[Kodirane UTF-8]

	Маргарет Вайс, Трейси Хикман
	Драконите на изгубената звезда



	На Лора Хикман
	Задето ни помагаше, окуражаваше и подкрепяше през годините. Посвещаваме й тази книга с цялата си любов.
	Маргарет Вайс и Трейси Хикман



>

	— Ей, че хубаво — извика Тас. — Ще полетя точно както драконидите!
	Палин изкрещя ужасено. Той се хвърли напред, опита да улови кендера за края на ризата и пропусна.
	Тасълхоф извика радостно и скочи от последното стъпало с разперени ръце. Полетя като птица и изчезна надолу в дима.


	{img:drakoni_iz_karta.png}


	1
	Счетоводен кошмар

	Морам Таргон имаше лош ден. Сметката в баланса не излизаше. Разликата беше малка, наистина — въпрос на няколко стоманени монети, и лесно щеше да я допълни дори от собствения си джоб. Ала Таргон обичаше нещата да бъдат стегнати и подредени. Колоните с цифри трябваше да излизат. Не биваше да има несъответствие, и въпреки всичко бе изправен именно пред такова. Току-що беше сравнил общата сума от приходите на Ордена с общата сума от разходите. И се бе натъкнал на разлика от двайсет и седем стоманени, четиринайсет сребърни и пет медни монети. Не беше кой знае колко, иначе би заподозрял злоупотреба. В този случай обаче, с голяма доза сигурност можеше да се предположи, че някой от служителите му е допуснал грешка в изчисленията. Налагаше се Таргон да провери всичко наново, да преизчисли сметките и да открие тази грешка.
	Незапознатият страничен наблюдател, стига да получеше възможността да хвърли един поглед на Морам Таргон в този момент и да забележи сведената глава и почернелите му от мастилото пръсти, съвсем логично би предположил, че вижда пред себе си лоялен и отдаден на своята работа чиновник. Но незапознатият страничен наблюдател щеше да сгреши. Морам Таргон бе водачът на Мрачните рицари на Нерака, което значеше — доколкото Мрачните рицари контролираха териториите на няколко от най-големите нации по лицето на Ансалон, — че същият този Морам Таргон на практика се разпореждаше с живота и смъртта на милиони хора. И все пак, ето че работеше до късно и с усърдието на типичен скучноват счетоводител се опитваше да проследи липсата на двайсет и седем стоманени, четиринайсет сребърни и пет медни монети.
	Ала, макар да се вдълбочаваше в работата си дотам, че дори бе пропуснал времето за вечеря, лордът не изоставяше напълно и останалите си задължения. Таргон притежаваше умението да отделя на своите текущи занимания част от себе си и едновременно с това да остава нащрек за всичко, което се случва около него. Съзнанието му приличаше на работно писалище с неизброими чекмеджета и отделения, в които цареше железен ред и където всяко, даже най-незначителното събитие се класифицираше и отчиташе за бъдеща употреба.
	Например лордът много добре знаеше кога ординарецът му излиза за вечеря, колко точно отсъства от бюрото си и кога се връща. След като всичко това му бе известно, Таргон с доста голяма доза увереност можеше да предположи, че ординарецът му не се е помайвал над чашата си с тарбиански чай, а е започнал работа навреме и с ентусиазъм. Фактът щеше да заеме мястото си сред останалите положителни и отрицателни характеристики на ординареца, а щом денят настъпеше, щеше да натежи в съответната посока и да определи отношението на лорда към него.
	Тази вечер помощникът му бе останал да работи до късно. И щеше да стои, поне докато Таргон не откриеше липсващите двайсет и седем стоманени, четиринайсет сребърни и пет медни монети, дори това да значеше, че двамата с неговия работодател трябва да останат, докато утринните лъчи на слънцето не пропълзят през добре измитите прозорци в кабинета на Таргон. Ординарецът така или иначе имаше и други задължения — водачът на Мрачните рицари се бе погрижил за това. Ако имаше нещо, което наистина да мрази, то беше някой край него да стои бездейно.
	Така че двамата продължаваха работа. Помощникът седеше в приемната, взираше се уморено през светлината от лампата и се опитваше да потисне прозевките си, а Таргон не помръдваше от пестеливо обзаведения си кабинет и със сведена над книгите глава мърмореше шепнешком цифрите, излизащи изпод перото му — навик, за който ни най-малко не подозираше.
	Ординарецът вече бе на път да се плъзне в дълбините на леката дрямка, когато за негово щастие суматохата в предния двор на крепостта изведнъж го изтръгна от алчните лапи на съня и го накара да се изправи стреснато.
	Крилата на прозорците издрънчаха от внезапен порив на вятъра. Чуха се дрезгави гласове и предупредителни викове. Разнесе се звук от тичащи крака. Помощникът напусна бюрото си, за да провери какво става в същия момент, в който Таргон раздразнено се обади от кабинета си и поиска да узнае кой и защо, в името на Бездната, вдига такава врява.
	Ординарецът се върна почти веднага.
	— Милорд, пристигнал е драконов ездач от…
	— Да не си е изгубил ума, че да каца в двора?
	Веднага щом глъчката достигна до него, Таргон бе отместил поглед от сметките, за да надникне през прозореца. Почти незабавно и вбесено осъзна, че из предния му двор подскача и маха с криле един син дракон. Самото създание също беше не по-малко вбесено, тъй като го бяха принудили да се приземи на твърде тясно за огромното й туловище място. Току-що бе пропуснала да събори едната стражева кула, но опашката й беше съборила част от бойниците. Все пак в този момент драконът благополучно стоеше в центъра на двора с плътно прибрани криле и нервно потрепваща опашка. Беше гладна и жадна. Но наоколо не се забелязваха нито драконови обори, нито какъвто и да е знак, че е възможно някой да се сети да я нахрани и напои. Очите й гибелно се втренчиха право в Таргон, сякаш лично го обвиняваше за тези неудобства.
	— Милорд — каза ординарецът, — ездачът е пристигнал от Силванести…
	— Милорд! — обади се в същия момент драконовият ездач. Беше висок мъж и се възправяше над помощника като обсадната кула. — Простете ми за ненавременното безпокойство, сър, но нося толкова неотложни новини, че предпочетох да ви известя за тях веднага.
	— Силванести — изсумтя Таргон, докато се връщаше обратно при писалището си, за да поднови работа. — Да не е паднал щитът? — подхвърли саркастично.
	— Да, милорд! — отвърна драконовият ездач, останал без дъх.
	Перото се изплъзна от пръстите на водача на Мрачните рицари. Той вдигна очи и се втренчи изумено във вестоносеца.
	— Какво? Как?
	— Младият офицер Мина — започна мъжът, но думите му се изгубиха в пристъп на кашлица. — Имате ли нещо против да пийна нещо, милорд? Нагълтах се с огромни количества прах, докато долетя дотук от Силванести.
	Таргон направи пестелив знак с ръка. Ординарецът му отиде да донесе пиво. Докато двамата чакаха, лордът покани ездача да седне и да си почине.
	— Тъкмо ще подредиш мислите си — изрече той.
	И докато мъжът правеше тъкмо това, Таргон мълчаливо употреби способностите си на ментат, за да проникне в тези мисли, да ги разгледа една по една, да види и чуе онова, което рицарят пред него беше видял и чул.
	Образите го връхлетяха. И за пръв път в кариерата си, лордът не знаеше как да постъпи. Прекалено много неща се бяха случили наведнъж. Твърде много събития — вплетени едно в друго и предизвикващи логиката така, че човек просто не успяваше да ги осъзнае напълно. Онова обаче, което му дойде в повече, бе фактът, че нещата се бяха развили извън контрола му. Последното го разтревожи дотам, че за момент дори забрави за двайсет и седемте стоманени, четиринайсетте сребърни и петте медни монети, макар все пак да не пропусна да отбележи докъде е стигнал в сметките, преди да затвори книгите и да насочи вниманието си изцяло към драконовия ездач.
	Ординарецът се върна с халба студено пиво. Мъжът започна да пие жадно и на големи глътки. Когато най-сетне пресуши халбата, Таргон вече бе успял да дойде на себе си и поне външно да се овладее. Вътрешно обаче се гърчеше от безпокойство.
	— Разкажи ми всичко — заповяда лордът.
	Рицарят започна:
	— Милорд, както по-рано ви известихме, младият офицер на име Мина успя да проникне през защитната магическа бариера над Силванести…
	— Но не и да я свали — вметна Таргон, за да бъдат наясно.
	— Да, милорд. Всъщност тя използва щита, за да прикрие отстъплението си от преследващите я великани, които така и не успяха да я последват във вътрешността. След това Мина поведе следващите я рицари и пехотинци с очевидното намерение да атакува столицата Силваност.
	Водачът на Мрачните рицари изсумтя презрително.
	— Не след дълго силите й бяха пресрещнати от огромна войска. Поражението им настъпи бързо, а самата Мина бе заловена и отведена в плен. Елфите планираха да я екзекутират на следващия ден, но точно преди смъртта си момичето изненадващо атакува зеления дракон Циан Кръволок, който, както навярно ви е било добре известно, милорд, през цялото време е пребивавал в Силванести, приел формата на елф.
	Последното не беше известно на Таргон, нито пък имаше начин да е било така, понеже дори той нямаше способностите да разбере какво се случва отвъд проклетия щит, който елфите бяха издигнали над земите си. Независимо от всичко обаче, лордът не го спомена. Нямаше нищо против да го смятат за вездесъщ.
	— Атаката й принуди Циан да разкрие пред елфите факта, че е дракон. Елфите бяха ужасени. Циан вече се канеше да избие хиляди от тях, когато Мина ги накара да дойдат на себе си и им заповяда да го нападнат.
	— Нека обобщим — намеси се Таргон. Току-що бе почувствал леко, но болезнено туптене в дясното слепоочие. — Един от собствените ни офицери е повел армията на най-злите ни врагове, за да погубят един от нашите най-могъщи зелени дракони?
	— Да, милорд — отговори рицарят. — Разбирате ли, оказва се, че самият Циан Кръволок е издигнал щита, който държеше войските ни далеч от Силванести. А щитът всъщност е убивал елфите.
	— А — произнесе водачът на Ордена и потърка слепоочието си с показалец. Още нещо, което не му беше известно. Но поне бе имал възможност да стигне до него по пътя на логиката, стига естествено да си беше дал труда да помисли малко. Зеленият дракон Циан Кръволок, ужасен от Малистрикс и настроен отмъстително спрямо елфите, беше открил начин да се защити от единия враг и да унищожи другия. Гениално. С печални последствия, но гениално. — Продължавай.
	Рицарят се поколеба.
	— Онова, което стана след това, е малко объркващо, милорд. Генерал Дога беше получил заповеди да изостави похода към Санкшън и да се насочи към Силванести.
	Таргон не беше нареждал на генерала нищо подобно. Мислите на драконовия ездач обаче отдавна му бяха разкрили появата на Дога, така че отново не коментира. По-късно щеше да се погрижи за това.
	— Когато генерал Дога най-после пристигна, той откри, че щитът не му позволява да премине границата. Яростта му бе огромна, понеже смяташе, че са го изпратили за яйца от кендер. Земите в близост до магическата бариера са ужасно място, милорд. Място, изпълнено с мъртви дървета и трупове на животни. Въздухът е замърсен и непоносим за дишане. Мъжете започваха да негодуват. Чуваха се подмятания, че гората е населена с призраци и ни грози сигурна смърт, когато, с настъпването на зората, щитът се натроши на парчета. По това време бях с генерала и видях случилото се със собствените си очи.
	— Опиши ми го — нареди Таргон, без да го изпуска от поглед.
	— Чудех се как най-точно да ви го предам с думи, милорд. Като дете веднъж имах неблагоразумието да стъпя върху заледено езерце. Ледът под краката ми започна да се пропуква. Цепнатините се разпространиха по замръзналата повърхност светкавично, ледът поддаде, а аз хлътнах в черните води под него. Доста подобно е. В един момент щитът искреше като лед под слънчевите лъчи, а в следващия по повърхността му, като нишки от паяжина и със скоростта на светлината, плъзнаха милиони миниатюрни пукнатини. Разнесе се остър звънтящ звук, сякаш някой бе изпуснал на земята хиляда стъклени чаши, а малко по-късно целият щит рухна и изчезна безследно… Отначало не повярвахме на очите си. Генерал Дога дори се колебаеше дали да даде заповед за настъпление, страхувайки се от капан. Може, каза той, да стане така, че да навлезем в земите им, а щитът да се захлопне зад гърба ни, за да ни остави лице в лице с десетхилядна армия от елфи и без път за отстъпление. Внезапно, сякаш от нищото, пред нас изникна един от рицарите на Мина. Идваше по волята на Единия Бог, за да ни каже, че щитът наистина е паднал, след като затова се е погрижил сам кралят на елфите Силваношей, син на Алхана…
	— Да, да — прекъсна го нетърпеливо Таргон. — Запознат съм с родословието на хлапето. Значи Дога е повярвал на девойчето и е пресякъл границата.
	— Да, милорд. Генералът ми заповяда да отлетя на гърба на синия си дракон и да ви известя, че понастоящем са поели към столицата Силваност.
	— Ами десетхилядната армия на елфите? — попита суховато водачът на Мрачните рицари.
	— Що се отнася до елфите, сър, те не ни атакуваха. Според Мина крал Силваношей им е обяснил, че тя е дошла да спаси народа им в името на Единия Бог. Позволете ми да отбележа, милорд, че елфите са в окаяно състояние. Когато предните ни отряди навлязоха в близост до едно от рибарските им селища, установихме, че повечето от жителите му страдат от болест, свързана с магическото проклятие на щита. Възнамерявахме да изтребим клетниците до крак, но Мина не ни разреши. Вместо това извършваше чудеса на изцеление сред тях и ги възвръщаше към живот. По времето, когато навлизахме в страната им, елфите пееха във възхвала на Единия Бог, както и в нейна, като се кълняха, че са готови да боготворят и двамата… Все пак не всички от местните са готови на тази стъпка. Мина ни предупреди, че е възможно да бъдем атакувани от онези, които наричат себе си „кират“. Според нея обаче последните не са много и са зле организирани. От своя страна Алхана Звезден бриз също е разположила военни части на границата, но Мина твърди, че не се страхува от нея. Очевидно не се страхува от нищо — прибави рицарят с възхищение, което не успя да прикрие.
	„Единият Бог! Ха! — помисли си Таргон, виждайки в ума на ездача далеч повече, отколкото мъжът бе готов да признае. — Чародейство. Тази Мина е вещица. Омаяла е всички ви — и елфите, и Дога, включително и собствените ми рицари. Малката повлекана е завъртяла главите ви. Но каква е целта й?“
	Отговорът му се струваше очевиден.
	„Естествено, че моят пост. Вече е успяла да привлече на своя страна някои от офицерите ми. Печели възхитата на обикновените войници. Вероятно дори в този миг крои заговор срещу мен. Опасна игра за едно толкова малко момиченце.“
	Той потъна в размисъл, забравил за присъствието на уморения драконов ездач. Пред вратата се разнесе звук от трополящи ботуши, след което някой високо настоя да види Господаря на Нощта.
	— Милорд! — влетя в кабинета ординарецът, прекъсвайки мрачните мисли на Таргон. — Пристигна още един вестоносец.
	Вторият пратеник влезе в помещението и хвърли подозрителен поглед на първия.
	— Е, какви са _твоите_ новини? — попита го с повелителен глас водачът на Мрачните рицари.
	— С мен се свърза Фюър Червеният, нашият агент на служба при великата зелена драконеса Берил. Червеният докладва, че на едно ято и отряд от ездачи дракониди е било заповядано да нападнат и превземат Цитаделата на светлината.
	— Цитаделата? — Юмрукът на Таргон се стовари върху писалището, карайки една спретната купчинка стоманени монети да рухне разхвърляно. — Да не се е побъркала зелената кучка? Какво иска да постигне с това нападение?
	— Според червения дракон, Берил е уведомила Вас и нейната братовчедка Малистрикс, че свадата е възникнала по личен въпрос и че намесата на Малис не е необходима. Берил издирва чародей, който се е промъкнал в земите й и е откраднал ценен магически артефакт. Впоследствие до нея са достигнали слухове, че чародеят е избягал в Цитаделата, така че сама се е нагърбила със задачата да го залови. Веднага щом получи него и артефакта, ще се изтегли обратно.
	— Магия! — Таргон изруга вбесено. — Тази нейна мания започва да става изключително натраплива. Явно вече не може да мисли за нищо друго. Сивите мантии ден и нощ пилеят ценни ресурси, само за да издирят за Берил някаква си неуловима магическа Кула. Но да напада Цитаделата! Къде отиде пактът между драконите? „Братовчедката Малистрикс“ без съмнение ще възприеме този акт като недвусмислена заплаха. А това значи война, която напълно ще съсипе икономиката ни.
	Той се изправи. Вече се канеше да се разпореди да уведомят писмено Малис за случилото се, най-малкото понеже драконесата трябваше да научи лично от него новините, когато в коридора отвън се разнесоха още викове.
	— Спешно съобщение за Господаря на Нощта.
	Леко замаяният ординарец отново влезе в кабинета.
	— Какво пък сега? — изръмжа Таргон.
	— Известие от наместник Медан от Квалиност, милорд. Уведомява ви, че силите на Берил са прекосили границите на Квалинести и в момента палят и плячкосват всичко по пътя си. Наместникът спешно моли за подкрепления. Смята, че Берил възнамерява да унищожи всичко в страната. Да изгори горите, да изравни със земята градовете и да подложи елфите на масово изтребление.
	— Мъртвите елфи не плащат данъци! — извика водачът на Мрачните рицари, като вътрешно проклинаше Берил от все сърце и душа. Той започна да крачи зад писалището. — Не мога да добивам дървен материал от опожарени гори. Драконесата напада Квалинести и Цитаделата. Лъже мен и Малис. Очевидно е решила да наруши пакта. Планира война срещу Ордена и братовчедка си. Трябва да открия някакъв начин да я спра. Оставете ме! Всички вън! — каза заповедно. — Чака ме работа.
	Първият пратеник се поклони и излезе, за да се нахрани и да си почине преди обратния полет. Вторият напусна, но остана навън в очакване на допълнителни разпореждания. Ординарецът забързано се впусна да събуди още вестоносци и да уведоми сините дракони, които щяха да ги отнесат на гърбовете си.
	След като кабинетът му опустя, Таргон продължи да крачи неспокойно напред-назад. Беше разгневен, вбесен, разстроен. Само преди няколко минути работеше върху сметките си, спокоен в познанието, че светът се движи по установените правила и че изцяло държи юздите в ръцете си. Вярно, господарките драконеси смятаха, че всъщност те командват парада, но Таргон не беше на същото мнение. Разплути и мъчноподвижни, тези създания бяха — поне досега — склонни да мързелуват в леговищата си и да оставят Ордена да управлява от тяхно име. Така Мрачните рицари контролираха Палантас и Квалиност — двата най-богати града на континента. Съвсем скоро щяха да превземат и Санкшън, а това щеше да им даде пристанище и достъп до водите на Новото море. Вече бяха подчинили на волята си Хейвън, а в плановете на Таргон влизаше и скорошно нападение срещу проспериращия, разположен на кръстопът Утеха.
	Ала ето, че всичките му кроежи бяха на път да рухнат като купчинката стоманени монети. Той се върна при писалището и извади няколко празни пергаментови свитъка със стандартен размер. Потопи върха на перото в мастилницата и след една-две секунди дълбок размисъл, започна да пише:

	Генерал Дога,
	Приемете поздравленията ми за победата ви над елфите от Силванести. Този непокорен народ ни се опълчваше в продължение на дълги години. При всички случаи обаче съм длъжен да ви предупредя да не им се доверявате. Не е необходимо да ви обяснявам, че не разполагаме с човешкия ресурс да им се противопоставим, в случай, че решат да се надигнат срещу нас. До мен достигнаха вестите, че повечето от тях са болни, а популацията им е сериозно намаляла, но елфите все пак си остават измамни същества. Това важи най-вече за техния нов крал — Силваношей, син на лукава и предателски настроена майка и обявен извън закона баща. Без всякакво съмнение, кралят продължава да поддържа тесни контакти с родителите си. Ето защо ви натоварвам със задължението да ми предоставите за разпит всеки елф, който според вас би могъл да осветли подривните им планове. Погрижете се действията ви да останат в пълна дискретност, генерале. Не искам елфите да станат прекалено подозрителни.
	Господар на Нощта,
	Таргон

	Той препрочете нарежданията си, пръсна попивателна прах, за да ускори изсъхването на мастилото и остави писмото настрана. Помисли за миг и започна да съставя второто.

	До Повелителката Малистрикс, Ваше Високоблагородие, Ваше Величество и прочие, и прочие.
	С най-голямо удоволствие мога да ви известя, Ваше Величество, че народът на Силванести, който тъй дълго се опълчваше срещу властта ни, понастоящем е покорен напълно от силите на Мрачните рицари на Нерака. Скоро към съкровищницата ви ще потекат и техните данъци. Както обикновено, Рицарите на Нерака ще се нагърбят изцяло с финансовите подробности, за да не се смущава покоят ви от незначителни всекидневни грижи.
	По време на битката за Силванести е станало ясно, че зеленият дракон Циан Кръволок се е укривал сред тези земи. Страхувайки се от справедливия ви гняв, той е взел решение да се съюзи с елфите. Факт е, че именно по негово настояване народът им е издигнал щита над страната си. Драконът е бил погубен в деня на битката. Стига да е изпълнимо, ще се погрижа главата му да бъде изпратена на Ваша светлост.
	Възможно е до вас да са достигнали преувеличените слухове за това, че вашата братовчедка Берилинтранокс е нарушила пакта между драконите, като е нападнала Цитаделата на светлината и е хвърлила армиите си срещу Квалинести. Бързам да уведомя Ваше благородие, че случаят не е такъв. Берилинтранокс действа под мое внушение. Имаме доказателства, че мистиците от Цитаделата са успели да намерят начин, по който да лишат собствените ни мистици от тяхната магия. Счетох чародеите от Цитаделата за заплаха, а Берилинтранокс предложи услугите си при тяхното унищожение. Колкото до Квалинести, силите на драконесата са поели натам, за да се срещнат с войските на Наместник Медан. Заповедите ми са наместникът да открие и умъртви всички бунтовници под водачеството на елфида на име Лъвицата, които от дълго време причиняват неприятности на войниците ни и смущават нормалния приток на средства от паричните налози.
	Както виждате, държа всичко под контрол. Не е необходимо да се тревожите излишно.
	Господар на Нощта,
	Морам Таргон

	Пръсна прах и върху това писмо, след което незабавно се прехвърли на следващото, което беше далеч по-лесно, тъй като в него имаше поне малко истина.

	До Келендрос Синия Дракон, Високоуважавания и прочие, и прочие.
	Без съмнение, навярно сте чули, че великата зелена драконеса Берилинтранокс е предприела нападение срещу Цитаделата на светлината. Тъй като се боя, че е възможно да схванете погрешно това нахлуване в земи, близки до вашите територии, бързам да ви уверя, че Берилинтранокс действа изцяло по мое внушение. Мистиците от Цитаделата на светлината са били засечени в опит да откраднат магията на собствените ни мистици. С удоволствие щях да се обърна за помощ и към вас, о, Велики Келендрос, но съм наясно с грижите ви около струпването на Рицарите на Соламния в близост до град Солантъс. Тъй като не исках да ви тревожа излишно в това критично за вас време, помолих Берилинтранокс да се заеме с проблема.
	Господар на Нощта,
	Морам Таргон

	Послепис: Наясно сте със струпването на соламнийски рицари при Солантъс, нали, Пресветли?

	Последното беше най-лесно, така че не му отне почти никакво време за размисъл.

	Наместник Медан,
	Считайте това известие за пряка заповед да предадете управлението на столицата Квалиност, непокътната и неразрушена, на Нейна светлост Берилинтранокс. Нарежда ви се да арестувате всички членове от семейството на управляващите, в това число крал Гилтас и Кралицата майка Лорана, след което да ги предадете живи на Берилинтранокс, за да прави тя с тях каквото намери за добре. В замяна ще подчертаете пред драконесата, че искате всякакви палежи и унищожения да бъдат незабавно прекратени. Очаквам от вас да наблегнете пред Берилинтранокс, че макар тя, в нейното величие, да не се нуждае от пари, ние, презрените смъртни, за нещастие, имаме нужда от тях. Упълномощен сте да направите следното предложение: Всеки войник от расата на човеците в нейната армия ще бъда възнаграден със земя, включваща всички постройки в нейните очертания. Високопоставени офицери от расата на човеците в нейната армия без изключение ще получат хубави домове в Квалиност. Това трябва да обуздае желанието им да плячкосват и опожаряват. Веднага щом нещата се успокоят, лично ще се наема да изпратя заселници от расата на човеците, които да получат останалите земи на елфите.
	Господар на Нощта,
	Морам Таргон

	Послепис 1: Предложението за получаване на земя не важи за гоблини, хобгоблини, минотаври или дракониди. За да бъдат овъзмездени последните, обещайте им съответната равностойност в стомана, която ще им бъда изплатена на по-късен етап. Вярвам, че ще се погрижите тези създания да бъдат в авангарда на армията и че сред редиците им ще има възможно най-големи загуби.

	Послепис 2: Колкото до настоящите жители на Квалинести, напълно възможно е те да откажат да предадат доброволно собствеността върху земите си. След като с това свое действие те ще нарушат пряка заповед на Рицарите на Нерака, жителите на Квалинести ще нарушат закона, следователно могат да бъдат подведени под отговорност и да понесат смъртно наказание. Войниците ви имат разрешение да прилагат мярката намясто.

	Веднага щом мастилото и по последното писмо изсъхна, Таргон подпечата всички и извика ординареца, за да ги разпрати. С настъпването на зората в небето се издигнаха четирима ездачи на сини дракони и поеха по своя път.
	След като свърши и тази работа, водачът на Мрачните рицари за момент си поигра с мисълта най-сетне да си легне. Знаеше обаче, че едва ли ще успее да заспи, тревожен от призрака на счетоводната грешка. А и нямаше желание да разваля прекрасните си сънища, състоящи се предимно от добре оформени диаграми и спретнато попълнени колони. Упорито седна зад писалището и отново се захвана за работа. И както често се случва, щом човек за момент е изоставил задачата, върху която дълго време се е съсредоточавал безуспешно, откри грешката почти незабавно. Двайсет и седемте стоманени, четиринайсетте сребърни и петте медни монети най-после бяха осчетоводени. Таргон нанесе корекцията с прецизно драсване на перото.
	Доволен от себе си, той затвори книгата, разчисти писалището и излезе, за да подремне, уверен, че още веднъж със света всичко беше наред.


	2
	Нападение срещу Цитаделата на светлината

	Берил и нейните слуги кръжаха над Цитаделата на светлината. Драконовият страх се стоварваше върху обитателите на кристалните куполи и премазваше под себе си, като под огромна приливна вълна, всяка мисъл за отпор, превръщайки я в ужас и отчаяние. Черните сенки от крилете им бяха по-мрачни от най-мрачната нощ. Всеки, който попаднеше под някоя от тези сенки, усещаше как сърцето му се съсухря, а кръвта му изстива.
	Берилинтранокс беше чудовищен зелен дракон, появил се над Крин малко след Войната с Хаос; но никой не знаеше как и откъде. Веднага след пристигането си тя, заедно с други от своя вид — най-вече с помощта на нейната братовчедка Малистрикс — бе започнала да избива металическите и цветните местни дракони, като по този начин бе възникнала вътрешновидова война.
	Сега Берил кръжеше мързеливо — разплута и надебеляла от изядените си роднини — доста над червените дракони, които бяха нейни слуги и поданици, и наблюдаваше. А онова, което виждаше, я изпълваше със задоволство. Битката се развиваше добре.
	Цитаделата беше напълно беззащитна срещу нея. Единствен великият сребърен дракон Огледало можеше да й се противопостави, ала сега той бе изчезнал — внезапно и мистериозно. Соламнийските рицари, които разполагаха с крепост на остров Скелсий, вероятно щяха да направят героичен опит да отблъснат атаката, но поради малкия им брой, едва ли щяха да преживеят съсредоточения удар, подготвен от нейните слуги. А и на великата зелена драконеса нямаше да й се наложи дори да навлиза в обсега на стрелите им. Трябваше само да издиша отровен газ срещу тях. Дъхът и щеше да опразни проклетата крепост веднъж и завинаги.
	Все пак соламнийците нямаше да се предадат просто така. Беше напълно сигурно, че ще дадат сериозен отпор на нападателите. Стрелците им очакваха по бойниците, а командирите неуморно крачеха сред тях, за да им вдъхват кураж, независимо от факта, че драконовият страх отдавна бе лишил мнозина от решимост, оставяйки ги разтреперани и слаби като деца. Други рицари вече препускаха по пътищата, свързващи отделните селища на острова, за да помогнат на жителите им да преодолеят паниката и да започнат да се изтеглят към вътрешността и пещерите, в които от Цитаделата се бяха погрижили да струпат необходимите припаси тъкмо за случаи като този.
	Колкото до самата Цитадела, водачите на Вътрешната гвардия винаги бяха разчитали, че при евентуална атака ще могат да се защитят с помощта на мистичните си сили, които обаче в последно време загадъчно започваха да отслабват, така че сега им се налагаше да изоставят красивите кристални куполи на милостта на драконите и да потърсят убежище заедно с останалата част от населението. Сред първите евакуирани бяха сираците. Децата бяха изплашени и викаха името на Златна Луна, която обичаха от все сърце, ала тя не идваше при тях. Преподаватели и ученици взимаха най-малките на ръце и опитваха да ги успокоят, докато ги отнасяха в безопасност, казвайки им, че Златна Луна сега не може да бъде с тях, понеже е заета, но скоро ще се появи, а дотогава те трябва да бъдат храбри и да я накарат да се гордее. Дори и докато произнасяха последното обаче, мистиците се споглеждаха тъжно и смутено. Златна Луна беше напуснала тичешком Цитаделата още по изгрев, подобно на изгубила ума си или обсебена от духове. И никой от тях не знаеше къде е отишла.
	Жителите на Скелсий напускаха домовете си и се устремяваха към вътрешността, като онези, които напълно се бяха парализирали от драконовия страх, биваха водени от успелите да го преодолеят. Сред хълмовете в центъра на острова имаше огромни пещери. Хората бяха възлагали големи надежди на тези пещери, ала в този момент всички разбираха колко смешна е била вярата им. Огненият дъх на червените дракони щеше да опожари горите и сградите. А смъртоносния дъх на Берил щеше да отрови въздуха и водата. Никой и нищо не можеше да оцелее след такава атака. Скелсий щеше да се превърне в остров, населен с трупове.
	Всички със свити сърца очакваха нападението най-после да започне, пламъците да стопят кристалните куполи и каменните стени на крепостта, а отровният облак да ги задуши до смърт. Ала поради някаква неизвестна причина червените дракони все още не нападаха. Вместо това кръжаха над всичко и наблюдаваха бягащите фигурки по земята със злорадо задоволство. По-глупавите за миг допуснаха грешката да си помислят, че вероятно враговете им просто са искали да ги сплашат и след като са успели, ще си отидат. Ала по-мъдрите много добре знаеха какво ще последва.
	Палин Маджере се намираше в стаята си, разположена високо в сградата на Лицея, главната постройка от кристалния куполен комплекс на Цитаделата на светлината и наблюдаваше през прозореца си — в действителност стена, изградена изцяло от кристал — приближаването на драконите. Докато хвърляше към тях ужасени погледи, магьосникът се опитваше да сглоби отново частите на магическия артефакт, който трябваше да прехвърли него и Тасълхоф обратно към безопасността на град Утеха.
	— Погледни го от хубавата му страна — обади се Тас с типичната за кендерите влудяваща бодрост в гласа, — поне сега драконесата няма да спипа артефакта в лапите си.
	— Не — съгласи се рязко Палин. — Лапите й ще спипат нас.
	— А може би не — възрази кендерът, докато измъкваше една от частите изпод леглото. — След като Устройството за Пътуване във времето се разпадна напълно и магията му изчезна… — Той млъкна и се изправи. — Хей, мислиш ли, че магията му наистина _е_ изчезнала?
	Палин не отговори. Почти не му обръщаше внимание. Вече не виждаше никакъв път за бягство. Трепереше от страх, а отчаянието го прояждаше и не му позволяваше да мисли. Беше твърде изтощен, дори за да си въобрази, че може да остане жив, а и защо ли? Не знаеше защо, но именно мъртвите стояха в дъното на всичко това. Именно те изсмукваха магията от хората. Още веднъж потръпна при спомена за студените устни, притиснати към плътта му и гласовете, които крещяха, умоляваха, настояваха да получат силата. И ето, че я бяха получили… а Устройството за Пътуване във времето се бе превърнало в шепа разхвърляни по килима колелца, зъбчати механизми, лостчета и проблясващи скъпоценни камъни.
	— Та както казвах, след като магията му е изчезнала — продължаваше да бърбори Тас, — Берил няма да може да ни открие, понеже магията вече не я води към нас.
	Палин вдигна глава и се втренчи в кендера.
	— Какво каза?
	— Ами доста неща. Например, че драконът няма да получи артефакта, нито пък нас, понеже, ако магията е изчезнала…
	— Може би имаш право — рече магьосникът.
	— Наистина? — Тасълхоф беше просто изумен.
	— Подай ми това — заповяда Палин, като посочи една от кесиите на кендера.
	Той я грабна, забързано изсипа съдържанието й и започна да прибира в нея пръснатите части на устройството.
	— Стражата сигурно вече е започнала да евакуира хората към хълмовете. Ще се смесим с тълпата. Не пипай! — Магьосникът перна Тас през пръстите, докато кендерът протягаше мъничка ръчичка към инкрустираната със скъпоценности лицева плочка на устройството. — Всички трябва да бъдат на едно място.
	— Просто исках да си запазя нещо за спомен — сви рамене Тасълхоф и засмука почервенелите си кокалчета. — Нали разбираш, за да не забравям Карамон. Особено след като сега, така или иначе, няма да използвам артефакта, за да се върна обратно във времето.
	Палин изпъшка. Разкривените му пръсти трепереха неудържимо и не успяваше да събере някои от най-малките части.
	— А и никак не мога да разбера защо искаш тази вехтория толкова много — подметна Тас. — Съмнявам се, че ще успееш да го поправиш, че изобщо някой би могъл да го поправи. Изглежда _доста_ счупено.
	Магьосникът прониза кендера с един заплашителен поглед:
	— Нали каза, че си решил да го използваш, за да се върнеш в миналото?
	— Да, но тогава — рече Тасълхоф. — Преди нещата тук да станат така интересни. Като например това, че Златна Луна отплава с потопяемата лодка на гномчето, а после изведнъж ни нападнаха дракони. Без да споменаваме мъртвите хора — добави, сякаш току-що му беше хрумнало.
	Напомнянето никак не се понрави на Палин. Той каза:
	— Хайде, помогни ми поне малко. Излез в коридора и разбери какво става.
	Тас се подчини и тръгна към вратата, като през цялото време говореше през рамо:
	— Казах ти за мъртвите хора, нали? Точно когато артефактът се разпадна? Бяха навсякъде около теб, като пиявици.
	— Виждаш ли ги сега? — попита магьосникът.
	Тас се озърна.
	— Не, нито един. Но това значи — отбеляза услужливо, че магията си е отишла, нали?
	— Да. — Палин рязко стегна вървите на кесията, в която бе събрал частите на устройството. — Магията си е отишла.
	Тас тъкмо протягаше ръка към бравата, когато вратата едва не се продъни от нечие почукване.
	— Учителю Маджере! — повика един глас. — Вътре ли сте?
	— Тук сме! — извика в отговор кендерът.
	— Цитаделата е нападната от Берил и ято червени дракони — каза гласът. — Учителю, трябва да побързате!
	Палин много добре знаеше, че ги атакуват. Точно в този момент едно от най-съкровените му желания бе да се махне оттук, и все пак оставаше коленичил върху килима и тревожно прокарваше изкривени пръсти през него, за да се увери, че не е пропуснал дори най-незначителната частица или дребно скъпоценно камъче.
	След като най-сетне реши, че няма да открие нищо повече, той се изправи. В същия момент в стаята влезе лейди Камила, водачът на Соламнийските рицари в Скелсий. Жената-рицар беше ветеран и разсъждаваше като такъв. В мислите й нямаше място за нищо друго — освен за спокойна и логична преценка на ситуацията. Нейно задължение беше да се изправи срещу драконите. Можеше да разчита, че войниците й в крепостта ще се погрижат за тази част поне на първо време. Също така беше длъжна да евакуира в безопасност и далеч от Цитаделата колкото може повече хора. Подобно на болшинството соламнийски рицари, лейди Камила също беше настроена подозрително към всички чародеи, така че сега се вгледа в Палин, все едно не изключваше възможността магьосникът по някакъв начин да е влязъл в съюз с драконите.
	— Учителю Маджере, някой ми спомена, че все още сте тук. Знаете ли какво се случва навън?
	Палин обърна очи към прозореца. Драконите продължаваха да кръжат над тях. Огромните сенки на крилете им се плъзгаха по равната, омазнена морска повърхност.
	— Нямаше как да го пропусна — отвърна ледено. От своя страна той също не харесваше жената-рицар.
	— Но какво чакате тогава? — поиска да узнае тя разгневено. — Нуждаем се от помощта ви! Смятах, че вече подготвяте магическите си съставки, за да се включите в отбраната срещу тези чудовища. Вместо това научих, че сте все още в стаята си. Не можех да повярвам, но ето, че ви заварвам тук… да си играете с някаква… дрънкулка!
	Палин се зачуди как ли ще реагира лейди Камила, ако научи, че драконите ги нападат, защото търсят именно тази „дрънкулка“.
	— Тъкмо излизахме — каза той и улови въодушевения кендер. — Хайде, Тас.
	— Палин казва истината, лейди Камила — обясни Тасълхоф, забелязал скептичния й поглед. — Наистина се _канехме_ да си тръгваме. Искахме да избягаме в Утеха, но магическото устройство, което щяхме да използваме, се счу…
	— Достатъчно, Тас. — Магьосникът го изблъска през вратата.
	— Да избягате! — повтори тя, разтреперана от гняв. — Смятали сте да избягате и да ни оставите тук да умрем? Не мога да повярвам, че е възможно да съществува подобно малодушие. Даже и в един магьосник.
	Палин не изпускаше от ръце Тасълхоф и продължаваше да го бута по коридора към стълбите.
	— Кендерът е прав, лейди Камила — отвърна язвително. — Наистина се _канехме_ да избягаме. Нещо, което всеки _разумен_ човек, било то магьосник или рицар, би направил в подобен момент. Но се оказа, че не можем. Така че оставаме заедно с всички вас. И ще потърсим защита сред хълмовете. Или ще намерим смъртта си, в зависимост от крайното решение на драконите. Мърдай, Тас! Не му е времето да дърдориш!
	— Но вашата магия… — настоя отново лейди Камила.
	Магьосникът се обърна към нея.
	— Нямам никаква магия! — извика подивяло. — Срещу тези дракони съм по-беззащитен даже от кендера! Той поне е здрав и читав.
	Двамата се втренчиха смразяващо един в друг. Бяха достигнали витото стълбище, което свързваше различните етажи на Лицея — стълбище, което някога бе препълнено с народ, а сега стоеше съвсем празно. Обитателите на Цитаделата отдавна се бяха присъединили към множеството, пъплещо към хълмовете с надеждата да намери там закрила от ноктите на драконите. Дори оттук можеше да види как бягат към вътрешността на острова. Ако в този момент летящите създания вземеха решение да се спуснат върху тях, касапницата беше неминуема. И все пак, драконите продължаваха да кръжат над тях, да наблюдават и да чакат.
	Магьосникът много добре знаеше какво чакат драконите. Берил се опитваше да подуши магията на артефакта. Искаше да разбере кое от тези жалки същества носи в себе си онова, което тя желаеше повече от всичко. Ето защо все още не издаваше заповед на любимците си да убиват. Още не. Но проклет да беше, ако кажеше всичко това на жената-рицар. Сигурно лично би го предала в лапите на драконесата.
	— Вярвам, че дългът ви зове на друго място, лейди Камила — каза той, като й обръщаше гръб. — Не се тревожете излишно за нас.
	— Уверявам ви — отвърна хапливо тя. — Вече не изпитвам и най-малко безпокойство.
	След което го изблъска от пътя си и затича надолу по стълбите с подрънкващ меч и тракаща броня.
	— Побързай — нареди Палин на Тас. — Трябва да се смесим с тълпата.
	Магьосникът вдигна полите на мантията си и също затича надолу. Тас го сподири захилен до уши, като се наслаждаваше на новата игра така, както само един кендер може. Двамата бяха сред последните, които напускаха сградата. Точно когато Палин поспря за миг в близост до изхода, за да си поеме дъх и да огледа наоколо, един от червените дракони рязко се спусна надолу. Хората се хвърлиха на земята с писъци. Магьосникът отскочи и се сви до кристалната стена на Лицея, повличайки Тас със себе си. Драконът профуча като размахваше криле, без да направи нищо повече, освен да разгони ужасените хора във всички посоки.
	Палин надникна към небето, убеден, че създанието го е забелязало и вече се кани да се спусне над тях за втори път. Онова, което видя обаче, го обърка напълно.
	Небесата бяха изпълнени с огромни точки, подобни на птици, или поне на такива му заприличаха от пръв поглед. Когато обаче се взря по-внимателно, осъзна, че слънчевите лъчи се отразяват в метал.
	— Какво, в името на Бездната, е това? — зачуди се той.
	Тасълхоф също обърна лице нагоре и примижа срещу слънцето. Над Цитаделата профуча още един от червените дракони.
	— Дракониди — произнесе спокойно кендерът. — Скачат от гърбовете на драконите. По време на Войната на Копието също правеха така. — Той въздъхна завистливо. — Понякога наистина ми се иска да се бях родил драконид.
	— Какви ги говориш? — възкликна магьосникът. — Дракониди?
	— О, да — кимна Тас. — Не е ли страшно забавно? Яздят на гърбовете на драконите, а после скачат и — ето, виждаш ли — разперват крила, за да забавят падането. Няма ли да бъде чудесно, Палин? Да можеш да се рееш във въздуха като…
	— _Ето_ защо Берил още не е заповядала на любимците си да изгорят мястото до основи! — извика смаяно магьосникът. — Решила е да използва драконидите, за да издирят устройството… за да издирят нас!
	Интелигентни, силни, родени да водят битки и развъждани с едничката цел да се сражават, драконидите са най-ужасните противници, които всеки войник може да срещне на бойното поле. Създадени още по време на Войната на Копието от злите чародеи, използвали за целта яйцата на металическите дракони, драконидите ходеха изправени на два крака като човеци, но в действителност повече наподобяваха гущери. Освен това имаха криле, които обаче бяха къси и не можеха да издигнат тежките им мускулести тела за по-продължителен полет. Но пък бяха подходящи в случаите, когато драконидите предпочитаха да се спускат плавно във въздуха и да кацат безпроблемно — точно както правеха в този момент.
	Веднага щом краката им докоснеха земята, драконидите бързо се строяваха в отговор на кряскащите команди на офицерите си. После редиците им се впускаха напред и започваха да ловят бягащите жители на острова.
	Една група от драконидите бързо обкръжи Стражниците от Цитаделата и им нареди да сложат оръжие. Видели се в безизходица и пред многократно превъзхождащ ги противник, стражите неохотно започнаха да се предават. Драконидите им заповядаха да легнат на земята, след което започнаха да ги обездвижват със заклинания, които или ги омотаваха в паяжини, или ги караха да изпаднат в безсъзнателен сън. Палин мълчаливо отбеляза, че съществата не срещат трудности в заклинанията си, докато навсякъде другаде по лицето на Крин чародеите не успяваха да съберат достатъчно магия, дори за да затоплят малко вода. Фактът му се стори странно зловещ и вероятно си заслужаваше да му отдели няколко секунди размисъл, което обаче едва ли щеше да стане.
	Драконидите не избиваха пленниците си. Поне не и до този момент. Навярно първо щяха да ги разпитат. Засега просто ги оставяха на земята, омотани в паяжини. След това едни продължаваха нататък, а други — идващите след тях — извличаха пленниците към изоставената сграда на Големия лицей.
	Над земята се спусна още един червен дракон. Крилете му разсичаха въздуха с невероятна сила. В най-ниската точка от спускането от гърба му започнаха да се изсипват дракониди. Целта им вече бе напълно прозрачна за Палин. Очевидно се канеха да превземат Цитаделата на светлината, за да я превърнат в център на операцията. Веднага щом се установяха, щяха да плъзнат из острова и да започнат да залавят обитателите му. Някои от частите им навярно в този момент пък атакуваха Соламнийските рицари и не им позволяваха да помръднат от крепостта.
	„Дали разполагат с описанията ни? — запита се магьосникът. — Или Берил им е заповядала да отведат при нея всеки чародей и всеки кендер, които успеят да хванат? Не че има голямо значение — осъзна с горчивина. — И в двата случая съвсем скоро отново ще бъда затворник. Ще бъда измъчван и обругаван. Окован в мрака и оставен да гния в собствените си нечистотии. Без никакъв шанс за спасение. Без възможност да окажа съпротива. А ако опитам да използвам магия, мъртвите просто ще ми я отнемат, за да я използват за тайнствените си цели.“
	Стоеше в сянката на кристалната стена, напълно объркан и в плен на мъчителния ужас, от който му се повдигаше, който го караше да желае смъртта повече от всичко друго в този момент. Не се страхуваше да умре. Умирането беше лесно. Но да живее като затворник… едва ли щеше да го понесе. Не отново.
	— Палин — обади се настоятелно Тас. — Мисля, че ни забелязаха.
	Един от офицерите на драконидите наистина ги бе видял. Той посочи към тях и издаде кратка заповед. Войниците му се втурнаха срещу им. Палин смътно се запита къде ли е сега лейди Камила, а паниката едва не го накара да извика за помощ. Почти веднага успя да се овладее. Където и да беше сега тя, сигурно си имаше достатъчно грижи с това да запази собствения си живот.
	— Ще се бием ли с тях? — попита с готовност кендерът. — Нося си специалния нож. Касапинът на зайци. — Той започна да рови из съдържанието на кесиите си, отхвърляйки различни видове ножове, връзки за обувки и един стар чорап. — Карамон го наричаше така, понеже според него можел да сплаши само някой много опасен заек, но вършел чудесна работа и с дракониди. Просто трябва да си спомня къде съм го забутал…
	„Ще се върна обратно в сградата — помисли си паникьосано Палин. — Ще намеря някое местенце и ще се скрия, където и да е, само да съм в безопасност.“ Внезапно си представи как драконидите го откриват в някой килер — свит на топка, хленчещ и разтреперан. А после го извличат навън…
	Усети внезапна горчивина. Ако избягаше сега, щеше да избяга и следващия път. И зад него винаги щеше да умира по някой. Не, дотук с бягствата. Имаше намерение да се изправи срещу страховете си тук и сега.
	„Животът ми няма голямо значение — каза си той. — Аз съм просто едно лесно заменимо колелце. Сега Тасълхоф е най-важен. Кендерът не бива да умира. Не и в това време, нито пък в този свят. Защото, ако умре сега, всички ние — дракони, дракониди, включително и аз — ще престанем да съществуваме.“
	— Тас — произнесе тихо и напрегнато магьосникът. — Ще се опитам да им отвлека вниманието. През това време искам от теб да тичаш колкото можеш по-бързо към онези хълмове. Там ще бъдеш в безопасност. А щом драконите си отидат, а смятам, че ще го направят веднага щом ме заловят, трябва да отидеш в Палантас, да намериш Джена и да я накараш да те заведе при Даламар. Когато ти дам знак, тичай, Тас. Тичай с все сила.
	Драконидите се приближаваха. Сега вече го виждаха съвсем ясно и започваха да го сочат и да грачат нещо помежду си. Ако се съдеше по вълнението им, един от въпросите му бе получил своя отговор. Имаха описанието му.
	— Не мога да те оставя, Палин! — запротестира Тас. — Признавам, че ти бях малко ядосан, понеже искаше да ме накараш да се върна обратно, за да ме настъпи гигантът, но вече почти ми е минало…
	— Тичай, Тас! — заповяда му гневно и отчаяно магьосникът. Той отвори кесията с частите на устройството и извади лицевата пластинка. — Бягай! Баща ми е бил прав. Трябва да се добереш до Даламар! Трябва да му кажеш…
	— Ами да! — извика кендерът. Въобще не го беше чул. — Ще се скрием в Лабиринта от жив плет. Никога няма да ни открият там. Хайде, Палин! Бързо!
	Драконидите викаха и ръкомахаха. Другарите им наоколо се обръщаха, за да разберат какво става.
	— Тас! — прегради му пътя магьосникът. — Прави каквото ти казвам! Тръгвай!
	— Не и без теб — отвърна упорито кендерът. — Какво ще си помисли Карамон, ако разбере, че съм те оставил да умреш съвсем сам? Движат се доста бързичко, Палин — допълни. — Ако изобщо ще се крием в Лабиринта, предлагам веднага да хукнем натам.
	Палин погледна лицевата пластинка в ръката си. С помощта на Устройството за Пътуване във времето баща му се бе върнал в миналото в дните на Първата катастрофа, за да спаси лейди Кризания и да попречи на собствения си брат-близнак да пристъпи в Бездната. Пак със същото устройство Тасълхоф бе дошъл при него, носейки със себе си една загадка, но и мъничко надежда. Самият Палин бе използвал артефакта, за да се върне във времето преди Втората катастрофа, за да открие, че в действителност такова не съществува. Това беше един от най-чудните и могъщи предмети, създаван някога от чародеите на Крин. А той се канеше да го унищожи и действията му вероятно щяха да унищожат всичко останало. Нямаше друг начин.
	Той стисна пластината толкова силно, че острите й ръбове се впиха в плътта му. Сетне изкрещя магически думи, които не беше произнасял откакто, заедно с края на Четвъртата епоха, боговете си бяха заминали и запрати плочката право срещу приближаващите дракониди. Нямаше абсолютно никаква идея какво трябва да се случи. Просто последен акт на отчаяние.
	Виждайки, че магьосникът хвърля нещо срещу тях, гущероподобните създания рязко спряха на място, изпълнени с подозрения.
	Лицевата пластинка удари земята пред краката им.
	Драконидите за малко щяха да се изпотъпчат, в опит да избегнат предполагаемата експлозия.
	Пластината се търколи, поклати се намясто и замръзна. Някои от драконидите избухнаха в смях.
	Плочката започна да грее. От нея избликна струя ослепително синя светлина и се заби в гърдите на Палин.
	Ударът го разтърси и едва не накара сърцето му да спре. За един безкрайно мъчителен миг беше напълно убеден, че устройството го наказва, че му отмъщава, задето се е отнесъл по такъв начин с него. Сетне почувства как тялото му се препълва с могъщество. Магията — старата магия, отново се бе завърнала и сега гореше във вените му. Кръвта му закипя, наситена с вълшебство, което едновременно го караше да изпитва замайване и въодушевление. Магията запя в душата му и накара плътта му да затрепти. Несъзнателно изкрещя думите на първото заклинание, което му хрумна и учудено си даде сметка, че все още си ги спомня съвсем ясно.
	Но нима през изминалите години не беше рецитирал тези думи отново и отново в скръбна и безкрайна литания?
	От върховете на пръстите му припламнаха огнени кълба, които се забиха в напредващите дракониди. Магическият огън гореше толкова ожесточено, че поразените гущероподобни мигом избухнаха като живи факли. Яростните пламъци почти веднага ги погълнаха напълно, оставяйки след себе си единствено въглени, стопена броня и купчинки димящи кости и зъби.
	— Успя! — извика весело Тасълхоф. — Получи се!
	Сплашени от ужасната съдба, постигнала другарите им, останалите дракониди се взираха в Палин с омраза, но и с новопоявило се уважение.
	— Ще тръгваш ли най-после? — извика вбесено магьосникът.
	— Идваш ли? — колебаеше се кендерът.
	— Да, да те вземат всички демони, да! — увери го Палин и с облекчение видя как Тас си плю на петите.
	Магьосникът побягна след него. Беше посивяващ мъж на средна възраст. И ако преди години упражнението би му се сторило като детска игра, то сега времето си бе казало думата. Заклинанието го беше изтощило допълнително. Вече чувстваше как започва да отпада. Едва ли щеше да изкара още дълго с това темпо.
	Зад него един от офицерите на нападателите започна да раздава заповеди наляво-надясно. Палин се обърна и видя, че драконидите още веднъж са се впуснали в преследване. Ноктестите им крака изравяха огромни дупки в моравата и хвърляха зад тях изскубнати чимове. Освен това използваха крилете си, за да ускорят допълнително. Беше напълно ясно, че нито измореният Палин, нито късокракият кендер могат да се движат толкова бързо.
	Лабиринтът все още бе далеч напред. Палин с мъка си поемаше дъх. Усещаше силна болка в единия хълбок, а мускулите на краката му горяха. Тас припкаше напред, но вече не беше млад кендер. От време на време се препъваше и се оплакваше на висок глас. Драконидите ги застигаха.
	Палин спря и за пореден път се изправи срещу тях. Потърси магията и я долови, но не като могъщ поток, а като слабо ручейче, протичащо през кръвта му. Порови в кесията и извади друга част от Устройството за Пътуване във времето — веригата, която трябваше да се самонавие във вътрешността на артефакта. Магьосникът изкрещя думи, в които имаше повече предизвикателство, отколкото вълшебство, и я запрати срещу крилатите създания.
	Веригата полетя и започна да се трансформира, да нараства, да се издължава, додето отделните брънки станаха толкова дебели и здрави, колкото тези на корабна котва. Огромната верига се стовари през средата на връхлитащите дракониди, изви се като змия и се сключи около тях, задържайки ги на място.
	Палин нямаше време за учудване. Улови Тасълхоф за ръка и двамата отново хукнаха към Лабиринта от жив плет. За момент преследването сякаш беше приключило. Драконидите отчаяно се гърчеха, в опит да се освободят от хватката на веригата, а другарите им не смееха да последват изплъзващата се плячка.
	Магьосникът ликуваше вътрешно, сметнал, че е надвил враговете си, когато с крайчеца на окото си зърна някакво движение. Въодушевлението му мигом се изпари. Сега знаеше защо останалите дракониди не са ги последвали. Не той ги бе изплашил. Просто бяха решили да прехвърлят отговорността за залавянето му на подкрепленията, които в този момент ги пресрещаха.
	Между Палин, кендера и Лабиринта беше заел позиции отряд от петнайсетина тежковъоръжени дракониди.
	— Надявам се… че са ти останали още части… от устройството — едва успя да изговори Тас.
	Палин бръкна в кесията. Сключи ръка около цяла шепа от скъпоценните камъни, които някога бяха украсявали устройството. В мислите си отново виждаше артефакта — красотата и могъществото му. В сърцето си почти бе готов да се откаже, ала колебанието му трая само секунда. Запрати камъните срещу драконидите.
	Сапфири, рубини, смарагди и диаманта — скъпоценностите блеснаха във въздуха като пясък, пръснат от деца, играещи си на магьосници, и се посипаха върху главите на изумените им преследвачи. Камъните паднаха на земята, откъдето уловиха лъчите на слънцето. Неколцина от драконидите се изкикотиха радостно и се наведоха, за да ги съберат.
	Скъпоценностите експлодираха, обвивайки гущероподобните създания в плътен облак от искрящ прах. Щом прахът проникна жилещо в очите на най-алчните от драконидите, радостните викове се превърнаха в проклятия и крясъци от болка. Онези, които бяха отворили уста, започнаха да се давят. Финият прах проникваше под люспите им и ги караше да се чешат, да подскачат, скимтят и вият.
	Докато враговете им залитаха заслепено наоколо, блъскаха се един в друг, търкаляха се по земята или безпомощно протягаха ръце във въздуха, Тас и Палин бързо ги заобиколиха, втурнаха се напред със сетни сили и най-сетне се добраха до зашумения рай на живия плет.
	Лабиринтът беше отгледан от Горските градинари квалинести — личен подарък за Цитаделата от Лорана. Целта му бе да предложи на хората място, където да се наслаждават на спокойствието и красотата, където да се разхождат, да си почиват, да медитират и учат. Беше въплъщение на човешкото сърце и като всяко такова никога нямаше да бъде картографиран, както за свое най-голямо раздразнение бе открил гномът Гатанко. Но онези, които успешно преминеха през лабиринта на сърцето си, най-накрая стигаха до центъра му и се изправяха пред Сребърната стълба — кулминацията на тяхното духовно пътешествие.
	Палин не хранеше големи надежди, че драконидите ще ги изгубят в лабиринта, но се надяваше, че могъщата магия на това място поне ще ги защити и дори ще ги скрие от очите на чудовищата. Надеждите му определено щяха да бъдат поставени на изпитание. Към преследвачите им се бяха присъединили още дракониди, движени от гнева и желанието за разплата.
	— Спри за момент — каза на кендера, който бе останал без дъх. Тас кимна и дълбоко си пое въздух.
	Двамата бяха достигнали първия завой на лабиринта. Нямаше никакъв смисъл да продължават нататък, освен ако със сигурност не разберяха дали драконидите ще ги последват или не.
	Няколко от първите гущероподобни се втурнаха сред живия плет и почти незабавно се принудиха да спрат. Напряко през пътеката се протегнаха клони, а от земята изскочиха нови стъбла. Гъсталакът избуя с изумителна бързина. Само за няколко секунди пътят, откъдето бяха минали, бе преграден от толкова непроходими храсти, че напълно скри драконидите от погледа на Палин.
	Магьосникът въздъхна облекчено. Беше се оказал прав. Магията на Лабиринта от жив плет наистина държеше настрана онези, които навлизаха в него със зли намерения. За миг се побоя, че драконидите ще разперят криле и ще прескочат гъстата стена, ала щом вдигна очи, видя, че над главата им израства плътна плетеница от клонки и напълно ги скрива от очи. Поне засега двамата с Тас се намираха в безопасност.
	— Фю! За малко! — рече радостно кендерът. — Вече си мислех, че сме пътници. Ти си наистина способен магьосник, Палин. Виждал съм Рейстлин да прави много заклинания, но ми се струва, че никога не е превръщал дракониди в цвърчащ бекон, макар веднъж да призова Великия червей Катирпелиус. Разказвал ли съм ти тази история? Рейстлин…
	Разказът на Тасълхоф беше прекъснат от глух тътнеж и взрив от пламъци. Храстите, които току-що бяха препречили пътя на драконидите, горяха в яркооранжево.
	— Драконите! — каза Палин и изруга несдържано, докато кашляше в невероятната горещина, която попарваше дробовете му. — Ще се опитат да ни прогонят с дим.
	Във въодушевлението от победата над драконидите, напълно беше забравил техните летящи предци. Лабиринтът можеше да издържи на не една и две атаки, но очевидно не беше напълно защитен срещу огъня на драконите. Още един от червените издиша чудовищния си дъх срещу живия плет. Пламъците припукваха, въздухът се изпълваше с пушек. Не им оставаше нищо друго, освен да се изтеглят по-навътре.
	Палин поведе кендера нататък по коридора, зави надясно и отново спря, когато точно пред тях сред живия плет избухнаха яростни огнени езици и започна да излиза дим. Магьосникът прикри уста с ръкава на мантията си, за да се предпази от задушаване и отчаяно затърси друг изход. Точно пред него се отвори друг проход — храстите просто се разделиха и ги пропуснаха да минат. Бяха изминали съвсем кратко разстояние, когато пламъците пред тях отново ги принудиха да спрат. Поеха през поредната новопоявила се пролука. Макар Лабиринтът да умираше, все пак живият плет откриваше в себе си достатъчно сили, за да ги спаси. Имаше усещането, че ги водеха към точно определено място, но засега нямаше никаква идея накъде. Пушекът му действаше замайващо и дезориентиращо. Силите почти го бяха напуснали. Сега по-скоро залиташе, отколкото тичаше, а и Тасълхоф определено не беше в най-добрата си форма. Раменете на кендера бяха отпуснати и дишаше накъсано. Дори вездесъщата щръкнала опашка на главата му сякаш вече беше оклюмала.
	Червеният дракон явно не искаше да ги убива, иначе отдавна би го сторил. Вместо това ги подкарваше като овце, хапеше ги по краката и ги принуждаваше да излязат на открито. Лабиринтът от своя страна също правеше всичко възможно да ги спаси, като отваряше нови и нови проходи към вътрешността си.
	Димът вече беше навсякъде. Палин едва успяваше да види Тас до себе си. Магьосникът кашляше, додето гърлото не започна да го боли, и продължи да кашля, докато не му се стори, че е на път да повърне. Всеки път, когато пред тях се отваряше поредният проход, в дробовете му нахлуваше глътка свеж въздух, ала почти веднага всичко отново потъваше в дим и се разнасяше задушлив мирис на сяра. Двамата не спираха да вървят.
	Още една стена от огън. Палин отстъпи ужасено, погледна наляво и видя, че пътят им е преграден от други пламъци. Положението беше същото и вдясно от тях. Жегата беше непоносима. Не можеше да диша. Пушекът се виеше и пареше в очите.
	— Палин! — извика Тас. — Стълбата!
	Магьосникът изтри сълзите от очите си и видя, че пред тях спираловидно се издигат сребърни стъпала. Издигаха се право нагоре и изчезваха в завесата от дим.
	— Да се покатерим! — подкани го кендерът.
	Палин поклати глава:
	— Безполезно е. Стълбата не води доникъде, Тас. — Думите му излизаха с мъка. Имаше чувството, че гърлото му е започнало да кърви. Връхлетя го още един пристъп на кашлица.
	— Напротив, води — възрази кендерът. — Не съм сигурен къде, но последния път, когато бях тук, тъкмо се канех да се изкача, само че реших да се върна обратно във времето, за да ме настъпи гигантът. Естествено, след това промених решението си — допълни забързано. — Както и да е, тогава видях, че… Я гледай! Ама това е Карамон! Здрасти, Карамон!
	Палин вдигна очи и с мъка се взря през дима. Чувстваше се така зле, че когато видя баща си да стои на върха на Сребърната стълба, нямаше време да се учудва. Веднъж вече Карамон бе дошъл при своя син в Цитаделата на светлината, за да го разубеди в намерението да убие Тасълхоф. В този момент виждаше баща си такъв, какъвто го бе запомнил отпреди да умре — стар, но все така в цветущо здраве. Сега обаче лицето на Карамон му се стори по-различно. Вече не изглеждаше така, сякаш всеки момент е готов да се разсмее гръмогласно на някоя шега. Очите, които бяха виждали толкова мъка и болка, но независимо от това запазваха светлината на надеждата в себе си, в този момент го наблюдаваха някак отдалечено, като че търсеха някой или нещо, но не го намираха.
	Кендерът се катереше нагоре и развълнувано бърбореше към Карамон, който обаче запазваше мълчание. От приятеля му го деляха едва няколко стъпала и не след дълго почти го беше достигнал. Щом обаче магьосникът реши да го последва, сложи крак на първото стъпало и вдигна поглед нагоре, откри, че блестящите сребърни стъпала пред него внезапно са се умножили и се простират нагоре безчет, към самия безкрай. Нямаше сили да ги изкачи и знаеше, че ще го оставят тук. Ала веднага щом постави крак на второто, го лъхна струя свеж въздух. Пое си дъх с благодарност. Вдигна лице и видя над себе си синьо небе. Вдъхна още веднъж и започна да се катери. Сега разстоянието му се струваше далеч по-кратко.
	Карамон стоеше на върха и чакаше търпеливо. Вдигна призрачна ръка и им даде знак да се приближат.
	Тасълхоф най-сетне се добра до последното стъпало, за да разбере, точно според думите на магьосника, че Сребърната стълба не води доникъде. Стъпалата просто свършваха. Следващата крачка щеше да го отведе през ръба. Някъде далеч под тях черният дим от умиращия Лабиринт от жив плет се извиваше като грозен водовъртеж.
	— Какво да правя сега, Карамон? — извика кендерът.
	Палин не чу някой да му отговаря, но Тас очевидно се заслуша.
	— Ей, че хубаво — извика той. — Ще полетя точно както драконидите!
	Магьосникът изкрещя ужасено. Той се хвърли напред, опита се да улови кендера за края на ризата и пропусна.
	Тасълхоф извика радостно и скочи от последното стъпало с разперени ръце. Полетя като птица и изчезна надолу в дима.
	Палин стисна стъпалото. В отчаяния си опит да улови кендера едва не се беше прекатурил заедно с него. Зачака със свито сърце за предсмъртния крясък на Тас, но чуваше единствено припукването на огъня и рева на драконите.
	Вгледа се във въртеливия дим и потръпна. Потърси баща си, ала Карамон вече не се забелязваше никъде. На мястото му се виждаше един приближаващ червен дракон. Крилете му закриха и малкото останало парче синьо небе. Драконът протегна хищни нокти с намерението да изскубне Палин от стъпалото и да го отнесе обратно в затворническата килия. Магьосникът почувства умора. Вече не искаше да се страхува. Желаеше единствено да си почине от този страх. Завинаги.
	Сега знаеше накъде води Сребърната стълба.
	Към смъртта.
	Карамон беше мъртъв. Синът му скоро щеше да се присъедини към него.
	— Поне — изрече спокойно, мрачно — никога повече няма да бъда затворник.
	Той скочи от стъпалото… и се приземи тежко на една страна върху твърд каменен под.
	Сблъсъкът беше напълно неочакван. Ето защо дори не бе направил опит да го омекоти. Изтърколи се разтърсващо и се удари силно в някаква каменна стена. Изненадан неприятно, объркан и смаян, магьосникът просто се втренчи в тавана, без да може да повярва, че все още е жив.
	Тасълхоф се наведе над него.
	— Добре ли си? — попита, но не го изчака да отговори. — Виж, Палин! Не е ли страхотно? Каза ми да намеря Даламар и аз го направих! Той е тук! Но не мога да открия Карамон. Никъде не се вижда.
	Палин внимателно се изправи в седнало положение. Беше натъртен и издраскан, гърлото го дращеше и все още дишаше с мъка заради дима, но освен всичко това не изпитваше силни болки и явно нямаше нищо счупено. Изумлението да види елфа, обаче, го накара да забрави за всичките си дребни наранявания. Ала силната му изненада се дължеше не само на факта, че вижда Даламар — когото тъй или иначе никой не бе зървал от най-малко трийсет години — изненадата му се дължеше най-вече на настъпилите промени в магьосника.
	Дълголетните елфи изглеждат на човеците така, сякаш никога не остаряват. Даламар отдавна беше достигнал зрелостта си, ала поне външно трябваше да е останал съвсем същият, както и по времето, когато Палин го бе зърнал за последно. Елфът обаче се беше изменил толкова силно, че за момент се запита дали не вижда пред себе си още някое създание от призрачните измерения.
	Някога черната като гарваново крило коса на Даламар сега бе прошарена в сиво. Лицето му, макар и все тъй изящно и с красиви пропорции, изглеждаше повехнало, с бледа и обтегната по скулите кожа, имаща нездравия оттенък на слонова кост. Орловият нос приличаше по-скоро на клюн, а брадичката му бе изострена. Робата висеше по измършавялото му тяло. Дългите му пръсти бяха загрубели и със зачервени кокалчета, а сините вени по тях очертаваха пътната карта на съществуване, изпълнено с болести и отчаяние.
	Палин винаги бе харесвал Даламар и дори изпитваше възхищение към него, въпреки че не знаеше защо. Мирогледите им бяха коренно различни. В отминалите времена елфът служеше на Нуитари, богът на Черната луна и мрачните магове, а Палин — на Солинари, богът на Сребърната луна и магията на светлината. И двамата бяха покрусени, когато боговете си отидоха, отнасяйки вълшебството със себе си. В онези дни Палин потърси утеха в магията, която произлизаше от света и някои бяха нарекли „сурова“. А Даламар, точно обратното, се бе оттеглил от останалите магьосници и от света, за да подири същото, но сред мрака и тишината.
	— Ранен ли си? — попита елфът. Звучеше по-скоро раздразнено, сякаш не толкова го тревожеше състоянието на магьосника, а мисълта, че е възможно да изразходва малка част от силите си, за да му помогне.
	Палин се изправи с усилие. Говоренето му причиняваше болка. Все още чувстваше неприятно дразнене в гърлото.
	— Добре съм — изграчи, като наблюдаваше елфа по същия начин, по който и елфът наблюдаваше него — предпазливо и с подозрение. — Благодаря ти, че ни помогна…
	Даламар махна рязко с мъртвешки бялата си ръка. Беше толкова бледа, че на фона на черния ръкав изглеждаше едва ли не безплътна.
	— Направих онова, което се очакваше от мен, като се има предвид забърканата от вас каша. — Бледата ръка се стрелна и улови Тас за яката. — Ела с мен, кендере.
	— С удоволствие ще те придружа, Даламар — отвърна Тас. — О, и между другото, това съм аз, Тасълхоф Кракундел, така че наистина няма нужда да ме наричаш „кендере“ с толкова гаден глас. Много се радвам да те видя отново, само дето малко ме щипеш. Всъщност направо си ме боли…
	— _Без_ да говориш — наблегна мрачният магьосник и вещо изви яката му така, че почти прекъсна притока на въздух през гърлото му. Сетне повлече гърчещото се телце след себе си през малката стая към една тежка дървена врата. Пръстите му изписаха тайнствен знак във въздуха и вратата безшумно се отвори.
	Без да изпуска Тас, Даламар се обърна към Палин.
	— Трябва да си поговорим сериозно с теб, Маджере.
	— Чакай! — извика дрезгаво магьосникът и примижа от болката в гърлото си. — Къде е баща ми? Видях го.
	— Къде? — намръщи се елфът.
	— На върха на Сребърната стълба — обади се услужливо Тасълхоф. — И двамата го видяхме.
	— Нямам представа. Не съм го изпратил аз, ако това си мислеше — отвърна Даламар. — Макар че оценявам помощта му.
	Той излезе навън. Вратата се затръшна зад гърба му. Разтревожен, едва ли не на ръба на паниката, чувствайки, че се задушава, Палин се хвърли към нея.
	— Даламар! — извика той и заудря по дървото. — Не ме оставяй тук!
	Елфът отвърна нещо, ала думите му бяха просто напевно заклинание.
	Палин си даде сметка, че разпознава магията — използваше се за заключване.
	Изгубил сили, той най-сетне се плъзна и отпусна изтощено на студения каменен под.
	Затворник.


	3
	Издига се слънце

	В мрачните часове преди настъпването на зората, Гилтас, кралят на Квалинести, стоеше на балкона в двореца си. Беше там по-скоро тялом. Душата му бродеше из улиците на смълчания град, спираше пред всяка врата, надничаше през всеки прозорец. Виждаше младоженци, заспали в прегръдките си. Задрямала от умора майка, люлееща нежно своето бебе. Млади братя, спящи заедно с хрътка, и тримата — сънуващи, че тичат и играят сред огрени от слънцето ливади. Възрастен елф, намиращ се в леглото, в което бе спял баща му, а преди него — неговият баща. Над леглото виждаше портрет на починалата съпруга на елфа. В съседната стая пък, заедно със своята жена, спеше синът, който щеше да го наследи.
	— Спете дълго — казваше душата на Гилтас на всички тях. — Не ставайте прекалено рано на сутринта, понеже щом се събудите, не ще посрещнете нов ден, а края на дните си. Слънцето в небето не изгрява, а залязва. Светлината му носи нощта на мрака и отчаянието. Но спете, спете в мир. Нека бдя над спокойния ви сън.
	— Ваше величество — каза нечий глас.
	Гилтас не искаше да му обърне внимание. Знаеше, че щом се обърне, щом се вслуша и отговори, магията на мига ще се разбие на парчета. Душата му щеше да се върне в тялото, а народът на Квалинести щеше да открие, че сънят му е нарушен от видения за дим и огън, кръв и бляскаща стомана. Опита да се престори, че не е чул, ала дори и така виждаше, че ярките сребърни звезди започват да слабеят, а по небето се разлива бледа руменина.
	— Ваше величество — каза нечий друг глас.
	Зора. А със зората — смърт.
	Гилтас се обърна.
	— Наместник Медан — произнесе с едва загатната студенина в тона. Отмести очи от водача на Мрачните рицари на Нерака към човека до него, към собствения си доверен прислужник. — Планшет. От вида и на двама ви личи, че имате новини за мен. Наместник Медан, ще чуя първо вашите.
	Алексиъс Медан, мъж от расата на човеците в петдесетте си години, се поклони почтително на краля, но в действителност и той, и Гилтас знаеха, че Медан е истинският управник на Квалинести и че е бил такъв още откакто, трийсет години по-рано, Мрачните рицари на Нерака бяха завладели страната по време на Войната с Хаос. Гилтас, от своя страна, беше известен на света като „Марионетния крал“. Рицарите бяха взели решение да оставят очевидно слабия и постоянно боледуващ младеж на трона, за да умиротворят народа на елфите и да им създадат усещането, че все пак са запазили някакъв контрол над държавата си. В реалността наместникът бе човекът, който дърпаше конците на марионетката, а държавникът Палтейнон — могъщият сенатор от Талас-Ентия — диригентът, който оркестрираше музиката за представлението.
	Както обаче бе открил през изминалия ден Медан, все пак бяха сполучили да го измамят. В действителност Гилтас се оказваше не кукла на конци, а изключително надарен актьор, играещ ролята си на изпълнен с колебания и слабости крал, само за да прикрие участието си на водач в съпротивителното движение на бунтовните елфи. Младежът бе заблудил наместника напълно. А марионетката внезапно бе прерязала сама конците си и танцът, който изпълняваше сега, се съпровождаше от музика изцяло по нейно желание.
	— Изоставихте ни с настъпването на вечерта. Нямаше ви цяла нощ, Наместник — спомена простия факт кралят и го погледна подозрително. — Къде бяхте?
	— Бях в щаба си, Ваше величество. Както, между другото, ви споменах малко преди да изляза — отвърна Медан.
	Наместникът бе висок и добре сложен. Въпреки петдесет и петте си години обаче — или може би тъкмо поради тях — се стараеше да не губи форма. Сивите му очи контрастираха с тъмните коси и вежди, придаващи му сериозност, която не го напускаше, даже когато си позволяваше да се усмихне. Лицето му бе потъмняло от слънцето и обветрено от живота на открито. Всички знаеха, че в младостта си е служил като драконов ездач.
	Гилтас хвърли бегъл поглед на Планшет. Прислужникът кимна незабележимо. И погледът, и кимването обаче, бяха забелязани тутакси от наместника. Той стана още по-мрачен.
	— Ваше величество, не ви виня, задето не ми се доверявате. Казано е, че кралете не могат да си позволят лукса да изпитват доверие към когото и да било… — започна Медан.
	— Особено към завоевателя на собствения ми народ, под чийто ботуш изнемогвахме в продължение на трийсет години — прекъсна го Гилтас. Във вените му течеше кръвта и на елфите, и на човеците, макар да преобладаваше тази на елфите. — Ето, че ни освободихте, за да ни предложите ръката, с която стискахте гърлата ни. Навярно ще ме разберете, сър, когато казвам, че все още чувствам желязната ви хватка около гръкляна си.
	— Добре казано, Ваше величество — отвърна Медан с лека усмивка. — Вече споменах, че одобрявам бдителността ви. Иска ми се да имах поне година, за да ви докажа лоялността си…
	— На мен? — попита с едва доловима язвителност младежът. — На „марионетката“?
	— Не, Ваше величество — отговори наместникът. — Лоялността ми към страната, която започнах да чувствам като свой дом. Предаността към народа, към когото започнах да изпитвам уважение. И към вашата майка. — Той не добави „която обикнах“, макар дълбоко в сърцето си да го беше изрекъл.
	Медан бе останал буден през цялата предишна нощ, за да се увери, че Кралицата майка е в безопасност и далеч от лапите на приближаващите убийци на Берил. Предния ден също не бе спал, за да отведе в пълна тайна Лорана на срещата с нейния син Гилтас. Пак на Медан се беше паднала нелеката задача да уведоми младия крал, че армията на драконесата приближава границите на Квалинести с намерението да унищожи всичко в страната и да избие народа му. И през изминалата нощ не му се бе удала възможност да поспи, ала при все това единствено по изтощеното му лице можеха да се забележат някакви признаци за умора. Очите му запазваха обичайните си яснота и блясък.
	Гилтас постепенно се успокояваше. От подозрителността му не остана и следа.
	— Вие сте мъдър човек, Наместник. Отговорът ви не ме изненадва, а и не очаквах друго. Едно ласкателство само би ме убедило, че се опитвате да ме излъжете. От майка си съм чувал, че не само обичате градината си, но намирате удоволствие и в отглеждането, и грижата за цветята в нея. При все това ми е трудно да повярвам, че човек като вас някога се е клел във вярност на хора като лорд Ариакан.
	— На мен също ми е трудно да повярвам, че един младеж е избягал от родителите, които са го обожавали, за да се хвърли право в паяжината от лъжи на един сенатор — отвърна студено Медан. — Паяжина, която едва не доведе до неговото унищожение, както и до това на народа му.
	Гилтас се изчерви при това споменаване на собствената му история.
	— Допуснах грешка. Бях млад.
	— Както и аз, Ваше величество — каза наместникът. — Достатъчно млад, за да повярвам на лъжите на Царица Такхизис. В твърденията ми, че изпитвам уважение към вас, няма ласкателство. Ролята ви на бездеен мечтател, който се интересува повече от поезията, отколкото от народа си, ме заблуди напълно. Макар че — допълни сухо, — да си призная, вие и вашите бунтовници ми създадохте достатъчно грижи.
	— Странно, но дори аз започнах да ви уважавам, Наместник, дори да ви се доверявам до известна степен — призна Гилтас. — Не напълно, разбира се. Това достатъчно ли е?
	Медан протегна ръка:
	— За мен е, Ваше величество.
	Двамата си стиснаха ръцете кратко и твърдо.
	— А сега — произнесе Медан, — може би вашият слуга най-сетне ще нареди на шпионите си да престанат да ме следват навсякъде. В този момент всички трябва да се съсредоточат върху онова, което ни очаква.
	— Какви са новините ви, Наместник? — попита Гилтас, като нито се съгласи, нито не се съгласи с думите му.
	— Относително добри, Ваше величество — каза Медан. — Разполагам с цялата информация. Докладът, който получихме вчера, отговаря на истината. Силите на Берил са прекосили границата на Квалинести.
	— Що за добри новини са това? — попита младежът.
	— Берил не е с тях, Ваше величество — отговори рицарят. — Нито някой от фаворитите й. Къде са и защо не съпровождат армията й, не мога да кажа. Може би ги задържа с някакви неизвестни нам намерения.
	— За да се включат във финалното клане? — предположи с горчивина Гилтас. — При атаката над Квалиност.
	— Може би, Ваше величество. Във всеки случай, те не са с армията, а това ни осигурява ценно време. Частите й са мъчноподвижни, носят със себе си много провизии и обсадни кули, а това им пречи да напредват възможно най-бързо през гората. От докладите, които получихме от граничните си гарнизони, става ясно, че нашествениците се препъват на всяка крачка не само благодарение на бунтовниците на Лъвицата, но и с помощта на всяко дърво, растение, цвете или животно, което срещнат по пътя си.
	— Вероятно е така — съгласи се тихо младежът. — Но нашите съюзници са смъртни, както и ние самите, и едва ли ще издържат дълго.
	— Да, Ваше величество. Не биха могли да се изправят срещу огъня на драконите, това е сигурно. Но поне до пристигането на любимците на Берил ще можем да дишаме спокойно. Даже и драконите в крайна сметка да опожарят гората, според изчисленията ми, на армията на нашествениците ще й трябват поне десет дни, за да се добере до столицата. Това ще ви даде време да приведете в действие плана, който ни изложихте предната вечер.
	Гилтас въздъхна дълбоко и погледна към светлеещото небе. Замълча, вгледан в изгрева на слънцето.
	— Подготовката за евакуацията трябваше да започне още вчера — напомни му твърдо Медан.
	— Моля ви, Наместник — намеси се тихо Планшет. — Вие не разбирате.
	— Така е. Не можете да разберете — обърна се отново към него младият крал. — Не бихте могли. Казвате, че обичате тази страна, но едва ли любовта ви е дори подобна на нашата. Кръвта ни тече във всяко листо и всяко цвете из тези земи. Всяка трепетлика има място в сърцето ни. Вие чувате песента на врабчето, но ние я разбираме. Брадвите и пламъците ни посичат и обгарят. Отровата за животни кара част от нас да умира. А днес трябва да кажа на хората си, че им е съдено да напуснат домовете, които потрепериха по време на Катастрофата, но все пак устояха. Че трябва да изоставят своите градини, езера и водопади. Че трябва да побегнат. Но накъде?
	— Ваше величество — каза най-сетне Планшет. — Поне в това отношение новините ми за вас са добри. Този нощ получих известие от Алхана Звезден бриз. Щитът е паднал. Границите на Силванести отново са отворени.
	Гилтас се втренчи невярващо в него, без да има сили да се надява.
	— Възможно ли е това? Сигурен ли си? Как? Кога се е случило?
	— Вестоносецът не даде никакви подробности, Ваше величество. Изпратили са го веднага щом елфите са разбрали за станалото. Щитът наистина е свален. Алхана Звезден бриз лично е прекосила границата. Съвсем скоро очакваме още един вестоносец, който ще ни донесе и останалите новини.
	— Които и така са просто чудесни — възкликна въодушевено кралят. — Хората ни ще отидат в Силванести. Нашите братовчеди не могат да ни откажат подслон и закрила. Веднъж щом се окажем там, ще се обединим и ще нанесем ответен удар.
	Забелязал мрачното изражение на Планшет, той въздъхна.
	— Да, зная, зная. Вероятно избързвам. Но тези радостни новини ми носят надежда, каквато не бях изпитвал от седмици насам. Бързо. — Гилтас напусна балкона и влезе в покоите си. — Трябва да кажем на майка ми…
	— Кралицата все още спи, Ваше величество — напомни му тихо прислужникът.
	— Не, не спя — обади се Лорана. — Дори и да беше така обаче, с удоволствие бих се разбудила, за да чуя добрите новини. Но какво говориш? Щитът е паднал?
	Изтощена от полета в нощта от дома си насам, както и от деня, прекаран в научаването на все по-потискащи новини, кралицата най-сетне се бе оставила да я убедят да поспи. Разполагаше със свои собствени покои в кралския дворец, ала Медан, боейки се от убийците на Берил, бе наредил палатът да бъде опразнен от всички слуги, придворни дами, благородници, чиновници и готвачи. Беше издал и заповед около двореца да се разположат стражите на елфите и да не допускат никого, освен него и неговия ординарец. Наместникът едва ли щеше да се довери с лека ръка дори на ординареца си, ако не знаеше, че е соламнийски рицар и приятел на Лорана. След това Медан бе настоял кралицата да спи на кушетката във всекидневната на Гилтас, където щяха да я охраняват възможно най-добре. Така че, когато най-после беше заминал за щаба на рицарите, бе уверен, че ординарецът — Джерард, и младият крал, ще се погрижат сънят й да не бъде нарушаван.
	— Новините са верни, Майко — каза младежът, като се приближи до нея. — Щитът е паднал.
	— _Звучи_ добре — подметна саркастично тя. — Подай ми връхната дреха, Планшет. Така Наместникът ще може да се съсредоточи по-добре. И все пак, вестите не ми харесват. Струва ми се, че пристигат в доста необичайно време, не мислите ли?
	Връхната й дреха беше лилава и поръбена по яката с дантела. Косата на Лорана се разстилаше по раменете й като топъл мед. Сините й като незабравки очи притежаваха своя собствена светлина. Беше далеч, далеч по-възрастна от Медан и все пак изглеждаше по-млада от него, понеже лятото на младостта и красотата при елфите чезне в зимата на старостта много по-бавно, отколкото при човеците.
	Загледан към наместника, Гилтас откри, че в очите му се чете не студената резервираност на галантния рицар, а болка от любов, безнадеждна любов, която никога не ще срещне отклик, нито може да бъде изречена гласно. Младият крал не изпитваше топли чувства към него, ала този поглед поне донякъде омекоти мнението му и дори го накара да изпита моментно съжаление. Медан остана мрачно вгледан през прозореца, додето най-сетне успя да дойде на себе си.
	— По-добре кажете, че времето е щастливо, Майко — поклати глава Гилтас. — Щитът пада точно когато най-силно се нуждаехме от това. И ако имаше богове, бих предположил, че някой ни дава знак.
	— Но богове няма — отвърна Лорана, докато се загръщаше по-плътно в дрехата си. — Боговете ни изоставиха. Така че не зная какво друго да кажа за тези новини, освен че трябва да внимаваме надеждите ни да не останат излъгани.
	— Но нали трябва да кажа на хората все нещо, Майко — отвърна нетърпеливо кралят. — Свиках събиране на Сената тази сутрин. — Той погледна Медан. — Както виждате, милорд, през изминалата нощ _не съм_ стоял със скръстени ръце. Ако изобщо възнамеряваме да изведем хилядите жители на града навреме, се налага да започнем евакуацията още днес. Досега не можех да им предложа каквато и да е надежда, Майко. Но ето, че сега имам какво да им дам.
	— „Надеждата е просто морков под носа на магарето, с който го караш да продължава да върви напред“ — измърмори тя.
	— Какво? — попита Гилтас. — Говорехте така тихо, че не успях да ви разбера.
	— Мислех си за нещо, което някой ми каза преди време. Тогава си помислих, че този човек е силно огорчен от живота и затова говори така цинично. Сега обаче започвам да смятам, че в него е имало повече мъдрост, отколкото предполагах. — Лорана въздъхна и се отърси от спомените. — Съжалявам, сине. Зная, че така едва ли съм ти от полза.
	Ординарецът на Медан влезе в стаята. Застана мълчаливо и в очакване, ала от напрежението в позата му си личеше, че се опитва да привлече вниманието им. Наместникът пръв се обърна към него.
	— Да, Джерард, какво има? — попита го той.
	— Въпросът е от незначителна важност. Не бих искал да тревожа Кралицата майка — поклони се рицарят. — Възможно ли е да поговорим насаме, милорд? Стига Негово величество да няма нищо против?
	— Ни най-малко — отвърна Гилтас и отново се обърна към майка си, за да продължи спора.
	Медан се поклони и двамата с Джерард излязоха на балкона, от който се откриваше изглед към градината под покоите на краля.
	Младият войн носеше бронята на рицар на Нерака, макар понастоящем да бе свалил тежкия нагръдник, за да не ограничава движенията си допълнително. Беше съумял да отмие кръвта от неотдавнашната си битка с драконида, но все още не изглеждаше в най-добрата си форма. Пък и едва ли някога някой би го определил като красавец. Косата на соламниеца беше жълта като слама. Лицето му бе покрито с белези от прекараната в детството му болест, към които се добавяха пресните натъртвания и наранявания — синьо-зеленикави, пурпурни и зле подути, — които обаче с нищо не допринасяха за облагородяването на външността му. Единствено поразително сините очи на този човек поне донякъде го обезщетяваха за всичко останало. В този момент обаче, очите му бяха сериозни, смрачени и с нищо не оправдаваха думите му, че въпросът е чак дотам незначителен.
	— Стражите ме уведомиха, че долу чакат двама души и настояват да бъдат допуснати в двореца. Единият е сенатор… — Той замълча и се намръщи. — Не си спомням как се казваше. Имената на елфите са пълна мистерия за мен. Но е висок и ме гледа иззад носа си все едно съм мравка, която се кани да смачка с върха на палеца си.
	Устата на Медан потрепна развеселено.
	— А изглежда ли така, сякаш току-що е отхапал развалена смокиня?
	— Съвсем вярно, милорд.
	— Палтейнон — каза наместникът. — Кукловодът. Вече започвах да се чудя кога ли ще се появи. — Той хвърли поглед през стъклената врата към младежа вътре. — В детската приказка кукловодът открива, че марионетката му се е освободила от конците и се е превърнала в истинско момче. Но за разлика от онзи кукловод, Палтейнон едва ли ще бъде доволен, когато научи за случилото се.
	— Да му позволят ли да се качи, милорд?
	— Не — отвърна студено Медан. — Кралят е зает. Нека сенаторът почака, докато Негово величество благоволи да го приеме. Кой друг иска да бъде допуснат?
	Лицето на Джерард се смрачи. Той снижи глас:
	— Елфът Калиндас, милорд. Настоява да влезе, защото е чул, че Кралицата майка е тук. Отказва да си отиде, преди да се види с нея.
	Наместникът се намръщи.
	— Но откъде е разбрал, че Лорана е в двореца?
	— Не зная, милорд — отговори рицарят. — Със сигурност не и от брат си. Както заповядахте, не позволихме на Келевандрос да излиза, където и да било. Дори когато вече бях толкова уморен, че очите ми сами се затваряха, Планшет ме отмени, за да не му даде да се измъкне незабелязано.
	Медан се извърна към Келевандрос. Прислужникът се бе увил с едно одеяло в далечния край на стаята и очевидно спеше дълбоко.
	— Милорд — обади се Джерард. — Може ли да говоря откровено?
	Наместникът се усмихна кисело:
	— Млади човече, откакто сте встъпили на служба при мен, не съм ви чувал да говорите по друг начин.
	— Не бих го нарекъл именно „встъпване“, милорд — отвърна рицарят. — Тук съм, защото, както знаете, или вероятно сте предположили, считам това за най-добрия начин да продължа да помагам на Кралицата майка. Известно ми е, че някой от двамата братя-елфи е Предател. И зная, че един от тях е изменил на Лорана, господарката, която им има толкова голямо доверие. Ето как бяхте научили за заминаването ни с Палин Маджере през онази сутрин в гората.
	Само прислужниците знаеха за срещата и един от тях ви е казал. Прав ли съм? — Гласът му беше остър, обвинителен.
	Медан го изгледа внимателно.
	— Да, прав си. Повярвай ми, едва ли гледаш на мен с повече отвращение, отколкото аз самият на себе си. Да, използвах Калиндас. Нямах голям избор. Ако отрепката не докладваше на мен, щеше да донася директно на Берил и така нямаше да знам абсолютно нищо. Направих каквото трябваше, за да защитя Кралицата майка. Бях в течение на факта, че тя подпомага и насърчава бунтовниците. Драконесата отдавна щеше да поиска главата й, ако не бях аз. Така че, младежо, не избързвай с обвиненията.
	— Съжалявам, милорд — произнесе разкаяно Джерард. — В такъв случай, какво да правя? Да отпратя ли Калиндас?
	— Не — каза наместникът и потърка прошарената еднодневна брада, покарала по лицето му. — По-добре да е наблизо, за да го държа под око. Кой знае какви неприятности ще си имаме, ако го оставим да се разхожда свободно наоколо.
	— Можем да го… премахнем — предложи с неудобство рицарят.
	Медан поклати глава.
	— Лорана сигурно е наясно, че един от прислужниците й е шпионин, но се съмнявам Гилтас да го повярва. Келевандрос още по-малко. Ако ликвидираме брат му, ще вдигне такъв шум, че ще се наложи да убием и него. Какво биха си помислили елфите, чието доверие искам да спечеля, ако научат, че съм започнал още в самото начало да ги избивам и то на прага на Негово величество? Освен това искам да разбера дали Калиндас не е влизал във връзка със силите на Берил, и ако е така — какво им е казал.
	— Много добре, милорд — изрече Джерард. — Ще го наблюдавам внимателно.
	— _Аз_ ще го наблюдавам внимателно — поправи го наместникът. — Калиндас те познава, да не би да си забравил?
	Предаде и теб, не само магьосника. Ако открие, че си тук в ролята на мой довереник, ще му трябва само секунда, за да събере две и две. Възможно е да предприеме някой отчаян ход.
	— Прав сте, милорд — отвърна рицарят начумерено. — Бях забравил. Тогава ще се върна в щаба.
	— Да, но в твоя собствен щаб — каза Медан. — Изпращам те обратно в Соламния.
	— Не, милорд — произнесе упорито Джерард. — Отказвам да се върна.
	— Изслушай ме — положи длан на рамото му наместникът. — Не съм го казвал на Негово величество или на Кралицата майка, макар да съм уверен, че вече знае. Битката, пред която сме изправени, ще прилича на борбата на удавник, който потъва под водата за трети и последен път. Квалиност не би могъл да издържи пред мощта на армията на Берил. В най-добрия случай сражението ще позволи на бежанците да се измъкнат невредими.
	— Тогава със сигурност оставам, милорд — каза решително и непокорно младият войн. — Честта и бездруго не ми позволява да постъпя иначе.
	— А ако ти заповядам? — попита Медан.
	— Ще отвърна, че не сте мой командващ, така че не ви дължа предаността си — заяви мрачно Джерард.
	— На което пък аз ще отговоря, че си изключително себелюбив младеж, който няма никаква представа от същността на честта.
	— Себелюбив, милорд? — повтори рицарят, като подскочи при това обвинение. — И как бих могъл да бъда себелюбив, предлагайки живота си в името на общото благо?
	— Каузата ни ще има повече полза, ако живееш — произнесе сериозно наместникът. — Дори не ме изслуша докрай. Когато предложих да се върнеш в Соламния, нямах предвид, че ще се озовеш на безопасно разстояние от неприятностите, а че искам от теб да предадеш на Съвета в Солантъс в какво тежко състояние се намираме и да ги помолиш за помощ.
	Джерард го изгледа със съмнение.
	— Искате помощта на соламнийците, милорд?
	— Не — отговори наместникът. — Не аз, а Кралицата. Ти ще бъдеш неин представител.
	Рицарят все още не успяваше да повярва на чутото.
	— По мои сметки разполагаме с десет дни, Джерард — продължи Медан. — Десет дни, преди армията им да навлезе в Квалиност. Ако потеглиш веднага, ще достигнеш Солантъс най-късно вдругиден. Рицарите едва ли ще успеят да изпратят войска, но една част драконови ездачи поне ще ни помогне да защитим цивилното население. — Той се усмихна неумолимо. — Дори за миг не си помисляй, че те изпращам на почивка. Освен това искам и да се върнеш заедно с тях. Тогава най-сетне, вместо да се бием един срещу друг, ще застанем рамо до рамо.
	Лицето на Джерард се проясни:
	— Съжалявам, че се усъмних във вас, милорд. Ще потегля веднага. Но се нуждая от бързо животно.
	— Ще ти го осигуря. Можеш да вземеш моя Бръснач.
	— Не бих могъл да взема коня ви, сър — възпротиви се рицарят.
	— Бръснач не е кон — отговори Медан, — а личният ми син дракон. Служи ми още от Войната с Хаос. Какво пък сега?
	Джерард бе пребледнял силно.
	— Сър — каза той и се покашля смутено. — Трябва да си призная съвсем честно, че… никога досега не съм яздил дракон… — Младият войн преглътна и лицето му се обля в руменина. — Дори не съм виждал дракон отблизо.
	— Значи е време да го направиш — потупа го наместникът по гърба. — Особено ободряващо изживяване, уверявам те. Винаги съм съжалявал, че длъжността ми в Квалинести възпрепятства това удоволствие. Бръснач се намира в един обор недалеч от столицата. Ще те снабдя с указания и писмена заповед, която да представиш на човека, който се грижи за дракона. Както и с писмо до самия Бръснач. Не се тревожи. Ще те отведе до Солантъс бързо и безболезнено. Не се боиш от височини, нали?
	— Не, милорд — отговори Джерард и преглътна. Какво друго му оставаше да отвърне?
	— Отлично. Веднага ще се погрижа.
	Наместникът му даде знак да го придружи, двамата се върнаха в покоите на краля и отидоха при писалището на Планшет. Медан седна зад него и започна да пише.
	— Ами Калиндас, милорд? — попита съвсем тихо младият войн.
	Рицарят на Нерака хвърли бърз поглед към Лорана и Гилтас, които все още бяха потънали в разговор в другата част на помещението.
	— Няма да му стане нищо, ако постои малко.
	Джерард мълчаливо зачака, докато ръката на наместника летеше над хартията. Медан пишеше бързо и сбито. Заповедите му очевидно бяха съвсем кратки. Що се отнася до младия войн, в душата му нямаше никакви съмнения, че го грози сигурна смърт, но предпочиташе поне да умре с меч в ръка, отколкото падайки от гърба на дракон. Падане, което не би могло да завърши по друг начин, освен с ужасен удар в земята, от който нито една негова кост нямаше да остане здрава. Чувстваше се като страхливец, но си припомни отговорността на мисията, така че успя да вземе връчените му заповеди с непотрепваща ръка.
	— Ето, че се разделяме, сър Джерард — произнесе сериозно Медан и стисна десницата му.
	— Само за известно време, милорд — отговори рицарят. — Няма да предам доверието ви. Скоро ще се върна с подкрепления.
	— Налага се да тръгваш веднага. Берил и нейните слуги ще помислят два пъти, преди да нападнат син дракон, но е най-добре да се възползваш от шанса си, докато любимците й все още не са се появили наблизо. Планшет ще ти покаже изхода откъм градината, за да не те забележи Калиндас на излизане.
	— Да, милорд.
	Джерард отдаде чест по начина, по който един Рицар на Соламния поздравява врага си.
	— Е, добре, синко, съгласна съм — достигна до тях гласът на Лорана откъм отсрещната страна на стаята. Кралицата стоеше до прозореца. Първите лъчи на зората докосваха косите й така, както ръката на алхимика превръща меда в злато. — Успя да ме убедиш. В теб, Гилтас, има доста от твоя баща, поне това не може да се отрече. Колко ли щеше да се гордее той с теб. Иска ми се сега да беше тук, за да може да те зърне.
	— Иска ми се сега да беше тук, за да ни помогне с мъдър съвет — отвърна младежът, като се наведе, за да целуне нежно майка си по бузата. — А сега, ако ме извините, Майко, трябва да нахвърлям речта, която съвсем скоро ще бъда принуден да произнеса. Важно е, а не искам да допускам повече грешки.
	— Ваше величество — пристъпи напред Джерард. — Позволете ми да ви отнема само минутка. Бих желал да поднеса почитанията си, преди да отпътувам.
	— Напускате ли ни, сър Джерард? — попита Лорана.
	— Да, мадам — отговори рицарят. — Наместникът ме натовари с нарежданията си. Изпраща ме в Солантъс, където от ваше име да поискам помощ от Съвета на Рицарите. А ако получа акредитация и от вас, подписана и подпечатана от ръката ви, както и съобщение, което да свидетелства за крайната опасност, в която се намирате…
	— Соламнийците никога не са давали и пукната пара за Квалинести — прекъсна го намръщено Гилтас. — Не виждам причина да променят мнението си.
	— Някога беше различно — напомни му Лорана и вдигна очи към Джерард. — Някога имаше един рицар на име Стурм Блестящото острие, който бе на наша страна. — Тя протегна ръка към него. Младият войн коленичи и докосна с устни нежната й кожа. — Вървете в мир, сър, и нека паметта на този храбър мъж ви помага.
	Джерард никога не се беше интересувал особено от историята за Стурм Блестящото острие. Подробностите около смъртта му в Кулата на Върховния свещенослужител се повтаряха и преповтаряха толкова често, че постепенно бе започнал да ги счита за най-обикновена приказка. Даже неведнъж изразяваше гласно съмнението си, че събитията наистина са се случили в действителност. Ала ето че сега се намираше пред съратницата, която горчиво бе оплаквала смъртта на своя другар, докато в същия момент решително бе вдигала драконовото копие, за да овъзмезди неговия убиец. Благословията й в името на Стурм значеше много за него. Подейства му смиряващо и пречистващо. Той сведе глава.
	— Благодаря ви, мадам — каза.
	Изправи се въодушевено на крака. Страховете му от полета с дракон вече изглеждаха далечни и маловажни, дори се срамуваше да мисли за тях.
	Младият крал също изглеждаше засрамен от думите си. Двамата с Джерард си стиснаха ръцете.
	— Не обръщайте внимание на онова, което казах, сър — произнесе младежът. — Говорех, без да мисля. Ако соламнийците не са давали и пукната пара за Квалинести, то същото може да се каже и за елфите. Само ако си помогнем взаимно, ще успеем да дадем ново начало на дружбата си. Ще получите необходимото ви писмо.
	Той потопи перото в мастилницата и известно време писа върху един фин пергамент, след което прибави подписа си. Подпечата всичко това, като притисна пръстена си с изображение на листо от трепетлика върху горещия восък. Почака восъкът да се втвърди, нави писмото и го подаде на рицаря.
	— Ще го предам с радост, Ваше величество — каза Джерард.
	Погледна още веднъж към Лорана, за да запази в себе си образа й като вдъхновение. Потрепна вътрешно, щом видя, че кралицата наблюдава натъжено сина си. Тя въздъхна тихо.
	Планшет му обясни как да стигне до градината. Джерард се прехвърли неумело през перилата на балкона и се спусна тежко на земята. Обърна глава нагоре за един последен поглед, едно последно махване с ръка, ала прислужникът вече беше затворил прозорците.
	Рицарят отново си припомни тъгата в очите на Лорана и внезапно изпита задушаващото усещане, че повече няма да я види, че повече няма да види Квалиност. Страхът просто го заля, ала заедно с това поднови решимостта му да остане и да се бие заедно с тях. За съжаление вече не можеше да се върне назад, не и без да се покаже като пълен глупак или по-лошото — като страхливец. Джерард стисна здраво нарежданията на наместника и се затича през градината, докато растенията и дърветата из нея започваха да се пробуждат с първите слънчеви лъчи.
	Колкото по-скоро се добереше до съвета, толкова по-бързо щеше да се върне.


	4
	Предателят

	В стаята цареше тишина. Гилтас седеше зад писалището и записваше речта си. Перото се движеше бързо по повърхността на пергамента. Беше прекарал цялата нощ в обмисляне на онова, което да каже, така че сега думите идваха бързо, а мастилото се лееше направо от сърцето. Планшет сервираше лека закуска от плодове, хляб и мед, макар че едва ли някой в този момент изпитваше глад. Наместник Медан стоеше до прозореца и наблюдаваше отдалечаващия се Джерард. Видя как младият рицар за миг спря и дори му се стори, че може да отгатне какви мисли преминават през главата му. А щом Джерард се обърна и най-сетне се скри между дърветата, Медан се усмихна и кимна сам на себе си.
	— Постъпихте добре, Наместник — каза Лорана, като се приближи и застана до него. Говореше тихо, за да не смущава работата на сина си. — Отпратихте младежа, за да бъде в безопасност. Нали в действителност не вярвате, че Рицарите на Соламния ще ни се притекат на помощ?
	— Така е — отвърна също толкова тихо Медан. — Но не защото няма да пожелаят, а защото няма да могат. — Той се загледа през прозореца към отдалечените хълмове на север. — Сега си имат свои проблеми. Атаката на Берил значи, че така нареченият Пакт между драконите формално е нарушен. О, сигурен съм, че лорд Таргон прави всичко възможно да успокои духовете, но усилията му ще останат напразни. Мнозина вярват, че Келевандрос Синия е подхванал игра на котка и мишка. Че се преструва на разсеян, само за да подтикне Малис и останалите към първата стъпка. Всъщност лично аз смятам, че отдавна е хвърлил око на Солантъс. Досега не е нападнал единствено, защото се страхува Берил да не приеме нападението му за директна заплаха срещу южните си територии. Но сега е почувствал, че може да завладее града безнаказано. Така че и там не са в безопасност. Може ние да сме първите, но със сигурност няма да бъдем последните.
	— Колкото до Джерард — продължи наместникът. — Върнах на Ордена на Соламния един добър войник. Надявам се, че командирите им имат достатъчно ум в главите си, за да разберат поне това.
	Той замълча за миг, вгледан в Гилтас. Щом кралят достигна края на изречението, което пишеше, наместникът каза:
	— Съжалявам, че се налага да прекъсна работата на Ваше величество, но възникна въпрос от решаващо значение. И боя се, до известна степен неприятен. — Той погледна Лорана. — Джерард ми докладва, че вашият слуга Калиндас е долу. Явно е чул, че сте в двореца и се е разтревожил за вас.
	Докато говореше, наместникът я наблюдаваше внимателно. От погледа му не убягна как цветът се отдръпна от лицето й. Лорана погледна с безпокойство към спящия Келевандрос.
	„Тя знае — каза си Медан. — Ако не кой, то поне, че единият от тях е предател. Добре. Това ще ме улесни значително.“
	— Ще изпратя Келевандрос да го повика — произнесе кралицата през побелели устни.
	— Не ми се струва особено разумно — отвърна наместникът. — Предлагам да помолите Планшет да отведе Калиндас в щаба. Моят заместник Дюмат ще се погрижи за него. Уверявам ви, мадам, Калиндас няма да пострада, но трябва да бъде пазен добре и на място, където няма да има достъп до случайни хора.
	Лорана тъжно се взря в Медан.
	— Милорд, не мисля, че… Необходимо ли е?
	— Да, мадам — отговори твърдо той.
	— Не разбирам — намеси се Гилтас с натегнал от гняв глас. Той се изправи. — Прислужникът на майка ми трябва да бъде хвърлен в затвора? Защо? Какво е престъплението му?
	Наместникът се канеше да отговори, но Лорана го изпревари:
	— Калиндас е шпионин, синко.
	— Шпионин? — Младежът бе изумен. — В полза на кого?
	— В полза на Мрачните рицари — отвърна тя. — Докладва пряко на Наместник Медан, стига да не греша.
	Гилтас погледна рицаря с очи, в които се четеше неизказано отвращение.
	— Няма да получите извинението ми, Ваше величество — каза хладнокръвно Медан. — Нито пък очаквам извинение от вас, задето собствените ви шпиони слухтят за всяка моя дума в дома ми.
	Лицето на краля пламна.
	— Мръсен занаят — измърмори.
	— Така е, Ваше величество — съгласи се наместникът. — Но вече слагаме край. Поне аз с удоволствие си измивам ръцете. Планшет, ще откриеш Калиндас на входа долу. Отведи го в…
	— Не, Планшет — произнесе властно Гилтас. — Доведи го при мен. Калиндас има право да се изправи пред своя обвинител.
	— Не го правете, Ваше величество — предупреди го искрено рицарят. — Веднага щом види, че съм с вас, лесно ще се досети, че маската му е свалена. Притиснатият в ъгъла често се оказва по-опасен, отколкото предполагаме. Той не се интересува от никой. И нищо няма да може да го спре. Не мога да гарантирам безопасността ви в присъствието му.
	— При все това — отвърна сериозно младежът. — Законите на елфите постановяват, че всеки в неговото положение има пълното право да се защити. Твърде дълго живяхме съгласно вашите наредби, Наместник. Законът на тиранина не е никакъв закон. Ако ще бъда крал, то това ще бъде първото, което ще направя за страната си.
	— Мадам? — обърна се Медан към Лорана.
	— Негово величество е прав — съгласи се тя. — Имахте възможност да изложите обвиненията си и ние ви изслушахме. Калиндас има право да разкаже и своята част от историята.
	— Която едва ли ще ви се стори особено красива. Много добре — сви рамене рицарят. — Но трябва да се подготвим. Ако ми позволите да изложа плана си…


	— Келевандрос — произнесе Лорана, разтърсвайки за рамото задрямалия елф. — Брат ти чака долу.
	— Калиндас е тук? — Прислужникът скочи на крака.
	— Стражите отказват да го допуснат — продължи кралицата. — Слез и им кажи, че имат разрешението ми да му позволят да се качи.
	— Да, мадам.
	Келевандрос забързано излезе през вратата. Лорана отново погледна Медан. Лицето й бе силно пребледняло, но изглеждаше спокойна и съсредоточена.
	— Задоволително ли се представих?
	— Съвършено, мадам — отговори наместникът. — Не ви заподозря дори за секунда. Заемете мястото си при масата. Ваше величество, вие се върнете към работата си.
	Кралицата въздъхна дълбоко и седна до масата за хранене. Планшет избра най-хубавия плод и й го поднесе с чаша вино.
	Никога до този момент наместник Медан не се бе възхищавал повече от нея, както в този момент, докато я наблюдаваше как отхапва, дъвче и гълта парченца плод, макар че сега храната в устата й навярно имаше вкус на пепел. От своя страна рицарят излезе на балкона и остави вратата към вътрешността леко притворена, за да има възможност да чува и вижда всичко, което става в покоите на краля, но сам да остане незабелязан.
	Калиндас най-сетне се появи, следвайки брат си по петите.
	— Мадам, поболях се от тревога за вашата безопасност. Когато онзи противен наместник ви отведе, помислих, че ви виждаме за последно.
	— Наистина ли, Калиндас? — попита внимателно тя. — Съжалявам, че съм ти причинила такова безпокойство. Както виждаш, съм в пълна безопасност. Поне засега. Получихме сведения, че армията на Берил приближава Квалинести.
	— Така е, мадам, ужасният слух достигна и до мен. — Калиндас се приближи и спря до масата. — Вече не сте в безопасност. Трябва да отлетите незабавно.
	— Да, мадам — кимна Келевандрос. — Брат ми вече го спомена на път за покоите на Негово величество.
	Гилтас току-що бе приключил с писането. Той се изправи с пергамента в ръка и се накани да излезе.
	— Планшет — каза, — донеси ми наметалото.
	— Съвсем правилно действате без отлагане, Ваше величество — обади се Калиндас, схванал погрешно намеренията на младежа. — Мадам, ще си позволя да донеса наметката ви…
	— Не, Калиндас — отговори Гилтас. — Не това щях да направя. — Планшет се върна с наметалото на краля, преметнато през дясната му ръка. Той застана до младежа. — Нямах никакво намерение да бягам. Трябва да говоря пред народа си. След това започваме незабавна евакуация на града, за да пристъпим към плановете за защитата му.
	Калиндас се поклони.
	— Разбирам. Ваше величество ще изнесе своята реч, след което ще отведа вас и благородната ви майка на безопасно място. Вече съм уредил нещата. Очакват ви приятели.
	— Обзалагам се, че вече си подготвил всичко, Калиндас — пристъпи през вратата наместникът. — Приятели на Берил, които търпеливо чакат, за да убият Негово величество и Кралицата майка. И къде точно са тези добри хора сега?
	Очите на прислужника предпазливо се стрелнаха първо към Медан, сетне към Гилтас и отново към рицаря. Той облиза изсъхналите си устни. Погледът му се премести върху Лорана.
	— Не зная какво е казано в мое отсъствие, мадам, но…
	Кралят го прекъсна:
	— Аз ще ти предам, Калиндас. Наместникът спомена, че си шпионин на служба при него. Разполагаме с доказателства, които в известен смисъл потвърждават твърденията му. Законите на елфите ти дават правото да се защитиш.
	— Не му вярвате, нали, мадам? — извика Келевандрос. Шокиран и разгневен, той застана до брат си, готов да го защити. — Каквото и да сте чули от този мъж, то без съмнение е било лъжа! Наместникът е Мрачен рицар и човек!
	— И в двата случая не мога да отрека — съгласи се Медан. — Но съм също и онзи, който плащаше на брат ти, за да шпионира Кралицата майка. Басирам се, че ако претърсиш кесията му, ще откриеш в нея стоманени монети, върху които е изсечен ликът на лорд Таргон.
	— Подозирах, че в дома ми има изменник — обади се Лорана. В гласа й се долавяше дълбока печал. — Наскоро получих писмо от Палин Маджере, в което ме предупреди за това. Ето как драконът е разбрал кога и къде да причака него и Тасълхоф. Само някой вътрешен е можел да издаде тези сведения.
	— Допускате грешка, мадам — настояваше отчаяно Келевандрос. — Мрачните рицари ни следяха внимателно. Възможно е да са узнали именно по този начин. Калиндас никога не би ви предал. Никога! Твърде много ви обича.
	— Така ли е наистина? — попита тихо наместникът. — Вгледай се в лицето му.
	Калиндас беше пребледнял. Кожата му бе по-бяла от чаршаф. Устните му се повдигнаха подигравателно, разкривайки зъбите под себе си. В сините му очи се бе появил особен блясък.
	— Да, у мен има стоманени монети — произнесе. По устните му пръсна слюнка. — Монети, които човешкото прасе ми даде. Мисли си, че като ме разкрие, това ще му помогне да се напъха в леглото ви. А дали пък вече не е пропълзял там? Известна сте с това, че не подбирате. Да ви обичам, мадам? Ето колко ви обичам!
	Ръката на Калиндас се стрелна под туниката. В слънчевата светлина блесна острието на кама.
	Гилтас изкрещя. Медан измъкна меча си, но бе застанал така, че да предпази краля и се намираше твърде далеч от Лорана.
	Кралицата плисна съдържанието на чашата си с вино в лицето на прислужника. Полузаслепен от щипещата течност, Калиндас замахна на сляпо. По този начин ударът, предназначен за сърцето на Лорана, попадна в рамото й.
	Елфът изруга и издигна камата, за да я промуши за втори път.
	Внезапно той нададе писък. Ножът падна от ръката му. От стомаха му се подаваше върхът на меч. Кръвта мигом напои предницата на ризата му.
	Келевандрос изтегли меча си от тялото на своя брат със сълзи на очи. Той пусна оръжието на земята, улови внимателно Калиндас и нежно му помогна да легне, без да го изпуска от люлеещата си прегръдка.
	— Прости ми, Калиндас! — произнесе тихо прислужникът. Той вдигна умолителен поглед. — Простете му, Кралице…
	— Да ми прости! — По устните на Калиндас избликна кървава пяна. — Не! — Изрече задавено. Сетните му думи излизаха с мъка: — Проклети да са! Проклети да са и двамата!
	След което се изпъна вдървено в ръцете на брат си. Лицето му се изкриви. Опита да каже още нещо, от устата му избликна кръв, а заедно с нея си отиде и животът му. Даже и в смъртта очите на елфа се взираха в Лорана. Бяха потъмнели, но щом светлината им помръкна, сенките в тях се озариха от студена омраза.
	— Майко! — хвърли се Гилтас към кралицата. — Майко, ранена сте! Елате, легнете.
	— Добре съм — отвърна, макар и с разтреперан глас, Лорана. — Не вдигайте шум…
	— Добра реакция, мадам. Да плиснете виното си към не го. Хвана ни напълно неподготвени. Нека погледна. — Медан вдигна материята на пропития с кръв ръкав. Докосваше я възможно най-внимателно. — Раната не изглежда сериозна — съобщи след един бегъл преглед. — Камата се е плъзнала по костта. Опасявам се, че ще остане белег, мадам, но ще заздравее.
	— Няма да е първият белег, който получавам — каза тя с отпаднала усмивка. Кралицата стисна ръце, за да ги накара да спрат да се тресат. Очите й несъзнателно потърсиха трупа.
	— Покрийте го с нещо! — нареди дрезгаво наместникът.
	Планшет метна наметката на краля върху Калиндас. Келевандрос остана коленичил до тялото на брат си. В едната си ръка стискаше дланта му, а в другата — меча, с който го бе погубил.
	— Планшет, повикай лечител… — започна Гилтас.
	— Не — отмени заповедта му Лорана. — Никой не бива да разбира за случилото се. Чухте наместника. Раната не е сериозна. А и кървенето вече спря.
	— Ваше величество — обади се Планшет. — Събирането на Талас-Ентия… Време е.
	Сякаш за да подчертае думите му, някъде от долните етажи се разнесе раздразнен и повелителен глас:
	— Казвам ви, че повече няма да чакам! Допускате един прислужник да се среща с Негово величество, а мен държите настрана? Не ме заплашвайте. Не смейте да посягате на един член на Талас-Ентия. Незабавно ще се видя с Негово величество, чувате ли ме? Никой няма право да ме задържа тук!
	— Палтейнон — каза Медан. — След последното действие на трагедията винаги изпращат клоуните. — Наместникът тръгна към вратата. — Ще го задържа възможно най-дълго. Почистете тази каша!
	Лорана се изправи забързано:
	— Не бива да ме вижда ранена, нито да разбира, че нещата са се объркали. Ще се оттегля в покоите си, синко.
	Гилтас очевидно изпитваше силна съпротива срещу предложението й, но и той, като нея разбираше важността на речта си пред Сената.
	— Ще отида в Талас-Ентия — каза. — Но първо, Майко, имам един въпрос към Келевандрос, и искам вие да бъдете тук, когато му го задавам. Келевандрос, знаеше ли за измяната на брат си? Беше ли част от вероломните му кроежи?
	Прислужникът бе пребледнял смъртно. Беше покрит с кръвта на убития, и все пак — изпълнен с достатъчно достойнство, за да погледне краля право в очите:
	— Знаех, че е изпълнен с амбиция, но никога не съм и помислял… Никога не съм… — Той замълча, преглътна и добави тихо: — Не, Ваше величество. Не знаех.
	— Тогава скърбя заедно с теб, Келевандрос — произнесе с омекнал глас Гилтас. — И заради онова, което бе принуден да сториш.
	— Обичах го — отвърна ниско прислужникът. — Той бе цялото семейство, което ми бе останало. Но не можех да му позволя да нарани господарката.
	Кръвта започваше да се просмуква през наметалото. Келевандрос се приведе над тялото на брат си и го уви по-плътно в дрехата.
	Планшет опита да му помогне, но срещна твърдия отказ на елфа.
	— Не. Той е мой брат. Отговорността лежи изцяло върху мен.
	Прислужникът вдигна тялото на Калиндас на ръце и след секунда или две мъчителна борба, успя да се изправи.
	— Мадам — каза той, без да вдига очи, за да срещне нейните, — домът ви беше единственото място, където някога сме живели, но се боя, че сега едва ли ще подобава да…
	— Разбирам, Келевандрос — отвърна тя. — Отнеси го там.
	— Благодаря ви, мадам.
	— Планшет — нареди кралят, — отиди с него. Помогни му с каквото можеш. Обясни ситуацията на стражата.
	Планшет се поколеба.
	— Благородната ви майка е права, Ваше величество. Трябва да запазим станалото в пълна тайна. Ако народът открие, че брат му е опитал да извърши покушение над живота на Кралицата майка, Келевандрос може да пострада. А ако научат, че наместник Медан е използвал елфи, за да шпионира…
	— Прав си — кимна Гилтас. — Погрижи се. Келевандрос, използвай изхода за при…
	Осъзнал какво казва, той замълча.
	— Изхода за прислугата — довърши Келевандрос. — Да, Ваше величество. Разбирам.
	Сетне се обърна и изнесе тежкия си товар през вратата.
	Лорана остана вгледана след тях.
	— Казват, че проклятията на умиращите винаги се сбъдват.
	— Кой го казва? — настоя младежът. — Беззъбите стари баби? Калиндас не е бил движен от благородни и възвишени цели. Сторил е всичко от чиста алчност. Интересували са го единствено парите.
	Майка му поклати глава. Косата й беше напоена с кръв и полепваше по раната. Гилтас понечи да прибави няколко утешителни думи, но внезапната суматоха пред вратата го прекъсна. Чуха се тежките стъпки на наместник Медан нагоре по стълбите. Нарочно говореше високо, за да ги предупреди, че се приближава в нечия компания.
	Лорана целуна сина си с устни, които бяха толкова бледи, колкото и бузите й.
	— Трябва да тръгваш. Помни, че благословиите ми… и тези на баща ти… ще бъдат с теб.
	Тя се отдалечи забързано надолу по коридора.
	— Планшет, кръвта… — започна кралят, но прислужникът вече дърпаше една малка орнаментирана масичка върху петното на пода, след което твърдо застана пред нея.
	Сенатор Палтейнон оживено влетя в стаята. В очите му припламваха огньове. Започна да говори веднага щом кракът му прекрачи прага:
	— Ваше величество, разбирам, че сте свикали Талас-Ентия, без първо да се допитате до мнението ми…
	Сенаторът рязко си затвори устата насред дума. Речта, която бе репетирал наум през целия път дотук напълно се изпари от съзнанието му. Очакваше да открие марионетката си легнала изтощена на пода, оплетена в собствените си конци. Вместо това куклата тъкмо излизаше през вратата.
	— Свиках сената, понеже съм крал — отвърна Гилтас, като профуча покрай Палтейнон. — И не се посъветвах с вас, сенаторе, поради съвсем същата причина. Аз съм кралят.
	Палтейнон напълно беше изгубил ума и дума:
	— Какво… Какво… Ваше величество! Къде отивате? Трябва да го обсъдим.
	Младежът не му обърна внимание. Той излезе и затръшна вратата след себе си. Речта, която толкова внимателно беше съставил, стоеше на писалището. В крайна сметка щеше да каже онова, което диктуваше сърцето му.
	Палтейнон просто се взираше объркано след изчезналия крал. И понеже се нуждаеше от някого, върху когото да излее обвиненията си, се завъртя към Медан:
	— Това е ваше дело, Наместник. Вие сте подучили слабоумното хлапе. С каква цел, Наместник? Какво става тук?
	Медан го гледаше развеселено:
	— Нямам нищо общо, сенаторе. Както самият той ви заяви, Гилтас е крал. И е бил такъв в продължение на много години. По-дълго, отколкото вероятно сте подозирали. А що се отнася до това, какво става тук… — Той сви рамене. — Предлагам ви да го попитате сам. _Може_ и да благоволи да ви каже.
	— Да попитам Негово величество, как пък не! — отвърна побесняло Палтейнон. — Аз не _питам_ Негово величество за каквото и да било. Аз му казвам какво да мисли и какво да говори. Дрънкате несвързани глупости, Наместник. Не разбрах и дума от онова, което казахте.
	— Може би ще се наложи — посъветва го Медан и се оттегли назад, докато Палтейнон събираше последните остатъци от достойнството си и се канеше да хукне вън от покоите на краля.


	— Планшет — каза наместникът, след като Гилтас и сенаторът бяха изчезнали, а дворецът отново тънеше в тишина. — Донеси вода и превръзки. Ще се погрижа за Кралицата майка. Няма да е зле да изнесеш килима и да го изгориш.
	Снабден с леген и ленени бинтове, Медан почука на вратата на покоите на Лорана. Тя се обади отвътре, за да го покани да влезе. Намръщено видя, че кралицата е на крака и гледа през прозореца.
	— Трябва да лежите, мадам. Използвайте това време, за да си починете.
	Тя се обърна към него.
	— Палтейнон ще причини маса неприятности в сената. Можете да бъдете сигурен.
	— Синът ви ще го закове — отвърна наместникът. — Но с думи, не с шпага. А от торбата с лъжи ще излезе толкова много въздух, че няма да се учудя, ако излети право през прозореца. Ето — добави, — накарах ви да се усмихнете.
	Лорана наистина се усмихваше, ала в следващия миг залитна несигурно и се наложи да се подпре на облегалката на един стол, за да не падне. Медан веднага й се притече на помощ, поставяйки я да седне.
	— Мадам, загубили сте голямо количество кръв, а и раната още не се е затворила както трябва. Ако това не ви притеснява… — Той замълча смутено. Покашля се и продължи: — Мога да почистя раната и да я превържа.
	— И двамата сме стари войници, Наместник — отвърна Лорана, като се измъкна от ръкава на дрехата. — Живяла съм и съм се сражавала редом с мъже при обстоятелства, при които са ми оставали малко възможности да спазвам благоприличието. Предложението ви е изключително любезно.
	Медан посегна да я докосне и видя собствената си ръка — груба, огромна, с дебели пръсти и неумела — в остър контраст със слабото бяло рамо на елфидата. Кожата й беше като коприна; кръвта, изтичаща през разкъсаната плът, бе тъмночервена и топла. Той рязко отдръпна ръка и присви пръсти.
	— Боя се, че ви причиних болка — произнесе наместникът, забелязал, че е потрепнала от докосването му. — Съжалявам. Твърде груб и несръчен съм. Не познавам друг начин.
	Лорана улови косата си и я преметна през рамо, за да не му пречи.
	— Наместник Медан, синът ми ви разясни плана си за отбраната на Квалиност. Смятате ли, че ще проработи?
	— Планът му си го бива, мадам — отвърна той, докато увиваше бинта около рамото й. — Ако джуджетата също се съгласят с него и собственото си участие, дори може да успее напълно. Все пак нямам вяра на джуджетата, както вече казах на Негово величество.
	— Много хора ще загубят живота си — произнесе тъжно тя.
	— Да, мадам. Онези, които ще продължат битката в ариергарда, може би няма да успеят да се изтеглят навреме. — Битката ще бъде величествена — допълни, като затягаше добре един възел. — Като в старите дни. Самият аз едва ли ще я пропусна.
	— Възнамерявате да отдадете живота си за нас, Наместник? — попита Лорана и го погледна сериозно в очите. — Вие, един човек и наш враг, ще умрете, сражавайки се за елфите?
	Той се престори, че не забелязва пронизващия й поглед, съсредоточил вниманието си върху раната. Не отвърна веднага на въпроса. Вместо това го обмисля известно време.
	— Не съжалявам за миналото си, мадам — каза най-после. — Нито за решенията, които съм взимал. Произходът ми е съвсем обикновен, син съм на крепостни селяни. Вероятно такъв живот очакваше и мен — животът на необразован, неграмотен селянин, но тогава ме откри лорд Ариакан. От него получих познания и обучение. Но по-важното е, че от него се научих да вярвам в сила, която завинаги ще остане отвъд възможностите ми. Вероятно няма да го разберете, мадам, но боготворях Нейно Мрачно величество с цялата си душа. И от време на време все още ми се присънва Видението, което тя ми даде, макар да не разбирам защо, след като нея вече я няма.
	— Разбирам, Наместник — изрече меко тя. — Изправяла съм се в присъствието на Такхизис, Царицата на Мрака.
	И до днес усещам благоговението и страхопочитанието, които изпитах тогава. И все пак, веднага долових злината на могъществото, което струеше от нея. Беше ужасяваща. Може би защото посмях да я погледна в очите и видях себе си. Видях мрака в мен.
	— Във вас, мадам? — Медан поклати глава.
	— Аз бях Златният генерал, наместник — подчерта откровено Лорана. — Хубаво звание. Хората ме срещаха на улицата и крещяха възторжено. Но знаех, че малко по-късно ще заповядам на същите тези хора да се хвърлят в битка. Много от децата им останаха сираци. Заради мен измряха хиляди, а би могло да бъде иначе. Всички те можеха да доживеят до дълбоки старини, да водят завършен и плодовит живот. Кръвта им опетни ръцете ми завинаги.
	— Не съжалявайте за постъпките си, мадам. Твърде егоистично е. Съжаленията само ограбват мъртвите от почитта, която заслужават. Борили сте се за справедлива кауза. А хората са ви последвали в битката… и в смъртта, ако предпочитате… понеже са съзрели правотата да сияе във вас. Ето защо са ви наричали Златния генерал — допълни той. — Не заради цвета на косите ви.
	— Независимо от това — каза тя, — бих искала да им се отплатя.
	Лорана потъна в мълчалив размисъл. Медан понечи да си тръгне, помислил, че вероятно иска да остане сама, ала кралицата го задържа:
	— Говорехме за вас, Наместник — произнесе, като постави леко ръка върху неговата. — И за това, защо сте готов да отдадете живота си за елфите.
	В този момент, докато гледаше в очите й, много лесно би могъл да отвърне, че е готов да даде живота си дори заради едного от елфите, но не го стори. Любовта му едва ли би била приветствана, но приятелството — да. И това му стигаше, не искаше повече.
	— Боря се за родината си, мадам — отговори простичко.
	— Родината е там, където сме се родили, Наместник.
	— Съвсем правилно. Родината ми е тук.
	Отговорът му й бе доставил удоволствие. Сините очи омекнаха от съчувствие и се замрежиха от внезапно избликналите сълзи. Сега Лорана цялата бе топлина и сладост, и ухание — отпаднала духом, разтърсена и наранена. Медан рязко се изправи, ала го стори толкова недодялано, че без да иска обърна легена с водата, която бе използвал, за да промие раната й.
	— Съжалявам, мадам. — Той се наведе да избърше разлятото, радостен, че може да скрие израза на лицето си. — Бинтовете не са твърде стегнати, нали? — попита пресипнало.
	— Не, ни най-малко — отвърна тя.
	— Добре. Тогава, ако ме извините, мадам, трябва да се върна в щаба, за да разбера дали имаме вести за придвижването на вражеските части.
	Поклони се и бързо напусна стаята, оставяйки я във властта на собствените й мисли.
	Лорана покри рамото си с ръкава на дрехата. После докосна пръстите си на мястото, където бяха най-силно загрубели от употребата на оръжие.
	— И ще се отплатя — произнесе тихо.


	5
	Драконов полет

	Оборите на Мрачните рицари бяха доста отдалечени от Квалиност. Не беше изненадващо, след като там се грижеха за син дракон, помисли си Джерард. Имаше съвсем бегла представа къде се намират, тъй като никога не ги бе посещавал. Все пак указанията на Медан бяха съвсем ясни и го отведоха на мястото без никакви проблеми.
	Тича през целия път. Нямаше никакво време за губене. Скоро обаче отпадна сериозно. Раните, получени при сблъсъка му с драконида, пулсираха болезнено. Беше успял да подремне едва за няколко часа, а и бронята допълнително затрудняваше движенията му. Мисълта, че в края на цялото това мъчение ще му се наложи да се изправи лице в лице със син дракон, в никакъв случай не го развеселяваше. Дори напротив.
	Подуши обора още преди да го е видял. Беше укрепен добре, а на входа пазеха стражи, които му извикаха в секундата, в която го чуха да приближава. Рицарят отговори с необходимата парола и им подаде документите си. Стражите внимателно ги огледаха, след което се втренчиха подозрително и в Джерард, понеже никога дотогава не го бяха виждали. Печатът на Медан нямаше как да бъде сбъркан, така че го пуснаха да продължи.
	В обора, макар и не на едно и също място, държаха коне, грифони и дракони. Встрани се забелязваха схлупени постройки, които изпълняваха ролята на конюшни. От друга страна, грифоните предпочитаха да гнездят нависоко, така че ги държаха на върха на една скала, далеч от конете, за да не тревожат излишно животните. Както научи Джерард, синият дракон пък бе разположен в някаква пещера под скалата.
	Едно от конярчетата предложи да отведе рицаря при дракона. Джерард се съгласи да го придружи, макар сърцето му да бе паднало толкова ниско в петите, че едва ли не имаше чувството, че ходи по него. Наложи се да изчакат кацането на още един от сините дракони, който се приземи в сечището недалеч от конюшните, вдигайки олелия от цвилене и пръхтене сред добичетата. Водачът на Джерард го остави, за да успокои конете. Други коняри крещяха проклятия към драконовия ездач, докато му обясняваха, че е кацнал не където трябва и размахваха срещу му свити юмруци.
	Ездачът чисто и просто пренебрегна виковете им. Скочи от седлото и махна с ръка към тях.
	— Идвам от името на лорд Таргон — заяви той безцеремонно. — Нося спешни заповеди за наместник Медан. Доведете ми грифон, за да стигна по-бързо до щаба и се заемете с дракона. Погрижете се добре за него и го нахранете, защото отлитам още утре.
	Щом чуха името на Таргон, конярите веднага си затвориха устите и се пръснаха да изпълнят заповедите на ездача. Неколцина отведоха синия дракон към пещерата, докато други се заеха с трудната задача да повикат с подсвирвания грифона. Щеше да отнеме време, понеже грифоните бяха прословути с раздразнителния си нрав и неизменните си опити да се престорят на глухи, когато ги викат, с надеждата, че господарят им ще се умори и ще ги остави на мира.
	Джерард любопитно се запита какви ли новини носи мрачният рицар. Забелязал, че ездачът прокарва ръка през устата си, младият войн побърза да извади плоската бутилка от пояса си.
	— Изглеждате ми жаден, сър — рече и му я подаде.
	— Предполагам, че едва ли си сипал бренди в нея? — попита рицарят, като погледна с готовност към бутилката.
	— Вода, за съжаление — отвърна Джерард.
	Ездачът сви рамене, взе я и отпи. След като утоли жаждата си, му върна бутилката.
	— И бездруго смятам да се възползвам от брендито на наместника веднага щом се видим. — Той се втренчи особено в него. — Идваш или заминаваш?
	— Заминавам — отвърна войнът. — По нареждане на Медан. Чух, че идвате от името на лорд Таргон. Как реагира Негова светлост, когато научи, че войските на Берил атакуват Квалинести?
	Рицарят отново сви рамене и се огледа презрително.
	— Наместникът управлява доста затънтена провинция. Нищо чудно, че действията на драконесата са го хванали неподготвен. Но те уверявам, че лорд Таргон никак не беше изненадан.
	Джерард въздъхна.
	— Нямаш представа колко тежки са задълженията ми тук. Но няма мърдане. По цял ден ми се налага да се разправям с мизерници, които си мислят, че са много по-добри от нас, понеже живеят по цели векове. Човек дори не може да си поръча халба свястно пиво по тези места. А жените? До една високомерни и страшно горди от себе си… Да ти кажа право — приближи се той до ездача и снижи глас, — в действителност нямат нищо против нас. Жените на елфите си падат по мъжете на човеците, в това няма никакво съмнение. Само се преструват на недостъпни. Но предпочитат да те отведат някъде и да те подлъжат, след което започват да крещят до небесата, че си поискал да вземеш онова, което са ти предложили.
	— Чувам, че наместникът се е смесил с тази сган. — Горната устна на ездача се повдигна презрително.
	Джерард изсумтя.
	— Наместникът… Той е повече елф, отколкото човек, мен ако питаш. Не ни дава да се позабавляваме дори за минутка. Е, предполагам, че сега всичко това ще се промени.
	Вестоносецът го погледна многозначително.
	— Да кажем само, че накъдето и да си се упътил, най-добре да побързаш, за да не изпуснеш веселбата.
	Младият войн се взря в него с възхищение и завист.
	— Бих дал всичко за едно назначение в главния щаб. Сигурно е страшно интересно да си постоянно край Негова светлост. Басирам се, че знаеш всичко за случващото се по широкия свят.
	— Знам това, което трябва да знам — отвърна ездачът и се залюля на токовете на ботушите си, загледан с интерес към небето. — Обаче напоследък се замислям дали да не се преместя тук. Скоро за всички желаещи ще има достатъчно земя. Елфическа земя. Изискани къщи. Някоя елфида, стига да ги предпочиташ. — Той му хвърли пренебрежителен поглед. — Лично аз не бих се докоснал до някоя от тези студенокръвни вещици. Обръща ми се стомахът, само като се замисля. Но щом си решил, най-добре да се позабавляваш с някоя, преди окончателно да са изчезнали от тези места.
	Джерард вече можеше да сглоби и сам същината на заповедите на Таргон. Планът на Господаря на Нощта беше съвсем ясен. Младият войн усети леко гадене. Очевидно възнамеряваше да заграби собствеността и домовете на елфите, да избие самите тях и да раздаде придобитото на най-лоялните членове на Ордена. Ръката на Джерард несъзнателно се сви около дръжката на меча. Искаше му се да изкорми надутия рицар тук и сега. За нещастие се налагаше да подмине това удоволствие. Наместникът щеше да свърши работата сам.
	Ездачът раздразнено се плесна по бедрото с ръкавиците си и погледна към конярите, които продължаваха безрезултатно да крещят и ръкомахат към грифоните.
	— Селяндури! — рече нетърпеливо. — Май пак ще трябва да върша всичко сам. Е, сър, желая ти лек път.
	— Благодаря, подобно — отговори Джерард. Остана загледан след рицаря, докато мъжът крачеше сред конярите и ги налагаше с юмрук всеки път, когато му се стореше, че не получава отговорите, които заслужава. Скоро конярите се разбягаха, оставяйки на него да крещи към грифоните.
	— Негодник — измърмори един от конярите и потърка натъртената си скула. — Сега цяла нощ ще трябва да се грижим за проклетия му дракон.
	— На ваше място не бих се главоболил — обади се Джерард. — Сигурен съм, че рицарят ще се забави малко по-дълго, отколкото очаква. Доста по-дълго.
	Конярят хвърли на Джерард яден поглед и като продължаваше да притиска бузата си, го поведе към пещерата.
	Младият войн нервно започна да се подготвя за срещата със звяра, припомняйки си всяка, дори най-дребната информация, която някога беше чувал за драконите. От първостепенна важност беше да намери начин да контролира драконовия страх, в противен случай бързо щеше да се изправи пред непреодолим проблем. Стегна се. Не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че куражът няма да го изостави и че не ще се посрами в очите на животното.
	Конярите изведоха дракона от леговището му. Сам по себе си Бръснач беше невероятна гледка. Слънцето искреше по сините му люспи. Главата му бе изящно оформена — с проницателни очи и широки ноздри. Движеше се със зловеща лекота. Джерард никога досега не се бе оказвал толкова близо до дракон. Който и да е дракон. Моментално усети вледеняващ страх, ала чудовището не се опитваше да насочи мощта си към рицаря, така че в крайна сметка той изпита по-скоро благоговение и почуда.
	Създанието очевидно беше напълно наясно, че го наблюдават с възхищение, защото разтърси гребен, разпъна, криле и размаха наоколо опашката си.
	Един възрастен мъж — кривокрак и мършав — се отдели от дракона и приближи Джерард. Кривогледите му, потънали в дълбока плетеница от бръчки очи се втренчиха любопитно и подозрително в младия войн.
	— Аз съм дресьорът на Бръснач, сър — каза мъжът. — Никога досега не се е случвало наместникът да преотстъпва дракона си другиму. Станало ли е нещо?
	Джерард му подаде нарежданията на Медан. Старецът разгледа документите с не по-малко любопитство и дори приближи нос към печата, за да го изучи с онова, което вероятно беше единственото му здраво око. За момент рицарят си помисли, че дресьорът се кани да го задържи. Нямаше представа дали да се радва или да изпитва разочарование.
	— Е, за всичко си има пръв път — вдигна рамене старецът и му върна нарежданията. Той забеляза черната броня и едната му вежда се повдигна. — Не смятате да летите с това чудо, нали, сър?
	— Аз… предполагам — заекна Джерард.
	Дресьорът очевидно бе възмутен от самата мисъл за това:
	— Ще ви замръзнат срамотиите, сър! — Той поклати глава. — Е, ако влизахте в битка, да, тогава може би щяхте да запазите целия този баласт, но не е така. Ще летите надалеч и с голяма бързина. Все още пазя кожените дрехи на наместника. Нещо от тях може и да ви стане. Сигурно ще ви бъдат малко големички, но ще свършат работа. Имате ли някакви специални изисквания към оседлаването, сър? Наместникът предпочита седлото да е малко зад лопатките, но познавам ездачи, които обичат да е точно между крилете. Твърдят, че така возело по-меко.
	— Аз… Наистина не зная… — Той отново погледна дракона и внезапно бе надмогнат от ясното съзнание, че измъкване няма.
	— В името на Кралицата — възкликна старецът. — Никога досега не сте и подушвали дракон, прав ли съм?
	Джерард се изчерви силно и призна, че е така.
	— Надявам се, че няма да бъде много трудно — допълни, тъй като много добре си спомняше първите стъпки в ездата на кон. Ако му се наложеше да падне поне наполовина толкова пъти от гърба на дракона, колкото от този на коня…
	— Бръснач е ветеран, сър — увери го гордо възрастният мъж. — Войник от главата до петите. Дисциплиниран е и се подчинява без второ нареждане. И не е толкова темпераментен, колкото са някои от сините. Двамата с генерала са се били рамо до рамо от Войната с Хаос насам. Когато обаче онези разплути отрепки, които наричат себе си велики дракони, се появиха, наместникът скри Бръснач. В началото Бръснач не беше много доволен и все още изпитва известни съмнения. Двамата често спореха на тази тема.
	Старецът отново поклати глава. Той присви очи към Джерард.
	— Мисля, че поне донякъде ми е ясно все пак — кимна с прошарената си глава. — И до нас достигнаха слуховете, че Зелената кучка се е упътила насам. — Наведе се по-близичко до рицаря и прошепна високо: — Не му се давайте, сър. Ако дори за миг си помисли, че има шанс да се изправи срещу зеления звяр, който изби толкова много от роднините му, ще остане и ще се бие — със или без разрешението на наместника. Просто го отведете в безопасност оттук, сър. Желая късмет и на двама ви.
	Джерард отвори уста, за да го увери, че съвсем скоро и Бръснач, и той самият ще бъдат отново във вихъра на сражението, веднага щом достави съобщението на Медан, но се побоя да не каже повече от необходимото. Най-добре беше старецът да запази вярата си.
	— Дали… Бръснач ще има нещо против мен, след като не съм наместник Медан? — попита колебливо. — Не бих искал да го разстройвам. Може да откаже да ме носи на гърба си.
	— Бръснач е изцяло отдаден на наместника, сър, но веднага щом му стане ясно, че изпълнявате неговите заръки, ще ви служи от сърце и душа. Нека ви представя един на друг.
	Бръснач слушаше изключително внимателно, докато едва ли не загубилият ума и дума Джерард му разясняваше мисията и дадените нареждания.
	— Коя е целта ни? — попита настоятелно драконът.
	— Все още не мога да ти разкрия това — каза рицарят с извинителен тон. — Ще ти кажа веднага щом се издигнем във въздуха. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.
	Създанието разтърси глава, за да покаже готовността си да се подчини. Очевидно не беше от разговорливите и след единствения въпрос, който зададе, изпадна в дисциплинирано мълчание.
	Оседлаването на дракона отне известно време, и не понеже Бръснач по какъвто и да било начин спъваше операцията, а защото самото действие по наместването на седлото и пристягането на неизброимите каиши и закопчалки на сбруята беше сложна и деликатна работа. Скоро Джерард бе облечен в кожените дрехи, състоящи се от ватирана връхна дреха с дълги ръкави и високо пристегнати панталони, кожени ръкавици и кожена шапка, която твърде много наподобяваше качулката на екзекутор и заедно с главата предпазваше шията и врата. Връхната дреха беше твърде голяма, панталоните — твърди, а шапката — прекалено задушлива. Рицарят откри, че не вижда почти нищо през тесните процепи за очите и се зачуди защо ли изобщо са си направили труда да ги изрежат. Емблемата на Рицарите на Нерака — мъртвешката лилия и черепа — беше избродирана така, че да бъде част от шева на вълнената подплата.
	Освен всичко това и меча нищо друго не подсказваше, че Джерард е Мрачен рицар. Прибра писмото, което носеше, в кожената чанта и я привърза здраво към седлото.
	Когато драконът и ездачът му бяха готови за отлитане, слънцето вече се издигаше високо в небето. Младият войн неумело се покачи на гърба на създанието, подпомогнат от конярите и дракона, чието търпение можеше да се опише единствено като образцово. Зачервеният от смущение Джерард едва беше успял да се намести и да улови юздите, когато Бръснач подскочи право към небето, отблъсквайки се с мощните си мускулести задни крака.
	Ускорението смъкна стомаха му чак в ботушите, а самият той се залови така здраво, че в същия миг усети как пръстите му се сковават до пълна безчувственост. Когато обаче драконът разпери криле и се извиси в късната утрин, рицарят откри, че го обзема внезапно въодушевление.
	Никога дотогава не бе успявал да си отговори на въпроса защо някой изобщо би искал да бъде част от драконово отделение. Най-после разбираше. Изживяването беше едновременно възхитително и ужасяващо. Връхлетяха го полузабравени спомени от детството, мечти, в които искаше да се рее също като орлите. По онова време дори бе направил опит да постигне мечтите си, скачайки с разперени ръце от покрива на хамбара в родния дом, само за да се приземи в купа сено — което пък едва не му бе струвало пречупен на две врат. Трепетът от вълнението затопли кръвта му и поне донякъде разводни сковаващия страх в стомаха.
	Докато наблюдаваше как земята стремглаво изпада изпод краката им, изумено си даде сметка, че не той, а светът напуска него. Тишината беше завладяваща и абсолютна и нямаше нищо общо с онази тишина, на която бе навикнал досега. Онази тишина беше нещо съвсем различно и често се състоеше от звуци, с които сме навикнали дотам, че дори не им обръщаме внимание: чуруликането на птици, шепота на вятъра в листата на дърветата, далечните гласове, бълбукането на някой ручей или поток.
	Сега обаче чуваше единствено поскърцването на сухожилията на драконовите криле. А когато създанието улови едно топло въздушно течение, не се усети дори намек за звук. Тишината го изпълваше с усещане за умиротвореност и еуфория. Вече не беше част от света. Рееше се над всичките му грижи, тревоги и проблеми. Чувстваше странна безтегловност, сякаш по някакъв начин бе успял да изхлузи от себе си онова, което го правеше тромав и мъчноподвижен. Изведнъж мисълта, че отново ще трябва да се върне там долу, обратно към тегобите и товара на всекидневието, го накара да изпита пристъп на отвращение. Би могъл да лети вечно, да отлети до мястото, където слънцето залязваше или се скриваше луната.
	Драконът подмина върховете на дърветата.
	— В каква посока сме? — попита той с бумтящ глас, отърсвайки Джерард от надмогващото усещане на полета.
	— В северна — извика в отговор рицарят. Вятърът мигом изтръгна думите от устата му и ги отвя в брулещия си поток. Драконът обърна глава, за да чува по-добре. — Солантъс.
	Бръснач го изгледа подозрително. За момент Джерард се запита дали създанието няма да откаже да полети натам. Привидно Солантъс се намираше в неутрална територия, но Соламнийските рицари го бяха превърнали в тежко укрепена твърдина, може би в един от най-добре защитените градове по лицето на Ансалон. Бръснач беше длъжен да попита защо искат от него да се насочи към вражески земи, а ако отговорът не му харесаше — имаше с нищо неотменимото право да изтръска рицаря от гърба си.
	Джерард беше готов с подходящо обяснение, но за щастие драконът си отговори сам:
	— А, разузнавателна мисия — изрече и полетя на север.
	След което отново потъна в мълчание. Младият войн нямаше нищо против това, потънал в собствените си мрачни мисли, които неминуемо хвърляха мрачна сянка над красивата панорама, плъзгаща се под тях. В началото бе изпитвал силни надежди, че ще успее да придума соламнийците да се притекат на помощ на Квалинести, но колкото повече разсъждаваше върху вероятността да го сторят, толкова по-малка му се струваше тя.
	— Сър — обади се Бръснач. — Погледнете под нас.
	Джерард сведи очи и сърцето му се сви.
	— Спусни се — нареди на дракона. Не знаеше дали го е чул и придружи нареждането си с жест. — Искам да огледам по-внимателно.
	Създанието се стрелна от покрова на облаците и започна да кръжи надолу в спирала.
	— Достатъчно — каза рицарят и още веднъж му даде знак, този път да престане да се приближава към земята.
	Улови се здраво за седлото с облечените си в ръкавици ръце и надникна през лявото крило на дракона.
	Под тях пъплеше огромна армия, неизброима и черна, пълзяща като чудовищна змия. Синята лента, извиваща се през гората, със сигурност беше Бялата разпенена река, която оформяше границата на Квалинести. Главата на змията вече беше преодоляла тази граница и навлизаше във вътрешността на страната.
	Джерард се наведе напред:
	— Възможно ли ти е да увеличиш малко скоростта? — изкрещя и илюстрира желанието си, като посочи с пръст в северна посока.
	Бръснач изръмжа.
	— Да — извика, — но едва ли ще ви хареса.
	Рицарят отново се загледа надолу. Опита се да прецени броя на ротите, обозните коли, цялата информация, която можеше да се събере от такова разстояние. Стисна зъби, отново се намести в седлото и кимна.
	Чудовищните криле на дракона започнаха да се движат по-живо. Бръснач вдигна глава към облаците и се издигна.
	Внезапното ускорение просто се опита да премаже Джерард в седлото. В този момент най-сетне осъзна необходимостта от тесните процепи в кожената шапка и отправи мълчалива благодарност към онзи, който ги беше измислил. Дори и така брулещият вятър почти го заслепяваше и предизвикваше сълзи в очите му. Движението на драконовите криле караше седлото да се люлее нагоре-надолу. Стомахът му започваше да се бунтува. Джерард стисна здраво юздите и отправи мълчалива молитва. Надяваше се някъде там да има поне някой, който да я чуе.


	6
	Походът към Силваност

	Така и не се разбра точно кога из столицата на елфите плъзна слухът, че човешкото момиче на име Мина има ръце на лечител. Нямаше начин жителите на града да са научили от външния свят за нея, понеже съвсем доскоро бяха живели под щит, който предполагаемо ги пазеше, но в действителност съвсем бавно ги убиваше в задушаващата си прегръдка. Никой не можеше да каже със сигурност откъде бе научил за пръв път за нея. Повечето сочеха като първоизточник някой съсед, роднина или случаен минувач.
	Слухът плъзна с падането на здрача. Разнесе се в нощта заедно с аромата на цветята, песента на славея и печалния зов на совата. Най-вече младите се вълнуваха от новината, но все пак имаше такива сред по-възрастните елфи, които я приемаха намръщено и предпазливо.
	Сред последните бяха и членовете на кирата — елфите, патрулиращи и опазващи границите на Силванести. Същите тези елфи бяха наблюдавали с тъга как щитът погубва всичко, до което се докосва. Преди много години, по време на Войната на Копието, пак те се бяха сражавали срещу кошмара, запратен срещу им от дракона Циан Кръволок. В кирата вече имаха опит и знаеха, че злото често идва прикрито зад красотата на формите, само за да прорасне грозно и отвратително, когато му се изпречиш на пътя. Така че неуморно предупреждаваха за опасностите от появата на човешкото момиче. Дори направиха опит да пресекат слуховете, които се разнасяха из столицата бързо, бляскаво и неуловимо като живак. Ала всеки път щом мълвата достигнеше до дом, в който някоя млада майка държеше до гърдите си умиращо дете, вярата поникваше и избуяваше. Постепенно предупрежденията на кирата се изгубиха и така и останаха нечути.
	През същата тази нощ, щом луната, с която елфите така и не бяха свикнали напълно, понеже още помнеха как някога в небето се бяха издигали двете прекрасни луни — сребърната и червената, — стражниците на портите на столицата гледаха към сияйния прашен път, водещ към Силваност и наблюдаваха приближаването на човеците. Не бяха много — двайсет Рицари на Нерака в черни брони, следвани от не повече от стотина пехотинци. Нищожна армия. Дори и от това разстояние се виждаше, че пешаците се олюляват и едва пристъпват от умора. Дори рицарите ходеха, понеже конете им или бяха избити по време на сражението, или пък бяха изядени от гладуващите си господари. Само един от тях яздеше и това бе техният водач — слаба фигура, възкачена на кон с цвят на кръв.
	Хилядата стрелци елфи, въоръжени със своите легендарни с точността си дълги лъкове, се вглеждаха към печалните останки на нашествениците и всеки от тях избираше внимателно първата си цел. Стрелците бяха толкова много, че ако в този миг някой дадеше заповед да открият огън, напредващите войници щяха да заприличат на игленици.
	Елфите се взираха несигурно в командирите си. И те, и командирите им вече бяха чули ширещите се из града слухове. Всеки от стрелците имаше по някой болен у дома: съпрузи, майки, бащи, деца — умиращи от пагубната болест. Мнозина от войните също страдаха от началния стадий на заболяването и бяха по местата си единствено с цената на невероятно усилие на волята. Същото важеше и за командирите им. Членовете на кирата, които не бяха част от редовната армия, стояха увити в наметалата, слети с тъй обичаните от тях растения, храсти и листа, оглеждаха стрелците край себе си и мълчаха мрачно.
	Мина се насочи неустрашимо право срещу сребърните порти на града и навлезе в обсега на стрелците, без дори да трепне, седнала върху наперения кон, който бе извил глава и помръдваше нервно с опашка. До нея крачеше огромен минотавър. Следваха ги рицарите и пехотинците. Сега, след като вече бяха влезли в полезрението на защитниците по стените, войниците положиха известни усилия да стегнат редиците, да изправят гърбове и да си придадат по-храбър вид, макар без съмнение немалко от тях да тръпнеха от мисълта за проблясващите върхове на насочените срещу им стрели.
	Точно пред портите Мина накара коня си да спре. Гласът й прозвуча ясен и чист като звука от сребърни звънчета:
	— Аз съм Мина. Дойдох в Силваност от името на Единия Бог. Идвам, за да науча своите братя и сестри елфи как да почитат Единия Бог и как да служат на Единия Бог. Призовавам ви сега, жители на Силваност, да отворите портите, за да пристъпя в мир.
	— Не й се доверявайте! — извикаха елфите от кирата. — Не я подценявайте!
	Никой не ги слушаше. А когато един от тях, мъж на име Ролан, вдигна лъка си и вече се канеше да стреля срещу нея, някой го удари така, че елфът се строполи окървавен на паважа. Видели, че едва ли ще им обърнат повече внимание, членовете на кирата вдигнаха ранения и напуснаха столицата, за да се оттеглят в своите гори.
	Напред пристъпи глашатай и зачете:
	— Негово величество кралят заповядва портите на Силваност да бъдат разтворени за Мина, която Негово величество провъзгласи за Убиец на дракони и Спасител на Силванести.
	Елфите сведоха лъковете си и нададоха нестройни радостни викове. Пазачите побързаха да отидат при портите, изработени от стомана, сребро и магия. И макар тези порти да изглеждаха крехки и чупливи, и фини като паяжина, никоя сила по лицето на Крин не можеше да ги разбие, освен ако тази сила не беше драконов дъх. Явно обаче Мина просто трябваше да постави ръка върху тях, за да ги разтвори.
	Водачката влезе в Силваност съвсем бавно. Минотавърът я следваше неотлъчно, като се вглеждаше неприветливо и недоверчиво край себе си с ръка на дръжката на меча. Войниците също тръгнаха напред — нервни, бдителни и предпазливи. След първоначалните радостни възгласи елфите се умълчаха. Тълпата се бе скупчила от двете страни на пътя — тебеширенобял под лъчите на луната. Никой не говореше. Чуваше се единствено подрънкването на ризници, брони и оръжия и тропота на тежко подковани ботуши.
	Мина беше изминала съвсем кратко разстояние, а войниците й още не бяха влезли напълно в града, когато тя внезапно накара коня си да спре. Беше чула звук и сега се вглеждаше към тълпата.
	Тя слезе от седлото, напусна пътя и се насочи право към елфите. Огромният минотавър изтегли меча си и вече се канеше да я последва, когато едно-единствено издигане на ръката от нейна страна го накара да се закове намясто. Мина приближи до млада елфида, която напразно се опитваше да приглуши плача на хленчещото си тригодишно дете. Именно този плач бе накарал водачката да спре.
	Елфите се отдръпнаха, за да й позволят да мине. Щом ги подмина обаче, някои от по-младите колебливо протегнаха ръце, за да я докоснат. Тя не им обърна внимание.
	Когато стигна до жената, Мина каза на елфически:
	— Детето ти плаче. Гори в треска. Какво й е?
	Майката притисна момиченцето към себе си и сведе глава над нея в опит да я защити. Сълзите й покапаха по челцето на детето.
	— Прихванала е пагубната болест. Не се чувства добре от дни. Става все по-зле. Боя се, че… умира.
	— Дай ми детето си — протегна ръце Мина.
	— Не! — извика елфидата и притисна момиченцето още по-силно. — Не, не я наранявай!
	— Дай ми го — повтори по-меко водачката.
	Жената вдигна изпълнени с боязън очи. Топлият течен кехлибар протече около нея и момиченцето. Майката подаде детето на Мина.
	Момиченцето беше почти безтегловно. Тялото му бе леко като блуждаещ огън.
	— Благославям те в името на Единия Бог — каза Мина. — И те призовавам обратно към живота.
	Хленченето на детето престана. То се отпусна в ръцете на Мина. Елфите наоколо шумно си поеха дъх.
	— Сега е добре — изрече водачката и подаде детето обратно на елфидата. Треската изчезна. Отведи я у дома и я пази на топло. Ще живее.
	Жената се вгледа в лицето на момиченцето и нададе радостен вик. Хленченето й беше престанало, понеже спеше дълбоко. Челото й бе хладно, а дишането — спокойно.
	— Мина! — каза високо елфидата и коленичи. — Благославям те, Мина!
	— Не мен — отвърна водачката. — Но Единия Бог.
	— Единия Бог — извика майката. — Благодаря на Единия Бог.
	— Лъжи! — изкрещя един елф, като си проправи път през тълпата. — Лъжи и богохулства. Единственият истински бог е Паладин.
	— Паладин ви изостави — отвърна Мина. — Паладин ви напусна. Единият Бог е с вас. Единият бог го е грижа.
	Елфът отвори уста, за да възрази разгневено. Преди да е успял да произнесе и дума, водачката му каза:
	— Възлюблената ти съпруга не е с теб тази нощ.
	Мъжът рязко затвори уста. Измърмори нещо и се накани да й обърне гръб.
	— Останала си е у дома, понеже е болна — говореше Мина. — Зле е от дълго, дълго време. Всеки ден гледаш как умира по малко. На легло е, понеже не може да ходи. А днес сутринта не успя да вдигне дори глава.
	— Да, тя умира! — отговори одрезгавяло елфът. — Мнозина ни напуснаха. Носим болката си и продължаваме напред.
	— Когато се върнеш вкъщи — каза тя, — жена ти ще те срещне на вратата. Ще те хване за ръце и двамата ще танцувате в градината, както някога.
	Мъжът се обърна с лице към нея. По бузите му се стичаха сълзи, но продължаваше да я гледа предпазливо и недоверчиво.
	— Това е някаква измама.
	— Не, не е — отвърна усмихнато тя. — Говоря само истината и ти го знаеш. Отиди при нея. Отиди и виж.
	Елфът я гледа само още миг, след което извика глухо, разблъска събралите се край тях и изчезна сред тълпата.
	Мина протегна ръка към една двойка. Майката и бащата притискаха близнаците си. Братята гледаха апатично. Очевидно изпитваха силни болки; не приличаха на деца, а на старци.
	Тя даде знак на момчетата:
	— Приближете се.
	Те се задърпаха.
	— Ти си човек — каза едното. — И ни мразиш.
	— Ще ни убиеш — прибави другото. — Така каза баща ни.
	— За Единия Бог няма значение дали си човек, елф или минотавър. Всички ние сме деца на Единия Бог, но трябва да проявим послушание. Приближете се. Елате при Единия Бог.
	Момчетата погледнаха родителите си. Елфите се втренчиха в Мина, без да кажат или направят нищо. Тълпата край тях мълчаливо наблюдаваше и очакваше развръзката. Най-сетне единият от близнаците пусна ръката на майка си и тръгна неуверено и отпаднало напред. Улови дланта на Мина.
	— Единият Бог има силата да излекува само един от вас — каза тя. — Кой да бъде? Ти или брат ти?
	— Брат ми — отвърна незабавно момчето.
	Мина положи ръка върху главата му.
	— Единият Бог се възхищава от саможертвата. Единият Бог е доволен. Единият Бог ще излекува и двама ви.
	По бледите устни на децата плъзна руменина. Апатията в очите им се замени с живина и сила. Слабите крака вече не трепереха, изкривените гърбове се изправиха. Другото момче се отскубна от баща си и се завтече към нея. Двамата близнаци обгърнаха с ръце Мина.
	— Благословена да си! Благословена да си, Мина! — започнаха да повтарят някои от по-младите елфи наоколо и да се приближават все повече, да протягат ръце, да я умоляват да излекува тях или някой от семейството им. Тълпата се люшна, заплашвайки да я премаже в обожанието си.
	Минотавърът Галдар, заместник-командир на Мина и самоназначил се телохранител, се запровира през множеството. Най-сетне се добра до нея и я издърпа, отблъсквайки някои от най-отчаяните със силните си ръце.
	Водачката се покачи на коня, изправи се на стремената и вдигна ръка, за да въдвори тишина. Елфите моментално се умълчаха и напрегнато заслушаха какво има да им каже.
	— Дадено ми беше да ви известя, че всеки, който помоли Единия Бог смирено и искрено, ще се спаси от пагубната болест, която Циан Кръволок ви е донесъл. Единият Бог ви освобождава от тази напаст. Молете се на Единия Бог на колене, признайте Единия Бог като истинския бог на елфите и ще се излекувате.
	По-младите веднага паднаха на колене и започнаха да се молят. Някои от по-възрастните отказваха. Никога дотогава елфите не се бяха молили на друг бог, освен на Паладин. Зачу се мърморене, че от кирата са били прави, ала сетне онези, които първи бяха коленичили, се заизправяха с радостни викове, че болката е отминала. При вида на чудото все повече и повече от елфите падаха на земята и издигаха гласове във възхвала. Възрастните наблюдаваха ставащото невярващо и ужасено и клатеха глави. Един от тях, облечен в камуфлажното наметало на кирата, остана вгледан задълго в Мина, след което просто се обърна и изчезна сред сенките.
	Кървавочервеният кон продължи напред с бавен ход. Войниците на водачката разчистваха пътя пред нея. Кулата на звездите искреше меко в лунната светлина, сочейки пътя към небесата. Крачейки до Мина, Галдар се стараеше да диша колкото може по-малко. Наситената миризма на елфи се промъкваше в носа му и го задавяше — сладка и тежка, като нещо умряло от дълго, дълго време.
	— Мина — изръмжа той, — та това са _елфи_! — Той дори не направи опит да прикрие отвращението си. — За какво са му пък те на Единия Бог?
	— За Единия Бог душите на всички смъртни са ценни, Галдар — отвърна тя.
	Минотавърът обмисли думите й, но продължаваше да не разбира. Погледна към нея и видя, че в лунната светлина в кехлибарените й очи се тълпят стотици, хиляди мънички фигурки на елфи.
	В нощта молитвите към Единия Бог биваха изричани и прошепвани на елфически, а Мина продължаваше да навлиза все по-навътре в Силваност.


	Силваношей, син на Алхана Звезден бриз и Портиос от Дома на Солостаран, наследник на двете елфически кралства Силванести и Квалинести, стоеше, опрял лице в кристалните стъкла на прозореца и се взираше в нощта.
	— Къде е тя? — попита нетърпеливо. — Не, чакай! Мисля, че я виждам! — Той остана вгледан задълго, след което отстъпи с въздишка. — Не, не е тя. Объркал съм се. Но защо не идва? — Внезапно по лицето му се изписа страх. — Мислиш ли, че й се е случило нещо, братовчеде?
	Кайрин отвори уста, за да отговори, но преди да е успял да го стори, Силваношей се бе обърнал към един от прислужниците:
	— Открий какво става при портите. Върни се, за да ме уведомиш възможно най-бързо.
	Слугата се поклони и излезе, като остави двамата сами.
	— Братовчеде — произнесе Кайрин. Стараеше се гласът му да не издава никакви чувства. — За шести път в продължение на половин час изпращаш някой там. И този ще се върне, за да ти каже съвсем същото, както и предишните. Процесията напредва бавно, понеже жителите на града са се стекли и настояват да я видят с очите си.
	Силваношей се върна при прозореца и загледа навън с нетърпение, което дори не се опитваше да прикрие.
	— Допуснах грешка. Трябваше лично да отида да я посрещна. — Той се втренчи студено в братовчед си. — Не биваше да те слушам.
	— Братовчеде — произнесе с въздишка Кайрин, — нямаше да изглежда никак добре. Ти, кралят, да посрещаш лично водача на нашите врагове. Достатъчно зле е, че я допуснахме в очертанията на града — измърмори под нос, ала младият владетел имаше остър слух.
	— Необходимо ли е да ти напомням — каза отчетливо той, — че именно водачът на нашите врагове ни помогна да се избавим от машинациите на дракона Циан Кръволок? Тя ме върна сред живите и пак благодарение на нея успях да сваля щита, който изсмукваше жизнените сокове на народа ни. Само заради нея получих възможност да изтръгна Дървото на щита и да спася жителите на Силванести. Ако не беше Мина, сега по улиците на столицата щеше да има не тълпи, а единствено трупове.
	— Известно ми е — съгласи се Кайрин. — И все пак, не мога да не се запитам защо? Какви са мотивите й?
	— Аз мога да попитам същото и теб самия, братовчеде — изрече с хладен тон Силваношей. — Какви са твоите мотиви?
	— Не разбирам какво намекваш — отвърна Кайрин.
	— Наистина ли? Доложиха ми, че заговорничиш зад гърба ми. Видели са те да се срещаш с членовете на кирата.
	— И какво от това, братовчеде? — попита с помирителен тон Кайрин. — Та те са твои верни поданици.
	— Те не са мои верни поданици! — каза разгневено младият крал. — Те заговорничат срещу мен!
	— Заговорничат срещу нашите врагове, Мрачните рицари…
	— Имаш предвид срещу Мина. Не срещу рицарите, а срещу Мина. Това е все едно да заговорничат срещу мен.
	Братовчед му въздъхна тихо и рече:
	— Има някой, който очаква да се види с теб.
	— Не желая да се виждам с никого — отговори Силван.
	— Мисля, че е най-добре да го направиш — продължи Кайрин. — Идва от страна на майка ти.
	Силваношей се извърна от прозореца и се втренчи в него.
	— Какви ги говориш? Майка ми е мъртва. Умря в нощта, когато великаните нападнаха лагера ни. Нощта, в която пропаднах през щита…
	— Не, братовчеде — възрази Кайрин. — Твоята майка, Алхана, е жива. Тя и нейните сили току-що са прекосили границата. Влязла е във връзка с кирата. Ето защо… Опитали са да се срещнат с теб, но им е било отказано. Така че дойдоха при мен.
	Кралят се отпусна в един стол. Сведе лице в разтрепераната си длан, за да скрие напиращите сълзи.
	— Прости ми, братовчеде — добави Кайрин. — Трябваше да ти го съобщя в по-добър час.
	— Не! Едва ли можех да получа по-радостни новини! — извика Силваношей, като вдигна глава. — Пратеникът на майка ми е тук? — Той се изправи и тръгна нетърпеливо към вратата. — Нека го въведат.
	— Не е в чакалнята. Тук в двореца едва ли е в безопасност. Позволих си свободата да…
	— Разбира се. Напълно бях забравил. Майка ми е мрачен елф — кимна с горчивина младежът. — Грози я заплаха от смъртно наказание, както и всички, които са избрали да я следват.
	— Вече имаш властта да изправиш тази несправедливост.
	— Може би по закон — отвърна Силваношей. — Но законите не могат да изтрият годините на омраза. Отиди да го доведеш тогава, където и да си го скрил.
	Кайрин напусна стаята. Силван се върна при прозореца, за да се опита да въведе поне някакъв ред в мислите си. Майка му беше жива. Мина се връщаше при него. Трябваше да уреди нещата така, че двете да се срещнат. Щяха да си допаднат. Е, може би не веднага, но…
	Доловил стържещ звук зад себе си, той се извърна точно навреме, за да забележи раздвижване зад една от тежките завеси. Сетне завесата бе издърпана встрани, разкривайки отвор в стената — таен проход. Силваношей беше чувал разни истории от майка си за тези проходи, така че на шега бе решил да ги потърси, но откри единствено този. Водеше до тайна градина, понастоящем изпълнена с мъртви растения — следствие от зловредното влияние на щита.
	Кайрин пристъпи иззад завесата. Последва го друг елф. Новодошлият бе загърнат в наметало и криеше главата си под качулка.
	— Самар! — извика Силван, залят от напиращи чувства, които едновременно му носеха удоволствие и болка.
	Първоначалният му импулс бе да изтича и да стисне ръката на генерала, може би дори да го прегърне. Толкова се радваше, че вижда Самар жив, че майка му е жива. Кайрин очевидно се надяваше именно на подобно развитие на срещата. Освен това искрено се надяваше новините, че Алхана е оживяла и че армията й е пресякла границата, да отвлекат поне за малко мислите на краля от Мина.
	За съжаление, мечтите му бяха обречени на пълен провал.
	Самар не съзираше в Силваношей крал. Самар съзираше в него разглезеното дете, облечено в хубави дрехи и натруфено в скъпоценности, докато собствената му майка е принудена да носи дрехи от грубо домашнотъкано платно и да се предпазва от студа със стоманена ризница. Заварваше Силваношей заобиколен от удобствата на един дворец, където всичките му желания можеха да бъдат изпълнени на секундата, и в същото време си представяше Алхана зъзнеща в някоя пещера. Пред очите му имаше обширно легло с дебел дюшек, с одеяла от най-чиста вълна и копринени чаршафи, но в спомените му майката на краля спеше на ледената земя, увита в прокъсаната си наметка.
	Гневът запулсира във вените на генерала, замъгли зрението му и напълно обърка мислите му. Силван изчезна и на негово място се появи Алхана, която бе изпитала единствено радост, че синът й е жив и здрав. И не само е жив, но са го издигнали в крал на Силванести — сякаш в отговор на най-горещите й молитви.
	Алхана бе пожелала да се срещне със Силваношей веднага — действие, което неминуемо щеше да постави в опасност както нейния живот, така и този на хората й. Самар упорито и дълго спори с нея в опит да я разубеди, докато накрая само благодарение на разбирането, че поставя на карта всичко, за което се бяха борили през изминалите години, тя бе склонила той да отиде вместо нея. Щеше да отнесе на Силван любовта й, но не възнамеряваше да му се умилква. Самар смяташе да напомни на момчето за задълженията, които то имаше към майка си, било то като крал или обикновен елф. Задължения към майка му и задължения към собствения му народ.
	Студеният поглед на генерала накара младежа да се закове насред крачка.
	— Принц Силваношей — произнесе Самар с едва забележим поклон. — Надявам се, че ви откривам в добро здраве. Виждам обаче, че така или иначе за вас се грижат добре. — Той хвърли унищожителен поглед към отрупаната маса. — Тези провизии биха поддържали армията на майка ви в продължение на цяла година.
	Топлите чувства на краля мигом се превърнаха в лед. В този момент забрави напълно колко много дължеше на Самар. Вместо това си припомни, че мъжът пред него никога и по никакъв начин не бе проявявал одобрение към постъпките му и вероятно в сърцето му нямаше място дори за най-елементарна симпатия към младежа. Силваношей се изправи в целия си ръст.
	— Без съмнение, Самар, до теб не са достигнали последните новини — отвърна с тихо достойнство. — Така че ти прощавам. Сега съм крал на Силванести и очаквам от теб да се обръщаш към мен като към такъв.
	— Ще се обръщам към теб като към това, което си! — каза генералът с разтреперан от гняв глас. — Едно разглезено дете!
	— Как смееш… — започна разгорещено Силваношей.
	— Престанете! И двамата. — Кайрин изумено се взираше в тях. — Какво правите? Нима забравихте за ужасната криза, в която се намираме? Братовчеде Силваношей, познаваш този мъж още от дете. Неведнъж си ми казвал, че му се възхищаваш и го уважаваш като роден баща. Самар рискува живота си, за да дойде и да се срещне с теб. Така ли му се отплащаш?
	Младежът не отговори. Беше стиснал устни и наблюдаваше Самар с изражение на наранено честолюбие.
	— А ти, Самар — обърна се Кайрин към възрастния войн. — Уверявам те, че грешиш. Силваношей е коронованият владетел на Силванести. Ти си от Квалинести. Възможно е в твоята родна страна да се държите различно, но ние уважаваме своя крал. И когато поставяш под съмнение достойнството му, ни нанасяш смъртна обида.
	Самар и младежът се наблюдаваха мълчаливо в продължение на дълги секунди — но не като стари приятели, които прибързано са започнали да се обвиняват един друг, а като противници, които се преценяват внимателно, макар и да са били принудени да си стиснат ръцете преди началото на състезанието. Кайрин усети как нещо в сърцето му се къса.
	— Подхванахме срещата неправилно — въздъхна той. — Да опитаме отново.
	— Как е майка ми, Самар? — попита рязко Силваношей.
	— Майка ви е добре… Ваше величество — отговори Самар. Паузата в отговора му беше ясно забележима, но все пак бе произнесъл титлата. — Изпраща ви обичта си.
	Кралят кимна. Владееше се напълно.
	— В нощта на онази буря си помислих, че… Струваше ми се невъзможно да сте оцелели.
	— Както се оказа, Стоманеният легион наблюдавал внимателно придвижването на великаните, така че успяха да ни се притекат на помощ. Изглежда — добави сърдито той, — че двамата с майка ви сте скърбили по едно и също време. Търсихме ви в продължение на дни. Когато нито се завърнахте, нито ви открихме, заключихме, че сте попаднали в плен на великаните и ви е постигнала мъчителна смърт. Щом щитът падна, а майка ви пресече границата на родните земи, ни посрещна киратът. Радостта й бе неизмерима, когато научи, че не само сте останали жив, но и че сте крал, Силваношей. — Гласът му отново стана твърд. — Но после до нас достигнаха сведенията за вас и тази жена от расата на човеците…
	Младежът погледна гневно към Кайрин:
	— Сега разбирам защо си го довел тук, братовчеде. За да ме поучава. — Той се обърна към прозореца.
	— Силваношей… — започна Кайрин.
	Самар пристъпи напред и сграбчи рамото на краля.
	— Точно така, тук съм, за да ви поучавам. Държите се като разглезено дете. Благородната ви майка така и не повярва на слуховете. Дори обвини елфите от кирата в лъжа. А каква е истината? Ето ме тук, пред вас, принуден да слушам със собствените си уши, че мълвата е била вярна, че си губите времето в хленчене, докато армията на Мрачните рицари тъкмо в този момент нахлува в земите ви! Армия, която чакаше непосредствено до щита и пресече границата в мига, в който той беше свален.
	— Това не е истина! — извърна се разгорещено Силван, без да обръща внимание на отчаяните опити на Кайрин да го успокои. — Мина дойде да ни избави. Тя знаеше истината за Циан Кръволок, че драконът е отговорен за издигането на щита и че в действителност щитът бавно ни убиваше. А когато драконът ме уби, нейните ръце ме възвърнаха към живот. Тя… — Младежът замълча, неспособен да продължи.
	— _Тя_ ви е казала да свалите щита — каза Самар. — Тя ви е казала _как_ да го направите.
	— Да, аз свалих щита! — отвърна предизвикателно Силван. — Постигнах онова, за което майка ми се бореше от години! Наясно си с истината, Самар. Майка ми виждаше този щит такъв, какъвто беше в действителност. Знаеше, че не е издигнат, за да ни предпази и бе права. Знаеше, че е там, за да ни погуби. Какво очакваше да сторя, Самар? Да го оставя намясто? Да гледам как изсмуква живота от народа ми?
	— Бихте могли да го оставите достатъчно дълго, за да се уверите, че на границите ви не са се струпали вражески части — отвърна язвително генералът. — Можехте да се посъветвате с кирата и да научите истината, но не, вместо това решихте да се вслушате в една от жените на човеците, водачката на онези, които са дошли тук, за да станат свидетели на унищожението ви.
	— Решението беше изцяло мое — каза Силваношей с твърд поглед. — Действах по своя воля. Постъпих така, както би постъпила и майка ми на мое място. Разбираш го много добре, Самар. Самата тя ми е разказвала колко пъти е политала на гърба на грифон, в опит да разбие щита на парчета. Отново и отново, само за да открие, че не може да премине…
	— Достатъчно! — прекъсна го нетърпеливо генералът. — Стореното — сторено. — Беше изгубил първия сблъсък и го знаеше. За момент остана дълбоко замислен. Когато заговори отново, в тона му имаше промяна, някаква извинителна нотка: — Млад сте, Силваношей. А младостта има право да допуска грешки, въпреки че тази, боя се, може и да се окаже фатална за делото ни. Все пак, не сме се предали напълно. И още можем да поправим вредата, която — разбира се, с добри намерения — сте успели да нанесете.
	Той отметна наметалото си и извади друга наметка с качулка.
	— Мрачните рицари тъпчат безнаказано земите на свещената ни столица. Наблюдавах влизането им. Видях жената. Видях как хората в града… особено младите… попадат под властта на нездравото й очарование. Сега не могат да видят истината. Задачата ни е да ги накараме отново да прогледнат. Облечете тази наметка, Силваношей. Ще излезем през тайния проход, който аз използвах и ще напуснем града в създалото се объркване.
	— Да напусна града? — Кралят се втренчи изумено в не го. — Но защо?
	Самар се канеше да отговори, но с надеждата да спаси първоначалния си план, го изпревари Кайрин:
	— Защото си в опасност, братовчеде — каза той. — Нима си мислиш, че Мрачните рицари ще ти позволят да останеш крал? Дори и да се получи така, ще бъдеш просто тяхна марионетка, като братовчед си Гилтас. Като крал в изгнание обаче, ще се превърнеш в силата, която отново ще обедини народа…
	„Да тръгна? Не мога да тръгна сега — каза си Силваношей. — Тя идва при мен. Приближава с всеки изминал миг. Може би тъкмо през тази нощ най-сетне ще я взема в прегръдките си. Не бих тръгнал, дори и да зная, че в този миг самата смърт е дошла да ме отведе.“
	Той се вгледа в Кайрин, а после и към Самар и не видя в тях приятели, а непознати, които крояха заговор срещу не го. Не възнамеряваше да им доверява живота си. Не можеше да се довери никому.
	— Казваш, че хората ми са в опасност — каза най-сетне. Той им обърна гръб и се взря през прозореца, сякаш наблюдаваше града отвъд него. В действителност търсеше нея. — Народът ми е в опасност, а вие искате от мен да избягам, да ги изоставя пред лицето на врага? Що за недорасъл крал ще бъда тогава, Самар?
	— Жив крал, Ваше величество — отвърна сухо генералът. — Крал, който мисли достатъчно за народа си, за да предпази себе си и него от гибел. Ще разберат. И ще уважат решението ви.
	Силваношей хвърли бегъл и изпълнен със студенина поглед през рамото си.
	— Грешиш, Самар. Майка ми побягна и никой не я разбра, никой не изпита уважение към нея. Вместо това я презират. Няма да допусна същата грешка. Благодаря ти, че дойде, Самар. Свободен си.
	Разтреперан и поразен от собствената си дързост, той отново се загледа невиждащо през прозореца.
	— Неблагодарен хлапак! — Генералът се давеше в злъчта на собствената си ярост и едва успяваше да произнесе правилно думите. — Ще ме последваш, дори ако трябва да те влача след себе си!
	Кайрин пристъпи между Самар и краля.
	— Сър, смятам, че е най-добре да тръгвате — каза със сведени очи и спокоен глас. Беше разгневен и на двама им, разгневен и разочарован. — Или ще бъда принуден да извикам стражата. Негово величество взе решение.
	Самар игнорира Кайрин и се втренчи заплашително в Силван.
	— Ще си тръгна. Ще се върна при майка ви. И ще й предам, че нейният син е направил благородна и героична саможертва в името на своя народ. _Няма_ да й кажа истината: че е останал от любов към една от вещиците на човеците. Не ще го чуе от мен, но от други. Ще научи и сърцето й ще бъда разбито. — Той хвърли наметката в краката на краля. — Вие сте глупак, млади човече. Не бих имал нищо против, ако безразсъдството ви причини единствено вашата смърт, ала за съжаление, то ще погуби всички ни.
	Той прекоси стаята с широка крачка и се насочи към тайния проход. Отметна завесата с такова ожесточение, че едва не я изтръгна от пръстените на корниза.
	Силваношей погледна унищожително Кайрин:
	— Не мисли, че не разбирам какво целиш. Искаш да ме премахнеш и сам да се възкачиш на трона!
	— Не можеш да мислиш подобно нещо за мен — отвърна тихо братовчед му. — Не е необходимо.
	Младият крал упорито се опита да го обори в съзнанието си, но така и не успя. От всички, които познаваше, единствен Кайрин изглежда хранеше някакви топли чувства и привързаност към него. Към самия Силваношей. Не към Негово величество, краля.
	Той се отдалечи от прозореца и взе ръката на братовчед си. В гласа му се долавяше изненадваща топлота:
	— Съжалявам. Прости ми. Толкова се ядосах, че не знаех какво говоря. Сигурен съм, че си имал добри намерения. — Той се загледа след Самар. — Зная, че и _той_ има добри намерения, но не разбира. Никой не разбира.
	Силваношей усети как го връхлита чудовищна слабост. Не беше спал от толкова дълго време, че дори не си спомняше откога. Щом затвореше очи, виждаше лицето й, чуваше нейния глас, долавяше допира на устните й, а сърцето му подскачаше, кръвта му заиграваше и не му позволяваше да заспи. Вместо това просто се взираше в мрака в очакване тя отново да се върне при него.
	— Догони го, Кайрин. Увери се, че на път за навън няма да му се случи нищо лошо. Не бих искал да пострада.
	Братовчед му безпомощно се вгледа в него, въздъхна, поклати глава и побърза да изпълни дадените нареждания.
	Силваношей се върна обратно при прозореца.


	7
	Пътуване по реката на мъртвите

	Всеизвестна и печална истина е, че злощастието на другите, колкото и ужасно да е то, винаги бледнее пред нашето собствено. Ако в този момент някой кажеше на Гатанко, че към елфите се е устремила армия от гоблини и хобгоблини, дракониди, наемници и убийци, гномчето щеше да се изсмее подигравателно и да завърти очи от досада.
	— Мислят си, че _имат_ неприятности? — би попитал той. — Ха! Значи трябва да ги напъхат в подводна лодка и да ги пуснат на дъното на океана в компанията на луда човешка жена, която настоява да следваш някакви си мъртъвци. _Ето_ какво значи да си имаш неприятности.
	А ако му кажеха, че неговият приятел, кендерът, който му бе помогнал най-сетне да намери начин да картографира Лабиринта от жив плет и по този начин да осъществи Мисията на живота си, понастоящем е в плен на най-могъщия магьосник в света в неговата Кула на Върховното чародейство, Гатанко просто би се подсмихнал презрително.
	— Значи кендерът си _мисли_, че е в беда? Ха! Защо не опита да обслужва съвсем сам подводна лодка, когато за това е нужен екипаж от двайсет души? Ето това наричам аз беда!
	В действителност подводната лодка работеше далеч по-добре с екипаж от един човек, понеже останалите деветнайсет така или иначе щяха да добавят допълнително ненужно тегло, да се пречкат и да дишат целия въздух, с който разполагаха. Пътешествието на лодката наистина бе започнало с екипаж от двайсет души още от връх Няма значение и бе завършило при Цитаделата на светлината. По някакъв начин обаче, останалите или се бяха загубили и забутали някъде, или пък бяха получили сериозни изгаряния, така че в крайна сметка, от обикновен пътник Гатанко се бе превърнал в единствен пътник с неограничени правомощия. Не знаеше абсолютно нищо за сложно устроените механизми и начина на задвижване на ВНК _Неразрушимия_, което пък без съмнение беше и основната причина плавателният съд все още да не е потънал.
	Подводната лодка бе построена във формата на голяма риба. Бяха използвали дърво, което я правеше достатъчно лека, за да плава, а след това бяха облицовали дървото с желязо, което пък й позволяваше да потъва. Гатанко знаеше, че има манивела, която трябва да завърти, за да кара плавателния съд да се движи напред, друга манивела, която го издигаше и трета, предназначена за спускане. Общият принцип му беше малко смътен, макар да си спомняше обясненията на един от гномите (може би покойният капитан), че манивелата в задната част задвижва перки, които се въртят като полудели и изблъскват кораба напред, че друга перка, но на дъното, запраща _Неразрушимия_ нагоре, а трета, на тавана — надолу.
	Също така знаеше, че заедно с въртенето, в задълженията му влиза постоянно да поддържа смазани определени предавки, или по-скоро нямаше абсолютно никакви колебания по този въпрос, понеже всички гноми още от рождение научават, че всяка предавка винаги и по всяко време трябва да бъде смазвана. Беше чувал, че съществуват и мехове, които напомпват въздух в подводната лодка, но тъй като нямаше представа как точно работят, реши, че ще бъде ако не научно, то поне разумно на всеки няколко часа да изкарва кораба на повърхността, за да попълват запасите си от свеж въздух. И понеже меховете така или иначе не работеха и никога не бяха работили, последното се оказа изключително добър ход.
	В началото на своето принудително пътешествие Гатанко попита Златна Луна защо е откраднала подводната му лодка, къде възнамерява да отиде и какво смята да прави, когато достигнат целта си. Именно някъде по това време Златна Луна бе направила стряскащото изявление, че следва мъртвите, че мъртвите я направляват и пазят, и че я водят през водите на Новото море към мястото, където трябва да бъде. А когато, съвсем логично, Гатанко се поинтересува защо мъртвите са я накарали да открадне именно неговата подводна лодка, тя бе отвърнала, че това е единственият начин, по който са можели да се измъкнат незабелязано от дракона.
	Гномчето положи усилия да заинтригува Златна Луна с начина на работа на кораба и дори да я подлъже да се потруди малко с манивелата, чието постоянно въртене не беше никак лесна работа. Най-малкото — поне мъртвите можеха да предложат помощта си, след като очевидно те бяха начело на пътуването и от тях зависеше всичко. Тя не му обърна внимание. Гатанко окончателно реши, че намира своята пътничка за изключително дразнеща личност и че на драго сърце би обърнал подводната лодка обратно към Лабиринта, с дракон или не, ако не съществуваше една-единствена печална подробност — при цялото си желание, така и не бе открил как да накара кораба да завива. Знаеше единствено да го придвижва нагоре, надолу и напред.
	Нито пък, както се оказа, да го накара да спре, като по този начин, без да иска, откри съвсем ново и трагично значение на възклицанието „Земя!“.
	Дали поради чиста случайност или заради вещото ръководство на мъртвите, _Неразрушимият_ все пак успя да избегне директен сблъсък или засядане на някой риф. Вместо това корабът заби нос на един пясъчен плаж и остана неподвижен, докато перките му продължаваха да се въртят като полудели, кълцайки на парчета медузи и мекотели, изхвърляйки пяна, пясък и морска вода и хвърляйки в ужас всички случайно мярнали се наоколо птици.
	Финалният сблъсък, макар и доста неприятен, не се оказа фатален за пътниците на подводната лодка. Двамата се разминаха само с по няколко натъртвания и порязвания. Последното не важеше за _Неразрушимия_.
	Златна Луна стоеше на пустия плаж и дишаше свежия морски въздух с пълни гърди. Въобще не обръщаше внимание на порязванията по ръцете или синините на челото си. Странното й ново тяло имаше способността да се лекува само със забележителна бързина. Само още няколко мига и кръвта щеше да спре, раните да се затворят, а синините — да избледнеят и изчезнат. Разбира се, болката от нараняванията нямаше да изчезне — нея щеше да продължи да чувства с другото си старо и слабо тяло на възрастна жена.
	Ала, макар да не харесваше новото тяло, което, без дори да е пожелала, беше получила в нощта на ужасната буря, постепенно осъзнаваше, че силата и енергията му й бяха добре дошли в нуждата да последва мъртвите до мястото, накъдето я водеха. Възрастната Златна Луна едва ли би стигнала толкова далеч, тъй като вече се намираше близо до смъртта — телом и духом. Може пък това да беше и причината, поради която Първата учителка единствена от всички други успяваше да съзре мъртвите: сега беше по-близо до тях, отколкото до живите.
	Бледата река на мъртвите протичаше над обветрените дюни и се носеше все на север. Дългите зеленикавокафяви треви из пясъците се поклащаха леко от преминаването им. Златна Луна вдигна полите на бялата роба, която я отличаваше като Мистик от Цитаделата на светлината, и се приготви да потегли.
	— Чакай! — извика Гатанко, който през цялото време се бе взирал със зяпнала уста към разрушенията по _Неразрушимия_. — Какво правиш? Къде отиваш?
	Тя не му отговори, просто тръгна напред. Ходенето беше трудно. На всяка крачка затъваше в ситния бял пясък. Робата допълнително затрудняваше движенията й.
	— Не можеш да ме оставиш — заяви Гатанко. Той махна с омазана в масло ръчичка. — Изгубих маса време да те прекарам през Новото море, а сега корабът ми е счупен. Как според теб да се върна обратно към Мисията на живота си и да продължа да картографирам Лабиринта от жив плет?
	Златна Луна спря и се обърна. Гномчето не изглеждаше никак добре. Косата му бе разрошена, брадата — невчесана, а лицето му беше пламнало от праведен гняв и възмущение, без да споменаваме за лекетата от смазочно масло и кръв.
	— Благодаря ти, че ме доведе — издигна глас тя, за да надвика брулещия вятър и шума от разбиващи се вълни. — Съжалявам за твоята загуба, но не мога да сторя нищо, за да ти помогна. — Жената погледна на север. — Пътят ме зове. Нямам време за губене тук или където и да е на друго място. — Отново се взря в гнома и добави с омекнал глас: — Не бих искала заради мен да останеш съвсем сам. Ако искаш, можеш да дойдеш.
	Гатанко погледна първо нея, а после и _Неразрушимия_, който определено не беше защитил името си. Дори и на него, обикновения пътник, му беше ясно, че поправката ще продължи дълго и ще струва скъпо, а и като се вземеше предвид фактът, че така и не бе разбрал как работи подводната лодка, без съмнение ремонтът щеше да го изправи пред непреодолими технически трудности.
	— Пък и — рече си поободрено — съм сигурен, че собственикът я е застраховал и ще бъде напълно компенсиран за понесените щети.
	Последното предположение беше доста оптимистично. Някой би добавил и нереалистично, доколкото Гилдията по ЗастраховкиИсковеИзкупуванеПродаванеНаПраваСблъсъциЗлополукиОсакатяванияПожариНаводненияДругиБезСлучаитеКогатоБоговетеИматПръст дори и веднъж в цялото си съществуване не бе изплатила обезщетение по някой иск, въпреки че след края на Войната на Хаоса към нея бяха завалели обвинения и съдебни дела, целящи да я накарат да признае, че БезСлучаитеКогатоБоговетеИматПръст вече не се брои, след като всички знаеха, че боговете отдавна ги няма. Дори и по този начин делата първо трябваше благополучно да преминат през съдебната система на гномите, но беше сигурно, че никое от тях няма да приключи в рамките на естествената продължителност на живота на ищците, а ще бъде предавано от поколение на поколение, додето най-сетне обслужването на съдебните такси не стигне до задънена улица с финансовия крах на цели династии от заинтересовани.
	Гатанко имаше съвсем малко лични вещи, които бързо изрови от останките на кораба. Най-ценното — своята карта на Лабиринта — така и не бе успял да вземе със себе си. Беше напълно уверен обаче, че картата ще бъде счетена за Чудото на Всички Чудеса, а следователно и внимателно съхранена на възможно най-сигурното място в Цитаделата на светлината.
	Единствената принадлежност, която успя да спаси от кораба, беше един нож, собственост на покойния капитан. Самият нож беше забележителен с това, че към него бяха прикачени всякакви инструменти, вършещи работа почти за всичко. Можеше да отвори бутилка вино, да ти каже в коя посока е север и дори да счупи черупката на стрида. Единственият му недостатък беше, че човек не можеше да отреже нищо с него, тъй като му липсваше острие (на изобретателя очевидно му бе свършило мястото), но това беше дребно неудобство в сравнение с ценната възможност да подстрижеш космите в носа си.
	Гатанко мушна ножа в омазаните си с мастило и смазка дрехи и зацапа по плажа, като непрестанно се пързаляше и падаше. Спря само веднъж, за да хвърли последен поглед към _Неразрушимия_. Подводната лодка приличаше на изхвърлен от вълните кит и вече изчезваше под пясъка.
	После гномчето отново тръгна подир Златна Луна, която следваше реката на мъртвите.


	8
	Балансов отчет

	Пет дни след атаката на Берил срещу Цитаделата на светлината, пет дни след свалянето на щита над Силванести и пет дни подир навлизането на войските на драконесата в кралството Квалинести, лорд Таргон седеше зад писалището си и разглеждаше докладите, които неспирно се стичаха към него от всички части на континента Ансалон.
	В началото сведенията, изпратени от Малис, му се сториха приятни. Чудовищната драконеса Малистрикс, която всички признаваха за неоспорим владетел на Ансалон, бе приела донесението за агресивното поведение на своята братовчедка доста по-добре, отколкото Таргон дори си бе мечтал. Естествено, че Малис беше побесняла и наговорила какво ли не, ала в края на краищата бе излязла със становището, че всяко по-нататъшно действие на Берил отвъд Квалинести ще бъде прието като директна заплаха, с която драконесата ще се разправи бързо и безжалостно.
	Колкото повече мислеше върху последното обаче, толкова повече му се струваше, че трябва да преразгледа първоначалната си реакция. Малистрикс беше прекалено сговорчива и бе приела новините твърде спокойно. Със сигурност гигантската червена драконеса кроеше нещо и каквото и да бе то, без съмнение щеше да се окаже с катастрофални последици. Поне за момента тя оставаше в бърлогата си, явно доволна от факта, че той е изявил желание да се справи със ситуацията. Което пък той наистина възнамеряваше да стори.
	Според докладите, в пристъп на наранено честолюбие Берил беше превърнала Цитаделата на светлината и кристалните й куполи в купчина натрошено стъкло. Така твърдяха шпионите на Таргон, които от първа ръка свидетелстваха, че деянието й е било продиктувано от неспособността й да открие безценния магически артефакт. От неизмерими загуби в човешки животи ги беше спасил единствено факта, че преди да се разбеснее, Берил бе изпратила наземни отряди от дракониди, които лично да издирят и безценния предмет, и магьосника, който го притежаваше.
	Отсрочката бе дала достатъчно време на местните жители да избягат във вътрешността на острова. По този начин и самите агенти на Таргон, които междувременно се бяха подвизавали с фалшиви самоличности в Цитаделата с надеждата да открият защо магическите им способности са започнали да отслабват, бяха успели да оцелеят достатъчно дълго, за да му изпратят докладите си. Берил бе напуснала битката рано, оставяйки черната работа на червените си любимци. Драконидите пък бяха последвали жителите на острова в бягството им, само за да срещнат ожесточената съпротива на Соламнийските рицари и местните племена. В крайна сметка драконидите бяха понесли тежки загуби.
	Таргон не харесваше драконидите, така че загубите им не го интересуваха.
	— Следващият доклад — каза той на ординареца си.
	Помощникът му извади поредния пергаментов свитък:
	— Съобщение от наместник Медан, милорд. Наместникът се извинява за забавянето в отговора си, но твърди, че вестоносецът ви е претърпял неприятна злополука. Летял към Квалиност, когато грифонът му внезапно обезумял от ярост и го атакувал. Успял е да достави писмото ви, но по-късно е умрял от раните си. Наместникът заявява, че ще изпълни заповедите ви и ще предаде Квалиност на Берил заедно с Кралицата майка, която е задържал в плен. Освен това е разпуснал Сената и е арестувал всички сенатори ведно с Водачите на Дома. Канел се е да задържи и крал Гил тас, но са успели да измъкнат младежа буквално под носа им и в момента го укриват. Докладва, че армията на драконесата среща съпротива от силите на елфите и това забавя придвижването й, но загубите са незначителни.
	— Ако новините са верни, значи имаме повод за радост — произнесе намръщено Таргон. — Никога не съм имал доверие на Медан. В миналото беше един от любимците на Ариакан. Това е и причината, поради която го назначих за наместник на Квалинести. Напоследък Берил все по-често ми повтаря, че е станал повече елф, отколкото човек, че отглеждал цветя и по цял ден свирел на лютня.
	— И все пак засега държи положението под контрол, милорд — напомни му ординарецът, като надникна иззад свитъка в ръцете си.
	Таргон изсумтя.
	— Ще видим. Изпрати писмо до великата зелена кучка, че Квалиност е неин и че се надявам да го остави такъв, какъвто го е заварила. Приложи балансовия отчет на приходите ни от столицата за последната година. Това трябва да я убеди.
	— Да, милорд — отвърна помощникът и си записа нещо.
	— Някакви новини от Санкшън? — полюбопитства с примирен тон Господарят на Нощта, сякаш искаше да подчертае, че ако има, изненадата ще бъде пълна.
	Добре укрепеният Санкшън, разположен на западните брегове на Новото море, контролираше главните пристанища в тази част на Ансалон. По време на Войната на Копието градът бе изпълнявал функцията на главна крепост на драконовите повелители, но понастоящем беше в ръцете на мистериозен чародей на име Хоган Примката. Смятайки, че действа самостоятелно, Мрачните рицари бяха хвърлили големи усилия да го убедят да работи съвместно с тях, за да получат така необходимото им пристанище в Санкшън. А за да улеснят решението му, пък и защото бяха наясно, че Соламнийските рицари също се трудят по въпроса, от Ордена на Рицарите на Нерака бяха поставили града под обсада, която се проточваше от месеци насам. Единственият по-сериозен опит на соламнийците да я разкъсат бе осуетен от тази Мина, която току-що бе завладяла Силванести. Таргон предполагаше, че вероятно трябва да й бъде благодарен, задето е спасила положението. И щеше да й бъде два пъти по-благодарен, ако в действителност й беше дал пряка заповед да го стори.
	— Санкшън все още е под обсада, милорд — отговори ординарецът, докато разлистваше най-долните листове от купчината. — Командващите офицери се оплакват, че не разполагат с достатъчно хора, за да го превземат. Настояват, че ако силите на генерал Дога не са били отклонени към Силванести, градът отдавна е щял да падне в ръцете ни.
	— Да, а аз съм блатно джудже — отвърна презрително Таргон. — Веднага щом осигурим Силванести, ще се разправим и със Санкшън.
	— Колкото до Силванести, милорд — върна се към върха на купчината помощникът му и извади един лист. — Разполагаме с доклада от разпита на пленените елфи. Тримата — двама мъже и една жена — са членове на така наречения „кират“, нещо като граничен патрул, струва ми се.
	Той му подаде сведенията. Непосредствено след падането на Силванести Господарят на Нощта бе наредил на Дога да залови неколцина елфи и да ги изпрати в Джелек за разпит. Таргон прегледа доклада набързо. Веждите му се повдигнаха изумено, след което отново се сключиха начумерено. Не можеше да повярва на написаното, така че отново препрочете онова, което вече знаеше.
	Той се втренчи в ординареца:
	— Запознат ли си? — попита.
	— Да, милорд — отговори помощникът.
	— Това момиче е лудо! Напълно побъркано! По-лошо, мисля, че дори не е на наша страна! Да _лекува_ елфите? Да _лекува проклетите елфи_!
	Таргон вдигна листа и зачете на глас:
	— „В този момент я следват тълпи от млади последователи. Елфите са наобиколили двореца, където е отседнала, и очакват появата й.“ И това: „Успяла е да прелъсти крал Силваношей, който на всеослушание е заявил, че възнамерява да се ожени за нея. Новините силно са разгневили майка му Алхана Звезден бриз. Тя е направила опит да го убеди да напусне столицата, преди Мрачните рицари да са я превзели. Твърди се, че Силваношей е напълно заслепен от Мина и е отказал да избяга.“
	Той хвърли разгневено листа на земята.
	— Това не може да продължава повече. Мина е заплаха за нас. Трябва да я спрем.
	— Може да се окаже трудно, милорд — каза ординарецът. — От доклада на Дога ще откриете, че генералът одобрява и се възхищава от всичко, което тя прави. Омаяла е и него. Хората му са започнали да й се подчиняват. Отбележете и че сега Дога подписва писмото си „От името на Единия Бог“.
	— Тази Мина ги е омагьосала. Щом изчезне, отново ще си възвърнат здравия разум. Но как да се отървем от нея? Проблем. Не бих искал частите на Дога внезапно да се обърнат срещу мен…
	Таргон отново вдигна доклада и го препрочете. Този път по устните му плъзна усмивка. Остави листа, облегна се в креслото и започна да планира. Цифрите, помисли си, се подреждаха идеално.
	— Затворниците елфи живи ли са още? — попита внезапно.
	— Да, милорд. Отчели са вероятността да ви потрябват.
	— И казваш, че между тях имало и една жена?
	— Една, милорд.
	— Отлично. Мъжете не ми вършат повече работа. Нека екзекуторът ги ликвидира както намери за добре. Доведете ми жената. Ще ми трябват перо и мастило — погрижете се да го приготвят от някакви горски плодове, или както там го правят елфите. Ще имам нужда също и от свитък по техен образец.
	— Струва ми се, че разполагаме с няколко в залата с подаръците, милорд.
	— Донеси ми най-евтиния. И най-накрая искам това. — Таргон начерта една скица и я подаде на ординареца.
	— Да, милорд — отговори мъжът, като за миг остана вгледан в нарисуваното. — Ще се наложи да го изработим на ръка.
	— Естествено. Отново по образец на елфите. Подчертай последното. И — допълни Господарят на Нощта — очаквам от теб разходите да бъдат сведени до минимум.
	— Естествено, милорд — кимна помощникът му.
	— Когато заложа инструкциите си в ума на елфидата, искам да я отведете и спуснете близо до Силваност. Разпореди се някой от вестоносците да се подготви за отлитане.
	— Разбирам, милорд.
	— Още нещо — сети се Таргон. — По някое време в близките две седмици смятам сам да отпътувам за Силванести. Нямам представа кога, така че се погрижи всичко да бъде готово.
	— Но защо ви е да ходите там, милорд? — попита сепнато ординарецът.
	— Протоколът ще изиска присъствието ми на погребението — отговори Господарят на Нощта.


	9
	Пръстенът на сълзите

	Силванести беше окупирана страна, а Силваност — окупиран град. Най-ужасните кошмари на елфите се сбъдваха наяве. Именно срещу подобен род катастрофи бяха дали разрешението си щитът да бъде издигнат над главите им. Ала вместо това, като зловещо въплъщение на собствените им страхове и недоверие към света, щитът съвсем бавно беше започнал да изсмуква силите и живота им. А когато магическата бариера все пак бе свалена, светът, под формата на войници и Мрачни рицари, беше нахлул в Силванести. Изтощени и болни, елфите просто капитулираха и предадоха града си на своя най-зъл враг.
	Членовете на кирата предвиждаха най-лошото. Говореха за лагери за роби, плячкосване и пожарища, за мъчения и убийства. Подканяха елфите да се бият, додето смъртта не вземе всеки един от тях. По-добре да умрем свободни, казваха от кирата, отколкото да живеем като роби.
	Измина седмица и нито един от жителите на Силванести не бе извлечен от дома си, за да бъде убит или изтезаван. Никой не пронизваше бебета на върха на копието си. Никой не изнасилваше жени и не ги оставяше да умрат в калта. Мрачните рицари дори не навлязоха в Силваност. Вместо това се разположиха на лагер пред стените му, на бойното поле, където преди това се бяха сражавали, а Мина бе паднала в плен. Първата заповед, която войниците й получиха, беше не да опожарят до основи столицата, а да изгорят трупа на дракона Циан Кръволок. Един малък отряд от рицари дори влезе в битка, за да прогони група навлезли в незащитените земи на елфите великани, които, въодушевени от падането на щита бяха направили опит да нахлуят в страната. Мнозина сред по-младите от елфите наричаха Мрачните рицари свои спасители.
	Деца биваха излекувани и сега играеха под ярките слънчеви лъчи, на поляни, покрити със зелена трева. Жените се разхождаха из градините си и откриваха радост в цветята, които преди бяха чезнали под пагубното влияние на щита. По улиците крачеха мъже — свободни и неоковани. Кралят Силваношей си оставаше владетел. До Водачите на Дома се допитваха по всички въпроси. Един по-невнимателен страничен наблюдател лесно можеше да заключи, че не елфите, а Мрачните рицари бяха тези, които са капитулирали.
	Да се каже, че от кирата бяха разочаровани, би било несправедливо. Неговите членове бяха верни на народа си и се радваха — а повечето даже изпитваха благодарност, — че поне засега кървавата баня, която предвиждаха, не се е състояла. Някои от по-възрастните от граничните патрули твърдяха, че случващото се с елфите е по-лошо. Те не харесваха приказките за новия Един Бог. И нямаха доверие на Мрачните рицари, които според тях не бяха и наполовина толкова миролюбиви, колкото изглеждаха на пръв поглед. До кирата достигаха слухове за техни другари, които са били заловени и мистериозно отвлечени на гърбовете на сини дракони. За изчезналите така и не се чуваше нищо повече.
	Алхана Звезден бриз нахлу заедно с частите си през границата на Силванести веднага щом щитът падна и понастоящем се намираше в териториите северно от столицата. Никога не се задържаха на едно и също място задълго и постоянно сменяха разположението на своя лагер, като прикриваха грижливо следите си и се сливаха незабележимо сред дърветата, които много от тях, включително и Алхана, някога така добре бяха познавали и обичали. Тя не се страхуваше, че могат да ги открият. Петте хиляди войници на рицарите и бездруго правеха всичко възможно да задържат Силваност. Командирът им щеше да постъпи глупаво, ако раздели частите си, за да се впусне из непознати територии в преследване на елфи, които са били родени и отгледани из околните гори. Все пак Алхана бе оцеляла толкова дълго, само защото никога не правеше компромиси с безопасността си, така че силите й си оставаха в постоянно движение.
	Не минаваше и ден, без да пожелае да види отново сина си. По цели нощи стоеше будна и кроеше планове за проникване в Силваност, където животът й щеше да бъде изложен на немислими рискове и от страна на Мрачните рицари, и от тази на собствения й народ. Познаваше града и палата добре, понеже там бе родният й дом. Нощем плановете й изглеждаха разумни и тя се заричаше да ги осъществи още на другия ден. Ала щом на сутринта изложеше всичко пред Самар, генералът безпогрешно намираше всеки пропуск и съвсем ясно й посочваше до една опасностите, които я грозят. Винаги печелеше спора, не защото Алхана чувстваше страх за живота си, но понеже се боеше действията й да не навредят на Силваношей. От кирата редовно я уведомяваха какво се случва в столицата. Така тя наблюдаваше, чакаше и агонизираше, и заедно с всички останали елфи се разкъсваше от предположения какво ли са намислили Мрачните рицари.
	На всички тях — на кирата, на Алхана и на Самар — им се струваше възможно народът на Силванести още веднъж да е попаднал под зловредното влияние на сън, подобен на прекарания по време на Войната на Копието. С тази разлика, че сега сънят се случваше наяве и единственият начин да се пребориш с него бе да се изправиш срещу онези, които го сънуваха. Не им оставаше нищо друго, освен да се подготвят за деня, когато сънят ще свърши, а сънуващият ще се събуди в кошмарната реалност.
	Генерал Дога и неговите войници лагеруваха извън Силваност. Мина и рицарите й се бяха преместили в Кулата на звездите, присвоявайки си едно от крилата на голямата сграда, някога принадлежало на покойния генерал-губернатор Конал. Всички елфи знаеха, че кралят им е влюбен в Мина. Историята за чудодейното възвръщане от смъртта на Силваношей отдавна вече беше превърната в песен, която се пееше от младежите навред из страната.
	Никога дотогава елфите не бяха приемали тъй спокойно възможността за брак на някой от техните с жена или мъж от расата на човеците. Самата Алхана Звезден бриз бе обявена за мрачен елф, само защото се бе омъжила за „външен“, за един квалинести. И все пак, онези, които бяха горе-долу на една и съща възраст със Силваношей, по някакъв начин бяха започнали да изпитват обожание към Мина. Водачката не можеше да излезе на улицата, без моментално да бъде наобиколена от желаещи да я видят или докоснат. Палатът беше обкръжен денонощно от младежи, чието единствено желание бе да я зърнат поне за миг. Всички бяха страшно поласкани, че тя обича техния крал и уверено очакваха всеки момент сватбата да бъде обявена.
	Силваношей също разчиташе на това. Мечтаеше как Мина влиза в двореца и бива въведена в тронната зала, където той я очаква в цялото си кралско великолепие. В тези мечти тя се хвърляше с радост и обожание в ръцете му. Но от последната им среща бяха минали цели пет дни. До този момент тя дори не бе поискала да се срещне с него. Веднага щом пристигна, Мина се насочи право към покоите си и оттогава не ги беше напускала.
	Пет дни, в които нито говори, нито се среща с нея. Измисляше й всевъзможни оправдания: Вероятно тя просто се боеше да дойде при него, страхуваше се, че войниците й няма да я разберат. Може би тъкмо същата нощ се канеше да го посети, да заяви любовта си и да го закълне да пази връзката им в тайна. Силваношей прекарваше нощите си в будуване, но тя отново не идваше, а мечтите му започваха да изсъхват като букета от рози и теменуги, които лично бе набрал от градината за нея.
	Пред Кулата на звездите младите елфи скандираха името на Мина. Думата, която само преди няколко дни галеше ушите му, сега го пронизваше отново и отново. Изправен пред прозореца и вслушан в отекващата горчива празнина в сърцето си, Силван най-после взе решение.
	— Отивам при нея — каза той.
	— Братовчеде… — започна Кайрин.
	— Не! — пресече отведнъж укорите, които знаеше, че ще последват. — Достатъчно дълго се вслушвах в теб и тези глупаци, които наричат себе си съветници! „Тя трябва да дойде при вас“, казвахте. „Ще бъде под достойнството ви да отидете лично, Ваше величество.“ „Вие сте този, който й оказва честта.“ „Поставяте се в неизгодна ситуация.“ Е, грешите. Всички до един. Премислих всичко. Мисля, че разбирам къде е проблемът. Мина иска да дойде при мен, но офицерите й не позволяват. Онзи огромен, мускулест минотавър и останалите. Може даже да я държат затворена против волята й.
	— Братовчеде — повтори внимателно Кайрин, — Мина се разхожда по улиците на града, влиза и излиза от двореца, когато пожелае. Говори свободно с офицерите си и от онова, което чувам, дори тези с най-висок чин й отстъпват във всичко. Признай го най-сетне. Ако иска да се видите, ще дойде сама.
	Силваношей вече се обличаше в най-хубавите си дрехи и или се преструваше, или наистина не го слушаше. Кайрин усети как сърцето му се свива от мъка. С все по-голямо безпокойство следеше как това странно момиче обсебва Силван. Още от самото начало беше предположил, че Мина използва краля, за да постигне собствените си цели, макар че нямаше никаква представа какви могат да бъдат те. Една от причините, поради които искаше да отведе Силваношей в гората при силите на съпротивата, бе, че се надяваше по този начин да го отдалечи от нея, да разкъса смъртната й хватка. Планът му се беше провалил. Кайрин вече не знаеше как да постъпи.
	Силван бе изгубил апетита си напълно. Беше отслабнал. Нощем не спеше, но скачаше при всеки шум с надеждата, че това е тя и дългоочакваната им среща ще се състои. Дългата му коса бе изгубила блясъка си и висеше на кичури. Младежът гризеше ноктите си почти до живеца. Мина лекуваше елфите и ги възвръщаше към пълноценен живот, ала едновременно с това убиваше техния крал.
	Облечен в кралската си мантия, позлатен от главата до петите, Силваношей вече беше готов да напусне покоите си.
	Независимо, че постъпката му вероятно би била счетена за непоправима дързост, и с риск да бъде порицан, Кайрин все пак направи един последен опит да го възпре:
	— Братовчеде — произнесе меко и с привързаността, която изпитваше от дъното на душата си, — не го прави. Не се унижавай. Опитай се да я забравиш.
	— Да я забравя — изсмя се глухо кралят. — Все едно да ми предложиш да забравя да дишам!
	Той отблъсна ръката на братовчед си и излетя през вратата. Позлатената мантия се вееше около слабото му тяло.
	Кайрин го последва с нарастващо безпокойство. Придворните се покланяха, когато младият крал ги подминаваше, като не един и двама от тях направиха опит да привлекат вниманието му. Силван не ги забелязваше. Той прекоси почти целия дворец и навлезе в крилото, където се бяха настанили Мина и нейните рицари. В пълна противоположност с оживените части от Кулата, които обитаваше той, крилото на Мина беше смълчано и празно. Пред една затворена врата стояха на пост двама рицари. Щом го забелязаха, те почтително отдадоха чест, но не се отдръпнаха от пътя му.
	Силваношей им хвърли заплашителен поглед.
	— Отворете вратата — нареди той.
	Рицарите не помръднаха.
	— Дадох ви заповед — произнесе Силван, като се изчерви така, все едно някой беше облял бледото му лице в кръв.
	— Съжалявам, Ваше величество — отвърна единият, — но имаме заповед да не допускаме никой.
	— Аз не съм _никой_! — потрепери гласът на младежа. — Аз съм крал. Това е моят дворец. Всички врати са отворени за мен. Изпълнявайте!
	— Братовчеде — приближи се притеснено Кайрин, — моля те, ела.
	Внезапно вратата се отвори. В очертанията й застана минотавърът. Рогатата му глава се издигаше почти до позлатената рамка. Наложи му се да се наведе, за да премине.
	— Каква е тази врява? — поиска да узнае гръмовно. — Пречите на командира.
	— Негово величество умолява да получи аудиенция при Мина, Галдар — обясни един от рицарите.
	— Не, не моля! — каза разгневено Силваношей. Той се втренчи унищожително в изпречилия се на пътя му минотавър. — Отдръпни се. _Ще_ говоря с нея. Не можете да я държите заключена и далеч от мен!
	Кайрин внимателно наблюдаваше рогатото създание и забеляза как за момент устните му се поколебаха, сякаш се канеше да се усмихне презрително, ала в последния момент минотавърът успя да се овладее и изражението му отново стана тържествено и сериозно. Той се поклони и отстъпи.
	— Мина — изрече, като се обърна. — Негово величество кралят на Силванести е дошъл да се срещне с теб.
	Силваношей нахлу в стаята.
	— Мина! — извика, а чувствата му извираха от гласа, устните, протегнатите ръце, от очите му. — Мина, защо не идваше при мен?
	Момичето седеше зад писалище, покрито със свитъци и карти, една от които понастоящем лежеше развита пред нея. Подвитите й краища бяха застъпени с кама и боен чук. За последен път Кайрин я бе зърнал в деня на битката с Циан Кръволок. Тогава тя носеше грубите дрехи на затворница и крачеше към собствената си екзекуция.
	Но се беше променила. Преди пет дни главата й бе обръсната, покрита с едва набола, мека като пух коса. Сега косата беше пораснала малко, бе гъста и леко накъдрена, опалена в червеникаво в лъчите, струящи през кристалните стъкла на прозорците зад гърба й. Върху плетената ризница на Рицарите на Нерака девойката носеше черна туника. Очите с цвят на кехлибар, които се взираха в Силван, изглеждаха студени и отдалечени и все още съдържаха в себе си бележките по картата, пътища и градове, хълмове и планини, реки и долини. Сега в тези очи нямаше място за младия крал.
	— Силваношей — произнесе след един безкраен миг, докато пътищата и градовете в златистите й очи съвсем бавно се замениха с неговия образ. — Простете ми, че не дойдох по-рано, за да отдам почитта си, Ваше величество, но бях изключително заета.
	Уловен в кехлибарените очи, кралят усети леко замайване.
	— Мина! Почитта си? Как изобщо можеш да говориш така пред мен? Обичам те, Мина. Мислех, че… Мислех, че и ти ме обичаш.
	— Обичам те, Силваношей — отвърна тя с такъв тон, все едно говореше на капризно дете. — Единият Бог те обича.
	Очите й не го изпускаха. Кехлибарът го поглъщаше, втвърдяваше се, не му позволяваше да помръдне.
	— Мина! — извика агонизиращо той и се хвърли към нея.
	Само за част от секундата минотавърът се озова пред него и измъкна меча си.
	— Силван! — изкрещя предупредително Кайрин, като го улови за рамото.
	Младежът най-сетне изгуби сили. Сътресението от преживяното бе твърде силно. Уловен за ръката на братовчед си, той рухна на пода, като едва не го повлече след себе си.
	— Негово величество не се чувства добре. Отведете го обратно в стаята му — каза Мина и добави състрадателно и поомекнало: — Предайте му, че ще се моля за него.
	С помощта на прислугата Кайрин успя да отнесе Силван в покоите му, минавайки през поредица от тайни галерии и стълбища, за да не види никой от придворните в какво жалко състояние се намира кралят им. Веднага щом стигнаха, младият крал се хвърли в леглото и повече не пожела да проговори никому. Кайрин остана дълго край него, поболян от тревога. И чака, додето с облекчение установи, че изтощението е надвило над скръбта и Силван е заспал.
	Мислейки, че сънят му вероятно ще продължи с часове, той реши също да си почине. Разпореди се никой да не безпокои Негово величество. Слугите спуснаха завесите и притъмниха спалнята. После излязоха на пръсти и затвориха вратата след себе си. Във всекидневната засвириха музиканти. Нежната мелодия щеше да успокои съня на владетеля на елфите.


	Силваношей спа тежко и като упоен в продължение на няколко часа, а когато се събуди, се почувства още по-уморен и разнебитен. Остана вгледан в сенките. Продължаваше да чува гласа й: _Бях заета, твърде заета, за да дойда… Ще се моля за теб_. Думите й бяха като добре наточена стомана и се врязваха в него всеки път щом си ги припомнеше. Повтаряше си ги отново и отново, а острието им се забиваше в сърцето и гордостта му. _Знаеше_, че го е обичала, но сега едва ли някой щеше да му повярва. Всички смятаха, че просто го е използвала и сега го съжаляваха така, както го съжаляваше и тя.
	Разгневен, неутешим, той отхвърли копринените чаршафи и бродираната пухена завивка и напусна леглото. Хиляди планове се бореха за надмощие в пламналия му ум. Планове да я спечели отново, планове да я унижи, благородни планове, в които вършеше нечувани подвизи, само за да не мисли за нея, а сетне и такива, в които се хвърляше в краката й и я молеше да го обикне отново. Откри, че никой от кроежите му не успокоява нанесените рани, че нито един не потушава ужасната болка.
	Крачеше напред-назад из стаята си, потънал в мисли. Пътят му минаваше покрай писалището, но беше толкова погълнат, че дори не забелязваше странния цилиндричен калъф върху него. Най-сетне — при двайсетото или двайсет и първото обръщане — един прашен слънчев лъч проряза цепнатината между завесите и освети достатъчно ярко калъфа, приковавайки вниманието му.
	Младежът спря озадачено. Същата утрин калъфът не беше там. Поне това можеше да твърди със сигурност. Не му принадлежеше, не носеше кралския герб, нито беше богато декориран, каквито бяха обикновено онези, които пренасяха писмата му. Всъщност дори изглеждаше малко износен, като от продължителна употреба.
	Веднага му хрумна необузданата мисъл, че навярно е на Мина. Идеята бе изцяло лишена от здрав разум, но когато някой е влюбен, всичко е възможно. Той посегна към него, ала за момент се поколеба.
	Силваношей може и да беше младеж, чезнещ от любов, но не се беше побъркал дотам, че да забрави уроците, научени по време на живота, изпълнен с непрестанно бягство от убийци, искащи да му го отнемат. Беше чувал за писма, които съдържат в себе си смъртоносни змии или изхвърлят отровен газ. Трябваше да повика някой от пазачите и да го накара да го отвори.
	— Но какво значение има? — запита се с горчивина. — Ако умра, значи ще умра. Тогава поне най-сетне ще се освободя от тези ужасни мъки. Но… може и да е от нея!
	Посегна и вдигна калъфа. Побави се само колкото да прегледа восъчния печат, но беше твърде зацапан и не успя да го разпознае. Счупи го в пристъп на безразсъдство и се забори с капака с разтреперани пръсти. Най-сетне го отвори с такава сила, че от калъфа излетя някакъв предмет, падна на килима и остана проблясващ на мястото си в светлината, бликаща между завесите.
	Наведе се и се втренчи изумено в него. Сетне го вдигна. Между палеца и показалеца си държеше пръстен — халка, инкрустирана с рубини във формата на сълзи. Вероятно дори кървави капки, ако човек си дадеше труда да даде най-точното определение. Личеше си, че изработката на пръстена е майсторска. Само занаятчиите на елфите притежаваха подобни умения.
	Сърцето му заби още по-бързо. Пръстенът идваше от Мина. Беше сигурен в това! Надникна в цилиндричния калъф и видя, че вътре има навито писмо. Остави пръстена на писалището и извади писмото. Още при първите прочетени думи усети как и малкото ручейче надежда, избликнало в сърцето му, отново пресъхва. Ала ето, че на надеждите му отново бе съдено да изригнат като всепоглъщащи пламъци. И колкото повече се вдълбочаваше в писмото, толкова по-силно се разгаряха те.

	Обични сине,
	Писмото ми ще бъде кратко, тъй като напоследък съм много болна. Вече се възстановявам, но все още съм твърде слаба, за да пиша. Ето защо една от прислужниците ми пише вместо мен. До нас достигнаха слухове, че си влюбен в момиче от расата на човеците. В началото се разгневих, ала болестта ме доведе тъй близо до смъртта, че нямаше как да не погледна на живота с по-други очи. Желая единствено твоето щастие, Силваношей. Този пръстен има магически свойства. Ако го дадеш на онази, която те обича, любовта й ще продължи вечно. А ако го дадеш на жена, която не те обича, той ще я накара да се влюби в теб със страст, която ще бъде равна на твоята.
	Вземи пръстена с благословиите ми, любими синко, и го дай на обичаната от теб заедно с моята целувка.

	Писмото бе подписано с името на майка му, макар подписът да не беше неин. Навярно го беше продиктувала на някоя от елфидите — някога нейни придворни, а сега просто приятелки. Не разпознаваше почерка, ала в това нямаше нищо чудно. За момент бе почувствал тревога от болестта на майка си, ала бързо се успокои, когато научи, че вече е по-добре. Радостта му обаче — щом прочете и препрочете указанията за свойствата на магическия пръстен — беше просто неописуема. Радост, която надхвърляше всичко, включително разума и логиката.
	Той вдигна безценната скъпоценност до устните си и я целуна. Сетне се впусна в планове за предстоящо празненство. Планове, с които да покаже на целия свят, че Мина обича него и само него.


	10
	Годежно празненство

	В Кулата на звездите царяха оживено вълнение и усилена подготовка. Негово величество Говорителят на звездите даваше голямо празненство в чест на Мина, спасителката на Силванести. По правило, поне за елфите, подобно празненство щеше да отнеме месеци приготовления, дни, прекарани в агония над списъка с гостите, седмици в уточнения с готвача, още седмици в аранжиране на масата и избор на най-подходящите цветя. Съвсем типично за младостта на краля е, твърдяха някои, че вместо да се вслуша в традициите, е наредил празненството да бъде готово в рамките на двайсет и четири часа.
	Министърът по протокола прекара цели два от тези безценни часове в напразни опити да убеди Негово величество, че подобен подвиг е отвъд възможностите на когото и да било. Кралят бе непреклонен, така че на министъра не му остана нищо друго, освен да впрегне цялата си воля и енергия и да се залови за работа.
	Кралската покана беше представена на Мина и тя я прие от свое и от името на офицерите си. Министърът едва не припадна от ужас. Елфите не бяха имали каквото и да е намерение да канят офицерите на Мрачните рицари на Нерака. Поне доколкото и най-възрастният сред народа на Силванести си спомняше, елфите никога не бяха споделяли вечерята си с някой от расата на човеците. Мина беше друго нещо. Вече я считаха за една от тях. Сред последователите й се ширеше мълвата, че даже имала елфическа кръв (фактът, че беше командир в армията на Мрачните рицари на Нерака, доста удобно се изплъзваше от умовете им). Самата Мина поддържаше този слух, като никога не се появяваше на публично място в черните дрехи на Ордена. Вместо това се обличаше в сребристобяло.
	Някъде по това време възникна спор. Помощникът на министъра по протокола настояваше, че по време на Войната на Копието, когато _дъщерята на Лорак_ — а това беше Алхана Звезден бриз, но тъй като я считаха за мрачен елф, името й не можеше да бъде произнасяно — се бе завърнала в Силваност, с нея бяха пристигнали и неколцина човеци. Не бяха останали никакви писмени сведения относно факта дали тя се е хранила с тях, ала се налагаше предположението, че се е случило. По този начин разполагаха с прецедент. Министърът по протокола възразяваше, че дори и да е имало такъв случай, то той е бил неизбежен по силата на злощастните времена, в които е възникнал, тоест храненето е било неофициално, а оттам можеше да се приеме и за несъстояло се.
	Колкото до идеята за присъствието на минотавъра, тя бе просто изключена.
	Министърът объркано намекна на Мина, че е напълно възможно офицерите й да се отегчат от задължителните церемонии и че вероятно ще им се сторят твърде дълги и еднообразни, след като никой от тях не говореше елфически. Нямаше да харесат храната, нито виното. Министърът изрази увереност, че ще им бъде далеч по-приятно да се хранят според обичая си — вън от стените на Силваност и в собствения си лагер. Негово величество с удоволствие щеше да се съгласи да им изпрати храна и вино, и така нататък.
	— Офицерите ми ще дойдат с мен — отвърна му тя. — В противен случай няма да дойда.
	Само при мисълта, че ще му се наложи да съобщи лично за отговора й на Негово величество, министърът реши, че храненето в компанията на човеци едва ли ще бъде чак толкова травмиращо. Генерал Дога, капитан Самювал, минотавърът Галдар и рицарите на Мина щяха да присъстват. Министърът по протокола можеше единствено да се надява, че минотавърът няма да сърба супата си прекалено шумно. Негово величество беше в прекрасно настроение. Веселието му се отразяваше на прислугата. Силваношей беше любимец на слугите. Бледността му напоследък се забелязваше от всички и предизвикваше големи тревоги, така че промяната в него бе добре дошла. Ако едно празненство можеше да го откъсне от потиснатостта, то тогава от тях се искаше да подготвят най-пищния пир, виждан някога в Силванести.
	Кайрин далеч не беше толкова доволен, колкото останалите. Единствен той забелязваше, че във веселието на младия крал има нотка на истеричност и че розовината по бузите му няма нищо общо с възвръщащото се здраве, а изглежда по-скоро като прогорена в бледата му кожа. Нямаше как обаче да разговаря на четири очи с него, тъй като Силваношей бе напълно погълнат от подготовката около голямото събитие — наглеждаше всички и всичко, за да бъде сигурен, че няма да има неприятни изненади и дори лично се бе нагърбил с избора на цветята за украса по масите. Освен това твърдеше, че няма време за разговори.
	— Ще видиш, братовчеде — каза Силваношей, като само за миг поспря лудешкото си суетене, сграбчи ръката на Кайрин и я стисна силно. — Тя ме обича. Ще видиш.
	Кайрин можеше само да стигне до заключението, че по някакъв начин Мина се е свързала с краля и му е разкрила любовта си. Това беше единственото разумно обяснение за рязката промяна в настроението на Силван, макар колкото повече да премисляше казаното от нея по-рано, толкова по-трудно му се струваше да повярва, че подобни жестоки думи могат да бъдат просто умела преструвка. Все пак Мина беше човек, а на елфите не им е съдено да разберат напълно поведението на човеците.
	Кралските угощения на елфите винаги се провеждаха на открито и в полунощ, под светлината на звездите. В старите дни, преди Войната на Копието, преди пристигането на Циан Кръволок и връхлитането на съня, в градината на кулата щяха да подредят редици и редици от маси, за да могат да се поберат всички членове на Дома на Краля. Мнозина благородници бяха намерили смъртта си в борбата срещу кошмарите. Още повече бяха измрели от пагубната болест, причинена от щита. Някои от оцелелите пък бяха отказали поканата — ужасна обида в лицето на краля. Или по-скоро щеше да бъде такава, ако Силваношей бе обърнал някакво внимание на отказа им, като единственият му отговор беше, че старите глупаци на никого няма да липсват. В крайна сметка сложиха само две дълги маси. По-възрастните елфи от Дома на Прислужника, които още пазеха в спомените отминалата слава на Силванести, плачеха, докато полираха деликатните сребърни прибори и подреждаха чупливия, по-тънък от черупка на яйце порцелан по фините като паяжина дантелени покривки на масите.
	Силваношей беше облечен и готов много преди полунощ и сега му се струваше, че часовете, оставащи до празненството, са натоварени на гърбовете на охлюви — толкова бавно отминаваха. Тревожеше се, че нещо може да се обърка напълно, въпреки че сам и цели осем пъти беше проверил масите, и дори се бе наложило да го разубеждават да не го прави за девети път. Нестройното свирене на музикантите му се струваше като най-сладкото нещо на света, понеже означаваше, че до полунощ остава едва час. Дори заплаши да удари плесница на министъра по протокола, който продължаваше да настоява, че кралят в никакъв случай не бива да се появява на угощението преди останалите гости. Получи се така, че Силваношей пръв се завтичаше да посрещне пристигащите, за да ги поздрави лично, за да ги очарова и обърка напълно.
	Носеше рубинения пръстен в себе си, прибран в украсена със скъпоценности кутийка, в кадифена торбичка, пъхната в синия му кадифен жакет под копринената риза. Проверяваше толкова често дали кутийката си е на мястото близо до гърдите му, че постепенно гостите със смущение започнаха да си задават въпроса дали младият крал не страда от болки в сърцето. Никой от тях не бе виждал Негово величество толкова радостен — не и от деня на коронацията насам, но постепенно веселието му зарази и тях и всички най-сетне забравиха напълно за страховете си.
	Мина се появи в полунощ и с това радостта на Силваношей стана пълна. Водачката носеше връхна дреха от бяла коприна — проста и без допълнителна украса. Единственото й украшение бе медальонът, с който никога не се разделяше — съвсем обикновен, без каквито и да е декорации по него. Тя също беше в приповдигнато настроение и побърза да поздрави познатите й елфи, като се обърна към всекиго по име, приемайки благословиите и благодарностите им, задето ги е излекувала. Изглеждаше поне толкова стройна, колкото и всяка друга елфида и почти толкова красива, твърдяха всички, което, поне за тях, беше един от най-големите комплименти, отправян към човешко същество.
	— Благодаря ви за указаната чест, Ваше величество — произнесе Мина, щом се приближи и се поклони пред Силваношей.
	Младежът не можеше да й позволи да му се кланя, така че взе ръката й и я накара да се изправи.
	— Иска ми се да имахме време за по-добра подготовка — отвърна. — Някой ден ще ти покажа истинска елфическа церемония. — _На нашата сватба_, пееше сърцето му.
	— Не заслужавам подобна почит — каза тя, като хвърли незаинтересован поглед към красиво украсените маси, нежните цветя и неизброимите свещи, озаряващи нощта. — Благодаря ви за тази вечер. Дълго очаквах и се подготвях за подаръка, който се каните да ми дадете. Надявам се да се покажа достойна за него — допълни тихо, почти с благоговение.
	Силван замълча поразено, почувствал как стаеното очакване от предстоящата чудна изненада изведнъж го напуска. Значението на думите й го порази. _Честта, която й указваше. Дълго чаканият подарък, който се канеше да й даде. Надяваше се да се покаже достойна_. Какво друго можеше да значи всичко това, освен че има предвид дара на любовта му?
	Той въодушевено целуна ръката, която тя му предложи. Вътрешно се заричаше след няколко часа да целува устните й.
	Музикантите спряха да свирят. Сребърните камбанки оповестиха, че вечерята е сервирана. Силваношей пое към почетните места на главната маса, повел Мина под ръка, за да я настани вдясно от себе си. Човеците и останалите елфи също заеха местата си, или поне така предполагаше, че се е случило. Не би могъл да бъде напълно сигурен, както в този момент едва ли би могъл да се закълне, че наоколо има някой друг, освен тях, че звездите са на небето и че земята е под краката им.
	Не виждаше нищо друго. Единствено Мина. Кайрин седеше точно срещу Силван и на няколко пъти се опита да го заговори, ала младият крал дори не го забелязваше. Той не пиеше вино, а изпиваше с очи Мина. Не се хранеше с плодове или сладки. Поглъщаше нея. Не бледата луна огряваше нощта, а тя. В сравнение с гласа й музиката звучеше грубо и недодялано. Кехлибарените й очи го поглъщаха. В този момент цялото му същество се къпеше в златисто вцепенение от щастие. Присъствието й му действаше опияняващо като вино от мед. В това пиянство Силваношей не би могъл да постави под въпрос каквото и да е. Самата Мина говореше оживено с околните и ги очароваше със свободния си елфически, с разказите за Единия Бог и чудесата, които богът твореше. Рядко казваше по някоя дума на младежа, ала погледът й неизменно го следеше и не топлота и любов имаше в него, а студенина и очакване.
	Последното лесно можеше да смути Силван, ала му беше достатъчно само да посегне и докосне кутийката до сърцето си, за да забрави за всичко останало.
	Момински свян, повтаряше си непрекъснато и се взираше в нея, додето тя говореше за този неин Един Бог, горд, че жената, която обича, се държи като равна с най-просветените сред елфите, подобно на неговия братовчед Кайрин.
	— Простете ми, че ще попитам нещо за този Един Бог, Мина — обади се почтително Кайрин.
	— Не само ви прощавам — отвърна тя с лека усмивка, — но ви подканям да го сторите. Не се страхувам от въпроси, макар някои да се боят от отговорите.
	— Вие сте офицер от Ордена на Мрачните рицари на Такхизис…
	— Нерака — поправи го Мина. — Ние сме Мрачните рицари на Нерака.
	— Както разбрах, Орденът е внесъл тази промяна след заминаването на Царицата…
	— По същото време, когато е изчезнал и богът на елфите Паладин.
	— Вярно — кимна мрачно Кайрин. — Макар обстоятелствата около заминаването на двамата да се различават. Все пак това не е от значение за въпроса, който искам да задам. В кратката си история Мрачните рицари винаги са считали елфите за своя най-зъл враг. И никога не са крили, че в плановете им влиза да отърват света от елфите и да заграбят земите им.
	— Кайрин — намеси се гневно Силваношей, — не мисля, че е уместно…
	Мина положи ръка върху неговата. Докосването й го жегна като пламък — обгарящ и едновременно с това притъпяващ сетивата.
	— Нека вашият братовчед говори, Ваше величество — каза тя. — Моля, сър, продължете.
	— Ето защо не разбирам защо завладявате земите ни… — той замълча, гледайки я остро.
	— … и ви оставихме живи? — довърши Мина.
	— Не само това — каза Кайрин, — но освен всичко друго лекувате болните ни в името на Единия Бог. Какво го е грижа този бог — богът на нашите врагове — за нас, елфите?
	Мина се облегна назад. Издигна кристалната си чаша с вино и я завъртя така, че светлината на свещите сякаш се разгоря още по-силно във виното.
	— Да кажем, че съм градоначалник. Зад стените на града има хиляди хора, които разчитат на моята защита. Да кажем, че в границите на този град има две могъщи фамилии, които се мразят и са в непрестанно съревнование. И дори са се заклели да се унищожат една друга. Враждата помежду им създава нестабилност в моя град. А сега си представете, че същият този град е изложен на опасност. Могъщи сили го заплашват и скоро ще превземат стените му. Какво се случва тогава? Ако двете фамилии продължат кавгата, градът със сигурност ще бъде превзет. Ала ако фамилиите се обединят и се споразумеят да се бият срещу враговете си рамо до рамо, бихме имали шанс да победим.
	— А общият ни враг е… кой? Великаните? — попита Кайрин. — Чувал съм, че някога са били ваши съюзници, но след известно време са се обърнали срещу вас…
	Мина клатеше глава.
	— И великаните ще познаят Единия Бог. И те ще се присъединят към сражението. Бъдете по-прям, сър — усмихна се окуражително тя. — Вие, елфите, винаги сте тъй учтиви. Не бива да се страхувате, че ще нараните чувствата ми.
	С нищо не можете да ме разгневите. Задайте въпроса, който таите в сърцето си.
	— Много добре тогава — заяви братовчедът на краля. — Вие сте отговорна за скорошното разкритие на самоличността на дракона сред нас. Вие сте отговорна за неговата смърт. Вие ни накарахте да съзрем истината за щита и вие ни помогнахте да си възвърнем живота, който можехте да ни отнемете. Нещо за нещо, казват някои. Услуга за услуга. Какво очаквате от нас в замяна? Каква е цената, която трябва да платим?
	— Служете на Единия Бог — каза тя. — Това е единствено то, което се иска от вас.
	— А ако изберем да не служим нему? — попита намръщено и мрачно Кайрин. — Тогава какво?
	— Единият Бог избира нас, Кайрин — произнесе Мина, вгледана в потрепващия пламък на свещите в чашата си. — Ние не избираме Единия. Живите му служат. Мъртвите — също. Особено те — прибави толкова тихо и с такъв стаен копнеж тя, че я чу само Силваношей.
	Взорът и необикновеното й изражение внезапно го вледениха.
	— Хайде, братовчеде — каза младият крал, като хвърли на Кайрин предупредителен и раздразнен поглед. — Да сложим точка на философските дискусии. От тях ме заболява главата. — Той даде знак на прислугата. — Още вино. Донесете плодове и сладки. Предайте на музикантите да засвирят отново. Да забравим за разговора — каза през смях към Мина.
	Кайрин повече не отвори уста. Вместо това остана на мястото си, вгледан разтревожено към своя братовчед.
	Мина не слушаше Силван. Очите й блуждаеха из тълпата. Изпитвайки ревност към всеки, който крадеше вниманието й от самия него, кралят бързо установи, че тя търси някого. Проследи движението на очите й и разбра, че се спират върху всеки един от нейните офицери. И всеки от тях й отвръща или с поглед, или — в случая с минотавъра — с едва доловимо поклащане на рогатата глава.
	— Не се тревожи за нищо, Мина — обади се Силваношей с леко напрегнат глас, за да й подскаже неудоволствието си. — Държанието на хората ти е отлично. Всъщност далеч по-добро, отколкото се надявах. Минотавърът счупи само една чаша, раздроби чиния и проби дупка в покривката на масата. Освен това се оригна толкова гръмогласно, че сигурно са го чули чак в Торбардин. Признавам, вечерта се оказа изключително успешна.
	— Дреболии — измърмори тя. — Толкова много дреболии. Всичко е тъй безсмислено.
	Внезапно тя хвана ръката му, но в действителност сякаш бе уловила самото му сърце. Очите с цвят на кехлибар се взряха в него:
	— Подготвям ги за онова, което ще последва, Ваше величество. Въобразявате си, че опасността е преминала, но грешите. Опасността ни дебне отвсякъде. Има такива, които се страхуват от нас и които желаят унищожението ни. Не бива да позволяваме на задоволството от леката музика и доброто вино да ни затваря очите. Така че напомням на офицерите си, че все още имат своите задължения.
	— Каква опасност? — попита вече обезпокоено Силван. — Къде?
	— Близо е — отвърна тя, привличайки го все по-навътре в кехлибара. — Много близо.
	— Мина — изрече Силваношей. — Щях да изчакам малко, преди да ти го дам. Бях си подготвил дори реч… — Той поклати глава. — Забравил съм всяка дума от нея. Не че има значение. Думите, които наистина искам да ти кажа, са в сърцето ми, и ти знаеш какви са те. Доловила си ги в гласа ми. И си ги виждала всеки път, когато сме се срещали.
	Младежът порови в жакета си и извади кадифената торбичка. Бръкна в нея, взе сребърната кутийка и я постави на масата пред Мина.
	— Отвори я — подкани той водачката. — За теб е.
	Тя се взира в кутийката в продължение на дълги секунди. Лицето й бе силно пребледняло. Младежът чу как от устните й се откъсва тиха въздишка.
	— Не се тревожи — повтори одрезгавяло той. — Не искам нищо в замяна. Не сега. Надявам се, че един ден сама ще ме обикнеш или поне, че ще изпиташ някаква привързаност към мен. Някой ден. Ако носиш този пръстен.
	Забелязал, че тя се колебае да отвори кутийката, Силваношей сам вдигна капачето.
	Рубините, с които беше инкрустирана халката, засияха в светлината на свещите като кървави капки — потекли от самото му сърце.
	— Ще го приемеш ли, Мина? — попита отчаяно той. — Ще приемеш ли този пръстен и ще го носиш ли заради мен?
	Тя протегна ръка — студена и непотрепваща.
	— Ще приема пръстена и ще го нося — отвърна. — Заради Единия Бог.
	Тя сложи халката на показалеца на лявата си ръка.
	Радостта на младежа беше безгранична. В началото се бе подразнил, че отново е вмъкнала този неин бог в разговора, но вероятно го правеше, за да получи благословията му. Силваношей нямаше нищо против и сам да се помоли на Единия Бог, да падне на колене, ако трябва, стига това да му дадеше любовта й.
	Зачака нетърпеливо за първите признаци от въздействието на магията на пръстена, зачака Мина да го погледне с обожание.
	Тя се взря в халката и я завъртя така, че рубините да проблеснат. В този миг за Силваношей не съществуваше никой друг. Никой, освен тях двамата. Хората на масата, хората на празненството, всички по света, бяха просто размазани петна от пламъчета на свещи, музика и аромат на гардении и рози. Всичко останало беше Мина.
	— Сега — произнесе в екстаз той — трябва да ме целунеш.
	Тя се наведе към него. Магията на пръстена действаше. Ръцете й го обгърнаха. Ала преди устните й да докоснат неговите, устата й се разтвори, сякаш се канеше да извика. Ръцете й го стиснаха сковано, очите й се разшириха ужасено.
	— Мина! — каза разтревожено Силван. — Какво ти е?
	Тя изкрещя. Устните й оформиха една-единствена дума. Опита се да проговори, ала гърлото й се стегна и тя започна да се задушава. Момичето обезумяло се опита да свали пръстена, ала в същия момент крехкото й тяло се разтърси от конвулсии и болезнени спазми. Девойката се хвърли към масата с разперени ръце, събаряйки чаши и чинии. От устата й излезе още един смразяващ и нечленоразделен, животински звук. Животът забълбука в гърлото й. Сетне просто остана неподвижна. Ужасяващо неподвижна. Очите с цвят на кехлибар гледаха немигащо. И обвинително се взираха в Силваношей.
	Кайрин се изправи. Действаше автоматично. Не разполагаше с готов план. Мислите му бяха напълно объркани, но най-важната от всички тях бе онази, че по някакъв начин трябва да осигури на Силван път за бягство. Почти веднага я изостави. С всички тези Мрачни рицари наоколо беше невъзможно. В този миг, макар и несъзнателно, Кайрин изостави Силваношей. Народът на Силванести вече беше негов народ и негова отговорност. Не можеше да направи нищо, за да спаси братовчед си. Опитите му да го стори се бяха провалили напълно. Но поне можеше да се опита да спаси народа си. Киратът трябваше да научи за случилото се, за да бъдат готови членовете му да предприемат необходимите мерки.
	Останалите елфи край тях бяха твърде шокирани, за да помръднат, прекалено зашеметени, за да осъзнаят напълно ситуацията. Времето забави ход и заедно с това напълно спря. Никой не си поемаше дъх. Никой не мигваше. Всички бяха замръзнали невярващо.
	— Мина! — извика в отчаяние Силван и посегна към нея.
	Изведнъж настана страшна суматоха. Офицерите на водачката нададоха гневни крясъци и се втурнаха през гостите, преобръщайки маси, разбивайки столове, изблъсквайки грубо всеки, който се изпречеше на пътя им. Елфите завикаха един през друг. Чуха се писъци. По-съобразителните вече теглеха съпрузите си към изхода на градината. Сред първите бе и Кайрин. Докато Мрачните рицари вече наобикаляха масата, където лежеше Мина, той хвърли един последен поглед към своя злощастен братовчед, след което, с натежало сърце и мрачни предчувствия, се изгуби в нощта.
	Нечия исполинска, покрита с кафява козина ръка улови младия крал за рамото и едва не премаза костите му. Минотавърът вдигна Силваношей с погрозняло и изкривено от ярост и скръб лице и го запрати настрани като някаква непотребна вещ.
	Младежът премина през една орнаментирана дървена решетка и се просна по гръб в дупката, в която се бе издигало Дървото на щита. Остана намясто, замаян и без дъх, след което видя пред себе си лица — мрачни човешки лица, чиито изражения подсказваха единствено гняв и желание за кръв. Хванаха го и го измъкнаха от дупката. Болката се стрелна през тялото му. Той простена. Навярно имаше нещо счупено. Може би всяка костица в тялото му беше счупена. Истинската болка извираше от разбитото му сърце.
	Рицарите завлякоха Силван обратно до празничната ма са. Минотавърът докосна шията на Мина.
	— Няма пулс. Мъртва е — каза с пяна на уста. Обърна се и заби треперещ пръст в младежа. — Ето нейният убиец!
	— Не! — изкрещя Силван. — Аз я обичах! Дадох й пръстена си…
	Минотавърът вдигна безчувствената ръка на Мина. Дръпна силно рубинената халка. После я размаха под носа на Силван:
	— Да, даде й го. Даде й отровен пръстен! Даде й пръстена, който я уби.
	От един от рубините се подаваше тънка игла. На върха й проблясваше капчица кръв.
	— Иглата се задвижва от пружина — обяви Галдар, като вдигна пръстена високо, така че всички да го виждат. — Когато жертвата докосне халката или я завърти около пръста си, иглата изскача и пронизва плътта, пращайки смъртоносната си отрова в кръвта. Обзалагам се — добави неумолимо, — че отровата е от съвсем същия вид, който използват елфите.
	— Не съм аз… — извика в агонията на скръбта си Силваношей. — Не е от пръстена… Не бих могъл…
	Той млъкна. Отново видя как Самар стои в покоите му. Самар, който знаеше всички тайни проходи в двореца, който се бе опитал да го принуди да избяга и дори не бе направил опит да прикрие омразата си към Мина. И все пак, почеркът от писмото беше на жена. Неговата майка…
	Ударът го накара да залитне. Беше дошъл от юмрука на минотавъра, но дори когато счупи челюстта му, Силван не усети нищо. Истинският удар идваше от познанието за собствената му вина. Обичаше Мина, а я бе погубил.
	Следващият удар го потопи в мрак.


	11
	Пробуждане

	С идването на зората звездите съвсем бавно започваха да избледняват. Ярките им точици изгасваха една по една, надмогнати от още по-яркия огън над Крин. Зората не носеше надежда за народа на Силванести. От смъртта на Мина бяха изминали един ден и една нощ. Генерал Дога лично бе издал заповед мерките за сигурност около столицата да бъдат затегнати, а портите й — затворени. Заради собствената им безопасност, на елфите бе заповядано да останат по домовете си, а и самите те не бяха възразили. По улиците крачеха патрули. Разнасяха се единствено звуците от пристъпващите тежко подковани ботуши и по някоя случайна, остро издадена заповед.
	В лагера на Рицарите на Нерака пред стените на Силваност тримата най-висши офицери се бяха събрали до командната палатка на Мина. Срещата им трябваше да се състои по изгрев. Тримата пристигнаха почти едновременно и сега се гледаха смутено и нерешително. Никой не искаше да пристъпи в празната палатка. Духът й все още се усещаше във вътрешността й. Мина присъстваше във всеки един предмет и това присъствие се долавяше още по-ясно в нейното отсъствие. Най-сетне Дога отметна платнището на входа със строго изражение и влезе вътре, последван първо от Самювал и чак тогава от Галдар.
	Щом се озоваха в палатката, капитанът запали една маслена лампа, за да прогони нощните сенки, които все още не искаха да напуснат мястото. Тримата се огледаха безрадостно. Въпреки че се бе преместила в палата, водачката предпочиташе да живее и работи сред войниците. Първоначалната й палатка, заедно с част от мебелировката, бяха останали в ръцете на великаните. Новата бе пъстра и изработена по елфически образец. Човеците бързо бяха решили, че подхожда повече на палячо, отколкото на военен предводител, но не можеха да не признаят, и то с възхищение, дори и да беше неохотно, че е лека, лесна за опаковане и издигане и че предпазва от природните стихии далеч по-успешно, отколкото палатките, с които запасяваха Мрачните рицари.
	Вътре имаше маса, заета от двореца, няколко стола и походно легло, където Мина понякога спеше, ако се наложеше да работи до късно. От празненството насам никой не беше влизал в тази палатка. Личните вещи на водачката стояха недокоснати по местата си. Върху масата бе простряна карта, изпъстрена с бележки с нейния почерк. Малки дървени блокчета и стрелки отбелязваха движенията на войски. Галдар незаинтересовано хвърли един поглед, решил, че това е карта на Силванести. Когато обаче установи, че съвсем не е така, въздъхна и поклати рогатата си глава. Източният край на света бе застъпен с очукано тенекиено канче, наполовина пълно със студен тарбиански чай. На северозапад същата функция изпълняваше разтопена свещ. Явно Мина бе работила едва ли не до последния момент преди празненството. Част от восъка на свещта се бе стекъл по картата, плъзгайки се през Новото море. Дълбоко в гърдите на Галдар нещо заклокочи. Той потърка зурла и отмести поглед.
	— Какво е това? — попита Самювал, като се доближи и също се взря в картата. — Проклет да съм — обади се след минутка. — Соламния. Изглежда ни чака дълъг път.
	Минотавърът се намръщи.
	— Път! Ха! Мина е мъртва. Лично проверих пулса й и не го долових. Нещо със сигурност се е объркало!
	— Тихо, може да ни чуят стражите — предупреди го капитанът, като се озърна към платнището на входа. Беше пристегнал кожените върви, но отвън стояха двама пазачи.
	— Освободи ги — обади се Дога.
	Самювал отиде до изхода и подаде глава навън:
	— Намерете си работа при готвача. Върнете се след час.
	Побави се само колкото да хвърли един поглед към палатката в непосредствена близост до тях. Там бе спяла Мина преди смъртта си и пак там държаха тялото й сега, положено на походното легло, облечено в бели дрехи. В краката й стояха струпани бронята и оръжието й. Стените на палатката бяха навити нагоре, за да могат всички да виждат водачката и да й отдадат последната си почит. Войниците и рицарите не само идваха да го сторят, но и оставаха. Онези от тях, които нямаха задължения, поддържаха бдението през целия ден след смъртта й, както и през изминалата нощ. А щом настъпеше време да поемат поста си на друго място, другарите им с готовност ги отменяха. Цареше тишина. Никой не говореше.
	Мълчанието им не бе продиктувано единствено от скръбта, но и от гнева. Елфите бяха убили тяхната Мина и сега трябваше да си платят. Някои дори бяха надигнали глас да изравнят Силваност със земята още през нощта на смъртта й, ала командирите им бяха забранили. Часовете веднага след злощастното събитие бяха преминали мъчително за Дога, Самювал и Галдар. Само отново и отново повтаряните думи „По заповед на Мина“, успяваха да удържат побеснелите войни в някакво подобие на примирение.
	Генерал Дога бързо им бе намерил работа, нареждайки да отсекат дървета за погребалната клада. Войниците, много от които със сълзи на лицата си, се бяха заели със зловещата задача с желание и воля, отсичайки дърветата на Силванести с такова удоволствие, сякаш посичаха самите елфи. Жителите на Силваност се вслушваха във виковете на умиращите дървета — горите на Силванести никога дотогава не бяха усещали силата на брадвата — и скърбяха дълбоко, но и трепереха от страх. Работата продължи през целия изминал ден и през последвалата го нощ. Погребалната клада беше почти готова. Ала готова за какво? Тримата офицери не бяха напълно сигурни.
	Тримата се настаниха около масата. Отвън долитаха шумовете на лагера и глухите удари на брадвите. Мъжете продължаваха да влачат още и още гигантски дънери към растящата купчина в средата на полето, където елфите бяха победили войниците на Мина, а сетне сами бяха паднали пред мощта й. Все пак работата им бе мълчалива. Не се чуваха смехове и закачки, нито пък песни. Войните мълчаха мрачно и всеки изпълняваше задълженията си.
	Дога нави картата и я остави настрана. Генералът имаше неумолимо лице, обрамчено с гъста брада. Беше на около четиридесет, нисък и на вид поне толкова широк, колкото висок. Едва ли можеше да бъде наречен дебел, а по-скоро набит и здрав. Черната, гъста и къдрава брада неминуемо пораждаше сравнения и заедно с ниския ръст му бе спечелила прозвището Джуджето-генерал. Не че имаше дори далечно кръвно роднинство с джуджетата, както при всеки удобен случай подчертаваше с помощта на юмруците си пред дръзналите да направят подобно предположение, и без съмнение бе човек до мозъка на костите, а също така и член на ордена на Мрачните рицари на Нерака от цели двайсет години насам.
	Строго погледнато, Дога беше офицерът с най-висок чин сред тях, ала фактът, че се бе присъединил към тях на най-късен етап, го поставяше в неизгодна ситуация. Офицерите и войниците на Мина все още не го познаваха и веднага бяха изпитали недоверие към него. Генералът също не гледаше с добро око на тях и особено на новоиздигналото се девойче, което — и това го бе поразило и раздразнило най-силно — му беше изпратило подправени заповеди, за да го доведе до границите на Силванести в търсене на яйца от кендер.
	Когато най-сетне се добра до страната на елфите с неколкохилядна армия зад гърба си, откри, че щитът все още си стои на място и че никой и нищо не може да премине през него. Съгледвачите вече донасяха, че наблизо се събира огромна войска на великаните, готова да нанесе смъртоносен удар на Мрачните рицари, откраднали земите им. Дога и частите му се намираха в капан. Не можеха да се изтеглят, понеже това би значело да предприемат нов поход през териториите на великаните, но не можеха и да продължат напред. Генералът тъкмо бе изругал по адрес на Мина високо и освирепяло, когато щитът просто изчезна.
	В началото докладите за случилото се го изумиха и накараха лично да отиде, за да се увери с очите си. Изпитваше силни съмнения дали да даде заповед за потегляне, тъй като се боеше, че мигом пред тях ще изскочи гора от елфи, многобройни като посивелите мъртви дървета, растящи из земите край границата. Но тогава откъм вътрешността се зададе на кон един от офицерите на Мина и започна да им маха.
	— Мина ви подканя да не се боите и да продължите напред, генерале — извика рицарят. — Елфическата армия е в Силваност, но е отслабена значително от битката с дракона Циан Кръволок и пагубното влияние на щита. Сега не представляват заплаха за вас. Пътят ви е открит.
	Дога се вслуша в подканата, макар и с несекваща подозрителност. Докато пресичаха границата, не сваляше ръка от меча си, в очакване всеки момент да попадне на засада от хиляда остроухи. Армията му така и не бе срещнала съпротива — дори напротив. Елфите, които срещаха, залавяха с лекота и убиваха, след което, съгласно заповедта на лорд Таргон, започнаха да му ги изпращат.
	Генералът си оставаше подозрителен. Войниците му постоянно бяха нащрек. Все още не бяха достигнали до Силваност. После пък заприиждаха невероятните сведения, че столицата е паднала под напора на една шепа войни. Че Мина е влязла през портите триумфално и че в момента се разполага като у дома си в Кулата на звездите. Освен това очаквала пристигането на Дога с нетърпение и отново го подканяла да побърза.
	Чак когато генералът най-сетне пристъпи по улиците на града, без да срещне каквато и да е съпротива, той и войниците му най-сетне повярваха, че Мрачните рицари на Нерака наистина са покорили народа на Силванести. Така рицарите бяха постигнали нещо, с което дори армиите на Такхизис по време на Войната на Копието не можеха да се похвалят. Дога с нетърпение очакваше срещата си с Мина. В действителност продължаваше да изпитва съмнения, че тя наистина е жената, отговорна за всичко това. И предполагаше, че зад невероятния успех се крие някой по-възрастен и по-мъдър командващ офицер, използващ момичето като обикновен параван, за да бъдат войниците щастливи и доволни.
	Генералът откри грешката си веднага щом двамата с Мина се срещнаха. Внимателният наблюдател бързо откриваше, че всички край нея изпълняват заповедите й безпрекословно и с готовност. И не само това — отнасяха се към нея с уважение, граничещо с преклонение. И най-тихата й дума беше заповед. Нарежданията й се изпълняваха на секундата и без допълнителни въпроси. Първоначално Дога просто възнамеряваше да поднесе почитанията си и толкова, ала след няколко минути в присъствието й откри, че е очарован и изпълнен с благоговение. След което на драго сърце се присъедини към редиците на обожателите й, понеже, щом надникна в очите с цвят на кехлибар, съзря там и собственото си мъничко отражение.
	Същите тези очи сега бяха затворени, а топлият им огън бе потушен завинаги.
	Галдар се наведе през масата:
	— Отново ви повтарям, нещо се е объркало. — Той намръщено се облегна назад. Козината, покриваща лицето му, бе прорязана от две тъмни бразди. — Изглежда мъртва. Студена е. И не диша.
	— Тя сама ни предупреди, че отровата има такъв ефект — намеси се раздразнено Самювал. Фактът, че изпитваше раздразнение, бе сигурен признак за нервността му.
	— Говорете по-тихо — нареди им Дога.
	— Никой няма да ни чуе в този невероятен шум — отвърна капитанът, говорейки за отсечените удари на брадвите.
	— Няма значение. Най-добре да не поемаме излишни рискове. Единствени ние тримата знаем тайната на Мина и трябва да я пазим, както обещахме. Ако някой разбере, мълвата ще се разнесе като летен пожар и всичко ще се провали. Скръбта на войниците трябва да изглежда истинска.
	— Може пък войниците да знаят по-добре — измърмори Галдар. — Може би те знаят истината, а _ние_ сме се заблудили.
	— Какво трябва да направим според теб, минотавре? — попита генералът. Веждите му бяха надвиснали заплашително над дебелия нос. — Ще се противопоставиш ли на заповедите й?
	— Дори и да е… — Галдар замълча в нежелание да произнесе злокобната дума. — Дори и нещо да се е объркало — поправи се той, — заповедите, които ни даде, са последните й нареждания. Що се отнася до мен, аз ще им се подчиня.
	— Аз също — кимна Дога.
	— Няма да й се противопоставя — продължи минотавърът, като подбираше внимателно думите си. — Но признайте, че заповедите й се основаваха на едно предположение, което до този момент така и не се е потвърдило.
	— Тя предсказа опит за покушение върху живота си — възрази Самювал. — Предсказа и че глупавият елф ще влезе в ролята на лапата на котката. И двете неща излязоха верни.
	— Но _не_ предсказа, че това ще стане с отровен пръстен — каза сурово Галдар. — Видя иглата. Видя, че беше пронизала кожата й.
	Той започна да барабани с пръсти по масата и хвърли поглед изпод вежди на другарите си. Имаше нещо на ум, нещо не особено приятно, ако се съдеше по намръщеното му лице, но явно не бе сигурен дали да го сподели, или не.
	— Хайде, Галдар — обади се най-сетне капитанът. — Изплюй камъчето.
	— Добре тогава. — Минотавърът изгледа първо единия, а после и другия. — И двамата я чухте да казва, че дори мъртвите служат на Единия Бог.
	Дога помести огромното си туловище в скърцащия стол. Самювал се заигра с восъка на изгасналата свещ. Никой не отговори.
	— Тя обеща, че Единият Бог ще внесе смут сред редиците на враговете ни — изрече тежко Галдар. — Но никога не ни е обещавала, че отново ще я видим жива…
	— Там, в палатката на командира! — извика нечий глас. — Нося съобщение от лорд Таргон. Позволете да се представя.
	Тримата се спогледаха. Дога забързано се изправи и развърза вървите на платнището. Вестоносецът пристъпи вътре. Носеше бронята на драконов ездач, беше обветрен и покрит с прах. Той отдаде чест и подаде на генерала цилиндричния калъф със съобщението.
	— Не очакват отговор, милорд — каза мъжът.
	— Много добре. Свободен си. — Дога разгледа печата на капака и отново се втренчи в другите двама офицери.
	Щом вестоносецът излезе, генералът удари калъфа в масата, за да разчупи печата. Капитанът и минотавърът проследиха как вади свитъка и го развива. Той прегледа бегло написаното и отново вдигна очи, в които се четеше триумф.
	— Идва — каза той. — Мина беше права.
	— Слава на Единия Бог — въздъхна облекчено Самювал. Той смушка с лакът Галдар: — Е, какво ще кажеш сега, приятелю?
	Минотавърът сви рамене и кимна, но не каза нищо. Когато генералът и капитанът вече бяха излезли, за да дадат разпореждания на помощниците си за предстоящото пристигане на Негова светлост, Галдар все още стоеше съвсем сам в палатката, където продължаваше да витае духът на Мина.
	— Ще славословя Единия Бог, щом докосна ръката ти и отново усетя, че е топла — прошепна й тихо. — Не по-рано.


	Лорд Таргон и шестимата му телохранители пристигнаха около час след залез. Телохранителите и Негова светлост яздеха сини дракони. За разлика от повечето високопоставени офицери в Ордена, Таргон не разполагаше със собствен дракон, така че всеки път взимаше по някой от конюшните. Това съкращаваше разходите му, или поне това бе неговото обяснение. В действителност, ако наистина искаше да притежава свой дракон, нищо не би го спряло да го направи и дори да прехвърли разноските към перото на общите разходи. Всъщност, Господарят на Нощта не желаеше дракон, понеже нито харесваше създанията, нито пък им имаше каквото и да е доверие. Може би последното се дължеше на факта, че като ментат Таргон много добре разбираше, че в отговор драконите също не го харесваха и не му се доверяваха.
	Освен това не намираше каквото и да е удоволствие в ездата на дракон и винаги когато беше възможно, пътуваше на гърба на кон. В този случай обаче, колкото по-бързо отдадяха девойчето на пламъците, толкова по-добре, така че с радост се бе лишил от собствения си комфорт в замяна на крайната цел. И беше взел със себе телохранители, не защото искаше да направи впечатление или се боеше от нападение, но понеже бе убеден, че драконът ще се опита да стори нещо, с което да го изложи на опасност — без значение дали би се обърнал наопаки, за да го отърси от гърба си, или би прелетял през буреносен облак. Господарят на Нощта искаше край него да има и други ездачи, тъй че ако възникнеше нужда, някой да го спаси.
	Офицерите му много добре знаеха този факт. Всъщност, Дога дори се смееше по този повод заедно с Галдар и капитан Самювал, докато тримата наблюдаваха мързеливия заход на сините дракони над мястото за кацане. Армията на Мина бе строена на бойното поле. Не присъстваха единствено мъжете, които все още бяха заети с довършването на погребалната клада. Събитието щеше да се състои по обяд — в часа, който самата тя бе определила за погребението си.
	— Мислиш ли, че биха рискували вратовете си, за да спасят користолюбивия стар мишелов? — попита Самювал, вгледан в кръжащите дракони. — Доколкото съм чувал, повечето хора край него биха предпочели да видят как тялото му се търкаля по острите скали и изчезва в някоя бездънна пропаст.
	Дога изсумтя.
	— Таргон полага специални усилия винаги да остане жив. Взима със себе си само рицари, на които дължи огромни суми пари.
	Сините дракони започнаха да кацат на земята. Крилете им вдигаха огромни вихрушки от прах. Ездачите излязоха от стелещите се облаци, потърсиха с очи почетната стража и се насочиха към нея. Офицерите от щаба на Мина тръгнаха, за да ги посрещнат.


	— Кой от тях? — попита капитанът, понеже никога дотогава не бе срещал лично водача на Рицарите на Нерака. Той любопитно огледа високите, сериозни рицари, приближаващи с решителни крачки към тях.
	— Изтърсакът в средата — отговори Галдар.
	Решил, че минотавърът си прави шега с него, Самювал се изкиска и се обърна за потвърждение към Дога. Забеляза, че генералът напрегнато се взира към нисичкия мъж, който в този момент се бе превил надве и кашляше от прахта, като махаше с ръка пред лицето си, за да прочисти въздуха. Галдар също не го изпускаше от очи. Ръцете му се свиваха и разпускаха.
	Таргон наистина не бе особено представителен човек. Беше нисък, пълен и донякъде кривокрак. Не обичаше да носи пълно бойно снаряжение, защото обикновено след това с дни не можеше да дойде на себе си, така че предпочиташе да направи компромис с високия си чин, като носеше единствено нагръдник, който обаче бе ръчно изработен, доста скъп, направен от най-добрата стомана и украсен със златен релеф — напълно подходящ за високия му статус. Недостатъкът беше, че лорд Таргон бе леко изгърбен и с хлътнали гърди. Нагръдникът не пасваше идеално и в крайна сметка по-скоро създаваше впечатлението за лигавник, завързан около врата на бебе, отколкото за броня на благороден рицар.
	Самювал никак не беше впечатлен от външния вид на Таргон, ала знаеше достатъчно истории, които без съмнение потвърждаваха студенокръвната му и безмилостна природа, тъй че добре разбираше безпокойството на двамата си другари. Никой не го споменаваше на глас, но всички знаеха, че Таргон е пряко отговорен за ненавременната смърт на предишната водачка на Ордена — Мириел Абрина, както и за смъртта на доста от нейните последователи.
	— Таргон е хитър, лукав и проницателен, с невероятната способност да прониква в умовете на онези, с които се среща — предупреди го Дога. — Някои дори твърдят, че използва способностите си, за да прониква в мозъците на враговете си и да ги подчинява на волята си.
	Нищо чудно, помисли си капитанът, че Галдар, който с лекота би могъл да вдигне недораслия Господар на Нощта, сега се задъхваше от нервност. Ясно отличимата воня на вол ставаше толкова силна, че Самювал избърза леко напред, за да не се задуши.
	— Пригответе се — предупреди шепнешком минотавърът.
	— Нека надникне в умовете ни. Ще се изненада от онова, което има там — измърмори сухо Дога, като пристъпи напред и отдаде чест на своя главнокомандващ.


	— Е, Галдар, радвам се, че отново се срещаме — каза миролюбиво Таргон. За последно двамата се бяха видели, когато минотавърът бе изгубил дясната си ръка. Неспособен да се сражава, Галдар бе започнал да се навърта около Нерака с надеждата някой все пак да го наеме на работа. Господарят на Нощта с лекота можеше да се отърве от създанието, но бе сметнал минотавъра за един вид любопитна рядкост.
	— Имаш си нова ръка. Лечението сигурно ти е струвало стоманена монета или две. Не знаех, че офицерите ни са толкова добре платени. Или пък си попаднал на свое собствено малко съкровище? Трябва да ти напомня, Галдар, че съществува правилото всеки на служба при нас да предава намерените съкровища в полза на Ордена.
	— Ръката ми бе дадена в дар, милорд — отговори минотавърът, като се взираше в някаква точка над главата на Таргон. — Дар от Единия Бог.
	— Единият Бог? — учуди се Господарят на Нощта. — Разбирам. Погледни ме, Галдар, обичам когато говоря с някого, да ме гледат в очите.
	Минотавърът с неохота сведе взор към него. Таргон моментално навлезе в ума му. Съзря скълбени облаци, яростни ветрове и проливен дъжд. От бурята изникна нечия фигура и тръгна към него. Фигурата принадлежеше на момиче с обръсната глава и кехлибарени очи, които се втренчиха в Таргон в същия миг, в който пред краката му се стовари мълния. Избухнаха ослепителни бели пламъци. В продължение на няколко секунди не успяваше да види абсолютно нищо. Когато най-после прогледна, Господарят на Нощта осъзна, че стои в празната долина Нерака и вижда пред себе си окъпани от дъжда черни монолити. Буреносните облаци изчезваха зад планините. Колкото и да се опитваше, не можеше да надникне отвъд тези планини и не можеше да излезе от прокълнатата долина. Той оттегли мислите си от ума на Галдар.
	— Как го направи? — попита заповедно, като се взираше намръщено в минотавъра.
	— Кое, милорд? — запротестира Галдар изумено. Учудването му бе истинско. Не се преструваше. — Не съм сторил нищо, сър. Просто си стоях тук.
	Таргон изсумтя. Минотавърът винаги му се бе струвал странна личност. Щеше да научи повече от мозъка на някой от човеците. Той се обърна към капитан Самювал. Не можеше да се каже, че Господарят на Нощта е доволен да го види сред офицерите по посрещането. Някога мъжът пред него бе служил на Ордена, но или беше напуснал доброволно, или го бяха изгонили заради някакво провинение; Таргон не успяваше да си припомни съвсем точно подробностите. Най-вероятно го бяха изгонили позорно, а сега не беше нищо повече от разюздан наемник, водещ своя собствена рота от стрелци.
	— _Капитан_ Самювал — произнесе лордът, наблягайки с наслада на ниския чин. Вътрешният му взор проникна в ума на мъжа.
	Из въздуха, със звука на хиляди оси, прелитаха ята от стрели, намираха целта си, пронизваха черни брони и черни плетени ризници. Стрелите поразяваха войните в шиите или убиваха конете им. Чуваха се ужасяващи писъци, но стрелите не спираха да налитат и да убиват, додето телата не започнаха да се трупат и да затлачват пролома, така че бягащите бяха принудени да се обърнат и да окажат отпор на онези, които ги преследваха. Онези, които само допреди миг мислеха, че изходът от битката е в ръцете им.
	Една от стрелите бе насочена към него, към Таргон. Приближаваше право към окото му. Опита да се наведе, да побегне, да избяга, ала нещо не му позволяваше да помръдне. Стрелата прониза окото му и се заби в мозъка. Болката експлодира; той улови главата си с две ръце, за да й попречи да се разцепи на две. Кръвта напълно замъгли зрението му. Сега виждаше единствено кръв, без значение накъде гледаше.
	Болката изчезна така внезапно, че Таргон се зачуди дали просто не си я е въобразил. Откри, че стиска главата си с две ръце и се престори, че приглажда назад косата си, след което направи още един опит да надникне в съзнанието на капитана. Виждаше единствено кръв.
	Нищо не можеше да я спре. Лееше се навсякъде край него. Най-сетне той се отказа. Мигна няколко пъти, за да премахне странното усещане, че са залепили клепачите му един за друг и се намръщи към Самювал. Дали пък капитанът наистина бе онзи, за когото се представяше? Не просто прям и обикновен наглед войн, а интелигентен и лукав чародей от Ордена на Сивите роби? Очите на Самювал бяха обикновени, като на човек, който проследява полета на стрелата и вижда как тя поразява целта си. Нищо повече.
	Таргон почувства объркване и вече започваше да се ядосва от безсилие. Имаше някаква сила, която му пречеше и която бе решен да подчини на волята си. Той изостави капитана. Пък и кой изобщо го беше грижа за някакъв си наемник? Точно до Самювал се възправяше Дога. Таргон си отдъхна. Генералът беше на негова страна. На него можеше да се разчита. При предишните им срещи Господарят на Нощта бе пребродил надлъж и нашир ума на Дога. Беше наясно с всичките му дребни, скрити в тъмното тайни и знаеше, че може да разчита на лоялността му. Преднамерено го беше запазил за последно, понеже бе наясно, че ако има някакви въпроси, то със сигурност ще ги получи от генерала.
	— Милорд — обади се якият войн още преди Таргон да е успял да отвори уста, — нека първо заявя за протокола, че считах получените заповеди да дойда в Силванести за ваши. Нямах никаква идея, че Мина ги е фалшифицирала.
	Тъй като същите заповеди бяха дали на Рицарите на Нерака една от най-големите победи в историята на Ордена, на Таргон никак не се нравеше фактът, че не са излезли директно от него.
	— Да, да — отвърна той с леко раздразнение. — Но е възможно да имам доста повече общо с тях, отколкото си представяш, Дога. Има вероятност момичето да ти е дало да разбереш, че нарежданията са изцяло нейна идея, но в действителност Мина действаше изцяло по мое съгласие.
	В края на краищата, тя бе мъртва. Можеше да си позволи да представи истината в малко по-различна светлина. Едва ли вече някой можеше да я оспори.
	Той продължи приветливо:
	— Двамата се уговорихме да пазим тайна. Мисията беше толкова рискована, така опасна и изпълнена с възможности за неуспех, че се боях да я разглася. Елфите можеха да научат и да направят необходимите приготовления. А и трябваше да се съобразяваме с драконесата Малис. Не ми се искаше да й вдъхвам прекалени надежди, още повече, че накрая можеше да не излезе нищо. Както се оказва, сега Малис е изумена от великата ни победа и държи на нас дори повече от преди.
	Докато говореше, Таргон се опитваше да проникне в ума на генерала. Това обаче не му се удаваше. Пред очите му се издигаше щит — блестящ и зловещ в огнените слънчеви очи. Виждаше умиращите дървета и покритата със сива пепел земя през него, но нито можеше да го преодолее, нито да го свали.
	Колкото повече се ядосваше Таргон, толкова по-учтив и приятелски настроен ставаше той. Онези, които го познаваха по-добре, винаги се ужасяваха, когато ги хванеше под ръка и започнеше да им говори като на първи приятели.
	В този момент Таргон хвана под ръка генерал Дога.
	— Нашата Мина беше отличен офицер — произнесе скръбно. — Но ето, че прокълнатите елфи я убиха. Не съм изненадан. Елфите действат по този начин. Спотайващи се, пълзящи по корем червеи. Твърде страхливи са, за да се изправят лице в лице с врага си и затова често прибягват до подобна тактика.
	— Така е, милорд — съгласи се със стържещ глас генералът. — Убийството й беше дело на страхливец.
	— За което и ще си платят — продължи Таргон. — Кълна се в главата си, че ще платят! Значи това е погребалната й клада?
	Двамата с Дога вървяха съвсем бавно през бойното поле, уловени под ръка. Минотавърът и капитанът на стрелците ги следваха отблизо.
	— Голяма е — обади се Господарят на Нощта. — Може би прекалено голяма, не мислиш ли? Тя беше отличен офицер, но все пак все още й предстоеше да извърви дълъг път. Тази клада — той махна към огромната купчина дървета — като нищо може да бъде взета за кладата на водача на Ордена. Например за моята собствена.
	— Без всякакво съмнение, милорд — произнесе тихо Дога.
	Основата на кладата беше оформена от шест огромни дънера. Войниците бяха омотали вериги около тях, след което с дружни усилия ги бяха изтеглили в центъра на бойното поле, за да ги напоят с всичко, което би могло да гори. Наоколо вонеше на масло, смола и алкохол, както и на прясно отрязана дървесина. Върху шестте дънера пък бяха натрупали още, но по-малки дървета, големи количества храсти и мъртви клони, събрани из гората наоколо. Така кладата бе нараснала до осем стъпки височина и десет стъпки дължина. В този момент използваха стълби, за да хвърлят отгоре върбови клонки, така че да образуват решетка. Върху образуваната платформа щяха да положат тялото на Мина.
	— А къде е тялото? Бих искал да му отдам последната си почит — попита с напевен и натъжен глас Таргон.
	Отведоха го при палатката, където лежеше Мина. Войниците на стража се отдръпнаха, за да му позволят да мине. Пътьом Господарят на Нощта прободе няколко от умовете им, ала мислите на тези мъже бяха твърде ясни, прекалено лесни за разчитане: загуба, печал, нажежен до бяло гняв, желание за отмъщение. Това го изпълни със задоволство. Подобни мисли лесно можеха да послужат на собствените му цели.
	Той се взря към тялото и не почувства нищо друго, освен раздразнено учудване, че мъжкараната е успяла да си създаде толкова лоялни — някой дори би ги нарекъл фанатични последователи. Все пак публиката му изискваше своето представление, така че отдаде чест на трупа и произнесе няколко уместни думи. Вероятно мъжете не доловиха нужната искреност в тях, понеже никой от тях не го приветства по начина, по който очакваше и смяташе, че заслужава. Дори не му обърнаха голямо внимание. Те бяха войни на Мина и ако можеха да я последват в смъртта, щяха да го сторят с радост.
	— А сега, Дога — каза Таргон, когато останаха насаме в командната палатка, — може ли да науча за обстоятелствата, довели до този трагичен инцидент? Доколкото разбрах, е била убита от краля на елфите. Какво направихте с него?
	Генералът му предаде съвсем накратко събитията от нощта на убийството.
	— Разпитахме младежа… името му е Силваношей. Прилича ми на хитрец. Преструва се на полудял от скръб. Изкусен актьор, милорд. Пръстенът му е бил даден от неговата майка, Алхана Звезден бриз. От нашите шпиони в домакинството му научихме, че наскоро тайно го е посетил елф на име Самар. Без всякакво съмнение двамата са замислили всичко предварително. Кралят се преструваше, че обича Мина. Тя го съжали и прие пръстена от ръката му. Пръстенът се оказа отровен, милорд. Умря почти мигновено… А колкото до младежа, той е окован. Галдар счупи челюстта му, така че не беше лесно да го разпитаме, но се справихме. — Дога се усмихна безжалостно. — Ваша светлост може би ще пожелае да го види?
	— Може би. Обесен — съгласи се Таргон и развеселено се закиска на малката си шега. — Изтърбушен и разчленен. Не, не, нещастникът не ме интересува. Правете с него каквото поискате. Дайте го на хората си, ако ви се стори уместно. Писъците му ще им помогнат да преодолеят мъката.
	— Да, милорд — Генерал Дога се изправи. — А сега трябва да се заема с приготовленията за погребението. Разрешете да се оттегля.
	Таргон махна с ръка:
	— Естествено. Уведомете ме, когато всичко стане готово. Ще произнеса реч. На мъжете ще им хареса, сигурен съм.
	Дога отдаде чест и излезе навън, оставяйки Господаря на Нощта сам. Таргон прерови книжата на Мина, прочете личната й кореспонденция и запази някои от писмата, които уличаваха част от офицерите му в заговор срещу него. Прегледа картата на Соламния и поклати насмешливо глава. От доказателствата пред него можеше единствено да се заключи, че Мина е била предателка, опасна предателка и глупачка. Като се усмихваше гордо на собствената си гениалност и от успеха на своя план, той се настани в едно кресло и се приготви да дремне, колкото да се възстанови от тежкото пътуване.


	Извън палатката тримата офицери се бяха събрали на съвет.
	— Какво прави там вътре според теб? — попита Самювал.
	— Тършува из вещите й, няма никакво съмнение — отвърна Галдар и хвърли гибелен поглед към платнището на входа.
	— И се радва на находките си — допълни Дога.
	Тримата се спогледаха смутено.
	— Нещата не се развиват по план. Какво ще правим? — настоя минотавърът.
	— Ще направим онова, което й обещахме — отговори рязко генералът. — Ще се подготвим за погребението.
	— Не трябваше да става така! — изръмжа още по-разгневено Галдар. — Време е тя най-сетне да сложи край.
	— Зная, зная — измърмори мрачно Дога и хвърли поглед към палатката, където я бяха положили. — Но нямаме друг избор, освен да продължим според уговорения план.
	— Можем да се опитаме да спечелим време — предложи капитанът, хапейки долната си устна. — Да намерим някакво извинение…
	— Джентълмени. — Лорд Таргон се появи на входа. — Сто ри ми се, че чух гласовете ви. Смятам, че покрай погребението са ви се насъбрали доста задължения. Нямаме време да се размотаваме наоколо и да си говорим. Летя само на дневна светлина и никога нощем. Налага се да замина още този следобед. Не по-късно. Очаквам погребението да се проведе по пладне, както беше уговорено. О, и между другото — добави, след като влезе в палатката и отново подаде глава, — ако смятате, че ще имате трудности със запалването на кладата, ви напомням, че разполагам със седем сини дракона, които с удоволствие ще предоставят услугите си.
	После отново се прибра, оставяйки тримата офицери смълчани и разтревожени.
	— Донеси я, Галдар — каза Дога.
	— Нали не смяташ да я слагаме на кладата? — изсъска през стиснати зъби минотавърът. — Не! Отказвам!
	— Чу Таргон, Галдар — обади се мрачно Самювал. — В случай, че не си разбрал, последните му думи бяха заплаха. Ако не му се подчиним, проклетите му дракони няма да запалят само погребалната клада!
	— Изслушай ме, Галдар — намеси се отново генералът. — Ако не се заемем ние, Таргон ще нареди на офицерите си да свършат работата. Не зная какво се е объркало, но трябва да продължим играта докрай. Мина би искала да бъде така. Ти си заместник-командир тук. Твое задължение е да я отнесеш до кладата. Искаш ли някой от нас да поеме функциите ти?
	— Не! — отвърна с яростно изщракване на зъбите минотавърът. — Ще я отнеса аз. Аз и никой друг! — Той мигна. Очите му бяха почервенели. — Но ще го направя, само защото такива са нейните нареждания. В противен случай бих позволил на драконите да опожарят целия свят и мен заедно с него. И бездруго, ако тя _е_ мъртва, не виждам никакъв смисъл да продължавам да живея.
	Макар и в палатката, Таргон много добре бе чул последното изявление. Той мълчаливо си отбеляза да се отърве от минотавъра при първата удала му се възможност.


	12
	Погребението

	Като пристъпваше бавно и тържество, Галдар взе Мина на ръце и я отнесе до погребалната постеля от върбови клонки. По изкривеното му от скръб и ярост лице на ручеи се стичаха сълзи. Не можеше да говори, гърлото му бе задавено от мъка. Държеше я нежно в прегръдките си, положил главата й на дясната ръка, дадена му от нея. Тялото й бе ледено, кожата — мъртвешки бледа. Устните й имаха син цвят, а клепачите й бяха склопени над замръзналите, непомръдващи очи.
	Всичките му опити да съзре поне някакъв знак, че е жива, бяха останали напразни. Дори приближи стоманения си предпазител за китка до устните й, с надеждата да забележи как металът се замъглява. Когато я вдигна, отново провери пулса й.
	Мина не дишаше и сърцето й не биеше.
	_Ще ви изглеждам така, сякаш съм мъртва_, казала му бе тя. _И все пак ще живея. Единият Бог ще заблуди всички, за да мога да нанеса изненадващ удар срещу враговете ни_.
	Беше го казала, но освен това твърдеше и че ще се събуди, за да обвини своя убиец и да го изправи пред правосъдието, а ето къде беше сега — в ръцете му, студена и бледа като откъснато и замръзнало в снега цвете. И се канеше да остави това цвете върху купчина дърва, които щяха да избухнат в пъклени пламъци при първата искра.
	Рицарите на Мина се подредиха след Галдар като почетна стража, за да го съпроводят до кладата. Бяха почистили броните си до бляскаво черно, а наличниците им бяха спуснати. Всеки искаше да скрие за себе си скръбта, която изпитваше в този миг. Без някой да им е наредил, войниците застанаха от двете страни на погребалната процесия по пътя от палатката до сетната постеля на водачката им. Служилите под нейно командване от седмици насам стояха редом с току-що пристигналите, но вече открили обожанието си към нея. Минотавърът премина през кордона от хора. Ръцете им се протягаха и я докосваха за последно, но той не спираше никъде. Младите войници плачеха, без да изпитват срам от сълзите си. Покритите с белези, прошарени ветерани гледаха мрачно и забързано триеха очи.
	Плътно зад Галдар крачеше и Самювал, повел Тленен огън, коня на Мина. По стар обичай бяха сложили ботушите й в стремената. Тленен огън изглеждаше раздразнителен и неспокоен, може би поради близостта си с минотавъра — двамата бяха стигнали до мълчаливо съглашение, което обаче не променяше факта, че никой от тях не харесваше другия, — може би заради мрачните емоции, заливащи го от тълпата, или понеже сам усещаше загубата на господарката си. Капитанът придържаше юздите със здрава ръка, ала животното пак пръхтеше шумно, трепереше и оголваше зъбите си, подбелваше очи и правеше изненадващи и опасни скокове по посока на тълпата.
	Слънцето беше почти в зенита си. Небето имаше особен кобалтовосин, зимен цвят. И макар да бе лято, а слънцето да грееше ярко, топлината му не се усещаше — загубена в огромната синя празнота. Двете редици от войници най-сетне останаха назад. Галдар се възправи пред исполинската клада. В основата й бе оставена носилка, завързана с въжета. На върха на купа от дънери стояха мрачни мъже, готови да издигнат своята Мина.
	Минотавърът погледна надясно. Лорд Таргон внимателно наблюдаваше случващото се. Лицето му бе замръзнало в опечалена маска, вероятно същата, с която бе изпратил своята предшественичка Мириел Абрина. Личеше си, че няма търпение церемонията да свърши, защото често поглеждаше към слънцето — не особено тънък намек към Галдар да се размърда и да задвижи нещата.
	Генерал Дога стоеше вляво от минотавъра. Галдар го прониза с поглед.
	_Трябва да спечелим още време_, умоляваше взорът му.
	Дога издигна очи към слънцето, което вече бе застанало почти над главите им. Минотавърът също се взря нагоре и видя, че над тях кръжат седем сини дракона, проявяващи необичайно силен интерес към церемонията. По правило тези създания намират човешките погребения за изключително досадни и отегчителни. Хората за тях са просто насекоми. Водят бърз и безумен живот и също като буболечките, постоянно измират. Изключенията са редки, например, когато между дракон и човек се е създала особена връзка. Но ето че сега летяха над тях и се взираха в погребалната клада на Мина. Сенките от крилете им се плъзгаха над главите на хората отново и отново.
	Ако целта на Таргон наистина беше драконите да сплашат войниците, явно бе успял. Дога почувства как и бездруго посърналото му от скръб сърце се свива от драконовия страх. Той сведе сломено очи. Не можеха да сторят нищо повече.
	— Продължавай, Галдар — произнесе тихо генералът.
	Високият минотавър коленичи и с несвойствена за него нежност положи тялото на водачката в носилката. Отнякъде бяха намерили копринен плат с втъкани в него златни и сребърни нишки. Вероятно го бяха откраднали от елфите. Галдар настани Мина върху носилката и положи ръцете й върху гърдите. Сетне я зави с плата, както любящият баща завива единственото си дете.
	— Сбогом, Мина — прошепна той.
	Заслепен от сълзите, които неспирно се лееха по зурлата му, той се изправи и рязко даде знак с ръка. Войниците на върха на кладата задърпаха. Въжетата се изопнаха, а носилката с безценния си товар съвсем бавно започна да се издига нагоре. Щом я изтеглиха, мъжете развързаха въжетата и отново нагласиха копринения плат. До един се поспряха, за да целунат студеното чело и ледените ръце. Чак тогава слязоха долу.
	Мина остана съвсем сама.
	Капитан Самювал накара Тленен огън да застане в основата на купчината от дънери. Конят очевидно разбираше, че сега е в центъра на вниманието, понеже остана съвсем мирен, смълчан, изпълнен с тихо достойнство и гордост.
	Рицарите на Мина се подредиха около кладата. Всеки от тях държеше в ръка по една запалена факла. Пламъците им не потрепваха, нито мъждееха, а горяха силно и равномерно. Димът се издигаше право нагоре във въздуха.
	— Да свършваме с това — обади се раздразнено Таргон. — Какво чакате?
	— За минутка, милорд — каза Дога. Той издигна глас: — Доведете пленника.
	Господарят на Нощта му хвърли изпълнен със заплаха поглед.
	— За какво ни е притрябвал пък той?
	_Така нареди Мина_, можеше да отвърне генералът. Вместо това отговори с първото, което му дойде наум:
	— Решихме да го хвърлим в кладата, милорд — каза той.
	— А — кимна Таргон. — Препечено жертвоприношение. — Той се изкиска на собствената си шега и с досада отбеляза, че никой друг не се присъедини към смеха му.
	Двама стражи изведоха напред краля на елфите, виновника за смъртта на водачката. Младежът бе омотан от главата до петите с вериги. На китките и глезените му имаше окови, прикачени към железен пояс. Около шията му беше заключена метална яка. Огромният товар почти не му позволяваше да се движи, така че пазачите му помагаха. Лицето му бе толкова подуто, че на практика беше неузнаваем. Едното му око се бе затворило, а дрехите му бяха покрити с кръв.
	Стражите го накараха да спре в основата на кладата. Младежът вдигна глава и веднага видя тялото на Мина над себе си. Внезапно кралят пребледня дори по-силно от трупа. Той изкрещя и се хвърли към нея. Пазачите помислиха, че се опитва да избяга и го дръпнаха грубо.
	Силваношей нямаше никакво намерение да бяга. Вече бе чул как го проклинат помежду си и говорят за това, как ще го хвърлят в пламъците. Не се страхуваше. Надяваше се да го направят, защото само така щеше отново да бъде с нея. Младежът наведе глава. Дългата коса скриваше насиненото му лице.
	— Е, след като свършихме с представлението — подметна хапливо Таргон, — ще можем ли да продължим?
	Устните на Галдар оголиха зъбите му. Той сви огромен юмрук.
	— Кълна се в брадата си, елфите наистина дойдоха — възкликна невярващо Дога.
	Изричната заповед на Мина беше никой да не пречи на онези от местните жители, които пожелаят да присъстват на погребението, да не ги обиждат, нито да ги нараняват, а да ги приветстват в името на Единия Бог. Офицерите й до последно не бяха очаквали да се появят каквито и да било елфи. Страхувайки се от последващо възмездие, повечето се бяха заключили по домовете си, готови да защитят себе си и своите семейства или в някои случаи — дори да побегнат към пущинаците.
	И все пак, в този миг през градските порти се изливаше огромна тълпа от силванести, повечето младежи, най-вече измежду най-искрените последователи на Мина. В ръцете си носеха цветя — онези цветя, които бяха оцелели под зловредния покров на щита — и крачеха бавно и отмерено под съпровода на траурната музика на приглушени арфи и флейти. Войниците на човеците имаха пълното право да изпитват негодувание срещу появата на техните врагове, отговорни за убийството на тяхната любима водачка. Сред войните се надигна сподавено мърморене, което бързо прерасна в открито недоволство и гневни предупреждения елфите да стоят надалеч.
	Галдар се окуражи. Моментът беше идеален да спечели още малко време! Ако войниците на своя глава вземеха решение да излеят яростта си върху елфите, от него и останалите офицери едва ли можеше да се очаква да ги спрат. Той хвърли бърз поглед към небето. Сините дракони нямаше да се намесят в една евентуална касапница на елфи. И след едно толкова злощастно стечение на обстоятелствата, нямаше да им остане нищо друго, освен да отложат погребението.
	Елфите продължаваха да вървят към кладата. Сенките на драконовите криле се плъзгаха през редиците им. Драконовият страх бе докоснал дори минотавъра. Можеше да си представи какво изпитват елфите в този момент. Без съмнение очакваха човеците да ги нападнат, и то с доста добра причина. Независимо от всичко обаче, жителите на Силваност бяха решили да се появят и да отдадат последна почит на момичето, допринесло за края на пагубната болест.
	Галдар не можеше да не се възхити, макар и със скърцащи зъби, на подобен кураж. Чувствата, които изпитваше, се споделяха и от останалите мъже. И може би понеже Мина се бе докоснала до всеки един от тях, през този ден човеци и елфи се чувстваха обвързани едни с други. Проклятията и гневното, заплашително мърморене постепенно отмряха. Елфите застанаха на разстояние от погребалната клада, сякаш се бояха, че нямат право да я доближат повече. Те издигнаха ръце. От изток се надигна лек ветрец, пое цветята, които носеха, и ги понесе в ароматен облак към Мина, където цветчетата им се посипаха върху тялото й.
	Мразовитата слънчева светлина огряваше купчината дънери, озаряваше лицето на водачката, искреше в нишките на златната коприна, сякаш платът бе започнал да гори със свой собствен огън.
	— Очакваме ли още някого? — поиска да узнае Таргон със саркастичен тон. — Може би джуджетата? Представители на кендерите? Ако не, то тогава да свършваме най-после, Дога!
	— Разбира се, милорд. Споменахте, че възнамерявате да произнесете няколко думи в нейна възхвала. Войниците със сигурност ще оценят казаното от вас, сър.
	Таргон го изгледа сърдито. Ставаше все по-нервен и не можеше да си обясни причината за това. Навярно се дължеше на начина, по който тримата офицери го наблюдаваха, на нескритата омраза в очите им. Не че в последното имаше нещо чак толкова необичайно. Из Ансалон много хора имаха основателна причина да мразят Господаря на Нощта. Най-много го притесняваше фактът, че не успява да проникне в умовете им, че не може да разбере какво са намислили.
	Внезапно се почувства открит и незащитен, но продължаваше да не разбира защо това го кара да изпитва нервност. Беше обграден от верните си телохранители — рицари, имащи основателна причина да се грижат за живота му. Разполагаше и със седем дракона, готови да се разправят и с човеци, и с елфи при най-малкия негов знак. Ала все така не успяваше да се отърси от усещането за надвиснала заплаха.
	Чувството го раздразни и обезпокои още повече и го накара да изпита съжаление, че изобщо бе дошъл. Нищо не ставаше по начина, по който го беше планирал. Идването му имаше за цел да затвърди победата му и да му позволи да се наслади на ласкателствата на вледенените от страх офицери. Наместо това откриваше, че е изчезнал напълно в сянката на едно мъртво момиче.
	Той прочисти гърлото си и се изправи. Сетне произнесе със студен и безизразен глас:
	— Тя изпълни дълга си.
	Офицерите и околните войници го наблюдаваха в очакване.
	— Това е нейната възхвала — произнесе с хладен тон Таргон. — Достойни думи за всеки войн. Дога, дай заповед да възпламенят кладата.
	Генералът не каза нищо. Той се озърна безпомощно към двамата си другари. Капитан Самювал изглеждаше като ударен от гръм, напълно сразен. Галдар се взираше с очи и душа към върха на кладата, където Мина лежеше все така неподвижно.
	Или беше помръднала? Минотавърът се съсредоточи върху потрепването на плата, с който я бяха покрили. Забеляза, че по изпитите й бузи отново има цвят и надеждата тутакси припламна в сърцето му. Втренчи се омаяно, очаквайки да види как тя се изправя. Ала тя не го стори, а той бавно и с горчивина осъзна, че помръдването на плата е причинено от вятъра, а цветът по бузите й е в резултат от бледата светлина на слънцето.
	Галдар изрева дълбоко и накъсано от ярост и скръб. Грабна факлата от ръката на един от рицарите и с всичка сила я запрати към върха на кладата.
	Факлата се приземи в краката на Мина и веднага подпали копринения плат.
	Рицарите на водачката също изкрещяха и започнаха да хвърлят факлите си върху купчината. Напоеното с масло дърво избухна в пламъци. Огънят се разпространи бързо, пръстите му хищно се сключиха около кладата и се издигнаха към небето. Галдар продължаваше да се взира към върха, като мигаше, за да прогони болката от лютящия дим и попадналите в козината му летящи въгленчета. Най-сетне горещината стана тъй непоносима, че се принуди да отстъпи, но го стори едва след като пушекът напълно закри свидното тяло от погледа му.
	Лорд Таргон също кашляше, махаше с ръка пред лицето си и се изтегляше назад. Изчака достатъчно, за да се увери, че огънят весело поглъща струпаните дървета и чак тогава се обърна към Дога:
	— Е — каза Негова светлост, — смятам да тръ…
	Нечия сянка закри слънцето. Между два удара на сърцето яркият ден се превърна в нощ. Мислейки, че може би става въпрос за затъмнение — макар и странно и доста неочаквано, — Галдар вдигна насълзените си от пушека очи към небето.
	Слънцето бе затулено от сянка, но не от кръглия силует на единствената луна. Между огнените езици прозираха очертанията на змиевидно тяло с извита опашка и драконова глава. На фона на слънцето драконът изглеждаше черен като края на света. А щом разпери криле, светилото изчезна напълно, само за да се отвори едно изпълнено с яростни пламъци око.
	Над Силваност се спусна дълбок и непроницаем мрак. В този момент огънят, поглъщащ погребалната клада, бе потушен от дъх, който никой нито чу, нито почувства.
	Галдар изрева победоносно. Самювал падна на колене, скрил лице в шепите си. Дога наблюдаваше учудено дракона, а рицарите на Мина се взираха нагоре със зяпнали усти.
	Тъмнината се сгъсти още повече, додето Таргон вече едва успяваше да различи хората край себе си.
	— Изкарайте му оттук! Бързо! — нареди рязко.
	Никой не му се подчини. Съпровождащите го рицари се взираха към невероятния дракон в небето като вкаменени.
	Вече ужасен до смърт и с непреодолимото усещане, че мракът протяга отвсякъде пръстите си към него, Господарят на Нощта започна да ругае и налага рицарите около себе си. Страхът го караше да трепери неудържимо, разкъсваше го парче по парче, превръщаше вътрешностите му в лепкава каша. В един миг заплашваше офицерите си, че ще накара да ги одерат живи, а в следващия им обещаваше да ги залее във водопад от стоманени монети, само и само да го спасят.
	Тъмнината бе обгърнала всичко. Неестествената нощ се прокъса от огнено бяла мълния. Тътенът се стовари и разтърси земята. Таргон понечи да извика към драконите си да дойдат и да го вземат.
	Викът замря в гърлото му.
	Мълнията бе осветила нечия фигура, възправена на върха на погребалната клада. Фигурата носеше черна ризница и се бе наметнала в златна, почерняла и обгоряла дреха. Сините дракони кръжаха над нея. Още светкавици прорязваха небето и озаряваха фигурата. Драконите започнаха да прелитат един по един край нея и да свеждат глави.
	— Мина! — подхванаха създанията хвалебствен химн. — Мина!
	— Мина! — изрида Галдар и се отпусна на колене.
	— Мина! — прошепна от облекчение генерал Дога.
	— Мина! — изкрещя с жажда за мъст капитан Самювал.
	Зад тях, някъде в мрака, елфите подеха името й и го превърнаха в песен.
	— Мина… Мина… — присъединиха се към напева войниците. — Мина… Мина!
	Мракът се вдигна. Слънцето отново проби и засия, ала сега лъчите му бяха топли и заслепяваха очите. Странният дракон започна да се спуска през небето. Тъй силен бе ужасът сред тълпата, че малцина имаха дързостта да вдигнат очи и да го погледнат. Онези, които все пак го направиха — и Галдар бе един от тях — съзряха дракон, невиждан до този момент по лицето на Крин. Не можеха да се взират дълго в него, понеже гледката караше очите им да сълзят и горят, все едно гледаха слънцето.
	Драконът беше бял, но не с онази белота, която отличава страховитите създания, живеещи сред вечните сняг и мраз. Този дракон бе с белия цвят на бликащите пламъци в огнището на ковача. Бяло, което бе пълната противоположност на черното, което не е отсъствие на цвят, а съчетание от всички цветове на спектъра.
	Странният дракон размахваше гигантските си криле, но въздухът не помръдваше, а щом кацна, земята не се разтърси. И седемте сини дракона сведоха глави и разпериха крила в знак на безмълвна почит.
	— Смърт! — изкрещяха в един глас. — Мъртвите са тук!
	Сега вече всички виждаха, че новопоявилото се създание не е живо, а съставено от множество дракони, от душите на цветните дракони, избити от собствените си роднини по време на Епохата на Смъртните.
	Мъртвешкият дракон вдигна предната си лапа, обърна я и внимателно я поднесе до върха на кладата. Мина пристъпи между извитите нокти, а лапата я отнесе внимателно до обгорялата, почерняла и покрита с пепел земя.
	— Мина! Мина! — крещяха войниците и тропаха с крака, удряха мечове в щитове, викаха до пресипване, без да спират. Елфите бяха превърнали името й в мадригал, чиято красота омагьосваше дори най-закоравялото човешко сърце.
	Мина наблюдаваше всички тях с удоволствие, което стопляше кехлибарените й очи, заблестели като течно злато. Изглеждаше напълно объркана от обожанието им и сякаш не знаеше как да реагира. Най-сетне благодари за отдадената й почит с почти срамежливо махване на ръката и признателна усмивка.
	Сетне се здрависа с капитан Самювал и генерал Дога, които не можеха да обелят и дума от радост. Чак тогава се приближи до Галдар и застана пред него.
	Минотавърът се свлече на колене с толкова ниско сведена глава, че рогата му докоснаха земята!
	— Галдар — произнесе тихо Мина.
	Той я погледна. Тя му протегна ръката си.
	— Поеми я, Галдар.
	Минотавърът пое подадената му ръка и почувства топлината й.
	— Слави Единия Бог, Галдар — каза Мина. — Така, както обеща.
	— Велик е Единият Бог! — прошепна задавено той.
	— Винаги ли ще се съмняваш, Галдар? — попита тя.
	Той я погледна, изплашен от гнева й, ала осъзна, че усмивката й е мека и внимателна.
	— Прости ми, Мина — заекна минотавърът. — Няма да се съмнявам повече в теб. Обещавам.
	— Напротив, Галдар — отвърна тя, — но това не ме гневи. Без съмняващите се не ще има чудеса.
	Той притисна ръката й към устните си.
	— А сега стани, Галдар — изрече с по-твърд глас Мина. Кехлибарът в очите й отново започваше да се превръща в стъкло. — Стани и вдигни ръка срещу онзи, който поиска живота ми.
	Тя посочи убиеца си.
	Не посочи съсипания Силваношей, който се взираше в нея със затъпяло изумление.
	Сочеше Таргон.


	13
	Отмъщение за мъртвите

	Морам Таргон не виждаше никаква полза от чудесата. В живота си беше виждал не едно от тях — с всичките им пушеци и огледала. Както всяко нещо на този свят, и чудесата можеха да се купуват и продават, както се купуваше и продаваше риба на пазара. Или по-скоро вчерашна риба, понеже повечето от така наречените чудеса намирисваха до небето. Трябваше да признае, че представлението, на което го бяха направили свидетел, си струваше парите. Не можеше да го обясни напълно, но беше сигурен, че обяснението е някъде там. Просто трябваше да го открие. Например в ума на момичето.
	Умът му се плъзна бързо и лекокрило като заострения стоманен връх на стрела и се насочи към съзнанието й. Щом откриеше истината, щеше публично да я разобличи пред нейните празноглави последователи. Щеше да им разкрие колко опасна е тя всъщност. Дори щяха да му бъдат благодарни.
	Ала в ума й видя вечност, каквато на никой смъртен не му е съдено да съзира.
	Ничий смъртен ум не може да осъзнае напълно нищожното пространство, което съдържа в себе си безкрая.
	Ничии смъртни очи не биха могли да забележат ослепителното зарево, което е просветляващ мрак.
	Плътта се отдръпва, опарена от допира с горещия лед.
	Ушите не чуват непоносимия тътен на тишината.
	Духът не осъзнава живота, който започва със смъртта и смъртта, която живее в живота.
	И всичко това определено не беше по силите на смъртния ум на Таргон. Ум, който разделяше честта на амбицията и умножаваше полученото по алчността. Цифрите, обрисуващи живота му, се редуцираха наполовина, а сетне отново и отново, додето в края на краищата от него не остана нищо.
	Великите чувстват смирение, ако им бъде позволено дори да зърнат вечността. Посредствените треперят от страх. Таргон беше ужасен. Той беше плъх, уловен в безкрайността, хванато натясно животно, което не може да открие ъгъл, в който да се скрие.
	И все пак, дори уловеният натясно плъх действа коварно. Коварството бе всичко, с което разполагаше в този миг Таргон. Той се озърна и видя, че край себе си няма приятели и съюзници. Разполагаше единствено със слуги, служещи му от страх, амбиция или нужда, и всички те бяха просто прахта, която безсмъртната ръка отупва от дланта си. Вината му беше ясна като бял ден. А той можеше да я отрече или признае.
	Таргон коленичи неумело, без да обръща внимание на лигавника на неудобния си нагръдник, който се блъскаше в краката му, и смирено сведе глава пред Мина.
	— Да, вярно е — забърбори, като дори пророни няколко сълзи. — Исках да те убия. Нямах избор. Беше ми заповядано. — Таргон хвърли крадлив поглед към нея, за да получи представа как се възприемат думите му. — Малистрикс ми заповяда да те убия. Тя се бои от теб и има защо!
	Сега, помисли си той, беше време да вдигне глава, така че се погрижи лицето му да изразява чувства, съответстващи на думите му:
	— Сбърках. Признавам. Страхувах се от Малистрикс. Сега разбирам, че страховете ми са били неоснователни. Този твой бог, този Един Бог — най-чудния и великолепен, и могъщ бог. — Той сплете пръсти. — Прости ми. Нека ти служа, Мина. Позволи ми да служа на твоя бог!
	Вгледа се в кехлибарените очи и видя себе си — мъничко насекомо, което подскачаше обезумяло наоколо, додето кехлибарът не го улови и накара да замръзне неподвижно.
	— Предсказах, че някой ден ще паднеш на колене пред мен — каза Мина. В гласа й нямаше самодоволство, единствено благост. — Прощавам ти. Но по-важното е, че Единият Бог ти прощава и приема желанието ти да му служиш.
	Като се подсмихваше вътрешно, Таргон понечи да се изправи.
	— Галдар — произнесе тя. — Мечът ти.
	Галдар измъкна огромния си, закривен меч и го издигна. Задържа го така достатъчно дълго, за да позволи на мерзавеца напълно да осъзнае какво ще последва. Таргон изпищя като умиращ плъх, ала викът му бе пресечен от замахналия меч, който отдели главата от раменете му. Кръвта плисна по Мина. Главата на Господаря на Нощта се изтърколи в краката й и остана в отвратителната локва там, с лице надолу, в калта и пепелта.
	— Да живее Мина! Господарката на Нощта! — извика генерал Дога.
	— Да живее Мина! Господарката на Нощта! — подеха вика му войниците и гласовете им се издигнаха към небесата.
	Елфите изумено наблюдаваха случилото се, потресени от бруталното убийство, въпреки че много добре знаеха, че е било заслужено. Хвалебственият им химн започна да заглъхва нестройно. Взираха се в нея и виждаха, че Мина дори не си прави труда да избърше кръвта, полепнала по нея.
	— Какви са заповедите ти? — попита генералът и отдаде чест.
	— Ти и хората ти ще останете тук, за да управлявате Силванести в името на Мрачните рицари на Нерака — отвърна тя. — Ще изпратите богати дарове на Повелителката Малистрикс заедно с почитанията ми. Това трябва да я успокои и поне временно да затвори очите й.
	Дога подръпна брадата си.
	— И откъде да намерим тези богати дарове, Мина?
	Тя даде знак на капитан Самювал да освободи Тленен огън. Конят затанцува и се притисна в нея. Тя погали врата му с привързаност и започна да разкопчава дисагите зад седлото.
	— Къде, мислиш, Дога? — попита. — В Кралската съкровищница на Кулата на звездите. В домовете на членовете на Дома на Краля, в складовете на търговците на елфите. Даже най-бедните сред тях — продължи и хвърли дисагите на земята — имат по някое семейно бижу, което пазят като очите си.
	Генералът се изкиска.
	— А какво да правим с елфите?
	Мина хвърли поглед към обезглавения труп, проснат съвсем безцеремонно в основата на погребалната клада.
	— Всички те обещаха да служат на Единия Бог, а сега Единият Бог има нужда от тях — отговори Мина. — Нека онези, които са се врекли в неговото име, да работят заедно с нас, за да наложим властта си над страната им.
	— Едва ли ще го сторят — предупреди я мрачно минотавърът. — Не вярвам, че ще стигнат чак дотам в лоялността си.
	— Ще се изненадаш, Галдар — каза тя. — Както и всички ние, елфите също търсеха нещо отвъд себе си, нещо, в което отново да повярват. Единият Бог им го даде, а сега мнозина ще му служат. Вярващите ще издигнат на Единия Бог храм в сърцето на Силваност. А елфическите жреци на Бога ще получат способността да лекуват в негово име, както и да извършват още много други чудеса… Все пак, Дога, Единият Бог ще изиска от тях да докажат верността си. Първи те ще трябва да ни предадат богатствата си и пак те ще събират богатствата на непокорните. От верните на Единия Бог ще очакваме да ни разкриват всички врагове на Бога, дори тези врагове да са техните собствени съпрузи, любовници, родители или деца. Ще поискаш всичко това от тях, а истински вярващите ще направят саможертвата си. Ако не пожелаят да го сторят, могат да служат на Единия Бог както живи, така и мъртви.
	— Разбирам — каза Дога.
	Мина коленичи, за да разкопчае коланите на седлото, които минаваха през корема на Тленен огън. Рицарите й веднага биха скочили, за да го направят вместо нея, но всеки път, щом го приближаха, конят оголваше зъби и им хвърляше зорък и изпълнен с подозрение поглед.
	— Оставям теб начело, Дога. Още днес ще отпътувам с хората под мое командване за Соламния. Трябва да бъдем там до два дни.
	— Два дни! — запротестира Галдар. — Мина, Соламния е на другия край на континента! На хиляда мили през Новото море. Никой не е способен да…
	Водачката се изправи и го погледна право в очите. Минотавърът преглътна шумно.
	— Ако някой е способен на подобен подвиг — каза разкаяно, — то това си ти.
	— Единият Бог, Галдар — поправи го тя. — Единият Бог.
	Тя свали седлото от Тленен огън и го остави на земята. Махна и оглавника и го захвърли до седлото.
	— Опаковайте ги с останалата част от нещата ми — нареди тя.
	Обгърна с ръце врата на коня и започна да му говори тихо. Тленен огън слушаше напрегнато с наведена глава и наострени уши, за да не изпусне и най-тихо прошепнатата дума. Най-сетне животното кимна. Мина го целуна и погали с любов.
	— Сега си в ръцете на Единия Бог — каза тя. — Нека Единият Бог те пази, докато не настъпи време отново да се срещнем.
	Тленен огън вдигна глава и разтърси гордо грива, после се обърна и препусна в галоп към гората. Онези, които се оказваха на пътя му, бързаха да отскочат встрани, понеже не се интересуваше от никой друг и имаше опасност да стъпче някого.
	Мина проследи отдалечаването на коня, след което, сякаш случайно, забеляза Силваношей.
	Елфът бе станал свидетел на случилото се със замаяния поглед на сомнамбул. Огнените пламъци, обгърнали кладата, почти го бяха довели до лудост. А триумфалното завръщане на девойката го бе изпълнило с неверие, преминало в необуздана радост. Толкова убеден бе Силваношей в собствената си вина, че когато чу Мина да обвинява своя убиец, той зачака да умре. Дори и в този момент все още не успяваше да осъзнае напълно случващото се. Знаеше само, че любовта му е жива. Взираше се в нея с почуда и отчаяние, с надежда и отпадналост, виждайки всичко и без да разбира нищо.
	Тя се приближи до него. Той опита да се изправи, ала тежестта на веригите го спъваше и не му позволяваше да се държи на крака.
	— Мина… — положи усилия да каже той, но успя единствено да изфъфли неразбираемо през подутите си устни и болката на счупената челюст.
	Тя докосна челото му. Болката изчезна, а челюстта му заздравя. Синините се стопиха, отокът спадна. Той взе ръцете й и страстно ги притисна към устните си.
	— Обичам те, Мина!
	— Не съм достойна за любовта ти — отвърна тя.
	— Напротив, Мина! Достойна си! — избърбори младежът. — Може аз да съм крал, но ти си кралица…
	— Не ме разбра, Силваношей — произнесе водачката меко. — Любовта ти не бива да е насочена към мен, а към Единия Бог, който ме води и наставлява.
	Тя измъкна ръце от пръстите му.
	— Мина! — извика отчаяно той.
	— Нека любовта ти към мен те води към Единия Бог, Силван — каза му момичето. — Ръката на Единия Бог ни събра заедно. Сега същата ръка ни принуждава да се разделим, но ако позволиш на Единия Бог да те насочва, отново ще бъдеш с мен. Ти си Избраникът на Единия Бог, Силваношей. Вземи това и го пази с цената на вярата си.
	Тя свали от пръста си отровната рубинена халка. Пусна я в разтрепераните му шепи, обърна се и се отдалечи, без да го погледне повече.
	— Мина! — извика младежът, ала тя не го чу.
	Окованите му ръце се отпуснаха безжизнено. Вече не обръщаше внимание на нищо край себе си. Продължаваше да стои коленичил на кървавата земя, взрян към Мина с цялото си сърце и душа.
	— Защо му каза това, Мина? — попита тихо Галдар, докато забързано я следваше. — Явно е, че не даваш и пукната пара за елфите. Защо го подвеждаш? Защо изобщо си правиш труда?
	— Защото Силваношей би могъл да стане опасен за нас — отвърна тя. — Зад себе си оставям малобройна част, която ще трябва да се справи с управлението на огромна територия. Ако елфите отново намерят силен водач, ще успеят да се обединят и да ни изтласкат. Дълбоко в себе си кралят им има тази сила.
	Минотавърът хвърли един поглед през рамо и видя как елфът пълзи по земята.
	— Този подсмърчащ окаяник? Позволи ми да го погубя. — Той сложи ръка на дръжката на меча, по чието острие все още бе полепнала кръвта на Таргон.
	— И да го превърнеш в мъченик? — Мина поклати глава. — Не, далеч по-добре ще бъде за нас, ако виждат, че боготвори Единия Бог и че пренебрегва воплите на народа си. Защото воплите им ще се превърнат в проклятия… Не се бой, Галдар — добави, вадейки чифт леки кожени ръкавици за езда. — Единият Бог се е погрижил Силванести повече да не представлява заплаха за нас.
	— Искаш да кажеш, че Единият Бог му е причинил това? — попита минотавърът.
	Кехлибарените очи проблеснаха.
	— Разбира се, Галдар. Единият Бог направлява съдбата на всички ни. На Силваношей. Твоята. Моята.
	Тя се вгледа задълго в своя заместник-командир и изрече тихо, почти на себе си:
	— Зная как се чувстваш. Самата аз изпитвах трудност да подчиня волята си на волята на Единия Бог. Борих се дълго. Нека ти разкажа една история. Тогава може би ще разбереш:
	— Когато бях малко момиченце една птичка влетя в двореца, където живеех. Стените на двореца бяха направени от кристал и птичката можеше да вижда слънцето, синьото небе и свободата навън. Тя започна да се хвърля срещу стените като обезумяла и да се опитва да избяга обратно при светлината. Искахме да я уловим, но птичката не ни позволяваше да се доближим. Накрая, ранена и изтощена, тя падна разтреперана на земята. Златна Луна я вдигна, приглади перцата й с ръка и излекува раните й. После я отнесе обратно под слънчевите лъчи и я пусна.
	— Аз бях също като тази птичка, Галдар. Блъсках се в кристалните стени, които сама бях създала и чак когато паднах изнемощяла, Единият Бог ме вдигна, излекува ме и сега ме води и носи, както води и носи всички нас. Разбираш ли, Галдар?
	Минотавърът не беше много сигурен. Нито бе сигурен дали му се иска да разбира, но каза:
	— Да, Мина, — понеже искаше да й достави удоволствие, да изглади набразденото й чело и да върне обратно светлината в кехлибарените й очи.
	Тя го гледа още известно време. После се обърна и рязко нареди:
	— Свикай хората. Нека си съберат нещата и да се подготвят за отпътуване към Соламния.
	— Да, Мина — каза Галдар.
	Тя помълча и отново го погледна. Ъгълчето на устата й помръдна.
	— Не ме попита как ще стигнем дотам, Галдар.
	— Не, Мина — отвърна минотавърът. — Ако ми кажеш, че ще летим, вярвам, че ще ми поникнат криле.
	Водачката се разсмя радостно. Беше в отлично настроение — пламенна и ентусиазирана. Тя посочи към хоризонта:
	— Ето, Галдар — каза му. — Ето как един минотавър може да се научи да лети.
	Слънцето, потънало в кръв и огън, се готвеше да отстъпи място на нощта. Пред очите на заместник-командира се разкриваше спектакъл, от чиято красота го побиваха тръпки. Небето бе изпълнено с дракони. Слънчевите лъчи искряха върху сини и червени крила и преминаваха през тях като през цветно стъкло. Люспите на черните дракони блестяха с мрачните цветове на дъгата, а тези на зелените приличаха на смарагди, пръснати сред кобалт.
	Червените дракони — могъщи и огромни, сините — дребни и бързи, черните — злобни и жестоки, белите — студени и красиви, зелените — пакостни и смъртоносни. Дракони във всякакви цветове — женски и мъжки, стари и млади — се бяха отзовали на призива на Мина. Мнозина излизаха от леговищата си, където досега ужасено се бяха крили от Малис и Берил, както и от Келендрос, решилият да се обърне срещу тях, за да избегнат съдбата черепите им да украсят някой от тотемите на повелителите дракони.
	Но после бе дошла голямата буря. През ужасните ветрове, разкъсващите светкавици и трещящия тътен, драконите бяха чули как един глас им заповядва да се приготвят и да се отзоват, щом бъдат призовани.
	Уморени да живеят в страх, копнеещи за отмъщение за смъртта на своите побратими и посестрими, за тази на децата и любимите си, те го бяха послушали и сега се носеха към Силванести, а многоцветните им люспи разпръскваха вледеняваща дъга над древната родина на елфите.
	Драконовите люспи искряха тъй силно, все едно всяка една от тях бе инкрустирана с цяла шепа скъпоценни камъни. Сенките им преминаваха смразяващо над хълмовете и фермите, езерата и горите под тях.
	Бързите сини бяха най-отпред, летяха крило до крило, удрящи въздуха в такт — гордо и наперено. Масивните червени загребваха по веднъж на всеки четири маха за сините и се държаха в края. Черните и зелените бяха пръснати навсякъде.
	Елфите първи почувстваха ужаса от приближаването им. Много рухнаха в несвяст, други побягнаха в полуда. Дога изпрати хората си по петите им, за да се погрижат дори и един елф да не избяга сред горите.
	Хората на Мина се впуснаха да събират нещата си и достатъчно провизии, които да вземат със себе си на гърбовете на драконите. Водачката заяви, че не се нуждае от нищо друго, освен от картите си. По времето, когато първият дракон обиколи над тях и се приземи, вече бяха готови. Галдар възседна един от гигантските червени. Капитан Самювал избра за себе си син. Мина щеше да язди странното създание, което наричаше „дракона на смъртта“.
	— Ще пътуваме през нощта — каза тя. — Тази вечер не ще има нито луна, нито звезди, така че придвижването ни ще остане в тайна.
	— Коя е целта ни? — попита минотавърът.
	— Място, където се събират мъртвите — отвърна Мина. — Място, наречено Нощлунд.
	Драконът й разпери чудовищните си криле и се издигна във въздуха без всякакво усилие, сякаш тежеше дори по-малко от пепелта, сипеща се от погребалната клада, където гореше тялото на Таргон. Останалите дракони, заедно с армията й, също започнаха да се стрелкат към небето. Откъм запад надвисваха облаци, закриваха слънцето и се скупчваха около множеството летящи създания.
	Дога се върна при палатката на командира. Имаше работа за вършене: реквизиция на складовете, където събират плячката, установяване на лагери за робски труд, центрове за разпити на затворниците, откриване на бордеи, за да се поддържа духа на мъжете. При влизането си в Силваност бе забелязал храм, посветен на една от старите богини — Мишакал. Щеше да го заграби за нуждите на Единия Бог. Мястото беше подобаващо.
	Докато кроеше планове, до ушите му започваха да достигат писъците на елфите, които вече се разделяха с живота си в името на Единия Бог.
	Силваношей продължаваше да стои на открито, сред бойното поле, където го бе оставила Мина. Младежът не беше свалил очи от нея до последно. Отчаяната надежда така и не го бе напуснала и той се вкопчваше в нея с ужаса, с който детето се сгушва под одеялото, за да се спаси от нощните кошмари. Не чуваше виковете на народа си, но в ушите му звучеше само един глас, този на Мина.
	_Единият Бог. Прегърни Единия Бог и двамата отново ще бъдем заедно_.


	14
	Избраник на Единия бог

	В гората недалеч от Силваност, за да наблюдават погребението, се бяха скрили десетина елфи от кирата и десет от армията на Алхана Звезден бриз. Бяха там и когато седемте дракона пристигнаха. Магическите наметала на кирата, които ги правеха невидими за окото, им бяха позволили да се приближат достатъчно до погребалната клада и да проследят случилото се. За съжаление бяха безпомощни. Не можеха да сторят нищо, за да спасят народа си. Бяха твърде малко. Помощта щеше да дойде по-късно. Сега елфите изчакваха търпеливо, натоварени с една-единствена мисия — да спасят своя млад крал.
	Смъртта крещеше навсякъде около тях. Пъновете на умрелите дървета викаха в агония. Призракът на Циан Кръволок съскаше и виеше във вятъра. Същите тези елфи се бяха сражавали храбро и срещу съня, и срещу великаните, без да потрепнат, без дори да си помислят да отстъпят. Ала песента на смъртта караше дланите им да се потят и стомасите им да се свиват.
	Всичко, което се разиграваше пред очите им, твърде много наподобяваше съня, но сега нещата бяха далеч по-лоши. Онзи сън нашепваше за смърт, а този бе реален. Гледаха как братята и сестрите им оплакват смъртта на странното човешко момиче Мина. И щом рицарите хвърлиха факлите си към кладата, елфите в гората не се зарадваха, дори и в сърцата си. Просто наблюдаваха мълчаливо и предпазливо.
	Приклекнала до един отсечен клон на трепетлика, оставен да изсъхне и умре, Алхана Звезден бриз видя как пламъците започнаха да припукват в кладата, а към небесата се издигна дим. Не сваляше очи от сина си, откакто го бяха довлекли окован във вериги и на ръба на припадъка. До нея Самар измърмори нещо. Генералът дълго се бе съпротивлявал срещу идеята Алхана да дойде с тях, ала този път решението й беше твърдо.
	— Какво казахте, командир? — прошепна Кайрин.
	— Нищо — отвърна Самар и хвърли поглед към Алхана.
	За нищо на света не би говорил зле за Силваношей, особено пред Кайрин, който не спираше да защитава братовчед си, твърдейки, че младежът е попаднал в лапите на някаква странна сила.
	Самар харесваше Кайрин и се възхищаваше от проявената от него мъдрост, изобретателност и предвидливост да избяга навреме от злощастното празненство, да намери кирата и да ги уведоми за случилото се. Ала освен всичко друго Кайрин беше силванести и макар да настояваше, че през всички тези години е останал верен на Алхана, Самар не можеше да му се довери напълно.
	Някой докосна ръката му. Той подскочи стреснато, неспособен да се овладее. Погледна разгневено, знаейки, че ядът му е неоснователен, още повече, че ако бе чул приближаването на съгледвача, щеше да бъде два пъти по-сърдит от проявената небрежност.
	— Е? — изръмжа. — Какво открихте?
	— Вярно е — отвърна елфидата. Гласът й бе по-тих и от шепота на гората. — Силваношей е отговорен за смъртта на момичето. Дал й е пръстен. Твърдял, че пръстенът бил подарък от майка му. Момичето е умряло почти мигновено.
	— Не съм му изпращала никакъв пръстен! — заяви Алхана, забелязала студените погледи на елфите от кирата. През изминалите години всеки ден им бяха казвали, че тя е мрачен елф. Може би някои от тях дори го вярваха. — Сражавам се с враговете си лице в лице, а не ги отравям, особено когато е ясно, че последствията ще се стоварят върху собствения ми народ!
	— Тук е намесено нечие коварство — каза Самар. — Човешко коварство. Знайно е, че този лорд Таргон си е проправил пътя към върха, като се е изкачвал по стълба от труповете на враговете си. Момичето се е изпречило на пътя му…
	— Командире! Вижте! — посочи съгледвачът.
	Скритите сред пеещата за смърт гора елфи изумено проследиха как момичето се изправи живо и здраво на върха на горящата клада. Човеците може би го считаха за чудо, ала елфите се отнасяха към чудесата със съмнение.
	— А, знаех си, че сигурно има някакъв номер — заяви Самар.
	А когато се появи странният мъртвешки дракон, елфите се спогледаха мрачно.
	— Какво е това? — попита на висок глас Алхана. — Какво предвещава?
	Самар нямаше отговор. За стотиците си години бе избродил Ансалон надлъж и нашир, но никога досега не беше срещал ужасяващо създание като това.
	Елфите чуха как момичето обвинява Таргон и макар не всички да разбираха езика й, лесно можеха да предположат за какво говори по побелялото като платно лице на човека. Никой не коментира, нито се изненада, когато обезглавеното му тяло се търколи на земята. Подобно варварско поведение беше присъщо на човеците.
	Докато над небето на Силванести се издигаше многоцветната дъга от дракони, песента на смъртта в гората около тях се усили и превърна в гробовен химн. Елфите се приведоха още повече сред дърветата и затрепериха от внезапно стоварилия се върху тях драконов страх. Притискаха се към мъртвите дървета и не можеха да мислят за нищо друго, освен за смъртта, виждаха само картината на собствената си гибел.
	Драконите си заминаха, отнасяйки със себе си и странното момиче, а Мрачните рицари на Нерака се нахвърлиха върху насъбрания народ, дарявайки спасение с едната ръка и смърт с другата.
	Сърцето на Алхана едва ли не кървеше, докато се вслушваше в писъците на първите паднали под гнева на човеците. От красивия Силваност вече започваше да се издига дим. И все пак тя протегна ръка, за да задържи Ролан от кирата, който вече се бе изправил на крака с измъкнато оръжие.
	— Къде си мислиш, че отиваш? — попита със строг глас тя.
	— Да ги спася — отвърна мрачно Ролан. — Да ги спася или да умра заедно с тях.
	— Безразсъдство. Нима искаш да отдадеш живота си в замяна на нищо?
	— Трябва да се намесим! — изкрещя елфът с посиняло от ярост лице. — Трябва да им помогнем!
	— Само трийсет сме — напомни му Алхана. — Човеците ни превъзхождат значително. — Тя отново се загледа към града и посочи към бягащите силванести: — Ако народът се обърне и даде отпор, може и да имаме някакъв шанс, но… виждаш ли какво става? Погледни добре! Едни бягат панически. Други остават и пеят песни за новия лъжлив бог!
	— Момичето не е никак глупаво — намеси се в подкрепа Самар. — С помощта на обикновени трикове и обещания е успяла да съблазни народа ви, както без съмнение е постъпила и с онова бедно влюбено момче там. Не можем да им помогнем с нищо. Не и в този момент, не и докато здравият разум не вземе връх. Но бихме могли да помогнем на него.
	По бузите на Ролан се стичаха сълзи. Предсмъртният вик на всеки елф сякаш го шибваше като камшик. Стоеше нерешително, премигваше и наблюдаваше издигащите се от столицата стълбове дим. Алхана не плачеше. Вече не й бяха останали сълзи.
	— Вижте! — посочи Кайрин. — Силваношей. Водят го нанякъде. Ако възнамеряваме да правим нещо, най-добре да се захващаме, преди да са го заключили в някой зандан в града.
	Младият крал се намираше в сянката на кладата и изглеждаше толкова замаян, че едва ли вече разбираше какво става около него. Явно случващото се с елфите не го интересуваше, понеже не гледаше към тях. Не се движеше. Просто се взираше смаяно към мястото, където бе стояла Мина. Пазеха го четирима войници. Сега двама от тях го сграбчиха и повлякоха след себе си. Другите двама тръгнаха подире им с извадени мечове и бдителни очи.
	Само четирима. Не рицари, а обикновени войници. Останалите се бяха отдалечили поне на миля, за да започнат грабежите. В лагера нямаше никой друг, освен четиримата войници и принца.
	Самар се изправи. Нададе пронизителен писък, наподобяващ този на ястреба. Околните шубраци и сенки мигом оживяха от елфи. Той им даде знак да тръгнат напред. Алхана също се изправи, но за момент изостана назад, за да сложи ръка на рамото на Ролан:
	— Прости ми, Ролан от кирата — каза тя. — Разбирам болката ти и я споделям. Говорих, без да мисля. _Има_ нещо, което можем да сторим.
	Той се вгледа в нея. В очите му все още блестяха сълзи.
	— Можем да се закълнем, че ще се върнем и ще отмъстим за убитите — произнесе Алхана.
	Ролан кимна ожесточено.
	Алхана вдигна меча си и се затича след Самар и скоро двамата успяха да догонят основния отряд на елфите, които безшумно и невидимо приближаваха човешкия лагер.
	Пазачите на Силваношей го влачеха обратно към града. Четиримата мъже бяха навъсени и постоянно мърмореха, понеже изпускаха най-забавната част от разграбването и палежите.
	Силван се препъваше по неравната земя — сляп, глух и несъзнаващ онова, което се случваше около него. Не чуваше виковете, нито долавяше мириса на пушеците, издигащи се от столицата. Виждаше единствено Мина. Долавяше само дима от нейната погребална клада. Чуваше как гласът й припява молитва към Единия Бог. Богът, пред когото тя се прекланяше, който ги бе събрал заедно. _Ти си Избрани кът_.
	Припомни си нощта на бурята и нападението на великаните над лагера им. Спомни си как бурята бе накарала кръвта му да закипи. Беше сравнил усещането с докосването на любовница. В ума му нахлуха спомени за ослепителната светкавица, която го бе запратила надолу по урвата, право към щита.
	Избраник.
	Как беше успял да премине през магическата бариера, след като толкова много други бяха опитвали и се бяха проваляли?
	Съвсем същата мълния, но този път в ума му, отново проряза тъмнината.
	Мина също беше преминала през щита.
	Избраният. Ръката на Единия Бог. Безсмъртната ръка, която го бе докоснала с нежната си милувка. Същата, която бе запратила мълнията през пътя му и свали щита, за да му позволи да премине. Безсмъртната ръка му посочи пътя към Мина през бойното поле и насочи стрелите, пронизали смъртоносно Диан Кръволок. Вдъхна му сили да изкорени омразното, гибелно Дърво на Щита.
	А сега го обгърна, излекува го и го накара да се почувства така, както се бе чувствал в ръцете на майка си в нощта, когато наемните убийци се бяха опитали да отнемат живота му. Той беше Избраният. Така каза Мина. И щеше да се отдаде на Единия Бог. Щеше да позволи на Безсмъртната ръка да го води по пътеката на избраните. А в края й го чакаше Мина.
	Но какво искаше _сега_ Единият Бог? Какъв бе планът за Силваношей? Ето че беше затворник, бяха го оковали във вериги.
	Силван никога не се бе молил, на който и да е бог, понеже след Войната с Хаос вече не съществуваха богове, към които да отправиш молитвите си. Родителите му твърдяха, че отсега нататък смъртните могат да разчитат единствено на себе си и трябва да се справят със света както намерят за добре. И пак те твърдяха, че вероятно единствени смъртните са отговорни за случилите се промени.
	Може би Мина беше права. Може би не обичаше нея, а бога, който тя носеше в себе си. Струваше му се толкова уверена, толкова сигурна, така спокойна. Никога не изпитваше съмнения, не се страхуваше. В свят на слепци тя успяваше да пристъпва гордо, надарена с благословията да вижда.
	Силваношей дори не знаеше как трябва да се молиш на един бог. Портиос и Алхана рядко бяха отваряли дума на тема религия. Въпросът явно бе болезнен за тях. Родителите му се чувстваха измамени, но и разгневени. Със заминаването си боговете бяха изоставили онези, които вярваха най-силно в тях.
	И откъде можеше да бъде напълно сигурен, че Единият Бог наистина изпитва някаква загриженост за него? Откъде можеше да е сигурен, че той е Избраният?
	Постепенно в него назряваше решимостта да постави на изпитание Единия Бог, както детето понякога иска да се увери, че родителите му го обичат.
	Той смирено започна да се моли:
	— Ако има нещо, което искаш от мен, знай, че не мога да го извърша, понеже съм пленник. Освободи ме и ще се подчиня на волята ти.
	— Сър! — извика един от войниците, охраняващи тила на пазачите. — Зад…
	Каквито и да бяха по-нататъшните му думи, то те се изгубиха във внезапния му писък. Върхът на нечий меч изскочи от гърдите му. Бяха го пронизали откъм гърба, и то така ожесточено, че оръжието бе разкъсало плетената му ризница. Войникът рухна по лице и мигом беше прегазен от тичащите елфи.
	Пазачите, които държаха Силваношей, го освободиха, за да се обърнат към нападателите и да им окажат съпротива. Единият дори успя да измъкне меча си, ала в същия момент Ролан отсече ръката му. Следващият удар на елфа попадна в гърлото на човека. Пазачът се строполи в собствената си кръв. Другарят му бе загинал дори още преди да е извадил оръжието си — острието на Самар просто бе отделило главата от раменете му. Четвъртият войник умря бързо, задавен от меча на Алхана в гушата си.
	Тъй изгубен бе Силваношей в религиозния си транс, че почти не успя да си даде сметка за стенанията, сподавените викове и глухо стоварващите се край него тела. В началото войниците го влачеха нанякъде, а след това пред него се появи лицето на майка му.
	— Сине! — извика тихо Алхана. Тя изпусна окървавения меч и притисна младежа в прегръдките си.
	— Майко? — каза замаяно той. Все още не разбираше какво се случва, но му се бе сторило, че в момента, в който тя го прегърна, беше видял не нейното, а нечие друго лице. — Майко — повтори изумено. — Къде… Как…
	— Кралице — чу се предупредителният глас на Самар.
	— Да, зная — отвърна Алхана. Тя с нежелание пусна сина си. Избърса сълзите си и каза: — Ще ти разкажа всичко, Силван. Ще говорим дълго, но сега не му е времето. Самар, можеш ли да свалиш веригите?
	— Застани на пост — нареди генералът на единия от елфите. — Ако някой ни забележи, веднага ми докладвай.
	— Слабо вероятно, командире — дойде мрачният отговор. — Твърде заети са с клането.
	Самар изучи оковите и веригите и поклати глава.
	— Нямаме време да ги сваляме, Силваношей, не и преди да се отдалечим достатъчно от Силваност и преследвачите си. Ще ви помогнем с каквото можем по пътя, но трябва да бъдете силен, Ваше височество, и да понесете товара си още малко.
	Самар говореше със съмнение в гласа. Очите му го потвърждаваха. На бойното поле Силваношей му се бе сторил затъпял и не на себе си. Очакваше да го завари напълно деморализиран, разбит, без да го е грижа дали ще живее или ще умре, неспособен даже да направи усилието, в която и да е от двете посоки.
	Младият крал стоеше гордо изправен. В началото бе объркан. Спасението беше дошло твърде бързо и неочаквано. Лицето на майка му го объркваше, но вече с въодушевление прозираше намесата на Единия Бог. Единият Бог бе отговорил на молитвите му. Значи все пак _беше_ неговият Избраник. Оковите на китките му се впиваха дълбоко в плътта и му причиняваха болка, но Силваношей носеше тази болка с радост, като доказателство за любовта си към Мина и новооткритата си вяра в Единия Бог.
	— Не се нуждая нито от твоята, нито от чиято и да е друга помощ, Самар — произнесе младият крал тихо и с достойнство. — И мога да нося товара си толкова дълго, колкото е необходимо. А сега наистина трябва да побързаме. Майка ми е в опасност.
	Наслаждавайки се на изумлението, изписало се по лицето на Самар, Силван го изблъска от пътя си и закуца неуверено по посока на гората.
	— Помогни му, Самар — нареди Алхана, като отново вдигна меча си.
	Гледаше след сина си с привързаност и възхита… както и със съвсем мъничко смущение. Беше променен и макар изпитанието, през което бе преминал, да би променило всекиго другиго, това й се струваше обезпокоително. Не беше само фактът, че от момче синът й се бе превърнал в мъж, а че от нейното момче нямаше и следа. Взираше се в гърба му и не можеше да го познае.
	Силваношей чувстваше прилив на енергия. Веригите му се струваха леки и ефирни като паяжина. Започна да тича тромаво, като от време на време се препъваше и залиташе, но сега това нямаше значение. Войните на елфите тичаха редом с него, за да го защитят в случай на опасност, но така или иначе нямаше кой да ги спре. В този момент Рицарите на Нерака бързаха да оковат Силваност във вериги, направени от желязо, огън и кръв.


	Елфите и освободеният пленник се насочиха на север и се отдалечиха достатъчно, докато най-сетне мирисът на пушек и разрушенията останаха далеч назад. Чак тогава тръгнаха на изток и под водачеството на Ролан се добраха до реката, където киратът бе осигурил лодки, готови да отведат младежа нагоре по течението към лагера на Алхана. Там щяха да си починат за известно време.
	Силваношей успяваше да следва останалите, макар че в края на деня вече дишаше болезнено и накъсано, мускулите му горяха, а китките му се бяха разкървавили от оковите. Препъна се и падна неведнъж, докато накрая, главно поради настояванията на майка си, не позволи на останалите елфи да го подкрепят. При все това не се оплакваше, но се държеше с мрачна решителност, която спечели даже одобрителния поглед на Самар.
	Щом се добраха до относителната безопасност на речния бряг, елфите опитаха да разбият оковите на младежа с помощта на брадва. Силваношей отново остана напълно спокоен, дори когато острието на брадвата на няколко пъти удряше в опасна близост с крака или ръката му. Летяха искри, но веригите оставаха непокътнати. След като острието на брадвата се нащърби до неузнаваемост, елфите най-сетне се отказаха. Без ключ нямаше как да освободят китките и глезените му.
	Алхана му обеща, че веднага след като стигнат до лагера, ковачът ще измайстори ключ и ще го освободят.
	— Очаква ни пътуване по вода. Едва ли ще бъде чак толкова трудно, синко.
	Силваношей просто сви рамене. Понасяше болката и неудобството, без да се оплаква. Загърна се в едно одеяло и като подрънкваше с веригите, легна на земята.
	Алхана седна до него. Нощта бе необичайно тиха. Сякаш всички живи същества бяха затаили дъх от страх да не нарушат покоя й. Единствено реката продължаваше да говори. Бързото й течение преминаваше край тях и нашепваше печално за ужасите, към които се бе устремило, неспособно да спре своя бяг.
	— Сигурно си изтощен, сине — каза също толкова приглушено Алхана. — Няма да ти отнемам от времето за сън. Просто исках да знаеш, че разбирам. Падна ти се да живееш в трудни времена. Случиха ти се неща, които с лекота биха съкрушили и най-силния и мъдър мъж, а си все още момче. Признавам, че със страх очаквах срещата ни днес, защото смятах, че ще те открия смазан от непоносимия товар. Боях се, че лъжите на човешката вещица са те оплели напълно в паяжината си. Фокусите й са впечатляващи, но не бива да те заблуждават. Тя е вещица и измамница и кара хората да виждат онова, което искат. Могъществото на боговете си отиде от света. И никъде не виждам доказателство, че отново се е завърнало.
	Алхана замълча, за да позволи на Силваношей да й отговори. Младежът оставаше мълчалив. Очите му бяха изпълнени със светлината на звездите и се взираха в тъмнината.
	— Зная, че сигурно сега тъжиш за случващото се в Силваност — продължи тя, разочарована от липсата на ответ. — Обещавам ти, както обещах и на Ролан от кирата, че ще се завърнем в апогея на силата си и ще прогоним мрака от онзи красив град. А ти отново ще бъдеш крал. Това е най-свидното ми желание. Куражът и издръжливостта ти през тази нощ доказаха, че си достоен да получиш свещеното доверие на народа и да понесеш големите отговорности.
	По устните на Силван плъзна бледа усмивка.
	— Значи се доказах пред теб, така ли, майко? И смяташ, че най-сетне си струва да ме натовариш с моето наследство?
	— Не беше нужно да ми се доказваш в нищо, Силваношей — изрече тя, съжалила за думите си в мига, в който ги беше изрекла. Тя заекна, опита се да обясни: — Ако с нещо съм те накарала да смяташ така, то не е било нарочно. Обичам те, синко. Гордея се с теб. Сигурна съм, че странните и ужасни събития, случили се с теб напоследък, са те накарали да възмъжееш изведнъж, и то когато съвсем лесно си можел да бъдеш премазан от тях.
	— Радвам се, че заслужих одобрението ти, майко — каза Силван.
	Алхана почувства болка и обида от студеното му поведение. Не можеше да си го обясни, но след секунда размисъл го отдаде на факта, че беше ранен и навярно уморен. Очите му се взираха толкова напрегнато в нощното небе, че като нищо някой можеше да си представи как младежът брои всяка една яркобяла звезда там горе.
	— Баща ми често разказваше една история, майко — обади се Силваношей, точно когато тя се канеше да се изправи. Принцът се обърна на една страна под съпровода на подрънкващите вериги — дисонантен и самотен звук в тъмната нощ. — История за една жена от расата на човеците… не мога да си спомня името й. Тя дошла при елфите от Квалинести в друго, също така изпълнено с мъка и опасност време, носейки жезъл със син кристал, като твърдяла, че е изпратена при тях от боговете. Сещаш ли се за коя история ти говоря, майко?
	— Името й беше Златна Луна — каза Алхана. — Историята е истинска.
	— Повярваха ли й елфите, когато им казваше, че носи дар от боговете?
	— Не — отвърна разтревожено тя.
	— Била е обявена за вещица и измамница от мнозина, а сред тях е бил и баща ми. И все пак е донесла дар от боговете, нали?
	— Сине — започна Алхана, — има разлика…
	— Много съм изморен, майко — каза Силваношей, придърпа одеялото над рамото си и се обърна с гръб към нея. — Нека почивката ти бъде благословена — прибави след секунда.
	— Мирен сън, синко — отговори Алхана, като се приведе, за да го целуне по бузата. — На сутринта отново ще поговорим, но сега само ще ти напомня, че Мрачните рицари убиват елфи в името на този така наречен Един Бог.
	Откъм принца не долетя никакъв друг звук, освен горчивото звънтене на оковите. Или се беше размърдал от неудобство, или се приготвяше да заспи. Нямаше как да отгатне, понеже не виждаше лицето му.
	Преди сама да си легне, Алхана обиколи лагера, за да се увери, че всички постови са по местата си. След като се успокои, че елфите са нащрек, тя седна на брега на реката и се замисли с отчаяние и гняв за ужаса, вилнеещ тази нощ из Силваност.
	Реката скърбеше и оплакваше съдбата на елфите заедно с нея, а сетне изведнъж й се стори, че дори различава някакви думи сред бълбукането на течението.

	Спи сън всевечен, спи.
	Нощта над тебе бди.
	В дълбоки мрачини
	спи сън всевечен, спи.

	Реката напусна бреговете си. Мрачните води преляха, надигнаха се и я погълнаха.


	Алхана се събуди стреснато, за да открие, че сутринта е настъпила. Слънцето се бе вдигнало високо над върховете на дърветата. Облаците бързо прелитаха през лицето му, закриваха го и отново му позволяваха да се появи, сякаш светилото й намигаше и се усмихваше на някаква тяхна взаимно споделена шега.
	Разгневена от собствената си недисциплинираност и заради това, че си бе позволила да заспи, когато опасността ги дебнеше отвсякъде, тя скочи на крака. За нейно изумление откри, че явно не беше единствената заспала на пост. Постовите също дремеха прави, отпуснали брадички на гърдите си, със затворени очи и изпопадали на земята оръжия.
	Самар лежеше до нея. Ръката му бе протегната, като че тъкмо се бе канил да й каже нещо. Сънят го беше надвил, без да е успял да отрони и дума.
	— Самар! — повика тихо тя и го разтърси. — Самар! Нещо се е случило с нас.
	Генералът се събуди моментално. Лицето му пламна от мисълта, че не е успял да изпълни задължението си. Той изкрещя гневна заповед, която тутакси разбуди всички елфи.
	— Вината е моя — произнесе той с горчивина и раздразнение. — Цяло чудо е, че враговете ни не са се възползвали от удобната възможност да ни прережат гърлата! Възнамерявах да потеглим още с настъпването на зората. Чака ни дълго пътуване, а вече сме изгубили два ценни часа. Трябва да побъ…
	— Самар! — Викът на Алхана прониза сърцето му. — Ела бързо! Синът ми!
	Тя сочеше към празното одеяло и оковите, които така и не бяха успели да разсекат. В калта до одеялото се забелязваха следи от ботуши и конски копита.
	— Отвели са го — каза изплашено тя. — Отвели са го през нощта!
	Самар проследи отпечатъците от копита до реката, където изчезваха. В съзнанието му със стряскаща яснота изникна образът на червения кон, препускащ без ездач през гората.
	— Никой не го е отвел, Кралице — каза той. — Но някой е дошъл да го вземе. И се боя, че е тръгнал с него доброволно.
	Алхана се взря в нашарените със слънчеви зайчета води на реката — искряща и ярка на повърхността си, но мрачна, бурна и изпълнена с опасности в дълбокото. Потрепери при спомена за думите, които бе чула преди да заспи.
	Спи сън всевечен, спи.


	15
	Затворниците, призраците, мъртвите и живите

	Палин Маджере вече не бе затворник в Кулата на Върховното чародейство. И по-точно казано, едновременно беше и не беше. Не беше затворник, понеже не ограничаваха движението му само в едно помещение. Никой не го бе оковал и не го задържаше, в какъвто й да е смисъл. Имаше неограничената възможност да се разхожда из цялата Кула, но това бе всичко. Не можеше да я напусне. Само една врата в основата й можеше да позволи на човек да излезе навън и да се отдалечи, но пък върху й тегнеше заклинание. Беше залостена по магически начин.
	Палин разполагаше със своя собствена стая с легло, но без стол или писалище. Стаята имаше врата, но нямаше прозорец, имаше огнище, но в него нямаше пламъци, така че вътре бе по-скоро усойно. В някогашното кухненско помещение на Кулата бяха оставени самуни хляб и глинени съдове, пълни със сушени плодове. Веднага му стана ясно, че никой не си е дал труда да пече този хляб, понеже беше създаден по магически начин — личеше си по това, че нямаше никакъв вкус и бе някак гъбест. Водата се съхраняваше в стомни, които неизменно оставаха пълни, но пък вкусът й бе възсолен и с неприятен дъх.
	Палин нямаше никакво желание да я пие, ала след като не разполагаше с нищо друго, реши да я провери със заклинание, за да се увери, че не съдържа някаква отрова и чак тогава се реши да прокара с нея сухия хляб. Използва друго заклинание, за да запали и огън, но това също не направи обстановката по-весела отпреди.
	Кулата на Върховното чародейство се обитаваше от призраци. Не призраците на мъртвите, които бяха откраднали магията му, понеже над цялата Кула имаше нещо като защитно заклинание, което ги отблъскваше, а призраците на собственото му минало. Иззад всеки завой дебнеше по някой спомен. Тук виждаше себе си, поел към смъртоносното Изпитание. Там — сянката на чичо си, предсказал велико бъдеще за своя племенник, младия Палин, или пък Ъша, каквато я помнеше от първата им среща: красива, загадъчна, нежна и любяща. До един тези призраци бяха изпълнени с печал, като отдавна забравените обещания и надежди. Призраците на любовта — мъртва или умираща.
	Но най-ужасна бе сянката на магията. Шепнеше му от всякъде. От цепнатините в каменните стъпала, от разнищените килими, от потъналите в прах кадифени завеси, от умрелите още преди години лишеи, които никой не си бе направил труда да изстърже от стените.
	Навярно поради присъствието на призраците обаче, Палин се чувстваше добре в Кулата. Усещаше я по-близка дори от собствения си светъл, широк и удобен дом в Утеха. Все пак мисълта не му се нравеше и се чувстваше виновен заради нея.
	След дни лутане из Кулата, принуден да понася единствено собствената си компания и тази на призраците, най-сетне му стана ясно защо това смразяващо, заплашително място му се струваше като роден дом. Тук, в Кулата, той отново се чувстваше като дете — дете на магията. Тук тази магия го бе отгледала, водила, обичала, грижила се бе за него. Дори и сега отново усещаше мириса на розови листенца и си припомняше онези щастливи времена. В Кулата цареше тишина и никой нито искаше, нито очакваше нещо от него. И не можеше да разочарова, когото и да е.
	Чак тогава осъзна, че трябва да си тръгне. Трябваше да се измъкне, преди да се е превърнал в един от призраците.
	Подобно на сенките, осъдени да населяват Кулата, и той бе прекарал изминалите четири дни в безцелно разхождане наоколо и вече бе добре запознат с вътрешното й разположение. Имаше доста общи неща със спомените му, но съществуваха и разлики. Всеки от Господарите на Кулата променяше сградата така, че да съответства на неговите или нейните цели. Самият Рейстлин също беше постъпил така в своето време и бе живял напълно изолиран, ако се изключеха неговият ученик Даламар, неумрелите, които им служеха, и Съществата — бедните, изродени създания, прекарващи нещастния си, презрян живот дълбоко под земята в Стаята на Виденията.
	След смъртта на Рейстлин Даламар бе поел нещата в свои ръце. В онези времена Кулата на Върховното чародейство се намираше в Палантас, господарския град, коронованото средище на познатия свят. Дотогава бяха считали Кулата за чиста заплаха, силуетът й беше навявал мисли за неизказан ужас. Даламар обаче, въпреки факта, че бе елф и Черна мантия (или пък тъкмо поради това) беше чародей с напредничаво мислене и искаше да изтъкне могъществото на магьосниците, а не да го скрие, така че се бе погрижил да събере ученици и да добави още помещения, където те да живеят и учат.
	Като всеки елф и той бе привързан към лукса и удобствата. Съвсем скоро в Кулата се бяха появили предмети, събирани по време на множеството му пътувания; чудновати и отблъскващи, красиви и ужасяващи, простички или любопитни. Сега нямаше и следа от тези предмети, поне доколкото търсенията на Палин оставаха безрезултатни. Вероятно Даламар ги беше прибрал в собствената си стая, чиято врата също се пазеше от защитно заклинание, но Палин се съмняваше. Имаше чувството, че дори и да успее да влезе в покоите на мрачния елф, ще открие същата пустота и застиналост, както и в останалите мрачни и смълчани части от Кулата. Онези предмети отдавна се бяха превърнали в минало. Или повечето от тях се бяха повредили по време на катастрофалното изтръгване на сградата и изчезването й от Палантас, или собственикът им просто ги бе захвърлил в безсилието си да изтръгне от тях така необходимата му магия. Палин допускаше второто.
	Много добре си спомняше разказите на хората от нощта, когато Даламар бе унищожил Кулата като финален акт на отчаяние пред възможността тя да попадне в лапите на великия син дракон Келендрос. Жителите на Палантас се събудили от оглушителен взрив, разтърсил къщите, напукал улиците и изпочупил прозорците им. В началото помислили, че ги атакуват драконите, ала след това не се случило абсолютно нищо.
	На следващата сутрин всички били поразени и смаяни, но като цяло доста доволни да разберат, че Кулата на Върховното чародейство — считана за трън в очите и убежище на злото — е изчезнала. На мястото й имало голям вир, в който — или така се говорело — човек можел да погледне и да види отражението на Кулата от старите й славни дни. Скоро плъзнали слухове, че сградата е избухнала и потънала в земята. Палин така и не бе повярвал на тази мълва, нито на идеята — както неведнъж подчертаваше пред дългогодишната си приятелка Джена, — че Даламар е загинал, а Кулата е изчезнала безвъзвратно.
	Джена беше на същото мнение. И ако някой можеше да твърди нещо със сигурност, то това бе тя, понеже в продължение на дълги години двамата с Даламар бяха имали любовна връзка, а и тя последна го беше виждала точно преди заминаването му — събитие, което вече беше останало повече от трийсет години назад в миналото.
	— Дали пък все пак не го е виждала и по-късно? — измърмори сам на себе си Палин, като се взираше полудял от безсилие и едва сдържан гняв през прозореца. — Даламар знаеше точно къде да ни открие, къде да сложи ръце върху нас. Само един човек може да му е издал тези подробности. Само един: Джена.
	Навярно трябваше да е доволен, че могъщият магьосник ги беше спасил. В противен случай и при далеч по-неблагоприятни обстоятелства, двамата с кендера щяха да се озоват в някоя от килиите на Берил. Понастоящем обаче от чувството за благодарност, което бе изпитал към Даламар в началото, не бе останала и следа. При други обстоятелства вероятно би стиснал ръката на мрачния елф. Сега искаше единствено да извие врата му.
	Преместването на Кулата от Палантас до новото й местоположение — Палин нямаше ни най-малка представа къде може да е то — беше довело и до други промени. По стените бяха плъзнали огромни пукнатини, които доста биха разтревожили магьосника, ако не бе сигурен (или поне с всички сили се надяваше да е така), че Даламар се е погрижил да подсили разместването със заклинание. Спираловидното стълбище и преди представляваше сериозна опасност, но сега рисковете се бяха удвоили поради факта, че имаше доста изпопадали стъпала. Тасълхоф може и да се катереше по тях с ловкостта на катерица, но Палин всеки път затаяваше дъх, когато му се наложеше да ги използва.
	Самият Тасълхоф — който между другото бе обходил цялата Кула надлъж и шир още през първия час от пристигането им — твърдеше, че входът към едно от минаретата е напълно препречен от масивна каменна стена и че покривът на другото липсва наполовина. Що се отнася до Дъбравата Шоикан — страховитата гора, охранявала толкова добре подстъпите към Кулата в старите дни, — тя бе останала в Палантас, където я считаха за нещо като печална забележителност. Вместо нея сега около Кулата се издигаше друга дъбрава, но от огромни кипариси.
	Палин бе прекарал по-голямата част от живота си сред валеновите дървета и смяташе, че нищо не може да го впечатли, но кипарисите бяха наистина гигантски. Много от тях се издигаха доста над Кулата и я караха да изглежда като джудже в сравнение с тях. Дърветата протягаха чудовищните си, обгърнати в зеленина клони над нея, сякаш се опитваха да я защитят, като едновременно с това напълно я закриваха от погледа на бродещите дракони, особено от този на Берил, която на драго сърце би дала кучешките си зъби, ноктите и люспестата си опашка в замяна на информация за настоящото местонахождение на някогашната горда Кула от Палантас.
	Надничайки през един от малкото неизчезнали прозорци по горните етажи — доста от онези, за чието съществуване си спомняше съвсем ясно, вече ги нямаше — Палин бе установил, че погледът му се простира над безкрайна равнина от вълнуващи се зелени корони на дървета, стигаща чак до хоризонта. В която и посока да погледнеше, виждаше едно и също; дънери, шумящи клони, листа и сенки. Нямаше нито път, нито дори животинска пътека; гората изглеждаше странно и зловещо тиха. Не пееха птици, не се виждаха катерички, не бухаше бухал, не се чуваше жалния зов на гълъба. Никой от живите не бе останал в тази гора. И Кулата не бе кораб, плаващ по вълните й. Вместо това затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в нейните дълбини, далеч от погледите на света и хората, които го населяваха.
	Сега гората бе дом на мъртвите.
	Един от малкото прозорци се намираше на приземния етаж, само на няколко стъпки от масивната дъбова врата, водеща навън. Прозорецът гледаше към пространството между дърветата, където властваше вечна сянка — тъй рядко се прокрадваха слънчевите лъчи през гъстия покров от зеленина.
	А в сянката блуждаеха души. Гледката не беше никак приятна, ала Палин откри, че все по-често се застоява пред прозореца, зъзнейки в студа, пъхнал ръце в ръкавите си, вперил поглед към неспокойната, вечно движеща се маса от мъртъвци.
	Взираше се, додето най-сетне не можеше да издържа повече и чак тогава се отдалечаваше с разкъсвано от жалост и ужас сърце.
	Явно мъртвите не можеха да влязат в Кулата. Палин вече не усещаше присъствието им близо до себе си по начина, по който го бе чувствал в цитаделата. Вече не долавяше онзи странен гъдел при произнасянето на някое заклинание, лекото докосване, което можеше да определи единствено като бягащи крачета на паяк, полепнала по лицето му паяжина, косъм, каквото и да е от стотиците други съвсем обикновени обяснения, хрумващи на човек в подобен момент. Сега обаче знаеше, че усещането се е дължало на докосването на ръцете на мъртвите, които през цялото време бяха крали магията му.
	По време на четиридневното си затворничество в компанията на Тасълхоф, Палин бе стигнал до заключението, че именно Даламар е давал заповеди на мъртвите. Мрачният елф се бе опитал да узурпира цялата магия за себе си. Защо? Какво правеше с нея? Определено, усмихна се с ирония той, не я използваше, за да предекорира.
	Искаше да му зададе лично този въпрос, но така и не успяваше да го открие. Тасълхоф, когото също бе натоварил с тази мисия, също не можеше да го намери. Все пак трябваше да признае, че съществуваха още много заключени по магически начин врати, които си оставаха непреодолимо препятствие както за него, така и за кендера. Особено за кендера.
	Тасълхоф слухтеше до тези врати, ала дори неговият остър слух не долавяше какъвто и да е шум от другата им страна, включително и зад онази, която според спомените на Палин водеше към личните покои на Даламар.
	Магьосникът лично бе почукал на нея, беше крещял и викал, но без резултат. Или мрачният елф нарочно не му обръщаше внимание, или просто не беше зад нея. В началото Палин си беше помислил, че е първото и това го бе довело почти до ярост. Сега обаче започваше да осъзнава, че съществува възможност за второто, а това го караше да изпитва безпокойство. Постепенно започваше да свиква с натрапливата идея, че двамата с Тас са доведени и изоставени в Кулата, за да изживеят остатъка от живота си като затворници и пленници на мъртвите.
	— Не — поправи се той с тих глас, загледан през прозореца на приземния етаж. — Мъртвите не са наши пазачи. Те също са попаднали в плен.
	Душите се тълпяха в сенките под дърветата, неспособни да открият покой и мир, бродеха безцелно, постоянно бяха в движение. Палин не можеше да ги преброи — хиляди, хиляди по хиляди и още хиляди отвъд това. Не виждаше познати лица. В началото се бе надявал да открие баща си сред тях, че Карамон би могъл да му даде поне някакви отговори на изобилието от въпроси. Съвсем скоро стигна до заключението, че търсенето на една-единствена душа сред неизброимите й посестрими граничи с неразумното желание да откриеш точно определена песъчинка сред дюните на запустял плаж. А и ако Карамон можеше да дойде при него, със сигурност би го направил.
	Палин живо си спомняше видението с баща си в Цитаделата на светлината. В него Карамон си бе проправил път през стълпотворение от души, протягащи ръце към магьосника. Тогава се бе опитал да му каже нещо, но точно в този миг нечия невидима ръка го бе грабнала и отнесла надалеч.
	— Мисля, че е страшно тъжно — каза Тасълхоф. Той стоеше с притиснато в прозореца чело и също се взираше към мъртвите. — Виж, ето един кендер. И още един. И друг. Здрасти! — почука по прозореца. — Ей, здравейте, вие там! Какво имате в кесиите си?
	Духовете на мъртвите кендери не обърнаха внимание на обичайния за расата им поздрав и скоро се изгубиха в тълпата от други души: елфи, джуджета, човеци, минотаври, кентаври, гоблини, хобгоблини, дракониди, блатни джуджета. Раси, за които Палин само бе чел, но никога не беше виждал с очите си. Виждаха се представителите на Тийлър, мрачните джуджета, прокълнатата раса. Виждаше душите на димернестите, елфи, живеещи на дъното на морето, чието съществуване отдавна се поставяше под въпрос. Както и тези от народа Теной, странните, страховити създания, населяващи Ледена стена.
	Рамо до рамо стояха приятели и врагове. Душите на гоблините невиждащо се възправяха до тези на човеците. Сенките на драконидите подминаваха призрачните образи на елфите. Минотавър и джудже крачеха редом. Душите не си обръщаха внимание. Сякаш нито се бояха една от друга, нито подозираха за съществуването си. И всяка следваше своя път в търсене на нещо — някаква безнадеждна мисия, както изглеждаше, понеже по лицата им Палин виждаше единствено безумен копнеж, отпадналост и отчаяние.
	— Чудя се какво ли търсят? — обади се Тас.
	— Спасение — отвърна магьосникът.
	Той метна на рамо торбата, съдържаща няколко самуна омагьосан хляб и мех с вода. Решително, за да няма време да обмисли добре решението си, той тръгна към входната врата.
	— Къде отиваш? — попита кендерът.
	— Навън — отговори Палин.
	— Ще ме вземеш ли с теб?
	— Разбира се.
	Тас се загледа жадно към вратата, но остана в подножието на стълбището.
	— Да не би да се връщаме обратно в Цитаделата, за да потърсим Устройството за Пътуване във времето? — попита той.
	— Онова, което е останало от него ли? — попита с горчивина магьосникът. — Ако изобщо някои от частите му са останали здрави, в което се съмнявам, драконидите на Берил вече са ги събрали и са й ги предали.
	— Това е добре — каза Тас, като въздъхна облекчено. Зае се да подрежда кесиите си за предстоящото пътешествие, така че без да иска пропусна изпълнения със сдържана заплаха поглед на Палин. — Е, добре, ще дойда с теб. Беше ми страшно интересно да посетя Кулата. Много се радвам, че наминахме, но с времето някак си ужасно се отегчих. Къде смяташ, че е Даламар? И защо ни доведе тук, а после изчезна?
	— За да ми се надсмее със способностите си — каза магьосникът и се изправи срещу вратата. — Въобразява си, че с мен е свършено. Иска да ме пречупи, да ме принуди да пълзя пред него и да умолявам да ме освободи. Е, сега ще разбере, че в мрежата му не се е уловила някаква дребна рибка, а акула. Беше време, когато смятах, че той може и да ни бъде от полза, но вече не е така. Нямам намерение да бъда проста пионка в играта му на кас. — Той се втренчи изключително строго в кендера. — Нали не носиш никакви магически предмети в себе си? Нещо, което да си намерил в Кулата?
	— Не, Палин. — Тас го погледна с разширени от усилието да изглежда искрен очи. — Не съм намирал нищо. Както казах, беше ми ужасно скучно.
	Магьосникът настоя:
	— Нищо, което си открил и например възнамеряваш по-късно да върнеш на Даламар? Нищо, паднало в кесиите ти, докато не си внимавал? Нищо, вдигнато, за да не се препъне някой невнимателен минувач?
	— Е… — Кендерът се почеса по темето. — Може би…
	— Много е важно, Тас — произнесе сериозно Палин. Той отново погледна през прозореца. — Виждаш ли онези мъртви там? Ако в нас има нещо магическо, ще се опитат да ни го отнемат. Сам виждаш, махнал съм всичките си пръстени и обицата, които Джена ми даде. Оставих в стаята и торбичките си с магически съставки. Просто за да бъдем сигурни, защо и ти не последваш примера ми? Даламар ще се погрижи добре за кесиите ти — добави забързано и убедително, понеже Тас тутакси се бе уловил за кесиите си и го гледаше ужасено.
	— Да си оставя кесиите? — запротестира агонизиращо Тасълхоф. Със същия успех Палин можеше да го помоли да си остави главата или завързаната на опашка коса. — Ще се върнем ли за тях?
	— Да — каза магьосникът. Лъжите, изречени в присъствието на кендер, не се броят за лъжи, а по-скоро за законна самозащита.
	— Ами предполагам… в такъв случай… след като е толкова важно… — Той започна да сваля една по една кесиите си, като потупваше всяка нежно и любящо, след което ги прибра в един тъмен ъгъл под стълбите. — Дано никой не ги открадне.
	— Не мисля, че ще им се случи нещо. Застани ей там при стълбището, Тас, за да не ми пречиш и не ме прекъсвай. Ще направя заклинание. Извикай, ако видиш някой да идва.
	— Значи ще бъда в ариергарда? — Тас беше очарован. Мисълта за кесиите напълно го беше напуснала. — Никой досега не ме е назначавал в ариергарда! Даже и Танис.
	— Да, ще бъдеш в… ъъ… ариергарда. Наблюдавай внимателно и не ме тревожи при никакви обстоятелства, независимо от това какво правя.
	— Добре, Палин — обеща сериозно Тасълхоф и зае позиция. Почти веднага отново се върна при магьосника: — Извинявай, Палин, но след като сме самички в Кулата, за кого трябва да се оглеждам всъщност?
	Магьосникът си наложи търпеливо мълчание, преди спокойно да отговори:
	— Например, ако защитното заклинание на вратата има пазители, които се появяват в случай, че някой опита да го наруши, тогава си ти.
	Тас шумно си пое дъх.
	— Имаш предвид нещо като скелети или привидения, или вампири? О, колко хубаво… тоест, не съвсем — добави бързо, уловил гибелния поглед на Палин. — Ще си отварям очите на четири. Обещавам.
	Кендерът отново се оттегли обратно при стълбите, ала точно когато магьосникът извикваше думите на заклинанието в ума си, почувства как някой го дърпа за ръкава.
	— Да, Тас? — попита той, като с огромно усилие на волята се пребори с изкушението да изхвърли кендера през прозореца. — Какво има пък сега?
	— Защото се страхуваш от привиденията и вампирите ли не си опитал да избягаш досега?
	— Не, Тас — каза тихо Палин. — Страхувах се от самия себе си.
	Тасълхоф обмисли думите му.
	— Не мисля, че мога да те пазя от теб самия, Палин.
	— Не можеш, Тас — съгласи се магьосникът. — А сега се връщай на пост.
	По негови сметки вълнуващата възможност да бъдеш в ариергарда щеше да отегчи Тас най-много до петнайсет секунди, след което кендерът отново щеше да започне да му вади душата. Магьосникът приближи вратата, затвори очи и протегна ръце.
	Не докосна нея, а магията, която я задържаше във властта си. Изкривените му пръсти… Припомни си дните, в които пръстите му бяха дълги, деликатни и гъвкави. Потърси магията като слепец. И веднага щом долови нещо, душата му се сви от вълнение. Беше уловил тънка нишка. А сетне още една и още една, додето цялостното заклинание не се развълнува като водна повърхност под ръцете му. Тъканта на магията приличаше на гладко, прозрачно парче плат, отрязано направо от топа и окачено над вратата.
	Самото заклинание определено не беше просто, но и недотам сложно. Дори някой от по-добрите студенти на Палин би могъл да го развали с лекота. Гневът му нарасна. Сега вече гордостта му бе наранена.
	— Винаги си ме подценявал — измърмори на отсъстващия Даламар. После дръпна една от нишките и тъканта на магията се разпадна в ръцете му.
	Вратата се отвори широко.
	Подобно на животворен дъх в устните на удавник, в Кулата нахлу прохладен и свеж въздух, носещ острата миризма на кипариси. Душите в сенките под дърветата като една прекратиха безцелното си блуждаене и със стотици започнаха да обръщат мрачните си очи към постройката. Нито една не тръгна напред. Нито една не направи опит да се приближи. Стояха потрепващо в шепнещия въздух.
	— Нямам намерение да използвам магия — каза им Палин. — Със себе си нося само храна и вода. Оставете ме на мира. — Той даде знак на Тасълхоф, но се оказа, че нямаше никакъв смисъл, понеже кендерът вече подскачаше нетърпеливо до него. — Дръж се близо до мен, Тас. Не му е времето да се правиш на изследовател. Не бива да се отделяме един от друг.
	— Зная — отвърна развълнувано кендерът. — Все още съм в ариергарда. Накъде точно сме се запътили?
	Палин погледна през вратата. Преди години погледът му щеше да премине над каменно стълбище и вътрешен двор. Сега още при първата си стъпка извън Кулата на Върховното чародейство, кракът му щеше да затъне в килим от изсъхнали иглички, който обграждаше постройката като отдавна изпразнен ров. Около кафявия ров имаше стена от кипарисови дървета, чиито надвиснали клони образуваха балдахин. А там, в сенките под дърветата, втренчени в тях, бяха душите на умрелите.
	— Трябва да открием път, пътека. Каквото и да е, но да ни изведе от тази гора — каза Палин.
	За да подчертае твърдението си, че няма да използва магия, той пъхна ръце в ръкавите си и тръгна право към редицата от дървета. Тас го последва, напълно забравил за ролята си на ариергард, като се опитваше едновременно да върви напред и да гледа назад, което си беше чиста проба подвиг и изискваше доста упражнения, понеже не му се удаваше много добре.
	— Престани! — каза през стиснати зъби магьосникът, когато кендерът за втори път се препъна в петите му. Вече приближаваха дърветата. Палин извади едната си ръка, само за да улови Тас и да го обърне в правилната посока. — Върви с лице напред.
	— Но аз съм в ариер… — запротестира кендерът, но бе принуден да се прекъсне сам: — О, разбирам. Тревожиш се от онова пред нас.
	Мъртвите нямаха тела. Бяха ги изоставили назад като безполезни, ледени черупки, както пеперудите напускат своя пашкул. Някога тези пеперуди навярно бяха летели свободно към очакващата ги крайна цел, каквато и да беше тя, но сега бяха уловени в огромен буркан и бяха принудени да блуждаят в безсмислено лутане, в търсене на пътя за навън.
	Толкова много души. Река от души, протичаща между дънерите на кипарисовите дървета; и всяка една беше просто пръска вода в могъщия бързей. Палин с мъка успяваше да ги отдели една от друга. Лицата им прелитаха така бързо. Всичко се сплиташе в трудно отличима маса от ръце, крака и коси, протичаща като прозрачен копринен шлейф. Лицата обаче бяха най-ужасни, понеже до едно се взираха в него с жажда, която го караше да забавя колебливо стъпки. Лекият шепнещ полъх, който погрешно бе взел за вятъра, докосна бузата му. Сред шепота се долавяха думи и това го накара да потрепери.
	_Магията_, казваха те. _Дай ни магията_. Гледаха него. Не обръщаха внимание на кендера. Палин виждаше как устата на Тас се отваря и затваря, но не чуваше какво се опитва да му каже. Сякаш ушите му бяха запушени от шепота на мъртвите.
	— Нямам какво да ви дам — каза на душите. Собственият му глас звучеше приглушено и далечно. — Не нося никакви магически артефакти. Пуснете ни да минем.
	Вече бяха достигнали първите дървета. Шепнещите души приличаха на бяло, разпенено езеро, изпълнило пространството между високите дървета. Надяваше се, че душите ще започнат да изчезват, както ранната утринна мъгла се изпарява с първите лъчи на слънцето в долината, но мъртвите продължаваха да се изпречват на пътя му. Едва-едва виждаше какво има пред него — единствено още и още души сред смрачените кипариси. Напомняха му за ордите от просяци, които живееха из улиците на Палантас; протягащи мръсни ръце, умоляващи с пискливите си гласове.
	Той се спря и хвърли поглед през рамо към Кулата на Върховното чародейство — жалка руина. Отново се обърна напред.
	„Досега не са ти причинявали болка — напомни си той. — Усещането ти е познато. Неприятно е, но не е по-зле от това да крачиш през потънали в паяжини коридори. Ако се върнеш там, никога няма да си тръгнеш. Не и преди да се превърнеш в един от тях.“
	Той продължи да пристъпва сред реката от мъртви.
	Ледените им, бледни ръце улавяха дланите му, очите им се взираха в него, мразовитите им устни се впиваха в устата му и отнемаха последните му глътки въздух. Вече едва успяваше да помръдне, влачеха го, теглеха го някъде надолу. Не чуваше нищо друго, освен шепнещия тътен на ужасните им гласове. Обърна се в опит да открие пътя за назад, но съзря единствено очи, усти и протегнати ръце. Обърна се отново и отново, губейки посоката. Накъдето и да погледнеше, виждаше само мъртъвци.
	Не можеше да диша, нито да говори или да извика. Падна на земята, като се бореше за глътка въздух. Душите налитаха като морски вълни. Докосваха го, дърпаха го, теглеха го. Усещаше как го разкъсват и претърсват фибрите на самото му същество.
	Магия… Магия… дай ни магията…
	Той се плъзна под отвратителната им повърхност и престана да се бори.


	Тас видя как Палин закрачи под сенките на дърветата, но не го последва веднага. Вместо това се опита да привлече вниманието на неколцина мъртви кендери, които стояха недалеч и се взираха в магьосника.
	— Ей, вие — каза високо той, за да надвика бръмченето на гласовете в ушите си, което вече сериозно започваше да го дразни, — случайно да сте виждали моя приятел Карамон? Той е един от вас.
	Тас се канеше да им каже, че като тях, и Карамон също е мъртъв, но се въздържа, мислейки, че напомнянето само ще ги натъжи.
	— Той е наистина голям човек и последния път, когато го видях, беше доста стар, но след като умря — не се обиждайте — отново е млад. Има къдрава коса и дружелюбна усмивка.
	Никаква полза. Кендерите просто отказваха да му обърнат и най-малкото внимание.
	— Не ми се искаше да го споменавам, но ми се струвате изключително невъзпитани — подметна той, докато ги подминаваше. Щом никой не искаше да говори с него, не му оставаше друг избор, освен да последва Палин. — Някой би си помислил, че са ви отглеждали човеци. Едва ли сте от Кендерия. Никой живял и отрасъл там не би се държал… Гледай, гледай, странна работа. Къде пък се дяна сега?
	Тас зашари с очи из гората пред себе си, като се опитваше да надникне през бедните духове, които постоянно ти се пречкаха пред погледа и направо можеха да ти замаят главата.
	— Палин! Къде си? Нали се предполагаше, че трябва да бъда в ариергарда, а не мога да бъде в ариергарда, ако ти не си в авангарда.
	Почака малко, за да чуе дали магьосникът ще му отговори, но дори и да го беше направил, едва ли би разбрал каквото и да е заради ужасния шепот в ушите си. Имаше чувството, че вече започва да му призлява от него. Той запуши уши с два пръста и се обърна, за да провери дали Палин не е забравил нещо и е решил да се върне назад. Кулата се виждаше и изглеждаше съвсем дребничка в сравнение с кипарисите, но от Палин нямаше и следа.
	— Проклятие! — Тас измъкна пръстите от ушите си и размаха ръце, за да прогони мъртвите, които вече се тълпяха с десетки край него. Истинско безобразие от тяхна страна. — Я се махайте. Нищичко не виждам. Палин!
	Беше все едно да се разхождаш в гъста мъгла, само дето бе по-лошо, понеже мъглата никога не се взира в теб с умоляващи очи и не се опитва да те улови с нереалните си ръце. Продължи да крачи опипом напред. Спъна се в нещо, вероятно някой корен, и се претърколи на земята. Каквото и да беше нещото, определено бе помръднало под краката му. „Не е корен — помисли си той. — Или ако е, то със сигурност е от по-живия вид.“
	Почти веднага разпозна мантията на Палин, а малко по-късно и лицето на магьосника. Тас се надвеси ужасено над приятеля си.
	Лицето на Палин бе придобило невероятно бял цвят — по-бял даже от този на духовете около тях. Очите му бяха затворени и той мъчително се опитваше да си поеме дъх.
	С едната ръка стискаше гърлото си, а с ноктите на другата дращеше в земята.
	— Марш оттук! Да ви няма! Оставете го на мира! — изкрещя Тас, като положи напразни усилия да отблъсне мъртвите, които се трупаха около тялото на магьосника като някаква страховита паяжина. — Престанете! — кресна още веднъж, скочи и тупна с крак. Започваше да губи надежда. — Убивате го!
	Шепотът стана по-висок, превърна се в нетърпимо бръмчене, сякаш в ушите му бяха влетели стършели и се канеха да си направят гнездо. Звукът беше толкова нетърпим, че кендерът не можеше да чуе собствените си мисли. Осъзна, че не се налага да ги чува. Трябваше час по-скоро да спаси Палин, преди мъртвите да го превърнат в един от тях.
	Тас отново хвърли поглед назад, за да си вдъхне кураж. Все още виждаше Кулата, или поне части от нея, понеже непрестанно движещата се маса от умрели заплашваше всеки момент да я закрие напълно от очите му. Изтича до главата на Палин и го хвана за раменете. Сетне заби пети в земята, изпъшка и го потегли. Магьосникът не беше толкова висок, колкото някои други човеци — кендерът си представи как би му се наложило да тегли Карамон например, но пък без съмнение бе възрастен мъж, а и не му помагаше особено. За сметка на това Тас беше малък кендер, при това вече понатрупал години. Успя да го издърпа през покритата с иглички земя на няколко стъпки разстояние, след което се наложи да го пусне и да спре да си поеме дъх.
	Мъртвите не се опитваха да го спрат, но бръмчащият шепот стана толкова силен, че кендерът заскърца със зъби. Отново вдигна Палин за раменете, хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Кулата все още се намира там, където трябваше да се намира, и затегли. Дърпаше, задъхваше се и се препъваше, но не го изпускаше. С едно последно усилие на волята, при което петите му се подхлъзнаха и избягаха изпод краката му, Тас най-сетне изтегли Палин извън очертанията на гората върху килима от кафяви иглички около Кулата.
	Като хвърляше по едно око към мъртвите, които все така се трупаха в сенките на дърветата, наблюдаваха и очакваха, кендерът пропълзя на четири крака и се взря разтревожено в лицето на приятеля си.
	Палин вече не се опитваше да си поеме дъх. Дишаше с благодарност. Очите му премигнаха няколко пъти и се отвориха ужасено и подивяло. Изправи се внезапно и с вик на уста, протягайки пръсти напред.
	— Всичко е наред, Палин — улови го за една от търсещите ръце Тас и я стисна здраво. — В безопасност сме. Или така смятам. Явно има някаква преграда, която им пречи да ни последват.
	Магьосникът се втренчи в гърчещата се тъмна маса от души. Потрепери и отмести очи към входа на Кулата. Лицето му се смрачи. Той се изправи и започна да отърсва игличките от мантията си.
	— Спасих ти живота, Палин — каза кендерът. — Можеше да умреш там.
	— Да, Тас, можех — отвърна магьосникът. — Благодаря ти. — Той погледна надолу към приятеля си с поомекнало изражение. Сложи ръка на рамото му. — Много ти благодаря.
	Щом обаче отново се взря към Кулата, лицето му се смръщи още повече. Остана втренчен към вратата, колкото да си поеме още няколко дълбоки глътки въздух, след което тръгна към нея. Беше по-блед дори в сравнение с мига, в който го бе открил кендерът, но сега в него се долавяше някаква особена решителност. Непоклатима решителност, каквато Тас не бе виждал у никого дотогава.
	— А къде отиваш сега? — попита Тасълхоф, готов за поредното приключение, въпреки че не би имал нищо против една съвсем кратка почивка.
	— Да намеря Даламар.
	— Но нали го търсихме и търсихме…
	— Не, не сме — каза Палин. В този момент чувстваше див бяс и възнамеряваше да действа, преди да му е минало. — Даламар няма никакво право да действа така! Няма никакво право да поробва тези бедни души.
	Той влетя през входната врата и започна да се катери по спираловидното стълбище. Придържаше се вдясно към стената, понеже вляво от него нямаше парапет. Една погрешна стъпка би го запратила право в зейналия мрачен кладенец в средата.
	— Ще ги освободим ли? — поинтересува се Тасълхоф, като също се закатери нагоре, помагайки си и с двете ръце. — Даже след като се опитаха да те убият?
	— Не го искаха наистина — каза магьосникът. — Не могат да се контролират. Нещо ги подтиква да търсят магията. Известно ми е кой стои зад тази работа и възнамерявам да го спра.
	— Как ще го направим? — попита нетърпеливо Тас. Палин не го беше споменал изрично в новото приключение, но това вероятно се дължеше на просто недоглеждане. — Тоест да го спрем? Дори не знаем къде е.
	— Ще го спра, дори ако се наложи да разкъсам тази Кула парче по парче — беше всичко, което успя да изкопчи от магьосника.
	Дългото и опасно изкачване по спираловидното стълбище през почти пълния мрак най-накрая ги доведе до врата.
	— Вече опитах тази — обяви кендерът. Той отново я изучи и пробно я натисна с рамо. — Дори не ще да помръдне.
	— О, ще помръдне — увери го Палин.
	Той издигна ръце и изрече една-единствена дума. По пръстите му припламнаха синкави пламъчета. Той си пое дъх и посегна към вратата. Пламъчетата загоряха по-ярко.
	Внезапно и съвсем безшумно, вратата се отвори.
	— Спри, Тас! — нареди му магьосникът. Кендерът вече се бе канил да скочи вътре.
	— Но ти я отвори — възрази Тасълхоф.
	— Не — отвърна дрезгаво Палин. Сините пламъчета бяха угаснали. — Не, не бях аз.
	Той пристъпи напред, като се взираше предпазливо във вътрешността на стаята. Малкото лъчи, успели да проникнат през плътната завеса от клони на кипарисите, трябваше да се преборят с многогодишната, полепнала по прозорците мръсотия и дебелия слой прах вътре. От стаята не долиташе никакъв звук.
	— Ти остани тук, Тас.
	— Искаш ли отново да бъда ариергард? — попита кендерът.
	— Да, Тас — отвърна тихо магьосникът. Той направи втора крачка напред. Ослушваше се напрегнато с наведена настрани глава. Влезе съвсем бавно. — Пази ми гърба. Извикай, ако чуеш нещо или някой.
	— Като привидение или таласъм? Разбира се, Палин.
	Тасълхоф стоеше в коридора отвън, подскачаше от крак на крак и се опитваше да види какво става вътре.
	— Да бъдеш ариергард си е много важно занимание — напомни си той и отново се размърда, понеже нито успяваше да чуе, нито да види каквото и да било. — Стурм винаги ни пазеше гърба. Или Карамон. Никога не съм бил в ариергарда, главно защото Танис не позволяваше. Винаги твърдеше, че от кендерите не можеш да очакваш да ти пазят гърба, тъй като никога не стоят там, където… Не се тревожи! Идвам, Палин! — предаде се той и се втурна в стаята. — Никой не се промъква зад нас. Гърбовете ни са си съвсем наред. О!
	Той се закова неподвижно. Всъщност нямаше голям избор. Ръката на Палин го стискаше доста силно за рамото.
	Във вътрешността на стаята царяха сивота и мраз, които даже в най-яркия слънчев ден пак щяха си останат такива. Ледената светлина огряваше полици, препълнени с книги. Непосредствено до тях се намираше хранилището за свитъци — доста наподобяващо пчелна пита, само дето много от отделните кутийки бяха празни. Дърворезбите по пръснатите из стаята ракли се криеха под дебел слой прах. Тежките завеси затуляха прозорците. Някога красивите килими сега изглеждаха замърсени, изгнили и разнищени.
	В далечния край на стаята имаше писалище. Зад писалището имаше някой и този някой бе елф с дълга, провиснала коса, в миналото гарвановочерна, а сега прошарена в сиво от рязка, сива черта, започваща от челото и спускаща се назад.
	— Кой е това? — разнесе се пронизителният шепот на кендера.
	Елфът седеше напълно неподвижно. Тас мислеше, че мъжът вероятно спи и затова не му се искаше да го буди.
	— Даламар — отвърна Палин.
	— Даламар! — повтори поразено Тасълхоф. Той изви глава, за да погледне магьосника до себе си, смятайки, че се шегуват с него. Дори и да бе така, Палин не се смееше. — Но това е невъзможно! Той не е тук. Знам го, защото чуках на вратата и виках страшно силно „Даламар“, но никой не ми отговаряше. — Даламар! — повиши глас кендерът. — Здрасти! Къде се губиш?
	— Той не те чува, Тас — обясни магьосникът. — Не може нито да те чуе, нито да те види.
	Мрачният елф стоеше зад бюрото със скръстени пред себе си ръце и се взираше право напред. Откакто бяха дошли, не бе помръднал. Даже пискливият глас на кендера не го бе накарал да потрепне, мигне, или отмести поглед. Пръстите му изглеждаха като направени от восък.
	— Може би е мъртъв — каза Тас, усещайки странно присвиване в стомаха. — На мен определено ми изглежда умрял, не мислиш ли, Палин?
	Елфът продължаваше да стои неподвижно зад писалището.
	— Не — рече магьосникът. — Не е мъртъв.
	— Е, тогава това е най-странната дрямка, която някога съм виждал — отбеляза кендерът. — Такъв един изправен. Дали пък да не го ощипя, за да…
	— Не го докосвай! — предупреди остро Палин. — Той е в стазис.
	— Знам къде е Стазис — рече търпеливо Тас. — Намира се на около петдесет мили северно от Корабно гробище. Но Даламар не е в Стазис, Палин. Той е ей там.
	Невиждащите очи на елфа внезапно се затвориха. Останаха по този начин за дълго, дълго време, докато отново се възстановяваше от стазиса, от състоянието, при което духът му бе напуснал тялото, за да излети на свобода по широкия свят. Той дълбоко си пое дъх през носа, като държеше устните си здраво стиснати. Пръстите му се свиха и потрепнаха, сякаш го бе жегнала болка. Даламар ги сви отново, разпусна ги и започна да ги масажира.
	— Циркулацията на кръвта спира — каза той, като отвори очи и се взря в магьосника. — Доста е болезнено.
	— Сърцето ми се къса за теб — отвърна Палин.
	Очите на мрачния елф се насочиха към изкривените пръсти на Палин. Не каза нищо. Продължаваше да разтрива ръцете си.
	— Здрасти, Даламар! — обади се жизнерадостно Тас, доволен, че може да се включи в разговора. — Колко е хубаво да се срещнем отново. Казах ли ти колко много си се променил от времето на първото погребение на Карамон? Искаш ли да ти разкажа? Произнесох една хубава реч, но тогава започна да вали и всички се натъжиха още повече, но тогава ти направи заклинание, прекрасно заклинание, което накара дъждовните капки да засияят, а небето се изпълни с дъги…
	— Не! — произнесе Даламар и направи отсечено движение с ръка.
	Тасълхоф се канеше да заговори за другите случили се по време на погребението неща, защото елфът очевидно не искаше да чуе първото, което му бе хрумнало, но Даламар го изгледа особено, снижи ръка и го посочи.
	„Може би и аз отивам в Стазис“ — помисли си кендерът и това бе последната му съзнателна мисъл за доста продължително време напред.


	16
	Един отегчен кендер

	Палин положи тялото на изпадналия в летаргия кендер на едно от износените, покрити с прах и доста плесенясали кресла в далечния край на библиотеката, където сенките бяха най-гъсти. Като се престори, че иска да намести Тас възможно най-добре, Палин използва възможността да огледа внимателно Даламар. Елфът продължаваше да седи зад писалището, свел глава в шепите си.
	Веднага след пристигането им, Палин го бе видял съвсем за кратко, но дори това му стигаше, за да се изненада от катастрофалните промени, настъпили във външния вид на някога красивия и суетен Даламар: прошарената черна коса, изнурените черти, слабите ръце и изпъкналите им сини вени, приличащи на нарисувани реки по карта. На реки от кръв, от души. А това беше техният господар… Господарят на Кулата.
	Поразен от една съвсем нова мисъл, Палин се приближи до прозореца и погледна към гората под тях, където между стволовете на дърветата мъртвите продължаваха да се движат като поток в пълно мълчание.
	— Защитното заклинание на вратата долу — каза рязко той. — Не беше там, за да ни задържи вътре, нали?
	Даламар не отвърна нищо. Палин трябваше да си отговори сам:
	— Беше там, за да не им позволи да влязат. Ако съм прав, то вероятно ще ти се наложи да го подмениш.
	Даламар се изправи мрачно и излезе от стаята. Върна се след няколко минути. Палин не беше помръднал. Мрачният елф застана до него и също се вгледа в мъглата от блуждаещи души.
	— Събират се около теб — каза Даламар. — Студените им като гроб ръце те хващат. Ледените им устни се притискат до плътта ти. Смразяващата им прегръдка и мъртвешките им пръсти не ти позволяват да помръднеш.
	— Да — рече Палин. — Зная. — Той потръпна от спомена за преживяния ужас. — Ти също не можеш да избягаш.
	— Тялото ми не може да избяга — поправи го елфът. — Но духът ми е свободен да блуждае, където си поиска. Но винаги трябва да се връщам — Той сви рамене. — Какво казваше _шалафи_? „Дори чародеите трябва да страдат.“ Винаги има цена. — Очите му се сведоха към изкривените пръсти на магьосника. — Прав ли съм?
	Палин пъхна ръце в ръкавите на мантията си.
	— Къде се рееше духът ти?
	— Пътешествах из Ансалон, разследвах фантастичната ти история за пътуване във времето — отвърна Даламар.
	— История? Не _съм_ ти разказвал никаква история — каза бързо Палин. — Не съм ти казал и думичка. Виждал си се с Джена. Тя ти е разказала. А твърдеше, че не те е виждала от години.
	— И не е излъгала, Маджере, ако това е, което намекваш, макар да признавам, че не ти каза цялата истина. Не ме е _виждала_, не и във физическата ми форма. Чувала е единствено гласа ми, и то само напоследък. Веднага след странната буря, която премина над Ансалон само за една нощ, реших двамата с нея да поговорим.
	— Попитах я дали знае къде мога да те открия.
	— И отново не те е излъгала. Тя _не знае_ къде се намирам. Не съм й казал. И никога не е идвала. Никой не беше идвал. Вие сте първите, и повярвай ми — добави със сключени вежди той, — ако не се намирахте в такава крайна нужда, едва ли щяхте да сте тук сега. Не тъгувам за ничия компания — каза мрачно.
	Палин замълча, без да е сигурен дали може да му вярва или не.
	— Пожали ме, Маджере, престани да се мусиш — изрече Даламар, като с очевидно удоволствие разтълкува погрешно липсата на отговор. — Не отива на човек на твоята възраст. На колко си всъщност? Шейсет, седемдесет, на сто години? Никога не съм сигурен с вас, човеците. Изглеждаш ми като останка от миналото. А колкото до Джена и това, че е „предала“ доверието ти, двамата с кендера имате късмет, че го стори, понеже иначе едва ли щях да проявя интерес към теб и сега щяхте да се намирате под нежните грижи на Берил.
	— Подигравките ти с възрастта ми не могат да помогнат — отвърна спокойно Палин. — Зная, че съм стар. Процесът е съвсем естествен при човеците. Но не и при елфите. Погледни се в огледалото, Даламар. Ако годините са взели своята дан при мен, то какво да кажем за теб? А щом заговорихме за гордостта — на свой ред сви рамене магьосникът, — изгубих моята преди доста дълго време. Трудно е да запазиш гордостта си, след като не можеш да събереш достатъчно магия, за да си затоплиш сутрешния чай. Сигурен съм, че много добре знаеш за какво говоря.
	— Може би — отвърна мрачният елф. — Зная, че съм се променил. Битката с Хаос ми открадна стотици години живот, но не съжалявам за нищо. В крайна сметка победителят бях аз. Бях победител и победен. Спечелих войната, но бях надвит от онова, което последва. Загубата на магията… Рискувах живота си заради нея — продължи той с нисък и глух глас. — И бих го направил отново. А какво стана? Магията си отиде. Боговете също. Оставиха ме ограбен, безсилен и безпомощен. Направиха ме… обикновен!
	Дишането на Даламар се бе учестило.
	— Всичко, което отдадох за магията… родината, народа, близките си… Смятах, че замяната е била изгодна. Саможертвата ми, а тя наистина бе значима, макар че само елфите биха могли да ме разберат, беше възнаградена. Ала ето че наградата ми бе отнета, а аз останах с празни ръце. Празни ръце. И всеки го знаеше… Някъде по това време до мен достигнаха слуховете, че Келендрос Синия се готви да заграби Кулата ми, че Мрачните рицари също се канят да я атакуват. Моята Кула! — изръмжа ожесточено Даламар. Той стисна слабите си юмруци. Сетне съвсем бавно ги отпусна и се изсмя неприятно. — Казвам ти, Маджере, дори блатните джуджета можеха да поискат своя дял, а аз не можех да сторя нищо, за да ги спра. Някога бях най-могъщият чародей по лицето на Ансалон, а сега, както сам казваш, не мога да подгрея и канче вода.
	— Не беше само ти — каза бездушно Палин. — Всички ние пострадахме по този начин.
	— Не, не е така — отвърна разгорещено мрачният елф. — Нямаш и най-малка представа какво изпитвах. Не си се жертвал така, както се пожертвах аз. Имаше родителите си. Имаше своите жена и деца.
	— Джена те обичаше… — започна другият магьосник.
	— Смяташ ли? — лицето на Даламар се изкриви. — Понякога ми се струва, че просто се възползвахме един от друг. И тя не ме разбираше. Беше също като теб, непрестанно ми изтъкваше проклетите ви човешки надежди и оптимизъм. Защо вие, човеците, винаги сте такива? Защо не спирате да се надявате, когато за всички е ясно, че всяка надежда е изгубена? Не понасях баналните й подмятания. Започнахме да се караме. Тя си тръгна, а аз нямах нищо против да видя гърба й. Нямах нужда от нея. Не се нуждаех от никого. Само аз можех да защитя Кулата от разплутите крилати червеи и направих онова, което се изискваше от мен. Трябваше само да сторя така, че да изглежда все едно Кулата е била разрушена. И успях. Планът ми проработи. Никой не знае, че Кулата е тук. И никой не ще научи, освен ако аз не го пожелая.
	— Преместването на Кулата е изисквало огромни количества магическа енергия… малко повече, отколкото е необходимо, за да подгрееш канче с вода — отбеляза Палин. — Сигурно си имал запаси от старата магия.
	— Не, уверявам те, нямах — отвърна Даламар, като постепенно се успокояваше. — Но подобно на теб и аз разбирах, че магията все още е край нас, стига да знаеш къде да я потърсиш.
	Палин избягваше втренчения поглед на мрачния елф.
	— Не разбирам какво искаш да кажеш. Открих суровата магия…
	— Но не сам. Някой ти е помогнал. Зная, защото помогнаха и на мен. Странна личност, известна като Чародея в сянка.
	— Да! — Палин беше изумен. — Скрит зад ниско спусната качулка и сиво наметало. С глас, който беше толкова тих, че можеше да принадлежи както на мъж, така и на жена.
	— Но не си видял лицето му…
	— Напротив — възрази Палин. — През онази последна ужасна битка видях, че е жена. Идваше от името на драконесата Малистрикс…
	— Така ли? — повдигна се едната вежда на Даламар. — През моята последна „ужасна“ битка видях, че Чародеят в сянка е мъж. И представляваше дракона Келендрос, който, ако се вярва на източниците ми, трябваше да е напуснал този свят в търсене на душата на своята господарка, демоничната вещица Китиара.
	— И Чародеят в сянка ти е показал как да овладееш суровата магия?
	— Не — отвърна мрачният елф. — Показа ми как да овладея магията на мъртвите. Некромантия.
	Палин се вгледа към блуждаещите духове на умрелите. Огледа и занемарената стая с всичките й книги по магия, подредени по полиците като призраци на отминалото. Взря се и в отслабналия и изнурен Даламар.
	— Какво се обърка? — попита най-сетне.
	— Измамиха ме — отговори мрачният елф. — Накараха ме да повярвам, че съм господар на мъртвите. Твърде късно открих, че не съм никакъв господар, а затворник. Затворник на собствените си амбиции и неутолима жажда за власт… Не ми е никак лесно да споделям всичко това, Маджере — допълни той. — И е особено непоносимо да го казвам на теб, глезеното дете на магията. О, да. Винаги съм го разбирал. Ти беше надареният, любимецът на Солинари, любимецът на чичо Рейстлин. От теб щеше да излезе един от най-великите магове на всички времена. Виждах го съвсем ясно. Завиждах ли? Малко. Повече от малко. Най-вече заради грижите, които Рейстлин полагаше за теб. Не си и помислял, че ми се искаше същото, нали? Че копнеех за одобрението му, че исках да ме забележи? Но е така.
	— А през всичкото това време — каза Палин, загледан към душите долу — аз завиждах на теб.
	Мълчанието на празната Кула протичаше около тях като широка, бавна река.
	— Исках да говоря с теб — наруши неохотно плътната тишина Палин. — И да науча повече за Устройството за Пътуване във времето…
	— Малко е късно — прекъсна язвително Даламар. — Вече го унищожи, не помниш ли?
	— Направих каквото трябваше — отговори събеседникът му, като по-скоро изтъкваше простия факт, отколкото опитваше да се защити. — Трябваше да спася Тасълхоф. Ако той умре в нашето време, всичко ще изчезне заедно с него.
	— Нека — махна с ръка мрачният елф и тръгна обратно към писалището. Крачеше бавно и с отпуснати рамене. — Забвението никога не ме е привличало толкова силно, колкото сега.
	— Ако наистина мислеше така, досега щеше да си мъртъв — възрази Палин.
	— Не — каза Даламар, като спря при един от другите прозорци. — Казах забвението. Не смъртта. — Той се върна зад писалището и се отпусна в креслото си. — _Би могъл_ да си тръгнеш. Все още разполагаш с обицата, която ще те пренесе през магическите портали обратно до дома ти. Тук ще проработи. Мъртвите не могат да се намесят в заклинанието.
	— Но заклинанието няма да прехвърли и Тасълхоф — отбеляза Палин, — а аз не искам да си тръгна без него.
	Даламар изгледа спящия кендер със замислено изражение.
	— Той не е ключът — изрече, като размишляваше усилено. — Но може би е шперцът.


	Тасълхоф беше отегчен.
	Всеки по лицето на Крин или знае, или е длъжен да разбере колко опасен може да бъде един отегчен кендер. И Палин, и Даламар го знаеха, но за нещастие напълно бяха забравили за този факт. Късата им памет в случая вероятно можеше да бъде извинена с това, че в този момент умовете им бяха заети, в търсене на отговорите на неизброимите въпроси пред тях. Непростимата им грешка обаче беше, че не само забравиха колко опасен е един отегчен кендер, но и че въобще забравиха за него. Което си беше чиста проба безотговорност.
	Повторното събиране на двамата стари приятели, поне доколкото това касаеше Тасълхоф, започна изключително добре. Първо го събудиха от неочакваната дрямка и му наредиха да им разясни ролята си във важните събития, случили се напоследък. Кацнал на писалището на Даламар и като подритваше с пети дървената плоскост отпред — докато мрачният елф най-сетне рязко не му каза да спре, — кендерът радостно се включи в дискусията.
	За известно време това му се струваше забавно. Палин описа посещението им при Лорана в Квалинести, откритието, че Тасълхоф наистина е Тасълхоф, намирането на Устройството за Пътуване във времето, както и последвалия опит на магьосника да се върне в миналото, за да открие различното време, за което Тас непрекъснато говореше. И понеже кендерът също имаше участие в историята, често се обръщаха към него с искането да разясни този или онзи детайл, което той с радост правеше.
	Щеше да бъде дори още по-радостен, ако получеше разрешението им да разкаже цялата история, без да го прекъсват, но Даламар заяви, че сега няма време да я изслуша. След като още от малък винаги бе чувал, че не можеш да имаш всичко, което поискаш (това винаги му се бе струвало доста чудно, но след дълги размишления по въпроса бе стигнал до заключението, че кесиите ти не са достатъчно големи, за да поберат в себе си всичко), Тас бе принуден да се задоволи да разкаже кратката версия на историята.
	След като описа посещението си на първото погребение на Карамон, при което бе открил, че Даламар е начело на Черните мантии, Палин е водач на Белите, Силваношей е крал на обединените народи на елфите, светът като цяло е едно мирно място за живот и няма — съвсем определено — _няма_ никакви чудовищно големи дракони, които се разхождат наоколо и избиват кендерите в Кендерия, на Тасълхоф заявиха, че помощта му вече не е необходима. С други думи, от него се очакваше да седне в някое кресло, да мълчи, да не шава и да отговаря само когато го питат.
	Тас се върна обратно в креслото си и се заслуша в историята на Палин за отиването му в миналото, при което бе открил, че минало фактически не съществува. Това беше интересно, понеже и кендерът бе присъствал и на драго сърце можеше да допринесе за изясняването на разказа, стига да го попиташе някой, което обаче не се случи. Опитът му доброволно да предложи услугите си бе отказан любезно, но твърдо.
	После обаче дойде онази част, в която Палин изложи мнението си, че единственото сигурно нещо в цялата работа е, че Тасълхоф е трябвало да умре под гигантския крак на Хаос, но той не го е направил, като по този начин всичко, от чудовищно големите дракони до заминаването на боговете, било по негова вина.
	Палин описа как той — Палин — казал на него — Тас, — че трябва да използва Устройството за Пътуване във времето, за да умре, на което Тасълхоф отговорил упорито — и логично, почувства се длъжен да подчертае кендерът — отказал. Сетне магьосникът разясни на Даламар при какви обстоятелства Тасълхоф избягал в Цитаделата на светлината, за да потърси защитата на Златна Луна и да й се оплаче, че Палин искал да го убие. Как самият Палин пристигнал там, за да разясни, че не е така, но открил Златна Луна доста по-млада от обичайното. Последното причини известно отклонение в темата на разговора — за твърде кратко, по мнението на Тас, — но бързо след това отново заговориха по същество.
	Палин обясни на Даламар как накрая кендерът съвсем сам стигнал до заключението, че най-благородно би било да се върне доброволно — като Палин великодушно възхвалил проявата му на здрав разум и кураж. За съжаление, преди Тасълхоф да успее да го направи, драконидите ги нападнали, а Устройството за Пътуване във времето се счупило, понеже Палин бил принуден да го използва, за да се защити от тях. Така че в този момент частите на устройството били пръснати из целия Лабиринт от жив плет и как можело да се очаква кендерът да се върне обратно в миналото?
	В този момент Тас се изправи и вметна оригиналната идея, че вероятно е възможно да _не_ го изпращат обратно да умира, но в този критичен момент Даламар го погледна студено и обясни, че по негово мнение най-важното нещо, което можели да сторят, без да се брои избиването на чудовищно големите дракони, било да изпратят Тасълхоф да умре и че трябвало да намерят някакъв друг начин да го изпратят обратно в миналото.
	Мрачният елф и Палин започнаха да се ровят из книгите по рафтовете, да разгръщат страници, да мърморят за реки на времето, за Сиви камъни и за това, как кендерите винаги оплесквали нещата с вечното си припкане насам-натам, както и за множество още други подобни вцепеняващи ума неща. Даламар направи заклинание за огън в камината. Стаята мигом се преобрази и затопли и стана доста душна. Замириса на пергамент, плесен, светилно масло и мъртви рози. И след като вече нямаше нищо интересно за гледане или слушане, очите на Тас започнаха да се затварят. Ушите на драго сърце се съгласиха с очите, умът му побърза да се присъедини към общото съгласие и всички заедно дружно дремнаха, този път по личен избор на кендера.
	Тас се събуди с чувството, че нещо го боде в задните части. Дрямката му очевидно не се беше оказала чак толкова кратка, понеже навън вече се беше смрачило дотам, че тъмнината бе успяла да прелее отвън и вече се разполагаше вътре. Тасълхоф не виждаше абсолютно нищо. Нито себе си, нито Даламар или Палин.
	Той се размърда леко, за да накара нещото, което го бодеше в онази деликатна област, да престане да го боде. Чак тогава си даде сметка, че не вижда Даламар и Палин, понеже двамата вече не бяха в стаята. Или бяха, но си играеха на криеница. Макар идеята да му се стори очарователна и забавна, все пак бързо си даде сметка, че магьосниците не бяха от типа хора, които биха играли тази игра с удоволствие.
	Той се изхлузи от стола и с напипване намери пътя до писалището на Даламар, за да потърси лампата. В камината все още грееха няколко въгленчета. Тас огледа отблизо писалището, докато не откри някаква хартия. Като се надяваше, че върху нея няма записано някое заклинание и едновременно с това се успокояваше, че дори и да има, на Даламар не му е чак толкова необходимо, кендерът пъхна хартията при въгленчетата в огнището и се върна с нея, за да запали лампата.
	Сега вече можеше да вижда, тъй че бръкна в задния си джоб, извади онова, което го бодеше и го поднесе обвинително срещу светлината на лампата.
	— Ай, ай! — възкликна той.
	— О, не! — прибави.
	— Как си се _оказало_ тук? — изплака най-сетне.
	Нещото, което го бе събудило, беше веригата на Устройството за Пътуване във времето. Той я хвърли на писалището и отново бръкна в джоба. Извади друга част от устройството, а след нея още една и още една. Последваха ги и скъпоценните камъни. Кендерът постави всички парчета пред себе си и тъжно се загледа в тях. Всъщност дори можеше да размаха юмрука си срещу им, но подобен жест не би подхождал на един Герой на Копието, така че ще заявим, че не го е направил.
	Като всеки Герой на Копието, Тас много добре знаеше какво се очаква от него. Трябваше да събере отделните части на устройството в кърпичката си (разбирай: кърпичката на Палин), да ги отнесе при някой от магьосниците, да му ги връчи и храбро да заяви, че е готов да умре заради света. Но подобно Благородно поведение преди всичко изискваше да си в подходящото настроение, а Тас никак не се чувстваше настроен за храбри и благородни дела. Предполагаше, че човек трябва да бъде в съответното настроение и за да се остави да го настъпи гигант, но също не му се искаше нищо от този сорт. След като бе видял как мъртвите навън блуждаят безцелно, а кендерите сред тях — особено те — дори не се интересуват от съдържанието на кесиите си, Тас бе в чудесно настроение да живее и да не спира да го прави, поне докогато е възможно.
	Много добре знаеше, че това едва ли ще бъде възможно, ако Палин и Даламар разберат, че магическото устройство отново се е озовало в джоба му, макар и счупено. И като се боеше, че магьосниците всеки момент могат да се появят, за да проверят какво прави или за да му предложат вечеря, Тасълхоф набързо събра частите на устройството в кърпичката, завърза я здраво и я прибра в една от кесиите си.
	Беше свършил по-лесната част от работата. Сега идваше по-трудното.
	Сега се налагаше да забрави цялата работа по това да бъдеш Благороден и да се нагърби с тежката задача по това да бъдеш Злороден. Мислеше, че това е правилната дума. Налагаше се да Избяга.
	За бягство през вратата не можеше да става и дума. Вече беше опитал прозорците, но от тях нямаше полза. Даже не можеше да ги счупи с помощта на камък, както би могъл да сториш с всеки самоуважаващ се прозорец. Единственият му опит завърши доста плачевно, след като камъкът отскочи от едното стъкло, върна се назад и го удари по пръста на крака.
	— Трябва ми логичен подход — каза си той. Необходимо е да се отбележи, че за пръв път в историята подобни думи излизаха от устата на кендер, което само доказва колко сериозна му се струваше ситуацията в този момент. — Палин би могъл да се справи, но той е магьосник и сигурно би използвал някое заклинание. Следователно, като мисля логически, питам: ако никой друг, освен магьосник не може да излезе, може ли някой или нещо немагическо да влезе? И ако е така, кой или какво и как?
	Тас потъна в размисъл. Докато разсъждаваше, се взираше в греещите въгленчета в камината. Внезапно нададе вик, но моментално сложи ръка на устата си, за да не го чуят Палин или Даламар.
	— Сетих се! — прошепна той. — Нещо наистина влиза! Въздухът! А така също и излиза. А оттам, откъдето излиза, мога да изляза и аз.
	Тасълхоф започна да рита и тъпче въгленчетата, докато най-сетне ги изгаси. После взе лампата, пристъпи в камината и се огледа. Беше доста голяма и дори не му се налагаше да се привежда твърде много, за да влезе в нея. Той издигна лампата и се взря в тъмнината над себе си. Почти незабавно бе принуден да наведе глава и да започне да мига, докато почисти падналите в очите му сажди. Веднага щом прогледна отново, беше възнаграден от прекрасна гледка — вътрешните стени на комина не бяха идеално гладки. Вместо това камъните на зидарията стърчаха безредно и чудесно.
	— Гледай ти, ами че аз мога да се покатеря по такава стена, дори ако единият ми крак е завързан зад гърба — възкликна Тас.
	Идеята все пак не му се стори особено добра и в крайна сметка реши да използва и двата си крака. Нямаше да му бъде удобно да се катери и едновременно с това да носи лампата, така че я остави на писалището, като предвидливо духна пламъка, за да не стане случаен пожар. Отново се напъха в комина и почти веднага откри удобно място, откъдето да започне изкачването.
	Беше се изкачил съвсем малко нагоре — катеренето се оказа бавна работа, понеже от време на време трябваше да спира и да чисти полепналата по очите си мръсотия, — когато под него се разнесоха гласове. Кендерът мигом замръзна и се прилепи като паяк към стената от страх с мърдането си да не предизвика лавина от сажди, които да се посипят в огнището долу. Малко възмутено си помисли, че ако не друго, Даламар можеше да употреби поне малко магия, за да си почисти комините.
	Гласовете говореха високо и разгорещено:
	— Казвам ти, Маджере, историята ти няма никакъв смисъл! Според всичко, което знаем, е трябвало да видиш миналото да протича край теб като огромна река. По мое мнение просто си объркал заклинанието.
	— А пък аз ти казвам, Даламар, че макар и да нямам прехвалените ти умения в магията, _не съм_ обърквал никакво заклинание. Миналото не беше там и всичко се обърква от момента, в който Тас е трябвало да умре.
	— От онова, което съм чел в дневника на Рейстлин, излиза, че смъртта на кендера би била просто капка в огромния океан на времето и не би могла да измени хода му по какъвто и да било начин.
	— За четиринадесети път ти повтарям: фактът, че Хаос е имал нещо общо с това събитие, променя всичко. Така смъртта на кендера става жизненоважна. Ами бъдещето, което твърди, че е посещавал? Бъдеще, в което всичко е било съвсем различно!
	— Ха! Колко си лековерен, Маджере! Кендерът е чисто и просто един лъжльо. Измислил си е всичко. Къде е този проклет свитък? Там е обяснено всичко. Знам, че беше някъде тук. Погледни в онзи шкаф.
	Напълно разбираемо, Тасълхоф бе изключително раздразнен да открие, че го наричат лъжльо. Обмисли възможността да се спусне долу и хубаво да им се скара, но тутакси си даде сметка, че по този начин щеше да му бъде малко трудно да обясни факта, че през цялото време е бил в комина. Така че запази тишина.
	— Ще ми бъде от полза, ако знам какво точно търсим.
	— Свитък! Предполагам, че ще го познаеш, щом го видиш.
	— Просто намерете проклетото нещо — измърмори Тас. Висенето на стената страшно го изморяваше. Ръцете започваха да го болят, а краката му да треперят и се страхуваше, че едва ли ще издържи още дълго.
	— Знам как изглеждат свитъците, но… — Пауза. — Като заговорихме за Тасълхоф, къде пък се дяна той? Знаеш ли?
	— Нито знам, нито ме е грижа.
	— Преди да излезем, още спеше на стола.
	— Тогава сигурно е отишъл да си легне или отново е решил да си поиграе с ключалката на лабораторията.
	— И все пак, не мислиш ли, че трябва да…
	— Намерих го! Това е! — Звук от развиване на пергамент. — _Трактат за Пътуването във Времето, Разглеждащ Нежелателното Допускане, на Който и да Е Член от Расите на Сивия Камък, поради Обичайните за Тях Непредсказуеми Постъпки и Как Това Би Могло да Се Отрази Не Само на Миналото, но и на Бъдещето_.
	— От кой автор?
	— Маруърт.
	— Маруърт! Същият, който нарича себе си Маруърт Великолепния? Галеникът-чародей на Царя-жрец? Всички знаят, че писанията му по темата на магията са минавали през редакцията на Царя-жрец. Каква полза от този свитък? На предателя не може да се има никаква вяра. На нито една негова дума.
	— Вярно, че така твърдят аналите на Ордена и е вярно, че поради тази причина никой не го зачита. Но често съм откривал доста интересни неща в написаното от него — ако четеш между редовете. Например, обърни внимание на този абзац. Третият от горе на долу.
	Вкочанените пръсти на Тасълхоф започваха да се изплъзват. Той се намести по-удобно и с цялото си сърце и душа си пожела и Даламар, и Палин, и този Маруърт да се пръждосват възможно най-скоро.
	— Не мога да чета на тази светлина — оплака се Палин. — Очите ми вече не са като някога. А и огънят е изгаснал.
	— Мога да го запаля отново — предложи мрачният елф.
	Тасълхоф едва не падна от изненада и тревога.
	— Не — отвърна Палин. — Тази стая ме потиска. Хайде да отидем някъде, където ще можем да се разположим по-удобно.
	Светлината долу изтля и изчезна съвсем, потапяйки Тасълхоф в пълен мрак. Той въздъхна облекчено. А когато до него долетя шум от затваряне на врата, започна да се изкачва отново.
	Вече не беше млад и подвижен кендер и съвсем скоро откри, че катеренето по комини в тъмното вече не му се струва чак толкова лесна работа. За щастие, беше достигнал онази част на комина, където той се стесняваше, така че сега можеше да подпре гръб на стената зад себе си и да опре крака в тази пред него.
	Беше се разгорещил и чувстваше силна умора. Имаше песъчинки в очите и сажди в носа и устата. Краката му бяха издраскани, пръстите му тръняха, а дрехите му бяха в плачевно състояние. Беше отегчен от тъмнината, от тези камъни, от цялата тази история — а и на всичкото отгоре дори не беше напреднал много от тръгването си насам.
	— Наистина не виждам голям смисъл в това да се строят толкова високи комини — измърмори Тасълхоф, като проклинаше строителите на Кулата при всяка своя стъпка или захват нагоре. Точно когато вече си мислеше, че не може да продължава повече, нещо напълни носа му и за разнообразие този път не бяха сажди.
	— Чист въздух! — вдъхна дълбоко той, чувствайки как духът му отново се повдига.
	Свежият полъх се спусна надолу по тялото му и мигом потуши болките, които изпитваше. Надникна, с надеждата да съзре звездите или може би слънцето — най-вече понеже имаше чувството, че се е изкачвал нагоре през последните шест месеца. За негово съжаление, нямаше нищо друго, освен тъмнина. Беше се нагледал на достатъчно тъмнина, за да запълни цял живот, може би дори два живота. Независимо от всичко, свежият въздух си беше свеж въздух, а това означаваше край на теснотията в комина, така че кендерът се изкачи нагоре, зареден с нова енергия.
	Отворът беше покрит с желязна решетка, за да не могат птиците, катеричките и другите животни да си правят гнезда в комина. След всичко, което беше преодолял дотук, някаква си желязна решетка не можеше да го спре. Блъсна я пробно с рамо, без да очаква каквото и да е. Болтовете, които я придържаха намясто, отдавна бяха проядени от ръждата — може би още от времето на Първата Катастрофа — така че ентусиазираното побутване от страна на кендера окончателно й помогна да се отдели.
	Неочакваният пробив се оказа пълна изненада за Тасълхоф. Посегна отчаяно, за да хване решетката, ала тя се изплъзна от пръстите му и отлетя нанякъде. Кендерът замръзна, стисна очи, присви глава между раменете си и зачака силния трясък, който без съмнение щеше да успее да събуди и онези от мъртвите, които случайно бяха имали късмета да задремят.
	Чакаше и чакаше, и продължаваше да чака. Като се вземеше предвид дългото изкачване, беше напълно възможно до земята да има поне няколкостотин мили, но след време дори и Тас вече не можеше да не се съгласи, че ако въобще се очакваше някакъв трясък, то досега би трябвало да го е чул. Той подаде глава през отвора и почти веднага един клон го удари в главата, докато в същия момент почувства как острият мирис на кипариси нахлува в ноздрите му и ги прочиства от насъбралите се сажди.
	Изблъска настрана клона и се огледа, за да разбере къде се намира. Странната и непозната луна над странния и непознат Крин тази нощ беше ярка, така че Тасълхоф най-сетне успя да види нещо, макар нещото да бяха още кипарисови клони. Имаше ги и вляво, и вдясно. Горе и долу. Клони, накъдето и да погледнеше. Надникна през ръба на комина и забеляза желязната решетка, заседнала сред кипарисите на шест стъпки под себе си.
	Опита се да прецени на какво разстояние е от земята, но нямаше почти никаква видимост. Погледна встрани и скоро откри двете полуразрушени минарета на Кулата. Най-високото беше горе-долу на същата височина с него. Това му даде поне някаква идея колко високо се е изкачил и по-важното — колко далеч е земята.
	Нямаше проблем обаче, понеже на помощ щяха да му дойдат тези тъй удобни клони.
	Тасълхоф се измъкна от комина. Намери един по-здрав клон и пропълзя внимателно по него, за да изпита здравината му. Клонът изскърца, но това беше всичко. След катеренето по комина, придвижването из клоните на дърветата беше съвсем лесна работа. Тас забързано се спусна, като си помагаше с ръце и крака, стигна до ствола, продължи надолу и — като въздъхна въодушевено и облекчено — усети как краката му докосват земята.
	Оттук ярката луна почти не се виждаше. Лъчите й едва-едва си проправяха път през гъстите листа над главата му. Виждаше и Кулата, но единствено защото приличаше на черно, заплашително петно сред дърветата. Някъде далеч горе се виждаше и неясно петно жълта светлина, която навярно излизаше от личните покои на Даламар.
	— Стигнах дотук, но още не съм излязъл от гората — каза си той. — Даламар спомена пред Палин, че се намираме недалеч от Солантъс. Чувал съм да говорят, че Соламнийските рицари имат щаб в Солантъс, значи нищо не ми пречи да се насоча натам и да проверя какво ли е станало с Джерард. Може да е глупав и определено е грозен, а и не харесва кендерите, но си остава соламниец. Нека говорят каквото си щат за тях, но тези рицари никога не биха изпратили някой назад в миналото, за да бъде настъпен от гигант. Ще намеря Джерард и ще му обясня всичко. Сигурен съм, че ще застане на моя страна.
	Внезапно Тасълхоф си спомни, че когато го видя за последно, Джерард се канеше да се изправи срещу неколцина мрачни рицари, които се целеха със стрели в него. Последното го обезсърчи за миг, ала сетне му хрумна, че соламнийските рицари бяха предостатъчно и ако един от тях беше мъртъв, нищо не му пречеше да се обърне за помощ към друг.
	Въпросът сега беше как да се измъкне от гората.
	Откакто се бе озовал на земята, мъртвите го бяха следвали като мъгла с очи, усти, ръце и крака, минаваха край него, минаваха над главата му, но до този момент така и не им бе обърнал сериозно внимание. Сега обаче го направи. И макар компанията им, както и фактът, че неколцина от тях вече се опитваха да издърпат едната от кесиите му, да не беше от най-приятните изживявания на света, кендерът си помисли, че може би ще му се отплатят за невероятната си липса на учтивост, като му помогнат да избере посоката, в която да тръгне.
	— Хм, хм, извинете, сър… Мадам, моля ви… Господин хобгоблин, стари друже, бихте ли ми казали… Ужасно съжалявам, но това си е моята кесия. Ей, момче, ако ти дам една медна монета, би ли ми показал… Кендер! Братко! Трябва да открия пътя за… Проклятие — произнесе раздразнено Тас, след като прекара известно време в напразни опити да подхване разговор с мъртвите. — Сякаш не ме виждат. Гледат право през мен. На драго сърце бих попитал Карамон, но точно когато ти трябва, него все го няма. Не че исках да ви обидя — добави, като безуспешно се опитваше да си проправи път през гъстите клони, — но сте доста множко вие, мъртвите, наоколо. Далеч повече от необходимото.
	Продължи да търси пътека — каквато и да е, — но без особен късмет. Ходенето в тъмното си беше изпитание, макар мъртвите да имаха някаква особена бледа светлина в себе си, която в началото му се бе сторила интересна, но след известно време започна да му навява мисли за загуба, печал и ужас. Реши, че мракът — всеки друг мрак — би бил далеч по-приятен за гледане.
	Най-малкото се отдалечаваше от Палин и Даламар. Ако той, един кендер, вече се беше изгубил между дърветата, то нямаше съмнение, че един обикновен човек и един мрачен елф — дори и да бяха чародеи — също щяха да се изгубят. Губейки се, губеше и тях.
	Не спираше да върви, като се блъскаше в дървета, удряше си челото в ниско приведени клони, додето най-сетне не се препъна наистина неприятно в някакво оплетено коренище и падна на покритата със сухи кипарисови иглички земя. Игличките поне миришеха на сладко и определено бяха мъртви, — кафяви и шумолящи — не като някои други мъртъвци, които веднага би могъл да спомене.
	Краката му с радост обявиха почивка, доволни, че не ги използва повече. Кафявите иглички бяха доста удобни, след като свикнеш с изненадващите бодвания тук и там по тялото и в края на краищата Тасълхоф реши, че след като така и така беше седнал, можеше и да си почине поне за малко.
	Пропълзя в основата на дървесния ствол, настани се колкото може по-комфортно и отпусна глава върху възглавница от зелен мъх. Така че нямаше нищо изненадващо в това, че последната му мисъл, преди да заспи, беше за неговия баща.
	Не че баща му беше покрит с мъх.
	Просто някога му беше казал:
	— Мъхът винаги расте на онази част от дървото, която е с лице на…
	С лице на…
	Тас затвори очи.
	Само ако можеше да си спомни посоката…
	— Север — каза той и се събуди.
	Осъзна, че вече знае в каква посока трябва да се движи и нищо не му пречи да се обърне на другата страна и да продължи да спи. В същия момент вдигна очи и видя, че над него се е надвесил един от духовете и се взира в него.
	Духът принадлежеше на кендер, който му бе смътно познат, но в това нямаше нищо чудно, понеже кендерите скитат доста и имаше голям шанс вече да са се запознавали при други обстоятелства.
	— Виж сега — изправи се в седнало положение Тас. — Не искам да бъда неучтив, но прекарах по-голямата част от деня в бягство от Кулата на Върховното чародейство, а — как то, сигурен съм, ти е добре известно — бягството от всяка омагьосана кула изморява ужасно. Така че, ако нямаш нищо против, сега ще поспя.
	Той затвори очи, но непреодолимото усещане, че кендерът все още е там и продължава да се взира в него, оставаше. Не само това, но продължаваше да вижда образа му от обратната страна на клепачите си и колкото повече мислеше за него, толкова по-уверен беше, че двамата вече са се срещали някъде.
	Кендерът беше хубавец с вкус към красивите дрехи, които някой лесно би взел за крещящи и чудновати, но пък Тас смяташе, че си ги бива. Освен това беше накачен от главата до петите с кесии — нищо необичайно. Необичайното беше друго. Лицето му. Лицето на кендера изглеждаше натъжено, изгубено, самотно и търсещо.
	По гръбнака на Тасълхоф пробягаха студени тръпки. Не бяха ужасяващи, а по-скоро като в пристъп на вълнение, точно както би се почувствал човек, ако тъкмо когато измъква златната халка от пръста на някой скелет, скелетът помръдне с пръст! Чувството е неприятно и от него ти се повдига, кара стомаха ти да се свива на топка и те оставя без дъх. Тас обмисли възможността да отвори очи, след което обмисли възможността да ги остави затворени. Стисна ги страшно здраво, за да не би случайно да се отворят сами и се сви на още по-мъничка топка. Знаеше къде беше виждал кендера.
	— Махай се — каза тихо. — Моля те.
	И въпреки че не виждаше, му беше известно, че кендерът не си е отишъл.
	— Махай се, махай се, махай се! — извика неистово Тас, а когато това не помогна, отвори очи, скочи на крака и изкрещя разгневено на привидението: — Махай се!
	Духът стоеше и се взираше в него.
	Тасълхоф стоеше и се взираше в себе си.
	— Кажи ми — рече най-сетне Тас с разтреперан гласец — защо си дошъл? Какво искаш? Да не би… да не би да си ми ядосан, защото още не съм умрял?
	Призракът не отговори. Постоя още малко, загледан в него и после се обърна, за да се отдалечи, но не понеже искаше, а защото нещо го подтикваше да го стори. Тасълхоф проследи как собствената му душа се присъедини към останалите блуждаещи духове и скоро изчезна сред тях. Колкото и да се опитваше, вече не успяваше да го открие никъде.
	В очите му запариха сълзи. Паниката сключи пръсти около гърлото му. Той се обърна и затича така, както никога не беше тичал досега. Тичаше и тичаше, без да гледа накъде, минаваше с трясък през храсталаци, отскачаше от дънерите на дърветата, падаше, ставаше, продължаваше да бяга, да бяга и да бяга, докато най-сетне не рухна на земята, без да може да се изправи, понеже краката отказваха да му се подчиняват.
	Изтощен, изплашен и ужасен, Тасълхоф направи нещо, което никога дотогава не беше правил.
	Заплака заради себе си.


	17
	Сгрешена самоличност

	Ако Тасълхоф с носталгия си припомняше пътуването в компанията на Джерард, едва ли можеше да се твърди, че самият Джерард точно в този момент мислеше с привързаност за кендера. Всъщност, въобще не мислеше за него. Рицарят самоуверено реши, че вече никога и при никакви обстоятелства няма да има каквото и да било общо, с който и да е кендер и напълно изключи Тасълхоф от ума си. В този момент го мъчеха други и далеч по-належащи тревоги.
	Джерард отчаяно искаше да се върне обратно в Квалинести, за да помогне на наместник Медан и Гилтас при подготовката на града за посрещането на войските на Берил. В сърцето си той вече беше някъде там, с елфите. В действителност обаче, се намираше на гърба на син дракон на име Бръснач и летеше на север — в обратната посока, — право към Солантъс.
	Летяха над северните части на Абанасиния и Джерард гледаше към огромните бляскави простори на Новото море, когато Бръснач започна да се спуска. Драконът спокойно осведоми рицаря, че се нуждае от храна и почивка. Полетът над Новото море щеше да бъде дълъг и веднъж щом поемеха над него, нямаше да има къде да спре, докато не достигнат земите от другата му страна.
	Макар да не му се искаше да губят никакво време, Джерард на драго сърце се съгласи с дракона, че създанието трябва да си отпочине добре преди дългия полет. Бръснач разпери криле, за да забави спускането и започна да кръжи над земята, като се снижаваше все по-ниско към голямо пясъчно петно на брега под тях. Морето изглеждаше зашеметяващо от тази височина. Слънчевите лъчи отскачаха от набраздената му повърхност и го превръщаха в океан от пламъци. До този момент рицарят не си даваше сметка колко бързо летяха, додето не започнаха да приближават земята, или по-скоро, щом земята изведнъж налетя право срещу тях.
	Никога дотогава Джерард не бе изпитвал такъв ужас. Наложи се да стисне здраво зъби и да запуши устата си, за да не изкрещи на създанието да намали. Още няколко ярда, земята нарасна от хоризонт до хоризонт, драконът се гмурна уверено, а рицарят вече беше напълно сигурен, че с тях е свършено. Смяташе се за толкова храбър, колкото и всеки друг, но несъзнателно затвори очи и зачака смъртта, ала в същия момент усети леко разтърсване, което го люшна напред в седлото. Драконът размърда за последно мускулестото си тяло, прибра криле и тръсна глава с удоволствие.
	Джерард отвори очи и прекара няколко секунди в благословен покой, колкото да се възстанови от преживяния страх, след което сковано се смъкна от седлото. През целия полет дотук бе изпитвал невероятен страх, че ако помръдне, може да падне през глава, тъй че сега едва-едва успяваше да движи краката си от преумора. Закуца наоколо, колкото да се раздвижи малко, като пъшкаше и клякаше. Бръснач го наблюдаваше снизходително, но и с уважение, примесено със слабо учудване.
	Драконът тежко се помести, за да намери нещо за ядене. В сравнение с грациозните си движения във въздуха, на земята създанието изглеждаше доста тромаво. Джерард се уви в одеялото си и легна на пясъка с надеждата, че Бръснач ще поеме първата стража. Искаше просто да затвори очи за няколко минути…
	Събуди се доста по-късно, без изобщо да е имал намерение да спи, за да открие, че драконът мързеливо се излежава под слънчевите лъчи и се взира към морската шир. В началото Джерард си помисли, че е дремнал едва за няколко часа, но щом огледа по-добре небето, установи, че слънцето е на съвсем различно място.
	— Колко съм спал? — попита, като с мъка се изправи на крака и започна да отърсва пясъка от кожените си дрехи.
	— През цялата нощ и малко от сутринта — отвърна драконът.
	Като проклинаше глупостта си, задето е изгубил толкова много време в сън и на всичко отгоре е забравил да разпрегне седлото, което в този момент стоеше леко изкривено на гърба на създанието, рицарят започна да се извинява, но Бръснач му даде знак, че всичко е наред.
	Драконът изглеждаше смутен, сякаш нещо тревожеше мислите му. Поглеждаше към Джерард начесто и като че се канеше да заговори по въпроса, ала сетне изглежда променяше решението си.
	Прекара няколко мъчителни минути, докато дърпаше и наместваше с мъка седлото обратно на мястото му и пристягаше сбруята в правилно положение, като през цялото време до болка съзнаваше, че губи още безценни минути. Най-сетне успя да постигне задоволителен резултат, или поне се надяваше да е така. В мислите му продължаваше да се разиграва кошмарната сцена, при която седлото се преобръщаше наопаки по средата на пътя и запращаше Джерард към неминуема и безславна смърт.
	Все пак Бръснач го увери, че според него всичко е наред и рицарят беше принуден да се довери на опита му, понеже така или иначе не разполагаше с такъв. Двамата се издигнаха в небето точно когато вечерната здрачина започваше да се спуска над морето. Джерард продължаваше да изпитва съмнения относно предстоящия нощен полет, ала драконът практично подхвърли, че в тези времена е далеч по-безопасно да пътуваш под прикритието на тъмнината, отколкото на дневна светлина.
	Здрачът връхлиташе, носейки със себе си странен дим, закривайки последните червеникави лъчи на слънцето, което тъкмо в този момент се скриваше зад неясната линия на далечния хоризонт. Носът на рицаря се сбърчи от мириса на изгоряло. Димът стана по-гъст и той се зачуди дали някъде не се е разразил горски пожар. Надникна надолу, с надеждата да забележи нещо, но не се виждаше каквото и да било. Мрачните облаци се сгъстиха, посегнаха към звездите и луната и ги погълнаха, така че сега се носеха през задушлива и непрогледна мъгла.
	— Можеш ли да следваш пътя, Бръснач? — извика той.
	— Странно, но да, сър — отвърна драконът. Двамата отново потънаха в неловко мълчание, след което създанието рязко допълни: — Чувствам се длъжен да призная нещо, сър. Струва ми се, че не изпълних задълженията си по най-добрия начин.
	— А? Какво? — извика Джерард. Чуваше само една дума на всеки три. — Задължения? Какви задължения?
	— Вчера по обяд, докато ви очаквах да се събудите, чух нечий призив, сър. Звучеше като тръба, зовяща ме за война. Никога не бях чувал нещо подобно, сър, дори и в старите времена. Аз… Едва не я последвах, сър. Почти бях готов да забравя за всичко друго и да ви изоставя в нужда. Веднага щом се върнем, ще докладвам за случилото се, за да си понеса наказанието.
	Ако разговаряше с човек, Джерард тутакси би го успокоил, че навярно просто е сънувал. Не можеше обаче да разговаря по този начин със създание, което бе със стотици години по-възрастно от него, така че просто му отвърна, че е останал и това е по-важното. Най-малкото сега поне беше наясно защо Бръснач му се струваше така смутен.
	Отново замълчаха. Рицарят не виждаше абсолютно нищо и можеше единствено да се надява, че няма да се разделят с живота си, блъскайки се във върха на някоя планина. Налагаше се да се довери изцяло на Бръснач. Драконът очевидно изпитваше непоклатима увереност в себе си, понеже летеше бързо и решително. Най-накрая Джерард успя да се отпусне достатъчно, за да издърпа вкочанените си пръсти от предната част на седлото.
	Въобще не усещаше как минава времето. Струваше му се, че летят от часове. По някое време дори задряма, но само за да се събуди стреснат и облян в студена пот от кошмар, в който падаше стремглаво надолу. Забеляза, че слънцето отново изгрява.
	— Сър — обади се Бръснач. — Виждам Солантъс.
	Джерард се загледа и също забеляза как кулите на града тъкмо изникват зад хоризонта. Той нареди на дракона да се приземи някъде в близост до града и да намери подходящо място, където да го изчака, не само в безопасност от соламнийците, но и далеч от очите на Ские, или Келендрос, великият син дракон, който някак бе успял да се опълчи и да оцелее във войната срещу драконесите Берил и Малистрикс.
	Бръснач намери подходяща местност и започна да се снижава под прикритието на един голям облак, като описваше широки, помитащи кръгове, додето най-сетне кацна на обширно затревено поле недалеч от гъста гора.
	Веднага щом докоснаха земята, мощните крака на създанието заработиха, за да го спрат, изпомачкаха тревата и изровиха големи чимове. Опашката му разсичащо подкоси близката растителност. Който и да минеше оттук, моментално щеше да си даде сметка, че наоколо се е разхождало нещо наистина голямо, но за щастие мястото беше доста отдалечено. Виждаха се само няколко навлезли в гората ферми. На няколко мили от тях един-единствен път се извиваше през високата трева като огромна змия.
	От високото Джерард бе забелязал недалечен поток и нямаше търпение да поплува в прохладните му води. Вече не можеше да понася миризмата си, а и цялото тяло го сърбеше от полепналия пясък и засъхнала пот. Възнамеряваше да се изкъпе и да си смени дрехите — или най-малкото да се отърве от кожените дрехи, заради които биха могли да го вземат за мрачен рицар. Налагаше се да влезе в Солантъс, предрешен като земеделски работник, само по риза и обикновени панталони. Нямаше как да докаже принадлежността си към Соламнийски орден, но не изпитваше притеснения. Баща му разполагаше с доста приятели по върховете и беше почти сигурен, че бързо ще намери някой, който да е чувал за него.
	Колкото до Бръснач, ако драконът го попиташе защо са тук, Джерард си бе подготвил обяснението, че Медан го е изпратил да шпионира соламнийците в полза на мрачните рицари.
	Но драконът не зададе какъвто и да е въпрос. В този момент много повече го интересуваше това, къде да се скрие и да си отпочине. Намираха се в земите на могъщия Ские. Чудовищният син дракон бе открил, че може да придобие дори още по-голяма сила и власт, ако се храни с драконите от собствения си вид, заради което си бе спечелил непоклатимата ненавист на своите братя.
	Джерард също се тревожеше за Бръснач. Във въздуха драконът беше грациозна и величествена гледка. Крилата му едва-едва потрепваха, колкото да уловят подходящите топли въздушни потоци. На земята обаче, работата бе съвсем друга. Краката му мачкаха и ровеха, опашката му помиташе ниски дървета и храсти, карайки животни и птици да бягат ужасено, накъдето им видят очите. Бръснач бързо улови един случайно пребягал наблизо елен, пречупи гръбнака му с мощните си челюсти и го отнесе настрани, за да му се наслади на спокойствие.
	Последното направи разговора помежду им доста по-труден, но все пак създанието отговаряше на въпросите на рицаря за Ские с кимания и сумтене. За великия син дракон, формалният властелин на Палантас и околностите му, се носеха странни слухове. Мълвата нашепваше, че драконът е изчезнал, че е предал контрола над владенията си на своите подчинени. Бръснач също беше чувал тези приказки, но очевидно не им вярваше особено.
	Докато разглеждаше една вдлъбнатина в скалите, за да прецени дали е подходяща за временно леговище, драконът пусна трупа на елена на брега на потока.
	— Смятам, че Ские играе сложна игра, която в края на краищата ще доведе до собственото му падение — каза той на Джерард. — Това ще бъде и наказанието му, задето се обърна срещу собствения си вид. Ако въобще може да се каже, че имаме нещо общо с него — допълни след секунда размисъл.
	— Той е син дракон, нали? — попита рицарят, гледайки потока с копнеж. Надяваше се Бръснач по-скоро да намери онова, което търси.
	— Да, сър — отговори създанието. — Но е израснал далеч повече от всеки друг от сините, които някога са летели над Крин. По-голям е дори от червените, с изключение на Малистрикс. Огромно, разплуто чудовище. Братята ми и аз често сме говорили на тази тема.
	— И все пак се е сражавал във Войната на Копието — каза Джерард. — Мястото ми се струва добро. И бездруго не вярвам наоколо да има някакви пещери.
	— Вярно е, сър. Винаги е бил верен слуга на нашата царица. Но по темата винаги може да се поспори.
	Тъй като очевидно не можеше да намери достатъчно голяма пещера, където да се скрие, Бръснач най-сетне обяви, че и вдлъбнатината ще свърши работа, стига да я поразшири малко. Джерард се отдалечи на безопасно разстояние и загледа как синият дракон запраща мълнии, които откъртваха огромни канари от солидната скала. Скалните отломъци се стоварваха във водата долу и разтърсваха земята под краката му.
	Рицарят беше напълно убеден, че звукът от разцепването на скалата и шумните експлозии се чуват чак в Солантъс, но най-вече се боеше да не би някой случайно минаващ патрул да полюбопитства какво става и да ги разкрие.
	— Ако в Солантъс чуят нещо, сър — каза драконът по време на една от кратките си почивки, — най-много да си помислят, че приближава буря.
	Щом най-сетне издълба пещера с подходящи размери, прахта се слегна, а неизброимите лавини от натрошен камънак престанаха да се стичат по склона на скалите, Бръснач доволно взе плячката си и влезе вътре, за да похапне.
	Джерард свали седлото от гърба му — процедура, която се оказа по-сложна, отколкото очакваше, понеже не беше запознат с устройството на сложната амуниция. За щастие, драконът предложи помощта си. След като свършиха тази работа и рицарят с мъка извлече седлото в единия ъгъл на пещерата, Джерард го остави на спокойствие и излезе на вън.
	Наложи се да се спусне доста надолу по потока, докато открие достатъчно плитък вир, където да се изкъпе. Съблече кожените дрехи и бельото си и нагази съвсем гол в ромолящия поток.
	Водата беше дълбока и студена. Войнът си пое разтреперано дъх и като стисна зъби, се хвърли с главата напред. Не беше особено добър плувец, така че предпочиташе да се държи далеч от по-дълбоките части на потока, където течението беше най-силно. Слънцето грееше топло, а хладната вода приятно и ободряващо съживяваше кожата. Започна да пляска и да се гмурка, първо, понеже искаше да се сгрее и второ, защото му достави неочаквано удоволствие.
	В този момент беше свободен от всички тревоги и опасения, от отговорности и от нуждата да се подчинява на когото и да било. В този миг можеше да си позволи отново да си спомни какво е да бъдеш дете.
	Опита се да хване риба с голи ръце. Плува кучешката под надвисналите клони на върбите. После се отпусна по гръб, за да се наслади на топлите лъчи на слънцето и да почувства приятната разлика в студените води на потока. Изтри полепналата по себе си мръсотия и спечена кръв със стиска трева, като през цялото време си мечтаеше да има поне парче от домашно приготвения сапун на майка си.
	Веднага щом се изми, можеше да пристъпи към разглеждане на раните си. Повечето горяха, но все още не се бяха инфектирали, понеже предвидливо ги бе намазал с мехлема, даден му от Кралицата майка, така че вече зарастваха добре. Вгледа се в отражението си във водата и се намръщи. Прокара ръка през тъмнокафявата набола брада — в пълен контраст със сламенорусата му коса. Лицето му беше достатъчно грозно и надупчено и без тази брада — растяща като някакъв зловреден лишей по челюстта му.
	Замисли се за времето от младините си, когато напразно бе опитал да си пусне свободно падащи мустаци, отличителна черта и гордост за всеки соламнийски рицар. Мустаците му се оказаха груби и наежени, стърчащи във всяка възможна посока, подобно на непокорната му коса. Баща му, чиито мустаци бяха повече от великолепни и доста гъсти, бе приел провала на сина си като лична обида, отдавайки го на вътрешната съпротива, която усещаше в Джерард и която ясно се изразяваше чрез косата му.
	Той изгази обратно до мястото, където беше оставил кожените си дрехи и раницата, възнамерявайки да вземе ножа си и да избръсне наболата четина. Отблясъкът от метал едва не го заслепи. Вдигна поглед към брега и видя, че там стои един соламнийски рицар.
	Рицарят носеше подплатена кожена ризница и дълга до коленете туника, пристегната в кръста с колан. Отблясъкът идваше от полушлема без наличник на главата му. От върха на шлема се вееше червена панделка, а подплатената ризница бе декорирана с червена роза. Големият лък на рамото му и трупът на елен, метнат през дисагите на товарното му муле, свидетелстваха, че рицарят се връща от лов. Конят му пасеше недалеч.
	Джерард мълчаливо се прокле, задето се бе оставил да го сварят неподготвен. Трябваше да внимава повече, вместо да лудува наоколо като някое десетгодишно хлапе. Тогава може би щеше да чуе тропота на копита и да забележи навреме появата на рицаря.
	Кракът на непознатия бе стъпил здраво върху колана и меча на Джерард. В едната си ръка рицарят държеше дълъг меч, а в другата — навито въже.
	Лицето му не се виждаше заради сенките на дърветата, но Джерард нямаше никакво съмнение, че в този момент изражението на соламниеца може да се опише като мрачно и неумолимо.
	Стоеше в средата на потока и усещаше как водата започва да става все по-студена. Замисли се над чудната човешка природа, която ни кара да мислим, че когато сме го ли, сме далеч по-уязвими, отколкото облечени. Ризата и панталоните не могат да спрат стрела или меч, и все пак, ако беше облечен, Джерард би могъл да се изправи пред рицаря с по-голяма увереност. Сега обаче просто стоеше като закован във водата и зяпаше соламниеца с интелигентност в погледа, която можеше да се сравни единствено с тази на стрелкащите се между босите му крака риби.
	— Ти си мой пленник — каза рицарят на Общия език. — Приближи се бавно и с вдигнати ръце, така че да мога да ги виждам.
	Смущението на Джерард беше пълно. Гласът на соламниеца беше богат и сладък и без всякакво съмнение принадлежеше на жена. В този момент тя обърна глава, за да се огледа предпазливо. Видя, че изпод шлема се спускат две дебели, синьо-черни и лъскави плитки.
	Джерард почувства кожата му да пламва с такава сила, че беше цяло чудо как водата край него не е започнала да ври.
	— Лейди рицар — произнесе той, когато най-сетне си възвърна способността да говори. — Признавам с готовност, че поне докато не получа възможност да обясня защо съм тук, съм ваш пленник. Освен това съм готов да се подчиня на заповедите ви, но… както сама виждате… не нося дрехи.
	— Дрехите ти са на брега при мен, така че в това няма нищо необичайно — отвърна тя. — Веднага излез от водата.
	Джерард набързо обмисли възможността да побегне към отсрещния бряг, ала течението на това място беше доста силно, а той не беше чак толкова добър плувец. Съмняваше се, че ще успее. Представи си как бухва във водата и започва да се дави и да крещи за помощ, доунищожавайки и последните остатъци от нараненото си честолюбие.
	— Предполагам, лейди, че едва ли ще извърнете глава, за да ми позволите да се облека? — попита.
	— И да те оставя да ми забиеш нож в гърба? — Тя се наведе през смях: — Знаеш ли, Рицарю на Нерака, намирам за страшно забавен факта, че човек като теб, поддръжник на злото, който без съмнение е избил мнозина невинни, изгарял е села, ограбвал е мъртвите, плячкосвал е и е изнасилвал, може да прилича на срамежлива лилия.
	Шегата очевидно й се нравеше. Емблемата на Мрачните рицари, върху която почиваше кракът й, се състоеше от череп и лилия.
	— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре — продължи жената-рицар, — служа в Ордена си от почти дванайсет години и съм участвала в не една битка и много турнири. Виждала съм мъжкото тяло не само разсъблечено, но и изкормено. Точно както ще изглежда и твоето, ако не се подчиняваш на заповедите ми — издигна меча си тя. — Или излизай оттам, или ще ме накараш да дойда аз.
	Джерард запляска през водата към брега. Сега вече беше наистина ядосан от подигравателния й тон и гневът му поне отчасти взимаше връх над срама. Искаше час по-скоро да се добере до раницата си и да извади писмото от Гилтас, което да докаже на любителката на шегите, че е истински Рицар на Соламния, натоварен с важна мисия и че вероятно дори има по-висок чин от нея.
	Тя търпеливо го проследи, като лицето й изразяваше все по-голямо веселие при вида на голотата му — нищо изненадващо при положение, че кожата му вече се беше набръчкала като сушена слива и започваше да посинява от студа. Щом се добра до брега, той я изгледа побесняло и посегна към дрехите си. Жената-рицар продължаваше да стои, стъпила върху колана му, с издигнат меч в ръка.
	Джерард бързо се облече, нахлузвайки кожените панталони, които беше взел със себе си. Смяташе да остави туниката, надявайки се, че не е забелязала емблемата, избродирана на гърдите на дрехата. Жената я вдигна с върха на меча си и му я подхвърли.
	— Не искам да изгориш от слънцето — каза тя. — Сложи си я. Добре ли мина полетът?
	Сърцето на рицаря се сви от тревога, но все пак направи един последен отчаян опит:
	— Не разбирам какво искаш да кажеш. Ходих до…
	— Откажи се, Нерака — произнесе твърдо тя. — Видях синия дракон. Видях как се приземи. Открих дирите му, проследих ги и те открих. — Тя го загледа с повишен интерес, без да отмества върха на меча си от гърдите му, като през цялото време подхвърляше въжето. — Е, какво смяташе да правиш, Нерака? Може би да ни шпионираш? Да се престориш на недодялан момък, дошъл да си прекара добре в града? Признавам, че ролята ти приляга, но…
	— Не съм никакъв шпионин — отвърна той през стиснати зъби, за да не зъзне. — Зная, че няма да ми повярваш, но не съм Мрачен рицар на Нерака. Аз съм Соламниец, също като теб…
	— Е, това вече си го бива! Син соламниец язди син дракон. — Жената-рицар се разсмя от сърце, сетне ръката й помръдна, а клупът на въжето се прехвърли през главата на Джерард. — Не се тревожи, Нерака, няма да те обеся тук. Първо ще те отведа в Солантъс. Там ще можеш да разкажеш историята си пред далеч по-очарователна публика. Инквизиторът в последно време е малко потиснат. Веднага ще го развеселиш, сигурна съм. — Тя дръпна рязко въжето и се усмихна широко и доволно, щом видя, че Джерард го улови с ръце, за да се предпази от удушаване. — Но това, дали ще пристигнеш там жив, полужив или полузадушен, зависи изцяло от теб.
	— Ще ти дам доказателство — произнесе рицарят. — Нека отворя раницата си.
	Той погледна към земята. Раницата не беше там.
	Обезумяло зашари с очи по протежение на речния бряг. Нямаше раница. Чак тогава си спомни. Беше я оставил заедно с писмото, закачена на драконовото седло. И раницата, и седлото бяха останали в пещерата.
	Той сведе мократа си глава, прекалено отпаднал духом, дори за да прокълне късмета си. Думите бяха някъде там, ала огромната буца в гърлото му не им позволяваше да стигнат до езика. Той вдигна поглед и се взря в жената-рицар. Забеляза, че очите й са тъмнозелени.
	— Кълна се, кълна се в честта си на истински Рицар, че съм Соламниец. Името ми е Джерард ут Мондар. Разквартируван съм в Утеха, където изпълнявам длъжността на почетен страж пред Гробницата на Последните герои. В момента не разполагам с никакво доказателство, но баща ми е широко известен в средите на Ордена. Сигурен съм, че в Солантъс има рицари, които ще ме познаят. Изпратиха ме, за да донеса спешни новини за Съвета на Рицарите в Солантъс. В раницата си нося писмо от Гилтас, краля на елфите…
	— А, да — рече тя, — а пък в моята раница има писмо от Дългоруната Мълбери, кралицата на всички кендери. И къде е тази твоя раница, с нейното чудно писмо?
	Джерард измърмори нещо.
	— Не те чух, Нерака? — приведе се по-близо тя.
	— Закачена е на седлото на… синия дракон — рече начумерено той. — Мога да отида да я донеса. Давам ти честната си дума, че ще се върна и ще се предам.
	Тя се намръщи леко:
	— Да не би случайно от косата ми да стърчат сламки?
	Джерард я изгледа свирепо.
	— Помислих си, че може и да е така — продължи жената. — Понеже очевидно смяташ, че току-що съм паднала от някоя каруца със сено. Да, сладки Нерака, ще приема честната ти дума на ездач на сини дракони, и да, ще ти позволя да изтичаш да донесеш раницата си и да доведеш синия си дракон. А после ще махам на двама ви с кърпичката си, докато отпътувате към красивия залез.
	Тя го ръгна в стомаха с меча си.
	— Качвай се на коня.
	— Изслушай ме — настоя той с нарастващ гняв и чувство на безсилие. — Зная, че не изглежда никак добре, но ако само използваш мозъка под тенджерата на главата си и помислиш малко, ще разбереш, че казвам истината! Ако бях драконов ездач от Нерака, да не смяташ, че просто щях да си стоя тук и да ти позволявам да ме мушкаш в стомаха с този твой меч? Досега вече да се беше превърнала в закуска за дракона ми. Натоварен съм с важна мисия. Животът на хиляди зависи от мен… Престани, проклета да си!
	Жената-рицар го беше ръгала с върха на оръжието си при всяка втора дума, принуждавайки го да отстъпва, докато най-сетне не опря гръб в коня й. Войнът побесняло отблъсна острието с ръка и успя да пореже дланта си.
	— Наистина ми харесва да те слушам как говориш, Нерака — рече тя. — Мога да те слушам и цял ден, ако трябва, но за нещастие, след няколко часа трябва да застъпя на пост. Така че хайде на седлото и да потегляме.
	В този момент Джерард беше толкова ядосан, че сериозно се замисляше дали наистина да не призове дракона. Бръснач бързо щеше да се разправи с тази досадна жена, която очевидно се бе родила с парче стомана вместо сърце. Успя да овладее гнева си и се качи на коня. Знаеше много добре какво следва, тъй че сложи ръце зад гърба си и кръстоса китки.
	Жената прибра меча в ножницата, без да изпуска въжето около врата му, след което използва същото въже, за да пристегне китките му по такъв начин, че ако помръдне с ръце, бързо да прекъсне притока на въздух през гърлото си и да се задуши. През цялото време не спираше да подхвърля духовитости, наричайки го Нерака, Сладък Нерака и Нерака на Моето Сърце, както и множество други гальовни имена, от които направо му причерняваше.
	Когато най-сетне приключи с овръзването на рицаря, тя пое юздите на коня и бързо го поведе през гората.
	— Няма ли да ми запушиш устата? — попита Джерард.
	Тя му хвърли поглед през рамо.
	— Думите ти са музика за ушите ми, Нерака. Говори, разкажи ми още за краля на елфите. Облича ли се в зелени ефирни дрехи, растат ли крила от гърба му?
	— Все още мога да призова дракона — изтъкна младият войн. — Не го правя единствено, понеже не искам да пострадаш. И това, ако се замислиш за миг, само потвърждава думите ми.
	— Възможно е — призна тя. — Като нищо можеш да казваш и истината. Но като нищо можеш и да лъжеш. Вероятно не си го призовал, защото и децата знаят, че на зверовете не може да се има доверие и са страшно непредсказуеми. И може да изпече както мен, така и теб. Нали, Нерака?
	Джерард започваше да схваща защо не му е запушила устата. Не се сещаше за нищо, което в крайна сметка да не влоши още повече положението му. А и доводът й за синия дракон беше нещо, за което би могъл да се сети и сам, само дето вече беше опознал Бръснач твърде добре и беше сигурен, че ако го извика, създанието ще я превърне в купчина пепел, без да му навреди ни най-малко. Ала, макар да не би се замислил и за миг пред избора с кой от двамата да пътува — с досадната жена-рицар или със страховития, но достоен син дракон, — все пак не можеше да живее с мисълта, че е станал причина за смъртта на някой от собствения си орден.
	— Когато стигнем в Солантъс, ще изпратя отряд, който да се разправи с дракона — продължи тя. — Едва ли е много далеч. Съдейки по експлозиите, които чух, лесно ще влезем в дирите му.
	Джерард имаше причини да вярва, че Бръснач може да се погрижи за безопасността си, а това го навеждаше на мисълта, че трябва да се тревожи за живота на соламнийците. Реши, че е най-добре да изчака, докато го изправят пред съвета. Щом това станеше, щеше да им разясни същината на мисията си. Нямаше никакви съмнения, че рицарите от съвета ще му повярват, въпреки липсата на акредитивни писма. Със сигурност поне някой от тях щеше да е чувал за него или би познавал баща му. Ако всичко минеше добре, щеше да се върне при дракона и двамата, заедно с една военна част от рицари, щяха да отлетят обратно към Квалинести. Разбира се, след като тази противна жена му поднесеше коленопреклонните си извинения.
	Напуснаха гористия район на брега и поеха през тревната равнина, недалеч от мястото, където се беше приземил Бръснач. В далечината се виждаше и пътят, водещ към Солантъс. Над тревата вече се подаваха върховете на градските кули.
	— Ето го и Солантъс, Нерака — посочи тя. — Онази висока сграда вляво е…
	— Името ми _не е_ Нерака. Името ми е Джерард ут Мондар. Как те наричат теб? — попита той и измърмори под нос: — Като изключим „отвратителна досадница“?
	— Чух това! — припя в отговор жената-рицар. Тя го погледна през рамо. — Името ми е Одила Уиндлес.
	— Уиндлес. Това не беше ли някакъв механизъм по корабите?
	— Да — отвърна тя. — В семейството ми има много моряци.
	— Пирати, без съмнение — вметна язвително той.
	— Умът ти е също толкова мъничък и сбръчкан, колкото и някои други части от тялото ти, Нерака — отговори жената и се усмихна широко при вида на пламналото му лице.
	Вече бяха достигнали пътя и сега ускориха крачка. Джерард получи чудесна възможност да я огледа по-добре, докато тя крачеше редом с коня, водейки след себе си товарното муле. Беше висока, значително по-висока от него самия, с добре оформено, мускулесто тяло. Нямаше типичния тъмен цвят на кожата, както повечето мореплаватели от Ергот. Тенът й по-скоро беше с оттенъка на полиран махагон, което подсказваше за преливане на расите някъде в миналото.
	Дългата й коса, пристегната в две плитки, се спускаше чак до кръста. Никога не беше виждал толкова черна коса — синьо-черна, като гарваново крило. Веждите й бяха гъсти, а лицето й имаше силни черти. Устните бяха най-хубавото нещо в нея: пълни, сърцевидни, алени и винаги готови да се засмеят, както неведнъж вече му беше доказала.
	Джерард обаче никога не би признал на всеослушание, че вижда нещо хубаво в нея. Рядко си имаше вземане-даване с жени и ги смяташе за шушукащи, подли и користолюбиви. А кои от тях харесваше най-малко? Почти веднага реши, че на първо място в списъка му са тъмнокосите, мургави жени-рицари, които ти се присмиват при всяка своя втора дума.
	Одила продължаваше да говори, като му показваше забележителностите на града, изтъквайки, че едва ли ще има време да ги разгледа от килията си в занданите. Джерард не й обръщаше внимание. Вече мълчаливо прехвърляше в ума си онова, което да каже пред Съвета на рицарите и мислено се питаше как най-добре да обясни несъмнено зловещите обстоятелства около залавянето си. Вече дори репетираше красноречива реч, с която да ги убеди в тежкото положение на обсадените елфи. Против всякаква логика се надяваше, че някой ще го познае. Нямаше как да отрече, че ако беше на мястото на ужасната жена до себе си, и сам не би си повярвал. Бе постъпил глупаво, оставяйки раницата в пещерата.
	Отново се замисли за бедата, в която бяха изпаднали елфите и се запита какво ли правят в този момент. Започна да си припомня разговорите, водени с наместник Медан, Лорана и Гилтас и съвсем скоро напълно забрави за себе си и собствените си неприятности в най-искрена загриженост за онези, които се бяха превърнали в негови приятели. Толкова беше погълнат, че когато вдигна очи, изумено осъзна, че докато са пътували, нощта се е спуснала и те вече приближават външните стени на Солантъс.
	Джерард бе чувал, че Солантъс е най-добре укрепеният град в цял Ансалон, дори в сравнение с господарския град Палантас. Ето че сега, докато се взираше към чудовищните стени — тъмни сенки на фона на звездното небе — стени, които оформяха само външния пръстен на отбраната, можеше с ръка на сърцето да каже, че най-сетне е повярвал.
	Външните каменни стени обгръщаха града напълно. Състояха се от няколко слоя, уплътнени с пясък, забъркан с кал и натрошени камъни. От другата страна на преградните стени имаше ров. За да преодолееш загражденията, трябваше първо да влезеш през някоя от портите на външните стени и да преминеш по подвижните мостове на рова. Следваше втора стена, покрита с амбразури и тесни отвори, подобни на цепнатини, откъдето стрелците да покриват с огъня си мостовете. На равни интервали по бойниците бяха подредени големи котли за врящо масло. Но дори това препятствие да се окажеше недостатъчно, зад втората стена бяха засадени дървета и храсти, които да попречат на нападателите да проникнат безпрепятствено в града. Чак тогава идваха улиците и градските къщи, болшинството от които също бяха построени от камък.
	Дори и в този късен час на портите стояха хора и чакаха да ги пропуснат. Пазачите разпитваха всеки поотделно. Очевидно лейди Одила им беше добре позната, така че не се наложи да чакат. Вместо това я пуснаха да мине веднага, като подхвърляха шеги за нейния „улов“ и успешно преминалия й ден.
	Джерард понесе насмешливите подмятания и недодяланите шеги с мълчаливо достойнство. Жената-рицар запази веселото си настроение през цялото време, додето при един от последните постове, някакъв пазач не извика:
	— Виждам, че се е наложило да завържете като прасе този мъж, за да не ви избяга, лейди Одила.
	Усмивката й мигом се стопи. Тъмнозелените очи проблеснаха в опасно смарагдово. Тя се обърна и го изгледа толкова особено, че пазачът пламна и бързо се оттегли в къщичката си.
	— Дръвник — измърмори жената и тръсна плитки, преструвайки се на развеселена, ала рицарят забеляза, че словесната стрела беше поразила нещо жизненоважно в нея и силно я бе наранила.
	Одила поведе коня сред градската тълпа. Хората се взираха любопитно в Джерард. Щом обаче забележеха символа на гърдите му, започваха да подсвиркват и да подхвърлят забележки за окървавената брадва на палача.
	Започваха да го измъчват съмнения. За момент изпита смущение и неосъзната паника. Ами ако не успееше да ги убеди в истината? Ако никой не му повярваше? Представи си как го водят към дръвника, докато упорито продължава да протестира, че е невинен. После нахлузваха черната торба на главата му, нечия тежка ръка го притискаше надолу и идваха последните ужасяващи секунди на очакване, преди тежката брадва да се спусне и да извърши кървавото си дело.
	Той потръпна. Образът в съзнанието му беше толкова ясен, че без да иска се обля в студена пот. Смъмри се остро за излишната проява на въображение и си наложи да се концентрира върху настоящето.
	По някаква причина беше допуснал, че лейди Одила ще го отведе пред Рицарския съвет още щом пристигнат. Вместо това, жената поведе коня по някаква тясна и смрачена уличка, водеща до огромна каменна сграда.
	— Къде сме? — попита той.
	— При затвора — отговори лейди Одила.
	Джерард беше поразен. Мисълта, че ще го отведат направо при Съвета на рицарите го бе обсебила напълно. Въобще не му беше хрумвало, че съществува и друга възможност.
	— Но защо ме водиш тук? — поиска да узнае той.
	— Имаш право на два опита да познаеш, Нерака. Първо, бързаме да стигнем за последния танц на местната забава. Двамата ще се понесем във вихрено забавление, ще пием искрящо вино, а след това ще правим любов през цялата нощ. Или това — тя му се усмихна мило, — или се каня да те заключа в някоя килия.
	Лейди Одила накара коня да спре. По стените горяха факли. От един зарешетен, правоъгълен прозорец бликаше ярка, жълта светлина. Чули шума от пристигането им, към тях тутакси се спуснаха пазачи, за да я освободят от затворника. Появи се и главният надзирател. Мъжът избърса уста с опакото на ръката си. Явно бяха прекъснали вечерята му.
	— Щом имам избор — отвърна злъчно Джерард, — предпочитам второто.
	— Радвам се — каза Одила, като го потупа привързано по крака. — Щеше да ми бъде страшно неприятно, ако те бях разочаровала. Сега, уви, трябва да те напусна, Сладки Нерака. Дългът ме зове. Не скърби за мен.
	— Моля те, лейди Одила — изрече Джерард, — престани поне за миг с шегите и бъди по-сериозна. Наоколо трябва да има все някой, който да е чувал името ут Мондар. Разпитай за мен. Ще го направиш ли?
	Жената го погледа внимателно.
	— Може пък да се окаже забавно.
	Тя се обърна и заговори нещо с надзирателя. Рицарят имаше чувството, че й е направил впечатление, но дали беше добро или лошо, дали щеше да направи онова, за което я бе помолил — нямаше как да разбере.
	Преди да си тръгне, лейди Одила набързо описа всички престъпления на Джерард. Как го е видяла да пристига на синия си дракон, как е кацнал извън града и как драконът му положил всички усилия да прикрие присъствието си. Главният надзирател се взря унищожително в рицаря и заяви, че в подземието има килия тъкмо за него и че направо била създадена за ездачи на сини дракони.
	С една последна насмешлива усмивка и махване на ръката, лейди Одила се метна на коня си, пое юздите на мулето и излезе от двора на затвора в лек галоп, изоставяйки го на милостта на надзирателя и пазачите.
	Пазачите го изблъскаха през преддверието, където надзирателят разполагаше със стая, а тъмничарят на смяна — със стол и маса. На стената, подредени в идеално прави редици, бяха окачени железните ключове за килиите. Джерард успя да ги зърне само за миг, преди отново да го засилят грубо по някаква тясна стълба, водеща към подземията. Отведоха го до килията, като за целта запалиха две факли — очевидно беше единственият затворник на това ниво — и го хвърлиха вътре. Дадоха му да разбере, че разполага с кофа за нечистотиите си и сламена постеля, където да спи.
	Щеше да се храни два пъти на ден — сутрин и вечер. Масивната дъбова врата с малка желязна решетка за наблюдение започна да се затваря. Всичко се случваше толкова бързо, че Джерард все още не можеше да го осъзнае напълно.
	Надзирателят стоеше отвън в коридора, за да се увери, че всичко с новия затворник е наред.
	Джерард се хвърли към него и успя да провре част от тялото си между вратата и стената.
	— Сър! — каза умолително той. — Трябва да говоря пред Съвета на рицарите! Кажете им, че се казвам Джерард ут Мондар! Нося важни новини! Сведенията ми…
	— Ще обясняваш на инквизитора — отвърна студено надзирателят.
	Пазачите изблъскаха жестоко Джерард назад. Той се търколи на кълбо сред звъна от веригите си. Вратата се затръшна. Чу шум от отдалечаващи се стъпки нагоре по стълбите. Светлината от факлите намаля и изчезна напълно. Затръшна се още една врата.
	Джерард остана сам и потопен в тъй дълбока тъмнина и толкова завършена тишина, все едно го бяха изхвърлили от самия свят, за да се рее безкрай в празнотата и нищото, които някога, както разправяха, бяха предшествали появата на боговете.


	18
	Пратеник на Берил

	Наместник Медан се намираше зад писалището в кабинета си в масивната, грозна сграда на Рицарите на Нерака в Квалинести. Наместникът, също като елфите, които отвръщаха поглед всеки път, когато им се наложеше да минат наблизо, смяташе сградата за не по-малко противна. Поради тази причина рядко посещаваше щаба си там. Ненавиждаше празните, голи стаи. Поради влажния въздух каменните стени неизменно се покриваха с тънък слой изпарения и изглеждаха така, сякаш се потят. Винаги щом му се наложеше да остане между тях за по-дълъг период от време, имаше чувството, че започва да се задушава и беше сигурен, че не си въобразява. От чисто предпазна мярка, стените не разполагаха и с прозорци, така че във въздуха неизменно се носеше тежката миризма на плесен, която след време проникваше до мозъка на костите.
	Днес бе дори по-зле. Миризмата изпълваше носа му и го караше да изпитва туптяща болка зад очите. Болката и напрежението го правеха отпуснат и невнимателен.
	— Тази няма да я бъде — каза си той и вече се канеше да излезе на чист въздух, когато неговият заместник, рицар на име Дюмат, почука на дървената врата.
	Наместникът раздразнено се върна обратно зад писалището и изсумтя силно в опит да прочисти носа си.
	Приемайки изсумтяването за разрешение да влезе, Дюмат пристъпи вътре и внимателно затвори вратата след себе си.
	— Тук е — каза той и подметна палец през рамо.
	— Кой, Дюмат? — попита Медан. — Още някой драко?
	— Да, милорд. Бозак. Капитан. С него има двама баази. Според мен са личната му охрана.
	Медан изсумтя още веднъж и потърка очи.
	— Можем да се справим с трима дракониди, милорд — каза безучастно заместникът му.
	Дюмат беше странен човек. Наместникът отдавна се беше отказал от опитите си да го разбере напълно. Нисък, добре сложен, с тъмна коса, Дюмат трябва да беше около трийсетгодишен, или поне така предполагаше Медан. Знаеше съвсем малко за него. Заместникът бе тих, резервиран, усмихваше се рядко и почти не общуваше с другите. Нямаше какво да каже за миналото си и никога не се присъединяваше към останалите войници, когато те се хвалеха с подвизите си, независимо дали на бойното поле или между чаршафите. Беше се присъединил към Ордена едва преди няколко години, давайки на командира си само толкова информация за своя минал живот, колкото бе необходима за архива. Медан подозираше, че сведенията така или иначе са пълна лъжа. Наместникът така и не беше успял да отгатне защо Дюмат се е присъединил към Рицарите на Нерака.
	Заместникът не беше _войник_. Не _обичаше_ сраженията. Не му харесваха и дребните свади. Не беше със садистичен нрав. Нито особено умел в боравенето с оръжие, макар да бе доказал по време на едно сбиване в казармите, че може да се грижи за себе си. Нравът му беше спокоен, въпреки че човек лесно забелязваше проблясващите въгленчета в тъмните му очи, което подсказваше, че някъде вътре в него го ри опасен огън. Но Медан се изуми най-много, когато почти преди година Дюмат беше дошъл при него с признанието, че е влюбен в една елфида и иска да се ожени за нея.
	Наместникът правеше всичко по силите си, за да обезкуражава смесените бракове между човеци и елфи. И бездруго се намираше в ужасната ситуация да запазва контрола си над популация, която мразеше човеците и в червата, считайки ги за свои поробители. Освен това трябваше да поддържа дисциплината поне донякъде, така че бе въвел строги правила срещу изнасилването, които, в ранните дни на окупацията, бе приложил безжалостно и бързо.
	Но все пак наместникът беше достатъчно опитен и познаваше добре пътищата на човешкото сърце, за да знае, че понякога пленникът се влюбва в тъмничаря си, както и че не всички елфиди намират мъжете на човеците за отвратителни.
	Той внимателно разпита жената, за да е сигурен, че не я принуждават или заплашват да се омъжи против волята й и откри, че елфидата не е някаква замаяна от любов девица, а зряла жена и шивачка по професия. Обичаше Дюмат и искаше да бъде негова съпруга. Медан я уведоми, че постъпката й означава отхвърляне от обществото на елфите, загуба на приятели и роднини. Отговорът й бе, че няма роднини и че ако приятелите й не харесват избора й на съпруг, то тогава не са истински приятели. Срещу последното наместникът нямаше как да спори, така че двамата се ожениха по обичая на човеците, понеже тъй или иначе елфите никога не биха признали официално провеждането на подобна ужасна церемония.
	Двамата живееха щастливо, тихо и погълнати един от друг. Дюмат продължаваше да изпълнява задълженията си както винаги, подчинявайки се на всяка заповед без възражения и дисциплинирано. Ето защо, когато Медан се изправи пред избора кому измежду рицарите и войниците да се довери, бе избрал именно него. Дюмат щеше да остане с последните защитници за финалното сражение за Квалиност. Онези, които не му трябваха, бе изпратил на юг, за да се присъединят към Сивите мантии и продължаващите им безплодни и нелепи опити да открият магическата Кула в Уейрит. Преди това Медан сериозно беше разяснил на Дюмат какво го очаква, понеже не желаеше помежду им да има неясноти и недомлъвки и му бе дал право на избор. Можеше да остане или да отведе жена си в безопасност. Дюмат се съгласи да остане. Жена му — също.
	— Милорд — обади се заместникът. — Наред ли е всичко?
	Медан стреснато осъзна къде се намира. През цялото време беше витал в облаците, зяпайки разсеяно Дюмат, който вероятно вече се питаше дали не му се е появило нещо на носа.
	— Трима дракониди, казваш. — Медан с усилие се върна към темата. Опасността беше огромна и не можеше да си позволи повече подобни моменти на слабост.
	— Да, милорд. Можем да се справим с тях. — Дюмат не се хвалеше. Просто изтъкваше факлите.
	Наместникът поклати глава и моментално съжали, че го е сторил. Болката зад очите веднага се увеличи. Изсумтя още веднъж. Без резултат.
	— Не, не можем да продължаваме с убийствата на любимците на Берил. Може да заподозре нещо. Пък и този пратеник ми трябва, за да известим великата зелена кучка, че всичко върви по план.
	— Да, милорд.
	Медан се изправи. Той изгледа Дюмат.
	— Ако нещо се обърка, бъди готов да действаш по моя заповед. Не по-рано.
	Заместникът кимна отсечено и отстъпи, за да позволи на наместника да тръгне преди него.
	— Капитан Нога, милорд — каза драконидът и отдаде чест.
	— Капитане — каза Медан и се приближи, за да го посрещне.
	Бозакът беше просто огромен, извисяваше се над наместника с цяла гущерова глава, рамене и върховете на крилете си. Баазите, неговите телохранители — по-ниски, но не по-малко мускулести — оглеждаха всичко внимателно, бяха нащрек и въоръжени до зъби, от които също имаха в излишък.
	— Изпраща ме Нейно величество Берил — обяви капитан Нога. — Трябва да ви запозная с текущата военна ситуация, да отговоря на въпросите ви, стига да имате такива, и да разуча положението в Квалиност. След това от мен се очаква да й докладвам.
	Медан кимна.
	— Сигурно пътуването ви не е било от леките, капитане. Придвижвате се из територията на елфите със слаба охрана. Цяло чудо е, че не са ви атакували.
	— Да, вече научих, че изпитвате затруднения да опазвате реда в това кралство, Наместник — отвърна Нога. — Това е и една от причините, поради които Берил изпраща своите армии. Колкото до това, как дойдохме дотук, яздихме дракони. Не че изпитвам страх от остроухите — добави пренебрежително, — но ми се искаше да огледам нещата отгоре.
	— Надявам се, че видяното ви е задоволило, капитане — каза Медан, без да се опитва да скрие гнева си. Току-що го бяха обидили и драконидът щеше да се учуди, ако не види поне някаква съответстваща реакция.
	— Наистина, бях приятно изненадан. Очаквах да намеря град на ръба на бунта и скитащи улични банди. Вместо това столицата изглежда притихнала. Налага се да ви попитам, Наместник, къде са всички елфи? Да не са избягали? Нейно величество ще бъде ужасно разочарована да го научи.
	— Летели сте над пътищата — отговори късо Медан. — Забелязахте ли тълпи от бежанци южно оттук?
	— Не — призна Нога. — Все пак…
	— Тогава може би са се насочили на изток?
	— Не, Наместник, не видях абсолютно никого. Ето защо…
	— А видяхте ли голямо петно разчистена земя в покрайнините на Квалиност?
	— Да, видях — отвърна нетърпеливо капитанът. — Какво за него?
	— Там ще откриете своите елфи — обясни Медан.
	— Не разбирам — каза капитан Нога.
	— Трябваше да направим нещо с телата — продължи безцеремонно рицарят. — Не можехме да ги оставим да гният по улиците. Старите, болните и децата, както и всички, които оказаха съпротива, бяха ликвидирани. Останалите задържахме за тържищата на роби в Нерака.
	Драконидът се намръщи и оголи зъби.
	— Берил не е издавала никакви заповеди относно отвеждането на роби в Нерака, Наместник.
	— Почтително ви напомням, на вас и на Нейно величество, че получавам заповедите си не от нея, а от Господаря на Нощта Таргон. Ако Берил желае да обсъди въпроса с лорд Таргон, е свободна да го направи. Дотогава ще следвам заповедите, които съм получил.
	Медан изправи рамене. Движението приближи ръката му до дръжката на меча. Дюмат също държеше дланта си отпусната върху оръжието и на пръв поглед равнодушно се приближи към двамата баази. Нога дори не подозираше, че следващите му думи могат да бъдат и последни. Ако поискаше да види масовия гроб или кошарите за роби, единственото, което щяха да му покажат, бе стърчащият от собствената му люспеста шия меч на наместника.
	Драконидът обаче повдигна рамене.
	— Аз също изпълнявам заповеди, Наместник. Двамата с вас сме стари войници. Никой от нас не се интересува от игрите на политиците. Ще докладвам на моята господарка и — както съвсем уместно предложихте, ще я подканя да обсъди въпроса с вашия лорд Таргон.
	Медан внимателно се взря в него, но разбира се, нямаше как да прочете каквото и да било по лишеното от изражение гущероподобно лице. Той кимна, свали ръка от дръжката на меча, подмина драконида и отиде при вратата, за да вдъхне с пълни гърди от наситения със сладки аромати въздух.
	— Имам едно оплакване, капитане. — Той погледна през рамо към Нога. — Оплакване срещу драконид. Казва се Граул.
	— Граул? — Капитанът беше принуден да се помести до мястото, където стоеше Медан. Очите му се присвиха. — Аз също исках да ви задам няколко въпроса относно Граул. Беше изпратен тук почти преди две седмици, но оттогава не сме чували нищо за него.
	— Нито ще чуете — отсече рязко наместникът. Той жадно си пое още една глътка свеж въздух. — Граул е мъртъв.
	— Мъртъв! — попита с мрачен глас Нога. — Как е умрял? И какво оплакване може да имате?
	— Не само беше достатъчно глупав, че да се остави да умре — заяви Медан, — но и уби един от най-добрите ми агенти, шпионинът, който имах в дома на Кралицата майка. — Той изгледа унищожително Нога. — За в бъдеще, ако изпращате още вестоносци дракониди, погрижете се преди това да изтрезнеят.
	Сега беше ред на капитана да настръхне.
	— Какво се е случило?
	— Не сме сигурни — сви рамене наместникът. — Когато ги открихме — Граул и шпионина — и двамата бяха мъртви. Или поне заключихме, че купчината прах до трупа на елфа някога е била Граул. Онова, което знаем със сигурност, е, че Граул се появи тук и ми достави съобщението на Берил. Вече беше погълнал порядъчно количество джуджешка ракия. Миризмата, лъхаща от него, го издаваше безпогрешно. Предполагаме, че след това се е натъкнал на нашия агент, елф на име Калиндас. Елфът отдавна се оплакваше от заплащането, което получаваше за своите донесения. Мога само да гадая, но смятам, че Калиндас е настоял пред Граул за още пари. Граул е отказал. Двамата са се сбили и умъртвили взаимно. А сега на мен ми липсва един шпионин, а на вас — един драконид войн.
	Дългият гущеров език на Нога се подаде и скри между зъбите му. Той си поигра с дръжката на меча.
	— Странно — произнесе накрая, втренчил червените си очи в наместника, — че са се умъртвили взаимно.
	— Нищо чак толкова необичайно — отвърна сухо Медан. — Като се има предвид, че единият беше пиян до козирката, а другият по-лепкав от тинята.
	Зъбите на Нога изщракаха. Опашката му помръдна и остърга пода. Той измърмори нещо, което Медан реши, че не е чул.
	— Ако това е всичко, капитане — каза той, като още веднъж обърна гръб на драконида и тръгна към своя кабинет, — имам доста друга работа за вършене…
	— Един момент! — изтътна гласът на Нога. — Заповедите, които носеше Граул, гласяха, че Кралицата майка трябва да бъде екзекутирана, а главата й предадена на Берил. Допускам, че тези нареждания са изпълнени, Наместник. Ще отнеса главата на елфидата още сега. Или и Кралицата майка е била сполетяна от някакви други странни обстоятелства?
	Медан спря и се завъртя на пети.
	— Разбира се, драконесата не е говорила сериозно, издавайки подобни нареждания?
	— Не е говорила сериозно? — Нога се навъси.
	— Чувството за хумор на Берил е добре известно — каза наместникът. — Смятах, че Нейно величество просто си прави шега с мен?
	— Не е била никаква шега, уверявам, ви, милорд. Къде е Кралицата майка? — поиска да узнае Нога през стиснати зъби.
	— В затвора — отговори хладно Медан. — Жива. В очакване да бъде предадена на драконесата като дар по случай триумфалното й влизане в Квалиност. По заповед на лорд Таргон.
	Капитанът тъкмо бе отворил уста, готвейки се да обвини наместника в предателство. Сега отново я затвори.
	Медан много добре знаеше какво си мисли Нога. Берил може би се смяташе за владетелка на Квалинести. Вероятно дори си мислеше, че Орденът действа в кралството под нейно покровителство и в някои отношения наистина беше така. Но лорд Таргон запазваше водачеството си над Мрачните рицари. И по-важното — знаеше се, че е в отлични отношения с братовчедката на Берил, великата червена драконеса Малистрикс. Медан отдавна се чудеше как ли е реагирала Малис при новините за придвижването на войските на Берил към Квалинести. И в захлопналите се челюсти на Нога бе намерил търсения отговор. Очевидно Берил нямаше никакво намерение да се опълчва открито срещу Таргон, понеже беше сигурна, че Господарят на Нощта моментално ще отиде да се оплаче пред Малис, че с него не се държат както подобава.
	— Искам да видя елфидата-кучка — каза сърдито капитанът. — За да съм сигурен, че няма някакъв номер.
	Наместникът посочи към стълбите, водещи към занданите под основната сграда на щаба.
	— Коридорът е тесен — обясни той, когато баазите се наканиха да последват командира си. — Само ще си пречим.
	— Изчакайте тук — излая Нога на драконидите.
	— Прави им компания — нареди Медан на Дюмат, който кимна и почти, но не напълно, се усмихна в отговор.
	Драконидът заслиза тежко по спираловидното стълбище. Стъпалата бяха груби и неравни, изрязани направо в скалните основи. Занданът се намираше дълбоко в подземията и двамата съвсем скоро изгубиха слънчевите лъчи от поглед. Медан се извини, че е забравил да вземе факла с тях и предложи да се върнат обратно.
	Нога изсумтя презрително. Драконидите имаха отлично нощно зрение, така че не изпитваше никакви трудности. Наместникът отново тръгна след него, спазвайки дистанция от няколко крачки, като намираше пътя си с опипване. След малко, съвсем случайно, настъпи опашката на драконида. Нога изръмжа раздразнено. Медан учтиво се извини. Спускаха се все по-надолу, докато най-сетне стигнаха до основата на стълбището.
	Тук вече имаше запалени факли по стените, но поради някаква щастлива случайност почти не даваха светлина и димяха силно. Щом стъпи в коридора, драконидът измърмори недоволно, потърка очи и се опита да се ориентира в душната атмосфера. Медан извика на тъмничаря и изчака мъжът да ги посрещне. Тъмничарят носеше черна качулка, подобно на някой екзекутор, а силуетът му се възправяше призрачно сред опушения коридор.
	— Кралицата майка — каза наместникът.
	Тъмничарят кимна и ги отведе при килия, която беше просто желязна клетка, вградена в каменната стена. Посочи мълчаливо.
	На пода в килията беше легнала жена от расата на елфите. Дългата й златиста коса беше провиснала и мръсна. Беше облечена във великолепни дрехи, които обаче бяха разкъсани, измачкани и оцапани с тъмни петна, които приличаха на кръв. Чула гласа на наместника, тя се изправи да ги посрещне и загледа предизвикателно към тях. Макар в зандана да имаше шест килии, останалите пет бяха празни. Тя беше единственият затворник.
	Драконидът се приближи до килията.
	— Значи това е знаменитият Златен генерал. Виждал съм тази елфида при Нерака, по времето на падението.
	Тя погледна нагоре към него, а той погледна надолу към нея, втренчи се в нея продължително, оскърбително.
	Лорана се възправяше непоколебимо, спокойна и изпълнена с достойнство. Гледаше драконида, без да отмества очи или да мига. Ръката на наместника несъзнателно пропълзя към меча.
	„Гущерът ми върши работа жив“ — напомни си той.
	— От нея ще излезе красива слугиня — подигра се капитанът. — Помня, че си помислих същото и тогава. Върши работа и за леглото, стига да понасяш вонята на елфите.
	— Слугиня, която се оказа пълна катастрофа за вас и вашия вид — не се сдържа Медан, макар още в момента, в който изричаше думите, да осъзна, че е допуснал груба грешка.
	В очите на Нога проблесна гняв. Той оголи зъби и езикът му се плъзна между тях. Втренчи се в Лорана и прибра езика си рязко.
	— В името на изгубените богове, жено, когато приключа с теб, вече няма да гледаш толкова самодоволно.
	Драконидът улови с лапите си железните пречки на вратата. Мускулите на гигантските му ръце изпъкнаха. Той разтърси и дръпна вратата толкова силно, че я изтръгна и я запрати на една страна, като едва не премаза тъмничаря, принуждавайки го да отскочи чевръсто, за да я избегне. Нога се хвърли във вътрешността на килията.
	Напълно изненадан от внезапния яростен изблик на драконида и като се ругаеше вътрешно за проявената глупост, Медан скочи след него. Тъмничарят, Планшет, беше по-близо до драконида, но пътят му бе преграден от желязната врата, която в този момент се клатеше под неестествен ъгъл, подпряна на съседната клетка.
	— Какво правите, капитане? — извика Медан. — Да не сте се побъркали? Оставете я! Берил ще иска затворничката жива и здрава.
	— Ха! Просто ще се позабавлявам малко — изръмжа Нога и протегна ръка.
	Блесна стомана. Лорана беше измъкнала кама от гънките на дрехите си.
	Драконидът отчаяно се опита да спре, забивайки нокти в каменния под. Втренчи се изумено надолу и видя, че камата е опряла в гърлото му.
	— Не мърдай — предупреди го кралицата, говорейки на езика на драконидите.
	Нога се изкиска. Вече беше успял да дойде на себе си от първоначалното си удивление. Съпротивата само изостряше апетита му, така че просто замахна с ръка и блъсна оръжието настрани. Острието се плъзна през дланта му и я разряза. Пръсна кръв, но той не обърна внимание на раната. Вместо това грабна Лорана. Кралицата все още стискаше камата и сега го прободе, докато се бореше в здравите му ръце.
	— Казах да я пуснеш, гущер такъв!
	Медан сключи пестници и ги стовари върху врата на драконида. Ударът с лекота щеше да запрати човек в несвяст, ала Нога дори не го забеляза. Ноктестите му лапи вече късаха дрехите на Лорана.
	Планшет най-сетне смогна да изрита встрани вратата на килията. Сетне грабна една от горящите факли и успя да уцели с нея главата на капитана.
	— Ще се върна към теб след секунда — обеща освирепяло Нога и захвърли елфидата към стената. Оголи зъби и се обърна, за да посрещне нападателите си.
	— Не го убивай! — нареди на елфически наместникът и заби юмрука си в корема на създанието, карайки го да се превие надве.
	— Мислите ли, че изобщо имаме шанс? — отвърна задъхано Планшет, докато коляното му отмяташе назад главата на Нога.
	Капитанът падна на колене, но продължаваше да се опитва да стане на крака. В същия момент Лорана грабна един стол и го разби на трески в гърба му. Нога се отпусна на пода и падна ничком с разперени крака. Битката най-сетне беше приключила.
	Тримата стояха над него, дишаха тежко и го наблюдаваха внимателно.
	— Ужасно съжалявам, мадам — каза Медан, като се обърна към Лорана.
	Роклята й беше разкъсана. Лицето и ръцете й бяха опръскани с кръвта на драконида. Ноктите му бяха набраздили бялата кожа на гърдите й. От драскотините сълзяха капки кръв и искряха под светлината на факлите. Тя се усмихна въодушевено и триумфиращо.
	Медан я наблюдаваше като омагьосан. Никога досега не я беше виждал така красива, толкова силна и неустрашима и едновременно с това — ранима. Преди още да е осъзнал какво прави, той обгърна раменете й с ръце и я придърпа към себе си.
	— Трябваше да предвидя, че създанието ще опита нещо подобно — продължи разкаяно той. — Не биваше да ви излагам на такъв риск, Лорана. Простете ми.
	Очите й се вдигнаха и срещнаха неговите. Измърмори нещо в смисъл, че всичко е наред, след което, все така внимателно, се изплъзна от ръцете му и стеснително придърпа разкъсаните парчета на роклята над гръдта си.
	— Не е необходимо да се извинявате, Наместник — произнесе с блеснали очи. — Откровено казано, преживяването ми се стори ободряващо.
	Тя сведе поглед към драконида. Гласът й стана по-твърд, ръцете й се свиха в юмруци:
	— Мнозина от моя народ вече дадоха живота си в тази битка. И още много ще умрат при последното сражение за Квалиност. Най-сетне имам чувството, че допринасям с нещо към тяхната жертва, колкото и да е незначителен моят дял.
	Когато отново го погледна, дяволитите искри в очите й отново се бяха върнали.
	— Но се боя, че повредихме вашия пратеник, Наместник.
	Медан изсумтя. Не смееше да я погледне, не смееше да си припомни за нежната топлота, която бе изпитал само допреди миг в ръцете си. През всички тези години бе устоявал на любовта, или поне така смяташе. В действителност още преди години се бе влюбил в Лорана, а любовта му бе преминала в любов към елфите. Горчивата ирония беше, че го осъзнаваше с пълна сила едва сега.
	— Какво ще правим с него, сър? — попита Планшет. Прислужникът накуцваше и опитваше да раздвижи навехнатото си коляно.
	— Проклет да съм, ако се нагърбя с тежкото му туловище нагоре по стълбите — каза дрезгаво наместникът. — Планшет, придружи господарката си до кабинета ми. Залостете вратата и останете там, докато не ви известя, че навън е безопасно. На път за там кажи на Дюмат да слезе заедно с двамата баази.
	Прислужникът свали наметалото си и уви с него раменете на Лорана. Тя притисна наметалото с една ръка, а другата постави на рамото на Медан. Погледна го право в очите:
	— Сигурен ли сте, че сте добре, Наместник? — попита тихо.
	Нямаше предвид, че трябва да го оставят сам с драконида, а че се налага да го оставят насаме с болката.
	— Да, мадам — отвърна той и се усмихна на свой ред. — Също като вас, и аз намирам случилото се за изненадващо ободряващо.
	Тя въздъхна, сведе поглед и за момент сякаш се канеше да каже още нещо. Медан не искаше да го чуе. Не искаше да чуе от собствената й уста, че сърцето й е погребано заедно с нейния съпруг Танис. Не желаеше да чува, че ревнува от нечий призрак. Достатъчно му бе да знае, че тя го уважава и му поверява живота си. Той улови ръката й. Взе пръстите й и ги притисна до устните си. Тя се усмихна колебливо, но очевидно реши, че всичко е наред и позволи на Планшет да я отведе.
	Медан остана съвсем сам в зандана и почти приветства тишината, настъпила в задимения коридор. Потърка болящата го ръка и щом отново възвърна самообладанието си, взе кофата с вода, в която гасяха факлите, и плисна вонящата течност върху лицето на Нога.
	Драконидът шумно и задавено си пое дъх. Разтърси оглупяло глава и се надигна от пода.
	— Ти! — изръмжа той и вдигна месестия си юмрук. — Ще накарам да те…
	Медан извади меча си.
	— В този момент бих дал много, за да втъкна това острие в някой от жизненоважните ви органи, капитане. Така че не ме изкушавайте. Ще се върнете при Берил и ще известите на Нейно величество, че съгласно заповедите на лорд Таргон съм длъжен да й предам елфическата столица Квалиност. Също така ще получи от мен и Кралицата майка. Невредима. Разбрахте ли ме, капитане?
	Нога се озърна и видя, че Лорана вече я няма. Червените му очи грееха в сумрака. Езикът му се подаде и облиза кръвта и слюнката, стичащите се в ъгълчето на устата му, след което погледна Медан с невероятна омраза.
	— Когато се върна — каза той, — двамата ще си разчистим сметките.
	— Нямам търпение — отвърна любезно наместникът. — Наистина.
	Дюмат се зададе тичешком по стълбите. Баазите бяха точно зад него, с оръжия в ръце.
	— Всичко е под контрол — заяви Медан, като върна меча в ножницата си. — Капитан Нога се самозабрави за момент, но паметта му току-що се възвърна.
	Нога издаде нечленоразделен рев и се измъкна от килията. Изплю един зъб и избърса кръвта от лицето си. Даде знак на баазите и тримата изчезнаха нагоре по спираловидното стълбище.
	— Осигури почетна стража на капитана — нареди Медан на Дюмат. — Искам да го придружат обратно до драконесата, която го изпрати при мен.
	Дюмат отдаде чест и също се заизкачва нагоре по стълбите. Медан си позволи да остане още миг в сумрака. На земята лежеше бяло парче от разкъсаната рокля на Лорана.
	Той се наведе и го вдигна. Платът беше ефирен като паяжина. Наместникът го приглади внимателно и го пъхна в ръкавела на ризата си. Чак тогава тръгна нагоре по стълбището, за да се увери, че всичко с Кралицата майка е наред.


	19
	Отчаяна игра

	Великата зелена драконеса Берил описваше широки кръгове над горите на Квалинести и опитваше да отхвърли съмненията и да се убеди, че всичко се развива според предварителния план. Според _нейния_ предварителен план. Събитията се развиваха с главоломна бързина. Дори прекалено главоломна за нейния ум. Тя беше наредила тези събития да се случат. Тя. Берил. Никой друг. Тогава, защо изпитваше това странно, дразнещо чувство, че не упражнява необходимия контрол, че някой я притиска и кара да прибързва? И защо й се струваше, че същият този някой бе блъснал лакътя й, карайки я да хвърли заровете, преди останалите играчи на масата да са направили своите залози?
	Всичко бе започнало по съвсем невинен начин. Искаше единствено онова, което й принадлежеше по право — магическия артефакт. Чуден магически артефакт, който нямаше никаква работа в ръцете на съсипания, осакатен магьосник от расата на човеците, сдобил се с него — по погрешка, разбира се, благодарение на някакъв недорасъл, мяукащ кендер. Предметът принадлежеше на нея. Беше на нейна територия, а всичко на нейна територия принадлежеше на нея. Всички го знаеха. Никой не можеше да го оспори. В своето напълно законно право да придобие този артефакт обаче, някак си бе успяла да изпрати армиите си на война.
	Берил обвиняваше своята братовчедка Малис.
	Само преди два месеца зелената драконеса се излежаваше щастливо сред зашуменото си леговище и дори не помисляше да започне война с елфите. Е, може би това не беше съвсем вярно. Истината беше, че от дълго време събираше войска, използвайки огромните богатства, струпани благодарение на елфите и човеците под неин контрол. Купуваше верността на легиони от наемници, орди от гоблини и хобгоблини, а също и колкото може повече дракониди, които примамваше с обещания за плячка, грабежи и убийства. Държеше кучетата си изкъсо, подхвърляйки им по някой и друг елф, колкото да поднови апетита им. Ето че сега ги бе отвързала. Не се съмняваше, че ще победи.
	И все пак, усещаше, че в играта има и друг играч, когото не можеше да види, но който се криеше в сенките, наблюдаваше и влагаше парите си в друга игра, с по-високи залози. И този играч се обзалагаше, че тя ще изгуби.
	Малистрикс, естествено.
	Берил дори не си правеше труда да гледа на север към Соламнийските рицари и техните сребърни дракони или към могъщия син дракон Ские. Говореше се, че сребърните дракони са изчезнали, а и шпионите й вече съвсем сигурно донасяха сведенията, че Ские е обезумял. Обсебен от човешката си господарка, синият дракон беше изчезнал за известно време, след което се бе завърнал, разказвайки на всички, че е бил на място, което наричал просто Сивото.
	Берил не гледаше и на изток, където живееше черната драконеса Самур. Лигавото създание беше доволно и предоволно от собствените си задушливи изпарения. Нека си гние. Колкото до Мраз, не се беше родил още белият дракон, който да посмее да се изправи срещу мощта и хитростта на зелената Берил. Не, Берил гледаше на североизток, като внимаваше за червеникавите очи, които неизменно надничаха от дъното на мрачните й страхове.
	Сега изглежда Малистрикс най-сетне беше направила своя ход — едновременно неочакван и изпълнен с лукавство. Зелената драконеса само няколко дни по-рано бе открила, че почти всичките й любимци — местните дракони, заклели се във вярност пред Берил — са я изоставили. Оставаха само два от червените, но на тях имаше още по-малко доверие. Никой не можеше да й каже със сигурност къде бяха изчезнали останалите, но Берил знаеше. Незначителните им душици бяха решили да сменят своя господар. Бяха отишли при Малистрикс. Без съмнение, нейната братовчедка точно в този момент си умираше от смях. Берил изскърца със зъби от яд и изригна облак зловонен газ право напред, сякаш се канеше да сграбчи с нокти предателката братовчедка.
	Сега вече прозираше играта на Малис. Червената я беше изиграла, беше я принудила да започне войната с елфите, да изпрати войските си на юг. През цялото това време Малис набираше сили и с удоволствие наблюдаваше как Берил пилее своите. Освен това я беше накарала да унищожи Цитаделата на светлината — мистиците от дълго време упорстваха и се съпротивляваха на червената й братовчедка. Берил беше почти напълно уверена, че именно Малистрикс се е погрижила да подхвърли устройството там, където зелената драконеса да научи за него.
	Берил обмисли възможността да призове армиите си обратно, но веднага я отхвърли. Веднъж освободени от повода, кучетата нямаше да се завърнат доброволно при нея. Вече бяха подушили и вкусили кръвта на елфите и просто щяха да я пренебрегнат. Всъщност, в този момент дори се радваше за решението си.
	От огромната височина, на която се рееше, Берил погледна с гордост чудовищната змия на армията й, виеща се през гъстите гори на Квалинести. Напредваха бавно. Войската марширува със стомаха си, казват някои. Придвижването на армията зависеше от бързината, с която пътуваха обозните коли. Силите й не смееха да събират храна по пътя си, нито да берат плодовете на земята, какъвто впрочем беше и първоначалният им замисъл. В съпротивата на местните се бяха включили даже животните и растенията на Квалинести.
	Ябълките отравяха онзи, който ги ядеше. Хлябът, опечен от елфическо зърно, бе успял да поболее цяла дивизия. Войниците донасяха за убитите си другари, умрели в задушаващите прегръдки на някоя лоза или под тежко стоварилия се клон на съвсем обикновено дърво. Все пак с тези врагове се справяха лесно. Огънят вършеше чудесна работа. Облаците дим от горящите гори на Квалинести превръщаха деня в нощ над половин Абанасиния. Берил наблюдаваше как пушеците се издигат във въздуха и биват отнасяни в западна посока. Вдишваше дима от умиращите дървета с удоволствие. И колкото по-неумолимо напредваше армията й, толкова по-силна се чувстваше.
	Колкото до Малис, тя щеше да подуши мириса на войната и в него щеше да долови вонята на собствената си гибел.
	— Защото може и да си ме подмамила да действам първа, братовчедке — каза зелената драконеса на гневните червени очи, наблюдаващи я от запад, — но по този начин само ми направи услуга. Съвсем скоро ще властвам над огромна територия. Хиляди роби ще ми служат. Цял Ансалон ще научи за победата ми над елфите. Войските ти ще дезертират и ще се стълпят като овце под знамената ми. Кулата на Върховното чародейство в Уейрит ще бъде моя. Магьосниците вече няма да успяват да я крият от мен. Колкото по-дълго се спотайваш в сенките и изчакваш, толкова по-силна ставам. Съвсем скоро огромният ти грозен череп ще украсява моя тотем, а аз ще бъда владетелката на Ансалон.
	За да убие време, Берил се зае да изчисли печалбата от бъдещите си победи. Но независимо от всичко не можеше да се отърве от тревожното чувство, че някъде в сенките, някъде извън кръга на полезрението й, другият играч чакаше и наблюдаваше.


	Далеч, далеч под нея едни очи наистина наблюдаваха Берил, но не тези на някакъв играч, или поне той не се ласкаеше от мисълта, че би могъл да бъде такъв. Негови бяха костите, които тракаха в чашата, преди да бъдат хвърлени на масата, за да се търколят безцелно, а после позорно да се укротят в някой ъгъл, докато по същото време обявяваха победителя.
	Гилтас се възправяше в очертанията на скрития вход към един от тунелите и наблюдаваше драконесата. Берил беше огромна, грамадна, чудовищна. Люспестото й тяло, разплуто и обезформено, изглеждаше толкова тромаво, че на пръв поглед изглеждаше невъзможно крилата й да успеят да повдигнат от земята гнусната трептяща маса от плът. Невъзможно, поне докато наблюдателят не забележеше яката мускулатура в основата на крилата и огромния им размах. Сянката й плъзваше по земята и поглъщаше потъмнялото слънце, превръщайки ясния ден в ужасяваща нощ.
	Гилтас потръпна, когато сянката на драконесата пропълзя над него и го потопи във вледеняващ мрак. И макар съвсем скоро отново да го огряха слънчевите лъчи, усещането, че е попаднал в сянката от крилете на смъртта, не изчезваше.
	— Безопасно ли е, Ваше величество? — попита един разтреперан глас.
	„Не, глупаво дете! — искаше да отвърне разгневено той. — Не, не е безопасно! Никъде по широкия свят не е безопасно за нас. Драконът ни следи от небето денем и нощем. Армията му, съставена от хиляди и хиляди, продължава да върви напред, да пали и убива. Димът на смъртта вече затъмнява дори слънцето. Можем да ги забавим с цената на още безценни животи, но няма да ги спрем. Не и този път. Бягаме, ала накъде? Къде е безопасният пристан, който дирим? Смъртта. Смъртта е единственото ни убежище…“
	— Ваше величество — повика отново гласът.
	Гилтас тръсна глава и с усилие дойде на себе си.
	— Не е безопасно — отвърна ниско, — но засега драконесата изчезна. Бързо!
	Тунелът беше един от многото проходи, построени от джуджета, помагащи на стотиците бежанци да напуснат столицата и някои от по-малките северни градове, които вече бяха паднали под ботуша на нашествениците. Входът на този тунел бе едва на две мили южно от Квалиност — джуджетата го бяха удължили достатъчно, за да достигнат и до самия град и дори в този момент, докато Гилтас говореше с бегълците, които все още не бяха слезли под земята, през него се точеше върволица от елфи.
	Бяха започнали да евакуират столицата преди два дни, почти незабавно, след като Гилтас бе уведомил жителите й, че скоро ще бъдат нападнати от въоръжените сили на драконесата Берил. Беше им казал истината, жестоката истина. Единствената им възможност да оцелеят през тази война, бе да изоставят онова, което обичаха най-много, собствената си родина. И макар да имаха шанса да оцелеят като народ, Гилтас не можеше да им даде гаранции, че ще продължат да съществуват като нация, но въпреки всичко им бе дал съвсем ясни нареждания.
	Децата трябваше да тръгнат първи. В тях беше надеждата за оцеляването на рода, така че бяха длъжни да ги защитят. Онези, които се грижеха за тях, било то майки, бащи, баби и дядовци, лели, чичовци, братовчеди, трябваше да ги придружат. В същото време здравите и силните, способните да носят оръжие и обучените в делото на войната, бяха помолени да останат и да се сражават в защитата на Квалиност.
	Не беше обещал на елфите, че ще успеят да избягат в безопасност, понеже такава нямаше да намерят. Не желаеше да лъже народа си, в опит да му създаде фалшиво усещане за сигурност. Твърде дълго елфите от Квалинести се бяха спотайвали, сгушени под одеялото на удобните лъжи. Така че просто бе изрекъл истината, а те я бяха приели.
	В онзи момент изпита гордост от тях. Тогава, както и по-късно, в последвалите тъжни мигове. Съпруг и съпруга се разделяха. Единият тръгваше с децата, другият оставаше. Оставащите целуваха децата с обич, притискаха ги силно и ги наставляваха да бъдат послушни. Гилтас не бе излъгал своя народ. Родителите също не лъжеха децата си. Защитниците не обещаваха никому, че отново ще се срещнат. Но заклинаха своите обични в едно: да помнят. Винаги да помнят.
	По даден знак от младия крал, елфите, намерили убежище сред сенките на дърветата и под гъстите им клони, се плъзнаха незабележимо изпод тях и забързаха към него. Гората беше потънала в мълчание при приближаването на дракона — животните и птиците не издаваха и звук. Всяка животинка се присвиваше изплашено, докато Берил не от мина. С отминаването на дракона гората отново се събуждаше. Едни от елфите носеха децата на ръце, а други подкрепяха немощните. Всички заедно забързаха, като се хлъзгаха и падаха по стръмния склон на клисурата. Входът към тунела се намираше в най-ниската й част, скрит под сведените клони на дърветата.
	— Побързайте! — каза Гилтас, като едновременно с това внимаваше за появата на дракона. — Бързо!
	Елфите минаха край него и започнаха да влизат в прохода за надолу, където джуджетата ги посрещаха и им сочеха правилната посока, в която да поемат. Едно от джуджетата, което ръкомахаше оживено и повтаряше на елфически „Ляво, ляво, дръжте се вляво, внимавайте за онази локва“, беше самият Тарн Гръмогранит, кралят на джуджетата. Беше облечен като обикновен работник. Брадата му бе прашна, а обувките — покрити с кал и натрошен камънак. Бежанците дори не подозираха за благородния му произход.
	В началото елфите изглеждаха облекчени, че са достигнали входа на тунела и с радост влизаха вътре. Ала веднага щом се изправеха срещу редицата от джуджета, които им сочеха и показваха, че трябва да се спуснат още по-надолу, облекчението се заменяше със смущение. Елфите не се чувстват добре под земята. Те не обичат тесните пространства. Обичат да виждат небето и клоните на дърветата над главите си и да дишат свеж въздух. Тук се чувстваха като премазани и уловени в капан. Тунелът миришеше на мрак, черна глинеста почва и червеи — ърканите, прорязали подземните проходи за тяхното бягство. Някои от елфите се колебаеха и поглеждаха през рамо към изхода, където слънчевите лъчи блестяха по-радостно отвсякога. Един от тях, възрастен елф, в чието лице Гилтас разпозна член на Тон-Талас, Сенатът на елфите, се обърна и понечи да се върне.
	— Не мога да го направя, Ваше величество — каза сенаторът с извинителен тон. Задъхваше се и лицето му бе силно пребледняло. — Задушавам се! Ще умра там долу!
	Гилтас понечи да заговори, ала неочаквано Тарн Гръмогранит пристъпи напред и прегради пътя на сенатора:
	— Добри ми сър — каза джуджето, като го изгледа с едно око, — да, там долу е тъмно, да, мирише ужасно и да, въздухът не е от най-свежите. Но вземете предвид следното — издигна мръсен пръст той. — Колко ли тъмно ще бъде в търбуха на драконесата? И _колко_ ли ужасно мирише там?
	Сенаторът гледаше надолу към джуджето със слаба усмивка.
	— Прав сте, сър. Не бях взел предвид точно този довод. Признавам, че го намирам за състоятелен.
	Той се взря по протежение на коридора. Обърна глава към изхода и дълбоко си пое дъх. После, в знак на уважение, докосна Гилтас по ръката, поклони се на джуджето, наведе глава и изчезна в отвора на тунела, без да диша, сякаш щеше да задържи дъха си в продължение на дългите мили, които го очакваха.
	Младият крал се усмихна.
	— Обзалагам се, тане, че и преди сте казвали тези думи.
	— Много пъти — не отрече джуджето, като поглаждаше брада и се усмихваше широко. — Много пъти. И ако не аз, го правеха други — посочи към останалите джуджета. — Номерът винаги минава. — Той поклати глава. — Елфи да живеят под земята. Кой би помислил, а, Ваше величество?
	— Някой ден — рече в отговор Гилтас — ще трябва да научим джуджетата да се катерят по дърветата.
	Гръмогранит изсумтя и се изсмя само при мисълта за това. Поклати глава и се отдалечи с поклащане надолу по тунела, като крещеше окуражително на джуджетата, които се трудеха, за да укрепят тунела или проверяваха издръжливостта на досегашните подпори.
	Последни влязоха дванайсет елфи — цяло семейство. Най-голямата дъщеря, която почти бе достигнала зрялост, бе изразила готовност да вземе със себе си децата. И бащата, и майката — и двамата добре обучени войни — бяха останали в града, за да участват в защитата му.
	Гилтас помнеше момичето от маскарада, който бе организирал преди известно време. Помнеше, че тогава тя танцуваше, пременена в най-хубавата си копринена рокля, затъкнала цветя в косите си, щастлива и развълнувана. Сега косите й бяха невчесани и немити и украсени с мъртвите листа на дърветата, под които се бе крила. Роклята й бе разкъсана и изцапана от пътуването. Изглеждаше изплашена и бледа, но решена да не се предава на страха, особено пред децата, които черпеха кураж от нея.
	Пътуването от Квалиност бе преминало мъчително бавно. Откакто Берил беше заловила неколцина елфи в средата на пътя и ги бе овъглила с дъха си, никой вече не смееше да пътува открито. Сега бежанците се придвижваха под прикритието на гората и затаяваха дъх, както заекът пред лисицата, щом драконесата започнеше да кръжи над главите им. Ето защо напредваха бавно и с голяма мъка.
	Гилтас проследи как момичето вдигна едното от едва-що проходилите деца от убежището му в куп листа, събра останалите около себе и затича към тунела. Децата я последваха, като по-големите от тях носеха по-малките на гърбовете си.
	Къде отиваше тя? В Силванести. Земя, която за момичето не беше нищо повече от далечен сън. Тъжен сън, понеже навярно неведнъж беше чувала, че народът на Силванести не изпитва добри чувства към роднините си от Квалинести. И все пак, сега тя бе на път и възнамеряваше да ги помоли за закрила. Ала преди да стигнат дотам, тя и нейните братя и сестри трябваше да пропътуват цели мили под земята, а след това да излязат на повърхността и да прекосят безплодните, безлюдни Прашни равнини.
	— Побързайте! — подкани ги Гилтас, понеже му се бе сторило, че е зърнал за миг дракона над върховете на дърветата.
	Когато и последното дете се оказа вътре, той улови навеса от клони и го изтегли след себе си, закривайки входа към прохода.
	Момичето накара всички да спрат, за да ги преброи. Удовлетворена, че всичко с децата е наред, тя се усмихна измъчено на краля, намести по-удобно детето в ръцете си и се накани да тръгне нататък.
	Едно от по-малките момчета я задърпа назад.
	— Не искам да отивам там, Трина — каза с разтреперан глас. — Тъмно е.
	— Не, не е — намеси се Гилтас. Младежът посочи сферата, закачена на тавана. От нея струеше мека светлина и огряваше мрака. — Виждаш ли този фенер? — попита той. — Има ги навсякъде през тунела. Знаеш ли какво в него пръска тази светлина?
	— Огънят? — попита със съмнение момчето.
	— Бебе червей — отговори Гилтас. — Възрастните червеи копаят тунелите за нас, а малките им ни светят. Сега не се страхуваш, нали?
	— Не — отвърна детето. Момичето му хвърли скандализиран поглед и момчето побърза да се поправи: — Искам да кажа, не, Ваше величество.
	— Добре — усмихна се кралят. — Тогава тръгвайте.
	Нечий дълбок глас напяваше на джуджешки и повтаряше на елфически:
	— Прави път! Червей иде! Прави път!
	Джуджето наистина говореше на елфически, но сякаш имаше камъни в устата. Децата не го разбраха. Гилтас скочи към момичето:
	— Отдръпнете се! — извика им той. — Отдръпнете се към стената! Бързо!
	Подът на тунела започна да трепери.
	Младежът улови стреснатото момиче и я изтегли от средата на прохода. Момичето го гледаше ужасено, а детето в ръцете й започна да плаче от страх. Гилтас го взе и се опита да го утеши. Останалите се струпаха край тях с разширени очи. Някои започнаха да хленчат.
	— Гледайте сега — рече усмихнато младежът. — Не бива да се плашите. Това са нашите спасители.
	Главата на единия от гигантските червеи, които джуджетата използваха при изкопните работи, най-сетне се появи в далечния край на тунела. Нямаше очи, понеже бе навикнал на живот под земята. От темето му се подаваха два огромни рога. Едно джудже стоеше в голяма кошница, привързана за гърба на червея и държеше в ръцете си юздите на амуницията. Юздите придърпваха рогата на ъркана в нужната посока и позволяваха на ездача му да го управлява така, както всеки елф би управлявал коня си.
	Червеят не обръщаше внимание на джуджето на гърба си. Интересуваше се главно от своята вечеря. Той изплюваше някаква течност на стената, течността започваше да съска, а от стената падаха големи парчета скала и изчезваха в пастта на червея.
	Ърканът пропълзя още по-близо. Беше ужасяваща гледка. Грамадното му, вълнообразно, покрито със слуз тяло имаше червеникавокафяв цвят и изпълваше почти половината тунел. Подът се тресеше под тежестта му. Пастирите, както наричаха помощниците джуджета, придържаха още въжета, привързани за тялото на червея и помагаха на ездача му да го управлява.
	Когато главата на създанието най-сетне се изравни с Гил тас и децата, той внезапно промени посоката си и тръгна към тяхната част от тунела. Само за момент младежът изпита панически ужас, че всеки миг ще бъдат премазани. Момичето се притисна в него. Той притисна гърба й към стената, като закри и нея, и колкото можеше от децата с тялото си.
	Пастирите обаче си разбираха от работата и реагираха на секундата. Джуджетата заругаха като подивели, след което опънаха въжетата и започнаха да налагат червея с юмруци и пръчки. Създанието изпухтя хъркащо, разтърси глава и отново се върна към вечерята си.
	— Ето, виждате ли, не беше чак толкова зле — обади се бодро Гилтас.
	Децата не изглеждаха никак убедени, но по команда на голямата сестра се подредиха в редица и тръгнаха предпазливо нататък по тунела като не откъсваха разтревожени очи от червея, докато го подминаваха.
	Гилтас остана последен и зачака. Беше обещал на жена си, че ще я чака при входа. Вече се канеше да тръгне назад, когато почувства как ръката й ляга на рамото му.
	— Любов моя — каза тя.
	Докосването й бе нежно, гласът й — тих и изпълнен с утеха. Навярно бе влязла в тунела, докато той се бе занимавал с децата. Гилтас й се усмихна и мракът на отчаянието от дракона се разпръсна в сиянието на ларвата, което обливаше златистата грива на косата й. Имаха време само за целувка или две, тъй като и двамата разполагаха с важни новини и трябваше да обсъдят някои неотложни въпроси.
	Заговориха едновременно.
	— Новините се оказаха верни, щитът наистина е паднал!
	— Джуджетата се съгласиха!
	Двамата замълчаха, спогледаха се и избухнаха в смях.
	Гилтас вече не си спомняше кога за последно се е смял или е чул жена си да се смее. Реши, че е добър знак. Той каза:
	— Първо ти.
	Тя се канеше да продължи, когато се озърна и попита намръщено:
	— Къде е Планшет? Къде са телохранителите ти?
	— Планшет остана в града, за да помогне на наместника да се разправи с някакви дракониди. Колкото до охраната ми, наредих им да се върнат в Квалиност. Не ме кори, скъпа — прибави с усмивка. — Там има по-голяма нужда от тях. Трябва да подготвим защитата. А къде са вашите телохранители, мадам Лъвице? — попита с присмехулна сериозност.
	— Някъде наблизо — отговори тя, също с усмивка. Войниците й можеха да бъдат само на няколко крачки от тях, но едва ли би ги чул или видял, освен ако те самите не пожелаеха това. Усмивката на устните и в очите й постепенно избледня. — На път за тук се натъкнахме на момичето и децата. Предложих й да ги придружи някой от хората ми, но тя отказа. Заяви, че дори не би си помислила да ме лиши от някой от войните ми точно в този момент.
	— Преди няколко седмици танцуваше на първия си бал. Сега се спотайва в някакъв тунел и се опитва да спаси живота си. — Младежът не успя да продължи, задушен от внезапно избликналите чувства. — Какъв кураж има само в тези елфи! — каза одрезгавяло.
	Двамата стояха в тунела. Подът се разтърсваше под краката им. Пастирите крещяха и викаха. До изхода стояха приклекнали джуджета, готови да помогнат на още от бежанците. Подминаха ги елфи, които бяха влезли в тунела през някой от другите проходи. Щом забелязаха краля, те му кимнаха с усмивки, все едно да крачиш през тъмен и тресящ се тунел, воден от джуджета, беше нещо, което им се случваше всеки ден.
	Гилтас прочисти гърлото си и каза бързо:
	— Получила си потвърждение на първите сведения, които чухме?
	Лъвицата отметна кичур златиста коса от лицето си.
	— Да, но какво означава падането на щита, дали това е добре, или зле, не мога да кажа.
	Тя поклати глава и буйната, къдрава и златиста грива, която й бе спечелила прозвището Лъвицата, отново падна през лицето й. Младежът нежно приглади къдриците обратно назад. Обичаше да гледа лицето й. Някои елфиди от средите на благородниците в Квалинести със светъл цвят на лицето, гледаха презрително на кагонестите, чиято кожа бе силно потъмняла от времето, прекарвано на открито под лъчите на слънцето.
	За разлика от неговото лице, в чиято ъгловата брадичка и леко закръглени очи лесно можеше да се открие човешкото наследство, нейното лице имаше изцяло елфически черти: сърцевидно, с бадемови очи. Изражението й беше едновременно силно и деликатно, погледът й бе смел и решителен. Забелязала любовта и възхитата в неговия взор, Лъвицата взе ръката му и целуна дланта й.
	— Липсваше ми — каза тихо тя.
	— И ти на мен. — Той въздъхна дълбоко и я притегли по-близо до себе си. — Как мислиш, любима, дали някога ще намерим покой? Ще настъпят ли времена, когато ще можем да спим дълго след изгрева, без след това да се налага да вършим нищо цял ден, освен да се обичаме.
	Тя не отговори. Той целуна косите й и я прегърна силно.
	— Какви са новините за щита? — попита най-сетне Гил тас.
	— Разговарях с един от бързоходците, който го е видял да пада, но когато е направил опит да се свърже с Алхана, тя вече е била навлязла в Силванести. Това не ме учудва. Алхана отдавна искаше да пресече границата. За известно време едва ли ще чуем нещо повече за нея.
	— Не преставах да се надявам, че новините ще се окажат истина — каза младежът, — но ти излекува безпокойството и успокои страховете ми. Сваляйки щита, народът на Силванести показва на всички, че отново е готов да бъде приет от света. Веднага ще изпратя емисари, които да изложат пред тях тежкото ни положение и да поискат помощта им. Хората ще се насочат натам и най-сетне ще намерят храна, почивка и убежище. Ако планът ни се провали и Квалинести падне в ръцете на нашествениците, ще можем да съберем огромна армия. А после ще се върнем и ще прогоним драконесата от земите си.
	Лъвицата сложи ръка на устата му.
	— Тихо, съпруже. Тресеш се от нетърпение. Нямаме никаква представа какво се е случило в Силванести, защо щитът е бил свален и какво вещае това. Бързоходецът донесе, че всичко живо около магическата бариера или е измряло, или е умирало. Възможно е щитът да не е бил благословия за силванестите, а проклятие… Да не забравяме и факта — продължи неумолимо тя, — че в недалечното минало роднините ни там не се държаха особено приятелски. Обявиха твоя чичо Портиос за мрачен елф. Не обичаха много и баща ти. Наричат те мелез, а майка ти дори нещо по-лошо.
	— Не могат да откажат да ни допуснат — изрече твърдо Гилтас. — Няма да посмеят. Нетърпението ми е основателно, скъпа моя. Смятам, че свалянето на щита е знак за промяната в сърцата им. Вече имам какво да предложа на народа си. Ще пресекат Прашните равнини. Ще се доберат някак до Силванести, а щом стигнат там, нашите братовчеди ще ги приветстват. Пътуването няма да бъде леко, но ти по-добре от всеки друг знаеш колко кураж се таи в сърцата на хората ни. Кураж, какъвто току-що видях в това младо момиче.
	— Да, пътуването ще бъде трудно — каза Лъвицата, като го гледаше съвсем открито. — Хората ни ще успеят, но ще имат нужда от водач: някой, който да ни подтиква да продължаваме напред гладни, жадни и уморени, когато нито ще можем да почиваме, нито ще има какво да пием или ядем. Ако кралят ни пътува заедно с нас, ще го следваме. А щом се доберем до Силванести, пак нашият крал ще бъде наш емисар. От името ни трябва да говори единствен той, защото иначе има опасност да ни вземат за тълпа от просяци.
	— Сенаторите, Водачите на Дома…
	— … ще започнат раздори помежду си, Гилтас, знаеш го много добре. Една трета от тях ще искат да потеглят на запад вместо на изток. Друга трета ще настояват да тръгнат на север, вместо на юг. Останалите въобще няма да пожелаят да помръднат. Ако изобщо се доберат до Силванести, първото, което ще сторят, е да извадят на показ всички недоразумения от последните три века, а това ще бъде краят на всичко. Ти, Гилтас. Ти си единственият, в когото виждам надежда. Само ти можеш да обединиш враждуващите страни и да поведеш народа през пустинята. Ти ще изгладиш отношенията ни със Силванести.
	— И все пак — възрази кралят, — не мога да бъда едновременно на две места. Не бих могъл да водя отбраната на Квалиност, и да тръгна на път през пустинята.
	— Не, не можеш — съгласи се Лъвицата. — Налага се да назначиш някой друг начело на защитата в града.
	— Що за крал е този, който бяга в безопасност и изоставя хората си да умрат вместо него? — попита настоятелно Гил тас и се намръщи.
	— Онзи крал, който е уверен, че саможертвата на оставащите зад него няма да бъде напразна — каза жена му. — Не си мисли, че понеже не оставаш да се биеш срещу драконесата, на теб ти се е паднала по-лесната роля. Искаш от елфи, които са родени сред горите, отрасли са сред градините си и са навикнали на изобилна вода, да прекосят Прашните равнини, пустите земи, в които властват единствено вечно движещите се пясъчни дюни и пламтящото слънце. Нека аз оглавя защитата на Квалиност…
	— Не — отсече кратко той. — Не искам дори да чувам.
	— Любов моя…
	— Няма да го обсъждаме повече. Казах не, и наистина го мисля. Как бих могъл да сторя онова, което искаш от мен, без да те имам до себе си? — поиска да узнае младежът, като разгорещено повиши глас.
	Тя го прониза предупредително с поглед, принуждавайки го да се успокои.
	— Вече няма да говорим за това — каза й той.
	— Не сега. Но някой друг път.
	Гилтас поклати глава. Устните му се бяха превърнали в тънка, упорита черта.
	— Какви други новини има? — попита рязко.
	Лъвицата добре познаваше настроенията на съпруга си и веднага разбра, че по-нататъшният спор би бил безполезен.
	— Силите ни не оставят на мира войните на Берил. Но са толкова многобройни, че приличаме на комари, нападащи глутница вълци.
	— Изтегли хората ни. Нареди им да се спуснат на юг. Ще се нуждаем от тях, за да защитим оцелелите, ако столицата падне.
	— Помислих си, че ще заповядаш така — каза тя. — Вече го сторих. Отсега нататък войските на Берил ще се придвижват безпрепятствено и ще могат да плячкосват, палят и убиват на спокойствие.
	Гилтас усети как сгряващата надежда отново го напуска и кръвта му се вледенява.
	— Ала ще й отмъстим. Сам каза, че джуджетата са се съгласили с нашия план — опита се да го разведри Лъвицата, тутакси съжалила за тежките си думи.
	— Да — отвърна той. — Говорих с Тарн Гръмогранит. — Срещнахме се случайно. Не очаквах да го намеря в тунелите. Смятах, че ще ми се наложи да яздя чак до Торбардин, но се оказа, че е тук и сам се грижи за всичко, така че можахме да обсъдим въпроса намясто.
	— Разбира ли, че е възможно при защитата на елфите да загинат и негови хора?
	— Той най-добре от всеки друг разбира колко и какво ще му коства това начинание. И все пак е готов да направи тази жертва. „Ако великият зелен дракон погълне Квалинести, това само ще увеличи апетитите му към Торбардин“, така ми каза преди време.
	— Къде е армията на джуджетата? — попита Лъвицата. — Навярно се спотайва под земята и се готви да отбранява Торбардин. Армия от стотици хиляди сърцати войни. С тяхна помощ бихме могли да се опълчим срещу Берил и…
	— Скъпа моя — изрече Гилтас. — Джуджетата са в пълното си право да защитят собствената си страна. Ако се готвеха да атакуват нас, ние щяхме ли да се втурнем да помагаме? Вече направиха достатъчно. Спасиха безброй животи и се готвят да пожертват своите за дело, което няма нищо общо с тях. Би следвало да ги уважаваме, а не да ги критикуваме заради това.
	Лъвицата му хвърли гневен поглед, ала сетне сви рамене и каза печално:
	— Прав си, разбира се. Виждаш и двете гледни точки, докато аз се опирам единствено на своята собствена. Ето защо отново повтарям, че ти и само ти трябва да водиш народа си.
	— Казах, че ще говорим за това по-късно — отвърна хладно Гилтас.
	— Чудя се — смени темата тя — дали онова момиче плаче, когато остане само през нощта, додето децата спят около него и доверчиво смятат, че ще ги закриля от дълбокия мрак?
	— Не — отвърна си сама. — Не плаче, понеже някое от тях би могло да се събуди, да види сълзите й и да загуби вярата си.
	Гилтас въздъхна дълбоко и я придърпа към себе си.
	— Берил вече е прекосила границата и се придвижва из земите ни. След колко дни ще стигне до Квалиност?
	— Четири — отговори Лъвицата.


	20
	Походът към Нощлунд

	Малката армия на Мина, едва няколкостотин човека, се състоеше от рицарите, последвали я от призрачната долина на Нерака до Санкшън, Силванести, а сега и до тези странни земи.
	Драконите летяха през толкова дълбок мрак, че Галдар почти не виждаше капитан Самювал и дракона му, летящи непосредствено до него. В спусналата се като надгробен саван нощ с мъка различаваше дори опашката и крилете на собствения си дракон. Виждаше съвсем ясно само едно от създанията, и това беше мъртвешкият дракон, язден от Мина, понеже тялото му искреше едновременно призрачно, ужасяващо и красиво във всички цветове на дъгата. Червено, синьо, зелено, бяло, синьо-червено, когато душите на два дракона се бяха слели, а сетне бяло-зелено — всичко това се сменяше непрекъснато и танцуваше пред очите му, додето най-после не усети замайване, което го принуди да отмести поглед встрани.
	Взорът му обаче неизменно се връщаше към този дракон, а в собствената си душа изпитваше чисто изумление и страхопочитание. Чудеше се как ли е възможно Мина да язди създание, което изглежда по-нереално от сутрешна омара, защото наистина виждаше през дракона, съзираше мрака отвъд него. Очевидно обаче, Мина нямаше никакви опасения и вярата й бе напълно оправдана, понеже драконът я носеше напълно безопасно през небесата на Ансалон, а когато стана време да кацнат, се докосна до земята леко и недоловимо.
	Останалите дракони също накацаха из широката равнина, позволиха на ездачите си да слязат и отново загледаха към небето.
	— Вслушвайте се за призива ми — каза им Мина. — Ще имам още нужда от вас.
	Създанията — гигантските червени и бързите сини, хитрите черни, сдържаните бели и лукавите зелени — сведоха глави, разпериха криле и се поклониха пред нея. Мъртвешкият дракон направи още един кръг над нея, след което просто изчезна, сякаш се бе разтопил в мрака. Цветните също започнаха да излитат и скоро се пръснаха в най-различни посоки. Заминаването им вдигна вихрушки прах и вятър, които едва не отнесоха мъжете. Сетне просто ги нямаше, а войните трябваше да продължат пеша, без коне, сред странни земи и без всякаква идея къде се намират.
	Чак тогава Мина им отговори.
	— Нощлунд — каза тя.
	Някога тук бе управлявал соламнийски рицар на име Сот. След като боговете му бяха дали шанс да предотврати Катастрофата, лорд Сот се бе провалил, а с това над него и над земята се бе спуснало ужасно проклятие. От времето на Катастрофата досега и други обречени души — и живи, и мъртви — бяха намерили убежище сред дълбоките сенки на това място. Опитите на Соламнийските рицари, в чиито владения се включваше и Нощлунд, да прочистят околните земи, бяха останали напразни. Съвсем скоро след това Нощлунд окончателно бе преминала във владенията на Сот, на истинския си владетел. Тук не пристъпяше ничий крак, не и без основателна причина за това.
	Околностите имаха лоша слава даже и сред Мрачните рицари на Нерака, понеже мъртвите не се подчиняват никому и не признават владичеството на живите. Рицарите и войниците на Мина се построиха в редици и поеха след нея. Никой не се оплакваше и никой не мърмореше. В този момент вярваха в нея толкова силно — в нея и в нейния Един Бог, че дори не си помисляха да поставят под въпрос решенията й.
	Навлязоха в Нощлунд безпрепятствено. Не срещаха никого по пътя си — нито жив, нито мъртъв. Крачеха под гигантските кипариси, които навярно бяха по-стари и от времената преди появата на Сивия камък. Нямаше животни, не се виждаха ни катерици, ни птици, мишки, елени или мечки. Мъртвите също не ги притесняваха, понеже никой от тях нямаше магия в себе си. Все пак усещаха присъствието им, както човек усеща невидимите очи, които го наблюдават от сенките. След няколко дни поход през зловещите гори, мъжете, които без колебание бяха последвали Мина в Нощлунд, усетиха колебание и започнаха да се замислят.
	Козината по врата на Галдар настръхваше час по час. Минотавърът постоянно се оглеждаше с тревога. Капитан Самювал постоянно се оплакваше — разбира се, само когато не го гледаше Мина, — че вътрешно се „тресе от неясен страх“. Когато го караха да опише причините, отвръщаше, че не може да ги обясни, но ръцете и краката му са леденостудени и никой огън не би могъл да ги сгрее, а в корема му нещо се е свило на топка. Стигна се дотам, че дори изпукало клонче караше хората да се хвърлят разтреперано на земята и да отказват да продължат, преди някой да им обясни какво се е случило. Сетне ставаха с посрамени лица и продължаваха напред.
	Решиха нощно време да удвояват стражата, макар Мина да твърдеше, че от това няма никаква нужда. Не пожела да каже нищо повече, ала Галдар подозираше, че над съня им бдят онези, които вече нямат нужда от такъв. Последното не го успокояваше ни най-малко и нощем често се будеше от кошмари, в които навсякъде около него стояха стотици непознати и се взираха с очи, в които нямаше нищо друго, освен болка.
	По време на похода Мина запазваше необичайно за нея мълчание. Водачката вървеше в челото на колоната, отказваше компания и не проговаряше никому, въпреки че на моменти Галдар съзираше как устните й се движат, сякаш разговаряше с някого. Щом все пак минотавърът се осмели да я попита кому говори, тя отвърна:
	— На тях — и с широк жест обгърна нищото.
	— На мъртвите ли, Мина? — поколеба се Галдар.
	— На душите на мъртвите. Вече не са им нужни черупките, които някога са обитавали.
	— Нима можеш да ги виждаш?
	— Единият Бог ми дава тази сила.
	— Но аз не мога.
	— Бих могла да направя така, че да можеш, Галдар — каза му тя. — Но ще ти се стори неприятно и объркващо.
	— Не, Мина, не, не искам да ги виждам — побърза да отговори минотавърът. — Колко… Колко от тях виждаш?
	— Хиляди — отвърна тя. — Хиляди по хиляди по хиляди. Душите на всички умрели от Войната с Хаос насам, Галдар. Толкова много. А към тях всекидневно се присъединяват и още. Елфи, умрели в Силванести и Квалинести. Войници, загинали при обсадата на Санкшън, майки, губещи живота си при раждане, погубени от болест деца, старци, свършили тихо в леглата си — техните души се вливат в Нощлунд като огромна река. Призовани от Единия Бог, готови да изпълнят заповедите на Единия Бог.
	— Каза от Войната с Хаос насам. Къде са душите отпреди това?
	— Благословените души са се прехвърлили в следващите измерения. Прокълнатите са оставали тук, докато не научат уроците, които е трябвало да усвоят приживе. Чак тогава и те са заминавали. Старите богове дори са ги окуражавали да го сторят. Всъщност дори не са им оставяли голям избор и са пренебрегвали факта, че понякога душите искат да останат по-дълго, за да помогнат на живите с каквото могат. Единият Бог е провидял това и им е осигурил тази възможност, за да му служат. И те го правят, Галдар. И ще го правят.
	Мина се вгледа в него с кехлибарените си очи.
	— Ти не би искал да си отидеш, нали, Галдар?
	— Не бих искал да си отида без теб, Мина — отговори той. — Това най-много ме плаши в смъртта. Че ще се наложи да те изоставя.
	— Никога не ще се случи — изрече тихо тя. Кехлибарът се затопли. Ръката й го докосна, а докосването й бе също толкова топло, колкото и кехлибара. — Обещавам ти го. Никога няма да се разделим.
	Галдар бе смутен. Поколеба се, преди да заговори отново, понеже се боеше, че може да я разгневи, но в крайна сметка беше неин заместник-командир и носеше отговорност за хората, които ги следваха.
	— Колко дълго ще останем тук, Мина? Гората не се нрави на мъжете. Не мога да кажа, че ги виня. Живите нямат работа по тези места. Чувствам, че не сме добре дошли.
	— Няма да останем дълго — увери го тя. — Трябва да посетя някой, който живее наблизо. Да, _живее_ — наблегна на думата. — Чародей на име Даламар. Може би си чувал за него?
	Галдар поклати глава. Нямаше вземане-даване с чародеи и не се интересуваше от тях или заниманията им.
	— След което — продължи Мина — ще се наложи да замина за известно време.
	— Да заминеш? — повтори минотавърът, като несъзнателно повиши глас.
	— Да замине? — приближи се тичешком към тях капитан Самювал. — Какво е това? Кой заминава?
	— Мина — обясни със свито гърло Галдар.
	— Мина, единствената причина, поради която войниците продължават да вървят напред, си ти — каза Самювал. — Ако ти…
	— Няма да отсъствам дълго — намръщи се водачката.
	— Дълго или кратко, отсъствието ти няма да се приеме добре. Не съм сигурен дали ще успеем да ги удържим — настоя той. Докато говореше, мъжът постоянно въртеше глава и се оглеждаше през рамо. — А и кой може да ги кори? Тази земя е прокълната. Навсякъде ми се привиждат призраци. Дори ги усещам край себе си! — Той потръпна и потри ръце, след което отново се озърна страхливо. — Виждам ги с крайчеца на окото. А когато се обърна, вече ги няма. Само това стига, за да се побърка човек напълно.
	— Ще поговоря с хората, капитане — отвърна Мина. — И вие двамата с Галдар също трябва да го направите. Покажете им със собственото си поведение, че не се страхувате.
	— Въпреки че е точно обратното — измърмори минотавърът.
	— Мъртвите няма да ви навредят. Заповядано им е да се съберат тук поради една-единствена причина. Единият Бог ги води. Те служат на Единия Бог, а чрез застъпничеството на Единия Бог, служат и на мен.
	— Каква е тази причина, Мина? Все това повтаряш, но не казваш нищо по-ясно.
	— Съвсем скоро ще разберете. Сега бъдете търпеливи и имайте вяра — каза тя. Кехлибарените очи охладняха и се втвърдиха.
	Галдар и Самювал се спогледаха. Капитанът вече не се обръщаше страхливо наляво и надясно и не потриваше ръце, за да не я подразни допълнително.
	— Колко време ще отсъстваш? — попита минотавърът.
	— Ще дойдеш с мен в Кулата на чародея. След това ще отпътувам на север, за да разговарям с дракона, който управлява Палантас и когото всички познават под името Келендрос, но когото предпочитам да наричам Ские.
	— Ские? Та той отдавна си е отишъл. Всички знаят, че си е поставил някаква странна цел и от известно време никой не го е виждал.
	— Драконът се е върнал — каза Мина. — И ме чака, макар все още да не го знае.
	— Чака, за да се хвърли върху теб — изсумтя капитанът. — Това не ти е някой от нашите сини, Мина. Този Ские е истински касапин. Поглъщал е драконите от собствения си вид, за да се сдобие със силата им, също както и Малистрикс.
	— Не бива да ходиш сама, Мина — предупреди я напрегнато Галдар. — Вземи някой от нас със себе си.
	— Ръката на Единия Бог свали от власт Циан Кръволок — напомни им сурово Мина. — И Ръката на Единия Бог ще унищожи Ские, ако драконът не пожелае да се подчини. Но той ще се подчини. Няма избор. Не би могъл да ми се противопостави… И вие ще ми се подчините — допълни тя. — Както и останалите мъже. — Гласът и погледът й омекнаха. — Не се страхувайте. Единият Бог възнаграждава подчинението. В гората ще бъдете в безопасност. Те ще се грижат за вас. Дори и през ум не би им минало да ви наранят. Продължаваме, Галдар. Трябва да побързаме. По широкия свят се случват много неща, а ние сме призовани.
	— Ние сме призовани — измърмори минотавърът, след като Мина беше тръгнала напред през гъстата гора. — Очевидно винаги нещо ни призовава.
	— Призовани към победа — отбеляза капитанът. — Призовани към слава. Аз лично нямам нищо против, а ти?
	— Не и срещу тази част — призна Галдар.
	— Кое те притеснява тогава? Освен, че от това място направо ме побиват тръпки. — Самювал се огледа, потръпвайки.
	— Предполагам, че бих искал поне да смятам, че имам някакъв избор — промърмори минотавърът. — Че някой чува гласа ми.
	— В армията? — капитанът се изкиска. — Ако наистина го вярваш, значи майка ти със сигурност те е изпуснала на главата ти, когато си бил теленце! Той се загледа надолу по пътеката. Мина вече беше изчезнала от погледа. — Хайде — каза неспокойно. — Да се размърдаме. Колкото по-бързо се измъкнем от това място, толкова по-добре!
	Галдар се замисли върху последните му думи. Разбира се, Самювал имаше право. Когато си в армията, изпълняваш заповеди. Войникът няма право на глас срещу това, дали да атакува някой град, да се хвърли срещу дъжда от стрели или да почувства как върху главата му се изсипва котел с врящо масло. Войникът върши онова, което му нареждат и не задава въпроси. Галдар го разбираше и го приемаше. Но защо тогава положението му се струваше по-различно?
	Не знаеше. Нямаше отговор.


	21
	Неочакван посетител

	Палин вдигна поглед от книгата, която изучаваше, потърка насълзените си очи и сложи ръка на тила си. Някога острото му зрение, напоследък бе започнало да се влошава. Виждаше добре отдалече, но се принуждаваше да чете с очила или — когато не му се намираха под ръка (вечно ги губеше някъде) — да се привежда съвсем ниско над книгата. Той я затвори раздразнено и я хвърли през каменната маса при останалите, от които така и не бе успял да извлече полза.
	Погледна към свитъците и няколкото други книги, които бе намерил по рафтовете и които все още не бе разгледал. Беше ги подбрал, главно защото разпознаваше върху тях почерка на чичо си и понеже поне донякъде в тях се обсъждаха свойствата на различни магически артефакти. Нямаше абсолютно никаква причина да вярва, че някъде вътре Устройството за Пътуване във времето се споменава изрично.
	В действителност ги намираше за изключително потискащи. Изобилстваха от справки за заклинания и богове, които му навяваха спомени, отдавна забравени копнежи и желания. Дори стаята, в която се намираше — лабораторията на чичо му, — му се струваше потискаща.
	Замисли се отново за разговора си с Даламар от предния ден — денят, в който откриха, че кендерът липсва и когато Палин бе настоял мрачният елф да го допусне до лабораторията на Рейстлин, за да прегледа книгите на чичо си с надеждата да открие нещо за устройството.
	— Зная, че Съветът на чародеите заповяда лабораторията на Рейстлин да бъде запечатана — каза Палин, докато двамата подхващаха пътя си нагоре по опасното спираловидно стълбище, виещо се около сърцето от мрак на Кулата на Върховното чародейство — всъщност изцяло погрешно наименование за тази Кула, ако изобщо някое някога й бе прилягало напълно. — Но сега Съветът го няма. Магията също. Съмнявам се, че някой въобще ще се заинтересува, че сме влизали.
	Даламар го погледна леко развеселено.
	— Колко си наивен, Маджере. Нима си мислеше, че някакви си правила и един Пар-Салиан биха ме спрели да вляза вътре? Счупих печата още преди време.
	— Защо?
	— Не можеш ли да отгатнеш? — каза язвително мрачният елф.
	— Надявал си се да откриеш някаква магия.
	— Мислех… е, няма значение какво си мислех. — Даламар сви рамене. — Порталът към Бездната… книгите със заклинания… все нещо трябваше да е останало. Може би се надявах, че част от могъществото на _шалафи_ все още се е запазило по местата, които е обитавал приживе. А може би се надявах, че ще открия боговете…
	Даламар говореше бавно и тихо, втренчен в мрака и празнотата.
	— Въображението ми изигра лоша шега. Не се чувствах добре. Вместо боговете намерих смъртта. Открих некромантията. Но е възможно и тя да е намерила мен.
	Двамата най-сетне изкачиха последните стъпала и се изправиха пред вратата, която пазеше толкова много спомени. Същата тази врата, която в миналото изглеждаше толкова загадъчно и заплашително, сега изглеждаше по-скоро като преддверие към бедняшки дом. Палин си припомни дългите години, изминали, откакто за последно я беше виждал.
	— Неумрелите, които някога я пазеха, изчезнаха — обясни Даламар. — И бездруго от тях нямаше никаква полза.
	— Ами Порталът към Бездната? — попита Палин.
	— Води към никъде и към нищо — отговори мрачният елф.
	— Книгите със заклинания на чичо ми?
	— Джена би могла да им вземе добра цена в онзи неин магазин, но не са нещо повече от антики, любопитна рядкост. — Даламар разчупи магическия печат. — Ако кендерът не се мотаеше наоколо, даже не бих си правил труда да заключвам.
	— Няма ли да влезеш? — попита Палин.
	Мрачният елф отказа.
	— Колкото и безнадеждно да изглежда, все пак ще продължа да го търся.
	— Липсва вече един ден и една нощ. Ако Тас все още беше тук, едва ли би издържал толкова дълго, без да изскочи отнякъде и да започне да ни дразни. Признай го най-сетне, Даламар. Успял е да ни се изплъзне.
	— Оградил съм тази кула с пръстен от магия — заяви мрачно елфът. — Кендерът не може да е избягал.
	— Печално известни последни думи — подметна Палин.
	Докато пристъпваше в лабораторията, магьосникът усети как по гръбнака му плъзват ледени тръпки, примесени с нетърпението да разгледа мястото, където неговият чичо Рейстлин беше създал някои от най-могъщите си и ужасни заклинания. Чувствата му съвсем скоро се изпариха и замениха с тъга и разочарование, доста сходни с онези, които човек изпитва, когато се завърне в родния си дом, за да открие, че всичко изглежда далеч по-малко, отколкото си го спомня, а новите собственици са оставили всичко да потъне в немара.
	Знаменитата каменна маса — тъй голяма, че на нея можеше да легне минотавър в целия си ръст — беше потънала под дебел слой прах и миши изпражнения. Бурканите, съдържащи експериментите от опитите на Рейстлин да създаде живот, стояха по рафтовете си, но съдържанието им отдавна беше измряло и изсъхнало. Забулените в мистерия книги със заклинания, принадлежали не само на Рейстлин Маджере, но и на архимагьосника Фистандантилус, лежаха пръснати без ред. Гърбовете им гниеха, а страниците им се бяха покрили с мръсотия и паяжини.
	Палин се изправи, за да раздвижи схванатите си крака. Взе лампата, с която си светеше, и отиде в дъното на лабораторията при Портала към Бездната.
	Страховитият Портал, създаден от маговете на Крин, за да позволи на онези, които имаха вярата, куража и могъществото, да пристъпят във владенията на Царица Такхизис. Рейстлин Маджере го беше постигнал, но на огромна цена. Тъй силно и всепроникващо бе злото, леещо се от този Портал, че Даламар, Господарят на Кулата, съзнателно бе запечатал лабораторията заедно с всичко в нея.
	Платното, което някога бе покривало Портала, отдавна беше изгнило и сега се разпадаше на прокъсани дрипи. Фино изработените пет драконови глави бяха потънали в мрак и отдавна вече не грееха в различни цветове в знак на почит към своята Царица. Очите им бяха потънали в паяжини, а в зиналите им усти пълзяха паяци. В миналото човек неизменно добиваше впечатлението, че дори и така, драконовите глави крещят мълчаливо. В този момент сякаш мъчително се опитваха да си поемат дъх. Погледът на Палин отмина петте глави и се насочи към вътрешността на Портала.
	На мястото на безкрая се бе настанила празнота, обикновена стена, превърнала се в дом на паяците.
	Магьосникът долови шумоленето на нечия мантия пред вратата и забързано се отдалечи от Портала. Върна се на мястото си и се престори на погълнат от разглеждането на древните книги със заклинания.
	— Кендерът е избягал — заяви Даламар още с влизането си през вратата.
	Палин хвърли един поглед към студеното, разгневено лице на елфа и преглътна желанието си да отвърне: „Нали ти казах.“
	— Направих заклинание, което да ми разкрие присъствието на всяко живо същество в рамките на Кулата — продължи Даламар. — Видях хиляди гризачи, но нямаше никакъв кендер.
	— Как се е измъкнал? — попита Палин.
	— Ела с мен в библиотеката и ще ти покажа.
	Палин не съжаляваше, че напуска лабораторията. Реши да вземе все още непрочетените книги със себе си. Нямаше намерение да се връща. Съжаляваше дори, че е изявил желание да дойде.
	— Грешката без съмнение е изцяло моя. Дори не ми беше хрумвало да защитавам със заклинание комина! — отбеляза мрачният елф. Той се наведе, за да погледне през камината и махна раздразнено с ръка. — Виж, по решетката са изпопадали доста сажди и има няколко отчупени каменни парчета. Коминът е тесен, а изкачването нагоре сигурно е било истински ад, но това само го е амбицирало още повече. Щом е излязъл горе, навярно се е спуснал по дънера на някое дърво и е потънал в Нощлунд.
	— Нощлунд е пълна с мъртви… — започна Палин.
	— Допълнителен стимул за всеки самоуважаващ се кендер — прекъсна го сухо Даламар.
	— Вината е моя. Трябваше да го държа под око. Но честно казано, не вярвах, че е възможно да успее да избяга.
	— Типично за своенравните нахалници — каза елфът. — Когато ти се _иска_ да се отървеш от някой от тях, не можеш. Щом обаче отчаяно ти се иска да го задържиш, тутакси ти се изплъзва. Трудно е да се каже докъде е стигнал. Навярно вече е в Корабно гробище.
	— Мъртвите…
	— Няма да го притесняват. Преследват единствено магията, това е всичко.
	— За да ти я дадат — отбеляза с горчивина Палин.
	— Само трохите от нея. Така и не успях да открия какво правят с останалата част. Почти мога да я видя как протича там отвън, прилича на огромен океан. Но получавам единствено колкото да залъжа изгарящата си жажда. Дават ми от нея, но недостатъчно. В началото, когато Чародеят в сянка ми позволи да навляза в некромантията, получавах толкова, колкото пожелая. Могъществото ми беше невероятно. Смятах, че като се преместя тук, ще стана още по-силен. Твърде късно открих, че вместо това сам съм се заключил в затвор, от който няма измъкване… После научих от Джена, че по някакъв начин си се сдобил с Устройството за Пътуване във времето. За пръв път от дълги години насам почувствах как надеждите ми се възвръщат. Най-сетне щях да си осигуря път за навън.
	— За теб — каза студено Палин.
	— За всички ни! — отвърна Даламар и тъмните му очи проблеснаха опасно. — А какво откривам? Че си го счупил. И не само това, но че си успял да разпръснеш частите му из цялата Цитадела на светлината!
	— По-добре, отколкото да беше попаднало в лапите на Берил!
	— Възможно е вече така или иначе да го е получила. Може би все пак има достатъчно ум, че да съумее да го сглоби отново…
	— Невъзможно. Не съм сигурен дали дори _ние_ бихме могли да го сглобим отново. — Палин посочи струпаните на писалището книги. — Така и не успях да открия каквато и да е справка, която да изяснява как да постъпиш, ако устройството се разпадне.
	— Понеже никой не е очаквал да се разпадне. Създателят му не е можел да предвиди, че мъртвите ще опитат да се хранят от него. И как би могъл? Нищо подобно не се е случвало по времето на боговете. В онзи свят, който познавахме.
	— Защо мъртвите са започнали да се хранят именно сега? — зачуди се Палин. — Защо не още преди пет или десет години? Суровата магия вършеше работа за мен, както некромантията за теб и магията на сърцето за Златна Луна и мистиците й. Никога досега мъртвите не са ни пречили в каквото и да е.
	— Даже най-мъдрите сред нас никога не са разбирали какво точно се случва с душите на мъртвите — каза Даламар, като също размишляваше усилено. — Знаехме, че някои от умрелите остават в това измерение, или поне онези от тях, както твоят чичо, които все още се чувстват обвързани с този свят или са били прокълнати. За тези неспокойни души отговаряше бог Хемош. А останалите? Къде са отивали те? Никой никога не се е връщал оттам, така че няма как да знаем.
	— Свещенослужителите на Паладин учеха, че благословените души напускат това равнище на живота и се насочват към следващото — каза Палин. — Майка ми и баща ми го вярваха. И все пак…
	Той насочи поглед към прозореца, с надеждата — и страха, — че ще зърне духа на баща си сред нещастните души сред дърветата.
	— Ще ти кажа какво мисля по този въпрос — изрече Даламар. — Повтарям: мисля, а не знам със сигурност. Дори и някога да са позволявали на душите да заминат, сега вече им е забранено. В нощта на бурята… Спомняш ли си онази ужасна буря?
	— Да — кимна Палин. — Без съмнение беше магическа.
	— В бурята имаше глас — продължи елфът. — Глас, който тътнеше с гръмотевиците и пращеше в мълниите. Имах чувството, че почти успявам да различа отделните думи. Почти, но не съвсем. През същата нощ гласът ги призова и оттогава насам душите започнаха да се стичат в Нощлунд. Наблюдавах от прозореца си как се появяват отвсякъде и образуват огромна река. Свикани са тук с някаква цел. Колкото до това, каква е целта…
	— Там, в Кулата! — извика нечий глас под прозореца на лабораторията. В същия миг отекна и почукване по вратата.
	Двамата магьосници се спогледаха слисано.
	— Кой може да бъде? — попита Палин, ала в момента, в който изричаше въпроса си, разбра, че си говори сам.
	Тялото на Даламар беше пред него, но човек лесно би го объркал с восъчна статуя. Очите му бяха отворени и се взираха право в него, но не го виждаха. Все още дишаше, но това бяха единствените признаци за живот, които се забелязваха.
	Преди Палин да успее да стори каквото и да е, очите на мрачния елф премигнаха и животът заедно с разума отново се завърна в Даламар.
	— Какво има? — поиска да узнае Палин.
	— Двамина от Рицарите на Нерака, както се наричат напоследък. Единият е минотавър, а другият изглежда доста странно.
	Докато обясняваше, Даламар едва ли не повлече магьосника през стаята. Щом стигнаха до една от стените, елфът докосна някакъв камък по точно определен начин. Част от стената се плъзна встрани, разкривайки пред тях тесен проход и стълбище.
	— Не бива да те виждат! — изблъска го вътре Даламар.
	И без чужда помощ, Палин сам бе стигнал до това заключение.
	— Как са прекосили гората? Как са открили Кулата…
	— Нямаме време! Надолу по стълбите! — изсъска мрачният елф. — Ще те отведат до малка стая. В стената има отвор, откъдето ще можеш да виждаш и чуваш всичко, което става в библиотеката. Тръгвай! Ако се забавим още малко, ще станат подозрителни.
	Ударите по вратата и викането ставаха все по-настоятелни.
	— Чародеят Даламар! — тътнеше дълбокият глас на минотавъра. — Идваме от далеч и искаме да поговорим!
	Палин се впусна през тесния проход. Зад гърба му Даламар притисна стената с длан и се отдръпна, за да й позволи да се плъзне безшумно на мястото си, потапяйки го в пълен мрак.
	Палин остана неподвижен за миг, колкото да се успокои и сложи ръка на студения камък. Опита да направи заклинание за светлина, без да е сигурен дали ще успее. За негово облекчение заклинанието сработи моментално. В дланта му се надигна пламъче и хвърли несигурни сенки по околните стени.
	Тръгна внимателно и безшумно надолу, като се държеше с една ръка за стената, а другата държеше напред, за да осветява пътя си. Спираловидното стълбище се спускаше под толкова остър ъгъл, че когато зави зад последния завой, едва не си блъсна главата в изпречилата се изневиделица гола стена.
	Потърси с очи отвора, за който бе споменал Даламар, но не откри такъв. Камъните бяха иззидани плътно един до друг. Не се виждаха дори пукнатини. Вече започваше да се опасява, че елфът е използвал хитрост, за да го направи свой пленник, когато от другата страна на стената долетя звукът от приближаващи гласове.
	Палин протегна ръка и започна да опипва камъните. Първите няколко бяха съвсем истински — студени, твърди, груби. Продължи да изследва зидарията нагоре. Надигна се още малко и опита да докосне един от камъните малко над равнището на главата си и видя как ръката му преминава през него.
	— Разбира се — каза сам на себе си. — Даламар е по-висок с една глава от мен. Трябваше да се сетя веднага.
	След като илюзията на камъка беше изчезнала, Палин най-сетне можеше да надникне в библиотеката. Намираше се относително високо и имаше добър изглед към писалището, към човека, който седеше зад него, както и към неговите посетители. Чуваше съвсем ясно всичко, което говореха и за момент му се наложи да се пребори с неприятното усещане, че посетителите могат да го видят и чуят също толкова лесно, колкото и той тях.
	Може би в отминалите дни чиракът Даламар се бе крил тук, за да наблюдава работата на своя _шалафи_. Мисълта за това го забавлява известно време, но след това се приготви да наблюдава ставащото — по доста неудобен начин, понеже се налагаше да се изправи на пръсти и да проточи врат към отвора в стената. Идеята, че Рейстлин навярно съвсем ясно е съзнавал, че мрачният елф го наблюдава, в никакъв случай не го успокояваше. Наложи си да си напомни, че сам бе влизал в същата тази библиотека, без ни най-малко да подозира, че част от насрещната стена в действителност е нереална.
	Вратата се отвори. Даламар покани посетителите си вътре. Единият беше минотавър — огромен и тромав като животно, но с онзи интелигентен блясък в очите, който едновременно стряскаше и тревожеше. Както бе споменал Даламар, другият рицар на Нерака изглеждаше доста странно.
	— Какво… — прошепна объркано магьосникът и се втренчи в нея, докато тя влизаше в библиотеката на Даламар. Отблясъците на огъня играеха по бронята й. — Аз я познавам! Или по-скоро я познавах. Мина!
	Момичето пристъпи в библиотеката и се огледа с нещо, което Палин отначало взе за детинска почуда. Тя се взря към рафтовете с книги, богато орнаментираното писалище, прашните кадифени завеси и оръфаните копринени килими, покриващи каменния под. Беше наблюдавал съвсем същата реакция у момичета на нейната възраст (по времето, когато все още преподаваше) и очакваше да чуе обичайните викове от уплаха при вида на по-страшните предмети в помещението, като например — черепа на един бааз драконид. Някога Рейстлин с жар се бе впуснал в изучаването на тези същества, вероятно с цел да ги създаде сам и целият скелет все още се съхраняваше в лабораторията, заедно с някои от вътрешните органи, запазени в съответния разтвор.
	Мина обаче остана напълно спокойно. Очевидно нищо, включително и Даламар, не бе успяло да й направи достатъчно силно впечатление.
	Тя плъзна очи през всичко в стаята. После обърна лице право към Палин. Очите с цвят на кехлибар се фокусираха върху мястото на стената, зад което надничаше магьосникът. Палин моментално изпита тягостното впечатление, че го вижда съвсем ясно, сякаш двамата се намираха един срещу друг. Чувството беше толкова силно, че несъзнателно се озърна, за да се увери, че има път за отстъпление. Беше напълно сигурен, че в следващата секунда Мина ще посочи към него и на висок глас ще изиска да го заловят.
	Очите го наблюдаваха, без да помръдват, поглъщаха го в себе си. Течният кехлибар го привлече, втвърди се… след което тя продължи да разглежда предметите в библиотеката. Не каза нито дума, даже не го спомена. Палин усети как пулсът му отново започва да възвръща нормалния си ритъм.
	Разбира се, че не го беше забелязала. Той се смъмри строго. Беше невъзможно. Припомни си последния път, когато я бе виждал като сираче в Цитаделата на светлината. Тогава Мина беше мършаво малко момиченце с издрани колене и великолепна, бухнала червена коса. Сега обаче виждаше пред себе си слаба млада жена с избръсната глава, която си играеше на Мрачен рицар. Все пак в изражението на лицето й имаше нещо, което безспорно се разграничаваше от детинското в нея. Решителност, целеустременост, увереност. Всичко това и още нещо. Екзалтация…
	— Ти си магьосникът Даламар — обърна кехлибарените си очи към него Мина. — Казаха ми, че ще те открия тук.
	— Аз съм Даламар, Господарят на Кулата. И ще ми бъде страшно интересно да науча кой ти каза къде да ме откриеш — отвърна мрачният елф, като пъхна ръце в ръкавите на мантията си и направи изящен поклон.
	— Господарят на Кулата… — повтори тихо Мина с лека усмивка, сякаш знаеше истинското положение на нещата. — А колкото до това кой ми каза, направиха го мъртвите.
	— Наистина ли? — Очевидно последното бе разтревожило Даламар. Той се опита да избегне погледа й, да се изплъзне от кехлибарения й взор. — И коя сте вие, лейди рицар, че да имате толкова близки отношения с мъртвите?
	— Аз съм Мина — каза тя. Вдигна очи и този път чародеят най-после почувства как кехлибарът го улавя. Тя посочи минотавъра. — А това е моят заместник-командир Галдар.
	Спътникът й кимна отсечено с рогатата си глава. Явно не се чувстваше добре в Кулата, защото постоянно се оглеждаше с мрачен поглед, сякаш очакваше всеки момент нещо да изскочи и да го нападне. Не се тревожеше толкова за себе си, колкото за нея. Поведението му граничеше с чистото боготворене и обожание.
	Любопитството на Палин се разпалваше с всяка изминала минута. Даламар обаче подхождаше предпазливо.
	— Чудно ми е как сте стигнали невредими дотук, лейди Мина — попита той и се настани зад писалището, може би в опит да разкъса омагьосващия й поглед. — Моля, разполагайте се.
	— Благодаря — отвърна Мина, но остана права. Сега се взираше в него отгоре, поставяйки го в неочаквано неизгодно положение. — Защо присъствието ми в Нощлунд ви изненадва толкова силно, чародеецо?
	Даламар се размърда неспокойно в креслото си. Не му харесваше да го наблюдават под този ъгъл, но нямаше как да се изправи, без да демонстрира колебание и слабост.
	— Аз съм некромант, долавям магията ви безпогрешно — каза той. — Мъртвите се хранят с магия. Учудвам се как не са се нахвърлили върху вас.
	— Онова, което долавяте в мен, не е магия — отговори тя. Гласът й бе необичайно нисък и в него се усещаше странна за възрастта й зрялост. — Чувствате мощта на бога, комуто служа. Единия Бог. А що се отнася до мъртвите, те не ме тревожат. Единият Бог властва над всички тях. В мен те виждат Единия Бог и ми се покланят.
	Устните на мрачния елф потрепнаха нервно.
	— Вярно е! — намеси се гневно Галдар. — Видях го с очите си! Мина води…
	— … моята армия в Нощлунд — постави ръка на рамото му тя, сякаш мълчаливо му нареждаше да замълчи.
	— Водите армията си срещу какво? — попита саркастично Даламар. — Срещу мъртвите?
	— Срещу живите — отвърна тя. — Възнамеряваме да завладеем Соламния.
	— В такъв случай сигурно имате голяма армия — каза елфът. — Сигурно водите с вас всеки рицар от Мрачния орден.
	— Армията ми е малка — призна Мина. — Понеже бях принудена да оставя част от силите си в Силванести, след като неотдавна падна в ръцете ни.
	— Завладели сте… Силванести… — За момент Даламар изглеждаше така, сякаш е готов да избухне. — Той се втренчи в нея. — Не вярвам на нито дума!
	Мина сви рамене.
	— За мен и вярата, и неверието ви означават едно и също. Пък и какво ви засяга? Народът ви ви е отхвърлил отдавна, или поне така се говори. Споменах го само между другото. Тук съм, за да поискам услуга от вас, Господарю на Кулата.
	Елфът изглеждаше съкрушен. Палин забеляза, че макар на глас да бе изразил съмнение, Даламар вече бе уверен, че тя говори истината. Невъзможно беше човек да се вслуша в този хладен и решителен глас, без да повярва на всяка нейна дума.
	Даламар се помъчи да възвърне поне привидно контрол над себе си. Искаше му се да зададе още въпроси, да изиска отговорите им, но не виждаше как би могъл да го стори, без да демонстрира нетипична за него заинтересованост. Любовта към собствения му народ беше нещо, което мрачният елф постоянно отричаше, като това негово отрицание само потвърждаваше крайното заключение.
	— Слуховете са верни — каза той с напрегната усмивка. — Те ме отхвърлиха. Каква услуга искате от мен, лейди Мина?
	— Трябва да се срещна с някого тук — започна тя.
	— Тук? В Кулата? — Сега вече елфът бе напълно изумен. — И дума да не става. Не съм съдържател на странноприемница, лейди Мина.
	— Осъзнавам това, чародеецо Даламар — отговори внимателно тя. — Осъзнавам, че молбата ми ще бъде бреме за вас, че ще ви причини неудобство и вероятно ще наруши обичайното ви всекидневие. Искам да ви уверя, че не бих искала нещо подобно от вас, ако срещата ми не налагаше определени изисквания към мястото на провеждането й. Кулата на Върховното чародейство отговаря на всички тези изисквания. Срещата трябва да се състои тук.
	— Значи нямам думата? Какви са тези изисквания? — поиска да узнае Даламар с намръщено лице.
	— Не ми е позволено да ги разкривам. Още не. Колкото до това, дали имате думата, така е — нямате право на глас, дори в най-малка степен. Единият Бог е решил, че ще бъде така, значи ще бъде.
	Тъмните очи на елфа премигнаха. Лицето му се изглади.
	— Вашият гост е добре дошъл, лейди Мина. Но за да се погрижа за удобствата му, бих искал да науча нещо повече за него… мъж или жена? Може би името му?
	— Благодаря ви, чародеецо — каза Мина и се обърна.
	— Кога ще пристигне гостът? — продължаваше да настоява Даламар. — Как ще разбера, че човекът, който дойде, е същият, когото очаквате?
	— Ще разберете — отвърна тя. — Тръгваме си, Галдар.
	Минотавърът вече беше прекосил помещението и посягаше към дръжката на вратата.
	— Има нещо, което можете да направите за мен в замяна, милейди — обади се меко елфът.
	Мина му хвърли поглед през рамо.
	— И какво е то, чародеецо?
	— Кендерът, който използвах в един свой много важен опит, успя да избяга — обясни съвсем небрежно Даламар, сякаш кендерите бяха като мишките и човек често ги губеше. — Не ме тревожи толкова загубата на кендера, колкото провала на експеримента ми. Много бих искал да си го върна и ми хрумна, че щом водите със себе си армия, вероятно ще се натъкнете на него в Нощлунд. Уверявам ви, че ще оценя високо връщането му. Кендерът нарича себе си Тасълхоф — прибави с фамилиарна и очароваща усмивка елфът. — Напоследък името е често срещано сред народа им.
	— Тасълхоф? — Мина го слушаше извънредно внимателно. На челото й се бе появила дълбока бръчка. — Същият Тасълхоф, който носи със себе си Устройството за Пътуване във времето? Държали сте го в ръцете си? Държали сте него и устройството в ръцете си и сте ги _изгубили_?
	Даламар се взираше объркано в нея. Елфът-чародей беше по-възрастен от момичето със стотици години. Често го бяха наричали един от най-великите магьосници на неговото време. И макар често да работеше скрит в сянка, бе успял да спечели, ако не любовта, то поне уважението на онези, които ратуваха за светлината. В този момент кехлибарените очи на Мина го бяха приковали към креслото. Магьосникът с всички сили се опитваше да се изтръгне от този поглед, но вместо това очите й като че го притискаха още по-здраво.
	По бледните бузи на Даламар плъзнаха яркочервени петна. Слабите му елфически пръсти нервно проследиха контурите на едно дъбово листо сред декорациите по повърхността на писалището. Правеше го несъзнателно, пръстите му обхождаха листото отново и отново, и отново, додето Палин не почувства непреодолимото желание да изтича от скривалището си, за да го накара да престане.
	— Къде е устройството? — попита властно Мина, като се приближи отново до писалището, без да го изпуска от поглед. — В кендера ли беше? Отнехте ли му го?
	Това вече беше прекалено. Даламар се изправи и погледна надолу към нея, погледна я над орловия си нос, от височината на огромния си ръст, погледна я от позицията на увереността в собственото си могъщество.
	— И какво общо има това с вас, лейди Мина?
	— Не с _мен_ — отговори тя, без ни най-малко да показва, че е успял да я сплаши. В действителност изглеждаше така, сякаш самият Даламар се свива, докато тя говореше. — Но с Единия Бог. Всичко, което се случва на този свят, има общо с Единия Бог. Единият Бог вижда в твоето сърце, в твоя ум и в твоята душа, чародеецо. И дори и да успееш да скриеш истината от моите смъртни очи, не ще успееш да я укриеш от Единия Бог. Ще потърсим този кендер и ако го намерим, ще сторим с него каквото намерим за добре.
	Тя отново се обърна и тръгна невъзмутимо към вратата.
	Даламар остана изправен край писалището си. Ръката, с която нервно бе изследвал извивките на дъбовото листо, сега се бе свила в юмрук. Той забързано го скри под мантията си.
	Точно преди да излезе, Мина спря. Погледът й се плъзна през Даламар — поредното насекомо в нейната колекция — и спря върху Палин. Напразно магьосникът се опитваше да се убеди, че тя не може да го види. Очите й го уловиха и задържаха.
	— Смяташ, че артефактът е бил изгубен в Цитаделата на светлината. Но не е. Върнал се е при кендера. Сега пак е в негово притежание. Ето защо е избягал.
	Палин изгаси магическата светлина. Дори и в пълния мрак продължаваше да вижда очите с цвят на кехлибар. А гласът й все така отекваше в ушите му. Той остана там толкова дълго време, че накрая се наложи Даламар да дойде и да го потърси. Стъпките на елфа по каменните стълби бяха тъй тихи, че чу приближаването му едва когато долови някакво движение. Вдигна стреснато поглед и се взря в застаналия пред него магьосник.
	— Какво правиш още тук? Добре ли си? Вече си мислех, че нещо ти се е случило — произнесе раздразнено Даламар.
	— Нещо наистина ми се случи — отвърна Палин. — _Тя_ ми се случи. Тя ме видя. Погледна право към мен. Последното, което каза, бе предназначено за моите уши!
	— Невъзможно — каза мрачният елф. — Ничии очи, нито дори тези от кехлибар, не могат да проникнат през солиден камък _и_ магия.
	Палин разтърси глава. Все още не беше убеден.
	— Тя говореше на мен.
	Очакваше да последва някоя саркастична забележка, но явно Даламар не беше в настроение за шеги, понеже започна да изкачва стъпалата до лабораторията в пълно мълчание.
	— Познавам това момиче — каза Палин.
	Елфът се обърна насред крачка.
	— Откъде?
	— Не я бях виждал от доста време. Още откакто избяга. Беше сираче. Някакъв рибар я открил, изхвърлена на брега на остров Скелсий и я отнесъл в Цитаделата на светлината, за да я предаде в тамошното сиропиталище. С времето се превърна в любимката на Златна Луна, почти в нейна дъщеря. Преди три години избягала. Беше само на четиринайсет. Златна Луна бе съкрушена. При нея Мина живееше добре. Обичаха я и полагаха всички усилия да се чувства добре. Изглеждаше щастлива, само дето не бях срещал де те, което да задава толкова много въпроси. Никой от нас така и не успя да проумее защо избяга. А сега… е станала Мрачен рицар. Сърцето на Златна Луна ще бъде разбито.
	— Изключително странно — произнесе замислено Даламар и двамата отново започнаха да се изкачват. — Значи е била отгледана от Златна Луна…
	— Смяташ ли, че това, което каза за Тас и устройството е вярно? — попита Палин, когато най-сетне се измъкнаха от тесния проход.
	— Разбира се, че е вярно — отговори елфът. Той приближи прозореца и се вгледа в кипарисите долу. — Това само обяснява защо кендерът избяга. Боял се е, че ще го открием.
	— И наистина щяхме, ако не си губехме времето в паникьосване. Какви глупаци сме само! Устройството винаги се връща обратно при своя притежател. Дори и да е на части.
	Палин изглеждаше обезсърчен. Чувстваше острата нужда да действа, да стори нещо, но не виждаше как или какво.
	— Ти можеш да го потърсиш, Даламар. Духът ти може да се рее из света и поне да…
	— Поне какво? — попита настоятелно елфът. — Дори и да го открия, което би било чудо на чудесата, не бих могъл да сторя нищо друго, освен да го изплаша още толкова, че да се зарови даже по-дълбоко в дупката си.
	През цялото време Даламар се взираше през прозореца. Внезапно тялото му се напрегна, а чертите му се изостриха.
	— Какво има? — попита разтревожено Палин. — Какво не е наред?
	Даламар не отговори; само посочи през прозореца.
	Мина крачеше през гората, пристъпваше по килима от кафяви иглички.
	Мъртвите се събираха край нея. Мъртвите й се покланяха.


	22
	Среща на стари приятели

	Истинският кендер никога не губи присъствие на духа задълго, нито дори след като е срещнал собствената си душа. Вярно — гледката се бе оказала голям шок и Тасълхоф още изпитваше известни колебания всеки път щом си спомнеше за преживяването, но той знаеше как да се справя с колебанието. Задържаш дъха си и отпиваш пет глътки вода, след което от колебанието не остава и следа. След като свърши тази работа, Тас реши, че веднага трябва да се махне от това ужасно място. И бездруго тук нямаше нищо, освен разни привидения, които постоянно ти докарваха колебания. Трябваше да тръгва, да тръгва възможно най-бързо и никога повече да не се връща.
	Мъхът и баща му не се оказаха от чак толкова голяма полза, тъй като, поне доколкото виждаше Тас, мъхът бе развил досадния навик да расте от всички страни на дърветата и камъните, очевидно, без да си има и най-малката представа, че някой би искал да го използва, за да разбере накъде е север. Така че Тасълхоф реши да използва изпитаните с времето техники, които кендерите бяха развили през вековете Скитосване — техники, които ти помагаха да се намериш, след като си се изгубил. А най-известната и обичана от всички кендери техника в този случай включваше използването на компаса на тялото.
	Ето и теорията, която стоеше зад схващането за компаса на тялото. Добре известно е, че тялото е съставено от различни елементи, сред които и желязото. Причината да знаем, че в тялото ни има желязо се обяснява с това, че можем да го вкусим в кръвта си. Следователно е разумно да предположим, че същото това желязо ще бъде привлечено на север, по подобен начин, както и желязната стрелка в компаса. (Кендерите дори твърдят, че ако в края на краищата позволим на кръвта да си каже тежката дума, всички ще се затичаме към северния край на света и ще се съберем на едно място. За щастие, ние постоянно се съпротивляваме на желанието на кръвта си. В противен случай отдавна щяхме да се съберем на върха на света, а в резултат светът щеше да се преобърне наопаки.)
	За да накараш компаса на тялото си да проработи, трябва да затвориш очи, за да не те объркват разни други неща, да протегнеш ръка и да посочиш напред с показалеца си, след което да се завъртиш три пъти наляво. След това трябва да спреш и да отвориш очи, а когато го направиш, ще откриеш, че си застанал с лице на север.
	Кендерите, които използват тази техника, почти никога не пристигат там, закъдето са тръгнали, но твърдят, че винаги се озовават там, където би следвало да бъдат. Ето защо Тасълхоф прекара значителен период от време в щуране насам-натам из Нощлунд (_не_ се беше изгубил), без да намери нито Солантъс, нито път за извън гората, и вече се канеше да опита компаса на тялото си за последен път, когато чу гласове. Истински, живи гласове, а не едва доловимия шепот на бедничките души на мъртвите.
	Естественият инстинкт подсказваше на кендера, че веднага трябва да отиде и да се запознае с притежателите на тези гласове, които може би се бяха изгубили и да им помогне да намерят север. Точно в този критичен момент, Тасълхоф чу един друг глас, който обаче се намираше в главата му и съвсем сигурно беше гласът на Танис Полуелф. Често му се случваше да чува в главата си гласа на Танис, и то в моменти, когато особено силно се налагаше кендерът да спре и да помисли дали действията му се съгласуват с първия „закон за самосъхранението“. Понякога Тас се вслушваше в този глас, а понякога не му обръщаше внимание, което в общи линии доста добре описваше отношенията им и по времето, когато Танис все още беше сред живите.
	Този път Тас бързо си спомни, че бягаше от Даламар и Палин, а и двамата искаха да го убият, така че или бяха тръгнали да го преследват лично, или бяха изпратили по петите му своите фаворити. Чародеите, припомни си кендерът, винаги изпращаха по задачи своите фаворити. Не беше много сигурен какво точно означава думата фаворити — звучеше му като много, много голяма риба — но реши, че ще спази закона за самосъхранение, ако се покатери на някое дърво и се скрие между клоните му.
	Тасълхоф бързо се изкачи по ствола на най-близкото дърво и скоро се беше настанил възможно най-удобно, скрит сред гъстата растителност. В същия момент притежателите на трите гласа вече минаваха точно под него.
	Щом видя, че непознатите са Рицари на Такхизис или Нерака, както и да се наричаха в тези времена, Тас бодро се поздрави, задето беше послушал съвета на Танис. Малко по-късно под дървото на кендера започна да се ниже цяла армия от рицари и пехотинци. Крачеха бързо и очевидно не бяха в особено добро настроение. Едни хвърляха бързи погледи вляво и вдясно, сякаш търсеха нещо, а други се взираха право пред себе си, навярно от страх, че може и да го намерят. Почти не разговаряха помежду си, а когато все пак казваха по някоя дума, едва ли не шепнеха. Последните от тях тъкмо се изнизваха покрай дървото и Тас вече радостно „се потупваше по рамото“, заради проявената мъдрост да избегне нежеланата среща с тях, когато съвсем неочаквано онези в челото на колоната спряха, принуждавайки всички останали да направят същото.
	Войниците се намираха точно под него. Дишаха тежко и изглеждаха уморени до смърт, ала когато до тях достигна нареждането, че им се позволяват петнайсет минути почивка, никой не изрази буйна радост. Неколцина приседнаха на земята, но до един се държаха близо до пътеката и не се разделяха с походните си торби.
	— Мен ако питаш, казвам да продължаваме — обади се някой. — Не ми се иска да оставам още една нощ в това свърталище на смъртта.
	— Имаш право — рече друг. — Да продължаваме към Солантъс. Още сега. Нямам нищо против да се изправя срещу врагове от плът и кръв.
	— Само двеста човека сме, а се каним да превземем Солантъс — каза трети. — Ама че глупост! Дори да бяхме двеста хиляди, пак не бихме могли да превземем този град, даже и с помощта на Единия Бог. Стените му са високи колкото връх Няма значение. И си имат най-различни адски приспособления, или поне така съм чувал. Гигантски катапулти, които могат да свалят дракон, както си лети из небето.
	— Нали твърдеше и че никога няма да превземем града на елфите? — обади се раздразнено един от другарите му. — Помните ли, момчета? „Трябват поне двеста хиляди от нас, за да отнесем остроухите.“
	Останалите се разсмяха, ала смехът им беше нервен и не продължи дълго, нито бе особено гръмогласен.
	— Тръгваме — оповести някой и се изправи.
	Другите последваха примера му и отново се подредиха в строя. Някъде отпред идваше заповед, предавана от уста на уста:
	— Оглеждайте се за кендера.
	Войниците в края търпеливо изчакаха онези пред тях най-сетне да потеглят. Накрая всички се раздвижиха мудно и скоро се изгубиха от очите и ушите на Тасълхоф.
	— „Оглеждайте се за кендера“ — повтори той. — Ха! Сигурно това са фаворитите на Даламар. Очевидно все пак не са чак толкова големи риби, колкото си представях. Ще изчакам, за да се уверя, че са се отдалечили достатъчно. Чудя се кой ли е пък този Един Бог? Сигурно е страшно скучно да си имаш само един бог. Освен ако не става дума за Физбан, но пък тогава светът нямаше да съществува, понеже постоянно щеше да губи разни неща из него, както винаги си губи шапката… Опа! — изпъшка приглушено той, понеже чак сега си даде сметка, че войниците са се упътили в съвсем същата посока, в която сочеше и пръстът му. — Отиват на север. Това означава, че трябва да продължа в друга посока. Всъщност тъкмо в обратната.
	Което пък помогна на Тасълхоф да намери пътя за извън Нощлунд и да се отправи към Солантъс — доказвайки още веднъж, че кендерският компас на тялото работи.


	Когато най-сетне се добра до великия, добре укрепен Солантъс, Тасълхоф заобиколи стените, докато намери главния вход. Тук реши да поспре, да си почине и да погледа с интерес отминаващите тълпи от хора. Онези, които искаха да влизат, се редяха на дълга опашка, движеща се изключително бавно. Хората стояха на пътя, вееха си, за да се разхладят и разговаряха помежду си. Земеделците дремеха по колите, предоставили на конете свободата да решават на своя глава кога да се придвижат напред и кога да спрат. Виждаха се и войници, които съблюдаваха реда, грижеха се хората да не се застояват, както и да няма блъсканици, когато някой се опита да пререди другите. Никой не изглеждаше чак толкова разстроен от забавянето и в действителност хората като че ли го намираха за нещо съвсем нормално.
	На входа пазачите разпитваха всеки, който искаше да влезе в града. Претърсваха торби и каруци. Ако някоя каруца превозваше стока, стражите развързваха чували, надничаха в кафези и набождаха купите слама с върха на остра вила. Веднага щом се запозна достатъчно добре с правилата и решен да ги спазва, Тасълхоф стана и се нареди в самия край на опашката.
	— Здрасти, как сте? — попита една внушителна на вид дама, понесла грамадна кошница с ябълки и която тъкмо в този момент клюкарстваше с жената до себе си — тя пък, носеща грамадна кошница с яйца. — Казвам се Тасълхоф Кракундел. Леле, ама тази опашка наистина е дългичка. Няма ли някакъв друг път за навътре?
	Двете се обърнаха, за да го изгледат. И двете се намръщиха едновременно, а една от тях дори размаха юмрука си пред носа му.
	— Стой далеч от мен, гадино. Губиш си времето. В града не допускат кендери.
	— Колко недружелюбно място — забеляза Тас и отмина нататък.
	Не се отдалечи много. Вместо това реши да седне в сянката на едно дърво близо до входа и да се наслади на ябълката си. Докато похапваше, видя, че макар на кендерите да не беше разрешено да влизат в града, двама негови сънародници все пак го напускат, съпроводени от градската стража.
	Тас изчака кендерите да станат, да се отупат от праха и да съберат кесиите си. Чак тогава им махна и извика. Както винаги зарадвани да се срещнат с някой от своите, кендерите дотърчаха да го поздравят.
	— Лийфуърт Бързопръст — каза единият и протегна ръка.
	— Мерибел Еленорог — каза другата и протегна ръка.
	— Тасълхоф Кракундел — представи се Тас.
	— Сериозно? — каза Мерибел и се изчерви от удоволствие. — Не се ли срещнахме миналата седмица? — Не ми изглеждаш съвсем същия. Да не си си направил нова прическа?
	— Какво имаш в кесиите си? — попита Лийфуърт.
	В последвалото вълнение, което включваше в себе си отговаряне на интересния въпрос, задаването му, както и доста радостния момент, когато всички изсипаха кесиите си и започнаха да разменят разни неща, Тас успя да обясни, че не е никой от неизброимите Тасълхофци, които се щурат из Ансалон, а съвсем истинският, оригиналният. Особено беше горд да им покаже парчетата на Устройството за Пътуване във времето и да им обясни как двамата с Карамон са го използвали, за да се върнат назад в миналото, как без да иска е попаднал в Бездната и как след това го е отнесло напред в бъдещето, което не било съвсем същото бъдеще, но по-различно.
	Кендерите бяха впечатлени и доста зарадвани да разменят някои от по-ценните си предмети за части от устройството. Тас проследи как парчетата изчезнаха в кесиите им без особената надежда да се задържат там по-продължително време. Все пак си заслужаваше да опита. Накрая, след като всичко, което можеше да бъде разменено, бе разменено и тримата взаимно си бяха разказали патилата, Тасълхоф най-сетне им разкри целта на посещението си в Солантъс.
	— Имам мисия — обяви той. Кендерите го зяпнаха почтително. — Търся един Соламнийски рицар.
	— Дошъл си на точното място — каза Лийфуърт, като подметна палец към стените зад себе си. — Там вътре има повече соламнийски рицари, отколкото можеш да преброиш.
	— Какво смяташ да правиш, след като намериш някой? — зачуди се Мерибел. — Не ми се видяха много забавни.
	— Търся точно определен рицар — обясни Тас. — Веднъж вече го бях намерил, но го изгубих и се надявах отново да го открия тук, понеже съм чувал, че се навъртат наоколо. Висок горе-долу ей толкова. — Той скочи на крака, повдигна се на пръсти и вдигна ръка. — Освен това е ужасно грозен, даже за човек, а косата му е с цвета на царевичните кифлички, които прави Тика.
	Кендерите поклатиха глави. Бяха виждали доста рицари и дори му описаха няколко, но нито един от тях не вършеше работа на Тас.
	— Трябва да намеря онзи, когото търся — обясни той, като отново се настани удобно на земята. — Двамата с него сме много големи приятели. Предполагам, че просто ще трябва да го потърся малко. Онези добри жени там ми казаха… А, за малко да забравя, искате ли ябълка? Както и да е, онези две добри жени ми казаха, че в града не допускат кендери.
	— Няма такова нещо. В Солантъс са страшно привързани към нас — увери го Мерибел.
	— Говорят така, само за да спазват външно приличие — допълни Лийфуърт.
	— В Солантъс дори не пъхат кендерите в затвора — продължи ентусиазирано Мерибел. — Представи си само! Веднага щом те хва… хъмм… намерят, ти осигуряват въоръжен ескорт през целия град…
	— … за да разгледаш всички забележителности…
	— … и те изхвърлят през градските порти. Съвсем като обикновен гражданин.
	Тасълхоф бе принуден да се съгласи, че Солантъс явно е страхотно местенце. Всичко, което се искаше от него, бе да намери начин да влезе вътре. Новите му приятели услужливо му обясниха къде се намират няколко по-малко известни на широката публика входове, като прибавиха, че другите ще му бъдат от полза в случай, че стражите решат да завардят първия, който избере.
	Тас се сбогува сърдечно с кендерите и тръгна да си опита късмета. Вторият вход се оказа детска играчка (бяхме помолени да не разкриваме местонахождението му). И само след час Тасълхоф се озова в Солантъс. Беше се разгорещил и омърлял от главата до петите, но всичките му кесии си бяха на мястото, което, разбира се, беше от първостепенна важност.
	Очарован от огромния град и големите тълпи, кендерът се скита доста дълго време, докато краката не започнаха да го наболяват, а ябълките, които бе хапнал за обяд, се бяха превърнали в далечен спомен. Срещна доста рицари, но никой от тях дори отдалеч не напомняше за Джерард. Нищо не му пречеше да спре някой от тях и да го помоли да му покаже посоката, но се боеше, че може да се отнесат с него също толкова приятелски, колкото и с новите му приятели, и макар да нямаше нищо против да разгледа града, придружен от въоръжена стража, нито пък възразяваше да го изхвърлят напред с главата през главните порти, бе принуден да се откаже от някои от удоволствията на живота в замяна на далеч по-важната си за момента мисия.
	Някъде по залез Тас вече сериозно се беше ядосал на Джерард. След като бе решил, че рицарят трябва да е в Солантъс, фактът, че него го нямаше никакъв, му се струваше ужасно предизвикателен. Уморен да скита нагоре-надолу из улиците и досаден от необходимостта постоянно да се крие от градската стража (в началото играта му се бе сторила забавна, но с времето първоначалното удоволствие от нея се бе изпарило), Тас нацупено реши, че за разнообразие нищо не му пречи да седне някъде и да остави Джерард да намери _него_. Той се настани в сенките близо до една статуя, издигаща се край фонтан недалеч от входа за главната улица, казвайки си, че така ще може да наблюдава всички, които влизат и излизат, а Джерард дори и да иска няма как да го пропусне.
	Седеше, подпрял брадичка с ръка и се опитваше да реши коя от местните странноприемници да осветли с присъствието си за вечеря, когато през главните порти наистина влезе някой, когото кендерът познаваше. Не беше Джерард, а някой дори още по-подходящ. Тасълхоф извика доволно и скочи на крака.
	— Златна Луна! — изкрещя той и помаха към нея.
	От уважение към бялата роба, която веднага я отличаваше като мистик от Цитаделата на светлината, един от градските стражи бе предложил да я придружи лично. Той посочи в точно определена посока. Тя кимна и му благодари. Той докосна чело с два пръста и се върна назад, за да продължи да изпълнява задълженията си. Тас забеляза, че по петите на Златна Луна ситни нечия ниска и прашна фигурка, която едва успяваше да се придържа към широките крачки на Първата учителка, но не й обърна много сериозно внимание. Толкова се радваше да срещне Златна Луна, че в този момент не виждаше никой и нищо и напълно бе забравил за Джерард. Ако някой въобще беше в състояние да го спаси от Даламар и Палин, то това със сигурност трябваше да бъде тя.
	Кендерът изприпка през претъпканата улица, като се блъскаше в хората и ловко избягваше дългата, граблива ръка на закона, след което рязко спря и вече се канеше да поздрави Златна Луна с обичайната прегръдка, когато нещо го накара да спре.
	Жената пред него едновременно беше и не беше Златна Луна. Все още беше в младото тяло, което тъй силно бе ненавиждала. Бляскавата сребристо златиста коса и прекрасните й очи все още я правеха красива, но за разлика от предишния път, когато я беше видял, косата й бе невчесана и разбъркана, а очите й гледаха някак отдалечено, сякаш не виждаше каквото и да е пред себе си, а се взираше към нещо отвъд хоризонта. Белите й дрехи бяха опръскани с кал и доста окъсани. Изглеждаше уморена до припадък, но продължаваше да крачи решително, като се подкрепяше с една дървена тояга. Дребничката, прашна фигурка я следваше неотклонно.
	— Златна Луна? — произнесе несигурно Тас.
	Тя не спря, но погледна бегло надолу към него.
	— Здравей, Тас — отвърна някак разсеяно и продължи да крачи напред.
	Нищо повече. „Здравей Тас.“ Не: „Я, радвам се да те видя! Къде се губиш толкова дълго, Тас?“ Просто „Здравей, Тас“.
	Малката, прашна фигурка за сметка на това _беше_ изненадана да го види. Даже зарадвана.
	— Кракундел!
	— Гатанко! — извика Тас, щом най-сетне успя да го разпознае под пластовете мръсотия.
	Двамата си стиснаха ръцете.
	— Какво правиш тук? — попита кендерът. — За последно те видях да картографираш Лабиринта от жив плет при Цитаделата на светлината. Е, разбира се, когато за последно видях Лабиринта от жив плет, той гореше, но…
	Тас твърде късно осъзна, че беше поднесъл новините на гнома по твърде неочакван начин.
	— Горял?! — пое си шумно дъх Гатанко. — Мисията на живота ми! Мисията на живота ми е горяла?!
	Той се улови за сърцето, облегна се на фасадата на една сграда и задиша тежко. Без да изпуска от очи Златна Луна, Тас спря и започна да му вее с шапката си. Учителката не беше забелязала скръбта, изписала се по лицето на гномчето и продължаваше да крачи напред. Когато Гатанко най-сетне прояви някакви признаци на живот, кендерът го улови под ръка и го повлече след нея.
	— Помисли малко — каза му утешително той, като направляваше олюляващия се гном. — Когато се заемат да го възстановяват, ще се обърнат към теб, защото ти единствен си го картографирал поне донякъде.
	— Ами да! — възкликна Гатанко, като помисли малко над думите му. Той се оживи значително. — Напълно си прав.
	Канеше се да обясни още нещо, ала Тас го подкани да не изостават от Златна Луна.
	— Как всъщност се озовахте в Солантъс вие двамата? — попита Тасълхоф, за да го разсее от мислите за горящия Лабиринт.
	Той изслуша с удоволствие скръбната история как _Не разрушимият_ претърпял корабокрушение, как двамата със Златна Луна били захвърлени на непознат бряг и как оттогава насам ходели, без да спират.
	— Сигурно няма да ми повярваш — добави гномчето, като понижи глас, — но тя преследва _призраци_!
	— Наистина? — попита Тас. — Току-що се измъкнах от една гора, която беше пълна с тях.
	— Не и ти! — огледа го с отвращение Гатанко.
	— Да, понатрупал съм доста опит с неумрелите — подхвърли небрежно кендерът. — Скелети-войни, Безплътни ръце, призраци, дрънкащи с вериги… Опитният пътешественик знае как да се справи с тях. Даже още пазя лъжицата, която получих лично от чичо Трапспрингър. Мога да ти я покажа…
	Той започна да рови из торбичките си, но рязко спря, когато ненадейно се натъкна на парчетата от Устройството за Пътуване във времето.
	— Лично аз смятам, че жената не е добре с разсъдъка, хлопа й дъската, напълно се е смахнала, умопомрачена е, не е с всичкия си, говори си сама, такива работи — казваше в този момент Гатанко със сериозен тон.
	— Да, подозирам, че имаш право — съгласи се Тас, като хвърли поглед към Златна Луна и въздъхна. Определено не се държи като онази Златна Луна, която някога познавах. _Онази_ Златна Луна се радваше да се среща с кендери. _Онази_ Златна Луна не би позволила на някакви зли чародеи да изпратят един кендер да умре под крака на гигант. — Той потупа Гатанко по рамото. — Ужасно се радвам, че си решил да останеш с нея и да я наглеждаш.
	— Ще бъда напълно откровен с теб — отвърна гномчето. — Не бих се нагърбил, ако не бяха парите. Гледай.
	Гатанко се озърна, за да се увери, че наоколо не се навъртат джебчии и измъкна от дъното на торбата си огромна кесия, издута от монети. Тасълхоф изрази възхищението си и посегна, за да докосне кесията, но гномчето тутакси го перна през пръстите и я напъха обратно в торбата.
	— И да не си я пипнал — предупреди го намръщено.
	— Парите не ме интересуват много — отвърна Тас, като масажираше насинените си кокалчета. — Тежат, а и каква е ползата да ги разнасяш наоколо? Ябълките ми стигат. Никой няма да ме удари по главата заради тях, но ако разнасях със себе си пари, за да си купувам ябълки, все някой щеше да го направи, за да ми открадне парите. Не си ли съгласен с мен?
	— Защо ми говориш за някакви си ябълки? — развика се Гатанко и размаха ръце във въздуха. — Какво общо имат ябълките тук? Или лъжиците, като заговорихме?
	— Ти започна — отвърна кендерът. Познаваше добре гномите и знаеше колко лесно се палят, така че реши, че ще бъде по-възпитано да смени темата. — Откъде си намерил толкова много пари?
	— Хората постоянно й ги дават — каза Гатанко, като вместо във въздуха, започна да ръкомаха по посока на Златна Луна. — Където и да се появим, хората се натискат да й дават или пари, или легло за нощувка, или храна, или вино. Страшно са любезни с нея. Към мен също. Никой досега не се е държал любезно с мен — прибави тъжно. — Хората винаги са ми казвали разни гадни, глупави неща, като например: „Трябва ли да дими чак толкова?“ и „Кой ще плати за щетите?“, но когато съм със Златна Луна, хората се надпреварват да ми говорят хубави неща. И дават на _мен_ храна и студено пиво, и легло за през нощта, и пари. Тя не ги иска и ми ги дава. А аз пък ги задържам. — Гатанко го изгледа вбесено. — Поправките по _Неразрушимия_ ще струват цяло състояние. Мисля, че е застрахован, но не и срещу сблъсък…
	Тас вече предусещаше как темата се измества в по-безинтересна посока, така че го прекъсна:
	— Между другото, накъде сме тръгнали?
	— Не знам, някаква работа, свързана с рицари — отговори Гатанко. — Живи рицари, надявам се, макар че не бих се обзаложил за това. Нямаш представа колко ми е втръснало през цялото време да ми говорят за мъртъвци.
	— Рицари!? — извика радостно кендерът. — И аз съм дошъл заради същото!
	В този момент Златна Луна спря. Тя погледна по протежението на една улица, сетне по протежението на друга и премигна нерешително, сякаш бе осъзнала, че се е изгубила. Тасълхоф изостави гнома, който продължаваше да мърмори за някаква застраховка и побърза да види дали учителката не се нуждае от помощта му.
	Златна Луна пренебрегна настойчивите му въпроси и вместо това се обърна към някаква жена, която, ако се съдеше по късата й връхна дреха с изобразена върху нея червена роза, беше Соламнийски рицар. Жената я упъти и попита по каква работа идва в Солантъс.
	— Аз съм Златна Луна, мистик от Цитаделата на светлината — представи се учителката. — Надявам се да ми позволят да говоря пред Съвета на рицарите.
	— А аз съм лейди Одила, рицар на Розата — отвърна жената и се поклони почтително. — Чували сме за Златна Луна от Цитаделата на светлината. Тя е дълбоко уважавана от нас жена. Вие навярно сте дъщеря й.
	Внезапно по лицето на Златна Луна се изписа умора и изтощение, сякаш вече неведнъж беше чувала съвсем същите думи.
	— Да — каза най-сетне с въздишка. — Аз съм нейната дъщеря.
	Лейди Одила се поклони отново.
	— Добре дошла в Солантъс, Дъще на Златна Луна. Съветът на рицарите има и други важни задачи, но винаги е готов да изслуша някой от мистиците от Цитаделата на светлината, особено след ужасните новини, които получихме за нападението там.
	— Какво нападение? — Златна Луна пребледня така силно, че Тасълхоф взе ръката й и я стисна съчувствено.
	— Аз мога да ти разкажа… — започна той.
	— Милостиви богове! Кендер! — каза лейди Одила със същия тон, с който би произнесла: „Милостиви богове! Призрак!“ Жената-рицар дръпна ръката му от нейната и застана помежду им. — Не се тревожете, Лечителко. Аз ще се разправя с него. Стражник! Още една от проклетите малки твари е успяла да се промъкне в града. Отведи го в…
	— Аз _не съм_ малка твар! — заяви с чувство за накърнено достойнство Тас. — И съм заедно със Златна Луна… тоест, с нейната дъщеря. Аз съм приятел с майка й.
	— А аз съм неин бизнес мениджър — намеси се Гатанко, като се изпъчи важно. — Ако имате желание да направите дарение…
	— Какво нападение? — настоя отчаяно Златна Луна. — Вярно ли е, Тас? Кога се е случило?
	— Всичко започна, когато… Моля да ме извиниш, но в момента разговарям със Златна Луна — каза Тас и опита да се измъкне от хватката на притичалия градски страж.
	— Моля, оставете го. Той наистина _е_ с мен — застъпи се учителката. — Поемам пълната отговорност.
	Стражникът я погледна със съмнение, но нямаше как да се противопостави на открито заявеното желание на едного от мистиците от Цитаделата на светлината. Мъжът погледна въпросително лейди Одила. Тя сви рамене и каза съвсем тихо:
	— Не се тревожи. Ще се погрижа да изчезне до полунощ.
	Междувременно Тас вече разказваше историята си:
	— Всичко започна, когато отидох в стаята на Палин, понеже бях решил да бъда благороден и да се върна назад във времето, за да ме стъпче онзи гигант. Но трябва да знаеш, че вече промених решението си, Златна Луна. Разбираш ли, помислих много добре и…
	— Тас! — Предупреди го остро тя и съвсем леко го разтърси. — Нападението!
	— О, да. Е, двамата с Палин тъкмо го обсъждахме, когато погледнах през прозореца и видях онзи голям дракон да лети право към цитаделата.
	— Какъв дракон? — Златна Луна притисна ръка към сърцето си.
	— Берил. Същият дракон, който ме е проклел — заяви кендерът. — Знам го, понеже стомахът ми се сви на топка. Както и на Палин. Опитахме да използваме Устройството за пътуване във времето, но той го счупи. По това време Берил вече се беше приближила и се появиха още дракони, от небето започнаха да скачат дракониди, а всички наоколо тичаха и пищяха. Както тогава в Тарсис. Нали си спомняш? Когато червените дракони ни атакуваха, а сградата падна върху мен и изгубихме Танис и Рейстлин?
	— Хората ми! — прошепна полузадушена Златна Луна. Тя се олюля несигурно. — Какво стана с хората ми?
	— Лечителко, моля ви, седнете — каза внимателно лейди Одила. Сетне й помогна да стигне до ниската преграда, обграждаща един плискащ фонтан.
	— Възможно ли е? — попита я Първата учителка.
	— Съжалявам, че трябва да го кажа, но колкото и да е странно, историята на кендера е напълно вярна. Получихме сведения от соламнийския гарнизон там, че Берил и драконите й са нападнали Цитаделата. Разрушенията са били огромни, но повечето хора са успели да избягат в безопасност сред хълмовете.
	— Да благодарим на Единия Бог — измърмори Златна Луна.
	— Какво, Лечителко? — попита объркано лейди Одила. — Какво казахте?
	— Не съм сигурна — заекна Първата учителка. — _Какво_ казах?
	— Казахте „Да благодарим на Единия Бог“. Не сме чували в скоро време на Крин да е пристигал някакъв бог. — Жената-рицар я погледна заинтригувано. — Как да разбирам думите ви?
	— Иска ми се и аз самата да знаех — отвърна тихо Златна Луна. Погледът й отново стана разсеян. — Нямам никаква представа защо го казах…
	— Аз също избягах — възкликна високо Тас. — Заедно с Палин. Беше страшно вълнуващо. Палин хвърли парчетата от устройството по драконидите и се получи много интересна магия, след това побягнахме нагоре по Сребърната стълба през дима от горящия Лабиринт от жив плет.
	При това ново напомняне за унищоженото дело на живота му, Гатанко задиша тежко и се отпусна до Златна Луна.
	— … и тогава Даламар ни спаси! — обяви Тас. — В един миг бяхме на самия ръб на Сребърната стълба, а после — _фиут_! — оказахме се в Кулата на Върховното чародейство в Палантас, само дето не се намира вече там. В Палантас. Но все още си е Кула на Върховното чародейство…
	— Какъв лъжец… — поклати глава лейди Одила. — В гласа й се долавяше нещо като уважение и кендерът реши да приеме думите й като комплимент.
	— Благодаря — отвърна скромно, — но не си измислям нищо. Наистина открихме Даламар в Кулата. Доколкото разбирам, е била изгубена от доста дълго време.
	— Оставих ги да се изправят сами срещу опасността — говореше объркано Златна Луна, без да му обръща каквото и да било внимание. — Оставих хората си да се изправят са ми срещу дракона, но какво друго можех да сторя? Гласовете на мъртвите ме викаха… Трябваше да ги последвам!
	— Чухте ли добре? — попита Гатанко и посочи с пръст към лейди Одила. — Призраци. Вампири и таласъми. Ето на кого говори тя, нали разбирате. Луда. Направо полудяла. — Той подрънка с кесията за пожертвувания. — Ако искате да направите дарение… приспада се към данъците…
	Жената-рицар ги гледаше така, сякаш и на тримата им трябваше по едно дарение, ала слабостта и скръбта на Златна Луна я накараха да поомекне. Тя обви ръка около слабите рамене на учителката.
	— Преживели сте много, Лечителко. Пропътували сте голямо разстояние, както разбирам, а и в необикновена компания. Елате с мен. Ще ви заведа при Звездния учител Микелис.
	— Да, аз го познавам! Макар че — добави Златна Луна и въздъхна дълбоко — той едва ли ще познае мен.
	Лейди Одила се изправи, за да й помогне. Тас и Гатанко също станаха и я последваха по петите. Доловила звука от стъпките им, жената-рицар се обърна. На лицето й се бе изписало онова изражение, което рицарите придобиват, когато се канят да извикат градската стража, за да им помогне да завлече някой натрапник в затвора. Познал, че натрапникът вероятно е самият той, Тасълхоф премисли бързо и каза:
	— Лейди Одила! Познавате ли рицар на име Джерард ут Мондар? Понеже тъкмо него търся.
	Жената-рицар, която наистина тъкмо се канеше да нареди на стражника съвсем същото, си затвори устата и се втренчи в него.
	— Какво каза?
	— Джерард ут Мондар. Познавате ли го? — попита кендерът.
	— Може и да го познавам. Извинете ме за момент, Лечителко. Няма да се бавя. — Тя приклекна пред Тас и се вгледа в очите му. — Опиши ми го.
	— Има коса с цвета на царевичния хляб на Тика и лице, което в началото ти се струва грозно, но после започваш да го опознаваш и изведнъж откриваш, че вече не го намираш за чак толкова отблъскващо, дори напротив, особено когато започне да те спасява от разни Мрачни рицари. Очите му са…
	— Сини като метличина — довърши тя. — Царевичен хляб и метличина. Да, определено описанието съвпада. Откъде го познаваш?
	— Той е мой много добър приятел — рече Тас. — Пътувах ме заедно до Квалинести…
	— А, значи, _ето_ откъде е дошъл. — Лейди Одила го изгледа внимателно, а после каза: — Приятелят ти Джерард е тук, в Солантъс. Ще бъде изправен пред Съвета на рицарите. Имаме подозрения за шпионаж.
	— Леле! Ужасно съжалявам да науча, че е болен — рече кендерът. — Къде е сега? Сигурен съм, че много ще се зарадва да ме види.
	— Всъщност срещата ви може да се окаже доста интересна — отвърна тя. — Стража, ще ги вземем с нас. Предполагам, че и гномът участва в заговора?
	— О, да — потвърди Тас, като улови ръката на Гатанко. — Той пази парите.
	— Не споменавай парите! — изсъска гномчето и се загърна по-плътно в дрехата си.
	— Очевидно недоразумение — прошепна Тасълхоф. — Не се тревожи, Гатанко. Аз ще оправя нещата.
	Тъй като фразата _Аз ще оправя нещата_ е добре известна в аналите на кринската история като последните думи, които обикновено чуват спътниците на всеки кендер, преди да изпаднат в беда, гномчето нямаше как да изпита облекчение.


	23
	Съветът на соламнийските рицари

	Златна Луна беше изморена от дългото си пътешествие, тъй изморена, сякаш отново беше възвърнала старото си, немощно тяло, което по право й принадлежеше — не това странно, младо и силно ново тяло. Постепенно беше навикнала да го използва като дървената си тояга, просто за да се добере по-бързо до мястото (където и да бе то), към което я призоваваше съдбата. Всеки ден младото й тяло без умора я носеше напред. Хранеше се. Беше красиво. Хората бяха очаровани от нея и с готовност й помагаха. Земеделците й предлагаха постеля в скромните си домове, а на следващата утрин с радост я откарваха с каруците си докъдето пожелаеше. Благородниците я посрещаха като кралица в замъците си и й осигуряваха превоз в елегантните си карети. По този начин, благодарение на новото си тяло, тя бе успяла да пропътува разстоянието до Солантъс далеч по-бързо, отколкото дори се бе надявала.
	Златна Луна смяташе, че хората са очаровани от красотата и младостта й, но грешеше. Земеделците и благородниците наистина съзираха първо нейната хубост, ала след това поглеждаха в очите й и виждаха в тях скръбта и търсещия поглед, които на секундата ги трогваха. Обикновеният селянин споделяше с нея единствения си комат хляб и получаваше благодарността и сведената й глава. Благородната дама я целуваше и молеше за благословията й. В тъгата на Златна Луна всички те виждаха собствените си страхове и тревоги, виждаха желанието й да открие отговорите на въпросите и търсенията си за нещо повече, нещо по-добро, в което да повярват.
	Забелязвайки бледността и несигурните стъпки на лечителката, лейди Одила я отведе направо в градската палата, където заседаваше Съветът на рицарите и я настани в уютна стая, в която гореше топъл огън. Жената-рицар веднага нареди на прислугата да донесе вода, за да може Златна Луна да се измие от дългия път, а така също храна и напитки. След като се увери, че не може да стори нищо повече за гостенката, лейди Одила излезе от стаята и се разпореди да изпратят вестоносец до Храма на Мистиците, който да ги уведоми за пристигането на учителката, докато самата тя се зае с двамата си нови затворници — Тасълхоф и Гатанко.
	Златна Луна се нахрани и пи, без дори да усети вкуса на яденето, без даже да осъзнава какво прави. Тялото й настояваше да получи своето и тя бе принудена да отстъпи. Трябваше да продължи напред, да последва реката на мъртвите, които непрестанно я подканяха да побърза и се плискаха край нея като вълните на бурен, помитащ всичко пред себе си поток. Понякога се взираше в тях, търсейки поне едно познато лице: Речен Вятър, Тика, Карамон, собствената й възлюблена дъщеря… всички онези, които бяха напуснали този свят много преди нея. Не успяваше да разпознае никого, но това не беше изненадващо. Мъртвите бяха като капки в река — неизброими като звездите.
	Тялото й бе здраво и силно, но тя чувстваше умора, невероятна умора. Струваше й се, че прилича на запалена свещ, която догаря, затворена във вътрешността на богато орнаментиран фенер. Пламъчето потрепваше, восъкът се беше стопил, а от фитила не оставаше много. Онова обаче, което не можеше да види, бе, че пламъкът гаснеше, ала светлината й грееше по-силно отвсякога.
	Единият Бог. Златна Луна не си спомняше да е казвала нещо за него. Не беше произнасяла гласно името му, но го сънуваше толкова често, че сънят й се струваше не по-малко уморителен от безкрайните дни, прекарани в ходене.
	В този сън тя отново беше в Храма на Боговете в Ксак Тсарот. Държеше в ръце синия кристален жезъл, а пред нея се възправяше статуята на Мишакал, богинята на лечителите. Ръката на статуята бе свита, сякаш държеше жезъл, но жезълът не беше на мястото си. И също както преди толкова много години, Златна Луна даваше жезъла на статуята. Някога Мишакал го бе приела, а Златна Луна най-сетне беше получила познанието за любовта, която боговете изпитват към всички свои чеда. В съня й обаче, кристалният жезъл се разбиваше на парчета, порязвайки ръцете й до кръв, а радостта й се превръщаше в ужас.
	Тя се събуди, разтреперана и объркана.
	Често мислеше за този сън и се питаше какво ли предвещава той. Понякога й се струваше, че го разбира, ала друг път не намираше никакъв смисъл в него. Сега отново потъна в размисъл, додето образите не се завъртяха замайващо в съзнанието й, подобно на змия, която изяжда собствената си опашка. Тя затвори очи и притисна длани към тях в опит да прогони кошмарното видение.
	— Дъще на Златна Луна? — разнесе се нечий загрижен глас.
	Тя стреснато свали ръце и се вгледа в благото, разтревожено лице на Звездния учител Микелис. Двамата се бяха срещали и по-рано, по време на обучението му в Цитаделата на светлината, където Микелис се бе проявил като любознателен ученик и способен лечител. Звездният учител беше соламниец по рождение, така че след завършването си се бе завърнал в Солантъс, за да оглави местния Храм на Светлината. Двамата често бяха прекарвали дълги часове, увлечени в разговори на различни теми. Златна Луна с въздишка осъзна, че той не я е познал.
	— Много съжалявам — каза Микелис. — Не исках да ви плаша, Дъще. Не бих влязъл, без да почукам, но лейди Одила спомена, че не се чувствате добре и може би спите. Радвам се да видя, че сте се нахранили с апетит.
	Той погледна объркано към многото чинии и кошницата, която преди това беше препълнена с хляб. Странното й тяло бе погълнало достатъчно, за да се заситят поне двама души, а не беше останала и троха.
	— Благодаря ти, Звездни учителю — каза тя. — Не ме изплаши. Пропътувах дълго разстояние и се чувствам малко отпаднала. Просто съм смутена от новините за нападението над Цитаделата. Дори не знаех за него. За пръв път научих от…
	— Някои загубиха живота си — кимна Микелис, сядайки до нея. — Тъгуваме за тях и се молим душите им да намерят пътя си до следващото равнище. Дъще — попита внезапно и обезпокоено, — да не сте болна? Има ли нещо, което бих могъл да сторя за вас?
	При споменаването на душите на мъртвите, Златна Лу на се бе втренчила разтреперано в него. Тя извърна поглед. Стаята бе изпълнена с призраци. Някои я наблюдаваха, други блуждаеха безцелно, опитваха се да я докоснат или просто не й обръщаха внимание. Но не оставаха задълго. Нещо ги принуждаваше да продължат нататък и да се влеят в непрестанно движещата се на север река от мъртъвци.
	— Не — отвърна заекващо тя. — Просто новините са така…
	Замълча благоразумно. Микелис беше добър и всеотдаен човек, но никога не би разбрал, че душите на умрелите не могат да отидат никъде, че са уловени в капан и са превърнати в затворници.
	— Със съжаление трябва да кажа — допълни той, — че не сме получавали никакви новини за вашата майка. Надяваме се това да е знак, че Златна Луна е успяла да се спаси по време на атаката.
	— Успяла е — отвърна остро тя. Най-добре беше още сега да каже истината и с това да сложи край. Не разполагаше с много време. Реката я притегляше, зовеше я да продължи пътуването. — Златна Луна не пострада при нападението, понеже не беше там. Вместо това избяга и остави хората си на милостта на драконите.
	Звездният учител Микелис я изгледа разтревожено.
	— Дъще, не бива да говориш толкова неуважително за майка си.
	— Зная, че е избягала — продължи неумолимо тя. — И _не_ съм нейна дъщеря, както много добре знаеш. Известно ти е, че имам само две дъщери и едната от тях е… мъртва. _Аз_ съм Златна Луна. Дойдох в Солантъс, за да разкажа историята си пред Съвета на рицарите, за да видя дали ще могат да ми помогнат, както и за да отправя предупреждение към тях. Вярвам — добави, — че и ти си чул слуховете за „чудодейната“ ми трансформация.
	Звездният учител Микелис очевидно изпитваше силно смущение. Опитваше се да не се взира в нея, но не можеше да откъсне очи от лицето й. Поглеждаше я и отместваше бързо взор, след което нещо неумолимо го караше отново да я погледне в почуда.
	— Някои от най-младите ни мистици наскоро се завърнаха от поклонение в Цитаделата на светлината — призна той. — Говореха, че се е случило нещо невероятно, че отново сте придобили младостта си. Отдавах приказките им на наплива от впечатления и чистото преувеличение. — Той млъкна и вече наистина зяпна. — Възможно ли е да сте вие, Първа учителко? Простете ми — прибави в неловкото мълчание, — но имахме сведения, че Мрачните рицари са успели да проникнат сред редовете на Ордена ни…
	— Спомняш ли си нощта, в която седяхме под тъмното небе, Звездни учителю, и говорехме за боговете, които си познал в младостта си и как дори като дете си чувствал нуждата да посветиш живота си на Паладин?
	— Първа учителко! — извика Микелис. Той взе ръцете й и ги притисна до устните си. — Наистина сте вие и наистина се е случило чудо?
	— Не, нищо подобно — отвърна уморено Златна Луна. — Вярно е, аз съм, но едновременно с това и не съм аз. Не чудо, а проклятие ме сполетя. Не очаквам да ме разбереш. И как бих могла, след като и самата аз не го разбирам? Известно ми е, че Рицарите те зачитат и уважават. Искам да те помоля за една услуга. Трябва да говоря пред техния Съвет, но не мога да чакам до следващата седмица, следващия месец или когато там ще се отвори пролука в натоварената им програма. Можеш ли да ми осигуриш достъп още сега, още днес?
	— Мога! — отговори с усмивка Микелис. — Уважението им към мистиците не е насочено единствено към мен. Сигурен съм, че щом чуят за вашето пристигане, с радост ще пожелаят да ви изслушат. В момента са в почивка, но само за вечеря. В момента провеждат специална сесия, за да обсъдят съдбата на някакъв шпионин, но едва ли ще продължи дълго. Когато приключат с тази мръсна задача, ще им се сторите като лъч благословена слънчева светлина в непрогледен мрак.
	— Боя се, че идването ми само ще затвърди тъмнината, но няма как да го избегна — изправи се Златна Луна. Тя взе дървената си тояга. — Заведи ме в заседателната зала.
	— Но, Учителко — запротестира Микелис и на свой ред стана, — рицарите сигурно още вечерят. Ще им отнеме време. Освен това съществува въпросът с шпионина. Най-добре останете тук, където ще се чувствате удобно…
	— Едва ли вече бих могла да се чувствам удобно, където и да е — отвърна тя. Гласът й бе твърд и натежал от гняв и нетърпение, — тъй че няма никакво значение дали ще остана тук, или ще чакам в някоя проветрива зала. Трябва да говоря пред Съвета още днес. Не е изключено работата с шпионина да се проточи и да ме помолят да изчакам до утре.
	— Учителко, уверявам ви, че…
	— Не! _Нямам_ намерение да чакам нито до утре, нито до вдругиден. Ако съм им пред очите, няма да им е лесно да откажат да ме изслушат. И гледай да не се изпуснеш пред някой за това така наречено чудо.
	— Разбира се, Учителко, щом такова е желанието ви — каза Микелис.
	Изглеждаше засегнат и разочарован. Чудото беше пред очите му, а тя не му даваше разрешение да го прослави пред всички.
	_Синият кристален жезъл се разпадна в ръцете ми_.
	Тя придружи Звездния учител Микелис до заседателната зала на съвета, където той успя да убеди стражите да я допуснат. Щом се озоваха вътре, Микелис понечи да я попита дали се чувства добре — Златна Луна видя как думите вече се оформяха на върха на устните му — но вместо това заекна и каза, че ще отиде да уведоми председателя за идването й. Тя зае мястото си. Залата беше богато украсена с рози, а въздухът бе наситен с аромата им.
	Остана съвсем сама в отекващата тъмнина, тъй като залата бе разположена така, че вътре не проникваха следобедните лъчи на слънцето, а свещите бяха изнесени с излизането на рицарите. Прислужниците й предложиха да запалят няколко, ала Златна Луна отговори, че предпочита да стои в мрак.


	По същото време, по което въвеждаха Златна Луна в заседателната зала, Джерард се канеше да напусне под охраната на лейди Одила килията си и също да се отправи натам. Не се отнасяха грубо с него, поне не и по стандартите на Мрачните рицари на Нерака. До този момент никой не го бе приковавал към дибата, нито го бяха провесвали за палците. Всеки ден го водеха при инквизитора и го подлагаха на дъжд от въпроси — отново и отново, и отново. Питаха го едно и също в разбъркана последователност, правеха скокове напред или назад във времето, с надеждата все някога да го уловят в лъжа.
	Джерард беше изправен пред избор. Или трябваше да разкаже всичко още от самото начало, започвайки с пътуващия във времето мъртъв кендер и завършвайки с непреднамереното си встъпване в длъжност като адютант на наместник Медан, прословутият представител на Мрачните рицари на Нерака. Или непрестанно да отговаря едно и също: че е соламнийски рицар, натоварен със секретна мисия от лорд Уорън и че има напълно логично, разумно и невинно обяснение защо се е появил на гърба на син дракон, облечен в кожените дрехи на мрачните драконови ездачи, което на драго сърце е готов да изложи пред Съвета.
	Без съмнение никоя от двете възможности не беше особено привлекателна, но Джерард все пак гласува доверие на втората.
	Накрая, след много часове изтощителен разпит, инквизиторът бе докладвал на по-висшестоящите, че затворникът се придържа към първоначалната версия на историята си и че отказва да издаде повече подробности, освен ако не го изправят пред Съвета на рицарите. Инквизиторът, освен това добави, че по негово мнение затворникът или казва истината, или е един от най-хитрите и лукави шпиони, които тяхната епоха е раждала. И че което и от двете в случая да е вярно, трябва да го изправят за по-нататъшно изслушване пред Съвета.
	Докато двамата вървяха, през цялото време чувстваше как лейди Одила оглежда косата му, която най-вероятно стърчеше право нагоре, понеже по принцип не правеше нищо друго.
	— Жълта е — каза най-сетне той със смущение. — И се нуждае от подстригване. Обикновено не…
	— Царевичния хляб на Тика — каза лейди Одила, без да сваля зелените си очи от него. — Косата ти е с цвета на царевичния хляб на Тика.
	— Откъде познаваш Тика? — изуми се Джерард.
	— Откъде _ти_ познаваш Тика? — отвърна тя.
	— Тя беше съдържателката на странноприемница „Последен дом“ в Утеха, където бях разквартируван, както вече казах. Ако се опитваш да ме изпиташ…
	— А — рече лейди Одила. — Тази Тика.
	— Откъде… Кой ти е казал…
	Тя продължаваше да го гледа замислено. После поклати глава и отказа да отговаря на въпросите му. Ръката й го стискаше като в менгеме — имаше необичайно големи и силни ръце — и отсъстващо го теглеше след себе си с бързи крачки, без да се притеснява от факта, че е овързан в окови и вериги и че едва смогва да я следва с цената на болезнено накуцване.
	И бездруго не виждаше никакъв смисъл да насочва вниманието й върху положението, в което се намира. Нямаше никакво намерение да казва нищо повече на тази озадачаваща жена, която неизменно превръщаше думите му в шега или подигравателна скоропоговорка. Сега вече имаше възможността да се изправи пред Съвета на рицарите, пред войни, които щяха да го изслушат без предразсъдъци. Вече беше решил към коя част от историята да се придържа и коя да запази за себе си (като например пътуващия през времето мъртъв кендер). Така разказът му, макар и странен, щеше да бъде по-правдоподобен.
	Скоро пристигнаха в Палатата на Рицарите, най-старата постройка в Солантъс, датираща още от основаването на града от времето, както се твърдеше в легендата, на самия родоначалник на Ордена — Винус Соламнус. Беше построена от гранит и облицована с мрамор и според първоначалния замисъл трябваше да наподобява съвсем обикновена, правоъгълна сграда. Към нея през вековете бяха добавяни допълнителни пристройки, крила, кули и шпилове, така че крайният резултат приличаше по-скоро на комплекс от сгради, скупчени около главен вътрешен двор. Освен това бяха основали школа, където младите рицари да се обучават не само на военно дело, но и на тънкостите в тълкуванието на Кода на честта, понеже се смяташе, че битките едва ли ще заемат изцяло времето им по време на тяхната активна служба. Рицарите бяха благородниците, чиято задача бе да водят отделните общности, да защитават закона и да въздават правосъдие. И въпреки че комплексът вече едва ли отговаряше съвсем точно на наименованието „палата“, рицарите продължаваха да го наричат по този начин от уважение към миналото.
	Някога към същия този комплекс бяха принадлежали и храмовете на Паладин и Кири-Джолит, особено тачения от рицарите бог. След заминаването на боговете обаче, независимо, че на свещенослужителите възможно най-учтиво бе дадено разрешение да останат, последните се бяха почувствали безполезни и недобре приети, след като от могъществото на молитвите им не бе останала и следа. След заминаването им храмовете тънеха в скръбни спомени, но оставаха отворени, като постепенно се бяха превърнали в любимо за рицарите място, където да учат в усамотение или да прекарват вечерите си в дълги философски разговори. Храмовете съдържаха в себе си покой, който благоприятстваше плодотворните размишления, или поне така се твърдеше. Мнозина от младите студенти ги считаха за любопитна рядкост.
	Джерард никога дотогава не бе посещавал Солантъс, но често беше слушал разказите на баща си, така че въз основа на тях сега се опитваше да определи коя сграда каква функция изпълнява. Разбира се, веднага можеше да се познае коя е постройката на Голямата зала — личеше си по заострения покрив, висящите контрафорси и богатите каменни орнаментации.
	Одила го въведе именно в нея. За миг дори успя да зърне вътрешността на огромната зала, където се провеждаха градските събрания. Жената-рицар го поведе първо по някакви каменни стъпала, а след това и по широк, отекващ коридор, осветен от каменни пиедестали, оформени като девици, държащи над главите си маслени лампи. Скулптурите бяха изключителни — всяка девица имаше свой собствен облик, като за модел бяха използвани жени от реалния живот, — ала Джерард беше погълнат от собствените си мисли и почти не им обърна внимание.
	Съветът се състоеше от трима рицари, водачи на трите направления в Ордена — Рицарите на Меча, Рицарите на Розата и Рицарите на Короната — и тъкмо се събираше. По правило тримата седяха в единия край на залата и далеч от останалите благородници, дами и неколцина обикновени зяпачи, които бяха дошли да погледат заседанието и понастоящем кротко изчакваха началото му. Процедурата на самото заседание се спазваше стриктно. Малцина си позволяваха да говорят, но дори и да го правеха, се стараеха да не повишават глас. Лейди Одила остави Джерард в ръцете на стражата и отиде да уведоми вестителя, че затворникът е налице.
	Щом най-сетне всички утихнаха, влязоха и тримата лорд-рицари, водени от оръженосците си, носещи символа на Соламнийския орден, съставен от меча, розата и синьото рибарче. Следваха флагът на град Солантъс и тези на лорд-рицарите, участващи в Съвета.
	Докато очакваше рицарите да заемат местата си, Джерард плъзна поглед през тълпата с надеждата да открие някой, който познава него или баща му. За съжаление, не видя никой, който дори далечно да му навява някакви спомени и усети как сърцето му се свива от тревога.
	— _Има_ един, който твърди, че те е виждал — заяви лейди Одила при завръщането си. Очевидно беше забелязала неспокойния му поглед и веднага бе отгатнала какво го мъчи.
	— Има ли? — попита облекчено войнът. — Кой? Може би лорд Джефри от Линчбург или пък лорд Грантъс?
	Лейди Одила поклати глава, а устните й потрепнаха насмешливо.
	— Не, не, никой от тях. Всъщност даже не е рицар. Ще бъде призован, за да свидетелства в твоя защита. Моля, приеми искрените ми съчувствия.
	— Какво… — започна разгневено Джерард, но тя го накара да замълчи.
	— О, и в случай, че се безпокоиш за синия си дракон, бъди спокоен. Въпреки всичките ни опити да го открием и обезвредим, успява все някак си да ни се изплъзне. Открихме пещерата празна, но сме сигурни, че все още е в околността. Получихме сведения за многократни изчезвания на добитък.
	Джерард много добре съзнаваше, че трябва да бъде на страната на жената-рицар поне в това отношение, но откри, че от сърце желае всичко добро на Бръснач, който бе доказал себе си като верен и смел спътник. Освен това беше едва ли не трогнат от факта, че синият дракон е рискувал да остане в района, макар че сигурно вече бе наясно, че с ездача му се е случило нещо непредвидено.
	— Въведете затворника — изкрещя приставът.
	Лейди Одила улови Джерард и се приготви да го въведе в залата.
	— Съжалявам, че трябва да останеш окован — каза му тихо, — но такъв е законът.
	Той я изгледа изумено. Дори и да си заложеше главата, пак не би успял да я разбере напълно. Кимна неохотно, но се освободи от ръката й и мина край нея. Вярно, че се налагаше да влезе в залата под акомпанимента на подрънкващите си вериги, но щеше да го направи с гордо вдигната глава.
	Когато се появи с леко накуцване, в галерията се разнесе шепот и мърморене. Лорд-рицарите седяха зад дълга дървена маса, разположена в началото на помещението. Джерард беше запознат с обичая. И друг път бе присъствал на заседания на рицарски съвет, така че без колебание тръгна към средата на помещението, за да поднесе почитанията си на тримата мъже, които щяха да решат съдбата му. Лорд-рицарите го наблюдаваха със сериозни изражения, но по одобрителните им погледи и леките кимвания, войнът заключи, че им е направил добро впечатление. Той се изправи и вече се канеше да тръгне към подсъдимата скамейка, когато отнякъде прозвуча един глас, който разби на пух и прах всичките му очаквания и окончателно го накара да реши, че нищо не му пречи още сега да помоли да извикат палача, за да си спестят допълнителните неприятности.
	— Джерард! — извика гласът. — Тук, Джерард! Това съм аз! Тасълхоф! Тасълхоф Кракундел!


	Зрителите стояха в далечния край на голямото правоъгълно помещение. Отпред бяха тримата рицари. Скамейката за подсъдимите и техните пазачи се намираше вляво. Вдясно, плътно до стената, имаше столове за онези, които бяха дошли да разрешат по-маловажни проблеми, искаха да подадат петиция или бяха тук, за да дадат показания.
	Златна Луна седеше в един от тези столове от близо два часа. Беше успяла да поспи за кратко, ала сънят й, както винаги, бе нарушен от въртящото се многоцветно колело на виденията. Щом залата започна да се изпълва с хора, отново се събуди. Някои я гледаха втрещено, други пък с болезнено усилие се опитваха да не го правят. Когато влязоха лорд-рицарите, тримата й се поклониха, а един дори коленичи пред нея и помоли за благословията й.
	Всичко това бързо й подсказа, че Звездният учител Микелис все пак е разпространил мълвата за чудотворното й подмладяване.
	В началото Златна Луна бе изпитала раздразнение и дори гняв, задето Микелис беше разтръбил тайната й, макар специално да му бе подчертала, че не желае да го прави. След като обаче си даде време да помисли малко, осъзна, че поведението й е неприемливо. В крайна сметка трябваше да получат все някакво обяснение за случилото се с нея. Така просто й бе спестил нуждата да обяснява отново и отново промяната в себе си и да преживява за пореден път онази ужасна нощ. Така че прие почитанията и поклоните на рицарите с подобаващо търпение. Мъртвите все така прелитаха и се тълпяха край нея.
	Звездният учител Микелис се настани в непосредствена близост, за да може да й помогне в случай на нужда, гледайки я със смесица от страхопочитание, съжаление и объркване. Явно продължаваше да не разбира защо, вместо да страни от хората, Златна Луна не тича из улиците, за да покаже на всички чудния дар, който е получила. Никой от тях не можеше да я разбере. Взимаха търпението й за смирение и го приемаха, но и донякъде изпитваха негодувание. Първата учителка бе получила дар, какъвто всеки един от тях би приел на драго сърце. Най-малкото можеше да му се зарадва.
	Съветът на рицарите се събираше с обичайните формалности, които соламнийците тачеха с такава голяма любов. Протоколът бележеше всяка страна от живота на тези хора — от раждането до смъртта — и никое събитие не се считаше за състояло се, ако не е украсено с неизброими церемониални обръщения, тълкувания и цитати от Кодекса на честта.
	Златна Луна се облегна назад, затвори очи и отново потъна в сън. Започваше делото на някакъв рицар, но тя не му обръщаше внимание, поне не съзнателно. Бръмченето на гласовете протичаше неуловимо под сънищата й, а в съня си Златна Луна отново беше в Тарсис. Градът бе подложен на атака от страна на огромно ято дракони, а самата тя се свиваше от ужас пред разперените многоцветни криле, затулящи светлината на деня. Тасълхоф произнасяше името й. Казваше й нещо, нещо важно…
	— Тас! — извика тя и се изправи в стола. — Тас, бързо, доведи Танис! Трябва да говоря с него…
	Златна Луна премигна и се огледа объркано.
	— Първа учителко — говореше Микелис, докато успокоително галеше ръцете й. — Сънувахте кошмар.
	— Да — отговори тя. — Сънувах…
	Опита да си припомни съня, понеже бе направила важно откритие и тъкмо се канеше да го каже на Танис. Но разбира се, Танис го нямаше. Никой от тях не беше тук. Беше съвсем сама и не можеше да си спомни какво е сънувала.
	Всички в залата се взираха в нея. Викът й бе прекъснал процедурата. Звездният учител Микелис даде знак, че всичко е наред. Лорд-рицарите отново насочиха вниманието си към текущия случай и призоваха обвиняемия рицар да пристъпи напред.
	Златна Луна зарея безцелно очи из помещението, наблюдавайки как неспокойните мъртви блуждаят сред живите. Гласовете на лорд-рицарите бяха далечен шум и тя почти не им обръщаше внимание до момента, когато извикаха Тасълхоф, за да даде показания. Кендерът се изправи на подсъдимата скамейка — окъсана, дребничка фигура в сравнение с пищно облечените, едри стражи край него.
	Верен на правилото никога да не се впечатлява особено, от чиято и да е тържественост или външна проява на сила, Тас пространно обясни на лорд-рицарите как е пристигнал в Утеха и какво му се е случило след това.
	Златна Луна вече беше чувала историята му в Цитаделата на светлината. Припомни си, че кендерът бе споменал за някакъв соламниец, който го е придружил до Квалинести в търсенето на Палин. Постепенно си даде сметка, че точно в този момент съвсем същият рицар, който бе открил Тас в Гробницата на Последните герои, който беше присъствал при смъртта на Карамон и се бе изправил срещу мрачните рицари, за да осигури бягството на Палин от Квалинести, сега е подсъден за шпионаж. И именно той беше изковал първата брънка от веригата на последвалите събития.
	Тя го загледа с интерес. В началото бе влязъл в залата с израз на наранено честолюбие, но след като Тасълхоф се изправи, за да го защити, рицарят изглеждаше по-скоро примирен със съдбата си. Ръцете му бяха отпуснати, а главата сведена и като цяло приличаше на човек, който просто очаква да го отведат към дръвника. Тасълхоф от своя страна и напълно в реда на нещата, се забавляваше повече от чудесно.
	— Значи твърдиш, че и преди си присъствал на събиране на рицарски съвет? — каза лорд Улрих, Рицар на Меча, като с поведението си се опитваше да внуши на Тас сериозността на ситуацията.
	— О, да — отговори кендерът. — На Стурм Блестящото острие.
	— Не те разбрах? — каза смаяно лорд Улрих.
	— Стурм Блестящото острие — рече Тас, повишавайки тон. — Чували сте за Стурм, нали? Единият от Героите на Копието. Като мен — сложи скромно ръка на гърдите си той. Забелязал празните погледи на рицарите, Тас реши, че е време да обясни по-подробно. — И макар да не присъствах лично в Кулата на Върховния свещенослужител, когато сър Дерек се опита да изхвърли Стурм от Ордена заради малодушие, по-късно моят приятел Флинт Огнената наковалня ми разказа всичко, но това беше по времето след като счупих драконовата сфера пред Съвета на Бели камък. Тогава елфите и Рицарите спореха кой да вземе сферата и…
	Лорд Тасгол, Рицар на Розата и председател на Съвета, го прекъсна:
	— Историята ни е известна, кендере. Невъзможно е да си бил там, така че можем да минем и без лъжите ти. А сега, обясни ни още веднъж как се оказа в гробницата…
	— О, но той _беше_ там, господа — изправи се на крака Златна Луна. — Ако наистина познавате историята толкова добре, колкото твърдите, сигурно ще си спомните, че Тасълхоф Кракундел наистина е присъствал на Съвета на Бели камък и че наистина е счупил драконовата сфера.
	— Известно ми е, че героят кендер Тасълхоф Кракундел е взел участие в тези събития, Учителко — отвърна почтително лорд Тасгол. — Може би объркването ви се дължи на факта, че свидетелят носи името му.
	— _Не_ съм се объркала ни най-малко — заяви остро тя. — Така нареченото чудо, което преобрази тялото ми, не е засегнало ума ми. Познавах кендера, за когото говорим. Познавах го тогава, познавам го и сега. Нима не чухте историята, която ви разказа? — настоя нетърпеливо.
	Рицарите просто се взираха в нея. Джерард вдигна глава. По лицето му се бе разляла червенината на подновената надежда.
	— Нима казвате, че потвърждавате разказа му, Първа учителко? — попита намръщено лорд Найджъл, Рицар на Короната.
	— Да — отговори Златна Луна. — Палин Маджере и Тасълхоф Кракундел дойдоха в Цитаделата на светлината, за да говорят с мен. Веднага разпознах Тасълхоф, понеже е трудно човек да го забрави. Палин ме уведоми, че кендерът разполага с магически артефакт, който позволява на притежателя си да пътува през времето. Тасълхоф се е появил в Гробницата на Последните герои в нощта на ужасната буря. Нощта на чудесата — прибави с лека нотка на горчива ирония.
	— Този кендер — погледна несигурно към него лорд Тас гол — твърди, че подсъдимият рицар го е ескортирал до Квалинести, където са се срещнали с Палин Маджере и са посетили дома на Лорана, съпругата на покойния лорд Танис Полуелф.
	— Тасълхоф ми разказа съвсем същата история, господа. Нямам причина да се съмнявам в него. Ако въпреки всичко не му вярвате, или не вярвате на мен, предлагам най-лесния начин да докажете твърденията му. Свържете се с лорд Уорън в Утеха и го попитайте.
	— Естествено, ние не поставяме под съмнение думите ви, Първа учителко — каза засрамено лорд-рицарят.
	— А би следвало, господа — намеси се лейди Одила. Тя се изправи и погледна Златна Луна право в очите. — Откъде да бъдем сигурни, че сте онази, за която се представяте? Разполагаме само с вашето твърдение. Защо да ви вярваме?
	— Правилно, не бива да ми вярвате — съгласи се лечителката. — Винаги трябва да се съмняваме, дъще. Винаги. Само когато задаваме въпроси, получаваме отговорите им.
	— Господа — надигна се шокирано Звездният учител Микелис. — Първата учителка и аз сме стари приятели. Мога да свидетелствам под клетва, че тя наистина е Златна Луна, Първата учителка в Цитаделата на светлината.
	— Нека чуем какво мислиш, дъще — каза Златна Луна, като пренебрегна Звездния учител. Взираше се в лейди Одила, сякаш в залата бяха само те двете. — Говори от сърцето си. Задай въпроса, който те измъчва.
	— Много добре, така и ще направя. — Жената-рицар се обърна към тримата представители на Съвета. — Господа, Първата учителка е на повече от деветдесет години! А жената пред вас е млада, красива и силна. Как е възможно да се случи подобно чудо в отсъствието на боговете?
	— Да, това е правилният въпрос — кимна Златна Луна и отново се отпусна в стола си.
	— А можете ли да отговорите на него, Първа учителко? — попита лорд Тасгол.
	Тя го погледна твърдо.
	— Не, милорд, не мога. Мога само да кажа, че в отсъствието на боговете случилото се с мен е невъзможно.
	Зрителите започнаха да шепнат помежду си. Рицарите се спогледаха със съмнение. Звездният учител Микелис се взираше към нея безпомощно и объркано. Рицарят Джерард скри лице в шепите си.
	Тасълхоф скочи на крака:
	— Аз мога да отговоря — предложи той, но притичалият пристав бързо заглуши думите му и отново го накара да седне на мястото си.
	— _Аз_ също имам какво да кажа — обади се носово Гатанко. Той се плъзна от стола, като подръпваше нервно брадата си.
	Лорд Тасгол благосклонно му даде думата. Соламнийците винаги са изпитвали слабост към гномите.
	— Искам само да заявя, че никога през живота си не бях виждал тези хора, или поне допреди няколко седмици, когато тук присъстващият кендер се появи, за да саботира провежданото от мен картографиране на Лабиринта от жив плет, а малко по-късно тук присъстващата жена открадна потопяемата ми лодка. Поради тази причина съм започнал набиране на средства, за да повдигна обвинение. Ако някой желае да направи дарение…?
	Гатанко се огледа обнадеждено. Никой не изрази желание да направи дарение, така че отново си седна на мястото. Лорд Тасгол изглеждаше малко разочарован, но въпреки всичко кимна в знак, че приема показанията на гномчето и дава разрешението си да бъдат вписани в протокола.
	— Рицарят Джерард ут Мондар вече говори в своя защита — обяви той. — Изслушахме показанията на кендера, който твърди, че се казва Тасълхоф Кракундел, както и тези на лейди Одила Уиндлес и… м-мм… Първата учителка. Съветът ще се оттегли, за да обсъди материалите по делото.
	Всички се изправиха. Рицарите се оттеглиха. След тяхното оттегляне, някои от зрителите отново заеха местата си, но други побързаха да излязат в коридора, за да обсъдят оживено чутото в залата. Развълнуваните им гласове отекваха чак вътре.
	Златна Луна отпусна глава на стената и затвори очи. В този момент искаше единствено да бъде сама, далеч от шума, врявата и объркването.
	Почувства, че някой докосва ръката й и отвори очи. Над нея стоеше лейди Одила.
	— Защо поискахте от мен да попитам онова за боговете, Първа учителко? — поинтересува се жената-рицар.
	— Защото въпросът трябваше да бъде зададен, дъще — отвърна Златна Луна.
	— Нима твърдите, че е останал някой от тях? — намръщи се лейди Одила. — Когато се срещнахме, споменахте за един…
	Лечителката взе ръката й и я стисна силно:
	— Казвам само, че трябва да отвориш сърцето си, дъще. Да го отвориш към света.
	Жената-рицар се усмихна накриво.
	— Някога сторих тъкмо това, Първа учителко. Но някой дойде и преобърна мястото нагоре с краката.
	— Значи сега се криеш зад остроумието и бързия си език. Джерард ут Мондар казва истината, лейди Одила. Е, да, ще проводят пратеници до Утеха и до родното му място, за да потвърдят разказа му, но и двете знаем, че това може да отнеме седмици. Дотогава ще бъде твърде късно. Но ти му вярваш, нали?
	— Царевичен хляб и метличини — произнесе замислено лейди Одила, загледана към Джерард, който търпеливо чакаше на скамейката. Тя отново се взря в Златна Луна. — Може да му вярвам, а може и да не му вярвам. Както вие самата казахте, единствено когато задаваме въпроси, получаваме отговорите им. Ще сторя каквото мога, за да докажа или оборя твърденията му.
	Рицарите най-сетне се върнаха. Лечителката чу, че произнасят решението си, но гласовете им бяха отдалечени, сякаш долитаха до нея през широка река:
	— Отсъдихме, че не можем да произнесем присъда по толкова важен въпрос, без да сме изслушали показанията на повече свидетели. Ето защо ще изпратим вестоносци до Цитаделата на светлината и лорд Уорън в Утеха. Междувременно ще съберем допълнителни сведения из Солантъс, за да разберем дали някой не познава семейството на обвиняемия, за да установим самоличността му със сигурност.
	Златна Луна почти не обръщаше внимание на казаното. Чувстваше, че й остава съвсем малко време на този свят. Младото й тяло вече не успяваше да задържа душата, копнееща да се освободи от товара на плътта и усещанията. Живееше миг за миг, секунда за секунда, от един удар на сърцето до друг. Пулсът й отслабваше, но все още имаше нещо, което й оставаше да направи, трябваше да отиде някъде.
	— Докато чака присъдата си — завършваше речта си лорд Тасгол, — затворникът Джерард ут Мондар, кендерът, известен под името Тасълхоф Кракундел и гномът Гатанко ще останат задържани под стража. Съветът се оттегля.
	— Господа, оставете ме да говоря! — извика Джерард, като се отърси от пристава, който се опитваше да го спре. — Правете с мен каквото искате. Повярвайте на онова, което казвам, или недейте, това зависи само от вас. — Той повиши глас, за да надвика председателя, който повтаряше отново и отново да го накарат да млъкне. — Умолявам ви! Изпратете подкрепления на елфите в Квалинести. Не позволявайте на драконесата Берил да ги изличи от лицето на земята безнаказано. А ако не ви е грижа за елфите като живи същества, помислете дали, след като Берил приключи с тях, няма да насочи вниманието си към Соламния…
	Приставът даде знак на неколцина стражи да помогнат в усмиряването на обвиняемия. Лейди Одила просто наблюдаваше ставащото, без да каже нищо, като от време на време поглеждаше Златна Луна. Първата учителка отново беше задрямала. Брадичката клюмаше на гърдите й, а ръцете й бяха отпуснати в скута. Сега повече от всеки друг път приличаше на възрастна жена, заспала до огъня или под топлите слънчеви лъчи — несъзнаваща нищо и никой, освен мечтите си за онова, което ще бъде.
	— Тя _е_ Златна Луна — измърмори жената-рицар.
	Когато редът най-после беше възстановен, лорд Тасгол отново заговори:
	— Първата учителка ще бъде предадена на грижите на Звездния учител Микелис. Молим я да не напуска пределите на града, преди вестоносците да са се завърнали.
	— За мен ще бъде чест, ако гостувате в дома ми, Първа учителко — каза Микелис, като я разтърси леко.
	— Благодаря ти — събуди се внезапно Златна Луна. — Ала едва ли ще остана дълго.
	Звездният учител премигна.
	— Простете ми, но не чухте ли какво нареди Съвета…
	В действителност Златна Луна не си спомняше нито дума от казаното. Вече не обръщаше внимание нито на живите, нито на мъртвите, които продължаваха да се тълпят наоколо.
	— Уморена съм — каза на всички тях и като се подпираше на тоягата си, тръгна към вратата.


	24
	Подготовка за края

	Още от мига, в който кралят им бе известил за опасността, елфите не спираха да се готвят, за да се изправят срещу драконесата и приближаващите към столицата войски. В този момент Берил бе съсредоточила цялата си воля и усилия в завладяването на елфическия град, който от толкова дълги години красеше света. Съвсем скоро из земите на елфите щяха да се разхождат човеци, щяха да населяват домовете им, да секат любимите им дървета, за да се топлят с тях и да пасат прасетата си из розовите им градини.
	Бежанците вече ги нямаше. Едни се бяха евакуирали през тунелите на джуджетата, а други бяха побегнали направо през гората. След като най-сетне се бяха освободили от тях, останалите да защитават града започнаха още по-сериозната подготовка по отбраната му. Никой не си правеше каквито и да е илюзии. Знаеха, че могат да спечелят битката само благодарение на някое чудо. В най-добрия случай изпълняваха функцията на ариергард. Дори да успееха да забавят напредването на вражеските сили едва с няколко часа, това само щеше да помогне на техните семейства, роднини и приятели да се отдалечат на безопасно разстояние. До тях вече бяха достигнали новините, че щитът е паднал, а братовчедите им в Силванести ще посрещнат бежанците и ще им помогнат, че ще ги приемат и настанят в домовете си. Говореше се даже за заздравелите рани на миналото и бъдещото обединение на двете елфически кралства.
	Крал Гилтас можеше единствено да насърчава тези надежди и тази вяра. Наместник Медан се чудеше кога ли младежът намира време за сън. Гилтас като че беше навсякъде. В един миг бе под земята и работеше рамо до рамо с джуджетата и техните червеи, а в друг помагаше да опожарят някой от мостовете над Бялата разпенена река. Следващият път, когато наместникът го видя, кралят отново бе в тунелите, където повечето елфи живееха през тези последни дни. Дълбоко в тези тунели, прокарани от джуджетата, елфите работеха денонощно, ковяха и поправяха оръжия и брони, плетяха въжета, дълги по цели мили, тънки и силни въжета, от които щяха да се нуждаят, за да приведат в действие плана на Гилтас за унищожението на драконесата.
	Всяко парче плат, което можеха да си позволят да отделят, вършеше работа — от бебешки дрешки, до сватбени одежди и надгробни плащеници. Елфите взимаха копринените чаршафи от леглата си и вълнените одеяла от детските ясли, сваляха гоблени, висели с векове по стените на Кулата на Слънцето. И ги разкъсваха, без дори да се замислят.
	Работата продължаваше ден и нощ. Щом някой се умореше да плете или реже, щом ръцете на друг се вкочаняха от изтощение или се покриеха с мехури, работата подхващаше следващият. След падането на мрака готовите въжета тайно се изнасяха от тунелите и се разпределяха из домовете на елфите, из странноприемници, таверни, магазини и складове. Чародеите на елфите сновяха напред-назад и правеха заклинания над въжетата. Понякога несигурната магия работеше, понякога — не. Ако някой от чародеите се провалеше, малко по-късно идваше негов заместник и опитваше отново.
	Над земята пък Мрачните рицари изпълняваха дадената заповед да отърват града от неговите жители. Измъкваха елфи от домовете им, пребиваха ги и ги отвеждаха към затворническите лагери, издигнати в покрайнините на Квалиност. Хвърляха по улиците мебели, палеха къщи и грабеха.
	Шпионите на Берил, които летяха над столицата, виждаха всичко това и докладваха на драконесата, че заповедите й се следват стриктно. Онова обаче, което шпионите не подозираха, бе, че същите елфи, които със сведени глави населяваха лагерите денем, нощем биваха освобождавани и разпределяни из други домове, откъдето ги „извличаха“ на следващата сутрин. Освен това, ако бяха по-наблюдателни, шпионите щяха да си дадат сметка, че хвърляната на улиците покъщнина препречва главните улици на града, а пожарите бушуват само там, където биха затруднили безпрепятственото нахлуване на вражеските сили.
	По време на цялата тази подготовка Медан не бе успял да се срещне единствено с Лорана. Откакто Кралицата майка беше взела участие в успешния опит да заблудят любимеца-драконид на драконесата, наместникът имаше безброй други задължения по подготовката на отбраната, а и не се съмняваше, че същото важи и за нея. Навярно събираше покъщнината си и тази на краля за заминаването му на юг, макар че според скромното мнение на Медан, едва ли имаше много за опаковане, понеже Лорана бе дала всичките си дрехи — с изключение на тези на гърба й, — включително и сватбената си рокля, за да включат и тях в направата на въжетата.
	Според онова, което наместникът чуваше, Кралицата лично беше отнесла роклята си, а когато елфите започнали да протестират и да настояват, ако не друго, да задържи поне тази дреха, Лорана сама взела ножиците и нарязала красивата копринена рокля на дълги ивици, като през цялото време им разправяла истории от венчавката и ги карала да се заливат от смях при разказа за лудориите на кендера Тасълхоф Кракундел, който по някое време се изгубил нанякъде с пръстените и бил открит точно в мига, когато се готвел да ги размени с някакъв уличен хлапак за буркан с попови лъжички, или пък за Карамон Маджере, кумът, който бил така развълнуван, че щом се изправил, с намерението да вдигне тост, неочаквано забравил името на Танис.
	Медан поиска лично да види приготвеното от роклята й въже. А когато го взе в ръцете си и се вгледа в копринените му нишки с цвят на хиацинти, си каза, че тъкмо това въже едва ли ще се нуждае, от каквото и да е заклинание, понеже бе изплетено не от обикновени нишки, а от силата на любовта.
	Самият той също беше изключително зает. Успяваше да поспи едва по няколко часа на нощ, и то единствено понеже си даваше сметка, че ако не почива от време на време, няма да му остане сила, за да ръководи правилно нещата. Неведнъж му се удаваше възможност да посети Кралицата майка, но съзнателно се въздържаше. Отношенията им на врагове, изпитващи взаимно уважение, отдавна се бяха променили. Когато след последната си среща двамата се бяха разделели, всеки от тях знаеше, че вече нищо няма да бъде същото, както в миналото.
	Медан усещаше загубата съвсем ясно. И също не си правеше каквито и да е илюзии. Нямаше право да очаква от нея да го обича. Не се срамуваше от миналото си. Беше войник и бе сторил онова, което се очаква от войника, но това значеше, че ръцете му са опетнени с кръвта на народа й. Докосването до нея само щеше да я омърси с тази кръв. Никога не би й го причинил. И все пак чувстваше, че едва ли двамата могат да останат приятели и да се държат един към друг като такива. Твърде много неща се бяха случили помежду им. Следващата им среща със сигурност щеше да бъде неловка и мъчителна. Медан се канеше да й пожелае сбогом и лек път в бягството й на юг. А когато тя заминеше и той със сигурност проумееше, че никога повече няма да я види, щеше да се подготви да умре по начина, по който винаги бе очаквал — като войник, изпълняващ своя дълг.
	Точно по същото време, по което Джерард красноречиво, но напразно се застъпваше за делото на елфите пред Съвета на рицарите в Солантъс, наместник Медан се намираше в двореца и подготвяше последното събиране на командващите офицери. Беше поканил също тана на джуджетата Тарн Гръмогранит, крал Гилтас и съпругата му, Лъвицата, както и още неколцина от командирите на елфите.
	Вече бе предупредил Гилтас, че утрешният ден ще бъде и последният, през който кралското семейство би могло да напусне границите на града поне в относителна безопасност. И бездруго се тревожеше, че кралят е останал прекалено дълго, ала увещанията му оставаха напразни. През тази нощ Медан щеше да се сбогува с Лорана. Прощаването им вероятно щеше да мине по-лесно в присъствието на други хора.
	— Събранието ще се състои след изгрева на луната — каза той на Планшет, който бе натоварен със задачата да отнесе съобщението до командирите на елфите. — Ще се проведе в моята градина.
	Извинението му беше, че елфите едва ли ще се чувстват добре сред душната атмосфера и дебелите стени на щаба, но в действителност искаше за последен път да покаже пред всички градината си и да й се наслади може би за сетен път през живота си.
	Той изброи имената на онези, които трябваше да присъстват и между другото прибави:
	— … Кралицата майка…
	— Не — намеси се Гилтас.
	През цялото време кралят обикаляше напред-назад из стаята със сведена глава и сключени зад гърба ръце, дотам замислен, че Медан дори бе забравил за присъствието му. Той стреснато се обърна към него:
	— Не ви разбрах, Ваше величество?
	Гилтас престана да крачи нервно и се приближи до покритото с карти на град Квалиност и околностите писалище.
	— Не искам да известявате майка ми за събирането — каза той.
	— Срещата е от жизнено значение, Ваше величество — възрази наместникът. — Ще обсъдим финалните подробности около отбраната на града и вашата евакуация. Майка ви има значителни познания по тези въпроси, а и…
	— Да — прекъсна го със сериозен тон Гилтас. — Тя има тези познания. Именно поради тази причина не искам да присъства. Не разбирате ли, Наместник? — прибави, като се наведе над писалището и го погледна право в очите. — Ако я поканим на този военен съвет, ще схване искането ни като подкана да сподели с нас това познание, да вземе участие в…
	Той не довърши изречението. Изправи се рязко, прокара ръка през косата си и се загледа невиждащо през прозореца. Лъчите на залязващото слънце проникваха косо през кристалните пана на прозорците и огряваха лицето му. Медан го наблюдаваше в очакване да завърши изречението. Отбеляза колко много се беше състарил младият крал през последните седмици. Отдавна вече не се забелязваха следите от предишния апатичен поет, втренчен отпуснато във върховете на обувките си. Вярно, онази маска служеше за заблуда на противниците му. Но заблудата се бе дължала от части и на факта, че маската беше направена от плът и кръв.
	Гилтас беше талантлив поет, мъж на мечтанията, мъж, който се бе научил да прекарва по-голямата част от живота си отдаден на своите мисли, тъй като с времето беше започнал да вярва, че не може да има вяра никому. Лицето, което показваше пред света — лицето на силния, храбър крал, — беше също толкова успешен опит за заблуда. Зад маската се криеше крал, разкъсван от съмнения, несигурност и страх. Прикриваше ги майсторски, ала слънчевите лъчи по лицето му разкриваха сивите петна под очите, напрегнатата усмивка на тънките устни, които всъщност не се усмихваха и очите, гледащи към сенките, вместо към светлината.
	„Сигурно страшно прилича на баща си“ — помисли си Медан. Толкова по-зле, че сега баща му не беше с него, за да го посъветва, за да сложи ръка на рамото му и да го увери, че чувствата му не са признак на слабост и че не го позорят в очите на останалите. Нещо повече — точно те щяха да го направят по-добър водач, по-добър крал. Медан също можеше да каже на глас тези думи, но знаеше, че ако излязат от неговата уста, Гилтас тутакси ще ги отхвърли с негодувание. Младежът обърна гръб на прозореца и моментът от мина.
	— Разбирам — каза наместникът в настъпилото неловко мълчание, след като стана ясно, че кралят няма намерение да довърши изречението. Изречение, което обаче бе накарало Медан да се замисли върху една изумителна възможност. Досега предполагаше, че Лорана възнамерява да напусне Квалиност. Но предположението му очевидно беше погрешно.
	— Много добре. Планшет, няма да споменаваме на Кралицата майка абсолютно нищо за събирането.


	Луната изгря и засия бледо и болнаво в нощното небе. Медан така и не бе успял да свикне напълно с тази странна луна. В сравнение със сребристобялата Солинари или огненочервената Лунитари тази луна изглеждаше жалка и смирена. Почти можеше да си представи как се извинява засрамено пред звездите всеки път, щом й се наложи да заеме мястото си сред тях. Независимо от всичко, сега и тя вършеше работа и поне донякъде разпръскваше мрака, така че нямаше да се налага да палят факли или лампи, които биха могли да разкрият присъствието им сред градината на някой от шпионите, които държаха под око столицата от въздуха.
	Елфите изразиха възхищението си от градината му. И наистина — много от тях не можеха да повярват, че един човек е способен да създаде толкова красота и учудването им носеше на Медан почти толкова радост, колкото и похвалите им, понеже значеше, че в реакцията им няма престореност. Градината му никога не бе изглеждала толкова призрачно красива, както под бледата лунна светлина през тази нощ. Даже джуджето, което като всички от своята раса, не виждаше в цветята нищо повече, освен храна за добитъка, се оглеждаше недотам отегчено и дори я нарече „красива“, макар че почти веднага кихна отново, а по време на цялата среща постоянно потъркваше сърбящия го нос.
	Първа докладва Лъвицата. Очевидно не се интересуваше особено много от градината на наместника. Вместо това се държеше спокойно, говореше по същество, сякаш смяташе да приключи с представлението възможно най-бързо. Тя показа къде са разположени вражеските сили, като за целта си послужи с картата, разстлана върху масата недалеч от езерцето с риба.
	— Частите ни правят всичко възможно да забавят придвижването им, но за този мастодонт сме просто досадни му хи: дразним ги, не ги оставяме на мира и смучем от кръвта им. Препъваме ги, но не можем да ги спрем. Даже да успеем да избием стотина от тях, няма да им се отрази твърде сериозно. Ето защо наредих на хората си да се изтеглят и в момента подпомагаме с каквото можем бежанците.
	Медан изрази одобрението си.
	— Ще осигурите ескорта на кралското семейство. Към което всъщност вече и спадате — допълни с любезна усмивка.
	Лъвицата не отвърна на усмивката му. Беше прекарала твърде много години в борба срещу него. Нямаше му доверие и той не я винеше. Медан също не хранеше голямо доверие към тази жена. Имаше натрапчивото усещане, че ножът й не стърчи от ребрата му единствено заради застъпничеството на Гилтас.
	Самият крал изглеждаше мрачен, както обикновено се случваше, когато някой споменеше за скорошното му от пътуване. Наместникът му съчувстваше и го разбираше. Повечето елфи осъзнаваха необходимостта от това заминаване. Но имаше и такива, които не успяваха да схванат напълно ситуацията и шепнеха помежду си, че Гилтас, техният крал, напуска Квалиност в час на нужда и ги оставя да умрат, за да си спаси кожата. Не му завиждаше за дългия живот, който го очакваше: животът на бежанец, животът на изгнаник.
	— Лично ще придружа Негово величество през тунелите — заяви Гръмогранит. — Онези от хората ми, които изразиха доброволно желание, остават под града, в готовност да се присъединят с каквото могат към битката. Когато армията на мрака нахлуе в Квалиност — ухили се широко джуджето, — ще открие, че от дупките из града не изскачат само къртици.
	Като че за да подчертае думите му, в същия момент земята под краката им се разтресе — знак, че гигантските каменояди отново са се захванали за работа.
	— Вие и онези, които ще дойдат с вас, трябва да бъдете на мястото на уречената среща още утре сутринта, Ваше величество — прибави танът. — Не бива да протакаме повече.
	— Ще бъдем там — отвърна Гилтас, след което въздъхна и се вгледа в здраво стиснатите си под масата ръце.
	Медан се покашля и продължи:
	— Относно отбраната на Квалиност: шпионите, изпратени да проникнат в армията на Берил, твърдят, че не се очакват промени в плановете им за атаката. В началото драконесата ще нареди на по-нисшите дракони да разгледат наоколо и да всеят ужас сред оцелелите жители с помощта на драконовия страх. — Наместникът си позволи една зловеща усмивка. — А когато Берил получи уверението им, че градът е запустял и вече няма опасност за безценната й кожа, ще влезе в столицата начело на войските си. — Той посочи картата. — Квалиност е защитен от естествен воден ров — двете разклонения на Бялата разпенена река, които обгръщат града. Получихме сведения, че войните на драконесата вече се тълпят по бреговете им. Разрушихме мостовете, но по това време на годината дълбочината на реката не е голяма и ще успеят да я прекосят тук, тук и тук. — Пръстът му отбеляза трите брода. — Преминаването ще ги забави, защото течението е силно, а водата на места стига до кръста. Войниците ни ще ги очакват тук, тук и тук — пръстът му отново посочи — със заповедта да позволят на възможно най-много от враговете да преминат, след което да ги атакуват.
	Той огледа офицерите.
	— На войниците трябва да бъде обяснено много внимателно, че нападението ще започне по даден сигнал. Целта ни е да разделим вражеските сили така, че реката да ги отреже. Искаме да създадем паника и объркване, така че онези, които тъкмо пресичат, да открият, че пътят им е преграден от онези, които се бият за живота си на брега. Стрелците на елфите, разположени тук и тук, ще им създават допълнителни трудности и ще нанесат значителни щети. Войската на джуджетата, под водачеството на братовчеда на тана — Медан се поклони към Гръмогранит, — ще ги ударят тук и ще ги натикат обратно във водата. Войните на елфите от своя страна ще се разположат тук, за да тормозят враговете ни по фланга. Ясен ли е планът? Доволни ли са всички?
	Вече на няколко пъти го бяха обсъждали в детайли, така че всички кимнаха.
	— И накрая. По време на последната ни среща обсъждахме възможността да изпратим вест до Сивите мантии, които се намират по западните граници на Квалинести, и да ги помолим за помощ. В крайна сметка решихме да не разчитаме на тях, тъй като съществува опасението, че на чародеите от техния Орден не може да се има вяра, опасение, което от сърце подкрепих. Както се оказа, сторихме добре, понеже явно са изчезнали. Не само те, но и цялата Гора на Уейрит е изчезнала без всякаква следа. Получих доклад, че един ударен отряд от дракониди, изпратени от Берил в южна посока, за да пресекат пътя на евентуалните бежанци, са навлезли в гората и повече никой не ги е виждал. Струва ми се, че така или иначе повече няма да чуем за тях… И предлагам да вдигнем чаши в чест на Господаря на Кулата в Уейрит.
	Медан вдигна чашата си с вино — една от последните му бутилки. Проклет да беше, ако оставеше дори една на лакомите гоблини. Останалите се присъединиха към тоста му, успокоени, че поне за разнообразие една могъща сила се е оказала на тяхна страна, колкото и мистериозна и своенравна да беше тя.
	— Чувам смехове. Явно идвам в подходящо време — каза Лорана.
	Медан беше разположил стражи на входа на градината, но им бе наредил, ако Кралицата майка се появи, да я допуснат. Той се изправи почтително. Другите последваха примера му. Лъвицата целуна снаха си. Гилтас също целуна Лорана, но преди това хвърли изпълнен с укор поглед към Медан.
	— Позволих си да поканя уважаемата ви майка — каза наместникът и му се поклони. — Зная, че с това престъпих изричното ви желание, но като се вземе предвид сериозността на ситуацията, счетох за нужно да упражня пълномощията си на военачалник. Както сам признахте, Ваше величество, Кралицата майка има определени познания по обсъжданите от нас въпроси.
	— Моля ви, седнете — каза Лорана, като зае мястото си до наместника в стола, който Медан нарочно се бе погрижил да остане празен. — Съжалявам, че закъснях, но ми хрумна една идея и ми трябваше малко време за размисъл, преди да я спомена открито. Пропуснах ли нещо?
	Медан повтори в общи линии детайлите от срещата, без наистина да осъзнава какво казва — просто говореше механично. Също като градината му, Лорана бе невероятна красива тази нощ. Луната отнемаше всички цветове, така че косата й бе сребриста, кожата — бяла, очите — сияйни, а роклята — сива. Помисли си, че прилича на призрак, призракът на градината му, понеже около нея се носеше омайващ аромат на жасмин. Постара се да запечата този образ в съзнанието си, за да го отнесе в страната на мъртвите, където — или поне така се надяваше — щеше да му служи като светлик, с който да разпръсне безкрайната тъмнина.
	Срещата продължи. Наместникът поиска да изслуша докладите на командирите на елфите. Те отговориха, че почти всичко е готово. Трябваха им още въжета, но въжетата така или иначе скоро щяха да дойдат, понеже онези, които ги плетяха, не бяха спирали работа и смятаха да работят до последния възможен момент. Барикадите бяха издигнати, ямите — изкопани, капаните — заложени. Вече бяха разяснили на стрелците необичайната задача и макар в началото тя да им се бе сторила странна и мъчна, бързо се бяха нагодили към изискванията и в момента очакваха единствено сигнал за действие.
	— Наложително е… наложително е — повтори твърдо Медан — драконесата да не вижда по улиците разхождащи се елфи. Берил трябва да остане с впечатлението, че градът е прочистен и че жителите му или са избягали, или са заловени. Рицарите ще патрулират открито, придружени от преоблечени като тях елфи, които да попълнят празнините в редиците ни. Утре вечер, веднага щом се уверя, че кралското семейство е напуснало благополучно столицата — при последните думи той погледна Гилтас и получи неохотното му кимване, — ще проводя пратеник при Берил, за да й известя, че Квалиност се е предал пред мощта й и че сме изпълнили всичките й искания. Ще заема позиция на върха на Кулата на Слънцето и тогава…
	— Простете за прекъсването, Наместник — обади се Лорана, — но не сте изпълнили всички искания на драконесата.
	Медан очакваше настъпването на този момент. А по скованото поведение и внезапната бледност по лицето на Гилтас можеше да отгатне, че кралят също е бил наясно, че това ще се случи.
	— Моля за извинение, мадам — каза учтиво наместникът, — но не се сещам за нищо, което да съм пропуснал.
	— Драконесата изиска от вас да й предадете членовете на кралското семейство. Вярвам, че името ми фигурираше сред онези, които бе упоменала изрично.
	— За голямо мое съжаление — отвърна с кисела усмивка Медан, — членовете на кралското семейство успяха да избягат. В момента ги преследваме и съм сигурен, че съвсем скоро ще бъдат заловени…
	Лорана клатеше глава.
	— Това едва ли ще свърши работа, Наместник. Берил не е глупава. Ще заподозре нещо. А внимателно подготвеният ни план ще се окаже напразен.
	— Аз ще остана — намеси се твърдо Гилтас. — И бездруго искам да го направя. Ако ме види на върха на кулата до наместника, Берил ще ме вземе за негов пленник и няма да заподозре нищо. Ще прояви нетърпение и ще побърза да ме залови. Вие, Майко, ще поведете народа ни в изгнание. Вие ще се справите със силванестите, защото освен всичко друго сте и дипломат. Хората ви имат доверие.
	— Хората имат доверие на своя крал — каза тихо Лорана.
	— Майко — започна отново Гилтас. В гласа му се долавяха агония и молба. — Майко, не можете да постъпите така!
	— Сине, ти си кралят на Квалинести. Вече не принадлежиш нито на мен, нито на себе си, а на тях.
	Тя се протегна през масата и улови ръката му.
	— Зная колко трудно е да поемеш отговорността за живота на хиляди. Зная пред какво си изправен. Ще ти се наложи да казваш на онези, които идват при теб в търсене на отговори, че можеш да им предложиш единствено въпроси. Ще трябва да уверяваш отчаяните, че има надежда, даже когато сам чувстваш липсата й в сърцето си. Ще подканяш ужасените да намерят в себе си храброст в моменти, в които вътрешно ще трепериш от страх. Изисква се голям кураж да се изправиш лице в лице с дракона, сине мой, и аз ти се възхищавам заради него, но дори този кураж е нещо незначително в сравнение със силата, която ще се иска от теб, за да поведеш хората си към бъдеще, изтъкано от несигурност и опасности.
	— Ами ако не съм способен на това, Майко? — младият крал беше забравил за присъствието на останалите и сега двамата като че бяха останали съвсем сами. — Ами ако се проваля и проваля тях заедно със себе си?
	— Ще се проваляш, синко. Ще се проваляш отново и отново, както се провалях и аз, когато поставях собствените си желания над нуждите на онези, които водех. Баща ти също провали приятелите си, когато ги изостави, за да последва любовта си към Драконовата повелителка Китиара. — Лорана се усмихна плахо. Очите й блестяха от напиращите сълзи. — Ти си дете на несъвършени родители, сине. Така че ще се препъваш и ще падаш с изранени колене в прахта, както падахме и ние. Но ще се провалиш наистина, единствено ако останеш да лежиш на земята. Ако въпреки всичко се изправиш и продължиш, ще превърнеш провала си в успех.
	Гилтас остана смълчан за дълги мигове, без да изпуска ръката на майка си. Лорана също не го пускаше, знаейки, че когато го направи, то раздялата им ще бъде подпечатана завинаги.
	— Няма да те разочаровам, Майко — каза тихо той. Вдигна ръката й към устните си и я целуна почтително. — Няма да предам паметта на баща си. — Младежът я пусна и се изправи. — Ще си видим утре сутринта. Преди да замина — произнесе твърдо.
	— Да, Гилтас — отговори тя. — Ще те чакам.
	Той кимна. Тези думи щяха да пребъдат във вечността. Бяха благословия и едновременно с това разкъсваха сърцето и не бяха предназначени за ничии други уши.
	— Ако това е всичко, Наместник — каза младият крал, без да го поглежда, — през тази нощ ме очаква още много работа.
	— Разбирам, Ваше величество — отговори Медан. — Оста на да изясним само незначителните подробности. Благодаря ви, че дойдохте.
	— Незначителните подробности — измърмори Гилтас. Той отново погледна майка си. Много добре знаеше какво ще обсъждат всъщност. Той си пое дъх. — В такъв случай, Наместник, ви пожелавам лека нощ. А също късмет на вас и всички останали.
	Медан се изправи на крака. Взе чашата си с елфическо вино и я вдигна.
	— За Негово величество, кралят.
	Елфите издигнаха гласове като един. Гласът на Гръмогранит прогърмя сърдечно и накара наместникът да се присвие и да погледне разтревожено към небето, с надеждата никой от шпионите на Берил да не ги е чул.
	Лорана също вдигна чаша за здравето на сина си. В тона й се долавяха тиха любов и гордост.
	Неспособен да проговори от вълнение, Гилтас кимна от сечено. В този момент не би могъл да изрече и дума. Жена му обви ръка около него. Планшет го следваше плътно. Кралят не разполагаше с друга охрана. Беше направил едва няколко крачки, когато нещо го накара да погледне през рамо. Очите му подириха тези на наместника.
	Медан прочете неизказаното послание в тях, извини се и последва Гилтас през тъмната къща. През целия път до вратата младежът не отрони нито дума. Когато стигнаха до нея, той се обърна с лице към Медан.
	— Знаете какво е намислила майка ми, Наместник.
	— Мисля, че да, Ваше величество.
	— И сте съгласен, че подобна саможертва от нейна страна е необходима? — поиска да узнае едва ли не гневно Гил тас. — Ще й разрешите да премине през всичко това?
	— Ваше величество — отвърна сериозно наместникът, — познавате добре майка си. Смятате ли, че има някакъв начин да я спрете?
	Младежът се втренчи в него, след което избухна в смях. А щом смехът едва ли не стигна до сълзи, замълча, додето отново възвърне самообладанието си.
	Той си пое дълбоко въздух и погледна към Медан:
	— Има шанс да победим Берил, може би дори да я унищожим. Имаме възможността да спрем войските й и да ги принудим да се изтеглят. И това не са празни приказки, нали, Наместник?
	Рицарят се поколеба. Не искаше да предлага надежда там, където по негово мнение такава нямаше. И все пак, кой от тях можеше да твърди със сигурност, че знае какво ги очаква в бъдещето?
	— Има една стара соламнийска поговорка, Ваше величество. Тя гласи, че шансът това да се случи, е горе-долу равен на този луните да паднат от небето. — Той се усмихна. — Както добре знаете, луните _паднаха_ от небето, така че мога само да прибавя — да, имаме шанс. Винаги има шанс.
	— Вярвате или не, Наместник, но ме ободрихте — призна Гилтас и му протегна ръка. — Съжалявам, задето случаят ни направи врагове.
	Медан стисна ръката му и сложи длан върху нея. Подозираше какви страхове се въртяха сега в ума на краля и мълчаливо му поднасяше почитанията си, че не ги изрича гласно. С това само щеше да омаловажи саможертвата на Лорана.
	— Бъдете сигурен, Ваше величество, че задачата да опазя Кралицата майка е свещена за мен — произнесе той. — Най-свещената в живота ми. Кълна се пред вас във възхищението и уважението си към нея, че ще бъда верен на това свое обещание до последния си дъх.
	— Благодаря ви, Наместник — каза тихо Гилтас. — Благо даря.
	Стиснаха си бързо ръцете, след което кралят се отдалечи. За момент Медан остана на вратата, загледан след Гил тас, докато младежът се спускаше по пътеката, огряна в сребристите лъчи на луната. Бъдещето пред Наместника беше мрачно и пусто. Навярно можеше да преброи оставащите си дни живот на пръстите на едната си ръка. Независимо от всичко обаче знаеше, че не би го разменил срещу бъдещето на този младеж.
	Да, Гилтас щеше да живее, ала животът никога вече нямаше да му принадлежи напълно. Ако не го беше грижа за собствения му народ, вероятно нещата биха били по-различни. Само че не беше така и това щеше да го убие.


	25
	Сами заедно

	След още няколко въпроса и едно-две обсъждания на съвсем незначителна тема, командирите най-сетне си заминаха. Медан и Лорана не размениха и дума повече, ала и бездруго не бе необходимо да разговарят помежду си. Гостите си тръгваха един по един и скоро не остана никой, освен тях двамата, бяха съвсем сами. Заедно.
	Сами заедно. Медан се замисли над този израз. Сякаш в него се съдържаше описанието на всичко, което двама души — можеха да бъдат един за друг. Сами. Заедно. Понеже, въпреки че мечтите и тайните на сърцата ни биха могли да бъдат произнесени, думите са лоши помощници. Думите никога не могат да кажат онова, което искаме да кажат, защото са непохватни, заекващи и винаги чупят най-хубавия ни порцелан. Най-доброто, на което човек може да се надява, е да открие някой, който да крачи редом с него в мълчание, тъй като сърцето общува най-леко, щом не се опитва да говори.
	Двамата стояха в градината под сребристите нощни лъчи на луната, която изглеждаше бледа и странна като призрак.
	— Сега вече Берил наистина ще дойде в Квалиност — произнесе удовлетворено Медан. — Не вярвам да пропусне възможността да види как Златният генерал, победил Царица Такхизис, се свива от ужас пред Нейно разплуто величество. Ще дадем на драконесата онова, което иска. Представлението ще бъде от класа.
	— Така е — съгласи се тя. — Имам няколко идеи по въпроса. Споменах ви за тях по-рано тази вечер. — Тя хвърли към градината поглед, изпълнен със съжаление. Тук е толкова красиво, че ще бъде срамота да си тръгнем, но онова, което искам да ви покажа, е най-добре да бъде видяно под прикритието на мрака. Ще ме придружите ли до Квалиност, Наместник?
	— На вашите заповеди, мадам — отвърна той. — Пътят е дълъг и може да бъде опасен. Кой знае дали наоколо не се спотайват убийците на Берил. Предлагам да вземем коне.
	Яздеха в огряната от луната нощ и разговаряха за драконите.
	— Говори се, че Златният генерал никога не е изпитвал драконов страх — говореше Медан, гледайки я с възхищение. Макар да твърдеше, че не се е качвала на седлото от години, Лорана яздеше отлично.
	Тя се разсмя печално и поклати глава.
	— Онези, които твърдят подобно нещо, явно никога не са ме познавали. Драконовият страх е ужасно нещо. Няма начин да му се изплъзнеш.
	— Но как сте успявали да се справите с него? — попита той. — Понеже със сигурност сте се сражавали срещу дракони, и то добре.
	— Боях се толкова силно, че страхът оживяваше в мен — отвърна тя, като говореше тихо, загледана в нощта. — Усещах пулса му в себе си, сякаш в гърдите ми бе прораснало второ сърце, което обаче не беше мое, защото винаги успяваше да спре дъха ми.
	За момент Лорана замълча, като че разговаряше с гласовете на миналото. Наместникът отдавна не се бе сещал за тези гласове, но много добре си спомняше замайващата им сила, така че се въздържа от коментар.
	— В началото смятах, че никога не бих могла да продължа напред. Твърде много се страхувах. Сетне обаче един мъдрец — името му беше Елистан — ме научи, че не бива да се страхувам от смъртта. Тя е неминуема, част от живота. И идва за всички ни — човеци, елфи, дори и за драконите. Побеждаваме я само когато живеем, като вършим нещо, което ще продължи да пази спомена за нас и след като си отидем. Най-много се страхувам от самия страх, Наместник. Така и не успях да го преодолея, така че ми се налага да се боря с него постоянно.
	Яздеха мълчаливо; сами, заедно. Сетне тя добави:
	— Бих искала да ви благодаря, задето не се опитахте да ме разубедите от решението, което взех. Това е истински комплимент за мен.
	Той сведе глава, но не отговори. Лорана имаше още за казване и в този момент обмислеше как да го изрази.
	— Ще използвам тази възможност, за да се отплатя. — Кралицата вече не говореше с него. Може би думите й бяха насочени към гласовете на отминалото. — Бях техен генерал и водач, но ги напуснах. Изоставих ги. Войната на Копието беше критичният момент. Войниците търсеха в мен напътствия, а аз ги оставих на произвола на съдбата.
	— Били сте изправена пред избора между любовта и дълга и сте избрали любовта. Зная какво значи това — изрече той, като хвърли поглед към трепетликите, през които яздеха.
	— Не, Наместник — отвърна тя. — Вие избрахте дълга си към онова, което обичате. Има разлика.
	— В началото, може би — каза той. — В края — не.
	Лорана го погледна усмихнато.
	Вече наближаваха Квалиност. Градът изглеждаше празен и изоставен. Медан дръпна юздите на коня си.
	— Накъде отиваме, мадам? Не бива да яздим открито през улиците. Някой може да ни види.
	— Отиваме в Кулата на Слънцето — отговори тя. — Съществена част от моя план зависи от онова, което е в нея. Поглеждате ме със съмнение, Наместник. Доверете ми се. — Усмивката й беше станала дяволита. Той й помогна да слезе от седлото. — Не мога да ви обещая, че луната ще падне от небето, но ще ви предложа една звезда.
	Улиците на столицата бяха пусти и безлюдни. Двамата се придържаха към плътните сенки край сградите, понеже, макар небето да изглеждаше празно, все пак чувстваха присъствието на невидимите наблюдатели някъде там горе. И бездруго не биха могли да видят драконите в лунната светлина и предутринната мъгла, която се надигаше откъм реката и почти любовно обгръщаше стволовете на трепетликите.
	Ранната утрин беше зловещо тиха. Животните се бяха изпокрили, птиците се спотайваха в короните на дърветата. Във въздуха се носеше мирисът на изгоряло, мирисът на дракони и смърт, пред които всичко живо бягаше и търсеше закрила.
	— Или поне онези с достатъчно разум — измърмори сам на себе си Медан. — Чак тогава идваме ние.
	Тишината беше толкова дълбока, че му се струваше, че ако се вслуша, ще успее да чуе биещите сърца на потърсилите закрила в околните къщи. Сърца, биещи спокойно, бързо или изплашено. Представяше си как в тъмнината любовници или приятели стояха мълчаливо и в очакване, без да говорят помежду си, понеже тишината сама по себе си изказваше онова, което думите така или иначе не можеха да предадат.
	Двамата достигнаха Кулата на Слънцето точно по времето, когато луната се скриваше. Кулата се намираше в далечния източен край на града и красеше най-високия хълм. От нея се откриваше невероятна гледка. Беше изградена от полирано злато, което пламваше като второ слънце, щом лъчите на истинското светило го погалеха рано сутрин и го облееха в огъня на топлината, живота и радостта от новия ден. Тъй ярко отразяваше светлината това злато, че очите ти се присвиваха заслепено. Понякога, когато я доближаваше през деня, Медан се принуждаваше да отвърне очи, за да не изгуби зрението си.
	А нощем повърхността на кулата отразяваше звездите, така че бе трудно да я отличиш от фона на обсипаното с хиляди светлини черно небе.
	Влязоха в нея през широкото преддверие, което никога не се заключваше и се насочиха към главната зала. За да осветяват пътя си, Лорана беше взела малък фенер. Факлите биха били твърди ярки, а светлината им — лесно забележима за всеки, който държеше града под око.
	Медан бе идвал в кулата по различни официални поводи и красотата й всякога успяваше да го впечатли. Издигаше се на стотици стъпки височина и имаше един централен заострен връх, плюс още два странични. Застанал в залата, човек можеше да вдигне очи и погледът му да стигне чак догоре, до прекрасната мозайка на тавана. Спираловидно разположените прозорци улавяха светлината така, че тя се съсредоточаваше върху централната трибуна в центъра на залата.
	Точно в този момент все още беше прекалено тъмно, за да разгледа добре мозайката, изобразяваща небето денем и небето нощем. По този начин народът на Квалинести искаше да изрази символичната си връзка със своите братовчеди от Силванести. Създателят на мозайката оптимистично бе решил да раздели нощното и дневното небе с дъга. В случая обаче, по-подходяща би била назъбена мълния.
	— Може би това е причината — каза тихо Лорана и също погледна към мозайката, която все още се криеше в мрак и сенки. — Може би жертвата на елфите от Квалинести ще помогне да бъдат положени основите на начало, което най-сетне ще събере в едно разделените ни народи.
	Медан много лесно можеше да отвърне, че причините за унищожението на Квалинести нямаха нищо общо с новото начало. Причините се таяха в злината и отвратителните помисли и произлизаха от омразата, изпитвана от създание, което не можеше да създава и затова разрушаваше, което жадуваше единствено да притежава и заграбва.
	Реши да запази тези мисли за себе си. Ако думите й я успокояваха, нямаше нищо против да не разваля магията им. А дали пък, в края на краищата, мислите им не бяха двете страни на една и съща монета — страната на светлината и страната на мрака?
	Лорана поведе Медан по стълбище, водещо до балкона над главната зала. По стената на закривения коридор една след друга следваха врати, изработени от сребро и злато. Докато ги подминаваха, кралицата внимателно ги броеше. Когато стигнаха до седмата, броена от която и да е посока, тя извади един ключ от синята кадифена торбичка, прикрепена към китката й. Ключът също бе направен от сребро и злато. Седмата врата беше декорирана с образа на трепетлика, разперила клони към слънцето. Колкото и да търсеше обаче, Медан не виждаше никъде ключалка.
	— Зная какво има в тази стая — каза той. — Кралската съкровищница. — Той сложи ръка на нейната, за да й попречи да отвори вратата. — Сигурна ли сте, че искате да ми я покажете, мадам? Вътре има тайни, пазени от елфите в продължение на хиляди години. Може би няма да е много мъдро да ги разкривате, дори и при тези обстоятелства.
	— В такъв случай ще бъдем като скъперника, който пази парите си за черни дни, но постепенно умира от глад. Нали не искате да оставя скрито онова, което би могло да ни спаси? — попита Лорана.
	— Благодаря за доверието, което ми оказвате, мадам — поклони се той.
	Лорана преброи седем от клоните от началото на стъблото на трепетликата, преброи още седем листа, от растящите на седмия клон и докосна последното с ключа.
	Вратата не се отвори. Просто изчезна.
	Медан се вторачи към огромната зала, която пазеше богатствата на елфическото кралство Квалинести. А щом кралицата издигна фенера, гледката се оказа даже по-ослепителна, отколкото наместникът очакваше. Подът беше покрит със сандъци, пълни със стоманени, златни и сребърни монети. Покрай стените бяха подредени прекрасни оръжия. Имаше цели бъчви със скъпоценни камъни и перли. Кралските бижута — короните, скиптрите и диадемите, наметките, обсипани с тежки рубини, диаманти и смарагди — бяха разположени върху специални кадифени поставки.
	— Не мърдайте, Наместник — предупреди го Лорана.
	Медан не възнамеряваше да го прави. Просто стоеше като вкаменен на прага на вратата. Той се озърна вбесено. Сетне, с нарастваща ярост, погледна и нея.
	— Говорите за скъперниците, мадам — показа съкровищата той, а харчите живота на собствените си поданици, въпреки че разполагате с достатъчно злато, за да купите всеки наемник в Ансалон!
	— Някога, много отдавна, в дните на Кит-Канан, това богатство ни принадлежеше — отвърна Лорана. — Сега ни е останал просто споменът за него.
	Още докато тя произнасяше последните думи, Медан разбра. В същия миг погледът му проникна през илюзията и съзря реалността.
	Точно пред краката му зееше огромна дупка. Право към чернотата в нея водеше вита стълба, издълбана в скалата. Всеки, който не бе запознат с тайните на стаята, едва ли щеше да направи и две стъпки през фалшивия под, преди да полети в ръцете на смъртта.
	Единствената светлина, с която разполагаха, идваше от малкия фенер и Медан последва Лорана надолу по стълбите под потрепващия му светлик. На дъното на ямата лежеше истинското богатство на Квалиност: един-единствен сандък с няколко торби стоманени монети. Имаше още няколко други сандъка, но с отворени капаци. Понастоящем в тях живееха единствено мишките и паяците. Оръжията, украсяващи стените, отдавна бяха изнесени. Всички, с изключение на едно. Погледът на Медан се спря на една пехотинска пика. Светлината на фенера се отрази в нея и я накара да засияе в сребристо, подобно на отдавна изчезналата Солинари.
	— Драконово копие — произнесе със страхопочитание наместникът. — Никога не съм виждал такова, но бих го познал навсякъде.
	Лорана погледна към копието с тиха гордост.
	— Искам да го вземете — обърна се към Медан тя. — Сега разбирате ли каква е идеята ми?
	— Може би разбирам — отговори той бавно. Не можеше да откъсне възхитения си взор от копието. — Може би вече започвам да разбирам.
	— Иска ми се да ви кажа, че е свързано с някакво героично събитие от минало — продължи тя, — но дори и да е така, никога няма да научим какво е то. Танис получи копието малко, след като се оженихме. Донесе му го една жена. Заяви, че са го намерили сред вещите на съпруга й след смъртта му. Беше се грижил добре за него и в предсмъртната си бележка пишеше, че би искал копието да стане притежание на някой, който разбира истинската му стойност. Жената знаеше, че съпругът й се е сражавал във войната, но твърдеше, че никога не е говорил пред нея за подвизите, които е извършил. Просто казвал, че е изпълнил дълга си, както и всички други. И че не бил извършил нищо особено.
	— И все пак, доколкото си спомням, са позволявали само на прославени и доказали се войни да носят драконово копие — каза Медан.
	— Самата аз го познавах, Наместник. Спомних си кой е. Не, не лично него, но си спомних за всички онези, които се присъединиха към делото ни и така и не бяха обезсмъртени в песни, нито им бяха издигнати гробници или статуи. След войната тези хора отново се върнаха към стария си начин на живот, пак се превърнаха в касапи, шивачки, земеделци и пастири. Онова, което сториха, го сториха без причина, просто защото вярваха, че така повелява дългът им. Помислих си, че би било уместно да използваме това копие… Колкото до другите оръжия, които се пазеха тук, изпратих част от тях заедно със заминаващите, но повечето получиха останалите в столицата. В това ковчеже — Лорана прокара ръка над една съвсем обикновена наглед кутия от палисандър — са истински ценните бижута с голяма сантиментална стойност. Ще останат тук, защото представляват отминалото и неговата слава. Ако отново дойдат мирни времена, ще ги открият. Ако пък дойдат дни, в които вече никой няма да си спомня за елфите, бижутата и скъпоценностите ще напомнят на онзи, който ги намери, за мечтите ни.
	Тя обърна гръб на кутията от палисандър и положи длан върху един дървесен клон. Медан си помисли, че е доста странно в помещението да се пази клон от дърво. Тя коленичи до него, посегна и отстрани една малка дървена част, която дотогава бе стояла съвсем незабележимо в средата на клона. Чак сега наместникът си даде сметка, че клонът е разцепен на две по дължината си и е превърнат в кутия. Лорана вдигна капака й.
	Във вътрешността лежеше меч. Оръжието беше огромно — широко и предназначено за употреба с две ръце — и навярно изискваше невероятна сила, даже за да бъде повдигнато. Острието бе изработено от блестяща стомана, по чиято повърхност не се забелязваше и най-малкото петънце, нащърбеност или драскотина. Самият меч обаче, изглеждаше простичко направен, без каквито и да е орнаментации, които по правило хвърлят аматьорите във възторг и са така ненавиждани от всички ветерани. Имаше една-единствена декорация — голям колкото мъжки пестник звездообразен сапфир, инкрустиран в топката на дръжката.
	Мечът беше прекрасен, но с особена, смъртоносна красота. Медан протегна ръка с копнеж, но се възпря.
	— Вземете го, Наместник — каза Лорана. — Мечът е ваш.
	Медан стисна дръжката и измъкна оръжието от кутията. Замахна, за да провери баланса му. Мечът сякаш беше направен за него. Изненадващо, но бе така добре изработен, че тежестта му почти не се усещаше и можеше да го държи с лекота.
	— Нарича се Изгубена звезда — каза Лорана. — Бил е изработен специално за елфическия паладин Калит Райън, който повел в сражение елфите по време на първата от Драконовите войни.
	— Откъде е получил името си мечът?
	— Легендата гласи, че когато ковачът дал оръжието на Калит Райън, му разказал следната история. Докато работел над меча, ковачът съзрял звезда, проблясваща в небесата. А на следващата сутрин, когато дошъл да довърши работата си, видял, че сред жарта в огнището лежи този звездовиден сапфир. Приел появата му за знак от боговете и решил да го вгради в дръжката на оръжието. Райън нарекъл меча Изгубена звезда и с негова помощ успял да посече великия червен дракон Огнезъб по време на битка, която се оказала и последна за него, понеже също паднал в нея. Твърди се, че мечът е вълшебен.
	Медан се намръщи и подаде оръжието обратно на Лорана.
	— Благодаря ви, мадам, но предпочитам да си опитам късмета с обикновен меч, направен от обикновена стомана. Не ми трябва оръжие, което посред разгара на сражението започва да си тананика някоя елфическа детска песничка или превръща и себе си и мен в двойка змии. Подобни злощастни събития обикновено не се отразяват добре на концентрацията ми.
	— Мечът няма да запее, Наместник, имате думата ми — отвърна през смях тя. — Изслушайте ме, преди да се откажете от него. Твърди се, че онези, които погледнат в Изгубена звезда в момент, в който светлината се отразява в него, не могат да откъснат очи, нито са способни да направят друго, освен да се взират като приковани.
	— Това е дори по-лошо — отговори нетърпеливо той. — Никак няма да ми е приятно, ако изведнъж се влюбя в собствения си меч.
	— Не вие, Наместник. Драконът. И макар да ви давам копието, не вие ще се биете с него, а аз.
	— Разбирам. — Медан потъна в размисъл. Отново взе меча и го огледа с новопридобито уважение.
	— Тази вечер, докато отивах към събирането в градината ви, се сетих за меча и неговата история и осъзнах как бихме могли да го използваме.
	— Да го използваме?! Та той ще наклони везните в наша полза! — възкликна наместникът.
	Откачи копието от стената и се взря в него. Беше висок мъж, но независимо от това, копието беше по-високо от него с близо две стъпки.
	— Но виждам една пречка. Ще бъде доста трудно да го скрием от очите на Берил. Доколкото си спомням, драконите са особено чувствителни към Магията на тези оръжия.
	— Тогава няма да го крием — отвърна Лорана. — Както сам подчертахте, тя ще долови магията му безпогрешно. Ще го държим пред нея, така че веднага да го забележи.
	— Мадам? — погледна я недоверчиво той.
	— Вашият дар за драконесата, Наместник. Могъщ магически артефакт направо от Четвъртата епоха.
	Медан се поклони.
	— Моите уважения към мъдростта на Златния генерал.
	— Както се уговорихме, ще демонстрирате, че сте ме заловили на върха на Кулата. После ще й покажете драконовото копие и ще й го предложите като подарък. Ако се опита да вземе оръжието…
	— А тя ще го направи — прекъсна я мрачно наместникът. — Жадува за магия, както пияницата — за бутилка джуджешка ракия.
	— Когато вземе копието — поправи се Лорана, — то — бидейки предмет, изкован от магията на светлината — ще запрати парализиращ шок през цялото й тяло. Точно тогава ще вдигнете меча и ще го задържите пред очите й. Мечът ще я замае, обездвижи и остави напълно беззащитна. Докато драконесата се взира хипнотизирано в меча, аз ще взема от нея копието и ще го забия през челюстите в гърлото й. Имам определени умения в употребата му — прибави с внезапна скромност.
	Медан кимаше ентусиазирано.
	— Планът ви е отличен, генерале. Без съмнение ще имаме успех. Вече започвам да вярвам, че в края на краищата може и да доживея отново да се разхождам в градината си.
	— Надявам се, Наместник — каза тя и му протегна ръката си. — В противен случай ще ми липсвате.
	— Както и вие на мен — отговори той, като взе ръката й и я целуна с уважение.
	Изкачиха се обратно по стълбите, оставяйки съкровищницата в ръцете на закрилящата я илюзия. Когато стигнаха вратата, Лорана се обърна и хвърли кадифената торбичка с ключа в нея във вътрешността на помещението. Чуха как ключът приглушено издрънча някъде долу.
	— Сега единственият ключ е в сина ми — каза тихо тя.


	26
	Наказание за измяна

	Драконът Келендрос, известен на по-низшите създания из Крин под обикновеното име Ские, се намираше в настоящето си леговище, разположено близо до билото на един от по-малките върхове на планините Вингаард. За разлика от повелителите дракони Малистрикс и Самур, Ские имаше множество леговища и всичките до едно бяха великолепни, но все пак никое не беше негов дом.
	Той беше огромен син дракон, най-големият от своя вид и считан за нещо като отклонение от нормата. Докато обичайният размер за сините дракони беше някъде около четирийсет стъпки дължина, през годините Ские продължаваше да расте, додето най-сетне не достигна впечатляващите триста стъпки, като се започнеше от масивната глава и се свършеше с помитащата опашка. Освен това сините му люспи не бяха със съвсем същия оттенък, както на останалите дракони. Някога цветът им се бе доближавал по-скоро до сапфиреното, ала през последните години наситеното синьо беше преминало в тъмносиньо, сякаш по някакъв начин Ские се бе сдобил с фино покритие от прах. Драконът беше наясно, че очевидната промяна предизвиква приказки сред по-дребните сини на служба при него. Знаеше също и че го считат за нещо като мутант, изрод, и макар да му отстъпваха първенството, дълбоко в себе си се чувстваха по-добри дракони в сравнение с него.
	Мнението им не го интересуваше. Не го интересуваше и къде живее и по правило рядко се задържаше дълго на едно и също място. Винаги беше в движение и често се местеше от един огромен, криволичещ тунел, прокопан през чудовищните недра на планината, в друг — без да излага дори пред себе си каквато и да е разумна причина за това.
	Обикновеният човек би се лутал цяла година из грамадния лабиринт, без да открие изход за навън. Съкровищата на дракона бяха струпани именно тук. А налозите се стичаха в лапите му като непресъхващ поток, понеже Ские беше признатият властелин на богатия господарски град Палантас.
	В действителност съкровищата не го интересуваха. Какво полза можеше да има от някакви си стоманени монети? Дори и всичките богатства на света да започнеха да се стичат към леговището му — стомана, злато, сребро и скъпоценности, пак не биха му стигнали, за да купи онова, което искаше най-много. И даже собствените му магически способности — необяснимо отслабващи, ала все така страховити — не биха могли да му дарят жадуваното.
	По-слабите дракони, като например синият Смолт, новият му помощник, биха пирували в удоволствието да водят жалкия си презрян живот сред толкова съкровища, но самият Ские не виждаше полза от парите. Никога не ги поглеждаше и не желаеше да слуша донесенията за тях. Вместо това бродеше из галериите на подземния си дворец, докато не му омръзнеше самата гледка на безкрайните коридори. Сетне отлиташе към следващото си леговище, прекарваше известно време в него и отново сменяше дома си.
	От нощта на магическата буря над Ансалон Ские беше сменил леговището си четири пъти. В тази буря драконът бе чул глас — глас, който му се бе сторил познат. И тъй като оттогава гласът не му проговори повече, драконът го търсеше неуморно и гневно. Бяха го изиграли. Бяха го предали. И виновникът беше именно притежателят на този глас. Ские не криеше яростта си и постоянно говореше за нея на своите любимци, знаейки, че рано или късно думите му ще достигнат до подходящите уши и все някой ще се появи, за да се опита да го успокои.
	— Ще бъде добре за нея, ако дойде да ме предразположи — тътнеше той пред Смолт. — Ще бъде най-добре, ако ми даде онова, което искам. До този момент сдържах гнева си, както се бяхме разбрали. До този момент й позволявах да води детинската си игра на завоевания. Но още не съм получил своята отплата и чакането започва да ми омръзва. Ако не ми даде онова, което заслужавам, което ми беше обещано, ще сложа край на тази нейна игра, ще преобърна дъската и ще премажа всички фигури, било то пешки или Мрачни рицари.
	Ские беше в течение с придвижването на Мина, понеже някои от собствените му сини дракони също бяха участвали в прехвърлянето на войните й до Нощлунд. Ето защо никак не беше изненадан, когато Смолт дойде при него и го осведоми, че Мина иска двамата да се срещнат.
	— Как се изказа тя за мен? — попита чудовищният син дракон. — Какви бяха думите й?
	— Изказа се с голям респект, о, Буря над Ансалон — отвърна Смолт. — Каза, че оставя на вас да определите часа и мястото на срещата и че ще се постарае да дойде, когато ви е удобно, макар това да значи, че трябва да остави армията си в критичен за нея момент. Въпреки това счита срещата с вас за особено важна. Цени ви и със съжаление е научила, че сте раздразнен и недоволен от настоящото положение на нещата. Сигурна е, че неразбирателството помежду ви ще бъде изгладено, ако само получи възможност да поговори с вас.
	Ские изръмжа. Звукът разтърси огромното му тяло. Беше много пъти по-голям от малкия син дракон с искрящи сапфирени люспи, който смирено пълзеше пред него с ниско спуснати криле и покорно подвита опашка.
	— С други думи и ти, както другите, си се поддал на обаянието й, Смолт. Не си прави труда да го отричаш.
	— Не го отричам, о, Буря над Ансалон — отвърна синият дракон, а в очите му се забелязваше необичайно предизвикателен блясък. — Тя е покорила Силваност. Елфите са паднали под ударите й. Лорд Таргон е направил опит да я погуби, но вместо това сам е бил посечен от ръката й. Сега тя е водачът на Мрачните рицари на Нерака. Войниците й са в Нощлунд и обсъждат плановете си за обсада над Солантъс.
	— Солантъс? — изръмжа още веднъж Ские.
	Опашката на Смолт помръдна изнервено. Рядко е добре да ти бъде известно нещо, което господарят ти не знае.
	— Без съмнение планира да го обсъдите — заекна той, — което вероятно е още една причина, поради която иска среща с вас, о, Буря над…
	— Престани с дрънканиците, Смолт — отсече Ские. — Вън.
	— Относно срещата? — поиска да узнае малкият дракон.
	— Кажи й да дойде при източния вход на това леговище — отвърна начумерено Ские. — Може да го стори, когато намери за добре. — А сега ме остави на мира.
	Смолт се подчини с радост.
	Ские не даваше и пет пари за Солантъс. Дори се наложи да помисли сериозно, преди да си спомни къде се намира проклетата дупка, а щом го стори, се запита дали пък войските му не бяха покорили града още преди време. Може пък да беше някой друг от градовете на човеците. Не знаеше и не го беше грижа, или поне не го бе интересувало до този момент. Атаката срещу Солантъс би била поредният пример за пренебрежението на Мина към него, за липсата й на уважение. Действията й приличаха на преднамерено предизвикателство. Сякаш искаше да му покаже, че е заменим, че е безполезен.
	Сега вече Ские почувства гняв и въпреки отчаяните си опити да го потуши — страх. Познаваше я отдавна, познаваше отмъстителността й и не се съмняваше в силата на яростта й. Никога дотогава не я беше насочвала срещу него, досега той бе неин любимец. Но сетне бе допуснал грешка, а сега щеше да си плати.
	Страхът усилваше гнева му. Нарочно беше избрал входа на леговището си като място за срещата, понеже по този начин щеше да държи всичко под око. Нямаше никакво намерение да бъде уловен в капан дълбоко под земята. Щом Смолт се скри, Ские отново започна да крачи наоколо и да чака.


	Слепият просяк беше достигнал целта си. Той опипа мястото край себе си с тоягата, докато не откри един голям камък, след което се настани на него, за да си почине и обмисли какво да прави. Тъй като не можеше да вижда, не би могъл да каже със сигурност и къде точно се намираше. От разговорите си с хората по пътя, знаеше, че е някъде в Соламния, в полите на планините Вингаард. Все пак не му беше необходимо да знае с абсолютна точност къде е, понеже не следваше път или карта. Вместо това вървеше натам, накъдето го водеше вътрешното чувство и благодарение на него се беше озовал тук. Фактът, че знаеше названието на местността, просто затвърждаваше подозрението, че инстинктът не го лъже.
	От нощта на магическата буря — същата буря, която го провали жестоко наранен от небето над Нерака, запращайки го към острите скали долу — сребърният дракон Огледало беше изминал огромно разстояние, приел формата на човек. Дълго бе лежал сред скалите, замаян, заслепен и окървавен, додето един безсмъртен глас не запя Песента на смъртта, изпълвайки го със страх и ужас.
	Безцелното му скиталчество след онази нощ го бе отвело при Мина. От разговора си с нея Огледало беше научил, че тогава е чул именно нейния глас.
	Гласът й му бе разкрил истина, която сребърният дракон и досега отказваше да приеме. Това бе и причината Властелинът на бурята да стовари гнева си върху му. В този момент, лишен от зрение, Огледало ясно си даваше сметка, че макар и ограбен от способността да вижда, може би единствен от всички живи на този свят съзира действителността най-ясно. Беше разпознал гласа, но все още не разбираше причината за появата му. Ето защо бе поел на път. За да я открие. Необходимостта да се придвижва по-лесно го бе принудила да приеме формата на човек. Защото слепият дракон не смее да лети, но слепият човек все пак би могъл да ходи.
	Уловен в капана на това крехко тяло, Огледало се чувстваше безпомощен и отчаяно осъзнаваше, че отговорите непрестанно му се изплъзват, понеже всичко, което гласът правеше, бе да му шепне безспир, да му се подиграва, да подхранва страховете му, пеейки за ужасните събития, случващи се по света: падането на Силванести, гибелната опасност за Квалиност, унищожението на Цитаделата на светлината, стичането на мъртвите към Нощлунд. Това беше неговото наказание. И въпреки че не виждаше, го караха да съзира съвсем ясно как всички обичани от него умират. Как протягат ръце и търсят закрила, а той не може да стори нищо, за да им се притече на помощ.
	Гласът се опитваше да го потопи в отчаяние и почти бе успял. Огледало крачеше, препъваше се, почукваше с тояжката си, а когато стигнеше до място, където тя не докосваше нищо пред нозете му, често се питаше дали няма да бъде по-добре, ако направи онази последна стъпка, за да го обгърне вечната тишина, за да го остави гласът на мира. В такива мигове вечният мрак на смъртта му се струваше за предпочитане пред онзи, в който бе принуден да живее.
	Търсенето му на някой, който също е чул гласа и е разбрал значението на древните му думи, оставаха напразни. Така и не бе успял да открие други сребърни дракони. Бяха избягали, изчезнали. Това му подсказваше, че не е бил единственият, разпознал гласа, но и не беше от голяма полза, когато си съвсем сам на света — сляп дракон в човешка форма — и не можеш да сториш абсолютно нищо. В този час на отчаяние, в Огледало се зароди мрачна решителност. Само един друг дракон със сигурност знаеше истината и вероятно би се съгласил да я сподели. Ала драконът не беше приятел, а отдавнашен негов враг.
	Само Ские, чудовищният син дракон, не се бе появил над Крин като новодошъл, подобно на Малис и останалите й себеподобни, и се подвизаваше из света от години насам. Вярно, че след Войната с Хаос се бе променил много. Беше израснал повече, отколкото за който и да е от сините се предполагаше, че някога трябва да израсте. Палантас бе паднал под ноктите му и в момента Мрачните рицари го управляваха от негово име. А великите драконеси — червената Малистрикс и зелената Берил — неохотно му бяха отдали заслужено уважение. От всичко, което се говореше за Ские, Огледало не бе повярвал единствено на слуховете, че подобно на драконесите, синият дракон се е обърнал срещу собствения си вид.
	Огледало беше готов да заложи живота си, че това е чиста измислица.
	Така че сребърният дракон напусна Утеха в търсене на Ские, неговия враг, а за очи използваше вътрешния си взор, който неотклонно го водеше по правилния път. В крайна сметка бе достигнал до подножието на едно от леговищата на синия дракон. Не можеше да види входа на пещерата, но чуваше как грамадният й обитател снове из нея. Усещаше как земята се поклаща при всяка стъпка на Ские, а планината стене под удара на помитащата му опашка. Долавяше електричеството във въздуха и парещия дъх на дракона.
	Почина си в продължение на няколко часа, след което, щом почувства, че силите му са се възвърнали, започна да се изкачва. От собствен опит знаеше, че Ские навярно е направил достатъчно входове и изходи, водещи към вътрешността на леговището. Просто трябваше да открие някой от тях.


	Ские наблюдаваше девойката от расата на човеците пред себе си с едва прикрито презрение. Тайната му надежда, че в нейно лице ще открие жена, на която отново да служи, почти веднага се беше изпарила. Никой не можеше да замени неговата Китиара. Не долавяше нито нейната гореща кръв, нито несдържаната й страст, нито любовта й към сраженията заради чистото предизвикателство или желанието да надхитриш смъртта. Момичето пред него се различаваше от Китиара така, както ледената планина не може да се сравнява с пенливите вълни на океана, които бурята разбива в крайбрежни скали.
	За момент Ские дори се изкуши да каже на девойчето да се маха и да изпрати някой възрастен, който да води преговорите от нейно име, ала от докладите на шпионите си знаеше, че именно тя е успяла да обърка плановете на Соламнийците при Санкшън, свалила е щита над Силванести и е пряко отговорна за смъртта на благополучно забравения лорд Таргон.
	Мина стоеше пред него, без да проявява признаци на страх, без дори да показва, че е впечатлена, въпреки че можеше с лекота да прекърши крехкото й тяло, само като сключеше челюстите си около него. Дори зъбите му бяха по-големи от нея.
	— Значи ти си Лечителката, Вестителката на Смъртта, Покорителката на елфите — изръмжа той.
	— Не — отвърна тя. — Аз съм Мина.
	Докато говореше, момичето вдигна поглед и срещна неговия. Драконът се втренчи в очите с цвят на кехлибар и съзря собственото си отражение в тях. Отражението му беше умалено, незначително, не на дракон, а на обикновен гущер. Почувства смущение. Нещо в гърлото му заклокочи. Ские издигна шия и разтърси чудовищното си тяло така, че планината под тях потрепери, сякаш за да го увери в собствената му сила и мощ. Независимо от всичко обаче, образът му в кехлибарените очи си оставаше смешно малък.
	— Единият, Който Лекува, Единият, Който Носи Смърт и Който Покорява, това е Единият Бог — продължи Мина. — Единият Бог, комуто служа. Комуто и двамата служим.
	— Наистина му служих — каза Ские със зъл поглед. — Служих му добре и вярно. И очаквах наградата си.
	— Получи я. Беше ти дадено разрешение да навлезеш в Сивотата, за да я потърсиш. Но ако търсенето ти е останало напразно, вината не е в Единия Бог — сви рамене Мина с лека усмивка. — Отказваш се прекалено лесно, Ские. Сивотата е огромно измерение. Едва ли си успял да надникнеш навсякъде. А и в края на краищата почувства присъствието на духа й…
	— Така ли е наистина? — Драконът сведе глава, за да се втренчи директно в кехлибарените й очи. Надяваше се, че по този начин отражението му ще нарасне, ала за негова изненада това не се случи. Чувстваше едновременно раздразнение и гняв. — Или беше просто номер, за да ме премахнете от пътя си, да ограбите от мен спечеленото с толкова труд?
	Той се приближи още по-близо до нея и издиша облак сяра.
	— Преди два века ме взеха от родния ми свят и тайно ме доведоха в Крин. В замяна на услугите ми получих уверението, че един ден ще владея над този свят. Подчинявах се на заповедите, които ми даваха. Пътувах през Порталите. Изпълнявах ролята на съгледвач. И се готвех да получа отплатата си. Време е да се изпълни уреченото. Преди трийсет и осем години можех да се възцаря, но тогава ми казаха, че моментът не е назрял… Сетне дойде великата Малис и братовчедите ми, а аз отново предявих правата си. Тогава можех и да успея да ги спра. Можех да ги сплаша и да ги накарам да ми се поклонят. Но отново ми казахте, че не му е времето. Ето че Берил и Малистрикс придобиха могъществото си, като се хранеха с онези като мен…
	— _Не_ като теб — поправи го внимателно Мина.
	— Като мен! — протътна гласът на Ские. Гневът му се превръщаше в необуздана ярост. Отражението му си оставаше все така малко и незначително. — В продължение на двеста години живях сред сините дракони, сражавах се рамо до рамо с тях. Чувствам ги по-близки от онези големи, разплути червеи, които разделиха помежду си най-хубавите парчета и стават все по-силни. Проклет да съм, задето се съгласих на онзи пакт и… и се излъгах да навляза в Сивото като някакъв глупак… Твърдя, че бях измамен! — изръмжа той. — Твърдя, че с мен се подиграха! Китиара не е в Сивото. Никога не е била там. Отпратиха ме, за да може друг да управлява вместо мен. Кой е този друг? Ти ли, момиче? Може би Малис? Да не би да е сключено друго тайно съглашение? Това е причината, поради която се върнах — очевидно далеч преди очакваното. Но първото, което чувам, е, че се каниш да тръгнеш на поход срещу Солантъс.
	Мина мълчеше и като че внимателно обмисляше нещо.
	Ские се помести и люшна опашката си така, че тя се стовари в стената на леговището, запращайки дълбоки тръпки през недрата на планината. Въпреки че земята се разтресе под краката й, Мина оставаше безучастна. Сега тя се втренчи немигащо право в очите му.
	— Единият Бог не ти дължи нищо.
	Ские ядно си пое дъх. Между зъбите му изпращя мълния, а във въздуха се разнесе острият мирис на озон. Атмосферата се нажежаваше. Нископодстриганата червена коса на Мина се наежи като козината на готова за скок пантера. Тя пренебрегна очевидния му гняв и спокойно продължи:
	— В мига, в който пренебрегна задълженията си, ти пристъпи дадената клетва за вярност пред Единия Бог, на когото дължиш всичко. Отдаде любовта и лоялността си на една смъртна жена и изгуби правото си да властваш над Крин. Да владееш света? — Тя го изгледа студено и насмешливо. — Не си достоен да управляваш и купчина оборски тор! Услугите ти повече не са необходими. Онези, които служиха на теб, вече ще служат на мен. А колкото до безценната ти Китиара, никога няма да я откриеш. Отдавна вече не можеш да я достигнеш. Така или иначе винаги си го знаел, нали, Ские?
	Очите й продължаваха да го гледат немигащо. Драконът откри, че са го уловили в себе си. Опита да помръдне, да се освободи, ала очите не го пускаха, а кехлибарът им започваше да се втвърдява наоколо му.
	— Отказваше да го признаеш — подхвана отново Мина. Гласът й дълбаеше безмилостно в плътта под люспите му. — Защо не се върнеш в Сивотата, Ские? Защо отново не отидеш да търсиш своята Китиара? Можеш да го направиш по всяко време, знаеш го, нали? Сивотата е в ума ти. Наистина _беше_ измамен, но не от Единия Бог, а от самия себе си.
	Ские на драго сърце щеше да изпрати своя отговор на Единия Бог — под формата на овъглен труп. От устата му изригна смъртоносен ураган, придружен от огнено бяла мълния. Мълнията порази Мина право в черния нагръдник и малко над сърцето. Крехкото й тяло рухна на пода в пещерата, а деликатните й крайници се свиха изкривено като на умрял паяк. Момичето остана неподвижно.
	Ские я наблюдаваше внимателно, предпазливо. Нямаше доверие нито на нея, нито на онзи, комуто тя служеше. Изглеждаше твърде лесно.
	Мина вдигна глава. От кехлибарените очи избликна ярка мълния и порази дракона в средата на челото.
	Светкавицата обгори люспите му и го проряза до самата опашка. Сърцето се изду болезнено в гръдния му кош, нарушило стабилния си ритъм в поредица от подивели удари. Не можеше да диша. Пред погледа му се спусна сива мъгла. Драконът отпусна глава на каменния под. Очите му се затвориха, изгубени в сивата мъгла, която познаваше така добре. Сивата мъгла, откъдето се разнасяше гласът на търсещата го Китиара. Където имаше единствено празнота…
	Мина се изправи. По тялото й нямаше нито драскотина, а бронята й изглеждаше непокътната. Остана в пещерата още няколко минути, загледана към дракона, заключвайки образа му зад дългите си мигли. Сетне се обърна и излезе от леговището.


	Слепият просяк остана приклекнал в скривалището си, като през цялото време се опитваше да проумее какво се случва. Беше пристигнал в леговището на Ские едновременно с Мина, само дето бе влязъл през един от задните проходи. А когато разпозна гласа й, изумлението му бе пълно. За последно двамата се бяха срещнали на пътя за Силваност. И макар да не можеше да я види с очите си, я съзираше посредством гласа й. През целия път до планините беше слушал истории за нея и не преставаше да се учудва как мистериозно изчезналото сираче от Цитаделата на светлината се е появило отново, при далеч по-загадъчни обстоятелства. Спомняше си, че при първата им среща Мина го разпозна като сребърния дракон, който някога бе охранявал Цитаделата.
	Но учудването му да я види тук беше далеч по-слабо от удивлението, което изпита, вслушвайки се в разговора й със Ские. Вече започваше да разбира, да открива търсените отговори, но ги намираше за смущаващи и трудни за осъзнаване.
	Огледало долови как яростта на Синия нараства с всеки изминал миг. Потрепери при мисълта за участта, която очакваше Мина, не толкова заради самата нея, колкото заради спомена за сирачето, което бе познавал някога. Сега отговорността да се върне и да разкаже на Златна Луна каква ужасна съдба е сполетяла нейната любима дъщеря, се падаше нему. Чу как изпращя мълнията и се приведе под ударната вълна на гръмотевицата.
	Ала не Мина изкрещя в агония и болка, а Ские. Сега откъм великия син дракон се долавяха единствено редки жалостиви стенания.
	Отекнаха човешки стъпки, след което и те заглъхнаха. В леговището се спусна тишина.
	Огледало повече усещаше през камъка, отколкото чуваше неравния ритъм на драконовото сърце. Той потрепери. Пулсът на създанието отслабваше. Разнесе се ново стенание, този път изпълнено с гняв и отчаяние.
	Нещата започваха да се изясняват. При появата си над Крин, Ские не му се беше сторил чак толкова голяма заплаха. С времето обаче, Синият необяснимо бе наедрял до чудовищни размери. Сега вече знаеше истинската причина за това. Старият му враг не беше родом от този свят.
	Сляп или не, сред виещите се коридори на този дом Огледало се чувстваше като у дома си. Той се преобрази в истинската си драконова форма, така че да може да се придвижва без затруднения. Тялото му се плъзгаше по коридора с прибрани криле. Използваше своя вроден усет по начина, по който един обикновен слепец би протягал ръце, за да открие пътя си в мрака. Водеха го миризмата, звукът и познанието за привичките на драконите при изграждането на техните обиталища, както и споменът за онзи последен, изпълнен с агония и болка вик.
	Напредваше предпазливо. В околностите на леговището имаше и други сини дракони. Чуваше, макар и слабо, гласовете им, но не разбираше за какво си говорят. Долавяше миризмата им — примесена с дъх на гръмотевици, и се боеше, че някой от тях все пак може да реши да се появи, за да провери какво се е случило с водача им. Ако го откриеха тук, едва ли би могъл да издържи в неравната битка.
	Гласовете им постепенно заглъхнаха. Чу плясък на криле. Леговището вонеше на сини дракони, но инстинктът подсказваше на Огледало, че слугите на Ские са си отишли. Бяха го оставили да умре. Сега Мина бе техен господар.
	Сребърният дракон не беше изненадан, нито пък можеше да ги вини. Съвсем живо си спомняше собствената си среща с нея. Тогава тя му предложи да го излекува, а той бе почувствал силно изкушение да й позволи да го стори. Само за миг беше пожелал не толкова да възстановят зрението му, колкото да открие отново онова, което всички те бяха изгубили със заминаването на боговете. В онази секунда от фаталната грешка го бе спасил единствено неочакваният вледеняващ страх. Така че й бе забранил да го доближава. Мракът край нея беше далеч по-тъмен от онзи, в който живееше самият той.
	Най-сетне Огледало достигна каверната, където Ские лежеше и задавено се опитваше да си поеме дъх. Опашката на Синия потрепваше и се удряше спазматично в околните стени. Тялото му се огъваше, а ноктите му дращеха по каменния под. Крилата се движеха вяло, а зъбите му бяха оголени в агония.
	Лесно можеше да излекува тялото на синия дракон, ала това едва ли щеше да бъде от полза, ако не успееше да излекува ума му. Лоялността на Ские към Китиара постепенно се бе превърнала в безнадеждна любов, смрачила се до натраплива идея, подхранвана и опазвана, докато от нея някой или нещо виждаше полза. А когато нуждата беше изчезнала, натрапливата идея се бе превърнала в удобно оръжие.
	Милосърдието изискваше от него да позволи на Ские да умре. Ала Огледало не можеше да си позволи да прояви милост. Нуждаеше се от отговори. Искаше да разбере дали онова, от което се боеше най-силно, е вярно.
	Той приклекна до тялото на своя умиращ враг, разпери сребърните си криле над него и от устата му започнаха да се леят думи, произнесени на древния език на драконите.


	27
	Градът спи

	Седнал в тъмното върху дървената дъска, която му служеше за легло в килията и заслушан във вече четвъртата от историите за чичо Трапспрингър, с които го гощаваха през последния час, Джерард се зачуди дали се счита за наказуемо да удушиш кендер, и ако не — щяха ли да бъдат приети действията му като законна самозащита, заслужаваща публично одобрение.
	— … Та значи, пътувал си чичо Трапспрингър към Корабно гробище в компанията на още петима кендери, един гном и някакво блатно джудже, чието име обаче не си спомням. Мисля, че беше Фъдж. Не, това е едно друго блатно джудже. Ролф? Е, може би. Добре де, да приемем, че е бил Ролф. Не че има голямо значение, понеже чичо Трапспрингър никога повече не го срещнал. Обратно към историята. Чичо Трапспрингър тъкмо се бил натъкнал на една кесия със стоманени монети. Така и не можел да си спомни откъде я има, вероятно някой я бил изпуснал. Дори и да е било тъй, никой не дошъл да си я потърси и понеже притежанието е девет десети от живота на котката, чичо Трапспрингър решил, че може да похарчи част от парите за вълшебни предмети, пръстени, талисмани и някоя и друга отвара. Трябва да ти кажа, че той беше изключително привързан към магията. Винаги казваше, че никога не знаеш кога една отвара може да ти влезе в работа, но не бива да забравяш, че преди да я изпиеш, трябва да си запушиш носа. Та, влязъл той в онзи магазин за магически предмети, но в секундата, в която кракът му престъпил прага, се случило най-хубавото нещо на света. Собственикът на магазина по една щастлива случайност се оказал магьосник, и същият този магьосник рекъл на чичо Трапспрингър, че недалеч от Корабно гробище, в една пещера, живеел черен дракон, който си имал най-чудесната колекция от вълшебни предмети, виждана някога по лицето на Крин. Магьосникът не можел да приеме пари от чичо Трапспрингър, както сам изтъкнал, след като той, чичо Трапспрингър, със съвсем мъничко усилие можел да убие дракона и да задържи онези от вълшебните предмети, които най-много му харесат. Чичо Трапспрингър веднага решил, че това е отлична идея. Той поискал да го упътят към пещерата, което магьосникът услужливо сторил и…
	— Млъкни! — произнесе през стиснати зъби Джерард.
	— Какво? — рече Тасълхоф. — Каза ли нещо?
	— Казах „млъкни“. Опитвам се да поспя.
	— Ама аз тъкмо стигнах до най-интересната част. Когато чичо Трапспрингър и петимата други кендери отишли при пещерата…
	— Ако не замълчиш, ще дойда при теб и ще те накарам да млъкнеш — изрече Джерард с такъв тон, че да не остави никакви съмнения за искреността на намеренията си. Той се обърна на другата страна.
	— Ако питаш мен, сънят си е чиста загуба на време…
	— Да, но не те питам. Тишина.
	— Аз…
	— Тишина.
	Разнесе се шум, подсказващ, че Тас се намества по-удобно на дървената си дъска — точно срещу тази на Джерард. Очевидно, за да го измъчват допълнително, бяха решили да го заключат в една и съща килия с кендера, оставяйки гнома съвсем сам в отсрещната.
	— „И крадци ще ви нападнат“ — бе отбелязал малко по-рано същата вечер надзирателят.
	Джерард никога през живота си не бе мразил някого толкова, колкото този надзирател.
	Гномът Гатанко прекара цели двайсет минути в дрънкане и вайкане за призовки, застраховки и Клайнхофел срещу Менкелвинк, като освен това се беше спрял доста обстойно върху някой си на име Миранда, додето най-сетне явно изпадна в ступор. Или поне Джерард предполагаше, че се е случило нещо такова, понеже по едно време откъм килията на гномчето се разнесоха гъргорене и глух тропот, последвани от благословена тишина.
	Джерард тъкмо се унасяше, когато Тасълхоф — който пък бе заспал в мига, когато гномът си отвори устата — се събуди и започна да дърдори за невероятния си чичо Трапспрингър.
	Известно време рицарят се справяше някак, главно поради факта, че историите на кендера имаха по-скоро вцепеняващ ефект от вида, който се постига, когато си удариш главата в стената повече от един път. Разстроен и разгневен — срещу рицарите, себе си и съдбата, поставила го в тази безизходна ситуация, — Джерард лежеше по гръб върху твърдата дъска, без да може да заспи и разтревожен заради случващото се в Квалинести. Чудеше се какво ли мислят за него Медан и Лорана. Досега отдавна трябваше да се е завърнал при тях и вече започваше да се опасява, че са го взели за страхливец, използвал първата удала му се възможност да си плюе на петите.
	Колкото до настоящото му положение, лорд-рицарят беше заявил, че ще изпратят вестоносец при лорд Уорън, но само боговете знаеха колко време щеше да отнеме това. Дали изобщо щяха да открият лорд Уорън? Беше напълно възможно соламнийците отдавна да са се изтеглили от гарнизона в Утеха. Или пък тъкмо в този момент да се сражават срещу Берил. Освен това лорд-рицарят бе казал, че ще разпитат за Джерард и семейството му из Солантъс, но шансовете да открият някой сведущ, така или иначе бяха минимални. Първо, в крайно песимистичното и цинично настроение, в което се намираше в момента, младият войн се съмняваше, че въобще ще си направят труда да направят разследването. Второ, дори ако някой познаваше баща му, бе твърде вероятно да не е чувал за самия него. През последните десет години Джерард се бе постарал по всякакъв начин да избегне завръщането у дома, така че шансовете определено не бяха на негова страна.
	Рицарят безуспешно се въртеше ту на едната, ту на другата страна и — както човек често е склонен по време на неспокойна и безсънна нощ — постепенно позволи на страховете и тревогите си да нараснат до степен, от която връщане назад нямаше. За известно време гласът на кендера се оказа добре дошло бягство от мрачните мисли, ала съвсем скоро и той се превърна в подобие на непрестанно капеща върху главата ти вода. Изтощен до границата на поносимото, Джерард обърна глава към стената и се опита да игнорира жалостивите въздишки и помествания на Тас, с които кендерът без съмнение се опитваше да го накара да се почувства виновен, за да му разкаже още някоя от историите си.
	Вече се рееше някъде между съня и действителността, когато чу, или му се стори, че е чул, как нечий глас подхваща унасяща приспивна песен.

	Спи сън всевечен, спи.
	Нощта над тебе бди.
	В дълбоки мрачини
	спи сън всевечен, спи.

	Песента се лееше успокоително и изпълваше с ласкава утеха. Джерард неусетно се унесе и вече потъваше в умиротворяващите й извивки, когато от мрака се разнесе нечий глас — женски глас:
	— Сър рицар?
	Войнът се събуди с разтуптяно сърце. Първата му мисъл беше, че лейди Одила отново е дошла, за да го тормози с шегите си. Почти веднага си даде сметка обаче, че греши. Гласът имаше друг оттенък, беше по-музикален и нямаше соламнийско произношение. Нещо повече — лейди Одила никога не би се обърнала към него със „сър рицар“.
	Неочаквано мракът отстъпи пред топла, жълта светлина. Джерард се обърна, за да види, кой ли пък се е сетил за него и идва да го посети в затвора и посред нощ.
	Отначало не успя да я забележи. Жената бе спряла зад стената в началото на стълбите и се вслушваше за отговор. Сетне мекото сияние потрепна за миг и започна да се движи. Непознатата най-сетне заобиколи ъгъла и се появи пред очите му. В жълтата светлина на свещта бялата й мантия искреше тайнствено и успокоително. Косата й приличаше на нежна плетеница от сребристо и златно.
	— Сър рицар? — повика отново тя и се огледа.
	— Златна Луна! — обади се развълнувано Тасълхоф. Той махна с ръка. — Тук сме!
	— Ти ли си, Тас? Говори по-тихо. Търся рицаря сър Джерард…
	— Тук съм, Първа учителко — каза Джерард.
	Той се смъкна от дъската и объркано приближи до железните решетки. Кендерът на свой ред достигна решетките с един конвулсивен скок, след което протегна ръце през пречките и опита да промуши лице през тях. Гатанко също се беше събудил и тъкмо ставаше от пода. Гномчето изглеждаше уморено, замаяно и изключително подозрително.
	Златна Луна издигна дългата бяла свещ, която държеше. Доближи я до лицето на Джерард и известно време се взира търсещо в очите му.
	— Тасълхоф — каза накрая тя, — това ли е Соламнийският рицар, за когото ми разправяше? Същият, който те е отвел при Палин в Квалинести?
	— О, да, съвсем същият, Златна Луна — отговори кендерът.
	Лицето на Джерард пламна.
	— Зная, че вероятно ви е трудно да повярвате, Първа учителко. Но в този случай кендерът говори истината. Фактът, че ме откриха облечен в дрехите на ездач от Ордена на Мрачните рицари…
	— Не казвайте нищо повече, сър — прекъсна го бързо Златна Луна. — Вярвам на Тас. Познавам го. Познавам го от години. Той ми разказа, че сте доблестен и храбър мъж и че сте негов добър приятел.
	Джерард се изчерви още повече. Само преди няколко минути „добрият приятел“ на Тас съсредоточено бе обмислял как да се отърве от тялото му, след като го удуши.
	— Най-добрият — казваше Тасълхоф. — Най-добрият приятел в целия свят. Ето защо дойдох да го търся. А сега, щом взаимно се намерихме, отново сме заключени, както в добрите стари времена. Тъкмо разказвах на Джерард всичко за чичо Трапспрингър…
	— Къде съм? — попита внезапно гномчето. — Кои сте вие?
	— Първа учителко, нека ви обясня… — започна Джерард.
	Златна Луна вдигна ръка в заповеден жест, който накара всички, включително и Тас, да замълчат.
	— Няма нужда от обяснения — каза тя, като отново се втренчи в очите на рицаря. — Дошли сте тук на гърба на син дракон.
	— Да, Първа учителко. Тъкмо се канех да заявя в свое оправдание, че нямах голям избор, така че…
	— Да, да. Няма значение. Трябва да бързаме. Лейди Одила каза, че драконът все още е някъде в района и въпреки че така и не са го открили, според нея все още е в околностите на Солантъс. Вярно ли е това?
	— Аз… Няма как да зная със сигурност, Първа учителко — отвърна объркано Джерард. В началото си бе помислил, че е дошла да го обвинява, после — че иска да се помоли за него, или каквото там правеха Мистиците. Сега обаче със сигурност разбираше какво иска тя. — Предполагам. Напълно е възможно. Синият дракон обеща да изчака завръщането ми. Възнамерявах да доставя съобщението си пред Съвета на рицарите и веднага да отлетя обратно за Квалинести, за да помогна с каквото мога на елфите по време на сражението.
	— Отведете ме там, сър.
	Джерард се втренчи с празен поглед в нея.
	— Трябва да отида там — продължи тя със странно безумен глас. — Разбирате ли? Трябва да открия начин да стигна дотам, а вие и вашият дракон можете да ми помогнете. Тас, спомняш си обратния път, нали?
	— До Квалинести ли? — попита развълнувано кендерът. — Разбира се, че зная пътя! А и ми се намира някоя и друга карта…
	— _Не_ до Квалинести — отговори Златна Луна. — До Кулата на Върховното чародейство в Нощлунд. Каза, че си бил там, Тас. Ще ми покажеш пътя.
	— Първа учителко — заекна рицарят. — Аз съм затворник. Чухте обвиненията срещу мен. Не мога да ходя никъде.
	Златна Луна обви ръка около една от пречките на решетката. Стисна толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха като кост.
	— Надзирателят заспа. Направих му заклинание. Не може да ме спре. Никой не може да ме спре. Трябва да отида в Кулата. Трябва да говоря с Даламар и Палин. Мога да ходя и ще ходя, ако се наложи, но драконът е по-бърз. Ще ме заведете там, нали, сър Джерард?
	Дългите години, прекарани във водачество на Ордена на Мистиците бяха приучили Златна Луна да заповядва, а заповедите й да бъдат изпълнявани. Красотата и тъгата й го трогнаха. Освен всичко това обаче, тя му предлагаше възможността да се върне в Квалинести, да се бие, да живее или умре редом с онези, за които го беше грижа.
	— Ключът за килията е на халката, която надзирателят носи… — подхвана той.
	— Нямам нужда от нея — каза учителката.
	Тя улови още по-здраво пречката. Желязото започна да се топи, да се стича като восъчната свещ в ръката й. Околните железни пречки също започнаха да омекват и съвсем скоро се отпуснаха огънато, оформяйки дупка в средата на решетката.
	Джерард я гледаше втрещено.
	— Как…? — успя да изграчи.
	— Побързайте — нареди Златна Луна.
	Той не помръдна. Продължаваше да я зяпа изумено.
	— Не зная как — каза тя. В гласа й се усещаше леко потрепваща и отчаяна нотка. — Не зная как съм се сдобила със силата да върша подобни неща. Не зная откъде съм чула думите на песента, с която омагьосах надзирателя. Зная само, че получавам онова, което искам.
	— А. Сега си спомням коя си ти! — Гатанко въздъхна. — Жената с мъртъвците.
	Джерард не разбираше нищо, но това едва ли беше някаква новост. Тъй или иначе не беше разбрал много от случилото се с него през последния изминал месец.
	— И едва ли някога ще ми стане ясно — измърмори иронично, докато се провираше през пречките. Зачуди се къде ли са заключили меча му.
	— Хайде, Тас — обади се строго Златна Луна. — Не му е времето за игри.
	Вместо да изскочи радостно от килията, кендерът необяснимо бе решил да избяга в най-отдалечения й ъгъл.
	— Благодаря ти, че си толкова любезна и винаги мислиш за мен, Златна Луна — каза й той, докато си търсеше местенце, където да се настани. — Много благодаря и че стопи решетките заради нас. Беше направо чудесно. Не е нещо, което виждаш всеки ден. Нямам нищо против да дойда с теб, но би било изключително невъзпитано да оставя своя добър приятел Гатанко в затвора, самичък. Нали разбираш, той е най-добрият ми приятел и…
	Лечителката въздъхна раздразнено и докосна желязната решетка пред гнома. Пречките й се стопиха. Гатанко се измъкна през дупката. Сетне сложи ръце на коленете си и с навъсени вежди се загледа към остатъците от решетка, мърморейки нещо за стопилки.
	— Гномът ще дойде с нас, Тас — каза нетърпеливо тя. — А сега веднага излез оттам.
	— Най-добре да побързаме, Първа учителко — предупреди я Джерард. Самият той с удоволствие би оставил кендера и гнома там, където си бяха. — Смяната на надзирателя пристига в два след полунощ…
	— Тази вечер никой няма да го смени — отговори Златна Луна. — Ще има време да си отспи. Обаче имате право. Трябва да побързаме. Тас, веднага излез от килията!
	— Не искам, Златна Луна! — каза умолително и жално кендерът. — Не ме карай да се връщам в Кулата. Нямаш представа какво се канят да ми сторят. Даламар и Палин ще ме убият.
	— Не ставай глупав. Палин никога не би… — Тя замълча. Строгото й изражение се смекчи. — Разбирам. Бях забравила. Устройството за Пътуване във времето.
	Тасълхоф кимна.
	— Смятах, че се е счупило — рече той. — Палин хвърли всичките му части по драконидите и те избухнаха и вече си мислех, че няма за какво да се тревожа. — Кендерът въздъхна скръбно. — А после бръкнах в джоба си и то беше там. На части, но беше там. Изхвърлях ги отново и отново. Опитах се даже да ги подаря, но винаги се връщаха обратно при мен. Даже да ги раздавах на различни хора, постоянно се събираха на едно място. В джоба ми. — Той я погледна жалостиво. — Ако се върна в Кулата, ще поправят устройството, ще ме върнат в миналото, а после ще трябва да ме настъпи гигантът и ще умра. Не искам да умирам, Златна Луна! Не искам! Моля те, не ме карай да идвам.


	Джерард беше почти готов да предложи на лечителката да цапардоса кендера по главата и да го замъкне със себе си, ала след кратък размисъл, реши да запази мълчание. Откри, че жалното изражение на Тас докосва някаква струна в него. Златна Луна влезе в килията и седна до кендера.
	— Тас — каза внимателно, като се пресегна и приглади един кичур, който някак беше успял да се измъкне от завързаната на опашка коса и висеше през лицето му. — Не мога да ти обещая, че всичко ще свърши по възможно най-щастливия начин. Точно сега ми се струва, че ни очакват много, много лоши дни. От дълго време следвам реката от души, Тас. И те се събират в Нощлунд. Но не по своя воля. Всички тези души са затворници, някой или нещо ги принуждава да се държат така. Карамон, Тика, Речен Вятър и дъщеря ми са с тях; с тях са може би всички онези, които сме обичали. Искам да открия защо. Искам да открия какво става. Каза, че Даламар е в Нощлунд. Трябва да говоря с него, Тас, трябва да го видя. Може би причината е в него и…
	Тасълхоф поклати глава.
	— Не вярвам причината да е в него. Даламар също е затворник. Поне така твърдеше пред Палин. — Кендерът сведе очи и нервно подръпна предницата на ризата си. — Има и друго, Златна Луна. Нещо, което не казах никому и което ми се случи в Нощлунд.
	— Какво, Тас? — изгледа го загрижено тя.
	Сега кендерът изглеждаше напълно отпаднал духом. Всичката му жизнерадост бе изчезнала безследно. Беше провесил нос, а лицето му бе силно пребледняло. Трепереше. Трепереше от страх. Джерард чувстваше нарастващо изумление. Често си мислеше, че няма да е никак зле, ако малките проклетници поне веднъж усетят какво е да бъдеш изплашен, за да разберат, че животът невинаги се състои от пикници край гробницата, шеги с началника на охраната и задигането на разни дреболии от джобовете на другите. Животът беше тежък и труден и трябваше да бъде приеман на сериозно. Сега обаче, обезсърченият и изплашен вид на Тас накара рицаря да отмести очи. Не знаеше защо, но имаше чувството, че е изгубил нещо, че някой му е отнел нещо, както от него, така и от света.
	— Златна Луна — прошепна ужасено кендерът. — Видях себе си в онази гора.
	— Какво искаш да кажеш, Тас? — попита тихо тя.
	— Видях собствения си призрак! — каза той и потрепери. — Никак не беше интересно. Никога не си бях представял, че може да се почувствам така. Изглеждах изгубен и самичък и търсех нещо. Знам, че звучи странно, но винаги съм смятал, че след като умра, ще се срещна с Флинт. Че може би ще подхванем някое приключение заедно или просто ще си почиваме, а аз ще му разказвам истории. Но не бях тръгнал на никакво приключение. Просто бях сам… и изгубен… и нещастен.
	Той вдигна очи и Джерард смутено съзря как по мръсната буза на кендера се стича една сълза.
	— Не искам да бъда мъртъв по този начин, Златна Луна. Ето защо не трябва да се връщам там.
	— Но не разбираш ли, Тас? — каза тя. — Тъкмо поради това _се налага_ да се върнеш. Не мога да го обясня, но съм сигурна, че онова, което двамата с теб сме видели, е нередно. Животът на този свят би трябвало да е просто спирка преди едно по-далечно пътуване. Предполага се, че душите ни трябва да заминат към следващото измерение, за да научат нови неща и да продължат да израстват. Може би ни е позволено да се позабавим, за да изчакаме някой, както Речен Вятър обеща да чака мен или Флинт навярно чака теб. Ала сега никой от нас не може да си тръгне. Двамата заедно трябва да опитаме да освободим тези души от килията на света, както е сигурно, че и ти самият трябва да излезеш от тази. Единственият начин е да отидем в Нощлунд. Сърцето на загадката е именно там. — Тя му подаде ръката си. — Ще дойдеш ли?
	— И няма да им позволиш да ме изпратят обратно в миналото? — опита да се спазари колебливо той.
	— Обещавам, че решението дали да се върнеш, или не, остава изцяло твое — отговори тя. — Няма да им позволя да те изпратят в миналото против волята ти.
	— Ами добре тогава — рече Тас, като се изправи и се поотупа от прахта. После внимателно провери да не е забравил някоя от многобройните си кесии. — Ще те заведа при Кулата, Златна Луна. Нали разбираш, по една щастлива случайност разполагам с много надежден компас на тялото.
	Гномът, който в този момент тъкмо привършваше с остъргването на последните остатъци от разтопен метал, сякаш само това чакаше, за да подхване пространна лекция за компасите, основните принципи на корабоводенето, магнетита и теорията на своя прачичо по въпроса защо север се намира на север, а не на юг, която се бе оказала доста спорна и продължавала да бъде дискутирана и до ден-днешен.
	Златна Луна пренебрегна бърборенето на гномчето и безсмислените, изстреляни напосоки въпроси, които Тас започна да му задава. Тя имаше цел и смяташе да я постигне. Без да се страхува, спокойна и сдържана, лечителката ги поведе нагоре по стълбите, покрай заспалия на писалището си надзирател и вън от затвора.
	Сетне забързаха през дремещия Солантъс — град, изтъкан от тишината и сумрака на настъпващата перленосива зора. Гномчето се беше привело като отпусната пружина.
	Тас пазеше необичайно за него мълчание. Стъпките им не издаваха нито звук. Ако някой ги видеше, вероятно би ги взел за призраци, бродещи безцелно из празните улици. Но не срещнаха никого и никой не срещна тях. Никъде не се забелязваше и нощната стража, нито тръгнали към пазарищата земеделци или пък прибиращи се окъснели гуляйджии. Не се чуваше кучешки лай, нито бебешки плач.
	Джерард имаше чувството, че докато Златна Луна преминава из градските улици, издутата й наметка отново покрива града с одеялото на съня, затваря очите на вече будните и приспива още по-дълбоко унесените в сладка дрямка.
	Напуснаха Солантъс през главните порти, без да има никой буден, който да ги спре.


	28
	Градът се събужда

	Лейди Одила се събуди, за да открие, че слънцето блести право в очите й. По правило тя не спеше до късно; обикновено ставаше малко преди сивата светлина на зората да се прокрадне през прозореца. Мразеше да се успива. Чувстваше се оглупяла и отпусната и я болеше главата, сякаш беше прекарала цялата нощ из градските таверни. Вярно, след присъствието си на Съвета, се бе отбила в „Кучето и патицата“, любимата таверна на соламнийците, но не за да пие, а за да стори онова, което беше обещала на Първата учителка: да разпита дали някой не познава Джерард ут Мондар или пък е чувал нещо за него.
	Рицарите не успяха да се сетят каквото и да е. Един каза, че познавал някого, който току-що се бил завърнал от онази част на Ансалон или там някъде, а друг спомена, че шивачката на жена му може би имала брат, който бил моряк и вероятно бил работил за бащата на Джерард. Не беше много убедително. Одила обърна по чаша-две силно ябълково вино с неколцина познати, след което се прибра да се наспи.
	Докато нахлузваше през глава ленената риза, подплатената кожена туника и вълнените чорапи, които носеше под бронята си, жената-рицар ругаеше под нос факта, че така и не бе успяла да стане рано и да поведе поредния патрулен обход в търсене на синия дракон. Надяваха се да заловят създанието, докато ловува на хлад из сутрешните мъгли и преди да се е прибрало обратно в леговището си, далеч от ярките дневни лъчи на слънцето. Дотук с хубавата идея. Все пак нищо не им пречеше да опитат да заловят звяра и докато спи.
	Тя облече връхната дреха с избродиран герб на Соламнийския орден, пристегна меча около кръста си, заключи вратата и забърза към щаба. Обитаваше втория етаж в сградата на бивша странноприемница, използвана от рицарите, които нямаха къщи в града, но служеха в Солантъс. Докато с дрънчене се спускаше надолу по стълбите, откри, че другарите й по оръжие също са малко по-мудни от обичайното. Едва не се сблъска със сър Алфрик, който предполагаемо трябваше вече да е сменил началника на стражата при главните порти, но очевидно беше решил да позакъснее, защото тъкмо изхвърчаше от стаята си, понесъл в едната ръка ризата и меча, а в другата — шлема си.
	— Добро утро и на вас, сър — каза Одила с многозначителен поглед към предницата на панталоните му.
	Сър Алфрик се изчерви като домат, след което забързано пристегна съответните връзки, за да се приведе в благоприличен вид и продължи тичешком надолу.
	Като се усмихваше потайно на шегата си и доволна от това, че случаят я бе спасил от порицание, Одила пъргаво влезе при оръжейника. Предишният ден беше оставила нагръдника си за поправка на една откъсната кожена каишка и изкривена катарама и бе получила уверенията им, че до сутринта бронята ще бъде готова. Всички, които срещаше, обаче, изглеждаха сънени и размъкнати или раздразнени и ядосани. Изненадано се размина с мъжа, който трябваше да смени нощния надзирател в затвора. Рицарят се прозяваше и със залитане бързаше да се яви на работа.
	Да не би всички в Солантъс да се бяха успали?
	Известно време Одила размишлява над този тревожен въпрос. Онова, което в началото й се бе сторило просто като странна и неприятна случка, започваше да придобива все по-сериозно значение. Нямаше никаква причина да вярва, че необичайният пристъп на леност, сполетял жителите на града, има каквото и да е общо със затворниците, но просто за да бъде сигурна, реши да се отбие дотам и да се увери лично.
	Когато пристигна, откри, че в затвора цари покой, и още по-точно, че надзирателят се е проснал на писалището си и похърква блажено, но ключовете все още висят върху куката на стената. Лейди Одила го събуди с остро почукване на кокалчетата на пръстите си по голото му теме, при което мъжът рязко се изправи и замига, гледайки я объркано. Докато надзирателят идваше на себе си от сладката дрямка, тя обиколи килиите и скоро установи, че всичките им обитатели също спят непробудно. Никога дотогава в затвора не бе царила такава тишина.
	Поуспокоена, Одила реши, след като така и така вече беше тук, да се отбие при Джерард и да му съобщи, че е открила хора, които биха могли да потвърдят самоличността му. Жената-рицар слезе по стълбите, заобиколи ъгъла и се закова изумено. Сетне поклати глава, обърна се на пети и бавно се върна горе.
	— А тъкмо бях готова да предположа, че може и да говори истината — каза сама на себе си. — Това ще ме отучи да се възхищавам на очите с цвят на метличина. Мъже! Родени лъжци. Всичките до един.
	— Свири тревога! — нареди на сънливия надзирател. — Предупреди стражата. Затворниците са избягали.
	Остана замислена за момент, чудейки се как да постъпи. Първоначалното й разочарование вече се изпаряваше и отстъпваше място на яда. Беше му се доверила — само изчезналите богове знаеха защо ли всъщност, — а той бе избягал. Не че й се случваше за пръв път, но възнамеряваше да е за последен. Тя излезе и се насочи към конюшните. Знаеше накъде са се отправили Джерард и неговите приятелчета. Разбира се — право към дракона. Когато стигна до конюшните, първо провери дали не липсват коне. Нямаше такива, следователно рицарят бе тръгнал пеша. Това поне отчасти й донесе облекчение. С късите си крачета гномът и кендерът със сигурност щяха да го забавят.
	Метна се на коня си и препусна през улиците на Солантъс, докато градът съвсем бавно се пробуждаше, сякаш всичките му жители страдаха от зловредните ефекти на повсеместен махмурлук.
	Премина през множеството порти, като спираше единствено, за да се увери дали някой е виждал бегълците през нощта. Никой от стражите не ги бе забелязвал, но така или иначе по време на смяната надали бяха видели нещо по-различно от вътрешността на клепачите си. Когато пристигна при последната порта, откри, че Звездният учител Микелис също е там.
	Стражите тук бяха почервенели и раздразнени. Началникът им казваше вбесено на Микелис:
	— … ги залових да спят на пост.
	Одила дръпна юздите.
	— Какво има, Звездни учителю? — попита тя.
	Потънал в собствените си мисли, той явно не я разпозна, въпреки че се бяха виждали по време на делото.
	— Първата учителка е изчезнала. Миналата нощ не е спала в леглото си…
	— Тогава сигурно е била _единствената_, която не е спала в Солантъс — сви рамене жената-рицар. — Може да е отишла при приятел.
	Микелис клатеше глава.
	— Не е, търсих навсякъде, говорих с всички. Никой не я е виждал откакто напусна Съвета на рицарите.
	Одила обмисли чутото.
	— Съветът на рицарите. Където Първата учителка говори в защита на Джерард ут Мондар. Вероятно ще ви заинтересува, Звездни учителю, че през изминалата нощ затворникът е избягал от килията си.
	Той я погледна шокирано.
	— Разбира се, вие не намеквате, че…
	— Помогнали са му — отвърна намръщено Одила. — Получил е помощ, и то от човек с мистични способности.
	— Не мога да повярвам! — изкрещя разгорещено Микелис. — Първата учителка Златна Луна никога не би…
	Одила не чака, за да чуе повече за Първата учителка Златна Луна. Тя пришпори коня си в галоп и препусна през портата и надолу по главния път. Докато яздеше, опитваше да сложи мислите си в ред, да стигне до каквото и да е. Беше повярвала на историята на Джерард, колкото и странна и фантастична да бе тя, а убедителната му молба в края на делото — молба в полза на елфите от Квалинести, я беше впечатлила. Но още по-впечатлена бе от Първата учителка, което си беше направо невероятно, като се вземеше предвид, че лейди Одила по правило нямаше голяма вяра на разните му чудеса на сърцето, или с каквото там си губеха времето днешните мистици. Даже повярва на кендера. Някъде по това време й се наложи да си зададе въпроса дали пък не е започнала да губи здравия си разсъдък.
	Вече се беше отдалечила на около две мили от града, когато забеляза, че към нея приближава друг ездач. Мъжът пришпорваше немилостиво коня си и препускаше ниско приведен, за да увеличи още повече скоростта. Когато профуча край нея, Одила забеляза, че от устата на животното капят големи късове пяна. Облеклото на мъжа й беше познато. Ездачът беше съгледвач, а от лудешкия бяг на животното под него можеше само да се заключи, че новините са особено спешни. Любопитството я жегна, ала все пак продължи по пътя си. Каквито и да бяха вестите, щяха да почакат до завръщането й.
	Язди още близо миля, преди да чуе първата тръба.
	Одила дръпна юздите, обърна се в седлото и смаяно се загледа към градските стени. Обадиха се още тръби, последвани от призива на барабаните, което означаваше само едно: беше забелязан враг и врагът приближаваше. В западна посока, точно над линията на хоризонта, се виждаше огромен облак прах. Тя се втренчи в облака, като се опитваше да разбере какво го причинява, но се намираше твърде далеч от него. Постоя нерешително в продължение на няколко секунди. Тръбите я зовяха назад, за да поеме задълженията си на градските стени. Собственото й чувство за дълг обаче я караше да продължи напред и да залови отново избягалия затворник.
	Или най-малкото, хубаво да си поговори с него.
	Одила хвърли един последен поглед към облака и установи, че е нараснал. Смушка коня, за да го накара да препусне по-бързо.
	През цялото време внимателно се взираше от двете страни на пътя, за да не пропусне мястото, където малката група е навлязла сред тревата и се е насочила към дракона. Откри го след още няколко мили. Беше изненадана и странно удовлетворена, че дори не си бяха направили труда да прикрият следите си. Един закоравял и хитър престъпник би положил усилия поне да осуети опитите на закона да влезе в дирите му. Вместо това степната трева пред нея бе отъпкана безсрамно и съвсем очевидно. Тук-там някой като че ли беше правил опити да се отклони от пътя — вероятно кендерът — само за да бъде върнат обратно в правилната посока.
	Одила завъртя главата на коня и тръгна подир ясно забележимите следи. Колкото повече се приближаваше към потока, толкова повече свидетелства откриваше, че не си губи времето напразно. Навсякъде се срещаха предмети, навярно изпаднали от кесиите на кендера: огъната лъжица, лъскаво парче слюда, сребърен пръстен, чаша с герба на лорд Тасгол. Вече се намираше сред дърветата и яздеше по протежение на брега, където за пръв път беше срещнала Джерард. Тук тревата още не бе изсъхнала от утринната роса и следите от стъпки се забелязваха ясно: от чифт грамадни, обути в ботуши крака, от чифт по-малки, също с ботуши, но с меки подметки, от едни още по-малки — на кендера, понеже бяха най-отпред — и от четвърти чифт, които се влачеха след всички. Най-вероятно на гнома.
	Скоро стигна до мястото, където групата бе спряла и един от тях се беше отделил, за да отиде нанякъде — рицарят, разбира се, поел в търсене на дракона. Всичко подсказваше, че кендерът е направил опит да тръгне с Джерард, но ако се съдеше по нерешителното ровене с върха на обувката в земята и последвалата промяна на посоката, явно му бяха наредили да се върне. На по-късен етап рицарят се беше появил отново, а останалите го бяха последвали.
	Одила слезе от седлото и остави коня си на самия бряг на реката с командата да не мърда, докато не го извика. След това продължи пеша, като се стараеше да вдига възможно най-малко шум, но без много бавене. Следите бяха съвсем пресни. Утринното слънце тъкмо започваше да изсушава земята. Не се боеше, че може да е закъсняла. През цялото време бе наблюдавала небето, ала така и не беше забелязала в него да се издига син дракон.
	Даваше си сметка, че сигурно ще отнеме известно време, преди рицарят да успее да убеди един син дракон — създания, известни с изключително гордата си, отдадена изцяло на злото природа — да вземе на гърба си кендер, гном _и_ мистик от Цитаделата на светлината. От друга страна, все още не можеше да си представи как Първата учителка, която до неотдавна бе рискувала живота си в сражения със сините дракони и всичко онова, което те символизираха, се приближава до някое от чудовищата и дори е склонна да язди някое от тях.
	— От любопитно по-любопитно — каза си жената-рицар.
	Макар и в далечината, все още чуваше призива на тръбите. Камбаните в Солантъс също се бяха присъединили към тревогата, обхванала всички останали и призоваваха земеделците и пастирите от околностите да изоставят домовете си и да потърсят закрилата на градските стени. Одила наостри слух, за да долови по-добре друг, различен от този на камбаните и тръбите звук. Гласове.
	Пропълзя още по-напред, като се вслушваше напрегнато. Вече разпознаваше гласовете на Джерард и Златна Лу на. Сложи ръка на дръжката на меча си. Планът й беше да се втурне напред, да повали рицаря с един удар по главата и да го използва като заложник, за да предотврати намесата на синия дракон. Естествено, всичко зависеше от отношенията между Джерард и създанието, така че нищо не гарантираше, че драконът няма да я атакува, без да се интересува от съдбата на ездача си. Това обаче беше риск, който Одила смяташе да поеме. Вече й бе омръзнало от лъжи. Пред себе си имаше мъж, който щеше да й каже истината или да умре.
	Пещерата й беше позната, понеже в търсенето на дракона, вече я бе проверявала заедно с обходния патрул, без да открие и следа от звяра. Навярно се беше преместил впоследствие, реши тя, докато се промъкваше напред. Съсредоточи се в стъпките си, за да не настъпи някоя суха клечка или шумолящ куп листа и заслуша онова, което казваха гласовете:
	— Бръснач ще ви отведе до Нощлунд, Първа учителко — говореше Джерард с приглушен и изпълнен с почтителност глас. — Ако, както твърди кендерът, Кулата на Върховното чародейство е там, драконът ще я открие. _Не е_ нужно да разчитате на указанията на кендера. Но все пак ви умолявам да размислите. — Гласът му стана по-откровен и напрегнат: — Нощлунд има лоша слава, и от това, което съм чувал, тя е напълно заслужена.
	Мълчание. А после:
	— Много добре, Първа учителко. Щом това е вашето желание…
	— Така е, сър — отекна чистият и решителен глас на Златна Луна откъм пещерата.
	Джерард отново заговори.
	— Предсмъртното желание, което Карамон отправи към мен, беше да отведа Тасълхоф при Даламар. Може би е най-добре да пътувам заедно с вас. — В тона му се долавяше неохота. — Но и вие чувате призива на тръбите. Солантъс е нападнат. Трябва да се върна в града…
	— Зная какво е имал предвид Карамон, сър Джерард — каза Златна Луна. — Разбирам смисъла на молбата му към вас. Сторили сте повече от достатъчно, за да изпълните предсмъртното му желание, така че спокойно мога да ви освободя от отговорността. Вашият живот и този на кендера се бяха преплели, ала сега пътищата ви се разделят. Имате пълното право да се върнете и да се включите в защитата на Солантъс… Оттук поемам аз. Какво казахте на дракона за мен?
	— Казах на Бръснач, че сте мрачен мистик, който пътува под прикритие. Водите с вас кендера, защото твърди, че е намерил път към вътрешността на Кулата. Гномът е негов съучастник, тъй че няма как да ги разделите. Бръснач ми повярва. Разбира се, че ми повярва — прибави с горчивина Джерард. — Всички вярват на лъжите, които изричам, и никой не вярва на истината. Питам се що за странен и извратен свят сме принудени да обитаваме?
	Той въздъхна тежко.
	— Имате писмото от крал Гилтас — отбеляза Златна Лу на. — Поне на него ще повярват.
	— Дали? Струва ми се, че ги надценявате. Трябва да побързате, Първа учителко. — Рицарят замълча и сякаш отново започна да спори със себе си: — И все пак, колкото повече мисля по въпроса, толкова по-малко склонен съм да ви пусна да отидете съвсем сама в Нощлунд…
	— Нямам нужда от защита — увери го тя с омекнал глас. — И мисля, че дори и да имах, едва ли бихте могли да ми я предложите. Който и да ме зове там, сигурна съм, че ще се погрижи да пристигна невредима. И не губете вяра в истината, сър — допълни внимателно. — Нито се бойте от нея, колкото и ужасна да ви се струва.
	Одила стоеше нерешително пред входа на пещерата и се чудеше как да постъпи. Джерард имаше шанс да избяга, ала не се възползваше от него. Вместо това смяташе да се върне и да се включи в защитата на Солантъс. _Всички вярват на лъжите, които изричам, никой не вярва на истината_.
	Тя изтегли меча си от ножницата, стисна го здраво, след което напусна прикритието на дърветата и твърдо се насочи към пещерата. Джерард стоеше с гръб към нея и се взираше в мрака отвъд. Носеше кожените дрехи на драконов ездач, единствените, които имаше и които бе носил в затвора. Беше си взел обратно меча и колана. В ръката си държеше кожения шлем. И беше сам.
	Долавяйки стъпките й, Джерард се обърна, а щом я забеляза, завъртя очи и поклати глава.
	— Ти! — измърмори. — Само ти ми трябваше. — Отново се взря в тъмнината.
	Одила доближи върха на оръжието си към врата му. Забеляза, че очевидно се бе облякъл набързо. Или това, или го бе сторил на тъмно, понеже кожената туника бе обърната наопаки.
	— Ти си мой пленник — заяви му сурово. — Не мърдай. Не се опитвай да извикаш дракона. Една дума и ще те…
	— Какво? — поиска да узнае рицарят.
	Той се завъртя, като изблъска острието на меча й встрани от пътя си, след което я подмина, за да се отдалечи от пещерата.
	— Ако идваш, идвай — заяви безцеремонно. — Или ще стигнем в Солантъс чак след края на битката.
	Одила се усмихна, ала едва щом отново й бе обърнал гръб и не можеше да я види. Отново придаде суров израз на лицето си и забърза след него.
	— Я почакай! — каза тя. — Къде си мислиш, че отиваш?
	— Обратно в Солантъс — отвърна хладно той. — Не чуваш ли тръбите? Градът е нападнат.
	— Ти си мой пленник…
	— Чудесно, аз съм твой пленник — съгласи се рицарят. После й подаде меча си. — Къде е конят ти? Предполагам, че едва ли си довела кон и за мен. Не, разбира се, че не. Това щеше да изисква известна предвидливост, но вече сме наясно, че имаш ум колкото на тритон. Доколкото обаче си спомням, конят ти е здраво животно. До Солантъс не е далеч. Може да носи и двама ни.
	Одила използва дръжката на меча му, за да се почеше по тила.
	— Къде изчезна лечителката? И останалите? Кендерът и гномът. Твоите… мм… съучастници.
	— Там вътре — отговори рицарят и махна с ръка по посока на пещерата. — Бръснач също е вътре, но в дъното. Смятат да потеглят по здрач. Чувствай се свободна да се присъединиш към тях и да се изправиш срещу дракона. Особено, след като си довела само един кон.
	Одила стисна устни в усилието да не се разсмее.
	— Наистина ли възнамеряваш да се върнеш в Солантъс? — попита, като се намръщи мрачно.
	— Да, наистина, лейди рицар.
	— Тогава, предполагам, ще ти трябва това — рече тя и му подхвърли обратно оръжието.
	Джерард беше толкова изненадан, че едва не го изпусна.
	Сега беше ред на Одила да го подмине. Докато го правеше, тя му намигна и му хвърли дяволит поглед с крайчето на окото.
	— Конят може да носи и двама ни, Царевичко. Както сам каза, трябва да побързаме. А, и е най-добре вече да си затвориш устата, за да не глътнеш някоя муха.
	Рицарят се взираше слисано в нея, след което скочи подире й.
	— Значи ми вярваш?
	— _Сега_ ти вярвам — отвърна многозначително Одила. — Не искам да наранявам чувствата ти, Царевичко, но не си достатъчно умен, за да скалъпиш сцената, която ми изигра преди малко. Пък и — въздъхна дълбоко тя — историята ти е толкова глуповата, с всичките й там млади деветдесетгодишни старици, мъртви-живи кендери _и_ гноми. Няма начин да не ти повярвам. Никой не може да измисли нещо подобно и да очаква да му се размине. — Одила го погледна през рамо. — Значи наистина имаш писмо от краля на елфите?
	— Искаш ли да ти го покажа? — попита с недоволна усмивка той.
	Тя поклати глава.
	— Не на мен. Признавам си съвсем честно, че дори не знаех елфите да имат крал. Нито пък ме е грижа за него. Но предполагам, че е хубаво, дето някой все пак се интересува от тези неща. Що за войн си ти, Царевичко? Не ми се струваш от най-мускулестите — подметна презрително, взирайки се в ръцете му. — Може би си от жилавите?
	— Ако лорд Тасгол ми позволи да се бия — измърмори рицарят, — имате думата ми, че няма да се опитам да избягам. Ако пък не, ще правя каквото и да е, ще помагам на ранените, ще гася пожари или ще…
	— Мисля, че ще ти повярват — каза тя. — Както споменах, една история с кендер _и_ гном…
	Двамата достигнаха мястото, където Одила бе оставила коня си. Жената-рицар се метна на седлото. После погледна Джерард. Той отвърна на погледа й. Наистина имаше стряскащо сини очи. Никога досега не бе виждала очи с такъв цвят. Бяха ясни и светли. Тя му подаде ръка.
	Той се залови и успя да се покатери на задницата на коня. Одила цъкна с език, за да подкара животното.
	— Най-добре обвий с ръце кръста ми, Царевичко — предложи тя. — Иначе може да паднеш.
	Джерард обгърна талията й и се плъзна по задницата на коня, за да се озове плътно притиснат в нея.
	— Нищо лично, лейди Одила.
	— Каква съм и аз — отвърна с мечтателен тон тя. — А вече бях започнала да избирам венчалната си рокля.
	— Никога ли не приемаш нещата на сериозно? — осведоми се раздразнено той.
	— Рядко се случва — ухили му се тя. — А и защо ли, Царевичко?
	— Името ми е Джерард.
	— Известно ми е — отговори Одила.
	— Защо тогава не ме наричаш така?
	Тя сви рамене.
	— Другото повече ти отива, това е всичко.
	— А дали пък, ако ме наречеш по име, няма да се превърна в човек, а не в шега? Презирам жените и мисля, че ти също не мислиш нещо по-различно за мъжете. И двамата сме си извадили поука, но може би се страхуваме повече от живота, отколкото от смъртта. Предлагам да го обсъдим по-късно над халба ледено пиво или две. Но нека засега постигнем съгласие поне в следното: ще ме наричаш Джерард. Или сър Джерард, стига да предпочиташ.
	Одила си помисли, че изказването му изисква подобаващ отговор, но в същия момент си даде сметка, че нищо не й идва наум. Поне нищо смешно. Тя подкара коня в галоп.
	— Спри! — извика внезапно Джерард. — Мисля, че видях нещо.
	Жената дръпна юздите. Животното зарови крака в земята и спря задъхано и с тежко повдигащи се хълбоци. Вече бяха излезли от залесения район покрай бреговете на потока и се насочваха към откритото. Пътят лежеше пред тях. Малко по-нататък се спускаше в плитка падина, след което отново излизаше от нея и се насочваше към входа на града. Сега и тя забеляза онова, което Джерард беше видял. Онова, което трябваше да забележи, ако вместо това не се беше зазяпала в тези негови сини очи.
	Ездачи. Стотици конници, изливащи се в равнината от западна посока. Яздеха в строй. Знамената им пърхаха на вятъра. Слънчевата светлина се отразяваше от върховете на копия и блестеше по стоманени шлемове.
	— Мрачни рицари — каза Одила.
	— И стоят между нас и града — допълни Джерард.


	29
	Размяна на ролите

	— Бързо, преди да са ни видели! — каза рицарят. — Обърни коня, все още можем да се скрием в пещерата…
	— Да се крием!? — повтори стреснато Одила и му хвърли шокиран поглед. Сетне се ухили. — Харесваш ми, Цареви… — Тя замълча и се усмихна кисело. — Сър Джерард. Всеки друг рицар би настоял веднага да се хвърлим към тях. — Изправи се в седлото, сложи ръка на дръжката на меча си и издекламира: — Ще остана и ще се бия, ако ще шансовете ми да са сто към едно. Моята чест е моят живот.
	Тя обърна главата на коня и го смушка. Тръгнаха обратно към пещерата.
	Сега беше ред на Джерард да я погледне шокирано.
	— Не вярваш ли в това?
	— Каква полза има от честта ти, ако междувременно изгубиш главата си? Каква полза и за кого? Ще ти кажа какво ще се случи, сър Джерард — продължи тя. — Ще съчинят песен за теб. А после ще пеят проклетата глупава песен из таверните и всичките му там продавачи и лентяи ще се просълзяват и ще се лигавят над халбата си с пиво заради храбрия рицар, който се изправил съвсем сам срещу шестстотин души. Знаеш ли обаче кой _няма_ да пее? Рицарите в Солантъс. Нашите другари по оръжие и приятелите ни. Рицарите, които няма да имат шанса да се обезсмъртят в славна битка. Същите, които се борят за живота си, за да могат да останат живи и да защитят хората, които са им поверили съдбата си… Вярно, два меча повече или по-малко едва ли са от решаващо значение. Само че какво ще се случи, ако всички рицари в Солантъс решат да препуснат с размахани мечове, за да се изправят пред многократно превъзхождащ ги враг? Какво ще стане със селяните, потърсили закрила зад градските стени? Дали ще намерят славна смърт, или ще свършат на върха на вражеско копие? Какво ще се случи с дебелите продавачи? Ще намерят ли и те славна смърт или ще бъдат принудени да гледат как войници изнасилват техните жени и дъщери и изгарят до основи магазините им? По начина, по който виждам нещата аз, сър Джерард, положената клетва ни задължава да защитим тези хора. Никой не иска от нас да умрем славно и себично в някакво предварително изгубено, безнадеждно състезание… Главната цел на врага е да те убие. Оставайки жив през всеки един ден, ти осуетяваш неговата главна цел. Ти печелиш, той губи — даже печалбата ти да се състои в това, че се спотайваш наоколо или се криеш в някоя пещера, за да можеш след това да се върнеш при другарите си и да се биеш рамо до рамо с тях. Ето кое за мен значи да имаш чест.
	Одила замълча, за да си поеме дъх. Тялото й трепереше от силата на напиращите чувства.
	— Никога не съм мислил за това по този начин — призна Джерард, като я изгледа с възхищение. — Явно все пак има нещо, което взимаш на сериозно. За жалост, май всичко ще се окаже напразно. — Той вдигна ръка и посочи през рамо. — Изпратили са съгледвачи по фланговете си. Забелязаха ни.
	Група конници, придържали се към линията на дърветата на около половин миля от тях, тъкмо се бяха появили от укритието си и веднага ги бяха забелязали. Самотният кон и двамата му ездачи се различаваха лесно на фона на степната трева. Съгледвачите обърнаха като един и препуснаха към тях.
	— Имам идея. Разкопчай колана на меча си и ми го дай — каза Джерард.
	— Какво… — Одила го изгледа намръщено. Рицарят нахлузваше кожения шлем на главата си. — О! — разбра най-сетне и понечи да свали колана си. — Знаеш ли, сър Джерард, малката ти хитрина може и да свърши работа, ако не носиш кожената си туника наопаки. Бързо, облечи я както трябва, преди да са ни доближили!
	Джерард изруга, измъкна ръце от ръкавите на туниката и я завъртя така, че емблемата на Рицарите на Нерака да дойде на гърдите му.
	— Не, не се обръщай! — нареди й той. — Просто го направи. Не се бави. Все още са далеч, но приближават бързо.
	Одила най-после разкопча колана си и го плъзна в ръцете му. Той напъха оръжието и всичко останало в собствения си колан и придърпа шлема по-плътно над очите си. Не толкова се тревожеше, че могат да го разпознаят, колкото разчиташе шлемът да прикрие изражението на лицето си.
	— Подай ми юздите и сложи ръце зад гърба си.
	Одила изпълни заповедта му.
	— Нямаш представа колко се забавлявам в момента, сър Джерард — измърмори, дишайки тежко.
	— О, я млъквай — отговори под нос той, докато се бореше с възела. — Поне _този_ път остани сериозна.
	Патрулът приближаваше. Рицарят вече различаваше отделни детайли и с известно изумление откри, че ги предвожда минотавър. Надеждите му, че имат някакъв шанс да се измъкнат здрави и читави, започнаха да нарастват. Никога дотогава не беше заставал лице в лице с някое от тези създания, но беше чувал, че са дебелоглави и не особено умни. След минотавъра яздеше отряд, съставен почти изцяло от рицари на Нерака, при това умели ездачи, ако се съдеше по начина, по който направляваха конете си.
	Животните им препускаха през сухата трева, вдигайки облаци прах. По даден знак на минотавъра ездачите се пръснаха в широка дъга, за да обградят Одила и младия войн.
	Джерард за момент бе обмислил възможността да тръгне към тях и да ги посрещне, но му се стори, че по този начин вероятно само щеше да усили подозренията им. Играеше ролята на Мрачен рицар на Нерака недалеч от вражеско укрепление, който води със себе си затворник, и имаше пълното право да бъде поне толкова предпазлив, колкото и те.
	Минотавърът вдигна ръка за поздрав. Джерард на свой ред отдаде чест, отправяйки мълчалива благодарност към света като цяло за обучението, преминато под ръководството на наместник Медан. Седеше спокойно на коня и очакваше минотавъра, като войн с по-висок чин, да го заговори пръв. Бузите на Одила пламтяха. Жената се взираше с каменен поглед в мъжете, без да отронва и дума. Джерард можеше единствено да се надява, че мълчанието й ще продължи по-дълго от обикновено.
	Минотавърът го огледа внимателно. В очите му се забелязваше изненадваща интелигентност.
	— Име, ранг и командващ офицер? — попита той. Гласът му беше дрезгав и груб, но думите се разбираха лесно.
	— Джерард ут Мондар, ординарец на наместник Медан.
	Даваше истинското си име, за да не би по някаква злощастна случайност да решат да се свържат с Медан. Така наместникът бързо щеше да съобрази какво да отговори. Добави и номера на частта, която беше разположена в Квалинести, но нищо повече. Като всеки правоверен Рицар на Нерака, трябваше да бъде изпълнен с подозрения даже към собствените си другари. Щеше да отговаря само когато го питат, без да проявява излишен ентусиазъм.
	Минотавърът се намръщи.
	— Отдалечил си се много на север, драконови ездачо. Какво те води толкова надалеч от гарнизона ти?
	— Бях тръгнал към Джелек със синия дракон на наместник Медан. Носех спешно съобщение от наместника за Господаря на Нощта Таргон — отвърна бързо Джерард.
	— Това не променя факта, че си далеч от дома — отбеляза минотавърът, присвивайки животинските си очи. — Джелек е малко по на изток оттук.
	— Да, сър — съгласи се рицарят. — Навлязохме в буря и се отклонихме. Драконът смяташе, че ще се справи, но точно тогава ни връхлетя силен порив на вятъра и се преобърнахме. Едва не паднах от седлото, а драконът скъса раменен мускул. Продължи да лети още известно време, но упражнението се оказа изключително болезнено за горкото създание. Нямахме никаква идея къде сме. Смятахме, че летим над Нерака, но след това съзряхме кулите на град. Израснал съм по тези места и веднага разпознах Солантъс. По същото време видяхме, че войската ви приближава от запад. Тъй като се бояхме, че проклетите соламнийци могат да ни забележат, драконът се спусна в гората зад нас, за да потърси някоя пещера, където да излекува рамото си… Този соламнийски рицар — Джерард грубо блъсна Одила в гърба — ни е видяла да се приземяваме, след което ни е проследила до пещерата. Сполучих да я обезоръжа и пленя.
	Минотавърът загледа жената с интерес.
	— От Солантъс ли е?
	— Не желае да говори сър, но не се съмнявам, че е оттам и може да осигури на командира ви полезна информация за струпаните войски и укрепленията им. А сега, Водачо на Нокътя — допълни Джерард, — бих искал да науча твоето име и името на твоя водач.
	Постъпката му беше дръзка, но чувстваше, че разпитът се е проточил достатъчно дълго и едва ли ще направи добро впечатление, ако продължи да отговаря смирено на всичките им въпроси.
	Очите на минотавъра проблеснаха и за миг Джерард допусна, че е преиграл. Сетне създанието отговори:
	— Името ми е Галдар. Нашата водачка е Мина. — Беше произнесъл странното име на командира си със смесица от уважение и респект, които се сториха изключително смущаващи на Джерард. — Какво е съобщението, което носиш за Джелек?
	— Съобщението е за лорд Таргон — отговори Джерард, като едновременно с това почувства как сърцето се качва в гърлото му.
	Внезапно си беше спомнил, че в себе си имаше не писмо от наместник Медан, а от самия крал на елфите в Квалинести; писмо, което, ако попаднеше в ръцете на Мрачните рицари, можеше да го провали напълно. Не можеше да повярва на лошия си късмет. В деня, когато писмото би могло да му направи добро, той го бе забравил при дракона. А в деня, в който същото това писмо лесно би го окачило на въжето, го носеше в пояса си. Какво толкова беше сторил, че да разгневи Съдбата?
	— Лорд Таргон е мъртъв — отвърна минотавърът. — Сега Господар на Нощта е Мина. Аз съм неин заместник-командир. Можеш да дадеш писмото на мен, а аз ще й го предам.
	Джерард не беше изненадан, че Таргон е мъртъв. Повишенията сред редовете на Ордена на Мрачните рицари често се случваха по тъмна доба и след умело промушване с нож между ребрата. Вероятно тази Мина също беше поела командването по подобен начин. Помъчи се да насочи вниманието си от мисълта за проклетото компрометиращо писмо към новата насока в събитията. Лесно можеше да предаде фалшивото си съобщение на минотавъра и с това да се свърши. А след това? Щяха да отведат Одила със себе си и вероятно да я измъчват, за да научат нещо повече за Солантъс, а на него щяха да благодарят и да го изпратят по живо по здраво обратно при дракона.
	— Наредено ми е да доставя съобщението лично на Господаря на Нощта — каза упорито той, като с всички сили се опитваше да създаде впечатление за типичния досаден и надут ординарец на служба при командира на гарнизона. — Дори това да не е лорд Таргон, заповедите ми са да го доставя до човека, който заема мястото му.
	— Както желаеш. — Минотавърът бързаше. Имаше по-важни неща за вършене от това да си бъбри с ординареца на наместника. Галдар подметна палец по посока на облака прах. — Скоро ще издигнат командната палатка. Мина ще ръководи обсадата оттам. Ще изпратя някой с теб да ти покаже пътя.
	— Наистина не е необходимо, сър… — подхвана Джерард, ала минотавърът пренебрегна възраженията му.
	— Колкото до твоята пленница — продължи той, — можеш да я предадеш на човека, който се занимава с разпитите. Сигурно ще разположи палатката си някъде близо до тази на ковача.
	В съзнанието на рицаря мигом изникнаха неприятните образи на нажежени до червено шишове и разкъсващи плътта щипци. Минотавърът даде нареждания на едного от мрачните рицари да го придружи. Джерард с удоволствие би се лишил от компанията му, но не смееше да спори повече. Той отдаде чест на минотавъра и подкара коня си нататък. За момент изпита страх, че ненавикналото на непознатата ръка животно ще се опъне, но в същия миг Одила леко го смушка в хълбоците и го накара да потегли. Галдар не сваляше подозрителен поглед от него. Младият войн почувства как се облива в студена пот. Сетне минотавърът на свой ред обърна коня си и препусна в галоп. Скоро и той, и останалите рицари от патрула се бяха скрили сред дърветата. Джерард дръпна юздите и се взря по посока на реката.
	— Какво има? — попита мъжът с него.
	— Тревожа се за дракона — каза Джерард. — Бръснач принадлежи на наместника. Заедно са от години. Ако нещо се случи на звяра, сигурно ще се разделя с главата си. — Той се обърна към мрачния рицар. — Бих искал да отида да видя как е и да го уведомя за промяната в плана.
	— Имам заповед да те отведа при Мина — каза рицарят.
	— Не е необходимо да идваш — отвърна кратко Джерард. — Виж, очевидно не разбираш. Бръснач сигурно е чул призива на тръбите. Той е от сините. Знаеш ги какви са. Могат да _подушат_, когато някъде наблизо се готви битка. Сигурно вече смята, че проклетите соламнийци са вдигнали на крак града, за да го погнат. Ако се почувства заплашен, нищо чудно по погрешка да нападне собствената ви армия…
	— Имам заповед да те отведа при Мина — повтори рицарят с тъпа упоритост. — Щом й докладваш, ще можеш да се върнеш при дракона. Не се тревожи за звяра. Няма да ни нападне. Мина не би му позволила. Колкото до раните му, Мина ще го излекува и двамата ще можете да се върнете в Квалинести.
	Мрачният рицар отново смушка коня си и се насочи натам, където армията беше струпана най-гъсто. Джерард промърмори някакво проклятие по негов адрес изпод кожения си шлем, но нямаше друг избор, освен да го последва.
	— Съжалявам — произнесе под прикритието на шума от трополящи конски копита. — Смятах, че ще се хване. Направо му предложих да се отърве и от нас, и от задълженията си на съгледвач, да прави каквото пожелае в продължение на час, а после да се върне при останалите. — Той поклати глава. — Типично за мен. Налетях на единствения благонадежден Мрачен рицар, който някога се е раждал под слънцето.
	— Поне опита — каза Одила. Тя изви ръце и успя да го потупа успокоително по коляното. — Даде най-доброто от себе си.
	Водачът им яздеше бързо, сякаш нямаше търпение да изпълни дълга си. Раздразнен от мудния им ход, мъжът на няколко пъти спира, за да им даде знак да се размърдат. Джерард не му обръщаше внимание. Вместо това мислеше за казаното от минотавъра — че мрачните рицари се канят да обсадят Солантъс. Ако случаят наистина беше такъв, като нищо се бяха отправили към армия, наброяваща най-малко десет хиляди души.
	— Какво имаше предвид, когато спомена, че съм мразела мъжете? — попита Одила.
	Джерард се изтръгна от мислите си. Нямаше никаква представа за какво говори тя и й го каза.
	— Спомена, че презираш жените, а аз мразя мъжете. Какво имаше предвид?
	— Кога съм го споменал?
	— Когато обсъждахме как да те наричам. Каза, че двамата с теб се боим от живота повече, отколкото от смъртта.
	Младият войн усети как кожата му пламва и отправи още една мълчалива благодарност, че шлемът скрива лицето му.
	— Не си спомням. Понякога говоря, без да мисля…
	— Имам усещането, че беше мислил за това от доста дълго време — прекъсна го тя.
	— Да… е… може би е така. — Джерард почувства неудобство. Не беше възнамерявал да се открива чак толкова и със сигурност не смяташе да води разговор с нея за чувствата си. — Нямаш ли си други тревоги? — попита раздразнено.
	— Като например това, че скоро под ноктите ми ще се забият нажежени до червено игли? — попита студено тя. — Че ставите ми ще изскочат на дибата? Да, имам си доста тревоги. Но предпочитам първо да поговорим за думите ти.
	Джерард замълча. Сетне със запъване каза:
	— Не съм сигурен какво имах предвид. Може би фактът, че изглежда не виждаш голям смисъл в мъжете. Не става дума само за мен. В моя случай е разбираемо. Но видях как реагираш спрямо останалите по време на Съвета на рицарите и по отношение на надзирателя…
	— _Как_ реагирам? — поиска да узнае тя, като се извърна в седлото и го погледна. — Какво не ти харесва в начина, по който реагирам?
	— Не се обръщай! — отсече Джерард. — Ти си мой пленник, помниш ли? Предполага се, че не бива да водим задушевен разговор.
	Тя сбърчи нос.
	— За твое сведение, обожавам мъжете. Просто смятам, че са прелюбодейци, мошеници и лъжци. Част от вродения им чар.
	Джерард тъкмо отвори уста, за да отговори, когато ескортиращият ги рицар препусна в галоп към тях.
	— Проклятие! — измърмори младият войн. — Какво иска този идиот пък сега?
	— Мотаете се — каза обвинително мрачният рицар. — Побързайте. Трябва да се връщам към задълженията си.
	— Вече изгубих един дракон — отговори младият войн. — Нямам намерение да губя и кон.
	Нямаше какво повече да стори, обаче. Очевидно рицарят възнамеряваше да остане плътно до тях. Джерард накара коня да ускори ход.


	По времето, когато навлязоха в покрайнините на новоизградения лагер, армията на Рицарите на Нерака вече беше започнала да се окопава за предстоящата обсада. Бяха избрали доста отдалечено от градските стени място. Неколцина от стрелците по бойниците си опитаха късмета, ала стрелите им падаха далеч, преди да достигнат лагера и постепенно опитите им престанаха, вероятно не без острите команди на офицерите, казващи им да престанат с глупостите и да пестят стрелите си за по-късно.
	Никой във вражеския лагер не обръщаше внимание на безполезната стрелба. Войниците само от време на време хвърляха по някой поглед към настръхналите от защитници укрепления, но бързо отместваха очи и се споглеждаха с най-близко стоящите до тях, след което вдигаха вежди или поклащаха глава и се връщаха към работата си, преди някой офицер да ги е забелязал. Явно обаче, страховитата гледка на бойниците не ги плашеше, а по-скоро чувстваха смущение.
	Джерард се огледа любопитно. Надяваше се да отдадат интереса му на факта, че не беше част от тази войска.
	Той се обърна към техния водач:
	— Кога пристигат останалите войници?
	Гласът на рицаря остана спокоен, ала младият войн видя как очите му проблясват изпод шлема.
	— Подкрепленията вече са на път.
	— Много на брой, предполагам? — каза Джерард.
	— Много по много — отговори рицарят. — Повече, отколкото можеш да си представиш.
	— Някъде наблизо ли са?
	Мъжът го изгледа преценяващо.
	— Защо питаш? Какво те интересува?
	Войнът сви рамене.
	— Помислих си, че мечът ми също може да ви е от полза, това е всичко.
	— Какво? — издигна глас рицарят.
	Джерард повиши тон, за да надвика кънтежа на чуковете, виковете на офицерите и обичайната глъчка, съпътстваща полагането на основите на всеки полеви лагер:
	— Солантъс е най-добре укрепеният град на континента. И най-могъщите обсадни машини по лицето на Крин не могат дори да нащърбят стените му. Сигурно във вътрешността му има поне пет хиляди войници, готови да дадат живота си, но готови да го защитят. А какво имате вие? Няколкостотин? Разбира се, че очаквате подкрепления. Не е необходимо да бъдеш гений, за да се сетиш за нещо такова.
	Рицарят поклати глава. Той се изправи в стремената и посочи:
	— Командната палатка на Мина е там. Оттук се вижда знамето й. Оставям ви да се оправяте сами.
	— Чакай малко! — извика Джерард след него. — Трябва да отведа непокътната пленницата до човека, който се занимава с разпитите. Сигурно ще има някаква награда. Не искам да я измъкнат от ръцете ми и да я линчуват!
	Рицарят му хвърли пренебрежителен поглед.
	— Не се намирате в Нерака, сър — каза презрително и се отдалечи.
	Джерард слезе от седлото и поведе животното през организирания безпорядък, който цареше наоколо. Войниците работеха бързо и с желание. Офицерите ги наставляваха с бързи и кратки заповеди. Нямаше крясъци и заплахи, а във въздуха не се извиваха бичове, за да накарат мъжете да се разбързат. Моралът очевидно беше висок. Войниците се смееха и подхвърляха шеги помежду си, а някои даже пееха песни, за да улеснят труда си. И все пак всичко, което трябваше да направят, бе да вдигнат поглед към градските стени и да видят там десет пъти превъзхождащия ги противник.
	— Това е някаква шега — обади се приглушено Одила. Намираха се сред врагове и някой можеше да ги чуе, независимо от оглушителния кънтеж на чуковете. — Не разполагат с никакви подкрепления. Патрулите ни правят всекидневни обходи. Отдавна щяхме да сме забелязали такова огромно струпване на войска.
	— Явно не сте толкова бдителни, колкото си мислиш — възрази Джерард. — А сега Солантъс е уловен със смъкнати гащи.
	Не сваляше ръка от дръжката на меча, готов да се бие с всеки, който решеше да се позабавлява със соламнийската пленница. Докато подминаваха отделните работещи групи, войниците ги гледаха с интерес. Само неколцина спряха, за да подхвърлят по някоя подигравателна забележка, но офицерите им бързо ги вкараха обратно в правия път.
	_Не се намирате в Нерака_, бе казал рицарят. Джерард беше впечатлен, а също и смутен. Пред себе си не виждаше армия от наемници, които се сражават заради плячката и печалбата, а опитна, дисциплинирана войска, отдадена на своята кауза, каквато и да беше тя.


	Знамето, което се вееше, привързано към върха на забитото в земята копие пред командната палатка, всъщност дори не приличаше на такова. Беше по-скоро обикновен, доста мръсен шал, който изглеждаше така, сякаш го бяха натопили в кръв.
	Пред палатката — първата издигната в лагера — стояха на пост двама рицари. Виждаше се и офицер, зает в разговор с още един от Рицарите на Нерака. Ако се съдеше по облеклото и огромния лък през рамото му, офицерът беше стрелец. Колкото до рицаря, в този момент беше обърнат с гръб към Джерард, така че не можеше да огледа добре лицето му, но по слабото му телосложение можеше да се заключи, че едва ли е на повече от осемнайсет. Зачуди се дали пък не е синът на някой от другите рицари, който се е облякъл в бронята на баща си, за да се позабавлява.
	Стрелецът пръв забеляза него и Одила. Очите му се присвиха проницателно и преценяващо. Той каза нещо на рицаря, а рицарят се обърна. Джерард стреснато отбеляза, че младежът не е никакъв младеж, както беше предполагал, а момиче. По гладко обръснатата й глава беше поникнала червеникава коса, фина като пух. Очите на момичето уловиха жената и младия войн в кехлибарения си взор. Никога дотогава не беше виждал такива изключителни очи. Почувства известно неудобство, докато го оглеждаха, сякаш пак се бе превърнал в дете и го бяха уловили, че отново дразни малката си сестра или че за пореден път е откраднал ябълки от нечия градина. Погледът на момичето казваше, че му прощава, защото вината не е негова. Защото е просто дете. Вероятно щяха да го накажат, ала наказанието имаше за цел да го накара да разбере, че повече не бива да постъпва така.
	Джерард благослови кожения шлем, защото му позволяваше да отмести поглед, без тя да забележи. Но колкото и да опитваше, не успяваше да отклони очи от нейните. Взираше се в момичето като омагьосан.
	Нито хубава, нито красива бяха подходящи думи за описанието й. Лицето й беше белязано с някакво особено хладнокръвие и чистота на мисълта. Челото й не се замрежваше и от най-дребната черта на съмнението, а очите й виждаха далеч повече, отколкото той или някой друг щеше да види някога. Пред него стоеше личност, която щеше да промени света за добро или зло. В спокойното й поведение Джерард веднага разпозна Мина, водачката на войниците наоколо, чието име вече неведнъж беше чул да произнасят с уважение и респект.
	Той отдаде чест.
	— Не си от моите рицари — произнесе тя. — Обичам да виждам лицето на човека, с когото разговарям. Свали шлема си.
	Джерард се запита откъде ли е разбрала, че не е от рицарите й. Никакъв отличителен белег не издаваше, че идва от Квалинести, Санкшън или която и да е друга част на Ансалон. Свали шлема с неохота, не защото се боеше, че могат да го разпознаят, но понеже до този момент му се струваше, че минималната му защита поне отчасти го прикрива от внимателния й взор.
	Произнесе името си и набързо разказа историята, чието единствено предимство беше, че поне отчасти е вярна. Говореше уверено, ала при все това местата, където се налагаше да изкривява или разкрасява истината, си оставаха най-трудни. Имаше странното усещане, че момичето знае далеч повече за него, отколкото той самият.
	— Какво е съобщението на наместник Медан? — попита Мина.
	— Вие ли сте новата Господарка на Нощта, лейди? — отвърна на въпроса с въпрос той. Струваше му се нормално да се поинтересува, но все пак почувства известно неудобство. — Простете, но ми беше наредено да предам съобщението единствено на Господаря на Нощта.
	— Титлата вече не съдържа никакво значение за Единия Бог — отговори тя. — Аз съм Мина, служителка на Единия. Можеш да ми предадеш съобщението или да не го сториш, изборът е твой.
	Джерард се втренчи объркано и несигурно в нея. Не смееше да погледне Одила, макар да му се искаше да узнае какво мисли по въпроса, каква е реакцията й. Нямаше представа как да постъпи и осъзна, че каквото и да направи, има опасност да се покаже като глупак. А поради някаква неизвестна причина не му се искаше да изглежда глупаво в тези кехлибарени очи.
	— Ще предам съобщението на теб, Мина — каза най-сетне и изненадано долови онази нотка на респект в гласа си. — Съобщението е следното: зелената драконеса Берил напада Квалинести. Заповядала е на наместник Медан да изравни столицата Квалиност със земята и заплашва, че ако той не се подчини на нарежданията й, ще го направи сама. Освен това му е заповядала да избие елфите до крак.
	Мина не каза нищо, просто кимна съвсем леко, за да покаже, че го слуша.
	Джерард си пое дъх и продължи:
	— С цялото си уважение наместник Медан напомня на Господаря на Нощта, че с атаката над Квалинести Берил нарушава пакта между драконите. Наместникът се бои, че ако Малис разбере за случилото се, между драконите ще избухне война, която вероятно ще унищожи голяма част от континента. Наместник Медан не счита себе си обвързан със заповедите на Берил. Той е лоялен рицар на Ордена на Нерака, следователно иска по-нататъшни разпореждания от Господаря на Нощта, както и по-подробни указания за начина, по който да постъпи. Наместникът също така почтително напомня на Ваша светлост, че един град в руини не струва почти нищо и че мъртвите елфи не плащат данъци.
	Мина се усмихна едва-едва. Усмивката й сякаш затопли кехлибара в очите й и го накара да обгърне Джерард като мед.
	— Лорд Таргон сигурно щеше да бъде трогнат от последното. _Покойният_ лорд Таргон.
	— Със съжаление научих за смъртта му. — Джерард хвърли безпомощен поглед към стрелеца до момичето, който се усмихваше широко, като че искаше да каже, че много добре знае как се чувства и какво мисли младият войн в момента.
	— Сега Таргон е при Единия Бог — отвърна сериозно и тържествено Мина. — Вярно, че в миналото е допуснал много грешки, но вече ги е осъзнал и се разкайва за тях.
	Това окончателно сащиса Джерард. Нямаше никаква идея какво повече да каже. И кой всъщност беше този Един Бог? Не смееше да попита, смятайки, че като Мрачен рицар би следвало да му е известно.
	— Чувала съм за Единия Бог — обади се със злокобен тон Одила. Тя пренебрегна Джерард, който я ощипа по прасеца, за да й припомни да си затваря устата. — Чух за него съвсем наскоро от един от онези лъжливи мистици от Цитаделата на светлината. Богохулство! Казвам ви, боговете са си отишли, всички го знаят.
	Мина вдигна кехлибарените си очи и ги спря върху Одила.
	— Може би за теб, Рицаря на Соламния, боговете наистина са си отишли — каза тя, — но не и за мен. Развържи я. Нека слезе от коня. Не се тревожи, няма да се опита да избяга. Пък и къде ли може да отиде?
	Джерард изпълни нареждането и помогна на Одила да слезе от коня.
	— Опитваш се да окачиш и двама ни на въжето ли? — прошушна, докато развързваше възела на кожения ремък около китките й. — Не му е времето да подхващаме теологични спорове!
	— Е, поне си развързах ръцете, нали? — погледна го изпод дългите си мигли тя.
	Той я блъсна грубо по посока на Мина, Одила полетя неуверено, но успя да се задържи на крака и да застане на една ръка разстояние от водачката на Мрачните рицари.
	— Няма никакви богове — повтори Одила с типичната за Рицарите на Соламния упоритост. — Нито за теб, нито за мен.
	Джерард се зачуди какво ли си е наумила. Нямаше начин да разбере. Налагаше се да остане нащрек и в готовност да последва плана й, какъвто и да се окажеше той.
	Мина не беше разгневена. Нито дори подразнена. Гледаше Одила спокойно, по-скоро като търпелив родител, който наблюдава поредното внезапно избухване на разглезеното си дете. Тя протегна ръка към нея.
	— Вземи ръката ми — каза на Одила.
	Жената-рицар я изгледа изумено.
	— Вземи я — повтори Мина, сякаш детето пред нея имаше трудности с възприемането.
	— Прави, каквото ти казват, соламнийке — нареди Джерард.
	Одила му хвърли бегъл поглед. Каквото и да се беше надявала да стане, определено не бе сполучило. Джерард въздъхна и вътрешно поклати глава. Жената отново се взря в Мина и за момент като че се канеше да откаже. Сетне протегна ръка и докосна тази на водачката. Одила погледна дланта си, сякаш изненадана от собствените си действия.
	— Що за чародейство е това? — извика разтърсено. — Какво ми направи?
	— Нищо — отвърна меко Мина. — Онази част от теб, която търси храна за душата ти, сама протегна ръката ти към мен.
	Тя я взе.
	Одила възкликна от болка. Опита да се изскубне, но не успя, макар водачката, поне доколкото му се струваше на Джерард, да не упражняваше каквато и да е сила в хватката си. От очите на Одила избликнаха сълзи. Тя прехапа устни. Ръката й трепереше, тялото й се тресеше. Преглътна и се опита да понесе болката, ала в следващия миг падна на колене. Сълзите се стичаха по бузите й. Тя сведе глава.
	Мина се приближи до Одила и плъзна пръсти по дългата й черна коса.
	— Сега вече виждаш — каза тихо водачката. — Сега вече разбираш.
	— Не! — извика задавено жената-рицар. — Не, не го вярвам.
	— Вярваш — каза Мина. Тя повдигна брадичката й и я принуди да я погледне в кехлибарените очи. — Не те лъжа. Ти лъжеш себе си. Но когато умреш, ще отидеш при Единия Бог и вече няма да има лъжи.
	Одила се взираше подивяло в нея.
	Джерард потрепери, разтърсен до дъното на душата си.
	Стрелецът се наведе и зашепна нещо в ухото на водачката. Тя го изслуша и кимна.
	— Капитан Самювал предполага, че можеш да ни дадеш ценна информация за отбраната на Солантъс. — Мина й се усмихна и сви рамене. — Тези сведения не са ми необходими, но капитанът смята, че биха му свършили работа. Следователно, преди да те екзекутират, ще бъдеш разпитана.
	— Няма да ви кажа нищо — отвърна с удебелен глас Одила.
	Водачката я изгледа натъжено.
	— Да, предполагам, че е така. Страданията ти така или иначе ще бъдат напразни, понеже, уверявам те, едва ли можеш да ми кажеш нещо, което вече не зная. Правя го само, за да угодя на капитан Самювал. — Тя се приведе и я целуна по челото. — Предавам душата ти на Единия Бог — произнесе тя, след което се изправи и обърна към Джерард.
	— Благодаря ти, че достави съобщението си. Не те съветвам да се връщаш в Квалиност. Берил няма да ти позволи да влезеш в града. Ще нападне столицата утре призори. Колкото до наместник Медан, той е предател. Отдавна се е влюбил в елфите и техните обичаи, а любовта му е разкрила формата си в лицето на Кралицата майка Лораланталаса. Наместникът не е евакуирал града. Квалиност е пълен с войни на елфите, готови да дадат живота си в негова защита. Крал Гилтас е подготвил капан за Берил и нейните части — хитър капан, трябва да призная.
	Долната челюст на Джерард беше увиснала. Помисли си, че вероятно трябва да каже нещо в защита на Медан, но почти веднага си даде сметка, че това може да го направи негов съучастник. А може би вече й беше известно дори кой е Джерард и нито действията, нито пък думите му биха имали някакво значение. Най-сетне успя да попита единственото, което искаше да узнае:
	— Берил… предупредена ли е? — Устата му беше пресъхнала. Едва успяваше да произнася думите.
	— Драконесата е в ръцете на Единия Бог, както и всички ние — отговори Мина.
	Тя му обърна гръб. Изчакващите търпеливо реда си офицери наоколо тутакси я наобиколиха и отрупаха с въпроси. Водачката отиде при тях, за да ги изслуша и да им даде нарежданията си. Джерард беше освободен.
	Одила се изправи и почти веднага щеше да падне, ако точно в този момент Джерард, под предлог, че я дърпа за ръката, не бе пристъпил, за да я подкрепи. Запита се кой кого подкрепяше всъщност. Самият той също се нуждаеше от помощ. Потеше се обилно и чувстваше силно изтощение.
	— Не мога да ти дам отговор — обади се капитан Самювал, въпреки че младият войн не го беше питал нищо. Стрелецът се доближи, за да поговорят. — Вярно ли е онова, което каза Мина за Медан? Предател ли е станал?
	— Аз не… не зная. — Джерард усети, че гласът му изневерява. Беше се уморил да лъже, а и бездруго вече не виждаше смисъл. Битката за Квалиност щеше да се състои призори на следващия ден. Стига да й вярваше, а той й вярваше, макар да не знаеше как или защо се е получило така. Поклати отпаднало глава. — Предполагам, че няма голямо значение. Вече не.
	— Ще се радваме, ако се присъединиш към редиците ни — предложи капитанът. — Ела, ще ти покажа къде да отведеш пленницата. Човекът, който се занимава с разпитите, все още се устройва, но от утре ще започне работа. Още един меч ще ни бъде от полза. — Той се загледа към града и почернелите му от войници стени. — С колко ли защитници разполагат, как мислиш?
	— Навярно много — подчерта Джерард.
	— Да, вероятно си прав — Самювал потърка наболата си брада. — Обзалагам се, че тя знае, а? — подхвърли пръст към Одила, която ходеше замаяно и като че нито забелязваше накъде отива, нито се интересуваше.
	— Не съм сигурен какво знае или не знае — отвърна начумерено младият войн. — На мен не каза нищо и се съмнявам, че ще проговори даже пред вашия мъчител. Упорита е, поне това трябва да й се признае. Къде да я отведа? С радост ще се отърва от присъствието й.
	Капитанът го отведе до една палатка, в близост до която ковачът и чираците му подреждаха инструментите си. Отбиха се при тях, за да вземат окови за краката и китките й, след което Самювал помогна на Джерард да й ги сложат. Той подаде ключа на младия войн.
	— Твоя пленница е — каза.
	Джерард му благодари и напъха ключа в ботуша си.
	В палатката нямаше легло, но капитанът донесе на Одила храна и вода. Тя отказа да се храни, ала успя да пийне малко вода и дори поблагодари с неохота за вниманието.
	После легна на пода и се втренчи в платнището над главата си с широко отворени очи.
	Джерард я остави, излезе навън и се запита какво да прави оттук нататък. Реши, че ще стори най-добре, ако сам хапне поне малко. Не беше съзнавал колко е гладен, додето не видя хляба и сушеното месо в ръцете на Самювал.
	— Аз ще взема храната — каза той. — След като тя не я иска.
	Капитанът му я подаде.
	— Все още не са издигнали походната кухня. Но там, от където го взех, има предостатъчно. Аз също се канех да се подкрепя. Ако искаш, ела с мен.
	— Не — отвърна Джерард. — Благодаря, но предпочитам да я наглеждам.
	— Няма къде да отиде — каза развеселено Самювал.
	— И все пак аз отговарям за нея.
	— Както желаеш. — Капитанът се отдалечи. Очевидно забеляза свой приятел сред тълпата, защото започна да маха с ръка. Младият войн видя минотавъра от патрула, който ги бе пресрещнал, да маха в отговор.
	Джерард приклекна пред входа на затворническата палатка. Яде, без дори да усети вкуса на храната. Малко по-късно осъзна, че е забравил водния мех при Одила и влезе при нея, за да го вземе. Движеше се внимателно, мислейки, че е заспала.
	— Будна съм — обади се жената.
	— Опитай да си починеш — отвърна той. — Няма какво друго да направим, освен да изчакаме спускането на нощта. Ключът за оковите ти е в мен. Ще се опитам да ти намеря някаква броня или туника…
	Тя отмести поглед от него и се втренчи встрани.
	Джерард трябваше да попита.
	— Какво видя, Одила? Какво видя, когато тя те докосна?
	Жената затвори очи и започна да трепери.
	— Видях ума на един Бог!


	30
	Войната на души започва

	Галдар крачеше през дремещия лагер и се прозяваше толкова широко, че отчетливо чуваше как челюстите му пукат. При поредната прозявка острата болка го накара да примижи от болка. Той потърка буза и, решен да сложи край на сънливостта си, продължи нататък. Нощта беше изключително светла. Почти пълната луна беше голяма, увиснала и безизразна. Минотавърът често си мислеше, че намира тази луна за малко глупава. Никога не я беше харесвал особено, но ако планът на Мина протечеше както трябва, поне щеше да им свърши работа. Странният и фантастичен план на Мина. Галдар отново се прозя, като този път положи специални усилия челюстта му да не пука от усилието.
	Пазачите пред палатката на водачката го разпознаха — нямаше как да сбъркат огромния силует на единствения минотавър сред тях, — отдадоха чест и го загледаха очаквателно.
	В палатката й цареше тъмнина. Не беше изненадващо, като се вземе предвид, че почти се разсъмваше. Не му се искаше да я буди, понеже през отминалия ден беше станала преди изгрев и си бе легнала малко след полунощ. Поколеба се. В крайна сметка, едва ли можеше да направи нещо повече от него. Все пак чувстваше, че се налага да влезе.
	Той отметна платнището на входа и пристъпи вътре.
	— Какво има, Галдар? — разнесе се гласът й.
	Никога не можеше да бъде сигурен дали е била будна, преди той да влезе, или се е събудила, защото е чула стъпките му. Неизменно обаче, Мина го посрещаше без ни най-малката следа от сънливост по лицето.
	— Затворничката е избягала. Жената-рицар. Не успяхме да открием и човека, който твърдеше, че я е заловил. Предполагаме, че двамата са действали заедно.
	Мина спеше с дрехите — вълнен, плътно прилепнал панталон и туника. Бронята и утринната й звезда лежаха на пода до леглото. Лицето й беше бледо и бяло, студено и още по-ужасно от почти пълната луна навън.
	Тя не прояви каквато и да е изненада.
	— Знаеше ли за това, Мина? Някой преди мен ли е идвал, за да ти каже? — намръщи се минотавърът. — Дадох изрични заповеди никой да не те безпокои.
	— И все пак сега ме безпокоиш ти, Галдар — усмихна се тя.
	— Само защото всичките ни усилия да открием соламнийката и онзи предател останаха напразни.
	— Вече са се върнали в Солантъс — каза Мина. В мрака очите й изглеждаха безцветни. Минотавърът не успяваше да открие отражението си в кехлибара. — Посрещнали са ги като герои.
	— Как можеш да приемаш всичко това с такова спокойствие, Мина? — поиска да узнае той. — Бяха в лагера ни. Преброили са ни. Сигурно са наясно, че сме съвсем малко.
	— Могат да го разберат и от стените на града, Галдар.
	— Но не с такава сигурност — възрази минотавърът. Още от самото начало се бе възпротивил на този налудничав план. — Направихме всичко възможно да ги заблудим. Издигнахме празни палатки, накарах хората да се разхождат наоколо, за да не могат да ги преброят. Сега всичките ни усилия ще останат напразни.
	Мина се надигна на лакът.
	— Спомняш ли си, че искаше да отровим водата им, Галдар?
	— Да — отвърна намусено той.
	— И се наложи да се намеся, защото тогава градът щеше да бъде напълно безполезен за нас.
	Минотавърът изсумтя. Поне според него градът така или иначе беше безполезен за тях и щеше да си остане такъв и занапред.
	— Липсва ти вяра, Галдар — каза тъжно тя.
	Той въздъхна. Неволно посегна към дясната си ръка и я разтри. Напоследък го наболяваше все по-често, сякаш беше пипнал ревматизъм.
	— Опитвам се, Мина. Наистина. Смятах, че съм оставил съмненията още в Силваност, но сега… Не ми харесват новите ни съюзници — каза рязко. — И не съм единственият, който изпитва такива чувства.
	— Разбирам — изрече тя. — Ето защо досега проявявах търпение към теб и останалите. Сега очите ти са премрежени от страх, но когато дойде времето, ще се прояснят. Твоите очи единствени ще виждат ясно.
	Тя се усмихна, сякаш беше останала доволна от собствената си шега.
	Галдар не отвърна на усмивката й. Що се отнасяше до него, въпросът не беше от най-смешните.
	Тя забеляза това и съвсем леко поклати глава.
	— А колкото до соламнийката, изпратих я обратно в града с далеч по-опасна отрова от старото биле, което искаше да изсипеш в кладенеца им.
	Той зачака, като с мъка потисна една прозявка. Нямаше представа за какво говори Мина. Мислеше единствено, че усилията им са отишли на вятъра. Часовете безсъние, претърсването на палатките, патрулите в близката околност — всичко на вятъра.
	— Изпратих им познанието, че има бог — продължи тя. — И че Единият Бог е на наша страна.
	Бягството им се оказа смехотворно лесно. Толкова лесно, че Джерард беше готов да заподозре помощта на Мрачните рицари. Само че нямаше никакъв смисъл. Не можеше да измисли даже една разумна причина, поради която биха им позволили да се измъкнат от лагера с ценни за защитниците на Солантъс сведения за обсадната войска.
	Най-напрегнато се оказа пред външните порти на града, където и двамата за момент си бяха задали въпроса дали при приближаването им часовите няма да ги надупчат като игленици със стрели. Джерард мълчаливо благослови острия и подигравателен глас на Одила, който мигом разпознаха, след което им позволиха да влязат вътре.
	Чак по-късно дойдоха часовете, прекарани в разпити в присъствието на офицерите от Ордена. Слънцето вече изгряваше, а те все още не бяха стигнали доникъде.
	Джерард така и не бе успял да поспи през предната нощ. Напрежението от деня и нощното приключение напълно бяха изстискали силите му. Вече два пъти беше разказал всичко, което знаеше и с мъка се опитваше да разтвори с пръсти клепачите си, когато следващите думи на Одила най-неочаквано взривиха атмосферата в помещението.
	— Видях ума на един Бог — каза тя.
	Джерард простена и отново се отпусна в стола. Беше се опитал да я придума да премълчи поне това, но както винаги, тя не го бе послушала. От известно време изпитваше непреодолим копнеж по видението за едно най-обикновено легло, дори това в старата му килия, чийто лишен от кендери мрак сега му се струваше по-привлекателен отвсякога. Сега обаче, щяха да прекарат тук и остатъка от деня.
	— Какво точно искате да кажете, лейди Одила? — попита внимателно лорд Тасгол.
	Рицарят беше с около трийсет години по-възрастен от Джерард. Косата му бе стоманеносива и дълга. Освен това носеше традиционните мустаци на Соламнийски рицар.
	За разлика от повечето рицари на Розата, които младият войн беше срещал, лорд Тасгол не приличаше на онзи тип войни, които някои пренебрежително и откровено наричаха „надути глупаци“. И макар лицето му да бе с достатъчно сериозен израз — случаят така или иначе не допускаше друго, — бръчките около устата му бяха неоспоримо доказателство, че рицарят се усмихва често и следователно притежаваше известно чувство за хумор. Хората му очевидно го уважаваха и като цяло лордът изглеждаше чувствителен и мъдър водач.
	— Момичето, което нарича себе си Мина, докосна ръката ми и тогава видях… вечността. Няма как да го опиша по друг начин. — Одила говореше с нисък глас, често спираше и явно изпитваше объркване. — Видях ум. Ум, който може да обхване нощното небе и да го лиши от безкрайността му. Ум, който е способен да преброи звездите и да ти съобщи точния им брой, който е малък като песъчинка и необятен като океана. Видях го, и в началото изпитах единствено радост, защото не бях сама във вселената, ала сетне изпитах ужасен страх, защото се бунтувах и бях непокорна, а умът бе недоволен от мен. Ако не му се подчинях, щеше да се разгневи още повече. Аз… не можех да го разбера и все още не разбирам.
	Тя огледа лорд-рицарите, сякаш очакваше те да й дадат отговорите на търсените въпроси.
	— Онова, което сте видели, вероятно е било някакъв трик, обикновена илюзия — отвърна успокоително лорд Улрих. Той беше рицар на Меча и бе само с няколко години по-възрастен от Джерард. Беше закръглен, а холеричното му лице загатваше за любов към джуджешката ракия, може би в доста по-големи количества, отколкото му понасяше. Очите му притежаваха нездрав блясък, носът му беше зачервен и имаше широка усмивка. — Всички сме чували, че Мрачните мистици карат членовете на Ордена на Нерака да преживяват нереални видения. Не е ли така, Звездни учителю Микелис?
	Звездният учител кимна в знак на съгласие, но с някак отсъстващ поглед. Изглеждаше изтощен и изпит. Беше прекарал цялата нощ в търсене на Златна Луна. Твърденията на Джерард, че лечителката е отлетяла на гърба на син дракон към Нощлунд в търсене на чародея Даламар, го беше изумило и стъписало.
	— Уви — беше казал тъжно той. — Тя е изгубила ума си. Напълно. Чудото на възвърнатата й младост се е оказало прекалено непоносимо за ума й. Предполагам, че това е урок за всички ни: да бъдем доволни от онова, което имаме.
	Джерард признаваше пред себе си, че в началото също бе сметнал така, но не можеше да отрече по никакъв начин, че действията й от предишната нощ му се бяха сторили като на човек, който е напълно с ума си и изцяло владее ситуацията. Все пак не спомена гласно онова, което мислеше. Макар че я познаваше от съвсем малко време, по някакъв начин бе започнал да изпитва силно уважение към Златна Луна. Искаше да запази спомена за нея в тайна, да не нарушава светостта му. Той затвори очи.
	В следващия момент Одила го сръга с лакът. Джерард стреснато се размърда и се изправи в стола, като премигваше объркано и се чудеше дали някой е забелязал кратката му дрямка.
	— Склонен съм да се съглася с лорд Улрих — казваше сър Тасгол. — Онова, което сте видели, лейди Одила, не е чудо, а един от триковете на Мрачните мистици.
	Одила клатеше глава, но успя да задържи езика зад зъбите си, за което чудо пък Джерард й беше изключително благодарен.
	— Осъзнавам, че можем да продължим този спор с дни и седмици и така и да не стигнем до задоволително становище — прибави лорд Тасгол. — От друга страна обаче ни очакват далеч по-важни решения, които настоятелно изискват вниманието ни. Също така осъзнавам, че двамата сигурно сте много изморени след преживяното изпитание. — Той се усмихна на Джерард, който тутакси пламна и се размърда от неудобство в стола. — Преди всичко трябва да се занимаем с Джерард ут Мондар. Бих искал да прегледам писмото от краля на елфите, сър.
	Младият войн извади писмото и му го връчи. Беше малко измачкано, но напълно четливо.
	— Подписът на краля на елфите не ми е познат — каза лордът, след като го прочете, — но кралският печат на Квалинести е същият. Уви — произнесе тихо, — боя се, че не можем да им помогнем много в този час на нужда.
	Джерард сведе глава. Лесно можеше да се възрази на последното, ала присъствието на вражески войски пред вратите на Солантъс бездруго би обезсмислило всеки негов аргумент.
	— Може да разполага с писмо от краля на елфите — намеси се лорд Найджъл, рицар на Короната. — Но все пак е бил задържан, защото е видян в компанията на зъл дракон. Не съм сигурен, че можем да приемем този факт за маловажен.
	Лорд Найджъл прехвърляше четиридесетте и беше от онзи тип хора, които не бързат да взимат решения, преди да са ги обмислили внимателно и дълго и са огледали всеки отделен факт поне по три пъти от всички възможни гледни точки.
	— Вярвам на онова, което твърди той — обади се Одила по обичайния си прям начин. — Подслушах разговора му с Първата учителка в пещерата. Имаше шанса да избяга, но не се възползва от него. Беше чул тръбите и знаеше, че ни атакуват, но се върна, за да помогне при защитата на града.
	— Или за да ни предаде — вметна начумерено лорд Найджъл.
	— Самият той ми каза, че ако не му позволим да носи меч, е готов да върши всичко, от гасене на пожари до грижа за ранените — отвърна разпалено тя. — Съобразителността му спаси и двама ни. Следва да получи похвала, а не упреци.
	— Съгласен съм — изрече лорд Тасгол. — Предполагам, че поне по този въпрос всички сме на едно и също мнение? — Той погледна другите двама. Лорд Улрих кимна почти веднага, след което се ухили на Джерард и му намигна. Лорд Найджъл остана смръщен, но изпитваше прекалено голямо уважение по отношение на лорд Тасгол, така че даде знак, че ще се съобрази с мнението му.
	Лорд Тасгол се усмихна.
	— Сър Джерард ут Мондар, всички обвинения срещу вас отпадат официално. Съжалявам, че не разполагаме с достатъчно време, за да го огласим публично, но лично ще се наема да издам указ, който да ви оневини в очите на заинтересованите.
	Одила възнагради Джерард с широка усмивка и го изрита под масата, за да му напомни, че й е длъжник. След като разрешиха този въпрос, рицарите най-после можеха да се заемат с проблема за враговете пред портите им.
	Въпреки получените сведения, че войската, обсаждаща града им в действителност е смешно малка, соламнийците не възприемаха положението лековерно. Не и след онова, което Джерард им беше казал за очакваните подкрепления.
	— Вероятно е имала предвид вражеска армия, тръгнала от Палантас, милорд — предположи почтително Джерард.
	— Не — поклати глава лорд Тасгол. — Разполагаме с шпиони там. Отдавна щяхме да получим информация, ако се готвеше голямо придвижване на войска, но до този момент нещата бяха спокойни. Съгледвачите ни наблюдават всички пътища към Солантъс, но и те не са забелязали каквото и да е.
	— Моля за извинение, милорд — възрази Джерард, — но не забелязахте навреме дори армията, която е вече пред вратите ви.
	— Намесено е чародейство — обади се сурово лорд Найджъл. — Целият град, заедно с околностите му, беше обхванат от магически сън. Патрулите ни извън града също докладват, че и те, и животните им също са били засегнати от него. Известно време смятахме, че магията е дело на Първата учителка Златна Луна, но Звездният учител Микелис ни увери, че тя едва ли е способна на толкова могъщо заклинание. — Той изгледа смутено Одила. Думите й за ума на Бога го бяха навели на една обезпокоителна идея. — Звездният учител каза, че никой смъртен не е способен на подобен подвиг. И все пак, всички ние бяхме заспали.
	„_Аз_ не заспах — помисли си Джерард — Нито пък кендерът или гномът. А Златна Луна накара железните пречки на решетката да се разтекат като восък.“ Какво беше казала тя? _Не зная как съм се сдобила със силата да върша подобни неща. Зная само, че получавам онова, което искам_.
	Но кой й даваше всичко това? Той изгледа разтревожено Одила. Никой не отронваше и дума. Споделяха едни и същи нежелани мисли, ала никой не смееше да ги облече в думи. Беше все едно да ходиш право към пропаст със завързани очи.
	— Сър Джерард, лейди Одила, благодарим ви за проявеното търпение — изправи се на крака лорд Тасгол. — Вече разполагаме с достатъчно сведения, за да можем да действаме. Ако възникне по-нататъшна нужда от вас, ще ви извикаме.
	Можеха да си тръгват. Джерард също се изправи, отдаде чест и благодари лично на всеки от тримата рицари. Одила го изчака и двамата излязоха заедно. Преди да се затвори вратата зад гърба му, младият войн хвърли поглед през рамо и видя, че лордовете вече са потънали в дълбока дискусия.
	— Нямат голям избор — поклати глава Одила. — Не можем просто да си стоим и да чакаме пристигането на подкрепленията на Мрачните рицари.
	— Ужасно странен начин за провеждане на обсада — отвърна замислено Джерард. — Разбираемо е, понеже водачката им изглежда така, сякаш току-що е излязла от пелените, но онзи капитан ми се стори схватлив офицер. Защо изобщо са тръгнали след нея?
	— Може да е докоснала и техните умове — измърмори тя.
	— Какво? — попита той. Беше изрекла последното толкова тихо, че почти не я чу.
	Одила навъсено и без да спира, разтърси глава.
	— Няма значение. И без това беше глупаво.
	— Сигурно скоро ще влезем в сражение — предположи Джерард, като се надяваше да я ободри поне донякъде.
	— Нямам търпение. Иска ми се следващия път, когато срещна онази червенокоса лисица, да имам меч в ръката си. Какво ще кажеш за по едно питие? — попита внезапно тя. — Или по две, или шест, или трийсет.
	Странният тон в гласа й накара младият войн да погледне остро към нея.
	— Защо? — защити се тя. — Просто искам да удавя този проклет Бог в мислите си, това е. Хайде. Аз черпя.
	— Без мен — каза той. — Отивам право към леглото. Трябва да поспя. Ти също.
	— Как очакваш от мен да заспя, когато все още виждам тези очи пред себе си? Лягай си, щом си толкова уморен.
	Джерард понечи да попита „Какви очи?“, ала Одила вече се отдалечаваше по посока на една таверна, върху чиято табела беше изрисувано ловджийско куче, уловило в устата си отпусната патица.
	Твърде изтощен, за да го е грижа, Джерард реши най-после да се отдаде на заслужена почивка.


	Проспа целия ден и малка част от настъпилата нощ. Събуди се от шума на нечии удари по вратата.
	— Приготвяй се! Приготвяй се! — повика тихо някой. — Строяване във вътрешния двор след час. Никакви светлини. И гледай да не вдигаш шум.
	Джерард седна в леглото. В стаята беше светло, но това бе зловещата светлина на луната, а не на слънцето. Отвън долитаха приглушените шумове от приготовляващите се рицари, техните пажове, оръженосци и слуги. Значи щеше да бъде нощна, изненадваща атака.
	Не се чуваше звук. Нямаше светлини. Барабаните не призоваваха войниците да се строяват. Нищо не подсказваше, че армията на Солантъс се кани да излезе от града и да направи опит да разкъса обсадата. Джерард кимна одобрително. Идеята беше отлична. Щяха да уловят врага неподготвен, докато спи. С малко късмет дори щяха да ги хванат след поредната гуляйджийска нощ.
	Беше легнал направо с дрехите, така че нямаше нужда да се облича. Просто нахлузи ботушите, излезе навън и заслиза по стълбите, претъпкани със слуги и оръженосци, тичащи по задачите на господарите си, след което започна да си проправя път, като само от време на време спираше, за да го упътят към оръжейната.
	Улиците бяха неестествено тихи, понеже по-голямата част от града бе потънала в сън. Джерард най-сетне се добра до оръжейника и помощниците му. Все още бяха по долни дрехи, очевидно измъкнати направо от леглата си, без предварително предизвестие. Оръжейникът объркано започна да се суети, понеже не успяваше да намери подходящ размер соламнийска броня за младия войн. Нямаха време да правят нова.
	— Дайте ми някоя тренировъчна — каза Джерард.
	Оръжейникът беше ужасен. Дори не можеше да си представи да изпрати някой рицар в битка, облечен в толкова нащърбена, зле скроена и издраскана броня. Войнът щеше да прилича досущ на плашило. Джерард не се интересуваше от външния си вид. Предстоеше му да се хвърли в първото си сражение. Нямаше нищо против облеклото си, дори и да му се наложеше да излезе чисто гол на бойното поле. Имаше меч — същия, който му бе дал наместник Медан — и това единствено беше от значение. Оръжейникът се опита да го убеди в противното, но рицарят остана твърд и в крайна сметка мъжът се принуди да отстъпи и донесе онова, което искаха от него. Помощниците му — две тринайсетгодишни момчета с пъпчиви лица — бяха подивели от вълнение и на висок глас се оплакваха от факта, че не могат да се присъединят към останалите войни. Джерард им предложи да бъдат негови оръженосци.
	От оръжейната отидоха направо в конюшнята, където конярите оседлаваха като обезумели животните и се опитваха да ги накарат да вдигат възможно най-малко шум сред необичайното раздвижване. Главният коняр изгледа със съмнение облечения в странна броня рицар, но Джерард се постара да затвърди впечатлението му, че ако не получи кон, ще намери начин да се снабди с такъв, даже и с цената на кражба. Независимо от всичко, главният коняр продължи упорито да му отказва и само благодарение на лорд Улрих, който тъкмо в този момент се появи отнякъде (въпреки гръмогласния му смях при вида на жалката премяна на Джерард), все пак нещата се оправиха. Младият войн получи каквото искаше заедно с личното застъпничество на лорда, който изиска от коняря да се отнесе към него, както би се отнесъл с всеки друг рицар.
	Разбира се, отношението към Джерард не се промени особено много, но поне си беше осигурил кон. Животното изглеждаше по-подходящо за теглене на каруца. Младият войн можеше само да се надява, че когато му дойде времето, конят ще препусне към сражението, а няма да наведе глава и да тръгне по обичайния си маршрут за разнасяне на сутрешните доставки с мляко.
	Безкрайните спорове и опити да убеди този или онзи, вече започваха да го отчайват. Джерард направо се разкъсваше от нетърпение и вече се боеше, че може да не стигне навреме за битката. Както се оказа обаче, дори беше изпреварил повечето рицари. По времето, когато се добра до вътрешния двор, пехотата тъкмо се строяваше. Мъжете бяха добре обучени и се подчиняваха на тихите заповеди на офицерите дисциплинирано и с желание. Бяха приглушили дрънкането на плетените си ризници с парчета плат, но все пак имаше и някои невнимателни — като например копиеносецът, допуснал оръжието му да изтрака на калдъръма, — които отнасяха сподавените проклятия на другарите си и ругатни, придружени с ужасяващи заплахи за тежки наказания от околните офицери.
	Рицарите също започваха да се строяват. Те също бяха увили отделните части от броните си, за да намалят дрънченето до минимум. До всеки кон стояха оръженосци, готови да подадат на господаря си оръжие, щит или шлем. Знаменосците заемаха местата си. Командващите офицери заставаха начело на частите си. С изключение на обичайните обиколки на Нощната стража, откъм града не долиташе нито звук. Никой не крещеше и не настояваше да разбере какво става. Нямаше любопитни тълпи. Джерард неволно изпита възхищение от резултатните действия на Ордена и лоялността на градските жители. Навярно мълвата вече беше плъзнала от домакинство на домакинство и всеки беше предупредил съседа си да пази тишина и да изгаси всички светлини. Най-чудно му се струваше как е възможно всички да са се подчинили като един.
	Рицарите и войниците — около петхилядна войска — бяха готови за тръгване. Тук-там мълчанието се нарушаваше от пръхтенето на някой развълнуван жребец, едва доловимото покашляне на пехотинец или тракането на нахлузван рицарски шлем.
	Джерард потърси с очи Одила. Рицар на Короната, тя яздеше в една от първите редици. Носеше същата броня като тези на околните рицари, но почти веднага я разпозна по двете дълги, черни плитки, подаващи се изпод блестящия сребърен шлем, както и по звънкия й кикот, който обаче мигом заглъхна почти веднага, щом се беше надигнал.
	— Благословена да си, жено, сигурно ще се правиш на клоун и на собственото си погребение — изрече усмихнато под носа си. Секунда по-късно си даде сметка за злата прокоба в думите си. Замълча, като му се искаше въобще да не си беше отварял устата.
	Лорд Тасгол, рицар на Розата, стоеше на коня си в челото на строя, заобиколен от своя антураж. В ръката му имаше бял шал. В този момент той издигна шала високо, за да могат всички да го видят, след което го остави да падне. Офицерите дадоха нареждания на мъжете да потеглят напред. Рицарите смушкаха конете. Джерард се присъедини към тези в последните редици — сред младежите и току-що положилите клетва за вярност. Това не го тревожеше. Нямаше нищо против, даже и да му се наложеше да крачи редом с обикновените пехотинци. Войската на Солантъс се изви с влачещ, дращещ звук, подобно на огромен, безкрил, огрян от искрящите лъчи на луната дракон, плъзнал тялото си ниско над земята. Вътрешните порти, чиито панти бяха предварително смазани, се отвориха съвсем тихо от мъже, които не издаваха нито звук.
	Поредицата от спуснати мостове им осигуряваше успешно преминаване над водния ров. След като по тях премина и последният пехотинец, мостовете бяха вдигнати отново. Сетне затвориха и залостиха портите, а на всеки тесен процеп по стените се появиха стрелци.
	Войската се насочи към външните порти, откъдето щяха да излязат зад последните укрепления на града. Пантите им също бяха смазани. Докато минаваха под тях, Джерард съзря ниско приведени зад бойниците стрелци. Надяваше се, че те поне няма да имат много работа през тази нощ. Армията на Соламнийските рицари трябваше да се справи с лагера на враговете още преди да са разбрали какво ги е ударило. Независимо от всичко обаче, лорд-рицарите не желаеха да поемат излишни рискове.
	Веднага щом пехотата и рицарите се озоваха извън последната порта, а портата беше затворена, залостена и осигурена със стрелци, лорд Тасгол спря и погледна назад, за да се увери, че всичко зад гърба му е наред. Той издигна друг бял шал и остави и него да падне.
	Рицарите най-сетне нарушиха тишината. Мъжете и жените издигнаха гласове, запяха песен, по-стара и от самия Хума и пришпориха конете си в тътнещ галоп. Джерард усети как песента кара кръвта му да кипне във вените. Осъзна, че и той е подхванал думите й с жар, като крещеше каквото му дойде наум, когато паметта му изневеряваше и не си спомняше точно за какво става дума в текста. Кавалерията беше получила заповед да се раздели на две части. Едната половина щеше да препусне на изток, а другата — на запад. По този начин планираха да обградят заспалия лагер и да притиснат враговете си в средата, където пък щеше да ги атакува налитащата фронтално пехота.
	Джерард не изпускаше лагера от очи. Очакваше, че при първия звук от копитата на конете, палатките ще оживеят и враговете им ще се вдигнат под тревога. Очакваше, че ще лумнат факли, ще закрещят стражи и офицери, а войниците ще се разтичат за снаряжението си.
	Ето защо му се стори странно, когато лагерът остана напълно спокоен. Не се чуха предупредителни викове, а и сега, докато се приближаваха все повече, Джерард осъзна, че не забелязва дори постова линия. Лагерът си оставаше мъртвешки спокоен. Вече започваше да се пита дали пък Мрачните рицари не го бяха напуснали. Но какъв смисъл имаше войска, наброяваща няколкостотин души, просто да си тръгне, оставяйки след себе си палатките и припасите си?
	Дали пък момичето не беше осъзнало, че Солантъс е прекалено голям залък за нея? Дали не бе взела решение да се измъкне под прикритието на нощта, за да могат тя и хората й да отърват кожите? Той отново си припомни изключителната й вяра в онзи Един Бог и почувства как го жегва съмнението.
	Соламнийците продължаваха атаката. Двата им фланга вече обгръщаха в огромна дъга лагера на Мрачните рицари. Все още пееха, но песента беше изгубила очарованието си и вече не успяваше да разпръсне безпокойството от сърцата им. Цареше необяснима тишина, която не се харесваше никому. Миришеше на капан.
	В този момент лорд Тасгол беше изправен пред няколко трудни въпроса. Трябваше ли да продължат според първоначалния план? Как да реагират пред лицето на новата и неочаквана ситуация? Като ветеран от не една и две военни кампании, лордът много добре разбираше, че дори най-сигурната стратегия никога не оцелява пред лицето на врага. В този час и минута обаче, проблемът очевидно се състоеше в това, че врагът не се виждаше никъде. Вероятно момичето най-сетне беше поумняло и бе дало нареждане за заминаване. Тогава Соламнийските рицари не губеха нищо, освен няколко часа сън. Другата, по-вероятна възможност, предполагаше капан. Но всякога беше по-добре да грешиш от предпазливост, отколкото от невнимание. Промяната в тактиката само щеше да внесе допълнително объркване. Лордът реши да продължат по предварителния план, но все пак издигна ръка в знак, че кавалерията трябва да намали ход, за да не налети презглава на онова, което и бездруго я очакваше.
	Със същия успех би могъл да не прави каквото и да било. Рицарите не бяха и не можеха да бъдат подготвени за онова, което последва.
	Във въздуха се извиси друга песен — песен, която в сравнение с тяхната изглеждаше незначителна, но все пак звучеше като нейна пълна противоположност. Пееше само един глас, и Джерард разпозна в него този на Мина.

	Марионетка

	В отминали дни и далечни страни
	танцувахте, кукли, в захлас.
	Сега във кутията спите, уви —
	прегърнати, слепи, без глас.
	Но чудо: конците подръпват тела
	и вдъхват забравен живот в пепелта.
	Владетел запява за нови дела,
	станете, ходете тоз час!

	Зове ви из мрака владетелят благ:
	движете крака и ръце;
	на живите ролите чакат ви пак,
	за вас отредени са те.
	Спомнете си как във далечните дни
	в сърцата ви имаше чувства, мечти…
	Вдигнете се, кукли, издън тъмнини,
	не ще има кой да ви спре!

	Танцувайте, духове прежни, без страх,
	кръвта ще ви води напред.
	Души, отделени от тленната прах,
	животи вземете безчет!
	Владетел безмилостно дърпа конци,
	нашепна ви сън за злини и беди
	и приказка стара отново звучи,
	и ужас връхлита навред!

	Войниците по десния фланг нададоха викове и започнаха да сочат към нещо. Джерард се обърна, за да разбере какво става.
	От запад към тях се търкаляше гъста мъгла. Напредваше с необичайна бързина и поглъщаше всичко по пътя си, закриваше самите звезди, скриваше дори луната. Онова, което попадаше в лапите й, сякаш изчезваше безвъзвратно и колкото и да се опитваше, погледът не успяваше да проникне отвъд нея. Мъглата достигна западните стени на града и ги прехвърли. Кулите в западната част на Солантъс изчезнаха внезапно и като прерязани с нож, все едно никога не бяха съществували. От вътрешността на града са раздадоха слаби викове, които обаче бързо заглъхнаха, без никой да успее да разбере какво се случва там.
	Забелязал напредването на странната, неестествена мъгла, лорд Тасгол дръпна юздите и даде знак на офицерите да се съберат около него. Лорд Улрих и лорд Найджъл също се отделиха от строя и препуснаха напред. Джерард успя да се приближи достатъчно, за да даде ухо на онова, което казваха:
	— Обзалагам се, че тук е намесена магия. — Гласът на лорд Тасгол беше мрачен. — Измамиха ни. Подлъгаха ни да излезем от града. Предлагам да издадем заповед за отстъпление.
	— Милорд — изкиска се лорд Улрих, — това е най-обикновена мъгла. Най-много да са се поизмокрили, това е всичко.
	— Обикновена мъгла!? — повтори лорд Тасгол и изсумтя отвратено. — Тръбач, свири отстъпление!
	Тръбачът се подчини. Рицарите реагираха дисциплинирано и без да се поддават на паниката. Обърнаха конете и тръгнаха в колона към града. Пехотинците направиха същото. В същото време рицарите ускориха ход, за да покрият отстъплението им. Вече се виждаха стрелците по стените. Лъковете им бяха запънати.
	И все пак Джерард виждаше — както виждаха и всички останали, — че независимо колко бързо се движеха, мъглата щеше да ги обгърне далеч преди да са се прибрали в безопасност зад стените. Плъзгаше се над земята почти толкова бързо, колкото и кавалерия, препуснала в пълен галоп. Докато приближаваха, младият войн се загледа към нея. Премигна и потърка очи. Сигурно му се привиждаха разни неща.
	Не беше някаква си „обикновена мъгла“, а подкрепленията на Мина.
	Армия от души.
	Души, призовани да служат, приковани към света, неспособни да го напуснат. Всяка душа беше напуснала тялото, приковаващо я към този свят, за да познае мигновеното въодушевление и екзалтация от новопридобитата свобода. Усещане, което биваше премазвано почти веднага. Нечие Безсмъртно Съществувание завладяваше душите на мъртвите и ги надаряваше с чудовищен глад — глад за магия.
	— Донесете ми магия и ще бъдете свободни — беше обещанието, което получаваха, но никога не виждаха изпълнено. Гладът им никога не пресъхваше, но нарастваше до размери, които изискваха още и още. Душите търсеха свободата си, бореха се за нея, ала откриваха, че няма къде да отидат.
	Додето не бяха чули как един глас ги призовава.
	Човешки глас, смъртен глас, гласът на Мина.
	— Сражавайте се за Единия Бог и ще бъдете възнаградени. Служете На Единия Бог и ще бъдете свободни.
	Отчаяни от безкрайните мъки, душите се подчиниха. Вървяха без строй, понеже нямаха брой. Душата на гоблина, пресъздадена в противните си форми благодарение на спомена за неговото смъртно тяло, беше оголила зъби от мъгла и стискаше меч от фини есенни паяжини. Редом с нея крачеше духът на Соламнийски рицар — отдавна изгубил представа за морал и достойнство. Двамата вървяха един до друг, без да знаят кого нападат или за какво се борят. Единствената им мисъл се състоеше в това да угодят на Гласа, за да могат да избягат от оковите на света.
	Наистина, в началото мъртвите изглеждаха като мъгла в очите на смъртните, ала Мина призова Единия Бог да отвори очите им, за да видят онова, което до този миг оставаше скрито за тях. Така живите най-сетне видяха мъртвите.
	Мъглата също имаше очи, ала имаше и усти. От нея се протягаха ръце и шепнеха гласове. Не беше мъгла, а безброй души, всяка една пазеща спомена за онова, което е била някога — спомен, прехвърлен през етера посредством магията на фосфоресциращата лунна светлина и огъня на тленното. Лицето на всяка от тях носеше ужаса на съществуването си. Нямаше покой за тези пленници, а само нуждата да търсят в пълна и безнадеждна самота, да търсят безкрай, без никога да намират.
	Душите носеха оръжия, ала оръжията им бяха изтъкани от лунни отблясъци и не можеха нито да убиват, нито да нараняват. Единственото, с което всяваха страх във враговете си, беше отчаянието.
	При вида на армията от мъртъвци, пехотинците изпуснаха оръжията си, без да обръщат внимание на виковете на побеснелите офицери. Рицарите по фланга им погледнаха към душите и потрепериха от ужас. Първата им мисъл бе да сторят същото като пехотинците, да се отдадат всецяло на страха и паниката. Дисциплината и гордостта за миг удържаха тези войни, ала сетне всеки погледна рицаря до себе си и видя отразен в очите му собствения си ужас.
	Призрачната армия навлезе във вражеския лагер. Душите започнаха да прелитат покрай палатки и каруци. Джерард дочу цвилене на коне и — най-сетне — острите заповеди на командири и дрънчене на стомана. После всички звуци като че бяха погълнати от мъртвите, сякаш от завист, задето устите им не можеха да изрекат и дума. Лагерът изчезна от поглед. Армията от души потече към Солантъс.
	Хиляди усти крещяха в мълчалива агония. Виковете им бяха шепот и смразяващ вятър, вледеняващ кръвта на живите. Хиляди и хиляди ръце се протягаха, за да уловят онова, което никога не можеха да задържат. Хиляди по хиляди мъртви крака маршируваха по земята, без да смачкат и едно стръкче трева.
	Офицерите вече бяха на път да се поддадат на същия ужас, какъвто бе обзел и хората им. Виковете им почти не се чуваха. Пехотинците нарушиха строя и се хвърлиха панически към стените, като по-бързите изблъскваха от пътя си по-бавните.
	Стените не можеха да им предложат закрила. Водният ров не е препятствие за онези, които вече са мъртви, защото не се страхуват, че могат да се удавят, както стрелите не могат да възпрат безплътните, понеже нямат плът, която да пронижат. Призрачните легиони се провираха под заострените върхове на железните решетки, изкачваха затворените порти, провираха се през процепите и амбразурите, пазени от стрелците.
	Зад армията на мъртвите се задаваше армията на живите. Войниците на Мина търпеливо бяха изчакали в палатките си, за да могат душите да изплашат нападателите и да ги накарат да хукнат панически. След което, под прикритието на тази страховита войска, излязоха от палатките и се хвърлиха в битката. Заповедите им бяха да атакуват соламнийците, докато са още на открито, изолирани и в ноктите на ужаса.
	Джерард се опитваше да възпре бягащите войници край себе си, които се тъпчеха един друг в желанието да избягат от призрачната армия. Препускаше след мъжете и им крещеше да се обърнат срещу врага, но никой не му обръщаше внимание. Внезапно всичко край него изчезна. Душите на мъртвите бяха навсякъде. Нереалните им тела сияеха със своя собствена, нажежена до бяло светлина, която очертаваше длани и ръце, крака и пръсти, дрехи и брони, оръжия и всякакви други предмети, която бяха усещали като свои по време на смъртния си живот. Сега бяха плътно около него. Конят му започна да цвили от ужас. Животното се надигна на задни крака, отърси го от гърба си и изчезна сред мъглата от хищно протегнати ръце и опитващи да го сграбчат пръсти.
	Джерард с мъка се изправи на крака. Инстинктивно изтегли меча си, въпреки че какво или кого можеше да прониже с него всъщност? Чувстваше докосването на мъртвите като лека омара. Бяха неизброими. Един, стотина, повече от хиляда? Преплитаха се един в друг. Нямаше как да разбере къде свършваше един и започваше друг. Прелитаха пред очите му толкова бързо и в толкова различни посоки, че след няколко секунди вече се чувстваше замаян и объркан, само като ги гледаше.
	Не го заплашваха или атакуваха, даже онези от тях, които биха го сторили приживе. Чудовищен хобгоблин протегна косматите си ръце към него, които се превърнаха в ръцете на млада елфида; тя пък се преобрази в рибар, който неочаквано се смали до изплашено, хленчещо дете от расата на джуджетата. Лицата им изпълваха Джерард с неизказан ужас, защото в тях виждаше нещастието и безнадеждността на затворник, който лежи забравен в килията на собствения си гроб.
	Гледката бе така разтърсваща, че младият войн се боеше да не изгуби разсъдъка си. Направи усилие да си припомни в каква посока се намираше Солантъс, където най-малкото можеше да долови докосването на нечии топли ръце, а не нежните милувки на мъртвите, ала падането от коня го бе дезориентирало. Вслуша се, с надеждата да чуе някакви звуци, които да го насочат. Всичко в ушите му беше изкривено като в мъгла. Чуваше дрънчене на стомана и предсмъртни викове, което значеше, че някъде живите се биеха помежду си. Но така и не успяваше да определи дали звукът от битката долиташе отпред или отзад — нямаше и най-малка представа.
	Сетне се разнесе глас, който говореше студено и безстрастно:
	— Ето още един.
	Двама войници — живи, — носещи символите на Нерака, се хвърлиха към него, прорязвайки плътния воал на душите като със сатър. Войниците го нападнаха без каквато и да е подготовка, като неумело нанасяха разсичащи удари с мечовете си, явно в надеждата си да го надвият със сила, докато все още е замаян и ужасен от досега с мъртвите. Не бяха предвидили обаче факта, че Джерард изпита огромно облекчение само при мисълта, че нападат противници от истинска плът, които можеше да удари, изрита и прониже, тоест бяха изправени срещу враг, решен да им окаже решителен отпор.
	Разоръжи първия, като накара меча му да излети с дрънчене встрани, след което нанесе удар с юмрук по челюстта на другия. Двамата войници не се побавиха много, за да довършат битката. Открили, че Джерард очевидно няма да им падне лесно в ръцете, те побягнаха, оставяйки го на душите на мъртвите, неговите ужасни тъмничари.
	Ръката на младия войн конвулсивно стисна дръжката на меча. Боеше се от нова засада, така че постоянно се оглеждаше през рамо, като същевременно се и боеше да остане на едно място, и не смееше да помръдне. Душите го наблюдаваха от всички посоки.
	Въздухът се разцепи от тръбен зов. Идваше от вътрешността на града, а сигналът даваше команда за отстъпление. Прозвуча обезумяло и за кратко, малко преди да замлъкне отсечено, но поне даде на Джерард някаква представа накъде да тръгне. С огромно усилие на волята си наложи да превъзмогне вътрешния глас, който твърдеше, че за последно е видял стените на Солантъс зад гърба си. Тръбата бе прозвучала пред него. Тръгна напред бавно и без желание, понеже трябваше да се докосне до душите, но така или иначе, въпреки че някои протягаха жалостиво ръце към него и сякаш молеха за нещо, а други го гледаха с нескрито заплашителни намерения, бяха неспособни да му навредят по какъвто и да е начин. Освен може би с чудовищния ужас, който се лееше от тях, което също не беше за пренебрегване.
	Когато най-после почувства, че повече не може да издържа гледката, младият войн несъзнателно стисна очи, като се надяваше, че това ще му даде поне секунда покой, ала усещането се оказа дори още по-мъчително, понеже сега чувстваше докосването на призрачните им пръсти и чуваше в ушите си умолителния им шепот.
	По това време пехотинците вече се бяха добрали до огромната желязна порта, пронизваща гръдта на външните укрепления. Паникьосаните мъже заудряха с юмруци по вратите и закрещяха да ги пуснат да влязат. Портата оставаше затворена и залостена. Войниците нададоха ужасени и гневни викове към другарите си във вътрешността. Започнаха да блъскат вратите и да ги разтърсват с проклятия на уста.
	Засия бяла светлина. Земята се разтърси и част от стената в близост до портата експлодира. Върху струпаните пред вратите войници заваляха огромни скални късове. Стотици намериха смъртта си почти мигновено, затрупани под отломките. Оцелелите оставаха под рухналата стена, без да могат да помръднат, викайки за помощ, която нямаше да дойде. Градските порти си оставаха заключени отвътре. Нападателите започнаха да се изсипват през отворената пролука.
	Чул взрива, Джерард се помъчи да види по-добре какво става. Душите продължаваха да прелитат край него, така че съзираше единствено бели лица и протегнати ръце. Хвърли се отчаяно през тях, като сечеше наляво и надясно с меча. Със същия успех можеше да се опита да прониже живак — мъртвите се разделяха и отскачаха встрани, само за да се скупчат още по-плътно.
	Постепенно Джерард осъзна безсмислието на действията си и спря, като полагаше усилия да се овладее. Потеше се и трепереше. Мисълта за моментната му лудост го ужаси. Имаше чувството, че се задушава. Свали шлема си и няколко пъти си пое дълбоко дъх. Когато се успокои малко, успя да долови нечии гласове — живи гласове — и трясъка на стомана в стомана. Постоя още малко, за да се ориентира, след което отново сложи шлема си, оставяйки наличника вдигнат, за да вижда и чува по-добре. Докато тичаше по посока на гласовете, мъртвите протягаха ледени ръце и се опитваха да го задържат. Усещаше кожата си така, сякаш си проправяше път през огромни паяжини.
	Най-сетне достигна до шестима вражески войници, които се сражаваха срещу сам рицар на кон. Не можеше да види лицето му заради шлема, ала тутакси съзря, че около раменете на рицаря се подмятат две дълги черни плитки. Войниците най-после сполучиха да заобиколят напълно Одила и се опитаха да я свалят от коня. Тя побесняло започна да ги налага с меча, да ги рита и да отблъсква ударите им с щита си, като през цялото време държеше животното под контрол.
	Джерард атакува враговете в гръб и напълно изненадващо. Втъкна меча си в едного и докато вадеше оръжието си от трупа му, стовари лакът в ребрата на друг, карайки го да се превие на две. Чак тогава премаза носа му с коляно.
	В същия миг Одила засили меча си към главата на трети. Острието се заби с такава сила, че разчупи шлема му на две и се втъкна в черепа, опръсквайки Джерард с кръв, мозък и парченца кост. Младият войн избърса полепналата кръв от очите си и се обърна към мъжа, който държеше оглавника на коня и се опитваше да събори животното на земята. Мечът на Джерард преряза ръцете на войника, точно когато Одила блъскаше с щита си друг, за да втъкне след това острието си в гърлото му. Внезапно изпод корема на коня се стрелна още един войник и излезе зад гърба на рицаря. Преди Джерард да успее да се обърне към него, войникът му нанесе дивашки страничен удар по главата.
	Спаси го единствено шлемът. Острото оръжие се плъзна по метала и отвори широка рана на бузата му. Не чувстваше болка, но знаеше, че са го засегнали, защото в устата му нахлу топла кръв. Мъжът улови като в менгеме ръката, с която Джерард държеше меча и се помъчи да счупи пръстите му, за да пусне оръжието. Младият войн го блъсна в носа. Мъжът не го пускаше. Джерард го отхвърли назад, като му помогна с един ритник в стомаха, запращайки го по лице на земята. Пристъпи към него, за да го довърши, ала войникът някак успя да скочи на крака и да побегне. Рицарят реши, че е твърде изтощен да го последва.
	Дишаше тежко. Вече чувстваше болка в главата — болка, която се усилваше и ставаше непоносима. Даже старанието да държи меча в ръка му костваше огромни усилия, така че го премести в лявата, макар че нямаше представа как би могъл да се бие с нея, понеже никога дотогава не се бе обучавал в бой и с двете. Предполагаше, че поне ще успее да използва меча като боздуган.
	Бронята на Одила беше очукана и покрита с кръв. Не можеше да си поеме дъх, иначе щеше да я попита дали е добре. Жената просто стоеше на коня, държеше меча си ниско и очакваше следващото нападение.
	Внезапно Джерард осъзна, че на фона на звездите вижда силуетите на дървета. Виждаше и други рицари — някои на коне, други седнали на земята, трети коленичили или паднали. Виждаше звездите, виждаше и стените на Солантъс, побелели до непоносимост под лъчите на луната… виждаше всичко това, с едно-единствено ужасно изключение. Огромна част от стените близо до главната порта липсваше. Пред вратите имаше голяма купчина разтрошени камъни.
	— Какво стана? — каза задъхано тя, като смъкна шлема от главата си. — Кой го е направил? Защо не са отворили портите? Кой ги е залостил? — Тя се загледа към стените. Бяха безмълвни и празни. — Къде са стрелците ни? Защо са напуснали позициите си?
	Сякаш в отговор на въпросите й или по някаква зловеща случайност, в същия момент на външните бойници, точно над портата, която така и си бе останала затворена за бягащите соламнийци, се появи нечия самотна фигура.
	Телата на мъртвите войни лежаха скупчени пред вратите, като въздаяние пред чудовищно голям олтар. Въздаяние за Мина, чиито черни доспехи лъщяха под лунните лъчи.
	— Рицари на Соламния, жители на Солантъс — прозвънтя гласът й, така че на никой из окървавеното бойно поле да не му се налага да се напряга, за да я чуе. — Чрез мощта на Единия Бог градът падна в ръцете ни. В този момент заявявам властта си над Солантъс от името на Единия Бог.
	Откъм бойното поле се разнесоха дрезгави гневни и невярващи викове. Лорд Тасгол пришпори коня си напред. Бронята му беше оплискана в тъмна кръв, дясната му ръка висеше отпусната и безполезна.
	— Не ти вярвам! — изкрещя той. — Може да си превзела външните стени, но не можеш да ме убедиш, че си превзела целия град!
	По стените се появиха стрелци със символите на Нерака. Около лорда заваляха стрели. Някои се забиха потрепващо досами краката му.
	— Погледни към небето — каза Мина.
	Рицарят неохотно вдигна очи и огледа небето над главата си. Не му се наложи да търси дълго, за да осъзнае пълното им поражение.
	Черните криле се плъзгаха под звездите и ги закриваха от поглед. Черните криле преминаваха през лицето на луната. Над град Солантъс, в широки, победоносни кръгове, се виеха дракони.
	Драконовият страх, ужасяващ и докарващ до пълна отмала, се спусна и разтърси соламнийците, карайки не един и двама от тях да се сгърчат или да посегнат към оръжията си с ръце, които трепереха и се потяха.
	Никой не стреля по драконите откъм Солантъс. Катапултите не забълваха горящо масло. Само една тръба бе прозвучала тревожно в началото на битката, ала смъртта я бе застигнала бързо.
	Мина говореше истината. Сражението беше приключило. Докато соламнийците се бяха мъчили да избягат от капана на мъртвите и се сражаваха с живите, останалите войници на водачката бяха полетели на гърба на драконите към останалия без защитници град и необезпокоявано го бяха превзели.
	— Рицари на Соламния — продължи Мина, — свидетелствайте за могъществото на Единия Бог, който властва над живите и мъртвите. Вървете си и разнасяйте славата му, защото Единият Бог се върна във вашия свят. Дадох заповед на драконите да не ви нападат. Свободни сте да си тръгнете и да отидете, където пожелаете — махна великодушно с ръка тя. — Даже в Санкшън. Понеже погледът на Единия Бог е устремен и натам. Разкажете на защитниците на Санкшън за чудесата, които видяхте през тази нощ. И им кажете да се боят от Единия Бог.
	Лорд-рицарят стоеше неподвижно в седлото си. Неочакваният обрат на събитията го беше стъписал и разтърсил до дъното на душата. И други рицари, с накуцване или на коне, се присъединиха към него и започнаха да говорят един през друг. Ако се съдеше по високите им гласове, повечето настояваха да тръгнат обратно към града.
	Джерард изсумтя. „Нека — помисли си той. — Нека драконите се спуснат и да ви откъснат глупавите глави. Идиоти като вас не заслужават нито да живеят, нито да оставят потомство.“ Достатъчно беше само да погледнеш към небето, за да разбереш, че Соламнийците нямаха повече място в Солантъс.
	Мина заговори още веднъж:
	— Нощта чезне. Приближава зора. Разполагате с час. Всеки, който остане близо до стените на града след изгрев-слънце, ще бъде погубен. — Гласът й стана по-мек. — Не се тревожете за мъртъвците си. Ще бъдат почетени, защото сега служат на Единия Бог.
	Яростта и шумните заплахи на победените рицари скоро отшумяха. Онези от пехотинците, които бяха оцелели, се пръснаха през полето, като мнозина поглеждаха през рамо, сякаш не можеха да повярват в случилото се и им се налагаше постоянно да се уверяват сами, взирайки се в ужасната картина на премазаните до смърт войници в основата на стените на някога могъщия град.
	Рицарите някак успяха да дойдат на себе си и да съберат последните остатъци от достойнството си, след което също се пръснаха из полето, но за да съберат падналите. Не възнамеряваха да оставят мъртвите си тук, независимо от уверенията на Мина и нейния Един Бог. Лорд Тасгол остана седнал на коня. Беше махнал шлема, за да избърше потта си. Лицето му изглеждаше мрачно и окаменяло, по-бяло от образите и на самите духове.
	Джерард нямаше сили да гледа това лице, не можеше да понесе просто да наблюдава страданието на лорда. Той се извърна.
	Одила не се бе присъединила към останалите рицари. Държеше се така, като че дори не осъзнаваше какво се е случило. Тя също не помръдваше от коня и се взираше към мястото на стената, където бе стояла Мина.
	Джерард възнамеряваше да отиде заедно с другите рицари и да се погрижи за ранените и мъртвите, но нещо в изражението й не му се понрави. Той я улови за ботуша и разтърси крака й, за да я накара да му обърне внимание.
	Тя погледна надолу към него. Сякаш не го позна.
	— Единият Бог — каза Одила. — Момичето казва истината. Един от боговете се е върнал на този свят. Какво можем да сторим ние, смъртните, срещу мощта му?
	Джерард вдигна очи към драконите, които продължаваха да кръжат победно в небесата сред странните разкъсани облаци — душите на мъртвите, реещи се без цел и посока.
	— Ще направим така, както ни каза тя — произнесе безизразно той, като хвърли един поглед към стените на сломения град. Видя, че минотавърът стои сред бойниците и наблюдава отстъплението на Соламнийските рицари. — Отиваме в Санкшън. Трябва да ги предупредим какво ги очаква.


	31
	Червената роза

	В мрачните часове преди настъпването на зората, в деня, в който драконесата Берил възнамеряваше да унищожи Квалиност, наместник Медан реши да закуси в градината си. Нахрани се обилно, понеже по-късно през деня щеше да се нуждае от цялата си енергия. Лично беше чувал за такива и дори познаваше мъже, които или не можеха да хапнат нищо преди битка, или ядяха, но впоследствие повръщаха всичко. Твърде отдавна наместникът се беше приучил да се храни добре преди всяка кампания и дори да се наслаждава на закуската си.
	Постижението му се дължеше на нагласата, с която се съсредоточаваше върху всяка отделна минута, сега и на мига, без да се замисля над това, което би могло да се случи в бъдещето, или пък онова, което можеше да е станало в миналото. Още предната вечер, преди да заспи, се беше помирил с досегашните събития — поредното от личните му постижения през годините. Колкото до събитията, които краткото бъдеще би му предложило, Медан изцяло разчиташе на себе си. Знаеше пределите на възможностите си и силните си страни. Но освен всичко друго — имаше пълно доверие на другарите си по оръжие.
	Той потопи последната тазгодишна ягода в последната си чаша елфическо вино. Дояде масления си хляб и мекото бяло сирене. Хлябът беше твърд и поне от седмица, понеже от дни нито една фурна в града не работеше, тъй като пекарите или бяха заминали заедно с бежанците, или работеха без прекъсване по подготовката на отбраната някъде под земята, но все пак беше запазил приятния си аромат. А с намазано върху него масло беше дори още по-вкусен. Едно от дребните удоволствия, които вероятно щяха да му липсват и в смъртта.
	Медан не вярваше в задгробния живот. Смяташе, че всяка нощ краткият сън ни подготвя за онзи, който ще последва рано или късно, ала за вечни времена. И все пак беше твърдо убеден, че даже и в забвението, щеше да усеща липсата на градината си, вкуса на мекото сирене и уханния хляб… меките лунни лъчи, озаряващи златистата коса. Довърши закуската си и пръсна останалите трохи в езерцето с рибите. Постоя още около час в градината, заслушан в скръбната песен на врабчето. За миг очите му се премрежиха, но единствено защото песента също щеше да му липсва, както щеше да му липсва красотата на късно цъфтящите цветя. А когато очите му се премрежиха, най-сетне осъзна, че е време да тръгва.
	Мрачният рицар Дюмат му помогна да облече бронята си. През този ден наместникът нямаше да бъде в пълно бойно снаряжение. Берил можеше да забележи нещо нередно и да стане подозрителна. Елфите бяха избити, прогонени, победени. Столицата им трябваше да й бъде предадена без бой. Наместникът й щеше да застане пред нея и да я поздрави за заслужения триумф. Каква полза можеше да има от нагръдник? Пък и се налагаше да има свобода на действие, да се движи бързо, а тежкият нагръдник и плетената ризница само щяха да го затруднят допълнително. Вместо това облече церемониалната си броня — по-лек, добре излъскан нагръдник с декорациите на лилията и черепа, и шлем. Останалото не му беше необходимо.
	Дюмат му предложи услугите си при пристягането на дългото, свободно падащо наметало. Беше изработено от вълна, потопена първо в черна, а след това в пурпурна боя. Наметалото бе поръбено със златен ширит, стигаше до земята и тежеше почти колкото плетена ризница. Медан го ненавиждаше и никога не го носеше, с изключение на дните, когато трябваше да се появи по официална работа в Сената. Днес обаче щеше да му влезе в работа, защото прикриваше не един и два смъртни гряха. Щом се облече напълно, наместникът направи няколко опита с наметалото, за да се увери, че ще изпълни предназначението си.
	Дюмат се постара да направи така, че дрехата да прехвърля лявото рамо на Медан, а гънките му да пазят от погледа скрития до хълбока му меч. Оръжието, което носеше сега, не беше магическо като Изгубена звезда, но засега и то щеше да му свърши работа. Трябваше само да запомни да не изпуска края на наметалото от лявата си ръка, за да не може вятърът, причинен от крилете на дракона да повдигне и издуе плата му. Упражни се няколко пъти, докато Дюмат го наблюдаваше с критичен поглед.
	— Как мислиш? — попита наместникът.
	— Отлично, милорд — отвърна ординарецът му. — Дори Берил да съзре отблясък на стомана, ще си помисли, че е мечът, който обикновено носите на кръста си.
	— Значи всичко е наред. — Медан пусна наметалото да падне. Разкопча колана на меча си и понечи да го остави настрана. Сетне, като поразмисли, го подаде на Дюмат. — Нека ти служи толкова добре, колкото и на мен.
	Ординарецът рядко се усмихваше, но даже в тези случаи усмивката му не беше истинска усмивка. Той свали собствения си меч — стандартна изработка — и сложи този на наместника — от фина, кована стомана и с добре наточено острие. Не изрази гласно каквато и да е друга признателност, освен обичайните измърморени благодарности, ала Медан виждаше, че подаръкът му е доставил удоволствие и е докоснал някаква струна в душата на войника.
	— Най-добре да тръгваш — каза наместникът. — Пътят до Квалиност е дълъг, а и имаш още доста за вършене, преди да е настъпил уговореният час.
	Дюмат се накани да отдаде чест, но Медан му протегна ръката си. Ординарецът се поколеба, сетне грабна ръката на Медан и я разтърси сърдечно. Чак тогава се оттегли, за да се метне на коня и да препусне в галоп към Квалиност.
	Медан отново преговори наум плана, като проверяваше отново и отново всяка подробност в случай, че бяха пропуснали нещо. Беше доволен. Разбира се, никой план не можеше да бъде съвършен и нещата рядко се подреждат така, както човек се надява, но изпитваше голяма доза увереност, че двамата с Лорана са успели да се подготвят за повечето непредвидени обстоятелства. Затвори входната врата на дома си и я заключи. Вяло се зачуди дали някога щеше да се върне, за да я отключи или щяха да донесат тялото му и да го погребат в градината, както бе пожелал. А в бъдещите дни, когато елфите се завърнеха по домовете си, дали някой щеше да живее в тази къща? Щеше ли да си спомнят за него?
	— Къщата на омразния наместник Медан — каза си с лека усмивка. — Може би ще я изгорят до основи. Човеците биха постъпили по този начин.
	Но елфите не бяха като човеците. Те не биха почувствали каквото и да е удовлетворение от подобно жалко отмъщение, защото знаеха, че няма да изпълни целта си. Пък и едва ли щяха да навредят на градината му. Поне на това можеше да разчита.
	Преди да тръгне имаше само още нещо, за което трябваше да се погрижи. Претърси градината, докато откри две съвършени рози — една червена и една бяла. Откъсна ги и се погрижи да махне бодлите от бялата. Червената сложи под нагръдника, близо до гърдите си.
	Сетне, понесъл бялата роза в ръка, напусна градината, без дори да хвърли последен поглед назад. Каква полза? Носеше образа и аромата й в спомените си и се надяваше, че ако смъртта го застигне, все пак духът му ще успее да се върне обратно тук, където да живее завинаги в мир и усамотение.


	По същото време в дома си Лорана вършеше почти същото, както и наместникът, с някои дребни изключения. Успя да хапне съвсем малко, след което решително отмести чинията настрана. Изпи чаша вино, за да се оживи и се оттегли в стаята си.
	Нямаше кой да й помогне в обличането и въоръжаването, понеже беше изпратила домашните си прислужнички на юг заедно с останалите. Елфидите до една я бяха напуснали с неохота и сълзи на очи. Сега с нея беше единствено Келевандрос. Дори него бе подканила да замине, но след като получи отказа му, не настоя допълнително. По собствените му думи, елфът искаше да остане, за да изкупи вината на семейството си и да я изчисти от омерзението на предателството, извършено от брат му.
	Лорана прояви разбиране, но донякъде вече съжаляваше за това свое решение. Келевандрос беше съвършеният прислужник, посрещаше всички задължения в домакинството, не се натрапваше, работеше прилежно и упорито. Ала вече не вършеше работата си с песен на уста. Беше мълчалив и резервиран, мислите му бяха обърнати навътре и отхвърляше всеки опит да му засвидетелстват симпатия и разбиране.
	Тя уви около кръста си кожената пола, която бяха уши ли за нея преди години, когато все още беше известна като Златния генерал. Прояви достатъчно женственост, за да отбележи, че полата й се струва малко по-тясна, отколкото в младостта й, но и достатъчно здрав разсъдък да се усмихне на подобна абсурдна мисъл. Кожената дреха имаше дълъг прорез от едната страна, за да не се затрудняват движенията й едновременно с това служеше за защита, независимо дали ходеше или яздеше. Когато най-после се приготви, понечи да извика Келевандрос, но прислужникът явно бе стоял в очакване пред вратата й, понеже влезе вътре още преди името му да се е оформило на устните й.
	Без много приказки той й помогна да пристегне синята ризница със златен кант, която бе носила през онези дълги години преди толкова много време, след което й помогна с най-важната част от облеклото. Наметката бе голяма за нея. Беше я ушила специално за случая, работейки нощ и ден, за да бъде готова навреме — бяла, от фина, дълговлакнеста вълна, закопчана отпред със седем златни токи. Специално за ръцете отстрани бяха изрязани два процепа. Изучи внимателно отражението си в огледалото, като се раздвижи, походи и стоя неподвижно, за да се увери, че няма да я издаде и най-малкия отблясък на метал или неволно зърната кожа. Трябваше да изиграе добре ролята си на жертва, а не на хищник.
	Тъй като наметката силно ограничаваше движенията, Келевандрос среса и подреди косата около раменете й. Наместникът беше настоял Лорана да носи шлема си с довода, че ще има нужда от защитата му, но Лорана бе отказала. Шлемът щеше да стои не намясто и само би могъл да подтикне драконесата към ненужна подозрителност.
	— В края на краищата — каза Лорана полушеговито, полунасериозно, — ако ни атакува, не вярвам шлемът да се окаже от решаващо значение.
	Пред къщата иззвъняха сребърни камбанки.
	— Наместник Медан е тук — каза тя. — Време е.
	Тя вдигна очи и видя, че лицето на Келевандрос е смъртно побледняло. Челюстите му бяха напрегнати, а устните — плътно стиснати. Той я погледна умолително.
	— Налага се да го направя, Келевандрос — произнесе Лорана и постави нежно ръка на рамото му. Шансът е минимален, но е единствената надежда, която имаме.
	Той сведе глава.
	— Трябва да тръгваш — продължи тя. — Време е да заемеш позиция в кулата.
	— Да, мадам — отвърна Келевандрос с все същия празен и глух глас, с който говореше от смъртта на брат си насам.
	— Не забравяй напътствията ми. Когато произнеса думите _Ара Квалинести_, трябва да запалиш сигналната стрела и да я запратиш във въздуха. Нека полети над Квалиност, така че онези, които чакат появата й, да могат да я видят.
	— Да, мадам. — Прислужникът се поклони мълчаливо и се обърна, за да излезе. — Ако не възразявате, ще използвам вратата откъм градината.
	— Келевандрос — спря го Лорана. — Съжалявам. Наистина.
	— Но защо, мадам? — попита той с гръб към нея. — Брат ми се опита да ви убие. Нямате никаква вина за постъпката му.
	— Може би все пак имам — каза несигурно тя. — Ако бях разбрала навреме колко е нещастен… Ако само си бях дала труда да науча повече за него… Ако не приемах безрезервно вярата си, че… че…
	— Че сме щастливи от съдбата си да бъдем роби? — довърши вместо нея Келевандрос. — Да, на никой не хрумват такива мисли, нали? — Той я изгледа със странна усмивка. — Но отсега нататък ще бъде иначе. Старите дни си отидоха. Каквото и да се случи днес, животът на елфите никога повече няма да бъде същият. Едва ли някога ще бъдем онова, което бяхме. А може би всички ние, преди да срещнем края си, ще разберем какво е да си роден в робство. Даже вие, мадам. Даже вашият син.
	Той се поклони, взе лъка и стрелите си и понечи да излезе. Беше почти извън вратата, когато се обърна с лице към нея, и все пак без да я поглежда:
	— Наистина е странно, мадам — каза с дрезгав глас и сведени очи, — но тук бях щастлив.
	След което отново се поклони и излезе.


	— Келевандрос ли видях да се промъква през градината? — попита Медан, когато Лорана му отвори вратата. Той я изгледа внимателно.
	— Да — отговори тя, като хвърли поглед в същата посока, макар че едва ли би могла да види прислужника заради гъстата растителност. — Току-що потегли, за да заеме мястото си в кулата.
	— Изглеждате обезпокоена. Да не би да е направил или казал нещо, което да ви е разстроило?
	— Дори и да е така, съм длъжна да проявя разбиране. От смъртта на брат му насам не е на себе си. Мъката го разкъсва.
	— Мъката му е напразна — каза наместникът. — Ужасният му брат не заслужава и една сълза.
	— Може би — отвърна, без да е напълно убедена Лора на. — И все пак… — Тя замълча объркано и поклати глава.
	Медан я погледна сериозно:
	— Кажете само една дума, мадам, и ще се погрижа да напуснете Квалиност в пълна безопасност. Ще се присъедините към сина си и…
	— Не, благодаря ви, Наместник — отговори спокойно тя, като вдигна очи към него. — Келевандрос трябва да се пребори със собствените си демони сам, както постъпих и аз навремето. Решението ми е окончателно. Ще сторя онова, което се иска от мен. Освен това, сър, смятам, че се нуждаете от мен — прибави с едва загатната дяволитост в гласа си тя. — Стига, разбира се, да не смятате да се явите пред драконесата, облечен в дрехите ми и нахлупил руса перука.
	— Не се съмнявам, че колкото и да е наивна, Берил ще прозре бързо през дегизировката ми — отвърна суховато Медан. С удоволствие видя как усмивката по устните на Лорана се разля още по-широко. Той й подаде бялата роза. — Донесох я за вас, мадам. От градината ми е. Тази есен розите в Квалинести ще бъдат просто чудесни.
	— Да — отвърна Лорана, приемайки цветето. Ръката й съвсем леко потрепери. — Ще бъдат прекрасни.
	— Ще ги видите. Ако днес загубя живота си, за градината ми ще се погрижите вие. Обещавате ли ми?
	— На лошо е, когато говорите за смърт преди сражението, Наместник — предупреди го Лорана отчасти на шега, от части на сериозно. — Планът ни ще проработи. Драконесата ще бъде победена, а армията й ще се предаде пред оръжието ни.
	— Аз съм войник. Смъртта е част от договора, който съм подписал с влизането си във войската. Но вие…
	— Наместник — прекъсна го усмихнато тя, — всеки договор така или иначе завършва със смъртта.
	— Не и вашият — отговори меко той. — Поне не и докато съм жив, за да го предотвратя.
	За момент останаха смълчани. Той се загледа в нея. Наблюдаваше как лунните лъчи нежно докосват косите й, както и сам той искаше да ги докосне. Тя не отделяше очи от розата.
	— Раздялата със сина ви е била трудна? — осмели се да попита най-сетне той.
	Тя въздъхна и отговори тихо:
	— Не и в смисъла, в който си го представяте. Гилтас не се опита да ме разубеди от избрания от мен път. Нито опита да се освободи от задължението да извърви своя. Не прекарахме последните си часове в безплодни спорове, както се опасявах. Просто си припомняхме миналото и говорехме за онова, което възнамерява да стори в бъдеще. Той има много надежди и мечти. Ще му послужат добре, докато крачи по мрачния, изпълнен с опасности път до това бъдеще. Даже и да победим днес, по думите на Келевандрос, животът на елфите никога повече няма да бъде същият. И никога отново няма да бъдем онова, което бяхме. — Лорана говореше замислено и вглъбена в себе си.
	Вътрешно Медан не можеше да не отдаде дължимото на Гилтас. Само би могъл да предполага колко е било трудно за младежа да напусне майка си, да я остави в лапите на драконесата, а сам той да избяга в безопасност. Кралят съвсем мъдро беше преценил, че опитите му да разубеди Лора на така или иначе биха останали напразни и само щяха да оставят в душата му неизличимо чувство за вина. А сега Гил тас щеше да се нуждае от цялата мъдрост на света, за да се изправи срещу онова, което го очакваше. Медан бе далеч по-добре запознат с опасностите по пътя на младежа, понеже съвсем наскоро беше получил доклади за положението в Силванести. Така и не ги бе споделил с нея, за да не я тревожи излишно. Първо трябваше да се справят с настоящата криза. Чак след това щеше да им остане време да помислят за следващата.
	— Ако сте готова, мадам, време е да тръгваме — каза той. — Ще се придвижим през града с последните нощни сенки и ще влезем в кулата с началото на изгрева.
	— Готова съм — отговори Лорана. Тя не погледна повече зад себе си. Докато крачеха надолу по пътеката покрай късно цъфтящите люляци, тя произнесе: — Искам да ви благодаря, Наместник. Искам да ви благодаря от името на народа на елфите за онова, което ще сторите днес за нас. Храбростта ви ще остане в паметта ни завинаги.
	Медан почувства внезапно неудобство.
	— Мадам, може пък онова, което ще сторя днес, да не е кой знае какво — отвърна тихо. — По-важно за мен е, че се опитвам да поправя вече стореното. Бъдете сигурна, няма да предам нито вашето доверие, нито това на вашия народ.
	— _Нашият_ народ, Наместник Медан — поправи го Лора на. — Нашият народ.
	Вероятно кралицата не влагаше в последното нещо повече от любезност и добронамереност, но все пак думите й бяха пронизали сърцето му. Заслужаваше това наказание. Реши да го понесе мълчаливо, без да трепне, като войник. Както понасяше острите бодли на розата до гърдите си.


	Докато минаваха забързано из градските улици към кулата, дочуваха как откъм къщите на елфите долитат приглушени звуци. Макар никой все още да не смееше да се подаде навън, времето за спотайване бе приключило. Чуваха се звуци от тежки предмети, влачени нагоре по стълбите и шумолене на клони, докато стрелците се катереха по дърветата и заемаха позициите си. Чуваха спокойни заповеди, издавани на Общ и елфически език. Недалеч от кулата дори съзряха за миг Дюмат, докато ординарецът довършваше плетеницата от клони, с които бе покрил къщата си. Дюмат имаше задължението да следи за сигнала на Келевандрос, след което сам трябваше да го предаде на елфите, за да започне атаката. Той отдаде чест на Медан, поклони се на кралицата, след което продължи работата си.
	Утринното слънце се издигаше и по времето, когато достигнаха кулата, вече грееше ярко. Наместникът засенчи очи и благослови ясния ден, въпреки че за момент се улови да мисли, че градината му се нуждае от малко дъжд. Отхвърли мисълта с усмивка и се съсредоточи върху задачата, която ги очакваше.
	Ярката слънчева светлина нахлуваше през неизброимите прозорци и се превръщаше в танцуващи дъги във вътрешността на кулата и по мозайката на тавана: деня и нощта, разделени от надеждата.
	Лорана беше заключила меча и драконовото копие в една от многото стаи в кулата. Докато тя отиваше да ги вземе, Медан се загледа през прозореца към подготовката, която кипеше из цял Квалиност. Подобно на своята Кралица майка и градът се преобразяваше от скромна жена в неустрашим боец.
	Лорана му подаде меча, Изгубената звезда. Той мрачно й отдаде чест с оръжието, след което го пристегна около кръста си. Тя му помогна да нареди гънките на наметалото, за да го скрие. После отстъпи назад, огледа го критично и обяви дегизировката му за сполучлива. Мечът не се забелязваше.
	— Ще се изкачим оттук — Лорана показа едно вито стълбище. — Ще ни изведе до балкона на върха на кулата. Боя се, че изкачването ще бъде дълго, но поне горе ще имаме време да си починем…
	Внезапно слънчевите лъчи се скриха и наоколо им настъпи странна нощ, като при затъмнение. Медан побърза да надникне през прозореца, въпреки че сърцето му вече се свиваше от зловещо подозрение.
	Небето беше пълно с дракони.
	— Страхувам се, че вече не разполагаме дори с това време — отвърна спокойно той, като взе драконовото копие от ръката й и поклати глава, когато тя се опита да си го взе ме. — Великата зелена кучка е започнала атаката по-рано. Не, че съм особено изненадан. Трябва да побързаме.
	Двамата минаха през вратата и започнаха да изкачват стълбището, което се виеше около себе си в нещо като куха колона. От вътрешната му страна се виеха перила, изработени от преплетени златни и сребърни нишки. Перилата приличаха на бръшлян и сякаш не бяха вкопани в камъка, а по-скоро растяха от него.
	— Хората ни са готови — каза Лорана. — Когато Келевандрос даде сигнала, ще атакуват.
	— Надявам се, че можем да разчитаме на него поне за това — обади се наместникът. — Както сама казахте, напоследък се държи малко странно.
	— Имам му доверие — отвърна тя. — Вижте — посочи към тесните отпечатъци от стъпки в дебелия прашен слой по стъпалата. — Вече е горе и ни чака.
	Изкачваха се възможно най-бързо, и все пак не смееха да се напрягат прекалено много, за да запазят силите си за срещата с драконесата.
	— Благодарен съм… че не се облякох в пълно бойно снаряжение — заяви Медан с малкото дъх, който му беше останал. Според Лорана бяха стигнали едва до половината, а вече едва успяваше да си поема въздух и краката му горяха от усилието.
	— Някога, когато… бях малко момиченце… се състезавах… с братята си и Танис по тези стълби… — произнесе кралицата, като притисна хълбока си с една ръка, за да успокои пробождащата я болка. — Най-добре да починем… за миг, иначе няма да успеем.
	Тя се отпусна на едно от стъпалата, като примижа от поредния взрив от болка в хълбока си. Медан остана прав. Той се приближи до един от прозорците. Пое си няколко пъти дълбоко дъх и раздвижи крака, за да се отпуснат схванатите му мускули.
	— Вижда ли се нещо? — попита напрегнато Лорана. — Какво става отвън?
	— Все още нищо — докладва наместникът. — Това в небето са фаворитите на Берил. Вероятно разузнават положението, за да се уверят, че градът е изоставен. Дълбоко в себе си Берил изпитва неописуем страх. Без магията си се чувства разголена и уязвима. Едва ли ще се появи в близост до Квалиност, преди да е сигурна, че нищо няма да й навреди.
	— Кога ще навлязат войските й в града?
	Медан се извърна от прозореца и я погледна.
	— Чак по-късно. Офицерите надали ще изпратят хората си напред, докато драконите не са си свършили работата. Драконовият страх прави войската ненадеждна. Когато крилатите създания изравнят всичко със земята, ще се появят и човеците. За да „забършат с парцала“.
	Лорана се разсмя неудържимо.
	— Надявам се да не намерят много за „забърсване“.
	— Ако всичко се развие според плана — отвърна на усмивката й Медан, — подът вече ще блести от чистота.
	— Готов ли си?
	— Готов — отговори той и галантно й подаде ръка, за да й помогне да се изправи.


	Стълбите скоро ги изведоха до върха на кулата, точно пред входа на неголяма галерия със закривен таван. Оттук им оставаше просто да пресекат галерията и да излязат на балкон, от който се откриваше гледка към цял Квалиност. Говорителят на Слънцето и свещенослужителите на Паладия имаха обичая да идват на върха на кулата по случай някои празници или ежегодни събори, за да отправят благодарността си към Паладин — или Ели, както го познаваха елфите, — за многобройните му благодеяния, най-великото от които беше слънцето, с живота и светлината, получавани от него. Този обичай беше намерил своя край след Войната с Хаос и горе вече не се качваше никой. А и какъв смисъл имаше?
	Паладин си бе отишъл. Вярно, слънцето им даваше светлина и живот, но сякаш го правеше с неохота, без прежното си величие. Разбира се, елфите можеха да запазят древната традиция, просто защото _беше_ такава. По същия начин техният предишен Говорител Солостаран, го бе сторил след Катастрофата, даже когато Паладин не отвръщаше на молитвите им. Ала младият крал Гилтас така и не беше успял да се подложи на продължителното изкачване до върха на кулата поради необходимостта да се преструва на вечно болен, така че елфите бяха изоставили традицията. Всъщност, истинската причина, поради която Гилтас не желаеше да се изкачва догоре, се криеше в нежеланието му да обгръща с поглед един град, който в очите му приличаше на пленник, на столица, окована във вериги.
	— Когато Квалиност се освободи от робството на потисниците — бе обещал младежът на майка си по време на последната им вечер заедно, — ще се върна. И без значение дали ще бъда стар, дали костите ми ще скърцат, или ще съм изгубил всеки зъб в устата си, ти обещавам, че ще изкатеря тези стълби като малко дете, защото там на върха ще ме очаква гледката към една страна, чийто народ е свободен.
	Докато полагаше крак върху последното стъпало, Лорана мислеше за тези негови думи. Сякаш и сега виждаше Гилтас пред себе си, млад и силен — защото щеше да бъде млад и силен, а не стар и грохнал — да се катери радостно нагоре по стълбите, за да обгърне с очи една окъпана в благословена светлина земя.
	В реалността обаче, Лорана погледна по протежение на сводестата галерия, водеща към балкона, и не видя нищо друго, освен мрак. Крилете на поданиците на Берил закриваха слънцето. Първите приливни вълни на драконовия страх накараха гърлото й да се свие, дланите й да се изпотят, а ръката й неволно да затегне хватката си около крехките перила. И преди бе сещала подобен страх и наистина знаеше как да се справи с него. Прекоси площадката и се втренчи във враговете си, без да отмества очи, вгледа се в драконите толкова продължително, че накрая неминуемо щеше да надмогне ужаса си от тях. Страхът нямаше да я напусне. Щеше да остане там някъде, но сега тя бе господар на положението. Беше овладяла страха си.
	Щом се погрижи за това, Лорана потърси с поглед Келевандрос. Очакваше да го открият на площадката и сега започваше да я измъчва тревога. Вече беше забравила напълно ефекта от драконовия страх. Може пък прислужникът да му се бе поддал и да бе избягал.
	Не, едва ли беше станало така. Надолу имаше само един път. Неминуемо щяха да се разминат.
	Може би беше на балкона.
	Тъкмо се канеше да излезе навън, за да го потърси, когато чу тежките стъпки на наместника зад себе си, последвани от облекчена въздишка, когато най-сетне се добра до края на стълбището. Лорана се обърна, за да му каже, че не може да намери Келевандрос, когато самият Келевандрос изведнъж изплува от сенките сред колонадата на входа.
	„Сигурно съм минала точно покрай него“ — осъзна тя. Драконовият страх й бе попречил да долови присъствието му. Стоеше приклекнал в сенките като парализиран и сякаш не можеше да помръдне.
	— Келевандрос — извика загрижено Лорана към младия елф, — онова, което чувстваш, е обикновен драконов страх…
	Келевандрос се хвърли напред. В ръката му проблесна стомана.
	Кралицата изкрещя някакво предупреждение и скочи, за да пресече пътя му, но вече бе твърде късно.
	Прислужникът заби оръжието през наметалото на наместника, целейки се под вдигнатата ръка, с която Медан държеше драконовото копие, за да получи достъп до незащитената с броня част от тялото му. Ножът се заби до дръжката в ребрата на рицаря. Келевандрос дръпна силно и го измъкна. Ръката му и острието в нея бяха почервенели от кръв.
	Медан нададе изпълнен с болка вик. Тялото му се изпъна сковано. Притисна ръка към раната и се олюля напред, след което падна на едно коляно.
	— А! — Опитваше да си поеме дъх, но не успяваше. Острието беше пронизало белия му дроб. — А!
	— Келевандрос… — прошепна ужасено Лорана. — Какво направи?
	През цялото време прислужникът се бе взирал в наместника, но сега обърна поглед и към нея. Очите му гледаха полудяло и трескаво, а лицето му бе посиняло. Вдигна ръката, с която държеше ножа, за да задържи кралицата на разстояние.
	— Не се приближавайте, мадам! — извика той.
	— Келевандрос — каза безпомощно тя, — защо? Той щеше да ни помогне…
	— Той уби брат ми — каза задъхано прислужникът с треперещи, побледнели устни. — Убил го е още преди години с мръсните си пари и лъжливите си обещания. Използвал го е, но през цялото време го е презирал. Още ли не си мъртъв, негоднико?
	Келевандрос се хвърли, за да го промуши за втори път. Лорана бързо прегради пътя му към падналия човек. За момент си помисли, че в яростта си прислужникът може да нарани нея.
	Гледаше го право в очите и без да трепне. Смъртта й нямаше значение. Така или иначе щеше да умре. Планът им се бе провалил.
	— Какво направи, Келевандрос? — повтори тъжно. — Обрече всички ни.
	Той се втренчи ненавистно в нея. По устните му бълбукаше пяна. Издигна ножа, но не за да я промуши. С внезапни хлипове елфът запрати оръжието към стената. Лорана чу как острието се удари с дрънчене в камъните.
	— И бездруго вече бяхме обречени, мадам — произнесе задавено Келевандрос.
	Сетне побягна вън от галерията, без да вижда накъде тича. Или това, или просто не го интересуваше, защото се заби в древните перила от преплетен златен и сребърен бръшлян, които се разтърсиха и поддадоха под тежестта му. Келевандрос полетя през ръба на стълбите. Дори не направи опит да се задържи или изкрещи. Тялото му падна някъде долу.
	Лорана притисна ръце към устата си и затвори очи, поразена от ужасната смърт на младия елф. Стоеше разтреперана, като отчаяно се опитваше да прогони вцепеняващото усещане в парализираните си крайници.
	— Няма да се предам — каза си тя. — Няма… Твърде много зависи…
	— Лорана… — прозвуча отслабналият глас на Медан.
	Лежеше на пода. Ръката му продължаваше да притиска раната, сякаш можеше да спре потоците от кръв, заедно с която си отиваше и животът му. Лицето му беше с цвета на пепел, устните му сивееха.
	Лорана коленичи до него с премрежени от сълзи очи и обезумяло започна да разгръща гънките на наметалото, за да открие раната, за да види дали може да направи нещо, за да спре кръвта.
	Медан улови ръката й и я стисна силно. После поклати глава.
	— Плачеш за мен? — произнесе тихо и изумено той.
	Лорана не можеше да говори. Сълзите се стичаха по бузите й.
	Той се усмихна и направи опит да целуне ръката й, ала беше твърде отслабнал. Стисна я още по-силно. Направи усилие да проговори през болката, която разкъсваше тялото му:
	— Трябва да тръгваш — каза, използвайки последните си остатъци от сила, за да произнесе разбираемо думите. — Взе ми меча… и копието. Сега от теб зависи всичко, Лорана.
	Тя потръпна. _Сега от теб зависи всичко, Лорана_. Думи, които сякаш бяха излезли от едно друго време. Време на мрак и смърт. Звучаха толкова познато. Не можеше да си спомни къде или кога ги беше чула. Разтърси глава.
	— Не — каза на пресекулки. — Не мога…
	— Златният генерал — прошепна Медан. — Иска ми се да те бях видял тогава…
	Той въздъхна. Окървавената му ръка се отпусна и падна на пода. Очите му продължиха да се взират неподвижно в нея и макар да бяха лишени от живот, все пак Лорана съзираше в тях вярата му, непоклатимата му вяра в нея.
	Значи наистина бе държал на думите си. Сега от нея зависеше всичко. Само дето гласът не беше неговият, а нечий друг… тъй далечен…
	_Всичко е в ръцете ти, Лорана. Можеш да го направиш. Сбогом, прекрасна елфидо. Светлината ти ще озарява този свят… Време е моята да помръкне_.
	— Не, Стурм, не мога да го направя — извика нещастно тя. — Съвсем сама съм!
	Точно както и Стурм бе стоял сам на върха на една друга кула, в ярката светлина на новия ден. Беше се изправил лице в лице със сигурната смърт и дори не бе потрепнал, Лорана заплака за него. Заплака за Медан и Келевандрос, за омразата, унищожила и двамата, която щеше да продължи унищожителния си поход, поне докато някой не се сдобиеше с куража да обича. Плачеше за себе си, заради слабостта си. А когато не й останаха повече сълзи, вдигна глава. Най-сетне се бе успокоила и отново се владееше.
	— Стурм Блестящо острие — сплете ръце и започна да се моли тя, понеже вече нямаше на кого другиго. — Верни приятелю. Нуждая се от силата ти. Нуждая се от храбростта ти. Бъди с мен, за да спася своя народ.
	Лорана избърса сълзите си. С ръце, които бяха твърди и вече не трепереха, затвори очите на наместника и целуна студеното му чело.
	— Ти имаше смелостта да обичаш — каза му тихо. — Това ще бъде нашето спасение.
	Слънчевите лъчи нахлуха в галерията и заблестяха по подпряното на стената драконово копие, озариха локвите кръв по пода. Лорана погледна през арката, водеща към балкона, взря се в синьото, празно небе. Слугите на Берил бяха изчезнали, но това не я зарадва. Изчезването им означаваше само едно — съвсем скоро щеше да се появи и самата драконеса.
	Отчаяно си помисли за плана, който бяха изготвили двамата с наместника, ала почти веднага решително отхвърли тази мисъл. Лъкът, сигналната стрела и огнивото с прахана на Келевандрос все още лежаха там, където ги беше забравил. Сега нямаше кой да даде сигнала. Нямаше как да го направи сама и едновременно с това да се изправи срещу драконесата, нито имаше начин да изпрати съобщение на Дюмат, който сигурно в този момент внимателно се взираше за огнената стрела в небето.
	— Няма значение — каза си тя. — Когато времето настъпи, ще разбере и сам. Всички ще разберат.
	Тя разкопча колана с ножницата на наместника. Като се опитваше да действа възможно най-бързо, с вкочанени и разтреперани пръсти, пристегна колана около кръста си и прикри тежкия меч с гънките на наметката. По бялата дреха имаше червени петна от кръвта на Медан. Нищо не можеше да стори по този въпрос. Налагаше се да намери начин да го обясни на драконесата заедно с факта, че тя, затворницата, е съвсем сама на върха на кулата, без да я пази никой. Берил щеше да заподозре нещо. Драконите съвсем не бяха лишени от здрав разум.
	„Безнадеждно е. Нямам никакъв шанс“ — помисли си Лорана. Вече чуваше приближаването на Берил, чуваше скърцащия звук от чудовищните крила, които в същия миг отново закриха слънцето. Мракът се спусна над всичко. Въздухът натегна от мириса на отровния дъх на създанието.
	Драконовият страх беше неописуем. Лорана започна да трепери. Ръцете й се вдървиха от студ. Не можеше да го направи…
	Изпод крилете на Берил се промъкна един-единствен слънчев лъч и ярко се отрази във върха на драконовото копие. Копието сякаш се потопи в сребристи пламъци.
	Докосната от красотата му, Лорана си припомни всички онези, които някога се бяха сражавали с подобно оръжие. Припомни си как самата тя стоеше с копието в ръка над тялото на Стурм и се взираше предизвикателно в убиеца му. Тогава също се страхуваше.
	Тя протегна ръка и го докосна. Не възнамеряваше да го взима със себе си. Копието беше дълго осем стъпки. Не би могла да го скрие от очите на драконесата. Искаше просто да го докосне в името на миналото и паметта на Стурм.
	Може би в този момент Стурм беше с нея. Може би храбростта на онези, които се бяха сражавали със същото оръжие, беше част от копието и сега куражът им се предаде от метала в нея самата. Навярно собствената й смелост — тази на Златния генерал, която по някакъв начин се бе запазила в сърцето й — сега отново се завръщаше. Знаеше само, че в секундата, когато пръстите й го докоснаха, планът изведнъж се очерта в мислите й. Вече знаеше какво трябва да направи.
	Лорана решително взе копието и тръгна с него към балкона.


	32
	Изгубена звезда

	Някога, много отдавна, смяташе драконите за красиви.
	Вражеските дракони на Царицата Такхизис.
	Красиви, но и смъртоносни. Червените, чиито люспи горяха като огън под слънчевите лъчи и чийто дъх предизвикваше пожари. Сините — бързи и грациозни, реещи се сред облаците заедно с топлите въздушни течения. Белите — студени и искрящи, черните — бляскави и гъвкави, зелените — есенция от смарагдова смърт. Вдъхваха й страх, мразеше ги, ненавиждаше ги, и все пак никога не бе убивала някой от тях, без поне да изпита прилив на съжаление да види как подобни великолепни създания падат смъртно ранени от небесата.
	Драконесата не беше красива. Берил бе грозна, тлъста и разплута… Крилете едва успяваха да поддържат във въздуха неповратливото й тяло. Главата й беше безформена, а челото й бе издадено над безизразните непроницаеми очи. Челюстта й висеше отпуснато, разкривайки изпочупени и прогнили зъби. Зеленото на люспите й не беше смарагдово, а по-скоро с цвета на разкапана плът, на проядено от личинки месо. В погледа й не се забелязваха проблясъци на интелигентност, а обикновените пламъци на алчността и низостта. Сега Лорана вече със сигурност знаеше, че този дракон не може да произлиза от Крин, че няма начин Берил да е била докосната от умовете на боговете. Драконесата не боготвореше никой друг, освен себе си, почиташе само собствената си бруталност и долни желания.
	Сенките от крилете й се плъзнаха над Квалиност и потопиха града в мрак. Лорана гордо се възправяше на балкона. Забеляза, че дори потопени в тъмнина, трепетликите не свеждаха върховете си, а розите си оставаха все така красиви. Може би все някога щяха да изгубят красотата си, но едва ли щеше да се случи точно в този момент. Засега родните земи на елфите си оставаха непокорени.
	— Поне ще отървем света от едно чудовище — произнесе тихо Лорана, докато първите пориви на горещия вятър от крилете над нея подхващаше косите й. — Грешиш, Келевандрос. Това не е часът на нашата гибел, а най-славният ни миг.
	Берил се носеше право към нея — тромава и с лигавещи се челюсти, раззинати в победоносна усмивка. Драконовият страх се изливаше на талази, ала вече не можеше да стори нищо на Лорана. Не и след като веднъж вече беше познала какво е да се страхуваш от един бог. Смъртното чудовище не можеше да я изплаши, без значение колко отвратително изглеждаше.
	Балконът на Кулата на Слънцето беше обграден със стена от полирано злато, която стигаше почти до кръста й. Стената беше дебела и масивна, понеже древните магове на елфите я бяха оформили от костите на самата кула. Балконът се извиваше около тялото на кулата и обгръщаше в сигурната си прегръдка онези, които стояха на него и беше достатъчно голям, за да издържи цяла делегация от елфи. Застанала в центъра му, Лорана навярно изглеждаше съвсем дребна, почти изгубена. Ала все пак на балкона трябваше да има двама души. Поне такъв беше планът. Берил щеше да очаква двама: наместник Медан и нейната награда, Кралицата майка.
	Нямаше какво да направи, нямаше как да излъже, за да измами подозренията на драконесата. Приказките само биха дали на Берил време да обмисли нещата и да реагира.
	Огненочервените очи на чудовището пометоха с един поглед балкона. Вече беше достатъчно близо, за да схване онова, което виждаше, и очевидно то не й се хареса, защото очите й на няколко пъти подскочиха от единия край на балкона до другия. Буцестото й чело се набръчка, тя се втренчи по-внимателно. Зъбатата уста се ухили широко и многозначително, сякаш вътре в себе си драконесата вече бе предугаждала какво ще се случи.
	Сега това нямаше значение. Нищо друго нямаше значение, освен че през този ден елфите от Квалинести, заедно с техните приятели и съюзници, щяха да отърват света от противния звяр.
	Лорана разкопча бялата си наметка. Дрехата се плъзна по раменете й и падна на пода на балкона. Бронята на Златния генерал засия в слънчевите лъчи. Вятърът от крилете на Берил отмяташе назад косите на елфидата и ги караше да пърхат като позлатено знаме.
	Драконесата вече беше в опасна близост до кулата. Още няколко тромави помахвания и щеше да се озове на почти една ръка разстояние от Лорана. Смъртоносният, зловреден дъх на създанието я задавяше. Кралицата с тревога си помисли, че може да изгуби съзнание. Внезапно вледеняващият вятър — носещ в себе си едва загатнатия мирис на приближаваща буря — смени посоката си и задуха откъм север, с което успя да разпръсне отровните изпарения.
	Лорана сключи пръсти около дръжката на Изгубена звезда. После измъкна меча. Острието проблесна в слънчевите лъчи, а скъпоценностите по ръкохватката му заблещукаха.


	Берил веднага съзря оръжието в ръцете на самотната елфида и откри, че дори мисълта за това й се струва забавна. Челюстите на драконесата се раздалечиха със скърцане в нещо, което може би щеше да се превърне в чудовищна усмивка, ала само секунда по-късно усети как я обливат топлите вълни на магията. Червените й очи просветнаха, а между зъбите й се процеди обилна слюнка. Жестоките очи на Берил се отместиха към драконовото копие — сребристобял огън, опален от светлината на слънцето — и тутакси се разшириха. Драконесата шумно си пое въздух, изпълнена с благоговение и копнеж.
	Прославеното драконово копие — напаст за всички от нейния род. Изковани от Теръс Айрънфелд от Сребърна ръка с помощта на благословения Чук на Карас, копията можеха с лекота да пронижат драконовите люспи, сухожилия, тъкани, плът и кости. Местните безполезни подобия на дракони говореха за копията със смесица от страхопочитание и ужас. Когато за пръв път научи за оръжията, Берил просто се изсмя презрително. Но все пак те я бяха заинтересували и непременно искаше да види някое, а понеже бяха магически — и да се сдобие с такова.
	Магически меч, магическо копие, кралицата на елфите, столицата на елфите — богата награда за труда й през този ден.


	Лорана стисна меча точно под дръжката, приближи се до ръба на балкона и издигна Изгубена звезда толкова високо, колкото можеше. Сетне гласът й се извиси и запя възторжения химн на онзи, който отказва да сведе глава и е горд с това.
	_Солиаси Арат!_


	Далеч под балкона на Кулата на Слънцето, Дюмат стоеше скрит сред сенките на покрива на една елфическа къща. Скрити сред маскировката от клони и листа, го наблюдаваха дванайсет елфи и чакаха сигнала му. До Дюмат неотклонно стоеше и неговата съпруга, Ейлий, готова да превежда заповедите му, ако станеше нужда. Дюмат говореше малко елфически, но усилията му неизменно предизвикваха усмивката на жена му. Веднъж дори му беше казала, че все едно слуша кон, който се опитва да говори на родния й език. Сега той й се усмихна. Тя отвърна на усмивката му. Двамата бяха готови. Бяха се сбогували още предната нощ.
	От мястото си Дюмат виждаше балкона на кулата, но не можеше да гледа прекалено дълго към огряната от слънцето постройка, понеже очите му се насълзяваха от яркия блясък. Взираше се, премигваше и търкаше очи и отново се взираше в очакване на появата на наместника и Лорана. Пристигането на ятото дракони над тях бе разтърсило ординареца до дъното на душата му, карайки го за момент да изгуби от поглед кулата, за да не полудее от усещането, че драконовият страх е на път да го разкъса на парчета.
	Елфите на покрива също го бяха почувствали, но и те като него просто стиснаха зъби в очакване да отмине. Никой не извика, нито се поддаде на паниката. А когато Дюмат отново си възвърна способността да вижда, кулата се възправяше над тях, очертана съвсем ясно. Сенките от крилете на драконите бяха закрили напълно слънчевата светлина.
	Ординарецът започваше да се тревожи. Не знаеше защо и не можеше да обясни по разумен начин безпокойството си. Може би в цялата работа имаше пръст обикновеният инстинкт на ветерана. Нещо се беше объркало. За момент Дюмат се изкуши да се втурне към вътрешността на кулата, за да провери дали всичко е наред, но почти веднага отхвърли мисълта като неприемлива. Заповедите бяха да стои тук и да очаква сигнала. Възнамеряваше да ги изпълни.
	Слугите на драконесата изчезнаха и подобно на Лорана, рицарят веднага си даде сметка, че това не е добър знак. Берил навярно щеше да се появи всеки момент. Той се напрегна, втренчен в кулата, която още веднъж стоеше обляна в лъчите на слънцето. Не смееше да погледне встрани от страх да не пропусне сигнала и бе принуден непрестанно да мига, за да не се пълнят очите му със сълзи. А когато най-сетне съзря Лорана, изпусна благодарна въздишка и затърси с очи наместника.
	Медан не се появяваше.
	Дюмат търпеливо си наложи да преброи до десет, после още до десет и накрая беше принуден да се откаже. Така или иначе истината му бе станала ясна дори още преди да е започнал да брои. Лорана никога не би се появила съвсем сама на балкона, ако Медан беше жив и можеше да я придружи. Ординарецът мълчаливо и по войнишки — кратко, но сърдечно — се сбогува с наместника, след което продължи да чака сигнала.
	Нарежданията бяха следните. Дюмат, елфите, неколцината Мрачни рицари и джуджетата, участващи в отбраната на Квалиност трябваше да изчакат появата на огнената стрела и чак тогава да започнат атаката. Ординарецът рискува и подаде глава през балдахина от сплетени клони, за да погледне по-добре. Ейлий го ощипа по крака, напомняйки му да не се излага на излишна опасност, но той не й обърна внимание. Трябваше да разбере какво става.
	Берил най-сетне се появи и полетя право към кулата. Драконовият страх обля всичко и всеки като огромни налитащи вълни, ала фактът, че първо бе изпратила фаворитите си да огледат околността, сега работеше срещу нея. Онези, които бяха изпитали най-силния ефект от съприкосновението с неизказания ужас, вече започваха да се възстановяват от него. Другите така или иначе нямаше да му се поддадат. Лукавите очи на драконесата блуждаеха ту тук, ту там, пронизваха всичко под нея, независимо от сведенията на Медан, че градът е напълно изоставен.
	„Търси колкото си искаш, велика кучко — каза й мълчаливо Дюмат. — Вече си тук, точно над нас. Вече не можеш да избягаш.“
	Ординарецът се приведе обратно надолу точно в мига, когато очите на Берил щяха да го забележат. Ейлий се взря в него с онзи поглед, който така добре познаваше. Означаваше, че си търси кавгата. Противно на всяка надежда се надяваше, че ще доживее това да се случи, но все пак не разчиташе много на тази възможност. Той отново обърна очи към кулата.
	От мястото си виждаше добре, така че забеляза как Лорана се приближава до ръба на балкона. Не успяваше да различи лицето й — не и от това разстояние. Приличаше на размазано бяло петно на фона на златни пламъци. Независимо от всичко обаче, самият факт, че се приближаваше към драконесата, говореше, че не се страхува от нея.
	— Още по-зле за теб, чудовище — измърмори под нос, — още по-зле.
	Берил вече беше съвсем близо до кулата. Дюмат ясно виждаше провисналия й търбух, долната част на крилата, клатещите се крака и потрепващата опашка. Люспестата й кожа имаше неприятно зелен цвят и бе кална от валянето в леговището й.
	Когато за пръв път излагаше плана си, крал Гилтас възнамеряваше да пронижат кожата на драконесата със стрели, но идеята бързо бе отпаднала. Кожата на Берил беше дебела, а защитаващите я люспи — непробиваеми. Стрелите може би щяха да свършат работа и да я свалят на земята, но само в огромни количества, които обаче бяха непосилни за елфите. Освен това вероятно очакваше подобна атака. Надяваха се поне да я заварят неподготвена за онова, което бяха намислили.
	Сега единственото, което оставаше на Дюмат, бе да изчака прелитането на огнената стрела на елфа Келевандрос… Келевандрос… Дюмат го виждаше с очите си. Медан бе ранен… навярно мъртъв. Лорана беше останала съвсем сама там горе. И нямаше кой да даде сигнала.
	Видя как кралицата вдига ръце.
	Слънцето в новото небе може би изглеждаше бледо и странно на жителите на Крин, но може пък все пак да бяха заслужили благосклонността му. В мига, в който Дюмат погледна към Лорана, светилото изпрати един-единствен ярък лъч, който озари кралицата. В този момент ординарецът си помисли, че в ръцете й има звезда.
	Лумна бял пламък, тъй поразителен и замайващ, че Дюмат трябваше да присвие очи и да отмести поглед, все едно бе погледнал към слънцето. И повече със сърцето, отколкото с ума си, той разбра, че именно това е сигналът.
	Изкрещя подивяло и се изправи, отмятайки покривалото от сплетени клони и листа. Елфите около него също скочиха с прашки и лъкове в ръце и заеха местата си. Дюмат погледна към съседните покриви. Не беше сам. Не беше необходимо да дава друг сигнал. Всички бяха видели огнения проблясък и вече знаеха какво означава той.
	Така и не успя да чуе предизвикателните думи на Лора на, понеже сам той, подобно на елфите край себе си, крещеше своя боен вик. Сетне Дюмат даде заповед да открият огън, а въздухът сякаш почерня.


	_Солиаси Арат!_ Лорана крещеше по същия начин, по който го бе направила и преди толкова много години, предизвиквайки драконите, които бяха атакували Кулата на Върховния свещенослужител, призовавайки ги да се спуснат към собствената си смърт. Държеше Изгубена звезда с лявата ръка, издигнат високо над главата й. Ако скъпоценният камък, инкрустиран в дръжката на меча, не свършеше работа, ако преданието беше просто измислица, ако магията на оръжието бе отслабнала, както и всяка друга магия в Епохата на Смъртните, плановете, надеждите и мечтите им никога нямаше да се осъществят.
	Слънцето прониза скъпоценния камък и го накара да избухне в бял пламък. Лорана прошепна тиха благословия към Калит Райън и незнайния ковач, открил искрящата изгубена звезда сред пепелта в огнището си.
	Берил се втренчи в меча с напрегнат копнеж, защото чувстваше колко могъща е магията му — магия, от която отчаяно се нуждаеше. Скъпоценният камък в дръжката беше най-прекрасното нещо, което някога бяха съзирали очите й. Не можеше да откъсне очи от него. Трябваше да го получи. Дори Малис не притежаваше нещо подобно в бездънната си съкровищница. Берил просто не можеше да откъсне очи от него…
	И падна в капана.
	Лорана осъзна, че заклинанието е проработило, едва когато съзря отблясъка на камъка в очите на драконесата, неговото отражение, горящо дълбоко в мозъка зад тях. Кралицата стисна оръжието още по-здраво.
	Изпаднала в транс, Берил висеше почти неподвижно във въздуха над Квалиност. Крилете й се полюляваха съвсем леко, за да не губи височина, а очите й неотлъчно се взираха в Изгубена звезда.
	Мечът беше тежък, а Лорана го държеше с неудобната си лява ръка, без да смее да се поддаде на слабостта, без да смее да го спусне дори за секунда. От страх да не разруши заклинанието, не смееше дори да помръдне. Освободена от оковите на магията, Берил неминуемо щеше да атакува с ужасяваща ярост. Само за миг Лорана изпита колебание, докато напразно очакваше някакъв знак, че елфите са започнали атаката. Планът й се бе провалил. Дюмат очакваше сигналната стрела, която никога нямаше да полети.
	Сетне радостните викове и изкрещените предизвикателства, надигнали се от околните покриви на къщите, прозвучаха в ушите й по-сладко и от най-сладката хвалебствена песен и вляха нова жизненост в уморените мускули на ръката й. По мостовете, прехвърлящи границите на града, започнаха като от нищото да изникват елфи. Като смъртоносни цветя, от още и още покриви из града се появяваха рицари и елфи. Умело замаскираните с пълзящи растения балисти бързо биваха изваждани на открито и застопорени на позициите си. Стрелците с прашки се приготвиха да открият огън. Една-единствена звънка заповед задейства стотици от тях и за броени секунди елфите бяха започнали атаката.
	Балистите запратиха копията си в грациозни дъги над тялото на Берил. Подир копията се влачеха дълги въжета — въжета, изплетени от сватбени рокли и бебешки дрешки, готварски престилки и сенаторски церемониални роби. Стотиците копия прехвърляха въжетата през тялото на драконесата, а щом пътят им поемеше обратно към земята, въжетата притискаха тялото, крилата и опашката на Берил.
	На свой ред стрелците с прашки изхвърлиха във въздуха оловни тежести, към които бяха привързани още въжета. Междувременно балистите бяха презаредени и отново откриха огън. Прашките неуморно запращаха нови и нови въжета над драконесата.
	Чародеите на елфите правеха заклинания не на дракона, а на въжетата, с които се опитваха да го приковат, без да знаят дали капризната, своенравна магия ще проработи. Правеха заклинанията си по-скоро от чиста надежда и отчаяние, отколкото подтиквани от увереност. Те или използваха техники, познати още от Четвъртата епоха, или се възползваха от суровата магия на настоящето. И всеки път заклинанията им проработваха без никакъв проблем. Чародеите бяха смаяни. Разтреперани от вълнение и нетърпение, но смаяни.
	Някои заклинания заздравяваха въжетата и ги правеха по-издръжливи от стомана. Други ги караха да избухват в магически пламъци, които плъзваха по дължината им и изгаряха драконесата, но не поглъщаха самите въжета. Някои заклинания пък правеха въжетата лепкави като паяжини и омотаваха в тях люспестото тяло на Берил или пък се затягаха спираловидно около краката й и я приковаваха като пиле, приготвено за продан на пазара.
	Най-сетне част от елфите захвърлиха оръжията си и уловиха края на въжетата в очакване на финалната команда. Още въжета изпълваха въздуха, докато Берил най-сетне не заприлича на огромен молец, омотан в паяжините на хиляди паяци.
	Драконесата беше безпомощна, но осъзнаваше кристално ясно какво се случва с нея. Лорана се взираше в очите й и виждаше как първоначалното изумление от жалките опити на дребните двукраки да я уловят в мрежите си постепенно се превръща в раздразнение от факта, че усилията им започват все повече да затрудняват движенията й. Сетне раздразнението изведнъж прерасна в ярост, тъй като очевидно не можеше да стори нищо, за да им попречи. Не можеше да стори нищо, освен да стои вторачена в скъпоценния камък.
	Тялото на драконесата се загърчи от безсилна злоба. Челюстите й се обляха в капеща слюнка. Мускулите на врата й се издуха от усилието да отдръпне глава и да отмести поглед от меча. Въже след въже падаше върху тялото й. Крилата й вече не се движеха с такава лекота, а опашката й бе оплетена напълно. Вече не успяваше да раздвижи задните си крака, понеже бяха завързани един към друг. Противните въжета тъкмо се опитваха да се увият и около предните й лапи. Усещаше как я теглят към земята и тъкмо в този миг най-после почувства вледеняващ страх. Нямаше път за спасение.
	Някъде по това време, според първоначалния план на Лорана, трябваше да атакуват Берил с драконовото копие и да я пронижат през гърлото, за да не може да издиша смъртоносния си дъх. Именно Лорана трябваше да се наеме с тази част, докато от Медан се очакваше на свой ред да довърши драконесата с меча.
	Планът си го биваше, ала сега Медан бе мъртъв. Лорана трябваше да се справи някак сама. Но за да използва копието, се налагаше да свали меча и по този начин да освободи драконесата от магията му. Това беше най-опасният момент.
	Тя започна да отстъпва съвсем бавно, без да спуска или поклаща меча, макар изтощените мускули на ръката й вече да се свиваха от непоносима умора. Стъпка по стъпка стигна до стената, където беше оставила драконовото копие, за да й бъде под ръка. Опипа зад себе си с дясната ръка, понеже не смееше даже да отклони поглед от Берил. Отначало не успя да го открие и за момент ужасът я накара да остане без дъх. Сетне пръстите й докоснаха затопления от слънцето метал. Ръката й се сключи около копието и Лорана въздъхна облекчено.
	Някъде долу Дюмат вече крещеше на уловените за въжетата да теглят колкото имат сила. Елфите и рицарите, които дотогава бяха обслужвали балистите или обстрелваха драконесата с прашки, зарязаха оръжията си и хукнаха да помагат, за да прибавят тежестта си към тази на другите. Оплетеното създание бавно, но неумолимо започна да се спуска към земята.
	Лорана си пое дълбоко дъх и извика на помощ цялата си сила. Мълчаливо призова името на Стурм и подири в себе си същия кураж, същата воля и решимост, които бе извикал в себе си и той в мига, когато смъртта се беше гмурнала право към него. Единственото й опасение бе, че драконесата ще се съвземе и ще я атакува моментално, щом се освободи от оковите на заклинанието и стане отново господарка на самата себе си. Ако станеше така, ако кралицата загубеше живота си, преди да е изпълнила своята мисия, хората на земята също нямаха шанс. Чудовището щеше да издиша отровния си газ върху тях и да ги убие на място.
	Никога дотогава Лорана не се бе чувствала толкова самотна. Нямаше кой да й помогне. Нямаше ги Стурм, Танис, Медан… Нямаше ги дори боговете.
	„Ала нима не сме сами още от рождението си на тази земя — напомни си тя. — Онези, които обичах, държаха ръката ми по време на дългото пътуване, но когато дойде часът на раздялата, не ги ли пуснах и не поеха ли сами по своя път? Сега е мой ред. Сега аз трябва да поема по своя път.“
	Лорана се засили и запрати Изгубена звезда отвъд пара пета. Заклинанието беше нарушено. Очите на Берил премигнаха и загоряха яростно.


	Драконесата имаше две належащи цели. Първата беше да се освободи възможно най-бързо от капана, в който беше попаднала. Втората — да унищожи елфидата, която я бе уловила с магията на меча по толкова елементарен начин, че и малко дете би успяло да го предотврати. Тъкмо се канеше да убие елфидата, когато едно особено силно дръпване на въжетата я потегли право надолу.
	Разнесе се нечий смях. Смехът не идваше откъм елфите под нея, а някъде от небето.
	Двама от червените й любимци, точно онези, които тайно подозираше в опит за измяна, летяха някъде високо, високо сред облаците. Берил веднага осъзна, че се смеят на нея и се наслаждават от сърце на унижението й.
	Никога не бе изпитвала особено доверие в местните дракони. Много добре разбираше, че й служат по-скоро от страх, отколкото от чувство за дълг. Ето защо, донякъде нелогично, Берил на мига стигна до заключението, че драконите са се съюзили с елфите. А сега убиваха време и чакаха да стане напълно безпомощна, за да я довършат сами.
	Драконесата напълно изхвърли Лорана от сметките си. Елфидата беше съвсем сама — какво толкова можеше да й стори? Сега двамата предатели бяха далеч по-важни.
	По думите на Медан, дълбоко в себе си Берил изпитваше неописуем страх. Никога дотогава не бе попадала в такава безизходна ситуация и беше ужасена. Трябваше да се освободи от тази мрежа, да се върне обратно в небето. Само там, където можеше да се превърта и гмурка, да използва огромните си сила и тежест като свое преимущество, щеше да бъде в безопасност от враговете си. Издигнеше ли се в небето, би могла да унищожи тези жалки елфи само с едно издишване и да се разправи жестоко със своите слуги-предатели.
	Гневът се разпали в нея. Берил отчаяно започна да се гърчи, за да се освободи от въжетата, които й пречеха да размаха криле и да полети далеч от опасността. Размаха опашка в опит да разкъса плетеницата, замахна с нокти и изви глава, оголвайки зъби. Надяваше се, че това ще бъде достатъчно, за да пререже въжетата, но не бе взела предвид не само силата на магията, протичаща през тях, но и любовта към родината и собствения си народ, с която елфите ги бяха изплели.
	Няколко нишки се скъсаха, ала повечето удържаха. Подивелите й гърчове накараха други да повлекат след себе си елфите, които ги държаха и да ги съборят от околните покриви или пък да ги запратят немилостиво срещу стените на сградите.
	Берил хвърли бърз поглед към червените дракони и забеляза, че са долетели по-близо. Страхът й прерасна в паника. Обезумяло си пое дъх с намерението да унищожи насекомите, които само допреди малко се бяха умилквали пред нея с подвити опашки. А сетне, с периферното си зрение, улови сребърен проблясък…


	Лорана наблюдаваше ужасено и благоговейно отчаяните опити на Берил да се освободи от капана. Главата на драконесата се мяташе диво. От зиналата й паст се изливаха проклятия, а острите й зъби щракаха през тънките нишки на въжетата. Кралицата стоеше поразена от свирепостта на звяра. Стоеше разтреперана и стискаше копието с изпотени ръце. Очите й несъзнателно се плъзнаха през арката на вратата и галерията отвъд нея, водеща към безопасността.
	В същия момент Берил си пое дълбоко дъх — дъх, който щеше да потопи в смърт народа на Лорана. Кралицата издигна копието с две ръце и изкрещя _Квисалан елевас_! — заради Танис, Стурм и всички онези, които си бяха отишли дълго преди нея. „Любовта ни обвързва завинаги.“ После насочи върха на копието към подмятащата се глава на драконесата.
	Лъчите на странното слънце се отразяваха в сребърното острие. Лорана се напрегна, влагайки цялата сила на тялото, душата и сърцето си и заби копието в черепа на Берил.
	Кръвта плисна изобилно и обля кралицата като неудържима вълна. Ръцете й на часа станаха мокри и хлъзгави, ала тя не смееше да изпусне дръжката на оръжието, натискайки го толкова надълбоко в драконовата глава, колкото можеше да проникне.
	Болка — пламтяща, огнена болка — избухна в мозъка на драконесата, сякаш някой беше пробил дупка в черепа й и бе позволил на слънцето да надникне във вътрешността му. Берил се задави в собствения си отровен дъх. Болката беше така непоносима, че създанието разтърси глава.
	Внезапното конвулсивно раздвижване на дракона повдигна Лорана във въздуха. Кралицата увисна в опасна близост до ръба. Ръцете й изпуснаха копието, тя полетя надолу и падна на пода на балкона по гръб. Изпука кост, болката я опари, но — странно — само част от секундата по-късно вече не усещаше нищо. Опита да се изправи, ала крайниците й отказаха да се подчинят на заповедта на мозъка. Неспособна да помръдне, Лорана просто се вторачи в зиналите челюсти на дракона.
	Болката, обаче, не напускаше Берил. Вместо това ставаше дори още по-ужасна. Потоците кръв почти я ослепяваха, но все пак още виждаше нападателката си. Драконесата се опита да издиша смъртоносния си дъх срещу нея, но не успя и се задави в собствената си отрова.
	Надмогната от страха и подлудена от болката, мислейки единствено за елфидата, която й бе причинила толкова страдания, Берил стовари масивната си глава върху Кулата на Слънцето.
	Сянката на смъртта се спусна над Лорана. Тя извърна поглед от нея и се вгледа към слънцето.
	Странното, увиснало в небето слънце. Изглеждаше отчаяно и объркано… сякаш се бе изгубило.
	… една изгубена звезда…
	Лорана затвори очи пред сгъстяващите се сенки.
	„Любовта ни обвързва…“


	Увиснал на едно от въжетата, теглейки го с всички си ли, Дюмат нямаше как да види какво се случва на върха на кулата, ала ужасният писък на драконесата, както и фактът, че все още не ги беше обгърнал задушаващ отровен облак, му подсказваше, че Лорана е успяла да нанесе удар на създанието. Навсякъде около него, като противен дъжд, се изливаше кръв и слюнка. Берил беше ранена. Сега беше моментът да се възползват от слабостта й.
	— Дърпайте, проклети да сте! Дърпайте! — изрева извън себе си той. Гласът му бе дрезгав и почти не се чуваше. — Още не сме я довършили! Дори не сме започнали!
	Елфи и човеци, чувстващи, че силата им започва да отслабва в неравната борба, напрегнаха мишци с подновена жизненост и задърпаха като един. Кръвта от обелената кожа по ръцете им обагряше въжето. Болката се стрелкаше непоносимо по сухожилията им. Някои крещяха, други стискаха зъби, но всички теглеха без капка колебание.
	Дюмат изумено видя как Берил удари главата си в кулата. Почувства как сърцето му се свива за Лорана, която навярно бе попаднала в капан там горе. Заради самата нея се надяваше вече да е била мъртва. Главата на драконесата се стовари разтърсващо върху балкона и го откъсна от кулата. Раздробените му парчета полетяха към земята. Хората под тях се взряха нагоре ужасено. Някои проявиха достатъчно здрав разум и побягнаха. Други, поразени от ужас, не успяваха да помръднат. Огромните парчета на балкона се забиха в подножието на кулата, карайки къщите под тях да рухнат, а по каменния паваж да плъзнат пукнатини. Отломките полетяха във въздуха, помитайки, убивайки и ранявайки застаналите на пътя им. Облак прах мигом погълна останалите.
	Дюмат се обърна към Ейлий, за да й каже няколко успокоителни думи, понеже знаеше, че жена му ще оплаква горчиво смъртта на своята кралица. Думите така и не излязоха от устата му. Ейлий лежеше неподвижно, втренчена в него с очи, които никога повече нямаше да го видят. От гръдта й стърчеше остър каменен къс. Не бе успяла дори да изкрещи.
	Дюмат се втренчи в драконесата. Вече беше съвсем ниско, горе-долу на равнището на върховете на дърветата. Предните й лапи докосваха земята. Настървен и без да усеща абсолютно нищо, Дюмат удвои усилията си.
	— Дърпайте, проклети да сте! — изкрещя отново. — Дърпайте!
	Дивашката атака на Берил над Кулата на Слънцето бе успяла да убие елфидата, но това бе всичко. Най-сетне беше в състояние да си поеме дъх, макар и с хриптене и доста повърхностно, ала ударът върху балкона не бе сполучил да изтика копието вън от раната, както замаяно се бе надявала да стане. По-лошо — сблъсъкът дори беше успял да го забие още по-дълбоко в главата й. Сега светът за нея представляваше окървавено кълбо от пламтяща болка и всичко, което искаше, бе да накара тази болка да спре.
	Драконесата се замята в усилието да се освободи и да отхвърли копието. Опашката й помиташе къщи и прекършваше дървета. При следващия й замах събори и дома на Дюмат. Ординарецът задържа въжето до последния възможен момент. Когато опашката на Берил превърна покрива в трески, Дюмат пропадна надолу, а къщата просто се срути върху му. Остана заровен жив под купчината натрошен камък, прикован под един тежък дървесен ствол, неспособен да помръдне. В устата си усещаше вкус на кръв. Вдигна очи през оплетените, начупени и огънати клони и видя, че драконесата е точно над него. Бе успяла да освободи крилата си, въпреки че от тях все още висяха въжета. Опитваше да набере височина и да се издигне над върховете на дърветата. Ала на всяко скъсано въже оставаха две, които удържаха на напора й. Над гърба й падаха още и още въжета. Елфи и човеци губеха живота си, но оцелелите бяха повече и продължаваха борбата.
	— Дърпайте, проклети да сте! — прошепна Дюмат. — Дърпайте!


	Елфите видяха как тяхната Кралица майка умира, как онези, които обичаха най-много на света губят живота си. Видяха как драконесата унищожава Кулата на Слънцето, символът на тяхната гордост и надежди. А после, окрилени от силата, която им даваха скръбта и гнева, затеглиха Берил надолу, за да я свалят от небесата.
	Колкото по-ожесточено се бореше драконът, толкова повече се оплиташе в паяжината от въжета. Лапите, главата и опашката й сриваха къщи и прекършваха дървета. Берил се бореше като обезумяла, защото знаеше, че веднъж щом докосне земята, ще бъде по-уязвима отвсякога. Елфите щяха да я нападнат с копия и стрели и да я довършат.
	Всички виждаха, че силите я напускат. Гърчовете й отслабваха, а слепите опити да докопа всичко край себе си започваха да стават все по-вяли.
	Драконесата умираше.
	Вече напълно уверени в себе си, елфите обединиха за сетен път усилия и успяха да изтеглят разплутото тяло на Берил до земята.
	Туловището й се стовари с разтърсваща сила. Сблъсъкът доразруши къщите под нея и отне живота на онези, които не бяха успели да се отдръпнат навреме. Силата на удара запрати земетръсни вълни през недрата на земята и разтресе джуджетата, чакащи в тунелите долу. А когато върху главите им се посипаха камъни и прах, джуджетата вдигнаха смаяно очи към подпорните греди, които предпазваха тунелите им от срутване.
	Когато трусовете затихнаха и прахта се слегна, елфите грабнаха оръжията си и яростно се хвърлиха, изпълнени с желание за мъст и убийство. Колкото по-бързо приключеха с драконесата, толкова по-скоро щяха да се разправят с армията й.
	Някои дори крещяха, че победата е тяхна. Квалиност може и да беше ужасно пострадал и вероятно мнозина бяха загинали, но народът на елфите щеше да живее. По-късно щяха да погребат мъртвите и да ги оплачат. И щяха да запеят песни, величествени песни за смъртта на драконесата.
	Берил обаче не беше мъртва. Както се бе изразил Дюмат, дори не беше започнала да умира. Драконовото копие й бе причинило непоносима болка и донякъде беше успяло да размъти разсъдъка й, но ето че болката започваше да намалява. Паниката я напускаше и отстъпваше място на яростта, която бе изпълнена с пресметливост и заплаха — далеч по-голяма заплаха от безредното помитане на всичко, което виждаха очите й само допреди миг или два. Войниците й вече се трупаха по бреговете на двете разклонения на Бялата разпенена река, които обгръщаха столицата. Сигурно в този момент вече се канеха да прекосят от другата страна. Елфите бяха разрушили всички сухопътни връзки, ала войниците на Берил носеха със себе си стотици салове и плаващи мостове, които да ги прехвърлят през широките по сто стъпки ръкави на реката.
	Скоро войните на драконесата щяха да се нахвърлят върху Квалиност и да подложат защитниците му на сеч. Кръвта на елфите, по-сладка и от майско вино, щеше да потече по улиците на града. Идването им щеше да причини само едно неудобство: Берил нямаше да може да използва отровния си дъх, за да не погуби както чуждите, така и своите войници. Това, разбира се, беше дреболия, която не я притесняваше особено. Просто щеше да избива елфите с десетки вместо със стотици.
	Успокоена от логиката на мислите си, Берил се престори на отпаднала и остана просната по възможно най-позорния за нея начин. С мрачно удоволствие усещаше тъй любимите за елфите дървета, премазани под огромното й туловище. Премигна няколко пъти, за да проясни очите си от кръвта и да огледа пораженията, които бе нанесла в гнева си над някога красивия град. Картината поне донякъде възвърна самочувствието й. Никога и никого не бе мразила толкова — нито дори своята братовчедка Малис, — както сега мразеше тези елфи.
	Сега те изпълзяваха от мишите си дупки, за да се приближат и да я погледнат отблизо. В ръцете им имаше копия и лъкове със запънати стрели. Берил ги презираше. Все още не бе изковано копието, което щеше да отнеме живота й, било то и драконово. А стрелите пък едва ли можеха да й навредят повече от обикновено ужилване от пчела. Елфите бяха навсякъде край нея; жалки, безмозъчни създания, вторачени в чудовищното й тяло с мъничките си кривогледи очички, бърборещи на мазния си език.
	Нека говорят. След малко поне щеше да им даде тема за разговор, това поне беше сигурно.
	Болката в главата й продължаваше да отслабва. Берил почиваше на земята и преценяваше внимателно ситуацията. Беше успяла да отхвърли или разкъса част от въжетата. Усещаше как другите започват да се разхлабват. Силата на заклинанията им се изчерпваше. Съвсем скоро драконесата щеше да получи своя шанс да убива елфи, да ги тъпче и да ги разсича на две. После армията й щеше да се присъедини към клането, а след това на света нямаше да остане нито един противен елф. Нито един.
	Драконовото копие не й даваше мира. От време на време нажежената до бяло болка се стрелваше през главата й и по този начин само усилваше яростта й. Не помръдваше и наблюдаваше елфите през спуснатите си клепачи. В далечината се чуваше призивът на роговете, а това означаваше, че армията й напредва. Сигурно я бяха видели да пада. Може би я мислеха за мъртва, може би слабоумните й командири мислено вече харчеха плячката, която иначе трябваше да разделят с нея. Е, чакаше ги изненада. Всички тях ги чакаше една голяма изненада…
	Надавайки предизвикателен и победоносен рев, Берил надигна глава. Огромните й извити нокти се вкопаха в земята. Гигантските й крака се напрегнаха и изтласкаха тежестта на тялото й нагоре.
	Тунелите на джуджетата, прорязващи като пчелна пита земята под Квалиност, хлътнаха и рухнаха под нея. И земята пропадна.
	Победоносният рев на Берил се превърна в изненадан писък. Драконесата се забори, задращи с крака и запляска с криле в неистово усилие да изпълзи от развалините, ала крилата й все още бяха оплетени във въжетата и нямаше къде да се улови. Една Безсмъртна ръка разтроши костите на света и разцепи земята. А Берил полетя в зейналата пролука.


	Макар и да не я виждаше, Торвалд Гръмогранит, братовчед на тана на Торбардин и водач на джуджешката армия, дошла за сраженията срещу Мрачните рицари на Нерака, все пак чуваше битката над главата си. Торвалд се намираше в основата на стълба, водеща към повърхността на около двайсет стъпка над него и очакваше сигнала, означаващ, че армията на нашествениците е преодоляла реката. Едва тогава собствената му войска от около две хиляди джуджета щеше да излезе от тунелите, прокопани под града и да се хвърли в ответна атака.
	В тунела цареше дълбока нощ, понеже земекопните червеи и техните ларви отдавна бяха изпратени обратно в Торбардин. Тъмнината, тясното пространство и мирисът на прясно изкопана земя и отпадъци от червеи не притесняваше джуджетата; всъщност дори намираха всичко това за успокоително и познато. Разбира се, нямаха търпение да напуснат тунелите и да се изправят срещу враговете си. От време на време докосваха с пръст върховете на брадвите си и с мрачна решимост разговаряха за предстоящата славна битка.
	Когато най-сетне до тях достигна първият трус, джуджетата нададоха радостни викове, които отекнаха нагоре и надолу по тунела, защото надеждите им явно се бяха оправдали и стратегията на елфите бе проработила. Драконесата беше изтеглена от небето и лежеше безпомощна на земята, впримчена в плетеница от магически подсилени въжета, без никакъв шанс да се спаси.
	— Какво става? — изрева Торвалд към джуджето, което се беше присвило на върха на стълбата и подаваше глава през люляковите храсти пред изхода на тунела.
	— Хванаха я — долетя лаконичният отговор на наблюдателя. — Не помръдва. Вече е пътник.
	Радостните възгласи на джуджетата избухнаха с нова сила. Торвалд кимна и тъкмо се канеше да даде заповед за тръгване нагоре, когато се разнесе яростен рев, който напълно опроверга думите на наблюдателя. Земята под краката им се разтърси още веднъж и доста по-силно, карайки околните подпори да заскърцат злокобно. Върху главите им се посипаха пръст и камънак.
	— Какво в името… — понечи да изкрещи Торвалд на наблюдателя, но бързо промени решението си и започна да се изкачва по стълбата, за да надникне сам.
	Земята се разтърси за трети път. Таванът на тунела се разцепи и разтвори широко. Замайващо ярка светлина нахлу през отвора и почти ослепи джуджетата. Ужасеният Торвалд се взря във втренченото червеникаво око на разярената драконеса, а само секунда по-късно гредите, подпиращи тавана на тунела, се пропукаха, а стълбата се превърна в трески. Окото на дракона изчезна в огромен облак прах и отломки, а таванът рухна.
	Светът сякаш се срути право върху главата на джуджето и го повлече след себе си. Ужасените викове на другарите му бяха последното нещо, което чу, преди тоновете камъни да го премажат, да раздробят черепа и да се врежат в гърдите му.
	Камъкът, тъй високо цененият от джуджетата закрилник и пазител, внезапно се превърна в техен враг. Техен убиец. Тяхна гробница.


	Ранголд от Балифор, вече прехвърлящ четиридесетте, беше наемник от четиринайсетгодишен. И се биеше поради една-единствена причина — плячката. Не изпитваше доверие към никого, не разбираше нищо от политика и би сменил страната, за която се сражава и по средата на битката, стига някой да му предложеше достойна отплата. Когато чу, че армията на Берил се насочва към Квалиност, на драго сърце се присъедини към нея. От твърде дълго очакваше грабежите и плячкосването на града на елфите. Човек на предвидливостта, Ранголд се бе погрижил да вземе със себе си няколко големи чувала от зебло, с които възнамеряваше да отнесе у дома своите съкровища.
	Сега седеше на брега на реката, ядеше стар хляб, дъвчеше сушено говеждо и чакаше да дойде редът му за преминаване от другата страна. Проклетите елфи бяха прерязали всички мостове. Въжетата им се олюляваха високо над главите на наемниците, понеже тази година нивото на водата беше необичайно ниско. Съгледвачите държаха оттатъшния бряг под око, но засега нямаше сведения за засада. Първите отряди вече бяха навлезли във водата, понесли вещите или оръжията си над главите си. Онези, които не можеха да плуват, определено срещаха трудности, докато нагазваха все по-надълбоко сред водовъртежите на течението. Реката беше леденостудена, но поне през този сезон не бе тъй буйна.
	През пролетта, подхранена от топящите се снегове, щеше да бъде просто невъзможно да я преминат.
	От време на време високо над тях прелиташе по някой червен дракон и им хвърляше по едно око. Мъжете не изпитваха каквато и да е привързаност към тези създания, нито им имаха доверие и постоянно поглеждаха нагоре с надеждата драконите най-сетне да отлетят. Ранголд не даваше и пет пари за драконите. Потръпваше, когато драконовият страх се спуснеше над него, свиваше рамене, щом отминеше и невъзмутимо продължаваше да се храни. Мисълта за убийствата на елфи и заграбването на богатствата им изостряше допълнително апетита му.
	Първият знак за безпокойство в него се появи, когато земята под краката му внезапно избяга и го накара да изгуби равновесие и да изпусне сандвича си. Недалеч от него се стовари един клон, последван от падналото дърво. Водите на реката се надигнаха и обляха бреговете си. Ранголд се улови за дървото и се вторачи около себе си, за да разбере какво става. Червеният дракон над тях внезапно пикира и прелетя над върховете на дърветата, като крещеше някакво предупреждение, което никой така и не успя да чуе.
	Разтърсването продължаваше и се превръщаше в земетресение. Във въздуха се издигна огромен облак от отломки, така гъст, че скоро напълно закри слънцето. Онези, които тъкмо в същия момент пресичаха реката, изгубиха дъното изпод краката си и изпопадаха във водата. Онези на брега завикаха и затичаха наляво и надясно, опитвайки да запазят равновесие.
	— Какво да правим? — извика един капитан.
	— Останете по местата си — отговори кратко неговият началник, рицар на Нерака.
	— Лесно е да се каже — отвърна гневно капитанът, като се мъчеше да не падне. — Според мен веднага трябва да се пръждосваме оттук!
	— Получи заповедите си, капитане — кресна рицарят. — Земетресението ще спре след…
	Едно огромно дърво се прекърши с оглушителен пукот, след което рухна на земята, погребвайки под себе си и клоните си и рицаря, и капитана. Изпод листата и оплетените клони се разнесоха стенания и писъци, които Ранголд пренебрегна напълно. Нямаше представа какво смята да предприеме останалата част от армията, но и не го беше грижа. Както и самият капитан беше предложил, наемникът смяташе да си обира крушите оттук възможно най-бързо.
	Започна да се катери нагоре по брега, но в същия миг долови злокобен, ехтящ, унищожителен тътен. Ранголд се обърна, за да потърси причината за звука и очите му се разшириха от ужас. Право към тях се носеше истинска стена от бълбукаща, пенеща се вода. Земетресението бе подронило бреговете на реката. Цепнатините по протежение на коритото й ставаха все по-широки. Освободена от обичайните си граници, буйна от повтарящите се трусове, реката изведнъж се превърна в бушуваща стихия.
	Изкореняваше дървета, изкъртваше огромни късове от каменните скали, покрай които протичаше и изблъскваше всичко това пред себе си.
	Ранголд остана вторачен към тази гледка още около половин секунда, след което се обърна и побягна. Зад него уловените в бушуващия прилив крещяха за помощ, ала виковете им бързо заглъхваха, отнасяни надолу по течението. Ранголд опита да се изкачи до билото на брега, ала склонът беше твърде стръмен и хлъзгав. Имаше време само колкото да изпита бездънен, парализиращ ужас, след което вълната се разби в него с разтърсваща сила, пречупи гръдната му кост и накара сърцето му да спре. Така тялото му — отпуснато и окървавено — се превърна в част от неизброимите отломки, които реката носеше със себе си надолу по течението.
	Надавайки гневни писъци, Берил потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в рухващите земни пластове. Почвата просто се разцепваше под непоносимата й тежест. Пукнатините неумолимо пълзяха в разрастваща се окръжност и поглъщаха в себе си рухващи домове, дървета и множество сгради. Щабът на Рицарите на Нерака, все така грозен, както винаги, се срути в самия себе си. Върху главата на драконесата се изсипваха огромни парчета от развалините, отломките се стоварваха и пробиваха крилата й. Построеният от трепетликови дървета дворец на краля също беше унищожен. Дърветата бяха изкоренени, клоните им премазани, а чудовищните им дънери — изкривени или пречупени като клечки.
	Елфите, останали да защитят столицата и родината си, умираха сред останките на домовете, които бяха построили с толкова любов и градините, които така силно обичаха и ценяха. Ала, макар да знаеха, че смъртта им е неминуема, продължаваха да се сражават с врага, мушкаха с мечовете и копията си Берил, додето паважът под краката им се процепи и рухна в зейналата пропаст. Елфите умираха, изпълнени с надежда, защото, въпреки че губеха живота си, все пак вярваха, че градът ще оцелее и отново ще се надигне от собствените си руини.
	Само смъртта щеше да ги предпази от истината.
	Внезапно Берил осъзна с кристална яснота, че няма да оцелее, че не може да се измъкне. Откритието я изуми. Не така трябваше да свърши всичко. Тя — най-могъщото същество, живяло някога по лицето на Крин — щеше да бъде застигната от позорна смърт в някаква си дупка в земята. Как беше възможно? Какво се беше объркало? Не разбираше…
	Върху й продължаваха да се свличат огромни канари, да натрошават черепа й, да пречупват гръбнака й. Изпод люспите й се стичаше кръв. Болката беше така разкъсваща, че драконесата запищя, смъртта да дойде по-бързо. Чудовището, избило безброй същества, сега стенеше и се гърчеше в неизказана агония, додето отгоре му се изсипваха тонове земя, пръст и отломки. Огромната й обезформена глава потъваше все по-дълбоко. Червените й очи се преобърнаха в орбитите си. Смачканите криле и потръпващата опашка престанаха да се движат. С една последна въздишка и тихо проклятие, Берил най-сетне умря.


	Трусовете разтърсваха земята, Безсмъртната ръка стоварваше с омраза юмрука си върху града на елфите отново и отново. Не оставаше камък върху камък. Пукнатините се разширяваха, по скалите, върху които бе построен Квалиност, се появяваха нови и нови цепнатини. От височината, на която се намираха, червените дракони вече не виждаха град, а просто една дупка в земята. Самите дракони не обичаха елфите, понеже расите им бяха враждували от самото начало на времето, ала гледката бе тъй ужасна и навяваше такова усещане за неконтролируемо могъщество, че драконите не успяха да изпитат дори мъничко радост. Сега червените създания се взираха към руините на столицата под себе си и свеждаха глави в знак на уважение и почит.
	Скоро трусовете започнаха да отшумяват. Земята се успокояваше. Придошлите води на Бялата разпенена река се вливаха в чудовищната бездна, образувана на мястото на някогашния град Квалиност. Дълго още вълните не спряха да се пенят и бълбукат, да се разбиват в разкъртените брегове и да протичат с глух тътен. Постепенно щяха да стихнат, а водата щеше да се върне обратно в новообразуваното си корито, сякаш смутена от унищожението, което е причинила.
	Нощта се спусна — беззвездна и безлунна, като надгробен саван за мъртвите, които почиваха дълбоко под мрачните, потрепващи води.


	33
	Налис Арен

	На много мили далеч от Квалиност, Гилтас и антуражът му се разделиха с Тарн Гръмогранит, танът на джуджетата, и поеха на юг. Пътуваха с възможно най-голяма бързина, непрестанно подканяни от Лъвицата, която се боеше, че Берил ще раздели силите си и ще изпрати войски подире им. Независимо от широката си крачка обаче, напредваха бавно, понеже нещо в сърцата им тежеше и сякаш непрестанно ги теглеше обратно. Винаги щом преваляха билото на някое възвишение, Гилтас се обръщаше в седлото и гледаше към хоризонта, в напразна надежда да забележи поне нещо.
	— Вече сме твърде далеч — напомни съпругата му. — Дърветата пречат. Но оставих бързоходци, които ще ни настигнат веднага, щом се случи нещо положително. Всичко ще бъде наред. Трябва да продължаваме напред, любов моя. Не бива да се бавим.
	Бяха спрели за кратка почивка и за да напоят конете, когато почувстваха как земята потрепери под краката им, а откъм далечината се разнесе дълбок тътнеж, като при приближаваща буря. Трусът беше съвсем слаб, ала накара ръката на Гилтас да потрепери и да изпусне водния мех, който тъкмо пълнеше. Той се изправи и погледна на север.
	— Какво беше това? Усетихте ли нещо? — попита настоятелно той.
	— Да — приближи се Лъвицата до него. Погледите им се срещнаха. Изглеждаше разтревожена. — Но не зная какво беше.
	— Понякога в планината има земетресения, Ваше величество — предположи Планшет.
	— Не беше същото. Никога не съм усещал нещо подобно. Имам чувството, че се е случило най-лошото.
	— Все още не знаем дали е така със сигурност — обади се Лъвицата. — Може пък Планшет да е прав и да е било най-обикновено земетресение. Трябва да тръгваме…
	— Не — възпротиви се Гилтас. — Ще остана, за да изчакам бързоходците. Не тръгвам никъде, преди да разбера какво е станало.
	Той се отдалечи от тях по посока на едно скалисто възвишение. Лъвицата и Планшет се спогледаха.
	— Отиди с него — каза тихо тя.
	Прислужникът кимна и забърза подир краля. Лъвицата даде нареждане на войните си да издигнат временен лагер. През цялото време поглеждаше на север и неизменно изпускаше тежка въздишка и поклащаше глава.
	Гилтас се катереше трескаво; Планшет го следваше с мъка. Когато най-сетне достигна върха, младият крал остана загледан на север в продължение на дълги мигове.
	— Дали това е дим, как мислиш, Планшет? — попита нетърпеливо.
	— Облак, Ваше величество — отвърна прислужникът.
	Гилтас продължи да се взира, докато най-сетне не се принуди да сведе взор и да потърка очи.
	— Слънцето… — промърмори той. — Твърде ярко е.
	— Да, Ваше величество — отговори тихо Планшет и извърна глава. Вероятно понеже си въобрази, че може да отгатне мислите на краля, той добави: — Решението ви да тръгнете беше най-правилното…
	— Зная, Планшет — прекъсна го Гилтас. — Разбирам добре дълга си и ще сторя всичко, за да го изпълня. Но не това мислех. — Той отново се вторачи на север. — Народът ни беше принуден да напусне родните земи. Просто се питах какво ще стане с нас, ако не успеем да се върнем.
	— Това едва ли ще се случи, Ваше величество — каза твърдо прислужникът.
	— Защо не? — Младият крал се обърна и го погледна право в очите, любопитен да научи отговора.
	Планшет се обърка. Беше съвсем просто, направо елементарно.
	— Земите на Квалинести са наши, Ваше величество. Принадлежат на елфите. Принадлежат им по право.
	Гилтас се усмихна натъжено.
	— Някои биха отвърнали, че единствената земя, която се пада по право на нас, смъртните, е онази, в която ще ни положат, когато умрем. Погледни там долу. Скъпата ми съпруга крачи напред-назад, подобно на голямата котка, откъдето идва и прякорът й. Изглежда нервна и разтревожена. Не й се иска да спираме. Според нея трябва да продължаваме. Защо ли? Защото враговете ни следват по петите. Враговете ни са тръгнали на лов… в собствената ни страна.
	— Все някога ще си върнем земите…
	— Мислиш ли? — попита тихо кралят. — Чудя се, наистина. — Той отново се обърна на север. — Сега сме изгнаници. Няма къде да отидем. — Обърна леко глава. — Чух докладите от Силванести, Планшет.
	— Слухове, Ваше величество — отвърна разтревожено и объркано прислужникът. — Не успяхме да ги потвърдим. Канехме се да ви съобщим, но Лъвицата изтъкна, че не желае да ви безпокоим. Не и преди да сме научили нещо със сигурност…
	— Сигурност — повтори Гилтас и поклати глава. С върха на ботуша си той начерта в прахта пред тях един правоъгълник, дълъг шест и широк три стъпки. — Ето кое ни очаква със сигурност, приятелю.
	— Ваше величество… — започна разтревожено прислужникът.
	Гилтас отново се загледа на север.
	— Дали това е дим, как мислиш?
	— Да, Ваше величество — отговори Планшет. — Това е дим.


	Бързоходецът ги настигна едва през нощта. Навикнали на чести нощни преходи, Лъвицата и нейните елфи-бунтовници, подобно на своите предци кагонести, оставяха едва забележими знаци по пътя си. Цветни листенца, греещи в мрака, светещи червеи в бутилка върху купчина камъни, намазана с фосфор кора на дърво — следи, които указваха на бързоходеца посоката, в която вървяха или разклонението на пътя, по което бяха поели, още повече, че така можеше да ги следва даже слез залез-слънце.
	Не бяха запалили огньове. Лъвицата го бе забранила строго. Стояха смълчани в мрака и никой нито разказваше приказки, нито пееше песен за звездната нощ, както вероятно биха правили в едни отминали и далеч по-щастливи времена.
	Гилтас стоеше встрани от останалите, отдаден на размисли за детството си. Откакто се бе разделил с Лорана, често му се случваше да изпада в такива настроения. Тъкмо си припомняше майка си и баща си, любовта им и грижите, с които го обгръщаха, когато забеляза, че пазачите са скочили на крака и тичат към него, за да го обградят, поставили ръце върху дръжките на мечовете.
	Гилтас не бе чул нищо подозрително, но това не беше необичайно. Както често се подиграваше с него Лъвицата, кралят имаше „уши на човек“. След малко се приближи и Планшет, също с извадено оръжие. Лъвицата остана в центъра на поляната, като се взираше внимателно в заобикалящия я мрак. Тя изсвири няколко ноти от песента на славея.
	Отговорът не закъсня. Лъвицата отново изсвири. Елфите си отдъхнаха, макар да запазиха бдителността си. Не след дълго бързоходецът влезе в лагера. Щом забеляза Лъвицата, той се насочи към нея и започна да й говори тихо на езика на елфите скитници.
	Гилтас разбираше малко кагонести, но успяваше да улови само фрагменти от разговора им, понеже двамата гледаха да не повишават тон, а бързоходецът говореше изключително бързо, като само от време на време правеше пауза, за да си поеме дъх. Нищо не пречеше на краля да отиде и да се присъедини към тях, но усети, че внезапно го връхлита странна слабост. Само от интонацията на бързоходеца можеше да се заключи, че новините, които носи, не са никак добри.
	Сетне Гилтас видя как жена му стори нещо, което никога дотогава не бе правила. Лъвицата се отпусна на колене и сведе глава. Златистата грива падна пред лицето й подобно на скръбен воал. Елфидата вдигна ръце към очите си и младежът видя, че тя плаче.
	Планшет сложи ръка на рамото му. Кралят я отърси и приближи към нея, без да чувства краката си, нито земята под тях. Преди да я достигне, се препъна на няколко пъти, но някак успя да запази равновесие. Доловила присъствието му, Лъвицата положи усилие да се овладее. Сетне стана и се завтече към него. Ръцете им се сплетоха. Пръстите й бяха студени като смъртта. Гилтас потръпна.
	— Какво има? — поиска да узнае с глас, който му беше непознат. — Кажи ми! Майка ми… — Не успя да довърши.
	— Майка ти е мъртва — отговори тихо и одрезгавяло от сълзите Лъвицата.
	Гилтас изпусна една дълбока въздишка. Ала скръбта му трябваше да остане само негова. Той беше крал. Трябваше да мисли преди всичко за народа си.
	— Ами драконесата? — попита несигурно. — Какво е станало с Берил?
	— Берил е мъртва — каза жена му. — Има и друго — прибави бързо, забелязала, че младежът се кани да заговори. — Трусът, който усетихме… — Гласът й изневери. Тя навлажни устни и продължи: — Нещо се е объркало. Майка ти се е сражавала сама. Никой не знае защо или как се е случило. Берил е дошла, а… майка ти се е сражавала с нея сама.
	Гилтас наведе глава, неспособен да се справи с острата болка.
	— Лорана е успяла да прониже драконесата с копието, но не я е убила. Създанието разрушило кулата в яростта си. Майка ти не е имала никакъв шанс…
	Лъвицата замълча за миг и заговори отново, но някак замаяно, като че не можеше да повярва на думите, които бе принудена да произнесе:
	— Планът да увлечем дракона в капан е проработил и в крайна сметка са я принудили да слезе на земята. Нападението на майка ти е попречило на Берил да издиша отровния си дъх. После всички си мислели, че драконесата е мъртва. Но е било преструвка. Когато Берил се надигнала и понечила да ги атакува, земята под нея поддала и пропаднала.
	Гилтас се втренчи ужасено в нея, без да може да проговори.
	— Тунелите — каза Лъвицата, а по бузите й се стичаха сълзи. — Тунелите рухнали под тежестта й. Драконесата се провалила, а върху й… се изсипал целият град.
	Планшет нададе нисък вик. Пазачите, които незабелязано се бяха приближили възкликнаха и заговориха един през друг.
	Кралят просто стоеше и не можеше да произнесе и дума.
	— Разкажи му ти — нареди Лъвицата на бързоходеца и извърна лице. — Аз не мога.
	Бързоходецът се поклони. Лицето му беше пребледняло като чаршаф. Очите му се бяха разширили. Едва сега успяваше да дойде на себе си от лудешкия бяг за насам.
	— Ваше величество — започна, говорейки на езика на Квалинести. — С прискърбие трябва да ви предам, че град Квалиност вече не съществува. Нищо не остана от него.
	— Има ли оцелели? — попита беззвучно Гилтас.
	— Едва ли, Ваше величество — отговори елфът. — Сега на мястото на Квалиност има езеро. _Налис Арен_. Езеро от смърт.
	Кралят притисна Лъвицата в прегръдките си. Тя също обгърна ръце около него, мърморейки несвързани утешителни думи, които не носеха утеха. Планшет плачеше открито, както и пазачите край тях, които вече шепнеха молитви за духовете на мъртвите.
	Изумен, надмогнат от силата на чувствата, неспособен да обхване чудовищните размери на катастрофата, Гилтас се притискаше в жена си и се взираше невиждащо към тъмнината, която като някакво езеро на смъртта се носеше към него и го поглъщаше в черните си вълни.


	34
	Присъствието

	Синият дракон направи няколко широки кръга над върховете на дърветата, търсейки място за кацане. Кипарисите растяха толкова нагъсто, че Бръснач неведнъж бе отварял дума за връщане на изток, където затревените хълмове предлагаха далеч по-удобни места за кацане. Златна Луна така и не му бе позволила да обърне. Пътешествието й беше към края си. С всяка изминала секунда силата й отслабваше. С всеки свой удар сърцето й забавяше ход. Оставаше й малко време и то бе безценно, не можеше да си позволи да го пилее напразно. Винаги когато погледнеше надолу, виждаше под себе си течащата река от мъртъвци и вече й се струваше, че драконът не лети, а плува в този скръбен прилив от души.
	— Там! — посочи тя.
	Всред кипарисите се издигаше побеляла от лъчите на луната скала. Гледана отгоре, скалата приличаше на ръка, протегнала длан към небето, сякаш чакаше да получи нещо от него.
	Бръснач я проучи внимателно и след известен размисъл изказа предположението, че би могъл безопасно да се приземи на нея, въпреки че само от тях ще зависи дали ще успеят да слязат здрави и читави по стръмните й скатове.
	Златна Луна не изпитваше притеснения. Единственото, което искаше, бе да навлезе в реката от души, за да я отведе тя до крайната й цел.
	Бръснач кацна възможно най-внимателно в дланта на протегната ръка, за да не разтърси пътниците си. Първата учителка слезе от седлото без особени трудности. Макар и носещо в себе си отпадналия й дух, младото тяло все още се справяше без проблеми с всички предизвикателства, на които го подлагаше.
	Чак след това помогна и на Гатанко. Намесата й беше необходима, тъй като Бръснач вече наблюдаваше гномчето с гибелен взор. През целия път дотам Гатанко не бе спрял да изнася лекции за неефективността на драконите в полет, за ненадеждните им люспи, кожа, кости и сухожилия. Стоманата и парата, не спираше да повтаря гномът. Машините. В тях е бъдещето. Независимо от всичко, драконът разтърси криле и едва не прекатури Гатанко през ръба на скалата. Изгубено в щастливите си хидравлични видения, гномчето дори не забеляза случилото се.
	Златна Луна вдигна очи към Тасълхоф, който продължаваше да кротува, удобно разположен на гърба на дракона.
	— Готово, Златна Луна — помаха й той с ръка. — Надявам се да откриеш каквото там търсиш. Е, хайде, драконе. Можем да потегляме. Нямаме време за губене. Чакат ни градове за опожаряване, девици за изяждане и съкровища за задигане. Сбогом, Златна Луна! Сбогом, Гатан…
	Зъбите на Бръснач изщракаха. Драконът изви шия и разтърси гривата си. Прощалните думи на Тасълхоф бяха прекъснати насред изречението, а кендерът полетя презглава и се приземи в доста неудобна позиция на скалата.
	— Достатъчно ми беше, че се наложи да нося малкото чудовище _дотук_ — изръмжа Бръснач. Червените му очи се обърнаха към Златна Луна и запламтяха още по-силно. — Не си онова, което твърдеше рицарят Джерард, нали? Не си мрачен мистик?
	— Не, не съм. Но ти благодаря, че ме докара до Нощлунд — отвърна с отсъстващ поглед тя. Драконовият гняв не я плашеше. Чувстваше, че над нея неизменно бди нечия закриляща ръка, твърда и непоклатима като скалата, върху която се намираха. Никое смъртно същество не можеше да й навреди.
	— Не се нуждая от благодарностите ти — подчерта Бръснач. — Не струват нищо за мен. Направих го заради нея. — Той отправи замрежени очи към ярката луна в звездните небеса. — Чувам гласа й. — Огненият му взор отново се отмести към нея. — Ти също чуваш този глас, прав ли съм? Той произнася името ти. Златна Луна, принцесо на Кюешу. Познаваш този глас.
	— Да, чувам го — каза тревожно тя. — Но не го познавам.
	— Но аз го познавам — изрече неспокойно драконът. — Аз също съм призован и ще се подчиня на този зов. Но не и без моя господар. Двамата с него ще бъдем заедно, аз и той.
	Драконът разпери криле и отскочи от скалата, понесе се право нагоре, за да се издигне над върховете на дърветата. Сетне отлетя на юг, по посока на Квалинести.
	Тасълхоф се изправи, отупа се и събра разпилените си кесии.
	— Надявам се да знаеш къде се намираме, Кракундел — обади се мрачно и обвинително Гатанко.
	— Нямам никаква представа — отвърна бодро кендерът. — Нищо наоколо не ми е познато — прибави и въздъхна облекчено. — Изгубихме се, Гатанко. Определено се изгубихме.
	— Те знаят пътя — каза Златна Луна като погледна към обърнатите нагоре лица на мъртвите.


	Палин и Даламар се намираха в най-ниската част на Кулата и се взираха напрегнато към тежката тъмнина между дънерите на кипарисите. Тежка, лепкава и празна. Блуждаещите души бяха изчезнали.
	— Вероятно вече можем да си тръгнем — предположи Палин.
	Стоеше пред прозореца, пъхнал ръце в ръкавите на мантията си. В ранната утрин Кулата бе мразовита и усойна. Даламар беше споменал нещо за греяно вино и огън в библиотеката, ала макар топлината за тялото и стомаха да им звучеше като отлична идея, никой от тях не бе пожелал да й се наслади.
	— Можем да си тръгнем, докато не са се върнали. Можем. И двамата.
	— Да — съгласи се Даламар, без да откъсва очи от прозореца. — Така е. — Той му хвърли един бърз поглед. — Но можеш да тръгнеш и сам. Да потърсиш кендера.
	— Нищо не ти пречи да ме придружиш — отвърна Палин. — Нищо вече не те задържа тук. — Внезапно една мисъл го накара да замълчи. — А дали пък след изчезването на мъртвите не е изчезнала и магията ти?
	Другият магьосник се усмихна зловещо.
	— В твоята уста звучи едва ли не като плаха надежда, Маджере.
	— Знаеш, че нямах това предвид — отвърна жегнато Палин, въпреки че дълбоко в него нещо настояваше, че вероятно Даламар не е далеч от истината.
	„Ето ме тук, мъж на средна възраст, чародей със значителни умения и не по-малка известност. И не съм изгубил способностите си, както се боях. За всичко са били виновни мъртвите. И все пак в присъствието на Даламар се чувствам като младок, който не е чак толкова добър, колкото си мисли. Точно по начина, по който се чувствах, когато дойдох за пръв път в Кулата, за да положа Изпитанието. Дори е по-зле, понеже младостта по природа изпитва силна увереност, а аз постоянно се опитвам да се докажа пред него, но неизменно не успявам.“
	„Но защо? — запита се той. — Какво значение има мнението му за мен? Даламар никога няма да ми се довери напълно, никога няма да прояви уважение към мен. Не заради това, което съм, но заради онова, което не съм. Аз не съм чичо си. Не съм Рейстлин.“
	— Бих могъл да си тръгна, но няма да го направя — заяви Даламар. Деликатните му вежди се бяха сключили и той се взираше в празния мрак навън. Внезапно потръпна и се сгуши по-плътно в мантията си. — Косата ми настръхва. Тук има нечие Присъствие, Палин. Чувствам го през цялата нощ. Все едно някой ми диша във врата. Сякаш долавям шепот в ухото си. Отзвук от далечен смях. Нечие Безсмъртно Присъствие.
	Палин почувства неудобство.
	— Онова момиче и приказките й за Единия Бог са ти взели ума, приятелю. Това и свръхразвитото ти въображение, както и фактът, че се храниш толкова оскъдно, че на твое място и канарчето на жена ми би умряло от глад.
	Почти веднага му се прииска да не беше споменавал Ъша. „Поне заради нея трябва да напусна Кулата още сега. Ъша сигурно вече се е поболяла от тревога за мен. А ако е чула за атаката над Цитаделата на светлината, сигурно вече ме смята за мъртъв.“
	— Нека — промърмори едва чуто. — Мисълта ще й създава по-малко тревоги. Най-добре така, вместо да знае, че съм жив. Само по този начин ще ми прости истински, задето я нараних. А спомените й за мен ще бъдат изпълнени с хубавото, а не с лошото…
	— Престани да си дърдориш под нос, Маджере. Погледни. Мъртвите се върнаха!
	Там, където допреди миг царяха единствено безметежността и тишината, сега имаше мрак, изпълнен с живот — животът на мъртвите. Неспокойните духове се бяха завърнали и отново блуждаеха между дърветата, дебнеха в очакване около Кулата, взираха се в нея с очи, в които се четяха глад и непреодолим копнеж.
	Изведнъж Палин нададе дрезгав вик и се хвърли към прозореца. Удари по него с ръце с такава сила, че едва не счупи стъклото.
	— Какво? — попита Даламар. — Какво има?
	— Лорана! — възкликна магьосникът. Той се взря търсещо в движещата се река от мъртъвци. — Лорана! Видях я! Кълна ти се! Виж! Там! Не… Вече я няма…
	Той се отблъсна от прозореца и решително се насочи към заключената със заклинание врата.
	Даламар тутакси скочи след него и го улови за рамото.
	— Маджере, полудя ли…
	Палин отърси ръката му.
	— Излизам. Трябва да я намеря.
	— Не, Палин. — Мрачният елф прегради пътя му и го улови за ръцете, впивайки пръсти в плътта му. — Не искаш да я намериш. Повярвай ми, Маджере. Тя вече не е Лорана. Не и онази Лорана, която си познавал. Ще бъде… като останалите.
	— Баща ми не беше! — отвърна разгневено магьосникът, като се опитваше да се отскубне. Дори не предполагаше, че измършавелият елф може да бъде толкова силен. — Той се опита да ме предупреди…
	— В началото може и да не е бил като тях — призна Даламар. — Но след това и с него се е случило същото. Това не зависи от тях. Зная го. Използвал съм ги. Служат ми от години.
	Той замълча. Все още държеше Палин и го наблюдаваше внимателно.
	Магьосникът най-сетне успя да се освободи от ръцете му.
	— Пусни ме. Никъде няма да избягам. — Палин започна да разтрива ръцете си и отново се приближи до прозореца.
	— Сигурен ли си, че беше Лорана? — попита в настъпилата тишина мрачният елф.
	— Вече не съм сигурен в нищо. — Палин беше настръхнал, разтревожен, обезсърчен. — Толкова по въпроса с твоите проклети усещания за Присъствие.
	— … определено мястото не е това — разнесе се нечий писклив и жаловит глас от мрака. — Не искаш да ходиш там, Златна Луна, повярвай ми. Познавам моята Кула на Върховното чародейство и ти казвам, че не е тази.
	— Търся чародея Даламар! — повика друг глас. — Ако е вътре, моля, нека ми отвори вратата и да ме допусне.
	— Не зная как или защо — възкликна Палин, докато надничаше удивено през стъклото, — но това там е Тасълхоф, а след себе си води Златна Луна.
	— Или обратното, ако се съди по онова, което чух — отбеляза Даламар. Той развали защитното заклинание на вратата.
	Докато се приближаваха към тях, Тасълхоф не спираше да спори, че това не била същата, а друга Кула. Златна Луна търсела Кулата на Даламар, онази в Палантас, а и сама можела да види, при това без всякакво съмнение, че наоколо не се виждал никакъв Палантас. Следователно били намерили погрешната Кула.
	— Едва ли ще откриеш, когото и да било вътре — продължи кендерът, вече с една октава по-отчаяно отпреди. — И като заговорихме, надали вътре ще бъде Палин или Даламар. Не че имам някаква причина да смятам, че Палин е тук някъде — добави колкото можеше по-бързо. — Не съм го виждал от мнооого дълго време. Не и откакто Берил нападна Цитаделата на светлината. После той тръгна в едната посока, а аз — в другата. И Устройството за Пътуване във времето беше в него, само дето по едно време го изгуби някъде. Нали разбираш, започна да хвърля частите му по драконидите. Устройството е изгубено, унищожено. Няма и следа от него. Така че е безсмислено да го търсиш, понеже нямам абсолютно никакво…
	— Даламар — долетя отново гласът на Златна Луна. — Моля те, пусни ме!
	— Вече пет пъти ти казах — спореше с нея кендерът. — Даламар не е… О, ммм, здрасти, Даламар. — Тасълхоф с всички сили се постара да звучи изненадано. — Какво правиш тук, в тази _странна_ Кула? — Дори му намигна няколко пъти и посочи с брадичка към Златна Луна.
	— Добре дошла, Златна Луна, Лечителко, Свещенослужителко на Мишакал — произнесе любезно мрачният елф, като използва старата титла на учителката. — Поласкан съм от посещението ви.
	Докато с обичайната за елфите вежливост я въвеждаше в Кулата, той прошепна бързо на Палин:
	— Маджере! Не позволявай на кендера да се измъкне!
	Палин тутакси стовари ръка върху рамото на Тасълхоф, който все още се двоумеше на прага на вратата. Вече се канеше да го замъкне силом навътре, когато почти изгуби присъствие на духа, защото му се стори, че на прага стои и някой друг — един гном. Създанието беше пъхнало ръчички в джобовете си и се оглеждаше. И от изражението му безпогрешно можеше да се заключи, че никак не харесва онова, което вижда.
	— Ъ? — втренчи се в него Палин. — Ти пък кой си?
	— Кратката версия ли? Гатанко. Аз съм с нея — посочи с мръсен пръст гномът. — Тя открадна потопяемата ми лодка. Струват доста пари тези лодки, от мен да го знаеш. Кой ще плаща? Ето това искам да ми кажете. Ти ли? Затова ли дойдохме тук? — Гатанко му показа мъничко юмруче. — Студена, звънтяща стомана. Това искам. Никакви там чародейски номера. Разните му прилепови очи. — Той изсумтя презрително. — Имаме си цял склад от тях. Веднъж щом овладееш играта на топчета, каква полза от тях?
	Палин най-сетне насочи вниманието си изцяло към кендера и повлече дърпащата се, ритаща и скимтяща фигурка през прага. Гатанко ги последва, като хвърляше бързи, проницателни погледи около себе си, сякаш си отбелязваше нещо и го отхвърляше също толкова бързо.
	Златна Луна все още не бе отговорила нищо на поздрава на Даламар. Почти не беше погледнала него или Палин. Вместо това наблюдаваше Кулата. Погледна спираловидното стълбище, изчезващо някъде в тъмнината нагоре. Огледа преддверието, в което се намираха. Колкото повече се взираше, толкова повече се разширяваха очите й. Лицето й вече бе придобило пепеляв цвят.
	— Какво е това чувство? — попита с нисък и изпълнен със заплаха глас. — Кой е тук?
	Мрачният елф погледна Палин така, сякаш искаше да му напомни: _Нали ти казах_. Но на глас отвърна:
	— Тук сме само аз и Палин Маджере, Лечителко.
	Златна Луна се втренчи за кратко в Палин, но като че не го позна, защото почти веднага очите й го подминаха, пронизаха пространството зад гърба му, пространството отвъд него.
	— Не — каза тихо тя. — Има и някой друг. Тук съм, за да се срещна с някого.
	Тъмните очи на Даламар проблеснаха. Елфът побърза да хвърли предупредителен поглед към Палин, за да пресече изненадания му вик.
	— Онзи, когото очаквате, все още не е пристигнал. Вероятно бихте желали да изчакате в библиотеката? Там е топло и ще откриете вино и храна, с които да се подкрепите.
	— Храна? — оживи се гномът и почти веднага отново изпадна в мрачно настроение. — Нали не говорим за прилепови мозъци? Маймунски пръсти от крака? Не обичам гущерова храна. Разваля храносмилането. Сланина и малко тарбиански чай ми звучи по-добре.
	— Радвам се, че пак се срещнахме, Палин. Както и с теб, Даламар — каза Тасълхоф, като се извиваше в ръцете на Палин. — Иска ми се да можех да остана за вечеря, понеже маймунските пръсти от крака сигурно са голяма вкуснотия, но вече трябва да бягам…
	— Ще ви покажа пътя до библиотеката само след минутка, Лечителко — изрече Даламар. — Първо обаче трябва да настаним другите ни гости. Ако ме извините…
	Златна Луна сякаш не го чуваше. Продължаваше да оглежда Кулата в търсене на някой или нещо. Гледката обтягаше нервите на всички.
	Мрачният елф се приближи до Палин и подръпна ръкава му.
	— Относно Тас…
	— Какво относно мен? — изгледа го подозрително кендерът.
	— Спомняш ли си какво ти каза Мина, Маджере? Онова за устройството?
	— Кой казал? — попита настоятелно Тасълхоф. — Какво казал? Какво устройство?
	— Да — отговори Палин. — Спомням си.
	— Отведи него и гнома в някое от отделенията за послушници в северното крило. Първото по коридора надолу ще свърши чудесна работа. В стаята _няма_ камина — наблегна мрачно елфът. — Претърси кендера. А когато откриеш устройството, в името на всичко свято, пази го в безопасност. Не разхвърляй никакви негови части наоколо. О, и вероятно за по-сигурно, ще искаш да се скриеш в онова крило. Гостът ни не бива да те открива тук.
	— Защо пък е цялата тази загадъчност? — попита Палин, подразнен от самодоволния тон на Даламар. — Защо просто не кажем на Златна Луна, че човекът, с когото трябва да се срещне, е собствената й осиновена дъщеря, Мина?
	— Човеци — отвърна пренебрежително елфът. — Винаги бързате да издрънкате всичко, което знаете. Елфите отдавна са разбрали силата на тайната. И сме се научили да я ценим.
	— Но какво изобщо се надяваш да постигнеш…
	Даламар сви рамене.
	— Не зная. Може би нещо. Може би нищо. От теб научих, че двете някога са били близки. От повторното им събиране бих могъл да науча много. Самата неочакваност на събитието е достатъчна, за да провокира определени реакции. В подобни случаи хората казват неща, които иначе не са имали намерение да издават, особено онези от твоята раса. Просто сте далеч по-подвластни на емоциите.
	Изражението на Палин оставаше твърдо.
	— Искам да присъствам. Златна Луна може и да изглежда млада, но това е само фасада. Говориш с охота за шока от срещата им, но този шок като нищо може да се окаже фатален.
	Мрачният елф поклати глава.
	— Твърде е опасно…
	— Можеш да го уредиш — настоя магьосникът. — Известно ми е, че имаш своите начини.
	Даламар се поколеба, след което каза грубо:
	— Много добре. Щом настояваш. Но отговорността е изцяло твоя. Не забравяй, че Мина те видя, въпреки че се беше скрил зад дебела стена. Ако отново те разкрие, няма да мога да сторя нищо, за да те спася.
	— Никой не го и очаква — отговори остро Палин.
	— В такъв случай ела в библиотеката веднага, щом заключиш тези двамата. — Елфът показа с пръст кендера и гномчето.
	После се обърна, но преди да тръгне нагоре по стълбите, го погледна през рамо.
	— Предполагам, Маджере, че значимостта на гнома вече се е набила в очите ти?
	— Гномът? — Магьосникът не го разбра. — Не. Какво…
	— Припомни си историята на чичо ти — произнесе сурово Даламар.
	След което насочи вниманието си към Златна Луна и я поведе нагоре по спираловидното стълбище. Държеше се учтиво и очарователно, както винаги когато поискаше. Златна Луна го следваше послушно, крачейки като насън, без да осъзнава нито къде е, нито в каква посока я водят. Младото, красиво тяло ходеше и тя бе принудена да му се подчинява.


	— Значимостта на гнома — повтори отвратено Палин. — Гноми… историята на чичо ми… какво искаше да каже? Проклетата му загадъчност…
	Като не спираше да си мърмори, магьосникът повлече съпротивляващия се кендер нагоре по стълбите. Опитваше се да не обръща внимание на многобройните извинения, молби и лъжи на Тас, някои от които наистина бяха доста оригинални. Вместо това вниманието му беше насочено изцяло към съсухреното гномче, което се мъкнеше редом с тях и през цялото време се оплакваше от болки в краката и не спираше да изтъква предимствата на гномските катапулти пред обикновените стълби.
	Така и не успяваше да открие каквато и да е значимост в Гатанко. Не и ако Даламар не планираше в близко бъдеще да инсталира в Кулата гномични катапулти.
	Той придружи двамата до споменатата стая, смогна да отскубне пръстите на кендера, когато Тас се постара да го затрудни максимално при влизането им през вратата и накрая успя да го изблъска вътре. Гномът изтрополи след тях, като не преставаше да дърдори за нарушаване на строителните норми и евентуални ежегодни инспекции. Палин направи заклинание на ключалката на вратата, за да задържи двамата си изпълнени с неохота гости, след което се обърна към Тасълхоф:
	— А сега, относно Устройството за Пътуване във времето…
	— Не е в мен, Палин — побърза да каже кендерът. — Кълна се в брадата на чичо Трапспрингър. Ами нали ти сам замери с всичките му части драконидите? Не отричай, така беше. Сега сигурно са пръснати из целия Лабиринт от жив плет…
	— Ха! — извика гномът. После се оттегли в единия ъгъл и подпря глава на стената.
	Тас отчаяно продължаваше монолога си:
	— … парчетата на устройството са пръснати из целия Лабиринт от жив плет, заедно с частите на драконидите.
	— Тас — прекъсна го сериозно Палин. Знаеше, че не разполага с много време и затова искаше да приключат възможно най-бързо. — Устройството е в теб. Върнало се е. Трябва да се е върнало, даже и на парчета. Мислех, че съм го унищожил, но никой и нищо не може да го унищожи, така както не може и да се изгуби.
	— Палин, аз… — започна с разтреперани устни кендерът.
	Магьосникът се стегна, готов за още лъжи.
	— Какво, Тас?
	— Палин… Видях себе си! — извика внезапно Тасълхоф.
	— Тас, наистина…
	— Бях мъртъв, Палин! — прошепна кендерът. Обикновено руменото му лице сега бе смъртно пребледняло. — Бях умрял и… това не ми харесваше! Беше ужасно. Бях така студен. И се бях изгубил, и бях изплашен. Никога досега не съм се губил и никога досега не съм се плашил от нещо. Поне не и по този начин… Моля те, не ме изпращай да умра, Палин — примоли се Тас. — Не ме превръщай в… мъртво нещо! Моля те, Палин, обещай, че няма да го направиш! — улови го здраво кендерът. — Обещай!
	Магьосникът никога дотогава не беше виждал приятеля си толкова разстроен. Гледката му се стори непоносима. Стоеше объркано и се чудеше как да постъпи, като през цялото време отсъстващо приглаждаше косата на Тас, за да го успокои.
	„Какво мога да сторя? — запита се безпомощно. — Тасълхоф _трябва_ да се върне и да умре. В това отношение нямам никакъв избор. Кендерът трябва да се върне в собственото си време и да намери смъртта си под петата на Хаос. Не мога да дам обещанието, което иска. Без значение колко ми се иска.“
	Но особено объркващ му се струваше фактът, че Тас е видял собствения си призрак. Можеше да допусне, че е най-обикновена лъжа, просто опит на Тас да го разсее от намерението да му отнеме устройството. Ала въпреки че много добре знаеше, че Тасълхоф винаги е готов да изрече поредната измислица — дали от необходимост или поради чистото забавление от нея, — все пак този път Палин беше убеден, че приятелят му говори истината. В очите на кендера имаше страх. Необичайна гледка, която просто разкъсваше на две сърцето ти.
	Най-малкото сега можеше да си отговори на един от безбройните тревожни въпроси: беше ли умрял Тас или просто през последните няколко години се бе размотавал наоколо? Обстоятелството, че е видял собствения си дух, доказваше първото без никакво съмнение. Тасълхоф Кракундел наистина бе изгубил живота си в последната битка с Хаос. Беше мъртъв. Или поне трябваше да е мъртъв.
	Гномът напусна ъгъла си, приближи се и ръгна Палин в ребрата.
	— Някой не спомена ли нещо за храна?
	Значимостта на гнома. Каква беше значението на проклетия малък досадник?
	Магьосникът отскубна търсещите пръсти на кендера и коленичи пред него.
	— Погледни ме, Тас — каза той. — Да, точно така. Погледни ме и чуй какво ще ти кажа. Не разбирам много добре какво става тук. Не разбирам и какво се случва със света и съм сигурен, че Даламар също не е особено наясно. Но зная следното. Единственият начин да разберем какво се е объркало и вероятно да успеем да го оправим, е да бъдеш честен с нас.
	— Ако бъда честен с вас — каза Тас, като избърса сълзите от бузите си, — ще ме изпратите ли да умра?
	— Опасявам се, че се налага, Тас — каза неохотно магьосникът. — Трябва да го разбереш. Не искам да става така. Бих дал или направил всичко, за да го предотвратя. И сам си видял душите на мъртвите, Тас. И сам разбираш, че са отчаяни и нещастни. Душите на мъртвите не бива да остават в този свят. Някой или нещо ги държи в плен.
	— Искаш да кажеш, че не бива _да бъда_ тук? — попита кендерът. — Имам предвид не живият аз, а мъртвият?
	— Няма как да го зная със сигурност, Тас. Никой не може да го знае. Но не ми се вярва. Спомняш ли си какво обичаше да казва лейди Кризания? Смъртта не е краят, а началото на цял един нов живот. Че отвъд този живот отново ще се срещнем с обичаните от нас хора и дори ще открием нови приятели…
	— Винаги съм смятал, че ще се срещна с Флинт — рече Тасълхоф. — Сигурен съм, че страшно му липсвам. — Помълча малко, след което прибави: — Ами… ако мислиш, че ще бъде от полза…
	Той откачи една от торбите си и преди Палин да е успял да го спре, разпръсна съдържанието й на пода.
	Сред птичите яйца, перата от крила, мастилничките, бурканите с конфитюр, огризките от ябълки и нещо, което очевидно бе служило някому за изкуствен крак, като редки скъпоценности в светлината на свещта проблясваха частите и на самото Устройство за Пътуване във времето.
	— Я гледай, какво е това? — попита гномчето и приклекна до съкровищата на кендера. Започна да рови из купчината. — Зъбци, заврънкулки и кактаммувикаха… тезичародейскитеработи. Съжалявам за техническия език — допълни, като хвърли поглед към Тас и Палин, за да види дали ги е впечатлил. — За аматьора е малко объркващо. Не съм сигурен как точно да ви го обясня по-ясно. — Той започна да събира частите една по една, като оглеждаше всяка извънредно подозрително. — Както и да е, изглежда обаче, че устройството, за което говорехте, не е в подходящо работно състояние. И това не е предположение, обърнете внимание, а мнението на професионалист.
	Когато най-сетне събра всички части в предната част на туниката си, Гатанко отнесе всичко до една маса. Сетне извади забележителния си нож, който освен това беше и отвертка, и се захвана за работа.
	— Ти, момче — махна с ръка към Палин. — Донеси ни нещо за ядене. Сандвичи. И кана тарбиански чай. Колкото по-силен го направиш, толкова по-добре. Ще бъде дълга нощ.
	Разбира се. Магьосникът най-после си припомни историята на устройството. И най-сетне проумя значимостта на гнома.
	Очевидно същите мисли се въртяха и в ума на кендера, понеже наблюдаваше Гатанко с очи, в които се четеше липса на надежда и мрачно нещастие.


	— Къде беше, Маджере? — попита настоятелно Даламар, когато магьосникът влетя през вратата на библиотеката. Мрачният елф беше изнервен до крайност. Явно досега нетърпеливо бе крачил напред-назад. — Забави се! Откри ли Устройството?
	— Да. Но го намери и гномът. — Палин го изгледа внимателно. — Идването му тук…
	— … завършва цикъла — довърши елфът.
	Палин поклати глава. Огледа стаята.
	— Къде е Златна Луна?
	— Поиска да я отведа в старата лаборатория. Каза, че според указанията, които имала, срещата щяла да се проведе там.
	— В лабораторията? Безопасно ли е?
	Даламар сви рамене.
	— Освен ако не изпитва панически ужас от миловидни, пълзящи животинки. Те са единствената опасност там.
	— Могъщата лаборатория — произнесе с горчивина Палин, — източник на власт и магия. Сега — просто хранилище за прах и убежище на двама обезсилени, застаряващи мъже.
	— Говори за себе си. — Мрачният елф положи длан на рамото му. — И говори по-тихо. Мина е тук. Трябва да тръгваме. Вземи лампата.
	— Тук? Но как…
	— Очевидно има свободен достъп до Кулата ми.
	— Няма ли да присъстваш и ти?
	— Не — отговори късо Даламар. — Освободиха ме, за да си гледам работата. Идваш или не? — попита нетърпеливо. — Не можем да променим нищо. Златна Луна трябва да се оправя някак и сама.
	Палин все още се колебаеше, но в крайна сметка реши, че най-малкото ще помогне на Учителката, като държи елфа под око.
	— Къде отиваме?
	— Оттук — спря го Даламар, преди магьосникът да е продължил надолу по стълбите.
	Спътникът му се обърна и прокара ръка над стената, произнасяйки едва чута магическа дума. Върху камъните се появи съвсем слабо грееща руна. Даламар отново прекара ръка, този път над руната. В същия момент част от стената се отмести встрани и разкри зад себе си стълбище. Когато влязоха вътре, чуха как нечии тежки стъпки отекват из цялата Кула. Минотавърът, както можеше да се предположи. Вратата се плъзна обратно зад гърба им, отрязвайки напълно всички шумове като с нож.
	— Накъде води? — прошепна Палин и издигна лампата в ръката си.
	— Към Стаята на Съществата — отвърна Даламар. — Подай ми светлината. Ще вървя пръв. Познавам пътя. — След което започна да се спуска бързо надолу, а мантията шумолеше около глезените му.
	— Сигурен ли си, че никое от тези „Същества“ не е оцеляло? — попита с гримаса Палин, припомняйки си историите за някои от по-отвратителните творения от експериментите на своя чичо.
	— Да, измряха отдавна, бедничките. — Мрачният елф спря и погледна нагоре към него. Тъмните му очи блестяха в светлината на лампата. — Но Стаята на Виденията е на мястото си.
	— А! — кимна разбиращо магьосникът.
	По времето, когато Рейстлин Маджере станал господар на Кулата на Върховното чародейство в Палантас, той започнал да прекарва голяма част от времето си в концентрация и опити да усили уменията си: било то магически, светски или политически. За да бъде в течение със ставащото по света и особено с онези от събитията, които го засягали пряко, Рейстлин използвал част от магията си, за да създаде прозорец към света. В най-дълбоките подземия на Кулата, архимагьосникът беше построил малък басейн, пълен с омагьосана течност. Всеки, който погледнеше в басейна и успееше да извика в съзнанието си спомена за точно определено място, можеше с лекота едновременно и да види, и да чуе какво се случва там в момента.
	— Разпита ли кендера? — поинтересува се Даламар, докато се въртяха отново и отново надолу по тайното стълбище.
	— Да. Устройството е в него. Но спомена и нещо друго, което ми се стори интересно. — Палин докосна елфа по рамото. — Твърди, че е видял собствения си призрак.
	Даламар рязко завъртя лампата към него.
	— Наистина? — Изглеждаше скептично настроен. — Да не е някоя от поредните му истории за летящи риби?
	— Не — отвърна магьосникът. Все още виждаше пред очите си ужаса, изписан по лицето на кендера. — Не, казваше истината. Беше изплашен. Никога досега не бях виждал Тасълхоф изплашен.
	— Това поне доказва, че е умрял — подхвърли безгрижно елфът и отново тръгна надолу.
	Палин въздъхна.
	— Гномът се опитва да поправи устройството. Точно това имаше предвид, нали? За значимостта на гнома. Последният път, когато устройството отново е било счупено, го е поправил друг гном. Гнимш. Онзи, когото чичо ми е погубил.
	Даламар не отговори. Продължаваше да слиза забързано.
	— Слушаш ли ме изобщо!? — попита магьосникът и го догони. Беше толкова близо до него, че се налагаше да внимава да не се препъне в полите на мантията му. — Как се е оказал гномът тук? Това е… това не е проста случайност, прав ли съм?
	— Не — измърмори мрачният елф. — Не е случайност.
	— Тогава? — настоя раздразнено Палин.
	Даламар отново спря и вдигна лампата срещу лицето му. Палин се отдръпна, за да не го заслепят.
	— Не разбираш ли? — попита елфът. — Даже и сега?
	— Не — отговори ядосано магьосникът. — И мисля, че ти също не разбираш.
	— Вярно, не всичко и не в детайли — призна Даламар. — Но тази среща ще разбули доста голяма част от мистерията.
	Отново снижи лампата и заслиза по стъпалата. Не каза нищо повече и Палин реши също да запази мълчание. Нямаше намерение да се унижава повече, като задава въпроси, които така или иначе получаваха своя отговор под формата на гатанки.
	— Вече не поддържам заклинанията над ключалката — отбеляза елфът. Той бутна нетърпеливо покритата с руни врата. — Загуба на време и усилия.
	— Явно си се възползвал от възможностите на стаята повече от веднъж — отбеляза Палин.
	— О, да — кимна Даламар и се усмихна кисело. — Наблюдавам отблизо всичките си приятели.
	Той духна пламъка на лампата.
	Стояха на ръба на басейн, пълен с вода — също толкова смълчан и мрачен, колкото и останалата част от помещението, в което се намираха. В средата на басейна гореше син пламък, който не даваше светлина, а по-скоро съществуваше на друго място и в друго време. В началото Палин не видя нищо друго, освен отражението на мрачния елф в повърхността на водата. Сетне отражението и пламъкът се сляха пред очите му. Пламъкът загоря по-ярко и вече можеше да види вътрешността на лабораторията толкова ясно, сякаш се намираше в нея.
	Златна Луна беше застанала до дългата каменна маса…


	35
	Единият Бог

	Златна Луна беше застанала до дългата каменна маса и се взираше в няколкото пръснати и забравени по нея книги. Внезапно до лечителката долетя звукът от приближаващи гласове. А единият от гласовете принадлежеше на човека, с когото трябваше да се срещне, заради когото мъртвите я бяха призовали да дойде чак дотук.
	Златна Луна потрепери и обви раменете си с ръце. В Кулата цареше вледеняващ студ, който никой и нищо не можеше да разведри. Това беше място, изтъкано от мрак, обгърнато в скръб, натегнало от спомените за прекомерни амбиции, страдания и смърт. Нейната крайна цел. Кулминацията на странното й пътешествие. Даламар й беше оставил лампа, ала слабата й светлина не успяваше да разпръсне дори отчасти надвисналата тъмнина. Потрепващата й светлинка успяваше единствено да й създаде усещането, че не е останала съвсем сама. Е, имаше поне това, така че гледаше да не се отдалечава прекалено. Не съжаляваше, че е отпратила мрачния елф. Внезапната му поява сред тази гора на смъртта само беше усилила подозренията й спрямо него. Той използваше душите на умрелите…
	— Но не правя ли аз същото? — запита се тя.
	Изумителна власт… и само за един човек. За един най-обикновен смъртен.
	Златна Луна започна да трепери. И преди беше стояла в присъствието на бог и душата й си спомняше какво е усещането. Ала имаше нещо около това присъствие, което й се струваше неправилно…
	Вратата се отвори, блъсната от нечия нетърпелива ръка.
	— Нищо не се вижда в тази чародейска бърлога — каза един момичешки глас, в чиито дълбини Златна Луна мигом долови нещо от мелодичността на детския глас от спомените и сънищата си. — Трябва ни светлина.
	Светлината постепенно се усили. В началото беше мека и топла, като от пламъка на дузина свещи, ала ставаше все по-ярка, додето не обля всичко така, сякаш клоните на кипарисите се бяха протегнали и издигнали Кулата обратно към небето и слънчевите лъчи.
	В рамката на вратата се възправяше девойка. Беше висока и добре сложена. Носеше плетена ризница, черна туника и черни, плътно прилепнали панталони, а над всичко това — черна връхна дреха, декорирана с бялата мъртвешка лилия, символът на Мрачните рицари. Главата й бе покрита с лекия пух на едва покаралата червена коса. Златна Лу на едва ли би я познала, ако не бяха кехлибарените очи и гласът, който я бе накарал да почувства как през тялото й преминава познат трепет.
	Тъй ужасно и прекрасно бе учудването й, че се наложи да се подпре на масата, за да не падне.
	— Мина? — заекна тя, без да смее да повярва на очите си.
	Лицето на момичето внезапно се бе озарило от чист блясък, сякаш огряно от слънцето… сякаш самото слънце грееше през него.
	— Ти… си толкова красива, Майко — произнесе тихо и с благоговение Мина. Изглеждаш точно както си те представях. — Тя падна на колене и протегна ръце към Златна Лу на. — Ела, целуни ме, Майко — извика през падащите по бузите й сълзи. — Целуни ме, както правеше някога. Защото аз съм Мина. Твоята Мина.
	Смутена, със сърце, в което се бореха едновременно радостта и тревогата, но и с някакъв странен, неосъзнат страх, Златна Луна си даде сметка, че не чувства нищо друго, освен полуделия си пулс. Не можеше да откъсне очи от Мина. Тя направи една несигурна крачка напред и също падна на колене пред нея. После обгърна с ръце ридаещото момиче.
	— Мина — прошепна Учителката, като я люлееше така, както правеше някога, когато нощем дъщеря й се събуждаше обляна в сълзи. — Мина. Дете мое… защо ни напусна? Толкова много те обичахме.
	Момичето вдигна мокрото си лице. Кехлибарените й очи блестяха.
	— Тръгнах си от любов към теб, Майко. Заминах в търсене на онова, от което тъй отчаяно се нуждаеше. И го намерих, Майко! Намерих го заради теб… Скъпа моя Майко… — Тя взе треперещите ръце на Златна Луна и ги притисна към устните си. — Всичко, което съм и което съм сторила, беше заради теб.
	— Аз… не разбирам, дете. — Златна Луна не отдръпна ръцете си, ала очите й се сведоха към тъмната броня. — Носиш знаците на злото, на тъмнината… Къде се изгуби? Къде беше отишла? Какво ти се е случило?
	Мина се разсмя. Беше преизпълнена с щастие и вълнение.
	— Къде бях не е от значение. Но онова, което ми се случи по пътя… Ето какво трябва да чуеш… Спомняш ли си приказките, които някога ми разказваше? Историите за това, как си тръгнала през тъмнината в търсене на боговете? Как си ги открила и си успяла да възвърнеш на хората вярата в тях?
	— Да — отговори Златна Луна, ала утвърдителният й отговор беше просто въздишка, а не дума. Треперенето й беше станало неудържимо.
	— Казваше ми, че боговете са си отишли, Майко — произнесе Мина с блеснали очи, подобно на дете, което има приятна изненада за своите родители и няма търпение да я сподели с тях. — Казваше ми, че понеже боговете са си отишли, трябва да разчитаме единствено на себе си, за да открием пътя си в света. Но аз не повярвах на историите ти, Майко… О — постави пръсти на устните й тя, за да я накара да замълчи. — Зная, че не си ме излъгала. Просто грешеше, това е всичко. Разбираш ли, знаех, че е така. Знаех, че има бог, понеже чух гласа му, когато бях още малка, а лодката ни потъваше и бях останала съвсем самичка в морето. Помниш ли как ме откри на брега, Майко? Но така и не научи как се озовах там, защото обещах да не разказвам никому. Останалите се удавиха, но мен спасиха. Богът ме подкрепяше и ми пееше, когато бях сама и се страхувах от мрака… Казваше, че няма богове, Майко, но аз знаех, че грешиш. Така че направих същото като теб. Отидох да потърся Бога и да го доведа при теб. И наистина го сторих. — Мина цялата сияеше от радост и гордост от постижението си. Кехлибарените й очи излъчваха лъчиста светлина. — Чудото на бурята. Това е Единият Бог. Чудото на твоите младост и красота. Това е Единият Бог, Майко.
	— Поискала си това от него? — извика Златна Луна и неволно вдигна ръка, за да докосне лицето си. Същото, с което така и не бе успяла да свикне. — Това не съм аз, а представата ти за мен…
	— Но разбира се, Майко — разсмя се с наслада Мина. — Не си ли доволна? Имам да ти разказвам толкова много и хубави неща. Върнах на света чудото на изцелението с мощта на Единия Бог. С подкрепата на Единия Бог свалих щита над Силванести и убих вероломния дракон Циан Кръволок. Още един от чудовищните зелени дракони, Берил, също намери смъртта си благодарение на Единия. Двете елфически нации — потънали в поквара и безверие — вече са унищожени. В смъртта ще намерят елфите своето изкупление. Смъртта ще ги отведе при Бога.
	— О, дете! — възкликна Златна Луна. Тя окончателно отдръпна ръцете си от нейните и я загледа ужасено. — Виж дам кръвта по ръцете ти. Кръвта на хиляди! Този бог, който си намерила, е богът на ужасите. Богът на мрака и злото!
	— Единият Бог ме предупреди, че вероятно ще се почувстваш по този начин, Майко — произнесе търпеливо Мина. — Когато останалите безсмъртни си заминали и всички вие сте смятали, че сте останали съвсем сами, сте били разгневени и изплашени. Чувствали сте се предадени и това е напълно естествено. Защо сте _били_ предадени. — Сега гласът й бе придобил по-твърди нотки. — Боговете, в които погрешно сте влагали всичките си надежди и вяра, са побягнали от страх…
	— Не! — изправи се неуверено Златна Луна. Отстъпи надалеч от Мина като държеше ръката си издигната пред нея, сякаш за да се предпази от присъствието й — Не, дете, не ти вярвам. Няма да те слушам повече.
	Момичето я последва и отново улови ръката й:
	— Ще ме изслушаш, Майко. Налага се, за да ме разбереш. Боговете са побягнали, понеже са се изплашили от Хаос. Всички, с изключение на един. Един от тези богове, една богиня, е останала вярна на хората, в чието създаване е участвала. Само тя имала куража да се изправи лице в лице с Бащата на Всичко и Нищо. Битката я изтощила до крайност. И била твърде слаба, за да се прояви в света и да се противопостави на странните дракони, долетели да заемат мястото й. Ала въпреки че не можела да бъде със следовниците си, все пак им давала своите дарове и се опитвала да им помага. Магията, която те нарекли сурова. Силата на изцелението, която познаваш като силата на сърцето… Това били нейните дарове. Нейните дарове за всички нас.
	— Ето нейния знак — посочи след малко Мина към петте драконови глави, които пазеха Портала.
	Златна Луна потръпна и се обърна. Дотогава тъмни и безжизнени, главите неусетно бяха започнали да греят в зловещи многоцветни светлини — една червена, една синя, една зелена, една бяла и една черна.
	Учителката простена и отвърна очи.
	— Майко — укори я внимателно Мина, — Единият Бог не иска от теб да изпитваш благодарност заради полученото. Бъди сигурна, че за най-ревностните си вярващи тя има и други, още по-чудни дарове. Но тя изисква твоето подчинение, Майко. Иска от теб да й служиш и да я обичаш така, както тя ти е служила и те е обичала. Направи го, Майко. Коленичи и отдай молитвите си на Единия Истинен Бог. Единственият Бог, който остана верен на своето творение.
	— Не! Не вярвам на нито една твоя дума! — произнесе Златна Луна. Устните й се бяха вдървили. Едва успяваше да говори през тях. — Заблудили са те, дете. Познавам твоя Един Бог. Познавам я отдавна. Познавам добре номерата, лъжите и хитрините й.
	Тя погледна към петглавия дракон. Очите му сияеха с ужасен блясък, понеже вече нямаше сила, която да ги затъмни.
	— Не вярвам на лъжите ти, Такхизис! — извика предизвикателно тя. — Никога няма да повярвам, че благословените Паладин и Мишакал са ни изоставили на милостта ти! Ти си това, което си била винаги — Бог на Злото, който не желае богомолци, а роби. Никога няма да се преклоня пред теб. Никога няма да ти служа.
	От очите на драконовите глави избликна огън. Пламъкът му бе нажежен до бяло и накара Златна Луна да се отдръпне като попарена от горещината. Тялото й започна да се смалява и съсухря. Силата я напусна отведнъж и тя падна на пода. Ръцете й затрепериха от внезапна парализа. Кожата й изтъня и се покри със старчески петна. Лицето й се набразди. Красивата й сребристозлатна коса стана снежнобяла и на кичури. Отново беше стара жена, а пулсът й забавяше бързия си ход.
	— Виждаш ли, Майко — каза Мина. Гласът й беше изпълнен с тъга и страх. — Виждаш ли какво ще се случи, ако продължиш да отричаш Единия Бог и онова, което й дължиш?
	Тя коленичи до Златна Луна и взе парализираните й ръце. После ги допря до устните си.
	— Моля те. Мога отново да те направя млада. Мога да върна красотата ти. Можеш да започнеш живота си наново. Ще крачим заедно и заедно ще владеем света в името на Единия Бог. Трябва само да проявиш смирение и да помолиш за нейната благосклонност. Помоли й се и ще получиш.
	Златна Луна затвори очи. Устните й не помръдваха.
	Мина се наведе по-близо.
	— Майко — произнесе ужасено и шепнешком. — Майко, ако не заради теб, стори го заради мен. Направи го заради любовта, която изпитваш към дъщеря си!
	— Моля се — отвърна Златна Луна. — Моля се на Паладин и Мишакал и искам прошката им, задето не ми достигна вяра. Трябваше да разбера истината — каза тихо и отслабнало, като с все сили се опитваше да задържи отлитането на последния си дъх. — Моля се Паладин да чуе думите ми и да дойде… заради любовта ми към Мина… Заради любовта ми към всички…
	А сетне се отпусна безжизнено на пода.
	— Майко — изрече Мина, смутена като изгубено дете. — Направих го за теб…


	Епилог

	През същата нощ от пристанището на малкия град Делфинов Поглед в северна Абанасиния, потегляше един кораб и се канеше да се насочи към Теснините на Скелсий. Корабът превозваше един-единствен пътник, чиято самоличност беше известна единствено на капитана. Пътникът беше загърнат в плътно наметало и носеше качулката си спусната. Беше се качил през нощта, водейки след себе си само един кон с подивели очи и зъл нрав, който държаха под палубата в специално устроена за целта конюшня.
	Мистериозният пътник очевидно беше човек с възможности, защото бе наел „Крило на чайка“ изцяло за себе си и дори бе платил допълнително за коня. Моряците изпитваха невероятно любопитство и всякак се опитваха да разберат кой е мъжът в действителност и някои дори бяха започнали да завиждат на прислужника, който единствен от всички, имаше разрешението да му носи вечерята. Сега повечето го чакаха с нетърпение, за да научат от него какво е видял и чул.
	Прислужникът почука на вратата. Нямаше отговор. След още две почуквания и няколко храбри вдишвания, момчето с трепет опита дръжката. Вратата се отвори.
	Един висок, слаб мъж, увит плътно в наметалото си, стоеше и се взираше през илюминатора към откритото, искрящо море. Мъжът не се обърна, даже след като момчето на няколко пъти му каза, че е донесло вечерята. Помощникът сви рамене и вече се канеше да излезе, когато мистериозният пътник заговори. Общият му език беше обагрен с тежък акцент. Гласът му трепереше от нетърпение:
	— Кажи на капитана, че искам този кораб да се движи по-бързо. Чуваш ли? Трябва да се движим по-бързо.


	В планинското си леговище, заобиколена от черепите на избитите от нея дракони, великата червена драконеса Малистрикс сънуваше вода — мастиленочерна вода, която се надигаше над червените й крака, стомаха и масивната й червена опашка. Малко по-късно водата заля червените й крила и гърба й. Надигна се над гривата й, покри главата, устата и ноздрите й. Вече не можеше да диша. Забори се, за да се издигне над водата, ала краката й бяха приковани. Не можеше да се освободи. Отвори уста в отчаян опит да си поеме въздух. Водата нахлу в зейналата й паст и драконесата започна да се дави…
	Малистрикс се събуди отведнъж, вторачи злобен поглед край себе си, разгневена и едновременно с това смутена. Току-що беше сънувала, а никога не сънуваше. Никога дотогава почивката й не бе нарушавана от кошмари. В съня й бяха звучали гласове — подигравателни и вбесяващи. Чуваше ги и сега. Гласовете идваха откъм тотема с черепите и пееха песен за сън. Всевечен сън.
	Малистрикс вдигна чудовищно голямата си глава и се втренчи в тотема, към купчината бели черепи от сини дракони, струпани върху черепите на сребърните дракони; към черепите на червените дракони, положени върху тези на златните.
	От празните орбити на мъртвите дракони я наблюдаваха очи, живи очи, очи, които се взираха в нея.
	Спи сън всевечен. Спи.
	В Кулата на Върховното чародейство Галдар напразно очакваше завръщането на Мина. Най-сетне силното безпокойство и недоверието към това място и магьосниците, които го населяваха, го накараха да тръгне да я търси.
	Откри я чак в старата лаборатория.
	Мина стоеше сгушена на пода редом с тялото на една стара, стара жена. Минотавърът се приближи и я заговори. Мина не вдигна очи. Галдар се наведе и едва тогава си даде сметка, че старицата е мъртва.
	Малко по-късно минотавърът вдигна водачката, обви силната си дясна ръка около нея и я изведе от стаята.
	Светлината на драконовите глави помръкна.
	А лабораторията още веднъж потъна в мрак.



	Margaret Weis, Tracy Hickman
	Dragons of a Lost Star, 2002

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/21077)
	Последна редакция: 2011-08-22 06:06:03