	Лот погали нежно жена си под брадичката и каза:
	— Ти си любяща майка, Моргоуз, и аз не бих те обичал, ако беше друга. Но се съмнявам, че Моргана гори от нетърпение да се види с дете на ръцете. Чувал съм я да казва, че й се иска да е пометнала…
	— Беше болна и угнетена — прекъсна го гневно Моргоуз. — Да не мислиш, че аз съм казвала други неща, когато ми омръзваше да влача огромния си корем? Всяка жена говори такива неща през последните месеци от бременността.
	— Все пак, ако Моргана роди мъртво дете, се съмнявам, че ще скърби особено много. И се опитвам да те убедя, че и ти не би трябвало да го вземаш присърце.
	Моргоуз защити племенницата си:
	— Тя е добра с нашия Гарет, прави му играчки и му разказва приказки. Сигурна съм, че ще бъде добра майка и на своето дете.
	— Въпреки това не е в наш интерес, нито пък в интерес на синовете ни Моргана да счита своя син за наследник на Артур. — Той обви ръка около жена си. — Виж, миличка, ние имаме четирима сина. Няма съмнение, че щом пораснат, ще се нахвърлят един срещу друг — Лотиан не е достатъчно голямо кралство за четирима. Но ако Гауейн стане върховен британски самодържец, за останалите ще има достатъчно кралства.
	Моргоуз бавно кимна. Лот не обичаше Артур, както на времето не обичаше и Утър. Но досега не вярваше, че кове такива безжалостни планове.
	— Нима искаш от мен да убия детето, докато се ражда?
	— Тя ни е роднина и гостенка — каза Лот, — и затова е недосегаема. Не бих навлякъл върху себе си проклятието, което преследва убийци на собствената си кръв. Казах само, че новородените са много крехки, и ако не се грижат за тях както трябва, лесно могат да умрат. Може да се случи така, че ако Моргана не успява да се справи с детето, да не се намери никой с достатъчно свободно време, за да й помага.
	Моргоуз стисна зъби и му обърна гръб.
	— Трябва да отида при племенницата си.
	Зад нея Лот се усмихваше.
	— Добре си помисли върху думите ми, жено.
	В малкото женско помещение гореше огън. На огнището вреше котле с овесена каша, защото предстоеше дълго бодърстване. Навсякъде беше постлана чиста слама. Моргоуз, както повечето жени, които са щастливи с децата си, бе забравила мъките на раждането. Когато видя разстланата слама, стисна зъби и потръпна. Бяха облекли Моргана в широка риза, а разпуснатата й коса падаше свободно по гърба й. Тя ходеше напред-назад из помещението, опряна на ръката на Меган. Стаята изглеждаше тъй, като че ли имаше празник, и за останалите жени си беше така. Моргоуз отиде при племенницата си и хвана ръката й.
	— Хайде, повърви с мен. Меган ще слезе долу и ще приготви пелените за бебето — каза тя. Моргана я изгледа и Моргоуз видя, че очите на младата жена приличат на очите на диво животно в клопка, което очаква ловецът да му пререже гърлото.
	— Много ли ще продължи, лельо?
	— Хайде, хайде, нека да не избързваме — каза нежно Моргоуз. — Имай предвид, че болките ти всъщност за започнали още през деня и сега всичко може пък да тръгне и по-бързо.
	Но си помисли: „Няма никак да бъде лесно — тя е толкова дребничка пък и се съпротивлява на мисълта за раждането на това дете; сигурно й предстои дълга и мъчителна нощ…“
	После си спомни, че Моргана има пророчески дар и няма смисъл да я лъже, потупа бледата й буза и каза:
	— Не се безпокой, дете, ще се грижим добре за теб. Първото раждане винаги е по-продължително — не им се иска да напуснат уютното си местенце. Но ще правим всичко, което можем. Донесе ли някой котка в стаята?
	— Котка ли? Да, ето я, но не разбрах защо трябва да е тук, лельо.
	— Защото, малката ми, ако си виждала как ражда котка, ще знаеш, че когато се окотва, тя мърка, а не стене от болка. Може би това, че тя не страда при раждане, ще облекчи твоите болки — каза Моргоуз, галейки малкото пухкаво създание. — Това е родилно заклинание, което може би вие в Авалон не познавате. Хайде, поседни да си починеш и вземи котката в скута си.
	Тя загледа как Моргана гали котката в краткия отдих между болките, но след това пак се преви. Моргоуз я накара да стане и да тръгне отново.
	— Ходи колкото можеш да издържиш — така става по-лесно — каза й тя.
	— Уморена съм, толкова съм уморена — простена тихичко Моргана.
	„Ще бъдеш много по-уморена, когато всичко свърши“ помисли Моргоуз, отиде при нея и я прегърна.
	— Ето така. Облегни се на мен, детето ми.
	— Толкова приличаш на майка ми… — каза Моргана, вкопчена в нея, с изкривено лице, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Иска ми се тя да беше тук… — прехапа устни, сякаш съжали за моментната си слабост, и бавно тръгна отново назад-напред из препълнената с жени стая.
	Часовете минаваха бавно. Някои от жените спяха, но имаше достатъчно, които бяха будни, за да се редуват да водят Моргана. Колкото повече време минаваше, толкова по-голям страх я обземаше и тя побледняваше все повече. Слънцето изгря, а акушерките още не й бяха казали да легне на сламата, макар че беше вече толкова уморена, че с мъка придвижваше краката си. Тя ту казваше, че й е студено и се увиваше в топлата си кожена наметка, ту я хвърляше и казваше, че гори. Непрекъснато повръщаше — накрая само зеленикава жлъчка, но не можеше да спре, въпреки че я накараха да изгълта някаква билкова отвара и тя я изпи жадно. Но след това отново повърна и Моргоуз, като я гледаше и мислеше за думите на Лот, си казваше, че може би това, която тя би или не би направила, надали има значение — Моргана едва ли щеше да преживее раждането.
	Най-сетне Моргана отпадна съвсем и не можеше да върви повече. Оставиха я да легне. Тя дишаше тежко и хапеше устни, когато я връхлиташе болката. Моргоуз коленичи до нея и хвана ръката й. Държа я така дълги часове. Когато мина пладне, попита тихо Моргана:
	— Много ли беше едър — бащата на детето? Понякога, когато детето се ражда толкова трудно, това значи, че прилича на бащата и е прекалено едро за тялото на майката.
	Тя отново се замисли, както се беше чудила и преди, кой ли е баща на това дете. Беше видяла как Моргана гледаше Ланселет на коронацията на Артур; ако Моргана бе забременяла от Ланселет, това би обяснило внезапното й бягство от Авалон — сигурно Вивиан се бе разгневила много… През всички тези месеци Моргана не бе споменала и дума за причините, поради които бе напуснала храма. Не бе говорила нищо и за детето, освен че е заченато по времена Белтейнските празници. Вивиан се грижеше толкова нежно за Моргана — би ли я оставила да забременее, от когото и да е?
	Но ако Моргана се бе възбунтувала срещу съдбата си и бе взела Ланселет за любовник, ако го бе прелъстила в горичката по Белтейн — това би обяснило бягството на любимата жрица на Вивиан, определена за следваща Езерна дама, от Авалон.
	На въпроса й Моргана отговори само:
	— Не видях лицето му; дойде при мен като Рогатия горски бог.
	Моргоуз разбра, с останките от пророческа дарба, която бе наследила самата тя, че младата жена лъжеше. Но защо?


	Времето минаваше бавно. Моргоуз отиде за малко до голямата зала, където хората от свитата на Лот играеха на ашици. Лот ги гледаше, а една от по-младите придворни дами на Моргоуз седеше в скута му и той разсеяно си играеше с гърдите й. Когато Моргоуз влезе, момичето вдигна тревожно поглед и се опита да се свлече от коленете му, но Моргоуз само сви рамене.
	— Стой си там. Нямаме нужда от теб за раждането, а поне тази нощ ще бъда при племенницата си и нямам време да споря с теб кой трябва да споделя леглото му. Утре обаче нещата няма да стоят така.
	Младата жена сведе глава и се изчерви. Лот каза:
	— Как вървят нещата с Моргана, миличка?
	— Не вървят на добре — отвърна Моргоуз. — Аз никога не съм раждала толкова тежко. — Изведнъж избухна и извика — Да не би да си урочасал племенницата ми и да си пожелал да не преживее раждането?
	Лот поклати глава.
	— Заклинанията и магиите в тази страна са твоя работа, лейди. Нищо лошо не съм пожелавал на Моргана. Бог е свидетел, би било жалко за хубавата жена — а Моргана наистина е хубава, въпреки че има остър език. Вярно, че е твоя кръвна роднина, нали, миличка, но това прави гозбата по-пикантна.
	Моргоуз се усмихна снизходително на съпруга си. Каквито и играчки — като хубавото момиче в скута му — да си вземаше понякога в леглото, тя знаеше, че за него няма по-подходяща от нея самата.
	— Къде е Моргана, мамо? — попита Гарет. — Беше ми обещала днес да ми направи още един рицар от дърво, за да си играя с него!
	— Болна е, момчето ми — Моргоуз си пое дълбоко дъх, защото тревогата отново притисна гърдите й.
	— Скоро ще се оправи — каза Лот, — и тогава ти ще си имаш малък братовчед, с когото да си играеш. Той ще ти е като доведен брат и ще станете приятели — при нас има една поговорка, че кръвното родство минава през три поколения, а осиновяването — през седем. Тъй като синът на Моргана ще ти е близък и по линии, значи ще ти е повече от брат.
	— Ще се радвам да си имам приятел — каза Гарет. — Агравейн само ми се подиграва и ми казва, че съм глупаво бебе, и че съм прекалено голям, за да си играя сам с дървени рицари!
	— Е, синът на Моргана ще ти бъде приятел, като поотрасне — каза Моргоуз. — Първо ще е като кутре, което още не е прогледнало, но след година-две ще можеш вече да си играеш с него. Богинята чува молитвите на малките деца, синко, затова трябва да й се помолиш да даде на Моргана здраве и един силен син, а не да идва при нея в образа на Смъртта… — изведнъж Моргоуз започна да плаче. Гарет учудено загледа плачещата си майка, а Лот каза:
	— Толкова ли е зле, любов моя?
	Моргоуз кимна. Но не биваше да плаши детето. Избърса очи с престилката си.
	Гарет обърна очи нагоре и каза:
	— Моля те, мила Богиньо, дай на братовчедка ми Моргана здрав и силен син, та като порасне, да станем заедно рицари.
	Моргоуз се разсмя въпреки мъката си и погали пухкавата му буза.
	— Не се и съмнявам, че богинята ще се вслуша в такава молитва. А сега трябва да се върна при Моргана.
	Отново усети погледа на Лот върху себе си, докато излизаше от залата, и си спомни какво й бе казал по-рано — че за тях би било по-добре, ако синът на Моргана не оживее.
	„Ще съм доволна, ако Моргана оживее“, каза си тя и за първи път съжали, че знае толкова малко за големите вълшебства, които се изучават на Авалон. Сега наистина й трябваше някакво заклинание, с което да облекчи мъките на Моргана. Толкова ужасно се мъчеше момичето — нейните раждания бяха нищо в сравнение с тези мъки…
	Тя се върна в женското отделение. Бабувачките бяха накарали Моргана да коленичи в сламата, за да помогнат на детето да се измъкна от утробата й. Само че тя се смъкваше безжизнено в ръцете им, та бяха нужни две жени, за да я държат изправена. Моргана викаше и хлипаше, после хапеше устни и се опитваше да бъде смела. Моргоуз отиде и коленичи пред нея в окървавената слама — протегна ръце и Моргана ги сграбчи, а после втренчи в нея очи, но явно не я позна.
	— Майко! — извика тя. — Майко, знаех, че ще дойдеш!
	След това лицето й отново се сгърчи и тя отметна назад глава. Устата и се разкриви от безгласен вопъл. Меган каза:
	— Дръж я, господарке — не, хвани я отзад, за да стои права — и Моргоуз хвана момичето под мишниците. Усети я как трепери и продължава да се разтърсва от напъни за повръщане, и се бореше сляпо, хлипайки, да се изтръгне от ръцете им. Вече не беше в състояние да помага или дори да остави бабувачките да правят необходимото — само крещеше високо, щом някоя от тях я докоснеше. Моргоуз затвори очи — не искаше да вижда нищо, но продължи да държи с всички сили крехкото тяло Моргана. Моргана отново извика:
	— Майко! Майко! — не можеше да се разбере богинята ли призовава или Игрейн — След това се отпусна назад в ръцете на Моргоуз, почти в безсъзнание. В стаята се разнесе острата миризма на кръв, а Меган вдигна в ръцете си нещо тъмно и сбръчкано.
	— Виж, лейди Моргана — каза тя. — Имаш чудесен син.
	После се наведе над бебето и леко дъхна в устата му. Високият гневен плач на бебето се понесе из стаята — възмущаваше го студеният свят, в който бе попаднало.
	Моргана бе припаднала в ръцете на Моргоуз от пълно изтощение и не можа да отвори очи, за да види детето си.
	Бебето беше окъпано и повито. Бяха дали на Моргана да изпие чаша топло мляко с мед, а после и чай от билки против кървенето и сега тя дремеше, толкова уморена, че дори и не помръдна, когато Моргоуз се наведе, за да я целуне леко по челото.
	Тя щеше да оздравее и да оцелее, въпреки че Моргоуз не си спомняше да е виждала такова тежко раждане, след което да оживеят и родилката, и детето. Бабувачката беше казала, че след тези невероятни усилия, които всички положиха, за да извадят живо детето, Моргана надали щеше да успее да роди друго. Моргоуз си помисли, че така всъщност е по-добре. Сега съзнаваше, че въпреки четирите нелеки раждания на децата си, никога не й се е случвало да преживее такива мъки.
	Тя вдигна повитото дете и загледа чертите на дребното личице. Изглежда, дишаше добре и равномерно, въпреки че понякога, когато детето не проплачеше веднага, а трябваше да му духнат в устата, за да издаде глас, след това дишането му отново отслабваше и то умираше. Но това бебе имаше здрав розов цвят, розови бяха дори мъничките нокти на пръстчетата му. Имаше тъмна, съвършено права коса и лек тъмен мъх по ръчичките и крачетата — да, и в неговите жили течеше кръвта на древния народ на елфите… Също както на Моргана. Може би наистина беше син на Ланселет, което го доближаваше още повече до трона.
	Трябваше веднага да дадат детето на дойка… Моргоуз се поколеба. Без съмнение, веднага, след като си починеше, Моргана щеше да настоява да вземе в ръце детето си и да му даде да суче. Винаги ставаше така, независимо от това колко тежко е било раждането. Даже като че ли колкото повече страдаха майките при раждането, толкова по-големи бяха любовта и щастието им, когато видеха бебето в ръцете си.
	Моргоуз чу отново, против волята си, думите на Лот: „Ако искаме да видим Гауейн на трона, трябва да отстраним от пътя му това дете“. Не беше пожелала да приеме думите му, но сега, когато държеше същото това дете в ръцете си, не можеше да се въздържи да помисли, че не би било толкова ужасно, ако дойката неволно задуши детето в съня си, или пък ако се окажеше прекалено слабо, за да засуче. Пък ако станеше така, че Моргана не го вземе веднага в ръце, и ако то не засуче от гръдта й, тя нямаше и да скърби много. Щеше да приеме, че волята на Богинята е била такава…
	„Искам само да й спестя много скърби“…
	Детето на Моргана, чийто баща най-вероятно бе Ланселет, принадлежеше към старата кралска династия на Авалон… Случеше ли се нещо с Артур, народът щеше да приеме без протест това дете за свой крал.
	Но тя все още не бе сигурна, че Ланселет действително е бащата.
	Въпреки че беше родила четирима сина, за Моргоуз Моргана си оставаше малкото момиченце, което бе галила и гледала, като че ли й беше кукла; беше я ресала и мила и й беше носила подаръци. Можеше ли да постъпи така с детето на същата тази Моргана? Най-вероятно Артур щеше да има дузина синове от своята кралица, която й да бъде тя.
	Но син на Ланселет… да, тя би оставила без никакво съжаление синът на Ланселет да загине. Ланселет не бе по-близък роднина на Артур от Гауейн, но Артур го предпочиташе, винаги се обръщаше първо към него за съвет. Също както и тя на времето бе израснала в сянката на Вивиан — незабелязвана от никого. Не тя бе избрана да стане велика кралица — Моргоуз никога не прости на Вивиан, че бе избрала Игрейн за жена на Утър — по същия начин верният Гауейн винаги щеше да бъде в сянката на далеч по-блестящия Ланселет. Ако Ланселет си бе поиграл с Моргана и я бе обезчестил, това бе още една причина за Моргоуз да го мрази.
	Всъщност не бе ясно защо Моргана трябваше да ражда детето на Ланселет тайно и в скръб. Нима Вивиан считаше, че Моргана е недостойна за безценния й син? Моргоуз бе забелязала, че през всичките тези месеци момичето плачеше тайно; може би страдаше по изгубената си любов?
	„Проклета да е Вивиан, че използва всички ни като зарчета за играта си! Тя хвърли Игрейн в прегръдките на Утър, без нито за миг да помисли за Горлоис, тя поиска да вземе Моргана на Авалон; и нейния живот ли иска да провали?“ Само да можеше да бъде сигурна, че наистина Ланселет е баща на детето! Както по време на раждането съжаляваше, че не познава достатъчно магическата наука, та да облекчи мъките на Моргана, така и сега съжали, че й липсват някои познания. Докато живееше на Авалон, не прояви нито интерес, нито достатъчно постоянство, за да изучи мъдростта на друидите. Все пак, като дете, отгледано от Вивиан, бе понаучила нещо от жриците, които я глезеха; без да се замислят, съвсем добронамерено, както човек се подчинява на детски капризи, те й бяха показали някои прости магии и заклинания.
	Е, сега бе настъпил моментът да ги използва. Тя затвори вратите на стаята и накладе отново огъня. Отскубна три косъма от копринения пух по главичката на детето; наведе се над спящата Моргана и отряза няколко косъма и от нейната коса; убоде пръстчето на детето с иглата си, а после го залюля, защото то изплака. После хвърли смес от билки, чийто състав се пазеше в тайна, заедно с кръвта и космите, в огъня, прошепна една дума, на която я бяха научили, и се втренчи в пламъците.
	Дъхът й секна, защото огънят за миг замря и тя видя пред себе си младежко лице — млад рус мъж, увенчан с корона от еленови рога, която засенчваше очите му — сини като очите на Утър…
	Моргана беше казала истината, като твърдеше, че бащата на детето е дошъл при нея в образа на Рогатия бог — и все пак бе излъгала… Значи бяха изпълнили стария брачен ритуал с Артур — на Драконовия остров, преди коронясването му. И това ли бе дело на Вивиан, за да осигури престолонаследник, който да носи кралска кръв и по майчина, и по бащина линия?
	Моргоуз чу слаб шум зад себе си и се обърна. Моргана се бе изправила с мъка на крака и стоеше вкопчена в леглото, а лицето й бе бледо като на смъртник.
	Устните й едва помръднаха; очите й бяха хлътнали дълбоко от преживените страдания. Тя видя какво има на пода пред огнището.
	— Моргоуз — пророни Моргана. — Закълни се — ако ме обичаш, закълни се — че няма да кажеш нито дума за това нито на Лот, нито на когото и да било друг! Закълни се, или ще те прокълна с всички клетви, които знам!
	Моргоуз остави детето в люлката и се обърна към Моргана. Взе я за ръка и я поведе обратно към леглото.
	— Ела, легни и си почивай, малката ми. Трябва да поговорим за това. Защо Артур? Вивиан ли подреди нещата така?
	Моргана повтори още по-възбудено.
	— Закълни се, че няма да кажеш нищо! Закълни се никога повече да не говориш за това, което научи! Закълни се! Закълни се!
	Очите й блестяха диво. Моргоуз се уплаши, да не би да си докара родилна треска.
	— Моргана, дете мое…
	— Закълни се! Или ще те прокълна — със силата на вятъра и огъня, морето и камъка…
	— Не! — Моргоуз я прекъсна и взе ръцете й в своите, за да я успокои. — Кълна се ето, кълна се.
	Съжали, че се закле. Мислеше си, че би трябвало да сподели това с Лот… Но вече беше късно, клетвата бе произнесена… а Моргоуз нямаше никакво желание да бъде прокълната от жрица на Авалон.
	— Сега си лежи спокойно — поде тя. — Трябва да спиш, Моргана.
	Младата жена притвори очи, а Моргоуз остана до нея. Галеше ръката й и си мислеше: „Каквото и да се случи, Гауейн е последовател на Артур. Лот няма да има много полза, дори ако Гауейн получи трона. Но този — независимо от това колко синове ще се родят на Артур, този му е първородният. Артур е възпитан като християнин и много държи да го приемат като християнски владетел; това дете, родено от кръвосмешение, би означавало за него позор. Винаги е добре да знаеш позорната тайна на един владетел. Постарала съм се да науча доста неща дори за греховете на Лот, колкото и да го обичам.“


	Детето в люлката се събуди и заплака. От плача му Моргана, както всяка майка, отвори очи. Беше прекалено слаба, за да помръдне, но прошепна:
	— Бебето ми… моето бебе ли плаче? Моргоуз, дай ми го.
	Моргоуз се наведе и понечи да постави вързопчето в ръцете й, но се поколеба и спря. Вземеше ли Моргана веднъж детето в ръце, щеше да пожелае да го кърми, щеше да го обикне, да се грижи оттук нататък за него. Но ако го дадяха на дойка преди още да е зърнала лицето му… надали щеше да има кой знае какво чувства към него и той всъщност щеше да бъде дете на осиновителите си. Щеше да е много добре, ако първородният син на Артур, когото той никога не би посмял да признае, се привържеше най-силно към Лот и Моргоуз като към свои същински родители. Синовете на Лот щяха да му бъдат братя, а не синовете на Артур, които той би имал след брака си.
	Моргоуз каза нежно, но твърдо:
	— Не, Моргана. Не си достатъчно силна, за да го държиш в ръце и да го кърмиш. — Тя изтърси една лъжа, която Моргана щеше да приеме, защото не разбираше нищо от гледане на бебета. — Ако го вземеш дори само веднъж, той няма да иска да суче от дойката си — затова трябва да й го дадем веднага. Ще можеш да го подържиш, когато се пооправиш и се убедим, че и той се храни добре.
	Моргана заплака и протегна, хлипайки, ръце към нея, но Моргоуз изнесе бебето от стаята. „Сега“, мислеше си тя, „той е вече осиновен син на Лот и ние винаги ще разполагаме със силно оръжие срещу върховния владетел. Сигурна съм, че Моргана, след като се оправи, няма да му обръща много внимание и с удоволствие ще ми го повери“.


	2

	Гуенхвифар, дъщеря на крал Леодегранс, седеше на високата градинска ограда. Държеше се с две ръце за камъните и гледаше надолу към конете в оградената ливада.
	Усещаше как зад нея се разнася сладкият мирис на най-различни подправки и билки от килера, където жената на баща й правеше от тях лекарства и настойки. Тази градина беше едно от любимите й места, всъщност може би единственото място сред природата, където Гуенхвифар се чувстваше добре. Поначало се чувстваше по-сигурна, когато бе сред стени — ако не в дом, то поне зад високи огради. Стените на билковата градина я караха да се чувства почти толкова сигурна, колкото и вътре в замъка. Оттук, седнала на стената, можеше да вижда надалеч в долината, а тя се простираше толкова надалеч — хоризонтът се губеше от погледа й… Гуенхвифар се обърна за миг, за да почерпи увереност от градината зад гърба си, защото ръцете й отново бяха започнали да изтръпват, а гърлото й се стягаше, сякаш не й достигаше въздух. Тук, на високата стена, която ограждаше собствената й градина, тя беше в безопасност; почувстваше ли отново задушаващия пристъп на паника, можеше винаги да се смъкне долу на сигурно място.
	Веднъж, когато пак беше говорила така, съпругата на баща й, Алиенор, я бе попитала нетърпеливо:
	— Но от __какво__ те е страх, дете? Саксонците никога няма да стигнат толкова далеч на запад. Замъкът се намира на хълм и ние бихме ги забелязали, когато са още на три левги оттук — нали точно тези големи пространства ни гарантират сигурност, за Бога!
	Гуенхвифар никога не можеше да обясни какво точно изпитва. Думите на мащеха й бяха напълно разумни. Как можеше да обясни на разумната, практична Алиенор, че тъкмо огромните пространства я ужасяват, а небето сякаш я смазваше с тежестта си? Разбира се, че нямаше нещо определено, от което да се страхува, и че страхът й, така погледнато, беше глупав.
	Но това не можеше да спре пристъпите й, когато се задъхваше, усещайки как изтръпването се надига от корема й и стига до гърлото, а изпотените й ръце стават безчувствени. На всички им бяха омръзнали нейните страхове — свещеникът постоянно й повтаряше, че край замъка се простира само зелената Божия земя, баща й крещеше, че не иска да чува за такива женски глупости в къщата си — затова тя свикна никога да не казва и дума за страховете си. Само когато беше в манастира, към нея бяха проявявали разбиране. Скъпият й манастир — там се бе чувствала сигурна — като мишка в дупката си, и никога никой не я насилваше да излиза навън, освен в манастирската градина, оградена от високи стени. Толкова й се искаше да се върне отново там, но сега вече беше голяма жена, а мащехата й имаше малки деца и се нуждаеше от помощта на Гуенхвифар.
	Страхуваше се и от мисълта, че ще трябва да се омъжи. Но пък тогава щеше да има свой дом, където щеше да прави, каквото си поиска и никой нямаше смее да й се присмива!
	Там долу конете препускаха напред-назад, но очите на Гуенхвифар се бяха впили в стройния мъж, облечен в кървавочервени дрехи. Тъмните му къдри се бяха запилели по потъмнялото от слънцето лице, докато той тичаше сред животните — лек и подвижен като самите тях. Лесно можеше да се разбере прозвището, което му бяха дали неговите врагове — саксонците — „Стрелата на елфите“. Някой й беше подшушнал, че в жилите му наистина тече кръвта на елфите. Сам той се наричаше Ланселет от Езерото, а Гуенхвифар беше го видяла за първи път тъкмо там — при омагьосаното езеро, през онзи страшен ден, когато се беше изгубила в мъглите. Тогава го съпровождаше онази ужасна жена от народа на феите.
	Ланселет бе успял да хване коня, който му трябваше. Един-двама от свитата на баща й се развикаха, за да го предупредят, и Гуенхвифар усети, че дъхът й спира от ужас. Поиска да изкрещи — дори кралят не смееше да възсяда този кон, а само най-опитните му коняри. Ланселет се разсмя на предупреждението и махна пренебрежително с ръка. После повика коняря да дойде и да държи коня, докато той му поставяше седлото. Гуенхвифар чуваше смеха в гласа му:
	— За какво ми е да яздя кон, обязден за дама, който всеки би могъл да води вързан с тръстиково въже? Искам да ви докажа, че с такива такъми мога да контролирам и най-буйния жребец, който имате, и да го обуча за боен кон! Ето така — той подръпна някаква катарама под корема на коня и се метна на седлото, като се подпря само на едната си ръка. Конят се изправи на задните си крака — Гуенхвифар зяпна, докато гледаше как Ланселет се навежда с всички сили напред налагайки на коня волята си. Конят се поддаде, стъпи на четири крака и тръгна. Беше буйно животно и нервничеше, стъпваше настрани. Ланселет поиска от един войник дългата му пика.
	— Вижте сега — извика той. — Ако тази купа слама е саксонец, който ме напада с един от техните огромни тъпи мечове… — и той пусна коня в галоп. Копитата затрополяха тежко по ливадата; другите коне се разбягаха, когато Ланселет връхлетя върху купата слама и я разпиля с копието си, а после извади мълниеносно меча си от ножницата, спря рязко галопиращия кон и завъртя меча в големи кръгове над главата си. Когато пусна отново коня в галоп и той сякаш щеше да връхлети върху наблюдателите, дори кралят отстъпи уплашено назад. Ланселет спря коня точно пред краля, скочи ловко от седлото и се поклони.
	— Господарю! Моля за твоето разрешение да обучавам конете и хората ти, за да можеш да ги водиш в бой срещу саксонците и да ги победиш отново, както в гората Селидон миналото лято. Да, имали сме големи победи, но един ден ще се стигне до решаващата битка, която ще определи веднъж завинаги кой ще владее тази страна — саксонци или римляни*. Ние обучаваме всички коне, които имаме, но твоите са по-добри от всички, които бихме могли да купим или отгледаме.
	[* римляни — очевидно под римляни Ланселет разбира местни жители, приели християнството и римския начин на живот. (бел.прев.)]
	— Не съм полагал клетва за вярност пред Артур — отвърна баща й. — Утър беше нещо; той беше опитен воин и човек на Амброзиус. Артур е все още момче…
	— Нима наистина вярваш на това, което говориш, като знаеш колко битки е спечелил? — запита Ланселет. — Повече от година той е на трона, и е твой върховен крал, сър. Независимо дали си се клел или не, той те защитава от саксонците във всяка битка, когато излиза насреща им. Мисля, че като ти иска коне и хора, това не е много в замяна.
	Леодеаранс кимна.
	— Не му е тук мястото да обсъждаме стратегията за защита на кралството, сър Ланселет. Видях как съумя да се справиш с коня. Той е твой, а ти си мой гост.
	Ланселет се поклони ниско и благодари официално на крал Леодегранс, но Гуенхвифар Видя, че очите му блестят от радост като на малко момче. Тя се зачуди на колко ли години е той всъщност.
	— Заповядай в дома ми — рече баща й, — ще пийнем заедно и аз ще ти направя едно предложение.
	Гуенхвифар се смъкна бързо по стената и хукна през градината към кухните, където жената на баща й надзираваше жените, които печаха хляба.
	— Мадам, баща ми пристига с пратеника на Върховния крал, Ланселет. Ще трябва да им се сервират храна и напитки.
	Алиенор я изгледа стреснато.
	— Благодаря ти, Гуенхвифар. Иди да се преоблечеш и после можеш да наливаш виното. Аз ще съм прекалено заета.
	Гуенхвифар изтича в стаята си, нахлузи най-хубавата си рокля върху простичката домашна дреха, с която беше облечена, и окачи наниз от корали на врата си. Разплете русите си коси и ги остави пуснати. Бяха станали вълнисти от стегнатото заплитане. Постави на главата си тънката златна диадема, подходяща за девица, и заслиза. Опита се да върви леко и спокойно; знаеше, че нито една рокля, колкото и да е скъпа, не й отива така, както синята.
	Взе един бронзов леген и го напълни с топла вода от котела, който висеше на огнището. Поръси в него листа от рози и влезе в голямата зала тъкмо когато отвън влизаха баща й и Ланселет. Тя остави легена, пое наметките им и ги окачи на една кука, а после дойде отново при тях и им предложи топлата, ароматизирана вода, за да измият ръцете си. Ланселет се усмихна и тя разбра, че я е познал.
	— Не сме ли се виждали на Острова на свещениците, лейди?
	— Познаваш ли дъщеря ми, сър?
	Ланселет кимна, а Гуенхвифар каза с тих, много свенлив глас (защото отдавна бе установила, че баща й се дразни, когато говори ясно и високо):
	— Татко, той ми показа пътя към манастира, когато се бях изгубила.
	Леодегранс се усмихна снизходително:
	— Малкото ми глупаче. Излезе ли на три крачки пред вратата, и вече се е загубила. Е, сър Ланселет, какво мислиш за конете ми?
	— Казах вече — по-добри са от всички, които бихме могли да купим или отгледаме — отвърна той. — Имаме няколко мавритански жребци от южна Испания и сме ги кръстосали с високопланински породи, та да бъдат по-яки и да понасят нашия климат. Те са и бързи, и смели. Но имаме нужда от повече коне. Не можем да отгледаме наведнъж толкова, колкото ни трябват за кавалерия. Ти имаш повече от достатъчно, а аз мога да те науча как да ги обучиш, за да можеш след това да ги поведеш в битка…
	— Не — прекъсна го кралят. — Аз съм стар човек. Нямам желание да уча нови бойни техники. Женил съм се четири пъти, но всичките ми жени раждаха само болнави момичета, които най-често умираха още преди да бъдат отбити или дори кръстени. Когато се ожени най-голямата от тези, които оживяха, нейния съпруг ще води войските ми в битка и ще може да ги обучава, както пожелае. Нека твоят Върховен крал дойде тук, и ще обсъдим пак тези неща.
	Ланселет каза малко сковано:
	— Аз съм братовчед и пълководец на господаря Артур, сър, но не се осмелявам, да му нареждам къде да ходи и какво да прави.
	— Е, тогава го помоли да дойде при стария човек, който не може да остави мястото си при огнището — отвърна сухо кралят. — Ако не иска да дойде заради мен, може би ще пожелае да дойде и да види как ще се разпоредя с конете и войниците си.
	Ланселет се поклони.
	— Несъмнено.
	— Тогава достатъчно сме говорили за това. Сипи ни вино, дъще — каза кралят, а Гуенхвифар пристъпи и наля вино в чашите им. — А сега тичай навън, момичето ми, за да мога да си поговоря с гостенина.
	След като й наредиха да излезе, Гуенхвифар остана да чака в градината, докато се появи един слуга и повика да доведат коня и да донесат бронята на лорд Ланселет. Конят, с който той бе пристигнал, както и другият, който баща й му подари, бяха доведени до вратата. Гуенхвифар го наблюдаваше, скрита в сянката, докато потегли — тогава излезе напред и зачака. Сърцето й биеше оглушително — нямаше ли да я помисли за нескромна? Но той я видя и се усмихна, а усмивката му я сграбчи за сърцето.
	— Не се ли боиш от този огромен, страшен кон?
	Ланселет поклати глава.
	— Не, лейди, не мисля, че се е родил конят, който аз не бих успял да обяздя.
	Тя каза почти шепнешком:
	— Вярно ли е, че владееш конете с помощта на вълшебство?
	Той отметна глава и се засмя звънко.
	— Ни най-малко, лейди; не умея да правя магии. Обичам конете, разбирам ги, разбирам начина, по който работи мисълта им. Това е всичко. Приличам ли ти на вълшебник?
	— Но — нали казват, че имаш кръв на елф? — упорстваше тя и усмихнатото лице стана сериозно. Той каза:
	— Майка ми действително е от древния род, управлявал страната преди идването на римляните, дори преди идването на северните племена. Тя е жрица на Авалон и много мъдра жена.
	— Разбира се, че не би могъл да говориш лошо за майка си — каза Гуенхвифар, — но сестрите от Инис Уитрин казваха, че жените от Авалон са зли вещици и служат на дявола.
	Той поклати глава, все така сериозен.
	— Не е така. Не познавам много добре майка си — бях даден за отглеждане другаде. Страхувам се от нея също толкова, колкото я обичам. Но съм сигурен, че тя не е лоша жена. Тя възкачи Артур на трона и му даде меча, с който отблъсква саксонците — нима това е нещо лошо? Що се отнася до нейното вълшебство — само непросветените я мислят за магьосница. Аз смятам, че няма нищо лошо в това една жена да притежава даровете на мъдростта.
	Гуенхвифар се оклюма.
	— Аз не съм мъдра — даже съм много глупава. Докато бях при сестрите, едва се научих да чета молитвеника, пък и те казаха, че повече учение не ми е необходимо. Учиха ме на неща, които според тях са подходящи за жени — готварство, и как да приготовляваш билкови отвари и лекарства, и да превързваш рани…
	— А пък за мен всички тези неща са много по-голяма мистерия от обяздването на коне, което ти наричаш магия — каза Ланселет, широко усмихнат. После се наведе от коня си и леко докосна бузата й. — Ако е добър Бог и саксонците не ни нападнат през следващите няколко луни, ще те видя отново, защото ще пристигна тук заедно с кралската свита. Спомени ме в молитвите си, лейди.
	Той потегли, а Гуенхвифар остана да се взира след него. Сърцето й биеше до пръсване, но този път усещането беше по-скоро приятно. Той щеше да се върне, __искаше__ да се върне при нея. А баща й бе казал, че трябва да я даде за жена на човек, който умее да води войските в бой; кой би бил по-подходящ от братовчеда на британския самодържец, водачът на кралската кавалерия? Може би баща й имаше намерение да я омъжи тъкмо за Ланселет? Тя почувства, че се изчервява от радост и щастие. За първи път през живота си се почувства красива, смела и уверена в себе си.
	Но когато влязоха обратно в залата, баща й каза:
	— Хубав мъж е този… Стрелата на елфите. А го бива и да обяздва коне. Но е прекалено красив, за да може човек да разчита на него.
	Гуенхвифар отвърна, удивлявайки се на собствената си смелост:
	— Ако британският крал го е направил свой първи военачалник, сигурно е най-добър сред неговите рицари!
	Леодегранс сви рамене.
	— Като кралски братовчед надали би могъл да остане без някакъв ръководен пост във войската. Да не би да се е опитал да спечели сърцето ти или — тук той се смръщи страховито — да отнеме моминството ти?
	Гуенхвифар почувства, че се изчервява и изпита яд към самата себе си.
	— Не, той е честен човек и не ми е казал нищо повече от това, което би могъл да каже и в твое присъствие, татко.
	— Просто искам да не пълниш глупавата си главица с разни идеи — каза сухо Леодегранс. Би могла да се прицелиш по-нависоко. Той е просто едно от копелета на крал Бан, роден от Бог знае коя — някаква си дама от Авалон!
	— Майка му е повелителката на Авалон, великата върховна жрица на Древния народ — и той е кралски син…
	— Бан от Бенуик! Та той има половин дузина законни синове! — каза баща й. — Защо ти е кралски пълководец? Ако всичко върви, както аз съм го замислил, ти ще се омъжиш за самия върховен самодържец!
	Гуенхвифар каза изтръпнала:
	— Но аз не искам да съм велика кралица — страх ме е!
	— Ти и без това се страхуваш от всичко — отвърна грубо баща й. — Затова ти трябва мъж, който да се грижи за теб, и по-добре това да е кралят, вместо някакъв кралски придворен!
	Леодеаранс видя, че устата й трепери и допълни с по-мек тон:
	— Хайде, хайде, детето ми, не плачи. Вярвай ми, че правя само това, което най-добро за теб. Нали затова съм тук — да се грижа за теб и да ти уредя подходящ брак със сигурен мъж, който ще се грижи за моето малко красиво глупаче.
	Ако беше я нагрубил, Гуенхвифар може би щеше да упорства. Но как, помисли си тя отчаяно, как да се оплаквам от такъв добър баща, който се грижи единствено за моето добро?


	3

	Един ранен пролетен ден на годината след коронясването на Артур, лейди Игрейн седеше в манастирската си килия, наведена над няколко бродирани покривки за олтар.
	През целия си живот бе обичала финото ръкоделие, но като младо момиче, и по-късно, като съпруга на Горлоис, бе заета — като всички жени — с предене и тъкане, с шиене на дрехи за членовете на домакинството. Като съпруга на крал Утър разполагаше с цял щаб от слуги и можеше да отдели време за фини бродерии, тъкане на шевици и панделки от коприна; и сега, в манастира, прилагаше с любов придобитото умение. Иначе, помисли си тя със съжаление, единственото й ръкоделие би било същото като на останалите монахини — тъкане на простия тъмен плат, от който шиеха дрехите си, и гладкия, отегчителен лен за шапчиците и воалите. Само една-две от сестрите умееха да тъкат с копринени конци и да бродират, а най-сръчна сред тях беше Игрейн.
	Днес беше малко обезпокоена. Когато седна тази сутрин пред гергефа, отново и се стори, че чува вик, и дори се обърна, преди да успее да се спре. Сторило й се беше, че отнякъде Моргана вика: „Майко!“ Викът бе изпълнен с болка и отчаяние. Но манастирът беше празен и наоколо цареше пълна тишина. Игрейн се прекръсти и се зае с работата си.
	Въпреки това… но не — тя решително отхвърли изкушението. Отдавна се бе отказала от пророческите си дарби като от дяволско дело. Не биваше да има вземане-даване с магьосничество. Не вярваше, че у Вивиан има нещо зло, но древните богове на Авалон със сигурност бяха свързани с дявола и не можеха да властват в една християнска страна. А тя бе дала дъщеря си да служи на тези богове.
	В края на миналото лято Вивиан й беше изпратила следното послание; „Ако Моргана е при теб, предай й, че всичко е наред“. Обезпокоена, Игрейн отговори, че не е виждала Моргана от деня на Артуровата коронация. До този момент мислеше, че тя е на сигурно място в Авалон. Игуменката на манастира беше ужасена от присъствието на пратеник от Авалон с вест за една от монахините. Въпреки обяснението на Игрейн, че той носи вест от сестра й, игуменката се беше разсърдила и бе отсякла, че не допуска размяна на вести между манастира и това нечисто място.
	Игрейн бе дълбоко обезпокоена — ако Моргана бе напуснала Авалон, значи се е скарала с Вивиан. Нечувано нещо бе заклета жрица от най-висок ранг да напусне острова, освен с някаква определена мисия. Изчезването на Моргана, без да е поискала разрешение от повелителката, беше толкова безпрецедентно, че караше кръвта в жилите на Игрейн да изстива. Къде би могла да отиде? С някакъв таен любим? Може би живееше с някого без благословията нито на Християнската църква, нито дори на Авалон? А може би бе отишла при Моргоуз? А може би лежеше някъде мъртва? Въпреки всичко Игрейн се молеше постоянно за спасението на дъщеря си, но устояваше на изкушението да ползва пророческия си дар.
	През цялата тази зима все й се струваше, че Моргана е до нея. Но й се привиждаше не бледата, сериозна жрица, която видя на коронацията, а малкото момиченце, което й бе единствената утеха през дългите, изпълнени с отчаяние години в Корнуол — единственото убежище на детето-майка и детето-съпруга, каквото беше тогава Игрейн. Малката Моргана, в шафранената си рокличка, с коси, привързани с панделки — сериозно дете, с големи тъмни очи, открояващи се на фона на червената наметка. Моргана с малкото си братче в ръце; двете й деца спящи — тъмнокосата и златисторусата главици една до друга на възглавницата Сега Игрейн се замисли колко ли е пренебрегвала Моргана, след като се събра с любимия си Утър и му роди син и престолонаследник? Моргана не беше щастлива в двора на Утър, а не харесваше много и самия него. До голяма степен това бе причината, освен настояването на Вивиан, поради която Игрейн се съгласи да я пусне на Авалон.
	Едва сега я замъчи чувство на вина; не бе ли отпратила дъщеря си прибързано, за да се чувства свободна да се посвети изцяло на Утър и __неговите__ деца? Против волята си Игрейн чуваше отново и отново една стара поговорка от Авалон: „Богинята не обсипва с даровете си тези, които ги пренебрегват…“ Като изпрати собствените си две деца — едното на отглеждане (но това беше за негово добро, припомни си тя, и отново видя Артур като малко момче, блед като смъртник след падането от коня) а другото на Авалон — като ги отпрати, не се ли осъди сама да загуби останалите деца, които роди? Може би Богинята не бе допуснала тя да има други деца, след като се отказа така лесно от първите две? Тя бе обсъждала многократно това с изповедника си. Той я бе убеждавал, че е постъпила правилно, като изпрати Артур на отглеждане другаде — такава беше практиката с повечето момчета; но беше категоричен, че не е трябвало да праща Моргана на Авалон. Ако детето не е било щастливо в двора на Утър, трябвало е да бъде пратено на обучение в някой манастир.
	Беше си помислила, след като научи за изчезването на Моргана от Авалон, да изпрати вестоносец в двора на крал Лот, за да провери дали не е отишла там. Но тогава започнаха тежките зимни дни, и всеки един от тях се превръщаше в нескончаема битка срещу студа, измръзванията и проникващата навсякъде влага. Сестрите гладуваха и деляха малкото си храна с просяците и селяните, които живееха близо до манастира.
	Веднъж през тежките зимни дни тя отново бе чула гласа на Моргана — то бе по-скоро отчаян вопъл — „Майко! Майко!“ Моргана — сама, уплашена до смърт, но може би умираща? Къде беше тя, Господи, къде? Пръстите й стискаха отчаяно кръста, който носеше, както всички сестри в манастира, вързан на колана си. „Господи Исусе, пази я, закриляй я. Дево Марио, Майко Божия, дори ако е грешница и магьосница… съжали се над нея, Исусе, както си съжалил жената от Магдала, която е била по-грешна от нея…“
	Видя с уплаха, че една сълза бе капнала върху финото ръкоделие — можеше да остане петно. Избърса очи с лененото покривало за глава и отдалечи малко гергефа, присвивайки очи, за да вижда по-добре. Остаряваше и зрението й от време на време й изневеряваше — или сълзите й пречеха да вижда?
	Тя решително се наведе отново над бродерията, но лицето на Моргана отново заплува пред очите й. В съзнанието си отново чу отчаяния й писък, сякаш душата излизаше от тялото й. Така бе крещяла и тя, викайки майка си, която почти не помнеше, когато раждаше Моргана. Дали всички жени викат майките си, когато раждат? Отново я обзе ужас. Къде бе Моргана в тази люта зима — беше почти убедена, че ражда, но къде? Моргоуз се бе пошегувала на празненството за коронацията, че Моргана капризничи с храната като бременна. Игрейн не устоя и започна да брои — ако Моргоуз е била права, Моргана действително трябваше да роди детето си в най-лютата зима. Но дори сега, когато се бе запролетило, тя чуваше отново и отново вика й. Копнееше да отиде при дъщеря си, но накъде трябваше да тръгне?
	Зад нея се чуха стъпки и плахо покашляне. Една от младите послушнички в манастира каза:
	— Имаш гости, лейди. Чакат в преддверието — единият е самият архиепископ!
	Игрейн остави ръкоделието си. Не, по него нямаше петна — „от пролетите женски сълзи не остава следа“, помисли си тя горчиво.
	— За какво му е на архиепископа да говори с мен?
	— Не ми е казал, лейди, а мисля, че не каза нищо и на игуменката — отвърна момичето, готово да поклюкарства. — Но нали ти изпрати дарове на църквата по случай коронацията на краля?
	Действително, така беше, но Игрейн не вярваше, че архиепископът ще дойде при нея, за да разговарят за миналите й благотворителни дела. Може би му трябваше нещо. Свещениците рядко проявяваха алчност лично за себе си, но всички, особено тези, които служеха в богати църкви, все искаха още и още злато и сребро за олтарите.
	— Кои са другите посетители? — попита Игрейн, разбирайки, че момичето умира от нетърпение да се разбърбори.
	— Не зная, лейди, но чух, че майката игуменка поискала да забрани на едного от тях достъпа до манастира, защото — очите й станаха огромни — бил магьосник, вълшебник — тъй каза тя, и друид!
	Игрейн стана.
	— Това е Мерлин Британски, а той е мой баща и не е никакъв магьосник, дете, а учен мъж, надарен с много мъдрост. Дори отците на нашата църква не отричат, че друидите са добри и благородни хора, и са служили на Бога, без да си пречат един на други. Друидите признават присъствието на Бог във всички неща, а Христос приемат за един от многото Божии пророци.
	Момичето направи малък реверанс, приемайки поправката, а Игрейн прибра ръкоделието си и нагласи воала така, че да пада на равни гънки около лицето й.
	Когато излезе в приемната, видя Мерлин, а заедно с него и един непознат, строг на вид мъж, облечен в тъмните дрехи, които ставаха вече обичайна одежда за църковните служители, за да се отличават от миряните. С тях имаше и трети — него го позна веднага, дори след като се обърна с лице към нея — за миг й се стори, че пред нея стои Утър.
	— Гуидиън! — Възкликна тя и бързо се поправи. — Артур. Прости ми, забравям.
	Понечи да коленичи пред краля, но той се наведе и я възпря.
	— Майко, никога не се опитвай да коленичиш пред мен. Забранявам.
	Игрейн се поклони на Мерлин и на строгия, мрачен архиепископ.
	— Това е майка ми, съпругата на покойния крал Утър — каза Артур и архиепископът разтегна в отговор устни в нещо, което явно според него наподобяваща усмивка. — Сега мястото й е по-завидно от кралския трон, защото е Христова невеста.
	„Не точно невеста“, помисли Игрейн, „по-скоро вдовица, подирила убежище в Божия дом.“ На глас не каза нищо, само сведе глава.
	Артур продължи:
	— Лейди, представям ти Патрициус, Архиепископ на Острова на свещениците, който сега наричат Гластънбъри. Той наскоро зае този пост.
	— Да, по Божия воля — намеси се архиепископът — след като наскоро прогоних всички зли магьосници от Ирландия, пристигнах тук, за да ги прогоня и от другите християнски земи. Открих, че Гластънбъри е обитаван от подкупни свещеници, допускащи и дори приемащи свещенослуженията на друидите — Бог, който понесе кръстната смърт за нас, би плакал с кървави сълзи за това!
	Талиезин, Мерлин Британски, се обади с мекия си глас:
	— Защо тогава искаш да бъдеш по-жесток от самия Христос, братко? Защото той, ако помня правилно, е бил жестоко охулен, че общува със законопрестъпници, грешници и дори бирници, да не говорим за жени като Мария Магдалена. Искали са от него да е по-скоро подобие на Йоан Кръстител. А и накрая, когато е висял умиращ на кръста, нима не е обещал на разпънатия редом с него разбойник, че още тази вечер ще бъде с него в рая? Не е ли така?
	— Струва ми се, прекалено много хора си въобразяват, че могат да разчитат Божието слово, и така се стига до такива неверни тълкувания — отвърна строго Патрициус. — Според мен тези, които разчитат само на собствените си познания, трябва да се научат да се вслушват в думите на свещениците, защото само те имат право да дават тълкувания на Светото писание.
	Мерлин се усмихна любезно.
	— Не бих могъл да се присъединя към желанието ти, братко, аз съм посветил живота си на вярата, че стремежът на хората да открият сами познанието е Божия воля, а не да чакат някой друг да им го разкрива. Бавачките дъвчат храната, преди да я дадат на бебетата, но зрелите хора би трябвало да имаш право да ядат и пият сами от плода на познанието.
	— Хайде, хайде! — Артур прекъсна спора с усмивка. — Не искам противоречия между двамата ми най-близки съветници. Мъдростта на лорд Мерлин за мен е незаменима; на него дължа трона си.
	— Сър — каза архиепископът, — трона си дължите на Бог.
	— Да, но не без помощта на Мерлин — отвърна Артур. — Заклел съм се винаги да се вслушвам в неговите съвети. Нима искаш да стана клетвопрестъпник, отче Патрициус? — той произнесе името със северняшкия акцент на земите, където беше отгледан. — Хайде, майко, седни при нас и да поговорим.
	— Но първо нека поръчам да донесат вино, за да се освежите след дългата езда.
	— Благодаря ти, майко. Заръчай тогава да донесат вино и на Кай и Гауейн, които пристигнаха тук с мен. Не дадоха и да се издума да дойда дотук без охрана. Държат да ме обслужват като шамбелани и коняри, като че ли аз не мога да помръдна и пръст. Справям се отлично като всеки войник и не ми трябват повече от един-двама прислужници, но те упорстват…
	— Ще поръчам да сервират на твоите приятели от най-доброто вино — каза Игрейн и се запъти да даде нарежданията си да се сервира храна и вино на гостите и цялата останала свита. Вино донесоха и в залата и Игрейн лично наля на тримата.
	— Как си синко? — Едва сега, като го огледа, Артур й се стори с десет години по-възрастен от момчето, което коронясаха миналото лято. Стори й се, че е пораснал на ръст, поне с още една длан, а и раменете му бяха станала по-широки. На лицето му имаше червен белег, но краищата му вече бяха почнали да се свиват, слава на Бога… Е, на никой войн не могат да бъдат спестени раните.
	— Както сама можеш да видиш, майко, сражавах се, но Бог ме запази — отвърна той. — А мисията ми в този край е мирна. Кажи ми как се чувстваш ти.
	Игрейн се усмихна.
	— О, тук нищо не се случва — каза тя. — Но от Авалон ми известиха, че Моргана е напуснала острова. Да не би да е дошла при теб в двореца?
	Артур поклати глава.
	— Не, майко. Пък и аз нямам истински двор, поне не това, което си представят под кралски двор, Кай ръководи домакинството в моя замък — съгласи се почти насила, защото предпочиташе да ме съпровожда в битките. Но аз му заповядах да остане и да защитава дома ми в случай на нужда. Там живеят и един-двама от най-старите рицари на баща ми, които вече не могат да яздят заедно с жените и най-младите си синове. Моргана е в двора на Лот — научих това от Гауейн, когато брат му, младият Агравейн, пристигна да се присъедини към войската ми. Той каза, че Моргана е там като придворна на майка им; бил я виждал само веднъж-дваж, но каза, че била добре и в настроение; свирела на арфа пред Моргоуз и се грижила за подправките в кухнята. Доколкото разбирам, напълно е омагьосала Агравейн.
	Лицето му се сбръчка болезнено. Игрейн се зачуди от какво, но не каза нищо.
	— Да благодарим на Бога, че Моргана е на сигурно място при роднини. Много се страхувах за нея.
	Сега съвсем не беше времето, особено в присъствието на този свещеник, да пита дали Моргана е родила.
	— Кога пристигна Агравейн на юг?
	— Беше ранна есен, нали, лорд Мерлин?
	— Тъй ми се струва.
	— Тогава Агравейн тъй или иначе не знаеше нищо. Тя самата бе видяла Моргана малко преди това и нищо не бе й минало през ума. Ако изобщо имаше нещо такова около Моргана, а съмненията й не бяха просто плод на някакви фантазии.
	— Е, майко, тъй и тъй съм дошъл да говоря за женски работи — изглежда, че се налага да се оженя. Нямам наследник, но Гауейн винаги…
	— Не, не ми харесва тази работа — прекъсна го Игрейн. — Лот е чакал точно такъв момент дълги години. Не се доверявай на сина му толкова, че да го определиш за свой наследник.
	Очите на Артур светнаха гневно.
	— Дори на теб не позволявам да говориш така за братовчед ми Гауейн, майко! Той ми се е клел във вярност и приятелство и аз го обичам, както бих обичал брат си, ако имах такъв. Обичам го също толкова, колкото обичам Ланселет! Ако Гауейн беше алчен за трона ми, нямаше да му е необходимо нищо повече, освен да отслаби бдителността си за пет минути, и досега щях да съм с разсечен череп, а не само с драскотина на лицето! Тогава Гауейн наистина щеше да е самодържец на Британия. Поверявам му живота и честта си, без да се замисля!
	Артур защитаваше братовчед си така разгорещено, че Игрейн се стресна.
	— Радвам се тогава, че имаш толкова лоялен и верен поддръжник, синко, — и допълни със саркастична усмивка — Лот сигурно много се измъчва от верността на синовете си към теб!
	— Не разбирам с какво бих могъл да заслужа тяхната неприязън, но тъй или иначе, те са ми верни и аз съм благословен с дружбата им.
	— Да — намеси се Талиезин — Гауейн ще ти е неотклонно верен до смърт, Артур, а дори и след смъртта, ако такава е волята Божия.
	Архиепископът каза строго:
	— Човек не може да си въобразява, че знае каква е Божията воля…
	Талиезин не му обърна внимание и продължи:
	— Да, ще ти е по-верен дори от Ланселет, Артур, колкото и да ми е тежко ти го кажа.
	Артур се усмихна и сърцето на Игрейн се сви от внезапна болка. Той притежава чара на Утър, каза си тя, и също като него може да накара последователите си да са му верни до смърт! Колко много прилича на баща си! Артур казваше:
	— Ще се наложи да упрекна дори теб, лорд Мерлин, ако говориш така за най-скъпия ми приятел. Със същата увереност бих поверил живота и честта си и на Ланселет.
	Мерлин въздъхна.
	— О, да, сигурен съм, че би могъл да му повериш живота си… Само не съм сигурен, че няма да се пречупи при върховното изпитание, макар че наистина те обича и би пазил живота ти с цената на своя собствен.
	Патрициус се намеси:
	— Гауейн действително е ревностен християнин, но не съм толкова сигурен за Ланселет. Уверен съм, че ще настъпи време, когато всички тези, които се наричат християни, а всъщност се кланят на демони, ще бъдат разобличени. За тези, които не приемат правото на светата църква да тълкува волята Божия, се отнасят думите на Христа: „Които не са с Мен, са против Мен“. А цяла Британия гъмжи от хора, които са много по-близки до езическата, отколкото до християнската вяра. В Тара*1 се справих с тях, като запалих пасхалните огньове на един от техните нечестиви жертвени хълмове и кралските друиди не можаха да противостоят. Но дори на свещения остров Гластънбъри, където е пребивавал свети Йосиф Ариматейски, дори там откривам свещеници, които се кланят на някакъв свещен извор*2! Това е ерес! Ще затрупам този извор, дори ако трябва да се обърна към епископа в Рим!
	[*1 Тара — древната столица на Ирландия (бел.прев.)]
	[*2 Свещен извор — става дума за извора, който съществува и до днес в Гластънбъри. Според легендата в него е хвърлен Светият Граал (бел.прев.)]
	Артур се усмихна и каза:
	— Съмнявам се, че в Рим са наясно с това, което става в Британия.
	Талиезин каза меко:
	— Отче Патрициус, ще причиниш на британския народ голяма щета, ако затвориш Свещения извор. Той е дар Божи…
	— Това е езически култ — очите на архиепископа добиха фанатичен блясък.
	— Изворът е Божие дело — настоя друидът, — защото всичко във вселената идва от Бога, а простите хорица имат нужда от знаци и символи, за да им е по-лесно да разберат това. Нима има нещо лошо в това да се кланят на Бога, почитайки водите, които са Божия благодат?
	— Не може Бог да се почита в лицето на символи, които са човешко дело…
	— Тук съм напълно съгласен с теб, братко — каза Мерлин. — Съгласно друидската мъдрост Бог е навсякъде и не може да бъде почитан в дом, строен от човешката ръка, а само под Неговото небе. А вие сте тези, които строят църкви и ги украсяват богато със злато и сребро. Какво лошо има тогава в това да се кланяш на Свещения извор, на който Бог е дал лечебни свойства, а дарява и с пророческо вдъхновение?
	— Дяволът е източник на тези неща — рече строго Патрициус, а Талиезин се разсмя.
	— Но хората се съмняват в Бог, както и в дявола, и въпреки това, настъпи ли краят на времето, те всички ще отидат при Бога и ще се покорят на неговата воля.
	Артур ги прекъсна, преди Патрициус да може да каже каквото и да било:
	— Почтени отци, не сме дошли тук, за да водим теологически спорове!
	— Така е — намеси се облекчено Игрейн. — Говорехме за Гауейн и за другия син на Моргоуз — името му беше Агравейн, нали? И за това, че ти трябва да се ожениш.
	— Колко жалко, че Моргоуз няма дъщеря — каза Артур. — На Лот несъмнено му се иска някой от неговото семейство да ми бъде наследник, а пък синовете му за негово съжаление са ми верни. Ако имаха дъщеря, можех да му стана зет, та внукът му да стане мой наследник.
	— Да, би било добре, защото в жилите и на двамата щеше да тече кралската кръв на Авалон — рече Талиезин.
	Патрициус се намръщи.
	— Нали Моргоуз е сестра на майка ти, господарю Артур? Да се ожениш за нейна дъщеря би било почти толкова лошо, колкото да преспиш със собствената си сестра!
	Артур доби измъчен вид. Игрейн каза:
	— Съгласна съм. Дори ако Моргоуз имаше дъщеря, не би могло да се мисли за брак между двамата.
	Артур каза със съжаление:
	— Лесно бих обикнал момиче, което е сестра на Гауейн. А сега трябва да се женя за някаква непозната и това никак не ми се нрави. Пък и момичето надали ще е във възторг.
	— Такава е съдбата на всяка жена — каза Игрейн и в същия момент се удиви на собствените си думи. Нима у нея бе останала още горчивина от далечното минало? — Браковете се уреждат от хора, по-мъдри от някое младо и неопитно момиче.
	Артур въздъхна и каза:
	— Крал Леодегранс ми предлага да се оженя за дъщеря му — не помня как й беше името. Като нейна зестра ще ми изпрати сто от най-добрите си войници, всеки от тях въоръжен и — обърни внимание, майко — всеки с по един от отличните коне, които притежава Леодегранс. Ланселет ще може да ги обучава. Това е една от тайните на цезарите — най-добрите им кохорти са били конните. Преди тях никой, освен скитите не е ползвал коне в битка — ползвали са ги само за пренасяне на товари или вести. Ако разполагах с четиристотин души кавалерия — о, майко, тогава бих могъл да пропъдя саксонците до собствените им брегове с подвити опашки!
	Игрейн се разсмя.
	— Това не ми се струва повод за сватба, синко. Конете се купуват, а войните се наемат.
	— Да — отвърна Артур, — но Леодегранс не иска да продава. Според мен с цената на такава зестра — а зестрата несъмнено е кралска — той иска да бъде тясно свързан с кралското семейство. Не че е единственият, който ми прави такова предложение, но неговото предложение е най-доброто.
	— Ето за какво исках да те помоля, майко. Не ми се струва редно да пратя обикновен вестоносец до крал Леодегранс, който просто да му каже, че вземам дъщеря му, та да я приготви като стока и да я предаде. Би ли отишла ти, да занесеш моя отговор на краля и да придружиш бъдещата ми невеста до моя замък?
	Игрейн понечи да кимне в знак на съгласие, но си припомни, че е обвързана с клетва да не напуска манастира.
	— Не можеш ли да пратиш някой от най-близките си приятели, Гауейн или Ланселет?
	— Гауейн е женкар. Не съм сигурен, че искам да се навърта около бъдещата ми жена — каза Артур със смях.
	— Нека тогава замине Ланселет.
	Мерлин каза сериозно:
	— Игрейн, убеден съм, че трябва да заминеш и ти.
	— Защо, дядо? — каза Артур. — Толкова неотразим ли е Ланселет, че се страхуваш да не би булката да се влюби в него вместо в мен?
	Талиезин въздъхна. Игрейн каза бързо:
	— Ако абатисата ми разреши, ще замина. — Помисли си, че майката-игуменка не би могла да й забрани да замине за сватбата на сина си. Всъщност, след като толкова години бе седяла на престола редом с върховния владетел, никак не бе лесно да си седи зад манастирските стени и търпеливо да чака вести за знаменателните събития, които разтърсваха страната. Е, може би наистина това бе съдбата на всяка жена, но пък тя можеше да се опита да я избягва, докато е възможно.


	4

	Гуенхвифар усети познатото прилошаване; замисли се дали да не изтича до отходното място още веднъж, преди да потеглят. Какво би станало, ако й призлееше, след като се качи на коня и тръгнат? Тя хвърли поглед към Игрейн — висока и сдържана, тя много й напомняше на майката-игуменка на манастира, където беше учила. По време на първото посещение, преди година, когато уговориха сватбата, Игрейн й се бе сторила мила и сърдечна. Но сега, когато бе дошла да отведе Гуенхвифар при бъдещия й съпруг, й се стори строга и непреклонна. Тя не би могла да разбере ужаса, който бъдещата й снаха изпитваше. Как можеше човек да бъде толкова спокоен? Гуенхвифар се престраши и запита тихичко, оглеждайки конете и носилката:
	— Не се ли страхуваш от пътя? Отиваме толкова надалече…
	— Да ме е страх? Не, разбира се — отвърна Игрейн. — Много пъти съм пътувала до Керлиън, пък и малко е вероятно саксонците да са тръгнали на война по това време. Вярно, пътуванията през зимата са по-уморителни заради калта и дъжда, но това е все пак по-добре, отколкото да рискуваме да попаднем в ръцете на варварите.
	Гуенхвифар сви юмруци, за да се защити от едновременното нападение на срама и страха, и впи поглед в грубите, грозни обувки, които бе сложила за пътуването.
	Игрейн посегна, взе ръката й и започна да гали малките пръстчета.
	— Забравих, че никога не си напускала дома си, освен за да пътуваш до манастира. Била си в Гластънбъри, нали?
	Гуенхвифар кимна.
	— Иска ми се да отивах отново там.
	Тя усети острия поглед на Игрейн върху себе си за миг, и потръпна; тази дама сигурно щеше разбере, че Гуенхвифар е нещастна от брака със сина й, и сигурно щеше да я намрази… Но Игрейн само стисна по-силно ръката й и каза:
	— Когато заминах от дома за първи път, за да се омъжа за Корнуолския херцог, и аз не бях щастлива. Не познах щастие до мига, в който поставиха в ръцете ми моята дъщеря. Но тогава едва бях навършила петнадесет години, а ти си вече си на осемнадесет, нали?


	Вкопчила се в ръката на Игрейн, Гуенхвифар почувства, че паниката й намалява, но дори така, когато излязоха извън портите, небосводът над нея й се стори застрашителен, натежал от заплаха, целият покрит с дъждовни облаци. Пътят представляваше кално море, през което газеха конете. Вече подреждаха кервана в реда, в който щяха да пътуват. Появиха се още повече хора — бяха сякаш повече, отколкото Гуенхвифар бе виждала на едно място през целия си досегашен живот. Всички крещяха, подвикваха си един на друг, конете цвилеха и дворът на крепостта представляваше невъобразим хаос. Игрейн продължаваше да държи здраво ръката на Гуенхвифар и тя вървеше по петите й, изтръпнала от страх.
	— Радвам се, че дойде да ме съпроводиш, лейди…
	Игрейн се усмихна.
	— Прекалено влечение имам все още към светския живот — харесва ми възможността да изляза извън манастирските стени.
	Тя прекрачи широко една купчина димящ конски тор.
	— Внимавай къде стъпваш, дете — виж, баща ти е отделил тези два хубави коня за нас. Обичаш ли да яздиш?
	Гуенхвифар поклати глава и отвърна шепнешком:
	— Мислех, че ще мога да пътувам в носилка…
	— Ами разбира се, щом искаш — Игрейн я изгледа замислено. — Но си мисля, че ще ти омръзне много. Когато навремето сестра ми Вивиан тръгнеше на път носеше мъжки панталон. Трябваше и на теб да намеря едни, но за моята възраст надали би било подходящо.
	Гуенхвифар се изчерви до корена на косите си.
	— Не бих могла — отвърна тя разтреперана — в Светото писание е казано, че на жените е забранено да носят мъжки дрехи.
	Игрейн се разсмя.
	— Явно светият апостол не е бил запознат със страните на Севера. Там, където е живял той — продължи тя, — е много горещо и съм чувала, че в страната, в която се е родил въплътеният в човек Господ Бог, мъжете не носят панталони, а дълги роби, както някои римляни правят и до ден-днешен. Според мен мисълта му е била жените да не носят одеждите на определен мъж, а не да не носят дрехи с мъжка кройка. При това моята сестра Вивиан е от скромна по-скромна — тя е жрица на Авалон.
	Очите на Гуенхвифар се разшириха.
	— Тя вещица ли е, мадам?
	— Не, не, тя е учена жена. Знае много за билките и за различни лекарства, пък и понеже е дарена с ясновидски способности, е дала клетва никога да не причинява зло нито на човек, нито на животно. Тя дори не яде месо — продължаваше Игрейн — Живее скромно като игуменките, които ти познаваш. Ето — посочи тя, — пристига Ланселет, най-близкият приятел на Артур. Дошъл е да ни ескортира и да води войниците и конете…
	Гуенхвифар се усмихна и усети, че се изчервява.
	— Познавам Ланселет — каза тя, — навремето той дойде, за да покаже на баща ми какво може да направи с конете си.
	Игрейн отвърна:
	— Да, той язди като онези кентаври, за които разказват древните — полухора, полуконе!
	Ланселет скочи от коня си. От студа бузите му бяха червени като наметалото, което носеше. Беше вдигнал яката високо около лицето си. Поклони се пред дамите.
	— Мадам — обърна се той към Игрейн, — готови ли сте да потеглите?
	— Мисля, че да. Багажът на принцесата е вече натоварен в тази кола — каза Игрейн, поглеждайки претоварената и овързана с кожи каруца. В нея имаше рамка на легло и други мебели, голяма резбована ракла, един голям и един малък стан, най-различни котли и гърнета.
	— Да, надявам се да не се изцапа в тази кал — каза Ланселет, загледан в двойката волове, които теглеха каруцата. — Всъщност не се безпокоя толкова за тази кола, колкото за другата — каза той — в нея е сватбениятт подарък на крал Леодегранс за Артур — и той загледа втората кола без особен ентусиазъм. — Мислех, че би било подходящо да се направи маса за дома на краля в Керлиън, ако Утър не бе оставил достатъчно маси и всякаква друга мебелировка. Не искам да кажа, че ми се зловиди милейди да носи като булка със себе си своите мебели — и той се усмихна на Гуенхвифар, от което нейните бузи пламнаха — но все пак — маса! Като че ли господарят Артур няма достатъчно мебели за голямата зала!
	— О, но тази маса е едно от съкровищата на баща ми — каза Гуенхвифар. — Тя е боен трофей, взет от един от кралете на Тара. Дядо ми го победил и отнесъл най-хубавата маса, на която кралят пиел медовината си. Тя е кръгла, нали знаете, така че в средата може да седне бардът и да пее на сътрапезниците, или пък да минават прислужниците, за да наливат вино или бира. И когато кралят канел на масата си други крале, не се налагало едните да седят на по-предни места, отколкото другите… Затова баща ми реши, че масата е подходяща за върховен владетел, та да не поставя никой от верните си рицари пред останалите.
	— Настина кралски подарък — рече Ланселет учтиво, — но трябват три впряга волове, за да я придвижат, лейди, и Бог знае колко дърводелци и други майстори, за да я сглобят, щом пристигнем. Затова, вместо да се движим с бързината на конете, ще се влачим след воловете. Е, тъй или иначе сватбата няма да започне без теб, лейди. — Той наклони глава, заслуша се, а после извика: — Идвам след минута, човече! Не мога да бъда едновременно навсякъде! — После се поклони. — Уважаеми дами, трябва да наредя на тази армия да потегли! Мога ли да ви помогна да възседнете конете си?
	— Мисля, че Гуенхвифар ще предпочете да пътува в носилка — рече Игрейн.
	— О, значи слънцето ще залезе зад облак — но стори тъй, както предпочиташ, лейди. Надявам се някой друг ден да ни огрееш с лъчите си.
	Гуенхвифар почувства приятно смущение, както винаги, когато Ланселет започнеше с изисканите си комплименти. Никога не можеше да разбере дали се шегува или говори сериозно. Но в момента, в който той се отдалечи на коня си, тя отново изпита страх. Конете се извисяваха над нея, огромни тълпи от мъже вървяха напред-назад — те май настина бяха цяла армия, както ги нарече Ланселет, а тя — само незабележима част от багажа — съвсем като боен трофей. Тя се остави мълчаливо Игрейн да й помогне да се качи в носилката, отрупана с възглавници и завивки, и се сви на кълбо в един ъгъл.
	— Да дръпна ли завеските, та да влизат малко въздух и светлина? — попита Игрейн, нагласяйки се удобно на възглавниците.
	— Не! — каза задавено Гуенхвифар. — Аз… чувствам се по-добре, когато са спуснати.
	Игрейн сви рамене и спусна завеските. Загледа навън през една пролука и видя как първите конници потеглят, а колите се нареждат една подир друга. Наистина кралска зестра — такава голяма войска! Въоръжени конници, в пълно бойно снаряжение, заедно с конете си — и всички те щяха да се присъединят към бойните сили на Артур — приличаха малко на това, което тя бе чувала за римските легиони.
	Гуенхвифар бе отпуснала глава на възглавниците, а лицето й бе съвсем бяло. Очите й бяха затворени.
	— Лошо ли ти е? — попита учудено Игрейн.
	Гуенхвифар поклати глава.
	— Всичко е толкова… толкова голямо — отвърна тя шепнешком. — Толкова се страхувам!
	— Страхуваш ли се? Но, дете мое… — тя се прекъсна и след миг каза само. — Скоро ще се почувстваш по-добре.
	Гуенхвифар бе покрила очите си с ръце и почти не разбра, когато носилката потегли. Беше си наложила да изпадне в състояние на полусън, само така можеше да удържа пристъпа на паника. Къде ли отиваше, под този огромен, покриващ всичко небесен купол, през широките мочурища, зад толкова много хълмове? Паниката караше стомахът й да се свива все повече. Около себе си чуваше шума, който вдигаха мъжете и конете — цяла армия в поход. Тя беше само част от мебелите, които превозваха мъжете заедно с огромната маса. Тя беше само невеста с всичко, което по право трябва да донесе със себе си — дрехи, скъпоценности, стан, котли, гребени и дараци. Не беше самата тя — тук нищо не отразяваше нейната личност. Тя беше собственост на някакъв върховен крал, който дори не бе дошъл да види жената, която му пращаха заедно с конете и бойните екипировки. Беше като кобила за разплод — на услугите на великия владетел, и всички се надяваха, че тя ще осигури наследник на трона му.
	Гуенхвифар мислеше, че надигащият се гняв ще я задуши. Но не, не трябваше да се гневи; не беше редно. Майката игуменка в манастира й беше казала, че една жена е длъжна да се омъжи и да ражда деца. Тя бе пожелала да стане монахиня и да остане в манастира; да се научи да чете и да изписва красиви букви с перо и четка, но това не бе подходящо занимание за принцеса; трябваше да се подчинява на волята на баща си като на волята Божия. Жените особено много трябваше да внимават и да спазват Божията воля, защото човекът бе извършил първородния грях благодарение на жена. Това трябваше да осъзнае всяка жена и да се старае да изкупи първородния грях, заради който прародителите ни са били прокудени от рая. Нито една жена не би могла да бъде истински добра, освен Дева Мария, Христовата майка. У всички жени има нещо порочно и те не биха могли да бъдат други, освен носителки на порок. Ето, това бе наказанието на Гуенхвифар, защото се държала като Ева, изпълнена с греховен гняв и желание за бунт срещу волята на Бога. Тя прошепна една молитва и отново изпадна в полусъненото си състояние.
	Игрейн се беше примирила, че ще трябва да пътува в носилката, зад спуснатите завески, макар че копнееше за чистия въздух навън. Замисли се какво ли наистина не бе наред с това момиче. Не бе проронила и дума за несъгласие със сватбата — е, нали и тя самата някога не бе се възпротивила срещу брака си с Горлоис. Игрейн си припомни гневното, разплакано дете, каквото беше тогава, и почувства симпатия към Гуенхвифар. Но защо все пак момичето се криеше зад завесите на носилката, вместо да тръгне с високо вдигната глава, за да посрещне съдбата си. От какво се страхуваше? Нима Артур й се струваше някакво чудовище? Не й предстоеше да се омъжи за някой старец, три пъти по-възрастен от нея; Артур бе млад и с готовност щеше да й предложи подобаващите почит и уважение.
	Тази нощ двете спаха в палатка, разпъната на внимателно подбрано сухо място. Слушаха стенанието на вятъра и плясъка на поройния дъжд. Веднъж през нощта Игрейн се събуди и чу, че Гуенхвифар изплака.
	— Какво има, детето ми? Болна ли си?
	— Не, лейди… мислиш ли, че Артур ще ме хареса?
	— Не виждам защо да не те хареса — каза меко Игрейн. — Предполагам, отлично знаеш, че си красива.
	— Наистина ли? — произнесени с кроткото й гласче, думите прозвучаха просто наивно, а не като превземка или търсене на комплимент и потвърждение на собственото убеждение, както би било при друга. — Лейди Алиенор казва, че носът ми е прекалено голям, и съм имала лунички като някоя краварка.
	— Лейди Алиенор… — Игрейн се прекъсна и си припомни, че трябва да бъде снизходителна. Алиенор не бе много по-голяма от Гуенхвифар, а бе родила четири деца за шест години. — Мисля, че може би е малко късогледа. Ти наистина си прелестна. Имаш най-прекрасната коса, която някога съм виждала.
	— Не мисля, че Артур го е грижа дали съм хубава — каза Гуенхвифар. — Той дори не прати някого да попита да не съм кривогледа, еднокрака, или със заешка устна.
	— Гуенхвифар — започна нежно Игрейн, — когато вземат една жена за съпруга, винаги имат предвид зестрата й, но що се отнася до един велик крал, той е просто длъжен да се ожени за тази, която са избрали неговите съветници. Нима не можеш да предположиш, че той също лежи буден по цели нощи и се чуди какъв избор е направила съдбата за него? Не вярваш ли, че той ще те приветства с радост и благодарност, защото си хубава, с добър характер и подходящо за кралица възпитание? Той беше примирен, че трябва да вземе избраната за него съпруга, каквато и да е тя, но ще бъде много щастлив, когато установи, че не си — как го каза? — със заешка устна, белези от шарка или кривогледа. Той е млад и няма много опит с жените. Пък и съм сигурна, че Ланселет вече го е уведомил, че си красива и добродетелна.
	Гуенхвифар въздъхна.
	— Ланселет е братовчед на Артур, нали?
	— Така е. Той е син на Бан от Бенуик и моята сестра, която е Велика жрица на Авалон. Рожба е на Великия брачен ритуал — чувала ли си нещо за това? В Долна Британия има хора, които продължават да държат на езическите ритуали — продължи Игрейн. — Дори Утър, когато бе провъзгласен за крал на кралете, бе отведен на Драконовия остров и коронясан съгласно старите обичаи. Но от него се иска да изпълни ритуалния брак със Земята. В Британия това обикновено се прави от Мерлин, Великия Вълшебник, та той да се жертва вместо краля, ако стане нужда…
	Гуенхвифар отвърна:
	— Не знаех, че тези стари езически ритуали са все още познати в Британия. Артур… — и той така ли е коронясан?
	— Ако е имало нещо такова — каза Игрейн, — той никога не ми го е казвал. Може би междувременно нещата са се променили и той просто приема Мерлин като свой първи съветник.
	— Виждала ли си Мерлин, лейди?
	— Той ми е баща.
	— Нима? — в мрака Гуенхвифар впери очи в нея. — Лейди, вярно ли е това, което разправят, че когато Утър Пендрагон влязъл в покоите ти, преди да сте били венчани, той сторил това с помощта на вълшебството на Мерлин? Казват, че Мерлин сторил тъй, че Утър изглеждал като Горлоис, за да можеш ти да споделиш леглото му, мислейки, че той е законният ти съпруг и ти — негова непорочна вярна съпруга?
	Игрейн примигна; беше чувала, че се носят слухове, че е родила наследник на Утър много скоро след сватбата, но точно тази история не бе чувала никога.
	— Нима така се говори?
	— Понякога, лейди. Бардовете пеят за това.
	— Е, тогава знай, че не е вярно. Утър носеше наметалото на Горлоис и неговия пръстен, който бе взел в бой. Горлоис бе предал своя сюзерен и затова загуби живота си. Каквото и да разправят, нито за миг не се усъмних, че това е Утър.
	Гърлото й се сви; дори сега все още й се струваше, че Утър е още жив и само заминал някъде на поход.
	— Значи ти обичаше Утър? Не е била магията на Мерлин, която ви е свързала?
	— Не — отвърна Игрейн. — Обичах го много. Наистина, той първоначално сигурно е решил да вземе мен за съпруга, защото произхождам от древната кралска династия на Авалон. Ето, сама виждаш, че брак, сключен за доброто на кралството, може да се окаже щастлив. Обичах Утър; мога само искрено да пожелая и на теб такова щастие — ти и моят син да се обикнете по същия начин, както се обичахме ние с баща му.
	— И аз се надявам да стане така — Гуенхвифар отново се бе вкопчила в ръката на Игрейн. Пръстите й се сториха на Игрейн меки и мънички — да го е страх човек, че ще ги премаже. Не приличаха на нейните собствени силни и ловки пръсти. Не, тази ръка нямаше да може да гледа бебета и да лекува ранени войни — подхождаше й само да държи иглата за фина бродерия и молитвеника. Леодегранс е трябвало да остави детето си в манастира, а Артур можеше да се огледа другаде за невеста. Но всичко щеше да стане тъй, както Бог е наредил; мъчно й беше за Гуенхвифар, защото бе толкова уплашена, но съжаляваше и Артур, комуто предстоеше да сподели живота си със съпруга с детински нрав, която не желаеше да стане жена.
	Да, но нали и тя самата не беше по-различна, когато я изпратиха при Горлоис. Може би вътрешната сила на това момиче щеше да порасне с годините.
	Още при първите лъчи на слънцето целият лагер беше вече в движение. Подготвяха се за още един ден път, в края на който щяха да стигнат до Керлиън. Гуенхвифар беше пребледняла и изтощена. Когато се опита да стане, само се обърна настрана и повърна. За момент у Игрейн се загнезди недобро подозрение; но тя веднага го отхвърли; това дете, расло само зад манастирски стени, болезнено плахо, беше болно от страх, нищо повече. Затова каза бодро:
	— Нали ти казах, че от тази затворена носилка ще ти стане лошо. Днес трябва да пояздиш, за да дишаш чист въздух, инак ще пристигнеш при жениха си бледа, вместо с рози по бузите.
	А на себе си добави: „А що се отнася до мен, ако трябва да прекарам още един ден зад тези спуснати завеси, ще полудея; хубава сватба ще бъде — невестата бледа и болна, а майката на жениха — полудяла“.
	— Хайде? Стани да пояздиш, а пък аз ще пратя Ланселет да язди с теб — да поклюкарствате. Той ще те развесели.
	Гуенхвифар сплете косите си и дори отдели малко време да подреди добре гънките на воала си. Хапна малко, но отпи няколко глътки от ечемичената бира и сложи парче хляб в джоба си. Каза, че ще го изяде по-късно, докато язди.
	Ланселет бе на крак от ранни зори. Когато Игрейн дойде при него и каза:
	— Трябва да яздиш с невестата. Тя е отпаднала, пък и никога досега не се е отделяла от дома си, — очите на Ланселет засияха и той се усмихна:
	— За мен ще е удоволствие, мадам.
	Игрейн яздеше сама зад двамата млади, доволна от самотата, която й позволяваше да следи собствените си мисли. Колко красиви бяха и двамата — Ланселет, тъмнокос, с одухотворени черти, а Гуенхвифар — цялата бяла и златна. Артур също беше рус — децата им сигурно щяха да са блестящо руси. Тя установи с изненада, че очаква с нетърпение да стане баба. Щеше да бъде приятно отново да има малки деца около себе си, да ги глези, а същевременно да не са нейни, та да се безпокои за бъдещето и съдбата им. Яздеше, потънала в приятни мечти; в манастира бе свикнала да сънува така, с отворени очи. Когато отново погледна към двамата млади хора, които яздеха пред нея, видя, че момичето се е поизправило на седлото и бузите му са зачервени. Даже се усмихваше. Правилно бе постъпила Игрейн, като настоя да излезе на чист въздух. И тогава видя как се гледат един друг.
	„Боже мили! Утър ме гледаше така, когато ме видя за първи път, а аз бях още съпруга на Горлоис! Сякаш умираше от глад, а аз бях храна, която вижда, но не може да докосне… Какво ли ще произлезе от това, ако двамата се влюбят? Ланселет е доблестен, а Гуенхвифар, бих могла да се закълна — добродетелна. Какво друго би могло да произлезе от любовта им, освен страдание?“ Но после се упрекна за подозренията си; двамата яздеха на почтено разстояние един от друг, не правеха никакви опити да се докосват с ръце. Усмихваха се, защото бяха млади и денят беше прекрасен; Гуенхвифар отиваше на собствената си сватба, а Ланселет водеше нова конна армия на своя крал, братовчед и приятел. „Защо да не са щастливи и да не разговарят весело един с друг? Аз съм една мнителна стара жена“, Но въпреки това безпокойството й не изчезна напълно.
	„Какво ли ще се случи? Боже мили, ще бъде ли богохулство, ако се помоля поне за миг да имам отново ясновидската си дарба?“ Продължи да мисли дали нямаше някакъв почтен начин Артур в последния момент да се откаже от предстоящата женитба. Защото ако кралят на кралете отидеше под венчило с жена, чието сърце вече принадлежи на друг, това наистина би било трагедия. Британия бе пълна с девици, готови да го обикнат и да се омъжат за него. Но зестрата бе дадена, невестата бе напуснала дома на баща си, васалните крале и всички останали благородници вече се събираха, за да видят как ще се венчае младият им крал.
	Игрейн реши да поговори с Мерлин. Като най-доверен съветник на Артур той дори щеше да открие начин да предотврати тази женитба — но можеше ли дори той да стори това, без да се стигне до война и разруха? Жалко, щеше да бъде много късно за Гуенхвифар — да бъде публично отхвърлена пред цялата страна. Не, беше много късно, сватбата щеше да се състои, както бе писано. Игрейн въздъхна и продължи да язди, отпуснала глава. Прекрасният ден сякаш изведнъж се помрачи. Скара се сама на себе си, че сигурно съмненията и страховете й са безсмислени. Бяха измислици на една скучаеща старица. Може би й бяха изпратени от Сатаната, за да я изкуши да ползва отново ясновидската си дарба, от която веднъж завинаги се беше отрекла, та да се превърне в оръдие на злото и на нечистите сили.
	И все пак — докато яздеше, очите й отново и отново се връщаха на Гуенхвифар и Ланселет. Струваше й се, че двамата са обгърнати от някакъв блестящ облак почти видим с просто око — аура, изтъкана от копнеж, страст и желание.
	Пристигнаха в Керлиън малко преди залез-слънце. Замъкът беше построен на хълм, на мястото на старо римско укрепление. Част от римските каменни стени си стояха — всъщност, помисли Игрейн, замъкът изглеждаше почти тъй, както ще да е изглеждал по римско време. За момент, като видя околните възвишения, покрити с шатри и народ, си помисли замаяно, че замъкът е обсаден, но след това осъзна, че всички тези хора трябва да са пристигнали за кралската сватба. Като видя тълпите, Гуенхвифар отново се уплаши и пребледня. Ланселет се опитваше да подреди влачещата се редица от конници така, че да пристигнат с някакво подобие на достойнство. Гуенхвифар спусна воала си и зае своето място до Игрейн.
	— Жалко, че ще те видят уморена и изтощена от пътя — кимна Игрейн, — но я виж, Артур пристига, за да ни посрещне.
	Момичето бе толкова изтощено, че едва повдигна глава. Артур, облечен в дълга небесносиня туника, с меча си в скъпоценната карминеночервена ножница на хълбока, бе спрял за миг, за да поговори с Ланселет, който яздеше начело на колоната. После стълпилите се пешаци и конници се разстъпиха, за да мине покрай тях и да стигне до Игрейн и Гуенхвифар.
	Той се поклони на майка си.
	— Добре ли пътува, мадам? — но очите му бяха обърнати към Гуенхвифар и Игрейн забеляза как се разширяват при вида на красотата й. Почти можеше да прочете мислите на младото момиче: „Да, аз съм красива — лорд Ланселет ме смята за красива; дали ще се сторя такава и на господаря Артур?“
	Артур подаде ръка, за да й помогне да слезе от коня. Тя залитна леко и той протегна и двете си ръце, за да я хване.
	— Господарке и съпруго моя, добре дошла в дома, който е твой и мой. Дано бъдеш щастлива тук, и дано този ден е за теб толкова щастлив, колкото е за мен.
	Гуенхвифар почувства, че се изчервява до кръв. Да, Артур беше красив мъж, натякна си тя ожесточено — с тази руса коса и сериозни сиви очи. Колко различен беше от безразсъдно веселия и дяволит Ланселет! И колко по-различно я гледа — докато Ланселет я гледаше тъй, сякаш бе статуята на Дева Мария на църковния олтар, Артур я гледаше изпитателно, спокойно, като чужд човек, за кого все още не е в състояние да прецени приятел ли е, или враг.
	Тя каза:
	— Благодаря ти, съпруже и повелителю. Както сам виждаш, доведох със себе си обещаната зестра — хора и коне…
	— Колко са на брой конете? — попита бързо Артур. Гуенхвифар се почувства объркана. Какво би могла да знае тя за скъпоценните му коне? Налагаше ли се да подчертава толкова ясно, че на тази сватба той е очаквал с по-голямо нетърпение конете, а не нея? Тя се изправи в целия си ръст (беше по-висока от някои мъже, а за жена ръстът й беше направо внушителен) и каза с достойнство:
	— Не зная, господарю Артур. Не съм ги броила. Трябва да питаш началника на твоята конница. Убедена съм, че лорд Ланселет ще ти каже точния им брой, до последната кобила и последното жребче-сукалче.
	„Браво на момичето“, помисли Игрейн, като видя как бузите на Артур се зачервят от упрека. Той се усмихна разкаяно.
	— Прости ми, лейди. Никой не би могъл да очаква от теб да се занимаваш с такива работи. Сигурен съм, че Ланселет ще ме уведоми за всичко в подходящото за това време и на подходящо място. Но аз мислех и за мъжете, пристигнали с теб — редно би било да ги приветствам като мои нови поданици — също тъй, както приветствам тяхната господарка и моя кралица.
	За миг Артур изглеждаше точно толкова млад, колкото беше всъщност. Огледа тълпящите се наоколо хора, волове, воловари, каруци, коне и колари, и разпери безпомощно ръце:
	— В тази шумотевица и без това няма да ме чуят. Позволи ми да те отведа към входа на замъка.
	Взе я за ръка и я поведе по пътеката, търсейки по-сухи места за минаване.
	— Опасявам се, че замъкът е стар и мрачен. Беше най-важното укрепление на баща ми, но аз съм живял тук само като много малък и почти не го помня. Може би някой ден, ако саксонците ни оставят на мира за известно време, ще намерим по-подходящ дом, но засега трябва да се задоволим с това.
	Докато я въвеждаше през портата, Гуенхвифар се пресегна и докосна каменната стена. Беше дебела, сигурно изградена от камък по римски образец. Изглеждаше непоклатима, сякаш стоеше тук от началото на света. Да, тук Гуенхвифар щеше да се чувства защитена. Тя плъзна пръстите си почти с обич по камъните.
	— Мисля, че замъкът е прекрасен. Убедена съм, че ще се чувствам в безопасност — искам да кажа, че ще се чувствам щастлива тук.
	— Аз също се надявам да бъде тъй, лейди… Гуенхвифар — той за първи път произнесе името й, и то с особен акцент. Тя се зачуди в коя ли част на Британия е възпитаван. — Прекалено съм млад, за да мога да се справям с всичко, което трябва да управлявам — хора и цели кралства. Радвам се, че сега ще имам помощница.
	Стори й се, че гласът му затрепери, като че ли бе уплашен — но от какво на този свят би могъл да се страхува един мъж?
	— Искам да ти представя моя чичо, крал Лот от Оркни — той е женен за сестрата на майка ми, Моргоуз. Винаги е казвал, че съпругата му управлява също толкова добре, колкото и той самият, когато му се наложи да замине на война или на съвет с останалите крале. Аз също съм склонен да ти окажа тази чест, лейди, и да ти разреша да управляваш страната редом с мен.
	Паниката отново накара стомаха на Гуенхвифар да се свие. Как можеше да поиска от нея такова нещо? Нима беше редно една жена да управлява страната? Какво я интересуваше какво правеха северните варвари и техните варварски съпруги? Тя отвърна с плах, разтреперан гласец:
	— Никога не бих се осмелила, господарю и повелителю мой.
	Игрейн твърдо се намеси:
	— Артур, сине мой, не можеш ли да разбереш, че момичето е било на път цели два дни и е изтощено? Сега не е моментът да обсъждаме бъдещото управление на кралството — още преди да сме свалили пътната прах от обувките си! Моля те, нареди на шамбеланите си да ни настанят. Ще имаш достатъчно време да се запознаеш с невестата си утре!
	Гуенхвифар си помисли, че кожата на Артур е по-светла и от нейната. За втори път вече се изчервяваше като нахокано дете.
	— Поднасям извиненията си, майко, и на теб също, лейди.
	Той вдигна ръка и повика при себе си един висок, слаб млад мъж, с разсечено от белег лице, който подчертано накуцваше. Той се упъти към тях с неравната си походка.
	— Това е Кай, моят несъщ брат и управител на двореца ми — каза Артур. — Кай, това е Гуенхвифар, моята кралица.
	Кай се поклони с усмивка.
	— На твоите услуги, лейди.
	— Както виждаш — продължи Артур, — тя е донесла свои мебели и обзавеждане. Приветствам те с добре дошла в новия ти дом, лейди. Можеш да дадеш на Кай своите нареждания къде да постави донесените от теб вещи. А сега моля за разрешение да те напусна. Трябва да се погрижа за хората, конете и снаряжението.
	Той отново се поклони ниско и на Гуенхвифар й се стори, че на лицето му се изписа облекчение. Тя се замисли дали се е разочаровал от нея или пък действително от брака им го интересуваше само зестрата — конете и конниците, както бе предположила от самото начало. Е, поне не можеше да се каже, че бе неочаквано, но все пак щеше да й бъде приятно да се беше зарадвал лично на нея. Досети се, че тъмнокосият, белязан млад мъж, който се казваше Кай, търпеливо очаква нарежданията й. Той беше скромен и почтителен — нямаше защо да се бои от него.
	Тя въздъхна, докосна още веднъж дебелите стени, сякаш за да й вдъхнат спокойствие и увереност. Изчака, за да проговори с укрепнал глас, както подобаваше на кралица:
	— В най-голямата от колите, сър Кай, е натоварена една кръгла ирландска трапеза — сватбеният подарък на баща ми за господаря Артур. Тя е боен трофей, много е стара и много ценна. Погрижи се да я сглобят и разположат в най-голямата зала на замъка. Но преди това, моля те, погрижи се да приготвят стая за милейди Игрейн и й намери прислужница за тази вечер.
	Тя изненадано се наблюдаваше отстрани — стори й се, че се разпорежда съвсем като кралица. Кай очевидно нямаше възражения да я приеме като такава. Той й се поклони много ниско и каза:
	— Ще бъде сторено веднага, кралице моя.


	5

	През цялата нощ групи пътници прииждаха към крепостните стени. Току-що се бе зазорило, когато Гуенхвифар надникна от прозореца на спалнята си и видя, че целият хълм до самите стени на замъка е претъпкан от коне, конници, палатки и безчислени тълпи мъже и жени.
	— Сякаш е празник — обърна се тя към Игрейн, която сподели леглото й през последната нощ преди сватбата, а по-възрастната жена се усмихна.
	— Когато кралят на кралете си взема жена, мило дете, това е голям празник за тази страна. Ето виж тези хора — те са дошли с Лот от Оркни.
	На ум допълни: „Може би и Моргана ще дойде с тях“. Когато бе млада, произнасяше на глас всяка мисъл, която минеше през съзнанието й, но отдавна вече не постъпваше така.
	Колко странно, продължи да разсъждава Игрейн, през цялото време, докато ражда и отглежда децата си, на жената се внушава да мисли най-вече и на първо място за синовете си. За дъщерите си мисли дотолкова, доколкото трябва да ги подготви за встъпването им в друго семейство, щом пораснат. Дали защото Моргана й беше първо дете, тя винаги бе най-близо до сърцето й? Артур се бе върнал във физическия смисъл на думата при нея след дългото си отсъствие, но, както се случва с мъжете, той толкова се бе променил, че разстоянието между тях вече бе непреодолимо. Но с Моргана — това тя бе установила на празненство по случай коронясването на Артур — я свързваше душевна близост, връзка, която никога не би могла да бъде прекъсната. Дали това се дължеше на свръхестествените дарби, които Моргана бе унаследила също като нея поради принадлежността си към Авалон? Затова ли всяка жрица копнееше да има дъщеря — за да тръгне по нейните стъпки и по този начин завинаги да останат заедно?
	— Толкова много хора има тук — дочу тя гласа на Гуенхвифар, — мислех, че в цяла Британия няма толкова.
	— А пък на теб ти предстои да бъдеш кралица на всички тези хора — наистина е малко плашещо. Знам това добре — отвърна Игрейн, — така се чувствах и аз, когато се омъжвах за Утър.
	За миг отново си помисли, че Артур не е избрал подходяща жена за своя кралица. Гуенхвифар притежаваше несъмнено красота и добър нрав, а бе и образована, а от кралица се искаше да заеме достойно мястото си начело на двора. Гуенхвифар може би щеше да се окаже прекалено плаха и затворена за тази роля.
	Казано най-просто, кралицата бе дамата на краля; не само домакиня и пазителка на неговото домашно огнище — с това би се справил всеки сенешал и иконом. Кралицата, също като великата жрица на Авалон, беше символ на реалностите в живота, тя бе длъжна да напомня на народа си, че в живота има много други неща, освен войни, битки и стремеж към власт. В крайна сметка основният дълг на един крал бе да се сражава за всички тези, които не биха могли да се защитят сами — старите хора, малките деца, бременните жени, бабите и дядовците, болните. Действително, сред племената на Древните съществуваше обичай младите жени да се сражават редом с мъжете — в стари времена бе съществувало дори училище, в което жени се обучавали на бойното изкуство. Но от зародиша на сегашната цивилизация осигуряването на храна и защитата на дома от нападатели ставаше все повече мъжко задължение. Мъжете пазеха огнището, за да могат старите хора и малките деца да живеят в сигурност, а жените се грижеха за дома. Когато в древния ритуал на брака със земята, Кралят на кралете се обвързваше с Великата жрица в символична женитба, с това той се обричаше да даде своите сили за кралството, а Кралицата — да съхрани земята, дома, огнището, за да имат мъжете зад гърба си нещо, за което да се сражават… Игрейн поклати нетърпеливо глава. Да мисли за всички тези символи и истината зад старите ритуали бе може би подходящо за една жрица на Авалон, но тя, Игрейн, бе заела мястото си на престола, без да отдели много време на такива разсъждения. Когато Гуенхвифар един ден остарееше достатъчно, та никой да няма нужда от нея, и тя щеше да има време да размисля за тези неща. В днешното цивилизовано време кралицата вече не бе жрица, управляваща само селяни, които се грижат за ечемичените си ниви, нито пък кралят — велик ловец, който вилнее сред дивеча!
	— Хайде, Гуенхвифар, Кай ти е намерил прислужнички, но аз като майка на бъдещия ти съпруг трябва да те облека за сватбения ти ден, след като собствената ти майка не е тук.
	Младата жена заприлича на ангел, когато я облякоха — прекрасната й коса засия като чисто злато на слънчевата светлина с блясък, по-силен от този на златния венец, който поставиха върху нея. Дрехата й бе от най-фин бял плат — тънък като паяжина. Гуенхвифар каза със свенлива гордост на Игрейн, че платът бил донесен от много далечни земи, по-далечни дори от Рим, и че бил по-скъп от златото. От този плат баща й купил за украса на черковния олтар и за покривка на една свещена реликва. Дал и на нея едно парче, а тя го запазила, за да ушие от него сватбената си рокля. Имало още от този плат — от него щяла да ушие празнична туника за Артур — нейният сватбен подарък за него.
	Дойде Ланселет, за да ги отведе на утринната литургия, която щеше да се отслужи преди сватбата. После през целия ден щеше да има веселие и пиршества. Изглеждаше блестящо в карминеночервената туника, която бе носил и преди, но бе облечен за езда.
	— Нима заминаваш, Ланселет?
	— Не — отвърна той. Говореше спокойно, но не можеше да откъсне очи от Гуенхвифар. — По време на празненствата през деня, част от новодошлите войници и кавалерията на Артур ще покажат на хората какво могат; аз съм един от ездачите, които ще показват умението си този следобед. Артур счита, че е време да покаже на своя народ какви намерения има.
	Игрейн отново видя този покорен, изпълнен с безнадеждност поглед, с който той винаги гледаше Гуенхвифар, видя и сияйната усмивка, с която момичето погледна към него. Не можа да чуе какво си казват, но беше убедена, че е нещо съвсем невинно. Не им бяха необходими думи. Игрейн отново осъзна с отчаяние, че от това ще произлязат само нещастия.
	Тръгнаха заедно надолу по коридорите, а по пътя към тях се присъединяваха прислужници и благородници — всички се тълпяха за литургията. На стъпалата на параклиса към тях пристъпиха двама млади мъже, чиито шапки бяха украсени също като на Ланселет с дълги черни пера. Гуенхвифар си припомни, че и Кай носеше такава украса на шапката си. Може би това бе някакъв белег за принадлежност към най-близкия приятелски кръг на Артур?
	А Ланселет попита:
	— Къде е Кай, братко? Не трябваше ли той да бъде тук, за да съпроводи милейди до църквата?
	Един от новодошлите — едър, набит мъж, който въпреки това според Гуенхвифар далечно напомняше Ланселет — каза:
	— Кай и Гауейн обличат Артур за сватбата. Всъщност мислех, че и ти си с тях, защото тримата сте като братя на Артур. Той ме изпрати да изпълня това задължение, тъй като съм роднина на лейди Игрейн. Мадам — обърна се той с поклон към Игрейн — нима не ме помниш? Аз съм син на Господарката на Езерото. Името ми е Балан, а това е нашият несъщ брат Балин.
	Гуенхвифар кимна любезно. „Възможно ли бе едрият, грубоват Балан да е наистина брат на Ланселет? Все едно някой бик да е брат на чистокръвен жребец от южните страни!“ Балин, братът от осиновяването, бе нисък и червендалест, с коса, жълта като на саксонец, и брадат също като саксонец. Тя продължи на глас:
	— Ланселет, ако желаеш да съпроводиш нашия господар и повелител…
	— Мисля, че трябва да отидеш при него, Ланселет — каза с усмивка Балан. — Като всеки мъж, комуто предстои да се ожени, Артур е страхотно нервен. Нашият крал може да се сражава на бойното поле като самия Пендрагон, но тази сутрин, докато го приготвяхме за невестата му, се държеше като съвсем младо момче, какъвто е всъщност!
	„Горкият Артур“, помисли Гуенхвифар, „тази сватба е по-голямо изпитание за него, отколкото за мен — аз поне нямам друг избор, освен да се подчинявам на волята на баща си и на краля!“ За миг тя се поразвесели. Горкият Артур, налагаше се да я вземе за доброто на кралството. И щеше да я вземе, дори ако беше белязана от едра шарка, или пък стара и грозна. Просто още едно от задълженията, също както бе длъжен да води войските си в битка срещу саксонците. Но от саксонците знаеше какво може да очаква! Тя каза меко:
	— Лорд Ланселет, ще предпочетеш ли да отидеш при господаря Артур?
	Очите му й казаха съвсем ясно, че не иска да се откъсне от нея; за ден-два тя се бе научила да разчита неговите погледи. Не бе разменила с Ланселет нито дума, която не би могла да изкрещи на висок глас пред баща си, Игрейн, и всички епископи в Британия, събрани заедно. Но той за първи път очевидно се разкъсваше от противоречиви чувства.
	— Последното нещо, което желая, е да те оставя, мадам, но Артур е мой братовчед и приятел…
	— Да пази Бог някога да застана между теб и него — отвърна тя и му протегна малката си ръка за целувка. — С този брак ти ставаш и мой братовчед. Върви при моя господар и повелител и му кажи… — тя спря, уплашена от собствената си смелост; прилично ли бе да говори така? Господ да им е на помощ на всички, след час тя щеше да е законна съпруга на Артур. След като думите й бяха само израз на загриженост за бъдещия й съпруг, какво значение имаше дали сега ще каже нещо непремерено? — Кажи му, че с радост връщам най-верния му пълководец и че го очаквам с обич и покорство, сър.
	Ланселет се усмихна. Стори й се, че усмивката му подръпна някаква струна в душата й и тя неволно отвърна също с усмивка. Възможно ли бе да го чувства до такава степен като част от себе си? Всичките й жизнени сили бяха съсредоточени в това докосване на устните му до ръката й. Преглътна и внезапно осъзна какво е чувството, което изпитва. Въпреки вестта, изпълнена с обич и покорство, която пращаше на Артур, Гуенхвифар разбра, че би продала душата си, за да може да върне времето, да може да каже на баща си, че не би могла да вземе за мъж друг, освен Ланселет. Това бе също толкова истинско, колкото и слънцето над нея и тревата под краката й, също толкова истинско — тя отново преглътна — колкото бе истински и Артур — Артур, който се подготвяше за тяхната венчавка. Тя самата сега трябваше да отиде на света литургия, за да се подготви за брачния обет.
	„Нима Бог си прави някаква жестока шега — да не ме остави да осъзная какво изпитвам, докато не стане прекалено късно? Или може би е някоя от примките на сатаната, може би Лукавият ме изкушава да наруша дълга си към баща и съпруг?“ Тя не чу какво й каза Ланселет; разбра само, че ръката му се откъсна от нейната, че той и обърна гръб и си тръгна. Почти не чу и любезните думи на двамата несъщи братя, Балин и Балан — кой всъщност беше синът на Господарката на Езерото? А, да — Балан; полубратът на Ланселет, който му приличаше не повече, отколкото гарванът прилича на орела.
	Сега Игрейн й говореше нещо.
	— Оставям те на грижите на Артуровите рицари, скъпа. Трябва да разговарям с Мерлин, преди да започне литургията.
	Гуенхвифар разбра със закъснение, че Игрейн очаква тя да й позволи да си тръгне. Вече бе встъпила в правата си на велика кралица. Почти не чу собствените думи, с които отпрати по-възрастната жена.
	Игрейн прекоси двора на замъка, като мълвеше извинения към хората, в които неволно се блъскаше, докато се опитваше да се добере до Талиезин в тълпата. Всички бяха облечени в ярки празнични дрехи — единствено той се отличаваше с обичайните си сиви одежди.
	— Татко…
	— Игрейн, детето ми. — Талиезин сведе поглед към нея и Игрейн се почувства странно успокоена от това, че той се обръща към нея така, когато беше четиринадесетгодишна. — Мислех, че помагаш при обличането на нашата невеста. А тя е толкова красива! Артур се сдоби с истинско съкровище! Научих, че е и умна, образована и набожна — това много ще зарадва епископа.
	— Татко — Игрейн снижи гласа си така, че никой наоколо да не може да чуе думите й, и продължи умолително — Трябва да те попитам — съществува ли някакъв почтен начин, по който Артур може да избегне този брак?
	Талиезин примигна смутено.
	— Не мисля, че няма такъв начин. Та нали всичко е готово за бракосъчетанието, което ще се състои веднага след литургията. Бог да ни е на помощ — нима всички сме били измамени? Да не би тя да е безплодна — или може би не е вече девствена? Той поклати потиснато глава. — Освен ако не се установи, че е прокажена или вече бременна с детето на друг мъж, няма начин да се спре бракосъчетанието им; пък дори и в такъв случай не бихме избегнали скандала и оскърблението, което ще си спечелим враг в лицето на Леодегранс. Защо ми задаваш такъв въпрос, Игрейн?
	— Убедена съм, че тя е добродетелна. Но видях как гледа Ланселет, видях и погледите, които той й отправя. Нима от този брак би могло да произлезе нещо друго, освен нещастие — щом още отсега невестата е увлечена по друг, при това по най-близкия приятел на младоженеца?
	Мерлин я загледа с пронизващия си поглед; макар и вече много стар, не бе загубил своята проницателност.
	— Значи такава била работата. Винаги съм си мислил, че нашият Ланселет е прекалено красив и има повече чар, отколкото е добре за самия него. Но в края на краищата той е почтено момче; може би това е някаква младежка фантазия и те ще я забравят, когато младите минат под венчило и споделят брачно ложе. Може би ще си спомнят за това с малко тъга, като за нещо несбъднато.
	— В девет от десет такива случая бих се съгласила с теб — отвърна Игрейн, — но ти не си виждал как се гледат, а аз съм.
	Мерлин въздъхна отново.
	— Игрейн, Игрейн, дори да си права, какво бихме могли да сторим? Леодегранс Веднага би обявил война на Артур, а Артур има вече достатъчно предизвикателства, с които ще трябва да се справи. Не чу ли за онзи северен крал, който пратил вест на Артур, че одрал брадите на единадесет други крале, за да си направи от тях наметало, и че Артур трябвало да му плаща данък, инак щял да вземе и неговата брада?
	— А Артур — той как отговори?
	Мерлин каза:
	— Ами прати отговор, че що се отнася до брадата му, то тя още не е пораснала истински и не би свършила работа; но че ако онзи крал иска, да заповяда и да се опита да я вземе, стига да може да си проправи път през труповете на мъртвите саксонци. Прати му и главата на един победен саксонец — тъкмо се връщаше от поредния си поход срещу тях и го уведоми, че неговата брада би била по-подходяща за наметалото на един приятел, редом с когото би се сражавал на драго сърце, вместо срещу него. И накрая му съобщи, че би му изпратил подарък като крал на крал, но не иска данък от приятели и никому не плаща данък. Така че тази работа се размина, но виж сама виждаш, че Артур не може да си позволи да има още врагове. Пък и Леодегранс не би бил враг за пренебрегване. По-добре да вземе момичето; бих казал същото, дори да я бе видял в леглото с Ланселет — а нищо такова не е станало и надали ще стане.
	Игрейн установи, че кърши ръце.
	— Какво да сторим? Мерлин докосна много леко бузата й.
	— Това, което винаги правим, Игрейн — ще сторим каквото трябва, както Боговете са наредили. Ще се опитаме да направим най-доброто, което можем. Никой от нас не се е заел с тези неща, за да постигне собственото си щастие, дете мое. Ти си отгледана в Авалон и добре знаеш това. Каквото и да правим в опитите си да променим своята съдба, в края на краищата решават Боговете, или, за да бъдем приятни на епископа, решава Бог. Колкото повече остарявам, толкова повече се убеждавам, че няма значение какви думи ползваме, след като тях казваме едни и същи истини.
	— Господарката на езерото не би се зарадвала да чуе такива думи от теб — това произнесе един мургав, слаб мъж, който се бе появил зад Талиезин. Беше облечен в тъмни дрехи и с еднакъв успех би могъл да бъде друид или християнски свещеник. Талиезин се поизвърна и се усмихна.
	— Въпреки това Вивиан знае, също както и аз, че те са верни. Игрейн, мисля, че не познаваш най-новия от нашите големи бардове — доведох го тук, за да пее и свири на сватбата на Артур. Представям ти Кевин, мадам.
	Кевин се поклони ниско. Игрейн забеляза, че се подпира на една украсена с резба тояга като върви. Едно момче на дванадесет — тринадесет години носеше арфата му, увита в калъф. Често бардовете и арфистите бяха слепи или сакати, особено тези, които не бяха друиди — малко напълно здрави момчета биха отделили време, за да се обучат на това изкуство. Но за своите бардове друидите обикновено подбираха хора, здрави телесно и душевно. Рядко се допускаше човек с недъг да получи друидско образование — съществуваше убеждение, че с недъга боговете белязват хора с някакъв инак незабележим недостатък. Разбира се, би било недопустимо Игрейн да каже на глас нещо такова — тя прие, че дарбата му е толкова изключителна, че са го приели въпреки правилата.
	За миг Кевин бе отклонил потока на мислите й, но когато отново се върна на проблема, съзна, че Талиезин е прав. Нямаше начин сватбата да бъде спряна, без да се стигне до скандал, а най-вероятно и до война. В кирпичената църква вече бяха запалени свещите, чу се и камбанен звън. Игрейн влезе в църквата. Талиезин коленичи малко вдървено; коленичи и момчето, което носеше арфата на Кевин, но самият Кевин не преви колене. За миг Игрейн помисли, че понеже не е християнин, не зачита службата, както на времето й се бе сторило, че постъпва Утър. Но съдейки по несигурната му походка, предположи, че единият му крак е вдървен и не може да се прегъва. Забеляза, че епископът му хвърля намръщени погледи.
	— Чуйте словото на нашия Бог Исус Христос — започна епископът — където двама или трима се съберат в моето име, и аз съм сред тях, и какво поискате в моето име, ще ви се даде…
	Игрейн коленичи и спусна воала пред лицето си, но въпреки това виждаше как Артур влезе в църквата, съпроводен от Кай, Ланселет и Гауейн, облечен във фина бяла туника и синьо наметало, без никакви други украшения, освен тънкия златен обръч, с който го увенчаха на коронацията, и пищната червена ножница, обсипана със скъпоценни камъни, в която беше големият му меч. Без дори да гледа, виждаше и Гуенхвифар в тънката като паяжина бяла рокля, цялата в бяло и златно, също като Артур, коленичила между Балин и Балан. Там беше и Лот, отслабнал и с посивели коси, коленичил между Моргоуз и един от по-младите си синове, а зад него — в този миг й се стори, че забраненият звук на арфа се извиси над пеенето на свещениците. Тя предпазливо повдигна глава и се вгледа — знаеше кой коленичи там, макар че лицето и фигурата на Моргана бяха скрити от коленичилата пред нея. Игрейн чувстваше присъствието й като фалшива нота в хармонията на службата. Нима след толкова години отново можеше да чете мисли? И какво търсеше една жрица на Авалон в църква? Когато Вивиан посещаваше нея и Утър, след като се ожениха, тя или не присъстваше на църковните служби, или стоеше, слушайки и наблюдавайки с учтивия интерес, който би отделила на дете, играещо с куклите си. А ето сега Моргана — тя се бе променила, станала бе по-слаба и по-красива облечена простичко в дреха от тъмен вълнен плат, косите й бяха покрити със скромна бяла шапчица и воал. Не правеше нищо — бе коленичила със сведени очи, същинско въплъщение на почтително внимание. Но сякаш дори свещеникът чувствуваше как от нея се излъчва нетърпение, което нарушава хармонията; на два пъти се прекъсна и хвърли поглед към нея, въпреки че не би могъл да я обвини в нищо. Поведението й бе съвсем прилично и почтено, затова той продължи със службата.
	Сега и вниманието на Игрейн се отклони. Тя опита да се съсредоточи върху думите на свещеника, отвръщаше подходящо, където трябваше, но не мислеше нито за тези думи, нито за сина си, когото в момента венчаваха, нито за Гуенхвифар, която под воала си гледаше към Ланселет, застанал редом с Артур. Игрейн мислеше само за дъщеря си. Когато службата приключеше, двете щяха да се видят на сватбеното тържество. Игрейн щеше да разбере къде е била досега Моргана и какво я бе сполетяло.
	Тя отново вдигна очи за миг. Свещеникът тъкмо четеше текста за сватбата в Кана Галилейска. Игрейн обърна поглед към Артур; и тогава видя, че и неговите очи са впити в Моргана.


	6

	Седнала сред дамите от свитата на Моргоуз, Моргана спокойно слушаше, литургията със сведена глава. На лицето си бе надянала маска, изразяваща почтителна учтивост. Но вътрешно кипеше от нетърпение. Ама че глупости — като че ли сграда, построена от човешки ръце, би могла чрез думите на някакъв си свещеник да се превърне в дом на Светия дух — който бе над и извън хората. Мислите се въртяха хаотично в главата й. Дворът на Моргоуз й бе омръзнал; но сега отново бе в центъра на събитията. Сякаш доскоро бе запокитена в някакво застояло езеро, а сега от неподвижните му води бе се измъкнала наново във водите на буйно препускаща река. Чувстваше се като оживяла. Дори в Авалон, колкото и спокоен и отшелнически живот да водеше, все имаше допир с потока на живота; но сред жените на Моргоуз се чувстваше отпусната, ненужна, без цел. Отново се движеше, след като бе стояла неподвижно през цялото време от раждането на сина си досега. За миг мислите й се насочиха към малкия й син, Гуидиън. Той вече почти не я познаваше — когато се опитваше да го вдигне и погали, той се съпротивляваше и предпочиташе прегръдките на осиновителката си. Дори сега споменът за ръчичките му, увити около шията й, я натъжаваше и я караше да изпитва съжаление, но тя насилствено отхвърли тези мисли. Та той дори не знаеше, че е неин син. Щеше да израсне като член от многочисленото семейство на Моргоуз. Поначало това задоволяваше Моргана, но тя невинаги можеше да потисне неволното си съжаление, че трябваше да стане така.
	Е, сигурно всяка жена изпитва такова съжаление, когато се налага да се раздели с детето си; но нали повечето жени свикваха с тази мисъл — с изключение на жените домакини, които се задоволяваха да осигуряват на децата си същото, което би могла да им даде дойката или осиновителката и нямаха по-важни дела от тази задача. Дори краварките напускаха децата си, за да пасат поверените им стада; какво оставаше пък за една кралица или жрица? Дори Вивиан бе се разделила с децата си, а също и Игрейн.
	Артур изглеждаше красив и мъжествен; бе израснал и раменете му бяха станали още по-широки — вече не бе слабото момче, което бе дошло при нея с намазано с еленова кръв лице. Да, в __онзи__ ритуал имаше сила, а не в тези питомни разкази за деянията на техния Бог, който се занимавал с превръщане на водата във вино, което тъй или иначе бе неуважение към даровете на Богинята. Да не би пък този разказ да означаваше, че при свързването на мъжа и жената в брак, Светият дух ще превърне чифтосването им в нещо свято, подобно на Великия брачен ритуал? За доброто на Артур тя се надяваше действително да бъде така с тази жена, която и да бе тя. От мястото, където бе коленичила зад Моргоуз, Моргана виждаше само облака на златистата й коса, а над него по-бледото злато на венчалната корона, както и бялата рокля от някакъв явно много фин и скъп плат. Артур вдигна очи, за да погледне невестата си, но погледът му се спря на Моргана. Тя видя промяната в изражението му и си каза развълнувано: „Значи ме позна. Не може да съм се променила толкова, колкото се е променил той; той е възмъжал, а аз — аз си бях вече жена, затова не съм се променила колкото него“.
	Тя се надяваше, че жената на Артур щеше да го обича, и че той щеше да й отвръща със същото. В съзнанието й прозвучаха отчаяните думи на Артур: „През целия си живот ще те помня, ще те обичам и ще те благославям“. Но не биваше да става така. Той трябваше да забрави, да започне да вижда единствено съпругата си като олицетворение на Богинята. Ето, там до него, стоеше Ланселет. Как бе възможно годините да са променили Артур толкова много, а да са минали покрай Ланселет, без да оставят и най-малката следа? Но не, и той бе променен; изглеждаше тъжен, а на лицето му имаше дълъг белег, който стигаше до корените на косата му и я разделяше с тънка бяла черта. Кай бе отслабнал и бе почнал да се прегърбва, куцукането му бе по-очебийно. Гледаше Артур, както предано куче гледа стопанина си. Със смесица от надежда и страх Моргана се огледа, за да види дали Вивиан бе дошла да присъства на сватбата на Артур, както бе дошла за коронясването му. Но Господарката на Езерото я нямаше никъде. Ето, там бе Мерлин, свел посивялата си глава, сякаш наистина се молеше, а зад него някой стоеше прав — висок човек, който явно проявяваше достатъчно разум да не коленичи и да не участва в разиграването на този театър — беше Кевин, бардът. Браво на него!
	Литургията приключи; епископът, висок човек с аскетични черти и кисело изражение, произнасяше последните думи, с които освобождаваше паството. Дори Моргана сведе глава — Вивиан я бе учила да проявява поне външно уважение към проявите на чуждата вяра, след като, както казваше тя, всяка религия се обръщаше към едни и същи Богове. Единствено Кевин не сведе глава и остана гордо изправен. На Моргана и се прииска да имаше смелостта да се изправи и тя до него, без да свежда дори глава. Защо Артур бе станал толкова ревностен християнин? Нима не бе дал тържествена клетва да уважава вярата на Авалон не по-малко от тази на свещениците? Нима щеше да дойде ден, когато тя или Кевин да трябва да му напомнят за този обет? Със сигурност това бяло и набожно олицетворение на ангел, с което сега го венчаваха, нямаше да им помогне. Трябваше да оженят Артур за момиче, отгледано на Авалон; нямаше да е първи случаи, когато заклета жрица се свързва в брак с крал. Идеята я разтърси и тя потисна внезапния образ изникнал в съзнанието й — Рейвън като Велика кралица… Е, тя поне щеше да има един от християнските добродетели — мълчанието… Моргана сведе още по-ниско глава и прехапа устни внезапно уплашена, че ще се разкиска на глас.
	Най-сетне всичко бе свършило и хората започнаха да се стичат към църковните двери. Артур и най-близките му рицари не бяха помръднали. Кай покани с жест Лот и Моргоуз да се приближат към тях. Моргана тръгна след тях. Забеляза, че Игрейн, Мерлин и мълчаливият арфист също не напускат църквата. Вдигна очи и срещна тези на майка си. С ясновидството си или не, но изпита внезапно убеждение, че ако не бе присъствието на епископа, тя веднага би я притиснала в прегръдките си. Тя се поизчерви и отмести очи, за да избегне нежността в погледа на Игрейн.
	Бе мислила колкото е възможно по-малко за майка си; всъщност основната й мисъл по отношение на нея бе, че на всяка цена трябва да опази в тайна от Игрейн името на бащата на детето си. Струваше й се, че по време на безконечните мъки на раждането бе повикала на глас майка си като малко дете, но не можеше да си го спомни със сигурност. Дори сега се опасяваше от по-близък контакт с майка си, която на времето също бе надарена с ясновидски способности. Игрейн също бе обучавана на Авалон; Моргана можеше да отхвърли своето детско чувство за вина, но дали Игрейн нямаше да я кори за случилото се, което в крайна сметка не бе по неин избор?
	Сега Лот прегъна коляно пред Артур, а Артур, със сериозно и приветливо изражение на младежкото си лице, го повдигна и го целуна по двете бузи.
	— Радвам се, че дойде на сватбата ми, чичо. Радвам се, че имам толкова верен роднина и приятел, който охранява северните брегове на кралството ми. Твоят син Гауейн е моят най-близък и скъп приятел. И на теб, лельо, дължа благодарност, че си ми дала сина си, който ми служи толкова предано.
	Моргоуз се усмихна. Моргана си помисли, че тя е все още красива — много по-красива от Игрейн.
	— Е, господарю, скоро ще имаш поводи за още благодарности, защото имам и по-млади синове, които не говорят за нищо друго, освен за мига, когато те също ще могат да служат на своя върховен повелител.
	— Ще бъдат добре дошли, също както големия им брат — каза учтиво Артур и хвърли поглед зад гърба на Моргоуз — там, където бе коленичила Моргана.
	— Добре дошла, сестро. На тържествата по коронясването ти обещах нещо и смятам сега да го изпълня. Ела при мен — той й протегна ръка. Моргана се изправи, съзнавайки ясно напрежението, което се излъчваше от ръката му, стиснала нейната. Той не я погледна в очите, а я поведе направо към мястото, където облечената в бяло жена коленичеше, обвита от блестящия облак на златистите си коси.
	— Милейди — промълви той и за момент Моргана не бе сигурна към коя от двете се обръща; той гледаше ту към едната, ту към другата, и когато Гуенхвифар стана и вдигна поглед, стреснатото й изражение показа, че е разпознала Моргана.
	— Гуенхвифар, това е сестра ми Моргана, херцогиня на Корнуол. Моето желание е да я поставиш на първо място сред придворните си дами, защото такова положение съответства и на ранга й.
	Моргана видя как Гуенхвифар навлажни устни с малкото си езиче, прилично на котешко.
	— Господарю и повелителю мой, ние с лейди Моргана вече се познаваме.
	— Така ли? Откъде? — попита Артур с усмивка.
	Моргана каза сухо:
	— Това беше, когато съпругата ти учеше в манастира в Гластънбъри, господарю. Загуби се в мъглите и попадна на бреговете на Авалон.
	Също както в онзи далечен ден сякаш нещо сиво и мрачно, прилично на пепел помрачи блясъка на хубавия ден. Въпреки изисканата си рокля и фино изтъкания воал, Моргана се почувства като някакво грубо, недорасло земно създание, щом започна да се сравнява с почти безплътната златистобяла Гуенхвифар. Усещането продължи само миг, защото Гуенхвифар пристъпи, прегърна я и я целуна по бузата, както бе редно между близки роднини. Отвръщайки на прегръдката й, Моргана почувства, че Гуенхвифар е крехка като скъпоценен стъклен предмет и Моргана отново я сравни със собствената си солидност, която напомняше чепато, яко дърво. Дръпна се плахо, за да изпревари дръпването на Гуенхвифар. Дори устните й бяха някак груби, сравнени с нежната буза на другата, която напомняше докосването на листче от роза.
	Гуенхвифар каза с нежен глас:
	— Приветствам сестрата на моя съпруг и господар, повелителката на Корнуол — мога ли да те наричам Моргана, сестро?
	Моргана си пое дълбоко дъх и измърмори:
	— Както предпочиташ, господарке.
	Щом произнесе тези думи, почувства, че са прозвучали неучтиво, но не знаеше какво друго би могла да каже. Вдигна очи и срещна погледа на Гауейн, който стоеше до Артур и я наблюдаваше намръщено. Християнството на Лот се дължеше единствено на необходимостта, но грубоватият Гауейн бе искрено набожен. Неодобрителният му поглед накара Моргана да се изправи гордо — тя имаше също толкова право да бъде тук, колкото и Гауейн. Весело би било да наблюдаваш как някои от дървените приятели на Артур губят приличните си обноски около белтейнските огньове! Като се има предвид, че Артур се бе заклел да уважава вярата на Авалон също толкова, колкото и християнската, и това можеше да се случи в неговия двор. Може би това бе причината и тя да е тук.
	Гуенхвифар продължи:
	— Надявам се, че ще станем приятелки, лейди. Помня как ти и лорд Ланселет ми показахте пътя, когато се бях изгубила в тези ужасни мъгли — до ден-днешен изтръпвам при мисълта за това страшно място — и тя вдигна очи към Ланселет, който стоеше зад Артур. Моргана, която с шестото си чувство усещаше промените в настроението наоколо, проследи погледа й и се зачуди защо Гуенхвифар се обръща към него; и веднага разбра, че тя просто не може да постъпи другояче. Сякаш невидими вериги я приковаваха към погледа на Ланселет… а той я гледаше, както гладно куче гледа кокал. След като стана така, че Моргана видя отново това крехко бяло-розово създание в присъствието на Ланселет, толкова по-добре, че Гуенхвифар щеше да бъде съпруга другиму. Усети, че Артур още държи ръката й и това също я притесни; но и тази връзка щеше да бъде прекъсната, щом той приемеше в леглото си Гуенхвифар. Гуенхвифар щеше да се превърне за Артур във въплъщение на Богинята и той нямаше вече да гледа Моргана по този начин, който толкова я измъчваше. Тя бе сестра на Артур, а не негова любима; беше майка не на неговия син, а на сина на Рогатия Бог, и нещата трябваше да останат така.
	„Но аз също се отказах да прекъсна тази връзка. Вярно, след раждането на сина ми не бях добре пък и нямах желание да падна като зряла круша в леглото на Лот, затова се правех на самата непорочност пред него“. Тя продължи да гледа Ланселет с надеждата да отклони очите му от Гуенхвифар.
	Той се усмихна, но без да я погледне. Гуенхвифар взе ръката на Моргана в своята и посегна с другата си ръка към Игрейн.
	— Скоро вие ще ми бъдете истинска майка и истинска сестра — каза тя, — и защото нямам нито майка, нито сестра на този свят. Застанете при мен, майко и сестро, и нека брачният обет ни привърже една към друга.
	Колкото и да настройваше сърцето си срещу чара на Гуенхвифар, Моргана почувства топлотата на непресторените й думи и отвърна на стискането на топлите й пръстчета. Игрейн се пресегна през Гуенхвифар, за да докосне ръката на Моргана, и Моргана каза:
	— Нямах възможност да те поздравя, както е редно, майко — и за момент пусна ръката на Гуенхвифар, за да целуне Игрейн. В краткия миг, докато трите стояха прегърнати, Моргана помисли: „Наистина всички жени са сестри в името на Богинята“.
	— Да вървим тогава — каза весело Мерлин. — Нека брачният договор бъде подписан пред свидетели, а след това ще започне празникът.
	Моргана отбеляза, че епископът си остава със строгото си изражение, но и той добави с по-мек глас:
	— Сега, когато възвисихме душите си, нека наистина се веселим така, както подобава на добри християни в такъв благословен ден.
	Изправена до Гуенхвифар по време на брачната церемония, Моргана усети, че момичето трепери. Спомените я отнесоха отново в деня, когато преследваха Краля-елен. Но тогава тя поне бе донякъде екзалтирана и увлечена от ритуала, въпреки че не бе могла да избегне страха, който я караше да се притиска до старата жрица. Внезапно изпита прилив на съчувствие, поиска й се да даде някакви напътствия на Гуенхвифар, която бе отгледана в манастир и нямаше представа от древната мъдрост. Щеше й се да й каже някои от нещата, които се казваха на младите жрици. Тогава тя щеше да разбере как да остави потоците на слънцето, лятото и живота да текат през тялото й. Щеше наистина да стане въплъщение на Богинята за Артур и той за нея — Бог, така че бракът им да не бъде само празна форма, а истинска връзка на всички нива на съществуванието… За миг тя искрено затърси думи, с които да й го обясни, но после се сети, че Гуенхвифар е християнка и не би благодарила на Моргана за такъв урок. Тя въздъхна, съзнавайки, че не може да разговаря с нея.
	Вдигна очи и този път срещна очите на Ланселет. За миг той задържа погледа й. В спомените й веднага изникна онзи ден на хълма Тор, когато насмалко не се свързаха като мъж и жена, като Бог и Богиня… и разбра, че и той мисли за същото. Но той бързо отклони погледа си и направи, също като свещеника, кръстен знак.
	Простичката церемония беше приключила. Моргана се подписа като свидетел под брачния договор и отбеляза колко оформен и гладък е собственият й почерк, сравнен с разкривения подпис на Артур и детински несръчните букви, изписани от Гуенхвифар — такова ли беше образованието, което даваха монахините в Гластънбъри? Ланселет също постави подписа си, след него и Гауейн, и крал Борс от Бретан, дошъл като свидетел, след тях Лот, Екториус, крал Пелинор, брат на покойната майка на Гуенхвифар. Със себе си Пелинор водеше една от по-младите си дъщери и сега я подкани да пристъпи напред.
	— Това е дъщеря ми — твоя братовчедка, господарке. Моля те да я приемеш сред своите придворни дами.
	— Ще се радвам тя да бъде в свитата ми — отвърна усмихнато Гуенхвифар. Моргана помисли, че дъщерята на Пелинор много напомня самата Гуенхвифар — цялата бе златисторозова, макар че не сияеше толкова силно, колкото кралицата. Носеше обикновена ленена рокля, боядисана в шафраненожълто. Жълтият цвят убиваше донякъде меднозлатистите отблясъци в косите й.
	— Как те наричат, братовчедке, и на колко си години?
	— Името ми е Илейн, господарке, и навърших тринадесет.
	Момичето направи дълбок реверанс, толкова дълбок, че се препъна и Ланселет я хвана, за да не падне. Тя се изчерви силно и скри лице зад воала си, Ланселет се усмихна снизходително, а Моргана усети как болезнено я пробожда ревността. Не, той никога нямаше да я погледне, винаги щеше да се заглежда в тези бледозлатисти подобия на ангели; сигурно и той я имаше за дребна и грозна. В този момент цялата нежност, която бе изпитала към Гуенхвифар, бе погълната от гнева — тъй силен, че й се наложи да се извърне, за да го прикрие.
	Следващите няколко часа Гуенхвифар прекара, приветствайки кого ли не. Всички крале от близки и далечни краища на Британия се представяха наред със своите съпруги, сестри и дъщери. Когато дойде време да се седне на празничната маса, тя установи, че освен към Моргана и Игрейн трябва да проявява почит и към Флавила, втората майка на Артур, която бе майка и на сър Кай; на кралицата на Северен Уелс, която носеше нейното име, Гуенхвифар, но бе тъмнокоса и с вид на римлянка, както и на половин дузина други. Тя прошепна на Моргана:
	— Не знам дали ще успея да запомня дори имената им! Дали да не се обръщам към всички с „милейди“ и да се надявам, че няма да разберат причината?
	За миг Моргана сподели прозвучалото в гласа на кралицата чувство за хумор и отвърна също шепнешком:
	— Ето едно от предимствата да бъдеш велика кралица, мадам — никой няма да се осмели да попита защо постъпваш така! Каквото и да сториш, ще считат, че постъпваш правилно! Ако пък не са на това мнение, няма да посмеят да го кажат на глас!
	Гуенхвифар се засмя тихичко.
	— Но ти трябва да ме наричаш по име, Моргана — не просто „мадам“. Когато кажеш „мадам“, и аз се оглеждам за някоя дебела стара матрона — като лейди Флавила или кралицата на крал Пелинор!
	Най-сетне тържеството започна. Сега Моргана имаше повече апетит, отколкото на коронясването на Артур. Седеше между Игрейн и Гуенхвифар, и добре си похапваше. Аскетичните нрави на Авалон бе оставила далеч зад себе си. Хапна дори малко месо, но не й хареса, и тъй като на масата нямаше вода, а бирата беше главно за слугите, пи от виното, макар че не го обичаше. Главата и се позамая, макар че напитката не изгаряше като силните овесени питиета, които бяха обичайни за двора в Оркни. Тях тя мразеше и никога не ги опитваше.
	След време Кевин излезе напред и започна да свири. Всякакви разговори замряха. Моргана, която не бе чувала добър арфист, откак напусна Авалон, се заслуша и се отдаде на спомени. Внезапно я обзе копнеж по Вивиан. Дори когато вдигна очи и видя Ланселет — които, като най-близък приятел на Артур, седеше най-близо до него, по-близо дори от Гауейн, който бе негов наследник, и се хранеше от неговата чиния — сега в нейните очи той бе само приятел, с когото бе споделяла отдавна отминалите години край Езерото.
	„Вивиан е истинската ми майка — не Игрейн. Нея виках, когато раждах…“ Тя сведе глава и примигна, за да скрие напиращите сълзи, които така и не се научи да сдържа.
	Музиката замря и тя чу плътния, богат глас на Кевин.
	— Сред нас има и други музиканти — казваше той. — Ще пожелае ли лейди Моргана да попее пред тази компания?
	„Откъде знае, че копнея да усетя струните на арфата си?“ почуди се Моргана.
	— За мен ще е удоволствие, сър. Но не съм докосвала хубава арфа дълги години, свирех на една не много добра в двора на крал Лот.
	Артур каза, очевидно зле разположен:
	— Какво говориш, сестро? Нима ще свириш като платен музикант за всички тези хора?
	Кевин изглеждаше засегнат. И с право, помисли Моргана. Обзе я внезапен гняв. Тя стана от скамейката и каза:
	— Чест е за мен да върша това, което е съгласен да стори най-добрият арфист на Авалон! С музиката служим единствено на Боговете!
	Тя взе арфата и отново приседна. Беше по-голяма от нейната собствена и за миг пръстите й се залутаха по струните; след това налучка ключа и ръцете й се задвижиха по-уверено. Тя засвири и запя една северняшка песен, която бе чувала в двора на Лот. Внезапно се почувства благодарна на виното, което бе прочистило гърлото й. Чу собствения си глас сякаш отстрани, богат и сочен, звучен както преди. Беше дълбок и силен контраалт, поставен умело от бардовете на Авалон и тя отново изпита гордост. „Гуенхвифар може да е красавица, но аз умея да пея като бард“.
	Да, дори Гуенхвифар дойде, когато тя свърши, и й каза:
	— Гласът ти е прекрасен, сестро. На Авалон ли се научи да пееш така?
	— Но да, мадам — за нас музиката е нещо свещено. Нима ти в твоя манастир не си учила да свириш на арфа?
	Гуенхвифар се сви.
	— Не, не подобава на една жена да издига гласа си към Бога…
	Моргана се изкиска.
	— Вие християните сте влюбени в това „не подобава“, особено когато става дума за жени — каза тя. — Ако музиката е нещо лошо, то тя би била такава и за мъжете. Ако пък е нещо добро, не трябва ли жените да се стараят да вършат колкото е възможно повече добри неща, за да изличат предполагаемия си изначален грях?
	— Въпреки това не ми позволяваха — дори веднъж ме набиха, защото пипах една арфа — каза Гуенхвифар натъжено. — Но ти наистина ни омагьоса с гласа си и не мога да не мисля, че това е добра магия.
	Кевин се намеси:
	— Всички обитатели на Авалон се занимават с музика, но малко са надарените като лейди Моргана. Добрият глас е нещо вродено, а не придобито. Ако той е дар Божи, нередно би било да се пренебрегва, независимо от това дали е получен от мъж или жена. Не можем да считаме, че Бог е сбъркал, като е дарил с такъв глас една жена, тъй като Бог е непогрешим, тоест трябва да приемаме даровете му, когато ги срещнем.
	— Не мога да водя теологически спорове с един друид — включи се в разговора Екториус, — но ако моя дъщеря имаше такъв дар, щях да го считам за изкушение — че ще я изкуши да се опита да заеме място, неподходящо за една жена. Никъде не се споменава, че Дева Мария, Божията майка, е пяла или танцувала…
	Мерлин каза тихо:
	— Но е казано, че когато Светият дух я осенил, тя извисила глас и запяла: „Бог възвеличи душата ми…“ — само че той поизнесе думите на гръцки — „Megalynei he psyche mou ton Kyrion“…
	Само Екториус, Ланселет и епископът разбраха гръцките думи, но и Моргана ги бе чувала неведнъж. Епископът заяви твърдо:
	— Но тя е пяла единствено в присъствието на Бога. Единствено за Мария Магдалена се казва, че е пяла и танцувала пред мъже, и то преди Спасителят да спечели душата й за Бога — тогава това е било част от порока й.
	Игрейн каза малко предизвикателно:
	— Но нали цар Давид е пял и свирил на арфа? Смятате ли, че би наказал някоя от жените или дъщерите си, ако тя е свирила на арфа?
	Намеси се Моргана:
	— Ако Мария от Магдала — зная историята — е свирила на арфа и е пяла, това не е пречило душата й да бъде спасена, пък и никъде не пише, че Христос й е наредил да седи и да мълчи! След като е изляла скъпоценен балсам на главата на Исус, а той не е разрешил на сподвижниците си да я упрекнат, може би се е насладил и на другите й дарове! Боговете дават на хората най-доброто, а не най-лошото!
	Патрициус каза строго:
	— Ако това е религията, разпространена в Британия, наистина имаме нужда от съборите, които нашата църква свиква!
	Той се смръщи и Моргана, която вече бе съжалила за прибързаността си, сведе глава — не бе подходящо да предизвиква спор между Авалон и църквата точно на кралската сватба. Но защо мълчеше Артур? Изведнъж всички заговориха едновременно, а Кевин, взел отново арфата си, засвири някаква весела мелодия. Слугите се разшетаха и започнаха да носят нови деликатеси, макар че всички бяха вече сити и не можеха да хапнат нищо повече.
	След време Кевин остави арфата и Моргана му сипа вино и му го предложи коленичила, както бе обичаят на Авалон. Той се усмихна и прие, като с жест й нареди да дойде и да седне до него.
	— Благодаря ти, лейди Моргана.
	— За мен е едновременно дълг и удоволствие да прислужвам на бард като теб, Първи Арфисте. Наскоро ли напусна Авалон? Добре ли е леля ми Вивиан?
	— Да, добре е, но е много остаряла — каза той тихо. — Мисля също, че страда за теб. Добре би било да се върнеш.
	Моргана отново почувства прилив на незабравено отчаяние. Отвърна поглед от Кевин.
	— Не, не мога да се върна. Само те моля да ми кажеш новините от дома.
	— Ако ти трябват повече новини от Авалон, наистина ще трябва да отидеш натам. Аз самият не съм бил там цяла година, защото обикалям цялото кралство, за да съобщя новините на господарката — Талиезин е вече много стар, за да бъде Пратеник на Боговете.
	— Е, тогава ще има какво да й разправяш за тази сватба — каза Моргана.
	— Ще й кажа, че си жива и здрава — отвърна Кевин, — защото тя те оплаква като умряла. Ясновидството вече я е напуснало. Ще й кажа и за нейния най-малък син, който сега е най-близък другар на Артур. Всъщност — устните му се разтегнаха в саркастична усмивка — като го гледам с Артур, ми напомня на онзи наивник, който облегнал глава на гърдите Христови…
	Моргана не можа да се въздържи и се разсмя.
	— Епископът сигурно би наредил да те бичуват за богохулство, какви ги говориш.
	— Ами ето, Артур седи там като Исус сред апостолите и защитава християнството в своето кралство — каза Кевин. — Що се отнася до епископа, той е несведущ човек.
	— Защото не обича музика ли? — Сега Моргана осъзна колко й е липсвал шеговития разговор, който можеше да води с хора от своя ранг и със същото образование. Моргоуз и нейните дами с техните клюки бяха толкова дребнави и безинтересни.
	— Наистина бих нарекъл всеки, които няма ухо за хубавата музика, неграмотно магаре, което не говори, а реве — отвърна Кевин, — но не това имам предвид. Време ли е сега за сватба?
	Моргана толкова отдавна не бе стъпвала на Авалон, че за миг не разбра какво иска да й каже Кевин. Той посочи към небето.
	— Луната се изпразва, а това е лоша поличба за брак, сключен под нея. Талиезин ги предупреди. Само че епископът искаше сватбата на всяка цена да се състои малко след пълнолуние, та хората да можели да се разотидат на светло, а и защото денят съвпадал с празника на някой от техните светии, не му знам името! Мерлин говори и с Артур, за да го предупреди, че този брак няма да му донесе радост — не зная защо е убеден в това. Но нямаше начин бракът да се отмени почтено — подготовката бе много напреднала.
	Моргана инстинктивно разбра какво е имал предвид старият друид — нали и тя видя как Гуенхвифар гледаше Ланселет. Дали не бе я осенило ясновидството в онзи далечен ден на Авалон, та се бе почувствала отблъсната от Гуенхвифар?
	„През онзи ден тя завинаги ми отне Ланселет“, помисли Моргана. После си спомни за обета, който бе дала, да пази девствеността си за Богинята и се замисли. Дали щеше наистина да престъпи клетвата си заради него? Тя се засрами и наведе глава, изпитала за миг страх, че Кевин ще прочете мислите й.
	Вивиан й бе казала, че една жрица има правото да подлага всичко на собствената си преценка. Да, верен бе инстинктът, който бе я накарал да пожелае Ланселет, независимо от дадения обет.
	„Дори за Авалон щеше да е по-добре да бях се отдала тогава на Ланселет; тогава съпругата на Артур щеше да дойде при него с чисто сърце, защото Ланселет щеше да е свързан с мен с мистична връзка; и роденото от мен дете пак щеше да има в жилите си кръвта на древните крале на Авалон…“
	Но за нея бяха направени други планове, и когато те рухнаха, тя напусна завинаги Авалон и даде живот на едно дете, което разруши надеждите й да роди дъщеря, за да я посвети на Богинята. След Гуидиън не можеше да роди друго дете… Ако само бе се доверила на собствения си инстинкт, на собствената преценка, Вивиан щеше може би да се ядоса, но пак щяха да намерят някоя подходяща за Артур…
	„От желание да постъпя правилно, сгреших. Подчинявайки се на Вивиан, й помогнах да допринесе за нещастието и разрухата на този брак, защото сега зная, че ще се случи така…“
	— Лейди Моргана, нещо те безпокои — каза меко Кевин, — мога ли да ти помогна?
	Моргана поклати глава и отново преглътна сълзите си. Зачуди се дали той знае как я бяха дали на Артур за ритуала на възцаряването. Не би могла да понесе съчувствието му.
	— Не, няма нищо, друиде. Може би просто споделям твоите опасения за бъдещето на един брак, сключен под намаляващата луна. Просто се безпокоя за брат си, нищо повече. Съжалявам и жената, с която се венча.
	Още докато произнасяше тези думи, тя разбра, че наистина е така. Въпреки че се боеше от Гуенхвифар, а опасенията й бяха донякъде примесени и с омраза, тя наистина съчувстваше — за брака с нелюбим мъж, за любовта й към мъж, когото не можеше да има.
	„Ако отнема Ланселет на Гуенхвифар, ще направя голяма услуга на брат си, а всъщност и на съпругата му. Ако й го отнема, тя ще го забрави“. На Авалон я бяха научили да осъзнава мотивите на собствените си постъпки, затова сега вътрешно се сви; не беше честна пред себе си. Ако отнемеше Ланселет на Гуенхвифар, то нямаше да е заради Артур, нито дори заради съдбата на кралството, а чисто и просто защото тя самата желаеше Ланселет.
	„Нямаш право да ползваш магията за собствена изгода — за някого другиго да, но не и за себе си. Сега ти се налага да се самоизмамваш“. Моргана знаеше достатъчно много заклинания за любов. Но дали щеше наистина да е от полза за Артур! Наистина така щеше да е по-добре за кралството, повтаряше си тя. Много по-добре бе Ланселет да стане неин любовник, отколкото на съпругата на брат й. Но неумолимата й съвест на жрица знаеше само едно: „Нямаш право. Забранено е да ползваш познанията си, за да подчиниш вселената на собствената си воля“.
	Е, добре, но тя все пак щеше да опита. Без друга помощ, освен женския си чар и хитрините, които всяка жена използва, за да привлече един мъж. Каза си ожесточено, че щом Ланселет веднъж я бе пожелал без въздействието на каквато и да било магия, сигурно щеше да го накара да я пожелае пак!
	Празненството бе изтощило Гуенхвифар. Бе яла повече, отколкото наистина й се искаше, и въпреки че само бе отпивала по малко от чашата с вино, й беше ужасно горещо. Затова отметна воала й започна да си вее с него. Артур бе говорил с повечето от гостите си и сега бавно наближаваше масата, където седеше тя с придворните си дами. Ето, най-сетне пристигна, а с него и Ланселет, и Гауейн. Жените се размърдаха по пейките, за да направят място, и Артур седна до Гуенхвифар.
	— Сега за първи път мога истински да разговарям с теб, съпруго моя.
	В отговор Гуенхвифар му протегна ръка.
	— Разбирам те добре. Това наистина прилича повече на кралски съвет, отколкото на сватбен пир, господарю и повелителю мой.
	Той се разсмя, а в тона му се прокрадна съжаление.
	— Целият ми живот се подрежда така. Кралят не остава никога насаме със себе си — добави той усмихнат, като видя червенината, която плъзна по лицето й, — __почти__ не остава сам, жено. Струва ми се, че ще има някои изключения. Законът действително изисква да ни отведат в брачното легло, но това, което ще се случи после, засяга само нас двамата, надявам се.
	Тя сведе очи, като разбра, че той е забелязал изчервяването й. Отново изпита срам, съзнавайки, че бе го забравила. Беше наблюдавала Ланселет и мислеше, унесена в сладостни мечти, колко силно желаеше да бяха я венчали с __него__ днес. Каква бе тази проклета съдба, която я направи кралица? Ето, той отново й хвърли онзи жаден поглед и тя вече не смееше да гледа натам. Видя, че и той извръща очи от нея, и в същия момент някаква сянка падна между тях — до нея се бе из правила лейди Моргана; Артур се премести, за да може и тя да седне до тях.
	— Ела и седни при нас, сестро. За теб винаги ще има място тук — каза с толкова нежен глас, че Гуенхвифар за миг се зачуди дали не е пийнал малко повече. — Ето, сега, когато празненството поутихна, имаме предвид други забавления може би малко по-буйни от песните на бардовете, макар че и те са доста вълнуващи. Не знаех, че пееш, сестро. Знаех, че си вълшебница, но не и че се музикантка. Нима успя да ни омагьосаш всички?
	— Надявам се, не — отвърна със смях Моргана. — Инак не бих посмяла да запея отново — помниш ли старата легенда за онзи бард, който с песента си превърнал злите гиганти в камъни, разположени в кръг, там, където си седят до ден-днешен?
	— Не съм чувала никога за тази легенда — намеси се Гуенхвифар, — но в манастира ми разказваха една история за лоши хора, които се присмивали на Христа по пътя към Голгота. Тогава един светец ги превърнал във врани, та вечно да летят по света с присмехулните си крясъци… А знам и една друга легенда, за един светец, който превърнал зли магьосници, докато изпълнявали в кръг своите ритуали в кръг от камъни.
	Ланселет проточи лениво:
	— Ако имах достатъчно време да се занимавам с философия, вместо да воювам и да обучавам конницата, мисля, че щях да опитам да открия кой е изградил големия каменен кръг и защо.
	Моргана се засмя.
	— Това е известно на всички в Авалон. Вивиан би могла да ти го каже, ако искаш.
	— Само че — отвърна Ланселет, — какво ми гарантира, че думите на жриците и друидите съдържат повече истина, отколкото разказите на набожните монахини на Гуенхвифар? Простете, трябваше да кажа „на кралицата“. Прости ми, Артур, не исках да проявя неуважение към жена ти, но я наричах така, по име, преди години, когато още не беше кралица… — само че Моргана знаеше, че той просто си намери повод да произнесе името й на глас.
	Артур се прозя.
	— Скъпи приятелю, нямам нищо против, след като и жена ми не възразява. Да пази Бог да стана като тези мъже, които искат да държат жените си в клетка. Съпруг, който не е в състояние да запази любовта и верността на жена си, най — вероятно не ги заслужава.


	Той се наведе напред и взе ръката на Гуенхвифар в своята.
	— Това празненство много се проточи. Кога ще бъдат готови ездачите, Ланселет?
	— Сигурно скоро — каза Ланселет, умишлено отклонявайки очи от Гуенхвифар. — Ще заповяда ли кралят да отида и проверя?
	Моргана си каза: „Той се самоизмъчва, не може да гледа Гуенхвифар с Артур, но няма и сили да си тръгне“. На глас каза, уж на шега:
	— Ланселет, младата двойка сигурно иска да остане насаме. Защо не ги оставим за малко сами? Ще дойда с теб, за да видим готови ли са ездачите.
	Ланселет каза:
	— Господарю… — и в мига, когато Гуенхвифар отвори уста да възрази, продължи — разреши ми да се оттегля.
	Артур кимна в знак на съгласие, а Моргана взе ръката на Ланселет. Той се остави тя да го отведе, но все пак продължи да извръща назад глава, сякаш не можеше да откъсне очи от Гуенхвифар. Сърцето на Моргана се късаше — едновременно се измъчваше от неговото страдание, и чувстваше, че би го отвлякла накрай света, само да не й се налага да вижда повече погледа, с който той гледаше Гуенхвифар. Зад себе си тя дочу гласа на Артур:
	— До вчера нямах представа колко красива е невестата, която ми е предопредели съдбата, — и отговора на Гуенхвифар:
	— Не съдбата ни събра, господарю, а моят баща.
	Вече се бяха отдалечили доста, та Моргана не можа да чуе какво отвърна Артур.
	— Помня — поде Моргана, — преди години, на Авалон, ти ми казваше, че в кавалерията е разковничето за победа над саксонците — в кавалерията и в добре дисциплинираната по римски образец армия. Сигурно това имаш предвид да сториш с тези конници.
	— Вярно, обучавах ги с такава цел. През ум не ми е минавало, че една жена може да помни нещо свързано с военна стратегия, братовчедке.
	Моргана се разсмя.
	— Но и аз, както и всяка друга жена на тези остров, живея под постоянен страх от саксонско нападение. Веднъж минах през едно село, през което преди мен бе минала банда саксонци. Бяха изнасилили всички жени — от петгодишните деца до деветдесетгодишни беззъби бабички. Всичко, което ни дава надежда да се отървем от тях веднъж завинаги, има значение за мен, може би дори повече отколкото за мъжете и войниците, които могат да се боят единствено от смъртта.
	— Не съм мислил за това — отвърна сериозно Ланселет. — Войските на Утър Пендрагон също търсеха жени по време на походите си — всъщност и войските на Артур, но изнасилвания не се случват често. Забравих, Моргана, че си обучавана на Авалон да мислиш за неща, които нямат или почти нямат значение за повечето жени.
	Той вдигна поглед и хвана здраво ръката й.
	— Бях забравил звука на арфите от Авалон. Мислех, че мразя това място и че не искам да го видя никога вече. И все пак — понякога има дребни неща, които ме връщам там. Звукът на някоя арфа. Слънчевите лъчи, които се плъзгат по каменните кръгове. Уханието на ябълки и жуженето на пчелите. Плясъкът на рибите, които скачат във водата и крясъците на водните птици при залез-слънце…
	— Помниш ли — попита тя много тихо, — онзи ден, когато се качихме заедно на Тор?
	— Помня — после продължи с внезапна горчивина в гласа. — Бих искал да не беше обречена на Богинята тогава.
	Тя каза тихичко:
	— Същото исках и аз — винаги съм го искала.
	Гласът й секна внезапно, а Ланселет я изгледа тревожно.
	— Моргана, Моргана — братовчедке, никога не съм те виждал да плачеш!
	— Нима и ти се боиш от женските сълзи като всички останали мъже?
	Той поклати глава и я прегърна през раменете.
	— Не е така — призна той все така тихо. — Сълзите ги карат да изглеждат по-раними, но и по-истински. Жени, които никога не плачат, ме плашат, защото мисля, че са по-силни от мен. Винаги малко се плаша от това, какво би направила такава жена. Винаги съм се боял от… Вивиан.
	Моргана почувства, че той щеше да каже „майка ми“, но думата го стресна.
	Сега вече вървяха под ниския таван на обора. Множеството завързани коне закриваха дневната светлина. Миришеше приятно на сено и слама. За миг Моргана видя някакви мъже, които трупаха сено и изправяха човешки фигури, направени от кожа. Други влизаха и излизаха, оседлаваха конете.
	Някой забеляза Ланселет и извика:
	— Дали кралят и съпругата му ще бъдат готови да ни видят скоро, сър? Не ни се иска да изведем навън конете и да ги държим дълго, преди да започнем, защото ще станат неспокойни.
	— Скоро — извика Ланселет в отговор.
	Иззад един кон се появи въоръжен мъж — оказа се, че е Гауейн.
	— А, братовчедке — обърна се той към Моргана. — Не я води тук, Ланс, това не е място за дами. Някои от проклетите зверове още не са обяздени. Все още ли си решен да извадиш белия жребец?
	— Решил съм да го обяздя за Артур, та да може да го носи в боя следния път дори ако трябва да си счупя врата!
	— Не се шегувай с такива неща — каза Гауейн.
	— Че кой се шегува? Ако пък Артур не може да го язди, ще го яздя аз, а тази вечер ще го представя в чест на кралицата!
	— Ланселет — намеси се Моргана, — не си струва да рискуваш живота си за такова нещо. Гуенхвифар не може да различи един кон от друг. Тя ще е все еднакво впечатлена, независимо от това дали яздиш дървено конче от единия край на двора до другия, или повториш подвизите на кентаврите!
	Той й хвърли почти презрителен поглед, но тя добре разбра мислите му: „Как би могла Моргана да разбере копнежа му да се представи блестящо на този ден?“
	— Върви и оседлай коня си, Гауейн. Предай, че ще сме готови след половин час — каза Ланселет. — Питай Кай иска ли да почваме.
	— Я не ми казвайте, че и Кай ще язди с тоя сакат крак — намеси се един от стоящите наблизо мъже с някакъв особен акцент. Гауейн се обърна рязко към непознатия и каза:
	— Нима ти би могъл да го разбереш — това е единствената войнска работа, за която сакатият крак не му пречи и за малко ще престане да се занимава с кухни и женските помещения?
	— Да, да, разбрах — каза непознатият и като се обърна, започна да оседлава коня си.
	Моргана докосна леко Ланселет по ръката; той се обърна и я погледна, очите му отново блестяха весело.
	„Ето на“, помисли си тя, „той се занимава с нещо, което го интересува, рискува да се пребие, вършейки нещо за Артур. Сега не мисли за любов и се чувства щастлив. Ако само можеше все да е зает с такива неща, та да не вехне от копнеж по Гуенхвифар или по която и да било друга жена“.
	Тя каза:
	— Покажи ми този опасен кон, който искаш да обяздиш.
	Той я поведе между редиците завързани жребци. Когато спряха, тя видя първо сребристата муцуна и дългата грива на коня — приличаше на ленена къделя. Конят беше едър — висок при холката* колкото самия Ланселет. Той отметна глава, пръхтенето му беше като на огнедишащ дракон.
	[* холка — раменната става на коня (бел.прев.)]
	— О, красавецо — каза Ланселет и постави ръка до муцуната на коня. Той веднага се стресна и отстъпи встрани. Ланселет се обърна към Моргана:
	Учил съм го сам на юзда и стреме. Това е сватбеният ми подарък за Артур — той няма време да си обяздва сам конете. Обещах му да го има кротък като домашно животинче на сватбения си ден.
	— Добре подбран подарък — отвърна Моргана.
	— Просто единственото, което мога да му дам — каза Ланселет. — Не съм богат. Пък и той няма нужда от злато и скъпоценни камъни — всички го отрупаха с такива дарове. Това е подарък, който мога да му дам единствено аз.
	— Да, така му даряваш нещо от себе си — каза Моргана и продължи на себе си: „Колко много обича Артур! Затова е и толкова измъчен. Не го измъчва желание към Гуенхвифар, а това, че обичта му към Артур е не по-малка. Ако беше обикновен женкар като Гауейн, не бих го съжалила нито за миг; Гуенхвифар е добродетелна и дори щеше да ми е приятно да видя как го отхвърля.“
	После каза:
	— Бих искала да го пояздя. Няма на този свят кон, от който да се боя.
	Той се разсмя.
	— Ти не се боиш от нищо, нали, Моргана?
	— О, не, братовчеде — отвърна тя, станала внезапно много сериозна. — Боя се от много неща.
	— Е, аз съм още по-боязлив от теб. Страхувам се от битките, и от саксонците, и се страхувам, че ще бъда убит, преди да съм опитал всичко от живота — каза той. — Затова не си позволявам да избегна никое предизвикателство… Страхувам се и от това, че може и Авалон, и християните да грешат, да няма богове, нито рай, нито живот след смъртта, и че като умра, ще изчезна завинаги. Затова все се боя да не умра, преди да съм изпитал всичко, което ни предлага животът.
	— Струва ми се, че не са ти останали много неизпитани неща — каза Моргана.
	— Останали са, Моргана. Останали са толкова много неща, за които копнея, и когато пропусна някое от тях, горчиво съжалявам, и се чудя каква е тази лудост или слабост, която ми пречи да сторя това, което желая… — отвърна Ланселет, после рязко влезе навътре между конете и жадно притисна Моргана към себе си.
	„Това е жест на отчаяние“, мислеше си тя с горчивина, „не съм аз тази, която желае. Той иска само миг на забрава, в който да не вижда Гуенхвифар, която ще лежи в прегръдките на Артур тази нощ“. Ръцете му се плъзнаха с опитно движение по гърдите й; устните му се притиснаха към нейните и тя почувства как цялото му жилаво тяло се впива в нейното. Продължаваше да стои неподвижно в ръцете му, но чувстваше как премалява, как в нея се надига желание, толкова силно, че напомняше на болка; сама не съзнаваше, че започва леко да се движи, да наглася тялото си в прегръдката му. Устните й се разтвориха под неговите, чувстваше ръцете му навсякъде по тялото си. Но когато се опита да я отнесе към една от купите сено, тя направи слаб опит да се възпротиви.
	— Ти си луд, мили, тук гъмжи от Артурови войници, има поне петдесет конници…
	— Това може ли да ни попречи? — прошепна той, а тя отвърна, разтреперана от възбуда:
	— Не. Не! И се остави да я събори на земята. Смътно някъде в съзнанието й се въртеше горчива мисъл: „Една принцеса, херцогиня на Корнуол, жрица на Авалон, се търкаля в обора като някоя млекарка, дори без оправданието, което би имало на Белтейнските празненства!“ Но тя я пропъди и се остави без съпротива на ръцете му, които бяха навсякъде по тялото й. „По-добре това, отколкото да разбия сърцето на Артур“. Моргана не разбра доколко тази мисъл бе нейна и доколко — на мъжа, чието тяло бе вплетено в нейното, а ръцете му ставаха толкова страстно настоятелни, че й причиняваха болка; целуваше я диво, отваряйки с гневна сила устата й. Тя усети, че той се опитва да свали роклята й, и се отдръпна, за да му помогне.
	Тогава се чуха много гласове, които викаха едновременно, някакъв шум, наподобяващ ударите на чук, чу се уплашен писък, и съвсем наблизо поне дузина души закрещяха един през друг:
	— Капитане! Лорд Ланселет! Къде е той? Капитане!
	— Мисля, че е тук някъде — един от по-младите войници се затича между редиците навързани коне. Ланселет се хвърли между Моргана и войника, ругаейки ожесточено под нос, докато тя закриваше лице с воала си. После се сви полугола в сламата, за да не я забележат.
	— Проклятие! За миг не мога да остана сам…
	— О, сър, ела бързо, случи се нещо с един от новите коне! Има една разгонена кобила, два от жребците се сбиха, и мисля, че единият си е счупил крака…
	— Дяволите да го вземат! — Ланселет трескаво оправяше дрехите си, после се изправи в целия си ръст. В сравнение с него момчето, което ги прекъсна, изглеждаше направо дребно. — Ще дойда ей сега — в този момент момчето явно забеляза Моргана; тя си помисли ужасено, че може да я разпознае — би било хубав повод за клюки в двора. „Но все пак не е толкова лошо като другото, което не могат да узнаят — че съм родила дете от собствения си брат“.
	— Попречих ли, сър? — питаше младият мъж, опитвайки се да надникне зад гърба на Ланселет. Не успяваше да прикрие подсмихването си. Моргана се размисли отчаяно: „Как ли ще се отрази това на неговата репутация? Всъщност за един мъж да бъде изненадан с жена в сеното може би е предимство!“ Ланселет дори не си даде труд да отговори, вместо това така бутна момчето пред себе си, че то почти падна.
	— Върви да намериш Кай колкото е възможно по-бързо, хайде, тръгвай. — Той се извърна назад като вихрушка, целуна Моргана, която тъкмо се бе изправила на крака, залитайки, и промърмори:
	— Богове! От всички проклетии точно това ли… — той отново я притисна силно към себе си, пръстите му се вкопчиха жадно в тялото й, целувката му бе толкова настоятелна, че остави пламтящ отпечатък на лицето й. — Богове. Довечера — закълни се! Закълни се!
	Моргана не можеше да каже нито дума. Само кимна, зашеметена, замаяна, а цялото й тяло се гърчеше в копнеж по неосъщественото щастие, докато гледаше как Ланселет се отдалечава тичешком. След минута — две към нея почтително се приближи някакъв млад мъж и се поклони, а през цялото време войници тичаха напред-назад, докато отдалеч долиташе ужасния, почти човешки вопъл на умиращото животно.
	— Лейди Моргана? Името ми е Грифлет. Лорд Ланселет ме изпрати да те съпроводя до павилионите. Каза, че те довел тук да ти покаже коня, който обучава за краля, но ти си се подхлъзнала и си паднала в сеното. Тъкмо опитвал да разбере дали си се наранила, когато настана суматохата с коня на крал Пелинор. Моли те да го извиниш и да се върнеш в замъка…
	Е, мислеше си Моргана, това поне обяснява смачканата й рокля с петна от трева по нея и сламките в косите и по воала й. Нямаше да се наложи да се появи пред майка си и Гуенхвифар като онази жена от библията, заловена в прелюбодеяние. Младият Грифлет й подаде ръка, тя се облегна тежко на нея и каза:
	— Мисля, че съм си навехнала глезена.
	Куцаше по целия път до замъка. Ако бе паднала лошо и се бе наранила, това би обяснило външния й вид. Част от нея се радваше на съобразителността на Ланселет, но нещо дълбоко в душата й надаваше отчаян вопъл той да я признае за своя любима и да й даде закрилата си.
	Артур бе отишъл заедно с Кай до конюшните, смутен от неприятностите с конете. Моргана остави Гуенхвифар да се суети около нея, Игрейн да праща слугите за студена вода и парчета ленено платно за превръзка, а след, това прие да седне до Игрейн, на сянка, докато конете и конниците най-сетне заизлизаха от конюшните, за да покажат уменията си. Артур каза няколко думи за новия легион на Керлиън, който щял да възроди старата слава на Рим и да спаси страната. Осиновителят му Екториус цял сияеше. След това напред излязоха дузина конници, и започнаха да показват какво ново са научили — да спират коне, препускащи в пълен галоп, да ги изправят на задните им крака, да завиват, да се приближават плътно един до друг.
	— След като види това — заяви гордо Артур — никой не би могъл вече да твърди, че конете са годни само да теглят каруци! — Той се усмихна на Гуенхвифар. — Харесват ли ти моите рицари, милейди? Уподобил съм ги на старите римски „еквити“ — благородници, които са имали средства да отиват на бой със собствени коне и снаряжение.
	— Кай язди като кентавър — обърна се Игрейн към Екториус и старият човек се усмихна щастливо. — Артур, ти постъпи много разумно като разреши на Кай да язди един от най-добрите ти коне.
	— Кай е много смел войн и прекалено скъп за мен като приятел, за да го оставя вехне у дома — отвърна Артур решително.
	Гуенхвифар попита:
	— Той не ти ли е брат по силата на осиновяването?
	— Така е. Раниха го още в първата му битка и след това все се боеше, че ще остане завинаги у дома с жените — каза Артур. — Ужасна съдба за роден войн. Но на кон се бие наравно с най-добрите.
	— Вижте — възкликна Игрейн. — Легионът помете всички мишени — никога не съм виждала такава езда!
	— Не мога да си представя войска, която би устояла на такава атака — намеси се крал Пелинор. — Жалко, че Утър Пендрагон не доживя да види това, момчето ми — прости ми, кралю мой!
	Артур каза с топлота:
	— Приятелите на моя баща могат да ме наричат както желаят, скъпи Пелинор! Но главната заслуга е на моя приятел, който е и капитан на конницата — Ланселет!
	Гахерис, един от по-младите синове на Моргоуз, се поклони пред Артур.
	— Господарю, позволяваш ли ми да отида при конюшните, за да видя как разседлават конете? — Гахерис беше умно, жизнерадостно момче на около четиринадесет години.
	— Разрешавам — отвърна Артур. — Кога ще го пуснеш да се присъедини към Гауейн и Агравейн в моята свита, лельо?
	— Може би още тази година, ако братята му се съгласят да го учат на бой изкуство и да го държат винаги близо до себе си — отвърна Моргоуз, после повиши глас: — Не! Ти не, Гарет! — и се опита да хване пухкавото шестгодишно момченце. — Върни го тук, Гахерис!
	Артур се разсмя и разпери ръце.
	— Не се тревожи — конюшните привличат момчетата, както кучето — бълхите. Разказваха ми как съм яздил бойния кон на баща си, когато съм бил едва шестгодишен. Аз самият не помня — това се е случило малко преди да ме пратят за отглеждане при Екториус.
	Внезапно Моргана потръпна, защото си спомни малкото русо момче, което лежеше неподвижно като мъртво, а после и някаква сянка, която бе видяла в купа с вода — не, не можеше да си припомни нищо повече.
	— Боли ли те много глезена, сестро? — запита угрижено Гуенхвифар. — Облегни се на мен…
	— Гауейн ще се погрижи за него — продължаваше Артур. — Винаги съм считал, че него най го бива да обучава млади рицари.
	— Повече от лорд Ланселет ли? — попита Гуенхвифар.
	Моргана си каза: „Ето, и тя само търси повод да произнесе името му. Но той желаеше мен, и то съвсем неотдавна, и довечера всичко ще се свърши… да, по-добре, отколкото да разбият сърцето на Артур. Ако трябва, ще кажа на Гуенхвифар“.
	Артур каза:
	— Ланселет ли? Той е най-добрият ездач сред нас, макар и прекалено безразсъден по моя преценка. Момчетата го обожават, разбира се — ето, виж малкия Гарет, лельо, вече се мъкне по петите му като кученце. Готови са да извършат какво ли не, само за да заслужат една добра дума от него. Но не го бива толкова да учи момчетата на основните неща, както прави Гауейн — прекалено е блестят и обича да се изтъква. Гауейн им показва нещата спокойно и бавничко, кара ги да се учат стъпка по стъпка на това изкуство, затова неговите ученици не рискуват да пострадат поради собствената си небрежност. Гауейн е и най-доорият учител по фехтовка. Я виж, това е конят, който Ланселет обучаваше за мен — той се прекъсна и избухна в смях, а Игрейн каза:
	— Виж го ти малкото дяволче!
	Защото Гарет бе успял да увисне на седлото като маймунка и Ланселет, разсмян, го повдигаше, за да го сложи пред себе си. След това подкара коня в галоп, препускайки право нагоре по хълма към покритата с балдахин трибуна, където седяха кралят и неговите близки. Наближаваха, без да намаляват главоломната бързина, та дори Артур си пое рязко дъх, а Игрейн отстъпи назад с побеляло лице. Ланселет дръпна рязко юздите, конят се изправи на задните си крака и направи пирует.
	— Ето твоя кон, господарю Артур — поклони се той със замах, държейки юздите в едната си ръка, — а ето и братовчед ти. Лельо Моргоуз, вземи тази малка напаст и му отупай праха от панталонките — допълни той, оставяйки Гарет да се смъкне надолу така, че да падне в скута на Моргоуз. — Конят като нищо можеше да го премаже с копита!
	Гарет не чу и дума от упреците на Моргоуз, защото бе отправил сините си очи, изпълнени с обожание, към Ланселет.
	— Когато пораснеш — каза Артур с усмивка, тупвайки шеговито момчето, — ще те посветя в рицарство и ти ще тръгнеш да побеждаваш великани и зли рицари, и да спасяваш красивите дами от лапите им.
	— О, не, господарю Артур — отвърна момчето, без да откъсва поглед от белия кон, на който Ланселет яздеше напред-назад пред трибуната. — Лорд Ланселет ще ме посвети в рицарство, и двамата ще тръгнем заедно да вършим подвизи.
	Екториус се усмихна под мустак и отбеляза:
	— Изглежда, че младият Ахил намери своя Патрокъл.
	— Аз съм напълно засенчен — заяви добросърдечно Артур. — Дори новоизпечената ми съпруга не може да откъсне очи от Ланселет и го моли да я нарича по име, а ето, сега и Гарет настоява точно той да го посвети в рицарство! Ако Ланс не беше най-добрият ми приятел, щях да полудея от ревност.
	Пелинор загледа ездача пред тях, после каза:
	— Този проклет дракон все още се крие в едно езеро в моите земи и излиза от бреме на време да разкъсва селяните или техния добитък. Може би, ако имах такъв кон, който би устоял на подобна битка… Мисля си и аз да обуча боен кон и да подгоня отново дракона. Последния път едва си спасих кожата.
	— Дракон ли, сър? — попита малкият Гарет. — А бълва ли огън?
	— Не, момчето ми, само смърди отвратително и от корема му излиза звук, наподобяващ на лая на шейсет ловни кучета — отвърна Пелинор, а Екториус допълни:
	— Драконите не бълват огън, дете. Тази легенда идва от това, че на времето са наричали кометите „дракони“, защото имат дълга огнена опашка. Е, може пък и някога да е имало истински огнедишащи дракони, но няма на земята жив човек, който да помни такова време.
	Моргана не слушаше внимателно разговора, макар че се замисли за миг доколко ли са верни думите на Пелинор. Сигурно преувеличаваше, за да впечатли детето. Гледаше Ланселет, който демонстрираше различните ходове на коня.
	Артур се обърна към Гуенхвифар:
	— Никога не бих могъл да обяздя кон така — Ланселет го обучава да може да влиза с мен в бой. Преди два месеца този жребец беше див като драконите на Пелинор, а виж го сега!
	— На мен още ми се струва див — каза Гуенхвифар, — но пък аз се страхувам и от най-кротките коне.
	— Бойният кон не бива да е кротък като кон, който служи да се разхождат с него дамите — каза Артур. — У него трябва да има дух… Господи помилуй! — извика той и скочи на крака. Някакво бяло петно, може би птица — гъска или нещо подобно, внезапно бе изпърхала точно под носа на коня. В този момент Ланселет яздеше бавно и бдителността му бе намаляла. Когато конят се изправи на задни крака, цвилейки уплашено, той се стресна. Опита се да запази контрол върху него, но се плъзна и едва не попадна под копитата му. Макар и почти в безсъзнание, успя да се претърколи настрана в момент.
	Гуенхвифар изпищя. Към нейния писък се присъединиха гласовете на Моргоуз и другите дами, докато Моргана, напълно забравила уж навехнатия глезен, скочи, хукна към Ланселет, и го измъкна изпод конските копита. Артур, който също се беше спуснал към коня, хвана юздата му и със сила издърпа коня по-далеч от мястото, където Ланселет се беше проснал в безсъзнание. Моргана беше коленичила до него и бързо опипваше слепоочието му, където вече се надигаше тъмен оток, а в прахта се стичаше кръв на тънка струйка.
	— Мъртъв ли е? — викаше Гуенхвифар — мъртъв ли е?
	— Не — сопна се Моргана, — донесете студена вода, а трябва да са останали и от ленените превръзки. Мисля, че си е счупил китката; подпрял се е на нея, за да не си счупи врата при падането! Що се отнася до удара по главата… — тя се наведе и постави ухо на гърдите му, вслушвайки се в равномерното им повдигане и спускаше. Взе съда със студена вода, който й подаваше дъщерята на крал Пелинор и попи кръвта от челото му с парче ленен плат. — Някой да хване тази гъска и да й извие врата, а после да напердаши добре гъсарчето. Лорд Ланселет можеше да се пребие, или пък конят на краля да пострада.
	Дойде Гауейн и отведе коня обратно в конюшните. Разминалата се на косъм злополука все пак успя да помрачи тържествата и гостите един по един започнаха да се разотиват към своите павилиони и квартири, Моргана превърза главата и счупената китка на Ланселет, като милостиво намести счупената кост преди той да се размърда, защото после започна да стене от болка и да хваща несъзнателно китката с другата си ръка. Сетне Моргана се посъветва кратко с управителя на замъка, Кай, и го отпрати да й донесе някакви билки, за да приспи Ланселет. После нареди да го отнесат в леглото му. Тя остана при него, макар че той не я разпозна, само продължи да стене и да се оглежда около себе си с очи, които явно не можеха да фокусират.
	По едно време загледа по-съсредоточено Моргана и промълви:
	— Майко… — а нейното сърце се сви. След това Ланселет потъна в тежък, неспокоен сън, а когато се събуди, най-сетне я позна.
	— Моргана? Братовчедке? Какво се е случило?
	— Ти падна от коня.
	— От коня ли? Какъв кон? — попита той объркано, а когато Моргана му разказа всичко, заяви убедено:
	— Това е смешно. Аз не падам от коне — и отново заспа.
	Моргана продължи да седи до леглото му и го остави да стиска ръката й. Чувстваше как сърцето й се къса. Още чувстваше белега от целувките му по устните си, гърдите я боляха от желание той отново да ги докосне. Но мигът бе преминал — и тя знаеше това добре. Дори да си спомнеше за случилото се между тях, той вече нямаше да я пожелае. Всъщност никога не бе я желал истински, а само като средство да притъпи болката копнежа по Гуенхвифар, от обичта към неговия крал и братовчед.
	Смрачаваше се; далеч някъде в замъка се разнесоха звуци на арфа — свиреше Кевин. Носеха се смехове, песни, веселието беше в разгара си, внезапно вратата се отвори и самият Артур влезе с факла в ръка.
	— Как е Ланселет, сестро?
	— О, ще оживее. Главата му е корава и не се чупи лесно — отвърна тя шеговито, но сухо.
	— Искахме ти да бъдеш сред свидетелите, когато невястата бъде положена на брачното легло, както беше и когато сключвахме брачния договор — каза Артур. — Но сигурно е по-добре той да не бъде оставян сам, а не бих оставил никой друг да се грижи за него, дори това да е Кай. Какъв късмет за него, че ти си тук. Ти нали си му осиновена сестра?
	— Не — сопна се Моргана неочаквано гневно.
	Артур приближи до леглото и взе отпуснатата ръка на Ланселет в своята. Раненият простена и се размърда, а после отвори очи и примигна.
	— Артур?
	— Тук съм, приятелю — отвърна Артур, а Моргана си помисли, че не е чувала мъж да говори с такава нежност в гласа.
	— Добре ли е конят ти?
	— Конят си е добре, проклет да е — отвърна Артур. — Ако ти бе загинал, за какво щеше да ми е някакъв кон? — Той почти плачеше.
	— Как… как се случи това?
	— Една проклета гъска изпърха точно пред коня. Гъсарчето се е скрило някъде. Отлично знае, че ако го хванат, ще го пребият почти до смърт!
	— Не прави така — рече Ланселет. — То е просто едно нещастно простовато същество, и дори не е съвсем наред в главата. Не можеш да го виниш, че гъските са по-умни от него и една е успяла да се измъкне. Обещай, че няма да го наказваш, Гуидиън.
	Моргана с учудване отбеляза, че той се обърна към Артур с едновремешното му име. Артур отново стисна ръката му и се наведе да го целуне, като внимаваше да не засегне раната на лицето му.
	— Обещавам, Ланселет. Сега спи.
	Ланселет стисна здраво ръката му.
	— Едва не развалих първата ти брачна нощ, нали? — в гласа му прозвуча горчива ирония, която напомни на Моргана нейните собствени чувства.
	— Наистина почти успя — жена ми плака толкова упорито за теб, че почнах да се чудя какво би сторила, ако аз си бях счупил главата — отвърна Артур със смях.
	Моргана се намеси с внезапно ожесточение:
	— Артур, ти може да си крал, но той наистина има нужда от спокойствие!
	— Права си — Артур се изправи, — утре ще изпратя Мерлин да го прегледа. Но тази нощ той наистина не бива да остава сам…
	— Ще остана с него — каза тя с гняв.
	— Сигурна ли си, че…
	— Върни се при Гуенхвифар! Невестата ти те чака!
	Артур въздъхна потиснато. После каза:
	— Изобщо не знам какво да говоря с нея, и какво да сторя.
	„Но това е вече смешно! Да не би да очаква аз да му дам напътствия, или пък да поучавам булката?“ Моргана срещна погледа му и сведе очи. После каза много внимателно:
	— Артур, нещата са много прости. Прави това, което ще ти каже Богинята.
	Той доби вид на дете, което са ударили. Сетне каза прегракнало, изтръгвайки с мъка думите от себе си:
	— Тя… тя не е Богинята, а просто някакво момиче. И е много уплашена. — И изведнъж изплю камъчето: — Моргана, нима не знаеш, че аз още…
	Моргана усети, че няма да понесе това, което той се канеше да каже.
	— Не! — прекъсна го тя грубо и вдигна ръка в жест, заповядващ мълчание. — Артур, не забравяй поне това, че за нея ти винаги ще бъдеш Бог. Иди при нея като Рогатия Бог на горите…
	Артур се прекръсти и потръпна. После прошепна:
	— Да ми прости Бог — ето го наказанието… — и замълча. Двамата стояха, загледани един в друг, неспособни да говорят. Накрая той каза:
	— Моргана, знам, че нямам право да искам това от теб, но ще ме целунеш ли?
	— Братко — тя застана на пръсти и го целуна по челото. След това го благослови със знака на Богинята. — Бъди благословен — прошепна тя. — А сега върви, Артур, върви при своята невеста. Обещавам ти, обещавам в името на Богинята, всичко ще бъде наред. Кълна се.
	Той преглътна — тя видя как се раздвижиха мускулите на гърлото му. След това откъсна с усилие очи от нея и промълви:
	— Бог да те благослови, сестро.
	Вратата се затвори след него.
	Моргана се отпусна на един стол и остана така неподвижна, загледана в спящия Ланселет, измъчвана от образите, които се въртяха в съзнанието й. Ето лицето на Ланселет, който й се усмихва, облян от слънчевата светлина на Тор. Гуенхвифар, вир-вода, с подгизнали фусти, вкопчена в ръката на Ланселет. Рогатият Бог, с лице, боядисано с кръвта на елена, отмята завесата от входа на пещерата. Устните на Ланселет, търсещи трескаво гърдите й — нима това се бе случило само преди няколко часа?
	— Поне — измърмори тя яростно — няма да прекара първата брачна нощ на Артур, мечтаейки за Гуенхвифар.
	Седна на ръба на леглото и внимателно притисна тялото си до тялото на ранения мъж. Лежа дълго мълчалива, дори без да плаче, потънала в отчаяние, толкова дълбоко, че не можеше да се излее в сълзи. Тази нощ Моргана не затвори очи. Бореше се с ясновидското си умение, бореше се срещу връхлитащите я сънища, отчаяно търсеше мълчание и нямото отсъствие на всякаква мисъл, което бе учила да постига в Авалон.
	А в една друга стая, в най-отдалеченото крило на замъка, Гуенхвифар също лежеше будна и гледаше с виновна нежност спящия Артур. Русите му коси сияеш на лунната светлина, гърдите му се повдигаха равномерно от спокойното му дишане. Сълзи се стичаха бавно по бузите на Гуенхвифар.
	„Толкова много искам да го обикна“, мислеше тя, а после започна да се моли:
	— О, Боже и света Дева Марийо, помогнете ми да го обичам така, както съм длъжна, защото той е мой крал и повелител, и е толкова добър. Той заслужава някой, който да го обича с по-голяма любов от тази, която аз мога да му дам.
	Около нея диханието на нощта навяваше тъга и отчаяние.
	„Защо“, чудеше се Гуенхвифар, „защо съм тъжна? Артур е щастлив и няма за какво да ме укорява. Откъде идва тази скръб, с която е напоен дори самият въздух около нас?“


	7

	Един ден в края на лятото кралица Гуенхвифар седеше с няколко от придворните си дами в голямата зала на Керлиън. Следобедът беше много горещ; повечето дами по-скоро се преструваха, че предат или разчепкват последната пролетна вълна, за да я приготвят за предене. Но вретената се въртяха лениво и дори кралицата, която бе най-сръчна от всички с иглата, бе спряла да реди бодове по красивата покривка за олтар, с която смяташе да зарадва епископа.
	Моргана остави настрани разчепканата вълна и въздъхна. По това време на годината винаги страдаше от носталгия. Изпълваше я копнеж по мъглите, които пропълзяваха от морето по скалите около Тинтагел… За последен път ги беше виждала като малко дете.
	Артур и воините му, заедно с Керлиънския легион, бяха потеглили към южния бряг, за да проверят новото укрепление, изградено от тези саксонски войски, с които бяха сключили мирен договор. Това лято не бе донесло вражеско нападение и всички се надяваха, че саксонците, като изключим тези, които живееха мирно в Кент съгласно сключения с Артур договор, са се отказали от мисълта да завладеят Британия. Двегодишните сражения с Артуровата конница бяха свели битките със саксонците до обикновено лятно упражнение по военно дело; но все пак Артур бе решил да използва сегашното спокойно лято, за да укрепи защитата на бреговете.
	— Пак ожаднях — каза Илейн, дъщерята на Пелинор. — Господарке, разрешаваш ли ми да поръчам да донесат още кани с вода?
	— Извикай Кай, той ще се погрижи — каза Гуенхвифар.
	Моргана си помисли: „Колко много порасна — от уплашено, притеснено дете се превърна наистина в кралица.“
	— Трябваше да се омъжиш за Кай, когато кралят ти предложи, лейди Моргана — заяви Илейн, след като изпълни задачата си и се върна, сядайки на пейката до Моргана. — В този замък той е единственият мъж под шестдесетгодишна възраст, пък и жена му няма да е обречена да спи сама през половината година.
	— Вземи го ти ако искаш предложи любезно Моргана.
	— И аз още се чудя, че ти му отказа — намеси се Гуенхвифар — явно този проблем я ядосваше отдавна. — Щеше да е съвсем подходящо — Кай, осиновеният брат на Артур толкова обичан от него, и ти — сестрата на Артур, и пълноправна херцогиня на Корнуол сега, когато лейди Игрейн вече не напуска манастира!
	Друзила, дъщеря на един от по-незначителните източни крале, се изкиска:
	— Но ако братът и сестрата на краля се свържат в брак, нима това не е кръвосмешение?
	— Полусестра и осиновен брат, гъско такава — сопна се Илейн. — Но кажи ми, лейди Моргана, само белезите и това, че е сакат, ли те накараха да се откажеш? Кай със сигурност не е красавец, но би бил добър съпруг.
	— Не можете да ме излъжете — отвърна Моргана, симулирайки добро настроение, каквото всъщност не изпитваше. Нима тези жени наистина не можеха да мислят за нещо друго, освен за женитби? — Съвсем не сте се загрижили за моето брачно щастие с Кай, просто ви се щеше да има сватба, за да наруши лятната скука. Но не бива да искате прекалено много. Нали сър Грифлет се ожени за Милиъс през пролетта, тази сватба би трябвало да ви стигне на първо време. — Тя изгледа Мелиъс, чиято рокля вече се опъваше на натежалото й тяло. — Догодина по това време ще си имате и бебе, около което да се въртите и да го глезите.
	— Но на теб отдавна ти е време да се омъжиш, лейди Моргана — каза Алиенор от Галис. — Не би могла да се надяваш на по-добро предложение от това на осиновения брат на самия крал!
	— Не бързам особено да се омъжа, пък и Кай не настоява на брак повече от мен.
	Гуенхвифар се изсмя тихичко.
	— Вярно е. Езикът му е почти толкова остър, колкото и твоя, пък и нравът му не е много миролюбив. Бъдещата му жена ще се нуждае от търпение, по-голямо от това на света Бриджид. Не като теб, Моргана, защото ти никога не преглъщаш отговор.
	— Пък и ако се омъжи, ще трябва да преде за домакинството — намеси се Мелиъс. — А Моргана винаги гледа да се измъкне от преденето! — Вретеното й отново се завъртя и бавно заслиза към пода. Моргана сви рамене.
	— Вярно е, че предпочитам да чепкам вълна, но сега вече вълната за чепкане свърши — каза тя, вдигайки вретеното си с нежелание.
	— А при това си най-добрата предачка сред нас — каза Гуенхвифар. — Твоята нишка е равна и никога не се къса. Моите се късат само като ги погледнеш.
	— Винаги съм била умела с ръцете. Може би преденето просто ми е омръзнало, защото майка ми ме научи, още когато бях съвсем малка — съгласи се Моргана започна да върти нишката между пръстите си без особен ентусиазъм.
	Вярно — мразеше преденето и се измъкваше, винаги когато можеше… въртиш, прехвърляш нишката в пръстите си, тялото ти е неподвижно, движат се само пръстите, вретеното се движи спираловидно… слиза почти до пода, след това отново нагоре… Толкова е лесно да изпаднеш в транс. Жените клюкарстваха, обсъждаха обикновените ежедневни проблеми. Мелиъс и нейното сутрешно прилошаване, някаква жена, която пристигнала от двора на Лот и разправяла ужасни неща за неговото развратничене… „Бих могла да им кажа много за това, ако исках… дори племенницата на собствената му съпруга не можеше да се отърве от алчните му ръце; трябваше да упражня цялата сила на волята си и на острия си език, за да не го допусна в леглото си; все му е едно дали е девица или матрона, херцогиня или млекарка, стига да носи фуста…“ Нишката се върти, върти, вретеното слиза и се качва… Гуидиън сега трябва да е голямо момче, на три години. Вече сигурно играе с дървен меч и войници играчки — такива, каквито тя правеше на Гарет — а не с малки котенца и кокалчета за смукане. Изведнъж си припомни как телцето на Артур тежеше на скута й, когато тя самата бе малко момиче на Утър тук, в Керлиън. Какъв късмет, че Гуидиън не прилича на баща си — едно умалено издание на Артур в двора на Лот сигурно щеше да подхрани клюките. Рано или късно някой щеше да събере вретеното и хурката и да изпреде вярната нишка, която да го изведе до истината. Моргана тръсна гневно глава. Наистина беше много лесно да изпаднеш в транс, когато предеш. Но тя бе длъжна да даде своя дял. Тази зима трябваше да има достатъчно вълна за тъкане. Дамите приготвяха и покривка за пиршествата… Кай бе единственият мъж под шейсетте в замъка; но идваше и бардът Кевин — той донесе новини от Летните земи… Колко бавно слизаше вретеното към пода… Нишката се върти, върти се, сякаш пръстите й имат собствен живот, отделен от този на цялото й тяло… Дори в Авалон мразеше да преде… В Авалон, сред жриците, се стараеше да работи повече от полагаемото с боите за платове, за да избегне омразното предене, което освобождаваше мислите й да витаят, докато само пръстите й се движеха… Въртенето на нишката й напомняше на танца на спиралите около Тор, въртене постоянно въртене, също както земята се въртеше около слънцето на небето въпреки че простите хора мислеха, че е обратното… Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат, може би всъщност чекръкът се въртеше около вретеното; нишката се гърчеше, въртеше се като змия… като дракон в небето… Ако беше мъж и можеше да потегли на поход с Керлиънския легион, нямаше да седи тук и да преде, преде, да върти нишката, да я върти… Но ето Керлиънският легион заобикаляше саксонците, а саксонците се опитваха да заобиколят тях, въртене в кръг, отново и отново, както червената кръв преминава през вените, червената кръв, която приижда, приижда… залива огнището…
	Моргана чу собствения си писък едва след като той бе разцепил тишината в стаята. Тя изпусна вретеното си и то се изтърколи към огнището, попивайки кръвта, която се лееше алена, лееше се, пръскаше около огнището…
	— Моргана! Сестро, да не си се убола на хурката?! Какво ти е?
	— Кръв по огнището — заекна Моргана. — Виж, тук, тъкмо пред кралския престол, заклана като животно пред очите на краля…
	Илейн я разтърси; замаяна, Моргана прекара ръка пред очите си. Нямаше никаква кръв, само следобедното слънце продължаваше бавно пътя си.
	— Какво видя, сестро? — запита нежно Гуенхвифар.
	„Майко, Богиньо! Случи се отново!“ Моргана се опита да успокои дишането си.
	— Нищо, нищо… трябва да съм заспала за миг и да съм сънувала…
	— Нищо ли не видя? — Кала, дебелата жена на иконома, се взря любопитно в Моргана. Моргана си спомни как последния път, преди повече от година, бе изпаднала в транс, докато предеше, и бе предсказала, че любимият кон на Кай си е счупил крака в конюшнята и ще трябва да бъде убит. Тя отвърна нетърпеливо:
	— Не, нищо, просто сън — снощи сънувах, че ям гъска, а не съм яла гъска от Великден насам. Всеки сън ли трябва да има някакво значение?
	— Ако ще пророкуваш, Моргана, — каза закачливо Илейн, — кажи ни нещо разумно, например кога ще се върнат мъжете, та да знаем за кога да подгреем виното, дали Мелиъс да прави повои за момче или за момиче, или пък кога кралицата ще забременее!
	— Млъкни, зверче такова — изсъска Кала, защото очите на Гуенхвифар се бяха изпълнили със сълзи. Главата на Моргана се пръскаше от болка — такива бяха последиците от нежелания транс. Струваше й се, че пред очите й примигват светлинки — бледи, блестящи, светещи червейчета, които заплашваха да се разраснат и да заемат цялото й полезрение. Знаеше, че трябва да премълчи, но още докато тази мисъл прекосяваше съзнанието й, тя избухна:
	— Омръзна ми тази изтъркана шега! Не съм селска врачка, да се занимавам с магии за забременяване, омайно биле, предсказания и заклинания! Аз съм жрица, а не вещица!
	— Хайде, хайде — намеси се примирително Мелиъс. — Оставете Моргана на мира. Това слънце е напълно достатъчно да те накара да виждаш неща, които всъщност не са пред теб. Дори да е видяла кръв, заляла огнището, кой ви е казал, че някой полуумен слуга няма да преобърне недопеченото месо, та червеният сос да залее всичко наоколо? Ще пийнеш ли малко, лейди? — Тя отиде при ведрото с вода, натопи черпака и го подаде на Моргана, която отпи жадно. — Доколкото съм чувала, повечето пророчества не водят до нищо. Със същия успех можем да я попитаме кога най-сетне бащата на Илейн ще хване и убие този дракон, който все преследва.
	Както можеше да се предположи, опитът й да отклони вниманието на жените подейства. Кала се пошегува:
	— Ако изобщо съществува някакъв дракон. Може би той просто си търси извинение да отсъства от дома, когато му омръзне да се върти около огнището.
	— Ако бях мъж и имах жената на Пелинор за съпруга — намеси се Алиенор, — сигурно щях да предпочитам компанията на някой дракон, за който не е сигурно, че съществува, пред дракона, който със сигурност мога да намеря в собственото си легло.
	— Кажи ми, Илейн — подхвана Мелиъс, — има ли наистина дракон, или баща ти се занимава с преследването му, защото това е по-лесно, отколкото да се грижиш за кравите? Когато има война, мъжете не седят и не предат у дома, но когато всичко е спокойно, сигурно им омръзва да се въртят около кокошарника и пасищата.
	— Бог да пази, никога не съм виждала дракона — отвърна Илейн. — Но _нещо_ наистина краде крави от стадата ни, а веднъж видях голяма слузеста следа полето, и усетих ужасна смрад; наблизо лежеше полуизядена крава, покрита със същата отвратителна слуз. Това не би могло да бъде дело на вълк.
	— Какво като изчезват крави — присмя се Кала. — Не мисля, че тези от народа на елфите са чак толкова добри християни, та да не се изкушат да откраднат някоя и друга крава, особено когато няма елени.
	— И освен това, като говорим за крави, — намеси се твърдо Гуенхвифар, — мисля, че трябва да попитам Кай намира ли се някоя овца или яре за клане. Имаме нужда от месо. Ако мъжете се върнат довечера или утре, не можем да им предложим само овесена каша и хляб с масло! Пък и маслото започва да се разваля в тази горещина. Хайде, Моргана, ела с мен. Бих искала и аз да бъда ясновидка, та да разбера кога най-сетне ще завали! Всички останали да почистят скамейките от вълна и да приберат изпреденото. Илейн, отнеси бродерията ми в моите покои и внимавай да не се зацапа с нещо.
	Като тръгнаха по коридора, тя запита полугласно:
	— Наистина ли видя кръв, Моргана?
	— Сънувала съм — продължи да упорства Моргана.
	Гуенхвифар я изгледа проницателно, но тъй като между двете понякога се проявяваше искрена привързаност, реши да не я насилва повече.
	— Ако все пак си видяла кръв, да даде Бог тя да е саксонска и да бъде пролята далеч от нашето огнище. Хайде, нека проверим какво месо има Кай в складовете си. Сега не е ловен сезон, пък и не ми се иска да пращам мъжете на лов, когато се върнат. — Тя се прозя. — Така ми се иска горещината да премине. Възможно е да има буря — тази сутрин млякото се пресече. Трябва да кажа на прислужничките да направят извара от това, което остана, а не да го хвърлят на свинете.
	— Ти си отлична домакиня, Гуенхвифар — отбеляза сухо Моргана. — Никога не ми дошло на ум такова нещо, ако пресеченото мляко не ми е пред очите. Пък и призмата на изварата е толкова упорита. По-добре да се погрижим прасетата да са охранени.
	— Те са вече достатъчно охранени, особено сега, когато жълъдите узряха — отвърна Гуенхвифар и отново хвърли поглед към небето. — Я виж, това не беше ли светкавица?
	Моргана проследи погледа й и забеляза огнената следа по небето.
	— Вярно. Мъжете ще се приберат мокри и премръзнали, трябва да приготвим греяно вино. — Тя говореше разсеяно, но изведнъж се стресна и Гуенхвифар примигна.
	— Сега наистина вярвам, че можеш да пророкуваш — никакъв звук на копита не се чува, нито пък имаме вест от наблюдателницата — каза Гуенхвифар. — Ще наредя на Кай да осигури месо.
	Тя продължи напред през двора на замъка, а Моргана остана, където си беше, притискайки с ръка болящата я глава.
	„Това не е добре“. На Авалон тя беше научила да владее ясновидските си способности, да не допуска виденията да я връхлитат изневиделица, когато не е съсредоточена… Скоро наистина щеше да се превърне в селска вещица, от тези, които продават талисмани и предсказват момче ли ще се роди или момиче, или пък нови любими на селските моми. Щеше да стигне и дотам, измъчена от досадния живот, който водеше сред жените в замъка. Клюките толкова я отегчаваха, че се принуждаваше да преде, а преденето я докарваше до транс… „Нищо чудно някой ден да изпадна дотам, че да направя на Гуенхвифар тъй желаното заклинание, за да може да роди син на Артур… Безплодието е голямо проклятие за една кралица. През тези две години тя само веднъж прояви някакви признаци на бременност“.
	Все пак в компанията на Гуенхвифар и Илейн Моргана се чувстваше сравнително добре; повечето от другите жени нямаха никаква друга мисъл в съзнанието си, освен какво ще приготвят за вечеря или достатъчно здрава ли е нишката, която предат. Гуенхвифар и Илейн бяха учили поне малко и понякога, когато трите седяха и си почиваха, Моргана се чувстваше почти така, както на времето сред жриците в Дома на девиците.
	Бурята се разрази точно преди залез-слънце. Падна и град. Ледените зърна трополяха по каменната настилка в двора на замъка и отскачаха от плочите. Дъждът беше проливен. Когато от наблюдателницата съобщиха, че наближават конници, Моргана нито за миг не се усъмни, че това са Артур и останалите. Гуенхвифар нареди да запалят факли и да осветят двора. Скоро стените на Керлиън щяха да се пръснат от прииждащите коне и конници. След разговора си с Гуенхвифар, Кай беше решил да не колят яре, а овца, и сега прясното месо се печеше, а за мъжете имаше и топъл бульон. По-голямата част от легиона разседла и разпъна палатки във външния двор или направо на полето. Както подобава на военачалник, Артур първо провери как са се настанили войниците и конете, и едва тогава влезе във вътрешния двор, където го очакваше Гуенхвифар.
	Под шлема имаше превръзка на главата и се облягаше леко на ръката на Ланселет. На тревожните въпроси на Гуенхвифар отвърна с пренебрежително махване:
	— Беше по-скоро сбиване — мародери от племето на ютите се появили на брега. Нашите саксонци почти ги бяха разчистили, преди да пристигнем. Ха! На печено овнешко ли мирише? Това някаква магия ли е? Откъде знаехте, че ще се приберем?
	— Моргана ни предупреди, че ще се върнете. Има и греяно вино — отвърна Гуенхвифар.
	— Да, да, полезно е, като си гладен, да имаш сестра с пророческа дарба — каза Артур и се обърна към Моргана със закачлива усмивка, която още повече опъна раздразнените й нерви. Главата упорито я болеше. Артур я целуна, после отново се обърна към Гуенхвифар.
	— Съпруже, ранен си, остави ме да се погрижа за теб…
	— Не, не. Нали ти казвам, че ми няма нищо. Знаеш, че никога не губя много кръв — не и докато нося тази ножница. Но как прекара ти тези месеци, лейди? Мислех си…
	Очите й бавно се изпълниха със сълзи.
	— Пак съм сбъркала. О, господарю, този път бях толкова сигурна, толкова сигурна…
	Той взе ръката й, опитвайки се да прикрие собственото си разочарование при вида на мъката, която изпитваше жена му.
	— Хайде, хайде, трябва да помолим Моргана да ти направи заклинание — каза той, но в същия момент лицето му се скова от горчивина, защото видя как Мелиъс посреща съпруга си Грифлет с целувка, гордо изпъчила издутия си корем. — Не сме престарели все още, моя Гуенхвифар.
	„Но не съм и много млада вече“, каза си Гуенхвифар. „Повечето жени, които познавам, освен Моргана и Илейн, които още не са омъжени, на двадесет години имат големи деца. Игрейн е родила Моргана на петнадесет години, а пък и Мелиъс е само на четиринадесет и половина!“ Опита се да запази спокойствие, да не показва колко е разстроена, но вината я гризеше отвътре. Каквито и други задължения да имаше една кралица, първото от тях беше да дари своя повелител със син, а тя не бе изпълнила дълга си, макар че се молеше за син, докато претриеше коленете си на църковния под.
	— Как си, скъпа лейди? — Ланселет усмихнато се поклони пред нея, а тя протегна ръка за целувка, — връщам се у дома и те намирам по-прекрасна от всякога. Ти си единствената дама, чиято красота е неизменна. Почвам да си мисля, че Бог е наредил така — всички останали жени да остаряват, да напълняват и погрозняват, а ти да останеш вечно красива.
	Тя му се усмихна и се почувства утешена. Може би пък беше по-добре, че не е бременна, та да не е погрозняла и напълняла… нали видя как той гледа Мелиъс, с леко презрителна усмивка. Помисли си, че не би понесла Ланселет да я види погрозняла. Дори Артур имаше раздърпан вид, сякаш през целия поход бе спал с една и съща смачкана туника и се бе увивал с хубавото си, но изтрито от много носене наметало в калта и дъжда. Ланселет обаче сякаш току-що се бе преоблякъл; наметалото и туниката му бяха изчеткани, сякаш се бе приготвил за Великденските празненства. Косата му бе подрязана и сресана, коженият му колан — излъскан, дори орловите пера на баретата му не бяха провиснали и мокри. Гуенхвифар си помисли, че той прилича повече на крал от самия Артур.
	Докато прислужничките разнасяха блюда с месо и хляб, Артур привлече Гуенхвифар към себе си.
	— Ела, Гуен, седни между Ланселет и мен, и нека си поговорим. Толкова време около себе си чувам само груби мъжки гласове. Толкова отдавна не съм усещал аромата на женска рокля. — Той прокара ръка по плитката й. — Ела и ти, Моргана, седни до мен. Уморен съм от походи. Ще ми се да се вслушам в дребните клюки, за малко да престана да кова бойни планове! — Артур захапа лакомо къшей хляб. — Толкова е хубаво да ядеш прясно изпечен хляб. Омръзна ми твърдият войнишки хляб и разваленото сушено месо!
	Ланселет се бе обърнал с усмивка към Моргана.
	— А как си ти, братовчедке? Предполагам, че още няма вест от Летните земи, нито пък от Авалон? Ако има нещо ново, сред нас има още един, който с нетърпение би изслушал новините ти — брат ми Балан пристигна с нас.
	— Нямам новини от Авалон — отвърна Моргана и усети, че Гуенхвифар я наблюдава. Или може би наблюдаваше Ланселет? — Но не съм виждала Балан от години — може би той има по-скорошни новини от мен?
	— Ето го тук — отвърна Ланселет и посочи с жест към събраните в залата мъже. Артур му нареди да вечеря тук като мой роднина, и мисля, че ще бъде мило от твоя страна, Моргана, ако му занесеш чаша вино от кралската маса. Като Всеки мъж и той ще се зарадва жена да го приветства с добре дошъл, дори да не е любима, а само братовчедка.
	Моргана взе от масата една чаша — беше рог, стегнат в дърво — повика един прислужник и му нареди с жест да сипе в нея вино. После взе чашата в две ръце и тръгна към рицарите, заобикаляйки кралската маса. Погледите им й доставяха удоволствие, макар да знаеше, че след месеците, прекарани в поход, те биха гледали по същия начин всяка благовъзпитана, добре облечена жена — не можеше да възприема това като особен комплимент към красотата си. Поне Балан, който и бе братовчед и близък почти като брат, нямаше да й хвърля такива алчни погледи.
	— Добре дошъл, братовчеде. Брат ти Ланселет ти праща вино от кралската трапеза.
	— Отпий първо ти, лейди — отвърна Балан, но после примигна. — Ти ли си това, Моргана? Толкова си пораснала и си се разхубавила, че не можах да те позная веднага. Винаги си те представям в одеждите на Авалон. Но ти наистина приличаш на майка ми. Как е Дамата на езерото?
	Моргана повдигна чашата към устните си — това беше обичайна дворцова учтивост, но сигурно произхождаше от времената, когато всичко, което кралят е поднасял на гостите си, е трябвало да бъде опитвано, тъй като отравянето на крале-съперници не е било нещо необичайно. После подаде рога на Балан. Той отпи голяма глътка и отново я загледа.
	— Надявах се да чуя от теб нещо за Вивиан, братовчеде, не съм се връщала на острова от години — каза тя.
	— Да, зная, че си била в двора на Лот — отвърна той. — С Моргоуз ли се скара? Чувам, че не се търпяла с нито една жена…
	Моргана поклати глава.
	— Не, по-скоро ми се искаше да бъде достатъчно далеч от леглото на Лот — а __това__ никак не е лесно. Дори разстоянието между Оркни и Керлиън понякога ми се струва недостатъчно.
	— Затова дойде в двора на Артур и стана придворна на неговата кралица — продължи Балан. — Предполагам, че е по-приличен двор от този на Моргоуз. Гуенхвифар държи момичетата строго и им намира добри съпрузи — виждам, че жената на Грифлет вече носи първото им дете. Нима още не е намерила съпруг за теб, братовчедке?
	Моргана се насили да отговори весело:
	— Да не ми правиш предложение, сър Балан?
	Той се разсмя.
	— Прекалено близки роднини сме, Моргана, иначе не бих се отказал. Но чувах клюки, че Артур те гласял за Кай. Това ми се стори подходящо, след като тъй или иначе си решила да се откажеш от Авалон.
	— Кай искаше този брак също толкова малко, колкото и аз — отвърна рязко Моргана. — Пък и никога не съм казвала, че няма да се върна на Авалон. И това може да стане, но само ако Вивиан ме повика.
	— Когато бях момче — започна Балан и за миг, вглеждайки се в тъмните му очи, Моргана видя приликата на този едър, груб мъж с Ланселет — мислех лоши неща за Повелителката — искам да кажа, за Вивиан. Мислех, че не ме обича като истинска майка. Но сега знам истината. Като жрица тя не би имала възможността да отгледа синовете си. Затова ме повери в ръцете на жена, чието единствено задължение беше отглеждането на децата й, и така се сдобих със заварения си брат Балин… Да, като момче изпитвах вина и за това, че обичах Балин повече от истинския си брат, Ланселет, който е моя плът и кръв. Но сега знам, че по сърце Балин е мой истински брат, а Ланселет, пред когото се прекланям като пред съвършен рицар, си остава за мен чужд. Не забравям и това — допълни сериозно Балан, — че поверявайки ме на лейди Присцила, Вивиан направи тъй, че отраснах в дом, където опознах единия Бог Христос. Струва ми се странно — ако бях отраснал на Авалон, сигурно щях да съм езичник като Ланселет…
	Моргана се поусмихна.
	— Е — каза тя, — не бих казала, че споделям благодарността ти, защото считам, че Вивиан е сбъркала, като е позволила на сина си да обърне гръб на нейния Богове. Въпреки това, самата Вивиан ми е казвала, че според нея всеки трябва да избере своята вяра и духовна опора — била тя нейната или друга. Ако по сърце бях истинска, ревностна християнка, тя несъмнено щеше да ме остави да живея съгласно вярата, която владее сърцето ми. Но въпреки че до единадесетата ми година ме е възпитавала Игрейн, която е искрена християнка, явно е било писано аз да виждам духа на нещата такъв, какъвто е пратен от Богинята-майка.
	— По тези въпроси можеш да спориш с Балин — отвърна Балан. — Той е набожен и по-добър християнин от мен. Сигурно трябва да ти отвърна с думите на свещениците, че има само една вяра, на която хората могат да се опрат. Но ти си ми братовчедка, а и знам, че майка ми е добра жена, и съм уверен, че на Страшния съд Христос няма да забрави добротата й. Що се отнася до останалото, не съм свещеник и оставям богословските спорове на свещениците, които са учили за това. Много обичам Балин, но все си мисля, че щеше да е по-добре, ако бе станал свещеник, а не воин. Прекалено е чувствителен и добросъвестен.
	Той хвърли поглед към кралската маса и запита:
	— Кажи ми, братовчедке, ти знаеш по-добре — какво измъчва моя полубрат Ланселет толкова силно?
	Моргана сведе глава и отвърна:
	— Дори да знаех, Балан, това не е моя тайна, за да имам правото да я споделя.
	— Права си, като ми казваш да не си пъхам носа в чуждите работи — каза Балан, — но ми е мъчно, като го виждам, че страда, а той несъмнено страда. Казах ти, че се сърдех на майка ни, че ме е отпратила толкова малък от дома, но по този начин се сдобих с любяща втора майка и брат на моята възраст, с когото израснахме рамо до рамо. Сдобих се с дом. Но мисля, че тя сбърка с Ланселет. Той никога не е имал дом — нито на Авалон, нито в двора на Бан от Бенуик, където са го приемали като още едно от пренебрегваните копелета на краля! Лошо стори Вивиан и ми се ще Артур да му даде съпруга, та и той най — сетне да има свой дом.
	— Е — каза небрежно Моргана — ако кралят иска аз да се омъжа за Ланселет, нека само каже кога.
	— Ти и Ланселет? Не сте ли прекалено близки роднини? — попита Балан, после се замисли за миг, — всъщност, мисля, че не сте. Вивиан и Игрейн са само полусестри, а между Горлоис и Бан от Бенуик няма каквато и да било роднинска връзка. Вярно, че някои църковници твърдят, че роднинството по осиновяване трябва да се възприема като кръвно при браковете… е, Моргана, с радост ще пия на сватбата ти, ако Артур те даде за съпруга на брат ми, та да се грижиш за него и да го обичаш така, както Вивиан не съумя! Тогава нито един от вас двамата няма да напуска двора му — ти ще си останеш любима придворна на кралицата, а Ланселет — най-близък приятел на краля. Надявам се това наистина да стане. — Очите му бяха изпълнени с братска загриженост. — И ти вече минаваш възрастта, на която Артур би могъл да те даде за съпруга някому.
	„А защо Кралят трябва да ме дава, като че ли съм му кон или куче?“ Моргана се размисли, после сви рамене. Бе живяла толкова дълго на Авалон, че все забравяше как римляните бяха наложили своите закони в страната, а според тези закони жените бяха собственост на съпрузите си. Светът се бе променил и нямаше никакъв смисъл да се бунтуваш срещу това, което не може да бъде променено.
	След това тя отново заобикаляше голямата кръгла маса, която бе сватбен подарък от Гуенхвифар за Артур. Голямата зала тук, в Керлиън, всъщност не беше достатъчно просторна. На едно място й се наложи да се прекатери през пейките, защото масата почти опираше стената. Момчетата от кухнята също едва се промъкваха около нея с чашите и блюдата.
	— Няма ли го Кевин? — попита Артур. — Тогава Моргана ще пее за нас — арфите също ми липсваха, както и всичко, което съставлява живота на цивилизованите хора. Нищо чудно, че саксонците прекарват цялото си време във войни — като си спомня отвратителния вой на техните певци, явно нямат причини да се задържат дълго у дома!
	Моргана помоли един от помощниците на Кай да донесе арфата й от нейните покои. Когато той се върна, отново трябваше да се катери по пейките. Залитна и само бързата реакция на Ланселет, който го задържа, спаси момчето и арфата от падане.
	Артур се смръщи.
	— Мило беше от страна на тъста ми да ми изпрати тази маса за пиршества — каза той, — но в Керлиън няма нито едно помещение, достатъчно широко за нея. Прогоним ли саксонците веднъж завинаги, мисля да построя замък със зала достатъчно голяма за масата!
	— Значи никога няма да го построиш — намеси се Кай със смях. — Да кажеш „когато прогоним саксонците веднъж завинаги“ е все едно, че казваш „когато Исус слезе отново на земята“ или „когато адските огньове бъдат сковани от лед“, или пък „когато ябълковите дървета около Гластънбъри родят къпини“
	— Или „когато крал Пелинор убие дракона“ — изкиска се Мелиъс.
	Артур се усмихна.
	— Не се шегувайте с дракона на Пелинор — каза той — защото чух, че пак са го видели, и кралят потеглил, за да го залови — дори прати да питат Мерлин дали знае някакви заклинания за залавяне на дракони!
	— Да, да, видели са го — също като трол по хълмовете, когото слънчевата светлина е превърнала в камък, или колкото някой е виждал как камъните от кръглия храм танцуват нощем при пълнолуние — заяде се и Ланселет. — Има хора, които са способни да видят всичко, което пожелаят — едни виждат светци и чудеса, други пък — драконите от преданията за елфите. Но самият аз не съм срещал мъж или жена, които наистина да са видели дракон или пък фея.
	Против волята си Моргана си припомни онзи ден на Авалон, когато бе тръгнала да търси билки и корени и се озова в този странен свят, където срещна феята. Спомни си как тя настояваше да осинови нероденото й дете… какво бе видяла тогава всъщност? Не бяха ли просто фантазиите на бременна жена?
	— Това го казваш ти, когото наричат Ланселет от Езерото? — въпросът бе зададен с тих глас и Ланселет се обърна с лице към нея. После каза:
	— Понякога всичко, свързано с Езерото, ми се струва недействително — не е ли така и с теб, братовчедке?
	Тя отвърна:
	— Така е, но понякога ме мъчи носталгия по Авалон…
	— Да, и мен, също братовчедке — каза той. Нито веднъж от сватбената нощ на Артур досега той не бе намеквал с дума или поглед, че някога е чувствал към нея нещо повече от обикновена привързаност към приятелка от детинство осиновена сестра. Моргана си мислеше, че отдавна е свикнала с тази болка, но отново я прониза, докато прекрасните му тъмни очи срещнаха нейните, изпълнени със съчувствие.
	„Рано или късно сигурно ще стане така, както каза Балан — и двамата свободни — сестрата на краля и най-добрият му приятел…“
	Артур казваше:
	— И все пак твърдя, че саксонците ще бъдат окончателно прогонени — не се смейте, като че ли говоря за нещо съвсем невероятно! Това може да стане, и то сега! Струва ми се, че и те го знаят. Тогава ще си построя замък, в който за пиршества ще бъде достатъчно голяма за тази маса. Дори съм избрал мястото, където ще издигна замъка — на един хълм, където сега има укрепление още отпреди римско време. От този хълм се вижда Езерото, а наблизо е и островното кралство на баща ти, Гуенхвифар. Нали знаеш мястото — там, където реката се влива в езерото…
	— Знам го — отвърна тя. — Когато бях малка, отидох там да бера ягоди. Имаше стар, запуснат кладенец, и наблизо намерихме стрели на елфи. Древният народ, който живее из варовиковите скали, ги беше оставил.
	„Странно“, помисли си Гуенхвифар, „спомням си, че имаше време, когато не се боях да излизам под открито небе и изобщо не ме интересуваше дали наблизо има някакви сигурни укрепления или оградени места“. А сега, щом излезеше извън стените и прилошаваше и й се виеше свят, ако не можеше да ги види и докосне. Понякога й се случваше стомахът й да се свие на топка от страх дори когато прекосяхте двора на крепостта, та и се налагаше да избърза към закрилата, която й даваха стените на замъка.
	— Това място е лесно за укрепяване — каза Артур, — въпреки че се надявам, като привършим със саксонците, на острова ни да настъпи мир и спокойствие.
	— Що за желание у един воин, братко — каза Кай. — Ако настъпи мир, какво ще правиш тогава?
	— Ще повикам барда Кевин и ще му поръчам да съчини нови песни; ще имам време сам да обяздвам конете си и да ги яздя просто за удоволствие — отвърна Артур. — Искам аз и моите приятели да отгледаме синовете си, без да се налага да поставяме мечове в детските им ръчички, още преди да са възмъжали! Не искам да се боя, че ще ги осакатят или убият още като деца! Кай — не би ли предпочел да те бяха пратили за първи път в бой, когато си бил вече достатъчно пораснал, та да умееш да се защитаваш? Понякога чувствам вина, че пратиха теб, защото Екториус пазеше мен — сина на Утър! — той загледа с обич и загриженост осиновения си брат, а Кай му се усмихна в отговор.
	— Освен това — обади се Ланселет — можем да поддържаме бойните си умения като организираме игри, както са правели древните, и да коронясваме победителя с лавров венец — какво е лавър, Артур? Намира ли се по нашите острови? Или расте само в страната на Ахил и Александър?
	— На този въпрос може да ти отговори Мерлин — намеси се Моргана, като видя, че Артур е затруднен. — Аз също не знам, но с лавър или не, имаме достатъчно растения, с чиито клонки да увенчаем победителите в тези игри.
	— Ще даваме награди и на арфистите — продължи Ланселет — Пей, Моргана.
	— Да, по-добре да ви попея сега — каза Моргана, — защото все си мисля, че когато организирате тези игри, няма да разрешавате на жени да пеят.
	Тя взе арфата и запя. Седеше почти на същото място, като онзи следобед, когато видя кръв по огнището… Щеше ли това наистина да се случи, или беше игра на въображението й? Защо трябваше да мисли, че все още не е изгубила пророческата си дарба? Сега вече не й се удаваше да поглежда в бъдещето, освен по време на тези нежелани трансове…
	Тя пееше стара, тъжна песен, която бе чувала някога в Тинтагел. Пееше за скръбта на една рибарска жела, изпратила лодките в открито море. Знаеше, че е приковала вниманието на всички с гласа си, и затова в притихналата зала продължи да пее стари песни от островите; някои от тях бе чувала и в двора на Лот; легендата за жената с тюленова опашка, излязла на брега, за да намери смъртен любим, в които се пееше за самотни овчарки, песни, които се пееха на седенки, при предене и чепкане на лен. Дори когато гласът й отслабна от изтощение, искаха да пее още, но тя вдигна ръка:
	— Стига толкова — наистина не мога да пея повече днес. Пресипнала съм като гарван.
	Скоро след това Артур повика слугите и нареди да изгасят факлите в залата и да осветяват пътя на гостите до покоите им. Едно от задълженията на Моргана беше да следи неомъжените придворни дами да си легнат необезпокоявани в дългата галерия, която служеше и за преддверие на покоите на Гуенхвифар. Галерията се намираше точно в противоположния край на сградата спрямо помещенията, където спяха войниците и оръжейниците. За момент Моргана се поколеба, загледана в Артур и Гуенхвифар, които тъкмо пожелаваха лека нощ на Ланселет.
	— Поръчах на прислужниците да ти приготвят най-доброто легло, Ланселет — казваше Гуенхвифар, но той поклати глава и се разсмя.
	— Аз съм войник — длъжен съм да проверя как са се разположили конете и хората ми за през нощта, преди да мисля за лягане.
	Артур се позасмя, обвил с ръката си талията на Гуенхвифар.
	— Трябва да ти намерим жена, Ланс, тогава няма да прекарваш нощите си на студа. Като съм те направил капитан на конницата ми, това не означава, че трябва да спиш с конете!
	Гуенхвифар срещна очите на Ланселет и усети как силна болка прониза гърдите й. Стори й се, че може да прочете мислите му, че той отново ще каже на глас това, което бе казал вече веднъж: „Сърцето ми е изпълнено от моята кралица, и в него няма място за друга дама…“ Дъхът й спря, но Ланселет само въздъхна и й се усмихна. Тя си каза: „Не, аз съм омъжена жена и християнка. Грях е дори да мисля за такива неща. Трябва да се покая“. И тогава нежеланата мисъл я връхлетя изневиделица. Тя почувства, че гърлото й се свива така, че не би могла да преглътне. „Покаянието ще бъде достатъчно, само ако се разделя с този, когото обичам…“ Пое си толкова рязко дъх, че Артур се взря удивено в нея.
	— Какво ти е, любима, удари ли се в нещо?
	— Убодох се… убодох се на една карфица — излъга тя, извърнала очи, преструвайки се, че търси карфицата в диплите на роклята си. Забеляза, че Моргана я гледа, и си каза: „Тя все ме наблюдава, а може и да вижда в бъдещето. Дали не е разбрала греховните ми помисли? Затова ли ме гледа така презрително?“
	Все пак Моргана не бе проявявала към нея нищо, освен сестринска нежност. Когато забременя през първата година от брака си — тогава я хвана треска и пометна в петия месец — не можеше да търпи никоя от придворните около себе си и Моргана се грижеше за нея също като родна майка. Защо сега трябваше да бъде толкова неблагодарна?
	Ланселет отново им пожела лека нощ и се оттегли. Гуенхвифар почти болезнено чувстваше увитата около кръста й ръка на Артур, неприкритото желание в очите му. Наистина, толкова дълго бяха разделени. Изведнъж изпита силно недоволство. Нито веднъж след първия път не бе забременявала. Толкова ли не можеше да я дари с дете?
	О, не, сигурно вината бе в нея — една от бабувачките й беше казала, че и по добитъка имало такава болест — кравите изхвърляли телетата все недоносени. Същото било и с жените, които страдали от тази болест — носели децата си един-два, най-много три месеца, и помятали. Сигурно и тя се беше заразила от тези болест — ако е влизала при млекарките в лошо време, или е пила мляко от болна крава. Затова изгуби живота на сина и престолонаследника на своя господар — вината бе само нейна. Разкъсвана от чувство за вина, тя сподири Артур по пътя към покоите им.
	— Аз не се шегувам, Гуен — поде Артур, седнал, за да смъкне кожените си панталони. — Трябва да оженим Ланс. Не виждаш ли как всички хлапета в двора тичат подире му и колко добре се държи с тях? Трябва да има свои синове. Сетих се, Гуен! Можем да го оженим за Моргана!
	— Не! — думата й се изплъзна, преди да може да помисли, и Артур я загледа.
	— Какво ти става? Не мислиш ли, че това е най-доброто? Любимата ми сестра и най-добрият ми приятел? Помисли само, техните деца ще бъдат следващите по ред на престолонаследието, ако боговете не ни пратят деца… Не, не плачи, любов моя — замоли той и Гуенхвифар помисли унизено, изпълнена със срам, че лицето й е съвсем разкривено от плач. — Не исках да те упреквам, любима. Децата идват по волята на Богинята и само тя знае ще имаме ли деца и кога. А въпреки че много обичам Гауейн, бих предпочел да не оставям син на Лот да наследи престола ми. Моргана ми е едноутробна сестра, а Ланселет ми е братовчед…
	— Сигурно на Ланселет му е все едно има ли синове или не — каза Гуенхвифар. — Нали е пети — или шести поред син на крал Бан, при това незаконороден.
	— Никога не съм очаквал от теб да говориш зле за моя братовчед, защото е незаконороден — каза Артур. — Пък и той не е някакво копеле, а плод на Великия брачен ритуал…
	— Езически разврат! Ако бях на мястото на крал Бан, щях да прочистя кралството си от подобни магьоснически мръсотии — а същото би трябвало да сториш и ти!
	Артур се повъртя неловко, търсейки си място под завивката.
	— Бих наскърбил дълбоко Ланселет, ако прогоня майка му от кралството. Освен това съм се клел да зачитам Авалон — клел съм се в меча, който ми дадоха, когато приех короната.
	Гуенхвифар обърна очи към големия меч Екскалибур, който висеше в магическата си ножница над кралското ложе. Ножницата бе покрита с мистични символи, които грееха със слаба сребриста светлина и сякаш й се присмиваха. Тя загаси светлината и легна до Артур с думите:
	— Господ Исус Христос ще те пази по-добре от всякакви такива зли магии. Не си имал вземане-даване с техните ужасни богини и вълшебствата им, преди да станеш крал, нали? Чувала съм, че такива неща са се правели по времето на Утър, но сега живеем в християнска страна!
	Артур отново се повъртя и отвърна:
	— В тази страна има разни народи — например народа на Древните, които са живели много преди да дойдат римляните, и ние не можем да им отнемем техните божества. А това, което се е случило, преди да бъда коронясан, не те засяга, моя Гуенхвифар.
	— Човек не може да служи на двама господари — каза Гуенхвифар, учудена от собствената си смелост. — Бих предпочела да си само християнски крал, господарю.
	— Длъжен съм да бъда крал на целия народ — отвърна Артур, — а не само на тези, които се кланят на Христос.
	— Струва ми се — продължи Гуенхвифар, — че не саксонците, а езичниците изобщо трябва да ти бъдат врагове. Един християнски крал трябва да воюва само срещу тези, които не почитат Христа.
	Артур се позасмя смутено, като чу думите й.
	— Сега вече говориш като епископ Патрициус. Той би предпочел да покръстим саксонците, отколкото да ги изтребваме, и да живеем в мир с тях. Що се отнася до мен, аз се присъединявам към свещениците, които живели на времето по нашите земи. Знаеш ли какво казали те, когато им предложили да пратят мисионери при саксонците? Чувала ли си, Гуенхвифар?
	— Не, никога…
	— Отвърнали, че няма да пратят мисионери, защото не искат да ги срещат в мир дори пред Божия трон. — Артур се разсмя, но Гуенхвифар дори не се усмихна, и след време той въздъхна.
	— Все пак помисли за това, което ти казах, Гуенхвифар. Бракът ми се струва възможно най-добрият — сестра ми и приятелят ми. Тогава той наистина ще ми бъде брат, а синовете му — мои наследници…
	Ръцете му я обвиха в мрака и той добави:
	— Но сега трябва да се опитаме да сторим тъй, че да не търсим други наследници, любов моя, освен тези, с които ти ще ме дариш.
	— Дано даде Бог — прошепна Гуенхвифар, плъзвайки се в прегръдките му. Опита се да изтрие от съзнанието си всичко друго, освен Артур, който беше тук, до нея.
	След като провери дали останалите придворни дами са в леглата си, Моргана все още не беше си легнала. Измъчваше я безпокойство, докато стоеше права до прозореца. Илейн, с която спеше в едно легло, промърмори:
	— Хайде, Моргана, лягай си; късно е и сигурно си уморена.
	Моргана поклати глава.
	— Луната е в кръвта ми тази нощ — не мога да заспя.
	Не искаше да легне и да затвори очи; дори виденията да не я връхлитаха, въображението й щеше да я измъчи достатъчно. Навсякъде около нея новопристигналите мъже любеха жените си — също като по Белтейн на Авалон, помисли си тя с крива усмивка. Сигурно и неженените бяха успели да си намерят жени за през нощта. Всеки — от краля и кралицата до конярите — прекарваше тази нощ в любов, всеки, освен девиците на кралицата. Наистина Гуенхвифар считаше съхраняването на девствеността им за свой дълг, както бе казал Балан. „Мен също ме охраняват наравно с девствениците“.
	Ланселет, на сватбата на Артур… но и този път не се случи нищо, макар и не по тяхна вина. „Пък и Ланселет прави всичко възможно да прекарва повечето време извън двора, несъмнено за да си спести гледката на Гуенхвифар в прегръдките на Артур. Но той е тук сега…“ И също като нея беше сам през тази нощ, сред войници и коняри, и сигурно сънуваше своята кралица — единствената жена в кралството, която не би могъл да има. Защото всяка друга жена в двора на Артур, била тя омъжена или девойка, би го приела в прегръдките си със същата готовност, с което би го сторила Моргана. Ако не беше този лош късмет на сватбата на Артур, той щеше да бъде неин; а защото бе почтен, ако бе забременяла, да се ожени за нея.
	„Наистина, не е много вероятно да забременея след раждането на Гуидиън… но никой не ме кара да му казвам за това. И бих могла да го направя щастлив, дори ако не му родя син. Имаше време, когато той наистина ме желаеше, но това беше преди да срещне Гуенхвифар… все пак, дори след това, ако не беше тази злополука, щях да го накарам да го забрави в моите прегръдки…
	Не съм чак толкова непривлекателна — вечерта, докато пеех, много рицари ме гледаха с желание.
	Мога да накарам Ланселет да ме пожелае…“
	Илейн каза нетърпеливо:
	— Няма ли най-сетне да си легнеш, Моргана?
	— Още не… Мисля малко да се поразходя на чист въздух — заяви Моргана, макар че подобно нещо бе изрично забранено на придворните дами и Илейн трепна с тази плахост, присъща на повечето жени, която дразнеше Моргана. Замисли се дали Илейн не го е прихванала от Гуенхвифар също като треска, или пък не беше станало мода, също както носенето на воали.
	— Нима не те е страх — с толкова много мъже наоколо?
	Моргана се разсмя.
	— Не ти ли минава през ума, че може да ми е омръзнало да спя сама? — веднага забеляза, че шегата й е засегнала Илейн и добави по-меко:
	— Нали съм сестра на краля. Никой не би се осмелил да ме докосне против волята ми. А и за толкова изкусителна ли ме имаш, че някой да не може да устои? Да, двадесет и шест години съм, а не крехка девица като теб, Илейн.
	Моргана си легна до Илейн, без да се съблича. Както се беше опасявала, въображението й — или може би това беше все още ясновидство? — изпълни мрака пред очите й с видения. Артур и Гуенхвифар, мъже и жени из целия замък, слети в любов или просто в порив на плътта…
	Сам ли беше Ланселет? Спомени, по-силни от обикновено въображение, нахлуха в мислите й, и тя започна отново да преживява онзи ден на Тор, целувките на Ланселет, които пробудиха за първи път жената в нея с усещане, по-остро от нож; горчивината на съжалението, че тя е дала обет. А и после, когато Артур се ожени за Гуенхвифар, той едва не разкъса дрехите й, за да я вземе на сеното в конюшнята — и тогава я бе пожелал…
	Сега, с невероятна яснота, пред нея застана Ланселет. Разхождаше се из двора сам. Мъка и празнота бяха изписани на лицето му… „Не съм ползвала дарбата си или заклинание за егоистични цели — това видение ме връхлетя, без да искам…“
	Тя се размърда безшумно, движейки се много внимателно, за да не събуди младото момиче. Измъкна се от ръката на Илейн, която я беше прегърнала, и слезе от леглото. Беше събула само обувките си. Наведе се да се обуе и излезе тихичко от стаята. Движеше се беззвучно, като привидение, дошло от Авалон.
	„Ако се окаже, че е било просто сън, игра на въображението ми, ако той не е там, просто ще се поразходя на лунна светлина, за да се успокоя, защото съм трескава, и след това ще се върна, за да си легна.“
	Но образът на Ланселет не излизаше от съзнанието й, и тя беше убедена, че той е там и не може да спи също като нея.
	И в неговите жили течеше кралската кръв на Авалон… „слънцето пулсира и в неговата кръв“ Моргана, промъквайки се тиха покрай задрямалия страж на вратата, хвърли поглед към небето. Луната беше в първата си четвърт и заливаше със светлина настилката от каменни плочи пред конюшните. „Не, не е тук; трябва да заобиколя отстрани…“
	За миг Моргана си каза: „Не, не е тук, не е било видение, сънувала съм. Било е игра на въображението ми.“ Почти беше тръгнала обратно, за да си легне, изпълнена със срам; ами ако я срещнеше стражата? Всички щяха да разберат, че сестрата на краля се измъква нощем от замъка, когато почтените хора спят, сигурно за да развратничи…
	— Кой е? Спри и кажи кой си!
	Беше гласът на Ланселет — тих, но рязък. Изведнъж, въпреки екзалтацията си, Моргана изпита страх. Дарбата й не беше я подвела, но какво да прави сега? Ланселет беше сложил ръка на меча си; силуетът му се очертаваше — много висок и слаб — в нощните сенки.


	— Моргана — прошепна тя и видя как ръката му се отпуска.
	— Ти ли си, братовчедке?
	Тя излезе от сянката и мрачното му, тревожно лице омекна, когато я видя.
	— Какво правиш тук толкова късно? Мен ли търсиш — да не би вътре да е станало нещо? Артур — кралицата…
	„Дори сега мисли само за кралицата“ каза си Моргана и почувства иглички в пръстите и по прасците си — беше гневна, но и възбудена. Каза:
	— Не, всичко е наред, поне доколкото аз знам. Тайните на кралската спалня не са мое достояние.
	Той се изчерви — в мрака лицето му стана малко по-тъмно — и извърна лице, Моргана продължи:
	— Не можах да заспя… защо ме разпитваш какво търся тук, след като ти самият не си си в леглото? Да не би Артур да те е направил нощен пазач?
	Почувства, че Ланселет се усмихва.
	— Не, нито мен, нито теб. Всички наоколо спяха, а аз бях неспокоен — сигурно луната вълнува кръвта ми.
	Тя бе казала същото на Илейн и това й се стори добра поличба — знак, че мислите на двамата са в хармония и че единият реагира на мисловния повик на другия — също като арфа, чиито струни вибрират беззвучно, когато друга арфа засвири.
	Ланселет продължи да говори тихо в мрака, застанал до нея.
	— Неспокоен съм през тези нощи — все си спомням нощите по време на похода…
	— И ти се иска отново да тръгнеш на бой, както на повечето мъже?
	Той въздъхна.
	— Не. Макар че сигурно е недостойно за един воин непрекъснато да бленува.
	— Не мисля, че е недостойно — каза меко Моргана. — За какво воювате, ако не за да установите мир между хората? Ако войникът обича прекалено много занаята си, той се превръща в обикновено оръдие за убиване. Какво друго е довело римляните на нашите мирни острови, ако не жаждата за завоевания и битки заради удоволствието от тях?
	Ланселет се усмихна.
	— Баща ти е един от тези римляни, Моргана, а също и моят.
	— Помисли все пак за миролюбивите племена, които не искали нищо друго, освен да ги оставят да прибират ечемичената реколта и да се молят на Богинята в мир. Аз съм от народа на моята майка — и на твоята.
	— Да, но прочутите герои на древността, за които говорихме преди — Ахил и Александър — всички те считали войната и битките за единственото достойно занимание за един мъж. А дори на нашите острови мъжете вече мислят на първо място за битки, а за мира — като за почивка между сражения, когато могат да навестят жените си. — Той въздъхна отново. — Тежки мисли са това — нищо чудно, че сънят бяга от нас, Моргана. Тази нощ бих дал всички оръжия, които са били изковани някога, и всички песни, в които се възпяват подвизите на Ахил и Александър за една ябълка от градините на Авалон…
	Той извърна глава. Моргана плъзна ръката си в неговата.
	— Аз също, братовчеде.
	— Не зная защо ме мъчи носталгия по Авалон — не съм живял там дълго — каза замислено Ланселет. — И все пак мисля, че това е най-красивото място на земята — ако наистина се намира на земята. Сигурно магията на старите друиди го е отделила от нашия свят, защото е прекалено прекрасен за нас, несъвършените хора — затова трябва да остане като сън за Рая — непостижим… — Той се прекъсна и се позасмя. — Надали изповедникът ми би одобрил тези думи!
	Моргана се разсмя тихичко:
	— Да не би да си станал християнин, Ланс?
	— Опасявам се, че не съм достатъчно добър християнин — отвърна той. — Въпреки това, тяхната вяра ми се струва толкова простичка и добра, че бих искал да мога да повярвам и аз — нали казват: вярвай в това, което не си видял, признай това, което не познаваш — това ми се струва по-добродетелно от вяра единствено в неща, които си видял. Дори Исус, казват, когато възкръснал, укорил някакъв човек, който искал да постави пръст в раните Христови, за да се убеди, че не вижда призрак — казал му, че са благословени тези, които вярват, без да виждат.
	— Но ние ще възкръсваме отново — промълви много тихо Моргана — отново, и отново, и отново. Ние не идваме само веднъж, за да напуснем завинаги земята и да отидем в Рая или Ада. Живеем отново и отново, докато станем равни на Боговете.
	Той сведе глава. Сега, когато очите й привикнаха към слабата лунна светлина, можеше да го вижда по-ясно. Виждаше фината линия на слепоочието му, която се извиваше навътре към окото, дългата, елегантна линия на тясната челюст, умната мекота на веждите и падналите над тях къдрици. Красотата му отново накара сърцето й да се свие от болка, Ланселет поде:
	— Бях забравил, че си посветена жрица и имаш своя вяра…
	Ръцете им бяха все още една в друга. Тя почувства как неговата помръдва в нейната и веднага я пусна.
	— Понякога и аз не знам в какво вярвам. Може би прекалено дълго не съм била на Авалон.
	— Аз също не знам в какво да вярвам — отвърна той, — но съм виждал как умират толкова много мъже, жени и малки деца през тази безкрайно дълга война — струва ми се, че се сражавам непрестанно от мига, в който станах достатъчно висок, за да мога да държа меч. Когато виждам как хората умират, започвам да мисля, че вярата е просто илюзия, и че истината е една — умираме, както умират животните, и не се връщаме никога вече — също като окосената трева или ланшният сняг.
	— Но нали и те се връщат — прошепна Моргана.
	— Наистина ли? Или тъкмо в това се състои илюзията? — В гласа му имаше горчивина. — Мисля си, че може би нищо няма смисъл и значение — че това, което се говори за богове и богини, не е нищо повече от приказки, измислени, за да успокояват децата. О, Господи, Моргана, защо разговаряме за такива неща? Ти би трябвало да отидеш да си починеш, братовчедке, а и аз също…
	— Отивам си, ако искаш — каза тя. Но в мига, в който се обърна, за да тръгне, я заля вълна от щастие, защото той я задържа за ръката.
	— Не, недей — когато съм сам, ставам плячка на фантазията си и на тези проклети съмнения. А когато ме нападнат такива мисли, предпочитам да ги произнеса на глас, за да чуя сам колко глупави са всъщност. Остани при мен, Моргана…
	— Ще остана толкова дълго, колкото пожелаеш — прошепна тя и усети, че очите й са пълни със сълзи. Взе ръцете му и ги обви около кръста си; той я притисна здраво и веднага отпусна разкаяно прегръдката си.
	— Толкова си мъничка — бях забравил, че си толкова крехка. Бих могъл да те счупя на две, братовчедке… — ръцете му се плъзнаха по косите й, които тя бе завързала надве-натри под воала. Ланселет продължи да я гали, после взе кичур от косите й и започна да го увива между пръстите си.
	— Моргана, Моргана, ти си едно от малкото неща в живота ми, останали непомрачени от зло. Ти си също като някоя фея от легендите — жена от народа на елфите, дошла от незнайни земи, която говори на смъртния за красотата и надеждата, но после се изгубва нейде из островите на запад и никой не я вижда повече…
	— Аз няма да изчезна — прошепна тя.
	— Не. — В единия край на покрития с каменни плочи двор имаше голям каменен блок, на който обикновено сядаха мъжете, докато чакаха да оседлаят конете им. Той я привлече натам и продължи: — Седни тук до мен… — и се поколеба. — Не, една дама не може да остане на такова място — и внезапно се разсмя. — Но и конюшнята не е подходяща за дами — помниш ли, Моргана?
	— Мислех, че ти си забравил, след като те хвърли онзи дяволски кон…
	— Не бих го нарекъл дяволски. Той спасява вече нееднократно живота на Артур в битките, и Артур го приема по-скоро за свой ангел-хранител. Да, това не беше добър ден. Щях да постъпя зле с теб, братовчедке, ако те вземех просто така. Често съм искал да те помоля за прошка, да чуя от теб, че не ми се сърдиш.
	— Да ти се сърдя ли? — Тя вдигна очи към него, замаяна от прилива на силни чувства. — Аз да ти се сърдя? Бих могла да се сърдя може би единствено на тези, които ни прекъснаха.
	— Така ли? — отвърна той нежно. Взе лицето й между двете си длани и уверено постави устните си върху нейните. Моргана отново усети как омеква и се отпусна в ръцете му, разтваряйки уста под неговите целувки. Лицето му бе бръснато, по римската мода. Бузата му лекичко бодеше кожата й, топлият му език нежно разтваряше устните й. Притисна я още по-близо до себе си и почти я вдигна на ръце, простенвайки от удоволствие. Целувката продължи сякаш безкрайно, докато Моргана най-сетне откъсна с нежелание устни от неговите, за да си поеме дъх.
	— Ето ни пак заедно… имам чувството, че същото се е случвало и преди, но този път ще отрежа главата на всеки, който се опита да ни прекъсне. Но защо стоим тук и се целуваме като прислужниците? Кажи, Моргана — къде да отидем?
	Тя не знаеше — като че ли нямаше място, на което двамата да се чувстват спокойно. Не би могла да го отведе в помещението, където спеше с Илейн и още четири от придворните на Гуенхвифар, а беше чувала, че Ланселет предпочита да спи с войниците. Пък и нещо дълбоко в съзнанието й се обаждаше, че не е редно сестрата на краля и най-добрият му приятел да се любят в купа сено. Редно беше, ако чувствата им бяха действително взаимни, да изчакат до зазоряване и да поискат от Артур разрешение да се оженят…
	Но дълбоко в сърцето си, много дълбоко, та да не й се налага да надзърта дотам, Моргана знаеше, че Ланселет не иска това. Той можеше да я пожелае в пристъп на страст, но чувствата му не стигаха по-далеч. Би ли искала да го хване до живот в капана на брачната клетва само заради един миг на физическо привличане? Пролетните празници на древните племена й се струваха много по-почтени — мъжете и жените се събираха, увлечени от играта на слънцето и луната в кръвта им; така искаше Богинята. Много по-късно, ако наистина пожелаеха, можеха да споделят дом и да решат да отгледат заедно деца, да се свържат с брачна клетва. В сърцето си тя знаеше и друго — че всъщност не би искала да се омъжи нито за Ланселет, нито за когото и да било другиго. Вярно, беше убедена, че би било за негово добро, а също и за доброто на Артур, пък дори и на Гуенхвифар, ако можеше да го отдалечи от двора.
	Тези мисли прекосиха само за миг съзнанието й. Беше опиянена от близостта му, от биенето на сърцето му близо до нейното — той я желаеше; сега, в този миг, в сърцето му нямаше друг образ — нито на Гуенхвифар, нито на някоя друга — само нейният.
	„Нека стане тъй, както желае Богинята, мъжът да се слее с жената…“
	— Сетих се — прошепна тя и го хвана за ръка. Заобиколиха конюшните и ковачницата по една пътека, която водеше към овощната градина. Тревата там беше гъста и мека. Понякога жените прекарваха тук топлите следобеди.
	Ланселет простря наметалото си върху тревата. Наоколо се носеше почти неуловим аромат на зелени ябълки и сено и Моргана помисли „Почти като на Авалон“. Той улови мисълта й и я произнесе на глас:
	— Открихме тази нощ едно кътче от Авалон за нас двамата — а после я притегли да легне до него. Свали й воала, като не спираше да гали косата й, но вече не беше припрян, прегръдката му беше нежна. От време на време се навеждаше към нея, за да я целуне леко по челото или по бузата.
	— Тревата е суха — не е паднала роса. Нищо чудно да завали още преди зазоряване — прошепна той, галейки раменете и малките й ръце. Тя чувстваше ръката му, загрубяла от дръжката на меча, мазолеста и твърда, толкова твърда, че тя стреснато си припомни възрастта му — той беше цели четири години по-млад от нея. Беше чувала историята на неговото раждане — Вивиан забременяла с него, когато била убедена, че отдавна е минала възрастта, когато може да роди. Дългите му пръсти обхващаха цялата й мъничка ръка, която се скриваше в неговата. Той си играеше с пръстите й, с пръстените по тях, после бавно плъзна ръка към деколтето на роклята й и започна да развързва връзките, които я придържаха отпред. Моргана беше замаяна, разтърсена от страст, която я обземаше, както приливна вълна залива морския бряг. Остави се да потъне, удавена от пороя целувки, с който той я засипваше. Шепнеше й нещо, която тя не можеше да разбере, но не го и попита какво е казал — думите вече не я интересуваха.
	Наложи се той да й помогне да свали роклята си. Роклите, които носеха придворните дами, бяха с много по-сложна кройка от простите роби, които носеше като жрица. Почувства се несръчна, тромава. Щеше ли да му се хареса? Стори й се, че гърдите й са прекалено меки и отпуснати — такива бяха станали след раждането на Гуидиън; припомни си какви бяха, когато той ги докосна за първи път — малки и твърди.
	Но той нищо не забелязваше, продължаваше да ги гали, вземайки зърната между пръстите, а после между устните си. Моргана вече беше напълно неспособна да мисли — за нея на света не съществуваше нищо друго, освен ръцете му върху тялото й, и нейните собствени пулсиращи пръсти, които опознаваха неговото тяло — гладката кожа на раменете, гърба, копринената мекота на космите по тялото му. Тя винаги бе смятала, че космите на мъжките гърди са твърди и груби, но при него не бе така. Космите по гърдите му бяха меки като нейната собствена коса и леко се къдреха. В замайването си Моргана осъзна, че първото й любовно преживяване беше с едно момче на седемнадесет години, което само надали знаеше какво да прави, та тя трябваше да го напътства, макар че и тя бе девствена… Никога оттогава не бе докосвала друг мъж, тъй че идваше при Ланселет почти девица… Мъчително й се прииска този път наистина да й беше първият, та да може цял живот щастливо да си го припомня; да, така, така трябваше да бъде… Притисна тялото си към неговото, вкопчвайки се настоятелно, стенейки, защото не можеше да чака нито миг повече…
	Но той сякаш не беше още готов, въпреки че нейното тяло бе напрегнато като струна, изпълнено с пулса на живота и страстта. Тя продължи да движи тялото си, разтворила жадно, умоляващо уста. Шепнеше името му, молеше се, започваше да изпитва страх. Той продължаваше да я целува нежно, ръцете му я милваха леко, успокояващо, но не успокоение търсеше тя сега. Тялото й мъчително търсеше освобождаващото сливане, агонизираше от глад по неговото тяло… Опита се да говори, да го моли, но от гърлото й се изтръгна само нещо средно между хлип и стенание.
	Ланселет продължаваше да я милва, притискайки я в прегръдките си.
	— Не, тихо, тихо, Моргана, недей така, почакай — не искам да ти причинявам зло, няма да те обезчестя — ела, легни до мен, остави се в ръцете ми, ще те задоволя…
	Объркана и отчаяна, тя го остави да постъпи с нея, както иска, но още докато тялото й се разтърсваше от удоволствието, което той й доставяше, в нея започваше да се заражда гняв. А къде бе останал потокът на живота, преливащ между двете тела — мъжкото и женското? Къде бяха приливите, над които властваше Великата Богиня? Струваше й се, че той изкуствено прекъсва хода им, не превръща ли любовта й в нещо смехотворно и престорено, в игра. А на него това явно не му правеше впечатление, сигурно мислеше, че постъпва както трябва, доставяйки по този начин удоволствие и на двамата… Сякаш нищо друго нямаше значение, освен телата им, като че ли нямаше по-голямо, по-велико сливане, стапяне в потока на самия живот. За нея, възпитаната в Авалон жрица, настроена да възприема течението на живото и вечността, тази целенасочено предпазлива, чувствена имитация на любов бе почти богохулство — отказ да се подчинят на волята на Богинята.
	После, от дълбините на удоволствието, примесено с унижение, което бе изпитала, тя започна да го оневинява. За разлика от нея той не бе отрасъл на Авалон — осиновителите му бяха го прехвърляли от кралския двор във военен лагер и обратно. Бе воювал от мига, когато бе дораснал да си служи с меч; животът му бе прекаран на бойното поле. Може би не знаеше как да постъпи, може би бе срещал досега само жени, от които бе търсил само моментно удовлетворяване на физическите си нужди, жени, които приемаха любовта само като игра и нищо повече. Казал „Не искам да ти причинявам зло, не искам да те обезчестявам“ — очевидно искрено вярваше, че в тяхното сливане би могло да има нещо грешно и безчестно. Сега, когато напрежението го бе напуснало, той се беше отдръпнал малко от нея, но все още я докосваше, играеше си с тялото й, плъзгаше пръсти по тънките косъмчета между бедрата й, целуваше гърдите и шията й. Тя затвори очи в прегръдките му, изпълнена с гняв и отчаяние. В крайна сметка може би точно това й се падаше — беше се държала като уличница, идвайки сама при него през нощта — редно беше и той да я приема като такава. Беше толкова заслепена от любовта си, че допусна той да стори това с нея. Всъщност, от страх, че ще изгуби и малкото, което той е в състояние да й даде, би се съгласила да постъпи с нея както пожелае. А тя все още го желаеше. Копнежът й по него се превръщаше в нетърпимо страдание и никога нямаше да бъде напълно утолен. Той нямаше в нужда от нея… В сърцето си продължаваше да се стреми към Гуенхвифар, или просто към жена, която би могъл да има, без да дава от себе си нещо повече от обикновено съприкосновение на едно тяло с друго. Трябваше му жена, която би била доволна да се отдава, без да търси за себе си нещо повече от физическо задоволство. Но сега, през болката и копнежа на неудовлетворената й любов, вече се прокрадваше и леко презрение — и тъкмо това й причиняваше най-голямо страдание — че въпреки презрението си го обичаше не по-малко от преди и знаеше, че ще го обича винаги, все така, както го обичаше в този миг на копнеж и отчаяние.
	Тя се изправи и започна да придърпва роклята си, да я завързва на раменете с треперещите си пръсти. Той седеше и я наблюдаваше мълчаливо, после протегна ръце, за да й помогне да се оправи. Мълчанието продължи дълго, после той каза натъжено:
	— Не трябваше да постъпваме така, сгрешихме — и аз, и ти, Моргана. Сърдиш ли ми се?
	Моргана не можеше да проговори — гърлото й беше стегнато до болка. Най-сетне проговори, мъчително оформяйки думите:
	— Не, не се сърдя — а през цялото време й се искаше да започне да крещи, да иска от него това, което той не можеше да й даде — а може би не бе в състояние да го даде и на никоя друга жена.
	— Ние сме братовчеди — но все пак нищо лошо не се е случило — продължи той с развълнуван глас. Поне няма да имам причини да се обвинявам, че съм те опозорил пред целия кралски двор — не бих сторил това за нищо на света. Повярвай ми, братовчедке, аз много те обичам…
	Моргана вече не съумяваше да потисне хлиповете си.
	— Ланселет, моля те в името на Богинята, не говори така. Какво лошо би могло да се случи? Такава бе волята на Богинята, искахме го и двамата…
	Той поде притеснено:
	— Непрекъснато говориш за Богинята и всякакви езически суеверия… Плашиш ме, братовчедке — тъкмо когато исках да се опазя от греха, трябваше да погледна към теб с порочна страст, съзнавайки, че това е грях. — Той се обличаше с треперещи ръце. Сетне продължи, като почти се давеше с думите си:
	— Грехът ми се струва още по-ужасен, отколкото е — защото — бих искал да не приличаше толкова много на майка ми, Моргана…
	Това й подейства като удар през лицето — жесток, коварен удар. За момент дъхът й спря. Веднага след това я обзе гняв — сякаш Богинята се всели в нея, и тя почувства как става висока, величествена, обвита в божественото сияние — също както бе се случило на баржата на Авалон. Тя, дребничката и незначителна на вид жена, сякаш израсна над него — смелия рицар, капитана на кралската конница, и той се сви, изтръпнал от внезапен страх, като всеки мъж, пред когото се изправи Богинята.
	— Ти си жалък глупак, Ланселет — каза Моргана. — Не си струва дори да те прокълна!
	После се обърна и затича, а той остана да гледа след нея с недозакопчани панталони, учуден и засрамен. Сърцето й биеше до пръсване. Част от нея искаше да бе продължила да му крещи, като чайките, които се вият над морето; друга част я караше да рухне и да заплаче от отчаяние, да го моли да я спаси от тази агония, да й даде истинската, дълбока любов, от която я беше лишил, наскърбявайки Богинята, въплътена в нейната женска същност… В съзнанието й нахлуваха разпокъсани мисли… припомняше си старата легенда за Богинята, изненадана от простосмъртен, който след това й отказал любовта си, и как Богинята после наредила на ловните си кучета да го разкъсат на парчета… Обземаше я мъчителна скръб, защото най-сетне бе получила това, до което се бе домогвала, за което бе мечтала толкова дълги години, а то се оказа измама и прах.
	„Някой свещеник би казал, че така се въздава за греховете ми. Чувала съм достатъчно такива приказки от придворния свещеник на Игрейн, преди да ме вземат на Авалон. Дали дълбоко в сърцето си не съм повече християнка, отколкото съм предполагала?“ А сърцето й сякаш всеки момент щеше да се пръсне от разочарование, от съзнанието за рухването на любовта й.
	Това никога не би се случило на Авалон — тези, които се обръщат с такава молба към Богинята, никога нямаше да бъдат лишени от закрилата й… Тя крачеше напред-назад, а неутолимият огън изгаряше вените й. Знаеше, че никой не би могъл да разбере как се чувства сега, освен друга жрица на Богинята. Вивиан, мислеше тя с копнеж. Вивиан би разбрала, или Рейвън, и всяка друга от жените израснали в Дома на девиците… „Но какво всъщност правех тук толкова дълги години, далеч от лика на моята Богиня?“


	Говори Моргана…
	Три дни по-късно получих от Артур позволение да напусна двора му и да замина за Авалон. Казах само, че ме мъчи носталгия по острова и втората ми майка Вивиан. През тези дни избягвах всякакви разговори с Ланселет, освен ежедневните учтиви фрази, когато нямаше как да не се срещнем. Но дори в тези случа забелязах, че той отбягва погледа ми, и се чувствах гневна и посрамена. Правех всичко възможно, та изобщо да не застава пред очите ми.
	И тъй, качих се на коня и потеглих — на изток, през хълмовете. Не се върнах в Керлиън дълги години, нито пък знаех нещо за това, което бе ставало през това време в двора на Артур… Но това е друга история.


	8

	През лятото на следващата година саксонците бяха струпали войски по бреговете. Артур и приближените му бяха прекарали същата тази година в събиране на армия за предстоящата решаваща битка, която бе неминуема. Веднъж Артур поведе войската в атака и успя да отблъсне саксонците, но за всички бе ясно, че не това е решаващата победа, на която се бе надявал. Врагът действително беше понесъл тежки загуби и може би щеше да му е необходима повече от година, за да се възстанови, но Артур все още нямаше достатъчно хора и коне, за да разгроми противниковата войска окончателно, веднъж завинаги — което беше истинската му цел. По време на същата тази битка Артур беше ранен — раната не изглеждаше сериозна, но се възпали и загнои. Затова през по-голямата част от есента кралят бе на легло — първите снежинки бяха почнали да прелитат над Керлиън, когато той най-сетне успя да се поразходи из двора на крепостта, подпрян на тояга. Що се отнася до белезите от това сражение, тях щеше да носи до края на живота си.
	— Сигурно едва напролет ще мога отново да яздя кон — отбеляза той мрачно, обръщайки се към Гуенхвифар. Тя стоеше колкото е възможно по-близо до крепостната стена, плътно увита в синьото си наметало.
	— Може да мине и повече време — намеси се Ланселет, — нищо чудно заздравяването да се забави, господарю, ако сега настинеш, преди раната да се е затворила съвсем. Моля те, влез в замъка — виж, по наметалото на Гуенхвифар се е натрупал сняг.
	— По брадата ти също, Ланс — да не би пък да са бели косми? — пошегува се Артур и Ланселет се разсмя.
	— Сигурно и двете — тук ти имаш предимство, кралю — брадата ти е толкова руса, че като почнеш да побеляваш, няма да ти личи. Хайде, облегни се на мен.
	Артур понечи да го отпрати, но Гуенхвифар каза:
	— Не, Артур, наистина трябва да се облегнеш на ръката му. Ако паднеш, ще провалиш плода на лечителските ни умения — моите и на придворните ми дами. А пък снегът се топи по плочите и земята е хлъзгава.
	Артур въздъхна и покорно се опря на ръката на приятеля си.
	— Сега почвам да разбирам какво значи да си стар.
	Гуенхвифар се доближи и взе другата му ръка, а той се засмя.
	— Да вярвам ли, че ще ме обичате и подкрепяте също така, когато и косата ми, и брадата ми посивеят и започна да се подпирам на тояга като Мерлин?
	— Да, дори да доживееш деветдесет години, господарю — Ланселет се присъедини към смеха на краля. — Отсега си представям картината — как Гуенхвифар и аз те подкрепяме по стъпалата към трона, а и на тримата ни треперят краката — тогава всички ще сме около деветдесетте!
	Смехът му секна рязко и той допълни сериозно:
	— Безпокоя се за Талиезин, господарю — много е отпаднал и почти не вижда. Може би е по-добре да го отпратиш на Авалон, та там да прекара в покой последните години от живота си?
	— Несъмнено — отвърна Артур. — Само че той настоява да не ме оставя сам, за да не бъдат свещениците единствените ми съветници…
	— Какви по-добри съветници би могъл да има един крал от свещениците, господарю? — избухна Гуенхвифар. Тя продължаваше да настръхва от името на Авалон; изтръпваше при мисълта за клетвата, която Артур бе положил — да почита ужасните езически обичаи.
	Влязоха в голямата зала, където беше запален огън. Артур се раздразни от загрижеността на Ланселет, който внимателно му помогна да седне.
	— Да, да, сложете стареца до огъня и му дайте да пийне греяно вино с подправки. Чудя се как ме оставяте да ходя с панталон и ботуши, вместо да ми наденете нощница!
	— Но, господарю… — започна Гуенхвифар. Ланселет постави ръка на рамото й и я накара да спре.
	— Не се безпокой, братовчедке. Всички мъже са капризни, когато не се чувстват добре. Сам не разбира какъв късмет има — за него се грижат красиви жени, сервират му се чудесни ястия, спи на чисти чаршафи и си пие презряното греяно вино. Спомням си как веднъж се лекувах от тежка рана по време на поход. За мен се грижеше само един кисел старец, и то защото вече не можеше да се бие. Лежах в собствената си мръсотия — нямаше кой да ме помести, а сам не можех да се движа, и ми носеха само вкиснала бира и твърд хляб. Стига си мърморил, Артур, иначе ще се погрижа да те лекуват при полеви условия, както подобава на мъж и войник!
	— При това наистина е способен да го направи — Артур хвърли приятелска усмивка към Ланселет. — Май не изпитваш голямо страхопочитание пред своя върховен владетел, а, принц Галахад?
	Той пое роговата лъжица от ръката на жена си и засърба греяното вино с мед и накиснат в него хляб.
	— Да, това е наистина вкусно и сгрява човек — има подправки, нали, същите подправки, които ти ми каза да поръчам от Лондиниум…
	Тъкмо Артур бе привършил с храненето и се появи Кай.
	— Как е раната след един час ходене, господарю? — осведоми се той. — Боли ли те още?
	— Мога само да кажа, че не боли толкова, колкото последния път — отвърна Артур. — Сега за първи път изпитах истински страх — страх, че мога да умра, преди да завърша делото си.
	— Бог няма да позволи — каза Гуенхвифар.
	Артур потупа ръката й.
	— И аз си казвах същото, но дълбоко в мен се обаждаше един глас, че това е голям грях — да си мисля, че аз или който и да било смъртен може да избегне предначертаното поради собствената си значимост. Много мислех за такива неща, докато лежах неподвижен.
	— Не виждам какво толкова недовършено имаш, господарю, като изключим окончателната победа над саксонците — каза Кай. — Сега най-важното е да си легнеш. Тази разходка сигурно те е уморила.
	Когато Артур си легна, Кай му помогна да си свали дрехите и заразглежда голямата рана, от която все още слабо се процеждаше гной през превръзките. После каза:
	— Ще повикам жените. Превръзката ти трябва да се смени и отново да се направят горещи компреси. Прекалил си. Добре, че не си я разтворил отново с това ходене.
	Жените донесоха изпускащите пара котлета и приготвиха компресите от билки, поставени върху накиснато в гореща вода платно. Компресите бяха врели, та когато ги поставяха върху раната, Артур се мръщеше и ръмжеше. Кай отбеляза.
	— Можеш да се считаш за късметлия, Артур. Ако този меч те бе ударил малко по-встрани, Гуенхвифар щеше да има много по-сериозна причина да скърби, а пък ти щеше да се прочуеш надлъж и нашир като скопения крал — също като в старата легенда! Помниш ли — как кралят бил ранен в бедрото и губел сили, и заедно с него вехнело всичко по неговите земи, докато най-сетне дошъл младият герой, който върнал плодовитостта на земята… Гуенхвифар потръпна, а Артур се размърда от болка и каза раздразнено:
	— Хубава приказка за пред ранен човек!
	— Мислех, че ще те накара да осъзнаеш по-добре какъв късмет имаш — твоята земя няма да крее безплодна — отвърна Кай. — По Великден, предполагам, кралицата би могла отново да носи плод в утробата си, ако имате щастие…
	— Дано даде Бог — отвърна Артур, но жената до него се сви и обърна гръб. Още веднъж бе забременяла, и още веднъж бе пометнала, и то толкова скоро, че едва бе имала време да разбере, че изобщо е бременна. Винаги ли щеше да се случва така? Дали не беше осъдена на безплодие, дали Бог не й се гневеше, защото не се стараеше достатъчно да направи от мъжа си истински ревностен християнин?
	Една от жените вдигна компреса и понечи да го подмени, но Артур протегна ръка към Гуенхвифар.
	— Оставете моята дама да го постави — нейните ръце са най-леки.
	Гуенхвифар пое димящата превръзка — беше толкова гореща, че изгори прътите й, но тя приветстваше болката като изкупление на греховете си. Всичко беше по нейна вина, нейна бе вината. Да, Артур трябваше да я прогони, защото утробата й бе безплодна, трябваше да вземе друга жена, която да му дари наследник. Поначало не трябваше да се жени за нея — още тогава тя бе минала осемнадесетте, значи бе минала и най-плодовитата възраст за жените. Може би…
	„Ако Моргана беше тук, щях да я помоля да ми направи това заклинание за плодовитост.“
	На глас каза:
	— Очевидно имаме нужда от уменията на Моргана. Раната на Артур все още не се оправя, а тя е отлична лечителка, също като Господарката на Авалон. Защо не пратим някого до Авалон, да помоли една от двете да дойде тук?
	Кай се намръщи и отвърна:
	— Не мисля, че има нужда от тях. Раната на Артур се развива нормално — виждал съм да заздравяват много по-лоши рани.
	— Въпреки това ще се радвам да видя милата си сестра — каза Артур, — а също и своята приятелка и благодетелка, Дамата на езерото. Само че, ако се вярва на това, което ми е казвала Моргана, надали можем да видим двете заедно…
	Ланселет се намеси:
	— Ще пратя вест до Авалон и ще повикам майка си, ако искаш, Артур всъщност се обръщаше към Гуенхвифар. Очите им се срещнаха за миг. През всички тези месеци, откак Артур бе на легло, той бе неотлъчно до нея. Беше й опора, тя не можеше да си представи как би се справила без него; през ужасните първи дни след раняването, когато никой не вярваше, че Артур ще оживее, той бе заедно с нея до постелята му. Неуморната му грижа и обич към Артур я бяха накарали да се срамува от мислите си…
	„Той е братовчед на Артур — също като Гауейн. Той също има право да наследи трона, нали е сестрин син на Игрейн. Ако нещо се случи с Артур, той ще бъди точно кралят, от когото ще се нуждаем… в древните времена, кралят е бил само съпруг на кралицата…“
	— Да пратим ли да повикат лейди Вивиан? — запита на глас Гуенхвифар.
	— Стига ти да го желаеш — въздъхна Артур. — Мисля, че най-много се нуждая от повече търпение, както ми каза епископът при последния ни разговор, Бог наистина бе милостив към мен, защото не допусна да бъда осакатен така преди първото идване на саксонците, и ако не оттегли от мен милостта си, ще мога да яздя отново по времето, когато ги очакваме да нападнат. Гауейн вече тръгна да събира войските от Севера, нали? Дали е известил Лот и Пелинор?
	— Да — усмихна се Ланселет. — Казал на Пелинор, че драконът му може да почака, докато се разправим с поклонниците на белия кон… Той трябва да събере всички свои хора и да чака да го повикаме. Лот също ще дойде, макар и да е доста остарял — никога не би пропуснал възможност кралството да бъде наследено от някой от синовете му.
	„Така и ще стане, ако не родя син на Артур“, мислеше Гуенхвифар. Сякаш всяка дума, казана в този разговор, по какъвто и да било повод, се забиваше като стрела в раненото й сърце, упрекваше я, че не изпълнява дълга си на кралица. Наистина, Артур я харесваше, двамата биха могли да живеят щастливо, стига поне за миг тя да можеше да пропъди чувството за вина, което предизвикваше у нея безплодието й. Известно време тя дори се радваше на раната му, която изключваше възможността той да легне с жена, та поне през тези месеци вината за празната й утроба не бе нейна. През това време тя можеше да се грижи за него, да го глези, да го има за себе си — тъй, както рядко й се случваше, защото съпругът й принадлежеше първо на кралството. Дадена й бе възможност да го обича, без постоянно да мисли за вината си. Когато я докосваше, можеше да мисли за любовта им, а не само за страховете и надеждите си. „Ще забременея ли този път, ще износя ли най-сетне детето? Дали и този път няма да погубя скъпоценната надежда цялото кралство?“
	Беше се грижила за него, стоеше неотстъпно до леглото му като майка до леглото на болното си дете. Когато състоянието му започна да се подобрява, тя седеше до него, двамата разговаряха. Пееше му, макар че гласът й далеч отстъпваше на сладкия глас на Моргана. Ходеше в кухните и му готвеше неща, които биха събудили апетита на болник, та да може Артур по-бързо да се възстанови след дългото страдание и изтощението през ранната пролет.
	„Но каква полза от всичките ми грижи, след като нищо не гарантира, че ще родя наследник на короната?“
	— Ще ми се Кевин да беше тук — каза Артур. — Слуша ми се музика. Хубаво би било да дойде и Моргана. Тук, в двора, нямаме добри музиканти.
	— Кевин се върна на Авалон — обади се Ланселет. — Мерлин каза, че имал там някакви жречески задължения — толкова тайни, че не можел да ми каже нищо повече. Чудя се как свещениците още допускат тези друидски ритуали в една християнска земя.
	Артур сви рамене:
	— Крал или не, аз не мога да заповядвам на човешкото съзнание.
	Гуенхвифар отбеляза строго:
	— На Бог трябва да служим така, както той повелява, Артур, а не както ние считаме за добре. Затова е пратил Христос при нас — да ни научи.
	— Но той не е изпратил Христос в тази страна — отвърна Артур, — а когато свети Йосиф Ариматейски пристигнал в Гластънбъри, забил тояжката си в земята и тя разцъфнала, друидите го посрещнали радушно и той не презрял поканата им да участва в техните свещенослужения.
	— Епископ Патрициус казва, че това е порочна езическа легенда — настоя Гуенхвифар. — Той казва също, че свещениците, които служат заедно с друиди, трябва да бъдат лишени от сан и прогонени също като самите друиди!
	— Нищо подобно няма да стори епископът, докато аз съм жив — каза твърдо Артур. — Заклел съм се да защитавам Авалон. — Той се усмихна и протегна ръка към големия меч Екскалибур, който висеше на стената в кървавочервената си кадифена ножница. — Ти също трябва да благодариш на тази магия, Гуенхвифар — ако ножницата не беше при мен в битката, нищо не би могло да ме спаси. Дори с помощта й изгубих толкова кръв, че едва не загинах, и само втъканата в нея магия съумя да спре загубата на кръв. Няма ли да бъда презрян неблагодарник, ако пренебрегна тяхната подкрепа?
	— Тъй ли мислиш? — попита Гуенхвифар. — Нима би поставил тези магии и вълшебства пред Божията воля?
	— Виж какво, любима — каза Артур и погали русата й коса, — вярваш ли, че човек е в състояние да се противопостави на Божията воля? Щом тази ножница спря кръвта ми да не изтече, значи Бог не е искал да умра. Струва ми се, че моята вяра е по-близка до Бога от твоята, след като се боиш, че някакъв магьосник може да противостои на волята Божия. Всички сме в Божиите ръце.
	Гуенхвифар хвърли бърз поглед към Ланселет. Той се усмихваше и за миг й се и стори, че им се присмива — но усмивката му изчезна и тя реши, че я е измамила играта на сенките.
	— Щом ти се слуша музика, Артур, можем да повикаме Талиезин да ти посвири. Вярно, че остаря и гласът му не става за песни, но пръстите му още дърпат умело струните на арфата.
	— Повикайте го тогава — усмихна се Артур — в Стария завет пише как старият крал Саул повикал младия Давид да му посвири, та да го поразсее — а вижте ме млад крал, който вика стария арфист да го развесели!
	Ланселет излезе да потърси Мерлин. Когато двамата се върнаха, Мерлин засвири, и всички седяха дълго в залата тази вечер, заслушани в звуците на неговата арфа.
	Гуенхвифар си припомни как Моргана седеше на същото това място и свиреше. „Ах, ако можеше тя да е тук, да ми направи заклинанието — но не, не преди кралят да се е възстановил…“ — в този миг погледът й падна върху Ланселет, който седеше от другата страна на огнището и нещо в нея се сви. Той седеше на една от пейките, облегнат назад, заслушан в музиката. Беше скръстил ръце зад главата си и изпружил дългите си крака към огъня. Всички в залата, мъже и жени, се бяха скупчили около огнището и слушаха унесено. Илейн, дъщерята на крал Пелинор, дори се бе осмелила да седне на пейката до Ланселет, но той очевидно не й обръщаше никакво внимание.
	„По-добре ще бъде Ланселет да си вземе жена. Трябва да си наложа да пиша на крал Пелинор, да даде Илейн на Ланселет. Тя ми е братовчедка и двете доста си приличаме, а и е подходяща партия…“. Но както си мислеше тези неща, през цялото време знаеше, че няма да направи нищо подобно. Убеждаваше се, че може да стори това в деня, когато Ланселет ги уведоми, че има намерение да наруши безбрачието си.
	„Ако Артур не оздравее… О, не, не, няма да си позволя да мисля за това!“ Тя тайно се прекръсти. Но все пак, беше минало толкова време, откак Артур я бе държал за последен път в прегръдките си, пък и наистина бе много вероятно двамата да не могат да имат деца… Гуенхвифар разбра, че мисли какво би било да споделя леглото с Ланселет — дали __той__ не би могъл да й даде така желаното дете? Ами ако решеше да направи Ланселет свой любовник? Знаеше, че много жени постъпват така… Моргоуз отдавна вече не криеше изневерите си. Сега, когато бе минала възрастта, на която би могла да забременее, любовните й истории бяха станали не по-малко скандални от похожденията на Лот. Почувства, че се изчервява и се замисли дали някой не бе видял как гледа ръцете на Ланселет, които сега почиваха отпуснати на коленете му. Дали някой би могъл да разбере, че се пита какво би било, ако тези ръце милваха тялото й… не, не, не биваше да мисли за това.
	Когато жените си вземаха любовници, трябваше много да внимават да не забременеят, да не родят дете, което би опозорило и тях самите, и техните съпрузи. Значи, ако тя бе действително безплодна, нямаше да се безпокои поне за това… Така щеше да е по-добре… В името Божие, как бе възможно тя, почтена жена и християнка, да мисли за такива неща? Само веднъж преди се бе отдала на такива мисли, и когато ги изповяда, отецът каза, че причина за тях е проточилата се болест на съпруга й, и че няма защо да изпитва вина. Само й препоръча да се моли за скорошното му оздравяване, да продължи да се грижи за него, и да не забравя, че на него сега му е най-тежко. Гуенхвифар знаеше, че съветът му е добър, разумен и човечен, но съзнаваше, че той не е разбрал напълно това, което ставаше с нея, че не е схванал колко грешна е тя всъщност, колко долни и порочни са мислите й. Нали ако бе разбрал каква е в действителност, би я упрекнал, би й наложил тежко покаяние — но тогава тя може би щеше да се чувства по-добре и по-свободна от грях…
	„Ланселет никога не би ме упрекнал, че не мога да имам деца…“ Внезапно чу, че някой произнася името й. Вдигна объркано глава, имаше чувството, че всички са прочели мислите й.
	— Не, стига толкова музика, господарю Мерлин — казваше Артур. — Виж, вече мръква, а и кралицата е заспала на стола си. Сигурно е преуморена от постоянните грижи за мен… Кай, заръчай на прислугата да сервира на всички, но аз ще вечерям в покоите си.
	Гуенхвифар стана и отиде при Илейн, за да я помоли да заеме нейното място на домакиня в голямата зала; тя щеше да остане при краля. Кай тръгна да даде нарежданията си на прислугата, а Ланселет подаде ръка на Артур и му помогна да стигне накуцвайки, подпрян на тоягата, до покоите си. После му помогна да си легне, вещо и внимателно като обучена болногледачка.
	— Ако има нужда от нещо през нощта, нареди да повикат мен, знаеш къде спя — каза той тихо на Гуенхвифар. — За мен е най-лесно да го повдигам и обръщам…
	— О, не, не. Мисля, че вече няма да има нужда от теб, но все пак ти благодаря — отвърна тя.
	Беше толкова висок, застанал много близо до нея. Постави нежно ръка на бузата й.
	— Ако искаш, иди да спиш при придворните си дами, а аз ще остана тук и ще го наглеждам. Изглеждаш тъй, сякаш имаш нужда да се наспиш добре. Също като майка, която още кърми детето си и не може да се наспи истински, докато то не се научи също да проспива цялата нощ. Аз мога да се грижа за Артур — вече няма нужда да прекарваш цялата нощ до постелята му! Ще остана в съседната стая — оттам се чува всичко.
	— Толкова си добър с мен — отвърна тя, — но бих предпочела да съм близо до него.
	— Добре, но прати да ме повикат, ако има нужда. Не се опитвай да го вдигаш сама — каза Ланселет, — обещай ми, Гуенхвифар.
	Колко прекрасно прозвуча името й от неговите устни, по-нежно, отколкото ако бе я нарекъл „лейди“, или „кралице“ както обикновено.
	— Обещавам, приятелю мой.
	Той се наведе и я целуна много нежно по челото, толкова леко, че тя почти не усети докосването на устните му.
	— Изглеждаш преуморена. Лягай си вече и спи добре.
	Ръката му се задържа за миг на бузата й, а когато я дръпна, тя почувства на същото място студ и болка — като че ли я беше заболял зъб. Отиде и легна до Артур.
	Известно време мислеше, че той спи. Но изведнъж Артур проговори в мрака:
	— Той винаги е бил верен приятел и на двама ни, нали, съпруго моя?
	— Дори роден брат не би могъл да бъде толкова предан.
	— Двамата с Кай израснахме като братя, и аз наистина го обичам много, но явно това, което казват, че кръвта вода не става, е вярно. Кръвното родство те кара да чувстваш близост, която не познавах, докато не срещнах собствените си роднини… — Артур се повъртя в леглото и въздъхна. — Гуенхвифар, искам да ти кажа нещо…
	Артур продължи:
	— Обещай ми да не се разплакваш пак, не бих могъл да го понеса. Кълна ти се, през ум не ми минава да те упреквам — но ето, женени сме от толкова години, а само два пъти през цялото това време сме могли изобщо да се надяваме, че ще ни се роди дете… Не, не, моля те, не плачи, остави ме да се изкажа — замоли той. — Възможно е вината да е моя. Спал съм и с други жени преди теб, като всеки мъж. Но въпреки че никога не съм крил кой съм, нито веднъж някоя от жените, с които съм споделял леглото или някой от техните роднини не ме е уведомявал, че ми се е родило незаконно дете. Може би моето семе не носи живот, та когато зачеваш, детето не може да се задържи живо в утробата ти…
	Тя отпусна глава и косите й паднаха като завеса пред лицето й. Възможно ли беше той да обвинява себе си?
	— Чуй ме, моя Гуенхвифар — дете трябва да има, за да наследи то кралството. Ако се случи тъй, че ти родиш, от когато и да било, никога няма да задавам въпроси за произхода на наследника си. Що се отнася до мен, ще призная всяко дете, родено от теб, за наследник на короната. Ще призная детето за мое и ще го възпитам като бъдещ велик крал.
	Лицето й гореше така, сякаш я ближеха пламъци. Нима той я смяташе за способна да му изневери?
	— Никога, никога не бих могла да сторя такова нещо, кралю мой…
	— Нали знаеш обичаите на Авалон… Не, не ме прекъсвай, остави ме да говоря… Там, когато мъж и жена се съберат, без да са свързани от брачен обет, наричат плода на любовта им дете на Богинята. Гуенхвифар, така искам Бог да ни прати дете, независимо от това кой би бил кръвният му баща — нека това да бъде, както иска Бог. Не разбираш ли? И ако стане тъй, че този, от когото по волята на небето заченеш син, е някой от най-скъпите ми приятели, някой, чиято кръв тече в моите жили, аз ще го благословя — и него, и детето, което ще родиш. Не, не плачи, няма да кажа нито дума повече.
	Той въздъхна и протегна ръце към нея. Прегърна я и тя отпусна глава на рамото му.
	— Не съм достоен за вярната ти обич, кралице моя.
	Скоро той наистина заспа, но Гуенхвифар остана будна. Сълзи се лееха по лицето й.
	„О, не“ — мислеше тя, „скъпи мой господарю, любов моя — аз съм недостойната не заслужавам любовта ти, а сега ти дори ми разреши да ти изменя“. Внезапно, за първи път през живота си, тя изпита завист както към Артур, тъй и към Ланселет. Те бяха мъже, водеха бурен живот, излизаха по широкия свят, рискуваха живота си в битки, но бяха свободни от тези ужасни решения, пред които се изправяше всяка жена. Каквото и да правеше Гуенхвифар, колкото и дребни мисли да я занимаваха — например дали ще се готви козе или говеждо месо за вечеря — тежестта не падаше от сърцето й. Тя знаеше, че от нейното решение зависи съдбата на цялото кралство. Ето, сега бе получила пълната свобода да вземе това решение. Не можеше просто да се остави на волята Божия, не можеше да изчаква, за да разбере ще роди ли наследник на трона или не. Наследник трябваше да има, и то от кръвта на Утър Пендрагон, или от другата кръвна линия. Как би могла тя, една жена, да вземе такова решение? Гуенхвифар придърпа кожената завивка над главата си, сви се на кълбо и остана да лежи така.
	Нали същата тази вечер бе седяла край огнището, наблюдавайки Ланселет, заслушан в свирнята на стария арфист. Нали същата мисъл се бе прокраднала и нейното съзнание? Тя отдавна знаеше, че го обича, но сега почна да съзнава, че го желае. В сърцето си не бе по-добра от Моргоуз, която се държеше като уличница, и не подбираше — любовниците й бяха рицари от свитата на мъжа й, но мълвата твърдеше, че не се отказва и от красиви пажове и прислужници. Артур бе беше толкова добър, и тя наистина го бе обикнала; тук, в Керлиън, бе намерила сигурност. Мисълта, че хората от околността биха могли да злословят за нея, също както одумват Моргоуз, й беше непоносима.
	Гуенхвифар искаше да бъде добра, да запази чистотата на душата си, ненакърненото си целомъдрие; но за нея бе не по-малко важно и мнението на хората — те не трябваше да се усъмнят дори за миг в безукорността на своята кралица. Ето тя самата не бе чувала Моргана да е сторила нещо нередно. Бяха живели заедно цели три години и доколкото й бе известно, Моргана бе също толкова добродетелна, колкото и тя самата. И при все това се носеха слухове, че Моргана е вещица — защото живееше на Авалон, защото познаваше лековитите треви и имаше пророчески видения. Хората шушукаха — и придворните, и селяните в околността — че Моргана се е свързала с феите и дори със самия дявол. Самата Гуенхвифар, колкото и добре да познаваше Моргана, понякога се бе замисляла дали няма нещо вярно в тези слухове.
	А утре трябваше да се изправи пред Ланселет, и същевременно да продължи да изпълнява задълженията си редом с Артур, съзнавайки, че той направо й бе позволил да му изневери! Как би могла да погледне Ланселет в очите? В жилите му течеше кръвта на Авалон, той беше син на Езерната повелителка — може би дори умееше да чете мисли. Щеше да прочете и нейните мисли в очите й!
	Тогава гневът заля треперещото й тяло с такава сила, че я уплаши. Гуенхвифар продължаваше да лежи, разкъсвана от страх и гняв, мислейки, че никога вече не би се осмелила да прекрачи прага на стаята от ужас пред решението, което щеше да й се наложи да вземе. Всички жени в кралския двор желаеха Ланселет. Всички до една, да, дори Моргана; тя бе виждала как го гледа снаха й, нали затова бе се възпротивила на някогашното хрумване на Артур да я омъжи за Ланселет; Моргана несъмнено щеше да му се стори прекалено нескромна. Може би двамата се бяха скарали, защото през последните ден-два преди заминаването на снаха й за Авалон, Гуенхвифар отбеляза, че те не си говорят така често, както преди, и че избягват да се гледат в очите.
	Да, Моргана наистина й липсваше… но общо взето, отсъствието й от двора бе за предпочитане. Нямаше намерение да прати вестоносци в Тинтагел да търсят Моргана. Само като си помислеше, че би могла да повтори пред Моргана думите на Артур, имаше чувството, че би умряла от срам. А и Моргана сигурно щеше да й се смее; щеше да й каже сама да реши дали да вземе Ланселет за любовник или не; или, което бе още по-лошо, че Ланселет трябва да реши.
	Тогава отвътре сякаш я изгори пламък — пламък като адските огньове, и тя си представи, че би могла да се предложи на Ланселет и той да я отхвърли. Тогава със сигурност срамът би я убил. Не знаеше как би намерила сили да вдигне отново очи — било то към Ланселет, към Артур, или към някоя от придворните си дами, които никога не са били подлагани на такова изкушение. Не би могла да се изповяда дори пред свещеник, защото той би разбрал, че дълбоко в себе си Артур не е толкова убеден християнин, колкото трябваше да бъде. Би ли могла занапред да прекрачи прага на тази стая, да се лиши от защитата на четирите стени, от уюта на леглото? Ето, тук можеше да си остане, тук не можеше да й се случи нищо лошо.
	Почувства се зле. Утре щеше да каже на дамите си, и те просто щяха да си помислят също както Ланселет, че грижите около Артур са я преуморили. Щеше да си остане добродетелна кралица и ревностна християнка — не можеше да понесе дори и мисълта за нещо друго. Артур бе разстроен, дългото бездействие и болката от раната го бяха объркали — това обясняваше всичко. Щом се възстановеше напълно, такива неща нямаше да му минават през ума, и щеше несъмнено да й е благодарен, че не го е послушала в този му пристъп на лудост, и че по този начин е спасила и двамата от страшен грях.
	Но тъкмо когато потъваше в тежкия сън на изтощението, тя си припомни думите на една от придворните си дами. Тя беше казала много отдавна, ден-два след заминаването на Моргана от кралския двор… беше казала, че Моргана трябва да й направи магия… Добре, така и щеше да стане — ако Моргана й стореше магия да я обикне Ланселет, тогава Гуенхвифар щеше да бъде избавена от мъката на тежкия избор. „Когато се върне Моргана, ще си поговоря с нея за това“. Но Моргана не бе се вестявала в двора повече от две години и по нищо не личеше, че би могла да се върне някога пак.


	9

	„Вече съм прекалено стара за такива пътувания“, мислеше Вивиан, докато яздеше в дъжда. Беше краят на зимата. Тя бе се увила здраво в дебелото си наметало, лицето й бе скрито в качулката. През ума й мина мисъл, която я раздразни допълнително: „Това е задължение на Моргана, тя трябваше да ме наследи като Повелителка на Авалон“.
	Четири години бяха минали от деня, когато Талиезин й беше съобщил, че Моргана се е появила на сватбата на Артур в Керлиън, че са я направили придворна дама на Гуенхвифар и е останала да живее в замъка. „Господарката на Езерото — придворна дама на кралицата?“ Как смееше Моргана да пренебрегва истинското си призвание? Но когато Вивиан прати вестоносец в Керлиън, който носеше нареждането й Моргана да се върне на Авалон, той дойде със съобщението, че Моргана Вече била напуснала Керлиън — и че там всички мислели, че е потеглила за Авалон.
	„Но тя не дойде в Авалон. Не е и в Тинтагел при Игрейн, нито пък в двора на Лот в Оркни. Къде ли е отишла?“
	Можеше да й се е случило нещо по време на самотното й пътуване. Можеше да са я пленили някои от многобройните разбойнически банди, които кръстосваха страната. Можеше да е изгубила паметта си, да са я изнасилили, да са я убили и хвърлили нейде край пътя, и костите й никога да не бъдат открити… „О, не“, помисли Вивиан, „ако й се беше случило нещо такова, нали щях да го видя в Огледалото… или да имам видение…“ Но не можеше да бъде напълно сигурна в това. Виденията й вече бяха объркани и тя не беше в състояние да ги призовава, когато пожелае. Често, когато напразно се взираше в отвъдното, пред очите й се стелеше дразнеща сивкава мъгла — завесата на незримото, която тя вече не можеше и не смееше да разкъса. А съдбата на Моргана също бе скрита зад тази завеса.
	„Богиньо“, замоли се Вивиан, както се бе случвало толкова често и преди, „Майко, посветих ти живота си, моля те, върни ми детето, докато съм още на този свят…“ Още докато произнасяше молитвата си, знаеше, че няма да получи отговор на нея. Сивата дъждовна пелена продължаваше да се стели наоколо, също като завеса пред незримото, мрачното небе, което се бе затворило пред отговора на Богинята.
	Когато измина този път преди половин година, също толкова уморена ли се чувстваше? Сега й се струваше, че винаги е яздила леко като момиче, до днешния ден, когато подрусването на магарето под нея разтърсваше всяка кост в отслабналото й тяло, а студът проникваше в нея и я гризеше с ледени зъби.
	Един от придружителите й се обърна и каза:
	— Лейди, вече виждам чифлика, където ще нощуваме. Струва ми се, че ще успеем да пристигнем, преди да се свечери.
	Вивиан благодари, опитвайки се да прикрие възторга си от тази вест. Нямаше право да проявява слабост пред свитата си.
	Гауан я посрещна на тясната пътека пред оборите и й помогна да слезе от магарето. Придържаше я внимателно, та кракът й да не стъпи в оборския тор.
	— Добре дошла, Повелителко — каза той, — радвам се да те видя, както всеки път. Синът ми Балин ще пристигне тук заедно с твоя син утре заран. Пратих вест в Керлиън да дойдат.
	— Толкова сериозно ли е, приятелю? — попита Вивиан, а Гауан кимна. После каза:
	— Няма да я познаеш. Толкова е отслабнала, че почти нищо не е останало от нея. Нито яде, нито пие, и все казва, че огън изгаря вътрешностите й. Няма да изкара още дълго, въпреки всичките ти лекове.
	Вивиан кимна и въздъхна.
	— Боях се, че ще стане така. Когато тази болест се вкопчи в някого, никога не отпуска хватката си. Дано поне успея малко да облекча страданията й.
	— Дай Боже — рече Гауан, — защото лековете, които ни остави последния път, вече почти не вършат работа. Събужда се нощем и плаче като малко дете, когато си мисли, че аз и прислужницата не чуваме. Нямам сърце дори да се моля да остане още с нас, щом това ще означава такива страдания за нея.
	Вивиан въздъхна отново. Когато за последен път бе тук, преди половин година, бе оставила най-силните си билки и отвари, и тайно се надяваше Присцила да хване някоя треска през есента, която да я отнесе бързо, преди лекарствата да престанат да действат. Сега вече не можеше да стори нищо. Последва Гауан, който се упъти към къщата. Когато влязоха, той й предложи място близо до огъня, а прислужницата й сипа супа от котлето, което се грееше на огнището.
	— Яздила си дълго в дъжда, Повелителко — рече Гауан. — Поседни да си починеш. Ще те заведа при жена си след вечеря. По това време на деня тя обикновено успява да поспи.
	— Покоят й, макар и кратък, е благословен, и аз няма да го наруша — отвърна и Вивиан. Хвана съдинката със супата с премръзналите си ръце, за да се сгрее, и се отпусна на пейката. Една от прислужниците й свали ботушите и наметалото, друга донесе затоплена кърпа, с която изсуши краката й. Вивиан повдигна поли, за да нагрее кокалестите си колене, и за миг се отпусна блажено, без да мисли за мрачния повод, който я бе довел тук. В същия миг някъде от стаите се разнесе слаб вопъл, прислужницата се стресна и потръпна. После се обърна към Вивиан:
	— Това е горката ми господарка, събудила се е. Надявах се да поспи, докато сложим масата за вечеря. Сега трябва да отида да я видя.
	— И аз ще дойда — каза Вивиан и последва прислужницата във вътрешността на къщата. Гауан продължаваше да седи пред огъня. Вивиан бе забелязала ужаса, който се изписа на лицето му, когато писъкът замря.
	Винаги при предишните си посещения, дори след като Присцила се бе разболя Вивиан откриваше у нея следи от някогашната пълничка хубавица, винаги нещо й напомняше за младата, жизнерадостна жена, която бе осиновила нейния Балан. Сега лицето, устните и косите на Присцила бяха с еднакъв жълтеникавосив цвят. Дори сините й очи бяха избелели, сякаш болестта бе изсмукала цветовете й. По време на последното посещение на Вивиан, Присцила ставаше за няколко часа и ходеше из къщата, но сега беше очевидно, че не се е вдигала от постелята в продължение на месеци. Само половин година, а промяната й беше ужасяваща. Винаги досега билковите отвари на Вивиан бяха облекчавали страданието й, и дори отчасти я възстановяваха. Сега беше ясно, че нищо не би могло да й помогне.
	За миг погледът на избелелите очи се залута из стаята. Устните се движеха беззвучно върху изпитата челюст. Сетне Присцила видя Вивиан, примигна, и прошепна:
	— Ти ли си, Повелителко?
	Вивиан дойде при леглото й и внимателно пое съсухрената ръка в своята.
	— Тъжно ми е да те виждам толкова болна. Как си, мила моя приятелко?
	Бледите, напукани устни се извиха в гримаса. За миг Вивиан реши, че Присцила има болки, но после разбра, че болната се опитва да се усмихне.
	— Не вярвам, че бих могла да бъда по-зле — прошепна тя — сякаш Бог и Божията майка са ме забравили. Но се радвам да те видя отново, и се надявам да доживея да видя двамата си сина и да ги благословя… — Тя въздъхна уморено и се опита да пораздвижи тялото си. — Гърбът ме боли от постоянното лежане, а щом някой се опита да ме докосне, изпитвам чувството, че забива нож в тялото ми. Умирам от жажда, но не смея да пия вода, защото тогава болката е непоносима…
	— Ще се опитам да те облекча, доколкото мога — каза Вивиан. Сетне нареди на прислужниците какво да донесат и се зае да промие и превърже раните от залежаването. Изплакна устата на Присцила с охлаждаща течност — та дори да не пие, сухият език да не я мъчи толкова. След това седна до нея и отново взе ръката й в своята. Не говореше, за да не безпокои болната. Навън беше се смрачило. След известно време в двора се чу шум, Присцила се стресна, поизправи се в леглото с трескаво блестящи очи и възкликна:
	— Синовете ми си дойдоха!
	Наистина, след малко в стаята влязоха Балин, синът на Гауан, и осиновеният му брат Балан. Таванът бе нисък, та двамата влязоха приведени.
	— Майко — каза Балан и се наведе да целуне ръката на болната. Едва след то се обърна към Вивиан и й се поклони.
	— Милейди.
	Вивиан протегна ръка и докосна леко бузата на големия си син. Не беше красавец като Ланселет; беше едър и набит, но имаше нейните красиви тъмни очи, също като Ланселет. Балин бе малко по-нисък, също набит, но сивоок. Вивиан знаеше, че той е само десет дни по-възрастен от собствения й син. Прилича на някогашната Присцила — рус и червенобузест.
	— Горката ми майчица — каза той и погали ръката й. — Сега лейди Вивиан е тук и ще ти помогне, и ти скоро ще оздравееш, нали? Толкова си отслабнала, майчице. Трябва да се храниш по-добре, за да се възстановиш по-бързо…
	— Не — прошепна Присцила — няма да оздравея, не и преди да вечерям там горе, синко.
	— О не, майко, не говори така — извика Балин, а Балан, който бе срещнал погледа на Вивиан, въздъхна.
	После каза толкова тихо, че не го чуха нито Присцила, нито синът й:
	— Той не може да разбере, че тя си отива, лейди… майко. Все твърди, че щяла да се оправи. Искрено се надявах да си отиде наесен, без да се мъчи. Тогава всички бяхме болни от треска. Но тя винаги е била толкова здрава… — Балан тръсна глава. Силният му врат беше зачервен. Вивиан видя сълзите в очите му, но той ги избърса веднага. Тя почака, после каза на двамата, че всички трябва да излязат и да оставят болната да си почине.
	— Сбогувай се със синовете си, Присцила, и ги благослови — рече тя, а очите на Присцила малко се проясниха.
	— Дано наистина да е сбогом, преди да е станало по-лошо — каза тя. — Не бих искала да ме виждат такава, каквато бях днес сутринта.
	Вивиан забеляза ужаса в очите й. Наведе се над болната и каза нежно:
	— Мога да ти обещая да не те боли повече, скъпа, ако предпочиташ краят да бъде такъв.
	— Да, моля — прошепна умиращата жена, и Вивиан усети как отслабналите пръсти се вкопчват умолително в ръката й.
	— Оставям те със синовете ти тогава — рече тя, — защото те и двамата са твои синове, мила моя, макар че си родила само единия от тях.
	После излезе от стаята на Присцила и видя, че Гауан чака отпред.
	— Донеси дисагите ми — каза тя, а после, когато той се върна с тях, порови малко в едно вътрешно джобче. Сетне се обърна към мъжа до нея:
	— Сега Присцила няма болки, но аз вече не мога да сторя за нея нищо друго, освен да сложа край на мъките й. Мисля, че такова е и нейното желание.
	— Нима няма никаква надежда… дори и най-малката?
	— Не. Не я очаква нищо друго освен страдания, и не мога да повярвам, че вашият Бог би искал от нея да понесе повече от това, което е понесла досега.
	Гауан каза разтреперан:
	— Често казваше, че й се иска да е имала смелост да се хвърли в реката, когато още можеше да отиде дотам.
	— Настъпило е значи времето да си отиде в мир — прошепна Вивиан. — Но исках узнаеш, че това, което правя, е по нейна воля…
	— Лейди — отвърна Гауан, — вярвал съм ти винаги, и жена ми също те обича и ти вярва. Няма да разпитвам повече. Ако страданията й свършат сега, зная, че тя те благославя.
	Но лицето му бе изпито от скръб. Той тръгна след Вивиан, която отново се върна в стаята на Присцила. Болната разговаряше тихо с Балин; тя пусна ръката му и той отиде плачешком при баща си. Присцила протегна треперещата си ръка към Балан и каза:
	— Ти също ми беше добър син, момчето ми. Грижи се винаги за брат си, и се моли за душата ми.
	— Обещавам ти майко — каза Балан и се наведе да я прегърне. Но в същия миг от устните й се изтръгна тъничък, треперлив писък — очите й се изпълниха с болка и страх, когато той понечи да я докосне, затова Балан само целуна отслабналата й ръка и я стисна в своята.
	— Сега лекарството ти е готово, Присцила — каза Вивиан. — Кажи на всички „лека нощ“ и се приготви за сън…
	— Толкова съм уморена — мълвеше умиращата жена, — колко хубаво ще бъде да заспя… бъди благословена, лейди, ти и твоята Богиня…
	— В името на Милосърдната Богиня — произнесе Вивиан и повдигна Присцила, за да й помогне да преглътне лекарството.
	— Кълна ти се, сестро, щом изпиеш това, вече няма да почувстваш никаква болка — каза тя твърдо и посочи с пръст чашата. Присцила отпи глътка и вдигна слабата си ръка, за да погали лицето на Вивиан.
	— Целуни ме и ти за сбогом, лейди — каза тя, и Вивиан докосна с устни челото, което ужасно напомняше оголен череп.
	„Аз, която давах живот, сега станах вестителка на смъртта… Майко, сторих за нея само това, което бих искала някой да стори и за мен един ден“.
	Вивиан потръпна и вдигна очи. Срещна очите на Балин, който я наблюдаваше намръщено.
	— Хайде — каза тя. — Нека я оставим да си почине.
	Излязоха навън. В стаята остана само Гауан, който държеше ръката на жена си. Тъй и трябва, каза си Вивиан, нека остане с нея до края.
	Прислужниците бяха сервирали вечерята. Вивиан седна на масата, яде и пи, защото се чувстваше изтощена от дългия път.
	— За един ден ли пристигнахте от Керлиън, момчета? — попита тя и в същия миг се усмихна. „Момчетата“ бяха възрастни мъже.
	— Да, от Керлиън — откликна Балан, — и какъв път беше само — дъжд и студ през цялото време! — Той си взе солена риба и намаза хляба си с масло, после подаде дървеното блюдо на Балин. — Не ядеш нищо, братко.
	Балин потръпна.
	— Сърце не ми дава да се храня, когато знам, че майка ни е толкова зле. Но слава Богу, ти си вече тук, Повелителко, и тя скоро ще оздравее, нали? Твоите лекарства толкова й помогнаха последния път! Беше същинско чудо. Сега тя пак ще се поправи, нали?
	Вивиан го загледа вторачено. Възможно ли беше наистина да не разбира какво става? После каза тихо:
	— Най-доброто, което може да се случи оттук нататък, е нейният Бог да я прибере в отвъдното, Балин.
	Той я загледа, а на червендалестото му лице се изписа ужас.
	— Не! Тя не бива да умира! — извика той. — Лейди, кажи ми, че ще я спасиш, няма да я оставиш да умре…
	Вивиан каза неумолимо:
	— Аз не съм твоят Бог, и нямам власт върху живота и смъртта, Балин. Нима би пожелал тя да живее още дълго в такива страдания?
	— Но ти си опитна във вълшебствата — възрази гневно Балин. — Защо си дошла, ако не за да я излекуваш? Нали току-що каза, че можеш да сложиш край на страданията й…
	— Само един лек има за болестта на майка ти — каза Вивиан и съчувствено положи ръка на рамото на Балин. — Бъди благодарен, че го има.
	— Стига, Балин — намеси се Балан и постави голямата си мазолеста ръка върху ръката на брат си. — Нима би искал тя да страда още?
	Балин отмести глава и загледа с омраза Вивиан.
	— Тъй значи, можеше да ползваш магьосническите си трикове и да я излекуваш, когато това бе в чест на твоята пъклена Богиня — развика се той. — А сега, когато нямаш вече полза да я лекуваш ще я оставиш да умре…
	— Млъкни, човече — каза Балан със сух, измъчен глас. — Нима не видя, че майка ни я целуна и я благослови за сбогом, че тя самата желаеше да стане така…
	Но Балин продължаваше да гледа втренчено Вивиан, после вдигна ръка да я удари.
	— Юда! — извика той. — Ти също предаде приятелката си с целувка!
	Обърна се и хукна към стаята на майка си.
	— Какво си сторила? Убийца! Мръсна убийца! Татко! Това е убийство и черна магия!
	На вратата на стаята се появи Гауан с побеляло лице, и тревожно се опита да го принуди да млъкне. Но Балин го отблъсна и нахлу в стаята. Вивиан се запъти след него. Когато влезе, видя, че Гауан е притворил очите на мъртвата. Балин видя същото, извърна се към нея и закрещя несвързано:
	— Убийство! Предателство, магьосничество! Убийца, вещица!
	Гауан прегърна сина си и се опита да го възпре.
	— Забранявам ти да говориш така пред мъртвото тяло на майка си! Забранявам ти да оскърбяваш жената, която тя обичаше, на която вярваше!
	Но Балин продължи да крещи и да беснее, опитвайки да се хвърли върху Вивиан. Тя опита да говори с него, да го успокои, но той не желаеше да я чуе. Накрая тя отиде в кухнята и седна край огъня. Влезе Балан, взе ръката й и каза:
	— Съжалявам, че той приема нещата така, лейди. Всъщност не е такъв човек, когато шокът премине, ще ти бъде благодарен, както съм ти благодарен аз — бедната ми майчица, тя страда толкова много, а сега мъките й свършиха. Бъди благословена за това. — Той отпусна глава, опитвайки се да потисне хлиповете си. — Тя беше и моя майка…
	— Зная, синко. Зная — промълви Вивиан и потупа главата му, също както преди двадесетина години, когато беше малко, несръчно момче. — Редно е да плачеш за тази, която те е отгледала. Само безсърдечен човек не би заплакал.
	Балан се остави на скръбта си и зарида, коленичил пред нея, с лице, скрито в скута й.
	В този миг Влезе Балин и застана пред тях. Гледаше ги, изпълнен с гняв, лицето му бе разкривено от ярост.
	— Знаеш, че тя уби майка ни, Балан, и идваш при нея за утеха?!
	Балан вдигна глава, преглъщайки сълзите си.
	— Тя изпълни волята на майка ни. Нима си такъв глупак, та не можеш да разбереш — с или без Божията помощ майка ни не би живяла повече от седмица-две! Нима ти се зловиди това, че й бяха спестени последните ужасни страдания?
	А Балин само проплака отчаяно:
	— Майка ми! Майка ми е мъртва!
	— Млъкни! Тя ме осинови, тя беше и моя майка! — избухна Балан, но после чертите му се смекчиха. — Братко, братко, нали и аз скърбя, защо трябва да се караме? Ела, нека пийнем по чаша вино. Мъките й свършиха и Бог я взе при себе си. По-добре е да се молим за упокой на душата й, отколкото да заставаме един срещу друг. Хайде, братко, ела, хапни нещо, пийни и си почини, ти също изморен.
	— Не! — извика Балин. — Няма да остана нито миг под един покрив с вещица, която уби майка ми!
	Влезе Гауан, блед и гневен, и удари Балин през устата. Сетне каза:
	— Млъкни! Господарката на Авалон е наша гостенка и наша приятелка! Няма да очерняш този дом с негостоприемство, нито пък с такива богохулни думи! Седни и се храни, синко. Ако продължаваш, ще кажеш неща, за които после ще съжаляваш!
	Но Балин продължаваше да гледа диво, като обезумяло животно.
	— Няма нито да се храня, нито да спя под един покрив с тази… жена.
	Балан се намеси:
	— Не смей да оскърбяваш майка ми!
	Тогава Балин се развика отново:
	— Всички сте се съюзили против мен! Напускам този дом, който приютява убийцата на майка ми!
	Обърна се и излезе тичешком от къщата. Вивиан се отпусна обратно на стола си. Балан й предложи ръката си, а Гауан отиде да й налее чаша вино.
	— Пий, лейди, и приеми моите извинения за държането на сина ми — каза той. — Балин не е на себе си. Скоро ще се осъзнае.
	— Да тръгна ли след него, татко? Страх ме е да не си причини нещо в това състояние — попита Балан, но Гауан поклати глава.
	— Не, не, синко. Остани тук, при майка си. Сега той няма да те разбере, каквото и да му говориш.
	Вивиан отпиваше от виното, цяла разтреперана. Тя също скърбеше за Присцила, с мъка си спомняше времената, когато двете бяха млади — две приятелки, които играеха с новородените си синове… Колко хубава и жизнерадостна бе тогава Присцила, колко много се смееха двете, докато си играеха с кърмачетата. Сега Присцила лежеше мъртва след дълги страдания, а Вивиан й бе подала чашата с отрова със собствената си ръка. Това, че самата Присцила бе пожелала така, успокояваше съвестта й, но не намаляваше мъката й.
	„Бяхме млади, бяхме приятелки, а сега тя е мъртва, а аз съм стара, престаряла като самата Вестителка на смъртта. Ето и хубавите бебета, с които си играехме някога — косите на единия започват да побеляват, а другият би ме убил, стига да можеше, защото ме смята за зла вещица и убийца…“
	На Вивиан й се стори, че костите й се вдървяват от ледения дъх на скръбта. Приближи се още повече до огъня, но продължи да трепери. Не можеше да се сгрее. Придърпваше краищата на шала си, когато влезе Балан и я отведе до най-хубавото място при огнището, постави възглавница зад гърба й и й даде чаша греяно вино.
	— Да, ти също я обичаше — поде той. — Не се безпокой за Балин, лейди, с време ще разбере грешката си. Когато отново започне да мисли свързано, ще разбере каква голяма услуга си оказала на майка ни… — той се прекъсна и по широката му челюст бавно запълзя червенина. — Сърдиш ли ми се, лейди, че все още мисля за тази, която ни напусна, като за своя майка?
	— Така е редно — отвърна Вивиан, отпивайки от топлото вино, милвайки грубата ръка на сина си. Колко мънички и нежни ръчички имаше някога, мислеше си тя, можех да държа двете в шепата си — бяха досущ като розови пъпки. А сега нейната ръка се губеше в неговата. — Богинята знае, че тя ти беше много повече майка, отколкото аз.
	— Да знаех си, че ще ме разбереш — каза Балан. — Тъй рече и Моргана, когато я видях за последен път в двора на Артур.
	— Моргана ли? Тя още ли е при Артур, синко? Там ли беше, когато потеглихте насам?
	Балан поклати глава със съжаление.
	— Не, за последен път я видях преди години, лейди. Чакай да си припомня… Тя напусна двора на Артур доста преди да го ранят… Ами да, тази година по Еньовден ще станат три години. Мислех, че е при теб на Авалон.
	Вивиан направи отрицателен знак с глава и се подпря на облегалките на стола.
	— За последен път видях Моргана на сватбата на Артур — каза тя. В същия миг й хрумна, че Моргана може да е прекосила морето. Затова попита Балан — А брат ти Ланселет? Той още ли е в кралския двор, или се е върнал в Долна Британия?
	— Мисля, че никога не би напуснал двора, докато Артур е жив — отвърна Балан. — Вярно, че напоследък не го виждаме често в замъка… Вивиан, с остатък от някогашната си ясновидска дарба, прочете неизказаните му мисли: „Когато Ланселет е в двора, всеки може да забележи как не откъсва очи от кралица Гуенхвифар. Артур два пъти му предложи да се ожени, но той и двата пъти отказа“. Балан продължи припряно на глас:
	— Ланселет е заявил, че ще се погрижи първо всичко в кралството на Артур да бъде наред, затова често пътува. Избил е повече разбойници и мародери, отколкото който и да било друг от Артуровите рицари. За него казват, че сам е равен на цял легион, лейди… — Балан вдигна глава и загледа малко тъжно Вивиан. — По-малкият ти син е велик рицар, майко, равен на Александър от старите легенди. Някои дори казват, че е по-съвършен рицар от самия Артур. Аз не мога да сложа в нозете ти такава слава.
	— Всички ние вършим това, което Боговете ни повеляват, синко — рече меко Вивиан. — Щастлива съм, като виждам, че не завиждаш на брат си за това, че е по-добър рицар от теб.
	Балан поклати глава.
	— Та това би било същото като да завиждам на Артур за короната, майко — каза той. — Пък и Ланселет е скромен и добър с всички, и е набожен като момиче… Знаеше ли, че той прие християнството, лейди?
	Вивиан не знаеше.
	— Не се учудвам — заяви тя, а в гласа й се прокрадна леко презрение, което удиви и самата нея. — Брат ти винаги се е боял от нещата, които не може да разбере. Вярата в Христос е подходяща за роби, които предпочитат да се унижават и да мислят за себе си като за грешници… — прекъсна се и продължи разкаяно. — Съжалявам, синко. Не исках да омаловажавам вярата ти.
	Балан примигна и се усмихна.
	— Сега вече наистина се случи чудо, мадам. Искаш прошка за нещо, което си казала.
	Вивиан прехапа устни.
	— Наистина ли ме смяташ за такава, синко?
	Той кимна.
	— Да, за мен винаги си била най-гордата сред жените. Но също така винаги съм смятал, че така и трябва.
	„Ето докъде стигнах“, присмя се Вивиан сама на себе си, „да търся от сина си одобрение на постъпките си!“ Затърси трескаво тема, за да промени разговора.
	— Казваш, че Ланселет на два пъти отказал да се ожени? Какво чака, ти как мислиш? Нима търси по-голяма зестра, отколкото могат да му предложат?
	И отново прочете неизказаните мисли на Балан:
	„Той не може да има тази, която обича, защото тя е венчана за краля…“ и на глас синът й каза само:
	— Казва, че няма намерение да се обвързва със съпруга. Шегува се, че обича коня си повече, от която и да било жена, защото жената не би могла да язди редом с него в битките — можело някой ден да си вземе някоя от онези саксонки, които се бият редом с мъжете. Наистина няма равен на него в игрите, които Артур устройва в Керлиън. Понякога дава предимство на съперниците си, язди без щит, сменя коня си с коня на противника. Веднъж Балин го предизвика на двубой и спечели, но после отказа наградата, защото разбра, че коланите на седлото на Ланселет се бяха скъсали.
	— Значи Балин също е смел и честен рицар?
	— О, да, майко, не съди за брат ми по тазвечерното му избухване — каза възторжено Балан. — Когато се сражаваха с Ланселет, сам не знаех на чия страна съм. Ланселет му поднесе наградата и каза, че я е спечелил честно, защото той е загубил контрол над коня си — така каза! Но Балин отказа да я приеме, и двамата стояха, потънали в този почетен спор като двама антични герои от легендите, които Талиезин ни разказваше на времето!
	— Така че можеш да се гордееш и с двамата си братя — каза Вивиан и разговорът премина на други теми. Скоро Вивиан стана и каза, че трябва да помогне за приготвянето на тялото. Но когато влезе в стаята на покойната, установи, че събралите се там жени явно се страхуват от нея, пък и свещеникът от близкото село бе пристигнал. Действително, той я приветства много любезно, но Вивиан прецени, че това се дължи на тъмните й дрехи, които го бяха подвели да я счете за монахиня от близкия манастир. Тъй или иначе, тази вечер тя нямаше намерение да влиза в спор с него. Затова, когато й предложиха най-доброто легло за гости, тя веднага прие, легна си и най-сетне можа да заспи. Но през сънищата й отново премина всичко, за което бе разговаряла с Балан — за миг й се стори, че през разкъсаната пелена на изтънели мъгли вижда Моргана. Тя тичаше през някаква непозната гора — със странни дървета и цветя, непознати на Авалон. Още насън Вивиан си каза: „Не бива да отлагам повече. Трябва да я потърся във виденията си, ако все още ми е останала малко ясновидска дарба, а после, когато се събуди, си го повтори.“
	На следната сутрин тялото на Присцила бе положено в земята. Вивиан присъстваше на погребението. Балин също се бе върнал и плачеше, изправен пред гроба. След като всичко приключи и останалите влязоха в къщата, за да пият ейл, Вивиан отиде при Балин и каза кротко:
	— Не искаш ли да се прегърнем и да си простим взаимно, синко? Вярвай ми, скърбя също като теб. Присцила и аз бяхме приятелки през целия си живот — нима иначе бих й поверила да отгледа родния ми син? Нима не съм майка на не същия ти брат!
	Вивиан протегна ръце, но лицето на Балин окаменя. Той й обърна гръб и си тръгна.
	Гауан настояваше тя да остане поне още ден-два, но Вивиан поръча да доведат магаренцето й. Заяви, че се налага да се върне на Авалон, и разбра, че Гауан, въпреки искреното си гостоприемство, изпита облекчение. Нали ако някой кажеше на свещеника коя е тя всъщност, можеше да има неприятности на погребалната трапеза — а това бе нещо, което той би предпочел да избегне. Балан предложи:
	— Да дойда ли с теб до Авалон, мадам? По пътя можеш да срещнеш всякакви хора, има и разбойници.
	— Не — отвърна Вивиан. Подаде му ръка за сбогом и се усмихна. — Съвсем очевидно не нося злато със себе си, пък и хората, които ме придружават, са от Племената. Ако ни нападнат, винаги можем да се скрием из хълмовете. А и не мога вече да изкуша никой мъж. — Тя се разсмя и допълни — Пък и откак Ланселет странства нашир и надлъж, за да изтреби всички злодеи, скоро ще стане като в онази приказка от стари времена — как една петнадесетгодишна девица с кесия злато можела да прекоси страната от край до край, без никой да й причини зло. Остани тук, синко, и оплачи майка си, както е редно. Помири се и със заварения си брат. Не се карай с него заради мен, Балан.
	В същия миг тръпки минаха по тялото й, защото й се счу звън на мечове и й се стори, че видя сина си с огромна, кървава рана.
	— Какво ти стана, лейди? — попита Балан тихо.
	— Няма ми нищо, синко. Но те моля да ми обещаеш, че няма да враждуваш с брат си Балин.
	Балан кимна.
	— Обещавам, майко. Ще му кажа, че ти самата си заръчала така, та да повярва, че не таиш лоши чувства към него.
	— Богинята ми е свидетел, че е така — отвърна Вивиан. Все още лед сковаваше снагата й, макар че зимното слънце приличаше. — Дано тя те благослови, синко — теб и твоя брат, макар че той сигурно държи единствено на благословията на своя Бог. Ще приемеш ли благословията на Великата майка, Балан?
	— Да — отвърна той и се наведе да целуне ръката на Вивиан. Сетне тя потегли, а той стоя дълго и я гледа как се отдалечава.
	Яздейки към Авалон, Вивиан се опитваше да се убеди, че видението й се е дължало на преумора и на собствените й страхове. В края на краищата, Балан бе един най-близките приятели на Артур, сражаваше се редом с него, и в бушуващата война със саксонците не бе изключено и да бъде ранен. Но видяното не излизаше от ума й, преследваше я мисълта, че Балин и Балан ще се скарат заради нея, докато най-сетне успя да си наложи да изтрие лицето на Балан от съзнанието си. Зарече се да не извиква лицето му в мислите, докато не го види отново в плът и кръв.
	Безпокояха я и мисли за Ланселет. Отдавна бе минал възрастта, на която един мъж създаваше семейство. Вивиан знаеше, че има мъже, които не проявяват интерес към жените и се сближават само с другарите си по оръжие, с хора от своя пол. Беше започнала да се чуди дали Ланселет не проявява такава склонност. Ланселет трябваше да извърви своя път — беше си го избрал сам. Тя самата бе дала съгласието си той да напусне Авалон. Може би демонстрираше голяма привързаност към кралицата, за да не го подиграват, че предпочита момчета?
	Постара се да пропъди мислите за синовете си. Всъщност нито един от тях не бе толкова близко до сърцето й като Моргана. Моргана… къде ли бе тя? Отдавна се тревожеше за нея, но сега, след новините, които научи от Балан, се обезпокои сериозно за живота й. Още преди свечеряване трябваше да изпрати вестоносци от Авалон към Тинтагел, при Игрейн, и на север, към двора на Лот — може би Моргана бе отишла там, при детето си? Веднъж-дваж бе зървала малки Гуидиън в огледалото си, но не се интересуваше много от него, важното бе да знае, че е жив и здрав. Моргоуз, като всяка многодетна майка, беше мила с малките деца. С Гуидиън щяха да се заемат, като достигнеше възрастта, на която момчетата се даваха на отглеждане. Тогава той трябваше да дойде на Авалон…
	Желязната дисциплина, на която бе обучена, й помогна да не мисли повече дори за Моргана, и да продължи пътя си към Авалон в настроение, подходящо за жрица, която току-що бе приела образа на Смъртта за най-добрата си приятелка — изпълваше я тъга, но не и отчаяние, защото смъртта бе само начало на нов живот.
	Присцила бе християнка. Съгласно нейната вяра тя бе сега на небето при своя Бог. „Въпреки това тя отново ще се върне на този несъвършен свят, да търси божественото съвършенство — отново и отново… С Балан се разделихме като чужди… Но така трябва да бъде. Аз вече не съм майката и не би трябвало да тъгувам повече, отколкото на времето, когато престанах да бъда девица…“ И при все това сърцето й се бунтуваше.
	Да, настъпил бе мигът, когато тя трябваше да предаде властта над Авалон в ръцете на по-млада жена. Друга трябваше да стане Повелителка на езерото, а тя щеше да бъде една от многото мъдри старици, готова да помогне със съвет, но лишена от божествената си сила. Отдавна съзнаваше, че ясновидските й способности се губят. Но не искаше да се откаже от властта, преди да е намерила тази, която би била достойна да я поеме от нея. Мислеше, че ще може да изчака Моргана да надживее обидата и да се върне на Авалон.
	„Но ако нещо се е случило с Моргана… Пък дори да е жива и здрава, имам ли право аз самата да запазвам престола на повелителката, след като ясновидството ме е напуснало?“
	Стигнаха до Езерото, но тя се чувстваше толкова мокра и премръзнала, че когато лодкарите се обърнаха към нея в очакване да призове мъглите, й беше трудно да си припомни заклинанието. „Наистина, време е, отдавна вече е време да се откажа от властта…“ Сетне думите на Силата се явиха в съзнанието и тя ги произнесе, но през по-голямата част от нощта не можа да заспи. Беше скована от страх.
	Най-сетне наближи утрото и Вивиан излезе да погледне небето — луната намаляваше, времето не бе подходящо да гадае по огледалото. „Пък и каква полза да питам огледалото — сега или когато и да било — след като не мога вече да имам видения?“ Тя си наложи с желязна упоритост да не споменава нищо пред жриците, които й прислужваха. Но все пак по-късно този ден тя отиде при Мъдрите старици и ги попита:
	— Има ли в Дома на девиците момиче, което е все още девствено и не е било нито в Свещената горичка, нито на Белтейнските огньове?
	— Само малката дъщеря на Талиезин — отвърна една от стариците.
	За миг Вивиан се почувства объркана — та нали Игрейн бе вече възрастна жена, отдавна омъжена, после овдовяла, майка на самодържеца, който властваше в Керлиън? Моргоуз също бе омъжена и имаше много синове. После се окопити и каза:
	— Не знаех, че негова дъщеря живее в дома на девиците.
	Помисли си, че имаше време, когато в Дома не влизаше нито едно момиче без нейното изрично съгласие. Лично тя проверяваше бъдещите жрици имат ли действително ясновидки дар, достойни ли са да изучават друидската премъдрост. Но през последните години бе занемарила това свое задължение.
	— Кажете ми всичко за нея. Колко е голяма? Как се казва? Кога дойде при нас?
	— Името й е Ниниан — отвърна старата жрица. — Майка й е Брануен — не помниш ли как Брануен разказваше, че е забременяла от Талиезин по време на Белтейн? Струва ми се, че беше много скоро, но малката трябва да е вече на единадесет или дванадесет години. Бяха я дали за отглеждане някъде на север, но преди пет-шест години се върна при нас. Тя е добро и покорно дете, а и напоследък тук не идват толкова девици, та да можем да пробираме. Няма вече такива като Рейвън или като осиновената ти дъщеря Моргана! А къде е тя сега, лейди? Би трябвало да се върне при нас!
	Вивиан повтори:
	— Наистина би трябвало да се върне при нас — и не посмя да признае, че няма представа къде би могла да бъде Моргана и дали изобщо е още жива. „С какво право задържам още властта на Повелителка на Авалон, след като не знам дори името на тази, която ще ме наследи, и нямам представа от момичетата, които живеят в Дома на девиците?“
	Но ако Ниниан бе дъщеря на Талиезин и една от жриците на Авалон, тя би трябвало да има Дарбата. Дори да я нямаше, Вивиан би могла да предизвика у нея видения, след като бе още девствена.
	Затова каза:
	— Наредете да изпратят Ниниан при мен след три дни, преди зазоряване.
	Въпреки че очите на старицата бяха пълни с неизречени въпроси, Вивиан установи със задоволство, че все още никой не смееше да й оспори абсолютната власт на Господарка на Езерото. Жената не посмя да я попита за нищо.
	Ниниан пристигна в дома й един час преди разсъмване, в края на безлунния период, когато жриците живееха изолирано. Измъчваната от безсъние Вивиан бе прекарала нощта в неспокоен разговор със себе си. Разбираше, че няма желание да се откаже от властта, но ако имаше възможността да я предаде на Моргана, би го сторила без съжаление. Въртеше в ръце малкия сърповиден нож, който Моргана бе оставила, когато напусна Авалон. Сетне го остави настрани и вдигна очи към дъщерята на Талиезин.
	„Старата жрица вече губи представа за времето, също като мен — тя е на повече от единадесет или дванадесет години.“
	Момичето трепереше от страхопочитание, а Вивиан си припомни как Моргана също бе се разтреперила, когато за първи път видя Повелителката на Авалон. После каза меко:
	— Ти ли си Ниниан? Кои са твоите родители?
	— Дъщеря съм на Брануен, лейди. Не зная името на баща си. Знам от майка си само, че съм зачената при Белтейнските огньове.
	Разбира се, това бе разумно.
	— На колко години си, Ниниан?
	— Тази година ще навърша четиринадесет зими.
	— Участвувала ли си в празника на огньовете, дете?
	Момичето поклати глава и отвърна:
	— Не са ме пращали там.
	— Имаш ли видения?
	— Само понякога, струва ми се, лейди — каза Ниниан, а Вивиан въздъхна и отвърна:
	— Е, да видим какво можем да сторим. Ела с мен, дете.
	Поведе момичето извън самотната си къща, по скритата пътека към Свещения извор. То бе по-високо от нея, стройно и русокосо, с виолетово-сини очи напомняше й Игрейн на същата възраст, макар че косата на Игрейн имаше червеникав, а не златист оттенък. Внезапно й се стори, че вижда Ниниан в тържествените одежди на Повелителка на Езерото. Тя тръсна глава, за да се отърве от нежеланото видение. Пак някаква блуждаеща мисъл…
	Когато стигнаха с Ниниан до вирчето, тя спря за миг и погледна небето. Подаде на момичето сърповидното ножче, което Моргана бе получила при посвещаването си, и каза тихо:
	— Погледни в огледалото, дете мое, и виж къде е тази, на която това принадлежеше някога.
	Ниниан я погледна колебливо и каза:
	— Господарке, нали ти казах — виденията ми са редки и неясни…
	Сега Вивиан разбра — момичето се страхуваше да не се провали.
	— Това няма значение — ти ще виждаш с помощта на Дарбата, която някога бе моя. Не бой се, дете, и погледни вместо мен в огледалото.
	Възцари се мълчание. Вивиан се загледа в сведената глава на момичето. Повърхността на огледалния вир се развълнува като от лек ветрец — както винаги досега. После Ниниан проговори с тих, неуверен глас:
	— Виж, виж… тя спи в прегръдките на сивия крал… — и отново замълча.
	„Какво би могло да означава това?“ Вивиан не успя да разтълкува казаното. Искаше й се да изкрещи на Ниниан, да й натрапи своята някогашна Дарба, но целият й досегашен опит я караше да стои спокойна и неподвижна. Знаеше, че дори неспокойни мисли могат да смутят видението на Девицата. Попита съвсем тихичко:
	— Кажи ми, Ниниан, можеш ли да видиш деня, в който Моргана ще се върне на Авалон?
	Отново празнота и мълчание. Бе излязъл лек утринен бриз — гладката като стъкло водна повърхност отново се завълнува. Най-сетне Ниниан произнесе много тихо:
	— Тя стои в баржата… косата й е вече посивяла… — и отново замълча, изпускайки болезнена въздишка.
	— Не виждаш ли нищо повече, Ниниан? Говори, кажи ми…
	Болка и ужас се изписаха на лицето на момичето и то заговори отново:
	— Кръстът… светлината ме изгаря, тя държи в ръце котлето — Рейвън, Рейвън, напускаш ли ни?
	Тя си пое рязко дъх, сякаш нещо я бе стреснало, и се отпусна в безсъзнание на земята.
	Вивиан остана неподвижна, със здраво стиснати ръце. После въздъхна дълбоко и се наведе да вдигне момичето. Потопи ръка в езерото и напръска отпуснатото лице на Ниниан. След миг тя отвори очи, изгледа уплашено Вивиан и заплака.
	— Толкова съжалявам, лейди — не можах да видя нищо — хлипаше тя.
	„Така значи. Тя проговори, но сега не помни нищо от видението си. Спокойно можех да й спестя всичко това, и без това не ми свърши никаква работа“. Безсмислено бе да се гневи на момичето — то бе сторило това, което му бе наредено. Вивиан погали русите коси на Ниниан, отмятайки ги от челото, и каза кротко:
	— Не плачи. Не ти се сърдя. Боли ли те глава? Хайде, детето ми, върви да си починеш.
	„Богинята раздава своите дарове тъй, както пожелае. Но защо, Всеобща майко искаш да изпълнявам повелите ти с помощта на несъвършени инструменти? Ти ми отне силата; но защо тогава ми отне и тази, която трябваше да ти служи, след като аз си отида?“
	Ниниан си тръгна бавно по пътечката към Дома на девиците, притиснала ръце към челото си. Малко по-късно я последва и Вивиан.
	Какво представляваха думите на Ниниан — просто бълнуване или нещо повече? Не, тя бе убедена, че момичето все пак бе видяло нещичко. Но от това, което бе видяла, Вивиан не можеше да разбере нищо. Думите, с които момичето обясни видението си, нищо не й говореха. Сега Ниниан бе забравила всичко, така че тя не би могла и да я разпитва за подробности.
	„Тя спи в прегръдките на сивия крал“. Да не би това да означаваше, че Моргана спи в прегръдките на смъртта?
	Щеше ли Моргана да се върне? Ниниан бе казала само: „Тя стои в баржата…“ — значи Моргана щеше да дойде на Авалон. „Косата й е вече посивяла“. Значи, ако изобщо се завърнеше, това нямаше да е скоро. Това поне бе недвусмислено.
	„Кръстът. Светлината ме изгаря. Рейвън, Рейвън с котлето в ръце“. Не, това със сигурност бе обикновено бълнуване, а тя сега се опитваше да му придаде някакъв по-дълбок смисъл. Разбира се, че Рейвън можеше да носи котлето — мистичния символ на водата, оръжието на Богинята… да, Рейвън имаше право да докосва Лещените друидски символи. Вивиан гледаше втренчено стената на стаята, чудейки се дали пък това не означава, че след като Моргана ги напусна, Рейвън е тази, която трябва да стане Дама на Езерото. Като че ли думите на момичето не биха могли да бъдат разтълкувани по друг начин. Освен това, те можеха изобщо да нямат смисъл.
	„Каквото и да реша да сторя сега, ще го сторя опипом, в тъмнина — със същия успех бих могла да питам Рейвън, която би ми отговорила с мълчание!“
	Но ако Моргана наистина бе загинала, или пък нямаше да се върне на Авалон, тук нямаше друга жрица, способна да понесе отговорността на Повелителката. Рейвън бе обрекла гласа си на Богинята, за да пророкува… нима никой нямаше да служи вече на Богинята, защото Рейвън бе избрала пътя на мълчанието?
	Вивиан дълго седя сама в дома си, гледаше стената и превърташе отново и отново неясните думи на Ниниан в съзнанието си. По едно време стана и отиде сама до езерото. Вторачи се в неподвижните води, но те бяха сиви, също тъй безмълвни, както и сивото небе. За миг й се стори, че нещо се раздвижва в огледалото. Вивиан прошепна:
	— Моргана? — и се загледа дълбоко в смълчания вир.
	Но лицето, в което се взря, не бе лицето на Моргана. То бе спокойно, безстрастно като лицето на самата Богиня, увенчано с голи върбови клонки.
	„Себе си ли виждам, или образа на Смъртта?“
	Най-сетне, уморена от взиране, тя се изправи и си тръгна.
	„Винаги съм знаела, от първия път, когато дойдох тук, че настава време, когато вече няма нищо освен отчаяние, когато се опитваш да разкъсаш завесата на светилището. Тогава се опитваш да я призовеш, но тя не отговаря, защото я няма, Богинята я няма, няма никой освен теб — сама, заобиколена от подигравателните екове в празното светилище… Няма никого и никога не е имало никого… Виденията са просто сънища и измама…“
	Докато слизаше изморена надолу по хълма, видя, че новата луна се е издигнала в небето. Но сега за нея това не означаваше нищо повече от край на ритуално усамотение.
	„Какво мога да сторя? Богинята я няма. Всичко е подигравка. Съдбата на Авалон е в мои ръце, а Моргана вече я няма, аз съм сама, заобиколена само от стари жени, деца и куп необучени момичета… съвсем сама! Вече съм стара, нямам повече сили, смъртта ме очаква…“
	Когато влезе в дома си, видя, че жените са запалили огън, а до мястото, където тя сядаше, имаше стакан подгрято вино. Постът на безлунието вече бе приключил. Тя се отпусна уморено на стола, а една от жриците дойде при нея, за да й свали обувките и да наметне топъл шал на плещите й.
	„Наистина, няма на кого да разчитам. Няма никой освен мен. Но все още имам дъщерите си. Не съм съвсем сама“. На глас каза:
	— Благодаря ви, деца. — Думите й прозвучаха необичайно топло. Една от жриците се поклони плахо, без да каже дума. Вивиан се сети, че не знае името на момичето — как бе могла да стане толкова небрежна? Помисли, че то сигурно изпълнява обет за мълчание. Втората жрица проговори:
	— За нас е гордост да ти служим, Майко. Ще си починеш ли сега?
	— Все още не — отвърна Вивиан. Някакъв внезапен импулс я накара да нареди.
	— Иди и повикай жрицата Рейвън при мен.
	Стори й се, че мина много време, преди Рейвън да влезе в стаята с безшумните си стъпки. Вивиан я поздрави с кимване. Рейвън дойде при нея, поклони се, а сетне, подчинявайки се на жеста на Вивиан, седна на стола срещу нея. Вивиан й подаде чашата, още пълна с греяното вино. Рейвън отпи, усмихна се с благодарност, остави чашата.
	Вивиан проговори умолително:
	— Дъще, веднъж, преди Моргана да ни напусне, ти наруши мълчанието си. Сега я търся, а не мога да я намеря. Не е в Кърлиън, не е и в Тинтагел, нито пък с Лот и Моргоуз в Лотиан… а аз старея. Няма кой да служи на богинята… моля те да попиташ оракула дали Моргана ще се върне?
	Рейвън мълчеше. Накрая поклати глава и Вивиан запита:
	— Искаш да кажеш, че Моргана няма да се върне, така ли? Или че не знаеш?
	По-младата жрица отвърна с неясен жест — напомняше на безпомощен въпрос.
	— Рейвън — поде Вивиан. — Знаеш, че трябва да предам властта над Авалон, а няма кому. Никой не е минал през цялото обучение за върховна жрица — никой освен теб. Ако Моргана не се върне, ти трябва да станеш Езерна дама. Ти даде обет за мълчание и го спазваше свято. Сега обаче настъпи мигът да се откажеш от обета си, за да поемеш от ръцете ми властта — няма никакъв друг изход.
	Рейвън отново поклати глава. Беше висока жена, но много слаба. Вивиан се помисли, че и тя вече не е първа младост, със сигурност бе поне десет години по-възрастна от Моргана — трябваше да е към четиридесетте. „А дойде тук като девица с едва напъпили гърди“. Имаше дълга, черна коса, лицето й бе тъмно и изпито, с огромни очи под дебели черни вежди. Изглеждаше изтощена, но строга.
	Вивиан покри лицето си с ръце и промълви с пресипнал шепот, през непролети сълзи.
	— Аз… не мога повече.
	Остана с лице, скрито в дланите си. След миг усети леко докосване по бузата. Рейвън бе станала и се бе навела над нея. Не проговори, но прегърна здраво Вивиан и я задържа така за миг. Почувствала топлината на по-младата жена, Вивиан зарида. Имаше чувството, че ще плаче безкрайно дълго, без да може да спре. Когато най-сетне сълзите й пресъхнаха от изтощение, Рейвън я целуна по бузата и се оттегли безшумно.


	10

	На времето Игрейн беше казала на Гуенхвифар, че Корнуол е на края на света. Сега Гуенхвифар започваше да вярва, че наистина е така — сякаш никога не бе имало мародерстващи саксонци, или велик самодържец, или дори кралица. Тук, в отдалечения корнуолски манастир, тя и Игрейн не бяха нищо повече от две дами — християнки, въпреки че строгите очертания на замъка Тинтагел се виждаха оттук с просто око в ясни дни. „Радвам се, че дойдох“, помисли Гуенхвифар и се учуди сама на себе си.
	Нали когато Артур й предложи да замине на Корнуол, тя бе се ужасила при мисълта, че ще напусне закрилящите я стени на Керлиън. Пътешествието й се бе сторило същински кошмар, въпреки че всъщност първоначално пътуваха бързо и удобно по водещия на юг римски път. Щом се отклониха от римския път и поеха напряко през ширналите се мочурища, Гуенхвифар се бе гърчила от ужас в носилката си — трудно й бе да определи кое й вдъхва по-голям страх — дали високото, открито небе или просторните тревисти местности, по които нямаше и помен от дървета, само тук-там скали стърчаха нагоре, сякаш бяха костите на самата земя. Дълго време не срещнаха никакво живо същество, освен гарваните, които се виеха високо в небето, очаквайки нечия смърт. В далечината се виждаха и диви коне, които обитаваха тези мочурливи земи. Те спираха за миг, отмятаха сплъстените си гриви и отново изчезваха в галоп.
	Но в манастира цареше мир и покой. Мекият звън на камбана отброяваше часовете, а в заобиколената с високи зидове манастирска градина растяха рози — филизите им пълзяха из пукнатините на рушащата се тухлена зидария. Някога тази постройка е била римска вила. Сестрите разказваха, че разрушили подовата мозайка в една от стаите, защото изобразявала срамни езически сцени. Гуенхвифар бе любопитна да узнае какво точно са представлявали сцените, но никой не й каза, а тя се стесняваше да попита. По краищата запазената мозайка представляваше прекрасни изображения на делфини и някакви други странни риби, а по средата сестрите бяха сложили обикновени тухли. В тази стая Гуенхвифар седеше понякога със сестрите и се занимаваше с ръкоделие — следобед, когато Игрейн си почиваше.
	Игрейн бе на смъртно легло. Преди два месеца тази вест пристигна в Керлиън. Артур се готвеше да замине на север към Еборакум, за да огледа как е укрепена там защитната стена, издигната още от римляните, затова не можеше да отиде да я види. Моргана също я нямаше. Тъй като Артур не можеше да замине, а не можеше да се очаква от Вивиан на нейните години да отиде при умиращата, той помоли Гуенхвифар да отиде при майка му. Наложи му се да я убеждава дълго, но накрая тя се съгласи.
	Гуенхвифар не разбираше много от гледане на болни. Но каквато и да бе болестта, сполетяла Игрейн, поне не я караше да страда много. Само не й стигаше дъх и не можеше да повърви, без да почне да кашля и да се дави. Сестрата, която се грижеше за нея, наричаше това заболяване „запушване на белите дробове“, но Игрейн не плюеше кръв, нямаше треска и лицето й не се зачервяваше. Устните й бледи, а ноктите — посинели. Глезените й се подуваха така, че тя трудно стъпваше; бе толкова отпаднала, че й бе трудно дори да говори и през по-голямата част от деня не ставаше от леглото. Състоянието й не се струваше чак толкова тежко на Гуенхвифар, но сестрата — гледачка бе категорична, че болната умира и че не й остава повече от седмица.
	Настанала бе най-прекрасната част на лятото. Рано сутринта Гуенхвифар бе откъснала една бяла роза от манастирската градина и я бе поставила на възглавницата на Игрейн. Предишната вечер Игрейн се бе изправила с голямо усилие на крака, за да присъства на вечерната служба, но тази сутрин бе толкова уморена, че не намери сили да стане. Въпреки това се усмихна на Гуенхвифар и каза с хриптящия си глас:
	— Благодаря, мила дъще. — Доближи розата до лицето си и помириса цвета. — Винаги съм искала да имам рози в Тинтагел, но почвата бе много слаба, почти нищо не никнеше… Живяла съм там пет години и нито за миг не престанах да опитвам да си направя някакво подобие на градина.
	— Когато дойде да ме отведеш за сватбата, ти разгледа нашите градини у дома — отвърна Гуенхвифар и сърцето й се сви от внезапна носталгия по онази далечна, оградена със зидове градина.
	— Помня колко красиви бяха — напомниха ми за Авалон. Такива прекрасни цветя има там, в двора на Дома на девиците… — тя замълча за миг. — Нали пратихте известие до Моргана на Авалон?
	— Да, изпратихме, майко. Но Талиезин ни съобщи, че Моргана не се е вестявала на Авалон — отвърна Гуенхвифар. — Сигурно е в Лотиан с кралица Моргоуз, а в тези времена вестоносците се движат много бавно и трудно.
	Игрейн си пое дъх с усилие и отново започна да се бори с мъчещата я кашлица. Гуенхвифар й помогна да седне. След време Игрейн промълви:
	— Но нали Моргана има Дарбата — тя би могла да види, че съм болна и да дойде. Ти би отишла при майка си, ако разбереш, че умира, нали? Да, разбира се, нали дойде тук, при това не при родната си майка. Защо не идва Моргана?
	„Все й е едно, че съм дошла“, помисли си Гуенхвифар, „тя няма нужда от мен. Никой на този свят не се интересува дали съм тук или някъде другаде“. Стори й се, че сърцето и се отваря рана. Но Игрейн продължи да я гледа с очакване и тя отговори:
	— Може би Моргана не е получила вест. Може да е постъпила в манастир, да е станала християнка и да се е отказала от ясновидството.
	— Може и така да е — аз самата постъпих така, когато се омъжих за Утър — промълви Игрейн. — И все пак от време на време съм имала нежелани видения. Убедена съм и сега, че ако Моргана е болна или умира, аз бих разбрала. — Тонът й стана раздразнителен. — Имах такова видение тъкмо преди вашата сватба. Кажи ми, Гуенхвифар, обичаш ли сина ми?
	Гуенхвифар се сви пред ясния поглед на болната; нима сивите очи на Игрейн можеха да проникнат до дълбините на душата й?
	— Обичам го много и съм му вярна съпруга, лейди.
	— Да, вярвам ти, че е така… А щастливи ли сте един с друг? — За миг Игрейн задържа нежните ръце на Гуенхвифар в своите и внезапно се усмихна. — Да, сигурно сте щастливи. И ще бъдете още по-щастливи, след като най-сетне носиш неговия син под сърцето си.
	Гуенхвифар зяпна и загледа втренчено Игрейн.
	— Аз… аз… аз не знаех.
	Игрейн отново се усмихна — нежно и лъчезарно — и Гуенхвифар си каза: „Да, сега разбирам, че като млада е била толкова красива, та Утър е изоставил всяка предпазливост и се е втурнал да я завладява с всевъзможни магии и заклинания“
	Игрейн каза:
	— Често става и така, макар че ти не си вече толкова млада. Всъщност чудя как още не си родила нито едно дете.
	— Не поради нежелание, нито пък поради недостатъчни молитви към Бога, лейди — отвърна Гуенхвифар, така развълнувана, че почти не съзнаваше какво говори. Да не би старата кралица да започва да бълнува? Такава шега би била прекалено жестока.
	— Как… какво те кара да мислиш, че съм бременна?
	Игрейн отвърна:
	— Забравих, че ти не разбираш от ясновидство. Аз самата се отказах отдавна от него и дарбата ме напусна, но понякога все още имам неочаквани видения. Никога досега не са ме лъгали.
	Гуенхвифар заплака. Игрейн, разтревожена, постави изтънялата си ръка върху ръката на младата жена.
	— Защо плачеш, като ти съобщавам добри новини, дете?
	„Сега ще си помисли, че не искам бебето. Не мога да понеса тя да мисли лошо за мен…“ Гуенхвифар проговори с треперлив глас:
	— През всички тези години, откак сме женени, само два пъти съм имала повод да мисля, че съм бременна, и двата пъти не можах да нося детето повече от месец-два. Кажи ми, лейди, дали… — гърлото й се стегна и тя не посмя да произнесе молбата си на глас: „Кажи ми, Игрейн, ще родя ли това дете, виждала ли си ме с детето на Артур на гърди?“ Какво би казал свещеникът, ако научи, че тя е готова на такъв компромис с магьосничеството?
	Игрейн потупа ръката й.
	— Ще ми се да можех да ти кажа нещо повече. Но виденията ми идват и си отиват не по моя воля. Да даде Бог всичко да свърши добре, дете мое. Може би не виждам нищо повече, защото по времето, когато се роди бебето, аз няма да бъда тук, за да го видя… не, не плачи, детето ми — помоли тя. — От мига, когато видях Артур обвързан в брачен съюз, съм готова да напусна този живот. Щеше ми се да видя вашия син, да държа в скута си и дете на Моргана, ако тя някога стане майка, но и така децата ми са добре, а Утър вече го няма. Може би там, някъде отвъд, Утър ме чака заедно с всички деца, които загубих при раждане. Ако пък не е така… — тя сви рамене — никога няма да го разбера.
	Игрейн затвори очи и Гуенхвифар си каза: „Изтощих я с този разговор“. Поседя мълчаливо докато старата жена заспа, сетне стана и тихо излезе в градината, зашеметена. Съвсем не й се струваше възможно да е бременна. Не бе се замисляла за забавянето в цикъла си, по-скоро го беше отдала на преумората от пътуването. Та нали през първите три години след женитбата си мислеше, че е бременна при всяко закъснение. Такива закъснения й се случваха и през годината, когато Артур замина на битка при гората Селидон, а после и на дълъг поход. След това се върна тежко ранен и дълго време бе прекалено слаб, за да може да споделя леглото й. Тогава разбра, че ритъмът на месечния й цикъл е непостоянен. Не можеше да следи за редовността му по фазите на луната, защото понякога прескачаше два или три месеца.
	Но сега, след разговора с Игрейн, тя се зачуди как нито за миг не е помислила за това — през ум не й мина да се усъмни в казаното от старата кралица. Някакъв глас шепнеше на Гуенхвифар: „Това е магия!“ и упорито й напомняше: „Всички тези неща са дело на Сатаната и нямат място тук, в тази обител на свети жени“ Но тя веднага си отговаряше: „Какво лошо би могло да има в това, че Игрейн ми е съобщила такова нещо?“ Та нали, мислеше Гуенхвифар, ангел Господен е бил пратен да предизвести Дева Мария, че ще роди син… тя изтръпна за миг от богохулното сравнение, но веднага след това се закиска при мисълта, че някой би могъл да сравни Игрейн с ангел Божи.
	В този миг църковната камбана призова монахините на молитва и Гуенхвифар, макар че пребиваваше в манастира като гостенка и нищо не я задължаваше да присъства на службата, веднага се запъти към параклиса. Там коленичи на обичайното си място в отредената за гости част, но не успя да чуе много от литургията, защото с цяло сърце се бе отдала на най-страстната молитва, която бе отправяла през живота си.
	„Най-сетне бе отговорено на молитвите ми. Благодаря ти, Христе, благодаря ти, Божа майко!“
	„Артур не беше прав. Той не е имал вина. Няма да има нужда…“ Отново я изпълни парализиращото чувство на срам, което бе изпитала, когато той й бе казал онези думи, с които почти явно й разреши да му изневери… „Колко порочна жена бях тогава, та можах дори за миг да си помисля, че мога да го сторя…“ Но сега, въпреки порочните й мисли, Бог я възнаграждаваше, защото бе преценил, че тя го заслужава. Гуенхвифар вдигна глава и се присъедини към другите, които пееха „Тебе славим“ с толкова силен глас, че игуменката вдигна глава и я изгледа остро.
	„Те не знаят защо съм благодарна на Бога… не знаят колко много трябва да Му благодаря… Но не знаят и колко лоша бях, защото тук, на това свято място, мислех за този, когото обичам…“
	И в този миг, в цялата й радост, отново я прониза болка:
	„Сега той ще ме види натежала с детето на Артур, ще му се сторя дебела и грозна и никога повече няма да ме погледне с любов и копнеж“. Въпреки радостта, която изпълваше сърцето й, тя изведнъж се почувства тъжна, сякаш нещо в нея се смачка.
	„Артур ме бе освободил от клетвата ми и ние можехме да бъдем заедно — поне веднъж, а сега това няма да стане никога… никога… никога…“
	Тя скри лице в ръцете си и заплака. Вече й беше все едно, че игуменката я гледа.
	Тази нощ дишането на Игрейн стана толкова затруднено, че тя дори не можа да отпусне глава, за да си почине. Налагаше се да седи съвсем изправена, подпряна на много възглавници, за да може изобщо да диша. Имаше безкрайни пристъпи на кашлица и дъхът й свиреше. Игуменката й донесе някакво лекарство, което прочиствало дробовете, но от него само й прилоша и тя отказа да го вземе втори път.
	Гуенхвифар остана при нея. От време на време задремваше, но се стряскаше. Всяко раздвижване на болната. Ставаше да й даде глътка вода, да й намести възглавниците, та Игрейн да намери поне малко облекчение. В стаята бе запалена само една малка лампа, но навън грееше пълната луна, а нощта бе толкова топла, че вратата, която водеше към градината, бе оставена отворена. Чуваше се постоянният шум на морските вълни, които се разбиваха в скалите под манастирската градина.
	— Странно — проговори внезапно Игрейн с глас, който идваше сякаш отдалече. — Никога не съм си мислила, че ще дойда да умра тук… Спомням си колко тъжна и нещастна бях, когато за първи път пристигнах в Тинтагел. Вярвах, че съм на края на света. Сравнявах това място с Авалон — толкова светъл, прекрасен, потънал в цветя…
	— Тук също има цветя — каза Гуенхвифар.
	— Но те не са като тези у дома. Тук е толкова голо, има само скали — отвърна Игрейн. — Била ли си на Острова, дете?
	— Израснах в манастира на Инис Уитрин, мадам. Прекрасно място е Островът. А когато идвах за първи път насам, през мочурищата, всичко ми се стори така голо, безлюдно и пусто. Толкова се боях…
	Игрейн понечи да посегне към нея. Гуенхвифар взе ръката й и се уплаши, защото тя бе студена като лед.
	— Добро дете си ти — поде Игрейн, — щом дойде чак дотук, а моите собствени деца не дойдоха. Зная и колко много се страхуваш от пътуванията, и все пак дойде, при това бременна.
	Гуенхвифар притисна студените й ръце между своите.
	— Не говори, това те уморява, майко.
	Игрейн издаде слаб звук, наподобяващ смях, но той се изгуби в поредния пристъп на кашлицата.
	— Мислиш ли, че има значение, Гуенхвифар? Трябва да ти призная, че имам вина пред теб — на самия ден на сватбата ви с Артур отидох при Талиезин и го питах дали има почтен начин Артур да не се венчае с теб.
	— Аз… не знаех. Защо?
	Стори й се, че Игрейн се поколеба, преди да отговори, но не беше убедена. Може би се дължеше на това, че старата жена говореше трудно.
	— Не зная… може би съм мислела, че няма да си щастлива със сина ми.
	Тя отново се закашля толкова продължително, сякаш никога вече нямаше да си поеме дъх.
	Когато се поуспокои, Гуенхвифар каза:
	— Сега наистина не бива да говориш повече, майко. Искаш ли да доведа свещеник?
	— Дявол да ги вземе всички свещеници — отвърна съвсем отчетливо Игрейн. — Не ги искам около себе си. Не добивай толкова възмутен вид, детето ми. — Тя полежа мълчаливо. — Мислеше ме за много набожна, нали, щом прекарвам последните години от живота си в манастир? Но къде другаде бих могла да отида? Вивиан би ме приела на Авалон, но аз не можех да забравя, че тя ме омъжи за Горлоис… Зад тази градинска стена се издига Тинтагел — също като затвор. За мен той винаги е бил затвор. И все пак това бе единственото място, което бих могла да нарека свой дом. Бях убедена, че съм го заслужила с всичко, което изтърпях, докато живеех там…
	Игрейн отново започна да се бори да си поеме дъх. Най-сетне проговори:
	— Ще ми се Моргана да бе дошла… тя има Дарбата, би трябвало да знае, че умирам…
	Гуенхвифар видя, че очите й са пълни със сълзи. Тя продължи да разтрива леко студените й ръце. Сега пръстите й вече бяха почнали да се вкочаняват — бяха твърди като ноктите на животно.
	— Сигурна съм, че би дошла, ако знаеше, майко.
	— Но аз не съм… отпратих я, откъснах я от себе си и я хвърлих в ръцете на Вивиан. А знаех колко безжалостна може да бъде Вивиан, че ще използва Моргана също тъй, както използва на времето мен — за благото на страната, но и заради собствената си власт — шепнеше Игрейн. — Отпратих я, защото мислех, че тъй е по-добре за нея. Беше по-добрата от две злини. Мислех, че ще й е по-добре в Авалон, в лоното на Богинята, отколкото в ръцете на черноризците, които щяха да я научат да вярва, че е порочна, само защото е жена.
	Гуенхвифар беше потресена. Продължаваше да разтрива студените ръце на умиращата и смени затоплените тухлички при краката й, но те оставаха все тъй студени, а когато се опита да ги разтрие, Игрейн не почувства нищо.
	Реши да опита отново.
	— Краят ти е близо, не искаш ли да поговориш с християнски свещеник, скъпа майко?
	— Казах ти, не искам — настоя Игрейн. — След всички тези години, когато мълчах, за да има мир в дома ми, мога спокойно да им кажа какво ми е истинското мнение за тях… Обичах Моргана толкова много, че я изпратих на Вивиан, за да може поне тя да се отърве от тях… — Игрейн отново започна да се задъхва. — Артур… — произнесе тя най-сетне. — Той никога не е бил мой син… беше само на Утър — надеждата за наследяване на трона, нищо повече. Обичах Утър много и му родих много синове, защото за него беше важно да има син, който да го наследи. Вторият ни син, който умря скоро след прерязване на пъпната връв — може би него бих обикнала като свой, както обичам Моргана… Кажи ми, Гуенхвифар, упреквал ли те е някога мъжът ти, че не си му родила наследник?
	Гуенхвифар сведе глава. Сълзи опариха клепачите й.
	— Не, винаги е бил много добър… нито веднъж не ме е упрекнал. Дори веднъж ми каза, че е познал немалко жени, но не знае да има дете от някоя, та може би вината била негова.
	— Ако те обича заради теб самата, тогава е безценен бисер сред мъжете — каза Игрейн. — Ще бъде още по-хубаво, ако можеш да го направиш щастлив… Обичах Моргана, защото тя бе всичко, което имах и можех да обичам. Бях млада и нещастна; никога не би могла да разбереш колко нещастна бях през тази зима, когато я родих — сама, далеч от дома, а бях още дете. Ужасявах се, че мога да родя чудовище заради омразата, която изпитвах към детето, което носех. Но тя беше очарователно малко създание — кротка, умна, приличаше на малка фея. Само нея и Утър съм обичала на този свят… къде е тя, Гуенхвифар? Къде е, та не идва при майка си на смъртното й легло?
	Изпълнена със състрадание, Гуенхвифар отвърна:
	— Тя сигурно не знае, че си болна…
	— Ами Дарбата! — Игрейн повиши тон и се размърда неспокойно върху възглавниците. — Къде би могла да бъде, та да не види, че умирам? О, аз знаех, че нещо я мъчи, още на коронацията на Артур — а не казах нищо. Не исках да знам нищо. Мислех си, че съм понесла достатъчно мъки през живота си, затова не продумах, когато тя имаше нужда от мен… Гуенхвифар, кажи ми истината! Възможно ли е Моргана да е родила, да има дете и да е някъде сама, далеч от всички, които я обичат? Казвала ли ти е нещо? Дали не ме мрази, дали затова не иска да дойде на смъртния ми одър — защото не споделих страховете си за нея, когато я видях на коронацията на Артур? О, Богиньо… отрекох се от ясновидския си дар, за да има мир в дома ми, защото Утър бе последовател на Христа… Богиньо, покажи ми къде е детето ми, моята дъщеря…
	Гуенхвифар я накара да легне и каза:
	— Лежи спокойно, майко… Да бъде Божията воля. Не бива да призоваваш Богинята на демоните между тези стени…
	Игрейн се изправи рязко — въпреки подутото лице и синкавите устни тя изгледа по-младата жена така, че Гуенхвифар си припомни „Да, тя също е велика кралица — кралица на тази земя“.
	— Ти не знаеш какво говориш — каза умиращата, а в гласа и се смесваха гордост, съжаление и презрение. — Богинята е над всички други богове. Религиите идват и си отиват — римляните разбраха това и несъмнено и християните ще го разберат някога, но тя е над всички. — Тя разреши на Гуенхвифар да я положи обратно върху възглавниците и простена — Тъй ми се иска краката ми да се стоплят… да, знам, че си сложила топли тухлички, но не мога да ги усетя. Четох веднъж в една стара книга, която Талиезин ми беше дал, за един мъдрец, който бил принуден да изпие отрова. Талиезин казва, че хората винаги са убивали по-мъдрите от тях. Също както хората в онази страна далеч на юг са приковали Христос на кръста, тъй и този мъдрец бил принуден да изпие отровата, защото управниците и придворните отрепки твърдели, че учението му е невярно. Когато умирал, казал, че студът пълзи от краката му нагоре… после издъхнал. Не съм пила отрова, но чувствам същото като него… ето, сега студът достига сърцето ми… — тя потръпна и притихна. За миг Гуенхвифар помисли, че е спряла да диша. Но сърцето й биеше все още, макар и бавно. Игрейн не каза нито дума повече. Продължи да лежи върху възглавниците и да хрипти, докато призори секна и последното й мъчително дихание.


	11

	Тялото на Игрейн бе положено в земята на обед. Преди това бе отслужена тържествена заупокойна литургия. Гуенхвифар стоеше до гроба, а по страните й се стичаха сълзи, докато гледаше как спускат покритото със саван тяло в пръстта. Но при все това не можеше искрено да оплаче свекърва си. „Животът й бе изпълнен с лъжа, тя не бе искрена християнка“. Ако това, в което Гуенхвифар вярваше, бе истина, то сега Игрейн гореше в пъкъла. Мисълта я измъчваше непоносимо, защото не можеше да забрави колко добре се бе отнасяла с нея свекърва й.
	Очите й горяха от плач и безсъние. Снишилото се небе будеше в нея безименен страх; беше натегнало от облаци, сякаш всеки момент щеше да се изсипе проливен дъжд. Да, тук, между манастирските стени тя беше на сигурно място, но скоро трябваше да се лиши от закрилата им и да потегли на дълъг път, да язди с дни из откритите мочурливи земи, а мрачната заплаха на надвисналото небе щеше да я заобикаля отвсякъде — нея и нероденото й дете… Гуенхвифар потръпна и притисна ръце към корема си в плах опит да защити живота в него от ужасяващо огромния небосвод.
	„Защо постоянно ме измъчва такъв страх? Игрейн бе езичница и безвъзвратно оплетена в клопките на Сатаната, но аз съм защитена от вярата си. Винаги мога да призова Христа на помощ. Какво толкова има под Божието небе, което ми вдъхва такъв ужас?“ Въпреки това тя се боеше — връхлиташе я както обикновено познатият безпричинен страх. „Не бива да се страхувам. Аз съм кралица на цяла Британия; единствената друга жена, носила тази титла, спи под земята… Да, аз съм кралица и нося сина на Артур под сърцето си. Как бих могла да се боя от каквото и да било на света?“
	Монахините приключиха песнопенията си и се отдалечиха от гроба. Гуенхвифар отново затрепери и се обви по-здраво в наметалото си. Сега трябваше да се грижи повече за себе си, да се храни добре, да си почива много, да внимава да не допусне нещо да навреди на бременността й, както се бе случвало преди. Тя започна тайно да пресмята на пръсти. Ако се е случило последния път, преди тя да замине… но не, имаше поне десет недели от последното й месечно неразположение — изобщо не можете да бъде сигурна. Тъй или иначе, синът й трябваше да се роди някъде около Великден. Да, времето би било подходящо. Гуенхвифар си спомни как лейди Мелиъс роди сина си в най-лютата зима, как ветровете виеха навън, сякаш всички демони чакаха да грабнат душата на новороденото. Мелиъс настояваше свещеникът да дойде и да кръсти бебето едва ли не още преди да е проплакало. Не, Гуенхвифар бе доволна, че няма да й се наложи да ражда посред зима. И все пак, за да добие тъй дълго чаканото дете, би се съгласила да роди и навръх Нова година, ако трябваше!
	Чу се звън на камбана, и малко след това игуменката дойде при Гуенхвифар. Тя не се поклони — беше казвала неведнъж, че тук светската власт няма никакво значение. Но тъй или иначе Гуенхвифар бе кралицата на тази страна, затова игуменката все пак склони почтително глава и запита:
	— Тук ли ще останеш, лейди? За нас ще бъде голяма чест да ти оказваме гостоприемство толкова дълго, колкото пожелаеш.
	„О, само да можех! Тук е толкова спокойно…“ На глас Гуенхвифар каза с ясно съжаление:
	— Не мога. Трябва да се върна в Керлиън.
	„Нямаше право да лишава Артур от добрата вест, от вестта, че ще има син…“
	— Кралят трябва да бъде известен за… смъртта на майка си — допълни тя. Досети се какво очаква да чуе жената пред нея и продължи — Не се съмнявай майко, че ще го уведомя колко добре се грижехте за нея. Тя имаше всичко, от което се нуждаеше през последните дни на живота си.
	— За нас бе удоволствие. Всички обичахме лейди Игрейн — отвърна възрастната монахиня. — Ще съобщим на хората от свитата ти да бъдат готови да потеглят утре сутрин, с Божията воля и ако времето позволява.
	— Утре? Защо не още днес… — започна Гуенхвифар, но се прекъсна. Такова бързане би се сторило обидно на монахините. Едва сега осъзна колко е нетърпелива да съобщи новината на Артур, да сложи завинаги край на мълчаливия укор, че е безплодна. Постави ръка върху ръката на игуменката. — Сега трябва много да се молите за мен, да съумея да родя здрав син на нашия крал.
	— Такава ли била работата, лейди? — Старото лице на игуменката се сбръчка от удоволствие, че кралицата й се доверява. — Разбира се, че ще се молим за теб. Сестрите ще се радват, че първи ще отправят молитви за очаквания принц.
	— Ще даря богато вашия манастир…
	— Божиите дарове и молитвите не се купуват със злато — отвърна строго игуменката, но въпреки това изглеждаше много доволна.
	В помещението в съседство със стаята, където Игрейн бе спала през последните нощи, прислужницата на Гуенхвифар шеташе, прибираше дрехи и покъщнина в пътните дисаги. Когато Гуенхвифар влезе, тя я изгледа и замърмори:
	— Не отива на една велика кралица да пътува само с една прислужница, мадам! Една прислужница може да си позволи съпругата на всеки рицар! Трябва да си мериш още една от селото тук, а трябва да те съпровожда и придворна дама.
	— Вземи тогава една от сестрите — мирянки да ти помогне — отвърна Гуенхвифар. — Но колкото по-малко сме на брой, толкова по-бързо ще се придвижваме.
	— Чух в двора на манастира да разправят, че на южните брегове пристават саксонски кораби — продължи да мърмори жената. — Скоро никъде в тази страна човек няма да може да пътува спокойно.
	— Не ставай глупава — сопна се Гуенхвифар. — Саксонците от южното крайбрежие са обвързани с договор да живеят в мир с поданиците на британския самодържец. Освен това знаят добре на какво са способни легионите на Артур — сигурно помнят урока, който получиха при гората Салидон. Мислиш ли, че им се иска да станат плячка на гарваните? Пък и ние скоро ще бъдем пак в Керлиън, а в края на лятото дворът се пренася в Камелот, в летните земи — това е старо укрепление, което римляните се защитавали успешно срещу всички варварски набези. Никога не е било превземано. Сър Кай е вече там и ръководи строителството на голяма зала, в която да може да се разположи кръглата маса на Артур, та всички васални крале и рицари да седят редом на нея.
	Както се бе надявала, успя да отклони вниманието на старата жена.
	— Това е близо до някогашния ти дом, нали, лейди?
	— Да. От хълма, на който се издига Камелот, като погледнеш през водната шир, отсреща се вижда островът, който е бащиното ми кралство. Още като дете веднъж ме заведоха до Камелот — продължи тя и си припомни как, като съвсем малко момиченце, още преди да отиде при монахините от Инис Уитрин, я заведоха да види руините на старото римско укрепление. От постройките бе останала само старата крепостна стена, от което свещеникът не пропусна да се възползва, за да изнесе кратка проповед за преходността на земната слава…
	Тази нощ в съня си Гуенхвифар отново се озова в Камелот; но мъглите я заобикаляха отвсякъде, та островът изглеждаше потопен в море от облаци. Право срещу себе си тя виждаше хълма Тор на Инис Уитрин, увенчан с кръг от изправени камъни, въпреки че знаеше — каменният кръг бе разрушен от свещениците преди стотина години. Стори й се още, че вижда Моргана изправена на отсрещния хълм. Моргана се смееше, присмиваше й се, а главата й бе увенчана с корона от голи върбови клонки. Сетне Моргана се озова изведнъж до нея, в Камелот, и двете зареяха поглед над Летните земи, чак до Острова на свещениците, видяха някогашния дом на Гуенхвифар, където царуваше Леодегранс, видяха и Драконовия остров, забулен в мъгли. Сега Моргана бе облечена в странни одежди, а на главата си носеше двойна корона. Стоеше така, че Гуенхвифар не можеше да я види ясно, но знаеше, че тя е до нея. После се обърна и й каза: „Аз съм Моргана от народа на феите. Ще ти дам да властваш като велика кралица над всички тези земи, ако коленичиш пред мен и ми се поклониш“.
	Гуенхвифар се стресна и се събуди. В ушите й още звучеше присмехулният кикот на Моргана. Но в стаята цареше тишина, нарушавана само от хъркането на прислужницата, която спеше на постеля на пода. Гуенхвифар направи кръстен знак и отново си легна. Тъкмо когато се унасяше, й се стори, че се взира в чистата вода на някакъв вир. Само че не съзря собственото си отражение, а отново бледото лице на Моргана. Главата й бе увенчана с върбови клонки, също както на куклите, които селяните все още правеха по жътва. Стори й се, че я вижда много отдалече Гуенхвифар отново се изправи и се прекръсти, и най-сетне потъна в сън.
	Стори й се, че я събудиха почти веднага, след като бе заспала. Но нали тя самата настояваше да тръгнат още призори. Чуваше как дъждът плющи по покрива като навличаше роклята си на слабата светлина на лампата, но ако при този климат решиха да чакат да спре да вали, можеха да си останат тук цяла година. Повдигаше й се, беше отпусната, но сега поне знаеше причината за неразположението си. Тайничко попипа все още плоския си корем, сякаш да се убеди, че бременността й е истина. Не й се ядеше, но послушно преглътна няколко хапки хляб и студено месо… предстоеше им дълъг път. Вярно, не бе приятно да се пътува в дъжда, но той може би щеше да възпре и саксонците от разбойническите им набези.
	Тъкмо нагласяше качулката на най-топлото си наметало, когато влезе игуменката. След като изказа благодарностите си за богатите дарове, които Гуенхвифар бе направила от свое име и от името на Игрейн, тя премина към същинския повод на прощалното си посещение.
	— Кой владее сега Корнуол, лейди?
	— Ами — не съм сигурна — Гуенхвифар се опита да си припомни. — Зная, че кралят дари Тинтагел на Игрейн на сватбата ни, за да има тя свой дом. Предполагам, че ще го наследи лейди Моргана, дъщерята на Игрейн от херцог Горлоис. Дори не зная кой е управител на замъка сега.
	— Нито пък аз — отвърна игуменката. — Сигурно някой рицар, придворен на покойната лейди Игрейн. Затова и дойдох да поговорим, мадам. Замъкът Тинтагел е скъпа плячка. Трябва да бъде населяван, в противен случай и в тази част на страната ще избухнат сражения. Ако лейди Моргана е омъжена и дойде да живее тук, всичко, предполагам, ще се уреди — не я познавам лично, но нали е дъщеря на Игрейн. Предполагам, че е добра жена и ревностна християнка.
	„Предполагаш погрешно“, отвърна на ум Гуенхвифар. В ушите й отново звънна присмехулният кикот, който бе чула в съня си. Но не възнамеряваше да злослови за сестрата на Артур пред една непозната.
	Игуменката продължи:
	— Предай молбата ми на крал Артур, лейди — някой трябва да дойде да живее в Тинтагел. Когато Горлоис умря, из областта се понесоха слухове, че имал незаконен син, и други някакви роднини — някой от тях може да се опита да завоюва Корнуол. Докато Игрейн беше тук, хората знаеха, че ги управлява Артур, но сега няма да е зле, ако самодържецът изпрати тук някой от най-верните си рицари, може би като съпруг на лейди Моргана.
	— Ще предам на Артур — обеща Гуенхвифар, и когато потеглиха на път, започна да обмисля думите на игуменката. Не разбираше много от държавни дела, но помнеше хаоса, който цареше в страната преди възцаряването на Утър, и после, когато умря, без да остави наследник. Същото щеше сигурно да сполети Корнуол, ако бе оставен без управление, без някой, който да бди за спазването на закона. Моргана бе законна херцогиня на Корнуол и бе редно да дойде тук и да встъпи в правата си. Гуенхвифар си спомни как веднъж Артур бе казал, че най-скъпият му приятел би трябвало да вземе сестра му за жена. Ланселет не беше богат и нямаше свои земи. Справедливо би било двамата да дойдат и да управляват Корнуол.
	„При това сега, когато се очаква да родя сина на Артур, най-добре би било Ланселет да отсъства от двора. Би трябвало да не го видя никога вече, за да мисля за него така, както не подобава на омъжена жена и християнка“. Въпреки това мисълта, че Ланселет може да се ожени за Моргана, й бе непоносима. Дали някога на този свят се бе раждала по-голяма грешница от нея? Гуенхвифар яздеше с лице, скрито в качулката, без да обръща внимание на разговорите на съпровождащите я рицари. След време обаче осъзна, че минават през някакво село, което бе горяло. Един от рицарите я помоли за разрешение да спрат за малко. После тръгна да провери дали има оживели след нападението. Когато се върна, лицето му беше мрачно.
	— Саксонци — обърна се той към останалите рицари и веднага млъкна, когато забеляза, че кралицата го слуша.
	— Няма повод за опасения, мадам. Те са заминали, но ние трябва да се движим колкото е възможно по-бързо, за да уведомим Артур. Ако ти намерим бърз кон, ще издържиш ли на по-усилена езда?
	Гуенхвифар усети как й се стяга гърлото. Тъкмо излизаха от една дълбока долина и небето отново се извисяваше — безкрайно и заплашително — над тях. Тя се почувства като някое малко животинче в тревата, когато над него падне сянката на ястреба. Проговори с тъничък, треперлив глас, като малко момиченце:
	— Не бива да яздя по-бързо. Нося детето на краля и не смея да го излагам на опасност.
	Стори й се, че рицарят — беше Грифлет, съпругът на придворната й Мелиъс — отново понечи да каже нещо, но се отказа и стисна устни. После, прикривайки търпението си, поде:
	— Нека тогава те съпроводим обратно до Тинтагел, мадам, или до някой друг голям замък наблизо. Върни се, ако искаш, в манастира, та ние да можем да стигнем бързо до Керлиън, още преди да се зазори втори път. Ако носиш дете, със сигурност не бива да яздиш през нощта! Съгласна ли си един от нас да те съпроводи обратно до Тинтагел или до манастира?
	„Толкова ми се иска да съм зад крепостни стени, щом саксонците отново са навлезли в страната… но нямам право да съм такава страхливка. Артур трябва да научи, че ще има син“. Тя настоя:
	— Не може ли един от вас да избърза към Керлиън, а останалите да продължат по-бавно с мен? Не можете ли да наемете вестоносец, та да уведоми Артур колкото е възможно по-бързо?
	Очевидно беше, че Грифлет едва се въздържа да не изругае.
	— Не мога да се доверя на който и да било платен вестоносец при това положение в страната, мадам, а ние сме малко на брой, за да те защитаваме дори в мирно време. Но нека бъде както нареждаш. Надявам се, че хората на Артур вече са му отнесли вестта.
	Той се извърна. Челюстите му бяха побелели от стискане. Изглеждаше толкова гневен, че на Гуенхвифар й се прииска да го повика и да се съгласи с желанието му, но си повтори твърдо да не се държи като страхливка. Сега, когато й предстоеше да роди принц, трябваше да се държи като истинска кралица и да продължи да язди смело напред.
	„А ако остана в Тинтагел и саксонците залеят страната, ще се наложи да остана там до края на войната, докато настъпи отново мир, а дотогава може да измине много време. Артур може и да не разбере, че съм бременна, може да ме остави да живея завинаги тук. За какво ще му е да заведе безплодна кралица в новия си дворец в Камелот? Нищо чудно да се вслуша в съветите на онзи стар друид, който ме мрази. Талиезин му е дядо и сигурно ще съумее да го убеди да ме смени с някоя, която ще му ражда по едно жизнено хлапе на всеки десет месеца. Само Артур веднъж да разбере, и всичко ще се оправи…“.
	Стори й се, че леденият вятър, който брулеше пустите мочурища, прониква в костите след време накара хората си да спрат, за да може да се прехвърли отново в носилката… движението на коня я разтърсваше цялата. Грифлет бе все така гневен. За миг й се стори, че ще забрави за рицарската си учтивост и ще я наругае, но той все пак издаде нужните заповеди и тя се сгуши с благодарност в носилката, доволна от бавния ритъм на движението им и от спуснатите пердета, които я избавяха от гледката на ужасяващото небе.
	Преди смрачаване дъждът спря за малко. Появи се слънцето. Лъчите спуснаха косо над потискащата пустош.
	— Тук ще разпънем палатките си — каза Грифлет. — Поне е открито и можем да виждаме отдалеч кой наближава. Утре би трябвало да стигнем стария римски път, и тогава ще можем да се движим по-бързо… — после сниши глас и каза на другите рицари нещо, което Гуенхвифар не дочу, но все пак се посви, защото знаеше, че той се дразни от бавното им придвижване. Но нали всекиму бе ясно, че бременна жена може да пометне, ако язди бързо на кон, а тя вече два пъти бе помятала — нима искаха да загуби сина на Артур и този път?
	Тя спа зле в палатката. Земята убиваше на слабото й тяло, наметалото и завивките й бяха влажни, всички кости я боляха от непривично дългата езда.
	Все пак след време успя да заспи, независимо от поройния дъжд, който се процеждаше и вътре в палатката. Събуди се от конски тропот. Наблизо някой се провикна — беше гласът на Грифлет:
	— Кой идва? Спри на място!
	— Ти ли си, Грифлет? Познах те по гласа — разнесе се отговорът от тъмнината. — Аз съм, Гауейн. Вас търся. Кралицата с вас ли е?
	Гуенхвифар се уви с наметалото върху нощната си дреха и излезе от палатката.
	— Ти ли си, братовчеде? Какво търсиш тук?
	— Надявах се да те заваря още в манастира — отвърна Гауейн, докато се смъкваше от коня. Зад него в мрака Гуенхвифар забеляза други силуети — четирима или петима от свитата на Артур, но не можа да различи чертите им. — Щом вече си тук, мадам, предполагам, че кралица Игрейн не е между живите…
	— Тя почина завчера — отвърна Гуенхвифар, а Гауейн въздъхна.
	— Е, да бъде Божията Воля — рече той. — Но страната е във война, мадам — а щом вече сте стигнали дотук, явно трябва да продължите колкото е възможно по-бързо към Керлиън. Ако бяхте още в манастира, имах нареждания да съпроводя теб и тези от сестрите, които пожелаят, до Тинтагел. Трябваше да останете там, докато в страната отново се възцари мир.
	— Сега поне ще си спестиш пътуването — отвърна раздразнително Гуенхвифар, но Гауейн поклати глава.
	— Щом известието, което нося, е ненужно, пък и сестрите сигурно ще предпочетат закрилата на манастирските стени, ще трябва да продължа до Тинтагел, за да призова Всички Верни на Артур мъже под знамената. Саксонците са близо до бреговете ни с повече от сто кораба — фаровете изпратиха предупредителни сигнали. Легионът е в Керлиън и войските се събират. Щом получихме вестта в Лотиан, веднага побързах да се присъединя към Артур, а пък той ме прати в Тинтагел да съобщя и там, че сме във война. — Гауейн си пое дъх. — През последните десет дни станах по-голям вестоносец от самия Мерлин.
	— Казах на кралицата — намеси се Грифлет, — че трябва да остане в Тинтагел, но сега е късно да се връщаме! Като си помисля за тези събиращи се войски… Гауейн, може би е по-добре да съпроводиш кралицата обратно към Тинтагел.
	— Не — заяви отчетливо Гуенхвифар — сега съм убедена, че трябва да се прибера в Керлиън. Не се боя да продължа пътуването, накъдето трябва. — Сега, след като му предстоеше война, Артур щеше да се зарадва още повече на новината. Гауейн поклати нетърпеливо глава.
	— Не мога да се движа бавно, за да съпровождам жена, освен ако тази жена не е Дамата на Езерото. Тя язди не по-бавно, от който и да било мъж. Ти не си добра ездачка мадам — не, не исках да те разгневя, никой не очаква от теб да яздиш като рицар, но аз не мога да се бавя…
	— При това кралицата е бременна и трябва да пътува колкото е възможно по-бавно — намеси се също така нетърпеливо Грифлет. — Не можеш ли да накараш някой от по-бавните ездачи да я съпровожда, Гауейн, а аз да тръгна с теб към Тинтагел?
	Гауейн се усмихна.
	— Очевидно е, че не искаш да наблюдаваш събитията отстрани, Грифлет, но такава задача ти се е паднала. Никой не ти завижда — додаде той. — Можеш ли да ми намериш чаша вино и малко хляб? Ще продължа да яздя и през нощта, та призори да бъда в Тинтагел. Нося вест за Марк, военачалника на корнуолската войска да доведе своите рицари в Керлиън. Кой знае, може би сега ни предстои голямата битка, предсказана от Талиезин, когато всички ще загинем или ще прогоним саксонците веднъж завинаги от земите ни. Сега всеки боеспособен мъж е длъжен да се бие редом с Артур.
	— Дори и някои от съюзническите войски ще се присъединят към него — отвърна Грифлет. — Тръгвай, щом трябва, Гауейн, и нека Бог бъде с теб.
	Двамата рицари се прегърнаха.
	— Ще се срещнем отново, когато Бог пожелае, приятелю. Гауейн се поклони пред Гуенхвифар. Тя му протегна ръка и каза:
	— Почакай само миг — как е леля ни Моргоуз?
	— Както винаги, мадам.
	— А сестрата на Артур, Моргана — надявам се, че е на сигурно място в двора на Моргоуз? Гауейн я изгледа стреснато.
	— Моргана ли? Не, мадам, не съм виждал братовчедка ни Моргана от години. Сигурен съм, че отдавна не е била в Лотиан. Така каза поне майка ми — продължи той, прикривайки учтиво нетърпението си. — Сега наистина трябва да потеглям.
	— Бог да бъде с теб — отвърна тя, и остана да гледа подир конниците, докато тропотът на копитата заглъхна в мрака.
	— Утрото наближава — обърна се тя към другите — и няма смисъл да лягаме да спим отново. Може би е по-добре да приберем палатките и да потеглим към Керлиън.
	Когато слънцето се издигна над мочурищата, им се стори, че земята, през която яздят, вече е замлъкнала пред ужаса на войната. По това време на годината селяните трябваше да са по нивите си. Те минаха покрай няколко самотни ферми сред хълмовете, но не видяха да пасат овце, не чуха кучешки лай, никъде не излезе дете, за да ги изгледа, а дори по римския път не срещнаха нито един пътник. Треперейки, Гуенхвифар започваше да разбира, че вестта за войната се е разчула из цялата страна. Всички, които не можеха да воюват, бяха потърсили подслон пред произвола и на двете враждуващи армии.
	„Дали това бързо пътуване няма да изложи детето ми на опасност?“ и тя разбираше, че трябва да избира между две злини — детето й, нейното и на Артур, бе застрашено от една страна от уморителното пътуване, а от друга — от възможността да попаднат в ръцете на саксонците. Затова реши да не дава повече поводи на Грифлет да се оплаква, че ги бави. Продължи да язди, отказвайки се от закрилата на носилката, за да не я винят, че бави всички, но през цялото време й се струваше, че страхът се сгъстява осезаемо навсякъде около тях.


	Слънцето скоро щеше да залезе. Денят бе дълъг и уморителен, но най-после забелязаха високата наблюдателна кула, която Утър бе построил в Керлиън. Голямото кървавочервено знаме на Великия дракон се вееше на нея, и когато мина под него, Гуенхвифар се прекръсти.
	„Сега, когато всички християни се събираха за решителна битка срещу езичниците, беше ли редно войските на един християнски крал да се сражават под този символ на древната демонска вяра?“ Веднъж бе задала този въпрос на Артур и той й бе отвърнал, че се е клел на народа си във Великия дракон — да го управлява, без да прави разлика между християни и езичници. Беше се разсмял, протягайки ръце с татуираните на тях варварски символи — увитите змии. Гуенхвифар мразеше тези змии, беше убедена, че нито един искрен християнин не би трябвало да допуска такова нещо, но Артур упорстваше:
	— Нося тези символи от мига, когато се възцарих над тази земя на мястото на Утър. Не желая да разговарям повече за това, лейди. — Гуенхвифар така и не успя да го накара да разговаря втори път с нея по този въпрос, или пък да изслуша мнението на някой свещеник.
	— Призванието на свещеника е едно, а кралският занаят — друго, мила моя Гуенхвифар. Бих желал да споделяш с мен всяка част от моя живот, но ти не искаш — затова няма повече да говорим с теб на тази тема. Що се отнася до свещениците, това не е тяхна работа. Казах ти, престани да настояваш. — Тонът му беше категоричен, но не и гневен. Въпреки това Гуенхвифар се подчини и вече никога не подхвана разговор за тези неща. Но сега, когато минаваше под веещото се знаме на Пендрагон, тя потръпна. „Ако синът ни ще управлява християнски земи, редно ли е друидско знаме да се вее над замъка на баща му?“
	Проправяха си бавно път сред войските, разпънали палатки навсякъде около Керлиън. Някои от рицарите, които я познаваха, наизлязоха и започнаха да приветстват кралицата. Гуенхвифар се усмихна и помаха с ръка. Бяха васали на Лош, все мъже от Лотиан, северняци с пики и големи секири — дрехите им бяха от боядисана груба тъкан. Над техния лагер се вееше знамето на Мориган — Великия гарван, символ на войната. От лагера излезе братът на Гауейн, Гахерис, и се поклони пред Гуенхвифар, после тръгна редом с коня на Грифлет, заедно с хората на кралицата, към замъка.
	— Намери ли те брат ми, Грифлет? Беше пратен с вест при кралицата…
	— Срещна ни един ден след като бяхме тръгнали на път — каза Гуенхвифар, — затова ни беше по-лесно да продължим насам.
	— Ще дойда с вас до замъка — кралят покани всички по-видни рицари да вечерят с него — каза Гахерис. — Гауейн много се ядоса, като го изпратиха за вестоносец, но никой не може да язди по-бързо от брат ми, когато се наложи. Жена ти е тук, Грифлет, но се готви да замине с детето в новия замък — Артур казва, че всички трябва да отидат там, защото мястото било по-удобно за отбрана, а той може да се лиши от много малко рицари, които да останат като техни защитници.
	Да тръгнат към Камелот! Сърцето на Гуенхвифар се сви — бе яздила по целия път от Тинтагел, за да донесе на Артур вестта, че ще имат дете, а сега той иска да я прати в Камелот?
	— Не познавам този знак — каза Грифлет, загледан в златната фигура на орел, поставена на висок пилон.
	— Това е символът на Северен Уелс — отвърна Гахерис. — Уриенс е тук, заедно със сина си Авалох. Уриенс твърди, че баща му заел този символ от римляните, преди повече от сто години. Може и да е истина. Мъжете от хълмистото кралство на Уриенс са добри бойци, макар че не бих го казал пред тях самите.
	— А това знаме чие е? — продължи да пита Грифлет, но този път Гуенхвифар изпревари Гахерис и отвърна:
	— Това е знамето на баща ми, Леодегранс — синьо със златен кръст. — Самата тя още момиче, бе помагала на майка си в Летните земи да бродира знамето на краля. Казваха, че баща й избрал този символ за знамето си, след като чул легендата за онзи римски император, който съзрял знака на кръста в небето преди една голяма битка. „Под този знак би трябвало да се сражаваме, а не под змиите на Авалон!“ Тя потръпна и Гахерис я изгледа загрижено.
	— Студено ли ти е, лейди? Трябва да продължаваме към замъка, Грифлет. Артур сигурно очаква съпругата си.
	— Сигурно си уморена от ездата, господарке — обърна се Грифлет към нея с мек тон. — Още малко и ще те оставим на грижите на твоите дами.
	Когато наближиха вратите на замъка, Гуенхвифар видя много от най-близките рицари на Артур, които познаваше добре. Те й махаха и я поздравяваха съвсем приятелски, без официалности. „Догодина по същото време“, мислеше си тя, „те ще бъдат призовани да приветстват своя новороден принц“.
	Огромен, тромав мъж, чийто гигантски ръст го правеше видимо несръчен, облечен в кожена ризница и стоманен шлем, се изправи пред коня й. Стори й се, че се е препънал, но после разбра, че е застанал нарочно пред коня й и й се покланя.
	— Мадам, сестро моя — каза той — не ме ли позна?
	Гуенхвифар се понамръщи и го загледа внимателно. Тогава го разпозна:
	— Ти си…
	— Мелеагрант — довърши той. — Дойдох да се сражавам заедно с баща ни и с твоя съпруг, сестро.
	Грифлет каза с приятелска усмивка:
	— Не знаех, че баща ти има и син, кралице. Но всеки е добре дошъл да се сражава под знамената на Артур…
	— Може би ще кажеш няколко думи за мен на съпруга си, сестро — продължи Мелеагрант. Гуенхвифар усети лека неприязън, докато го гледаше. Беше наистина огромен, почти великан, и като всички прекалено едри мъже изглеждаше някак недодялан, сякаш едната част на тялото му бе несъразмерно по-голяма от другата. Едното му око бе подчертано по-голямо от другото. Беше и малко кривоглед. Гуенхвифар се опита да бъде справедлива, казвайки си, че той не може да бъде обвиняван за външния си вид. Иначе не знаеше нищо, което би могло да я настрои против него. Все пак бе проява на арогантност от негова страна да я нарича просто „сестро“ пред всички тези мъже. Сега бе взел и ръката й без разрешение се опитваше да я целуне. Тя я сви в юмрук и я отдръпна. Опитвайки се да говори с твърд глас, тя поде:
	— Не се и съмнявам, че когато заслужиш тази чест, Мелеагрант, баща ни ще говори с краля за теб, да те приеме сред своите рицари. Аз съм жена и нямам правото да ти обещавам такова нещо. Баща ни тук ли е?
	— Той е с Артур в замъка — отвърна мрачно Мелеагрант, — а пък мен оставиха тук с конете, сякаш съм куче!
	Гуенхвифар отвърна твърдо:
	— Не виждам защо искаш нещо повече, Мелеагрант. Той ти дава правото да се сражаваш редом с него, защото майка ти на времето му беше любима…
	Мелеагрант я прекъсна грубо:
	— Както майка ми, така и всеки друг в страната ни знае, че аз съм единственият жив син на краля! Сестро, трябва да говориш за мен с баща ни!
	Той отново се опита да грабне ръката й, но Гуенхвифар я отдръпна.
	— Остави ме, Мелеагрант! След като баща ми твърди, че не си негов син, мога ли аз да му се противопоставя? Никога не съм виждала майка ти — това е нещо, за което само ти би могъл да разговаряш с баща ми!
	— Но ти трябва да ме изслушаш — и Мелеагрант я задърпа настоятелно за ръката. Тогава Грифлет се промуши между двамата и каза:
	— Хей, приятелю, не говори така с кралицата, защото Артур ще поиска главата ти на поднос тази вечер! Уверен съм, че нашият господар и повелител ще ти даде заслуженото, а ако се сражаваш както трябва, сигурно ще те приеме и сред своите рицари! Но не бива да безпокоиш кралицата!
	Мелеагрант се извърна към него. Сравнен с него, Грифлет, макар че беше висок и добре сложен млад мъж, приличаше на дете. Гигантът каза:
	— Ти ли ще ми казваш как да разговарям със сестра си, дребен смешник такъв?
	Грифлет сложи ръка на меча си и отвърна:
	— Артур ми е възложил да съпровождам и охранявам кралицата, приятелю, и аз изпълнявам задачата си. Махни се от пътя ни, за да не те принудя да го сториш!
	— Ти и кой още? — присмя се Мелеагрант. Усмивката изкриви грозно лицето му.
	— Той и аз — намеси се Гахерис и бързо се изправи до Грифлет. Беше едър набит, също като брат си Гауейн. Стройният Грифлет бе два пъти по-слаб от него.
	— А също и аз — разнесе се гласът на Ланселет от мрака зад тях. Той се изправи бързо до коня на Гуенхвифар и тя почувства, че ще се разплаче от облекчение. Никога досега не бе й се струвал толкова красив. Въпреки че и той бе слаб и строен, нещо в него накара Мелеагрант да се отдръпне.
	— Притеснява ли те този човек, лейди Гуенхвифар?
	Тя преглътна и кимна. Установи с ужас, че не може да каже нито дума. Мелеагрант отново се изпъчи:
	— Ти пък кой си, човече?
	— Внимавай — каза Гахерис — нима не познаваш лорд Ланселет?
	— Аз съм капитан на конницата на Артур — отвърна Ланселет, с ленив, леко развеселен тон. — Защитник съм на кралицата. Имаш ли да ми кажеш нещо?
	— Имам работа само със сестра си — започна Мелеагрант, но Гуенхвифар го прекъсна. Гласът й трепереше и беше неестествено висок.
	— Не съм сестра на този човек! Той твърди, че е син на баща ми, защото майка му беше известно време една от любовниците на краля! Той не е син на баща ми, а долнопробен селяндур, чието място е на нивата, въпреки че баща ми бе достатъчно снизходителен да го допусне в дома си!
	— Най-добре е да се махнеш от пътя ни — каза Ланселет и изгледа презрително Мелеагрант. Очевидно беше, че Мелеагрант знае кой е насреща му и няма никакво желание да влиза в спор с него. Той отстъпи, но измърмори:
	— Един ден ще съжаляваш за това, Гуенхвифар. — Сетне освободи пътя и ги остави да минат, сподиряйки ги с мрачен поглед.
	Ланселет бе облечен както обикновено, с безупречен вкус, в кървавочервена туника и наметало със същия цвят. Косата му бе грижливо подстригана и сресана, лицето му — гладко избръснато. Ръцете му изглеждаха бели и гладки като ръцете на Гуенхвифар, но тя знаеше, че са здрави и силни като стомана. Стори й се по-красив от всякога. Беше дошъл тъкмо навреме, за да я спаси от отвратителното пререкание с Мелеагрант. Гуенхвифар се усмихна — не можеше да се противи на чувството си — сякаш нещо в нея се преобърна.
	„Не, нямам право да го гледам така сега, нали ми предстои да родя сина на Артур…“
	Ланселет каза:
	— Сигурно не искаш да минеш през тронната зала в раздърпаното пътно облекло, лейди… През по-голямата част от пътя ви е валяло. Разреши ми да преведа теб и прислужницата ти през страничната врата, та да отидеш направо в покоите си и да се освежиш. После ще отидеш при господаря Артур в тронната зала, когато си облякла сухи и топли дрехи. Цялата трепериш! Студено ли ти е, Гуенхвифар?
	Той се ползваше от привилегията да я нарича по име, а не „кралице“, или „лейди“. Гуенхвифар никога не се бе вълнувала толкова, чувайки името си от неговата уста, както сега.
	— Ти винаги си толкова загрижен за мен — отвърна тя и го остави да води коня Ланселет каза:
	— Грифлет, върви при краля и му предай, че нашата господарка се е прибрала в покоите си. Ти също, Гахерис, сигурно умираш от нетърпение да видиш приятелите си. Аз ще съпроводя кралицата до стаите й.
	Когато стигнаха входната врата, той помогна на Гуенхвифар да слезе от коня. Единственото, което тя чувстваше, бе докосването на ръцете му. Сведе очи, защото не смееше да срещне неговите.
	— Тронната зала е пълна с рицари — каза Ланселет. — Голяма бъркотия е. Преди три дни откараха кръглата маса с три коли към Камелот. Кай също замина, за да се погрижи за поставянето й в новата зала. Сега пратиха вестоносец да повика обратно Кай, както и всички други, които могат да пристигнат от Летните земи…
	Тя вдигна уплашено очи.
	— Гауейн ни каза, че саксонците са нахлули по бреговете — нима започва войната, от която се опасяваше Артур?
	— От години знаехме, че този момент ще настъпи, Гуен — отвърна спокойно Ланселет. — За този миг обучаваше Артур своите легиони, затова работех и аз с конницата. Когато всичко свърши, може би ще настъпи мирът, за който копнея през целия си живот, мирът, към който се стремеше и Утър до сетния си ден.
	Неочаквано Гуенхвифар се хвърли в прегръдките му.
	— Може да те убият — прошепна тя. За първи път се осмеляваше да извърши такова нещо. Стоеше, притисната до него, скрила лице в рамото му. Ръцете му обвиха тялото й. Въпреки страха, който я разтърсваше, нежността на прегръдката му я изпълни с щастие. Когато проговори, гласът му трепереше:
	— Всички бяхме наясно, че това ще се случи някой ден, скъпа. За наш късмет имахме достатъчно време да се подготвим, а имаме и Артур, който ще ни води — имаш ли представа, дори ти, която си негова съпруга, какъв велик водач е той и колко го обичаме всички ние, които го следваме? Той е млад, но е най-велик от всички крале, които са ни управлявали, още преди римляните да дойдат по нашите земи. Щом Артур води войските, можеш да бъдеш сигурна, че ще прогоним завинаги саксонците оттук. А що се отнася до другото — да бъде волята Божия, Гуенхвифар. — Той потупа нежно рамото й и продължи: — Горкото момиче, капнала си от умора. Трябва да те поверя на грижите на придворните ти дами.
	Но Гуенхвифар усети как треперят ръцете му и се засрами, че се е хвърлила на врата му като някоя от жените, които съпровождат в поход войниците.
	В покоите на кралицата също цареше бъркотия. Мелиъс прибираше дрехите й в кутии, Илейн надзираваше работата на слугините. Когато видя Гуенхвифар, тя я хвана за ръка и извика:
	— Братовчедке, толкова бяхме разтревожени, че си тръгнала на път по това време! Надявахме се да получиш вестта, преди да си потеглила, та да останеш на сигурно място в Тинтагел!
	— Не — отвърна Гуенхвифар — Игрейн почина. Гауейн ме срещна насред път — бяхме потеглили предишния ден. Освен това мястото ми сега е до моя съпруг.
	Мелиъс попита:
	— Грифлет с теб ли пристигна, лейди?
	Гуенхвифар кимна.
	— Той ме съпроводи до тук. Сигурно ще го видиш на вечеря — чух Гахерис да казва, че всички рицари са поканени да вечерят с краля.
	Мелиъс отвърна:
	— Да, ако това може да се нарече вечеря. Това не е вече замък, а военен лагер, и ще става все по-лошо. Но Илейн и аз направихме каквото можахме, за да се спазва някакъв порядък.
	Мелиъс беше закръглена млада жена с почти неизменна усмивка. Сега обаче изглеждаше уморена и тревожна.
	— Прибрах всички рокли и нещата, които ще ти трябват през това лято, в сандъци, господарке. Всичко е готово и можеш да потеглиш за Камелот още утре сутринта. Кралят нареди всички да тръгваме веднага — Кай е свършил добра работа и замъкът бил напълно обитаем. Но не сме предполагали, че ще се пренасяме така — набързо, едва ли не под обсада.
	„Не“, отвърна на себе си Гуенхвифар. „Толкова време яздих насам, не искам утре да потеглям отново нанякъде! Моето място е тук. Синът ми трябва да се роди в бащиния си дворец. Няма да допусна да ме разнасят насам-нататък като багаж!“ На глас каза:
	— Бъди спокойна, Мелиъс. Може би няма да се наложи да напуснем толкова бързо замъка. Прати някого да донесе вода и ми намери рокля, която да не е потънала в кал и просмукана от дъждовна вода. Какви са всички тези жени?
	Оказа се, че жените са съпруги на някои от рицарите на Кръглата маса или пък на васални крале. Те също щели да заминат с тях за Камелот — най-лесно би било да заминат наведнъж с ескорт, закрилящ ги от евентуално нападение на саксонците.
	— Ще бъдеш близо до бащиния си дом — каза Илейн, като че ли се надяваше това да намали явното нежелание на Гуенхвифар. — Ще може да посетиш съпругата на баща си и братята, и сестрите си. А докато Леодегранс е на война, твоята мащеха може да реши да дойде при нас в Камелот.
	„Това няма да достави удоволствие на нито една от нас“, помисли Гуенхвифар и веднага се почувства виновна. Искаше й се да приключи разговора, като каже: „Бременна съм и не мога да пътувам“, но я притесняваше пороят от въпроси и суматохата, която биха предизвикали тези думи. Артур трябваше да узнае първи новината.


	12

	Когато Гуенхвифар влезе в тронната зала, тя й се стори изоставена и празна поради липсата на огромната Кръгла маса. Свалени бяха и всички флагове, великолепните килими и гоблени, Артур седеше на обикновена дървена маса насред залата, близо до запаленото огнище. Беше заобиколен от половин дузина от своите рицари, а още много други се навъртаха наоколо. Толкова й се искаше веднага да му съобщи за детето, но не би могла да го изтърси пред целия двор! Явно се налагаше да почака, докато си легнат — тъй или иначе, това бе единственото време, когато можеше да го има само за себе си. В този момент Артур вдигна очи и веднага стана и дойде да я прегърне.
	— Гуен, скъпа моя! — каза той. — Надявах се Гауейн да пристигне при теб навреме, та да останеш на сигурно място в Тинтагел…
	— Да не би да съжаляваш, че съм се върнала при теб?
	Той поклати глава.
	— Не, разбира се, че не. Значи, пътищата все още са спокойни, а и вие сте имали късмет. Но завръщането ти сигурно означава, че майка ми…
	— Тя почина преди два дни и беше погребана в двора на манастира — отвърна Гуенхвифар. — Потеглих веднага, за да ти съобщя за смъртта й. А ти сега ме упрекваш, че не съм си стояла на сигурно място в Тинтагел заради войната.
	— Не те упреквам, скъпа съпруго — каза меко Артур. — Само се безпокоях за твоята сигурност. Но виждам, че сър Грифлет се е грижил добре за теб. Ела седни сред нас.
	Той я поведе към една пейка и двамата седнаха един до друг. Нямаше ги и сребърните и глинени съдове — Гуенхвифар предположи, че и те са били изпратени в Камелот. Зачуди се къде ли е красивото червено блюдо, римска изработка, което бе сватбен подарък от мащехата й. Стените бяха съвсем голи, сякаш замъкът бе изоставен. Всички се хранеха от обикновени дървени блюда — такива, каквито продаваха по пазарите. Тя натопи парче хляб в гозбата и каза:
	— Замъкът изглежда тъй, сякаш тук вече е имало битка! Реших, че ще е разумно всичко да бъде изпратено в Камелот преди ние да се пренесем там. Тогава започнаха да се носят и слуховете за пристанали саксонски кораби и настана голяма суматоха. Тук е и баща ти, любов моя — сигурно искаш го поздравиш.
	Леодегранс седеше наблизо, но не сред най-близките рицари на Артур. Тя отиде да го целуне. Усети колко костеливи са раменете, които прегърна. В представите й баща й винаги беше едър мъж, висок и внушителен, а сега изведнъж й се стори стар и изтощен.
	— Казах на господаря Артур, че не е трябвало да те пуска да пътуваш из страната в тези времена — каза той. — Е, сигурно Артур е преценил, че трябва да си до смъртния одър на майка му, но не би трябвало да забравя дълга си да щади своята съпруга. Нали Игрейн има неомъжена дъщеря, тя би трябвало да е при майка си в такъв момент. Къде е херцогинята на Корнуол, та не е отишла да навести болната.
	— Не знам къде е Моргана — намеси се Артур. — Сестра ми е зряла жена и сама си е господар. Аз нямам право да й заповядвам къде да бъде и къде — не.
	— Тъй, тъй, така става с всеки крал — продължи заядливо Леодегранс, — може да нарежда на всички, освен на жените от собственото си семейство. Алиенор е същата, а имам и три дъщери — нито една от тях не е дораснала да се омъжи, а си въобразяват, че могат да командват у дома! Ще ги видиш в Камелот, Гуенхвифар. Изпратих ги там на сигурно място. Най-голямата, Изота, може вече да ти бъде придворна дама, ако пожелаеш — нали ти е несъща сестра? Нали нямам синове, ще ми се да помолиш Артур да я омъжи за някой от приближените си рицари, когато поотрасне още.
	Гуенхвифар поклати учудено глава — възможно ли бе Изота, нейната полусестра, да е достатъчно голяма, та да бъде в кралския двор? Но да, тя бе почти на седем години, когато Гуенхвифар се омъжи — сега сигурно беше голямо момиче — на дванадесет-тринадесет години. На толкова години бе Илейн, когато я доведе баща й. Сигурно, ако тя го помолеше, Артур би я омъжил за някой от по-видните рицари — може би за Гауейн? Или по-скоро за Гахерис, тъй като Гауейн щеше да бъде крал на Лотиан един ден. Гахерис също бе братовчед на краля. Тя каза на баща си:
	— Сигурна съм, че Артур и аз ще намерим за нея подходящ съпруг.
	— Ланселет е още неженен — предложи Леодегранс, — а също и херцог Марк от Корнуол. Несъмнено, по-подходящо за херцог Марк би било да встъпи в брак с лейди Моргана, та да владеят заедно Корнуол. Тогава дамата би имала някой, който да управлява замъка й и да защитава земите й. Доколкото знам, тя е близка на Езерната дама, но съм убеден, че херцог Марк би съумял да я опитоми.
	Гуенхвифар се поусмихна при мисълта, че Моргана би могла да се омъжи покорно за някой кандидат, когото й предложат като подходящ за нея. Веднага след това обаче се ядоса. От къде на къде Моргана можеше да постъпва така, както пожелае? Тя не познаваше друга жена, която да налага собствената си воля — дори Игрейн, покойната майка на краля, е била омъжена съгласно волята на други хора. Редно би било Артур да упражни кралската си власт и да омъжи Моргана, както се полага, преди тя да посрами семейството! Съзнанието й услужливо потисна спомена за предложението на Артур да омъжи Моргана за Ланселет — тогава тя самата се бе противопоставила на брака им. „Каква егоистка съм — не го давам на друга, защото аз самата не мога да го имам!“ Но не, тя не бе имала нищо против да го види женен, стига само момичето да е добро и достойно за него! Леодегранс тъкмо питаше:
	— Не е ли Корнуолската херцогиня сред твоите придворни дами?
	— Беше — отвърна Гуенхвифар, — но ни напусна преди няколко години. Отиде да живее с леля си и оттогава не се е вестявала. — Отново си зададе въпроса къде ли е да е всъщност Моргана. Не беше на Авалон, нито в Лотиан с Моргоуз. Не я откри и в Тинтагел при Игрейн. Би могла да бъде в Долна Британия, или да е заминала на поклонение в Рим, можеше да е отишла при феите или в самия ад — Гуенхвифар наистина нямаше понятие. Наистина не можеше да продължава така — Артур имаше право да знае къде живее сестра му, особено сега, след смъртта на майка им! Но нима Моргана не би дошла край смъртния одър на майка си ако имаше такава възможност?
	Тя се върна на мястото си при Артур. Ланселет и кралят драскаха с върховете на кинжалите си по дървения плот на масата, и разсеяно се хранеха от една и съща чиния. Гуенхвифар прехапа устни и си помисли, че за Артур явно бе все едно дали е тук или е още в Тинтагел. Тъкмо се канеше да отиде на друга пейка при дворните си дами, но Артур вдигна очи към нея и й се усмихна. После й протегна ръка.
	— Не, скъпа, не искам да те прогоня, но наистина трябва да разговарям с капитана на кавалерията. При нас има място и за теб. — Той повика един от прислужниците — Донеси друга чиния с месо за кралицата. Ланселет и аз опустошихме това блюдо. Сигурно някъде има и пресен хляб, ако го намерят. Откакто Кай замина, кухните са в пълен хаос.
	— Ядох достатъчно — каза Гуенхвифар и се облегна на рамото му. Артур я потупа разсеяно по ръката. От другата си страна тя чувстваше топлината на Ланселет, здравите му мускули, и се почувства сигурна и защитена между двамата. Артур се приведе напред. Галеше косите й с една ръка, а с другата продължи да драска пред себе си с кинжала.
	— Виж, не може ли конете да минат оттук? Имаме възможност да се придвижим бързо. Ще оставим колите с багажа и провизиите да ни следват по-бавно по равното, а конниците ще се движат напряко и с много по-бързо темпо. Кай нареди на хората си да пекат сухари за из път. Пекат и складират вече три години, още от битката при гората Селидон. Предполагам, че саксонците ще слязат на сушата тук — той посочи към грубата карта, която бе надраскал на масата. — Леодегранс, Уриенс, елате да видите…
	Баща й приближи, а с него и още един мъж — строен, мургав и стегнат, въпреки сивеещите коси и бръчките по лицето.
	— Поздравявам те, кралю Уриенс — каза Артур. — Винаги си бил приятел на баща ми, а сега и мой. Познаваш ли кралица Гуенхвифар?
	Уриенс се поклони. Имаше приятен и мелодичен глас.
	— За мен е удоволствие да разговарям с теб, лейди. Когато страната се умири, както всички се надяваме, ще доведа съпругата си в Камелот, за да ти я представя.
	— Много ще се радвам — отвърна Гуенхвифар. Почувства неискреността в собствения си глас — така и не можа да се научи да казва учтиви фрази така, че да звучат убедително.
	— Но няма да бъде това лято, сега имаме друга работа — продължи Уриенс. Той се наведе над картата на Артур. — По времето на Амброзиус преведохме една армия по този път — тогава нямахме други коне, освен товарните, но успяхме да минем оттук напряко. Ако отиваме на юг, към летните земи, трябва да заобикаляме блатата.
	— Надявах се да не се наложи да се минава през планините — каза Ланселет.
	— Ще бъде по-добре с такава голяма конница — поклати глава Уриенс.
	— Но конете ще се хлъзгат по камъните и могат да си изпочупят краката — упорстваше Ланселет.
	— По-добре това, лорд Ланселет, отколкото и конете, и хората, и колите да затъват в тинята. По-добре планини, отколкото блата — настоя Уриенс. — Вижте, тук е старата римска стена.
	— Толкова хора драскаха, че не мога да видя нищо — каза раздразнено Ланселет. Отиде при огнището и извади от огъня дълга пръчка, отръска жарта от единия край и започна да чертае с въглена по пода. Ето, тук са летните земи, а тук — Езерата и Римската стена… Имаме, да кажем, триста конника, и тук още двеста…
	— Нима са толкова много? — попита удивен Уриенс. — Та легионите на самия Цезар не са наброявали повече!
	— Цели седем години обучаваме и коне, и конници — отвърна Ланселет.
	— За това трябва да благодарим на теб, скъпи братовчеде — каза Артур.
	Ланселет се обърна към него и се усмихна.
	— Не, трябва да благодарим на теб, кралю, защото прозря какво можем да извършим, ако разполагаме с конница.
	— Но някои от войниците все още не умеят да се бият на кон — каза Уриенс. — Що се отнася до мен, аз се справях добре и когато водех пеши войници…
	— Това е отлично — отвърна добросърдечно Артур, — защото и без това нямаме достатъчно коне за цялата войска. Нямаме и достатъчно седла, стремена и конски брони, въпреки че наредих на всички майстори на снаряжение в страната да работят колкото е възможно по-бързо. Трудно ми беше да събера достатъчно пари, та да им платя. Хората сигурно ме смятат за алчен тиранин. — Той се позасмя, потупа Гуенхвифар по гърба и продължи — А през това време нямах достатъчно собствени пари, та да разреша на кралицата да си купи копринени конци за своята бродерия! Всичко отиде за покупка на нови коне, и за ковачи и седлари! — Изведнъж той стана сериозен, почти мрачен. — А сега наближава голямото изпитание — дали сме направили всичко необходимо, дали сме подготвени? Този път саксонците са толкова много, че могат да ни залеят като потоп, приятели. Ако не успеем да ги спрем, както сме наполовина по-малко от тях, скоро в тази страна ще има храна само за гарваните и вълците!
	— В това се състои предимството на конницата — каза сериозно Ланселет. — Въоръжени конници могат да се справят с пет, десет, дори двадесет пъти по-голяма на брой войска от пешаци. Ще видим какво ни очаква, но ако предположенията ни са правилни, ще успеем да прогоним веднъж завинаги саксонците. Ако пък не успеем, поне ще загинем защитавайки родните си огнища, страната, която обичаме, нашите жени и деца.
	— Да, тихо, Артур, — така ще бъде. Та към какво друго сме се стремили, откак пораснахме достатъчно, за да държим меч, Галахад?
	Той се усмихна — усмивката, макар и рядък гост на лицето му, го караше да грейне. Гуенхвифар си каза с болка: „На мен никога не се усмихва така. Но може би, когато чуе какви новини имам за него…“
	Ланселет отвърна на усмивката на Артур, после въздъхна:
	— Получих вест от моя полубрат, Лайънел — най-големия син на крал Бан. Съобщава ни, че флотът му ще вдигне платна след три дни — всъщност не — прекъсна и започна да брои на пръсти. — Вече са потеглили, защото вестоносецът се беше забавил. Той разполага с четиридесет кораба и се надява да успее да подгони саксонците към скалните плитчини, или на юг, към крайбрежието на Корнуол, където изобщо няма да могат да акостират и да разтоварят войските си. Когато успее да пристане, той ще доведе и своите войски на уреченото място. Трябва да му пратя вестоносец, за да му съобщи къде ще го чакаме. — Ланселет отново посочи към импровизираната карта на каменния под.
	На вратата на залата настъпи някакво раздвижване. Влезе висок, слаб мъж с посивели коси и се насочи с бърза и решителна крачка към тях, проправяйки си път през пейките и масите. Гуенхвифар бе видяла за последен път Лот от Лотиан преди битката при гората Селидон.
	— Никога не съм предполагал, че ще видя тронната зала на крал Артур така оголяла — без Кръглата маса. Какво правиш, Артур, да не играеш на ашици с приятелите си?
	— Кръглата маса е вече в Камелот, чичо — отвърна Артур и се изправи. — Изпратих там и всички останали мебели, както и женските принадлежности. Тук вече е военен лагер. На зазоряване последните останали жени заминават също за Камелот. Повечето вече заминаха заедно с децата.
	Лот се поклони на Гуенхвифар и каза с мекия си глас:
	— Тогава тронната зала на Артур наистина съвсем ще опустее. Но редно ли е жените и децата да тръгват на път в такова време, когато страната е във война?
	— Саксонците още не са навлезли толкова навътре в страната — каза Артур. — Ако потеглят веднага, не са изложени на опасност. Трябва да наредя на петдесетина от рицарите ми да останат с тях и да охраняват Камелот. Знам, че няма да се зарадват особено на такава задача. Кралица Моргоуз поне е на сигурно място, Лот. Радвам се, че сестра ми е при нея.
	— Моргана ли? — Лот поклати глава. — Тя не се е появявала в Лотиан от години. Виж ти, виж ти. Къде ли е отишла тогава? При кого ли е? Винаги съм си мислил, че у тази млада жена има нещо, което не може да бъде забелязано от пръв поглед. Но защо избра тъкмо Камелот, господарю Артур?
	— Много лесно може да бъде отбраняван — отвърна Артур. — Петдесет души могат да държат крепостта до второ пришествие. Ако жените останеха в Керлиън, щеше да ми се наложи да се лиша поне от двеста души. Не зная защо баща ми е избрал Керлиън за своя столица — лично аз се надявах да се пренесем окончателно в Камелот още преди саксонците да се появят отново. Тогава щеше да им се наложи да прекосят цяла Британия, ако искат да се бият с нас, а ние щяхме да можем да избираме мястото на битката. Ако съумеехме да ги натикаме в блатата и езерата на Летните земи, където твърдата земя не е една и съща в две последователни години, калта и мочурът щяха да свършат същата работа, като лъка, стрелата и брадвата. Тогава дребните жители на Авалон щяха да ги довършат с помощта на стрелите, които имат от елфите.
	— Те ще го сторят тъй или иначе — каза Ланселет. Беше коленичил, за да разгледа начертаната на каменните плочи карта, и сега се изправи. — От Авалон са пристигнали вече триста души, а казват, че ще дойдат още. Когато говорих с Мерлин, той ми каза, че са пратили конници към твоите земи, Уриенс, за да уведомят хората от Древните племена, които живеят из хълмовете, да се присъединят към нас. Тъй че имаме нашия легион, конниците, които умеят чудесно да сражават на равно и открито, всички с пълно снаряжение и въоръжени с копия. Един от тях може да се справи с дузина и повече саксонци. Сетне имаме многобройни пеши войски — стрелци и мечоносци. Тях можем да използваме в битките из хълмовете и долините. Сетне идват и хората от Племената — те се бият с пики и брадви, и от дребния народ на Древните — те пък повалят изневиделица врага със своите елфически стрели. Мисля, че с тези войски можем да се сразим с всички саксонци, населяващи Галия и цялото крайбрежие на континента!
	— Точно това ще ни се наложи да сторим — каза Лот. — Бил съм се със саксонците още от времето на Амброзиус, както и Уриенс, но никога не сме се изправяли срещу армия като тази, която иде насреща ни.
	— Откак положиха короната на главата ми, очаквам този ден — предсказа ми го Дамата от Езерото, когато ми даде меча Екскалибур. Сега и тя праща всички жители на Авалон да се сражават под флага на Великия дракон.
	— Всички ще се бием рамо до рамо — потвърди Лот, но Гуенхвифар потръпна, и Артур каза загрижено — Скъпа, яздила си цял ден, а също и предния, а трябва да потеглиш отново на зазоряване. Да повикам ли придворните ти дами, за да те отведат в покоите ти? Тя поклати глава и закърши пръсти в скута си.
	— Не, не съм уморена, Артур, но не ми се струва редно езичниците от Авалон, който е във властта на магьосници, да се сражават на страната на един християнски крал! Пък и ти събираш войските си под езически флаг…
	Ланселет попита меко:
	— Лейди, нима би предпочела хората от Авалон да седят със скръстени ръце и да гледат как саксонците опустошават родината им? Британия е и тяхна родина — те ще се сражават също като нас, за да спасим страната си от варварите. Що се отнася до Великия дракон, той символизира краля, на когото са се клели във вярност.
	— Точно това не ми се нрави — настоя Гуенхвифар, опитвайки се да говори спокойно, и гласът й да не звучи като на малко момиченце, което се намесва в Работите на мъжете. „В края на краищата“, каза си тя, „Лот приема Моргоуз за свой пълноправен съветник, а и Вивиан винаги има мнение за държавните дела!“ — Не ми се нрави да се сражаваме за една кауза с народа на Авалон. Тази битка би трябвало да изправи едни срещу други цивилизованите люде, последователите на Рим, християните, срещу тези, които не признават нашия Бог. Народът на Древните е наш враг, също както саксонците, и тази страна няма да бъде наистина християнска, докато тези хора не бъдат изтребени или поне принудени да се оттеглят из хълмовете заедно със своите богове — демони! Не ми харесва и това, Артур, че настояваш да водиш войските си под флаг с езически символ! Трябва да вземеш пример от Уриенс и да се сражаваш под знака на Христовия кръст — тогава ще разберем кой е с нас и кой — не!
	Ланселет я изгледа стреснато.
	— Нима аз също съм враг за теб, Гуенхвифар?
	Тя поклати глава.
	— Ти си християнин, Ланселет.
	— Но същата тази демонична Езерна дама, която ти обвиняваш в магьосничество, ми е майка — отвърна той, — а и аз самият съм израснал на Авалон. Народът на Древните е моят народ. Родният ми баща, който също е християнски крал, изпълни ритуала на венчаване с Богинята в името на земята си!
	Той я изгледа мрачно, а гласът му беше гневен.
	Артур положи ръка на дръжката на Екскалибур, който висеше на хълбока му в ножницата си, обагрена в кармин и злато. При вида на ръката му, положена върху магическите символи на ножницата, със змиите, увиващи се около китката, Гуенхвифар се извърна. Тя продължи:
	— Нима се надяваш Бог да те дари с победа, ако не се отречеш от вълшебства и не се биеш под знака на кръста?
	— Има нещо вярно в това, което казва кралицата — намеси се Уриенс с помирителен тон, — но все пак аз съм избрал орела за свой герб като спомен за предците си и почит към Рим.
	Леодегранс се намеси:
	— Предлагам ти знамето с кръста, ако го искаш господарю Артур. Носи го в името на своята кралица.
	Артур поклати глава. Гуенхвифар разбра единствено по зачервените му скули, че е гневен.
	— Клел съм се да водя войските си под кралското знаме на Пендрагон, и тъй ще бъде до смъртта ми. Аз не съм тиранин. Всеки, който пожелае, може да избере Христовия кръст за свой боен знак и да го постави на щита си, но Великият дракон символизира народите на цяла Британия — под него се обединяват християни, друиди, и Древния народ, и всички ще се сражават под знака му. Също тъй, както драконът е най-мощен сред зверовете, флагът на Пендрагон трябва да владее всички народи в страната ни! Не желая да чувам нито дума повече!
	— Орлите на Уриенс и Великият Гарван на Лотиан ще се сражават редом с Дракона — поде Лот, надигайки се. — Гауейн не е ли тук, Артур? Бих искал да поговоря със сина си, а досега винаги съм го намирал някъде около теб!
	— Той ми липсва също както и на теб, чичо — каза Артур. — Когато Гауейн не е до мен, сякаш ми липсва увереност, но се наложи да го пратя с вест до Тинтагел, защото никой не може да язди по-бързо от него.
	— О, не си лишен от защита — каза кисело Лот. — Ланселет те следва като сянка. Явно е винаги готов да запълни мястото на липсващия.
	Ланселет пламна, но отвърна спокойно:
	— С всички е така, чичо. Ние, рицарите на Кръглата маса, си съперничим за честта да бъдем най-близо до своя крал, но когато Гауейн е тук, дори Кай, който е заварен брат на Артур, и аз, избраният защитник на кралицата, му отстъпваме място до трона.
	Артур се обърна отново към Гуенхвифар и каза:
	— Сега наистина трябва да се оттеглиш и да си починеш, кралице моя. Нашият съвет може да продължи до късно през нощта, а ти трябва да си готова за път рано сутринта.
	Гуенхвифар стисна юмруци. „Този път, поне този път ми дай смелост да кажа това, което искам…“ После каза ясно:
	— Не. Не, господарю, аз няма да потегля на зазоряване — нито към Камелот, нито към което и да било друго място на тази земя.
	Бузите на Артур отново пламнаха от гняв.
	— Как така, мадам? Не можем да се бавим — страната е във война. С радост бих ти разрешил да починеш ден-два, пред да тръгнеш, но сега сме длъжни да бързаме, ако искаме да знаем, че всички сте на сигурно място, преди саксонците са наближат. Казват ти, Гуенхвифар, конят ти и всичко необходимо за път ще бъдат готови рано сутринта. Ако не си в състояние да яздиш, можеш да пътуваш в носилка, или да те носят на пътнически стол, но във всеки случай ще заминеш.
	— Не, няма да замина! — настоя тя ожесточено. — Ти не можеш да ме принудиш, освен ако не ме вържеш на коня!
	— Да пази Бог някога да извърша такова нещо — каза Артур. — Но какво става с теб, лейди? — Явно беше разтревожен, но се опитваше да поддържа лек и дори весел тон на разговора. — Всички тези легиони, за които говорихме, се подчиняват на всяка моя дума, а сега нима ме очаква бунт в собствения ми дом, и то от страна на съпругата ми?
	— Войниците ти се подчиняват — упорстваше отчаяно Гуенхвифар, — но те не могат да имат причини като тази, която ме кара да остана тук. Нямам нужда от свита — с мен трябва да останат само една прислужница и една бабувачка, господарю, но няма да ме накараш да отида по-далеч от брега на реката — не и преди да се роди нашият син!
	„Ето на, казах го… пред всички тези мъже!“
	Артур най-сетне разбра, но вместо да избухне в бурно ликуване, доби потиснат вид. Поклати глава, каза:
	— Гуенхвифар… — и замълча.
	— Бременна ли си, лейди? — засмя се Лот. — Честито тогава! Но не бива да се плашиш от пътуването. Моргоуз не слизаше от седлото всеки път, докато не станеше толкова огромна, че конят отказваше да я носи. А на теб още нищо не ти личи — никой не би могъл да предположи, че носиш дете. Бабувачките в моя край казват, че чистият въздух и движението са полезни за бременната жена. Когато заплодим моята любима кобила, продължавам да я яздя до шест седмици преди да се ожреби!
	— Аз не съм кобила — отвърна хладно Гуенхвифар, — и два пъти съм помятала. Нима ще ме изложиш на опасността да преживея това отново, Артур?
	— Но ти не можеш да останеш тук. Това място не може да бъде защитавано както трябва — каза объркано Артур. — На нас може да ни се наложи да заминем всеки момент! Помисли си, честно ли е да искаш от жените да останат с теб и да рискуват да бъдат заловени от саксонците? Сигурен съм, че няма да ти се случи нищо лошо, скъпа съпруго. Сред жените, които потеглиха миналата седмица за Камелот, имаше и няколко бременни! Не можеш да останеш тук без свита — разбери, това вече е лагер на въоръжени мъже, Гуен!
	Гуенхвифар изгледа дамите си.
	— Никоя от вас ли не иска да остане със своята кралица!
	— Аз ще остана с теб, братовчедке, ако крал Артур се съгласи — каза Илейн. Мелиъс добави:
	— Аз също ще остана, ако съпругът ми не възрази, въпреки че синът ни е вече в Камелот…
	— Не, Мелиъс, ти трябва да отидеш при детето си — каза Илейн. — Аз съм нейна братовчедка и мога да издържа всичко, което може да издържи и Гуенхвифар дори да живея във военен лагер сред войници. — Тя застана до Гуенхвифар и взе ръката й в своята. — Но не можеш ли все пак да тръгнеш в носилка? В Камелот ще бъдеш на много по-сигурно място.
	Тогава Ланселет стана и се запъти към кралицата. Сведе глава над ръката й и заговори тихо:
	— Господарке, умолявам те да заминеш с другите жени. Само след дни всичко наоколо може да бъде напълно опустошено, когато пристигнат саксонците. В Камелот ще бъдеш и близо до бащиното си кралство. На ден път от Камелот, в Авалон, живее и моята майка — тя е прочута лечителка и е помогнала на много бебета да дойдат на бял свят. Сигурен съм, че би дошла да се грижи за теб и дори би останала до раждането на детето. Би ли тръгнала, ако обещая да пратя вест на майка ми да отиде при теб.
	Гуенхвифар наведе глава и се опита да не заплаче. „Пак трябва да сторя, което ми нареждат. Аз съм жена и нямам право да наложа собствената си водя.“ Ето, дори Ланселет се присъедини към тези, които я убеждаваха да замине. Спомни си пътуването си от Летните земи до тук — дори с Игрейн до себе си бе полумъртва от страх. А през целия днешен ден бе яздила из мрачните, мочурливи местности, които разделяха Керлиън от Тинтагел. Най-сетне бе на сигурно място, сред стените на замъка, и й се струваше, че никога вече не би могла да изпита желание да излезе навън.
	Може би, като поукрепне, когато види сина си жив и здрав в ръцете си… Да, тогава може и да се осмели да предприеме такова пътуване, но не и сега… Как можеше Ланселет да й предлага като нещо много приятно, едва ли не като подарък, компанията на онази зла вещица, майка му? Нима счита, че би допуснала магьосница в близост с нероденото си дете? Артур можеше да допуска до себе си заразата на клетвите си пред Авалон и връзките си с тези хора, но нейният син щеше да остане недокоснат от езическите пороци.
	— Много мило от твоя страна, Ланселет — продължи да упорства тя, — но няма да тръгна накъдето и да било, преди да се роди синът ми.
	— А ако ти предложа да те отведат на самия Авалон? — попита Артур. — Ти и детето ще бъдете там на по-сигурно място от, където и да било другаде.
	Гуенхвифар потръпна и се прекръсти.
	— Да ме закриля Бог и Света Дева Мария! — прошепна тя. — По-скоро бих отишла направо в страната на феите!
	— Гуенхвифар, чуй ме — започна Артур настоятелно, но после въздъхна примирено и тя разбра, че е спечелила. — Прави каквото желаеш. Ако опасността от пътуването ти се струва по-голяма от тази да останеш тук, да ме опази Бог да те принуждавам да тръгнеш на път…
	Гахерис избухна гневно:
	— Артур, нима ще допуснеш това? Казвам ти, вържи я на коня и я отпрати, независимо дали иска или не! Кралю, нима ще се подчиниш на прищевките на една жена, която не е на себе си?
	Артур поклати уморено глава.
	— Спокойно, братовчеде — каза той. — Веднага се разбира, че си неженен. Гуенхвифар, да бъде, както искаш ти. Разрешавам на Илейн да остане с теб, а също една прислужница, бабувачката и твоя свещеник, но нито един човек повече. Всички други да потеглят призори. А сега те моля да се оттеглиш в покоите си. Нямам повече време за такива разговори!
	Гуенхвифар му подаде формално бузата си за също така формалната му целувка и излезе от залата. Не се чувстваше ни най-малко като повелителка.
	Останалите жени потеглиха в зори. Мелиъс помоли още веднъж да й бъде разрешено да остане с кралицата, но Грифлет отказа категорично.
	— Илейн няма нито съпруг, нито дете — каза той. — Нека тя остане. Въпреки това, ако бях на мястото на крал Пелинор, никога не бих допуснал дъщеря ми да остане, независимо от чувствата й към кралицата. __ти__ заминаваш, жено.
	Гуенхвифар имаше чувството, че погледът, който Грифлет й хвърли, бе изпълнен с презрение.
	Артур й обясни, че по-голямата част от замъка вече е военен лагер и тя няма право да се явява там. Длъжна бе да не излиза от покоите си, същото важеше за Илейн и за прислужницата. Тъй като почти всички мебели бяха вече в Камелот, намериха само едно легло от стаята за гости — на него спяха заедно Гуенхвифар и Илейн. Артур нощуваше в лагера с войниците. Всеки ден пращаше по веднъж човек да се осведоми за състоянието й, но иначе тя почти не го виждаше. Първоначално очакваше всеки момент мъжете да потеглят на бой със саксонците, или дори че битката ще ги връхлети тук, в Керлиън, но минаваха дни, сетне седмици, а все още нямаше никакви новини. От време на време пристигаха конници — вестоносци. Гуенхвифар забелязваше, че пристигат нови войски, но беше като зазидана в стаята си и малката градина зад нея; разчиташе на непълните новини, донесени от прислужницата или бабувачката — повечето много неясни и изпъстрени с клюки. Времето минаваше бавно — сутрин й се гадеше, затова предпочиташе да не става от леглото. По-късно започваше да се чувства по-добре — тогава обикновено започваше да се щура насам-натам из градинката. Безделието само подхранваше в съзнанието й страшни картини на саксонските безчинства по крайбрежието. Мислеше постоянно и за детето… Щеше й се да започне да шие бебешки дрешки, но нямаше вълна за предене, а и големият й стан не беше вече тук.
	Все пак й беше останал малкият стан, тук бяха и копринените конци, и всички неща, необходими за бродиране. Беше ги взела със себе си, когато замина за Тинтагел. Затова й хрумна да избродира ново бойно знаме… Спомни си, че Артур веднъж й обеща, ако му роди син, да изпълни всяко нейно желание, стига да е по силите му. Гуенхвифар реши — когато роди, ще поиска от него да се откаже от езическото знаме и да издигне Христовия кръст на негово място. Тогава всички земи, управлявани от британския самодържец, щяха да станат наистина християнски, а Артуровият легион щеше да се ползва от святото покровителство на Дева Мария.
	В мислите си виждаше колко красиво ще е новото знаме — синьо, извезано със злато, а скъпите копринени конци, боядисани с кармин, щеше да използва за мантията на Светата Дева. Тъй като нямаше никакви други занимания, започна да бродира от сутрин до вечер. Илейн също й помагаше и работата напредваше бързо. „С всеки бод ще втъкавам в това знаме молитвата си Артур да остане невредим, а нашата страна да бъде християнска — от Тинтагел до Лотиан…“
	Един следобед Мерлин, достопочтеният Талиезин, пристигна да я посети. Гуенхвифар се поколеба — беше ли редно да допуска до себе си този стар езичник и демонопоклонник, когато носеше сина на Артур под сърцето си? Това дете щеше един ден да управлява християнска страна! Но когато срещна сърдечния поглед на стария човек, осъзна, че той беше и баща на Игрейн и че очакваното бебе щеше да му бъде правнук.
	— Да те благослови Вечната, Гуенхвифар — каза той и простря ръце в благослов. Тя се прекръсти и се зачуди дали Мерлин няма да се засегне, но за него това явно бе обичайна размяна на благословии.
	— Как се чувствате тук, лейди? Та ти си почти затворница! — каза той и се огледа. — Щеше да се чувстваш много по-добре в Камелот, или на Авалон, или в Инис Уитрин — нали си учила там, при монахините? Там поне нямаше да ти липсва нито чист въздух, нито движение. Тук мирише като в краварник!
	— Стига ми и въздухът в градината — отвърна Гуенхвифар, а в себе си реши веднага да нареди да се проветри леглото. Прислужницата трябваше и да проветри, и да подреди стаята. Беше прекалено тясна за четири жени, затова бе затрупана с техните принадлежности.
	— Тогава, дете мое, постарай се да ходиш всеки ден в градината, дори да вали. Въздухът лекува всякакви страдания — каза старият човек. — Сигурно ти е скучно тук. Не, дете, не съм дошъл да те упреквам — продължи той меко. — Артур ми каза хубавата новина, и аз се радвам за теб заедно с всички останали. За мен това е особен повод за радост — малко са тези, които доживяват да видят правнуци. — Сбръчканото му старческо лице засия. — Ако мога да сторя нещо за теб, лейди трябва само да ми наредиш. Осигуряват ли ти прясна храна, подходяща за твоето състояние, или се храниш с това, което ядат войниците?
	Гуенхвифар го успокои, че има всичко, от което се нуждае. Допълни, че всеки ден тук донасят кошница с най-доброто от провизиите, но не уточни, че не изпитва никакво желание да яде. После му разказа за смъртта на Игрейн, за това, че е погребана в Тинтагел, и как точно преди смъртта си й бе съобщила, че е бременна. Не спомена, че са разговаряли за ясновидство, но все пак запита тревожно стария човек:
	— Кажи ми, сър, знаеш ли къде се намира сега Моргана, та не можа да дойде дори край смъртния одър на майка си?
	Той поклати бавно глава.
	— Съжалявам, нищо не знам.
	— Но това е възмутително! Моргана трябваше да уведоми най-близките си роднини къде отива!
	— Възможно е да е поела по вълшебни пътеки — така правят понякога жриците на Авалон, а може и да се е уединила, за да усъвършенства способността си да вижда в бъдещето — предположи Талиезин, но също изглеждаше обезпокоен. — Ако е така, не биха ме уведомили специално, но все пак мисля, че ако беше на Авалон, където собствената ми дъщеря живее при жриците, щях да зная. Но аз нищо не знам — той въздъхна. — Моргана е зряла и независима жена. Не е длъжна да дава отчет никому за постъпките и решенията си.
	„Дано тогава Моргана си изпати заради ината си и за безбожния начин, по който държи да налага собствената си воля“, помисли Гуенхвифар. Сви от яд юмруци и не отвърна на друида. Беше свела очи, та той да не разбере колко е гневна. Знаеше, че Мерлин има добро мнение за нея и не й се щеше да го разваля. Той не забеляза нищо, защото в този момент Илейн му показваше новото знаме.
	— Ето, почтени отче, така прекарваме затворничеството си.
	— Върви бързо — усмихна се Мерлин. — Нали вашите свещеници казват, че дяволът намира работа на безделниците — но вие двете никога не бихте го допуснали да припари. Виждам, че работите усърдно като цял пчелен кошер. Вече се разпознават красивите образи.
	— Докато шия, през цялото време се моля — поде предизвикателно Гуенхвифар, — моля се Артур и Христовият кръст да триумфират над саксонците и езическите им богове. Ще ме упрекнеш ли, че правя това, лорд Мерлин — ти, който накара Артур да поведе войските под езическо знаме?
	Мерлин отвърна кротко:
	— Молитвата никога не е напразна, Гуенхвифар. Нима мислиш, че ние не разбираме нищо от молитви? Когато трябваше да дадем меча Екскалибур на Артур, една жрица се усамоти в продължение на пет дни на пост и молитва, докато втъкаваше в ножницата заклинания и молитви за неговата сигурност. Ти сигурно си забелязала, че дори ако го ранят, той никога не губи много кръв.
	— Бих искала да знам, че се намира под закрилата на Христа, а не на някакви вълшебства — разгорещи се Гуенхвифар, а старият човек се усмихна и каза:
	— Бог е един — винаги и навсякъде. Всичко останало са просто начини, които незнаещите намират, за да дадат на Бог форма, която е разбираема за тях. Ето, например образа на вашата Света дева тук, лейди. Нищо не се случва на този свят без решението на Този, който ще ни дари победа или ще ни осъди да погинем. Драконът и Девата еднакво символизират молитвите, с които човекът се обръща към Висшата божествена сила.
	— Но нима няма да се разгневиш, ако Драконовото знаме бъде свалено, а на негово място над легиона се развее знаме с образа на Светата дева? — попита презрително Гуенхвифар.
	Той дойде близо до нея и протегна сбръчканата си ръка. Докосна леко фината коприна.
	— Такова прекрасно нещо, изработено с толкова обич — нима бих могъл да го заклеймя? Но не забравяй, че има хора, които обичат знамето с Дракона също така, както ти обичаш Христовия кръст — нима искаш да ги лишиш от това, което е свято за тях? Обитателите на Авалон — друиди, жреци и жрици — знаят добре, че знамето е само символ, че символът е нищо в сравнение с действителността. Но хората от Древния народ не биха могли да разберат това — те имат нужда от своя дракон — за тях той символизира закрилата, която кралят им дава.
	Гуенхвифар се замисли за дребните жители на Авалон и на отдалечените уелски и хълмове — те бяха дошли с бронзовите си бойни брадви, носеха дори и малко стрели, издялани от кремък. Телата им бяха целите грубовато нашарени в разни цветове. Тя отново потръпна от ужас, че този див, варварски народ ще се сражава редом с един християнски крал.
	Мерлин видя потръпването й, но не разбра причината.
	— Тук е влажно и студено — каза той. — Трябва да седиш по-дълго време на слънце. — Тогава разбра каква е всъщност работата. Прегърна младата жена, изправила се до него и каза меко — Не забравяй, дете — тази страна принадлежи на всички, които живеят в нея — независимо от това на кои богове се кланят. Ние отиваме на бой със саксонците не защото те отказват да почитат нашите богове, а защото горят и опустошават земите ни и ги искат за себе си. Сражаваме се, за да защитим мира по тези земи, лейди — от него имат нужда и християните, и езичниците. Затова всички се събират под флага на Артур. Нима искаш да го направиш тиранин, който заробва душите на поданиците си, принуждавайки ги да се кланят само на неговия Бог? Дори Цезарите не са се осмелявали да вършат такова нещо!
	В отговор тя само потръпна отново. Талиезин каза, че трябва да си върви, но помоли Гуенхвифар да го уведоми, ако има нужда от него.
	Илейн се обади:
	— Бардът Кевин в замъка ли е, лорд Мерлин?
	— Да, така мисля — как не се сетих! Ще му заръчам да дойде да ви посвири на арфата си, та да разнообрази затворничеството ви.
	— С радост ще го приемем — отвърна Илейн, — но аз всъщност исках да попитам дали той или ти, господарю Мерлин, бихте ни заели една арфа?
	Мерлин се поколеба, сетне каза:
	— Кевин не дава арфата си никому — казва, че тя е ревнива любовница. — Той се усмихна. — Що се отнася до моята, тя е посветена на Боговете и никой, освен мен няма право да я докосва. Но лейди Моргана не взе арфата си, когато замина. Още е в стаята й. Да поръчам ли да ви я изпратят, Илейн? Ще можеш ли да свириш на нея?
	— Не свиря много добре — отвърна Илейн, — но разбирам достатъчно от арфа, та да не я повредя. Това би ни разнообразявало, когато се уморим да бродираме.
	— Свири ти — каза Гуенхвифар. — Винаги съм смятала, че не е прилично жена да свири на арфа.
	— Нека да е неприлично — каза Илейн. — Ако продължава така, да не правя нищо по цял ден, сигурно ще полудея. Освен това, дори да ми хрумне да танцувам гола като Саломе, пред Ирод, няма кой да ме види!
	Гуенхвифар се изкиска, но веднага доби възмутено изражение. Какво ли щеше да си помисли Мерлин? Старият човек се разсмя сърдечно:
	— Ще пратя тук арфата на Моргана, лейди, та да можеш да се отдадеш на това неприлично забавление — макар че не разбирам какво неприлично може да има в музиката!
	Тази нощ Гуенхвифар видя Артур в съня си. Той се бе изправил до нея, но изведнъж змиите около китките му оживяха и запълзяха по знамето, което тя бе бродирала — по него останаха следи от студена слуз. Знамето бе осквернено… Тя се събуди и веднага започна да се дави и повръща. През целия следващ ден не стана от леглото. Следобеда Артур дойде да я види и застана разтревожен до леглото й.
	— Мисля, че този застоял живот не ти понася, лейди — каза той. — Ще ми се да беше отишла на сигурно място в Камелот! Получих вест от кралете на Долна Британия — подгонили са тридесет саксонски кораба, докато те се разбили в скалите. След десетина дни тръгваме на поход. — Артур прехапа устни. — Как ми се иска всичко да свърши и да се съберем живи и здрави в Камелот. Моли се на Бога, Гуен, да оцелеем и да се срещнем там. — Той седна на леглото до нея и тя взе ръката му. Докосна неволно с пръсти изрисуваната змия и плахо се отдръпна.
	— Какво има, Гуен? — попита той, притискайки я в прегръдките си. — Горкото ми момиче, затворническият живот в тази стая те е поболял! Опасявах се, точно така ще стане.
	Гуенхвифар се бореше със сълзите.
	— Сънувах… присъни ми се… о, Артур — замоли се тя, изправяйки се в леглото и отмятайки завивките, — не мога да понеса мисълта, че ще допуснеш този ужасен дракон да оскверни всичко, както се случи в съня ми… Виж какъв подарък съм ти приготвила! — Тя тръгна боса към стана, дърпайки го да я последва. — Виж, почти е готово. След три дни щеше да е напълно завършено!
	Той я прегърна и я притисна силно към себе си.
	— Иска ми се това да нямаше за теб такова значение, Гуенхвифар. Съжалявам. Ще го нося в боя редом с Великия дракон, ако искаш. Но не мога да престъпя клетвата си.
	— Бог ще те накаже, ако спазваш клетвата си пред един народ от езичници, вместо да се преклониш пред Него — изплака тя. — Ще ни накаже и двамата…
	Артур се откъсна от ръцете й, вкопчени в него.
	— Ти си зле, сигурно се чувстваш ужасно в това място, горкото ми момиче. Нищо чудно. Но уви, вече е късно да те пратя някъде другаде, дори ако ти се съгласеше да тръгнеш. По пътя към Камелот вече може да върлуват саксонци. Опитай се да се успокоиш, любов моя — продължи той и тръгна към вратата. Тя затича след него и отново го хвана за ръката.
	— Нали не ми се сърдиш?
	— Аз да ти се сърдя, и то сега, когато ти е зле и си така измъчена?! — Той се наведе и я целуна по челото. — Нека да не говорим повече за това, Гуенхвифар. А сега трябва да вървя, очаквам пратеник да пристигне всеки момент.
	Артур я целуна още веднъж и си тръгна, а Гуенхвифар седна в стана и започна трескаво да везе знамето.
	Късно на следващия ден при тях дойде Кевин. Подпираше изкривеното си тяло на бастун. Беше метнал торбата с арфата на едното си рамо, затова сянката му, която падна на вратата, имаше чудовищна гърбица. Гуенхвифар забеляза, че той сбръчка неприязнено нос, и изведнъж видя помещението през неговите очи — претъпкано с дреболии, които са необходими за ежедневието на четири жени, при това въздухът пак беше застоял. Той вдигна ръка в друидска благословия и Гуенхвифар се присви — можеше да приеме такъв жест от почтения старец Талиезин, но жестът на Кевин я изпълваше с ужас — сякаш щеше да омагьоса нея и бебето с езическите си вълшебства. Тя се прекръсти тайно, надявайки се, че той няма да забележи.
	Илейн отиде и учтиво го приветства:
	— Разреши ми да ти помогна да свалиш арфата, Първи арфисте.
	Той трепна и се дръпна, сякаш да се предпази, но мекият му глас на певец не наруши учтивия тон:
	— Благодаря ти, но никой няма право да докосва моята дама. Та аз я нося със собствените си ръце, макар че трудно ходя и се подпирам на бастун — не мислиш ли, че имам причини за това, мадам?
	Илейн наведе глава като нахокано дете и каза:
	— Не исках да те засегна, сър.
	— Разбира се, как би могла да знаеш? — отвърна той и изви тялото си, за да свали арфата и да я остави на пода. Гуенхвифар забеляза, че движението му причини силна болка.
	— Удобно ли ти е, главни арфисте? Няма ли да изпиеш чаша вино, преди да ни попееш — добре ще е за гласа ти — рече Гуенхвифар и Кевин прие учтиво. Сетне забеляза флага с кръста, опънат на стана, и се обърна към Илейн:
	— Ти си дъщеря на крал Пелинор, нали? За баща си ли тъчеш този флаг, да го носи в битката?
	Гуенхвифар се намеси бързо:
	— Илейн тъче също тъй добре, както и аз, но знамето е за Артур.
	Кевин продължи с плътния си глас, с безразличен тон, сякаш коментираше първите опити на някое дете да тъче:
	— Знамето е чудесно, и ще изглежда добре на някоя от стените в Камелот, когато се пренесете там, мадам, но аз съм сигурен, че Артур ще издигне знамето с Великия дракон, както и баща му преди него.
	Но аз забравям, че дамите не обичат разговорите за битки. Да ви посвиря ли сега?
	Кевин плъзна ръце по струните на арфата и засвири. Гуенхвифар слушаше като омагьосана, а прислужницата й се беше промъкнала до вратата и също слушаше, явно съзнавайки, че има възможност да сподели удоволствие, достъпно за крале. Кевин свири дълго в припадащия здрач и Гуенхвифар сякаш се бе озовала в някакъв друг свят, където принадлежността към християнската или езическата вяра нямаше никакво значение, в свят, в който нямаше редуване на война и мир, а само силата на човешкия дух разпръскваше мрака подобно на голяма пламтяща факла. Когато отзвучаха последните акорди, Гуенхвифар не намери сили да проговори. Само забеляза, че Илейн плаче тихо в настъпилото мълчание.
	След време кралицата все пак поде:
	— Думите са слаби да опишат удоволствието, което ни достави с изкуството си, велики арфисте. Мога само да кажа, че никога няма да забравя тази музика.
	Кевин се усмихна криво, така че за миг й се стори, че се надсмива над нейното и над своето собствено вълнение, и отвърна:
	— Мадам, в музиката този, който свири, получава също такава наслада, както и този, който слуша. — Обърна се към Илейн и продължи — Виждам, че арфата на лейди Моргана е у теб. Значи ти можеш разбереш това, което казвам.
	Тя кимна, но отговори:
	— В музиката аз съм само обикновена ученичка. Обичам да свиря, но надали бих доставила удоволствие някому с моята музика. Благодарна съм на приятелките си за търпението, с което слушат опитите ми да опозная това изкуство.
	— Не е вярно, сама знаеш колко обичаме да ни свириш — намеси се Гуенхвифар, а Кевин се усмихна и каза:
	— Арфата е може би единствения инструмент, който никога не може да звучи зле, независимо от това колко неопитен е изпълнителят. Винаги съм се чудил дали това е причината, поради която е посветена на Боговете.
	Гуенхвифар сви устни — трябваше ли да й разваля удоволствието от хубавата музика, като говори за проклетите си богове? В крайна сметка този човек си оставаше отвратителен урод — ако не свиреше толкова добре, не биха го допуснали дори до прага в нито един почтен дом. Беше чула да разправят, че всъщност бил незаконороден, подхвърлен и отгледан от селяни. Нямаше намерение да го наскърбява, тъй като все пак бе дошъл, за да им достави удоволствие, но въпреки това отвърна поглед от лицето му. Достатъчно беше Илейн да си говори с него, ако иска. Гуенхвифар стана, отправи се към вратата и каза нервно:
	— Задушно е, сякаш до нас е стигнал полъх от преизподнята.
	Сетне рязко отвори вратата.
	През потъмнялото вече небе преминаваха дълги огнени езици, които идваха от север. Викът на Гуенхвифар накара Илейн и прислужницата, и дори Кевин с тромавата си походка веднага да се притекат.
	— Какво е това? Какво ли предвещава? — викаше кралицата.
	Кевин отвърна тихо:
	— Северняците казват, че това са отблясъци от копията на сражаващи се гиганти. Появят ли се такива знаци в небето, предвещават голяма битка. И наистина — нали тъкмо това ни предстои. Ще има голяма битка, мадам, и в нея легионите на Артур ще решат с помощта на Боговете дали занапред ще живеем като цивилизовани хора или навеки ще потънем в мрака. Редно беше да заминеш за Камелот лейди Гуенхвифар. Не бива тъкмо сега великият самодържец на Британия да се занимава с женски работи и с бебета.
	Тя избухна:
	— Какво знаеш ти за женските работи и бебетата — или дори за битките, друиде?
	— О, тази няма да бъде първата битка в живота ми, кралице — отвърна той спокойно. — Арфата ми беше подарена от един крал в знак на благодарност, защото изтръгнах от бойните му арфи такива звуци, които му помогнаха да спечели битката. Нима мислиш, че бих се скрил на сигурно място сред девиците и онези дългополи евнуси — християнските свещеници? Не и аз, мадам. Дори престарелият Талиезин ще се сражава редом с всички.
	В настъпилото мълчание огнените остриета на северното сияние разкъсваха небето над тях. Кевин продължи:
	— Ако позволиш, мадам, сега трябва да се присъединя към господаря Артур. Трябва да разговарям с него и с Мерлин за значението на тези светлини, за това какво вещаят те за изхода от предстоящото сражение.
	На Гуенхвифар й се стори, че остър нож се заби в утробата й. Ето, дори този уродлив езичник имаше право да бъде с Артур, а тя, неговата съпруга, трябваше да се крие тук, макар че носеше надеждата на кралството! Винаги си беше мислила, че ако някога зачене дете от Артур, той ще й оказва особено уважение, ще се отнася с нея като с истинска владетелка, а не като с непотребна вещ, която е бил принуден да приеме заради конете, които бяха нейна зестра! А ето какво ставаше — бяха я забравили, Артур я беше оставил в това ъгълче на замъка, защото не бе намерил начин да се отърве от нея, и нямаше да приеме дори прекрасното знаме, което бе изтъкала за него!
	Кевин веднага забеляза, че нещо не е наред, и каза загрижено:
	— Зле ли ти е, господарке? Лейди Илейн, ела да помогнеш на кралицата! — и той протегна ръка на Гуенхвифар, но тази ръка бе осакатена, с изкривена китка, и на нея Гуенхвифар видя татуираната в синьо змия… Тя се отдръпна рязко и сляпо заудря срещу него, без да съзнава какво прави. Кевин, който и без това трудно се крепеше на краката си, загуби равновесие и падна тежко на каменния под.
	— Не се доближавай до мен — закрещя задъхано Гуенхвифар. — Не ме докосвай с ужасните си змии, езичнико! Ти си обречен на ада! Не докосвай с адските си змии детето ми!
	— Гуенхвифар! — Илейн бе дотичала при тях, но вместо да подкрепи кралицата, тя се приведе загрижено над Кевин и му подаде ръка, за да може да се изправи. — Не я проклинай, друиде — тя е болна и не съзнава какво върши!
	— О, не съзнавам, така ли? — гласът на Гуенхвифар се извиси и стана писклив. — Нима, мислите, че не знам как всички се отнасяте с мен като с глупачка, и си мислите, че съм глуха и сляпа, че не виждам как зад гърба на свещениците се стремите да върнете Артур към езическия порок, как искате да го предадете в ръцете на зли магьосници… Махни се оттук, страх ме е да не родя уродливо дете, защото съм гледала отвратителното ти лице…
	Кевин затвори очи и силно стисна в юмруци обезобразените си ръце. Сетне се обърна безмълвно и се зае грижливо да поставя обратно арфата на раменете си. Потърси опипом тоягата, на която се подпираше; Илейн му я подаде, а Гуенхвифар дочу шепота й:
	— Прости й, Велики друиде, болна е, не разбира…
	— Звучният глас на Кевин прозвуча рязко:
	— Знам добре това, лейди. Нима мислиш, че за първи път чувам такива думи от устата на жена? Съжалявам, защото исках да ви доставя удоволствие — каза той, и Гуенхвифар, стиснала глава между дланите си, чу драскането на тояжката му по каменния под и неравните му стъпки, докато той излизаше бавно от стаята. Но дори след като си бе отишъл, тя продължи да стои така, скрила глава в ръцете си. О, той я бе проклел, сторил й бе магия с тези ужасни змии — ето, тя ги усещаше как я хапят, как разкъсват отвътре тялото й. Струваше й се, че огнените копия в небето я пронизват; отблясъците им изгаряха мозъка й… Тя закрещя, скри лице в ръцете си и падна, гърчейки се, на пода, а копията продължаваха да я пронизват… съзнанието й се възвърна отчасти от вика на Илейн:
	— Гуенхвифар! Братовчедке, погледни ме, кажи нещо! О, Дева Мария да ни е на помощ! Бързо, викайте бабувачката! Господи, колко кръв…
	— Кевин! — крещеше Гуенхвифар. — Кевин прокле детето ми! — Тя се изправи мъчително, въпреки че болката разкъсваше тялото й, и заудря с юмруци по каменната стена. — О, Господи, помогни ми! Изпратете да повикат свещеника, свещеникът може би ще успее да премахне проклятието! — и без да обръща внимание на водата, примесена с кръв, която се стичаше по бедрата й, тя се добра до знамето, което сама бе изтъкала, като се кръстеше непрестанно, докато безумието я заля и всичко изчезна в мрака на кошмарите.
	Минаха много дни, докато съзнанието й се върна и тя разбра, че е била много зле. Разбра, че е била на косъм от смъртта, след като е пометнала четиримесечен плод, че бебето е било прекалено малко и не е можело да диша.
	„Артур! Сега вече той сигурно ме е намразил, нали отново не успях да износя сина му… Кевин, Кевин ми направи магия със змиите…“ Преследваха я страшни сънища, в които виждаше змиите и огнените копия, а веднъж, когато Артур бе край леглото й и се опита да я прегърне, тя се стресна и се отдръпна ужасено, защото й се стори, че живи змии се гърчат по китките му.
	Дори когато животът й беше вече извън опасност, тя все не можеше да си възвърне силите. Лежеше неподвижно, изпаднала в апатия, а по лицето й постоянно се стичаха сълзи, които тя дори не се опитваше да изтрие. Не, лудост беше да мисли, че Кевин я е проклел — било е безумно бълнуване… Та нали това не бе първото дете, което беше пометнала? Ако някой имаше вина, то това бе тя самата — тя искаше да остане тук, лишена от чист въздух, добра храна, движение, от компанията на придворните си дами.
	Придворният й свещеник я изслуша и се съгласи с нея, че би било лудост да се твърди, че Кевин я е проклел. Та нали Бог не би ползвал един езически жрец за свое оръдие, ако искаше да я накаже!
	— Кралице, не бива прибързано да прехвърляш вината на други — каза той сурово. — Ако има вина, тя е само твоя. Тежи ли някой непризнат грях на съвестта ти, Гуенхвифар?
	Непризнат грях ли? Не. Та нали още отдавна тя бе изповядала любовта си към Ланселет този грях й бе опростен, а оттогава винаги се беше старала да мисли с любов единствено за законния си господар и повелител. Не, не би могло да бъде това… Но все пак тя отново се бе провалила.
	— Не съумях да убедя Артур… не намерих сили да го убедя — поде тя плахо, — да се откаже от езическите символи — змиите, и от знамето с Великия дракон. Би ли наказал Бог нероденото ми дете за този мой грях?
	— Само ти знаеш какво тежи на съвестта ти, лейди. А за наказание на нероденото дете не бива да говориш… То сега е в обятията на Христа. Ако някой понася наказание това сте вие с Артур, но не съм аз този, който преценява трябва ли да бъдете наказани или не — завърши сухо свещеникът.
	— Но какво да сторя, за да изкупя греха си? Какво трябва да направя, та Бог да пати на Артур син — наследник на британския престол?
	— Искрено ли си убедена, че си сторила всичко, та Британия да бъде управлявана от крал — християнин? Или преглъщаш някои прави думи, само за да се харесаш на съпруга си? — заразпитва я неумолимо свещеникът. Когато той си тръгна, Гуенхвифар дълго лежа, загледана в знамето. Тя знаеше, че вече всяка нощ северните светлини пламтят на небосвода и вещаят скорошната решителна битка; но нали веднъж един римски император бе видял знака на кръста в небето и това бе променило съдбата на цяла Британия? Нямаше ли кръстът с нейна помощ да стори същото и за Артур?
	— Хайде — обърна се тя към прислужницата си, — помогни ми да стана. — Трябва да довърша това знаме, под което Артур ще поведе войските си.
	Тази вечер Артур дойде в покоите й, тъкмо когато тя довършваше последните бодове на знамето, а жените палеха светилниците.
	— Как си днес, скъпа моя? Радвам се, че вече имаш сили да ставаш и дори да работиш — каза той и я целуна. — Не бива да скърбиш толкова, любима… Никоя жена не би могла да износи здраво дете при такова напрежение, когато решаващата битка ни предстои всеки момент. Наистина, трябваше да настоявам да заминеш за Камелот. Ние сме още млади, моя Гуенхвифар, Бог все още може да ни благослови с деца.
	Но Гуенхвифар видя болката в очите му и разбра, че и той страда като нея. Тя го хвана за ръка и го привлече да седне на пейката до нея, пред знамето.
	— Не е ли красиво? — попита тя също като дете, което си проси похвала.
	— Много е красиво. Досега мислех, че не би могло да има по-фина изработка от тази — и той докосна с ръка кървавочервената ножница на Екскалибур, която не сваляше от кръста си, — но това е още по-красиво.
	— Втъкавала съм молитвите си за теб и верните ти рицари в това знаме — Поде тя умолително. — Артур, чуй ме. Мислиш ли, възможно ли е Бог да ни е наказал? Възможно ли е Бог да не ни дарява с щастието да дадем бъдещ крал на страната, защото ние самите не му служим искрено, защото не отхвърляме езичеството и не приемаме изцяло Христовата вяра? Та нали всички злокобни сили на неверниците са се обединили срещу нас! Значи ние трябва да се сражаваме с тях под знака на кръста.
	Той постави ръката си върху нейната и каза:
	— Хайде, мила, лудост е да мислиш такива неща. Сама знаеш, че служа на Бог вярно, и доколкото ми стигат силите…
	— Но въпреки това издигаш това езическо знаме с дракона над войските си — възкликна тя, а той поклати глава притеснено.
	— Любима, не мога да наруша клетвата си пред Господарката на Авалон нали тя ме въздигна на този трон…
	— Господ те постави на трона — той и никой друг — отвърна сериозно Гуенхвифар. — Ах, Артур, изпълни молбата ми, ако ме обичаш, ако искаш Бог да ни прати друго дете! Нима не виждаш как ни наказва Той, как ни отне сина и го взе при себе си.
	— Престани да говориш така — каза твърдо Артур. — Да вярваш, че Бог е сторил това, е налудничаво суеверие. Дойдох тук, за да ти кажа, че саксонците най-сетне са обединили силите си, и ние потегляме, за да ги пресрещнем при Маунт Бадон! Искаше ми се да си вече достатъчно добре, че да можеш да потеглиш за Камелот, но това явно още не може да стане…
	— О, знам, че за теб съм само излишен товар — изплака тя с горчивина. — Никога не съм означавала за теб нищо повече. Защо ли не умрях заедно с бебето!
	— Не, не говори така — заговори Артур с нежност. — Аз съм уверен, че добрият ми меч Екскалибур и верните ми рицари ще извоюват победа над саксонците. Трябва да се молиш за нас ден и нощ, моя Гуенхвифар. — Той стана и добави — Потегляме едва на зазоряване. Ще се опитам да дойда още веднъж при теб, за да се сбогуваме, преди да заминем. С мен ще дойдат и баща ти, и Гауейн, а може би и Ланселет — той ти праща поздрави, Гуенхвифар. Много се безпокоеше, докато ти беше зле. Ще можеш ли да разговаряш с тях, ако дойдат?
	Тя сведе глава и отвърна с горчивина:
	— Ще изпълня волята на моя крал и господар. Да, нека дойдат. Все пак се чудя за какво са ти моите молитви, след като дори не мога да те убедя да се откажеш от онова езическо знаме и да издигнеш Христовия кръст над войските си… Вярвам, че Бог чете в сърцето ти, че Бог няма да допусне ти да потеглиш в бой с вярата, че твой син някога ще владее Британия, защото ти самият още не си решил да въведеш Христовата вяра в тези земи…
	Артур спря. Пусна ръката й и Гуенхвифар почувства как очите му я пронизват отгоре. Най-сетне той се наведе отново над нея и повдигна брадичката й с ръка, за да срещне очите й. После каза тихо:
	— Скъпа моя съпруго, скъпа моя любов, кажи ми в Божието име, искрено ли си убедена в това?
	Тя кимна, защото не намери сили да проговори, и съвсем по детски обърса носа си в ръкава на роклята.
	— Казвам ти, мила моя съпруго, аз не вярвам, че Божиите пътища са такива. Не мисля, че има и толкова голямо значение точно под какво знаме ще се сражаваме. Но ако това означава толкова много за теб… — той спря и преглътна. — Гуенхвифар, не мога повече да те гледам как се измъчваш. Ако поведа войските си в боя под знамето на Христа и Дева Мария, ще престанеш ли да скърбиш, ще се молиш ли на Бога за мен с цялото си сърце?
	Тя вдигна поглед. Цялото й лице се бе променило, сърцето й преливаше бурна радост. Нима той наистина бе готов да стори това за нея?
	— О, Артур, молих се, толкова се молих…
	— Тогава — поде Артур с въздишка, — аз ти се заклевам, Гуенхвифар, че отсега нататък ще нося в боя само извезаното от теб знаме с Христос и Дева Мария и никога моят легион няма да се сражава под друго знаме. Да бъде, амин.
	Артур я целуна, но Гуенхвифар забеляза, че е много тъжен. Тя взе ръцете му в своите и ги целуна. Сега, за първи път, змиите по китките му й се сториха просто някакви избледнели образи, и тя си помисли колко глупава е била да мисли, че те биха могли да причинят зло на нероденото й дете.
	Кралят повика оръженосеца си, който чакаше пред вратата на стаята, и му нареди да вземе внимателно знамето и да го издигне над лагера на войската.
	— Защото — каза Артур, — утре потегляме на бой и всички трябва да видят как извезаното от моята дама знаме с кръста и Светата дева се вее над легиона на Артур.
	Оръженосецът го загледа стреснато.
	— Сър… господарю… ами знамето на Пендрагон?
	Артур отвърна:
	— Занеси го на моя иконом и кажи, че съм наредил да го прибере някъде. Потегляме под знака на Христовия кръст.
	Оръженосецът се подчини, а Артур се усмихна на Гуенхвифар, но нямаше радост в усмивката му.
	— Ще дойда при теб по залез-слънце, заедно с баща ти и другите наши близки. Ще вечеряме тук — аз ще наредя на прислугата да сервира за всички. Няма нужда да безпокоиш Илейн да обслужва толкова много хора. Ще те видя довечера, скъпа съпруго — и той си тръгна.
	В крайна сметка вечерята за най-близките на краля беше сервирана в една от по-малките зали, защото спалнята на Гуенхвифар се оказа тясна. Гуенхвифар и Илейн си облякоха най-хубавите рокли, които им бяха останали тук, в Керлиън, и вплетоха панделки в косите си. Празничният дух на вечерта им се отрази възбуждащо след мрачното заточение през последните няколко седмици. Храната за пиршеството, макар че всъщност не се различаваше особено от това, което ядяха войниците, беше сервирана на дървени маси. Повечето от по-възрастните съветници на Артур бяха заминали за Камелот — сред тях бе и епископ Патрициус, но Мерлин Талиезин присъстваше сред поканените на вечеря. Тук бяха и крал Лот, и крал Уриенс от Уелс, херцог Марк от Корнуол, както и по-възрастният полубрат на Ланселет, Лайънел от Долна Британия — най-голям син и престолонаследник на крал Бан. Ланселет също бе тук. Той успя да намери удобен момент, да дойде при Гуенхвифар и да целуне ръката й. Очите му се взираха в нейните, изпълнени с отчаяна нежност.
	— По-добре ли си вече, лейди? Безпокоях се за теб. — И той я целуна под прикритието на сенките в залата — само докосна нежно слепоочието й с устните си.
	Крал Леодегранс се приближи, намръщен и мърморещ, за да я целуне по челото.
	— Съжалявам, че беше толкова зле, мила, и скърбя с теб затова, че загуби детето, но Артур трябваше да те прати на носилка в Камелот. Аз поне точно това бих сторил с Алиенор, ако се опита да ми противоречи — изръмжа той. — А сега сама виждаш, че не спечели нищо, като се наложи да останеш!
	— Не я упреквай — каза меко Талиезин. — Тя страда достатъчно, кралю. Ако Артур не я кори, нека баща й последва неговия пример.
	Илейн тактично смени темата.
	— Кой е този херцог Марк?
	— Пада се братовчед на Горлоис Корнуолски, който загина, преди Утър да седне на престола — отвърна Ланселет. — Той помоли Артур, ако победим при Маунт Бадон, да му повери управлението на Корнуол, като му даде нашата братовчедка Моргана за жена.
	— Кой, този старец ли? — попита стреснато Гуенхвифар.
	— Не мисля, че ще е погрешно да омъжат Моргана за по-възрастен. Тя няма тази хубост, която би привлякла един по-млад мъж — каза Ланселет. — Но затова пък е умна и учена. Освен това херцог Марк всъщност не я иска за себе си, а за своя племенник Друстан, който е един от най-добрите рицари в Корнуол. Сега, в навечерието на битката, Артур го прие сред Рицарите на кръглата маса. Но ако Моргана не се появи в кралския двор, което е най-вероятно, Друстан сигурно ще вземе за съпруга дъщерята на стария бретонски крал Хоел… — той се позасмя — Дворцови клюки и кой за кого ще се ожени — наистина ли няма за какво друго да говорим?
	— Ами тогава — набра смелост Илейн, — защо не поговорим за твоята бъдеща съпруга, сър Ланселет?
	Той склони учтиво глава и каза:
	— Ако баща ти ми предложи твоята ръка, лейди Илейн, не бих му отказал. Но по-вероятно е той да те омъжи за някой много по-заможен от мен. Затова и защото моята повелителка е вече омъжена — и той се поклони на Гуенхвифар, а тя отново съзря тъгата в очите му, — не бързам да се оженя.
	Илейн се изчерви и сведе очи. Артур се намеси:
	— Поканих Пелинор да се присъедини към нас, но той предпочете да остане в лагера при хората си, за да обсъдят реда, в който ще тръгнат на поход. Вижте — и той посочи към прозореца — огнените копия на Севера отново блестят на небето!
	Ланселет попита:
	— Кевин арфистът ще потегли ли с нас?
	— Казах му да дойде, ако иска — отвърна Талиезин. — Но той каза, че би предпочел да не оскърбява взора на кралицата с присъствието си. Скарали ли сте се с него, Гуенхвифар?
	Тя наведе поглед и каза:
	— Казах му тежки думи, когато бях зле и имах силни болки. Ако го видиш, Велики друиде, би ли му казал, че с радост бих го помолила за прошка?
	Сега, когато Артур стоеше до нея, а нейното знаме се вееше над лагера на войската, Гуенхвифар изпитваше обич и съчувствие към всекиго, дори към онзи бард.
	— Мисля, той сам съзнава, че си говорила така поради мъката от преживяното страдание — каза меко Талиезин, а Гуенхвифар се зачуди какво ли му е казал по-младият друид.
	В този миг вратата се отвори рязко и в залата нахлуха Лот и Гауейн.
	— Какво е това, господарю Артур? — поиска да знае Лот. — Къде е знамето на Пендрагон, което сме се клели да следваме? Защо то не се вее вече над лагера на нашите войски? Сред войните от Древните племена е настанало голямо вълнение. Какво си сторил, кажи ми!
	В светлината на факлите лицето на Артур бе много бледо.
	— Само това, братовчеде — ние сме християнски народ и ще се сражаваме под знаме с образите на Христос и Дева Мария.
	Лот се смръщи.
	— Говори се, че стрелците от Авалон се канят да те напуснат, Артур. Издигни Христовото знаме, щом така говори съвестта ти, но вдигни редом с него и знамето на Великия дракон, знамето със змиите на познанието — в противен случай нашите хора ще се разпилеят и няма да ги крепи духът, който им помогна да преживеят целия този мрачен период на очакване. Нима сам ще отхвърлиш добрата им воля? Та нали пиктите са изтребили немалко саксонци с елфическите си стрели и разчитаме на тях да го сторят и сега! Умолявам те, не ги лишавай от знамето им, не се лишавай от тяхната вярност!
	Артур се усмихна, но явно чувстваше неудобство.
	— Също както онзи император, който видял в небето знака на Христовия кръст, и казал: „В името на кръста ще победим“, така и аз ви казвам, че с кръста ще извоюваме победата. Ти знаеш това предание, Уриенс, защото сам издигаш римския орел над своите легиони.
	— Така е, кралю — отвърна Уриенс, — но разумно ли е да отхвърлиш помощта на Авалон? Та нали и ти, господарю Артур, носиш също като мен змиите около китките си в знак на вярност към една земя, по-древна от кръста!
	— Тази земя ще стане друга, когато извоюваме победата — намеси се Гуенхвифар, — а не успеем ли, това не би имало значение!
	Докато говореше, Лот се обърна към нея и я изгледа с омраза.
	— Трябваше да предположа, че това е твое дело, кралице.
	Гауейн закрачи неспокойно към прозореца и се вгледа надолу към лагера на войските.
	— Виждам ги как се суетят около огньовете си — дребния народ от Авалон, а и твоите хора, кралю Уриенс. Артур, братовчеде — и той се отправи към краля, — аз, най-отдавнашният твой приятел и най-възрастният сред верните ти рицари, те моля — нека знамето на Пендрагон се вее на бойното поле, заради тези, които биха последвали единствено него.
	Артур се поколеба, но срещна сияещия поглед на Гуенхвифар, усмихна й се и каза:
	— Заклел съм се. Ако преживеем битката, нашият син ще управлява страна, обединена под знака на кръста. Няма да насилвам ничия съвест, но както е казано в Светото писание, „Аз и моят дом ще служим на Истинния Бог“.
	Ланселет си пое дълбоко дъх и се отдръпна от Гуенхвифар.
	— Кралю, повелителю мой, нека ти напомня, че аз съм Ланселет от Езерото и почитам Владетелката на Авалон. В нейно име, кралю, в името на тази, която е твоя приятелка и благодетелка, те моля за тази милост — разреши ми аз сам да нося знамето на Пендрагон в боя. Така ти няма да нарушиш обещанието си, а няма да станеш и клетвопрестъпник пред Авалон.
	Артур отново се поколеба. Гуенхвифар поклати едва забележимо глава, а Ланселет хвърли поглед към Талиезин. Приемайки мълчанието за съгласие, Ланселет забърза навън, но се намеси Лот:
	— Не, Артур, не може така! Достатъчно слухове се носят, че Ланселет не само ти е любимец, но си го избрал и за свой наследник! Ако той понесе знамето на Пендрагон, всички ще се убедят, че ти си го накарал да стори това. Страната ще се раздели на два лагера — хората от твоя, които ще се сражават под знака на кръста, и тези, които ще признаят Ланселет за свой водач под знака на Великия дракон.
	Ланселет избухна, обръщайки се към Лот:
	— Ти самият се сражаваш под свое знаме, както и Уриенс, Леодегранс, както и херцог Марк от Корнуол! Защо пък аз да не нося знамето на Авалон?
	— Но знамето на Пендрагон е знаме на цяла Британия, обединена под знака на Великия дракон — настоя Лот, а Артур въздъхна и кимна:
	— Всички трябва да се сражаваме, обединени от общо знаме, и това е знамето с Христовия кръст. Тежко ми е, че ми се налага да ти откажа, братовчеде — и Артур все ръката на Ланселет, — но такова нещо не мога да допусна.
	Ланселет стоеше със здраво стиснати устни, очевидно полагайки усилия да не избухне отново. Сетне се запъти към прозореца. Зад себе си чу гласа на Лот:
	— Чувах какво говорят моите северняци — казват, че това са копията на саксонците, срещу които ще се изправим, разправят, че са чули воплите на дивите лебеди, и че гарваните очакват всички ни…
	Гуенхвифар продължаваше здраво да държи ръката на Артур в своята. Тя проговори тихо:
	— В името на кръста ще победиш… — а Артур стисна пръстите й.
	— Дори не само саксонците, а всички адски сили да бяха се съюзили срещу нас, скъпа моя, с верните си рицари не бих могъл да загубя битката. И най-вече с теб, Ланселет — каза Артур, и го дръпна към себе си. За миг Ланселет остана неподвижен, а на лицето му все още бе изписан гняв, но сетне проговори с дълбока въздишка:
	— Тъй да бъде, Артур, кралю мой. Но… — той се поколеба, а Гуенхвифар, защото бе застанала много близо до него, почувства тръпката, която разтърси цялото му тяло. — Не зная какво ще се случи, когато узнаят за всичко това на Авалон, повелителю мой.
	За миг в залата се възцари пълно мълчание, а светлините на Севера, огнените копия, хвърляха отблясъците си върху насъбралите се хора.
	Тогава Илейн дръпна завесите с рязко движение, за да скрие знамението, и весело извика:
	— Вечерята ви чака, почтени лордове! Щом трябва да потеглите призори, поне няма да ви изпратим без пиршество — постарахме се да приготвим най-доброто за вас!
	Но през цялата вечер, докато седяха около масите, докато Лот, Уриенс и херцог Марк разговаряха с Артур за бойна стратегия и разпределението на войските, Гуенхвифар срещаше погледа на Ланселет — тъмните му очи бяха изпълнени с ужас и скръб.


	13

	Когато Моргана напусна двора на Артур в Керлиън, бе поискала от него разрешение да посети Авалон и своята осиновителка. Затова и опитваше да съсредоточи мислите си единствено върху Вивиан — така можеше да избягва спомена за случилото се между нея и Ланселет. Допуснеше ли мислите да я върнат към онзи миг, всеки път й се струваше, че срамът я изгаря като нажежено желязо. Бе му се предложила сама — открито и честно, както постъпваха жените в старите времена, а той не бе пожелал от нея нищо повече от някакви детински игри, беше се подиграл с нейната женственост. Сама не знаеше дали се гневи на него или на себе си — дали бе по-лош начинът, по който той си бе поиграл с тялото й, или безумния глад, който тя изпитваше по неговото…
	Понякога съжаляваше за суровите думи, които му беше казала. Защо й трябваше да го оскърбява? Той си беше такъв, какъвто го бе създала Богинята — ни по-добър, ни по-лош. А имаше и моменти по време на дългата езда на изток, когато беше склонна да вини себе си. Съзнанието й гореше от спомена за старата обида на Гуенхвифар — „дребна и грозна, сякаш е от народа на феите“. Ако можеше да му предложи нещо повече, ако беше красива като Гуенхвифар… Ако бе се задоволила с това, което той можеше да й предложи… и мислите й веднага отскачаха в обратната посока като махало. Не, той я бе оскърбил, а в нейно лице бе оскърбил и Богинята… Измъчвана от такива мисли, Моргана яздеше все напред през потъналите в зеленина хълмове. Постепенно това, което я очакваше на Авалон, започна да заема по-важно място в съзнанието й.
	Беше напуснала Свещения остров без разрешение. Беше се отрекла от сана си на жрица, не бе взела със себе си дори малкия сърповиден нож, който бе получила при посвещаването. През последвалите години винаги бе спускала косите си така, че да покриват челото й, та никой да не види татуирания син полумесец. Сега, в едно селце, през което мина по пътя си, тя замени малък златен пръстен за синя боя от онази, която ползваха жените от племената, и подчерта с нея избледнелия лунен сърп.
	„Всички тези неща ми се случиха, защото наруших обетите си пред Богинята…“ Тогава си припомни думите, които Ланселет бе й казал в отчаянието си — че не съществуват нито богове, нито богини, че това са форми, създадени от човечеството за неща, които не може да осъзнае и затова го изпълват с ужас.
	Но дори да бе така, от това вината й не ставаше по-малка. Защото независимо от това дали Богинята бе това, което те си представяха, или бе просто име на великите и незнайни природни сили, тя все пак бе напуснала храма, начина на живот и мислене, на които се бе обрекла, бе забравила да спазва мощните приливи и отливи в жизнения ритъм на Земята. Бе яла храни, забранени за една жрица, бе отнела живота на растения, на птици и животни, без да се обърне с благодарствена молитва към Богинята, която по този начин жертваше частица от себе си за нейно добро. Бе живяла безразсъдно, бе се предложила на мъж, без да се е съобразила с волята на Богинята, само под влиянието на собственото си плътско желание само за собствено удоволствие. Не, наистина не можеше да очаква, че ще се върне на Авалон и ще заживее както преди. Докато яздеше сред хълмовете, заобиколена от плодородна земя, плискана от животворен дъжд, все повече разбираше колко много се бе отдалечила от учението на Вивиан и от Авалон.
	Разривът е по-дълбок, отколкото си мислех. Дори тези, които обработват земята, станат ли християни, заживяват по начин, който ги откъсва от природа. Те считат, че техният Бог ги е направил господари на всичко, което живее и расте по земята. А ние, които се оттеглихме да обитаваме хълмовете и блатистите земи, горите и пущинаците, знаем, че ние не сме господари на природата, а тя владее нас — че от мига, когато желанието в слабините на бащите ни оплоди трепетно очакващите утроби на майките ни и ние дойдем на белия свят, ние сме подчинени на природата — дори идването ни се определя от нея; тя знае колко животни и растения ще загубят живота си, за да бъдем изхранени и да имаме сила за живот… Всички, всички тези неща са единствено във властта на великата Богиня и без нейната божествена щедрост не бихме могли да поемем нито веднъж дъх, без нея потокът на живота ще пресъхне и всичко ще загине. А дори когато в човека пресъхнат жизнените сили и дойде смъртта, то е, за да могат да дойдат други и да заемат нашето място на тази земя — и това е също нейно дело — на Богинята, която е не само облечената в зелено господарка на плодородието, но и мрачната повелителка на всичко, що е скрито под земята — и на семето, носещо нов живот, но и на гарвана и на ястреба, които носят смъртта, на червеите, които разяждат в мрака това, което вече не е необходимо. Да, тя е повелителка и на унищожението, на смъртта, на началото и края…
	Припомняйки си всички тези неща, Моргана най-сетне осъзна, че случилото се между нея и Ланселет бе в крайна сметка нещо незначително. Прегрешението на Ланселет не бе толкова тежко, колкото нейното — тя се бе отвърнала от Богинята. Имаше ли значение кое според свещениците бе редно и добродетелно, и кое „Грешно и срамно?“ Болката от ранената й гордост всъщност щеше да й подейства пречистващо.
	„Богинята ще отмъсти на Ланселет, когато и както тя реши. Аз нямам право да мисля за това“. Засега Моргана бе убедена, че най-доброто, което би могло да й се случи, бе никога повече да не види братовчед си.
	Да, ясно беше, че не би могла да се върне и да заеме мястото си на жрица — избраница на боговете… Но може би Вивиан щеше да се смили над нея и да й разреши да изкупи греховете си пред Богинята. Сега й се струваше, че би била доволна, ако можеше просто да живее на Авалон, дори като прислужница или обикновена работничка по нивите. Чувстваше се като болно дете, което бърза да се сгуши в скута на майка си и да изплаче болката си… Щеше да прати да доведат сина й, за да бъде отгледан на Авалон, сред жреците, и никога повече нямаше да променя начина на живот, на който беше свикнала…
	И тъй, когато най-сетне видя отново Тор, който се извишаваше в зеленина, над околните хълмове, по лицето й започнаха да се стичат сълзи. Прибираше се у дома, там, където й беше мястото, при Вивиан. Щеше да застане сред каменния кръг и да отправи молитва към Богинята да изцери следите от прегрешенията й, за да може тя с право да заеме мястото, от което я пропъдиха собствената й гордост и своеволие.
	Тор като че ли си играеше на криеница с нея — ту й се струваше, че вече е досами него — издигнат сред хълмистата земя като изправен фалос, ту изчезваше зад по-ниските хълмове или сред мъгливата влага. Накрая обаче Моргана излезе на брега на Езерото, на същото място, където бяха дошли с Вивиан пред много години.
	По сивкавите води, осветени от светлината на залязващото слънце не се виждаше нищо. Тръстиките се открояваха на фона на червеното небе — черни и голи, а бреговете на Острова на свещениците се виждаха едва-едва през мъглата на залеза. Но по водата не се забелязваше и най-малкото движение, нищо не се задвижи и след като Моргана вложи цялото си сърце и цялата си мисъл в отчаяния опит да достигне Свещения остров, да призове баржата… Тя стоя там неподвижно цял час, докато най-сетне падна мрак и разбра, че не е успяла.
	Не… баржата нямаше да дойде за нея — нито тази вечер, нито когато и да било. Баржата би дошла за жрицата, за избраната, любима осиновена дъщеря на Вивиан; но нямаше да дойде за бегълката, която бе живяла сред светската суета в кралски дворове и бе се подчинявала единствено на собствената си воля в продължение на четири години. Веднъж, преди много години, преди последното изпитание, за да бъде посветена в жречески сан, я бяха оставили извън Авалон, и бъдещето й като жрица зависеше единствено от това дали тя ще съумее да се върне на острова без чужда помощ.
	Тя не можеше да призове баржата — цялата й душа тръпнеше от страх при мисълта, че би могла да произнесе думите на Силата, които биха я призовали през мъглите. Тя, която се бе отказала доброволно от правото да бъде дете на Авалон, нямаше право да употребява Силата. Докато последните отблясъци от слънчева светлина гаснеха в мъглите, а водата на Езерото почерняваше, Моргана тъжно гледаше далечния бряг. Не, не смееше да повика лодката; но нали имаше друг път към Авалон, откъм другата страна на Езерото. Там тя можеше да премине по скрития път през блатата и да открие входа към скрития свят. Почувства се толкова самотна, че изпита болка. Слезе от коня си и го поведе, за да заобиколят езерото. Присъствието на едрото животно в мрака и тихото му пръхтене до ухото й малко я успокояваха. Ако и този път не успееше, щеше да й се наложи да прекара нощта на брега на Езерото; нямаше да нощува на открито за първи път. На другата сутрин щеше да намери пътя. Припомняше си онова самотно пътуване на север, към двора на Лот преди много години — тогава беше и преоблечена, за да не я познаят. Беше се отпуснала от лекия живот и разкоша в кралския двор, но можеше да се справи отново, ако се налагаше.
	Но защо ли цареше такава пълна тишина — не се чуваха и камбани от Острова на свещениците, не долитаха песнопения от манастира, дори виковете на птиците бяха заглъхнали; като че ли се движеше през омагьосана страна. Най-сетне намери мястото, което търсеше. Беше станало много тъмно и дърветата, и храстите се очертаваха като заплашителни силуети — приемаха странни форми на дракони и чудовища. Но Моргана вече си възвръщаше някои от привичките, който бе имала на Авалон; съзнаваше, че нищо тук не представлява заплаха за нея, а и самата тя не таи зло в себе си.
	Започна да си проправя път по скритата пътека. Някъде по средата трябваше да успее да разкъса мъглите; в противен случай щеше да се озове близо до кухнята на манастира, по-точно в градината зад нея. Наложи си да престане да мисли за заобикалящия я мрак и да настрои съзнанието си съзерцателно, да го изпразни от всичко друго, освен мисълта за мястото, където искаше да се озове. Стараеше се с всяка стъпка да изплита заклинанието, представяше си, че изпълнява ритуалния танц по спираловидната пътека, нагоре към светилището на Тор… Движеше се в мълчание, с полузатворени очи. Стъпваше много внимателно. Чувстваше, че мъглите вече я обвиват със студения си дъх.
	Вивиан не бе намерила нищо толкова лошо в това тя да сподели леглото на своя полубрат и да му роди дете… син, в чиито жили течеше кръвта на древните крале от Авалон, по-достоен за крал от самия Артур. Ако пък бе родила дете на Ланселет, то би могло да бъде отгледано на Авалон и възпитано тъй, че да стане най-великия сред друидите. А какво щеше да стане сега с нейния син? Защо бе изоставила Гуидиън в ръцете на Моргоуз? „Що за майка съм аз?“, мислеше Моргана. „Трябваше да поръчам да ми доведат детето“. Но не бе събрала сили да погледне Артур в лицето и да му каже, че има дете от него. Не й бе приятна мисълта, че свещениците и придворните дами ще казват за нея: „Ето жената, която роди дете от Рогатия бог, съгласно старите езически обичаи на племената, които си боядисват лицата и носят рога на главата, и тичат с елените, също като че ли и те са животни…“ Детето си беше добре там, където го бе оставила. Дворът на Артур не бе място за него, пък и какво би правила тя с тригодишно момче, което щеше да тича постоянно по петите й, при това син на Артур?
	Но имаше мигове, когато си спомняше за него. Спомняше си вечерите, когато й носеха ситото бебе, помнеше свойствения му сладък мирис. Помнеше как тогава седеше и му гукаше, без да мисли за каквото и да било, а цялото й тяло бе изпълнено от непомрачено щастие… Кога друг път й се бе случвало да бъде така щастлива? „Само веднъж“, припомни си тя, „когато лежахме с Ланселет на Тор, облени от слънчевата светлина, и после, когато ловихме диви патици по бреговете на Езерото…“ Моргана примигна и стреснато си помисли, че досега би трябвало да е изминала много повече път. Трябваше да е преминала мъглите и да е стигнала твърдата земя на Авалон.
	Действително, около нея нямаше вече тресавища. Пътеката не поддаваше под краката й, покрай нея се издигаха дървета, но все пак Моргана не се бе озовала и в градината зад манастирската кухня. Ако бе на Авалон, сега трябваше да се намира на полето зад Дома на девиците, а пътечката да я отведе в овощната градина. Трябваше да реши какво ще каже, когато я открият, с какви думи можеше да убеди народа на Авалон, че има правото да се намира на това място. В същност имаше ли такова право? Стори й се, че вече не е толкова тъмно. Може ли луната да се бе издигнала в небето — беше три или четири дни след пълнолуние и скоро сигурно щеше да бъде толкова светло, че веднага би намерила пътя. В края на краищата не може да се очаква, че ще помни всеки храст и дърво по пътя, както когато живееше тук и познаваше острова на пръсти. Моргана стисна здраво юздата на коня си и внезапно изпита страх, че може и да се изгуби по толкова познатите й някога пътеки.
	Не, наистина ставаше по-светло — сега вече дърветата и храстите се виждаха съвсем ясно. Ако наистина луната се беше издигнала, защо не можеше да я види над дърветата? Възможно ли бе някак да се е завъртяла, докато Моргана ходеше с притворени очи по пътеката през мъглата, свързваща двата свята? Ах, само да можеше да види нещо, което да й е познато! Небето беше безоблачно, нямаше ги и мъглите, но не се виждаше и нито една звезда.
	Дали пък тези неща не й бяха станали чужди? Защо не виждаше и помен от издигащата се луна, която отдавна трябваше да е високо в небето?
	Внезапно кръвта в жилите й сякаш се превърна в лед. По гърба й се стече студена струйка. Тя си спомни онзи далечен ден, когато бе излязла да събира билки, та да пометне детето, което растеше в утробата й… Нима отново се бе заблудила, дали не бе се озовала пак в онази омагьосана страна, която не беше нито Британия, нито тайният свят на друидите, а много по-стара, потънала в мрака на незнайното — страна, в която нямаше ни слънце, ни луна?
	Наложи си да успокои лудото биене на сърцето си; вкопчи се в юздата и се опря на топлия хълбок на коня. Почувства топлата сигурност, която излъчваха мускулите и костите на животното. Топлият му дъх, единственото истинско и сигурно нещо около нея, галеше бузата й. Ако опиташе да постои на едно място и да помисли, щеше да намери обратния път… Но страхът продължаваше да се надига като вълна.
	„Не мога да се върна. Не мога да намеря обратния път към Авалон. Не съм достойна. Няма да мога да си проправя път сред мъглите…“ Този страх й бе познат от изпитанието на жриците, но тогава тя се бе справила бързо с него.
	„Но тогава бях по-млада и невинна. Никога не бях изневерявала на обета си пред Богинята, на тайното учение, не ми се бе случвало да измамя закона на живота.“
	Моргана се бореше, за да овладее прилива на паника. Нямаше нищо по-лошо от страха. Страхът щеше да я изложи беззащитна на всяка опасност, която би се изправила на пътя й. Дори дивите зверове надушваха по тялото ти страха и тогава нападаха, а отстъпваха от смелия. Затова и най-смелият сред мъжете можеше спокойно да тича с еленовите стада, докато елените не подушеха страх у него… Дали, зачуди се Моргана, това не бе причината при ритуала да се боядисват със синя сърпица? Тази боя имаше остра миризма и може би прикриваше мириса на страха. Сигурно истински смелите мъже и жени бяха тези, чиито разсъдък не им рисуваше картини на това, което би се случило, ако нещо тръгне не както трябва.
	Тук нищо не би могло да й причини зло, дори ако се бе залутала и бе стигнала страната на феите. Нали вече бе идвала тук веднъж — тогава онази жена бе й се присмяла, но не бе сторила нищо лошо или застрашително. Вярно, народа на феите бе по-древен и от друидите, но те също живееха според закона на Богинята и може би дори щяха да склонят да й покажат верния път. И тъй, нямаше от какво да се бои; в най-лошия случай щеше да й се наложи да прекара самотна нощ под дърветата.
	Изведнъж видя в далечината светлина — може би бе някоя от факлите, които осветяваха двора на Дома на девиците? Ако бе наистина тъй, значи скоро щеше да си е у дома, ако не — щеше да намери някого, когото да попита за пътя. Ако се бе озовала на Острова на свещениците, би могла да срещне непознат свещеник и да го уплаши — той веднага щеше да реши, че тя е фея. Моргана се замисли дали от време на време тези жени действително не отиваха там, за да изкушават свещениците. Беше напълно допустимо, че тъкмо тук, в светилището на Богинята, някой по-впечатлителен черноризец би могъл да почувства пулса на мястото, да осъзнае, че неговият начин на живот е отрицание на жизнения поток, че спира пулсиращите сокове, които движат света. Та те не приветстваха живота, а го отричаха — отричаха живота на сърцето, живота на природата, отричаха закона на живота, който свързва мъжа и жената…
	Ако аз бях господарка на Авалон, бих пращала девиците в манастира по новолуние. Щях да принудя свещениците да разберат, че не могат безнаказано да презират Богинята и да й се подиграват. Щях да ги накарам да разберат, че са мъже и че жените не са проводници на порока, изпратени от някакъв предполагаем Сатана, а носителки на волята на Великата майка… Да, Богинята би ги накарала да преклонят глава пред нея… на Белтейн или в нощта срещу Еньовден…
	Но може би тези налудничави свещеници все пак биха прогонили девиците, сякаш са демони, дошли да изкушават праведници?
	За миг й се стори, че чува отнякъде гласа на Мерлин:
	„Нека всеки бъде свободен да почита своя Бог…“
	„Дори ако да служиш на този бог означава да отричаш живота на земята?“ — Попита в себе си Моргана, но вече знаеше и отговора, който Мерлин би дал: „Да, дори да е така“.
	Сега през дърветата ясно се виждаше източника на светлината. Беше голяма факла, прикрепена на дълъг прът — сиянието й хвърляше синкавозлатисти отблясъци наоколо. За миг очите на Моргана бяха заслепени от блясъка на факлата, но сетне видя и мъжа, който я държеше. Беше слаб и тъмнокос — нито свещеник, нито друид. Носеше около слабините си препаска от петниста дивечова кожа, на раменете си — някакво тъмно на цвят наметало. Приличаше на човек от племената на Древните, но бе по-висок от тези, които Моргана познаваше. Косат му беше дълга, а в нея бе вплетен венец от червени есенни листа — но нали все още бе лято? Тези есенни листа отново уплашиха Моргана. Когато човекът проговори, тя установи, че гласът му е мек и мелодичен, и че ползва диалекта на Древните:
	— Добре дошла, сестро. Сама ли замръкна? Ела насам и ме остави аз да водя коня ти. Познавам добре пътеките.
	Държеше се така, помисли си Моргана, като че ли тук я бяха очаквали.
	Тя последва непознатия като насън. Пътеката ставаше все по-ясна и удобна, а светлината на факлата прогонваше сенките на мрака. Човекът водеше коня пред нея, но от време на време се обръщаше и й се усмихваше. Зъбите му бях много бели, а тъмните му очи излъчваха веселие.
	Сега наоколо заблещукаха нови и нови светлини; някъде, Моргана не разбра къде точно, водачът й предаде коня на някой друг, и я поведе към един кръг от светлини. Тя не помнеше как е влязла, но изведнъж се озова в голяма зала, където пируваха мъже и жени, всички с гирлянди в косите. Някои се бяха окичили с есенни листа, но тя видя и жени, чиито коси бяха увенчани с пролетни цветя. Видя и други, с венци от зеленика. Отнякъде се носеха звуци на арфа.
	Водачът й бе неотстъпно до нея. Поведе я към масата в центъра на залата и сред хората, седнали около нея, Моргана разпозна без особено учудване жената, която бе срещнала някога, окичена със същия венец от голи ракитови клонки. Мъдрите сиви очи на жената нямаха възраст — Моргана почувства, че те виждат и знаят всичко.
	Водачът на Моргана я покани да седне на една пейка и постави в ръката й чаша, изработена от някакъв непознат за нея метал. Напитката в нея бе приятна, сладка на вкус, ухаеше на торф и пирен. Моргана пи жадно, а сетне осъзна, че е прибързала — след глада и жаждата напитката завъртя главата й. Тогава си припомни думите от една стара приказка — „ако изгубиш пътя и се озовеш в страната на феите, не яж от храната им и не пий от питието им…“ Но това бе просто някаква стара приказка — те не биха й причинили нищо лошо.
	На глас попита:
	— Какво е това място?
	Господарката отговори:
	— Намираш се в замъка Чариот, и си добре дошла, Моргана, кралице на Британия.
	Моргана поклати глава:
	— Не, не, аз не съм кралица. Майка ми бе Велика кралица, а аз съм херцогиня на Корнуол, нищо повече…
	Дамата се усмихна.
	— То е едно и също. Ти си уморена, изминала си дълъг път. Яж и пий, сестрице, а утре някой от моите хора ще те отведе там, където пожелаеш. Сега е време да пируваме.
	В чинията, която поставиха пред нея, имаше плодове и мек черен хляб от непознато за Моргана зърно, но въпреки това й се стори, че вече някога е яла от него… Едва сега забеляза, че мъжът, който я бе довел дотук, носи златни гривни с формата на змии, увити около китките му… Стори й се, че змиите са живи, та потри очи, убедена, че сънува. Когато отново се вгледа в тях, видя, че са обикновени гривни, а може би татуировки — такива, каквито поставиха на Артур в деня, когато стана крал. Понякога, когато се вглеждаше в мъжа, на фона на сиянието на факлите й се струваше, че вижда тъмната сянка на разклонени рога над главата му. Навремени й се струваше, че повелителката на замъка е пищно облечена и окичена със златни накити, но сетне венецът около главата й отново се превръщаше в ракитов, а огърлицата на шията й беше от нанизани мидени черупки — от онези малки миди, чиито черупки бяха леко разтворени също като интимните места на жената, и затуй бяха посветени на Богинята. Моргана седеше сред тези непознати хора, заслушана в далечните звуци на арфата, които й се струваха по-прелестни от всяка музика, която бе чувала на Авалон…
	Вече не чувстваше умора. Сладкият вкус на напитката прогони умората и скръбта от мислите й. По-късно поставиха арфа и в нейните ръце, и тя се присъедини към песните; никога преди гласът й не бе звучал тъй нежно, тъй ясно и чисто. Докато свиреше, изпадна в полусънно състояние, и й се стори, че всяко от заобикалящите я лица й напомня за някого, когото е познавала… Привидя й се, че върви по брега на облян от слънцето остров, свирейки на арфа със странна форма. Сетне изведнъж се видя как седи в голям двор, настлан с плочи, а един мъдър друид в странни, дълги одежди я обучава да се ориентира по звездите и да си служи с компас. Припомни си как я бяха обучавали на вълшебни песни и звуци, който можеха да отворят заключена врата или да изправят кръг от огромни камъни. Когато изучи всичко, поставиха на главата й корона, изобразяваща златна змия…
	Моргана чу как господарката на замъка казва, че е време за почивка. На другата сутрин щяла да й даде водач, който да изпрати нея и коня й. Тази нощ я сложиха да спи в прохладна стая, по чиито стени висяха килими от зелени листа — или може би това бяха тъкани гоблени, със сцени, представляващи различни истории — струваше й се, че образите оживяват и разказват предания за това, което е било. Видя и себе си сред образите в големите гоблени — с арфа в ръка и Гуидиън, който седеше в скута й. Видя образа си още веднъж, този път заедно с Ланселет той галеше косите й и държеше ръката й, и Моргана си каза, че трябва да си припомни нещо, че има някаква причина, поради която се гневеше на Ланселет, но не можа да извика никакъв спомен за нея в съзнанието си.
	На другия ден господарката на замъка каза, че предстои голям празник и я покани да остане още ден-два и да танцува и да се весели с останалите, и Моргана се съгласи… Стори й се, че много отдавна се е веселила и танцувала за последен път. Замисли се какъв ли е празникът, но не можа да разбере… Още бе рано за нощта срещу равноденствието, а нямаше и слънце, нито пък луна, по които да се ориентира.
	Вплетоха гирлянди от пищни летни цветя в косите й — „Така трябва“, каза господарката, „ти вече не си неопитна девица“. Навън беше беззвездна нощ, и Моргана изпитваше смътно безпокойство, защото не виждаше никъде луна, също както денем не можеше да види слънцето. Един ден ли бе минал, или може би два, или три? Тук времето като че ли нямаше значение; Моргана ядеше, когато огладнееше, спеше, когато почувстваше умора — на постеля, покрита с прясно сено, заедно с една девица от придворните на господарката. Веднъж се събуди и установи с удивление, че момичето, което понякога много й напомняше на Рейвън, бе увило ръце около шията й и я целуваше. Моргана отвърна на целувките без никакво чувство на свян. Всичко беше като насън, където бе възможно да се случат какви ли не странни неща. От време на време се чудеше как е станало тъй, но това не й се струваше много важно, и тя продължаваше да живее в своя вълшебен сън. Случваше се да се зачуди какво ли е станало с коня й, но станеше ли дума за тръгване, господарката й казваше да не бърза, казваше, че всички искат тя да постои още сред тях… Веднъж, години по-късно, тя се опита да си припомни всичко, което й се бе случило в замъка Чариот, и през съзнанието й преминаха откъслечни спомени; как бе лежала в скута на господарката и бе сукала от гърдите й, без да изпитва ни най-малко удивление от това, че тя, вече зряла жена, може да лежи в скута на майка си, която я галеше и целуваше като бебе… Не, това сигурно е било сън, причинен от замайващо силното вино…
	Имаше моменти, когато й се струваше, че господарката на замъка е всъщност Вивиан, тогава си казваше: „Може би съм се разболяла, имам треска и бълнувам?“ Скиташе сред горите заедно с девиците на повелителката, търсеха билки и корени и сякаш нямаше никакво значение какъв е сезонът. Помнеше и празника — коя ли нощ беше това? Тогава тя танцува под звуците на арфите, а после свири и пя на танцуващите, и песните й бяха едновременно тъжни и весели. Веднъж, докато береше диви плодове и цветя, с които да украси косите си, попадна на белия скелет на някакво животно. Около врата му имаше останал къс кожа, и на него парче червено платно — червени на цвят бяха дисагите, в които тя носеше багажа си, когато напуска Керлиън. Какво ли се бе случило наистина с коня й, дали беше на сигурно място в конюшните? Не бе виждала конюшни в замъка на феите, но трябваше да има място, където държат конете си. А засега й бе достатъчно да танцува, да пее, да остави времето да минава незабелязано по силата на вълшебното…
	Друг път, докато танцуваше, при нея дойде мъжът, който я бе довел в замъка, и я изведе от кръга на танцьорите. Тя така и не узна името му. Как бе възможно, след като не виждаше нито слънце, нито луна, да чувства така мощно в жилите си приливите и отливите на живота, управлявани от небесните тела?
	— Ти носиш кама — каза мъжът. — Махни я, не искам да имаш нож у себе си.
	Тя отвърза кожената връв, на която висеше камата й, и я хвърли, без да погледне къде е паднала. Тогава той я привлече към себе си, а тъмните му коси се смесиха с нейните; устните му имаха вкуса на диви плодове и на онази силна напитка, която ухаеше на пирен. Мъжът свали дрехата й. Моргана бе привикнала към студа — за нея нямаше никакво значение, че тревата, на която отпусна голото си тяло под неговото, бе студена и влажна. Тя го докосна; той беше силен и излъчваше топлина; почувства силата на мъжествеността му и топлината на ръцете му, с които разтваряше бедрата й. Тялото й го прие с глада на девственица; после двамата се сляха и почувстваха как през тях преминава пулса на земята.
	Внезапно Моргана бе обзета от страх. Не искаше да забременее от него. Припомни си ужасните страдания при раждането на Гуидиън. Със сигурност нямаше да преживее второ раждане. Но когато понечи да заговори, той постави нежно ръка върху устните й и тя разбра, че е прочел мислите й.
	— Не се страхувай от това, прекрасна лейди. Сега не е време за зачеване, а само за удоволствие — чу Моргана мекия му глас, и тогава се отдаде изцяло на чувствата си. Да, той наистина носеше корона от еленови рога на главата си. Тя отново се съчетаваше с Рогатия бог на горите. Стори й се, че от небето над тях валят звезди — а може би бяха просто светулки в околните шубраци?
	Случи се веднъж, докато се разхождаше с останалите жени из горите, да излязат пред малко горско езеро. Моргана се надвеси над него и се загледа в дълбоките води — стори й се, че вижда в тях лицето на Вивиан. Сега косата й бе сива, а на места дори напълно побеляла. По лицето й имаше бръчки, които Моргана не бе виждала преди. Устните на Вивиан се отвориха и на Моргана й се стори, че тя я вика. Едва тогава си каза: „Откога ли съм тук? Сигурно от четири или пет дена, може да е минала и седмица. Крайно време е да потеглям. Нали повелителката обеща да ми даде водач, който да ме упъти към бреговете на Авалон…“
	Отправи се към господарката на замъка и й каза, че сега наистина трябва да си тръгне. Но вече падаше здрач — по-добре бе да остави тръгването за утре…
	Случи й се отново да види във водите на горското езеро лицето на Артур. Той събираше войските си… Видя и Гуенхвифар — изглеждаше уморена и малко остаряла; държеше ръката на Ланселет и двамата се сбогуваха, а той се наведе и я целуна по устните… „Е, да“, каза си с горчивина Моргана, „той много обича тези детински игри. Гуенхвифар също не би желала да промени нещата — така може да притежава цялата му любов и вярност, а същевременно да запази и честта си…“ Но се оказа много лесно да забрави дори и тях.
	Една нощ, не знаеше кога, Моргана се стресна насън и се събуди. Беше й се счул отнякъде силен вопъл и отново й се привидя, че стои изправена в центъра на светилището на Тор, а страхотните викове пронизваха ушите й и отекваха във всички светове. Да, бе чувала този глас веднъж, още преди да стане жена — глас сякаш ръждясал от неупотреба, гласът на Рейвън, която нарушаваше мълчалото си само когато Боговете й поверяваха вест, която не биха предали по друг начин…
	„О, Пендрагон предаде Авалон“, стенеше Рейвън. „Великият дракон отлетя… Неговото знаме не се вее над бойните редове на тези, които ще се изправят срещу саксонците… Трябва да плачем, защото ако Повелителката напусне Авалон тя никога няма да се върне отново тук…“ и Моргана ясно дочу ридания в дълбокия мрак.
	Сетне настана мълчание. Моргана седна в постелята, озарена от сивкава светлина. За първи път, откак бе тук, съзнанието й се проясни напълно.
	„Много отдавна съм тук“, каза си тя. „Дошла е зимата. Трябва да си тръгна още преди края на този ден… макар че, знам ли кога ще настъпи той, нали тук няма слънце… Не, трябва да тръгвам веднага, още тази минута“, каза си, че трябва да поиска да й доведат коня; но си припомни нещо и разбра, че той отдавна е загинал в горите. Тогава се уплаши и се запита: „Но откога всъщност съм тук?“
	Потърси с привичен жест камата си, но си припомни, че я бе захвърлила. Облече дрехата си — стори й се изтрита и овехтяла. Не помнеше да е прала нито нея, нито бельото си, но не й се виждаха замърсени. Внезапно се запита дали не е полудяла.
	„Отида ли при господарката на замъка, тя отново ще ме убеди да не тръгвам“.
	Сплете косите си… защо ли ги бе носила разпуснати като девиците, тя, зрялата жена? И тогава тръгна по пътя, за който бе дълбоко убедена, че ще я отведе накрая на Авалон…


	Говори Моргана…
	До ден-днешен не знам колко дни и нощи прекарах в страната на феите — опитам ли се да си припомня нещо, в съзнанието ми всичко се замъглява. Колкото и да се опитвам, все ми се струва, че съм била там най-малко пет или най-много тринадесет денонощия. Не съм напълно убедена колко време е изтекло тогава във външния свят или на Авалон, но тъй като хората правят сметка на времето, за разлика от феите, сега мога да предположа, че са били около пет години.
	Колкото повече остарявам, се убеждавам, че времето минава за нас, защото сме свикнали да броим нещата — броенето е навик, просмукал се в цялото ни съществувание. Броим пръстчетата на новороденото бебе, изгревите и залезите, броим дните или сезоните, които трябва да минат, докато детето узрее в майчината утроба и дойде на белия свят, броим миговете до някоя дългоочаквана среща. Броим годините в зависимост от завъртането на земята около слънцето — то е една от първите мистерии, на която обучават жреците. В страната на феите времето не съществуваше и не бе текло за мен. Когато отново се озовах във външния свят, установих, че по лицето на Гуенхвифар има нови бръчки, а сияещата младост на Илейн бе малко помътняла. Но моите ръце бяха все така гладки, лицето ми бе незасегнато от бръчки, и макар че в нашия род всички побеляват млади — Ланселет например имаше бели коси още на деветнадесет години — моята коса си оставаше черна като гарваново крило.
	Струва ми се, че откакто друидите са успели да откъснат Авалон от света на вечното броене и предвиждане, там е започнало да става същото. Все пак, на Авалон времето тече — престоят там не прилича на сън, както е в царството на феите. На Авалон греят луната и слънцето, символите на Богинята, Каменният кръг ни служи да определяме моментите за изпълняване на различните ритуали, тъй че времето не е спряло за нас, но потокът му е някак разтеглен. Времето на Авалон не се движи с бързината на времето във външния свят. Действително, ние се ръководим от движението на слънцето и луната, и все пак има разминаване. През последните години ми се е случвало да прекарам на Авалон един месец, а като изляза във външния свят, да разбера, че там е изтекъл цял сезон. Напоследък започнах да постъпвам така умишлено, защото все нямам търпение разбера как ще се развият събитията в света отвън. Тогава хората забелязаха, че не старея, и започнаха още по-убедено да твърдят, че съм фея или дори вещица. Но това се случи много по-късно.
	А когато ужасяващият вопъл на Рейвън прониза пространствата между световете, той достигна съзнанието ми, макар че се носех в безвремието. Тогава напуснах царството на феите и тръгнах на път… Но не към Авалон.


	14

	Ярка слънчева светлина пронизваше леките облаци, които се стелеха над Езерото в света отвън. Във въздуха се носеше далечен камбанен звън. Заслушана в него, Моргана не посмя да извиси глас и да произнесе словото на силата, да призове баржата, нито пък да призове Богинята да се въплъти в нея.
	Вгледа се в лицето си, което се отразяваше в огледалната повърхност на езерото. Колко ли бе се забавила в царството на феите? Сега, с освободено от вълшебствата съзнание, тя разбираше, че е била там достатъчно дълго, та фината тъкан на тъмната й рокля да се изтърка и овехтее. Полите й висяха на парцали там, където се бяха влачили по земята. Бе загубила или захвърлила някъде и малката си кама — не знаеше как точно се бе случило това, но имаше някакви откъслечни спомени. Това, което се бе случвало с нея, сега й приличаше на налудничав сън. Някои спомени караха бузите й да горят от срам. Но си спомняше и музиката, по-прекрасна от всичко, което бе чувала някога във външния свят или дори в Авалон. Спомняше си, че бе чувала такива звуци единствено когато раждаше сина си и бе на границата между живота и смъртта. Мелодията бе толкова прекрасна, че тя почти бе пожелала да прекрачи границата към отвъдното, за да може да я слуша. Помнеше и как пееше тя самата, съпровождайки си на елфическа арфа — никога преди не бе пяла и свирила така. „Бих искала да можех да се върна и да остана завинаги там“. Беше готова наистина да поеме по обратния път, но я задържа споменът за отчаяния вопъл на Рейвън.
	Артур е нарушил клетвата си пред Авалон — нарушил е обета, благодарение на който бе допуснат в светая светих на друидите и получи вълшебния меч. Опасност витаеше и над Вивиан — тя не биваше да напуска Авалон… Моргана постепенно започваше да подрежда спомените си и да възстановява някои събития в мислите си. Беше потеглила от Керлиън в края на лятото. Струваше й се, че оттогава са изминали само няколко дни. Така и не бе успяла да се добере до Авалон — сега вече й се струваше, че никога няма да успее. Тя впери тъжен поглед в църквата, която се издигаше на върха на Тор. Само да можеше някак да се прокрадне на Авалон — през скрития път отзад! Но нали тъкмо този път я бе отвел при феите?
	Някъде бе изгубила и коня, и камата си. Припомни си, че бе видяла костите на коня в гората и потръпна. Сега забеляза, че и църквата на Тор изглежда някак по-различно — явно свещениците я бяха достроявали, но не биха могли да иззидат всичко това само за месец-два… Тя вкопчи ръцете си една в друга, обзета от внезапен ужас, и си каза: „Трябва по някакъв начин да разбера колко луни са се сменили, докато скитах из гората с девиците на Повелителката и се любех с елфа, който ме заведе при нея… Не е възможно да са минали повече от две или три нощи“, мислеше тя отчаяно, без да съзнава, че това е само началото на едно объркване, което никога няма да се изясни напълно. Спомените за онези нощи я караха да тръпне от срам и страх, и от съзнанието, че никога не е изпитвала такава наслада, както когато лежеше в прегръдките на онзи елф — но все пак сега, извън властта на вълшебството, преживяното бе сякаш нещо нередно, сторено насън. Ако не бе магията на онзи свят, никога не би приела да дава и получава милувки от девиците — феи; спомняше си и нещо, което бе се случило между нея и Кралицата на феите… сега, в спомените й, лицето на Кралицата все повече й напомняше на Вивиан, и Моргана отново изпита мъчителен срам. В царството на феите й се струваше, че цял живот се е стремяла към тези преживявания, но във външния свят никога не би се осмелила дори да ги допусне в мислите си.
	Слънцето грееше силно, но тя потрепери. Нямаше представа кое време на годината е сега, но забеляза неразтопен сняг в тръстиките около Езерото. „В името на Богинята, възможно ли е да е минала зимата и сега да е ранна пролет?“ Но щом Артур бе имал време да се реши на клетвопрестъпничество, трябваше да е отсъствала по-дълго, отколкото се осмеляваше да предположи.
	И тъй, нямаше нито кон, нито кама, изчезнало бе и всичко, което бе взела със себе си, когато тръгна от Керлиън. Обувките й също бяха протрити, намираше се на негостоприемен бряг, далеч от всички места, където биха разпознали в нея сестрата на краля. Какво пък, и друг път й се беше случвало да пътува гладна. За миг бледа усмивка прекоси лицето й. Можеше да си изпроси малко хляб от някой богат дом или манастир. Щеше да се отправи към двора на Артур. Може би в някое от селата, през които щеше да мине, някой щеше да има нужда от бабувачка. Тогава тя щеше да предложи услугите си в замяна на малко храна.
	Хвърли последен поглед, изпълнен с копнеж, към далечните брегове оттатък водната шир. Щеше ли да се осмели на един последен опит, ще успее ли да произнесе словото на силата, което би я върнало на Авалон? Ако поговореше с Рейвън, може би щеше да разбере малко повече за надигащата се опасност… отвори уста и понечи да извиси глас, но се отказа. Как би могла да застане лице в лице с Рейвън — Рейвън, която винаги бе спазвала толкова съвестно законите на Авалон, която не бе опозорила с нищо жреческите одежди? Как да се изправи пред ясния поглед на Рейвън, докато умът й изгаряше от спомени за всичко, което бе вършила във външния свят и в царството на феите? Та нали Рейвън би прочела мислите й за миг… Очертанията на брега и църковната камбанария се замъглиха пред очите й от бликналите сълзи. Моргана решително обърна гръб на Авалон и тръгна да търси римския път, който водеше на юг, през рудниците, към Керлиън.
	Моргана бе на път от три дни, а още не бе срещала жива душа. Първата нощ преспа в изоставена овчарска колиба — там поне не бе изложена на вятъра, но не успя да намери храна. На втория ден се натъкна на някаква ферма, но в нея откри само едно полуумно гъсарче. Все пак то й позволи да влезе и да поседи край жаравата на огнището. Тя извади трън от петата му, а за отплата то й даде къшей хляб. Случвало й се беше да пътува и по-дълго време без храна.
	Но докато наближаваше Керлиън, мина и покрай две опожарени къщи, а и реколтата гниеше в полето… По всичко личеше, че саксонците са минавали оттук! Моргана влезе в една от опустошените къщи — вътре нямаше почти нищо, но в една от стаите откри изпокъсано наметало, явно изоставено от някой при бягството. Очевидно никой от мародерите не бе пожелал да го вземе, но все пак платът бе вълнен и топлеше. Моргана го взе и се уви в него, макар че така заприлича напълно на просякиня. Студът я мъчеше много повече от глада. На свечеряване чу кудкудякане в запустелия двор — явно кокошките още не бяха разбрали, че никой вече няма да им даде храна тук. Моргана издебна една и й изви врата. Сетне накладе малък огън в полуразрушеното огнище. Дори да видеха виещия се дим, хората щяха да решат, че в къщата има призраци. Тя изпече птицата на шиш — оказа се толкова стара и жилава, че Моргана трудно се справи с нея въпреки яките си зъби. Все пак, бе толкова гладна, че това не можеше да я спре и тя оглозга кокалчетата, сякаш бе яла най-крехко и вкусно приготвено пиле. После, в една пристройка, която на времето е била ковачница, намери парчета кожа. Нападателите бяха отмъкнали всички инструменти и всичко, направено от метал, но не бяха обърнали внимание на разпилените парчета кожа. Моргана уви в тях остатъка от кокошката. Искаше й се да закърпи и обувките си, но нямаше с какво да реже кожата. Е, стигнеше ли до някое село, би могла да заеме за малко нож от някого. В какъв ли пристъп на лудост бе хвърлила собствената си кама?
	Беше няколко дни след пълнолуние, и когато Моргана напусна изоставената ферма, забеляза, че каменните стъпала на входа са заледени. Бледата луна още не бе напуснала утринното небе. Тъкмо излизаше от вратата с кожената торба със студено месо в едната ръка и здрава тояга в другата — сигурно отрязана, а сетне захвърлена от някой овчар — Моргана отново дочу възторжено кудкудякане. Намери полога на кокошката и изяде още топлото яйце сурово, така че потегли на път сравнително сита.
	Подухваше свеж, резлив ветрец. Моргана вървеше доста бързо, изпълнена с благодарност заради наметалото, колкото и протрито и скъсано да беше. Наближаваше пладне и тя се канеше да поседне край пътя и да хапне малко от студената кокошка, когато дочу зад себе си тропот на копита. Настигаше я някакъв конник.
	Първоначално Моргана възнамеряваше да си продължи по пътя — беше тръгнала по свои работи и имаше също толкова право да се намира тук, колкото и всеки друг пътник. Но си припомни опустошената ферма и размисли. Реши да се скрие зад един храст край пътя. Не се знаеше кого можеш да срещнеш по пътищата тези дни. Артур бе толкова зает да поддържа мира със саксонците, че нямаше време да осигури сигурност на пътниците във вътрешността на страната. Ако наближаващият конник й се стореше безобиден, Моргана би могла да го разпита за новини; в противен случай щеше да си остане скрита, докато той отминеше.
	Конникът пътуваше сам. Яздеше висок, жилав кон и бе увит в сиво наметало. Не го съпровождаше прислужник, нямаше и товарен кон. Товарът си като че носеше на гръб — но не, това не беше багаж — самото му тяло бе някак изкривено… Изведнъж Моргана позна конника, излезе иззад храста и застана на пътя му.
	— Арфисте Кевин! — възкликна тя.
	Кевин дръпна юздите на коня си. Животното явно бе добре обучено, защото нито се изправи на задните си крака, нито тръгна встрани. Арфистът се взря намръщено в Моргана — устните му бяха презрително изкривени — или просто изглеждаха така поради многото белези около тях?
	— Нямам какво да ти дам, жено… — започна той, но се сепна — в името на Богинята! Но това е лейди Моргана — какво търсиш тук, лейди? Миналата година се чу, че си била в Тинтагел, край смъртния одър на майка си, но когато кралица се върна от погребението, каза, че не си се появявала там…
	Моргана залитна и се подпря на тоягата, за да не падне.
	— Майка ми… мъртва? А аз нищо не знаех…
	Кевин слезе от коня, подпирайки се на хълбока му, докато не стъпи здраво на земята.
	— Ела и седни тук, лейди. Нима наистина нищо не си чула? Та къде си била, в името на Богинята? Вестта стигна и до Вивиан, на Авалон, но тя е вече много стара и слаба, та не можа да напусне острова.
	„Но там, където бях аз“, помисли Моргана, „не достигат никакви вести. Може би онзи път, когато видях лицето на Игрейн в горското езеро, тя ме е викала, за да ми каже, а аз нищо не разбрах“. Сърцето й се късаше от болка; животът отдавна ги бе разделил с Игрейн — та нали Моргана замина за Авалон, едва навършила единадесет години — но сега изпитваше същата мъка като някогашното малко момиче, което напускаше дома на майка си. „Майчице, майчице, а аз нищо не съм разбрала…“ Моргана седеше край пътя, а сълзите се стичаха по лицето й.
	— Знаеш ли как е умряла?
	— Мисля, че от сърце — беше миналата година, през пролетта. Вярвай ми, Моргана, не съм чувал нищо друго. Заболяването е било съвсем обичайно за възрастта й.
	Моргана замълча, защото не можеше да овладее гласа си. Освен мъката изпита и ужас, защото започваше да разбира, че е била далеч от този свят много по-дълго време, отколкото бе предполагала досега… „Преди година, през пролетта“, каза Кевин. Значи бе минала не една пролет, откак тя се бе озовала при феите! Та нали през лятото, когато Моргана напусна двора на Артур, Игрейн бе съвсем здрава! Моргана започваше да разбира, че е била в страната на феите не с месеци, а с години.
	Как би могла да разпита Кевин за изминалото време, без да му разкрие къде е била?
	— Има вино в кожената торба на седлото ми, Моргана — бих ти налял с удоволствие, но се налага сама да си го вземеш. Имам проблеми с ходенето, дори когато се чувствам най-добре. Но ти ми се виждаш отслабнала и бледа — сигурно си и гладна? Ще ми кажеш ли как стана така, че те срещам тук на пътя, облечена по-зле и от просякиня? — Кевин сбръчка лице от отвращение.
	Моргана трескаво запрехвърля на ум възможните обяснения.
	— Живях… усамотено, далеч от света. Не помня вече откога не съм виждала, нито съм разговарял с жив човек. Загубих представа дори за смяната на сезоните. — Дотук всичко бе вярно, защото каквито и да бяха обитателите на страната на феите, определено не принадлежаха на човешкия род.
	— Напълно ти вярвам — отвърна Кевин. — Дори мога да предположа, че не си чувала нищо за великата битка…
	— Виждам само, че страната е опожарена.
	— О, това се случи още преди три години — каза Кевин и Моргана трепна. — Войските на някои от племената, с които бяхме сключили примирие, нарушиха договора и прекосиха страната, като плячкосваха и опожаряваха всичко по пътя си. В битката с тях Артур бе ранен тежко и половин година след това бе на легло. — Кевин забеляза безпокойството на Моргана, но го разтълкува погрешно. — О, той се оправи отдавна, но съм убеден, че през цялото това време, когато не можеше да стане от постелята, са му липсвали лечителските ти способности, Моргана. Сетне от север пристигна Гауейн начело на цялата войска на Лот и се възцари мир, който трая три години. Решителната битка със саксонците беше обаче миналото лято, при Маунт Бадон. В това сражение загина Лот — да, това наистина бе велика победа, и бардовете ще я възпяват и след сто години — продължи Кевин възторжено. — Убеден съм, че в цялата страна, от Корнуол чак до Лотиан, не остана жив саксонски вожд, освен тези, които признаха Артур за свой крал, разбира се. Нищо подобно не се е случвало от времето на цезарите. Сега цялата страна живее в мир, обединена под властта на Артур.
	Моргана се надигна и се упъти към коня. Намери шишето с вино в дисагите, а Кевин каза:
	— Донеси и хляба, и сиренето. Наближава пладне, та няма да е зле да хапна заедно с теб.
	Моргана донесе храната, разви и остатъците от кокошката и му ги предложи. Но Кевин поклати глава.
	— Благодаря ти, но сега не мога — дал съм обет… Чудя ти се, като виждам, че ядеш месо, Моргана — жрица от твоя ранг…
	— Яде месо, когато в противен случай е изложена на гладна смърт — заяви Моргана и му разказа как се бе сдобила с кокошката. — Но всъщност не съм спазвала забраните още от времето, когато напуснах Авалон. Ядях, каквото ми предложат.
	— Що се отнася до мен, рядко обръщам внимание на храната, била тя месо, риба, или хляб — каза Кевин, — но виж, християните вдигат голям шум около техните пости. Особено Патрициус, който сега е епископ при Артур. На времето монасите, които живееха с нас на Авалон, често повтаряха думите на техния Христос, че хората се омърсяват не с това, което влиза в устата им, а с това, което излиза от нея. Затова, казваха те, човек смирено трябва да приема всяка храна като дар от Бога. Така съм чувал да говори и Талиезин. Що се отнася до мен, тъкмо сега не смея да ям месо — сама знаеш, че в определени моменти от изпълняване на мистериите това, което ядеш, се отразява и на мислите. Ако хапна месо сега, то би ме опиянило повече от вино!
	Моргана кимна — беше й се случвало същото. Когато пиеше отвара от свещените билки, никога не можеше да хапне нещо повече от хляб или плодове; дори сиренето и лещата й се струваха тежки и дразнеха стомаха й.
	— Но накъде си се запътила сега, Моргана? — Когато му каза, Кевин я загледа, сякаш бе полудяла. — Към Керлиън ли? Но защо? Там няма никой… но ти наистина не знаеш нищо, колкото и невероятно да ми се струва… Артур подари Керлиън на един от рицарите си, който се бе отличил особено в последната битка. На Петдесетница целият кралски двор се пренесе в Камелот — това лято ще се навърши една година, откакто са там. Талиезин не искаше Артур да започне живота си в Камелот на християнски празник, но той го стори, за да достави удоволствие на кралицата — винаги се вслушва в нейните желания. — Моргана забеляза, че лицето му се изкриви в гримаса. — Но щом не си чувала за голямата битка, не би могла да знаеш и как Артур предаде народа на Авалон и племената на Древните…
	Моргана тъкмо поднасяше чашата към устните си, но се спря и отвърна:
	— Затова дойдох насам, Кевин. Чух, че Рейвън наруши мълчанието си и предсказа нещо подобно…
	— Това не беше обикновено предсказание — отвърна бардът. Той се размърда и протегна мъчително единия си крак — продължителното седене в едно положение на земята му причиняваше болка.
	— Артур ги е предал… но какво е сторил всъщност? — Моргана имаше чувството, че дъх не й достига. — Нима ги е изоставил в ръцете на саксонците?
	— Значи наистина нищо не знаеш. Племената на древните се бяха клели да следват знамето на Пендрагон, когато провъзгласиха Артур за крал, също както и Утър преди него… Бяха дошли хора и от малкия народ, които са живели тук още преди Племената — с бронзовите си секири, брадвите от кремък и елфическите стрели — нали също като елфите и те не понасят желязото. Всички те се бяха клели във вярност на Великия дракон. А Артур ги измами… отказа да издигне драконовото знаме, макар че всички го молихме да разреши поне на Гауейн или Ланселет да го носят в боя. Но той даде клетва, че ще се сражава при Маунт Бадон единствено под знамето със Светия кръст и образа на Дева Мария. Така и стори.
	Моргана загледа Кевин ужасено. Припомни си деня, когато Артур бе провъзгласен за крал. Дори самият Утър не бе обвързан с такива тежки клетви пред Авалон! А Артур се бе осмелил да ги наруши! Тя прошепна:
	— Нима племената не го напуснаха?
	Кевин продължи гневно:
	— Някои наистина искаха да го напуснат — всъщност части от войската на Древния народ от Уелските хълмове си тръгнаха веднага, след като бе издигнато знамето с кръста — крал Уриенс не успя да ги възпре. Що се отнася до останалите — разбираш ли, на всички ни бе ясно, че точно този път саксонците са ни поставили между чука и наковалнята. Трябваше или да последваме Артур и рицарите му в боя, или оттук нататък да живеем под саксонско владичество — защото бяхме изправени пред решителната битка, за която се споменаваше в предсказанията. Освен това Артур носеше Екскалибур — за хората, изповядващи старата вяра, той е свещен. Сякаш самата Богиня ни казваше, че страната ще пострада много по-тежко, ако допуснем саксонците да надделеят. Така че ние се сражавахме рамо до рамо, и Богинята дари на Артур победа.
	Кевин предложи още вино на Моргана, но тя поклати глава и той пресуши шишето.
	— Вивиан искаше да напусне Авалон, за да отиде при Артур и да го упрекне за клетвопрестъпничеството — поде отново Кевин, — но се разколеба. Не искаше да хвърля такива обвинения публично. Затова аз потеглих към Камелот, за да му припомня дадената дума. Ако не пожелае да се вслуша и в моите думи, Вивиан се закле, че ще отиде в Камелот на Петдесетница — Артур е обещал да изслушва всички молби и оплаквания на поданиците си на този ден и да раздава правосъдие. На Петдесетница Вивиан иска да се изправи пред него като обикновена молителка и да го обвини, че не е сдържал думата си, да му припомни какво очаква този, който престъпва дадената клетва.
	Моргана отвърна:
	— Дано Богинята не допусне Повелителката на езерото да се унижава.
	— Ако решавах аз, също бих се обърнал към него с гняв, а не с кротки упреци, но изборът не е мой — каза Кевин. После протегна ръка и попита Моргана:
	— Ще ми помогнеш ли да се изправя? Конят ми ще може да носи двама, ако пък не, ще ти купим кон, като стигнем до някой град. Бих искал да постъпя рицарски като самия Ланселет и да ти предложа да яздиш моя, но и той посочи осакатеното си тяло.
	Моргана го подкрепи и почака да се изправи.
	— Аз съм здрава и мога да вървя пеш — започна тя. — Ако ще купуваме нещо бих предпочела обувки и нож. Нямам в себе си пукната пара, но ще се разплатим, щом мога.
	Кевин сви рамене.
	— Като заклета жрица на Авалон ти си моя сестра — всичко, което притежавам, е и твое — такива са нашите закони. Между нас не може да става дума за плащане.
	Моргана се изчерви от срам, че Кевин трябва да й припомня в какво се е клела „Наистина не съм била на този свят“. После каза:
	— Нека ти помогна да яхнеш коня. Той ще стои ли неподвижен, докато го възсядаш?
	Кевин се усмихна:
	— Ако не бе обучен на това, нямаше да ми върши никаква работа, тъй като пътувам все сам. Да тръгваме — иска ми се утре да бъдем в Камелот.
	В едно градче, сгушено сред хълмовете, намериха обущар, който закърпи обувките на Моргана. Купиха и една стара бронзова кама. Човекът, от който я купиха, каза, че след голямата битка такива неща не се търсят много. Кевин настоя да купи на Моргана и прилично наметало. Каза, че старото не става и за възглавница на седлото. Престоят в градчето ги забави, та когато потеглиха отново на път, вече бе завалял сняг и мракът се спусна рано.
	— Трябваше да си останем в онзи град — каза Кевин. — Можех да посвиря и така да припечеля достатъчно за храна и постеля за двама ни. Ако бях сам, бих потърсил закрилата на някой крайпътен зид, и щях да спя, увит в наметалото си, но такава нощувка не е подходяща за една дама от Авалон.
	— Какво те кара да мислиш, че аз не съм нощувала по този начин? — попита Моргана.
	Кевин се разсмя.
	— Всъщност изглеждаш така, сякаш напоследък често си нощувала край пътя. Но да оставим това — колкото и да пришпорваме коня, не бихме могли да стигнем тази нощ до Камелот, затова ще бъде най-добре да потърсим някакъв подслон.
	След време различиха през плътната снежна пелена очертанията на някаква запустяла сграда. Дори дребничката Моргана не можа да влезе в нея изправена. Най-вероятно беше запустял краварник, но в него не бе имало животни толкова отдавна, че не се усещаше никаква миризма. Сламеният покрив бе почти напълно запазен. Спънаха коня и пропълзяха навътре. Кевин кимна на Моргана и тя простря старото, изпокъсано наметало на мръсния под. Двамата се увиха в своите наметала и легнаха един до друг. Но след малко, като чу, че зъбите на Моргана тракат от студ, Кевин каза, че трябва да легнат по-близо един до друг и да се завият с двете наметала едновременно, ако искат да се сгреят.
	— Ако близостта на сакатото ми тяло не те отвращава — допълни той. Моргана почувства, че гласът му тегне от гняв и болка.
	— Що се отнася до това, арфисте Кевин, аз зная само едно — че с изпотрошените си ръце ти изтръгваш от арфата много по-прекрасна музика, отколкото аз или дори Талиезин, макар че нашите ръце са здрави — каза тя и се сгуши в него, наслаждавайки се с благодарност на топлината на тялото му. Отпусна се и най-сетне заспа с глава, отпусната на неговото рамо.
	Беше вървяла цял ден и спа като пребита, но когато първата утринна светлина започна да се процежда през пукнатините на кирпичените стени, тя се събуди. Тялото й бе схванато и я болеше от лежането на твърдия под. Докато оглеждаше пръстените стени, усети, че в нея се надига безименен ужас. Тя, Моргана, жрица на Авалон, херцогиня на Корнуол, лежеше тук в някакъв обор, прогонена от Свещения остров… Щеше ли някога да се върне там? При това идваше от още по-лошо място — от замъка Чариот в царството на феите, от място, до което не достигаха нито езическото, нито християнското познание, извън дверите на познатия свят… Тя, така старателно възпитавана от майка си Игрейн, сестра на върховния повелител на Британия и възпитаница на Дамата от Езерото, избраница на Богинята… Бе се лишила от всичко това по своя вина. Но не, вината не бе нейна — всичко й бе отнето, когато Вивиан я изпрати да участва в ритуала по посвещаването, откъдето тя се върна с дете от собствения си брат в утробата.
	„Игрейн е мъртва, майка ми е мъртва, а аз никога вече няма да мога да се добера до Авалон, никога, докато съм на този свят…“ Моргана заплака отчаяно, заглушавайки хлиповете си в грубата тъкан на наметалото.
	Гласът на Кевин прозвуча меко в сумрака:
	— За майка си ли плачеш, Моргана?
	— За майка ми… — за Вивиан… — и може би най-много за себе си. — Моргана не бе убедена, че е казала тези думи на глас. Кевин я прегърна, тя отпусна глава на гърдите му и плака до пълно изтощение.
	Мина много време, преди той да проговори отново, галейки косата й:
	— Ти каза истината, Моргана. Аз наистина не те отвращавам.
	— Как би могъл да ме отвращаваш, като си толкова добър с мен? — отвърна тя, притискайки се по-силно към него.
	— Повечето жени не мислят така — каза Кевин. — Случвало ми се е да дочувам какво ли не дори около белтейнските огньове — хората явно мислят, че като съм сакат, съм и глух. Нерядко съм чувал дори посветени на Богинята девици да молят шепнешком върховната жрица да не сядат близо до мен, та да не би погледът ми да падне върху някоя от тях, когато дойде мигът да се разотиваме в сенките…
	Моргана възмутено се изправи.
	— На мястото на жрицата бих прогонила такова момиче от празника на огньовете, щом се осмелява да подбира вида, в който Богът ще дойде при нея… Ти как постъпи, Кевин?
	Той сви рамене.
	— Предпочетох да не прекъсвам празненството, пък и не исках да подлагам никоя жена на такова изпитание, затова си тръгнах, без никой да разбере. Дори божеството е безсилно да промени това, което мислят за мен, като ме видят. Още преди да положа като друид обет никога да не се събирам с жени, които продават тялото си за пари, нямаше жена, която би легнала с мен, дори да й платя. Може би трябваше да се опитам да стана християнски свещеник — казват, научавали ги как да живеят без жени. А може би още по-добре щеше да бъде ако онези мародери, които осакатиха тялото ми, ме бяха и скопили — тогава щеше да ми е все едно. Съжалявам, че започнах да говоря за тези неща. Но все си мисля, че ти прие да споделиш постелята с мен, защото не мислиш, че в това осакатено тяло се крие мъж, и през ум не ти минава да ме приемаш като такъв…
	Моргана го слушаше, ужасена от мъката в гласа му, съзнавайки колко дълбоки трябва да са раните, нанесени на неговата мъжественост. Помисли си колко чувствителен трябва да е, след като е такъв прекрасен музикант, колко вълнуващо трябва да е докосването на ръцете му. Какви бяха тези жени, които дори пред лицето на Богинята виждаха само обезобразеното му тяло? Припомни си как тя самата се предложи на Ланселет, отново се отвори раната, която той бе нанесъл на гордостта й. Сега вече знаеше, че тази рана никога няма да престане да кърви.
	После се наведе решително към него и го целуна по устните, взе ръцете му в своите и целуна белезите по тях.
	— Не бива нито за миг да мислиш, че не те приемам като мъж. Богинята повелява да сторя това.
	Тя легна отново и се обърна към него.
	Ставаше все по-светло. Кевин се взря в нея и за миг тя потръпна от съмнението, което прочете по лицето му — нима бе решил, че тя го съжалява? Та тя разбираше и споделяше болката му — това бе нещо съвсем друго. Очите й срещнаха открито неговите… Да, ако лицето му не носеше такъв дълбок отпечатък от преживяните страдания, той би бил дори красив. Имаше правилни черти, а очите му бяха големи и тъмни. Съдбата бе пожелала да се осакати тялото, но не и духът му — човек, излязъл с чест от изпитанията на друидите, не можеше да е страхливец.
	„Както всяка жена трябва за мен да е сестра, дъщеря и майка съгласно повелята на Богинята, тъй и всеки мъж трябва да е мой баща, син и любим… Баща ми напусна този свят толкова отдавна, че не го помня, откъснаха сина ми от мен още като кърмаче… но на този мъж ще дам всичко, както повелява Богинята…“ Моргана отново взе едната му ръка и целуна белезите по нея, а после я притисна към гърдите си под дрехата.
	Той явно нямаше опит с жените, колкото и необичайно да бе това за възрастта му. „Та как би могло да бъде другояче“ каза си тя. Мина й през ума, че за първи път ляга с мъж, водена единствено от свободната си воля, и че той приема този дар така простичко, както му е предложен. Стори й се, че тази мисъл заличава някаква болка в съзнанието й. Странно, че това се случваше с мъж, когото почти не познаваше и към когото изпитваше просто добри чувства. Но той беше безкрайно мил и нежен с нея, независимо от своята неопитност, и Моргана почувства, че я залива вълна от обич, за която не можеше да намери думи.
	— Чудно — проговори той най-сетне с тих глас. — Винаги съм те имал за мъдра и достойна жрица, но никога не ми е минавало през ум колко си красива.
	— Аз, красива? — Моргана се разсмя сухо. Но дълбоко в себе си изпитваше благодарност, че в този момент е красива в неговите очи.
	— Ще ми кажеш ли сега къде си била, Моргана? Не бих те разпитвал, но имам чувството, че нещо ти тежи на сърцето.
	— И аз не знам точно — каза тя за свое учудване. Не бе предполагала, че ще проговори пред него. — Може би съм напуснала пределите на нашия свят. Опитвах се да достигна Авалон, но не можех — мисля, че пътят натам е затворен за мен. Попаднах — на едно друго място. И друг път ми се беше случвало да загубя пътя и да се озова там, в света на мечтите и вълшебствата, където времето тече и не тече, където всичко е музика… — тя замълча. Дали арфистът нямаше да реши, че е полудяла?
	Той плъзна пръст по очертанието на веждите й. Беше студено, а те бяха отметнали завивките. Кевин я притегли към себе си и отново уви и двамата в намелата. После каза:
	— Аз също се озовах веднъж там, и слушах тяхната музика… — гласът му сякаш идваше отдалеч. — Там, в онзи свят, не се чувствах уродлив, и жените не ми се присмиваха… Някой ден, ако преодолея страха си, че полудявам, мога отново да отида при тях. Те ми показаха скритите пътища и казаха, че съм винаги добре дошъл, защото съм музикант.
	Отново се възцари продължително мълчание.
	Изведнъж Моргана потрепери и хвърли поглед встрани.
	— Най-добре ще е да ставаме. Ако нещастният ни кон не е умрял от студ, днес би трябвало да стигнем Камелот.
	— Като ни видят, че пристигаме заедно — поде Кевин, — всички ще решат, че идваш от Авалон. Ти не си длъжна да даваш обяснения никому — като жрица не бива да подчиняваш никому повелите на собствената си съвест — нито на техните епископи, нито дори на самия Талиезин.
	Моргана си помисли, колко хубаво би било да има някаква прилична рокля. Така щеше да пристигне в двора на Артур като същинска просякиня — но явно нямаше какво да се прави. Кевин я наблюдаваше, докато тя подреждаше косите си, сетне й подаде ръка, за да му помогне да се изправи и тя го стори съвсем непринудено. Забеляза, че той отново се е затворил зад защитните стени на гнева и недоверието. Въпреки това, докато се измъкваха през ниската вратичка, Кевин докосна ръката й и каза:
	— Трябваше да ти благодаря, Моргана…
	Тя се усмихна.
	— О, аз ти дължа благодарност, приятелю мой — нима не разбра? За миг обезобразените му пръсти стиснаха по-здраво ръката й… и тогава й се стори, че я изгаря огън. Видя изкривеното му от болка лице сред високо лумнали пламъци, с уста, разтворена от мъчителен вопъл, и навсякъде около него се издигаха огнените езици… Моргана се стресна и дръпна рязко ръката си на лицето й се изписа ужас.
	— Моргана! — възкликна Кевин. — Какво ти е?
	— Нищо, нищо — кракът ми трябва да е изтръпнал… — излъга тя, но не се облегна на протегнатата му ръка. „Смърт! Смърт на кладата! Какво можеше да означава това? На такава смърт не осъждаха дори най-долните предатели… но може би бе видяла само това, което се бе случило с него в детството му?“ Колкото и кратко да бе видението, то я разтърси, сякаш сама бе произнесла смъртната му присъда.
	— Хайде — каза тя рязко. — Време е да тръгваме.


	15

	Гуенхвифар не обичаше да се занимава с предчувствия и предсказания — та нали в Светото писание бе казано, че никой не знае какво му носи утрешния ден? Но все пак — през изминалата година, откак бяха пристигнали в Камелот, не бе се и сещала за Моргана, а тази сутрин, като се събуди, си припомни ясно, че бе я сънувала. В съня й Моргана я бе взела за ръка, бе я завела край Белтейнските огньове и й бе наредила да легне с Ланселет, който я чакаше там. Когато се разсъни, реши, че сънят е смешен и налудничав. Такива сънища можеха да бъдат изпращани единствено от Сатаната — най-често Моргана бе тази, която в сънищата я подтикване да извърши недопустими за искрена християнка неща.
	„Но тя напусна двора и няма защо да мисля повече за нея… Не, не й мисля злото, искрено се надявам да се покае за греховете си и да намери покой в някой манастир, но дано той да е далеч оттук…“ Сега, когато Артур се бе отказал окончателно от езическите обичаи, Гуенхвифар можеше да бъде напълно щастлива, стига да не бяха тези сънища, в които Моргана я подвеждаше да върши срамни неща. Ето, и днес, докато седеше и бродираше покривка за църковния олтар, не можеше да пропъди спомена за съня. Стори й се грешно да бродира светия кръст със златни конци, докато мислите й все се въртяха около Ланселет. Остави ръкоделието и прочете тихичко една молитва, но образите от съня продължиха да я преследват безмилостно. По Коледа беше помолила Артур да забрани паленето на белтейнски огньове в цялата страна и той и бе обещал. Гуенхвифар предполагаше, че би го сторил и по-рано, ако не го възпираше Мерлин. Наистина, мислеше си Гуенхвифар, трудно бе да не обичаш стария човек — той беше толкова мил и сърдечен; само да бе християнин, би бил за предпочитане пред всеки свещеник. Но Талиезин все упорстваше, че не било почтено да се отнемат на простия народ представите за Богинята, която се грижи за посевите им, следи за множенето на добитъка и прави тъй, че да натежават утробите на жените. С какво ли можеха да прегрешат толкова тези хорица, продължаваше Талиезин, нали се трудеха от зори до мрак в полето, за да си осигурят толкова храна, колкото да не загинат от гладна смърт. Надали Сатаната, ако изобщо имаше такъв, би се занимавал точно с тях. Гуенхвифар бе отвърнала:
	— Значи според теб не е грях да изпълняват развратни езически ритуали около огньовете по Белтейн, и да споделят постелята на чужди мъже…
	— Бог знае, малко радост е отредена в техния живот — отвърна спокойно Талиезин. — Не ми се струва чак толкова страшно, че четири пъти в годината, когато се сменят сезоните, те се веселят и вършат това, което им се иска. Не виждам как може да се обича един Бог, който отделя толкова много внимание на тези неща и ги нарича порочни. Ти как мислиш, кралице?
	— Да, кралицата бе убедена, че това е грях — да танцуваш гола из полето и сетне да легнеш с първия мъж, който се изпречи пред очите ти… Това бе грешно, безсрамно и порочно. Талиезин въздъхна и поклати глава.
	— И все пак, кралице, никой няма право да повелява над чуждата съвест. Ако за теб това е грях и порок, сигурна ли си, че знаеш кое е добро за другите? Дори най-големите мъдреци не могат да твърдят, че знаят всичко, и Боговете в своята мъдрост биха могли да имат цели, които ние с ограниченото си човешко познание не можем да разберем.
	— Но ако аз зная кое е добро и кое — лошо, а аз зная, защото така са ме учили свещениците и съм чела Светото писание, няма ли да си навлека Божия гняв, ако не въведа такива закони, с които да предпазвам поданиците си от грях? — попита Гуенхвифар. — Мисля, че Бог иска от мен да не разрешавам злото да пусне корени в моето кралство, и ако аз бях крал, отдавна щях да съм предприела необходимото.
	— Тогава, лейди, мога само да отбележа какъв късмет има страната, че не я управляваш ти. Кралят е длъжен да защитава поданиците си от външни врагове, от нашественици, и да ги поведе, когато се налага да защитят страната си. Кралят е длъжен първи да се изправи пред опасността, надвиснала над страната му, също както обикновеният селски стопанин пази нивята от разбойници. Но не е кралят този, който може да повелява над сърцата на поданиците си.
	Тя продължи да спори разгорещено.
	— Кралят е защитник на народа си, но каква е ползата да съхрани телата им, ако допусне душите им да станат жертва на порока? Ето, лорд Мерлин, аз съм кралица и много майки в тази страна ми изпращат дъщерите си, за да ми служат като придворни дами и да се научат на дворцови маниери. Кажи ми каква кралица щях да бъда, ако допуснех някое момиче, което са ми поверили, да се държи нескромно, да забременее, или дори да споделя леглото на собствения ми съпруг, както ми казват, че правела кралица Моргоуз? Майките ми поверяват дъщерите си, защото са уверени, че ще ги закрилям…
	— Но това е различно. Момичетата, които ти поверяват, са толкова млади, че сами не знаят какво искат. Ти трябва да заемеш мястото на майките им и да ги възпитаваш — прекъсна я Талиезин. — Кралят повелява над възрастни мъже.
	— Бог никъде не е казал, че трябва да има един закон за двора и друг — за простия народ! Бог иска от всички да спазват неговите заповеди — та докъде бихме стигнали, ако нямаше такива закони? Какво би се случило с тази страна, ако собствените ми придворни дами хукнеха по полетата и започнеха да развратничат? Не мога да разбера как все още допускаме да се вършат такива неща там, където се чува звън на църковна камбана!
	Талиезин се усмихна и заяви:
	— Що се отнася до теб, кралице, не мога да си представя, че би тръгнала из полето по Белтейн, дори да нямаше такава забрана. Забелязал съм, че не обичаш много да излизаш на открито.
	— Не излизам по своя воля, защото съм имала щастието да бъда посветена в християнската вяра и да слушам съветите на нашите свещеници! — сопна се кралицата.
	— Но помисли, Гуенхвифар — поде внимателно друидът, а сините му очи, избелели от годините, я гледаха кротко сред заобикалящата ги мрежа от бръчици. — Представи си, че има закон, който забранява Белтейнските огньове, а твоята съвест ти говори, че би било редно да се подчиниш на волята на Богинята, да признаеш, че ние сме телом и духом под нейна власт? Ако Богинята, в която вярваш, ти повели така, мислиш ли, че един закон може да ти попречи да празнуваш Белтейн? Та помисли, скъпа лейди — нима епископ Патрициус не ти е казвал? — само преди двеста години служенето на Христа е било изрично забранено тук в Летните земи. Римляните са считали, че който се кланя на Христа, лишава техните богове от дължимата им почит. Но все пак е имало християни, които са предпочитали да умрат, отколкото да запалят благовония пред някой от старите идоли — да, виждам, че знаеш тази история. Нима искаш твоя Бог да се превърне в тиранин, не по-добър от някой римски император?
	— Но нали Бог е истина, а онова са били идоли, измислени от човека — отвърна Гуенхвифар.
	— По какво се различават тези идоли от лика на Дева Мария на знамето, което издига Артур по време на сражение? — запита Талиезин. — Това са все образи, предназначени да даряват душевен мир на вярващите. На мен, защото съм друид, ми е абсолютно забранено да възприемам каквато и да било видима представа за Бога, защото във всеки живот са ме учили, че нямам нужда от такива представи — когато мисля за Бога, той е с мен. Но тези, които се раждат само веднъж, не могат да постигнат това, затова имат нужда от каменните кръгове и езерата, за да се кланят на Богинята, също както християните имат нужда от образа на Светата дева и кръста, който някои рицари поставят на щитовете си, за да се знае, че вярват в Христа.
	Гуенхвифар имаше чувството, че нещо в този аргумент не е наред, но се отказа да спори с Мерлин. В крайна сметка той бе стар човек, при това закоравял езичник.
	„Ако родя син на Артур — той ми обеща, че тогава ще изпълни всяко мое желание. Тогава ще поискам от него да забрани навсякъде и празненствата по Белтейн, и огньовете, които палят по жътва“.
	Сега, месеци по-късно, снощният сън й припомни този разговор. Несъмнено Моргана би я посъветвала и в действителност да отиде с Ланселет край белтейнските огньове… Нали Артур бе казал, че няма да задава въпроси, ако тя забременее от друг, направо й бе разрешил да вземе Ланселет за любовник… Лицето й пламтеше, когато се наведе отново над бродирания кръст. Не, не бе редно сега да се занимава с това. Прибра недовършената покривка и я уви в къс от по-грубо платно. Щеше да се заеме с ръкоделието отново, когато се поуспокои. Пред вратата на покоите й се чуха неравните стъпки на Кай.
	— Господарке — поде той, когато влезе, — кралят нареди да те помоля да дойдеш при него на турнирното поле. Искал да ти покаже нещо.
	Гуенхвифар кимна на дамите си.
	— Илейн, Мелиъс, елате с мен — нареди тя. — Всички останали могат да ме съпроводят или да останат тук с ръкоделията си, както желаят.
	Една от придворните, която бе по-възрастна и недовиждаше, предпочете да остане да преде; но всички останали се скупчиха около Гуенхвифар, радостни, че ще могат да излязат на чист въздух.
	През нощта бе валял сняг, но зимата вече отминаваше — сега слънцето бързо разтапяше снежната покривка. Виждаше се първата пролетна трева, а сред нея тук-там надничаха и цветни пъпки. След месец всичко наоколо щеше да е отрупано с цветя. Когато Гуенхвифар се установи в Камелот, баща й Леодегранс й изпрати най-добрия си градинар, та да я посъветва какви зеленчуци и ароматни треви да посади в градината си. На това място бе имало укрепления още преди римляните да дойдат по тези земи, затова намериха и много билки, които явно растяха отдавна тук. Гуенхвифар нареди да ги пренесат в нейната зеленчукова градина. Откриха наблизо една поляна, цялата осеяна с диви цветя, и Гуенхвифар помоли Артур да й разреши да я запази за себе си, затова той устрои турнирното поле доста по-далеч от замъка.
	Тя вдигна плахо очи, докато пресичаха моравите около замъка. Тук бе много открито — човек имаше чувството, че е съвсем близо до небето. Керлиън бе сгушен по-близо до земята. Когато тук, в Камелот, валеше дъжд, им се струваше, че се намират на остров сред мъглите, почти като на Авалон, но в ясни и слънчеви дни като днешния, замъкът се извисяваше на открития хълм и можеше да се види отвсякъде. От него погледът се рееше над безкрайни гори и хълмисти земи…
	Да, това място бе прекалено близо до небето. Според Гуенхвифар не бе редно обикновени простосмъртни да могат да виждат толкова надалеч, но Артур твърдеше, че въпреки мира в страната кралският замък трябва да си остане недостъпен.
	Артур не дойде да я посрещне, а изпрати Ланселет. Докато го гледаше как идва към нея, тя си каза, че е станал още по-красив. Сега, когато не му се налагаше да стриже постоянно косата си, за да може да я събира под бойния шлем, той я бе пуснал да расте и тя падаше на къдрици до раменете му. Носеше къса брада — Гуенхвифар харесваше тази мода, въпреки че Артур все го подиграваше, че е суетен. Самият Артур продължаваше да носи косата си много къса, по войнишки, и шамбеланите му го бръснеха много старателно всеки ден.
	— Господарке, кралят те очаква — каза Ланселет и взе ръката й, за да я съпроводи до дървените седалки, които Артур бе наредил да издигнат край оградата на турнирното поле.
	Артур й се поклони, пое ръката й и благодари с усмивка на Ланселет.
	— Седни тук, Гуен. Повиках те, за да ти покажа нещо интересно. Погледни натам…
	Тя видя, че една група млади рицари и някои от служителите в кралския дворец разиграват учебно сражение — бяха разделени на две групи и се сражаваха с дървени мечове и големи щитове.
	— Гледай — продължи Артур, — виж онзи високия, с шафраненожълтата риза! Не ти ли напомня на някого?
	Гуенхвифар се взря в момчето и забеляза колко умело върти меча — той се бе откъснал от останалите и нападаше като фурия, като събаряше всичко по пътя си. Удари едно от другите момчета с такава сила, че то остана в безсъзнание на полето, а друг пресрещна с щита си така, че той започна да залита. Беше наистина съвсем младо момче — по розовото му лице имаше едва набол златист мъх. Приличаше на херувим, но бе над шест фута висок, широкоплещест и едър като бик.
	— Сражава се като самия дявол — отбеляза Гуенхвифар. — Кой е той наистина? Струва ми се, че съм го виждала из двореца…
	— Това е същото момче, което пристигна преди време в Камелот и отказа да ни каже името си — намеси се Ланселет, който седеше от другата й страна. — Тогава ти го предаде на Кай, за да помага в кухнята. Веднага го кръстиха „Хубавеца“, защото ръцете му бяха много бели и меки. Кай си правеше с него всякакви грубиянски шеги и му нареждаше да бели зеленчука или да върти шишове, за да му загрубеели дланите. Нашият Кай има остър език…
	— А момчето никога не му отвръщаше — продължи Гауейн от другата страна на Артур. — Можеше да пречупи гръбнака на Кай с голи ръце, ако се ядоса, а и останалите прислужници в кухнята все го насъскваха — особено веднъж, когато Кай се шегуваше с произхода му и казваше, че трябва да е от много долен род и син на слуги, щом кухненската работа му иде отръки. Но Хубавеца изобщо не го погледна и каза, че не е редно да се удря човек, осакатял в служба на краля.
	Ланселет отбеляза сухо:
	— За Кай това е било по-лошо, отколкото ако го бе пребил до безсъзнание. Той и без това има чувството, че не е годен за друго, освен да върти шишове и да сервира на масата. Артур, някой ден би трябвало да възложиш някоя рицарска задача на Кай. Прати го поне да търси дракона на стария Пелинор…
	Илейн и Мелиъс се закискаха, скрили лица в ръцете си. Артур отвърна:
	— Тъй и ще сторя. Кай е прекалено добър и верен рицар, за да бъде пренебрегван. Нали знаеш, че исках да му дам Керлиън, но той не пожела. Каза, че баща му е наредил да ми служи, докато е жив, затова щял да дойде и в Камелот, за да ръководи домакинството ми. Но да се върнем на момчето — как му каза ти, Ланс, Хубавеца ли? Не ти ли прилича на някого, лейди?
	Гуенхвифар продължи да гледа момчето, което тъкмо нападаше последния оцелял противник. Русата му коса се вееше на вятъра. Имаше високо чело и едър нос, а ръцете, с които държеше меча, наистина бяха много нежни и бели — Гуенхвифар хвърли поглед встрани, към Артур, и срещна погледа на същите сини очи, само че те бяха увенчани с гъсти кичури червеникава коса. Тогава възкликна стреснато:
	— Но той прилича на Гауейн!
	— Бог да ни е на помощ, така е — разсмя се Ланселет. — Никога не бих забелязал. При това често съм говорил с него. Дадох му и тази риза, защото нямаше какво да облече…
	— Дал си му и много други неща — добави Гауейн. — Когато го питах има ли всичко необходимо, за да излезе на турнирното поле, той ми каза колко неща си му подарил. Благородно си постъпил, като си помогнал на момчето, Ланс.
	Артур се извърна към него и запита учудено:
	— Твой син ли е, Гауейн? Не знаех, че имаш.
	— Не, не, кралю. Това е моят най-малък брат, Гарет. Не ми разрешаваше да издам тайната му.
	— Защо си мълчал дори пред мен, братовчеде? — каза Артур с упрек. — Нима имаш тайни от своя крал?
	— Не е тъй — запротестира притеснено Гауейн и едрото му, плоско лице се покри с гъста червенина, така че се сля по цвят с косата му. — Никога не бих крил нещо от теб, кралю, но момчето много ме молеше да не казвам нищо. Твърдеше, че ти ме предпочиташ пред останалите рицари, защото съм ти братовчед, но той искал да спечели признание в двора на Артур и да бъде оценен от великия Ланселет — да, Ланс, така каза, „великия Ланселет“ — та искал да спечели слава само с делата си, а не заради името и произхода си.
	— Ама че глупости — каза Гуенхвифар, но Ланселет се усмихваше.
	— Не е така — поде той. — Момчето е постъпило доблестно. Аз самият често съм искал да имах куража да сторя същото, а не да бъда за всички незаконородения син на крал Бан и да нямам нужда да печеля мястото си в двора по собствени заслуги. Затова и все се стремях така ожесточено да се отличавам в битките — да не би някой да каже, че не съм заслужил оказваните ми почести…
	Артур постави кротко ръка върху ръката на Ланселет.
	— Никога не бива да ти идват на ум такива неща, приятелю — каза той. — Всички знаят, че няма равен на теб сред моите рицари, и че си най-близък и верен защитник на моя трон. Но, Гауейн, — и той се обърна към червенокосия великан, — теб също съм предпочел пред останалите не защото си мой роднина и наследник на короната, а защото си верен и честен, и си спасявал десетки пъти живота ми. Намериха се хора на времето, които ме съветваха да не избирам наследника на трона за свой телохранител. Казваха ми, че ако той изпълнява съвестно задълженията си, никога няма да се добере до короната. И все пак аз винаги съм се поздравявал за избора си. — Артур прегърна Гауейн през раменете. — Значи момчето е твой брат, а на мен и през ум не ми минаваше.
	— Аз самият не знаех нищо, когато той се появи в двора — заяви Гауейн. — За последен път го бях виждал на тържеството по случай твоето коронясване. Тогава не беше по-висок от меча ми, а сега — сам виждаш. — Гауейн посочи с глава към полето пред тях. — Веднъж го забелязах в кухните и реших, че трябва да е от нашата кръв. Бог ми е свидетел, незаконните синове на Лот нямат чет. Но когато отидох при него, го познах, а той започна да ме моли да не издавам кой е, та сам да спечели рицарска слава.
	— Какво пък, една година на служба при Кай може да направи мъж и от последното мамино синче — каза Ланселет, — а Бог знае, че той наистина се държа мъжки.
	— Чудя се как ти не си го познал, Ланселет — та нали той едва не стана причина да се пребиеш на сватбата на Артур — каза развеселено Гауейн. — Помниш ли как го изтърси в скута на майка ми и й заръча добре да го натупа, та да не се вре друг път под конските копита.
	— Да, и веднага след това едва не си счупих врата — сега си спомням — разсмя се Ланселет. — Значи това е онзи малък разбойник! Но той далеч надминава другите момчета, би трябвало да се упражнява с възрастните рицари. Струва ми се даже, че и сред тях ще бъде от най-добрите. Ще позволиш ли, господарю?
	— Прави, каквото пожелаеш, приятелю. Ланселет свали меча си и го подаде на Гуенхвифар с думите:
	— Пази го, лейди.
	Сетне прескочи оградата, грабна един от дървените мечове, оставени наблизо, и затича към високото русо момче.
	— Много си едър, за да се състезаваш с тези хлапета, драги — по-добре си премери силите с някой, който ти подхожда повече по ръст!
	Изведнъж Гуенхвифар си помисли притеснено: „Да му подхожда по ръст ли?“ Та Ланселет не бе особено висок за мъж, бе само малко по-висок от нея самата, а Хубавеца го надвишаваше с цяла глава! За миг, когато видя пред себе си капитана на кралската конница, момчето се поколеба, но забеляза, че Артур кима в знак съгласие и лицето му светна от възторг. Той нападна веднага, издигайки дървения си меч за удар, и беше много учуден, когато нанесе удара, но Ланселет не беше засегнат. Той се бе изплъзнал встрани, сетне се завъртя и нанесе на свой ред удар. Мечът докосна рамото на момчето, и макар че Ланселет спря силата на удара все пак разкъса ризата му. Гарет залитна, но бързо се изправи, и успя да парира следващия удар на Ланселет. В този момент кракът на Ланселет се хлъзна по мократа трева, той залитна и на всички им се стори, че ще падне на колене пред момчето.
	Хубавецът отстъпи. Ланселет веднага скочи на крака и извика:
	— Глупак такъв! Ами ако на мое място беше някой саксонец? — Издигна меча си и така халоса момчето с тъпата му част, че то отхвърча чак до средата на моравата, размахвайки ръце. Там падна и остана да лежи зашеметен.
	Ланселет забърза към него, наведе се усмихнат и му помогна да стане.
	— Не исках да ти причинявам болка, момчето ми, но наистина трябва да се научиш да се пазиш по-добре. — Той протегна ръка. — Хайде, облегни се на мен.
	— За мен беше чест, сър — каза момчето. Младото му лице пламтеше от червенина. — Добре беше, че изпитах силата ти на свой гръб.
	Ланселет го потупа по рамото.
	— Дано винаги се сражаваме рамо до рамо, а не един срещу друг, Хубавецо — каза той и се запъти обратно към краля. Гарет вдигна меча си и отиде при младежите, които веднага се струпаха около него и започнаха да го дразнят.
	— Значи така, Хубавецо, ти едва не победи в двубой капитана на кралската конница…
	Артур посрещна с усмивка Ланселет, докато той прескачаше обратно оградата.
	— Момчето се държа достойно, Ланс. Добър рицар ще стане, също като брат си — и той се обърна към Гауейн. — Братовчеде, не му казвай, че зная кой е — причините, поради които крие произхода си, са достойни за уважение. Но можеш да му кажеш, че съм го забелязал, и че ще го посветя в рицарство по Петдесетница, когато изслушвам всички молители, нека дойде тогава при мен и да ме помоли да получи рицарско звание.
	Лицето на Гауейн засия. Сега вече, помисли си Гуенхвифар, кръвното му родство с Гарет ставаше очевидно за Всеки, който е виждал и двамата. Усмихваха се съвсем еднакво.
	— Благодаря ти, кралю, повелителю мой. Дано ти служи също тъй вярно, както и аз.
	— Никой не може да ти бъде равен по вярност — отвърна с обич Артур. — Аз наистина съм щастлив човек, защото ме заобикалят такива верни приятели и достойни рицари.
	Да, каза си Гуенхвифар, Артур наистина имаше дарбата да печели обичта и предаността на хората. Това бе и тайната на силата му като крал. Безспорно, той бе смел воин, но все пак не беше нищо изключително като боец — по време на турнирите, които се организираха и за забавление, но и за поддържане на формата на рицарите в мирно време, Ланселет, че дори и старият Пелинор нееднократно го бяха сваляли от коня. Но Артур не се гневеше, не се засягаше, а винаги казваше добросърдечно, че щом е заобиколен от такива умели войни, не бива да се безпокои за изхода на сраженията, и че предпочита те да му бъдат приятели, а не врагове.
	Скоро момчетата събраха дървените мечове и си тръгнаха. Гауейн също стана да си върви, защото искаше да занесе новините на брат си. Но Артур задържа Гуенхвифар и я поведе към крепостната стена. Камелот се издигаше на висок, плосък отгоре хълм. Платото можеше да побере цял град, и действително, голямата крепостна стена ограждаше не само кралския замък, но и цяло новостроящо се селище. Гуенхвифар разбра, че Артур я води към любимото си място на стената, откъдето се виждаше цялата долина. Щом се изкачиха горе, веднага й се зави свят и тя се вкопчи в зида. Оттук погледът стигаше чак до островното кралство на баща й, крал Леодегранс, а малко по на север, се виждаше и друг остров, който напомняше по форма свит на кълбо дракон.
	— Баща ти старее, Гуенхвифар, а няма син и наследник — поде Артур. — Кой ли ще управлява кралството му след него?
	— Не зная — най-вероятно очаква ти да избереш някой, който да управлява от мое име — отвърна тя. Една от сестрите й бе умряла при раждане, далеч в Уелс, а друга загина, когато врагове обсадиха замъка на мъжа й. Втората жена на баща й също не му роди син, така че Гуенхвифар оставаше негова единствена наследница. Но как би могла тя, една жена, да се справи с всички, които поглеждаха алчно към земите на стария крал? Погледът й се отклони от земите на баща й и тя попита:
	— Баща ти — Пендрагон… чудя се дали също е бил провъзгласен за крал на Драконовия остров?
	— Така ми е казвала Повелителката на Езерото. Разказвала ми е как той се е заклел да зачита религията на Авалон, както се клех и аз — отвърна мрачно Артур и се загледа в Драконовия остров. Гуенхвифар се зачуди какви ли езически глупости му се въртят в главата.
	— Но нали когато призна Единия Бог, ти спечели най-великата си победа и прогони веднъж завинаги саксонците от нашите земи!
	— Глупаво е да се твърди, че съм ги прогонил завинаги — отвърна Артур. — Една страна не може да бъде вечно в безопасност, а само докато Бог пожелае…
	— И Бог пожела да ти повери тази страна, Артур, та да я управляваш като християнски крал. Епископът ми е разказвал историята на пророк Илия, как заедно с други Божии служители срещнал жреците на Ваал, и решили всеки да призове своя Бог. Бог отвърнал на молитвите на Илия и другите свещеници, но Ваал не чул своите жреци, защото не е нищо повече от идол. Ако Авалон имаше действително някаква власт, щяха ли Исус и Дева Мария да те дарят с такава победа?
	— Моята армия наистина прогони саксонците, но това не означава, че аз няма да бъда наказан за клетвопрестъпничеството си — отвърна Артур. Гуенхвифар забеляза ядосано, че на лицето му се изписа скръб и страх от бъдещето.
	Тя се обърна и впери поглед на юг. От това място, ако се взреше добре, човек можеше да види върха на камбанарията на „Свети Майкъл“ — църквата, която се издигаше на Тор. Църквата бе посветена на архангел Михаил, защото той повеляваше над подземния свят, и имаше властта да задържи демоните на езичеството в преизподнята. Но имаше случаи, когато очертанията на църквата се замъгляваха пред очите й, и Гуенхвифар имаше чувството, че вижда на Тор отдавна разрушения каменен кръг. Монахините в Гластънбъри й бяха разказвали, че там имало такъв храм в мрачните езически времена, и какви усилия положили Христовите служители да съборят и откарат надалеч изправените камъни. Гуенхвифар бе убедена, че е голяма грешница, щом й се явяват видения от езическите времена. Веднъж дори бе сънувала, че лежи в големия каменен кръг, в прегръдките на Ланселет, и в съня си му даде това, което винаги му бе отказвала наяве…
	Ланселет. Той бе толкова добър. Никога не бе настоявал да получи от нея нещо повече от това, което би могла да му предложи като ревностна християнка и вярна съпруга, без да загуби честта си… Но нали според Светото писание сам Христос бе казал, че който погледне чужда жена с желание, вече е съгрешил с нея в сърцето си. Значи грехът вече тегнеше върху нея и Ланселет, нямаше опрощение за тях, и двамата бяха прокълнати. Тя потръпна и отвърна очи от Тор. Уплаши се, че Артур може да прочете мислите й, защото и той говореше за Ланселет.
	— Не е ли тъй, Гуен? Крайно време е за Ланселет да си намери жена. Тя овладя с усилие гласа си.
	— Но нали ти с готовност би му позволил да си вземе съпруга, щом той те помоли за това?
	— Той никога няма да го поиска от мен — отвърна Артур. — Няма желание да напусне двора. А ми се струва, че дъщерята на Пелинор би била прекрасна съпруга за него, при това е твоя братовчедка — подходяща е, нали? Ланселет не е богат, Бан имаше прекалено много незаконни деца, за да осигури добре всички. Такъв брак ще е добро разрешение и за двамата.
	— Ти без съмнение си прав — каза Гуенхвифар. — Илейн нито за миг не го изпуска от поглед, също като момчетата, които се обучават при него на бойно изкуство и също като тях изпада във възторг от всяка дума или поглед, които той й отправи. — Сърцето й се късаше от болка, но може би наистина щеше да е най-добре Ланселет да се ожени. Не бе редно да бъде привързан към жена, която няма какво да му предложи. Ако той заживееше със съпругата си, тя би могла да започне да изкупва греха си, като си обещае да не допуска вече такива помисли — сега, когато Ланселет бе все около нея, такова обещание би било неизпълнимо.
	— Да, трябва пак да поговоря с него. Той все казва, че не иска да се жени, но ще се опитам да го убедя, че бракът не го задължава да напусне двора. Нима няма да е прекрасно един ден синовете на Ланселет да служат на нашите деца?
	— Дано даде Бог този ден наистина да настъпи — каза Гуенхвифар и се прекръсти. Двамата останаха така, загледани в Летните земи, които се простираха в краката им.
	— Насам идва ездач — прекъсна Артур мълчанието, взрян в пътя, който се виеше нагоре към замъка. Когато ездачът наближи, той допълни — Това е Кевин, арфистът, сигурно идва от Авалон. Най-сетне е проявил достатъчно разум да пътува с прислужник.
	— Това не е прислужник — възрази Гуенхвифар. С острия си поглед беше различила женствените очертания на фигурата, която седеше на коня зад Кевин. — Жена е. Странно — доколкото съм чувала, друидите избягват общуването с жени, също като нашите свещеници.
	— Това не се отнася до всички, скъпа моя. Талиезин ми е разказвал, че всеки друид, с изключение на най-висшестоящите има право да си вземе жена. Най-често това и правят — отвърна Артур. — Възможно е Кевин да си е взел жена, а може просто да пътуват заедно. Прати някоя от твоите придворни да предупреди Талиезин за неговото пристигане, и нека друга отиде до кухните — тази вечер ще можем да послушаме музика, та е редно да си направим пиршество. Хайде да слезем и да го посрещнем — арфист като Кевин заслужава самият крал да го приветства с „добре дошъл“.
	Докато стигнат вратите на крепостта, те вече бяха широко отворени, и Кай бе слязъл също, за да посрещне лично големия арфист в Камелот. Кевин се поклони пред краля, но очите на Гуенхвифар не се откъсваха от слабичката, дрипава фигура зад гърба му.
	Моргана излезе напред, поклони се и каза:
	— Ето ме отново в твоя двор, братко.
	Артур отиде при нея и я прегърна.
	— Добре дошла отново сред нас, сестро — много време измина, откак се видяхме за последен път — каза той и я задържа в прегръдките си. — Сега, когато и майка ни не е вече сред нас, не бива да се делим. Не ме напускай пак, сестро.
	— През ум не ми минава — отговори Моргана.
	Сега дойде и Гуенхвифар и също я прегърна. Почувства колко слабо, дори костеливо бе тялото й, когато я притисна към себе си. После каза:
	— Изглежда, че отдавна си на път, сестро.
	— Така е, идвам много отдалече — кимна Моргана. Докато влизаха в замъка, двете се държаха за ръка.
	— Но къде беше? Мислех, че няма да те видя вече — толкова отдавна ни напуска — поде Гуенхвифар.
	— Понякога и аз мислех същото — отвърна Моргана. Но снаха й забеляза, че все пак не каза къде е била.
	— Всички твои вещи, които останаха при нас след заминаването ти — арфата, роклите и всичко останало — са в Керлиън. Утре ще пратя най-бързия вестоносец дотам, за да ти ги донесе — говореше Гуенхвифар, докато я въвеждаше в помещенията, където спяха придворните дами. — А дотогава, ако искаш, ще ти заема една от моите рокли. Явно наистина идваш от много далеч, сестро. Видът ти е такъв, като че ли си спала в краварник. Да не би да са те обрали разбойници, та не носиш нищо със себе си?
	— Действително не ми провървя по пътя — отвърна Моргана. — Ако ми изпратиш една прислужница, за да ми помогне да се изкъпя и да се преоблека в чисти дрехи, ще те благославям. Но ще трябва да ми дадеш също и гребен, и игли да прибера косите си, и долна риза.
	— Роклята ми ще е много дълга за теб — каза Гуенхвифар, — ще се наложи да я скъсиш набързо, докато донесат твоите дрехи. С удоволствие ще ти дам и воали, гребени и долни ризи, а ще ти трябват и обувки — тези, с които си сега, изглеждат тъй, сякаш си вървяла с тях пеш до Лотиан и обратно! — Тя повика една от придворните и нареди: — Донеси тук червената ми рокля, също и воала към нея, една долна риза и чифт домашни обувки. Подбери всичко, което е необходимо, за да може сестрата на краля да се облече, както подобава на сана й. Кажи също да донесат тук вода за баня и повикай една жена, за да й прислужва, докато се къпе. — Гуенхвифар изгледа с отвращение дрехата, която Моргана тъкмо бе свалила от себе си, и допълни: — Ако това нещо не може да се почисти и проветри добре, го дай на някоя от млекарките!
	Когато Моргана се появи на кралската трапеза, беше облечена в рокля — тя й отиваше, защото придаваше цвят на мургавото й лице. Молеха я да попее, но тя отказа. Заяви, че след като Кевин е сред тях, никой не би предпочел чирикането на червеношийката пред трелите на славея.
	На следния ден Кевин помоли Артур да го приеме насаме. Затвориха се с Талиезин в кралските покои в продължение на дълги часове — дори наредиха да им занесат там вечерята. Гуенхвифар така и не разбра за какво са говорили — Артур рядко разговаряше с нея за управлението на страната. Най-вероятно друидите се гневяха, че Артур е решил да се отрече от обещанията си пред Авалон, но рано или късно щеше да им се наложи да се примирят. Артур вече бе станал християнски крал. Що се отнася до Гуенхвифар, сега я занимаваха по-важни неща.
	Тази пролет в двора избухна епидемия от треска. Разболяха се и много от придворните дами на Гуенхвифар, та до Великден не й оставаше време да мисли за други неща. Не бе й минавало през ум, че ще има повод толкова да се радва на присъствието на Моргана, но тя наистина знаеше много лековити треви и бе веща в лечителското изкуство. Гуенхвифар бе убедена, че единствено благодарение на познанията на Моргана никой в двора не умря от треска — знаеше, че епидемията е отнесла много хора в земите около Камелот — предимно старци и малки деца. Изота, по-младата несъща сестра на Гуенхвифар, също прихвана треска. Когато майка й разбра, не разреши тя да остане в кралския двор, а заръча да я заведат обратно в бащиния й дом. Още същия месец Гуенхвифар получи вест, че Изота е мъртва. Тя дълго оплаква младото момиче — бе я обикнала много и се бе надявала да я омъжи за някой от верните рицари на Артур, когато поотрасне.
	Ланселет също се беше разболял от треска, и Артур нареди да го пренесат да лежи в замъка, където за него се грижеха придворните дами на кралицата. Докато все още имаше опасност от зараза, не пускаха Гуенхвифар при него — тя пак се надяваше, че е забременяла, но отново се оказа излъгана в очакванията си. Когато Ланселет започна да се възстановява, тя го посещаваше често и оставаше дълго край постелята му.
	Моргана също идваше често. Свиреше му на арфа, докато той още не можеше да става от леглото. Един ден, докато ги наблюдаваше как разговарят за Авалон, Гуенхвифар забеляза как го гледа Моргана и си каза: „Но тя още го обича!“ Не бе забравила, че Артур все още се надява да събере Ланселет и Моргана. Продължи да ги наблюдава, докато Моргана свиреше, и почти се поболя от ревност.
	„Гласът й е прекрасен; не е красива, но е толкова умна и учена. Дворът е пълен с хубави жени. Илейн е красива, а и Мелиъс, и дъщерята на крал Ройнс, та дори Моргоуз все още е хубава. Какво впечатление може да направи на Ланселет едно по-хубаво лице?“ Гуенхвифар виждаше колко внимателно го повдига Моргана от постелята, като му дава да пие билкови отвари и разхладителни напитки. Нея самата никак не я биваше да се грижи за болни. Чувстваше се глупава и несръчна, докато Моргана не спираше да говори, да се смее и да го забавлява.
	Мракът падаше бързо. Най-сетне Моргана стана и каза:
	— Вече е толкова тъмно, че не виждам струните на арфата, пък и съм пресипнала така, че грача като гарван. Спирам да пея. Трябва да си изпиеш лекарството, Ланселет, а аз ще ти изпратя прислужника, да те приготви за лягане…
	Ланселет взе чашата от ръката й с крива усмивка.
	— Твоите питиета наистина разхлаждат, братовчедке, но вкусът им…
	— Хайде, хайде, пий — засмя се Моргана. — Артур те е поставил под мое разпореждане, докато си болен.
	— Да, и ти несъмнено ще ме напердашиш и ще ме оставиш де си легна без вечеря, ако откажа да изпия това. Ако пък си изпия лекарствата като добро момче ще получа меден сладкиш и целувчица за лека нощ.
	Моргана отново се разсмя тихичко.
	— Меден сладкиш все още не мога да разреша, но можеш да си изядеш вкусната овесена каша. А като си изпиеш лекарството, ще си получиш целувчицата за лека нощ и обещание да ти изпека меден сладкиш веднага, щом оздравееш.
	— Да, мамо — сбръчка нос Ланселет. Гуенхвифар забеляза, че по някаква причина шегата не се понрави на Моргана. Когато Ланселет пресуши чашата, тя се наведе и го целуна леко по челото. Сетне придърпа завивките чак до брадичката му, също както майка завива детето си в люлката.
	— Ето, сега бъди добро дете и заспивай — допълни тя със смях, но смехът й прозвуча горчиво. После си тръгна.
	Гуенхвифар отиде по-близо до леглото на Ланселет и каза:
	— Тя е права, мили. Трябва да спиш.
	— Моргана вечно е права, чак ми омръзва — отвърна Ланселет. — Ела и поседни до мен, любов моя…
	Ланселет много рядко се осмеляваше да говори така с нея. Гуенхвифар седна на леглото и го остави да държи ръката й. След време той я притечи към себе си и започна да я целува; тя се отпусна на ръба на леглото и се остави на целувките му, докато той не въздъхна уморено и не се отдръпна. Не възрази, когато и тя се отдръпна от него, но след малко каза:
	— Не можем да продължаваме така, любов моя. Трябва да ме оставиш да си тръгна оттук.
	— И къде ще отидеш? Може би да преследваш любимия дракон на крал Пелинор? Какво би правил тогава горкият старец през свободното си време? Това е любимото му занимание — Гуенхвифар се опитваше да придаде шеговит тон на разговора, но сърцето й се късаше от болка.
	Той взе отново ръцете й в своите и я дръпна да легне до него.
	— Тук няма място за шеги, Гуен — ти знаеш, и аз знам, и Бог да ни е на помощ, но мисля, че Артур също знае — никога не съм обичал друга жена, освен теб, и никога няма да обикна друга. Обичам те от първия миг, когато те видях в бащиния ти дворец. Затова, ако искам да остана верен на своя крал и приятел, трябва да напусна двора и никога повече да не те видя…
	Гуенхвифар започна:
	— Щом смяташ, че трябва да си отидеш, аз няма да те задържам…
	— Да, ще си тръгна, както съм тръгвал безброй пъти досега — избухна Ланселет. — Всеки път, когато потегляхме на бой, се надявах да падна убит от някой саксонец, та да не трябва да страдам отново от безнадеждната си любов. Да ми прости Бог, но понякога се улавях, че мразя своя крал, комуто съм се клел в обич и вярност. Тогава си казвах, че никоя жена не бива да разруши приятелството ни, и си обещавах занапред да мисля за теб само като за съпруга на краля. Но сега в страната цари мир и аз трябва ден след ден да се измъчвам, като те гледам на трона до него, и ме преследват мисли как лежиш до него в постелята — доволна и щастлива съпруга…
	— Защо мислиш, че съм по-доволна и щастлива от теб? — попита с разтреперан глас Гуенхвифар. — Ти поне можеш да избираш дали да си тръгнеш или да останеш, но мен ме дадоха на Артур, без преди това изобщо да ме попитат искам или не. Аз не мога да си позволя да напусна двора веднага, щом нещо не върви така както съм си представяла. Трябва да остана тук, между тези стени и да върша това, което очакват от мен… Ако ти решиш да заминеш, аз не мога да ти кажа „Остани!“, ако пък останеш, не мога да ти наредя да си вървиш. Ти поне имаш свободата да идваш и да си отиваш, когато пожелаеш!
	— Та нима бих могъл да бъда щастлив, независимо от това дали идвам или си отивам? — за миг й се стори, че Ланселет ще заплаче, но той се овладя и продължи: — Какво искаш от мен, любима? Да не дава Бог да ти причинявам страдание! Ако си отида, всичко е просто и ясно — остава ти дългът да бъдеш добра съпруга на Артур — ни повече, ни по-малко. Но ако остана… — той не довърши.
	— Щом считаш, че дългът ти повелява да заминеш, замини — каза Гуенхвифар. Не можеше да вижда от сълзите, които се лееха по бузите й.
	Той проговори отново, но гласът му бе толкова измъчен, сякаш бе смъртно ранен.
	— Гуенхвифар… — много рядко се обръщаше към нея с цялото й име. Пред хората й казваше „господарке“ или „кралице“, а в по-непринудена обстановка винаги я наричаше „Гуен“. Сега, когато чу името си, произнесено от него, й се стори, че никога не е чувала нищо по-прекрасно. — Гуенхвифар, защо плачеш?
	Трябваше да излъже, при това да лъже убедително. Не би могла да му каже истината, ако искаше да остане почтена жена. Тя поде:
	— Защото… — но сълзите я задавиха, и тя изхлипа с пресекващ глас: — Защото не зная как ще живея, ако си отидеш.
	Той преглътна мъчително, взе отново ръцете й в своите и каза:
	— Но тогава — аз не съм крал, любима моя, но моят баща ми завеща едно малко имение в Бретан. Би ли напуснала този двор заедно с мен? Аз — не зная, но си мисля, че така ще бъде по-почтено, отколкото да стоя тук, край Артур, и да ухажвам жена му…
	„Значи наистина ме обича“, мислеше отчаяно Гуенхвифар. „Обича ме и ме желае… това е единственият почтен изход…“ Но паниката вече се надигаше и я заля като вълна. Да замине толкова надалеч, дори заедно с Ланселет… представи си какво ще говорят за нея хората, че ще бъде опозорена завинаги…
	Той продължаваше да стиска здраво ръцете й. После каза:
	— Нали разбираш, няма да се върнем никога тук — никога. Най-вероятно ще ни отлъчат и от църквата — за мен това не е кой знае какво, защото не съм чак такъв християнин, но ти, моя Гуенхвифар…
	Тя скри лице с воала си и продължи да плаче, съзнавайки, че няма да преодолее греховете си.
	— Гуенхвифар — поде той, — не искам да те въвличам в грях…
	Тя отвърна измъчено:
	— Но ние вече сме прегрешили, и аз, и ти…
	— И ако свещениците са прави, сме прокълнати — продължи горчиво Ланселет, — а при това тези целувки са всичко, което съм получил от теб. Носим на плещите си тежестта на греха, но не сме изпитали удоволствието от него. Пък и не зная доколко да вярвам на свещениците — та какъв е този Бог, който обикаля като нощен пазач и си пъха навсякъде носа като селска клюкарка, която държи да знае дали някой не прескача при жената на съседа…
	— Чувала съм Мерлин да говори така — прошепна Гуенхвифар. — Понякога такива думи ми се струват разумни, а после си казвам, че Сатаната ме изкушава, за да съгреша…
	— О, не ми говори за Сатаната — и Ланселет отново я привлече на леглото до себе си. — Любима, единствена моя, ще остана или ще си отида, както ти пожелаеш, но не мога да те гледам, като се измъчваш така…
	— Но аз не зная какво искам — изплака тя и се отпусна в прегръдките му, хлипайки. След малко Ланселет прошепна: — Вече сме платили за този грях… — и притисна устни към нейните. Гуенхвифар трепереше, но отвърна на целувката му и не се отдръпна, когато той плъзна ръце към гърдите й. Почти се надяваше, че този път той няма да спре дотук, но в същия миг чу някакъв шум пред вратата на стаята и скочи, изтръпнала от страх. Когато прислужникът на Ланселет влезе в стаята, тя вече седеше изправена като свещ на ръба на леглото му. Той се покашля и каза:
	— Господарю, лейди Моргана ме изпрати, за да те приготвя за през нощта. Ако кралицата разреши…
	„Отново Моргана, проклета да е!“ Ланселет се усмихна и пусна ръката на Гуенхвифар.
	— Разбира се, пък и кралицата трябва също да е уморена. Обещаваш ли да дойдеш утре пак, господарке?
	Гласът му звучеше толкова спокойно, че Гуенхвифар изпита едновременно облекчение и гняв. Постара се да стои встрани от светлината на лампата, която носеше прислужникът. Знаеше, че воалът й е измачкан, а роклята — раздърпана. По лицето й имаше следи от сълзи, а косата и бе разпусната. Как ли изглеждаше? Какво ли щеше да си помисли човекът? Тя скри лицето си с воала и стана.
	— Лека нощ, сър Ланселет. Грижи се добре за приятеля на краля, Кервал — допълни тя и излезе. Молеше се да успее да прекоси голямата зала и да се добере до покоите си, преди да се разплаче отново.
	„Господи — но как да се моля на Бога, след като искам да продължа да греша? Би трябвало да се моля да ме спаси от изкушението, но нямам сили!“


	16

	Арфистът Кевин се появи отново в двора на Артур ден или два преди навечерието на Белтейн. Моргана се зарадва, като го видя — пролетта й се бе видяла дълга и изтощителна. След като оздравя от треската, Ланселет замина на север, към Лотиан. Моргана също имаше намерение да замине натам, за да види как е синът й. Само че не искаше да пътува с Ланселет, пък и той надали би избрал нея за другар по пътя. Затова си каза: „Синът ми си е много добре там, ще ида да го видя друг път“.
	Гуенхвифар беше тъжна и мълчалива; през време на дългогодишното отсъствие на Моргана от двора, кралицата се бе превърнала от безгрижно, непораснало дете в постоянно замислена зряла жена. Бе пестелива на думи и прекалено набожна. Моргана подозираше, че тя вехне по Ланселет, а тъй като познаваше братовчед си добре, си казваше, че Ланселет е точно човекът, който нито ще остави жената на мира, нито пък ще се осмели да прегреши с нея докрай. Всъщност, с Гуенхвифар си бяха лика-прилика — тя също не би го дала на друга жена, но не би се поддала и на желанието си. Чудно, какво ли мислеше Артур за това, но Моргана не намираше смелост да го попита.
	Моргана поздрави Кевин с „добре дошъл“, и си каза, че най-вероятно ще отпразнуват Белтейн заедно. Слънцето караше кръвта й да кипи, и като не можеше да има мъжа, когото желаеше (не можеше да се заблуждава, Ланселет все още я привличаше), би могла поне да приеме за любим друг, който намира нея за привлекателна. Приятно бе да се чувстваш търсена и обичана. Освен това Кевин разговаряше с нея за държавните дела — нещо, което нито Артур, нито Ланселет биха сторили. За миг й мина през ума горчивата мисъл, че ако не бе напускала Авалон, досега вече всички щяха да се допитват до нея за най-важните събития на тяхното време.
	Но беше късно, стореното си оставаше сторено. И тъй, тя посрещна Кевин в тронната зала и нареди да му поднесат храна и вино. Гуенхвифар с радост се отказа от това си задължение в нейна полза. Тя обичаше да слуша музиката на Кевин, но гледката на обезобразеното му тяло й се струваше непоносима. Така че Моргана го обслужваше, докато той вечеряше, и го заразпитва за Авалон.
	— Добре ли е Вивиан?
	— О, да, и все така твърдо решена да дойде по Петдесетница в Камелот — отвърна Кевин. — Може би така ще е най-добре, защото Артур не пожела да се вслуша в моите думи. Но поне обеща тази година все още да не забранява огньовете по Белтейн.
	— И да ги забрани, няма да има голяма разлика — каза Моргана. — Но Артур има и други неприятности, при това източникът е съвсем наблизо. — Тя посочи към прозореца. — От прозорците на замъка се вижда островното кралство на Леодегранс — чувал ли си какво се случи там?
	— Някакъв човек, когото срещнах по пътя, ми каза, че Леодегранс е мъртъв — отвърна Кевин, — и че няма син, който да го наследи. Лейди Алиенор също умряла няколко дни по-късно, при раждането на последното си дете. Треската е отнесла много хора наоколо.
	— Гуенхвифар не отиде там за погребението — поде Моргана. — Няма и защо да скърби, защото той не бе кой знае колко любящ баща. Артур иска да чуе нейното мнение за човека, когото да постави като регент на мястото на Леодегранс. Той казва, че след като тя е наследила кралството, би било редно вторият им син един ден да властва над него. Но няма никакви изгледи Гуенхвифар да го дари дори с едно дете.
	Кевин бавно кимна.
	— Да, тя пометна последното преди битката при Маунт Бадон, и беше много зле след това. Оттогава не съм чувал дори слух, че е бременна. На колко години е върховната повелителка?
	— Мисля, че най-малко на двадесет и пет — отвърна Моргана. Не можеше да бъде съвсем сигурна, защото тя самата бе пребивавала много дълго в царството на феите.
	— Късничко й е за първо дете — отвърна Кевин, — но предполагам, че като всички безплодни жени, и тя се моли за чудо. Какво й е на кралицата, та не зачева?
	— Не съм бабувачка — отвърна Моргана, — но мисля, че е напълно здрава. Изтрила си е коленете от молитви, но не може и не може да забременее.
	— Е, всичко става според волята на Боговете — каза Кевин. — Но те наистина трябва да проявят голяма милост към нашата страна, ако кралят самодържец умре, без да остави наследник. А пък сега не ни заплашват и саксонците отвън, та нищо не би попречило на британските крале да се нахвърлят един върху друг и отново да разпокъсат страната. На Лот никога не съм имал вяра, но той е мъртъв, а Гауейн е най-верният човек на Артур. Надявам се поне от Лотиан да не дебне опасност, освен ако Моргоуз не си намери достатъчно амбициозен любовник, който да пожелае да владее Британия.
	— Ланселет е там сега, но би трябвало да се върне скоро — отбеляза Моргана, а Кевин допълни: — Вивиан също потегли за Лотиан по някакви нейни съображения, въпреки че всички я убеждавахме, че пътуването ще е много тежко за нейната възраст.
	„Значи тя ще види сина ми…“. Сърцето на Моргана подскочи и нещо стегна до болка гърлото й. Помисли, че ще заплаче, но Кевин явно не забеляза нищо.
	— Не срещнах Ланселет на идване — каза той. — Може би е поел по друг път, и се е забавил, за да се види с майка си, или пък — и той се усмихна лукаво — е спрял някъде да отпразнува Белтейн. Ако е останал за празника в Лотиан, всички момичета сигурно са ликували. Въпреки че Моргоуз надали би изпуснала такъв улов от ноктите си.
	— Тя е родна сестра на майка му — отвърна Моргана. — Освен това според мен Ланс е вече прекалено добър християнин, за да празнува Белтейн. Много е смел, когато се сражава със саксонците, но за тази битка не му стига кураж.
	Кевин повдигна вежди.
	— Такава била работата значи. Несъмнено имаш лични впечатления — каза той, — но в името на учтивостта нека приемем, че тези твои познания се дължат на ясновидските ти способности. Що се отнася до Моргоуз, тя би дала мило и драго, за да види най-приближения рицар на Артур заплетен в някакъв скандал — това би довело Гауейн още по-близо до трона. Не забравяй, че мъжете все още я харесват — възрастта никак не й личи, все така красива е, а косата й е с все същия червеникав цвят, без помен от побеляване.
	— О — отбеляза саркастично Моргана, — чувала съм, че и по пазарите в Лотиан продават къна от Египет.
	— Талията й също е тънка като на момиче, а се говори, че привързвала мъжете към себе си с помощта на магии — добави Кевин. — Предполагам, че това са просто клюки. Доколкото знам, тя се справя добре с управлението на Лотиан. Толкова ли я ненавиждаш, Моргана?
	— Не. Тя ми е леля и винаги е била добра с мен — каза Моргана и понечи да допълни, че Моргоуз е осиновила детето й. Кажеше ли му това, би могла спокойно да го разпита за новини за малкия Гуидиън… но се отказа. Не можеше да разкаже историята на неговото раждане дори на Кевин. Вместо това каза: — Въпреки това не ми е приятно, че леля ми Моргоуз дава повод за клюки като някоя лека жена.
	— Нещата не са толкова лоши — разсмя се Кевин и остави чашата с вино. — Ако дамата има слабост към хубавите мъже, нито е първа, нито пък последна. При това вече е вдовица и никой няма право да й държи сметка кого допуска в постелята си. Но нека не караме Върховния повелител да ме чака. Пожелай ми късмет, Моргана, защото нося лоша вест на краля, а нали знаеш какво сполита този, който носи лоши вести на своя владетел?
	— Артур не е такъв човек — отвърна Моргана. — Но каква е тази вест, ако не е тайна?
	— Всъщност това не е новина — каза Кевин. — Многократно бе казано, че Авалон няма да допусне Артур да управлява, сякаш е крал само на християните, независимо от това каква религия изповядва лично той. Авалон няма да разреши свещениците да наложат своето, да не ни позволяват да тачим Богинята, да нямаме право да свещенодействаме в дъбовите горички. Ако Артур упорства, Повелителката на Езерото нареди да му предам следното: ръката, която му даде свещения меч на друидите, може да обърне острието към неговите гърди.
	— Такива вести наистина не са приятни за слушане — съгласи се Моргана. — Но може би това ще го накара да размисли и да спази дадената клетва.
	— Да се надяваме; освен това Вивиан има и друго оръжие, което може да употреби срещу него.
	Моргана започна да разпитва какво е то, но не можа да измъкне от Кевин нито дума повече.
	Когато Кевин излезе, за да се срещне с Артур, Моргана продължи да седи, мислейки за предстоящата нощ. Щяха да посвирят на вечеря, щеше да има и песни, а сетне… Кевин беше добър любовник, беше нежен с нея и се стремеше да й достави удоволствие. Омръзнало й беше да спи сама.
	Тя беше още в голямата зала, когато влезе Кай и съобщи, че към замъка идва друг конник.
	— Твой роднина, лейди Моргана. Искаш ли ти да го посрещнеш и да му поднесеш чаша вино за добре дошъл?
	Моргана прие, чудейки се възможно ли е Ланселет да се връща толкова скоро, но се оказа, че новодошлият е Балан.
	Тя не можа да го познае веднага — беше наедрял още и Моргана си каза, че сигурно му подбират специален кон, който да може да издържа огромното му тяло. Затова пък Балан не се поколеба нито миг, когато я видя.
	— Моргана! Поздравявам те, братовчедке — каза той и седна до нея, приемайки чашата, която тя му предложи. Моргана му каза, че Артур разговаря с Кевин и Мерлин, и че сигурно ще може да го види на вечеря. После го попита какви новини носи.
	— Единствената новина е, че на север се е появил дракон. Не, не е измислица като дракона на Пелинор — лично аз видях следата, която бе оставил, и говорих с двама души, които са виждали чудовището. Убеден съм, че не лъжеха, за да си придадат важност — очевидно изпитваха смъртен страх за живота си. Разказаха ми, че драконът излязъл от езерото и отнесъл със себе си техния прислужник. Видях една обувка — единственото, което бе останало от нещастника.
	— Обувка ли, братовчеде?
	— Да, паднала от крака на онзи човек, когато го отвлякъл драконът. Беше цялата покрита с отвратителна слуз. Нямах никакво желание да я докосвам — отвърна Балан. — Имам намерение да помоля Артур да ми даде дузина рицари, да се върна с тях на север и да унищожим чудовището.
	— Вземи и Ланселет, ако се върне междувременно — отвърна престорено весело Моргана. — Ще му е нужно да посвикне да общува с дракони, защото доколкото знам, Артур се кани да го жени за дъщерята на стария Пелинор.
	Балан я изгледа с пронизващ поглед.
	— Момичето, което ще стане съпруга на по-малкия ми брат, не е за завиждане — каза той. — Доколкото съм чувал, сърцето му не е свободно — или може би трябва да кажа…
	— По-добре не казвай нищо — намеси се Моргана. Балан сви рамене.
	— Тъй да бъде. Нека приемем, че Артур няма особена причина, поради която би искал да ожени Ланселет и да го отстрани от двора — каза той. — Всъщност не знаех, че ти отново си се появила тук, братовчедке — поде той. — Изглеждаш много добре.
	— А как е завареният ти брат?
	— Балин беше добре, когато го видях за последен път — отвърна Балан, — но все още не обича Вивиан. Но нямам причини да мисля, че още я обвинява за смъртта на майка ни. На времето беше като луд и се закле да отмъсти, но трябва наистина да е луд, ако е продължава да приема сериозно всичко, което каза тогава. Тъй или иначе, когато бе тук за последен път, на миналата Петдесетница, той не спомена нищо по този въпрос. Не зная дали си чувала за този нов обичай, който въведе Артур — където и да са из Британия, всички негови стари приятели се събират на Петдесетница около кръглата маса. На този ден кралят посвещава в рицарство и приема нови членове в братството на Кръглата маса, а освен това приема и всеки молител, който пожелае да се обърне към него, независимо това колко скромен може да е произходът му…
	— Да, чувах за това — каза Моргана и някакво неприятно предчувствие прекоси мислите й. Какво беше казал Кевин за Вивиан — но Моргана си каза, че просто й е неприятна мисълта, че жена на годините на Езерната повелителка би могла да застане като обикновена молителка пред Артур. Както Балан бе отбелязал току-що, само луд човек би могъл да съхранява толкова дълго мисълта за отмъщение.
	Прекараха вечерта в слушане на музика, танцуваха и пяха. Много по-късно Моргана се измъкна безшумно като призрак от стаята, която споделяше с неомъжените придворни дами на Гуенхвифар — все още можеше да се движи като обучена на Авалон жрица. Намери стаята, където спеше Кевин и остана там до зори. Промъкна се обратно по същия път преди зазоряване. Беше изпълнена с доволство, но някъде дълбоко я гризеше споменът за нещо, което Кевин каза тази нощ — въпреки че имаха съвсем други теми за разговор:
	— Артур не пожела да се вразуми — беше казал той. — Заяви, че Британия е населена с християни. Каза, че нямал намерение да преследва хората заради вярата им, но все пак щял да поддържа Христовата църква и нейните свещеници, както и те щели да поддържат трона му. Нареди да предам на Господарката на Авалон да дойдела да си вземе меча обратно, ако иска.
	Моргана си легна отново, но не можа да заспи. Та нали това беше мечът от легендите — мечът, който накара толкова много хора от Племената, толкова жители на Севера да се подчинят на Артур; нали верността му към Авалон обвърза с него малкия народ, който е населявал тези земи още преди да дойдат римляните? Сега Артур отхвърляше този съюз, отдалечаваше се от тези хора повече от всякога.
	Може би беше редно тя да поговори с него — но не, той нямаше дори да я изслуша. Тя беше жена и негова сестра, и винаги между тях се изправяше споменът за онова утро след ритуала, с който Древният народ избра Артур за свой крал. Никога вече нямаше да могат да разговарят така свободно, както ако това не бе се случило. Пък и тя вече не олицетворяваше властта на Авалон — беше отхвърлила това си право със собствените си ръце.
	Все пак, Вивиан щеше може би да го накара да разбере колко е важно да спази клетвата си. Но колкото и да се опитваше да се успокои, мина много време, преди Моргана да се отпусне и да заспи.


	17

	Още преди да стане от леглото си, Гуенхвифар почувства топлината на слънчевите лъчи, които проникваха и през балдахина. Лятото бе дошло, а с него и празникът на Белтейн — върховната изява на езическите вярвания. Гуенхвифар бе убедена, че и сега много от нейните прислужници — и мъже, и жени — ще се измъкнат довечера тайно от замъка, за да присъстват на паленето на Белтейнските огньове на Драконовия остров, да възвеличават тяхната Богиня, и след това да се любят из нивята. „Несъмнено“, каза си Гуенхвифар, „Много от тях ще се върнат с натежали утроби, и ще родят деца на Бога, както казват те… А аз, която съм християнка и вярна съпруга, не мога да даря със син моя повелител.“
	Тя се обърна и загледа спящия Артур. О, да, той наистина й беше скъп и тя го обичаше много. Вярно, на времето я беше взел заради зестрата, без изобщо да я е видял, но после я обикна. Винаги я беше уважавал и засвидетелствал любовта си — не беше негова вината за това, че тя не можеше да изпълни дълга си на кралица и да осигури наследник на трона.
	Ланселет — не, не, беше се заклела последния път, когато той напусна двора, да не мисли вече за него. Още копнееше за него — със сърцето, душата и тялото си; но бе дала клетва, че ще бъде вярна съпруга на Артур, че никога вече няма да позволява на Ланселет дори тези детински милувки, които само измъчваха и двамата и ги караха да мечтаят за нещо повече… Дори да не беше голям грях, това беше игра с огъня.
	Белтейн. Може би тя имаше дълг като ревностна християнка и християнска кралица да организира в двора такива празненства, че хората да се забавляват, без да излагат на опасност безсмъртните си души. Знаеше, че Артур е наредил по Петдесетница да се организират игри, и че ще се раздават награди на победителите — така правеше всяка година, откак пристигнаха в Камелот. Но и сега в двора имаше достатъчно рицари, за да се организира турнир. Тя самата можеше да предложи една сребърна чаша за награда. Щеше да покани и арфисти, да организира танци. Хрумна й една игра, с която съкращаваха дългите часове, докато предяха — и сега кралицата щеше да награди с хубава панделка жената, която успееше да изпреде най-много прежда за един час, или пък да изтъче най-много плат. Да, трябваше да се измислят някакви невинни забавления, та хората да не чувстват липсата на забранените празненства на Драконовия остров. Гуенхвифар стана и започна да се облича — трябваше веднага да потърси Кай.
	Тя наистина съумя да прекара много приятна сутрин. Артур също се зарадва на идеята й, когато я сподели с него. Гуенхвифар обсъжда с Кай наградите за бъдещите победители почти до обяд — щеше да има отделна награда за най-добър ездач, друга — за този, който владее меча най-добре. Хубаво щеше да е, ако има награда за най-добре представилия се от момчетата, които още не бяха получили рицарско звание — може би наметало. Но през цялото време я гризеше една мисъл, загнездила се дълбоко в сърцето й: „На днешния ден боговете на древните наредили да се чества плодородието… а аз съм безплодна“. В крайна сметка стана така, че един час преди пладне, когато фанфарите щяха да възвестят началото на турнира, Гуенхвифар тръгна да търси Моргана, без сама да знае какво точно ще й каже.
	Моргана бе пълновластна господарка на стаята, в която боядисваха изпредената вълна. На нея бе поверено и варенето на пиво — тя знаеше какво се прави, за да не вкисва пивото, умееше да дестилира спирт, който й служеше за лекарства правеше и парфюми от венчелистчетата на цветя — нейните парфюми ухаеха понякога по-приятно от онези, които търговци донасяха отвъд моретата и струваха цяло състояние. Според някои от жените в тези парфюми имаше магия, но Моргана й беше казала, че няма нищо подобно. Просто бе изучила свойствата на цветята и другите растения. Моргана твърдеше, че всяка жена би могла да върши същото, стига само да е сръчна и да има време и желание да се изучи.
	Когато Гуенхвифар я откри, тя бе запретнала високо полите на празничната й рокля, а косите си бе увила с кърпа. Беше се навела и душеше едно ведро с пиво, което явно бе развалено.
	— Хвърлете го — казваше Моргана. — Било е на студено, когато е трябвало да ферментира, затова е вкиснало. Утре ще варим ново. Имаме достатъчно за днес, дори за пиршеството на кралицата, въпреки че не ми е ясно как го измисли точно сега.
	Гуенхвифар се обади:
	— Да не би да не ти се празнува, сестро?
	Моргана се извърна и я видя.
	— Не особено — каза тя. — Освен това се чудя как на теб ти хрумна да организираш пиршество. Предполагах, че тъкмо по Белтейн ще се отдадеш на най-строг пост и молитва, за да подчертаеш, че не си от онези, които почитат Богинята и се веселят из нивята.
	Гуенхвифар се изчерви — така и не се научи да разбира кога Моргана й се подиграва.
	— Може би Бог иска хората да се радват на настъпването на лятото. Няма нужда да се говори за богини… добре, знам какво ще кажеш. Наистина ли вярваш, че Богинята дава живот на посевите и че благославя утробите на овцете и юниците… и на жените?
	— Така ме учеха на Авалон, Гуен. Защо ме питаш тъкмо сега? — Моргана свали кърпата от косите си и изведнъж Гуенхвифар си каза: „Колко е красива!“ Беше по-възрастна от нея самата — трябва да беше минала тридесетте — но не изглеждаше и с ден по-стара от онова далечно време, когато Гуенхвифар я срещна за първи път. Нищо чудно, че хората я смятаха за магьосница! Моргана беше облечена в тъмносиня рокля от много фин вълнен плат. Роклята беше съвсем простичка, но в косите й имаше цветни панделки. Беше увила тъмните си плитки над ушите и ги беше събрала със златна игла. Гуенхвифар си каза, че в сравнение с нея изглежда и като досадна кокошка — чувстваше се като обикновена домакиня, макар че бе върховна кралица на Британия, а Моргана — само херцогиня, при това езичница.
	Колко учена беше Моргана — когато се сравняваше с нея, Гуенхвифар се чувстваше съвсем неука. Пък и какво ли умееше — едва подписваше името си и четеше по малко от Евангелието. Моргана пишеше и четеше като същински писар, а беше отлична домакиня. Предеше, тъчеше и бродираше прекрасно, боядисваше платове, вареше бира, разбираше от билки и — от магии също. Накрая Гуенхвифар се реши и каза с треперещ глас:
	— Сестро — хората го казват на шега, но аз трябва да те попитам дали не е истина — че умееш да правиш заклинания за плодовитост? Аз… не мога да живея повече така! Жените в този двор следят всяка моя хапка, за да разберат дали не съм бременна. Не престават да правят сметки докъде пристягам колана на роклята си! Моргана, сестро, моля те, ако можеш да правиш такова заклинание — Моля те, стори го заради мен!
	Трогната, но притеснена, Моргана постави ръка върху ръката на Гуенхвифар.
	— Вярно е, че на Авалон се знае какво трябва да стори една жена, за да __не__ забременее… но, Гуенхвифар… — тя се поколеба, а Гуенхвифар усети, че лицето й пламва от срам. Сетне Моргана продължи: — Аз не съм Богинята. Кой знае, може би нейната воля е вие с Артур да нямате деца. Би ли се осмелила наистина да предизвикаш боговете, като отидеш против волята им с разни билки и заклинания?
	Гуенхвифар настоя отчаяно:
	— Дори Христос е казал: „Господи, стори тъй, че да ме отмине тази чаша…“
	— Но, Гуен, той също е казал и това: „Нека бъде твоята воля, Господи, а не моята“ — напомни Моргана.
	— Не мога да се начудя как знаеш такива неща…
	— Живяла съм в дома на Игрейн единадесет години, Гуенхвифар, и съм слушала как се чете Евангелието не по-малко от теб.
	— Но не мога да повярвам, че Бог иска кралството да се разпокъса и да потъне отново в хаос след смъртта на Артур — продължи Гуенхвифар и чу как остро и нервно се извиси собствения й глас. — През всички тези години бях вярна съпруга — а, зная, че не вярваш, и сигурно мислиш това, което мислят всичките ми придворни дами, че съм изневерила на моя господар заради любовта на Ланселет — но е тъй, Моргана, кълна ти се…
	— Гуенхвифар, Гуенхвифар! Аз не съм ти изповедник! Не съм те упрекнала в нищо…
	— Но би ме упрекнала, ако положението ти го позволяваше. Освен това мисля, че ревнуваш! — продължи Гуенхвифар, увлечена от яростта си, но се сепна и извика разкаяно: — О, не, не искам да се караме, Моргана, сестро… Нали дойдох да те моля за помощ… — сълзи потекоха от очите й. — Нищо лошо не съм сторила. Бях добра и вярна съпруга, грижех се за домакинството и се стремях запазя честта и доброто име на неговия двор, молех се за него и се стремях да следвам Божията воля. Не съм изневерила на дълга си… а въпреки всичко, въпреки дълга и верността — не получих нищо в замяна! Всяка уличница от тези, които следват войската, може да зачева и да разхожда гордо издутия си корем, а аз… нямам нищо, нищичко… — Гуенхвифар плачеше неудържимо, скрила лице в ръцете си.
	Когато Моргана проговори, бе явно озадачена, но гласът й беше нежен. Протегна ръце, прегърна здраво Гуенхвифар и каза:
	— Не плачи, недей да плачеш, Гуенхвифар. Хайде, погледни ме. Наистина ли страдаш толкова от това, че нямаш дете?
	Гуенхвифар отчаяно се опита да се овладее. После каза:
	— За нищо друго не мисля — ден и нощ…
	Моргана помълча, после каза:
	— Да, разбирам, че ти е много тежко… — Мислите на Гуенхвифар просто отекваха в собствената й глава:
	„Ако имах дете, нямаше да мисля ден и нощ за тази любов, която ме кара погазя честта си — тогава бих мислила единствено за детето на Артур“.
	— Така ми се иска да можех да ти помогна, сестро — но никак не ми се иска да се забърквам в магии и да правя заклинания. На Авалон са ме учили, че простият народ се нуждае от такива неща, но мъдрите са длъжни да понесат съдбата, предопределена им от боговете.
	Докато говореше, Моргана започна да се обвинява в лицемерие. Спомни си онази сутрин, когато бе излязла да набере билки и корени, с помощта на които да изхвърли детето на Артур от утробата си. Да не би да наричаше __това__ покорство пред волята на Богинята?
	Но нали в крайна сметка не бе го сторила…
	Внезапно я налегна безкрайна умора и тя си каза:
	„Аз не исках да имам дете и едва не умрях, докато го раждах, но то все пак се роди и е живо и здраво. Гуенхвифар копнее денонощно за дете, а утробата й е празна, както са празни и прегръдките й. Нима волята на боговете е толкова жестока?“
	Почувства се задължена да каже:
	— Гуенхвифар, не забравяй едно — заклинанията не винаги изпълняват желанията точно както си си представяла. Какво те кара да мислиш, че Богинята, на която служа, може да ти изпрати син, ако твоят Бог, който според вас е по-велик от всички останали божества, не може да изпълни молбата ти?
	Гуенхвифар знаеше, че отговорът й звучи като богохулство, и се срамуваше от себе си. Но въпреки това се осмели да изрази на глас мислите си с пресекващ глас:
	— Мисля си, че Бог може би не се грижи за жените — всички свещеници са мъже, а в Светото писание непрекъснато се казва, че жените са грешници и изкусителки… може би Той не чува молитвите ми, защото съм жена. Затова и ще се обърна към Богинята — защото Бог не иска да чуе молитвите ми… — Гуенхвифар се разплака бурно. — Моргана — извика тя отчаяно, — ако откажеш да ми помогнеш, заклевам, че ще отида тази нощ с лодка на Драконовия остров! Ще подкупя някой прислужник да ме откара там, а когато запалят огньовете, аз също ще се прекланям пред Богинята с молба да ме дари с дете! Кълна се, ще го сторя, Моргана. Стори й се, че вижда себе си как танцува на светлината на огъня, огряна от пламъците, как потъва в сенките с някакъв мъж, който нямаше лице, и се отпусна в прегръдките му — цялото й тяло се сви болезнено, но Гуенхвифар си призна със срам, че изпитва и удоволствие при тази мисъл.
	Моргана я слушаше с нарастващ ужас.
	„Няма да го стори, ще се уплаши в последния момент… та нали дори аз бях уплашена, аз, която бях посветила девствеността си на Рогатия Бог…“ Но чу отчаянието в гласа на снаха си и си каза: „А ако все пак го стори? Ако направи нещо такова, после ще се ненавижда цял живот“.
	В стаята се чуваше само тихото хлипане на Гуенхвифар. Моргана почака, докато тя се поуспокои, и после каза:
	— Чуй ме, сестро. Ще сторя за теб, каквото мога. Ти можеш да заченеш от Артур — няма нужда да ходиш край Белтейнските огньове или да търсиш друг мъж. Обещай ми, че никога няма да кажеш никому това, което ще ти доверя, и не ме разпитвай. Но знай, че Артур има вече дете…
	Гуенхвифар я загледа учудено.
	— Но той ми е казвал, че няма деца…
	— Защото сам не знае, че има. Но аз съм виждала детето със собствените си очи. То се възпитава в двора на Моргоуз.
	— Значи той вече има син и ако аз не му родя друг…
	— Не! — Прекъсна я рязко Моргана. — Нали ти казах, че никога не бива да споменаваш нищо за това дете, защото то не е такова, че Артур да може да го признае. Ако ти не му родиш дете, Гауейн трябва да наследи кралството. Не ме разпитвай повече, Гуенхвифар, нищо повече няма да ти кажа. Но не забравяй, че ако не забременяваш, вината не е у Артур.
	— Дори не съм зачевала от миналата есен — каза Гуенхвифар, — пък и ми се е случвало само три пъти през всичките тези години. — Тя преглътна и избърса лице с воала си. — Оставям се на волята на Богинята… дано тя има милост към мен… Моргана въздъхна.
	— Дано. Но трябва да ми обещаеш, че няма да ходиш на Драконовия остров. Убедена съм, че можеш да заченеш, а ако направя заклинание, то може да ти помогне да износиш детето. Но отново те предупреждавам, Гуенхвифар — заклинанията изпълняват желанията, но не винаги точно така, както хората си представят — законите при тях са толкова необичайни, колкото и потокът на времето в царството на феите. Затова, ако заклинанието подейства не точно така, както си представяш, не обвинявай мен.
	— Стига то да ми даде и най-малката възможност да даря краля с дете…
	— Така да бъде — каза Моргана и й обърна гръб. Гуенхвифар я сподири, както дете следва стъпките на майка си. Какво ли ще е това заклинание, чудеше се тя, и как ли ще подейства? Защо Моргана бе добила такъв странен и тържествен вид — сякаш бе самата Велика Богиня? Тя пое дълбоко дъх и си каза, че ще приеме всичко, каквото и да се случи, стига в крайна сметка да получи това, което искаше повече от всичко друго на света.
	След час прозвучаха фанфарите. Моргана и Гуенхвифар седяха една до друга край турнирното поле. Изведнъж Илейн се наведе към тях и възкликна:
	— Вижте кой язди редом с Гауейн!
	— Ланселет — прошепна Гуенхвифар, сякаш дъх не й стигаше. — Трябва току-що да е пристигнал.
	Стори й се, че никога не е бил по-красив. Пресен червен белег разсичаше бузата му — у друг мъж това би й се сторило грозно, но на него белегът придаваше привлекателността на див звяр. Яздеше, сякаш с коня си бяха едно — Гуенхвифар слушаше бъбренето на Илейн, без всъщност да го чува. Очите й не можеха да се откъснат от Ланселет.
	„Каква горчива ирония има във всичко това — защо идва сега, когато вече дадох обет да не мисля повече за него, а само да следвам дълга си към моя крал и съпруг.“ На гърдите й, под златната огърлица, която Артур й подари на петгодишнината от сватбата им, тежеше амулетът, който й даде Моргана. Беше малка торбичка с нещо, зашито в нея. Висеше точно между гърдите й. Не разбра, пък и не пожела да узнае какво бе сложила вътре Моргана.
	„Защо идва сега? Надявах се, че ще дойде чак по Петдесетница, а аз дотогава щях да съм забременяла от Артур. Тогава той не би ме гледал така, защото щеше да му е ясно, че съм решила да не престъпвам брачните си клетви…“
	И в този момент, въпреки волята й, в мислите й прозвучаха думите на Артур — „Ако родиш дете, няма да те питам кой е бащата… Разбираш ли какво ти казвам?“ Гуенхвифар бе го разбрала отлично. Синът на Ланселет можеше да наследи кралството. Дали не бе подложена на това ново изкушение, защото вече бе прегрешила тежко, като се забърка с магиите на Моргана, и заплашваше, че ще стори нещо нередно, за да принуди Моргана да й помогне?
	„Все ми е едно, стига да родя син на краля… ако Бог е в състояние да ме прокълне за това, що за Бог е той?“ Изпита ужас, съзнавайки, че богохулства. Но нали и мисълта да отиде край Белтейнските огньове също бе богохулство…
	— Вижте, Гауейн падна от коня! Дори той не може да устои на Ланселет! — възкликна възторжено Илейн. — Кай също! Но как може Ланселет да удря сакат човек?
	— Не ставай по-глупава, отколкото си, Илейн — сопна се Моргана. — Мислиш ли, че Кай ще му е благодарен, ако разбере, че го щади? След като Кай участва в игрите, е поел съзнателно всички рискове, свързани с това. Никой не го е карал да участва.
	Всъщност от момента, в който Ланселет се появи, за всички беше ясно кой ще спечели наградата. Другите рицари помърмориха добронамерено, когато я връчиха на Ланселет.
	— Изобщо няма смисъл да участваме в турнира, когато и Ланселет е тук — заяви със смях Гауейн, прегърнал братовчед си през раменете. — Не можа ли да се позабавиш още ден-два, Ланс?
	Ланселет също се смееше. Лицето му беше зачервено. Той подхвърли златната чаша във въздуха.
	— Майка ти също много настояваше да остана за Белтейн. Но не съм дошъл, за да ви отнема наградата — нямам нужда от нея. Господарке Гуенхвифар — извика той, — вземи чашата и ми дай панделката, която носиш на шията си, в замяна. Нека чашата остане за олтара или за кралската трапеза!
	Гуенхвифар се смути и притисна ръка към шията си. На панделката висеше амулетът от Моргана.
	— Точно това не мога да ти дам, приятелю мой — каза тя, — но… — Гуенхвифар започна да откопчава единия си ръкав, който сама бе избродирала със ситни перли. — Вземи това, защото си мой верен рицар. А награди ще дам и на вас — поде тя, обръщайки се към Гауейн и Гарет, които се бяха представили като ездачи почти толкова добре, колкото и Ланселет.
	— Благородно решение — намеси се Артур, надигайки се от мястото си, докато Ланселет целуваше бродирания къс коприна и го прикрепваше към шлема си. — Но най-смелият рицар в моя двор заслужава и други почести. Тази вечер ще бъдеш гост на кралската маса, Ланселет, и ще ни разкажеш всичко, което ти се е случило, откак напусна Камелот.
	Гуенхвифар помоли да я извинят и забърза заедно с придворните си дами обратно към замъка, за да подготвят всичко за пиршеството. Илейн и Мелиъс не спираха да дърдорят за храбростта на Ланселет, за майсторската му езда, за щедростта, с която се отказа от ценната награда. Но Гуенхвифар мислеше само как я гледаше той, когато поиска панделката от шията й. Тя вдигна поглед и веднага срещна тъмните, загадъчни очи на Моргана, която я гледаше усмихнато. „Не мога вече да се моля за душевен мир. Отказах се от правото си да се моля“.
	В началото на пиршеството Гуенхвифар не спираше да обикаля залата, проверяваше дали всички гости са добре настанени и обслужени. Докато тя заеме мястото си на кралската маса, повечето бяха успели да се напият. Навън се беше смрачило. Прислужниците внесоха лампи и факли, и започнаха да ги прикрепват по стените. Артур, също поразвеселен, заяви:
	— Виждаш ли, лейди, и ние си палим Белтейнски огън тук, в замъка. Моргана бе седнала близо до Ланселет. Гуенхвифар чувстваше, че лицето й пламти от горещината и изпитото вино; тя извърна поглед, за да не ги вижда заедно. Ланселет се прозя силно и каза:
	— Вярно, че днес е Белтейн. Бях забравил.
	— Затова Гуенхвифар държеше да има празненство, та хората да не се чувстват изкушени да се върнат към старите ритуали — заяви Артур. — Винаги има различни начини да се справиш с един проблем — ако бях забранил изрично огньовете, веднага щяха да ме обявят за тиранин…
	— А също и за клетвопрестъпник пред Авалон, братко — обади се тихо Моргана.
	— Но след като кралицата се старае да забавлява хората тук, за да седят край масите в замъка, вместо да излязат на полето, да танцуват край огньовете, целта ни ще бъде постигната много по-лесно!
	Моргана сви рамене. Гуенхвифар имаше чувството, че тя тайно се забавлява. Беше пила съвсем малко — всъщност беше може би единственият напълно трезвен човек на кралската трапеза.
	— Ти пътува из Лотиан, Ланселет — там празнуват ли още Белтейн?
	— Така казва кралицата — отвърна Ланселет, — но може и да се е пошегувала. Що се отнася до мен, не съм забелязал нищо, по което може да се предположи, че кралица Моргоуз не е най-съвестна християнка. — Въпреки това на Гуенхвифар й се стори, че той хвърли притеснен поглед към Гауейн, докато говореше. — Имай предвид, Гауейн, че нямам нищо против повелителката на Лотиан, и не искам да влизам в спор с теб или някой от близките ти…
	Отговори му само леко похъркване. Моргана се изсмя рязко:
	— Ето ти го Гауейн — спи на масата! Аз също искам да науча новини от Лотиан, Ланселет… не ми се вярва, че някой, който е живял там, може бързо да забрави белтейнските огньове. Слънцето владее приливите в кръвта на всеки, който е отраснал на Авалон — така е с кралица Моргоуз, така е и с мен — нали, Ланселет? Артур, помниш ли ритуала на Драконовия остров, когато те провъзгласиха за крал? Колко години има оттогава — девет или десет…
	По някаква причина думите й раздразниха Артур, но когато проговори, тонът беше спокоен.
	— Било е преди много години, а сега е минало и забравено, сестро — светът се променя с всеки нов сезон. Мисля, че тези ритуали са отживели времето си и имат все още стойност само за хората, които живеят от своя труд из нивята. Затова и продължават да призовават Богинята да благослови посевите — Талиезин мисли така и аз няма да му противореча. Но съм убеден, че старите ритуали нямат вече нищо общо с хората, които живеят в укрепени замъци и градове и са чули словото на Христа. — Артур вдигна чашата си, пресуши я наведнъж и допълни с пиянски ентусиазъм: — Бог ще ни даде всичко, което желаем — всичко, което е редно да желаем. Няма нужда да се обръщаме към старите богове — нали, Ланселет?
	Гуенхвифар почувства за миг погледа на Ланселет върху себе си. После той отвърна:
	— Кой от нас може да има всичко, което желае, кралю мой? Това не е възможно, дори да си крал — или даже… бог.
	— Но аз искам моите… моите поданици да имат всичко, което желаят — упорстваше с надебелял език Артур. — Същото иска и кралицата — затова си имаме наши бел-белтейнски огньове…
	— Артур — отбеляза меко Моргана, — ти си пиян.
	— Добре де, и какво от това? — сопна се той войнствено. — На пиршество в собствения ми замък и край соб-собственото ми огнище — ако не мога да си го позволя, за какво съм се сражавал толкова години със саксонците? За да мога да седя тук, край Кръглата маса, да се наслаждавам на мира в кралството, и… на доброто пиво, и на виното също, и да слушам хубава музика… къде е Кевин? Къде е арфистът? Няма ли да послушаме музика на това пиршество?
	Ланселет отвърна усмихнато:
	— Сигурно е отишъл да почете Богинята край огньовете. Арфата му сигурно звучи на Драконовия остров.
	— Това — е държавна измяна — езикът вече съвсем не се подчиняваше на Артур. Ето ви още една причина да забраня огньовете — така ще мога да осигуря музика на собствената си трапеза…
	Моргана се разсмя и отвърна безгрижно:
	— Не можеш да повеляваш над съвестта на хората, братко. Кевин е друид и има право да свири в чест на своите богове, ако желае. — Тя подпря брадичка с ръце, и Гуенхвифар си помисли, че прилича на доволна котка, която облизва каймака от мустаците си. — Сигурно Кевин е празнувал Белтейн посвоему и предполагам, че отдавна си е легнал. А пък всички тук са вече толкова пияни, че не биха могли да различат неговото от моето свирене, или дори от воя на гайдите, на които свирят планинците на Гауейн. Ето на, дори когато спи, Гауейн изпълнява музика от Лотиан — допълни тя, защото Гауейн беше изхъркал особено силно. Моргана повика с жест един от шамбеланите, който помогна на Гауейн да се изправи на крака, Гауейн се поклони в полусън пред Артур и излезе от залата, залитайки. Ланселет вдигна чашата си и я пресуши.
	— Мисля, че и на мен ми стига толкова музика и веселба. Цял ден съм бил на кон, още отпреди зазоряване, защото много исках да пристигна навреме за турнира. Искам да те помоля за разрешение да се оттегля, Артур.
	Гуенхвифар прецени по обръщението, че и той е пийнал. Винаги се обръщаше към Артур пред хора с „кралю“ или „повелителю“. Казваше му „Артур“ или „братовчеде“ само когато оставаха сами.
	Тъй или иначе, беше вече късно и наоколо нямаше достатъчно трезви хора, които да забележат как се обръща Ланселет към краля — все едно, че бяха сами. Артур изобщо не отвърна на Ланселет — беше се посмъкнал малко в трона си и седеше с полуотворени очи. „Какво пък“, помисли Гуенхвифар, „той сам го каза — пирува в собствения си замък, а ако човек не може и да си пийне край собственото си огнище, за какво се сражаваха толкова години? Сега поне можеха да празнуват и да се веселят необезпокоявани“.
	Но ако Артур беше пиян, надали щеше да й обърне внимание в леглото тази нощ.
	— Тя почувства ясно панделката, която се увиваше около шията й. Амулетът изведнъж натежа и тя почувства топлина между гърдите си, там, където висеше торбичката.
	„Тази нощ се празнува Белтейн — можеше да не се напива точно сега! Ако трябваше да изпълнява старите езически ритуали, сигурно щеше да си спомни, че вечерта не бива да свършва така“ — казваше си Гуенхвифар, а бузите й горяха от нескромността на собствените й мисли. — „Трябва и аз да съм пияна!“ Загледа раздразнено Моргана — тя седеше трезва и напълно спокойна, и си играеше с панделките, с които беше украсена арфата й. Защо се усмихваше цяла вечер така?
	Ланселет се наведе към Гуенхвифар и каза:
	— Струва ми се, че нашият господар и повелител попрекали с виното и пируването, лейди. Ако ти освободиш прислужниците и останалите рицари, аз ще потърся шамбелана на Артур, за да му помогне да отиде до покоите си.
	Той стана. Гуенхвифар забеляза, че виното е хванало и него, но се държеше — само движенията му бяха станали малко по-предпазливи от обикновено. Тя също стана и започна да обикаля гостите, за да им пожелае лека нощ. Установи, че и нейната глава е замаяна и върви с несигурни стъпки. Пак срещна загадъчно усмихнатия поглед на Моргана и й се счуха думите на проклетата магьосница: „Ако заклинанието подейства не точно както си си представяла, Гуенхвифар, недей да обвиняваш мен…“
	Ланселет си проправяше път през гостите, които излизаха на тълпи от залата.
	— Прислужникът на краля е изчезнал някъде — из кухните се говореше, че почти цялата прислуга е на Драконовия остров заради огньовете. Дано Гауейн или Балан да са още тук — само те са достатъчно силни, че да отнесат краля до леглото му…
	— Гауейн беше толкова пиян, че не можеше да ходи сам — каза Гуенхвифар, — а мисля, че изобщо не видях Балан. Ти в никакъв случай няма да успееш да го отнесеш, защото той е по-висок и по-едър от теб…
	— Нека опитам все пак — каза Ланселет със смях и се наведе към Артур.
	— Хайде, братовчеде — Гуидиън! Няма кой да те отнесе до леглото — облегни се на ръката ми. Хайде, ставай, браво на момчето — продължи той, сякаш говорене на малко дете. Артур отвори очи и се изправи, залитайки. Тръгнаха към кралската спалня, но стъпките на Ланселет също не бяха много уверени. Гуенхвифар, която вървеше подир тях, си каза, че същото се отнася и до нея… хубава гледка бяха, дано само никой от прислужниците не е достатъчно трезвен, та да ги забележи — Върховният владетел на Британия, неговата кралица и капитанът на конницата му отиват да си легнат, толкова пияни, че краката им не ги държат… при това тъкмо по Белтейн.
	Когато Ланселет успя да избута Артур в спалнята му, той се поокопити. Отиде в единия ъгъл, където имаше кана с вода, пи и наплиска лицето си.
	— Благодаря ти, братовчеде — започна той. Езикът му все още се преплиташе. — И аз, и кралицата сме ти много задължени. Убеден съм, че обичаш много и двама ни…
	— Така е, Бог ми е свидетел — отвърна Ланселет, но в погледа, който отправи към Гуенхвифар, се четеше отчаяние. — Ще разрешиш ли пак да потърся някой прислужник, братовчеде?
	— Не, остани за малко — каза Артур. — Имам да ти казвам нещо, а никога няма да събера смелост да говоря за това, когато съм трезвен. Гуен, ще се оправиш ли без жените си? Не искам това, което ще говорим, да излиза извън вратите на краските покои. Ела и седни до мен, Ланселет — Артур, който седеше на ръба на леглото, протегна ръка на братовчед си. — Ти също, скъпа. А сега слушайте внимателно. Гуенхвифар така и не можа да роди — а мислите ли, че не съм забелязал погледите, които си разменяте? Веднъж споменах нещо пред нея, но тя е прекалено скромна и набожна и отказа да ме изслуша. Но сега е Белтейн, и цялата земя е изпълнена с копнеж и натежава от плод… как да се изразя? Саксонците казват така: „Истински приятел ти е този, комуто би дал любимия си меч и любимата си жена…“
	Лицето на Гуенхвифар гореше — тя не можеше да вдигне поглед към нито един от двамата мъже. Артур продължи бавно:
	— Ако имаш син, Ланс, добре би било той да наследи трона — по-добре, отколкото да оставя кралството на синовете на Лот… О, знам, че епископ Патрициус би съзрял страшен грях в думите ми, сякаш Бог прилича на някоя стара матрона, която се интересува от това кой в чие легло спи… Убеден съм, че ако не осигуря наследник на трона, ще извърша много по-голям грях. Та нали тогава кралството ще потъне в същия хаос, който ни е застрашавал, преди Утър да се възкачи на престола… приятелю, братовчеде, няма ли да кажеш нещо?
	Гуенхвифар Видя как Ланселет овлажни с език пресъхналите си устни и усети, че й нейната уста е пресъхнала. След малко той проговори:
	— Не зная какво да ти кажа… кралю… братовчеде… приятелю мой. Бог е свидетел, че за мен няма друга жена на тази земя… — гласът му заглъхна. Очите му срещнаха очите на Гуенхвифар и неприкритото желание в погледа му й причини непоносима болка. Стори й се, че ще припадне, затова протегна ръка и се подпря на леглото.
	„Но аз съм още пияна“, — мислеше си тя. — „Сигурно сънувам. Не е възможно да е казал това, което го чух да казва…“ Ланселет я гледаше неотклонно.
	— Нека — нека реши повелителката на моето сърце.
	Артур протегна ръка към Гуенхвифар. Беше свалил ботушите и пищните одежди, които носеше на пиршеството. Сега, облечен само в долната туника, й заприлича на момчето, за което се бе венчала преди години. Той каза:
	— Ела тук, Гуен… — и я придърпа да седне на коленете му. — Обичам те много, нали знаеш — всъщност ти и Ланс сте хората, които обичам най-много на този свят, с изключение на… — той преглътна и спря. Гуенхвифар си каза: „Винаги съм мислила само за своята любов, никога не съм се замисляла за чувствата на Артур. Той ме взе, без да ме е виждал, без да ме е пожелал, но ми се закле да ме обича и почита и спази клетвата си. Но как не ми е минавало през ума, че както аз обичам Ланселет, така и той може да обича друга жена, която не може да притежава… без да изпадне в грях. Чудя се дали Моргана не ми се присмива, защото знае за тайната любов на Артур… или за тайните му прегрешения…“
	Артур продължаваше непреклонно:
	— Никога нямаше да събера смелост да ви кажа това, ако не беше Белтейн… Стотици години нашите прадеди са вършили тези неща без никакво чувства срам, пред лицата на боговете и по тяхната воля. Изслушай ме, скъпа моя; ще бъда тук, и ако от любовта ви се роди дете, ще можеш да кажеш, че то е заченато в брачното ни легло, без да излъжеш… Не е необходимо дори ние самите да знаем кой е бащата…
	Гуенхвифар се задушаваше. Протегна бавно ръка и я постави в ръката на Ланселет. Почувства, че Артур гали косите й, докато Ланселет се наведе напред и я целуна по устата.
	„Омъжена съм от толкова години, а сега се страхувам, като че ли съм девствена“ мислеше си тя объркано и тогава отнякъде прозвучаха отново думите на Моргана: „Внимавай за какво ще се молиш, Гуенхвифар, защото Богинята може да се вслуша в молитвите ти…“
	Когато Моргана каза тези думи, Гуенхвифар беше предположила, че я предупреждава — ако иска да роди, би могла да умре при раждането. Сега разбра, че тя е намеквала за нещо друго — че ще се сбъдне желанието й да се люби с Ланселет, без да изпитва чувство на вина, по волята и със съгласието на собствения си съпруг… Изведнъж в съзнанието й проблесна: „Сега знам, че всъщност исках само това. Зная, няма да имам дете, но поне ще съм имала него…“
	Тя започна да развързва връзките на роклята си с треперещи пръсти. Струваше й се, че целият свят е заключен в собственото й тяло, което за първи път сякаш живееше свой живот — никога не бе мислила, че може да изпитва такова мъчително желание, тялото й да гладува за друго тяло… кожата на Ланселет беше толкова мека. Досега мислеше, че всички мъже са като Артур — със силно горели и окосмени тела, но неговото бе гладко като на дете. Но тя ги обичаше и двамата… Обичаше и Артур заради неговата щедрост, защото събра сили да не откаже това щастие… Сега я прегръщаха и двамата. За момент не можа да разбере чии са устните, които я обсипват с целувки, но не отвори очи и се остави да я целуват… Но не, това бе ръката на Ланселет, която я помилва по лицето и плъзна надолу по голата й шия, където висеше амулетът на Моргана.
	— Какво е това, Гуен? — прошепна той с устни, допрени до нейните.
	— Нищо — отвърна тя, — съвсем нищо. Някаква глупост, която ми даде Моргана. — Откъсна амулета от шията си и го хвърли в един ъгъл на стаята, после се отпусна в прегръдките на съпруга и любовника си.


	Книга трета
	Кралят-елен

	1

	През този сезон в Лотиан слънцето сякаш изобщо не залязваше. Кралица Моргоуз се събуди веднага, щом дневната светлина се прокрадна през завесите на леглото й, но беше още толкова рано, че дори чайките спяха. Все пак светлината бе достатъчна, за да се различат очертанията на добре сложеното, мускулесто тяло на младия мъж, който спеше до нея. Той ползваше вече почти цяла зима тази привилегия. На времето беше един от оръженосците на Лот и още преди смъртта му хвърляше копнеещи погледи на кралицата. А и би било прекалено да се очаква, че тя ще спи сама в студената кралска спалня, скована от ледения мрак на зимата.
	Не че Лот беше чак толкова добър крал, мислеше си Моргоуз, примижавайки срещу засилващата се светлина. Но царуването му действително бе дълго — бе управлявал тези земи още преди Утър Пендрагон да се качи на трона, и хората бяха свикнали с него; много от поданиците му на средна възраст не помнеха друг крал преди него. Да, мислеше си Моргоуз, Лот е бил вече крал, когато се е родил младият Лохлан… В интерес на истината, по това време и тя самата бе вече кралица. Тази мисъл я обезпокои и тя бързо я пропъди.
	По право Гауейн трябваше да наследи престола на баща си, но Гауейн почти не бе стъпвал в родната си страна откак Артур бе коронясан за крал — народът не го познаваше. Тук, в Лотиан, племената считаха за редно да бъдат управлявани от вдовстващата си кралица в мирно време, след като вторият й син Агравейн бе на разположение, за да ги поведе в случай на война. От незапомнени времена хората са били управлявани от кралица, също както Богинята има върховна власт над всички богове, затова и местните хора приемаха положението като напълно нормално.
	А Гауейн бе неотстъпно до Артур… Не бе придружил дори Ланселет, когато пристигна на Север по Белтейнските тържества — той каза, че искал да провери дали крайбрежните фарове са в ред, та корабите да не се разбиват в скалите. Но Моргоуз предполагаше, че всъщност е дошъл, за да може да докладва после на Артур как вървят нещата в Лотиан и дали някой не се противи срещу управлението на британския самодържец.
	От Ланселет Моргоуз научи, че Игрейн не е между живите — дотогава вестта не бе стигнала до Лотиан. На млади години тя и Игрейн не бяха много близки — Моргоуз винаги бе завиждала на голямата красота на сестра си и никога не й прости, че бе избрана от Вивиан за съпруга на Утър Пендрагон. Бе убедена, че е била по-подходяща за велика кралица от наивната си сестра — Игрейн бе винаги покорна, любяща и силно набожна. А в крайна сметка на тъмно всички мъже бяха еднакви — поддаваха се смешно лесно на внушение и бяха глупашки зависими от това, което една жена можеше да им предложи. Да, Моргоуз бе се справила добре, управлявайки Лотиан иззад трона на Лот, и би се справила още по-добре с Утър, защото никога не би допуснала това глупаво покорство пред свещениците.
	И все пак, когато научи за смъртта на Игрейн, я оплака искрено, съжалявайки, че така и не намери време да я посети в Тинтагел. Толкова малко приятелки й бяха останали!
	Придворните й дами бяха подбирани на времето предимно от Лот — заради красотата им и защото бе преценил, че не биха отказали нищо на своя крал. Основното изискване на покойния към жените бе да не мислят много и да не говорят умно; веднъж бе казал, че за тази работа съпругата му е напълно достатъчна. Той се съветваше с Моргоуз по всички въпроси и уважаваше острия й ум, но когато тя му роди четирима наследника за трона, той веднага се върна към старите си предпочитания в леглото — към хубавичките, глуповати жени. Любовните му авантюри никога не се зловидеха на Моргоуз — тя самата бе доволна, че й бяха спестени мъките от нови раждания. Изпиташе ли нужда да се грижи за бебе или съвсем малко дете, разполагаше с осиновения от нея Гуидиън, пък и любовниците на Лот раждаха непрекъснато. Гуидиън имаше за другари в игрите все деца с кралска кръв!
	Лохлан се размърда до нея и промърмори нещо в съня си. После я притисна към себе си и тя престана да размишлява. Беше й липсвал много — докато Ланселет пребиваваше в двора, тя го бе изпратила да спи при другите млади мъже. Въпреки че, Ланселет надали би забелязал дали кралицата спи с Лохлан или с кучето си. Тъй или иначе, Лохлан отново бе заел мястото си — Лот никога не бе се противил на дребните й удоволствия, също както тя не се противеше на неговите.
	Но когато възбудата й затихна, а Лохлан се запрепъва сънливо по стълбите надолу към нужника, Моргоуз внезапно си призна, че Лот й липсва. Не че бе кой знае колко добър в леглото… Още когато я взе за жена, бе доста възрастен. Но когато свършеха с ТОВА, винаги водеха интересни разговори, и Моргоуз разбра колко тъгува за отминалото време, когато двамата будуваха до късно в леглото и обсъждаха какво да се стори, каква съдба очаква тяхното кралство, че дори и цяла Британия.
	Когато Лохлан влезе отново в стаята, слънцето се бе изкачило високо и отвсякъде се носеха крясъците на чайките. Из долните етажи се чуваха шумове от разбуждащото се домакинство. Моргоуз долови и аромата на прясно изпечен хляб. Придърпа Лохлан към себе си, целуна го набързо и каза:
	— Трябва да тръгваш, скъпи. Когато Гуидиън дойде, не бива да те завари тук — вече е голямо момче и забелязва всичко.
	Лохлан се засмя.
	— Той забелязва всичко още откак го отби дойката му. Докато Ланселет беше тук, той го следеше неотстъпно, дори на Белтейн. Все пак мисля, че нямаш повод за безпокойство — все още е прекалено малък, за да забелязва ТАКИВА неща.
	— Не съм толкова сигурна — отвърна Моргоуз и потупа Лохлан по бузата. Гуидиън поначало не избързваше — вършеше нещо едва когато бе убеден, че няма да му се присмеят, че е много малък. Бе много уравновесен, но реагираше остро и на най-далечния намек, че може да е прекалено малък за каквото и да било. Моргоуз помнеше в каква ярост изпадна на четиригодишна възраст, когато се опитаха да го убедят, че не може да ходи на лов за птичи яйца по скалите. В упорството си да не остане по-назад от другите момчета едва не падна и не се преби. Тя помнеше и много други подобни случаи, когато му беше казвала никога повече да не постъпва така — тогава Гуидиън смръщваше дребничкото си мургаво лице и отвръщаше:
	— Ще го правя и ти не можеш да ме спреш.
	Единственото, което можеше да отговори Моргоуз, бе, че ако продължава, ще го напердаши със собствените си ръце. Въпреки че пердахът нямаше никакъв ефект — дори го караше да се държи още по-предизвикателно, освен ако не намереше сили в себе си да го пребие от бой. Помнеше как веднъж бе избухнала и го беше ударила наистина силно, та чак се уплаши от себе си, че може да се държи така с малко дете. Нито едно от собствените й момчета, нито дори упоритият Гарет, не бе проявявало такава непреклонност. Гуидиън правеше единствено това, което сам решеше. Щом отрасна малко, Моргоуз бе опитала да се справи по-дипломатично с ината му. Казваше: „Не прави това, или ще накарам дойката да ти свали панталонките и да те нашари пред цялата прислуга, като някое четири-петгодишно бебе“. Този подход известно време даваше резултати — младият Гуидиън много държеше на собственото си достойнство. Но сега тя наистина вече не можеше да му налага каквото и да било — всъщност трябваше някой силен мъж хубаво да го напердаши. А и той съумяваше по някакъв начин да накара всеки, който се е държал зле с него, рано или късно да съжалява.
	Моргоуз си казваше, че когато Гуидиън започне да се влияе от това, което мислят за него момичетата, ще стане може би по-податлив. Той бе мургав също като Моргана; личеше, че в жилите му тече кръвта на феите — но бе красив, с красота, напомняща красотата на Ланселет. Възможно бе да развие външно безразличие към жените също като Ланселет. Моргоуз се позамисли по този въпрос, и отново я опари болката от претърпяното унижение… Ланселет… най-красивият мъж, когото бе виждала от години. Моргоуз се бе постарала да му покаже, че дори тя, кралицата, не е безразлична към чара му, а Ланселет упорито се правеше, че не разбира намеците й и я наричаше „лельо“ от сутрин до вечер. Държеше се тъй, сякаш тя бе почти старица, връстница на Вивиан, а не достатъчно млада, за да бъде нейна дъщеря!
	Бе си създала навика да закусва в леглото, и по това време обсъждаше с придворните си дами какво има да се върши през деня. Все още се излежаваше, подпряна на възглавниците — бяха й поднесли от прясно изпечения хляб, а по това време на годината имаше и масло, колкото си искаш — когато в стаята влезе Гуидиън.
	— Добро утро, втора майко — поздрави той. — Излязох да се поразходя и съм ти набрал малко къпини. А в килера има и сметана. Ако искаш, мога да изтичам и да ти донеса.
	Моргоуз хвърли поглед на къпините, все още мокри от росата, които Гуидиън бе донесъл в дървено блюдо.
	— Много си мил, синко — отвърна тя и се понадигна в леглото, та да може да го притисне към себе си. Когато бе по-малък, той обичаше да се пъхва под завивките й, а тя го хранеше с хляб и мед. През зимата го увиваше в топлите си кожени завивки — той се гушеше в нея като всяко глезено изтърсаче. Сега й липсваше докосването на малкото топло телце, но той наистина вече беше прекалено голям.
	Гуидиън се изправи и приглади косите си — мразеше да ходи разрошен. Моргана също бе прибрано момиченце като малка.
	— Станал си толкова рано, скъпи — поде Моргоуз. — Нима всичко това е само за старата ти майчица? Не, не ходи за сметана. Нали не искаш да заприличам на свиня?
	Гуидиън наклони глава също като малко птиче и я изгледа замислено.
	— Не би имало значение — отвърна той. — Ти ще си красива дори ако напълнееш. Ето, в нашия двор има жени като Мара например — тя не е по-едра от теб, но всички й викат Дебелата Мара. Ти не създаваш впечатление на едра жена, защото всеки, който те погледне, забелязва първо колко си красива. Затова можеш да си изядеш сметаната, ако искаш.
	Такава наблюдателност у едно дете! Но всъщност той вече растеше, започваше да се превръща в мъж. Надали щеше да порасне много на височина — щеше да си остане нисък като Агравейн. Личеше си кръвната връзка с народа на Древните. А пък до огромния Гарет винаги щеше да прилича на дете, дори когато станеше на двадесет години. Беше се измил и сресал много внимателно, да, дори отново бе подстригал косата си.
	— Колко си спретнат, момчето ми — поде отново Моргоуз, докато тънките пръсти на Гуидиън внимателно подбираха къпините от блюдото. — Сам ли се подстрига?
	— Не — отвърна той. — Накарах прислужника си. Омръзнало ми беше да ходя рошав като кучетата. Лот винаги ходеше чисто избръснат и подстриган, а видях, че и Ланселет ходи така, когато беше тук. Държа да приличам на благородник.
	— Но ти винаги изглеждаш така, мили — отвърна кралицата, загледана в малката мургава ръка, която държеше една къпина. Тя бе издраскана от бодливите храсталаци и загрубяла около кокалчетата като ръката на всяко нормално момче на тази възраст, но Моргоуз забеляза, че Гуидиън се беше мил и търкал много старателно, а и ноктите му не бяха изпочупени, а внимателно изрязани.
	— Защо си облякъл днес и празничната си туника?
	— Тъй ли? — запита невинно Гуидиън. — Вярно, наистина съм с нея. Ами… — той се поколеба. Моргоуз знаеше, че каквато и да е истинската причина, той никога няма да й я каже. Гуидиън продължи:
	— Другата се измокри от росата, докато берях къпините. — После, без видима връзка, продължи:
	— Знаеш ли, майко, мислех, че ще намразя сър Ланселет, защото Гарет говореше непрекъснато само за него, сякаш е някакво божество.
	Моргоуз си припомни колко страдаше Гуидиън, когато Гарет реши да замине на юг, за да отиде в двора на Артур, макар че тя не го видя да пролее и сълза. Моргоуз също съжаляваше за решението на Гарет — той бе единственият човек, който имаше някакво влияние върху Гуидиън и можеше само с една дума да го накара да свърши това, което се иска от него. След като Гарет замина, в замъка нямаше никой, в чиито съвети би се вслушал малкият.
	— Представях си, че е надут, самовлюбен глупак — продължаваше Гуидиън, — но той съвсем не е такъв. За фаровете знаеше повече и от покойния Лот. Каза ми също, че като порасна, трябва да отида в двора на Артур и ако съм добър и честен, ще ме посветят в рицарство.
	Дълбоко поставените му тъмни очи гледаха замислено.
	— Всички жени казваха, че приличам на него, и само ме разпитваха, и ме дразнеха, и аз не знаех какво да им отговоря… — той се прекъсна, наведе се напред и тъмната му, мека коса се разпиля около лицето му, придавайки му необичайно раним вид.
	— Втора майко, кажи ми истината. Ланселет мой баща ли е? Чудех се дали това не е причината Гарет да е толкова привързан към него…
	„Не си първият, който задава този въпрос, детето ми“, каза си Моргоуз, галейки тъмната мека коса. Необичайно детинския израз на лицето му я накара да му отговори с по-мек глас от обикновено.
	— Не, малкият ми. От всички мъже в кралството тъкмо Ланселет не би могъл да бъде твой баща. Постарах се да проуча. По времето, когато си бил заченат, Ланселет е бил в Долна Британия и се е сражавал редом с баща си, крал Бан. На мен ми е минавала същата мисъл, но ти приличаш на Ланселет, защото той е роднина на майка ти, също както и на мен.
	Гуидиън я загледа скептично, а Моргоуз почувства, че може да прочете мислите му: тя му бе казала тъкмо това, което би казала, ако знаеше със сигурност, че Ланселет наистина му е баща. Най-сетне той проговори:
	— Може би някой ден ще замина за Авалон, вместо за двора на крал Артур. Майка ми на Авалон ли живее сега?
	— Не знам — Моргоуз се намръщи… Този неин преждевременно узрял осиновен син отново я бе накарал да разговаря с него като с възрастен. Това се случваше често. Хрумна й, че сега, след смъртта на Лот, Гуидиън бе единственият човек в замъка, с когото тя разговаряше от време на време като възрастен с възрастен! О, да, Лохлан бе достатъчно мъжествен в леглото, но с него не можеше да се разговаря повече, отколкото с някой от овчарите или с прислужничките.
	— А сега тръгвай, Гуидиън. Време е да се обличам.
	— Защо да си тръгвам? — попита той. — Още от петгодишната си възраст знам отлично как изглеждаш.
	— Но сега си вече голям — отвърна тя, изпитвайки познатото чувство на безпомощност пред него. — Не е прието да седиш тук, докато се преобличам.
	— Нима се интересуваш толкова много от това кое е прието и кое — не, втора майко? — възрази съобразително Гуидиън, а очите му се насочиха към вдлъбнатината във възглавницата, където бе лежал Лохлан. Моргоуз усети, че в нея се надига безсилен гняв. Той непрекъснато успяваше да я въвлече в подобни спорове, сякаш бе възрастен мъж или дори друид! Тя се сопна:
	— Не съм длъжна да ти давам отчет за постъпките си, Гуидиън!
	— Казал ли съм подобно нещо? — Той бе олицетворение на наскърбена невинност. — Но след като съм голям, значи се налага да узная повече за жените, отколкото съм знаел като бебе, нали? Искам да остана, за да си поговорим.
	— О, остани, щом толкова искаш — каза Моргоуз, — но се обърни с гръб. Няма да допусна да се блещиш срещу мен, сър Нахалник!
	Гуидиън послушно се извърна, но когато Моргоуз стана и повика жените си да й донесат роклята, той заяви:
	— Не, втора майко, по-добре е да сложиш синята си рокля, онази новата, която току-що свалиха от стана, и шафранената наметка.
	— Ето на, сега пък почна да ми нареждаш и какво да облека. На какво прилича това?!
	— Обичам да те виждам облечена като изискана дама и кралица — отвърна той с убедителен тон. — Нареди им да срешат косите ти нависоко и да ти сложат златната диадема. Хайде, втора майко, стори го заради мен.
	— Но ти искаш да се нагиздя като за Еньовден и сетне да седна да влача вълна с най-хубавите си дрехи. Придворните дами ще ми се смеят, момчето ми.
	— Нека се смеят — настоя Гуидиън. — Няма ли да се облечеш с най-хубавите си дрехи, за да ми доставиш удоволствие? Пък и знаеш ли какво има да се случи до довечера? Може би ще имаш повод да ми благодариш.
	Моргоуз се разсмя и се предаде.
	— Е, нека бъде както ти искаш. Щом държиш да се облека празнично, може пък сами да си направим пиршество. Сега сигурно ще се наложи в кухнята да изпекат меден сладкиш за твоя въображаем празник…
	„В края на краищата си е дете“, помисли си тя. „Чуди се как да си изпроси сладкиш. Всъщност нали ми донесе къпини, може наистина да направим сладкиш“.
	— Е, Гуидиън, да наредя ли да направят меден сладкиш за вечеря?
	Той се обърна към нея. Моргоуз още не бе завързала връзките на роклята и погледът му се задържа за миг върху бялата кожа на гърдите й. „Не е чак такова дете“. После Гуидиън каза:
	— Винаги се радвам на меден сладкиш, но няма да е зле, ако за вечеря изпечем и риба.
	— Ако искаш риба — отвърна тя, — ще се наложи да се преоблечеш отново и да идеш сам да наловиш. Мъжете са заети, засяват. Той отвърна бързо.
	— Ще помоля Лохлан да отиде за риба — за него ще бъде като почивка. Той си я е заслужил, нали, втора майко? Нали си доволна от него?
	„Каква глупост!“ каза си Моргоуз. „Няма да се червя пред момче на неговата възраст!“
	— Ако искаш да пратиш Лохлан за риба, детето ми, аз нямам нищо против. Предполагам, че днес ще се справят и без него.
	Помисли си, че много й се ще да узнае какво мисли Гуидиън в действителност. Защо бе облякъл празничната си туника и защо толкова настояваше и тя да сложи най-хубавите си дрехи, и да поръча празнична вечеря. Повика икономката и каза:
	— Господарят Гуидиън иска меден сладиш за вечеря. Погрижи се да направят.
	— Момчето ще си получи сладкиша — отвърна икономката и изгледа Гуидиън умилено. — Какво сладко личице има, също като ангел.
	„Последното нещо, което бих го нарекла, е ангел“, каза си Моргоуз. След това нареди на жените да подредят косите й и да вплетат в тях златната диадема. Надали някога щеше да разбере какво бе хрумнало на Гуидиън.
	Денят си вървеше като всеки друг. Понякога Моргоуз се беше чудила дали Гуидиън не е наследил ясновидската дарба, но никога не бе забелязала у него такива признаци, а когато веднъж го запита съвсем направо, той отвърна, че не разбира за какво става дума. Тя си мислеше, че ако имаше нещо такова, би го хванала поне веднъж да се хвали с необичайните си способности.
	Е, какво толкова. По някакви неясни детински съображения на Гуидиън му се бе приискал празник и бе успял да увлече и нея. Сигурно се чувстваше много самотен, откак Гарет замина — почти нямаше общи интереси с останалите синове на Лот. Но не споделяше и страстта на Гарет към оръжията и присъщите на един рицар занимания. Доколкото Моргоуз можеше да прецени, не бе наследил и музикалната дарба на Моргана, въпреки че имаше хубав глас и понякога вземаше едни навързани една за друга свирки, с които свиреха пастирчетата, и изтръгваше от тях малко странни, тъжни мелодии. Но нямаше истинска слабост към музиката, както на времето Моргана. Моргоуз помнеше, че ако я оставеха, тя се занимаваше по цял ден с арфата си.
	Гуидиън имаше бърз и находчив ум. Лот бе наредил един учен свещеник от Айона* да живее в двора цели три години и да учи момчето да чете; бе казал той да обучава и Гарет заедно с него, но Гарет не проявяваше никакъв интерес към четенето. Опита се добросъвестно да се пребори с буквите и латинския, но не постигна по-голям успех от Гауейн на времето — а и от майка си Моргоуз. Никак не успяваше да задържи вниманието си върху писмените знаци и странния език на старите римляни. Агравейн бе по-съобразителен — водеше всички сметки на имотите и го биваше да смята; но Гуидиън бе нещо друго. Той попиваше знанията светкавично. Само за година се научи да чете не по-зле от самия свещеник, а латински говореше тъй, сякаш в него се бе въплътил някой от някогашните цезари. Това караше Моргоуз да се чуди дали пък в крайна сметка няма нещо вярно в твърденията на друидите — че непрекъснато се прераждаме, усъвършенствайки се все повече във всеки нов живот.
	[* О-в Айона — един от Хебридските острови. От о-в Айона през 563 г. сл. Хр. започва разпространението на християнството в Шотландия. По това време св. Колумба изгражда там манастир, откъдето тръгват мисионери към сушата и другите островни части на Шотландия. Традиционно на о-в Айона са били погребвани шотландски и норвежки крале. Островът е свято място за поклонение и до днес. (бел.прев.)]
	„Такъв син би бил гордост за всеки баща“, мислеше си Моргоуз. „А кралицата така и не роди син на Артур. Да, има какво да кажа някой ден на краля. Узнае ли тайната, той ще бъде в моя власт“. Тази мисъл искрено я забавляваше. Понякога се чудеше, че Моргана никога не е използвала това като средство да влияе на Артур — та нали би могла да го принуди да я ожени за най-богатия от васалните му крале, би могла да разполага с безценни съкровища, с власт… Но Моргана не се интересуваше от такива неща. Вълнуваха я само арфата и глупавите деветини на друидите. Затова пък тя, Моргоуз, щеше да се възползва от тайната, която й даваше такава власт.
	Тя седеше в голямата зала, облечена необичайно тържествено, и влачеше вълна от пролетното стригане. В ума й се въртеше какво ли не: трябваше да направи ново наметало на Гуидиън — той растеше много бързо, старото вече едва покриваше коленете му и нямаше да върши работа в зимните студове. Дали пък да не му даде старото наметало на Агравейн — можеше само малко да го поскъси, а за Агравейн да направи ново. По едно време се появи Гуидиън с новата, боядисана с шафран туника, и започна доволно да души разнасящата се миризма на меден сладкиш с много подправки. Но не се задържа много и не се опита да я убеди да му отреже парче още преди вечеря, както би сторил преди някой и друг месец. Към обяд той каза:
	— Втора майко, ще взема малко хляб и сирене и ще отида да огледам оградите. Агравейн каза, че трябва да се провери да не би някоя да е паднала.
	— Не и с празничните обувки — каза Моргоуз.
	— Не, разбира се. Ще ходя бос — отвърна Гуидиън, развърза сандалите си и ги остави до огнището; издърпа туниката над колана си, така че тя се вдигна доста над коленете му, взе една здрава тояга и излезе, а Моргоуз се загледа смръщено подир него. Тъкмо това той никога не се съгласяваше да прави, каквото и да кажеше Агравейн. Какво му бе станало днес на това момче?
	Лохлан се върна рано следобед. Беше хванал хубава риба, толкова голяма, че Моргоуз не успя да я повдигне. Тя загледа доволно улова — тази риба щеше да нахрани всички, които сядаха на трапезата, а щеше да остане и студено месо за три дни след това. Когато Гуидиън се върна, рибата вече бе почистена, ароматизирана с подправки и готова за печене. Гуидиън бе измил хубаво краката и ръцете си, беше се сресал старателно, и обу отново сандалите си, щом влезе в залата. Видя рибата, усмихна се и каза:
	— Да, ще стане истински празник.
	— Прегледа ли оградите, братко? — намеси се Агравейн, който тъкмо влизаше. Идваше от обора, където се бе занимавал с едно болно пони.
	— Да, повечето са наред — отвърна Гуидиън, — но на самия връх на северните хълмове, където пасяхме овцете миналата есен, в оградата има голяма дупка — камъните са рухнали. Трябва да пратиш хора да я поправят, преди да дойде време отново да пратим там овце на паша. Да не говорим пък за кози — ще изчезнат веднага.
	— Качил си се чак дотам съвсем самичък? — Моргоуз го загледа тревожно. — Да не си коза? Можеше да паднеш в някой процеп и да си счупиш крака, и никой нямаше да знае къде си! Колко пъти съм ти казвала да вземаш със себе си някое от пастирчетата, когато се качваш там!
	— Имах си причини да отида сам — отвърна Гуидиън. Бе стиснал упорито устни. — Исках да видя нещо и го видях.
	— Какво толкова ти е притрябвало, та си рискувал да се пребиеш и да лежиш с дни сред скалите? — сопна се Агравейн.
	— Досега не съм падал нито веднъж — отвърна Гуидиън, — пък и да падна, то си е за мен. На теб какво ти става от това, че поемам рискове?
	— Аз съм твой по-голям брат и управлявам този дом — каза Агравейн. — Длъжен си да ме уважаваш, или ще се наложи да ти набия това в главата!
	— Няма да е зле да счупиш собствената си глава, дано влезе малко разум в нея, друг начин май няма — заяви Гуидиън оперено.
	— Ах ти, отвратително малко…
	— Хайде де, кажи го — извика Гуидиън, — подигравай се, че съм незаконно дете! Вярно, не знам името на баща си, но затова пък знам кой е твоят баща, и предпочитам собственото си положение!
	Агравейн тръгна заканително към него, но Моргоуз стана бързо и дръпна Гуидиън зад себе си.
	— Недей да тормозиш момчето, Агравейн.
	— Но той винаги се крие зад полите ти, майко! Как тогава да го науча на послушание? — попита Агравейн.
	— За тази работа е необходим мъж на място, а не такъв като теб — обади се Гуидиън и Моргоуз се стресна от горчивината в гласа му.
	— Тихо, тихо, дете, не бива да говориш така с брат си — упрекна го тя, и Гуидиън каза:
	— Съжалявам, Агравейн — не биваше да те нагрубявам, — усмихна се и вдигна към него красивите си очи с дълги тъмни мигли — беше въплъщение на разкаянието. Агравейн измърмори:
	— Грижа се да не пострадаш, малък разбойнико — да не би да ми е все едно дали ще си потрошиш костите някъде? За какво си си набил в главата, че трябва да се изкатериш на скалите?
	— Ами сам разбираш — отвърна Гуидиън — иначе нямаше да разбереш за онази дупка в оградата, щеше да пуснеш там овце и кози и всички да избягат нанякъде. А аз дори не късам дрехите си, като се катеря — никога не го правя. Така ли е, майко?
	Моргоуз се позасмя. Така си беше. Гуидиън никога не й създаваше проблеми с дрехите. Имаше и такива момчета. Виж, Гарет бе друго нещо. Достатъчно бе само да облече някоя туника и тя веднага се измачкваше и за един час се покриваше с петна и мръсотия. А Гуидиън се бе изкатерил навръх скалите с новата си шафранена туника и тя изглеждаше тъй, сякаш току-що бе я взел от перачката. Гуидиън изгледа Агравейн, облечен в ежедневните си дрехи, и каза:
	— Не можеш да седнеш на една маса с мама — тя е облечена в най-хубавите си дрехи. Иди да сложиш новата си туника, братко. Нали не искаш да седнеш на вечеря с тази дрипа, като някой селянин?
	— Няма да допусна един млад негодник като теб да ми нарежда какво да правя — изръмжа Агравейн, но все пак тръгна към стаята си, а Гуидиън се усмихна доволно. После се обърна към Моргоуз:
	— Трябва да ожениш Агравейн, майко. Все е в лошо настроение — като бик пролетно време, а освен това, като го ожениш, няма да ти се налага ти да му кърпиш дрехите и да тъчеш плат за нови.
	Моргоуз се развесели.
	— Мисля, че си прав. Но не ми трябва още една кралица в този замък. Нито един дом не е достатъчно голям, че да го управляват две жени.
	— Ами тогава му намери жена, която да не е от много благороден произход, и да е глупава — продължи Гуидиън. — Такава жена ще бъде щастлива да й казваш какво да прави, защото все ще се бои да не сбърка нещо, като попадне сред толкова високопоставени люде. Ето, дъщерята на Найъл е много подходяща — тя е хубава, а Найъл е богат, но не прекалено, защото през лошата зима преди шест години му измряха много овце и друг добитък. Найъл ще й даде добра зестра, защото все се безпокои, че тя няма да се омъжи. Момичето е прекарало тежка шарка, когато било на шест години, и оттогава не е много добре с очите, пък и е доста глуповата. Бива я да преде и да тъче, но няма нито ум, нито достатъчно добро зрение за нещо повече. Ще бъде напълно доволна, ако Агравейн се погрижи да е все бременна.
	— Я виж ти, как си можел да се разпореждаш — каза заядливо Моргоуз. — Най-добре ще е Агравейн да те вземе за съветник, щом си толкова мъдър.
	Но си каза: „Той е прав, няма да е зле утре да поговоря с Найъл“.
	— Бих му свършил добра работа — отвърна напълно сериозно Гуидиън, — но аз няма да остана дълго тук. Мислех да ти кажа — когато се качих на скалите, видях… Но не, ето Донил ловеца, той ще ти каже.
	Действително огромният ловец тъкмо влизаше в залата. Той приближи и се поклони ниско пред Моргоуз.
	— Господарке — поде той, — по пътя идват конници, вече наближават замъка. С тях има и носилка с богати завеси, досущ като баржата на Авалон, и един гърбав човек, който носи арфа. Прислужниците са облечени в дрехи с цветовете на Авалон. Ще бъдат тук след около половин час.
	„Авалон!“ Моргоуз видя как Гуидиън се подсмива тайничко и разбра, че е знаел през цялото време. „Но той никога не ми е казвал, че има Дарбата! Та нали всяко дете би се похвалило с такова нещо?!“ Изведнъж разбра, че тъкмо той би скрил тази си способност, че тъкмо тайното познание би му доставило по-голямо удоволствие — тази мисъл я накара да потръпне и за миг да се отдръпне уплашено от осиновеното си дете. Гуидиън забеляза и това, и Моргоуз разбра, че уплахата й му достави удоволствие. Но на глас Гуидиън каза само:
	— Какъв късмет, че имаме и меден сладкиш, и печена риба, и че сме облечени добре, та да ги посрещнем както подобава, нали, майко?
	— Да — отвърна Моргоуз, все така загледана в него, — наистина голям късмет, синко.
	Когато малко по-късно слезе в двора на замъка, за да посрещне новодошлите внезапно си спомни един отдавнашен ден, когато Вивиан и Талиезин пристигнаха в далечния Тинтагел. Моргоуз предположи, че Талиезин отдавна вече не може да предприема такива пътувания, ако изобщо е още сред живите. Но ако беше умрял, тя щеше да научи. А Вивиан вече не яздеше, облечена като мъж в панталон и ботуши, и не налагаше като мъж бързината, с която да се движи цялата свита.
	Гуидиън се бе изправил безмълвно до нея. В шафраненожълтата си туника, с добре сресаната си тъмна коса той наистина приличаше много на Ланселет.
	— Кои са гостите ни, майко?
	— Мисля, че идва Господарката на Езерото — каза Моргоуз, — а също и Мерлин Британски, вестителят на Боговете.
	— Казвала си, че родната ми майка също е била жрица на Авалон — каза Гуидиън. — Да не би идването им да има нещо общо с мен?
	— Хайде де, да не би да искаш да ми кажеш, че има нещо, което ти не знаеш? — сопна се Моргоуз, но веднага съжали. — Не знам защо идват, мили. Нямам ясновидска дарба. Но може и да си прав. Искам тази вечер ти да наливаш виното. Слушай внимателно какво се говори и се учи, но не говори, докато не те заговорят.
	„Виж“, каза си тя, „такава задача не би била лесна за собствените ми синове“. Гауейн, Гахерис и Гарет бяха шумни и любопитни и обучаването им на дворцови маниери би било наистина непосилна задача. „Да“, продължи да си мисли тя, „те приличат на едри, дружелюбни кучета, докато Гуидиън бе като котка, мълчалив, гъвкав, изтънчен, и винаги нащрек. Такова дете бе и Моргана на времето… Вивиан не бе права да отхвърли Моргана, дори да й се е разсърдила, че е забременяла… Пък и защо й е било да се сърди? Малко ли деца е родила тя самата, включително и онзи проклетник Ланселет, който все създава бъркотии в кралството на Артур. Чак до нас се носят слухове за слабостта на кралицата към него“.
	Тогава се зачуди защо винаги е предполагала, че Вивиан не е искала Моргана да роди детето. Да, Моргана бе скъсала връзките си с Авалон, но това може би бе нейно решение, а не на Дамата на Езерото.
	Беше се замислила дълбоко, та се наложи Гуидиън да я побутне леко и да прошепне:
	— Гостите пристигнаха, майко.
	Моргоуз се сведе в дълбок поклон пред Вивиан, която сякаш съвсем се бе стопила. Винаги досега тя бе й се струвала с неопределима възраст, а сега изглеждаше изсушена, лицето й бе сбръчкано, очите дълбоко хлътнали. Но усмивката й бе все още очарователна, а гласът плътен и сладък както винаги.
	— Колко хубаво е да те видя отново, малка сестричке — каза тя, притегляйки Моргоуз към себе си, за да я прегърне. — Колко отдавна те видях за последен път! Не ми се иска да мисля колко години са минали. А ти изглеждаш толкова млада, Моргоуз! Зъбите ти са прекрасни, а косата ти сияе както винаги! Познаваш арфиста Кевин, нали? Срещали сте се на сватбата на Артур, още преди той да бъде провъзгласен за Мерлин Британски.
	Кевин също бе остарял — бе се прегърбил и изкривил още повече, та приличаше на приведен от старост дъб.
	„Всъщност така е редно“, каза си Моргоуз, „нали все си говори с дъбовете“, и се поусмихна.
	— Добре си дошъл, Първи арфисте — искам да кажа, Господарю Мерлин. А как е благородният Талиезин? Все още ли е сред живите?
	— Да, жив е — каза Вивиан, докато от носилката слизаше някаква друга жена. — Но е стар и слаб, никога вече не би могъл да тръгне на толкова дълъг път. — Сетне продължи: — Това момиче също е дъщеря на Талиезин, дете на свещените дъбови горички — казва се Ниниан. Тя е твоя полусестра, Моргоуз.
	Моргоуз не бе се съвзела от учудването, когато младата жена пристъпи напред, прегърна я и каза с мекия си глас:
	— Радвам се да се запозная с теб, сестро.
	Колко млада й се стори Ниниан! Имаше червеникавозлатиста коса и дълбоки сини очи под копринени черни мигли. Вивиан продължи:
	— Вече съм много стара и Ниниан пътува с мен. Тя е единствената освен мен сред жителите на Авалон, в чиито жили тече кръвта на Древните крале.
	Ниниан бе облечена като жрица; русата й коса бе подредена в корона от плитки, които покриваха и част от челото, но полумесецът, знакът на жриците, прясно изписан със синя боя, се виждаше ясно. Тя говореше с гласа на обучена жрица, изпълнен с овладяна сила; но независимо от това, застанала до Вивиан, изглеждаше млада и безпомощна.
	Моргоуз си припомни, че е домакиня, която посреща гости; в момента, изправена пред двете жрици и върховния друид, се чувстваше по-скоро като кухненско слугинче. Опита се да се съвземе, припомняйки си гневно, че двете жени са нейни несъщи сестри, а що се отнася до Мерлин, той пък беше просто един стар гърбушко!
	— Добре дошли в Лотиан и в моя замък. Това е синът ми Агравейн. Той царува тук вместо Гауейн, който е в двора на Артур. А това е осиновеният ми син Гуидиън.
	Момчето се поклони грациозно пред високопоставените гости и само промълви учтиво обичайното приветствие.
	— Хубаво момче. Много е пораснал — каза Кевин. — Това е значи синът на Моргана?
	Моргоуз повдигна вежди.
	— Не бих могла да отричам пред един ясновидец, нали?
	— Самата Моргана ми го каза, когато разбра, че потеглям към Лотиан — отбеляза Кевин, а по лицето му премина сянка.
	Нима Моргана отново се е върнала на Авалон? — попита Моргоуз, но Кевин поклати глава. Моргоуз забеляза, че Вивиан също доби потиснато изражение.
	— Моргана е в двора на Артур — каза Кевин. Вивиан процеди през стиснати устни:
	— Тя има все още работа във външния свят. Но ще се върне на Авалон, когато му дойде времето. На Авалон има място за нея и тя трябва да се върне, за да го заеме.
	Гуидиън попита тихо:
	— За майка ми ли говориш, господарке?
	Вивиан погледна Гуидиън право в очите и на него му се стори, че възрастната жена изведнъж става висока и внушителна. „Старият номер на жриците“, каза си Моргоуз, „но нали Гуидиън никога не го е виждал“. Когато Господарката на Езерото проговори, кънтящият й глас сякаш изпълни двора на замъка.
	— Защо ме питаш, дете, когато знаеш отговора на въпроса си? Нима се присмиваш на Дарбата, Гуидиън? Внимавай. Познавам те по-добре, отколкото си мислиш, а на този свят все още има неща, които не са ти известни!
	Гуидиън отстъпи с отворена уста. Внезапно заприлича пак на преждевременно развито дете, каквото си беше.
	Моргоуз отново повдигна вежди — значи имаше все още някой на този свят, който можеше да го стресне! Този път той дори не опита да се измъкне или да се извини по обичайния си умел начин.
	Моргоуз пое инициативата и каза:
	— Заповядайте, влезте. Всичко е готово за посрещането ви, Мерлин, сестро моя. — Огледа масата, покрита с червена покривка, бокалите и красивите съдове по нея, и си каза доволно: „Може да сме на края на света, но не живеем в кочина!“ Отведе Вивиан до мястото, което обикновено заемаше тя, кралицата, а Кевин постави да седне до нея. Когато Ниниан се качваше на платформата, където бе поставена масата, се препъна, и Гуидиън веднага я подкрепи, казвайки няколко любезни думи.
	„Виж ти, виж ти, най-сетне и нашият Гуидиън обръща внимание на една хубава жена. Или може би просто се стреми да прави поведение и да се хареса на Вивиан?“ Беше й ясно, че никога няма да разбере какви са подбудите му.
	Рибата беше изпечена отлично — розовото месо падаше само от костите, а имаше и достатъчно меден сладкиш, та да опита от него и прислугата. Моргоуз бе поръчала да донесат допълнително ечемичена бира, за да има и за хората, които не се хранеха на кралската трапеза. Имаше предостатъчно прясно изпечен хляб и изобилие от мляко и масло, и прясно овче сирене. Вивиан хапна малко, както винаги, но не се поскъпи с похвалите за вечерята.
	— Трапезата наистина е достойна за кралица, Моргоуз. И в Камелот не биха ме посрещнали по-добре. Не очаквах такова посрещане, защото не бях пратила никого да те предупреди.
	— Била ли си скоро в Камелот? Виждала ли си синовете ми? — попита Моргоуз, но Вивиан поклати глава и се намръщи.
	— Не, още не. Но смятам да отида там на празника, който Артур държи да нарича Петдесетница, както го наричат светите отци на християнската църква — допълни тя, и по някаква причина Моргоуз усети ледени тръпки по гърба си; но бе прекалено заета с разговора, за да се замисли за причината.
	Кевин се намеси:
	— Аз обаче видях синовете ти в кралския двор, лейди. Гауейн беше леко ранен по време на битката при Маунт Бадон, но раната заздравя, а белегът е скрит в брадата му — сега носи къса брада като саксонците — не защото държи да прилича на тях, а защото ежедневното бръснене не позволяваше на раната да заздравее. Току-виж въвел нова мода в двора! Гахерис не видях — бе заминал да огледа крайбрежните укрепления. А Гарет ще бъде приет за Рицар на Кръглата маса по Петдесетница. Известен е не само поради огромния си ръст, но и като един от най-честните и доблестни мъже в кралския двор, въпреки че сър Кай до ден-днешен го дразни и го нарича „Хубавеца“ заради красивото му лице.
	— Отдавна трябваше да бъде сред най-приближените рицари на Артур — заяви разпалено Гуидиън, а Кевин загледа с нежност момчето.
	— Значи държиш на братовчед си, моето момче? Да, той наистина отдавна е заслужил честта да бъде Рицар на Кръглата маса, а и всички го уважават, сякаш вече е такъв. Но Артур иска да го посвети с особени почести, затова изчаква първия голям празник, който ще бъде честван в Камелот, та да му отдаде дължимото с подобаваща церемония. Бъди спокоен, Гуидиън, Артур оценява Гарет по достойнство, също както Гауейн. Той е един от най-младите в кралската свита.
	Гуидиън продължи, този път по-несмело:
	— А… познаваш ли майка ми, Първи арфисте? Виждал ли си лейди М-Моргана?
	— Да, момчето ми, познавам я добре — каза Кевин с особена мекота в гласа, а Моргоуз си каза, че този дребен и грозен мъж има наистина прекрасен глас. — Тя е сред най-красивите дами в двора на крал Артур, и една от най-благородните, а на арфа свири не по-зле от някой бард.
	— Хайде, хайде — намеси се Моргоуз и присви присмехулно устни, развеселена от явното преклонение, което различи в тона на арфиста. — Хубаво е да се измислят разни истории, за да се забавляват децата, но също тъй е добре да не пестим истината. Моргана — хубава? Та тя е мургава и грозновата като гарван! Виж, Игрейн бе много красива като млада, това го знае всеки, но Моргана никак не прилича на нея!
	Кевин отвърна почтително, но не по-малко развеселен:
	— В предаваното през много поколения Познание на друидите се казва тъй: не търсете красотата в лицето, а в сърцето. Моргана действително е прекрасна, кралице, макар че нейната прелест няма нищо общо с твоята, също както красотата на върбата няма нищо общо с прелестта на нарцисите. Пък и в целия кралски двор няма друг човек, в чиито ръце бих оставил моята Дама — той кимна към арфата си, която бяха извадили от калъфа и поставили близо до него.
	Моргоуз веднага го помоли да ги зарадва с някоя песен.
	И Кевин взе арфата и запя, и докато пееше, в залата се възцари пълна тишина — не се чуваше нищо друго, освен звуците на арфата и гласът на барда, а прислужниците, които се хранеха в долната зала, се промъкнаха тихичко, за да послушат и те. Когато Кевин свърши, Моргоуз отпрати свитата си и прислугата (но позволи на Лохлан да остане край огъня), обърна се отново към гостите си и поде:
	— Аз също много обичам музиката, Първи арфисте, но рядко съм чувала песен като твоята. Достави ми удоволствие, което не се забравя. Все пак, надали сте тръгнали на този дълъг път, чак от Авалон към нашия далечен Север, за да ми доставите насладата да слушам твоите песни. Моля ви, кажете ми причината за вашето неочаквано посещение.
	— Чак толкова неочаквано не е било — усмихна се леко Вивиан. — Посрещаш ме облечена празнично, с вино, печена риба и меден сладкиш. Била си предупредена, че ще дойдем — но тъй като и на времето ти почти нямаше видения, мога да предположа, че някой друг ти е казал за нашето идване. — Тя изгледа насмешливо Гуидиън, и Моргоуз кимна.
	— Той всъщност не ми каза, че ще дойдете, само настоя да се подготвя като за празник. Мислех си, че не е нищо повече от детински каприз.
	Гуидиън стоеше до Кевин, докато той прибираше арфата си. Протегна плахо ръка и попита:
	— Може ли да пипна струните?
	— Можеш — каза меко Кевин, и Гуидиън подръпна леко една-две струни, после каза:
	— Никога не съм виждал такава хубава арфа.
	— Няма и да видиш. Убеден съм, че втора като нея няма не само тук, но дори и в Уелс, където има цяло училище за бардове — каза Кевин. — Беше ми подарена от един крал. Оттогава двамата сме неразделни. И както се случва с някои жени — тук той се поклони учтиво на Вивиан — тя става все по-красива с годините.
	— Ще ми се гласът ми да ставаше по-хубав с годините — отбеляза весело Вивиан, — но не такава е волята на Тъмната майка. Само безсмъртните й деца имат този дар — да пеят все по-хубаво с минаването на годините. Дано гласът на твоята Дама остане все така прекрасен.
	— Обичаш ли музика, господарю Гуидиън? Учил ли си да свириш на арфа?
	— Нямам арфа, на която да се уча — отвърна Гуидиън. — Единственият арфист в двора е Кол, а неговите пръсти са толкова вдървени, че вече почти не докосва своята. От две години не сме слушали музика. Свиря малко на флейта — Аран, флейтистът на покойния Лот, ме учеше да свиря на флейта от рог на лос — ето я къде виси на стената. Аран замина за битката при Маунт Бадон с крал Лот, и като Лот така и не се върна.
	— Дай ми флейтата — каза Кевин, а когато Гуидиън я свали от стената и му я донесе, той я изтри с парче плат, издуха прахта от вътрешността й, и я постави на устните си, подреждайки изкривените си пръсти върху редицата дупки, издълбани в изгладения рог. Изсвири една кратичка танцова мелодия, после свали флейтата от устните си и каза:
	— Не ме бива много за такава свирня — пръстите ми не са достатъчно бързи. Е, Гуидиън, щом обичаш музика, ще се заема с обучението ти на Авалон — а сега искам да те чуя как свириш на тази флейта.
	Устата на Гуидиън бе пресъхнала — Моргоуз го видя как облизва устните си — но той пое украсената с дърво рогова флейта и засвири внимателно. Поде една бавна мелодия и след миг Кевин кимна.
	— Достатъчно — каза той. — Личи, че си син на Моргана — странно би било да нямаш музикален талант. Можем да те научим на много нещо. Имаш данни за бард, но много повече за жрец или друид.
	Гуидиън примигна и едва не изпусна флейтата — улови я с полите на туниката си.
	— Бард ли? Какво е това — кажете ми ясно!
	Вивиан го загледа прямо.
	— Времето дойде, Гуидиън. Ти си друид по потекло, в жилите ти тече кралска кръв — и по майчина, и по бащина линия. Трябва да те посветим в древното Познание и в Тайната наука на Авалон, та да можеш един ден да издигнеш знамето на Великия дракон.
	Гуидиън преглътна — Моргоуз видя, че се опитва да възприеме новините. Беше й ясно, че нищо не би могло да привлече Гуидиън повече от мисълта за Тайната наука. Той промълви задъхано:
	— Ти каза… по майчина и по бащина линия…
	Ниниан понечи да се намеси, но в последния момент забеляза, че Вивиан клати отрицателно глава, затова каза само:
	— Ще разбереш всичко, когато настъпи моментът, Гуидиън. Ако ще ставаш друид, първо трябва да се научиш да мълчиш и да не задаваш въпроси.
	Той вдигна безмълвно очи към нея, а Моргоуз си каза: „Цялата подготовка за този ден си струваше, дори само за да видя Гуидиън толкова впечатлен, че да не може да проговори!“ Е, всъщност нямаше нищо чудно — Ниниан наистина бе прелестна. Изглеждаше почти като Игрейн на млади години — или дори като самата Моргоуз — само косата й бе повече златиста, отколкото червеникава.
	Вивиан каза тихо:
	— Засега мога да ти кажа само толкова — майката на майката на твоята майка е била Повелителка на Езерото, и има жреческо потекло. Игрейн и Моргоуз също са наследили кръвта на благородния Талиезин, както и ти самият. В теб се сливат много от кралските линии на тези острови, както и друидската кръв — затова те очаква забележително бъдеще, ако се окажеш достоен за това наследство. Но най-важно е да бъдеш достоен за произхода си — само кралската кръв не прави от човека крал. Нужни са и смелост, и мъдрост, и далновидност. Запомни, Гуидиън, този, който носи по право Драконовото знаме, може да е по-достоен за крал от този, който седи на трона — защото тронът може да бъде завоюван със сила или с лукавство, или както Лот получи своя — защото бе роден в кралско легло и майка му го зачена от крал в законен брак. Но знакът на Великия дракон можеш да получиш само по собствени заслуги — и то не само в този си живот. Сега ти разкривам една от мистериите.
	Гуидиън заекна:
	— Аз… аз… нищо не разбирам!
	— Естествено, че не разбираш — сопна се Вивиан. — Нали ти казах, говоря за мистерия, а немалко мъдри друиди са учили живот подир живот, за да разберат по-малко от това. Нямах предвид, че трябва да разбереш, а да слушаш, да чуваш и да се научиш на подчинение.
	Гуидиън преглътна отново и сведе глава. Моргоуз видя, че Ниниан не се усмихва. Той си пое дълбоко дъх, приел упрека, и седна в краката й, готов да слуша. Явно бе се отказал да иска обяснение и да прави забележки.
	Моргоуз помисли: „Май точно това му трябва — да го обучават за друид!“
	На глас каза:
	— Значи сте дошли да ми кажете, че достатъчно съм се грижила за сина на Моргана, и че е дошло времето да го отведете на Авалон и да го обучите в мъдростта на друидите. Но дали бихте изминали целия този дълъг път само, за да ми кажете това — нали можехте да пратите някой обикновен друид, комуто да предам момчето? От години ми е ясно, че не е редно синът на Моргана да прекара живота си сред овчари и рибари. И къде ли би било по-подходящо да се подготви да срещне съдбата си, отколкото на Авалон? Моля, ви кажете ми какво още има — виждам по очите ви, че не е само това.
	Кевин понечи да проговори, но Вивиан го прекъсна рязко:
	— За какво ли пък да споделям с теб мислите си, Моргоуз? С теб, която винаги си се стремяла да извъртиш всяко нещо в свой интерес и в полза на синовете си? Ето, дори сега Гауейн е най-близък до трона на Артур — но не само заради произхода, а и заради обичта на краля към него. Още когато Артур се венча, аз знаех, че Гуенхвифар няма да му роди син. Само че предположих като най-вероятно, че тя ще умре при раждане, та не пожелах да лиша Артур от щастието, което би могъл да изпита в съвместния си живот с нея. Умреше ли тя, можехме намерим и по-подходяща жена. Но оставих нещата да се развиват от само себе си и сега той не би се отказал от нея, въпреки че е ялова — а във всичко това ти не виждаш нищо повече от възможността синът ти да наследи Артур.
	— Не бъди толкова убедена, че Гуенхвифар е ялова, Вивиан — Кевин сви устни в горчива гримаса. — Тя беше бременна преди Маунт Бадон, и износи цели пет месеца. Можеше и да роди живо дете. Мисля, че тогава пометна от жегата, от теснотията в замъка и от страх пред саксонците… Жалко за нея, а жалко и за Артур, защото това нещастие го накара да измени на Авалон и да се отрече от Драконовото знаме.
	Намеси се Ниниан:
	— Тъй че не само с бездетството си Гуенхвифар донесе нещастие на Артур, кралице Моргоуз. Тя е творение на свещениците и вече му влияе прекалено много. Ако се случи някой ден тя все пак да роди дете и то да оживее… Тъкмо това би било най-лошо от всичко.
	Моргоуз имаше чувството, че се задушава.
	— Гауейн…
	Вивиан каза остро:
	— Гауейн е не по-лош християнин от Артур. Би сторил всичко, само МУ се хареса!
	Кевин продължи:
	— За себе си не съм наясно дали Артур се чувства действително толкова тясно свързан с бога на християните или всичко е дело на Гуенхвифар, се съгласява с нея от съжаление, и за да я зарадва…
	Моргоуз заяви презрително:
	— Та нима мъж, който престъпва клетвата си заради една жена, е достоен за владетел? Значи Артур е клетвопрестъпник, тъй ли?
	Отговори Кевин:
	— Чувал съм го да казва, че Христос и Дева Мария са му дарили победа при Маунт Бадон и че затова няма да отстъпи от християнството. Чувал съм го и да твърди пред Талиезин, че за него Дева Мария е едно и също с Великата Богиня, и че тя му е дарила победа, за да спаси земята ни… Че Драконовото знаме не било негово, а на баща му, Утър Пендрагон…
	— Но това не му дава право да се отрича от него — каза Ниниан. — Ние от Авалон поставихме Артур на трона и той ни дължи вярност към знамето…
	Моргоуз поде нетърпеливо:
	— Има ли значение какво е знамето, което се вее над кралската войска? Войниците имат нужда от нещо, което да ги вдъхновява…
	— Както винаги пропускаш най-важното — заяви Вивиан. — Ние от Авалон трябва да владеем тъкмо това, което живее в мислите и въображението на хората. Та нали в противен случай ще изгубим битката с Христос и душите им ще бъдат пленени от неистината! Пред тях винаги трябва да бъде символът на Дракона — съзнанието, че човечеството се стреми към съвършенство, а не към грях и разкаяние!
	Кевин каза бавно:
	— Чудя се все пак дали не би било добре тези по-дребни мистерии да продължат да съществуват заради глупците, а мъдрите да продължат да търсят високото познание. Може би досега достъпът на човечеството до Авалон е бил прекалено лесен, затова хората са престанали да го ценят.
	Вивиан рече:
	— Значи искаш просто да си седиш и да наблюдаваш как Авалон потъва все по-дълбоко в мъглите, така далеч, както е изчезнала страната на феите?
	— Господарке, казвам само — продължи Кевин почтително, но твърдо, — че може би вече е прекалено късно да предотвратим това. А Авалон винаги ще съществува и винаги ще има хора, които ще търсят пътя към него през вековете — до края на света. Може би, ако някой не открие пътя натам, той просто ще трябва да разбере, че все още не е достоен.
	— Въпреки това — настоя Вивиан все така рязко, — аз ще сторя всичко, което е по силите ми, за да задържа Авалон в този свят, дори ако трябва да загина!
	В залата се възцари мълчание, и Моргоуз изведнъж усети, че се е вцепенила от студ. Тя каза:
	— Разрови жаравата, Гуидиън — и започна да предлага вино на всички. — Пийни още, сестро. А ти, Първи арфисте?
	Ниниан започна да налива вино в чашите, но Гуидиън така и не помръдна, сякаш бе изпаднал в транс. Моргоуз настоя:
	— Гуидиън, стори каквото ти казах… — но Кевин протегна ръка и й нареди с жест да мълчи. После прошепна:
	— Момчето наистина е в транс. Говори, Гуидиън…
	— Всичко е потънало в кръв… — прошепна момчето, — кръв се лее като на жертвените олтари на древните, кръв залива трона…
	В този миг Ниниан залитна и се препъна. Остатъкът от виното се изля в кървавочервена струя върху унесения Гуидиън и в скута на Вивиан. Вивиан скочи стреснато, а Гуидиън примигна и се отръска като кученце. После каза объркано:
	— Какво… О, съжалявам, нека помогна — и пое меха от ръката на Ниниан. — Уф, това прилича на кръв, отивам да взема нещо от кухните, за да го избърша и изтича навън като всяко момче на тази възраст.
	— Е ето ви кръв, колкото искате — каза с отвращение Моргоуз. — Наистина ли и моят Гуидиън ще потъне в мъглите на сънища и болезнени видения?
	Вивиан отбеляза, докато попиваше виното от дрехата си:
	— Не подценявай дарбата на другите, само защото ти не я притежаваш, Моргоуз!
	Гуидиън се върна с някакъв парцал, но като се наведе да избърше пода, залитна. Моргоуз взе парцала от ръката му, повика една прислужница и й нареди да избърше масата и пода около огнището. Гуидиън сякаш се чувстваше зле — но докато в такъв случай досега винаги се опитваше да привлече вниманието й, сега се извърна, сякаш се срамуваше от слабостта си. Моргоуз изпита болезнено желание да го вземе в прегръдките си и да го успокои — това дете, най-малкото, бебето й, което бе я радвало, когато другите момчета отдавна бяха пораснали и я бяха напуснали. Но знаеше, че той би се почувствал неудобно — затова не помръдна, а продължи да седи с поглед, вперен в сключените си ръце. Ниниан очевидно изпитваше същото, защото протегна ръка към него, но в крайна сметка Вивиан се намеси и му нареди да отиде при нея. Погледът й бе строг и твърд:
	— А сега ми кажи истината. Откога имаш видения?
	Момчето сведе очи и отвърна:
	— Не знам… Никога не съм разбирал какво е това, което се случва с мен. Той въртеше пръсти и не поглеждаше към Вивиан.
	Тя продължи тихо:
	— Крил си всичко от гордост и властолюбие, нали? Сега дарбата ти те владее и е твой ред ти да се научиш да я овладяваш. Да, никак не сме избързали с идването си. Надявам се само да не сме закъснели. Вие ти се свят, нали? Седни тук и не мърдай.
	Моргоуз удивено видя как Гуидиън безропотно се сви в краката на двете жрици. След миг Ниниан постави ръката си на главата му и той се облегна на нея. Вивиан се обърна към Моргоуз и каза:
	— Както вече казах, Гуенхвифар няма да роди син на Артур, но и той няма да се отрече от нея. Толкова повече, че тя е християнка и нейната религия забранява мъж да напусне жена си…
	Моргоуз сви рамене и каза:
	— Какво от това? След като вече е помятала, това може да й се случи и друг път. Животът е несигурно нещо, особено за жените.
	— Да, Моргоуз — каза Вивиан. — Ти вече веднъж се опита да заложиш на тази несигурност, за да доближиш още повече сина си до трона — нали? Предупреждавам те, сестро — не се изправяй срещу волята на боговете!
	Моргоуз се засмя.
	— Но нали ти самата, Вивиан, си ми набивала в главата, че всичко, което се случва, е по волята на Боговете — така казва и Талиезин. Е, ако Артур бе умрял преди да наследи трона на Утър, не се и съмнявам, че боговете щяха да намерят другиго за целите си.
	— Не съм дошла тук да водя теологически спорове с теб, глупачке — отвърна гневно Вивиан. — Да не мислиш, че ако това зависеше от мен, бих поверила последния от кралската кръв на Авалон в твои ръце?
	Моргоуз каза, вече гневно, но с копринен котешки глас:
	— Но доколкото разбирам, Богинята е съгласна да прокарваш своята воля, Вивиан. Омръзнаха ми тези приказки за някакви стари предсказания… Ако изобщо има някакви богове, в което се съмнявам, те надали се занимават с човешките работи. Нито пък ще седна да чакам нареждане от боговете, за да сторя това, което очевидно трябва да бъде сторено — та кой може да твърди, че Богинята няма да си послужи с мен, за да се изпълни волята й, както и с когото и да било другиго? — Тя забеляза колко стреснато я гледа Ниниан — да, и тя бе същата наивница като Игрейн и вярваше на всички дрънканици за богове и богини.
	— Що се отнася до кралската кръв на Авалон, както виждаш, добре съм се грижила за нея.
	— Момчето изглежда здраво и силно — каза Вивиан, — но можеш ли да се закълнеш, че не си осквернила душата му, Моргоуз?
	Гуидиън вдигна глава и каза рязко:
	— Втората ми майка винаги е била добра с мен. Лейди Моргана е тази, която не се е интересувала как се отглежда синът й — нито веднъж не е дошла тук, за да види дали съм жив или мъртъв!
	Кевин го прекъсна със строг тон:
	— Вече ти беше казано да говориш само ако те питат, Гуидиън. А що се отнася до Моргана, ти не би могъл да знаеш нищо нито за целите, нито за подбудите й.
	Моргоуз се вгледа остро в сакатия, дребничък бард. „Нима Моргана е доверила тайната си на този нещастен урод, докато аз трябваше да я изтръгна с магии и ясновидство?“ Усети как в нея се надига гняв, но в същия момент се чу гласът на Вивиан:
	— Достатъчно. Ти си се грижила за него добре, защото това ти е харесвало, Моргоуз, но виждам, че не си забравила — той стои една крачка по-близо до трона, отколкото Артур на неговата възраст, и две крачки по-близо, отколкото родния ти син Гауейн. Що се отнася до Гуенхвифар, зная, че й предстои да изиграе някаква роля в съдбините на Авалон. Не може да е напълно лишена от способност за прозрение и ясновидство, защото веднъж успя да премине мъглите и стигна до бреговете на Авалон. Може би, ако роди така желания от нея син и й бъде обяснено, че това е станало по волята и с помощта на Авалон… — тя хвърли поглед към Ниниан. — Способна е да зачене — с веща магьосница до себе си, която да пази плода, би могла да го износи докрай.
	— Късно е — намеси се Кевин. — Нейна е вината, че Артур престъпи клетвата си пред Авалон и отхвърли знака на дракона. Все си мисля, че тази жена не е наред с ума и че това е истинската причина.
	— Истината е, че ти я мразиш, Кевин — отбеляза Ниниан. — Защо? Арфистът сведе очи към изкривените си, обезобразени ръце. Помълча, после каза:
	— Вярно е. Дори в мислите си не мога да съдя честно Гуенхвифар — та нали и аз съм просто човек. Но дори да я обичах, бих продължавал да твърдя, че не е подходяща за съпруга на крал, който управлява по закона на Авалон. Няма да скърбя, ако й се случи някакво нещастие или злополука. Та нали, ако роди син на Артур, никой няма да съумее да я разубеди, че дължи това единствено на добротата на Христа, та дори самата Езерна дама да е през цялото време до леглото й. Не мога да не се моля да не успее да роди.
	Моргоуз се усмихна с котешката си усмивка.
	— Гуенхвифар може да се опитва да е по-добра християнка от самия Христос, но и аз съм чувала нещо за техните божи заповеди — нали Лот бе довел тук един свещеник от Айона, да учи момчетата на четмо. Съгласно тяхното Свето писание, прокълнат е мъжът, който отхвърли своята съпруга, ОСВЕН АКО ТЯ НЕ Е ПРЕЛЮБОДЕЙКА. А пък дори ние тук в Лотиан сме чували, че кралицата не е чак толкова добродетелна. Артур често е на война, и няма човек, който да не знае слабостта й към сина ти, Вивиан.
	— Не познаваш Гуенхвифар — каза Кевин. — Тя е набожна извън границите на разумното, а Артур и Ланселет са толкова близки, че според мен Артур не би предприел срещу тях нищо, освен ако не ги изненада в леглото в присъствието на целия кралски двор.
	— Дори и това може да бъде уредено — настоя Моргоуз. — Гуенхвифар е прекалено красива, за да я обичат чак толкова придворните й дами. Винаги може да се намери някоя, която да предизвика скандал и по този начин Артур ще бъде принуден да се откаже от нея…
	Вивиан направи отвратена гримаса.
	— Коя жена би предала така своя посестрима?
	Моргоуз отвърна:
	— Аз, ако съм убедена, че е за доброто на кралството.
	— Идеята не ми харесва — намеси се Ниниан. — Ланселет е почтен човек и най-близък приятел на Артур. Съмнявам се, че би предал приятеля си дори заради Гуенхвифар. Ако искаме да отстраним Гуенхвифар, нужно ни е нещо по-различно.
	— А има и друго — каза Вивиан. Гласът й прозвуча уморено. — Доколкото ни е известно, засега Гуенхвифар не е сторила нищо нередно. Не можем да искаме от него да я отхвърли, докато спазва своята страна на сделката — да бъде вярна съпруга на Артур. Ако стане скандал, в основата му трябва да лежи някаква истина. Хората на Авалон се кълнат винаги да защитават истината.
	— Ами ако слуховете се окажат верни? — попита Кевин.
	— Тогава тя ще си получи заслуженото, ако не успее да се оправдае — отвърна Вивиан. — Но няма да участвам в клевети.
	— Тя има поне още един враг — допълни замислено Кевин. — Крал Леодегранс от Летните земи почина наскоро заедно с младата си жена и последното им дете. По закон сега кралството се пада на Гуенхвифар — но Леодегранс остави и друг роднина, който твърди, че му е син, но не ми се вярва. Мисля си, че той ще се зарадва, ако му се удаде възможност да претендира за престола по старото племенно право — ако преспи с кралицата.
	Гуидиън промърмори:
	— Колко хубаво, че няма такъв закон в християнското кралство на Лот, нали? — но говореше толкова тихо, че всички се престориха, че не го чуват. Дори Моргоуз си каза: „Яд го е, че никой не му обръща внимание, това е всичко. Нима ще се дразня от ухапванията на това пале?“
	Ниниан заговори. Хубавото й чело се бе набръчкало.
	— Съгласно древния закон Гуенхвифар не е ничия съпруга, след като не е родила от никого. Ако някой мъж я отнеме от Артур…
	— Да, това е въпросът — засмя се Вивиан. — Артур може да пази съпругата си с цялата си войска. Така и ще стори, ако се наложи, не се съмнявам в това. — После каза сериозно: — Но можем да бъдем сигурни в едно — Гуенхвифар няма да добие дете. Ако се случи да зачене отново, има начини да се подсигурим, че няма да износи плода. Що се отнася до това кой ще наследи Артур… — тя замълча, сетне изгледа Гуидиън, който бе отпуснал глава в скута на Ниниан като всяко сънливо дете. — Ето един пряк наследник на кралете на Авалон, който е и син на Великия дракон.
	Моргоуз не можеше да си поеме дъх. Нито веднъж през всичките тези години не бе й минавало през ума, че забременяването на Моргана от нейния полубрат може да бъде нещо повече от нещастно стечение на обстоятелствата. Едва сега осъзна сложността на плановете на Вивиан и бе впечатлена от тяхната смелост — едно дете на Авалон, кръвен син на Артур, щеше да наследи от него трона.
	„Каква е съдбата на краля-елен, когато младият елен порасне?“ Моргоуз не бе много сигурна дали това бе нейна мисъл или ехо от мислите на двете жрици пред нея. Все й се случваха такива объркващи, неясни проявления на ясновидство, които тя не можеше да си обясни, а пък и това не я интересуваше.
	Очите на Гуидиън бяха широко отворени. Той се наведе напред задъхано и каза:
	— Господарке, вярно ли е… че аз… че съм син на Британския самодържец?
	— Да — кимна Вивиан със стиснати устни, — макар че свещениците никога не биха признали правата ти. За тях, ако една жена зачене от син на майка си, това е върховен грях. Мислят се за по-святи от самата Богиня, която е майка на всички ни. — Но истината действително е такава.
	Кевин се извърна; после приведе сакатото си тяло и коленичи с усилие пред Гуидиън.
	— Принце и господарю мой — заговори той, — сине на кралете от Авалон, ти, който си и син на Великия дракон, дойдохме да те отведем на Авалон, където ще бъдеш подготвен да срещнеш съдбата си. Утре сутринта трябва да бъдеш готов за тръгване.


	2

	„Утре сутринта трябва да бъдеш готов за тръгване…“
	Това, че говореха на глас за всичко, което пазех в тайна толкова години, дори когато мислех, че няма да оживея след раждането му, приличаше на кошмарен сън… Аз можех да изживея живота си, без някой да узнае, че съм родила син от брат си. Но Моргоуз съумя да изтръгне тайната от мен, а я знаеше и Вивиан. Вярна е старата поговорка, че трима могат да пазят тайна само ако двама от тях почиват в гроба… Вивиан бе запланувала всичко това, беше ме използвала, също както използва на времето Игрейн!
	Сънят започна да става несвързан, видението потръпна и изгуби очертания като видяно под вода. Опитах се да видя още нещо, но изведнъж пред мен се изпречи Артур и тръгна с меч в ръка към Гуидиън, а детето извади Екскалибур от ножницата…
	Моргана се изправи в леглото. Беше в покоите си, в Камелот, вкопчила здраво ръце в завивките.
	„Не“, каза си тя, „било е просто сън, най-обикновен сън. Та аз дори не знам коя е доверената жрица на Вивиан, най-вероятно е Рейвън, а не тази руса жена, толкова прилична на майка ми, която непрекъснато виждам в сънищата си. Пък и кой знае, може би такава жена изобщо не съществува нито в нашия свят, нито на Авалон, а е просто объркан спомен за майка ми? Не помня да съм виждала момиче, което поне малко да прилича на нея, в Дома на девиците…
	Аз трябваше да бъда там, да стоя редом с Вивиан, а се отказах по своя воля…“
	— Вижте — извика Илейн, изправила се пред прозореца. — Вече запристигаха конници, а до празника на Артур остават още цели три дни!
	Другите жени в стаята се струпаха около Илейн и загледаха надолу, към полята пред Камелот. Долу имаше вече разпънати шатри и павилиони. Илейн продължи:
	— Виждам знамето на баща си. А ето го и него, и брат ми Ламорак — той е вече достатъчно голям, че да бъде приет в свитата на Артур. Чудя се дали Артур ще го избере.
	— По време на битката при Маунт Бадон той бе прекалено малък, за да се сражава, нали? — попита Моргана.
	— Да, бе още малък, но се би, независимо от това — както сториха всички, годни да държат меч — от старците до децата — отвърна гордо Илейн.
	— Тогава Артур несъмнено ще го избере за рицар на Кръглата маса, дори само за да зарадва Пелинор — каза Моргана. Голямата битка при Маунт Бадон се бе състояла точно преди година навръх Петдесетница. Тогава Артур бе дал обет винаги на този ден да има големи празненства, и всяка година на тази дата да се събира със своите рицари на Кръглата маса. Бе се заклел също на Петдесетница да приема всеки просител и да раздава справедливост. На този ден и всички васални крале, дори от най-отдалечените кралства, щяха да подновяват клетвата си за вярност към самодържеца.
	— Трябва да отидеш при кралицата, за да й помогнеш да се облече — обърна се Моргана към Илейн. — Аз също трябва да тръгвам. Има толкова неща за правене — наистина има само три дни до празника!
	— За всичко ще се погрижи сър Кай — възрази Илейн.
	— Да, разбира се, той ще осигури храна и пиене за тълпите — отбеляза весело Моргана, — но нали аз трябва да осигуря цветя за украса на тронната зала, да проверя дали са лъснати сребърните чаши, а нищо чудно да се наложи и да правя бадемовия сладкиш и другите дребни сладки — Гуенхвифар сигурно ще е заета с друга работа.
	Моргана искрено се радваше, че ще е толкова заета по подготовката на празника — това щеше да й помогне да не мисли непрекъснато за онзи ужасен сън. Напоследък, появеше ли се нещо, свързано с Авалон в сънищата й, тя се стараеше отчаяно да го пропъди и заличи… Не знаеше, че Кевин е тръгнал към Лотиан. „Не, разбира се“, каза си тя, „и сега не знам подобно нещо. Това бе просто сън“. Но по-късно през деня, когато срещна грохналия Талиезин в двора на замъка, а той протегна ръка, за да я благослови, тя поде плахо:
	— Отче…
	— Да, дете мое?
	„Преди десет години“, каза си Моргана, „щях да се дразня от това, че Талиезин ми говори като на седемгодишно дете, което му се е качило в скута и си играе с брадата му.“ Сега отношението му й действаше странно успокояващо.
	— Ще дойде ли Мерлинът Кевин тук по Петдесетница?
	— Не знам, детето ми — отвърна благо усмихнат Талиезин. — Той потегли на Север, за Лотиан. Но зная едно — той много те обича и ще се върне тук веднага щом може. Струва ми се, че нищо не може да го откъсне задълго от този двор, докато ти си тук, малка Моргана.
	„Нима целият кралски двор знае, че сме любовници? Трябвало е да съм по-дискретна“. После каза със заядлив тон:
	— Очевидно една от любимите клюки в този двор е, че Кевин върши всичко по мое нареждане, а при това в действителност няма нищо подобно.
	Талиезин се усмихна отново и каза:
	— Мило дете, никога не се срамувай от любовта си. Това, че една толкова мила, благородна и красива жена му е обърнала внимание, означава много за Кевин…
	— Подиграваш ли ми се, дядо?
	— Защо да ти се подигравам, малката ми? Та нали си дъщеря на скъпата ми дъщеря и аз те обичам! Сама знаеш, че те считам за най-красивата и надарената сред жените. Що се отнася до Кевин, той сигурно е още по-убеден в това. Освен това в този двор ти си единственият човек освен мен, който може да разговаря с него за музика така, както я разбира той. Ако не ти е ясно, че за Кевин слънцето изгрява, като влезеш, и залязва, като си тръгнеш, то значи ти си последната сред нас, която го научава. Но ти заслужаваш да бъдеш звезда на дните и нощите му. Нали знаеш, нищо не забранява на Мерлин Британски дори да се ожени, ако желае. Вярно, Кевин няма кралска кръв, но е благородник по сърце, а един ден, стига смелостта да не му изневери, ще бъде и Върховен Друид. Когато реши да поиска ръката ти, мисля, че нито Артур, нито аз ще му откажем.
	Моргана сведе очи и се вторачи в земята. „Ах,“ мислеше си тя, „наистина би трябвало да обичам Кевин така, както той обича мен. Да, ценя го като приятел, доставя ми удоволствие като любовник, скъп ми е, но да го взема за съпруг?! Не, не и не, въпреки цялата му предана любов към мен“.
	— Не възнамерявам изобщо да се омъжвам, дядо.
	— Е, ти имаш право сама да решаваш съдбата си, детето ми — отвърна меко Талиезин. — Нали си жрица и благородна дама. Но вече не си в първа младост, а и реши да напуснеш Авалон — не, не те упреквам, но си мислех, че може би ще е добре за теб да се омъжиш и да имаш дом и семейство. Не ми е приятно да си мисля, че ще прекараш остатъка от дните си като придворна на Гуенхвифар. А за да се върнем на въпроса ти за Кевин — той несъмнено ще пристигне колкото е възможно по-скоро, но не забравяй, че не може да язди бързо като повечето мъже. Хубаво е това, че не го презираш за телесната му слабост, моето момиче.
	Когато Талиезин си тръгна, Моргана се упъти бавно към пивоварната, потънала в дълбок размисъл. Как само й се искаше да обича Кевин така, както Талиезин си представяше!
	„Защо съм прокълната с това неизкоренимо чувство към Ланселет?“
	През цялото време, докато приготвяше ароматната вода, в която гостите щяха да плакнат пръстите си /с нея ароматизираха и сладкишите/, тази мисъл не можеше да напусне съзнанието й. Е, върнеше ли се Кевин, щеше да утоли поне глада на тялото й, та да не копнее така по Ланселет. Не че имаше някакво значение желае ли го или не, допълни тя сухо в мислите си. „Страстта трябва да бъде взаимна, иначе няма никаква стойност“. Обеща си, когато Кевин се върне в двора, да го посрещне така, както сам той би желал.
	„Несъмнено бих могла да сторя много по-лоши неща, отколкото да се омъжа за него… Авалон е загубен за мен… Да, трябва да обмисля това. Но значи сънят ми е бил верен поне в това, че той наистина е бил в Лотиан… А си мислех, че ясновидството ме е напуснало…“
	Кевин се върна в Камелот в навечерието на Петдесетница. През целия ден народ се стичаше към Камелот от околностите и от по-далеч, сякаш пролетния и есенния панаир щяха да се празнуват едновременно. Страната не помнеше такъв голям празник. Моргана приветства Кевин с целувка за добре дошъл, прегърна го тъй, че очите на арфиста заблестяха, и го отведе в стаята за гости. Там свали пътното наметало и обувките му и ги даде на един от прислужниците, да ги занесе да ги почистят. Донесе и панделки, с които Кевин щеше да украси арфата си.
	— Виж ти, моята дама ще стане същинска кралица — усмихна се Кевин. — Не ревнуваш от единствената си съперница, нали, скъпа Моргана?
	Никога досега не бе я наричал така. Тя седна до него, а той обви раменете й с ръка и прошепна:
	— Липсваше ми — притискайки за миг лице към гърдите й.
	— Ти също ми липсваше, мили — отвърна тя, — и довечера, когато всички си легнат, ще ти го докажа… Защо, мислиш, съм уредила да имаш самостоятелна стая, въпреки че най-приближените рицари на Артур спят по четирима заедно, че дори и по двама в легло?
	Той отвърна:
	— Казах си, че може би просто никой не желае да споделя стаята с мен.
	— Така ще бъде, защото никой няма право да пренебрегне достойнството на Авалон — отвърна Моргана. — Но откровено казано, дори Талиезин спи в една стая с епископа…
	— Явно вкусовете ни са различни — отбеляза Кевин. — На негово място бих предпочел да ме вържат в обора при магаретата!
	— Аз обаче настоях поне Мерлин Британски да има самостоятелна стая, макар че не е по-голяма от оборска клетка за магаре — усмихна се Моргана. — Надявам се все пак, че ще е достатъчно голяма за теб, твоята дама, и — тук тя погледна умишлено към леглото — надявам се, и за мен.
	— Винаги си добре дошла, а ако моята дама ревнува, ще я обърнем с лице към стената.
	Кевин я притисна за миг към себе си с цялата сила на жилестите си ръце и я целуна. Сетне я пусна и допълни:
	— Мисля, че трябва да ти кажа — преди да дойда тук, отведох сина ти на Авалон. Много е пораснал и е умен, а е наследил донякъде и музикалната ти дарба.
	— Снощи го сънувах — отвърна тя. — В моя сън той свиреше на флейта — като тази, на която свири Гауейн.
	— Прав е бил сънят ти — каза Кевин. — Харесвам момчето, а явно е наследило и ясновидска дарба. Ще премине обучение за друид на Авалон.
	— А после?
	— После? Ах, скъпа моя — въздъхна той — после нещата ще се наредят, както е писано. Но най-вероятно е да стане мъдрец и бард — нямаш причини да се безпокоиш за него, докато е на Авалон. — Той докосна нежно рамото й. — Очите му са досущ като твоите.
	Искаше й се да продължи да го разпитва, но се сети за нещо друго.
	— Празникът започва едва утре — каза тя, — но довечера най-близките приятели на Артур, рицарите на Кръглата маса, са поканени на вечеря. Утре Гарет ще бъде посветен в рицарство и Артур, който обича Гауейн като брат, прави нещо като семейно тържество в негова чест.
	— Гарет е доблестен рицар и добър човек — отвърна Кевин — и с радост ще отида на тържеството. Нямам голяма слабост към кралица Моргоуз, но пък синовете й са достойни мъже и искрени приятели на Артур.
	Въпреки че бе замислена като малко семейно тържество, на вечерята срещу Петдесетница имаше много хора, дори не толкова близки роднини. Тук бяха Гуенхвифар и братовчедка й Илейн, бащата на Илейн, крал Пелинор, и брат й Ламорак; Талиезин и Ланселет, и трима от полубратята на Ланселет — Балан, син на Повелителката на Езерото, както и Борс и Лайънел — и двамата синове на Бан от Долна Британия. Гарет, разбира се, също бе тук, а Гауейн се бе изправил както винаги зад Артур. Когато всички влязоха в залата, Артур се опита да възрази:
	— Седни с нас на масата, Гауейн — та ти си мой братовчед и пълноправен крал на Оркни. Не ми харесва да стоиш зад мен като някой слуга!
	Но Гауейн възрази със суровия си войнишки глас:
	— Но на мен ми харесва да стоя тук и да прислужвам на своя крал и повелител, сър — и Артур отстъпи.
	— Заради теб се чувствам като някой от едновремешните цезари — изпъшка той. — Налага ли се да ме охраняват ден и нощ, дори в собствената ми тронна зала?
	— Ако съдим по достойнство, господарю — настоя Гауейн, — то ти си равен на тези цезари, ако не и по-велик.
	Артур се засмя безпомощно.
	— Не мога да откажа нищо на най-близките си приятели.
	— Тъй — каза полугласно Кевин на Моргана, която седеше до него. — Значи това не е проява на гордост и надменност, а просто желание да угоди на приятелите си.
	— Мисля, че наистина е така — отвърна също тъй тихо Моргана. — Струва ми се, че той не обича нищо повече от това — просто да седи в тронната си зала и да се наслаждава на извоювания от него мир. Каквито и да са другите му прегрешения, Артур искрено държи на реда и законността в това кралство.
	Малко по-късно Артур нареди с жест на всички да запазят мълчание и повика при себе си младия Гарет.
	— Тази нощ ще прекараш в църквата, в бдение над рицарските си доспехи — каза му той, — а утре, преди да бъде отслужена литургията, ще бъдеш посветен в рицарство от този сред моите рицари, когото сам избереш, и ще бъдеш приет в моята свита. Макар и млад, винаги си ми служил честно и храбро. Ако пожелаеш, аз сам ще те провъзглася за рицар, но бих проявил разбиране, ако предпочетеш брат ти да стори това.
	Гарет беше облечен в бяла туника; русите коси се виеха като ореол около лицето му. Приличаше на прекалено израсло дете — дете с гигантски ръст и рамене на млад бик. По лицето му имаше рус мъх, все още прекалено мек, за да може да се бръсне. Беше толкова развълнуван, че малко заекваше, като проговори:
	— Сър, моля те… Не искам да оскърбя нито теб, нито брат си, но… Може ли… може ли в рицарство да ме посвети Ланселет, ако е съгласен? Разрешаваш ли, господарю?
	Артур се усмихна.
	— Разбира се. Ако Ланселет е съгласен, аз нямам нищо против. Моргана си припомни едно малко момченце, което някога си играеше с направените от нея рицари от боядисано дърво, и все бърбореше за Ланселет.
	Колко ли бяха хората на този свят, зачуди се тя, които имаха щастието да видят сбъдната детската си мечта? Ланселет проговори сериозно:
	— За мен ще бъде чест, братовчеде — и лицето на Гарет засия, сякаш някой го бе осветил с факла. Сетне Ланселет се обърна към Гауейн и допълни с изискана учтивост:
	— Но аз трябва да поискам и твоето съгласие, братовчеде — ти си вместо баща на това момче, и не бих узурпирал правото ти…
	Гауейн изгледа притеснено Артур и Ланселет, а Моргана видя как Гарет прехапа устни — явно едва сега му ставаше ясно, че може да е обидил брат си, и че му е била оказана голяма чест, тъй като самият крал пожела да го ръкоположи за рицар, а той отказа. Какво дете бе той наистина, независимо от голямата си сила, огромния си ръст и умението му да борави с оръжията!
	Най-сетне Гауейн изръмжа:
	— Че кой би пожелал аз да го ръкоположа в рицарство, ако Ланселет приеме да стори същото?
	Ланселет прегърна възторжено двамата братя.
	— Оказвате ми голяма чест. Е, момче — обърна се той към Гарет — върви! Време е да започнеш бдението над рицарските си доспехи. След полунощ и аз ще се присъединя към теб.
	Гауейн проследи отдалечаващия се Гарет, който вървеше бързо, с все още момчешка, несръчна походка, и каза:
	— Напомняш ми на един от онези древни гърци, за които учехме на времето. Как му беше името, а, да — Ахил. Ахил, който от всички най-много обичал младия си приятел Патрокъл и пет пари не давал за нито една от прекрасните дами в Троя — Бог ми е свидетел, няма момче в двора на Артур, което да не те смята за божество. Жалко, че нямаш предпочитание към този вид любов, който се е срещал сред древните гърци!
	Лицето на Ланселет стана тъмночервено.
	— Ти си ми братовчед, Гауейн, затова можеш да ми говориш неща, които не бих допуснал да чуя от устата на другиго, дори на шега!
	Гауейн се разсмя на глас.
	— Шега, разбира се — но пък и ти винаги си подчертавал преклонението си единствено към нашата добродетелна кралица…
	— Как смееш! — избухна Ланселет, извърна се към него и го сграбчи за китката с такава сила, че едва не я счупи. Гауейн се опита да измъкне ръката си, но Ланселет, макар и по-нисък на ръст от него, успя да я извие, оголил зъби като разярен вълк.
	— Спрете! Какви са тези разправии пред краля! — Кай се опита несръчно да ги разтърве, но в този момент се разнесе гласът на Моргана:
	— А я ми кажи, Гауейн, какво ще кажеш за тези свещеници, които твърдят, че се прекланят единствено пред Дева Мария? Нима и тях ще обвиниш в плътска страст? Та нали знаем, че и Господ Исус Христос никога не се е женил, а един от дванадесетте апостоли склонил глава на гърдите му на тайната вечеря…
	Гуенхвифар възкликна възмутено:
	— Спри, Моргана! Това вече не е шега, а богохулство!
	Ланселет пусна ръката на Гауейн. Гауейн се изправи и започна да разтрива следите от пръстите му, а Артур се намеси, смръщил вежди:
	— И двамата се заяждате като малки момчета — може би трябва да ви пратя при Кай, за да ви напердаши в кухнята? Хайде, сдобрете се веднага. Не чух шегата, но каквато и да е била тя, Ланс, не може да е нещо толкова сериозно!
	Гауейн се позасмя и каза:
	— Пошегувах се, Ланс. Знам отлично как те преследват жените, за да мисля наистина това, което казах.
	Ланселет сви рамене и също се усмихна. Усмихна се и Кай:
	— Няма мъж в този двор, който да не завижда на красотата ти, Ланс — той потри белега, който пресичаше лицето му и допълни: — Но и това си има лошите страни, нали?
	Сега вече се развеселиха всички и разпрата беше забравена, но по-късно, когато Моргана се прибираше да си легне, видя, че Ланселет крачи напред-назад из двора. Явно все още не му беше минало.
	— Какво ти е, братовчеде?
	В отговор Ланселет въздъхна.
	— Ще ми се да си отида оттук.
	— Но нашата господарка не те пуска да заминеш.
	— Дори с теб няма да обсъждам кралицата, Моргана — каза той вдървено. Сега беше неин ред да въздъхне.
	— Не мога да заповядвам на съвестта ти, Ланселет. След като Артур не те укорява в нищо, коя съм аз, че да ти казвам кое е редно и кое — не?
	— Нищо не разбирам! — избухна той изведнъж. — Дадоха я на Артур като стока, купена на пазара. Сватбата им бе част от сделката с конете — баща й бе решил на всяка цена да се сроди със самодържеца на Британия! А тя никога не е протестирала и продължава да му бъде вярна…
	— Нито дума не съм казала против нея, Ланселет — напомни Моргана. — Ти сам я обвиняваш, а не аз.
	През ума й мина, че отново би могла да го накара да я пожелае, но тази мисъл само остави горчив вкус в устата й. Веднъж вече бе играла тази игра и знаеше, че въпреки физическото желание той се бои от нея, както винаги се бе страхувал от Вивиан; боеше се така, че почти я мразеше. Ако кралят наредеше, той би я взел за жена, но много скоро щеше да я намрази изцяло.
	Ланселет събра сили да я погледне право в очите.
	— На времето ти ме прокле — и клетвата ти ме стигна, вярвай ми.
	В този момент презрението и гневът от някогашната обида се стопиха в сърцето й. Моргана взе ръката му в своите.
	— Не бива да мислиш такива неща, братовчеде. Оттогава минаха много години, а аз никак не мога да повярвам, че някой бог или богиня биха се вслушали в думите на едно ядосано младо момиче, убедено, че са се отнесли презрително с него. Аз бях точно такава.
	Той си пое дълбоко дъх и отново закрачи напред-назад. После каза:
	— Тази вечер бях в състояние да убия Гауейн. Радвам се, че се намеси, макар че шегата ти наистина бе богохулна. Аз… цял живот ми се налага да доказвам, че не съм такъв. Когато бях малък, в двора на крал Бан, бях още по-красив, отколкото е Гарет сега. А сред благородниците в Долна Британия, пък и на много други места по света едно хубаво момче трябва да се пази по-зорко от девица. Но никой мъж не се замисля за тези неща, освен ако не го засягат пряко — обикновено такива приказки се приемат като вулгарни шеги, които не се отнасят до теб. Имаше време, когато и аз мислех така, а имаше и моменти, когато мислех, че никога няма да мога да обикна жена…
	Настана продължително мълчание. Ланселет се бе втренчил мрачно в сивите каменни плочи, с които бе покрит двора на замъка.
	— Опитвах се отчаяно да обикна — опитвах едва ли не с всяка жена — да ми прости Бог, опитах и с теб, макар че бе отгледана от родната ми майка и посветена на Богинята. Но малко бяха жените, които можеха да ме развълнуват — и то бе винаги за кратко. Така стояха нещата, когато срещнах… нея.
	Моргана бе благодарна, че той поне не произнесе името на Гуенхвифар. Ланселет продължи:
	— От този миг нататък за мен никога не е имало друга жена. С нея винаги се чувствам истински мъж.
	Моргана се намеси:
	— Но тя е съпруга на Артур…
	— Господи! — Ланселет удари с ръка стената. — Нима не знаеш, че това постоянно ме измъчва? Той е мой приятел — ако Гуенхвифар бе омъжена за който и да било друг мъж на тази земя, щях отдавна да съм я отвел в моите владения… Моргана видя, че той преглътна мъчително. — Не знам какво ще стане с нас. А пък Артур наистина трябва да има наследник. Съдбата на цяла Британия е по-важна от нашата любов. Но аз страдам, Моргана, страдам ужасно.
	Очите му гледаха диво; за миг на Моргана й се стори, че погледът му става налудничав. Често след това си бе задавала въпроса: „Имаше ли нещо, което можех да кажа или сторя през онази нощ, а не го сторих?“
	— Още утре — поде Ланселет, — ще помоля Артур да ме прати някъде с някоя непосилна задача — да унищожа дракона в земите на Пелинор, или да победя дивите северняци отвъд римската стена. Все ми е едно какво ще бъде, Моргана, стига да бъда далеч оттук…
	В гласа му се прокрадна безкрайна тъга — тъга, която не може да бъде изплакана, и на Моргана й се прииска да го притисне към себе си, да го полюлее като малко дете и да го утеши.
	— Да, наистина щях да убия Гауейн тази вечер, ако ти не беше ни спряла — продължи той. — При това той само се шегуваше, а сигурно би умрял от ужас, ако разбереше… — Ланселет отвърна поглед и прошепна: — Не зная дали това, което той каза, не е вярно. Би трябвало да отвлека Гуенхвифар и да заминем надалеч, преди по цял свят да се е разчуло, че обичам съпругата на своя крал, и въпреки това… Въпреки това мисля, че няма да събера сили да напусна Артур… Не бих се учудил, ако се окаже, че я обичам, защото само чрез нея мога да имам неговата близост.
	Моргана протегна ръка към него. Искаше да го накара да замълчи. Имаше неща, които би предпочела никога да не узнае. Но Ланселет нищо не забеляза.
	— Не, не, Моргана, трябва да кажа това някому, защото то ме убива — знаеш ли как се любих за първи път с кралицата? Обичах я отдавна, още от първия миг, когато я зърнах на Авалон, но бях убеден, че ще си умра с неосъществената си страст. През ум не ми минаваше, че мога да сторя такова нещо на Артур — та той ми е приятел! А тя… Никога недей да мислиш, че ме е изкушавала! Но… такава бе волята на Артур — промълви той. — Беше на Белтейн… — и сетне й разказа всичко.
	Моргана стоеше вкаменена. В главата й се въртеше само едно: „Значи така е подействало заклинанието… О, по-добре Богинята да ме бе поразила с проказа, преди да се поддам на молбите на Гуенхвифар!“
	— Но това не е всичко — продължаваше да шепне Ланселет. — Когато бяхме заедно в леглото… Никога, никога дотогава не беше ми се случвало — той преглътна отново, търсейки думите, които Моргана се надяваше да не чуе. — Аз… докоснах Артур, чуваш ли? Обичам Гуенхвифар, Господ ми е свидетел, обичам я, вярвай ми, но ако не беше жена на Артур, надали дори тя… — думите го задавиха и той не можа да довърши. Моргана продължаваше да стои напълно неподвижна, толкова ужасена от чутото, че не можеше да отвори уста. Нима това бе отмъщението на Богинята — тя, която обичаше така безнадеждно този мъж, да бъде осъдена да е довереница — нему и на жената, която той обичаше. Да бъде отдушник за всички негови тайни и страхове, които той не смееше да сподели с никого, на тъмните страсти, спотаени дълбоко в душата му?
	— Ланселет, не бива да ми казваш тези неща — не на мен. Кажи ги на някой мъж — може би на Талиезин… Или на някой свещеник…
	— Какво би могъл да знае един свещеник за тези неща? — попита той в отчаяние. — Струва ми се, че никой преди мен не е изживял такова страдание. Бог ми е свидетел, познавам добре желанията и страстите на мъжете — та те не говорят за нищо друго. Понякога споделят и по-необичайни желания, но никога, никога не съм чувал нещо толкова порочно и странно! Аз съм прокълнат — думите се изтръгнаха от него като вопъл. — Това е наказанието ми, защото пожелах съпругата на моя крал — да бъда така безнадеждно обвързан. Та дори Артур би ме мразил и презирал, ако знаеше! Той знае, че обичам Гуенхвифар, но другото — другото, което изпитах, не би могъл да разбере, а и Гуенхвифар… Кой знае дали и тя не би ме мразила и презирала… — той не можа да продължи.
	Единственото, за което успя да се сети Моргана, бяха думите, които бе научила на Авалон:
	— Богинята вижда всичко в човешките сърца, Ланселет. Тя ще ти дари утеха.
	— Но нали тъкмо аз отхвърлих с презрение даровете на Богинята — промълви Ланселет със смразен от ужас глас. — Какво може да стори човек, когато вижда същата тази Богиня в лицето на родната си майка… Не, не мога да се обърна към нея… Изкушавам се да се преклоня пред Христос. Техните свещеници казват, че той прощава всеки грях, дори и най-страшния; простил дори на тези, които го разпънали на кръст…
	Моргана отбеляза остро, че не е забелязала подобна нежност и всеопрощение в държанието на християнските свещеници с грешниците.
	— Да, сигурно си права — съгласи се потиснато Ланселет, без да вдига очи от каменната настилка. — Няма помощ за мен отникъде, докато не намеря смъртта си в битка, или пък просто не отида да се изправя на пътя на някой дракон… — той побутна с върха на обувката си няколко стръкчета трева, израсли между каменните плочи. — Предполагам, че в крайна сметка грехът, доброто и злото са само лъжливи думи, измислени от хората, и че истината е една — че се раждаме, растем и загиваме като тази трева тук. — Той се обърна рязко и каза: — Е, трябва да тръгвам, за да бдя над доспехите заедно с Гарет, както му обещах… Той поне ме обича невинно, сякаш ми е по-малък брат или син. Ако вярвах дори на една дума от това, което говорят свещениците, щеше да ме е страх да коленича пред олтара, защото съм наистина прокълнат. И все пак… как ми се иска да открия този всеопрощаващ Бог, да се покая и да ми бъде простено…
	Той понечи да тръгне, но Моргана го задържа за бродирания ръкав на празничната му туника.
	— Почакай. Кажи ми първо какво е това бдение над доспехите? Не знаех, че рицарите на Артур са станали толкова ревностни християни…
	— Артур не е забравил как бе провъзгласен за крал на Драконовия остров — отвърна Ланселет — и веднъж каза, че римляните с многото им богове, а пък и езичниците изобщо, имали нещо, от което хората се нуждаят в този живот: когато поемат голяма отговорност на плещите си, да го сторят с молитва, да чувстват значението на обещанието си и да знаят своята отговорност. Затова дълго разговаря със свещениците и те създадоха този ритуал — когато бива ръкополаган млад рицар, все още без опит в битките, където човек се изправя лице в лице със смъртта, когато такъв човек, непролял нито своя, нито чужда кръв, се присъединява към нашето братство, той бива подложен на това изпитание. Цяла нощ прекарва той в молитвено бдение над рицарските си доспехи, а на сутринта изповядва всичките си грехове, бива опростен и въздигнат в рицарско звание.
	— Значи Артур е измислил нещо, което прилича на посвещаване в мистериите. Но той не ги познава, няма право да предава тайно познание никому, нито пък да изпълнява ритуално посвещаване! При това всичко е объркано и смесено с името на техния Бог Христос! В името на всеобщата майка, нима ще посегнат и на мистериите?
	Ланселет възрази:
	— Но той се посъветва и с Талиезин, и старецът прие идеята му! Моргана се удиви, когато узна, че един от най-висшите друиди е склонил да унизи по такъв начин тайното познание. Действително, Талиезин бе разказвал някога, че имало време, когато християни и друиди заедно се молели на своите богове.
	— Важното е това, което човек преживява в душата си — поде Ланселет, — независимо от това дали той е християнин, езичник или друид. Ако Гарет се изправи пред тайнството с чисто сърце, той ще стане по-достоен човек — и има ли значение откъде ще дойде просветлението — от Богинята, от Христос, от Онзи, чието име друидите никога не споменават, или дори просто от добротата, която се е родила в собственото му сърце?
	— Я виж ти, все едно че чувам самия Талиезин! — измърмори кисело Моргана.
	— Да, повтарям неговите думи — Ланселет сви устни, а лицето му се изкриви от мъка. — Така се моля на Бог — който и да е той — да почувствам, че някъде дълбоко в сърцето си вярвам на това, което казвам! Така се нуждая от това успокоение!
	Моргана каза само:
	— Дано го намериш, братовчеде. Ще се моля за теб.
	— Но кому? — попита Ланселет и се отдалечи, оставяйки Моргана сама, измъчена и объркана.
	Още нямаше полунощ. През църковните прозорци се виждаше мъждукаща светлина — там бдяха Гарет и Ланселет. Тя сведе глава и си припомни онази нощ на бдение, след която бе посветена за жрица. Ръката й неволно заопипва колана на дрехата, търсейки малкото сърповидно ножче, което от години вече не висеше там.
	„Сама го изхвърлих. Коя съм аз, та да упреквам другите, че опорочават мистериите?“
	Тогава въздухът пред нея изведнъж потръпна и се залюля, сякаш потъваше във водовъртеж. Моргана помисли, че ще припадне, но в този момент пред нея се изправи Вивиан, обляна от лунната светлина.
	Беше по-стара и по-слаба, отколкото я помнеше Моргана. Очите й приличаха на два горящи въглена, хлътнали под правите й вежди, а косата й вече бе почти напълно побеляла. Вгледа се в по-младата жена с нежност и тъга.
	— Майко… — промълви Моргана, и пак не знаеше към Вивиан ли се обръща, или към Богинята. След това образът пред нея изгуби очертанията си и тя разбра, че това е видение, а не живата Вивиан.
	— Защо си дошла? Какво искаш от мен? — прошепна Моргана и коленичи. Стори й се, че одеждите на Вивиан, развени от нощния полъх, докосват лицето й. Челото й бе увенчано с ракитови клонки, като короната, която носеше кралицата на феите. Привидението протегна ръка и Моргана усети, че избелелият полумесец на челото й я изгаря.
	В този момент отнякъде се появи нощният пазач; светлинката във фенера му се виждаше отдалеч. Моргана разбра, че стои коленичила на двора, съвсем сама, вперила очи в нищото. Изправи се бързо, преди човекът да я забележи.
	Внезапно установи, че е изгубила всякакво желание да сподели леглото на Кевин. Вярно, той щеше да я чака, но никога нямаше да я упрекне, че не е дошла. Тя се запромъква безшумно по коридорите, към спалнята, която споделяше с неомъжените придворни дами на Гуенхвифар. После бързо се мушна в леглото, в което спяха с Илейн.
	„Мислех, че вече не мога да имам видения. Но Вивиан ми се яви и протегна към мен ръка. Нима това значи, че Авалон се нуждае от мен? Или полудявам — също като Ланселет?“


	3

	Когато Моргана се събуди, шумът и бъркотията на настъпващия празник бяха нахлули вече в замъка. Беше Петдесетница. В двора на крепостта се вееха знамена, тълпи от хора влизаха и излизаха през портите, прислужници съставяха списъци на участниците в игрите, а навсякъде по хълмовете около Камелот никнеха шатри, прилични на странни, красиви цветя.
	Сега не беше време за видения и сънища. Гуенхвифар бе пратила да я повикат, за да подреди косите й — в Камелот нямаше по-сръчна жена от Моргана. Бе обещала да сплете тази сутрин косите на кралицата в особени плитки от четири кичура, както тя самата носеше косите си на празник. Докато решеше и подреждаше за сплитане меката, копринена коса на Гуенхвифар, Моргана хвърли крадешком поглед на леглото, от което снаха й бе станала току-що. Прислужниците на Артур вече го бяха облекли и той бе тръгнал нанякъде. Пажовете и шамбеланите оправяха завивките, отделяха чаршафите за пране и подреждаха новите рокли, за да ги огледа Гуенхвифар.
	Моргана си каза: „Значи те са делили това легло — и тримата — Ланселет, Гуенхвифар, и Артур…“ Не, това не й звучеше чак толкова странно. Имаше неясен спомен, че нещо подобно й се бе случвало в страната на феите, но той все й се изплъзваше. И колко измъчен бе Ланселет, а как ли бе приел всичко Артур? Моргана нямаше представа. Докато малките й, ловки ръце плетяха косите на Гуенхвифар, тя продължи да се чуди как ли се чувства след случилото се и снаха й. Тогава изведнъж собственото й съзнание бе залято от спомени — нощта на Драконовия остров, когато Артур я бе взел в прегръдките си в пълно съзнание, и другата нощ, когато бе лежала в обятията на Ланселет в ябълковата градина. Моргана сведе очи и продължи да сплита русите коси.
	— Много ги стягаш — оплака се Гуенхвифар и Моргана каза вдървено:
	— Съжалявам.
	Постара се да отпусне мускулите на ръцете си. В онази далечна нощ Артур беше още момче, а тя — девица. А Ланселет — нима бе дал на кралицата това, което отказа на нея, или Гуенхвифар бе способна да се задоволи с детински милувки? Моргана се опитваше отчаяно да отклони мислите си от нежеланите спомени, но не успяваше. Продължи работата си привидно спокойна. Лицето й приличаше на маска.
	— Ето, така прическата ти няма да се развали. Подай ми сребърната — каза тя, вдигайки нагоре сплетените коси. Гуенхвифар се заоглежда доволно в огледалото от излъскана мед, което бе една от най-големите й скъпоценности.
	— Прекрасно е, сестро — много ти благодаря — каза тя, обърна се и прегърна импулсивно Моргана, която сякаш се вкамени в прегръдката й.
	— Не ми дължиш никаква благодарност — много по-лесно е да подреждаш чужди коси, отколкото своите собствени — отбеляза тя и допълни: — Почакай малко, тук нещо се е измъкнало — и оправи плитката.
	Гуенхвифар сияеше от красота. Моргана обви талията й с ръка и притисна за миг буза до нейната. Стори й се, че може би е достатъчно да докосне тази красота, за да поеме част от нея в себе си, да може част от бляскавата прелест на кралицата да се отрази и върху нейното лице сетне отново си припомни това, което й бе разказал Ланселет, и си каза: „С нищо не съм по-добра от него. И в моята душа се таят всякакви странни неестествени пориви. Коя съм аз, че да се присмивам някому?“
	Моргана завидя на снаха си, която се смееше весело, докато нареждаше на Илейн да намери в раклите чаши, които щяха да бъдат награди за победителите в игрите. Да, Гуенхвифар имаше проста и открита душа, Гуенхвифар никога не се измъчваше от такива мрачни мисли; нейните скърби бяха съвсем обичайни — скърбите и притесненията на всяка жена — страх за живота на съпруга й; тъга, че не може да има дете — защото както и да бе подействало заклинанието, тя така и не забременя. Моргана не можа да се въздържи от ироничната мисъл, че след като един мъж не е успял да й направи дете, надали и двама биха се справили. Гуенхвифар се усмихваше.
	— Да слизаме ли вече? Още не съм поздравила гостите — тук е крал Уриенс от Северен Уелс заедно със сина си, който е много пораснал. Не би ли искала да станеш кралица на Уелс, Моргана? Чух, че Уриенс помолил краля да му избере нова съпруга измежду придворните дами…
	Моргана се изсмя.
	— Може би мислиш, че ставам за негова съпруга, защото няма опасност да му даря син, който да воюва един ден с Авалох за престола?
	— Вярно, годините ти са доста напреднали за първо раждане — каза Гуенхвифар, — но ето, аз все още не губя надеждата, че ще даря своя господар и повелител с наследник.
	Да, Гуенхвифар не можеше да знае, че Моргана има син, и никога не биваше да го научи.
	Но мисълта се загнезди в съзнанието й.
	„Редно е Артур да научи, че има син. Той е склонен да обвинява себе си за бездетството на Гуенхвифар. Би трябвало да узнае истината заради собственото си спокойствие. И ако в крайна сметка Гуенхвифар не успее да му роди дете, добре ще е да знае, че кралят има син. Не е необходимо да се знае, че го е родила собствената му сестра. Пък и Гуидиън е наследник на кралската династия на Авалон. Ето, сега е достатъчно голям, за да бъде обучаван за друид на острова… Да, отдавна трябваше да отида да го видя…“
	— Чуйте! — възкликна Илейн. — Тромпетите засвириха в двора на замъка — сигурно пристига някоя важна личност. Наистина трябва да побързаме. Нали тази сутрин ще бъде отслужена и тържествена литургия в църквата…
	— А и Гарет ще бъде ръкоположен за рицар — допълни Гуенхвифар. — Колко жалко, че Лот не доживя да види как и най-младият му син получава рицарско звание!
	Моргана сви рамене.
	— Той никак не обичаше Артур, а и Артур му отвръщаше със същото. „И тъй“, каза си тя наум, „покровителстваното от Ланселет момче ще стане рицар на Кръглата маса“. Тя си припомни това, което й бе разказал Ланселет за ритуалното бдение в нощта преди посвещаването в рицарство — та това си беше просто имитация на мистериите. „Дали не е мой дълг да напомня на Артур за обещанието му пред Авалон? В битката при Маунт Бадон той издигна знаме с образа на Светата Дева; отхвърли знака на Дракона. Предаде на християнските свещеници една от великите мистерии… Да, трябва да се посъветвам с Талиезин…“
	— Трябва да слизаме — каза Гуенхвифар, докато завързваше джобовете си и голямата връзка ключове на колана. Изглеждаше много красива и достолепна с короната от плитки на главата си и шафраненожълтата рокля. Роклята на Илейн беше боядисана в зелено, а на Моргана — в червено. Заслизаха надолу по стълбите и се упътиха към църквата, където се събираше целият кралски двор. Гауейн поздрави Моргана и се поклони на кралицата. Зад него Моргана видя друг рицар, който й се стори познат. Смръщи чело, опитвайки се да си припомни къде го беше виждала преди — човекът бе набит, висок и с голяма руса брада — приличаше на саксонец или на северняк. Да, сега си спомни, това бе Балин, завареният брат на Балан. Моргана хладно отмери поклон. Балин бе тесногръд и ограничен глупак, но все пак бе свързан по силата на осиновяването с Вивиан, нейната най-близка и скъпа роднина, а тези връзки бяха свещени.
	— Поздрав, сър Балин.
	Той се намръщи, но не наруши правилата на доброто поведение. Беше облечен в излиняла и раздърпана връхна дреха — очевидно идваше отдалеч и не бе имал още време да се преоблече и освежи.
	— На литургията ли отиваш, лейди Моргана? Нима си се отрекла от демоните на Авалон? Нима си се отказала от това свърталище на адови изчадия и си приела нашия Господ, Христа Спасителя?
	Моргана се засегна, но не го показа с нищо. Вместо това се усмихна леко и заяви:
	— Отивам на църква, за да видя ръкополагането на братовчед си Гарет. Както се бе надявала, успя да отклони темата.
	— Малкото братче на Гауейн — каза в отговор Балин. — Балан и аз не го познавахме толкова добре, колкото по-големите. Трудно е да си го представя като мъж — винаги си го представям като онова малко момченце, което подплаши конете на сватбата на Артур и заради него Галахад едва не се преби.
	Моргана си каза, че набожният Балин никога не би приел да назове Ланселет с друго име, освен това, което му е било дадено при раждането. Балин се поклони отново и влезе в църквата; Моргана, която влезе след него, редом с Гуенхвифар, продължи да го наблюдава, смътно обезпокоена. В очите на този човек тлееше фанатичен блясък — наистина беше по-добре, че Вивиан не се появи. Вярно, двамата й сина — Ланселет и Балан — бяха тук, и биха съумели да предотвратят някоя по-сериозна неприятност.
	Църквата бе украсена с цветя, на гигантски цветя приличаха и насъбралите се в нея хора, нагиздени в празничните си дрехи. Гарет беше облечен в одежди от чисто бял лен, а коленичилият редом с него Ланселет бе изцяло в кървавочервено — невероятно красив и много сериозен. Сравнението между двамата веднага се натрапи в мисълта на Моргана: Гарет — щастлив и с чисто сърце, ликуващ заради предстоящото посвещаване, и Ланселет — скръбен измъчен. Все пак, докато слушаше коленичил как свещеникът четеше историята за Петдесетница, той изглеждаше напълно спокоен, съвсем различен от изтерзания мъж, който откри душата си пред нея.
	… И когато денят Петдесетница завършил, те всички се събрали на едно място; тогава от небето се извил вихър, който изпълнил цялата сграда, където били те. Явили се огнени езици, които докоснали всекиго поотделно — и така всеки бил осенен от Светия дух, и те започнали да говорят на други езици, внушени им от Него. По това време в Йерусалим живеели евреи от всички краища на света; те се стекли на мястото поради силния шум и много се почудили, защото видели, че всеки един от тези хора говорел на езика на някой от тях. Помислили, че губят разума си, и си казвали един на друг: „Вижте — нима тези хора не са галилеяни? Как тогава всеки един от нас ги чува как говорят на родния му език? Ние сме парти, меди и еламити, някои от нас идват от Месопотамия, други от Юдея и Кападокия, от Азия, Фригия и Памфилия, трети чак от Рим — сред нас има евреи, но и араби, и критяни. Как става тъй, че всеки от тях говори на езика на някой от нас?“ Чудели се и не разбирали, и се питали: „Какво ли означава това?“ Други пък се подбивали и казвали: „Тези хора са пили от сладкото младо вино още от сутринта“. Тогава апостол Петър издигнал глас и рекъл: „Народе юдейски, слушай думите ми; тези хора не са пияни, както вие си мислите — защото е още утро, а става тъй, както е писал пророк Иаил:“ „Казва Бог — в последния ден на света ще слезе Моят Дух във всяка плът и всички ваши дъщери ще станат пророчици, видения ще се явяват пред младите мъже, а старите ще сънуват пророчески сънища“.
	Моргана, коленичила на мястото си, мислеше: „Та те са били ясновидци, но не са го знаели, а и не са пожелали да узнаят — на тях Дарбата им е послужила само за доказателство, че техният Бог е по-велик от всички други.“ Сега свещеникът говореше за свършека на света, когато всички щели да имат пророчески видения, и Моргана се зачуди дали някой от събраните тук християни знае колко често срещана е Дарбата? Всъщност всеки, който докаже, че използва Дарбата си само както е редно, би могъл да бъде обучен да я ползва. Само че това не включваше правенето на панаирджийски чудеса, за да удивиш тълпата! Друидите ползваха Дарбата, за да вършат добро — всеки поотделно, а не да събират зяпачи!
	Когато верующите запристъпваха към олтара, за да се причестят с хляба и виното, Моргана поклати глава и отстъпи, въпреки че Гуенхвифар опита да я дръпне със себе си. Тя не беше християнка и нямаше да се преструва, че такава.
	После започна церемонията по посвещаването — отвън, пред църквата Моргана видя как Ланселет извади меча си, докосна с него Гарет по рамото и каза тържествено със силния си, мелодичен глас:
	— Стани, Гарет, рицарю на крал Артур, и бъди брат на всички нас, които сме тук, на всеки рицар от нашето братство. Не забравяй винаги да защищаваш своя крал, да живееш в мир с всички негови рицари и с всички миролюбиви хора, откъдето и да са те. Но помни също, че винаги трябва да се сражаващ срещу злото, и да бъдеш застъпник на всички, които имат нужда от твоята помощ.
	В спомените си Моргана видя Артур, когато Повелителката на езерото му връчи Екскалибур. Хвърли поглед към него и се зачуди дали и той си спомня същото, и дали това не е същинската причина той да създаде този тържествен церемониал, с който младите мъже даваха клетва за вярност на краля си и ставаха рицари — ритуал, който всеки щеше да помни през целия си живот. Може би в крайна сметка това не бе гавра с великите мистерии, а по-скоро опит да бъдат съхранени по някакъв начин? Но защо всичко трябва да бъде свързано с църквата? Може би ще настане ден, когато Артур няма да допуска до този ритуал никой, който не е убеден християнин? На службата Гарет и неговият братовчед и покровител Ланселет първи получиха причастие, дори преди краля. Нима християнският ритуал не превръщаше приемането в рицарския орден в нещо свещено, в част от църковните тайнства? Но всъщност Ланселет нямаше право да посвещава в тайнство — той самият не познаваше мистериите достатъчно, та да ги предава другиму. Наистина, какво бе това — опорочаване на древните мистерии или искрен опит те да бъдат доближени до душите и сърцата на всички в този двор? Моргана не намери отговор на въпроса си.
	След церемонията имаше кратка почивка, преди да започнат игрите. Моргана отиде да поздрави Гарет и му поднесе своя дар — красив колан от боядисана кожа, на който той можеше да носи меча и камата си. Гарет се наведе да я целуне.
	— Колко си пораснал, момчето ми! Нищо чудно и родната ти майка да не те познае!
	— Така е с всички ни, братовчедке — усмихна се Гарет. — Съмнявам се, че и ти би разпознала сина си сега! — Сетне всички останали рицари го наобиколиха вкупом, за да му честитят и да го приветстват с „добре дошъл“ в тяхното братство. Артур взе ръцете му в своите и му заговори така сърдечно, че бузите на Гарет запламтяха.
	Моргана забеляза, че Гуенхвифар се е втренчила в нея.
	— Моргана… Какво беше това, което каза Гарет току-що — за твоя син?
	Моргана отвърна остро:
	— Не съм ти казвала досега, защото уважавам твоята вяра. Вярно е, родих дете на Богинята, след едно честване на Белтейн. Дадох детето на отглеждане в двора на Лот. Не съм го виждала, откак го отби дойката му. Сега доволна ли си, или възнамеряваш да разправиш тайната ми на всички?
	— Не — Гуенхвифар беше пребледняла. — Каква ли мъка е било за теб да се разделиш детето си! Прости ми, Моргана, няма да кажа дори на Артур — та нали той също е християнин и тази вест сигурно ще го стресне.
	„Нямаш представа колко много ще го стресне“, каза си мрачно Моргана. Сърцето й биеше лудо. Можеше ли да бъде спокойна сега, когато и Гуенхвифар знаеше тайната й? И без това я знаеха вече прекалено много хора!
	Прозвуча тромпет — знак, че започва турнирът. Артур се бе съгласил да не участва, защото никой нямаше да пожелае да нападне краля си — затова единият отбор рицари щеше да бъде воден от Ланселет като представител на краля, а другия — от жизнерадостния крал Уриенс от Северен Уелс — макар и доста над средна възраст, той беше все още як и жилав. Редом с него се биеше вторият му син Аколон. Когато Аколон свали ръкавиците си, Моргана забеляза, че около китките му са татуирани в синьо две виещи се змии. Значи и той бе от посветените на Драконовия остров!
	Несъмнено думите на Гуенхвифар, че Моргана може да се омъжи за Уриенс бяха просто шега. Но виж, Аколон — да, това бе мъж на място! Може би — с изключение на Ланселет — той бе най-хубавият мъж на арената. Моргана установи, че се наслаждава на умението му да борави с оръжие. Беше гъвкав и добре сложен, движеше се с естествената грация на човек, за когото битките са ежедневие. Очевидно още от дете не бе изпускал от ръце оръжието. Да, рано или късно Артур щеше да пожелае да я омъжи — ако я предложеше на Аколон, струваше ли си да отказва?
	След време Моргана започна да се разсейва. Повечето жени отдавна вече не се занимаваха с това, което ставаше долу на арената и клюкарстваха за разни подвизи, за които бяха чували да се разправя. Други играеха на зарове — но все пак имаше все още някои, които следяха събитията с вълнение — тези, които бяха заложили панделки, брошки или дори дребни монети на своите съпрузи, братя или любими.
	— Изобщо не си струва да се залага — каза ядосано една от придворните. — И без това на всички ни е ясно, че Ланселет ще спечели турнира. Винаги става така.
	— Да не искаш да кажеш, че той не печели по правилата? — намеси се ядосано Илейн, а другата жена отвърна:
	— Ни най-малко. Но той просто не трябва да участва, след като вече се знае, че никой не може да го победи.
	Моргана се разсмя.
	— Аз самата съм виждала младия Гарет, брата на Гауейн, да го събаря в калта — каза тя, — и Ланселет съвсем не се ядоса. Но ако толкова ти се залага, ето, аз залагам една червена панделка, че Аколон ще спечели поне една от брадите, и ще бъде по-добър от Ланселет.
	— Прието — каза другата, а Моргана се надигна от мястото си и отбеляза:
	— Нямам слабост да гледам как мъжете се сражават от любов към спорта — достатъчни ми бяха истинските войни — тя се обърна към Гуенхвифар. — Сестро, ще позволиш ли да се върна в тронната зала, за да проверя дали всичко е готово за пиршеството?
	Гуенхвифар кимна в знак на съгласие. Моргана се промъкна зад трибуните и се запъти към вътрешния двор на замъка. Голямата порта бе широко отворена — имаше няколко души на стража — очевидно само толкова не бяха пожелали да наблюдават турнира. Моргана тръгна да влиза в замъка. Никога не разбра дали това, което я накара да спре и да се върне към портата, бе интуиция или нещо друго. Но тъй или иначе, тя се върна обратно и загледа към пътя — в този момент забеляза в далечината двама конника. Очевидно бяха закъснели за първата част на тържествата. Когато конниците наближиха, Моргана изпита някакво предчувствие — чак цялата й кожа настръхна. Затича напред към влизащите през портата ездачи, без да забележи, че по лицето й се стичат сълзи.
	— Вивиан — извика тя, после изведнъж спря, без да смее да се хвърли в прегръдките на старата жена. Вместо това коленичи в прахта и сведе глава.
	Добре познатият мелодичен глас си бе все същия — такъв, какъвто Моргана бе го чувала в сънищата си.
	— Моргана, милото ми момиче, наистина си ти! Как копнеех да те видя през всички тези години! Ела при мен, мила, няма нужда да коленичиш.
	Моргана вдигна очи. Трепереше толкова силно, че не можеше да се изправи на крака. Вивиан се надвеси над нея — лицето й бе заобиколено от сиви воали. Тя протегна ръка и Моргана я целуна, а после Вивиан я взе в прегръдките си.
	— Детето ми, колко време мина… — започна тя, а Моргана отчаяно се опитваше да не заплаче отново.
	— Толкова се безпокоях за теб — казваше Вивиан, стиснала силно ръката на по-младата жена, докато двете вървяха към входа на замъка. — От време на време успявах да те видя за малко в Огледалното езеро, но вече съм много стара — рядко мога да извиквам видения. Но поне знаех, че си жива, че не си умряла при раждането, нито пък си заминала отвъд морето… Мечтаех да видя отново лицето ти, малката ми.
	Гласът й бе нежен, сякаш между тях никога не бе имало разногласия. Старата обич към нея отново обзе Моргана.
	— Всички от двора на Артур отидоха да гледат турнира. Най-малкият син на Моргоуз бе провъзгласен за рицар и приет в братството на Кръглата маса тази сутрин — каза тя. — Сигурно съм имала предчувствие, че ще дойдеш…-спомни си снощното си видение и разбра, че наистина е знаела какво ще стане. — Защо дойде в Камелот, майко?
	— Сигурно знаеш, че Артур измени на клетвата си пред Авалон каза Вивиан. — Изпратих Кевин да разговаря с него от мое име, но напусто. Затова и съм дошла — ще се изправя пред трона му и ще поискам справедливост. В името на Артур васалните крале забраняват старата вяра, изкореняват и оскверняват свещените горички — дори в страната, която съпругата на Артур наследи от покойния си баща, а Артур не прави нищо, за да им се противопостави…
	— Гуенхвифар е прекалено набожна — промълви Моргана и в същия миг сви презрително устни — да, прекалено набожна, а приема в леглото си братовчеда на краля, най-близкия му приятел, при това с благословията на същия този най-християнски крал! Но една жрица на Авалон не би могла да издава поверени и тайни.
	Вивиан сякаш прочете мислите й, защото каза:
	— Не, Моргана, не сега. Може би ще настане време, когато някои от известните тайни могат да бъдат използвани, за да принудим Артур да изпълни дълга си. Да, зная поне една тайна, с която бих могла да го принудя да стори всичко, което пожелая — но заради теб, дете мое, не бих я разкрила пред всички тук. Кажи ми… — Вивиан се огледа. — Не, не тук. Отведи ме някъде, където бихме могли да си поговорим на спокойствие, без някой да ни подслушва. Трябва да се освежа, за да се представя достойно пред Артур на празника му.
	Моргана я отведе в спалнята, която споделяше с други придворни на Гуенхвифар. Всички бяха отишли да гледат игрите. Нямаше ги и прислужниците, затова Моргана сама донесе вода и вино на Вивиан, и й помогна да свали изпрашените от пътуването дрехи.
	— Видях сина ти в Лотиан — поде Вивиан.
	— Да, Кевин ми каза. — Позната болка сви сърцето на Моргана — да, Вивиан постигна това, което искаше — дете, в чиито жили да тече кралската кръв на Авалон и по майчина, и по бащина линия. — Сигурно искаш да го направиш друид?
	— Много рано е още да се каже за какво е най-подходящ — отвърна Вивиан. — Но се страхувам, че го оставихме прекалено дълго в ръцете на Моргоуз. Все пак, какъвто и да е, той трябва да бъде обучен на Авалон във вярност към старите богове — та ако Артур упорства в своето клетвопрестъпничество, да му припомним, че има син, който също носи кръвта на Великия дракон, и може да заеме трона вместо него — не ни трябва крал вероотстъпник и тиранин, който натрапва на народа ни Бога на страхливците, на срама и греха! Ние го поставихме на трона на Утър, ние ще го свалим оттам, ако се налага. И нищо няма да ни спре, толкова повече, че има друг от старата кръв на Авалон, който може да управлява на негово място! Артур е добър крал и не ми се иска да отправям такива заплахи към него — но ако трябва, ще го сторя, ще сторя това, което повелява Богинята.
	Моргана потръпна. Нима синът й ще стане причина за смъртта на баща си? Тя решително затвори съзнанието си пред всякакви видения за бъдещето.
	— Не вярвам Артур да се отрече чак дотам от Авалон.
	— Дано Богинята не допусне да стане така — откликна Вивиан, — но тъй или иначе, християните никога няма да приемат за негов наследник дете, заченато в древния ритуал. Трябва да намерим за Гуидиън място в двора на Артур, така че да е близо до трона и при случай да може да бъде провъзгласен за престолонаследник, за да може един ден отново да бъдем управлявани от крал, отрасъл на Авалон. Не забравяй, Моргана, че в очите на християните твоят син е дете на греха. Но пред Богинята той е от възможно най-чиста кралска кръв — не порочна, а свещена. Така трябва да се научи да мисли и той за себе си, а не да бъде оставен на свещениците, които ще го убедят, че зачеването и раждането му са нещо позорно. — Тя срещна погледа на Моргана. — А ти все ли мислиш, че случилото се е грях?
	Моргана сведе глава.
	— Винаги си можела да четеш в сърцето ми.
	— Вината е на Игрейн — каза Вивиан, — но донякъде и моя, че те оставихме да живееш цели седем години в двора на Утър. Трябваше да те отведа оттам още в деня, когато разбрах, че си родена за жрица. Нали си жрица на Авалон дете мое, защо не пожела да се върнеш при нас? — Тя се извърна с гребена в ръка, а дългата побеляла коса скри лицето й.
	Моргана прошепна, стиснала клепачи, през които сълзите се процеждаха упорито:
	— Не мога, не мога, Вивиан… Опитвах… но не мога да намеря пътя… — срамът от преживяното унижение я задушаваше и тя най-сетне заплака.
	Вивиан остави гребена, отиде при Моргана и я притисна към гърдите си. Започна да я полюлява като малко дете, за да я успокои.
	— Милото ми момиче, скъпото ми дете, не плачи… Само да знаех, скъпа щях да дойда, за да те взема със себе си. Не бива да плачеш повече — сега вече ще тръгнеш с мен, ще заминем заедно веднага след като кажа на Артур това, за което съм дошла. Ще те отведа, преди на Артур да му е хрумнало да те омъжи за някое християнско магаре… Да, детето ми, да, ще се върнеш на Авалон… Ще се приберем заедно… — тя избърса мокрото от сълзи лице на Моргана с воала си и продължи: — Хайде сега, помогни ми да се облека за срещата с моя родственик — краля на Британия…
	Моргана си пое дълбоко дъх.
	— Да, нека аз сплета косите ти, майко — тя се позасмя. — Тази сутрин сплитах косите на кралицата.
	Вивиан се отдръпна и каза гневно:
	— Нима Артур е допуснал ти, жрица на Авалон и наследствена принцеса, да слугуваш на кралицата?
	— Не, не — прекъсна я бързо Моргана. — Почитат ме не по-малко от самата кралица. Тази сутрин подредих плитките на Гуенхвифар, защото сме приятелки. Тя също би сплела моите или би завързала връзките на роклята ми — както би помогнала на сестра си.
	Вивиан въздъхна облекчено.
	— Не бих искала да те унижават. Ти си родила син на Артур. Той трябва да се научи да те уважава като майка на сина му, а също и дъщерята на Леодегранс…
	— Не! — извика Моргана. — Не, моля те — Артур не бива да узнае — не и пред целия си двор… Майко, чуй ме — продължи да настоява тя — всички тези хора са християни. Нима би искала да бъда опозорена в очите им?
	Вивиан отвърна непреклонно:
	— Те трябва да се научат, че няма нищо срамно в нашите свещени ритуали.
	— Но християните владеят цялата страна — настоя Моргана, — и ти не можеш да измениш целия им начин на мислене с няколко думи!
	А в сърцето си започна да се чуди дали напредналата възраст не се е отразила на разума на старата жена. Нямаше никакъв начин чисто и просто да се обяви, че се връщат старите закони на Авалон и изминалите два века, откак в страната се разпространяваше християнството, да бъдат забравени току-тъй! Та нали свещениците щяха да я обявят за луда и да я прогонят от кралския двор, а сетне да си продължат като преди! Повелителката знаеше отлично как се управлява една държава, и би трябвало да съзнава това! В този момент Вивиан кимна и отговори на мисълта й:
	— Права си. Трябва да действаме внимателно. Но едно е сигурно — наистина се налага да припомним на Артур обещанието му да защитава правата на Авалон. А за детето ще му кажа някой ден насаме. Няма да огласяваме тайната пред непосветени.
	После Моргана помогна на Вивиан да подреди косите си и да облече тържествени церемониални одежди на жрица на Авалон. Скоро след това замъкът се изпълни с шумотевица — явно турнирът бе свършил. Несъмнено този път наградите щяха да бъдат раздадени довечера, на пиршеството. Моргана се зачуди дали отново Ланселет ги бе спечелил всичките — за чест на своя крал. „Или“, каза си тя наум, „по-скоро за честта на кралицата, ако, разбира се, това може да се нарече чест!“
	Когато тръгнаха да излизат от стаята, Вивиан докосна леко ръката й.
	— Ще се върнеш с мен на Авалон, нали, детето ми?
	— Ако Артур се съгласи да ме пусне…
	— Моргана, ти си жрица на Авалон и не се нуждаеш от ничие разрешение, дори от това на британския самодържец, за да постъпваш съгласно собствената си преценка. Върховният владетел е най-вече върховен военачалник — той няма власт над живота на поданиците си, нито пък над живота на васалните крале. Той е крал, а не някой от онези източни тирани, които си въобразяват, че светът е техен, и че имат власт над живота на мъжете и жените, които го населяват. Ще му кажа, че имам нужда от теб на Авалон, и нека видим как ще ми отговори.
	Моргана почувства, че непролятите сълзи отново я задавят. „О, да се върна на Авалон, у дома…“ Но въпреки че държеше ръката на Вивиан в своята, дълбоко в себе си не можеше да повярва, че още утре ще се упъти натам. По-късно щеше да си казва: „Аз съм знаела, предчувствала съм“; да осъзнава отчаянието и тежкото предчувствие, което предизвикаха в нея думите на Вивиан, но в този миг отдаде всичко само на собствения си страх, на опасението, че е недостойна за това, от което се отрече по собствена воля.
	И тъй, те слязоха в тронната зала на Артур, за да се присъединят към големия пир по случай Петдесетница.
	Камелот сияеше в пълния си блясък — Моргана не бе виждала нищо подобно досега и се съмняваше, че такова нещо ще й се случи втори път. Огромната Кръгла маса, сватбеният подарък от крал Леодегранс, вече бе поставена в зала, която й отговаряше по размери. Всички зали бяха украсени с копринени драперии и всевъзможни знамена, а масите и столовете бяха подредени така, че погледите на всички неминуемо се насочваха към мястото, където седеше Артур — на трона в най-отдалечения край на залата. На този ден той бе поканил Гарет да седи редом с него и кралицата, а до тях се редяха всички рицари на Кръглата маса — в най-хубавите си одежди, с лъснати до блясък оръжия. Дамите бяха така нагиздени, че приличаха на цветни лехи. Един по един васалните крале се изреждаха да коленичат пред Артур и му поднасяха даровете си. Моргана не можеше да откъсне очи от лицето на краля — изражението му бе сериозно и тържествено, но същевременно благо. Тя хвърли поглед към Вивиан — нима Повелителката не съзнаваше, че Артур бе стана добър крал, и не можеше да бъде осъждан току-тъй, дори от друидите и Авалон! Но коя бе тя наистина, та да отсъжда чие е правото в спора между краля и Авалон? Отново изпита познатото вътрешно безпокойство, като в онези дни на Авалон, когато я учеха да отваря съзнанието си, за да може да пророкува, и изведнъж се улови, че си казва, без да знае защо: „Да можеше Вивиан да е на хиляди левги оттук!“
	Зае се да разглежда рицарите от свитата на Артур — Гауейн с пясъчножълтата си коса, як като булдог, се усмихваше весело на новопосветения си брат. Гарет сияеше като току-що сечена златна монета. Ланселет бе красив и мрачен — Моргана имаше чувството, че в мислите си е на другия край на света. До тях седеше крал Пелинор — кротък човек с вече посивели коси. Дъщеря му Илейн му сервираше.
	В този момент пред трона на Артур се изправи някакъв мъж, който не бе от рицарите на Кръглата маса. Моргана не бе го виждала досега, но Гуенхвифар явно го позна, защото трепна и се отдръпна.
	— Аз съм единственият жив син на крал Леодегранс — започна той, — и брат на твоята кралица, Артур. Искам от теб да признаеш правото ми да стана крал на Летните земи.
	Артур отвърна спокойно:
	— В този двор не можеш да изискваш нищо, Мелеагрант. Ще проуча молбата ти и ще се посъветвам със съпругата си, и след това мога и да реша да те провъзглася за регент, та да управляваш от нейно име. Но не мога да ти дам отговора си веднага.
	— А може и аз да не дочакам отговора ти! — извика Мелеагрант. Беше наистина с гигантски ръст, а на празненството бе дошъл не само с кама и меч, а и с огромната си бойна брадва. Дрехите му бяха съшити от зле обработени кожи, та напомняше съвсем на саксонски разбойник. Двамата му оръженосци приличаха на бандити повече и от господаря си. — Повтарям, аз съм единственият жив син на Леодегранс!
	Гуенхвифар се наведе към Артур и му прошепна нещо. Кралят каза:
	— Кралицата твърди, че баща й винаги е отричал ти да си му син. Все пак, бъди спокоен, няма да оставя нещата така — ако молбата ти е основателна, ще бъде уважена. А засега, сър Мелеагрант, искам от теб да имаш вяра в моята справедливост, и да се присъединиш към нашето тържество. Ще обсъдя всичко заедно със съветниците си и ще отсъдим, както е редно.
	— Проклето да е празненството ти! — избухна гневно Мелеагрант. — Не съм дошъл тук да ям сладкиши, да зяпам дамите и да гледам как възрастни мъже си играят на война като хлапета! Казвам ти, Артур, аз съм крал на Летните земи, и ако оспорваш това, толкова по-зле за теб — и за жена ти!
	Той сложи ръка на дръжката на бойната си брадва, но Кай и Гарет вече бяха от двете му страни и му извиха ръцете зад гърба.
	— Няма да позволя да се вади стомана пред краля — каза сурово Кай, а Гарет издърпа брадвата от ръката на Мелеагрант и я постави в нозете на Артур. — Върви си на мястото, човече, седни и яж. Тук, сред рицарите на Кръглата маса, има ред, и ако кралят ти е казал, че ще отсъди по право, ти си длъжен да чакаш решението му!
	Те понечиха да го избутат встрани, но Мелеагрант успя да се освободи от ръцете им и се провикна:
	— Щом е така, да вървят по дяволите и празникът, и твоята справедливост! Дяволите да отнесат и Кръглата маса, и всичките ти рицари! — не се опита да си вземе брадвата, а само обърна гръб и си тръгна. Кай понечи да го опита и също се понадигна, но Артур нареди и на двамата да си останат на местата.
	— Оставете го да си върви — каза той. — Ще се заемем с него, когато му дойде времето. Ланселет, ти си се заклел да защитаваш честта на своята кралица — на теб се пада правото да се справиш с този грубиян.
	— С удоволствие, кралю — отвърна Ланселет. Имаше вид на човек, който току-що се е събудил, и Моргана подозираше, че няма и най-малка представа за какво е дал съгласието си. Херолдите* отвън продължаваха да призовават всеки, който желае, да дойде да потърси справедливост от краля. Имаше и смешни случаи — пристигна един селянин и разказа как се скарал със съседа си за една вятърна мелница, която се намирала на границата между имотите им.
	[* херолд — средновековен служител, пренасял вести между водачите на враждуващи войски. Впоследствие на херолдите се възлага формалното водене на рицарските турнири, включително обявяването на участниците във всяка схватка, (бел.прев.)]
	— Не можахме да се разберем, господарю — завърши той, въртейки вълнената си шапка в ръце, — та си рекохме: „Щом кралят умири цялата страна, ще се оправи и с нашата вятърна мелница“, затуй решихме да ти разкажем всичко и да се подчиним на твоята присъда.
	Всички се посмяха и нещата се уредиха, но Моргана забеляза, че Артур не се засмя: слушаше съсредоточено и прецени разумно. Усмихна се едва когато човекът му благодари и си тръгна, кланяйки се до земята. После каза:
	— Кай, погрижи се да нахранят човека в кухнята — много път е бил дотук. — Сетне въздъхна. — Кой е следващият? Дано даде Бог да е нещо по-достойно за внимание. Току-виж следващия път дошли да ме питат как да си отглеждат добитъка.
	— Но това доказва колко тачат краля си, Артур — намеси се Талиезин. — Все пак, нареди да огласят да се обръщат и към местните владетели — така и те ще се научат да поемат отговорност и да раздават справедливост от твое име. — Той вдигна глава, за да види следващия молител, и каза: — Този случай сигурно ще е по-достоен за вниманието ти — това е жена. Сигурно е в беда.
	Артур кимна на просителката да приближи. Беше млада, самоуверена, явно привикнала на дворцови маниери. Не я придружаваше никой, освен едно дребно, грозно джудже, не по-високо от три фута, но мускулесто и с несъразмерно широки плещи. То носеше голяма брадва с къса дръжка.
	Жената се поклони пред краля и разказа своята история. Служела при една благородна дама, която била останала сама на света, както много други след дългите войни; имението й се намирало на север, близо до старата римска стена, която се простираше на много мили, с полуразрушените си укрепления и замъци, някои от които бяха вече съвсем рухнали. Но една разбойническа банда от петима братя укрепила пет от старите замъци. Поселили се там и сега опустошавали цялата околност. Един от тях, комуто хрумнало да се нарече Червения рицар от Червените земи, сега обсаждал замъка на нейната господарка; а пък братята му били още по-големи непрокопсаници.
	— Червеният рицар, тъй ли? — намеси се Гауейн. — Знам го — бихме се, когато се връщах последния път от Лотиан, и едва отървах кожата. Артур, няма да е зле да пратиш войска, за да разчисти свърталището им — в онази част на света няма друг закон, освен техния.
	Артур смръщи вежди и кимна. В този момент младият Гарет стана от мястото си и каза:
	— Господарю Артур — тези земи са близо до бащиното ми кралство. Ти обеща да ми възложиш задача, с която да покажа, че съм достоен да бъда твой рицар! Изпълни обещанието си, кралю, прати мен, за да помогна на дамата да защити земите си от тези разбойници!


	Младата жена изгледа Гарет, сияещото му безбрадо лице и бялата туника, която бе облякъл за тазсутрешното посвещаване, и се изсмя.
	— Ти ли? Та ти си още дете! Не бях чувала, че преждевременно израсли хлапета прислужват на кралската трапеза!
	Гарет се изчерви наистина като дете. Той действително бе налял вино на Артур — но така постъпваха повечето млади момчета от знатен род, които живееха в Камелот. Гарет бе забравил, че това вече не влиза в задълженията му, откак е рицар. Артур, който много го обичаше, не беше го упрекнал.
	Просителката вирна нос.
	— Господарю, дойдох да те помоля да пратиш с мен някой от твоите прочути рицари, някой, чиято бойна слава би стреснала Червения рицар! Ето Гауейн, или Ланселет, или Балин — те всички са прочути с подвизите си срещу саксонците. Нима ще допуснеш да стана за смях с този кухненски прислужник, кралю?
	Артур отвърна:
	— Гарет е рицар на Кръглата маса, а не кухненски прислужник. Той е роден брат на сър Гауейн, и обещава да стане също такъв достоен мъж като брат си, ако не и нещо повече. Вярно е, че обещах да му възложа първата задача, достойна за рицар от нашето братство, затова ще го пратя с теб. Гарет — обърна се той меко към младия рицар, — възлагам ти да съпроводиш тази дама обратно до дома й, да я пазиш от опасностите по пътя, а когато пристигнете в нейната страна, да помогнеш на повелителката й да защити земите си от онези разбойници. Ако се нуждаеш от помощ, прати вест по някого, но дамата сигурно разполага с хора, годни да носят оръжие — те имат нужда само от някой, който разбира от бойна стратегия и може да ги поведе — а ти си научил тези неща от Кай и Гауейн. Мадам, ето един добър рицар, който ще помогне на твоята господарка.
	Младата жена не посмя да се противопостави на краля, но изгледа нацупено Гарет. Той заяви тържествено:
	— Благодаря ти, господарю Артур. Ще всея страх Божи у онези безделници. Поклони се на Артур, сетне се обърна към дамата, но тя му обърна гръб и напусна ядосана залата. Ланселет каза тихо:
	— Много е млад за такава работа, сър. Защо не пратиш Балан или Балин, който и да е друг, стига да е по-опитен?
	Артур поклати глава.
	— Убеден съм, че Гарет ще се справи, и държа да се знае, че нямам любимци сред своите рицари. На дамата й стига да пратя един от тях, който и да е той, за да помогне на хората й.
	Артур се облегна на стола си и кимна на Кай да му сервира.
	— От тази работа се огладнява. Има ли още просители?
	— Само още един, господарю — разнесе се тихият глас на Вивиан. Тя се изправи от мястото, на което седеше досега сред придворните дами. Моргана се надигна, за да я съпроводи, но Вивиан й повели с жест да си остане, където е. Повелителката на Езерото изглеждаше по-висока, отколкото бе в действителност, защото стоеше много изправена. Обвиваше я магическият блясък на Авалон… Косите й, вече съвсем побелели, се издигаха в корона от плитки над челото; на кръста й висеше малък нож с формата на сърп — жреческият нож, а на челото й се виждаше ясно знакът на Богинята — изрисуваният със синьо полумесец.
	За миг Артур я изгледа учудено, но после я позна и й кимна да дойде по-близо.
	— Отдавна не си удостоявала моя двор с присъствието си, Повелителко на Авалон. Ела, седни до мен и ми кажи с какво мога да ти помогна.
	— Като окажеш почит на Авалон — така, както се закле да сториш на времето — прозвуча гласът на Вивиан, все още тих, но много ясен. Като опитна жрица тя умееше да говори така, че всяка нейна дума се чуваше и в най-отдалечените кътчета на залата. — Кралю, аз те моля да погледнеш този меч, който носиш на кръста си, и да си спомниш за тези, които го сложиха в ръцете ти, и за клетвата, която даде тогава…
	За този ден се носеха надлъж и нашир разкази дълги години след това. Но нито един от двестата души, които наистина присъстваха тогава в тронната зала, не бе сигурен как точно се развиха събитията. Моргана видя как Балин скача от мястото си и хуква напред, видя как една ръка издига огромната брадва, която Мелеагрант бе оставил подпряна на трона, след това настана суматоха, някой извика нещо, и тя чу собствения си отчаян вопъл, когато брадвата се стовари надолу. Моргана не видя самия удар — само видя как белите коси на Вивиан почервеняха от кръв, и тя се свлече на пода, без да издаде звук.
	Залата се изпълни с писъци и проклятия. Ланселет и Гауейн държаха здраво Балин, който се опитваше да се изтръгне от ръцете им. Моргана стисна малката си кама и понечи да изтича напред, но в този момент яките пръсти на Кевин сграбчиха китката й.
	— Стой тук, Моргана, късно е вече — каза той с глас, раздиран от сухи хлипове. — Майко, Богиньо Сиридуен…! Не, не я гледай сега, Моргана…
	Той се опита да я накара да се обърне, но Моргана стоеше вцепенена и слушаше как Балин сипе ругатни с пълен глас. Изведнъж Кай извика:
	— Някой да се погрижи за господаря Талиезин! — Старецът се бе свлякъл на стола си. Кай се наведе над него, измърмори някакво извинение и взе чашата на Артур, който бе най-близо, сетне наля малко вино в устата на припадналия. Кевин пусна Моргана и закуца към престарелия друид. Моргана си помисли: „Би трябвало да отида и аз“, но краката й сякаш бяха заковани за пода. За нищо на света не би могла да направи и крачка. Беше се вторачила в припадналия старец, за да не трябва да гледа към онази ужасна локва кръв, просмукала се в одеждите, наметката и косите на Вивиан. В последния миг тя бе се опитала да извади малкия си нож и сега той бе още в сгърчените й пръсти, изцапан от собствената й кръв — имаше толкова много кръв… Брадвата беше разцепила главата й, и навсякъде имаше кръв, „кръв, кръв по трона като кръвта на жертвено животно, кръв по трона на Артур…“ Едва сега Артур можа да проговори.
	— Нещастнико — каза той прегракнало, — какво стори? Това е убийство, хладнокръвно убийство пред очите на твоя крал…
	— Убийство ли, казваш? — отвърна Балин с хрипкавия си глас. — Убийца беше тя — най-ужасната убийца в цялото ти кралство и заслужаваше два пъти смъртта! Спасих кралството от една зла магьосница, кралю!
	Артур изглеждаше повече гневен, отколкото наскърбен.
	— Повелителката на езерото беше моя приятелка и благодетелка! Как смееш да говориш така за собствената ми леля, благодарение на която съм сега на този трон?
	— Призовавам самия лорд Ланселет за свидетел — заяви Балин. — Нека той каже дали тя не причини смъртта на моята майка, добра жена и истинска християнка, по име Присцила, и втора майка на собствения му брат Балан! Тя уби майка ми, казвам ви, уби я с ужасните си магии… — лицето му се сгърчи; едрият мъж се разплака като дете. — Казвам на всички тук, че тя уби майка ми, а аз отмъстих, както трябва да постъпи всеки истински рицар!
	Ланселет бе затворил очи. Лицето му се изкриви, но той не заплака. Обърна се към краля и каза:
	— Господарю Артур, животът на този човек е мой по право. Остави ме да отмъстя за кръвта на майка си…
	— Тя ми беше леля — намеси се Гауейн.
	— На мен също — добави Гахерис.
	Изведнъж Моргана се изтръгна от транса си. Тя извика високо:
	— Не, Артур! Остави го на мен! Той уби Езерната дама пред твоя трон, нека една жрица на Авалон отмъсти за кръвта й! Виж, лорд Талиезин още не идва в съзнание — този човек ще стане причина и за неговата смърт, а той е дядо на двама ни!
	— Сестро, сестро — Артур протегна ръка към Моргана. — Не, сестро, дай ми този нож…
	Моргана се тресеше цялата и все още стискаше здраво камата си. Внезапно се изправи Талиезин, отиде при нея и взе камата в треперещите си старчески ръце.
	— Не, Моргана. Не бива да се пролива повече кръв. Богинята вижда, това бе достатъчно — нейната кръв се проля в тази зала като жертва за Авалон…
	— Жертва, да, жертва пред Бога! Точно тъй Бог ще покоси и всички останали зли вещици и техните богове! — закрещя Балин в изстъпление. — Дай ми и тази, господарю Артур, прочисти двора си от порочната им езическа кръв!
	Той се дърпаше така, че Ланселет и Гауейн едва го удържаха, затова повикаха и Кай, и тримата с общи усилия отведоха Балин пред трона и го хвърлиха в нозете на Артур.
	— Млъкни! — Ланселет вдигна глава. — Помни, ако само докоснеш Мерлин или Моргана, ще ти отсека главата, каквото и да каже Артур! Да, кралю, ако ще след това да загина по твоя повеля! — Лицето му бе посивяло от мъка и отчаяние.
	— Кралю — продължаваше да вие Балин, — моля те, позволи ми да изтребя всички тези вещици и вълшебници в името на Христа, който ги мрази…
	Ланселет удари Балин с всичка сила през устата; той изохка и млъкна. От устната му потече кръв.
	— С твое позволение, господарю — капитанът на конницата развърза пищното си наметало и внимателно покри посечения труп на майка си.
	Сега, когато тялото на Вивиан бе покрито, Артур сякаш можеше да диша по-леко. Само Моргана продължаваше да гледа втренчено безжизнената купчина, покрита с кървавочервения плащ на Ланселет.
	„Кръв. Кръв по трона на краля. Кръв по огнището…“ Стори й се, че чува воплите на Рейвън.
	Артур каза тихо:
	— Погрижете се за лейди Моргана, може да припадне.
	Нечии ръце внимателно я сложиха да седне, поднесоха чаша вино до устните й. Моргана понечи да отблъсне чашата, но й се стори, че чува гласа на Вивиан: „Изпий го. Една жрица не бива да губи контрол над силата и волята си“. Тя отпи покорно, заслушана в строгия, суров глас на Артур.
	— Каквито и да са подбудите ти, Балин, не искам да чувам и дума повече. Чух достатъчно. В моите очи ти си или луд, или хладнокръвен убиец. Каквото и да кажеш, нищо не може да промени истината — ти уби леля ми и извади оръжие пред очите на своя крал навръх Петдесетница. Все пак няма да допусна да те убият още тук. Ланселет, прибери меча си.
	Ланселет прибра меча си в ножницата.
	— Ще сторя, както заповядваш, господарю. Но ако не накажеш убиеца, ще те помоля за позволение да напусна твоя двор.
	— О, можеш да бъдеш сигурен, че ще го накажа — отвърна мрачно Артур. — Балин, останал ли ти е достатъчно разум, за да ме изслушаш? Чуй тогава присъдата си: прокуден си завинаги от този двор. Тялото на Езерната дама ще бъде сложено на носилка и ти ще го съпроводиш оттук до Гластънбъри. Там ще разкажеш историята си на архиепископа и ще сториш това, което той ти наложи за покаяние. Ти говориш за Христос, нашия Бог, но никой християнски крал няма да позволи друг да раздава правосъдие пред собствения му трон. Чуваш ли какво ти казах, Балин? Ти не си вече рицар от нашето братство.
	Балин сведе глава. Ланселет беше му счупил носа и от устата му протече кръв, когато проговори през изпотрошените си зъби:
	— Чувам, кралю. Ще отида.
	Той продължи да стои с наведена глава. Артур повика слугите.
	— Моля ви, доведете хора да отнесат тялото на нещастницата… Моргана изтича напред и коленичи до тялото на Вивиан.
	— Господарю, позволи аз да приготвя тялото за погребение… — и преглътна сълзите си. Не, това не беше Вивиан — това безжизнено тяло, сгърчената ръка, която още стискаше сърпа на Авалон. Моргана вдигна малкия нож, целуна го и го закачи на колана си. Него нямаше да загуби никога.
	„Велика майко, знаех, знаех, че никога няма да се върнем двете на Авалон…“ Не искаше да плаче. Усети, че Ланселет е близо до нея. Той промърмори:
	— Слава на Бога, че Балан не е в залата — да загубя и майка си, и брат си заради един момент на лудост — това не бих могъл да понеса! Но ако Балан беше тук, може би щеше да предотврати това! Има ли Бог, има ли милост?
	Сърцето я заболя, като чу страданието в гласа му. Да, той бе се боял от майка си, дори беше я мразил, но не бе престанал да я обожава като въплъщение на Богинята. Нещо в нея я караше да го прегърне, да се опита да го утеши, да го остави да се наплаче. Но същевременно изпитваше и гняв — той се бе отрекъл от майка си, как смееше да я оплаква сега?
	До тях бе коленичил Талиезин. Той проговори със слабия си старчески глас:
	— Нека ви помогна, деца. Това е мое право…
	Моргана и Ланселет отстъпиха, а той сведе глава и зашепна една древна молитва, за да помогне на Вивиан по пътя към отвъдното. Артур стана от трона си.
	— Днес никой няма да празнува повече. Това нещастие помрачи празника. Тези от вас, които са още гладни, нека се нахранят и да си отидат, без да вдигат шум.
	Той се запъти бавно към мястото, където лежеше тялото. Постави нежно ръка на рамото на Моргана; тя го усети, въпреки че бе изтръпнала от мъка. Чуваше как останалите гости излизат мълком от залата, един по един. Тогава, през шумоленето на рокли и плащове, зазвъняха тихо струните на арфа — само една арфа в Британия можеше да звучи така. И ледът, сковал сърцето на Моргана, се разтопи, и тя плака, докато Кевин свиреше погребалната песен за Дамата на езерото. Под тези звуци тялото на Вивиан, велика жрица на Авалон, беше изнесено от тронната зала на Камелот. Моргана вървеше редом с носилката. На излизане се обърна още веднъж и обгърна с поглед голямата зала, Кръглата маса, и самотната, приведена фигура на Артур, застанал прав до арфиста. И тогава си каза, потънала в скръб и отчаяние: „Вивиан така и не предаде на Артур молбата на Авалон. Това вече е дворът на един християнски крал, и никой вече не би могъл да го промени. Как би се радвала Гуенхвифар, ако знаеше!“
	Артур бе протегнал ръце напред — кой знае, може би се молеше. Тя видя змиите на китките му, и си спомни за младия елен и за младия крал, който дойде при нея с кръвта на краля-елен по ръцете и лицето си, и сякаш отдалеч се чу присмехулният глас на кралицата на феите. Сетне не се чуваше вече нищо, освен скръбните звуци, които Кевин изтръгваше от арфата си, и плачът на Ланселет, който вървеше до Моргана, докато отнасяха мъртвата.


	Говори Моргана…
	Вървях след носилката с тялото на Вивиан, докато го изнасяха от голямата тронна зала, и плачех — за втори път през целия си живот.
	А после, още същата нощ, се скарах с Кевин.
	Заедно с придворните на кралицата приготвих тялото за погребение. Гуенхвифар ги прати да ми помагат, изпрати ми ленено платно, аромати и кадифен покров, но тя самата не дойде. И по-добре. Една жрица на Авалон трябва да бъде изпратена от друга жрица. Липсваха ми сестрите от Дома на девиците — но поне не оставих да я докоснат ръце на християни. Когато приключих, дойде Кевин, за да бди заедно с мен над тялото.
	— Изпратих Талиезин да си легне. Поне толкова власт имам в качеството си на Мерлин Британски; той е вече много стар и слаб — цяло чудо е, че днес сърцето му издържа. Боя се, че няма да надживее Вивиан. Балин престана да буйства — допълни той. — Мисля си, че почва да разбира какво е сторил. Но едно е сигурно — стори го в пристъп на лудост. Готов е да съпроводи тялото до Гластънбъри, и да изпълни всичко, което архиепископът му наложи като покаяние…
	Загледах Кевин възмутено.
	— Значи ти прие това? Оставяш я в ръцете на християнската църква? Все ми е едно какво ще се случи с онзи убиец, но Вивиан трябва да бъде отнесена на Авалон.
	Преглътнах мъчително, за да не се разплача отново. А трябваше да отпътуваме двете заедно…
	— Артур нареди — продължи Кевин спокойно — тя да бъде погребана пред църквата в Гластънбъри, та всички да знаят гроба й.
	Поклатих невярващо глава. Нима всички мъже полудяха днес?
	— Тялото на Вивиан трябва да бъде положено на Авалон — настоях аз, — където са били погребвани всички жрици на Великата майка откак свят светува! Та тя беше Повелителка на Езерото!
	— Но беше също приятелка и благодетелка на крал Артур — каза Кевин, — и той иска нейният гроб да стане свято място, където хората да ходят на поклонение. — Опитах се да възразя, но той ме спря с жест. — Не, изслушай ме, Моргана — това, което той казва, е разумно. Никога, откакто Артур взе короната, в страната не се е случвало такова страшно престъпление. Не е редно да се крие мястото, където Вивиан е погребана, та хората, като не са го виждали, да забравят бързо случилото се. Трябва да бъде погребана там, та всички да знаят и да разправят за кралското правосъдие, и за справедливостта на църквата.
	— И ти ще допуснеш това!
	— Моргана, скъпа — каза нежно той, — не съм аз този, който разрешава и забранява. Артур е велик самодържец на Британия, и в тази страна става и ще става това, което каже той.
	— И Талиезин приема това спокойно? Или може би затова си го пратил да спи, та да не пречи, когато двамата с краля сте наредили това богохулно дело? Да не би да искаш Вивиан да бъде погребана по християнски, с християнски ритуал? Нея, Езерната повелителка — да я погребат тези хора, които затварят своя Бог зад каменни стени? Вивиан избра мен за следваща Повелителка на Езерото, и аз забранявам това, забранявам, чуваш ли?
	Кевин ме прекъсна все така кротко:
	— Не, Моргана, изслушай ме, скъпа. Вивиан загина, без да назове своя наследница.
	— Но ти беше с нас онзи път, когато тя каза, че ме е избрала…
	— Но когато тя загина, ти отдавна вече не бе стъпвала на Авалон, беше се отрекла от него — каза Кевин и думите му ме накараха да се почувствам тъй, сякаш ме заляха с ледена вода. Потръпнах. Той гледаше втренчено носилката с тялото на Вивиан, скрито под покрова. Каквото и да правех, нямаше начин да оставя лицето й открито. — Вивиан загина, преди да обяви кой ще я наследи затова по закон аз, като Мерлин Британски, трябва да реша какво да правим. Ако такава е волята на Артур, никой освен Повелителката на Езерото няма право да се противопостави, а — прости ми, скъпа, — сега Авалон няма Повелителка на езерото. Съзнавам, че желанието на краля е разумно. Вивиан посвети целия си живот, за да може тази страна да бъде управлявана мирно и законно от здрава ръка…
	— Но тя дойде, за да упрекне Артур, че е забравил законите на Авалон! — извиках аз отчаяно. — Тя умря, преди да каже това, което трябваше да бъде казано, а сега ти искаш да я положим в християнска земя, да спи под звуците на църковни камбани, та те да триумфират над нея в смъртта, както и в живота?
	— Моргана, Моргана, горкото ми момиче! — Кевин протегна към мен ръце — тези осакатени ръце, които толкова често бяха милвали тялото ми. — Аз също я обичах много, повярвай ми! Но тя е мъртва. Вивиан беше велика жена и даде живота си за благото на тази земя — нима мислиш, че за нея би имало значение къде ще почива тленната й обвивка? Тя отиде да срещне това, което я очаква отвъд смъртта, и доколкото я познавам, я очаква само добро. Нима мислиш, че на нея ще й се зловиди, ако тялото й намери покой там, където ще продължи да служи на тези цели, на които тя посвети целия си земен живот — та кралската справедливост да триумфира над всяко зло, което дръзне да надигне глава в тази страна?
	Неговият богат, мелодичен глас ме милваше. Беше така красноречив, че за миг се поколебах. Вивиан я нямаше вече — всъщност само християните отдаваха голямо значение на това дали земята, в която погребват мъртвите, е осветена или не, като че ли цялата земя не бе всъщност гръдта на Великата майка и следователно — свещена. Така ми се искаше да падна в прегръдките му и да си поплача за единствената истинска майка, която бях имала, за рухналите си надежди, че ще се върна на Авалон редом с нея, да поплача за всичко, което изгубих, за разбития си живот…
	Но в този миг той каза нещо, което ме накара да изтръпна от ужас.
	— Вивиан беше стара — каза Кевин, — и напоследък живееше само на Авалон, далеч от реалния свят. А аз живях през това време рамо до рамо с Артур — в този свят, където се вземат истинските решения, където се печелят битките. Изслушай ме, скъпа моя Моргана. Късно е да искаме от Артур да спазва дословно клетвата си пред Авалон. Времето тече и звукът на църковните камбани се разнася над цялата тази земя. Хората приеха това. Кои сме ние, та да знаем дали всъщност това не е волята на Боговете? Независимо дали ни харесва или не, мила моя, това е християнска страна и ние, които почитаме паметта на Вивиан, няма да постъпим добре, ако разгласим, че тя е дошла от Камелот, за да иска от Артур невъзможни неща.
	— Невъзможни ли? — изтръгнах ръката си от неговата. — Как смееш?!
	— Моргана, трябва да се вслушваш в гласа на разума…
	— Никакъв разум няма тук! Това е предателство! Ако Талиезин чуе какво говориш…
	— Говоря така, както говори сам той — каза меко Кевин. — Вивиан не доживя да разруши със собствените си ръце това, което сама бе изградила — една страна, която живее в мир, пък била тя с християнска или друидска вяра. Волята на Богинята е една за всички, каквито и имена да й измислят хората. Откъде знаеш, че самата Богиня не е повелила Вивиан да загине, преди да посее отново зърното на раздора в Британия? Казвам ти, не желая нашата земя отново да бъде разкъсана от междуособици! Ако Балин не беше убил Вивиан, кълна се, аз лично щях да се противопоставя на исканията й, а съм убеден, че и Талиезин щеше да стори същото.
	— Как смееш да говориш от негово име?
	— Сам Талиезин ми предаде титлата Мерлин Британски — каза Кевин, — а щом е тъй, би трябвало да ми е дал и правото да говоря от негово име, когато той няма тази възможност.
	— Остава само и да се покръстиш! Къде са ти разпятието и броеницата? Гласът му прозвуча толкова нежно, че едва не заплаках отново.
	— Наистина ли мислиш, че дори да се покръстя, това би имало толкова голямо значение, Моргана?
	Паднах пред него на колене, както бях направила точно преди една година, и притиснах ръката му към гърдите си.
	— Кевин, аз те обичах. В името на любовта ни те моля — остани верен на Авалон и на паметта на Вивиан! Тръгни с мен още тази нощ. Не допускай тази подигравка с покойницата! Нека заедно я съпроводим до Авалон, където Повелителката на езерото ще намери покой редом с другите жрици на Богинята…
	Той се наведе към мен. Чувствах тревожната нежност, която струеше от пръстите му.
	— Не мога, Моргана. Любима, не можеш ли да се успокоиш и да разбереш смисъла на думите ми?
	Изправих се рязко, изтръгвайки се от ръцете му. Вдигнах нагоре ръце и призовах силата на Богинята. Чух собствения си глас, вибриращ от властта, дадена на жриците.
	— Кевин! В името на Тази, която те дари с мъжество, ти налагам да се подчиниш! Ти дължиш вярност не на Артур, не и на Британия, а единствено на Богинята, пред която си се клел! Заповядвам ти да напуснеш това място! Тръгни с мен и тялото на покойната към Авалон!
	Видях как в мрака около мен засиява ореолът на Богинята; за миг Кевин коленичи, треперещ, и беше готов да се подчини. Но тъкмо тогава нещо прекоси съзнанието ми — не зная точно какво, може би мисълта, че не съм достойна, че нямам право да заповядвам… Бях се отрекла от Авалон, какво право имах тогава да заповядвам на самия Мерлин Британски? Вълшебството изчезна; Кевин направи рязък жест и се изправи с мъка на крака.
	— Жено, ти нямаш право да ми заповядваш! Ти се отрече от Авалон — на какво право се позоваваш, като се опитваш да нареждаш на самия Мерлин?
	Ти би трябвало да коленичиш пред мен! — И той ме отблъсна с две ръце. — Забранявам ти да ме въвеждаш в изкушение!
	Кевин се обърна и закуцука навън; сенките по стената повтаряха движенията на изкривеното му тяло; гледах го как си отива и нямах сили дори да заплача.
	Четири дни по-късно погребаха Вивиан по всички канони на християнската вяра на Свещения остров до Гластънбъри. Но аз не отидох на погребението.
	Никога, заклех се тогава, никога кракът ми няма да стъпи на Острова на свещениците.
	Артур я оплака искрено, и й построи голяма гробница с надгробен паметник. Беше наредил един ден да положат него и Гуенхвифар редом с нея в същата гробница.
	Архиепископ Патрициус бе заръчал на Балин да тръгне на поклонение към Рим, а после и към Светите земи. Но той не можа да замине в изгнание. Още преди да потегли, Балан научи от Ланселет какво се бе случило и догони Балин, и двамата братя вдигнаха мечове един срещу друг, и Балан уби Балин с един-единствен удар, но не надживя заварения си брат нито ден, защото още до вечерта умря от раните си. Така Вивиан бе отмъстена, както се казва и в баладата, която съчиниха за тези страшни събития; но какво от това, след като тялото й лежеше в християнски гроб?
	А аз… аз така и не научих кого избраха за Езерна повелителка на мястото на Вивиан, защото така и не се върнах на Авалон.
	Не можах да спечеля Ланселет, бях недостойна дори за Кевин… Любовта ми не можа да го убеди да изпълни истинския си дълг към Авалон… Може би трябваше да отида при Талиезин и на колене да го помоля да ме отведе на Авалон, та да се покая за греховете си и отново да бъде допусната до светилището на Богинята…
	Но още преди края на лятото Талиезин също ни напусна; мисля, че така и не можа да разбере, че Вивиан е мъртва. Дори след като я погребаха, той продължаваше да говори за нея така, сякаш бе жива и щеше да дойде, за да тръгнат двамата заедно за Свещения остров; мислеше, че и майка ми е жива, че е още малко момиченце в Дома на девиците. И тъй, в края на лятото той си отиде в мир. Погребаха го в Камелот и дори архиепископът го оплака като мъдър и достоен мъж.
	Сетне настъпи зимата и дойде вестта, че Мелеагрант е узурпирал трона в Летните земи. А през пролетта, когато Артур бе на поход някъде на юг, а и Ланселет бе заминал, за да огледа стария кралски замък в Керлиън, Мелеагрант прати вестоносец с бяло знаме. Човекът предаде неговата молба сестра му Гуенхвифар да отиде да го навести, та двамата да обсъдят кой занапред ще управлява земите, към които и двамата имаха претенции.


	4

	— Щях да съм по-спокоен, а съм сигурен, че и кралят би искал да изчакаш Ланселет да те съпроводи — каза сериозно Кай. — На Петдесетница онзи човек извади оръжие пред самия кралски трон и отказа да изчака присъдата на Артур. Не знам дали ти е брат или не, но не ми се ще да тръгваш само с една придворна дама и шамбелана си.
	— Не ми е брат — каза Гуенхвифар. — Майка му бе любовница на краля известно време, но той я пропъди, защото я изненада с друг мъж. Тя твърдеше упорито, че Леодегранс е баща на сина й, и сигурно е убедила и сина си. Но кралят никога не го призна. Ако беше почтен човек, такъв, на когото покойният ми баща би се доверил, може би щях да го приема за свой регент, и без да имаме кръвно родство. Но няма да позволя да се възползва от лъжите си.
	— Защо тогава отиваш право в ръцете му, Гуенхвифар? — попита тихо Моргана.
	Гуенхвифар изгледа последователно Кай и Моргана и поклати глава. Защо Моргана винаги изглеждаше толкова спокойна и безстрашна? Нима наистина нищо не можеше да я уплаши, никога ли някакво чувство не се пораждаше зад това хладно, непроницаемо лице? С разума си Гуенхвифар разбираше, че Моргана трябва да чувства тъга, болка, гняв и скръб като всеки смъртен. Но през всички тези години бе я виждала само два пъти да прояви някакво вълнение — единия път, когато бе изпаднала в транс и видя кръвта по огнището — Гуенхвифар още помнеше уплашения й вик — и после, когато убиха Вивиан пред очите й, и тя припадна.
	Гуенхвифар каза:
	— Аз не му се доверявам и знам, че е алчен измамник. Но помисли, Моргана. Всичките му претенции към престола се основават на твърденията, че е мой брат. Ако ме подложи и на най-незначителното оскърбление, ако посмее да се държи с мен не като със сестра, това би го уличило в лъжа. Няма да посмее да ме посрещне по друг начин, освен като сестра и почитана кралица!
	Моргана сви рамене.
	— На твое място не бих била толкова сигурна.
	— Несъмнено и ти, също като Мерлин, можеш с магиите си да разбереш какво би могло да се случи, ако замина.
	Моргана каза с безразличие:
	— Никакви магии не са необходими, за да разбереш, че някой е негодник, и не ми трябват свръхестествени способности, за да знам, че не бива да давам на някой крадец да подържи за малко кесията ми.
	Каквото и да кажеше Моргана, Гуенхвифар се чувстваше задължена да направи точно обратното; открай време беше убедена, че Моргана я смята за глупачка, която не може сама да си върже обувките. Наистина ли Моргана мислеше, че тя, кралица Гуенхвифар, няма да съумее да уреди един въпрос от държавно значение в отсъствието на Артур? Всъщност тя старателно избягваше да останат двете насаме още от онова злощастно пиршество на Белтейн, когато я помоли да й направи магия, та да забременее. Моргана я бе предупредила, че нерядко заклинанията не действат точно така, както човек си е представял… И сега, колчем я погледнеше, Гуенхвифар имаше чувството, че и тя мисли за същото.
	„Бог ме наказва; сигурно задето поисках Моргана да направи заклинание; а може би и заради онази ужасна нощ“. Както винаги, когато допуснеше и най-далечен спомен за нощта на Белтейн, тя изпитваше някаква смесица от срам и удоволствие, която заливаше като вълна цялото й тяло. Да, най-лесно бе да си каже, че и тримата бяха пили доста, че всичко стана със съгласието на Артур, даже по негово настояване. Но въпреки това грехът си оставаше — прелюбодеянието си беше прелюбодеяние.
	При това от тогава тя не бе престанала да копнее за Ланселет — ден и нощ; а и не бяха оставали насаме с него. Гуенхвифар не смееше да го погледне в очите. Може би и той я смяташе за безсрамна развратница! Сигурно я презираше. Но това не й пречеше да изпитва почти физическа болка от отчаяното желание, с което я изпълваше мисълта за него.
	След последната Петдесетница Ланселет почти не се появяваше в кралския двор. Гуенхвифар никога не бе предполагала, че той толкова много държи на майка си и на брат си Балан, но той скърбеше дълбоко и за двамата. Траурът го държеше далеч от двора.
	— Да — поде отново Кай, — много ми се иска Ланселет да бе тук. Та кой друг би съпроводил кралицата на такова пътуване освен този, когото самият крал провъзгласи за неин защитник и верен рицар?
	— Ако Ланселет беше тук — намеси се Моргана, — голяма част от неприятностите ни щяха да приключат, защото щеше да се разправи с Мелеагрант с две думи. Но няма смисъл да говорим за това, след като тъй или иначе го няма. Гуенхвифар, не искаш ли поне аз да те съпроводя?
	— В името Божие — възкликна Гуенхвифар, — да не би да ме имате за малко дете, което не може да отиде никъде без бавачка! Вземам със себе си моя шамбелан, сър Лукън, вземам и Брака, която ще сплита косите ми и ще ми помага да се преобличам, ако остана повече от един ден. Тя ще спи край леглото ми; за какво ми е по-голяма свита?
	— Добре, Гуенхвифар, но свитата ти трябва поне да отговаря на ранга ти. В двора са останали още някои от рицарите на Кръглата маса.
	— Тогава ще взема и Екториус — каза Гуенхвифар. — Той е втори баща на Артур, благородник и ветеран от няколко войни.
	Моргана поклати нетърпеливо глава.
	— Как пък не — старият Екториус и Лукън, който загуби ръката си при Маунт Бадон! Вземи поне и Кай, и Мерлин, та да бъде картината пълна. Трябва ти свита от здрави, боеспособни рицари, които да те защитават в случай на нужда, Гуенхвифар. Ами ако този човек е решил да плени кралицата за откуп или нещо по-лошо?
	Гуенхвифар отвърна упорито:
	— Ако не се държи с мен като със сестра, проваля претенциите си към трона. Пък и кой би навредил на собствената си сестра?
	— Не съм убедена, че Мелеагрант е чак толкова верен привърженик на християнския морал — продължи Моргана, — но щом не се боиш от него, може би го познаваш по-добре от мен. Да бъде тогава — наоколо се препъват достатъчно ветерани, та можеш да съставиш от тях свитата си. Защо направо не му предложиш братовчедка си Илейн за жена, та да го утвърдиш като регент на бащиния си престол…
	Гуенхвифар потръпна, защото си припомни грубиянина с гигантски ръст, облечен в зле обработени дивечови кожи.
	— Илейн е благородна девица — никога не бих я дала за жена на такъв човек — каза тя. — Смятам да поговоря с него. Ако се убедя, че е честен войник и ще може да поддържа ред в бащиното ми кралство, ще се съглася да управлява като регент острова, ако, разбира се, даде клетва за вярност пред Артур. В края на краищата, и сред рицарите на Кръглата маса не всички са съвършени, а пък един мъж може да стане добър крал, дори да не е годен да общува с дами и да води светски разговор.
	— Чудно ми е, че тъкмо ти говориш така — каза Моргана. — Като чувам постоянните ти венцехваления по адрес на братовчед ми Ланселет, винаги съм предполагала, че според теб съвършеният рицар трябва да е задължително красив и да умее да се държи изискано с дамите.
	На Гуенхвифар не й се искаше да се кара с Моргана.
	— Хайде, хайде, сестро, няма да отречеш, че много обичам Гауейн, а той винаги си е бил груб северняк, който само настъпва дамите и не може да обели две думи пред тях. Кой знае, може би Мелеагрант също има златно сърце в груба обвивка. Затова и тръгвам за Летните земи — за да преценя сама.
	И тъй, на следната утрин Гуенхвифар потегли за Летните земи. Свитата й се състоеше от шестима рицари, Екториус, едноръкият ветеран сър Лукън, прислужницата й, и един деветгодишен паж. Не бе се връщала в бащиния си дом, откак преди много години Игрейн я отведе оттам, за да стане съпруга на Артур. Пътят не беше много дълъг — слизаха в продължение на няколко левги надолу от хълмовете и стигнаха до бреговете на езерото. Беше топло и водата се бе отдръпнала от бреговете, оставяйки открити големи ивици мочурлива земя. По нея растеше сочна, зелена трева — затова хората водеха тук стадата си на паша. Глухарчета, иглики и жълтурчета пъстрееха из поляните. Две ладии чакаха на брега, окичени с бащините й знамена. Това й се стори арогантно — Мелеагрант нямаше право да ги издига без разрешение, но в края на краищата човекът може би искрено си вярваше, че е наследник на Леодегранс. А може пък и да беше прав — може би баща й бе скрил истината.
	Колко години изминаха, откак тя стъпи на тези брегове, на път за Керлиън — Колко млада и невинна беше тогава! Ланселет яздеше редом с нея, но съдбата бе отредила тя да бъде жена на Артур. Бог знаеше колко много се бе старала да му бъде добра съпруга — но Бог не я дари с деца. Докато стоеше, загледана в чакащите я ладии, отново я обзе отчаяние. Вярно, можеше да е родила трима, или петима, или дори седмина сина на мъжа си, и всички можеха да загинат — в някоя чумна епидемия, или от едра шарка, или скарлатина… Да, такива неща се случваха. Собствената й майка бе родила четири момчета, а нито едно от тях не доживя и петгодишна възраст. Синът на Алиенор, мащехата й, умря заедно с нея от треска. А пък Моргана… Моргана бе родила син на злия езически Бог, почитан от магьосниците, и това момче си бе живо и здраво, доколкото й бе известно. А тя, вярващата християнка, не можа да роди живо дете, и скоро вече нямаше да може и да се надява.
	Самият Мелеагрант бе застанал на стълбичката. Той се поклони и я приветства като своя сестра. После я покани да се качи на по-малката ладия — тази, с която щеше да пътува и самият той. Засуети се около нея, постла й килимче да седне, после гребците насочиха ладиите навътре в езерото. Водата бе плитка и навсякъде имаше много водорасли — цялата тази част от езерото понякога пресъхваше напълно. Мелеагрант седеше до нея. Внезапно, съвсем изненадващо, гърлото на Гуенхвифар се сви от познат пристъп на паника; стомахът й се обърна и тя се уплаши да не повърне. Хвана се с две ръце за седалката. Стори й се, че Мелеагрант седи прекалено близо до нея; отдръпна се, доколкото седалката го позволяваше. Щеше да се чувства по-спокойна, ако Екториус беше в същата ладия. Спокойното му, бащинско държание винаги й вдъхваше увереност. Загледа голямата брадва, която Мелеагрант носеше окачена на колана си — беше същата като онази, която той остави до трона, брадвата, с която Балин уби Вивиан… Мелеагрант се наведе към нея и тя усети, че от дъха му й се повдига. Той каза:
	— Зле ли ти е, сестро? Не може да е от люлеенето на лодката, водата е съвсем спокойна…
	Тя отново се отдръпна. Отчаяно се опитваше да не се поддаде на паниката. Беше съвсем сама с него, като изключим двама старци, тук, насред езерото — надлъж и нашир наоколо не се виждаше нищо, освен вода и тръстики — чак до хоризонта. За какво й беше да идва? Защо не си остана у дома, в оградената с каменни стени градина на Камелот? Тук, под изцъкленото небе, не можеше да се чувства сигурна — прилоша й, беше съвсем сама, нямаше на кого да разчита…
	— Скоро ще стигнем брега — проговори Мелеагрант. — Ако искаш да си починеш, преди да поговорим, сестро, наредил съм да приготвят за теб стаите на покойната кралица…
	Дъното на ладията опря в пясъка. Старата пътечка бе все същата, забеляза Гуенхвифар — виеше се нагоре към замъка. Ето и старата стена — на нея бе седяла през онзи далечен ден, когато гледаше как Ланселет тича сред конете. Почувства се объркана — стори й се, че това се бе случило едва ли не вчера. Като че ли бе все същото плахо младо момиче. Пресегна се, без някой да я забележи, и крадешком докосна каменната стена. Усетила якостта на камъка, почувства изведнъж облекчение, и влезе през портите сравнително спокойна.
	Залата й се стори по-малка, отколкото я бе виждала в спомените си; беше свикнала на по-големи пространства — първо в Керлиън, а сетне в Камелот. Тронът на покойния й баща бе покрит с кожи — същите като тези, с които Мелеагрант се обличаше, а на земята в подножието му бе просната голяма кожа от черна мечка. Помещението изглеждаше занемарено, кожите бяха одърпани и осеяни с мазни петна, подът — непометен, и навсякъде се носеше сладникавокисел мирис на пот; Гуенхвифар сбърчи нос, но бе толкова доволна, че най-сетне се намира отново под покрив, че всъщност мръсотията не я подразни много. Зачуди се къде ли са се дянали рицарите от свитата й.
	— Сигурно искаш да си починеш и да се освежиш, сестро? Да ти покажа ли твоите покои?
	Тя се усмихна.
	— Надали ще прекарам тук толкова дълго време, че да ги наричаш мои. Но наистина ми се иска да се поизмия от прахта и да си сваля наметалото. Ще пратиш ли някого да повика прислужницата ми? Трябва ти съпруга, ако смяташ да управляваш тези земи като регент, Мелеагрант.
	— Има време за това — отвърна той. — Но нека първо ти покажа стаите, които съм приготвил за моята кралица — и той я поведе нагоре по стълбите. Нагоре цареше същата мръсотия. Гуенхвифар започна да се мръщи и да се съмнява доколко би било разумно да му се възложи регентството. Ако бе се погрижил за поддръжката на замъка, след като се бе нанесъл в него, ако си бе взел съпруга и добри помощници, които да се грижат за обстановката, да бе сменил завесите и наредил да почистят навсякъде, да бе си осигурил добри оръженосци — тогава нещата щяха да стоят съвсем иначе. Но войниците му имаха вид на още по-големи разбойници от него самия, а и досега не бе се появила нито една жена. Слабо съмнение започна да се прокрадва в мислите й — може би наистина не бе постъпила разумно като дойде тук съвсем сама, като не настоя свитата й да я следва неотклонно…
	Тя се извърна, докато се качваше по стълбите, и каза:
	— Моля да повикаш шамбелана ми, за да ме съпроводи, а прислужницата също ми трябва незабавно!
	— Както повелява господарката — той се захили. Зъбите му й се сториха неестествено дълги, жълти и захабени. Тя си помисли: „Прилича на див звяр…“ и отстъпи ужасено към стената. Все пак намери някакви остатъци от вътрешна сила и успя да каже с привидна твърдост:
	— Повикай ги веднага, моля. Повикай сър Екториус, или ще сляза веднага в залата, за да чакам пристигането на прислужницата си. Не е прилично съпругата на крал Артур да отива горе съвсем сама с чужд мъж…
	— Дори ако той й е брат? — попита Мелеагрант. В този момент Гуенхвифар, която се приведе, за да мине под протегнатата му ръка, видя, че долу в залата влиза сър Екториус и извика:
	— Татко, ще дойдеш ли да ме съпроводиш? И нека сър Лукън отиде да намери прислужницата ми!
	Старият човек се заизкачва бавно по стълбите към тях. Гуенхвифар му подаде ръка и се облегна на него. Мелеагрант не каза нищо, но това очевидно му хареса. Стигнаха до горната площадка на стълбите, пред някогашната спалня на Алиенор. На времето Гуенхвифар бе живяла в малка стаичка отзад. Мелеагрант отвори вратата. Вътре миришеше на застоял въздух и мухъл. Гуенхвифар се поколеба, преди да пристъпи. Може би все пак щеше да е по-добре да се върне долу и да започнат веднага да разговарят за това, което я бе довело тук. Надали щеше да се освежи или да почине в толкова влажна и мръсна стая…
	— Нямаш работа тук, старче — разнесе се гласът на Мелеагрант. Той се извърна рязко и блъсна Екториус надолу по стълбите. — Господарката няма нужда от твоите услуги.
	Екториус се препъна, загуби равновесие, и в този момент Мелеагрант блъсна Гуенхвифар навътре в стаята и тръшна вратата след нея. Докато се изправяше на колене, тя чу как падна резето — докато успее да стане, вече бе сама в стаята, и колкото и да блъскаше с юмруци по вратата, отникъде не се чуваше никакъв шум.
	Значи предупреждението на Моргана беше се оказало основателно. Дали бяха избили хората от свитата й? Живи ли бяха още Екториус и Лукън? Стаята, където Алиенор бе родила децата си, където бе живяла и издъхнала, бе студена и влажна; на голямото легло бяха останали само парцали от старите ленени чаршафи, а сламата, с която бе покрит пода, миришеше на гнило. Голямата ракла на Алиенор с дърворезбите си беше тук, но орнаментите бяха зацапани от мръсотия, а вътре нямаше нищо. Огнището беше задръстено от сажди, сякаш тук не бе пален огън от години. Гуенхвифар продължи да удря с юмруци по вратата и да крещи, докато я заболяха и ръцете, и гърлото — беше гладна и изтощена, а от мръсотията и вонята в стаята й се повдигаше. Вратата не помръдваше, а прозорецът бе прекалено тесен — не можеше и да се мисли за излизане през него, а освен това стаята бе на около дванадесет фута* над земята. Бе попаднала в клопка. От тесния прозорец виждаше само някакъв запуснат обор, из който се разхождаше една-единствена мърлява крава и измучаваше от време на време.
	[* фут =30,48 см (бел.прев.)]
	Часовете се влачеха едва-едва. Наложи й се да се примири с две неща — първо, че няма да успее да се измъкне от стаята със собствени усилия и второ, че няма надежда да привлече вниманието на някой, който би й помогнал да излезе оттук. Хората от свитата й бяха изчезнали — сигурно пленени или дори избити. Тъй или иначе, явно не бяха в състояние да й се притекат на помощ. Прислужницата и пажът й най-вероятно бяха също мъртви или в ръцете на похитителите. Тя беше съвсем сама, в ръцете на този човек, който сигурно щеше да я държи като заложница, за да успее да наложи желанията си на Артур.
	Все още се надяваше, че поне няма да посегне на нея. Както бе казала на Моргана, всички негови претенции към трона се основаваха на твърдението, че е единствен жив син на баща си — копеле, но все пак от кралска кръв. Но Въпреки това мисълта за огромното му тяло и хищната му усмивка я караше да изтръпва от ужас — той бе напълно способен да й причини болка, за да я принуди да го признае за крал на страната.
	Денят клонеше към своя край; слънчевите лъчи бяха преминали бавно от единия към другия ъгъл на стаята и вече започваше да се смрачава. Гуенхвифар прекоси голямата спалня на Алиенор и влезе в малкото помещение зад нея — нейната собствена моминска спалня. На времето, когато майка й бе още жива, тя обитаваше голямата стая. Тясната стаичка, не много по-широка от килер, й се стори успокояващо уютна; имаше чувството, че тук никой не може да й причини зло. Нямаше значение, че и тя бе мръсна и миришеше на застояло, а сламеникът бе мухлясал. Гуенхвифар се пъхна в леглото и се уви в наметката си. След малко стана, отиде в голямата спалня и се опита да избута раклата на Алиенор така, че да залости с нея вратата. Все повече я обземаше страх от Мелеагрант, а още повече се боеше от грубияните от свитата му.
	Не, той не би им позволил да й причинят нещо лошо — та нали, ако й се случеше нещо, той не би могъл да преговаря с Артур? „Артур ще го убие“, казваше си Гуенхвифар, „ще го убие, ако ме оскърби или посмее да ме докосне“.
	Но веднага си задаваше мъчителния въпрос — толкова ли щеше да го е грижа за нея? Да, през всички тези години той винаги бе мил с нея, бе се държал като любящ съпруг и я уважаваше дълбоко, но може би нямаше да преживява толкова тежко раздялата с една съпруга, която се оказа неспособна да го дари с дете — при това влюбена в друг мъж, толкова влюбена, че не съумяваше да скрие чувствата си от него.
	„Ако бях на мястото на Артур, може би нямаше да предприема нищо срещу Мелеагрант; току-виж му казал, че след като ме е отвлякъл, може да си ме задържи — и без това няма никаква полза от мен“.
	Но какво искаше Мелеагрант всъщност? Ако тя, Гуенхвифар, умреше, нямаше да остане никой, който би могъл да претендира за трона в Летните земи — вярно, от сестрите й бяха останали няколко малки племенници и племеннички, но те живееха далеч и най-вероятно не бяха и чували за тези земи и те не ги интересуваха. Може би просто бе решил да я убие или да я остави да умре от глад. Нощта сякаш нямаше край. По едно време Гуенхвифар чу движение на конници из обора под прозореца й. Надникна, но видя само слабия отблясък на няколко факли, и въпреки че се развика и продължи да вика до прегракване, никой не вдигна очи нагоре и не даде и най-малък признак да я е видял.
	По-късно през нощта, когато се бе унесла в неспокоен, изпълнен с кошмари сън, тя се стресна, защото бе й се счуло, че Моргана я вика. Седна в мръсната слама на леглото и се втренчи в непрогледния мрак. Не, така й се бе сторило. Бе все така сама.
	„Моргана, Моргана, ако можеш да видиш къде съм с помощта на магиите си, кажи на моя господар, когато се прибере, че Мелеагрант е измамник, че съм попаднала в капан…“ Сетне се замисли — дали Бог нямаше да се гневи, че тя призовава магьосницата Моргана да й помогне? Започна да се моли тихичко, докато монотонният звук на собствения й глас я унесе и тя отново заспа.
	Този път спа тежко и непробудно, без сънища. Когато се събуди, устата й бе пресъхнала и тя установи, че навън грее слънце. Все още беше затворница в това празно и мръсно помещение. Беше гладна и жадна, все така й се повдигаше от миризмата — към мириса на гнило се добавяше и миризмата от единия ъгъл на стаята, която бе принудена да ползва за нужник. Колко ли щяха да я държат тук? Така мина сутринта, и Гуенхвифар вече губеше сили и смелост дори за молитва.
	Може би беше наказана за греха си — за това, че не бе оценила това, което имаше? Беше изпълнявала съвестно задълженията си на съпруга на Артур, но не бе престанала да копнее по друг мъж. Бе се замесила в магьосническите занимания на Моргана. „Но“, каза си тя в отчаяние, „ако сега съм наказана за прелюбодеянието с Ланселет, за какво ме наказваше Бог, когато още не бях изневерила на Артур?“
	И после, дори ако Моргана успееше с необикновените си способности да види къде се намира тя, щеше ли да пожелае да й помогне? Моргана нямаше основания да я обича; Гуенхвифар даже бе убедена, че тя я презира.
	Имаше ли някой на този свят, който да го е грижа какво става с нея? Кой ли би се поинтересувал за съдбата й?
	Беше минало пладне, когато Гуенхвифар чу най-сетне стъпки пред вратата на стаята. Тя скочи на крака, уви се плътно в наметалото си и застана по-далеч от вратата. На прага застана Мелеагрант и Гуенхвифар отстъпи още по-назад.
	— Защо ми причиняваш това? — започна тя. — Къде е прислужницата ми, къде са моят шамбелан и пажът ми? Какво стори на хората от свитата ми? Нима мислиш, че Артур ще позволи ти да управляваш тази страна след всичко, което стори на неговата кралица?
	— Ти вече не си кралица — каза спокойно Мелеагрант. — Когато свърша с теб, той няма да те вземе обратно, дори ако му предложа да те върна. В стари времена, лейди, мъжът, който обладавал кралицата, е добивал право да управлява нейните земи, и ако ти добиеш синове от мен, никой няма да отрича правото ми да царувам тук.
	— От никого няма да добия синове — засмя се горчиво Гуенхвифар. — Аз не мога да имам деца.
	— Ха! Досега си била жена на онова проклето голобрадо хлапе! — каза той и добави още нещо, което тя не разбра напълно, но все пак достатъчно, че да потръпне от отвращение.
	— Артур ще те убие — каза тя.
	— Нека се опита. Нападението на остров е по-трудно, отколкото си мисли — каза Мелеагрант, — пък и скоро няма да има повод за нападение, защото ако то успее, може да му се наложи да си те вземе обратно…
	Гуенхвифар опита по друг начин:
	— Не мога да се омъжа за теб — нали вече имам съпруг!
	— Това ни най-малко не интересува хората в моето кралство — отбеляза Мелеагрант. — Много хора протестираха срещу законите, въведени от свещениците, и затова аз изхвърлих всички от моите земи. Владея тази земя по стария закон, и ще се провъзглася за крал пак по стария закон, според който мъжът, който споделя постелята ти, управлява твоето кралство…
	— Не — прошепна тя и отстъпи, но Мелеагрант се хвърли към нея и я дръпна към себе си.
	— Не си по мой вкус — отбеляза той брутално. — Не харесвам кльощави и бледи грозотии — на мен ми дай жена с повечко месо по кокалите! Но все пак си дъщеря на стария Леодегранс, освен ако майка ти е била жена с истинска кръв в жилите, в което се съмнявам. Затова… — той отново я привлече към себе си. Тя се боричкаше, успя да измъкне едната си ръка и го удари с всичка сила през лицето.
	Той изрева, защото тя успя да улучи носа му с лакът. Хвана я за ръцете и я разтърси здраво, а после я удари в челюстта със свит юмрук. Тя усети как нещо изщрака, а после устата й се напълни с кръв. Мелеагрант продължи да я удря с юмруци — ужасена, тя вдигна ръце пред лицето си, за да се защити, но той не преставаше. Сетне изрева:
	— Няма да търпя такива неща! Ще се научиш кой е господар! — и заизвива китката й.
	— О, не… Моля, моля те, не ми причинявай болка… Артур! Артур ще те убие!
	Той отговори с някакво сквернословие, дръпна я рязко и я хвърли върху мръсната слама, с която бе покрито леглото. Коленичи до него и започна да сваля дрехите си. Тя се гърчеше и пищеше; той я удари отново и тя притихна и се сви в един ъгъл на леглото.
	— Свали си роклята! — нареди той.
	— Не! — изкрещя Гуенхвифар, придръпвайки полите на дрехата около себе си. Тогава той отново сграбчи китката й и с другата ръка съдра роклята й до кръста.
	— Ще я съблечеш ли, или трябва аз да съдера всички парцали, които имаш по себе си?
	Гуенхвифар хлипаше на пресекулки. Започна да сваля роклята през главата си с треперещи пръсти, съзнавайки, че не бива да престава да се съпротивлява, но ужасът от ударите, които й бе нанесъл, сломи желанието й за съпротива. Когато се съблече, той я събори върху мръсната слама и започна грубо да разтваря краката й. Тя почти не се бореше вече — ужасена от ръцете му, отвратена от лошия му дъх и огромното му космато тяло. Когато проникна в нея, тя имаше чувството, че ще я разкъса на части.
	— Не се дърпай така, проклета да си! — изкрещя той, докато цялото му тяло се движеше на тласъци върху нейното. Тя извика от болка и той я удари отново. Тогава Гуенхвифар престана да се съпротивлява и го остави, хлипайки, да върши с нея каквото пожелае. Стори й се, че това ще продължава вечно, но най-сетне усети последния тласък и конвулсията, които й причиниха силна болка. Той се претърколи встрани от нея, и тя си пое мъчително дъх. После трескаво засъбира остатъците от дрехи върху себе си. Той се изправи и заоправя колана си.
	— Няма ли да ме пуснеш да си вървя? — замоли се тя. — Обещавам ти… Обещавам…
	Той се захили жестоко.
	— За какво ми е да те пускам? Не, не, тук ще си останеш. Имаш ли нужда от нещо? Искаш ли нова рокля на мястото на скъсаната?
	Гуенхвифар се беше изправила и плачеше — изтощена, отвратена и изгаряща от срам. Най-накрая проговори с треперлив глас:
	— Може ли — някой да ми донесе малко вода и нещо за хапване? И… — тя заплака още по-отчаяно от унижение — нощно гърне?
	— Както заповяда господарката — каза подигравателно Мелеагрант и излезе, като заключи вратата след себе си.
	Малко по-късно дойде една гърбава старица и й донесе няколко мазни къса печено месо и парче ечемичен хляб, както и кани с вода и бира. Донесе и завивки, и нощно гърне.
	Гуенхвифар каза:
	— Ако се съгласиш да занесеш вест от мен на господаря Артур, ще ти подаря това… — и тя свали златния гребен от косите си. Лицето на старицата светна при вида на златото, но тя отвърна бързо поглед от гребена, явно уплашена, и излезе забързано от стаята. Гуенхвифар отново избухна в плач.
	След време се поуспокои, хапна и пи няколко глътки, а после се опита да се поизмие. Все така й се повдигаше, и цялото тяло я болеше, но най-ужасно от всичко бе чувството, че е позорно, непоправимо омърсена.
	Дали бе вярно това, което каза Мелеагрант — че Артур не би я прибрал обратно, след като е осквернена така? Нищо чудно… Та дори самата тя, ако бе мъж, не би взела нищо, което е ползвано от Мелеагрант.
	Но това не бе честно: нали тя самата не бе сторила нищо нередно, бе станала жертва на примамка, бяха я излъгали, подмамили в капан, този човек бе злоупотребил с тялото й против нейната воля…
	„Но аз не заслужавам по-добро… Аз съм невярна съпруга, обичам другиго…“ Призля й от срам и чувство за вина. Но след време започна да разсъждава по-спокойно и се опита да прецени истинското си положение.
	Намираше се в замъка на Мелеагрант — в замъка на покойния си баща — пленена и изнасилена, и Мелеагрант бе огласил намерението си да управлява този остров с правото на мъж, делил леглото с нея. Не й се вярваше Артур да допусне това — каквото и да си мислеше за нея самата, честта му на британски самодържец налагаше да потегли срещу Мелеагрант. Да, нямаше да бъде лесно да се водят войски срещу островно кралство, но пък надали бе съвсем невъзможно. Не й бе известно що за воин е Мелеагрант — освен, помисли си тя с внезапен проблясък на горчив хумор, срещу безпомощни жени — тогава умееше да налага подчинение. Но надали би могъл да се справи с краля, обърнал саксонците в позорно бягство при Маунт Бадон.
	Ако Артур победеше Мелеагрант, тя трябваше да се изправи очи в очи с него и да му разкаже какво й се бе случило. Стори й се по-лесно просто да се самоубие. Каквото и да станеше, тя не можеше да си представи, че ще застане пред Артур и ще му обясни как е постъпил с нея Мелеагрант…
	„Трябваше да се съпротивлявам по-силно; в битките Артур нерядко е заставал лице в лице със смъртта, дори веднъж го раниха толкова зле, че беше на легло половин година, а пък аз… Аз се уплаших от няколко шамара…“ Де да познаваше магиите на Моргана — искаше й се да може да превърне Мелеагрант в свиня! Но Моргана никога не би се оставила да я пленят — щеше да предусети капана; а сигурно би използвала и малката си кама — дори да не го убие, един такъв нож може да го накара да изгуби желание да насилва жени — или даже способността да го прави!
	Тя яде и пи, колкото можа, изми се и поизчетка мръсната си рокля.
	Отново се свечеряваше. Гуенхвифар не можеше да се надява, че отсъствието й би направило толкова скоро впечатление някому. Надали някой щеше да дойде, за да я прибере, преди самият Мелеагрант да започне да се хвали, че е преспал с дъщерята на крал Леодегранс. Бе дошла по своя воля, придружена от рицари — както беше редно. Трябваше първо Артур да се върне от южното крайбрежие, а дори след това да изминат десетина дни — едва тогава, не се ли върнеше в уреченото време, щяха да започнат да подозират, че нещо не е наред.
	„Моргана, защо не те послушах? Ти ме предупреди, че той е злодей…“ За миг й се стори, че вижда пред себе си бледото, безстрастно лице на Моргана — тя гледаше спокойно и леко подигравателно — видя я толкова ясно, че започна да трие очите си; нима Моргана й се присмива? Не, явно бе игра на сенките — образът бе изчезнал.
	„Да можеше тя наистина да ме открие тук с магиите си… Би могла да прати някого… Не, няма да го стори. Тя ме мрази и сигурно ще се зарадва на бедата, която ме е сполетяла…“ И тогава си припомни — да, Моргана обичаше да се присмива, но никой не можеше да проявява по-голямо състрадание от нея към човек, изпаднал в истинска беда. Та нали Моргана се грижеше за нея, когато пометна; нали, въпреки нежеланието си, склони да й помогне с онова заклинание? Може би все пак Моргана не я мразеше. Може би постоянните й насмешки бяха защита срещу гордостта на самата Гуенхвифар, срещу презрението й към вълшебниците от Авалон.
	Очертанията на мебелите в стаята започнаха да се губят в здрача. Трябваше да се сети навреме и да помоли да й донесат някакъв светилник. А сега й предстоеше втора нощ като затворница, възможно бе и Мелеагрант да се върне… Само мисълта накара стомаха й да се обърне от ужас. Все още цялото тяло я болеше от неговото насилие, устните й бяха подпухнали, раменете й бяха целите в синини — тя предполагаше, че и лицето и е насинено, макар че нямаше къде да го види. И въпреки че когато бе сама, разсъждаваше почти спокойно как да се справи с него и дори да го прогони от стаята, дълбоко в себе си таеше съзнанието, че докосне ли я той отново, тя ще се парализира от ужас и ще го остави отново да постъпва с нея, както желае — само за да избегне нови удари. Страхуваше се, ужасно се страхуваше, че той отново може да започне да я бие…
	Как би могъл Артур да й прости това — че се предаде като страхливка, че дори не се наложи да я пребият истински, за да се подчини? Как можа да се уплаши от няколко шамара… Би ли я взел Артур отново на трона до себе си, като кралица, би ли продължил да я обича и уважава сега, след като бе позволила на друг мъж да злоупотреби с тялото й?
	Но той нямаше нищо против, когато тя и Ланселет… дори спомогна за това… Ако то беше грях, той не бе изцяло неин, нали стори това, което искаше законният й съпруг…
	Да, но все пак Ланселет му бе роднина и най-близък приятел…


	Долу, на двора, изведнъж избухна някаква суматоха. Гуенхвифар отиде до прозореца и се опита да надникне, но успя да види само обора и мучащата крава в него. Отнякъде се носеха силни шумове — викове, крясъци и звън на оръжия, но тя не виждаше нищо, а и самите звуци бяха приглушени от стените и стълбите. Може би просто грубияните от свитата на Мелеагрант бяха подхванали някаква разпра и се бяха сбили в двора, а може би — да пази Бог! — може, и да избиваха свитата й! Опита се да извие врат колкото й бе възможно, за да види нещо повече, но се оказа невъзможно.
	Сега се чу шум и пред вратата. Тя се отвори със замах и в стаята влетя Мелеагрант с гол меч в ръка. Той го насочи към Гуенхвифар, която бе скочила тревожно на крака.
	— Влизай във вътрешната стая — нареди той. — Нито звук, лейди, за да не стане по-лошо!
	„Нима това означава, че някой е дошъл да ме спаси?“ По всичко личеше, че Мелеагрант е в отчаяно положение, но той надали би й казал какво става в действителност. Гуенхвифар заотстъпва бавно към малката стаичка. Той я последва стиснал меча и Гуенхвифар се присви — цялото й тяло се напрегна в очакване на удара… Дали щеше да я убие сега, или щеше да я задържи като заложник, та да откупи с нея свободата си?
	Така и не разбра какви бяха плановете му. Изведнъж главата му се разцепи и опръска всичко наоколо с кръв и мозък; тялото му се свлече мъчително бавно на пода. Гуенхвифар също започна да се свлича полуприпаднала, но преди да рухне съвсем, се озова в прегръдките на Ланселет.
	— Лейди, кралице моя… О, любима! — той я притискаше с все сили към себе си и Гуенхвифар почувства, макар и почти в несвяст, че покрива лицето й с целувки. Тя не се възпротиви — всичко бе като насън. Мелеагрант лежеше в локва от собствената си кръв на пода. Мечът му също лежеше там, където го беше изпуснал. Наложи се Ланселет да я пренесе през тялото му, преди да може да я остави да стъпи на пода.
	— Как… как разбра? — заекна тя.
	— Моргана — отвърна той сурово. — Когато се върнах в Камелот, Моргана веднага ми каза, че се опитала да те убеди да ме изчакаш. Беше сигурна, че си попаднала в капан. Веднага се метнах на коня и тръгнах след теб с половин дузина рицари. Намерих хората от свитата ти вързани и със запушени устни в горите тук наблизо — щом ги развързах и ги освободих, задачата ми стана съвсем лека. Той несъмнено се е чувствал в безопасност. — Ланселет се отдръпна от нея достатъчно, за да забележи синините по лицето и тялото й, разкъсаната рокля и подутата, разранена уста. Докосна устните й с треперещи пръсти и каза:
	— Сега съжалявам, че го убих веднага. Трябваше да го накарам да страда така, както си страдала ти. Любов моя, горката ми любима, как се е отнесъл с теб…
	— Ти не знаеш… — прошепна тя, — не знаеш… — и отново се разрида, вкопчена в него. — Ти дойде, наистина дойде! Мислех, че никой няма да дойде, че никой няма да има нужда от мен, че никой няма да иска дори да ме докосне — защото съм опозорена…
	Той продължаваше да я държи в ръцете си и да я обсипва с целувки в отчаян пристъп на нежност.
	— Опозорена? Ти? Не, позорът е за него и той си получи заслуженото… — пошепна Ланселет между две целувки. — Страхувах се да не съм те загубил завинаги, той можеше и да те убие, но Моргана каза, че си жива…
	Дори в такъв момент Гуенхвифар не можа да не изпита страх и неприязън. Нима Моргана знаеше, че тя е била унизена, изнасилена? О, Господи, точно Моргана не трябваше да знае!
	— А сър Екториус? Сър Лукън…
	— Лукън е добре; Екториус не е вече млад и е преживял сериозно сътресение, но няма причини да мислим, че няма да се оправи — отговори Ланселет. — Трябва да слезеш долу, любима, за да се убедят сами, че кралицата им е жива.
	Гуенхвифар погледна разкъсаната си рокля и докосна колебливо насиненото си лице. После каза с пресекващ глас:
	— Не може ли първо малко да се пооправя? Не искам да ме видят… — и не можа да продължи.
	Ланселет се поколеба, сетне кимна.
	— Да, нека не знаят какво ти е причинил. По-добре ще бъде така. Качих се тук сам, защото знаех, че ще мога да се справя с Мелеагрант. Останалите чакат долу. Ще разгледам останалите стаи — такъв като него все ще е държал някаква жена в замъка.
	Той излезе от стаята и Гуенхвифар почувства, че не може да понесе дори за миг да не е пред очите й. Тя се отдръпна от трупа на Мелеагрант, който лежеше в нозете й, хвърляйки му безразличен поглед — сякаш бе труп на вълк, убит от овчари. Дори не изпита неприятно чувства при вида на кръвта.
	Ланселет се върна почти веднага.
	— Оттатък, в една по-чиста стая има ракли с всякакви дрехи. Мисля, че е била спалня на стария крал. Има дори огледало.
	Когато той я заведе там, Гуенхвифар забеляза, че подът на стаята бе преметен, а сламеникът на голямото легло бе със скоро сменен с чист пълнеж. Имаше чаршафи и завивки, и дебели кожи за по-студено време — не бяха прекалено чисти, но не бяха и отвратителни. Позна една от старите резбовани ракли и в нея откри три рокли — едната бе принадлежала някога на Алиенор, а другите две очевидно бяха шити за по-висока жена. Гуенхвифар усети, че очите й се насълзяват, и си каза: „Били са на майка ми. Чудно как баща ми не ги е дал на Алиенор“. После й мина през ума, че всъщност не го е познавала добре, никога не е знаела що за човек е — на времето той беше за нея просто баща й и нищо повече. Това така я натъжи, че насмалко не се разплака отново.
	— Ще облека тази — каза тя и се засмя безсилно. — Ако, разбира се, успея да се справя без прислужница…
	Ланселет докосна нежно лицето й.
	— Аз ще ти помогна да се облечеш, кралице моя — и той се зае да й помага, докато тя сваляше роклята си. Изведнъж лицето му се сгърчи и той я вдигна на ръце, така, както си беше още необлечена.
	— Като си помисля само за… онова животно, като си помисля, че се е докосвал до теб… — промълви той с приглушен глас, притиснал лице в гърдите й, — а аз, който те обичам толкова отдавна, все още нямам смелост…
	Ето докъде я доведе цялата й вярност и добросъвестност; Бог я възнагради за това, че се отрече от любовта си, че се стремеше да бъде добродетелна толкова дълги години — като я остави безпомощна в ръцете на Мелеагрант, за да бъде бита и изнасилена! А Ланселет, който й бе предложил цялата си любов и нежност, който винаги бе готов да се отдръпне, за да не причини болка на своя братовчед — той трябваше да я види така! Гуенхвифар се извърна към Ланселет и се притисна към него.
	— Ланселет — прошепна тя, — любов моя, скъпи мой… Пропъди спомена за това, което ми причиниха… Нека останем тук още малко…
	Очите му се напълниха със сълзи. Той я положи внимателно на леглото и започна да я гали с треперещи ръце.
	„Бог не възнагради добродетелта ми. Как тогава мога да съм убедена, че би ме наказал за този грях?“ И тогава я връхлетя една мисъл, която я уплаши: „Може би всъщност няма никакъв Бог, може да не съществува нито един от всички Богове, в които вярват хората. Може би всичко е една голяма лъжа, измислена от свещенослужителите, за да могат да казват на обикновените хора какво да правят и какво — не, в какво да вярват, да могат да заповядват дори на кралете“. Тя се надигна и привлече Ланселет към себе си — изранената й уста потърси неговата, ръцете й се плъзнаха по тялото на любимия — този път без страх и срам. Вече й беше все едно, нищо не можеше да я спре. Артур ли? Не беше Артур този, който й се притече на помощ в бедата. Тя бе изстрадала немалко, но сега поне щеше да има любовта си. Когато за първи път легна с Ланселет, това бе по волята на Артур — сега обаче му се отдаваше по своя собствена воля.


	Напуснаха замъка на Мелеагрант два часа по-късно. Яздеха един до друг и се държаха за ръце. Този път Гуенхвифар не се интересуваше какво ще кажат хората; тя гледаше Ланселет в очите и държеше главата си високо изправена — в очите й светеше щастие. Това бе единствената й любов и никога повече нямаше да се опита да я скрие от когото и да било.


	5

	По обраслия с тръстики бряг на Авалон се движеше бавно процесията на жриците, всички с факли в ръце… И аз трябваше да съм там, но по някаква причина не можех да отида… Вивиан щеше да се ядоса, че не съм отишла, но аз сякаш виждах всичко от някакъв далечен бряг, и не можех да произнеса словото, което би ме отвело при тях…
	Рейвън вървеше бавно, бледото й лице бе прорязано от бръчки, които не бях виждала преди, а на слепоочието й се виждаше голям кичур бели коси… Косите й бяха разпуснати; възможно ли бе все още да е девица, недокосвана от никого, освен от Бога? Белите й одежди се развяваха от вятъра, а факлите примигваха. Но къде бе Вивиан, къде беше Повелителката на Езерото? Свещената баржа стоеше на брега на вечността, и тя никога вече нямаше да дойде в светилището на Богинята… А коя бе тогава тази жена, сложила воала и венеца на Повелителката?
	„Не бях я виждала наяве — само в сънищата си.
	Гъста, бледоруса коса — като зряло жито, сплетена в корона от плитки ниско над челото; но отстрани на кръста й, там, където трябваше да виси сърповидния жречески нож — о, Богиньо! Какво богохулство! В диплите на бялата й рокля висеше сребърно разпятие! Борех се отчаяно с невидимите окови, които ме задържаха, исках да изтичам към нея, да откъсна разпятието от колана й, но изведнъж пред мен се появи Кевин и взе ръцете ми в своите. Обезобразените му ръце се гърчеха — също като змии… Самият той, тялото му се гърчеше в ръцете ми… А змиите разкъсваха плътта ми със зъбите си…“
	— Моргана! Какво ти става? — Илейн разтърси за рамото спящата до нея жена. — Какво ти е? Викаше насън…
	— Кевин — промърмори в полусън Моргана и седна в леглото. Разпуснатите и гарвановочерни коси я обвиха като тъмен водопад. — Не, не беше ти, но тя приличаше на теб… Имаше руси коси като твоите и държеше разпятие…
	— Сънувала си, Моргана — настоя Илейн — Събуди се!
	Моргана примигна и потръпна, пое си дълбоко дъх и погледна Илейн, вече с обичайния си невъзмутим вид.
	— Съжалявам — било е кошмар — каза тя, но в очите й още имаше стаен страх. Илейн се зачуди какви ли са тези сънища, които измъчваха сестрата на краля — сигурно бяха ужасни. Нали Моргана бе дошла от онзи страшен остров, обитаван от вещици и вълшебници… И все пак Моргана не приличаше на лоша жена. Как бе възможно една жена, която почита демоните и се отрича от Христа, да проявява такава доброта? Тя отклони поглед и каза:
	— Време е да ставаме, братовчедке. Кралят се връща днес — нали така ни каза онзи вестоносец, който пристигна снощи.
	Моргана кимна и стана от леглото. Свали ризата си, а Илейн отвърна скромно очи. Как можеше Моргана да е толкова безсрамна — никога ли не бе чувала, че всички грехове са дошли на света чрез женското тяло?
	Ето, и сега стоеше съвсем гола, без да се притеснява, и ровеше из раклата си, за да намери празничната си рокля. Илейн решително й обърна гръб и започна също да се облича.
	— Побързай, Моргана, кралицата ни очаква… Моргана се усмихна.
	— Няма нужда да бързаме толкова, братовчедке. Нека дадем време на Ланселет да излезе от кралските покои. Гуенхвифар няма да ти е благодарна, ако предизвикаме скандал.
	— Как можеш да говориш такива неща, Моргана? След всичко, което се случи, е съвсем разбираемо, че Гуенхвифар се страхува да спи сама и предпочита нейният верен защитник да спи пред вратата на спалнята й. Какво щастие, наистина, че Ланселет е пристигнал там навреме, за да я спаси от най-лошото…
	— Не ставай по-глупава от необходимото, Илейн — каза отегчено, но търпеливо Моргана. — Наистина ли вярваш, че е било така?
	— Ти, разбира се, си по-добре осведомена — с помощта на магиите си — избухна Илейн. Беше заговорила толкова високо, че останалите жени в стаята се заобръщаха да разберат за какво се карат сестрата на краля и братовчедката на кралицата. Моргана сниши глас и продължи:
	— Вярвай ми, не искам да става скандал, също както и ти. Гуенхвифар ми е снаха, а Ланселет ми е братовчед. Бог ми е свидетел, Артур няма право да кори Гуенхвифар за случилото се с Мелеагрант — горката жена, тя няма никаква вина. Разбирам и това, че публично трябва да се съобщи как Ланселет е пристигнал навреме, за да я спаси. Не вярвам също, че Гуенхвифар ще разкаже на Артур какво е сторил с нея Мелеагрант — не, Илейн, с очите си видях как изглеждаше тя, когато Ланселет я доведе обратно от острова, чух и думите й, когато сподели ужаса си, че онзи изрод може да й е направил дете!
	Лицето на Илейн бе мъртвешки бледо.
	— Но той й е брат — прошепна тя. — Нима има човек на този свят, който би поел върху себе си такъв грях?
	— В името Божие, Илейн, как можеш да си такава глупачка? — сопна се Моргана. — Това ли е най-лошото според теб?
	— А ти казваш… Казваш, че е делила постеля с Ланселет, докато краля го няма…
	— Че какво толкова чудно има? Сигурно не им е за първи път — отвърна Моргана. — Прояви малко здрав разум, Илейн. Нима мислиш, че тя постъпва зле? Та след всичко, което й е причинил Мелеагрант, не бих се учудила, ако Гуенхвифар вече не може да погледне който и да било мъж! Ще се радвам за нея, ако любовта на Ланселет заличи раните й. Пък и след всичко, което се случи, може би Артур ще трябва да я отстрани от престола и най-сетне да си намери жена, която да роди наследник.
	Илейн продължи да я гледа втренчено.
	— Може би Гуенхвифар ще отиде в манастир — веднъж каза пред мен, че никога не е била така щастлива, както когато живяла в манастира в Гластънбъри. Но дали там биха я приели — след като е изневерила на мъжа си с неговия първи военачалник? О, Моргана, така се срамувам заради нея!
	— Това няма нищо общо с теб — каза Моргана. — Какво те засягат всички тези неща?
	Илейн заговори с ярост, която учуди и нея самата:
	— Гуенхвифар си има съпруг — омъжена е за самодържеца на Британия, при това той е най-достойният и добродетелен мъж, управлявал някога нашите земи! За какво й е да търси любов другаде? А как би могъл Ланселет да забележи обичта на друга, когато самата кралица му предлага своята?
	— Е — поде Моргана, — сега може би двамата с Ланселет ще напуснат кралския двор. Той има земи в Долна Британия, пък и те се обичат много отдавна — въпреки това съм убедена, че преди последните събития са живели съобразно християнските канони. — Тя имаше пред себе си оправдание за казаната лъжа: това, което й бе доверил Ланселет, щеше да остане спотаено завинаги в дълбините на сърцето й.
	— Но нали тогава Артур ще стане за смях на всички християнски крале по тези земи — отбеляза съобразително Илейн. — Ако кралицата избяга с капитана на неговата конница, ще го нарекат рогоносец, а и по-лоши неща.
	— Мисля, че на Артур ще му е все едно — започна Моргана, но Илейн поклати глава.
	— Не, Моргана. Той няма право да му е все едно. Васалните крале трябва да го уважават, за да бъде той сигурен, че ще може да ги свика под знамената си в случай на нужда. Мислиш ли, че биха го уважавали, ако той позволи на жена си открито да живее в грях с Ланселет? Да, ти говориш за последните няколко дни. Но кой може да бъде сигурен, че всичко ще приключи с тях? Моят баща е не само васал, но и приятел на Артур, но и той би му се присмял и би казал, че един крал, който не може да се справи със собствената си жена, не е в състояние да управлява цяло кралство.
	Моргана сви рамене и попита:
	— И какво предлагаш да направим — надявам се, не искаш да убием прелюбодейците?
	— Как можеш да говориш такива неща! — Илейн потръпна. — Не, Ланселет трябва да напусне двора. Ти си му братовчедка, не можеш ли да го убедиш да го стори?
	— Уви — отбеляза Моргана, — влиянието ми над моя братовчед в това отношение е много слабо. — Стори й се, че нещо студено се впива във вътрешностите й.
	— Ами ако Ланселет се ожени… — започна Илейн. Спря, после сякаш събра цялата си смелост, и продължи: — Ами ако вземе мен за съпруга? Моргана, ти си веща в правенето на заклинания и магии — не можеш ли да ми дадеш талисман, който да накара Ланселет да забрави Гуенхвифар и да обикне мен? Та нали аз също съм кралска дъщеря, и не съм по-грозна от нея — а освен това аз нямам съпруг!
	Моргана се засмя горчиво.
	— Моите талисмани, Илейн, вредят повече, отколкото помагат — питай някой ден Гуенхвифар и тя ще потвърди, че заради един такъв талисман се объркаха много неща! — После заговори сериозно: — Илейн, помисли си, би ли тръгнала по този път?
	— Сигурна съм, че ако само приеме да се ожени за мен, той скоро ще разбере, че съм също тъй достойна за обич, както и Гуенхвифар.
	Моргана постави ръка под брадичката на младата жена и обърна лицето й към себе си.
	— Слушай, детето ми — каза тя, а Илейн имаше чувството, че тъмните очи на вълшебницата виждат до дълбините на душата й. — Това няма да е лесно, Илейн. Казваш, че го обичаш, но когато една девица говори за любов, това е само прищявка. Убедена ли си, че знаеш що за човек е той? Ако това е само повърхностно увлечение, как би могла да издържиш дългите години брачен живот? Ако ти се иска просто да преспиш с него — няма нищо по-лесно от това. Но когато блясъкът на любовното вълшебство изчезне — тогава той може и да те намрази, защото си го измамила. Какво ще сториш тогава?
	Илейн заекна:
	— Бих… бих рискувала дори това. Моргана, баща ми много пъти е искал да ме омъжи, но ми е обещал да не ме насилва. Казвам ти, ако не мога да се омъжа за Ланселет, ще се погреба в някой манастир, кълна ти се… — цялото тяло на момичето трепереше, но тя не плачеше. — Но защо ли ти се доверявам, Моргана? Та нали и ти самата, както Гуенхвифар, както всяка друга жена в този двор, искаш да имаш Ланселет — ако не за съпруг, то за любовник. А сестрата на краля има правото да си избере сама съпруг…
	Тогава на Илейн й се стори, че вижда сълзи в студените очи на вълшебницата, но после реши, че й се е привидяло. Все пак, гласът й прозвуча така, че и очите на самата Илейн се напълниха със сълзи.
	— О, не, дете, Ланселет не би ме взел, дори ако Артур му заповяда. Но ти трябва да ми повярваш, Илейн — няма да намериш щастие с него.
	Илейн отвърна:
	— Та аз изобщо не мисля, че жените намират щастие в брака — така си въобразяват само съвсем младите момичета, а аз вече не съм толкова млада. Но жената се нуждае от съпруг, и щом трябва да се омъжвам за някого, предпочитам това да е Ланселет. — После изведнъж избухна: — Не ти вярвам, че можеш да правиш заклинания! Само ми се присмиваш! Всички тези талисмани и магии са лъжи и измишльотини!
	Ако бе очаквала, че Моргана ще възрази и ще започне да защитава уменията си, остана излъгана. По-възрастната жена само въздъхна, поклати глава и каза:
	— Аз самата нямам много вяра в любовните магии — казах ти го още на времето, когато за първи път говорихме за тези неща. Те служат просто като средство за съсредоточаване на волята на несведущите. Мъдростта на Авалон е нещо съвсем различно и не може да се ползва току-така — просто защото едно момиче предпочита да спи с един мъж, а не с друг.
	— Е да, с мъдреците винаги е така — продължи презрително Илейн. — Бих могъл да сторя това и това, но няма да го направя, за да не отивам против волята на Боговете, или защото звездите не са благосклонни, или кой знае какво още…
	Моргана въздъхна дълбоко.
	— Братовчедке, мога да сторя така, че да се омъжиш за Ланселет, щом наистина искаш това. Не вярвам този брак да ти донесе щастие, но ти проявяваш поне достатъчно разум, като твърдиш, че не очакваш нищо подобно… Вярвай ми, Илейн, не желая нищо по-силно от това да видя Ланселет женен, далеч от този двор и от кралицата. Артур е мой брат и аз не искам името му да бъде опозорено, а рано или късно тъкмо това ще стане. Но не забравяй — ти самата ме помоли за това! Внимавай, да не започнеш да хленчиш, когато медът се превърне в горчилка.
	— Кълна се, че ще приема всичко, само ако мога да имам Ланселет за съпруг — каза Илейн. — Наистина ли си готова да сториш това за мен, Моргана? Може би просто искаш да причиниш мъка на Гуенхвифар?
	— Ако щеш, вярвай, но аз наистина обичам прекалено много Артур, за да допусна клюките да разрушат всичко, изградено от него — отвърна Моргана.
	— Напомням ти за последен път, Илейн — заклинанията невинаги действат така, както сме си представяли…
	Ако волята на Боговете е друга, какво значение има това, което би сторил един смъртен, пък било то с магии и заклинания? Вивиан успя да постави Артур на трона, но се изпълни волята на Богинята, а не нейната — защото Богинята не даде на Артур син от законната му съпруга. А когато тя, Моргана, се опита да поправи стореното от Богинята, единственият резултат бе, че хвърли Гуенхвифар в прегръдките на Ланселет и вече нищо не можа да противостои на незаконната им любов.
	Е, можеше да поправи поне тази своя грешка — щеше да се постарае Ланселет да встъпи в законен брак. Та ако и самата Гуенхвифар беше в безизходица — може би дори тя щеше да се почувства облекчена, защото по този начин нямаше да й се налага да взема решение.
	Устата й потръпна в някакво подобие на усмивка.
	— Внимавай много, Илейн. Знаеш ли старата поговорка — „Внимавай за какво се молиш, защото току-виж се сбъднало“. Ето, аз ще ти дам Ланселет за съпруг, но ти искам един дар в замяна…
	— Та какво мога да ти дам аз, Моргана? Знам добре, че ти не обичаш скъпоценности…
	— Не искам от теб скъпоценности — каза Моргана. — Искам само едно. Чуй Ме добре — ти ще родиш син на Ланселет, знам това, защото вече го видях… — Моргана спря за миг, защото усети особените тръпки по гръбнака си — така ставаше всеки път, когато я спохождаше пророческият дар… Сините очи на Илейн бяха широко отворени от почуда. Моргана почти чуваше мислите й: „Значи е истина — аз ще се омъжа за Ланселет и ще му родя деца…“
	„Да, истина е, макар че и аз не го знаех, преди да проговоря… Щом имам прозрение, значи не вървя против волята на Богинята… Значи нищо няма да се изпречи пред плановете ми…“
	— Няма да говоря повече за твоя син — каза твърдо Моргана. — Той трябва да срещне своята съдба като всеки смъртен… — Тя тръсна глава, за да се освободи от мрака, който все още прибулваше очите й. — От теб искам само да ми повериш първата си дъщеря, за да се изучи в мъдростта на Авалон.
	Очите на Илейн бяха съвсем ококорени.
	— Да я направиш вълшебница?
	— Родната майка на Ланселет беше Върховна жрица на Авалон — каза Моргана. — За себе си знам, че няма да родя дъщеря, която да посветя на Богинята. Ако благодарение на моите заклинания ти дариш Ланселет с това, за което мечтае всеки мъж — със син, трябва да ми се закълнеш — да се закълнеш в твоя Бог — че ще ми дадеш дъщеря си, за да я отгледам аз.
	Тишината в стаята сякаш звънтеше. Най-сетне Илейн проговори:
	— Ако всичко стане тъй, както обещаваш, и аз родя син на Ланселет, кълна се да ти дам дъщеря му, за да бъде обучавана на Авалон. Кълна се в името на Христа — завърши тя и се прекръсти.
	Моргана кимна.
	— А аз на свой ред се кълна — поде тя, — това дете да ми бъде наместо дъщеря, каквато така и не родих. Кълна се, че тя ще отмъсти за една голяма неправда…
	Илейн примигна.
	— Голяма неправда ли? За какво говориш, Моргана?
	Моргана леко залитна. Звънтящата тишина в стаята бе нарушена. Чуваше се трополенето на дъжда по прозорците. Изведнъж й стана студено. Тя се намръщи и каза:
	— И аз не знам — мислите ми се губят в мрака. Слушай, Илейн, не можем да сторим тук това, което искаме. Поискай разрешение да отидеш да навестиш баща си. Трябва да наредиш нещата така, че да поканиш и мен да те съпровождам. Аз от своя страна ще направя така, че Ланселет да ни срещне там. — Тя си пое дълбоко дъх, обърна се и взе роклята си. — Като говорим за Ланселет — мисля, че вече е имал достатъчно време да се измъкне от спалнята на кралицата. Да вървим, Гуенхвифар сигурно ни очаква.
	Действително, когато Илейн и Моргана отидоха в стаята на кралицата, там нямаше и следа от Ланселет или от какъвто и да е мъж. Но за момент, когато Илейн бе се отдалечила толкова, че не можеше да ги чува, Гуенхвифар я погледна право в очите, и Моргана си помисли, че никога не е виждала толкова горчивина в нечий поглед.
	— Ти ме презираш, нали, Моргана?
	„Веднъж и Гуенхвифар да се престраши да каже това, което й е на сърцето от седмици“, помисли Моргана. Идваше й да отвърне остро, да каже „Ако те презирам, то е защото първо ти презираше мен!“ Но вместо това отвърна колкото е възможно по-меко:
	— Аз не съм ти изповедник, Гуенхвифар, пък и не аз, а ти изповядваш вяра, съгласно която Бог ще те прокълне, ако делиш легло с мъж, който не ти е законен съпруг. Моята Богиня е по-снизходителна към жените.
	— Той трябваше да ми е съпруг! — избухна Гуенхвифар, но се спря, после допълни: — Артур е твой брат и в твоите очи е постъпвал винаги безукорно…
	— Нищо подобно не съм казала — Моргана не можеше да гледа мъката, изписана по лицето на младата жена. — Гуенхвифар, сестро, никой не те обвинява.
	Но Гуенхвифар й обърна гръб и каза през стиснати зъби:
	— Не се нуждая от съчувствието ти, Моргана.
	„Независимо от това го имаш“, продължи на ум Моргана, но замълча. Ненапразно бе лечителка — как би могла да разравя стари рани, та да кървят наново?
	— Готова ли си за закуска, Гуенхвифар? Какво си избра тази сутрин? „Ето, все по-често се държим така, сякаш аз наистина съм й прислужница, като че ли тя е от по-благороден произход от мен“. Моргана си го помисли съвсем безстрастно — това бе като игра, в която се включваха всички, и тя не се сърдеше на Гуенхвифар. Но в това кралство имаше и други благородни дами, и на тях това можеше да не се хареса. На нея самата никак не й се нравеше това, че сега, когато вече нямаше войни, Артур възприемаше рицарите на Кръглата маса като своя свита, въпреки че повечето от тях бяха пълноправни крале и господари в собствените си земи. Да, на Авалон тя прислужваше с радост на Вивиан, защото старата жена бе живо въплъщение на Богинята-майка, а мъдростта и магическата й сила я поставяха над обикновените смъртни. Но същевременно никога не забравяше, че същата сила е достъпна и за нея, стига да се заеме достатъчно сериозно да усъвършенства познанията си; а можеше да дойде и ден, в който и тя да се радва на същата почит, ако поемеше длъжността на Върховна жрица.
	Но когато ставаше дума за върховния военачалник в една страна и неговата съпруга, и то сега, когато в страната цареше мир — не, не бе редно в ръцете им да се съсредоточава толкова власт. Моргана се дразнеше от блясъка, който Артур придаваше на кралския двор — това прилягаше само на най-великите друиди и жрици. „Да, Артур все още носи меча на Авалон, но ако продължава да пренебрегва клетвата си, Авалон ще си поиска меча обратно“.
	В същия миг стаята около Моргана сякаш притихна. Стори й се, че стените изчезнаха, и че може да вижда много надалеч. Все още виждаше Гуенхвифар, съзнаваше, че тя й говори нещо, но същевременно виждаше през тялото й — като в царството на феите. Всичко се смали и отдалечи, а тишината кънтеше в главата й. В настаналата тишина видя пред себе си шатра, а в нея спеше Артур с Екскалибур в ръка — мечът бе изваден от ножницата. Моргана се наведе над него — не можеше да вземе меча, но с малкия жречески нож успя да пререже връзките, с които ножницата бе прикрепена на колана му. Ножницата бе вече излиняла, кадифето — изтрито и скъпите бродерии — потъмнели — Моргана я взе в ръка и изведнъж се озова на брега на голямо езеро и чу шума на тръстиките…
	— Казвам ти, не искам вино, омръзна ми това вино на закуска — говореше Гуенхвифар. — Може би Илейн ще намери прясно мляко в кухните… Моргана? Да не ти е лошо?
	Моргана примигна и видя Гуенхвифар пред себе си. Бавно се изтръгна от транса, опитвайки се да фокусира погледа си. Не, било е само видение, тя не препускаше бясно покрай брега на езерото с ножница в ръка… И Все пак онова място й бе напомнило за царството на феите — бе видяла всичко сякаш през вода, приличаше на сън, който бе сънувала отдавна, и сега не можеше да си го припомни… И докато убеждаваше другите жени, че се чувства добре и обещаваше да слезе до килера за прясно мляко, мислите й още се лутаха из лабиринта на онзи сън… Само да можеше да си го припомни, и всичко щеше да е наред…
	Но после излезе на чист въздух, в лицето й полъхна хладен ветрец, макар че бе лято, и светът около нея престана да изглежда тъй, сякаш всеки момент ще се превърне в царството на феите. Главата я болеше като разцепена и през целия ден не можа напълно да се изтръгне от спомена за този сън наяве… Само да можеше да си го припомни… Да, беше хвърлила Екскалибур В езерото, за да не може да го вземе кралицата на феите… Не, не беше така… И мислите й отново и отново се въртяха около съня, който ги привличаше с хипнотична сила.
	Беше след пладне и слънцето вече клонеше към залез, когато Моргана чу звука на рогове, известяващи за пристигането на Артур. В Камелот всички се разтичаха нагоре-надолу. Моргана хукна заедно с другите жени към насипите, заобикалящи възвишението, за да види как Артур пристига начело на войската си, с развети знамена. До нея се бе изправила Гуенхвифар и Моргана почувства, че тя трепери. Кралицата бе по-висока от нея, но като гледаше тесните й рамене и бледите, слаби ръце, Моргана си я представи като несъразмерно израсло дете — дете, което очакваше да бъде наказано за някакво въображаемо прегрешение. Гуенхвифар докосна ръкава й с треперещите си пръсти.
	— Сестро — необходимо ли е кралят да узнае? Станалото — станало, пък и Мелеагрант е мъртъв. Артур няма кому да отмъщава. Защо да не го оставим да повярва, че Ланселет е пристигнал навреме, за да… за да попречи… — гласът й изтъня като на малко момиченце — явно не можеше да намери сили да говори за случилото се.
	— Сестро — отвърна Моргана, — ти ще решиш дали да му кажеш.
	— Но… ако научи от другиго…
	Моргана въздъхна. Не можеше ли Гуенхвифар поне веднъж да изрази ясно това, което мислеше?
	— От мен Артур няма да научи нищо — а няма друг човек, който би имал право да говори с него за това. При това той не би могъл да те обвинява в нищо — та ти си била пленена и принудена с насилие да се подчиниш.
	В същия момент сякаш дочу отнякъде глас — гласът на свещеник, който говореше на треперещата Гуенхвифар — дали това се бе случило наскоро, или още когато е била дете? Свещеникът казваше, че никоя жена не може да бъде изнасилена, ако не е изкушавала преди това мъжа, както Ева подвела нашия праотец Адам към грях; говореше за светите мъченици, предпочели смъртта в римските циркове пред позора… Ето защо трепереше Гуенхвифар. Някъде дълбоко в съзнанието си, колкото и да се опитваше да забрави всичко в прегръдките на Ланселет, се таеше чувство на вина — явно бе убедена, че заслужава смърт за греха, че е все още жива, след като е допуснала да бъде изнасилена. Тя не бе посмяла да избере смъртта пред позора — затова според нея Артур имаше пълното право да я убие… Никой нямаше да успее да я убеди в противното. „Тя преживява така стореното от Мелеагрант, за да се оправдае за изневярата си с Ланселет…“
	До нея Гуенхвифар продължаваше да трепери, въпреки че слънцето припичаше.
	— Ще ми се да побързат, та да влезем по-скоро в замъка. Виж, горе в небето де вият ястреби. Винаги съм се страхувала от ястребите — все си мисля, че някой може да връхлети отгоре ми…
	— Струва ми се, че би се задавил с теб, сестро — пошегува се Моргана. Слугите вече разтваряха големите порти, за да влезе кралят със свитата си. Сър Екториус все още куцаше силно — това му бе останало от нощта, която бе прекарал вързан и на открито — но все пак излезе напред редом с Кай. Кай, като комендант на крепостта, се поклони пред Артур.
	— Добре дошъл у дома, кралю, повелителю мой. Артур скочи от коня и отиде да го прегърне.
	— Защо ме посрещаш така тържествено, негоднико? Кажи, тук всичко наред ли е?
	— За щастие всичко вече е наред, господарю — каза Екториус, — но трябва да ти кажа, че имаш още една причина да бъдеш признателен на капитана на конницата.
	— Вярно е — намеси се Гуенхвифар. Тя пристъпи напред заедно с Ланселет, поставила ръка в неговата. — Кралю, Ланселет ме спаси от плен — попаднах в капана на един предател. Той ме спаси от съдба, която нито една достойна християнка не би преживяла.
	Артур постави едната си ръка в ръката на кралицата, а другата — в ръката на своя капитан.
	— Както жена ми, тъй и аз сме ти безкрайно благодарни, скъпи приятелю. Ела, нека поговорим за това насаме.
	И Артур тръгна към входа на замъка заедно с Ланселет и Гуенхвифар.
	— Какви ли лъжи ще му сервират сега — добродетелната ни кралица и най-преданият му рицар?
	Моргана чу ясно тези думи — каза ги някой из тълпата — не много високо, но съвсем отчетливо. Огледа се, но не можа да разбере кой ги е произнесъл.
	„Може би и постоянният мир не е за предпочитане“, каза си тя. „Като няма война, в кралския двор се чудят с какво да се занимават и само разпространяват всякакви слухове. Стига им да дочуят отнякъде и най-дребната клюка“.
	Да, но ако Ланселет напуснеше двора, скандалът можеше и да се размине. Моргана реши, че незабавно трябва да предприеме всичко, което е по силите й за да постигне тъкмо това.


	Тази вечер, след като приключиха с храненето, Артур помоли Моргана да извади арфата си и да им посвири.
	— Откога не съм те чувал да свириш, сестро — каза той, привлече я към себе си и я целуна. Не беше правил това много отдавна.
	— Ще ви попея с радост — отвърна тя, — но все пак, кога смята Кевин да се върне в кралския двор?
	Припомни си с мъка, че се бяха разделили скарани; не, никога, никога не можеше да му прости предателството пред Авалон! Но въпреки това той й липсваше и тя си спомняше със съжаление, макар и против волята си, за времето, когато бяха любовници…
	„Омръзнало ми е да си лягам сама, това е всичко…“
	Това я накара да се замисли отново за Артур, и за сина си, който беше на Авалон… Ако Гуенхвифар напуснеше двора, Артур сигурно щеше да се ожени повторно — макар че в момента това й се стори малко вероятно. Ако пък Гуенхвифар останеше и не родеше син, не бе ли редно техният син — нейният син от Артур — да бъде официално признат за наследник на баща си? В жилите му течеше кралска кръв и по майчина, и по бащина линия — кръвта на Великия дракон и на кралете от Авалон… Игрейн вече не беше между живите и скандалът не би могъл да я наскърби.
	Моргана седеше пред трона, на резбован стол с позлатени орнаменти. Арфата бе подпряна на пода при нозете й. Артур и Гуенхвифар се държаха за ръце, притиснати един в друг. Ланселет бе приседнал на пода близо до Моргана. Беше се загледал в арфата, но от време на време погледът му се насочваше към Гуенхвифар и Моргана изтръпваше от отчаяния копнеж, който се четеше в него. Как бе възможно да разкрива така душата си пред всички? Но после си каза, че само тя може да чете в сърцето му — в очите на всички той беше само придворен, който гледа с почит своята кралица, и може да се смее и шегува с нея като най-близък приятел на нейния съпруг.
	И докато ръцете й се движеха по струните, светът сякаш се отдалечи — всичко наоколо се смали, сякаш го виждаше от разстояние. Навремени пък нещата й изглеждаха големи и чужди — формите им се размиваха, така че арфата ту й се струваше малка като детска играчка, ту с чудовищни размери — като нещо огромно и безформено, което заплашваше да я смаже. Стори й се за миг, че седи на трон — някъде нависоко, и се взира през стелещите се наоколо й мъгли към някакъв млад тъмнокос мъж. Тънка корона пресичаше челото му, и докато го гледаше, тялото й бе пронизано от болезнено желание. Когато срещна очите му, сякаш някой докосна с ръка най-съкровената част на тялото й и събуди неизказан копнеж… Пръстите й престанаха да дърпат струните. Беше сънувала нещо… Пред нея продължаваше да блуждае образът на онзи млад мъж — той й се усмихваше, не, не беше Ланселет, беше друг… И всичко потъна в сенките…
	Внезапно се разнесе ясният глас на Гуенхвифар:
	— Лейди Моргана ще припадне — извика тя, — помогнете й!
	… Ръцете на Ланселет я придържаха да не падне. Моргана вдигна поглед и срещна тъмните му очи… Беше като сън, това страстно желание, което я бе пронизало, бе разтопило тялото й… Но да, то си беше сън, нямаше нищо общо с действителността. Тя вдигна объркано ръка към челото си:
	— Беше от дима… дима от огнището…
	— Хайде, изпий това — Ланселет поднесе една чаша към устните й. Що за лудост бе това? Та той едва я бе докоснал и на нея й прилоша от желание; беше убедена, че отдавна е забравила това чувство, че всичко е прегоряло с годините… И все пак — докосването на ръцете му — напълно безстрастно и почтително — събуди у нея онзи забравен, мъчителен копнеж. Може би него бе сънувала?
	„Но той не ме иска, той няма нужда от никоя жена, освен от кралицата“, убеждаваше се Моргана, загледана над рамото му в огнището — там нямаше огън, защото навън бе лято. Бяха го украсили с венец от зелени лаврови листа, за да не стои черно и грозно. Моргана отпи от виното, което й поднасяше Ланселет.
	— Съжалявам — днес цял ден ми е зле — каза тя и си припомни тазсутрешното видение. — Нека посвири някой друг. Аз не мога.
	Ланселет взе арфата и каза:
	— С ваше позволение, почтени лордове, ще попея аз. — И допълни: — Това е една история от Авалон, която съм чувал в детството си. Мисля, че я е писал самият Талиезин, но може и просто да е преправил много по-стара песен.
	Ланселет запя една стара балада — за кралица Арианрод, която преминала боса през един поток и добила дете от него; как проклела сина си, когато се родил, никога да няма име, докато тя не склони да му го даде, и как синът й пораснал и я подлъгал да му даде име, а тя повторно го проклела — този път да няма жена — нито от плът и кръв, нито дори фея, и затова той си направил жена от цветя…
	Моргана седеше заслушана в песента, все още обзета от спомени и видения. Отново й се стори, че по смуглото лице на Ланселет се чете непоносимо страдание. Докато пееше за жената от цветя, Блодуед, погледът му се зарея към кралицата. Но той бързо се обърна към Илейн и запя галантно за красавицата, чиято коса била от бледозлатисти лилии, бузите й — от ябълков цвят, и била облечена в дреха от всички цветя, които цъфтят в летните поля — сини, карминени и жълти…
	Моргана продължаваше да седи, отпуснала глава в ръцете си. След малко Гауейн извади една свирка — на такива свиреха в неговите земи, далеч на север, и поде една мелодия, изпълнена с дива скръб, в която сякаш се чуваха виковете на чайките, зареяни над студените вълни. Ланселет дойде и седна до Моргана. Взе ръката й в своята и каза нежно:
	— По-добре ли си сега, братовчедке?
	— О, да; случвало ми се е и преди — отвърна Моргана. — Струваше ми се, че сънувам — виждах всичко като през воал… — „Но не беше точно това“, каза си тя наум.
	— Майка ми спомена нещо подобно пред мен — много отдавна — каза Ланселет. Моргана разбра колко дълбока е скръбта му и колко тежка — умората, защото никога преди не бе говорил за майка си или за годините, прекарани на Авалон — нито пред нея, нито пред когото и да било другиго. — Тя казваше, че тези неща се случвали с всеки, който е дарен с ясновидски способности. Веднъж спомена, че човек сякаш потъвал в страната на феите и гледал оттам навън като затворник, но аз не знам попадала ли е наистина там някога или просто така си говореше…
	„Аз обаче съм попадала“, каза си Моргана, „и чувството не е точно такова… По-скоро прилича на опит да си припомниш сън, който ти се изплъзва…“
	— На мен също ми е познато донякъде това чувство — каза Ланселет. — Случва ми се понякога — изведнъж преставам да виждам ясно — сякаш всичко се отдалечава от мен и не е действително… Сякаш не мога да докосна нещата, които виждам, и нямам сила да прекося разстоянието, което ме дели от тях… Трябва да е от кръвта на феите, която тече в жилите и на двама ни… — той въздъхна и потри очи. — Помниш ли, когато бяхме малки, обичах да те дразня с това — наричах те Моргана от страната на феите и ти много се ядосваше.

	Моргана кимна.
	— Помня всичко, братовчеде — отвърна тя и си каза, че въпреки умората изписана на лицето му, въпреки бръчките и първите бели нишки в твърдите му къдрици, за нея той продължава да е по-красив и по-желан от всеки друг мъж на този свят. Стисна здраво клепачи, за да не остави сълзите да потекат — той я обичаше само като братовчедка — така си беше открай време и нищо нямаше да се промени.
	И отново светът се отдалечи — преграда от сенки се издигна между нея и действителността; постъпките й нямаха никакво значение — заобикалящата я действителност стана също тъй нереална, както и царството на феите. Дори музиката като че ли се носеше отдалеко — сега Гауейн бе взел арфата и пееше някаква балада, която бе чул от саксонците — за едно чудовище, което живеело в едно езеро, и как един герой отишъл и отсякъл ръката на чудовището, а сетне се изправил лице в лице с майка му в зловещата й бърлога…
	— Какъв мрачен и страшен разказ — каза полугласно Моргана на Ланселет. Той се усмихна и отвърна:
	— Повечето саксонски балади са такива. В тях става дума само за войни и кръвопролития, за герои, които се сражават безстрашно, но надали умеят да правят нещо друго…
	— Но сега явно ни предстои да живеем в мир с тях — каза Моргана.
	— Да, така е. Съжителството със саксонци не ми пречи, стига да не трябва да слушам музиката им… Все пак, някои от тези балади са занимателни, предполагам, особено през дългите зимни вечери пред огнището. — Той въздъхна, сетне добави почти нечуто: — А може би и аз не съм роден да живея край огнището…
	— Нима пак ти се потегля на война? Ланселет поклати глава.
	— Не, но ми омръзна живота в кралския двор.
	Моргана забеляза как очите му неволно се насочиха към Гуенхвифар. Тя седеше до Артур и се усмихваше на разказите на Гауейн. Ланселет отново въздъхна — въздишката му прозвуча така, сякаш излизаше от дъното на душата му.
	— Ланселет — каза Моргана тихо, но настоятелно. — Трябва да си отидеш оттук — в противен случай си загубен.
	— Да, загубен, телом и духом — кимна той, вперил очи в пода.
	— Не мога да сторя нищо за душата ти — обърни се към някой свещеник…
	— Де да можех! — каза Ланселет с потисната ярост. Удари с юмрук по пода до арфата, та струните леко зазвъняха. — Де да можех да вярвам, че има такъв Бог, в който вярват християните…
	— Трябва да потеглиш оттук незабавно, братовчеде. Постави си за цел да извършиш някой подвиг, като Гарет, върви да изтребваш разбойниците, които опустошават нечии земи, убивай дракони, изобщо прави каквото щеш, но не стой повече тук!
	Ланселет преглътна с усилие.
	— А какво ще стане с нея?
	Моргана отвърна спокойно:
	— Не знам дали ще ми повярваш, но казвам това от приятелски чувства не само към теб, но и към нея. Помисли само, нали и нейната душа трябва да бъде спасена?
	— Виж ти, говориш не по-зле от някой свещеник — каза той с горчива усмивка.
	— Не е необходимо да си свещеник, за да разбереш кога двама мъже и една жена са се озовали в примката на чувствата си и не могат да се изтръгнат от нея — каза Моргана. — Най-лесно би било, разбира се, да обвиним за всичко нея. Но аз също знам какво значи да обичаш, а да нямаш право на това… — тя спря и отвърна поглед от него. Усети, че лицето й пламва — нямаше намерение да се разкрива така. В същия момент песента свърши и Гауейн остави арфата с думите:
	— След този страшен разказ ни трябва нещо по-весело — някоя любовна песен може би. Ланселет го бива повече за такива неща…
	— Прекалено дълго стоя бездеен в двора и пея любовни песни — прекъсна го Ланселет. Той се изправи и се обърна към Артур. — Сега, когато се върна в Камелот, господарю, и пое всичко в свои ръце, те моля да ми възложиш задача, достойна за рицар.
	Артур му се усмихна.
	— Искаш да ни напуснеш толкова скоро? Не мога да те задържам, ако настояваш, но къде би искал да те изпратя?
	„Пелинор и дракона“. Моргана, свела очи, наблюдаваше отблясъците на огъня през спуснатите си мигли и повтаряше тези думи наум, влагайки в тях цялата сила на съзнанието си, та да може да ги внуши на Артур. Ланселет каза:
	— Имах намерение да открия някой дракон… Очите на Артур заблестяха от прикрито веселие.
	— Мисля, че идеята не е лоша. Най-добре върви и се справи някак с дракона на Пелинор. Носят се всевъзможни истории, слуховете ги раздухват така, че хората вече се боят да пътуват натам! Гуенхвифар тъкмо ми съобщи, че Илейн е помолила за разрешение да посети бащиния си дом. Можеш да съпроводиш дамата натам, и настоявам да не се връщаш тук, докато не погубиш онзи дракон.
	— Уви — поде шегата Ланселет — нима възнамеряваш да ме заточиш оттук за вечни времена? Та как бих могъл да убия дракон, който е плод на нечие въображение?
	Артур се засмя.
	— Дано на пътя ти никога да не застава друг, по-страшен дракон, приятелю. Както и да е, заповядвам ти да приключиш с него, дори ако трябва да го осмееш в някоя балада, та хората да престанат да повтарят измислици.
	Илейн стана и се поклони пред краля.
	— Кралю, позволяваш ли да поканя лейди Моргана също да ми погостува? Моргана се намеси, избягвайки да гледа Ланселет:
	— С радост бих тръгнала с Илейн, братко, ако кралицата може да се лиши за известно време от услугите ми. В онази страна растат билки, които не са ми добре познати, и бих искала да науча повече за тях от местните билкарки. Ще ми трябват за моите лекарства.
	— Така да бъде — каза Артур. — Тръгни с тях, щом искаш. Но ние ще се чувстваме самотни тук, без вас тримата. — Усмивката, която отправи към Ланселет, бе изпълнена с такава доброта, че сякаш озари лицето му. — Моят двор няма да бъде същия в отсъствието на най-достойния сред рицарите. Но аз няма да те задържам против волята ти, а съм сигурен, че така мисли и моята кралица.
	„Аз пък не съм“, помисли Моргана, наблюдавайки опитите на Гуенхвифар да запази спокойствие. Артур бе отсъствал дълго — сигурно очакваше с нетърпение нощта в брачното ложе. Щеше ли Гуенхвифар да му признае, че обича другиго, или щеше покорно да легне до него и да се престори, че нищо не се е случило?
	Странно… За миг Моргана видя себе си като отражение на кралицата… „По някакъв начин нейната и моята съдба са преплетени…“. Ето — тя, Моргана, бе родила на Артур син, а Гуенхвифар цял живот бе копняла за това; Гуенхвифар имаше любовта на Ланселет, а за неговата любов Моргана с радост би продала душата си… „Точно такава бъркотия може да се очаква от християнския Бог — той не закриля извънбрачната любов. Или може би Богинята се подигра с нас така жестоко?“
	Гуенхвифар се обърна към Моргана.
	— Сестро, изглеждаш зле. Още ли ти е лошо? Моргана кимна.
	„Нямам причина да я мразя. Тя е жертва, също като мен“.
	— Малко съм уморена. Смятам да си легна рано.
	— А утре — поде Гуенхвифар, — ти и Илейн ще ни отнемете Ланселет. — Каза го шеговито, но Моргана виждаше дълбоко в душата й, виждаше как Гуенхвифар потиска бушуващия гняв и отчаянието — също като нея самата. „Да, Богинята преплете съдбите ни, и кой би могъл да й се противопостави…“ Моргана затвори сърцето си за отчаянието на другата и каза:
	— Та как би могъл един рицар да бъде достоен за самата кралица, ако не потегли на бой в защита на доброто и справедливостта? Нима ще го задържиш в двора и ще го лишиш от победи и почести, сестро?
	— За нищо на света не бихме постъпили така — каза Артур, приближи се до Гуенхвифар и обви с ръка кръста й. — Та нали благодарение на нашия приятел, на верния рицар на кралицата, я заварих тук — здрава и читава. Лека нощ, сестро.
	Моргана остана така, загледана в отдалечаващата се кралска двойка. Някой постави ръка на рамото й — беше Ланселет. Той също се беше изправил и гледаше подир Артур и Гуенхвифар, без да пророни дума. Моргана знаеше, че бе достатъчен и най-малък жест от нейна страна, за да бъде с него тази нощ. Разкъсван от отчаяние, той виждаше как обичаната от него жена се връща при съпруга си, а този съпруг му бе толкова скъп, че не би сторил нищо, за да му я отнеме — в това състояние би се обърнал към Моргана, стига тя да го приемеше.
	„При това е толкова почтен, че не би отказал да се омъжи за мен, ако го приема тази нощ…
	Не. Илейн може и да се съгласи да го има при такива условия, но не и аз. Простодушието ще й помогне Ланселет да не я намрази. Но ако аз се омъжа за него по този начин, ще ме намрази със сигурност“.
	Тя свали нежно ръката му от рамото си.
	— Уморена съм, братовчеде. Крайно време е да си лягам и аз. Лека нощ, скъпи. Благославям те. — И добави, съзнавайки иронията в думите си: — Спи добре — съзнавайки колко тежка нощ го очаква. Но това още повече улесняваше плановете й.
	Сънят не споходи и нея през цялата нощ. Моргана лежеше с отворени очи и горчиво проклинаше разумната си постъпка. „Да“, мислеше тя унило, „гордостта няма да стопли самотното ти легло.“


	6

	А Тор все така се извисяваше над Авалон, увенчан с големия каменен кръг, и в безлунната нощ по него бавно се изкачваше процесия. Всички носеха запалени факли, а начело вървеше жена с толкова бледоруса коса, че изглеждаше почти бяла. Плитките й образуваха корона на широкото, ниско чело; беше облечена в бяло, на колана й висеше сърповиден нож. Моргана стоеше в сенките, извън кръга, но в светлината на факлите лицето на непознатата се извърна към нея и очите им се срещнаха. Очите на русата жена я гледаха с безмълвен въпрос. „Защо си извън кръга, ти, която трябваше да си тук, на моето място? Защо се бавиш? Мястото ти е тук…“
	„… Кралството на Артур се изплъзва от властта на Езерната дама, и ти допускаш това. Ето, той вече се допитва за всяко нещо до свещениците, а ти, която трябваше да въплъщаваш Богинята в неговите очи, не възразяваш. Беше му даден Свещения меч на друидите — не е ли редно ти да го убедиш да постъпва достойно, за да има право да го владее, а ако не се вслуша в думите ти, не е ли редно ти да му го отнемеш, за да може той да бъде свален от престола? Нима забрави — Артур има син, и той ще израсне на Авалон, за да приеме от баща си кралството…“
	Авалон се изгуби в сенките и Моргана видя Артур, който се сражаваше отчаяно, с Екскалибур в ръка. Видя как нечий меч прониза тялото му и той хвърли със сетни сили Екскалибур в езерото — за да не попадне в ръцете на сина му…
	„Къде е Моргана, която Повелителката на езерото подготвяше за този ден? Къде е онази, която трябваше да изпълни повелята на Богинята? Къде е Гарванът, предвестникът на Смъртта?“
	Изведнъж върху ми връхлетя ято гарвани — те пляскаха с криле и искаха да изкълват очите ми, кръжаха неотклонно над главата ми и зовяха с гласа на Рейвън*: „Моргана, Моргана, защо ни изостави, защо ме предаде?“
	[* Рейвън — (raven — англ.) — гарван (бел.прев.)]
	„Не мога!“ извиках в отговор. „Изгубих пътя…“ и в същия момент гласът на Рейвън заглъхна, а пред себе си видях лицето на Вивиан — тя ме гледаше с укор. Сетне и нейното лице изчезна и на негово място застана Старицата Смърт…
	Моргана се събуди и установи, че лежи в огряна от слънцето стая в дома на крал Пелинор. Стените бяха целите белосани по стария римски образец. Но през прозореца, някъде отдалеч, наистина долиташе крясък на гарван, и това я накара да потръпне.
	Вивиан никога не бе имала скрупули да се намеси в живота на другите, ако бе убедена, че го прави в името на Авалон и за доброто на кралството. А Моргана отлагаше. Слънчевите дни се изнизваха един подир друг. Ланселет се губеше по цял ден из хълмовете край езерото. Търсеше дракона — като че ли някой вярваше, че такова нещо съществува, помисли презрително Моргана. А вечер се събираха край огнището и Ланселет и Пелинор пееха стари балади. Ланселет сядаше винаги в нозете на Илейн и пееше за нея. Да, Илейн бе красива и невинна, и действително приличаше на братовчедка си Гуенхвифар при това беше пет години по-млада. Моргана отлагаше — ден след ден, надявайки се, че нещата ще последват естествения си ход, че все някой ще разбере колко е логично Ланселет да се ожени за Илейн.
	„Не“, каза си тя горчиво, „никой няма да послуша гласа на разума, никой не се замисля кое е логично и кое — не. Та нали ако поне някой разсъждаваше разумно, Ланселет трябваше да се е оженил за мен още преди години. Явно е време да се намеся.“
	Илейн се размърда до Моргана — двете пак спяха в едно легло. По-младата жена се усмихна в просъница и се притисна в нея. „Тя ми вярва“, каза си с болка Моргана. „Мисли, че й помагам да се омъжи за Ланселет от чисто приятелство. Ако я мразех, не бих могла да й причиня по-голямо зло…“ Но на глас каза:
	— Ланселет имаше достатъчно време да преживява загубата на Гуенхвифар. Твоето време дойде, Илейн.
	— Какво ще направиш — заклинание ли? Или мислиш да дадеш на Ланселет омайно биле?
	Моргана се разсмя.
	— Не вярвам много в силата на омайното биле. Но довечера наистина ще сложа във виното му нещо такова, че да пожелае всяка жена, която застане пред очите му. Тази нощ ти няма да спиш тук, а в една шатра до гората. Ланселет ще получи известие, че там го очаква Гуенхвифар. Той ще дойде при теб, на тъмно. Нищо повече не мога да сторя за теб — ти трябва да си там и да го очакваш…
	— А той ще мисли, че аз съм Гуенхвифар — Илейн преглътна и примигна, за да не потекат сълзите й. — Добре тогава, готова съм.
	— Той наистина ще те мисли за Гуенхвифар, но не за дълго — каза спокойно Моргана. — Все още си девица, нали, Илейн?
	Лицето на Илейн пламна, но тя кимна утвърдително.
	— Ето на — след като изпие това, което ще му дам, той няма да е в състояние да се въздържи, дори след като разбере, че си девствена, освен ако ти се уплашиш и го отблъснеш. Предупреждавам те, че за теб няма да е кой знае какво удоволствие, щом ще ти е за първи път. Заема ли се с тази работа, няма да се откажа, затова те питам — да започвам ли наистина?
	— Ще взема Ланселет за съпруг на всяка цена, и Бог ми е свидетел, че няма да отстъпя, докато не стана негова законна съпруга.
	Моргана въздъхна.
	— Тъй да бъде. Сега… Нали знаеш какво благоухание предпочита Гуенхвифар?
	— Знам, но не ми харесва много — струва ми се прекалено силно.
	— Ще ти дам от него. Аз й приготвям ароматните води — нали съм учила тези неща. Когато си легнеш в шатрата, напръскай тялото си и чаршафите с благоуханието. Аз ще насоча мислите на Ланселет към Гуенхвифар и споменът за нея ще го възбуди още повече…
	Младата жена сбръчка неприязнено нос.
	— Струва ми се нечестно.
	— Разбира се, че е нечестно — отбеляза Моргана. — По-добре свикни с тази мисъл. Ние наистина постъпваме нечестно, Илейн, но все пак в това, което сме намислили, има и нещо добро. Мирът в кралството на Артур няма да се задържи дълго, ако се разчуе надлъж и нашир, че върховният владетел е рогоносец. След като се ожените, и като се знае приликата ви с Гуенхвифар, полека-лека хората ще бъдат накарани да повярват, че той е обичал винаги само теб. — Тя подаде на Илейн шишенцето с ароматната вода. — А сега намери някой прислужник, на когото може да се има доверие, и го накарай да разпъне шатрата така, че Ланселет да не я види, докато мръкне.
	Илейн каза:
	— Сигурна съм, че дори свещениците биха одобрили постъпката ми, защото като го вземам за себе си, го спасявам от прелюбодеяние с омъжена жена. А аз съм свободна…
	Моргана се усмихна насила.
	— За теб е добре, че можеш да успокояваш така съвестта си… Нали някои свещеници казват, че най-важна е целта, и че каквито и средства да ползваме, за да я постигнем, те са оправдани, щом целта е благородна…
	Сепна се, защото Илейн все още стоеше пред нея като дете пред учителката си.
	— Хайде, върви, Илейн — каза тя. — Върви да изпратиш Ланселет да гони дракона. Аз трябва да се заема с вълшебната отвара.
	На закуска Моргана наблюдаваше и двамата внимателно. Ядяха от една чиния и пиеха от една чаша. Да, Ланселет бе привързан към Илейн, каза си тя — също както човек е привързан към някое мило малко кученце. Не би се държал зле с нея, след като се оженят.
	Вивиан бе постъпила не по-малко безскрупулно, като изпрати брата в леглото на родната му сестра… От спомена я заболя, като че ли се обаждаше стара, забравена рана. И това, което правя, е за доброто на страната, казваше си тя, докато береше треви и билки. Щеше да направи от тях настройка и да я смеси с виното на Ланселет. През цялото време се опитваше да отправи молитва към Богинята — нали тя събираше жените и мъжете — било то в любов, или в плътска страст, като животните…
	„Богиньо, знам не малко за страстта…“ Моргана се опита да спре треперенето на ръцете си, докато режеше билките и ги пускаше във виното. „Познавам и неговата страст, макар че тогава не ми даде това, което исках от него…“
	После седя дълго, загледана в тихо врящото вино. Малки мехурчета се пукаха на повърхността и над съда се разнасяше сладникавогорчив мирис. Пак й се струваше, че е някъде много далеч, виждаше мангала мъничък като детска играчка, а всяко мехурче, което изскачаше на повърхността на виното, изглеждаше огромно, сякаш тя би могла да влезе в него и да отлети нанякъде… Тялото й гореше, изгаряше от желание, което никога нямаше да бъде утолено, Моргана знаеше това добре. Чувстваше, че изпада в състоянието, необходимо, за да даде истинска сила на магията…
	Стори й се, че е едновременно вътре в замъка и вън от него, че върви по хълмовете, а пред нея се вее знамето на Великия дракон — сега Ланселет го носеше в битките. Големият червен дракон се виеше по небето… Но нали сега нямаше дракони, драконът на Пелинор беше само повод за шеги. И този закон сигурно беше само видение, сън — нереален като знамето, което се вееше някъде далеч, над крепостните стени на Камелот — дракон, измислен от тази, която бе шила някога знамето, също както Илейн измисляше шарките на гоблените си. Ланселет не можеше да не знае това. Никакъв дракон не преследваше той, а просто се наслаждаваше на ездата по огрените от слънцето хълмове, драконът беше измислица, фантазия, която му даваше достатъчно време да се отдава на мечти за Гуенхвифар… Моргана отново се загледа в течността, бълбукаща на мангала, добави капка по капка още малко вино в сместа, та да не заври силно. Да, Ланселет копнееше за Гуенхвифар, и тази нощ той щеше да държи в прегръдките си една жена, която щеше да ухае също като нея… Но преди това Моргана щеше да му даде това питие, та да не може да устои на порива на плътта, когато разбере, че в ръцете си държи не своята любима, жена, познала страстта, а една тръпнеща девица… Моргана съжали за миг Илейн, защото това, което тя уреждаше сега, донякъде напомняше изнасилване. Колкото и да копнееше Илейн по Ланселет, тя все пак си бе девствена. Не можеше да знае каква е разликата между собствените й романтични представи за целувките му и това, което я очакваше в действителност — девствеността й щеше да бъде отнета от мъж, който щеше да е упоен дотам, че нямаше да съзнава коя е жената, с която се люби. Както и да се държеше Илейн, каквато и смелост да проявеше, преживяването надали щеше да е много романтично…
	Аз дарих девствеността си на Краля-елен… Но това бе различно. От дете знаех какво ме очаква, бях обучена в преклонение пред богинята, която събира жените и мъжете — в любов или в страст… Илейн бе християнка, научена бе да свързва жизнената сила на любовта с първородния грях, заради който потомството на нашите праотци е наказано със смъртта…
	Помисли, че може би трябва да потърси Илейн, да се опита да я подготви, да й обясни да мисли за това, което й предстои, както бяха научени да мислят жриците на Авалон — като за великата сила на природата — чиста, неопетнена от грях, да се остави да бъде понесена от потока на живота… Но не, Илейн би приела това като още по-тежък грях. Не, трябваше да я остави да се справи сама — може би любовта й към Ланселет щеше да й помогне да приеме нещата, както трябва.
	Моргана отново се съсредоточи върху врящите във виното билки, но през цялото време сякаш част от нея продължаваше да язди из хълмовете… А пък денят никак не бе подходящ за езда — небето бе начумерено, с надвиснали облаци, излезе пронизващ вятър. Хълмовете бяха голи и мрачни. Долу сред тях се простираше езерото — то бе всъщност дълбок морски залив — сиво, с непрогледни дълбини, и проблясваше като току-що изкован метал. Стори й се, че сивкавата му повърхност се развълнува — или това бе само течността, която вреше на мангала? Тъмни мехури се издигаха, пукаха и разнасяха отвратителна смрад, и сетне от езерото бавно се издигна чудовищно дълъг врат с нещо като конска глава — главата имаше дори грива. Появи се и дълго, жилесто туловище, което се гърчеше и се насочваше към брега… Издигна се и запълзя с цялата си гигантска дължина по него…
	Хрътките на Ланселет тичаха напред-назад, слизаха към водата и се връщаха, и лаеха като бесни. Моргана го чу как ги вика ядосано, видя как спря като закован и загледа надолу към езерото, парализиран от видяното — явно не можеше да повярва на очите си. Тогава се разнесе звук на рог — Пелинор призоваваше останалите, а Ланселет заби шпори в хълбоците на коня си, подпря дългото копие отстрани на седлото, и препусна с все сили надолу по хълма. Една от хрътките заквича отчаяно и замлъкна — Моргана, която виждаше, без да бъде там, видя и слузестите следи по мястото, където падна полуизяденият труп на кучето, потънал също в тъмна слуз.
	Пелинор насочи коня си право към чудовището. Моргана чу вика на Ланселет, който го предупреждаваше да не застава точно срещу муцуната му. Драконът беше целият черен и напомняше на гигантски червей — с изключение на странната гривеста глава, която по някакъв изроден начин наподобяваше на конска. Ланселет се доближи, избягвайки главата, която се полюляваше на дългата шия, вдигна копието си и го заби право в гърчещото се тяло. Ужасен вой разтърси бреговете на езерото — влудяващ предсмъртен вопъл… Моргана видя как голямата глава се залюля по-силно… напред-назад… напред-назад… Ланселет скочи от коня си, който панически се дърпаше назад и се изправяше на задните си крака, и затича към звяра. Главата се стрелна надолу и Моргана се присви, като видя раззинатата паст. В същия миг мечът на Ланселет прониза окото на дракона, рукна поток от кръв, примесена с някаква отвратителна черна маса… И пред очите й отново заподскачаха мехурчетата във врящото вино…
	Сърцето на Моргана биеше лудо. Тя се облегна назад и отпи глътка от неразреденото вино в шишето. Лош сън ли беше това, което видя току-що, или Ланселет наистина беше убил дракона, в който никой от тях не вярваше искрено? Тя си наложи да постои неподвижно, докато се успокои. Казваше си, че е сънувала, сетне стана, добави към сместа малко сладък копър, защото силният му вкус щеше да прикрие вкуса и аромата на останалите треви. Трябваше да нареди тъй, че за вечеря да има осолено говеждо, та всички да ожаднеят и да пият много вино, особено Ланселет. Пелинор беше набожен човек — какво ли би казал, ако всичко живо в замъка му започне да се чифтосва? Не, трябваше много да се внимава, та никой друг, освен Ланселет да не се докосва до вълшебното питие — може би щеше да е добре да даде малко и на Илейн…
	Моргана преля готовата течност в едно шише и го сложи настрани. В същия миг чу, че някой я вика, и в стаята влетя Илейн.
	— О, Моргана, ела бързо! Татко и Пелинор убиха дракона, но са обгорели лошо…
	— Как така обгорели? Що за глупости разправяш? Да не би наистина да вярваш, че драконите летят и бълват огън?
	— Не, не — отвърна нетърпеливо Илейн, — но върху двамата има от слюнката на чудовището, а тя изгаря като огън… Трябва да дойдеш и да превържеш раните им!
	Моргана още не можеше да повярва. Хвърли поглед към небето навън. Слънцето клонеше на запад, почти докосваше хоризонта — трябва да бе седяла тук цял ден. Тогава се разбърза, излезе и нареди на прислужничките да й донесат ленено платно за превръзки.
	Едната ръка на Пелинор бе силно обгоряла — да, раната много приличаше на изгаряне. Тъканта на туниката му бе разядена и той заръмжа от болка, докато Моргана заливаше мястото с целебен балсам. Ланселет бе по-леко обгорен отстрани по тялото, а на едно място слузта беше разяла ботуша му — на мястото на кожата имаше само тънък слой от нещо, подобно на желе, покриващо крака му. Той каза:
	— Трябва много добре да почистя меча си — щом това нещо можа да изгори така ботуша, не смея да си представя какво би станало с крака ми, ако бе попаднало направо върху него — и потръпна.
	— Защо сега не ми дойде някой от тези, които казваха, че си измислям разни истории за дракона — каза Пелинор, отпивайки от виното, което дъщеря му поднесе. — Благодаря на Бог, че се сетих да измия веднага ръката си в езерото, иначе щеше да изгори за минути, също като нещастното ми куче — видя ли трупа му, Ланселет?
	— На кучето ли? Да — кимна Ланселет, — и се надявам никога повече да не виждам такава ужасна смърт… Но ти можеш да натриеш носовете на всички многознайници, като наредиш да закачат главата на дракона над вратата на замъка.
	— Не мога — отвърна Пелинор и се прекръсти. — В трупа нямаше нито една кост — всичко беше меко, като тяло на червей… И вече се превърна в маса от същата противна слуз. Когато се опитах да отрежа главата, тя просто започна да изчезва пред очите ми, сякаш я разяждаше въздухът… Като че ли не беше нещо живо, а истинско изчадие адово!
	— Тъй или иначе, драконът е мъртъв — намеси се Илейн, — и Ланселет изпълни заръката на крал Артур — да приключи веднъж завинаги с дракона на баща ми. — Тя целуна баща си и каза нежно: — Прости ми, сър, аз също мислех, че звярът е твоя измислица…
	— Бог ми е свидетел, че бих предпочел да беше така — каза Пелинор и отново се прекръсти. — По-добре да стана за смях оттук до Камелот, отколкото да се изправя пак пред такова нещо! Ще ми се да вярвам, че това чудовище е последното… Но Гауейн ми разправя, че из техните земи също говорели за чудовища, които живеели в езерата. — Той повика с ръка виночерпеца, за да му напълни отново чашата. — Май ще е най-добре да се напия тази вечер, инак ще сънувам кошмари за звяра поне още месец!
	Моргана се замисли дали това щеше да е добре за плановете й. Не, не, ако всички в замъка се изпонапиеха, това никак нямаше да е от полза. Затова каза:
	— Щом си ме приел за лечителка, трябва да слушаш съветите ми, сър Пелинор. Не бива да пиеш повече. Остави Илейн да ти нагласи леглото, и нека ти постави затоплени тухлички на краката. Загубил си кръв — затова трябва да пиеш супа и лечебни отвари, но не и вино.
	Пелинор помърмори, но я послуша, и когато Илейн и прислужниците го проводиха нагоре към спалнята му, Моргана остана сама с Ланселет.
	— Тъй — поде тя. — След като уби първия си дракон, как би предпочел да отпразнуваш събитието?
	Ланселет повдигна чашата към устните си и отвърна:
	— Като отправя молитва към Бога той да е и последният. Бях убеден, че този път е свършено с мен. Бих предпочел да се изправя пред цяла орда саксонци, въоръжен само с бойната си брадва!
	— Наистина, дано Богинята те избави занапред от подобни премеждия — каза Моргана и доля вино в чашата му. — Приготвих това вино специално за теб — то е с лечебни подправки, ще облекчи болките ти. А сега по-добре да отида да проверя дали Илейн е сложила Пелинор да си легне…
	— Но ще се върнеш, нали, братовчедке? — каза Ланселет и хвана китката й; Моргана забеляза, че виното започва да раздухва огън в жилите му. „А не е и само виното“ каза си тя, „всяка среща със смъртта възбужда плътското желание у мъжа…“
	— Ще се върна, обещавам, но сега ме пусни — каза тя, и в същия момент я прониза горчива болка.
	„Значи съм изпаднала дотам, че бих го приела упоен, без да знае дали прегръща мен или друга жена? Илейн е съгласна да го има по този начин… Защо не и аз? Но тя го иска за съпруг — за зло или добро. Не и аз. Аз съм жрица и съзнавам, че това, което ме изгаря отвътре, не е свещеният огън на Богинята, че тя няма да ме благослови, ако пожелая да се унизя така… Нима съм толкова слаба, че бих приела любовника на Гуенхвифар, сякаш е някоя стара, захвърлена от нея дреха?“
	И докато гордостта й крещеше „Не!“, слабостта, обхванала цялото й тяло, отвръщаше „Да!“. Моргана бе дотолкова изпълнена с презрение към самата себе си, че почти й призля, докато вървеше към покоите на крал Пелинор.
	— Как е баща ти, Илейн? — попита тя, щом влезе в стаята, и сама се зачуди на спокойния си тон.
	— Унася се, и мисля, че скоро ще спи дълбоко. Моргана кимна.
	— А сега върви в шатрата и чакай Ланселет. Той ще дойде при теб по някое бреме през нощта. Не забравяй да се напръскаш с любимото благоухание на Гуенхвифар…
	Илейн беше много бледа. Очите й горяха. Моргана се пресегна и хвана ръката й. Сетне й подаде шише с малко от вълшебното питие. Каза:
	— Изпий това, дете.
	Сега вече и нейният глас трепереше.
	Илейн вдигна шишето и отпи.
	— Сладко е и ухае на билки. Омайно биле ли си сложила в него?
	Моргана се усмихна само с устни.
	— Можеш да си мислиш и така, ако ти харесва.
	— Странно — устата ми гори, нещо ме изгаря отвътре. Да не е отрова, Моргана? Моргана… Да не би да ме мразиш, защото ще стана съпруга на Ланселет?
	Моргана привлече — момичето към себе си, прегърна го и го целуна. Топлината на тялото, притиснато към нейното, я развълнува.
	— Да те мразя ли? Не, братовчедке, кълна се, не бих взела сър Ланселет за съпруг, дори да ме моли на колене за това… Хайде сега, мила, допий виното… Напръскай тялото си с ароматна вода тук и тук… Не забравяй какво търси той у теб. Ти трябва да му помогнеш да забрави кралицата. Върви, дете чакай го в шатрата… — и тя отново прегърна и целуна Илейн. — Богинята те благославя.
	„Толкова прилича на Гуенхвифар. Ланселет сигурно е вече наполовина влюбен в нея, аз само довършвам започнатото“.
	Моргана си пое дълбоко дъх — опитваше се да си възвърне спокойствието, преди да слезе отново в голямата зала при Ланселет. Когато влезе, забеляза, че той си бе сипвал още от виното. Обърна очи към нея и тя видя колко замъглен е вече погледът му.
	— Моргана… братовчедке… — той я привлече до себе си. — Ела и пий с мен…
	— Не, не сега. Чуй ме, Ланселет. Нося ти вест…
	— Вест ли, Моргана е?
	— Да — отвърна тя. — Кралица Гуенхвифар е пристигнала, за да навести братовчедка си, и ще спи в една шатра, която са разпънали оттатък ливадите. — Моргана хвана Ланселет за китката и го задърпа към вратата. — Вестта е от нея: трябва да внимаваш да не се събудят придворните й дами, затова влез много тихо — тя вече си е легнала. Ще запомниш ли?
	Тъмните му очи горяха от страст и опиянение.
	— Не забелязах да пристига никакъв вестоносец… Моргана, не съм подозирал, че си толкова добронамерена към мен…
	— Нямаш представа колко много ти желая доброто, братовчеде.
	„… Колко много искам най-сетне да се ожениш, та да се сложи край на тази безнадеждна, мъчителна любов, която може да ти донесе само безчестие и отчаяние…“
	— Върви — каза тя кротко, — твоята кралица те чака. Ако все още се съмняваш, ето какъв знак тихи е пратила — и Моргана му подаде една кърпичка. Тя бе на Илейн, но в крайна сметка кърпичките си приличат, а тази бе напоена с любимото благоухание на Гуенхвифар.
	Ланселет притисна парчето плат към устните си и прошепна:
	— Гуенхвифар… Къде е тя, Моргана? Къде…
	— Нали ти казах, в шатрата. Но първо си допий виното.
	— Ще пиеш ли с мен?
	— Не сега — усмихна се тя. Той залитна леко и се хвана за нея. Ръцете му обвиха тялото й. Колкото и леко да бе докосването му, Моргана почувства, че пламва цялата. „Плътска страст“, упрекна се тя, „животински нагон — желанието ми не е благословено от Богинята…“ Мъчително се опитваше да запази спокойствие. Ланселет беше упоен, би я взел несъзнателно, като животно щеше да му е все едно дали е тя или някоя друга — Гуенхвифар, Илейн…
	— Върви, Ланселет, не карай кралицата да чака.
	Тя го проследи с поглед, докато фигурата му се изгуби в сенките около шатрата. Представи си го как се промъква вътре безшумно. Илейн щеше да е в леглото, а малката лампа щеше да осветява разпиляната й златиста коса, която в сумрака щеше да изглежда досущ като косата на кралицата. Ланселет нямаше да може да различи чертите й — щеше да почувства само, че тялото й и цялото легло ухаят, както ухаеше винаги Гуенхвифар. Моргана продължи да се самоизмъчва. Крачеше напред-назад из стаята и си представяше как стройното голо тяло на Ланселет се плъзва под завивките, как той взема Илейн в прегръдките си и я обсипва с целувки. „Дано само малката глупачка прояви достатъчно разум, та да си държи устата затворена и да не изтърси нещо, преди всичко да е свършено…“
	„Богиньо! Отнеми ми дарбата, стори тъй, че да не виждам Илейн в прегръдките му!“
	Изтерзана от постоянно изпречващия се пред очите й образ на Ланселет, Моргана се гърчеше, без да може да разбере дали усещането, че голото му тяло се допира до нейното, че ръцете му я докосват, се дължи на въображението й, или вътрешният й взор й показваше какво става в шатрата… Колко ясно си спомняше докосването на неговите ръце!
	Най-сетне тя отново се върна в залата. Слугите вече разтребваха остатъците от вечерята. Моргана седна и нареди рязко:
	— Дайте ми вино.
	Един от мъжете я изгледа учудено, сетне се разбърза и й наля една чаша.
	„Сега ще ме имат не само за вещица, но и за пияница“. Беше й все едно. Изпи виното на един дъх и поиска още. Напитката намали остротата на виденията й, освободи я от усещането, че е на мястото на Илейн — уплашена и същевременно преливаща от щастие, изнемогваща под напора на неговото желание, прикована под тялото му…
	Моргана сновеше напред-назад из опустялата зала, неспокойна като котка. Видения й се явяваха само като случайни проблясъци. Най-сетне реши, че е дошло време, спря и си пое дълбоко дъх, укрепвайки волята си за това, което предстоеше да извърши.
	Напряко пред вратата на краля спеше телохранителят му. Моргана се наведе и го побутна. Човекът се стресна.
	— Лейди, не можеш да будиш краля по това време…
	— Става дума за честта на дъщеря му. — Моргана взе една от факлите, прикрепени на стената, и я издигна; можеше да си представи как изглежда в неговите очи — усети, че собствената й фигура добива други очертания — висока и внушителна, страховито въплъщение на самата Богиня. Телохранителят отстъпи, ужасен, и Моргана се плъзна безшумно покрай него.
	Пелинор спеше в леглото си, на висок пиедестал. Явно болката от раните го смущаваше и той се мяташе насън. Докосването на Моргана стресна и него и той се взря, неразбиращ, в бледото й лице, озарено от светлината на факлата.
	— Трябва да дойдеш веднага с мен, господарю — каза Моргана. Гласът й мек като кадифе и сякаш звънтеше от потискано напрежение. — Злоупотребиха с твоето гостоприемство… Смятам, че съм длъжна да ти го кажа. Илейн…
	— Илейн ли? Какво…
	— Илейн не е в леглото си — отвърна Моргана. — Ела бързо, кралю.
	Беше доволна, че не го остави да се напие. Щеше да й е трудно да го събуди от тежък, пиянски сън. Пелинор явно беше стреснат и не можеше да повярва на думите й, но стана и навлече набързо някаква дреха, викайки същевременно придворните дами на дъщеря си. Цялата процесия последва Моргана надолу по стълбите — върволицата й напомни гърчеща се змия. Когато стигнаха до шатрата, Моргана първа отметна копринената завеса на входа и вдигна високо факлата. Сетне загледа с жестока наслада изкривеното от ярост лице на Пелинор, осветено от пламъка. Илейн спеше, обвила с ръце шията на Ланселет. Дори насън лицето й сияеше от блаженство. Светлината разбуди Ланселет и той отвори стреснато очи. Веднага разбра, че е предаден. Лицето му се сгърчи болка, но той не пророни дума.
	Затова пък Пелинор крещеше:
	— Искам този жалък сладострастник, които измами и обезчести дъщеря ми да си получи заслуженото!
	Ланселет бе закрил лице в ръцете си. Думите му прозвучаха тъй, сякаш се задушава:
	— Аз… Ще сторя, каквото е необходимо… господарю Пелинор.
	После свали ръце от лицето си и загледа Моргана право в очите. Тя срещна погледа му без да трепне, но й се стори, че в същия миг меч пронизва тялото й. До тази нощ той поне я беше обичал като братовчедка. Но може би щеше да е по-добре да я намрази. Тя също щеше да се опита да го намрази. И все пак, докато гледаше лицето на Илейн — засрамена, но все още щастливо усмихната Моргана едва устоя на порива си да заплаче и да го помоли за прошка…


	Говори Моргана.
	По Преображение Ланселет се ожени за Илейн. Помня много малко от самата сватба — в паметта ми е останало само лицето на Илейн, сияеща от щастие. Докато Пелинор уреждаше бракосъчетанието, тя вече бе разбрала, че носи сина на Ланселет под сърцето си. Ланселет имаше безкрайно отчаян вид — лицето му бе изпито от мъка, но беше нежен с Илейн, и издутият й вид — лицето му с гордост. Помня и лицето на Гуенхвифар, съсипано от плач, и погледа, пълен с неизличима омраза, който ми отправи.
	— Можеш ли да се закълнеш, че това не е твое дело, Моргана?
	Погледнах я право очите.
	— Нима ти се зловиди, че братовчедка ти си намери съпруг? Ти имаш Артур, нали?
	Тя не намери с какво да ми отговори. Отново си помислих ожесточено — ако само тя и Ланселет бяха намерили сили да говорят честно с Артур, ако бяха напуснали заедно кралския двор и бяха заживели отвъд пределите на неговото кралство, тогава той би могъл да си вземе друга жена и тя да му роди наследник. Тогава нямаше да се намесвам.
	Но от този миг нататък Гуенхвифар ме намрази. От това страдах най-много, защото по някакъв странен начин я бях обикнала. Тя никога не даде вид, че е променила отношението си към Илейн: когато се роди синът й, Гуенхвифар й прати богати дарове и една прекрасна сребърна чаша. Илейн пожела момчето да бъде кръстено Галахад, на баща си, а Гуенхвифар му стана кръстница и се закле, че той ще наследи кралството, ако тя не роди дете на Артур. Малко по-късно кралицата обяви, че е бременна, но предполагам, че отново се е заблудила — най-вероятно бременността е била плод на въображението й поради страстното желание най-сетне да роди и тя.
	Бракът се оказа нито по-лош, нито по-добър от повечето бракове. През същата година Артур воюваше по северните брегове, та Ланселет почти не седеше у дома. Както повечето съпрузи, и той прекарваше дълги месеци в походи и битки, и се прибираше не по-често от два-три пъти годишно — колкото да нагледа земите си. Пелинор бе дал на младото семейство един замък, който се намираше близо до неговия. Там Ланселет се появяваше от време на време, и тогава Илейн му даваше новите ризи и наметала, които междувременно бе изтъкала и избродирала за него. След като се ожени за нея, Ланселет ходеше винаги великолепно облечен, не по-зле от самия крал. Прибираше се, за да целуне сина си, а по-късно и дъщерите си, да спи един-два пъти с жена си, и отново заминаваше.
	Илейн винаги създаваше впечатление, че е щастлива. Дали е била щастлива наистина, така и не разбрах. Или действително се е оказала от този тип жени, които не искат нищо повече от спокоен дом и много деца, или е копнеела за друго, но е мълчала и е спазвала храбро своята част от споразумението.
	Що се отнася до мен, аз останах в двора на Артур още две години. И тогава, след две години, по Петдесетница, когато Илейн вече носеше второто си дете, Гуенхвифар си отмъсти.


	7

	Както всяка година, Петдесетница щеше да бъде отбелязана с големи празненства в кралския двор. Гуенхвифар беше на крак от ранни зори. На този ден всички рицари, които се бяха сражавали рамо до рамо с Артур, трябваше да дойдат в Камелот. Тази година щеше да пристигне и Ланселет…
	… Миналата година той не дойде. Прати вест, че е чак в Долна Британия, при баща си, крал Бан. Помагал му да преустанови размириците в кралството. Но в сърцето си Гуенхвифар знаеше защо Ланселет не дойде, защо бе предпочел да стои надалеч.
	Тя беше в състояние да му прости женитбата с Илейн. Моргана бе виновна за това — бе го сторила от злоба, защото винаги бе искала Ланселет за себе си и не би се спряла пред нищо, за да го раздели от жената, която бе единствената му истинска любов. Гуенхвифар предполагаше, че Моргана би предпочела по-скоро да го прати в ада или в гроба, отколкото да го гледа в нейните прегръдки.
	Тя знаеше, че и Артур страда от отсъствието на Ланселет. Отдавна беше го забелязала. Да, той все така седеше на престола в Камелот и раздаваше правосъдие — и беше обичан, обичан повече от всеки друг крал, за когото Гуенхвифар бе чувала някога. Но тя чувстваше, че той не престава да си спомня за някогашните битки и завоевания — сигурно всички мъже бяха такива. Артур щеше до гроб да носи белезите от тежките рани, които бе получил в сраженията. През дългите години, когато воюваха, за да установят траен мир в страната, той говореше като човек, за когото няма по-голяма мечта от това да си остане в Камелот и да се наслаждава на мечтания мир. А сега бе щастлив единствено в обкръжението на старите си бойни другари, когато разговаряха за онези отдавнашни, страшни дни, в които отвсякъде ги нападаха юти, саксонци и диви северняци.
	Артур още спеше. Гуенхвифар се вгледа в лицето му. Да, той все още бе най-красив и представителен от всички рицари — понякога й се струваше по-красив дори от Ланселет, макар че беше трудно да се сравняват — единият съвсем рус, а другият — тъмнокос. Но все пак бяха братовчеди, от една кръв… Гуенхвифар отново се зачуди как бе възможно Моргана да е близка роднина и на двамата. Може би наистина феите я бяха подменили при раждането — не е била човешко дете. Феите са я оставили, та да пакости на хората… Нали бе и Вълшебница, не бе приела християнската вяра, зачиташе старите езически обичаи… Произходът на самия Артур бе опетнен от езичеството, макар че Гуенхвифар го бе убедила да ходи често на църква и да говори за себе си като за християнин. Това също се зловидеше на Моргана.
	Но Гуенхвифар нямаше намерение да губи битката за душата на Артур. Тя го обичаше, той бе най-добрият съпруг, който една жена би могла да си пожелае, и щеше да е такъв, дори да не бе Велик крал, а обикновен рицар. Гуенхвифар бе убедена, че отдавна е забравила лудостта, която я бе обзела на времето. Бе напълно нормално и даже редно да мисли с добро чувство за братовчеда на своя съпруг. Та нали, когато за първи път сподели постеля с Ланселет, това стана по желание на Артур! Но сега всичко бе минало и забравено, тя бе се изповядала и бе получила опрощение; изповедникът й бе казал, че сега, след като се е покаяла, може да счита, че никога не е прегрешавала, и че трябва да се постарае да забрави случилото се.
	Но тя не можеше да изтрие изцяло спомена от съзнанието си — не и тази сутрин, когато се очакваше Ланселет да пристигне, придружен от съпругата си и малкия си син. Той беше вече женен човек, женен за собствената й братовчедка. Тъй че беше роднина не само на съпруга й, но и на нея самата. Нямаше да бъде грях, ако го целуне за добре дошъл.
	Артур се повъртя и се събуди, сякаш мислите й го бяха смутили. Обърна очи към нея и се усмихна.
	— Пак е Петдесетница, скъпа — каза той, — и ще пристигнат всички наши роднини и приятели. Хайде, засмей се.
	Тя му се усмихна на свой ред и той я привлече обратно към себе си. Пръстите му се плъзнаха нежно по гърдите й.
	— Сигурна ли си, че това, което трябва да направя днес, няма да те наскърби? Не бих допуснал никой да мисли, че любовта ми към теб е отслабнала — каза той с тревога в гласа. — Ти не си стара, Бог може да ни прати дете, ако е такава волята му. Но васалните крале настояват — в човешкия живот няма нищо сигурно, затова е редно да посоча свой наследник. Роди ли се нашият син, скъпа моя, днешното ми решение ще бъде обявено за недействително, и съм убеден, че младият Галахад няма да завижда на своя братовчед за престола, а ще му служи вярно, също както Гауейн на мен…
	Можеше пък наистина да стане така, мислеше си Гуенхвифар, оставяйки се на милувките на съпруга си. В Библията бяха описани подобни събития — нали така е станало с майката на Йоан Кръстител, която била братовчедка на Дева Мария — Господ отключил утробата й дълго след като била преминала възрастта, до която жените могат да раждат. А тя, Гуенхвифар, нямаше още тридесет… Спомни си, че Ланселет бе казал веднъж как майка му го родила в по-напреднала от нейната възраст. Може би тъкмо днес, след всички тези години, тя щеше да стане от леглото на съпруга си, заченала от него син… Може би сега, когато се бе научила не само да се покорява на желанието му като добра съпруга, но и да изпитва удоволствие от изпълнилата я мъжественост, може би сега тялото й ще е по-склонно да запази зачатието…
	Преди три години бе убедена, че е заченала от Ланселет, но явно нещо се бе объркало — може би за добро. В продължение на три луни не бе кървила, затова накрая дори сподели с дамите си, че носи дете. И после, тъкмо когато очакваше да усети първите му движения, се оказа, че всъщност е нямало нищо. Но сега, сега, когато можеше да изпита удоволствие от женската си същност, когато чувствата й бяха най-сетне разбудени, може би щеше да се случи дългоочакваното. И тогава Илейн нямаше да злорадства, нямаше да успее да я победи отново… Тя можеше за кратко време да бъде майка на престолонаследника, но Гуенхвифар щеше в крайна сметка да е майка на кралския син…
	Тя спомена нещо в този смисъл по-късно, докато се обличаха, и Артур я загледа обезпокоен.
	— Нима съпругата на Ланселет се е държала нелюбезно с теб или ти се е надсмивала, Гуен? Мислех, че сте не само братовчедки, но и добри приятелки…
	— О, разбира се — отвърна Гуенхвифар, примигвайки, за да пропъди сълзите от миглите си. — Приятелки сме, но знаеш ли, с жените винаги е така… Тези които имат синове, се считат за по-достойни от другите, чиято утроба не дава плод. Жената на един свинар, прегърнала новородения си син, несъмнено съжалява и презира своята кралица, която не може да дари своя господар и повелител поне с едно дете.
	Артур отиде при нея и я целуна по тила.
	— Не, скъпа, не плачи. За нищо на света не бих те сменил с друга жена, дори тя да може да ме дари с дузина синове.
	— Тъй ли? — в гласа на Гуенхвифар звънна презрение. — И въпреки това за теб бях само придатък към стоте конника, които баща ми ти даде като зестра — само част от сделката. Ти ме взе по задължение, заради конете — но се оказа, че си сключил неизгодна сделка…
	Артур вдигна поглед. Сините му очи, изпълнени с недоверчива почуда, срещнаха нейните.
	— Възможно ли е заради това да си продължила да таиш лошо чувство към мен през всички тези години? Скъпа моя Гуен, нима не знаеш, че от мига, когато те видях за първи път, в сърцето ми няма място за друга, освен теб! — Той я притисна в прегръдките си. Гуенхвифар не отвърна на прегръдката му — стоеше все така, неподвижна и с насълзени очи. — Гуенхвифар, Гуенхвифар, как си могла да мислиш такива неща! Нали си моя скъпа съпруга, любима моя, и нищо на този свят не може да ни раздели! Ако ми трябваше кобила за разплод, която да ми народи синове — Бог ми е свидетел, лесно щях да си намеря!
	— Но ти предпочете да не го сториш — Гуенхвифар беше като вкаменена в ръцете му. — Бих осиновила с радост някое твое незаконно дете, та да го отгледам и възпитам като твой наследник. Но ти явно смяташ, че не съм достойна да възпитавам твой син… Ти ме тласна в обятията на Ланселет.
	— О, моя Гуен — Артур приличаше на провинил се ученик. — Още ли ми се сърдиш за онова отдавнашно налудничаво хрумване? Бях пиян, и ми се струваше, че Ланселет ти харесва много… Исках да ти доставя удоволствие, пък и мислех, че е възможно да нямаме деца по моя вина. Тогава ти можеше да забременееш от човек, който ми е толкова близък, че с чиста съвест бих могъл да считам дете, заченато през онази нощ, за свой наследник. Тъй или иначе, бях много пиян — това е главната причина.
	— Понякога — лицето на Гуенхвифар бе като изсечено от камък, — ми се е струвало, че обичаш Ланселет повече от мен. Убеден ли си, че пожела да стане така, за да доставиш удоволствие на мен? Не искаше ли да ощастливиш него — когото обичаш повече от всички?

	Той се отдръпна от нея като ужилен.
	— Нима е грях да обичаш собствения си братовчед, и да поискаш да го зарадваш? Истината е, че обичам и двама ви…
	— В Светото писание се говори за един град, който бил осъден на погибел заради такива пороци — отбеляза Гуенхвифар.
	Артур беше по-бял от ризата си.
	— Обичта ми към моя братовчед Ланселет е почтена и достойна, Гуенхвифар. Сам цар Давид е писал за своя братовчед Йонатан „Твоята обич към мен е прекрасна, по-силна от женската любов“ — и Бог не го е проклел. Същото е и с хората, които стават бойни другари. Нима ще наречеш и тази обич грях, Гуенхвифар? Мога да се закълна пред Божия престол… — той замълча. Гърлото му бе така пресъхнало, че не можа да каже и дума повече.
	Гуенхвифар почувства, че собственият й глас прекъсва от надигащата се истерия.
	— Ще се закълнеш ли, че през онази нощ, когато го допусна в брачното ни легло… Та нали сама видях, ти го докосваше с повече обич, отколкото някога си бил способен да дадеш на жената, натрапена ти от нейния баща! Когато ме подведе да извърша този грях, не се ли дължеше това на собствените ти грешни помисли, хубавите ти думи не бяха ли прикритие за същия този грях, заради който небесата се отворили и посипали огън и жупел върху Содом?
	Той продължаваше да я гледа втренчено, все така мъртвешки блед.
	— Та ти наистина полудяваш, лейди! Ако още трябва да говорим за онази нощ — единственото, което знам, е, че бях пиян. Нямам представа какво си видяла или си мислела, че виждаш. Беше Белтейн, и всички бяхме във властта на Богинята. Струва ми се, че тези постоянни молитви и мисли за грях са замъглили съзнанието ти, Гуен.
	— Нито един съвестен християнин не би казал подобно нещо!
	— Ето ти още една причина, поради която не обичам да се представям за християнин! — този път Артур изгуби търпение и повиши тон. — Омръзнаха ми тези постоянни приказки за прегрешения! Ако бях се отказал от теб — а много хора са ме съветвали да постъпя така, пък аз отказвах, защото те обичах — ако бях взел друга жена на твое място…
	— Да, ти не го стори! Предпочете да ме делиш с Ланселет, та да не загубиш него!
	— Само посмей да кажеш това още веднъж — Артур почти шепнеше — и заклевам се, може да си ми жена, може да те обичам, но ще те убия, Гуенхвифар!
	Но тя вече хлипаше истерично и не бе в състояние да се спре.
	— Ти казваше, че искаш син, затова ме накара да извърша непростим грях! Ако съм грешна и затова Бог ме наказва с безплодие, нима вината за прегрешението ми не е твоя? А сега дори искаш да провъзгласиш сина на Ланселет за свой наследник. Как смееш да твърдиш, че не предпочиташ Ланселет пред мен, след като правиш неговия син свой наследник, когато не искаш да ми дадеш свой син, за да го отгледам…
	— Нека повикам придворните ти дами, Гуенхвифар — Артур си пое дълбоко дъх. — Ти не си на себе си. Кълна ти се, нямам син, а ако имам, той е плод на някаква случайна среша по време на поход. Може да съм преспал с някоя жена, която дори не е разбрала кой съм. Никога жена, която е с подобно на нашето потекло, не е дошла при мен, за да ми каже, че съм баща на детето й. Независимо от всички приказки на свещениците, не ми се вярва някоя жена да се срамува от това, че е родила единственото дете на британския самодържец! Никога не съм вземал жена против волята й, нито пък съм прелъстявал чужда съпруга. Какви са тези налудничави приказки за мой син, когото би искала да отгледаш? Казвам ти, нямам син. Често съм се чудил дали това не се дължи на някоя болест, която съм прекарала като момче, или пък на онази тежка рана, от която едва не станах скопец… Но сигурно е едно — нямам син.
	— Лъжеш! — извика гневно Гуенхвифар. — На времето Моргана ме закле да не говоря за това, но веднъж, много отдавна, отидох в отчаянието си да я моля да направи заклинание, та да се отключи утробата ми. Тогава споделих с нея, че съм готова дори да се отдам на друг мъж, защото считам, че е възможно вината да е у теб. Тогава Моргана ми се закле, че ти можеш да оплодиш жена, каза, че е виждала твоя роден син, когото отглеждат в Лотиан, в двора на Лот… И ме помоли да обещая, че никому няма да разправя за това дете…
	— Даден за отглеждане в Лотиан… — прошепна Артур. Притисна с ръка сърцето си, сякаш бе пронизан от непоносима болка. — О, Боже милостиви… — продължи той едва чуто. — А аз така и не узнах…
	Внезапен ужас вледени Гуенхвифар.
	— Не, Артур! Не! Моргана е лъжкиня! Сигурно го е казала от чиста злоба — та нали благодарение на нейните интриги Ланселет бе принуден да вземе Илейн за жена! Тя го направи от ревност… Сигурно и тогава е лъгала, за да се измъчвам…
	Гласът на Артур звучеше тъй, сякаш се намираше далеч оттук.
	— Моргана е жрица на Авалон и никога не лъже. Гуенхвифар, мисля, че трябва да изясним този въпрос. Прати някого да повика Моргана…
	— Не, не — замоли се Гуенхвифар. — Съжалявам, че проговорих — не бях на себе си, сигурно съм имала припадък — ти сам го каза… О, скъпи съпруже, господарю мой, повелителю, така съжалявам за всяка дума, която казах! Моля те да ми простиш… Моля те…
	Той я прегърна.
	— Няма нищо за прощаване, мила. Разбирам колко съм те наскърбил. Но сега ветровете са освободени, и не можем да ги приберем обратно, каквото и да последва от това… — той я целуна леко по челото. — Прати да извикат Моргана.
	— О, моля те, господарю, Артур, моля те! Нали й бях обещала никога да не ти казвам…
	— Е, значи не си изпълнила обещанието си — отвърна Артур. — Помолих те да се успокоиш, да не говориш, но ти не се спря — сега не можеш да върнеш казаното назад.
	Той отиде до вратата и повика шамбелана.
	— Върви при лейди Моргана и й предай, че настоявам да дойде тук, колкото е възможно по-скоро.
	Когато шамбеланът излезе, Артур повика прислужницата на Гуенхвифар. Кралицата стоеше като статуя, докато жената й обличаше празничната рокля и подреждаше косите й. Опита се да пийне малко от една чаша вино, смесено с топла вода, но гърлото й се беше стегнало. Бе сторила непростимото.
	„А ако е вярно, че тази сутрин съм заченала от него…“ Непозната болка премина през тялото й и се загнезди в утробата. „Възможно ли бе да зачене в такава мъка и горчивина?“
	След малко в стаята влезе Моргана. Беше облечена в тъмночервена рокля, в косите й имаше сплетени червени панделки. Бе се постарала да се нагласи за празника и наистина изглеждаше хубава и жизнена.
	„А аз съм като сухо дърво“ продължи вътрешния си монолог Гуенхвифар. „Илейн роди син на Ланселет; дори Моргана, която няма съпруг, пък и не иска да има, е преспала кой знае с кого и има дете; Артур има син от някаква непозната, а аз — аз нямам…“
	Моргана дойде при нея и я целуна; Гуенхвифар не отвърна на прегръдката й. Сетне Моргана се обърна към Артур и попита:
	— Наредил си да дойда тук, братко?
	Артур отвърна:
	— Съжалявам, че те обезпокоих толкова рано, сестро. Но ти, Гуенхвифар, трябва да повториш в присъствието на Моргана това, което ми каза преди малко. Няма да допусна да се разнасят клевети в моя двор.
	Моргана погледна Гуенхвифар и забеляза следите от сълзи под зачервените й очи.
	— Скъпи братко — поде тя, — кралицата не се чувства добре. Да не би пак да е бременна? А що се отнася до това какво е казала, има една стара поговорка, нали знаеш — „дума дупка не прави“.
	Артур изгледа студено Гуенхвифар и Моргана се отдръпна стреснато — това не беше братът, когото тя познаваше. Пред нея бе застанал с цялата си сурова строгост самодържецът на Британия — така изглеждаше той, когато раздаваше правосъдие в тронната зала.
	— Гуенхвифар — поде той, — не само като твой съпруг, но и като твой крал ти заповядвам: повтори пред Моргана това, което каза зад гърба й — повтори това, което тя била казала — че имам син, даден за отглеждане в Лотиан.
	„Вярно е“. Мисълта пресече съзнанието на Гуенхвифар за частица от секундата. „Никога досега, освен когато Вивиан бе убита пред очите й, не съм виждала друг израз на лицето на Моргана, освен пълно спокойствие — тя винаги е въздържана, истинска жрица. Но това, което бе казано току — що, е истина, и по някакъв начин я засяга дълбоко… Защо ли?“
	— Моргана — казваше Артур. — Кажи ми… Вярно ли е? Имам ли син?
	„Какво значение има това за Моргана? За какво й е да крие истината от Артур? Може да прикрива собственото си непристойно поведение, но защо да крие от Артур, че някаква жена му е родила син?“ Изведнъж нещо, близко до истината, й мина през ума и тя ахна на глас.
	Моргана мислеше: „Една жрица на Авалон никога не лъже. Но аз бях отхвърлена от Авалон, и затова, освен ако не искам страданията ми да се окажат напразни, трябва да излъжа, и то незабавно и така, че да ми повярват…“
	— Коя е жената? — попита гневно Гуенхвифар. — Някоя от онези безнравствени жрици от Авалон, които лягат с мъжете в грях, подтиквани от плътска страст, по време на техните демонски тържества?
	— Ти не знаеш нищо за Авалон — Моргана се стараеше гласът й да звучи спокойно. — Думите ти са като вятъра — без никакво значение…
	Артур хвана ръката й.
	— Моргана… сестро… — тя си каза, че всеки момент ще се разплаче… Също както той бе плакал в прегръдките й онази отдавнашна утрин, когато бяха разбрали, че са паднали в капана на Вивиан — и двамата…
	Устата й бе пресъхнала, очите й горяха. Тя каза:
	— Споменах нещо за… твой син, само за да успокоя Гуенхвифар. Тя се боеше, че ти не си способен да й дариш дете…
	— Да беше го казала, за да успокоиш мен — каза Артур, но усмивката му си остана само гримаса и не стигна до очите му. — През всичките тези години съм страдал, че жена ми не може да зачене от мен, за да осигурим наследник за трона. Моргана, сега си длъжна да ми кажеш истината.
	Моргана си пое дълбоко дъх. В пълната тишина, която цареше в стаята, се чуваше далечният лай на куче. От някой ъгъл на стаята се обаждаше щурец. Най-сетне тя проговори:
	— В името на Богинята, знай тогава, Артур, щом настояваш — аз наистина родих син на Краля-елен, девет месеца след ритуала на Драконовия остров, когато ти бе провъзгласен за крал. Той живее при Моргоуз — тя ми се е заклела, че никой няма да разбере от нея кой е баща му. Сега ти го научаваш от мен. Нека приключим и забравим всичко още сега.
	Артур бе пребледнял като мъртвец. Той взе Моргана в прегръдките си и тя усети, че цял трепери. Сълзи се стичаха по бузите му, но той не се опитваше да ги спре или изтрие.
	— О, Моргана, Моргана… горката ми сестра! Винаги съм имал чувството, че съм ти причинил голяма мъка, но не можех и да подозирам, че е нещо толкова страшно…
	— Искаш да кажеш, че е истина? — извика Гуенхвифар. — Че тази развратна уличница, която се нарича твоя сестра, не се е посвенила да практикува мръсния си занаят със собствения си брат?
	Артур се обърна рязко, без да пуска Моргана от прегръдките си. Гуенхвифар никога не бе го чувала да говори с такъв глас.
	— Млъкни! Забранявам ти да кажеш и дума повече против сестра ми — това, което се случи, не бе по нейно желание и тя не носи никаква вина! — Той си пое дъх, треперейки, и Гуенхвифар сякаш чу ехото на собствените си грозни думи.
	— Нещастната ми сестра — поде отново Артур. — Носила си бремето съвсем сама, никога не опита да споделиш мъката си мен, а трябваше… Не, Гуенхвифар — каза той спокойно, обръщайки се отново към кралицата: — не е това, което си мислиш. Случи се по време на ритуала, с който племената на Древните ме приеха за свой крал. Ние не се познахме — беше тъмно, а и не бяхме се виждали отдавна. Разделиха ни, когато бях толкова малък, че Моргана можеше да ме носи на ръце. Онази нощ в моите очи тя бе само жрица на Великата майка, а и аз за нея бях само въплъщение на Рогатия Бог. Когато се разпознахме един друг, беше вече късно. Стореното не можеше да се поправи. — Бе овладял гласа си, в него вече не се долавяха сълзи. Но в същия миг притисна отново Моргана към себе си и извика: — Моргана, Моргана, трябваше да ми кажеш!
	— Ето, и сега мислиш само за нея! — изплака Гуенхвифар. — Не мислиш за страшния грях, който си извършил — та тя ти е едноутробна сестра. За такова нещо не може да не те сполети Божият гняв…
	— Наистина съм наказан — Артур продължаваше да притиска Моргана към себе си. — А при това грехът ми бе плод на незнание, и никой от нас не е искал да стори зло.
	— Може би това е причината — гласът на Гуенхвифар трепереше и се чуваше едва. — Бог те е наказал с безплодие, но дори сега, ако се покаеш и се постараеш да изкупиш греха си…
	Моргана се измъкна полека от ръцете на Артур. Гуенхвифар просто кипеше от няма ярост, докато я наблюдаваше как избърсва сълзите му със собствената си кърпичка — жестът й беше почти разсеян, напълно непринуден — така би постъпила всяка по-голяма сестра, или дори майка му. По нищо не личеше, че тази жена е провинена в ужасен грях — не изглеждаше толкова порочна, колкото трябваше да е според Гуенхвифар. После каза:
	— Гуенхвифар, теб прекалено много те занимава мисълта за греха. Нито аз, нито Артур сме извършили грях. Грях е желанието да извършиш нещо нередно. Ние се свързахме по волята на Богинята, в името на живота, и от това се роди дете — то бе създадено в любов, каквито и да са събитията, които ни събраха. Вярно, Артур не може да признае син, който сестра му е износила в утробата си. Но той не е първият крал, който има незаконородено дете, чието съществуване е неудобно да бъде огласено. Момчето е живо и здраво, и на сигурно място — в Авалон. Богинята — а пък и твоят Бог, ако искаш да знаеш — не са някакви отмъстителни демони, които само търсят да вменят някому някой въображаем грях. Вярно е, че това, което се случи между мен и Артур, не биваше да се случва, но нито един от нас не го е искал. Станалото — станало. Пък и никой бог не би наказал теб с бездетство заради чужди грехове. Нима се опитваш да прехвърлиш вината за твоето безплодие на Артур, Гуенхвифар?
	Гуенхвифар избухна:
	— Разбира се! Грешникът е той, и Господ го наказва за кръвосмешение, защото е станал баща на сина на собствената си сестра, защото е участвал в ритуали в чест на тази Богиня — това сатанинско изчадие, което подтиква хората към разврат… Артур! — извика тя. — Обещай ми, че ще се покаеш, че още днес, на този свят ден, ще отидеш при епископа и ще изповядаш ужасния си грях, и ще сториш всичко, което той ти наложи за изкупление. Тогава може би Бог ще ти прости и ще вдигне присъдата от нас двамата!
	Артур измъчено местеше поглед от Гуенхвифар към Моргана и обратно.
	Моргана я прекъсна:
	— Покаяние ли? Грях? Ти наистина ли си представяш Бог като някакъв злобен старец, който се вре навсякъде, за да разбере кой спи с чужда жена?
	— Аз съм изповядала моите грехове — развика се Гуенхвифар. — Покаяла съм се и получих опрощение. Не за моите грехове ни наказва Господ! Обещай да се покаеш и ти, Артур! Господ те дари с победа при Маунт Бадон и тогава ти се закле да се откажеш от драконовото знаме и да управляваш като християнски крал, но остави този си грях неизповядан. Покай се сега и нека Господ те дари с победа и днес, както при Маунт Бадон. Освободи се от греха и ме дари със син, който ще царува след теб в Камелот!
	Артур се извърна и се облегна на стената, покрил лицето си с ръце. Моргана понечи да отиде при него, но Гуенхвифар изкрещя:
	— Не смей да се доближаваш до него, ти…! Нима ще се опиташ отново да го изкушаваш и да го вкараш в грях? Малко ли сте ни причинили — ти и онзи ужасен демон, когото наричаш Богиня? Станал е жертва на твоите козни — твоите и на онази отвратителна стара вещица, която Балин уби напълно заслужено заради езическите й магии!
	Моргана затвори очи. Изглеждаше, че ще заплаче всеки момент. Но само въздъхна и каза:
	— Не мога да те слушам как хулиш вярата ми, Гуенхвифар. Не забравяй, че аз никога не съм хулила твоята. Бог е Бог, независимо от това кой как го нарича, и винаги въплъщава доброто. Мисля, че е грях да си представяш, че Бог е отмъстителен и жесток, а ти искаш да го изкараш по-злобен от най-непригодния свещеник! Моля те да размислиш още веднъж, преди да принудиш Артур да отиде при вашите свещеници с тази история.
	Тя се обърна рязко, така че червените дипли на роклята й се развяха, и излезе от стаята.
	Артур се обърна към Гуенхвифар, след като бе проследил с очи излизащата Моргана. Помълча, после каза нежно, така, както не бе й говорил дори когато лежеше в прегръдките му:
	— Скъпа моя любов…
	— Защо ме наричаш така? — отвърна Гуенхвифар с горчивина и му обърна гръб. Той отиде при нея, постави ръка на рамото й и я накара да се обърне с лице към него.
	— Любов моя, кралице моя, нима съм се държал толкова зле с теб?
	— Дори сега — продължи Гуенхвифар разтреперана, — не можеш да мислиш за нищо друго, освен за мъката, която си причинил на Моргана.
	— А нима трябва да ме радва мисълта за това, което е сполетяло родната ми сестра по моя вина? Кълна ти се, че я познах едва след като всичко бе свършено, а когато разбрахме какво е станало, тя бе тази, която ме утешаваше, сякаш бях все още малкото момченце, което обичаше да седи в скута й… Струва ми се, че ако се бе обърнала против мен, ако бе ме обвинила, а имаше право да го стори, щях да отида и да се удавя в езерото. Но така и не ми мина през ума какви последици е могла да има тази нощ за нея… Бях толкова млад, а после саксонците и битките изтриха всичко от паметта ми… — той разпери безпомощно ръце. — Опитах се да постъпя тъй, както поиска тя самата — да забравя, да знам само, че всичко бе сторено в неведение. О, да, сигурно е било грях, но аз не съм го искал…
	Артур имаше толкова нещастен вид, че за миг Гуенхвифар се изкуши да каже точно това, което той очакваше да чуе. Дощя й се да го убеди, че действително не е извършил нищо лошо, да го вземе в прегръдките си и да го успокои. Но не направи нищо подобно. Никога, никога Артур не се бе обръщал към нея за утеха, никога не бе признавал пред нея грешките си. Дори сега продължаваше да настоява, че извършеният от него грях, заради който бракът им бе останал безплоден, изобщо не е грях; безпокоеше го само мисълта, че е причинил мъка на онази проклета вещица, сестра му! Тя проговори през сълзи, трепереща от ярост при мисълта, че той ще отдаде плача й на мъка, а не на гняв.
	— Да не мислиш, че си причинил зло само на Моргана?
	— Не виждам как бих могъл да навредя другиму — настоя той упорито. — Гуенхвифар, та тогава аз не бях и чувал за теб!
	— Но се венча за мен, без да изповядаш този страшен грях, и дори сега не желаеш да го признаеш, да приемеш наложеното покаяние и да бъдеш пречистен…
	Артур поде уморено:
	— Моя Гуенхвифар, ако твоят Бог е способен да накаже човек за грях, извършен несъзнателно, би ли повярвала, че той ще отмени наказанието само защото аз ще призная греха си пред някой свещеник, ще прочета всички молитви, които той ми нареди да прочета, и известно време ще прекарам на хляб и вода?
	— Ако се покаеш искрено…
	— О, Господи, нима мислиш, че не съм се покаял? — избухна Артур. — Покайвах се всеки път през последните дванадесет години, когато виждах Моргана! Нима покаянието ми ще стане по-искрено, ако разкажа всичко на някой от тези свещеници, които имат за цел единствено да узнаят тайните на един крал, за да го държат в ръцете си?
	— Продължаваш да мислиш само за гордостта си — каза гневно Гуенхвифар, — а гордостта също е грях. Ако се смириш, Господ ще ти прости!
	— Ако твоят Бог е такъв, не търся прошката му! — Артур бе свил юмруци. — Мой дълг е да управлявам това кралство, Гуен, а не бих могъл да изпълня дълга си, ако се влача на колене пред някой свещеник и приемам всичко, което той реши да ми наложи като покаяние! А трябва да мисля и за Моргана — и без това вече я наричат магьосница, развратница, вещица! Нямам право на такова признание, което ще навлече присмех и публичен позор на сестра ми!
	— Но и душата на Моргана трябва да бъде спасена — отвърна Гуенхвифар. — Дано народът на тази страна види как самият крал се отрича от гордостта, за да спаси душата си, как смирено се разкайва за греховете си, това ще им помогне и те да се погрижат за спасението на душите си. Тази постъпка ще наклони везните в негова полза, когато се изправи пред своя Бог!
	Артур въздъхна.
	— Спориш не по-зле от съветниците ми, Гуенхвифар. Но аз не съм свещеник, и спасението на душите на моите поданици не е моя грижа…
	— Как можеш да говориш така? — извика тя. — Като крал ти държиш в ръцете си не само живота на тези хора, но и душите им! Ти трябва да бъдеш пример за набожност, също както даваш пример с храбростта си на бойното поле! Какво би казал за крал, който праща поданиците си на бой, а сам седи на сигурно място и ги наблюдава отдалече?
	— Нищо добро — отвърна Артур, и Гуенхвифар, вече уверена в победата си, продължи:
	— А какво ще кажеш тогава за крал, който иска от поданиците си да бъдат добродетелни и набожни, а не се замисля за собствените си грехове?
	Артур въздъхна отново:
	— Защо тези неща те занимават толкова много, Гуенхвифар?
	— Защото не мога да понеса мисълта, че си осъден на вечни мъки в адския огън… И защото, ако се очистиш от греха, Бог може да вдигне наказанието си от нас.
	Тя се задави и заплака отново. Той я прегърна и притисна главата й към рамото си. После каза много меко:
	— Искрено ли вярваш в това, кралице моя?
	В този момент Гуенхвифар си спомни: точно така бе говорил с нея, когато отказа да издигне знамето с лика на Дева Мария в битката. Тогава Гуенхвифар успя да го обърне към Христа, и Бог му дари победа. Но нали тогава не знаеше нищо за този голям, непризнат грях. Тя кимна, все така притисната към него, и чу въздишката му.
	— В такъв случай съм прегрешил и спрямо теб, и трябва по някакъв начин да изкупя греха си. Но не можеш да ме убедиш, че е редно заради това Моргана да бъде опозорена.
	— Пак Моргана — Гуенхвифар кипеше от гняв. — Не искаш тя да страда, така ли? В твоите очи тя е съвършена! В такъв случай може би смяташ за редно аз да страдам заради сторения от нея грях? Нима я обичаш толкова повече от мен, че ще ме лишиш от щастието да имам дете, само и само никой да не разбере за срама й?
	— Дори ако аз съм виновен с нещо пред теб, Гуенхвифар, Моргана е невинна…
	— Не, не е! — извика Гуенхвифар. — Тя упорито се кланя на Богинята на древния народ, а нашите свещеници казват, че тази Богиня е змията, която Господ Бог прокудил от райската градина! До ден-днешен Моргана държи да спазва порочните езически обичаи! Бог ни учи, че тези езичници, които се вслушат в Божието слово, ще бъдат спасени — но какво ще стане с Моргана, която е израсла в християнски дом, а по-късно се е отрекла от Христа и се е обърнала към вълшебствата на Авалон? През всички тези години в кралския двор тя е чувала Божието слово, а не е ли казано, че тези, които чуят Божието слово, и не повярват, и не се покаят, ще бъдат прокълнати за вечни времена? А жените най-много се нуждаят от покаяние, защото жена е станала причина за първородния грях… — Гуенхвифар се разхлипа така отчаяно, че не можеше да говори.
	Най-сетне Артур каза:
	— Какво искаш от мен, моя Гуенхвифар?
	— Днес е свят ден, Петдесетница — каза тя, продължавайки да плаче. Опитваше се да овладее гласа си. — На този ден Светият Дух е слязъл при хората! Нима ще отидеш на литургия и ще приемеш светото причастие с такъв грях на душата си?
	— Предполагам… Предполагам, че не бих могъл — каза Артур с пресекващ глас. — Ако искрено вярваш във всичко, което каза, Гуенхвифар, аз няма да ти отнема тази утеха. Ще се покая дотолкова, доколкото имам сили да се покая за неволно сторен грях, и ще приема това, което епископът реши да ми наложи за изкупление. — Усмивката му бе измъчена и приличаше по-скоро на гримаса. — Надявам се за твое добро, скъпа моя, да се окажеш права, и Божията воля действително да е такава.
	Гуенхвифар обви ръце около шията му. Този път сълзите й бяха от благодарност. Но в същия миг я прониза ужасно съмнение. Спомни си какво бе преживяла в дома на Мелеагрант и как молитвите й не я спасиха. Тогава Бог не я възнагради за добродетелта, и после, когато прие в прегръдките си Ланселет, тя се бе заклела, че няма да се крие и разкайва, защото бе решила, че един Бог, който не я е възнаградил за добродетелта, няма и да я накаже за греха. Бог не го бе грижа за нея…
	Но Бог я бе наказал все пак. Ланселет й беше отнет, бе станал съпруг на Илейн, и въпреки че бе изложила на опасност безсмъртната си душа, тя не бе спечелила нищо… Бе признала греха си, бе се покаяла, но Бог не бе отменил наказанието й. А сега разбираше, че вината може би изобщо не бе нейна, че може би страдаше заради греха на Артур, заради кръвосмесителната му връзка със сестра му. Но ако се пречистеха и двамата, ако той се покаеше за този си непризнат грях и се смиреше, тогава несъмнено Бог щеше да прости и нему…
	Артур я целуна по косата и я погали. После се отдръпна от нея и тя изведнъж се почувства самотна и изоставена — сякаш не бе на сигурно място, зад дебели стени, а някъде на открито, под враждебното небе — тежко, надвиснало, изпълнено със заплаха… Тя тръгна към Артур, искаше отново да потърси закрилата на ръцете му, но той се бе отпуснал в един стол и седеше така, измъчен, изтощен, и в мислите си бе някъде далеч — безкрайно далеч от нея.
	Накрая той вдигна глава и каза с въздишка, която сякаш идваше от дълбините на душата му:
	— Прати да повикат отец Патрициус.


	8

	Когато Моргана остави Артур и Гуенхвифар в стаята им, намери някаква наметка и изтича навън, без да я е грижа за дъжда. Качи се горе на укрепленията и се заразхожда по тях, съвсем сама. Шатрите на васалните крале и Артуровите рицари бяха скупчени в началото на хълма Камелот. Въпреки дъжда знамената и разноцветните флагчета по тях се вееха весело. Но небето беше мрачно, надвисналите облаци сякаш докосваха билото на хълма. Докато крачеше неспокойно напред-назад, Моргана си каза, че Светият дух би могъл да избере по-подходящ ден, за да слезе сред хората — и по-точно при Артур.
	Да, сигурно бе, че Гуенхвифар няма да го остави на мира, докато не признае всичко пред свещениците. А клетвата му пред Авалон?
	И все пак, ако съдбата на Гуидиън бе един ден да наследи баща си на трона, ако наистина такива бяха плановете на Мерлин… Никой не може да избяга от съдбата си. Нито мъжете, нито жените, каза си Моргана мрачно. Талиезин, който знаеше всякакви стари песни и предания, й бе разказал веднъж една легенда на древния народ, който живял някъде към Светите земи… Да, там някъде. Там живял някакъв човек, който бил прокълнат да убие баща си и да стане съпруг на майка си. Когато разбрали за проклятието, родителите решили да го изхвърлят от дома си и да го оставят да умре, но го спасили и отгледали други хора. Когато пораснал, един ден срещнал баща си, без да го познае, скарал се с него, ударил го и го убил, а сетне се оженил за вдовицата му — така че тъкмо мерките, които родителите предприели, за да избегнат проклятието, допринесли за неговото осъществяване — ако този човек бе израснал в дома на баща си, не би сторил това, което извършил поради незнание…
	Тя и Артур също бяха прегрешили поради незнание, но въпреки това онази фея бе проклела сина и: „Изхвърли плода на утробата си, или го убий, когато излезе от нея, защото какво ще стане с Краля-елен, когато младият елен порасне?“ Изведнъж целият свят около Моргана избледня — стори й се непознат, сякаш се бе заблудила из мъглите около Авалон, и тя усети някакво жужене в главата си.
	После отвсякъде се разнесе страшен шум — някакво оглушително блъскане… Не, това бяха просто църковните камбани, които призоваваха богомолците на служба. Моргана бе чувала, че феите бягат от звука на църковните камбани, че затова са се оттеглили в далечните пещери из хълмовете… Не можеше да си представи как ще отиде и ще седне както обикновено, в църква, и как ще изслуша спокойно литургията — защото от придворните дами на кралицата се очакваше да дават пример с набожността си. Имаше чувството, че стените ще паднат върху й и ще я задушат, че монотонният глас на свещеника и мириса на тамян ще я накарат да полудее — по-добре беше да остане тук, под чистия дъжд. Едва сега се сети да нахлупи качулката на главата си — панделките, които бе вплела в косите си, бяха измокрени и сигурно не ставаха вече за нищо. Опита се да ги пооправи, но по пръстите й останаха следи от боята — не беше качествена, защото необходимите съставки бяха много скъпи и не се намираха лесно.
	Дъждът бе почнал да спира и между палатките засноваха хора.
	— Днес няма да има турнир — разнесе се глас зад нея, — иначе бих те помолил да ми дадеш една от тези панделки, за да я нося вместо знаме в битката, лейди Моргана.
	Моргана примигна и се опита да дойде на себе си. До нея се бе изправил някакъв млад мъж — строен, тъмноок и тъмнокос — струваше й се, че го познава отнякъде, но не можеше да си припомни откъде.
	— Не ме ли помниш, лейди? — каза той натъжено. — А пък ми бяха казали, че си заложила една панделка на мое име — на един турнир преди година или две, или може би три?
	Да, сега Моргана го позна — той беше син на крал Уриенс от Северен Уелс. Аколон, така се казваше; и тя наистина бе заложила на него, когато една от придворните дами на кралицата заяви, че никой не може да победи Ланселет… Тогава така и не узна дали е спечелила — на тази Петдесетница беше убита Вивиан.
	— Но разбира се, помня те, сър Аколон. Онази Петдесетница, ако си спомняш, бе така помрачена от жестокото убийство на моята осиновителка…
	Той веднага съжали за упрека в думите си.
	— Тогава трябва да те помоля за прошка, защото ти припомних онова трагично събитие. Пък и се надявам, че ще има още много турнири преди края на тържествата — сега в страната цари мир, но господарят Артур държи да се убеди, че войните му са в състояние да защитават народа в случай на нужда.
	— Не ми се вярва това да се наложи скоро — отвърна Моргана. — Напоследък дори северните варвари не се занимават с нас. Може би ти липсват някогашните дни на славни битки?
	Усмивката му наистина бе хубава.
	— Бих се при Маунт Бадон — започна той. — Това беше първото ми сражение и насмалко не стана и последното. Струва ми се, че все пак предпочитам турнирите. Сражавам се, ако така трябва, но далеч по-добре е да се биеш срещу добри приятели, които нямат желание да те убиват, и пред очите на красиви дами, които се възхищават на уменията ти… В истинската битка, лейди, няма кой да се възхищава на проявената смелост, пък няма и кой знае какви прояви на смелост, независимо от приказките после…
	Докато говореха, бяха наближили църквата. Сега гласът му бе заглушен почти напълно от камбанния звън. „Приятен, мелодичен глас“ мислеше си Моргана. Зачуди се дали Аколон може да свири на арфа. После се извърна рязко и тръгна в посока, обратна на тази, откъдето долиташе звънът на камбани.
	— Няма ли да присъстваш на света литургия, лейди Моргана?
	Тя се усмихна и хвърли поглед към китките му, около които се виеха татуираните змии. Плъзна леко пръст по едната.
	— А ти?
	— Струва ми се, че ще се откажа. Мислех да отида да се видя с някои приятели, но сега предпочитам да остана тук — Аколон се усмихна — за да разговарям с теб…
	Тя каза иронично:
	— Не се ли боиш за безсмъртната си душа?
	— О, баща ми е набожен за двама… Наскоро овдовя отново и предполагам, че сега ще иска да проучи почвата за ново завоевание. Той се вслушва в апостолическите текстове, съгласно които е по-добре да се ожениш, отколкото да изгаряш в огън. Явно му се случва да изгаря по-честичко, отколкото е прилично за мъж на неговите години…
	— Значи си загубил майка си, сър Аколон?
	— О, тя е починала отдавна — още преди да ме отбият от гърдите й. Починаха последователно и трите ми мащехи — каза Аколон. — Баща ми има трима сина и със сигурност няма нужда от повече наследници, но е прекалено набожен, за да вземе просто така някоя жена да му топли леглото — затова явно ще трябва да се ожени отново. При това най-големият ми брат е вече женен и също има син.
	— Ти си се родил, когато баща ти е бил вече възрастен, нали?
	— По-скоро на средна възраст — отвърна Аколон. — Аз самият не съм чак толкова млад. Ако не беше тази война, когато бях по-млад, можеха да ме пратят на Авалон, за да изучавам мъдростта на жреците. Но баща ми прие Христовата вяра на стари години.
	— Виждам, че носиш знака на змиите. Той кимна.
	— Дори успях да понауча нещо от древната мъдрост, но не достатъчно, че да задоволя жаждата си за знания. В наши дни няма кой знае какви занимания за един кралски син, който не е първороден. Баща ми каза, че ще потърси жена и за мен на това празненство — усмихна се той. — Ще ми се ти да беше с по-скромен произход, лейди.
	Моргана почувства, че се изчервява като младо момиче.
	— О, много съм стара за теб — каза тя. — А освен това съм само несъща сестра на краля от първия брак на майка му. Баща ми беше херцог Горлоис, първият, когото Утър Пендрагон уби за предателство…
	Възцари се кратко мълчание, нарушено накрая от Аколон:
	— Вече е опасно да продължаваш да носиш знака на змиите — или скоро ще бъде, защото свещениците започнаха да стават всесилни. Когато Артур седна на престола, бях чул, че това станало с подкрепата на Авалон, че сам Мерлин му дал меча, който е един от свещените друидски символи. Но сега дворът му е станал напълно християнски… Баща ми споделяше с мен опасенията си, че Артур ще върне властта на друидите, но явно няма такава опасност…
	— Така е — избликналият гняв почти задуши Моргана. — А той все още носи меча на друидите…
	Той я загледа внимателно.
	— А пък ти още носиш полумесеца на Авалон.
	Моргана се изчерви. Всички вече бяха влезли в църквата, дверите бяха затворени. Аколон продължи:
	— Дъждът се усилва, лейди Моргана — дрехите ти ще подгизнат и можеш да си докараш някоя настинка. Трябва да се върнеш в замъка. Но преди това ми обещай да седиш до мен на днешното пиршество.
	Тя се поколеба. Едно бе сигурно — Артур и Гуенхвифар нямаше да потърсят компанията й и да я повикат на кралската маса тъкмо днес.
	„Гуенхвифар би трябвало да ме разбере — тя, която стана плячка на похотта на Мелеагрант… Нима ще ме вини, след като тя самата намери утеха в прегръдките на най-добрия приятел на съпруга си? Да, знам, аз не бях изнасилена, но ме дадоха на Рогатия Бог, без да се поинтересуват дали такова е моето желание. Не страст ме водеше, когато се озовах в леглото на едноутробния си брат, а покорство пред волята на Богинята…“
	Аколон все още очакваше отговора й, на лицето му бе изписано нетърпение. „Стига да поискам, ще ме целуне, ще проси от мен поне едно докосване на ръката ми“. Знаеше, че е така и тази мисъл успокояваше наранената й гордост. Тя му се усмихна ослепително.
	— Обещавам ти да седя до теб, стига да намерим място по-далеч от баща ти.
	Неочаквана мисъл пресече съзнанието й: Артур я гледаше по същия начин. „Ето от какво се бои Гуенхвифар. Тя винаги е знаела това, което аз разбирам едва сега — стига само да протегна ръка, и той ще престане да обръща внимание на думите й. Артур обича мен най-много от всички. Аз не изпитвам желание към него, за мен той си остава само обичен брат, но Гуенхвифар не може да бъде сигурна в това. Страхува се, че стига само да реша, бих го върнала в леглото си с помощта на вълшебствата на Авалон“.
	— Моля те, влез в замъка и си смени… смени си роклята — казваше загрижено Аколон. Моргана му се усмихна отново и стисна ръката му.
	— Ще се видим на пиршеството.


	По време на цялата литургия Гуенхвифар седя сама. Опитваше се да си възвърне самообладанието. Архиепископът изнесе обичайната проповед, която слушаха на Петдесетница — разказ за това, как Светият дух слязъл сред хората. Гуенхвифар мислеше: „Ако Артур най-сетне се е покаял за всички свои грехове и е станал добър християнин, аз трябва да благодаря на Светия дух, който наистина осени и двама ни днес“. Тя плъзна незабелязано пръсти по корема си; тази сутрин тя лежа в прегръдките на Артур — може би по сретение щеше да държи в ръцете си наследника на кралството? Хвърли поглед към мястото, където Ланселет бе коленичил редом с Илейн. Ревнивият й поглед вече бе забелязал, че Илейн отново наедрява около талията. Чакаха още един син, или може би дъщеря. „Ето, сега Илейн се пъчи гордо до мъжа, когото съм обичала толкова силно и толкова дълго, със сина, който аз трябваше да му родя… Длъжна съм да се смиря и да преклоня глава пред Божията воля — поне за известно време. Може да се правя, че приемам сина й да наследи трона на Артур. Но аз също съм грешница — нали казвах на Артур, че трябва да се откаже от гордостта си, а аз самата се водя от гордост“.
	Църквата беше претъпкана, както винаги на голям празник. Артур изглеждаше блед и потиснат; беше говорил с епископа, макар че преди литургията нямаха време за по-продължителен разговор. Гуенхвифар, коленичейки до него, си каза, че той е далечен, по-непознат отколкото беше за нея през онзи отдавнашен ден, когато за първи път отиде в леглото му, тръпнеща от ужас пред това, което й предстоеше.
	„Не трябваше да се карам с Моргана… Защо се чувствам виновна? Моргана е грешница, не аз… Аз съм изповядала греховете си и съм се покаяла, и съм опростена…“
	Моргана не беше в църквата; не можеше да прояви такава дързост, да дойде неопростена на литургия, и то след като е била разобличена в своята същност — езичница, провинена в кръвосмешение, вещица и магьосница.
	Литургията сякаш нямаше край, но накрая епископът благослови паството си и хората заизлизаха от църква. За миг тълпата притисна Гуенхвифар към Ланселет и Илейн; той бе обгърнал загрижено тялото на жена си с ръка, та да не я блъскат околните. Гуенхвифар ги загледа в очите, за да не вижда закръгления корем на Илейн.
	— Отдавна не съм ви виждала в двора… — започна тя.
	— О, на север има толкова много неща за вършене — отвърна Ланселет.
	— Дано поне няма нови дракони — намеси се Артур.
	— Слава Богу, не — усмихна се Ланселет. — Не беше изключено първата среща с дракон да се превърне в последната ми битка. Да ми прости Бог, че се подигравах на Пелинор, когато той разправяше за звяра! Сега, когато вече няма саксонци за избиване, нашите рицари действително ще трябва да се заемат с разбойниците, бандитите и драконите, ако ги има още — изобщо с всяко зло, което вреди на мирния народ.
	Илейн се усмихна плахо на Гуенхвифар.
	— Съпругът ми не е по-различен от всички мъже — всеки от тях би предпочел да отиде да се сражава, дори срещу дракони, отколкото да си седи у дома и да се наслаждава на мира, който извоюваха с такива усилия! Артур същият ли е?
	— Струва ми се, достатъчно му е това, че тук, в двора, всеки търси от него правосъдие — отвърна Гуенхвифар, приключвайки темата. — Кога ще раждаш? — попита тя, загледана в закръгленото тяло на братовчедка си. — Как мислиш, пак ли ще е момче, или този път чакате момиче?
	— Надявам се на втори син. Не искам дъщеря — отвърна Илейн, — но нека бъде Божията воля. Къде е Моргана? Защо не я видях в църквата? Да не е болна?
	Гуенхвифар се усмихна презрително.
	— Нали знаеш колко ревностна християнка е Моргана.
	— Но тя ми е приятелка — настоя Илейн, — и дори да не е добра християнка, аз продължавам да я обичам и ще се моля за нея.
	„Как няма да се молиш за нея“, каза си Гуенхвифар горчиво, „нали тя те омъжи, за да причини страдание на мен“. Стори й се, че невинните сини очи на Илейн са пълни с лицемерие, в гласа й прозвуча измама. Стори й се, че ако остане още само миг тук, ще се хвърли върху братовчедка си и ще почне да я души. Измънка някакво извинение, и Артур веднага я последва.
	Той поде:
	— Надявах се, че Ланселет ще остане с нас поне няколко седмици, но се оказа, че веднага се връщат на север. Той ми каза, че няма нищо против Илейн да остане тук, ако ти пожелаеш да я приемеш. Щяла да ражда скоро, та той предпочита да не я взема със себе си на такъв дълъг път. Може би Моргана се е затъжила за нея — нали бяха приятелки. Е, това си е ваша, женска работа, разберете си помежду си… — той я загледа мрачно. — Аз трябва да вървя. Архиепископът пожела да разговаря с мен веднага след службата.
	Искаше й се да се вкопчи в него, да го задържи, да го притисне с две ръце към себе си, но вече беше късно.
	— Не видях Моргана в църква — каза Артур. — Гуенхвифар, да не би да си й казала нещо обидно…
	— Нито дума не съм разменила с нея — нито лоша, нито добра — гласът на Гуенхвифар бе станал писклив. — Що се отнася до това къде е, не ме интересува, но бих искала да се продъни в преизподнята!
	Артур отвори уста и тя помисли, че ще я укори. Мисълта, че го е разгневила, й достави неестествена наслада. Но той само въздъхна и сведе глава. Стори й се, че няма да издържи да го гледа как се влачи като пребито куче.
	— Гуен, моля те, не се карай повече с Моргана. Достатъчно страдания е понесла вече… — изведнъж, сякаш засрамен от умолителния тон на думите си, той се извърна рязко и се запъти към архиепископа, който стоеше наблизо и поздравяваше паството си за празника. Когато Артур застана пред него, той се поклони, извини се на наобиколилото го множество, и се отдалечи редом с краля, пробивайки си път през тълпата.
	В замъка имаше много неща за вършене — трябваше да се посрещат гостите в тронната зала, трябваше да се намери време да се разменят по две-три думи с всеки от рицарите на Артур. Налагаше се Гуенхвифар да им обясни, че Артур ще се забави, защото трябва спешно да поговори с един от съветниците си — в крайна сметка това не бе лъжа, архиепископ Патрициус действително беше един от съветниците на краля. Известно време цареше голяма бъркотия — срещаха се стари приятели, поздравяваха се, разказваха си един на друг какво се е случвало из родните им земи, кой за кого се е оженил, чия дъщеря за кого е сгодена, чий син вече е възмъжал. Говореха за новородени бебета и за избити разбойници, за нови пътища, прокарани из пущинаците. Времето течеше и почти никой не забелязваше отсъствието на крал Артур. Но в крайна сметка повечето спомени бяха разказани и из насъбралото се множество се понесе ропот. Гуенхвифар си помисли, че и храната ще изстине; но все пак нямаше как да започне тържеството в тронната зала, след като не бе пристигнал самият крал. Нареди да налеят вино, бира и сидър* на гостите — каза си, че докато дойде ред за храната, повечето ще да я прекалено пияни, за да й обърнат внимание. Забеляза Моргана, която седеше на другата страна на масата. Тя бъбреше и се смееше с някакъв мъж, когото Гуенхвифар не разпозна, но забеляза, че около китките му бяха татуирани змиите на Авалон. Дали не възнамеряваше да прелъсти и него с вълшебствата си — както бе прелъстила Ланселет, и Мерлин също? Моргана бе толкова порочна, че явно не можеше да изпусне нито един мъж от ноктите си.
	[* Сидър — ябълково вино (бел.прев.)]
	Когато Артур най-сетне се появи, той вървеше бавно и отпуснато. Гуенхвифар почувства как сърцето й се свива — никога не бе го виждала такъв, освен онзи път, когато бе тежко ранен и едва избегна смъртта. Разбра, че му е нанесла по-дълбока рана, отколкото е предполагала — че е наранила душата му, и после си каза — може би Моргана е била права, когато е пожелала да му спести всичко това… Не, не беше така — тя, като вярна съпруга, бе сторила само това, което бе необходимо, за да оздрави и спаси душата му; какво значение имаше претърпяното унижение в сравнение със спасението на душата?
	Артур бе съблякъл празничните си дрехи. Вместо тях носеше проста туника без никакви бродерии — не бе сложил и малката корона, която носеше при такива случаи. Златистата му коса бе изгубила блясъка си и сякаш бе посивяла изведнъж. Когато го видяха, всички рицари на кръглата маса скочиха на крака и го приветстваха бурно. Той стоеше прав и приемаше приветствията с лека усмивка. След малко вдигна ръка и врявата утихна.
	— Съжалявам, че ви накарах да ме чакате — каза той. — Надявам се, че ще ми простите, и ви каня да се заемете с вечерята.
	Седна на мястото си и въздъхна. Веднага наоколо зашетаха слугите — носеха димящи гърнета и подноси. Резачите размахваха ножовете си. Гуенхвифар не възрази, когато един от тях постави няколко резена печена патица в чинията й, но само почопли храната и я остави. След време се осмели да вдигне очи и да се вгледа в Артур. Сред празничното изобилие от ястия в неговата чиния имаше само къс сух хляб, дори без масло, а в чашата му — само вода.
	Тя понечи да го упрекне:
	— Но ти нищо не ядеш… Той каза с крива усмивка:
	— Това не означава, че храната не е хубава. Сигурен съм, че всичко е чудесно, както винаги, скъпа.
	— Не е хубаво да се пости на голям празник… Артур отбеляза с гримаса:
	— Ако искаш да знаеш съвсем точно, епископът е на мнение, че извършеният от мен ужасен грях налага много повече от обичайното покаяние. Нали и ти искаше това от мен — той разпери уморено ръце — ето, идвам на пиршеството по Петдесетница по проста туника, и ще остана още дълго на пост и молитва, докато се пречистя от греха. Тъй или иначе, твоето желание е изпълнено, Гуенхвифар.
	Той вдигна решително чашата си и отпи няколко глътки вода. Тя разбра, че Артур не желае да разговаря повече по този въпрос.
	Но тя не бе искала точно __това__… Гуенхвифар се стегна цялата от усилие да не се разплаче. Всички ги гледаха — достатъчно бе за клюкарите, че кралят пости на най-големия свой празник. Отвън продължаваше да вали и се чуваше как дъждът трополи по покрива. В залата се възцари необичайна тишина. Тогава Артур вдигна глава и поиска музика.
	— Нека ни попее Моргана — тя е по-добра от всички певци, които познавам!
	„Моргана! Моргана! Все Моргана!“ Но какво можеше да стори Гуенхвифар? Забеляза, че Моргана е сменила яркочервената рокля, която носеше сутринта. Сега бе облечена в строга, тъмна дреха, която напомняше монашеско расо. В косите й нямаше онези червени панделки, с които приличаше съвсем на блудница. Тя доближи, взе арфата, седна пред краля и запя.
	Тъй като очевидно такова бе желанието на Артур, хората наоколо отново зашумяха, развеселиха се, разнесе се смях. Когато Моргана свърши, друг пое арфата, след него — трети. Хората започнаха да се местят от маса на маса, бъбреха, пееха, пиеха.
	Ланселет се запъти към кралската двойка. Артур му кимна и го покани да седне до тях, както едно време. Сега слугите носеха големи блюда със сладкиши и плодове, ябълки, печени във вино и сметана, всевъзможни фини и сложни сладкарски изделия. Тримата седяха и си говореха за незначителни неща, а Гуенхвифар се почувства за момент почти щастлива — беше наистина като едно време, когато и тримата се обичаха… Защо всичко не можа да се съхрани така, както си беше?
	След време Артур се надигна и каза:
	— Мисля, че е редно да отида при някои от по-възрастните рицари от свитата ми. Трябва да поговоря и с тях. Аз съм по-младият, а много от тях са вече съвсем грохнали. Ето Пелинор — надали би могъл да се изправи сега срещу някой дракон. Нищо чудно да не може да се справи и с малкото кученце на Илейн!
	Ланселет каза:
	— Имам чувството, че откак Илейн се омъжи, той не знае какво да прави с живота си. Има хора, които вземат такова решение — че са изпълнили вече жизненото си предназначение, и действително умират скоро след това. Дано с него не стане така — аз го обичам и се надявам още дълго да бъде сред нас. — Той се усмихна стеснително. — Никога не съм имал истински баща — наистина, Бан винаги беше добър с мен по своему, но сега за първи път имам близък човек, който се държи с мен като със син. Не съм имал и братя — когато синовете на Бан, Лайънел и Борс, дойдоха в кралския двор, аз бях вече мъж. Почти не говорех езика им. А пък Балан винаги е имал други грижи.
	Откак Артур се появи след срещата си с епископа, почти не се бе усмихвал, но сега се засмя.
	— Нима да имаш братовчед е нещо толкова по-незначително от това да имаш брат, Галахад?
	Ланселет протегна ръка и го хвана здраво за китката.
	— Да ме накаже Господ, ако забравя някога приятелството ни, Гуидиън… — той вдигна очи към Артур и Гуенхвифар бе убедена, че Артур ще го прегърне. Но вместо това той се отдръпна и ръката на Ланселет увисна. Той загледа учудено краля, но Артур скочи бързо на крака.
	— Ето и Уриенс, и Марк от Корнуол — колко е остарял и той… Нека видят, че техният крал не се е възгордял и сам ще отиде при тях. Остани тук, при Гуенхвифар, Ланс. Нека днешният празник ни припомни хубавите стари времена.
	Ланселет се подчини и остана на скамейката до Гуенхвифар. След кратко мълчание той попита:
	— Да не би Артур да е болен? Гуенхвифар поклати глава.
	— Струва ми се, че са му наложили покаяние, затова е мрачен.
	— Че какъв ли тежък грях би могъл да има Артур на душата? — зачуди се Ланселет. — Той е един от най-безупречните хора, които познавам. Гордея се, че все още мога да се нарека негов приятел — но знам, че не го заслужавам, Гуен.
	Той я загледа с такава тъга, че Гуенхвифар едва не заплака отново. Защо не можеше да обича и двамата без грях, защо Бог е наредил тъй, че жената може да има само един съпруг? Явно бе станала порочна като Моргана, щом можеха да й минават такива неща през ума!
	Тя докосна леко ръката му.
	— Щастлив ли си с Илейн, Ланс?
	— Щастлив ли? Та кой човек на тази земя може да се нарече щастлив? Правя, каквото мога.
	Тя сведе очи към ръцете си. Забрави за миг, че обича толкова отдавна този мъж — тъкмо сега за нея той беше най-вече приятел.
	— Искрено искам да бъдеш щастлив. Вярвай ми, че искам точно това. Ръката му стисна леко нейната.
	— Знам, скъпа моя. Знаеш ли, не исках да идвам тук днес. Обичам теб, обичам и Артур, но минаха дните, когато приемах да бъда капитан на неговата конница и… — гласът му трепна — защитник на кралицата.
	Внезапно тя вдигна очи и каза:
	— Не мислиш ли, че младостта ни вече е отминала, Ланс? Ръката й беше все още в неговата.
	Той кимна и въздъхна:
	— Да, така е.
	Моргана отново бе взела арфата и пееше. Ланселет продължи:
	— Гласът й е все така прекрасен. Когато я слушам, винаги си спомням за майка ми — тя не пееше толкова хубаво, но гласът й беше подобен — мек и нисък…
	— Моргана си е все така млада — отбеляза ревниво Гуенхвифар.
	— Така е с всички, в чиито жили тече кръвта на Древните — до определено време изглеждат така, сякаш никога няма да остареят, и след това се състаряват изведнъж — каза Ланселет. После се наведе, целуна я леко по бузата и допълни: — Не мисли, че си по-малко красива от Моргана, Гуен. Просто твоята красота е различна — това е всичко.
	— Защо ми казваш това?
	— Любима, не мога да те гледам толкова нещастна…
	— Мисля, че изобщо не знам какво означава да бъдеш щастлив — отвърна Гуенхвифар.
	„Защо Моргана остава недосегаема за времето? Това, което съсипа моя живот и живота на Артур, на нея сякаш не й тежи. Ето, тя пак пее и се смее, и онзи млад рицар със змиите около китките съвсем се е захласнал по нея…“
	След малко Ланселет каза, че трябва да отиде при Илейн, и я остави сама. Артур се върна и седна до нея, но тогава се заредиха стари приятели — всеки му поднасяше своя дар, напомняше за заслугите си, искаше нещо. Дойде Уриенс от Северен Уелс — беше посивял и наедрял, но все още бе запазил всичките си зъби, и продължаваше да води войските си в бой.
	Уриенс поде:
	— Искам да те помоля за нещо, кралю. Искам да се оженя отново, и бих желал да се сродя с теб. Чух, че Лот от Лотиан е починал, и с радост бих взел за жена неговата вдовица, Моргоуз.
	Артур потисна с мъка смеха си.
	— Що се отнася до това, приятелю, искай разрешение не от мен, а от сър Гауейн. Сега той владее Лотиан, и несъмнено ще се зарадва, ако успее да намери нов съпруг на майка си, тъй като тя е една доста своенравна дама. Не мога да й наредя да се омъжи — все едно да заповядам на майка си.
	Внезапно вдъхновение осени Гуенхвифар. Ето идеалното разрешение на всички проблеми — сам Артур каза, че разчуе ли се тайната в кралския двор, Моргана неминуемо ще стане обект на присмех и презрение. Тя го подръпна за ръкава и каза тихо:
	— Артур, Уриенс е ценен съюзник. Казвал си ми, че трябва да ценим уелските мини също както са ги ценили римляните, заради желязото и оловото, които се добиват там… А имаш неомъжена сестра, чийто брак зависи от теб.
	Той я изгледа стреснато.
	— Но Уриенс е много стар!
	— Моргана е по-голяма от теб — отвърна Гуенхвифар, — и тъй като Уриенс има пораснали синове и дори внуци, надали ще настоява тя да му роди на всяка цена дете.
	— Така е — съгласи се намръщено Артур — такъв брак би бил подходящ. — Той се обърна към Уриенс и каза: — Не мога да наредя на лейди Моргоуз да се омъжи повторно, но моята сестра, херцогинята на Корнуол, е все още неомъжена.
	Уриенс се поклони.
	— Не смеех да се прицеля толкова високо, кралю, но ако сестра ти пожелае да бъде кралица в моите земи…
	— Не бих принудил никоя жена да се омъжи против волята си — каза Артур, — но ти обещавам да я попитам.
	Той повика един от пажовете.
	— Когато лейди Моргана завърши песента, попитай я дали би дошла при мен.
	Уриенс загледа Моргана. Тъмният цвят на роклята придаваше необичайно светъл тен на лицето й.
	— Сестра ти е много красива жена, кралю. Мъжът, когото реши да приеме за съпруг, ще бъде щастливец.
	Уриенс се върна на мястото си, а Артур каза замислено, докато наблюдаваше как Моргана си проправя път към тях:
	— Отдавна трябваше да се омъжи — сигурно вече копнее за свой дом, където тя ще е господарка, вместо да бъде на разположение на друга жена. Пък и за по-младите мъже би била прекалено учена. Но Уриенс действително ще бъде щастлив, защото тя е очарователна, а и ще ръководи отлично домакинството му. Все пак… иска ми се да не беше толкова стар…
	— Сигурно ще бъде по-щастлива със солиден и улегнал съпруг — отбеляза Гуенхвифар. — В края на краищата тя самата не е някакво романтично хлапе.
	Моргана дойде и се поклони пред тях. Както винаги пред хора, лицето й беше напълно безстрастно. Усмихваше се учтиво и този път Гуенхвифар изпита дълбока благодарност за хладнокръвието й.
	— Сестро — започна Артур. — Поискаха от мен ръката ти. След това, което се случи тази сутрин — той заговори по-тихо — мисля, че ще е разумно известно време да поживееш далеч от двора.
	— Действително, ще се радвам да се махна оттук, братко.
	— Ами тогава… — Артур се поколеба. — Дали би ти харесало да живееш в Северен Уелс? Чувал съм, че голяма част от земите там са пусти, но в Тинтагел не е по-оживено…
	Гуенхвифар забеляза с удивление, че Моргана се изчерви като петнадесетгодишно момиче.
	— Няма да се преструвам, че съм изненадана от предложението, братко.
	Артур се позасмя.
	— Виж го ти хитреца — пред мен не спомена, че е разговарял с теб.
	Моргана отново се изчерви и започна да играе с края на плитката си. Гуенхвифар си помисли, че наистина никой не би могъл да й даде годините.
	— Кажи му, че за мен ще е удоволствие да живея в Северен Уелс.
	Артур каза меко:
	— Не те ли безпокои разликата във възрастта?
	Лицето й беше все така зачервено.
	— Щом не безпокои него, не безпокои и мен.
	— Да бъде тогава — Артур направи знак на Уриенс. Той се запъти, сияещ от щастие, към тях. — Сестра ми току-що каза, че ще й хареса да бъде кралица на Северен Уелс, приятелю. Не виждам причини да бавим сватбата — може да я отпразнуваме още идущата неделя. — Артур вдигна чашата си и се обърна към заобиколилото го множество. — Приятели, нека вдигнем чаши за сватбата на скъпата ми сестра, лейди Моргана, херцогиня на Корнуол, и моя добър приятел крал Уриенс от Северен Уелс!
	Възгласите, виковете и възторжените приветствия се надигнаха като вълна — едва сега пиршеството заприлича на предишните весели чествания на Петдесетница. Моргана стоеше неподвижно, като издялана от камък.
	„Но тя се съгласи, каза, че той вече й е направил предложение…“ Гуенхвифар не можеше да разбере. Изведнъж си спомни младия мъж, който ухажваше до преди малко Моргана. Но това беше синът на Уриенс — Аколон! Разбира се, това е било — мислела е за Аколон! Но възможно ли е да се е надявала да й предложи брак — та той бе доста по-млад от нея! Да, предполагала е, че ще я оженят за Аколон. Интересно, ще се възпротиви ли?
	Омразата отново я заля.
	„Нека види сега какво значи да те дадат за невеста на човек, когото не обичаш!“
	На глас каза:
	— И тъй, ти също ще бъдеш кралица, сестро. Аз ще ти стана шаферка — и взе ръката на Моргана в своята.
	Моргана я загледа право в очите и Гуенхвифар разбра, че думите й не са я заблудили.
	„И тъй да е. Поне ще се отървем една от друга. Край на това престорено приятелство“.


	Говори Моргана…
	Като се има предвид как бе съдено да приключи моят брак, предполагам, че началото му бе доста добро. Гуенхвифар наистина организира чудесна сватба — независимо от омразата си към мен. Имах шест шаферки, четири от които — кралици. Артур ми подари много красиви и скъпи накити — никога не съм имала слабост към скъпоценности. На Авалон не носех украшения, а после, когато го напуснах, така и не си създадох такъв навик, въпреки че бях наследила някои много хубави неща от Игрейн. Сега Артур ми даде още много от накитите на майка ни, и други, които бяха плячкосани от саксонците. Исках да възразя, но Гуенхвифар ми напомни, че Уриенс ще очаква съпругата му да се облича както подобава на кралица. Свих рамене и я оставих да ме гизди, както дете облича куклата си. Един от накитите беше прекрасна кехлибарена огърлица. Помнех, че Игрейн я носеше, когато бях много малка, но после изчезна някъде. Много по-късно я видях в нейното ковчеже и тя ми каза, че ще ми я подари, когато порасна. Но след това заминах за Авалон — а там нямах нужда от скъпоценности. Сега огърлицата беше моя, заедно с толкова много други неща, че не знаех кога бих могла да ги нося.
	Не изпълниха единствената ми молба — да отложат сватбата, докато успее да пристигне леля ми Моргоуз. Може би се страхуваха, че ще се осъзная, че ще протестирам и ще обясня, че има недоразумение, че съм мислела, че Аколон е този, който ми предлага да живея като негова съпруга в Северен Уелс. Убедена съм, че поне Гуенхвифар знаеше как стоят нещата. Чудех се какво ще си помисли за мен Аколон — аз почти му се бях врекла сутринта, а още същата вечер обявиха годежа ми със стария му баща! Нямах възможност да го питам.
	Казах си, че в крайна сметка Аколон би предпочел невеста на петнадесет години, не на тридесет и четири. Бях чувала жените да говорят, че ако си минала тридесетте, трябва да се задоволиш с предложението на някой възрастен, многократно овдовявал кандидат, който ще те избере заради потеклото, приятната външност и добрата зестра, а също и за да изгледаш осиротелите му деца. Що се отнася до потеклото, при мен не можеше да се желае повече; колкото до останалото, скъпоценности имах в изобилие, но трудно можех да си представя да бъда майка на Аколон и останалите деца на стария Уриенс — по-скоро бих се възприела като баба на внуците му. Изведнъж ми проблесна, че майката на Вивиан е била вече баба, преди да навърши моите години; родила беше Вивиан на тринадесет, а самата Вивиан бе родила единствената си дъщеря, преди да навърши четиринадесет.
	Само веднъж разговарях насаме с Уриенс — в един от трите дни между Петдесетница и нашата сватба. Може би тайно съм се надявала, че той, като християнин, ще се откаже от брака, като узнае някои неща; а може би все пак щеше да предпочете млада жена, която да му роди още деца. Пък и не исках да ме вземе, без да е наясно, че не съм девствена, и да ме упреква по-късно; знаех отлично колко държат християните на девствеността на невестата; най-вероятно го бяха възприели от римляните с тяхната фамилна гордост и преклонение пред непорочността.
	— Отдавна минах тридесетте, Уриенс — му казах тогава, — и не съм девица.
	Не ми беше известен по-изискан и благоприличен начин да съобщиш такова нещо.
	Той посегна и докосна малкия син полумесец на челото ми. Знакът беше избледнял — бях забелязала това, докато се гледах в огледалото, което бе един от сватбените подаръци от Гуенхвифар. Спомних си, че когато отидох на Авалон, и полумесецът на челото на Вивиан бе почнал да избледнява, но тя го подчертаваше със синя боя.
	— Била си жрица на Авалон — една от девиците на Езерната дама, и си отдала девствеността си на Рогатия бог, нали?
	Кимнах.
	Уриенс продължи:
	— Някои от моите поданици продължават да спазват този обичай и аз не полагам усилия да го премахна. Имам чувството, че според селяните е лесно за кралете и благородниците да приемат Христовата вяра, защото могат да плащат на свещеници, та с молитвите си да ги измъкнат от Ада. Но се опасяват, че ако боговете на Древните, почитани от незапомнени времена из нашите хълмове, не получават дължимото, ще си отмъстят. Синът ми Аколон е на същото мнение — но сега в ръцете на свещениците е съсредоточена голяма власт, затуй предпочитам да не ги предизвиквам. Що се отнася до мен, все ми е едно кой Бог седи на небесния престол и на кой Бог се кланя народът ми, стига в кралството ми да цари мир. Но веднъж, много отдавна, аз също носих короната от еленови рога. Кълна се, че никога няма да те упреквам, лейди Моргана.
	„Ах, всемогъща Богиньо…“, мислех си, „това е лудост, не може да бъде, ти се шегуваш с мен… Можех наистина да имам щастлив брак с Аколон — но той е млад, може би предпочита някое младо момиче за съпруга…“ На Уриенс казах:
	— Трябва да знаеш и още нещо. Родих син на Рогатия Бог.
	— Казах ти, лейди Моргана, никога няма да те упреквам за миналото ти.
	— Но ти не разбираш. Раждането на детето беше толкова тежко, че повече не мога да имам деца.
	„Той е крал“, мислех си, „един крал иска невеста с плодовита утроба“.
	Той потупа ръката ми. Явно искрено се стараеше да ме успокои.
	— Имам достатъчно синове, не ми трябват повече. Децата са хубаво нещо, но аз наистина си имам повече от достатъчно.
	Казвах си, че е стар, че е изглупял от старост… Но беше наистина мил с мен. Ако беше се правил на лудо влюбен, щях да се почувствам отвратена, но добротата му не можех да не приема.
	— Може би тъгуваш за сина си, Моргана? Ако искаш, може да пратиш да го доведат, та да отрасне в нашия двор. Заклевам ти се, че нито ти, нито той ще чуете от мен лоша дума за произхода му, и той ще бъде отгледан, както се полага на син на херцогинята на Корнуол, която сега ще бъде и кралица на Северен Уелс.
	Тази проява на добросърдечие ме просълзи.
	— Много си мил, кралю — отвърнах, — но той си е добре там, където е сега — на Авалон.
	— Е, ако промениш решението си, само ме уведоми — каза Уриенс. — Ще се радвам на още едно момче в къщата, а и предполагам, че той е тъкмо на възраст да се сприятели с най-малкия ми син, Увейн.
	— Мислех, че Аколон е най-младият ти син, сър.
	— Не, не. Увейн е само на девет години. Майка му почина при раждането… Не си предполагала, че старец като мен може да има деветгодишен син, нали?
	„Защо пък да не предположа“, казах си с иронична усмивка. „Мъжете толкова се гордеят, ако жените зачеват синове от тях, сякаш за това трябва някакво специално умение. Като че ли всеки котарак не може същото! Жената поне износва детето в тялото си цели девет месеца и изстрадва излизането му на бял свят — с това действително може да се гордееш. А участието на мъжа не изисква нито ум, нито умение!“
	Все пак казах, опитвайки се да обърна всичко на шега:
	— Когато бях младо момиче, сър, в моята страна казваха така: един съпруг на четиридесет е способен да стане баща, но ако е на шестдесет, със сигурност ще стане.
	Казах го нарочно. Ако се беше възмутил от грубоватата шега, щях да съм наясно как да се отнасям с него за в бъдеще. Щях да внимавам винаги да се преструвам на кротка и скромна. Но вместо това той се разсмя добросърдечно и отбеляза:
	— Струва ми се, че ти и аз ще се разбираме отлично, мила. До гуша ми дойде от млади момичета, с които човек не може да се посмее. Дано и ти да си доволна, като вземаш за съпруг стар човек като мен. Синовете ми се присмиват, че се ожених още веднъж и след раждането на Увейн, но да ти кажа честно, Моргана, човек свиква с брака. Не обичам да живея сам. А когато и последната ми съпруга умря от лятната треска… Е, вярно, исках да се сродя с брат ти, но мога да ти кажа искрено, че освен това се чувствах и самотен. Мисля си, че ти, като не си била омъжена, за разлика от повечето жени на твоята възраст, може пък и да изпиташ удоволствие от това, че сега ще имаш свой дом и съпруг, пък дори той да не е млад и красив. Знам, че не са взели мнението ти за този брак, но все пак се надявам да не се чувстваш нещастна.
	„Поне“, казах си, „не очаква да съм зашеметена от възторг пред голямата чест да бъда негова съпруга“. Можех да му кажа, че за мен няма да има голяма разлика — не бях изпитвала истинско щастие, откак напуснах Авалон, и тъй като щях да бъда нещастна, където и да съм, може би щеше да е по-добре поне да съм далеч от злонамереността на Гуенхвифар. Не можех повече да се преструвам на нейна любяща приятелка и роднина — това донякъде ме натъжаваше, защото имаше време, когато наистина бяхме приятелки. Но не бях аз тази, която се промени. Едно е сигурно — нямах никакво желание да й отнема Ланселет; но как бих могла да й обясня, че въпреки желанието изпитвах към него и презрение, и не бих го взела за съпруг, дори да ми го предлагаха. О, да, ако Артур бе настоял той да ме вземе за съпруга още преди собствената му венчавка с Гуенхвифар… Но дори и тогава щеше да е късно. Всъщност, когато и да е след онзи ден, когато двамата бяхме сред каменния кръг, щеше да е много късно. Ако тогава бях го оставила да отнеме девствеността ми, нито едно от последвалите събития нямаше да се случи… Но стореното си остава сторено. Тогава не можех да знам какви планове има за мен Вивиан; и затова всичко стана, както е било предначертано, и развоят на събитията доведе и до сватбата ми с Уриенс.

	Нашата първа брачна нощ не се размина много с очакванията ми. В продължение на известно време той се стара, милва ме, пъшка, притеснява се, докато задиша тежко, свърши изведнъж, търкулна се настрани и заспа. Тъй като не очаквах нищо по-добро, не бях разочарована. Дори не ми бе неприятно да заспя в прегръдката му. Той обичаше да ме чувства до себе си, и въпреки че след първите седмици рядко се любеше с мен, обичаше много да спим в едно легло. Понякога ме държеше в прегръдките си в продължение на часове, разправяше ми какво ли не, и което е по-важното, вслушваше се и в това, което аз имах да му кажа. За разлика от повлияното от Рим население на Юга, хората от племената, населяващи Северен Уелс, никога не се отнасяха с насмешка към думите на една жена. Поне за това изпитвах искрена благодарност — че никога не пренебрегваше съветите ми, просто защото ги е дала жена.
	Северен Уелс се оказа прекрасна страна — с големи хълмове и дори планини, които ми напомняха на Лотиан. Но планините в Лотиан бяха високи и там не растеше почти нищо, а земите на Уриенс бяха зелени и плодородни, обсипани с цветя и плодни дръвчета. Почвата беше богата и реколтата — добра. Уриенс бе избрал една от най-красивите долини, за да построи замъка си. Синът му Авалох, както и съпругата, и децата на Авалох, ме почитаха във всяко отношение, а най-малкият му син — Увейн, свикна да ми казва „мамо“. Едва сега разбрах какво би било, ако бях отгледала собствения си син, да бях се грижила за дребните ежедневни нужди на едно растящо дете, да се притеснявам, че се катери по дърветата и може да изпотроши костите си, да се чудя с какво да го обличам, като израства толкова бързо от дрехите си, или ги изпокъсва из шубраците, да се притеснявам, защото е нагрубил възпитателя си, или се е измъкнал, за да отиде на лов, вместо да си учи уроците. Свещеникът, чието задължение беше да учи Увейн на четмо и писмо, бе вдигнал ръце от него; затова пък момчето беше най-голямата радост и гордост на главния оръжейник. Действително, беше буйно момче, но аз го обикнах много; той ми прислужваше на вечеря, и често седеше при мен в голямата зала, докато свирех на арфа и пеех — като всички, родени в тези земи, той имаше добър слух и ясен, мелодичен глас. Освен това всички в двора на Уриенс, начело със самия крал, предпочитаха да свирят и пеят сами, отколкото да слушат платени странстващи певци. След година-две съвсем искрено започнах да приемам Увейн като свой роден син, пък и той изобщо не помнеше истинската си майка. Макар и буен, с мен биваше неизменно мил; момчетата на тази възраст не са лесни за гледане, и имаше дни, когато той се цупеше и се държеше зле, но винаги след това проявяваше трогателна нежност — идваше при мен и слушаше песните ми, носеше ми полски цветя или някоя неумело обработена заешка кожа. Понякога дори се навеждаше, несръчно като младо щъркелче, и ме целуваше плахо по бузата. Тогава често си казвах, че щеше да е хубаво да имам свои деца, които да отгледам сама. Животът в кралския двор течеше много спокойно, та нямаше и с какво друго да се занимавам. Войните и размириците из южните земи почти не ни засягаха.
	И тогава, тъкмо се бе навършила година от сватбата ни с Уриенс, у дома се прибра Аколон.


	9

	Над хълмовете цареше лято; овощната градина на кралицата бе отрупана с бели и розови цветове. Моргана се разхождаше под дърветата, обзета от болезнена носталгия. Кръвта й се вълнуваше от спомена за пролетите на Авалон, за дърветата, обвити в същите бялорозови облаци. Наближаваше лятното слънцестоене; наложи й се да го пресметне. Осъзна с болка, че придобитите на Авалон способности избледняват — не можеше вече да чувства с тялото си смяната на сезоните.
	„Не, не бива да се самозалъгвам. Причината не е в това, че съм забравила, или че съм изгубила способността да чувствам смяната на сезоните с кръвта си — просто вече не си разрешавам тези чувства“.
	Моргана се погледна безстрастно, сякаш отстрани — беше облечена с рокля в мрачни тонове, но много скъпа — достойна за кралица. Уриенс й бе подарил всички рокли и накити на последната му съпруга, а тя имаше и скъпоценностите на майка си. Кралят обичаше да я вижда обсипана със скъпоценности, подчертаващи кралското й достойнство.
	„Има крале, които убиват пленниците си, или ги пращат да работят в мините… Ако кралят на Северен Уелс предпочита да обкичва една пленница със скъпоценности и да я държи до себе си, наричайки я своя кралица, това е негово право“.
	И все пак лятото вълнуваше кръвта в жилите й. Долу, в подножието на хълма, един орач подвикваше на вола си и виковете му долитаха до нея. Утре беше Еньовден.
	Идущата неделя някой от свещениците щеше да поведе шествие из полята, да ги обиколи, съпроводен от дякони и псалтове. Щяха да пеят псалми и да благославят земята. По-заможните рицари и земевладелци бяха съумели да убедят народа, че това е по-подходящо за една християнска страна в сравнение със стария обичай, съгласно който хората кладяха големи огньове в полята и призоваваха Великата Богиня да дари земите им с плодородие. Не за първи път на Моргана й се прииска да беше просто обучена жрица, да не беше наследница на кралската династия на Авалон.
	„Ако бе тъй, щях все още да съм там“, мислеше си тя, „да продължавам на служа на Богинята… А тук съм като корабокрушенец в чужда земя…“ Тя се извърна рязко и закрачи през разцъфтелите градини със сведена глава. Не искаше да вижда ябълковите цветове.
	„Отново и отново идва пролетта, а после — лятото, с неговите дарове. Но аз съм все сама и обречена на безплодие, също както християнските девици, обречени на безбрачие, затворници зад манастирските стени“. Наложи си да не заплаче — тези дни непрекъснато й се приплакваше — и влезе в замъка. Зад нея залязващото слънце заля с кървавочервени отблясъци полята, но тя не искаше да гледа и залеза. Всичко около нея трябваше да е сиво и безплодно „Сиво и безплодно като мен“.
	Една от придворните я пресрещна на вратата.
	— Господарке, кралят се върна и иска да говори с теб в покоите си.
	— Да, трябва да отида — измърмори Моргана повече на себе си. Внезапна болка стегна челото й като с обръч. За миг имаше чувството, че се задушава. Не можеше да си наложи да влезе навътре в мрачния замък. През цялата студена зима стените му я притискаха, сякаш бе хваната в капан. Каза си да не се поддава на внушения, стисна зъби и се запъти към покоите на Уриенс. Намери го полугол, проснат върху каменните плочи на пода, а личният му прислужник го разтриваше.
	— Пак си се преуморил — каза Моргана. И продължи наум: „Не си вече млад, за да препускаш така из земите си“. Уриенс бе ходил до един близък град, за да разреши някакъв спор за имоти. Моргана знаеше, че той иска тя да бъде до него, да й разправи всичко, което е чул и видял по време на обиколката си. Седна на своя стол и заслуша с половин ухо това, което съпругът й имаше да казва.
	— Можеш да си вървиш, Берек — каза Уриенс. — Кралицата ще ми намери дрехи.
	Когато прислужникът излезе, той попита:
	— Ще ми разтриеш ли краката, Моргана? Ти го правиш по-добре от него.
	— Разбира се. Но трябва да седнеш тук на стола.
	Той протегна ръка и тя го издърпа нагоре, за да стане. Постави малко столче под краката му и коленичи, после започна да трие изтънелите от старост, мазолести ходила, докато кръвта им се раздвижи и те изгубиха мъртвешкия си вид. Извади едно шишенце и започна да втрива едно от билковите масла, които сама приготвяше, в изкривените пръсти на краката му.
	— Трябва да наредиш да ти направят нови ботуши — отбеляза тя. — Старите са пукнати, и на това място кракът ти ще се разрани — виждаш ли, вече има мехур.
	— Но старите ботуши са ми толкова удобни! Новите винаги са твърди — възрази Уриенс.
	Моргана каза:
	— Стори тъй, както пожелаеш, господарю.
	— Не, не, мила, ти си права както винаги — отвърна старият крал. — Ще заръчам утре обущарят да ми вземе мярка.
	Моргана стана, за да прибере шишенцето с билковото масло и да му подаде чифт стари, обезформени от носене обувки, и си каза: „Чудя се дали му минава през ума, че този чифт ботуши може да му е последен — дали затова не иска да ги поръча?“ Но не продължи да се занимава с мисълта какви последици би имала за нея смъртта на краля. Не й бе приятно да мисли за смъртта му — с нея винаги се беше отнасял добре. Нахлузи меките обувки на краката му и стана, бършейки ръце в една кърпа. Така по-добре ли е, господарю?
	— Чувствам се прекрасно, скъпа, благодаря ти. Никой не може да се грижи за мен като теб — отвърна той.
	Моргана въздъхна. С новите ботуши краката щяха да го измъчват; прав беше, че ще са твърди и ще му разраняват стъпалата. Може би трябваше наистина да се откаже от ездата и да си стои вкъщи, но той не искаше и да чуе.
	Тя поде:
	— Пращай Авалох да решава такива спорове. Редно е да се научи как да управлява народа си.
	Най-големият син на Уриенс й беше връстник. Доста отдавна чакаше да се възкачи на престола, но баща му създаваше впечатлението, че ще управлява вечно.
	— Вярно, права си, но ако не отида аз, те ще решат, че кралят не се интересува от тях — отвърна Уриенс. — Може би ще го пращам през зимата, когато се разкалят пътищата…
	— Добре ще е да го сториш — отвърна тя. — Иначе отново ще ти станат рани от измръзване. Рискуваш дори ръцете да ти се схванат непоправимо.
	— Каквото и да говорим, Моргана — обърна се той към нея с радушната си усмивка, — аз съм си стар човек, а за старостта цяр няма. Я кажи, ще има ли печено прасе за вечеря?
	— Да — отвърна Моргана, — а за десерт ще има и ранни череши. Погрижих се да наберат.
	— Ти си забележителна домакиня, мила моя — каза Уриенс и взе ръката и в своята, докато двамата излизаха от стаята. Тя си каза: „Мисли си, че ми прави комплимент с думите си“.
	Цялото семейство вече се бе събрало около трапезата за вечеря: Авалох, съпругата на Авалох, Малин, и малките им деца; Увейн, източен и тъмнокос, и свещеникът, който бе негов възпитател; по-нататък на масата седяха други рицари със съпругите си, както и по-високопоставените членове на прислугата. Уриенс и Моргана заеха местата си и Моргана веднага направи знак да започват със сервирането. В същия момент най-малкото дете на Малин започна да хленчи:
	— Баба! Баба! Искам баба да ме вземе на колене!
	Малин — бледа, светлоруса млада жена, която отново беше бременна — му се скара:
	— Тихо, Кон! Седни спокойно като добро момче и не вдигай шум!
	Но детето вече бе докретало до коленете на Моргана; тя се засмя и го взе на скута си. „Ама че баба съм!“, мина й през ума. „Та Малин ми е почти връстница!“. Въпреки това, важното бе, че внуците на Уриенс я обичаха. Тя прегърна здраво малкото момченце. Къдравата главичка, притисната към тялото й, вкопчените в нея малки мърляви пръстчета й доставиха неизмерима наслада. Започна да реже парчета от печеното свинско в чинията си и да „рани Кон“. Сетне се зае да му изрязва парче хляб във формата на прасе.
	— Ето, сега си готов с вечерята — каза тя накрая, избърса омазнените си от месото пръсти и се зае със собствената си вечеря. Яде съвсем малко месо — все още не го обичаше много; всъщност предпочиташе само да си топи късчета хляб в соса. Приключи бързо с храненето, останалите продължаваха да ядат. После се облегна назад и започна да пее тихичко на Кон, който доволно се бе свил на кълбо в скута й. След време осъзна, че всички са се заслушали в песента й и млъкна.
	— Моля те, майко, продължавай — каза Увейн, но тя поклати глава.
	— Не. Уморена съм… Чуйте, какъв е този шум в двора? — Моргана се изправи на крака и направи знак на един от прислужниците да й осветява пътя. Той вървеше зад нея, издигнал високо факлата, и когато слязоха в двора, тя видя ясно новопристигналия конник. Прислужникът постави припряно факлата в една от скобите на стената и затича към него, за да му помогне да слезе от коня.
	— Господарю Аколон!
	Той се упъти право към нея. Аленото му наметало се влачеше след него като река от кръв.
	— Лейди Моргана — той отмери дълбок поклон — или може би трябваше да кажа… „майко“?
	— Моля те, недей — започна нетърпеливо Моргана. — Заповядай, влез, Аколон. Баща ти и братята ти ще се радват да те видят отново.
	— Ти не се ли радваш, лейди?
	Тя прехапа устни и внезапно се уплаши, че ще се разплаче. Вместо това каза:
	— Ти си кралски син, а аз — кралска дъщеря. На теб ли трябва да обяснявам как се сключват такива бракове? Това не бе мое желание, Аколон, и когато разговарях с теб, нямах представа… — тя замлъкна, а той сведе очи към нея и я загледа продължително. Сетне се наведе над ръката й. Каза толкова тихо, че прислужникът не можа да чуе нищо:
	— Горката Моргана. Вярвам ти, лейди. Нека има мир между нас… майко?
	— Само ако се откажеш да ме наричаш „майко“ — отвърна тя с някакво бледо подобие на усмивка. — Чак толкова стара не съм. Така може да ми казва Увейн… — междувременно бяха влезли обратно в залата. Кон веднага се затича към тях, викайки:
	— Бабо!
	Моргана се засмя, но смехът й не прозвуча весело. После се наведе, за да вземе момченцето на ръце. Чувстваше, че Аколон не откъсва очи от нея; тя сведе своите към детето В скута си и заслуша мълчаливо приветствените думи, които Уриенс отправяше към сина си.
	Аколон прегърна тържествено брат си и се поклони пред жена му, сетне коленичи пред баща си и му целуна ръка. Когато се обърна към Моргана, тя каза рязко:
	— Няма нужда от повече приветствия, Аколон, пък и ръцете ми са целите омазани със соса от свинското. Храних малкия, а той още не може да се храни чисто.
	— На твоите заповеди, мадам — отвърна Аколон и се запъти към масата, след като взе блюдото с месо от една прислужница, която му го поднасяше — но и докато се хранеше и пиеше, очите му продължаваха да следят Моргана.
	„Сигурно още се сърди. Сутринта ми бе поискал ръката, а същата вечер обявиха годежа ми с баща му — сигурно си мисли, че съм се поддала на амбиция — не съм пожелала да взема кралския син, след като съм могла да взема самия крал.“
	— Не — каза тя твърдо и поразтърси леко Кон. — Ако искаш да седиш в коленете ми, трябва да не вдигаш шум и да не бършеш ръчичките си в роклята ми.
	„Когато той ме видя за последен път, бях облечена в алена рокля и бях сестрата на британския самодържец“, продължаваше да разсъждава Моргана „а в двора дори се говореше, че съм вещица… Сега съм просто баба с мърлявото си внуче в скута. Грижа се за домакинството и мърморя на стария си съпруг да не носи вехтите си ботуши за езда, за да не му разраняват краката.“ Изведнъж почувства болезнено всеки сив косъм, всяка нова бръчка по лицето си. „Защо, в името на Богинята, трябва да ме е грижа какво си мисли Аколон за мен?“ Но не й беше все едно и тя го знаеше отлично; беше свикнала младите мъже да я заглеждат и да й се възхищават, а сега изведнъж се почувства стара, грозна и нежелана. Никога не се бе имала за красавица, но досега винаги се беше движила сред младите, а изведнъж се виждаше седнала сред стареещите матрони. Отново изшътка на детето, защото Малин тъкмо питаше Аколон за новини от двора на Артур.
	— Не мога да разкажа за никакви велики дела — казваше той. — Мисля, че дните на подвизите преминаха за всички нас. В двора на Артур животът тече спокойно, а самият крал все още е на покаяние за някакъв неизвестен грях — не докосва вино, дори на голям празник.
	— А има ли признаци, че кралицата може да роди престолонаследник? — продължи да пита Малин.
	— Никакви — каза Аколон, — макар че на последния турнир една от придворните й дами спомена, че кралицата може да е бременна.
	Малин се обърна към Моргана и каза:
	— Ти познаваш кралицата на Артур добре, нали, майко?
	— Да — кимна Моргана. — Що се отнася до тези слухове, имайте предвид, че всеки път, когато месечният й цикъл закъснее с един ден, Гуенхвифар решава, че е бременна.
	— Кралят се държи като глупак — отбеляза Уриенс. — Отдавна трябваше да се раздели с нея и да си вземе жена, която може да му роди наследник. Помня отлично какъв хаос цареше в страната, докато всички мислеха, че Утър умира без наследник. Този път престолонаследието трябва да бъде осигурено.
	Аколон продължи:
	— Чувах, че кралят обявил един свой племенник за наследник — сина на Ланселет. На мен тази работа не ми харесва — в края на краищата, Ланселет е син на Бан от Бенуик, а никой от нас не иска да ни управляват крале с чужда кръв.
	Моргана се намеси твърдо:
	— Ланселет е син на Господарката на Езерото и произхожда от старите крале на Авалон.
	— Авалон — каза презрително Малин. — Ние живеем в християнска страна. Какво значение може да има за нас Авалон?
	— По-голямо, отколкото си мислиш — отвърна Аколон. — Чувах, че простият народ не е забравил Великия дракон, и не приема с голям възторг строгото спазване на християнския закон, прието в двора на Артур. Хората помнели също, че преди коронясването си Артур положил клетва да не пренебрегва народа на Авалон.
	— Вярно е — допълни Моргана, — а освен това той носи и Свещения меч на Авалон.
	— На християните това явно не им пречи — каза Аколон. — Наскоро чух, че саксонският крал Ерик приел Христовата вяра и пристигнал с цялата си свита в Гластънбъри, за да приеме светото кръщение. Сетне коленичил пред Артур и положил васална клетва, казвайки, че всички земи, в които живеят саксонци, приемат Артур за свой върховен повелител.
	— Артур — крал на саксонците? Та това е същинско чудо! — намеси се Авалох. — Чувал съм го да казва, че със саксонците може да разговаря само с острието на меча!
	— И все пак тъй е било — саксонският крал коленичил пред него в църквата в Гластънбъри, а Артур изслушал клетвата му и му стиснал ръка — каза Аколон. — Може пък да реши да омъжи някоя от дъщерите на саксонеца за сина на Ланселет, и с това ще се сложи край на всякакви дрязги. А Мерлин продължава да седи сред съветниците на Артур и всеки би казал, че и той е добър християнин!
	— Гуенхвифар би трябвало да е щастлива — каза Моргана. — Тя винаги е твърдяла, че Бог е дарил на Артур победата при Маунт Бадон, защото носел знамето на Светата дева. Чувала съм я също да казва, че Бог пазел живота му, защото той бил призван да приобщи саксонците към лоното на Светата църква.
	Уриенс сви рамене и каза:
	— Аз пък не бих оставил зад гърба си саксонец с брадва в ръце, ако ще и да носи епископска митра!
	— Нито пък аз — допълни Авалох, — но ако саксонските вождове са се отдали на молитви и покаяние, за да спасят душите си, това означава най-малкото, че засега не палят и не плячкосват нашите села и манастири. И като говорим за пост и покаяние — какъв ли е този грях, който тежи на съвестта на Артур? Как мислите? Когато се сражавах в неговата войска, не бях сред най-близките му приятели и не го познавах много добре, но въпреки това смятам, че е изключително добър човек. А пък такова продължително покаяние се налага само за необичайно тежък грях. Ти, лейди Моргана, си му сестра. Знаеш ли нещо за това?
	— Сестра — да, но не и изповедник — Моргана забеляза колко остър е тонът й и замълча.
	Уриенс каза:
	— Всеки, който в продължение на петнадесет години се е сражавал със саксонците, има на съвестта си повече неща, отколкото би искал да си признае. Само че малко са тези, чиято съвест е толкова чувствителна, че продължават да си спомнят за стореното след края на сраженията. Всеки от нас знае какво означава да убиеш човек; всички сме виждали насилие, пролята кръв и смъртта на невинни. Но ако така е рекъл Бог, приключихме с битките, поне в нашия живот, и след като се помирихме с хората, може да се помирим и с Бога.
	„Значи Артур още се покайва, а онзи стар епископ, Патрициус, държи в залог душата му! Чудя се колко ли е доволна Гуенхвифар от това?“
	— Разкажи ни нещо повече за двора — помоли Малин. — Кажи нещо за кралицата. Какви рокли носеше? Аколон се разсмя.
	— Нищо не разбирам от женски дрехи. Последния път я видях облечена в нещо бяло, украсено с перли. Перлите й ги донесе Мархус, прочутият ирландски рицар, като дар от краля на Ирландия. Чувах също, че братовчедка й — май се казваше Илейн — родила на Ланселет дъщеря. Или това беше миналата година? Преди това синът им бе провъзгласен за наследник на Артур. А в двора на крал Пелинор станал скандал — чух, че синът му, Ламорак, бил пратен с някаква задача в Лотиан, и като се върнал, обявил, че ще се жени за вдовицата на Лот, старата кралица Моргоуз…
	Авалох се изкиска.
	— Момчето трябва да се е побъркало. Моргоуз е поне на петдесет години, ако не са и повече!
	— Четиридесет и пет — каза Моргана. — Тя е десет години по-голяма от мен.
	Зададе си въпроса защо чопли собствената си рана. Толкова ли й се искаше Аколон да осъзнае колко е стара, че действително може само да бъде баба на челядта на Уриенс?
	— Наистина се е побъркал — продължи Аколон. — Само пее някакви балади, разнася напред-назад жартиера на дамата и върши всякакви подобни глупости…
	— Този жартиер би трябвало да става вече само за конска юзда, мисля аз — отбеляза Уриенс, но Аколон поклати глава.
	— Не е така — наскоро виждах вдовицата на Лот. Тя все още е красива дама. Разбира се, не е момиче, но от това красотата й не намалява. По-скоро се чудя за какво й е такова недодялано хлапе като него. Ламорак надали има повече от двадесет години.
	— За какво ли му е пък на него такава стара жена? — упорстваше Авалох.
	— Може би — Уриенс се позасмя многозначително, — дамата е опитна в изкуството на любовта! Макар че изглежда невероятно да е толкова опитна, като беше женена дълги години за стария Лот. Сигурно е имала други учители…
	Малин се изчерви и каза:
	— Моля ви! Как може да се допускат такива приказки в един християнски дом?
	Уриенс отбеляза:
	— Ако не се допускаха, нямаше да си толкова наедряла в кръста, снахо.
	— Но аз съм омъжена жена! — Бузите на Малин бяха станала алени. Моргана се намеси остро:
	— Ако в едно християнско домакинство е прието да вършиш неща, за които после те е срам да говориш, нека Богинята ме опази да стана някога и аз християнка!
	— Наистина — добави Авалох, — май не е добре да седим на трапезата и да злословим за тази дама, която е близка роднина на лейди Моргана.
	Аколон се обади:
	— Кралица Моргоуз няма съпруг, който би могъл да се засегне от любовните й истории. Тя е достатъчно възрастна, за да си бъде сама господарка. Несъмнено синовете й могат да бъдат само доволни, че тя приема да има само любовник, а не й е хрумнало да се омъжи за това момче! Всъщност тя не е ли и херцогиня на Корнуол?
	— Не — каза Моргана. — Игрейн беше херцогиня на Корнуол, след като титлата бе отнета от Горлоис, защото измени на Пендрагон. Горлоис нямаше син, и тъй като Утър даде Тинтагел на Игрейн като сватбен подарък, предполагам, че сега титлата принадлежи на мен. — Внезапно я обзе остра носталгия по тази полузабравена страна. Припомни си мрачните очертания на замъка и околните скали на фона на небето, скритите долини, които сякаш изскачаха изневиделица пред пътника, неспирния шум на морето, което се разбиваше в брега под Тинтагел… „Тинтагел! Моят дом! Вярно, не мога да се върна на Авалон, но не съм и бездомница… Корнуол е мой!“
	— А съгласно римския закон — каза Уриенс, — предполагам, че аз, като твой съпруг, скъпа, съм и херцог на Корнуол.
	В Моргана отново се надигна вълна от ярост. „Само през трупа ми!“ каза си тя. „Уриенс не обича Корнуол като мен. Тинтагел, както и самата аз, е просто още една негова собственост, белязани сме като негово притежание… О, да можех да отида да живея в Тинтагел сама, като Моргоуз в Лотиан, да си бъда сама господарка и никой да няма право да разполага с мен…“ Представи си съвсем живо стаята на кралицата в далечния корнуолския замък — там беше и тя, Моргана, още съвсем малка, и си играеше на пода с едно вретено… „Ако само Уриенс посмее да претендира дори за акър корнуолска земя, ще получи от нея цели шест фута и шепа пръст в устата!“
	— А сега чакам новини от вас — каза Аколон. — Какво става в нашите земи? Пролетта явно е закъсняла и тук — виждам, че орачите излизат едва сега на полето.
	— Тези дни ще избират и Пролетната девица — каза Увейн. — Наскоро слизах в селото и видях, че са се насъбрали много красиви момичета — Пролетната девица ще е една от тях… Миналата година ти още не беше тук, майко — обърна се той към Моргана. — При нас е обичай в селата да избират най-красивото момиче за Пролетна девица. Тя обхожда начело на цяла процесия полята, и свещеникът ги благославя… После има танци, разнасят и чучело, направено от класове от миналогодишната реколта. Отец Ейан не харесва тези неща — допълни той — не знам защо, на празника всичко е толкова красиво…
	Свещеникът се покашля и каза притеснено:
	— Благословията на църквата би трябвало да е достатъчна — за какво ни е нещо друго, освен Божието слово, което кара полята да дават обилна реколта? Това чучело от слама, което разнасят, напомня на мрачното езическо минало, когато са изгаряли живи хора и животни, за да ги принесат в жертва на боговете и да осигурят богата реколта в замяна. А обичаят за избиране на Пролетна девица е останал от… Не, не мога да обсъждам пред деца такива отвратителни идолопоклоннически ритуали!
	— На времето — говореше Аколон, обърнат към Моргана, сякаш в залата нямаше никого другиго — на времето Пролетна девица е била самата кралица. Тя е била и жрица на празника на плодородието, и сама е изпълнявала ритуала в полята, за да осигури плодородие на земите си.
	Моргана отново забеляза слабите синкави следи от татуираните по китките му змии.
	Малин се прекръсти и каза благонравно:
	— Да благодарим на Бога, че живеем сред цивилизовани хора.
	Аколон отбеляза:
	— Теб надали биха избрали за такъв ритуал, снахо.
	Увейн, нетактичен като всяко момче на неговата възраст, добави:
	— Не, тя не е достатъчно хубава. Но майка ни биха избрали, защото е красива, нали, Аколон?
	— Щастлив съм, че намирате моята кралица за красива — избърза да се намеси Уриенс, — но миналото си е минало. Вече не горим живи котки и овце в полето, не убиваме елен, който символизира краля, та да поръсим с кръвта му нивята, а и за кралицата не е наложително да изпълнява такъв ритуал.
	„Не“, продължи наум Моргана. „Сега всичко е чистичко и подредено, имаме свещеници и кръстове, и паленето на огньове в полето е забранено… Цяло чудо е, че Богинята не е поразила полята с някоя болест, защото тя се гневи, когато не й се отдава дължимото…“
	Много скоро след това всички се разотидоха по стаите си. Моргана стана последна от мястото си и тръгна да огледа пуснати ли са навсякъде резетата. Сетне взе една малка лампа и отиде да провери подредили ли са удобно легло на Аколон — Увейн беше казал, че природеният му брат бил настанен в някогашната си детска стая.
	— Наред ли е всичко тук?
	— Имам всичко, от което се нуждая — отвърна Аколон, — освен жена, която да украси леглото ми. Да, лейди, баща ми е голям щастливец. А и ти наистина заслужаваш да бъдеш кралица, а не просто съпруга на един от по-младите кралски синове.
	— Няма ли да престанеш да ме кориш? — избухна тя. — Казах ти — нямах избор!
	— Беше се врекла да ми станеш жена!
	Моргана усети, че лицето й е безкръвно. Когато проговори, устните й сякаш бяха от камък.
	— Всичко е свършено и не може да се промени, Аколон.
	Вдигна лампата и се обърна, за да си върви. Зад нея Аколон каза почти заплашително:
	— Между нас нищо не е свършено, лейди.
	Моргана не отговори. Забърза по коридора към спалнята, която делеше с Триене. Придворната я очакваше, за да й помогне да развърже връзките на роклята си, но тя я отпрати. Уриенс бе приседнал на края на леглото и пъшкаше.
	— Дори тези стари обувки ми убиват! Ах, колко е хубаво да си полегнеш!
	— Почини си добре, господарю.
	— Не — каза той и я дръпна към себе си. — И тъй, утре полята ще бъдат благословени… Може би наистина е добре, че живеем в цивилизована страната не се налага кралят и кралицата да се любят пред очите на всички. Но в навечерието на празника може и ние да празнуваме, нали, скъпа — тук, насаме в нашата спалня… Какво ще кажеш?
	Моргана въздъхна. Винаги се бе старала да не засяга гордостта на съпруга си; никога не бе го карала да се чувства непълноценен заради това, че рядко и несръчно се възползваше от правата си върху тялото й. Но Аколон бе събудил у нея мъчителни спомени за годините, прекарани на Авалон — тя виждаше отново факлите на върха на Тор, запалените огньове по Белтейн и девиците изтръпнали в очакване в разораните поля… А тази вечер й се наложи да слуша как онзи опърпан свещеник принизява всичко, което бе най-свято за нея. Сега дори Уриенс се подиграваше със свещените неща.
	— Благословия, дадена по този начин от мен и теб, надали ще свърши работа. Аз съм стара и безплодна, пък и ти не си точно кралят, който ще оплоди земята!
	Уриенс се взря изненадано в нея. През цялата година, откак бяха женени, тя нито веднъж не бе му говорила с остър тон. Беше прекалено стреснат, за да я упрекне.
	— Ти несъмнено си права — каза той тихо. — Нека оставим тази грижа на младите. Да си лягаме, Моргана.
	Когато тя легна до него, Уриенс не я докосна. Малко по-късно плахо обви ръка около раменете й. Моргана вече съжаляваше за грубите си думи… Беше й студено, чувстваше се самотна и лежеше, хапейки устни, за да не се разплаче. Но когато Уриенс се опита да й заговори, тя се престори на заспала.
	Еньовден дойде най-сетне. Утрото бе светло и обещаваше прекрасен ден. Моргана се събуди рано. Колкото и да се убеждаваше, че вече не може да чувства движението на слънцето в кръвта си, цялото й тяло бе натегнало от силата на настъпващото лято. Докато се обличаше, хвърли безразличен поглед на спящия си съпруг.
	Беше се държала като глупачка. Защо прие безропотно волята на Артур — притесняваше се да не го злепостави пред останалите крале ли? Ако той не бе в състояние да задържи трона си без женска помощ, може би наистина не го заслужаваше. Артур бе предал Авалон, беше вероотстъпник; и нея бе дал за съпруга на друг вероотстъпник. А тя бе приела кротко тяхното решение.
	„На времето Игрейн допусна да използват живота й за политически интриги“. Нещо в дълбините на душата й, мъртво или дълбоко заспало още от деня, когато тя избяга от Авалон с Гуидиън в утробата си, изведнъж се събуди и размърда — бавно и лениво като пробуждащ се дракон. Това пробуждане бе така скрито и потайно като първото движение на дете в майчината утроба. После тя чу в себе си тихия, но съвсем ясен въпрос: „Аз не исках да позволя на Вивиан, която обичах, да ме ползва за осъществяване на плановете си — защо тогава преклоних глава и се оставих да бъда средство за постигане на Артуровите цели? Аз съм кралица на Северен Уелс и херцогиня на Корнуол — там, където името на Горлоис все още се помни. Освен това произхождам от древната кралска династия на Авалон.“


	Уриенс простена и размърда схванатото си от съня тяло.
	— О Господи, цялото ми тяло е вдървено — боли ме всеки мускул, а болката е по-лоша от зъбобол! Наистина прекалих вчера с ездата. Моргана, ще ми разтриеш ли гърба?
	Тя понечи да се сопне, да му каже, че има дузина лични прислужници, че тя жена, а не робиня, но се спря. Усмихна се и вместо да избухне гневно, каза:
	— Да разбира се — и прати един паж да й донесе шишенцата с билкови масла. Нека той продължава да я има за покорна съпруга — тъй или иначе, лечителството бе дълг на всеки жрец и всяка жрица. Покорното поведение поне отчасти й осигуряваше достъп до неговите мисли и планове. Разтри гърба му и започна да втрива балсам в изранените му крака, а през това време слушаше разказа му за спорните земи, които бе разделил вчера.
	„Всяка жена може да бъде кралица на Уриенс. Той се нуждае само от едно усмихнато лице и от две ръце, които да полагат грижи за тялото му. Е, това може да получава от мен, поне дотогава, докато то съвпада с интересите ми“.
	— Изглежда, че Бог е пратил хубав ден, за да благослови посевите. По Еньовден никога не вали — продължаваше Уриенс. — Богинята сияе, когато й посвещават хвърленото в браздите семе — така говореха хората, когато бях млад и все още езичник. Бракосъчетанието на краля със земята се затруднява при проливен дъжд — той се изкиска. — Помня също, веднъж, много отдавна, над полята се беше лял дъжд в продължение на десетина дни — и жрицата, и аз приличахме на прасета в кочина!
	Моргана се усмихна против волята си — не можа да не си представи смехотворната картина.
	— Богинята се шегува и в тържествени мигове — каза тя. — Едно от многото й имена е Свинята-майка, а ние всички сме нейните малки.
	— Ах, Моргана, хубави бяха тези отминали времена — поде Уриенс и лицето му помръкна. — Сега хората искат от кралете да бъдат достолепни. Да, онези дни отминаха завинаги.
	„Дали наистина е така?“ Но на глас Моргана не каза нищо. Хрумна й, че ако Уриенс бе по-млад, би могъл да окаже съпротива на приливната вълна на християнството, заляла страната. Ако Вивиан се бе постарала повече да постави на престола крал, който по никакъв начин не е обвързан със законите на свещениците… Но кой би могъл да предположи, че Гуенхвифар ще стигне до такива крайности в своята набожност? И защо Мерлин не се възпротиви по никакъв начин?
	След като сам Мерлин Британски и обитателите на Авалон не сториха нищо, за да се противопоставят на християнството, което задушаваше старата вяра и старите богове, защо трябваше Моргана да вини Уриенс, който беше стар човек и искаше за себе си само малко спокойствие? Нямаше причини да го прави свой враг. Ако той бе все така доволен от нея, щеше да му е все едно какво прави жена му… Макар че не й бе съвсем ясно какво е това, което да прави. Ясно бе едно — дните на нейното покорство свършиха.
	После Моргана каза:
	— Иска ми се да те бях познавала тогава — и му позволи да я целуне по челото.
	„Ако се бях омъжила за него, когато е бил млад, Северен Уелс можеше така и да не стане християнски. Но и сега не е късно. Има хора, които не са забравили, че кралят носи на китките си татуираните змии на Авалон, макар и избледнели. А сегашната му съпруга е била жрица при Повелителката на езерото“.
	„Ако бях живяла тук през всичките тези години, хубава работа бих свършила, вместо да стоя вечно в сянката на Гуенхвифар в двора на Артур“.
	Моргана си каза, че Гуенхвифар имаше нужда тъкмо от съпруг като Уриенс, когото можеше да държи около себе си, а не от такъв като Артур, който водеше свой живот, където съпругата му нямаше място.
	Да, имаше и време, когато самата Моргана бе имала власт над Артур — властта на жената, която си остава първа за мъжа, която за него е била въплъщение на Великата богиня. Но в своята глупост и заслепение тя допусна Артур да бъде оплетен от Гуенхвифар и свещениците. Сега, когато вече бе късно, Моргана започваше да разбира действителните намерения на Вивиан.
	„Ние двамата бихме могли да управляваме тази земя; може би щяха да продължат да наричат Гуенхвифар Велика кралица, но тя би имала Артур само телом; с цялата си душа, сърце и разум той щеше да бъде мой… Каква глупачка съм била! Ние двамата щяхме да управляваме — в името на Авалон! А сега Артур е творение на свещениците. И въпреки това продължава да носи Великия свещен меч на друидите, а Мерлин Британски не му се противопоставя.
	Аз съм длъжна да поема в ръцете си делото на Вивиан… Ах, Богиньо, забравила съм толкова много неща…“
	Тук Моргана прекъсна разсъжденията си, стресната от собствената си смелост. Уриенс тъкмо бе спрял да говори и я гледаше въпросително. Тя каза припряно:
	— Убедена съм, че си постъпил правилно, скъпи съпруже — и взе още малко от приятно ухаещия мехлем. Нямаше никаква представа какво бе одобрила, но тъй или иначе Уриенс се усмихна и продължи да разказва, а Моргана отново потъна в дълбок размисъл.
	„Все още съм жрица. Странно как тъй изведнъж почувствах тази увереност, след толкова много години, сега, когато вече дори не сънувам Авалон“.
	Замисли се върху това, което бе научила от Аколон. Илейн бе родила дъщеря — Моргана нямаше дъщеря, която би могла да посвети на Авалон, но щеше да си осинови момиченце, както на времето бе постъпила Вивиан. Помогна на Уриенс да се облече и слезе долу заедно с него. Сама му донесе току-що изпечен хляб, който избра в кухнята, и му наля от прясната пенлива бира. Нека той продължи да я счита за най-вярната сред поданиците му, за нежна, покорна съпруга. За нея това сега нямаше никаква стойност, но един ден би могло да от значение дали притежава абсолютното му доверие, та да може да върши всичко, което пожелае.
	— Старите ми кости ме болят дори през лятото. Моргана, мисля да замина за Акве Сулис*, за да си правя бани с лековитата вода. Там има древно светилище на Сул — по римско време е имало изградена и голяма баня. По-голямата част от нея все още съществува. Вярно, големите басейни са задръстени, а саксонците са разрушили украсата и съборили статуята на Богинята от пиедестала, но изворът си е там и от него се вдига пара. Топлата вода си тече така, ден след ден, година след година, право от сърцето на земята. Удивителна гледка е този извор! Наоколо има топли езера и ако човек влезе в тях, водата отмива умората от костите му. Не съм ходил натам две-три години, но сега ще отида пак, още повече, че пътищата вече са спокойни.
	[* Acquae sulis — днес гр. Бат, графство Ейвън, Англия — известен балнеолечебен център. Първите минерални бани на това място са изградени още от римските колонисти. Съгласно легендата Бат е основан през 863 г. пр.Хр. от Бладуд — син на Худибрас и баща на крал Лир. (бел.прев.)]
	— Защо не — съгласи се Моргана, — сега навсякъде цари мир и можеш да пътуваш несмущаван.
	— Би ли дошла с мен, скъпа? Можем да оставим синовете ми да се занимават с всичко тук, а мисля, че ще ти е интересно да видиш старото светилище.
	— Наистина искам да го видя — отвърна напълно искрено Моргана. Припомни си постоянния ромон на Свещения извор в Авалон, безкрайната, вечна, изначална песен на чистите му, студени води… — Все пак, не съм убедена, че можем да оставим всичко в ръцете на синовете ти. Авалох е глуповат. Аколон е умен, но е по-млад — съмнявам се, че твоите хора биха му се подчинили. Може би, ако аз остана тук, ще съумея да убедя Авалох да приема съветите на по-младия си брат.
	— Отлична идея, скъпа моя — засия Уриенс, — пътят и без това е много дълъг за теб. Като знам, че оставаш тук, ще замина без най-малкото колебание и ще поверя делата на младите. Ще им наредя да се съветват с теб за всяко нещо.
	— Кога заминаваш? — Нямаше да е никак зле, каза си Моргана, ако за всички стане ясно, че Уриенс поверява делата на кралството без колебание в нейни ръце.
	— Може би утре. Или дори още днес, след като благословят житата. Ще наредиш ли да ми приготвят багажа?
	— Сигурен ли си, че можеш да пътуваш толкова надалеч? Това е уморителна езда дори за млад човек…
	— Хайде, хайде, скъпа. Все още не съм толкова стар — Уриенс се понамръщи. — Убеден съм, че водите на лечебния извор ще ме излекуват съвсем.
	— Сигурна съм, че ще стане така — Моргана се изправи, оставяйки закуската си почти недокосната. — Отивам да повикам личния ти прислужник и ще наредя да започнат с приготовленията по заминаването.
	По-късно тя стоя редом с него, докато дългата процесия обикаляше полята. Двамата се бяха изправили на един малък хълм и наблюдаваха танцьорите от близкото село — „… Също като лудуващи козлета…“, мислеше Моргана. Чудеше се дали някой от тях знае, че зелената пръчка, украсена с бели и черни гирлянди, символизира фалос; дали някой си спомня каква е всъщност ролята на хубавото момиче с разпуснати коси, което вървеше спокойно между танцьорите. Момичето бе съвсем младо, нямаше още четиринадесет години. Златисточервеникавата му коса стигаше почти до коленете. Облечено бе в зелена рокля, която изглеждаше много стара. Дали поне някой от събраните тук хора разбираше какво е това, което гледат, дали някой съзнаваше несъвместимостта на този ритуал с процесията, водена от свещеника и две облечени в черно момчета със свещи и кръстове в ръце. Свещеникът тъкмо започваше да чете молитви на доста лош латински. Моргана си даде сметка, че нейните познания по този език са значително по-добри.
	„Тези свещеници така ненавиждат акта на оплождането и силата на живота, че е чудно как молитвите им не осъждат полята на безплодие…“
	Гласът, който се разнесе зад нея, сякаш бе отговор на собствените й мисли:
	— Чудя се, лейди, дали с изключение на нас двамата някой разбира това, което гледа?
	Аколон пое ръката й за миг, за да й помогне да прекрачи една голяма буца от разораната пръст, и тя отново видя ясно очертаните сини змии на китките му.
	— Крал Уриенс знае, но се опитва да забрави. В моите очи това е по-голямо богохулство от обикновеното незнание.
	Очакваше, че тези думи ще го ядосат; до известна степен даже го искаше. Все още чувстваше допира на силната му ръка, който събуди глад в тялото й и накара сърцето й да подскочи… Той беше млад, мъжествен, а тя… тя бе просто застаряващата съпруга на собствения му баща! Ето, всички ги гледаха — самият Уриенс, придворният свещеник, цялото семейство — всички се бяха вторачили в тях двамата! Моргана трябваше да мери думите си, трябваше да се държи с него хладно и безразлично — нали й беше заварен син! Стори й се, че ако Аколон каже някаква любезност или се опита да прояви съчувствие, ще го оскубе, ще издере с нокти лицето му…
	Но той каза съвсем тихо:
	— Може би за Богинята е достатъчно ние двамата да знаем, Моргана. Богинята няма да ни изостави, дори ако само един-единствен човек й отдаде дължимото.
	Тя се извърна и за миг се взря в очите му. Ръката му все още държеше нейната — съвсем леко, с подчертана любезност — но погледът му сякаш я пронизваше и на Моргана й се стори, че от този почти неосезаем допир гореща вълна залива цялото й тяло. Изведнъж се уплаши и понечи да се отдръпне.
	„Аз съм жена на баща му — от всички жени на този свят тъкмо аз трябва да бъда най-недостъпна за него. В тази християнска страна аз съм по-недостижима за Аколон, отколкото бях някога за Артур“.
	Тогава в съзнанието й изплува спомен от Авалон — нещо, за което не бе мислила поне десетина години; един от друидите, когато обучаваше младите жрици, бе казал: „Ако искате да разберете волята на Боговете за вашия живот, се стремете да намерите нещо в живота си, което се повтаря отново и отново — това е тяхното послание, кармичният урок, който ви е определено да научите в сегашния си живот — това е нещо, което ще се повтаря постоянно, докато стане част от вашата същност, от безсмъртната ви душа“.
	„Какво е това, което се повтаря отново и отново в моя живот?“
	Всеки мъж, когото бе пожелавала, бе неин кръвен роднина, при това близък — Ланселет бе син на осиновителката й, нейната леля; Артур — син на родната й майка; а сега — синът на съпруга й…
	„Но те са ми близки роднини само по законите, създадени от християните, които се стремят да вземат в ръцете си властта над тази земя… Да установят тук своята тирания — своя закон, който владее не само над телата, но и над сърцата и душите на хората… Дали не ми е писано лично да преживея насилието на този закон, защото съм жрица и трябва да разбера, че той трябва да бъде отречен?“
	Установи, че ръцете й, които Аколон продължаваше да държи в своите, треперят. Каза, опитвайки се да събере разпилените си мисли:
	— Искрено ли вярваш, че Богинята ще лиши тези земи от даровете си, ако народът, който ги населява, откаже да й отдаде дължимото?
	Такова нещо би могла да каже жрица на жрец в Авалон. Моргана знаеше отлично, че истинският отговор на този въпрос гласи така: Боговете са си богове и упражняват волята си върху земята, независимо от волята или постъпките на хората. Но Аколон отвърна със странна усмивка, която накара зъбите му да проблеснат като на диво животно:
	— Ние сме длъжни да следим тя винаги да получава дължимото, лейди, та да не погине животът на земята.
	И тогава я назова с име, с което само жреците се обръщаха към жриците по време на ритуали, а Моргана усети, че сърцето й бие лудо, до прималяване.
	„… Да не погине животът на земята. Да не погине кълнът на живота в мен… Той ме призова в името на Богинята…“
	— Мълчи — отвърна тя объркано. — Тук не му е мястото да говорим за тези неща.
	— Така ли?
	Бяха стигнали края на разораните нивя. Той пусна ръката й и тя усети хлад по пръстите си. Пред тях маскираните танцьори размахваха фалическите си жезли и продължаваха да подскачат, а Девата на пролетта, с разпуснати, разбъркани от ветреца коси, обикаляше всички, както бяха наредени в кръг, и даряваше всекиго с целувка — ритуална, формална целувка, просто докосване с устни по бузата. Уриенс повика с нетърпелив жест Моргана при себе си — тя тръгна към него, но тялото й бе вдървено, сякаш изстинало — само мястото на китката й, където се бяха докосвали пръстите на Аколон, гореше със своя собствена топлина.
	Уриенс каза притеснено:
	— Скъпа, ти трябва да раздадеш тези неща на танцьорите, които ни забавляваха цял ден — той кимна на един прислужник, който напълни шепите на Моргана със сладкиши и захаросани плодове, а тя започна да ги хвърля сред танцьорите и зрителите. Започна шеговито боричкане за сладкишите, всички се блъскаха и препъваха един друг.
	„Отново подигравка със свети неща… Това е спомен от дните, когато всички се боричкаха, за да вземат къс от месото на жертвеното животно… По-добре е ритуалът да потъне в забвение, отколкото да бъде осмиван така!“ Прислужниците отново и отново пълнеха ръцете й със сладкиши и тя продължаваше да ги хвърля сред тълпата — боричкащите се хора не разбиращ нищо от стария ритуал, също както танцьорите не знаеха смисъла на изпълнявания от тях танц; нима бяха забравили всичко? Пролетната девица се запъти към Моргана, смееше се, пламнала от невинна гордост. Моргана видя, че въпреки хубостта очите й нямат дълбочина, а ръцете й бяха груби, охлузени от полската работа. Беше едно обикновено, хубавичко момиче, което трябваше да изпълнява функцията на жрица, без да има и най-бледа представа от това, което върши. Разбира се, глупаво беше да се дразни от нея.
	„Все пак тя е жена и служи на Великата майка, така, както може — не е нейна вината, че не е била обучавана на Авалон“.
	Моргана не бе наясно какво точно се очаква от нея, но когато момичето коленичи пред своята кралица, тя се изправи в обичайната поза на жрица която благославя, и веднага почувства някаква сянка над себе си и зад гърба си… Положи за миг ръка върху челото на момичето и почувства мигновеното протичане на силата между тях двете. Глуповатото лице на малката изведнъж се преобрази. „Богинята се въплъщава и в нея“, каза си Моргана и тогава видя лицето на Аколон. Той стоеше наблизо и я гледаше с удивление и страхопочитание. Бе виждала да я гледат така и преди, когато със силата си на жрица спускаше завесата на мъглите над Авалон… Съзнанието за власт изведнъж я прониза, и тя се почувства като новородена.
	„Жива съм. След всички тези години отново съм жрица и Аколон е този, който ми върна силата…“
	След това напрежението, с което бе изпълнен мига, отслабна, и момичето заотстъпва назад, след като се бе поклонило несръчно пред краля и кралицата. Уриенс започна да раздава монети на танцьорите, сетне даде и една по-голяма сума на селския свещеник, с която да купи свещи за църквата, и после кралската свита потегли обратно. Моргана вървеше спокойно редом с Уриенс. Лицето й бе неподвижно като маска, но вътре в нея животът кипеше отново. Завареният й син Увейн дойде и тръгна редом с нея.
	— Тази година празненството бе по-хубаво от миналата, майко. Шана е толкова красива — искам да кажа, Девата на пролетта. Тя е дъщеря на Юън ковача. Но ти, майко, когато я благославяше, беше още по-прекрасна — ти самата трябваше да бъдеш девата на пролетта…
	— Хайде, хайде — упрекна тя момчето смеешком. — Наистина ли мислиш, че трябва да навлека зелена рокля, да си разпусна косите, и да танцувам из разораните нивя в такъв вид? Отдавна вече не съм момиче!
	— Не — съгласи се Увейн, взирайки се замислено в нея, — но приличаш на самата Велика Богиня. Отец Ейан разправя, че Богинята е всъщност зъл демон, който не позволявал на заблудения народ да служи на Господа Исуса Христа, но знаеш ли какво си мисля аз? Мисля си, че Богинята е била тук, за да се прекланят пред нея хората, преди да са имали възможност да познаят Светата Божа майка.
	Аколон също вървеше близо до тях. Той се обърна към брат си:
	— Богинята е била преди Христос, Увейн, но няма нищо лошо в това да я виждаш като Дева Мария. Винаги трябва да й служиш, независимо от това какво име предпочиташ да й дадеш. Но не те съветвам да споделяш тези мисли с отец Ейан.
	— О, не отвърна момчето с широко отворени очи. — Той не одобрява жените изобщо, дори и да са богини.
	— Чудя се какво ли мисли за кралиците — измърмори под нос Моргана. Междувременно бяха стигнали обратно в замъка и се налагаше тя да се погрижи багажа на краля, затова остави новопридобитите прозрения да потънат дълбоко в съзнанието й. Знаеше, че по-късно, когато има време, ще обмисли всичко най-сериозно.
	Следобед Уриенс потегли на път заедно с телохранителите си и един-двама прислужници. Сбогува се с Моргана, целуна я нежно, посъветва сина си Авалох да се вслушва в съветите на Аколон и кралицата за всяко нещо. Увейн се цупеше; бе пожелал да тръгне с баща си, когото обожаваше, но Уриенс не пожела да се обременява с дете из пътя. Наложи се Моргана да успокоява Увейн, и да му обещае, че ще приготви нещо вкусно специално за него, докато баща му го няма. Най-сетне тропотът на копита затихна и всичко се успокои. Моргана можеше да поседи сама пред огъня в голямата зала — Малин бе отвела децата си, за да ги приспи — и да помисли на спокойствие за случилото се през деня.
	Навън бе паднал здрач — започваше дългата Еньовденска вечер. Моргана взе хурката и вретеното, но само се преструваше, че преде. Понякога завърташе вретеното и източваше по малко от нишката; все така мразеше преденето и едно от малкото неща, за които бе настояла пред Уриенс, бе да има две предачки на разположение, та да не се налага сама да върши тази омразна работа; вместо това тъчеше двойно повече, отколкото й се полагаше. __не смееше__ да преде; преденето отново можеше да я хвърли в това полусънно състояние, в което не контролираше съзнанието си. Боеше се от това, което би могла да види. Затова и сега само завърташе от време на време вретеното, колкото да не я видят слугите, че седи със скръстени ръце… Не че някой би имал право да я упрекне, та тя работеше от сутрин до здрач…
	Мракът бързо нахлуваше в голямата зала, тук-там все още проблясваха кървави ивици — отражения от светлината на залеза. От тези последни отблясъци тъмнината в ъглите сякаш се сгъстяваше още повече. Моргана присви очи и си представи червеното слънце, потъващо зад каменния кръг на Тор, шествието на жриците, които вървяха една подир друга, осветени от факлите, червената светлина на факлите, която се разливаше сред сенките… За миг пред очите й мина образът на Рейвън, мълчалив и загадъчен, и й се стори, че устните на Рейвън се отвориха и произнесоха нейното име… Други лица заплуваха пред нея в полумрака: Илейн с разпуснати коси, осветена от светлината на факлите, когато я свариха в леглото с Ланселет; Гуенхвифар едновременно гневна и триумфираща на сватбата на Моргана; и после кроткото, безстрастно лице на една непозната жена със сплетени руси коси — жена, която Моргана бе виждала единствено насън — новата Повелителка на Авалон… И отново Рейвън — уплашена, умоляваща… Артур, понесъл голяма свещ като покаяник, вървеше нанякъде сред тълпа свои поданици… О, но свещениците не биха посмели да го принудят да се покае публично, нали? И най-сетне пред нея премина баржата на Авалон, обвита в черни погребални драперии, и Моргана видя собственото си лице, сякаш отразено в огледалото на мъглите, а до нея имаше още три жени, всички облечени в дълбок траур един ранен мъж лежеше блед като платно и безжизнен в скута й…
	Ярката светлина на факла разкъса мрака в залата и някакъв глас запита:
	— На тъмно ли се опитваш да предеш, майко?
	Объркана от внезапната светлина, Моргана вдигна глава и се сопна:
	— Колко пъти съм ти казвала да не ме наричаш така!
	Аколон постави факлата в една от скобите на стената и дойде да седне в нозете й.
	— Богинята е всеобща майка, лейди, а аз те приемам за нейно въплъщение.
	— Присмиваш ли ми се? — попита гневно Моргана.
	— Не се присмивам. — Аколон се свлече на колене — беше толкова близо, че тя видя как устните му треперят. — Видях днес лицето ти. Бих ли могъл да се присмивам на това — когато нося тези знаци? — и той протегна напред ръцете си — от някаква зрителна измама в смътната светлина й се привидя, че сините змии са живи и се гърчат по китките му, повдигайки изрисуваните си глави.
	— Жена, Майка и Богиня… — татуираните в синьо ръце се плъзнаха около кръста й и той зарови лице в скута й. После промълви: — За мен твоето лице е лицето на Богинята…
	Като насън Моргана протегна ръце към него, наведе се и целуна тила му, където се виеха меки къдри. Част от нея се питаше плахо: „Какво правя аз? Нима това е само защото той ме призова в името на Богинята, както жрец — жрица? Или защото когато той ме докосне и ми заговори, се чувствам жива жена след всички тези месеци, когато бях стара, безплодна, полумъртва в този брак с мъж, който е вече почти мъртвец, след тази година, през която животът в мен беше мъртъв?“ Аколон доближи лице до нейното и я целуна по устните. Моргана се покори на целувката му, почувства как се разтапя, разтваря се, а една тръпка, която бе едновременно болка и удоволствие, я прониза, докато езикът му събуждаше спомените на тялото й… Толкова дълга, дълга, беше тази безкрайно дълга година, през която тялото й бе като умъртвено, защото тя не му позволяваше да се събуди, за да обръща внимание на това, което Уриенс правеше с нея… Тя си каза предизвикателно: „Аз съм жрица, тялото ми е дадено, за да служа на Нея… Тъкмо това, което вършех с Уриенс, беше грях, похот… А сега, с Аколон, всичко е истинско и свято…“
	Ръцете му се плъзгаха, треперещи, по тялото й, но когато той проговори, гласът му бе спокоен, а думите — съвсем практични.
	— Мисля, че всичко живо в замъка спи. Бях убеден, че ще ме чакаш тук…
	За миг Моргана се подразни от увереността му, сетне преклони глава. Двамата бяха в ръцете на Богинята и тя не можеше да се противи на течението, което ги бе понесло като пълноводна река; толкова дълго време бе се полюлявала в мътните води на подмолите, а сега я миеше силният, чист поток на живота.
	— Къде е Авалох?
	Аколон се изсмя.
	— Отиде в селото, за да преспи с Девата на пролетта… Това е един от нашите местни обичаи, за които свещеникът нищо не подозира. Винаги е било така, откак баща ни остаря, а ние възмъжахме. Авалох не мисли, че това противоречи по някакъв начин на християнския му дълг — счита, че е редно да бъде баща на поданиците си, или поне на колкото е възможно повече от тях. На млади години и Уриенс беше на същото мнение. Тази вечер Авалох ми предложи да разиграем на зарове правото да споделим леглото на Пролетната девица, и аз едва не се съгласих, но си спомних ръцете ти, когато я благославяше, и разбрах с кого трябва да почета Богинята…
	Тя прошепна в последен опит за съпротива:
	— Но Авалон е толкова далече…
	Той отвърна, притиснал лице в гърдите й:
	— Затова пък Тя е навсякъде…
	Тогава Моргана прошепна:
	— Така да бъде… — и стана. Подаде му ръце и той се изправи пред нея. Тя се обърна към стълбите, но спря. Не, не там; В замъка нямаше легло, което биха могли да споделят, без да постъпят нечестно. Тогава си спомни правилото на друидите: „Може ли да се отдава почит на неръкотворното, непроизлизащото от човека под покрив, съграден от човешки ръце?“
	Трябваше да отидат навън, под покрова на нощта. Когато излязоха в пустия двор на замъка, една падаща звезда прекоси небето — за миг полетът й зашемети Моргана — стори й се, че небесният свод се завърта, че земята осезаемо се задвижи под краката й… Мимолетното усещане изчезна, само очите й бяха все още заслепени от блясъка на звездата. „Знамение… Богинята ме приема отново…“
	— Ела — прошепна тя, пъхна ръка в ръката на Аколон и го поведе към овощната градина, където цъфналите дървета ги заобиколиха като бели привидения в мрака. Моргана простря наметалото си в тревата — същински магически кръг под небето; после простря ръце към него и повтори:
	— Ела.
	Тъмната сянка на тялото му скри от погледа й осеяното със звезди небе.


	Говори Моргана…
	Още докато се любехме под звездите през онази нощ, знаех, че това не е толкова любов, колкото магически акт, осветен от силата на страстта. Допирът на тялото му, ръцете му сякаш повторно ме посвещаваха за жрица на Богинята, и всичко, което се случваше, бе по нейна воля. До този момент бях сляпа за всичко около себе си, но сега долавях шепот и въздишки в лятната нощ и знаех, че не сме сами.
	Той искаше да ме задържи в прегръдките си, но аз станах, водена от незнайната сила, която ме бе обзела през тази нощ, издигнах ръце над главата си и после ги спуснах бавно; очите ми бяха затворени, бях затаила дъх от напрежение, В очакване на силата… Едва когато го чух удивено да си поема дъх, се осмелих да погледна и видях, че и неговото тяло сияе със същата слаба светлина, която обливаше моето.
	Сторено е, тя отново е в мен… Майко, недостойна съм да застана пред теб… Но ето, силата отново дойде… Затаих дъх, борех се да не заплача на висок глас. След всички тези години, след моето неверие и измяната ми, тя ме осени със силата си и ме прие за своя жрица. На бледата лунна светлина забелязах нещо в храсталаците около синора в края на нивата, където лежахме. Не беше дори и сянка — само някакви очи просветваха между клоните, като че ли ни наблюдаваха диви животни. Не, не бяхме сами. Малкият народ от хълмовете по някакъв начин бе узнал какво ще се случи тук по волята на Богинята. Бяха дошли да видят изпълнението на истинския свят ритуал, непознат по тези земи, откак Уриенс бе остарял, а светът наоколо законите на християнството и изгубил цветовете си. Чух ехо от почтителен шепот и се отзовах, проговорих на език, от който не знаех повече от десетина думи. Думите, които долетяха до мястото, където се бях изправила, а Аколон все още коленичеше в страхопочитание, бяха:
	— Сторено е; да бъде!
	Наведох се и го целунах по челото, като повторих:
	— Сторено е. Върви, мили мой; бъди благословен!
	Знаех, че той би настоял да остане, ако бях все още жената, с която дойде в овощната градина; но аз бях вече жрица, затова Аколон си тръгна, без да пророни дума, без да посмее да оспори волята на Богинята.
	Не мигнах тази нощ. Бродих сама из градината до зазоряване, и треперех от ужас, защото вече съзнавах ясно какво предстои да бъде сторено. Не ми беше ясно дали ще съумея да доведа докрай това, което бях започнала, и дали ще трябва да извърша всичко сама; но тъй като бях се отрекла от жреческия сан пред години, сега се налагаше да измина сама обратния път. Тази нощ бях осенена от голяма милост; но знаех, че оттук нататък не бива да се надявам на повече знамения, нито пък на помощта на Богинята, поне докато сама не си извоювах обратно положението на велика жрица — такава, за каквато ме готвеха на времето.
	На челото си, под грозната пребрадка, която Уриенс настояваше да нося, все още стоеше знакът на нейната милост, но това нямаше да ми помогне сега. Взряна в избледняващите звезди, се чудех дали изгряващото слънце ще ме изненада в края на моето бдение; почти половин човешки живот не бях усещала в кръвта си хода на слънцето и сега не бях сигурна, че мога да почувствам точно към кое място на източния хоризонт трябва да се обърна, за да поздравя небесното светило. Отдавна вече не знаех и дали лунните цикли съвпадат с циклите на моето тяло… Толкова много бях забравила от учението на Авалон. Сама, само с някакви разпокъсани, бледи спомени, трябваше да възстановя по някакъв начин всичко забравено, което някога знаех така добре, че се бе превърнало в част от мен.
	Преди зазоряване се промъкнах безшумно в замъка. Порових се в мрака, успях да намеря единственото, което все още имах от Авалон — малкия сърповиден нож, който бях взела от мъртвото тяло на Вивиан — същия, като който ми бяха дали при посвещаването за жрица, а аз бях хвърлила, когато избягах от Авалон. Мълчаливо го завързах на кръста си, под връхните си дрехи; никога вече нямаше да се деля с него; когато дойдеше време, щяха да го положат в земята редом с мен.
	И тъй, взех при себе си, на скрито място, единствения спомен, който можех да съхраня от тази нощ. Дори не подсилих очертанията на полумесеца на челото си — отчасти заради Уриенс, който би възразил, отчасти и защото съзнаваше, че все още не съм достойна да го нося. Ако го сторех сега, щях да го нося също както Уриенс носеше избледнелите змии на китките си — като украса и далечен спомен за това, което е бил някога, но никога вече няма да бъде. През последните месеци, а после и години, част от мен се движеше като изрисувана кукла, изпълнявах това, което се очакваше от мен — предях и тъчах, правех билкови отвари, грижех се за синове и внуци, изслушвах търпеливо мъжа си, бродирах за него красиви дрехи и го лекувах, когато беше болен… Вършеше всичко това, без да се замислям много, то преминаваше само през повърхността на съзнанието ми, а тялото ми бе с напълно притъпени усещания в редките случаи, когато той набързо се възползваше от него.
	Но ножът си висеше на същото място и ми вдъхваше увереност, докато учех наново как се изчислява хода на слънцето от равноденствие до слънцестоене и обратно… Броях мъчително на пръсти — като дете, като момичетата, които се обучаваха за жрици. Години минаха, преди да започна отново да чувствам движението на слънцето в кръвта си, да усещам с абсолютна точност в коя част на хоризонта ще се появи луната или слънцето, както и къде ще залязат, за да изпълня ритуалите, с които се посрещаха и изпращаха небесните светила. Късно нощем, когато всички в замъка спяха, изучавах звездите, опитвах се отново да ги почувствам в кръвта си, докато следях движението им по небесната сфера, докато аз самата сякаш ставах център на това въртене — ос на неподвижната земя, а около мен се виеше във вихрен танц спираловидният ход на сезоните. Ставах рано и си лягах късно, за да мога да намеря време да бродя из хълмовете под предлог, че търся корени и билки за моите лековити отвари — всъщност издирвах старите линии на енергия, проследявах ги от менхир до менхир*. Това бе уморителна работа. Минаха години, докато изобщо успея да открия някои от тях в близост със замъка на Уриенс.
	[* Менхир — мегалитен монумент — голям, изправен, необработен камък, поставен поединично или във формации по време на неолита и ранната бронзова епоха (бел.прев.)]
	Но дори първата година, докато още се борех да съхраня избледнелия спомен, докато се опитвах да възстановя някогашните си познания, съзнавах, че бденията ми са споделени. Навсякъде ме сподиряха, макар че никога не видях повече от това, което ми се мярна през онази първа нощ — проблясването на очи в мрака, слабо движение, което мярвах с ъгъла на окото си… Дори тук, сред хълмовете, тях рядко ги срещаха в близост със селата и нивите; но те продължаваха да водят своя таен живот в пущинаците и горите, където бяха избягали при нашествието на римляните. Все пак знаех, че са близо до мен — Древният народ, който никога не забравяше Богинята, бдеше над мен.
	Веднъж, далеч сред хълмовете, открих един каменен кръг. Не беше голям като този на Тор в Авалон, нито пък като още по-големия, който някога е бил храм на Слънцето и се намира в големите варовикови равнини* — тук камъните не надхвърляха човешкия ръст, всъщност повечето ми стигаха до рамото /а аз никак не съм висока/. Диаметърът на самия кръг не надвишаваше ръст. В средата имаше малка каменна плоча, почти потънала в земята. Знаците по нея бяха избледнели и обрасли в мъх. Почистих я от буренака наоколо и винаги, когато можех да измъкна незабелязано храна от кухните, оставях там неща, които знаех, че Древните намират трудно — къс ечемичен хляб, парче сирене, буца масло. Веднъж, когато отидох там, намерих гирлянда от ароматни цветя — такива растяха по границите на царството на феите; ако ги изсушиш, цветовете им никога не избледняват. Следващият път, когато излязохме с Аколон през нощта, имаше пълнолуние и аз увих плетеницата около челото си. После двамата се сляхме в онзи тържествен акт, който ни накара да забравим кои сме и ни превърна в Бог и Богиня, утвърждаващи безкрайността на живота във вселената, потока на живота между мъжкото и женското начало, между небето и земята. От този момент нататък никога не ме оставяха да изляза сама извън собствената си градина; не бях толкова глупава, че да се озъртам и да ги търся, но те бяха около мен и аз знаех, че ще се притекат винаги, когато ги повикам. Ненапразно на времето ми бяха дали онова прозвище, Моргана — феята… Сега Дребният народ ме призна за своя Върховна жрица и кралица.
	[* Става дума за мегалитния комплекс Стоунхеидж при гр. Солзбъри (бел.прев.)]
	В нощта пред есенното равноденствие, когато пълната луна бе слязла ниско на небето, тръгнах към каменния кръг. Наближаваше четвъртата зима на моето завръщане и студеният й дъх предвещаваше Деня на мъртвите* Там прекарах цялата нощ, увита в наметалото си, изтръпнала от студ, без да сложа в уста троха хляб или капка вода; сняг прехвърчаше по сивото утринно небе, когато станах и се отправих към дома. Но в момента, когато излизах от кръга, се препънах в един камък, който не беше тук, когато пристигнах предишната вечер. Сведох глава и видях, че белите камъни са подредени така:
	[* Ден на мъртвите — Самхаин (на келтски: край на лятото) — един от най-важните празници в календара на келтите, отбелязван на 1 ноември. Древните келти вярвали, че на този ден отвъдният свят се открива за простосмъртните. Считало се е, че по това време божествата можели да изиграят лоши шеги на хората и за да ги умилостивят, им били принасяни жертви. (бел.прев.)]

	:       :
	    :
	:       :

	Наведох се и преместих един от камъните, за да се получи следващата цифра от магическата поредица — сезоните се бяха сменили и над нас вече светеха зимните звезди. После си тръгнах и пристигнах в замъка, треперейки от студ. Разказах как съм замръкнала сред хълмовете и съм преспала В изоставена овчарска колиба — снегът бе уплашил Уриенс и той бе пратил двамина от людете си да ме търсят. После заваля силно и дълбока снежна пелена легна по земята. Снегът ме задържа у дома през по-голямата част от зимата, но аз знаех кога ще престанат бурите, затова и рискувах да тръгна към каменния кръг в деня на зимното слънцестоене. Знаех, че каменният кръг няма да е затрупан. Вътре в големите каменни кръгове никога не се задържаше сняг — предполагах, че това важи и за малките, когато магията е все още силна в тях.
	Когато пристигнах, в самия център на кръга забелязах малко вързопче — късче кожа, вързано с парче от животинско сухожилие. Пръстите ми бяха възвърнали обичайната си ловкост, затова развързах с лекота възела и изсипах съдържанието на вързопчето в дланта си. Това, което изпадна от парчето кожа, приличаше на изсушени семена, но всъщност беше един рядък вид дребни гъби, които се намираха на Авалон. За храна не ставаха, и повечето хора ги имаха за отровни, защото хапнеше ли някой от тях, повръщаше кръв; но взети в определено, съвсем малко количество, след предварителен пост, разтваряха дверите на Познанието… Този дар бе по-скъп от злато за мен. Знаех, че тези гъби изобщо не растат наблизо, и се почудих колко ли са странствали хората от Малкия народ, за да ги намерят. Оставих на каменната плоча храната, която бях донесла — сушено месо, плодове и една пчелна пита, но не в замяна на техния дар, който беше безценен. Сега знаех, че още този ден ще се затворя в стаята си и ще се постарая да си върна отново Дарбата, от която се бях отрекла. Отвореха ли се дверите пред вътрешния ми взор, щях да се осмеля да потърся присъствието на самата Богиня, да я помоля да приеме повторно от мен клетвата, която бях престъпила. Не се боях, че отново ще ме отблъсне. Тя бе тази, в чието име получавах скъпоценния дар, за да имам възможността отново да я потърся.
	Тогава коленичих на студената земя, изпълнена с благодарност, съзнавайки че молитвите ми са чути и периодът на моето покаяние е свършил.


	10

	Снегът започваше да се топи по хълмовете. Някои от най-ранните диви цветя вече се показваха из закътаните долини, когато повикаха Повелителката на Езерото да приветства Мерлин Британски, който пристигаше с баржата. Кевин изглеждаше блед и уморен. Лицето му бе изпито, а изкривените му крака явно го държаха с по-голямо усилие от обикновено, затова се подпираше на дебела тояга. Ниниан прикри съчувствието в погледа си, защото бе забелязала, че Кевин е принуден да не носи вече сам своята „Дама“ — арфата му бе поверена на прислужник, но тя се престори, че не забелязва промяната. Знаеше колко тежък е бил ударът за неговата гордост. Забави крачка така, че го пресрещна на пътеката пред собственото си жилище, и там го приветства с „добре дошъл“, повика прислужничките да накладат огън и да донесат вино. Кевин отпи съвсем малко от чашата, колкото го задължаваше учтивостта, и се поклони тържествено в отговор.
	— Какво те носи насам преди още да се е запролетило истински, почтени отче? — попита Ниниан. — От Камелот ли идваш?
	Той поклати глава.
	— Бях и там за известно време през зимата, и имах много разговори със съветниците на Артур, но щом пукна пролетта, потеглих на юг. Мисията ми бе да видя какво става с войските на съюзническите племена — всъщност сега вече би трябвало да казвам „саксонските кралства“, предполагам. Мисля, че вече знаеш кого срещнах там, Ниниан. Я ми кажи, това твое дело ли е, или на Моргоуз?
	— На нито една от двете — отвърна тя спокойно. — Гуидиън сам реши така. Беше му ясно, че трябва да добие известен опит в битките. Какво от това, че го обучават да стане друид — всички знаем, че е имало немалко друиди — воини. Сам реши да отиде на юг, в кралствата на саксонците — те са съюзници на върховния британски самодържец, а същевременно вероятността Гуидиън да попадне пред очите на Артур е много малка. Ти знаеш не по-зле от мен причините, поради които той не иска Артур да го види и разпознае. — След миг тя додаде: — Все пак, не мога да се закълна, че Моргоуз няма пръст в този избор. Когато изобщо е склонен да приеме нечий съвет, той обикновено се съветва с нея.
	— Тъй ли? — Кевин повдигна вежди. — Да, сигурно е така. Та тя е единствената майка, която той познава. При това винаги е управлявала кралството на Лот не по-зле от който и да било мъж, и мисля, че управлява все така уверено, макар и с новия съпруг до себе си.
	— Не знаех, че се е омъжила повторно — каза Ниниан. — Не мога да виждам така добре какво става из различните кралства, както Вивиан на времето.
	— Да, на нея й помагаше Дарбата — каза Кевин, — а когато остаря, използваше виденията на девици, които също я притежаваха. Нима не си наследила ясновидството, Ниниан?
	— Отчасти… съвсем малко — отвърна тя колебливо. — Нерядко ми изневерява… — и отново замълча, взирайки се в каменните плочи на пода. След време каза: — Струва ми се… че Авалон се отдалечава все повече от света на хората, господарю Мерлин. Кое време на годината е във външния свят?
	— Десет дни минаха след пролетното равноденствие, Повелителко — отвърна Кевин.
	Ниниан си пое дълбоко дъх.
	— А пък ние го празнувахме едва преди седмица. Така е, както си мислех — двата свята се раздалечават непрекъснато. Засега разликата е не повече от няколко дни от всяка луна, но скоро ще бъдем толкова далеч от влиянието на слънцето и луната, както и земите на феите. Все по-трудно става призоваването на мъглите и излизането от този свят във външния.
	— Знам — каза Кевин. — Как мислиш, защо съм дошъл тъкмо в периода между прилив и отлив? — Той се позасмя с кривата си усмивка и допълни: — Би трябвало да се радваш — няма да старееш така бързо като жените, които живеят във външния свят — ще останеш много по-млада.
	— Не ме успокояваш кой знае колко — каза Ниниан и потръпна. — Тъй или иначе съдбите на обитателите на външния свят не ме вълнуват особено, освен…
	— … съдбата на Гуидиън — довърши Кевин. — Така си и мислех. Но има още някой, чиято съдба би трябвало да те вълнува…
	— Артур? Нека си седи в своя дворец — отвърна Ниниан. — Той се отрече от нас и Авалон няма вече никога да му се притече на помощ…
	— Нямах предвид Артур — каза Кевин, — пък и той не търси помощ от Авалон, вече не. Но… — той се поколеба. — Научих от Древния народ, че в Уелс се е появил крал, и че той си има кралица.
	— Уриенс ли? — Ниниан се изсмя презрително. — Та той е по-стар от хълмовете, които владее, Кевин! Какво би могъл да стори за народа си?
	— Нямах предвид и Уриенс — продължи Кевин. — Нима си забравила, че там живее Моргана? Народът на Древните я е приел за своя кралица. Тя ще ги закриля, докато е жива, дори против волята на Уриенс. Нима си забравила и другото — че синът на Уриенс беше обучаван тук, и че носи знака на змиите около китките си?
	Ниниан остана неподвижна и известно време не проговори. Най-сетне каза:
	— Да, бях забравила. Той не е първороден син, затова мислех, че никога няма да се случи той да управлява…
	„Първородният е глупак — каза Кевин, — въпреки че свещениците го считат за достоен наследник на баща си. Всъщност той е такъв от тяхна гледна точка — простоват и набожен, затова няма да се меси в делата на църквата. Но свещениците никак не се доверяват на Аколон — втория син, защото знаят, че той носи знака на змиите. Откак Моргана заживя в Уелс, той си припомни своето призвание, и служи вярно на своята кралица. За Древния народ от хълмовете кралица е единствено тя, независимо от това кой ще седне на престола съгласно римския закон. В техните очи кралят умира всяка пролет сред разгонените елени, но кралицата е вечна. Може би в крайна сметка Моргана ще завърши започнатото от Вивиан.“
	Ниниан сякаш чуваше гласа си отстрани и сама се зачуди на горчивината, която звънна в него:
	— Кевин, откак Вивиан умря и ме доведоха тук, за да заема нейно място, не е минал нито ден, в който да не ми се напомни, че аз не съм Вивиан, че в сравнение с нея съм нищо. Дори мълчаливата Рейвън не престава да ме следи с огромните си очи аз чета в погледа й: „Ти не си Вивиан, ти няма да можеш да завършиш делото, на което тя посвети живота си“. Знам отлично, че бях избрана просто защото в жилите ми тече кръвта на Талиезин — аз съм последната от неговата кръв, но не произхождам от кралиците на Авалон. Не, не съм Вивиан, не съм и Моргана, но служа вярно на Богинята, въпреки че никога не съм се стремяла към тази длъжност. Тя ми бе натрапена заради произхода ми. Бях вярна на дадените клетви — нима това вече не означи нищо за никого?
	— Лейди — поде меко Кевин. — Такава жрица като Вивиан идва много рядко на света, веднъж на стотици години — това важи и за Авалон. И тя управлява дълго — цели тридесет и девет години — малко са тези сред нас, които могат да си спомнят нещо от времето, преди тя да стане Повелителка на Езерото. Всяка жрица, която би я наследила, неминуемо ще се чувства незначителна, ако се сравнява с нея. Няма нищо, за което би могла да се упрекваш. Ти винаги си била вярна на обетите си.
	— За разлика от Моргана — отбеляза Ниниан.
	— Вярно. Но тя произхожда от кралската династия на Авалон, и тя роди наследника на Краля-елен. Не нам е дадено да я съдим.
	— Защитаваш я, защото й беше любовник — избухна внезапно Ниниан и Кевин рязко вдигна глава. Тя не бе забелязала досега колко яркосини бяха очите му — осветяваха тъмното, разкривено лице като вътрешността на пламък. — Той каза все така спокойно:
	— Разпра ли търсиш, лейди? Каквото бе между нас, свърши преди много години. Последния път, когато видях Моргана, тя не само ме нарече предател, но ме нагруби и още по-зле — пропъди ме с такива думи, каквито никой мъж, в чиито жили тече кръв, а не вода, няма да изтърпи. Нима мислиш, че я обичам? Но ти казвам, нямам право да я съдя, нямаш такова право и ти. Ти си Повелителка на езерото, но Моргана е наша кралица — кралица на Авалон. Тя върши своето във външния свят така, както ти изпълняваш дълга си тук, а аз — където ме отпратят Боговете. А тази пролет по волята на Боговете аз се озовах в блатистите области на Изток, и там, в двора на един саксонец, който се нарича васален крал на Артур, срещнах Гуидиън.
	Ниниан бе обучавана дълги години да не допуска лицето да издава чувствата й, но знаеше, че Кевин, който бе преминал същото обучение, разбира какво усилие й струва това сега. Боеше се дори, че острият му поглед пробива защитите й. Искаше й се да го разпита за Гуидиън, но вместо това каза само:
	— Моргоуз ми разказа, че има познания по бойна стратегия и че се проявява добре на бойното поле. Та как се справя там сред тези варвари, които могат да разбиват чужди глави с големите си боздугани, но не умеят да ползват своите собствени в мирно време? Знам, че тръгна на юг към техните земи, защото някой от кралете пожелал да има в двора си друид, който да може да чете и пише, да знае да служи с цифрите и да умее да чертае карти. Тъй като ми каза, че иска военното му обучение да не премине под надзора на Артур, явно желанието му се е осъществило. Въпреки че страната не е във война, постоянно има дребни размирици там долу — нали върховният саксонски бог е повелител на войната и битките?
	— Нарекли са Гуидиън „Мордред“, което на техния език ще рече „Лукав съветник“. Искали са да му направят комплимент — в смисъл, че дава съвети, които се отразяват зле на техните противници. Имат обичая да прекръщават гостите си — нали така дадоха името на Ланселет — „Стрелата на елфите“.
	— Сред саксонците с техните дебели глави един друид, колкото и да е млад, сигурно изглежда мъдрец. А Гуидиън наистина е умен. Още като момче можеше да измисли дузина различни отговори на един въпрос!
	— Вярно, умен е — поде замислено Кевин, — а и умее да накара хората да го харесват — сам видях. Мен самия приветства, сякаш съм любимия му чичо, когото не е виждал от детинство. Каза колко е хубаво да види приятелско лице от Авалон, прегърна ме, създаде истинска суматоха — насмалко да повярвам, че наистина ме обича.
	— Несъмнено е самотен там и ти действително си му напомнил за дома — каза Ниниан, но Кевин само се намръщи и отпи малко от виното. Остави настрани чашата и отново я забрави. После попита:
	— Докъде стигна той в обучението си?
	— На китките си носи знака на змиите — отвърна Ниниан.
	— Това може да означава и много, и малко — отбеляза Кевин. — Ти би трябвало да знаеш… — колкото и невинно да прозвучаха думите му, Ниниан усети ужилването — жрицата, увенчана със знака на полумесеца, можеше да бъде Вивиан, но можеше да бъде и някоя като нея самата. Тя отвърна:
	— Той трябва да се върне тук срещу Еньовден, за да бъде провъзгласен за крал на Авалон — да заеме мястото на отреклия се Артур. Вече е възмъжал…
	Кевин се намеси:
	— Той не е готов да стане крал.
	— Нима се съмняваш в смелостта му? Или във верността му към Авалон…
	— О, смелостта — прекъсна я Кевин с пренебрежителен жест. — За ума и смелостта му знам всичко, но не вярвам на сърцето му, защото не мога да чета в него. И не забравяй — той не е Артур.
	— За Авалон така е по-добре — разпали се отново Ниниан. — Не ни трябват повече вероотстъпници, които да се кълнат във вярност на Авалон, а после да се отмятат от клетвата си пред народа от хълмовете! Свещениците могат да имат власт, за да поставят на трона един набожен лицемер, който служи на този Бог, който отговаря на интересите му…
	Кевин я прекъсна, издигайки сгърчената си ръка с такъв властен жест, че Ниниан млъкна веднага.
	— Авалон и светът не са едно и също! Ние нямаме нито силата, нито армията, нито умението, които ни трябват, а народът обича безмерно Артур. Е може би обитателите на Авалон не го обичат вече, но ти се кълна — обичат го нашир и надлъж из тези острови, защото неговата ръка донесе мир, и хората могат да оценят това. В настоящия момент всеки, който дигне глас против Артур, ще бъде принуден да замълчи навеки и това ще е въпрос само на месец-два, ако не и на няколко дни. Артур е почитан крал — Артур е въплъщение на духа на Британия. Пък и да не беше точно така, не забравяй, че това, към което се стремим ние на Авалон няма особена стойност във външния свят. Ти го каза — нашият свят отплава все по-надалеч в мъглите…
	— Но тъкмо затова трябва да действаме колкото е възможно по-бързо, да свалим Артур, да поставим на британския трон крал, който ще върне Авалон към външния свят и отново ще приобщи света към Великата богиня.
	Кевин каза тихо:
	— Понякога се чудя дали това е осъществимо — дали не сме прекарали живота си в някакъв сън, напълно извън границите на действителността.
	— И това го казваш ти? Ти, Мерлин Британски?
	— Живял съм в двора на Артур, а не изолиран на остров, който все повече се отдалечава от външния свят — отвърна меко Кевин. — Тук е моят дом и бих жертвал живота си за него, както съм се клел… Но аз изпълних Свещения брачен ритуал не само с Авалон, а със земята на цяла Британия.
	— Загине ли Авалон — възрази Ниниан, — загива сърцето на Британия. След Авалон ще загине и цялата страна, защото това би означавало, че духът на Великата богиня я е напуснал.
	— Така ли мислиш, Ниниан? — Кевин въздъхна отново и продължи — Странствах нашир и надлъж из нашите земи — в пек и студ, зиме и лете — аз, Мерлин Британски, Ястребът — ясновидец, пратеникът на Великия Гарван — и видях, че другаде е сърцето на нашата земя. Видях сиянието да огрява Камелот.
	Той замълча. След известно време Ниниан проговори:
	— Такива думи ли си говорил на Моргана, та те е нарекла предател?
	— Не, за друго говорехме — каза той. — Може би, Ниниан, ние с теб не познаваме пътищата и волята на Боговете толкова добре, колкото си въобразяваме. Казвам ти още веднъж, ако се опитаме да свалим Артур от престола, тази страна ще потъне в хаос — положението ще бъде по-тежко, отколкото бе на времето след смъртта на Амброзиус, когато се наложи Утър да вземе короната с бой. Вярваш ли наистина, че Гуидиън е в състояние да се сражава като Артур, та да овладее цялата наша земя? Не забравяй, че рицарите на Артур — рицарите на Кръглата маса ще застанат като един срещу всеки, който дръзне да посегне на техния крал и кумир — за тях Артур е богоравен и непогрешим.
	— Никога не сме имали желанието — поде Ниниан — да противопоставим Гуидиън на собствения му баща в бой за короната — но един ден, когато Артур се убеди, че няма наследник, ще се наложи да приеме сина, който произлиза от кралската династия на Авалон, и се е заклел да тачи Старата вяра и истинските богове. Затова е необходимо Гуидиън да стане Краля-елен на Авалон — защото един ден, когато Артур реши да избира наследник, ще има гласове, които да се застъпят за него. Чувах, че Артур е провъзгласил сина на Ланселет за свой наследник, защото се е убедил, че кралицата няма да добие рожба. Но синът на Ланселет е още малък, а Гуидиън вече възмъжа. Ако се случи нещо с Артур, как мислиш, кого ще предпочетат хората за крал — Гуидиън, израснал мъж, воин и друид, или едно дете?
	— Рицарите на Артур няма да тръгнат подир някакъв непознат, пък ако ще да е два пъти друид и воин. Най-вероятно биха провъзгласили Гауейн за регент до пълнолетието на сина на Ланселет. Не забравяй, че рицарите на Артур почти без изключение са християни и биха отхвърлили Гуидиън тъкмо поради произхода му — кръвосмешението за тях е тежък грях.
	— Каква представа имат те от всичко, което е действително свещено!
	— Да приемем, че е тъй. Но ще им трябва време, за да приемат такава мисъл, моментът още не е назрял. Но ако Гуидиън не може да бъде официално обявен за син на Артур, бихме могли да разгласим, че жрицата Моргана, едноутробна сестра на Артур, има син, и това дете е по закон по-близо до трона, отколкото детето на Ланселет. А дойде ли лятото, ни очаква война…
	— Мислех — отбеляза Ниниан, — че благодарение на Артур навсякъде цари мир.
	— Тук, в Британия, да. Но в Долна Британия се е появил претендент, който иска да обяви нашите острови за своя империя…
	— Бан ли? — попита недоверчиво Ниниан. — Та той е положил много отдавна клетва за вярност — изпълнил е Свещения брачен ритуал — нали Ланселет е негов син тъкмо от това тайнство? Пък и е много стар, за да поведе войски срещу Артур.
	— Бан е стар и немощен — съгласи се Кевин. — Неговият син Лайънел управлява земите му вместо него, а по-малкият му син Борс е един от рицарите на Кръглата маса и е беззаветно верен на Артур. Нито един от тях не би оспорил властта на Артур. Но се е появил някакъв човек, който се е нарекъл Луций, по някакъв начин се е добрал до емблемите и знамената с римските орли и се е самопровъзгласил за император. Той ще предизвика Артур…
	Ниниан почувства как тръпки плъзват по кожата й и попита:
	— Дарбата ли ти помогна да разбереш, че ще стане така? Кевин се усмихна:
	— На времето Моргана ми бе казала, че не е необходимо да си ясновидец, за да разбереш, че един мошеник ще постъпи нечестно. И без да съм имал видения, знам, че този човек е преследван от амбиция и ще търси всякакви предизвикателства, за да я задоволи. Намират се хора, които мислят, че Артур старее, само защото косата му вече не сияе като чисто злато, и защото вече над войските му не се вее знамето с Великия дракон. Но не го подценявай, Ниниан. Аз го познавам, а ти — не. Помни ми думата, той не е глупак.
	— Аз пък мисля — каза Ниниан, — че за човек, който се е заклел да го унищожи, си прекалено привързан към него.
	— Аз — привързан? — този път усмивката на Кевин беше мрачна. — Аз съм Мерлин Британски, вестоносец на Великия Гарван, и седя редом с краля по време на съвет. Да, Артур е човек, когото лесно можеш да обикнеш. Но аз съм дал клетва на Богинята — той отново се изсмя късо и невесело. — Изгубя ли тази си вяра, бих изгубил и разсъдъка си. Учен съм да вярвам, че това което е от полза за Авалон, в крайна сметка ще е от полза и за Британия. Ти приемаш Артур като враг, Ниниан, но аз все още го виждам като Краля-елен, който защитава стадото и земите си.
	Ниниан проговори шепнешком, с треперещ глас:
	— А какво е съдено да стане с Краля-елен, когато младият елен порасне?
	Кевин отпусна глава в ръцете си. Изглеждаше стар, болен и уморен.
	— Този ден е още далеч, Ниниан. Не се опитвай да избутваш Гуидиън напред така припряно, само защото ти е любовник. Ако продължаваш, ще станеш причина за гибелта му.
	Той стана и излезе, куцукайки, от стаята, без да се обърне нито веднъж, за да погледне Ниниан, която стоеше стресната, мрачна и гневна. „Как е узнал този проклетник?“
	После си каза: „Та аз не съм давала обет за безбрачие като християнските монахини! Ако реша да взема някого в леглото си, това си е моя работа… ако ще и избраникът да бъде някой от моите ученици, ако ще и да е бил още почти дете!“
	Да, през първите години той се бе промъкнал в сърцето й — самотно момче, лишено от близки; нямаше си никой, който да го обича, да се безпокои за него, да се чуди как ли се чувства далеч от дома си… Единствената майка, която познаваше, бе Моргоуз, а сега и тя бе далеч от него. Как й бе дало сърце на Моргана да изостави такъв чудесен син — такова умно и хубаво момче, и нито веднъж да не се поинтересува как е той, да не дойде поне веднъж, за да го види как расте? Ниниан никога не бе имала деца, но понякога си казваше, че ако се случи утробата й да натежи след Белтейнските огньове, би искала да роди момиче, та да го посвети на Богинята. Но утробата й оставаше празна, и тя не се бунтуваше срещу съдбата си.
	Но през онези години, след като Гуидиън пристигна на острова, тя го допусна в сърцето си. А после той ги напусна — такъв беше редът, възмъжееше ли момчето, напускаше дома на жриците, за да продължи обучението си сред друидите и да получи познания и по бойно изкуство. Беше се върнал тъкмо срещу Белтейн, и Ниниан бе убедена, че съвсем умишлено се бе озовал близо до нея, когато лумнаха огньовете — затова се случи тъй, че двамата потънаха по-късно заедно в сенките на нощта…
	Но те не се разделиха, когато лятото свърши; и оттогава нататък, когато се случеше пътят да го доведе на Авалон, тя недвусмислено показваше, че все така го желае, и той никога не отклоняваше поканата й.
	„Аз съм най-близо до сърцето му“ — казваше си тя — „аз го познавам най-добре — какво си въобразява, че знае за него Кевин? А сега дойде време той да се върне на Авалон и да бъде подложен на върховното изпитание, за да се увенчае с короната на Краля-елен…“
	Мислите й се отклониха към друг проблем: къде да намери девица за ритуала? „Толкова малко жени има вече в Дома на девиците, и повечето от тях изобщо не са подходящи“, помисли Ниниан, и внезапна болка и страх пронизаха съзнанието й.
	„Кевин е прав. Авалон си отива, Авалон загива; все по-малко са тези, които идват при нас, за да приемат древното учение, скоро няма да има никой, който да знае как се изпълняват ритуалите… И един ден всички ще изчезнем…“ и отново я побиха тръпки — това се случваше с нея, когато на нейно място по-надарена с ясновидски способности жрица би имала пророческо видение.


	Гуидиън пристигна на Авалон няколко дни преди Белтейн. Ниниан отиде да го посрещне при баржата, както изискваше обичаят, и той се поклони пред нея дълбоко и почтително — гледаха ги не само девиците, но и цялото насъбрало се население на острова. Но после, когато останаха сами, веднага я взе в прегръдките си и започна да я целува. Смяха се и се целуваха, докато останаха съвсем без дъх.
	Плещите му бяха станали по-широки, а на лицето си имаше тънък червен белег. Очевидно бе участвал в сражения; нямаше вече безметежното изражение на жрец и учен.
	„Мой син и мой любим. Може би затова Великата богиня няма съпруг, както е при римляните, а само синове — защото всички сме нейни деца? Затова и аз, която служа за нейно въплъщение, трябва да чувствам мъжа, когото обичам, не само като любим, но и като син… Защото всеки, който обича Богинята, е нейно дете…“
	— Страната гъмжи от слухове — казваше Гуидиън, — и тук, на Авалон, и сред народа на Древните, из уелските хълмове, навсякъде се говори, че на Драконовия остров Древните ще избират новия си крал… Затова ме извика да дойда тук, нали?
	Ниниан си каза, че понякога може да бъде вбесяващ като нахално дете.
	— Не знам, Гуидиън. Моментът все още не е подходящ, не е дошло времето. Пък и в Дома на девиците няма момиче, което да избера за Дева на Пролетта.
	— И все пак това ще се случи тъкмо тази пролет — каза той тихо, — и то по Белтейн, защото го видях.
	Ниниан поприсви устни и каза:
	— А видя ли жрицата, с която е отредено да извършиш брачното тайнство, след като завоюваш короната на Краля-елен, ако предположим, че виденията ти не са те подвели и не загинеш?
	Тя го загледа, както се беше изправил срещу нея, и си каза, че е станал още по-красив — лицето му бе студено и неподвижно, помрачняло от скрити страсти.
	— Видях я, Ниниан. Нима не знаеш, че ще бъдеш ти? Внезапен студ я вледени до мозъка на костите и тя отвърна:
	— Аз не съм девица. Защо се присмиваш, Гуидиън?
	— И все пак видях теб — настоя той, — и ти го знаеш също тъй добре, както и аз. В Богинята се сливат Девицата, и Майката, и Старицата Смърт. Тя е едновременно млада и стара, това зависи единствено от нейната воля — Девица и Звяр, Майка и образ на Смъртта, осветен от светкавиците на бурята, изпълнена с живот, умираща и възраждаща се отново в изначалната си девственост…
	Ниниан наведе глава и промълви:
	— Не, Гуидиън, така не може…
	— Аз съм нейният избраник — продължи той непоколебимо, — и там, на острова, ще заслужа тази чест. Сега не е време за девственици — само свещениците отдават голямо значение на тези глупости. Призовавам я като Майка, която ще се погрижи да получа това, което е мое право…
	Ниниан имаше чувството, че се опитва да се изправи срещу буен порой, който рано или късно ще я повлече със себе си. Тя каза несигурно:
	— Винаги е било тъй — когато младият елен тръгва да тича със стадото изпраща го Майката, а когато се връща победител, посреща го Девицата…
	Но и в неговите думи имаше смисъл. При всички положения бе по-разумно в ритуала да участва жрица, която знае какво върши, вместо някое недоучено дете, което още не е дорасло да чувства в кръвта си призива на Белтейнския огън… Прав беше Гуидиън — Майката постоянно дава живот — тя е майка, и предвестник на смъртта, и отново девица, също както луната преминава отново и отново през своите фази на небесния свод…
	Тя сведе глава и каза:
	— Тъй да бъде. Ти ще встъпиш в свещен брак със своята земя и с мен като неин символ.
	Но когато той си тръгна, Ниниан отново бе обзета от страх. Как бе успял да я убеди? Каква, в името на Богинята, бе тази сила у Гуидиън, с която успяваше да накара всеки да се подчинява на волята му?
	Дали не я е наследил от Артур, дали това не се дължи на кръвта на Великия дракон? Кръвта в жилите й отново изстина.
	„Какво ще се случи с Краля-елен…“


	Моргана сънуваше…
	„Беше по Белтейн и елените препускаха из хълмовете… Жизнените сокове на гората течаха в собствените й жили — тя бе гората, нейният живот и животът на гората бяха едно… А той бе паднал сред елените, голият мъж, който препускаше редом с тях с еленови рога, здраво завързани на челото му, и еленови рога бяха насочени към него, и го удряха, отново и отново, и тъмната му коса лепнеше от кръв… Но ето, той скочи отново на крака и в ръката му, на процеждащата се през клоните слънчева светлина, проблесна нож, и Кралят-елен рухна, и предсмъртният му вопъл изпълни гората с отчаяние.
	А после тя бе в мрачната пещера, изписана със същите знаци, с които бе изрисувано и собственото й тяло — беше едно с пещерата, а около нея горяха Белтейнските огньове, искри отхвърчаха високо в тъмното небе. В устата си чувстваше вкус на прясна кръв… И тогава входът на пещерата се затъмни от силует, увенчан с еленови рога… Не, не биваше да бъде по пълнолуние, не биваше да се вижда ясно, че тялото й не е тяло на девица, че гърдите й са меки, а не налети и розови — такива, каквито бяха, когато се роди синът й — сякаш млякото щеше да прокапе от тях всеки миг. Но нали бяха проверили дали е девствена, преди да дойде при Краля-елен? Какво ли щяха да кажат всички, като узнаят, че не идва при него като Дева на Пролетта?
	Той коленичи до нея и тя протегна ръце, за да го приеме в тялото си, но видя очите му — тъмни и измъчени… Ръцете му си играеха с тялото й, бяха нежни, но я плашеха, защото й отказваха силата, ритуалът губеше смисъла си. Не, това не беше Артур, Кралят-елен беше Ланселет — той щеше да свали короната от главата на стария крал, съпруга на Пролетната дева. Очите му я гледаха, пронизани от същата мъка, която заливаше и собственото й тяло, и тогава той каза: «Иска ми се да не приличаше толкова на майка ми, Моргана…»“
	Моргана се събуди, изтръпнала от ужас. Сърцето й биеше така, сякаш щеше да изхвръкне. Беше в собствената си спалня. До нея спеше Уриенс и тихо похъркваше. Все още в плен на ужасяващата магия на сънищата, тя тръсна глава, за да пропъди страшните видения.
	„Не, Белтейн вече мина…“ Тя бе изпълнила ритуала заедно с Аколон, както трябваше да се очаква. Не бе лежала в тъмната пещера, не бе чакала Краля-елен… Защо ли трябваше тъкмо сега Ланселет да идва в съня й, защо не сънува Аколон, след като тя лично го посвети в жречески сан, направи го Повелител на Белтейнските тържества и свой любим? Защо след толкова много години се върна споменът за светотатството на Ланселет, защо мисълта, че той е отхвърлил даровете на Богинята, отново измъчваше най-дълбоката й същност?
	Моргана се опита да си наложи да се успокои и да заспи отново, но сънят не идваше, и тя лежа будна, изпълнена с тревожни предчувствия, чак докато първите лъчи на лятното слънце започнаха да се промъкват в стаята й.


	11

	Гуенхвифар бе намразила тържествата по Петдесетница, когато Артур пращаше вест до своите приятели да дойдат в Камелот и да подновят клетвата за братска вярност помежду си. Тъй като в страната отдавна цареше мир, та най-отдавнашните му приятели се бяха разпилели из отдалечените си владения, с всяка изминала година все по-малко рицари пристигаха за празника — всеки бе обвързан с дом, семейство, земи… Това изпълваше Гуенхвифар със задоволство, защото срещите по Петдесетница все й напомняха миналите времена, когато Артур не бе християнски крал и се сражаваше под знамето на Великия дракон. По Петдесетница той принадлежеше изцяло на приятелите си, а тя нямаше място в техния живот.
	Беше се изправила зад него, докато той слагаше печата си върху двете дузини преписи, които писарите бяха направили на тазгодишната покана — за всеки от васалните крале и много от някогашните му бойни другари.
	— За какво ти е да пращаш всекиму специална покана тази година? И без това тези, които не са заети с нещо друго, знаят, и ще дойдат, и без да ги каниш.
	— Тази година не може без покана — Артур се извърна към нея и й се усмихна. Гуенхвифар изведнъж осъзна, че косата му е почнала да побелява, но тъй като си беше все така светлорус, човек трябваше да се вгледа съвсем отблизо, за да забележи белите коси.
	— Трябва да пристигнат колкото може повече от старите ми приятели — имам намерение да устроя такива игри и турнири, които да убедят всички, че легионът на Артур не е забравил бойното изкуство.
	— Нима мислиш, че някой се съмнява в това? — попита Гуенхвифар.
	— Знам ли? Ето, в Долна Британия се е появил някакъв си Луций — Борс ми прати вест. Както всички васални крале ми се притекоха на помощ, за да не прегазят саксонците и дивите северняци нашите земи, така и аз съм длъжен да им се притека на помощ в случай на нужда. Та този Луций се самопровъзгласил за римски император!
	— С какво право? — каза Гуенхвифар.
	— Ама че въпрос. При всички положения има по-малко право на титлата от мен например — отвърна Артур. — В Рим не е имало император повече от сто години, жено. Константин* последен е носил императорския пурпур; след него Магнус Максимус прекосил морето, за да отиде в Рим и да се опита да стане император. Той така и не се е завърнал в Британия и един Бог знае какво се е случило с него и къде е загинал. След това Амброзиус Аурелианус обедини хората в нашите земи срещу саксонците, а после дойде Утър — предполагам, че всеки един от тях би могъл да се нарече император, а също и аз самият, но на мен ми стига титлата самодържец на цяла Британия. Когато бях момче, учих малко римска история, и знам, че за тях не е било нещо необичайно някой самозванец да привлече по някакъв начин лоялността на един-два легиона, и се нарече император. Но тук, в Британия, притежанието на римско знаме с орел не е достатъчно условие да станеш император. Ако беше така, Уриенс отдавна да се е провъзгласил за такъв. Между другото, поканих и него тази година — кой знае откога не съм виждал сестра си.
	[* Константин — роден на 27. 02. 280 г. сл.Хр. Управлявал от 309 г. до смъртта си на 25. 05. 337 г. сл. Хр. Първият Римски император, въвел християнството като официална религия. Канонизиран за светец заедно с майка си Елена. Сам отдавал големите си военни и политически успехи на преминаването си към Христовата вяра. Избира Константинопол за своя столица и започва разширяването му, за да го превърне във втори Рим. (бел.прев.)]
	Гуенхвифар не отговори пряко на последните му думи. Само потръпна и каза:
	— Не бих искала страната да бъде отново разкъсана от войни, не искам повече кланета…
	— Нито пък аз — добави Артур. — Предполагам, че всеки крал би предпочел мира пред войната.
	— Не съм толкова сигурна. Някои от твоите приближени все говорят за старите времена, когато ден и нощ се сражавахте срещу саксонците. И сега християнското помирение със същите тези саксонци, за което все говори епископът, никак не ги привлича.
	— Не мисля, че тъгуват за войната — усмихна се Артур. — По-скоро тъгуват за онова отминало време, когато всички бяхме млади, за приятелството, което ни свързваше толкова тясно. Нима ти самата никога не си тъгувала за онези години, съпруго моя?
	Гуенхвифар почувства, че се изчервява. О, да, не бе забравила онова време… Когато Ланселет бе неин верен рицар и защитник, когато се обичаха… Една християнска кралица нямаше право на такива помисли, но тя не можеше да се спре.
	— Да, нерядко, съпруже. Може би си прав, това е просто копнеж по отминалата ни младост… Не съм вече млада — тя въздъхна, а той взе ръката й в своята и каза:
	— За мен си все така прекрасна, скъпа моя, както в деня, когато за първи път дойде в леглото ми — и Гуенхвифар знаеше, че той говори истината.
	Тя се насили да запази спокойствие, да не се черви повече. „Да, не съм млада“, продължаваше вътрешният й глас, „и не подобава да си спомням младостта и да тъгувам за нея, защото по онова време бях грешница, провинила се бях в прелюбодеяние. Сега се покаях и се помирих с Бога, и дори Артуровото покаяние за онзи грях, извършен с Моргана, е прието“. Насили се да мисли практично, както бе редно за Британската кралица.
	— В такъв случай на тази Петдесетница ще имаме още повече гости от обикновено. Трябва да поговоря с Кай и Лукън къде ще настаним толкова много хора и с какво ще ги храним. Борс от Долна Британия ще дойде ли?
	— Ако успее — отвърна Артур, — въпреки че преди няколко дни получих вест от Ланселет — молеше ме за разрешение да отиде на помощ на брат си Борс, в случай, че неговите владения са обсадени. Писах му първо да дойде тук, защото може по-късно всички заедно да се отправим към Долна Британия… Сега, след смъртта на Пелинор, Ланселет е пълноправен крал на земите му като съпруг на Илейн — поне докато синът им не навърши пълнолетие. Моргоуз от Лотиан ще изпрати Агравейн, и Уриенс — някой от синовете си. Той действително е много здрав и младолик за възрастта си, но все пак не е безсмъртен. Първородният му син е глуповат, но Аколон е член на нашето рицарско братство, пък и Уриенс има до себе си Моргана, която е добър съветник.
	— Това ми се струва нередно — отбеляза Гуенхвифар, защото в Светото писание е казано, че жените трябва да се подчиняват на мъжете си, а Моргоуз все още управлява Лотиан, и Моргана също управлява северен Уелс редом с мъжа си.
	— Лейди, ти пак забравяш, че аз произхождам от кралската династия на Авалон — каза Артур. — Крал съм не само като син на Утър Пендрагон, но и като син на Игрейн, която бе дъщеря на Езерната дама. Гуенхвифар, от незапомнени времена Повелителката на езерото е управлявала тези земи, а кралят винаги е бил по-скоро военновременен главатар. Дори по римско време легионите са се сражавали с тукашните кралици, които водели племената си в бой, и някои от тях са били не само мъдри управнички, но и смели воини. Никога ли не си чувала за кралица Боадицея? Дъщерите й били изнасилени от римски легионери, а тя самата пребита почти до смърт заради бунта си срещу Рим — но успяла да избяга от плен, събрала армия и едва не прогонила и последния римлянин от тези брегове.
	Гуенхвифар каза с горчивина:
	— Надявам се, че са я убили.
	— О, да, и се гаврили с тялото й… Но дори римляните са приели факта, че в тези земи жените могат да управляват наравно с мъжете. Всеки самодържец на Британия, включително и Утър, моят баща, е носил титлата, която е създадена в отдавна отминалите времена: „dux bellorum“, върховен военачалник. Утър, а и аз след него, заемаме трона на Британия като върховни военачалници на Повелителката на Авалон. Не забравяй това, Гуенхвифар.
	Гуенхвифар отвърна нетърпеливо:
	— Мислех, че веднъж завинаги си приключил с това, че когато се провъзгласи за християнски крал, се покая и за това, че си служил на народа на феите, на нечестивите обитатели на онзи остров…
	Артур отвърна рязко:
	— Личният ми живот и моята вяра са нещо отделно, Гуенхвифар, но хората от племената стоят зад мен, защото нося ТОВА! — и той удари с длан по дръжката на Екскалибур, който висеше на кръста му в кървавочервената си ножница. — Преживях много сражения благодарение на вълшебството на това острие…
	— Ти запази живота си, защото Господ те съхрани да въведеш цялата страна в християнската вяра — възрази Гуенхвифар.
	— Някой ден може да стане и това. Но този ден е още далеч, лейди. В Лотиан хората са доволни от управлението на кралица Моргоуз, а Моргана също управлява достойно Северен Уелс и Корнуол. Ако за тези земи бе назрял моментът да приемат Христа, то народът щеше да иска крал, а не кралица. Аз управлявам тази земя, Гуенхвифар — такава, каквато е, а не каквато свещениците биха искали да бъде.
	Гуенхвифар понечи да продължи, но забеляза раздразнението в погледа му и за да приключи спора, каза:
	— Може би един ден дори саксонците и хората от племената ще преклонят глава пред кръста. Епископ Патрициус казва, че ще дойде ден, когато единствено Христос ще бъде всевластен господар на хората, а кралете и кралиците — просто негови слуги. И нека даде Бог този ден да настане скоро — сетне се прекръсти. Артур се разсмя.
	— Нямам нищо против да бъда слуга на Христа — отвърна той, — но не и на неговите свещеници. Но несъмнено епископ Патрициус ще е сред гостите, и ти ще можеш да се насладиш на компанията му и да го приемеш толкова тържествено, колкото искаш.
	— А от Северен Уелс пристига Уриенс — поде Гуенхвифар, — несъмнено заедно с Моргана. И Ланселет е потеглил от земите на Пелинор, нали?
	— Да, той ще дойде — каза Артур, — но се боя, че ако си се затъжила за братовчедка си Илейн, ти самата трябва да отпътуваш натам — Ланселет ми съобщава, че наскоро отново е родила и не може да пътува.
	Гуенхвифар трепна. Да, тя знаеше, че Ланселет рядко остава у дома, при Илейн, но пък Илейн му бе дала това, което тя никога не би могла да му даде — синове и дъщери.
	— На колко години е синът на Илейн? След като ще ме наследи на трона, редно е да бъде отгледан тук, в двора — каза Артур, а Гуенхвифар отвърна:
	— Предложих да го пратят тук още когато се роди, но Илейн настоя, че дори ако е съдено един ден да бъде крал, той трябва да бъде възпитан в скромност и простота, за да бъде истински мъж. Та нали ти самият си отгледан като син на обикновен човек, и това никак не ти е навредило.
	— Да, може би Илейн е права — каза Артур. — Ще ми се някой път да видя и сина на Моргана. Той вече трябва да е мъж — седемнадесет години минаха оттогава. Знам, че той не може да ме наследи, свещениците никога не биха го приели, но все пак е единственият ми син. Бих искал да го видя поне веднъж и да му кажа… Сам не знам какво бих му казал. И все пак, искам да го видя, поне веднъж.
	Гуенхвифар с мъка потисна гневния отговор, който напираше на устните й; със спор нямаше да постигне нищо. Каза само:
	— Той си е добре там, където е.
	Такава бе истината; в момента, в който го каза, разбра колко е щастлива, че синът на Моргана расте на онзи остров, сред магьосници, на място, където не може да пристъпи един християнски крал. Тъй като онова момче се възпитаваше там, възможността някакъв съдбовен обрат да го постави на трона след Артур ставаше все по-малка — не само свещениците, но и народът из тези земи гледаше вече с недоверие на вълшебствата на Авалон. Ако детето бе живяло в кралския двор, възможно бе някоя безскрупулна личност да приеме сина на Моргана за по-пряк наследник от сина на Ланселет. Артур въздъхна:
	— Не е леко да знам, че имам син, но никога няма да го видя — каза той и допълни: — Кой знае, и това може да се случи някой ден.
	После сви рамене примирено:
	— Ти несъмнено си права, скъпа. Кажи ми сега какво имаш предвид за Петдесетница? Сигурен съм, че благодарение на усилията ти ще стане, както винаги, чудесен празник.
	Да, беше положила немалко усилия, мислеше си Гуенхвифар тази сутрин, докато оглеждаше множеството палатки и шатри, разпънати около замъка. Голямото турнирно поле беше разчистено, оградено с въжета и знаменца, а наоколо по възвишенията летният вятър развяваше знамената на петдесетина васални крале и повече от сто души рицари. Сякаш цяла армия бе разквартирувана наоколо.
	Гуенхвифар затърси с поглед флага на Пелинор и го видя — белия дракон, който той бе приел за герб, след като уби дракона от езерото. Ланселет сигурно бе там… Не бе го виждала повече от година, а и последната им среща беше учтива и формална — пред очите на целия кралски двор. Кой знае колко години бяха минали, откакто не бяха оставали двамата насаме, дори за миг. Спомни си деня, когато той се венча за Илейн, а после я потърси, за да поговорят насаме и да се сбогуват.
	Той също бе жертва на Моргана; не бе й изневерил, просто и двамата се уловиха в жестокия капан, устроен от нея. Когато й разказа всичко, той се бе просълзил, и споменът за тези сълзи бе за Гуенхвифар най-прекрасният комплимент, който й бе правил някога… Та кой бе виждал Ланселет да плаче?
	— Кълна ти се, Гуенхвифар, тя ме подмами — Моргана ми прати лъжлива вест, и кърпичка, напоена с твоята ароматна вода. Мисля също, че бе сложила някакви билки във виното ми, бе ми направила магия.
	Беше вперил пълните си със сълзи очи в нейните и тогава тя също се разплака.
	— Моргана е излъгала и Илейн, разказала й как аз едва не съм се поболял от любов по нея… И така двамата се озовахме там. Първоначално наистина мислех, че си ти — бях като омагьосан. А после, когато разбрах, че държа в прегръдките си Илейн, пак не можех да се спра. И сетне пристигнаха всички, с факли… Какво друго можех да сторя, Гуен? Бях обезчестил девствената дъщеря на домакина си… Пелинор имаше пълното право да ме убие още в леглото й… — Ланселет простена и завърши с прекъсващ от мъка глас: — Да бях се оставил да ме прониже с меча си още тогава!
	Тогава тя го бе попитала: „Значи не обичаш Илейн?“ Знаеше, че е непростимо да задава такъв въпрос, но не би могла да живее без това успокоение. Ланселет бе човек, който би могъл да разкрие собственото си страдание докрай пред нея, но не се чувстваше в правото си да обсъжда Илейн. Бе казал само с променен, сух тон, че нищо от случилото се не е станало по вина на Илейн, и че честта му налага да се постарае да я направи щастлива, доколкото това е възможно.
	Стореното бе сторено. Моргана бе наложила своето. Гуенхвифар щеше да приветства Ланселет като братовчед на съпруга си, нищо повече. Другото бе лудост, отдавна забравена и отминала, но все пак — щеше да го види, а това бе по-добре от нищо. Опита се да пропъди тези мисли и да се съсредоточи върху подготовка на празненството. Бе наредила да опекат два вола — дали щяха да бъдат достатъчни? Преди няколко дни мъжете донесоха от лов огромен глиган — щяха да опекат и него, и две прасета от близките стопанства. Печеното вече се въртеше на огромни шишове и миришеше така вкусно, че наоколо се навъртаха рояци изгладнели дечурлига и се наслаждаваха на съблазнителната миризма. Имаше и стотици самуни ечемичен хляб — повечето щяха да бъдат раздадени на простолюдието, което се тълпеше около оградата, за да наблюдава подвизите на благородниците — крале, воини, най-отбраните рицари — рицарите на Кръглата маса. Щеше да има и печени ябълки в сметана, орехи и всякакви сладки за дамите, меденки, печени зайци, дребни птици, задушени във вино… Ако празникът се окажеше провал, това със сигурност нямаше да се дължи на липсата на обилна и вкусна храна!
	Хората започнаха да се събират около пладне. Безкрайна върволица от богато облечени благородници и техните дами се точеше към замъка. Гостите влизаха в голямата зала и прислужниците ги отвеждаха до предназначените за тях места. Както винаги, приближените на Артур рицари заеха местата си около Кръглата маса, но колкото и да бе голяма, на нея не можеха да седнат и всички останали гости на пиршеството.
	Гауейн, седнал както винаги до Артур, представи на гостите майка си, Моргоуз. Тя се бе облегнала на ръката на един съвсем млад мъж, когото Гуенхвифар не можа веднага да разпознае. Моргоуз бе стройна както винаги, косата й — гъста и дълга, бе украсена с вплетени в нея скъпоценни камъни. Тя стори дълбок поклон пред Артур, който й нареди с жест да стане и я прегърна.
	— Добре дошла в моя двор, лельо.
	— Чувах, че яздиш само бели коне — поде Моргоуз, — затова ти доведох един, който ми бе пратен от земите на саксонците. Едно момче, което израсна в моя дворец, сега живее там, и ми го изпрати като подарък.
	Гуенхвифар забеляза как Артур стисна зъби, и сама се досети кое може да е това момче. Но Артур каза само:
	— Наистина кралски подарък, лельо.
	Няма да настоявам да въведат коня в залата, както съм чувала, че е обичай сред саксонците — отбеляза развеселено Моргоуз. — Не ми се вярва, че господарката на Камелот би се съгласила да превърнем в обор прекрасната й зала, украсена за гости! Несъмнено прислужниците ти са имали и без туй достатъчно работа, нали, Гуенхвифар? — тя прегърна кралицата. По-младата жена имаше чувството, че я обгръща топла вълна. Отблизо можа да забели, че лицето на Моргоуз е белосано, а блестящите й очи — подчертани с въглен, но това ни най-малко не вредеше на красотата й.
	Гуенхвифар отвърна:
	— Благодаря ти за съобразителността, лейди Моргоуз — за съжаление нерядко се случва да доведат хубав кон или куче направо тук, за да ги покажат на краля. Знам, че го правят от любезност, но си мисля, че на твоя кон няма да му стане нищо, ако почака отвън… Не ми се вярва гостоприемството на домакините в Камелот да направи впечатление на един кон, пък бил той и най-умният. Ще се чувства по-добре, ако се нахрани в обора. Вярно, Ланселет ни е разказвал за един римлянин, който поел коня си с вино от златни ведра оказвал му почести и го увенчал с лавров венец…
	Красивият млад мъж, който стоеше до Моргоуз, се разсмя и каза:
	— Помня тази история — Ланселет я разказа на празненството по случай венчавката му със сестра ми. Ставаше дума за император Гай, който сам се обожествил и направил любимия си кон сенатор. А когато умрял, императорът, който го наследил, казал нещо в смисъл, че поне конят не е давал злонамерени съвети и не извършвал убийства. Но ти, господарю Артур, не следвай този пример — нямаме подходящ стол около Кръглата маса, ако решиш да приемеш жребеца в нашето братство!
	Артур се разсмя искрено и се здрависа с младия човек, казвайки:
	— Няма да постъпя така, Ламорак — и Гуенхвифар трепна, защото разбра кой е младежът редом с Моргоуз — синът на Пелинор. Да, беше чувала някакви слухове, че Моргоуз го направила свой любовник, пред очите на целия си двор. Как бе възможно такова нещо — как се осмеляваше тази жена да дели легло с мъж, който можеше спокойно да й бъде син? Та Ламорак бе едва на двадесет и пет години! Тя се взря в Моргоуз със смесица от ужас и интерес, и малко скрита завист. „Изглежда толкова млада, и е все още прекрасна въпреки грима, върши каквото си поиска и й е все едно, ако ще цял свят да одумва постъпките й!“ После каза с подчертано хладен тон:
	— Ще дойдеш ли при мен да си побъбрим, лельо, та да оставим мъжете да си говорят за своите работи?
	Моргоуз стисна ръката на Гуенхвифар.
	— Благодаря ти, мила. Толкова рядко идвам в твоя двор, та ще ми бъде приятно за разнообразие да поседя сред жените и да клюкарствам за това кой ще се жени, кой си има любовник, и за новите моди, за рокли и панделки! В Лотиан съм толкова заета с управлението на страната, че не ми остава време за такива женски занимания — за мен те са лукс и удоволствие.
	Тя потупа Ламорак по ръката и мислейки, че никой не забелязва, докосна с устни слепоочието му.
	— Оставям те при приятелите ти, мили.
	Когато кралицата на Лотиан седна до Гуенхвифар на пейката, пищният, омайващ аромат, който се излъчваше от всяка гънка и панделка на дрехата й, накара по-младата жена да почувства замайване. Гуенхвифар поде:
	— Ако си толкова заета с държавни дела, лельо, защо не намериш съпруга на Агравейн, и не го оставиш да седне на трона на баща си? Защо не му предадеш властта над Лотиан? Сигурно хората там чувстват липсата на крал…
	Смехът на Моргоуз бе топъл и заразителен.
	— Но тогава би трябвало да живея без мъж, защото в нашата страна крал е съпругът на кралицата, дете мое, а такова нещо никак не ми е по вкуса. А пък Ламорак е прекалено млад за крал. Той си има други задължения и мога да кажа, че ги изпълнява крайно задоволително…
	Гуенхвифар слушаше едновременно привлечена и отвратена. Как не разбираше Моргоуз, че жена като нея става за смях с толкова по-млад мъж? Но ето, той не откъсваше очи от Моргоуз, сякаш тя бе най-прекрасната и привлекателна жена на света. Почти не забеляза Изота от Корнуол, която тъкмо се покланяше пред кралския трон редом с възстаричкия си съпруг, херцог Марк. А Изота бе толкова прекрасна, че из залата се понесе лек шепот — беше висока и стройна, а косата й имаше оттенъка на току-що изсечена медна монета. Но когато я бе взел за съпруга, Марк несъмнено бе мислил по-скоро за ирландското злато — като прекрасната златна огърлица, която Изота носеше на шията си и тежката златна катарама на наметалото й; за ирландските перли, като тези, които тя носеше вплетени в косите си — бе мислил повече за съкровищата, които Изота бе донесла като зестра, отколкото за красотата й. Гуенхвифар си каза, че никога не е виждала по-красива жена. В сравнение с нея Моргоуз изглеждаше подпухнала и възрастта й почваше да си личи, но независимо от това Ламорак продължаваше да я изпива с очи.
	— Да, Изота е прелестна — намеси се в мислите й Моргоуз, — но в двора на херцог Марк се разправя, че предпочитала неговия наследник, младия Друстан*, пред самия Марк, и кой ли би могъл да я упрекне? Но тя е скромна и благовъзпитана, и ако е достатъчно разумна, ще се постарае да зарадва стареца с дете — макар че небесата са ми свидетел, и тази работа би станала по-лесно с помощта на Друстан — Моргоуз се изкиска. — Не личи брачното легло да й носи много радости. Тъй или иначе, предполагам, че от нея Марк иска наследник на Корнуол и нищо повече. Предполагам, че само това чака, за да обяви, че Корнуол е негова законна собственост, защото той го управлява, а не Моргана, която го наследи от Горлоис — всъщност къде е моята племенница? Така ми се иска да я прегърна отново!
	[* Друстан — вероятно така е звучало на келтски името Тристан. Друстан и Изота са очевидно легендарните влюбени, станали по-късно известни като Тристан и Изолда. (бел.прев.)]
	— Ето я, идва заедно с Уриенс — каза Гуенхвифар, защото тъкмо в този момент кралят на Северен Уелс наистина бе наближил трона.
	— Артур щеше да постъпи по-добре, ако бе омъжил Моргана в Корнуол — каза Моргоуз. — Сигурно си е казал, че Марк е твърде стар за нея. Но можеше да я даде и за жена на младия Друстан — майка му е роднина на покойния крал Бан от Долна Британия, та той е далечен братовчед на Ланселет и е красив почти колкото него, нали, Гуенхвифар? — тя се засмя весело и добави: — О, бях забравила, ти си толкова строго набожна, че не би могла да оцениш красотата на друг мъж, освен на законния си съпруг. Е, да, лесно е да си добродетелна, като си омъжена за млад, смел и хубав мъж като Артур!
	Гуенхвифар имаше чувството, че ако послуша още малко бъбренето на Моргоуз, ще полудее. Тази жена не мислеше ли понякога и за нещо друго? Моргоуз тъкмо казваше:
	— Мисля, че трябва да разменя няколко думи с Изота — тя е чужденка в Британия. Чувах, че говори съвсем малко нашия език, предпочитала да говори на езика на родната си страна. А чувах и друго, че там, в Ирландия, тя била известна лечителка, разбирала от билки, но и от магия. Когато Друстан се сразил с ирландския рицар Мархус, тя успяла да излекува раните му, а никой не вярвал, че той ще оживее. Затова и сега той е неин верен рицар и защитник — или поне той твърди, че това е причината — продължаваше да бъбри Моргоуз, — но тя е толкова красива, че не бих се учудила, ако… Мисля, че трябва да я запозная с Моргана — тя също много разбира от билки и е веща в лечителското изкуство. Сигурно ще има за какво да си говорят. Доколкото си спомням, Моргана даже знае и малко езика на ирландците. Да, освен това тя също е омъжена за човек, който е толкова стар, че може да й бъде баща — Артур наистина не постъпи правилно! Гуенхвифар каза сковано:
	— Моргана сама прие да се омъжи за Уриенс. Нали не вярваш, че Артур би омъжил скъпата си сестра, без да вземе изричното й съгласие?
	Моргоуз направо изпръхтя презрително.
	— Моргана е толкова жизнена, че не мога да си представя как би се примирила да споделя брачното ложе с такъв старец — каза тя, — а пък аз, ако имах такъв красив заварен син като Аколон, знам отлично как бих постъпила на нейно място!
	— Хайде да поканим дамата от Корнуол да седне до нас — каза Гуенхвифар, за да прекъсне по някакъв начин клюките на Моргоуз. — И Моргана също, щом искаш.
	Моргана за щастие бе вече омъжена за Уриенс; какво я засягаше Гуенхвифар, ако тя бе решила да изложи на опасност безсмъртната си душа, да се излага и да блудства с този или онзи мъж?
	Уриенс, съпроводен от Моргана и двамата си по-млади синове, тъкмо поднасяше поздравленията си на Артур, който взе ръцете на стария крал в своите, нарече го „зетко“, и после целуна Моргана по двете бузи.
	— Нима искаш да ми правиш подарък, Уриенс? Не ми трябват подаръци от толкова близки роднини, вашата привързаност ми стига — каза той.
	— Бих искал не само да ти поднеса подарък, но и да те помоля за една голяма милост — отвърна Уриенс. — Моля те да приемеш моя син Увейн в свитата си и да го направиш рицар на Кръглата маса.
	Артур погледна усмихнат към тъмнокосия, строен младеж, който коленичеше пред него.
	— На колко години си, Увейн?
	— На петнадесет, повелителю мой.
	— Стани тогава, сър Увейн — каза меко Артур. — Тази нощ ще прекараш в бдение над рицарските си доспехи, а утре някой от рицарите на Кръглата маса ще те приеме в нашето братство.
	— Ако позволиш, господарю Артур — намеси се Гауейн, — мога ли аз да окажа тази чест на братовчед ми Увейн?
	— Та кой би бил по-подходящ от теб, братовчеде и скъпи приятелю? — отвърна Артур. — Ако и ти си съгласен, Увейн, така да бъде. Приемам те с радост сред рицарите на Кръглата маса и заради самия теб, и защото си заварен син на скъпата ми сестра. Сторете му място на масата, приятели, а ти, Увейн, можеш утре да се сражаваш редом с мен на турнира.
	Увейн заекна от вълнение.
	— Б… благодаря ти, кралю.
	Артур се обърна усмихнат към Моргана.
	— Аз ти благодаря за този подарък, сестро.
	— Подаръкът е за мен, Артур — каза Моргана. — Увейн ми е като роден син.
	С някакво озлобление Гуенхвифар забеляза, че на Моргана вече й личат годините — леки бръчки бяха набраздили лицето й, а в гарвановочерната коса имаше вече сребърни нишки. Но тъмните й очи бяха все така прекрасни. Говореше за Увейн като за роден син, и го гледаше като майка — с гордост и нежност. „Родният й син трябва да е по-голям от него… И така, Моргана, проклета да е, има двама сина, а аз си нямам дори осиновено дете!“
	Моргана, седнала до Уриенс малко по-далеч на масата, почувства погледа на Гуенхвифар, насочен към нея. „Колко ме мрази! Дори сега, когато с нищо не мога да й навредя!“ Но тя не чувстваше омраза към Гуенхвифар; престанала бе дори да се измъчва заради женитбата си с Уриенс, защото съзнаваше, че по някакъв неведом начин този брак я накара да стане отново това, което бе някога — жрица на Авалон. „И все пак, ако не беше Гуенхвифар, сега щях да съм съпруга на Аколон, а вместо това сме изложени непрестанно на опасността някой прислужник да узнае тайната ни и да издрънка всичко на Уриенс с надеждата да получи награда…“ Тук, в Камелот, трябваше да внимават много. Гуенхвифар не би се спряла пред нищо, ако можеше да й създаде неприятности.
	Щеше да е по-добре, ако не бе дошла тук. Но Увейн толкова настояваше тя да присъства на посвещаването му в рицарство, а той не помнеше друга майка, освен Моргана.
	В края на краищата Уриенс нямаше да живее вечно — въпреки че понякога й се струваше, че е решил да надмине по дълголетие Матусалем*, а Моргана се съмняваше, че дори свинарите в Северен Уелс биха приели Авалох за крал. Ако само можеше да роди дете на Аколон, никой не би се усъмнил, че Аколон няма да царува достойно редом с нея.
	[* Матусалем — старозаветен библейски патриарх, живял съгласно „Битие“ 969 години, (бел.прев.)]
	Би рискувала — нали Вивиан бе почти на сегашната й възраст, когато роди Ланселет, а пък доживя да го види израснал мъж. Но Богинята не бе й пратила и най-бледа надежда, че някога би могла да зачене, и, честно казано, Моргана нямаше и особено желание. Увейн й бе достатъчен като син, а Аколон нито веднъж не бе я упрекнал, че не може да има деца — несъмнено сам съзнаваше, че ако Моргана роди, надали някой би повярвал, че детето е от Уриенс. Самата Моргана мислеше, че случеше ли се нещо подобно, ще съумее да убеди Уриенс в бащинството му — той й вярваше безрезервно, а освен това все още споделяше леглото й доста често — прекалено често според нея.
	Тя се обърна към Уриенс:
	— Дай ми чинията си, нека аз избера какво ще ядеш. Това печено прасе е тежко за теб — после ще се чувстваш зле. Ще ти сложа от тези пшенични хлебчета с малко от соса, и ето едно хубаво парче заешко, тя повика един от прислужниците, който разнасяше поднос с ранни плодове и избра череши за съпруга си.
	— Вземи си, знам, че ги обичаш.
	— Толкова си добра с мен, Моргана — каза той, а тя потупа ръката му. Струваше си труда — времето, прекарано в грижи около него, когато го лекуваше, бродираше му красиви ризи и наметала, дори от време на време намираше много дискретно някоя по-млада жена за леглото му и му даваше да пие някоя от билковите й отвари, които поне временно връщаха у него някакво подобие на мъжественост; сега Уриенс бе напълно убеден, че тя го обожава и нито за миг не можеше да се усъмни в нейната вярност или да й откаже каквото и да било, стига тя да поискаше.
	Хората бяха започнали да стават от трапезата — разхождаха се напред-назад из залата, похапваха сладкиши и бонбони, викаха прислужниците да им наливат още вино и ейл, отиваха да си поговорят с приятели и роднини, с които се виждаха само веднъж-дваж годишно. Уриенс още дъвчеше. Моргана го помоли за разрешение да го остави за малко, за да поговори с роднините си.
	— Както искаш, скъпа моя — изфъфли той с пълна уста. — Трябваше да ми отрежеш косата, миличка — виж, всички рицари от свитата на Артур са с къси коси…
	Тя погали оределите му къдрици и каза:
	— О, не, скъпи. Мисля, че така е по-подходящо за годините ти. Нали не искаш да приличаш на ученик или монах? — а наум допълни: „Освен това ти е останала толкова малко коса, че ако я отрежа, плешивината ти ще лъсне като фар!“
	— Виж, благородният Ланселет продължава да носи косата си дълга, Гауейн също, а и Гарет — кой би казал, че някой от тях е стар?
	— Права си както винаги — заяви доволно Уриенс. — Сигурно така наистина е по-добре за един зрял мъж. Само някое хлапе като Увейн може да стриже ниско косата си.
	Увейн наистина бе подрязал косата си късо, до тила, по новата мода.
	— Забелязвам, че и Ланселет е почнал да побелява — така е, скъпа, стареем. „Ти вече си бил дядо, когато се е родил Ланселет!“, каза си сърдито наум Моргана, а на глас измърмори нещо в смисъл, че действително никой от тях не изглежда тъй, както преди десет години — това поне си беше неоспорима истина — а после набързо се отдалечи.
	Каза си, че Ланселет продължава да е най-красивият мъж, когото някога е виждала; до него дори Аколон изглеждаше някак прекалено съвършен, чертите му бяха прекалено правилни. Да, и косите, и идеално подрязаната брада на Ланселет бяха вече посивели, но в очите му проблясваше старата закачлива усмивка.
	— Добър да е денят ти, братовчедке.
	Моргана се смая от сърдечния му тон. В крайна сметка, помисли си тя, май Уриенс ще се окаже прав — никой от нас не е вече млад, и почваме да позабравяме вълненията от младите години. Той я прегърна и тя почувства копринената мекота на къдравата му брада по бузата си. После попита:
	— Илейн не е ли с теб?
	— Не, защото едва преди три дни ни се роди още една дъщеря. Тя се надяваше детето да се роди малко по-рано, и тогава вече щеше да се е оправила достатъчно, та да може да язди по Петдесетница, но бебето беше доста едро и се позабави. Очаквахме раждането още преди три седмици!
	— Колко деца имаш вече, Ланс?
	— Три. Галахад е голямо момче, на седем години, след него е Нимю — тя е на пет. Не ги виждам много често, но бавачките им казват, че са умни и много добре развити за възрастта си, а сега Илейн е решила да кръсти най-малката Гуенхвифар — на кралицата.
	— Каня се да тръгна на север и да посетя Илейн — каза Моргана.
	— Тя ще ти се зарадва, сигурен съм. Там, на север, понякога е много самотно — отвърна Ланселет. Моргана никак не бе убедена, че Илейн ще й се зарадва, но това си бяха техни отношения. Ланселет хвърли поглед към подиума, където Гуенхвифар бе повикала Изота от Корнуол да седи до нея, на кралската маса, а от другата страна Артур разговаряше с херцог Марк и племенника му.
	— Познаваш ли онова момче, Друстан? Добър арфист е, макар че не може да се мери с Кевин, разбира се.
	Моргана поклати глава.
	— А Кевин ще свири ли тази вечер?
	— Не съм го виждал — отвърна Ланселет. — Кралицата не го обича, а и нравите в кралския двор са вече прекалено християнски, въпреки че Артур все още го цени и като музикант, и като съветник.
	Моргана попита направо:
	— И ти ли си станал християнин?
	— Ще ми се да бях — отвърна Ланселет с дълбока въздишка. — Толкова простичка ми се вижда тази вяра — от теб се иска само да приемеш, че Христос е приел кръстната смърт, за да изкупи веднъж завинаги греховете ни. Но аз познавам прекалено много истини… И знам как живот след живот само ние и никой друг можем да разберем причините за събитията, които сами сме предизвикали и да поправим бедите, за които сме станали причина. Не мога да разбера как един-едничък човек, колкото и да е свят и благословен от Бога, би могъл да изкупи всички грехове на цялото човечество, извършени през цялото му съществувание. Как иначе да си обясниш например това, че в настоящия живот на едни е дадено толкова много, а на други — почти нищо? Не, мисля, че това е жестока измислица на свещениците, че искат по този начин да убедят хората, че само те имат пряка връзка с Всевишния и могат да опрощават грехове в Негово име — о, как бих искал да вярвам, че наистина е така! При това някои от християнските свещеници наистина са добродетелни и искрени люде.
	— Не съм срещала досега никой от тях, който да е и наполовина толкова добър, или толкова мъдър, колкото бе Талиезин — каза Моргана.
	— Велика душа имаше Талиезин — отвърна Ланселет. — Може би само един живот, макар и отдаден изцяло в служба на Боговете, не може да доведе до толкова мъдрост, колкото притежаваше той, но той бе един от избраните, които са им служили стотици години. В сравнение с него Кевин ми се вижда толкова подходящ за Мерлин Британски, колкото малкият ми син е подходящ да заеме трона на Артур и да поведе войските му в бой. Освен това Талиезин бе великодушен и не влизаше в спор с християнските свещеници, защото съзнаваше, че те служат на своя Бог, както и колкото могат, и че може би след още много идвания на тази земя ще осъзнаят, че Бог е нещо много по-велико, отколкото са си представяли. Знам например, че той много уважаваше душевната сила, която те проявяват, когато се обричат на безбрачие.
	— На мен пък това ми се струва богохулно деяние и отричане на самия живот — отвърна Моргана, — и знам, че и Вивиан мислеше така.
	„Защо“, каза си тя изведнъж, „стоя тук и споря на религиозни теми тъкмо с Ланселет?“
	— Вивиан, също както и Талиезин, бе човек от друг свят и друго време — казваше Ланселет. — Те бяха забележителни личности, но си отидоха заедно с епохата си, а ние сега трябва да се задоволим с тези, които дойдоха на тяхно място. Ти толкова ми напомняш на майка ми, Моргана — и той се усмихна тъжно, а усмивката му разкъса сърцето й. Стори й се, че той и преди беше казвал нещо подобно; не, беше й се присънвало, но не можеше да си го припомни ясно… Ланселет продължи:
	— Виждам, че си тук със съпруга си, а и завареният ти син е чудесно момче. Ще бъде чудесно попълнение на нашето рицарско братство. Винаги съм искал да си щастлива, Моргана, и толкова дълги години все ми се е струвало, че си нещастна — но сега си почитана владетелка, а имаш и чудесен син…
	„Ами да“, каза си Моргана, „какво ли повече би могла да желае една жена…“
	— Трябва да отида и да поднеса почитанията си на кралицата…
	— Да — кимна Моргана, и не можа да прикрие горчивината в гласа си. — Не се и съмнявам, че гориш от нетърпение да го сториш.
	— О, Моргана — отвърна Ланселет потиснато, — познаваме се толкова отдавна, роднини сме всички помежду си, наистина ли не можем да оставим миналото на мира? Толкова ли ме презираш, още ли храниш такава силна омраза към мен?
	Моргана поклати глава.
	— Не мразя нито теб, нито нея — каза тя. — За какво ми е да ви мразя? Но си мисля, че сега си женен човек — а и Гуенхвифар има право да бъде оставена на спокойствие.
	— Ти никога не си я разбирала — започна разгорещено Ланселет. — Убедена съм, че я мразиш, откак и двете бяхте съвсем млади момичета! Това не е хубаво, Моргана! Тя се покая за прегрешението си, а аз — както сама казваш — съм женен за друга. Но нямам намерение да я отбягвам, сякаш е прокажена. Ако все още държи на приятелството ми, като братовчед на нейния съпруг съм готов винаги да й го предложа!
	Моргана знаеше, че той говори искрено — какво пък, на нея й беше все едно. Аколон й даваше това, което толкова дълго бе копняла да получи от Ланселет… Но странно, дори тази мисъл й причиняваше болка, както боли мястото на извадения зъб; беше го обичала толкова дълго, че сега дори мисълта, че може да го гледа, без да изгаря от желание, я караше да чувства в себе си непоносима празнота. Тя каза меко:
	— Съжалявам, Ланс, не исках да те ядосвам. Както ти сам каза, всичко е отдавна минало.
	„Сигурно искрено си вярва, че могат да бъдат просто приятели с Гуенхвифар… За него може би е възможно, а пък като си помисля колко набожна е станала Гуенхвифар, не бих се учудила…“
	— Ето те и теб, Ланселет — човек винаги може да те открие около някоя от най-красивите дами в двора! — разнесе се весел глас. Ланселет се обърна и попадна в мечешката прегръдка на новодошлия.
	— Гарет! Как е там, в онези далечни северни земи? Ето че и ти си вече зрял мъж и глава на семейство! Две деца ли роди вече съпругата ти или три? Хубавецо, изглеждаш по-добре от всякога — дори Кай не би ти се присмял!
	— Не бих се отказал да го взема отново в кухните — намеси се смеешком Кай, който бе дошъл да потупа по рамото Гарет. — Четирима сина, а? Лейди Лионорс ражда все близнаци, като дивите котки във вашия северен край, нали? А ти, Моргана, с всяка изминала година ставаш все по-млада — допълни той и сведе глава над ръката й; винаги я беше харесвал.
	— Като видя какъв зрял мъж е вече Гарет, се чувствам по-стара от хълмовете наоколо — засмя се и Моргана. — Една жена знае, че е започнала да остарява, когато загледа някой млад мъж и си каже: „Но аз го познавах още преди да му сложат първите панталонки!“

	— Това, уви, действително е вярно за нас двамата, братовчедке — Гарет се наведе, за да може да прегърне Моргана. — Помня как ми правеше дървени рицари — тогава бях още почти бебе…
	— Наистина ли помниш онези дървени рицари? — Моргана искрено се зарадва.
	— О, да — дори един от тях още съществува. Лионорс го е прибрала сред разните ми съкровища — отвърна Гарет. — Чудесно е боядисан — в синьо и червено, и най-големият ми син много иска да си играе с него, но за мен е прекалено скъп спомен, за да му го дам. Знаеш ли, че го бях кръстил Ланселет тогава, братовчедке?
	По-възрастният мъж също се разсмя, и Моргана си каза, че никога не е виждала Ланселет толкова весел и безгрижен както сега, когато бе сред приятелите си.
	— Синът ти трябва да е на едни години с моя Галахад — каза той. — Галахад е чудесно момче, макар че никак не прилича на мен и моя род. Бях го виждал още в пелени, и преди няколко дни го видях за първи път оттогава. А момичетата са много хубави — или поне на мен така ми се струва.
	Гарет се обърна отново към Моргана и попита:
	— А как е осиновеният ми брат Гуидиън, лейди Моргана? Тя отвърна сухо:
	— Разбрах, че е на Авалон, но не съм го виждала — после се обърна и понечи да си тръгне, за да остави Ланселет сред приятелите му. Но в този момент дойде Гауейн и се наведе да я прегърне, почти както син прегръща майка си.
	Гауейн беше огромен мъж, ръстът му беше направо чудовищен, а раменете му бяха толкова широки, сякаш би могъл да повали бик — и най-вероятно така и беше. Лицето му беше насечено от белези. Той каза на Моргана:
	— Синът ти, Увейн, изглежда чудесно момче. От него ще излезе добър рицар, а добри рицари може и да ни потрябват скоро… Ланс, видя ли брат си Лайънел?
	— Не; тук ли е той? — попита Ланселет и хвърли поглед наоколо. Почти веднага забеляза един едър, набит мъж, който носеше наметалото си по чуждестранна мода.
	— Лайънел! Братко, как вървят нещата в твоето мъгливо кралство отвъд морето?
	Лайънел пристъпи и поздрави всички. Говореше с такъв силен чуждестранен акцент, че Моргана почти не го разбираше.
	— Не вървят добре, донякъде и защото ти не си при нас, Ланселет — очаква ме всеки момент неприятности, не си ли чул? Борс не ти ли съобщи новините?
	Ланселет поклати глава.
	— Последното, което научих беше, че той се кани да се жени за дъщерята на крал Хоел — отвърна той, — не помня как й беше името…
	— Казва се Изота, също като владетелката на Корнуол — каза Лайънел — Но не са се оженили все още. Би трябвало да знаеш, че Хоел е от тези хора, които никога не казват нито да, нито не — все обмисля кое ще му бъде от по-голяма полза — да даде дъщеря си в Долна Британия, или в Корнуол…
	— Херцог Марк няма правото да сключва съюзи от името на Корнуол с когото и да било — отбеляза сухо Гауейн. — Корнуол е твой, нали, лейди Моргана? Доколкото си спомням, Утър го дарил на лейди Игрейн, когато се възцарил, така че ти си го наследила и по линия на Игрейн, и по линия на Горлоис, макар че земите на Горлоис поради предателството му са преминали в ръцете на Утър. Надявам се, не греша — всичко това се е случило още преди моето раждане, а и ти самата си била малко дете…
	— Херцог Марк управлява земята от мое име — каза Моргана. — Не съм чувала той да е предявявал претенции към нея. Вярно, на времето се говореше, че би трябвало да се омъжа за Марк или за племенника му Друстан…
	— Нямаше да е зле да го беше сторила — намеси се Лайънел, — защото Марк е алчен. Въпреки че взе несметни богатства като зестра на ирландската си съпруга, не се и съмнявам, че ще се опита да глътне Корнуол заедно с Тинтагел. Поне ще опита с надеждата да се измъкне — като лисица от кокошарник.
	Ланселет поде:
	— Много по-хубави бяха дните, когато всички бяхме просто рицари от свитата на Артур. А сега аз управлявам земите на Пелинор, Моргана е кралица на Северен Уелс, а пък ти, Гауейн, би трябвало по право да си крал в Лотиан…
	Гауейн се усмихна.
	— Кралският занаят не ми е по вкуса, не ставам за тази работа, братовчеде. Аз съм войник — ако трябва да живея все на едно и също място, при това в кралски двор, направо ще се поболея! Напълно ме задоволява това, че Агравейн управлява там редом с майка ни. Все си мисля, че Древните племена са го решили по-правилно — жените да си седят у дома и да управляват, колкото си щат, а пък мъжете да воюват и да странстват. Да, никога няма да се разделя с Артур, но да си призная, този постоянен живот в двора ме уморява. Е, по-добре турнир, отколкото нищо.
	— Сигурна съм, че ще спечелиш и награди, и почести — усмихна му се Моргана. — Как е майка ти, Гауейн? Още не съм разговаряла с нея. — После допълни малко заядливо: — Чувах, че и други, освен Агравейн и помагат в управлението на кралството.
	Гауейн се разсмя весело.
	— Ами да, сега модата е такава — и за това заслугата е твоя, Ланселет. След като ти се омъжи за дъщерята на Пелинор, сигурно Ламорак е решил, че то един рицар не може да добие истинска слава, ако първо не е бил любов…
	В този момент той видя помрачнялото лице на Ланселет и припряно се поправи: — Искам да кажа, ако първо не е бил избран за рицар — защитник на някоя велика и прекрасна кралица. При това, мисля, че цялата работа не е само поза. Ламорак наистина обича майка ми, и на мен това не ми се зловиди. Омъжили я за крал Лот, когато той не е бил вече в първа младост, а тя е била на петнадесет години. Помня как се чудех още като малко дете как тя съумява да живее с него в мир и любов и винаги да е любезна и добра.
	— Моргоуз действително е добър човек — добави Моргана, — а животът й с Лот не бе никак лек. Вярно, той се вслушваше за всичко в съветите й, но пък така бе напълнил кралския двор с копелетата си, че не му трябваше да наема войници, като тръгваше на бой, и всяка жена, озовала се в двора, считаше за своя законна плячка. Не оставяше на мира дори мен, нищо, че съм племенница на жена му. Такова поведение очевидно се счита за проява на мъжественост у един крал, но ако някой се опита да критикува Моргоуз за същото, нека преди това си поговори с мен!
	Гауейн каза:
	— Знам, че си приятелка на майка ни, Моргана, както знам и това, че Гуенхвифар не я обича. Гуенхвифар… — той хвърли поглед към Ланселет, сви рамене, и замълча. Заговори Гарет:
	— Гуенхвифар е много набожна, но нито една жена в двора на Артур не е имала повод да се оплаче, от каквото ида било… Може би Гуенхвифар не може да разбере една жена, която иска от живота повече от това, което бракът й дава. Що се отнася до мен, щастлив съм, че Лионорс ме избра по своя свободна воля, пък и тя е постоянно така заета с бременности, раждане и кърмене, че надали би й останало време да заглежда други мъже. Дано — усмихна се Гарет — не й се прииска нещо такова, защото не мисля, че бих могъл да й откажа каквото и да било.
	Лицето на Ланселет се разведри.
	— Не мога да си представя как жена, омъжена за теб, Гарет, ще се заглежда в чужд мъж.
	— Затова пък на теб, братовчеде, ти е време да се загледаш другаде — отбеляза Гауейн, — защото кралицата очевидно те търси, и е редно да й поднесеш почитанията си като неин верен рицар.
	Действително, тъкмо в този момент към тях доближи едно от по-малките момичета в свитата на Гуенхвифар и каза с детинския си глас:
	— Нали ти си сър Ланселет? Кралицата каза да ти предам, че иска да говори с теб.
	Ланселет се поклони на Моргана, каза на Гауейн и Гарет: „Ще продължим разговора си по-късно“ — и се отдалечи. Гарет го сподири с поглед и каза намръщен:
	— Стига само тя да протегне ръка и той веднага хуква.
	— Какво друго би могъл да очакваш, братко? — каза Гауейн, добросърдечен както винаги. — Та той е неин рицар още откак тя се венча за Артур, а и да не е „рицар“ точната дума — както каза Моргана, щом такива неща се считат за проява на мъжество у един крал, защо да упрекваме кралицата, ако върши същото? И не забравяй, сега нравите са такива — още ли не си чувал да се говори за онази ирландска кралица, която се венча за стария херцог Марк, как неговият племенник Друстан я следва неотлъчно и съчинява песен след песен в нейна чест… Казват, че свирел не по-зле от Кевин. Чувала ли си го Моргана?
	Тя поклати глава и отбеляза:
	— Не би трябвало да наричаш Изота кралица — в Корнуол няма друга кралица, освен мен. Марк управлява там само в качеството си на мой кастелан* и е крайно време да разбере това, ако още не е успял.
	[* Кастелан (castellanus лат.) — управител на замък или крепост, (бел.прев.)]
	— Струва ми се, че на Изота й е все едно с каква титла ще се украси Марк — каза Гауейн, и се обърна, за да погледне към дългата маса, където бяха насядали дамите. Моргоуз се бе присъединила към Гуенхвифар и ирландката, и трите разговаряха с Ланселет. Гуенхвифар му се усмихваше — Моргоуз очевидно бе казала някаква шега, която бе разсмяла всички — всички, с изключение на Изота от Корнуол, която се взираше с невиждащ поглед в пространството. Изящното й лице беше бледо и измъчено. Гауейн продължи:
	— Не съм виждал човек да изглежда по-нещастен от тази ирландска кралица. Моргана отвърна:
	— Ако аз бях омъжена за стария херцог Марк, надали щях да имам много поводи за радост — а Гауейн я прегърна грубовато.
	— Артур не постъпи правилно и с теб, като те даде на този дъртак Уриенс, Моргана — може би и ти си нещастна?
	Гърлото на Моргана се сви. Трогателната загриженост на Гауейн едва не я разплака.
	— Може би за жените така или иначе не е отредено много щастие в брака…
	— Не съм много сигурен — каза Гарет. — Струва ми се, че Лионорс наистина е щастлива.
	— Да, но Лионорс е омъжена за теб — засмя се Моргана. — Аз не бих могла да имам нейния късмет — нали съм само старата ти братовчедка.
	— Както и да е — продължи Гауейн, — никога не бих укорил в нещо майка ни. Тя беше добра съпруга на Лот до последния му ден, и докато той бе жив, никога не показваше открито, че има любовници. Тя има право на щастие, а Ламорак е добър човек и истински рицар. Що се отнася до Гуенхвифар… — лицето му се изкриви в гримаса. — Мога само да съжалявам, че Ланселет не успя да я отведе оттук, докато все още бе възможно Артур да се огледа за друга жена. Е, предполагам, че младият Галахад ще стане добър крал един ден. Ланселет също произлиза от кралската династия на Авалон, а и кръвта, унаследена по линия на Бан от Долна Британия, е също кралска.
	— Все пак мисля, че твоят син по право е по-близо до престола от сина на Ланселет, Моргана — каза Гарет, и тя си спомни, че беше достатъчно голям при раждането на Гуидиън, за да не е забравил за него. — При това хората от Древните племена с по-голяма готовност биха се заклели във вярност на сестрата на Артур — по стария закон, когато властта се е предавала по женска линия, естествен наследник е синът на сестрата.
	Гарет се смръщи, замисли се за миг, и после попита:
	— Той също ли е син на Ланселет, Моргана?
	Моргана си каза, че такъв въпрос е напълно естествен — той я приемаше като своя приятелка от детството. Затова поклати глава и се опита да обърне всичко на шега, за да не покаже раздразнението си.
	— Не, Гарет. Ако беше тъй, щях да съм ти казала. Всяко нещо, което има връзка с Ланселет, представлява интерес за теб. А сега ме извинете, редно е да отида и да поговоря с майка ви — тя винаги е била добра с мен.
	И тя се отправи бавно към подиума, на който седяха дамите. Залата сякаш ставаше по-препълнена, защото навсякъде се образуваха малки групички от хора — всеки намираше стари приятели и бързаше да се поразговори с тях.
	Моргана винаги бе ненавиждала претъпкани с хора помещения, а и напоследък бе прекарала толкова много време из зелените хълмове на Уелс, че съвсем бе отвикнала от миризмата на много човешки тела, натъпкани на едно място, смесена с мириса на дима от огнището. Опита се да се промъкне отстрани покрай тълпата, но се сблъска с някакъв мъж. Въпреки че беше дребничка, човекът залитна и трябваше да се подпре на стената, за да не падне. Той я погледна и Моргана се озова очи в очи с Мерлин Британски.
	Не беше разговаряла с Кевин от деня, когато бе убита Вивиан. Изгледа го хладно и се опита да го подмине.
	— Моргана…
	Моргана се престори, че не чува. Тогава Кевин каза с глас, не по-малко студен от нейния поглед:
	— Нима една дъщеря на Авалон ще отвърне лице, когато Мерлин говори?
	Тя си пое дълбоко дъх и каза:
	— Щом ми нареждаш да те изслушам в името на Авалон, аз съм на твое разположение. Но нима ти, който предаде тялото на Вивиан на християните, можеш да искаш това? Деянието ти бе предателство към Авалон.
	— Нима ти, лейди, можеш спокойно да говориш за предателство, ти, която сега си кралица на Северен Уелс, а през това време на Авалон няма кой да заеме мястото на Вивиан?
	Тя избухна:
	— Веднъж вече опитах да говоря в името на Авалон, но ти ми нареди да мълча. После сведе глава. Очевидно не очакваше от него отговор. Вместо това се заслуша в мислите си: „Той е прав. Как смея да говоря за предателство, след като тъкмо аз избягах от Авалон, когато бях прекалено млада и глупава, за да разбера истинските планове на Вивиан? Едва сега започвам да съзнавам какво е искала да постави в ръцете ми — щях да имам власт върху съвестта на краля. А аз се отказах от тази власт, без да я ползвам, и допуснах Гуенхвифар да я даде на свещениците.“ Сетне допълни на глас:
	— Говори, Мерлин. Дъщерята на Авалон те слуша.
	Той не проговори веднага. Остана загледан в нея, и тя си припомни с тъга годините, когато тъкмо той бе единственият й приятел и съюзник в този двор. Най-сетне Кевин каза:
	— Красотата ти ми напомня Вивиан, Моргана. Нейният чар също се увеличаваше с годините. В сравнение с теб всяка жена в този двор, включително и онази ирландска кралица, по която всички се захласват, прилича на нарисувана кукла.
	Моргана се усмихна едва забележимо и отбеляза:
	— Преди малко призоваваше едва ли не цялата власт на Авалон, за да ме накараш да те изслушам. Надали си искал просто да ми правиш комплименти нали, Кевин?
	— Кой знае? Не бях прав да ти говоря така, Моргана. Слушай — на Авалон имат нужда от теб. Тази, която наследи Вивиан, е… — той не довърши и я загледа угрижено. — Нима си толкова влюбена в застаряващия си съпруг, та не можеш да се откъснеш оттам?
	— Не — отвърна Моргана, — но аз служа и там на Богинята.
	— Това знам и аз — каза Кевин. — Казах го и на Ниниан. Ако стане тъй, че Аколон наследи трона на баща си, старата вяра ще просъществува в Уелс. Но Аколон не е престолонаследник, а първородният син на Уриенс е глупак и роб на свещениците.
	— Аколон не е крал, но е друид — каза Моргана, — а смъртта на Авалох няма да е от полза никому — и в Уелс вече са приели обичаите на римляните, пък Авалох има и син.
	„Кон“, продължи тя на ум, „който обича да седи в скута ми и ми казва «Бабо»“.
	Тогава Кевин, сякаш чул неизречените думи, рече:
	— Животът на малките деца е много крехък, Моргана. Много момчета не доживяват да станат мъже.
	— Убийство няма да извърша — каза Моргана, — дори и в името на Авалон. Можеш да им го кажеш.
	— Кажи им го сама — отвърна Кевин. — Ниниан ми каза, че си щяла да отидеш на Авалон след Петдесетница.
	В същия миг Моргана почувства как изстива отвътре. Прилоша й и изпита чувство на благодарност, че не яде много от тежките храни тази вечер.
	„Нима наистина знаят всичко? Нима ме наблюдават и съдят, докато мамя стария си, доверчив съпруг с Аколон?“ Припомни си Илейн, трепереща и засрамена, обляна от светлината на факлите, когато я бяха заловили гола в прегръдките на Ланселет. „Може би знаят плановете ми, преди аз самата да съм убедена, че съм наясно с тях?“ Но нали бе вършила само това, което повеляваше Богинята?
	— Какво искаше да ми кажеш всъщност, Мерлин?
	— Само това, че мястото ти на Авалон е все още празно, и че Ниниан съзнава това не по-зле от мен. Аз те обичам много, Моргана, и не съм предател — боли ме, че мислиш така за мен, а си ми дала толкова много… — той протегна обезобразените си ръце към нея. — Моргана, нека се помирим.
	Тя отвърна:
	— В името на Богинята, нека има мир между нас, Кевин — и го целуна по нашарената с белези уста.
	„За него също Богинята има моето лице…“ Прониза я внезапна болка. „Богинята дарява живот, мъжественост… и смърт“. В момента, когато устните й докоснаха неговите, Мерлин се дръпна. В очите му се изписа неподправен ужас.
	— Нима се боиш от мен, Кевин? Кълна се в живота си, никога не бих извършила убийство. Нямаш причина да се страхуваш… — но Кевин протегна изкривените си пръсти, сякаш за да спре думите й.
	— Не се кълни, Моргана, за да не плащаш данта на клетвопрестъпника… Никой от нас не може да знае какво ще поиска от него Богинята. Аз също съм изпълнил Свещения брачен ритуал и от този миг нататък моят живот не ми принадлежи. Живея единствено по волята на Богинята, пък и за мен животът не е толкова сладък, та да ми се посвиди да го жертвам.
	Години по-късно Моргана щеше да си припомни тези негови думи и те щяха й помогнат да изпълни най-тежката задача в живота си. Той се поклони — така се поздравяваха само Господарката на Авалон и Върховния Друид — и бързо отмина нататък. Моргана остана да гледа след него разтреперана. Защо й се беше поклонил така? И защо се боеше от нея?
	Тя се опомни и отново започна да си проправя път из блъсканицата. Когато най-сетне стъпи на подиума, Гуенхвифар я поздрави със студена усмивка, но Моргоуз стана и я притисна в топлите си прегръдки.
	— Милото ми дете! Изглеждаш толкова уморена! Никога не си обичала тълпи!
	Тя поднесе една сребърна чаша към устните на племенницата си и Моргана отпи малко от виното, а после поклати глава и каза:
	— Ти ставаш все по-млада, лельо. Моргоуз се разсмя весело и отвърна:
	— Общуването с млади хора ме подмладява, момичето ми. Нали видя Ламорак? Докато той мисли, че съм красива, и аз вярвам, че е така… Това е единственото вълшебство, което ми е необходимо!
	Тя плъзна пръст по фините бръчици около очите на Моргана и допълни:
	— Препоръчвам ти същото, мила… Иначе ще остарееш много бързо и ще станеш заядлива. Нима в двора на Уриенс няма красиви млади мъже, които биха оценили достойнствата на своята кралица?
	Моргана забеляза, че зад гърба на Моргоуз Гуенхвифар се мръщеше отвратено, макар че явно приемаше думите на Моргоуз за шега. „Поне тук клюкарите нямат представа за връзката ми с Аколон“. И после си каза гневно: „Но аз върша това в името на Богинята и няма да се срамувам от любовта си — да не би да съм Гуенхвифар?“
	Ланселет разговаряше с Изота от Корнуол. Да, той винаги се насочваше към най-красивата жена, където и да се озовеше. На Гуенхвифар това очевидно не се нравеше никак. В същия момент тя се намеси припряно в разговора им:
	— Лейди Изота, познаваш ли сестрата на моя съпруг, Моргана? Ирландската красавица изви тъжните си очи към Моргана и се усмихна.
	Беше наистина много бледа. Лицето й бе с извънредно фини черти и бяло като прясно избита сметана, а очите й бяха синьо-зелени. Моргана забеляза, че независимо от ръста й, който не бе малък за жена, костите й бяха толкова крехки, че я караха да изглежда като дете, окичено със злато и скъпоценни камъни. Накитите сякаш бяха прекалено тежки за нея. Обзе я внезапна жалост към момичето и това я накара да възпре думите, които напираха на устните й: „Значи ти се наричаш кралица на Корнуол? Ще трябва да поговоря с херцог Марк по този въпрос!“ Вместо това каза само:
	— Братовчед ми каза, че си веща в лечителството и познаваш билките лейди. Някой ден, ако остане време преди да потегля обратно за Уелс, ще се радвам да се поразговорим за такива неща…
	— За мен ще е удоволствие — отвърна учтиво Изота. Ланселет вдигна очи и каза:
	— Разказах на Изота колко добра музикантка си, Моргана. Ще имаме ли днес удоволствието да те чуем?
	— Да свиря, когато Кевин е тук?! Никога не бих могла да се сравнявам с него — поде Моргана, но Гуенхвифар потръпна и я прекъсна:
	— Ще ми се Артур да се бе вслушал в думите ми, когато го молех да отпрати този човек. Не ми е приятно да виждам магьосници и вещици в моя двор, пък и отблъскващо лице като неговото сигурно крие и отблъскваща същност! Никога не съм можела да разбера как намираш сили да го докосваш, Моргана. Винаги съм мислела, че всяка жена, която държи на себе си, би се поболяла дори само от допира с него, а току-що те видях да го прегръщаш и целуваш, сякаш ти е роднина…
	— Очевидно — отбеляза Моргана, — не съм в тон с добрите нрави, което много ме радва.
	Изота от Корнуол се намеси със сладкия си, тих глас.
	— Ако външността задължително е израз на същността, лейди Гуенхвифар, то музиката на този човек би трябвало за нас да е свидетелство, че е равен на Божиите ангели. Човек с черна душа не би могъл да свири така.
	Артур се беше присъединил към тях и чу последните думи, които бяха разменени. Затова каза:
	— Въпреки това няма да оскърбявам своята кралица с присъствието на някой, който й е толкова неприятен, нито пък бих се осмелил да наредя на музикант като Кевин да свири, след като музиката му няма да бъде посрещната както подобава. — Тонът му издаваше раздразнение. — Би ли ни посвирила ти, Моргана?
	— Оставих арфата си в Уелс — отвърна тя. — Може да посвиря по-късно, ако някой се съгласи да ми даде арфата си. Тук е толкова шумно, че музиката тъй или иначе би се изгубила… Освен това Ланселет свири не по-зле от мен.
	Ланселет, който се бе изправил зад Артур, поклати глава.
	— О, не, братовчедке. Различавам струните, защото съм израснал на Авалон и майка ми постави в ръцете ми арфа веднага, щом можеше да е сигурна, че няма да я изпусна. Но нямам дарба като теб — или като племенника на Марк… Чувала ли си как свири Друстан, Моргана?
	Моргана поклати отрицателно глава и Изота каза:
	— Тогава ще го повикам да ни посвири.
	Тя изпрати паж да търси Друстан и той пристигна почти веднага. Беше строен млад човек, тъмноок и тъмнокос. Моргана си каза, че действително напомня на Ланселет. Изота го помоли да посвири и той повика да му донесат арфата, седна на стъпалата, които водеха към подиума, и изсвири няколко песни от Бретан. Песните бяха много стари и все тъжни — напомниха на Моргана за Лионес, потънал и забравен в морските води, съвсем недалеч от Тинтагел. Да, той наистина бе по-добър музикант от Ланселет; Моргана бе склонна да го признае за по-добър и от нея самата. Действително, не можеше се сравнява с Кевин, но като изключим него, тя не бе чувала по-добър артист. Гласът му също бе чист и мелодичен.
	Докато все още звучеше музиката, Артур се обърна шепнешком към нея:
	— Как си, сестро? Толкова отдавна не си била в Камелот. Липсваше ни.
	— Липсвах ви, така ли? — отвърна Моргана. — Аз пък мислех, че ме ожени чак в Северен Уелс, та твоята кралица — последва ироничен поклон към Гуенхвифар — да не се дразни от присъствието ми, както се дразни и от Кевин.
	— Как можеш да говориш така? — каза Артур. — Знаеш колко те обичам, а и Уриенс е добър човек, и очевидно ти е напълно предан — всяка твоя дума за него е закон! Исках да ти намеря за съпруг добър човек, Моргана, някой, който вече има деца, за да не те упреква, че не можеш да му родиш наследник. Ето, имаш чудесен заварен син — за мен беше удоволствие да го приема днес в братството на Кръглата маса. Какво повече искаш, сестро?
	— Наистина, какво ли? — каза Моргана. — За какво повече би могла да мечтае една жена, след като има добър съпруг, който спокойно може да й бъде и дядо, и кралство на края на света? Да, би трябвало да падна на колене и да ти благодаря, братко!
	Артур понечи да хване ръката й.
	— Аз вярвах искрено, че това ще ти хареса, Моргана. Да, Уриенс е наистина много стар за теб, но пък не е вечен. Вярвай ми, исках да те направя щастлива.
	„Несъмнено“, каза си Моргана, „за себе си той говори чистата истина. Как е възможно да е толкова добър и мъдър крал, а да е до такава степен лишен от въображение? А може би тъкмо това бе тайната на силата му като управник — че търсеше простите истини и никога не се опитваше да погледне зад тях? Затова ли го привлече и християнството — защото там всичко беше простичко и се подчиняваше на няколко ясни и разбираеми закона?“
	— Така бих искал всички да са щастливи — поде Артур и тя осъзна, че тъкмо това е ключът към неговата личност. Той най-искрено се стремеше да направи всекиго щастлив, до последния от поданиците си. Бе си затворил съзнателно очите пред любовта между Гуенхвифар и Ланселет, защото знаеше, че ако ги раздели, тя ще страда. По същата причина не се осмели да вземе друга жена за съпруга или поне за любовница, за да не я оскърби — защото другата би могла да му роди син, а Гуенхвифар не можеше.
	„Не е достатъчно коравосърдечен за самодържец на цяла Британия“, казваше си Моргана, докато се опитваше да се съсредоточи върху тъжните песни на Друстан. Артур заприказва за оловните и калаени мини в Корнуол — редно бе тя да отиде там и да ги нагледа. Херцог Марк трябваше да е наясно, че не той владее страната, а освен това двете с Изота неминуемо щяха да се сприятелят — Изота също обичаше музиката, ако се съди по това колко унесено слушаше Друстан.
	„Не, не от любов към музиката тя не може да откъсне очи от него“, рече си тя внезапно и замълча. Огледа четирите кралици, които седяха на тази маса, и въздъхна: да, Изота не можеше да откъсне очи от Друстан, и кой би могъл да я упрекне? Херцог Марк беше стар и строг, а злите му, постоянно шарещи очички й напомняха за покойния Лот от Оркни. Моргоуз бе повикала младия Ламорак и сега двамата нещо си шепнеха. Кой би могъл да я обвини? Толкова дълго бе съпруга на Лот — което не би било повод за щастие за никоя жена — още откак бе навършила четиринадесет години; но докато той бе жив, бе зачитала достойнството му и дори да бе имала любовници, никой не можеше да каже нищо със сигурност. „А нима аз съм по-добра — уверявам Уриенс в привързаността си, а само чакам удобен миг да се вмъкна в леглото на Аколон, и се оправдавам с това, че той е мой жрец!“
	Зачуди се има ли жена, която да не постъпва така. Гуенхвифар бе велика кралица на цяла Британия, а тя първа изневери на съпруга си… Моргана изпита чувството, че сърцето й се втвърдява и се превръща в камък. Тя, Моргоуз и Изота бяха омъжени за старци, затова съдбата им бе такава. Но Гуенхвифар имаше млад и красив съпруг, при това велик крал — какво право имаше тя да се оплаква?
	Друстан остави арфата, поклони се, и взе един рог, пълен с вино, за да накваси устните си.
	— Не мога да пея повече — каза той, — но ако лейди Моргана приеме арфата ми, аз ще й я дам с радост, защото съм чувал много за нейната дарба.
	— Хайде, дете, посвири ни — намеси се и Моргоуз, а Артур добави:
	— Да, толкова отдавна не съм те чувал да пееш, а все още не съм чул по-сладък глас от твоя… Сигурно защото твоите песни са първите, които помня. Струва ми се, че помня как ми пееше приспивни песни още когато не можех да говоря правилно, а и ти самата беше малко момиче. Винаги си те спомням така, Моргана — каза той, и като видя болката в очите му, Моргана сведе глава.
	„Може би това е, което не може да прости Гуенхвифар — че за него винаги моето лице си остава лицето на Богинята?“
	Тя взе арфата на Друстан и сведе още по-ниско глава над струните, опитвайки ги една по една.
	— Тази е настроена по-различно от моята — каза Моргана, подръпна една-две струни и спря, защото отвън, в долната зала, се чу силен шум. Прозвуча тромпет — звукът отекна силно и остро в каменните стени на замъка. Сетне се чу тропот и звън, сякаш пристигаха много въоръжени люде. Артур понечи да стане, но веднага седна обратно на мястото си, защото в този момент в тронната зала нахлуха четирима тежко въоръжени мъже, с оголени мечове и щитове.
	Кай се изпречи пред тях и се опита да протестира — не бе прието да се влиза с оръжие пред краля на Петдесетница, но те само го изблъскаха грубо встрани.
	Четиримата носеха римски шлемове — Моргана бе виждала един-два такива шлема, които се съхраняваха на Авалон — къси войнишки туники и римско снаряжение. Тежки червени наметала се стелеха зад тях. Моргана примигна — за миг й се стори, че римски легионери за дошли от миналото; единият дори носеше на края на пиката си позлатената фигура на орел, изрязана от дърво.
	— Ако ти си Артур, херцог на Британия — извика един от натрапниците — ние трябва да ти предадем вест от Луций, император на Рим!
	Артур стана от мястото си и пристъпи към мъжете, облечени като легионери.
	— Аз не съм херцог, а велик крал и самодържец на цяла Британия — отвърна той спокойно. — За никакъв император Луций не съм чувал. Рим падна отдавна и сега това, което остана от древната империя, е в ръцете на варвари, а несъмнено и на самозванци. Все пак, не считам, че трябва да бесим кучето заради наглостта на господаря му. Кажете това, което са ви изпратили да кажете.
	— Аз съм Кастор, центурион на легиона Валерия Виктрикс — каза мъжът, който бе говорил и преди. — В Галия легионите се събраха отново под флага на Луций Валерий, император на Рим. Вестта, която той ти праща е такава — ти Артур, може да продължиш да управляваш като херцог Британия, както и преди, при условие че до шест седмици пратиш на император Луций дължимия данък, който се състои от четиридесет унции злато, две дузини британски перли и три коли желязо, калай и олово от мините в твоята страна, и още сто лакти вълнено платно и сто души роби.
	Ланселет скочи от мястото си и застана пред краля.
	— Господарю Артур — извика той, — остави ме да сваля кожите на тези псета и да ги пратя скимтящи и с подвити опашки при господаря им, за да предадат на този идиот Луций, че ако иска данък от Англия, може да дойде да си го вземе…
	— Чакай, Ланселет — усмихна се спокойно Артур. — Така няма да стане. — Той огледа за миг легионерите — Кастор почти бе извадил меча си от ножницата, и Артур се обърна към него, а гласът му прозвуча сурово: — На този свят ден в моя двор никой няма право да вади хладно оръжие, войнико. Не мога да очаквам от един галски варварин да знае как да се държи в цивилизована страна, но ако не прибереш обратно меча в ножницата, кълна се, ще оставя Ланселет да ти го отнеме, както си знае. Не се и съмнявам, че дори в Галия сте чували за Ланселет. Но не бих искал да се лее кръв пред кралския ми трон.
	Кастор оголи зъби от ярост като диво животно, но прибра обратно меча в ножницата.
	— Не ме е страх от твоя Ланселет — изръмжа той. — Неговото време мина, а славата му е още от войните със саксонците. Но аз съм пратен като вестоносец и имам нареждания от моя повелител да не проливам кръв. Какъв отговор да нося на императора, херцоже?
	— Никакъв — щом отказваш да ме назовеш с истинската ми титла в собствената ми тронна зала — каза Артур. — Но все пак можеш да кажеш на Луций следното: Утър Пендрагон наследи Амброзиус Аурелианус, когато нямаше вече и следа от римляни да ни помогнат в смъртната схватка със саксонците; а аз, Артур, наследих баща си Утър, и моят племенник Галахад ще заеме след мен британския престол. Не съществува никой, който би могъл да има законни претенции върху императорския пурпур — и римската империя отдавна вече няма власт в Британия. Ако Луций държи да управлява родната си Галия и хората там са готови да го приемат за крал, аз със сигурност няма да оспорвам претенциите му; но ако се осмели да претендира дори за един инч земя от Британия или Долна Британия, няма да получи от нас нищо друго, освен дузина добри британски стрели, и то точно там, където им е мястото.
	Кастор, пребледнял от ярост, отвърна:
	— Моят император предвиди, че можеш да отвърнеш така нагло, и затова ми нареди да ти кажа и това: че Долна Британия е вече в ръцете му, че е пленил Борс, сина на крал Бан, и го държи затворен в собствения му замък. Когато император Луций подложи на огън и меч цяла Долна Британия, той ще дойде и тук, както едно време император Клавдий, и отново ще завземе тази земя, и твоите диви племенни вождове, наплескани със синя боя, няма да могат да му се противопоставят!
	— Кажи на твоя император — отвърна Артур, — че в такъв случай предложението ми важи, но е за триста стрели, и една от тях е предназначена лично за него. Кажи му също, че ако дори само косъм падне от главата на моя верен рицар сър Борс, ще го оставя в ръцете на братята на Борс, Лайънел и Ланселет, да го одерат жив и да провесят трупа му от крепостните стени. Не, Кай, не позволявай никой да го докосне — вестоносците са покровителствани от Боговете.
	Възцари се мрачно мълчание, докато легионерите се завъртяха рязко на пети и напуснаха залата, съпроводени от звъна на оръжията и тропота на тежките си ботуши. Веднага щом излязоха, се вдигна невъобразим шум, но Артур вдигна ръка и хората постепенно замлъкнаха.
	— Утре няма да има турнир, защото скоро ни очакват истински битки — каза той, — а за награда предлагам на всеки плячката, която ще вземе от войските на този самозван император. Рицари, искам утре на зазоряване да сте готови за път. Потегляме към крайбрежието. Кай, погрижи се да ни осигуриш провизии. Ланселет — Артур се усмихна едва забележимо, поглеждайки приятеля си — бих те оставил тук, за да защитаваш кралицата, но тъй като родният ти брат е пленник, знам, че ще предпочетеш да потеглиш с мен. Ще помоля свещеника да отслужи литургия утре призори и да изповяда всеки от вас, който желае да бъде пречистен от греховете си, преди да тръгне на бой. Сър Увейн — очите му потърсиха най-новия член на братството, който седеше сред младите рицари, — сега вече мога да ти предложа истинска бойна слава вместо игра на война. Моля те, като син на родната ми сестра, да яздиш редом с мен и да прикриваш гърба ми от вероломни удари.
	— За мен е чест, к… кралю — Увейн заекна от вълнение. Лицето му сияеше, и в този момент Моргана отново осъзна начина, по който Артур успяваше да вдъхне такава преданост у всекиго.
	— Добри ми зетко Уриенс — поде Артур, — на твоите грижи поверявам кралицата — остани в Камелот и пази съпругата ми, докато се завърна. — Той се наведе и целуна ръката на Гуенхвифар. — Прости ми, лейди, че ще прекъсна така ненавременно тържеството — но сама виждаш, отново сме във война.
	Гуенхвифар беше бяла като ризата си.
	— Да бъде волята ти, господарю. Да те пази Бог, скъпи съпруже.
	Тя се наведе към него и го целуна. Артур стана, слезе от подиума и замаха с ръка.
	— Гауейн, Лайънел, Гарет — всички вие — приятели, изслушайте ме! Ланселет се забави за миг на подиума, преди да последва Артур.
	— Моли Бог да простре и над мен десницата си, кралице моя.
	— О, Господи… Ланселет… — промълви Гуенхвифар, и без да я е грижа за вперените в нея погледи, се хвърли в прегръдките му. Той я притисна нежно към себе си и й заговори, но говореше толкова тихо, че Моргана не можа да чуе нищо, но видя, че Гуенхвифар плаче. След малко тя вдигна глава. Сълзите й бяха пресъхнали.
	— Да те пази Бог, любов моя.
	— Да пази Бог и теб, повелителко на сърцето ми — каза тихо Ланселет. — Кой знае дали ще те видя отново, но каквото и да стане, нека Божията благословия е винаги с теб. Предай поздрави на милата ми съпруга и й кажи, че съм потеглил с Артур, за да спася брат си Борс от лапите на онзи негодник, който се нарича император Луций. Кажи й, че ще моля Бога за нея и предай на децата ми, че ги обичам.
	Ланселет замълча и Моргана си помисли за миг, че ще целуне и нея, но вместо това той само допря усмихнат бузата й с длан и каза:
	Бог да благослови и теб, Моргана — независимо от това дали цениш тази благословия или не — и тръгна към долната зала, където вече се събираха рицарите.
	Уриенс пристъпи към подиума и се поклони дълбоко пред Гуенхвифар.
	— Аз съм на твоите услуги, лейди.
	„Ако се присмее на стария човек“, каза си Моргана, обзета от внезапното желание да го защитава, „ще й ударя плесница!“ Вярно, задълженията на Уриенс бяха повече церемониални, и Артур му ги беше възложил, за да го уважи като роднина, но той имаше искреното желание да ги изпълни както трябва. Иначе Камелот щеше да си е отлично охраняван от сър Кай и сър Лукън, както обикновено. Но Гуенхвифар бе привикнала да се държи дипломатично след толкова години в двора. Тя отвърна съвсем сериозно:
	— Благодаря ти, сър Уриенс. Ти си добре дошъл сред нас. Моргана е моя скъпа сестра и приятелка и аз много ще се радвам да я виждам отново в кралския двор.
	„О, Гуенхвифар, Гуенхвифар, каква лъжкиня си само!“ Моргана отвърна с възможно най-сладък глас:
	— Ще ми се наложи да напусна двора, за да посетя братовчедка си Илейн. Трябва да й съобщя новините.
	— Ти винаги си загрижена за другите — поде Уриенс. — Тъй като сраженията се водят чак отвъд морето, може да заминеш, когато пожелаеш. Бих накарал Аколон да те съпроводи, но той несъмнено ще трябва да потегли с Артур към крайбрежието.
	„Той наистина би ме поверил на Аколон; готов е да мисли добро за всекиго“, каза си Моргана и целуна съпруга си с искрена привързаност.
	— Когато си тръгна от дома на Илейн, мога ли да посетя една моя роднина на Авалон, съпруже?
	— Можеш да сториш, каквото пожелаеш, лейди — отвърна Уриенс, — но преди това трябва да разопаковаш багажа ми. Прислужникът никога не се справя така добре като теб. Ще ми оставиш ли някои от твоите билкови мехлеми и отвари?
	— Разбира се — каза Моргана и тръгна, за да се приготви за пътуването. Помисли с примирение, че на раздяла той сигурно ще пожелае да спи с нея. Е, беше го понасяла преди, щеше да го понесе и сега.
	„В каква уличница съм се превърнала!“


	12

	Моргана знаеше, че ще се осмели да измине този път само стъпка по стъпка, миля по миля, ден за ден. И тъй, първата част от пътя щеше да я заведе до замъка на Пелинор — каква горчива ирония се съдържаше в това, че тя отиваше там, за да предаде поздравите на Ланселет на съпругата и децата му.
	През първия ден от пътуването се движиха само по стария римски път — все на север, а хълмовете наоколо сякаш нямаха свършване. Кевин бе предложил да я придружи и за миг тя се изкуши да приеме; обзе я старият страх, че и този път няма да успее да намери пътя към Авалон, че няма да се осмели да призове баржата; че отново ще се заблуди и ще попадне в царството на феите и този път ще остане там завинаги… Не бе се осмелила да тръгне натам нито веднъж след смъртта на Вивиан…
	Но същевременно съзнаваше, че сега е длъжна да се подложи на това изпитание, както на времето, когато я посвещаваха в жречески сан… И тогава бе изведена и оставена вън от Авалон, съвсем сама, и изпитанието бе това — сама да намери обратния път… Да, тя трябваше да се върне сама, със собствени сили, а не да разчита на помощта на Кевин.
	Но все пак се боеше — толкова отдавна не бе минавала този път.
	На четвъртия ден в далечината се видя замъкът на Пелинор. Към пладне вече яздеха по блатистите брегове на езерото, близо до което се намираше по-малкият замък, който Пелинор бе дал на Ланселет и Илейн. Сега наоколо нямаше и следа от дракони, но независимо от това прислужниците — мъж и жена — които пътуваха с нея, само се притискаха плахо един към друг и не спряха да си разказват страшни истории за чудовището, което някога се бе спотайвало на езерното дъно. Всъщност жилището на Ланселет и Илейн бе по-скоро вила, отколкото замък — поради дългогодишния мир сега човек рядко можеше да срещне истински укрепен замък, пътувайки из страната. Домът бе заобиколен от обширни морави, които се спускаха под лек наклон към пътя, а когато Моргана подкара коня си към входа, подплаши ято гъски, които заподхвърчаха с крясък наоколо.
	Посрещна я спретнато облечен иконом и я попита за името й, и какво я носи насам.
	— Аз съм лейди Моргана, съпруга на крал Уриенс от Северен Уелс. Нося вест от лорд Ланселет.
	Отведоха я в една стая, за да се измие и освежи, а след това икономът я съпроводи до приемната зала, където гореше голям огън. Прислужниците поставиха пред нея пшенични питки, мед и шише добро вино. Моргана едва не почна да се прозява от това церемониално посрещане — в крайна сметка идваше на посещение като роднина, не като кралски пратеник. След известно време на вратата се появи едно малко момче и като установи, че тя е сама, се осмели да влезе. Детето беше русокосо и синеоко, лицето му бе осеяно със златисти лунички и Моргана не се усъмни и за миг чий син е, въпреки че изобщо не приличаше на баща си.
	— Ти ли си лейди Моргана, която наричат Моргана Феята?
	Моргана отвърна:
	— Да, аз съм, а освен това съм и твоя леля, Галахад.
	— Откъде знаеш името ми? — попита подозрително хлапето. — Да не си магьосница? Защо те наричат Моргана Феята?
	— Защото произхождам от старата кралска династия на Авалон. Там бях и отгледана. А името ти познах не с помощта на вълшебство, а защото много приличаш на майка си — тя също ми е роднина.
	— Името на баща ми също е Галахад — поде детето, — но саксонците са го нарекли „Стрелата на елфите“.
	— Дойдох тук, за да предам на теб, майка ти и сестрите ти поздрави от него — каза Моргана.
	— Нимю е глупаво момиче — отвърна Галахад. — Вече е голяма, на цели пет години, а пък когато баща ни се прибра, се разплака и не му даде да я прегърне и целуне, защото не го позна. Значи ти го познаваш?
	— Разбира се — каза Моргана. — Неговата майка, която беше Повелителка на езерото, ми беше леля. Тя ме осинови и отгледа.
	Галахад я изгледа скептично и се понамръщи.
	— Мама казва, че Повелителката на езерото е зла магьосница.
	— Майка ти е… — Моргана успя да спре навреме и се опита да омекоти думите си. В края на краищата, говореше с дете. — Майка ти не я познаваше така добре, както я познавах аз. Тя беше добра и мъдра жена, и велика жрица.
	— Така ли? — Личеше си как Галахад се опитва да се пребори с такива нови представи. — Отец Грифин пък казва, че само мъжете могат да служат на Бога, защото са направени по негов образ и подобие, а жените — не. Наскоро Нимю каза, че като порасне, иска да стане свещеник, да се научи да чете и пише, и да свири на арфа, а отец Грифин й каза, че нито една жена не би могла да научи всички тези неща, а всъщност и нито едно от тях.
	— В такъв случай трябва да ти кажа, че отец Грифин греши — отбеляза Моргана. — Лично аз знам да правя и трите, а освен това и куп други неща.
	— Не ти вярвам — погледът на Галахад съдържаше вече голяма доза враждебност. — Сигурно си мислиш, че само ти си права, а всички други грешат, а? Мама казва, че малките не бива да противоречат на големите, а ти май не си порасла много повече от мен. Не си много по-голяма, нали?
	Моргана се засмя на ядосания му вид и каза:
	— Но аз съм по-възрастна и от майка ти, и от баща ти, Галахад, въпреки че не съм порасла чак толкова много.
	Нещо прошумоля около вратата, тя се отвори и влезе Илейн. Очертанията на тялото й бяха омекнали, беше се позакръглила, гърдите й бяха малко отпуснати — все пак, каза си Моргана, родила е три деца, а най-малкото е още кърмаче. Въпреки всичко беше все така красива, златистата й коса сияеше както преди, и прегърна Моргана сърдечно, сякаш се бяха видели вчера за последен път.
	— Виждам, че вече си се запознала с милото ми момче — поде тя. — Нимю е наказана да не излиза от стаята си — отговаряше на отец Грифин, а пък Гуени спи, слава Богу — капризно бебе е и понякога не мигвам по цяла нощ от нея От Камелот ли идваш? Защо и мъжът ми не дойде с теб, Моргана?
	— Тъкмо затова съм дошла — отвърна Моргана. — Трябва да ти предам, че ще мине още доста време, преди Ланселет да се прибере. В Долна Британия бушува война и брат му Борс е обсаден в замъка си. Всички рицари на Кръглата маса начело с Артур потеглиха, за да му се притекат на помощ и да се справят със самозванеца, който нарича себе си римски император.
	Очите на Илейн се наляха със сълзи, но лицето на малкия Галахад засия от вълнение.
	— Ако бях малко по-голям — каза той, — и аз щях да бъда един от рицарите. Татко щеше да ме посвети в рицарство и аз щях да потегля с останалите, да се сражавам със саксонците и с разните му там императори!
	Илейн изслуша разказа на Моргана и отбеляза:
	— Струва ми се, че този Луций трябва да е просто луд!
	— Луд или не, той разполага с цяла армия и претендира да управлява от името на Рим — отвърна Моргана. — Ланселет ме изпрати нарочно, за да видя как си, и ме помоли да целуна децата от негово име — но се съмнявам, че този млад мъж би приел да го целуват като някакво бебе — и тя се усмихна на Галахад. — Моят осиновен син Увейн ми забрани да го целувам, когато беше голям горе-долу колкото теб, а само преди няколко дни и той бе приет в свитата на Артур.
	— Той на колко години е? — попита Галахад. Моргана отвърна, че е на петнайсет. Галахад се смръщи и взе ожесточено да пресмята нещо на пръсти.
	Илейн попита:
	— А как изглеждаше скъпият ми господар? Тичай при учителя си, Галахад, искам да поговоря насаме с братовчедка си. — Когато детето излезе, тя продължи:
	— Този път, тъкмо преди Петдесетница, имах повече време да поговоря с Ланселет, отколкото съм имала през целия ни досегашен брачен живот. За първи път през всички тези години ме удостои с компанията си за повече от седмица!
	— Поне този път не те оставя бременна — отбеляза Моргана.
	— Не — съгласи се Илейн. — Прояви разбиране и не настоя да споделя леглото ми през последните седмици, докато чакахме да се роди Гуен. Каза, че като съм толкова наедряла, не бих изпитала никакво удоволствие. Ако бе ме пожелал, не бих му отказала, но всъщност мисля, че му беше все едно ще спи ли мен или не. Това исках да ти призная, Моргана.
	— Ти забравяш — отвърна Моргана мрачно, — че познавам Ланселет, откак се помня.
	— Кажи ми, моля те — не устоя Илейн, — въпреки че веднъж се заклех никога да не питам… Кажи ми, бил ли е твой любовник? Делили ли сте легло, Моргана?
	Моргана се взря в измъченото й лице и отвърна меко:
	— Не, Илейн. Наистина, имаше време, когато си бях въобразила, че го обичам — но от това така и не излезе нищо. Оказа се, че всъщност не го обичам, нито пък той мен.
	За свое огромно удивление тя установи, че изобщо не лъже — просто не бе осъзнала досега, че нещата действително стоят така.
	Илейн се вторачи в едно слънчево петно на пода. Лъчите проникваха през едно малко, помътняло парче стъкло, което сигурно стоеше вградено в стената още от римско време.
	— Моргана… той видя ли кралицата, докато бе там, по Петдесетница?
	— Ланселет не е сляп, и тъй като Гуенхвифар бе на трона до Артур, не вярвам да не я е видял — отвърна сухо Моргана.
	Илейн се размърда нетърпеливо.
	— Отлично знаеш какво имам предвид!
	„Все още ли го ревнува толкова? Още ли мрази Гуенхвифар? Нали Ланселет е неин съпруг, тя ражда децата му, при това може да бъде уверена в почтеността му — какво повече иска?“ Но като видя как нервно кърши пръсти по-младата жена и забеляза нависналите по ресниците й непролети сълзи, Моргана омекна.
	— Слушай, Илейн, той наистина говори с кралицата и я целуна за сбогом, когато всички потеглиха на бой. Но ти се кълна, той говори с нея като придворен с кралица, а не като на любима жена. Та те се познават от съвсем млади и не можеш да искаш от тях да забравят, че някога са се обичали тъй, както човек обича само веднъж в живота си. Трябва ли това да ти се зловиди? Ти си негова съпруга, Илейн, и когато ме помоли да те навестя и да ти кажа какво се е случило, разбрах, че е много привързан към теб.
	— А на времето се заклех да не искам нищо повече от това, нали?
	За миг Илейн отпусна глава на гърдите си. Моргана забеляза, че тя стиска е все сила клепачи, за да не позволи на сълзите да потекат, и наистина успя да не заплаче. После вдигна отново глава и каза:
	— Ти, която си имала толкова много мъже, знаеш ли какво е да обичаш?
	Изведнъж Моргана се почувства отново повлечена от вихъра на онова забравено чувство, любовната лудост, която я бе хвърлила в прегръдките на Ланселет на онзи облян от слънцето хълм на Авалон, чувството, което ги бе събирало отново и отново, докато не бе удавено от натрупаната горчивина… Със силата на волята си тя пропъди спомена и си наложи да мисли за Аколон, който събуди сладостта на осъществената женственост в сърцето и тялото й тъкмо когато се бе почувствала стара, изоставена, почти мъртва… Мъжът, който я бе повел обратно по пътя към Богинята, благодарение на когото тя си върна жреческия сан… Моргана усети как червенина залива лицето й на вълни и отвърна:
	— Да, детето ми, знам. Знам какво значи да обичаш.
	Виждаше, че Илейн иска да я пита за стотици други неща, и си помисли какво удоволствие би й доставило да сподели всичко с една жена, която й бе приятелка още от времето, когато тя избяга от Авалон, жена, която дължеше брака си на нея. Но не — потайността бе част от силата на една жрица, и ако проговореше за това, което бяха познали двамата с Аколон, това би означавало да го изведе от сферата на вълшебството, да се превърне и в собствените си очи просто в незадоволена съпруга, която се промъква в леглото на младия си заварен син. Затова каза:
	— Имаме да си поговорим и за други неща, Илейн. Помниш ли, на времето ти ми се закле, че ако ти помогна да направиш Ланселет свой съпруг, ще ми дадеш всичко, което поискам от теб. Нимю навърши вече пет години и може да бъде пратена на отглеждане. Утре потеглям за Авалон. Приготви я за път, защото смятам да я взема със себе си.
	— Не! — от гърдите на Илейн се изтръгна протяжен вопъл. — Не, не, Моргана, кажи ми, че не говориш истината!
	— Ти се закле, Илейн.
	— Как бих могла да се кълна за неродено дете? Та аз тогава не съм знаела какво върша! О, не, не, не дъщеря ми — не можеш да ми я вземеш още толкова мъничка!
	Моргана само повтори:
	— Ти се закле.
	— А ако откажа да ти я дам? — Илейн заприлича на фучаща котка, готова да брани котенцата си от някое голямо, зло куче.
	— Ако откажеш — гласът на Моргана бе спокоен както винаги — обещавам ти, че дойде ли си Ланселет, ще научи лично от мен как точно бе скроен планът да бъде заловен в постелята ти, кой е в основата му и как ти плачеше и ме молеше да му сторя заклинание, та да го накарам да забрави Гуенхвифар и да се обърне към теб. Не забравяй, Илейн, той все още счита и теб за невинна жертва на моите магии и вини за всичко мен, а не теб. Искаш ли да научи истината?
	— Нима би го сторила? — Илейн бе побеляла като платно от ужас.
	— Опитай и ще видиш — отвърна Моргана. — Нямам представа доколко християните уважават положената клетва, но можеш да ми вярваш, че сред тези, които почитат Богинята, клетвата се приема много сериозно. Така приех и аз твоята. Дори изчаках да родиш още една дъщеря, но Нимю е моя по силата на дадената от теб дума.
	— Но… Но какво ще стане с нея? Тя е кръстена християнка — как можеш да я откъснеш от майка й и да я отведеш в един свят на езически вълшебства?
	— Не забравяй, че освен всичко останало съм й леля — каза меко Моргана. — Помисли си откога ме познаваш, Илейн. Видяла ли си ме някога да върша нещо толкова долно и безчестно, че да се колебаеш да ми повериш едно дете? Та в крайна сметка аз не ти я искам, за да нахраня с нея някой дракон, и отдавна минаха времената, когато горяха жертвените клади, макар че и тогава на тях изгаряха само престъпници.
	— Но кажи ми, какво я чака в Авалон? — настоя Илейн с такъв страх в гласа, че Моргана се замисли дали пък наистина не е имала такива опасения.
	— Нимю ще стане жрица и ще бъде обучена в цялото древно познание на Авалон — поде тя. — Един ден ще може да чете по звездите, и ще познава цялата земна и небесна мъдрост. — Моргана не можа да възпре усмивката си. Галахад ми съобщи, че искала да се научи да чете и пише, и да свири на арфа на Авалон никой няма да й забранява тези неща. Животът й няма да бъде толкова тежък, както ако я пратиш на обучение в някой манастир. Можеш да бъдеш сигурна, че ние ще изискваме от нея по-малко пост и покаяние, поне докато израсне.
	— А какво да кажа на Ланселет? — започна да отстъпва Илейн.
	— Каквото решиш — отвърна Моргана. — Но най-добре му кажи истината — че си я пратила за отглеждане на Авалон, защото там има място, което я очаква. Ако обаче решиш да го лъжеш, на мен ми е все едно — ако искаш, му кажи, че се е удавила в езерото или я е отвлякъл призракът на бащиния ти дракон, напълно ми е безразлично.
	— Ами свещеникът? Ако отец Грифин разбере, че съм пратила дъщеря си да бъде обучавана за магьосница сред езичници…
	— Какво ще кажеш на него пък изобщо не ме интересува — заяви Моргана. — Може би ще решиш да го уведомиш, че си заложила безсмъртната си душа, за да се сдобиеш със съпруг с помощта на моите магии, и че си обещала да ми дадеш дъщеря си в замяна… Не, нали? Така си и мислех.
	— Жестока си, Моргана — сега сълзите се стичаха свободно по бузите на Илейн и капеха по земята. — Дай ми поне няколко дни отсрочка, за да я подготвя за раздялата, да приготвя някои неща, от които ще се нуждае…
	— Тя няма нужда от почти нищо — прекъсна я Моргана. — Една чиста риза за смяна, топли дрехи за езда, дебело наметало и здрави обувки — това е всичко. На Авалон ще я облекат като всички момичета, които се обучават за жрици. Вярвай ми, там ще се отнасят с нея с обич и почтително, защото е внучка на най-великата сред жриците. И независимо от това, което твърдят вашите свещеници, никой няма да я подложи на сурови изпитания, преди да е пораснала достатъчно, за да може да ги понесе. Убедена съм, че ще е щастлива там.
	— Щастлива ли? На това лошо място — сред магии и вълшебства?
	Когато Моргана заговори отново, тонът й бе толкова убедителен, че успя да докосне сърцето на Илейн:
	— Кълна ти се, аз бях щастлива на Авалон, и от момента, когато го напуснах, не е минал ден да не съм копняла да се върна отново там. Чувала ли си ме някога да лъжа? Хайде — нека отидем да ме запознаеш с детето.
	— Днес й забраних да напуска стаята си. Наказана е да седи там сама и да преде до залез-слънце. Държа се грубо със свещеника, затова се наложи да я накажа.
	— А пък аз отменям наказанието — заяви Моргана. — Отсега нататък аз съм нейна осиновителка и настойница, и не виждам каквато и да било причина тя да проявява учтивост към този свещеник. Заведи ме при нея.


	Потеглиха на другия ден призори. На раздяла с майка си Нимю поплака, но не бе минал и час, откак бяха на път, и тя вече надничаше любопитно към Моргана изпод качулката на наметалото си. Беше висока за възрастта си — не напомняше толкова много на майката на Ланселет, Вивиан, колкото на Моргоуз или Игрейн. Беше руса, но косите й имаха медночервеникав оттенък, та Моргана реши, че като порасне, ще си бъде направо червенокоса. Очите й бяха на цвят, досущ като дивите горски теменужки, които растат около потоците.
	Преди да тръгнат на път, бяха хапнали само малко хляб и пили глътка вино, затова след време Моргана попита:
	— Гладна ли си, Нимю? Ако искаш, можем да спрем, за да закусим, веднага щом намерим удобна полянка.
	— Да, лельо.
	— Чудесно.
	Скоро Моргана спря коня си, слезе от него и свали Нимю от понито й.
	— Аз май трябва… — детето бе свело очи и се гърчеше от притеснение.
	— Ако трябва да отидеш по нужда, върви зад онези дървета с прислужницата — отвърна Моргана, — и запомни, че никога вече не бива да се срамуваш да говориш за неща, които са Божие дело.
	— Ама отец Грифин казва, че е неприлично…
	— Освен това никога повече не ме занимавай с мнението на отец Грифин за това или онова — допълни Моргана меко, но в тона й недвусмислено звънна желязна нотка. — Всички тези неща са минало за теб, Нимю.
	След малко детето се върна и веднага попита, ококорило любопитно очи:
	— Видях как някакво съвсем дребно човече наднича иззад едно дърво и ме наблюдава. Галахад ми каза, че те наричали Моргана феята. Това елф ли беше, лельо?
	Моргана поклати глава и отвърна:
	— Не, бил е някой от племената на Древните, които населяват хълмистите местности — те са истински живи хора като теб и мен. Все пак е по-добре да не говориш за тях, Нимю, и да не им обръщаш внимание. Много са плахи и се боят от хората, които живеят в къщи, по градове и села.
	— Ами те къде живеят?
	— Из хълмовете и горите — каза Моргана. — Не обичат да виждат как земята, която те почитат като родна майка, е насилвана от плугове и принуждавана да ражда, за да храни хората, затова и те самите не живеят в села.
	— Ами като не орат и не сеят, какво ядат тогава, лельо?
	— Само това, което земята им дава сама, по своя воля — каза Моргана. — Корени, горски плодове, треви и семена. Месо ядат само на големи празници. Казах ти вече, по-добре е да не говориш за тях, но можеш да им оставиш малко хляб на края на полянката. Ние имаме достатъчно.
	Тя отчупи голямо парче хляб и го подаде на детето, а то го отнесе там, където свършваше просеката. Наистина, Илейн им бе дала толкова хляб, че можеше да стигне за десетдневна езда. Беше прекалено много за краткия път до Авалон.
	Моргана хапна много малко, но остави Нимю да се нахрани до насита. Сама й мажеше нови парчета хляб с мед — щеше да има достатъчно време да се привикне към лишения, пък и наистина сега растеше бързо и имаше нужда от храна.
	— Защо не ядеш месо, лельо? — подхвана отново Нимю. — Днес постен ден ли е?
	Изведнъж Моргана си спомни много ясно как тя самата преди много години бе разпитвала по същия начин Вивиан.
	— Не, Нимю, аз ям месо много рядко.
	— Нима не ти харесва? Аз обичам месо.
	— Ами яж тогава, щом ти се иска. Жриците на Богинята не ядат много, но то не е забранено, особено пък за едно дете на твоята възраст.
	— Жриците като монахините ли са? Сигурно все постят. Отец Грифин казва… — детето спря веднага, защото си спомни, че вече не бива да цитира отец Грифин, и Моргана установи със задоволство, че няма да й се налага да повтаря много пъти едно и също. После поясни:
	— Когато ти казах да не ми разправяш какво бил казал отец Грифин, исках кажа, че не бива да се ръководиш в поведението си от неговите думи. Но спокойно може да ми разказваш какво ти е казал, а един ден ще знаеш достатъчно, за да различиш кое в думите му е истина, и кое — глупост или дори нещо по-лошо.
	— Ами той казва, че мъжете и жените трябва да постят, за да изкупват греховете си.
	Моргана поклати глава.
	— Обитателите на Авалон постят понякога — но това е, за да приучат телата си да им се подчиняват, а не да им налагат нуждите си. Защото в живота има случаи, когато се налага да издържиш известно време без храна или вода, или сън. Тялото трябва да служи на духа, а не обратното. Не може разумът да се насочи към възвишени неща, да възприема вековни мъдрости или пък да се прочисти и отвори за други измерения, докато тялото хленчи: „Нахрани ме!“ или „Дай ми да пия!“ Затова ние на Авалон се учим да потискаме желанията на плътта. Разбра ли ме?
	— Н… не съвсем — отвърна колебливо детето.
	— Е, ще разбереш, като пораснеш още малко. А сега довършвай хляба си, защото трябва да потегляме.
	Нимю дояде намазания с мед хляб и старателно избърса пръстите си със стиска трева.
	— Аз не разбирах много и от това, на което ме учеше отец Грифин, но той все се гневеше, като кажех, че не разбирам. Наказа ме, задето питах за какво ни е да постим за изкупление, ако Христос вече е загинал, за да изкупи греховете на всички хора. Той много се ядоса и каза, че съм била обучавана в езичество, и тогава мама ми заповяда да отида в стаята си. Какво е това езичество, лельо?
	— Ами всичко, което християнските свещеници не харесват — отвърна Моргана. — Твоят отец Грифин явно е глупак. Дори тези сред християнските свещеници, които са наистина разумни и съвестни, не тормозят малки деца като теб с такива приказки, защото съзнават отлично, че едно толкова малко дете не може да извърши кажи-речи никакъв грях. Ще дойде време да поговорим и за греха, Нимю, но тогава ти ще си на такава възраст, че да си способна да прегрешиш, а и да си в състояние да правиш разлика между добро и зло.
	Нимю послушно се качи на понито си, но веднага подхвана отново:
	— Лельо Моргана… Ама аз наистина не съм много добро дете. Непрекъснато греша. Нищо чудно, че мама реши да ме отпрати надалеч. Мисля си, че тя ме праща на такова лошо място, защото и аз самата съм лошо момиче.
	Моргана почувства как гърлото й се свива болезнено. Тъкмо се канеше да възседне коня, но спря, отиде при Нимю и я притисна здраво към себе си. Дълго време не я пусна от прегръдките си и я целуваше отново и отново докато най-сетне проговори задъхано:
	— Никога повече не говори така, Нимю! Никога! Това не е истина, кълна ти се! Майка ти изобщо не искаше да те пусне, но ако беше убедена, че Авалон толкова лошо място, не би те пуснала тъй или иначе, дори да я бях заплашвала!
	Нимю каза с тъничко гласче:
	— Защо трябваше да тръгна с теб тогава?
	Моргана все още я притискаше с все сила към себе си. После каза:
	— Защото си обречена на Авалон още преди раждането си, дете мое. Защото твоята баба бе Велика жрица, и защото аз самата нямам дъщеря, която да обрека на Богинята, затова ще дойдеш на Авалон, за да изучиш древната мъдрост и да служиш на Великата майка.
	Моргана забеляза, че сълзите й капят неспирно по русата коса на детето.
	— Кой ти е внушил, че това е наказание?
	— Една от прислужниците — докато прибираше ризата ми… — гласът на Нимю й изневери. — Чух я да казва, че майка ми не е права да ме изпраща на това порочно място, и нали отец Грифин все казва, че съм лошо момиче…
	Моргана се свлече на колене заедно с Нимю. Взе детето в скута си и започна да го полюлява напред-назад.
	— Не, не — говореше й тя нежно, — не, милата ми, не. Ти си добро момиче. Ако не слушаш или мързелуваш, или отговаряш на майка си, това не е грях. То означава само, че си още прекалено малка, за да знаеш, че не постъпваш добре. Когато ти обяснят как трябва да постъпваш и защо, ти вече ще знаеш и няма да се държиш зле. — После, защото реши, че разговорът става прекалено сложен за толкова малко дете, смени темата: — Я виж каква пеперуда! Никога не съм виждала толкова пъстра! Хайде, Нимю, време е да те кача пак на понито ти — и се заслуша внимателно в бърборенето на момиченцето, което вече говореше за пеперуди.
	Ако бе сама, щеше да стигне до Авалон още същия ден, но късите крака на понито не можеха да изминат разстоянието за толкова кратко време, затова тази нощ преспаха на една горска полянка. Нимю никога досега не бе спала под открито небе, затова се уплаши от мрака, когато загасиха огъня. Но Моргана я взе в прегръдките си и двете дълго лежаха така, докато жената показваше на малкото момиче звезда след звезда на небето и му разказваше за тях.
	Ездата бе уморила Нимю и тя заспа скоро, но Моргана не можеше да заспи. Нимю бе отпуснала спокойно глава на ръката й, а тя лежеше будна и чувстваше как страхът се промъква към нея и иска да я обсеби. Толкова отдавна бе напуснала Авалон. Толкова бавно, стъпка по стъпка, възстанови старите си познания, или поне това, което можа да си припомни; но дали не бе забравила нещо жизненоважно?
	Най-сетне и тя заспа, но на разсъмване й се стори, че чува леки стъпки по поляната и изведнъж пред нея се изправи Рейвън. Бе облечена както винаги в тъмна рокля и туника от животинска кожа на петна, и застанала пред нея, възкликна: „Моргана! Моргана, милата ми!“ Гласът й, този глас, който Моргана бе чувала един-единствен път в живота си на Авалон, преливаше от изненада, ликуване и възторг. Моргана се събуди веднага и се заоглежда наоколо. Почти бе убедена, че ще види пред себе си Рейвън от плът и кръв. Но полянката беше празна, и само лека мъгла забулваше звездите. Моргана си легна отново. Не бе сигурна дали просто е сънувала или Рейвън, благодарение на дарбата си, наистина е почувствала нейното приближаване. Сърцето й биеше, сякаш щеше да изхвръкне; тя чувстваше почти болезнено ударите му в гърдите си.
	„Как можах да остана далеч от тях толкова дълго време! Трябваше да опитам да се върна веднага след смъртта на Вивиан. Дори да бях загинала при опита, длъжна бях да го сторя… Дали ще ме приемат сега — стара, изтощена, похабена, сега, когато Дарбата постепенно ме напуска и нямам нищо, което да им дам…?“
	Детето до нея промърмори нещо в съня си и се размърда; после се примъкна и се притисна още по-силно към Моргана. Тя обви малката с ръце и продължи да спори със себе си: „Но аз им водя внучката на Вивиан. И все пак, ако ме допуснат да се върна само заради нея, това би било по-страшно от смърт. Нима Богинята наистина ме е отхвърлила завинаги?“
	Най-сетне тя отново потъна в сън и се събуди, когато денят бе вече доста напреднал. Продължаваше да е мъгливо и ръмеше ситен дъждец. Започнал така мрачно, денят продължи да се развива недобре — към обяд понито на Нимю изгуби подкова. Моргана изгаряше от нетърпение и можеше спокойно да вземе детето на коня пред себе си — тя самата бе толкова дребна, че двете никак нямаше да натежат на животното. Но не искаше понито да окуцее, затова се наложи да прекъснат пътя си, да се отбият в едно село и потърсят услугите на ковач. Никак не й се щеше из страната да се понесат слухове, че сестрата на краля е тръгнала на път към Авалон, но нямаше какво да се прави. В тази част на страната новините бяха толкова оскъдни, че всяка вест се разпространяваше, сякаш имаше крила.
	Да, наистина нямаше какво да се прави; горкото животно нямаше никаква вина. Позабавиха се, но откриха едно селце малко встрани от главния път. През целия ден продължи да вали; въпреки че лятото би трябвало да бъде в разгара си. Моргана трепереше от студ, а и детето се бе измокрило и капризничеше. Моргана не й обърна особено внимание; жал й бе за нея, особено когато Нимю се разплака за майка си, но и за това нямаше какво да се направи; при това един от първите уроци, който научаваше всяка бъдеща жрица, бе да се справя със самотата. Щеше да се наложи да плаче, докато успее да намери утеха или свикне да живее без нея, както ставаше с всяка от новопристигналите обитателки на Дома на девиците.
	Денят клонеше към края си — Моргана го чувстваше, макар че небето бе много мрачно и нямаше и следа от слънце. Но по това време на годината се смрачаваше късно, а тя не искаше да прекарат още една нощ на открито. Реши да продължат да яздят, докато могат да виждат пътя, и се убеди, че е постъпила правилно, защото Нимю спря да хленчи веднага щом потеглиха и заразглежда с интерес всичко, което срещаха по пътя си. Бяха вече много близо до Авалон. Нимю бе толкова сънлива, че залиташе на седлото и Моргана се принуди да я премести на коня пред себе си. Но когато достигнаха брега на Езерото, детето се събуди.
	— Пристигнахме ли, лельо? — попита тя веднага щом слезе от коня.
	— Не още, но сме вече съвсем близо — отвърна Моргана. — Ако всичко е наред, до половин час ще вечеряш и ще можеш да си легнеш.
	„Ами ако не е наред?“ Моргана си забрани да мисли така. Съмнението бе фатално за силата, и щеше да й попречи да се възползва от Дарбата… Бе прекарала пет години, възстановявайки упорито всичко, което бе учила още от началото; и сега бе в същото положение както някога, преди да я посветят за жрица — бе прогонена от Авалон и единствената проверка, която трябваше да издържи, бе тази „Имам ли силата, която ще ми позволи да се върна?“
	— Нищо не виждам — заяви Нимю. — __това__ ли е мястото? Та тук няма нищо, лельо.
	Детето загледа плахо мрачния, подгизнал от влага бряг и самотните тръстики, които шумоляха в дъжда.
	— Ще изпратят лодка да ни вземе — каза Моргана.
	— Ами как ще разберат, че сме тук? Как ще ни видят в този дъжд?
	— Аз ще повикам лодката — каза Моргана. — Пази тишина, Нимю. Плачът на измореното дете продължаваше да звучи в ушите й, но сега, когато бе вече толкова близо до дома, почувства как в нея избликва забравеното познание и я изпълва, досущ като преливащ бокал. Сведе за миг глава и произнесе най-пламенната молитва през живота си, сетне си пое дълбоко дъх и издигна ръце във властен зов.
	Първоначално не почувства нищо и едва не й призля от усещането за поражение; после сякаш лъч светлина бавно премина през тялото й и я освети; Моргана чу как Нимю си пое удивено дъх, но нямаше време да мисли за нея; чувстваше собственото си тяло като сияен мост, свързващ Земята и Небето… Не произнесе съзнателно Словото на Силата, но го почувства да минава с гръмотевичен тътен из цялото й тяло… После настана мълчание. Цареше абсолютна тишина, а Нимю стоеше бледа и неподвижна до нея. И тогава мътните, мрачни води на Езерото леко се раздвижиха, сякаш по тях се плъзна мъгла… Облачето мъгла доби постепенно очертания, като сянка, и сетне, обгърната в мрачно сияние, баржата на Авалон изплува от мъглите. Моргана изпусна въздишка, която бе прилична на стон.
	Баржата се плъзгаше безшумно като сянка към брега, но последвалият шум от дращенето на дъното й по пясъка бе съвсем ясен и истински. Няколко дребни на ръст, мургави мъже скочиха на брега и поеха юздите на конете. Поклониха се ниско пред Моргана, казаха:
	— Ще ги отведем по тайната пътека, лейди — и изчезнаха в дъжда. Един от тези, които останаха, отстъпи, така че Моргана стъпи първа на борда, вдигна след себе си втрещеното дете и подаде ръка на уплашените прислужници. Като изключим няколкото проронени думи за конете, всичко се вършеше в пълно мълчание, и все така безшумно баржата се заплъзга по обратния път.
	— Каква е тази сянка, лельо? — прошепна Нимю, когато веслата ги отблъснаха от брега.
	— Това е църквата на Гластънбъри — отвърна Моргана и сама се учуди на спокойния си тон. — Тя се намира на другия остров, който виждаме оттук. Твоята баба, майката на баща ти, е погребана там. Може би някой ден ще видиш надгробния й камък.
	— Ние там ли отиваме?
	— Не сега.
	— Ама лодката отива право натам — чувала съм, че в Гластънбъри има и манастир…
	— Не — каза Моргана — не отиваме там. А сега помълчи, почакай и ще видиш.
	Сега предстоеше истинското изпитание. Напълно бе възможно ясновидците от Авалон да са я видели и да са пратили баржата, но щеше ли тя да съумее да повдигне завесата на мъглите… Това щеше да покаже дали се е трудила напразно през последните години или не. Не биваше да се провали, трябва просто да се изправи и да го стори, без да се замисля преди това. Намираха се в самия център на Езерото и само още едно загребване щеше да ги тласне по течението, което отвеждаше в Гластънбъри… Моргана се изправи бързо — диплите на дрехата се хлъзнаха по тялото й като течаща вода — и вдигна ръце. Споменът се надигна отново — също така бе го направила първия път, и тогава изпита същия шок от това, че тази страхотна мощ е безшумна, а би трябвало да продъни с трясък небесата… Не посмя да отвори очи, докато не чу как Нимю изплака на глас от страх и почуда…
	Наоколо нямаше и помен от дъжд. В последните отблясъци на залязващото слънце остров Авалон се простираше пред тях — зелен и прекрасен. Слънчеви лъчи озаряваха повърхността на Езерото и се процеждаха през каменния кръг, високо горе на Тор. Слънце осветяваше и белите стени на храма. Моргана виждаше всичко размито, защото очите й бяха пълни със сълзи; залитна и щеше да падне, ако някой не бе я хванал за рамото…
	„У дома, у дома, най-сетне се връщам у дома…“
	Почувства как дъното на лодката дращи по чакълестия бряг и си наложи да се успокои. Стори й се нередно, че не е облечена като жрица, макар че под връхната дреха ножът на Вивиан висеше както винаги на кръста й. Беше някак не на място… Копринените й воали, пръстените… Кралица Моргана, кралицата на Северен Уелс, а не Моргана от Авалон… Е, това щеше скоро да се промени. Тя вдигна гордо глава, пое си дълбоко дъх и хвана детето за ръка. Колкото и да се бе променила, колкото години да бяха минали, тя си беше Моргана от Авалон, жрица на Великата богиня. Някъде отвъд това езеро, забулено в мъгли и сенки, се намираше далечната страна, където тя властваше като кралица редом с един застаряващ крал, понякога смехотворен с опитите си да докаже, че е още млад… Но при все това беше и жрица, и в жилите й течеше кръвта на древните крале на Авалон.
	Когато стъпи на брега, забеляза без особена изненада, че там вече я очакваха цяла редица кланящи се прислужници, а зад тях се бяха изправили жриците в тъмните си одежди… Те бяха почувствали приближаването й и сега бяха тук, за да я приветстват, защото се бе завърнала у дома. Най-отзад, зад жриците, Моргана забеляза лицето на една жена, която бе виждала досег само в сънищата си — висока, царствена, русокоса. Златистите й плитки бяха сплетени като корона, която падаше ниско на челото. Жената си проправи бързо път между жриците, запъти се към Моргана и я прегърна.
	— Ти си от нашата кръв — каза тя меко. — Добре дошла у дома, братовчедке! Добре дошла, Моргана.
	Тогава Моргана произнесе името, което бе чувала само насън, докато Кевин не й го каза наяве.
	— Приветствам те, Ниниан, и искам да ти представя внучката на Вивиан Доведох я да бъде възпитана тук. Името й е Нимю.
	Ниниан я разглеждаше изпитателно. Моргана се зачуди какво ли е чувала за нея през всички тези години. В този миг Ниниан отклони погледа си и се наведе, за да погледне малкото момиче до Моргана.
	— Значи това е дъщерята на Галахад?
	— Не — отвърна Нимю. — Галахад е брат ми. Аз съм дъщеря на добрия рицар Ланселет.
	Ниниан се усмихна.
	— Знам — кимна тя, — но ние тук не използваме името, което саксонците дадоха на баща ти. Истинското му име е същото като това на брат ти нали разбираш. Е, Нимю, значи си дошла тук, защото искаш да станеш жрица?
	Нимю се огледа наоколо. Всичко бе обляно от лъчите на залязващото слънце.
	— Така казва леля ми Моргана. Аз обаче искам да се науча да чета и пиша, да свиря на арфа, да знам разни неща за звездите и изобщо всички неща, които може да прави тя. Вие тук всички ли сте зли магьосници? Винаги съм си представяла, че магьосниците са стари и грозни, а пък ти си много красива — Нимю изведнъж прехапа устни. — Сигурно пак се държа невъзпитано.
	Ниниан се разсмя.
	— Трябва да свикнеш да говориш винаги истината, дете. Да, аз наистина съм вълшебница. Не мисля, че съм грозна, а дали съм добра или лоша, оставям на теб да решиш. Аз само се опитвам да изпълнявам волята на Великата богиня — всъщност никой на този свят не би могъл да стори нещо повече.
	— И аз ще се опитам да правя тъй, ако само ме научиш как — каза Нимю.
	Слънцето се скри зад хоризонта и сивкав мрак се спусна бързо над бреговете на езерото. Ниниан вдигна ръка; един прислужник със запалена факла в ръце запали факлата на друг до себе си, после факлата премина в трети, и скоро сиянието на пламъците освети целия бряг. Ниниан потупа малкото момиче по бузата и каза:
	— Докато не пораснеш достатъчно, че да съзнаваш собствената си воля, трябва да се подчиняваш на приетите тук правила, както и на жените, които ще се грижат за теб. Съгласна ли си?
	— Ще се опитам — отвърна Нимю, — но бедата е, че все забравям и задавам прекалено много въпроси.
	— Можеш да задаваш колкото си искаш въпроси, когато моментът е подходящ — каза Ниниан. — Но сега сигурно си уморена — късно е и си яздила цял ден. Затова първата заповед, на която трябва да се подчиниш тази вечер, е да отидеш да вечеряш, да се изкъпеш и да си легнеш като добро момиче. Сбогувай се с леля си. Това тук е Леана, която ще те отведе в Дома на девиците.
	Ниниан посочи една едра жена с майчински вид, облечена като жрица.
	Нимю подсмръкна тихичко и попита:
	— Трябва ли да се сбогувам веднага? Не можеш ли да дойдеш утре при мен, за да се сбогуваме, лельо Моргана? Аз мислех, че тук ще живея при теб. Моргана отвърна много нежно:
	— Не, детето ми, трябва да отидеш в Дома на девиците и да вършиш това, което изискват от теб.
	После целуна бузата на детето, мека като листец на цвете.
	— Да те благослови Богинята, малката ми. Ще се срещнем отново, когато тя пожелае.
	И още докато изричаше тези думи, пред вътрешния й взор се изправи същата тази Нимю, вече пораснала жена, висока, бледа и сериозна, със синия лунен сърп между веждите, а до нея се бе изправила Старицата — смърт… Моргана залитна и Ниниан протегна ръка, за да я подкрепи.
	— Уморена си, лейди Моргана. Нека малката отиде да спи, а ти ела с мен. Ще си поговорим утре.
	Моргана целуна още веднъж Нимю по челото и момиченцето тръгна послушно редом с Леана. Моргана почувства, че пред очите й се спуска мрак. Ниниан отново й предложи ръката си и каза:
	— Облегни се на мен и ела в дома ми. Там можеш да си починеш.
	Ниниан я отведе до къщата, където някога бе живяла Вивиан и я настани в малката стаичка, където се редуваха да спят жриците, които прислужваха на Повелителката. Останала сама, Моргана съумя да се поуспокои. За миг се зачуди дали Ниниан не я доведе тъкмо в тази стая, за да подчертае, че тя, а не Моргана, е Повелителка на езерото… Сетне си забрани да мисли така. Такива интриги можеше да има в кралския двор, но не и на Авалон. Ниниан просто й бе предоставила най-удобната и изолираната от свободните стаи. Някога и Рейвън бе живяла тук, потънала в свещено мълчание, под зоркото настойничество на Вивиан…
	Моргана изми пътната прах от изтощеното си тяло, после се облече в роба от небоядисана вълна, която бе намерила метната на леглото и дори хапна малко от храната, която й бяха донесли, но не докосна греяното вино с подправки. Отстрани до огнището имаше каменна делва с вода. Тя взе черпака, гребна в делвата и отпи. В очите й имаше сълзи.
	„Жриците от Авалон пият вода само от Свещения извор…“ Тя беше отново млада, отново щеше да спи у дома. Легна си и потъна в дълбок детски сън.
	Така и не разбра какво я бе събудило. В стаята се чуха леки стъпки, после отново се възцари тишина. На последните отблясъци от гаснещия огън тя забеляза някаква забулена фигура. Лунните лъчи, които се процеждаха през капаците на прозорците, озаряваха застаналата неподвижно жена. Моргана първоначално реши, че Ниниан е дошла, за да поговорят, но веднага забеляза, че косата, която падаше по раменете на тази жена, бе тъмна. Чертите на лицето бяха прекрасни, но сякаш издялани от камък. На едната ръка все така се виждаше големият стар белег… Рейвън! Моргана седна в леглото и възкликна:
	— Рейвън! Ти ли си?
	Пръстите на Рейвън покриха устните й в добре познатия жест, заповядващ мълчание; тя се наведе над Моргана и я целуна. Беззвучно свали дългата си наметка и легна до Моргана, вземайки я в прегръдките си. В полумрака Моргана видя останалите дълбоки белези — нагоре по ръката и после напряко през бледата кожа на натежалите гърди… Нито една от двете не произнесе и дума. Сякаш и външният свят, и Авалон бяха потънали в мъглите, и Моргана отново се бе озовала в царството на феите, и лежеше в прегръдките на тяхната Кралица… Докато Рейвън докосваше тялото й в бавната последователност на ритуала, Моргана чуваше в съзнанието си думите на древната благословия на Авалон… „Да бъдат благословени нозете, които те доведоха тук… Да бъдат благословени коленете, които ще се прегънат пред нейния олтар… Да бъде благословена Вратата на живота…“
	Тогава светът около нея изгуби очертанията си и за миг в тишината пред нея застана не Рейвън, а една озарена от сияние фигура, която бе виждала вече веднъж, преди години, когато прекосяваше Световете на мълчанието… Моргана знаеше, че и нейното тяло е озарено от светлина… И се носеше с потока на дълбокото мълчание. Сетне жената до нея отново бе Рейвън. Косите й ухаеха на билки, които се ползваха в тайните ритуали, едната й ръка все така прегръщаше Моргана, а мълчаливите устни докосваха бузата й. Сега Моргана забеляза колко много бели кичури имаше в тъмните й коси.
	Рейвън се размърда и стана. Не наруши мълчанието си, но извади отнякъде един сребърен полумесец — традиционното украшение на жриците и Моргана почувства, че дъхът й спира, защото видя, че това е същото украшение, което бе оставила на леглото си в деня, когато избяга от Дома на девиците, когато напусна Авалон с детето на Артур в утробата си… Несъзнателно измънка нещо, сякаш да се възпротиви, но остави Рейвън да го окачи отново на шията й. Сетне Рейвън посочи безмълвно проблясващото острие на кръста си. По-младата жена кимна, съзнавайки, че от този миг няма да се раздели с ножа на Вивиан, докато е жива; доволна бе, че Рейвън носи нейния собствен нож — един ден той щеше да принадлежи на Нимю.
	Тогава Рейвън вдигна малкия, остър като бръснач нож и Моргана, която я наблюдаваше сякаш насън, си каза: „Така да бъде — ако трябва, нека Рейвън пролее кръвта ми пред Богинята, от която се опитах да избягам“. Но Рейвън опря ножа на ключицата си и натисна леко, тъй че от раната изтече само капка кръв. Моргана кимна, взе ножа си и също се убоде над сърцето.
	„Ние сме вече стари — и Рейвън, и аз, затова кръвта ни не тече от утробата, а направо от сърцето…“ После се зачуди откъде й бяха хрумнали такива думи. Рейвън се наведе над нея и глътна капката кръв, протекла по гърдите й. Моргана също докосна с устни кръвта по гърдите на Рейвън — знаеше, че така се кълне с клетва, по-силна от онези, които бе произнесла много отдавна, когато стана жена. После Рейвън отново я прегърна.
	„Отдадох девствеността си на Рогатия Бог. Родих дете на Бога. Горях от страст по Ланселет, но Аколон ме направи отново жрица — в разораните поля, благословени от Девата на пролетта… Но така и не узнах какво означава просто да те приемат с любов…“ Вече в просъница й се стори, че лежи в майчиния скут… Не, не в скута на Игрейн, на самата Велика майка…
	Когато се събуди, бе отново сама. Огряна от слънцето на Авалон, тя си поплака от щастие и само за миг се усъмни, че може да е сънувала. Но малкото петънце засъхнала кръв над сърцето й я разубеди; пък и на възглавницата до главата й лежеше малкият сребърен полумесец, който бе оставила при бягството си от Авалон… Но нали тази нощ Рейвън го върза на шията й… Моргана отново си сложи сребърното украшение — никога вече нямаше да го свали и един ден щяха да я погребат с него, също като Вивиан. Пръстите й трепереха, докато завързваше кожената връв, защото съзнаваше, че това е повторно посвещаване. На възглавницата имаше и още нещо. Първо й се стори, че е неразцъфнал шипков цвят, после изведнъж пъпката се разтвори и разцъфтя, но в мига, когато Моргана го докосна, цветът вече се бе превърнал в мъничък шипков плод — кървавочервен, натежал от живот. И още докато бе на дланта й, плодът се сбръчка и изсъхна — тогава Моргана разбра.
	„Цветът и дори плодът са само начало. Семето носи живота и бъдещето“.
	Тя въздъхна дълбоко и уви семенцата в копринена кърпа. Сега знаеше, че отново трябва да напусне Авалон. Делото й не бе завършено. Сама бе избрала мястото на своето върховно изпитание, напускайки този остров. Един ден, може би, щеше отново да дойде тук, но този ден бе още далеч.
	„И трябва да крия истинската си същност, също както цветът е скрит в семето“. Моргана стана и отново облече одеждите на кралица. Един ден щеше пак да носи жреческо одеяние, но все още не бе заслужила това право. После седна и зачака Ниниан да я повика.


	Когато влезе в голямата стая, където толкова често бе виждала Вивиан, за миг времето отново промени хода си. Стори й се, че вижда Вивиан, седнала на обичайното си място, съвсем дребничка на големия трон, и все пак изпълваща всичко наоколо с присъствието си… Моргана примигна и видя пред себе си Ниниан, слаба, висока и руса — сегашната Велика жрица й заприлича на дете, седнало на трона, за да си поиграе на Езерна дама.
	Тогава думите на Вивиан, чути преди много години, нахлуха в съзнанието й: „Ти си достигнала това ниво, на което послушанието може да се уравновесява от собствените ти съждения…“ Тогава Моргана си каза, че по собствена преценка сега трябва да премълчи и да каже на Ниниан само това, което другата жена очаква от нея. Но веднага я заля вълна от негодувание. Какво бе това хлапе, някакво съвсем обикновено момиче, навлякло одеждите на Велика жрица, което се осмеляваше да седи на мястото на Вивиан и да издава заповеди в името на Авалон? Бяха я избрали само защото в жилите й течеше кръвта на Талиезин… „Как смее да седи тук и да си въобразява, че може да ми заповядва?“
	Тя загледа отвисоко младата жена пред себе си. Чувстваше, че е възвърнала стария си ореол, че изглежда властна и величествена и изведнъж разбра, че чете мислите на Ниниан.
	„Тя трябваше да е тук, на мястото, което аз заемам“, мислеше Ниниан „какво право имам аз да говоря като Повелителка на езерото пред Кралица Моргана, феята…“ Мислите на Ниниан бяха разбъркани — и от страхопочитание пред величествената жрица, изправила се пред нея, но и от най-обикновен гняв. „Ако тя не бе избягала, ако не бе изневерила на дълга си, сега нямаше да се налага аз да се опитвам да заема място, за което и двете знаем, че не съм подходяща“.
	Тогава Моргана пое ръцете й в своите и Ниниан се учуди на нежността, с която й заговори.
	— Наистина съжалявам, горкото ми момиче. Бих дала живота си, за да ми бъде разрешено да се върна тук и да поема това бреме от плещите ти. Но не мога и не смея. Не мога да се крия тук и да не изпълня това, което сега е мой дълг, просто защото копнея да си остана у дома.
	В думите й нямаше арогантност или презрение към момичето, което бе поставено на мястото, което трябваше да заема тя самата, и то против волята му. Ниниан разбра искреното й съчувствие. Моргана продължи:
	— В Западните земи има нещо, което оставих недовършено. Може би щеше да е по-добре да не бях го започвала. Но няма начин ти да поемеш задачата ми там, затова трябва да продължиш да управляваш тук, и нека Богинята помогне и на двете ни.
	Тя се наведе и прегърна младата жена, притискайки я здраво към себе си.
	— Горката ми малка братовчедка. И двете няма да можем да избягаме от съдбата си… Да, ако бях останала тук, Богинята щеше да се отнесе с мен по друг начин, но ето, аз се опитах да не изпълня дадената клетва, а тя просто ме принуди да го сторя, макар и на друго място и по друго време… Никой от нас не може да избегне съдбата си. Двете сме в нейните ръце и е много късно да казваме, че би било по-хубаво, ако това, което се случи, не се бе случвало. Богинята ще отреди какво ще се случи с нас занапред.
	Първоначално Ниниан стоеше вдървена и неподвижна, но неприязънта й бързо се стопи и тя се притисна към Моргана почти като малката Нимю. После изхлипа през сълзи:
	— Исках да те намразя…
	— Може би и аз исках да мразя теб — отвърна Моргана. — Но волята на Богинята е друга, а пред нея ти и аз сме сестри.
	Колебливо, сякаш не смееше да произнесе отдавна забравени думи, тя допълни още нещо, а Ниниан склони глава и произнесе ритуалния отговор. После каза:
	— Разкажи ми за делото, което трябва да довършиш там, на запад, Моргана. Не, ела и седни до мен. Знаеш отлично, че между нас двете няма разлика по ранг.
	Когато Моргана й разказа всичко, което прецени, че може да сподели, Ниниан кимна.
	— И аз чувах нещо подобно от Мерлин — поде тя. — Значи наистина в тази страна хората се връщат към старата вяра… Но Уриенс има двама сина, и по-големият ще наследи престола. Твоята задача е да направиш необходимото, та в Уелс да се възцари крал, който се покорява на Авалон — което ще рече, че Аколон трябва да наследи баща си, Моргана.
	Моргана затвори очи и поседя известно време така, с отпусната на гърдите глава.
	— Не искам да убивам, Ниниан. Нагледала съм се на войни и кръвопролития без живота си. Смъртта на Авалох няма да промени нищо. И в Уелс повечето хора спазват римските нрави, откак са дошли християнските свещеници. Освен това Авалох има син.
	Ниниан махна с ръка.
	— Син, който може да бъде възпитан в старата вяра — на колко години бе той, четири ли?
	— Беше на четири, когато пристигнах в Уелс — отвърна Моргана, припомняйки си детето, което обичаше да сяда в скута й, галеше я с лепнещи от сладко пръстчета и я наричаше „Бабо“. — Не, Ниниан. Няма да извърша убийство.
	Сини искри блеснаха в очите на Ниниан. Тя вдигна глава и каза предупредително:
	— Не назовавай извора, от който никога не би пила!
	Тогава Моргана осъзна, че жената пред нея е също жрица, а не просто покорно дете, както бе изглеждала досега. Та нали тя не би седяла тук, не би преминала изпитанията, отредени за една жрица, преди да бъде провъзгласена за Езерна повелителка, ако не бе благословена от Богинята. С внезапно смирение Моргана разбра защо е била допусната да се върне тук. Тонът на Ниниан бе почти заплашителен:
	— Ти ще сториш всичко, което изисква от теб Богинята, когато разбереш, че тя ти заповядва — знам това, защото виждам, че отново носиш Нейния знак — очите й се спряха на гръдта на Моргана, сякаш можеше да вижда през дрехата й, там, където бяха скрити семето от дива шипка и малкият сребърен полумесец. Моргана преклони глава и прошепна:
	— Всички сме в нейните ръце.
	— Да бъде — откликна Ниниан и за известно време в стаята се възцари такова дълбоко мълчание, че Моргана чуваше плясъка на рибите, които скачаха в езерото. После Ниниан каза:
	— А какво ще стане с Артур, Моргана? Той още носи Свещения меч на друидите. Ще си припомни ли най-сетне дадената клетва? Можеш ли да го убедиш да си я припомни?
	— Вече не познавам сърцето му — призна с горчивина Моргана. „Имах власт над него, но от глупав каприз не пожелах да я използвам. Отказах се от обичта му“.
	— Той трябва отново да се закълне, че ще продължи да почита Авалон. В противен случай ти трябва да му отнемеш меча — продължи Ниниан. — Ти си единственият човек на този свят, комуто мога да поверя тази задача. Екскалибур, Свещеният меч на друидите, не бива да остане в ръцете на християните. Сама знаеш, че Артур няма син и е провъзгласил за свой наследник сина На Ланселет, защото кралицата старее и вече не могат да се надяват на свое.
	Моргана си каза: „Гуенхвифар е по-млада от мен, а пък дори аз все още бих могла да родя, ако не бяха последиците от раждането на Гуидиън. Как могат да са толкова сигурни, че тя няма да има дете?“ Но не възрази на уверения тон на Ниниан. Авалон разполагаше с достатъчно вълшебства и власт. Жреците несъмнено имаха свои хора и в двора на Артур. Действително, последното нещо, което хората от Авалон биха допуснали, бе християнката Гуенхвифар да роди син на Артур… Това бе вече напълно недопустимо.
	— Но Артур все пак има син — продължавате Ниниан. — Неговото време още не е дошло, един ден той ще може да поеме кралството и да се опита отново да го върне на Авалон. Съгласно старите обичаи синът на краля не е кой знае колко важен — важно е кой е синът на Владетелката, а негов наследник е синът на сестрата на краля… Разбираш ли какво имам предвид, Моргана?
	„Аколон трябва да наследи трона на Уелс“. Моргана чу съвсем ясно думите в съзнанието си. Чу и недоизказаното от Ниниан. „Моят син е и син на крал Артур“. Сега всичко й стана ясно, включително и собственото й безплодие след раждането на Гуидиън. Все пак реши да попита:
	— Ами какво ще стане със сина на Ланселет, когото Артур провъзгласи за свой наследник?
	Ниниан сви рамене и за миг Моргана се запита с ужас дали на Нимю не бе отредено да получи същата власт над съвестта на Галахад, каквато тя бе имала над съвестта на Артур.
	— Не виждам ясно нещата — каза Ниниан. — Ако ти бе станала Владетелка на езерото на мое място… Но времето тече и се налага да ковем други планове. Може би все пак Артур ще реши да поеме задълженията си към Авалон и така да запази Екскалибур — в такъв случай ще постъпим по един начин, а ако не приеме да спазва клетвата си, действията ни ще бъдат съвсем различни. Но във всички случаи Западните земи трябва да бъдат управлявани от Аколон — това е твоята задача. А следващият велик британски самодържец ще управлява в името на Авалон. Когато Артур загине — това няма да е скоро, защото звездите вещаят, че той ще доживее старост, но когато него вече го няма, ще дойде кралят на Авалон. Ако това не стане, е предначертано Авалон да потъне в мрака, сякаш никога не е съществувал. Ако на престола стъпи възпитаник на Авалон, островът ще изплува от мъглите и ще се върне в естествения поток на времето и човешката история… Тогава кралят на Запада ще бъде негов васал и ще води хората от Древните племена. Аколон ще владее Уелс в качеството си на твой съпруг, а ти си тази, която трябва да подготви хората за идването на новия крал.
	Моргана отново сведе глава и отвърна:
	— Аз съм длъжна да се подчиня.
	— А сега е време да потеглиш по обратния път — каза Ниниан, — но преди това трябва да узнаеш още нещо. Все още не е настъпило времето… Но трябва да знаеш, че ти предстои да изпълниш още една задача.
	Ниниан вдигна ръка и веднага, сякаш някой бе очаквал жеста й, вратата към преддверието се отвори и в стаята влезе някакъв висок млад мъж.
	Сърцето на Моргана бе пронизано от непоносима болка, която почти спря дъха й. Та това бе Ланселет — такъв, какъвто бе някога! Млад, строен, той напомняше на тъмен пламък, тъмните коси падаха на къдрици около лицето му, усмивка играеше по тясното мургаво лице с фини черти… Така изглеждаше Ланселет през онзи далечен ден, когато двамата лежаха един до друг в сянката на каменния кръг. Стори й се, че отново е излязла от потока на времето и се намира във владенията на феите…
	Тогава разбра кой стои пред нея. Младият мъж пристъпи и се наведе, за да целуне ръката й. И движенията му бяха също като на Ланселет — толкова плавни, че напомняха на танц. Но бе облечен в одежди на бард, на челото му бе татуиран малък кръст от дъбови клонки, а около китките му се виеха змиите на Авалон. Моргана отново загуби представа за времето.
	„Ако е писано Галахад да стане крал, може би тогава моят син ще бъде следващият Мерлин — тъмната сянка на краля, наследникът, обречен да се жертва за земята си?“ Стори й се, че тя самата е една от заобиколилите я сенки — кралят и друидът, и една светла сянка, която споделяше трона на Артур, и после тя самата, която бе родила сина на Артур… Мрачната повелителка на Силата.
	Съзна, че каквото и да каже, ще прозвучи глупаво.
	— Гуидиън. Никак не приличаш на баща си.
	Той поклати глава.
	— Не. Личи ми, че съм наследил кръвта на Авалон. Виждах веднъж Артур, когато дойде на поклонение в Гластънбъри — и аз отидох там, преоблечен в свещенически одежди. Много се кланя на свещениците този наш крал Артур.
	По устните му пробягна усмивка, в която имаше нещо диво.
	— Наистина нямаш причина да обичаш родителите си, Гуидиън — поде кротко Моргана и стисна леко ръката му, но в същия момент се стъписа от ледената омраза в погледа му… Сетне той отново бе усмихнатият млад друид, сякаш тя се бе заблудила.
	— Дължа на родителите си най-ценния от даровете — каза Гуидиън — кралската кръв на Авалон. Само още едно нещо бих поискал от теб, лейди Моргана.
	Моргана изпита напълно безсмисленото желание поне веднъж да я бе нарекъл „майко“.
	— Искай и ще получиш всичко, което е в моята власт.
	Гуидиън отвърна:
	— Не е нищо особено. Искам да се надявам, че след още пет години, ти, кралице Моргана, ще ме заведеш, за да ме представиш на крал Артур като негов син. Напълно съзнавам — по устните му отново пробягна усмивка, която извика у Моргана неясно безпокойство — напълно съзнавам, че той не може да ме провъзгласи за свой наследник. Единственото нещо, което ми се иска, е той да се изправи поне веднъж лице в лице със сина си. Нищо повече.
	Моргана кимна.
	— Дължа ти поне това, Гуидиън.
	Гуенхвифар можеше да си помисли, каквото си ще — Артур вече бе понесъл достатъчно покаяние за този си грях. Нима някой би могъл да не изпита основателна гордост, че е баща на този сериозен, учен млад друид. И тя самата — това поне й бе ясно след всички тези години — не би могла вече да се срамува от миналото. Сега й ставаше ясно, че през всички години след бягството й от Авалон, е знаела, че няма защо да се срамува. Сега вече виждаше сина си като зрял мъж и се прекланяше пред далновидността на Вивиан.
	Обръщайки се към Гуидиън, Моргана каза:
	— Кълна ти се, ще го сторя. Кълна се във водите на Свещения извор.
	Очите й се замъглиха от сълзи, но тя примигна и не ги остави да потекат. Не, това не бе нейният син — би могла да нарече по-скоро Увейн свой син, но не и Гуидиън. Този красив тъмнокос млад човек, който толкова напомняше на онзи Ланселет, когото бе обичала като младо момиче — той не бе син, който се среща с майка си, след като тя го е изоставила още като кърмаче. Той беше жрец, а тя — жрица на Великата богиня, и това беше единственото, което ги свързваше.
	Моргана постави ръце върху сведената му глава и каза:
	— Бъди благословен.


	13

	Кралица Моргоуз отдавна бе престанала да изпитва съжаление, че няма ясновидски способности. И все пак два пъти през последните есенни дни, когато ледените ветрове на Лотиан отбрулиха и последните червени листа от листвениците, тя сънува доведения си син Гуидиън; затова не се учуди много, когато един от прислужниците дойде да й съобщи, че по пътя към замъка наближава някакъв конник.
	Гуидиън носеше наметка с особен цвят, от много груб плат, и закопчана с катарама от кост, каквато Моргоуз не бе виждала досега. Тя веднага протегна ръце да го прегърне, но той трепна и се отдръпна.
	— Не, майко… — но веднага обви раменете й с ръка и заобяснява: — Раниха ме с меч в Бретан — о, не, нищо сериозно, не гнои и може би дори няма да има белег, но още ме боли от докосване.
	— Значи си се сражавал в Бретан? Мислех, че си на сигурно място в Авалон — упрекна го Моргоуз, докато го въвеждаше в замъка и го настаняваше пред напаления огън. — Не мога да ти предложа вино от южните страни…
	Гуидиън се засмя.
	— Виното ми е омръзнало. Предпочитам ечемичена бира или малко от нашата огнена вода… Нареди да я смесят с гореща вода и мед, ако има. Схванал съм се от дългата езда.
	Той остави една от прислужниците да му свали ботушите и й подаде и наметалото си, за да го изсуши, сетне отново се облегна удобно в стола.
	— Колко е хубаво, че съм отново тук, майко… — той поднесе димящата чаша към устните си и отпи с видимо удоволствие.
	— Тръгнал си на толкова дълъг път в този студ, при това ранен?! Да не би да си донесъл важни новини?
	Той поклати глава.
	„Не, няма нищо особено. Замъчи ме тъга по дома, нищо повече. Тук всичко е толкова зелено и сочно от влага, и звънът на църковни камбани отеква в мъглите… Копнеех да подишам чистия планински въздух, да чуя крясъка на чайките, и да видя лицето ти, майко…“ — той отново посегна към чашата, която бе оставил пред себе си, и Моргоуз забеляза татуираните около китките му змии. Не познаваше добре учението на Авалон, но знаеше достатъчно, за да е наясно, че змиите са знак за най-висок жречески сан. Гуидиън забеляза погледа й и кимна, но не каза нищо.
	— В Бретан ли намери това грозно наметало? Толкова е грубо, че става само за прислугата.
	Той се позасмя.
	— Да, но ме пазеше от дъжда. Свалих го от тялото на един голям чуждоземен вожд, който се сражаваше в легионите на човека, нарекъл себе си император Луций. Можеш да ми вярваш, че рицарите на Артур се справиха с тях без много труд. Имаше много плячка, достатъчно за всички — в багажа си нося сребърна чаша и златен пръстен за теб.
	— Сражавал си се в армията на Артур? — попита Моргоуз. Никога не би повярвала, че Гуидиън ще стори такова нещо. Той видя изписаното на лицето й недоумение и се усмихна.
	— Не се тревожи, всичко стана по нареждане от Авалон. Аз, разбира се внимавах много и се сражавах в частта на саксонците, водени от Кеардиг — това е един от саксонските вождове, които сключиха мирен договор с Артур. Кеардиг много ме обича, а освен това така нямаше опасност да попадна пред погледа на краля. Гауейн не би ме познал, но внимавах да не ме види Гарет. Ако имаше такава опасност, ходех увит в това наметало — своето изгубих в едно сражение, а пък се опасявах, че ако нося наметало от Лотиан, Гарет може да дойде да се погрижи за ранения си земляк — и избрах това…
	— Да, Гарет би те разпознал веднага — каза Моргоуз. — Надявам се, не мислиш, че завареният ти брат би могъл да те предаде.
	Гуидиън пак се усмихна и Моргоуз си каза, че много й напомня за някогашното малко момче, което често сядаше на коленете й. Той поде:
	— Много ми се искаше да се разкрия пред Гарет, и когато се чувствах най-зле след раняването, едва не го сторих. Но Гарет е верен на Артур и явно много го обича, затова не пожелах да обременявам съвестта му. Гарет… Гарет е единственият…
	Той не довърши, но Моргоуз разбра какво искаше да каже. Гуидиън се чувстваше чужд навсякъде, но при все това Гарет си оставаше негов брат и най-добър приятел. Внезапно Гуидиън се захили и от очите му изчезна замисления израз, който го правеше да изглежда още съвсем млад.
	— Не остана човек сред саксонските войни, който да не ме е попитал дали не съм син на Ланселет! Аз самият не забелязвам чак такава прилика, но пък не съм и толкова запознат с външния си вид — в огледало поглеждам само когато се бръсна!
	— Все пак — поде Моргоуз — всеки, който познава Ланселет, особено ако го е познавал като съвсем млад, не би могъл да не забележи, че имате роднинска връзка.
	— И аз казвах винаги нещо подобно — понякога говорех с бретонски акцент и казвах, че съм роднина и на стария крал Бан — отвърна Гуидиън. — Винаги съм мислел, че скъпият ни Ланселет, с това лице, което привлича момичетата като магнит, би трябвало да е създал доста копелета, та не би трябвало да е чак такова чудо, че някой прилича на него! Нима не е тъй? Много съм се чудил — допълни той, — но единствените слухове, които съм чувал, гласят, че кралицата може да е родила дете от него, и че са го пратили осиновяване на онази нейна братовчедка, за която ожениха Ланселет… За него и кралицата се носят какви ли не истории, коя от коя по-невероятни, но всички са единодушни, че към всяка друга жена по Божията земя, с изключение на Гуенхвифар той може да отправи само някоя и друга любезна дума, нищо повече. Намериха се дори жени, които направо ми се предлагаха, казвайки, че ако не могат да имат Ланселет, биха се задоволили поне със сина му… — той отново се захили. — Не ще да му е било леко на храбрия Ланселет. Аз самият никога не се отказвам от хубавите жени, но когато започнат да ти се обесват на врата… — той сви рамене и направи смешна гримаса. Моргоуз се засмя на глас.
	— Значи друидите не са успели да ти отнемат това удоволствие, синко?
	— Ни най-малко — отвърна той. — Само че повечето жени са глупачки, затова избягвам да се занимавам с такива, които очакват, че ще се държа с тях, сякаш са кой знае какво, или ще взема да обръщам внимание на думите им. Израснах при теб, затова не мога да понасям глупави жени, майко.
	— Колко жалко, че същото не може да се каже за Ланселет — отбеляза Моргоуз. — За всички винаги е било ясно, че на Гуенхвифар ума й едва стига колкото да си връзва връзките на роклята — а по отношение на Ланселет надали е стигал и за това! — и допълни наум: „Имаш лицето на Ланселет, момчето ми, но си наследил ума на майка си!“
	Гуидиън сякаш чу мислите й. Остави празната си чаша и махна отрицателно на една от прислужниците, която се разбърза да я напълни отново.
	— Няма да пия повече. Толкова съм уморен, че ако пийна дори още само глътка, ще се напия. Но бих хапнал нещо. Омръзнало ми е да разчитам на ловното щастие, от месо направо ми се повдига, и мечтая за домашна овесена каша и прясно изпечен хляб… Майко, на Авалон видях лейди Моргана, тъкмо преди да замина за Бретан.
	„Защо ли ми го казва?“, зачуди се Моргоуз. Не би могло да се очаква, че той ще обича особено майка си. Внезапно Моргоуз почувства угризение. „Аз се погрижих да стане тъй, че той да обича само мен“. Какво пък, сторила бе това, което бе необходимо. Нямаше защо да мисли повече за това.
	— Как изглежда племенницата ми?
	— Много е състарена — каза Гуидиън. — Всъщност изглежда по-възрастна от теб, майко.
	— Не — отвърна Моргоуз. — Моргана е десет години по-млада от мен.
	— Въпреки това изглежда стара и уморена, а ти… — Гуидиън я изгледа усмихнато и Моргоуз почувства внезапен прилив на щастие. Каза си: „Не съм обичала нито един от родните си синове колкото него. Добре стана тъй, че Моргана го повери на грижите ми“.
	— О — каза тя — но аз също старея, момчето ми… Та когато ти се роди, аз имах вече възрастен син!
	— Значи си два пъти по-голяма вълшебница от нея — отвърна Гуидиън, — защото бих могъл да се закълна, че ти си живяла в страната на феите, та времето не е оставило следи по лицето ти. Изглеждаш така, както когато потеглих оттук към Авалон, майчице. — Той взе ръката й и я целуна, а тя го прегърна внимателно, за да не раздразни раната му. Погали тъмната му коса и каза:
	— Значи сега Моргана управлява Уелс.
	— Така е — отвърна Гуидиън, — и доколкото разбирам, крал Уриенс дълбоко я обича и уважава. Артур прие заварения й син Увейн в свитата си и го направи свой личен телохранител редом с Гауейн — между другото двамата вече са близки приятели. Увейн наистина е добро момче, и бих казал, че доста прилича на Гауейн — двамата са смели, безрезервно предани на Артур и твърдо убедени, че дори слънцето изгрява и залязва по негова воля… — Моргоуз забеляза кривата му усмивка. — Не са малко хората, които споделят това заблуждение… Дойдох тук, за да поговоря с теб и за това, майко. Чувала ли си нещо за плановете на Авалон?
	— Знам само това, което ми казаха Ниниан и Мерлин, когато дойдоха тук, за да те отведат — отвърна Моргоуз. — Знам, че си определен от Авалон да наследиш трона на Артур, макар че той самият вярва, че ще остави кралството на сина на Ланселет. Знам, че ти си младият елен, комуто е съдено да повали Краля-елен… — тя произнесе последните думи на езика на Древните и Гуидиън повдигна вежди.
	— Значи знаеш всичко — каза той. — Но може би не знаеш, че това не може да бъде сторено сега. Откак Артур разгроми войските на онзи самозван император Луций, звездата му грее по-ярко от всякога. Ако някой само се осмели да посегне на краля, тълпата ще го разкъса на парчета, ако преди това не го сторят рицарите на Кръглата маса — не знам някой друг да е могъл така да привлича обичта на хората. Затова и исках да го видя поне отдалеч, за да разбера какво толкова има у този крал, та е толкова обичан от поданиците си…
	Той замълча и Моргоуз попита малко притеснено:
	— И можа ли да разбереш? Гуидиън кимна бавно.
	— Той наистина е роден за крал… Дори аз, макар че нямам причина да го обичам, почувствах вълшебството, с което покорява всекиго. Нямаш представа как го боготворят хората.
	— Странно — каза Моргоуз. — Никога не съм намирала нещо забележително у него.
	— Не, хайде да бъдем честни — поде Гуидиън. — В тези земи няма много хора — всъщност може би няма нито един, който да съумее да обедини около себе си всички враждуващи страни. Помисли само — имаме тези, които все още са верни на Рим, после уелсците, корнуолците, западняците, хората от Източните земи, от Бретан, племената на Древните, народът на Лотиан… И навсякъде, по всички тези земи, майко, хората се кълнат в Артур. Дори същите тези саксонци, които на времето се биха до смърт с Утър, сега заявяват, че приемат за крал само Артур и никой друг. Той е голям воин — не самият той, защото се сражава смело, но не кой знае колко по-добре от всеки друг във войската му, и далеч не толкова добре, колкото Ланселет или дори Гарет, но е велик военачалник. И наистина има нещо… Има нещо в него. Не е трудно да го обикнеш — додаде Гуидиън. — Докато всички го обожават така, задачата ми е неизпълнима.
	— В такъв случай — заяви Моргоуз, — трябва да намерим начин да понамалим тази всеобща обич. Трябва да го развенчаем. В крайна сметка Артур не е по-различен от всеки друг човек, Боговете са ми свидетели. Та нали едноутробната му сестра зачена от него, а освен това нашир и надлъж из земите ни е известно, че ролята му пред кралицата не е кой знае колко достойна. Всички знаем как наричат мъжа, който се прави, че не вижда, когато друг мъж ухажва жена му, и това прозвище не е никак завидно.
	— Възможно е нещо да произлезе от това — каза Гуидиън, — но вече от години Ланселет избягва двора, а ако му се наложи да отиде там, прави всичко възможно да не остане насаме с кралицата. Никакви слухове не могат вече да опетнят името й. Но въпреки това хората говорят, че тя плакала като дете, когато изпращала Ланселет на бой редом с Артур срещу самозванеца Луций, и Ланселет също плакал. А не съм виждал човек да се сражава така, както се би този път Ланселет. Имах чувството, че прави всичко възможно да срещне смъртта. Но дори не беше ранен, сякаш животът му е омагьосан. Чудя се… Той е син на Велика жрица на Авалон — заразсъждава Гуидиън. — Възможно е да го закрилят свръхестествени сили.
	— Ако има нещо такова, Моргана сигурно знае — отбеляза сухо Моргоуз, — но не те съветвам да я питаш.
	— Знам, че вълшебство пази живота на Артур — поде Гуидиън, — докато той носи свещения Екскалибур, един от символите на друидските мистерии, знам също и това, че благодарение на ножницата с втъканите в нея заклинания той не може да губи много кръв. Ниниан ми е казвала, че без ножницата той е щял да загине от загуба на кръв още след битката при гората Селидон, а и няколко пъти след това. Сега първото поръчение на Повелителката на езерото, което Моргана трябва да изпълни, е да отнеме меча на Артур, освен ако той не реши да поднови клетвата си за вярност пред Авалон. Изобщо не се съмнявам, че майка ми е достатъчно хитра и ще се справи със задачата. Да, майко, мисля, че тя не би се спряла почти пред нищо. От двамата, Артур е може би за предпочитане — той поне не е знаел какво върши, когато ме е създавал.
	— Моргана също не е знаела — отвърна рязко Моргоуз.
	— О, омръзнала ми е тази Моргана… Успяла е да очарова дори Ниниан — сопна се Гуидиън. — Не почвай и ти да я защитаваш пред мен, майко.
	Моргоуз си каза: „Такава беше и Вивиан. Стига да и хрумнеше, можеше да очарова всеки мъж, а и всяка жена… Игрейн покорно се подчини на заповедта и да се омъжи за Горлоис, а после да прелъсти Утър… Аз отидох покорно в леглото на Лот… А сега Ниниан върши това, което иска Моргана.“ Моргоуз подозираше, че и осиновеният й син е наследил нещо от властния чар на родната си майка. Внезапно си спомни с болка как Моргана коленичеше със сведена глава, за да й срешат косата през онази нощ, когато роди Гуидиън; Моргана, която й бе заместила дъщерята, за която копнееше, но не можа да роди. А ето сега Моргоуз се разкъсваше между Моргана и нейния син, който й бе по-скъп от децата от собствената й плът и кръв.
	— Толкова много ли я мразиш, Гуидиън?
	— Сам не знам какво изпитвам — Гуидиън я погледна с тъмните, скръбни очи на Ланселет. — Против клетвите, които положих в Авалон, е да мразя така жената, която ми е дала живот и мъжа, от когото ме е заченала… Така ми се иска да бях отгледан в кралския двор, като син на баща си и негов верен поддръжник, а не като заклет негов враг…
	Той отпусна глава в ръцете си и промълви задавено:
	— Уморен съм, майко. Уморен и отвратен съм от битките, и знам, че и Артур изпитва същото… Затова и се погрижи на тези острови да цари мир от Корнуол до Лотиан. Неприятно ми е да знам, че този велик крал и забележителен мъж е мой враг, и че в името на Авалон трябва да го сваля от престола, да стана причина за неговата смърт или опозоряване. Бих предпочел да го обичам, както всички останали. Бих искал да виждам майка си — не теб, а лейди Моргана — като жената, която ме е носила под сърцето си и ме е родила, а не като велика жрица, на която съм се заклел да се подчинявам. Искам тя да ми е майка, а не въплъщение на Богинята. Така ми се иска, когато взема Ниниан в прегръдките си, да знам, че тя е просто моята любима, в която се влюбих, защото прекрасното й лице и сладкият й глас ми напомнят за теб… Така са ми омръзнали всички тези богове и богини… Поне да можех да бъда просто твой син, твой и на Лот, и нищо повече от това. Толкова съм уморен от съдбата си…
	Той остана така, почти неподвижен, скрил лице в ръцете си. Само раменете му потръпваха. Моргоуз плахо погали косите му. След малко той вдигна очи и каза с горчива, присмехулна гримаса, за да омаловажи този момент на слабост:
	— А сега ще изпия още една чаша от огненото питие, което варят из тези планини, но този път неразредено и без мед…
	Когато донесоха чашата, той я пресуши наведнъж, без дори да погледне към димящата овесена каша и пресния хляб, поднесени от момичето. После поде:
	— Помниш ли какво пишеше в онези стари книги на Лот, които ни четеше домашният свещеник, когато се опитваше да набие езика на римляните в главите ни? Горкият, редовно ни насиняваше задниците — на мен и на Гарет. Кой беше онзи римлянин, който бил казал: „Не казвайте за никого, че е щастлив, преди да е умрял“? Така погледнато, моята задача е да осигуря на баща си върховното щастие, и защо тогава да се бунтувам срещу съдбата си?
	Той нареди на прислужницата с жест да му напълни отново чашата. Когато забеляза притеснението на Моргоуз, взе сам съда и си сипа още.
	— Ще се напиеш, синко. Няма ли поне да хапнеш първо?
	— Нека се напия — отвърна Гуидиън с горчивина. — Тъй да бъде… Пия за смъртта и безчестието… Моето и на Артур!
	И той отново вдигна чашата, пресуши я на един дъх и я запрати надалеч. Чашата се отърколи с метален звън в един ъгъл. Гуидиън продължи:
	— Да бъде тъй, както повелява съдбата — Кралят-елен ще владее гората до деня, определен от Великата богиня… Защото всички живи същества се раждат и чифтосват с други от своя вид, живеят, движени от Силата на живота и сетне предават духа си отново на Великата майка…
	Той произнесе думите със странно, мъчително въодушевление, и Моргоуз, макар и незапозната с друидската мъдрост, разбра че те са част от ритуал, и потръпна, докато го слушаше.
	Гуидиън си пое дълбоко дъх. После каза:
	— Но тази нощ ще спя в дома на майка си и ще забравя за Авалон, за съдбата, и за Краля-елен. Нали? Нали? — и тъй като силната напитка почваше да го замайва, се свлече напред в ръцете й. Тя го прегърна и го остави да лежи така. Галеше полека тъмната му коса, която толкова приличаше на косата на Моргана, докато той спеше, опрял глава на гърдите й. Но дори насън Гуидиън потрепваше, простенваше от време на време и мърмореше нещо неясно. Измъчваха го страшни сънища, и Моргоуз знаеше, че той страда не само от незарасналата си рана.




	Книга четвърта
	Пленникът в дъба


	1

	Из далечните хълмове на Северен Уелс дъждът валеше непрестанно, ден и нощ, а замъкът на крал Уриенс сякаш плуваше в море от мъгла. Пътищата се бяха превърнали в кални реки, в които човек затъваше до глезените, бродовете бяха залени от буйните реки, който се стичаха от планините. Земята бе скована от студ и влага. Моргана, увита в наметалото си и с дебел шал, чувстваше как пръстите й се вдървяват и все по-бавно прекарват совалката през стана. Внезапно тя изпусна совалката, трепна и се изправи.
	— Какво има, майко? — попита Малин. Звукът от падането на совалката бе отекнал в смълчаната зала и я беше стреснал.
	— Към замъка идва ездач — каза Моргана. — Трябва да се приготвим да го посрещнем.
	После, като забеляза обезпокоения поглед на снаха си, се ядоса на себе си. Пак бе допуснала да изпадне в онова подобие на транс, което напоследък я обземаше винаги, щом се заемеше с такива женски работи. Отдавна бе престанала да преде, но тъкането й доставяше удоволствие и доскоро мислеше, че може да тъче спокойно, стига да не забравя да контролира съзнанието си и да не се поддава на приспивната монотонност на това, което правеше.
	Сега Малин я гледаше едновременно плахо и леко раздразнено — както я гледаха неизменно всички, допуснеше ли да разберат, че са я връхлетели видения. Не че Малин смяташе, че в това има нещо лошо, или дори, че виденията й са свързани с магия — това бе пак една от странностите на свекърва й. Но можеше да й хрумне да сподели това със свещеника, той щеше да почне да й досажда, да се опитва да я подведе и да я накара да каже знае ли защо й се случват такива неща, а тя трябваше да се престори на скромна и наивна жена и да лъже, че няма никаква представа. Някой ден всичко това щеше да й омръзне, или пък щеше да допусне някоя по-явна непредпазливост, и тогава можеше да каже истинското си мнение на свещеника. Тогава поне щеше да му даде достатъчно материал за размисъл…
	Но станалото — станало. Нямаше какво да се прави. Общо взето, Моргана бе в добри отношения с отец Ейан, някогашният възпитател на Увейн — той бе доста образован за свещеник.
	— Съобщи на отеца, че ученикът му ще пристигне за вечеря — каза Моргана и в същия момент се упрекна за неблагоразумието си; беше разбрала, че Малин мисли за свещеника и бе отвърнала на мислите й, а не на думите. Тя излезе забързано от стаята, оставяйки по-младата жена да гледа втренчено след нея.
	Изминалата зима беше много тежка — постоянно валеше или сняг, или дъжд, имаше силни бури, и нито един странник не бе се появявал насам. Моргана не беше си позволила да преде нито веднъж, защото преденето почти винаги я караше да изпада в транс; напоследък същото почваше да й се случва и когато тъчеше. Единственото, което й оставаше, беше шиенето. Тя ши ожесточено цяла зима — дрехи за всеки член на семейството, като започнем от Уриенс и свършим с най-малкото дете на Малин, но очите й започнаха да се уморяват на по-фините шевове. През зимата нямаше и почти никакви билки, затова не можеше и да прави лечебните си отвари. Нямаше и приятелка, с която да разговаря — придворните й дами бяха все съпруги на хора от свитата на Уриенс и още по-ограничени от Малин; сред тях нямаше нито една, която да е в състояние да прочете поне ред от Библията. Това, че Моргана можеше да чете и пише, а на всичкото отгоре знаеше и гръцки и латински, направо ги плашеше. Не бе възможно и постоянно да се занимава с арфата си. И тъй, Моргана прекара зимата почти болна от досада и нетърпение…
	… Скуката я измъчваше още повече, защото постоянно се изкушаваше да седне и да попреде, да освободи съзнанието си и мислите да я отведат при Артур в Камелот или да й помогнат да проследи Аколон по неговите пътища. Преди три години тя бе решила, че е редно Аколон да прекарва повече време в кралския двор, та Артур да го опознае и да почне да му се доверява. Аколон беше белязан със свещените змии на Авалон, също както и Артур, и това можеше да свърже двамата. Отсъствието на Аколон й причиняваше постоянна болка; докато той бе тук, тя се чувстваше такава, каквато бе в неговите очи — велика жрица, уверена в себе си и в своите планове. Всичко това беше само тяхна обща тайна. Но по време на дългите му отсъствия Моргана постоянно се измъчваше от съмнения и страхове; дали все пак не беше такава, каквато я виждаше Уриенс — застаряваща кралица, която вижда как тялото, съзнанието и душата й бавно вехнат под тежестта на годините?
	Но съмненията не й попречиха да управлява домакинството с твърда ръка. Тя бе успяла да наложи властта си както на обитателите на замъка, така и на простолюдието от земите наоколо. Всички се обръщаха към нея за помощ и съвет. Така казваха обикновените хора из Уелс: „Кралицата е мъдра. Дори кралят не си позволява да стори каквото и да било, без да поиска съвета й“. Моргана знаеше, че хората от дивите племена и от народа на Древните почти я боготворяха; но не си позволяваше да се появява често на места, където се изпълняваха ритуали на старата вяра.
	Сега, в голямата кухня на замъка, тя даваше наставления на прислужниците да приготвят празнична вечеря — доколкото това бе възможно след тази дълга зима, когато пътищата бяха неизползваеми и хората в замъка преживяваха от запасите. Тя отключи шкафовете си и извади малко от скътаните стафиди и сушени плодове, както и малко от подправките, за да сготвят с тях последното пушено месо. Малин щеше да предупреди отец Ейан, че Увейн ще си дойде привечер. Тя самата щеше да съобщи новината на Уриенс.
	Откри го в покоите му. Уриенс хвърляше лениво зарове заедно с един от телохранителите си. Въздухът в стаята бе спарен, натежал от застояли миризми — миришеше на старост. Моргана си помисли: „Поне не бях принудена да споделям леглото му, докато беше болен от белодробна треска. Може би стана по-добре, че Аколон прекара зимата в Камелот при Артур. Ако бе останал тук, щяхме да се изкушим да рискуваме, и някой можеше да ни разкрие“.
	Уриенс остави настрана чашката, с която хвърляше заровете, и вдигна очи към жена си. Беше много отслабнал и явно изтощен от прекараната болест. Имаше дни по време на боледуването му, когато Моргана мислеше, че той няма да оживее, но не преставаше да се бори с всички сили да го спаси; отчасти защото напук на всичко се бе привързала към него и просто не искаше да го остави да умре; отчасти и защото съзнаваше, че след смъртта му Авалох ще поеме властта в ръцете си.
	— Цял ден не съм те виждал. Чувствах се самотен, Моргана — каза капризно Уриенс. — Хю далеч не е толкова приятен за гледане.
	— Защо пък? — Моргана възприе грубовато шеговития тон, който винаги се нравеше на Уриенс. — Оставих ви нарочно сами, защото си рекох, че на стари години си почнал да харесваш млади момчета… Ако ти не го искаш, скъпи, мога ли да го взема аз?
	Уриенс се захили.
	— Не карай горкото момче да се черви — каза той с широка усмивка. — Така е, като ме оставяш сам цял ден. Какво друго ми остава, освен да заглеждам или него, или кучето.
	— Затова пък сега ти нося хубава вест. Довечера ще наредя да те свалят в голямата зала. Ще има тържествена вечеря, защото Увейн вече наближава замъка и привечер ще е тук.
	— Благодаря на Бог за безкрайната му милост — отвърна Увейн. — Тази зима бях убеден, че ще умра, преди да видя отново синовете си.
	— Предполагам, че Аколон също ще се прибере за празненствата по Еньовден. — Моргана почувства как тялото й се гърчи от болезнен копнеж само при мисълта за Белтейнските огньове. Трябваше да издържи само още два месеца.
	— Отец Ейан пак настоява да забраня тези празненства — каза кисело Уриенс. — Омръзна ми да слушам постоянните му оплаквания. Набил си е в главата, че ако разреша да изсекат свещената горичка, хората ще се задоволяват само с благославянето на посевите и няма да палят белтейнски огньове. Вярно е, че напоследък като че ли все повече хора се връщат към старата вяра — пък по едно време мислех, че народът на Древните е измрял. Бях склонен да оставя нещата да се развиват от само себе си, защото смятах, че старата вяра ще изчезне с Древните, които тъй или иначе няма да приемат новите нрави. Но сега виждам, че и младите започват да се връщат към старите езически обичаи, затова действително трябва да предприемем нещо — може би наистина трябва да наредя да изсекат горичката.
	„Ако го сториш, аз трябва да извърша убийство“, каза си Моргана, но си наложи да говори нежно и разумно.
	— Това би било грешка. Дъбовете дават чудесни жълъди — с тях се хранят и прасетата, но и бедните си правят брашно от тях, когато реколтата е лоша. Пък и горичката е много стара — дъбовете са свещени…
	— Сега и ти говориш като езичница, Моргана.
	— Нима твърдиш, че дъбовата гора не е Божие творение? — отвърна тя. — Трябва ли да наказваме тези прекрасни стари дървета, само защото хората са достатъчно глупави, че ги ползват за своите ритуали, които пък не се нравят на отец Ейан? Винаги съм мислила, че обичаш земята си.
	— Да, така е — отвърна нетърпеливо Уриенс, — но и Авалох настоява да изсечем горичката, та езичниците да нямат свърталище. На това място ще можем да построим църква или параклис.
	— Но нали и Древните са твои поданици — настоя Моргана, — нали когато си бил млад, ти самият си се венчал със земята си по древния ритуал? Искаш да лишиш народа на Древните от горичката, която едновременно ги храни и им дава подслон, която е тяхна църква, създадена от Бога и недокосната от човешки ръце? Защо искаш да ги осъдиш на гладна смърт — нали това се случи с тези, които останаха из местата, където горите бяха изсечени?
	Уриенс впери поглед в китките на ръцете си, изкривени от старост. Татуировката бе толкова избледняла, че почти не се забелязваше — приличаше по-скоро на неясни петна.
	— Ненапразно са те нарекли Моргана феята — Древните не биха могли да мечтаят за по-добър защитник. След като се застъпваш за техния подслон, лейди, аз ще ти обещая да оставя горичката недокосната, докато съм жив, но след мен Авалох все пак ще наложи волята си. Ще ми донесеш ли сега обувките и мантията, та да сляза в тронната зала облечен както подобава на крал, а не като някое изкуфяло старче по пантофи и нощница?
	— Разбира се — каза Моргана, — но нямам време да те вдигам от леглото. Ще се наложи Хю да ти помогне с обличането.
	Все пак, когато Хю се справи с обличането, Моргана дойде да среши стария човек и повика втория телохранител. Двамата с Хю вдигнаха Уриенс на ръце и го отнесоха в тронната зала, където Моргана бе поставила възглавнички на трона и внимателно им даваше наставления как да поставят на тях стария човек, та да му бъде най-удобно.
	В този момент в двора изтрополиха конници и Моргана чу как слугите се разтичаха насам-натам.
	„Увейн“, каза си тя и почти не вдигна очи, когато въведоха младия човек в залата.
	Толкова трудно бе да си представи, че този висок млад рицар, широкоплещест, с белег от рана на бузата, беше същото слабичко момченце, което постепенно й се бе доверило като опитомено диво животинче и двамата се бяха привързали един към друг през първата година, която Моргана прекара в двора на Уриенс — самотна и отчаяна. Увейн целуна ръка на баща си и сетне се поклони пред Моргана.
	— Татко. Скъпа майко…
	— Хубаво е, че си отново у дома, момчето ми — поде Уриенс, но погледът на Моргана се прикова в другия мъж, който тъкмо влизаше в залата. За миг тя не можа да повярва, стори й се, че вижда призрак. „Ако това наистина е той, щях да имам видение, което да ме предупреди…“ но веднага намери обяснението: „Нали така отчаяно се опитвах да не мисля за Аколон, за да не полудея…“
	Аколон бе по-строен от малкия си брат и не толкова висок. Очите му се спряха за миг на Моргана, но той ги сведе веднага и коленичи пред баща си. После се обърна към нея със съвсем спокоен и почтителен тон:
	— Добре е, че съм отново у дома, лейди…
	— Добре е, че виждаме и двама ви отново сред нас — отвърна Моргана. Успя да си наложи гласът й да не трепне. — Увейн, кажи ни откъде е този ужасен белег на бузата ти. Мислех, че откак Артур разби войските на Луций, вече няма кой да създава размирици.
	— Нищо особено — каза пренебрежително Увейн. — Пак някакъв бандит се беше настанил в една от граничните крепости и се забавляваше, като опустошаваше околността и се бе самопровъзгласил за крал. Отидохме там заедно със сина на Лот, Гауейн, и се справихме с него на бърза ръка. При това Гауейн се сдоби и със съпруга — богата вдовица с много земи. Що се отнася до това — той докосна леко белега, — докато Гауейн се сражаваше със самозванеца, аз се заех с оръженосеца му — един грозен дребосък, който на всичкото отгоре беше и левак, че и несръчен. Винаги предпочитам да се сражавам с човек, който умее да върти меча — некадърниците създават много повече проблеми. Ако ти беше там, майко, нямаше да имам толкова голям белег — хирургът, който ми заши раната, сякаш имаше две леви ръце. Я кажи, толкова ли ме загрозява белегът?
	Моргана нежно докосна обезобразената буза на заварения си син.
	— За мен ти си винаги най-красивия, синко. И освен това може би ще успея да те пооправя дори и сега — виждам, че белегът е подут и гнои; преди да си легнем, ще ти приготвя компрес, та мястото да се успокои и заздравее по-добре. Сигурно доста те боли.
	— Тъй е — съгласи се Увейн, — но поне имах щастието да не пипна тетанус, както се случи с един от моите хора. Господи, каква ужасна смърт! — Той потръпна. — Когато раната ми започна да се подува, бях решил, че и с мен ще стане същото, но добрият ми приятел Гауейн ме успокои, че докато мога да пия вино, няма опасност — и непрекъснато правеше всичко необходимо, та да не преставам. Кълна ти се, майко, цели две седмици бях непрекъснато пиян! — Увейн се разсмя на глас. — Бях готов да разменя цялата полагаща ми се плячка от замъка на онзи бандит за малко от твоята супа — не можех да дъвча нито хляб, нито сушено месо, та едва не умрях от глад. Паднаха ми три зъба…
	Моргана стана, за да огледа отблизо раната. После каза:
	— Отвори си устата — и допълни: — Да, така е. — Сетне, обръщайки се към един от слугите: — Донеси на сър Увейн малко бульон, а също и от варените плодове в сироп. Трябва много да внимаваш и известно време да не дъвчеш нищо твърдо, Увейн. След вечеря ще се погрижа за раната ти.
	— Няма да откажа, майко. Наистина още ме боли, и то много. А освен това… В двора на Артур срещнах едно момиче… Не искам тя да се стряска от мен, сякаш е срещнала дявола.
	Увейн се позасмя и се зае с храната. Въпреки болката от раната яде много, без да спира да разправя всякакви случки от кралския двор, докато успя да разсмее всички на масата. Моргана не смееше до погледне другаде, освен към най-малкия си заварен син, но през цялата вечер чувстваше очите на Аколон върху себе си. Погледът му я стопляше, сякаш бе излязла да се погрее на първите слънчеви лъчи след дългите мразовити месеци.
	Вечерта премина много весело, но накрая Уриенс доби много изморен вид и Моргана повика телохранителите му.
	— Днес за първи път напускаш леглото след дълга болест, съпруже — не бива да се преуморяваш.
	Увейн стана и каза:
	— Разреши ми да те нося аз, татко.
	После се наведе и взе болния старец на ръце като малко дете. Моргана веднага го последва, но на вратата се обърна и каза:
	— Погрижи се за необходимото, Малин. Аз ще превържа раната на Увейн, преди да си легна.
	Скоро Уриенс бе настанен удобно в леглото си в своята стая. Увейн остана при него, а Моргана се запъти към кухните. Искаше да приготви отвара, с която да напои компреса за раната на Увейн. Наложи й се да разбуди готвача и да го изпрати да грее вода в кухнята. За тези неща й бяха необходими мангал и котле в собствените й покои — как не се беше сетила по-рано? Малко по-късно, когато всичко беше готово, тя се качи отново в стаята на Уриенс и накара Увейн да седне, за да наложи раната му с дигащите пара компреси, напоени с билкова отвара. Младият човек въздъхна облекчено, защото компресът веднага започна да изтегля гнойта от занемарената рана.
	— О, колко добре се чувствам, майко! Онова момиче от двора на крал Артур надали може да прави такива компреси. Когато се оженя за нея, ще я научиш ли на някои от многото неща, които знаеш? Тя е от Корнуол и се казва Шана. Придворна дама е на кралица Изота… Всъщност защо Марк се нарича крал на Корнуол? Мислех, че Тинтагел е твой по наследство, майко.
	— Така е, Увейн. Наследих го от Игрейн и херцог Горлоис. Нямах представа, Че Марк възнамерява сам да царува в Корнуол — отвърна Моргана. — Нима се осмелява да твърди, че Тинтагел е негов?
	— Не, последното, което чух е, че няма свой човек там — отвърна Увейн. — Нали сър Друстан бе отпратен на заточение в Бретан…
	— Защо? Да не би да е служил на император Луций? — попита Моргана. Всякакви новини от двора бяха като свеж полъх на вятъра в мъртвилото на тези отдалечени земи.
	Увейн поклати глава.
	— Не, не е това. Чуха се слухове, че двамата с кралица Изота били прекалено привързани един към друг. Трудно бих могъл да виня горката лейди… Корнуол е на края на света, а и херцог Марк е стар и капризен, при това личните му прислужници твърдят, че бил и немощен. Сигурно животът на горката му жена е бил тежък, а пък Друстан е хубав мъж и свири чудесно на арфа. Лейди Изота много обича музика.
	— Няма ли да ни съобщиш нещо от двора, което да не е свързано със злодеи и чужди жени? — смръщи се Уриенс, а Увейн се засмя.
	— Ами например казах на лейди Шана, че баща й може да прати свой вестоносец при теб, и се надявам, скъпи татко, че когато човекът дойде, няма да го отпратиш с отказ. Шана не е богата, но аз нямам нужда от жена със зестра. Припечелих доста в Бретан. Ще ти покажа някои неща от плячката, а и за теб, майко, съм донесъл подаръци. — Той вдигна ръка и погали бузата на Моргана, която тъкмо се навеждаше, за да смени компреса му. — Знам, че ти не си като лейди Изота и не би обърнала гръб на добрия ми стар баща, за да се държиш като блудница.
	Бузите на Моргана пламнаха; тя се сведе колкото бе възможно по-ниско над котлето с димяща билкова отвара, бърчейки нос от острата миризма на изпаренията. В очите на Увейн тя бе най-добрата сред жените и вярата му я изпълваше с щастие, но щастието беше примесено с горчивина поради съзнанието, че е незаслужено.
	„Поне никога не съм поставяла Уриенс в унизително положение и не съм показвала публично връзките с любовника си…“
	— Все пак би било редно да отидете до Корнуол, веднага щом баща ми се пооправи достатъчно, за да може да пътува — поде сериозно Увейн. Той трепна за миг, защото горещият компрес явно бе докоснал друга част от гноящата рана. — Ти трябва да настояваш за яснота, майко. Марк трябва да разбере, че няма право на претенции към твоето наследство. Ти не си се вестявала в Тинтагел толкова отдавна, че хората сигурно са забравили коя е истинската им кралица.
	— Сигурно не е стигнало чак дотам — каза Уриенс. — Но това лято, по Петдесетница, ако съм по-добре, смятам да помоля Артур да уреди въпроса със земите на Моргана.
	— И ако Увейн вземе жена от Корнуол — допълни Моргана, — ще му дам Тинтагел, за да управлява онези земи от мое име. Би ли искал да бъдеш мой управител, Увейн?
	— Не мога да си представя нищо по-добро — отвърна Увейн, — освен може би това, че тази нощ ще спя без челюстта да ме боли на четиридесет различни места.
	— Изпий това — каза Моргана и изсипа съдържанието на едно малко шишенце във виното му — и ти обещавам, че ще спиш добре.
	— Мисля, че ще спя и без него. Толкова съм доволен, че съм у дома, под грижите на майка си, и че ще спя в собственото си легло — Увейн се наведе и прегърна баща си, после целуна ръка на Моргана. — Въпреки това ще изпия лекарството, без да се противя. — Той изпи на един дъх виното и направи знак на един от телохранителите на Уриенс да го придружи, за да му осветява пътя. В този момент влезе Аколон, прегърна баща си за лека нощ, и после каза:
	— На мен също ми е време да си лягам… Лейди, дали са оставили на леглото ми възглавници или стаята не е подредена? Толкова отдавна не съм бил у дома, че не бих се учудил, ако открия, че гълъби са свили гнездо в онази стая, където отец Ейан се опитваше да набие в мен латинския през дъното на панталоните ми.
	— Казах на Малин да провери дали са оставили там всичко необходимо — отвърна Моргана, — но и аз ще дойда да проверя. Ще имаш ли още нужда от мен тази вечер, господарю? — обърна се тя към Уриенс — или вече мога да си легна?
	В отговор се чу само леко похъркване. Вместо Уриенс отговори телохранителят му Хю, който наместваше възглавниците на стария човек:
	— Върви, лейди Моргана. Ако се събуди през нощта, аз ще се погрижа за него.
	Когато излязоха от стаята, Аколон попита:
	— Какво му е на баща ми?
	— Прекара белодробна треска тази зима — отвърна Моргана, — а не е вече млад.
	— И на теб се падна тежестта да се грижиш за него — допълни Аколон. — Горката Моргана… — и той леко докосна ръката й. Тя прехапа устни, като чу нежността в гласа му. Ледената буца, която бе заседнала в гърдите й тази зима, започваше да се топи и Моргана се уплаши да не се разплаче. Сведе глава и не погледна към него.
	— Кажи ми, Моргана… Защо не ми казваш нищо? Защо не искаш дори да ме погледнеш? — Аколон отново протегна ръка към нея, но Моргана процеди мъчително през зъби:
	— Почакай.
	После повика един прислужник и му нареди да донесе нови възглавници и едно-две одеяла от килера.
	— Ако знаех, че ще дойдеш, щях да се погрижа да извадят най-хубавите ленени чаршафи, и да сменят сламеника.
	Той прошепна:
	— Това, което липсва в леглото ми, не е нов сламеник.
	Но Моргана упорито отказваше да обърне лице към него, докато прислужниците продължаваха да влизат и излизат, носейки прясна вода за през нощта, запален светилник, а после и ризницата и връхните дрехи на Аколон.
	Когато за миг в стаята бяха останали само двамата, той отново прошепна:
	— Мога ли по-късно да дойда в стаята ти, Моргана?
	Тя поклати глава и отвърна също шепнешком:
	— Аз ще дойда при теб. Аз поне мога да намеря извинение, ако ме видят вън от стаята ми посред нощ. Откак баща ти се разболя, често ме викат при него, след като всички си легнат… Не бива да допускаме да те открият при мен… — и тя леко стисна пръстите му и бързо пусна ръката му, сякаш се опари. След това тръгна заедно с шамбелана на последната обиколка на замъка — трябваше да се уверят, че всичко е добре заключено.
	— Лека нощ, лейди — каза след време шамбеланът, поклони се и си тръгна Моргана мина на пръсти, съвсем безшумно, през залата, където спяха хора от свитата на краля; после се качи нагоре по стълбите, мина покрай стаята, където спеше Авалох с Малин и по-малките деца, сетне покрай стаята, където бе спал горкият Кон с осиновените си братя и неговия възпитател, преди да си отиде от белодробната треска. В по-отдалеченото крило се намираха стаята на Уриенс, до нея собствената й стая, още една стая, която обикновено се даваше на важни гости, и в най-отдалечения край стаята, където бе оставила преди малко Аколон. Тя се запромъква натам с пресъхнала уста. Надяваше се той да е съобразил да остави вратата полуотворена… Сградата бе много стара, с дебели стени, и той не би могъл да чуе, че тя е пред стаята му.
	Моргана хвърли на минаване един поглед на собствената си стая; после влезе забързано и разбърка завивките на леглото. Прислужницата й, Руах беше стара и глуха, и през изминалата зима Моргана бе проклинала неведнъж и глухотата, и глупостта й, но те сега щяха да й бъдат от полза. При все това не биваше Руах да се събуди утре и да види, че леглото на господарката й не е било използвано; дори тя, въпреки старостта и глупостта си, знаеше, че кралят не е добре и кралицата не може да споделя леглото му.
	„Колко пъти съм си казвала, че не се срамувам от това, което върша…“ но въпреки това, не биваше да допуска името й да бъде предмет на клюки — в противен случай никога нямаше да успее да извърши това, за което я бяха пратили тук. Толкова мразеше тази потайност!
	Аколон действително бе оставил вратата само притворена. Тя се вмъкна в стаята му, а сърцето й биеше до пръсване. Затвори вратата след себе си и в същия момент се озова в нетърпеливата му прегръдка. Докосването му събуди тялото й за живот, устните му покриха нейните и тя разбра, че той е копнял за този момент не по-малко от нея… Мъката и отчаянието, насъбрани през зимата, се стопиха като лед напролет, та Моргана имаше чувството, че душата й прелива. Притисна тяло към тялото на Аколон и се опита да не заплаче.
	Беше се заричала, че няма да приема Аколон като нещо повече от жреца на Богинята, че няма да допусне между тях да се зародят някакви чувства, но всичките й решения бяха пометени от дивия копнеж на тялото й. Толкова много бе презирала Гуенхвифар, която бе станала причина за клюки в двора и бе направила съпруга си за присмех, защото не можеше да я принуди да се държи както подобава. А сега, в ръцете на Аколон, дори не си спомни какво си беше обещавала. Отпусна се в прегръдките му и се остави той да я отнесе в леглото.


	2

	Нощта преваляше, когато Моргана се откъсна от прегръдките на Аколон. Той бе заспал дълбоко; тя погали леко косите му, целуна го и се измъкна на пръсти от стаята. Не беше затворила очи цяла нощ — страхуваше се, че ако заспи, може да не се събуди навреме и да я изненадат рано сутринта. До зазоряване имаше поне още час. Моргана разтърка горящите си клепачи. Някъде излая куче, наблизо проплака дете, но бързо се успокои. Птиците започваха да чуруликат в градините на замъка. Моргана си каза, докато гледаше през един от процепите на каменната стена: „Само още една луна и по това време на деня вече ще грее слънце“. После се облегна на стената, зашеметена от изминалата нощ.
	„Нищо не съм знаела“, въртеше се в главата й, „досега изобщо не съм имала представа какво значи да бъдеш жена. Родих дете, омъжена съм от четиринадесет години, имала съм любовници… А до днес не знаех нищо, нищичко…“
	Внезапно една груба ръка я сграбчи за рамото и тя чу пресипналия глас на Авалох:
	— Ей, момиче, къде се промъкваш по никое време?
	Очевидно я бе взел по погрешка за някое от слугинчетата; много от тях бяха дребни и тъмнокоси, защото произхождаха от племената на Древните.
	— Пусни ме, Авалох — каза Моргана, взирайки се в лицето на най-възрастния си заварен син, полускрито в сумрака. Авалох беше едър, а бе почнал и да напълнява, линията на челюстта му вече бе потънала в тлъстини, очите му бяха малки и разположени много близо едно до друго. Аколон и Увейн бяха хубави мъже, очевидно бе, че и Уриенс е бил привлекателен на млади години, Но Авалох не беше като тях.
	— Я виж ти, майка ми! — той отстъпи и се поклони присмехулно. — Повтарям, какво търсиш тук по това време?
	Ръката му отново бе на рамото й; тя се отърси от нея, сякаш я бе полазило някакво насекомо.
	— Трябва ли да ти обяснявам къде отивам и защо? Това е моят дом и тук аз взлизам и излизам, където пожелая. Нямам намерение да ти давам друг отговор.
	„Той ме ненавижда почти толкова, колкото го ненавиждам аз“, каза си тя.
	— Не се опитвай да ме разиграваш, мадам — отвърна Авалох. — Мислиш ли, че не знам в чие легло си прекарала нощта?
	Тя каза презрително:
	— Да не би да си почнал на свой ред да се занимаваш с магии и ясновидство?
	Авалох сниши глас и се опита да смекчи тона си:
	— Разбирам, че не ти е било лесно да си омъжена за човек, достатъчно възрастен да ти бъде баща… Пък и не ми се иска да наскърбя баща ми, като му разкажа как прекарва нощите си законната му съпруга. Условието ми е едно — той протегна ръка и я привлече към себе си против волята й, после се наведе и небръснатата му буза одраска шията й: — искам някои от тези нощи да споделиш и с мен.
	Тя се отдръпна и се опита да обърне всичко на шега.
	— Хайде, хайде, Авалох, кой ще ухажва старата си мащеха, щом може да има Пролетната дева, и всички останали хубави момичета от селото…
	— Аз винаги съм те имал за много красива жена — упорстваше Авалох и отново протегна ръка, за да погали рамото й, а после се опита да я пъхне под набързо завързания ръкав на роклята й. Тя се отдръпна отново и той изръмжа: — Я не ми се прави на девица! При Аколон ли беше или при Увейн, или може би при двамата?
	Тя го изгледа стъписано:
	— Увейн е мой син! Той не помни друга майка, освен мен!
	— Да не искаш да повярвам, че това би те възпряло, лейди Моргана? Всички в двора на Артур знаеха, че си била любовница на Ланселет и си се опитала да го отнемеш от кралицата, че си споделяла и постелята на Мерлин, че не си се посвенила дори да се любиш с едноутробния си брат и че той, кралят, затова те отпрати от двора си, та да не го изкушаваш да отстъпва от християнския морал — ти ли би се отказала да спиш със заварения си син? Има ли Уриенс представа каква блудница е довел под покрива си — жена, която не се спира дори пред кръвосмешение?
	— Уриенс знае за мен всичко, което му трябва да знае — отвърна Моргана и сама се учуди на спокойния си тон. — Що се отнася до Мерлин, и двамата бяхме тогава свободни и не ни интересуваше какъв е порядъкът в един християнски двор. Баща ти беше напълно наясно и ми прости тази връзка. Никои, освен него няма право да ми отправя упреци за поведението ми оттогава насам, а ако той стори това, ще отговарям пред него, но не и пред теб, сър Авалох. А сега смятам да се прибера в стаята си и те съветвам да сториш същото.
	— Значи ти се опитваш да ме накараш да приема езическите нрави на Авалон? — изръмжа още по-застрашително Авалох. — Как смееш, уличница такава… — той я сграбчи отново и започна да мачка устните й със своите. Моргана заби веднага пръсти в стомаха му, той изпъшка и я пусна. Тя каза гневно:
	— В нищо не искам да те убеждавам. Не съм длъжна да отговарям пред теб за поведението си, а пък ако се опиташ да говориш с Уриенс, аз ще му кажа, че си посегнал на мен, съпругата на баща ти, и тогава ще видим кому ще повярва.
	Авалох се разяри съвсем:
	— Знай едно, лейди, можеш да се подмилкваш на баща ми колкото си щеш, но той е вече стар, и един ден, когато аз стана крал на тази земя, няма да има милост за тези, които останаха живи само защото баща ми не можа да забрави, че е бил белязан със знака на змиите!
	— Прекрасно, няма що — отбеляза презрително Моргана. — Първо се опитваш да насилиш жената на баща си, а после се хвалиш какъв християнски крал ще станеш, когато баща ти умре и земите му станат твои!
	— Ти си виновна, защото ме омагьоса — блудница!
	Моргана се разсмя невъздържано.
	— Аз да те омагьосам? И защо? Авалох, ако изведнъж всички мъже изчезнат от лицето на земята и останеш само ти, по-скоро бих предпочела да деля легло с някое от дворните кучета! Да, баща ти може дори да ми бъде дядо, но все пак винаги ще предпочета да спя с него, а не с теб! Да не мислиш, че завиждам на Малин, като знам, че всеки път, когато слезеш в селото по големите празници, тя започва да пее? Река ли да те омагьосам, то няма да бъде, за да се насладя на мъжествеността ти, а за да я унищожа! Така че махни ръцете си от мен и върви при някоя, която би те понесла, но имай предвид — осмелиш ли се още веднъж да ми посегнеш, ще забравиш, че си бил мъж!
	Очевидно бе, че той й повярва, защото се отдръпна стреснато. Но беше сигурно, че той щеше да разкаже на отец Ейан, отец Ейан отново щеше да й дотяга с разпитите си, щеше да досажда и на Аколон, да разпитва слугите, и отново да почне да тормози Уриенс да изсече свещената горичка и да забрани старата вяра. Авалох явно нямаше да спре, докато не разбуни всичко наоколо.
	„Мразя Авалох!“ Моргана с учудване установи, че яростта й има физически измерения — чувстваше изгаряща болка в гърдите си и цялото й тяло трепереше. „Колко гордо заявявах някога, че една жрица на Авалон никога не лъже! А сега нямам друг изход, освен да заобиколя истината. Дори Уриенс няма да прояви разбиране, научи ли, че се промъквам в леглото на Аколон, за да задоволя страстите си…“ Моргана Вече плачеше от гняв, защото още не можеше да се отърси от спомена за ръцете на Авалох по раменете и гърдите й. Сега, рано или късно, той щеше да я обвини в изневяра, и дори Уриенс да не му повярваше, всички щяха да я следят. „Колко щастлива бях — за първи път след толкова много години и сега всичко пропадна!“
	Но слънцето вече изгряваше, скоро всички обитатели на замъка щяха да бъдат на крак и тя трябваше да се заеме с ежедневните си задължения. Дали Авалох само предполагаше или действително знаеше нещо? Тя трябваше да устоява Уриенс да не става днес от леглото и може би Авалох нямаше да се осмели да го безпокои. Трябваше да приготви и нова отвара за компресите на Увейн, и да извади корените на един от счупените му зъби.
	Увейн я обичаше и нямаше да повярва на обвиненията на Авалох. Яростта отново я обзе, защото си спомни думите на Авалох: „Аколон ли беше или Увейн или може би двамата? Та аз съм също толкова майка на Увейн, колкото ако го бях родила! За каква ме има този човек?“ Дали наистина в кралския двор се носеха слухове, че тя съзнателно е имала кръвосмесителна връзка с Артур? „Как тогава мога да се надявам да принудя Артур да провъзгласи Гуидиън за свой наследник? Сега негов наследник е Галахад, но той трябва да признае моя син и да върне трона на кралската династия на Авалон! И затова е недопустимо да давам нови поводи за клюки, особено пък, че съм допуснала кръвосмешение със заварения си син…“
	Моргана се зачуди на себе си. На времето, когато разбра, че ще роди дете от Артур, бе като болна от ярост и отчаяние, а сега й бе все едно. Та нали тогава Артур и тя нямаха представа, че са брат и сестра? А Увейн — макар че между тях нямаше никаква кръвна връзка — него тя чувстваше много повече като син, отколкото Гуидиън; тя наистина бе майка на Увейн…
	Е, сега нямаше какво да се прави. Моргана слезе надолу, към кухните и чу как готвачът се оплаква, че сушеното месо е свършило, че килерите са почти празни и няма с какво да храни новодошлите.
	— Тогава трябва да пратим Авалох на лов — каза Моргана и спря Малин, която тъкмо се канеше да отнесе на съпруга си сутрешната му чаша греяно вино.
	Малин поде:
	— Чух те да говориш с Авалох тази сутрин — какво толкова имахте да говорите? — тя бе намръщена и Моргана разчете мислите й — нещо много лесно, като се има предвид колко глупава беше Малин. Тя съзнаваше, че снаха й се страхува от нея и я мрази; наистина не беше справедливо, че Моргана е все още стройна и със стегнато тяло, а тя, Малин, е надебеляла и отпусната от многото раждания, че Моргана все още има лъскави черни коси, а Малин, постоянно заета с децата си, никога нямаше време да се погрижи за своята коса, да я среши и сплете както трябва.
	За да не наскърбява снаха си, Моргана отвърна, не съвсем далеч от истината:
	— Говорехме за Аколон и Увейн. Но сега разбирам, че килерите са почти празни и ще се наложи Авалох да отиде днес на лов за глигани… — В същия миг осъзна какво трябваше да се направи и сякаш се вкамени, а някъде отдалеч до нея достигна гласът на Ниниан: „Аколон трябва да наследи баща си“, а после чу и своя отговор… Малин я гледаше учудено и я чакаше да довърши думите си. Моргана се посъвзе и продължи: — Кажи му, че трябва да се опита да убие някой глиган, най-добре още днес, но най-късно утре, или много скоро ще омитаме последното брашно.
	— Разбира се, ще му кажа, майко — отвърна Малин. — Той ще се зарадва, че има повод да не стои в замъка.
	Въпреки хленчещия тон на Малин, Моргана усети задоволството на по-младата жена, че няма нещо по-сериозно.
	„Горката женица. Какво ли е да си омъжена за тази свиня“. Моргана притеснено си припомни думите на Авалох: „Един ден аз ще стана крал на тази земя, и тогава няма да има милост за тези, които сега са живи само защото баща ми не можа да забрави, че е бил белязан със знака на змиите“.
	Не можеше да не изпълни това, което й бе възложено: да направи всичко възможно Аколон да наследи трона на баща си — дори не заради самата себе си или в името на отмъщението, а в името на старата вяра, която те двамата с Аколон трябваше да възстановят в тези земи. „Само да имах половин час, да поговоря с Аколон, тогава той би отишъл на лов с Авалох и щяхме да приключим с тази работа“. Тя се питаше с хладна пресметливост: „Защо да цапам ръцете си, като мога да оставя това на Аколон?“
	Уриенс наистина бе стар, но можеше да поживее още година, а дори и пет години, кой знае? Сега, когато Авалох знаеше всичко, той щеше да се съюзи с отец Ейан и двамата щяха да провалят влиянието на Аколон и Моргана върху стария крал. Тогава всичко, която тя бе съумяла да извоюва досега, щеше да бъде напразно.
	Ако Аколон иска да наследи трона, може би той ще трябва да си го осигури сам. „Ако Авалох умре от отрова, аз ще бъда убита като вещица.“ А пък оставеше ли всичко на Аколон, нещата щяха да се развият като в онази стара балада, която започваше така: „На лов отишли двама братя…“
	„Трябва ли да разкажа всичко на Аколон и да го оставя да извърши каквото е нужно, подтикван от гняв?“ Тя тръгна да го търси, но беше объркана и все още не можеше да реши как точно да постъпи. Откри го в покоите на Уриенс и още докато влизаше, го чу да казва:
	— Днес Авалох отива на лов за глигани — килерите били опразнени. Смятам да тръгна с него. Отдавна не съм ловувал из нашите хълмове…
	— Не — гласът на Моргана прозвуча рязко. — Остани днес при баща си. Той има нужда от теб, а пък Авалох ще тръгне с достатъчно ловци, които ще му помагат.
	На себе си каза: „Трябва да намеря начин да му съобщя какво възнамерявам да направя“, но после размисли. Ако Аколон узнаеше за плановете й — макар че и тя самата не знаеше какво точно ще предприеме — той никога нямаше да даде съгласието си, освен може би първоначално, докато е още под впечатление от начина, по който Авалох се бе държал с нея.
	„Пък и да се съгласи“, продължаваше наум Моргана, „това би означавало, че не го познавам толкова добре, че страстта ме е заблудила и че той не е толкова почтен, колкото предполагам. Защото съгласи ли се, той посяга на собствената си плът и кръв, а такива хора са прокълнати и проклятието ще стигне и него. Приеме ли да стане съучастник в убийството, значи не е човекът, комуто мога да разчитам и занапред. А на мен Авалох не ми е кръвен роднина, значи престъплението ми няма да бъде толкова тежко. Ако бях родила син на Уриенс, тогава щеше да ме стигне кръвната клетва.“
	Сега Моргана бе наистина доволна, че не роди дете от Уриенс.
	Аколон настоя:
	— Защо Увейн да не остане при баща ни? След като раната му тъй и тъй трябва да се налага с компреси, нека той си стои у дома пред огнището.
	„Как да го накарам да разбере? Той не бива да изцапа ръцете си с кръвта на брат си, трябва да е тук, когато дойде вестта, за да не падне върху него и сянка от съмнение… Какво да му кажа, за да го накарам да разбере, че това е едно от най-важните неща, които някога съм искала от него?“ Налагаше се да бърза и невъзможността да изкаже ясно мислите си направи тона й още по-рязък.
	— Би ли изпълнил това, за което те моля, без да възразяваш, Аколон? Ако ще трябва да се грижа за раната на Увейн, няма да имам време да се занимавам и с баща ти, а напоследък прекалено често се налага да го оставям на грижите на прислужниците!
	„А Богинята ми е свидетел, че преди да превали денят, баща ти ще има нужда от теб повече от всеки друг път…“
	Тя изрече следващите думи неясно, надявайки се, че Уриенс няма да ги чуе:
	— Моля те като майка… — а с цялата сила на мислите си опитваше да му внуши друго: „Заповядвам ти в името на Всеобщата майка…“.
	— Подчини се — допълни тя и като се обърна гърбом към Уриенс, така, че да я вижда само Аколон, докосна с ръка избледнелия полумесец на челото си Аколон я загледа въпросително, явно учуден, но тя веднага се отвърна от него и поклати едва забележимо глава. Надяваше се той поне да разбере, че тя не е в състояние да каже нещо по-ясно.
	Аколон каза недоумяващо:
	— Разбира се, щом настояваш толкова. Нямам нищо против да остана при баща ми.
	Малко по-късно Моргана видя как Авалох потегли на лов, сподирен от четирима ловци, и докато Малин беше все още долу, тя се промъкна в спалнята им. Започна трескаво да тършува из неподредената стая, между разпилени бебешки дрешки и непраните пелени на най-малкото. Най-сетне откри една тясна бронзова гривна — беше виждала Авалох да я носи. Имаше и някои златни накити, които той носеше, но тя не посмя да вземе нещо по-ценно, защото липсата щеше да се забележи веднага, щом прислужницата на Малин дойдеше да оправи стаята. В крайна сметка жената завари Моргана още в стаята и веднага попита:
	— Търсиш ли нещо, лейди? Моргана се престори на ядосана.
	— Омръзна ми да живея в дом, който прилича на кочина! Махни веднага непраните пелени оттук! Свали ги долу и веднага ги дай на перачката, а после почисти стаята и я проветри — или може би трябва да си сложа престилката и да почна да чистя сама?
	— Не, мадам — прислужницата се сви от страх и веднага пое купчината непрани пелени от ръцете на Моргана. Тя бе успяла да пусне незабелязано бронзовата гривна в пазвата си и забърза надолу, за да поръча на готвачката да стопли вода за компреса на Увейн; това бе първото, което трябваше да се свърши. После трябваше да се опита да подреди нещата така, че следобедът й да бъде свободен, и никой да не я смущава… Изпрати да повикат най-добрия хирург и поръча да му кажат да донесе инструментите си. Когато той дойде, Моргана накара Увейн да седне и да отвори устата си, а тя помагаше, докато човекът се опитваше да измъкне счупения корен от челюстта му. Увейн издържа стоически на ровенето и дърпането, макар че коренът се счупи още веднъж и се наложи да бъде търсен повторно; за щастие цялата му челюст беше подута и изтръпнала. Когато най-сетне раната бе почистена, Моргана сипа на мястото доста от най-силно упойващото си лекарство и отпрати Увейн да си легне, но преди това го накара да изпие немалко вино с подправки. Увейн тръгна, протестирайки, че му се е налагало да язди и дори да се сражава в много по-тежко състояние от сегашното, но Моргана му обясни, че трябва да полежи, защото така лекарството ще подейства най-добре. И тъй, Увейн също не можеше да й попречи, а при това положение щеше да бъде извън всяко подозрение. Тъй като бе отпратила всички прислужници да перат, Малин започна да се оплаква:
	— Всички жени греят вода за пране, а трябва да имаме нови рокли за Петдесетница, и наметалото на Авалох трябва да бъде довършено. Ти не обичаш да предеш, майко, но аз ще трябва да дотъка наметалото, а пък прислужниците ще перат…
	— Ох как забравих — възкликна престорено Моргана. — Е, няма как, ще трябва да попреда — освен ако не ме оставиш аз да потъка. „Още по-добре“, допълни тя наум, „вместо гривната — наметало, което собствената му жена тъче за него“.
	— Би ли го сторила, майко? Но нали новото наметало на краля е на другия стан…
	— Уриенс не се нуждае от наметало толкова, колкото Авалох — каза Моргана. — Смятам да тъка на твоя стан. „А свърша ли с тъкането“, каза си тя и тръпки я побиха, „Авалох никога вече няма да има нужда от наметало…“
	— Тогава ще преда аз — каза Малин. — Благодаря ти, майко — ти тъчеш много по-добре от мен. — Тя дойде при Моргана и притисна буза до бузата на свекърва си. — Винаги си толкова добра с мен, лейди Моргана.
	„Но ти не знаеш какво ще изтъка днес, детето ми“.
	Малин взе хурката си и седна, но веднага я остави и притисна ръце към кръста си.
	— Зле ли ти е, дъще?
	Малин отвърна:
	— Нищо особено… Месечното ми кървене закъсня с четири дни. Страхувам се, че пак съм забременяла, а така се надявах да мога да кърмя малката още една година… — тя въздъхна. — Авалох си има достатъчно жени в селото, но мисля, че още не се е отказал от надеждата да има син, който да замести Кон. Изобщо не се интересува от момичетата — миналата година, когато Мейва почина, той не пророни и сълза. А след това, когато родих най-малката, направо се разгневи. Кажи ми, Моргана, не можеш ли наистина да направиш някаква магия, та следващия път да родя момче?
	Моргана се усмихна и совалката заигра в ръцете й.
	— На отец Ейан никак няма да му се понрави, че искаш да ти правя магия. Той би ти казал да се молиш за син на Божията майка.
	— Ами нали и раждането на нейния син е било чудо, а аз започвам да мисля, че за да родя момче, трябва също да се случи чудо — отвърна Малин. — А може би не ми е добре просто заради това отвратително студено време.
	— Ще ти направя една билкова отвара — каза Моргана. — Мога да ти се закълна, че ако си бременна, тя няма да навреди на плода, но ако кървенето ти се бави по други причини, отварата ще го предизвика.
	— Това една от магиите на Авалон ли е, майко?
	Моргана поклати глава.
	— Най-обикновено билкарство, нищо повече.
	После тръгна към кухните и се зае сама да приготви напитката. Отнесе я горе на Малин и каза:
	— Изпий я толкова гореща, колкото можеш да търпиш, и се увий в шала си, докато предеш. Опитай да се загрееш колкото можеш повече.
	Малин изпразни малката глинена чаша на един дъх и направи гримаса:
	— Уф, че ужасен вкус!
	Моргана се усмихна:
	— Трябваше да сложа вътре малко мед като на децата.
	Малин въздъхна и отново взе хурката и вретеното. После каза:
	— Гуинет е вече достатъчно голяма и трябва да започва да преде. Аз предях доста добре, когато бях на пет години.
	— Аз също — отвърна Моргана, — но моля те, отложи уроците по предене за друг ден, защото искам тук да няма шум и бъркотия, докато тъка.
	— Тогава ще наредя на дойката да не пуска децата да слизат долу — каза Малин и в същия момент Моргана вече я беше забравила. Започна да плъзга совалката бавно, внимавайки да не обърка шарката. Платното, което тъчеше, бе на кафяви и зелени квадрати и не представляваше особена трудност за добра тъкачка като нея; тя почваше да брои нишките автоматично и съзнанието й веднага се освобождаваше… Може би сгреши, като не предпочете преденето. Но пък винаги толкова бе подчертавала омразата си към преденето, че ако бе настояла да преде тъкмо на този ден, на някого можеше да направи впечатление.
	Совалката се промушваше между нишките — зелено, кафяво, зелено, кафяво; на всеки десети ред трябваше да вземе втората совалка, за да смени цвета. Моргана бе научила Малин как да боядисва преждата тъкмо в този зелен цвят; а тя самата се бе научила на това в Авалон… Зелено като току-що развили се пролетни листа, кафяво като пръстта и отъпканите есенни листа, из които глиганите риеха за жълъди… Совалката се плъзгаше, бърдото затягаше всеки нов ред нишки, ръцете й вече се движеха съвсем автоматично — назад, напред и напряко, плъзгаха се, подменяха равномерно совалките… „Да можеше конят на Авалох да се подхлъзне, той да падне и да си строши врата, та да не ми се налага да сторя това, което съм длъжна да сторя…“ Стана й студено и тя потръпна, но си наложи да не обръща внимание на студа. Отново се концентрира върху равномерното движение на совалката — напред — назад, напред — назад, и образите изплуваха в съзнанието й и отново изчезваха — ето го Аколон в покоите на Уриенс — двамата с баща си играеха на зарове. Увейн спеше в леглото си, но се въртеше и се мяташе — явно болката от раната не му даваше покой и в съня, но сега Моргана беше сигурна, че белегът няма да се възпалява повече… „Да можеше някой див глиган да се нахвърли върху Авалох, а останалите ловци да не успеят да дойдат навреме на помощ…“
	„Казах на Ниниан, че не искам да убивам. — Никога не назовавай извора, от който не би пила — така ми каза тя…“ В мислите й веднага изплува споменът за Свещения извор на Авалон, за бистрата му вода, която извираше с равномерно бълбукане от земните недра и пълнеше езерцето под него. Совалката продължаваше да се движи — напред — назад, напред — назад, зелено, кафяво, зелено, кафяво — сякаш слънчеви лъчи се процеждаха през зелените листа на дърветата и осветяваха кафявата пръст, просмукана от пролетните приливи на жизнени сокове; гората преливаше от живот, кафявите дървесни стволове бяха набъбнали от мъзга… Совалката се движеше все по-бързо и по-бързо, образите на предметите наоколо почнаха да губят очертанията си… „Богиньо! Ти, която тичаш из горите и вливаш живот в препускащите елени… Всички хора са в твоите ръце — и хората, и дивите зверове, всички живи същества…“
	Години бяха минали, откак и тя самата, олицетворение на Девата-ловджийка, бе благословила Рогатия бог, бе го пратила да тича с елените и да победи или умре — както повели Великата богиня. Той се бе върнал жив при нея, а тя отдавна вече не беше Девата, отдавна нямаше силата на Ловджийката, когато бе олицетворение на Майката и владееше силите на продължението на рода, тя бе успяла да подмами с магиите си Ланселет в леглото на Илейн — а за нея самата майчинството бе изтекло с проляната кръв при раждането на Гуидиън. И ето я сега, със совалката в ръка, седеше и тъчеше, прехвърляше през пръстите си нишката на живота и втъкаваше гибел в платното — също като Старицата — смърт… „Всички сме в твои ръце, майко — ти владееш живота и смъртта…“
	Совалката пробягваше напред — назад — зелено, кафяво, зелено като листата на дърветата, като гората, из която препускаше глиганът със закривени, стърчащи напред зъби и дивата свиня — майка, а след нея и малките глиганчета — ту излизаха на някоя просека, ту отново потъваха в зеленината… След това всичко се изгуби и Моргана чуваше само сумтене и грухтене, сякаш много диви свине ровеха из гъсталака…
	„Сиридуен, Богиньо, Майко, ти си Старицата — смърт, Великият Гарван… Повелителка на живота и смъртта… Както свинята-майка разкъсва малките си… Призовавам те, чуй ме… Ако такава е наистина волята ти, ти трябва да ми помогнеш да го извърша…“ Времето не съществуваше, потокът му се обърна и Моргана отново лежеше изтощена в просеката, слънцето изгаряше гърба й, а духът й тичаше, тичаше редом с Краля-елен, летеше през гората безшумно, с леките крака на сърните… Животът пулсираше около нея, чуваха се виковете на ловците, които газеха из гъсталака… „Майко!“
	В някакво отдалечено ъгълче на съзнанието си Моргана знаеше, че ръцете й продължават да се движат — спокойно, равномерно, зелено, кафяво, кафяво, зелено — но през сведените си клепачи тя не виждаше нито стаята, нито нишките на тъканта, а само младата зеленина, набола под дърветата, калта и отъпканата в нея есенна шума, и не преставаше да чува тропот. Навремени й се струваше, че и тя самата отъпква с четири копита уханната горска шума… „Животът, животът на Майката, там, под дърветата…“ Не се виждаше нищо, само се чуваше грухтенето на старите свине и квиченето на малките прасенца, глиганите ровеха пръстта със зъби — търсеха корени и жълъди… „Кафяво и зелено, зелено и кафяво…“
	Далечното трополене опъваше нервите й, равномерният шум минаваше сякаш през тялото й… Някъде отдалеч продължаваха да се носят викове… Моргана седеше неподвижно пред стана, пръстите й насочваха совалката, подбираха нишки — кафяво — зелено, зелено — кафяво, първо едната совалка, после другата; сякаш само пръстите й бяха живи, но изведнъж я прониза непоносим ужас, и тя почувства яростта, която понесе препускащото диво животно… Тя живееше неговия живот…
	„Богиньо! Не допускай да пострадат невинни… Ловците не са направили нищо лошо…“ Не можеше да стори нищо повече, само наблюдаваше, изтръпнала от ужас, ноздрите й се разшириха, защото бе доловила острата миризма на кръв — свинята бе подушила кръвта на глигана. Глиганът умираше, но какво от това — дошло му бе времето и той умираше, както щеше да загине и Кралят-елен… Когато дойде време, и неговата кръв трябваше да напои земята… Зад себе си чуваше квиченето на уплашените малки и тогава духът на Великата богиня се всели в нея, тя не знаеше дали е Моргана или Свинята майка… Чуваше неистовото грухтене на дивото животно, останало без другар… Сякаш тя самата издаваше тези звуци, и както на Авалон издигаше ръце и призоваваше мъглите, така сега, треперейки, отметна глава и препусна напред — зад себе си чуваше само уплашеното квичене на малките, и препускаше, стесняваше, стесняваше кръга около нападателя… Пред очите й се въртяха кафяви и зелени кръгове, напълно забравената совалка не спираше своя бяг… И сега свинята, подлудена от непознатите миризми — от мириса на кръв и желязо, видя врага си, застанал на два крака, видя кръвта, желязото и смъртта, и се втурна напред, чу виковете съвсем отблизо и усети как металът се забива в тялото й, и кафяво-зелените петна пред очите й се примесиха с червено, кръвта изтичаше от нея заедно с живота, но тя нанесе последен отчаян удар и усети как зъбите й разкъсват плът и че чуждата кръв се смесва с нейната, и после нишката се прекъсна… А совалката продължаваше да се движи, но вече съвсем тромаво, сякаш бе от олово. Адска болка разкъсваше вътрешностите на Моргана, червени петна танцуваха пред очите й, сърцето й биеше болезнено, и отчаяните викове все така кънтяха в ушите й. А в тихата стая се чуваше само шепотът на совалката и вретеното… Моргана се олюля, изтощена от транса, отпусна се безжизнена в стана и остана да лежи така неподвижна. След време чу гласа на Малин, но не можа нито да помръдне, нито да й отговори.
	— Елате! Гуинет, Мораг! Зле ли ти е, майко? О, небеса, тя пак настоя да тъче, а като тъче, винаги получава тези припадъци… Увейн! Аколон! Елате, бързо, майка ни припадна в стана!
	Моргана усещаше как Малин разтрива ръцете й, чуваше как я вика, чу и гласа на Аколон и се остави той да я вдигне и да я отнесе в стаята й. Нито искаше, нито можеше да се движи и да говори. Остави се да я положат на леглото й, да се опитват да я върнат към живот, да наливат вино между устните й — усещаше как виното се стича в тънка струйка по шията й, и много й се искаше да им каже да не се безпокоят, че се чувства добре и да я оставят на мира, но единственото, което успя да произнесе, бе някакъв нечленоразделен звук, който за неин ужас наподобяваше грухтене. Тя остана да лежи така, изтръпнала, разкъсвана от съзнанието, че в смъртта си Дивата свиня ще я освободи, но преди това тя ще трябва да съпреживее агонията й. — И докато още лежеше така, на границата между живота и смъртта, ненапълно изляза от транса, лишена дори от зрение, Моргана чу зова на ловния рог и разбра, че носят тялото на Авалох, убит от побеснялата от ярост дива свиня, чийто другар той пронизал с копието си. Преди да издъхне, Авалох бе убил и женската… Кръв, смърт и прераждане — така вървеше потока на живота — в гората и извън нея, също като совалката, която ту потъваше в основата, ту се измъкваше над нея…
	Бяха минали часове. Моргана още не можеше да помръдне нито един мускул в тялото си, без да изпитва ужасни болки; но тя почти приветстваше страданието. „Не би било редно да изляза невредима от това — та аз причиних тази смърт, но затова пък ръцете на Аколон не са опетнени с кръвта на брат му…“
	Тя отвори очи и срещна погледа на Аколон. Очите му бяха пълни с грижа и страх. Той се бе навел над нея, и един бърз поглед я успокои, че в момента са съвсем сами в стаята.
	— Можеш ли вече да говориш, любима? — прошепна Аколон. — Ще ми кажеш ли какво се случи?
	Тя не проговори, само поклати глава. И все пак, колко успокоителна бе милувката на ръцете му! „Ще разбереш ли някога какво извърших заради теб, любов моя?“
	Той се наведе още по-ниско над нея и я целуна. Сигурно никога нямаше да разбере, че връзката им едва не бе разкрита и се разминаха на косъм с позора.
	— Трябва да се върна при татко — поде той обезпокоен. — Все плаче и казва, че ако съм бил тръгнал и аз на лов, с брат ми нямало да се случи нещастие. Надали някога ще престане да ме вини за смъртта на Авалох. — Тъмните му очи издаваха дълбоката му тревога. — Ти бе тази, която ми заповяда да не тръгвам с него — продължи той. — Нима си предчувствала нещо, скъпа?
	Тя успя да проговори с голяма мъка, преодолявайки силната болка в гърлото.
	— Такава бе волята на Богинята. Авалох загина, преди да успее да унищожи плода на нашите усилия. — Успя с цената на още по-голяма болка да раздвижи показалеца си и с него проследи змиите, виещи се около китката на ръката му.
	Изразът на лицето му внезапно се смени. Ужас се изписа в очите му.
	— Моргана! Да не би… Да имаш пръст в това, което се случи? „Ах, трябваше да знам, че ще ме погледне така…“
	— Как можеш да ме питаш? — прошепна тя. — Та нали цял ден тъках без прекъсване, пред очите на Малин, прислужниците и децата… Това бе Нейна воля и Нейно дело.
	— Но ти си знаела! Знаела си!
	Очите й се напълниха със сълзи и тя кимна бавно, а Аколон се наведе отново и я целуна по устните.
	— Тъй да бъде. Такава е била волята на Богинята — повтори той нейните думи и излезе от стаята.


	3

	В гората имаше едно място, където буен планински поток разширяваше коритото си сред купчина скали и образуваше дълбок вир; сега Моргана седеше там, на една плоска скала над вира, и Аколон седеше до нея. Тук никой не би могъл да ги види — освен може би някой от народа на Древните, а те никога не биха предали своята кралица.
	— Кажи ми, Аколон, след всички тези години, през които двамата бяхме обединили усилията си — наясно ли си каква е тяхната цел?
	— Лейди, аз се задоволявах със съзнанието, че тази цел е известна на теб — отвърна той, — и не се осмелявах да задавам въпроси. Защото ако ти си търсила само любовник — той вдигна ръката й към устните си — то би могла да намериш много други, и то по-подходящи за такива игри на потайност от мен… Аз те обичам, Моргана, и винаги съм бил… горд и щастлив, че си предпочела мен, дори да е само, защото си се нуждаела от нежност и приятелство. Но не за това ме призова ти, а ме повика да се присъединя към теб, защото аз съм и жрец, а ти — жрица. — Той се поколеба. Седяха така, мълчаливо, и Аколон ровеше из пясъка с върха на ботуша си. Най-сетне поде отново: — Предполагам, разбира се, че цялата работа не се свежда до простото желание на една жрица да възстанови древните обичаи в страната ни или на желанието отново да чувстваме лунните фази в кръвта си — но аз съм щастлив, че ти избра мен, за да служим двамата на Богинята. Ти наистина стана повелителка на тези земи, особено откакто в очите на Древните племена се превърна в живо олицетворение на Великата богиня. Известно време наистина бях убеден, че просто сме били избрани да върнем старата вяра по тези земи. Но сега, не знам защо, си мисля — тук той докосна татуираните около китките си змии — че с този знак съм обречен на земята си и че ще трябва да страдам и да се жертвам за нея, може би дори да жертвам живота си.
	„Аз го използвах също тъй безжалостно, както Вивиан на времето използва мен за осъществяване на целите си…“, каза си Моргана. Аколон продължи:
	— Да, знам, че вече са минали повече от сто години, откак е било необходимо да се принесе такава кръвна жертва. И все пак този знак — той отново докосна синкавите змии — ме е белязал и отскоро си мисля, че може би тъкмо мен Богинята е призовала да се пожертвам. Имаше години, когато мислех, че това са само детински измислици… Но ако все пак е съдено да бъда жертва за земята си… — гласът му затихна и се изгуби, също като вълнички в постепенно успокояващо се езерце. Настъпи пълна тишина; чуваше се само драскането на някакво малко насекомо из тревата. Моргана не проговори, въпреки че сетивата й долавяха страха му. Той трябва сам да преодолее страха… Също както тя някога, както Артур, или Мерлин, и всички други, които някога са се изправяли пред това последно изпитание. И ако решеше да премине през него, той трябваше да го стори по своя воля. Най-сетне Аколон се осмели да попита направо:
	— Това ли се иска от мен, лейди — да дам живота си? Мислех си — ако е необходима кръвна жертва… Нали Авалох загина по нейна воля… — Моргана Видя как се раздвижиха мускулите на лицето му, докато той преглъщаше с усилие, но продължи да мълчи, макар че сърцето я болеше за него. Кой знае защо й се стори, че чува отнякъде гласа на Вивиан: „Ще дойде време да ме мразиш толкова, колкото ме обичаш сега…“ — и тя отново почувства как в нея се надигат любов и болка. Но си наложи да не се поддава на чувствата си — Аколон бе по-възрастен, отколкото бе някога Артур, когато премина последното изпитание. Да, Авалох наистина бе кръвна жертва и кръвта му бе пролята, за да бъде омилостивена Богинята — но една кръв не изкупва друга и смъртта на Авалох не можеше да освободи брат му от необходимостта да обрече живота си.
	Най-сетне Аколон си пое рязко дъх.
	— Така да бъде. В битките неведнъж съм се изправял лице в лице със смъртта. Обрекох се да служа на Великата майка дори и в смъртта и няма да стана клетвопрестъпник. Кажи ми каква е волята й, лейди.
	Сега Моргана протегна ръка и стисна здраво неговата.
	— Не мисля, че тя желае смъртта ти, и животът ти не й е необходим като жертвоприношение. Но изпитанието е наложително, а в миговете на изпитание смъртта винаги е близо. Ако ти кажа, че и аз съм се изправяла пред смъртта в този върховен миг, ще се успокоиш ли? И ето ме тук — жива и здрава, редом с теб. Искам преди това да ми кажеш само дали си се клел във вярност на Артур — лично ти на него.
	— Аз не съм от братството на Кръглата маса — отвърна Аколон. — Увейн положи клетва за вярност пред него — това стана всъщност пред очите ти, но не и аз, въпреки че винаги съм се сражавал с готовност редом с неговите рицари.
	Моргана изпита задоволство, въпреки съзнанието, че и клетвата за вярност не би я спряла да изправи Аколон срещу Артур.
	— А сега ме чуй, мили мой — поде тя. — Два пъти Артур престъпи клетвата си пред Авалон, а само със силата на Авалон един крал може да управлява нашата земя. Неведнъж се опитвах да убедя Артур да не пренебрегва дадената дума. Но той не иска и да чуе, и в гордостта и заслеплението си продължава да носи свещения меч Екскалибур — мечът, който е един от четирите свещени символа на друидите, а с него и вълшебната ножница, която аз самата избродирах за него.
	Аколон беше пребледнял.
	— Значи наистина искаш това — да свалиш Артур от трона?
	— Няма да е необходимо, ако той се вразуми и реши да изпълни клетвата — отвърна Моргана. — Още веднъж ще му дам възможност да стане такъв крал, какъвто някога бе се заклел да бъде. Синът на Артур е още незрял и не бива той да хвърли предизвикателството. А ти, Аколон, си мъж. Знаеш отговорностите, които човек поема заедно с короната, и си възпитан да бъдеш крал, а не друид, въпреки тези знаци — и тя леко прокара пръст по змиите на китките му. — Затова те питам, Аколон от Уелс, ако всички други възможности пропаднат, би ли приел да защитаваш вярата на Авалон и да предизвикаш на двубой клетвопрестъпника, който вече няма право да носи свещения друидски меч?
	Аколон отново си пое дълбоко дъх.
	— Да предизвикам на двубой Артур? Ти ми задаваш гатанки, лейди Моргана. Нали преди малко ме попита дали съм готов да отида на смърт? Освен това не знаех, че Артур има син.
	— Неговият син е дете на Авалон и на пролетните огньове — каза Моргана. Бе мислила, че отдавна вече не се срамува от зачеването на Гуидиън — като жрица, която не дължи никому обяснение за постъпките си — но установи, че й е трудно да погледне Аколон в очите. — Слушай внимателно и аз ще ти разкажа всичко.
	Той изслуша безмълвно разказа й за това как Артур бе провъзгласен за крал на Драконовия остров и за другото, което се случи сетне; но когато Моргана започна да разказва за бягството си от Авалон и раждането на Гуидиън, той протегна ръка и хвана здраво тънките й пръсти в своите.
	— Гуидиън премина последното изпитание — говореше Моргана, — но е прекалено млад и неопитен; на времето никой не вярваше, че Артур би престъпил клетвата си. Когато го провъзгласиха за крал, и той бе много млад, но Утър умираше и беше абсолютно необходимо този, който ще го наследи, да е от кръвта на древната кралска династия. А сега Артур е на върха на славата си, обичан и почитан, и дори с всичката мощ на Авалон зад себе си, Гуидиън никога не би могъл да му отнеме трона.
	— А откъде ти дойде на ума, че аз съм способен да победя Артур и да му отнема Екскалибур? Та нали още щом опитам нещо подобно, хората му ще ме насекат на парчета? — попита Аколон. — Няма място на този свят, където бих могъл да го изненадам неохраняван — верните му рицари бдят над него ден и нощ.
	— Така е — каза Моргана. — Затова и ти няма да се сражаваш с него в този свят. Има и други светове, далеч от този, който познаваш, и там някъде ти ще можеш да му отнемеш Екскалибур, който той отдавна няма право да носи, както и магическата ножница, която досега го е пазила от всяко зло. Остане ли обезоръжен, той не е по-добър воин от останалите. Нерядко съм виждала как приятелите му — Гауейн, Ланселет и Гарет — го повалят на земята по време на турнирите. Без Екскалибур Артур ще е лесна плячка. Не е кой знае колко умел, а и досега не му се е налагало да бъде — с този меч и тази ножница. А щом Артур умре…
	Моргана спря, защото гласът й затрепери. Знаеше добре, че проклятието, което постига всеки, посегнал на своя плът и кръв, ще застигне и нея — същото проклятие, от което успя да опази Аколон. Най-сетне си наложи да продължи по-спокойно:
	Щом Артур умре, най-близка наследница на трона оставам аз, едноутробната му сестра. И аз ще управлявам — като владетелка на Авалон, а редом с мен и ти — като мой съпруг и върховен военачалник. Вярно е и друго — че ще дойде време и ти да бъдеш предизвикан на двубой и да загинеш, както Кралят-елен загива в схватка с младия елен… Но преди да настъпи този ден, ти ще седнеш на трона заедно с мен.
	Аколон въздъхна.
	— Никога не ми е минавало през ума, че мога да стана крал. Но ако ти ми заповядаш, лейди, аз ще се подчиня на волята на Богинята — и на твоята воля. Все пак — как ще предизвикам Артур на двубой и как ще му отнема меча?
	— Ще го сториш, разбира се, с моя помощ. Та за какво друго съм се обучавала толкова дълги години в магическото изкуство, защо те избрах да служиш заедно с мен като жрец на Богинята? Има и други, по-висши сили, които ще ни помогнат в предстоящото изпитание.
	— За онези магически светове ли говориш? — попита шепнешком Аколон. — Не те разбирам.
	„Нищо чудно — и аз самата не разбирам нито думите, нито намеренията си“, каза си Моргана. Чувстваше само, че съзнанието й постепенно се замъглява и мислите й губят последователност, че изпада в онова състояние, в което може да бъде проводник на властна магия. „Сега трябва изцяло да се доверя на Богинята и да я оставя да ме води — и не само мен, но и този, който стои тук до мен и е определен да отнеме Екскалибур от ръцете на Артур“.
	— Довери ми се и ми се подчини — тя се изправи и тръгна безшумно към гората. Озърташе се, търсеше нещо… Какво ли? След малко попита, а гласът й прозвуча сякаш отдалеч, и не приличаше на нейния:
	— Има ли лешникови храсти в тази гора, Аколон?
	Той кимна и потъна след нея в гъсталаците. По това време на годината всичко вече се бе раззеленило и потънало в цвят. Дивите свине бяха изяли и последните жълъди; само тук-там по отъпканата миналогодишна шума се виждаха черупки. Но се виждаха и млади издънки, устремили върхове към светлината — нови дървета щяха да се издигнат тук, и гората никога нямаше да загине.
	„Цвят, плод и семе. Всичко се връща, излиза на бял свят, расте, и отново предава земната си обвивка в ръцете на Великата майка. Но Тя, която непрестанно поддържа сама жизнените сили на природата, не би могла да го стори без Негова помощ — без Онзи, който препуска с елените напролет и опложда Утробата й със силата на лятното слънце“.
	Застанала под лешниковия храст, Моргана хвърли поглед към Аколон. Съзнаваше, че този мъж е неин любим, избран от нея жрец, но е приел да бъде подложен на изпитание, в което дори тя не би могла да му помогне изцяло.
	Лешниковата горичка, където стояха двамата, е била свещено място дълго преди из тези хълмове да се появят римляните, за да търсят калай и олово.
	На края на горичката имаше малко езеро, а тъкмо до него се извисяваха три свещени дървета — върба, елша и лешников храст. Тяхното вълшебство бе също много старо — по-древно от вълшебството на дъба. По повърхността на езерото бяха нападали сухи листа и клонки, но водата бе съвсем бистра и тъмна, кафеникава, какъвто бе и цветът на гората. Моргана видя собственото си отражение, докато се навеждаше, за да загребе с шепа малко вода. С тази вода докосна челото и устните си. Отражението на лицето й трепна и започна да се променя. След миг вече се взираше в странните, дълбоки, тъмни очи на друга жена — жена от много по-стар свят. И докато продължаваше да гледа жената в очите, почувства, че я обзема ужас.
	Незабелязано светът около тях се бе изменил. Моргана винаги бе вярвала, че в онзи странен, омагьосан свят може да се влезе само близо до границите на Авалон, но не и тук — сред отдалечените крепости на Северен Уелс. В същия миг някакъв глас прозвуча в съзнанието й: „Аз съм навсякъде — навсякъде, където лешниковият храст хвърля отражението си в свещено езеро, можеш да ме откриеш“. Моргана чу как Аколон си поема дълбоко дъх, обзет от удивление и страхопочитание. Обърна се и видя, че жената от царството на феите стои пред тях — мълчалива и царствена в смътно проблясващата си дреха с неопределим цвят. Челото й бе все така увенчано с корона от голи; ракитови клонки.
	Кой проговори — Моргана или царицата на феите?
	„Има и други изпитания… Не само да бягаш с елените…“ Внезапно отдалеч прокънтя зов на рог — призрачният му звук прониза тишината на лешниковата горичка — но бяха ли все още в лешниковата горичка? Сякаш в отговор на призивния звук на рога листата зашумоляха, излезе силен вятър, почти вихрушка. Клоните скърцаха и стенеха. Леден ужас скова тялото на Моргана. Имаше чувството, че дори кръвта във вените й замръзва.
	„Той идва…“
	Бавно, с нежелание, тя се извърна и видя, че не са сами. Там, на границата между двата свята, стоеше __той__…
	Тя никога не попита Аколон какво е видял… Що се отнася до нея, тя видя само сянката на короната от еленови рога; червено-златистия отблясък на листата, с които бе украсена; златистите връхчета на пъпките в пролетната гора; тъмните му очи… Някога, много отдавна, тя бе лежала с него на също такъв килим от горски листа, но този път той не бе дошъл за нея… Моргана знаеше — този път тя, и дори самата Велика Богиня, трябваше да му сторят път. Стъпките му по листата бяха леки, но при все това продължаваха да вдигат ледени вихри. Ветровете се срещаха в горичката, брулеха косите на Моргана, повдигаха наметалото й и то плющеше около тялото и. Той беше висок и мрачен. Облеклото му изглеждаше богато и пищно, но понякога на Моргана й се струваше, че е покрит с горски листа, или дори, че тялото му не е покрито от никаква дреха и гладката му кожа проблясва в горския сумрак. Той вдигна едната си ръка в повелителен жест и Аколон тръгна бавно напред, стъпка по стъпка, като омагьосан… Тогава й се стори, че самият Аколон е коронясан с еленови рога, с наметка от есенни листа, облян от неземната светлина на царството на феите. Вихърът продължаваше да я блъска, да огъва тялото й, струваше й се, че всеки момент ще я откъсне от земята; около нея в горичката плуваха някакви лица и фигури, но тя ги виждаше неясно — изпитанието не бе за нея, а за мъжа, когото бе довела тук. Отново дочу викове и звуци на рог; ездачи препускаха из въздуха, повлечени и те от вихъра… Или може би този внезапен грохот, който се надигна в гората, бе копитата на техните коне — конете препускаха, препускаха, грохотът постепенно нарастваше, докато изтри всякаква мисъл от съзнанието й… Аколон вече не стоеше редом с нея. Тя се бе вкопчила в лешниковия храст, беше скрила лицето си. Нямаше да види нищо, нямаше нищо да узнае — не бе й отредено да знае как точно щеше да бъде посветен Аколон — не бе в нейна власт да знае, не тя щеше да му даде силата. Тя само бе призовала Рогатия бог със силата на Великата богиня… Но той бе отвел Аколон в селения, където тя нямаше право да го последва.
	Нямаше представа колко време е стояла така, вкопчена в лешниковите клони, с чело, притиснато към жилавия ствол на храста… След време забеляза, че вятърът е утихнал и Аколон отново е до нея. Продължаваха да стоят така — сами в лешниковата горичка… Небето бе се смрачило, но не се виждаха облаци. Носеше се далечен тътен на гръмотевица; и тъмният диск на луната бе покрил слънцето, така че то се провиждаше само от края, блестеше като разтопен метал, а звездите бяха изгрели на дневното небе — паднала бе нощ посред бял ден.
	Аколон бе обвил с ръка кръста й и шепнеше:
	— Какво е това? Какво става?
	— Затъмнение. — Гласът й прозвуча неочаквано спокойно дори за самата нея. Тя почувства, че биенето на сърцето й става по-равномерно. Успокояваше я познатият допир на ръцете му — живи и топли, докосването на тялото му до нейното. Земята бе престанала да бяга под нозете й. Това бе здравата земя, на която растяха лешниковите храсти. Моргана отново се взря в езерото и видя, че вихърът е съборил нови клони. Някъде пищеше птица, уплашена от внезапно падналия мрак, а в краката им малко диво прасенце ровеше из гнилите листа. Постепенно започна да просветлява, после сянката се вдигна почти внезапно от слънцето и дневната светлина нахлу с пълния си блясък. Моргана забеляза, че Аколон наблюдава всичко с широко отворени очи и каза рязко:
	— Не гледай нагоре — може да ослепееш от смяната на мрака със светлината!
	Аколон преглътна и сведе лице към нейното. Косата му беше все още разбъркана от неземния вихър. В нея се бе заплело кървавочервено листо. Видът му накара Моргана да потръпне, както си стоеше под напъпилите клони на лешниците.
	Аколон прошепна:
	— Той си отиде… И тя… Или това беше ти? Случи ли се това наистина, Моргана, или само ми се е сторило?
	Моргана, взряна в изпълнените му с почуда очи, видя в тях нещо ново — отражението от срещата със свръхестественото. Тя посегна, измъкна червения лист от косите му и попита:
	— Ти, носителят на знака на змиите — нима трябва да питаш мен?
	— О… — тя видя как тялото му се разтърсва от тръпки. Той издърпа с ожесточение червения лист от пръстите й и го пусна да падне на земята. После продължи задъхано: — Стори ми се, че летя високо над земята. Видях неща, които не е дадено на смъртните да видят… — и той внезапно я сграбчи, задърпа трескаво дрехата й, и я повали на земята. Моргана не се противопостави. Лежа зашеметена на влажната земя, докато той проникваше на тласъци в нея, воден от сила, която сам не осъзнаваше изцяло. Докато лежеше така напълно във власт на тази неземна сила, на Моргана й се стори, че отново вижда на главата му еленовите рога, обвити с гирлянди от кървавочервени листа… Тя само приемаше силата му — напълно неподвижна, както земята приема силата на дъжда и вятъра, грохота на гръмотевицата и сиянието на светкавицата — сиянието, което в същия този миг я прониза и сля тялото й със земята…
	Мракът бе изчезнал. Изгаснали бяха и дневните звезди. Аколон се опитваше да й помогне да стане — ръцете му я докосваха нежно, сякаш просеха извинение, пръстите му несръчно оправяха дрехата й. Той я целуна и се опита да се извини, да обясни… но тя само постави усмихнато ръка на устните му и го прекъсна:
	— Не, недей… Не казвай нищо.
	Горичката бе затихнала. Около тях се чуваха обикновените звуци, с които горските обитатели изпълваха тишината. Моргана каза:
	— Трябва да се върнем, мили. Ще ни търсят, затъмнението сигурно е предизвикало голяма суматоха, като че ли е най-голямото чудо на природата… — тя се усмихна; днес бе видяла далеч по-странни неща от някакво слънчево затъмнение. Пъхна пръстите си в ръката на Аколон — тя бе студена, но силна.
	Докато вървяха, той каза шепнешком:
	— Никога не съм знаел, че ти… Ти приличаш на Нея, Моргана…
	„Но нали аз и тя сме едно“. На глас не каза нищо. Той бе посветен — може би наистина трябваше да е по-добре подготвен за изпитанието. Но тъй или иначе той се изправи пред върховната власт и бе посветен от сила, която далеч надминаваше нейната скромна жреческа власт.
	Изведнъж студ прониза сърцето й и тя се взря в усмихнатото лице на любимия си. Да, той вече бе посветен. Избран бе да изпълни задачата. Но това не означаваше, че му е писано да победи. Сега той вече имаше право да тръгне към върховното изпитание.
	„Не, не се чувствах така, когато бях Девицата — пролет, когато изпращах Артур на изпитание, без дори да знам, че това е той… Ах, Богиньо, колко млада бях тогава, колко млади бяхме и двамата… Така блажено несведущи, как изобщо не разбирахме какво правим. А сега, когато съм зряла жена и напълно съзнавам какво върша, ще имам ли смелостта да го изпратя на смърт?“


	4

	В навечерието на Петдесетница крал Артур и съпругата му бяха поканили на вечеря всички брачни двойки сред гостите си. Утре, както винаги, щеше да има голямо пиршество, щяха да присъстват всички васали на Артур, както и всички негови приближени рицари, но Гуенхвифар, докато се обличаше грижливо за вечерята, си мислеше, че тъкмо тази вечер ще бъде по-мъчителна за нея. Тя отдавна се бе примирила с неизбежното. Нейният съпруг и повелител щеше утре да обяви публично и да направи невъзвратимо нещо, което отдавна бе известно. Щеше да посвети Галахад в рицарство и да го приеме в братството на Кръглата маса. О, да, Гуенхвифар знаеше от години, че това ще се случи рано или късно, но преди Галахад беше само едно малко русокосо момче, което растеше някъде далеч в земите на покойния крал Пелинор. Мисълта дори й бе доставяла известно удоволствие — та Галахад бе син на Ланселет и на собствената й братовчедка Илейн… Илейн, която наскоро бе починала при раждане… Съвсем естествено бе Галахад да наследи престола. Но сега той се изправяше пред нея като жив упрек — упрек към застаряващата кралица с безплодна утроба, доказателство, че целият й живот е бил безполезен…
	— Нещо те измъчва — каза Артур, загледан в лицето й, докато тя нагласяше короната в косите си. — Съжалявам, Гуенхвифар, но мисля, че би било редно да опознаем момчето, след като ще поеме трона след смъртта ми. Искаш ли да съобщя, че си болна? Не е необходимо да се появяваш — ще те видят някой друг път.
	Гуенхвифар сви устни.
	— Щом тъй или иначе трябва да стане, няма смисъл да отлагаме — той взе ръката й в своята.
	— Напоследък рядко виждаме Ланселет. Ще се радвам да си поговоря с него. Устата й се изкриви в присмехулна усмивка, някак против собствената й воля.
	— Колко странно разсъждаваш — нима не го мразиш? — Артур се усмихна притеснено.
	— По онова време бяхме много млади, толкова млади, че всичко сякаш се е случвало в друг свят. Ланс за мен е само моят най-скъп и стар приятел, също като Кай.
	— Кай ти е и брат — отвърна Гуенхвифар, — а Артур, неговият син, е от най-преданите ти рицари. Струва ми се даже, че той е много по-подходящ за престолонаследник от Галахад…
	— Младият Артур е добро момче и верен рицар, но Кай не е от кралска кръв. Бог ми е свидетел, че през изминалите години нерядко съм пожелавал Екториус наистина да ми бе роден баща… Но той не е, и няма какво повече да говорим за това, Гуен. — Той се поколеба за миг — никога не бе подхващал тази тема след онази ужасна Петдесетница — но после продължи: — Чувам… Казват, че другото момче, синът на Моргана, било на Авалон.
	Гуенхвифар вдигна ръка, сякаш да се предпази от удар.
	— Не!
	— Ще наредя нещата така, че изобщо да не ти се налага да го виждаш — продължи Артур, избягвайки погледа й, — но кралската кръв си е кралска кръв и аз съм длъжен да сторя нещо за него. Той не може да ме наследи — свещениците никога няма да допуснат това…
	— О — каза Гуенхвифар, — значи ако свещениците случайно се съгласят, ти си в състояние да провъзгласиш сина на Моргана за свой наследник?!
	— Не забравяй, че има хора, които се чудят защо не съм постъпил така — каза Артур. — Как искаш да обясня на тях подбудите си?
	— Тогава би било най-добре да не допускаш момчето в двора — отвърна Гуенхвифар и продължи на себе си: „Досега не съм забелязвала, че гласът ми става толкова остър, когато съм ядосана“. — Какво би търсил в нашия двор човек, обучаван за друид на Авалон?
	Артур отвърна сухо:
	— Мерлин Британски е един от най-тачените ми съветници и това винаги ще бъде така, Гуен. Тези, които се покоряват на Авалон, са също мои поданици. В светото писание е казано: „Имам и други овце, които не са от същото стадо…“
	— Богохулство — прекъсна го Гуенхвифар, правейки напразни усилия да омекоти гласа си. — Не е редно да говориш така тъкмо в навечерието на Петдесетница!
	Артур отвърна:
	— Празникът на лятното слънцестоене е по-стар от Петдесетница, скъпа. Но поне можеш да си доволна, защото вече никъде не се палят белтейнски огньове — нито дори на Драконовия остров, никъде наоколо, дори по места, които са на три и повече дни път от Камелот. Белтейнските огньове горят вече само на Авалон…
	— Знам със сигурност, че свещениците са поставили стража по бреговете на Гластънбъри — каза Гуенхвифар, — и никой няма да припари там без позволение.
	— Скръбен ден ще е този, в който пътят към Авалон ще бъде напълно загубен за хората — каза Артур. — Тъжно е и това, че отнехме празниците на простите селски хора… Тези, които живеят в градовете, може би нямат такава нужда от тях. О, да, знам, един е този, в чието име всички ще спасим душите си, но може би тези, които живеят по-близо до земята, имат нужда от нещо друго, освен от спасение на душите…
	Гуенхвифар отвори уста да възрази, но размисли и замълча. В крайна сметка Кевин бе само един уродлив старик. Времето на друидите бе също така безвъзвратно отминало, както и епохата на римляните. Та дори в двора на Артур Кевин бе известен много повече като прекрасен арфист, отколкото като Мерлин Британски, кралски съветник. Свещениците не го почитаха както почитаха на времето Талиезин заради душевната му доброта и благородство; Кевин имаше остър език и в спор не прощаваше никому. Вярно, познанията му за старите обичаи, за някогашните празници и ритуали, за древния закон, бяха огромни, и Артур бе свикнал да се допитва до него, когато налагаше да реши някой въпрос съгласно обичайното право.
	— Ако тази вечер не бе замислена само като семейно празненство, бих могла да заповядам на Мерлин да ни посвири.
	Артур се усмихна.
	— Мога да пратя да го повикат, ако искаш, но не забравяй, че на такъв музикант не може да заповядва дори и крал. Мога да го поканя на нашата маса и да го помоля да почете празненството ни с някоя от песните си.
	Тя се засмя:
	— Значи кралят моли за услуга свой поданик, а не обратното, тъй ли?
	— Във всяко нещо трябва да се пази равновесие — отвърна той. — Това е едно от нещата, които научих през годините на трона. Понякога кралят трябва да умее и да моли, вместо да заповядва. Може би затова се провали властта на Цезарите — заради това, което старият ми учител наричаше hubris — убеждението, че властта им е вездесъща, че могат да се налагат и извън законните сфери на управление… Е, лейди, гостите чакат? Разкраси ли се достатъчно?
	— Пак ми се присмиваш — отвърна Гуенхвифар. — Отлично знаеш, че съм стара жена.
	— Не си по-стара от мен — отвърна Артур, — а личният ми прислужник твърди, че съм все още привлекателен мъж.
	— О, но това е различно. Мъжете не остаряват така бързо като жените — Гуенхвифар хвърли поглед към Артур. Лицето му бе само едва забележимо набраздено от годините — той наистина бе мъж в разцвета на силите си.
	Артур каза, вземайки я за ръка:
	— Не би било редно младо момиче да стои на трона до мен, нали? Ние с теб си подхождаме.
	Двамата тръгнаха да излизат от стаята, но в същия момент се появи шамбеланът и зашепна нещо на Артур. Той се обърна към Гуенхвифар и каза:
	— Пристигнали са нови гости. Гауейн ни известява, че е пристигнала майка му — значи ще се наложи да поканим и Ламорак — той управлява редом с нея, и двамата са дошли заедно. Наистина не съм се виждал много отдавна с Моргоуз — но кръвната връзка не може да бъде пренебрегната. Дошли са и крал Уриенс и Моргана със синовете си…
	— Наистина семеен празник.
	— Да, нали ще дойдат и Гарет, и Гауейн — Гахерис е в Корнуол, а Агравейн не може да напусне Лотиан… — каза Артур, а Гуенхвифар изпита познатата болка… Лот от Лотиан бе оставил толкова много синове…
	— Е, скъпа, гостите ни чакат в малката зала. Хайде да слезем при тях. Тронната зала; където бе поставена Кръглата маса, беше любимото място на Артур — там се срещаха войни, крале и рицари и разговаряха по мъжки. Но малката зала, с красивите гоблени, поръчани в Галия, с дървените маси и скамейки, си беше царството на Гуенхвифар — там тя наистина се чувстваше като владетелка. Зрението все повече й изневеряваше; когато влязоха, въпреки силната светлина, тя различи първоначално само някакви цветни петна — ярките рокли на дамите и блестящите официални облекла на рицарите. Ето, онази огромна фигура там — повече от шест фута, увенчани с пясъчножълта коса, това не можеше да бъде друг, освен Гауейн — да, той дойде да се поклони пред кралския трон, а после, когато се изправи, притисна сърдечно братовчед си в мечешката си прегръдка. След него се поклони Гарет — както винаги по-скромен и въздържан, сетне мина и Кай, който веднага след това отиде да потупа Гарет по рамото, да му каже както винаги „Хубавецо“, и да се осведоми за многобройните му деца, повечето от които бяха все още прекалено малки, за да бъдат представени в двора. Гарет тъкмо обясняваше, че съпругата му, лейди Лионорс, още не се е привдигнала от последното раждане, и затова си е останала в замъка им недалеч от старата римска стена. Колко ли бяха вече децата им — осем или девет? Гуенхвифар бе виждала само два пъти лейди Лионорс, защото тя постоянно беше или бременна, или кърмеше поредното новородено. Гарет вече не беше някогашното красиво момче, а хубав зрял мъж. Странно, че с напредването на годините приликата между Артур, Гауейн и Гарет ставаше все по-явна. А сега Гарет бе в прегръдките на слаб, строен мъж с дълги тъмни къдрици, прошарени само тук-там със сребърни нишки. Гуенхвифар прехапа устни — през всички тези години Ланселет не бе се променил изобщо, само бе станал може би още по-красив.
	Е, времето не бе подминало поне Уриенс. Той все още ходеше изправен, държеше се, но вече имаше вид на старец. Косата му беше съвършено побеляла и Гуенхвифар го чу да разказва на Артур, че наскоро е оздравял от тежка белодробна треска. Тази пролет бе погребал и най-големия си син, разкъсан от дива свиня по време на лов.
	Артур каза:
	— Значи един ден ти ще бъдеш крал на Северен Уелс, сър Аколон. Така да бъде — Бог дава, Бог взема, тъй е речено в Светото писание.
	Уриенс се наведе да целуне ръката на Гуенхвифар, но вместо това тя стана и целуна стария човек по бузата. Той бе облечен малко прекалено младежки — целият в зелено, с красива наметка на кафяви и зелени квадрати.
	— Нашата кралица става все по-млада — усмихна се добросърдечно Уриенс. — Човек би казал, че си била в царството на феите, лейди.
	— Може би тогава трябва да си рисувам бръчки по лицето, та да не ме заподозрат нашите епископи, че съм научила тайни, забранени за една християнка? Наистина, не е хубаво да се шегувам така в навечерието на свят празник. Е, Моргана — този път й се удаде да приветства сестрата на Артур с шеговит тон — ти пак изглеждаш по-млада от мен, а пък знам, че си по-възрастна. Кажи ми, каква е тайната ти?
	— Няма нито тайна, нито магия — проговори Моргана с богатия си, плътен глас. — Работата е там, че почти няма какво да занимава мислите ми в онази далечна страна на края на света. Наистина ми се струва, че времето там тече по-бавно, и може би затова не старея толкова бързо.
	Сега, когато погледна Моргана отблизо, Гуенхвифар действително забеляза, че времето не я е пощадило напълно; кожата й беше все още гладка, но около очите вече имаше ситна мрежа от бръчици, а и клепачите й бяха по-отпуснати. Ръката, която подаде на Гуенхвифар, бе прекалено слаба, даже кокалеста, и пръстените се въртяха на пръстите й. „Но Моргана е поне пет години по-възрастна от мен“, помисли Гуенхвифар. Изведнъж й се стори, че двете не са вече зрели жени, а онези две съвсем млади момичета, които се бяха срещнали за първи път на Авалон.
	Ланселет отиде първо да поздрави Моргана. Гуенхвифар се стъписа от силата, с която я прониза ревността. Не бе мислила, че вече е способна на толкова силно чувство… „Сега Илейн е мъртва… А съпругът на Моргана е толкова грохнал, че надали ще дочака и Коледа…“ Чу как Ланселет направи смеешком някакъв комплимент на Моргана, чу и тихия, сладък смях, с който му отвърна Моргана.
	„Но не — не, тя не гледа вече Ланселет с очите на влюбена жена — виж ти погледът й все следи принц Аколон… Да, той наистина е хубав мъж… а пък съпругът й е два пъти по-възрастен от нея…“ — каза си Гуенхвифар и дори изпита справедливото възмущение на добродетелна съпруга.
	— Време е да седнем на трапезата — прекъсна тя мислите си и кимна на Кай.
	— В полунощ Галахад трябва да започне бдението си над рицарските доспехи и може би ще предпочете да си почине преди това, та да не му се доспи после…
	— Няма да ми се доспи, лейди — отвърна младият мъж и сърцето на Гуенхвифар отново се сви. Как би се радвала, ако този русокос млад човек бе наистина неин син! Галахад бе вече израснал, широкоплещест и доста по-висок от Ланселет. Лицето му сияеше от чистота и някакво спокойно щастие. — За мен тук всичко е ново и интересно. Камелот е толкова красив град, направо като от приказките! Пък и пътувах насам редом с баща си — докато бе жива, майка ми говореше за него като за крал или светец, не като за обикновен смъртен.
	Моргана се намеси:
	— О, Ланселет си е съвсем обикновен смъртен, Галахад. Когато го опознаеш по-добре, ще се убедиш сам.
	Галахад й се поклони учтиво.
	— Аз те помня, лейди. Помня как дойде у нас и отведе Нимю. Майка ни много плака след това. Добре ли е сестра ми, лейди?
	— Не съм я виждала от няколко години — отвърна Моргана, но ако имаше някакви неприятности, щях да зная.
	— Помня само, че бях много гневен, защото ти ми обясняваше, че представите ми за всичко са погрешни, пък и изглеждаше много самоуверена, а мама…
	— Майка ти несъмнено ти е казала, че съм зла магьосница — усмихна се Моргана, когато видя как Галахад се изчерви. „Също като доволна котка“; помисли раздразнено Гуенхвифар. — Е, Галахад, мога да ти кажа, че не само ти ме мислиш за такава — и тя се усмихна на Аколон, който отвърна така открито на усмивката й, че Гуенхвифар съвсем се възмути.
	Галахад попита направо:
	— А ти наистина ли си магьосница, лейди?
	— Ами… — Моргана отново се усмихна като добре нахранена котка — във всеки случай майка ти имаше всички основания да ме счита за такава. Сега, когато тя вече не е между живите, мога да кажа на всички… Ланселет, Илейн никога ли не ти е разказвала как дълго ме моли да й дам амулет, за да обърна любовта ти към нея?
	Ланселет се обърна към Моргана. Галахад забеляза, че на лицето му е изписана непоносима мъка.
	— Защо да се шегуваме с отдавна минали неща, братовчедке?
	— О, но аз съвсем не се шегувам — отвърна Моргана и за миг срещна погледа на Гуенхвифар. — На времето просто реших, че е крайно време да престанеш да разбиваш женски сърца — надлъж и нашир из Британия и Галия. Затова направих, каквото бе нужно, за да се осъществи тази женитба, и мога да кажа, че не съжалявам за постъпката си до ден-днешен — нали от брака си с Илейн имаш този прекрасен син, който един ден ще наследи трона на брат ми. Ако не бях помогнала малко, ти щеше да си останеш неженен и да измъчваш женските сърца и досега — нали, Гуен? — и тя погледна предизвикателно кралицата.
	„Знаех си, знаех, че е било така, но не очаквах, че Моргана ще го каже публично…“ Гуенхвифар веднага се възползва от кралските си привилегии и смени темата.
	— А как е малката Гуенхвифар?
	— Вече е обещана за съпруга на сина на Лайънел — отвърна Ланселет, — така че един ден ще бъде кралица на Долна Британия. Свещениците казват, че роднинската им връзка е прекалено близка, но все пак ще може да се получи специално разрешение за брак — платих доста на църквата, Лайънел също. Но тя е още само на девет години, затова сватбата ще стане чак след още шест години.
	— Ами по-голямата ти дъщеря? — попита Артур.
	— Тя е в манастир, господарю — каза Ланселет.
	— Така ли ти каза Илейн? — намеси се отново Моргана. — Тя е на Авалон и ще заеме мястото на твоята майка, Ланселет. Нима не знаеше?
	Ланселет отвърна спокойно:
	— Та то е едно и също. Момичетата от Дома на девиците не се различават от послушничките на Светата църква — и едните, и другите се обучават да прекарат живота си непорочно и в молитви, далеч от светската суета, за да служат по-добре на Бога. — Той се прекъсна и бързо се извърна към кралица Моргоуз, която идваше към кралския трон. — Е, лельо, времето може би не те е подминало съвсем, но е било милостиво към тебе.
	„Колко много прилича на Игрейн! Чувах какви ли не слухове, дори съм се присмивала на любовните й истории, но сега мога да повярвам, че младият Ламорак остана при нея от любов, а не от амбиция!“ Моргоуз бе все същата.
	— Висока, едра, червенокоса. Дебелите й плитки се спускаха по пищната одежда от зелен брокат, изпъстрен със златни бродерии и обнизан с перли. В косите й проблясваше тънка златна корона, украсена с един-единствен голям топаз Гуенхвифар прегърна родственицата си и каза:
	— Колко много приличаш на Игрейн, кралице Моргоуз. Аз много я обичах не съм я забравила.
	— Когато бях по-млада, Гуенхвифар, побеснявах от ревност, щом някой споменеше приликата ни. Знаех, че сестра ми е по-красива от мен, и всички крале и властелини из нашите земи са в нозете й. А сега помня само добротата и красотата й, и съм щастлива, когато някой спомене, че му напомням на нея.
	Моргоуз отиде да прегърне Моргана и Гуенхвифар забеляза, че Моргана просто се изгуби в обятията на величествената кралица на Лотиан. „Защо винаги съм се бояла от Моргана? Та тя е просто една дребна, невзрачна жена, кралица на някакво забравено от Бога място…“ Както обикновено, Моргана бе облечена в проста дреха от тъмен вълнен плат. Не носеше никакви накити, освен една обикновена сребърна огърлица и гладки сребърни гривни на двете ръце. Косата й, все така тъмна и гъста, бе сплетена на плитка и увита като корона около главата.
	Артур стана от трона, за да прегърне леля си и сестра си. Гуенхвифар хвана Галахад за ръка и каза:
	— Тази вечер ще седиш редом с мен, момчето ми. „Да, това бе синът, който тя трябваше да роди на Ланселет — или на Артур…“ Когато той седна до нея, тя додаде:
	— Сега, когато почна да опознаваш баща си, сигурно си разбрал, че той не е светец, а просто много мил и добър човек?
	— А нима светецът е нещо друго? — каза Галахад с все така възторжено сияещи очи. — Не можеш да ме убедиш, че е обикновен човек, лейди, той е нещо много повече. А е и кралски син, и съм уверен, че ако избираха за наследник не най-възрастния, а най-достойния, сега той щеше да е крал на Долна Британия. Щастлив е този, който може да нарече такъв герой свой баща — допълни той. — Ето, аз имах възможност да разговарям с Гауейн, и той ми каза, че не е обичал баща си и дори понякога е изпитвал към него презрение, а нима някой е говорил за моя баща по друг начин, освен с възхита?
	— Надявам се тогава той винаги да остане безукорен рицар в очите ти — отвърна Гуенхвифар. Бе поставила Галахад да седи между нея и Артур, както се и полагаше на престолонаследник. От другата си страна Артур бе поставил кралица Моргоуз, до нея седеше Гауейн, а още по-нататък Увейн, като близък приятел на Гауейн. Двамата бяха неразделни, както на времето Гарет и Ланселет.
	На съседната маса седяха Моргана и нейният съпруг, заедно с други гости — бяха все роднини, но Гуенхвифар не можеше да различи лицата им от такова разстояние. Тя протегна врат и примижа в усилието си да вижда по-ясно, после се отказа — примижаването щеше да я загрози, и веднага заразтрива бръчките около очите си. Внезапно й хрумна, че може би някогашният й страх от открити пространства се е дължал на силното й късогледство. Може би се бе бояла от външния свят просто защото не го виждаше ясно?
	Тя се обърна към Артур над главата на Галахад, който ядеше с вълчи апетит като всяко младо момче:
	— Покани ли Кевин да вечеря с нас?
	— Да, но той прати да ми известят, че не може да дойде. Тъй като не е на Авалон може би ще отпразнува деня по свой начин. Поканих и епископ Патрициус, но той вече е започнал нощното си бдение — ти ще го срещнеш в църквата, Галахад.
	— Мисля си, че да бъдеш крал не е много по-различно от това да си Божи служител — каза Галахад с ясния си глас. Разговорите бяха затихнали и думите му се чуха съвсем отчетливо от единия до другия край на залата. — И кралят, и свещеникът се заклеват да служат на Бога, но и на хората, и да вършат само това, което е редно…
	Гарет се намеси:
	— Нещо такова си мислех и аз, преди да ме посветят в рицарство, момчето ми. Дано даде Бог никога да не се усъмниш в тази си вяра.
	— Винаги съм желал рицарите от нашето братство да бъдат на страната на правото — намеси се Артур. — Никога не съм изисквал от тях да бъдат дълбоко религиозни, Галахад, но винаги съм се надявал да бъдат _добри_ хора.
	Ланселет се обърна към Артур:
	— Може би младите ще живеят в свят, в който ще е по-лесно да бъдеш добър.
	Гуенхвифар почувства колко дълбока бе тъгата в гласа му.
	— Но ти си добър, татко — каза Галахад. — Надлъж и нашир из нашите земи се знае, че си най-великият рицар на крал Артур.
	Ланселет се позасмя смутено.
	— Да — също като онзи саксонски герой от легендата, който отсякъл лапата на чудовището от езерото. Съчинили са песни за моите дела, защото действителните разкази не са достатъчно вълнуващи, та да ги разказват край огнищата през дългите зимни вечери.
	— Но ти наистина си убил дракон, нали? — настоя Галахад.
	— О, да — и беше наистина ужасен звяр. Но дядо ти стори не по-малко от мен, за да бъде умъртвено чудовището — каза Ланселет и веднага се обърна към кралицата: — Лейди Гуенхвифар, никъде не се храним така добре, както на твоята трапеза…
	— Даже прекалено добре — намеси се Артур, потупвайки се по корема. — Ако правим по-често такива пиршества, ще затлъстея като някой от онези саксонски крале, които се наливат постоянно с бира. А пък утре е самият празник и трябва да се сложи трапеза за много повече хора — наистина се чудя как се справя кралицата!
	Лицето на Гуенхвифар пламна от задоволство.
	— Това пиршество наистина е моя заслуга, но утрешното си е изцяло дело на сър Кай и той има всички основания да се гордее. Наредил е месото за утрешната трапеза вече да се върти на шишовете. Лорд Уриенс, ти не яде никакво месо…
	Уриенс поклати глава.
	— Ще си взема едно пилешко крилце, но нищо повече. Откак загина синът ми, дадох обет да не кусвам свинско месо.
	— А съпругата ти присъедини ли се към твоя обет? — попита Артур. — Виждам, че яде както винаги постно — нищо чудно, сестро, че си толкова дребна и слабичка!
	— За мен не представлява усилие да се откажа от свинското.
	— А гласът ти все така сладък ли е, сестро? Кевин не можа да ни почете тази вечер, но може би ти ще се съгласиш да ни повеселиш на негово място да посвириш и да попееш…
	— Ако ме беше предупредил по-рано, нямаше да ям толкова много. Сега просто не съм в състояние да пея. Може би по-късно.
	— Тогава ти, Ланселет — каза Артур.
	Ланселет сви рамене и махна на един прислужник да му донесе арфата.
	— Утре може би Кевин ще изпее тази песен, а аз не мога да се сравнявам с него. Думите взех от една саксонска балада. Помниш ли, веднъж казах, че мога да живея със саксонци, при условие, че не пеят. Но миналата година ми се наложи да прекарам доста време сред тях и когато чух тази балада, плаках. Опитах със скромните си възможности да я преведа на нашия език — той стана и пое малката арфа от прислужника. — Песента е за теб, кралю — продължи той, — защото е изпълнена с тъга. Тъга, каквато изпитвах и аз, когато бях далеч от своя господар — но музиката е саксонска. Преди да чуя тази песен, мислех, че могат да пеят само за войни и битки.
	Ланселет започна да свири. Мелодията беше нежна и скръбна; пръстите му не притежаваха умението на Кевин, но самата песен носеше в себе си сила, която накара полека-лека да затихне цялата зала. Когато запя, гласът му беше леко дрезгав, като на неопитен певец:

	Каква по-голяма скръб от тази да бъдеш сам?
	Някога живеех близо до обичния ми крал,
	ръката ми натежа от пръстените, които ми дари,
	а сърцето ми тежеше от златото на неговата обич.
	Лицето на краля грее като слънце над всички,
	а моето сърце сега пустее
	и аз се скитам самотен по света.
	Дърветата цъфтят и прецъфтяват,
	ливадите отново зеленеят,
	но кукувицата, най-тъжният певец,
	отброява скръбните години на изгнаника.
	Сърцето ми блуждае и търси туй,
	що никога очите ми не ще зарадва.
	Не мога ли да видя своя крал,
	лежи в душата ми тъга,
	където и да ида, за мен е все едно,
	щом съм далеч от родната земя.
	Затуй ще тръгна след своето сърце,
	защото няма дом за мен там,
	където не е моят крал.
	Защото златото на пръстите тежи като окови,
	когато е далече от сърцето обичта.
	Ще тръгна надалеч, с рибите през морските вълни,
	натам, където само китовете си проправят път,
	и с мен ще бъде само споменът —
	за тези, които някога обичах,
	за песните, които пеех от сърце,
	викът на кукувица ще ме сподиря
	в самотния ми път…

	Гуенхвифар бе свела глава, за да скрие сълзите си. Артур също бе отпуснал глава и скрил лице в дланите си. Моргана гледаше право напред и Гуенхвифар Виждаше ясно как сълзите текат на струйки по бузите й. Артур стана и заобиколи масата; прегърна Ланселет и каза развълнувано:
	— Сега отново си при своя крал, при своя приятел, Ланселет.
	Позната болка прободе сърцето на Гуенхвифар. „Той пя за своя крал, не за кралицата, не за своята любов. Обичта му към мен винаги е била само част от обичта му към Артур“. Тя затвори очи — не искаше да ги вижда един до друг.
	— Колко прекрасна песен — чу се тихият глас на Моргана. — Кой би могъл да помисли, че тези диви саксонци могат да съчинят такава музика? Ланселет, може би все пак е твоя…
	Ланселет поклати глава.
	— Песента си е тяхна, а дори и думите са само бледо подражание на истинската балада…
	Някакъв тих глас промълви наблизо, като ехо на Ланселет:
	— Но сред саксонците има и поети, и музиканти, не само войни, лейди. Гуенхвифар се обърна, за да види чий е гласът.
	Говореше някакъв строен, тъмнокос млад мъж в тъмни дрехи, но той стоеше по-далече и тя виждаше лицето му само като неясно петно. В гласа му се долавяше лек северняшки акцент, но въпреки това силно напомняше по звук и тембър на гласа на Ланселет.
	Артур го подкани да се приближи.
	— Ето че на масата ми седи някой, когото не мога да позная… Това не е редно на такова семейно тържество? Кралице Моргоуз, с теб ли е момчето?
	Моргоуз се поизправи.
	— Исках да ти го представя, преди да седнем на масата, но ти разговаряше с приятелите си, кралю. Това е синът на Моргана, когото аз осинових — Гуидиън.
	Младият човек пристъпи напред и се поклони.
	— Приветствам те, кралю — каза той с топлия глас на Ланселет. За миг Гуенхвифар трепна от радост — това момче не можеше да не е син на Ланселет, изобщо не приличаше на Артур… И веднага след това си спомни, че покойната леля на Моргана, Вивиан, бе майка на Ланселет.
	Артур прегърна Гуидиън и каза с толкова несигурен глас, че думите му почти не се чуваха:
	— Синът на скъпата ми сестра е добре дошъл в моя двор, като мой роден син. Ела, седни до мен, Гуидиън.
	Гуенхвифар се обърна да види Моргана. На бузите й пламтяха червени петна. Беше прехапала долната си устна с малките си остри зъби. Значи Моргоуз изобщо не я бе подготвила, че ще представи момчето на баща му… Не, на краля. Гуенхвифар отново си каза, че няма причини момчето да знае чий син е. Но сигурно, ако се е вглеждал в огледалото, бе дълбоко убеден, че Ланселет му е баща.
	Всъщност не можеше да се говори за момче — беше си мъж, на около двадесет и пет години.
	— Запознай се с братовчед си Галахад — каза Артур и Галахад веднага протегна ръка.
	— Ти си по-близък по кръв на краля и имаш по-голямо право да заемаш моето място — каза той с момчешка непринуденост. — Чудя се как не си ме намразил!
	Гуидиън се усмихна и каза:
	— А откъде знаеш, че не съм, братовчеде?
	Гуенхвифар се стресна за миг, но после видя, че Гуидиън се усмихва. Да, несъмнено бе син на Моргана — имаше същата усмивка, която го караше да прилича на доволен котарак! Галахад също примигна, но после явно реши, че братовчед му се шегува. Гуенхвифар просто можеше да прочете мислите му: „Това син на баща ми ли е, да не би да ми е полубрат?“ Галахад имаше наскърбения вид на малко кученце, с което са отказали да си поиграят.
	— Не, братовчеде — поде Гуидиън. — Това, което си мислиш, не е истина. Гуенхвифар помисли с болка, която почти й спря дъха, че като се усмихва, тъмното му, даже мрачно лице внезапно засиява също като лицето на Ланселет — сякаш огряно от слънчев лъч. Галахад се опита да възрази:
	— Не съм… Нищо такова…
	— Не, разбира се — съгласи се учтиво Гуидиън, — нищо такова не си казал, но е съвсем очевидно, че го мислиш, както впрочем и почти всички останали в тази зала. — Той малко повиши гласа си — звучеше наистина досущ като Ланселет, като изключим северняшкия акцент: — Ние, от Авалон, приемаме наследственост само по майчина линия, братовчеде. Аз произхождам от древната кралска династия на Авалон и това ми стига. Би било нахалство от страна на който и да било да претендира за бащинство на детето на Велика жрица от Авалон. Но, разбира се, както всеки човек и аз бих желал да зная кой ми е баща, а това, което ти си помисли, е казвано неведнъж досега — че съм син на Ланселет. Много хора са забелязвали приликата, особено през последните три години, докато живях и се обучавах на бойно изкуство сред саксонците — допълни той. — Там никой не е забравил бойните ти подвизи, лорд Ланселет. Безброй бяха тези, които ми казваха, че не е позор, а гордост да си незаконороден син на мъж като теб, сър! — той отново се позасмя тихичко. Гласът му толкова напомняше на гласа на човека, към когото се обръщаше, че Ланселет също явно се чувстваше неудобно. — Все се налагаше да ги разубеждавам. От всички мъже в това кралство, които биха могли да са ми бащи, единствено за теб знам със сигурност, че не би могъл да бъдеш. Очевидно става дума просто за семейна прилика, нищо повече. Аз съм ти братовчед, Галахад, а не брат. — Гуидиън се облегна назад. — Много ли ще те притеснява това, че който ни види, ще мисли, че сме братя? В края на краищата не можем непрекъснато да обясняваме как стоят нещата на всеки срещнат!
	Галахад отвърна притеснено:
	— Не бих имал нищо против, ако наистина бяхме братя, Гуидиън.
	— Но пък тогава, ако и аз бях син на баща ти, може би аз щях да наследя трона. Гуидиън отново се усмихна и Гуенхвифар разбра, че той изпитва искрено удоволствие от притеснението, което причиняваше на всички; дори тази склонност към злорадство доказваше в нейните очи, че Моргана му е майка.
	Намеси се Моргана с плътния си глас — както винаги думите й се чуваха съвсем ясно, въпреки че не говореше високо.
	— За мен също нямаше да е неприятно Ланселет да ти е баща, Гуидиън.
	— Предполагам, че е тъй, лейди — отвърна Гуидиън. — Прости ми, лейди Моргана, но съм свикнал да наричам кралица Моргоуз своя майка.
	Моргана се засмя.
	— Ако ти не можеш да ме приемеш за майка, на мен също ми е трудно да си представя, че си ми син, Гуидиън — каза тя. — Благодарна съм за това семейно събиране, Гуенхвифар. Можеше да ми представят сина ми утре, в разгара на празненството.
	Уриенс каза:
	— Струва ми се, че всяка жена би трябвало да се гордее с такъв син, а който и да е баща ти, Гуидиън, той може само да съжалява, че не е признал бащинството си.
	— О, не мисля, че е тъй — отвърна Гуидиън и Гуенхвифар, забелязала как очите му, макар и за частица от секундата, се насочиха към Артур, си каза: „Може да има основания да твърди, че не знае кой му е баща, но е ясно, че лъже“. По някаква необяснима причина тази мисъл я обезпокои. Та нали щеше да е много по-притеснително за всички, ако се бе изправил пред Артур и бе настоял да узнае защо той, родният му син, не е и престолонаследник.
	Авалон, това проклето място! Тъй й се искаше островът да бе потънал вдън морето, както страната Ис от легендите, и никой никога да не чуе нищо за него!
	— Но тази вечер празникът е в чест на Галахад — продължи Гуидиън, — и не бих искал да отклонявам вниманието от него. Ще отидеш ли на бдение над оръжието тази нощ, братовчеде?
	Галахад кимна.
	— Такъв е обичаят сред рицарите на крал Артур.
	— Аз бях първият — намеси се Гарет, — и смятам, че е редно да бъде така. Мисля, че по този начин един мирянин поне веднъж в живота си се доближава до мислите на свещеника, че по-искрено може после да даде клетва, че ще служи с оръжието си на краля, на своята земя и на Бог. — Гарет се засмя и допълни: — Какво глупаво момче бях — господарю Артур, можеш ли да ми простиш, че тогава ти отказах, когато ми предложи сам да ме провъзгласиш за рицар и предпочетох Ланселет да стори това?
	— Аз да ти простя, момчето ми? Та аз ти завиждах — усмихна се Артур. — Да не мислиш, че не съзнавам колко по-добър воин от мен е Ланселет?
	Кай проговори за първи път тази вечер. Мрачното му лице, разсечено от белега, се изкриви в усмивка:
	— Тогава казах на момчето, че е добър боец и от него сигурно ще излезе добър рицар, но не и добър придворен!
	— Толкова по-добре за него — отвърна добросърдечно Артур. — Бог ми е свидетел, че добрите придворни са много по-често срещани! — Той добави, навеждайки се към Галахад: — Би ли предпочел баща ти да провъзгласи за рицар и теб, Галахад? Той е посветил немалко от рицарите на Кръглата маса…
	Момчето склони глава и отвърна:
	— Сър, правото да реши е единствено на моя крал. Но си мисля, че рицарският сан е даден от Бога и няма значение точно кой е посредник при посвещаването. Аз… Не исках да кажа точно това, господарю — знам, че клетвата се полага пред теб, но нали се кълнем най-вече пред Бога…
	Артур кимна бавно.
	— Разбирам какво искаш да кажеш, момчето ми. Нали същото е и със самия крал той се заклева да води народа си, но се кълне не толкова пред народа, колкото пред Бога…
	— Или — чу се гласът на Моргана, — пред Богинята, в чието име кралят има правото да властва над земята… — Докато говореше, тя гледаше Артур право в очите. Той първи отклони погледа си, а Гуенхвифар отново прехапа устни. Моргана отново напомняше на Артур клетвата за вярност към Авалон. Проклета да е! Това бе минало, сега Артур бе християнски крал… И над него нямаше никой, освен Бог.
	— Ние всички ще се молим тази вечер за теб, Галахад, да бъдеш добър рицар, а някой ден и добър крал на земята ни — опита се тя да отклони разговора.
	— Всъщност, като полагаш клетва, Галахад — намеси се Гуидиън, — по някакъв начин повтаряш древния ритуал на бракосъчетание на Краля със земята, както се е правело в стари времена. Е, ти надали ще бъдеш подложен на такива тежки изпитания.
	Лицето на младото момче пламна.
	— Господарят Артур се е възкачил на трона кален в битки, братовчеде, но не виждам начин сега да се подложа на такива изпитания.
	— Аз мога да намеря начин — каза меко Моргана, — и ако възнамеряваш да владееш не само християнските земи, но и Авалон, един ден ще ти се наложи да понесеш изпитанието, Галахад.
	Момчето стисна устни.
	— Дано денят, когато трябва да поема трона, е много, много далечен. Ти, господарю, трябва да живееш още дълги години — и дотогава всички стари люде, които още не са забравили езическите обичаи и старата вяра, сигурно отдавна ще са измрели.
	— Не ми се вярва — за първи път тази вечер проговори Аколон. — Свещените горички все още съществуват и там Древните служат на старата вяра, както е било откак свят светува. Ние няма да гневим Богинята и няма да се откажем да й отдаваме дължимото, за да не се обърне тя срещу хората, да не им отнеме поминъка и дори да затъмни самото слънце, което ни дава живот.
	Галахад го изгледа стъписано.
	— Но тази страна е християнска! Нима при вас не са идвали свещеници, нима не са ви обяснили, че боговете на Древните са порочни, че са сатанинско творение, и че вече нямат власт? На мен епископ Патрициус ми каза, че всички свещени горички са изсечени!
	Моргана понечи да отговори, но Гуенхвифар забеляза как Аколон постави ръка на китката й. Моргана му се усмихна и замълча. Затова пък Гуидиън отбеляза:
	— Това няма да се случи на Авалон, защото Богинята е жива. Кралете идват и си отиват, но Великата майка е вечна.
	„Колко жалко“, каза си Гуенхвифар, „че този красив млад човек е езичник! Но ето, Галахад е добър християнин и добър рицар, и един ден ще стане истински християнски крал!“ Но още докато се опитваше да се успокои с тази мисъл, усети как я обзема неясен страх, та чак я побиха тръпки.
	Безпокойството на Гуенхвифар сякаш се предаде и на Артур. Явно притеснен, той се обърна към Гуидиън:
	— Щом си дошъл в двора, сигурно искаш да бъдеш приет сред рицарите на Кръглата маса, Гуидиън? Излишно е да казвам, че синът на сестра ми е винаги добре дошъл сред нас.
	— Признавам, доведох го тук тъкмо с тази цел — каза Моргоуз, — но не знаех, че празникът ще съвпадне с голямата церемония по посвещаването на Галахад. Не ми се иска да объркваме тържеството. Гуидиън може да бъде посветен и някой друг път.
	Галахад се замисли и каза:
	— Нямам нищо против да споделя бдението и клетвата с братовчед си. Гуидиън се засмя.
	— Много си щедър, братовчеде — каза той, — но още нищо не разбираш от кралския занаят. Когато се провъзгласява престолонаследникът, нищо не бива да отклонява вниманието от него. Ако Артур реши да ни посвети заедно в рицарство — ами аз съм по-възрастен, а и много повече приличам на Ланселет; моят произход и без това дава храна на клюкарите, за да помрачим със слухове и твоето встъпване в рицарското братство. Или — добави той с усмивка — дори моето.
	Моргана сви рамене:
	— Роднините на краля винаги ще бъдат прицел за клюки, Гуидиън, каквото и да правят. Остави хората да имат с какво да се забавляват.
	— Има и нещо друго — каза небрежно Гуидиън. — Нямам намерение да бдя над бойното си снаряжение под покрива на християнска църква. Аз идвам от Авалон. Ако Артур реши да ме приеме сред своите рицари такъв, какъвто съм, добре. Ако пък не пожелае, няма да се противя.
	Уриенс вдигна жилестите си старчески ръце, така, че се видяха избледнелите сини змии около китките му.
	— Аз имам правото да седя на Кръглата маса, без да съм полагал клетви пред християнския Бог, синко.
	— Аз също — додаде Гауейн. — Ние, които се сражавахме ден и нощ в онези далечни дни, добихме рицарско звание без много церемонии. Ако тогава трябваше да се подчиняваш на такъв дворцов етикет, някои от нас щяха да са доста затруднени.
	— Дори и аз — намеси се Ланселет, — бих се замислил, преди да положа такава клетва, защото съзнавам, че съм грешен човек. Но с клетва или без, аз съм зад Артур винаги, на живот и смърт, и той го знае.
	— Да пази Бог някога да се усъмня в теб — Артур се усмихна с дълбока обич на стария си приятел. — Ти и Гауейн сте стълбовете на кралството ми. Загубя ли някога един от вас, сигурен съм, че и тронът ми ще рухне и ще загине и Камелот!
	Той вдигна глава, защото в далечния край на залата се отвори врата и един свещеник в бели одежди, съпроводен от двама млади мъже, облечени също в бяло, влезе и се запъти към него. Галахад стана веднага.
	— Ако позволиш, кралю…
	Артур стана също и прегърна своя наследник.
	— Бъди благословен, Галахад. Върви, настана време за бдение. Момчето се поклони и се обърна, за да прегърне баща си. Гуенхвифар не можа да чуе какво му каза Ланселет. Тя протегна ръка и Галахад се наведе, за да я целуне.
	— Благослови ме и ти, лейди.
	— Винаги ще те благославям, Галахад — отвърна Гуенхвифар, а Артур добави:
	— Ще те изпратим до църквата. Над доспехите си ще бдиш сам, но искаме да бъдем още малко с теб.
	— Оказваш ми голяма чест, кралю. Имаше ли бдение, когато коронясваха теб?
	— И още как — усмихна се Моргана, — но беше доста по-различно.
	Когато всички гости се упътиха вкупом към църквата, Гуидиън поизостана, така че тръгна редом с Моргана. Тя вдигна очи към сина си — беше по-нисък от Артур, който бе наследил високия ръст на Пендрагон, но редом с нея изглеждаше висок.
	— Не очаквах да те срещна тук, Гуидиън.
	— Аз сам не очаквах, че ще се озова тук, мадам.
	— Чух, че по време на войната си се сражавал сред саксонците, които се съюзиха с Артур. Не знаех, че си и воин.
	Той сви рамене.
	— Не би могла да знаеш много за мен, лейди.
	Тя попита рязко, без да знае, че ще зададе този въпрос до мига, в който сама се чу как пита:
	— Мразиш ли ме, защото те изоставих, синко?
	Гуидиън се поколеба.
	— Може би съм те мразил някога, когато бях малък — каза той най-сетне. — Но аз съм дете на Богинята, и твоето отсъствие ме накара наистина да се приемам за такъв, да знам, че нямам баща и майка сред смъртните. Не те виня вече, Господарке на Езерото — завърши той.
	За миг пътят загуби очертания пред очите й. Стори й се, че редом с нея върви младият Ланселет… Синът й я хвана внимателно за ръка.
	— Внимавай, пътеката е неравна.
	Моргана попита:
	— Как са всички на Авалон?
	— Ниниан е добре — каза той. — От известно време почти не поддържам връзки с останалите.
	— Не си ли виждал там сестрата на Галахад, момиче на име Нимю? — Моргана се смръщи, опитвайки се да си спомни на колко години е сега Нимю. Галахад беше на шестнайсет — значи Нимю трябваше да е на четиринайсет, вече съвсем пораснала.
	— Не я познавам — отвърна Гуидиън. — Чувах, че старата жрица, вещателката — Рейвън се казваше, нали? — я взела при себе си, да живее в мълчание и отшелничество. Никой мъж няма право да види лицето й.
	„Защо ли Рейвън е постъпила така?“ Моргана усети, че изтръпва, но само попита:
	— А как е Рейвън? Здрава ли е?
	— Не съм чувал да е болна — каза Гуидиън, — макар че, когато я виждах на последните ритуали, ми се стори по-стара и от дъбовете наоколо. А гласът и е сладък и звучи тъй, сякаш е младо момиче. Но тя говори само по време на ритуал.
	Моргана каза:
	— Никой смъртен мъж не я е чувал да говори, освен в транс, Гуидиън, а малко са и жените, които са чували човешкия й глас. Аз живях в Дома на девиците цели дванадесет години, и едва ли съм я чувала да издаде звук повече от пет-шест пъти.
	Не й се искаше да говори или дори да мисли за Авалон, затова реши да заговори за нещо друго:
	— Значи се би заедно със саксонците?
	— Тъй е — а се сражавах и в Бретан. Прекарах известно време в двора на Лайънел. Той беше убеден, че съм син на Ланселет, караше ме да го наричам „чичо“, а аз не се опитах да го разубеждавам. Доброто име на Ланселет никак няма да пострада, ако хората се убедят, че е направил и някое копеле тук-там. И също както на времето са дали името на добрия рицар Ланселет, саксонците на Сеардиг прекръстиха и мен. Него са нарекли „Стрела на елфите“ — при тях няма човек, който да не получи име, отговарящо на постъпките му. А мен нарекоха Мордред — ще рече нещо като „Лукав съветник“ или „Смъртоносен съвет“. Не ми се вярва да са го мислили като комплимент!
	— Не е кой знае колко трудно да си по-лукав съветник от един саксонец — отбеляза Моргана. — Но кажи ми, какво те накара да дойдеш тук преди времето, което сам бе избрал?
	Гуидиън сви рамене.
	— Дощя ми се да видя съперника си.
	Моргана се озърна плахо.
	— Не казвай такива неща на висок глас!
	— Нямам основания да се боя от Галахад — отвърна той спокойно. — Не ми се вярва да доживее да стане крал.
	— Видения ли си имал?
	— Не ми трябват видения, за да знам, че трябва мъж, по-силен от Галахад, за да задържи трона на Пендрагон — отвърна Гуидиън. — Но за да те успокоя, лейди, мога да ти дам клетва в името на Свещения извор, че Галахад няма да загине от моята ръка. Нито пък — добави той след миг, защото видя, че тя потръпва — от твоята. След като Богинята не желае той да седи на трона в новото царство на Авалон, нека го оставим на нейната воля.
	Той докосна за миг ръката на Моргана; докосването му бе почти нежно тя потръпна отново.
	— Хайде — каза Гуидиън, а на Моргана й се стори, че гласът му прозвуча съчувствено, като на свещеник, който дава опрощение на греховете — да отидем да изпратим братовчед ми до мястото, където ще бди над бойните си доспехи. Не е редно нещо да помрачава един от най-важните дни в живота му. Много такива мигове и без това не му остават.


	5

	Колкото и пъти да беше ходила в Камелот, Моргоуз от Лотиан никога не престана да се наслаждава на пищните церемонии. Сега, напълно съзнавайки значимостта си като васална кралица и майка на трима от най-доверените рицари от свитата на Артур, щеше да заема видно място на трибуната по време на предстоящия турнир. В църквата я поставиха редом с Моргана — след края на литургията Галахад щеше да бъде посветен в рицарство. Той беше коленичил до Артур и Гуенхвифар — макар че бе пребледнял, вълнението озаряваше с вътрешно сияние сериозното му лице.
	Епископ Патрициус, който бе пристигнал специално от Гластънбъри, за да отслужи литургията за Петдесетница тук, в Камелот, сега се бе изправил пред всички в бялата си тържествена одежда и тъкмо призоваваше паството на причастие:
	— Вземете от този хляб, защото той е Моето тяло…
	Моргоуз вдигна закръглената си ръка, за да прикрие една прозявка. Макар че присъстваше редовно на християнски богослужения, никога не се замисляше много за тяхното съдържание; не бяха дори интересни като ритуалите на Авалон, доколкото си ги спомняше от детските години. Но откак бе навършила четиринадесет години, Моргоуз винаги беше считала всички Богове и религии за измислици, създадени, за да забавляват човешкото съзнание. В нейните очи те нямаха връзка с действителността. Все пак, когато я канеха на тържествата по Петдесетница, тя чинно присъстваше на литургия, най-вече за да угоди на Гуенхвифар — в края на краищата й беше домакиня, пък и жена на британския самодържец, свързваше ги и близко роднинство. Моргоуз се упъти заедно с останалите членове на кралското семейство да вземе причастие. Моргана, изправила се видимо напрегната редом с нея, бе единствената, която не тръгна към олтара. Моргоуз си помисли лениво, че момичето постъпва извънредно глупаво. Не стига, че отчуждаваше обикновените хорица от себе си, ами и по-набожните в кралския двор я наричаха вещица и магьосница и я хулеха с какви ли не по-лоши думи, когато се надяваха да не бъдат чути. Какво значение имаше всичко това? Нима между едната религиозна лъжа и другата имаше някаква разлика? Ето, крал Уриенс очевидно бе далеч по-практичен човек — Моргоуз бе убедена, че не е по-вярващ от любимата котка на Гуенхвифар, бе видяла и знака на змиите около китките му, но той все пак се причести заедно със сина си Аколон.
	Въпреки ироничните й размисли, когато накрая епископът призова да се помолят за мъртвите, Моргоуз установи, че се е насълзила. Лот още й липсваше — липсваше й циничната му жизнерадост и уважението, което неизменно й засвидетелстваше — какъвто и да беше покойният, бе оставил и четирима сина, и четиримата — чудесни момчета. Гауейн и Гарет бяха коленичили също наблизо, сред членовете на кралското семейство — Гауейн, както винаги, бе колкото възможно по-близо до Артур, а Гарет — редом с младия си приятел Увейн. Моргоуз бе забелязала, че Увейн нарича Моргана „майко“, бе забелязала и прояви на искрено майчино чувство у племенницата си — а досега бе считала Моргана за неспособна на такава привързаност.
	Кралското семейство и свитата на Артур заизлизаха, сред шумолене на скъпи одежди и тих звън на мечове и ножници, и застанаха пред църквата Гуенхвифар беше може би прекалено отслабнала, но все така красива, с дългите си златни плитки, които падаха чак до великолепния златен колан на роклята й. Артур бе не по-малко внушителен — Екскалибур висеше както винаги на кръста му, все в същата поизлиняла ножница от червено кадифе, както и преди двадесет години. Моргоуз си каза, че Гуенхвифар е можела спокойно да му избродира нова ножница през всичкото това време.
	Галахад коленичи пред краля. Артур пое един меч от ръцете на Гауейн и каза:
	— На теб, моя скъп племенник и осиновен син, дарявам този меч — и кимна на Гауейн, който закопча колана с меча на стройната талия на младия човек. Галахад вдигна очи, усмихна му се съвсем по момчешки и каза ясно, така че го чуха всички наоколо:
	— Благодаря ти, кралю мой. Да даде Бог да вадя този меч само за да ти служа.
	Артур постави двете си ръце върху главата на Галахад и каза:
	— С радост те приемам в братството на рицарите на Кръглата маса, Галахад, и те провъзгласявам за рицар. Бъди винаги верен и честен, вади меча си само в защита на трона и на правото дело.
	После помогна на момчето да стане, прегърна го и го целуна. Гуенхвифар също целуна Галахад, а после кралят, кралицата и тяхната свита тръгнаха към мястото, определено за турнира, сподирени от всички останали.
	Моргоуз вървеше между Моргана и Гуидиън, а Уриенс, Аколон и Увейн бяха непосредствено зад тях. Турнирното поле беше украсено с арки от зеленина, със знаменца и панделки, а уредниците на игрите размерваха площта, на която щяха да се сражават участниците. Моргана видя как Ланселет прегърна Галахад и му даде един малък, чисто бял щит. Моргоуз попита:
	— Ще се сражава ли днес Ланселет?
	Аколон отвърна:
	— Мисля, че не. Чух, че той ще бъде главен церемониал майстор; достатъчно често е бил победител в досегашните турнири. А между нас казано, не е и толкова млад. Би било доста унизително за рицаря на кралицата да бъде свален от коня от някой едва-що посветен младок. Чувал съм, че Гарет го е побеждавал неведнъж, а един път и Ламорак се е оказал по-добър…
	Моргоуз каза с усмивка:
	— Ламорак постъпва добре, като не се хвали с тази победа — малко мъже биха устояли да не разправят, на когото срещнат, че са победили на турнир самия Ланселет!
	— Мисля — каза тихо Моргана, — че повечето от по-младите рицари биха страдали ако знаят, че Ланселет не е вече непобедим. Той винаги е бил техен идол.
	Гуидиън се изкиска:
	— Искаш да кажеш, че младите елени не желаят да предизвикат на двубой стария крал?
	— Мисля дори, че и повечето от старите рицари не искат да го сторят — каза Аколон. — А що се отнася до младите, малко от тях имат достатъчно опит и сили, за да се справят с него. Ако се опитат, Ланселет все още има на какво да ги научи.
	— Аз не бих искал да го победя — каза Увейн. — Убеден съм, че в този двор няма рицар, който да не обича Ланселет. Гарет може да го свали от коня, когато си поиска, но никога не би го посрамил точно на Петдесетница — а пък Гауейн винаги му е бил равен. Помня как веднъж, пак по Петдесетница, двамата се сражаваха повече от час и нито един не успя да надвие другия, но веднъж Гауейн изби меча от ръката на Ланселет. За себе си не мога да твърдя, че бих го победил в двубой, но дори да можех, предпочитам Ланселет да запази славата си на пръв сред рицарите, докато е жив.
	— Все пак опитай някой ден — усмихна се Аколон. — Аз го сторих веднъж и той ми изби цялата самонадеяност от главата само за пет минути. Може да е застарял, но не е загубил нищо от силата и уменията си.
	Той отведе Моргана и баща си до отредените за тях места и каза:
	— Ако позволите, ще побързам да се запиша сред участниците.
	— Аз също — допълни Увейн, навеждайки се да целуне ръка на баща си. После се обърна към Моргана:
	— Аз нямам тук дама на сърцето, майко. Ще ми дадеш ли някакъв твой накит, с който да изляза на турнирното поле?
	Моргана се усмихна и му подаде една панделка от ръкава си. Увейн я върза на ръката си и добави:
	— Реших да изпробвам силите си срещу Гауейн.
	Гуидиън каза с очарователна усмивка:
	— По-добре си прибери залога, лейди — нима би желала да го загубиш толкова лесно?
	Моргана погледна с усмивка Аколон и Моргоуз, която забеляза как засия лицето й, си каза: „Тя приема Увейн за свой син и той й е много по-близък от Гуидиън, в това няма съмнение; но очевидно Аколон за нея е нещо много повече. Чудя се дали старият крал знае — и дали изобщо го е грижа?“
	Дойде и Ламорак — Моргоуз усети, че сърцето й се стопля от вниманието му — наоколо имаше толкова много красиви дами и той би могъл да спечели благоволението на всяка една от тях. Но ето, пред очите на всички в Камелот милото й момче дойде и се поклони пред нея:
	— Лейди, ще ми дадеш ли залог, с който да вляза в битка?
	— С радост, скъпи — отвърна Моргоуз и му подаде една роза от букета, който носеше на гърдите си. Ламорак целуна цветето; Моргоуз му подаде ръката си, съзнавайки със задоволство, че любимият й е сред най-привлекателните мъже наоколо.
	— Сякаш наистина си омагьосала Ламорак — отбеляза Моргана. Моргоуз, въпреки че току-що бе му дала залога за обичта си пред очите на целия двор, усети, че безстрастният коментар на племенницата й я кара да се черви.
	— Значи мислиш, че имам нужда от магии, за да привлека един мъж?
	Моргана се засмя.
	— Може би не улучих точната дума. Но младите мъже наистина търсят хубавото лице и почти нищо повече.
	— Е, Моргана, Аколон е по-млад от теб, но ти явно си го очаровала така, че не поглежда друга жена, пък била тя по-млада или по-красива. Но не бих те упрекнала, скъпа. Омъжиха те против волята ти, а и съпругът ти спокойно може да ти бъде дядо.
	Моргана сви рамене.
	— Понякога ми се струва, че Уриенс знае — може би дори е доволен, че съм си избрала любим в неговия двор, та да не се изкуша да го напусна.
	Моргоуз попита малко несигурно — не бе задавала на Моргана никакъв личен въпрос още от раждането на Гуидиън:
	— Значи не си в добри отношения с Уриенс? Моргана отново сви безразлично рамене.
	— Мисля, че Уриенс не се интересува от мен чак толкова, че да си влошаваме отношенията по един или друг повод.
	— А какво мислиш за Гуидиън? — попита Моргоуз.
	— Гуидиън ме плаши — отвърна Моргана. — Но признавам, че трудно може да се устои на чара му.
	— А ти какво очакваш? Той е наследил красотата на Ланселет и твоя остър ум — а освен това е и амбициозен.
	— Колко странно е това, че познаваш родния ми син по-добре от мен самата — каза Моргана и в думите й прозвуча такава горчивина, че Моргоуз, която тъкмо искаше да се сопне, да каже на по-младата жена, че не би могла да очаква нещо друго, след като е изоставила детето, се спря и вместо това я потупа по ръката и каза меко:
	— Скъпа моя, когато момчето израсне толкова, че вече да не ти седи в скута, всеки го познава по-добре от родната му майка. Убедена съм, че Артур и неговите рицари, че дори и твоят Увейн познават Гауейн много по-добре от мен, а пък той дори не е труден за разбиране — винаги е бил толкова простосърдечен! Дори да бе отгледала Гуидиън от бебе, пак нямаше да го разбираш — аз си признавам честно, че никога не съм могла!
	Една притеснена усмивка бе единственият отговор на Моргана. Тя се обърна и се загледа в арената — там вече се бяха появили шутовете на краля. Те подскачаха нагоре-надолу, имитирайки сблъсъците между рицари — вместо оръжия размахваха надути свински мехури, а щитовете им бяха от ярко боядисано платно. Скоро всички зрители се заливаха от смях. Шутовете започнаха да се кланят, а Гуенхвифар им раздаде подчертано тържествено сладкиши — както по-късно щеше да поднесе и наградата на победителя в турнира. Шутовете веднага се сбиха за сладките и предизвикаха ново избухване на смях и аплодисменти, сетне се отдалечиха с подскоци към кухните, където ги чакаше обядът.
	Един от херолдите излезе напред и оповести, че първи ще премерят силите си рицарят на кралицата, сър Ланселет от Езерото, и рицарят на краля, сър Гауейн от Лотиан и Островите.
	Когато двамата излязоха на арената, овациите бяха нескончаеми. Ланселет бе все така строен, и толкова красив, независимо от бръчките по лицето и сребърните нишки в тъмните му коси, че Моргана почувства как й секва дъхът.
	„Да“, каза си Моргоуз, която не преставаше да я наблюдава, „тя все още го обича, след всички тези години. Може би сама не съзнава, но няма съмнение, че го обича още.“
	Двубоят приличаше повече на добре разучен танц. Ланселет и Гауейн кръжаха един срещу друг и от време на време сред смълчалата се публика отекваше звънът на кръстосаните им мечове. Моргоуз не можа да забележи и най-малък превес в полза на единия или другия. Най-сетне и двамата отпускаха мечовете си, поклониха се пред краля и се прегърнаха. Публиката ги изпрати все така възторжено, без да показва и най-малкото предпочитание към един от двамата.
	Сетне дойде време на конните двубои. Първо имаше демонстрации на умела езда, на арената ездачите се справяха с необяздени коне. Моргана си спомни смътно как Ланселет бе правил нещо подобно много отдавна, като че ли беше на сватбата на Артур. Сетне започнаха и същинските двубои — рицарите препускаха един срещу друг и макар че копията им бяха тъпи, сваленият от коня можеше да пострада много зле. Един млад рицар счупи крака си при падането. Когато го отнасяха, крещеше от болка, а кракът му бе изкривен под невъзможен ъгъл. Това беше и единственото сериозно нараняване, но имаше немалко по-незначителни рани, счупени пръсти, някои от рицарите губеха съзнание при падането, други пък едва успяваха да се измъкнат изпод копитата на коня, ако се случеше да е по-буен или недотам добре обучен. Накрая Гуенхвифар раздаде награди на най-добрите. Артур повика и Моргана и я помоли също да връчи някои от наградите.
	Една от наградите за езда трябваше да получи Аколон. Той коленичи пред Моргана и прие наградата от нейните ръце. В същия миг Моргоуз дочу за свое голямо удивление някакъв тих, съскащ, но ясен глас. Някой прошепна съвсем отчетливо: „Вещица! Развратница!“
	Моргана се изчерви, но ръцете й не трепнаха. Аколон пое скъпоценната чаша, а Артур каза тихо на един от прислужниците:
	— Открий кой беше!
	Човекът тръгна веднага, но Моргоуз бе убедена, че в тази тълпа не би могъл никога да разбере кой е виновникът.
	Започваше втората част на турнира и Моргана се върна да заеме мястото си до нея. Очевидно беше гневна, лицето й беше пребледняло, а ръцете й трепереха. Моргоуз забеляза колко неравно бе и дишането й.
	— Не се тревожи, мила — каза й тя. — Знаеш ли как наричат мен, ако някоя година реколтата е лоша, или ако накажа някой както подобава, вместо да го оставя да се измъкне и да продължи с безобразията си?
	— Да не мислиш, че ме е грижа как ме нарича тази измет? — отвърна презрително Моргана, но за Моргоуз бе ясно, че се преструва. — Хората в моята страна ме обичат и уважават.
	В началото на втората част на арената се бориха саксонски селяци. Бяха огромни, космати мъже — обрасли бяха не само лицата, но и полуголите им тела. Докато се бореха, издаваха животински звуци, а силата им беше такава, че чупеха кости с едно стискане. Моргоуз се приведе напред — съвсем явно се наслаждаваше на тази демонстрация на мъжка сила. Моргана отвърна отвратено очи.
	— Хайде, Моргана — станала си по-превзета от самата кралица! Ама че лица! — Моргоуз засенчи очите си с длан и допълни: — Мисля, че истинският турнир най-сетне започва… Я виж! Това не е ли Гуидиън? Какво търси долу?
	Гуидиън беше прескочил оградата и тичаше към центъра на арената. Пропъди с ръка един от херолдите, който забърза към него, и извика с ясен звънлив глас, който се чу от единия до другия край на полето:
	— Кралю Артур!
	Моргоуз видя как Моргана се отпусна назад, бяла като смъртник. Беше се вкопчила с две ръце в парапета пред себе си. Какво искаше да направи това момче? Да не би да му бе хрумнало да направи сцена и да поиска Артур да признае бащинството си пред цялата тази тълпа?
	Артур се изправи. Очевидно той също бе притеснен, но гласът му прозвуча ясен и спокоен:
	— Да, племеннико?
	— Чувал съм, че на такива турнири е обичайно кралят да позволи необявено предварително предизвикателство. Сега аз призовавам на двубой сър Ланселет!
	Моргоуз си спомни как Ланселет веднъж бе казал, че такива двубои са проклятието на живота му; нямаше млад рицар, който да не мечтае да излезе срещу защитника на кралицата. Артур отвърна сериозно:
	— Да, има такъв обичай, но аз не мога да ти отговоря от името на Ланселет. Ако той приеме твоето предизвикателство, аз няма да се противопоставя, но ти трябва да се обърнеш към него и да приемеш неговия отговор.
	Моргоуз промърмори:
	— Проклетото му хлапе! През ум не ми минаваше какво е намислил… — но на Моргана й се стори, че идеята всъщност й харесва.
	Излезе вятър и вдигна прашни вихрушки по напечената от лятното слънце арена. Гуидиън закрачи през прахоляка към другия край на арената, където седеше Ланселет. Моргоуз не можа да чуе думите, които си размениха, но Гуидиън се обърна към публиката и извика гневно:
	— Лордове, рицари! Дълг на този, който е считан за най-добър сред вас, е да приеме предизвикателството на всеки новодошъл! Кралю, настоявам Ланселет да приеме двубоя или да ми отстъпи титлата си! Отговори, кралю, защо Ланселет е считан за пръв сред твоите рицари — заради своята сила и смелост или заради някакви други заслуги?
	— Иска ми се — каза Моргоуз, — синът ти да беше по-малък, та да изяде един хубав пердах, Моргана!
	— Защо обвиняваш него? — отвърна Моргана. — Защо не виниш Гуенхвифар, която поставя мъжа си в такова положение? Няма човек в това кралство, който да не знае, че тя обича Ланселет, и все пак никой не подвиква подир нея „вещица“ или „развратница“!
	Долу, на арената, Ланселет бе станал от мястото си. Той отиде при Гуидиън и с премерено движение го удари през устата с ръкавицата си:
	— Сега вече имам повод да те накажа за злия ти език, млади Гуидиън! Ще видим кой ще се откаже пръв от двубоя!
	— За това съм дошъл — отвърна Гуидиън. Не личеше да е впечатлен нито от думите на Ланселет, нито от удара, въпреки че по бузата му се стичаше тънка струйка кръв. — Дори ти отстъпвам правото на първа кръв, сър Ланселет. Редно е да се съобразя с годините ти.
	Ланселет каза няколко думи на един от помощниците си, който веднага зае мястото му на главен церемониалмайстор. По трибуните се разнесе шум и ропот, докато Ланселет и Гуидиън взеха мечовете си и се упътиха към трибуната, където седеше кралят, за да се поклонят пред него преди започване на двубоя, както изискваше обичаят. Моргоуз мислеше: „Ако сред всички тези хора има дори един, който да не е убеден, че двамата са баща и син, то той трябва да е много зле със зрението“.
	Двамата мъже, с лица, вече скрити от наличниците на шлемовете, издигнаха мечовете си, обърнати един към друг. Бяха почти еднакви дори и на ръст — единствената разлика между тях беше в доспехите. Ризницата на Ланселет беше стара, нагръдникът доста очукан от многобройни удари, а снаряжението на Гуидиън беше ново-новеничко, блестящо, без драскотина. Те закръжиха бавно по арената, след това се спуснаха светкавично един срещу друг и ударите се посипаха с такава бързина, че Моргоуз вече не можеше да ги следи. Очевидно беше надмощието на Ланселет над по-младия мъж. Той реши да го използва веднага и нанесе мощен удар, който засегна странично шлема на Гуидиън. Силата на удара беше толкова голяма, че Гуидиън залитна, загуби равновесие и се просна с цялата си дължина в прахта. Ланселет отпусна меча си и веднага отиде да помогне на противника си да се изправи. Моргоуз не можа да чуе точно думите му, но бяха очевидно шеговити и добронамерени — нещо от рода на „Стига ли ти, хлапе?“
	Гуидиън посочи разкървавената китка на Ланселет, която бе успял да докосне с меча си.
	— Ти първи проля кръв, сър, а аз — втори. Не искаш ли да изчакаме да видим кой пък ще падне следващия път?
	Хората по трибуните започнаха да свиркат и да се възмущават — прието бе такива показни двубои да се прекратяват веднага след като и двамата противници пролеят първа кръв, особено ако се сражават с непритъпени оръжия.
	Крал Артур стана.
	— Това е празник, двубоят е приятелска среща, а не борба на живот и смърт! Няма да допусна уреждане на сметки тук, освен ако приемете да отнема оръжията ви и да се биете с юмруци и тояги! Продължавайте, ако искате, но ви предупреждавам — стигне ли се до тежко нараняване, и двамата ще бъдете в немилост!
	Двамата рицари се поклониха, разделиха се и отново закръжиха един срещу друг на арената, търсейки по-изгодна позиция, от която да нападнат. Двамата връхлетяха едновременно един срещу друг и Моргоуз изохка неволно, ужасена от силата на сблъсъка им. Явно всеки момент единият от двамата щеше да проникне под шлема на противника, да нанесе смъртоносния удар… Един от двамата беше паднал на колене, защитата му отслабваше все повече по шлема валеше град от удари, мечовете бяха заклещени в смъртоносна схватка, този, който бе на колене, се отпускаше все по-близо до земята…
	Тогава се разнесе викът на Гуенхвифар, която не издържа и стана от мястото си:
	— Няма да допусна това да продължава!
	В същия миг Артур хвърли жезъла си на арената; хвърлеше ли кралят жезъла си, боят трябваше да бъде мигновено прекратен, но нито един от сражаващите се не го забеляза, та се наложи церемониалмайсторите да ги разделят. Гуидиън се изправи веднага — свеж и строен, а когато свали шлема си, всички видяха, че се усмихва. Наложи се оръженосецът на Ланселет да му помогне да се изправи; той се беше задъхал, а по лицето му се стичаха кръв и пот. Сред публиката сякаш избухна буря, възмутени възгласи се чуваха дори и сред останалите рицари на арената; ако Гуидиън се бе надявал да привлече привързаността на хората, побеждавайки техния любимец, планът му се беше провалил изцяло.
	Но той отиде веднага при по-възрастния рицар и му се поклони дълбоко.
	— За мен бе голяма чест, сър Ланселет. Дойдох в кралския двор като чужденец, не съм приет в кръга на кралските рицари, и затова съм ти двойно благодарен за урока по фехтовка. — Усмивката му бе точно копие на усмивката, която се появи на лицето на Ланселет. — Благодаря ти, сър.
	Усмивката на Ланселет караше лицето му да светне, както винаги — приликата между двамата ставаше почти комична.
	— Ти се държа чудесно, Гуидиън.
	— Тогава — поде Гуидиън и най-неочаквано коленичи в прахта пред Ланселет, — моля те, сър, ти да бъдеш този, който ще ме посвети в рицарско звание.
	Моргоуз си пое дъх. Моргана седеше напълно неподвижна, сякаш вкаменена. Но изведнъж от мястото, където седяха съюзниците — саксонци, избухнаха невъздържани приветствия:
	— Лукав съветник е той наистина! Хитрец, хитрец — да ги видим как ще ти откажат, момче, след като се справи с най-добрия от тях!
	Ланселет хвърли поглед към Артур. Кралят като че ли бе замръзнал на мястото си, но след миг се съвзе и кимна. Ланселет направи знак на оръженосеца си, който веднага му подаде един меч. Ланселет го пое заедно с колана и го закопча на кръста на Гуидиън.
	— Носи този меч винаги в служба на своя крал и на правдата — каза старият рицар. Сега бе сериозен и строг. Всякаква веселост бе отлетяла и от лицето на Гуидиън — вълнението удвояваше привлекателността му. Бе вдигнал очи към Ланселет и Моргоуз забеляза, че устните му треперят.
	Внезапен прилив на съчувствие се надигна в сърцето й — момчето бе незаконородено, а за разлика от повечето копелета не бе и признато от баща си — бе много по-отхвърлен от обществото, отколкото е бил някога Ланселет. Кой би могъл да го вини за хитростта, с която принуди кръвните му роднини да го забележат? Моргоуз си каза: „Много отдавна трябваше да сме го довели в двора на Артур, та поне да има някакво семейно признание на произхода си, колкото и да е невъзможно Артур да го признае публично. Не е редно родният син на един крал да е принуден да постъпва така“.
	Ланселет положи длани на челото на Гуидиън.
	— С позволението на краля те приемам в братството на рицарите на Кръглата маса. Бъди му верен винаги, а защото заслужи званието си по-скоро с хитрост, отколкото с груба сила — а ти показа, че и тя не ти липсва — от днес ще бъдеш известен не като Гуидиън, а като Мордред. Стани, сър Мордред, и заеми мястото си сред рицарите на крал Артур.
	„Гуидиън… Не, той е вече Мордред…“ Моргоуз си спомни, че даването на име при приемането в рицарското братство се счита за почти толкова сериозно, колкото и църковното кръщение. Момчето бе явно дълбоко развълнувано, почти не чуваше виковете и приветствията около себе си. Когато проговори, гласът му трепереше:
	— Аз спечелих истинската награда на турнира, лорд Ланселет, който и да победи в игрите оттук нататък.
	— Не — прошепна Моргана на Моргоуз, — наистина не го разбирам. Това беше последното, което съм очаквала от него!


	Измина доста време, преди рицарите да се подредят отново за последната част на турнира. Някои отидоха да пият вода или да хапнат набързо по някой залък; други се събираха на малки групички и спореха на чия страна да бъдат в предстоящото общо сражение; трети пък отидоха да нагледат конете си. Моргоуз слезе на арената и се запъти към една групичка от по-младите рицари, сред които се открояваше с ръста си Гарет — той стърчеше над останалите поне с половин глава. Първоначално й се стори, че говори с Ланселет, но като отиде по-близо до него, видя, че срещу него е Гуидиън. Гласът на сина й беше гневен. Моргоуз успя да долови само последните му думи:
	— … Причинил ли ти е някога зло? Как можа да го унизиш пред всички тези хора…
	Гуидиън отвърна смеешком:
	— Ако лорд Ланселет се нуждае от защита на арената сред приятели, Бог да му е на помощ, попадне ли отново сред саксонци или при дивите северняци! Хайде, братко, няма съмнение, че Ланселет още може сам да защитава доброто си име! Само това ли имаш да ми кажеш на първата ни среща след толкова много години? Само упреци, че съм се държал зле с човек, когото обичаш?
	Гарет също се засмя и притисна в прегръдките си Гуидиън. После каза:
	— Все същият безразсъден младок! Откъде ти дойде на ума да постъпиш така? Та Артур щеше веднага да те провъзгласи за рицар, само да го беше помолил!
	Моргоуз си спомни, че Гарет не знае истината за произхода на Гуидиън; той несъмнено искаше да каже, че Артур ще го приеме като син на сестра му, Гуидиън каза:
	— Сигурен съм в това — той винаги е бил добър с роднините си. Той и теб е искал да посвети, заради дружбата си с Гауейн, но ти също си отказал, братко, нали? — той се засмя отново. — Пък и мисля, че Ланселет ми дължи нещо за всички тези години, през които се разхождам насам-натам с неговото лице!
	Гарет сви рамене.
	— Е, тъй като той очевидно не ти се сърди, виждам, че и аз трябва да ти простя. Надявам се, че сега и ти разбра колко е великодушен.
	— Да — пророни по-тихо Гуидиън, — той е толкова… — прекъсна се и вдигна глава, защото видя Моргоуз. — Защо си тук, майко? Мога ли да ти помогна с нещо?
	— Дойдох само да поздравя Гарет, защото днес не можахме да се видим — каза Моргоуз, а великанът коленичи, за да целуне ръка на майка си. Тя се обърна към него:
	— На чия страна ще се сражаваш в турнира?
	— Както винаги — отвърна Гарет, — ще се бия редом с Гауейн сред хората на краля. Ти имаш боен кон, нали, Гуидиън? Ще дойдеш ли с мен на страната на Артур? Има място и за теб.
	Гуидиън отвърна с мрачната си, загадъчна усмивка:
	— Тъй като Ланселет ме провъзгласи за рицар, считам, че е редно да се сражавам на негова страна. Ще се бия за лорд Ланселет от Езерото и редом със сър Аколон, заради Авалон. Но всъщност нямах намерение да излизам повторно на арената днес, Гарет.
	— Защо не? — Гарет постави ръка на рамото на по-младия мъж и го загледа усмихнат, както винаги — пред очите на Моргоуз се изправи образът му като съвсем млад — и тогава гледаше доведения си брат така — отгоре надолу, с добродушна усмивка. — Дори е редно да го сториш, след като тъкмо днес си провъзгласен за рицар. Галахад също ще се сражава.
	— А на чия страна? — попита Гуидиън. — На страната на баща си, Ланселет, или на краля, който го провъзгласи за свой наследник? Не е ли това жестоко изпитание за привързаността му към единия и другия?
	Гарет отвърна раздразнено:
	— А как според теб да разделим рицарите за турнира, ако не под водачеството на двамата най-велики сред нас? Сериозно ли мислиш, че Ланселет или Артур биха счели това за проява на действителна лоялност? Артур не може да се сражава, дори и да иска, защото би поставил не един рицар в невъзможното положение да дигне ръка срещу краля си, но Гауейн е негов застъпник открай време. Нима искаш пак да раздухаш старите злословия? __ти__?
	Гуидиън сви рамене.
	— Тъй като нямам намерение да се присъединя нито към единия, нито към другия лагер…
	— А какво ще си помислят за теб? Че си страхливец, че бягаш от битката…
	— Достатъчно дълго съм се бил в армията на Артур, за да ме интересува какво щял да каже този или онзи — отвърна Гуидиън. — Но ако това те безпокои толкова, кажи им, че конят ми е окуцял и че не бих искал той да пострада още повече — това е напълно приемливо извинение.
	— Бих ти предложил един от конете на Гауейн — отвърна озадачено Гарет, но щом си търсиш извинение, прави каквото искаш. Но все пак защо, Гуидиън? Или може би трябва вече да те наричам Мордред?
	— Ти винаги ще можеш да ме наричаш както си искаш, братко.
	— Но няма ли да ми кажеш защо се измъкваш от сражението, Гуидиън?
	— Никой друг, освен теб не би употребил тази дума безнаказано, но тъй като настояваш толкова, ще ти кажа. Заради теб, братко.
	Гарет се смръщи.
	— Какво, за Бога, имаш предвид?
	— Що се отнася до твоя Бог, знам за него много малко, пък не ме и интересува — отвърна Гуидиън и впи очи в обувките си, — но щом трябва да знаеш… Аз имам пророчески видения, Гарет, още от малък…
	— Е, и какво от това? — прекъсна го нетърпеливо Гарет. — Да не си сънувал в някой кошмар как падам под твоето копие?
	— Не, не бива да се шегуваш с това — каза Гуидиън, а Моргоуз имаше чувството, че кръвта в жилите й изведнъж се е превърнала в ледена вода. Видя как Гуидиън се взря в лицето на Гарет и продължи: — Виждал съм те… — той преглътна, сякаш гърлото му се бе свило, та да не може да произнесе ужасните думи. — Виждал съм те да лежиш умиращ пред мен, и винаги знаех, че умираш по моя вина, молех те да проговориш, но ти не казваше и дума…
	Гарет сви устни и подсвирна беззвучно. Но веднага потупа весело осиновения си брат по рамото.
	— Нямам много вяра на сънища и видения, момче. Пък и никой не може да избяга от съдбата си. Не са ли ти го казвали на Авалон?
	— Да — каза тихо Гуидиън. — И ако се случи да паднеш наистина от моята ръка в битка, братко, то това наистина ще е съдба. Но не бих искал да изкушавам съдбата заради един турнир. Зла слука може да насочи ръката ми да нанесе смъртоносен удар… Остави ме на мира, Гарет. Няма да се сражавам днес, пък нека говорят, каквото си щат.
	Гарет изглеждаше объркан.
	— Прави каквото искаш, момчето ми. Защо не отидеш тогава при майка ни — Ламорак ще се бие на страната на Ланселет.
	Той се наведе, за да целуне отново ръка на майка си, и тръгна. Моргоуз, сбърчила чело, понечи да попита Гуидиън какво точно е виждал, но забеляза, че той се взира упорито в земята пред себе си, и се отказа. Вместо това каза само:
	— Е, ако ще ми кавалерства един млад придворен, мога ли да те помоля да ми донесеш чаша вода, преди да се върна на мястото си?
	— Веднага, майко — отвърна Гуидиън и се запъти към бъчвите с вода.
	В очите на Моргоуз последната обща схватка винаги си оставаше някакво размазано, пъстро петно. Главата вече я болеше от силното слънце и тя копнееше всичко да приключи по-бързо. Беше и гладна, а отдалеч се носеше аромата на месо, печено на шиш.
	Гуидиън седеше до нея и й обясняваше какво става на арената, въпреки че тя знаеше слабо правилата на боя, пък и не я интересуваха особено. Но пак забеляза, че Галахад се представяше много добре — беше успял вече да свали от седлото двамина ездачи; Моргоуз бе малко изненадана. Но и Гарет винаги й се беше струвал много кротко момче, а сега бе станал наистина страшен воин. Накрая той взе наградата от името на кралските люде, които се биеха под ръководството на Гауейн. Никой не се изненада, когато Галахад взе наградата от името на хората на Ланселет. Обикновено даваха тази възможност на новопосветения рицар. Моргоуз не пропусна да отбележи:
	— И ти можеше да спечелиш награда, Гуидиън — но той само се засмя поклати глава.
	— Не ми трябва награда, майко. Защо да провалям празника на братовчед ми? А и Галахад наистина се би добре — наградата му е напълно заслужена.
	Раздадени бяха и много по-дребни награди, а когато и това привърши, рицарите отидоха при оръженосците си, които първо ги обливаха от главата до петите с вода, а после сменяха дрехите им. Моргоуз отиде с дамите от кралското семейство в една стая, която им беше предоставена, за да оправят роклите и косите си, и да измият прахта и потта от седенето по трибуните.
	— Какво мислиш? — попита тя, Моргана. — Успя ли Ланселет да си създаде враг?
	— Не — отвърна Моргана. — Не ги ли видя как се прегръщат?
	— Бяха досущ като баща и син — отбеляза Моргоуз. — Де да бяха! Лицето на Моргана бе като издялано от камък.
	— Прекалено късно е да се говори за това, лельо.
	Моргоуз се размисли. „Възможно ли е тя да е забравила, че аз знам кой е истинският баща на детето?“ Но леденото спокойствие на Моргана я принуди да смени темата.
	— Да ти помогна ли да си оправиш плитките отзад? — и Моргоуз взе гребена, а Моргана се обърна гърбом към нея. — Мордред — поде тя отново, докато се занимаваше с плитките, — наистина лукавството му е забележително! Успя да си спечели място сред рицарите не само със смелост, но и с хитрост, при това не му се наложи да прибягва до роднинските си връзки с краля. Добре са го нарекли саксонците! Но наистина не знаех, че се сражава толкова добре. Несъмнено успя да стори тъй, че появата му да се запомни. Вярно, че наградата бе дадена на Галахад, но всички говорят само за Мордред.
	Приближи се една от придворните дами на кралицата.
	— Лейди Моргана, наистина ли сър Мордред е твой син? Не знаех, че имаш дете…
	Моргана отвърна спокойно:
	— Бях много млада, когато го родих, и Моргоуз го осинови веднага. Самата аз бях почти забравила, че съм го родила…
	— А сега сигурно много се гордееш с него! Толкова е красив! Също като Ланселет! — продължи жената със светнали очи.
	— Да, нали? — съгласи се Моргана. Тонът й беше толкова любезен, че само Моргоуз, която я познаваше най-добре, забеляза колко е ядосана. — Тази прилика сигурно е смущавала неведнъж и двамата. Аз съм първа братовчедка на Ланселет, и когато бях малко момиче, приличах повече на него, отколкото на родния си брат. Майка ни беше висока и червенокоса като кралица Моргоуз, но лейди Вивиан си беше от дребния народ на Авалон.
	— Но кой е баща му тогава? — продължи да разпитва жената и Моргоуз видя как Моргана свива юмруци, за да не избухне. Все пак успя да отвърне с любезна усмивка.
	— Той е заченат по Белтейн, а всички деца, заченати в свещените горички, са деца на рогатия Бог. Предполагам, не си забравила, че като младо момиче бях сред дамите на Повелителката на Езерото.
	Опитвайки се да бъде учтива, жената измънка:
	— Бях забравила… Значи тогава там още са спазвали старите ритуали?
	— Спазват ги и сега — отговори спокойно Моргана. — И дано Богинята стори тъй, че никога да не престават, докато свят светува.
	Последните й думи накараха жената да млъкне, каквато беше и целта им. Моргана се обърна към Моргоуз и попита:
	— Готови ли сме, лельо? Хайде да слизаме към залата.
	Когато излязоха от стаята, тя въздъхна дълбоко — едновременно от облекчение и безсилен гняв.
	— Дърдорещи глупачки! Само ги послушай — нямат ли някакво по-разумно занимание от клюките?
	— Най-вероятно не — отвърна Моргоуз. — Съпрузите и бащите им, като ревностни християни, са се постарали да не допуснат нещо друго да занимава съзнанието им.
	Вратите на голямата зала с Кръглата маса, където щеше да бъде празничното пиршество, бяха затворени, та всички гости да влязат заедно.
	— С всяка година Артур усложнява церемониите — каза Моргоуз. — Какво ли ще има сега — сигурно ще влизаме в тържествена процесия?
	— А ти какво очакваш? — отвърна Моргана. — От толкова време вече няма войни, на него просто му се налага да вълнува по някакъв начин въображението на поданиците си. Идеята му да прави такива тържества е хубава — всъщност, чувах, че Мерлин го е посъветвал да постъпва така. Не само простолюдието, но и благородниците имат слабост към пищни зрелища — друидите винаги са знаели това, още от мига, когато за първи път са запалили белтейнските огньове. На Гуенхвифар й бяха нужни дълги години, но успя да направи този ден най-тържествено отбелязвания празник из християнските земи. — За първи път този ден Моргоуз я видя да се усмихва искрено. — Дори Артур е наясно, че не може да привлече вниманието на хората само с една литургия и пиршеството след това. Ако не се случи нещо забележително, той и Мерлин задължително ще го измислят. Колко жалко, че не можаха да наредят затъмнението да стане днес!
	— Видяхте ли затъмнението в Уелс? Моите хора бяха много уплашени — каза Моргоуз, — а пък мога да си представя как са пищяли кокошките на Гуенхвифар, като че ли настъпва краят на света!
	— Гуенхвифар наистина има слабостта да се заобикаля с глупачки — каза Моргана, — но тя самата не е никак глупава. Може би просто предпочита да я имат за такава. Чудя се как ги понася около себе си.
	— Трябва да бъдеш по-търпелива с тях — предупреди я Моргоуз, но Моргана само сви рамене.
	— Не ме интересува мнението на глупците.
	— Чудя се как си могла да живееш толкова дълго в дома на Уриенс като негова съпруга и кралица, а не си научила нищо от това, което трябва да знае една кралица. Каквото и да мислят мъжете за нея, жената винаги зависи още и от добрата воля на другите жени. Нима не са ти го казвали и на Авалон?
	Моргана отвърна рязко:
	— Жените на Авалон не са такива глупачки.
	Моргоуз я познаваше достатъчно добре, за да почувства страданието и самотата, прикрити от резкия й глас.
	— Моргана, защо не се върнеш на Авалон?
	Моргана сведе глава. Знаеше, че ако Моргоуз продължава да й говори с такова съчувствие, няма да издържи и ще се разплаче.
	— Още не е дошло времето. Длъжна съм да остана при Уриенс…
	— И при Аколон, нали?
	— Да, при Аколон — каза Моргана. — Знаех си, че ще ме упрекнеш…
	— Аз съм последната, която би имала право да те упрекне — каза Моргоуз. — Но Уриенс няма да живее още дълго…
	Моргана каза с вкаменено лице:
	— Така мислех и аз още в деня на сватбата ни. А сега ми се струва, че може да живее много дълго, като Талиезин. Не забравяй, че Талиезин ни напусна, когато беше минал деветдесетте.
	Междувременно Артур и Гуенхвифар бяха пристигнали и бавно си проправяха път към челото на колоната. Артур беше прекрасен, в пищни бели одежди, Гуенхвифар — красива и изящна, цялата в бяла коприна и обсипана със скъпоценности. Двете крила на високата врата се отвориха едновременно и кралят и кралицата поведоха колоната от благородници навътре в залата. Веднага след тях вървеше Моргана, като сестра на краля, съпроводена от съпруга и синовете си, Аколон и Увейн; след тях лелята на краля — Моргоуз, със семейството си; сетне Ланселет със своите близки, а след тях идваха един по един останалите рицари и заобикаляха Кръглата маса, заемайки постепенно местата си. Преди няколко години изкусен занаятчия бе изписал със злато и кармин името на всеки от рицарите на неговия стол. Сега, когато влизаха, Моргана забеляза, че столът, който бе най-близо до кралския трон, носеше името на Галахад — бе стоял празен досега, защото се пазеше за наследника на кралството. Но това тя забеляза само с крайчеца на окото си, защото веднага нещо друго привлече вниманието й — на троновете на Артур и Гуенхвифар бяха проснати две от големите шарени знамена на шутовете. По плата бяха изрисувани отвратителни, гротескни образи — на едното платно имаше карикатурен образ на рицар стъпил на главите на две фигури, които въпреки уродливия си вид наподобяваха Артур и Гуенхвифар. На другото имаше отвратителна неприлична рисунка, която накара дори Моргоуз, която в никакъв случай не беше превзета, да се изчерви — нарисувана беше дребна, мургава, съвсем гола жена в обятията на огромен дявол. Двойката беше заобиколена от голи фигури във възможно най-отблъскващи пози.
	Гуенхвифар изпищя:
	— Да ни пази Бог и Светата Дева!
	Артур бе се заковал на място. Гласът му прозвуча като гръмотевица:
	— Как е попаднало това… това… — думите очевидно му изневериха и той само махна с ръка към гнусните рисунки. — Как е попаднало това нещо тук?
	— Сър — започна да мънка шамбеланът, — на троновете нямаше нищо, когато приключихме с украсата на залата… Всичко беше в пълен ред, дори и цветята на мястото на кралицата…
	— Кой е влизал последен в залата? — продължи Артур.
	Кай излезе напред, накуцвайки.
	— Господарю и братко, последен влязох аз. Дойдох да проверя дали всичко е наред, и Господ ми е свидетел, всичко беше приготвено за тържественото влизане на кралската двойка. Падне ли ми мръсното псе, което е поставило това тук, ще му извия врата ето така! — и Кай направи жест, сякаш извиваше врата на кокошка.
	— Погрижете се за господарката си! — извика Артур. Жените се засуетиха, защото Гуенхвифар залитна и се отпусна, почти припаднала. Моргана веднага я подхвана и й заговори тихо, но настоятелно:
	— Гуен, не доставяй радост на зложелателите си! Та ти си велика кралица — какво те е грижа за цапаниците на някакъв глупак? Овладей се!
	Гуенхвифар плачеше неудържимо.
	— Как са могли? Как може… Как е възможно някой да ме мрази толкова много?
	— Няма жив човек на тази земя, който по някакъв начин да не пречи някому — отвърна Моргана, докато й помагаше да заеме мястото си. По-отвратителната от двете рисунки още не бе свалена от трона, и Гуенхвифар потръпна от отвращение, когато докосна неволно платното. Моргана го свлече и го хвърли на пода. Пред тях бяха поставени чаши за вино. Моргана даде знак на една прислужничка да налее вино на Гуенхвифар.
	— Не обръщай внимание на тези гнусотии, Гуен. Нали виждаш, тук явно имат предвид мен — каза тя. — Знам, шушукат, че се сношавам с дявола, но какво ме интересува това?
	Артур каза:
	— Изнесете тази мръсотия оттук и я изгорете. Запалете в залата ароматни треви, та да прогоним дъха на злото.
	Прислужниците веднага се разшетаха, за да изпълнят заповедите му, а Кай каза:
	— Ще открием злосторника. Сигурно е някой изпъден прислужник, който е искал да ме засегне — нали помните колко се гордеех с украсата на залата миналата година. Налейте вино и бира, и нека пием за това, позорът да настигне този, който се опита да ни развали празника. Кой ще пие с мен? За крал Артур и кралица Гуенхвифар!
	Приветствията бяха откъслечни, но когато кралят и кралицата станаха и се поклониха на всички, възторжените викове бяха искрени. Хората отново седнаха на местата си, и Артур каза:
	— А сега доведете молителите.
	Моргоуз се заслуша в молбата на първия човек, когото въведоха — беше нещо за границите на земите му и й се стори глупаво и безинтересно. Сетне пред краля застана някакъв местен владетел, който се оплака от свой васал убил елен в горите му.
	Моргоуз седеше близо до Гуенхвифар; наведе се към нея и прошепна:
	— За какво му е на Артур да се занимава с такива дреболии? Всеки управител на някоя от областите може да се справи с това, вместо кралят да си губи времето.
	Гуенхвифар прошепна в отговор:
	— Така мислех и аз на времето. Но сега разбрах, че всеки път по Петдесетница той изслушва и един-двама такива просители, та обикновените хора да не си мислят, че се интересува само от приближените си рицари и благородници.
	„Да“, помисли Моргоуз, „това наистина е мъдро“. Изредиха се още един-двама незначителни просители, после внесоха печеното, появиха се жонгльори и акробати, а също и един човек, който удиви всички, като заизмъква малки птички и яйца от най-невероятни места. Моргоуз си каза, че Гуенхвифар вече се е успокоила, и се замисли дали някога ще разберат кой е нарисувал онези ужасни изображения. На едното Моргана бе представена като уличница и това бе достатъчно неприятно; но й се струваше, че другата картина е по-опасна — на нея бе показано как Ланселет тъпче и краля, и кралицата. Днес бе станало нещо, много по-лошо от това, че рицарят на кралицата бе унизен публично. Това можеше да бъде отдадено на благородното му желание да даде предимство на младия Гуидиън — не, Мордред — пък и поради явно приятелските им отношения след двубоя събитието скоро щеше да се забрави. Но независимо от това, че Ланселет бе обичан от повечето рицари, на някои от тях несъмнено им се зловидеше явното предпочитание, което му оказваше кралицата.
	— А сега какво ще има? — обърна се тя отново към Гуенхвифар. Кралицата се усмихваше; навън отекваха звуци на рог. Каквото и да предстоеше, на нея явно й се нравеше.
	Вратата отново се разтвори широко; отново закънтяха звуците на рог — бяха големи рогове, каквито използваха саксонците. В залата влязоха трима огромни саксонци, със златни нашийници и гривни, облечени в кожа, с огромни мечове. Върху рогатите си шлемове бяха поставили тънки златни корони. Зад всеки от тях пристъпваше свитата му.
	— Господарю Артур — извика единият, — аз съм Аделрик, владетел на Кент и Англия, а тези са мои братя и също крале. Идваме да ти се поклоним като на върховен господар и християнски крал, да ти платим данък и да сключим договор за вечен мир с теб!
	— Лот сигурно се обръща в гроба си — беше коментарът на Моргоуз, — но пък колко щастлива щеше да е Вивиан, ако можеше да види това!
	Моргана не каза нищо.
	Епископ Патрициус стана и тръгна към саксонските крале, за да ги приветства с „добре дошли“. После се обърна към Артур и каза:
	— Господарю, след дългите години на война нищо не би могло да ме зарадва повече от това. Моля те да приемеш тези свои васални крале и клетвата им за вярност, защото всички християнски крале трябва да бъдат братя!
	Моргана бе смъртно бледа. Понечи да стане, да каже нещо, но Уриенс я изгледа строго и смръщено, и тя се отпусна обратно на мястото си. Затова пък се чу веселият глас на Моргоуз:
	— Още помня как християнските епископи отказваха да пращат свои хора, защото бяха убедени, че тези варвари не заслужават просветлението на правата вяра. Лот ми е разказвал как се кълнели, че не желаят да бъдат заедно със саксонците дори в рая. Не искали да пращат там мисионери, защото считали, че всички саксонци трябва да горят в ада! Е, все пак минаха тридесет години оттогава!
	Проговори Артур:
	— Откак съм на този трон, мечтая да сложа края на войните, които опустошават земята ни. Ние живеем в мир със саксонците от години, твое преосвещенство. А сега, драги гости, бъдете добре дошли в моя двор и сред моите рицари.
	— Нашият народ има обичай — поде един от саксонците /не беше Аделрик, отбеляза Моргоуз, защото Аделрик беше с кафява наметка, а този — със синя/ — да се кълне над стомана, за да е вярна клетвата. Можем ли да се закълнем над дръжката на твоя меч, господарю Артур, в памет на срещата ни — като християнски крале, които признават властта на Единия Бог?
	— Тъй да бъде — отвърна тихо Артур и слезе от подиума. Застана пред саксонските крале, и когато извади Екскалибур от ножницата, той засия като светкавица, отразил светлината на многобройните светилници и факли. Артур изправи меча пред себе си. Гигантската му сянка — сянката на кръста, легна над залата по цялата й дължина. Саксонските крале коленичиха.
	Гуенхвифар сияеше от щастие; Галахад се беше изчервил от радостно вълнение. Но Моргана беше побледняла от ярост и Моргоуз я чу как шепне гневно на Уриенс:
	— Как смее да злоупотребява така със свещения меч на Авалон! Аз съм жрица на Авалон и няма да седя и да понасям мълчаливо тази гледка!
	Тя отново понечи да стане, но Уриенс стисна здраво китката й. Моргана се опита да се измъкне, но Уриенс беше стар воин, а тя, макар и много по-млада — съвсем дребна жена. За миг Моргоуз се уплаши, че пръстите му ще смажат крехките кости на племенницата й. Моргана не извика, не простена, но стисна зъби и накрая успя да освободи ръката си. После каза достатъчно високо, за да е сигурна, че Гуенхвифар ще я чуе:
	— Вивиан загина и остави делото си недовършено. А аз стоях и гледах със скръстени ръце, докато децата израснаха и станаха рицари, а Артур падна в клопката на свещениците!
	Аколон, който стоеше зад стола й, се наведе към нея и каза:
	— Дори ти, лейди, нямаш право да помрачиш такъв свят празник. Огорчиш ли ги, те ще се отнасят с теб, както римляните са се отнасяли с друидите. Говори насаме с Артур, упрекни го, щом трябва. Убеден съм, че и Мерлин ще ти помогне.
	Моргана прехапа устни и сведе очи.
	Артур прегърна саксонските крале един по един и ги отведе да седнат близо до трона му.
	— Когато се покажат достойни за тази чест, ще приема и вашите синове сред рицарите на Кръглата маса — каза той. После кимна на прислужниците, които донесоха дарове за новите съюзници — мечове, красиво изработени ками и хубаво наметало за Аделрик. Моргоуз взе един сладкиш, лепкав от мед и се опита да го натъпче между стиснатите устни на Моргана.
	— Прекалено малко ядеш, Моргана — каза тя. — Изяж това. Много си бледа и ме е страх, че можеш да припаднеш, както си седиш!
	— Не от глад съм бледа — отвърна Моргана, но преглътна сладкиша. Отпи и малко вино. Моргоуз видя, че ръцете й треперят. Едната й китка бе цялата насинена от пръстите на Уриенс.
	Тя стана и каза тихо на Уриенс:
	— Не се безпокой, скъпи съпруже. Няма да кажа нищо, което би наскърбило теб или твоя крал. — После, обръщайки се към Артур, повиши глас: — Господарю и братко мой! Мога ли да те помоля за нещо?
	— Като моя сестра и съпруга на верния ми васал Уриенс можеш да ме помолиш, за каквото пожелаеш — каза любезно Артур.
	— И най-низшият сред поданиците ти, кралю, има право да те помоли за аудиенция. Аз също те моля за аудиенция — каза Моргана. Артур повдигна вежди, но възприе нейния тържествен тон.
	— Щом настояваш, ще те приема довечера, преди да си легна, в моята стая. Ако искаш, можеш да дойдеш и със съпруга си.
	„Ех“, каза си Моргоуз, „да можех да се превърна в муха и да присъствам на тази аудиенция!“


	6

	В стаята, която кралица Гуенхвифар бе отредила за крал Уриенс и семейството му, Моргана оправяше косите си с вдървени пръсти. После смени роклята си и накара прислужницата да й стегне връзките. Уриенс се оплакваше, че е ял и пил прекалено много и явно никак не му се ходеше на аудиенцията.
	— Легни си тогава — каза Моргана. — Аз имам да говоря с него нещо, което няма нищо общо с теб.
	— Не е тъй — каза Уриенс. — Аз също съм обучаван на Авалон. Да не мислиш, че ми е приятно да виждам нашите светини поставени в служба на християнския бог — един бог, който отрича всяко друго познание, освен даденото от него? Не, Моргана, не само ти си жрица на Авалон. Не само теб те възмущава това, което става напоследък. Ние говорим и от името на кралство Уелс — аз като негов владетел и Аколон като мой наследник.
	— Баща ми е прав, лейди. — Аколон срещна спокойно погледа й и продължи: — Нашите хора ни вярват и знаят, че няма да ги предадем, че няма да допуснем звъна на църковни камбани в техните свещени гори… На Моргана й се стори, въпреки че никой от двамата не бе и помръднал, че отново лежат сред сухата шума на свещената горичка, слети в едно — в името на Богинята. Уриенс, разбира се, нищо не забеляза. Той настоя:
	— Ти трябва да убедиш Артур, Моргана, че Северен Уелс няма да се покори безропотно на християните.
	Моргана сви рамене.
	— Щом такова е твоето желание.
	„Каква глупачка съм била“, въртеше се в главата й. „Аз бях жрицата, която го посвети и му роди син. Трябваше да се възползвам от властта си над него. Трябваше аз да управлявам зад неговия трон, а не Гуенхвифар. Скрих се като животно, което ближе раните си в усамотение, и изгубих властта си над него. Едно време можех да заповядвам, а сега трябва да моля, при това нямам и властта на Владетелка на езерото!“
	Моргана беше вече на вратата, когато някой почука. Един прислужник отиде да отвори и въведе Гуидиън. Той още носеше саксонския меч, който му връчи Ланселет, когато го посвещаваше, но беше свалил бронята и вместо нея носеше красива кървавочервена туника. Моргана помисли, че никога не е бил толкова красив.
	Гуидиън забеляза възторжения й поглед.
	— Ланселет ми подари туниката. Седнахме да пийнем заедно долу в залата и тогава един прислужник ми извести, че господарят Артур ще ме приеме в покоите си… Казах, че единствената ми туника е мръсна, оплескана с кръв и прах, и Ланселет рече, че ще ми даде една от неговите, тъй като имаме еднакъв ръст. Когато я облякох, той каза, че на мен ми отива повече, отколкото на него, и ми я подари. Каза, че и без това съм получил малко подаръци за посвещаването ми в рицарство, а пък кралят отрупал Галахад с дарове. Дали знае, че Артур ми е баща?
	Уриенс примигна, явно стъписан, но не каза нищо. Аколон поклати глава:
	— Не, братко. Ланселет е просто много щедър, това е всичко. Когато Гарет се появи за първи път в двора, без никой да го познае, Ланселет му даде дрехи и оръжие, та да се облече достойно за ранга си. Ако смяташ, че Ланселет има някаква слабост да вижда дрехите си облечени от млади и хубави мъже, то знай, че и друг път са се чували подобни злословия, но няма в кралския двор мъж, стар или млад, който да е чул от него дори и дума, излизаща от границите на благородството и рицарското достойнство.
	— Тъй ли? — попита Гуидиън, и Моргана забеляза, че се радва на полученото сведение. Беше й ясно, че ще го складира в съзнанието си както скъперник трупа злато в раклата си. — Сега си спомням — продължи той замислено, — разказвали са ми как веднъж, когато Ланселет бил на гости в двора на Лот — било е много отдавна, той бил още момче — дали му арфа и го помолили да попее, а той изпял някаква песен от римско време, която пеели в двора на Александър Велики — за любовта, която свързвала другарите по оръжие. Много му се подигравали тогава. Оттогава пее само за красотата на кралицата, или пък балади за рицарски подвизи — за приключения и битки с дракони.
	Моргана го прекъсна, защото не можеше да понася повече презрителния му тон.
	— Ако искаш подарък за посвещаването си, ще поговорим, след като се видя с Артур, но сега нямам време.
	Гуидиън сведе поглед към обувките си. За първи път й се стори, че самоувереността му се е изпарила.
	— Майко… крал Артур е наредил да повикат и мен… Може ли да отидем заедно?
	Моргана поомекна пред това признание, че и той е раним и несигурен.
	— Артур няма да ти стори нищо лошо, синко, но ако предпочиташ, ела с нас. Ако кралят пожелае, просто ще ти каже да излезеш и да почакаш, докато свърши разговорът му с нас.
	— Хайде, тръгвай с нас, братко — каза Аколон и хвана Гуидиън за ръка тъй, че той ясно видя синкавата татуировка на китката му. — Първи ще влязат кралят и кралицата, а ние с теб — след тях…
	Моргана, докато вървеше редом с Уриенс, си каза, че е много мило от страна на Аколон да се сприятели със сина й и да се държи с него като с брат. Но в същия миг я побиха тръпки и Уриенс попита:
	— Студено ли ти е, Моргана? Трябваше да си вземеш наметка…
	В кралските покои гореше огън. Когато влезе, Моргана дочу звуци на арфа. Артур се бе разположил в дървен стол, отрупан с възглавници. Гуенхвифар редеше бод след бод върху една лента, блестяща от златна бродерия. Прислужникът обяви тържествено:
	— Кралят и кралицата на Северен Уелс, синът им сър Аколон, и сър Ланселет.
	Гуенхвифар вдигна очи, като чу името на Ланселет, и се засмя.
	— Не, не е той, макар че наистина много си приличат. Това е сър Мордред, нали, когото днес посветиха в рицарство?
	Гуидиън се поклони на кралицата, но не каза и дума. Артур, който явно приемаше срещата за семейна, не се церемонеше.
	— Седнете всички. Сега ще поръчам да донесат вино.
	Уриенс отвърна:
	— Артур, днес изпих толкова вино, че по него може да заплува цял кораб! Няма да пия, благодаря ти — но може би главите на по-младите още държат…
	Гуенхвифар се упъти към Моргана и тя разбра, че ако не започне да говори веднага, Артур ще се заприказва с мъжете, а от нея ще се очаква да седне в някой ъгъл с кралицата и да мълчи — най-много можеха да разговарят шепнешком за женски работи — за бродерия, за прислугата, и коя от придворните дами е бременна…
	Тя кимна на прислужника и каза:
	— Сипи и на мен една чаша.
	Същевременно си спомни с болка как някога казваше с гордост, че като всяка жрица на Авалон пие вода само от Свещения извор. Отпи малко вино и поде:
	— Начинът, по който ти прие саксонските си съюзници, дълбоко ме наскърби, Артур. Не — настоя тя, като видя, че Артур понечи да я прекъсне, — аз не говоря като жена, която се бърка в управлението на държавата. Говоря като кралица на Северен Уелс и херцогиня на Корнуол. Всичко, което засяга подвластните ми земи, засяга и мен.
	— Тогава можеш само да се радваш, защото и в Северен Уелс, и в Корнуол цари мир — отвърна Артур. — Към това съм се стремил през целия си живот — още откак дораснах да ми дадат меч, се надявах някога да сложа край на войните със саксонците. По онова време мислех, че войните ще свършат, когато ги прогоним отвъд морето, там, откъдето са дошли. Но Мирът си е мир, и щом цената му е мирен договор със саксонците, аз нямам нищо против. Бикът може да свърши работа и не само като печено за вечеря. Може например да го скопиш и да го впрегнеш да ти тегли ралото…
	— Или да го оставиш да ти запложда кравите? Може би ще караш своите васали да дават дъщерите си на саксонци, Артур?
	— Може би — отвърна Артур. — Саксонците са също хора — не помниш ли онази песен, която ни изпя Ланселет? Те също копнеят за мир, те също са живели в земи, които са горели и били опустошавани. Нима искаш да кажеш, че съм бил длъжен да се сражавам, докато ги избия до крак? Винаги съм мислил, че жените държат на мира.
	— Разбира се, аз също искам да има мир, и го приветствам, дори когато идва след помирение със саксонците — отвърна Моргана. — Но ти си ги накарал да се откажат и от своите богове и да приемат твоя, след като ги накара да се закълнат в кръста!
	Гуенхвифар слушаше съсредоточено и реши да се намеси:
	— Няма други богове, Моргана. Саксонците са се съгласили да се откажат от сатанинските изчадия, на които са се кланяли досега и погрешно са ги имали за богове, това е всичко. Сега те също признават един Бог и отец — Христос, богочовека, който бе пратен в Негово име да спаси човечеството.
	Намеси се и Гуидиън:
	— Ако искрено вярваш в това, което казваш, лейди, това е твоята истина — че всички богове и богини са всъщност един Бог. Но нима си въобразяваш, че можеш да наложиш една истина — твоята — на всички хора по света?
	— Нищо не си въобразявам. Истината е само една — каза Гуенхвифар, — и вярвам, че ще дойде ден, когато наистина всички хора по света ще я приемат.
	— Треперя за моя народ, като те чувам да говориш така — каза крал Уриенс.
	— Клел съм се да закрилям свещените горички на Древния народ, а така ще постъпва и синът ми след мен.
	— Но аз мислех, че си християнин, кралю на Уелс!
	— Християнин съм — кимна Уриенс, — но това не ме задължава да презирам чуждите богове.
	— Няма такива богове… — започна отново Гуенхвифар. Моргана отвори уста да й отговори, но Артур не се стърпя:
	— Стига вече! Не съм ви поканил тук на теологически диспут! Ако толкова ви харесват такива разговори, има достатъчно свещеници, с които можете да си спорите. Убеждавайте тях, щом толкова ви се иска. Само за това ли си тук, Моргана? За да ми кажеш, че се съмняваш в искрената вяра на саксонците, независимо от клетвата им върху кръста?
	— Не — каза Моргана и в този момент забеляза, че Кевин също е в стаята. Досега бе седял с арфата си в сянката до огнището. Това бе добре; редно беше Мерлин Британски да присъства, когато тя ще говори от името на Авалон.
	— Призовавам и Мерлин за свидетел, че ти остави саксонците да се закълнат над дръжката на свещения меч на Авалон, Екскалибур, като пред кръст! Не е ли това кощунство със светата утвар на друидите, господарю Мерлин?
	Артур каза бързо:
	— Това беше просто жест. Трябваше да прикова вниманието на всички, да развълнувам въображението им. Моргана — това е също такъв жест като този, който направи Вивиан, когато ме закле да се боря за мир в името на Авалон над същия този меч!
	Прозвуча плътният, богат глас на Мерлин:
	— Скъпа Моргана, кръстът е познат като символ много преди Христа и почитан от разни народи, преди сред хората да тръгнат последователите на Назарянина. Та на Авалон още има свещеници, дошли на нашите острови за едно с техния патриарх, Йосиф от Ариматея, които служат на своя Бог рамо до рамо с друидите…
	— Но тези свещеници не са се опитали да кажат, че техният Бог е единствен — възкликна гневно Моргана, — и не се и съмнявам, че епископ Патрициус би ги накарал завинаги да замлъкнат, стига да можеше, за да може да проповядва само в съгласие със собствения си фанатизъм!
	— Сега не сме се събрали да обсъждаме епископ Патрициус и неговите убеждения, Моргана — каза Кевин. — Нека непосветените смятат, че саксонците са се заклели пред кръста, на който Христос понесе кръстни мъки и предаде Богу дух. Ние също имаме Бог, принесъл се в жертва, и дали виждаме неговото въплъщение в кръста или в снопа ечемичени класове, които умират, отиват в земята и пак от нея се възраждат за нов живот…
	Отново заговори Гуенхвифар:
	— Вашите принесли се в жертва богове, господарю Мерлин, са били изпратени на хората само за да бъдат подготвени за идването на Христа…
	Артур махна нетърпеливо с ръка.
	— Замълчете всички! Саксонците се заклеха да пазят мира пред един символ, който има стойност за тях…
	Моргана отново го прекъсна:
	— Ти взе свещения меч на Авалон и се закле, че ще браниш Мистериите! А сега превръщаш свещения ни меч в кръст, на който се приема смъртта! Когато Вивиан дойде в твоя двор, тя искаше да те помоли да спазваш клетвата си, но беше убита. Аз съм тук, за да довърша делото й, и да поискам от теб свещения меч Екскалибур, който ти оскверни, поставяйки го в служба на твоя Христос!
	Заговори Гуенхвифар:
	— Ще дойде ден, и всички измамни богове ще изчезнат, а езическите символи до един ще служат на Единия Бог и на Божия син Исус Христос.
	— Не говоря с теб, лицемерна глупачке — избухна Моргана, — а що се отнася до този ден, знай, че ще дойде през трупа ми! Да, вие, християните имате светци и мъченици — мислиш ли, че Авалон няма да има свои? — и още в момента, докато произнасяше последните думи, потръпна, защото видя пред себе си трупа на рицар, покрит с черен плащ, а на плаща бе извезан кръст… Прииска й се да се обърне и да се хвърли в прегръдките на Аколон, което, разбира се, беше невъзможно.
	— Как преувеличаваш всичко, Моргана! — засмя се притеснено Артур. Смехът му я вбеси още повече, пропъждайки и страха, и видението. Тя се изправи в целия си ръст, и съзна, че за първи път от много години насам говори с пълната власт на жрица на Авалон:
	— Чуй ме, Артур Британски! Както властта на Авалон те постави на Кралския трон, така ще съумее и да те тласне в пропастта! Внимавай, когато посягаш на нашите светини! Не смей да поставяш Екскалибур в служба на твоя християнски бог, защото като всеки свещен предмет той има своя сила, но носи и проклятие…
	— Достатъчно!
	Артур бе станал от мястото си, а смръщеното му чело предвещаваше буря.
	— Може да си ми сестра, но не се опитвай да заповядваш на британския самодържец.
	— Та аз не говоря на брат си — отвърна тя, — а тъкмо на краля! Ти си на трона благодарение на Авалон, Артур. Авалон ти даде и този меч, а ти злоупотреби с него, и в името на Авалон аз те призовавам да го върнеш обратно при другите друидски светини! Ако ти трябва просто меч, можеш да наредиш на ковачите си да ти направят нов!
	Възцари се ужасено мълчание. На Моргана й се стори, че чува как собствените й думи пропадат в огромните, кънтящи пространства между световете. Помисли си, че сега друидите се стряскат в съня си, там далеч на Авалон, че сигурно и Рейвън се мята и стене, защото чува в съня си думите за предателството на Артур. Но първият действителен звук, който чу до себе си беше нервен смях.
	— Какви глупости говориш, Моргана! — беше Гуенхвифар. — Добре знаеш, че Артур не може да стори нищо подобно!
	— Не ме прекъсвай, Гуенхвифар — в тона на Моргана се долавяше смъртна заплаха. — Разговорът няма нищо общо с теб, освен може би това, че Артур наруши клетвата си пред Авалон по твое настояване!
	Гуенхвифар се обърна към Уриенс:
	— Нима ще стоиш бездеен, докато непокорната ти жена се осмелява да говори така с краля?
	Уриенс се покашля; гласът му издаваше, че е доста притеснен.
	— Моргана, мисля, че постъпваш неразумно… Артур направи един драматичен жест по политически причини — за да развълнува въображението на тълпата. Ако го е сторил с меча, дарен със свещена власт, толкова по-добре. Боговете могат сами да се погрижат за себе си, скъпа — нима не вярваш, че Богинята има достатъчно власт, за да опази тези, които я почитат?
	Ако в този момент имаше оръжие в ръцете си, Моргана би могла да убие Уриенс. Той бе дошъл, за да я подкрепи, а сега я изоставяше по този начин! Артур поде:
	— Щом това толкова те безпокои, Моргана, то ще ти кажа нещо, но не бива да го знае никой друг. Това, което имах предвид, не е оскверняване на символа на старата вяра. Ако мечът на Авалон служи и като кръст, пред който хората се кълнат, не символизира ли това, че последователите на Христа и на Авалон се обединяват в името на родната си земя? Кевин ме посъветва да постъпя така…
	— О, да, знаех, че той е предател още когато допусна Вивиан да бъде погребана на църковна земя, далеч от Свещения остров… — започна Моргана.
	— Тъй или иначе — прекъсна я Артур, — саксонските крале получиха това, което искаха — заклеха се пред моя меч!
	— Но този меч не е твой! — избухна яростно Моргана. — Той е светиня на Авалон! И ако ти го носиш, без да изпълняваш клетвата си за вярност, той ще ти бъде отнет и поставен в ръцете на друг, който няма да стане клетвопрестъпник!
	— Може да е бил меч на Авалон преди едно поколение — започна Артур, вече не по-малко гневен от Моргана; стиснал бе здраво дръжката на Екскалибур сякаш някой щеше да му го вземе още в този миг. — Мечът е на този, който си служи с него, и аз завоювах правото да го нарека свой, защото с него прогоних всички врагове на тази земя. Носил съм Екскалибур в битките, и с него спечелих властта си над тази земя при Маунт Бадон…
	— И се опита да я подчиниш на християнския бог — отвърна Моргана. — Сега в името на Великата богиня те призовавам да върнеш меча, за да бъде поставен, където му е мястото — в светилището на Езерото.
	Артур си пое дълбоко дъх. След това, налагайки си да говори спокойно, отвърна:
	— Отказвам. Ако Богинята действително желае този меч да се върне на Авалон, нека тя сама го вземе от ръцете ми. — Веднага след тези думи гласът му се смекчи. — Мила сестро, моля те, нека не се караме за името, с което предпочитаме да наричаме Бог. Ти самата си ми казвала, че всички богове са превъплъщения на един Бог.
	„Никога няма да разбере защо това не е точно така“, каза си отчаяно Моргана. „Той призова Богинята да вземе меча сама, ако иска. Тъй да бъде. Майко, в твои ръце го оставям“. Тя склони за миг глава и каза:
	— Щом е така, нека Богинята сама си върне меча, който й принадлежи. „А когато ти го отнеме Тя, Артур, ще съжаляваш, че не си предпочел да си имаш работа с мен“.
	И тя отиде да седне до Гуенхвифар. Артур кимна на Гуидиън.
	— Сър Мордред — започна той, — бих те приел в нашето братство веднага, ако ме беше помолил. Бих го сторил и заради Моргана, но и заради самия себе си. Не беше необходимо да се натрапваш с хитрост.
	— Мислех си, че ако ме посветиш в рицарство току-тъй, без особени заслуги, това ще предизвика нежелани сплетни — отвърна Гуидиън. — Ще ми простиш ли хитрината, сър?
	— Щом Ланселет ти прощава, не виждам причини аз да продължавам да ти се сърдя — каза Артур. — А той те надари богато, което ще рече, че не таи омраза към теб в сърцето си. Бих искал да беше в моя власт да те призная за свой син, Мордред. Допреди няколко години изобщо не знаех, че съществуваш — Моргана не беше ми казала нищо за това, което се е случило след моето посвещаване. Предполагам, сам знаеш, че за християнските свещеници самото ти съществуване символизира нещо нечисто и порочно.
	— Ти също ли мислиш така, сър?
	Артур погледна сина си право в очите:
	— О, човек веднъж вярва в едно, друг път в друго — така е с всички. Не е важно в какво вярвам аз. Важно е едно — напълно невъзможно е да призная публично, че си мой син, въпреки че всеки мъж би се гордял със син като теб, да не говорим пък за бездетен крал като мен. Галахад трябва да наследи трона.
	— Ако доживее да го наследи — каза Гуидиън, и като видя ужасения поглед на Артур, добави спокойно: — Не, сър, нямам намерение да посегна на живота му. Ще ти се закълна, в каквото искаш — в кръста или в свещения дъб, в Свещения извор и в тези змии — той протегна ръце към баща си — с които си бил белязан и ти преди мен: нека Богинята прати живи змии да отнемат моя живот, ако някога вдигна ръка срещу братовчед си Галахад. Но знам, защото Богинята ми е пращала видения — той ще загине, ще загине с чест, в защита на кръста Христов, пред който се прекланя.
	— Да ни пази Бог от всяко зло! — възкликна Гуенхвифар.
	— Дано, лейди. Но ако все пак Галахад не те надживее, кралю и татко — Сам знаеш, той е рицар, воин, и смъртен като всички нас, а пък на теб може да ти е писано да станеш по-стар и от крал Уриенс. Ако Галахад умре преди теб какво тогава?
	— Ако се случи тъй, че Галахад умре, преди да дойде време да наследи трона — дано Бог го закриля от всяко зло — каза Артур, — тогава нямам избор. Крал ската кръв си е кралска кръв, а твоята е два пъти кралска — по линия на рода Пендрагон и по линия на Авалон. Дойде ли такъв злощастен ден, смятам, че дори епископите ще предпочетат да видят на трона теб, вместо страната да потъне в хаоса, от който се бояха всички още при смъртта на Утър.
	Артур стана и постави ръце върху раменете на сина си. Вгледа се отново в очите му и продължи:
	— Нямам какво повече да ти кажа, синко. Бих искал да мога да направя нещо повече за теб. Но стореното не може да се промени. Само едно нещо още искам да ти кажа — с цялото си сърце желая моята съпруга да ти беше майка.
	— Аз също — чу се гласът на Гуенхвифар, която на свой ред прегърна Мордред.
	— Но аз няма да се отнеса с теб като с незаконороден — добави Артур. — Ти си син на Моргана, херцог на Корнуол, и рицар на Кръглата маса. Ще те изпратя отново сред саксонците като представител на нашето братство. Ще ти дам право да раздаваш правосъдие от името на краля, да събираш данъци и налози от мое име, и подходяща част от тях ще задържаш за себе си, за да живееш на широка нога, както е подходящо за управителя на кралската хазна. Ако пожелаеш, ще ти разреша да вземеш за жена някоя от саксонските принцеси — такъв брак ще ти осигури друг трон, дори да е писано никога да не седнеш на моя.
	Гуидиън се поклони и каза:
	— Ти си много щедър, сър.
	„Да“, каза си Моргана, „с единствената цел да го държи по-далеч от двора до момента, когато му потрябва за нещо“. Артур наистина си знаеше работата! Тя вдигна глава и каза:
	— Ти прояви такава щедрост към сина ми, кралю, че едва се осмелявам да те помоля за още нещо.
	Артур явно се поколеба, но все пак каза:
	— Бих изпълнил всяка твоя молба, стига това да е по силите ми, сестро.
	— Ти провъзгласи сина ми за херцог на Корнуол, но той почти не познава своите земи. Чувах, че херцог Марк претендира за престола на Корнуол. Ще дойдеш ли с мен до Тинтагел, за да проучим тази работа и да разберем на какво се дължат претенциите му?
	Лицето на Артур се отпусна; явно се беше опасявал, че Моргана отново ще заговори за Екскалибур.
	„Не, братко; никога повече няма да пророня и дума за това в твоя кралски двор; когато отново протегна ръка към Екскалибур, то ще бъде в моите земи, на място, благословено от Богинята“.
	— Не помня откога не съм бил в Корнуол — каза Артур, — а и не мога да напусна Камелот преди Еньовден. Но ако желаеш, можеш да останеш да погостуваш в Камелот, а след това ще тръгнем заедно за Тинтагел и тогава ще видим дали херцог Марк или който и да било друг ще се противопостави на Артур и Моргана, херцогинята на Корнуол. — Той се обърна към Кевин. — Достатъчно държавни дела за днес — лорд Мерлин, не бих се осмелил да ти нареждам да пееш пред целия ми двор, но тук, в собствените ми покои, ще се съгласиш ли да зарадваш мен и семейството ми с една песен?
	— За мен ще е удоволствие — отвърна Кевин, — стига лейди Гуенхвифар да няма нищо против.
	Той хвърли поглед към кралицата, но тя не каза нито дума, затова бардът подпря арфата на рамото си и засвири.
	Моргана седеше притихнала до Уриенс и слушаше. Наистина кралски подарък бе направил Артур на близките си — да имат възможността да слушат музиката на Кевин. Гуидиън, обвил коленете си с ръце, седеше безмълвен, като омагьосан. Моргана си каза: „Поне по това си личи, че е мой син“. Лицето на Уриенс изразяваше учтив интерес. Моргана вдигна отново очи, срещна погледа на Аколон и помисли: „Трябва да го видя тази нощ — на всяка цена, дори ако трябва да упоя Уриенс; толкова искам да си поговорим…“ и веднага сведе очи. С какво бе по-добра от Гуенхвифар…
	Уриенс беше взел ръката й и си играеше с пръстите; докосваше синините по китките й, които сам бе направил; Моргана изпита не толкова болка, колкото отвращение. Ако той пожелаеше да я има в леглото си, тя трябваше да му се подчини — тук, в този християнски кралски двор, тя беше негова собственост — като кон или куче, които можеш да удариш или погалиш в зависимост от собственото си желание.
	Артур предаде Авалон, но предаде и нея; Уриенс също я беше измамил. Изостави я и Кевин…
	Но Аколон нямаше да й измени. Аколон щеше да е следващия владетел на Авалон — кралят, когото Вивиан бе очаквала; а след Аколон щеше да дойде Гуидиън — кралят — друид, крал на Авалон и на цяла Британия. „А зад краля щеше да стои кралицата, която ще управлява в името на Великата богиня, като в стари времена…“
	Кевин вдигна поглед и срещна очите на Моргана. Тя потръпна, защото разбра, че трябва да крие по-внимателно мислите си. „Той също е ясновидец, и е верен на Артур. Той е Мерлин Британски, но същевременно и мой враг!“
	Кевин каза учтиво:
	— Това е семеен празник, а пък и аз бих желал да послушам хубава музика — затова мога ли да помоля в отплата сега да ни попее лейди Моргана?
	Моргана отиде и седна на неговото място. Веднага щом докосна арфата, почувства силата, която преля в пръстите й.
	„Трябва да ги очаровам, та да си мислят, че всичко е наред“.
	И тя плъзна пръсти по струните.


	7

	Когато останаха сами в стаята си, Уриенс каза:
	— Не знаех, че пак са посегнали на правата ти над Тинтагел.
	— Нещата, които ти не знаеш, скъпи съпруже, са толкова, колкото жълъди има на свинското пасище — отвърна нетърпеливо Моргана. Как бе могла да си въобрази, че ще изтърпи този глупак? Да, наистина винаги се бе държал добре с нея, но глупостта му вече я дразнеше непоносимо. Искаше й се да остане сама, да обмисли плановете си, искаше да се посъветва с Аколон, а вместо това трябваше да поддържа това старо чучело в настроение!
	— Редно беше да ме уведомиш за намеренията си — Уриенс се беше нацупил. — Сърдя се наистина, че не си ми казала какво става В Тинтагел. Аз съм ти мъж и трябваше да ми кажеш, вместо да се обръщаш направо към Артур!
	В тона му се прокрадна и нотка на ревност и Моргана осъзна стресната, че той едва сега е разбрал грижливо критата й тайна — кой е баща на сина й. Но можеше ли Уриенс наистина да мисли, че сега, четвърт век по-късно, тя има все още някаква власт над брат си — само заради нещо толкова отдавнашно, което само глупците и християните наричаха грях? „Щом сам не може да разбере това, което става пред очите му, трябва ли аз да му обяснявам всичко като на малко дете?“
	Тя продължи все така нетърпеливо:
	— Артур също е недоволен от мен, защото смята, че една жена не може да се държи по този начин. Затова и поисках помощта му, за да не си помисли, че се каня да вдигна бунт против него.
	Тя замълча. Беше жрица на Авалон и нямаше да излъже, но можеше да премълчи част от истината. „Нека Уриенс мисли“, каза си тя, „че просто искам да се сдобря с Артур“.
	— Колко си умна, Моргана — потупа я той по китката. Тя трепна и веднага си каза, че той вече е забравил болката, която й причини този ден. Усети, че устните й потреперват като на дете, и си каза отчаяно: „Искам Аколон. Искам да лежа в прегръдките му, искам той да ме милва, да ме успокои — но как бих съумяла дори да го видя, да поговорим насаме на това място?“ Очите й се насълзиха от гняв. Тя примигна и си каза, че трябва да бъде силна и потайна — това беше единствената гаранция за успеха на плановете й.
	Уриенс бе излязъл да се облекчи. Върна се, прозявайки се силно, и каза:
	— Чух как нощната стража съобщи, че е полунощ. Време е да си лягаме, лейди. — Започна да сваля празничните си дрехи и продължи: — Много ли си уморена, скъпа?
	Тя не проговори от страх, че отвори ли уста, ще заплаче. Уриенс прие мълчанието й за съгласие, придърпа я близо до себе си, започна да я целува по шията и да я бута към леглото. Моргана го изтърпя стоически, чудейки се през цялото време дали не може да направи някоя отвара, с която да сложи край на удивително издръжливата мъжественост на стареца — проклет да е, беше вече толкова стар! Никому и през ум не би минало, че неспособността му се дължи на магия. Тя лежеше и се чудеше защо вече не може да го приема с безразличие като преди, защо не му се отдава, без да се замисля, както правеше вече толкова години? Какво значение имаше това, защо трябваше да му обръща повече внимание, отколкото на някое куче, душещо полите й?
	Тя спа неспокойно. Присъни й се, че бе намерила някъде малко дете. Трябваше да го накърми — бебето дърпаше гърдите й, но те бяха пресъхнали и я боляха нетърпимо… Когато се събуди, гърдите продължаваха да я болят. Уриенс беше излязъл рано — тръгнал бе на лов заедно с някои от рицарите на Артур, с които се бяха уговорили още преди няколко дни. Моргана усети, че й е зле. Повдигаше й се. „Ядох повече, отколкото изяждам за три дни у дома. Нищо чудно, че ми се повдига.“
	Но когато отиде да се преоблече и започна да връзва връзките на роклята си, гърдите продължаваха да я болят. Зърната им, обикновено малки и кафеникави, сега бяха розови и подути.
	Моргана падна обратно на леглото. Краката й се бяха подкосили. Но тя не можеше да има деца! __знаеше__, че не може да забременее — казали й бяха след раждането на Гуидиън, че надали ще може да има друго дете. През всички тези години оттогава не бе забременяла нито веднъж! Нещо повече, беше почти на четиридесет и девет години — отдавна бе минала възрастта, на която можеше да забременее. Но независимо от всичко беше абсолютно сигурна, че е бременна. Месечните й кръвотечения бяха станали нередовни, често пропускаше по цял месец и тя бе убедена, че скоро изобщо няма да ги има. Когато се убеди, че носи дете, първото чувство, което изпита, бе страх — когато раждаше Гуидиън, бе на косъм от смъртта.
	Уриенс несъмнено щеше да се зарадва на това предполагаемо доказателство за неговата мъжественост… Но когато детето е било заченато, Уриенс бе на легло, болен от треска! Почти не съществуваше възможност той да е бащата. Нима бе заченала от Аколон — в деня на затъмнението? Тогава детето бе на Рогатия бог, който бе при тях в лешниковата горичка…
	„Какво ще правя с това бебе? Вече съм стара жена… Но може би е писано да родя бъдещата Велика жрица, която ще владее над Авалон, когато предателят бъде свален от трона — от трона, на който го постави Вивиан…“
	Времето бе мрачно. Валеше ситен дъжд. Турнирното поле беше разкаляно. Навсякъде се виждаха отъпкани панделки и знаменца. Един-двама от васалните крале бяха се качили на конете си и явно отиваха да пояздят, а жените от кухнята, запретнали поли, слизаха надолу към езерния бряг, натоварени с купища пране и бухалки.
	На вратата се почука. Гласът на прислужника бе тих и почтителен:
	— Кралице Моргана, Великата кралица кани теб и кралицата на Лотиан да закусите с нея. Мерлин Британски помоли да предам молбата му да го приемеш тук по обед.
	— Отивам при кралица Гуенхвифар — отвърна Моргана. — На Мерлин предай, че ще го очаквам.
	Притесняваха я и двете срещи, но не смееше да ги избегне — особено сега. От днес нататък Гуенхвифар бе за нея враг и нищо повече. Предателството на Артур бе нейно дело, заради нея той се обърна към свещениците. „Може би“, мислеше си Моргана, „не съм избрала правилно този, когото трябва да проваля. Ако някак можех да сторя тъй, че Гуенхвифар да напусне двора, дори да избяга с Ланселет в неговите земи — сега той е вдовец и двамата могат дори да се оженят…“, но в същия момент отхвърли идеята си.
	„Сигурно Артур я е помолил да се сдобри с мен“, каза си тя скептично. „Той знае отлично, че не може да си позволи караници с васалите си. Освен това, скараме ли се ние с Гуенхвифар, Моргоуз както винаги ще бъде на моя страна. Няма да бъде вече просто караница между членовете на семейството. Той ще загуби като съюзник Уриенс, а също и синовете на Моргоуз. Не може да допусне да загуби Гауейн, Гарет, северняците…“
	Моргоуз беше вече в покоите на кралицата; от миризмата на храна на Моргана й се повдигна отново, но с желязната си воля успя да прикрие призляването. За щастие всички знаеха, че тя винаги яде много малко, затова надали щяха да забележат нещо. Гуенхвифар пристъпи към нея и я целуна. Моргана почувства нежност към другата жена. „Защо трябва да бъдем врагове? Някога, много отдавна, бяхме приятелки…“ Но тя не мразеше самата Гуенхвифар, а свещениците, които я бяха завладели изцяло.
	Моргана седна заедно с другите жени на масата, но прие единствено едно парче прясно изпечен хляб с мед. Дамите на Гуенхвифар си бяха същите набожни идиотки, с каквито тя се заобикаляше открай време. Те посрещнаха Моргана, преливайки от любезност, но не можеха да прикрият глождещото ги любопитство.
	— Какво хубаво момче е синът ти — сър Мордред! Колко ли се гордееш с него! — поде една от тях. Моргана, която трошеше безцелно хляба, отбеляза спокойно, че не го е виждала, откак го е отбила.
	— По-лесно ми е да приема за свое дете заварения си син, Увейн, и се гордея повече с неговите рицарски подвизи — каза тя, — защото съм го отгледала от малък. Ти сигурно също приемаш Мордред за свой син, нали, Моргоуз?
	— Но синът на Уриенс не е твое дете, нали? — намеси се друга.
	— Не — каза търпеливо Моргана. — Когато се омъжих за краля на Северен Уелс, той беше на девет години.
	Едно от младите момичета каза, кикотейки се, че на мястото на Моргана би отделяла повече внимание на другия си заварен син. Аколон се казва, нали? Моргана, стиснала зъби, мислеше: „Дали да не убия тази глупачка. — Нямаше защо; придворните дами на Гуенхвифар наистина нямаше какво друго да правят, освен да убиват времето с глупави шеги и клюки.“
	— Я ми кажи — попита Алаис, която бе придворна на кралицата от времето, когато и Моргана бе в нейната свита, и дори бе я поканила за шаферка на собствената си сватба — кажи не е ли той син на Ланселет?
	Моргана повдигна наивно вежди.
	— Кой, Аколон ли? Крал Уриенс надали ще се зарадва на намеците ти.
	— Много добре знаеш за кого говоря — продължи да се киска Алаис. — Ланселет е син на Вивиан и двамата сте израсли заедно — пък и кой би могъл да те обвинява? Хайде, Моргана, кажи ни истината. Кой е баща на този красив млад човек? Очевидно не може да е друг, нали?
	Моргоуз се засмя и се опита да премахне напрежението:
	— Разбира се, че всички сме влюбени в Ланселет — горкия, наистина не му е лесно.
	— Не ядеш нищо, Моргана — намеси се и Гуенхвифар. — Ако тази храна не ти харесва, да поръчам ли да донесат нещо друго от кухните? Може би малко пушено месо? Или някое по-добро вино?
	Моргана поклати глава и се насили да сложи още едно парче хляб в устата си. Това сякаш се беше случвало и преди — или може би го беше сънувала… Пред очите й танцуваха сиви петна, ставаше й все по-зле. Ех, че радост щеше да е за клюкарите — възстарата кралица на Северен Уелс припаднала като бременна невеста! Моргана заби нокти в дланите си и някак успя да възпре припадъка.
	— Сигурно съм пила прекалено много на снощното тържество — през последните двадесет години трябва да си разбрала, че главата ми не носи на много вино, Гуенхвифар.
	— А пък беше толкова хубаво вино — отбеляза Моргоуз и лакомо примлясна.
	Гуенхвифар каза любезно, че ще заръча да натоварят в багажа на Моргоуз едно буре от виното, за да си го отнесе в Лотиан.
	Моргана, усетила с радост, че вече не е център на внимание, се мъчеше да се пребори с внезапно връхлетялото я главоболие — имаше чувството, че железен обръч стяга главата й. При това Моргоуз бе почнала да я гледа озадачено.
	Бременността й не можеше да остане дълго скрита… Не, разбира се, пък и защо? Тя беше омъжена жена; хората можеха да се подсмиват, като разберат, че престарелият крал на Северен Уелс и съпругата му, която също не беше в първа младост, тепърва ще стават родители, но такъв присмех обикновено е добродушен. Въпреки това Моргана имаше чувството, че ще се пръсне от ярост. Сякаш бе една от огнените планини, за които Гауейн й бе разказвал, че се намират в далечните северни земи…
	Когато всички придворни дами излязоха и двете с Гуенхвифар останаха сами, кралицата взе ръката й и каза:
	— Наистина изглеждаш болна, Моргана. Може би ще е най-добре да си легнеш пак.
	— Може би — Моргана си мислеше: „Гуенхвифар няма никога да предположи какво ми е — тя би била щастлива да е на мое място, дори и сега!“
	Гуенхвифар се изчерви от гневния й поглед и поде:
	— Извинявай, мила, може би трябваше да забраня на дамите ми да те дразнят така — наистина не съм го искала.
	— Да не мислиш, че приказките им могат да ме засегнат? Все едно че цвърчат врабци — и без това дамите ти нямат повече ум в главата си. Презрителният тон на Моргана беше по-подчертан от обикновено поради ужасното главоболие. Имаше чувството, че още малко и ще ослепее. — А колко от дамите ти знаят наистина кой е баща на сина ми? Ти принуди Артур да се изповяда, а може би си решила да се довериш и на тези гъски?
	Гуенхвифар изглеждаше уплашена:
	— Не мисля, че много хора знаят. Тези, които бяха тук снощи, когато Артур призна бащинството си, със сигурност са наясно. Освен тях може би само епископ Патрициус.
	Тя вдигна очи и Моргана си каза: „Колко милостиво е било към нея времето; тя става все по-красива, а аз съм се съсухрила като стар шипков храст…“
	— Много уморен вид имаш — подхвана отново Гуенхвифар и Моргана почувства, че въпреки натрупаната между двете горчилка са останали следи и от старата им привързаност. — Върви и си почини, сестро.
	„Сигурно не можем да не се обичаме, защото прекарахме заедно младостта си — а останаха малко от тези, които помнят онова време?“


	Мерлин също бе остарял, и годините не бяха го подминавали като Гуенхвифар. Беше се прегърбил още повече, влачеше единия си крак и не можеше да се движи, без да се подпира на тояга. Ръцете му, с изпъкнали възлести мускули, наподобяваха съвсем на клоните на стар дъб. Човек можеше да го сбърка с някой от гномовете, които според народа на Древните живеели в недрата на планините. Но движенията на ръцете му бяха все още плавни и точни, независимо от изкривените, отекли пръсти. Тези плавни движения припомниха на Моргана отдавна отминали дни — когато тя самата се учеше да свири на арфата, когато я обучаваха на езика на жестовете и как точно да движи ръцете си.
	Кевин не беше станал по-учтив. Отказа предложеното му вино и храната и се отпусна на стола, без да чака покана, както му беше навик.
	— Моргана, мисля, че грешиш, като тревожиш Артур с тези истории за Екскалибур.
	Тя сама усети, че гласът й е остър, като на стара кавгаджийка.
	— Не съм искала одобрението ти, Кевин. Ти несъмнено считаш, че както и да постъпва Артур с нашите свещени символи, все ще е правилно.
	— Засега не виждам нищо нередно — отвърна Кевин. — Всички богове са израз на Единия Бог — Талиезин, ако беше сред нас, щеше да ти каже същото — и ако всички заедно се преклоним пред Него…
	— Но нали точно това е недопустимото — прекъсна го Моргана. — Техният Бог държи да е единственият и да изличи дори и спомена за Богинята, на която служим. Кевин, чуй ме — нима не съзнаваш колко тесен ще стане светът — с този единствен бог на мястото на многото? Мисля дори, че похристиянчването на саксонците не беше разумна постъпка — старите свещеници от Гластънбъри, които отказали да ги покръстят, са били прави. За какво ни е __всички__ да бъдем заедно в отвъдното? Защо да няма много пътища и саксонците да следват своя, ние — нашия, християните — този, който сами са си избрали, но без да ограничават чуждата вяра…
	Кевин поклати глава.
	— Скъпа моя, не мога да дам отговор на тези въпроси. Знам само, че има огромна промяна в начина, по който хората възприемат света — като че ли нова истина идва на мястото на старата… Като че ли наистина всичко, което не отговаря на новата истина, се превръща в измама.
	— Но животът не може да е толкова прост — възрази Моргана.
	— Това знам аз, знаеш го и ти, и с време и християнските свещеници ще го научат.
	— Но нали, ако са пропъдили истините на другите от света, тогава ще бъде късно?
	Кевин въздъхна.
	— Нито един смъртен на тази земя не може да върви срещу съдбата, Моргана. Наближава денят, когато съдбата ни ще се изпълни — той взе ръката й в своята обезобразена ръка; тя не можеше да си спомни да го е чувала някога да говори с такъв нежен глас. — Аз не съм ти враг, Моргана. Познавам те още от времето, когато беше момиче… А и след това… — Кевин помълча и Моргана видя, че преглъща мъчително. — Обичам те много, Моргана. Желая ти само добро. Имаше време — о, да, знам колко отдавна беше, но тогава можех да ти говоря и за любов и не мога да забравя нито любовта ти, нито колко горд бях, че ме допусна до себе си… Запомни — никой не може да спре хода на времето; никой не може да се пребори със съдбата. Може би, ако се бяхме опитали да покръстим саксонците по-рано, щяха да ги покръстят още онези свещеници, които са построили тук първата си църква и са служили там на своя Бог редом с Талиезин. Нашият фанатизъм отложи този момент, затова ги покръстиха пък други фанатици — като Патрициус, който в гордостта и заслепението си вижда Твореца само като отмъстител, като баща на воини, и е забравил любящата Майка — покровителка на нашата земя… Казвам ти, Моргана, потокът на времето повлича хората със себе си като сламки.
	— Да приемем, че не можем да променим стореното — каза Моргана. — А какво да правим тогава?
	Кевин склони глава. На Моргана й се стори, че истинското му желание е да отпусне глава на гърдите й — не като мъж на гръдта на любимата, а като обикновен човек — в обятията на всеобщата майка, която единствена може да прогони страха и отчаянието.
	— Може би — проговори той приглушено, — може би въпросът ти изобщо няма отговор. Може би не съществуват нито Бог, нито Богиня и ние двамата водим глупави спорове. Не искам да спорим повече, Моргана от Авалон. Но няма да стоя със скръстени ръце, докато ти правиш опити да тласнеш страната ни отново във война и хаос, да разбиеш мира, изграден с толкова усилия от Артур. Знам само, че поне малка част от нашите познания, малка част от музиката и красотата трябва да бъдат съхранени, да просъществуват и в дните, когато светът отново ще потъне в мрака. Повярвай ми, Моргана, видях как мракът поглъща света. Може би ще съумеем да съхраним тайното познание на Авалон — но времето, когато можехме да го разпространяваме във външния свят, отмина безвъзвратно. Вярвай ми, не се боя от смъртта, стига да зная, че умирайки, ще запазя частица от Авалон за хората.
	Моргана вдигна бавно, като в транс, ръката си, посегна да докосне лицето му, да избърше стичащите се по него сълзи; но изведнъж се отдръпна изтръпнала от ужас. Погледът й се беше замъглил и за миг й се стори, че протяга ръка към череп, от чиито очни кухини продължават да текат сълзи. А собствената й ръка бе изтъняла, съвсем съсухрена — ръката на Старицата — смърт. Кевин видя отдръпването й и, сам ужасен, се взря в нея. Всичко отмина за миг и Моргана проговори отново, но този път в гласа й звънна стомана:
	— Значи си склонен да занесеш нашите светини във външния свят, да допуснеш мечът на Авалон да се превърне в меч на един Бог-отмъстител?
	— Екскалибур е меч на боговете — настоя Кевин, — а вече казахме, че всички богове са въплъщения на Единия. По-добре е Екскалибур да отиде сред хората и те да го следват, отколкото да остане скрит на Авалон. Докато хората се прекланят пред Бога, има ли значение с какво име го назовават?
	Моргана каза твърдо:
	— По-скоро ще умра, отколкото да допусна това. Пази се, Мерлин Британски — ти си положил Свещен брачен обет пред нашата земя и си се клел да загинеш, защитавайки Мистериите! Пази се да не поискат от теб да изпълниш клетвата си!
	Красивите очи на Кевин срещнаха нейните.
	— Ах, лейди, Богиньо моя, умолявам те, иди на Авалон, поискай поне оттам съвет, преди да предприемеш каквото и да било! Всъщност мисля, че тъй или иначе е дошло време да се върнеш на Свещения остров — и той постави ръка върху нейната. Моргана не я отдръпна.
	Когато тя проговори на свой ред, гласът й бе натежал от сълзите, преглъщани още от сутринта.
	— Аз… Така ми се иска наистина да можех да се върна там… Точно защото толкова много копнея за Авалон, не смея да поема по обратния път — изхълца тя. — Няма да тръгна обратно към Авалон, докато не се убедя, че стигна ли там веднъж, няма да трябва да го напускам никога вече…
	— Ти ще се върнеш, виждал съм те как се връщаш — каза уморено Кевин. — Но не и аз. Не знам защо, Моргана, любима моя, но съм убеден, че никога вече няма да пия от водите на Свещения извор.
	Тя загледа грозното му изкривено тяло, осакатените ръце, взря се в очите му, които бяха запазили хубостта си и помисли: „Някога обичах този мъж“. — И въпреки всичко, което ги раздели, още го обичаше; сега знаеше, че ще продължи да го обича, докато смъртта не отнесе и двамата; него бе познавала още когато светът е бил млад, и двамата бяха служили заедно на Богинята — двамата сякаш се изплъзнаха от потока на времето — тя бе тази, която му даваше живот, която му го отнемаше и той падаше като отсечено дърво, за да се възправи отново — като житен клас; той умираше по нейна воля, но после, в обятията й, се възвръщаше към нов живот… Старата жреческа мистерия, съществувала много преди появата и на друиди, и на християни на тази земя.
	„И той ще отрече всичко това?“
	— Значи ако Артур е престъпил клетвата си, аз не бива да поискам обратно меча?
	Кевин каза:
	— Един ден Богинята сама ще реши съдбата му. Но не забравяй — Артур е крал на цяла Британия по Нейна воля. Казвам ти, Моргана от Авалон, ти си тази, която трябва да внимава! Нима ще застанеш срещу съдбата на своята земя?
	— Правя само това, което ми повелява Богинята!
	— Богинята — или твоята гордост, твоите желания и амбицията, която храниш за обичаните от теб хора? Внимавай, Моргана, предупреждавам те. Много е възможно времето на Авалон да е изтекло, а и твоето също.
	Тогава желязната воля, с която тя досега владееше гнева си, я напусна.
	— Ти смееш да наричаш себе си Мерлин Британски? — извика Моргана. — Вън оттук, проклет предател! — и тя хвърли към него хурката, която стоеше подпряна на стола й. — Вън! Далеч от моя поглед и бъди проклет навеки! Вън оттук!


	8

	Десет дни по-късно крал Артур потегли заедно със сестра си кралица Моргана и съпруга й Уриенс, крал на Северен Уелс, на път към Тинтагел.
	Моргана имаше време да обмисли по-нататъшните си действия, а в деня преди да тръгнат на път, успя и да поговори насаме с Аколон.
	— Чакай ме на брега на Езерото — и внимавай Артур или Уриенс да не те видят — и тя му протегна ръка, но той я прегърна. Притисна я здраво към себе си и започна да я целува.
	— Не мога да го понеса — как да те пусна да тръгнеш, като знам на каква опасност се излагаш!
	За миг Моргана си позволи да се отпусне в прегръдките му. Беше страшно уморена. Толкова й се искаше да се откаже от силата си, да не се чувства длъжна да следи нещата да се подреждат както трябва… Не, Аколон не биваше да почувства слабостта й!
	— Няма какво да се прави, скъпи мой. Единственият друг изход е смъртта. А ти не можеш да заемеш мястото си на трона, ако ръцете ти са опетнени от бащина кръв. Застанеш ли веднъж на мястото на Артур, с Екскалибур в ръката и цялата власт на Авалон зад себе си, тогава ще можеш да пратиш Уриенс отново в неговите земи, да ги управлява, както намери за добре.
	— Ами Артур?
	— Не мисля злото на Артур — отвърна спокойно Моргана. — Не бих искала той да загине. Затова ще сторя тъй, че да прекара три дни и три нощи в царството на феите, а когато се върне, в нашия свят ще са минали пет години, ако не и повече. Артур и неговата власт ще бъдат вече стара история, която по-възрастните ще разказват на младите, и опасността страната да падне в ръцете на християнските свещеници ще е преминала.
	— Но ако той успее да се освободи по-рано… Гласът на Моргана потрепери.
	— „Каква е съдбата на Краля — елен, когато младият елен възмъжее?“ Артур трябва да срещне съдбата си. А ти ще носиш неговия меч.
	„Предателство!“ крещеше нещо в нея. Сърцето й биеше глухо и тежко, докато яздеха в мрачната, сива утрин. Тънка мъглица се стелеше над Езерото. „Обичам Артур и не искам да го предам. Но той ме предаде първи, той изневери на клетвата си пред Авалон“.
	Все така й се гадеше, а движението на коня под нея влошаваше още състоянието й. Не помнеше да й е призлявало така, когато беше бременна с Гуидиън — „не, Мордред“ поправи се тя наум. А кой знае, може би той щеше да реши да стане крал под истинското си име, дойде ли време за неговото възшествие — под името, което бе и първото име на Артур и нямаше нищо общо с християнската вяра. Когато Кевин видеше делото й завършено, той без съмнение също щеше да подкрепи новия крал на Авалон.
	Мъглата ставаше по-гъста, а това улесняваше Моргана при изпълнението на плана й. Тя потръпна и се уви по-плътно в наметалото. Беше дошъл моментът да действа — пропуснеше ли го, щяха да заобиколят Езерото и да излязат на южния път за Корнуол. Вече едва можеха да се различат очертанията на тримата конници от охраната, които яздеха малко пред тях. Моргана се изви на седлото и видя, че и другите трима, които пък бяха отзад, също се виждат като смътни силуети. Само на малко разстояние напред и назад пътят се виждаше ясно. Над тях мъглата бе надвиснала като плътна бяла пелена — през нея не проникваше и помен от слънце или изобщо дневна светлина.
	Моргана протегна нагоре ръце, изправи се на седлото и зашепна вълшебните слова, които никога преди не бе имала смелост да каже. За миг изпита ужас, но после разбра, че това се дължи на студа — страшният студ, който скова тялото й, докато силата изтичаше през пръстите й. Уриенс също потрепери, вдигна глава и каза кисело:
	— Никога не съм виждал такава мъгла. Току-виж сме изгубили пътя, а може и да се наложи да нощуваме на брега на Езерото. Не е ли по-разумно да потърсим подслон в манастира на Гластънбъри?
	— Не сме изгубили пътя — каза Моргана. Сега вече не можеше да види от мъглата дори копитата на собствения си кон. „Колко се гордеех като девица, на Авалон, че казвам само истината! Нима това се очаква от една кралица — да лъже, за да може да служи на Богинята?“ — Познавам този път стъпка по стъпка — има едно място на брега, където ще можем да се подслоним, а утре сутринта ще продължим.
	— Не може да сме се отдалечили много — отбеляза Артур, — защото преди малко чух камбаните на Гластънбъри.
	— В мъглата звукът се носи надалеч — възрази Моргана, — а в такава мъгла — още по-надалеч. Имай ми вяра, Артур.
	Той й се усмихна с обич.
	— Винаги съм ти имал вяра, сестрице.
	О, да; винаги й бе имал вяра — още от мига, когато Игрейн го остави на нейните ръце. Колко бе ненавиждала първоначално малкия ревльо — докато не разбра, че Игрейн не обръща особено внимание и на него, че ги пренебрегва и двамата; докато не й се наложи да избърше сълзите му и не разбра, че вече тя ще се грижи за него… Моргана нетърпеливо пропъди тези мисли. Нямаше право да се размеква. Това бе толкова отдавна, от ония години досега бе изминал цял човешки живот. Междувременно Артур бе встъпил в свещен брак със земята си, а после я бе предал в ръцете на християните, на свещениците, които искаха да прогонят старите Богове, пазителите на земята… Авалон го бе възкачил на трона, тя го бе благословила като жрица, а сега… Авалон пак щеше да си послужи с нея, за да го премахне.
	„Не искам да му причинявам зло, Майко… Да, ще му отнема свещения меч и ще го предам на този, който ще го носи в служба на Богинята, но няма да посегна на Артур… А каква е съдбата на Краля — елен, когато младият елен възмъжее…?“
	Такъв бе законът на природата и той не можеше да бъде пренебрегнат заради чувствата на Моргана. Артур трябваше да се изправи пред съдбата си — но не защитен от нейните заклинания, без ножницата, която Моргана избродира за него след посвещаването му — по това време тя още не знаеше, че носи неговия син в утробата си. Често бе чувала рицарите да говорят, че животът на Артур е като омагьосан, че може дори да бъде тежко ранен, но никога не губи толкова кръв, че това да бъде опасно за него. Не, Моргана нямаше да вдигне ръка, за да посегне на едноутробния си брат, на бащата на детето си. Но можеше да оттегли вълшебството, с което го бе оградила с цената на собствената си девственост, и тогава той щеше да бъде изцяло изложен на волята на Богинята.
	Мъглата ги обвиваше все по-плътно. Моргана не виждаше вече и коня на Уриенс. Лицето му изплува близо до нея — очевидно беше много ядосан.
	— Наистина ли си сигурна, че знаеш накъде ни водиш, Моргана? Мога да се закълна, че никога не съм минавал оттук. Не съм виждал такова възвишение…
	— Кълна ти се, че познавам отлично пътя. Мъглата изобщо не може да ме обърка — каза тя, забелязвайки около себе си странните ниски шубраци, непроменени от онзи далечен ден, когато тя напразно се бе опитвала да се добере до Авалон, когато се бе уплашила да призове баржата… „Богиньо“, помоли се безмълвно, „стори тъй, че църковните камбани да не забият тъкмо сега, докато се опитвам да намеря пътя — иначе всичко ще потъне още по-дълбоко в мъглите и никога няма да влезем в онази страна…“
	— Оттук — каза тя на глас, взе юздите и заби пети в хълбоците на коня си. — Следвай ме, Артур.
	И тя потъна в мъглата. Знаеше, че спътниците й няма да могат да я последват толкова бързо, защото бе почнало и да притъмнява. Чу зад себе си Уриенс, който ругаеше, чу и как Артур се опитва да успокои коня си. Внезапно пред очите й се мерна скелетът на кон — по него висяха останки от нейното седло и юздите й. Нямаше как — това трябваше да стане.
	Мъглата започна постепенно да изтънява, докато изведнъж изчезна. Конниците се озоваха под високи дървета с пъстроцветни есенни корони, облени от ясна дневна светлина. Слънце не се виждаше никъде, а и самата светлина беше особена, малко зеленикава. Моргана чу как Артур възкликна от изненада.
	От шубраците излязоха двама души и завикаха с високи, ясни гласове:
	— Повелителю Артур! Щастливи сме да те посрещнем сред нас! Артур спря рязко коня си, за да не прегази непознатите.
	— Кои сте вие и откъде знаете името ми? — попита той. — И какво е това място?
	— Нима не знаеш, кралю? Намираме се пред замъка Чариот. Нашата кралица отдавна те очаква.
	Артур изглеждаше объркан.
	— Нямах представа, че тук има някакъв замък. Трябва да сме стигнали много по-далеч. Мъглата ни е заблудила.
	Уриенс се оглеждаше подозрително, но Моргана виждаше как Артур вече се поддава на познатото й вълшебство — бяха в царството на феите, нямаше защо да се задават въпроси. Всичко бе като насън — каквото и да се случеше, то просто си се случваше, без да са необходими въпроси и обяснения. Но тя трябваше да се постарае този път да запази здравия си разум…
	— Кралице Моргана — обърна се към нея единият мъж — мургав, но висок, и много красив. Личеше си, че дребните, мургави хора от народа на Древните са от същата кръв. — Нашата господарка очаква и теб и ще те приеме с радост. А ти, господарю Артур, си поканен на нашето пиршество…
	— Пиршеството е нещо много привлекателно, особено след еднодневна езда в мъглата — каза весело Артур и остави непознатия да поведе коня му навътре в гората.
	— Познаваш ли господарката на тези земи, Моргана?
	— Виждала съм я още когато бях младо момиче.
	„Тогава тя ми се присмя… и ми предложи да вземе детето ми, за да го отгледа в царството на феите…“
	— Чудно как никога не се е появявала в Камелот, за да ми предложи съюз — намръщи се Артур. — Не мога да си спомня ясно, но все ми се струва, че някога, много отдавна, съм чувал нещо за замъка Чариот… Не, нищо не мога да си спомня — той се отказа да рови из спомените си. — Тъй или иначе, тези хора ми се виждат дружелюбно настроени. Предай поздравите ми на господарката, Моргана. Аз сигурно ще я видя на пиршеството.
	— Несъмнено — отвърна Моргана и го проследи с очи, докато потъна в гората заедно с водачите си.
	„Длъжна съм да запазя разума си. Ще меря времето по ударите на сърцето си, няма да изгубвам представа за дните и месеците, няма да допусна да стана жертва на собствените си заклинания…“ Тя се подготвяше за срещата си с кралицата на феите.
	Кралицата си бе все същата — висока жена, която по нещо напомняше на Вивиан, като че ли Моргана й беше роднина. Прегърна я точно като близка родственица и каза:
	— Защо си дошла по своя воля в нашето царство, Моргана от феите? — попита тя. — Твоят рицар е тук. Открила го една от моите дами, докато се лутал сред тръстиките, без да може да открие пътя в мъглите…
	Аколон застана пред нея и хвана здраво ръката й. Неговата ръка беше здрава и топла — и съвсем истинска, но въпреки това Моргана не можеше да разбере къде се намират — под покрив или под открито небе. Ту й се струваме, че стъкленият трон на Кралицата се намира в огромна, стара гора, ту същата тази гора пред очите й се превръщаше в голяма зала с висок, сводест таван — великолепието й надминаваше това на тронната зала с Кръглата Маса в Камелот.
	Аколон коленичи пред Кралицата на феите, а тя постави ръце върху главата му. После пое едната му ръка — змиите около китките му се движеха и повдигаха глави. После плъзнаха върху дланта на кралицата. Тя ги държеше и си играеше разсеяно с тях, а те полюляваха малките си синкави глави.
	— Изборът ти е добър, Моргана — каза тя. — Този тук никога няма да ми измени. Ето, виж, Артур се повесели добре. Сега спи… — и тя вдигна ръка. Една от стените на замъка сякаш се стопи и Моргана видя Артур, който спеше с ръка под главата, облян от бледа светлина. Другата си ръка бе обвил около тялото на едно съвсем младо момиче с дълга тъмна коса — то приличаше на кралицата като родна дъщеря — или на самата Моргана.
	— Той, разбира се, ще помисли, че това си била ти, и че този сън му е бил пратен от Лукавия — поде усмихнато кралицата. — Толкова се е отдалечил от нашия свят, че счита изпълнението на най-съкровеното си желание за нещо срамно… Нима не знаеше това, скъпа Моргана?
	На Моргана отново й се стори, че кралицата говори с милващия глас на Вивиан. После гласът й се промени:
	— И ето, кралят спи в прегръдките на тази, която ще обича до смъртта си… А какво ще стане, когато се събуди? Ще му отнемеш ли Екскалибур? Ще го оставиш ли да се скита беззащитен по нашите брегове и вечно да те търси из мъглите?
	Моргана отново си представи конския скелет в гората на феите.
	— Не, това не — отвърна тя изтръпнала.
	— Тогава нека остане тук. Но ако е наистина тъй набожен, както се говори и държи да си казва молитвите, които ще го откъснат от света на илюзиите, нашият свят наистина ще изчезне за него. Той ще се събуди и ще поиска коня и меча си — какво ще правим тогава, лейди Моргана?
	Аколон каза мрачно:
	— Мечът ще бъде у мен, и ако той пожелае да си го вземе обратно, нека се опита.
	Тъмнокосото момиче дойде при тях. В ръцете си носеше Екскалибур заедно с ножницата.
	— Взех го от него, докато той спеше — каза момичето, — а в съня си той ме назова с твоето име…
	Моргана докосна дръжката на меча, блестяща от скъпоценни камъни.
	— Помисли, дете — поде отново кралицата на феите. — Няма ли да е по-добре да върнем меча обратно на Авалон, при останалите свещени предмети, и да оставим Аколон да се добере до престола с меча, който ще спечели сам?
	Моргана потръпна. Изведнъж залата — или гората, или каквото и да бе мястото, където се намираха — притъмня силно. Наистина ли Артур спеше тук, в нозете й, или бе някъде много далеч? В този миг Аколон посегна и сграбчи меча.
	— Ще взема и Екскалибур, и ножницата — каза той. Моргана коленичи и препаса меча около кръста му.
	— Тъй да бъде, любими… Бъди верен на клетвата си, не като този, за кого то избродирах ножницата…
	— Богинята ми е свидетелка, че никога няма да ти изменя, дори ако това ми струва живота — прошепна той развълнувано. После помогна на Моргана да се изправи и я целуна. Стори й се, че прегръдката им продължи безкрайно, чак докато нощните сенки започнаха да избледняват; през цялото време отвсякъде й се привиждаше присмехулната усмивка на Кралицата на феите…
	— Поиска ли Артур своя меч, той ще го получи… — бе казала кралицата. — Ще получи и ножницата, но тя вече няма да го предпазва да не губи кръв… Дай го на ковачите — обърна се тя към младото тъмнокосо момиче. Моргана виждаше всичко като насън. Сън ли беше и това, че препаса Екскалибур на кръста на Аколон? После и кралицата, и придворната й дама изчезнаха, а Моргана се озова отново в прегръдките на Аколон. Лежаха в гъста, вековна гора, и беше Белтейн. Бяха жрец и жрица, изправени пред вечното тайнство. А после времето спря, и бяха просто мъж и жена, тялото й се сля с неговото, и тя нямаше своя плът, нерви и воля, а целувките му бяха огън и лед по устните й… „Той ще предизвика на двубой Краля — елен… Аз трябва да му дам сила…“
	Как стана така, че двамата се озоваха в свещената горичка, защо голото й тяло бе пак младо и недокоснато, по него бяха нарисувани магически символи? Защо, когато двамата потънаха един в друг, Моргана изпита същата разкъсваща болка, която я бе пронизала в онази далечна нощ, когато дари девствеността си на Рогатия бог на горите? Тя дойде отново при него като девственица, сякаш всичко, което се бе случило през досегашния й живот, никога не е и било. Защо й се привиждаше корона от еленови рога над челото му? Кой беше този мъж в прегръдките й и какво означаваше времето за тях двамата?
	Сега той лежеше изтощен до нея, но не я пускаше; дъхът му се сливаше с нейния и изпълваше тялото й със сладостно блаженство; тя го целуна и продължи да го милва. Той Вдигна глава и Моргана не можа да разбере дали кичурите коса, които падаха върху лицето й, са тъмни или блестящо руси. Малките змии около китките му бяха оживели и се плъзгаха между гърдите й — нежни, още почти детински, не съвсем оформени. Змиите се увиха около розовите зърна и Моргана усети как цялото й тяло се разтърсва от тръпка на болезнено удоволствие от докосването им.
	Тогава разбра, че ако наистина го пожелаеше, можеше да обърне потока на времето, можеше да се върне обратно и да излезе сутринта редом с Артур от пещерата, да успее да го привърже завинаги към себе си със силата на своята девственост, и случилото се в разстояние на един човешки живот щеше да потъне в небитието, сякаш никога не е било…
	Но още в същия миг тя чу вика на Артур. Той проклинаше магията, която го бе отклонила от пътя му, и искаше меча си. Моргана го виждаше много отдалеч и отвисоко, като от птичи поглед, как се събужда и се оглежда около себе си. Свършено беше — съдбата им, сега и за в бъдеще, бе в негови ръце. Ако той съумееше да застане лице в лице с истината, ако я повикаше по име и я помолеше да остане при него, ако успееше да признае пред себе си, че е обичал само нея през целия си живот и никой не би могъл да застане между тях…
	„Тогава и Ланселет ще може да спечели своята Гуенхвифар, а аз ще бъда кралица на Авалон… Но на трона до мен ще седи принцът, моят син — и тогава той ще падне жертва на Краля — елен…“
	Този път Артур нямаше да се отвърне от нея с ужас при мисълта за това, което бяха сторили; тя нямаше да го отблъсне и да се облива в сълзи… Защото световете бяха спрели хода си… Пространството потъна в мълчание… В очакване на думите, които трябваше да произнесе Артур…
	И той проговори. Думите му отекнаха като надгробен звън в царството на феите. Прозрачната тъкан на времето потрепери и годините се затърка ляха като камъни, тласнати от собствената си тежест.
	— Исус Христос и Дева Мария да ме закрилят от всяко зло! — извика Артур — Попаднал съм в плен на зла магия, и това пак е дело на сестра ми, с нейните нечестиви умения! — Той потръпна и извика отново: — Донесете меча ми!
	Сърцето на Моргана се разкъсваше на две. Тя протегна ръка към Аколон. Над главата му отново витаеше призрачната сянка на короната от еленови рога. На кръста му висеше Екскалибур — сякаш винаги е бил там, а змиите които бяха пълзели по голото й тяло, отново бяха избледнели синкави фигурки около китките му.
	Тя каза, без да трепне:
	— Виж, носят му меча — той прилича досущ на Екскалибур. Ковачите на феите го направиха тази нощ. Пусни го да си тръгне, ако можеш. Но ако умът ти повелява друго — тогава постъпи както ти искаш, любими. И нека Богинята бъде с теб. Ще те очаквам да се върнеш в Камелот като победител.
	Тя го целуна и сетне го отпрати с повелителен жест.
	Никога досега не бе посмяла да признае пред себе си истината: един от тях двамата трябваше да загине — братът или любимият; детето, което бе държала в прегръдките си, Рогатият Бог — който бе едновременно и жрец, и неин любим, и крал…
	„Каквото и да се случи днес, никога, никога вече няма да позная и миг щастие — защото един от двамата, които обичам, трябва да се прости с живота…“
	Артур и Аколон бяха изчезнали — там, където бяха сега, Моргана не можеше да ги последва; а оставаше и Уриенс, за когото също трябваше да помисли. Мина й през ума да го изостави в страната на феите. „Той щеше да живее в доволство из тези вълшебни зали и гори до смъртта си…“ Не! Каквото и да става, не искам да ставам причина за още нечия смърт! Насочи мислите си към Уриенс и го видя — дремеше, блажено опиянен от виното. Той също я забеляза и измърмори объркано:
	— Това вино е прекалено силно за мен… Къде беше, скъпа, и къде е Артур?
	„В този миг“, каза си тя, „младата фея дава на Артур меча, който наподобява досущ на Екскалибур… Вълшебството на феите ще го накара да повярва, че това е същият меч… Ах, Богиньо, защо не пратих Екскалибур обратно на Авалон? Наистина ли трябва още някой да загине заради него?“ Но не — без Екскалибур Аколон нямаше да бъде приет за нов крал на Авалон… „Когато стана кралица, хората ще живеят в мир, а мислите им ще бъдат свободни, няма свещениците да им казват как да постъпват и в какво да вярват“.
	— Наложи се Артур да избърза. Той потегли преди нас — каза тя меко на Уриенс. — Хайде, мили, ние се връщаме обратно към Камелот.
	Уриенс очевидно също бе попаднал в плен на вълшебството на феите, защото и през ум не му мина да възрази и да разпитва. Доведоха им коне, и същите двама високи, красиви мъже ги съпроводиха донякъде. После спряха и единият каза:
	— Оттук можете да си намерите пътя и сами, без да се заблудите.
	После потънаха в гората.
	— Колко бързо залезе слънцето — оплакваше се Уриенс. Мъглата наистина изведнъж се сгъсти и сякаш ги захлупи. Валеше и ситен, студен дъждец. — Колко време прекарахме в този замък, Моргана? Чувствам се тъй, сякаш съм боледувал дълго, или пък съм бил омагьосан и сега магията се е развалила…
	Тя не отговори. Каза си, че и той се е насладил на прелестите на феите, пък и защо не? Беше й все едно как ще се забавлява, стига да я оставеше на мира.
	Внезапно обзелата я слабост й припомни, че нито веднъж в царството на феите не бе си спомнила за бременността си. Защо трябваше да се случи тъкмо сега — когато всички щяха да очакват решенията й, когато Аколон щеше да завземе трона, а Гуидиън ще бъде провъзгласен за престолонаследник… Тъкмо сега тя щеше да наедрее гротескно, да се чувства зле… А и да ражда на тази възраст бе прекалено рисковано. Дали бе много късно, или можеше все още да потърси билките, които щяха да я отърват от това нежелано бреме? Но нямаше ли Аколон да я цени още повече, ако му дареше син точно сега, когато предстоеше да стане крал? Редно ли беше да жертва това дете, което щеше да й даде власт над него? „Ще мога да задържа това дете при себе си, да го прегръщам, да го обичам и да го гледам как расте…“
	Още помнеше нежността, с която я изпълваше Артур, когато обвиваше детските си ръчички около шията й. Гуидиън й беше отнет още като бебе, а Увейн беше вече деветгодишен, когато тя му стана втора майка. Тялото й се сви от мъчителен, сладък копнеж, по-силен от любовния — желанието отново да държи дете в ръцете си. Но разумът й нашепваше, че ще е безумие да се опита да роди толкова късно, че няма да преживее още едно раждане. Яздеше редом с Уриенс, и всичко около нея се въртеше — объркано, като насън. Не, нямаше да преживее раждането, но не можеше и да си наложи да предприеме нещо, та да умъртви нероденото дете…
	„Нали ръцете ми вече ще бъдат навеки опетнени с кръвта на любим човек… О, Богиньо, защо ме подлагаш на такива изпитания?“ Богинята сякаш се изправи пред нея — приличаше и на кралицата на феите, и на Рейвън — строга, но състрадателна, но приемаше и образа на разярената дива свиня, отнела Живота на Авалох… „Дивата свиня, която ще разкъса и детето в утробата ми…“ Моргана имаше чувството, че е на границата на лудостта.
	„По-късно, ще реша по-късно. Сега най-важно е да върна Уриенс обратно в Камелот“. Колко ли време бе минало, откак се озоваха в омагьосаното царство? Не ще да е било повече от месец, реши тя — в противен случай бременността й щеше да е по-забележима… Надяваше се да ги е нямало само няколко дни — не прекалено малко, защото в такъв случай Гуенхвифар щеше да се чуди как са успели да се върнат толкова бързо. Не и прекалено много, защото тогава щеше да е закъсняла за това, което тъй или иначе щеше да извърши знаеше, че няма да може да роди детето и да остане жива.
	Пристигнаха в Камелот към обяд. За щастие пътят наистина не бе много дълъг. Моргана отбеляза със задоволство, че не вижда никъде Гуенхвифар Кай веднага се осведоми къде е Артур, и тя излъга, този път без никакви угризения, че му се е наложило да остане още малко в Тинтагел. „Лъжата не е чак такъв грях, сравнена с убийството“, опитваше се да се убеди Моргана, но въпреки това се почувства някак опетнена — все още беше жрица на Авалон и помнеше стойността на истината…
	Тя отведе Уриенс в тяхната стая. Старият човек беше уморен и объркан „Вече е много стар и не може да управлява. Явно смъртта на Авалох го е засегнала повече, отколкото предполагах. Но той също е учил древната мъдрост на Авалон — и би трябвало да знае каква е съдбата на стария елен, когато младият възмъжее!“
	— Легни си, съпруже, и си почини — каза Моргана, но Уриенс започна да капризничи.
	— Отдавна трябваше да се върнем в Уелс. Аколон е още хлапе — не може да управлява сам. Хората ми имат нужда от мен!
	— Могат да те почакат още ден-два — опита се да го успокои тя, — докато поукрепнеш, за да тръгнеш отново на път.
	— Достатъчно дълго отсъствах — настояваше той. — И защо не отидохме в Тинтагел? Моргана, не помня защо се отклонихме от пътя. Наистина ли се озовахме в страна, където слънцето не залязва?
	— Трябва да си сънувал — отвърна тя спокойно. — Защо не се опиташ да поспиш още? Да поръчам ли да ти донесат храна? От сутринта не си хапвал нищо…
	Но когато донесоха храната, само от вида и миризмата й веднага й прилоша. Тя се извърна, за да прикрие слабостта си, но беше много късно. Уриенс беше забелязал.
	— Какво ти е, Моргана?
	— Нищо — сопна се тя. — Нахрани се и си почивай.
	Но той протегна усмихнато ръка, придърпа я към леглото си и каза:
	— Забравяш, че съм бил женен и преди — веднага мога да позная, когато една жена е бременна. — Очевидно беше много щастлив. — След толкова много години! Моргана, ти си бременна! Но това е чудесно — един син ми бе отнет, но сега ще имам друг — имаш ли нещо против да го наречем Авалох, ако е момче, скъпа?
	Моргана се сви.
	— Забравяш, че съм вече стара — каза тя с каменно лице. — Надали ще износя това дете живо. Не се надявай на още един син.
	— Но ние ще се грижим за теб — каза Уриенс. — Трябва да поговориш с някоя от жените, които помагат на придворните дами при раждане. Ако има опасност да пометнеш от езда, ще се наложи да останеш тук, докато родиш.
	Идеше й да закрещи; искаше да попита: „Защо мислиш, че детето е от теб, старче?“ Детето със сигурност бе на Аколон… Но тя не можеше да прогони внезапното съмнение, че не е съвсем изключено да е на Уриенс… Син, заченат от старец, хилав — или пък урод, като Кевин… Не, тя наистина полудяваше! Кевин не беше урод, дори не бе роден така — бяха го осакатили още като дете, та костите му бяха зарасли накриво. И все пак — едно дете на Уриенс сигурно щеше да е болнаво и хилаво, а ако бе заченала от Аколон, щеше да е силно и здраво… Но и тя, тя самата бе толкова стара, че беше почти невероятно да роди; може би тя щеше да е причина детето да се роди уродливо? Понякога се случваше при късни раждания… Не, това бе лудост — не биваше да допуска да я измъчват такива мисли!
	Не. Не искаше да умре, а беше изключено да оживее, ако реши да износи детето. Трябваше да се снабди с необходимите билки по някакъв начин. Но как? Нямаше близка приятелка в този двор; през ум не би й минало да повери тайната си на някоя придворна на Гуенхвифар. Само да се чуеше, че старата кралица Моргана е забременяла от престарелия си съпруг, двамата щяха да станат за посмешище!
	Можеше да поговори с Кевин — с Мерлин… Но нали тя самата бе отхвърлила обичта му, искреното му приятелство… Какво пък, в двора наистина имаше много бабувачки. Щеше да се наложи да подкупи някоя, за да си държи езика зад зъбите. Щеше да разкаже жалната история за тежкото раждане на Гуидиън, да обясни, че се страхува за живота си. Щяха да се разберат помежду си като жени. А и в нейната торбичка бяха останали още някакви билки — необходима й беше само още една, сама по себе си безвредна, но смесеше ли я с останалите, щеше да се получи това, което й трябваше, за да пометне. Та нали нямаше да е първата, дори в този двор, която се отървава от нежелана бременност? Все пак трябваше да запази всичко в тайна, защото Уриенс никога не би й простил… Макар че какво значение имаше това, в името на Богинята? Докато всичко се разбереше, тя вече щеше да е кралица редом с Артур — не, с Аколон — а Уриенс щеше да се е върнал в Уелс, или да се е продънил в ада…
	Тя забеляза, че старият човек е заспал и се измъкна на пръсти от стаята. Бързо успя да намери една от бабувачките и я помоли за третата, безвредната билка. После отиде в своята стая и веднага се зае да приготвя отварата на огъня. Знаеше, че ще се почувства много зле от нея, но нямаше никакъв друг изход. Изпи сместа, която горчеше като жлъчка, изми чашата и я прибра.
	Ако само можеше да види какво става сега във владенията на феите! Да можеше поне за миг да зърне любимия си, да види помогнал ли му е Екскалибур. Пак й се повдигаше, но бе прекалено неспокойна, за да си легне до Уриенс — не можеше да понесе мисълта, че ще лежи до спящия старец, боеше се и от образите на смърт и кръвопролития, които сигурно щяха да започнат да я измъчват, веднага щом затвореше очи.
	След време реши да вземе хурката и вретеното и да слезе с тях в покоите на кралицата. Знаеше, че жените са се събрали там — кралица Гуенхвифар с придворните си дами, а също и Моргоуз от Лотиан, и се занимаваха както винаги с нескончаемото си предене и тъкане. Продължаваше да ненавижда преденето, но щеше да се опита да се владее, а и при всички положения щеше да е по-добре, отколкото да седи сама в стаята. А ако все пак не успееше да затвори съзнанието си за виденията, поне щеше да престане да я измъчва неизвестността за съдбата на двамата мъже, които обичаше, и които сега бяха някъде във владенията на феите…
	Гуенхвифар стана да я посрещне, но прегръдката й не беше топла. Сетне я покани да седне близо до огъня, където седеше и тя.
	— С какво се занимаваш сега? — попита Моргана, оглеждайки гоблена, който бродираше кралицата.
	Гуенхвифар гордо разгъна пъстро извезаната тъкан.
	— Предназначен е за олтара на църквата — виждаш ли, това е Дева Мария, а това е ангелът, който идва да й извести, че тя ще роди Божия син… А това е Йосиф, който наблюдава всичко изумен… Виж, направила съм го стар, с дълга, дълга брада…
	— Ако бях на мястото на стария Йосиф и младото момиче, което ми е обещано за жена, ми разкажеше такава история, след като е прекарало известно време насаме с такъв хубав млад мъж като този ангел, щях да се усъмня доста в ангела — отбеляза непочтително Моргоуз. Моргана за първи път се замисли сериозно за непорочното зачатие на Дева Мария. Кой знае, може би Исусовата майка е решила просто да обясни бременността си с тази история за ангела… Но нали във всички религии се говори за дева, която носи детето на Бога в утробата си?
	Имаше чувството, че всеки момент ще изпадне в истерия, но не можеше да овладее мислите си. Взе шепа разчепкана вълна и започна да я наглася на хурката. „Нали аз също дарих девствеността си на Рогатия бог и родих син на Краля — елен… може би Гуидиън ще ме възкачи на престола, както Исус Христос е въздигнал майка си на небесата?“
	— Толкова непочтително се изразяваш, Моргоуз — Гуенхвифар се нажали и Моргана бързо отклони темата, като я похвали за фината бродерия и я попита кой е нарисувал модела за гоблена.
	— Сама го нарисувах — отвърна Гуенхвифар за голяма изненада на Моргана, която отдавна бе убедена, че съпругата на брат й е лишена от всякакъв талант. — Отец Патрициус ми обеща да ми покаже как се прерисуват букви със златна и карминена боя — продължи кралицата. — Той казва, че рисувам много добре за жена. Не съм и помисляла, че ще мога да се справя, Моргана, а ето, ти сама си избродирала красивата ножница за меча на Артур. Той ми е разказвал, че си извезала сама всичко, до последния бод. Тя е много красива — продължи да бърбори Гуенхвифар, безхитростна като момиче на половината на годините й. — Предлагала съм му неведнъж да му избродирам нова ножница, не исках той, като християнски крал, да носи тези езически символи, но той винаги казва, че тази ножница е направена от любимата му сестра и че никога няма да се раздели с нея. Да, тя наистина е прекрасна… На Авалон ли направиха златните конци за бродерията?
	— Всичко, което правят нашите майстори, е прекрасно — отвърна Моргана, — а нещата, които изковават от злато и сребро, са ненадминати по изящество.
	Въртенето на вретеното вече бе почнало да я замайва. Кога ли щеше да започне да действа отварата? Помещението беше претъпкано и миришете на застояло — също като целия застоял, непроветрен живот на тези жени — безконечно предене, тъкане и шиене, само за да облекат мъжете си… Една от придворните дами беше В много напреднала бременност и шиеше бебешки дрешки… друга украсяваше с бродерия мъжко наметало — за баща си или брат си за съпруга или за сина… А ето и красивия гоблен на Гуенхвифар, който щеше да виси на олтара — такава работа можеше да си позволи само кралицата, защото другите жени предяха, тъчаха и шиеха и за нея.
	Вретеното се въртеше… Спиралата слизаше надолу към пода, Моргана внимателно изтегляше равномерната нишка. Кога ли се бе научила да преде? Не помнеше някога да не е умеела да държи хурка и вретено. В един от най-ранните си спомени винаги се виждаше как седи на крепостната стена на Тинтагел заедно с Моргоуз и двете предат — още тогава можеше да изтегля по-равна нишка от леля си, която бе десет години по-голяма от нея.
	Сподели мислите си с Моргоуз и по-възрастната жена се разсмя.
	— Ти предеше по-добре от мен още когато навърши седем години!
	Вретеното се въртеше и бавно се спускаше към каменния под; Моргана насука готовата прежда и посегна за нова вълна… Така, както изпридаше нишката, така през пръстите й минаваше и нишката на живота — нищо чудно, че Богинята често се явяваше под образа на жена, която преде… „Под пръстите ни излиза прежда, а от нея се тъкат бебешките пеленки за този, който се е появил току-що на света, и савана на другия, който си отива… Колко щеше да оголее животът на мъжете без нас…“
	… Някъде далеч, не на този свят, а във владенията на феите, тя бе видяла Артур, който спеше в прегръдките на едно младо момиче с нейното лице… По същия начин и сега пространството се разтвори пред нея, нишката се въртеше нагоре-надолу по безкрайна спирала, и в тази спирала тя видя лицето на Артур, който бродеше из царството на феите с меч в ръка… Той се обърна рязко и видя пред себе си Аколон, който държеше Екскалибур… Мечовете се кръстосаха, но Моргана не можа да види нищо повече, не можеше да види лицата им, нито да чуе думите, които размениха…
	… Ето ги пак! Колко ожесточено се сражаваха. Моргана, замаяна от равномерното движение на вретеното, се зачуди, че не може да чуе звъна на мечовете… Артур нанесе страшен удар, който със сигурност би убил Аколон, ако той не бе успял да го посрещне в последния момент с щита си. Мечът на Артур рани Аколон само в крака, но от раната не потече кръв. Затова пък една лека рана на рамото на Артур започна да кърви ужасно. Струйки кръв потекоха по ръката му и той ги загледа учудено. Обзе го страх и той посегна неволно към кръста си, за да се увери, че ножницата на Екскалибур виси на мястото си… Но това не беше истинската ножница — образът й затрептя и започна да се губи от очите на Моргана. Двамата мъже бяха се вкопчили в смъртна схватка, мечовете бяха заклещени един в друг, и всеки от тях се опитваше да добие надмощие със свободната си ръка… Аколон изви рязко ръка, и лъжливият Екскалибур, който ковачите на феите направиха за една нощ, се пречупи при дръжката — Моргана видя как Артур се навежда, за да избегне смъртоносния удар, видя и как ритна Аколон, който се преви одве — в този миг Артур сграбчи истинския Екскалибур, изтръгна го от ръката на противника си и с всичка сила го захвърли надалеч. После връхлетя върху падналия Аколон и задърпа ножницата. Щом я взе в ръце, раната на рамото му спря да кърви, а от раната на бедрото на Аколон рукна същински поток…
	Страшна болка прониза тялото на Моргана и тя се сгърчи цялата…
	— Моргана! — възкликна остро Моргоуз. После си пое бързо дъх и извика високо: — Кралица Моргана е зле — погрижете се за нея!
	Видението бе изчезнало. Колкото и да се опитваше, Моргана не можа да види пак нито един от двамата, така и не разбра кой е победил и дали някой вече не е паднал мъртъв. Имаше чувството, че пред двамата се спуска голяма, тъмна завеса, под съпровода на камбанен звън… Последното, което успя да зърне, бяха две носилки — двама ранени лежаха на тях. После носилките изчезнаха в абатството в Гластънбъри, а там взорът й не можеше да проникне… Беше се вкопчила в стола си, за да не падне, когато дойде Гуенхвифар заедно с една от дамите си. Жената коленичи и се опита да повдигне челото на Моргана.
	— Вижте, роклята й е подгизнала от кръв — това не е обикновено кървене. Моргана прошепна с пресъхнали устни:
	— Не… Бях бременна и сега губя детето… Уриенс ще ми се разсърди… Една от дамите, горе-долу на възрастта на Моргана, пълничка и жизнерадостна, поклати глава:
	— Виж ти, виж ти! Срамота! Значи повелителят на Уелс ще се гневи, тъй ли? Че той да не е Господ? Трябваше да не допускаш този стар пръч в леглото си, мила — знаеш ли колко опасно може да бъде едно помятане на нашите години? Старият развратник би трябвало да се засрами, че рискува така живота ти! Той щял да се сърди — виж го ти!
	Гуенхвифар бе забравила напълно тазсутрешната си враждебност. Вървеше до носилката на Моргана и разтриваше ръцете й, изпълнена с искрено съчувствие.
	— Горкичката Моргана! Колко е тъжно това — а ти си се надявала, че ще можеш да имаш още едно дете! Аз мога да разбера колко ужасно се чувстваш, сестрице… — повтаряше тя, стиснала здраво студените пръсти на Моргана. После, когато Моргана бе обзета от ужасни напъни за повръщане, Гуенхвифар внимателно държеше челото й и не преставаше да й говори успокоително:
	— Пратих да повикат Брока — тя е най-опитна и ще се погрижи за теб, милата ми…
	Съчувствието на Гуенхвифар я задушаваше. Болката връхлиташе отново и отново, все по-ужасна, сякаш меч разкъсваше вътрешностите й, и въпреки това, въпреки това, не беше толкова страшна, както при раждането на Гуидиън — а тя бе оживяла тогава… Трепереща, задавена от нов пристъп на повдигане, Моргана се опитваше да не изгуби съзнание. Искаше да следи това, което ставаше около нея. Може би щеше да пометне така или иначе — струваше й се прекалено рано, за да е подействала отварата. Брока дойде, прегледа я, помириса това, което бе повърнала, и повдигна вежди — явно не можеше да я заблуди. Жената заговори тихо:
	— Трябвало е да внимаваш, лейди — тези билки могат да те убият. Аз можех да ти приготвя нещо, с което щяхме да постигнем същото по-бързо и по леко за теб. Не бой се, няма да кажа нищо на Уриенс — след като явно няма ум в главата и излага на смъртна опасност жена на твоите години, като я кара да ражда, по-добре е да не узнае нищо.
	Болката отново връхлетя и този път Моргана се остави да я понесе страданието. Много по-късно разбра, че е по-зле, отколкото бяха предполагали първоначално… Гуенхвифар я питаше иска ли да повикат свещеник; тя поклати глава и затвори очи. Продължи да лежи мълчаливо, дори сега изпълнена с упорство. Беше й все едно дали ще оживее. Нека и тя потъне в сенките, щом Аколон или Артур трябва да пожертват живота си… Защо не можеше да види кой от двамата ще излезе жив от Гластънбъри? Възможно ли бе свещениците да се погрижат за Артур, техния крал — християнин, а да оставят Аколон да умре от раните си?
	„Ако е съдено Аколон да потъне в сенките, нека тръгне заедно с духа на своето дете, за да се грижи за него“, мислеше Моргана. Нямаше сили да спре сълзите, които течаха неспирно по бузите й. Някъде отдалеч чу гласа на старата Брока:
	— Да, всичко свърши. Съжалявам, господарю, но ти знаеш не по-зле от мен, че тя е прекалено стара, за да износи живо дете. Да, кралю, ела и я виж…-гласът й звънна остро. — Мъжете не се замислят за това, което ни причиняват, за кръвта и страданията, които ни струва тяхното наслаждение! Не, не можеше да се определи дали е щяло да бъде момче или момиче — но тя е родила един хубав син, и не се съмнявам, че ако бе по-млада и по-здрава, щеше да ти роди още един.
	— Моргана… скъпа, погледни ме — молеше Уриенс. — Толкова съжалявам, толкова ми е мъчно, че си страдала така ужасно! Не скърби, мила, аз имам двама сина, и не те обвинявам…
	— Не я обвиняваш, така ли? — сопна се старата бабувачка. — Само това оставаше. Кралю, тя е още много слаба. Ще поставим тук още едно легло, за да се грижим за нея, докато позакрепне. Хайде, момичето ми — Моргана почувства здравата й ръка под главата си; жената поднасяше някаква топла, приятно ухаеща напитка към устните й. — Изпий това, мила. В него има мед, и разни билки, които ще спрат кървенето. Знам, че ти е зле, но трябва да опиташ да изпиеш тази чаша, бъди добро момиче…
	Моргана изгълта с усилие напитката — едновременно горчива и сладникава. Очите й бяха замъглени от сълзи. За миг й се стори, че е отново дете, че е прекарала някаква детска болест, и Игрейн я прегръща и успокоява.
	— Майко… — прошепна тя и веднага осъзна, че бълнува, че Игрейн е мъртва от много години, че тя самата отдавна не е дете, нито дори девица, а стара жена, прекалено стара, и лежи тук, погрозняла от преживените мъки, на границата със смъртта…
	— Не, кралю, тя не разбира какво говори. Хайде, скъпа, трябва да лежиш спокойно и да се опиташ да поспиш. Ще поставим топли тухлички на краката ти и ще те загреем…
	Поуспокоена, Моргана заспа. Присъни й се, че е дете, но този път на Авалон в Дома на девиците. Вивиан говореше с нея, казваше й нещо, което не можеше точно да си припомни — за това как Богинята държи в ръцете си нишата на човешката съдба. После Вивиан даде на Моргана вретено и й нареди да преде, но нишката все излизаше неравна, заплетена и на възли. Накрая Вивиан се ядоса и каза: „Дай я на мен“ и Моргана й подаде скъсаните нишки и вретеното; но това вече не беше Вивиан — самата Богиня стоеше пред нея и я гледаше заплашително, а Моргана сякаш ставаше все по-малка… Пръстите й вече не можеха да държат вретеното, а Богинята имаше лицето на Игрейн…
	Тя дойде в пълно съзнание едва след два дни. Беше спокойна, но чувстваше тялото си празно до болка. Притиснала ръце към корема си, тя мислеше: Можех да си спестя повечето страдания. Трябваше да предположа, че ще пометна тъй или иначе. Но станало, каквото станало — трябва вече да приема мисълта, че Артур е мъртъв и да реша как да постъпя, когато Аколон се върне. Ще пратя Гуенхвифар в манастир, а ако пожелае, ще я оставя да отиде отвъд морето, в Долна Британия с Ланселет — няма да им попреча…
	Моргана стана от леглото и започна да се облича. Постара се да изглежда колкото бе възможно по-добре.
	— Трябва да си в леглото, Моргана — още си много бледа — каза загрижено Уриенс.
	— Не, не. Скоро ще пристигнат неочаквани вести, съпруже, и ние трябва да сме готови за тях — отвърна тя и продължи да вплита яркочервени панделки и скъпоценни камъни в косите си. Уриенс, който стоеше на прозореца, каза:
	— Я виж, рицарите на Артур пак показват бойните си умения. Струва ми се, че Увейн наистина е най-добрият ездач сред тях. Ела и виж, мила — нали седи на коня не по-зле от Гауейн? А до него е Галахад. Не скърби за детето, което загуби, Моргана. За Увейн ти винаги ще бъдеш единствената майка, която познава. Още когато се венчахме, ти обещах никога да не те упреквам за това, че не може да имаме деца. Щях да се радвам на още едно дете, но щом не е било писано да стане, не бива да скърбим. Освен това — додаде той плахо, — може би тъй е по-добре. Сега разбирам, че едва не те изгубих.
	Тя стоеше на прозореца до него. Ръката му около кръста й я отвращаваше, но изпитваше и благодарност за проявеното съчувствие. Той никога нямаше да разбере, че детето е било на Аколон. Нека продължава да се гордее, че съм заченала от него въпреки преклонната му възраст.
	— Я виж — наведе се по-напред Уриенс, — какво става там, при вратата? Пред входа на замъка се беше появил монах в тъмни одежди. Монахът яздеше муле, а зад него един кон влачеше носилка, на която лежеше някакво тяло…
	— Ела — Моргана дръпна Уриенс за ръката — трябва да отидем там. Бледа и мълчалива, тя заслиза надолу редом със стария си съпруг. Сякаш бе станала по-висока, изразът на лицето й също бе по-суров — знаеше, че вече трябва да се държи като велика владетелка.


	Изведнъж се възцари мълчание — времето отново спря, сякаш се бяха върнали в царството на феите. Ако Артур беше победил, защо не беше тук? А ако този монах придружаваше мъртвото му тяло, защо не бяха се погрижили да спазят церемониала, обичаен при смъртта на кралска особа? Уриенс протегна ръка, за да я подкрепи, но Моргана я отблъсна и се хвана за рамката на вратата. Монахът свали качулката си и каза:
	— Ти ли си Моргана, кралица на Уелс?
	— Да — потвърди тя.
	— Нося ти вест — продължи монахът. — Брат ти Артур лежи ранен в Гластънбъри. Сестрите — монахини се грижат за него и той ще оживее. Артур ми заръча да ти предам това — той махна с ръка към покритата със саван фигура на носилката — и да ти кажа, че това е неговият подарък за теб. Помоли ме също да ти предам, че Екскалибур е в негови ръце заедно с ножницата.
	Монахът се наведе и отметна савана. Моргана почувства, че силите я напускат, че животът изтича от жилите й — защото видя лицето на Аколон. Отворените очи на мъртвеца се взираха в небето.
	Страшен вопъл разцепи въздуха — вик на смъртно страдание. Увейн си проби път през насъбралата се тълпа и успя да подхване баща си, който тъкмо падаше върху тялото на мъртвия му брат.
	— Татко, скъпи татко! О, Господи — Аколон! — простена Увейн и пристъпи към носилката, където лежеше тялото на Аколон. — Гауейн, приятелю, подай ръка на баща ми — аз трябва да се погрижа за майка си, защото й е зле…
	— Не — каза Моргана и повтори: — Не.
	Чу ехото на собствения си глас, без да разбере какво всъщност отричаше. Искаше да падне върху трупа на Аколон, да прегърне тялото, което бе обичала, да крещи, да изплаче ужасното си отчаяние, но Увейн я държеше здраво.
	Гуенхвифар се появи и заслиза по стъпалата към двора. Обясниха й шепнешком какво се беше случило. Кралицата застана пред трупа на Аколон и каза ясно, с нетрепващ глас:
	— Той е загинал, защото се е опитал да вдигне бунт срещу краля на цяла Британия. Затова и не бива да бъде погребан по християнски. Хвърлете тялото му на гарваните, а главата му да бъде прикована на крепостната стена, както се полага на предател!
	— Не, о, не — простена Уриенс. — Моля те, бъди милостива, кралице Гуенхвифар. Ти знаеш, че съм един от най-верните васали на Артур, а горкото ми момче е платило с живота си за своя грях — моля те, господарке, помисли за Исус Христос, който е предал Богу дух между обикновени престъпници, и как Бог е имал милост за разбойника, разпнат редом с Неговия син… Прояви милост, както сам Бог ни учи…
	Гуенхвифар сякаш не го беше чула.
	— Как е господарят Артур?
	— Възстановява се, кралице — отвърна непознатият монах, — но е загубил много кръв. Помоли да ти предам да не се тревожиш, и че ще се върне скоро, жив и здрав.
	Гуенхвифар въздъхна.
	— Крал Уриенс — поде тя, — заради нашия добър и верен рицар Увейн, другия ти син, ще изпълня молбата ти. Нека отнесат тялото на Аколон в параклиса, където ще бъде опят, както подобава…
	Моргана намери сили да се намеси.
	— Не, Гуенхвифар! Нека бъде погребан, както е редно, щом си решила да проявиш благосклонност. Но той не беше християнин и не е редно да го погребват по християнски. Уриенс е толкова съсипан от мъка, че не съзнава какво говори.
	— Мълчи, майко — Увейн стисна силно рамото й. — Поне заради мен и баща ми не бива да предизвикваш скандал. Ако Аколон не се е бил обърнал към Христа, толкова по-голяма нужда ще има от Божията милост, след като е загинал със смъртта на предател!
	Моргана се опита отново да възрази, но не успя. Разреши на Увейн да я отведе в замъка, но щом влязоха вътре, отхвърли ръката му и тръгна сама. В тялото й сякаш не бе останала и искрица живот. Беше се вледенила. Струваше й се, че едва преди няколко часа бе лежала в ръцете на Аколон, на зеления килим в гората на феите, и после сама бе препасала Екскалибур на кръста му… А сега отчаянието я заливаше, заплашваше да я отнесе като придошла река, и тя виждаше как всичко, за което бе копняла, я напуска навеки, как целият свят я гледа обвинително с измъчените очи на Увейн и баща му.
	— Не мисли, че не знам — ти си в дъното на това предателство — каза Увейн. — Но не жаля за Аколон, щом се е оставил да бъде подведен като последен наивник от една жена! Майко, прояви поне малко почтеност, престани с опитите си да въвлечеш баща ми в коварните си интриги срещу краля!
	И той я изгледа гневно, а сетне се обърна към баща си, който стоеше като замаян и се подпираше на някаква ракла. Увейн помогна на стареца да седне, коленичи пред него и целуна ръката му.
	— Скъпи татко, все още имаш мен…
	— О, синът ми, синът ми — простена отчаяно Уриенс.
	— Почини си тук, татко, силите ще ти трябват — каза Увейн. — Сега трябва да се погрижа и за майка ми — тя също не е добре…
	— И ти продължаваш да наричаш тази жена своя майка! — избухна неочаквано Уриенс, после се изправи и загледа Моргана с неукротим гняв. — Никога вече не искам да те чуя, че я наричаш така! Нима мислиш, че не разбирам как с магиите си е подвела доброто ми момче и го е накарала да заговорничи срещу своя крал? Сега си мисля, че е предизвикала и смъртта на Авалох с отвратителните си заклинания — а също и на другия ми син, комуто не бе съдено да види бял свят! С коварството си тя тласна и тримата към смъртта! Пази се, Увейн, инак тя и теб ще изкуши да тръгнеш към смъртта и позора — не, тази жена не е твоя майка!
	— Татко! Господарю… — опита се да го възпре Увейн и протегна ръка към Моргана. — Майко, той не знае какво говори — и двамата не сте на себе си от скръб — в Божието име, успокойте се, този ден ни донесе и без това достатъчно мъка…
	Моргана почти не го чуваше. Този старец, този никога непожелан съпруг беше единственото, което й остана след рухването на плановете й! Защо не го остави да загине, изгубен в царството на феите? Сега той продължаваше да влачи безполезното си съществувание, а Аколон лежеше мъртъв — Аколон, който се бе опитал да върне вярата, предадена и от собствения му баща, да върне славата на Авалон, да накаже клетвопрестъпника Артур… Не бе й останало нищо, освен този видиотен старец…
	С мънлиеносно движение тя извади малкия сърповиден нож от колана си. Изтръгна се от ръцете на Увейн, издигна ножа и се спусна напред. Сама не знаеше какво смяташе да направи, но в същия миг Увейн хвана китката й с железните си пръсти и едва не я пречупи, докато тя се опитваше да се освободи отново.
	— Не, майко, престани! — молеше я той. — Майко! Нима Сатаната се е вселил в теб? Погледни, това е баща ми — нима не можеш да проявиш съчувствие към мъката му? Той не иска да те обвини — просто е толкова измъчен, че не съзнава както говори. Ако беше на себе си, щеше да разбере, че говори глупости… Аз не те обвинявам за тези неща… Майко, мила майко, чуй ме, дай ми тази кама…
	Обичта и тревогата в гласа на Увейн, и това, че непрестанно я наричаше „майко“ най-сетне разкъсаха мътната пелена, която бе обвила и погледа, и съзнанието й. Тя позволи на Увейн да измъкне ножа от ръката й и забеляза, сякаш много отдалеч, че по пръстите й тече кръв — беше се порязала на острието, докато се боричкаха. Пръстите на Увейн също кървяха — той ги пъхна в уста и ги засмука, сякаш беше десетгодишно дете.
	— Татко, не й се сърди — наведе се той над Уриенс, който се бе отпуснал на стола, блед като платно. — Тя е отчаяна, защото също обичаше брат ми, а и не забравяй, че беше много болна, изобщо не трябваше още да става от леглото! Ето, връщам ти го — каза той на Моргана и й подаде малкия нож. — Знам, че е принадлежал на жената, която те е отгледала — Повелителката на Авалон, ти ми разказваше за това, когато бях малко момче. О, горката ми мъничка майчица — възкликна Увейн и обви раменете й с ръка. Тя си спомни безкрайно далечното време, когато беше все още по-висока от него, а той бе слабичко момче с крехки кости, като птиче. Сега момчето се беше превърнало почти във великан и нежно притискаше дребничката й фигура към гърдите си. — Мила, мила мъничка майчице, хайде, не плачи. Знам, че обичаше Аколон също както обичаш мен… Горката ми майка!
	Моргана отчаяно искаше да заплаче, та сълзите да отмият ужасната и скръб. Сълзите на Увейн капеха по пламналото й чело, Уриенс също плачеше, но тя стоеше със сухи очи, студена като камък. Светът бе изгубил всякакъв цвят — беше сив и се рушеше около нея. Предметите, които я заобикаляха, бяха огромни и заплашителни, и същевременно малки като детска играчка… Не смееше да се помръдне от страх, че всичко ще рухне. Почти не разбра кога дойдоха прислужниците. Те вдигнаха на ръце вдървеното й тяло и я отнесоха в леглото. Свалиха короната и тържествените одежди, които бе сложила днес, за да се наслади на триумфа си. Моргана разбра, че ризата и останалите й долни дрехи отново са просмукани с кръв, но не обърна никакво внимание на това. Доста по-късно започна да идва на себе си и видя, че са я измили и преоблекли в чиста риза. Бяха я сложили в леглото до Уриенс, а една от прислужниците дремеше на един стол наблизо. Моргана се надигна на лакът и загледа спящия мъж до себе си. Лицето му бе хлътнало и зачервено от плач. Стори се, че гледа напълно непознат човек.
	Да, той наистина се бе държал добре с нея по своему. „Но сега всичко това свърши. Делото ми в неговите земи приключи. Никога повече няма да го видя — нито жив, нито мъртъв“.
	Аколон беше мъртъв, плановете й бяха рухнали. Артур все още носеше Екскалибур във Вълшебната ножница, която пазеше живота му. Този, който трябваше да му отнеме меча, не успя, напусна я, отиде в царството на мъртвите, където тя не можеше да го последва. Оставаше едно — сама трябваше да отмъсти за Авалон.
	Тя стана и се облече. Движеше се толкова безшумно, че не би събудила и спяща птица. Върза отново жреческата кама на колана си. Дори не докосна красивите рокли и скъпоценностите, които й беше подарявал Уриенс. Облече най-простата рокля от тъмен плат, която много приличаше на обичайното облекло на жриците. Намери малката торбичка, в която държеше билките си, и на тъмно, пипнешком, подсили със синя боя очертанията на полумесеца на челото си. Взе възможно най-простото наметало, което можа да намери — не можеше да сложи своето, което бе избродирано със златни конци и украсено със скъпоценни камъни. Спусна ниско качулката и се запромъква все така безшумно надолу по стълбите.
	От параклиса се носеха погребални песнопения. Увейн бе успял да ги накара да опеят Аколон по християнски. Всъщност, това нямаше никакво значение. Духът на Аколон бе свободен, какво я интересуваха представленията на свещениците над тленната му плът? Сега значение имаше само едно — трябваше час по-скоро да върне Екскалибур на Авалон. Тя обърна гръб на параклиса. Някой ден щеше да има време да оплаква покойника — сега бе длъжна да продължи делото му оттам, където го бе прекъснала смъртта.
	Влезе мълчаливо в конюшните и намери коня си. Ръцете още не й се подчиняваха, но успя някак да му постави седлото. Изведе животното до малката странична врата на крепостта и тогава установи, че надали ще успее да се качи на седлото. Когато все пак яхна коня, така й се виеше свят, че едва не падна. Дали не бе по-разумно да почака още малко, или поне да повика Кевин да й помогне? Мерлин Британски се беше клел да се подчинява на волята на Богинята. Не, и нему не можеше да се довери — та нали той бе предал тялото на Вивиан в ръцете на същите свещеници, които сега пееха погребалните си химни над трупа на Аколон! Тя се наведе и зашепна на коня. Животното тръгна полека и скоро бяха в подножието на хълма. Там Моргана се обърна, за да хвърли последен поглед към Камелот.
	„Писано е да дойда тук само още веднъж през живота си… и след това няма да го има Камелот“. Прошепна неволно тези думи и се зачуди какво ли означават.


	Моргана бе изминавала неведнъж пътя към Авалон, но на острова на свещениците бе стъпвала само веднъж. Там беше манастирът на Гластънбъри, където бе погребана Вивиан, а също и Игрейн, която прекара там последните години от живота си. Пътят към Гластънбъри й се стори много по-необичаен, отколкото прекосяването на мъглите към скритите земи на Авалон. До Острова на свещениците се отиваше с голям сал. Моргана даде една монета на салджията, за да я преведе през Езерото. Какво ли щеше да си каже човекът, ако й хрумнеше да се изправи и призове вълшебството, което би го превело през мъглите към Авалон? Тъй или иначе, тя не стори нищо подобно „Може би защото не съм уверена, че ще успея“.
	Слънцето щеше да изгрее всеки момент. Въздухът беше чист и свеж. Над главата й се носеше мелодичният, ясен звън на църковните камбани, които призоваваха на утринна молитва. Моргана виждаше дългата върволица от облечени в сиви раса фигури, които се бяха упътили към църквата. Монасите ставаха рано, за да отправят молитви към Господа и да пеят своите химни. За миг Моргана се заслуша в мелодията. Майка им — нейната и на Артур беше погребана тук, Вивиан също почиваше наблизо — тук, където се носеха тези песнопения. Като музикант Моргана веднага почувства вълнение от нежните звуци, понесени от утринния бриз; тя стоеше неподвижна, а очите й се пълнеха със сълзи — нима се осмеляваше да мисли за престъпление на тази свещена земя? „Откажи се, Моргана, помирете се, деца мои…“ — стори й се, че отнякъде ветрецът донася отдавна забравения глас на Игрейн.
	Сега сивите фигури на монасите бяха изчезнали зад стените на църквата. Моргана бе чувала най-различни неща за тукашния манастир. Знаеше, че е населяван от мъже — членове на монашески орден, а наблизо, в друга сграда, живееха и монахини, обрекли се на Христа да съхранят девствеността си до смъртта. Моргана сбърчи неприязнено лице — не можеше да разбере какъв бе този Бог, който се опитваше да насочи мислите на мъжете и жените, към отвъдното, вместо да ги остави да изживеят живота си на тази земя — за да увеличат познанията си и да израснат духом. Противно й беше да вижда как мъже и жени отиват заедно да служат Богу, без и през ум да им мине за някакъв друг вид съприкосновение, за друго, което би трябвало да ги свърже. Е, да, и на Авалон имаше обречени девици — тя самата също живя известно време така. Рейвън пък бе обрекла на Богинята не само тялото, но и гласа си. Осиновената дъщеря на Моргана, Нимю, бе избрана от Рейвън да живее в пълна самота, невиждана от никого… Но това бяха редки случаи, а не нещо задължително за всяка жена, която пожелаеше да служи на Богинята.
	Моргана не вярваше на приказките на някои от жените на Авалон — че монасите и монахините само се престрували, за да впечатлят селяните с чистотата си, а зад стените на манастирите се отдавали на най-долен разврат. Това би било наистина ужасно. Тези, които са избрани да служат на духа, а не на плътта, би трябвало наистина да водят изключителен живот — а лицемерието бе отблъскващ порок. Но дори убеждението, че те действително живеят в девственост и отрицание на плътта, че може да има божествена сила, която въздига безплодието над плодовитостта, я ужасяваше, защото беше за нея гавра със силите, които са сътворили живота.
	„Та те са глупци и дори нещо по-лошо — оковават собствения си живот и искат да наложат и на другите същите окови, ограничения си мироглед…“
	Не, нямаше защо да се бави повече тук. Тя загърби камбанарията и се запрокрадва към голямата сграда, където спяха гостите на манастира. Надяваше се да почувства къде точно са подслонили Артур.
	В постройката имаше три жени — едната дремеше на прага, друга разбъркваше овесена каша на огнището в кухнята, а третата се бе разположила пред вратата на една стая — вътре се виждаха смътните очертания на легнал мъж, за когото Моргана бе убедена, че е Артур. Мъжът явно спеше дълбоко. Но жените, облечени в тъмните одежди на монахини, с воали на главите си, трепнаха, когато Моргана влезе. Все пак бяха свещенослужителки и също притежаваха нещо като пророчески усет — чувстваха инстинктивно, че нейното присъствие е враждебно — към живота им, към вярата им; усещаха чужда сила — силата на Авалон.
	Една от жените застана пред Моргана и я попита шепнешком:
	— Коя си ти и откъде си дошла в този ранен час?
	— Аз съм Моргана, кралица на Северен Уелс и Корнуол — отвърна Моргана с тихия си, но властен глас, — и съм тук, за да видя брат си. Нима ще се осмелиш да застанеш на пътя ми?
	Тя впери очи в очите на монахинята, сетне направи леко движение с ръка — най-простото вълшебство, на което я бяха учили — да налага волята си. Жената веднага отстъпи. Нямаше сили дори да проговори, камоли пък да й забрани нещо. Моргана бе убедена, че после ще разказва страшни истории как е била омагьосана от вещицата, но истината бе къде-къде по-проста — жената с по-силна воля се налагаше над тази, която поначало се бе отрекла от своята и прекарваше живота си в подчинение.
	Пламъчето на един светилник озаряваше стаята с меката си, треперлива светлина. Моргана видя спящия Артур — небръснат, изпит, русата му коса бе потъмняла от пот. Ножницата бе поставена в леглото, до нозете му — явно очакваше, че сестра му ще предприеме още нещо. В ръцете си стискаше и насън дръжката на Екскалибур.
	„По някакъв начин, кой знае как, той е имал предчувствие, че ще дойда“, каза си объркано Моргана. Не можеше да не е наследил поне малко от ясновидските способности на Игрейн — макар че беше висок и рус, за разлика от старото коренно население на Британия, и той произхождаше от древните крале на Авалон и бе съумял да предвиди идването й. Моргана бе убедена, че ако посегне да вземе Екскалибур, той ще почувства намерението й и ще се събуди — и ще я убие. Нямаше смисъл да си прави никакви илюзии. Артур бе добър християнин, или поне сам той мислеше така, но знаеше, че докато е на трона, е длъжен да унищожава враговете си — а по някакъв мистичен начин, неясен дори за Моргана, мечът Екскалибур бе се слял с душата на Артур, бе станал едно с кралската му власт. Ако не бе тъй, ако Екскалибур бе просто меч като всички останали, той не би имал нищо против да го върне на Авалон и да заръча да му изковат друг, по-як и по-хубав… Но Екскалибур бе нещо друго — видимият, върховният символ на неговата кралска власт.
	„Може би самият меч слива силата си с властта и славата на Артур, Може би сам Екскалибур ще ме унищожи — по своя воля — посегна ли да го отделя от Артур… Нима ще имам смелост да се възправя срещу силата на една светиня?“ Моргана трепна и си каза, че се поддава на глупави фантазии. После извади камата си — беше остра като бръснач, а Моргана, стига да пожелаеше, можеше да нанася удар с бързината на отровна змия. Виждаше ясно вената, която пулсираше на шията му и знаеше добре, че можеше да нанесе удар, който ще проникне до голямата артерия под нея — тогава Артур щеше да умре още преди да успее да отвори очи.
	Беше убивала и преди. Бе изпратила Авалох на смърт, без да трепне, а нямаше три дни, откак уби невинното дете в утробата си… Този, който лежеше пред нея, потънал в сън, бе предател и заслужаваше смъртта си. Само един бърз и точен удар… Но нали това бе детето, което някога Игрейн бе й поверила, първият мъж в живота й, бащата на сина й, Рогатият Бог, Кралят… „Удряй, глупачке! Нали затова си тук!“
	„Не. И без това имаше прекалено много смърт. Родени сме от една майка и аз не искам да я срещна в отвъдното с ръце, опетнени от кръвта на брат си…“ Беше убедена, че полудява, защото изведнъж чу съвсем ясно нетърпеливия глас на Игрейн: „Моргана, нали ти казах да се грижиш за бебето…“
	Стори й се, че Артур се размърда насън, сякаш и той чу гласа на майка им — тя прибра камата, посегна и взе ножницата на Екскалибур. Имаше право да вземе поне нея — сама, със собствените си ръце бе вплела в нея заклинанията, които предпазваха досега живота на брат й.
	Скри ножницата в диплите на наметалото, излезе незабелязано и забърза обратно към сала. Вече се развиделяваше. Докато салджията насочваше сала обратно към твърдата земя, Моргана изведнъж изтръпна — стори й се, че покрай тях се плъзга като сянка една баржа — баржата на Авалон… Ето ги, всички бяха около нея, гребците от Авалон. Бързо, бързо, трябваше час по скоро да я отведат там… В този миг изгря слънцето и сянката на църквата падна над водата, ярка светлина заля всичко наоколо и отвсякъде заехтя камбанен звън. Моргана стоеше като парализирана — не бе в състояние нито да призове мъглите, нито пък да произнесе Словото на силата.
	Обърна се към един от гребците и попита:
	— Можеш ли да ме отведеш на Авалон? Той отвърна, треперейки:
	— Не мога, лейди. Става все по-трудно, когато няма жрица да изрече заклинанието, а дори да има, на зазоряване, по обяд и на залез — слънце, когато бият църковните камбани за молитва, няма вече път през мъглите. В тези часове на деня заклинанието не може да вдигне завесата на мъглите. Може би ако изчакаме камбаните да спрат да бият, ще успеем да намерим пътя.
	Защо бе станало така? Сигурно имаше нещо общо със старата истина, че светът е такъв, какъвто го виждат хората… Вече три или дори четири поколения вярваха в съществуването само на един Бог, на един свят, един начин на възприемане на действителността, бяха убедени, че всяко нещо, което нарушава това велико единство, е сатанинско творение, че звукът на камбаните и силата на техните свети места ще държат злото надалеч. И тъй като все повече хора вярваха в това, наистина ставаше така, и Авалон сега наподобяваше само далечен сън, отплувал в мъглите, далеч от света на хората…
	Тя още можеше да призовава мъглите… Но не и тук, където сянката на кръста бе легнала върху водата, а звънът на камбаните караше сърцето и да изстива от страх. Бяха в капан — не можеха да мръднат от езерния бряг! Едва сега Моргана забеляза друга лодка, която тъкмо се бе отделила от острова на свещениците и се бе насочила насам — беше сигурно, че търсят нея. Артур се бе събудил, беше видял, че ножницата е изчезнала, и щеше да я преследва…
	Нека я преследва, ако може — имаше и други пътища към Авалон, които не бяха пресечени от сянката на църковната камбанария. Тя се метна бързо на седлото и препусна по брега на Езерото. Заобикаляше, за да стигне мястото, откъдето поне сега, през лятото, имаше път през мъглите — там тя и Ланселет бяха видели за първи път Гуенхвифар, която се беше загубила от манастира. Тук водите на езерото отстъпваха място на мочурлива земя и по този път също се стигаше до Авалон — трябваше да излязат някъде зад Тор.
	Знаеше, че дребните, мургави мъже тичат зад коня й — можеха да тичат така половин ден, ако се налагаше. Но отнякъде дочу и конски тропот — много подковани коне… Преследваше я Артур, наближаваше все повече, а с него имаше и неколцина въоръжени рицари. Тя заби пети в хълбоците на коня — но той беше предназначен да го яздят придворни дами, а не да препуска в бой…
	Моргана спря коня и се смъкна от седлото, без да изпуска от ръце ножницата.
	— Разпръснете се — прошепна тя на гребците и те потънаха един по един в омарата между крайбрежните храсти… Умееха да се движат безшумно като сенки и никой на този свят не би могъл да ги открие, ако сами не пожелаеха да се покажат. Моргана стисна здраво ножницата и хукна по брега. Усещаше яростта на Артур, можеше да чуе гласа му в мислите си…
	Екскалибур беше в ръцете му; тя го чувстваше като огромно сияние — великата светиня на Авалон… Но ножницата, поне ножницата нямаше да бъде пак негова, нямаше да го пази… Моргана я издигна с две ръце и я хвърли с все сили през главата си, далеч в езерото — видя я как потъна в дълбоките води. Никога човешка ръка нямаше да я докосне отново — щеше да лежи там, докато кожата и кадифето изгният, докато среброто и златото потъмнеят и най-сетне и втъканите в нея заклинания изчезнат завинаги от света…
	Артур наближаваше все повече с Екскалибур в ръка… Но сестра му и свитата й бяха изчезнали. Моргана сякаш се стопи в мълчанието — превърна се в част от сенките между дърветата, като че ли част от нея действително бе потънала в земите на феите; стоеше напълно неподвижна, скрита от абсолютно мълчание, както умееха само жриците на Авалон — никой от света на смъртните не можеше да забележи дори сянката й…
	Артур я викаше по име.
	— Моргана! Моргана?!
	Той извика още веднъж — високо и гневно; но сенките запазиха мълчание, докато най-сетне, уморен от безконечната езда в кръг — веднъж бе дошъл толкова близо до Моргана, че тя усети дъха на коня му — той се отказа и повика останалите рицари. Когато приближиха, те видяха, че кралят се олюлява на седлото. Кръв се бе просмукала през превръзките на раните му и се наложи да му помогнат да се върне обратно в манастира.
	Тогава Моргана вдигна ръка и наоколо птиците запяха отново, а дърветата зашумоляха от вятъра.


	Говори Моргана…
	„След години чух да разправят как съм отнела от Артур ножницата с помощта на магия; как Артур ме преследвал със сто души верни рицари; как аз пък съм повикала рицари от страната на феите; как когато хората на Артур ме настигнали, съм превърнала свитата си и самата себе си в кръг от изправени камъни… Някой ден несъмнено ще се намери някой да добави, че после съм повикала огнената си колесница с крилатите дракони и те са ме отнесли в страната на феите…“
	Нямаше нищо подобно, разбира се. Просто хората от Древния народ познават така добре горите, че могат да се сливат с дърветата и сенките този ден и аз бях една от тях, използвах наученото на Авалон — и когато Артур се остави да бъде отведен от свитата си, полуприпаднал от дългото преследване, с наново разтворили се рани, аз се сбогувах с гребците на Авалон качих се на коня и потеглих — този път към Тинтагел. Когато най-сетне стигнах, дълго време изобщо не се интересувах какво става в Камелот, защото бях много болна, толкова болна, че едва оживях.
	До днес не съм разбрала от какво боледувах всъщност. Знам само едно — лятото клонеше към края си, листата на дърветата се ронеха, а аз все още лежах в леглото — за мен се грижеха прислужниците, които заварих в Тинтагел — и ми беше все едно дали ще се привдигна някога от постелята. Понякога имах треска, но не много силна, а изтощението ми бе тъй голямо, че не можех да седна в леглото, за да се нахраня. Мрак тежеше върху мислите ми — не ме интересуваше ще живея ли, или ще умра. Прислужниците — някои от тях помнех още от детските си години — бяха убедени, че съм омагьосана. В известен смисъл може би са били прави.
	Херцог Марк прати вестоносец, който ми предаде почитанията му. Казах си, че той не би посмял да се изправи срещу Артур, а сигурно мисли, че съм тук по заръка на брат си. Сега вече нямаше да се осмели да претендира за тези земи, макар че ги имаше за свои. Преди година бих се присмяла на властта на Артур, може би дори щях да се опитам да привлека херцог Марк на своя страна, за да оглави армия, която да свали Артур от трона. Нещо подобно ми мина дори и сега през ума; но Аколон беше мъртъв, нищо вече нямаше значение… Екскалибур бе в ръцете на Артур… Ако Богинята не желаеше това да е така, тя сама щеше да му го отнеме. Аз се бях провалила. Вече не бях жрица…
	… Струва ми се, че от това страдах най-много. Бях се провалила, не съумях да сторя за Авалон това, което исках, защото Богинята не ме подкрепи. Силата на Артур, свещениците и предателя Кевин бе надвила вълшебството на Авалон — сега вече не бе ми останал никой.
	Никой. Никой. Не можех да престана да скърбя за Аколон, а и за детето, което изтръгнах като нежелано бреме от утробата си. Скърбях и за Артур, когото също бях загубила завинаги. Сега той ми бе заклет враг. Колкото и да е невероятно, липсваше ми дори Уриенс, измъчваше ме дори споменът за живота ми в Уелс — защото единствено там бях намерила поне малко покой.
	Всички, които обичах на този свят, бяха загубени за мен — бях ги пропъдила, смъртта ми ги бе отнела или ги бях убила със собствените си ръце. Нямаше я Игрейн, Вивиан беше убита и сега тялото й почиваше при свещениците, във властта на техния Бог — който за мен бе бог на мрака и смъртта. Аколон, когото сама бях посветила за жрец, който трябваше да поведе последната битка срещу свещениците на Христос, също загина. Артур беше мой враг; Ланселет също ме мразеше и се боеше от мен, и сама съзнавах, че омразата му не е неоснователна. Гуенхвифар изпитваше ужас от мен. Илейн си бе отишла… Мразеше ме дори Увейн — единственият син, когото бях имала. Никой на този свят не го беше грижа дали съм жива или мъртва, затова и на мен ми беше все едно…
	Отрониха се и последните есенни листа. Страховитите зимни бури вече блъскаха стените на Тинтагел, когато един ден в стаята ми дойде една прислужница и ми съобщи, че някакъв човек иска да ме види.
	— Дошъл е дотук в такова време? — Хвърлих поглед през прозореца. Дъждът се лееше неспирно от сивото, мрачно небе. Сива и мрачна беше и душата ми. Кой ли бе този пътник, добрал се дотук през дъжда и вихъра? Беше ми все едно.
	— Кажи му, че херцогинята на Корнуол не приема никого, и го отпрати.
	— Да го изхвърля в дъжда, в такава нощ?
	Учудих се, че жената се осмелява да протестира — повечето от тях се бояха от мен, защото вярваха, че съм магьосница — не се опитвах да разсея заблудата им. Но тя беше права — когато в Тинтагел царуваше отдавна загиналия ми баща, а после и Игрейн, тук никога не се отказваше подслон на странник… Затова й казах:
	— Нека пътникът бъде посрещнат както подобава на положението му. Нареди да го нахранят и да му приготвят легло. Но кажи, че съм болна и не мога да го приема.
	Прислужницата излезе, а аз продължих да се взирам навън — в дъжда и мрака. Чувствах студения полъх на вятъра през процепите на прозореца и се опитвах отново да изпадна в обичайното си състояние на блажено забвение. Но след малко вратата се отвори отново — прислужницата се връщаше. Изправих се рязко в леглото, пламнала от гняв — това бе първото чувство, което изпитвах от много седмици насам.
	— Нито съм те викала, нито съм ти наредила да се връщаш! Как смееш отново да ме смущаваш?
	— Пращат ме при теб с вест, лейди — каза тя. — Не посмях да откажа, защото този, който ми нареди, също е високопоставен… Каза ми да ти кажа тъй: „Не се обръщам към херцогинята на Корнуол, а към Повелителката на Авалон. Тя няма право да откаже на пратеника на Боговете. Мерлин Британски идва да се посъветва с нея“. — Жената помълча и добави: — Нареди ми да го повторя, за да е сигурен, че няма да объркам нещо.
	Този път въпреки волята ми ме загриза любопитство. Нима наистина беше Мерлин? Но нали Кевин бе приближен на Артур — не би дошъл току — така при мен. Нали бе застанал твърдо на страната на Артур и християните, нали бе предал вярата на Авалон? А може би сега някой друг бе пратеник на Боговете и Мерлин Британски… Сетих се за сина си Гуидиън, който вече се казваше Мордред; може той да бе станал Мерлин — кой друг би ме назовал Повелителка на Авалон? Мълчах дълго, но накрая казах:
	— Кажи му, че ще го приема — и добавих: — Но не така. Прати жена да ми помогне да се преоблека.
	Знаех, че няма да успея да се облека сама. Но нямах намерение да приема когото и да било, болна и на легло. Аз, жрицата на Авалон, щях да приема Мерлин изправена, дори ако носеше смъртната ми присъда, защото се бях провалила… Все още бях Моргана!
	Успях да стана, за да ми облекат роклята и да ме обуят. Прислужницата ми сплете косата и после я покри с воал, както се полагаше на жрица. Не успя да нарисува добре синия полумесец на челото ми, затова се справих някак сама. Забелязах без особено вълнение, сякаш ставаше дума за друг човек, че ръцете ми треперят. Наложи се жената да ме подкрепя, докато слизах по стълбите. Но бях твърдо решена да не допусна Мерлин да забележи колко съм слаба.
	В голямата зала бяха наклали огън; огнището пушеше, както винаги, когато валеше дъжд. През стелещия се дим видях очертанията на някакъв мъж, седнал пред огъня. Беше с гръб към мен, увит в сиво наметало, но до себе си беше подпрял арфа, която не можех да сбъркам с друга — беше Дамата на Кевин. Косата му беше съвсем посивяла, но той успя да се изправи, когато забеляза, че съм влязла.
	— И тъй — подех аз, — ти още се наричаш Мерлин Британски, въпреки че служиш само на Артур и пренебрегваш волята на Авалон?
	— Сам не зная как да се наричам сега — отвърна Кевин. — Може би съм просто служител на всички, които тачат боговете, а боговете са много лица на Един Бог.
	— Защо си дошъл тук?
	— И на този въпрос не мога да ти отговоря — гласът му бе все така мелодичен. — Може би изплащам дълг, който е направен още преди да се издигнат хълмовете наоколо, скъпа моя.
	Той повиши малко глас и се обърна към прислужницата.
	— Господарката ти е зле! Помогни й да седне!
	Главата ми се въртеше — като че ли потъвах в сива мъгла; когато отново дойдох на себе си, видях, че са ме поставили на стол до огъня. Прислужницата си беше отишла, до мен беше само Кевин.
	Отново прозвуча мелодичният му глас:
	— Горката Моргана… Бедното ми момиче… — и за първи път след смъртта на Аколон, когато се бях вкаменила, почувствах, че ще заплача; стиснах зъби, за да спра сълзите. Знаех, че разреша ли си да пророня и сълза, всичко в мен ще се стопи, че ще плача безкрайно, докато се удавя в море от сълзи…
	Процедих през стиснати зъби:
	— Не съм никакво момиче, арфисте Кевин, а ти се добра до мен с измама. Кажи каквото имаш да ми казваш и си върви.
	— Господарке на Авалон…
	— Не съм господарка на Авалон — отвърнах аз и си спомних, че последния път, когато се видяхме, го пропъдих, и го обвиних в предателство. Какво пък — може би съдбата бе ни събрала тук, пред огъня — двама предатели на Авалон — защото и аз изневерих на клетвата си… Как смеех да съдя Кевин?
	— Коя си ти тогава? — каза той тихо. — Рейвън остаря и не сме чували гласа й от години. Ниниан никога не е имала силата, необходима на една владетелка. Ти трябва да отидеш там…
	— Последния път, когато разговаряхме — прекъснах го аз, — ти сам каза, че времето на Авалон е изтекло. В такъв случай защо да не оставим на мястото на Вивиан да седи едно недостойно за тази служба момиче, и просто да изчакаме примирено деня, когато Авалон ще потъне навеки в мъглите? — Горчивината изгаряше гърлото ми. — Ти изостави Авалон, за да се наредиш под знамената на Артур — не е ли по-добре за новата ти служба, ако Авалон се управлява от една престаряла пророчица и една безсилна жрица?
	— Ниниан е любима на Гуидиън и се покорява изцяло на волята му — каза Кевин. — Затова съм убеден, че присъствието ти там е необходимо. Дори наистина да е съдено Авалон да потъне завинаги в мъглите, нима няма да пожелаеш да споделиш съдбата му? Никога не съм предполагал, че си страхливка, Моргана. — Той вдигна очи към мен и допълни: — Ще загинеш тук, в изгнание, ще умреш от мъка…
	Извърнах лице и казах:
	— Затова дойдох тук… — И за първи път осъзнах, че през тези месеци съм чакала смъртта. — Всичките ми планове се провалиха. Всичко рухна… Ти би трябвало да тържествуваш, Мерлин, защото Артур победи.
	Кевин поклати глава.
	— За какво ми е да тържествувам, мила? Правя само това, което повеляват Боговете — нищо повече, ти също. И ако наистина съдбата е отредила да видим края на нашия свят, тогава, любима, нека дочакаме този край там, където ни е мястото, служейки на Висшата сила така, както я разбираме… Знам, че съм длъжен да те повикам обратно на Авалон, Моргана, но не зная защо. Задачата ми щеше да е много по-лека, ако само Ниниан беше там, но твоето място също е на Авалон, Моргана, а моето — където ме изпратят Боговете. На Авалон ще могат и да те излекуват.
	— Да ме излекуват — повторих презрително. Не ми трябваше да ме лекуват.
	Кевин ме изгледа с тъга. Беше ме нарекъл „любима“. Тогава си казах, че той е едничкият човек на света, който ме познава такава, каквато съм; пред всеки друг, дори пред Артур, бях носила различна маска, винаги се бях опитвала да изглеждам по-различна, по-добра; дори пред Вивиан, защото исках да разбере, че съм достойна да стана Велика жрица… За Кевин бях просто Моргана — нищо повече. Разбрах, че дори да протегнех към него ръка под образа на Старицата — смърт, той пак щеше да вижда моето лице, лицето на Моргана… Винаги бях вярвала, че любовта е нещо друго, че любовта е огънят, който ме изгаряше при мисълта за Ланселет, а после и за Аколон. Към Кевин изпитвах симпатия, приятелски чувства, понякога и нежност… А той… той бе единственият, който дойде при мен, който не искаше да умра тук от мъка.
	Защо нарушаваше отново спокойствието ми — сега, когато почти се бях добрала до покоя на отвъдния свят? Обърнах му гръб и казах:
	— Не.
	Нямах сили да се върна отново към живота, да се боря и да страдам, да живея с мисълта, че хората, които ме бяха обичали някога, сега ме ненавиждат… Ако пожелаех да живея, ако се върнех на Авалон, трябваше да вляза в смъртна схватка с Артур, когото не бях престанала да обичам, да виждам Ланселет все така окован от любовта на Гуенхвифар. Исках да си отида, не исках сърцето ми отново да се разкъсва от болка…
	Не. Тук дните минаваха в мълчание и покой, и знаех, че не след дълго ще потъна в голямото мълчание… Смъртта идваше все по-близо. Нямаше да допусна Кевин, предателят, да ме върне към мъките на живота. Повторих — не — и покрих лицето си с ръце. — Остави ме, арфисте Кевин. Дойдох тук, за да умра. Остави ме и си върви.
	Кевин не каза ни дума и не помръдна от мястото си. Аз също седях неподвижна, спуснала воала пред лицето си. Той сигурно щеше да си тръгне скоро. Щях да почакам той да ме остави, защото аз нямах сили да си тръгна оттук. А после… После щях да продължа да седя тук, до огнището, докато жените дойдеха да ме отнесат до леглото, откъдето нямаше да стана никога вече.
	И тогава в тишината звъннаха нежно струните на арфа. Кевин засвири, а след малко започна да пее.
	Бях чувала части от тази стара балада, защото той я бе пял често в двора на Артур — за онзи бард от древни времена, който с музиката си карал камъните да танцуват в кръг, а дивите зверове лягали в нозете му, вместо да го разкъсат. Само че днес Кевин продължи да пее по-нататък — втората част от тази балада, която се изпълняваше по време на Мистериите, и която аз не бях чувала досега. Така пееше Кевин: Орфей, бардът, бил любимец на боговете и посветен в Мистериите. Когато любимата му потънала в царството на сенките, той успял да премине жив в отвъдния свят и се помолил на Повелителя на мрака да му върне любимата. Мрачният господар се смилил и му разрешил да я отведе със себе си, и Орфей се озовал на полята, където бродят сенките на мъртвите, и я видял… Кевин пееше с цялата си душа, а аз сякаш чувах собствения си глас, който умоляваше:

	„Не ме връщай обратно към живота,
	защото обикнах смъртта.
	В полетата на безсмъртните цари покой,
	тук мога да забравя мъките на любовта…“

	Вече не виждах стаята около себе си, не усещах острата миризма на дима от огнището, не чувах как студените пръсти на дъжда чукат по прозореца; не усещах тялото си, не чувствах болка и замайване. Намирах се в градина, пълна с цветя, но цветята нямаха аромат. Всичко тънеше в блажен покой — само отдалеч се долавяше песента на арфата — а аз не исках да я чувам вече.
	Но арфата продължаваше да звучи и пееше за ветреца, който повява над цъфналите ябълкови дървета на Авалон, за аромата на узрелите ябълки, звънът на струните ми напомни свежата, тънка мъглица, която се стелеше сутрин над водите на Езерото; дочух тропота на елените, препуснали пролетно време през гората, където още живеят Древните; върнах се в онзи далечен ден, облян от слънчева светлина, когато лежахме прегърнати с Ланселет в каменния кръг и за първи път почувствах силата на живота да пулсира във вените ми… Усетих в ръцете си тежестта на малкия си син — меката му косичка докосваше бузата ми, дъхът му ухаеше сладко на мляко… Но не беше ли това Артур, заспал на скута ми, хванал здраво ръката ми, пухкавата му детска ръчичка ме милваше по лицето… Ръцете на Вивиан докоснаха челото ми в благослов, и отново почувствах тялото си като мост между небето и земята, и протегнах ръце нагоре, за да призова силата… Вихрушката отново брулеше гората, където лежах в прегръдките на младия елен в деня на затъмнението, и чух гласа на Аколон, който викаше името ми…
	Вече не арфата, а гласовете на мъртвите и гласовете на живите зовяха ведно:

	„Върни се, върни се, животът повелява,
	животът, който е щастие и болка…“

	Сега струните на арфата прозвучаха по-особено…
	„Призовавам те, Моргана от Авалон, жрица на Великата Майка…“
	Тогава вдигнах очи. Пред мен не беше Кевин, с изкривеното си тяло и измъчено лице, а някой друг — виждах го, висок, обвит от сияние, лицето му светеше като утринна звезда, виждах лъка и арфата в ръцете му. Дъхът ми спря, а Богът пееше:

	„Върни се към живота, защото те зова,
	зова те в името на клетвата,
	защото зад този смъртен мрак
	те чака сияен ден…“

	Продължавах да се боря.
	— Аз служа единствено на Богинята.
	Тогава във вечността прозвуча познат глас:
	— Но нали ти си Богинята и аз призовавам теб… — и аз видях себе си, отразена в спокойните води на Свещеното езеро, увенчана с короната на Повелителката на живота…
	— Но аз съм стара и принадлежа на смъртта, а не на живота — прошепнах безсилно, и чух от устните на Бога древните думи, произнасяни на Мистериите:
	— Само нейната воля определя дали я виждаме млада или стара… — и пак видях отражението на собственото си лице, видях хубавото младо момиче, което изпрати младия елен на смъртен двубой със стария крал… О, да, когато Аколон дойде при мен, бях вече стара, но нали го изпратих на онзи съдбоносен двубой с детето му в утробата си… Колкото и стара да бях, животът пулсираше в мен с несломимата сила на Повелителката на живота… А пред мен стоеше Вечният, който ме връщаше към света… Аз направих една крачка, после още една, и бавно тръгнах нагоре, към светлината, за да стигна там, където ме зовяха звуците на арфата, на зелените хълмове на Авалон, заобиколени от водите на живота… Видях, че съм станала и протягам ръце към Кевин… Тогава той остави арфата и успя да ме подхване, преди да се свлека на земята. Стори ми се, че изгарям в прегръдката на Сияйния Бог… Миг след това чух мелодичния, малко присмехулен глас на Кевин, който казваше:
	— Много добре знаеш, че не мога да те удържа, Моргана.
	Помогна ми да седна обратно и продължи:
	— Ще ми кажеш ли кога си яла за последен път?
	— Не помня — отговорих откровено и едва тогава разбрах, че наистина съм била на прага на смъртта. Кевин повика прислужницата и каза с кротък, но властен тон на друид и лечител:
	— Донеси хляб и топло мляко с мед за господарката си.
	Вдигнах ръка, за да възразя и видях възмутения поглед на жената, която нееднократно се беше опитвала да ме убеди да ми даде същото. Тя все пак тръгна, за да изпълни заповедта му, а когато се върна, Кевин взе подноса от нея и започна да топи късчета хляб в млякото и да ме храни много бавно и внимателно.
	— Стига ти толкова — каза той след малко. — Кой знае от кога не си яла. Но преди да заспиш, трябва да изпиеш още една чаша мляко с разбито в него яйце. Ще им покажа как да го приготвят. Мисля, че след ден — два ще имаш достатъчно сили, за да потеглим на път.
	Тогава избухнах в плач. Най-сетне можех да плача — за Аколон, който лежеше мъртъв на носилката, за Артур, който вече изпитваше към мен само омраза, за Илейн, която ми беше приятелка, за Вивиан, която лежеше в християнски гроб, за Игрейн и за мен самата, защото ми бе съдено да преживея всичко това… Кевин каза отново:
	— Горката Моргана, горкото момиче — и ме притисна към гърдите си, а аз продължавах да плача, докато изплаках и последната си сълза. Тогава той повика прислужниците и те ме отнесоха в леглото.
	Тази вечер спах дълбоко — за първи път от много дни. А два дни по-късно можах да се кача на коня си и потеглихме към Авалон.


	Не си спомням ясно това пътуване на север. Все още бях много болна — и телом, и духом. Дори не се зачудих, че Кевин ме остави да продължа сама, малко преди да стигнем Езерото. Стигнах брега по залез — слънце. Водите на езерото бяха кървавочервени, а целият хоризонт сякаш пламтеше. Тогава огнената завеса на небето и водите се разтвори и към мен заплува баржата — цялата в черни драперии, с гребла, обвити в плат, за да не се чува и най-малкия плисък… За миг ми се стори, че към мен се носи свещената лодка по водите на безбрежното море, за което смъртен не бива да говори, а на носа се бе изправила Тя; че някак съм успяла да мина по моста между земята и небето… До днес не знам сън ли бе това или истина. После над нас се спусна завесата на мъглите и душата ми потръпна, защото разбрах, че най-сетне съм у дома.
	На брега ме посрещна Ниниан. Прегърна ме не като непозната, която е виждала само два пъти през живота си, а като дъщеря, която посреща майка си след дълго отсъствие. После ме отведе в някогашното жилище на Вивиан. Този път не изпрати някоя от младите жрици да ми помогне, а сама се погрижи за мен. Постла ми легло във вътрешната стая и ми донесе вода от Свещения извор — щом отпих от нея, разбрах, че ще боледувам още дълго, но че ще успея да се излекувам.
	Бях познала съблазънта на властта; доволна бях, че мога да се отрека от бремето на света — време бе друг да поеме грижите ми. Сега всички мои дъщери щяха да се грижат за мен. Много бавно, обгърната от лечебната тишина на Авалон, възстановявах силите си. Най-сетне можех искрено да тъгувам за Аколон, а не за провалените си планове… Сега виждах ясно каква лудост е било начинанието ми. Та нали бях жрица на Авалон, а не кралица! Скърбях за краткото, горчиво лято на любовта ни; можех спокойно да плача за детето, което не родих и да не бягам от мъчителната мисъл, че то потъна в сенките благодарение на мен самата…
	Дълго тъгувах и имаше време, когато вярвах, че ще тъгувам до края на дните си, че мъката никога няма да освободи сърцето ми. Но настана ден, когато споменът вече не извикваше сълзи в очите ми, когато можех да мисля за дните на любовта ни, без да ме задушава непоносима тъга… Няма скръб, равна на спомена за любовта и съзнанието, че тя си е отишла завинаги; никога вече, дори насън, не видях лицето му, колкото и да копнеех да го зърна — и накрая разбрах, че може би така е по-добре, защото щях да се изкуша да преживея остатъка от дните си в безплодни мечти… И тъй, дойде денят, когато можах да погледна назад и да разбера, че времето на скръбта е изтекло; моят любим и нероденото ми дете бяха на другия бряг, и никой не би могъл да знае ще ги срещна ли отново, когато и аз премина отвъд… Но аз бях жива, и бях на Авалон, и беше мой дълг да заема мястото си на Повелителка.
	Не знам колко години съм живяла на Авалон, преди да настъпи краят. Помня само, че ме заобикаляше безкраен, неземен покой, че не изпитвах нито радост, нито скръб, а само пълно спокойствие и доволство, че мога да поема ежедневните си задачи. Ниниан бе неотстъпно до мен; отново видях и Нимю — беше високо, мълчаливо, хубаво момиче, русо досущ като Илейн, когато я видях за първи път. Тя наистина стана моя дъщеря — дъщерята, за която бях мечтала толкова дълго, и аз я учех на всичко, което бях научила от Вивиан, когато дойдох за първи път на Авалон.
	През тези последни дни някои видяха как разцъфна Свещения трънен храст на последователите на Христа, и се преклониха пред християнския Бог — но в мир, без да се опитват да прогонят красотата и многообразието на света, а с обич към всичко, както ги учи и техният Бог. Много християни пристигнаха на Авалон в онези последни дни, защото бягаха от преследването на фанатиците. Патрициус бе наложил нова вяра — той бе от хората, създали един свят без място за красотата и тайнствата на природата. От същите тези християни, които се присъединиха към нас в последните дни на Авалон, научих най-сетне някои неща за Назарянина, за сина на дърводелеца, който станал Бог още приживе и проповядвал обич и търпимост — тогава най-сетне разбрах, че не съм се бунтувала срещу Христа, а против тесногръдите свещеници, които считаха своята ограниченост за Негова.
	Наистина не знам три години ли минаха, или пет, или може би десет. До нас достигаха всякакви слухове, долитаха до нашите брегове като слабото ехо от църковните камбани. Научих, че Уриенс е умрял, но не скърбих за него; за мен той бе мъртъв отпреди много години. Все пак се надявах, че е намерил лек за мъката си преди края. Беше се държал добре с мен съгласно собствените си разбирания, затова — мир на праха му.
	От време на време се чуваше по нещо за делата на Артур и неговите рицари, но тези неща нямаха особено значение за мен, както бях заобиколена от покоя на Авалон. Дочутите разкази ми звучаха като стара приказка, като легенда от далечни времена — не бях убедена, когато чувах как говорят за Артур, Кай и Ланселет, когато се шушукаше за любовта на Ланселет и Гуенхвифар, а по-късно и за любовта на кралица Изота, съпругата на Марк, и младия Друстан, дали просто не преразказват прастарата история за Диармид и Грейне. Не обръщах особено внимание — това бяха същите приказки, които бях чувала като дете.
	Тогава, през една прекрасна пролет, когато ябълковите дървета на Авалон бяха потънали в цвят, Рейвън разкъса нашия покой с вика си и ме върна отново към света, който исках да оставя зад себе си.


	9

	— Мечът, мечът на Мистериите си отиде от нас… А сега я няма и чашата, вижте Светата утвар… Няма я чашата, взеха я, отнеха ни и нея…
	Моргана чу в съня си виковете на Рейвън. Стана и отиде на пръсти до стаята, където спеше Рейвън — сама и безмълвна. Момичетата, които й прислужваха, спяха дълбоко пред вратата — явно бе, че те поне не бяха чули никакви викове.
	— Нищо не сме чули, лейди — казаха те, когато Моргана ги разбуди. — Може би просто си сънувала лош сън?
	— Ако е бил лош сън, и пророчицата също го е сънувала — отвърна Моргана и се загледа в спокойните лица на младите момичета. Струваше й се, че с всяка изминала година обитателките на Дома на девиците стават все по-млади — сега тези, които живееха там, бяха почти деца… Как можеха да поверяват светините на вярата си на малки момичета? Девици — с още неоформени гърди — какво разбираха те от живота на Богинята, а значи и от живота на този свят?
	Ето го пак! Сърцераздирателният писък разтърси Авалон, изпълни душите на всички със страх… Но когато Моргана каза:
	— Не го ли чухте сега? — момичетата пак я погледнаха притеснени и повториха:
	— Но ти сънуваш, лейди, сънуваш с отворени очи!
	Тя разбра, че скръбният вопъл е бил беззвучен и каза:
	— Отивам при нея…
	— Но ти не можеш… — започна едно от момичетата и веднага отстъпи назад със зяпнала уста — като че ли изведнъж разбра коя е Моргана. Моргана мина покрай нея, а момичето се поклони дълбоко.
	Рейвън беше седнала в леглото си. Дългите й коси падаха разбъркани по раменете, очите й бяха изпълнени с ужас; за момент Моргана бе склонна да повярва, че Рейвън, която и без това винаги бе живяла в света на сънищата, е сънувала лош сън…
	Нов този момент Рейвън разтърси глава и Моргана видя, че тя е напълно будна и на себе си. Старата пророчица си пое дъх — явно бе, че се бори със себе си, че иска да проговори, но не може да преодолее дългогодишното мълчание; гласът не й се подчиняваше.
	Най-сетне, треперейки цялата, тя проговори:
	— Видях… Видях всичко! Предателство, Моргана! Предател влезе в нашата светая — светих, предател оскверни светилището на Авалон! Не можах да видя лицето му, но видях, че държи големия меч, Екскалибур, в ръка…
	Моргана протегна ръце в опит да я успокои и каза:
	— Когато се зазори, ще погледнем във вълшебното огледало. Не се измъчвай не се опитвай да говориш, скъпа.
	Рейвън продължаваше да трепери. Моргана хвана здраво ръката й и забеляза на мъждукащата светлина на факлата, че собствената й ръка е сбръчкана и осеяна със старчески петънца, а пръстите на Рейвън са вече сгърчени болезнено от възрастта. „Колко сме стари и двете“, помисли тя, „колко отдавна дойдохме тук като девици, за да прислужваме на Вивиан… Ах, Богиньо, как летят годините…“
	— Трябва да говоря — продължи шепнешком Рейвън. — Прекалено дълго мълчах… мълчах, въпреки че отдавна се боях от този ден… Чуй гръмотевиците и дъжда — идва буря, буря връхлита над Авалон, и потопът ще го отнесе… И земята ни ще потъне в мрак…
	— Тихо, скъпа моя! Мълчи — шепнеше Моргана и тъй като другата жена не спираше да трепери, тя я прегърна здраво и се почуди дали все пак разумът не й е изневерил… Може би Рейвън наистина си внушаваше нещо, може би беше трескава… Не се чуваха никакви гръмотевици, нямаше и дъжд. Навън лунната светлина заливаше с мекото си сияние Авалон. Короните на ябълковите дървета, обсипани с цвят, блестяха като сребро.
	— Не се страхувай — продължаваше Моргана. — Ще остана при теб, а утре ще отидем да погледнем в огледалото и ще разберем има ли истина във виденията ти.
	Рейвън се усмихна тъжно. После взе факлата от ръката на Моргана и я угаси. Стаята потъна в мрак и сега Моргана видя през процепите в старите стени далечния отблясък на светкавица. Цареше тишина; после отдалеч долетя и грохотът на гръмотевица.
	— Не съм сънувала, Моргана. Бурята наистина идва и аз се страхувам. Ти си много по-смела от мен. Живяла си във външния свят и си познала истинската скръб, не си била цял живот заобиколена от сънища… А сега аз съм длъжна да напусна тези стени и да наруша мълчанието си… И ме е страх…
	Моргана легна до Рейвън и придърпа завивката и към себе си. Хвана ръката на Рейвън, за да спре треперенето й. Лежеше, заслушана в дишането на другата жена, и си спомняше вечерта, когато доведе Нимю тук, спомняше си как Рейвън дойде да я посрещне… „Защо сега ми се струва, че тази е най-вярната обич от всички, които съм познала?“ Тя държеше Рейвън в прегръдките си и я успокояваше, а главата на старата пророчица почиваше на рамото й. Изведнъж гръмотевица удари съвсем наблизо и ги стресна, изтръгна Рейвън от унеса й и тя зашепна:
	— Виждаш ли какво става?
	— Тихо, мила — това е обикновена буря, нищо повече.
	В същия момент дъждът заплющя, а с него в стаята нахлу и леден полъх. Думите замръзнаха на устните им. Продължиха да лежат в мълчание, хванати здраво за ръце. „Но това е просто буря“, опитваше се да се убеди Моргана. Въпреки усилията й ужасът на Рейвън се предаваше и на нея, и тя също почувства, че започва да трепери.
	„Страшна буря ще връхлети от небесата и ще разруши Камелот, ще разбие мира, който Артур извоюва за тази земя…“
	Моргана се опитваше да погледне в бъдещето, но тътенът на гръмотевиците разбъркваше мислите й. Най-сетне се примири и остана да лежи до Рейвън, като си повтаряше отново и отново: „Това е само буря, дъжд, вятър и гръмотевици — буря, а не гневът на Богинята…“


	Мина много време, докато затихне бурята. Светът, в който се събуди Моргана на другата утрин, бе сякаш току-що измит. Небето беше бледо, но безоблачно. Водни капки блещукаха по всяко листо, стичаха се по всеки стрък трева — чисто измитият свят не бе още изсъхнал. Ако бурята, която Рейвън бе видяла, наистина връхлетеше върху Камелот, дали след нея светът щеше да е също тъй красив? Моргана бе по-скоро убедена в противното.
	Събуди се и Рейвън и се взря в Моргана с широко отворени, ужасени очи. Моргана проговори с обичайния си спокоен и практичен тон:
	— Трябва веднага да отидем при Ниниан, а след това до езерото — преди да е изгряло слънцето. Ако наистина ни заплашва гневът на Богинята, трябва да разберем какво да очакваме и защо.
	Рейвън изрази мълчаливо съгласието си, но когато се облякоха и тръгнаха да излизат, тя докосна плахо ръката на Моргана:
	— Ти върви при Ниниан — прошепна тя, насилвайки гласа си, който все така отказваше да й се подчинява. — Аз ще доведа Нимю… Тя също е част от това, което предстои…
	За миг Моргана се стресна и дори понечи да възрази; сетне хвърли поглед към бързо просветляващия хоризонт и излезе навън. Може би Рейвън бе видяла в ужасния си сън и причината, поради която Нимю бе доведена тук и бе живяла досега недокосната от човешки взор. Припомняйки си деня, в който Вивиан й съобщи каква е нейната мисия, Моргана си каза: „Горкото момиче!“ Но такава е волята на Богинята, а всички ние сме в нейни ръце… Вървеше мълчаливо през мократа от дъжда овощна градина. Сега забеляза, че и тук вече не цари само красота и спокойствие… Вятърът беше оронил цветовете, та й се стори, че сняг е покрил земята; тази есен дърветата нямаше да дадат обилен плод.
	„Да, ние можем да обработваме земята и да хвърляме семето в разораната й гръд. Но само от Нея зависи дали семето ще даде плод… Защо се тревожа тогава? Нека бъде Нейната воля…“
	Ниниан, току-що станала от сън, изгледа Моргана, сякаш се усъмни, че е полудяла. Не, тя наистина няма призвание за жрица, мислеше си Моргана — Мерлин беше прав, като ми каза, че са я избрали единствено защото е дъщеря На Талиезин. Дойде време да престанем да се самозалъгваме — трябва да се знае веднъж завинаги коя е истинската Повелителка на Авалон. Аз трябва да заема полагащото ми се място. Не й се искаше да обижда Ниниан, нито пък да проявява властолюбие, не желаеше да отнеме силата от ръцете на младата жена. Достатъчно Власт бе имала през живота си… Но нямаше друг изход. Коя истинска жрица, коя истинска избраница на Богинята би проспала вика на Рейвън тази нощ? Все пак тази жена бе преминала необходимите изпитания и Богинята не беше я отхвърлила. Какво ли бе нейното предопределение?
	— Казвам ти, Ниниан, и аз, и Рейвън знаем, че още днес, преди да изгрее слънцето, трябва да погледнем в огледалото!
	— Аз не вярвам много в тези неща — каза тихо Ниниан. — Каквото е писано то и без туй ще стане… Но щом държиш, Моргана, ще дойда с теб.
	Мълчаливо, като черни сенки, двете се плъзнаха през влажния, светъл предутринен час към Свещения извор. С ъгъла на очите си Моргана виждаше високата, безмълвна фигура на Рейвън, която бе спуснала плътен воал пред очите си. До нея се беше изправила Нимю — бледа и ефирна като утрото като току-що разцъфнал цвят. Най-неочаквано сърцето на Моргана се сви от дива, болезнена завист. „На мен Богинята ми отказа този дар — не ме дари с красота, за да ме възнагради за всичките ми жертви…“
	Проговори Ниниан.
	— Нимю е девица. Тя е тази, която ще погледне в огледалото. Четирите тъмни сенки се отразиха върху бледата повърхност на езерото — на фона на бледото небе, което вече почваше да се пропъстря с розово. Светът мълчеше в очакване на зората. Нимю пристъпи по-напред и се наведе над водата, придържайки с две ръце дългите си руси коси. Моргана сякаш виждаше себе си — как се взираше в едно излъскано до блясък сребърно блюдо, пълно с вода, а до нея стоеше Вивиан — мълчалива и съсредоточена… Нимю каза с тих, не свой глас:
	— Накъде да насоча взора си, майко моя?
	Може би трябваше да заговори Рейвън, но тъй като тя не наруши мълчанието, Моргана се реши и попита:
	— Наистина ли Авалон е жертва на предателство? Каква е съдбата на свещените друидски символи?
	Мълчание. Чуваше се само чуруликането на най-ранобудните птички и тихия ромон на Свещения извор, който пълнеше Огледалното езеро. Надолу по склоновете унищожените от бурята ябълкови градини напомняха на слезли ниско бели облаци, а малко над тях, на върха на Тор, силуетите на наредените в кръг камъни се открояваха на бледото утринно небе.
	Продължаваше да цари пълна тишина. Но изведнъж Нимю потрепна и започна да шепне:
	— Не мога да видя лицето му…
	В същия миг повърхността на езерото се набразди, и Моргана видя в него един изгърбен силует, който се движеше бавно, с усилие… Видя стаята, където бе стояла мълчаливо зад Вивиан, когато Талиезин постави Екскалибур в ръцете на Артур — и чу отново гласа на стария Мерлин, който предупреждаваше… „Недей — за непосветения докосването до нашите светини е равностойно на смърт!“ Моргана имаше чувството, че не говори Нимю, а сам Талиезин… но този, който бе влязъл в стаята, бе посветен, беше самият Мерлин Британски — и той извади копието, чашата и блюдото от скривалището, скри ги под наметалото си, и тръгна да прекосява Езерото — тръгна към другия бряг, където Екскалибур проблясваше в мрака, сякаш за да го насочи към себе си… Свещените символи бяха събрани отново.
	— Мерлин! — прошепна удивена Ниниан. — Но защо?
	Моргана знаеше, че лицето й бе като изсечено от камък, когато проговори:
	— Веднъж той дори ми каза, че иска да постъпи така. Каза, че сега Авалон е далеч от света, затова неговите светини трябва да бъдат изнесени там, където могат да служат на Боговете, независимо от това с какво име ги наричат хората…
	— Но той иска да ги оскверни — разгорещи се Ниниан, — да ги постави служба на онзи Бог, който иска да прогони другите богове…
	В настъпилата тишина до слуха на Моргана достигна песента на монасите. В този миг се появи слънцето и ослепителната му светлина заля Огледалното езеро, превърна го В течен огън — ярък, всепоглъщащ… Изгряваше не слънцето, а гигантски огнен кръст, обгърнал цялото небе. Притихналата утринна земя се къпеше в лъчите му… Моргана затвори очи и покри лицето си с ръце.
	— Нека отидат там, където са нужни на хората, Моргана — прошепна Рейвън. — Богинята няма да изостави своето…
	Моргана продължаваше да чува тихото пеене на монасите „Кирие елейсон… Христе елейсон…“ — „Господи, помилуй… Христе, помилуй…“
	Свещените друидски предмети бяха просто символи — сигурно Богинята бе допуснала това да се случи като знак, че на Авалон вече няма нужда от тях, че трябва да се появят в света на хората, за да им помогнат…
	Огненият кръст продължаваше да изгаря очите на Моргана — тя отново покри лице с ръце и се обърна гърбом към светлината.
	— Дори аз нямам право да освободя Кевин от дадената дума. Той се е заклел със страшна клетва, когато встъпи в свещен брак с нашата земя — заложи живота си на мястото на краля. Сега е нарушил обета си и е обречен. Но преди да накажа предателя, трябва да възпра предателството. Друидските светини трябва да се върнат на Авалон, дори ако се наложи да ги донеса тук със собствените си две ръце. Веднага тръгвам за Камелот.
	Нимю прошепна:
	— Аз също ли трябва да дойда? Аз ли съм тази, която трябва да отмъсти за Богинята? — и Моргана видя съвсем ясно това, което трябваше да предприеме. Тя самата трябваше да върне светините на Авалон. Те бяха поверени на нея и ако само бе намерила сили в себе си да заеме мястото, което й се полагаше по право, вместо да предпочете собственото си спокойствие, никога нямаше да допусне това предателство. А Нимю — Нимю щеше да накаже предателя.
	Кевин никога не беше виждал Нимю. Единствено нея не бе срещал никога на Авалон, защото досега тя винаги бе живяла в пълна самота. И както става винаги, когато Богинята иска да накаже някого, Кевин щеше да стигне до унищожението си благодарение на собствената си слабост.
	Моргана заговори бавно, стиснала юмруци… Как бе възможно някога да е изпитвала съчувствие към него?
	— Ти също ще потеглиш към Камелот, Нимю. Но ще отидеш като племенница на кралица Гуенхвифар и дъщеря на Ланселет. Ще помолиш кралицата да те приеме в свитата си. Ще я помолиш също да не казва никому, дори на крал Артур, че си живяла на Авалон. Ако е необходимо, казвай, че си приела християнството. Там ще срещнеш Мерлин. Той има една голяма слабост — убеден е, че жените се гнусят от него, защото е грозен и сакат. Но за жената, която покаже, че не се бои и не се отвращава от него, за жена, която ще събуди отново мъжествеността у него, той би сторил всичко, би дал дори живота си… Нимю — продължи Моргана, взряна право в уплашените очи на момичето, — ти ще го прелъстиш, ще го подмамиш в леглото си. Ще го привържеш към себе си с такива заклинания, че да стане твой роб — телом и духом.
	— А после — попита Нимю, цялата разтреперана, — какво трябва да сторя после? Да го убия ли?
	Моргана понечи да отговори, но Ниниан я изпревари:
	— Такава смърт би била прекалено бърза и милостива за такъв престъпник като него. Ти трябва да го увлечеш подир себе си, да го омаеш така, че да се съгласи да дойде отново на Авалон. И тук той ще загине със смъртта на прокълнатите — ще понесе наказанието за предателството си в дъбовата гора.
	Моргана започна да трепери. Знаеше каква е съдбата на Кевин — трябваше да бъде жив одран, и все още жив щяха да го оставят в разцепен дъб, а цепнатината да запушат със съчки и глина, като оставят отвор, достатъчен, за да може да диша — за да не умре прекалено бързо… Тя сведе глава, за да не забележат ужаса й. Слънцето вече се беше вдигнало над водите на езерото — бели утринни облаци плуваха по небето. Ниниан поде:
	— Нямаме повече работа тук. Хайде, майко… — но Моргана освободи ръката си, която Ниниан бе хванала.
	— Имаме още много работа. Аз трябва да отида в Камелот, за да разбера какво смята да стори предателя с нашите светини.
	Въздъхна, защото се бе надявала, че никога повече няма да напуска бреговете на Авалон, но нямаше друг, който би могъл да извърши необходимото.
	Тогава Рейвън протегна ръка към нея. Трепереше толкова силно, че Моргана се уплаши да не падне. После зашепна, а след многогодишното мълчание гласът й напомняше на далечното шумолене на вятър из голите клони на дърветата зиме.
	— Аз също трябва да дойда с теб… Такава е съдбата ми — костите ми няма да бъдат положени редом с костите на предшественичките ми на тази свещена земя… Тръгвам с теб, Моргана.
	— Не, не, Рейвън — възрази Моргана. — Ти не бива да идваш! Пророчицата не бе напускала Авалон цели петдесет години… Та тя не би могла да преживее пътешествието! Но нищо не можеше да разколебае Рейвън; тя не преставаше да трепери от страх, но настояваше, че е видяла бъдещето си и че е длъжна да тръгне с Моргана, каквото и да стане.
	— Но аз няма да тръгна така, както би потеглила Ниниан — в пълния блясък на Велика жрица, в тържествената носилка на Повелителките на Авалон — опитваше се да я разубеди Моргана. — Ще се преоблека като стара селянка както пътуваше Вивиан на времето. Рейвън упорито поклати глава и каза:
	— Щом ти пътуваш така, ще съумея да го сторя и аз, Моргана. Моргана изпитваше смъртен ужас — не за себе си, а за Рейвън. Но тъй като разбра, че няма да я разубеди, каза:
	— Така да бъде.
	Двете се приготвиха за път. Малко по-късно същия ден те напуснаха Авалон по тайния път, докато Нимю потегли в пищен кортеж по големия път към Камелот — както подобаваше на племенница на кралицата. През това време Моргана и Рейвън, целите увити в дрипи като стари просякини, вървяха пеш, по заобиколни пътища, също към престолния град на Артур.
	Рейвън се оказа по-издръжлива, отколкото бе предполагала Моргана. Дори докато напредваха бавно по пътя си, ден след ден, с подбити от ходене крака, понякога Рейвън се оказваше по-силната от двете. Просеха за отпадъци от храната във всяко стопанство, покрай което минеха, веднъж дори откраднаха къшей хляб, оставен зад една къща — очевидно за кучето. Случи им се да пренощуват в някаква изоставена сграда, в която още имаше следи от богатството на някогашните й обитатели, но нерядко спяха и в купи сено. И през последната нощ от пътуването им, след като си бяха легнали — притиснати една до друга, за да се топлят, плътно увити в дрипавите си наметала, сгушени в ароматното сено — Рейвън проговори отново.
	— Моргана — каза тя — утре в Камелот ще празнуват Великден. Трябва да бъдем там още призори.
	Моргана понечи да попита защо, но се отказа, защото Рейвън тъй или иначе щеше да й каже само, че такава е волята на съдбата. Затова каза само:
	— Тогава трябва да потеглим малко преди да пукне зората. Можехме да повървим още малко и да спим до крепостните стени на Камелот, ако ми беше казала — остава ни още съвсем малко път.
	— Не можех да събера сили да ти го кажа — отвърна Рейвън. — Страхувам се. — Моргана почувства, че жената до нея плаче в мрака. — Страх ме е, Моргана, толкова ме е страх!
	Моргана каза рязко:
	— Нали ти казах, че не трябваше да напускаш Авалон!
	— Но нали съм длъжна да изпълня повелята на Богинята — прошепна Рейвън. — Толкова години живях под закрилата на Авалон, а сега Всеобщата майка, Сиридуен, иска да й се отплатя за покоя и сигурността, които ми даде — тя иска мен… А аз се боя, толкова ужасно се страхувам, Моргана, прегърни ме, моля те, прегърни ме, страх ме е…
	Моргана я прегърна здраво и я целуна, а после започна да я полюлява в прегръдките си като малко дете. Милваше я, докосваше я нежно, докато накрая й се стори, че двете потъват заедно в безгранично мълчание, отчаяно вплели тела. Нито една от двете не проговори, но Моргана имаше чувството, че светът около тях се движи в ритъма на телата им. Това вече бе свещенодействие на тъмната страна на луната — тук светлината нямаше място. Бяха две жени, които утвърждават живота под надвисналата сянка на смъртта. Девицата и мъжът призоваваха със сливането си живота под пролетната луна, край огньовете на Белтейн, но викаха и смъртта — смърт на бойното поле за него, отнел друг живот; смърт за нея, за да дари живот другиму. А сега, в сянката, в мрака, над който повеляваше принесеният в жертва Бог, под знака на тъмната луна, двете жрици на Авалон призоваваха Богинята и тя им отговори от бездната на вечното мълчание…
	Сетне ги обзе безбрежно спокойствие. Сълзите на Рейвън пресъхнаха и тя заспа толкова дълбоко, че Моргана се уплаши да не е мъртва. За миг сърцето й спря от ужас и тя си каза: „Длъжна съм да я оставя да върви по своя път, дори ако потъне в сянката на смъртта, щом така повелява Богинята…“
	Дори не можеше да заплаче.


	Около крепостните врати на Камелот тази сутрин цареше същинско стълпотворение. Никому не мина и през ум да се вгледа в двете стари, дрипави селянки, които се присъединиха към потока от хора, влизащи в крепостта. Моргана бе свикнала на шума и суматохата, които наставаха по големи празници; но Рейвън, живяла изолирано дори на такова спокойно място като Авалон, веднага пребледня като смъртник и потъна цялата в гънките на окъсания си шал. Моргана също внимаваше да не показва много лицето си — можеше да се намери някой, който да познае лейди Моргана, макар и с прошарени коси и облечена като бедна селянка.
	Някакъв търговец на добитък прекосяваше двора на крепостта, подкарал теле пред себе си. Той се блъсна в Рейвън и веднага започна да я ругае, а тя само го гледаше уплашено. Моргана бързо каза:
	— Сестра ми е глухоняма — и лицето на човека мигновено се смекчи.
	— Горката женица — отвърна той. — Виж, в долния край на голямата зала дават храна на всеки, който пожелае. Промъкни се натам със сестра си и ще можете да видите как влизат благородниците. Кралят и един от свещениците пак са подготвили нещо за днес. Вие идвате отдалеч и сигурно не знаете, но на голям празник кралят винаги ни показва нещо чудесно, а казват, че това, което щяло да стане днес, било истинско чудо.
	„Не се и съмнявам“, каза си пренебрежително Моргана, но благодари на човека, без да забравя да говори на груб селски диалект, който познаваше добре от предишните си странствания. После поведе Рейвън към долната част на тронната зала, която беше вече препълнена — всеизвестна бе щедростта на крал Артур, особено на такива празници, и тези хорица се надяваха това да бъде най-хубавото им ядене през годината. Навсякъде миришеше на печено месо и повечето от хората, които се блъскаха и си проправяха път редом с тях, обсъждаха предстоящата вечеря. Що се отнася до Моргана, от миризмата на месо само й се повдигаше, а като виждаше и нарастващия ужас на Рейвън, й се прииска да излязат навън.
	„Тя не трябваше да идва тук. Аз съм тази, която не разбра, че над светините ни е надвиснала опасност; аз не разбрах, че Мерлин ще ни предаде. Аз съм длъжна да намеря изход; но изпълня ли веднъж задачата си, как ще съумея да се добера до Авалон? Ще ме преследват, а Рейвън е на края на силите си“.
	Най-сетне успяха да намерят един ъгъл, откъдето можеха да виждат доста добре всичко, което ставаше наоколо, без някой да им обръща внимание. В другия край на просторната зала беше огромната трапеза на ирландските крале — Кръглата маса. Славата й се носеше из цялата страна — разправяха легенди за нея, за подиума, на който седяха кралят и кралицата, за това как на мястото на всеки рицар и член на братството е написано името му. Стените бяха окичени с пъстроцветни знамена. След годините, прекарани в отшелничество на Авалон, ярките цветове, целият този блясък и пъстрота дразнеха Моргана и й се струваха вулгарни.
	След време тълпата зашумя, после от всички страни закънтяха тромпети и наоколо всички зашепнаха. Моргана си каза: „Колко странно ще бъде да гледам кралския двор отстрани, след като толкова дълго време съм била част от него!“ Кай вече отваряше високите двери на другия край на залата, и Моргана изведнъж изтръпна — Кай щеше да я познае, както и да е облечена. Но не, нямаше защо да се бои — никога не би му хрумнало да погледне към нея.
	Колко ли години бяха изтекли в блажен покой на Авалон? Моргана нямаше представа. Но Артур изглеждаше все така строен, висок, дори още по-величествен, косата му бе все така светлоруса, та не можеха да се различат сребърните кичури из грижливо сресаните му къдрици. Гуенхвифар също бе още стройна, с изправена снага под пищната празнична одежда, макар че Моргана успя да забележи, че гърдите й са вече отпуснати.
	— Колко млада изглежда кралицата! — измърмори някаква жена в съседство с Моргана. — Артур я взе за жена в същата година, когато аз родих първия си син, а я ме вижте сега! — Моргана хвърли неволно поглед към жената, и видя, че е беззъба и превита одве, та чак изглеждаше гърбава. — Чувах, че онази вещица, сестрата на краля, феята Моргана, им дала талисмани, та да останат вечно млади…
	— С талисмани или без — изфъфли заядливо една съвсем грохнала старица, — ако кралица Гуенхвифар трябваше заран и вечер да чисти на добитъка, да ражда по едно дете всяка година и да го кърми след това, нямаше да остане и помен от красотата й! Така си е, и нека Бог я благослови, но ми се ще някой свещеник да ми обясни защо тя е надарена с всички блага в този живот, а за мен остава само мъката?
	— Стига си мърморила — сряза я първата жена. — Нали ще се натъпчеш до насита днес, и ще гледаш всички тези прекрасни лордове и техните дами, а пък и нали знаеш какво казваха някога друидите? Кралица Гуенхвифар е вършила добро, когато е била преди на този свят, и затова в този си живот носи красиви рокли и скъпоценности, и кралска корона, а такива като теб и мен са бедни и грозни, защото не сме заслужили друго. Някой ден, ако внимаваме да бъдем добри и честни в този живот, ще можем да се родим отново с по-щастлива съдба.
	— Да, да — изсумтя старицата, — всичките са една стока — и друиди, и свещеници. Така разправят друидите, свещениците пък казват, че ако изпълняваме съвестно дълга си тук, на земята, ще отидем след смъртта си небесата, ще седим редом с Исуса Христа и никога няма да идваме обратно на този порочен свят. Каквото и да разправят, всичко опира пак до там — някои са родени в нищета и така си умират, а други винаги получават това, което пожелаят!
	— Ама и тя май не е много щастлива — намеси се друга жена от тълпата. — Може да си е кралица, но не е родила на Артур ни едно детенце, а пък аз си имам хубав син, който сега ме отменя на нивата, и две дъщери — едната се омъжи и живее близо до мен, а другата прислужва на монахините в Гластънбъри. А кралица Гуенхвифар, ще не ще, трябваше да осинови сър Галахад — сина на Ланселет и собствената й братовчедка Илейн, за да има кой да наследи трона на Артур!
	— Тъй, тъй, така разправят те — обади се четвърта старица, — но и ти, и аз знаем кога кралица Гуенхвифар я нямаше дълго време в Камелот — беше през шестата или седмата година от царуването на Артур. Всички брояхме тогава на пръсти месеците. Жената на доведения ми брат слугуваше тогава в кухните на замъка, и всички говореха, че кралицата не прекарва нощите си в леглото на краля…
	— Я млъкни, стара клюкарке! — намеси се пак първата жена. — Само да те чуе някой от шамбеланите, и ще те накиснат навън в езерото, както правят с клеветниците! Аз пък казвам, че Галахад е смел рицар и от него ще излезе добър крал, и да живее крал Артур! Какво ме интересува коя е майката на Галахад? Мен ако питаш, прилича повече на копеле на Артур — рус е също като него. Ами виж там сър Мордред — всички знаят, че е незаконен син на краля от някаква уличница.
	— Чувала съм по-лоши неща за него — намеси се друга. — Говорят, че е роден от фея, и че Артур го е приел в двора, а пък заложил душата си в замяна — за да живее сто години. Ще видите, че и сър Мордред няма да остарее, също като Артур — вижте го само, трябва да е минал петдесетте, а може да мине за тридесетгодишен!
	Друга старица изруга.
	— Защо не престанете да дрънкате врели-некипели? Ако дяволът наистина имаше пръст в тази работа, можеше поне да стори тъй, че Мордред да прилича на Артур, за да могат хората да приемат него за престолонаследник! А майката на Артур произхождаше от Древните, расла е на Авалон — никога ли не сте виждали лейди Моргана? Тя беше мургава — като елфите, и Ланселет е такъв… По бих повярвала на това, което се говореше едно време — че Мордред е копеле на Ланселет и че го е родила лейди Моргана! Само ги вижте двамата — а пък и лейди Моргана си беше много хубава по своему, макар и дребничка и мургава.
	— Ама я няма сред дамите — отбеляза някой и жената, която бе познавала една от кухненските прислужници, каза авторитетно:
	— Ами че тя се скара с Артур и отиде в царството на феите! Всички знаят, че в нощта срещу Всех Святих тя лети около замъка, яхнала лешников клон, и види ли я някой, тутакси ослепява!
	Моргана усети, че я напушва неудържим смях и зарови още по-дълбоко лице в шала си. Рейвън се обърна възмутено към нея, но Моргана само поклати отрицателно глава — трябваше да мълчат на всяка цена, за да не ги забележат.
	Рицарите бяха започнали да заемат обичайните си места. Докато сядаше, Ланселет изведнъж вдигна рязко глава и се взря в тълпата. Моргана се изплаши, защото имаше чувството, че той ще я познае, ако срещне погледа й — затова сведе още по-ниско очи. Шамбеланите вече кръстосваха залата, наливаха вино на рицарите и на техните дами, а на хората от простолюдието струпани в другия край на залата — хубава тъмна бира от кожени мехове. Моргана подаде своята чаша и чашата на Рейвън, за да ги напълнят, и когато Рейвън поклати отрицателно глава, изсъска в ухото й:
	— Пий! Приличаш на смъртник, а трябва да имаш сили за това, което ни предстои, каквото и да е то!
	Рейвън послушно допря чашата до устните си и отпи, но преглътна с голямо усилие. Жената, която преди малко бе казала, че лейди Моргана била красива по своему, попита:
	— Болна ли е сестра ти?
	Моргана отвърна:
	— Страхува се, защото никога досега не е била в кралския двор.
	— Хубава гледка са рицарите и дамите, нали? А пък скоро ще ни дадат и да хапнем добре — обърна се жената към Рейвън. — Ама тя не чува ли?
	— Не е глуха, но не може да говори — каза Моргана. — Разбира това, което аз й говоря, но инак — почти нищо.
	— Сега, като казваш, виждам, че не е наред — отвърна жената и потупа Рейвън по главата като куче. — Горкичката. Все така ли е, откак се е родила? Ти трябва да си добра жена, щом още се грижиш за нея. Понякога, когато се роди такова дете, родителите му го връзват за някое дърво като бездомно псе — а пък ти дори си я довела тук за празника. Виж, виж, какви златни одежди имат свещениците! Това е самият епископ Патрициус* — казват, че успял да прогони всички змии от родината си… Помисли си само! С тояга ли ги е гонил?
	[* Патрициус — св. Патрик, патронен светец на Ирландия, известен с това, че въвежда там християнството. Развивал мисионерска дейност сред пиктите, англите и саксите. Действително съществува легенда, с която прогонил змиите от Ирландия и те всички се издавили в морето, (бел.прев.)]
	— Така се казва, защото всъщност е прогонил оттам друидите — те носят знака на змиите, който означава мъдрост.
	— Откъде пък такава като теб ще е чувала тези работи? — изсумтя презрително другата. — Знам със сигурност, че са били змии. Пък и всички тези свещеници и друиди са една стока — гарван гарвану око не вади!
	— Тъй ще е — съгласи се Моргана, за да не привлича повече вниманието на околните. После се загледа в епископ Патрициус и видя, че зад него стои човек, облечен в монашеско расо. Беше гърбав и се движеше с мъка. Какво търсеше един Мерлин Британски в свитата на епископа? Любопитството я накара да рискува и Моргана проговори отново:
	— А какво ще става днес? Мислех, че благородниците са били на литургия в църквата…
	— Казват — отвърна събеседничката й, — че църквата не може да събере всичкия този народ, затуй днес епископът ще отслужи литургия тук, пред всички, та и простите хора като нас да се помолят Богу. Я виж — носят покривката за олтара и всичко, каквото е необходимо. Ш-ш-шт — слушай.
	Моргана имаше чувството, че ще полудее от ярост и отчаяние. Нима наистина щяха да осквернят свещените предмети на старата вяра — така, че да няма надежда да бъдат пречистени? Щяха да ги използват за отслужване на християнска литургия!
	— Елате всички и споделете радостта ни — тъкмо подемаше епископът, защото на днешния ден възтържествува новата вяра. Нашият Господ Исус Христос победи старите неистински богове, и те сами се преклониха пред него. Един е Бог и с устата на своя син Исус Христос той каза на хората: „Аз съм пътят, и истината, и животът“. И каза още: „Никой не може да застане пред Отца, ако не идва в Моето име, защото само в Моето име ще бъдете спасени“. И в знак на победата на Христа днес тези предмети, които са служили на лъжебожествата, преди човечеството да познае истината, ще бъдат осветени в името на Христа и от днес ще служат на Единия Бог…
	Моргана престана да слуша; беше разбрала какво предстои. „Не! Клела съм се на Богинята и няма да допусна това осквернение!“ Тя се обърна и докосна ръката на Рейвън; дори тук, сред тълпата в огромната зала, двете бяха открити една към друга и четяха без усилие мислите си. „Тези хора искат да използват друидските светини, за да призоват Светото присъствие, което е едно… Но те ще го призоват единствено в името на техния Христос, който нарича останалите богове демони и иска Върховното божество да бъде призовавано само в негово име.
	Християните ползват при свещенослужението си чаша; ние, от старата вяра, призоваваме с чаша духа на водата; блюдото, на което поставят своя осветен хляб, при нас символизира земята. Сега те искат да отнемат нашите свещени предмети, посветени на Богинята, и с тях да призоват своя Бог; но вместо с чистата вода, която извира от всеобщата майка — земята, от кристалния извор, посветен на Богинята, те оскверниха чашата с вино!
	Това е чашата на Богинята, майко, свещеното котле на Сиридуен, от което тя храни хората, от което им раздава всички блага на тази земя. Вие, високомерни свещеници, искате да призовете Великата майка, но горко ви, ако наистина се озовете в нейно присъствие!“
	Моргана сплете ръце в най-искрената молитва през живота си. Зовеше с цялата си душа: „Аз съм се заклела да ти служа като твоя жрица, майко! Умолявам те да изпълниш волята си чрез мен — предавам се в твои ръце!“
	Силата нахлу в нея — в тялото и душата й, изпълваше я, извисяваше я… Моргана вече не чувстваше ръцете на Рейвън, която я подкрепяше да стои права — докато се изпълваше със сила, както чашата се пълни с осветеното вино…
	Моргана пристъпи напред — висока, величествена, осияна от божествено присъствие и видя как Патрициус отстъпи онемял. Не изпитваше страх, макар че знаеше — докосването на Светата утвар от непосветени носи смърт. В някакъв отдалечен ъгъл на съзнанието й изникна въпросът как Кевин е съумял да предпази епископа. Нима е предал и последната свещена тайна?
	Сега разбра, че целият й досегашен живот е бил подготовка за този миг, в който Богинята слезе в нейното тяло и вдигна свещената чаша до устните.
	После разправяха, че девица в бели одежди взела свещената чаша и обиколила с нея залата; други пък казваха, че вихър се извил в залата и се понесъл божественият звук на много арфи. Моргана помнеше само едно — когато вдигна в ръце чашата, тя засия като огромен скъпоценен камък, като рубин, като живо, трептящо сърце, чиито удари тя чувстваше с пръстите си… Моргана пристъпи към епископа и той падна на колене, а тя прошепна:
	— Пий. Духът на Единосъщия е с нас…
	Епископ Патрициус отпи от чашата, а Моргана се почуди какво ли вижда той в този миг. Но той остана зад нея, а тя продължи — самата чаша в ръцете й я водеше. Струваше й се, че около нея шумят огромни криле, вдъхваше прекрасно ухание, което не бе нито парфюм, нито тамян… По-късно някои казваха, че чашата станала невидима; други пък я били видели да сияе ослепително, като огромна звезда, та никой не можел да погледне право към нея… А после всеки в залата видял пред себе си отбрани храни, за всекиго — това, що най — обичал… Много пъти след това Моргана чу тази легенда и разбра, че бе държала в ръцете си свещеното котле на Сиридуен. Но за другите видения нямаше обяснение, а и не търсеше — такава бе волята на Богинята и нека тя се изпълни и сега, както винаги…
	Когато застана пред Ланселет, Моргана го чу как шепне, изпълнен със страхопочитание:
	— Ти ли си, майко? Или сънувам?
	Моргана поднесе чашата към устните му с безкрайна нежност — днес тя въплъщаваше майката за всеки от тях. Дори Артур коленичи, когато застана пред него с чашата.
	„Аз съм и Девата, и Майката — тази, която дава живот и отсъжда смърт. Този, който ме пренебрегва, за да призовава други имена, няма да бъде отминат от възмездието… Знайте, че аз съм навсякъде…“
	От всички присъстващи в залата я разпозна само Нимю, която я гледаше с широко разтворени, удивени очи; да, Нимю също можеше да долови божественото присъствие, в каквато и да е форма.
	— Ти също, дете мое — прошепна Моргана с болка в гласа и Нимю коленичи, за да отпие от чашата, а Моргана почувства, че душата й ликува — тук бе отмъщението, и си каза: „Да, това също е част от мен“.
	Усети, че губи сили, но Рейвън я подкрепи… Рейвън беше до нея и й помагаше да държи чашата. Или само така й се струваше, а Рейвън си бе все още там, свита в ъгъла, и я подкрепяше със силата на съзнанието си, със силата, която изпълваше тях двете, докато самата Богиня държеше чашата? По-късно Моргана сама не можеше да разбере дали всъщност тя бе държала чашата или и това бе само привидност — част от вълшебството, което тя бе сътворила, за да слезе Богинята сред тях — вълшебството, което бе пленило всички на този ден… Не, може би все пак тя бе тази, която обиколи голямата зала с чашата в ръце и всички, мъже и жени, коленичеха и отпиваха от нея, обзети от дълбока почит, тя бе тази, която сякаш носеха невидими криле, чийто полъх се носеше из залата… Тогава пред нея се изпречи лицето на Мордред.
	„Аз не съм твоя майка, а Майка на всичко живо на тази земя…“
	Галахад бе пребледнял, изтръпнал от благоговение. Сигурно в негови очи свещената чаша съдържаше светата Христова кръв. Нима това има някакво значение? Един след друг пред нея се прекланяха Гарет, Гауейн, Лукън, Бедиуир, Паломидес, Кай… Всички до един — от най-старите рицари на Кръглата маса до най-младите, много от които Моргана не познаваше по лице. Стори и се, че витаят някъде в небесните сфери, между световете, и редом с тях вървяха всички, които ги бяха напуснали отдавна — те бяха пак заедно около Кръглата маса, за да приемат Свето причастие на този паметен ден — Екториус, Лот, загинал преди много, много години в битката при Маунт Бадон; младият Друстан, убит в пристъп на ревност от Марк; Лайънел; Борс; Балин и Балан, отново ръка за ръка, отново свързани от братска обич отвъд дверите на смъртта… Всички, които някога бяха заемали място на Кръглата маса — сега и преди, се събраха в този момент — извън времето, и над тях бдяха мъдрите очи на Талиезин. И тогава видя пред себе си Кевин, коленичил, и поднесе чашата и към неговите устни…
	„Дори на теб прощавам всичко на този ден… Каквото и да ни очаква в бъдеще“.
	Най-сетне Моргана поднесе чашата и към собствените си устни и отпи. Сладък бе вкусът на водата от Свещения извор — и сетне, когато видя, че всички са седнали отново, ядат и пият, тя също постави в устата си залък хляб — а той имаше вкусът на медените питки, които Игрейн печеше за нея — в отдавна отминалите години на детството й в Тинтагел.
	И Моргана постави чашата обратно на олтара, където тя засия като звезда…
	„Сега! Сега е моментът! Рейвън, магията! Върховното усилие, с което някога друидите скриха Авалон от външния свят… Сега трябва да изчезнат чашата, блюдото и копието — да напуснат завинаги света, да се върнат на сигурно място, в Авалон, та никога вече да не бъдат осквернени от докосването на смъртен човек! Никога вече няма да послужат и на нас, в свещения каменен кръг, защото вече са били на християнски олтар… Но няма да ги оставя в ръцете на тези, чийто Бог не приема друга истина, освен своята…“
	Рейвън бе до нея, стиснала здраво ръката й, но имаше и някой друг, чувстваше докосването на други ръце, незнайно чии… За последен път прошумоляха големите криле над хората в залата, силен вятър се изви над тях — и после всичко изчезна, сякаш не е било. Силна слънчева светлина озари залата — и всички видяха, че олтарът е празен. Върху посмачканата бяла покривка нямаше нищо. Моргана видя ясно бледото, уплашено лице на епископ Патрициус.
	— Бог бе сред нас — прошепна той, — днес пихме виното на живота от Светия Граал…
	Гауейн скочи на крака.
	— Кой открадна свещения съд? — извика той. — Видяхме го само покрит… Кълна се да тръгна на път, да го намеря и да го върна отново в този двор! Дванадесет месеца обричам да прекарам в търсене на Граала, за да го видят очите ми, но този път в пълния му блясък…
	„Можеше да се очаква, че Гауейн ще е първи“, каза си Моргана, „винаги и навсякъде той първи е готов да се изправи срещу неизвестността!“ Но по този начин той подпомагаше несъзнателно нейните планове.
	Стана Галахад, все така блед, силно развълнуван, сякаш обвит в сияние.
	— Дванадесет месеца ли, сър Гауейн? Кълна се, че обричам целия си живот на търсенето на Светия Граал! Ако е необходимо, ще бродя цял живот, докато го видя ясно пред себе си!
	Артур протегна ръка и понечи да проговори, но всички бяха изпаднали в трескаво състояние — говореха един през друг, викаха, всеки искаше по-скоро да положи обет и да тръгне по следите на Граала.
	„Сега вече няма кауза, по-скъпа на сърцата им“, каза си Моргана. „Войните бяха спечелени и в родината им цари мир. Цезарите са проявявали достатъчно разум да впрягат в мирно време легионите в строеж на пътища и завоюване на нови земи. Сега всички тук са убедени, че търсенето на Граала ще ги сплоти, ще им върне духа на бойното другарство. Сега отново наистина са рицари на Кръглата маса — но този път обетът им ще ги разпилее по четирите краища на света… И то в името на този Бог, който ти предпочете пред вярата на Авалон, Артур! Богинята винаги намира начин да изпълни присъдата си…“
	Мордред бе станал и започна да говори, но в същия миг Моргана видя Рейвън, която се бе свлякла на пода. Около нея старите селянки продължаваха да бъбрят за ястията и напитките, които бяха опитали. Никой не забелязваше падналата Рейвън.
	— И какво вино беше — бяло, ароматно, с вкуса на пресен мед и зряло грозде… Веднъж, преди много години, съм пила такова…
	— И сладкиш със сливи и стафиди, и сос от червено вино… Никога не съм яла нещо по-вкусно!
	А Рейвън лежеше — безмълвна, бяла като лицето на самата смърт. Моргана се наведе над нея и разбра това, което бе предположила още щом я видя паднала на земята. Силата на магията просто бе смазала уплашената стара жена — тя бе успяла да устои, подкрепяна от съзнанието за това, което върши, докато Граалът не се бе озовал обратно на Авалон. Бе дала самоотвержено и последната капчица от жизнените си сили, за да помогне на Моргана за делото на Богинята. Сетне, когато силата на свръхестественото присъствие ги напусна, с нея отлетя и животът на Рейвън. Моргана притискаше с все сила тялото й, разтърсена от отчаяна, дива скръб.
	„Сега убих и нея. Истина е — днес убих последния човек, когото съм обичала на този свят… Майко, Богиньо, защо не взе мен? Аз нямам за какво повече да живея, не обичам вече никого на този свят, а Рейвън през целия си живот не е причинила зло никому — никога!“
	Моргана видя как Нимю слиза от подиума, където седеше редом с кралицата и отива да говори с Мерлин. Хубавите й очи го гледаха нежно, беше поставила доверчиво нежната си ръка върху неговата. Артур говореше с Ланселет — сълзи се стичаха по лицата и на двамата. Моргана видя как се прегърнаха и целунаха — за първи път от онези дни, когато бяха още почти момчета. После Артур се отдели от Ланселет, слезе от подиума и се упъти сред поданиците си към другия край на залата.
	— Наред ли е всичко, добри хора?
	Всички говореха един през друг за чудодейния начин, по който се бяха нахранили — всеки с любимото си ястие, но някой, застанал по-близо, извика:
	— Господарю Артур, тази стара глухоняма жена е мъртва! Вълнението се е оказало прекалено силно за нея!
	Артур тръгна към мястото, където Моргана държеше в прегръдките си безжизненото тяло на Рейвън. Моргана не вдигна очи. Щеше ли да я познае, да извика стражите, да я обвини в магьосничество?
	Познатият глас прозвуча — мек, но далечен.
	„Разбира се“, каза си тя. „Той не говори със сестра си, с Великата жрица, изобщо със свой равен. Това, което вижда пред себе си, е една белокоса стара селянка, облечена в дрипи“.
	— Сестра ли ти е покойната, добра жено? Съжалявам, че такава скръб те сполетя на празника, но знай, че Бог е повикал сестра ти при себе си и Божи ангел е отнесъл душата й оттук право в небесните селения. Искаш ли тялото да остане тук? Тя може да бъде положена в гробището на Камелот, ако решиш така.
	Жените наоколо ахнаха. Моргана знаеше, че това бе изключителен жест от страна на краля. Все още скрила лице в шала си, тя отвърна:
	— Не. — В същия миг, сякаш някой я подтикваше да го стори, тя вдигна глава и го погледна право в очите.
	Толкова се бяха променили — и двамата… Тя бе стара, изгърбена под бремето на преживяното, но и Артур вече не беше младият Крал на елените…
	Моргана така и не разбра дали Артур я позна — нито тогава, нито по-късно. Очите им се срещнаха само за миг и той продължи с все същия кротък глас:
	— Значи предпочиташ да я върнеш у дома? Така да бъде, майко. Кажи на конярите ми да ти дадат кон — покажи им това — и той постави в ръката й един пръстен. Моргана сведе глава и стисна клепачи, за да спре напиращите сълзи. Когато вдигна отново очи, Артур си бе отишъл.
	— Хайде, дай да ти помогнем да я отнесеш — каза една от наобиколилите я жени. Дойде и друга, и всички заедно понесоха съвсем олекналото тяло на Рейвън. Преди да излязат, Моргана се поддаде на изкушението и хвърли последен поглед назад — към залата с Кръглата маса. Знаеше, че я вижда за последен път, че никога повече кракът й няма да стъпи в Камелот.
	Това, за което бе дошла тук, бе свършено. Време беше да се върне на Авалон. Но щеше да се върне сама. Оттук насетне винаги щеше да бъде сама.


	10

	Докато наблюдаваше приготовленията за литургията и после, слушайки думите на епископ Патрициус: „Никой не може да застане пред Отца, ако не идва в Моето име…“, Гуенхвифар бе изпълнена с противоречиви чувства. Част от нея сякаш казваше: „Тази прекрасна вещ трябва да бъде осветена, за да служи на Христа, както иска епископ Патрициус — най-сетне дори Мерлин се преклони пред кръста“.
	Но в същото време, против волята си, чуваше и друг вътрешен глас, който казваше: „Не. По-добре е чашата да се унищожи, да се разтопи, ако трябва, и от златото да се изработи друга — посветена още от момента на създаването си да служи на Бога на истината. Защото тази чаша е служила на тяхната Велика богиня — нали така я наричат, на същата тази покровителка на разврата, която е изначален враг на нашия Бог, богът на целомъдрието… Вярно е това, което казват свещениците, че грехът е дошъл на света с жената…“ После се почувства объркана — не можеха всички жени да са грешни просто защото са жени — нали сам Бог бе избрал жена, за да стане майка на Неговия син, а и Исус Христос бе говорил не само пред учениците си, но и пред техните сестри и жени…
	„Поне една от тези, които служеха на езическата богиня, прие истинната вяра“. Чертите на Гуенхвифар се смекчиха, докато погледът й търсеше Нимю — дъщерята на Илейн. Тя наистина много приличаше на Илейн на млади години, но беше още по-красива, защото бе наследила чара и грацията на Ланселет. Толкова нежна и прекрасна беше Нимю, че Гуенхвифар, като я гледаше, си каза, че в нея не би могъл да се загнезди никакъв порок — и все пак тази жена от детството си досега бе служила в храма на онова езическо божество. А сега се бе разкаяла за годините, прекарани в служба на злото и бе дошла тук, в Камелот. Беше помолила кралицата да не казва никому, че е живяла на Авалон — нито на епископ Патрициус, нито дори на Артур. Трудно може да се откаже нещо на Нимю, продължаваше да си мисли Гуенхвифар — тя с готовност бе обещала да пази тайната на младото момиче.
	Тя отклони поглед от Нимю и се обърна, за да види как епископ Патрициус ще вдигне в ръце чашата. И тогава…
	… И тогава Гуенхвифар видя прекрасен ангел, застанал пред олтара. Крилете му бяха отпуснати, той целият излъчваше сияние. Ангелът издигна чашата над насъбралото се множество и тя засия с неземен блясък — като огромна звезда. Сиянието бе кървавочервено — като рубин, като туптящо сърце… Но не, сега чашата светеше със синя светлина — с кристалните отблясъци на дълбоко, чисто небе, и Гуенхвифар вдъхна ухание, по-сладко от уханието на всички рози, на които се бе наслаждавала в живота си. Стори й се, че в залата нахлува силен, чист и свеж вятър. Макар че присъстваше на света литургия, Гуенхвифар внезапно изпита желание да стане от трона и да изтича навън, да тича между хълмовете, по зелената Божия трева, под откритото Божие небе — което изцеляваше всички рани. Знаеше, убедена бе дълбоко в сърцето си, че никога вече няма да се бои да напусне затвора на четирите стени; можеше да върви под открито небе, през хълмовете, без капчица страх, защото знаеше, че където и да отиде, Бог винаги ще бъде с нея. Гуенхвифар се усмихваше невярващо — а сетне се разсмя на глас; някъде дълбоко в нея се обади тънко затворническо гласче: „Как смееш — на литургия?!“, а Гуенхвифар отвърна с ликуващ глас, нечуто за всички останали в залата: „Какво е Бог за мен, ако не мога да изпитам щастие от Неговото присъствие?“
	Във възторженото си състояние тя едва сега забеляза ангела, който бе застанал пред нея и поднасяше чашата към устните й. Тя отпи разтреперана, свела очи, но усети нежно докосване по челото и се осмели да погледне. Сега видя, че пред нея стои не ангел, а забулена със синкав воал жена с големи, скръбни очи. Гуенхвифар долови това, което жената й казваше, в мислите си: „Аз бях тук преди Христа, и съм, и ще бъда, и създадох и теб — такава, каквато си. Затова, дъще, забрави страха и срама и се радвай, защото ти и аз сме едно“.
	Гуенхвифар имаше чувството, че се носи по облаците. Тялото и, сърцето й бяха изтъкани от радост. Не помнеше да е била толкова щастлива от далечните дни на детството си. Дори в прегръдките на Ланселет не бе познала такова пълно блаженство. „О, само да можех да предам тази радост и на любимия си!“ Тя разбра, че ангелът, или каквото и да бе това невидимо присъствие, вече бе отминал, и малко се натъжи, но радостта не спираше да пулсира дълбоко в нея. Тя се взря с обич натам, където ангелът тъкмо поднасяше пламтящата чаша към устните на Ланселет, и си каза: „Ако можеше и ти да изпиташ частица от това щастие, мой скръбни любовнико!“
	За последен път лумна сиянието около Граала, вихърът връхлетя, изпълни залата и сетне всичко утихна. Гуенхвифар яде и пи, без да разбира какво слага в устата си — знаеше само, че е нещо безкрайно вкусно, и се отдаде на простичкото удоволствие от храненето… „Всичко, което е около нас, на този ден, е осенено от духа Божи…“
	Беше се възцарило мълчание — залата изглеждаше някак опустяла на ярката дневна светлина. Гауейн стана и заговори на висок глас, след него скочи и Галахад.
	„Кълна се да прекарам, ако трябва, и целия си живот в търсене на Светия Граал, но да го зърна отново в целия му блясък…“
	Епископ Патрициус изглеждаше изтощен. Гуенхвифар изведнъж осъзна колко е стар; олтарът бе празен — свещената чаша бе изчезнала. Тя стана и тръгна бързо към епископа.
	— Отче… — поде Гуенхвифар и поднесе чаша вино към устните му. Той отпи и цветът бавно започна да се връща на сбръчканото му старческо лице. После каза:
	— Това е бил дух Божи, който слезе сред нас… Споделихме трапезата със сина Божи и пихме от чашата, от която е пил и Той вечерта, преди да поеме пътя към Голгота…
	Гуенхвифар започваше да разбира… Каквото и да се бе случило днес, то бе Божия воля. Видение се бе явило пред всеки един от тях. Епископът продължаваше да шепне:
	— Кралице, видя ли… видя ли Светия Граал?
	Тя отвърна кротко:
	— Уви, не, отче. Може би не съм достойна. Стори ми се само, че виждам ангел Божи, а сетне за миг пред мен застана и Божията майка…
	— Бог е пратил всекиму знамение — продължаваше Патрициус. — Толкова се молих това да се случи, та всеки от нас да се изпълни с любов към Христа, да го види по своему…
	Гуенхвифар си спомни старата поговорка „Внимавай за какво се молиш, защото молитвата ти може да се сбъдне“. Да, всички тези хора наистина бяха получили вдъхновение свише. Един след друг рицарите на Артур даваха обет да дирят Граала, и Гуенхвифар си каза: „Сега братството ще се разпилее по четирите краища на света“.
	Тя се загледа в олтара, където бе стояла чашата. „Епископ Патрициус и Кевин — Мерлин Британски, не постъпиха правилно — заблудиха се, също както и Артур. Никой няма право да призовава духа Божи така — за да послужи за постигане на неговите цели. Бог е като силен вятър, който разпилява с един дъх дребните човешки намерения — като плясъка на ангелски крила, който чух днес — всичко може да рухне за миг…“
	Гуенхвифар се учуди сама на себе си. „Какво става с мен, та се осмелявам да съдя Артур и дори самия епископ за постъпките им?“. После, с новооткритата сила на духа, си отговори сама: „В името Божие, защо не? Та те са само хора, а не богове, значи и целите им не могат да бъдат свещени и недосегаеми!“ Тя потърси с поглед Артур — той бе отишъл в долния край на залата — при прислугата и селяните… Там ставаше нещо, някаква селянка бе издъхнала — несъмнено не бе издържала на силните чувства, които Светото Присъствие бе предизвикало. След малко Артур се върна — Гуенхвифар видя, че той не крие тъгата си.
	— Наистина ли трябва да потеглиш, Гауейн — а ти, Галахад? Ти също ли, синко? Борс, Лайънел — всички до един?
	— Господарю Артур — чу се гласът на Мордред. Беше облечен както винаги в кървавочервено — цветът му отиваше и подчертаваше още повече шокиращата му прилика с Ланселет на млади години.
	Гласът на Артур бе почти нежен.
	— Какво има, момчето ми?
	— Кралю, моля те да ми разрешиш да __не__ отида да търся Граала — каза Мордред. — Може това наистина да е дълг за всеки твой рицар, но някой все пак трябва да остане при теб.
	Гуенхвифар почувства внезапен прилив на нежност към младия човек. „Да, той наистина е син на Артур — не Галахад, който е цял изтъкан от мечти и фантазии!“ Нима наистина някога не бе харесвала Мордред и се бе съмнявала в него? Тя каза развълнувано:
	— Бог да те благослови, Мордред — и младият мъж й се усмихна. Артур кимна и каза:
	— Така да бъде, синко.
	За първи път Артур нарече Мордред публично свой син; дори само по това Гуенхвифар можа да прецени колко е притеснен.
	— Бог да е на помощ и на двама ни, Гуидиън — искам да кажа, Мордред. Толкова много от моите рицари ще се разпилеят по света, и един Бог знае ще се върнат ли изобщо някога… — Артур посегна и хвана ръката на Мордред. Гуенхвифар имаше чувството, че той се облегна за миг на сина си.
	В този момент пред нея застана Ланселет и се поклони.
	— Мога ли да се сбогувам с теб, лейди?
	Внезапно избликналите сълзи охладиха възторга, обзел Гуенхвифар.
	— Трябва ли наистина да отидеш и ти, скъпи? — отвърна тя, без да я е грижа кой би могъл да чуе думите й. Артур също бе обезпокоен. Той задържа ръката на своя братовчед и приятел и попита:
	— Наистина ли ще ни оставиш, Ланселет?
	Ланселет кимна; лицето му сияеше, озарено от неземна радост. Може би и той бе познал щастието, което изпита Гуенхвифар? Но защо тогава искаше да тръгне — за да го търси отново? Нима не съзнаваше, че щастието е част от него?
	— Любов моя — поде Гуенхвифар. — Винаги си казвал, че не се считаш за добър християнин. Защо тогава искаш да тръгнеш с такава непосилна задача и да ме изоставиш?
	Ланселет очевидно не намираше думи. Но най-сетне каза:
	— Наистина, през всички тези години у мен се бе загнездило съмнението, че Бог е измислен от свещениците, за да ни държат в страх и подчинение. Но сега видях… — той облиза пресъхналите си устни, търсейки най-подходящите думи, за да опише нещо не от този свят. — Видях… нещо. Щом ни е било пратено такова видение — пък било то от Христа или от Сатаната…
	— То несъмнено ни бе пратено от Бога, Ланселет — прекъсна го Гуенхвифар.
	— Тъй казваш ти за това, което сама си видяла — отвърна той, притискайки ръката й към сърцето си. — Аз не съм сигурен — ту ми се струва, че виждам майка си, която ми се присмива, ту съм склонен да повярвам, че всички богове са въплъщения на един Бог, както казваше Талиезин. Разкъсвам се между мрака на вечното съмнение и светлината на крайното познание, която сияе отвъд отчаянието… — Той пак се поколеба. — Имам чувството, че чувам звъна на голяма камбана, и той ме зове — да тръгна към светлината — тя е още слаба, проблясва като измамните светлини из тресавищата, и нещо ми казва: „Върви!“ Знам, че истината, единствената истина е там и е достижима, и аз трябва да я открия, да разкъсам мъглите на заблудата… Истината е там, но аз трябва да намеря пътя към нея, моя Гуенхвифар. Нима ще ми отречеш правото да я търся — сега, когато най-сетне съм убеден, че тя съществува?
	Гуенхвифар имаше чувството, че двамата са сами в залата. Знаеше, че в друг случай би могла да му наложи всяко свое желание — но кой може да застане между човека и душата му? Бог не бе го дарил с щастието и душевното спокойствие, което бе изпитала тя — затова той щеше да тръгне да го търси. Тя самата, ако само бе почувствала присъствието на истината, но без искрената, дълбока увереност, произтичаща от него, сигурно също щеше да прекара остатъка от живота си в търсене на тази увереност. Затова протегна ръце към него и каза с ясен глас:
	— Върви тогава, любов моя, и дано Бог даде да откриеш истината, която търсиш.
	Имаше чувството, че е в прегръдките му пред всички хора, което ги бяха наобиколили.
	Ланселет отговори:
	— Да бъде Бог винаги с теб, кралице моя, и дано е милостив, та един ден отново да се върна при теб.
	Сетне се обърна към Артур. Гуенхвифар не можа да чуе какво точно му каза. Видя само, че го прегърна — както преди години, когато всички бяха млади и невинни.
	Артур стоя, положил ръка на рамото на Гуенхвифар, следейки с поглед Ланселет, докато той излезе от залата.
	— Понякога — каза той тихо, — мисля, че Ланс е най-добрият от всички нас. Гуенхвифар се извърна към него. Сърцето й преливаше от обич към съпруга й заради неговата добрина.
	— Аз също мисля така, любов моя. За нейно учудване Артур продължи:
	— Обичам и двама ви, Гуен. Никога недей да мислиш, че те поставям по-ниско, от когото ида било на този свят. Почти се радвам, че не ми роди син — допълни той, вече почти шепнешком, — защото тогава можеше да решиш, че те обичам, защото си ме дарила с наследник. А сега мога да ти кажа, че те обичам повече от всичко — над теб поставям само дълга си към тази земя, която Бог ми е поверил, за да се грижа за нея — а това не би могло да ти се зловиди…
	— Не — промълви Гуенхвифар. Сетне, за първи път в живота си, каза напълно искрено, без никакви колебания и съмнения: — Аз също те обичам, Артур, вярвай ми.
	— Никога не съм се съмнявал в обичта ти, скъпа моя — и той вдигна и двете й ръце към устните си и ги целуна, а Гуенхвифар отново почувства онова ликуващо, всеобхватно щастие. „Има ли друга жена на този свят, която да е получила толкова много от живота — обичат ме двамата най-велики мъже на този свят!“
	Около тях чувствата се бяха уталожили и се водеха обичайните дворцови разговори. Хората обсъждаха кой какво е видял — един твърдеше, че било ангел Божи; друг — че видял девица, която държала в ръцете си Граала; някои, също като Гуенхвифар, бяха видели Божията майка; много пък не бяха видели нищо — само светлина, толкова ярка, че не можели да държат очите си отворени, и веднага след това се бяха почувствали изпълнени с радост и душевен покой. Повечето хора твърдяха, че са се хранили с това, което обичат най-много.
	Вече се твърдеше, че по Божия милост чашата, която са видели, била тази, от която Исус Христос пил на Тайната вечеря, когато разчупил хляба и подканил учениците си да ядат от него и да пият виното, защото те са тялото и кръвта му — символ, напомнящ плътта и кръвта при езическите жертвоприношения. Може би епископ Патрициус бе избрал този момент да разкаже тази история, защото всички бяха още зашеметени от станалото и никой не бе наясно какво точно са видели?
	Гуенхвифар се прекръсти, защото си спомни какво й бе разказвала някога Моргана. На Авалон разправяли, че Исус Назарянина сам бил идвал на Свещения остров, още като юноша, за да го обучават мъдрите друиди от Гластънбъри. След кръстната му смърт Йосиф Ариматейски, който според някои му бил чичо, а според други — осиновител, се върнал отново тук, забил тояжката си в земята на Гластънбъри и тя разцъфтяла. От нея поникнал свещеният храст на острова. Беше възможно тогава Йосиф да е донесъл и чашата, от която Исус е пил на Тайната вечеря. Да, Граалът бе свят — несъмнено. Та нали, ако не бе пратен от Бога, тогава видението трябваше да е плод на магия — а как би могло такава красота, такова щастие да бъдат сатанинско творение?
	Но все пак, каквото и да казваше епископът, този дар нямаше да доведе до добро. Гуенхвифар изведнъж потръпна. Един по един бяха ставали рицарите на Кръглата маса, всеки бе давал обета си и веднага след това всички бяха тръгнали на път. Кралицата огледа почти напълно опустялата зала. Нямаше ги вече — всички рицари на крал Артур, всички до един, освен Мордред, който обеща да остане при владетеля, и Кай, който бе вече прекалено възрастен и куцаше зле, та не би могъл да тръгне с останалите. Артур не погледна Кай. Съзнаваше, че трябва някак да го утеши, че не е могъл да тръгне и той. После каза:
	— Щеше ми се да тръгна с тях и аз — ако беше възможно. Нека съхранят мечтата си.
	Гуенхвифар стана и наля вино в чашата му. Дощя й се да бяха сами в стаята си, а не в залата с внезапно опустялата Кръгла маса.
	— Артур, ти си знаел какво ще се случи — нали каза, че очакваш по Великден да се случи чудо?
	— Да — облегна се уморено кралят на трона си. — Но ти се кълна, че не бях запознат с плановете на епископ Патрициус и Мерлин. Знаех само, че Кевин е успял да донесе от Авалон друидските светини. — Той постави ръка на дръжката на меча си. — Мечът ми бе даден, когато бях коронясан за крал — а сега той бе поставен в служба на това кралство и на Христа. Смятах, също като Мерлин, че най-светите мистерии на древността трябва да бъдат поставени в услуга на Бога — толкова повече, че всички богове са въплъщение на Единия, както ни учеше Талиезин. В стари времена друидите са наричали бога с други имена, но тъй или иначе, тези светини принадлежат Богу и Нему трябваше да бъдат върнати. Но какво се случи днес в тази зала — това не знам.
	— Ти твърдиш, че не знаеш?! Та нима не разбираш, че това бе истинско чудо, че Дух Свети слезе сред нас, за да разберем, че Граалът трябва да служи Богу?
	— На моменти и аз мисля така — каза бавно Артур. — Но после си казвам… Дали това не е плод на магиите на Мерлин — че всички имахме видения и сме убедени в чудото? Защото виж — всички мои рицари ме напуснаха и никой не знае ще ги видя ли някога пак.
	Той вдигна очи към нея — Гуенхвифар видя, сякаш отдалеч, че веждите му бяха вече съвсем бели, а и косата му беше посребрена. Артур продължи:
	— Не разбра ли, че Моргана беше тук?
	— Моргана ли? — Гуенхвифар поклати глава. — Не. Защо не дойде да ни поздрави?
	Той се усмихна.
	— Нима не знаеш? Когато напусна този двор, тя бе в немилост пред мен.
	Устните му се свиха, а ръката му неволно потърси дръжката на Екскалибур — сякаш да се убеди, че мечът още виси на хълбока му. Сега мечът бе поставен в обикновена, даже грозна кожена ножница; Гуенхвифар така и не бе посмяла да попита какво се е случило с другата ножница — онази, която Моргана бе бродирала за него преди много години, но сега вече предполагаше какво е било в основата на разпрата между двамата.
	— Ти така и не научи — но тя подстрекаваше към бунт против мен. Искаше да постави на трона любовника си Аколон — вместо мен…
	Преди малко Гуенхвифар имаше чувството, че никога повече няма да се гневи на нито едно живо същество на Божия свят — дори сега изпита по-скоро жал към Моргана. Дожаля й и за Артур, защото знаеше колко много обичаше и вярваше на сестра си, а тя го бе измамила така жестоко.
	— Защо не ми каза още тогава? Аз никога не съм й вярвала.
	— Тъкмо затова. — Артур я притисна здраво към себе си. — Мислех, че няма да понеса, ако ми кажеш, че никога не си й вярвала и че винаги си ме предупреждавала да не й се доверявам и аз. Но днес Моргана беше тук. Беше преоблечена като стара селянка. Стори ми се стара, Гуенхвифар. Стара, болна и съвсем безобидна. Все си мисля, че е дошла, за да хвърли още един поглед на този дворец, където някога е била властваща херцогиня, а може би да види и сина си… Изглеждаше по-стара от майка ни преди смъртта й. — Той помълча. Пресмяташе нещо на пръсти, после каза. — Но то си е така. Тя е по-стара, отколкото беше майка ни, когато умря, а и аз доживях доста по-напреднала възраст от баща си. Да, Гуенхвифар, не мисля, че Моргана бе дошла, за да върши зло, пък и да е имала такива намерения, чудото ги е осуетило.
	Артур замълча отново. Гуенхвифар знаеше, че не иска да каже на глас, че още обича Моргана и че тя му липсва.
	„Колкото повече години минават, толкова повече стават нещата, които не мога да кажа на Артур — както и тези, които той не може да каже на мен. Но днес поне можахме да говорим за Ланселет и за любовта, която свързва и трима ни.“ За миг й се стори, че тъкмо тази любов е голямата истина на живота й. Защото любовта не може да се мери и тегли — толкова любов за единия, толкова — за другия. Любовта беше безкраен, вечен поток, и колкото повече обичаш, толкова повече обич можеш да дадеш — и сега тя искаше да даде обичта си всекиму, също както бе дадена и на нея, когато видя пред себе си Божията майка.
	Днес сърцето й се стопляше дори при мисълта за Мерлин.
	— Виж как се мъчи Кевин с арфата си. Да пратя ли някой да му помогне, Артур?
	Артур се поусмихна и отвърна.
	— Няма нужда. Не виждаш ли, че Нимю е вече при него?
	Гуенхвифар отново се почувства понесена от потока на обичта — този път почувства нежност към дъщерята на Илейн и Ланселет — нали те бяха едни от хората, които бе обичала най-много на този свят? Ето, Нимю бе хванала Мерлин под ръка… Също като в старата приказка за девицата, която се влюбила в грозен горски звяр. Да, днес Гуенхвифар обичаше и Мерлин, и се радваше за него, задето младите, силни ръце на Нимю го подкрепяха.


	Дните минаваха един след друг в опустелия кралски двор в Камелот. За Гуенхвифар Нимю все повече се превръщаше в дъщерята, която никога не бе имала. Момичето се вслушваше почтително във всяка нейна дума, ласкаеше я незабележимо, и винаги бе готово да й помогне, с каквото може. Само едно нещо не харесваше кралицата у Нимю — тя прекарваше прекалено много време с Мерлин.
	— Той може да твърди, че е приел Христовата вяра, детето ми — предупреждаваше я Гуенхвифар, — но в сърцето си е все същият стар езичник. Полагал е клетва съгласно варварските обичаи на друидите, от които ти сама се отрече — нали си виждала змиите на китките му!
	Нимю плъзна пръсти по собствените си китки. Кожата им беше нежна като коприна.
	— Но Артур също носи знака на змиите — възрази тя меко, — че дори и аз можех да го нося, братовчедке, ако не бях получила просветление. Мерлин е мъдър мъж, пък и няма друг в цяла Британия, който да свири на арфа като него.
	— Но той е и връзка с Авалон, която не желаеш да прекъснеш — каза Гуенхвифар по-остро, отколкото всъщност искаше.
	— Не, не — отвърна Нимю. — Моля те, братовчедке, никога не говори с него за това. Той никога не ме е виждал на Авалон, не ме познава, и не бих искала да ме има за вероотстъпница…
	Изглеждаше толкова притеснена, че Гуенхвифар каза с обич:
	— Щом искаш, няма да му казвам. Не съм споменавала дори пред Артур, че си дошла при нас от Авалон.
	— Толкова обичам музика, и най-вече арфа — продължи настоятелно Нимю. — Нали мога да продължа да разговарям с него?
	Гуенхвифар се усмихна снизходително.
	— Баща ти също е добър музикант — разправял ми е, че майка му е поставила арфа в ръцете, още когато бил прекалено малък, за да държи меч, и сама го научила как да дърпа струните. Щях да приема Мерлин по-лесно, ако се занимаваше само с арфата си, но той настоява да бъде съветник на Артур. — Тя потръпна и допълни: — Този човек изглежда просто чудовищно!
	Нимю отговори търпеливо:
	— Съжалявам, че си настроена против него. Та това не е по негова вина — сигурно той също би искал да е красив като баща ми или Гарет.
	Гуенхвифар сведе глава.
	— Знам, че е жестоко от моя страна, но от дете изпитвам отвращение към хора с физически недъзи. Все още не съм убедена, че видът на Кевин не ме е накарал да пометна последния път, когато се надявах, че ще износя живо дете. Нали, ако Бог е добър, то и всичко, което идва от него, трябва да е красиво, а грозното и изроденото — творение на дявола?
	— Не — каза Нимю. — Не ми се вярва да е тъй. Та нали в Светото писание е казано, че сам Бог подлага хората на изпитания — нали Той е пратил проказа на Йов, и по негова воля китът погълнал Йона. Та нали тъкмо Божиите избраници са тези, които страдат най-много приживе, както е страдал Христос. Може дори да се каже, че тъкмо богоизбраните страдат повече от обикновените хора. А може би Кевин изплаща някой тежък грях, който е сторил в предишен живот.
	— Епископ Патрициус винаги казва, че това са езически вярвания и че никой истински християнин не бива да се поддава на тези лъжи — че сме можели да се прераждаме. Ако е тъй, как бихме могли да отидем на небето?
	Нимю се усмихна неволно, защото си спомни как преди много години Моргана й каза: „Никога повече не ме занимавай с това, което ти е казвал отец Грифин.“ Изпита желание да каже нещо подобно на Гуенхвифар, но запази спокойствие и продължи със сладък глас:
	— О, не, братовчедке. Нали пак в Светото писание се разказва как хората питали Йоан Кръстител кой е той. Някои казвали, че Месията, когото очакват, ще е прероден пророк Илия, а пък Исус Христос казал: „Казвам ви, че Илия е сред вас, но вие не го познахте“, и хората разбрали, че говори за Йоан. Значи сам Христос е вярвал в прераждането — защо да не вярват и хората?
	Гуенхвифар се зачуди откъде Нимю познава толкова добре Светото писание, след като е отрасла на Авалон. После си спомни как на моменти бе й се струвало, че и Моргана знае Светото писание по-добре от нея самата.
	Нимю поде:
	— Може би свещениците не ни разрешават да вярваме в прераждането, за да бъдем добри още в настоящия си живот. Други пък вярват, че не остава много време до свършека на света и Второто пришествие, и мислят, че ако хората се надяват да се поправят в друг живот, няма да имат време за това. Ако хората бяха убедени, че ще се преродят, биха ли се старали много да бъдат безукорни в сегашното си съществувание?
	— Такава вяра ми се струва опасна — отвърна Гуенхвифар. — Ами ако хората са убедени, че рано или късно всеки ще достигне спасение — в един или друг живот, какво ще им попречи да грешат в сегашния, вярвайки, че рано или късно Божията милост ще ги осени?
	— Струва ми се, че нито страхът от свещениците, нито Божият гняв, нито каквото и да било друго би възпряло човечеството от прегрешения — отвърна Нимю. — Човеците биха се отрекли от злото единствено ако достигнат висшата мъдрост през всичките си прераждания и осъзнаят, че грехът е безсмислен и рано или късно се заплаща.
	— Тихо, дете! — възкликна Гуенхвифар. — Ами ако някой те бе чул да изказваш такива еретични мисли? Въпреки че — продължи тя след кратко замисляне; — след последния Великден и аз все повече се убеждавам, че Божията любов и милост са безгранични, и че може би някои грехове не Го гневят чак толкова, колкото ни карат да вярваме свещениците… Ето на, сега и аз говоря като еретичка!
	Нимю се усмихна и си каза: „Не съм дошла в двора, за да просвещавам Гуенхвифар. Имам далеч по-сериозна и опасна мисия и не ми е работа да я водя към истината — а тя е, че рано или късно всеки ще достигне просветление.“
	— Нима не вярваш във Второто пришествие, Нимю?
	„Не“, отвърна на себе си Нимю, „не вярвам. Вярвам, че просветлените, какъвто е и Христос, идват само веднъж, след като в многобройни прераждания са постигнали висшата мъдрост, и след това отиват завинаги във вечността; но вярвам, че висшата мъдрост ще прати още и още просветлени, за да насочват човечеството по правия път — и че човечеството винаги ще посреща тези хора с кръст, клади и камъни.“
	— Не е толкова важно в какво вярвам аз, братовчедке — важна е истината. Някои свещеници казват, че Бог е любов, а други, че идва с меча на отмъщението. Понякога си мисля, че действителното призвание на свещениците е да наказват хората, защото те не са се вслушали в думите на Христа за всеобщата любов. Затова Бог ги наказва с омраза и фанатизъм.
	Нимю спря, за да не ядосва повече Гуенхвифар. Но кралицата каза само:
	— Е, Нимю, познавам и такива свещеници.
	— Но след като и сред свещениците има лоши хора — каза Нимю, — не виждам причини сред друидите пък да няма добри.
	Гуенхвифар си каза, че в това разсъждение би трябвало да има някаква грешка, но тя не може да я открие.
	— Може и да си права, мила. Но ми е неприятно да те виждам толкова често с Мерлин… Въпреки че и Моргана го харесваше… Даже на времето се говореше, че й е бил любовник. Винаги съм се чудила как придирчива жена като нея е могла да търпи докосването му.
	Това бе новост за Нимю и тя реши да не го забравя. Може би така Моргана бе научила слабостта му, която сподели с нея? После каза:
	— От всичко, на което ме учеха на Авалон, най-много обичах музиката, а от Светото писание най-много обичам да чета онзи псалмопевец, който казва да славим Бога с лютня и арфа. А Кевин ми обеща да ми намери арфа, защото не донесох тук своята. Мога ли да го повикам тук, братовчедке?
	Гуенхвифар се поколеба, но не можа да устои на нежната усмивка на младото момиче и каза:
	— Разбира се, дете мое.


	11

	Скоро след това дойде Мерлин — „Не“, каза си Нимю, „не трябва да забравям, че той не е вече Мерлин, а само Кевин Арфистът, който предаде Авалон“. Един прислужник носеше неговата „дама“. „Сега той е вече християнин“, продължаваше да мисли Нимю, „и не е задължен да спазва закона, според който непосветен човек няма право да пипа арфата му. Така поне по-лесно си намира помощник“.
	Кевин се подпираше на две тояги и така влачеше напред осакатеното си тяло. Въпреки усилието той се усмихна на дамите и каза:
	— Кралице, лейди Нимю, ще трябва да си представите как моят галантен дух ви прави поклона, който непокорното ми тяло отказва да изпълни.
	Нимю прошепна:
	— Моля те, братовчедке, покани го да седне — трудно му е да стои прав дълго време.
	Гуенхвифар направи знак на Кевин да седне. За първи път бе доволна, че зрението й изневерява — поне не можеше да вижда ясно уродливото тяло на арфиста. За миг Нимю изпита страх, че помощникът на Кевин може да е от Авалон и да я разпознае, но човекът носеше одежди на дворцов прислужник. Как бе възможно Моргана или старата Рейвън да са виждали толкова напред в бъдещето, та да наредят тя да бъде отглеждана в пълно уединение — и по този начин сега да бъде единствената напълно обучена жрица от Авалон, която Мерлин изобщо не познаваше? Нимю приемаше, че е само пионка в голямата игра на съдбата. Изпратена бе да изпълни мисията си без други оръжия, освен красотата и съхранената си девственост — единствено с тяхна помощ тя трябваше да отмъсти на човека, изменил на Великата богиня.
	Нимю взе една от възглавничките, поставени на нейния стол, и отиде да я подложи под ръката на Мерлин. Костите му направо стърчаха под кожата, а когато тя докосна лакътя му, изпита чувството, че подутите му стави направо горят. За миг я обзе съчувствие и тя се възбунтува срещу това, което трябваше да стори.
	„Богинята сигурно ще може да си отмъсти и сама! Та този човек е страдал и страда достатъчно много и сега! Богът на християните е страдал продължение на един ден на кръста, а Кевин е като разпънат на кръст за цял живот в това обезобразено тяло!“
	И все пак — имаше хора, изгорели на кладата за вярата си, които не бяха се пречупили и не бяха предали Мистериите. Нимю си наложи да бъде твърда. Обърна се към Мерлин и поде със сладък глас:
	— Господарю Мерлин, би ли посвирил на арфата си за мен?
	— За теб, лейди — отвърна с богатия си, плътен глас Кевин, — ще свиря колкото и каквото желаеш, и бих искал да съм като онзи древен бард, който можел да накара с музиката си дърветата да танцуват!
	— О, не — отвърна Нимю с присмехулна гримаса. — Какво ли бихме сторили, ако тук нахлуят танцуващи дървета? Цялата зала ще потъне в пръст и после прислужничките на кралицата ще трябва да тичат с метли и парцали да я чистят. Нека дърветата си седят там, където им е мястото, а ти ми попей.
	Мерлин придърпа арфата към себе си и засвири. Нимю се бе разположила в нозете му, на пода, вперила големите си очи в лицето му. Погледът, който Мерлин отправяше от време на време към девойката, напомняше на кралицата начина, по който голямо куче следи господаря си — предано и с обожание. Гуенхвифар приемаше това чувство като нещо естествено. Тя самата цял живот бе обект на преклонение, затова и погледът на Кевин не я накара да се замисли — това бе естествената дан, която мъжете плащаха на женската красота. Може би беше редно да поговори все пак с Нимю — момичето бе младо и можеше да се главозамае. Наистина, как бе възможно да седи толкова близо до този грозник и да не откъсва поглед от него?
	Гуенхвифар бе леко озадачена от нещо в поведението на Нимю. Пълното съсредоточаване на момичето сякаш не се дължеше просто на удоволствието от великолепната музика. Не беше и непрестореното възхищение на младо и наивно момиче пред един зрял и опитен мъж. Не, не беше и предизвикано от внезапно лумнала страст — такова нещо Гуенхвифар би почувствала веднага и до известна степен би проявила разбиране — нали тя самата знаеше отлично как внезапно връхлита любовта и помита всичко по пътя си! Любовта я бе пронизала като светкавица и бе разрушила мигновено всякакви надежди, че бракът й с Артур би могъл да бъде щастлив. Да, нейната любов бе като проклятие, но тя знаеше от самото начало, че двамата с Ланселет не биха могли да се противопоставят на властта й. Затова бе свикнала да живее с мъката си — и би разбрала Нимю, ако и на нея се бе случило нещо подобно, колкото и неподходящ обект за страст да й се виждаше Мерлин. Но тук имаше нещо друго — Гуенхвифар не можеше да разбере какво точно и това я безпокоеше.
	„Най-обикновено плътско привличане?“ Можеше да е и така, но от страна на Кевин — Нимю беше прелестна, и колкото и предпазлив да беше Кевин, такава красота би подлудила всеки мъж. Но не й се вярваше Нимю да е толкова неотразимо привлечена от Кевин, след като така упорито бе отблъсвала ухажванията на най-красивите млади рицари в кралския двор.
	От мястото си в нозете на Мерлин Нимю почувства, че Гуенхвифар я следи с поглед, но не отклони очи от Кевин. „Наистина може да се каже“, Мислеше си тя, „че в момента го омагьосвам“. За да може тя да постигне целите си, необходимо бе Кевин да бъде изцяло в нейна власт — неин роб и жертва. Нимю отново потисна надигащото се у нея състрадание. Не биваше да забравя, че провинението на този човек бе нечувано — не само бе предал Мистериите и тайното познание, но бе допуснал и свещените друидски реликви да попаднат в ръцете на християните, да бъдат осквернени. Нимю потисна с усилие на волята си друга мисъл, която се роди в съзнанието й — че християните не искаха да осквернят, а да осветят по своему реликвите на старата вяра. Но нали те нямаха представа от дълбокия смисъл на Мистериите? Освен това Кевин безспорно бе клетвопрестъпник.
	„И Богинята се яви — за да предотврати осквернението на реликвите.“ Нимю беше достатъчно добре обучена, за да съзнава ясно на какво е присъствала по Великден; дори сега потръпна при мисълта за видението, явило се пред рицарите на Кръглата маса на онзи празничен ден. Разбираше, че се е докоснала до нещо безмерно свято.
	А Мерлин бе пожелал да оскверни тази святост. Затова и трябваше да загине — като куче, като предател, какъвто си беше.
	Арфата бе замлъкнала. Кевин проговори:
	— Имам една арфа за теб, лейди. Ще се радвам, ако се съгласиш да я приемеш. Правил съм я със собствените си ръце, когато бях млад и за първи път се озовах на Авалон. Правил съм и други, може би по-добри, но искам да ти подаря тази, защото дълго съм я носил със себе си. Стига да пожелаеш, тя е твоя.
	Нимю запротестира, че не може да приеме толкова ценен подарък, но вътрешно ликуваше. Щеше да притежава нещо, което му е било скъпо, нещо, което бе създал със собствените си ръце — това щеше да създаде между тях връзка, също толкова силна, както ако можеше да отреже кичур от косите му или да вземе капка негова кръв. Малко бяха дори обитателите на Авалон, които знаеха това — че един предмет, силно свързан с мислите, сърцето и страстите на човека, съхраняваше част от душата му; и притежанието на такъв предмет даваше по-голяма власт над този човек, отколкото притежанието например на косми от тялото му.
	Нимю мислеше доволно: „Той сам ми отдава душата си“. Когато арфата бе положена в ръцете й, тя започна да я милва — колкото и грубо да бе изработена, дървото бе огладено от опиране до тялото на арфиста. Струните тръпнеха от любовта, с която ги бе докосвал — и сега бе посегнал към тях, сякаш да ги погали.
	Нимю подръпна струните, за да провери звука. Арфата наистина беше чудесна. Кевин бе съумял да постигне идеалната извивка на рамката, която позволяваше да се изтръгне от струните почти съвършен звук. А беше я правил още като момче, с обезобразените си ръце… „Защо не бе продължил да се занимава само с музика, защо му е било да се набърква в управлението на кралството?“ каза си Нимю, отново измъчвана от съчувствие към жертвата си. Но на глас каза:
	— Толкова си мил с мен…
	Гласът й трепереше, защото тържествуваше вътрешно, но се надяваше, че той ще отдаде това на вълнението й. „Сега, когато арфата е в ръцете ми, той скоро ще бъде мой — телом и духом!“
	Но още не бе настъпил моментът. С кръвта си чувстваше, че сега луната се пълни — а такава магия, каквато й трябваше, можеше да се направи само в безлунна нощ — по времето, когато Богинята крие светлината си и тайните намерения дават плод.
	Не биваше да предизвиква по-рано страстта му до такава степен, че да не може да се владее. Не биваше да допуска състраданието да й попречи да постигне целта си.
	„Той ще ме пожелае, когато изгрее пълната луна; ненарушима връзка изковавам с двуостър меч — въжето има два края… Аз ще го желая също, няма да мога да се опазя…“ Защото, ако властта на магията трябваше да бъде пълна, необходимо бе тя да свърже омагьосващия и омагьосания. Тръпка на ужас разтърси Нимю, защото знаеше, че властното заклинание ще подейства и на нея самата, ще се отрази и на нейните чувства. Нямаше да може да избяга от страстта и желанието; за да изкове магията, трябваше да ги почувства и тя. Страх сви сърцето й — ясно й бе, че както Мерлин щеше да бъде безпомощна играчка в ръцете й, тъй и тя самата можеше да попадне в неговата власт. „Какво ще стане с мен, Велика майко? Прекалено висока е цената, която трябва да платя… Стори тъй, че това да не ме постига… Не, не, страхувам се…“
	— Нимю, скъпа — прекъсна мислите й Гуенхвифар, — сега, когато получи арфата, няма ли и ти да ни посвириш и попееш?
	Нимю склони глава, така че гъстите й коси паднаха като завеса пред лицето й, и хвърли през тях плах поглед към Мерлин.
	— Да посвиря ли наистина?
	— Моля те, лейди — отвърна той. — Гласът ти е сладък и мисля, че пръстите ти ще изплетат магия от струните…
	„Тъй и ще стане, ако ми помогне Богинята“. Нимю плъзна пръсти по струните. Спомни си овреме, че не бива да свири нито една от песните на Авалон, които той би разпознал. Затова първо запя една песен, която пееха на трапезата в кралския двор. Думите никак не прилягаха в устата на една девица. Гуенхвифар веднага доби възмутен вид. Нимю не пропусна да отбележи това и си каза: „Така е по-добре. Докато се възмущава от непристойното ми за благородна девица поведение, няма да се сети да търси причините за избора ми“. Сетне запя една тъжна песен, която бе научила от един арфист — северняк. В нея се разправяше за един рибар, който търси с поглед светлините на родния бряг.
	Когато песента свърши, тя стана и отново погледна плахо Кевин.
	— Благодаря ти, че ми даде да посвиря на тази арфа. Мога ли да я заемам и друг път, та ръцете ми да не губят умението си?
	— Арфата е подарък за теб — отвърна Кевин. — Сега, когато вече чух как свириш на нея, не бих допуснал да попадне в други ръце. Моля те, задръж я — аз имам много други.
	— Не заслужавам да си толкова мил с мен — промълви тя, — но те моля за още нещо. Сега, когато вече мога да си свиря сама, не ме лишавай напълно от възможността да се наслаждавам на твоята музика.
	— Ще ти свиря винаги, когато пожелаеш — каза Кевин. Виждаше се, че думите се изтръгват направо от сърцето му. Докато се навеждаше, за да вземе арфата, Нимю успя да се отърка уж неволно в него. В същия момент прошепна толкова тихо, че Гуенхвифар не чу нищо:
	— Думите са безсилни, за да изразя благодарността си към теб. Дано дойде време, когато ще мога да ти се отблагодаря, както подобава.
	Той я изгледа напълно зашеметен. Нимю усети, че му отвръща с не малко пламенен поглед.
	„Двуострият меч… Аз също съм жертва…“
	Кевин си тръгна, а Нимю седна послушно до Гуенхвифар и се опита да се съсредоточи в преденето.
	— Колко хубаво свириш, Нимю — подзе кралицата. — Не те питам къде си се научила. Чувала съм веднъж Моргана да пее тъжната песен, която и ти изпя преди малко.
	Нимю каза, отвръщайки поглед:
	— Разкажи ми нещо за Моргана. Тя вече бе напуснала Авалон, когато аз пристигнах там. Била е омъжена за някакъв крал в… Лотиан ли беше?
	— В Северен Уелс… — подхвана разказа си Гуенхвифар.
	Нимю знаеше отлично всичко, но все пак не лъжеше. Моргана продължаваше да си бъде за нея пълна загадка. Искаше да узнае как я възприемат хората, с които бе живяла във външния свят.
	— Моргана беше моя придворна дама — тъкмо казваше Гуенхвифар. — Артур ми предложи да я приема в свитата си още в деня на нашата сватба. Разбира се, той също не я познаваше добре, тъй като бяха расли разделени…
	Заслушана внимателно в разказа на Гуенхвифар, Нимю, обучена да разпознава човешките чувства, разбра, че под явната неприязън на кралицата към Моргана се крият други, по-дълбоки чувства — уважение, страхопочитание, и дори някаква нежност. „Ако Гуенхвифар не бе толкова фанатична привърженица на християнството, щеше да обича Моргана“.
	Поне докато разказваше историята на Моргана, макар че през цялото време я заклеймяваше като зла вещица, кралицата не я занимаваше с обичайните си набожни глупости, които отегчаваха Нимю до сълзи. От време на време вниманието й се отклоняваше от разказа на Гуенхвифар. Привидно слушаше съсредоточено, кимаше, съгласяваше се и се удивляваше, когато това беше нужно, но мислите й бяха в хаос.
	„Боя се — искам да направя Мерлин свой роб, но мога аз да стана негова робиня… Богиньо! Нали не аз съм тази, която ще се изправи пред него? Нали това ще си всъщност ти?“
	Още четири нощи оставаха до пълнолуние, а Нимю вече чувстваше прилива на живота в кръвта си. Не можеше да забрави очите на Кевин, магнетичния му поглед, богатия, плътен звук на гласа му, и разбираше, че вече е в плен на собствените си заклинания. Съзна, че не изпитва и най-малкото отвращение към обезобразеното му тяло. Единственото нещо, което чувстваше, бе потокът на живота, който пулсираше и в него.
	„Ако му се отдам по пълнолуние, тогава жизнените сили при двама ни ще са в прилив — тогава той ще пожелае това, което желая и аз и двамата ще се слеем в едно цяло…“ Желаеше го до болка, копнееше да бъде докосвана от чувствителните му ръце, да чувства топлината на дъха му. Тялото й агонизираше в мъчителен глад и тя разбираше, че това отчасти е отражение на неговата неудовлетворена страст. Магическата връзка, изкована от самата нея между двамата, я караше да се измъчва от неговото страдание.
	„Когато потокът на живота е най-буен, под пълната луна, тогава Богинята ще приеме любимия си…“
	Това, което щеше да стане между тях, не бе чак толкова невероятно. Тя бе дъщеря на рицаря на кралицата, на най-близкия приятел на краля. Кевин бе Мерлин Британски, но за разлика от християнските свещеници, той имаше правото да се жени. Придворните щяха да се радват, ако се заговореше за сватба между такива високопоставени особи, макар че някои дами сигурно щяха да се възмутят при мисълта, че тя ще отдаде нежното си тяло на мъж, който в очите им бе урод. Артур сигурно бе наясно, че след това, което бе сторил, Кевин не би могъл да се върне на Авалон — но независимо от това той си запазваше мястото на кралски съветник. Беше и съвършен музикант. „Би имало място за нашето щастие… Под светлината на пълната луна ще зачена от него… И ще нося детето му с радост! Та той не е роден в този чудовищен вид — уродството му се дължи на мъките, понесени от него още като дете. Би могъл да има прекрасни деца…“ Нимю се опита да възпре мислите си, уплашена от буйния им поток. Не, не биваше да се заплита в собствените си мрежи. Трябваше да се въздържа, макар че изпълващата се луна караше кръвта във вените й да кипи, трябваше да понася агонията на отричането. Трябваше да чака, да чака…
	А бе го очаквала толкова години… Бе очаквала магията на мига, в който отстъпваш пред властния порив на живота. Жриците на Авалон познаваха този повик — всяка от тях го бе чувствала, когато лежаха в полята, в нощта на Белтейн, когато призоваваха Богинята и тя се въплъщаваше в телата и сърцата им… Но има и по-силна магия, и тя идва от съхранението на силата — от заприщването на потока. Нещо подобно имаше при християните — когато настояваха посветените на Христа девици да живеят далеч от света, та в тях да гори с по-висок пламък неизчерпаната жизнена сила. Отреклите се от плътта техни свещеници трябваше да съсредоточат всички сили на живота и съзнанието си в служба на вярата. Такава бе властта на отречението — и Нимю я бе чувствала във всеки жест на Рейвън — Рейвън, която никога не проговаряше за нещо обикновено, ежедневно, и затова пожелаеше ли да отприщи силата си, тя бе непобедима. Нимю често се бе чудила в усамотението си в храма, когато й забраняваха да се вижда с останалите момичета или да изпълнява с тях обичайните ритуали, когато чувстваше нерядко, че във вените й напира такава сила, че понякога избухваше в истеричен плач или изскубваше кичури от косата си и издираше с нокти лицето си… Беше се чудила защо са я отделили така, защо тъкмо тя трябва да понася ужасното бреме на самотата, без никога да изпита облекчение. Но бе се доверила на Богинята и на учителите си, и затова сега те на свой ред й бяха поверили тази задача.
	Бе като съд, зареден с енергия, като някоя от свещените реликви, докосването до които е равносилно на смърт за непосветените, и цялата тази власт, насъбрала се у нея през дългите години на обучението й, сега щеше да й помогне да плени Мерлин. Но трябваше да се чака. Луната трябваше да се изпълни и отново да започне да намалява. Щеше да действа, когато владее другата страна на Луната — не под знака на плодородието, а на безплодието — не в името на живота, а на тъмната магия, по-стара от живота.
	Мерлин също знаеше това — бе чувал старото поверие за проклятието на тъмната луна, за знака на безплодието… Трябваше да е напълно обезумял, та да не се зачуди защо тя го отблъсва при прилива, а го приема при отлива. Все пак Нимю имаше едно предимство — той никога не бе я виждал на Авалон значи не можеше да предположи, че тя също е обучавана в древната мъдрост. Но вълшебството, което ги свързваше, течеше в две посоки, и може би той щеше да прочете мислите й? Длъжна бе да се пази, та той да не проникне в съзнанието й и да долови тайните й кроежи.
	Вече бе измислила как да го привърже още по-силно към себе си. Щеше да го помоли да й разкаже за детството си, да й разкаже как е бил обезобразен тъй жестоко. Проявеното съчувствие създаваше неразрушима връзка. Нимю знаеше как точно ще го докосне с върха на пръстите си… И отчаяно съзнаваше, че търси начин да е близо до него не за да осъществи плановете си, а за да задоволи неутолимия глад, който изпитваше по неговата близост.
	„Нима мога да доведа това до край, без да унищожа и себе си?“


	— Ти не дойде на пиршеството, организирано от кралицата — шепнеше Мерлин, взрян в очите на Нимю, — а аз бях съчинил нова песен, посветена на теб… Тогава се пълнеше луната, а властта на пълната луна е огромна, лейди…
	Тя го загледа с интерес.
	— Наистина ли? Не разбирам от тези неща… Нима си магьосник, лорд Мерлин? Понякога наистина се чувствам съвсем безпомощна, сякаш съм в примката на някаква изкована от теб магия…
	По пълнолуние се бе скрила в покоите си. Беше убедена, че ако той я погледнеше по това време в очите, би проникнал в мислите й, би разбрал най-съкровените й желания. Сега, когато властта на луната не бе вече толкова силна, се надяваше да съумее да се опази от него.
	— Изпей ми тази песен сега.
	Седеше, заслушана в песента, и цялото й тяло тръпнеше като струните на арфата под пръстите му.
	„Не, не мога да го понеса… Трябва да действам. Още преди следващото новолуние“. Изчакаше ли още една луна, щеше да се поддаде на непреодолимото желание, на магията, която сама бе изплела помежду им… „Ще стана негова завинаги — в този живот и след него…“
	Тя посегна и докосна изкривените кости на китката му. Дори само това докосване я накара да се задъха от копнеж. Забеляза как се разшириха зениците му, долови учестеното му дишане, и предположи как се чувства и той.
	„Измама“, мислеше тя. „Ще го предам, защото такива са незнайните пътища на съдбата.“ Предателството се наказваше хилядократно от Богинята, живот след живот; предаденият и предателката щяха да страдат и да останат завинаги свързани от страшната сплав на любов и омраза — в продължение на хилядолетия. Но нали тя щеше да стори това по повелята на Богинята, нали щеше всъщност да накаже един предател за деянието му… Нима и тя трябваше да бъде наказана на свой ред? Ако бе тъй, значи и в селенията на боговете нямаше справедливост…
	„Христос е казал, че искреното разкаяние пречиства от всякакъв грях…“
	Но съдбата и законите на вселената не могат да бъдат пренебрегвани с лека ръка. Звездите няма да спрат вечния си път, само защото някой им е заповядал да спрат.
	Да бъде тогава — може би това, че тя щеше да предаде Мерлин, бе само част от нещо, започнато от тях двамата още преди древните земи от преданието да потънат в морските вълни. Такава бе съдбата й и тя не смееше да й се противопостави. Мерлин бе престанал да свири. Ръката му нежно се сключи около нейната — без да съзнава какво върши, Нимю докосна с устни неговите. „Късно е. Нищо не мога вече да променя.“
	Не. Нямаше да може да промени нищо от мига, когато бе преклонила глава и бе приела мисията, възложена й от Моргана. Всичко бе решено още в онзи далечен миг, когато бе положила клетвата на Авалон…
	— Разкажи ми нещо повече за себе си — прошепна тя. — Искам да узная всичко за теб, господарю мой…
	— Не ме наричай така. Името ми е Кевин.
	— Кевин — повтори тя, едва доловимо, с нежен глас, и докосна леко ръката му с върха на пръстите си.
	Ден след ден Нимю изплиташе своето заклинание — с докосване, погледи и прошепнати думи, а луната все повече клонеше към своята тъмна фаза. След първата бърза целувка тя се отдръпна като уплашена. „Но аз наистина съм уплашена. През живота си не съм се бояла така.“ Никога, нито веднъж през всички години, прекарани в самота, тя не бе предполагала, че е способна на такава страст, на такъв бурен копнеж; магията бе повлякла и нея по съдбовния път. Заклинанията усилваха желанието не само у него, но и у нея. Веднъж измъчен непоносимо от нежния й шепот, уж неволните докосвания, от мекия допир на косите й до лицето му всеки път, когато тя се навеждаше към него — Кевин се извърна и я сграбчи с такава сила, че тя започна да се боричка, за да се изтръгне от ръцете му, този път съвсем искрено уплашена.
	— Не, не бива… Ти не си на себе си, моля те, пусни ме! — стенеше тя, но Кевин я притискаше все по-силно, заровил лице в гърдите й, и я обсипваше с целувки, докато Нимю започна да вика отчаяно: — Страх ме е! Страх ме е!
	Той я пусна и се отдръпна. Гледаше я замаяно, дъхът му излизаше мъчително, с хриптене. Сетне затвори очи и остана известно време така, обезобразените му ръце почиваха отпуснати на коленете му. После зашепна:
	— Любов моя, скъпа моя бяла птичко, прости ми… Прости ми, любима моя… Сега Нимю разбра, че може да използва дори съвсем искрения си страх за своите цели и веднага захлипа:
	— А аз ти вярвах… Доверявах ти се…
	— Не биваше да ми вярваш — каза той прегракнало. — И аз съм мъж като всички останали… — тя трепна, дочула горчивата мъка в гласа му. — Аз съм мъж от плът и кръв и те обичам, Нимю, а ти си играеш с мен като с кученце и очакваш да бъда кротък като скопен кон. Да не би да мислиш, че като съм сакат, съм лишен и от мъжественост?
	И Нимю видя съвсем отчетливо картината, която се бе появила в неговото съзнание — споменът за мига, когато за първи път бе употребил тези думи. Бе ги отправил към първата жена, дошла при него по своя воля. Нимю видя Моргана, отразена в очите и мислите му — но това не бе онази Моргана, която познаваше тя, а една тъмнокоса жена с прекрасен глас и непреодолим чар, но в нея имаше и нещо ужасяващо — той я бе обожавал, но се бе и страхувал от нея, защото и през замайването, причинено от страстта, бе видял мига, когато щеше да удари светкавицата…
	Нимю протегна треперещите си ръце към него. Той нямаше да разбере вълнението й. Опита се да защити съзнанието си срещу нахлуващите в него мисли на Кевин и каза:
	— Никога не съм мислила такова нещо. Прости ми, Кевин. Аз… не можех иначе…
	„И това е самата истина. Богиньо, аз наистина не можех да постъпя иначе. Но все пак думите, които казвам, не означават това, което той чува“.
	В изгарящото я желание се примеси и жал, и малко презрение. „Как бих събрала иначе сили да сторя това, което съм длъжна да сторя… Но един мъж, така явно във властта на желанието, може да изглежда и жалък… Аз също треперя цялата, желанието разкъсва и мен, но никога няма да се оставя да ме води поривът на тялото ми…“
	Ето, затова Моргана й бе дала ключа към душата на Кевин, затова го бе предала в ръцете й. Сега бе моментът да каже думите, които щяха да укрепят силата на магията, да го предадат телом и духом в нейна власт, та да може тя да го върне на Авалон, където щеше да понесе заслуженото наказание.
	„Преструвай се! Прави се на някоя от безпомощните девици, които пърхат около Гуенхвифар — и без това умът, доколкото го имат, е между краката им!“
	Затова продължи колебливо, с плах глас:
	— Съжалявам… Знам, добре знам, че си мъж — и съжалявам, че се уплаших… — после впери очи в него през тежката завеса на косите си. Боеше се, че ако срещне открито погледа му, няма да издържи и ще разкрие измъчващото я двуличие. — Аз… аз наистина исках да ме целунеш, но когато ме прегърна… беше някак ожесточен, и ме уплаши. А и не бива да го правиш тук — не са подходящи нито времето, нито мястото. Нали някой може да влезе всеки момент! Кралицата би се разгневила — аз съм нейна придворна дама, а тя изрично е предупредила, че не желае дамите от свитата й да нарушават приличието…
	„Не може да е толкова глупав, че да повярва на такива прозрачни превземки!“
	— Горкото ми момиче! — Кевин вече покриваше ръцете й с целувки, явно дълбоко разкаян. — Как можах да бъда такъв звяр! Как не можах да преценя, че ще те уплаша! Толкова те обичам! Нимю, наистина ли се боиш от гнева на кралицата? Аз не мога… — той спря, защото се беше задъхал, пое си дълбоко дъх и продължи: — Не мога да продължа да живея така. Ако пожелаеш, ще напусна кралския двор. Но аз никога, никога не бих… — той отново замълча. Хвана здраво ръцете й в своите и каза: — Не бих могъл да живея без теб. Трябва да те имам или да умра. Няма ли да се смилиш над мен, любима?
	Тя сведе очи и въздъхна дълбоко. Незабелязано наблюдаваше изкривеното му от мъка лице, слушаше накъсаното му дишане. Най-сетне прошепна:
	— Как бих могла да ти отговоря?
	— Кажи ми, че ме обичаш!
	— Обичам те — държеше се напълно съзнателно като омагьосана, сякаш нещо по-силно от нея й налагаше да говори така. — Знаеш, че те обичам.
	— Кажи ми, че ще ми дариш любовта си, кажи ми… О, Нимю, ти си толкова млада и прекрасна, а аз — аз съм грозен и уродлив. Не мога да повярвам, че можеш да изпитваш любов към мен — дори сега имам чувството, че сънувам. Страхувам се, че умишлено ме довеждаш до това състояние, за да можеш после да се подиграваш на отблъскващия звяр, който пълзи в краката ти…
	— Не — отвърна тя. После с бързо движение, сякаш уплашена от собствената си смелост, се наведе и го целуна леко по очите. Сякаш лястовица се стрелна към челото му и отлетя отново.
	— Нимю! Нимю, ще дойдеш ли в стаята ми?
	Тя зашепна отново:
	— Страхувам се… Може да ни види някой. Не смея да се държа като покварена жена. Помисли си — може да ни разкрият. — Тя нацупи устни съвсем по детски. — Ако ни хванат, това само ще те накара да изглеждаш по-мъжествен, никому няма да дойде на ум да те кори, не ти ще бъдеш посрамен. Но аз — аз съм девица, и дойда ли в леглото ти, ще ме имат за разпътница, ако не и за нещо по-лошо…
	Успя да се разплаче. Докато сълзите се търкаляха по нежните й бузи, вътрешно триумфираше: „Мой е. Хванах го здраво в мрежите си…“
	— Бих сторил всичко, всичко, което пожелаеш, за да те опазя от позор, да те защитя, да се чувстваш спокойна — поде Кевин. Треперещият му глас звънтеше от искреност.
	— Знам, че мъжете обичат да се хвалят със завоеванията си — каза тя. — Откъде да знам, че няма да разкажеш на всички в Камелот, че се ползваш от благосклонността на една роднина на кралицата, и че тя е допуснала да отнемеш девствеността й?
	— Вярвай ми, довери ми се, моля те! Какво да сторя? Какво доказателство да ти дам за искреността си? Нима не разбираш, че съм твой — твое е сърцето ми, тялото ми и душата ми са твои…
	За миг тя дори се разгневи. „Не ми трябва прокълнатата ти душа“, простена нещо в нея. Беше така напрегната и искрено уплашена, че всеки момент можеше да се разплаче отново. Той отново я взе в прегръдките си и зашепна:
	— Кажи кога! Кога ще бъдеш моя? Кажи ми как да те убедя, че те обичам повече от всичко на този свят?
	Нимю се колебаеше.
	— Не можеш да дойдеш при мен. Спя в една стая с още четири придворни дами на кралицата, и всеки мъж, който се опита да влезе при нас, би попаднал веднага в ръцете на стражата…
	Той отново се наведе и прошепна, обсипвайки с целувки ръцете й:
	— Никога не бих сторил нещо, с което да те опозоря, любимото ми момиче. Аз имам отделна стаичка — много е малка, кажи-речи, като за куче, но поне не я споделям с никого — никой от кралската свита не би желал да има обща стая с мен. Би ли се осмелила да дойдеш там с мен?
	— Но сигурно можем да измислим нещо по-добро… — продължи да шепне Нимю Гласът й бе все така нежен и плах. „Да му се не види, не мога ли най-сетне да престана да се правя на невинна девственица и да предложа някакво място?!“
	— Не мога да си представя, че ще бъдем на сигурно място, където и да е в замъка, а пък…
	Тя стоеше права пред Кевин. Така, както бе седнал, гърдите й се опираха в лицето му. Той я обви с ръце и зарови лице в тялото й. Раменете му трепереха. После каза:
	— Сега навън е топло, почти не вали… Ще се осмелиш ли да напуснеш замъка, да излезеш вън от стените му с мен, Нимю?
	Тя се опита да направи тона си колкото е възможно по-невинен.
	— Бих сторила всичко, за да остана насаме с теб, любов моя.
	— Тогава… довечера?
	— О — трепна тя плахо, — луната свети толкова силно! Почакай няколко дни… Тогава няма да има луна…
	— Когато дойде тъмната луна… — сега Кевин потръпна на свой ред. Нимю почувства, че сега е опасният момент — точно сега внимателно оплетената риба можеше да се измъкне от мрежата и отново да заплува свободно. На Авалон жриците се оттегляха в усамотение, когато настъпеше времето на тъмната луна… Не биваше да се правят никакви заклинания… Но нали той не знаеше, че тя е живяла на Авалон?
	Какво щеше да надделее — страхът му от проклятието или страстта му? Тя стоеше неподвижна — само пръстите й потрепнаха леко в ръката му. Кевин поде:
	— Зловещи са безлунните нощи…
	— Но аз се страхувам да не ме видят… Кралицата наистина ще се разгневи, ако узнае, че съм стигнала дотам да желая да споделя леглото ти… — Нимю се притисна малко по-близо до него. — На нас двамата няма да ни трябва луна, за да се виждаме…
	Кевин не издържа. Притисна я здраво към себе си и зацелува жадно гърдите й. Сетне прошепна:
	— Да бъде, както искаш ти, любов моя — все ми е едно тъмна ли е луната или не…
	— Нали после ще ме отведеш някъде далеч от Камелот? Не искам да остана тук, опозорена…
	— Където пожелаеш — каза той, кълна се… Ще се закълна и пред твоя Бог, ако поискаш.
	Тя прошепна, свела глава към него, плъзгайки пръсти през къдриците му:
	— Богът на християните не обича влюбените, не обича жените, които се поддават на страстта си и я споделят с мъжете… Закълни се в твоя Бог, Кевин, закълни се в змиите около китките си…
	Той отвърна също шепнешком:
	— Кълна се.
	Когато произнесе клетвата, им се стори, че въздухът около тях се раздвижи.
	„Заблудени човече! Та ти току-що се обрече на смъртта си!“ Нимю затрепери, но Кевин, все така скрил лице в диплите на роклята й, не чувстваше нищо, освен тялото й под устните си. Дъхът му я изгаряше през фината тъкан на дрехата. Тя му бе обещала любовта си и той най-сетне се осмели да разтвори роклята й и да обхване с ръце гърдите й. После прошепна едва чуто:
	— Не знам как ще намеря сили да чакам…
	— Аз също — промълви Нимю. Думите й наистина излизаха направо от сърцето.
	„О, да можеше вече всичко да е свършено…“
	Нямаше да има луна. Но след три дни, точно два часа след залез-слънце, лунната фаза се сменяше; тя винаги чувстваше отлива като болест в кръвта си, като че ли самият живот изтичаше от вените й. Тези три дни Нимю прекара в стаята си. На кралицата каза, че е болна — и това съвсем не бе далеч от истината. През цялото време стоя в пълна самота, без да изпуска арфата на Кевин от ръцете си — с всеки миг невидимата нишка, която ги свързваше, ставаше все по-силна и по-силна.
	Прокълнато време беше това; Кевин го знаеше не по-зле от нея, но бе така заслепен от страстта си и от нейното обещание, че му беше все едно.
	Най-сетне наближи нощта на тъмната луна. Нимю почувства това с всяка фибра на тялото си. Беше си приготвила билкова отвара — изпиеше ли я, щеше да отложи месечното си кървене. Не искаше видът на кръвта да го отблъсне — а можеше и да му припомни забраните, които се спазваха безусловно на Авалон. Наложи си да не се замисля за това, което предстоеше да се случи с тялото й — всъщност си беше точно такава уплашена девственица, на каквато мислеше, че се преструва. Може би така щеше да е по-добре — поне сега нямаше да лъже. Можеше съвсем искрено да се държи като момиче, което се отдава за първи път на мъжа, когото обича и желае. А това, което щеше да се случи после, не зависеше от нея — тъй повеляваше Богинята.
	Денят й се стори безкраен. Никога дърдоренето на придворните дами не й се беше струвало толкова глупаво и досадно. Настъпи следобедът. Нимю така и не събра сили да попреде с останалите. В замяна на това донесе арфата, която Кевин й беше подарил, посвири и пя на дамите. И това не беше лесно — трябваше много да внимава, за да не изпее някоя песен от Авалон, а все те се натрапваха в съзнанието й. Колкото и дълъг да бе денят, слънцето най-сетне започна да клони към залез. Нимю се изми и напръска тялото си с ароматна вода. На вечеря седна близо до Гуенхвифар в голямата зала, но само ровеше храната си. Дразнеше я начина, по който се хранеха всички на трапезата, дразнеха я кучетата, които се щураха под масата. От мястото си виждаше Кевин, седнал сред кралските съветници. До него седеше отецът, който изповядваше повечето от дамите. Беше й досаждал нееднократно. Все я питаше защо не търси духовни напътствия, а когато Нимю най-сетне каза, че няма нужда от такива, я изгледа като последна грешница.
	Кевин. Още чувстваше жадните му ръце на гърдите си, а погледът, който той й отправи, говореше — стори й се, че всички би трябвало да чуят думите му.
	„Тази нощ. Тази нощ, любов моя. Тази нощ“.
	„О, Богиньо, как мога да причиня това на мъжа, който ме обича, който постави душата си в ръцете ми… Дала съм клетва. Трябва да изпълня това, което се заклех да сторя — инак ще бъда предателка, също като него“.
	Двамата се срещнаха за миг на излизане от залата. Придворните дами на кралицата вече се бяха отправили към стаите си. Кевин каза бързо и много тихо:
	— Скрил съм и твоя, и моя кон в гората, близо до крепостната врата. По-късно… — гласът му изневери — по-късно тази нощ ще заминем, накъдето пожелаеш, повелителко моя.
	„Но ти не знаеш накъде искам да те отведа“.
	Късно беше. Връщане назад нямаше. Нимю отвърна, просълзена въпреки волята си:
	— Обичам те, Кевин — и разбра, че говори истината. Сама бе свързала сърцето си с неговото така, че вече мисълта да бъде далеч от него й се струваше непоносима. Тази нощ дори въздухът трептеше от вълшебство. Възможно ли бе другите да не забелязват мрачния ореол, който я обгръщаше?
	Трябваше да убеди останалите, че излиза от замъка по някаква разбираема причина. Спомена пред дамите, с които спеше в една стая, че е обещала да приготви лекарство против зъбобол на жената на един от шамбеланите. Предупреди ги, че сигурно ще се забави. Сетне взе най-плътното и тъмно наметало, което можа да намери, привърза крадешком малкия сърповиден нож на кръста си под роклята, като го пъхна в едно малко джобче, което бе пришила отвътре специално за него. Каквото и да станеше, Кевин не биваше да го види.
	„Ако не отида на уреченото място, това ще разбие сърцето му“, мислеше тя, „и никога няма да разбере какъв късмет е имал…“
	Навън цареше дълбока тъмнина. В крепостния двор не се виждаха дори сенки. Нимю трепереше, докато опипваше с крак стъпалата. Донякъде й помагаше съвсем слабата звездна светлина. След малко тъмнината се сгъсти още повече и някъде близо до себе си тя чу пресипналия от вълнение глас на Кевин:
	— Нимю?
	— Аз съм, скъпи мой.
	„Кое е по-лошо — да наруша клетвата си пред Авалон или да лъжа така пред Кевин? И двете — нима лъжата може да бъде добра?“
	Той докосна рамото й. Ръката му беше гореща и дори само от докосването нейната кръв също закипя. Двамата бяха неспасяемо пленени от вълшебството на мига. Той я поведе извън крепостните стени, надолу по хълма, по-висок от другите хълмове наоколо — затова и някога римляните го бяха избрали, за да построят там старото укрепление Камелот. През зимата тук течеше рекичка и почвата бе мочурлива, но сега земята бе суха и обрасла с гъста растителност, като всяко тресавище през лятото. Двамата навлязоха в една горичка.
	„Майко, Богиньо, винаги съм знаела, че когато трябва да се разделя с девствеността си, това ще се случи в благословената от теб гора… Но не съм мислила, че ще е под знака на тъмната луна…“
	Кевин се обърна към нея, притисна я към себе си и я целуна. Нимю имаше чувството, че тялото му наистина гори. Той разстла наметалата им на земята и я притегли да легне до него. Разкривените му пръсти така трепереха, че той не бе в състояние да се справи с връзките на роклята й. Наложи се тя да ги развърже сама. Той проговори, а в тона му имаше следа от обичайната горчивина:
	— Добре, че няма луна, та да не се уплашиш от обезобразеното ми тяло…
	— Нищо твое не може да ме отблъсне, любов моя — прошепна тя и протегна ръце към него. Вярваше искрено в думите си. Беше паднала в плен на собствените си заклинания — този мъж беше неин с цялата си същност, но и тя бе изцяло и завинаги негова. И въпреки всички свои вълшебства и тайни умения бе искрено неопитна. Напиращата му мъжественост я накара да трепне и да се отдръпне уплашено. Кевин започна да я целува, да й шепне успокояващо, да я гали, а тя все по-ясно чувстваше тъмния пламък на лунния отлив, тежкия мрак на часа на черната магия. В мига, когато силата на мрака достигна апогея си, тя го привлече към себе си. Знаеше, че ако отлага повече, новата луна ще изгрее на небето и тогава властта й ще отслабне.
	Кевин шепнеше, усетил страха й:
	— Нимю, Нимю — любов моя… Досега не си познала мъж — и ако пожелаеш, мога да ти доставя удоволствие, без да отнема девствеността ти, щом се боиш толкова…
	Идеше й да заплаче — той бе луд от желание, цялото му тяло се стремеше да се слее с нейното, и въпреки това намираше сили да се съобрази с нея… Нимю изплака:
	— Не! Не, искам те — и се притисна отчаяно към него. Сама го въведе в себе си и посрещна почти с радост внезапната болка — и болката, и бликналата кръв, и неговата възбуда, достигнала върха си, я доведоха почти до лудост. Беше се вкопчила в него, задъхана, а стенанията й превръщаха страстта му в изстъпление. И тогава, във върховния момент на сливането, тя се отдръпна, отблъсна го от себе си, и го остави да се моли, задъхан, забравил всичко, освен отчаяната нужда да бъде в тялото й. После прошепна:
	— Закълни се! Закълни се, че си мой!
	— Кълна се! О, не мога повече… не мога… Остави ме…
	— Чакай! Мой ли си? Закълни се! Кажи го още веднъж!
	— Кълна се, заклевам се в душата си…
	— Кажи го трети път — ти си мой…
	— Аз съм твой! Заклевам се!
	В същия миг Нимю почувства тръпката на ужас, която разтърси тялото му. Беше осъзнал какво се е случило, но все още бе в плен на лудата си страст — продължаваше да се движи в нея, задъхан, повлечен от отчаяние, стенещ сякаш от непоносима болка — и в самия миг, когато приливът смени отлива се отпусна върху покорното й тяло и семето му се изля в утробата й.
	Той продължи да лежи неподвижно, като мъртъв, а тя започна да трепери. Дъхът й беше пресеклив и едва сега почувства колко страшно е изтощена. Не изпитваше блаженството, за което бе чувала да говорят. Вместо това се чувстваше победителка — удоволствието от триумфа й се стори далеч по-завидно от любовното щастие. Да, магията бе около тях. Нимю беше успяла — Кевин бе неин роб — тя владееше духа му, бе господарка на най-съкровената му същност. Плъзна ръка надолу, за да се убеди, че семето му се бе смесило с кръвта на загубената й девственост точно в часа, когато се обръща луната. Тя натопи пръст в кървавата течност и беляза с нея челото му. Докосването й го накара да почувства властта й и той стана — отпуснат и безжизнен.
	— Кевин — каза Нимю. — Качи се на коня си. Тръгваме.
	Той се изправи. Движеше се тъй, сякаш имаше олово в крайниците си. Обърна се, за да се качи на коня си. Нимю знаеше, че трябва много да внимава какво точно му казва, докато той е във властта на заклинанието.
	— Първо се облечи — продължи тя. Кевин механично навлече дългата си роба и я завърза на кръста. Движеше се все така вдървено, но очите му проблясваха мрачно на лунната светлина. Беше в плен на магията, но бе разбрал измамата — знаеше, че тя го е предала. Гърлото й се сви от болка — изпита дива, мъчителна нежност. Прииска й се отново да го притисне към себе си, отново да легнат на тревата, прииска й се да развали магията, да покрие измъченото му лице с целувки, ида плаче, да плаче за погубената им любов.
	„Но аз също съм положила клетва. Такава е съдбата ни“.
	Тя се облече, възседна коня си и двамата потеглиха мълчаливо по пътя към Авалон. Призори Моргана щеше да прати баржата, за да ги чака на езерния бряг.


	Моргана се събуди от неспокойния си сън няколко часа преди зазоряване. Беше почувствала, че Нимю е изпълнила задачата си. Облече се мълчаливо, после събуди Ниниан и жриците, които им прислужваха. Всички тръгнаха бавно след нея надолу към брега, облечени в обичайните тъмни дрехи и кожени туники. Косите им бяха сплетени на една плитка, и на кръста на всяка висеше сърповидният ритуален нож. Спряха на брега и зачакаха в пълно мълчание. Най-отпред стояха Ниниан и Моргана. Когато небето бавно започна да порозовява от първата утринна светлина, Моргана отпрати със знак баржата и я проследи с очи, докато тя потъна в мъглите.
	Продължиха да чакат. Светлината ставаше все по-ярка и в мига, когато се показа слънцето, баржата изплува от мъглите. Моргана видя ясно Нимю. Момичето стоеше на носа, високо, изправено като стрела, плътно увито в наметалото си, лицето й бе скрито от спуснатата качулка. В далечния край на баржата се виждаха неясните очертания на нещо като куп дрипи.
	„Какво е сторила с него? Мъртъв ли е вече, или е само омагьосан?“ Моргана установи, че се надява Кевин наистина да е мъртъв, да е посегнал сам на живота си от ужас или отчаяние. Два пъти го бе нарекла в гнева си „предател на Авалон“, а третия път той наистина се бе оказал предател — провинението му бе неоспоримо. Беше изнесъл Свещените реликви от светилището. О, да, той си заслужаваше смъртта — заслужаваше дори тази ужасна смърт, която го очакваше сега. Моргана бе се съветвала с друидите и те до един бяха съгласни с нея — Кевин трябваше да умре със смъртта на предателите в дъбовата горичка — не му се полагаше бърза и милостива смърт. Такова страшно предателство Британия не помнеше — от времето, когато жрицата Ейлан се бе омъжила тайно за римския проконсул и бе почнала да прави лъжливи предсказания, за да попречи на хората от племената да се вдигнат на бунт срещу римското владичество. Ейлан бе умряла на кладата заедно с три други жрици — а при това деянието на Кевин не бе само предателство, но и богохулство — също както на времето Ейлан се бе осмелила да лъже в името на Богинята. Наказанието бе страшно, но справедливо.
	Двама от гребците помогнаха на Мерлин да стъпи на краката си. Той бе полуоблечен, дрехите му бяха завързани нескопосно и едва прикриваха голотата му. Косата му беше разчорлена, лицето — лишено от всякакъв израз… Упоен ли беше, или това бяха последици от заклинанието? Опита се да върви сам, но без двете тояги, на които обикновено се подпираше, залитна веднага и затърси с ръка някаква опора. Нимю стоеше все така неподвижна, като статуя, без да погледне към него нито веднъж. Лицето й продължаваше да е скрито в гънките на спуснатата качулка, но с първите лъчи на слънцето тя я свали с рязък жест и в същия момент магията изгуби силата си. Когато слънчевият лъч докосна лицето на Кевин, той сякаш се събуди — Моргана видя разбиране, а после и ужас в очите му — беше осъзнал какво се е случило и къде се намира.
	Видя погледа му, отправен към Нимю, видя го и как примигна, когато забеляза пристаналата баржа. Едва сега съзна, че е пленен и предаден, и сведе глава от ужас и срам.
	„Сега знае не само какво е да си предател, но и какво е да бъдеш предаден“.
	Моргана отново хвърли поглед към Нимю. Момичето бе мъртвешки бледо — по лицето му нямаше и капчица кръв. Дългите му коси бяха разпилени безредно, макар че явно се бе опитвала да ги сплете набързо. Сега Нимю гледаше към Кевин. Устните й затрепериха и тя бързо извърна очи.
	„Тя също го е обичала; станала е жертва на собствената си магия. Трябваше да предвидя това“, мислеше Моргана, „трябваше да предположа, че такова властно заклинание не може да не се отрази на този, който го е направил“.
	Нимю се поклони ниско, точно както го изискваше обичаят.
	— Господарке и майко — каза тя с безжизнен глас. — Доведох предателя, който стана причина да бъдат осквернени нашите свещени реликви.
	Моргана пристъпи напред и прегърна момичето, но то трепна и се отдръпна.
	— Добре дошла отново сред нас, Нимю, сестро — и Моргана я целуна по мократа от сълзи буза. Чувстваше ужасното страдание, което разкъсваше тялото на Нимю. „О, Богиньо — и тя ли ще стане жертва на отмъщението ти? Ако е тъй, то сме откупили живота на Кевин на твърде висока цена!“
	— Върви, Нимю — каза тя, а гласът й бе пълен със състрадание. — Ще те отведат обратно в Дома на девиците. Твоето дело е завършено. Не е необходимо да присъстваш на това, което ще последва. Ти стори това, което беше необходимо и си страдала достатъчно.
	Нимю прошепна:
	— Какво ще стане с… с него? Моргана я прегърна силно.
	— Дете, дете, не се занимавай с тази мисъл. Ти изпълни мисията си смело и достойно. Стига толкова.
	Нимю изхлипа, сякаш щеше да заплаче, но не пророни и сълза. Отново хвърли поглед към Кевин, но той не вдигна очи и най-сетне, треперейки така, че едва можеше да върви, тя се остави да бъде отведена от две жрици. Моргана им каза тихо:
	— Не я измъчвайте с въпроси. Стореното е сторено. Оставете я на спокойствие.
	Когато Нимю се изгуби от поглед, Моргана се обърна към Кевин. Срещна погледа му и я прониза внезапна болка. Този човек беше някога неин любим, но беше и нещо много повече — единственият мъж в живота й, който никога не бе се опитал да я въвлича в някакви свои планове, никога не се бе възползвал от високото й положение в обществото, никога не бе търсил от нея друго, освен любов. Бе я извел жива от ада в Тинтагел, бе се въплътил за нея в Рогатия Бог, беше може би единственият искрен приятел сред всички мъже и жени, пресекли живота й.
	Гърлото й бе така стегнато, че когато проговори, думите й излизаха с мъка.
	— Е, арфисте Кевин, недостоен за титлата Мерлин Британски, лъжливи пратенико на боговете, имаш ли нещо да кажеш, преди да се изправиш пред съда на Богинята?
	Кевин поклати глава.
	— Нищо, което би било от значение за теб, Господарке на свещеното езеро. Моргана си спомни смътно и с болка, че той първи я бе назовал с тази титла.
	— Тъй да бъде — каза тя с каменно лице. — Отведете го да чуе присъдата си. Кевин пристъпи колебливо между стражите. После спря, обърна се и изгледа Моргана, вдигнал предизвикателно глава.
	— Не, почакай — каза той. — Реших, че все пак трябва да ти кажа някои неща, Моргана от Авалон. Някога ти бях казал, че съм посветил живота си в служба на Богинята, и с радост бих го дал за нея. Затова искам да разбереш, че всичко, каквото съм сторил, е било в служба на нея — на Великата майка.
	— Нима се опитваш да кажеш, че в името на Богинята предаде нашите свещени реликви в ръцете на християните? — звънна презрително гласът на Ниниан. — Та ти си не само клетвопрестъпник, но и луд! Отведете предателя! — нареди тя, но Моргана направи знак на стражите да почакат.
	— Длъжни сме да го изслушаме.
	— Нещата стоят така — поде Кевин. — Казвал съм го и друг път, господарке — дните на Авалон са преброени. Назарянинът победи, и ние трябва да потъваме все по-дълбоко в мъглите, докато се превърнем просто в сън, в легенда. Нима искаш да вземеш със себе си и светите реликви, та да потънат и те в мрака, та никога да не видят изгряването на новия ден на човечеството? Дори ако е съдено Авалон да потъне в небитието, редно е нашите светини да останат на света, в служба на божественото начало — независимо от името, с което хората ще се обръщат към Бога. И тъкмо заради стореното от мен Богинята слезе поне веднъж в света на човеците — и този ден няма да бъде забравен никога. Хората ще помнят и търсят Граала, Моргана, дълго след като ти и аз ще сме се превърнали в приказки за деца, разказвани пред огнището. Не мисля, че това е лошо, а и ти би трябвало да мислиш същото — ти, която държа в ръцете си светата реликва като Нейна върховна жрица. А сега можеш да постъпиш с мен, както пожелаеш.
	Моргана сведе глава. Споменът за онзи миг на възторг и божествено прозрение, когато държеше в ръцете си Граала и духът на Великата майка се въплъти в нея, щеше да остане в душата й до смъртта; животът на всички, които бяха в тронната зала на Камелот на онзи ден, нямаше вече да е същия, независимо от това, че всеки бе разбрал видяното по своему. Но сега тя бе длъжна да се изправи пред Кевин с лика на Богинята — отмъстителка, като старицата Смърт, разярената дива свиня, която разкъсва собствените си малки, Великият гарван, Разрушителката…
	А той бе дал толкова много на Богинята. Моргана посегна да го докосне с ръка, защото под пръстите си видя това, което бе виждала и друг път, преди много години — един оголен череп…
	„… Той сам я вижда — вижда собствената си смърт, както я виждам и аз… Но аз няма да допусна да го измъчват. Той каза истината; извършил е всичко в името на Богинята, а сега и аз трябва да изпълня своя дълг…“
	Тя почака, за да е уверена, че гласът й няма да затрепери. Когато проговори, в далечината се чу тътен на гръмотевица.
	— Богинята е милостива. Отведете го, както ви бе наредено, в дъбовата горичка, но там го убийте бързо — с един — единствен удар. Погребете го под големия дъб и нека от днес нататък там не стъпва човешки крак.
	— Кевин, последни Вестителю на боговете, аз те проклинам да забравиш себе си, да се родиш отново без жреческото си познание и без просветление, проклинам те всичко, което си извършил досега на тази земя, да бъде заличено и ти да се върнеш сред родените само веднъж. Сто пъти ще трябва да се връщаш на земята, арфисте Кевин, винаги да търсиш лицето на Богинята и никога да не го откриваш. Но накрая, някогашни Мерлин, аз ти го казвам — накрая, когато тя те потърси, бъди сигурен, че ще те намери отново.
	Кевин я гледаше право в очите. После се усмихна с особената си, нежна усмивка и каза почти шепнешком:
	— Прощавай, Повелителко на езерото. Кажи на Нимю, че я обичах… А може би ще й го кажа сам. Защото мисля, че ще мине много, много време, докато ти и аз се срещнем отново, Моргана.
	Далечният гръмотевичен тътен прозвуча като завършек на думите му.
	Моргана потръпна, докато го гледаше как се отдалечава, накуцвайки между стражите, без да се обърне нито веднъж.
	„Защо се чувствам посрамена? Та аз проявих милост; имах пълното право да не отменям мъченията му. Сега и мен ще нарекат предателка и малодушна — редно бе дърветата в дъбовата горичка да треперят от воплите му, трябваше да бъде докаран дотам, че да моли за смъртта… Толкова ли съм малодушна наистина, че не смея да подложа на мъчения един мъж, когото някога съм обичала? Може би е съдено смъртта му да бъде лека, а после Богинята да отмъсти на мен? Така да бъде, дори ако е съдено аз да срещна смъртта, която нямах сили да присъдя нему.“
	Тя се присви, вперила поглед в сивите облаци, надвиснали над Авалон.
	„Кевин е страдал през целия си живот. Не искам да добавям към съдбата му нещо повече от смъртта.“
	Светкавица раздра небето. Моргана се разтърсваше от тръпки — може би просто бе застудяло от внезапно нахлулия бурен вятър?
	„Тъй си отива последният Мерлин Британски — с бурята, която се разразява над Авалон“.
	Тя се обърна към Ниниан.
	— Върви. Внимавай заповедта ми да бъде изпълнена точно. Нека го убият с един удар, и да внимават тялото му да не остане над земята дори час. — Тя забеляза погледа, който й отправи по-младата жена. Дали всички знаеха, че двамата с Кевин са били любовници? Но Ниниан само попита:
	— А ти?
	— Аз ще отида при Нимю. Тя има нужда от мен.
	Но Нимю не беше в стаята си в Дома на девиците. Не можаха да я открият никъде в сградата. Моргана притича през двора в проливния дъжд, но не можа да я открие и в малката, самотна къщичка, където някога бе живяла заедно с Рейвън. Не беше и в храма, а една от жриците каза на Моргана, че Нимю е отказала да се храни, отказала бе и предложеното й вино, дори не бе пожелала да се изкъпе. Ужасно предчувствие се надигаше в Моргана и се усилваше с всяка нова светкавица. Бурята ставаше все по-яростна, вилнееше навън, но Повелителката на Езерото извика всички прислужници и нареди да търсят момичето под дърво и камък. Но още преди да тръгнат, се появи Ниниан. Лицето й беше бяло като платно. Водеше със себе си стражите, които бяха натоварени да умъртвят Кевин съгласно заповедите на Моргана.
	— Какво се е случило? — попита студено Моргана. — Защо не е изпълнена присъдата?
	— Той бе убит с един удар, Повелителко на езерото — прошепна Ниниан, — но в мига, когато ударът бе нанесен, от небето падна гръм и разцепи големия дъб на две. Огромна цепнатина зее в свещеното дърво — от земята до небето…
	Моргана имаше чувството, че стоманена халка стяга гърлото й. „В това, че по време на бурята е паднал гръм, няма нищо необичайно. Освен че гърмът удря винаги на най-високото място. Но това, че свещеният дъб се разцепи на две в мига, когато Кевин предсказа края на Авалон…“
	Тя потръпна отново и обгърна здраво с ръце тялото си под наметката, та околните да не забележат, че трепери. Как би могла да отклони това знамение — защото случилото се със сигурност беше знамение — как да попречи на хората да разберат, че то може да предсказва края на Свещения остров?
	— Боговете сами посочиха мястото, където ще почиват останките на предателя. Положете тялото му в разцепения дъб…
	Хората се поклониха и тръгнаха да изпълнят заповедта й. Навън дъждът плющеше с все сила, гръмотевици тресяха въздуха, а Моргана едва сега осъзна, че е забравила за търсенето на Нимю. Но й се стори, че чу глас, който каза: „Сега е вече късно“.
	Откриха тялото й по пладне, когато бурята утихна и слънцето разкъса облаците. Мъртвата лежеше сред тръстиките на брега на езерото. Дългата й коса се стелеше като водорасли около нея. Съсипана от скръб, Моргана не можа да не помисли, че все пак Кевин не е бил сам, когато е преминал дверите на смъртта и се е отправил към царството на сенките.


	12

	В мрачните дни след смъртта на Кевин, Моргана нерядко си казваше, че сега вече самата Богиня е пожелала да унищожи братството на рицарите на Кръглата маса. Но ако това бе наистина тъй, защо трябваше да разруши и Авалон?
	„Вече старея. Рейвън е мъртва, мъртва е и Нимю, а тя трябваше да стане Езерна повелителка след мен. Богинята не посочи друга пророчица. Кевин е погребан в свещения дъб. Какво ще стане с Авалон?“
	Струваше й се, че световете отново се разместват. Светът отвъд мъглите се движеше все по-бързо. Никой, освен нея самата и една-две от най-възрастните жрици не можеше вече да повдига завесата на мъглите, а нямаше и причини да опитват да го сторят. Често, когато Моргана се разхождаше из острова, не виждаше ни слънце, ни луна на небосвода — тогава разбираше, че неволно се е озовала отново в царството на феите; но самите обитатели на това царство виждаше рядко, като надзъртаха между дърветата, а царицата на феите не видя никога вече.
	Чудеше се дали Богинята не ги е изоставила. Някои от по-младите обитателки на Дома на девиците бяха напуснали Авалон, бяха се отправили по свой избор към външния свят, други пък бяха отишли при феите и останаха там.
	„За последен път Богинята слезе сред простосмъртните, когато взе Граала в тронната зала на Артур в Камелот“, казваше си Моргана, но веднага се запитваше объркано дали наистина Богинята е взела свещената чаша, или те двете с Рейвън са съумели да постигнат съвършената илюзия?
	„Призовах Богинята и я намерих в душата си“.
	Моргана знаеше, че никога вече няма да търси утеха или съвет отвън; можеше да гледа само навътре в себе си. Нямаше вече жрици, пророчици, друиди и мъдри съветници, от които да търси помощ; и самата Богиня бе закрила лицето си; останала бе Моргана — беше сама и не знаеше по кой път да поеме. Понякога, по силата на дългогодишния навик, се опитваше да призове Богинята, да потърси образа й, да поиска съвет — но или не виждаше нищо, или пред очите й се изправяше Игрейн — но не възрастната, болнава вдовица на Утър, а красивата млада майка, тази, която първа постави бремето на живота на крехките й детски рамене, която й нареди да се грижи за Артур, Майката, която я повери на грижите на Вивиан. Много рядко успяваше да види и лицето на Вивиан — която я прати да сподели постелята на Рогатия Бог, и на Рейвън, която стоя редом с нея в мига на божественото прозрение.
	„Те всички са образи на Богинята. Аз съм Богинята. Няма нищо повече от това“.
	Не изпитваше особено желание да се допитва до магическото си огледало, но понякога, когато луната криеше лика си, тя все пак отиваше да пие вода от извора и да потърси във водите образи от външния свят. Но виждаше неясни отломки от картини, достатъчни само да възбудят любопитството й. Виждаше как рицарите на Кръглата маса скитат по света, как всеки следва мечтата си, как всеки е воден от проблясъци, от отражения на Божественото прозрение, но знаеше, че никому не е съдено да види отново истината, да съзре светия Граал. Някои забравяха защо са тръгнали на път и започваха да търсят приключения; други срещаха повече приключения, отколкото им бяха необходими, и загиваха; едни вършеха добро, други — зло. Един или двама видяха в съня си своя Граал — и го последваха в друг живот. Други, следвайки своето тълкувание на пророчествата, тръгваха на поклонение към Светите земи; трети пък, следвайки новия вятър, повял надлъж и нашир над външния свят, се оттегляха да живеят в самота, ставаха отшелници и търсеха в своите пещери и колиби, далеч от света, истината в мълчание и покаяние — но дали успяваха да видят Граала или виждаха нещо друго, и какво бе то, Моргана не знаеше, а и не държеше да узнае.
	Един или два пъти видя в езерото отражението на едно добре познато лице. Беше Мордред — в Камелот, неотстъпно до Артур. Виждаше и Галахад, тръгнал след сиянието на Граала, но след време престана да го вижда и се зачуди дали и той не е срещнал смъртта си.


	Един-единствен път видя Ланселет. Беше полугол, облечен в животински кожи, с дълга, сплъстена коса — не носеше ни меч, ни броня, и тичаше през горите. Очите му блестяха безумно — неговият път не го бе довел до истината, а само до отчаяние и лудост. Много луни се смениха и Моргана все търсеше да го зърне отново в магическото огледало, но напразно. Накрая успя да го зърне за миг — спеше, гол, целият в рани, на слама, а около него се издигаха високите стени — на замък или затвор… И това бе последният път, когато го видя.

	„Богове и той ли си отиде… Толкова много от рицарите на Артур…
	Да, Граалът не бе благословия, а проклятие за двора на крал Артур…
	Но това е справедливо — справедливо наказание за предателя,
	който се опита да оскверни светата реликва…
	Светата реликва, която завинаги напусна Авалон“.

	Дълго време Моргана бе убедена, че Богинята е отнесла Граала в небесните селения, та човечеството да не може да го оскверни, и бе доволна, че е станало така; чашата бе опетнена от причастието на християните, което бе не само вино, но и кръв, и тя не знаеше как би могла да се пречисти.
	Далечни мълви долитаха от външния свят до ушите на Моргана; някои неща научи от старите свещеници, които намериха убежище на Авалон — някои от тях бяха християни, от тези християни, които бяха свещенодействали редом с друидите. Те бяха твърдо убедени, че техният Богочовек, Христос, действително е живял и е бил обучаван тук, на този остров. Сега бягаха от новото тълкувание на вярата, което отричаше всички други, и когато пристигаха на Свещения остров, разказваха по нещо за Граала.
	Сега свещениците от външния свят твърдяха, че това наистина е била чашата, от която Исус Христос пил на Тайната вечеря, и че свещената чаша била отнесена на небето от ангел господен, и никога вече няма да се появи сред простосмъртните. Но се носеха и други слухове — че в извора на __другия__ остров, Инис Уитрин, в този извор, който на Авалон пълнеше магическото огледало на Богинята, хората били виждали свещената чаша да проблясва в дълбините — затова и свещениците бяха започнали да го наричат Извора на Светия потир.
	След време, когато старите свещеници бяха се установили на Авалон, до Моргана започнаха да долитат слухове, че Граалът се появил за миг на техния олтар. „Това трябва да е по волята на Богинята. Тя разбира, че те няма да го осквернят“. Но не можа да разбере със сигурност дали Свещената чаша действително се е появила в църквата на християните. Бяха я построили точно на мястото, където се намираше и църквата на Инис Уитрин — казваха, че на моменти, когато мъглите започваха да изтъняват, свещенослужителите от древнохристиянското братство на Авалон чували съвсем ясно песнопенията на монасите от Инис Уитрин. Като чуваше тези разкази, Моргана си спомняше деня, когато Гуенхвифар бе преминала през някаква пролука на мъглите и се бе озовала на Авалон.
	Странен бе ходът на времето на Авалон. Моргана не можеше да разбере колко време е минало от онзи ден, когато рицарите положиха клетва да тръгнат да търсят Светия Граал — може би бяха дванадесет месеца, а може би бе минал само ден. Понякога си мислеше, че оттогава във външния свят са минали дълги години…
	Спомняше си последните думи на Кевин: „… Авалон потъва в мъглите…“.
	И тогава дойде денят, когато я повикаха да слезе на езерния бряг. Не й беше необходимо ясновидство, за да разбере кой пристигаше с баржата. Той не бе пришелец, Авалон бе и негов дом. Косите на Ланселет бяха съвсем посивели, лицето му беше слабо и изпито, но докато слизаше на брега, нещо в движенията му й припомни някогашната му грациозна гъвкавост. Моргана пристъпи напред и взе ръцете му в своите, взря се в очите му, но не видя в тях и помен от лудост.
	Ланселет отвърна на погледа й. Изведнъж бремето на годините падна от плещите й и тя стана някогашната Моргана — от времето, когато храмът на Авалон бе пълен със свещенослужители, и Свещеният остров не беше самотен къс земя, потъващ все по-дълбоко в мъглите, населен от няколко престарели жрици и друиди, и една шепа християни, изповядващи полузабравеното раннохристиянско учение.
	— Как е възможно да си тъй недокосната от времето, Моргана? — попита Ланселет. — Всичко останало се е изменило, дори тук, на Авалон, каменният кръг се губи в мъглите, само ти си същата.
	— Но каменният кръг си е тук — отвърна Моргана, — макар че вече не всеки, който тръгне към храма, съумява да стигне до него. — Сърцето й се сви от болка, защото си спомни онзи далечен ден — цял човешки живот бе минал оттогава! — когато двамата с Ланселет лежаха в сянката на каменния кръг. — Сигурно рано или късно ще се изгуби изцяло в мъглите, та да не бъде разрушен — от човешки ръце или от хода на времето. Вече няма кой да свещенодейства там… Дори на Авалон вече не горят Белтейнските огньове, макар че чувам, старите обичаи не са съвсем забравени из пущинаците на Северен Уелс и в Корнуол. Докато съществува народът на Древните, старите ритуали ще продължават да се спазват. Но ме учудва как ти успя да се добереш дотук, братовчеде.
	Той се усмихна. Едва сега Моргана забеляза следите от преживените мъки — от скръб и да, дори от лудост — в очите му.
	— Знаеш ли, братовчедке, аз не знаех, че идвам насам. Паметта вече ми изневерява. Имаше време, когато бях съвсем обезумял, Моргана. Захвърлих снаряжението и дрехите си и заживях като диво животно в горите. А после се случи и друго — прекарах дълго време, сам не зная колко, в някаква тъмница.
	— Видях те — прошепна тя в отговор. — Видях те да лежиш в тъмница, но не можех да си обясня защо си там.
	— Аз също така и не разбрах до ден-днешен — каза Ланселет. — Много малко помня от това време, и си мисля, че забравата в този случай е Божа благословия. Не бих искал да си спомня какво се е случило с мен. Знаеш ли, това не ми беше за първи път — и на времето, докато бях женен за Илейн, имаше моменти, когато не съзнавах какво върша…
	— Но сега си вече добре — каза тя бързо — Ела да закусим заедно, братовчеде — още е много рано. После ще ми разкажеш всичко.
	Ланселет я последва, и Моргана го заведе в жилището си. Освен жриците, които й прислужваха, тук от години насам не бе влизал друг човек. Тази сутрин имаше прясна риба от езерото и Моргана му я поднесе сама.
	— Чудесна е — каза Ланселет и започна да се храни като умиращ от глад. Моргана се зачуди кога ли се е сетил да яде за последен път. Но къдравата му коса, вече съвсем посивяла, бе грижливо сресана както винаги, побелялата му брада — равно подрязана, а наметалото, макар и изтрито от носене, беше съвсем чисто и добре изчеткано. Ланселет проследи изпитателния й поглед и се разсмя.
	— На времето не бих използвал това наметало дори вместо седло — каза той. — Не зная къде загубих наметалото си, бронята и меча — или са ме обрали, докато съм странствал, или съм ги захвърлил в пристъп на лудост. Помня само как един ден чух някой да произнася името ми — беше от братството на Кръглата маса, струва ми се, Ламорак, макар че имам съвсем неясен спомен. Човекът потегли обратно още на другия ден, а аз бях много слаб, за да го последвам, но започнах да си припомням кой съм. Тогава ми дадоха дреха, да се облека, и ме допуснаха да се храня на масата, вместо да ми носят остатъци в дървена копанка, както преди… — смехът му бе нервен, гласът му трепереше.
	— Дори когато не съм знаел кой съм, проклетата ми сила не ме е била изоставила. Предполагам, че съм сторил нещо някому. Губи ми се почти цяла година… Помня само откъслечни мигове, и знам как през цялото време, когато си припомних името, се стараех никой да не разбере, че съм Ланселет, за да не посрамя рицарите на Артур…
	Той замълча, но и без да разказва повече, Моргана можеше да предположи колко е страдал.
	— И тъй, постепенно се възстанових достатъчно, че да мога да пътувам, а Ламорак беше оставил пари, за да ми дадат дрехи и кон. Но остатъкът от тази година за мен е потънал в мрак…
	Той взе парче хляб и започна да обира остатъците от рибата в чинията си. Моргана попита:
	— А какво става със свещената ви мисия?
	— Какво ли? И аз не знам кой знае колко — отвърна той, — но чувах тук и там какво говорят хората, докато пътувах насам. Гауейн се върнал първи в Камелот.
	Моргана се усмихна.
	— Той никога не се е отличавал с особена последователност.
	— Освен по отношение на Артур — напомни Ланселет. — Продължава да му е по-верен от куче. А по пътя насам срещнах и Гарет.
	— Милият Гарет — възкликна Моргана. — Той е най-добрият от синовете на Моргоуз! Разказа ли ти нещо?
	— Каза, че му се явило видение — поде бавно Ланселет. — Прозрял, че трябва да се върне незабавно в Камелот, за да служи на своя крал и на земята си, вместо да се щура насам — натам по следите на някакви химери. Разговаряхме дълго и той се опита да ме убеди да престана да търся Граала и да се върна с него в кралския двор.
	— Чудя се как не е успял да те убеди — отбеляза Моргана. Ланселет се усмихна.
	— Аз също се чудя на себе си, братовчедке. Но все пак му обещах да се върна колкото е възможно по-скоро. — Той стана изведнъж сериозен. — Гарет ми разказа, че Мордред сега е неотстъпно до Артур. Когато отказах да се върна веднага в двора, Гарет ми каза, че най-доброто, което бих могъл да сторя за Артур, било да намеря Галахад и да му кажа да се прибира незабавно. Каза още, че няма вяра на Мордред, и го безпокояло голямото влияние, което имал над Артур… Съжалявам, че говоря така за сина ти, Моргана.
	Моргана отвърна:
	— На времето Мордред ми каза, че Галахад няма да доживее да наследи трона на Артур… Но същевременно се закле пред мен, и то с клетва, която според мен не би посмял да наруши, че той няма да има пръст в смъртта на братовчед си.
	Ланселет бе явно обезпокоен.
	— Много опасности дебнат всеки, който тръгне по следите на Граала. Дано даде Бог да открия Галахад, преди да е станал жертва на някоя от тях!
	Възцари се мълчание. Моргана мислеше: „В сърцето си винаги съм знаела — ето защо Мордред отказа да тръгне заедно с всички!“ Внезапно разбра: отдавна бе престанала да вярва, че синът й, Гуидиън — Мордред, ще стане крал и ще управлява от името на Авалон. Зачуди се откога всъщност се е примирила с истината. Може би още от мига, когато загина Аколон, а Богинята не пожела да защити избраниците си.
	„Галахад ще бъде крал, и той ще управлява като убеден християнин. А това може би означава, че той ще убие Гуидиън. Каква е съдбата на Краля-елен, когато младият елен възмъжее?“
	Но ако дните на Авалон наистина отиваха към своя край, то и Галахад щеше да поеме трона си с мир и не би посегнал да убива съперника си.
	Ланселет остави настрани последния залък хляб с мед и се загледа някъде отвъд нея, към един от ъглите на стаята.
	— Това не е ли арфата на Вивиан?
	— Да — отвърна Моргана. — Оставих моята в Тинтагел. А тази, предполагам, ти се полага по наследство. Ако искаш да я вземеш, тя е твоя.
	— Аз не свиря вече, Моргана. Не изпитвам нужда от музика. Арфата по право трябва да принадлежи на теб, както и всичко останало, което някога е било на майка ми.
	Моргана дочу, сякаш отдалеч, някогашните му думи, които бяха разкъсали сърцето й: „Иска ми се да не приличаше толкова на майка ми, Моргана!“ Сега споменът не й причиняваше болка, дори можеше да намери някаква утеха в него — Вивиан не бе изчезнала без следа от този свят, щом нещо от нея живееше в Моргана. Ланселет поде, запъвайки се:
	— Сега останахме толкова малко… Толкова малко сме ние, които помним някогашните дни в Керлиън, пък дори и в Камелот — началото…
	— Останал е Артур — каза тя, — а също и Гауейн, и Гарет, и Кай, и много още, скъпи. И несъмнено те всички си задават ден след ден въпроса: „Къде е Ланселет?“ Наистина, защо си тук, а не при тях?
	— Нали ти казах, понякога не зная какво върша. Сам не можах да си обясня защо потеглих насам — отговори Ланселет. — Но след като съм тук, трябва да те попитам — чувах, че Нимю е при теб — Моргана си спомни, че му го каза сама — дотогава той смяташе, че Илейн е пратила Нимю в манастир. — Кажи ми, как е тя? Добре ли се чувства тук, за жрица ли я обучаваш?
	— Толкова ми е мъчно, Ланселет — каза Моргана. — Като че ли имам само тъжни вести за теб. Нимю умря… преди година.
	Нямаше да му казва нищо повече. Ланселет не бе разбрал нищо за предателството на Мерлин, не знаеше и за появата на Нимю в кралския двор. Научеше ли нещо повече, това само щеше да увеличи мъката му. Той и не запита нищо, само сведе очи към земята и въздъхна дълбоко. После каза:
	— И най-малката ми — малката Гуенхвифар… Тя пък се омъжи в Долна Британия, а Галахад е погълнат от търсенето на Граала. Така и не опознах децата си. Всъщност, не се и опитах — казвах си, че те са всичко, което мога да дам на Илейн, затова й ги предоставих изцяло, дори и момчето. Когато потеглихме от Камелот, яздих известно време с Галахад, и за десетина дни узнах за него повече, отколкото бях научил през шестнадесетте години от раждането му досега. Мисля си, че ако доживее да наследи престола от Артур, ще стане добър крал…
	Погледът, който отправи към Моргана, бе почти умолителен — искаше тя да го успокои, но Моргана нямаше какво да му каже. Накрая отвърна:
	— Да, ако доживее да наследи престола, би бил добър крал — но християнин.
	Стори й се, че изведнъж всички обичайни звуци на Авалон затихнаха около нея — дори вълните на езерото спряха да се плискат о брега, притихнаха и крайбрежните тръстики, сякаш за да чуят по-добре думите й:
	— Ако се върне жив, или пък ако се откаже от търсенето на Граала и се прибере преждевременно, той ще бъде крал, но ще управлява, както го съветват свещениците, и ще наложи една религия в цялата страна.
	— Дори да е тъй, такава трагедия ли би било това, Моргана? — запита тихо Ланселет. — Не виждаш ли — християнският Бог донесе духовно възраждане на страната ни… Няма нищо лошо в това, че настана време хората да забравят древните мистерии.
	— Но те не са забравили мистериите — възрази тя — просто им е много трудно да ги следват. Трябва им Бог, който да се грижи за всичко вместо тях самите, който да не иска от тях да се борят, за да достигнат просветление, а да ги приема такива, каквито са, и да обещава опрощение на всичките им грехове. Такова нещо е невъзможно и никога не може да бъде — но може би това е единственият начин, по който непросветените са в състояние да понесат мисълта за Божественото.
	Ланселет се усмихна горчиво.
	— Може би човечеството не желае да приеме вяра, съгласно която всеки трябва да се бори — живот след живот, за да постигне сам спасението на душата си. Те не искат да чакат Божията справедливост — искат да я видят сега, веднага. Това е, което им обещават свещениците.
	Моргана съзнаваше, че той е прав, и наведе глава, обзета от мрачни мисли.
	— И тъй като действителността се вае от мислите на хората, тъй и ще бъде — Богинята съществуваше, докато хората се прекланяха пред нея, и се въплъщаваше във форма, достъпна за тях. А сега те ще си създадат Бога, когото търсят — и може би той ще е такъв, какъвто заслужават.
	Така е било откак свят светува — действителността е такава, каквато я виждат хората. Докато в очите на човечеството древните богове и богини бяха благосклонни, дарители на живот, такава бе към тях и природата. Откак свещениците научиха хората да приемат природата като нещо чуждо и враждебно, а подчинението на природните закони за нещо порочно, откакто старите богове бяха обявени за демони, те действително се превърнаха в източници на зло за човечеството. Благодарение на тях тази част от човешкото съзнание, което сега хората се стремяха да потиснат и контролират, отново и отново надигаше глава — старите богове бяха сега демони на човешкото съзнание и не можеха да бъдат овладяни.
	Моргана внезапно си припомни нещо, което веднъж, много отдавна, бе попаднало пред очите й, докато прелистваше безцелно книгите на придворния свещеник на Уриенс в Уелс.
	— И тъй, хората ще следват примера на онзи апостол, който писал, че трябва да са като евнуси, за да влязат в Царството Божие. Не искам да живея в такъв свят, Ланселет.
	Рицарят уморено въздъхна и поклати глава.
	— На мен той също не ми харесва, Моргана. Но може би пък той ще бъде по-простичък от нашия свят, и на хората ще им е по-лесно да знаят кое е добро и кое — лошо. Затова и тръгнах да търся Галахад. Убеден съм, че макар и християнин, ще бъде много по-добър крал от Мордред.
	Моргана сви юмруци и ги скри в ръкавите на дрехата си.
	„Аз не съм Богинята! Не е моя работа да избирам между двамата!“
	— Дошъл си да го търсиш тук, Ланселет? Та той никога не е бил един от нас. Моят син, Гуидиън… искам да кажа, Мордред, бе отгледан на Авалон. Ако той бе напуснал двора на Артур, би могъл да дойде тук. Но Галахад? Та той е набожен като майка си Илейн — би се ужасил дори при мисълта да се озове в този свят на феи и вълшебници!
	— Пак ти напомням — аз го търся, но защо съм се озовал тук, не знам — каза Ланселет. — Опитах се да достигна Инис Уитрин, острова на свещениците, защото чувах слухове за неземна светлина, която се явявала понякога в тамошната църква. Знам също, че са прекръстили свещения извор и сега го наричат Извор на Светия потир. Предполагах, че Галахад може да се е упътил насам. Сигурно навикът ме е отклонил по пътя към Авалон.
	Моргана вдигна глава и го загледа право в очите.
	— Какво мислиш за това търсене на Граала, Ланселет?
	— Сам не знам, братовчедке — отвърна той. — Когато положих обет да диря Граала, се чувствах също тъй, както когато на времето тръгнах да убия дракона на стария Пелинор. Помниш ли, Моргана? Никой от нас не вярваше, че драконът съществува, и все пак в края на краищата аз се изправих срещу него и го убих. Това, което знам със сигурност е, че неземно свято присъствие бе осенило Камелот в деня, когато пред очите ни се яви Граалът.
	— Моргана понечи да го прекъсне, но той продължи с внезапна ярост.
	— Не, Моргана, не се опитвай да ми кажеш, че това е игра на съзнанието ми. Ти не си била там и не знаеш какво се случи тогава! За първи път в живота си бях в състояние да повярвам в Мистерията на нещо извън и над човешкия живот! Затова и тръгнах, привлечен от видението, макар и през цялото време част от мен да вярваше, че това е лудост. Известно време яздих с Галахад, но неговата ненарушима вяра още повече усилваше съмненията ми — той е толкова чист, вярата му — тъй простичка и искрена! Чувствах се стар, с осквернена душа… — Ланселет сведе надолу очи. Моргана видя, че преглъща мъчително. — Затова и реших, че двамата трябва да се разделим — боях се да не разруша сияйната чистота на вярата му… После не знам накъде съм се упътил. Сякаш мъгла се спусна над съзнанието ми. Следващите месеци са потънали в мрак за мен. Боях се, и сега се боя, че Галахад ще узнае всички грехове, с които обремених живота си — и че ще ме презре заради това.
	От възбуда Ланселет бе повишил глас и за миг нездравият блясък на безумието отново се появи в очите му. Моргана с ужас си спомни голия мъж, когото бе видяла в магическото си огледало да тича из горите. Прекъсна го припряно:
	— Не мисли за това време, мили. То вече е минало.
	Той си пое дълбоко дъх и тя видя как трескавият блясък изчезва от очите му.
	— Сега имам една мисия, и тя е да открия Галахад. Не знам какво е видял тогава пред себе си — може би ангел? Не знам защо Граалът привлича тъкмо него много по-силно, отколкото останалите. Мисля също, че от всички рицари единствено Мордред не е видял нищо, или пък ако е видял, никога нищо не е споменавал за това.
	„Моят син е отраснал на Авалон; той винаги би разпознал магията на Богинята“, каза си Моргана и понечи отново да обясни на Ланселет какво точно е видял. Той също бе прекарал детството си на Авалон, бе обучаван в древната мъдрост. Моргана не биваше да го остави да си въобразява, че е присъствал на някаква християнска мистерия. Но се сети за странните нотки в гласа му, размисли и се отказа да обяснява каквото и да било. Богинята го бе дарила с видение, което му носеше душевен мир. Не бе нейна работа да разбие спокойствието му с думите си.
	Тя бе желала всичко това да се случи, бе се борила, за да се стигне дотук. Артур беше предал Богинята, и Богинята си отмъсти, като изпрати от светилището си вятъра, разпилял неговите рицари. Върховната ирония беше, че тъкмо най-силната проява на свещеното й присъствие трябваше да се превърне в най-силната и вълнуваща легенда на християнството. След малко Моргана протегна ръка към Ланселет и каза:
	— Понякога ми се струва, че нашите решения и постъпки нямат никакво значение. Боговете ни движат по своя воля, колкото и да си въобразяваме, че решенията са наши. Ние сме просто пионки на висшите сили.
	— Ако аз бях убеден в това — отвърна Ланселет, — бих полудял окончателно и необратимо.
	Моргана се усмихна тъжно и каза:
	— Аз пък бих полудяла, ако __не__ бях убедена в това. Необходимо ми е да вярвам, че не съм имала власт да сторя нещо по-различно от това, което съм вършила.
	„… да вярвам, че тъй или иначе не съм имала избор… Не съм можела да откажа да участвам в ритуала по посвещаването на Артур; да унищожа Мордред още в утробата си; да откажа на Артур, когато пожела да ме омъжи за Уриенс; да спра ръката си, причинила смъртта на Авалох; да предпочета да живея редом с Аколон… Че не съм можела да не осъдя на смърт арфиста Кевин като предател, да не стана причина за смъртта на Нимю…“
	Ланселет тъкмо казваше:
	— Аз имам нужда да вярвам, че човек може да познае доброто и да го различи от злото, че може да избира между едното и другото и да знае, че изборът му не е без значение…
	— О, да — каза Моргана — ако може да познае това, което е добро. Но не ти ли се струва, братовчеде, че в нашия свят злото почти винаги носи маската на добро? Понякога ми се струва, че тъкмо Богинята ни тласка в такива заблуди — да вярваме, че постъпваме правилно, а вместо това да вършим зло, и единственото, което можем да сторим…
	— Но ако е тъй, то Богинята наистина е въплъщение на Сатаната, както ни карат да вярваме свещениците — прекъсна я Ланселет.
	— Ланселет — Моргана се наведе към него и заговори умолително — никога не се обвинявай в нищо! Постъпвал си, както си вярвал, че трябва да постъпиш. Вярвай, че такава ти е била съдбата, че така е било писано да се случи…
	— Не мога да вярвам в това — ако мислех, че наистина е тъй, бих се самоубил още сега, та да не мога да причинявам зло никому! — избухна Ланселет. — Моргана, ти можеш да виждаш извън нашия свят, а аз — не, но не мога и не искам да повярвам, че Бог желае Артур и целият му двор да се подчиняват на волята на Мордред! Казах ти, че съм дошъл тук, защото не мога винаги да разчитам на разума си. Без да съзнавам какво върша, призовах баржата на Авалон и тя дойде да ме вземе, но сега намирам решението си за разумно. Ти, която имаш ясновидски дар, можеш да погледнеш в магическото огледало и да видиш къде е Галахад! Ще отида при него и с риск да предизвикам гнева и омразата му, ще му наредя да престане с безплодните си търсения и да се върне в Камелот…
	Изведнъж земята потръпна под краката на Моргана. Веднъж й се бе случило да стъпи непредпазливо върху движещ се пясък, и тогава почвата под краката й потръпна и се заплъзга точно по този начин. Изпита желанието веднага да скочи на твърда земя… Сетне чу собствения си глас, но сякаш от много далече:
	— Ти ще се върнеш в Камелот със сина си, Ланселет… — и се зачуди откъде дойде този леден повей, от който се вцепени цялата. — Ще погледна в огледалото, щом ме молиш, братовчеде. Но аз не познавам Галахад добре и надали ще успея да видя нещо, което да ти е от помощ.
	— Нали ми казваш, че ще сториш, каквото можеш — настоя Ланселет и тя повтори:
	— Ще погледна в огледалото, но какво ще излезе от това, знае само Богинята. Ела.
	Слънцето се бе издигнало високо, а докато слизаха по хълма към свещения извор, над тях прелетя гарван и изграчи веднъж. Ланселет се прекръсти, уплашен от лошата поличба, но Моргана само вдигна глава и рече:
	— Какво казваш, сестро?
	И гласът на Рейвън зазвуча ясно в съзнанието й: „Не бива да се боиш. Мордред няма да убие Галахад. Артур ще убие Мордред“. Моргана неволно каза на глас:
	— Артур ще продължи да носи короната на Краля-елен… Ланселет я изгледа стреснато:
	— Какво казваш, Моргана?
	Гласът на Рейвън отново прозвуча в главата й:
	„Не отивайте към Свещения извор, а право към параклиса. Настъпи часът“. Ланселет питаше:
	— Накъде сме се запътили? Да не би да съм забравил пътя към Свещения извор?
	Моргана вдигна глава и видя, че не са при Свещения извор, а пред малкия параклис, където свещенодействаха християните — преселници на Авалон. Говореше се, че християнското братство на Свещения остров изградило този параклис на мястото, където в древни времена Йосиф Ариматейски забил тояжката си и тя разцъфнала. Хълмът се наричаше Уириол. Моргана отчупи клонка от Свещения трънен храст; едно трънче се заби в пръста й чак до кокала. Протече кръв; без да разбира напълно какво върши, Моргана вдигна ръка и беляза челото на Ланселет с кървава следа.
	Той я гледаше учудено. Моргана чуваше ясно песнопението на свещениците: „Кирие елейсон, Христе елейсон“. За свое огромно удивление тя влезе тихичко в параклиса и коленичи. Мъгла бе нахлула и в параклиса и през мъгливата пелена Моргана виждаше другия параклис, онзи на Инис Уитрин, и двата хора пееха едновременно… „Кирие елейсон“… Чуваха се и женски гласове; да, трябваше да се е озовала на Инис Уитрин, защото на Авалон нямаше жени — християнки. Сигурно бяха монахините от близкия манастир. Стори й се, че до нея е коленичила Игрейн, и тя чу гласа на майка си — нежен и чист, и тя също пееше „Христе елейсон“. Пред олтара се бе изправил свещеникът и изведнъж Моргана видя, че и Нимю е там, с разпуснати златисти коси, сияеща от хубост — и приличаше досущ на Гуенхвифар, каквато я видя за първи път, когато бе съвсем младо момиче и живееше в манастира. Но вместо някогашната яростна ревност, Моргана сега изпита дълбока обич към красотата й… Мъглите ставаха все по-гъсти, тя почти не можеше да вижда коленичилия редом с нея Ланселет, но пред нея, пред олтара в __другия__ параклис видя съвсем ясно Галахад — бе коленичил с вдигнато, озарено от божествено вдъхновение лице, и някаква неземна светлина се излъчваше от него… Той също можеше да вижда през мъглите, и сега виждаше стария параклис тук, на Авалон, където сияеше Светият Граал…
	От другия параклис зазвъняха камбани, и до нея долетя глас… Говореше свещеник — Моргана така и не разбра дали той бе тук, на Авалон, или го чуваше от Инис Уитрин… Но за нея това бе гласът на Талиезин — и тези бяха думите му:
	— В тази нощ Христос е бил предаден. На Тайната вечеря той благословил тази чаша и казал: „Пийте от нея всички, защото това е моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“; и когато пиете от тази чаша, вие се прекланяте Нему.
	Ето, тя виждаше далечната бледа сянка на свещеника, който вдигна потира за причастие — но не, това бе Девата — служителка на Свещената чаша — беше Нимю… Или тя самата, Моргана, поднесе чашата към устните му? Ланселет се втурна внезапно напред, викайки:
	— Ето я! Ето светлината! — и падна на колене, скрил очи с ръцете си от неземното сияние. После залитна и се просна по очи на земята.
	В мига, когато младият мъж докосна Граала, смътните очертания на лицето му се изясниха — той беше тук, съвсем наяве, жив, от плът и кръв. Мъглите бяха изчезнали. Галахад коленичи и отпи от чашата.
	— Защото както грозде от много лози се мачка, за да стане едно вино, тъй и ние се обединяваме в това съвършено, безкръвно жертвоприношение, за да се слеем с Божественото Единство в Безкрайната Светлина…
	Лицето на Галахад грееше — целият беше осиян от божествена светлина. Той си пое дъх, изпълнен със съвършено блаженство и застана с открито лице пред светлината. После вдигна ръце и понечи да вземе чашата… В същия миг падна ничком, отпусна се на пода на параклиса и не помръдна повече.
	„За непосветения, докосването на свещените реликви е равносилно на смърт…“
	Моргана видя как Нимю — или все пак бе самата тя? — се наведе и покри с белия си воал лицето на Галахад. После тя изчезна, а чашата на олтара си беше пак златната чаша на Мистериите — нямаше и помен от неземна светлина… Всъщност беше ли там чашата? Моргана не виждаше ясно, защото олтарът пак бе обвит в мъгла. А Галахад лежеше мъртъв, студен и безжизнен в нозете на Ланселет, на пода на стария параклис в Авалон.


	Мина много време, преди Ланселет да даде някакъв признак на живот. Най-сетне той вдигна глава и Моргана видя изписана на лицето му страшната трагедия, която се разиграваше в душата му. Той прошепна:
	— А аз не бях достоен да го последвам…
	— Ти трябва да отнесеш тялото му в Камелот — проговори нежно Моргана.
	— Той успя да изпълни мисията си, видя Граала, но това бе последното, което му бе писано да види на този свят. Неземната светлина е непоносима за простосмъртен.
	— Аз не можах да погледна натам — прошепна Ланселет. — Виж, лицето му сякаш още излъчва светлина. Какво ли е видял?
	Тя поклати бавно глава. Студ пълзеше нагоре по ръцете й.
	— Никой от нас няма никога да узнае, Ланселет. Знам едно — че той умря, след като допря устни до Граала.
	Ланселет вдигна поглед към олтара. Свещениците бяха излезли мълчаливо и бяха оставили Моргана сама — с живия и мъртвия; чашата продължаваше да просветва с далечен блясък през мъглите.
	Ланселет изправи рамене и каза:
	— Да. И това също ще отнеса със себе си в Камелот — та всички да знаят, че мисията на Галахад е изпълнена… И никога повече рицарите да не се впускат в дирене на незнайното, и да се изправят пред лудост и смърт…
	Той пристъпи към олтара, където Граалът проблясваше меко, но Моргана го обви с ръце и го задържа.
	— Не! Не! Не можеш да сториш такова нещо! Та ти загуби съзнание само при вида му! Докосването на светите реликви е смъртоносно за непосветения…
	— Нека умра тогава — каза Ланселет, но тя го държеше здраво и скоро почувства, че той вече не се съпротивлява — Каза само:
	— Защо, Моргана? Защо да продължава тази самоубийствена лудост?
	— Не е така — отвърна тя. — Търсенето на Граала завърши. Съдено е било ти да се върнеш жив в Камелот, за да разкажеш на останалите за всичко, което видя. Но нямаш право да вземеш Граала със себе си. Никой простосмъртен не може да го задържи. Тези, които го търсят с чиста вяра — тя чуваше гласа си, но не знаеше какво предстои да каже — сякаш друг говореше с нейната уста — винаги ще го откриват — тук, отвъд света на смъртните. Но ако го занесеш в Камелот, той ще стане играчка в ръцете на фанатиците… — сълзите я задушаваха. — Моля те, Ланселет. Остави го тук, на Авалон. Нека в този нов свят, където няма да има място за магии и вълшебства, остане една Мистерия, която свещениците няма да могат да опишат и обяснят веднъж завинаги, и няма да могат да я включат в закостенелите си догми… — гласът й изневери. — Идва новото време, когато свещениците ще казват на простосмъртните кое е добро и кое — зло; какво да мислят, как да се молят, в какво да вярват. Аз не мога да виждам толкова надалеч — може би е редно човечеството да прекара една епоха в мрак, за да може да оцени каква благословия носи със себе си светлината. Но чуй ме, Ланселет — нека дори в най-дълбокия мрак оставим да проблясва една искрица надежда. Граалът бе видян веднъж в Камелот. Нека споменът за тази божествена поява не бъде омърсен с пленяването на свещената чаша, за да бъде поставена на някой земен олтар. Остави жива една Мистерия, едно видение, което хората ще следват, докато свят светува… — гърлото й бе съвсем пресъхнало и гласът й звучеше съвсем като грак на гарван.
	Ланселет се поклони дълбоко пред нея.
	— Така да бъде, Моргана. Но ти Моргана ли си наистина? Мисля, че не съм сигурен кой стои пред мен, но тъй или иначе думите ти са прави. Нека Граалът остане завинаги на Авалон.
	Моргана вдигна ръка. Веднага в параклиса влязоха няколко дребни фигурки — бяха все хора от Древния народ. Те вдигнаха безмълвно тялото на Галахад, поставиха го на носилка и го понесоха към чакащата баржа. Моргана също се упъти към брега на езерото, хванала Ланселет за ръка. Тялото вече бе положено в баржата. Моргана се взря натам и за миг й се стори, че на носилката лежи Артур. Сетне видението изчезна. Не, това беше мъртвият Галахад, а лицето му бе все така озарено от тайнствено сияние и покой.
	— Сега наистина ще тръгнеш към Камелот със сина си — каза Моргана тихо, — но не тъй, както предполагах. Сигурно и ясновидството ни е дадено, за да не могат висшите сили да си играят с нас. Да, някои от нас имат видения, пратени свише, но не разбират какво виждат. Мисля, че никога повече няма да се опитвам да погледна в бъдещето, братовчеде.
	— Дай Боже — Ланселет задържа за миг и двете й ръце, после се наведе и ги целуна.
	— Настана време да се разделим завинаги — каза той нежно. И тогава, с прозрението, което току-що бе отрекла, Моргана разбра какво вижда той — виждаше младото, невинно момиче, което бе лежало в прегръдките му в сянката на каменния кръг — момичето, което той бе отбягвал от страх пред Богинята; жената, при която бе отишъл, луд от отчаяние, търсейки забрава за грешната си любов — към Гуенхвифар и Артур; същата жена, която бе видял, бледа и страшна, да държи факла, осветяваща постелята, която бе споделил с Илейн; и най-сетне мълчаливата, мрачна Повелителка на свещеното езеро, потънала в сенките, която бе вдигнала Граала от тялото на мъртвия му син и го бе помолила да остави свещената реликва на Авалон, далеч от външния свят.
	Тя го целуна по челото; нямаше нужда от думи. И двамата знаеха, че го благославя за сбогом. Той се обърна бавно и стъпи в баржата. Моргана го изпращаше с поглед, взряна в приведените му рамене, в проблясването на залязващото слънце в косите му, вече съвсем побелели. Моргана се бе видяла отразена в очите му и си казваше: „Аз също съм стара…“
	Едва сега разбра защо, колкото и пъти да бе попадала в царството на феите, никога повече не бе видяла кралицата на тези селения.
	„Сега аз съм кралицата на феите.
	Няма друга Богиня — тя и аз сме едно…
	Отвъд тази действителност тя съществува. Тя е и Игрейн, и Вивиан, и Моргоуз, и Нимю — тя е кралицата. Тя и те живеят в мен…
	На Авалон те ще живеят вечно“.


	13

	Далеч на север, в Лотиан, вестите пристигаха рядко и не винаги бяха достоверни, затова и не се знаеше почти нищо за търсенето на Граала. Моргоуз дълго чака завръщането на младия си любим, Ламорак. Половин година по-късно пристигна вест, че Ламорак е загинал по пътя към свещената си цел.
	„Той не е нито първата, нито последната жертва на тази чудовищна лудост“, казваше си тя. „Каква е тази страст да се отправиш в неизвестността! Винаги съм мислила, че във всички тези религии и богове има нещо налудничаво. Ето какво причиниха на Артур! А сега ми отнеха и Ламорак, още толкова млад!“
	Той си бе отишъл завинаги, липсваше й и тя щеше да тъгува за него по своему — нали бе живяла с него дълго време — повече, отколкото с всеки друг мъж в живота й, освен Лот. Но това не означаваше, че трябва да се примири със старостта и самотната постеля. Тя започна да се разглежда внимателно в старото си бронзово огледало. Изтри следите от сълзи по бузите си и отново се взря внимателно в образа си. Вярно, разцъфтялата й хубост на зряла жена, с която някога покори Ламорак, бе позавехнала, но Моргоуз бе все още привлекателна; в края на краищата, в тази страна все още имаше мъже, които не се бяха заразили от налудничавата мода да стават странстващи рицари. Беше и богата, беше кралица на Лотиан, и все още умееше да си служи добре с женските си оръжия — зъбите й все още бяха запазени, съхранила бе чара си… Вярно, налагаше се да почерня с въглен избелелите си вежди и мигли — от годините бяха добили бледорижав цвят. Да, мъже имаше достатъчно, и си бяха все такива глупци, та една умна жена можеше да получи от тях всичко, което пожелае. Не, тя не беше глупачка като Моргана, която все се терзаеше от мислите си за дълг и добродетели, нито пък хленчеща гъска като Гуенхвифар, постоянно загрижена за спасението на душата си.
	От време на време до нея долитаха разкази за търсенето на Светия Граал — и всеки бе по-невероятен от предишния. Разбра, че Ламорак бил стигнал до замъка на покойния крал Пелинор, привлечен от слуховете за някакво тайнствено старинно блюдо, съхранявано в едно от подземията на замъка. Там и загинал, и с последния си дъх успял да каже, че вижда Граала в ръцете на една девица — в ръцете на собствената си сестра, Илейн, такава, каквато я помнел като малко момиче… Моргоуз се чудеше какво ли е било всъщност предсмъртното му видение. Носеха се и други слухове — че някъде в земите близо до старата римска стена, из някогашните владения на сър Екториус, бил държан в плен Ланселет — бил напълно луд, държали го в тъмница и никой не смеел да съобщи на крал Артур; после се разбра, че брат му Борс пристигнал, и Ланселет го познал и постепенно си възвърнал разсъдъка. После, когато оздравял напълно потеглил отново на път — не се знаеше дали пак по следите на Граала или към Камелот, но това и не вълнуваше особено Моргоуз. „Може би“, каза си тя разсеяно, „този път горкият ще има късмет да намери смъртта си — иначе няма да устои и ще се върне отново в кралския двор, при Гуенхвифар“.
	Само нейното разумно момче, скъпият й Гуидиън, бе съобразил да остане в Камелот, близо до Артур. Де да можеха Гауейн и Гарет да проявят достатъчно разум и да сторят същото! Сега, най-сетне, __нейните__ синове щяха да получат от Артур всичко, което им се полагаше открай време.
	Но Моргоуз имаше и друг начин да узнава какво се случва по света. Някога, когато бе съвсем младо момиче на Авалон, Вивиан й бе казала, че е лишена от търпение и издръжливост, затова и няма да бъде посветена в тайнствата на древната наука. Моргоуз знаеше, че Вивиан е била права; тя никога не би желала да пропусне толкова много години от живота си за някакво си духовно израстване. Дълги години бе убедена, че магическите двери на времето са затворени за нея. Беше успяла да се научи сама на някои дребни магии, с които си служеше при нужда. После, когато за първи път съумя да направи заклинание и да научи истината за произхода на Гуидиън, разбра, че магическото изкуство все пак е достъпно за нея, че тя няма нужда от друго, освен собствената си воля. Не й бяха необходими сложните друидски правила, през ум не й минаваше да спазва строгите ограничения за ползването на магия, не я интересуваха всички лъжливи закани за отмъщение на боговете. Магията си беше част от живота — проста и достъпна, нямаше какво да се разсъждава за добро и зло — човек просто трябваше да има воля, и когато бе необходимо, да ползва безмилостно магическата си власт.
	„Всички тези, които се преструват на дълбоко религиозни“, мислеше си Моргоуз, „само искат да държат силата на магията единствено в свои ръце. Но сега аз сама се сдобих с тази сила. Кога и как ще я използвам зависи единствено от мен, не съм обвързана с глупавите им клетви и ограничения“.
	И тъй, тази нощ, тя заключи добре покоите си, за да не влезе някой любопитен слуга, и започна с необходимите приготовления. За миг изпита разсеяно съжаление за малкото бяло куче, което бе довела в стаята, а после, когато му преряза гърлото, изпита искрено отвращение. Трябваше да събере в съд прясната кръв на мъртвото животно. В края на краищата, си каза тя, кучето е мое, също както и някое прасе, което бих наредила да заколят за утрешния обяд, а пък силата на пролятата кръв щеше да я доведе до целта много по-бързо, отколкото нескончаемите молитви и бдения, които използваха в такъв случай свещенослужителите на Авалон. Пред огнището лежеше упоена една от прислужниците й — Моргоуз бе подбрала такава, към която нямаше слабост, пък и не й беше особено необходима. Последния път, когато й се наложи да извърши такова нещо, си научи добре урока — тогава сбърка, защото без да мисли, избра една от добрите предачки, и после съжали за прибързаността си.
	Този път бе се постарала да избере такава, чиято смърт нямаше да е голяма загуба за никого. Дори готвачката имаше дузина помощници в повече.
	Все още изпитваше известна погнуса от това, което трябваше да извърши първоначално. Кръвта, с която беляза челото и ръцете си, беше лепкава и противна, но Моргоуз имаше чувството, че може да види с просто око как от кръвта вече се отделя като лек дим освободената енергия, която й трябваше за магията. Луната се беше почти изпразнила — сърпът й проблясваше едва забележимо на небето. Тази, която очакваше зова й в Камелот, също знаеше това и беше готова. Моргоуз изчака мига, в който луната достигна точно определено място на небосвода, изля остатъка от кръвта в огъня и извика високо:
	— Мораг! Мораг! Мораг!
	Упоената жена пред огнището — Моргоуз си припомни смътно, че името й беше Бека или нещо подобно — се размърда. Мътните й очи започнаха да добиват някакъв израз. След миг тя се изправи. Изглеждаше облечена в красива и скъпа рокля — такива носеха придворните дами на Гуенхвифар. Беше изчезнал и грубият акцент на глуповато селско момиче — говореше внимателно, с изискания тон на благородна дама от южните земи.
	— Ето ме. Очаквам заповедите ти. Какво ще заповядаш да сторя, Повелителко на мрака?
	— Разкажи ми какво става в двора на Артур. Какво прави кралицата?
	— Откак Ланселет замина, тя почти винаги е сама. Но нерядко вика при себе си младия Гуидиън. Чували са я да казва, че той й замества сина, който не й е било писано да роди. Сякаш напълно е забравила, че той е син на кралица Моргана — проговори момичето. Изисканите думи звучаха странно от устните на простоватото селско момиче с безизразни очи — сега вълшебното внушение бе изгубило сила и се виждаше, че дрехите й са грубо съшити от зебло.
	— Все още ли сипваш онази отвара в чашата вино, която изпива преди лягане?
	— Не е необходимо, повелителко — отвърна чуждият глас с устните на упоеното момиче. — Кралицата не е имала месечно кървене повече от години, затова и престанах да й давам отварата. Пък и кралят много рядко посещава спалнята й.
	И последните страхове на Моргоуз се изпариха — нямаше и най-отдалечена възможност противно на всички очаквания Гуенхвифар да забременее на стари години. Нищо не можеше да попречи на Гуидиън да наследи престола. Пък и поданиците никога не биха приели недорасло дете за крал — особено след дългите години на мир, откак Артур бе заел престола. Да не говорим за това, че Гуидиън надали би имал скрупули да премахне един новороден съперник. Все пак бе по-добре да не се рискува — можеше да се повтори случаят с Артур, който оживя въпреки кроежите на Лот и собствените й опити да го унищожи, и можа да поеме короната на баща си.
	„Прекалено дълго чаках. Още преди години Лот можеше да стане самодържец на Британия и аз да управлявам редом с него. Но сега няма кой да ме спре. Вивиан е мъртва; Моргана остаря; Гуидиън ще ме направи велика кралица. Няма друга жена на този свят, в чиито съвети той би се вслушал“.
	— Кажи ми нещо за сър Мордред, Мораг. Успя ли да спечели доверието на краля и кралицата?
	Безтелесният глас стана по-далечен и неясен.
	— Нищо не мога да кажа… Мордред често остава насаме с краля… Веднъж чух как Артур му казва… ох, как ме боли главата! Как съм попаднала тук? Готвачката жива ще ме одере… — това беше вече грубоватият селски глас на Бека. Някъде далече, в Камелот, Мораг отново бе потънала в своя странен сън и сама не знаеше кого сънува — кралицата на далечен Лотиан, или може би кралицата на феите…
	Моргоуз грабна съда с кръвта и изтръска последните капки в огъня.
	— Мораг, Мораг! Чуй ме, остани тук, заповядвам ти!
	— Кралице — понесе се отново далечният изискан глас — сър Мордред и едно момиче от свитата на Езерната дама са неразделни. Казват, че и тя била роднина на Артур…
	„Ниниан, дъщерята на Талиезин“, каза си Моргоуз. „Не знаех, че е напуснала Авалон. Но за какво ли е останала в кралския двор?“
	— След като Ланселет напусна двора, сър Мордред стана капитан на конницата на негово място. Говорят… ама че огън, лейди, да не искаш да запалиш замъка? — Бека търкаше очи и хленчеше. Вбесена, Моргоуз я блъсна с все сили и момичето падна с отчаян писък в огъня. Беше вързана здраво и нямаше как да се измъкне от високо издигащите се пламъци.
	— Проклета да е, ще разбуди всичко живо! — Моргоуз понечи да я измъкне обратно, но дрехата на момичето вече гореше. Ужасяващите й писъци пронизваха като нажежени игли ушите на кралицата. С някакви останки от съчувствие Моргоуз си каза: „Горкото момиче. Вече нищо не може да се направи — тъй или иначе е така обгоряла, че не бихме могли да я оправим, дори ако случайно не умре веднага!“ Тя издърпа боричкащото се, крещящо момиче от пламъците, без да обръща внимание на изгарянията по собствените си ръце, наведе се към нея и опря чело в нейното, сякаш да я успокои; и преряза гърлото й от край до край с едно движение на ножа. Кръв рукна в пламъците, към комина се издигна стълб от задушлив дим.
	Внезапният прилив на сила разтърси Моргоуз. Стори й се, че притокът на магическа мощ изпълва стаята, Лотиан, целия свят… Никога досега не се беше осмелявала да стигне толкова далеч — но сега властта сама дойде при нея. Стори й се, че безплътният й дух се рее високо над земята. След дългите години, прекарани в мир, отново се събираха армии. На западния бряг приставаха кораби с високо извити носове, украсени с драконови глави. Дългокоси диваци слизаха от тях, плячкосваха и опожаряваха градове, разрушаваха църкви, отвличаха жени от манастирите… Кървавочервен вятър се надигаше, за да разруши дори стените на Камелот… Моргоуз не знаеше дали вижда настоящето или бъдещето.
	Мракът около нея започна да се сгъстява, но тя извика високо:
	— Искам да видя синовете си, които тръгнаха да търсят Граала! Внезапно в стаята падна мрак — плътен, изпълнен с мирис на изгоряла плът.
	Моргоуз бе паднала на колене под напора на призованата сила. После тъмнината и димът започнаха да се разнасят — само по ъглите се виеше дим като над къкрещо гърне. В нахлулата светлина Моргоуз видя лицето на най-малкия си син, Гарет. Беше дрипав и мръсен, изтощен от странстване, но се усмихваше все така весело. Светлината се усили и Моргоуз видя към кого гледаше Гарет — видя лицето на Ланселет.
	„Не, Гуенхвифар нямаше вече да губи ума и дума, когато го види — не и по този изтощен, болнав възрастен мъж с посивяла коса, с изпито и прорязано от бръчки лице, белязано от страданието и лудостта… Та той приличаше направо на плашило!“ Старата омраза се надигна в гърдите на Моргоуз: не можеше да разбере защо най-добрият от синовете й продължава да се прекланя така безрезервно пред този човек, да го обича и следва още откакто беше малко момченце и си играеше с дървени рицари…
	— Не, Гарет — казваше меко Ланселет. Гласът му долетя отдалеч и отекна глухо в притихналата от ужас стая. — Знаеш защо няма да се върна с теб в двора. Няма да говоря за собствения си душевен покой — или за спокойствието на кралицата — но не забравяй, че положих обет — да търся Граала в продължение на цяла година и още един ден.
	— Но това е някаква лудост! Какво толкова представлява Граалът в сравнение с дълга ни да служим на крал Артур? Години преди някой от нас да чуе нещо за Светия Граал, и аз, и ти положихме клетва за вярност пред краля и страната си! Като си помисля само за Артур — не му остана дори един от верните рицари — в двора сега има само старци, болни и страхливци!
	Ланселет продължи все така тихо:
	— Знам, че Бог ми прати видение, Гарет. Не ме лишавай от тази опора. За миг зениците му отново се разшириха с нездрав блясък.
	Гарет проговори със странен, потиснат глас:
	— Но какво да правим, когато Бог върши работата на дявола? Как да повярвам, че разрухата на всичко, което Артур е градил в продължение на четвърт век, е Божие дело? Не си ли чул, че диваци от Севера отново пристават по бреговете ни, че когато хората от крайбрежието призовават на помощ легионите на Артур, няма кой да се отзове на молбите им? Саксонците отново надигат глава, а Артур седи с вързани в ръце, а ти, Ланселет — ти си тръгнал да търсиш душата си. Умолявам те, ако решението ти да не се връщаш в двора е твърдо, поне тръгни да търсиш Галахад! Накарай го да се върне при Артур! Ако кралят остарее и — да ми прости Господ — волята му отслабне, нека твоят син бъде до него, за да поеме властта от ръцете му. Нали народът знае, че той е осиновен син и наследник на Артур!
	— Галахад ли? — попита мрачно Ланселет. — Нима мислиш, че имам някакво влияние върху сина си? Всички ние се клехме да търсим Граала в продължение на една година и един ден, но когато потеглихме, аз яздих известно време с Галахад и сега знам, че думите, които той каза на Великден, бяха напълно искрени — ако трябва, той ще върви след видението до края на земните си дни.
	— Не! — извика Гарет, наведе се от седлото и хвана здраво Ланселет за раменете. — Длъжен си да го накараш да разбере, че сега мястото му е в Камелот! О, Господи, Гуидиън би ме нарекъл предател на собствената си плът и кръв — а аз обичам Гуидиън, но… Как да го кажа дори на теб, макар че си ми кръвен роднина и близък приятел? Безпокои ме властта, която той доби над краля! Щом саксонците пратят посланици до Артур, винаги Гуидиън ги приема и разговаря с тях — те знаят, че той е син на сестрата на краля, а нали знаеш, по техния обичай синът на сестрата е пряк наследник… Ланселет се усмихна спокойно.
	— Ти забравяш, Гарет, че така е било и при племената на Древните, преди в Британия да дойдат римляните — а ти и аз не сме възпитани да следваме римските обичаи.
	— Нима няма да защитиш правото на родния си син? — възкликна Гарет.
	— Артур ще реши кой ще го наследи на трона — отвърна Ланселет, — ако изобщо е писано Британия да има друг крал след него. Понякога, когато ме преследваха виденията в пристъпите на моята лудост — не ми се говори за това, но предполагам, че има някаква връзка с ясновидството, което е наследствено в рода ми — тогава нещо ми говореше, че когато Артур си отиде, земята ни ще потъне в мрак.
	— Нима ще допуснеш да стане тъй, да бъдем погълнати от мрака, сякаш Артур никога не е съществувал? А клетвата ти за вярност пред краля? — упорстваше Гарет.
	Ланселет въздъхна и каза:
	— Да бъде твоята воля, Гарет. Тръгвам да търся Галахад.
	— И то колкото е възможно по-бързо — настоя Гарет. — Убеди го, че трябва да постави верността си пред краля над всякакви Богове и свещени реликви…
	Ланселет го прекъсна мрачно:
	— А ако все пак не пожелае да дойде с мен?
	— Ако е тъй — каза замислено Гарет, — тогава може би наистина той не е кралят, който ще е необходим на страната след Артур. Тогава — дано Бог да ни е на помощ, защото ще се оставим в негови ръце.
	— Братовчеде, братко — каза Ланселет и прегърна Гарет. — Каквото и да стане, ние винаги сме в Божиите ръце. Но аз ти се заклевам, че ще намеря Галахад и ще го доведа обратно в Камелот. Можеш да ми вярваш…
	Светлината бавно помръкна. Лицето на Гарет избледня и изчезна. За миг пред погледа на Моргоуз останаха само хубавите тъмни очи на Ланселет, които толкова приличаха на очите на Вивиан! Сякаш Великата жрица, сестра й, се взираше с упрек в нея и казваше: „Какво направи, Моргоуз?“ После и това видение изчезна и Моргоуз бе отново сама пред огъня. Над огнището все още се виеше гъст дим, в нозете й лежеше отпуснатото, безжизнено тяло на убитата от нея жена.
	Да бъде проклет! Ланселет, разбира се! Ланселет все още можеше да обърка плановете й! Яростта разтърси тялото й, болка сви гърлото й и я прониза чак до утробата. Главата я болеше, магията започваше да дава отражението си върху й. Искаше само да се отпусне пред огнището и да спи с часове, но не биваше. Трябваше да бъде силна — щеше да й помогне магията, която сама е призовала. Нали беше кралица на Лотиан — и Повелителка на мрака! Отвори вратата, изнесе трупа на кучето и го хвърли в купчината смет, без да обръща внимание на отвратителната смрад, която се носеше наоколо.
	С трупа на прислужницата нямаше да може да се справи сама. Понечи да повика някого, но се отказа — не биваше да я виждат така — с ръце и лице, все още белязани с кръв. Взе легена и каната с вода, изми се и сплете наново косите си. Не можеше да почисти петната от кръв по роклята си, но огънят бе загаснал и в стаята беше тъмно. Сега вече повика шамбелана си и той мигновено се появи, явно умиращ от любопитство.
	— Какво се е случило, господарке? Чух викове, писъци — някакво нещастие ли е станало? — той вдигна високо светилника. Моргоуз знаеше отлично как изглежда в очите му — полуоблечена, раздърпана, прекрасна. Виждаше се отразена в зениците му. Каза си: „Само да протегна ръка и мога да го имам — още тук, над тялото на мъртвото момиче“. Усети приятната болка на желанието и се засмя в себе си от удоволствие, но си наложи да не мисли за това — после щеше да има достатъчно време.
	— Нещастие наистина. Горката Бека — тя посочи трупа в краката си. Падна в огнището, и когато понечих да й помогна, измъкна камата от колана ми и сама си преряза гърлото — бедната, сигурно болките са я подлудили. Виж, цялата съм изцапана от кръвта й.
	Човекът възкликна ужасено и се наведе, за да огледа трупа на прислужницата.
	— Да, да, горкото момиче май не беше с всичкия си. Не трябваше да я пускаш в покоите си, господарке.
	Моргоуз се подразни от беглия упрек, който долови в думите му. Нима наистина бе помислила да го допусне в леглото си?
	— Не съм те повикала, за да обсъждаш постъпките ми. Изнеси тялото от тук и се погрижи да я погребат, както е редно. Кажи на придворните ми дами, че съм наредила да дойдат при мен. Утре тръгвам за Камелот.


	Нощта падаше бързо. Ситен, упорит дъжд забулваше като пелена пътя. Моргоуз беше мокра и премръзнала. Капитанът на конницата й доближи и попита:
	— Сигурна ли си, че сме на прав път, господарке?
	Думите му я вбесиха допълнително.
	Беше му хвърлила око от месеци. Беше висок, млад, с ястребови черти, с широки рамене и силни бедра. Казваше се Кормак. Но в момента й се струваше, че всички мъже са непоправими глупци. Съжали, че не беше го оставила в замъка, та да води конницата сама. Все пак — имаше неща, които дори кралицата на Лотиан не можеше да си позволи.
	— Не, пътят ми е непознат. Съдейки по разстоянието, което изминахме днес, би трябвало да сме много близо до Камелот. Да не би да сме се заблудили в мъглата и отново да сме тръгнали на север, Кормак?
	В друг случай тя дори би се зарадвала, ако се наложеше да прекарат още една нощ на път. Една нощ почивка в удобната й шатра — а може би, когато придворните дами заспяха, би повикала Кормак да стопли постелята й.
	„Откак се научих как да си служа с магията, няма мъж, когото да не мога да покоря. Но странно — сякаш вече ми е все едно. Наистина, откак научих за смъртта на Ламорак, не съм била с мъж. Да не би да остарявам?“ Мисълта я уплаши и тя твърдо реши да повика тази нощ Кормак при себе си… Но първо трябваше да намерят пътя към Камелот; тя трябваше да отиде там час по-скоро, за да защитава правата на Гуидиън и да го напътства. Моргоуз каза нетърпеливо:
	— Пътят не може да е избягал, тъпако. Минавала съм по него повече пъти, отколкото са пръстите на двете ми ръце. За глупачка ли ме имаш?
	— Пази Боже, господарке. Аз също съм минавал често по този път, и въпреки това ми се струва, че кой знае как сме се заблудили — отвърна Кормак. Моргоуз имаше чувството, че се задушава от яд. Прехвърли на ум пътя, който бе минавала толкова често — от Лотиан към Камелот. Помнеше ясно къде трябваше да се отклонят от римския път и да тръгнат по добре отъпканата пътека покрай тресавищата, към Драконовия остров, и оттам се прехвърляха на пътя към Камелот — разширен и постлан с плочи по нареждане на Артур, този път беше почти толкова добър, колкото и римския.
	— И все пак сме пропуснали отклонението за Камелот — защото виж тази част от стара римска стена. Това означава, че сме на половин час път след мястото, където трябваше да се отклоним — сопна се Моргоуз. Нямаше какво да се прави — трябваше да обърнат назад целия керван, а пък се смрачаваше. Моргоуз смъкна още по-ниско качулката на наметалото си и смушка коня, който газеше из калта в сивкавия здрач. Странно. По това време на годината се смрачаваше почти цял час по-късно, а сега на запад едва се виждаха последните отблясъци на залеза.
	— Отклонението трябва да е тук — каза изведнъж една от жените. — Виждате ли тези четири ябълкови дървета — идвах тук едно лято, за да взема издънка и да я присадя в градината на кралицата.
	Но път нямаше — само тясна пътечка се виеше нагоре по голия хълм — на мястото на широкия път. Там горе, трябваше да се виждат вече светлините на крепостта Камелот. Но нямаше нищо подобно.
	— Ама че глупости — не се предаваше Моргоуз. — Не може да не сме се заблудили. Не ми казвай, че това е единственото място в кралството, където растат едно до друго четири ябълкови дървета.
	— И все пак пътят трябваше да се намира тук, бих могъл да се закълна — мърмореше Кормак. Въпреки това нареди на цялата върволица конници и водачи на товарни животни да тръгнат обратно. Потеглиха отново. Дъждът заплющя още по-упорито — сякаш никога нямаше да спре. Моргоуз бе вече много премръзнала и капнала от умора. Копнееше за топла вечеря в покоите на Гуенхвифар, за чаша греяно вино и меко легло. Когато Кормак се появи отново, тя се раздразни още повече.
	— Сега пък какво има? Искаш да ми кажеш, че пак си объркал пътя и си успял да пропуснеш такъв широк път, по който минават товарни коли?
	— Съжалявам, кралице — но виж — по някакъв начин сме се озовали отново на мястото, където спряхме, за да отпочинат конете, след като се отклонихме от римския път. Аз сам хвърлих тук този парцал, след като почистих с него калта от един денк.
	Моргоуз избухна не на шега.
	— Имало ли е някога кралица, заобиколена от по-големи дръвници от вас? — развика се тя. — Още колко ще трябва да се щураме из Летните земи, за да намерим най-големия град източно от Лондиниум? Сигурно трябва да яздим напред-назад по този път цяла нощ! Та нали, ако не можем да видим светлините на Камелот, би трябвало най-малкото да чуем нещо! Та това е замък, в който сега има най-малко сто души рицари, прислужници, коне и добитък! Хората на Артур охраняват всички пътища наоколо — всичко, което се движи по тях, се вижда съвсем ясно от наблюдателниците!
	Но в края на краищата се оказа, че няма друг изход, освен да запалят фенерите и пак да потеглят на юг. Този път Моргоуз яздеше начело на колоната, редом с Кормак. Мъглата и дъждът заглушаваха всеки звук, дори ехото. В крайна сметка пак видяха пред себе си през пелената на дъжда разрушената римска стена, където бяха спрели преди известно време. Кормак изруга, но беше ясно, че е уплашен.
	— Съжалявам, господарке, но не мога да разбера какво става.
	— Проклети да сте! — закрещя истерично Моргоуз. — Цяла нощ ли ще се лутаме така? — Но тя също бе разпознала старата стена. Спря и си пое дълбоко дъх — после каза примирено: — Може би дъждът ще спре до сутринта. Ако се наложи, ще се върнем до голямата римска стена по следите си. Поне ще разберем къде сме се объркали.
	— Ако изобщо сме някъде, а не сме попаднали във владенията на феите — промърмори една от жените и плахо се прекръсти. Моргоуз я видя, но каза само:
	— Стига глупави приказки! Достатъчно неприятно е да се загубиш в дъжда и мъглата, без да трябва да слушаш и такива бабини деветини. Какво зяпате? Явно днес няма да продължим — разпъвайте палатките тук, а утре ще решим какво да правим.
	Намерението й бе наистина да повика Кормак при себе си, дори само за да не се поддаде на страха, който бе започнал да се прокрадва и в нейните мисли… Нима наистина бяха се заблудили и бяха попаднали извън действителния свят? Но в крайна сметка се отказа. Лежа будна сред спящите си придворни дами и прехвърля наум отново и отново изминатия път. Навън владееше абсолютно безмълвие — не се чуваше дори крякане на жаби от блатата. Невъзможно бе да не се забелязва близостта на голяма крепост, каквато беше Камелот — и все пак от града нямаше и следа. А може би тя самата, заедно с цялата си свита, прислугата и конете, бе потънала в царството на вълшебствата? Всеки път, когато стигнеше до тази точка в мислите си, й се искаше да не бе пратила в гнева си Кормак на стража пред лагера — ако той лежеше до нея, може би Моргоуз нямаше да изпитва това ужасяващо чувство, че светът е излязъл от орбитата си… Отново и отново се опитваше да заспи, но продължаваше да се взира, съвсем будна, в заобикалящата я тъмнина.
	По някое време през нощта дъждът спря. На зазоряване, въпреки влажните изпарения, които се вдигаха от почвата наоколо, небето беше съвсем безоблачно. Моргоуз се събуди от кратък и неспокоен сън. Присънила й се беше Моргана — стара, с посивели коси, която се взираше в някакво огледало, много подобно на нейното собствено. Тя излезе от шатрата си. Дълбоко в себе си се надяваше, че като погледне нагоре към хълма, ще види, че Камелот си е на мястото, ще види широкия римски път, който водеше нагоре към замъка на Артур с високите кули. В противен случай трябваше поне да установи, че се намират на някое място, отдалечено на много мили от целта им. Но не — нямаше съмнение. Бяха разположили лагера си тъкмо до старата, полуразрушена римска стена. Моргоуз знаеше отлично, че стената се намира на една миля южно от Камелот. Хора и животни се бяха раздвижили и се стягаха за път. Тя погледна още веднъж нагоре към хълма, където би трябвало да бъде Камелот, но хълмът си беше все така покрит с висока зелена трева — по него нямаше и помен от нещо друго.
	Потеглиха бавно по пътя, разкалян от многото следи, оставени от собствените им коли, когато се движиха напред-назад в продължение на много часове през нощта.
	В полето забелязаха стадо овце, но когато един от свитата на Моргоуз се опита да заговори с овчаря, той побягна и се скри в някакви скали наблизо. Никакви увещания не можаха да го накарат да излезе от убежището си.
	— Дотук ли ги е докарал прочутият мир на крал Артур? — възкликна Моргоуз.
	— Лейди — обади се почтително Кормак, — сигурно наистина сме в плен на някакво вълшебство. Където и да се намираме, наоколо няма и следа от Камелот.
	— Но къде сме тогава, в името Божие? — простена Моргоуз, а Кормак само промърмори:
	— Наистина, къде сме, за Бога? — и не можа да й отговори.
	Моргоуз отново вдигна поглед, заслушана в уплашения хленч на една от жените. Стори й се, че чува гласа на Вивиан. Спомни си думите на сестра си, на които не бе хванала много вяра на времето. Вивиан бе казала, че Авалон потъва все по-надалеч в мъглите, и ако тръгнеш натам, без да знаеш пътя, дори да си друид или жрица, ще се озовеш на Острова на свещениците, в Гластънбъри.
	Можеха наистина да се върнат от римската стена обратно по следите си… Моргоуз усети в нея да се надига неясен страх — може би щяха да открият, че е изчезнала и римската стена, че го няма дори Лотиан? Нима бе останала сама на света — само с неколцината мъже и жени, които я бяха наобиколили? Треперейки цялата, тя си припомни няколко думи от Светото писание, които бе чувала в проповедите на придворния свещеник на Гуенхвифар — за края на света… „Казвам ви — две жени ще мелят жито една до друга — едната ще бъде взета, а другата ще остане…“ Да не би Камелот и неговите обитатели наистина да са се възнесли в християнския рай, да не би да е настъпил свършекът на света, и само тук-там да са останали нещастници като нея, да се скитат по опустялата земя?
	Каквото и да се беше случило, не можеха да стоят тука и да се взират в пустия път. Моргоуз каза:
	— Връщаме се към римската стена — а на себе си допълни: „Ако тя е все още там. Ако изобщо нещо е останало на мястото си“. Беше се загледала в мъглите, които се стелеха като дима от котлето на някоя магьосница над мочурищата — познатият й свят наистина бе изчезнал, дори изгряващото слънце й се стори някак чуждо. Моргоуз не беше впечатлителна жена, затова си каза, че ще е по-добре да тръгват веднага, вместо да потънат напълно в тази пълна тишина — сякаш наистина не бяха на този свят. Камелот си беше действителност — част от реалния свят, и не можеше да изчезне без следа.
	„Но ако бях постигнала целите си, ако интригите, които плетях с Лот срещу Артур, бяха успели, може би земята наистина щеше да изглежда тъй — пуста, потънала в безмълвие и страх?“
	Наистина, защо наоколо бе толкова тихо? Сякаш по целия свят не се чуваше никакъв звук, освен трополенето на конските копита. А дори и тропотът на копитата потъваше като камък в дълбока вода, заглъхваше и постепенно замираше. Вече почти бяха достигнали римския път — или поне мястото, където той би трябвало да се намира — когато чуха чаткането на копита по каменната настилка. Откъм Гластънбъри към тях приближаваше конник — движеше се бавно, но съвсем целенасочено. В мъглата едва можаха да различат някаква тъмна фигура. Ездачът водеше със себе си и едно тежко натоварено муле. След миг някой от мъжете възкликна:
	— Че това е сър Ланселет от Езерото — да ви даде Бог добро утро, сър!
	— Хей! Кой идва насам? — наистина бе гласът на Ланселет, Моргоуз го познаваше отлично и не би могла да се заблуди. Когато наближиха, познатите звуци, издавани от коня и мулето, сякаш освободиха нещо в смълчания свят около тях. За първи път до тях долетя и някакъв друг шум — много отдалеч, защото звуците се носят надалеч в мъглата, се чуваше кучешки лай. Като че ли бяха цяла глутница и се боричкаха за храна, огладнели през нощта. Беше обикновен, ежедневен шум, и като че ли разчупи неземната тишина наоколо.
	— Кралицата на Лотиан! — провикна се Кормак, и Ланселет веднага се упъти към тях. Когато наближи съвсем, дръпна юздите на коня си.
	— Е, лельо, надявах се, че ще се срещнем в Камелот — може би и братовчедите ми са с теб — Гауейн или Гарет?
	— Не — отвърна тя. — Запътила съм се към Камелот сама. „Ако, разбира се, такова място все още съществува на този свят“ каза си тя раздразнено. Взря се внимателно в лицето на Ланселет, докато той продължаваше с обичайните любезности при среща на път. Изглеждаше уморен. Сигурно идеше отдалеч. Дрехите му бяха одрипавели и не много чисти. Наметката му бе от изтрито кадифе — такава на времето не би дал и на коняря си. „Ах, прекрасният Ланселет! Гуенхвифар няма да те намери вече толкова очарователен. А на мен и през ум не би ми минало да те поканя в леглото си“.
	Но когато Ланселет се усмихна, Моргоуз си каза удивено: „Красив е напук на всичко“.
	— Искаш ли да продължим заедно, лельо? Аз съм се запътил, за да изпълня най-скръбното задължение в живота си.
	— Чувах, че си тръгнал с останалите да търсиш Граала. Намери ли го, или може би не си успял и затова си толкова мрачен?
	— Не би могъл грешник като мен да открие най-великата от Мистериите. Но със себе си водя един, комуто бе съдено да държи Светия Граал в ръцете си. Затова и съм тръгнал към Камелот — за да кажа на всички, че търсенето на Граала завърши, и че Свещената чаша завинаги напусна света на простосмъртните.
	Едва тогава Моргоуз забеляза, че на мулето лежи труп, покрит със саван. Тя потръпна и прошепна:
	— Кой…?
	— Галахад — отвърна спокойно Ланселет. — Моят син бе избраникът, комуто бе съдено да открие Граала. Сега вече знаем, че не може простосмъртен да го докосне и да остане жив. Бих искал аз да съм на негово място. Тъжни вести нося на моя крал — че този, който трябваше да го наследи на престола е напуснал преди него този свят и е отишъл в други селения, където ще може да продължи своето търсене — неопетнен, без грехове и пороци…
	Моргоуз затрепери цялата. Сега наистина щеше да стане тъй, сякаш Артур никога не е съществувал — страната няма да има крал. Всички ще се подчиняват само на Небесния владетел — ще ги управляват свещениците, които държат Артур в ръцете си… Тя пропъди ядосано тези мисли. „Галахад е мъртъв. Сега вече Артур е длъжен да избере Гуидиън за свой наследник“.
	Ланселет отправи скръбен поглед към тялото на сина си, но каза само:
	— Не е ли по-добре да продължим? Нямах намерение да замръквам по пътя, но мъглата е много гъста и се боях да не загубя пътя. За миг имах чувството, че съм на Авалон!
	— А ние не открихме нито Камелот, нито дори Авалон в мъглите — поде Кормак, но Моргоуз го прекъсна нервно.
	— Я стига с тези глупости — каза тя. — Заблудихме се в тъмнината и затова се щурахме напред-назад почти половината нощ! Ние също искаме да стигнем час по-скоро в Камелот, племеннико.
	Един-двама от свитата й познаваха Ланселет, а помнеха й Галахад. Те приближиха, за да изразят съчувствието си с по някоя добра дума. Ланселет ги изслуша с все същия скръбен израз на лицето си, после ги прекъсна меко:
	— По-късно, момчета, по-късно ще имаме достатъчно време да се отдаваме на скръбта си. Бог вижда, че не припирам да занеса тъкмо тази вест на Артур, но закъснението няма да я направи по-добра. Време е да потегляме отново.
	Слънцето се изкачваше все по-нагоре, а мъглата изтъняваше и се стапяше от лъчите му. Потеглиха заедно — по същия път, по който Моргоуз и свитата й бяха сновали в продължение на часове, търсейки Камелот. И почти веднага след като потеглиха, нов звук, чист и ясен, разкъса странната, призрачна тишина на утрото. Беше звънкият призив на тръба, който отекваше в кристално чистия утринен въздух от високите крепостни стени на Камелот. Пред Моргоуз, от мястото, където растяха едно до друго четири ябълкови дървета, се виеше — широк, видим ясно на ярката слънчева светлина — настланият с каменни плочи път, който бе изграден, за да могат по него да минават конните легиони на Артур.
	Беше съвсем в реда на нещата синът й Гарет да е първият от обитателите на Камелот, който се появи да ги посрещне. Той излезе, възседнал коня си, от крепостните стени, и се упъти към групичката пришълци, за да ги запита кои са и какво дирят. Но веднага разпозна Ланселет и насочи коня си към него. Ланселет скочи стремително от седлото и притисна с все сили Гарет в прегръдките си.
	— Ти ли си, Гарет?
	— Да, аз съм — Кай остаря много и недъгът му пречи да патрулира по стените на крепостта. Ах, хубав ден е тоя, в който ти се връщаш в Камелот. Виждам, Ланс, че не си успял да намериш Галахад?
	— О, не, напротив — намерих го — отвърна скръбно Ланселет и по откритото лице на Гарет, все още момчешко въпреки гъстата брада, се изписа ужас и смут, защото едва сега бе забелязал покритото със саван тяло на носилката.
	— Това е новината, която нося на Артур, и трябва да му я съобщя веднага. Отведи ме при него, Гарет.
	Гарет сведе глава и постави ръка на рамото на Ланселет.
	— Тъжен ден е тоя за Камелот. Казвал съм го и преди — все ми се струва, че появата на онзи Граал не беше Божие дело, че в това има замесена зла сила!
	Ланселет поклати глава. На Моргоуз й се стори, че през него минава сияен лъч светлина, като че ли тялото му бе станало изведнъж прозирно. Дори в тъжната му усмивка се чувстваше скрито ликуване.
	— Не, скъпи ми родственико — каза той. — Прогони тези мисли веднъж завинаги. Галахад бе осенен от милостта Божия, както и всички ние. Неговите дни на тази земя свършиха и духът му е освободен от оковите на човешката съдба. Но нашата съдба все още ни очаква, скъпи Гарет — и дано даде Бог да я посрещнем също тъй достойно и смело като него.
	— Амин — промълви Гарет, и се прекръсти за ужас на Моргоуз. В същия миг той вдигна очи и се стресна, защото я видя.
	— Майко, ти ли си? Прости ми — но най-малко теб очаквах да видя редом с Ланселет. — Той сведе прилежно глава над ръката й. — А сега, мадам, ще повикам някой от шамбеланите и той ще те съпроводи до покоите на кралицата. Тя е там с дамите си и ще те приеме, докато Ланселет е при краля.
	Моргоуз се остави да я водят. През цялото време се чудеше за какво всъщност е дошла. В Лотиан беше пълноправна кралица, но тук, в Камелот, имаше само правото да бъде една от дамите на Гуенхвифар. Нямаше възможност да узнае за събитията в двора нещо повече от това, което синовете й биха й казали.
	Тя се обърна към шамбелана и каза:
	— Съобщи на сина ми Гуидиън… сър Мордред, че майка му е пристигнала. Кажи му да дойде при мен веднага щом може.
	Но в същия момент си помисли, изпаднала в плен на странна потиснатост, дали в този чужд двор той ще й окаже поне малкото синовна почит, проявена от Гарет. Беше убедена, че идването й в Камелот е грешка.


	14

	Още преди много години Гуенхвифар бе разбрала, че когато в двора са рицарите на Кръглата маса, Артур не й принадлежи. Той ставаше част от тях. Винаги й се зловидеше тяхното натрапливо присъствие в живота й, дразнеше се, когато бяха в Камелот. Нерядко изпитваше чувството, че ако не бе съдено Артур да е в центъра на вниманието на всички тези придворни, двамата биха имали щастлив семеен живот — по-различен от този, който имаха като крал и кралица.
	Едва в годината, когато всички рицари потеглиха да търсят Граала, тя започна да осъзнава колко хубави са били предишните времена. Сега, когато рицарите ги нямаше, Камелот напомняше на обиталище на призраци — а и Артур все се скиташе безмълвно из опустелия замък, досущ като призрак.
	Не че сега, когато имаше възможност по цял ден да се радва на неговата компания, това не я радваше. Просто едва сега започна да разбира каква голяма част от собственото си аз бе вложил в изграждането на Камелот и обучението на легионите си. Проявяваше към нея неизменна любезност, беше винаги сърдечен и мил и прекарваше с нея повече време, отколкото бяха имали заедно през всички военни години, а и през годините на последвалия дълъг мир. Но й се струваше, че част от него е сподирила верните му рицари по дългия път, и само малка частица бе останала тук, при нея. Тя обичаше човека Артур не по-малко от краля, но разбираше едно — човекът бе вложил толкова много от себе си в стремежа да бъде добър крал, че личността му губеше магическия си чар, ако го погледнеш само като човек. Гуенхвифар се срамуваше, че може да мисли така.
	Двамата никога не споменаваха в разговорите си тези, които отсъстваха. През цялата година, докато траеше търсенето на Граала, те живееха спокойно, ден за ден, и разговаряха само за обикновени неща от ежедневието — за хляба и месото на трапезата, за плодовете от овощната градина и виното от избите на замъка, за някое ново наметало или тока за обувка. Само веднъж, като се оглеждаше в пустата зала, където стоеше Кръглата маса, Артур попита:
	— Не трябваше ли да наредим да я приберат, докато другите се върнат, скъпа моя? Дори сега в тази огромна зала човек трудно може да минава около масата, а пък и без това местата са празни…
	— Не — каза бързо Гуенхвифар. — Не, мили, остави я. Тази зала беше построена за Кръглата маса и без нея ще прилича на запустял хамбар. Остави я. Ако искаш, ти и аз, и останалите от домакинството може да се храним в малката зала.
	Артур й се усмихна в отговор и тя разбра колко е доволен от думите й.
	— Когато моите рицари се завърнат, ще можем отново да пируваме около Кръглата маса — каза той и веднага след това замълча. Тя разбра, че си мисли колко ли от тях ще се върнат изобщо.
	С тях бяха Кай и старият Лукън, и още двама-трима от рицарите — или престарели, или болнави, или още немощни от получени рани. А Гуидиън — или както го наричаха сега, Мордред — бе винаги до тях, сякаш бе наистина израсналият им син. Гуенхвифар често се заглеждаше в него и си казваше: „Това е синът, който можеше аз да родя на Ланселет“ — и винаги чувстваше как я залива гореща вълна, как цялото й тяло потръпва и се покрива със ситна пот — като през онази нощ, когато Артур сам я положи в прегръдките на Ланселет. Но и друг път й се случваше да я заливат такива горещи вълни и тя често не можеше да определи дали една стая е топла или студена, и дали обливащата я топлина не идва някъде отвътре в тялото й. Гуидиън бе неизменно мил и почтителен с нея, наричаше я „лейди“, и в редки случаи, много плахо, „лельо“. Дори самата му плахост, когато използваше това роднинско обръщение, я умиляваше и стопляше душата й. Напомняше й на Ланселет, но беше по-мълчалив и невесел; на времето шегите и закачките не слизаха от устата на Ланселет. Гуидиън също се шегуваше, но шегата му бодваше жертвата като добре наточено острие. Остроумието му беше злобничко, и все пак Гуенхвифар не можеше да се сдържи и понякога се засмиваше на жестоките му подмятания.
	Една вечер, докато малобройните обитатели на замъка вечеряха, Артур каза:
	— Племеннико, бих желал, докато Ланселет се върне сред нас, ти да заемеш поста му и да станеш капитан на моята конница.
	Гуидиън се изсмя.
	— Лека служба, повелителю — в оборите ни са останали само няколко коня. Най-добрите жребци от твоите конюшни заминаха заедно с рицарите на Кръглата маса — кой знае дали пък някой от конете няма да намери този Граал, който всички търсят?
	— Тихо, тихо — каза Гуенхвифар. — Не бива да се подиграваш на благородната им мисия.
	— А защо не, лельо? Свещениците все говорят, че ние сме Божие стадо — ами след като една овца може да дири божественото присъствие, защо пък един кон да не може — доколкото ми е известно, конете са доста по-интелигентни. Може би по-благородното животно ще се окаже по-достойно да се добере до целта. Дори старият боен кон рано или късно започва да дири душевен покой — както казват, лъвът да лежи до агнето и да не мисли за вечеря.
	Артур се позасмя притеснен.
	— Защо са ни вече бойните коне? След Маунт Бадон, слава Богу, в земите ни владее мир…
	— Като изключим Луций — вметна Гуидиън. — Едно нещо научих в този живот — мирът никога не е траен. Корабите с драконови глави, натоварени с диви северняци, отново пристават на бреговете ни, а когато хората повикат на помощ легионите на Артур, им се казва, че рицарите на Кръглата маса са потеглили на път, за да постигнат душевен покой и съвършенство. И после хората се обръщат към саксонските крале от Южното крайбрежие. Но несъмнено, когато това прословуто търсене завърши, народът пак ще се обърне към Артур и Камелот — и тогава може да разберем колко ни липсват бойни коне. Ланселет е толкова зает с търсенето на Граала и всякакви други подвизи, че не му остава много време да се занимава с кралската конюшня.
	— Е, нали ти казах, че искам ти да заемеш мястото му — каза Артур. Гуенхвифар забеляза стреснато, че тонът му е по старчески раздразнителен — нямаше в него някогашната сила. — Като капитан на конницата имаш право да купуваш коне от мое име. Ланселет често се срещаше с търговци на коне, които идеха някъде от юг, от страна оттатък Бретан…
	— Тъй ще сторя и аз — каза Гуидиън. — Испанските коне нямат равни на себе си, но сега, господарю, има още по-добри. Те идват от по-далеч — самите испанци купуват коне от Африка — от някаква пустинна страна там. А сега сарацините нахлуват и в Испания — това го чух от онзи млад рицар — сарацин, Паломидес, който ни гостува известно време, а после продължи към саксонците, за да търси и там приключения. Тъй като не беше християнин, му се стори странно, че всички рицари са хукнали подир Граала, когато страната е пред война.
	— Спомням си, че разговарях с Паломидес — прекъсна го Артур. — Имаше меч от испанска стомана, и то такъв, който и аз бих носил с радост, макар че Екскалибур според мен си остава ненадминат. Няма в нашата страна такива остриета — неговият меч режеше като бръснач. Радвам се, че никога не съм се изправял срещу такова острие на турнирите. Северняците носят огромни бойни брадви, но техните оръжия са по-недодялани и от саксонските.
	— Но северняците се сражават по-яростно — каза Гуидиън. — Изпадат в някаква бойна лудост и се хвърлят в сражението дори без щитове — както съм чувал, че правели на времето племената от Лотиан. Не, кралю, можем да се порадваме на мира още известно време, но както сарацините започват да прегазват Испания, тъй и северняците ще нахлуят при нас, а и дивите ирландци. В края на краищата сигурно ще се окаже, че сарацините ще са от полза за Испания, както бе при нас със саксонците…
	— Саксонците ни били от полза? — възкликна удивено Артур и загледа младия мъж. — Какви ги говориш, племеннико?
	— Ето какво имам предвид, господарю Артур. Когато римляните напуснали Британия, ние сме останали изолирани, на края на света, само с полудивите племена от народа на Древните. Войната със саксонците ни принуди да излезем извън границите на земите си. Наложи ни се да търгуваме с Долна Британия и Испания, и с други страни от Юга, купувахме оръжия и коне, градихме нови крепости — ами ето твоят Камелот доказва това, което говоря. Да не говорим пък за странстванията на свещениците, които отидоха при дивите саксонци и ги превърнаха от обрасли с косми диваци, кланящи се на варварските си богове, в цивилизовани хора със свои градове, които също търгуват със света, имат цивилизовани крале, които са твои васали. Та нали точно това е очаквала тази земя? Вече имаме манастири, населени с учени мъже, които пишат книги, и какво ли още не… Без войните със саксонците, господарю Артур, кралството на Утър би било забравено от света, както по времето на Максимус.
	Артур забеляза поразвеселен:
	— Ти сигурно си на мнение, че двадесетина години непрекъснат мир представляват опасност за Камелот, и че ни трябват отново войни и битки, за да ни свържат по-тясно с външния свят? Личи ти, че не си воин, млади човече. Моите представи за войната не са толкова романтични.
	Гуидиън отвърна с усмивка:
	— Какво те кара да мислиш, че не съм воин, господарю? Сражавах се редом с твоите рицари, когато самозванецът Луций се провъзгласи за император, и имах достатъчно възможности сам да си изградя представа за войните и техния смисъл. Нали, ако нямаше войни, ти вече щеше да си потънал в неизвестността, като кралете от Уелс и Ейре — има ли вече някой жив човек, който би могъл да изреди кралете, управлявали в Тара?
	— Опасяваш се, че един ден може да се случи същото и с Камелот, така ли?
	— Ах, кралю и чичо, как искаш да ти отговоря — ласкателно, като придворен, или мъдро, като друид?
	Артур се разсмя:
	— Да чуем лукавия съвет на Мордред!
	— Ето какво, кралю — придворният би казал, че управлението на Артур ще се помни вовеки веков, че докато има хора на тази земя, споменът за него няма да изчезне. А друидът би казал, че всеки е осъден да изчезне, независимо от мъдростта и славата си, също като Атлантида, изчезнала навеки под морските вълни. Остават само Боговете.
	— А какво би казал моят приятел и племенник?
	— Твоят __племенник__ — Гуидиън така наблегна на думата, че Гуенхвифар разбра, че е очаквал Артур да каже „син“ — би казал, кралю и чичо, че живеем за днешния ден, а не за това, което ще кажат за нас след хиляда години. Затова племенникът ти счита, че твоите конюшни трябва отново да станат такива, каквито са бил и в славните времена, когато всички са познавали легионите на Артур и са се бояли от тях. Никой не бива да казва, че кралят е остарял, оставил рицарите да се разпилеят да дирят подвизи, и не го е грижа за конете и войската.
	Артур го потупа приятелски по рамото.
	— Тъй да бъде, момчето ми. Вярвам ти. Прати хора в Испания, или в Африка, ако искаш, купи коне, които да бъдат достойни за моите легиони, и се погрижи за обучението им.
	— Ще трябва да наема саксонци — каза Гуидиън, — а те не разбират от конен бой. Ти винаги си казвал, че така е по-добре за нас. Може би сега, когато саксонците са ни съюзници, си си променил мнението и смяташ, че трябва да овладеят нашите бойни умения?
	Артур го изгледа обезпокоен:
	— Опасявам се, че трябва да оставя решението в твои ръце.
	— Ще се опитам да сторя най-доброто — каза Гуидиън. — А сега, господарю, мисля, че прекалихме с този разговор и отегчихме дамите — прости ми, лейди — допълни той и се поклони на Гуенхвифар с очарователна усмивка. — Да послушаме ли малко музика? Сигурен съм, че лейди Ниниан, ще се радва да ви посвири на арфата си, кралю.
	— Винаги се радвам да чуя нейната музика — каза сериозно Артур, — защото тя доставя удоволствие и на кралицата.
	Гуидиън кимна на Ниниан. Тя стана, взе арфата си, седна пред краля и кралицата и запя. Гуенхвифар се заслуша с наслада — Ниниан свиреше чудесно, и гласът й бе сладък, макар и не така силен и чист като гласа на Моргана. Загледа се в Гуидиън, който пък не изпускаше от очи дъщерята на Талиезин, и изведнъж си каза: „Защо винаги става така, че аз, християнката, винаги държа около себе си някоя от дамите на Повелителката на Езерото?“ Тази мисъл я обезпокои. Вярно, Гуидиън не бе с нищо по-лош от който и да било придворен — християнин, пък и идваше винаги на неделна литургия, както и Ниниан. Гуенхвифар не можеше да си спомни как всъщност стана тъй, че прие Ниниан за своя придворна дама — помнеше само, че Гуидиън я представи и помоли кралицата да окаже гостоприемство на момичето, което беше братовчедка на Артур и дъщеря на Талиезин. Гуенхвифар помнеше Талиезин само с добро и се зарадва на дъщеря му. Но сега се зачуди как Ниниан, без видимо да се налага, успя да стане първа сред придворните дами. Артур винаги проявяваше слабост към нея и често я канеше да им попее. Случвало се бе Гуенхвифар, докато ги наблюдаваше, да се усъмни дали не изпитва към нея чувства, по-силни от роднинските.
	Не, не можеше да е така. Ако Ниниан имаше избраник в двора, много по-вероятно бе това да е Гуидиън. Виждала го бе как я гледа… И все пак, сърцето я заболя — Ниниан бе красива, също тъй красива, както бе някога тя самата, а сега беше само една застаряваща жена, бледа, с отпуснато тяло… Затова, когато Ниниан остави арфата и излезе, и двамата с Артур станаха, за да излязат също от залата, Гуенхвифар бе намръщена.
	— Изглеждаш уморена, скъпа съпруго. Какво ти е?
	— Гуидиън каза, че си стар…
	— Кралице моя, аз седя на трона на Британия редом с тебе вече тридесет и една години. Да не мислиш, че в цялото кралство може да се намери някой, който да ни има за млади? Повечето ни поданици не са били още родени, когато аз наследих трона на баща си. Но вярно е и друго — не мога да разбера как ти успяваш да изглеждаш все така млада, мила.
	— О, Артур, не просех ласкателства — отвърна тя нетърпеливо.
	— Но ти би трябвало наистина да си поласкана, Гуен, че Гуидиън не се отнася с мен като със старец, не ме залъгва с успокоителни думи. Той говори честно и открито, и затова го ценя. Ще ми се…
	— Знам какво ти се ще — прекъсна го тя гневно. — Да беше възможно да го признаеш за свой син, та да може той да те наследи, а не Галахад.
	Лицето на Артур се зачерви.
	— Гуенхвифар, наистина ли трябва винаги да се държим така един с друг, когато говорим за това? Тъй или иначе свещениците никога няма да го приемат за крал — и няма какво повече да се говори.
	— Не мога да забравя чий син е…
	— И аз не мога да забравя, че е __мой__ син — каза меко Артур.
	— Нямам вяра на Моргана, и ти сам си се убеждавал, че тя…
	Лицето му се изопна и тя разбра, че няма да приеме да продължат разговора.
	— Гуенхвифар, моят син е бил осиновен и отгледан от кралицата на Лотиан, а нейните родни синове са най-яката опора на кралството ми и мен самия, помисли си, какво бих правил без Гауейн и Гарет? А сега и Гуидиън тръгва по техните стъпки и обещава да стане най-скъп сред приятелите ми и най-верен сред верните ми рицари. Не можеш да отречеш, че имам основания да се привържа към Гуидиън, защото само той остана при мен, докато всички останали ме напуснаха, за да търсят Граала.
	Гуенхвифар нямаше желание да се кара с него. Каза само, плъзвайки пръсти в ръката му:
	— Вярвай ми, кралю, обичам те повече от всичко на света.
	— Но аз ти вярвам, любов моя — отвърна той. — Саксонците казват, че е благословен мъжът, който има добър приятел, добра жена и добър меч. А аз имам и трите, моя Гуенхвифар.
	— О, да, саксонците — засмя се тя. — Цял живот се сражава срещу тях, а сега цитираш мъдрите им поговорки.
	— Че каква полза ще има иначе от войните — както би казал Гуидиън — ако не можем да научим и по нещо полезно от враговете си? Много отдавна някой — мисля, че беше Гауейн — ми разправяше за саксонците и техните манастири, обитавани от учени мъже. Тогава и той ми даде такъв пример — ако една жена бъде изнасилена от нашественици, но когато те си отидат, роди добър и умен син, какво тогава? Трябва ли да държим да приемаме само злото, или, когато то тъй или иначе се е случило, да се опитваме да извлечем от станалото и нещо добро?
	Гуенхвифар отвърна намръщено:
	— Само мъж може да се шегува с такива неща!
	— Не, скъпа моя. Това, което исках да ти кажа е, че няма полза да се разравят стари рани — възрази той. — Бедата сполетя не само мен, но и Моргана, преди много години. — Гуенхвифар забеляза, че той произнесе за първи път името на сестра си без познатото изопване на чертите. — Щеше ли да е по-добре, ако неволният ни грях не бе дал плод — след като държиш да наричаме случилото се грях? Може би трябва по-скоро да бъда благодарен, че след като грехът е сторен и няма път назад към невинността, Бог поне ме е дарил с добър син, за да облекчи мъката ми? С Моргана се разделихме като врагове и надали ще я видя отново преди деня на Страшния съд. Затова пък нейният син е опора на престола ми. Нима трябва да не му вярвам само защото тя му е майка?
	Гуенхвифар понечи да каже: „Не му вярвам, защото е отрасъл на Авалон“, после размисли и замълча. Но когато се спряха пред вратата на спалнята й и Артур попита:
	— Да дойда ли при теб тази нощ, скъпа? — тя сведе очи и отвърна:
	— Не, не. Уморена съм.
	Умишлено избегна да срещне очите му, за да не види изписаното в тях облекчение. Зачуди се дали все пак Ниниан или някоя друга не споделя леглото му напоследък; нямаше намерение да се унижава дотам, че да разпитва прислугата. „Щом не съм аз, какво ме интересува коя е?“
	Годината бавно потъваше в мрака на зимата. Един ден Гуенхвифар заяви ожесточено:
	— Ще ми се това търсене да бе свършило и рицарите да се върнат най-сетне — с или без Граала!
	— Не говори така, мила, положили са клетва — отвърна Артур. Същия ден малко по-късно, пред крепостните стени наистина се появи рицар. Когато наближи, видяха, че е Гауейн.
	— Ти ли си, братовчеде? — Артур го прегърна и целуна по двете бузи. — Не се надявах да те видя, преди да свърши годината — нали се закле да дириш Граала в продължение на една година и един ден?
	— Така е — отвърна Гауейн, — но аз не съм престъпил клетвата си, господарю. Онзи там свещеник няма защо да ме гледа като клетвопрестъпник. Та нали за последен път Граалът бе видян точно тук, в този замък, Артур? Значи възможността да се появи отново тук, а не Бог знае къде по света, е доста голяма. Скитах къде ли не и нито веднъж не чух и думица да се е явявал другаде. И тъй, един ден ми хрумна, че нищо не ми пречи да го търся тук, където вече е бил видян — в Камелот, в присъствието на моя крал, дори ако това означава, че ще трябва да очаквам всяка неделя да се появи на църковния олтар, и нищо повече.
	Артур се усмихна и го прегърна отново. Гуенхвифар видя, че очите му са насълзени.
	— Влез, братовчеде — каза той простичко. — Добре дошъл у дома. Няколко дни по-късно пристигна и Гарет.
	— На мен наистина ми се яви видение — каза той, когато всички се бяха събрали на вечеря — и този път съм убеден, че ми бе пратено от Бога. Сънувах Граала — не покрит, а в целия му блясък, и от светлината, която го обгръщаше, се разнесе глас, който ми каза: „Гарет, рицарю на крал Артур, не ти е съдено да видиш повече Граала до края на земните си дни. За какво ти е да бродиш след видения и да търсиш слава, когато кралят ти има нужда от теб в Камелот? Ще можеш да служиш Богу, когато напуснеш този свят, но докато си тук, на земята, трябва да се върнеш в Камелот и да служиш на своя крал.“ Когато се събудих, си припомних, че сам Исус Христос е казал да даваме кесаревото кесарю. Затова и потеглих право към Камелот. По пътя срещнах Ланселет и го помолих да стори същото.
	— И какво мислиш сега — че ти си този, който е намерил Граала? — попита Гуидиън.
	Гарет се засмя.
	— Може би Граалът е просто мечта, сън. А аз го сънувах и ми бе наредено да служа единствено на своя крал.
	— Тогава можем скоро да се надяваме да видим и Ланселет сред нас, тъй ли?
	— Дано намери в сърцето си сили да се върне — отговори Гауейн, — защото ние тук наистина имаме нужда от него. Но скоро ще дойде и Великден, а тогава можем да очакваме завръщането на всички останали.
	По-късно Гарет подкани Гуидиън да донесе арфата си и да им попее.
	— Защото — каза той — отдавна не съм чувал дори грубоватите песни на саксонците, а пък ти, както остана тук, си имал време да усъвършенстваш песните си още повече, Гуидиън.
	Гуенхвифар очакваше Гуидиън да предложи Ниниан да пее вместо него, но вместо това той донесе една арфа, която кралицата разпозна веднага.
	— Това не е ли арфата на Моргана?
	— Така е. Оставила я е в Камелот, когато си тръгнала оттук. Ако я иска, може да прати да я вземат, или сама да дойде и да я вземе от мен. Но дотогава арфата ми се полага по право, и се съмнявам, че тя, която не ми е дала нищо друго, ще ми откаже и този дар.
	— Не ти е дала друго, освен живота — упрекна го меко Артур, а Гуидиън отправи към него поглед, изпълнен с такава горчивина, че Гуенхвифар направо се обезпокои. Когато отговори, гневният му глас се разнесе из цялата зала:
	— Наистина ли трябва да й бъда благодарен за това, кралю?
	И преди Артур да съумее да отговори, Гуидиън плъзна пръсти по струните и запя. Песента му удиви и възмути Гуенхвифар.
	Гуидиън пееше баладата за краля на рибарите, който живеел в замък сред огромна пустош. Все повече стареел кралят и силите го напускали. Стареела и земята и не давала плод. Трябвало да дойде някой млад мъж, който да нанесе милостиво последния удар на престарелия крал — та кръвта му да попие в земята и тя да разцъфти отново под скиптъра на младия крал, да се подмлади от неговата младост.
	— Така значи? — попита Артур притеснено. — Тъй ли мислиш, че когато земята се владее от стар крал, и тя е обречена на упадък?
	— Не, господарю. Какво бихме правили без мъдростта, която ти си натрупал с течение на годините? Така е било в стари времена, когато племената са почитали Богинята, земята, и за тях вечна е била само тя, а кралят управлявал толкова, колкото допускала нейната воля. Остареел ли кралят-елен, в стадото се появявал друг, млад, и го убивал… Но ние живеем в християнски кралски двор и тук не се спазват такива езически обичаи. Мисля си, че баладата за този крал се състои по-скоро от символи — дори във вашето Свето писание тревата е уподобена на човешката плът, която е нещо преходно. Също тъй и този крал на пустеещи земи е символ на света, който всяка година умира с вехнещата зеленина и се възражда отново напролет… Такива разкази има във всички религии. Дори Христос умира като простосмъртен на кръста — и възкръсва всеки път на Великден… — Мордред докосна струните на арфата и запя отново:

	„… защото земните човешки дни са като листо, от вятъра понесено, като повехнала трева.
	Ти също ще потънеш в забвение, като цвят, отронил се в тревата, като пролятото вино, попило в земната гръд…
	И все пак винаги се връща пролетта — и цялата земя разцъфва, и кипва отново земният живот…“

	Гуенхвифар попита:
	— Това от Светото писание ли е, Гуидиън? Да не би да са стихове от някой псалм?
	Гуидиън поклати глава.
	— Това е древен друидски химн, а има хора, които разправят, че песента била дори по-стара от друидите — може би е пренесена някога тук от малкото преселници от земите, погълнати от морската бездна. Но такива химни има във всяка религия. Може би наистина човешката вяра е една…
	Артур попита тихо:
	— Християнин ли си, момчето ми? Гуидиън помълча и най-сетне отговори:
	— Бях обучен за друид и не съм нарушил положената клетва. Аз не се наричам Кевин, кралю. Но ти не знаеш за какви клетви става дума. — Той стана мълчаливо и излезе от залата. Артур остана на мястото си, загледан подир него, и дори не се опита да го упрекне за проявената неучтивост. Затова пък Гауейн се беше намръщил яростно.
	— Защо го оставяш да излиза тъй безцеремонно, кралю?
	— Остави тези церемонии — отвърна Артур. — Тук всички сме роднини. Не ми се иска той да се отнася с мен винаги като с коронована особа. Момчето знае много добре, че ми е син, както и всички останали в тази зала. За какво ми е да се държи като съвършен придворен?
	Но Гарет също се беше смръщил. След малко каза тихо:
	— На мен пък ми се иска Галахад да се върне час по-скоро в двора. Дано Бог му прати видение също като на мен. Ти се нуждаеш от него повече, отколкото от мен, Артур, и ако той не дойде скоро, аз ще потегля отново на път, за да го диря.
	До Петдесетница оставаха само няколко дни, когато Ланселет най-сетне пристигна в Камелот.
	Всички бяха забелязали, че наближава някаква процесия — мъже и благородни дами на коне, както и много товарни животни. Гарет, който ръководеше охраната на крепостните стени, призова обитателите на Камелот да посрещнат новодошлите. Гуенхвифар, застанала редом с Артур, не обърна особено внимание на Моргоуз. Само се зачуди какво ли води кралицата на Лотиан насам. В този миг Ланселет коленичи пред Артур със своята скръбна вест, и Гуенхвифар усети как я пробожда същата болка, която бе изписана и в неговите очи. Винаги, винаги беше така — всяко негово страдание разкъсваше и нейното сърце. Артур се наведе, вдигна коленичилия Ланселет и го прегърна. И неговите очи бяха овлажнели.
	— Той беше и мой син, скъпи приятелю. Ще липсва на всички ни. Гуенхвифар не издържа, пристъпи напред, подаде ръка на Ланселет пред очите на всички и каза с треперещ глас:
	— Копнеех да те видя отново тук, Ланселет, но не съм и мислила, че можеш да донесеш такива тъжни вести.
	Артур се обърна към хората от свитата си.
	— Наредете да положат тялото му в параклиса, където бе посветен за рицар. Там ще остане тази нощ, а утре ще бъде погребан с всички почести, които се полагат на мой син и престолонаследник.
	Той се обърна и понечи да тръгне, но залитна. Гуидиън веднага се озова до него и му подаде ръка, за да не падне.
	Гуенхвифар вече почти не плачеше, но сега не можеше да не се просълзи, като гледаше лицето на Ланселет — по него се четеше не само покруса, но и следи от дълго и дълбоко страдание. Какво се бе случило с него през тази година, когато е търсил Граала? Болест ли го бе сполетяла, ранен ли е бил или се е лутал из незнайни земи, уморен и гладен? Никога не бе го виждала толкова измъчен — дори и когато беше дошъл, за да й съобщи, че ще се жени за Илейн, не изглеждаше толкова зле. Тя обърна поглед към Артур, който се беше облегнал с цялата си тежест на ръката на Гуидиън, и въздъхна дълбоко. Ланселет стисна ръката й и каза тихо:
	— Радвам се, че Артур най-сетне се обърна към родния си син и се научи да го цени. Това ще облекчи скръбта му.
	Гуенхвифар само поклати глава. Не й се искаше да мисли какви последици ще има смъртта на Галахад за Гуидиън и Артур. Синът на Моргана! Синът на Моргана да наследи престола на Артур… Сега вече нямаше никакъв друг изход!
	Приближи се Гарет, поклони се и каза:
	— Кралице, пристигнала е майка ми… — и Гуенхвифар си припомни задълженията си. Не можеше да продължава да стои при мъжете. Мястото й беше сред дамите. Не можеше да стои тук, дори за да се опита да успокои Артур или Ланселет. Тя се обърна към повелителката на Лотиан и каза студено:
	— Радвам се, че мога да ти кажа „добре дошла“, кралице Моргоуз. Внезапно хрумване прекоси съзнанието й. „Трябва ли и това да изповядвам като грях. Може би трябваше да кажа «Приветствам те», защото така ми повелява дългът, кралице Моргоуз, но не се радвам да те видя, и по ми се ще да си беше стояла в Лотиан, или дори да се бе продънила в преизподнята!“ Видя, че Ниниан също се е изправила до Артур, така че кралят стоеше между нея и Гуидиън, и се намръщи.
	— Лейди Ниниан — поде тя със същия хладен тон, — мисля, че е време дамите да се оттеглят. Избери подходящи покои за кралицата на Лотиан и се погрижи да поставят там всичко необходимо.
	Гуидиън очевидно се ядоса, но не можеше да се намеси. Гуенхвифар тръгна заедно с дамите си към замъка, разсъждавайки, че има и добри страни на това да си кралица.
	По-късно през деня запристигаха и други от рицарите на Кръглата маса. Гуенхвифар бе заета с приготовления за утрешния погребален пир. Навръх Петдесетница щяха да се съберат отново рицарите на крал Артур — тези от тях, които бяха успели да се завърнат. Тя видя много познати лица, но и узна, че някои няма да види никога вече — Пърсивал, и Борс, и Ламорак… Тя започна да се отнася по-внимателно с Моргоуз, защото знаеше, че застаряващата кралица искрено оплаква младия си любим. На времето мислеше, че Моргоуз става смешна с връзката си с този много по-млад от нея мъж — но скръбта си е скръб, и когато на погребалната служба за Галахад свещеникът спомена тези, които не се върнаха от търсенето на Светия Граал, Гуенхвифар видя, че Моргоуз е спуснала воала си, а и след литургията лицето й беше все още подпухнало и зачервено от плач.
	Предната нощ Ланселет бе прекарал в бдение над тялото на сина си и Гуенхвифар така и не намери възможност да размени с него някоя дума насаме. Сега, след службата, тя го беше поканила да седи до нея и Артур. Наведе се към него, за да му напълни чашата. Надяваше се той да се напие, та да забрави поне за малко мъката си. Страдаше, като гледаше прорязаното му от бръчки лице, изпито от страдания. Къдриците, които падаха над челото му, сега бяха снежнобели. А тя, която го обичаше толкова отдавна, дори не можеше да го прегърне и да поплаче заедно с него. От толкова години съзнанието, че никога няма да има право да се обърне към него като към любим мъж, че трябва да бъде в очите на хората само негова кралица, съпруга на братовчед му, бе разяждало като постоянна болка душата й. Сега тази болка ставаше вече непоносима — той седеше до нея, но дори не вдигаше очи, за да срещне нейните.
	Артур стана прав, за да пие за онези рицари, които не се завърнаха от благородната си мисия.
	— Кълна се пред всички тук — каза той, — че техните жени и деца никога няма да познаят нужда, докато съм жив и докато Камелот съществува. Аз споделям скръбта им. Моят наследник също загина, търсейки светата реликва — той се обърна и протегна ръка към Гуидиън, който се приближи бавно. Изглеждаше по-млад от годините си. Беше облечен в проста бяла туника, а тъмните му коси бяха прихванати с тънък златен обръч.
	Артур поде:
	— Приятели мои, един крал няма право да се отдава дълго на скръбта. Моля ви да споделите мъката ми по загиналия, моя племенник и осиновен син, комуто не е било съдено да управлява държавата редом с мен. Но колкото и прясна да е още раната от неговата загуба, трябва да ви помоля и за друго — да приемете Гуидиън — сър Мордред, сина на единствената ми сестра, Моргана от Авалон, за наследник на трона ми. Гуидиън е млад, но вече се нареди сред най-мъдрите ми съветници. — Артур вдигна чашата си и отпи. — Пия за теб, синко, да управляваш достойно страната ни, когато аз си отида.
	Гуидиън коленичи пред Артур.
	— Дано е съдено да ни водиш още дълго, татко — Гуенхвифар имаше чувството, че и той преглъща сълзите си — така й се нравеше повече. Рицарите също вдигнаха чаши, а после избухнаха приветствени възгласи. Най-възторжен от всички беше Гарет.
	Но Гуенхвифар си седеше мълчаливо на мястото. Знаеше, че това неминуемо ще се случи, но не очакваше, че ще бъде толкова скоро — още на погребалния пир в памет на Галахад! Обърна се към Ланселет и прошепна:
	— Ще ми се да беше почакал малко! Да беше се допитал до останалите си съветници!
	— Нима не знаеше, че той има такива намерения? — отвърна Ланселет, също шепнешком. Посегна и взе ръката й, стисна я леко и започна да гали пръстите й, натежали от пръстени. Колко изтънели бяха сега тези пръсти, чак костеливи — а някога бяха така меки и нежни! Гуенхвифар се притесни и поиска да издърпа ръката си, но той не я пускаше. Продължи да я гали и каза:
	— Артур не биваше да прави това, без да те е предупредил.
	— Бог ми е свидетел, че нямам право да се оплаквам, защото не можах да му родя син — затова трябва да приеме сина на Моргана…
	— Все пак можеше да ти го каже предварително — настоя Ланселет. Гуенхвифар забеляза, че любимият й за първи път си позволява да каже нещо, което би могло да се приеме като упрек към Артур. Той докосна нежно ръката й с устни, после я пусна. Към тях идваха Артур и Гуидиън. Прислужниците бяха започнали да внасят димящи блюда с месо, подноси с пресни плодове, току-що изпечен хляб и всевъзможни сладкиши. Гуенхвифар позволи на прислужника да напълни чинията й с месо, взе и плодове, но не докосна почти нищо. Поусмихна се, защото видя, че бяха наредили масата тъй, че тя да се храни от едно блюдо с Ланселет, както ставаше често преди. Ниниан, която седеше от другата страна на Артур, споделяше неговото блюдо. Чу го веднъж как я нарича „дъще“, и това поразсея съмненията й — може би просто я приемаше като бъдеща съпруга на сина си. Установи с изненада, че Ланселет сякаш бе прочел мислите й, защото я попита:
	— Може би скоро ще празнуваме сватба? Вярно е, че са доста близки роднини…
	— Какво значение имат тези неща на Авалон? — отвърна Гуенхвифар. Гласът й прозвуча неочаквано остро; старата, незабравена мъка се бе пробудила отново.
	Ланселет сви рамене.
	— Нямам понятие. На Авалон, като малко момче, чувах да се говори за някаква далечна южна страна, където се женели братя и сестри от кралската династия, за да не се смесва кралската кръв с тази на простолюдието. Династията просъществувала хиляда години.
	— Езичници — беше отговорът на Гуенхвифар. — Те не са познали бога и не съзнават, че са извършили грях…
	И все пак, не личеше Гуидиън да изкупва греха, сторен от тези, които го бяха създали; защо да не може той, правнукът на Талиезин, да вземе за жена неговата дъщеря?
	„Бог ще порази Камелот за греховете ни“ каза си тя неволно. „За греха, сторен от Артур, и за моя грях и греха на Ланселет…“ Зад себе си чу как Артур казва на Гуидиън:
	— Помниш ли, ти каза веднъж, че не ти се вярва Галахад да доживее да наследи престола.
	— А ти помниш ли, господарю и татко — отвърна тихо Гуидиън, — че тогава ти се заклех, че аз няма да имам пръст в смъртта му. Казах ти, че той ще загине славно, в името на кръста, който почита, и стана точно тъй.
	— Можеш ли да видиш още нещо в бъдещето ни, синко?
	— Не ме питай, господарю. Боговете милостиво са отредили хората да не знаят кога и как ще дойде краят на дните им. Дори да знаех какво е съдено да стане занапред — а аз не съм споменал нищо подобно — никога не бих ти го казал.
	Гуенхвифар почувства как я побиват тръпки и си каза: „Може би сме вече достатъчно наказани за греховете си с този Мордред…“ После хвърли поглед към младия човек и се ядоса сама на себе си. Как можеше да мисли такива неща, след като той наистина се държеше като син с Артур? Той нямаше никаква вина за греха, опетнил зачатието му!
	Въпреки това се обърна към Ланселет и каза:
	— Не беше редно Артур да избързва така. Та Галахад още не е изстинал в гроба си!
	— Не е тъй, лейди. Артур изпълнява както винаги своя кралски дълг. Какво значение може да има за Галахад там, където е сега, кой ще заеме мястото му на трона, към което никога не се е стремил? Щях да постъпя по-добре, ако бях оставил сина си да стане свещеник, Гуенхвифар.
	Тя го загледа. Беше потънал внезапно в дълбок размисъл, отдалечил се беше от нея, тя не можеше да сподели мислите му. Гуенхвифар се опита плахо отново да върне мислите му към себе си:
	— Кажи ми, ти не успя ли да откриеш Светия Граал? Видя го как бавно се връща към действителността.
	— О, аз го видях — бях по-близо до него, отколкото би могъл да се доближи, който и да било на този грешен свят, без да загине. Било е отредено да оживея, за да донеса в двора на Артур вестта, че Светият Граал завинаги е напуснал нашия свят. — Ланселет помълча, после каза, като че ли много отдалеч: — Бих последвал Граала и отвъд, но нямах това право.
	Гуенхвифар си каза: „Нима не си искал да се върнеш тук заради мен?“ Сега започваше да разбира, че Ланселет прилича повече на Артур, отколкото е можела да предположи преди. Винаги им е служила просто за развлечение — в промеждутъците между войни и търсене на подвизи. Истинският живот на мъжете протичаше в свят, чужд на любовта. През целия си живот Ланселет бе воювал редом с Артур, а сега, когато нямаше война, се бе посветил на една велика мистерия. Сега ги разделяше Граалът, също както на времето между тях стоеше Артур — и честта на Ланселет.
	Ето, и Ланселет се бе обърнал към Бога. Нищо чудно да мисли, че тя го е въвлякла в грях. Стори й се, че няма да може да преживее такава мъка. През целия си живот бе имала само любовта си към него. С внезапен порив хвана ръката му, стисна я и прошепна:
	— Толкова ми липсваше… — и сама се учуди на копнежа в гласа си. „Ще си каже, че съм същата като Моргоуз, че сама му се хвърлям на врата…“
	Но Ланселет задържа ръката и й прошепна:
	— Ти също ми липсваше, Гуен. — Сетне, сякаш четеше в измъченото й, жадно за обич сърце, продължи все така тихо: — С или без Граала, нищо не би ме върнало тук, ако не беше ти, любима. Бих останал там, за да прекарам остатъка от живота си, молейки се на Бога да ме допусне отново до великата тайна, която успях да зърна само веднъж. Но аз съм просто мъж, любов моя…
	Гуенхвифар разбра и стисна ръката му.
	— Да отпратя ли тази нощ придворните си дами?
	Той се поколеба и старият страх да не бъде отхвърлена скова сърцето й. Как можеше да се държи така неженствено, да му се предлага сама? Струваше й се, че умира. В същия миг пръстите му стиснаха по-силно нейните и той прошепна:
	— Да, любов моя.


	Но докато го чакаше, сама в мрака, Гуенхвифар продължи да се чуди дали и неговото „да“ не бе като това на Артур — съгласие да споделя от време на време леглото й, за да пощади гордостта й. Дали не го правеше от съжаление? Сега, когато вече не съществуваше и най-малка надежда за някаква закъсняла бременност, Артур спокойно би могъл да спре да идва в покоите й. Но той бе внимателен съпруг и не би допуснал придворните дами да се подсмиват зад гърба й. Но всеки път, когато тя го отпращаше, Артур явно се чувстваше облекчен и това пробождаше като нож сърцето й. Случваше се дори тя да го приеме и двамата просто да си говорят, докато тя лежеше в прегръдките му — чувстваше се добре така, сигурна и защитена, но не искаше нищо повече от него. Не можеше да разбере дали Артур не съзнава, че тя не го желае, или той самият вече не е привлечен от нея. Дали бе я желал изобщо някога? Може би бе идвал при нея само защото съзнаваше съпружеския си дълг — да я дари с деца.
	„Всички мъже славеха хубостта ми и копнееха за мен, освен този, комуто ме дадоха за съпруга“.
	И тя продължи да се убеждава, че сигурно и Ланселет идва при нея просто от съжаление, защото не му дава сърце да я отхвърли. Беше трескава — горещо й беше дори в леката нощна дреха. По тялото й изби пот на ситни капчици. Тя стана и изтри тялото си с кърпа, натопена в студена вода от каната, оставена на масата. Докосна с неприязън отпуснатите си гърди. „Стара съм вече — сигурно ще го отвратя с тази грозна, отпусната плът, която му предлагам със същата страст, както когато бях млада и хубава…“
	Чу зад себе си тихите му стъпки; той я прегърна и тя веднага забрави всичките си страхове.
	Но когато Ланселет си отиде, тя дълго лежа будна в леглото.
	„Не бива да рискуваме така. Едно време всичко беше различно; сега в този двор се спазват християнските добродетели — а освен това епископът не ме изпуска от поглед… Но нали нямам нищо на този свят, освен него? А и той няма нищо, освен мен…“ мина й през ума. Синът му беше мъртъв, жена му също, а старото приятелство с Артур отдавна вече не бе същото.
	„Ако можех да бъда като Моргана… Тя не се нуждае от любовта на някой мъж, за да чувства, че живее…“ И все пак, казваше си Гуенхвифар, дори тя да нямаше нужда от любовта на Ланселет, той имаше нужда от нейната; без нея би бил съвсем сам на този свят. Беше се върнал в кралския двор, защото имаше нужда от нея, също както и тя се нуждаеше от него.
	Любовта им беше грешна, но й се струваше, че би било по-голям грях да го остави без обич и утеха.
	„Дори да бъдем навеки прокълнати“, мислеше си тя, „никога вече няма да се отвърна от него. Бог е любов и не би могъл да осъди едничката любов в живота ми. А ако въпреки това ме осъди“, мислеше тя, изтръпнала от богохулния си порив, „това няма да е този Бог, пред когото съм се прекланяла през целия си живот, и не ме е грижа за присъдата му!“


	15

	Войната избухна през лятото. Северняците нападнаха западното крайбрежие и Артур поведе легионите си на бой. Този път начело яздеха и саксонските крале от юга — Сеардиг и останалите. Кралица Моргоуз остана в Камелот; пътищата към Лотиан бяха несигурни, а и не можеха да се лишат от хора, които да я съпроводят.
	Рицарите се върнаха към края на лятото. Моргоуз, Гуенхвифар и останалите дами бяха в голямата зала, когато чуха тръбни звуци отвън.
	— Артур си идва! — Гуенхвифар стана, а останалите дами незабавно оставиха хурки и вретена и я наобиколиха.
	— Как разбра, че е той, кралице? Гуенхвифар се разсмя.
	— Снощи пристигна пратеник — каза тя. — Да не мислите, че на стари години съм започнала да се занимавам с магии? — Тя огледа възбудените лица на младите момичета. Моргоуз винаги имаше чувството, че Гуенхвифар се заобикаля се четиринайсет-петнайсетгодишни момичета, които все се кискаха и се чудеха как да се отърват от преденето. Кралицата реши да ги зарадва и предложи:
	— Искате ли да отидем на крепостната стена, за да видим как пристигат рицарите?
	Момичетата хукнаха веднага. Смееха се, дърдореха на групички по две-три. Хурките и вретената си останаха разпилени. Гуенхвифар нямаше желание да им се кара. Нареди на една от прислужничките да оправи бъркотията и двете с Моргоуз ги последваха, но малко по-достолепно. Скоро всички се събраха на върха на хълма, откъдето се виждаше ясно големият път, който водеше към Камелот.
	— Вижте, ето го краля…
	— И сър Мордред, той язди до него…
	— Ето го и лорд Ланселет… Ах, главата му е превързана, и ръката също!
	— Оставете ме да видя — Гуенхвифар разбута веднага момичетата, а те я зяпнаха учудено. Моргоуз виждаше ясно Гуидиън, който наистина яздеше редом с Артур; не личеше да е ранен и тя облекчено си пое дъх. Кормак също бе тук, сред рицарите — и той бе тръгнал на война с останалите, и сега се връщаше невредим. Не бе никак трудно да различи и Гарет — той стърчеше над всички останали, а русата му коса сияеше като ореол. Гауейн яздеше както винаги неотстъпно зад гърба на краля. Когато наближиха, Моргоуз видя, че лицето му е разсечено от голям белег. Очите му бяха още насинени, и изглеждаше да е изгубил един-два зъба.
	— Вижте колко е красив сър Мордред — изчурулика едно от най-малките момичета. — Чувах кралицата да казва, че приличал досущ на сър Ланселет на млади години — и тя се изкиска и смушка съседката си. Двете сближиха глави и зашушукаха. Моргоуз ги изгледа и въздъхна. Бяха толкова млади, толкова красиви с копринената мекота на косите си, сплетени на дълги плитки — кафяви, златисти, червеникави; бузите им бяха меки като лист от цвят и гладки като бебешки. Колко тънки бяха кръстчетата им, колко бели и гладки — ръцете им! Изведнъж я обзе яростна, безсилна завист. И тя някога беше красива — много по-красива от която и да било от тях! А ето ги сега, само шушукат, щипят се и дърдорят за този или онзи рицар!
	— Вижте какви са брадати всички саксонски рицари — за какво им е притрябвало да ходят като проскубани песове?
	— Мама пък казва — каза отракано едно от момичетата, дъщеря на саксонски благородник — носеше някакво варварско име, което Моргоуз така и не можеше да произнесе — Алфреш или нещо подобно, — че да целуваш мъж без брада било все едно да целуваш момиче или малкото си братче.
	— Ами, я виж сър Мордред — той няма брада, ама никак не прилича на момиче — каза друго девойче и се обърна с усмивка към Ниниан, която стоеше мълчаливо сред по-възрастните жени — нали, лейди Ниниан?
	Ниниан се засмя също и проговори с нежния си глас.
	— Тези брадати мъже ми изглеждат стари — когато аз бях дете, бради носеха само баща ми и най-старите друиди.
	— А сега и епископ Патрициус носи брада — намеси се друго момиче. — Чувала съм го да казва, че в езически времена мъжете обезобразявали лицата си, като си стрижели брадите, а пък трябвало да ги носят тъй, както Бог дал. Може и саксонците да мислят така.
	— Това си е просто нова мода — каза Моргоуз. — Модите идват и си отиват — когато аз бях млада, се бръснеха всички — и християни, и езичници, сега пък модата е друга — мисля, че в цялата работа няма никакви верски подбуди. Сигурно някой ден и Гуидиън ще си пусне брада — нима би го разлюбила заради това, Ниниан?
	Младата жена се разсмя.
	— Не, за мен той си е все същия — с или без брада. Вижте, пристига и крал Сеардиг с другите саксонски крале! Да не би да са ги поканили в Камелот? Да отида ли да предупредя прислужниците Дракице?
	— Да, мила — отвърна Гуенхвифар и Ниниан забърза към тронната зала. Момичетата продължаваха да се бутат една друга, за да виждат по-добре и Гуенхвифар продължи: — Хайде, стига толкова. Връщайте се при хурките. Не е прилично да зяпате така мъжете. Наистина ли не можете да си намерите друго занимание, освен тези нескромни разговори? Тръгвайте веднага — всички! Ще им се нагледате довечера в тронната зала. Ще има голямо пиршество, а това означава много работа за всяка от вас.
	Момичетата се нацупиха, но тръгнаха послушно обратно към замъка, а Гуенхвифар въздъхна и поклати глава. После също си тръгна заедно с Моргоуз.
	— В името Божие, не мога да си представя, че някога е имало такива непокорни момичета! На всичкото отгоре аз трябва да ги запазя непорочни и да ги убедя да следват съветите ми — а те по цял ден клюкарстват и се кикотят, вместо да си вършат работата. Направо ме е срам, че цялата ми свита се състои от такива нескромни и празноглави гъски!
	— Хайде, хайде, мила моя — проточи лениво Моргоуз, — ти не си ли била на петнадесет години? Чак толкова безукорна ли си била, та да не хвърлиш от време на време поглед на някой хубав млад мъж и да не се замислиш какво ли е да го целунеш — и дали е по-добре, ако е с брада или без?
	— Не знам каква си била ти на петнайсет — пламна Гуенхвифар, — но аз на тази възраст живеех в манастир! И смятам, че това би се отразило добре и на тези невъзпитани хлапачки!
	Моргоуз се разсмя.
	— А пък аз, когато бях на четиринайсет, не пропусках да хвърля око на всичко живо, което носи панталони. Обичах да сядам на скута на Горлоис — нали Игрейн бе негова жена, преди да я види Утър — и Игрейн знаеше отлично какво може да се очаква от мен, затова и ме омъжи набързо за Лот веднага след като тя самата се венча за Утър. Целта й беше да ме отдалечи от кралския двор колкото е възможно повече, без да ме праща отвъд морето! Хайде, бъди честна, Гуенхвифар, не ти ли се е случвало въпреки манастира да загледаш някой красив рицар, дошъл да обяздва конете на баща ти, или да се зазяпаш по някой строен красавец с червено наметало?
	Гуенхвифар се втренчи във върховете на обувките си.
	— Струва ми се, че е било толкова отдавна… — започна тя, но се спря и продължи бързо, сменяйки темата. — Ловците донесоха снощи дивеч, но може би трябва да наредя да заколят и някое прасе, щом ще трябва да гощаваме и всички саксонци. Ще трябва да наредя да постелят с чиста слама стаите, където те ще спят. Чудя се откъде ще намерим място за толкова много хора!
	— Прати и момичетата да се погрижат за тези работи — каза Моргоуз. — Нали трябва да се научат да посрещат гости — за какво са ти ги поверили иначе? А ти, като кралица, трябва да посрещнеш своя господар и повелител, когато се връща от война.
	— Права си — Гуенхвифар нареди на пажа си да предаде заповедите й на придворните, и двете с Моргоуз продължиха към голямата врата на крепостта. Моргоуз си мислеше: „Държим се така, сякаш цял живот сме били приятелки. Но пък наистина — малко сме останали от тези, които са били млади заедно!“
	Мислеше си почти същото и вечерта, докато седеше в украсената тронна зала, пъстрееща от пищните одежди на дамите и рицарите. Беше почти като в най-славните дни на Камелот. Но много рицари, тръгнали на война или да търсят Светия Граал, така и не се бяха върнали. На Моргоуз рядко и се случваше да си спомни, че е стара — и сега я обзе внезапен страх. Ами че половината места около Кръглата маса бяха заети от космати саксонци, с рошави бради и груби наметала, или пък от съвсем млади момчета, които като че ли още не бяха дорасли да държат меч! Най-малкият от синовете й, Гарет, бе вече сред ветераните. Младите рицари явно се прекланяха пред него, наричаха го само „сър Гарет“, търсеха съветите му и избягваха да влизат в пререкание с него. Що се отнася до Гуидиън — почти всички го наричаха сър Мордред — по-младите рицари, новоприетите в ордена, както и саксонците, отдавна го бяха признали за свой водач.
	Прислугата и придворните дами на Гуенхвифар си бяха свършили работата добре. Имаше варено и печено месо в изобилие, големи баници с месо и сос, блюда с грозде и ранни ябълки, прясно изпечен хляб и гърнета с леща. Когато привършиха с яденето, саксонците продължиха да пият и се заеха с едно от любимите си занимания — да си задават гатанки. Артур повика Ниниан да попее. Ланселет седеше както винаги до Гуенхвифар, с превързана глава. Беше ранен и в ръката и сега тя висеше в превръзка, окачена на едното рамо — едва бе избегнал бойната брадва на някакъв саксонец. Гуенхвифар му режеше месото на късове, защото той не можеше да ползва двете си ръце. Моргоуз си каза, че очевидно всички приемат това като нещо естествено.
	Малко по-нататък седяха Гарет и Гауейн, и веднага след тях — Гуидиън, който пък се хранеше от едно блюдо с Ниниан. Моргоуз стана и отиде да го поздрави. Гуидиън бе успял да се изкъпе и да подреди косата си в правилни къдрици. Но той също бе пострадал — единият му крак бе превързан и го държеше подпрян на столче.
	— Ранен ли си, синко?
	— Нищо ми няма — отвърна той. — Не съм вече на онези години, когато плачех на скута ти, когато си ударех пръста на крака, майко!
	— Струва ми се, че раната е доста по-сериозна — каза Моргоуз, оглеждайки превръзката, по която имаше спечена кръв, — но щом искаш, няма да ти досаждам. Тази туника нова ли е?
	Туниката бе ушита по някаква нова мода. Моргоуз я бе забелязала първо у саксонците. Ръкавите бяха толкова дълги, че покриваха китките и стигаха чак до кокалчетата на пръстите. Тази, която носеше Гуидиън, беше синя, с ясночервена бродерия.
	— Подари ми я Сеардиг. Каза, че е хубаво да я нося в този християнски двор, защото ръкавите покриват змиите на Авалон. — Той изкриви устни. — Дали пък да не подаря такава туника за Новата година и на господаря Артур?
	— Надали някой ще забележи разликата — намеси се Гауейн. — Вече кажи-речи никой не си спомня за Авалон, а пък и змиите по китките на Артур са тъй избледнели, че никой не би им обърнал внимание.
	Моргоуз погледна Гауейн. Наистина беше пострадал зле — лицето му беше направо обезобразено, беше загубил и няколко зъба, а имаше рани и по ръцете.
	— Ти също си бил ранен зле, синко!
	— Не враг ме подреди така — изръмжа Гауейн, — а един от саксонските ни приятели, от войските, които дойдоха със Сеардиг. Проклети да са, несръчните му копелета! Предпочитам да си бяхме останали врагове!
	— Би ли се с него?
	— И пак ще се бия, ако се осмели да отвори мръсната си уста, за да оскърбява краля! — разгорещи се Гауейн. — Не ми трябваше Гарет веднага да се втурва да ме спасява, като че ли съм опрял до помощта на малкото си братче!
	— Ами че онзи беше два пъти по-голям от теб — намеси се Гарет, оставяйки лъжицата си. — При това те беше повалил на земята и вече мислех, че ще ти строши гръбнака или поне всички ребра. И не съм сигурен, че не е успял донякъде. Значи да си стоя със скръстени ръце и да оставя този дръвник да оскърбява краля и да убие брат ми? Сега вече ще си помисли два, ако не и три пъти, преди пак да си отвори устата, за да клевети.
	— Въпреки всичко — заговори тихо Гуидиън, — не можеш да затвориш устните на цялата саксонска армия, Гарет. Особено като имаш предвид, че това което говорят, е истина. Има само едно определение, при това доста некрасиво, за мъж, който приема безропотно друг да изпълнява съпружеския му дълг в леглото…
	— И ти смееш! — Гарет скочи и сграбчи Гуидиън за яката на саксонската туника. Гуидиън спокойно вдигна ръка, за да отслаби хватката на Гарет около врата си.
	— Спокойно, братко! — в ръцете на огромния Гарет Гуидиън приличаше на малко момче. — Нима ще постъпиш с мен също както с онзи саксонец, само защото говоря истината, при това само между нас — всички тук сме близки роднини. Да не би да искаш и аз да поддържам лъжата, която всички приемат за удобство — да гледам кралицата и любовника й и да се правя, че нищо не виждам?
	Гарет бавно отпусна хватката си и Гуидиън се отпусна обратно на стола.
	— Ако Артур не възразява срещу поведението й, кой съм аз, че да я съдя? Гауейн изсумтя под нос:
	— Проклета жена! Проклета да е дано! Защо ли Артур не я отпрати, докато все още имаше възможност? Никак не ми харесва прекалената християнщина на този двор — при това е пълно и със саксонци! Когато станах рицар и за първи път тръгнах да се сражавам с Артур, по тези земи нямаше нито един саксонец, който да разбира от религия повече от някое прасе!
	Гуидиън се опита да възрази, но Гауейн се сопна:
	— Знам тези неща по-добре от теб! Сражавал съм се със саксонци още когато ти си бил в пелени! Сега може би трябва да се стараем да се понравим на тези космати шопари?
	— Но ти не познаваш саксонците така добре, както ги познавам аз — възрази Гуидиън. — Не можеш да опознаеш някого, ако само се сражаваш с него. Аз съм живял с тях, пирувал съм с тях и съм ухажвал жените им, и затова твърдя, че ги познавам по-добре от теб. Едно е сигурно — за тях дворът на Артур е все още в плен на езическите нрави, според тях тук царят разврат и поквара.
	— Намерил се кой да съди! — изръмжа Гауейн.
	— Тъй или иначе — настоя Гуидиън, — не е шега работа. Тези хора обвиняват краля ни в поквара и ние не можем да протестираме.
	— Как тъй? — възрази Гарет. — Не можеш да твърдиш, че Гауейн и аз не сме възразили!
	— Добре де, така ли ще продължава? Ще се биете с всички саксонци един по един? Мен ако питате, по-добре е да не се дава храна на клеветата — каза Гуидиън. — Не може ли някой да посъветва Артур да стегне жена си?
	Гауейн отбеляза:
	— Не знам кой би имал смелост да говори против Гуенхвифар пред Артур.
	— Ще се наложи някой да се осмели — настоя Гуидиън. — Не може Артур да става за посмешище и да продължава да е върховен владетел на всички тези хора. Нима наистина очаквате, че могат искрено да се закълнат, че ще го следват в мир или война, след като го наричат „рогоносец“? Трябва да се прочисти тази язва, която разяжда кралския двор — да се изпрати жената в манастир, или пък Ланселет да бъде заточен…
	Гауейн се огледа обезпокоен.
	— За Бога, говори по-тихо! — каза той. — Такива неща не бива да се казват дори и шепнешком!
	— По-добре да го казваме ние, отколкото да се шушука нашир и надлъж из цялата страна — каза Гуидиън. — Та вижте ги, за Бога — седят до него и двамата, и той им се радва! Кралският двор в Камелот е станал за смях, разврат е опетнил братството на рицарите на Кръглата маса!
	— Затваряй си устата, за да не я затворя аз — не издържа Гауейн и стисна рамото на Гуидиън с железните си пръсти.
	— Ако говорех неистини, Гауейн, би имал право да ме караш да млъкна. Но истината не можеш да потулиш с юмруците си. Да не би да вярваш искрено, че Гуенхвифар и Ланселет са невинни? Ти, Гарет, цял живот си бил негов любимец, затова мога да разбера, че не искаш да приемеш неприятната истина…
	Гарет процеди през зъби:
	— Вярно е, че бих предпочел да видя тази жена на дъното на морето, или зад стените на най-сигурния манастир в Корнуол. Но докато Артур не казва и дума, ще мълча и аз. Достатъчно възрастни са, та да спазват някакво приличие. Всички винаги са приемали, че той е неин рицар — защитник…
	— Само да имах някакво доказателство, Артур би се вслушал в думите ми — измърмори Гуидиън.
	— Стига вече, проклет да си! Сигурен съм, че Артур знае всичко, което трябва да се знае. Той е този, който ще прецени дали да се намеси или да остави нещата да си вървят както досега… А той не иска и да чуе лоша дума за тях двамата. — Гауейн преглътна и продължи. — Ланселет е мой братовчед и приятел. Но — да му се не види — мислиш ли, че не съм опитвал да говоря на краля?
	— И какво каза Артур?
	— Каза, че кралицата стои над всички нас, че ние нямаме право да я укоряваме, а тя има право сама да преценява постъпките си. Беше много любезен, но имах чувството, че разбира много добре какво искам да кажа и че ме предупреждава да не се меся.
	— Значи вниманието му трябва да бъде привлечено по начин, който дори той не би дръзнал да пренебрегне — продължи тихо Гуидиън. Позамисли се, сетне вдигна ръка и направи знак на Ниниан да дойде при тях. Тя седеше все още до Артур, затова поиска разрешението му да стане и веднага тръгна към Гуидиън.
	— Лейди — поде той, — нали е вярно, че тя — и той посочи едва забележимо с глава кралицата — често отпраща нощем дамите си?
	Ниниан каза спокойно:
	— Не ни е отпращала, докато легионът отсъстваше от Камелот.
	— Е, поне можем да сме убедени, че е вярна любовница — отбеляза цинично Гуидиън. — Явно не раздава благоволението си наляво и надясно.
	— Никому не би хрумнало да я обвинява в безразборен разврат — каза ядосано Гарет. — Пък и на техните години — и двамата са по-възрастни от теб, Гауейн — това, което правят, надали би навредило някому.
	— И все пак аз говоря съвсем сериозно — настоя разпалено Гуидиън. — Ако Артур иска да продължи да бъде върховен самодържец…
	— Искаш да кажеш — разяри се Гарет, — че не е зле вече да го наследиш, така ли?
	— А ти какво искаш, братко? Да чакам, та когато Артур си отиде, цялата страна да падне в ръцете на саксонците ли? — двамата бяха сближили глави и разговаряха с гневен шепот.
	Моргоуз разбра, че са забравили не само присъствието, но и съществуванието й.
	— Мислех, че имаш слабост към саксонците — каза Гарет с гняв и презрение. — Защо тогава не искаш да ги оставиш да ни управляват?
	— Виж какво — започна вбесено Гуидиън, но Гарет отново сграбчи ръката му и изсъска:
	— Вече ни слуша целият двор! Виж, Артур гледа насам, откак Ниниан дойде при теб! Може пък не само Артур да трябва да следи поведението на дамата си…
	— Млъкни! — Гуидиън изтръгна ръката си от ръката на Гарет. В този момент се разнесе гласът на Артур.
	— Какво става там? Да не би скъпите ми братовчеди от Лотиан да са се изпокарали? Не искам скандали в тронната зала! Хайде, Гауейн, ела тук. Крал Сеардиг иска да ти зададе една гатанка!
	Гауейн стана незабавно, но веднага се чу тихият глас на Гуидиън:
	— Аз също мога да ви предложа една гатанка. Ако някой не се грижи за това, което е негово, как да постъпят другите, които също имат интерес да се запази имота му?
	Гауейн се обърна и тръгна към краля, правейки се, че не е чул думите на Гуидиън. Ниниан се наведе към него и прошепна:
	— Стига толкова. Тук има прекалено много очи и уши. Ти вече пося семето на съмнението. Сега поговори с други рицари. Да не мислиш, че си единственият, който вижда… това? — и тя леко повдигна лакът. Моргоуз погледна натам, където сочеше Ниниан. Гуенхвифар и Ланселет се бяха навели над някаква дъска за игра, поставена на коленете им — главите им се докосваха.
	— Не са малко тези, които смятат, че това безчести Камелот — продължи Ниниан. — Трябва само да намериш някой, който не е така… предубеден — като братовчедите ти от Лотиан.
	Но Гуидиън беше вперил гневен поглед в Гарет.
	— Ланселет — измърмори той. — Все Ланселет!
	И Моргоуз, гледайки ту Гуидиън, ту най-малкия си син, внезапно се спомни едно малко момченце, което все си играеше с боядисан в червено и синьо дървен рицар. Беше го кръстил сър Ланселет.
	После си спомни малкия Гуидиън, който следваше Гарет навсякъде като кученце. „За него Гарет е това, което Ланселет е за Гарет“, помисли си тя. „Какво ли ще стане?“ Внезапно я обзе безпокойство, но то бе изместено от злорадство. „Крайно време беше“, мислеше Моргоуз, „някой да поиска сметка от Ланселет за постъпките му“.


	Ниниан стоеше на върха на хълма, на който се издигаше Камелот. Взираше се в мъглите, които се стелеха долу в ниското. Зад нея се разнесоха стъпки, и тя каза, без да се обръща:
	— Ти ли си, Гуидиън?
	— Кой друг би могъл да бъде? — Ръцете му я обгърнаха и тя се обърна към него, за да му поднесе устните си. Той попита, без да отслаби прегръдката си. — Артур така ли те целува?
	Тя се изтръгна от ръцете му и го загледа ядосано.
	— Да не би да ревнуваш от краля? Та нали ти сам ми нареди да спечеля доверието му?
	— Артур вече притежава прекалено много от това, което по право се полага на мен…
	— Артур е християнин — какво повече искаш да кажа — прекъсна го Ниниан, а ти си моят любим. Но аз съм Ниниан от Авалон и не съм задължена да обяснявам никому как постъпвам с това, което е мое — да, Гуидиън, мое, а не твое. Аз не съм възпитана по римски обичай, та да оставям някой мъж да ми казва какво да правя с туй, което ми е дарила Богинята. Ако това не ти харесва, Гуидиън, мога да се върна на Авалон.
	Гуидиън се усмихна с циничната усмивка, която тя ненавиждаше.
	— Ако успееш да намериш пътя — отбеляза той. — Нищо чудно да установиш, че вече не е толкова лесно.
	После циничното изражение изчезна от лицето му. Той постоя така, хванал ръката й в своята, после поде:
	— Не ме интересува какво ще прави Артур през малкото време, което му остава. Ще кажа същото, което съм казал и за Галахад — нека се порадва на малкото, което има, защото скоро няма да има и него. — Той се загледа надолу — изглеждаше, че Камелот плува в море от мъгли. — Ако нямаше мъгла, бихме могли да видим Авалон оттук — и Драконовия остров. — Той въздъхна и допълни:
	— Знаеш ли, саксонците вече се преселват и натам, и избивали елените на Драконовия остров въпреки забраната на Артур.
	Лицето на Ниниан се изкриви от гняв.
	— Трябва да бъдат спрени. Островът е свещено място, а елените…
	— Елените са собственост на Древния народ. Но Едуин саксонецът е започнал да избива и тях — продължи Гуидиън. — Казал на Артур, че древните стреляли по тях с отровните стрели на елфите, затова позволил на хората си да ги избиват, щом ги видят. Сега изтребват и елените, и Артур ще воюва с Едуин, ако се наложи. Бих искал Едуин да защитаваше някаква справедлива кауза — по законите на честта и аз би трябвало да защитавам тези, които вярват в Авалон.
	— Нима Артур ще води война, за да ги защити? — попита учудено Ниниан. — Мислех, че се е отрекъл от Авалон.
	— Може и да се е отрекъл от Авалон, но не и от безобидните хорица, които населяват Драконовия остров. — Гуидиън замълча, и Ниниан разбра, че си спомня един далечен ден на същия този остров. Той плъзна пръсти по синкавите змии на китките си, после придърпа надолу дългите ръкави на туниката. — Чудя се, дали бих могъл все още да убия водача на стадото с голи ръце и един нож от кремък?
	— Не се и съмнявам, че ще успееш, ако се наложи — каза Ниниан. — Въпросът е там, дали Артур ще може. Защото ако не може…
	Тя не довърши, а Гуидиън отбеляза спокойно, загледан в мъглата, която ставаше все по-плътна:
	— Не ми се вярва да се изясни. Тази мъгла почти никога не се изчиства — случва се някои от пратениците на саксонските крале да се губят в нея, когато идват насам… Ниниан! Кажи ми, ще потъне ли и Камелот в мъглите?
	Тя понечи да се пошегува, да го успокои, но после размисли и каза сериозно:
	— Не знам. Драконовият остров е осквернен, народът на Древните е на изчезване, свещеното стадо стана плячка на саксонските ловци. Дали няма да опустошат един ден и Камелот, също както готите са сринали Рим?
	— Да бях узнал навреме — каза с потискана ярост Гуидиън и удари юмруци един в друг, — ако саксонците бяха съобщили на Артур, той би могъл да ме прати — мен или другиго — да защити острова, където сам е бил посветен и е положил обет за свещен брак със земята си! Сега светилището на Богинята е разрушено — и тъй като той не можа да го защити, няма вече право да бъде крал.
	Ниниан разбра какво още искаше да каже Гуидиън: „Аз също няма да бъда крал“.
	Затова каза:
	— Ти не си знаел, че над светилището тегне заплаха.
	— И за това е виновен Артур — каза Гуидиън. — Щом саксонците са извършили това, без да се допитат до него — не разбираш ли, че те изобщо не го уважават? Разбери, Ниниан, в техните очи всеки мъж, който не може да се справи с една жена и се е докарал дотам, че приема спокойно изневярата й, не е достоен за уважение.
	— Ти, който израсна на Авалон — избухна тя гневно, — ти ли ще съдиш Артур по законите на саксонците, които са по-лоши и ограничени и от римските? Нима смяташ, че възходът и падението на цяло кралство може да зависи от това дали една съпруга изневерява или не? Ти самият, Гуидиън, ще бъдеш крал поради произхода си от древната кралска династия на Авалон — ти си дете на Богинята…
	— Ха! — Гуидиън плю и добави още нещо, съвсем неприлично. — Не ти ли е хрумвало нещо друго, Ниниан — че Авалон падна също като Рим, макар и по-късно — защото беше разяден от пороци? По законите на Авалон това, което Гуенхвифар върши, е нейно право — тя може да избира когото си поиска за свой любим, и по същото това право Ланселет трябва да вземе и трона на Артур! Та Ланселет е син на покойната Велика жрица — защо да не бъде крал на мястото на Артур? Но нима искаш нашите крале да бъдат избирани, защото една жена ги предпочита в леглото си? — Той плю отново. — Не, Ниниан, тези дни са си отишли безвъзвратно. Първо римляните, а сега и саксонците създават света такъв, какъвто ще бъде занапред. Светът вече не е една плодородна утроба — законите му се определят от воюващите мъже. Помисли си, кой би ме приел за крал само защото съм син на тази или онази жена? В наши дни синът на краля наследява земята — и ако нещо е добро, трябва ли да го отхвърляме само защото първи са го въвели римляните? Вече имаме добри кораби и можем да потеглим да откриваме нови земи на мястото на онези, които някога са потънали в океана. Ще ни последва ли по дългия път една богиня, която е привързана към това парче земя и се грижи за плодородието му? Виж северняците, които все по-често опустошават бреговете ни — нима може да ги спре проклятието на Великата майка? На Авалон останаха само няколко жрици — и те няма защо да се боят от саксонци и северняци, защото Авалон вече не е част от света, населяван от тези диви войни. Но жените, които ще живеят занапред в нашия нов свят, ще имат нужда от защитата на мъже. Светът вече не принадлежи на Богините, Ниниан, дори не и на много богове, а само на един Бог. Дори не е необходимо сам да свалям Артур от трона. Времето ще свърши своето.
	По гърба на Ниниан пролазиха тръпки, като че ли й предстоеше пророческо прозрение.
	— А ти, кралю — елен на Авалон? Нали си дошъл тук в името на Великата майка?
	— Да не мислиш, че искам да потъна в мъглите заедно с Авалон и Камелот? Имам намерение да стана върховен крал на Британия след Артур — и затова държа славата на неговия двор да остане ненакърнена. Затова Ланселет трябва да си отиде — което означава, че Артур ще трябва да го прогони, а заедно с него и Гуенхвифар. Искаш ли да ми помогнеш, Ниниан, или не?
	Лицето й беше мъртвешки бледо. Тя сви юмруци и пожела отчаяно да имаше силата на Моргана, да можеше да я осени властта на Богинята, да свърже с мост небето и земята и да прониже Мордред със светкавицата на своя гняв. Полумесецът на челото й пулсираше болезнено.
	— Искаш да ти помогна! Заради мен да стане жертва на предателство една жена, която просто се е възползувала от правото, дадено й от Богинята — сама да си избере мъж?!
	Гуидиън се изсмя презрително.
	— Гуенхвифар се е отказала от това право още когато за първи път се е преклонила пред своя Бог.
	— Дори и тъй да е, не желая да постъпвам вероломно с нея.
	— Значи няма да ме уведомиш, когато тя реши да отпрати дамите си за през нощта?
	— Не — каза твърдо Ниниан. — В името на Богинята, такова нещо няма да сторя. Имай предвид и друго — че предателството на Артур пред Авалон е нищо в сравнение с твоето!
	Тя му обърна гръб и понечи да си тръгне, но той я сграбчи и я задържа.
	— Ще правиш това, което ти заповядвам!
	Тя започна да се бори, за да се освободи, и най-сетне изтръгна насинените си китки от хватката му.
	— Ти да ми заповядваш? Такова нещо няма да се случи и след хиляда години! — викаше тя, извън себе си от гняв. — Пази се, ти, който се осмели да посегнеш на Господарката на Авалон! Време е Артур да узнае, че е хранил змия в пазвата си!
	Гуидиън беше извън себе си от ярост. Той сграбчи отново ръката й, дръпна я към себе си и я удари с все сила по слепоочието. Ниниан се свлече на земята, без дори да извика. Той дори не се опита да я задържи.
	— Добре са те нарекли саксонците — от мъглата зад него се разнесе нисък, гневен глас. — Зъл съветник си ти, Мордред — и убиец!
	Побиха го ледни тръпки. Треперейки, той не откъсваше поглед от сгърченото тяло на Ниниан в краката си.
	— Убиец ли? Не! Тя просто ме ядоса — не исках да я нараня… — и той започна да се озърта наоколо — не виждаше никого, но бе познал безплътния глас.
	— Моргана! Повелителко… Майко моя!
	Мордред коленичи. Паниката го задушаваше. Опита се да повдигне отпуснатото тяло на Ниниан, да намери пулса й — но тя лежеше все така — безжизнена и бездиханна.
	— Моргана! Къде си? Къде си? Покажи се, проклета да си! Нямаше никой. Само Ниниан лежеше пред него.
	Той започна отново да прегръща мъртвата и да я умолява, хлипайки:
	— Ниниан! Ниниан, любима, проговори! Кажи ми поне една дума!
	— Тя няма да проговори вече — разнесе се отново безплътният глас. Гуидиън отново се завзира в мъглата и този път забеляза в нея някаква фигура — скоро очертанията съвсем се изясниха и пред него застана жена от плът и кръв.
	— Какво си сторил, синко?
	— Ти ли беше? Ти ли? — гласът му трепереше истерично. — Ти ли ме нарече убиец?
	Моргоуз отстъпи уплашено.
	— Не, не. Аз идвам сега. Кажи ми, какво си сторил?
	Гуидиън се хвърли отчаяно в прегръдките й. Моргоуз го притисна към себе си и започна да го гали — като че ли беше още на дванадесет години.
	— Ниниан ме ядоса… заплашваше ме… Боговете са свидетели, майко, не исках да й сторя нищо лошо! А тя каза, че ще отиде при Артур и ще му разкаже, че кроя заговор срещу безценния му Ланселет! — Гуидиън беше започнал да хленчи. — Ударих я. Исках само малко да я стресна, но тя падна и сега не иска да помръдне…
	Моргоуз се откъсна от Гуидиън и коленичи пред тялото на Ниниан.
	— Зле си я ударил, синко. Мъртва е. Нищо не може да се направи. Най-добре е да отидем и да кажем на хората на Артур, които се грижат за реда в крепостта.
	Лицето му беше станало сивкаво.
	— Маршалите на Артур… Какво ще каже кралят?!
	Сърцето на Моргоуз се разтопи. Животът му бе в нейни ръце — както когато бе беззащитно новородено и Лот искаше да го убие. Държеше го в ръцете си и той го знаеше. Тя отново го притисна към гърдите си.
	— Няма нищо, милото ми момче. Не се измъчвай. Нали не страдаш за тези които убиваш в битка? — Моргоуз изгледа тържествуващо трупа на Ниниан. — Може да се е заблудила в мъглата и да е паднала — виж опасна е тук стръмнината — и тя предпазливо се надвеси над издатината на върха на хълма. Надолу се спускаше отвесна скална стена и се губеше в мъглата. — Хайде, ти хвани краката. Станалото — станало. Нищо не може вече да й навреди.
	У Моргоуз се надигна старата омраза към Артур. Да, Гуидиън щеше да го свали от трона, и то с нейна помощ — а когато всичко свърши, редом с Гуидиън ще управлява тя — жената, благодарение на която той ще вземе короната! Нямаше я вече Ниниан, за да ги разделя — само тя, Моргоуз, щеше да му бъде опора и вярна помощница!
	Нежното, стройно тяло на Езерната дама се стопи безшумно нейде надолу, в мъглите. Рано или късно Артур щеше да я потърси, и когато тя не се появи, щеше да прати хора да я търсят. На Гуидиън, който се взираше като хипнотизиран в морето от мъгла, му се стори, че вижда баржата на Авалон. Черната й сянка се плъзгаше — някъде между Драконовия остров и Камелот. Стори му се, че видя за миг и Ниниан — но тя бе в одеждите на Старицата-смърт, и го викаше при себе си… После всичко изчезна.
	— Да вървим, синко — каза Моргоуз. — Прекарал си сутринта в покоите ми, а през остатъка от деня трябва непрестанно да си пред очите на Артур. Запомни — днес не си виждал Ниниан. Щом се появиш пред Артур, веднага го попитай за нея. Може дори да се престориш, че ревнуваш, че се боиш да не е прекарала нощта в неговата постеля.
	Безкрайно щастие я изпълни, когато той се вкопчи в нея и измънка безпомощно:
	— Така ще сторя, майко. Ти си най-добрата майка, най-прекрасната сред жените!
	Тя го притисна още веднъж към себе си и го целуна, наслаждавайки се на властта, която имаше над него. После го остави да си върви.


	16

	Гуенхвифар се взираше с широко отворени очи в мрака. Ослушваше се за стъпките на Ланселет, но не можеше да пропъди спомена за злобната усмивка на Моргоуз, която й беше казала:
	— Завиждам ти, скъпа! Кормак е хубав и млад, и наистина го бива — но не може да се сравни по хубост и изисканост с твоя любим!
	Гуенхвифар бе свела глава и бе премълчала. Имаше ли право да презира Моргоуз, след като вършеше същото като нея? А опасността беше наистина голяма. Дори миналата неделя епископът пак бе избрал прелюбодеянието като тема за проповед. Беше казал, че непорочността на жената е основа на християнския начин на живот, и че само чрез верността си в брака една жена може да изкупи изначалния грях, сторен от Ева. Гуенхвифар си спомни притчата за прелюбодейката, която довели пред Христа, и как Той казал: „Нека този от вас, който не е извършил грях, първи хвърли камък по нея“. И не се намерил кой да хвърли първия камък. Но тук, в този двор, където тя бе кралица, имаше много хора, които не бяха се опетнили с такъв грях. Самият Артур би имал право да хвърли първия камък. Христос бе казал на прелюбодейката: „Върви и не греши повече…“ Така трябваше да постъпи и тя…
	Тя дори не изпитваше толкова голяма нужда от тялото му. Моргоуз, която се кискаше и шушукаше за способностите на якия си млад любовник, никога не би могла да ги разбере. За нея би било непонятно защо им е нужно да се виждат, без да се любят. Всъщност бяха съгрешавали в плътския смисъл на думата много рядко — когато бяха по-млади и имаха съгласието на Артур, а Гуенхвифар още се надяваше, че би могла да роди престолонаследник. Имаше и други начини да изпитат физическо удоволствие, и те й се струваха не толкова порочни, като че ли по-малко нарушаваха съпружеските права на Артур над тялото й. Тъй или иначе, не това бе най-важно за нея. Искаше просто да бъдат заедно с Ланселет… Често си казваше, че наистина се привличат по-скоро душите, а не телата им. Защо Бог, който проповядваше любов, да осъжда такова чувство? Да, те бяха прегрешавали и тя се бе покайвала всеки път, но какво лошо би могло да има в тази любов на душите им?
	„Не съм отнела от Артур нищо от себе си — нищо, от което той е имал нужда. Той трябваше да има до себе си кралица, повелителка, жена, която да управлява замъка и домакинството. Имаше нужда и от престолонаследник, но не аз, а сам Бог го лиши от син“.
	В мрака се чуха тихи стъпки. Гуенхвифар прошепна:
	— Ланселет?
	— Не позна.
	Тъмнината се разкъса от слабото пламъче на малък светилник. За миг Гуенхвифар се обърка — видя пред себе си лицето на любимия, но такъв, какъвто бе преди години — но разбра бързо кой би могъл да бъде.
	— Как смееш? Дамите ми не са толкова далеч оттук. Ще викам — и никой няма да ти повярва, ако се опиташ да кажеш, че аз съм те повикала.
	— Не мърдай — просъска той. — Опрял съм нож в гърлото ти, лейди. — Тя трепна и придърпа завивките около тялото си, а той добави: — Не се страхувай, нямам никакъв интерес към тялото ти. Прелестите ти са малко престояли и поизтъркани от прекомерна употреба.
	— Това вече е прекалено — каза пресипнало втори глас. Имаше още някой в тъмнината зад Гуидиън. — Не й се присмивай, човече! Мръсна работа е тая, да надзъртам в спалните, и ми се ще да не се бях захващал с нея. Пазете тишина и си намерете места да се скриете!
	Гуенхвифар разпозна гласа на Гауейн, а сетне видя и още едно добре познато лице.
	— Гарет! — възкликна тя горчиво. — Какво правиш тук? Мислех, че си най-добрият приятел на Ланселет!
	— Тук съм точно защото съм му приятел — каза сурово Гарет. — Онзи там — и той посочи Гуидиън — не би имал нищо против да му пререже гърлото, а после да нареди всичко тъй, че ти да бъдеш обвинена в убийство!
	— Млъкни — прошепна Гуидиън и всичко потъна отново в мрак. Гуенхвифар чувстваше ясно острието на ножа, опряно в гърлото й. — Ако отрониш дори една дума, за да го предупредиш, мадам, ще ти прережа гърлото. Все ще измисля какво да обясня на господаря Артур. — Острието се впи още по-дълбоко в плътта й. Гуенхвифар се сви от болка. Зачуди се дали по шията й не тече кръв. Чуваше съвсем ясно тихо шумолене на одежди, внезапно прозвънтяване на оръжие, което веднага секваше; колко ли бяха участниците в тази засада? Тя лежеше, без да издава звук, и кършеше ръце от отчаяние. Само да можеше някак да предупреди Ланселет… Чувстваше се безпомощна като животинче в клопка.
	Минутите се влачеха за жената, притисната между възглавниците на голямото легло и опряния в гърлото й нож. След време, което й се бе сторило безкрайно дълго, тя чу далечен, съвсем слаб звук — тихо подсвиркване, което наподобяваше вика на нощна птица. Гуидиън веднага усети как се напрегнаха мускулите й и запита със стържещ шепот:
	— Това ли е сигналът на Ланселет?
	Острието пак се заби в меката плът на шията й и Гуенхвифар прошепна, изпотена от ужас:
	— Да.
	Тя чу шумоленето на сламеника, когато Гуидиън се раздвижи, сетне стана и се отдалечи от нея.
	— В стаята има дванадесет души. Само опитай да го предупредиш, и не ти давам и минута живот.
	Гуенхвифар чуваше ясно шумовете в преддверието на спалнята й — Ланселет сваляше наметалото си, остави и меча — о, Господи, нима ще го заловят така — гол и обезоръжен? Тя отново стегна мускулите си. Почувства предварително как острието прониква в тялото й — но й беше все едно. По някакъв начин трябваше да го предупреди, щеше да успее да извика, преди да я убият — и тя отвори уста, но Гуидиън — наистина ли беше ясновидец? — веднага притисна жестоко устните й с ръка, задушавайки вика й. Тя се загърчи, защото той продължаваше да я души, и в същия миг почувства как леглото се огъна под тежестта на Ланселет.
	— Гуен? — прошепна той. — Какво става? Стори ми се, че те чувам да викаш, мила.
	Тя беше успяла да освободи устата си и изкрещя:
	— Бягай! Това е клопка, предадени сме…
	— По дяволите! — Той отскочи назад — както винаги, гъвкав като котка. Тогава проблесна лампата в ръката на Гуидиън — той я предаде нататък и всички запалиха един подир друг светилниците си. Стаята светна. Гауейн, Кай, Гарет и няколко други фигури, все още неразличими в сенките, пристъпиха напред. Гуенхвифар лежеше покрита със завивките, а Ланселет стоеше прав, гол, без оръжие.
	— Мордред — процеди той презрително. — Този план е напълно достоен за теб.
	Гауейн произнесе вдървено:
	— В името на краля, Ланселет, обвинявам те в държавна измяна. Трябва да ми предадеш меча си.
	— Спести си формалностите — изсъска Гуидиън. — Мечът му е в преддверието, иди и го вземи.
	— Гарет! В името Божие, нима и ти прие да участваш в това?
	В очите на Гарет на светлината на лампата проблеснаха сълзи.
	— Отказвах да повярвам такова нещо за теб, Ланселет. Бог ми е свидетел, предпочитам да бях загинал в битка, преди да доживея този ден.
	Ланселет сведе глава и Гуенхвифар видя, че се озърта ужасен. Той прошепна:
	— О, Господи! Също така ме гледаше и Пелинор, когато дойдоха с факлите и ме откриха в леглото на Илейн… Нима ми е писано да предавам доверието на всички, които обичам?
	Гуенхвифар искаше да го прегърне, да сподели страданието му, да заплаче от мъка заедно с него, но той не я поглеждаше.
	— Очаквам да предадеш меча си — каза спокойно Гауейн. — И се облечи, Ланселет. Няма да допусна да те заведат така пред Артур, няма да бъдеш опозорен публично. Достатъчно много хора станаха свидетели на безчестието ти.
	— Не го оставяйте да вземе меча си — се чу някакъв глас сред струпалите се рицари, но Гауейн заповяда с презрителен жест на проговорилия да замълчи. Ланселет се обърна бавно и отиде в малкото преддверие, където бе оставил меча и дрехите си. Гуенхвифар го чуваше как се облича. Гарет стоеше прав, с ръка на меча си. Ланселет Влезе пак — облечен, но без оръжие. Държеше ръцете си отпред, така че всички да ги виждат.
	— Радвам се за теб, че реши да ни последваш без съпротива — отбеляза Гуидиън. — Майко… — той се обърна към скупчилите се в един ъгъл сенки и Гуенхвифар забеляза стреснато, че там стои Моргоуз — погрижи се за кралицата. Оставям я на твоите грижи, докато Артур реши как да постъпи с нея.
	Моргоуз пристъпи и дойде до леглото. Гуенхвифар сякаш за първи път видя колко едра жена беше тя всъщност и колко безжалостна и хищна бе линията на стиснатата й челюст.
	— Хайде, лейди, слагай си роклята — нареди тя. — Ще ти помогна да си оправиш и косата — не може да си толкова безсрамна, че да искаш да отидеш гола пред краля. Бъди благодарна, че сред тези хора се намери и жена. Ако не бях аз, щяха да чакат, за да го спипат между краката ти.
	Гуенхвифар трепна от грубите й думи. После посегна колебливо към роклята си.
	— Нима трябва да се облека пред всички тези мъже? Гуидиън не остави Моргоуз да отговори, а изръмжа:
	— Не се опитвай да ни омилостивиш, безсрамнице! Нима някой би повярвал, че у теб има и помен от скромност и приличие? Навличай роклята, за да не накарам майка ми да те натъпче в нея като в чувал!
	„Той я нарича своя майка. Нищо чудно, че е толкова жесток и безмилостен, след като е бил отгледан от кралицата на Лотиан!“ А при това Гуенхвифар винаги бе приемала Моргоуз просто за една ленива, алчна жена, която живее за свое удоволствие — какво я бе накарало да постъпи така? Тя се наведе, за да завърже и обувките си.
	Ланселет каза спокойно:
	— Значи, трябва да предам меча си?
	— Много добре знаеш, че трябва — отговори Гауейн.
	— Е, щом е тъй… — бърз като светкавица, Ланселет се метна към Гауейн, и само с един хищен жест успя да отнеме собствения му меч. — Елате и го вземете, да ви вземат дяволите! — И той замахна с меча на Гауейн към Гуидиън. Гуидиън падна с вой на леглото — острието бе отворило голяма рана на задните му части. Кай понечи да се намеси, също с меч в ръка, но Ланселет хвърли в лицето му една от възглавниците на леглото. Кай се препъна назад и успя да повали и тези, които идваха зад него. Ланселет скочи на леглото и каза на Гуенхвифар с рязък шепот:
	— Стой, без да мърдаш, и бъди готова!
	Тя си пое остро дъх, дръпна се и се сви в ъгъла на леглото. Нападаха го отново — той успя да прониже един, изби меча на втори и продължи да се сражава с изникващите от сенките противници, като използваше трупа на убития за щит. Огромната фигура на Гарет внезапно се сгърчи и започна бавно да се свлича на пода. Ланселет вече се сражаваше с нов противник, но Гуидиън, облян в кръв, извика:
	— Гарет! — и се хвърли към заварения си брат. За миг се възцари ужасено мълчание и боят спря. Докато Гуидиън, коленичил, хлипаше над тялото на Гарет, Гуенхвифар, престанала да разбира каквото и да било, усети как Ланселет я сграбчва с едната си ръка, завърта се мълниеносно, пронизва още някой, който му се беше изпречил на вратата — тя така и не разбра кого — и я поставя отново да стъпи на краката си отвън — в дългия ходник. Двамата се носеха като вихър, Ланселет я тласкаше да тича по-бързо и внимаваше да не минава пред нея. Някой се появи пред тях в тъмнината. Ланселет уби и него без секунда колебание и двамата продължиха да тичат.
	— Към конюшните — изхриптя Ланселет. — На конете и да ни няма!
	— Чакай! — Гуенхвифар го хвана за ръката. — Ако се хвърлим в краката на Артур и се оставим на неговата милост? Или пък да те оставя да избягаш сам и да се опитам да се разбера с него…
	— Единствено Гарет би настявал за справедливост. Но щом начело на заговорниците е Гуидиън, нито ти, нито аз ще успеем да стигнем живи до Артур! Мордред е той наистина — няма по-подходящо име за него! — и той продължи да я бута към конюшните, а после започна трескаво да оседлава коня си. — Няма време да търсим твоя кон. Скачай зад мен и се дръж здраво — трябва да мина през стражата на крепостните врати.
	Едва сега Гуенхвифар осъзна, че пред нея стои някакъв друг Ланселет — не нейният любим, а стар воин, закоравял в битките. Колко ли души изби само тази нощ? Не й остана време за страхове, защото в същия миг той я вдигна на седлото и скочи на коня пред нея.
	— Дръж се здраво — повтори той задъхано. — Няма да мога да се грижа и за теб.
	— И той се обърна към нея и я целуна силно и дълго по устните. — Моя е вината. Трябваше да предположа, че това копеле ни шпионира. Но каквото ида стане, поне вече всичко е ясно. Край на лъжите и потайностите. Вече си моя… завинаги… — гласът му изневери. Гуенхвифар усети тръпките, които минаха по тялото му, но той веднага се обърна напред и хвана здраво юздите. — А сега напред!


	Моргоуз стоеше, вцепенена от ужас, без да може да откъсне поглед от Гуидиън, който продължаваше да ридае над трупа на най-малкия й син.
	Какво бе казал някога Гуидиън — полусериозно, полу на шега — когато отказа да участва в турнира в групата на тези, които щяха да се бият срещу Гарет. „Видях те да лежиш умиращ“ бе казал той, „и знаех, че умираш по моя вина… Не искам да изкушавам съдбата“.
	Ланселет бе сторил това. Ланселет — когото Гарет винаги бе обожавал и поставял над всички на този свят.
	Някой от мъжете в стаята се размърда и каза:
	— Ще избягат…
	— Какво ме интересува ще избягат ли или не? — лицето на Гуидиън се сгърчи и Моргоуз видя, че раната му продължава да кърви. Кръвта му се смесваше с кръвта на Гарет и се просмукваше в пода. Моргоуз взе един от ленените чаршафи, раздра го и се опита да превърже раната на Гуидиън.
	Гауейн каза мрачно:
	— Няма човек в цяла Британия, който би им дал подслон. Ланселет ще бъде отхвърлен от всички — той измени на своя крал и животът му не струва и пукната пара. Боже мой! Как ми се иска да не бяхме стигали дотук! — Той приближи и огледа раната на Гуидиън, после сви рамене. — Най-обикновено порязване. Ето тук кървенето вече почти спира. Ще заздравее, само дето няма да можеш да сядаш някой и друг ден. Гарет… — гласът му секна и огромният, груб воин със сивеещи коси заплака като дете. — Гарет нямаше твоя късмет и Ланселет ще ми плати за това с живота си. Ще ми плати, дори да трябва и аз да загина. О, господи, Гарет! Гарет, малкото ми братче… — Гауейн коленичи, взе на ръце гигантското тяло на мъртвия и го залюля, сякаш люлееше бебе. После каза през сълзи: — Струваше ли си, Гуидиън? Струваше ли си да пожертваме живота на Гарет?
	— Хайде, момчето ми, да вървим. — Моргоуз усети, че и нейното гърло се е стегнало. Гарет, най-малкото, последното й дете; толкова отдавна бе я на пуснал, за да служи на Артур, но тя помнеше ясно русокосото момченце, здраво стиснало боядисания дървен рицар в ръчичката си. „А един ден ти и аз ще тръгнем заедно да вършим подвизи, сър Ланселет…“ Винаги Ланселет! Но сега Ланселет стори недопустимото — цялата страна щеше да се обърне срещу него. А тя все още имаше любимото си дете — Гуидиън, този който един ден щеше да стане крал и да управлява редом с нея.
	— Да вървим, момчето ми. Не можем да сторим вече нищо за Гарет. Искам да превържа раната ти, а после ще отидем при Артур и ще му разкажем какво се е случило, та да разпрати хора да дирят изменниците…
	Гуидиън се изправи и блъсна ръката й.
	— Махни се и бъди проклета! — извика той с ужасен глас. — Гарет беше най-добрият сред нас и не бих го пожертвал и за дузина крале! Ти с твоята злоба, с омразата си към Артур, ме тласкаше да извърша това — като че ли ме интересува в чие легло спи кралицата! Като че ли Гуенхвифар се различава по нещо от теб самата, като откак станах на десет години помня как влачиш кого ли не в постелята си…
	— Синко! — прошепна тя, невярваща. — Как можеш да говориш така? Гарет е също мой син…
	— Кога ли си се интересувала от Гарет — или от когото и да било от нас, освен ако не сме били свързани с твоите удоволствия и амбиции? Искаш да отнема трона на Артур не заради мен самия, а за да можеш ти да имаш власт! — той отново отблъсна отчаяно вкопчващите й се ръце. — Върни се в Лотиан или ако щеш, в ада, стига дяволът да те иска там! Но кълна се, ако те зърна дори още само веднъж, ще забравя всичко друго, освен че си виновна за смъртта на любимия ми брат, на единствения ми близък човек… — и докато Гауейн бързо заизбутва майка си от стаята, зад тях отново се разнесе плачът на Гуидиън: — О, Гарет, Гарет, защо не умрях аз първи…
	Гауейн каза рязко:
	— Кормак, отведи кралицата на Лотиан в покоите й.
	Силната ръка на Кормак я крепеше, за да не падне, и когато се озоваха долу, в залата, и ужасните ридания вече не можеха да се чуват, Моргоуз успя отново да си поеме спокойно дъх. Как смееше да се държи с нея така? И то след като тя правеше всичко само заради него? Разбира се, щеше да бъде в траур за Гарет, както си му е редът, но Гарет бе човек на Артур и Гуидиън рано или късно трябваше да осъзнае това. Тя вдигна очи към Кормак.
	— Не мога да вървя толкова бързо — почакай малко.
	— Разбира се, господарке. — Вълнуваше я силната му ръка, която я обгръщаше. Тя се облегна по-силно на него. Беше се хвалила на Гуенхвифар с младия си любовник, но всъщност никога не бе го приемала в леглото си — досега го държеше в напрежение и все отлагаше. Сега отпусна глава на рамото му и каза:
	— Ти доказа верността си към своята кралица, Кормак.
	— Верен съм на кралската династия, както всички хора от моя род преди мен — отвърна младият мъж на родния си диалект и Моргоуз се усмихна.
	— Ето и стаята ми — ще влезеш ли, за да ми помогнеш? Все още не смея да вървя сама…
	Той продължи да я подкрепя, докато стигнаха леглото и я положи на него.
	— Да повикам ли придворните ти дами, господарке?
	— Не — прошепна тя и хвана ръцете му, съзнавайки колко прелъстително действат сълзите й. — Ти ми беше верен, Кормак, и ще получиш своята награда — сега…
	И тя протегна ръце, притворила очи. Но след малко ги отвори широко от удивление, защото Кормак отстъпи несръчно назад.
	— Аз… опасявам се, господарке, че скръбта ти е помътила разсъдъка — каза той притеснено. — За кого ме мислиш? Лейди, та аз те уважавам тъй дълбоко, както и милата си баба! Нима трябва да се възползвам от стара жена като теб, само защото е извън себе си от мъка? Разреши ми да повикам някоя прислужница, тя ще ти приготви една хубава топла напитка и скоро ще забравиш тази лудост, която те е обзела.
	Моргоуз имаше чувството, че нещо я блъсна силно, ниско долу в корема — и после право в сърцето. Един удар… два удара… „милата ми баба…“ „стара жена…“ „побъркана от мъка…“ Не, не тя, а целият свят внезапно бе полудял — Гуидиън с ужасната си неблагодарност, този мъж, който бе я гледал тъй дълго с копнеж, а сега й бе казал такива думи… Искаше й се да крещи, да повика прислугата и да нареди да бият Кормак с камшик, докато гърбът му поаленее от кръв, искаше да чуе отчаяните му молби за милост. Но в момента, в който отвори уста, за да закрещи, тежестта на преживяното през целия й досегашен живот се срина върху нея и тя не можеше да изпитва повече нищо, освен безкрайна умора.
	— Да — каза Моргоуз безизразно — сама не знам какво съм говорила. Повикай жените, Кормак, и им нареди да донесат вино. На зазоряване потегляме обратно към Лотиан.
	Когато той излезе, тя остана да седи неподвижно на леглото. Нямаше сили да помръдне.
	„Аз съм стара жена. Загубих сина си Гарет, загубих и Гуидиън, и никога няма да бъда кралица в Камелот. Живях прекалено дълго“.


	17

	Гуенхвифар се беше вкопчила здраво в гърба на Ланселет, роклята й се бе дръпнала над коленете, босите й крака висяха надолу. Препускаха като вихър през нощта. Тя бе затворила очи и нямаше представа накъде са тръгнали. Ланселет беше станал друг човек — суров воин, мъж, когото изобщо не познаваше. „Едно време“, мислеше тя, „щях сигурно да се уплаша до смърт от това нощно препускане под открито небе…“ А сега преливаше от възторг и приятна възбуда. Вярно, изпитваше и болка, скърбеше за Гарет — милото момче, което беше като син за Артур и не заслужаваше такава нелепа смърт… Гуенхвифар не беше убедена, че Ланселет знае кого е убил. Скърбеше и за края на времето, което й бе съдено да преживее заедно с Артур — бяха делили толкова дълго и добро, и зло. Но след това, което се случи тази нощ, връщане назад нямаше. Чу, че Ланселет говори нещо, и се наведе напред, за да го чуе през шума на вятъра.
	— Скоро ще се наложи да спрем някъде. Конят трябва да почине — освен това се разсъмва. Не можем да пътуваме през деня — ще разпознаят веднага и теб, и мен.
	Тя кимна — не й стигаше дъх да проговори. След малко навлязоха в една горичка. Ланселет спря коня и я свали внимателно от седлото. Отведе коня да го напои, простря наметалото си на земята, за да има къде да седне Гуенхвифар. После загледа втренчено меча, който висеше на кръста му.
	— Мечът на Гауейн… Когато бях малък, чувах да се разказва за безумието, което овладява някои хора, когато се сражават. Не знаех, че и аз го имам в кръвта си… — той въздъхна тежко. — Острието е окървавено. Кого убих, Гуен?
	Гуенхвифар не искаше да го види разкъсван от скръб и вина.
	— Много бяха…
	— Знам, че раних Гуидиън… Мордред, проклет да бъде. Това помня, защото тогава все още се владеех. Съмнявам се обаче — допълни той сухо, — че съм имал късмета да го убия.
	Тя поклати мълчаливо глава.
	— Кого убих тогава?
	Тя упорито мълчеше. Той се наведе и стисна раменете й така грубо, че Гуенхвифар за миг се уплаши от него.
	— Кажи ми, Гуен! Кажи ми, в името Божие… Да не би да съм убил братовчед си Гауейн?
	На този въпрос Гуенхвифар можеше да отговори веднага. Доволна, че той спомена Гауейн, тя каза:
	— Не, кълна ти се, не си убил Гауейн.
	— Тогава можех да убия всекиго — потръпна той, все още взрян в острието на меча. — Кълна ти се, Гуен, дори не съзнавах, че държа меч в ръката си. Ударих Гуидиън като куче, както и заслужава, и сетне не помня нищо до момента, в който разбрах, че сме на коня и извън замъка… — той коленичи разтреперан пред нея. — Страхувам се, че отново полудявам, както ми се беше случило преди…
	Тя го притисна към себе си с цялата дива нежност, на която бе способна.
	— Не, не — шепнеше тя, — не, любов моя… Аз съм виновна за всичко, което те сполетя — позорът и изгнанието…
	— И ти казваш това — отвърна той също шепнешком, — след като тъкмо аз станах причина да бъдеш навеки откъсната от всичко, което имаше значение в живота ти…
	Обзета от безумна смелост, тя отново се притисна към него и каза:
	— Бог ми е свидетел, че искам това да се беше случило много по-рано!
	— И сега не е късно — докато си при мен, се чувствам отново млад, а ти… ти никога не си била толкова красива, любима моя… — той я повали на наметалото и внезапно се разсмя възторжено — Най-сетне никой и нищо не може да ни раздели, най-сетне не се крием от никого — о, Гуен, Гуен…
	Потъвайки в прегръдките му, тя си спомни за миг изгряващото слънце, осветило една разхвърляна стая в замъка на Мелеагрант. Сега отново се чувстваше както тогава — и тя се притисна до него, защото нямаше нищо друго на този свят — и за него, и за нея нямаше и нямаше и да има нищо повече.
	Поспаха малко, завити с наметалото на Ланселет, и се събудиха прегърнати. Слънчеви лъчи се процеждаха през зелените клони на дърветата и галеха лицата им. Той се усмихна и докосна нежно бузата й.
	— Знаеш ли, че никога досега не съм се будил до теб, без да се страхувам, че някой ще ни изненада. Въпреки всичко, което стана, се чувствам щастлив… — той отново се засмя и в смеха му имаше нещо диво, необуздано. В побелелите му коси се бяха заплели листа, листа имаше и в брадата му, а туниката му беше измачкана; Гуенхвифар вдигна ръка, опипа косата си и усети, че и тя е пълна с листа и стръкчета трева. Беше разплетена и объркана, но тя нямаше с какво да я среши. Раздели я, доколкото можа, с пръсти, и започна да я сплита на една плитка. После откъсна парче плат от края на роклята си и завърза криво-ляво плитката. Изгледа отново Ланселет и се засмя:
	— Каква хубава двойка дрипльовци сме само! Кой ли би познал Великата кралица и смелия сър Ланселет?
	— Това безпокои ли те?
	— Не, любов моя. Ни най-малко.
	Той започна да вади листата и стръкчетата трева от косата си.
	— Трябва да ставам и да отида да потърся коня. Надявам се да открием наблизо някоя селска къща и да изпросим къшей хляб и малко пиво. В себе си нямам нищо, дори и най-дребна монета — само меча и това… — той посочи една малка златна брошка на туниката си. — Засега сме просяци, Гуен. Но ако успеем да стигнем до замъка на Пелинор… Там е домът, ми, където съм живял толкова дълго с Илейн, слугите ще ми помогнат, а имам и злато, с което ще можем да платим, за да прекосим морето с някой кораб. Ще дойдеш ли с мен в Долна Британия, Гуенхвифар?
	— Ще дойда с теб навсякъде — прошепна тя с треперещ глас, и беше напълно искрена — би го последвала в Долна Британия, или в Рим, или където и да било другаде — дори отвъд края на света, само за да остане при него завинаги. Притегли го отново към себе си и забрави всичко в прегръдките му.
	Но когато, няколко часа по-късно, той я качи отново на седлото и двамата потеглиха, без да препускат вече така главоломно, тя се умълча. Измъчваше я дълбоко безпокойство. Да, тя се надяваше, че ще успеят някак да прекосят морето. Но веднага след като се разчуеше това, което се случи тази нощ, Артур щеше да бъде опозорен, и за да измие срама от името си, щеше да разпрати хора да ги търсят нашир и надлъж. Освен това, рано или късно Ланселет щеше да узнае, че е убил човека, който, като изключим самия Артур, бе най-скъпият му приятел. Беше го сторил в пристъп на безумие, но Гуенхвифар знаеше, че вината и скръбта ще разяждат непрестанно съзнанието, докато един ден той щеше да я види не като любима жена, а като жената, заради която бе убил неволно приятеля си; като жената, заради която бе предал Артур. Можеше дори да се наложи да воюва срещу Артур заради нея, и тогава щеше да я намрази…
	Не. Той щеше да я обича винаги, но нямаше и да забрави с цената на чия кръв я е спечелил най-сетне. В сърцето му винаги щяха да се борят любов и омраза и нито едно от двете чувства нямаше да надделее; писано беше той да живее и с двете — и любовта и омразата щяха да разядат душата му, и един ден той щеше пак да полудее. Гуенхвифар се притисна по-здраво към него, за да почувства топлината на тялото му, и заплака. За първи път в живота си осъзна, че тя е по-силната от тях двамата, и мисълта за това, което бе длъжна да стори, разсече сърцето й като меч.
	Когато отново спряха, за да си починат, очите й бяха сухи. Сега плачеше сърцето й и тази мъка нямаше да я напусне до сетния й ден.
	— Аз няма да тръгна с теб през морето, Ланселет. Не искам да стана причина за вражда между рицарите на Кръглата маса. Сполучи ли Мордред с плановете си, всички ще се изпокарат — а скоро ще дойде ден, когато Артур ще има нужда от всички свои верни хора около себе си. Не искам да стана като онази дама от стари времена — как й беше името? — Елена, от легендата, която си ми разправял, заради която всички крале на древността се изправили един срещу друг пред стените на Троя.
	— Но какво ще правиш тогава? — освен тъга и объркване, в гласа му се долавяше и нещо като облекчение, но Гуенхвифар си забрани да му обръща внимание.
	— Ти ще ме отведеш до Гластънбъри — каза тя. — Там, в манастира, съм израснала. Ще отида при монахините и ще им разкажа, че зли езици са предизвикали разпра между теб и Артур заради мен. Когато мине малко време, ще пратя Вест на Артур, та да знае къде съм, и че не съм тръгнала с теб. Тогава ще може да се сдобри с теб, без от това да пострада честта му. Ланселет се опита да възрази.
	— Не! Не мога да те оставя така… — но нейното сърце се свиваше от болка, защото й беше ясно, че няма да е трудно да го убеди. Може би, противно на всякакъв здрав разум, тя се бе надявала, че той ще се бори да я задържи до последно, че ще я принуди да го последва в Долна Британия със силата на любовта и волята си. Но от Ланселет такова нещо не можеше да се очаква. Трябваше да го приеме такъв, какъвто е — а той си беше същия, като в първия миг, когато тя го обикна. И тя щеше да го обича също така, както в онзи първи миг, и да продължи да го обича до сетния си дъх.
	Накрая той престана да спори с нея и обърна коня към Гластънбъри.


	Дългата сянка на църковната камбанария падаше върху водите на езерото, когато двамата се качиха на лодката, която трябваше да ги отведе на острова. Камбаните биеха за вечерна служба. Гуенхвифар сведе глава и започна да се моли шепнешком:
	— Света Дево, майко Божия, смили се над мен грешната… — тогава за миг й се стори, че над нея изгрява някакво сияние — също като на онзи ден, когато в тронната зала се яви Светия Граал. Ланселет седеше на носа на лодката с наведена глава. От мига, когато тя му бе съобщила решението си да не идва с него, не беше я докоснал, и слава Богу — само едно докосване на ръката му би помело цялата й твърдост. Мъгла се стелеше над езерото и за миг й се стори, че вижда очертанията на друга лодка, която се плъзна край тяхната — сянка на лодка, потънала в черни траурни драперии… Но не, така й се бе сторило, било е просто сянка…
	Дъното на лодката задращи по пясъка на брега. Ланселет скочи и й подаде ръка, за да слезе и тя.
	— Гуенхвифар… твърдо ли си решила?
	— Напълно — каза тя. Надяваше се, че гласът й звучи по-уверено, отколкото се чувстваше всъщност.
	— Тогава ще те изпратя до вратите на манастира — каза той и тя си помисли, че за да направи това, му е необходима повече смелост, отколкото за всички убийства, които бе извършил заради нея.
	Старата игуменка веднага позна кралицата. Беше удивена, че тя е решила да се уедини в манастира, и изпълнена със страхопочитание. Гуенхвифар й представи нещата така, както бе намислила — че клеветници са предизвикали разпра между краля и сър Ланселет, и затова тя е решила да се оттегли зад манастирските стени, та да могат те двамата да се сдобрят отново.
	Старицата я потупа по бузата, сякаш великата кралица бе малката Гуенхвифар, която учеше тук като дете.
	— Ти си добре дошла сред нас и можеш да останеш, колкото пожелаеш, дъще, дори и завинаги, ако решиш. Тук, в Божия дом, не показваме никому вратата. Но не забравяй — предупреди тя, — тук няма да бъдеш кралица, а само една от сестрите.
	Гуенхвифар въздъхна облекчено. До този миг не бе осъзнавала колко й бе тежала отговорността да бъде кралица.
	— Трябва да се сбогувам с верния си рицар, майко, да му кажа, че му желая само добро и че се надявам, че скоро ще бъдат отново приятели с краля.
	Игуменката кимна сериозно.
	— Времето е такова, че добрият ни крал не може да се лиши дори от един свой рицар, камо ли пък от храбрия сър Ланселет.
	Гуенхвифар излезе в преддверието на манастира. Ланселет крачеше неспокойно напред-назад. Като я видя, той взе ръцете й в своите и възкликна:
	— Не мога да понеса мисълта, че тук ще се разделим завинаги. Гуенхвифар, любов моя, скъпа моя повелителко, така ли трябваше да стане?
	— Да — каза тя сурово. Беше й ясно, че за първи път през живота си действа, без да се съобразява със собствените си желания. — Сърцето ти винаги ще те води при Артур, любими. Често си мисля, че най-тежкият ни грях не е нашата любов, а това, че аз застанах между вас двамата. „Ако винаги можеше да бъде тъй, както през онази далечна нощ срещу Белтейн, когато ни завладя магията на Моргана, грехът нямаше да е толкова тежък“, продължи тя мислено. „Грехът не бе в това, че легнах и с двамата, а във вината, съмнението и разприте, които дойдоха сетне“.
	— Пращам те обратно при Артур с цялото си сърце, скъпи мой. Кажи му, че никога не съм преставала да го обичам.
	Лицето му се преобрази.
	— Сега знам, че е наистина така — каза той. — Знам също, че и аз никога не съм преставал да го обичам, и че винаги съм имал чувството, че те ощетявам с привързаността си към него… — Ланселет понечи да я целуне, но не можеше да го стори на такова място. Затова само я притисна към себе си и сведе глава над нейната, после каза:
	— Докато си в Божия дом, моли се за мен, лейди.
	„Цялата ми любов към теб е молитва“ мислеше тя. „Любовта е единственият начин да се моля, който познавам.“ Мислеше също, че никога не го е обичала толкова силно, колкото в този момент, когато чу как се хлопна зад него манастирската порта — тежко и окончателно, и високите зидове се сключиха около нея.
	В онези някогашни дни тези високи зидове я караха да се чувства толкова сигурна и защитена. Ето, сега знаеше, че ще броди сред тях до края на живота си. „Когато имах свобода“, мислеше Гуенхвифар, „не я ценях и се боях от нея. А сега, когато обикнах свободата си и имам нужда от нея, я отхвърлям в името на любовта си“. Имаше смътното усещане, че постъпва правилно — че това е нейната жертва, която ще положи на Божия олтар и Бог ще я приеме. Но докато вървеше към сградата, където спяха монахините, имаше чувството, че зидовете ще се сринат върху й, че е в капан и се задушава.
	„Заради моята и Божията любов“, каза си тя и почувства дълбоко в сърцето си мъничка като зрънце утеха. Ланселет щеше да отиде да се помоли в църквата, където бе предал Богу дух Галахад. Може би щеше да си спомни един далечен ден, когато той и тя, и Моргана стояха заедно сред мъглите, нагазили до колене Във водите на езерото. И тя си спомни с внезапна обич и нежност за Моргана.
	„Света Дево Марию, Божа майко, бъди и с нея, и я вземи при себе си един ден…“
	„Стените! Стените… Тя беше зад тях, затворница навеки, и никога вече нямаше да бъде свободна…“ Страхуваше се, че ще полудее. Но не, заради своята любов и заради любовта си към Бога тя щеше дори да ги обикне отново — някой ден. Сключила ръце за молитва, Гуенхвифар тръгна към жилищата на монахините. Вратите се затвориха зад нея — завинаги.


	Говори Моргана…
	Мислех, че вече не мога да имам видения. Вивиан се бе отказала да се взира в бъдещето, когато бе много по-млада от мен, и приживе избра друга за своя наследница. Но аз нямаше кому да предам мястото си в светилището на Великата богиня. Нямаше друга, която да може да говори на Богинята. Видях смъртта на Ниниан, но бях безпомощна и не можах да сторя нищо, за да я предотвратя.
	Аз бях изпратила това чудовище сред хората, аз се бях съгласила с плановете му да повали Краля-елен. Видях и как бе поругано светилището на Драконовия остров, видях как избиват елените — без нужда, жестоко, безразборно, без молитва към Онази, която дава елените, за да изхрани хората. Видях как безмилостно прелитат стрелите, чух свистенето на копията и знаех, че избиват и Нейния народ също както избиваха елените. Приливите на времето се меняха. Навремени виждах и Камелот, обвит в мъгли, и бушуващата из страната война, и новия враг — северняците, които опожаряваха и плячкосваха земите ни… Нов свят, нови богове.
	Да, Богинята наистина ни бе напуснала, напуснала бе дори и Авалон, оставах само аз — смъртна и сама…
	И все пак, една нощ някакъв сън, някаква последна отломка от някогашната ми дарба ме подтикна в часа на тъмната луна да стана и да отида при Огледалното езеро.
	Първоначално виждах само сраженията, изгорили земята открай докрай. Не разбрах какво се бе случило между Артур и Гуидиън. Но знаех, че след бягството на Ланселет и Гуенхвифар между най-старите рицари от ордена на Кръглата маса бе избухнала вражда — а между Ланселет и Гауейн враждата бе кръвна. По-късно, на смъртния си одър, благородният Гауейн помоли със сетния си дъх Артур да се помири с Ланселет и да го повика обратно в Камелот. Но беше много късно — дори самият Ланселет не можеше вече да събере легионите на Артур — защото много от рицарите бяха тръгнали след Гуидиън. Той вече водеше половината от войните на Артур, и почти всички саксонски съюзници, че дори и някои от северняците бяха минали на негова страна. И в този час преди зазоряване огледалото изведнъж проблесна и се изясни — и в неземната светлина видях родния си син — в ръката си държеше меч и кръжеше някъде в мрака, като хищна птица, диреща жертвата си…
	Също тъй бе кръжал някога и Артур, когато чакаше да срещне в гората Краля-елен. Бях забравила, че Гуидиън не е много висок, също като Ланселет.
	Саксонците наричаха Ланселет „стрела на елфите“ — стрелите на елфите бяха такива — малки, тъмни, смъртоносни. Артур стърчеше с повече от глава над него.
	Да, в отлетялото време на Великата богиня човекът се изправяше срещу краля-елен, за да извоюва своето кралско достойнство! Артур дочака смъртта на своя баща, за да заеме престола му — но сега хората бяха станали други. Син и баща се изправяха с оръжие един срещу друг, синът извикваше бащата на смъртен двубой — заради кралската корона… Струваше ми се, че виждам обляната в кръв земя, където синовете нямаха търпение да дочакат короните на бащите си. И ето, в мрака започнах да различавам и фигурата на Артур — висок, светъл — и сам… Верните му люде бяха далеч. Острието на Екскалибур проблясваше в ръката му.
	През кръжащите, дебнещи фигури, видях и друго — Артур, сам в шатрата си. Кралят спеше неспокойно. Ланселет бдеше над съня му; а някъде, недалеч, Гуидиън също спеше, заобиколен от своята армия. Но част от тях двамата беше будна — и те кръжаха неуморно по брега на Езерото — търсеха се един друг в мрака, с голи мечове…
	— Артур! Артур, отговори на предизвикателството ми! Толкова ли се боиш от мен?
	— Няма на този свят човек, който може да каже, че съм бягал от сражение — обърна се Артур към Гуидиън, който се появи от сянката на дърветата. — Значи това си ти, Мордред. Досега все не можех да повярвам, че си се обърнал срещу мен. Трябваше да се убедя със собствените си очи. Мислех, че тези, които ми го казват, просто искат да ме подготвят за най-лошото, което би могло да се случи. С какво заслужих това? Защо стана мой враг? Защо, синко?
	— Нима вярваш, че някога не съм бил твой враг, татко? — думите му прозвучаха с горчива насмешка. — Та за какво друго съм бил заченат и роден, ако не за този миг — да се изправя срещу теб в смъртен двубой, и то за кауза, която отдавна вече не съществува на този свят? Аз отдавна вече не знам защо трябва да се бия с теб — знам само, че в живота ми не остана нищо освен омразата.
	Артур каза тихо:
	— Знам, че Моргана ме мразеше, но не можех да предположа, че омразата й е стигнала дотам. Трябва ли и сега да изпълниш нейната воля, Гуидиън?
	— Нима мислиш, че се подчинявам на нейната воля? Глупак такъв! — изръмжа Гуидиън. — Ако нещо би ме накарало да пощадя твоя живот, то ще бъде точно за да проваля плановете на Моргана — защото тя не те иска на трона, а аз не знам кого мразя повече — теб или нея…
	И тогава пристъпих и влязох в техния сън, или видение, или каквото беше. Застанах на езерния бряг между враждуващите син и баща — облечена в одеждите на велика жрица.
	— Тази вражда трябва да се прекрати! Призовавам ви и двамата в името на Богинята да забравите омразата. Аз имам грях пред теб, Артур, имам грях и пред теб, Гуидиън. Вие не се мразите един друг — всеки от вас мрази мен. Моля ви, в името на Великата майка…


	— Какво означава за мен Богинята? — Артур хвана по-здраво дръжката на Екскалибур. — За последен път я видях, въплътена в теб, но ти ме прогони, и когато Богинята ме отхвърли, аз потърсих друг Бог…
	Гуидиън каза, като ми хвърли презрителен поглед:
	— Аз нямах нужда от Богиня, а от обикновена жена, от майка — а ти ме остави в ръцете на тази, която нямаше страх ни от Бог, ни от Богиня.
	Опитах се да извикам:
	— Но аз нямах друг избор! Не съм искала… — но те не ме слушаха, връхлетяха един срещу друг с мечовете си. Минаха през мен, сякаш тялото ми бе безплътно, и ми се стори, че мечовете им се срещнаха в моята утроба… И се озовах обратно на Авалон, взряна в огледалото, където не виждах нищо — само огромно кърваво петно, което бе помътило чистата вода на Свещения извор. Устата ми бе пресъхнала, сърцето ми биеше, сякаш всеки момент щеше да изскочи, а на устните си чувствах горчивия вкус на отчаянието и смъртта.
	Бях се провалила. Пропадна всичко, на което бях посветила живота си. Измених на Богинята — ако изобщо съществуваше друга Богиня освен мен самата; измених на Авалон, измених и на Артур — измених на своя брат и любим, измених и на сина си… Всичко, към което се стремях, рухна. Небето избледняваше и вече розовееше на изток — скоро щеше да изгрее слънцето и да озари деня, в който Артур и Гуидиън щяха да се срещнат за последен път — там някъде, отвъд мъглите, обвили Авалон.
	Тръгнах към брега, за да призова баржата на Авалон. Имах чувството, че ме следват хората от Древния народ. Вървях пред тях — като тяхна жрица, каквато бях някога. В баржата се качих сама, но знаех, че редом с мен на носа са се изправили и други — в тържествени одежди, с корони на главите — Моргана Девата, която благослови Артур да тича с еленовото стадо и да предизвика Краля-елен на двубой; Моргана Майката, от чиято разкъсана утроба излезе на бял свят Гуидиън; Моргана — кралицата на Северен Уелс, която призова силите на природата и в мрака на затъмнението изпрати Аколон срещу Артур; и Моргана — Кралицата на Мрака, повелителката на феите… Или може би самата Старица-смърт? Когато баржата наближи брега, оттам се чу вик. Викаха последните оживели от рицарите на Артур.
	— Вижте! Вижте, ето я баржата с четирите прекрасни кралици — идва от изгрева на слънцето! Баржата на феите от Авалон!
	Той лежеше на езерния бряг с коси, мокри от кръв — моят Гуидиън, моят брат и любим… А в нозете му лежеше мъртъв Гуидиън, синът ми, детето, което така и не можах да опозная. Наведох се и покрих лицето на мъртвия с воала си. Знаех, че това е краят на една епоха. В безвъзвратно отминалите дни младият елен поваляше стария крал, за да стане крал на негово място; но свещеното еленово стадо бе изклано, а Кралят-елен уби младия елен и нямаше кой да дойде след тях…
	Защото и Кралят-елен на свой ред трябваше да умре.
	Коленичих до умиращия.
	— Мечът, Артур. Екскалибур. Вземи го в ръка. Вземи го и сам го хвърли надалеч, във водите на езерото.
	Завинаги напуснаха нашия свят свещените друидски реликви. Последен остана мечът Екскалибур, но и той трябваше да отиде при останалите светини. Но Артур стисна здраво дръжката на меча и прошепна:
	— Не… Трябва да го запазим за тези, които ще дойдат след мен… За да се обединят около меча на Артур… — той вдигна очи към Ланселет. — Вземи го ти, Галахад. Не чуваш ли зова на тръбите от Камелот, не чуваш ли, че се събират легионите на Артур? Вземи го и води верните ми рицари…
	— Не — казах аз тихо. — Това време отмина. Мечът на Артур не бива да попадне в ничии други ръце. — Нежно отделих пръстите му от дръжката на меча. — Да, вземи го, Ланселет — продължих аз, — но го хвърли във водите на Езерото. Нека мъглите на Авалон го погълнат завинаги.
	Ланселет покорно се отправи да изпълни заповедта ми. Не знам дали ме видя, нито пък дали ме позна. А аз притиснах главата на Артур към гърдите си. Животът изтичаше от жилите му. Знаех това, но нямах сили дори да заплача.
	— Моргана — зашепна той отново, с измъчени, пълни с болка очи. — Моргана, значи всичко е било безсмислено — всичко, което вършихме през живота си, всичко, към което се стремяхме? Защо се провалихме?
	Аз сама си задавах този въпрос и нямах отговор за него; отговорът дойде, сякаш някой друг говореше с моята уста:
	— Ти не си се провалил, братко, любими мой, не си се провалил, милото ми дете. Благодарение на теб тази земя живя в мир дълги години и саксонците не успяха да я поробят. Ти задържа нахлуването на мрака за цяло едно поколение — и благодарение на това хората се цивилизоваха, обърнаха се към мъдростта, музиката и вярата. И те ще продължат да се сражават, за да запазят поне частица от тези хубави отминали времена. Ако тази страна бе паднала във властта на саксонците след смъртта на Утър, тогава всичко добро и прекрасно щеше да изчезне от Британия навеки. Не, ти не се провали, любов моя. Никой от нас не знае пътищата, по които Великата майка налага волята си — но знаем, че ще бъде нейната воля.
	Не знаех дали това, което говоря, е истина, или казвам тези неща, за да го успокоя, от обич към него, същата обич като тази, която изпитвах към малкото братче, което Игрейн остави на моите ръце, когато аз самата бях дете. Моргана, беше казала тя, грижи се за малкото си братче — и аз цял живот се грижих за него, и сега, и в отвъдното щях винаги да бъда до него… Може би тази, която ми повери Артур, е била самата Богиня?
	Той притисна немощно пръсти към голямата рана, която зееше на гърдите му.
	— Ако само… ако имах все още онази ножница, която ти избродира за мен, Моргана… Нямаше да лежа тук и да гледам как животът изтича заедно с кръвта от жилите ми… Сънувах те, Моргана — и в съня си те виках, исках да те прегърна, но не можах да те задържа…
	Притиснах го към себе си. В този миг на хоризонта се показа слънцето и първите му лъчи огряха фигурата на Ланселет, който издигна Екскалибур високо над главата си и сетне го хвърли с все сила в езерото. Мечът литна във въздуха и се превъртя, а слънчевите лъчи проблеснаха по него като по крилете на бяла птица; после стремително се насочи надолу и водите го погълнаха. Не можах да видя нищо повече — очите ми се замъглиха от сълзи и от силната слънчева светлина. Тогава чух Ланселет:
	— Видях ръка, която се издигна от езерните води — тя взе меча, размаха го три пъти, и изчезна заедно с него в дълбините…
	Не бях видяла нищо освен проблесналите люспи по гърба на една риба, която бе изскочила на повърхността на езерото; но нито за миг не се съмнявам, че той наистина е видял това, което ни каза.
	— Моргана — шепнеше Артур, — ти ли си наистина? Не те виждам, Моргана. Толкова е тъмно — залезе ли вече слънцето? Моргана, отведи ме със себе си на Авалон — там ще можеш да излекуваш раните ми… Отведи ме у дома, Моргана…
	Главата му се отпусна тежко на гърдите ми. Той натежа, както бе натежало някога малкото момченце в детските ми ръце, както бе натежало върху ми тялото на Краля-елен, когато се върна като победител. „Моргана“, чух отнякъде нетърпеливия глас на майка ни, „казах ти да се грижиш за бебето…“ и аз цял живот го носих в сърцето си. Прегърнах го здраво и избърсах сълзите му с воала си, а той посегна и хвана ръката ми.
	— Наистина си ти — шепнеше той, — ти си, Моргана… Ти се върна за мен… Колко си млада… и хубава… За мен Богинята винаги е имала твоето лице… Моргана, обещай ми, че никога вече няма да ме изоставиш…
	— Никога няма да те изоставя, братко, сине мой, любими мой — прошепнах и целунах очите му. И той издъхна в мига, когато мъглите се разкъсаха и слънцето огря бреговете на Авалон.



	Marion Zimmer Bradley
	The Mists of Avalon, 1979

	__Издание:__
	Марион Зимър Брадли. Мъглите на Авалон. Том 1

	Marion Zimmer Bradley
	The Mists of Avalon

	Издателство „Еднорог“
	Боряна Джанабетска, превод
	Евгения Панчева, „Артур — (фе)ми(ни)стичната употреба“
	Христо Хаджитанев, художник

	__Издание:__
	Марион Зимър Брадли. Мъглите на Авалон. Том 2

	Marion Zimmer Bradley
	The Mists of Avalon

	Боряна Джанабетска, превод
	Анелия Пекона, редактор
	Христо Хаджитанев, художник
	Пропаганда ЕООД, предпечатна подготовка

	формат: 70х100/16
	печатни коли: 29
	Издателство „Еднорог“

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/21754
	Последна корекция: 15 октомври 2011 в 19:31