sf_fantasy

Майте
Каранса

Проклятието на Оди

Единствената, която може да помогне на изчезналата Селене, е Анаид, малката й дъщеря. Подобните на лабиринт пътища на тяхното минало отвеждат момичето до пиренейските върхове, но не спират дотам, а продължават към други непознати светове. Става ясно, че Селене е Избраната, която трябва да сложи край на кръвопролитната война между вещерските кланове…

А залогът е повече от живота или безсмъртието: той е миналото на героите и неясната, но и безкрайна любов, която ги свързва.

Майте Каранса отново ни повежда през приключения, които не свършват. Анаид изведнъж се оказва без подкрепа от почти никого, освен от няколко най-близки приятели…

Дали обаче това е достатъчно, за да се пребори с Проклятието на Оди и да се докосне до тайната на живота и сътворението?



Войната на вещиците
е нещо съвсем ново в литературата за тийнейджъри. Нейната магия е уникална.


La Vanguardia





МАЙТЕ КАРАНСА е родена през 1958 г. в Барселона.


Следва антропология. Преди да се посвети на писателската дейност, е била преподавателка в гимназиално училище. Публикувала е повече от четирийсeт произведения и заслужено получава престижни литературни награди, между които Награда на критиката на Сера д'Ор и Награда на Едебе за детска литература. Романите й са преведени на: английски, френски, немски, датски, португалски, гръцки, словашки и руски език.







bg
es

Боряна
Цонева





Майте
Каранса

calibre 2.8.0, FictionBook Editor Release 2.6.7
16.9.2018
sqnka
sqnka
8640394e-07ad-477c-9cca-ea8b7028a9b5
1.0


Проклятието на Оди
ИК „Унискорп"
София
2011
978-954-330-334-2





Майте Каранса — Войната на вещиците: Проклятието на Оди #03



През последните три години живях, потопена в света на клановете Омар, заобиколена от техните тотеми; мълвях пророчествата им, изцяло погълната от техните борби.


Вследствие на тези мои преживявания се родиха три книги.


И всичко стана възможно благодарение на вълшебството на една очарователна магьосница, която ме зарази с ентусиазма си, заплени ме с ясновидството си и ми помогна да преодолея неувереността и колебанията си.


Именно и преди всичко искам да посветя тази трилогия на нея.


На Рейна, моята вълшебна покровителка.


А също и на Хелия, на Мауриси и Викто посвещавам моята трилогия, в плът и кръв.




Първа част



ЧУВСТВАТА




Пророчеството на Требора




Благородно злато, изваяно от мъдри слова,


предназначено за ръце — още неродени,


скръбен изгнаник; прокуден от света


по волята на майката О.




Тя така пожела.


Тя така реши.


Скрито ще останеш в дълбините на земята,


докато не настъпи мигът,


когато небосводът засияе


и небесните тела поемат своя път.


Тогава и само тогава


земята ще те изхвърли от недрата си,


Покорно ще отидеш в бялата й длан


и ще я обагриш в червено.




Огън и кръв неразделни ще бъдат


в скиптъра на властта на майката О.


Огън и кръв за избраницата,


която ще притежава скиптъра.


Огън и кръв за избраницата,


която ще бъде притежавана


от скиптъра.






Глава първа


СРЕЩАТА

Мъжът, рус, висок, със сини очи и здрави едри ръце, я прегърна толкова силно, че едва не я задуши.
Анаид не можеше да определи дали се задушава от липсата на въздух или от обзелото я вълнение.
Цели петнайсет години бе мечтала за тази прегръдка.
Това беше баща й. Казваше се Гунар и тя го виждаше за първи път.
Ръцете на Гунар я обгърнаха и Анаид усети приятния гъдел от чувството на блаженство, прииска й се да замърка като котенцето си Аполо. Притвори очи, притисна се към гърдите му и се сгуши в него, кротка, притихнала, отдадена на моментната наслада, вслушана в биенето на сърцето му, непознато за нея досега, също като миризмата му на селитра и като исландския му акцент. Туп-туп, туп-туп, пулсираше то. Тик-так, тик-так — стори й се, че кънти в ушите й. Ударите й напомняха на гигантски будилник в свежозелен ябълков цвят. Мина й през ума колко успокояващо е да знаеш, че имаш баща от плът и кръв, точно както да откриеш пантофите си до леглото още щом се събудиш или да отвориш чадър под дъжда.
Засрами се, че сравнява баща си с чадър, но нямаше време да поправи грешката и да го оприличи на нещо по-поетично, като например на нежен полъх от източен вятър или на пролетен слънчев лъч, понеже в момента прозвуча острият глас на Селене и развали очарованието от срещата.
— Анаид! — извика тя.
Името й, произнесено с нотка на упрек, я накара да се стресне, все едно я бяха спипали да прави нещо нередно. Беше същият тон, с който майка й я хокаше, когато като дете си вземаше от пържените картофки с пръсти или забравяше да затвори вратата след себе си на излизане. Направи се, че не я чува, но Гунар вдигна очи и отпусна ръце, забравил за дъщеря си.
— Селене! — възкликна развълнувано той.
Внезапно Анаид се почувства изоставена и ясно осъзна колко всеотдайна, животворна и силна е била прегръдката му. На драго сърце би я повторила.
За сметка на това Селене нямаше никакво желание да я получава.
— По-кротко! — охлади порива му тя.
И насочи атамето си към неговите гърди, за да му попречи да я доближи.
— Здравей, Селене — прошепна Гунар тихо и ласкаво, с кадифено мек глас, нежен и галещ също като очите и ръцете му.
Все едно я прегръщаше с поглед, без да я докосва. Селене обаче, заела отбранителна позиция, остана хладна и безчувствена.
— Какво искаш?
Не изглеждаха особено като хора, които са си близки. Дори нямаха вид на партньори или на двама души, които имат нещо общо един с друг. И все пак въпреки всичко бяха чудесна двойка. Анаид си помисли колко е жалко, че нещата са толкова сложни. И с тъга си спомни за времето, когато майка й се е влюбила лудо в него още от пръв поглед. Оттогава бяха изминали петнайсет години. Много вода беше изтекла.
— Мислех ви за мъртви…
— Е, както виждаш, живи сме. Сега можеш да си вървиш.
Гласът на Селене, цялото й поведение и външност издаваха враждебност.
— Дълги години живях с мисълта, че сте били разкъсани от онази мечка… — сподели Гунар.
Селене рязко възрази:
— Ако имаше някой, който наистина искаше да разкъса собствената си дъщеря, това си ти.
За Анаид думите изплющяха като шамар. Какво искаше да каже тя — че баща й не я е обичал?
За щастие, Гунар не прие хвърлената ръкавица.
— Анаид е точно такава, каквато си я представях в мечтите си.
— Нима мечтаеш? — язвително подхвърли Селене. — Мислех, че Одиш не са способни на това.
— Стига, мамо! — прекъсна я Анаид.
Нескритата й неприязън бе оскърбителна, но още повече я подразни фактът, че тя дори не допускаше вероятността баща й да е мислел за нея и да я е виждал в мечтите си. Да не би да ревнуваше?
— Има много неща, които не са ти известни, Селене. И представа си нямаш как се чувствах през цялото това време, през всичките тези часове, месеци и години, през които мислех за вас и не можех да ви забравя.
Анаид почувства как глътка топлина се плъзга надолу през гърлото й и се разлива по цялото й тяло.
— Затова ли уби мечката? За да си отмъстиш за нашата смърт? — не се сдържа да попита тя.
Гунар обърна глава към нея. Изглеждаше искрен.
— Съжалявам. Едва по-късно разбрах, че именно благодарение на мечката сте останали живи. Но ако това може да те успокои, одраната й кожа изобщо не облекчи угризенията на съвестта ми.
Селене сви устни в някакво подобие на измъчена и крива усмивка, сякаш нарочно предназначена да го нарани и подиграе. Или поне така й се стори на Анаид.
— Ти и съвест? Не ме разсмивай. Искаш да ме накараш да повярвам, че имаш съвест и си се разкайвал през цялото време? Това вече е нещо ново за мен. Мислех, че Одиш не знаят що е съвест.
Анаид се притесни. Селене преиграваше с това „Одиш" та „Одиш". Нарочно повтаряше думата, преднамерено натъртваше на нея, като я произнасяше на срички и засилваше ефекта, проточвайки шумната съгласна „ш" така, че да звучи зловещо и съскащо. Сякаш теглеше черта и се разграничаваше от него. По своя си манихейски начин показваше, че тя е непорочната Омар, докато Гунар е нечестивият Одиш. Следователно, по тази логика, всякакъв диалог с противниковата страна бе невъзможен. В нейните очи Гунар беше като прокажен.
А дали изобщо мислеше за нея? Сещаше ли се за собствената си дъщеря и къде я слагаше? Нали и тя беше Одиш по бащина линия. Или не беше нито едното, нито другото?
Анаид обаче нямаше никакво намерение да пусне баща си да си иде, нито да позволи на майка си да го пропъди от живота й така лесно.
— Ще останеш ли за вечеря?
Настъпи тишина, толкова плътна, че можеше да се реже с нож.
— Каниш ли ме? — предпазливо попита Гунар.
Анаид побърза да изпревари Селене и да не й даде възможност да каже каквото и да било:
— Разбира се, ти си мой гост. Моля те, остани да вечеряш с нас.
Този път Гунар не се поколеба.
— Благодаря, с удоволствие.
— Тук ли ще пренощуваш?
Селене пребледня. За Омар гостоприемството бе свещен закон и дори тя нямаше право да откаже да даде храна и подслон на един гостенин.
Гунар разбра притесненията й и не пожела да я насилва.
— Мога да преспя в колата или да продължа да шофирам до Беникарло, само на няколко километра е.
Селене се наежи:
— Не трябваше да го казваш!
— Кое?
— Анаид не знае къде сме.
— Грешиш — поправи я дъщеря й.
Анаид много добре знаеше.
Бяха в малка каравана, паркирана на открито, насред уединена местност, на няколко километра встрани от магистралата. Меките гънки на равнината, набраздена с напоителни канали, които се виждаха на запад, полето с бадемови дървета на север, прелитащите тук-там чайки, далечният мирис на солени вълни и сладкото наситено ухание на портокалови цветове ясно й говореха и тя можеше да предположи, впрочем съвсем точно и вярно, че се намират близо до Източното крайбрежие на Средиземно море.
Селене не искаше дъщеря й да разбере накъде са поели след излизането си от Урт, селището, закътано в самото сърце на Пиренеите. Бягаха от Баалат, финикийката Одиш, и никой не биваше да знае местонахождението им.
Анаид обаче имаше вродено чувство за ориентация. Баба й Деметер я беше научила на това още от дете и без да си го поставя за цел, тя забелязваше на каква височина се е издигнало слънцето по небесния си път или доколко силно и ярко светят лъчите му. Познаваше добре съзвездията, които дълги нощи беше съзерцавала в студеното небе над Пиренейските планини. Достатъчно беше да хвърли един поглед през мътните стъкла на караваната, за да определи, че е полунощ, че се движат на юг и само на няколко километра на изток от тях е Средиземно море.
Анаид размишляваше върху всичко това, но с крайчеца на окото си зърна как Селене припряно извади нещо от едно чекмедже и го подаде на Гунар, свила презрително устни:
— Ето, вземи си го. Не ти щем подаръците.
Анаид потисна вик и изтръгна кутията от ръцете й.
— Те са мои, той ги подари на мен.
Бяха рубинените обици, които Гунар й беше изпратил като подарък за петнайсетия й рожден ден.
Селене се надвеси над дъщеря си и строго й нареди:
— Върни му ги.
Анаид имаше желание да запази неутралитет, но очевидно бе невъзможно. Върнеше ли обиците на Гунар, ясно щеше да вземе страната на Селене, откажеше ли, щеше да покаже предпочитания към Гунар.
— Мамо, моля те, не ме принуждавай…
Селене беше извън себе си от ярост:
— Заповядвам ти да му ги върнеш. Вече му казах, че не ги искам.
Анаид пое дълбоко въздух и бавно го издиша, за да събере кураж. Наясно бе, че думата на Селене на две не става, но поведението на майка й бе такова, че я накара да наклони към Гунар.
— Ти може и да не ги искаш, но аз — да. Ще ги задържа.
И без да знае откъде черпеше смелост и сили да й се противопостави, демонстративно хвана долната месеста част на лявото си ухо, стисна едната обица между палеца и показалеца си и проби с острото бижу тънката кожица, която отново бе покрила мястото, понеже отдавна не беше си слагала обици и дупчицата се бе затворила. Почувства остро убождане при разкъсването на месото, но не извика, не издаде нито звук, като не сваляше очи от Селене. Издържа погледа й, без да мигне, двете сякаш бяха на дуел.
Една топла капка опръска фланелката й. Беше кръв, червена като рубина, инкрустиран в златен обков, който трептеше над рамото й. Селене, изумена от дръзкото й поведение, затърка петънцето, за да го изчисти, а Гунар особено внимателно взе другата обица и се зае ловко да я поставя на дясното ухо на дъщеря си. Дали се дължеше на магия, или беше въпрос на сръчност, но този път Анаид усети само лекото пукане на кожата.
Гунар я хвана за раменете и започна да я оглежда с нескрито възхищение, сякаш беше произведение на изкуството. Накрая по лицето му се разля широка открита усмивка, топла и приветлива като ръцете му.
— Прекрасна си.
Селене не можа да понесе трогателната сцена. Дръпна ръцете на Гунар, които нежно докосваха раменете и шията на Анаид, свали ги от нея и като разтърси силно дъщеря си, я попита разпалено и невъздържано, напълно в неин стил:
— Знаеш ли откъде са тези обици? Знаеш ли откъде ги е взел?
Анаид й отговори хладнокръвно, без да трепне:
— От кутията за бижута на Ледената кралица. Ти самата си ми го казвала.
Селене се вбеси:
— Да, точно така, от най-могъщата Одиш на Северното полукълбо!
Застанала срещу нея лице в лице, Анаид разклати глава така, че червеникавите отблясъци на рубините да заслепят Селене и да я подразнят.
— Да, моята баба — отвърна невъзмутимо тя.
Селене изхвърча от караваната, сърдита и начумерена като буреносен облак, и затръшна вратата след себе си.
— Почакай! — извика след нея Гунар, без никакъв ефект. — Не излизай сама, опасно е!
Понечи да я последва, но Анаид го задържа, като го хвана за ръката.
— Остави я. Няма да ти обърне никакво внимание.
Беше самата истина. Селене беше от породата на твърдоглавите. Вярно беше обаче и това, че Анаид искаше да остане насаме с Гунар и да вкуси от сладостта на тържеството, да отпразнува пировата си победа, успеха от първата схватка с майка си.
— Обичаш ли пържени яйца?
— Обожавам ги — усмихна се Гунар.
— Само това умея да правя — призна си тя и си мислеше колко е приятно да можеш да споделиш подобен род неща с баща си, без да се страхуваш, че ще останеш опозорен за цял живот.
После се оказа, че имат в наличност само едно яйце, а и то се счупи в ръцете й на неопитна готвачка още преди да цопне в тигана. Така Анаид си остана само с доброто желание да нагости баща си — малкият хладилник беше съвсем празен и гледката бе отчайваща като пустинен пейзаж в Аризона…
С малко повечко въображение най-накрая те все пак успяха да забъркат една салата с риба тон, изпържиха малко замразени пилешки крокети и обелиха една ябълка, която, в стремежа си да й придадат по-артистичен и естетичен вид, нарязаха на парченца и за красота поляха с мед.
Точно в момента, когато Анаид слагаше чашите върху фурнирната масичка, мобилният телефон на Селене, оставен на един стол, започна да вибрира. Беше пристигнало съобщение и Анаид, без изобщо да се поколебае, го включи да го прочете. Помисли, че е известие от Елена. Направи го, понеже искаше да научи нещо ново за Рок, а може би и поради факта, че от известно време беше останала без връзка с външния свят и пълната изолация, на която я бе обрекла Селене, й тежеше… При всички случаи любопитството надделя над благоразумието. Прочете съобщението и така се стресна, че изпусна стъклената чаша, която държеше, тя падна на пода и се разби на парчета.
— Какво има? — попита Гунар, който веднага й се притече на помощ и се зае да разгледа тялото й, за да провери дали не се е порязала.
Анаид сякаш беше загубила дар слово. Успя само да проломоти, заеквайки:
— Това е Баалат. Тя е. Тя ме преследва.
И подаде мобилния телефон на баща си, който прочете съобщението, смръщил вежди.


Анаид; търса те, идам утдаалеч, д те видя, обожвам те и само искм да сам до теб, близо до тб. Обади ми се, кжи нещо, мля те. Дасил


Гунар изглеждаше не по-малко разтревожен от Анаид. Надникна в кутията на входящите обаждания и я показа на Анаид.
— Това не е първото съобщение. Изглежда направо я е бомбардирала с есемеси.
Анаид се обърка още повече.
— Селене нищо не ми е казала.
— За да не те плаши — помъчи се да я оправдае Гунар.
— Защо я защитаваш? Имам право да знам кой ме преследва.
С едно кликване Гунар побърза да изчисти съобщението и остави мобилния телефон на стола, на мястото, където си беше допреди няколко минути.
— Хайде да направим нещо. Да забравим за всичко навън и да прекараме една приятна вечер само тримата, майка ти, ти и аз. Съгласна ли си?
Анаид кимна. Харесваше й да има баща, който да й вдъхва сигурност и спокойствие, и да въведе малко ред в живота й. Селене беше прекалено хаотична и разпиляна.
— Хайде, върви да потърсиш майка си. Кажи й, че вечерята е готова. Може да идва… стига самата тя вече да не е послужила за вечеря на Баалат.
Анаид погледна скромното си гастрономическо творение и се натъжи. Ябълката, допреди малко бяла, сочна и хубава, сега бе повехнала на въздуха и беше потъмняла толкова, че вече бе почти черна, като мрачната физиономия на Селене, която точно в този момент се появи и им вгорчи настроението.
Първата семейна вечеря в живота на Анаид беше доста потискаща.
Селене беше готова да ги направи на бъзе и коприва, да развали цялото тържество и макар че Гунар се стараеше да избягва всякакви възможни търкания и недоразумения, Селене само гледаше как да се заяде, хващаше се и за най-дребното, раздухваше го и правеше от мухата слон.
— Не си подправила салатата.
— Нямаше оцет.
— И така е страхотна.

— Салата без оцет е като гаспачо

[1]

без домати.

— Мамо, моля те! Нали точно ти забрави да купиш.
— Да, но не аз поканих някого на гости, та да му пробутам подобна безвкусна салата!
— Със или без подправки, на мен ми харесва. Анаид я приготви.
— Даваш ли си сметка, Анаид? Първо ще се опита да те забаламоса и да спечели доверието ти. После вече ще прави с теб каквото си пожелае.
— Той само каза, че харесва моята салата.
— На мен пък ми говореше, че харесва очите ми.
— Не е същото.
— Той е Одиш! Черен магьосник, син на Ледената кралица.
— Той ми е баща!
— Чиста случайност.
— Не е вярно. Ти си се влюбила в него, аз съм ви дъщеря.
— Можеше да си дъщеря на всеки друг.
— Лъжеш!
— Казах ти какво ни причини. Какво още искаш да знаеш?
— Искам да знам какво мисли той.
— За какво?
— За вас, за вашата история.
— А, не! Само това не. Ще те излъже!
— Защо?
— Защото си е такъв. Не разбираш ли? Измами Мерицел, излъга мен, ще направи същото и с теб.
— А ти искаш да ме защитиш от него, така ли?
— Точно така.
Гунар в недоумение въртеше глава ту на едната, ту на другата страна, смаян от репликите, които майка и дъщеря си разменяха светкавично, като в престрелка, без изобщо да му обръщат внимание. Малко засегнат, се прокашля, за да напомни за присъствието си:
— Мога ли да кажа нещо?
— Не — изстреля Селене.
— Да — напук на нея заяви натъртено Анаид.
— Бих искал да чуете и моето мнение — настоя Гунар, посъвзел се.
— Твоето мнение за какво? За лъжите ти? — тутакси го нападна Селене.
Той изостави добрите си намерения да постигне разбирателство и всеобщо помирение и неочаквано стана сериозен. Анаид внезапно осъзна, че зад милата любезна външност се криеше железен характер.
Гунар втренчи очи в Селене решително.
— Искаш или не, ще говоря.
И двете почувстваха непоколебимата му воля и Селене млъкна. Анаид, очарована от изразителността и скритата сила на стоманените очи на Гунар, които тя бе наследила, без да знае, забеляза нещо, което досега се беше изплъзвало от вниманието й — баща й имаше бръчки. На загорялото му лице от носа надолу се спускаха по изпъкналите му скули две дълбоки бразди, които подчертаваха германските му черти и ги правеха по-сурови. Видът му беше много по-зрял от образа, който майка й бе обрисувала въз основа на спомените си. Гънката между сключените вежди, тънките резчици, оформящи фина паяжина около сините му очи, и най-вече онова строго, благовъзпитано благородство, което му придаваше прошарената коса. Сега, като го гледаше отблизо, си даде сметка, че слепоочията на Гунар бяха леко посребрели.
Не бе възможно. Според майка й, Гунар трябваше да изглежда на не повече от двайсет и пет години. Гунар бе младият крал Олав, завоевател на земи и покорител на красиви скандинавски жени — викинги. Гунар беше младият моряк Ингар, по когото всички момичета лудееха и който отваряше със зъби бутилките с бира в компанията на своя свадлив приятел Кристиан-Мо. Докато мъжът, който седеше до тях, въпреки че излъчваше сила и енергия, въпреки добрата си физическа форма, очевидно наближаваше четирийсетте.
— А вечната ти младост? Къде остана? Нали беше безсмъртен? — попита Анаид със зяпнала уста, не можейки да скрие изумлението си пред разкритие от подобен род.
Гунар отговори, като не сваляше очи от Селене:
— Преди години избрах да бъда смъртен, по своя воля.
Селене си прехапа устните. Бе забелязала промяната още щом го видя, но думичка не беше споменала по въпроса.
— Само привидно, Анаид, не го слушай. Външността лъже. Той е зъл магьосник и може да ни накара да повярваме във всичко, което му е угодно.
Анаид изобщо не обърна внимание на думите й.
— Кога реши да станеш смъртен?
— Преди петнайсет години — отвърна със сериозен тон Гунар.
— Когато помисли, че сме умрели?
Очите му помръкнаха, а погледът стана някак далечен, зареян назад във времето.
— Преди ти да се родиш. Помниш ли, Селене?
Селене бавно вдигна глава, сякаш под диктовката на думите на Гунар, но все така наежена, скрита зад щита на вироглавото си упорство.
— Не, нищо не помня.
— Жалко. Аз помня. Когато се запознахме, ти беше прелестно създание, очарователна магьосница Омар и изобщо не си се променила. Същите зелени очи, същите стройни крака, гъстата ти къдрава коса, а и този типично твой, много характерен начин на обличане — екстравагантен и неповторим!… Но това, което ми направи най-силно впечатление у теб, беше непокорният ти бунтовнически дух. Беше възхитително импулсивна, готова да оглавиш революция, да поведеш поход за покоряване на звездите или да се кълнеш във вечна любов с искрен и тръпнещ глас, способен да подлуди и най-здравомислещия мъж на земята. Не се изненадвам, че младежите на твоята възраст не се осмеляваха да се доближат до теб. Беше заредена с толкова плам и енергия, като истинска бомба. И дори да не ти се вярва, аз се влюбих до уши в теб, като последния глупак.
Селене стоеше все така невъзмутима и безизразна, и Анаид не проумяваше как пред това страхотно признание в любов човек може да прояви такова равнодушие. Красивите думи на Гунар я бяха трогнали. Ако на нея Рок някога й кажеше дори само една хилядна от всичко, което Гунар току-що беше изрекъл пред майка й… тя със сигурност би припаднала. За сметка на това Селене изръмжа:
— Ти ме излъга! Не ми каза, че си Одиш и че Бялата дама ти е майка.
— Не, ти ме излъга! Не ми каза, че си магьосница Омар и че майка ти, великата Деметер, е матриарша на западните племена.
Селене не се даваше:
— Не съм имала намерението да те използвам.
— Нито пък аз теб.
— Лъжеш! Ти се възползва от мен, за да зачена Анаид, избраницата.
— Селене, нека ти обясня.
Анаид се намеси и за втори път тази вечер се застъпи за баща си:
— Мамо, моля те. Вече съм чувала твоята версия, сега нека изслушаме и татко.
Дали Анаид успя да я убеди, или се огъна пред кротката решителност на Гунар, но Селене най-сетне замълча.
Гунар си наля малко вино и започна да говори. Гласът му потреперваше и ако вълнението му не бе искрено, то значи изключително добре умееше да се преструва. Разказът му разчувства Анаид.
— Не можете да си представите какво е да живееш хилядолетия… Времето изтича неумолимо. Природната картина, къщите и най-вече хората в крайна сметка изчезват. Всичко се променя, похабява се и постепенно се губи. В началото, в младежките ми години, исках да се слея с мирозданието, да бъда част от него, да се отдам на света, на моя свят, и затова се посветих на дълга, постарах се да впрегна всичките си изключителни способности, цялата си магия за живота и добруването на хората, мъже и жени от моя северен народ. Станах всемогъщ и по моя заповед се строяха каменни къщи, ремонтираха се големи плавателни съдове. По моя повеля корабите излизаха в открито море, за да покоряват нови територии, които по-късно присъединявах към владенията на кралството ми. Когато корабите се връщаха, напращели със стока, натоварени с платове, подправки, семена и скъпоценности, се изпълвах с гордост, като гледах как моите хора им се радват, истински щастливи. Бях Олав, крал на викингите, от фиордите на Норвегия. Командвах военни походи, пишех стихове и имах дързостта да се влюбя в прелестната скандинавка Хелга. Тя почина, а аз гледах как синовете и дъщерите ми остаряват и на свой ред си отиват от земния свят. Бях сломен, уединих се и се оттеглих в една крепост. Там живях затворен в продължение на векове и наблюдавайки през тесните процепи на назъбената крепостна стена, бях свидетел как съсипват и опустошават земите ми, как превръщат поданиците ми във васали и роби на други народи и видях пейзажа и природните картини, които толкова много обичах, сравнени със земята от пожари и войни. Заклех се това никога повече да не се повтори. Зарекох се да не позволя да изстрадам тази мъка никога повече. И оттогава се скитам от едно място на друго, без да се установявам, без да създавам дом и семейство, отдръпнат от света, абсолютно изолиран и безчувствен, без да се привързвам към никого и нищо, просто живеех, водейки безсмислено и празно съществувание. Станах наемник, пътешественик и моряк. Понякога се застоявах за няколко години в далечно затънтено място, научавах език или занаят, хващах се на работа, а после отново тръгвах на път.
Анаид потрепери. Никога не й беше хрумвала мисълта, че човек може доброволно да се обрече да се скита по света, без любов и без родина, като стратегически ход, за да избяга от болката. Може би тези, които смяташе за безчувствени, не бяха нищо друго освен наранени хора. Значи Одиш също са способни на чувства? За нея беше голяма загадка. В края на краищата Гунар беше Одиш само по майчина линия.

— Докато един ден майка ми ме повика да ми съобщи, че трябва да стана баща на избраницата. Това беше моя съдба, моето предопределение. Бях чакал своята участ в продължение на повече от хиляда години. Преместих се в Барселона, като се представих за исландски студент. Преди петнайсет години Барселона беше град на брега на морето, в който можеше да се разхождаш по всяко време на денонощието по „Рамблас", крайбрежния булевард с големите чинари, разположени от двете му страни като цъфнала алея, и претъпкан с пъстро ексцентрично множество. В душните летни нощи можеше да се отдадеш на сладкото опиянение на виното и музиката, и да посрещнеш изгрева, похапвайки чуро

[2]

с шоколад и съзерцавайки чудноватите кули на Гауди, творение на невероятната фантазия на този смахнат гений. Бе настъпило моето време. Най-сетне бе дошъл часът да изпълня мисията си, за да мога веднъж завинаги да бъда свободен, да намеря спасение на душата си и да разполагам с живота си, както намеря за добре, без да давам отчет на никого.

— И откога знаеш?
— За кое?
— За съдбата си и твоето предопределение.
— Открай време. Кристине ми го повтаряше до втръсване. Единствената причина за моето съществувание бе да стана баща на избраницата. Затова се бях появил на този свят. Никоя друга Одиш няма деца.
Анаид се ужаси. Не само тя бе орисана да поеме на плещите си една толкова труднопоносима съдба. Собствените й родители бяха минали през същото.
— Горкичкият Гунар! — иронично отбеляза Селене. — Жал ми е за теб. Да си принуден да накараш едно чисто и невинно момиче като Мерицел да се влюби в теб и после да я изоставиш бременна. Наистина много тежка задача.
— Знаеш, че не беше така.
— Нима?
— Когато се запознах с теб, се отказах да играя тази роля.
Селене примигна. Смущението й трая само миг. Бързо се съвзе и възрази:
— Не е вярно. Ти продължи връзката си с нея.
Гунар заговори бавно и натъртено:
— Знаеш, че не е истина. Знаеш, че от вечерта, когато те видях за първи път и се целунахме на тревата в университетското градче, а после те изпратих до вас, аз се обвързах с теб. Помниш ли тази вечер?
Селене с мъка преглътна и поклати глава:
— Бегло.
— Какво ти казах онази вечер, Селене?
— Не си спомням.
— Напротив, спомняш си. Аз също помня как ти ми се врече, че ще ме обичаш вечно, каквото и да става.
— Нищо не помня.
Анаид се възмути. Майка й беше разказвала за случилото се с най-малките подробности и дори беше признала пред нея, че е дала на Гунар да изпие омайно биле.
— Спечелила е сърцето ти с помощта на една от магиите на Омар!
— Не беше необходимо. Аз вече бях решил… — възрази Гунар, без да откъсва очи от сведените клепки на Селене.
— Ти продължи връзката си с Мерицел…
— Ти така пожела.
— Да, но после…
— После реших да бъда честен и повярвах, че Мерицел наистина е бременна.
Селене скочи, изправи се в целия си ръст и размаха обвинително пръст към Гунар:
— Няма значение. Ти ме предаде, заведе ме при майка си, за да й дадеш Анаид. Щеше да ме изоставиш. Никога няма да ти го простя. Никога!
Задушавана от внезапно желание да се разплаче, изскочи стремително от караваната. Под краката й всичко се разтресе. Селене беше изхвърчала като ураган и трябваше да минат няколко секунди, преди вещите и нервите да си дойдат по местата.
Анаид се почувства задължена да я защити, сякаш тази жена й беше дъщеря, а не майка:
— Не й се сърди, тя си е такава.
Гунар избухна в смях.
— Много добре знам. Познавам я по-добре от теб и по-дълго.
— И реши да се откажеш от безсмъртието заради мама?
— Повече или по-малко.
— Обясни ми.
Анаид погледна разсеяно през прозореца. Навън се виждаше угриженият силует на Селене, неспособна да изслуша версия, различна от нейната представа за изживяното. Беше си я повтаряла толкова пъти, така се бе вживяла в собствената си история, че в крайна сметка я бе издигнала в мит и фанатично бе повярвала, че е била жертва.
В замяна на това Гунар й изглеждаше по-смирен, може би понеже беше готов да признае грешките си.
— Вече знаеш как започна всичко. Мерицел беше определена от пророчеството да стане майка на избраницата и аз бях с нея, когато се запознах със Селене на един карнавал. Беше любов от пръв поглед, която можех да отхвърля. Но не исках да го направя. Бях срещнал жената, която бях чакал цяло хилядолетие. Проумях го съвсем ясно и затова се спречках с майка си. Не исках да продължавам връзката си с Мерицел, нито да следвам съдбата си.
Анаид кимна разбиращо.
— За беда обаче, както знаеш, на Мерицел й бе съдено да умре и Селене се оказа главната заподозряна за смъртта й. Наложи се да бягаме. Поехме на Север, смятахме, че там ще намерим сигурност, но грешах. Колкото повече приближавахме земите, управлявани от майка ми, толкова по-силно се усещаше могъществото й и толкова по-слаб се чувствах аз, за да й се противопоставя. Понеже имаше нещо, което Селене не знаеше, а то е, че по време на пътуването се бях отказал от безсмъртието и от свръхестествените си способности.
— Кога? — попита Анаид.
— В деня на слънцестоенето, на Домен. Там, на върха на прокълнатата от жените Омар планина, използвах за последен път магията и се заклех пред душите на мъртвите да бъда просто обикновен смъртен. Когато се спуснахме надолу и стигнахме подножието, вече бях човек от кръв и плът. Разбира се, майка ми Кристине не ми го прости и започна да ми досажда, като настояваше да се явя пред нея и да й дам обяснение за взетото решение. Разбрах, че Селене е бременна, и тя пожела да ме придружи в пътуването ми на Север. Тогава всичко се обърка и усложни. По онова време нямах представа, че ти, моята дъщеря, ще се окажеш избраницата. Вече бях забравил каква съдба ми е предречена, убеден, че всичко вече е минало. Отново грешах.
Анаид изпита съчувствие към баща си — човекът, когото досега не бе познавала и който бе изстрадал многобройните си грешки.
— Единственото, което исках, е да съм смъртен и да остарея заедно със Селене. Щяхме да отгледаме заедно децата си и нямаше да ги видя как умират. Да си смъртен обаче си има и своите лоши страни — отчаян разбрах, че не мога да защитавам майка ти от нападките на Баалат, и проумях, че ако загина по пътя до Севера, Селене също щеше да умре, понеже беше неспособна да оцелее сама. Искаше ми се да можех да отделя нещата — от една страна, да е животът ми, семейството и обичта, която сгряваше сърцето ми, а от друга — миналото и че съм бил Одиш. Всичко обаче бе взаимосвързано, а и Селене упорито настояваше да пътува с мен. Честно казано, нямах куража да я оставя сама и бременна в Исландия, подложена на атаките на Баалат. Помъчих се да я поверя на жените Омар от клана на кобилата, но тя не пожела и не ми оставаше нищо друго, освен да помоля за закрила Бялата дама, баба ти Кристине. Разбираш ли, дъще? Ако не беше тя да я защитава от Баалат, ти нямаше да съществуваш. Аз обаче й поставих своите условия, а те бяха никога да не те дам на Кристине.
— А защо обърка Селене и я накара да повярва, че ти е пленница? — упрекна го Анаид.
— Благодарение на теб и силата, която вливаше във вените й от утробата, Селене можеше да разговаря с духовете и когато разбра на кого съм син, се отдръпна от мен и ме обяви за свой враг. Забелязах как се затваря в себе си и издига защитна стена между нас. Не ми оставаше нищо друго, освен да я наблюдавам и да се мъча да предотвратя действията й. Тя го изтълкува погрешно като заплаха и избяга от мен. Намерението ми беше да ви защитя и да ви върна в цивилизования свят, за да бъдем семейство.
— А мечката? Щом като вече не си бил Одиш и Кристине вече не ти е заповядвала, защо се уплаши от нея? С какво предизвика твоята омраза? — настояваше Анаид.
— С мечката бяхме стари врагове. Години преди това бяхме водили жестока битка. Реших, че търси мен и иска да ми отмъсти чрез близките ми.
Анаид му повярва без никакво колебание. Думите му й прозвучаха искрени, обясненията му бяха логични и всичко се връзваше.
— Какво направи, когато помисли, че сме умрели?
— Убих мечката. Бях заслепен от ярост и когато се възстанових от раните си, се впуснах да я преследвам. Вече бях загубил магическите си способности и за първи път се сблъсках с много трудности. След гонитбата раните ми се инфектираха и прекарах, борейки се, цели седмици между живота и смъртта.
— Нито за миг ли не ти мина мисълта, че може да сме живи?
— Беше невъзможно. Абсурд.
Анаид осъзна какво уважение заслужава майка й и колко смела е била по онова време, едва осемнайсетгодишна девойка да я роди сама насред ледовете, хранейки се със суров дроб от тюлен и прекосила степите само с една мечка и с едно куче.
— Оцеляхме благодарение на Селене и на нейното безстрашие.
— И благодарение на магическата мощ на жените Омар. Без закрилата на мечката майка и без чародейството на духа Арук двете с майка ти щяхте да сте мъртви. Студът, гладът и хищниците щяха да ви довършат. Познавам много добре Арктика. На никого не прощава.
— А Кристине? Тя не ти ли каза, че сме живи?
Гунар поклати глава с горчивина.
— Не исках да знам повече за нея. След като убих мечката, се записах на служба при един търговец в пристанището Готаб и цели четиринайсет години се скитах с кораби по морета и океани. Плавах и остарявах. Усещането бе прекрасно, макар и тъжно. Единствената ми утеха беше, че мъката ми няма да трае вечно и ще свърши заедно със смъртта ми.
— А как разбра къде се намираме? — поиска да узнае Анаид.
— Майка ми Кристине се пробуди от дългия си летаргичен сън в деня, когато почина Деметер. Заклинанието на баба ти Омар, която беше омагьосала баба ти Одиш, се развали заедно с последното й дихание. Кристине се върна към живот, потърси те и те намери. Беше единствената Одиш, която знаеше истината за това коя си. Останалите бяха заблудени от огненочервената коса на Селене и от измамната й игра.
— А ти?
— В началото отказвах да отговарям на обажданията на майка ми, но после, нали я знаеш каква е, беше толкова упорита и настоятелна, че изпрати известие чак до кораба, на който пътувах. Една чайка долетя и остави до койката ми кичур червени косички. Бяха бебешки, с тънък и мек косъм. Разбрах, че дъщеря ми е жива, и при първа възможност на следващото пристанище слязох от кораба. Беше на един Индонезийски остров. Доста време ми бе необходимо да стигна до Урт, а когато пристигнах, за съжаление, вече беше късно. Със Селене бяхте изчезнали.
— Бил си в Урт?
— Да, бях.
Анаид притисна с ръка гърдите си. Баща й е бил в Урт! Как й се искаше Селене да бе чула тази история! И точно в този момент, сякаш в отговор на желанието й, вратата се отвори и се появи Селене, уморена от сълзи и премръзнала, но вече успокоена.
Гунар млъкна и я изчака да седне, като не я изпускаше от поглед.
Анаид помисли, че може би именно той я е повикал по телепатичен път. Двамата се разбираха без думи, а и хората, които са си били близки, бързо могат да възстановят лекотата в общуването си, без дори да го осъзнават, съвсем естествено и непринудено.
Гунар я изчака и когато продължи разказа си, говореше така, сякаш се обръщаше само към нея:
— Бях в Урт, разпитах за вас и ме насочиха към някой си Макс. Отидох да се срещна с него.
Анаид го гледаше с изумление, а Селене скочи.
— Какво ти каза той?
— Че сте се канели да се ожените.
Селене стисна зъби и поклати утвърдително глава:
— Сега вече го знаеш.
Анаид обаче не го знаеше. Стоеше като вкаменена.
— Това не си ми го казвала…Та ти дори не ни запозна!
Селене се обърна към Анаид:
— Не исках да рискувам.
— Не, не може да бъде — изломоти със заекване Анаид, като си спомни за кратката среща с Макс, в която и двамата се почувстваха неловко, понеже нито тя, нито той знаеше за съществуването на другия. — Този тип беше… беше… голям тъпак.
Селене я скастри:
— Аз съм тази, която си избира ухажорите, не ти.
Гунар хвана за ръцете Селене и въпреки че тя опита да се дръпне, не я пусна. Имаше големи, силни ръце и когато искаше нещо, просто си го вземаше. Държеше Селене и не я пускаше.
— Обичаш ли го?
Селене дишаше учестено.
— Няма да отговарям на въпросите ти. Все едно ме подлагаш на разпит.
Но Гунар я стисна още по-силно и я принуди да го погледне в очите.
— Не мога да кажа, че съм те чакал, защото ви мислех за мъртви, но през всичките тези петнайсет години всяка нощ те сънувах и бленувах за теб. Обичам те, Селене. А ти? Обичаш ли ме още?
Селене издържа изгарящия поглед на стоманените му очи и си пое дълбоко въздух, за да събере кураж. После изригна, бълвайки думите с ярост, една по една, в лицето на Гунар:
— Обичам Макс и ще се омъжа за него.
Анаид се изпълни с негодувание към майка си:
— Казваш го, за да го нараниш, ти не го обичаш, този Макс нищо не струва и…
Гунар пусна Селене, вдигна ръце примирено и рече с горчивина:
— Ти решаваш, Селене. Свободна си да избираш.
Анаид, на която й стана болно да гледа как баща й се отказва от намерението си толкова лесно, настоя:
— Но ти си ни чакал през цялото това време, мечтал си за нас, очаквал си този момент, за да създадеш семейство и този път да не го загубиш, както неведнъж ти се е случвало преди… Не е справедливо.
Гунар я привлече към себе си и я прегърна.
— Сега, когато те намерих, няма да те оставя.
Селене скептично отбеляза:
— Браво, изнесе страхотно представление, майсторски изигра ролята на пътешественик, който бленува за старата си любов и за хубавата си дъщеря. Направо трогателно!
От сарказма й на Анаид й стана болно.
— Той ми е баща и винаги ще бъде. Защо си толкова злопаметна? Не знаеш ли прошка?
Селене иронично изръкопляска на Гунар.
— Оценка отличен! Вече я спечели на твоя страна. Петнайсет години дори не подозираше за съществуванието й, а ето че само за няколко часа дъщерята вече ти е в кърпа вързана. Успя да я накараш да те заобича и мимоходом така я настрои, че сега е готова да ме упреква за всичко. Фантастично!
Анаид не я слушаше. Селене й се струваше озлобена и несправедлива егоистка. Отказваше да й даде онова, което най-много желаеше в момента — сплотено семейство.
Селене продължаваше да говори, сипеше все тежки думи:
— Истинска психологическа драма. Като по учебник. Бащата се завръща в семейното огнище, моли да бъде нагостен и приютен за през нощта, а в замяна предлага любов и благополучие. Но в живота не става така. Приказките, които ти разказваше Деметер, не са реалност. Баба ти бе убита от жените Одиш, а Гунар беше, е и ще си остане Одиш. Ние сме непримирими врагове. Онова, което е добро за едните, е лошо за другите. Разбираш ли? Всъщност не ми пука, дори да не го проумяваш.
Селене не съзнаваше, че макар и обвинителната й реч да бе искрена и основателна, с всяка дума, която излизаше от устата й, неизменно тласкаше все повече Анаид към Гунар и я караше да си задава мъчителни въпроси относно произхода и принадлежността й, понеже беше наполовина Одиш. Тъкмо обратното, от висотата на самочувствието си на чистокръвна Омар, Селене беше безкрайно далеч от подобен род проблеми и не можеше да разбере как се чувстват онези, които неволно и без да са ги търсили, откриват в себе си кълновете на мрака.
— Сега вече можеш да си ходиш — заключи Селене, все така чужда на вълненията на дъщеря си и неспособна да прояви съпричастност.
— Няма да си ида — заяви Гунар.
Селене се смая.
— Казах ти вече — отговорът ми е „не". Не те обичам и не искам повече да те виждам.
— Не съм дошъл само заради теб. Няма да оставя Анаид отново на произвола на Баалат.
Селене се ядоса:
— Това не е извинение. Махай ми се от очите.
— Не търся оправдание. Баалат е тук, навън, и засега нито Анаид, нито ти сте в състояние да я спрете.
Анаид не се сдържа и изплю камъчето:
— Изпращала ти е съобщения, а ти не си ми казала нищо.
Селене пребледня.
— Ровила си ми в мобилния телефон?
— Получи се съобщение от Баалат. До мен. Откога се мъчи да влезе във връзка с мен? — притисна я Анаид.
Селене се помъчи да й даде някакво обяснение защо е премълчавала за есемесите.
— Не исках да научиш. Сигурно щеше да се разтревожиш повече, отколкото е необходимо.
— Тогава защо не ги изтри?
— За всеки случай. Може би щяха да ни подскажат нещо, да ни наведат на някаква следа. Мислех да ги изпратя на Елена, за да потърси начин да разбере къде е и откъде ги изпраща.
Гунар изглеждаше неспокоен.
— Когато беше навън, забеляза ли нещо тревожно?
Още несвършил въпроса си, отвори вратата на караваната и внимателно огледа безмълвната тъмнина наоколо.
Нощта, допреди малко ясна и звездна, бе станала навъсена и мрачна. Анаид почувства тръпки да я побиват. Стори й се, че вижда тъмна сянка да надвисва над полетата с бадеми. Дали си внушаваше, или наистина светлината се променяше, както и структурата на пейзажа? Едва успяваше да различи жълтите цветове на лютичетата, които растяха до храсталака. Със Селене излизаха да се поразходят и беше забелязала как разтворените им листенца, окъпани от меката светлина на луната в последната й четвъртина, блестяха като златисти перли. Сега нещо ставаше и единствено присъствието на Гунар й вдъхваше сигурност.
Селене не обърна внимание на промяната.
— И с какво ще си ни полезен ти, Гунар? Нали се отказа от способностите си?

— Вярно е, вече не си служа с магията, но владея бойното изкуство. Бях берсекер

[3]

и предвождах множество верни воини.

Селене махна с ръка.

— Не се нуждаем от твоята храброст. Имаме си Юсуф ибн Ташфин, алморавидски воин

[4]

, готов да мобилизира армията си от мъртви бойци.

Анаид се намеси решително:
— Точно сега не можем да си позволим да отхвърляме ничия помощ, мамо.
Макар и да я нарече „мамо" тонът й бе властен, авторитетен. Селене се обърна и седна на кушетката, за да си даде минутка отдих.
— Прави каквото искаш. После да не кажеш, че не съм те предупредила.
Анаид хвана Гунар за ръката и го повлече към спалната ниша.
— Моля те, остани. Не й обръщай внимание.
Караваната беше тясна, но се оказа достатъчно голяма, та да побере и тримата, легнали отделно, и все пак ясно чуваха дишането си, дори усещаха топлината си. Всеки от тях обаче се отдаде на своите мисли, потопи се в личния си вътрешен свят.
Анаид потърка изумрудения си пръстен и Ибн Ташфин, сервилният дух, когото можеше по всяко време да извика с това просто движение, се материализира пред нея, като й се поклони дълбоко.
— Аз ще бдя над вас, господарке моя, спокойно си починете.
Селене и Гунар дори не трепнаха и Анаид си даде сметка, че те нито го виждат, нито го чуват.
Съзнанието, че е по-могъща от собствените си родители, не й донесе никаква утеха.
Що за семейство бяха? Една Омар, един Одиш и… тяхната дъщеря. Три страни от един триъгълник с остри ъгли и върхове.
Наистина странно семейство.



Глава втора


СТИХИИ

Първо проблесна мълнията, а след секунди последва и грохотът на гръмотевицата. Анаид скочи, забравила, че е натъпкана в тясната каравана и кушетката е само на няколко сантиметра от металния таван. Изправи се рязко и здравата си фрасна главата, от което, естествено, изпищя. Но вместо да чуе Селене, в отговор до ушите й долетя мъжки глас, копринено мек и нежен като ирландска балада, който ласкаво я успокояваше.
— Няма нищо страшно, Анаид, това е само буря. Спи, детето ми.
Гласът затананика някаква мелодия и звуците я залюляха, обгърнаха я като в невидима защита. Или бяха обятията му? Унесена в полубудно-полузаспало състояние, Анаид почувства как голяма силна ръка я погали и отстрани кичура, паднал над челото й, как нежно прокарва пръсти по лицето й, следвайки извивките му. Дланта бе толкова широка, че обхващаше почти целия овал на лицето й. На допир беше грапава, но топла и Анаид осъзна, че отдавна е желала тази ласка.
Ръката, загрубяла от работа и набраздена от белези, беше теглила стотици въжета, беше стискала десетки шпаги и бе милвала хиляди тела. Беше ръката на Гунар, който беше останал цялата нощ да бди над нея, а сега, при първите лъчи на изгряващото слънце, умилено съзерцаваше дъщеря си.
Селене също не спеше. Беше се свила на кълбо в тясното си легло, без да помръдва, ревниво скътала вълненията и мислите си, сякаш се боеше Гунар да не й ги открадне, без да им дава външен израз, за да не му позволи дори инуитивно да ги отгатне.
Двамата бяха толкова вглъбени в себе си, че изобщо не обърнаха внимание на атмосферните промени. Не забелязваха как времето се разваля и надвисва страшна буря. Докато в един момент се разрази вятър, изключително силен, и караваната започна заплашително да се клати. И когато едрите капки забарабаниха по покрива й, а шумът от дъжда, който се изливаше като из ведро, се усили неимоверно, стана оглушителен и водата се превърна в ледени парчета, Анаид се разбуди окончателно. Нещо й подсказваше, че бурята не предвещава нищо хубаво.
Гунар имаше същото лошо предчувствие.
— Това е Баалат.
Само Селене, дали защото все правеше напук, или понеже наистина го мислеше, както винаги беше на друго мнение:
— Ами, просто една обикновена буря.
Всъщност нямаше нищо обикновено. Дали за да покаже цялата си мощ, а може би сърдита от обидното определение на Селене, бурята се разрази със страшна сила, излезе ураганен вятър, който връхлетя върху левия фланг на караваната, точно където бе прозорчето на миниатюрната кухня и пръсна стъклото на парчета. Заваля градушка и през отвора на счупения прозорец полетяха към пода ледени късове с големината на птичи яйца.
— Дръпни се! — извика предупредително Гунар на Селене, която инстинктивно понечи да тръгне да оправя белята.
Принуди я да се наведе, а същевременно хвана масата, закрепена за пода на караваната, и силно я задърпа. Докато я теглеше, мускулите на ръцете и шията му се изопнаха, а вените се издуха, готови да се спукат. Накрая успя да я изскубне и я постави така, че прегради счупения прозорец, за да спира ледените зърна, които падаха като снаряди във вътрешността.
— Бързо, помогни ми да го запушим.
Анаид мигом скочи и както си беше боса и по нощница, се хвърли да помага на Гунар.
— Внимавай, има парчета от счупеното стъкло!
Подът бе покрит с парчета стъкло и с режещи бучки лед, но Анаид изобщо не им обърна внимание. Тя усети хапещия студ по босите си стъпала, но нямаше време нито да се обува, нито да се облича.

След няколко минути Селене вече събираше с лопата ледените зърна, покрили пода, а Гунар затуляше прозореца, заковавайки масата като преграда. Анаид му помагаше, като придържаше краката на масата, които бе опряла на раменете си. След като заби и последния пирон, приключил работата, Гунар си изтри потта от челото, а вятърът постепенно отслабна и престана да блъска по покрива. Заваля дъжд, тих и кротък.
Не че Анаид би предпочела вятърът и градушката да довършат караваната, но се почувства разочарована, че след всичките неистови усилия, които бяха положили, трябваше да гледа този смешен дъждец.
Беше само мисъл, която й мина през главата, докато Селене го изказа с думи, сеейки отново раздор:
— Гениално! Обръщаш масата, правиш на дупки целия под, изпотрошаваш всичко… за какво? Погледни само, та то едва капе!
Гунар обаче не й обърна никакво внимание.
— Шшшт! Не забелязваш ли?
Бе достатъчно. Анаид го усети. От известно време усещаше някаква студена ръка да я опипва, все едно искаше да проникне в нея. Не бе обърнала внимание, но го чувстваше. Гунар имаше право, а Селене не искаше и да чуе.
— Разбира се, че забелязвам. Забелязвам, че вали, и нищо повече.
— Това е затишие пред буря.
— Ако не си забелязал, бурята вече отмина.
— Грешиш. Тя бе само предвестник на онова, което предстои да се случи.
Анаид се вслуша в думите на Гунар и се съсредоточи, за да ВИДИ в тъмнината. Много скоро съзря сянката, която разпалваше гнева на небесата, предизвикваше струпването на облаците, раздухваше ги и ги зареждаше с пагубно количество вода. Бяха необичайни облаци, които по повелята на страховита сила прииждаха от всички краища на земята. По силата на мощно заклинание над главите им надвисваше стихия, хилядократно по-унищожителна от бурята.
Тъкмо се канеше да се ВСЛУША в знаците, когато майка й попречи. Селене отвори вратата на караваната и театрално, като велика актриса, тържествено обяви:
— Виждате ли? Това е дъжд, просто обикновен дъжд. А той не е опасен, може само да те намокри.
И със скок излезе от тясното затворено пространство, затича се навън, измина няколко метра и вдигна ръце, като се въртеше и се смееше.
— Вода! Освежителна, животворна вода.
Вдигна лице към небето и остави дъжда да я облива, като отвори уста и изплези език, за да поеме жадно капките.
— Ела, дъще, ела да потанцуваме под дъжда, както винаги сме го правили.
Анаид изумена гледаше как майка й се носи в луд танц, докато дрехите й подгизнаха и прилепнаха по тялото. Много скоро дъждовните капки започнаха да се стичат по косите й, да браздят като ручейчета тялото й, което се извиваше в чудновати движения, придаващи му особена красота. Зад нея полето и бадемовите дървета, покрити с ледени перли от градушката, блестяха в мрака с измамна белота. Голите стволове, обрулени до последния лист от ураганния вятър, се гърчеха като агонизиращи тела.
— Прибирай се, мамо, опасно е.
— Ела, Анаид, това е само пролетна буря.
Не, не беше никаква буря. Анаид притежаваше повече способности от майка си и ВИЖДАШЕ на спектралната повърхност на ледените кристали, покрили земята, отражението на хищническата ръка на една Одиш.
— Това е работа на Баалат, тя е тук. Забрави ли какво стана? Аз се свързах с нея, призовах я.
За няколко секунди Селене спря френетичния си танц. Задъхана, с ръце на кръста и стичаща се по тялото й вода, решително отвърна на Анаид:
— Не. Баща ти е бил. Преследваше ни и именно той ни нападна, за да ни уплаши и да ни накара да повярваме, че сме в опасност.
В този момент Гунар се хвърли и прескочи дъщеря си, макар да бе доста трудно, предвид твърде високия ръст на Анаид. На практика буквално полетя във въздуха, стовари се върху Селене и без да губи време в празни приказки, я цапардоса по главата, после веднага я метна на рамо като сламено чучело. Изпаднала в несвяст от удара, Селене поклащаше ръце и крака при всяка крачка на Гунар, който се отдалечаваше на бегом към гората, понесъл пленницата си на гръб.
Всичко се разви пред изумения поглед на Анаид, която едва успя да извади атамето си и да хукне да спасява майка си от пристъпа на неочаквана жестокост на Гунар, когото само допреди няколко секунди смяташе за най-прекрасния и мил баща на света.
Как можа да е толкова сляпа? Как можа да се остави да я измами по такъв глупав начин? Едва успя да извика: „Остави я", или поне така й се беше сторило. Не беше сигурна, понеже шумът заглуши всичко и думите се изгубиха в грохота на водата. Нищо не осъзнаваше, понеже мисълта й беше заета единствено с това как да освободи Селене и как да се отърве от непознатия за нея човек — от бащата, в когото сляпо бе повярвала. Затова не я чу, докато тя не връхлетя отгоре й и ревът й бе толкова страховит, та нямаше как да не привлече вниманието й.
Обърна се и се смрази от ужас.
Откъм гърба й, само на няколко метра, чудовищна вълна се носеше към нея със скоростта на светлината, помитайки всичко по пътя си. Като всички придошли води, се появи внезапно, макар да бе нараствала дълго. Дълбокото пресъхнало речно корито се пълнеше от потоците, които се спускаха от планината и накрая се превръщаха в сърдита буйна река. Гигантска бушуваща маса от кипящи води, повлякла със себе си клони, камъни, животни и дървета, заливаше бреговете, хищно завладяваше пространства от сушата и помиташе всичко, изпречило се на пътя й.
Анаид седеше неподвижна насред така образувалото се корито, което всеки момент щеше да се наводни. Боботенето от природната стихия я бе парализирало, също както ревът на лъва е сковавал праотците й в най-древни времена. Хипнотизирано от пагубната сила на водата, момичето бе неспособно да реагира. Не можа да излезе от вцепенението си до момента, в който почувства как нечии ръце я обгръщат. Беше Гунар. След като бе оставил Селене на високото, в близката борова гора, беше дотичал да спасява и нея. Грабна я, вдигна я във въздуха и без да се замисля, я изхвърли извън коритото, миг преди водата да го удари със страшна сила и да го погълне.
— Нееее! — изпищя Анаид, падайки на земята, покрита с борови иглички и смола, като съзря как разярената придошла река отнася баща й.
Гледаше как отчаяно размахва ръце, мъчеше се да се хване за някой от клоните, изпречили се на пътя му, но никой не бе достатъчно здрав, за да издържи тежестта му и напора на водата.
Селене беше в безсъзнание, а Гунар все по-нарядко се показваше на повърхността и все по-немощно загребваше. Скоро силите му съвсем щяха да го напуснат. Никой освен нея не можеше да му помогне.
Анаид събра смелост, осъзнала, че ако наистина иска да спаси баща си, й оставаха едва няколко секунди, за да пусне в действие магическите си способности.
Съсредоточи цялата си енергия, за да подчини водата. За първи път се опитваше да го направи и се оказа, че не е никак лесно, но щом жените от водните кланове Омар можеха да укротяват океаните, то тя, инициирана от делфинките, щеше да опита да спре течението на пороя. Задачата бе трудна, но тя вдигна ръце с длани нагоре и изрече заклинанието на древния език:

— 
Оснетед семендитлор
!

Произнесе думите с твърдост и решителност. Енергията, излъчвана от мисълта й, се предаде на тялото, премина през крайниците й и се насочи към бушуващите води. За известно време, което й се стори безкрайно, Анаид удържа реката. Напорът на водата беше със силата на безброй водопади и само волята й, макар и с магическа мощ, не бе достатъчна, за да спре огромната инерция. Изразходи цялата си енергия в противоборството и усети как пръстите й един по един се схващат, а по протегнатите й ръце преминават болезнени спазми, но не се обезкуражи. Животът на Гунар беше заложен на карта и тя остана решителна, като задържаше, укротяваше и отблъскваше стихията дотогава, докато постепенно отслабна, поройната река започна да влиза в нормалното си русло, скоростта на течението намаля и накрая почти напълно спря, превърната в безобидно ручейче.
Изтощена, Анаид отпусна ръце и за секунди затвори очи, после пое дълбоко въздух и хукна натам, където предполагаше, че ще намери Гунар.
И наистина откри тялото му стотина метра по-надолу. Беше посиняло и бездиханно. Без да губи самообладание, огледа подутия му корем, коленичи до него и като сложи ръце на точката между стомаха и гръдната кост, натисна с длани, поставени една върху друга, използвайки малкото й останали сили, за да отпуши задръстения гръклян и да го принуди да изплюе водата, събрала се в дробовете му. Веднъж, втори път, трети път. Масажираше силно и уверено и най-сетне водата започна да излиза на тънки струйки от устата му. Последва пристъпът на кашлица. Анаид незабавно се наведе, стисна му носа и започна да му прави изкуствено дишане уста в уста, като продължаваше да разтрива гърдите му. Почувства как по устните му плъзва топлина и сърцето му отново започва да пулсира, изтласквайки кръвта по огромното му здраво тяло, и по-развълнувана от първия път, когато го видя, ако това изобщо бе възможно, стана свидетел на връщането му към живота.
Гунар примигна, лека-полека отвори очи и мозъкът му мигновено заработи, осъзнавайки положението. Имаше светкавични реакции. Пръв бе осъзнал грозящата ги опасност и предпочете да нокаутира Селене, вместо да губят време в обяснения и караници и пороят да я отнесе.
— Селене — прошепна той и въпросително погледна Анаид.
— На сигурно място е, там, където я остави.
Гунар се изправи и сам, без помощта на дъщеря си, направи няколко неуверени крачки, наведе се и превит на две, повърна водата, която бе погълнал. После, все едно не е бил на прага на смъртта, а просто се е позабавлявал да се изкъпе, хвана за ръка Анаид и я дръпна настрани.
— Ти ли спря водата?
— Ти се давеше.
— Сигурно си напълно изтощена. Изразходила си огромна енергия.
Анаид осъзна колко силно е отпаднала, виеше й се свят.
— Важното е, че всичко свърши.
Гунар я взе на ръце, преди да се е свлякла в несвяст, и тогава я поправи:
— Съжалявам да ти го кажа, но едва сега се започва.
Светкавицата блесна и за миг освети долината, също както изстрелващата ракета предшества избухването на множеството фойерверки. Внезапно небето се пръсна на безброй парченца. Поройният дъжд отстъпи място на гръмотевична буря с невиждани размери. Мълниите се сипеха навсякъде, без почивка. При всяко ново изтрещяване тъпанчетата на ушите им пищяха, на път да се спукат, а блясъкът ослепяваше очите. Нищо обаче не спря Гунар, който бързаше към гората, за да измъкне Селене от несигурното й убежище под боровете, които един по един падаха, поразени от гръмотевиците.
Полу в несвяст, Анаид помисли, че е дошъл свършекът на света. Нямаше нито педя безопасна земя, където да се скрие. Огън и трясък сриваха всичко наоколо. Баалат настъпваше, вече стягаше примката, а тя бе останала без сили.
Гунар най-сетне стигна до мястото, където бе оставил Селене, но нея я нямаше. Бе останала единствено панделката, с която обикновено си връзваше косите.
Гунар, разтревожен, положи внимателно Анаид на земята и изкрещя:
— Селене! — И хукна да я търси.
Анаид, уплашена, понечи да извика: „Не ме оставяй, страх ме е" но не можа да произнесе нито дума. Скоро гласът и стъпките на Гунар постепенно се изгубиха в далечината. Точно от този момент Баалат се възползва, за да я приближи.
Анаид усети, този път съвсем ясно, влажното и лепкаво пипало, което се плъзна по лицето й, търсейки опипом ухото й, за да проникне в нея. Чувството на погнуса надделя над страха й, тя замахна, за да отстрани невидимото пипало, но ръката й остана напоена с някакво отвратително лепкаво вещество, все едно я бе пъхнала в каца с мед. Направи опит да я помръдне, но не успя. Беше натежала и почти безчувствена. Постепенно пръстите й изтръпнаха и накрая се вцепениха, напълно неподвижни, сякаш бяха залепени с обущарско лепило, абсолютно безжизнени. Беше ръката, на която носеше изумрудения пръстен, а без да потърка магическия камък, не можеше да призове алморавидския воин.
Беше сама и нямаше кой да й се притече на помощ.
Обзе я истинска паника, когато пак усети невидимото студено пипало да прониква през една от ноздрите й. Тя стисна зъби, за да преодолее неудържимото си желание да повърне и да се сдържи, за да не замахне отново в опит да го отскубне от себе си, както бе сторила преди малко. Впрегна цялата си воля, като си втълпяваше, повтаряйки си непрекъснато, че със сила нищо няма да постигне, трябва да използва магията разумно и да блокира мисълта си, за да попречи да бъде обсебена.
Успя да спре Баалат със силата на желязната си воля.
И докато земята се пропукваше, гъсталаците лумваха в пламъци, стволовете на дърветата се сгромолясваха, изскубнати от корен, а Гунар отчаяно търсеше Селене, Анаид с изхвръкнали от орбитите им очи се строполи в жестока и мълчалива схватка с Баалат.
Мощната магия на злата вещица Одиш постепенно надвиваше съпротивата на момичето. Анаид упорито блокираше ума си, но след всяко сътресение тялото й губеше сили и конвулсиите му вече приличаха на предсмъртни гърчове. Тя стисна зъби толкова силно, та чак челюстта й се изкриви от болка. Спазмите изопнаха нервите й. Всяка клетка, всяка частица от нея — от кожата, мускулите и костите, беше напрегната. Докато накрая не можеше повече. В крайна сметка тялото й беше смъртно и сърцето й нямаше да издържи. А това означаваше сигурна смърт.
Смърт ли?
Анаид се поколеба, за миг се отпусна, отслабвайки защитата си, и Баалат се възползва от момента, за да се вмъкне в нея.
Проникна през устата й, през ушите и през носа, и се разнесе из тялото и мозъка й, като предизвика остра болка в главата.
Анаид извика, но нямаше кой да я чуе.
Одишката се разпространи по всичките й невронни връзки и пропълзя като змия в най-скритите й мисли.
Анаид с ужас изпита усещането, че някаква ръка безжалостно изстисква детските й спомени, удря до кръв по паметта, съхранила отминалите й изживявания, и бичува чувствата й.
Баалат беше в нея. Плъпна по ръцете й, обхвана стомаха й и завладя мозъка й. Баалат заиска с викове скиптъра на властта, затърси го и надуши, че е скрит в караваната, в куфара, завит в кърпи.
Анаид все още съзнаваше самоличността си, но знаеше, че скоро ще я изгуби и тогава тялото й ще остане в пълна зависимост само и единствено от волята на Баалат.
— Анаид, не се предавай — прошепна й леден, но близък глас.
Тя се вслуша в доброжелателните му думи. Беше го доловила с рецепторите в ъгълче от мозъка си, останало все още независимо, едно миниатюрно свободно пространство от иначе обсебеното й съзнание. От паметта й започнаха да изплуват странни картини, възкресяващи незнайни сцени — жертвоприношения в чест на богинята Баалат, римски легиони, настъпващи сред облаци от прахоляк…
— Анаид, съпротивлявай се — отново й пошушна студеният свистящ глас.

И Анаид впрегна цялата си воля, за да го направи. Убеди се, че декурионът

[5]

с копието не съществува в нейните спомени, и след като унищожи оръжието му, картината мигом изчезна от съзнанието й.

— Много добре, Анаид. Точно така. Изхвърли я от себе си. Затвори ума си — властно й заповяда гласът.
Анаид му се подчини.
Постепенно, но твърдо тя започна да отпъжда стълпотворението от образи и чужди спомени, натрапените картини от неизживян от нея живот, поредицата от ужаси, на които, за щастие, не бе присъствала. И като го направи, почувства как ненадейно овладява потисничеството на Баалат, как я спира и тя малко по малко започва да отстъпва. Сякаш против волята й някой я издърпваше навън. Анаид бързо съобрази. Гласът й помагаше и изтръгваше Баалат от тялото й.
— Давай, Анаид! Действай, сега! — заповяда й гласът.
Без да се поколебае, тя събра смелост, мобилизира се и като се възползва умело от помощта, която й се предлагаше, изхвърли Баалат от тялото си с всички сили. Най-сетне бе свободна!
Със страх прокара длани по лицето си. Дишаше тежко и трепереше като лист.
Очакваше нова атака, ново нападение, но нищо подобно не стана.
Нямаше никой, само лепкава мъгла я обгръщаше. Плахо огледа празното пространство. А Баалат? А тайнственият глас, който я бе защитил? Нищо. Бе заобиколена от пълното и абсолютно нищо.
Най-после бе свободна. Ръката й си бе възвърнала подвижността. Прекара длан по краката си и излекува мускулите, като възстанови разкъсаната тъкан. Тялото й бе пострадало много, но с помощта на магията си възвърна тонуса и здравината. Въпреки това, когато вече бе в състояние да ходи и понечи да се затича към караваната, за да си вземе скиптъра, се почувства така отпаднала и изтощена, че въздухът не й достигаше, взе да залита и едва направила няколко крачки, й се зави свят. Прилоша й само за миг, но той се оказа достатъчен, за да й спаси живота, понеже точно в този момент караваната хвръкна във въздуха. Беше паднала мълния и резервоарът с бензин експлодира като бомба. Голямото превозно средство избухна в пламъци, които стигаха толкова нависоко, че опърлиха короните на малкото борови дървета, оцелели от мощния напор на бурята.
Анаид широко отвори очи, уплашена от силния взрив и закри главата си с ръце, за да се предпази от отломките и пепелта, които се сипеха отгоре й като дъжд. Тогава съзря скиптъра на властта. Летеше във въздуха, обвит в огнено сияние, като жар-птица, а после, описвайки траектория под формата на идеално очертана дъга, се приземи послушно в краката й.
— Не го вземай, Анаид, не го пипай! — крещеше Селене в далечината и тичаше към нея.
Анаид стоеше слисана. Наоколо ставаха странни неща и имаше нужда от съвет. Потърка изумрудения си пръстен и тутакси се яви Юсуф с изваден меч.
— О, господарке! По мое мнение скиптърът е ваш и ваша е властта.
— Трябва ли да го използвам?
— Сам дойде в краката ви. Ще свикам моите воини, за да ви пазя.
Така и направи. Мълчалива и невидима войска от изкусни във военното дело бойци заобиколи Анаид, но дори и защитена от алморавидската войска, тя не се осмеляваше да вземе скиптъра. Беше нажежен, изгарящ и било то от предпазливост, било то от страх, отдръпна ръка, без да го докосне.
— Това е капан, не се подлъгвай! — извика майка й. — Още не си готова да го притежаваш и Баалат може да ти го отнеме.
Селене, запъхтяна, се приближаваше към Анаид, с неописуем ужас на лицето. След нея дотича и Гунар. Двамата си отдъхнаха облекчено, когато се увериха, че е жива и здрава, и сякаш наистина можеха да си общуват без думи, минаха през редиците с безмълвни алморавидски войници и се хванаха за ръце, направиха обръч около нея. Анаид остана в средата на този магически кръг, с който родителите й я бранеха. Майка Омар и баща Одиш, обединили сили и магически способности, за да защитят чедото си. Зад тях, във втори външен обръч, воините на Юсуф усмиряваха неспокойните си коне. Беше добре защитена. Чувстваше се сигурна.
— Несъмнено скиптърът е твой — тихо рече Гунар.
— Вземи го, Анаид — подкани я студеният глас, който я беше защитил от Баалат.
— Не го пипай, Анаид. Недей! — настояваше Селене.
Отвъд двата обръча, с които родителите й и фантасмагоричните воини я защитаваха, Анаид долавяше присъствието на вилнеещата Баалат. Беше побесняла. Искаше да се домогне до скиптъра. Следователно, ако Анаид успееше да я изпревари и да го вземе преди нея, щеше да победи. Кого да послуша?
Тайнственият студен глас, който й бе помогнал да изхвърли Баалат от тялото си, надделя и тя се реши.
— Анаид, за да победиш Баалат, вземи скиптъра, преди да го е сторила тя.
И Анаид, поощрявана от гласа, протегна ръка и грабна златния скиптър, изкован от майката О.
Дръзкото й притежание не я опари, не предизвика в нея болка. В момента, в който го хвана, от вълшебния материал, от който бе изработен златният скиптър, бликна поток от светлинна енергия и топлина се разля по вените й, зареждайки всяка частица, всяка клетка от тялото й.
Скиптърът беше изумително красив, пулсиращ, животрептящ в ръцете й. Дланта й вече не пареше, но почувства странно гъделичкане, което се разпростираше по тялото й и бе особено силно там, където кожата й се допираше в него.
Тялото й ставаше все по-леко и по-леко и Анаид се издигна във въздуха като перце, носено от вятъра. Докато в един момент, изумена, видя самата себе си от високо. Нищо не разбираше. Нима лети? Или левитира? Какво всъщност става?
В действителност сянката на Анаид се бе откъснала от тялото й и се носеше в неизвестна посока, следваше волята на скиптъра. Скиптърът на властта бе подчинил душата на Анаид и я тласкаше в някакво спектрално измерение.
Тя се наблюдаваше с любопитство. Тази стройна девойка, по-висока и по-слаба от Селене, със сини, чисти и пронизващи като айсберг очи и бяла, почти прозрачна кожа — това тя ли е? Смътно напомняше на Ледената кралица, Криселда, нейната баба. Така ли изглеждаше отстрани? Така ли я виждаха другите? И колкото повече се гледаше, толкова повече се изумяваше и толкова по-пленителен й се струваше собственият й образ, заради уязвимата мощ, която излъчваше.
В този момент защитният обръч от воините на Юсуф бе нападнат от гъста орда диви зверове. Не можеше да различи дали са пантери, хиени или чакали. Хищниците се хвърляха върху конете на алморавидите, оголили зъби, без страх от мечовете на призраците.
Поиска да се спусне надолу и да се съедини със земното си тяло, за да помогне на родителите си, но в миг почувства болка, нещо силно изпука и сякаш се съдра, а Анаид се сепна. Какво става?
Внезапно откри, че вече нищо не вижда, всичко бе потънало в мрак. Мъглата се стелеше под краката й като покривка и скоро изненадата й се смени от изумление. Тънката нишка, която я свързваше с реалния свят, се беше скъсала и духът й се люшкаше без посока в друго измерение.
Но не беше сама.
Пред нея стоеше една Одиш. Баалат. Разпозна я незабавно, макар че се бе скрила в сянката на чуждо тяло. Беше се преобразила на виеща се змия с ръце, раздвоен език и издължени, студени очи. Внушителна, могъща и бляскава като комета, тя протегна пипалата си към нея и Анаид проумя, че иска да й отнеме скиптъра, именно затова я беше отделила от тялото й. Беше се хванала в капана на Баалат, която я бе подмамила към своите владения.
Отбраняваше се яростно. Скиптърът беше неин. Принадлежеше й. В мъглата се чуваше гаснещият глас на Селене, който се губеше все повече в далечината:
— Не се оставяй да те подчини скиптърът!
Анаид обаче следваше единствено повелята на вътрешния си глас, който я насърчаваше да върви напред към Баалат.
— Ела насам, Анаид, приближи се — прошепна Баалат.
Думите й прозвучаха ясно и силно. Наясно бе, че е Баалат, но не се уплаши. Скоро щеше да й покаже коя е по-силната и коя е господарката на скиптъра.
Направи крачка напред и се озова лице в лице с вещицата Одиш, увиснала в празното пространство, готова да премери сили с нея. И отново чу гласа на Селене, която я предупреждаваше:
— Бягай, Анаид, бягай!
Анаид обаче не побягна. Скиптърът сякаш неумолимо я тласкаше към Баалат, все по-близо, дихание в дихание, очи в очи — сразяващи и святкащи.
Анаид не се боеше, защото притежаваше скиптъра. Беше чудодейното оръжие, с което щеше да срази Баалат. Бавно вдигна ръка, готова да замахне и да го стовари върху черепа на своя враг, но не успя. Колкото и да се мъчеше да нанесе смъртоносния удар, скиптърът отказваше да й се подчини.
— Унищожи я! Заповядвам ти да убиеш Баалат, господарката на мрака — произнесе Анаид на древния език.
Смехът на Баалат я обърка. Не можеше да повярва. Скиптърът се изплъзна от ръката й и полетя към ръката на противничката й. Нямаше начин да го задържи. Изплъзваше се ловко, като хлъзгава змиорка. Нищо не помагаше. Нито волята й, нито усилията й да го спре, нито вълшебните слова или внезапно обзелото я раздразнение. Докато накрая се озова в ръцете на похитителката и гласът на Баалат прогърмя в нощта:
— Ето че дойде при мен. Сега скиптърът е мой.
И скочи върху Анаид, която широко отвори уста да си поеме въздух, понеже внезапно почувства, че се задушава. Хвана се за гърлото, за да се освободи от усещането, че нещо я стяга и й пречи да диша. Баалат я душеше, без дори да я докосва с ръка. Черната дама командваше скиптъра, докато тя чисто и просто умираше.

Пред очите й, със скоростта на светлината, минаваха откъслечни картини от нейния живот. Видя баба си Деметер, със сиви очи и прошарени коси, сплетени на плитка, да я държи за ръката в дъбовата гора и да й посочва с бастуна си под окапалата шума местата, където растяха отровните гъби
Аманита мускария
. Видя Рок — искрящите му черни очи, смуглото му лице и трапчинките на бузите.

Смееше й се, понеже се бе уплашила, вземайки за водна змиорка отражението на ръката си, играеща на мътната повърхност на водата в кладенеца. Видя Елена, нашишкавяла и издута от поредната си бременност, да й подава книга, на чиято корица бе нарисувано китайско момиче с широкопола шапка насред оризова плантация. Видя Карен, която я преслушваше и измерваше теглото й, притеснена, че не наддава. Видя Селене, която я приспиваше в обятията си, гукаше й нежно и я обсипваше с целувки. Спомените префучаваха в съзнанието й, докато кислородът бавно намаляваше в кръвта й, а очите й помръкваха под сянката на смъртта.
И когато вече мислеше, че се е преселила в отвъдното, глътка свеж въздух се плъзна по гърлото й и животът се върна във вените й под формата на игриво мехурче. Какво беше това? Какво ставаше?
Много скоро разбра. С Баалат не бяха сами. Женски силует, обвит в студено сияние и със забулено лице, се изпречи помежду им и се вкопчи в люта битка с вещицата Одиш.
Анаид си разтърка очите, невярваща. Приличаше на приказна фея, победоносна вълшебница, която мяташе смъртоносни мълнии от яркобяла светлина. Беше безмълвна, хладнокръвна и безжалостна към Баалат и накрая я направи на парчета.
Коя беше тайнствената дама, спасила живота й?
А скиптърът?
Затърси го с поглед и го съзря да се носи в пространството. Отново я призоваваше. Поиска да го хване, но нали тялото й бе безтегловно, не можа да контролира движенията си. Внезапно осъзна, че левитира и че отново ще падне на земята.
— Скиптърът! — извика и протегна ръка към него.
Загадъчната сияйна вълшебница с леден глас, която се бе сражавала като воин и бе победила Баалат, посегна, взе скиптъра в лъчистите си ръце и изчезна, без да й позволи да види лицето й.
— Скиптърът ми! — в ужас извика Анаид.
В този момент тупна на земята, възвърнала нормалното си тегло, както и съзнанието си на земно същество.
До нея падна змия, с глава, отсечена от атамето на Гунар, ако, разбира се, мъжът с пяна на устата и гневни искри в очите бе наистина той.
Зад него Селене, без да трепне, на свой ред заби атамето си в сърцето на безжизненото влечуго. Черната магия бе победена.
Безстрашната войска от призраци — войската на Юсуф ибн Ташфин, съставена от безстрашни призрачни воини, покрити с кръвта на зверовете, нахапани и разранени, с разкъсани дрехи, се прегрупираше около началника си.
Селене се втурна към дъщеря си и силно я стисна в прегръдките си. Анаид усети нейните ридания и топлината на сълзите й от състрадание, които се стичаха по тила й на чудотворни съживителни капки.
— Анаид, детенцето ми, малката ми дъщеричка!
И тя се остави да я приласкае, като се почувства отново малко момиченце в обятията на любящата си майка.



Глава трета


ПРЕДАТЕЛСТВАТА


Анаид се събуди, когато колата спря. Чувстваше се мъничка, като зрънце леща, стиснато в човешка длан, може би понеже беше спала в скута на майка си, на задната седалка, и още усещаше пръстите й, които шареха по гърба й и рисуваха по него букви с чертички и извити ченгелчета. Буквите съставяха думи, неизказани на глас, които тя трябваше да познае. Беше игра, на която със Селене открай време обичаха да играят, като вид бягство от желязната дисциплина, наложена им от Деметер. Засмя се, като си спомни как Селене я изкушаваше с шоколадов бонбон с ужасно вкусен пълнеж от пралине

[6]

, който двете си поделяха в плевника, използван понякога за гараж. Там, защитени от тъмнината, тайно от всички, като палави непослушни момиченца, се разполагаха на седалките на стария автомобил и с огромно удоволствие се тъпчеха със сладкишите, които им бяха забранени. После тя се изтягаше на прашната тапицерия, а Селене пишеше на гърба й така, както правеше сега.

Съсредоточи цялото си внимание, за да разбере посланието на Селене. Какво й пишеше? „Малката ми" — стори й се, че разчита.
Най-много от всичко обичаше, когато Селене я галеше по косите и правеше кръгчета по тила й. Беше толкова приятно, че се преструваше на заспала, за да продължи по-дълго блаженството и майка й да не спира тъй милата игра.
За съжаление, Селене я събуди.
— Събуди се, Анаид, пристигнахме.
Дори не попита къде. Вече нямаше дом, водеше чергарски живот и последното й убежище, караваната, която бяха наели, беше хвръкнала във въздуха от експлозията, провокирана от Баалат. Сега бяха бегълци без багаж, без лични вещи. С изумление установи каква сигурност й вдъхваше съзнанието, че не притежава нищо. И какво спокойствие. Всичко беше възстановимо, заменяемо и поправимо. И започна да усвоява урок, за който не подозираше досега. Най-ценното са хората и спомените. С една дума — животът. Е, беше си запазила резервен коз — имаше къща в Урт, в която можеше да се върне винаги, щом пожелае. Там пазеше играчките, книгите, снимките, уханията и мелодиите от детството си.

Преди да отвори очи, подуши въздуха, както баба й Деметер я беше учила. Като вълчиците. Миризмата на селитра я върна към Гунар. Точно така, беше в колата на баща си. И си спомни за варварина, за дивия смелчага, който беше обезглавил преобразилата се в змия Баалат. Отвори очи и скочи, решена да провери и да се увери, че наистина Гунар беше този човек, но видя само един елегантен, представителен и улегнал мъж, глава на семейство, който мило се усмихваше на жена си и на дъщеря си след дългото изтощително пътуване с кола.
— Как спа? — попита благо той.
— Чудесно, като бебе — отговори вместо нея Селене.
И Анаид забеляза, че за първи път в гласа й не се долови агресивност. Може би родителите й се бяха помирили? Може би страшната битка ги бе сближила? Може би обичта към нея се бе оказала обединителната вълшебна спойка, въпреки центробежните им сили и проклятието, изречено от магьосницата Бриджет на планината Домен? Всичките безкрайни „може би" — те я изпълниха с надежда и я възпряха да каже нещо и да наруши вълшебната тишина, прекъсвана единствено от движенията на Гунар, който завъртя ключа, за да изключи двигателя, отвори предната врата и слезе от колата.
— Ще попитам има ли свободни стаи. Ще ме изчакате, нали?
— Добре — съгласи се Селене, отстъпчива, мила, толерантна.
На Анаид й идваше да закрещи от радост. Най-сетне родителите й се бяха вразумили! Проследи с поглед баща си и загледана през прозореца, се порадва на уверената му походка и представителния му вид. Внезапно изпита желание да му каже, че го обича, че му е благодарна за проявената смелост. Хвана вратата да я отвори и… изпищя от болка. Ръката й бе зачервена и отекла. Анаид с изненада я огледа. Беше изгорена, кожата се бе обелила и дланта й бе жива рана.
— Какво ми става?
Селене внимателно я огледа, угрижена и сериозна.
— Скиптърът. Белязал те е. Ето знака.
— Какъв знак?
— Знакът от пророчеството на Оди — тихо рече Селене с тъга.
Анаид си спомни стиховете от пророчеството:



Тя ще изпъква сред всички останали,


ще бъде кралица и ще се поддаде на изкушението.




Ще се борят да спечелят нейното благоволение


и ще й поднесат скиптъра,


скиптър на унищожението за жените Одиш,


скиптър на мрака за жените Омар.



Така беше. Беше станала жертва на скиптъра, но въпреки болката от раната само при споменаването му и при спомена за това колко приятно се бе почувствала, когато го държеше, поиска отново да го има.
— Къде е той? — попита тя с тревога в гласа.
— Изчезна — не скри истината помръкналата Селене. Анаид почувства, че се задушава.
— Не може да бъде.
— Но е факт.
— Не е ли в теб? — настоя Анаид, убедена, че майка й го е скрила някъде, както предния път.
Селене не отговори веднага.
— Какво чувстваш? Изпитваш ли желание да си го върнеш?
Анаид се смути, но си беше самата истина.
— Това лошо ли е?
— Опасно е — призна откровено Селене. — Още не беше готова.
Анаид се нуждаеше от ясен отговор. Това ужасно я тревожеше.
— Кажи ми, къде е скиптърът?
Селене обаче не отговори директно на въпроса.
— Предупредих те. Вместо ти да го подчиниш, той те държи в своята власт.
— Ти ли го взе?
— Той изчезна, Анаид. Няма го.
— Как така изчезна?
— Изпари се.
Анаид остана без дъх. Не можеше да повярва. Значи наистина онази жена, обгърната от ослепително сияние, онази, която унищожи Баалат, си е присвоила скиптъра. Коя беше тя? И какво? Одиш? Селене? Призрак? Трябваше да разбере.
— Той е мой.
— Анаид, плашиш ме.
— Защо?
— Скиптърът се подчинява на по-силна, желязна воля, макар ти да си избраницата. Сега ти му принадлежиш. Уязвима си, Анаид.
— И какво трябва да направя?
— Да го забравиш, докато не унищожим напълно и окончателно Баалат.
Анаид примигна, слисана.
— Не я ли унищожихме вече?
Тя вярваше или поне си правеше илюзии, че са я победили. Беше я видяла мъртва, като обезглавена змия. После бяха пронизали сърцето й и изпепелили тялото й, точно както го изискваше ритуалът. Това тяло не можеше вече да послужи за нищо.
— Баалат нали изчезна? Нали я няма вече… — упорстваше, но мълчанието на майка й я разколеба. — Или не е така?
— Не, Анаид. Баалат е победена само за момента. Ще й бъде доста трудно да се възстанови, но ще се върне. Ламти за скиптъра и ще го вземе рано или късно.
— Но…
— Чуй ме, Анаид — тихо заговори Селене. — Слушай ме внимателно, понеже, когато Гунар се върне, трябва да се преструваме.
Анаид се поколеба. Никак не й харесваше тонът на майка й. Беше подозрителен и заговорнически. Чак космите на врата й настръхнаха, алармирайки я, че много скоро ще чуе неща, които не би искала. И наистина ги чу.
— Трябва да използваме, докато Гунар спи, за да избягаме. Във всеки един момент трябва да имаш пълна готовност.
— Да избягаме? — повтори тя, изтръпнала от страх. — А аз мислех, че…
Млъкна. Беше повече от очевидно, че майка й изобщо не се интересува какво тя мисли или не мисли.
— Гунар е много опасен, трябва да сме предпазливи.
Разгневена, Анаид скочи.
— Татко ми спаси живота.
— Разбира се.
— Ами тогава?…
Селене, с пълна увереност в гласа, й каза нещо, което направо я втрещи:
— Не си ли даваш сметка, че именно той открадна скиптъра?
Анаид запелтечи:
— Кккакво?…
— Той си е такъв, Анаид, човек с извратена психика… Изобщо не му вярвай, нито на думите, нито на постъпките.
Анаид успя да се съвземе от изумлението си пред подобно безсрамно обвинение.
— Той уби Баалат с риск за живота си!
— О, да, разбира се! Аз самата бях свидетел, но това не означава, че не е било добре премислен хитър ход.
— Кое?
— Нападението.
— Нападението на Баалат? Искаш да кажеш, че е било планирано от Гунар?
Стори й се направо абсурдно, но Селене яростно защитаваше твърдението си:
— Винаги, когато стане нещо, трябва да си задаваш въпроса кой има изгода от подобен развой на събитията и защо. Понякога кризите са предизвикани съзнателно. Прекрасно знам, че Гунар е способен нарочно да остави следи за нашето местонахождение, като създаде впечатлението, че сме беззащитни, подканяйки неприятеля да ни нападне, и то с цел междувременно да отмъкне скиптъра и да го скрие.
Анаид си запуши ушите с ръце, за да не чува повече клеветите, които сипеше Селене. Не можеше да проумее нещо толкова злонамерено, увъртяно и безумно сложно. И все пак в обвиненията й имаше поне зрънце истина.
Обичаше Гунар и това беше толкова вярно, колкото и че Селене я ревнува от него и не може да приеме, че баща й я обича.
— Татко ме обича.
— Нищо подобно. Използва те, полезна си му.
Анаид не желаеше повече да понася инатенето и злонамереното късогледство на майка си.
— Какво искаш да кажеш, че мен никой не може да ме обича?! Рок също ме обича, колкото и да не ти се ще!
Неочаквано Селене млъкна. Не възрази с присъщата си безцеремонност и светкавична реакция. Незнайно как Анаид бе успяла да улучи право в целта и без да иска, бе разкрила болното й място. Дали защото спомена Рок? Всъщност какво става с него? Дали на Селене не й е известно нещо, което тя не знае? Крие ли го от нея?
— Мамо, какво става с Рок?
Селене извърна глава към прозорчето, избегна погледа й. Нервно разтърка безименния си пръст, все едно още носеше на него изумрудения пръстен и сякаш искаше да извика на помощ някой дух, за да я спаси от притеснението. Това още повече разтревожи Анаид.
— Отговори ми, мамо… Какво е станало?
— Работата е там, че сега не му е времето да го чуеш.
— Кое да чуя? — настоя Анаид с изтънял от вълнението глас. — Случило ли му се е нещо? Добре ли е?
Селене въздъхна и стисна ръката й.
— Добре е, но…
— Но какво?
— Върна се при Марион — изрече Селене и сведе очи от неудобство.
Само за една секунда Анаид беше прехвърлила през главата си безброй възможни варианти: че е станал жертва на някоя Одиш, че е претърпял злополука и дори че е загубил разсъдъка си, но идеята да ходи отново с Марион дори не й бе хрумнала. Заболя я така, както когато в детството си падаше от колелото, разкървяваше краката и ръцете си и цялото тяло я болеше от удара. Изпитваше физическа болка. Чак свитки й излязоха пред очите, все едно някой я бе фраснал по челото.
— Защо, кажи ми, защо?
И без да дочака отговор, избухна в плач, заплака искрено и безутешно, с горчиви сълзи, които Селене се помъчи да успокои, макар усилията й да бяха безполезни, защото любовните мъки са неутешими.

След няколко часа, след като си взе горещ душ и след леката закуска, която им сервираха студена с недоволни физиономии, понеже по това време кухнята не работеше, Анаид се просна на леглото в стаята, която делеше с майка си, и се опита да поспи.
Тялото й плачеше за сън, но мислите не й даваха мира. Вече не беше просто унила от тъжната равносметка, че не може да помири родителите си. Надеждите й се оказаха напразни и се спукаха като балон. Сега едно изречение оглушително и непрестанно кънтеше в главата й: „Върна се при Марион, Рок се върна, пак е с Марион, пак е с Марион…" Чуваше го отново и отново, като рефрен, повтарящ се до побъркване. Идваше и си отиваше и като махало се завръщаше неизбежно в ушите й, набиваше като с чук ненавистната фраза.
Тя скочи от леглото и излезе на пръсти на тераската пред стаята. Седна на люлеещия се стол и залюля тъгата си, но не успя да пропъди въпроса, който яростно ръфаше съзнанието й: „Защо? Защо?"
В изблик на гняв призова Юсуф. Духовете знаят всичко или поне се перчеха, че е така.
— Господарке?
— Кажи ми, Юсуф, защо ме изостави Рок? Не ме ли харесваше?
— О, разбира се, че ви харесваше, господарке, беше луд по вас, но това бе, преди да изпие билето.
— Какво биле?
— Отварата на забравата, господарке.
— Рок е изпил биле, за да ме забрави?
— Точно така.
— И защо? Защо му е притрябвало да прибегне до подобно средство?
— Не беше негово решение…
— А на кого тогава?
— Майка му го даде.
— Елена? — не можеше да повярва на ушите си Анаид. — Елена е забъркала отвара на забравата за Рок и го е накарала да го изпие?
— Точно така.
— И защо?
— Защото така се бе договорила със Селене.
Анаид мигом се вцепени. Побиха я тръпки и парализираха гръбнака й. Правилно ли беше чула? Юсуф току-що бе казал, че Селене е съучастник и се е споразумяла с Елена Рок да я забрави. Всичко започваше да придобива смисъл, но от боязън едва ли не бе готова да спре с въпросите.
— А майка ми защо реши така?
— Майка ви смята, че любовните вълнения само ви разсейват и излишно ще отнемат от силата ви. Мислите по Рок ще пречат на мисията ви и ще отвличат вниманието ви от изпълнението на дълга.
Анаид почувства кръвта й да кипва.
Такива ли били правилата и законите на жените Омар, които с такива старания се бяха мъчили да й втълпят?! Селене използваше магията на Омар за лични цели. Бъркаше се в живота на хората, въздействаше на чувствата им с разни билета и отвари. Така бе сторила като млада с Гунар и може би бе продължила да го прави с типове като Макс. Нямаше и капчица срам. Поведението й бе непростимо. Не можеше да има оправдание за него. Беше просто низко и недостойно.
— А моят скиптър? Скиптърът на властта?
— Той… той е в нея.
— Къде?
— Държи го на място, което двете познавате.
— Кое е това място?
— Не ми е позволено да ви го кажа, но вие можете да ГО ВИДИТЕ. Сега ръката ви е огледало на желанията ви.
— Ръката ми?
Втренчи се изумена в дланта си. Излъчваше странно сияние, раната я изгаряше, но под нея струеше светлината на истината.
— Значи ръката ми позволява да виждам през огледалата?
— Да, господарке моя. Скиптърът е ваш и във ваша власт е да научите къде е скрит.
За известно време Анаид остана замислена.
— Благодаря ти, Юсуф, представи се много добре, прояви храброст и си заслужи вечен покой.
Искрица надежда блесна в помръкналите очи на воина.
— А моите хора?
Анаид почувства, че й се предоставя възможност да прояви великодушие.
— Твоите хора също.
Пред слисания поглед на закаления алморавид, живял хилядолетия в несигурност, Анаид произнесе магическите думи, с които даряваше мир на душите им.
— И тъй, почивайте в мир, Юсуф ибн Ташфин, ти и твоите хора. И нека се сложи край на вашето безцелно скитане в света на живите. Преселете се в царството на мъртвите и намерете своя път към вечността. Аз, Анаид Цинулис, така повелявам. Такава е моята заповед.
Юсуф едва успя да й се усмихне в знак на признателност за благородния жест. За частица от мига от него остана само бегъл спомен.

Анаид си избърса сълзите, изправи се решително, запъти се към банята, влезе, затвори вратата и вдигна ръка към огледалото. Търсените думи излязоха сами, без да ги знае.

— 
Алм ну олплемп.

Огледалото й върна искания образ. Видя скиптъра, скрит сред скали. Блестеше с ослепително сияние и разпалваше в нея неустоимо желание. Жадно протегна ръка, но напразно. Скиптърът беше само илюзия, можеше да го види, но не и да го пипне. Къде ли беше? По думите на Юсуф беше скрит на познато място. Не можеше да разпитва алморавида за повече подробности. Постара се да съсредоточи вниманието си върху мястото — от стените капеше вода, а зад скиптъра се издигаше изящна колона от варовик, изваяна от природата в продължение на хилядолетия. Вгледа се по-внимателно. Беше образувана от един сталактит и един сталакмит, които с времето се бяха съединили. От тавана над тях, в окръжности с различен радиус, се спускаха висулки, напомнящи на морска звезда. Това беше нейната пещера. Пещерата в Урт. Ами да, разбира се! Място, което Селене познаваше. Пещерата в гората, насред дъбравата, където често ходеше с Деметер. Пещерата, където потърси убежище след смъртта на баба си и след изчезването на майка си и на входа на която зарови сълзите, издялани от лунен камък. Пещерата, където й се беше явила вълчицата майка, за да й покаже пътя към света на мрака.
Защо го бе направила? Защо я беше излъгала? Селене съзнателно искаше да я отдалечи от скиптъра. Беше завършена егоистка. Отдалечаваше я също и от Рок, и от баща й. От завист.
Протегна ръка към скиптъра, представи си, че го хваща, и по тялото й протече електричество, като токов удар, толкова мощен, че й причини силна болка. Анаид формулира наум желанието си и се освободи от магията на огледалото. Утешаваше я мисълта, че желанието й ще се сбъдне скоро, много скоро.
Преди да се пъхне отново в леглото, излезе за малко на терасата. Лек приятен ветрец помилва лицето й и пропъди последните й жални въздишки. Беше спряла да плаче и си обеща повече никога да не пролива сълзи. Отсега нататък ще действа.

В далечината два силуета вървяха в мрака, но Анаид не им обърна никакво внимание. А по-добре да го беше направила, понеже те разговаряха за нея и решаваха съдбата й. След малко една от тайнствените фигури потъна между сенките и свърна към мотела.
Беше Гунар.
Обработка The LasT Survivors: Daenerys, sqnka, 2018



Глава четвърта


НЕПОКОРСТВОТО

Ето че непокорството й оставяше своя отпечатък, а може би Селене си бе наумила хитър ход, за да я пипне в капана си, или пък и двете едновременно — мислеше си Анаид угрижена, вгледана в дланта на нажежената си ръка. Несъмнено магията на скиптъра я издаваше. Раните бяха изчезнали като по чудо и на тяхно място розовата кожа около белега излъчваше сноп мека светлина, съставен от тънки преплетени лъчи, които бликаха от микроскопичните отвори на порите.
С любопитство раздвижи ръка и тя освети стената. Колко силно! Беше като фенер, но човешки. Ако не се притесняваше, че това може да я издаде, вероятно дори щеше да й се стори забавно. Представи си как поставя ръката си в тъмното над страница от книга и почувства идеята да събужда любопитството й. Спусна щорите, взе от масата бележника с телефонни номера и реши да пробва. Супер! Вършеше по-добра работа и от нощната й лампа. Вече нямаше да се налага да ползва електрическа крушка. С ръката си можеше да осветява населените си с кошмари нощи, опасните стълбища, тесните коридори, та дори и дълбоките пещери, в които не прониква слънчев лъч, като онези, през които е трябвало да мине майка й Селене по Пътя на Ом.
Като се сети за това, потрепери — Пътят на Ом, пътят на мъртвите. Не стига че изпитваше ужас от тях, а на всичкото отгоре на майка й бе хрумнала безумната идея да я кара да ги посети. Нея, която преливаше от жизненост и любов.
Внезапно се сети за Рок и дъхът й секна. От мъка й прималя. Задушаваше се. Рок вече не я обичаше. Отново беше с омразната Марион и бе забравил за нея. Страдаше от амнезия и никога нямаше да си спомни как й бе казал, че иска да я целуне. Обхвана я толкова силна ярост срещу Селене и Елена, че пулсът й се ускори, възвърна си дишането и я накара да стисне силно юмруци.
И докато си лежеше така неподвижна, обзета от черни мъчителни мисли, се разнесоха стъпки, които се приближиха и спряха пред вратата й. Анаид не обърна внимание на пъргавото потропване на токчета. Беше твърде заета да страда, а и звукът от телевизора в съседната стая я разсейваше. Още повече че вратата се отвори неочаквано рязко и я свари неподготвена. Без да съобрази възможните последствия, вдигна ръка към неканения гост и сноп от лъчи освети ужасеното лице на момиче с едро лице, боядисана коса и здрави зъби. Щеше да умре от страх, понеже мислеше, че тъмната стая е празна.
— Какво правиш тук? — изгърмя гласът на Анаид, протегнала напред дланта си, от която струеше силна светлина.
Прозвуча като непознат глас и дори сама се изненада от грубия и рязък тон, с който бе задала въпроса.
— Съжалявам, госпожо. Извинявайте, не знаех, че още сте тук… — запелтечи момичето, ужасно притеснено, цяло кълбо от нерви, и понечи да се оттегли.
Беше я нарекла „госпожо"! Наистина ли я смяташе за такава? Така ли я виждаше? Напуши я смях, но си даде сметка, че плахата, по детски боязлива реакция на камериерката всъщност много й допада.
— Почакай! — властно я задържа Анаид.
Искаше да се увери, че не е неприятелски настроена, и да се наслади още малко на удоволствието да се чувства уважавана.
Вместо да отдръпне снопа светлина от момичето, се позабавлява, като едва-едва плъзна ръката си от горе на долу и внимателно фокусираше снопа лъчи върху лицето й, все едно беше полицай на разпит. Изследва чертите й. Задържа се на гъстите вежди, на плътните устни, на кафеникавите очи, като я принуди да примигне и да ги затвори. Момичето стоеше като приковано от светлинния сноп и не смееше да шукне. „Не е възможно Баалат толкова бързо да се е въплътила в друго тяло", помисли си Анаид. Не е възможно Баалат да не подбере по-старателно новата си опаковка. На възбледата кожа на момичето изпъкваха червените венички по носа, прекалено рунтавите вежди и чернеещият се на горната устна мъх. Ръцете й бяха загрубели и напукани, а косите — неравни и стърчащи на всички страни. Въпреки всичко имаше чар в цялата съвкупност от несъвършенства, които я правеха да изглежда човешка, естествена и ранима.
— Как се казваш? — попита Анаид и безуспешно се постара да придаде на гласа си нотка на симпатия.
— Роси, госпожо.
„Умалителното никак не й подхожда", помисли си Анаид, но се въздържа да го изрече.
— Роси, искам да проверя електронната си поща. Къде мога да го сторя?
— На рецепцията, госпожо, лично ще ви заведа.
Роси си закри лицето с ръце и вече не така уплашена, помоли:
— Мога ли да отворя прозореца, та по-добре да се обяснявам. Така, с ослепителната светлина право в очите ми, се чувствам като разголена пред вас.
Роси беше засегнала същината на проблема. Не беше справедливо това, което Анаид й налагаше. Поставяше я в крайно неизгодна позиция — притеснителното блестене в очите, тъмнината наоколо и правото на силния да насочва светлината.
Роси беше смело момиче и познаваше много добре размерите и разстоянията в стаите, които ежедневно почистваше. С четири скока се озова до прозореца и вдигна щорите. Прекалено късно. Анаид бързо скри ръка зад гърба си почти в същия момент, в който Роси зяпна и от ужас ококори очи, като едва се въздържа да не изпищи.
— Не може да бъде!
Анаид също се обезпокои. Роси я гледаше изплашена.
— Невъзможно е.
— Кое?
— Къде отиде госпожата?
— Каква госпожа?
— Как каква, ами тази, дето беше тук, с фенера в ръка, с която разговаряхме.
— Това бях аз — отвърна не особено убедително Анаид.
И именно тази нейна неувереност я погуби.
На Роси вече определено й дойде в повече.
— Хей, момиченце, не си играй с мен… Я ме погледни хубавичко. Ако ти си госпожата, то аз съм Снежанка.
Анаид се изправи. Беше висока, но изобщо не можеше да уплаши печената Роси.
— Аз бях тази, с която разговаря.
Роси окончателно се вбеси и с груб глас, в който и помен не беше останал от предишното уважение, й рече:
— Не се бъзикай с мен, че започваш да ме дразниш. Имаш пет минути да си вземеш душ и да слезеш на закуска. Ако се туткаш много и се забавиш, няма да ти сервират, а и няма да ти оправя стаята. Ти решаваш.
След което се фръцна и си тръгна, вирнала нос като някоя маркиза, и остави Анаид сконфузена, с неприятен вкус в устата.
Дали не се бе държала неподобаващо, без да иска? Толкова ли бе различна на тъмно и на светло? Наистина ли излъчваше нещо, което не съответстваше на реалния й външен вид? Дали скиптърът не я беше омагьосал?
Не искаше да задълбава и да се терзае повече, затова влезе под душа да отмие притесненията си.
Сутринта беше напреднала, а я очакваше много тежък ден, ако искаше да изпълни обещанието, което даде предната вечер. Само едно не беше предвидила — дясната й ръка да оживее и да се разпищи: „Анаид видя скиптъра, Анаид видя скиптъра" и в стаята й да цъфне някакво досадно момиче, което после да дрънка наляво и надясно за странните гостенки от стая двеста и пет, които си падат малко вещици. Но за беда точно това й бе дошло на главата. А най-лошото беше, че умираше от желание си върне скиптъра и не можеше да мисли за нищо друго. Само като си представеше скиптъра пред себе си, й потичаха лигите, все едно виждаше сладкиш. При мисълта за него ръцете й започваха да парят и силното желание да го стисне й се струваше най-ефикасният лек за страданието й. Така беше предната нощ и така щеше да бъде винаги. Селене я бе предупредила.
Разтърка ожесточено ръката си, за да види може ли да заличи белега от светлината, но не ставаше, нито с вода, нито със сапун. Нямаше начин да го изтрие. Копнежът й по скиптъра също изобщо не намаляваше, напротив, ковкото повече се мъчеше да махне знака, толкова по се разпалваше желанието й, като глада, като жаждата.
Излезе изпод душа и вече беше решила. „Ще хвърля само един поглед", рече си, приближи се на пръсти към огледалото, като оставяше зад себе си издайнически мокри следи. За секунди го фокусира и почувства, че сърцето й ще се пръсне.
Анаид се спря, пое си дълбоко въздух, брои до сто, отказа се от вълшебствата и се помъчи да мисли за нещо друго, като например сандвич с шунка и голяма чаша с натурален портокалов сок. После позвъни и поиска от рецепцията: „Малко бинт, ако обичате." Любезно пиколо й го донесе и й го подаде през открехнатата врата. Анаид превърза ръката, виновница за бедите й.
Стараеше се да побърза, но превръзката я затрудни и я забави, и когато слезе за закуска, бе закъсняла. Бяха прибрали всичко и вече не обслужваха.

Да включиш компютъра, когато едната ти ръка е бинтована, а вниманието ти е раздвоено между монитора и вратата, не беше никак лесна работа. Анаид установи това, докато отчаяно опитваше да се свърже с Рок. От глада стомахът й шумно къркореше, а и както забеляза, макар и през бинта, ръката й все така излъчваше светлина — две дребни наглед подробности, които обаче се оказаха достатъчни да привлекат вниманието, и тя си даде сметка, че всеки, минал край нея, гост или служител на хотела, се пулеше насреща й като в някакво странно животно.
Само това липсваше, като се има предвид, че компютърът беше точно в средата, сякаш на витрината на някой бутик за модни дрехи, а Анаид се бе изтъпанчила, подобно на манекен, облечен с мръсни дрипи. Приличаше на оцеляла от корабокрушение.
Някакъв шишкав турист, с червено като домат лице, с бермуди в крещящи цветове и с увисен на врата фотоапарат, се спря зад гърба й и най-нахално се зазяпа в екрана, за да види какво пишеше Анаид.
Анаид не можеше да го изгони, беше в правото си да прави каквото си пожелае, не е забранено да гледаш, макар и да е признак на лошо възпитание.
Опита с електронната поща, но в момента нямаше връзка с Рок. Естествено, по това време трябва да е на училище. Изпрати му имейл:


Рок, моля те, отговори, кажи нещо. Трябва да говоря с теб, без никой да разбере. Въпросът е на живот и смърт.


Може би е в час и правят упражнения по испански език. Не беше сигурна, сигурното бе само, че туристът внимателно прочете съобщението на Анаид и се почеса по главата. Трогна ли се, или просто не разбра нито думичка?
С треперещи пръсти Анаид чаткаше по клавиатурата, като непрекъснато извръщаше глава, за да погледне към вратата. Селене можеше да се появи всеки момент. На рецепцията й бяха предали бележка от нея, написана на ръка:


Анаид, отивам на пазар. Чакай ме. Ще се върна за вечеря.


След пожара, изпепелил караваната, беше останала без никакъв багаж и нямаше какво да облече, ако иска да си смени дрехите.
Въодушевен, туристът я потупа по рамото, за да й даде знак, че има ново съобщение. И наистина.
Новината не беше радостна. Връщаха й имейла заради неизвестен адрес. Пак ли? Не е възможно Баалат да е реагирала толкова бързо. Какъв ли е новият електронен адрес на Рок? Как да се свърже с него?
И внезапно почувства, че я облива студена пот и фланелката й залепва за тялото. Пръстите й се пързаляха по клавишите, а кръвта се отдръпна напълно от лицето и тя стана бледа като мъртвец. Току-що бе получила имейл от непознат адрес. Файлът бе озаглавен: „Обожавам те, Анаид", с подпис — някоя си Дасил.
За кратко се поколеба дали да цъкне два пъти, за да отвори съобщението. Туристът я насърчи да го направи. Дори й помогна да премести мишката по зелената подложка.


Анаид, умръм да са запозная с теп. Трся т навскаде. Каде си? Идвм от многдлеч, открай време мчтая да см ти пртелка, а сга, слд катодойдх, излагйки се на опстносг, не т намрам никаде. Не се кррий, н се страхвай.


Цлувки,


Дасил


И точно в този момент, докогато озадачена четеше абсурдното съобщение от някоя си Дасил, за която нищичко не знаеше, се разнесе гласът на Селене, издаващ раздразнение и упрек:
— Какво правиш, Анаид?
На вратата, с безброй торби и с намръщена физиономия, стоеше Селене. Беше много натоварена, едва ходеше. Анаид се почувства като нарушител, хванат на местопрестъплението. И то си беше така. Реагира светкавично и без да иска, изтри съобщението, въобразявайки си, че така заличава следите от прегрешението. И преди Селене да е дошла до нея, бързо излезе от своя хотмейл и стана от масата.
— С кого разговаряше? — изтрещя отново гласът на Селене.
Туристът й се яви като спасител, изпратен от провидението, понеже веднага окупира освободения стол, грабна мишката, оставена на масата, и енергично я размърда, търсейки на свой ред да се свърже с някого. На Анаид това й дойде като манна небесна. Тя посочи мъжа, заел мястото й пред компютъра.
— Не знаеше как да влезе в мрежата и аз му помогнах.
Като заложи всичко на тази карта и за да прозвучи по-убедително, се усмихна сърдечно на туриста, с когото преди не бе разменила нито дума, и му каза важно:
— Готово, сега вече знаете как става. Трябва само да кликнете два пъти на иконката Е.
И с най-невинна физиономия, все едно през живота си не бе чупила нито една чиния, се завтече към майка си да й помогне за торбите.
— Дай, дай на мен, много си се натоварила.
— А това какво е? — посочи Селене бинтованата й ръка. Анаид се поколеба:
— Ами нали знаеш, отпечатъкът от скиптъра ме изгаря. Така се предпазвам.
Но когато вече бяха в асансьора, не можа да се сдържи:
— Ти си го скрила, нали?
Селене не трепна.
— Значи си го търсила.
Анаид сведе очи от неудобство, че ще излъже.
— Не знам нито как, нито къде.
— А погледна ли в стаята на баща си?
Анаид почувства, че стомахът й се свива на топка. Как можеше собствената й майка да е толкова гадна?
— Да, разбира се — продължи с лъжите.
— И?
— Нищо.
— Би било доста глупаво да се надяваш да го намериш там. Той има силата да го направлява и мести в пространството така, че може да го скрие където пожелае.
Този път Анаид не скри изненадата си:
— Откъде знаеш?
Селене бутна вратата на асансьора и с Анаид си влязоха в стаята.
— Скиптърът е нещо живо, Анаид. Подчинява се на волята на притежателя си. Всичко зависи от силата на този, който го владее. А когато скиптърът обладае някого, няма връщане назад.
Анаид потрепери.
— Беше съвсем за малко в мен… — оправдаваше се. — Виж, ти обаче го задържа за по-дълго — добави със скрит упрек.
Селене нищо не каза и Анаид си даде сметка, че е улучила право в целта. Скиптърът беше във властта на майка й.
— Я ми покажи ръката си — властно нареди Селене, когато останаха насаме в стаята.
Не можеше повече да крие, не можеше да си измисля оправдания. Селене размота бинта и я огледа внимателно.
— Чуй ме добре, Анаид, не бива да докосваш скиптъра, докато волята ти не стане по-силна от неговата.
— И как да го разбера? Да не би да има уред, който да измерва силата на волята — възрази дъщерята.
Селене нервно тропна с крак.
— Вече започваш да ме тревожиш. Не те е грижа за опасностите, които те дебнат. Нехаеш за поетата отговорност. Всяко нещо те разсейва или ти служи за оправдание… Държиш се като най-обикновено момиче! Така няма да успееш да изпълниш мисията си!
— Някой да ме е питал дали искам да изпълнявам мисия? А?
Селене се изненада и същевременно натъжи.
— Ех, Анаид, никой не ни пита дали сме искали да се появим на този свят, но от момента на раждането си означаваме нещо и сме важни за другите. Ти си важна за много жени и момичета Омар. Ти не си просто обикновена магьосница, животът на хиляди магьосници от всички възрасти зависи от теб, от твоята храброст, от твоите решения, от силата ти.
— И какво се очаква от мен?
Селене се въоръжи с търпение.
— Ти си избраницата.
— Много добре, аз съм избраницата и пророчествата гласят, че избраницата ще сложи край на войната между Одиш и Омар. Но точно сега ли трябва да стане това?
Селене преброи до десет, за да се овладее и да прозвучат думите й по-сдържано, по-толерантно. Започваше да се изнервя.
— Пророчеството предупреждава, че идването на избраницата ще сложи НАЧАЛОТО НА ВОЙНАТА НА ВЕЩИЦИТЕ — каза ясно и високо майка й, натъртвайки на думите. — Вече се започна, Анаид. Не можеш да очакваш някой да ти даде отсрочка или да се криеш двайсет години в някоя дупка.
— Тогава какво трябва да направя?
— Да унищожиш жените Одиш, преди те да са те довършили. Защото, ако те ти видят сметката, което впрочем сама си просиш — вметна майка й, — и се докопат до скиптъра, заедно с теб ще загинат и хиляди невинни. Разбираш ли? Помниш ли пророчеството на Ома?
И Селене, с развълнуван глас, изрецитира:

Повярвайте ми, ще дойде ден, в който избраницата ще сложи край на разприте между сестри.


Небесната вълшебница ще вчеше косите си сребристи, за да я срещне.


Луната ще отрони сълза, за да й я принесе в дар.


Баща и син ще затанцуват заедно във водната обител. Седемте божества в редица ще се наредят, за да приветстват възкачването й на трона.




И ще започне войната —


жестока и безмилостна.


Война между вещици.




Нейна ще бъде победата,


неин ще бъде скиптърът на властта,


нейна ще е болката,


нейна кръвта


и волята нейна ще бъде.



Докато майка й рецитираше стиховете на пророчеството, Анаид постепенно започваше да вниква в дълбокия смисъл на думите.
Тя и само тя щеше да бъде окончателната притежателка на скиптъра. Единствено тя, и никой друг, носеше огромната отговорност да реши изхода на войната между Одиш и Омар. Почувства се недостойна и незначителна. Не можеше да се довери напълно на майка си, понеже вероятно криеше от нея скиптъра, но вероятно го правеше, за да не я обсеби той и да не наложи властта си над нея, защото се беше държала като глезена хлапачка, недорасла за велики дела.
— Съжалявам — извини се Анаид.
Селене използва моментното й разкаяние, накара я да седне до нея и взе ръката й, излъчваща светлина.
— Ще ми отделиш ли малко време?
— Да, разбира се, слушам те.
Анаид се помъчи да си наложи спокойствие, но колкото и да се стараеше да забрави, колкото и голямо да бе желанието й да повярва, не успяваше да си избие от главата мисълта, че именно тя й бе отнела скиптъра, тя я бе отдалечила от Рок и тя искаше също така да я раздели от баща й.
Селене нямаше представа за душевните терзания на дъщеря си и заговори с неподправена искреност:
— Има три много опасни Одиш, много опасни. Те са решаващи за войната, която ще поведеш. Тяхната мощ е по-силна от твоята, макар и да си избраницата, дори и да притежаваш скиптъра.
— В момента не е в мен — не пропусна да отбележи момичето.
— Спокойно, ще го намерим. Сега ме слушай внимателно.
Анаид беше цялата в слух.
— Първата е Баалат. Позната също като Черната дама, или Астарте, финикийската богиня. Тя е коварна и владее черната магия. Тя няма тяло, понеже бе унищожена преди две хиляди години, но се превъплъщава в други същества. Вече я познаваш. Аз бях тази, която я пробуди от дълбокия й сън, и се чувствам виновна, но злото вече е сторено. Баалат ще се превъплъщава отново и ще се опита да те убие. И ще успее, сигурна съм в това, ако…
— Ако? — малко дръзко попита Анаид.
— Има само един начин тя да бъде унищожена окончателно и безвъзвратно. И само ти можеш да го направиш.
Анаид почувства тръпки да я побиват. Знаеше какво ще последва.
— Пътят на мъртвите? Пътят на Ом?
Селене кимна.
— Точно така.
Анаид потрепери. Изпитваше ужас от мисълта, че трябва да влезе в селенията на мъртвите. Страхуваше се да не стане тяхна пленница за вечни времена. Мъртвите бяха безкрайно по-могъщи от живите и ако можеха да бъдат съюзници, то също така можеха да се превърнат и в най-безмилостни врагове. Самата представа за възможността да стане жертва на халюцинации, ужасии и мъчения накара червата й да се обърнат в празния й стомах.
— Това ли е единственото разрешение?
— Да, миличка.
„Миличка" й прозвуча фалшиво. Никой не се обръща така към човек, на когото отнема онова, което най-много обича. Беше си чист шантаж.
— И още какво? Ако успея да се върна жива и здрава от Пътя на Ом и мъртвите попречат на Баалат повече да се превъплъщава, кои са другите две Одиш, с които трябва да се преборя?
— Другата е графинята, пълновластен господар на света на мрака. Позната е още като Кървавата графиня, понеже преди четиристотин години се е подвизавала под самоличността на графиня Ержбет Батори и в своя замък в Унгария е заклала над шестстотин момичета. Пиела кръвта им, за да се поддържа жизнена и да дочака деня на идването на избраницата. Но избраницата, тоест ти, се появи по-късно от предвиденото и сега тя е загубила много от силата си. Дори Салма, която ти победи, се осмеляваше да й демонстрира неуважение.
— Ти я познаваш, нали?
Селене потръпна. Спомни си за студените пипала на графинята, които пълзяха по тялото й и проникваха в гънките на съзнанието й.
— Криеше се в сенките, беше студена и пресметлива. Но вече беше слаба и уязвима.
— Значи няма да е трудно да бъде победена?
Селене не беше на това мнение:
— Тя притежава талисман, който й дава безмерна мощ. Силата му е магическа, захранена от косите и кръвта на жертвите. Той й осигурява победата във всяка битка. Липсват й само кръвта и косите на избраницата, за да ги прибави към камъка си. Именно затова, смятайки, че аз съм избраницата, ме държеше в света на мрака, чакайки съвпада на планетите. Успее ли да се сдобие със скиптъра, би станала най-всемогъщата кралица сред вещиците Одиш. Графинята — бъди уверена в това, ще унищожи всички Омар без капчица жалост.
— А третата? — попита Анаид с леко потреперващ глас, понеже предварително се досещаше за отговора, който майка й се готвеше да даде.
И наистина, Селене изрече очакваното име:
— Ледената кралица, Бялата дама, вещицата на ледовете, Кристине Олав, майката на Гунар.
— Моята баба — уточни Анаид, допълвайки списъка.
— Да, баба ти — потвърди с неохота Селене, свила устни.
— Баба няма да ми изпие кръвта, не би пожелала смъртта ми.
Селене я погали по косите и усети, че при допира Анаид се отдръпва.
— Тя е най-лошата, Анаид, повярвай ми. Тя е най-интелигентната и ще те използва, без дори да разбереш. Жадува за власт и иска да притежава скиптъра, така че, вместо да те унищожи, ще сломи волята ти.
Анаид обаче упорито вярваше в Кристине и не забравяше доброто, което бе сторила за нея.
— Тя ми спаси живота, когато бях дете, а после ме защити в Урт и в Сицилия. Ако тя не ме беше спасила от ноктите на Салма, сега нямаше да съм тук.
Защити я така пламенно и искрено, че накара Селене да бъде по-внимателна и веднага да смени тона:
— Съжалявам, Анаид. Най-трудно ни е да поставим под съмнение доверието си в хора, които обичаме или за които вярваме, че обичаме. Боли, знам, че боли. Макар и да не ми вярваш, аз много обичах баща ти и затова толкова много ме заболя от неговото предателство. Раната още не е зараснала.
Анаид забеляза как сълзица се събира, готова да се отрони от очите й, но те мигом се избистриха и си възвърнаха естествения блясък.
— Къде е баща ми?
— Днес баща ти има да свърши някои работи — отговори неопределено Селене. — И нас ни чакат доста задачи за отхвърляне, преди да потеглим.
— Да потеглим накъде?
— На юг.
— И какво има на юг?
— Пътят на Ом.
Анаид усети всичките й сетива да бият тревога. Чувстваше, че не й достигат сили да поеме по страшния път към света на мъртвите. Още не. Сега не може. Нима Селене не го разбира?
— Не знам дали ще мога, не съм готова.
Не, Селене не си даваше сметка.
— Нуждаеш се от пост и медитация. Това ще ти помогне. Колкото по-леко е тялото ти, толкова по-безболезнено ще понесеш прехода към небитието и пропадането.
Анаид потрепери. Небитието? Пропадането? Усети да й прилошава — първо й изтръпнаха краката, после чувството се надигна и стисна гърлото й. Зави й се свят.
— И къде е това? — поиска да научи тя.
— Не знам. Ще потърсим някакъв знак.
— Знак? — изненада се Анаид.
— Така ми казаха матриаршите.
И в този момент Анаид избухна:
— Искаш да кажеш, че и идея си нямаш как се стига до Пътя на Ом!
Селене се почувства неловко.
— За нас, магьосниците Омар, това си остава тайна, ние нямаме представа как се стига до света на мъртвите.
Анаид осъзна какво се опитваше да й загатне Селене.
— Значи Одиш знаят?
Селене леко кимна в потвърждение на опасенията й.
— Тоест трябва да поискаме помощ от жените Одиш? Така ли?
— Не, Анаид. Ти ще го намериш — бавно произнесе Селене с нотка на страх, която Анаид долови. — Така казаха оракулите.
— Понеже аз съм избраницата… — налучка предпазливо Анаид.
— Не само заради това… — поправи я Селене.
Анаид си пое дълбоко въздух. Започваше да разбира някои неща. Или по-точно много неща. Беше предопределена да стане избраницата поради смесения си произход. Беше единствената жива магьосница Омар, в чиито вени течеше кръвта на Одиш.
— Аха. Значи аз съм способна да открия света на мъртвите, понеже съм наполовина Одиш.
— Да — бе принудена да признае Селене, смутена.
На Анаид нещата й се изясниха. Тя притежаваше способността да разговаря с духовете. Селене — не, даже не ги виждаше. А духовете знаеха всичко. Анаид погледна изумрудения си пръстен.
— Мога да проверя още сега. Ще се свържа с някой дух.
Селене обаче поклати скептично глава.
— Те няма да ти кажат къде е пътят, защото духовете, които живеят сред нас, са наказани и не знаят как се стига до него.
Анаид се замисли.
— А мъртвите? Аз разговарях с Деметер, която ми се яви под формата на вълчица.
— Те нямат право. В момента, когато влизат в селенията на мъртвите, дават обещание никога да не разкриват къде е пътят.
Внезапно Анаид се сети за случая със Селене и осъзна колко парадоксален е бил.
— Тогава ти как го направи?
Селене сведе глава, смутена, и Анаид разбра без думи.
— Ами да, разбира се, била е Кристине Олав, вещицата Одиш, която според теб е злодейка, сигурно тя те е завела до входа.
Селене позабави отговора си и за да спечели време, се прокашля, преди да потвърди:
— По онова време двете бяхме съюзнички.
Анаид замълча. Не искаше да влошава и без това доста неловкото положение на Селене. Разбираше повече, отколкото майка й можеше да й каже с думи. Разбираше, че магьосниците Омар не умееха сами да открият тесните пукнатини, които свързваха света на живите с този на мъртвите. Разбираше, че Селене е объркана и уязвима и не може да мери сили с огромната мощ на коя да е от жените Одиш, които сама й бе описала. Черната дама, Бялата дама и графинята. Три страшни противнички, срещу които тя, Анаид, избраницата, само петнайсетгодишна, трябваше да се изправи лице в лице, с голи ръце, понеже не беше готова да задържи скиптъра на властта.
И как би могла да й помогне майка й? Доскоро вярваше, че е мъдра, но тя нямаше дори да я насочи, понеже не знаеше пътя и ограничените й възможности на Омар не й позволяваха да види входната врата. А не беше и толкова силна. Тя, сама, не би могла да я защити от Баалат.
Тогава?
Анаид винаги бе смятала, че майките са създадени, за да блестят и да осветяват пътя на дъщерите си, да им служат като водач, като опора и убежище, като закрила и като утеха, рамо, на което да изплачат мъките си.
Всичко беше лъжа и измама.
Отърси се от разочарованието, като се помъчи да извика в съзнанието си стария образ на Селене, онази, която блестеше със собствена светлина, но не успя. И се вгледа в новата Селене, която току-що бе открила. Измамницата, която крачеше през света, сипейки наляво и надясно лъжите и самохвалството си. Дори огненочервените й коси не бяха истински, а боядисани. Даваше си вид на силна, а ръцете й трепереха. Преструваше се на искрена и чувствителна, а беше неспособна да се отпусне в прегръдките на мъжа, който я обожаваше. Перчеше се, че е уравновесена и трезвомислеща, а всъщност действаше отчаяно, като отстраняваше всеки, който се доближеше до Анаид. Майка й беше измамница.
Дали всички момичета преживяваха същото? И смъртните ли оставаха като нея изненадани, когато в един хубав ден погледнеха майките си, установявайки, че те са слаби и уплашени? Когато откриеха бръчки около очите им, лъжи в думите им, неудовлетворение в душите им?
Анаид осъзна, че майка й не е такава, за каквато винаги я беше мислила. Ореолът й на човек с непоклатим железен характер се разпадаше и изтичаше като пясък между пръстите. Беше чиста измама. Майка й бе само бледа сянка на Деметер. Виж тя, баба й Деметер, беше наистина изключителна жена, велика магьосница, уважаван водач на рода. А Селене какво? Селене, която дори не знаеше как се стига до света на мъртвите, искаше от нея да се въздържа от ядене, да се отдаде на медитация, да се гмурне в неизвестното и да се хвърли със затворени очи в изпитанията и опасностите по Пътя на Ом.
Не си ли даваше сметка, че само като си представи мъртвите, цялата се разтреперва? Че изпитва ужас пред перспективата да види отражението си в празните им очи и краката й се подкосяват само при мисълта да се гмурне в мрачното безвремие? Косата й се изправяше от вероятността да остане пленница в мрачните дълбини на световете.
И не че се бои, никога не е била страхлива. Не беше безотговорна, напротив, винаги имаше много отговорности, дори повече, отколкото й се полагаше. Неведнъж беше давала доказателство за това. Но сега… Сега е влюбена!
Иска й се да се научи да целува Рок, да се оглежда в очите му и да слуша любовните му думи. Жадува да чувства отново дъха му, допира на ръцете му по кожата си, опиянението от това да съпреживее с него мига, без време, без пространство, без бъдеще и без минало.
Постепенно Анаид стигна до убеждението, че за да изпълни мисията си, се нуждае от любовта на Рок. Дори пророчествата го вещаеха. Требора казваше в един от трактатите си, че любовта е единственото, което ще защити избраницата. Следователно майка й греши, за пореден път. Ако Рок я обича, тя ще бъде силна. Обратното, без любовта му, светът ще й изглежда като сега, студен и враждебен, а мъката й ще е толкова голяма, че ще й се иска само да се свие в някое ъгълче, да рони сълзи и да оплаква самотата си.
— Анаид, слушаш ли ме?
— Какво? — Тя се сепна и изплува от мислите си.
— Виж, купих ти дрехи, обувки, несесер и куфар. Облечи се и си приготви багажа за тази нощ.
Анаид се втрещи.
— За тази нощ?
— Веднага щом Гунар заспи.
Показа й връзка с ключове.
— Да не си взела кола под наем?
— Това са копия от ключовете за колата на Гунар.
На Анаид й се стори върхът на нахалството.
— Откраднала си му ги?
— Така ще му е по-трудно да ни преследва. Не мислиш ли?
Анаид разбра, че се налага да действа по-бързо, отколкото бе очаквала. Опита се да я забаламоса, за да спечели време.
— А ако Гунар се събуди и разбере?
Селене се усмихна лукаво, като лошо момиче.
— Не, няма да се събуди. Ще спи като пън.
Анаид започна да се досеща и й стана отвратително.
— Да не му дадеш да пие някаква отвара?
Селене отвори един плик и тържествуващо й показа тревите.
— Билкарският магазин беше страхотно зареден. За отрицателно време ще му забъркам една.
— Заедно ли ще вечеряме?
— Да, разбира се, за да не събудим подозрението му.
— Аха, значи ще го измамим — кимна, проумяла намерението й, Анаид.
— Позна.
— Без нищо да подозира.
— Точно така.
— Сиреч трябва да го накараме да си мисли, че ще си тръгнем заедно, а после… да го изоставим.
— Умница си ми ти!
Анаид изпита съжаление към нея. Вероятно дори беше по-умна, отколкото майка й изобщо си представяше. И още сега щеше да й го покаже. Изгледа скептично колата на Гунар, която майка й току-що бе паркирала.
— И с пасата ли възнамеряваш да пътуваме?
— Да.
— Съмнявам се. Тази нощ акумулаторът му ще бъде изтощен.
— Това пък защо го казваш?
— Защото го виждам с очите си. Оставила си фаровете включени.
Селене ужасно се притесни. Помъчи се да се сети дали не е влизала в някой тунел или в подземен паркинг, което да я е принудило да включи светлините, но не си спомни нищо подобно. И въпреки това, когато отиде до прозореца и погледна, се увери, че фаровете наистина светят. Естествено, дори не й хрумна, че само допреди няколко секунди са били изгасени, дъщеря й беше тази, която с едно просто заклинание бе успяла да я заблуди.
— Ей сега се връщам. Ти си приготви багажа.
Излезе с ключовете в ръка, без да забележи, че щом обърна гръб, Анаид бръкна в чантата й, извади мобилния й телефон и набра, без окото да й мигне, номера на Рок.
Направи го много бързо, но в момента, в който мобилният на Рок иззвъня, се вцепени и мисълта й блокира.
Какво да му каже? А ако е забравил дори името й? Какво ще си помисли за нея? Внезапно се чу кликване и от отсрещната страна някой се обади, но не беше Рок. Беше женски глас:
— Да, моля?
— Искам да говоря с Рок, спешно е — рече тя уверено и авторитетно, с нетърпящ възражение тон.
— Селене? Ти ли си? — попита гласът, отговорил на мобилния.
Беше Елена. Ама че конфузно положение!
— Анаид? — настояваше Елена.
Беше я разкрила. Елена имаше силно развита интуиция.
— Какво правиш, Анаид? Защо се обаждаш от телефона на майка си? Опасно е.
Анаид си представи дебелата Елена, майка на Рок и на още седем хлапета, милата библиотекарка, страстна почитателка на книгите и задушеното месо, която разказваше на децата си вълшебни приказки и ги тъпчеше със сладки. Тя щеше да прояви съчувствие. Щеше да я разбере.
— Елена, моля те, искам да говоря с Рок.
Гласът на Елена обаче прозвуча сурово и остро:
— Да не си полудяла? Веднага затваряй. Никой не трябва да знае къде си.
Анаид започна да я увещава с умоляващ глас:
— Моля ти се, искам да разговарям с него. Дай ми го.
— Не може, Анаид, а и….
Анаид отлично разбра какво означаваше многоточието и какво криеше Елена зад него. То си имаше име — Марион. Това „а и…" идеше да каже, че Рок е зает с… многоточието си. Нали така?
— Моля те, Елена, направи нещо да отмениш магията. Не искам да ме забрави!
Елена обаче беше костелив орех.
— Няма начин. Не можеш да върнеш назад действието на отвара за забрава. Между вас никога нищо не е имало. Така е много по-добре, миличка. За да изпълниш мисията си, умът ти трябва да е бистър, ненатоварен. За твое добро е.
Безсмислено беше да настоява, да плаче или да умолява. По-добре бе да остави нещата така и да се помъчи да не ги влошава. Трябваше да се престори, че Елена е успяла да я убеди да се откаже от намерението си.
— Съжалявам, наистина много съжалявам, знам, че не трябваше да се обаждам, но… просто не се сдържах. Направих го импулсивно.
Анаид вече беше започнала да осъзнава колко важно е за възрастните да видят, че си готов да си признаеш грешката. Дори да е само номер, за да ги трогнеш.
— Не се поддавай на чувствата си, Анаид. Овладявай се. Ти си прекалено важна.
— Знам, знам. Известно ми е също и всичко, което правите за мен, но просто исках да се сбогувам с Рок… Съвсем неангажиращо, просто така, нали разбираш?
— Да, да. И без това Рок и бъкел няма да разбере, ако му заговориш за някакви минали ваши неща. Нищо не помни.
Внезапно Анаид се сети, че Елена някога е имала дъщеричка, Диана, убита от Баалат, а тя дори не подозираше за това, понеже и на нея й бяха дали от билето на забравата. Но се въздържа и не й го каза.
— Да, да, знам.
Гласът на Елена омекна:
— Пийни си и ти от отварата, за да го забравиш, така ще е най-добре.
Анаид се престори, че едва прикрива силното си вълнение, и гласът й потрепери, малко дрезгав:
— Добре, но моля те, направи ми една услуга.
— Каква? — предпазливо попита Елена.
— Не споменавай пред мама, че съм се обаждала. Много ще ми се разсърди.
Елена също не пропусна да се възползва от момента:
— Добре, но ако ми обещаеш, че ще забравиш Рок.
Анаид стисна палци, тържествуваща. Добре че Елена не можеше да я види.
— Обещавам. Целуни го от мен.
И затвори. Примижа от удоволствие, като си представи как Елена целува Рок по загорелите му и малко грапави страни. Щеше да изпълни молбата й и да го направи. Сигурно дори щеше да му каже „Това е от Анаид." И Рок щеше да си спомни за момичето, с което се къпеха в речния вир като деца.
Изтри номера на Рок от изходящите обаждания в мобилния телефон на Селене и го пъхна обратно в чантата. Точно навреме. Майка й тъкмо отваряше вратата, цъкайки недоумяващо.
— Нищо не разбирам — рече тя озадачена. — Три асансьора минаха покрай мен и изобщо не ми обърнаха внимание, сякаш бях невидима!
По лицето на Анаид плъзна хитра усмивчица.
— Май някой ти е направил магия, нали?
И избухна в смях. Селене, на която малко й трябваше, също прихна, подемайки втори глас. Двете спонтанно се прегърнаха, превивайки се от смях, макар че Селене и представа нямаше, че Анаид се хили на нея.


Тримата вечеряха заедно в мир и съгласие. Всъщност си беше чиста постановка, само си играеха на добро семейство, каквото изобщо не бяха. Гунар любезно им наливаше питие в чашите, Селене подаваше ориза, всеки да си сложи колкото иска, Анаид се усмихваше на двамата и подправяше салатата, като този път (за разлика от предишния) не забравяше да сложи олио, сол и оцет. Сервитьорите донесоха паеля

[7]

за тримата, бутилка вино за тримата, бутилка вода за тримата, хляб за тримата и само една сметка за тримата. Затова пък на масата имаше ключове за две стаи. Изглеждаше логично. Една двойна стая за брачната двойка и единична за дъщерята. Единствено те обаче знаеха истината — че жената, тази червенокоса предизвикателна красавица, с широка усмивка и зелени очи, не спеше в една стая с мъжа със загоряла кожа, с големи ръце, прошарени коси и кобалтовосини очи. Магнетични очи, студени и стоманени, същите като на момичето, което очевидно ги беше наследило от него. Да, без съмнение беше тяхна дъщеря.

Бяха странно семейство, което под спокойната си усмихната външност гъмжеше от тайни, скрити помисли и хитро замислени ходове.
Селене наля чаша вино на Гунар, а той веднага й върна жеста, като напълни нейната и я сложи пред чинията й. Двамата пиха, като не сваляха очи един от друг. Селене, без да иска, докосна с коляно Гунар под масата, сконфузи се и се отдръпна веднага щом усети, че той се впуска в безсрамна игричка и се мъчи да стисне краката й в своите. Почувства, че се изнервя, и стана, за да иде до тоалетната, но не пропусна да повдигне вежда, правейки многозначителен знак на Анаид да се постарае, за да накара Гунар да си изпие виното.
Анаид кимна едва забележимо, за да й покаже, че е разбрала, и когато Селене се върна от тоалетната с добре очертани с молив устни и с освежено лице, с облекчение установи, че чашата на Гунар е празна и той си налива отново.
Вече успокоена, Селене се разположи отново на масата, отпи глътка от своето вино и продължи да похапва с наслада от ориза. Беше много вкусен, непреварен, точно както го харесваше. Оризът предизвикваше в нея приятно гъделичкащо усещане за щастие. Запръжката беше майсторски направена, рибеният бульон бе превъзходен, а сортът ориз бе истинска прелест. Направо се размазваше от кеф. Чувстваше се толкова добре, че чак примижаваше от удоволствие. Нищо не нарушаваше момента на пълно и върховно блаженство, нищо не я тревожеше, нищо не й пречеше да съзерцава милите усмихнати лица на сътрапезниците си, които като изящна рамка допълваха картинката с паелята в средата. Гунар и Анаид. Приличаха си. И тя, Селене, между тях двамата, които се надпреварваха да й угаждат и да я глезят. Пийна още малко и замаяна от възторг, си помисли, че ще заспи щастлива, знаейки, че е обичана.
Постепенно лицата пред очите й станаха неясни, размазаха се и накрая напълно изчезнаха, а главата й тупна на масата безшумно и леко, достатъчно бавничко, та Анаид да има време да отдръпне паелята, за да не стане цялата й коса в зрънца от ориз.

Гунар и Анаид се спогледаха малко гузно. Селене беше далеч по-слаба от Гунар и отварата бе подействала по-бързо от очакваното.
— А сега какво ще правим? — попита Анаид, малко притеснена от ситуацията.
Гунар стана и много внимателно взе на ръце Селене. Не изглеждаше на човек, изгубил съзнание, а по-скоро на момиченце, сладко заспало от умора след много игра. Един от келнерите се приближи услужливо.
— Добре ли е госпожата?
Гунар я целуна по устните.
— Беше умряла за сън, а и виното…
Погледна я с нежност, с умилението, с което се гледа дете. Двамата се усмихнаха и Гунар, следван от Анаид, се запъти към асансьора.
— Да ти помогна ли? — попита Анаид.
— Изобщо не тежи — отказа Гунар, като не сваляше поглед от Селене.
Беше се разчувствал и на лицето му бе изписана замечтана и блага усмивка. Не призна, че му е приятно да я носи на ръце, но Анаид го разбра и без думи.
Положи я на леглото, свали й обувките и пуловера, а после я зави — толкова внимателно и грижовно, сякаш беше екзотично цвете. После, без да продума, отново нежно я целуна по устните и прошепна:
— Съжалявам, Селене.
Вече до вратата, Анаид беше нетърпелива и тропна нервно с крак, за да го накара да побърза. Тя не се извини на майка си, не я целуна и не пожела да се сбогува с нея. Баща й се позабави още малко, ровейки в чантата на Селене, извади мобилния й телефон и започна да натиска копчетата. Анаид наостри уши.
— На кого изпращаш съобщение? — попита, изпълнена с подозрение.
Баща й побърза да я успокои.
— Изтрих телефонните номера на приятелките й — прошепна й той.
И Анаид, макар и да не можеше да е сигурна дали я лъже, или казва истината, предпочете да му повярва. Беше се съюзила с него и сега бе в неговите ръце.
Преди да тръгне, хвърли последен поглед на спокойното лице на Селене. „Каквото повикало, такова се обадило", помисли си. И докато слизаше по стълбите с багажа си, се опита да се сети дали поговорката я знаеше от Деметер, или й я беше казвала самата Селене.



Глава пета


АНАИД — ПРЕДАНА НА БАЩА СИ

Вероятно пейзажът на Средиземно море, със слънчевите плажове, покрити със златист пясък, бе достоен да му обърне повече внимание. Може би провинциалните, заобиколени от планини, градчета с белокаменните си площади и с мавританските си църкви заслужаваха някоя и друга снимка. Може би полетата с портокалови дървета, отрупани с цветове, притежаваха наистина уникална красота. Всичко това обаче слабо интересуваше Анаид. Тя имаше очи само за Гунар.
Ако някой я бе попитал за него, би отговорила, без да се поколебае, че баща й е единственият светъл образ в целия този безличен, скучен и монотонен свят.
Не се уморяваше да го гледа и да го слуша. Гунар беше интересен човек, разностранен и разнолик, с богата история и безброй преживелици. Беше живял повече от хиляда години и този потресаващ факт, който за Анаид бе толкова непонятен, колкото и идеята за безкрая, я изпълваше с любопитство. Баща й беше невероятен, в буквалния смисъл на думата.
— Сигурна ли си, че искаш да се върнеш в Урт? — много сериозно я попита Гунар, след като напълни резервоара на колата.
Бяха на бензиностанция. Наближаваше пладне. Бяха преспали в някакъв мотел до морето, но на сутринта, оставяйки зад гърба си източния бряг, бяха тръгнали към вътрешността на страната. Пред тях, на север, още много далеч се провиждаха, забулени в мъгла, познатите очертания на планинската верига Пиренеите.
— Да, повече от сигурна.
— В Урт ще бъдеш под наблюдение. Не само от Елена, там е и Карен.
Анаид въздъхна.
— Искам само да видя Рок и да разваля магията, която му е направила Елена. Веднага след това си тръгвам — обясни, без изобщо да споменава за скиптъра.
Всъщност криеше от баща си истинските си намерения. Първо мислеше да си върне скиптъра, а после — да накара Рок да се влюби в нея.
Гунар поклати глава:
— Опасно е.
— За мен всичко е опасно. Трябва да съм винаги нащрек. Непрекъснато мисля какво трябва да направя, какво може да ми се случи…
Гунар нежно я погали по главата.
— Стига си мислила, поне сега недей. Дай си малко почивка. Забранявам ти да мислиш.
Хвана я за ръка и я поведе към кафенето.
— Хайде сега да нагостя скъпата си дъщеря с една голяма мръвка, печена на скара, добре подлютена и с гарнитура от аспержи — толкова вкусна, та да те накара да забравиш за всичко и единствената ти грижа да е как по-хубавичко да си оближеш пръстите.
Анаид поруменя от удоволствие и тръгна с него, без изобщо да се опъва.
Междувременно, докато старателно омитаха огромните си порции с месо, някакво странно същество, което ги бе наблюдавало свито в храстите, предпазливо се изправи и се приближи до пасата, като се мъчеше да остане незабелязано. Вдигна ръка, докосна с пръсти каросерията, произнесе някакви думи и задната врата тутакси се отвори, като по чудо. Чудноватата фигура се вмъкна в багажника, разположи се удобно и заповяда на вратата да се затвори. И вратата се подчини.
Външно колата си беше същата, както преди, само дето сега в нея се бе настанил тайнствен пътник без билет. На пръв поглед не се забелязваше нищо необичайно, понеже ключалката не бе разбивана или насилвана. Затова Гунар и Анаид нищичко не забелязаха, когато, след като се навечеряха, се върнаха към колата, шегувайки се по повод изумителната способност на Гунар да поглъща крем-карамела, без да дъвче.
— Много е лесно — опитваше се да й обясни Гунар.
— Как го правиш?
— Обръщаш крема в една чинийка, поднасяш я до устните си, отваряш уста, всмукваш силно, все едно сърбаш, и крем-карамелът полита право в гърлото ти.
— Също като скиптъра… — тъжно прошепна Анаид.
Чувстваше се жертва на фатална обреченост. Мисълта за скиптъра непрекъснато я преследваше и все се намираше нещо да я върне към него. Свързваше всичко с неговата сила, с това, как мощно я привлича, със знака, с който я бе белязал. Предната нощ се бе преборила с потръпването на ръцете си и с мощното неудържимо желание да го притежава, но сега отново я завладяваше онази странна вътрешна тревога.
— Скиптърът… — повече не можеше да се сдържа — Селене ми каза, че ти си го откраднал.
Гунар реагира остро:
— Излъгала те е.
Анаид се опита да го прилъже и да измъкне тайната:
— Ти как мислиш, къде може да е?
Гунар обаче не беше вчерашен. Знаеше повече за нещата, които ставаха около него, отколкото даваше вид.
— За това ти трябва да си наясно.
— Аз?
— Я си покажи ръката.
И понеже упорито се правеше на разсеяна, той сам я сграбчи.
— Опитвала си да откриеш къде се намира скиптърът, нали?
Усетила, че е хваната, Анаид скри ръка зад гърба си.
— Той е мой. Някой ми го открадна и ако това не си ти, значи е Селене.
— Затова ли отиваме в Урт? Там ли е скиптърът?
Анаид наведе засрамено глава.
— Да.
Анаид се боеше, че той ще иска повече подробности, но Гунар само тактично отбеляза:
— Толкова ли беше трудно да ми се довериш?
— Не посмях.
— Селене ти е втълпила, че съм ти враг.
— Не, не е така.
Но си беше точно така. Рано или късно опасенията на майка й трябваше или да се потвърдят, или да се разсеят. Анаид се опита да смени темата:
— Татко, моля те.
— Добре — склони Гунар.
Осъзна, че за първи път в живота си се бе обърнала към него с „татко" и видимо достави удоволствие на Гунар.
— Повече няма да споменавам за скиптъра — успокои я той, като отвори предната врата към мястото на шофьора.
Анаид хвърли поглед наоколо. В далечината се загатваха неясните очертания на планинските склонове. Вече бяха поели на север и времето беше захладняло.
— Почакай малко, трябва да си взема пуловер — викна тя.
Бързо отиде към багажника, вдигна със замах капака и в същия миг почувства остро пробождане в лявата си ръка. Внезапно я заля силна топлина, сякаш нещо я опари. Вдигна очи и срещна пронизващия поглед на Гунар.
— Изгори ме! Ти беше.
— Аз ли? — объркан се отбраняваше той.
— Така ме погледна, че виж, причини ми болка.
И му показа червено петънце на ръката си.
— Ама и ти си една актриса! Била е просто бълха.
Това разсея страховете й и тя се усмихна облекчено.
Вече безгрижна и успокоена от усещането за сигурност, което й даваше присъствието на Гунар, Анаид изобщо не обърна внимание, че пакетите в багажника бяха разместени и не забеляза съмнителната купчинка, покрита с одеяло. Отвори сака и си взе червения пуловер, който Селене й беше купила предния ден. Канеше се да затвори, когато й се стори, че долавя нещо съмнително.
— Хайде, да тръгваме — подкани я Гунар.
— Почакай — рече Анаид, застанала внезапно нащрек.
— Сега пък какво има?
Анаид прокара ръка по пуловера, поднесе го към носа си и го подуши, така както я беше учила да го прави Деметер.
— Тази миризма. Не е моя.
— Естествено — съгласи се Гунар. — Не може да мирише само на теб. Пуловерът е попил и мириса на Селене, и на фабриката, на магазина, на продавачката, на хотела…
Не й прозвуча особено убедително. Продължи да бърчи нос.
— Да, но тази миризма е съвсем прясна.
Служителка от бензиностанцията мина край тях и кокетно се усмихна на Гунар, прокарвайки пръст по прашния покрив на колата, като човек, който гали талисман.
— Хубава кола — тъпо изкоментира тя, като изяждаше с поглед Гунар. — Да ти измия ли стъклата?
Анаид тутакси забрави за странната миризма и рязко затръшна капака на багажника, за да прогони натрапницата, която се увърташе около баща й.
— Не, благодаря — побърза да отговори вместо него тя.
Разбира се, че беше прав. Миризмите оставаха. Всички мацки, които се бяха доближавали до Гунар, оставяха миризмите си, просмукали се в каросерията на пасата, в тапицерията, дори в дрехите.
— Много са мръсни — не се отказваше момичето, като се направи, че не я е чула. — Отдалеч ли идвате? — открито полюбопитства тя.
Гунар привличаше женските погледи и оставяше зад себе си въздишки и многозначителни усмивки.
— По-далеч, отколкото можеш да си представиш — отговори загадъчно Гунар, включвайки се в играта.
Анаид си сложи червения пуловер.
— Хайде, скъпи, да тръгваме. — Анаид натърти на милото обръщение, с явното намерение да заблуди момичето.
С това успя да накара служителката объркана да вдигне глава и да ги погледне внимателно, за да се увери, че е чула добре и че може би онази, която тя бе взела за дъщеря на този толкова красив мъж, всъщност е младата му съпруга. Но номерът не мина. Анаид прекалено много си приличаше с него.
— Дъщеря ти май много бърза.
— Неспокойна душа. Като майка си. Ето, вземи и благодаря — подаде й монета Гунар и й намигна закачливо, с което окончателно вбеси Анаид.
Той потегли, а тя яростно го нападна:
— Защо й намигаш на тая тъпачка?
— Кой, аз ли? Да съм й намигнал?
— Да, ти. Видях те.
— Било е неволно.
— Винаги ли намигваш на непознатите мацки неволно?
— А ти винаги ли си толкова ревнива?
Анаид млъкна. Баща й беше прав, но той бе толкова специален за нея, толкова неповторим…
— Ами не знам, нещо ми става, изнервям се. Селене сигурно ужасно се е дразнела.
— Грешиш. Майка ти се забавляваше. Беше твърде самоуверена.
Анаид се почувства още по-зле. Баща й току-що й бе казал, че за разлика от Селене тя е неуверена.
За миг я споходи една мисъл, загложди я и я накара да изпитва угризения. Какво ли прави Селене? Как ли ще се почувства, когато се събуди? Дали не постъпи много лошо с нея?
Потърси успокоение в пръстена и понечи да го потърка, но с огромно изумление установи, че го няма.
— Пръстенът! — изпищя тя.
Гунар рязко наби спирачките и неволно врътна волана.
— Какво става?
Анаид се беше навела и отчаяно търсеше нещо опипом по пода.
— Пръстенът ми с изумруда!
— Голяма работа!… Знаеш ли как ме изплаши — смъмри я Гунар.
— Няма го!
— Него го нямаше още снощи — подхвърли Гунар, вече овладял управлението на колата.
Анаид се помъчи да си спомни. Беше го свалила, за да си превърже ръката. Това е. Забравила го е в хотела и Селене щеше да го намери на тоалетката в банята.
За да не мисли повече за това, запя с пълно гърло. Беше добра и изпитана терапия за изхвърляне на лошите мисли от главата. Гунар се присъедини и скоро пееха на два гласа баладични келтски песни, а в колата се възцари атмосфера на носталгия по далечните мъгливи пейзажи.
Около двеста километра по-нататък, приближавайки дефилето, след което се разливаше долината на Урт, гласът на Анаид взе да скрибуца фалшиво, понеже забеляза, че дясната й ръка неудържимо трепери. Опитваше се, но не можеше да я овладее. Ръката й пареше, а отвътре я изгаряше чувство на безпокойство. Изпитваше неистово желание да хване скиптъра. Той я привличаше, притегляше я, викаше я. Беше близо и тя го усещаше.
— Какво ти е? — Гунар я поглеждаше с крайчеца на окото си, като същевременно се стараеше да не изпуска от вниманието си пътя.
— Ами май че… мисля, че трябва да отида до тоалетната — излъга го смутено тя.
Гунар разкърши рамене. От дългото каране мускулите му се бяха схванали.
— Вече почти стигнахме. Къде искаш да спра?
От известно време Анаид точно за това си мислеше. Не можеше да си влезе у дома посред бял ден. Не можеше и крачка да направи в градчето, а и на което и да било обществено място в диаметър от двайсет километра наоколо, без да я забележат. Всички я познаваха. Рано или късно мълвата за пристигането й щеше да плъзне и предавана от уста на уста, бързо щеше да стигне до ушите на Елена или на Карен. Не биваше да допуска да й се месят и да развалят плановете й. Трябваше да бъде предпазлива и да се движи незабелязано.
— Знам едно място за пикник до реката. Има чешма, тоалетна с мивка и може да се спре за кратка почивка. Да си купим нещо за ядене от супера и да изчакаме да се стъмни.
Много скоро стигнаха навеса с масите, който служеше като закусвалня. Спряха колата и тя съзря черните тополи, разлюлени от вятъра, каменните маси и почернелите от дълга употреба барбекюта. Усети странен гъдел в корема си. Гледката й напомни за някогашните неделни дни, прекарвани със Селене и с Деметер. Ето че отново си беше у дома. Това беше и винаги ще си остане нейният роден край.
— Искаш ли да хапнеш нещо?
Вече се бе смрачило, беше настъпил онзи тайнствен час от денонощието, наситен със сенки и шепоти, но Анаид не бе гладна, а само жажда да си върне скиптъра. Бяха близо до дъбовата гора и до пещерата. Трябваше да намери някакво оправдание.
— Ще ми се да се поразходя малко, да се поразтъпча…
Гунар се съгласи.
— Добра идея. Аз лично, ако е възможно, дори бих потичал.
— Направи го — поощри го Анаид, внезапно въодушевена от идеята да остане насаме, без баща си, дори само за малко, за миг, който щеше да й е достатъчен да изтича до пещерата и да даде пълна свобода на тайното си желание. — Аз предпочитам да се разходя.
Гунар лукаво й намигна и този път Анаид посрещна възторжено съучастничеството, което се установи между двамата с този малко хашлашки жест.
— Защо пък не? — промърмори Гунар, като лошо момче.
— Защо пък не — отвърна Анаид и на свой ред му смигна.
— Никой никога няма да узнае за това.
— Много добре ти се удава.
— Кое?
— Намигането.
— Нима? Направих го неволно — отвърна Анаид съвсем сериозно, дори прекалено сериозно.
И с това успя да накара баща си да избухне в смях.

Гунар стартира в красив спринт, все едно преследваше див заек, и Анаид си го представи какъв е бил като млад, преди хиляда години, с дългата си коса, събрана и вързана с кожена лента, как пъргаво тича, излязъл на лов с лък, преметнат през рамото, подвиквайки на ловните си кучета. Още не можеше да повярва, че наистина е толкова невероятно дълголетен.
— Чакай, чакай! Остави ми ключовете на колата, моля те! — извика след него Анаид, като изведнъж се сети, че сандалите й не са най-подходящите обувки за тичане из гората.
Вече в полет, Гунар й ги подхвърли, без да спира, и Анаид, опитвайки се да ги хване във въздуха, си удари единия пръст. Баща й направо не си знаеше силата.
Щом го видя да изчезва зад хълма, Анаид пак отвори колата. Мястото за пикник беше отдалечено, скрито от любопитни хорски погледи. Беше излязъл силен вятър и люлееше черните тополи, които растяха край ручея.
Тя взе ключовете и натисна копчето, активиращо автоматичното отваряне. Вдигна внимателно капака на багажника и потискайки въздишка, отвори куфара си, взе кутията за обувки и извади чисто нови, още необувани маратонки.
Точно в този момент вятърът смени посоката си и я побиха студени тръпки. Анаид почувства тръпки да лазят по целия й гръб. Току-що си бе дала сметка, че не е сама. Неясният мирис, който бе доловила преди, сега се усещаше съвсем ясно. Беше приятно сладък и лек, като пчелен прашец, а същевременно навяваше на нещо по бебешки чисто и меко. Странно. Някой се криеше в колата. Беше чула леко шумолене. Нещо живо се движеше, беше се примъкнало в ъгъла. Правейки се на разсеяна, Анаид се взря и забеляза, че привидната купчина, покрита с одеялото, всъщност има неясни очертания на скрита човешка фигура, свита на кълбо в тъмното.
За няколко секунди остана неподвижна, смразена и неспособна да мисли трезво. После даде признаци на живот, размърда се и предпазливо опипа джобчето на сака си, където държеше атамето. Тайничко го извади с едната ръка, а с другата силно затръшна капака. Отдръпна се една-две крачки назад и с дистанционното от благоразумно разстояние блокира ключалката. Притисна ръка към гърдите си. Дишаше учестено. Трябваше да се успокои и добре да обмисли нещата. Кой се крие в колата? Кой я дебне? Дали Баалат не е оживяла отново?
В момента съжали, че Селене не е тук, за да я посъветва как да постъпи.



Глава шеста


СЕЛЕНЕ СТАВА ЗА СРАМ

Чувстваше се отпаднала, като обзета от безкрайна и някак лепкава леност. Опитваше се да реши дали да продължи да спи, макар да бе наясно, че е крайно време да става, или да отвори очи. Клепачите й бяха натежали, а устните й потрепваха от напористото желание да се разтегнат в широка прозявка.
В крайна сметка Селене изпъшка, бавно разкърши тяло, протегна се и след нечовешко усилие на волята стана и се огледа наоколо. Светлината беше приглушена, в слаби меки оттенъци, а в стаята нямаше никого. Встрани от нея леглото, в което бе спала Анаид, беше оправено. Сети се за нея и вътрешно се усмихна. Беше много добро, възпитано дете.
Беше в чудесно разположение на духа и в странно оптимистично настроение. Беше сънувала нещо и изживяването бе толкова живо и истинско, така осезаемо, че го бе усетила като приятен гъдел по кожата си. Гунар я беше взел ръце и я бе пренесъл изключително внимателно на някакво място, топло и меко. После я беше целунал и й бе прошепнал на ухото да заспива. И тя беше спала сладко, със съзнанието, че нищо и никой не може да я обезпокои. От много време, още отпреди смъртта на Деметер, не се беше чувствала толкова сигурна, толкова защитена. Отдавна не беше спала така добре.
И тогава неочаквано, току до главата си, откри рус косъм. Хвана го изненадана с два пръста и го подуши като вълчица. Беше на Гунар. Значи е бил тук, с нея. Забеляза, че покривката на спалнята, малко измачкана, беше хлътнала от тежестта и бе запазила формите на тялото му. Но тогава… значи може би не е сънувала? Колкото и да напрягаше паметта си, нищо не можеше да си спомни. Абсолютно нищичко. Знаеше само, че прелива от сили и жизненост и умира от глад.
Стана и установи, че вместо с нощница беше само по бельо. Ама че странна работа! Запъти се към банята да си вземе душ, но не устоя на изкушението да надникне в куфара си и да се порадва на новите си дрехи. Беше ги купила предния ден, можеше да си избере хубав тоалет и да се накипри, както й се харесва. Всичко бе ново-новеничко, с още несвалени етикети.
Дали да не си облече пола? Защо не? Имаше хубави крака. Отдели пола и потърси подходяща блуза. Спря се на черна, с голямо деколте. Гунар обичаше черния цвят. Винаги беше казвал, че много й отива. Докато тя в него харесваше посребрелите му слепоочия и премрежения поглед. Правеха го по-интересен, по-представителен.
В момента не изпитваше никаква неприязън към Гунар. Сега, в отсъствието на Анаид, можеше да признае, че наистина беше остарял като всеки смъртен и вече не прибягваше към магията. Беше го доказал в схватката с Баалат. Беше се убедила в правотата на думите му, когато видя как водата го повлече. Истина бе също и това, че ги беше защитил с цената на собствения си живот и бе обезглавил Баалат. Понякога беше несправедлива. Понякога беше капризна и непоследователна, лесно променяше настроенията и мнението си.

И докато си търкаше тялото с ръкавица от влакна от магей

[8]

под освежителната студена вода на душа, мъглата пред очите й най-сетне се разсея и тя прогледна. Колко глупаво бе постъпила снощи!

Беше сипала на Гунар отвара за сън по време на вечерята и бе подготвила всичко, за да го измами и да избяга с Анаид. Тогава какво прави в стаята си и защо се излежава до късно? Предположи, че сънят я е надвил, че е била съсипана от умора дотолкова, та дори не помнеше кога и как се е озовала в леглото. Но сега, на дневна светлина, след ободрителния сън виждаше нещата другояче. Беше се събудила с желанието да сключи примирие — и с живота, и с Гунар.
Грешката й беше, че е ужасно импулсивна. Понякога се хвърляше да действа прибързано и необмислено. После, разбира се, съжаляваше.
Горкият Гунар, виж той наистина трябва да е заспал много дълбоко след конската доза, която му сипа във виното, също както когато изпи отварата, която му бе забъркала кобилата Омар Холмфридюр в Исландия.
Прииска й се да отиде в стаята му незабелязано и да го погледа, докато спи, с неизути обувки и с разперени ръце. Гунар често заспиваше така. Обикновено така правеше, когато, съсипан от умора, се просваше до нея в шатрата от кожа на северен елен или в колибата в Гренландия. Сънят му беше спокоен и дълбок, като на дете.
„Само мъдрите имат смелостта да поправят грешката" — често повтаряше Деметер. И ето, в главата й се загнезди една мисъл. Защо да не поправи нещата? Защо да не промени развоя на събитията? Беше стигнала твърде далеч с ненавистта си. Анаид беше права да я упреква. А Анаид? Къде ли се е дянала? Забравила си е пръстена с изумрудения камък в банята и вероятно е слязла на закуска.
Облече се набързо и щом си сложи часовника, се успокои. Беше само седем часът. Въпреки това имаше чувството, че си е отпочинала изключително добре. Чудесно. Гунар ще спи до вечерта и така тя ще има време да обмисли кое ще е най-добре за тримата.
Излезе от стаята и слезе в ресторанта, но за нейно разочарование Анаид не беше там. Седна на свободна маса, със самотно пластмасово цвете, поставено във ваза без вода, и се изненада, че не вижда богато подредената за закуска „шведска маса" като вчера сутринта. Сервитьорът любезно се приближи с менюто в ръка.
— Сама ли ще вечеря госпожата?
Селене помисли, че се шегува.
— Искате да кажете, ще закусвам.
— В седем часа вечерта?
Селене остана като гръмната. Ако сега някой я убодеше, сигурно нямаше да намери и капчица кръв в нея, толкова бе пребледняла. Значи тази мека светлина е вечерен здрач?
Затова няма никого в ресторанта. Затова леглото на Анаид е оправено. Какво става?
Бързо се изправи, силно притеснена.
— После ще сляза да вечерям със съпруга и с дъщеря си — извини се тя и грабна сакото и чантата си.
Сервитьорът обаче се изкашля малко смутено:
— Струва ми се… ако не се лъжа, те напуснаха хотела снощи.
Дойде й като шамар. Селене се олюля.
— Моля?
— След вечеря платиха сметката и си тръгнаха.
— С колата?
— Предполагам, да.
— Сигурен ли сте, че си взеха багажа?
Сервитьорът се почувства като в небрано лозе. Чуждото нещастие те кара да изпитваш неловкост, а тази клета женица, толкова красива и така несретна, изоставена от съпруга и дъщеря си, предизвика у него искрено съжаление. Дожаля му.
— Най-добре проверете на рецепцията. Аз лично не издавам фактурите за приключване на сметките и не мога да кажа със сигурност.
Всъщност прекрасно знаеше, и то с абсолютна сигурност. Случаят беше дал храна за много одумки и целият хотел приказваше само за това. Заспалата жена, която споделяше една стая с дъщеря си, а не със съпруга си, и скорострелният начин, по който двамата се бяха изнесли, докато тя спеше вероятно под въздействието на силно сънотворно, беше сензацията на деня.
На Селене също й беше ясно. Парчетата от пъзела лека-полека си идваха по местата и се подреждаха, за да оформят картинката на грозната измама. И въпреки това, когато опасенията й се потвърдиха на рецепцията, краката й се подкосиха и тя се почувства толкова засрамена, че дори се изчерви. Не й се беше случвало от детските години. В момента беше убедена, че всички са вперили поглед в нея, сочат я с пръст и й се надсмиват.
Скри се в стаята си и щателно претърси гардероба, чекмеджетата и шкафовете. Анаид си беше взела всичко. Всъщност беше избягала с Гунар.
А скиптърът? Къде е скиптърът? Дали е в Гунар, както подозираше? Или е в ръцете на някоя Одиш? Нямаше как да разбере. Пред Анаид се бе престорила, че темата не я вълнува, но всъщност ужасно се тревожеше. Който държеше скиптъра, щеше да има власт и над Анаид.
Не можеше да се отърве от чувството за вина, задето не беше опазила скиптъра. Беше изключително сериозно провинение, което можеше да доведе до опасни последици. Трябваше да намери дъщеря си, преди да е станало прекалено късно.
В момента, в който приключи с багажа, затвори куфара и се видя в огледалото, сама, с новата си пола и дълбокодеколтираната черна блуза, която си бе облякла, за да се хареса на Гунар, тя се почувства глупава и изоставена. Тогава рухна изведнъж и се хвърли върху неоправеното легло, разтърсвана от ридания, обляна в сълзи.
Всичко правеше не както трябва. Всичко проваляше. Разваляше и осакатяваше всичко, до което се докоснеше. Гунар отново я бе предал и този път й беше отнел единственото и най-скъпо нещо, което й бе останало в живота. Дъщеря й Анаид. Вината си беше нейна. Беше се държала толкова идиотски, че ги бе тласнала един към друг, баща и дъщеря се бяха преоткрили в прегръдката си.
И сега беше сама, по-самотна от всякога.

Можеше да поръча такси от хотела, но предпочете да излъже. Излезе с изкуствена усмивка на лицето, заяви, че случилото се е просто недоразумение и ще минат да я вземат на шосето.
Дали й бяха повярвали, или не, си беше тяхна работа, но тя предпочете да се преструва, отколкото да признае, че е била изоставена. Би означавало публично да се съгласи, че е ненужна, че другите могат да минат и без нея, та дори предпочитат да си гледат своя живот, отколкото да понасят нейната компания.
Отдалечи се, влачейки куфара си и гордо изложила на показ пръстена с изумруда на безименния си пръст. Не се обърна, ревниво пазеше достойнството си, но само до първия ъгъл. Щом сви и се скри от хорските очи, рухна, разпадна се на парченца.
Вече се беше стъмнило. Нямаше никаква представа накъде да поеме. Къде да отиде? Седна върху куфара и захлупи лице в шепи, зарови пръсти в косата си, напълно отчаяна. Беше толкова самотна, чувстваше се толкова объркана…
Неочаквано почувства топъл и грапав език да близва ръката й и познат близък глас я накара да отвори очи, изумена.
— Не се предавай, Селене.
— Деметер! — възкликна тя.
Наистина, майка й Деметер, преобразена като вълчица, беше тук, до нея, и й говореше:
— Анаид се нуждае от теб, не можеш да я изоставиш.
— А какво да направя?
— Потърси я.
Деметер й предаде своята сила и вътрешната си убеденост и това й помогна да се изправи.
— О, мамо, толкова ми липсваш, толкова ми е трудно и тежко.
— Знам, дъще, знам.
— Ако беше тук, щеше да ми е по-леко.
— Сега е твоето време, Селене, моето свърши.
Селене се смая от думите. Тя е права. Безсмислено е да се оплаква и да иска невъзможното. Всичко в живота е трудно. Моментите на благополучие ти се изплъзват между пръстите, изтичат, без да забележиш, и отминават безвъзвратно. Беше изживяла щастливи мигове с Гунар, голямата й любов, с майка си Деметер и най-вече с дъщеря си Анаид. Сега трябва да я намери, където и да се намира. Ще иде накрай света, ако се налага.
Стана, стисна дръжката на куфара и се запъти към шосето с твърдото намерение да спре първата кола, която мине. Вдигна ръка решително, когато съзря фаровете отдалеч, и се обърна към майка си Деметер:
— А сега накъде?
В тъмното не видя да проблясват тесните дръпнати очи на вълчицата. Деметер беше изчезнала. Селене отчаяно потърка пръстена, но той вече не вършеше работа. Разгневена и разочарована, тя го свали от пръста си и го запокити надалеч, за да се отърве от безполезната и ненужна вещ.



Глава седма


РАЗОЧАРОВАНИЕТО

Анаид стоеше все така неподвижна до мръкване. Би искала да се срещне очи в очи с натрапника, скрил се в колата, но благоразумието й подсказваше, че е по-добре да изчака завръщането на Гунар.
Слънцето се скри напълно и окончателно, лъчите му престанаха да огряват черните тополи, възцари се абсолютна тъмнина. Чувството за безпомощност и писъкът на кукумявката завладяха мястото, а бодростта в душата на Анаид постепенно угасна като тънка восъчна свещ, отстъпвайки място на страха.
От известно време наблюдаваше как капакът на заключения багажник напираше да се отвори и точно в момента, макар че беше херметически затворен, бавно започна да се повдига. Анаид, цялата напрегната, раздвижи изтръпналите пръсти на дясната си ръка един по един и стисна атамето си. Беше подготвена за всичко. Спомни си съветите на Аурелия, експерт по бойни изкуства, от клана на змията: бистър ум, будни сетива, винаги да предвижда намеренията и да изпреварва действията на противника. Съветът беше много полезен и осигуряваше победата.
При все това, когато забеляза ръка да се подава от тъмното, Анаид забрави всякаква предпазливост и атакува отчаяно. Хвърли се стремително срещу натрапника, необмислено, без план, без да защити левия си фланг, без да разтрои образа си или да помисли как да обърка противника. Беше обладана от ярост и вдигна атамето си, без да забележи малката и беззащитна фигурка на уплашено момиченце, което закри главата си с тънки ръчички.
— Не, Анаид, недей!
Дали защото произнесе името й, и то със съвсем безобиден тон, или понеже вътрешен инстинкт разпръсна мъглата, замъглила съзнанието й, диктуваща неконтролираните й действия и й позволи да се взре по-внимателно, но Анаид задържа ръката си навреме.
Задъхана и с пламтяща ръка, тя освети натрапницата.
— Коя си ти?
Пред изумения й поглед малката се изправи, изскочи от колата, коленичи пред нея и целуна нозете й.
— Обожавам те, Анаид. Вярна и предана твоя последователка съм. Аз съм Дасил.
— Дасил? — промълви Анид, сбърчи нос, като не сваляше атамето си и продължаваше да осветява момичето. — Онази Дасил от имейлите и есемесите?
— Да, Анаид, съм аз. Отдавна те търся. Искам да бъда с теб, да те следвам където и да идеш и да ти служа вярно.
Анаид имаше две възможности — да й повярва или да не й повярва. Заразглежда я внимателно, плъзгайки снопа светлина, излъчван от ръката й, по крехкото тяло на непознатата. Момичето беше много слабо, с къдрави тъмни коси, смугла кожа, удивително пъстри и силно гримирани очи, наплескани с остарял туш за мигли, от онзи, който ти оставя топчета по миглите и гадни петна по лицето. Устните, начервени в яркорозов цвят, прекалено високите токове, които подчертаваха кльощавостта на краката й, и весело бюстие на черни точки допълваха картинката, издаваща лошия вкус на момичето от багажника. Като махнем обаче всички тези карикатурни изстъпления, от друга страна, външността на Дасил излъчваше нещо по детски чисто и невинно. С ангелската си усмивка, с топлите си очи и хитрото си чипо носле, тя беше едва ли не копие на непорочната Дева Мария от източноправославното християнство.
Какво всъщност беше? Дете? Жена? Или нещо неопределено между двете?
— Какво правеше в нашата кола?
— Следвах те. От дълго време те следвам.
Не, с нейната опитност и с вековечната й любов към красотата Баалат в никакъв случай не би се превъплътила в това предизвикателно и изтъкано от нерви дребно телце.
— Но, но… мога ли да знам коя си и откъде изникна така изневиделица?
Дасил грейна в невероятно прелестна мила усмивка и на Анаид й се стори, че вижда цветнокрила пеперуда да пърха на лицето й.
— Аз съм Дасил, Светлината, дъщеря на Атенери, наричана Бялата, и внучка на Гуасимара — Принцесата. Аз съм от племето акса’, от клана на козата, и от най-ранно детство, откакто се помня, слушам да се говори за избраницата и за деня, в който ще дойде в нашата долина и ще влезе в пещерата да си отдъхне, преди да се гмурне в мрака на кратера.
Анаид беше невероятно изненадана. Едва пое огромната и зашеметяваща информация и се помъчи да я смели.
— Значи… ти си Омар?
— Разбира се — искрено се разсмя Дасил, която напълно отговаряше на името си, чието значение беше Светлина. Направо бликаше от жизнерадост и струеше от вътрешно озарение.
— Та… откъде каза, че идваш?
— От остров Чинет.
— Чинет? — повтори като ехо Анаид, изпълнена с недоверие.
— Вие го наричате Тенерифе — поясни Дасил.
— А, да, разбира се, Тейде — възкликна Анаид и сложи ръка на устните си. — И твърдиш, че избраницата ще влезе в мрака на кратера?
— Така говорят открай време матриаршите в Оротава. Пещерата се подготвя от поколения. Аремога, мъдрата жрица на Ла Гомера, и кралицата Ариминда подготвиха мен и първата ми братовчедка Тазирга, наричана Прозорливата, за да я посрещнем и да я обслужим като скъп гост. Ние сме нещо като камериерки или придворни на избраницата.
Анаид я поправи:
— Искаш да кажеш послушници, изпълняващи ритуала.
— Не, звучи много тъпо.
Анаис се обърка:

— Аха.

[9]


— Виж, камериерки или придворни е жестоко, нали? Супер!
Анаид отново критично я огледа от глава до пети. Освен ужасния топ, носеше дънкова пола с пришити шарени камъчета, а пръстите й бяха отрупани с толкова много пръстени, че едва можеше да вдигне ръка. Определено с нея имаха коренно различна представа за добър вкус.
— Ами да, звучи… страхотно.
Дасил грейна в усмивка и по лицето й затрептяха безброй пеперуди.
— Наистина ли?
Сега вече не можеше да се отметне, особено след като Дасил й се хвърли на врата и я разцелува. Анаид би искала да окачестви прилива й на чувства като излишна крайност, нещо подобно на прекалено пискливия й глас или крещящите й цветове, но, но целувката й се стори по-сладка и от кифлите със сметана, с които бе закусила.
— Ариминда ще разбере. Винаги ме поправя.
— Ариминда?
— Жрицата на жените акса. Тя е педантична и старомодна. Изобщо няма да ти хареса, ама никак. — И внезапно, без никакъв повод, Дасил извади от джоба си пакетче и й го подаде. — Това е за теб. Подарък.
Анаид помисли, че би трябвало да откаже, но не можа. Искрящите от радост очи на Дасил, щедростта на жеста й, несръчно опакованото пакетче и зле прикриваното й нетърпение я трогнаха дотолкова, че тя почувства вълнението да засяда на гърлото й като буца, която я задушава и предизвиква в нея непреодолимо желание да се разплаче. Наистина странно.
Отвори го внимателно и насред смачканата опаковъчна хартия се показа прекрасен камък, старателно изрисуван. Цветовете бяха живи и ярки, а геометричните форми, с които бе украсен, бяха наистина изключително красиви. Овалният камък беше черен като въглен.
— Харесва ли ти? — попита с жив интерес Дасил. — Изрисувах го, мислейки за теб, за цвета на косите ти и на очите ти. Говоря за истинския им огнен цвят.
Буцата, заседнала на гърлото й, осъзна Анаид, е от откритието, че някой напълно непознат бе мислил за нея и искаше да й достави удоволствие с нещо толкова изискано като красив камък, ръчно изрисуван с любов.
— Прекрасен е, от нашата долина. Дай да ти го сложа. Това е муска, за талисман. Омагьосан е и ще те закриля.
През едва забележима дупчица тя промуши кожена връвчица и ловко я завърза на врата на Анаид.
Анаид усети тънките пръсти на Дасил нежно да докосват шията й, а после да се заравят в косата й.
— Корените ти вече са червени. Трябва да се боядисаш. Жалко. Много бих искала да те видя с истинския ти цвят… И без това си толкова красива, че просто не мога да си представя каква прелест ще си с огнената си буйна грива. Леле, майчице, сигурно ще си неотразима!
На Анаид й стана много приятно. Беше истинско удоволствие да усетиш гъдела от неподправеното възхищение.
— Така значи, ти си моята асистентка. А какво всъщност умееш да правиш?

— Научена съм как да ти поднасям банани с мед, да те къпя с есенция от алое, да те слагам да си починеш в прохладно легло, ухаещо на лавандула, да ти пея стари берберски

[10]

песни и да те забавлявам, разказвайки ти древни легенди, за принцесата Ико, за красивата Амарка…

Анаид я прекъсна, преди да е изредила безкрайния списък от придобити умения.
— И какво правиш тук?
Дасил сви рамене.
— Уморих се да чакам и тръгнах да те търся.
Анаид нищо не проумяваше.
— Искаш да кажеш, че трябва да отида в Оротава, понеже сте ми приготвили пещера, в която да ме посрещнете?
— Чакаме те от петнайсет века.
— Да не ме каниш на почивка на Канарските острови?
Дасил избухна в смях.
— Гъбаркаш ли се с мен?
— Нищо подобно.
— Тогава защо ме питаш за нещо, което ти е известно? Ти знаеш всичко, нали си избраницата.
Анаид поклати отрицателно глава.
— Грешиш.
Дасил се разтревожи:
— Значи… Да не би да не си избраницата?
Анаид я успокои:
— Не, не е това. Просто не знам всичко или, по-точно, нищо не знам и нямам представа по каква причина матриаршите на клана на козата от долината Оротава трябва да се подготвят от петнайсет века за посрещането ми в някаква пещера.
— Затова пък аз знам. Само аз го знам.
— Ще ми кажеш ли?
— За да тръгнеш по…
— Къде?
Дасил внимателно се огледа на всички страни и едва чуто прошепна:
— По пътя на мъртвите, по пътя, който свързва световете.
Анаид си запуши устата с ръка, за да потисне изненадата си:
— Пътят на Ом!
Дасил въздъхна.

— Менсейските

[11]

принцеси го знаеха, но не се осмеляваха да поемат по него преди смъртта си. Докато ти…

Анаид се почувства много странно. Някакво момиче, дошло от Атлантическия океан, родено на красив остров с топъл слънчев климат, знаеше за съдбата и за мисията й по-добре от нея самата.
— Докато аз какво?
— Докато ти, за разлика от тях, ти ще влезеш жива.
Анаид потрепери.
— И ще изляза жива, надявам се.
— Това вече не ми е известно… — уклончиво и тъжно рече Дасил.
— Как така не ти е известно?
— Ами то… след като влезеш в кратера, нашата мисия, задачата ни на твои покорни слуги, приключва. Това означава, че няма да излезеш оттам.
Анаид се разсърди:
— А може да означава, че ще изляза от другаде.
Дасил размисли върху думите й. Беше готова да прегърне идеята.
— Ами да, точно така! Уф, ако знаеш каква тежест ми свали от раменете!
Анаид осъзна нелепостта на положението.
— Тогава, щом трябва да чакаш пристигането ми в пещерата, можеш ли да ми кажеш какво правиш тук?
— Дойдох да те видя! Исках да те опозная отблизо.
Прямотата на Дасил беше освежителна като ванилов сладолед.
— И как се озова в заключената кола?
— Много лесно. Отворих капака, като с магия обезвредих механизма за заключване. Използвах заклинанието на Бенкомо.

Доколкото Анаид си спомняше, кралят менсей

[12]

Бенкомо беше прокълнат.

— Бенкомо? Тази магия не е ли…
— Забранена ли? Да, разбира се — потвърди съвсем естествено Дасил. — Всички забранени заклинания идват от Бенкомо — последният менсей, страховитият крал, който използвал магията на Омар, за да се бори и да предотврати сбъдването на пророчествата на оракулите, предсказали нашествието. Очевидно без успех, понеже вие ни завладяхте.
— Мен какво ме забъркваш, по онова време изобщо не съм съществувала.
— Е, да, типично за вас, иберийците, все се хващате за думата. Това е само начин на изразяване.
— Щом са забранени, защо ги използваш?
— Защото съм революционерка.
Директната й декларация я изуми. Невероятно. Хубавото в случая беше, че Дасил очевидно беше доста доволна от себе си. Анаид почувства, че я напушва смях, но се въздържа.
— Гледай ти! Ето я и великата революционерка Омар, която ще поведе идните поколения млади магьосници.
Смехът на Дасил се сипна звънливо:
— Героинята няма да съм аз!
— Нима? Нали беше велика революционерка?
— Аз не. Аз само те следвам.
Изумлението на Анаид беше неописуемо:
— Кого, мен ли?
Дасил запърха около нея като райска птичка.
— За мен ти си водач, ти си ми пример, моето бъдеще. Ти си супер готина, млада, импулсивна, отдадена на велика кауза и не баламосваш хората като нашите вождове — матриарши, които ни забраняват да ходим на дискотека, да носим къси поли или да използваме заклинанията на Бенкомо.
Анаид усети, че й се замайва главата. Тази малка Омар беше абсолютен шемет.
— Чакай малко, какво общо имат тук дискотеките и хаус музиката с избраницата и със заклинанията на Бенкомо?
Дасил се разкикоти, а Анаид се обърка и разсърди.
— Много си ми забавна!
Анаид не знаеше, че е забавна, никога не е била такава, макар да не би имала нищо против да е. Завиждаше — естествено, с благородна завист — на остроумните момичета, които, щом отвореха уста, и разведряваха обстановката, помагаха ти да погледнеш от смешната страна на житейските несгоди и можеха да накарат всички да се превиват от смях. Клодия например беше хиляди пъти по-остроумна от нея. Но щом Дасил я възприемаше като забавна… Вече започваше да усеща колко е приятно да си имаш безусловен поклонник.
— И какво искаш от мен?
— Да те гледам, да те докосвам, да те следвам, да ти служа и…
— И?
— Да ти повтарям ежедневно, че те обожавам.
След което отново я целуна, и то така поривисто и бурно, че Анаид се олюля и се наложи да се опре на колата. Благодарение на това залитане отклони вниманието си от момичето и успя да забележи в далечината Гунар, който се връщаше от обиколката си бягане за здраве.
— Бързо, скачай в багажника!
Дасил се изненада:
— Защо?
— Не искам баща ми да те види.
— И кой мислиш, че ми каза къде си?
В този момент Гунар, задъхан, се приближи до тях и поздрави новодошлата:
— Ти трябва да си Дасил.

След няколко минути Гунар дъвчеше сандвича си усмихнат. Бягането му бе отворило вълчи апетит и му бе върнало доброто настроение. Пълното недоумение на Анаид страхотно го забавляваше и на дясната му буза се оформи дълбока трапчинка.
Тримата бяха седнали да си побъбрят и да хапнат здравата, наобиколили уединена и надраскана с надписи каменна маса.
— Не мога да повярвам, че си такъв артист — жалваше се Анаид, ръфайки един банан.
— Имам дългогодишен опит.
— И как ти хрумна да се свържеш с Дасил?
— Ами не можех да стоя със скръстени ръце при всичките тези съобщения, нали така?
Анаид поглеждаше ту единия, ту другия — Гунар и Дасил, двамата съзаклятници, които се бяха сдушили, без тя да знае.
— Значи ти я потърси?
— Да, естествено.
— А виж, Селене изобщо не се сети да го направи.
Дасил поклати глава.
— Не. Майка ти така и нито веднъж не отговори на съобщенията ми.
Любопитството на Анаид се съсредоточи върху Дасил.
— А как откри номера на мобилния телефон на Селене?
— Преписах си го от бележника на Елена.
— Елена?
— Ами да, разбира се, нали бях в Урт, оттам идвам, макар и да нямах представа, че пак ще се върна на същото място.
— И кога тръгна?
— Завчера.
Анаид притисна с ръка гърдите си, за да не чуят Гунар и Дасил как лудо бие сърцето й, сякаш щеше да се пръсне. Какъв срам, какво неудобство!
— А запозна ли се със… със семейството на Елена?
— Само с някои от децата й.
— А с Рок? — гласът й едва доловимо потрепери.
— А, онзи надут пуяк с мотора ли? Изобщо не ми обърна внимание, а гаджето му е абсолютна патка.
Анаид се наостри.
— Марион.
— Да, точно така. Марион, никак не ми хареса. — И внезапно си запуши устата с ръка. — Извинявай, много съжалявам, да не би да ти е приятелка?
— Не, не ми е приятелка и никога няма да ми бъде — избухна Анаид и като използва сгодния случай, започна да бълва змии и гущери: — Марион е надута, егоистка, манипулаторка…
Гунар прекъсна злостния поток от епитети, който заплашваше да прерасне в убийствен монолог:
— С влак ли пътува насам?
— Не, с камион.
— Как така?
— На автостоп. Беше камион, пълен с пилета.
Анаид едва сега разбра защо се бе объркала и не можа добре да определи сладникавата миризма, издала присъствието на Дасил. Беше смесица между пиле и момиче.
— Майка ти знае ли, че пътуваш така?
— Твърди, че доста приличам на нея. Много се гордее с мен.
На Анаид й се стори, че нещо му куца на обяснението.
— Майка ти се гордее с теб, понеже пътуваш нелегално в камион, превозващ пилета?
— Тя пък била в трюма на един кораб, и то доста по-дълго.
— Сериозно?
— Пътувала за Венесуела, но излязъл ураган и корабът се изгубил в океана. Едва дълго след това слязла от кораба в САЩ и така се озовала в Ню Йорк.
— Доста оригинално преживяване. Кога се е случило?
— Преди десет години. Оттогава не съм я виждала.
На Анаид стомахът й се сви.
— Майка ти те е изоставила?
— Не, не, сега спестява пари, за да отида да живея с нея. Тя много ме обича, двете страшно си приличаме.
— Да бе, виждам.
— Аз знам добре английски, подготвила съм се за времето, когато ще живея с Атенери и ще работя, като гадая на ръка. Така ще й помагам.
— А защо не те извика по-рано?
Дасил се усмихна.
— Не мога да тръгна, преди да съм се погрижила за избраницата.
Най-сетне Анаид проумя.
— Искаш да изпълниш мисията, за да можеш спокойно да живееш при майка си в Ню Йорк?
— Точно така.
— Затова си тръгнала да ме търсиш.
— Ами след като ти не идваш…
Анаид се трогна. Съдбата сама бе дошла да й почука на вратата, а това означаваше, че рискуваше да отлага сбъдването на предопределеното и слагаше на преден план прищевките си пред изпълнението на дълга си.
Какво пък толкова, всъщност желаеше единствено скиптърът да е у нея и да получи малко любов. Веднага щом си върнеше обичта на Рок, вече бе наясно, че няма да се поколебае да поеме по верния път. И съвсем спонтанно и непринудено се наведе към Дасил и прегърна слабичкото й телце. Усети как в отговор тя я стиска и впива в гърба й ръчицата си, обсипана с пръстени. Външността й бе само маска. Правеше се на голяма жена, умна и духовита, а всъщност беше само едно обикновено крехко тринайсетгодишно момиче. Будна, дръзка, възторжена и чувствителна — това, да. Но също и без майка. Като нея самата сега.
— За мен беше страхотна изненада, Дасил — призна си тя. — Къде ще отседнеш?
— Оставам с теб — твърдо отговори малката.
Анаид отхвърли идеята:
— Не може. Аз съм инкогнито. Никой не трябва да знае, че съм се върнала.
И погледна Гунар. Него също го познаваха. Както сам й беше казал, бе разпитвал за тях в Урт. Баща й изглежда прочете мисълта й.
— Няма да ме видят, Анаид. Аз си тръгвам.
Анаид остана изключително изненадана.
— Къде отиваш?
— На юг. Ако остана с теб, Селене ще се намеси. Трябва да я заблудя и да я държа далеч от теб.
Анаид се натъжи.
— Кога тръгваш?
— Колкото по-рано, толкова по-добре.
Не беше го очаквала. Не можеше да остане сама, без баща и без майка, бягайки същевременно и от Омар, и от Одиш.
— Страх ме е.
— Щом си върнеш скиптъра, няма от какво да се страхуваш.
— Ще бъда съвсем сама! — жално проплака Анаид.
Гунар й намигна.
— Оставям те в добри ръце…
Анаид погледна критично Дасил — една сополанка, която дори не беше посветена.
— Не, не можеш да ми причиниш това — оплака се тя. Гунар изтръска трохите от ризата си и я целуна.
— Ще се върна. Бъди сигурна.
— И сега какво да правя? — простена Анаид.
— Да потърсиш скиптъра например — подсказа й Гунар с незлоблива ирония.
Анаид, която бе изоставила майка си предната вечер, се почувства измамена, също като Селене.



Глава осма


ИЗНЕНАДАТА

Анаид можеше да тръгне към дъбовата гора едва рано призори на другия ден. Прекара нощта с Дасил у дома, на сигурно място. Вмъкнаха се тайничко, без да вдигат шум, след като я убеди, че Елена и Карен не бива да ги виждат.
Рано сутринта остави приятелката си да спи и пое към пещерата, където беше скрит скиптърът. Колкото повече наближаваше, толкова по-силно усещаше как ръката й започва да я изгаря от нетърпение.
Най-сетне, тръпнеща от неудържимо желание, се гмурна в бездънния мрак на пещерата. Беше я открила като дете, докато играеше на криеница с баба си Деметер. Години наред беше изследвала всяко нейно кътче и сега можеше да мине през всичките й зали и със затворени очи. Знаеше наизуст проходите, отделящи пещерата с езерото от залата със сталактитите. Можеше слепешком да възпроизведе всяка издатина, всяка гънка на варовиковата скала, извивките на галериите, спускащи се дълбоко под земята, и безпогрешно разпознаваше лепкавия мирис на влага, плътното безмълвие, както и изумително красивите им розетъчни тавани, покрити с безброй чудновати форми, изваяни по прищявка на природата. Това беше нейната пещера.
Така беше обаче обсебена от желанието да си върне скиптъра, че не обърна внимание на нито един от знаците, които ясно й подсказваха, че става нещо странно и нещо не е наред. Не забеляза човешките следи по пода, не усети острия мирис във въздуха, просмукал „залата на призраците", кръстена от нея така заради фантасмагоричните сталагмити, издигащи се от пода като млечнобели стражи; не съзря, когато връхлетя като вихър в пещерата с езерото, сянката, която се плъзна измежду диплите на каменните завеси и се скри в теснината зад една колона. Причина за всичко бе вълнението й. Цялата трепереше, зъбите й тракаха, дланите й се потяха, а сърцето й биеше толкова силно, все едно щеше да изхвръкне. Изгаряше от желание да вземе в ръцете си скиптъра. Къде ли беше? Чувстваше го с цялото си същество, усещаше, че е съвсем наблизо. Губеше контрол над себе си. Очите на Анаид трескаво зашариха и следвайки интуицията и образите от виденията си, бързо се ориентира и се насочи право към кухината, където предчувстваше, че е скрит скиптърът. И наистина беше там! В мига, в който го зърна, останалият свят загуби всякакво значение за нея, тя насочи поглед и съсредоточи цялото си внимание върху бленувания предмет, към обекта на стремленията си. Разтвори длан, вълнението й се засили, желанието й се надигна неудържимо и я зареди с вътрешно напрежение, подобно на порив за мощна кихавица, напираща да изригне.
Скиптърът блестеше с трепкаво сияние, зовеше я, подканяше я да го докосне и когато протегна ръка, готова да го сграбчи, сянката надвисна над нея и тънки изящни пръсти я стиснаха за китката.
Щеше да изкрещи, но вдигна поглед и съзря красива елегантна дама със снежнобяла кожа и сини очи, която мигом я пусна и с широка усмивка на лицето разтвори обятия да я прегърне.
— Анаид, дъще!
Анаид, която още страдаше от раздялата с баща си и не успяваше да се отърси от болката, заседнала като буца на гърлото й, почувства, че не може повече да сдържа вълнението си. Мъката й се отприщи спонтанно, отведнъж и се изля от гърлото й в горчиво ридание.
— Бабо! — извика тя и се хвърли в прегръдките на Кристине Олав, Ледената кралица.
Спомни си за битката с Баалат, за студения, но спокоен и благ глас, който направляваше действията й, за безликия дух, който срази Баалат и взе скиптъра. Насочи показалец към нея и изумена извика:
— Ти ме спаси от Баалат! Ти беше, нали?
Кристине бавно кимна.
— Естествено, скъпото ми момиче, не можех да те оставя да загинеш.
— И си донесла скиптъра тук, за да е на място, което познавам.
— Да, на сигурно място, далеч от любопитните хорски погледи.
— Гунар знаеше ли?
— Аз лично го уведомих, че ще те чакам заедно със скиптъра.
— Значи, когато каза, че ме оставя в добри ръце, е говорел за теб?
— Разбира се — усмихна се Кристине и нежно я погали по лицето. — Знаеш, че те обичам.
— И аз те обичам, бабо — разчувства се Анаид и се сгуши в белите и студени гърди на красивата дама.
Само дето й мина през ума, че ако Селене ги види така, никак няма да е очарована.

Анаид умееше да разпознава жените Одиш. Откакто я посветиха в Сицилия, безпогрешно долавяше присъствието им, познаваше ги по очите и надушваше специфичния им остър мирис. Но Кристине Олав беше различна. Да, беше вещица Одиш, но бе също и преди всичко нейна баба. Анаид я прегърна и я целуна без никакво колебание, без ни най-малко съмнение, че предава племето или клана си.
Кристине, висока, русокоса и със същите сиво-сини очи, каквито и тя, и Гунар имаха по наследство от нея, беше младолика баба. Много скоро обаче Анаид си даде сметка, че я възприема като всички останали баби.
— Можеш да ме помолиш за всичко каквото ти душа иска, детето ми — предложи й с глас, толкова елегантен, колкото и изящните й, фини и чисти ръце.
Анаид изпитваше неудържимо желание да докосне скиптъра.
— Може ли?…
— Разбира се, твой си е.
Анаид плахо го погали. В присъствието на Кристине не се осмеляваше да го сграбчи жадно. Само леко го пипна с пръсти и почувства как чудотворната му сила се предава на нея и се разлива по тялото й.
После помоли:
— Може ли… мога ли да видя Рок?
— Ела с мен.
Кристине я покани да влезе с нея в пещерата с езерото. Щом стигнаха там, леко щракна с пръсти и езерото се превърна в голям леден блок. На петте му ъгъла, които, свързани с въображаеми линии, образуваха формата на пентакул, се запалиха пет свещи и със слабата си светлина една по една осветиха пространството.
Кристине докосна леда и пред изумения поглед на Анаид образът на Рок се появи в краката й, като отражение върху повърхността. Сърцето й лудо заби. Беше толкова красив!
Рок беше в час, седнал на чина си, облян в пот и неспокоен, като въртеше на химикалката си една къдрица отново и отново, в някакъв побъркващо повтарящ се тик. Пред него имаше празен бял лист и фотокопие с четири задачи по математика. Беше на изпит и очевидно много бе закъсал. Анаид изпита съчувствие към Рок.
— Мога ли да му помогна?
— Сигурна ли си, че го искаш? — попита я Кристине.
— Не искам да го скъсат.
— Тогава действай, направи го!
— Какво да направя?
Кристине я хвана за ръцете.

— Повтаряй след мен:
Етпордет, ле, нумис.

Магията на Кристине не беше като тези на Омар. Не беше от заклинанията, които използваха жените Омар, и имаше защо.

— 
Етпордет, ле, нумис — вяло прошепна Анаид.

И Рок, като в някаква абсурдна последователност от кадри, започна да пише с невероятна скорост, отчаяно, сякаш животът му зависеше от това, а ръцете му действаха на бързи обороти. До него съучениците му се побутваха с лакти и се смееха. Имаше вид на побъркан, беше съвсем обезумял и дори сам не разбираше какво става. Накрая спря, облещил очи, със схваната ръка и с недоумение, изписано на лицето. За по-малко от минута без грешка беше решил и четирите задачи. Или поне беше изписал куп числа, които най-вероятно бяха решенията на тези иначе абсолютно непонятни за него задачи.
На Анаид й се прииска да му каже, че това е тя, че благодарение на нея е успял да си вземе изпита, но точно в момента ръката на едно момиче, досега останало незабелязано, се плъзна бавно по панталона на Рок и се изкачи до чина, за да поеме бележката, която й подаваше.
Лицето на Анаид се изкриви от яд. Беше Марион, която се пъхаше където не й е работа, заставаше между нея и Рок и отмъкваше драгоценното решение на задачите, което тя беше подарила на Рок. Погледна Кристине и без думи й даде да разбере, че ревнува и иска да си отмъсти.
Кристине разбра мълчаливото й послание. Хвана я пак за ръката и я накара да повтаря след нея ново заклинание.

— 
Асат, сенерт ателиоминт.

И Анаид повтори този път силно и на висок глас:

— Асат, сенерт ателиоминт.

Внезапно бележката пламна и Марион, ужасена, нададе вик и я изпусна върху панталона на Рок, който на свой ред скочи, хвърли запалената хартия на пода и я стъпка с крака. Настана страшна олелия и преподавателят се приближи, свъсил вежди начумерено. Беше Илде, най-строгият даскал в училището. При него нямаше тинтири-минтири, никакви номера не му минаваха. Погледна Рок, после Марион, прецени ситуацията, взе бележката и я прочете внимателно.
— Отличен пищов.
Насочи показалец към Рок, а после и към Марион:
— Вие двамата, марш навън. Скъсани сте.
Анаид не искаше да гледа повече. Току-що бе зърнала Рок покровителствено да слага ръка на рамото на Марион, която се затресе в ридания. Не искаше да гледа как я утешава, нито как двамата се превръщаха в съюзници и жертви на един и същи палач. Нещастието силно обединява. Знаеше го. И много се ядоса, понеже именно тя бе спомогнала връзката им да се затвърди и Марион и Рок да станат по-близки.
— Не искам да гледам! — изкрещя младата магьосница.
Езерото мигом си възвърна предишния вид, а Анаид хукна презглава към залата със сталактитите при скиптъра си.
Видимо разстроена, Кристине вървеше след нея и я утешаваше:
— Горкичката, не заслужаваш да преживееш подобно разочарование.
Животът й беше пълна гадост, но нежните ръце на баба й изтриха сълзите й — сълзиците, които се бяха изплъзнали неканени и нежелани от очите й.
— Хайде, стига! Всичко ще се оправи.
— Как?
— Можеш. Имаш силата за това.
— Напротив, нямам никаква сила — възрази жално Анаид, изпаднала в безнадеждно черногледство.
— Нима? А скиптърът? — посочи й го Кристине.
Анаид се загледа в него замислена.
— Скиптърът не служи за задоволяване на лични желания.
— И кой ти го втълпи?
— Майка ми.
Кристине се усмихна.
— Майка ти греши. Сбърка и като даде билето на Рок, за да те забрави.
Вярно беше. Дотолкова вярно, че обсебваше цялото й съзнание и не можеше да мисли за нищо друго.
— Може да ти се стори банално, но избраницата трябва да е щастлива, независимо от всичко. Ако не умее да постигне щастие за самата себе си, не би могла да направи щастливи и другите магьосници, а още по-малко да ги ръководи. И към какво се обръща тя, когато всичко й се струва объркано?
Анаид кимна в знак на съгласие. Несъмнено баба й беше права, а и тя самата бе на същото мнение. Нещо повече, лично беше стигнала до същия извод. Как щеше да се впусне в рискованото начинание, което изискваше пълна себеотдаденост, като единственото й желание беше да удуши Марион?
— Добре, повикай го.
— Рок ли?
— Скиптъра, глупаче.
— Но как?
Кристине се засмя.
— Нима не знаеш как да го призовеш?
— Не — изненада се Анаид.
— Можеш да го повикаш, когато пожелаеш.
Анаид се ококори изумена.
— Наистина ли?

— Как е възможно досега никой да не ти го е казвал и никой да не ти е показвал как да го направиш? Хайде, повтаряй след мен:
Сорамар нойкалупирт не литасм.


— 
Сорамар нойкалупирт не литасм
— повтори с упование Анаид.

Веднага усети силна топлина да плъзва по дланта й, ръката й изригна в сноп светлина, която показа пътя на скиптъра. И скиптърът послушно се отзова на повика й, политна и кротко се намести в горещата й шепа.
— Стига си зяпала така, че ще лапнеш някоя муха — пошегува се Кристине.
Анаид от вълнение все така стоеше с отворена уста.
— И как така дойде при мен?
— С магия, миличка, с магия, ненапразно си магьосница.
Можеше да го вика, когато си поиска, можеше да го накара да дойде при нея и така нямаше да има нужда да потиска неудържимото си желание да го притежава.
— Чудесен е — прошепна баба й в екстаз.
Кристине замечтано го съзерцаваше и инстинктивно протегна бялата си ръка към него, но Анаид веднага дръпна скъпоценното си притежание и го скри зад гърба си.
— Може да се окаже… опасно — оправда се.
Изведнъж се сети за майка си и за това как я беше предупреждавала, говорейки й надълго и нашироко, че има три Одиш, които жадуват да притежават скиптъра — Баалат, графинята и собствената й баба, Кристине. Беше забелязала в погледа на Кристине да проблясва алчност, макар че очите й мигом си възвърнаха приветливото изражение и без следа от страстно желание я посъветва да го пази.
— Добре, остави го пак там, където си беше.
Не, Кристине не беше такава, за каквато я мислеше Селене. Можеше да й се довери.
— А сега какво ще правим, бабо?
— Ти какво искаш да правиш, миличка?
— Едно е да ми се иска, а друго да го мога…
— Ти можеш да правиш всичко каквото си пожелаеш, Анаид. Каквото си поискаш. Разбираш ли?
— Не е вярно. Има магии, които са ми забранени. Да речем, че ми се прииска да се превърна в оса, за да ужиля Марион, тогава какво?
Така и не разбра как се озова в двора на училището, до липата, да кръжи над кестенявата глава на Марион. Не беше произнесла никакво заклинание, нито бе повторила някои от думите, които й диктуваше баба й. Но ето че се бе превърнала в оса, а под нея беше смъртният й враг, целуваше се с Рок. Можеше да ги нажили хубавичко и двамата или пък… защо не… Стрелна се между доближените им лица и заби жило в устната на Марион.
— Ау! — изпищя ужасена любовчийката и се отдръпна от Рок.
Чудесно свършена работа. Устната й щеше да се подуе и да стане толкова болезнена, че щеше да й се отще да целува Рок известно време.
— Проклета оса! — провикна се Рок.
И без малко да предаде богу дух, размазана под обувката му. Един светкавичен лупинг я спаси в последния момент. Пикира и се издигна много нависоко, за да се измъкне от радиуса му на действие.
Марион, изпаднала в пълно отчаяние, търкаше бясно устата си и ревеше от болка.
— Чакай, чакай, не го пипай. Ама че кофти работа! Направо брутално.
Наистина, устната на Марион, посиняла и отекла, й придаваше вид на нокаутиран боксьор. Рок взе малко пръст, плюна върху й, после я размачка като тесто на топчица и грижливо я нанесе върху ужиленото. Направи го старателно и с обич, след което прегърна съчувствено Марион, по-привързан към нея отпреди заради нещастието, което ги обединяваше.
Превърнатата в оса Анаид почувства как яростта отново я задушава и на мига пожела да приключи с тях веднъж завинаги. Беше неосъзнато и смътно желание. И макар да не успя да го формулира с думи, от високото ужасена видя как клоните на липата, под която бяха Рок и Марион, се разклатиха, започнаха да се удължават, да се накланят и бавно обгърнаха телата им.
Правеше магия. Материализираше желание. Дървото пускаше многобройните си пипала и притискаше все повече Рок към Марион, Марион към Рок, малко по малко ги задушаваше в жилавите си клони.
— Помощ! — извика Марион.
— Хххррр — едва-едва успя да издаде някакво хриптене Рок, като опитваше да се освободи от дебел клон, увил се около врата му.
Анаид реагира светкавично. Оса или момиче, не можеше да позволи избликът й на гняв да има трагичен завършек.

— 
Рагар ерпмейс —
прошепна тя.

Липата спря атаката си и лека-полека отпусна жестоката прегръдка на клоните, които постепенно се отдръпнаха и си възвърнаха обичайната форма и големина.
Марион плачеше.
— Да се махаме оттук, това дърво е омагьосано.
— Почакай малко.
— Не ме докосвай! Ти също си омагьосан.
— Аз ли?
— Да, ти. Всеки път, като се доближа до теб, става нещо лошо. Върви си.
Анаид кръжеше над тях, трепкайки доволно с крилца, наблюдаваше как Рок се мъчи да убеди Марион, че няма нищо подобно.
— Не говори глупости, беше чиста случайност. Стечение на обстоятелствата.
— Случайност ли?
Рок взе ръката й в своята и я придърпа към себе си.
— Ето, виждаш ли? Няма нищо страшно. Нищо няма да се случи.
И тогава настъпи звездният миг за Анаид. Само с един бърз поглед призова всички листни въшки, листояди и мравки, които пъплеха по клоните на липата, и ги накара да скочат върху Марион. Дъжд от гнусни бръмбъзлъци се изсипаха върху косата й, върху тялото и по дрехите й. Писъците й се чуха чак до Истанбул.
— Уф, че гадост! Не се доближавай до мен! Махай се!
Марион светкавично се изнесе от полесражението и остави Рок, онемял от изненада, загледан глупаво в короната на липата, недоумяващ как и защо беше преживял странните събития за толкова кратък период. Изпитът, пожарът, дървото удушвач, а сега и нашествието от насекоми.
Анаид се почувства удовлетворена, желанията й се бяха изпълнили. Вече можеше да се върне в тялото си.

И ето че си възвърна нормалния вид. Беше отново момиче, седнало в пещера, дълбоко под земята, което си размени съучастнически поглед с жената до себе си — тази толкова прекрасна изумителна жена, която я беше научила само за няколко минути как да прави така, че желанията й да стават реалност. Беше силно изкушаващо и много, ама наистина много забавно.
— Благодаря ти, бабо.
— Няма защо, за мен беше удоволствие. И това е само началото.
— И други неща ли мога да правя?
— Разбира се, миличка.
— Мога ли да накарам Рок да се влюби лудо в мен?
— Лесна работа, това дори жените Омар го могат.
— Но не го правят.
— Не всички. Някои го правят, майка ти например.
Вярно беше. Селене си беше позволила да даде на Гунар любовно биле, нещо, на което се бе научила като малка от братовчедка си Лето.
— Ще ми помогнеш ли?
— Естествено! И ще те закрилям.
Анаид се притисна в обятията й. Баба й, а и Дасил. Не беше толкова самотна, колкото си мислеше.
— Би било чудесно да живеехме заедно, с татко и с теб.
Кристине я успокои:
— Гунар трябва да отвлече вниманието на Селене. Ще бъде като примамка. После ще се върне при теб. Той те обича.
Баба й беше права, някой трябваше да се заеме с това да оставя фалшиви следи, за да заблуди всеки, който иска да открие къде е. Не можеше да рискува и да допусне Селене да се появи в Урт и да осуети плановете й.
— А Дасил? Какво ще правим с нея?
Кристине Олав се усмихна.
— Случихме много с това момиче. Точно тя ни трябваше.
— Мислиш ли?
— Обожава те, ще изпълни всяко твое нареждане, ще се престори или преобрази на каквото ти поискаш.
— И какво ще й поискам?
Кристине се усмихна загадъчно.
— Тя ще ти бъде съюзник и другар в реалния свят. Никой не трябва да разбере, че си в Урт. Ако Елена или Карен научат, жените Омар ще се намесят. Дасил ще бъде твоето второ „аз".
Анаид почувства как камък й пада от сърцето. Истина беше. Баба й мислеше за всичко и за двете, предвиждаше всичко и все пускаше в действие по някой хитро скроен план. Като истински фокусник, който вади от цилиндъра всевъзможни чудеса.
— Да хапнем, а? Какво ще кажете?
— Гладна ли си?
— И още как! Бих могла да излапам цяла лангуста.
Беше просто израз, фразеологизъм, нещо което изрече, без да се замисля. Но в момента, в който в ръцете й се появи един омар, остана като гръмната.
— Хайде, яж, какво се кумиш, нали беше много гладна?
— Да, но… — опита се да възрази Анаид.
Тя обаче нямаше нищо против приятното ухание на омара, нито против бялото му месо, крехко и вкусно, парченце от което опита, разчупвайки черупката.
— Ммммм, много вкусно! — промърмори, примижала от удоволствие.
В момента съжаляваше само, че няма подръка салфетка и резен лимон.
— Кажи го, формулирай го ясно — поощряваше я Кристине.
— Кое да формулирам?
— Желанието си, Анаид, всяко твое желание е изпълнимо.
— Дори ако е съвсем егоистично?
Кристине се разсмя.
— Откога желанията не са егоистични? Има ли такива?
— Да, има, ако, да речем, пожелаваме нечие добро, значи мислим за другите — обясни Анаид.
— А това не се ли прави само за да успокоим съвестта си? Това също е егоистично, нали, съкровище?
— Ами, ъъъ…
Анаид не се решаваше. Беше се запънала и думите не излизаха от устата й.
— Хайде, кажи го най-сетне. Иска ти се да си избраницата и да се държиш като такава?
— Искам, разбира се.
— Тогава не задържай нещата в себе си, скъпа, пожелай си го, пожелай го от цялата си душа и желанието ти ще бъде чуто. Нерешителността, бездействието и посредствеността не са присъщи на героите. Устремявай поглед към велики неща, цели се нависоко и се бори, за да ги постигнеш. Как иначе мислиш, че просперират някои политици, големи бизнесмени, видни личности? Ти си много, изключително могъща. Дръж се като такава.

Анаид щеше да се пръсне от гордост. Баба й има право. Една избраница не може да върви в живота с наведена глава, плаха и нерешителна, прикривайки желанията си. Избраницата държи скиптъра и притежава властта да решава съдбините на всички магьосници. Следователно тя трябва да притежава ключа към щастието, към своето лично добруване и към това на останалите. Тя, Анаид, е избраницата и само да пожелае, скиптърът ще се подчини на призива й и ще дойде при нея.

— 
Сорамар нойкалупирт не литасм
— изрече високо и ясно, с властен тон.

На мига скиптърът долетя в ръката й и вля в жилите й силата и властта, от които се нуждаеше, които й се полагаха по право.
— Искам да спечеля любовта на Рок.
Кристине, баба й, я погледна с възхищение и я целуна.
— Желанията ти ще бъдат изпълнени, скъпа моя. Всичките ти желания.
* * *
Спеше загърната в кожи, в иглу, което я защитаваше от северния вятър. Сънят й обаче беше неспокоен и насред кошмарите викаше и проплакваше.
Майка й хранеше кучетата, които се бяха събудили посред нощ, стреснати от нещо и разтревожени, бяха започнали да лаят. Като чу виковете на дъщеря си, бързо се втурна при нея.
— Сармик, Сармик, събуди се — разтърси я, за да я накара да отвори очи.
Сармик, петнайсетгодишна инуитка с големи дръпнати очи и синкавобяла като порцелан кожа, не се пробуждаше, а тялото й се извиваше като змия.
Отвън, сякаш известявайки злокобно предзнаменование, кучетата от впряга виеха срещу луната, както бяха правели техните предци, вълците.
Каалат погледна дъщеря си и потрепери. Знаеше, че някой ден, рано или късно, ще дойде времето, когато сестра й ще си я поиска обратно, но не мислеше, че ще е толкова скоро.
— Сармик, Сармик, събуди се.
Този път Сармик й се подчини и се изправи като робот. После отвори очи и Калаат ахна, стъписана. Бяха слепи. Нямаше зеници, а бялата роговица заемаше цялата очна ябълка. Сармик беше обладана.
— О, всемогъща майко мечка, закриляй дъщеря ми Сармик и млечната й сестра Диана. Те са едно цяло, така са били орисани.
Сармик се свлече безпаметна на земята, а Каалат се завтече, за да я вдигне на ръце и да я притисне в обятията си.




Втора част



ГРЕШКИТЕ




Проклятието на Оди




Проклинам избраницата с огнените коси


да бъде обладана


от силата на скиптъра и да произнесе


забранените слова,


което ще доведе до фаталните три грешки:




Ще подаде омайно биле


със собствените си ръце.


Ще отпие от чашата, която открай време


е била забранена.


Ще произнесе заклинание, с което


ще върне към живота непорочната девица.




Прокълната ще умре избраницата.




И ще отдаде своята дан на мъртвите за вечни


времена.






Глава девета


НЕ СЛЕДВАЙ РУСИЯ МЪЖ

Селене зареди и се забави да плати на служителя от бензиностанцията. Направи го нарочно, за да спечели време и да го разпита.
— Рус и много висок.
Не беше трудно да завърже разговор. Човекът бе добродушен и словоохотлив по природа.
— За умника с пасата ли говорите?
На Селене коленете й се разтрепериха.
— Сив пасат — поясни, за да го подсети.
Не беше нужно, служителят не успя да скрие раздразнението си.
— Голям досадник беше, отрови ми деня.
Селене продължи да му подава една по една банкнотите, като ги вдигаше срещу светлината и ги оглеждаше, сякаш проверяваше да не са фалшиви. От дни обикаляше по бензиностанциите, докато най-после бе попаднала където трябва.
— Някакъв проблем ли ви създаде? — попита нехайно, все едно изобщо не я интересуваше.
На бензинджията малко му трябваше да си развърже езика.
— Вдигна голям скандал, твърдеше, че машините са пренастроени и таблото не отчита вярното количество. Заинати се, че го лъжем и му искаме повече от дължимото.
Селене се изненада. Служителят, нисък, с къси дебели крачета, бръщолевеше:
— И ме накара да му сваля от цената. Голям фукльо беше този швед.
Гунар — фукльо? Твърде силно казано. Обикновено беше тактичен и благоразумен човек.
— А момичето?
— Какво момиче?
— Ами това, дето пътува с него.
— Не, нямаше никого с него…
— Сигурен ли сте?
Човечецът се почеса по плешивата си, лъснала от пот глава.
— Ами всъщност на задната седалка имаше някакви пакети, покрити с одеяло. Даже ми хрумна — гледай само колко ми е акълът, че се занимава с нелегална търговия с компютри.
Служителят от бензиностанцията определено имаше доста странни схващания за клиентите. Класифицираше ги на категории, по стил.
— Имаше вид на компютърен специалист. А те, компютърджиите, са странни птици.
Селене нетърпеливо го прекъсна:
— Колко беше часът, когато мина?
Внезапно оня стана подозрителен.
— А вие какво току ме подпитвате?
Селене можеше да измисли някоя плитка лъжа, като например, че са се ударили и той е избягал или че й дължи пари, но имаше нужда да сподели с някого истинското си положение.
— Отвлече дъщеря ми.
Мъжът, който имаше готов отговор за всичко, този път онемя.
— Ама че работа. Здравата сте закъсали.
Селене се видя принудена да смекчи нещата:
— Той й е баща, тя никога не го беше виждала, а я убеди да избяга с него. Момичето е непълнолетно и на всяка цена трябва да го намеря.
— Съобщихте ли на полицията?
Селене поклати глава.
— Нямам такова намерение. Полицията само усложнява нещата. Момичето би могло да каже, че е с него по собствена воля.
— Да, госпожо, спомням си го. Беше много префърцунен, един такъв важен-важен, от онези, дето изглеждат едно, а всъщност са съвсем друго.
— В колко часа тръгна? — не спираше с въпросите Селене, надявайки се да го е трогнала и да е откровен с нея, без да увърта и премълчава.
И наистина, беше го спечелила на своя страна. Добрият човечец си погледна часовника и пресметна наум.
— Трябва да е било преди около три часа. Ама и вие сте си родена с късмет.
— Защо?
— Защото ще мога да съм ви полезен. Спомена, че бърза и до утре сутринта трябва да бъде в Алхесирас, за да хване ферибота за Мароко. С това, което зареди, ще му стигне за около четиристотин километра, но вече се мръква. Трябва да е спрял някъде да вечеря и да преспи.
— Много благодаря — промълви Селене и му подаде една банкнота в повече, която мъжът не прие.
— Горе главата, госпожо, и не се тревожете. Момичетата са си на майките, каквото и да приказват хората. Рано или късно ще се върне при вас.
Селене се почувства значително по-добре. Простичките и искрени думи я ободриха. Съпричастието на служителя от бензиностанцията й вдъхна сили да продължи напред, да навърти километри и да съкрати дистанцията с Гунар.
Седна отново зад волана, сложи си колана, а ръцете й вече не трепереха, когато превключи от първа на втора скорост, а после от втора на трета, демонстрирайки добрите си рефлекси. Би й се искало и живота си да управлява така — без много да се замисля, като на автопилот, но, за съжаление, вече не беше възможно.
Единствената й дъщеря Анаид, избраницата, беше избягала с Гунар, и то във възможно най-неподходящия момент, точно когато се нуждаеше от нейната помощ, за да надвие жените Одиш. Как ще поеме по Пътя на Ом? Как ще открие скиптъра? Как ще се бори срещу Баалат?
Боеше се, че е стигнала до повратната точка, от която няма връщане назад. Човек не може да се върне там, откъдето е тръгнал. Където и да иде, след пътуването си с Гунар Анаид никога повече няма да е момичето, което тя познаваше.
Дали пророчеството на Оди ще се сбъдне? Дали ще се поддаде на властта на скиптъра? Дали вече не е тръгнала по опасния път? Непрестанно я измъчваха въпроси. Опитваше се да не мисли за най-лошото. А проклятието на Оди? Никога не беше говорила на Анаид за него. Дали от суеверие или от страх, но беше избягвала темата и дори не бе й го намеквала. Беше предполагала, че винаги ще е до нея, за да я предупреди и да я посъветва, когато трябва.
Ами ако грешеше? Ако задължението й на майка и на настойник беше да я научи да не се поддава на изкушенията, които могат да я тласнат към грешките и да я застигне проклятието? Правилно ли беше постъпила? Или беше сбъркала? Не беше ли действала твърде неблагоразумно?
Вече беше наясно, че животът не е прав гладък път, по който всичко може да се предвиди. Беше разбрала, че е неравен, криволичещ, изпълнен с опасности, по него няма как да включиш директно на пета скорост, да натиснеш педала на газта и да си караш спокойно, без да ти пука. В този момент животът й беше невероятно напрегнат, след всеки завой я дебнеше пропаст.
Чувстваше се объркана и уплашена.
Години наред бе живяла в летаргия, подобна на рутинното действие да караш по широка магистрала, по която не минават коли. Всеки ден приличаше на предходния и нищо не нарушаваше бавния ход на времето в студените Пиренеи, където гледаше дъщеря си как расте, наслаждаваше се на обсипаното със звезди небе, отдаваше се на любимото си занимание да рисува комикси и се чувстваше приятно защитена от безусловната обич на приятелките си и от желязната воля на майка си Деметер.
Бе грубо изтръгната от състоянието на блажено спокойствие след убийството на Деметер от ръцете на жените Одиш и трябваше да превъзмогне болката от неочакваната загуба. Никога не бе мислила, че осиротяването на трийсетгодишна възраст може да бъде толкова жесток удар, и се почувства безпомощна и объркана без гласа и очите на майка си. Бе принудена да чертае сама своя стратегия, без да се доверява на никого, без правото да си позволи и най-малката проява на слабост, без да се осланя на съпричастието и помощта на никое друго живо същество. Трябваше да си измисли своя роля в живота и иска или не, да я изиграе. Трябваше да мами, да лъже и дори да стане враг на приятелите си. Беше сама във всичко и за всичко, принудена да разчита единствено на себе си, готова да стигне до края. И абсолютната самота, и пълната обреченост в крайна сметка я калиха. Характерът й стана железен, израсна силна, непоклатима.

Трябваше да признае, че след дългата безмилостна борба, в която доброволно избра да послужи като примамка за Одишките, за да отвлече вниманието им от Анаид и да я предпази, силите й се бяха изчерпали напълно. Стигна дотам да поиска сама да се погуби, слизайки в света на мрака, за да не страда повече. При все това Анаид я спаси от остракизма

[13]

и я принуди да се върне отново към реалността.

И така постепенно си бе възвърнала любовта към живота, която у нея беше много силна, дори на моменти прекалено. Пак се изпълни с надежди и въжделения и се отдаде на дъщеря си с цялото си същество, с присъщия си плам, както обикновено поривисто и възторжено и, също както винаги — забравила за всяка предпазливост.
Беше се хвърлила в играта открито и дръзко, решена да изиграе възможно най-добре картите си. Заложи всичко — силите, ентусиазма и цялата си жар, на картата на Анаид. До деня, в който Гунар не седна на масата, извади своя туз и отмъкна дъщеря й най-безцеремонно.
Бягството на Анаид бе извънредно тежък удар за нея.
По-тежък от загубата на майка й.
Деметер беше нейна опора, докато Анаид — смисълът на живота й. Единственото, за което си струваше всяка сутрин да става през последните петнайсет години. Заради нея се скри в Урт. Заради нея се помири с майка си. Заради нея избра свободна професия, без ангажименти, без обвързване. Заради нея се отказа от любовта. Заради нея се върна в племето и в клана. Заради нея си боядисваше косата и й смени цвета, за да заблуди жените Одиш и да я объркат с избраницата, и най-накрая пак заради нея бе готова да отдаде живота си, ако се наложи.
А сега Анаид я бе изоставила, без да осъзнава, че изхвърля зад борда петнайсет години на себеотдаване, на надежди, на неразцъфнали блянове и неосъществени очаквания. Анаид беше попарила мечтите й и я бе хвърлила в хаоса на несигурността и неизвестното.
Дали и другите майки изпитваха същото, когато децата им ги напуснат, за да заживеят свой живот? Вероятно всички майки имат същото основание като нея да очакват децата да са им вечно признателни. Животът на една майка обикновено се свежда до горчивия залък, до безсънните нощи и доброволния отказ да си позволи някое дребно развлечение.
Селене стисна зъби и си прехапа устните до кръв.
Едно нещо не можеше да й прости. Анаид беше избягала с човека, от когото я бе пазила цял живот — Гунар. Беше се забил в съзнанието и в сърцето й от дълго време. Той все още бе там, беше неимоверно силен, представителен, интелигентен, все така привлекателен, очарователно съблазнителен и отново бе събудил заспали и противоречиви чувства. Гунар бе отворил отново някои незаздравели рани и болезнени спомени, и накрая бе подмамил собствената си дъщеря.
Не беше справедливо.
Селене постепенно отпадаше силом и духом. Защитната броня, изкована от гняв и покрита със стоманена воля, която си бе навлякла, постепенно подгизна от сълзи и се разяде от безнадеждност. Не че се отдаваше на самосъжаление. Не се правеше на мъченица, като други майки, но този път наистина беше стигнала дъното на отчаянието.
Нима Анаид не я обичаше?
Не, не можеше да го приеме. Не можеше да понесе тази несправедливост в разпределението на любовта — тази торта за награда, от която не й бе оставено нито едно парченце, за да я възнагради за цялата й всеотдайност, за цялото й великодушие, за усилията й през всичките тези години.
А племето? А кланът? Беше скъсала с тях с гръм и трясък.
Селене въздъхна и включи мигача, за да изпревари камион пред нея. Не понасяше да се влачи зад тежките и мудни чудовища. Натисна докрай педала на газта и го задмина.
Чувстваше се като всички останали майки от всяко кътче на света, от всички времена на човечеството и се бореше с болезнената си чувствителност, понеже не можеше да забрави как ревеше като бебе, когато искаше да суче, спомняше си сладкото й гукане, как я гушкаше, обвила ръчички около врата й, първото й зъбче под възглавницата, първите й произнесени думички и първите стъпчици при прохождането й. Беше винаги до нея, пред нея, протягаща ръце към нея, луда от любов по нея. В гърлото й заседна буца, макар и да не заплака.
Болеше я. Болеше я много. Чувстваше как болката раздира гърдите й.
Пое дълбоко въздух, отново и отново. Превключи и намали скоростта, докато се мъчеше да овладее прекалено силното си вълнение. Представи си бяла степ, затрупана от сняг, шума на шейните, които се плъзгаха по заледената повърхност, ритмичното тупкане на кучешките лапи и техния лай. Беше картина от далечното й минало, която й навяваше усещане за душевен мир.
Успокои се.
Ако имаше нещо, което бе научила със сигурност, то това беше, че времето действа като балсам и за най-страшните рани.
Предателството на Гунар, смъртта на Деметер. Всичко накрая се размиваше и преминаваше в притъпено чувство на тъга, която я навестяваше от време на време, в най-неочаквания момент.
Дали някой ден и бягството на Анаид щеше да стане поносимо?
В малко неща Селене беше напълно сигурна. Едно от тях бе, че разумът е на нейна страна, а второто — че би преминала през всичко, ако се наложи, за да следва неотклонно онова, което разумът й диктуваше.
Една вълчица никога не изоставя малките си.



Глава десета


НЕ ПОДАВАЙ ОМАЙНОТО БИЛЕ

Анаид нямаше време да мисли за Селене, дори не се и сещаше за нея. Живееше, потопена в шеметен водовъртеж от емоционални преживявания. Кое от кое по-хубави и по-силно вълнуващи.
Докато Криселда я посвещаваше в изкуството на магията на Омар, а тя сама се ровеше в трактатите на Елена и Деметер, за да почерпи наготово от техния опит в заклинанията и вълшебствата, разбра, убеди се с абсолютна сигурност, че способностите й далеч надхвърлят онова, което позволяваха нейните учителки и всичките им книги. А и Кристине надмина многократно очакванията й. Не скъпеше време и усилия и й предаваше всичките си знания и умения. Задоволяваше всяко нейно любопитство, не я ограничаваше, не я кореше за безумствата й и позволяваше всякакви волности и странности.
Беше се научила да преобразява материята, да предизвиква бури и да извиква облаци. Беше се носила като перце в небето над Урт, въплътена в чучулига. Беше се спуснала на керемидения покрив на къщата на Рок, за да го гледа как тръгва за училище, и бе чакала търпеливо завръщането му, кацнала в клоните на липата, без да го изпуска от очи, следвайки всяко негово движение, докато не се увери, че вече наистина не излиза с Марион.
Междувременно, с помощта на невероятната си баба, пещерата й постепенно се бе превърнала във възхитително вълшебно място.
Сега подът беше от мрамор, стените бяха в огледала, а снежнобялата светлина се отразяваше във всички тях и във всяко едно поотделно, извираща от многобройните кътчета, преди време потънали в мрака на този чуден подземен свят. Без да си дава сметка и без да долавя сходството, Анаид неволно бе възпроизвела хладното изящество на ледения дворец на Бялата дама. Дали това не бяха откъслечни образи, изплували от спомените от най-ранното й детство? Или баба й Кристине преднамерено й бе въздействала, бе й внушавала идеи и давала насока на мисълта, без да се усети? Впрочем беше без значение. Пещерата бе станала наистина великолепна, с разкош, напомнящ на приказен дворец. И Анаид откри, че предметите и пространствата могат да бъдат красиви и да направят живота по-приятен и по-комфортен. И ако това беше магия, то нека бъде добре дошла в живота й. Какъв е смисълът да се живее в мрачни къщи, студени и влажни? Необходимо ли е да търкаш мазни петна от кухненската печка и да метеш под от камениста настилка? Да чистиш чаши? Да дезинфекцираш тоалетни? В нейната пещера температурите бяха пролетни, а въздухът бе със свежестта и прохладата на сянката на тополите на свечеряване. Блестящите повърхности радваха очите с игривите си отблясъци и по тях не се виждаха нито частици от прах, нито каквито и да било следи. Чистите зали ухаеха на жасмин, на лавандула, мащерка и розмарин. Всичко искреше от чистота, безупречно, удобно, неопетнено и красиво.
И в това вълшебно пространство, което сякаш беше извън времето, извън светлината и климата на планинските земи, сред които се намираше пещерата, Кристине накрая й разкри могъществото на черната земя.
От нейните недра извличаха камъните, използвани от магьосниците още от времето на майката О. Пред изумения поглед на Анаид се изреждаха безброй скъпоценни камъни от всякакъв вид, строеж, цвят и здравина, сътворени от природата в отколешни епохи и произхождащи от далечни места, като загадъчните арабски пустини, патагонските равнини, монголските степи или високите тибетски върхове. Всички те пазеха своите тайни, които в зависимост от това, доколко умело са овладени и управлявани, можеха да ти разкрият тънката разлика между живота и смъртта.

Сред множеството магически камъни, които Ледената кралица й показа, Анаид подбра само някои и ги сложи в ковчеже:
yzf de Çarandin
, зеленият яспис, който изостря зрението и укрепва духа;
bezebekaury de Çulun
, червен и зелен камък, който разсейва меланхолията;
abarquid
с жълтеникаво-зелен цвят, извличан от африканските серни находища, който разпалва алчността;
carbedic de Culequin,
македонски камък, образува се в сърцето на дивите зайци и разпалва страстта у хората, които я носят;
fanaquid de Cercumit
, притежаващ хипнотично въздействие, и златистият
militaz
от Индия, покровител на чудотворствата.

След като в продължение на часове слуша внимателно, без да трепне, подробните обяснения на баба си, която бе страстна колекционерка, Анаид си даде сметка, че урокът бе приключил, макар изобщо да не се чувстваше уморена. Да попиваш знания от мъдра и могъща магьосница като Кристине, бе изключително приятно изживяване.
И ентусиазмът й бе възнаграден. Баба й отвори собственото си ковчеже и й показа колекцията си от бижута и инкрустирани скъпоценни камъни.
— Хайде, Анаид, по-смело. Следвай желанието си и протегни ръка без страх. Избери си нещо на мястото на изгубения пръстен с изумруда, който Селене беше избрала, а не ти.
Анаид, трепереща от вълнение, се остави свободно на вътрешния си импулс, нещо, което обикновено не правеше. Избра си накитите, които й се сториха най-красиви — колие от сапфири, брошка с аметист и гривна с тюркоази.
Бялата дама започна най-напред с колието от сапфири и докато го слагаше около грациозната шия на Анаид, момичето затаи дъх.
— Чудесна огърлица. Синият сапфир е извлечен за първи път на остров, наричан в древността Ернедиб, познат по-късно като Цейлон. Много добър избор, Анаид. Този камък дава могъществото на мъдростта. Ако носиш сапфир и се окажеш изправена пред предизвикателство, силата на скъпоценния камък ще ти помогне да намериш вярното решение.
Анаид въздъхна облекчено. Беше действала по интуиция и бе направила най-правилния избор.
Бялата дама погали тюркоазената гривна и я сложи на тънката китка на Анаид.
— Отново синьо — синьото на очите ти, на небето над Арктика и на ледниците. Най-студеният и най-могъщият цвят. Радвам се, че в предпочитанията си клониш към моята любима тоналност. Този камък, тюркоазът, е много ценен. Той ще ти позволи да превъзмогнеш миналото, да излекуваш старите рани, които не можеш да забравиш. Когато те налегне меланхолията, погледни гривната. Ще ти даде сили смело да посрещнеш бъдещето, без тежкия товар от предишния ти живот. Ще изтръгне из корен всичко, което те свързва като с вериги с миналото.
Анаид прие гривната с нямо обожание, като благочестива вярваща. Чувстваше се поласкана, че е спечелила височайшето благоволение на премъдрата си баба.
Накрая Бялата дама внимателно хвана брошката с аместистите.
— А тези скъпоценни камъни, те са най-важните за изпълнението на мисията ти. Те са решаващи, за да придобиеш силата, необходима за победата над враговете ти. Аметистът е камъкът на ясновидството и проницателността, твоето трето око, твоята енергия. Знаеше ли, че именно той те отвежда до истинското ти „аз“?
Анаид, дълбоко развълнувана, протегна ръка към брошката, но Кристине бързо я дръпна.
— Преди това обаче трябва да си сигурна в себе си. Ако те измъчват колебания и изпитваш неувереност, камъкът може да се окаже много опасен. Той замъглява разума и отнема душевното спокойствие.
Анаид усети да я побиват тръпки. Понякога Бялата дама много я тревожеше. За няколко секунди се поколеба дали да вземе брошката, или да се остави на боязънта си. Накрая, може би подпомагана от силата, която й даваше сапфирът, протегна ръка.
Като награда за решителността й, бе възнаградена с ободряваща усмивка от баба си, която й помогна да закачи иглата на брошката за дрехата, от лявата страна на гърдите.
— Радвам се да видя, че си готова да посрещнеш съдбата си с твърда решимост.
Анаид не посмя да сподели с нея страховете си. Вероятно страховете й бяха просто човешка слабост, а тя, като магьосница, ги бе познала и със силата на магията ги бе преодоляла и оставила зад гърба си.
— Ако искаш да имаш още някоя от скъпоценностите, трябва само да произнесеш заклинанието.
— Кое? — попита Анаид.

— 
Атикхомурт се капсул
— прошепна примамливото тайнство Кристине.

Анаид се поддаде на моментното изкушение.

— 
Атикхомурт се капсул.

Около глезена й тутакси заблестя тънка златна верижка. Кристине кимна одобрително, а Анаид изпадна във възторг.
Всичко беше толкова лесно и простичко. Още когато баща й подари рубинените обици, беше открила енергийната сила, скрита в скъпоценните камъни и в бижутата. Неслучайно муските и амулетите открай време са неизменни атрибути на магьосници и шамани. Неслучайно майка й Селене обожаваше накитите. Неслучайно жените ги обичат дотолкова, че някои дори се продават заради тях.
И Анаид, обсипана със скъпоценни камъни, инуитивно почувства, че майката земя я облича в могъща власт. Това беше подаръкът й от Кристине, но той си имаше цена и тя го знаеше.
Ледената дама вече й беше дала необходимите наставления и я бе дарила със своята мъдрост, със скиптъра и със скъпоценностите. Беше дошъл моментът да излезе от пещерата и да се върне в света, за да изпълни мисията си.
Дали това не бе съвет, който й бе прошушнат от мъдростта на сапфира?
Не се наложи да търси потвърждение и да си задава излишни въпроси. Баба й Кристине с нетърпение я изчакваше.
— Е и? — попита я. — Готова ли си?
Анаид поднесе ръка към гърдите си и погали брошката с аметиста. Беше заобиколена от огледала и от отразяващи повърхности, които възпроизвеждаха образа й, и тя дълго се оглежда. Малко детинското й лице, плахите очи, сини и магнетични, които привличаха всички погледи, дългите й и понякога непохватни крака, прекалено бледата й кожа, която се нуждаеше от повече слънце. Това беше тя, момичето, което Рок щеше да види.
— Мислиш ли, че съм хубава?
Кристине искрено се разсмя.
— Хубава е твърде слаба дума за теб. Хубави са куклите, полите и маргаритките. Ти си красива.
Анаид нямаше навика да се вглежда в себе си, а още по-малко да се мисли за красавица. Преди по-скоро ставаше обратното. Какво ли можеше да види Рок в момиче като нея, толкова безлична, скучна и грозновата?
За краткото време обаче, откакто беше с баба си, виждането й коренно се бе променило. Кристине я гледаше с възхищение и изпадаше във възторг дори само от присъствието й. Трудно беше да остане равнодушна към чуждото обожание, особено когато мислеше единствено за това, как да заслужи обожанието на Рок.
— Искам Рок да ме обича. Нуждая се от неговата любов — повтори тя, сякаш да убеди сама себе си, че щастието й е приоритет.
Беше открила, че когато повтаряш многократно нещо, в крайна сметка то става възможно.
— И какво чакаш? — насърчи я Бялата дама.
Анаид почувства, че я облива студена пот.
— Време ли е?
Кристине се изправи пред нея в целия си ръст — снажна и величествена.
— За толкова могъща магьосница като теб такова простичко желание се изпълнява за секунди.
Анаид помисли, че Кристине й подава ръка, но се смути.
— Трябва ли да направя заклинание за любов?
— Самият факт, че желаеш той да те забележи, е достатъчен и предостатъчен. Остави заклинанията за смъртните, които нямат твоята сила и енергия.
Анаид мъчително преглътна.
— Без магия.
Кристине я изгледа от глава до пети.
— Ти самата си чародейка. Използвай това за собствените си цели.

Анаид излезе от пещерата с твърдото решение да използва красотата, интелигентността и силата си. Беше обсипана със скъпоценности, беше заредена от лъчистия поглед на Бялата дама и действаше на познат терен.
И въпреки всичко умираше от страх.
Колкото повече приближаваше до пътя, по който Рок се връщаше у дома всяка вечер, толкова повече желанието й се изпаряваше и увереността й се стопяваше. Решимостта и поривът й постепенно се смениха и отстъпиха място на страховете и на намерението да се откаже. Какво всъщност иска? И накъде се е запътила така решително? Има ли изобщо стратегия?
Мислено си призна, че няма никакъв план за действие, и й се стори нелепо да се появи пред Рок и да му каже: „Ей ме на, виж ме." Понеже, дори да предположи, че Рок наистина я погледне, нима ще падне в краката й? Съществуваше и още един проблем — Елена. Ако научи, че се е върнала, ще се намеси и ще се свърже със Селене.
Докосна сапфира с трепетната надежда, че той ще я озари с мъдростта си, но не посмя и да пипне аметиста от страх твърде бурните й чувства да не объркат разума й.
Пое дълбоко въздух и затвори очи. Съсредоточи се и си пожела да получи просветление. Осенението й дойде като образ. Видя самата себе си, коленичила до реката, да съзерцава Рок и отражението му във водата.
Отвори очи. Ами да! Това е решението.
Трябва да наблюдава отражението на Рок във водата. Така ще разбере какво прави в момента, а това вероятно ще й подскаже начина, по който да се доближи до него.
Скоро стигна до сенчестите места под черните тополи, където реката спокойно завиваше, тук като малка ходеше да лови риба с тръстиковата си пръчка. Седна на брега върху влажната земя, докосна водата с върха на пръстите си и повърхността стана гладка и отразяваща като огледало. Образът на Рок изплува ясен, видим само за нейните очи.
Видя го как запалено играе футбол, ловко финтира ту един, ту друг играч, успешно води топката и яростно протестира срещу рефера, когато свири наказателен удар за противника. После тайничко, съвсем дискретно го гледа, докато си вземаше душ в съблекалнята и се шегуваше със съотборниците. Продължи да го наблюдава и когато се качи на колелото за към къщи, като настървено въртеше педалите. Зяпаше го захласната, забравила за хода на времето, и не се реши да се изправи пред него.
Рок се върна у дома и се качи в стаята си. Анаид предположи, че ще седне да си пише домашните, но не стана така. Той се изтегна на леглото, с ръце под главата и лениво кръстосани крака, зареял отнесен и мътен поглед в неопределена точка в безкрая. Анаид си въобрази, че гледа нея, и въздъхна.
Не можа да се сдържи. Прекалено много го харесваше. Харесваше черните очи и къдравата му коса, големите му ръце, леко космати и загорели от слънцето. Харесваше гърления му глас и потръпвайки, си спомни тона му, сладък като мед, с който се обърна към нея на купона и нежно й зашепна, галейки слуха й. Харесваше топлината, която излъчваше кожата му, и пламенния му поглед, зноен като атмосферата в работилницата на баща му ковача. Би искала да го прегърне и да затанцува с него под звуците на тиха и приятна музика. Харесваха й адамовата му ябълка и белите му едри зъби. Харесваше косата му трапчинка, шеговития му смях, начина, по който гледаше, малко настрани, и най-вече как смело и с насмешка посрещаше опасностите, сякаш са дребна работа. Изпитваше към Рок взривоопасна смесица от чувства, съчетаваща едновременно и нежност, и лудост, на равни дози, която я караше или да го разкъса на парчета, или да го обсипе с целувки.
Загледан в паяжина, провиснала от дървените, проядени от червеи греди на тавана, Рок си засвирука. Анаид потръпна. Песничката й беше позната. Беше я чувала — Клодия я бе изпяла в деня на нейното тържество. Мелодията беше нежна и романтична. Случайно ли си подсвиркваше точно нея?
Рок се държеше така, все едно нищо не е станало, но очите издаваха тъгата му. Анаид го познаваше много добре, достатъчно, за да знае, че всъщност е притеснен и не се побира в кожата си. За него апатията бе непозната, беше несъвместима с природата му. Зад привидното състояние на лениво безразличие се криеше печал, и то труднопоносима. Дали е потиснат от раздялата си с Марион? Това ли е причината? Би дала всичко, за да разбере за какво мисли… Може би не е толкова трудно, може би ако си го постави за цел, ще успее. Концентрира се. Помъчи се да проникне в най-дълбоките и скрити кътчета на мозъка му, започна да се пренася в странния вихър на чуждите чувства и… Внезапно усети нечия ръка да я стиска.
— Аууу! — изкрещя Анаид, стресната.
Рок, на свой ред, скочи и попита безкрайно изненадан:
— Има ли някой тук?
— Дасил! — извика Анаид, като разбра кой я бе уплашил.
Дасил я бе сграбчила за крака.
— Дасил? — объркан попита Рок и се обърна към лампата в стаята си.
Изумена, Анаид разбра, че е установила връзка с Рок и той я чува. Веднага докосна с пръсти водната повърхност и образът му изчезна.
Изправи се и застана лице в лице с Дасил.
— Мога ли да знам какво правиш тук?
— Пазя те! — възкликна Дасил с присъщата си простодушна откровеност.
— Пазиш ме от кого?
— От жените Одиш, от кого друг.
— Нямам нужда от закрила.
— Разбира се, че имаш. Ти си избраницата, никой не знае, че си тук, аз единствена мога да те защитя и точно това правя. Сграбчих те за крака, понеже още малко и щеше да паднеш в реката. Май не го осъзнаваше?
Анаид се увери, че наистина е била силно наведена над водата, защото цялата й фланелка беше мокра.
— А ти откъде цъфна така неочаквано? Какво прави през цялото това време? Къде беше? — притисна я с куп въпроси в старанието си да я хване натясно.
— Стоях на пост пред пещерата.
Анаид остана като гръмната.
— Пред… пред моята пещера? Знаела си къде съм?
Дасил кимна:
— Разбира се, нали те проследих.
Анаид не можеше да си представи какво търпение е трябвало да прояви Дасил, та да стои там, стаена в дъбовата гора, и да чака избраницата да се появи от пещерата.
А и каква воля и такт. Защо не бе влязла да я потърси?
— И защо не влезе?
Дасил бе преминала през много сурово обучение.
— Пещерите са свещени места, те са пространства за размисъл, за просветление, където човек търси собственото си „аз". Ти като избраница имаш правото да намериш пътя си чрез пост и медитация.
Анаид се чудеше дали да плаче, или да се смее. Пост и медитация? Дасил бе заучила уроците си на Омар буквално, но реалността не беше такава, каквато си я представяше. При всички случаи търпението й наистина заслужаваше възхищение.
— И не се ли умори да ме чакаш?
— Това ми е работата — да чакам. Непосветените девойки от клана акса, които чакат избраницата от хиляда и петстотин години, не са имали моя късмет. Аз съм единствената, която имах шанса да те дочакам.
Не можеше повече да й се сърди. Ядът й премина. Дасил я трогваше и я обезоръжаваше. Беше се опитала да забрави за нея, но сега, когато малката бе пред очите й, присъствието й напомняше, че се е провалила в мисията си на избраница.
Анаид се изправи и изтупа клечките от дрехите си.
— Хайде да вървим.
— Къде?
— Някъде, където ще можеш да се наспиш, да хапнеш нещо и да си починеш.
Отговорът на Дасил я обърка точно толкова, колкото и смиреното й покорство:
— Благодаря, но аз живея в твоята къща, забрави ли? Ти самата ми разреши и ме остави там, нали така? Денем ще те пазя, вечер ще имам топла храна, а нощем — покрив над главата си.
— Могат да те видят — предупреди я Анаид.
Дасил възрази:
— Никой няма да разбере. Дори не паля лампите.
— А как готвиш?
— Не готвя.
— Не ядеш ли?
Дасил се огледа, първо на едната, после на другата страна.
— Правя магия.
Анаид бе готова да й се накара, но размисли и се въздържа. Непослушанието на едно момиче Омар беше твърде смешно и незначително прегрешение предвид това, че самата тя, избраницата, бе избягала от майка си и постоянно престъпваше законите на Омар. Със скиптъра в ръка и с готовите заучени заклинания имаше всичко, за което си мечтаеше. Освен Рок, разбира се. Но това само отлагаше изпълнението на задълженията й.
Анаид изпита завист. Дасил спеше в леглото й, заобиколена от старите й играчки, можеше да прокарва нежно пръст по гръбчетата на книгите и да вдишва уханието на Селене, което покривката на леглото й още излъчваше. Колко странно й се струваше всичко. Нещата се бяха променили от последния път, когато беше в Урт. Беше напуснала градчето като Омар, закриляна от клана си, а се върна като изгнаница. Защо трябваше да се крие от магьосниците от общността, от жените, които я отгледаха, които я глезеха, които я бяха научили да чете, да ходи добре изправена, да има дръзки мечти, насън и наяве. Елена и Карен й бяха близки като роднини. Вечно се появяваха на рождените й дни с подаръци, бяха я хвалили за добрите й оценки, бяха стояли до нея, когато боледуваше, заедно бяха посрещали слънцестоенето и бяха оплаквали мъртъвците. А сега се криеше от тези жени, направили толкова много за нея.
— Значи вече си готова?
— Готова за какво?
— Да си върнеш любовта на Рок, а после да дойдеш с мен в Чинет и да влезеш в кратера.
Всеки път, щом някой й напомняше за тежката й задача в света на мъртвите, я завладяваше неописуем страх.
— Не е лесна работа да накараш някой да се влюби в теб — отвърна Анаид леко отвлечено и с известна неувереност.
— Да, но ти си избраницата.
— И какво?
— Ами избраницата може да има всичко, което поиска. Не е коя да е Омар.
Анаид се заслуша в думите й. Нещо й подсказваше, че Дасил изрича истини, твърде неясни за нея.
— Добре, добре, но се налага да си измисля стратегия.
— Аз държа всичко под контрол.
— Кое по-точно?
— Знам цялата му дневна програма, къде отива, с кого излиза. Вече не ходи с Марион.
Анаид се почувства неудобно. Ето че тази непосветена сополанка я учеше как да свали момчето, което си бе харесала. Но все пак беше права.
— Ще ми помогнеш ли?
Очите на Дасил грейнаха, а на устните й засия усмивка. Беше наистина много хубава, когато се изпълнеше с възторг.
— Разбира се, че ще ти помогна! Иска ли питане.
Анаид осъзна, че Дасил не е случайна. Тя беше двигателят, движещата сила, която й позволяваше да върви напред и да следва пътя си. Трябваше само да я зарежда с гориво. Дасил беше нейната съвест, нейната памет и чувството й за вина.
— Чакай ме утре тук, в три часа. Почини си, няма нужда да пазиш пред пещерата. Мога сама да се погрижа за себе си.
Дасил обаче отново я изненада:
— Много внимавай. Изпили са кръвта на бебе Омар, близо до долината.
— Откъде знаеш? — стресна се Анаид, с ужас в очите.
— Чух Елена да говори за това.
Било то поради трагичната новина, която научи от Дасил, или поради тежката сянка, която хвърляха на свечеряване тополите, от ромона на водата или от силната миризма на току-що опечен хляб, който довя вятърът от Урт, но в момента мъка налегна Анаид и стисна гърлото й. Изпитваше тъга по неотдавнашното си детство, по майчините целувки, по здравите ръце на баба си Деметер, по Елена, Карен и всички Омар. Всички зависеха от нея и от нейното безстрашие. Не пожела да погали тюркоазената си гривна, за да изличи миналото. Миналото й вдъхваше сили, даваше й смисъл на живота, на мисията й. Страданието й вливаше сили и енергия. В момента бе готова едва ли не да свали гривната и да я запокити надалеч. Какво би останало от нея без детството и без спомените й? Тя беше Анаид, една неразривна цялост, не можеше с лека ръка да изтрие произхода си, да задраска с един замах корените си и да се отрече от клана си, от семейството си и от чувствата си. Можеше обаче да си признае грешките и да види заблуждението си. Жените Омар продължаваха да умират и тя нямаше право да проявява повече безотговорно отношение към задълженията си. Беше взела решение. Не биваше повече да отлага.

Върна се в пещерата и съвсем честно си призна пред Кристине, че се предава.
— Не мога.
Кристине не се ядоса, прояви разбиране:
— Опитай още веднъж.
Анаид обаче вече беше решила.
— Приготви ми омайно биле. Ще ми трябва.
Кристине, обикновено толерантна и снизходителна, този път сви устни неодобрително:
— Опасно е.
— Защо?
Кристине започна да дава признаци на изнервеност.
— Има едно пророчество… Не знам дали ти е известно.
Бялата дама млъкна, очакваше реакция от Анаид, но тя нямаше представа за какво й говори.
— Чувала ли си стиховете на Ева Лус?
Анаид кимна утвърдително.
— Горе-долу.
— Изрецитирай ми нещо нейно.
Анаид се напрегна да си спомни част от всичко, което й бяха преподавали, и изрови от паметта си стиховете на поетесата Ева Лус.

Тя, най-красивата, сама ще преследва смъртта.
Ако подаде омайното биле,
ако отпие от забранената чаша,
ако произнесе заклинание за връщане към живота,
тъжна ще е съдбата на избраницата.

Кристине го разтълкува:
— Ако даде на някого любовно биле, избраницата ще е застрашена от смъртна опасност. Не го прави, изключително рисковано е.
— Но това е просто поезия — възрази Анаид, предварително убедена в правилността на решението си.
Бялата дама тръсна глава в знак на несъгласие и златистите й коси се разлюляха.
— Грешиш. Идеята е подсказана от проклятието на Оди.
Самото споменаване на Оди силно впечатли Анаид.
— Проклятието ли? Какво проклятие?
Кристине се почувства неловко.
— Не си ли чувала за него?
— Не.
— В действителност то не е написано.
— Тогава?
— Но се говори за него, предавало се е от уста на уста. Твърди се, че Оди, преди да изчезне, е проклела дъщерите си от Ш и всичките им потомки.
Анаид почувства любопитството й да се събужда.
— И какво гласи проклятието на Оди?
Кристине не можеше да го пази в тайна.
— Нещо горе-долу като това, което Ева Лус е написала в пророческите си стихове.
— Вярваш ли на Ева Лус?
— Да.
— Но ти си Одиш, а Ева Лус е биле Омар.
— И Одиш, и Омар вярваме в едни и същи пророчества и се опитваме да не предизвикваме съдбата. — Кристине сведе поглед. — Не искам да загинеш, Анаид.
Момичето потрепери.
— Това ли било? Страхуваш се да не ме застигне пророчеството и да умра?
Кристине само поклати глава:
— Да.
— Добре, тогава Дасил ще даде на Рок любовната напитка и бързо ще изчезне, за да не види нея, а мен.
— На твое място не бих предизвиквала съдбата — възрази Кристине.
Анаид обаче упорито и егоистично държеше на своето:

— Така ще направя. Искам Рок да изпие любовното биле и да се влюби в мен. — Тя завъртя ръка във въздуха, сякаш държеше скиптъра. —
Soramar noicalupirt nе litasm.

И скиптърът послушно се отзова на повика й.
Кристине я гледаше с възхищение.
— Вече е част от теб.
И наистина, скиптърът и Анаид бяха едно неразделно цяло. Излъчването на ръката й, слято с блестенето на скиптъра, вече се бе превърнало в естествено свойство на дланта й, в нейна вътрешна характеристика.
Така, със скиптъра в ръка, чувствайки се могъща и доволна, Анаид тръгна с баба си и стриктно изпълняваше всичките й указания. Заедно потърсиха и събраха крило от прилеп, кожа от млада жаба, стръкче имел и корен от мандрагора. Забъркаха всичко с прах от стрити скъпоценни камъни и минерали, образувани под знака на Стрелеца — зодията на Рок: мед, арабски камък, кристал и яспис, каменна сол и хума. Анаид добави щипка пречистен тамян, произнасяйки името на Рок. После призова любовта с пламъка на огъня и напръска със спирт отварата, докато пееше химна на любовта и правеше така, че извивките от дима да се преплетат във въздуха, за да се свържат съдбите им — на Рок и нейната. Напитката лумна в пламъци, така както Рок щеше да пламне от любов, когато я види.
Изля отварата в стъклено шишенце и дълго стоя замислена, вперила поглед в него. Във флакончето бяха събрани всичките й надежди, въжделения, пламенни желания. Течността имаше зелен цвят, като ментата, а мирисът й беше сладникав и натрапчив. Със скиптъра изстуди врящия сироп. Тази нощ заспа дълбоко, сънува Рок и очарователната му, косо разположена трапчинка.

Хубаво би било да се консултира с оракулите, но и без да го направи, Анаид знаеше, че знаците не вещаят нищо добро за нея. Белоснежните яребици летяха прекалено ниско, а сред окапали листа откри окървавеното трупче на новородено диво козле, скрито в шумата от някоя лисица. Това бяха предзнаменования. Също като лъкатушещата редица от червени мравки, която бележеше обратния път към мравуняка, или следите на кафявата мечка от галските планини, отчаяно търсила изгубеното си мече. За този, който можеше да ги разтълкува, това си бяха знаци. Анаид четеше в тях като в отворена книга и бе сигурна, че не вещаят добро, но се направи, че нищо не вижда и не чува, и продължи напред.
Беше нетърпелива да осъществи плана си и целия следобед, докато с Дасил се тъпчеха със сочни ягоди и кичеха косите си с теменужки, забавлявайки се безгрижно, без да обръщат внимание на злокобните предзнаменования, Анаид мимоходом даваше наставления на помощничката си как да изиграе ролята.
Беше съвсем просто. Дасил трябваше да причака Рок на пътя, откъдето всеки следобед минаваше с колелото. Щеше да се престори, че се връща от полето с торба, пълна с ягоди, и с коси, накичени с цветя, и когато чуеше момчето да приближава, трябваше да симулира, че пада и си навяхва глезена. Хитринката на замисления номер се състоеше в това Дасил да го помоли за помощ и после, за благодарност, да го почерпи с глътка освежителна напитка от своята манерка.
Точно в този момент тя, а не Дасил, щеше да се появи пред очите на Рок и той щеше да погледне Анаид с изгарящ поглед, а в съзнанието му да изплува споменът от вълшебния миг от рождения й ден, когато поиска да я целуне и едва не й се обясни в любов.
Колкото повече наближаваше моментът обаче, толкова по-нервна ставаше Дасил. Много нервна.
— Ами ако сбъркам нещо?
— Защо ще бъркаш?
— Никога преди не съм го правила.
— Хайде, Дасил, толкова е лесно.
— Лесните работи често са най-трудните. Така твърдеше Ариминда.
Анаид вече губеше търпение. Сляпо се беше доверила на непринудеността и смелостта на Дасил. Хвана я за раменете и я погледна право в очите.
— Помниш ли какво ти обещах? Веднага щом Рок изпие билето и се влюби в мен, отиваме в родината ти, в пещерата на Тейде.
Дасил се усмихна. Толкова силно желаеше това да стане…
— И ще бъдеш само моя гостенка?
Анаид потвърди обещанието си.
— Ще кажа истината. Ще кажа, че ако не беше ти, да проявиш смелостта да дойдеш да ме потърсиш, никога нямаше да знам пътя на избраницата.
Дасил изръкопляска и затанцува като малко момиченце. Скоро онова, за което бе мечтала през цялото си детство, щеше да се сбъдне. Щеше да се погрижи за избраницата, а после да отпътува за Ню Йорк, за да заживее с майка си. Струваше й се невероятно всичко да се превърне в реалност толкова бързо. Момичетата доловиха далечен шум. Беше Рок, приближаваше към тях на колелото си. Дасил пребледня.
— Какво трябваше да му кажа най-напред? Че съм паднала или че ме боли глезенът?
Анаид не сдържа яда си и изръмжа през зъби, преди да се скрие зад дивия чемшир:
— Имаш мозък като на комар, тъпчо.
Рок се появи иззад завоя и Анаид с ужас забеляза как Дасил, с абсолютно оглупяла физиономия, стърчи насред пътя и в недоумение си гледа ръцете, сякаш ги вижда за първи път.
Анаид сподави вика си. Беше я омагьосала. Мозъкът на Дасил бе станал като изчистена дъска, с напълно изтрити спомени, празна от всякаква мисъл, точно като на комар. Помощничката правеше отчаяни опити да си спомни какво прави тук, коя е и какво трябва да стори.
Анаид наблюдаваше сцената, скрита зад чемшира, и усети краката й да се разтреперват, щом зърна как Рок приближава, спира пред слисаната Дасил и слиза от колелото да й помогне.
— Нарани ли се?
Дасил вдигна уплашените си очи и отказа помощта, която й предлагаше Рок.
— Не знам.
— Как така не знаеш?
— Ами просто нищичко не си спомням — призна си Дасил, като си хвана главата с ръце, напълно отчаяна.
Усещаше я като празна тиква.
— Успокой се. Удари ли се?
Дасил сви рамене, изправи се и изтупа праха от панталона си.
— Може и да съм.
— Да те закарам ли до селото?
Дасил се поколеба.
— Ами… не знам.
На Анаид й се прииска да изпъшка. Целият й план отиваше по дяволите. Изпускаше удобния случай, и то по вина на лошия си характер и заради едно глупаво момиче. Напрегната, завнушава на Дасил:
— Ти си Дасил, забрави ли? Спомни си, трябва да му дадеш да пие от отварата.
Рок непринудено я хвана за ръката и й се представи:
— Аз съм Рок, син на Елена. Майка ми те познава, може да ти помогне. Хайде, да вървим.
Точно в този момент Дасил като по чудо си възвърна паметта.
— Ами да, разбира се, ти си Рок, сега се сетих. Чаках те — изпусна се тя.
— Мен ли? — изненада се Рок.
Дасил с присъщото си простодушие на висок глас занарежда изчерпателно и в строга последователност всичко, което само секунди преди това напълно бе забравила:
— Да, теб. Трябваше да ти предложа да пиеш от манерката ми.
И с цялата си невинност на тринайсетгодишно момиче, без никакво чувство за срам или неудобство, извади манерката си и я подаде на Рок.
— Искаш ли една глътка?
На Анаид й се прииска да потъне вдън земя. Как изобщо й бе хрумнало да се довери на момиче като Дасил!
Рок стоеше като истукан.
— Ами… ъъъ… Появяваш се изневиделица на пътя като привидение, казваш ми, че си изгубила паметта си, а после ми заявяваш, че си ме чакала, за да ми предложиш нещо разхладително…
— Да. Точно така.
— Май нямаш нужда от лекар, а от психиатър — отвърна убеден Рок и понечи да се качи на колелото, за да продължи по пътя.
Дасил разбра, че ужасно е сгафила. Стори й се, че вятърът довява шепот до ушите й — бяха думи, долитащи иззад клонака на чемшира, зад който се криеше избраницата:
— Задръж го, не го оставяй да си иде.
Анаид си гризеше ноктите от притеснение и чакаше. За щастие, Дасил послушно изпълни нареждането й и не пусна Рок да си тръгне.
— Чакай, чакай… само една глътчица. Ще е достатъчно.
Рок нищичко не проумяваше.
— Слушай, малката, стига вече си се бъзикала с мен. Аз бях дотук.
И този път натисна педалите, но за кратко. Дасил се вкопчи в ризата му, като лепка.
— Не можеш да си тръгнеш, преди да си опитал от моя сироп!
— Напротив, мога.
Анаид беше на път да се разреве от яд, но за нейна голяма изненада Дасил я изпревари. Ревна с пълно гърло и така удари точно в десетката. Рок, полуразмекнат, полузаинтригуван, смени тона и прояви съчувствие:
— Аз… извинявай, съжалявам, не исках да съм груб, но наистина нищо не разбирам.
Анаид облекчено си сложи ръка на гърдите. Още имаше искрица надежда.
Набедената помощничка осъзна, че няма как да убеди Рок с добро, и приложи хитрост. Много бързо, в крачка, измисли доста объркана история, която все пак даде резултат.
— Аз съм пълна скръб! Вечно губя, когато се хвана на бас — тутакси скалъпи лъжата и взе да го забаламосва с приказки.
Беше си пак познатата Дасил — жизнерадостно бъбрива, непринудена, будеща доверие.
— Какъв бас?
Дасил продължи с невероятната си история:
— Хванах се на бас с най-добрата си приятелка, че ще успея да накарам някое момче да приеме поканата ми да пие с мен едно безалкохолно. Но никой не иска.
Рок се почеса по главата, смаян и нерешителен. Може би не беше чак толкова неправдоподобно. Винаги беше смятал, че жените са странни и трудноразбираеми същества. Всичките му гаджета, приятелки и учителки бяха живо доказателство.
Анаид усети, че Рок е готов да отстъпи, погали сапфира си и съсредоточи всичките си сили да му въздейства.
— Значи съм част от бас?
— Ти си последният. Останалите ми опити се провалиха. Имах срок от шест часа, а вече изтичат, остават ми броени минути.
За миг Рок се поколеба, а Дасил, за да е по-убедително актьорското й изпълнение, се престори, че напуска сцената бавно и театрално. Анаид аплодира хитрия й женски номер, който всъщност сама никога не прилагаше.
— Съжалявам. Не ми се сърди, че те забърках в цялата тази дивотия. Винаги губя, голям кутсуз съм. — И понечи да се обърне и да си тръгне.
Имаше ефект. Рок я спря, като извика след нея:
— Това ли е всичко? Да опитам някакъв сок?
— Да. Една глътчица и край. Нищо повече.
Момчето все още се колебаеше.
— Добре де, но я ми кажи, тази твоя приятелка как ще разбере дали печелиш баса, или не?
За секунда Дасил се притесни. После рече:
— Тя е хей там. Крие се и наблюдава. — И посочи към мястото, където беше Анаид.
Анаид така се уплаши, че чак й прималя и се хвана за сърцето. Биеше изключително силно и любимият й сигурно чуваше ударите му.
Рок се вгледа в чемширите, но нищо не забеляза.
Анаид усети да я завладява паника. Тази Дасил как не измисли нещо по-добро от това да издрънка цялата истина? Абсолютна откачалка, без капчица ум в главата, пълна единствено с бръмбари. Правеше гаф след гаф, кой от кой по-голям и по-глупав.
Трябваше да излезе и да се помъчи да оправи положението.
— Ако наистина ти е приятелка, нека се покаже. Ще ти направя услугата, за която ме молиш, но определено цялата история ми се струва толкова извънземна, че ако пия от твоето разхладително, ще се почувствам пълен идиот — рече ухилен до ушите Рок, със закачливи пламъчета в очите и с очарователната си съблазнителна трапчинка.
Анаид не му мисли много-много. Погали сапфира си, изправи се и излезе иззад храстите с гордо вдигната глава.
Рок остана като гръмнат, направо пребледня. Разтърка очи и пак ги отвори, втренчен в нея. Физиономията на момичето пред него му се струваше позната, доста позната, но същевременно някак далечна и смътна.
— Здравей — поздрави я, почти оглупял.
— Здравей — отвърна му Анаид със спокойствие, което изненада и самата нея.
— Ти не беше ли… — щракна с пръсти той, като се мъчеше да се сети.
Анаид се усмихна непринудено. Рок очевидно бе затруднен и объркан. Тя владееше положението. Затова събра цялото си самочувствие, което през последните дни бавно бе натрупвала благодарение на търпението и усилията на Ледената кралица. Усещаше се красива, силна, мъдра и могъща. Почувства се способна да подчини волята на Рок с едно-единствено свое дихание, да го хипнотизира само с един поглед, да получи желаната целувка само като си я пожелае.
Баба й беше права. Тя притежаваше чудодейна сила. Преливаше от вълшебство. Беше избраницата, владетелката на скиптъра. Беше млада, хубава и особено интелигентна. Рок й беше в ръчичките, а съвсем скоро щеше да падне и в краката й. Нещата не бяха толкова трагични. Направи знак на Дасия да се дръпне встрани.
— Да, това съм аз, стара твоя приятелка — подхвърли му загадъчно.
— Май наистина те познавам, но не си спомням името ти.
Анаид се изненада от странното въздействие на билето на забравата. Може би Рок не успяваше да я свърже с онази Анаид — грозноватичка и необщителна, от по-долен клас. Толкова по-добре.
— Пийни от сиропа и ще си спомниш.
Рок самонадеяно сви устни в подигравателна усмивка и тръгна към нея. Гледаше я втренчено, право в очите. Анаид трепна, но се овладя и невъзмутимо посрещна предизвикателството.
— Какво, ще ме омагьосаш ли? — попита Рок и лукаво й смигна.
Анаид се разсмя от сърце и също му намигна. Гунар я бе научил да реагира бързо.
— Ами да, естествено. Как се сети? До гората сме, а аз съм вещица, която живее в гората, това момиче е дяволски хитро зелено човече, което ми помага да осъществявам плановете и капризите си.
Рок се включи в играта:
— И разхладителното ти, естествено, е омайно биле.
Анаид си помисли, че не трябва да сваля очи от него. Не искаше да пропусне мига, в който погледът му ще грейне под въздействието на питието. С един замах изтръгна от ръцете на Дасил манерката.
— Опитай.
И подаде на Рок напитката.
Направи го съвсем импулсивно. В момента беше забравила за предупреждението на Кристине, за проклятието на Оди и за стиховете на Ева Лус. Останалият свят бе престанал да съществува за нея.
Рок пусна кормилото на колелото.
— Остави на мен — заповяда тя на Дасил, без да я поглежда.
Рок пое манерката от ръцете на Анаид, леко я докосна и Анаид потръпна.
„Ще поднесеш омайното биле…", беше предрекла Оди злокобно. И предсказанието й се сбъдваше.
Дасил обаче схвана опасността и си запуши устата с ръка, за да не извика. Рок отвинти капачката, помириса странната течност с дъх на мента и надигна манерката с дясната си ръка. После жадно отпи и несъзнателно се опря на колелото си. Дасил го придържаше само с една ръка. Залитна назад и падна, а колелото, заедно с Рок се стовариха върху нея. Всичко стана невероятно бързо и Дасил прекалено късно си даде сметка, че няма да може да скочи, за да се скрие в канавката край пътя, както го бе оттренирала предварително, понеже беше затисната от тялото на Рок и заклещена под гумите на проклетото колело.
Анаид изпищя.
Дасил изпищя.
Нито едната, нито другата не успяха да спрат вълшебството и да попречат на Рок, изненадан от падането на Дасил, да погледне към нея, след като току-що бе отпил от отварата.
Дасил се беше свила на кълбо и не смееше да диша. Надяваше се той да не я погледне и нищо да не последва, но вече беше прекалено късно. Неизбежното се бе случило.
Анаид понечи да направи нещо, но беше парализирана от ужас. Най-страшното стана, и то под носа й. Тя вече не съществуваше. Рок имаше очи само за Дасил.
Рок скочи, изправи колелото, измъкна Дасил, вдигна я във въздуха и й се усмихна като оглупял.
— Лека си като перце!
Естествено, Дасил не бе никак тежка, понеже бе само кожа и кости — мършава и без капчица изящество. Но съдейки по глупавото му изражение, Рок очевидно възприемаше посвоему оскъдните й килограми, отъждествявайки ги с лекотата на нещо ефирно и красиво.
Анаид заби нокти в ръката си до кръв. Не, това не може да е истина. Сигурно ще се окаже шега, някаква лоша шега.
Рок пренебрегна всички възражения и сложи Дасил да седне на рамката на колелото.
— Ще те заведа у дома, за да те види майка ми.
Анаид поиска да каже нещо, но беше онемяла от изумление. Идеше й да плаче, да рита, но нямаше никакъв смисъл. Любимият й изобщо не я забелязваше.
Дасил правеше всевъзможни опити да се измъкне:
— Няма нужда, добре съм.
— Да бе, виждам — сряза я Рок.
Дасил осъзна, че го бе погледнала в очите. Те искряха като разпалени въглени.
— Не ме гледай така — отбраняваше се Дасил и си закри лицето в шепи.
— Не те бях забелязал досега. Все едно те виждам за първи път. Как каза, че ти е името?
— Не съм ти го споменавала.
— Сега обаче ще ми го кажеш, и то веднага — настоя Рок с тон на опитен сваляч.
— Дасил — прошепна вяло момичето.
После тайничко погледна Анаид и сви рамене, все едно й се извиняваше.
Рок развълнувано заговори:
— Предопределени сме един за друг. Знаех си! Чух името ти, когато си бях в стаята!
Пред ужасения поглед на Анаид и пълното объркване на Дасил Рок се качи на колелото, намести малката като арестувана между ръцете си и потегли, подсвирквайки си, към Урт, без дори да се обърне за довиждане. Анаид се почувства унизително невидима и разяждана от ревност.
Избраницата на бегом се втурна в пещерата и отчаяно затърси Бялата дама, като я викаше по име. Задушаваше се, не можеше да си поеме дъх. Беше съсипана от мъка и душевното й страдание бе невероятно голямо, чак не можеше да диша.
Дамата я погали по косите. Цветята бяха повехнали, ръцете й бяха омацани от сока на ягодите, като опръскани с кръв, а лицето й, от бърсането на сълзите, беше на червени петна. Целият й вид беше живо олицетворение на безутешната скръб.
— Разкажи ми всичко, едно по едно — настоя Кристине кротко, но със сериозно изражение в погледа.
Анаид постепенно се поуспокои, но гневът й напираше да избие като гейзер. Беше побесняла от яд.
— Всичко се обърка. Беше най-кошмарният ден в живота ми. Всичко развалих. Не ми се живее. Искам да умра.
— Успокой се, съкровище. Кажи ми, какво точно се случи?
— Рок погледна първо Дасил, а не мен, и се влюби в нея.
Бялата дама въздъхна тежко:
— Така значи, Рок се е влюбил в Дасил. Друго има ли?
Анаид замълча и не посмя да си признае неблагоразумието. Но великата Одиш можеше да чете мислите й, а и изглежда всичко й беше пределно ясно.
— Ти беше тази, която подаде любовното биле на Рок, нали? Така ли беше?
— Не исках, но трябваше да го направя.
— Човек не бива да прави нищо, без да иска — сурово отсече Бялата дама. — Ти си предизвикала съдбата. Проклятието на Оди може да се сбъдне.
Анаид почувства да я обзема страх, но не чак дотолкова, та да забрави онова, което най-много я вълнуваше.
— И сега какво ще стане с Рок? Мога ли нещо да направя? Не искам да е влюбен в Дасил!
Кристине прояви благоразумие.
— Всичко може да се спре или заличи от паметта, но станало е станало. Боя се, че няма да е лесно да се поправи. Особено когато има свидетели. Къде е сега Дасил?
На Анаид дори не й се мислеше за това.
— В дома на Рок. Той я покани да остане у тях.
Кристине цъкна с език неодобрително.
— Това вече е много неприятно. Елена изобщо не е глупава. Ще се усъмни.
Анаид призова скиптъра, погали го, размаха го и се почувства доста по-добре. Печалното събитие бе отминало и животът отново поемаше нормалния си ход. Вече проблясваше лъч светлина в мрака.
— Още тази вечер ще измъкна Дасил от къщата на Рок, а на него ще дам ново питие.
Ледената кралица не одобри плана й:
— Не можеш да го направиш.
Анаид се ядоса. Имаше скиптъра, беше избраницата. Защо да не изпълни желанията си?
— Как така не може? Не ми казвай, че…
— Не може да се неутрализира действието на омайното биле, освен ако не се даде отвара за забрава.
Анаид се изненада. Не беше и подозирала за подобни тънкости в изкуството.
— Искаш да кажеш, че първо трябва да забрави и едва после отново да се влюби?
— Точно така.
Анаид почувства как ревността я разяжда отвътре като отрова.
— Тогава напълно ще забрави за Дасил!



Глава единайсета


НЕ ПРИБЯГВАЙ ДО ОТВАРАТА ЗА ЗАБРАВА

Елена отвори вратата на Карен и й даде знак да запази мълчание, като сложи пръст на устните си. Беше почти полунощ и тънкият лунен сърп, едва в началото на първата си четвъртина, скрит зад облаците, не успяваше да разсее нощния мрак, но затова пък бе достатъчен, за да покаже на бледата си светлина тревожното измъчено лице на Карен. Под очите й се забелязваха големи тъмни кръгове и торбички, издаващи умората. Спеше малко, работеше много и имаше твърде сериозни грижи.
— Благодаря ти, че дойде толкова бързо — прошепна й Елена, хвана я за ръката и я заведе в кухнята.
От полуотворената врата на хола, където гореше камината, долетя глухо тропане с крака и оглушителен вик:
— Гоооооооол!
Нямаше нужда да пита Елена как е семейството й. Въпросите бяха излишни. Съпругът й — ковачът, и най-големите синове от общо осемте им деца очевидно гледаха мач. Изключение правеше само Рок.
Двете жени се затвориха в кухнята и Елена, без да продума, сложи чиния с димящо косидо пред Карен, отряза й филия хляб и й наля чаша червено вино.
— Ето ти, да хапнеш.
Карен беше прекалено неспокойна, за да яде.
— Случило ли се е нещо?
— Да.
— Хайде, казвай, че докато не разбера, и залък не мога да сложа в уста.
— Такава си ти. На мен пък тревогите ми отварят вълчи апетит.
Карен отлично го знаеше. Неслучайно Елена наддаваше на килограми всяка година и като се имат предвид осемте й деца, грижите й напълно естествено все повече нарастваха, успоредно с теглото й. Затова пък чувство за хумор, енергия и добро здраве изобщо не й липсваха.
— Говори най-сетне, не ме дръж в напрежение. Да не би да има лоши новини от Селене и Анаид? — попита с изтънял от напрежението гласец.
— Не, не. За тях нищо не съм чула. Селене прекъсна връзката си с мен, дори не ме е молила за помощ.
— Тогава какво? Пак ли някаква неприятност с Одишките?
— Не.
Карен въздъхна облекчено. Като лекар, нейно бе задължението да се оправя с труповете на момичетата и бебетата, погубени от Одиш. Беше ужасно и тежко задължение и всеки път се заричаше, че ще е за последно. Бяха в смутни времена на война и откакто Селене и Анаид изчезнаха, жертвите капеха една след друга, редовно и неизменно. Нямаше да понесе още едно убийство. Не, не и тази нощ.
— Тогава?
— Става дума за Рок.
Карен зяпна от изненада. Елена нямаше навика да я привиква спешно посред нощ, за да й говори за проблемите на синовете си. И още по-малко за младеж като Рок.
— Нищо не разбирам от дечурлиги, нали нямам деца…
— Онази, Дасил, тя се върна.
— Аха — кимна Карен, но все така не проумяваше каква е връзката.
Въпреки това споменаването на името Дасил я успокои. Вече можеше да хапне, без да подскача от страх, можеше бавно да предъвква, да преглъща, без да бърза, и накрая да изпие едно кафе. Къщата на Елена, излъчваща толкова приятна атмосфера и домашен уют, беше място, което те предразполага да се насладиш на топла манджица, след което да се разположиш удобно в някое кресло до огъня и сладостно да се унесеш под звуците на мъркането на котките, лая на кучетата и виковете на децата. Не се двоуми повече и нападна косидото, вкусвайки го с удоволствие. Ммм, беше превъзходно! Като всичко, което готвеше Елена. Някой ден трябваше да я попита дали замесва кюфтетата с яйце и хляб, натопен в мляко или само натрошен.
— Разказвай, слушам те.
— И така… — започна Елена, като си сипа чаша прясно мляко с малко бисквити, за да прави компания на Карен — както отбелязах Дасил беше изчезнала. След като я убедихме, че Анаид не е тук, тя си тръгна, без да се сбогува. Тази вечер, за моя изненада, Рок я докара с колелото, като ни обясни, че е паднала и се е наранила, и не ме остави на мира, докато не се съглася да я прегледам най-основно — всяко мускулче и всяка костица от тялото й, сантиметър по сантиметър. Впрочем това момиче май е само от кости.
Карен кимна в знак на съгласие, като старателно обра със залък чинията до блясък. И идея си нямаше какво й беше щукнало на Елена, та да я безпокои.
— После ме помоли да се съглася да остане у дома, докато стане време да се връща в Тенерифе.
— Добре де, и?
— Не сваляше очи от нея.
— Е, и?…
— Направо я изяждаше с поглед, поднасяше й вода, дърпаше й стола, за да седне, хилеше й се като малоумен, та дори й написа стихотворение.
— Наистина ли? — не повярва Карен.
Елена се разпали:
— Защо мислиш, че съм толкова ядосана? Вкопчил се е в това момиче, не се откъсва от него. Естествено, не я сложих да спи в неговата стая. Качих походно легло горе в спалнята на близнаците.
Карен едва се сдържаше да не прихне, но успя да се овладее.
— Да не би да ревнуваш?
— Не ме разбираш.
— Какво да разбирам?
— Това, че го е омагьосала!
На Карен вече й писна.
— Добре, Елена, по-спокойно. Нищо, че сме магьосници, все пак трябва да приемем, че децата ни могат да се влюбят в когото си поискат.
— Та тя е още дете.
— Аха.
Елена, силно разстроена, заобяснява:
— Слушай внимателно и не ме прекъсвай. Дасил му дала да пие омайно биле.
Карен млъкна озадачена.
— Откъде знаеш?
— Знам, понеже Рок всичко ми разказа. Той не е наясно, но аз разбрах. Срещнали се на пътя и тя го помолила да отпие от някакъв сироп, съчинила някаква скалъпена история как уж се била хванала на бас.
Карен я погледна заинтригувана.
— Призна ми, че след като отпил от така нареченото разхладително, още щом я погледнал, внезапно я преоткрил.
Сега вече Карен започна да й вярва. Точно такова бе въздействието на омайното биле — неочаквано те връхлита чувството, че преоткриваш някого.
— Да, всичко се връзва.
— Свързах се с матриаршите от Оротава и се оказа точно това, от което се страхувах. Отново ги е измамила. Това момиче е истинско бедствие.
Карен изпита съчувствие:
— Горкичката, майка й е виновна.
Елена беше възмутена:
— Съгласна съм, че майка й винаги е била луда глава и хукна към Ню Йорк без багаж и без нищо, но все пак не я жали толкова.
— А защо не взе дъщеря си със себе си? — с упрек попита Карен.
— Не знаеш ли цялата история?
— Не.
— Забрави я в един супермаркет, още като бебе.
Карен се задави.
— Какви ги приказваш! Не е за вярване. Значи затова е заминала сама?
— След този инцидент матриаршите й забраниха да се доближава до дъщеря си. Кланът пое грижата по отглеждането й.
Вместо да се възмути, Карен се разчувства още повече.
— Значи Дасил е била осиновена от клана, по вина на безотговорната си майка, обвинена в неспособност да я възпита?
— И стана по-лоша и от нея.
— Не преувеличавай.
— Да не преувеличавам ли? Нима смяташ за нормално едно тринайсетгодишно момиче, още с жълто около устата и без да е посветено, да се скита по пътищата и да дебне някое момче, за да го омае с непозволени средства и билета?
Карен се съгласи с нея. Имаше логика.
— И какво предлагаш?
— Да я принудим да си признае, да противодействаме, за да неутрализираме действието върху Рок, и да я върнем в островната й родина, след като сме уведомили нейните и хубавичко сме й натрили носа за всичките й прегрешения. Посвещаването й трябва да почака.
— Струва ми се справедливо решение — одобри Карен. — Да действаме.
— Чакай — настоя Елена, — не съм свършила — и гласът й стана още по-сериозен.
— Има ли още нещо?
— Една Одиш, тук, в Урт.
— Слухове или…
— Не, сигурно е. Усещах присъствието й, а Рок потвърди страховете ми. Дасил не е била сама. С нея е имало някаква приятелка. Тайнствена, със снежнобяло лице, висока и красива, обсипана със скъпоценности.
— Виждал ли я е преди?
— Рок не знае нито коя е, нито името й, но останал запленен от нея.
Карен си прехапа устната до болка. И тя като всички възрастни Омар можеше да долови надвисващата опасност, да усети близкото присъствие на някоя Одиш. Това беше умение, което с опита и с годините се усъвършенстваше все повече.
— Излъчване на вътрешна мощ?
— И то много силно. Излез с мен. Искам лично да проверим.
Двете излязоха пред къщата. Луната се беше спуснала ниско и ги поздравяваше с примигващата си белезникава светлина.
Царяха тишина и спокойствие, но Карен усети, че я втриса. Когато слезе от колата в Урт и докато звънеше на вратата на старата къща на Елена, я бе лъхнал пронизващ вятър и краката й се бяха вкочанили. Докато вечеряше, ледените тръпки бяха плъзнали по краката й нагоре и сега бяха стегнали сърцето. Беше станало като бучка лед.
Двете едновременно вдигнаха глави и подушиха въздуха. Вятърът довя до обонянието им неясен остър мирис, онзи, който още от деца се бяха научили да разпознават като миризмата на Одиш.
— Съвсем близко е — потвърди Карен с разширени зеници. — Тук е.
— Сигурна ли си? — уплашено попита Елена.
Мислеше, че е само плод на нейното въображение. Затова беше извикала Карен, с надеждата да я разубеди и да й каже, че няма основание за безпокойство.
Двете погледнаха към една и съща точка — към южната страна на къщата на Елена и прозореца на стаята на Рок. Беше широко отворен, а луната осветяваше слабата сянка на висока жена с дълги коси.
Карен нададе вик, последван, като по уговорен знак, от звън на стъкло, което се пръска на парчета, после се чу тъпият шум от нещо, което пада, и накрая — плясък на криле. В нощта отекна грозно грачене.
Карен и Елена, без да си разменят и дума, връхлетяха обратно вкъщи и се втурнаха нагоре по стълбите, като прескачаха стъпалата през две, през три. Вратата на стаята на момчето беше заключена, но Елена изпрати към нея толкова силно заклинание, че тя се отвори и падна с трясък. На дъсчения под лежеше Рок в безсъзнание, а до него имаше парчета от счупена чаша и петно от разлята течност.
— Рок! — изпищя отчаяно Елена.
Карен се уплаши, като видя как Елена с изненадваща за килограмите й пъргавина се наведе над сина си и започна да му удря шамари, за да го свести и да го накара да отвори очи.
Като учен и лекар, тя навърза нещата и бързо си изгради хипотеза за случилото се. Чашата, течността, падането, загубата на съзнание… Наведе се над локвата с разлятата течност, внимателно топна показалец в нея, поднесе го към носа си и го помириса. Сетне изключително предпазливо го лизна с върха на езика си. Предположението й се оказа вярно.
— От свръхдозата е.
— От какво?
— От забравата. Някой му е дал да пие отвара за забрава.
— Дасил — отсече без капчица съмнение Елена.
— Или онази Одиш, чийто силует зърнахме.
Елена не можеше да го понесе. Прегърна сина си, стискайки го отчаяно в обятията си, и потърси вената, за да му премери пулса.
— Ще оживее ли? — уплашено попита тя Карен.
Карен дръпна клепача нагоре и огледа роговицата на очите му, прегледа ноктите на ръцете и отвори устата му. Даваше слаби признаци на живот.
— Организмът му е силен — рече тя, за да успокои майката. — Трябва да установим каква е била дозата и какви са били съставките.
Огледа се. Без медицинските си инструменти се чувстваше безпомощна.
— Необходима ми е чантата с инструментите. В колата е.
Елена се изправи и излезе, оставяйки Рок на грижите на Карен. Върна се след няколко минути, стиснала докторската чанта на Карен в едната ръка и с панически страх, изписан на лицето.
— Дасил е изчезнала. Децата казаха, че си е тръгнала, докато с теб бяхме в кухнята.
Карен се въздържа от коментар. Научил от Елена за случилото се със сина му, в стаята мигом се появи съпругът, съкрушен от бедата. Той взе на ръце Рок, сложи го на леглото и го целуна по челото с нежност, необичайна за грубата му външност. После прегърна Елена и й каза, че много я обича.
— Сериозно ли е? — попита той Карен.
Угрижена, тя отвори чантата с инструментите си и не му отговори директно на въпроса.
— Ако не се справя без чужда помощ и се наложи, ще трябва да го заведем в болницата.
Ковачът, като практичен човек, се захвана за работа.
— Ще сложа децата да спят и ще запаля колата да е готова, та да не се бавим.
Когато останаха отново сами, Елена сграбчи ръката на Карен.
— Моля те, погрижи се за него като за собствен син. Доверявам се изцяло на теб.
— Къде отиваш?
Когато ставаше дума да защити децата си, Елена беше като разярен звяр.
— Да намеря Дасил и оная Одиш — заяви решително тя.
* * *
Анаид летеше сред короните на дъбовите дървета, като ловко избягваше да се блъска в младите клони, които бяха избуяли прекалено много и се изпречваха на пътя й. Полетът й бе посрещнат от изумения поглед на бухалите и сумтенето на кукумявките.
При все това нито горските обитатели, нито усилията да маха постоянно с криле и да оглежда внимателно пътеките, лъкатушещи през дъбравата на няколко метра под нея, не й пречеха да мисли. Търсеше Дасил и въпреки внушителните си криле, покрити с пера, мозъкът и мисленето й не се бяха променили. Или май да?
Анаид почувства, че й става мъчно.
В последно време не можеше да се познае. Правеше всичко поривисто, припряно, ненаситно и в крайна сметка нещата се получаваха не както трябва. Какво му беше станало на Рок? Защо бе изпаднал в несвяст? Сериозно ли беше? Всичко се беше развило невероятно бързо и не й остана време да го асимилира.

Приблизително преди час крадешком бе влязла в къщата на Елена и беше заплашила Дасил веднага да се маха оттам. Влезе със свито сърце, с пълното съзнание, че се промъква в дома на приятелката на майка си, библиотекарката, която беше осигурявала любимите й книги, жената, която я прие у тях, когато Селене изчезна. А сега влизаше като крадец през прозореца, без да й се обади, под прикритието на мрака.
Стоеше сгушена в коридора, изчаквайки удобния момент да се вмъкне в стаята на Дасил, и чу как Карен пристига. Съвсем ясно разпозна пеещия й глас и бързите й стъпки. За миг краката й се подкосиха. Наложи си да потисне желанието да слезе във вестибюла, да я целуне и да седне на коленете й. Липсваха й спонтанният й смях, безкрайните им сладки приказки, горчивите й сиропи и нежните й прегръдки. Съжаляваше за всичко и беше готова да върне лентата назад, да слезе по дървените стълби, да седне на масата да вечеря заедно с Карен и Елена и да признае, че е дала на Рок омайното биле. Желаеше да се освободи от отговорностите и да се чувства отново млада и послушна вълчица.
Точно тогава съгледа Рок да излиза в коридора и тихичко да чука по вратата на стаята, която Дасил делеше с близнаците. Прилепи се към стената, за да не я забележи. Той криеше нещо зад гърба си. Дали не е роза? Анаид не можеше да повярва. Нали не се кани наистина да подари цвете на Дасил? Оказа се точно така. Рок подаде на изумената Дасил градинска роза и я накара да вдъхне благоуханието й.
На Анаид нервите й се изопнаха до скъсване, щом видя Дасил да го дарява с очарователна усмивка, за която дори сама не подозираше колко е прелестна, и как Рок пристъпи към нея, умиращ от желание да я целуне. Задължително трябва да се намеси. С едно простичко заклинание успя да предизвика вятър и отвореният прозорец силно хлопна, и то с трясък, който стресна Рок и Дасил и ги накара да подскочат и да се откъснат един от друг. Това беше достатъчно. Уплахата беше прекъснала вълшебството на момента и те се отдръпнаха един от друг изплашени. Анаид изчака да затворят вратите, преброи до десет и връхлетя с гръм и трясък в стаята на Дасил. И тогава експлодира. Беше ужасно сърдита, очите й мятаха огън и жупел, нахвърли се върху момичето, нарече я „гаднярка, натрапница, навлек, измамница". И я изгони без право на възражения.
— Изчезвай! Махай се оттук, чуваш ли ме? Ти си виновна за всичко. Да не съм те видяла повече.
Дасил изхвърча надолу по стълбите, забравила за всяка предпазливост, без да внимава никой да не я види и да не разбере, че си отива.
Анаид веднага съжали, че бе избухнала в пристъп на ярост, като си спомни каква е била самата тя на възрастта на Дасил, на нейните килограми и с нейния ръст, и се чувстваше онеправдана, изоставена или беззащитна. Но нямаше време да поправи стореното зло. Намерението й беше друго, и то съвсем различно.
Тихомълком се плъзна покрай стените на коридора към вратата на Рок. Веднъж стигнала дотам, пусна в действие магията, като не пестеше нищо от уменията и способностите си. Загаси лампата, вмъкна се в стаята в тъмното и докато Рок опипом безуспешно се мъчеше да намери настолната лампа, за да светне, Анаид наля отварата за забрава в една чаша с вода, която беше на нощното му шкафче. Кристине я беше предупредила да не слага повече от десет капки, разтворени във вода, но в тъмното й бе трудно точно да преброи и предпочете да са в повече, отколкото недостатъчно. „Така ще забрави дори Марион", помисли си тя. После прошепна тихичко на ухото му:
— Вода, имаш нужда от вода, жаден си, мъчи те страшна жажда. — И му подаде чашата в тъмното.
Рок се подчини на внушението, протегна ръка, взе чашата, поднесе я към устата и отпи. Почти веднага се хвана за главата, с жест, който показваше, че внезапно му се е завило свят. Анаид се стресна и без да осъзнава какво прави, тялото й реагира спонтанно, а ръцете й се превърнаха в криле. Учудена и изплашена, ги размаха енергично, за да избяга. Но Рок, като чу тъй близкия шум, протегна свободната си ръка и докосна лицето й. Анаид почувства топлия допир на дланта му върху устните си и застина неподвижно. Искаше той да я види, да я погледне в очите… И в този миг луната се показа иззад облака, отвръщайки на желанието й, и освети малкото помещение.
Действително само на няколко сантиметра от нея Рок втрещен я гледаше. Зениците му се свиха, а лицето му побеля. Той се вкопчи в нея пламенно.
— Анаид, Анаид, не си отивай. Остани, Анаид, помогни ми.
Гласът му бе накъсан и жален. Също като писъка на Карен, който долетя през прозореца точно в този момент. Като шума от чашата, която падна на пода и се разби на парчета. После Рок се строполи, без Анаид да може да го задържи. С крилете това беше невъзможно.
Сърцето й биеше до пръсване. Мъртъв ли беше? Не, невъзможно. Всичко бе станало така внезапно, толкова неочаквано бързо. Все пак не можеше да остане, за да направи нещо и да му помогне. Карен и Елена крещяха и се качваха по стълбите на бегом. Всеки момент щяха да влязат и като я открият тук, да я обвинят за бедите, които бе причинила.
Затвори вратата със заклинание и излетя през прозореца, потъвайки в спасителния мрак на нощното небе, обсипано със звезди.
Вече в далечината чу трясъка от падащата врата и риданията на Елена. Надяваше се вещината и уменията на Карен да помогнат на Рок и се помоли горещо той да забрави за последната им среща и да си помисли, че е било само халюцинация.

Беше летяла дълго, преди най-сетне да зърне между короните на дъбовите дървета мяркащата се фигурка на Дасил. Тичаше като младо подплашено сърне, без да я спират клоните и тръните по пътя, които разкъсваха дрехите й и деряха кожата й. Бягаше, сякаш е видяла самия дявол, и Анаид, измъчвана от чувство за вина, помисли, че може би я плашеше повече и от Сатаната.
Но малката не беше сама. Точно в момента, когато Анаид започна да се спуска към нея, забеляза как някаква жена на кон, която я следваше с голяма скорост, я застига, изпреварва я и й пресича пътя, принуждавайки я да спре.
Вцепени се от изненада. Беше Елена, която с помощта на заклинание за илюзия, бе яхнала магически бегач и я бе догонила в галоп. Елена, едра и пълна, се закова пред дребничката Дасил.
— Къде си мислиш, че отиваш?
Дасил се строполи в краката й, обляна в сълзи.
— Съжалявам, много съжалявам, аз… не исках…
— Не искаше ли? Тогава защо го направи?
Анаид кръжеше над тях, без да се намесва. Веднага щом Дасил си признаеше всичко и издадеше и нейното участие, се налагаше да се появи. Пред Елена увъртанията не вървяха. Съдбата й вече беше предрешена, но отговорът на Дасил я изненада:
— Беше просто каприз.
— Каприз, значи? Откога даването на любовна отвара минава за каприз?
— Исках да накарам Рок да се влюби в мен, а не знаех как — излъга малката, за да не издаде Анаид.
— Лъжеш! Няма начин да си го измислила сама. Тук е намесен още някой… Къде е онази Одиш, която те е въвлякла в изкушението?
Слабоватичката и крехка наглед Дасил събра смелост и вдигна глава. Неочаквано се изправи на крака и дръзко погледна Елена в очите.
— Само аз съм отговорна за своите действия. Аз и никой ДРУГ.
На Анаид й се прииска да я разцелува.
— Много добре — надвеси се над нея Елена, още по-заплашителна с почти стокилограмовото си туловище. — Ще отговаряш пред Съвета на великите магьосници.
— Добре — отвърна, без да трепне, малката героиня.
— Преди това обаче ще трябва да ми дадеш съставките на отварата за забрава.
Дасил не се преструваше. Просто нищичко не знаеше.
— Каква отвара за забрава?
— Онази, която даде на Рок.
— Кога?
— Преди минути. Не се прави на ударена, Рок може да умре по твоя вина.
Дасил се защитаваше със зъби и с нокти:
— Не е вярно, лъжеш ме.
В този момент Анаид реши, че Дасил бе дала достатъчно доказателства за своята лоялност, а и смелостта й бе извън всяко подозрение, докато, тъкмо обратното, тя самата се държеше като истинска страхливка, криейки се зад гърба на безстрашното момиче.
Приземи се пред двете.
— Анаид! — възкликна Елена крайно изненадана. — Какво правиш тук? Къде е Селене?
Нямаше смисъл от още лъжи. Достатъчно се беше оплела.
— Селене е далеч, дойдох сама.
— И какво означава…
Преди да си признае и да поеме цялата отговорност, хвърли признателен поглед на малката.
— Дасил не е виновна за нищо от случилото се днес.
Елена ги изгледа строго една след друга. Опитваше се да сглоби картинката, но Анаид и Дасил някак не й се връзваха в едно цяло.
— Познавате ли се?
— Тя просто послушно изпълняваше нарежданията ми. Аз бях инициаторът.
— Ти? — Елена реагираше бавно. — Искаш да кажеш, че ти си дала омайното биле на Рок, за да се влюби в Дасил, а после… — И внезапно осъзна истината. — Дасил се е изпречила помежду ви и е заела твоето място, а ти си дала отварата за забрава на Рок. Така ли е?
Анаид отвърна чисто и просто с едно кимване:
— Така беше.
Елена започна да си скубе косите.
— Но защо, Анаид? Защо?
В своя защита Анаид съвсем честно и смирено изложи доводите си, за да се оправдае:
— Вие първи му дадохте от отварата за забрава, за да забрави за мен, нали? Или отричате?
Елена се сконфузи.
— Решението не беше прибързана недомислица. Разисквахме го на съвет. Селене повдигна въпроса. Сега пред теб стои отговорна задача. За да изпълниш мисията си, трябва да се съсредоточиш и да дадеш всичко от себе си.
Анаид възрази и пак изтъкна своя довод:
— Не мога да го направя, ако Рок ме забрави.
Елена се отчая. Не беше нито времето, нито мястото да спори с влюбено момиче. Състоянието на сина й беше изключително сериозно.
— Кажи ми точно какво заклинание направи и какви бяха съставките и количественото им съотношение в отварата за забрава.
Анаид се затрудни. Кристине го беше приготвила и не можеше да каже със сигурност.
— Не си спомням.
— Съставките и съотношението са определящи! — Елена започна да губи търпение.
— Определящи за какво?
— За да се противодейства и да се неутрализира ефектът. Да не си прекалила с дозата?
— Май да.
Елена не я укори.
— Да, случва се. Тогава отварата предизвиква парализа. Хайде, опитай се да си спомниш.
Анаид беше поставена в доста конфузна ситуация. Нямаше как да признае, че Кристине е взела активно участие.
— Не мога.
— Свръхдозата може да блокира мозъчната дейност! Задължително трябва да приготвим противоотрова. Мисли бързо, Анаид, и ми кажи рецептата. Карен чака да й я дадем.
Анаид се уплаши.
— Но аз наистина не я знам.
— Как така? Не я ли приготви ти?
Анаид отрече да я е правила тя, но не назова имена. Бяха я спипали, че крие истината, и се чувстваше виновна. Трябваше да стори нещо, да помогне, да се намеси.

— Скиптърът! — възкликна внезапно, намерила спасение. — Скиптърът ще направи магия и ще спаси Рок. — И произнесе тайнствените слова: —
Сорамар нойкалупирт не литасм.

Елена се отдръпна от нея ужасена.
— Не мога да те позная, Анаид.
Скиптърът се появи в ръката на Анаид и пасна идеално в дланта й, от която струеше лъчисто сияние.
— Виждаш ли го? — обнадеждена рече тя. — Мога да спася Рок. Мога да направя заклинание за връщане към живота и да го изтръгна от ноктите на смъртта.
Елена пристъпи към нея, неумолима и решителна.
— Не си го и помисляй дори! Чуваш ли ме? Да не си посмяла! Предпочитам синът ми да умре, отколкото избраницата да ни предаде.
— Това не е предателство — защитаваше се Анаид.
Елена обаче вече беше навързала нещата и открито я обвини:
— Преминала си на страната на Селене и си се съюзила с жените Одиш.
Анаид замъча, търсеше нещо в свое оправдание, а в този кратък миг на тишина съмненията на Елена се затвърдиха.
— Те бяха, нали? Одишките са приготвили отварата за сина ми! — извика тя.
— Но… — взе да заеква Анаид, здравата уплашена от неоспоримостта на сериозното обвинение.
Нещата никога не са само черни или бели. Тя самата не е изцяло добра, нито изцяло лоша, не е чиста Одиш, нито Омар. Всичко бе нюансирано, макар че точно сега Елена го виждаше в черни краски.
— Това си е чисто предателство.
Анаид беше сломена.
— Не говори така, Елена. Моля те, недей.
На Дасил й стана мъчно за Анаид.
— Не си права, Елена. Анаид обеща да дойде с мен, за да изпълни мисията си на избраница. Желаеше единствено да си върне любовта на Рок.
Елена не можеше да се съгласи с Дасил, не и когато животът на сина й беше в опасност, а мисията на избраницата бе застрашена от провал.
— Стига, Дасил! Това ще го обясниш пред Съвета на магьосниците, пред който ще бъдеш порицана. Сега разговарям с Анаид. — И се обърна властно към нея: — Дай ми скиптъра.
Анаид го скри зад гърба си. Направи го инстинктивно.
— Защо? Какво възнамеряваш да правиш с него?
— За момента — да те освободя от опасността. Скиптърът те владее. Подчинява те. Не го ли осъзнаваш?
Анаид се помъчи да вникне в смисъла на думите й. Беше права. Наистина не беше възможно да се е променила толкова просто така, от само себе си. Беше станало под въздействието на скиптъра. Спомни си как леля й Криселда я учеше да долавя разликите между „гледам" и „виждам". Съсредоточи се максимално, за да се види каква е била, преди да притежава скиптъра, и след това. И наистина се ВИДЯ обладана от желанието за притежание. Беше само миг на просветление, след което бързо реагира, определяйки решително вътрешното си убеждение.
Почувства се като истинска вълчица, Омар, потомка на клана Цинулис, и съзря пред себе си матриаршата на клана на вълчицата, която изискваше от нея подчинение. И се примири.
— Ето, вземи го — подаде на Елена скиптъра.
Елена го пое със страхопочитание и го загърна в полата си, за да не го пипа с голи ръце. В този момент Анаид вече съжаляваше, че й го бе дала, и протегна ръка, но Елена го дръпна и го скри в гънките на полата си.
— Върни ми го — помоли я Анаид. — Ще го пазя… докато дойде Селене и вземе решение.
— Не, няма — твърдо отказа Елена.
— Дай ми го, моля те, дай ми го.
Елена, непреклонна, дори не я удостои с отговор.
— Коя Одиш забърка билето?
На Анаид това й дойде като спасение свише.
— Ако ти кажа, ще ми върнеш ли скиптъра?
Елена нищо не отвърна и Анаид изтълкува мълчанието й като знак за съгласие.
— Бялата дама.
Елена стана бледа като платно.
— Тя тук ли е?
Анаид се досети, че Селене й е признала за родството им с нея.
— Помага ми. Тя победи Баалат.
Елена изобщо не й повярва.
— Излъгала те е, глупаче, и е отровила Рок. Трябва да разбереш рецептата на отварата за забрава и после веднага да се махнеш от нея.
Анаид се съгласи, без да му мисли. Беше готова на всичко, за да си върне властта.
— Добре, съгласна съм, само ми дай скиптъра.
Елена реагира рязко:
— И дума да не става
Анаид се натъжи. Ръката й пареше, не й достигаше въздух. Извика силно:

— 
Сорамар нойкалупирт не литасм
.

Но Елена, която всичко знаеше и от всичко разбираше, неутрализира силата на заклинанието й:

— 
Акухар ерномбра ринк.

Като си даде сметка, че скиптърът не й се подчинява, Анаид се разгневи на Елена. Как се осмеляваше да отнема на избраницата онова, което бе само нейно? Почувства, че е в правото да си отмъсти. Елена го заслужаваше.
— Искаш ли да знаеш защо Селене е дала отварата за забрава на Рок, когато е бил само на една годинка? — изрече неочаквано и за самата себе си с чужд, неузнаваем глас.
Елена за миг се замисли, отклонила вниманието си. За какво ли говори?
— Какво искаш да ми кажеш, Анаид?
— Имала си дъщеря, която е умряла от ръката на финикийката Одиш. Рок е видял всичко.
Елена замръзна. Нещо инуитивно й нашепваше на ухото, че Анаид говори истината, въпреки че друга част от нея отказваше да го приеме. Имаше осем деца, всичките момчета, и при всяка поредна бременност се бе надявала на момиче, което да наследи от нея кръвта Омар и да бъде нейната гордост. А сега Анаид твърдеше, че имала дъщеря, станала жертва на Баалат.
— Лъжеш. Лъжеш, за да изгубя контрол над себе си и да ти върна скиптъра — отвърна жестоко наранена Елена.
Анаид почувства, че е на крачка да си върне скиптъра. Засегна отдавна забравената тема и беше улучила право в целта: определено много бе разстроила Елена. Продължи да дълбае в раната. Скоро скиптърът щеше да е неин.
— Така ли мислиш? Защо не попиташ оракула на езерото. Казвала се е Диана. Затова аз съм била наречена Диана, понеже Селене се е чувствала виновна за смъртта й.
— Замълчи! — кресна Елена и си запуши ушите.
Анаид обаче забеляза, че ръката видимо трепери, на опасно близко разстояние до скиптъра. Елена беше на ръба да изгуби разсъдъка си. Досега никога не си го бе признавала. Пред никого не бе споделяла за мъката си, но някъде дълбоко в съзнанието си, в далечните спомени, които се мъчеше да забрави, знаеше, че е имала дъщеря и не е могла да я защити.
Болезнената мисъл да си представи своето бебче — малкото си момиченце, в ноктите на една Одиш надделя над разума и я пречупи. Безсилна да се овладее, Елена се поддаде на импулса си, протегна ръка, хвана скиптъра и го размаха над главата си, произнасяйки някакви неразбираеми слова.
И изчезна.
Дасил, напълно изумена, направи крачка напред и опипа празното пространство.
— Изчезна!
Анаид беше не по-малко объркана. Страхът сковаваше тялото й, а вътрешностите й се бяха свили на топка.
— Открадна ми скиптъра. Видя ли? — възкликна тя уплашена.
Липсата на скиптъра предизвикваше в нея странното чувство за мигновена безпомощност, на разголеност и страх.
— Беше много жестока с нея — упрекна я Дасил.
— Всичко, което й казах, е истина. За нищо не съм излъгала! — оправда се Анаид и се хвана за гърлото. Усещаше, че се задушава.
— Една майка Омар, преживяла подобно нещо, никога не трябва да научава истината — възрази Дасил с поучителен тон, нещо, което Анаид ненавиждаше.
Затова реши, че е по-добре да я излъже, заслужаваше си го.
— Виж какво, Дасил, скиптърът ми трябва. Животът на Рок зависи от това.
— Сигурна ли си? — попита предпазливо тя след кратко мълчание.
Анаид се обнадежди:
— Разбира се! Ако скиптърът е у мен, ще спася Рок. Хайде, помогни ми.
Дасил изпитваше ужасна вина, задето бе взела участие във всичко това, и промълви с умоляващ глас:
— Да, направи го. Моля те, спаси го.
Анаид вдигна отчаяно ръце.
— Да, но работата е там, че не знам къде се дяна Елена.
— Как така не знаеш? Нали ти самата го каза.
— Какво съм казала?
— Да попита оракула от езерото.
На Анаид й идеше да се удари по тъпата кратуна. Ами да, разбира се. Заслепението на Елена бе свършило повече работа, отколкото волята й.
Ръцете й отново се превърнаха в криле и се покриха с пера, тя ги разпери и политна.
— Внимавай. Елена притежава голяма сила — извика след нея Дасил.
Това бе вече известно на Анаид. Да, ще внимава, но скиптърът си е неин и само неин.
Прелетя над долината и стигна до прохода. Продължи в посока към върховете на планинската верига, там, където ледникът се врязва в полите на високата планина и я подкопава, оставяйки след себе си разхвърлени морени, сред които и студения воден басейн.
Вълшебното езеро, заобиколено от планини, под чиито води бе останала в плен добрата Криселда, се поклащаше на лунната светлина като сребриста покривка на спалня. От едната страна на брега му, коленичила до водата, беше Елена. Сиянието на скиптъра, блестящ в ръката й, разпали яростта на Анаид, която пикира с бръснещ полет към нея. Движеше я единствено натрапчивата мисъл да си върне скиптъра, а той беше в ръцете на Елена.
Гневът я заслепяваше.
Връхлетя отгоре й и я нападна сърдито, без дори да си даде сметка, че устните й се бяха превърнали в клюн и че вместо крака имаше огромни нокти, с които безуспешно се мъчеше да хване скиптъра. По време на отчаяния си полет до езерото омразата бе преобразила тялото й. Анаид не осъзна в кой точно момент разкъсаните й дрехи бяха паднали във въздуха, нито как и кога тялото й се бе покрило с пера, а краката й постепенно изтъняха и накрая съвсем изчезнаха.
Елена, изненадана от атаката, падна във водата, здраво стиснала скиптъра. Не направи магия, за да се защити, само осъдително рече:
— Вече не си достойна да го притежаваш.
Анаид искаше да отвърне нещо, но вместо думи от устата й излезе само грачене. Издигна се право нагоре и пак опита да сграбчи скиптъра в ноктите си, но Елена се отбраняваше смело, съпротивлявайки се с голи ръце.
— Вместо да ти го върна, предпочитам да потъна в дълбините на езерото и да го предам на графинята.
Като не разсъждаваше трезво, Анаид изграчи с грозна ненавист, неволно заклинайки я точно това да се случи. И пред изумения й поглед Елена изчезна, погълната от водата, а сребристата повърхност се затвори над главата й.
Настана тишина. Плътна, продължителна, безкрайна тишина.
Анаид напразно я чакаше да се появи. Минута, две. После се хвърли с главата надолу в езерото и като видя отражението си, й се прииска да заплаче. Беше Стригла, една птица Одиш, едно ужасно чудовище.
Потопи се и отчаяно затърси под тъмните води. Напразно.
Излезе от езерото, пляскайки с криле, за да изтръска и изсуши перата си, и легна на пясъка, разяждана от чувството за вина. Какво беше сторила? Беше ли причинила смъртта на Елена? Беше ли унищожила Рок? Какво й става? И защо?
Докато хълцаше и се тресеше в ридания, постепенно си възвърна човешкия вид и накрая, гола, вкочанена от студ, се унесе в тежък сън, изпълнен с кошмарни видения.
Първите бледи лъчи на слънцето плахо я докоснаха и я събудиха. Беше изтощена от умора, а лицето й бе възбледо, с посинели устни. Разтърка се да сгрее измръзналото си тяло и усети, че е гладна и жадна, а очите й бяха подпухнали и зачервени от плач. Приближи се до езерото, за да пие от шепите си, и протегна ръце към бистрата вода.
И като се наведе, я видя.
Елена беше там.
Извика и стисна очи.
После отново ги отвори. Още беше там. Елена беше на дъното на езерото, със скиптъра в скута си, вчесвайки косите си, с безумен поглед. Беше до брега и люлееше в полата си скиптъра, сякаш приспиваше малката си дъщеричка Диана, мъртвото си чедо.
Не беше сама. До нея имаше още една жена, която също разресваше дългите си посивели коси.
Анаид я позна и произнесе името й:
— Лельо Криселда!
Криселда вдигна глава, погледна я право в очите и се усмихна.



Глава дванайсета

НЕ ВЗЕМАЙ ЗЕЛЕНИЯ СКЪПОЦЕНЕН КАМЪК
Огледално чистите стени на бялата пещера отразяваха силуета на Анаид, сгушена в скута на Ледената кралица. Образът се размножаваше многократно, като безкрайно ехо.
И двете бяха стройни, бледи и изящни. Много си приличаха.
Кристине, със студената си доброта, нежно й говореше и успокояваше угризенията й.
— Хайде, стига, милинка, всичко свърши, не плачи, скъпата ми.
Анаид се беше върнала, твърдо решена да скъса отношенията си с нея и да не вярва на думите й, но Кристине, както обикновено благоразумна, не отрече вината си и с това я обърка.
— Много съжалявам, милинка, направих го заради теб, но нали те предупредих да не слагаш повече от десет капки. Приготвих отварата за забрава за Рок така, че да е достатъчно силна, за да противодейства на предишната. Щеше да си спомни за теб, без да е необходимо да му се дава никакво омайно биле.
— Защо не ми каза?
— Не желаех да те разочаровам. Беше рисковано.
На Анаид много й се искаше да й повярва. И защо не? Рок я беше разпознал, преди да загуби съзнание, и я бе помолил да не го изоставя. Това означаваше ли, че наистина я обича? Защо да не вярва на баба си? Бабите обикновено правят най-доброто за внучките си.
При все това, въпреки добрите намерения, нещата се бяха развили не както трябва.
— Рок е много зле, Елена е в света на мрака, в плен на графинята.
— Знам, знам. Всичко ще се оправи. Не се тревожи. Дасил вече занесе формулата за отварата на Карен. Сигурно вече му е дала противоотровата.
— Мога ли да го видя? Може ли да видя Рок? — умоляваше Анаид.
Трогната, баба й отстъпи пред нейните молби и върху полупрозрачната колона в залата като отражение се появи образът на Рок. Лицето му беше спокойно, а дишането — равномерно. Любящият му баща — ковачът, стоеше до леглото и бдеше неотлъчно над него.
— Изглежда така, сякаш е заспал — забеляза Анаид, искрено обнадеждена, че наистина е добре.
— Ще се оправи — увери я Кристине.
— Рок — с въздишка промълви името му Анаид, преди образът му да се разпадне и изчезне.
Колко глупости беше извършила заради него! Защо любовта е равнозначна на безумие? Как щеше да каже на Рок, че е виновна за изчезването на Елена, на майка му? Представи си дребосъчетата, които не се отделяха от полата й, сети се за бебето Рос, което още сучеше, и й идеше да ревне с глас.
— Какво направих?!
Кристине я погали по челото със студената си ръка и леко докосна аметиста. Така мисълта за Елена и нейните деца се разсея. За кратко Анаид се успокои, но скоро мъката пак заседна на гърлото й.
— Отгоре на всичко скиптърът не е у мен! — изплака тя, усещайки паренето в дланта си.
Беше истинско мъчение.
— Спокойно, ще си го върнеш.
Постепенно отчаянието й отслабваше, благодарение на Кристине, която й действаше като балсам на раните.
— По-бодро, момичето ми. Кураж. Ти си избраницата, ти си силна. Бедите са само изпитание на силата ти.
Анаид се остави да й внуши тази красива идея. Искаше да й вярва. Селене би й казала същото. Въпреки всичко Селене й липсваше. Гунар се оказа само илюзия. Беше останал с нея едва за няколко дни, а после внезапно изчезна, без да имат време да почувстват дали си липсват. Всичко бе траяло толкова кратко… Тя вдигна гордо глава, избърса сълзите и въздъхна.
— Тази вечер, по залез, ще възседна последния слънчев лъч, ще се спусна в света на мрака, ще си взема скиптъра и ще се върна заедно с Елена и Криселда.
Каза го, за да си вдъхне кураж, с надеждата, че Кристине ще се съгласи с нея и ще я поощри да действа според намеренията си, но нещата не се оказаха толкова прости.
— Не може, миличка. Графинята затвори света на мрака. Никой не може да излезе оттам.
— Аз вече веднъж излязох с първия слънчев лъч — възрази Анаид.
— Именно. Откакто със Селене избягахте, графинята засили защитните мерки. Побесняла е от яд. Салма я предаде и вече не се доверява на никого. Начертала си е стратегия, за да стане непобедима.
— И такава ли е наистина? — попита Анаид плахо, като си спомни какво й беше казала Селене за вълшебния й талисман. — Вярно ли е, че носи талисман от кръвта и косите на всички заклани от нея момичета Омар и затова е непобедима?
Кристине веднага се отдръпна и внимателно се втренчи в нея.
— Кой ти разправя подобни…
— Селене.
Кристине кимна и потвърди:
— Така е, макар че още й липсва избраницата.
Анаид усети да я побиват тръпки.
— Значи ще ме търси.
Кристине бе станала изключително сериозна.
— Много скоро ще разбере, че скиптърът е на територията на нейните владения, и ще се възползва, за да те привлече и да те накара да отидеш там.
— Може ли да го направи?
— Разбира се.
Анаид се уплаши.
— И тогава?
— Ще те хване и няма да има шанс за бягство. Като паяк оплита жертвата в паяжината си.
Анаид беше ужасена.
— А ти? Ти не можеш ли да се пребориш с нея и да ми върнеш скиптъра?
— Ние сме врагове, тя не ми позволява да влизам в нейните владения.
— Но аз съм те виждала в Мътния свят.
— Влязох само за малко, когато бе заспала, под влиянието на магията на Салма.
Анаид си хвана главата с ръце. Рок лежеше болен, Елена беше пленница, а скиптърът й бе в ръцете на графинята… Как така съумя да натвори такава бъркотия? Защо Кристине я увери, че всичко ще се оправи, след като на всеки въпрос отговаряше, че е невъзможно?
— Нищо ли не можем да направим?
— Има една възможност. Но зависи от теб, само от теб, Анаид.
Знаеше си. Интуицията й подсказваше, че единствено тя беше ключът към решението на проблемите, които сама бе създала.
— Какво трябва да сторя?
— Да пътуваш назад във времето и да унищожиш талисмана, който графинята направи от кръвта и косите на жертвите си.
Анаид остана като поразена от думите й. Да пътува назад във времето и да се върне в миналото. Беше невъзможно.
— Но как?
— Ние, Одишките, знаем как. Аз лично ще те изпратя през времето.
Анаид потрепери. Кръвожадната графиня беше заклала и измъчвала много девойки, деца и момичета и се бе хранила с кръвта им дълго време. Много. Ужасно много момичета.
— Колко момичета е убила?
— Някъде около шестстотин и петдесет.
Анаид пребледня като платно.
— Къде?
— В Унгария. В замъка Шейде.
— И през коя година се е случило?

— Продължило е десетина години. Приключва през 1610-а. В края на тази година графинята забравя всяка предпазливост и започва да напада дъщери на благородници. Това вече прехвърля всякакви граници и началникът на затвора в Шейде повдига оплакване пред унгарския парламент. Един паладин

[14]

, неин братовчед, някой си Туршо, е изпратен в замъка да разследва случая. Намира труповете на последните жертви, изтезаваните момичета и девойките в подземията, очакващи смъртта си, и заповядва Ержбет да бъде арестувана заедно с помощниците й. Свикан е съд, който за назидание произнася присъдата по бързата процедура. Издават смъртни присъди за тримата й верни слуги, а нея самата, заради благородното й потекло, я осъждат до края на живота й да е под стража и да не напуска замъка. Повече никой не я видял. И тук вече е моментът, в който ти трябва да се появиш. Това ще е най-подходящото време за намеса, без да се променя ходът на събитията.

Анаид много се натъжи.
— Ако скиптърът беше унищожен преди смъртта на момичетата, това можеше да се избегне.
Кристине не беше на същото мнение.
— Не можем да променим миналото. Изключително опасно е. Трябва да се появиш точно в момента, когато графинята беше зазидана между четирите стени.
На Анаид думата й прозвуча като сандвич.
— Зазидана?
— Запушваха отворите на врати и прозорци, издигайки стени. Затваряха стаята с тухли и осъдените повече никога не виждаха слънце и не излизаха навън. Оставяха само малка дупка, през която всеки ден да им подават по парче сух хляб и купа с вода. Не се разрешаваше да се изнасят изпражненията. Така зазиданите затворници накрая умираха от плъховете, от болести или просто от загуба на разсъдък.
— Какъв ужас! — възкликна Анаид, като си представи мъченията, на които са били подлагани. — Да изживееш остатъка от живота си зазидан!
— При тези условия никой не можеше да издържи повече от година. Когато зазиданите престанеха да прибират водата и хляба, се запушваше и този последен отвор. Слагаше се и последната, липсваща в стената тухла и това се превръщаше в техен гроб. Така свършва и животът на Ержбет Батоли, губи се и последната й следа. Тя просто се изпари и изчезна от този свят. Тялото й не бе намерено. С теб сме наясно, че се е преселила в Мътния свят и ревниво пази талисмана си, очаквайки ти да се появиш. Целта е графинята да отпътува за Мътния свят без талисмана. Само ти можеш да го унищожиш.
— Защо аз, а не ти?
— Теб не те познава и можеш да се приближиш до нея.
— А как ще унищожа муската?
— Ето с този огън. — Подаде й огниво. — Ще успееш ли?
Адаид въздъхна.
— Скиптърът не е у мен. Как ще се защитя?
— Със заклинание можеш да си осигуриш какъвто и да е нож, който да ти послужи като оръжие. И не забравяй, ти си невероятно могъща.
Анаид вече не търсеше претекст за отлагане.
— Добре. Кога трябва да тръгна?
— Възможно най-скоро.
Анаид пребледня.
— Искаш да кажеш още сега?
— Веднага щом се мръкне. Готова ли си?
Анаид мъчително преглътна. Помисли си за Елена, за Рок, за бедната Криселда и най-вече за скиптъра, и събра кураж.
— Обясни ми подробно какво трябва да направя и преди всичко как ще се върна тук.
След няколко часа Кристине най-сетне успя да разположи магическите камъни на точно определените места на горската поляна и започна ритуалния си танц.

Беше облечена в тънка полупрозрачна туника, извезана с ясписови камъни, които звънтяха в ритъм с извивките на тялото й. Големи сребърни гривни красяха ръцете и глезените й, а на главата й блестеше венец от блян

[15]

, с вълшебното огниво запали огън и подкладе котела, за да заврат билките, избрани специално за случая. Черен пушек с остра и лютива миризма се разстла като гъста мъгла над земята, осеяна с капчици роса, като перли.

Анаид я наблюдаваше с нескрито възхищение. Жрица на нощта, тя призоваваше духовете, за да измоли разрешението им една смъртна да премине през времето и пространството.
Анаид бавно събличаше дрехите си, една по една. Разпусна косите си и разпери ръце, за да може Кристине да я пречисти с пушека, излизащ от казана.
После взе огнивото, с което трябваше да изгори талисмана, и камъка на времето, който щеше да направи възможно преминаването й от настоящето в миналото.
Кристине танцуваше все по-бързо и по-френетично, а Анаид не я изпускаше от поглед в очакване да й даде знак, че може да тръгва.
И наистина моментът настъпи, но заедно с него долетя остър неочакван вик:
— Чакай, Анаид! Почакай ме! Идвам с теб!
Беше Дасил, но тя не можеше да губи време. Дасил тичаше като обезумяла през гората и същевременно се събличаше, хвърляше дрехите, викайки отчаяно. Не можеше да се примири да я изостави.
Анаид скочи решително в магическия кръг от камъни и почувства как някой силно дръпна дясната й ръка, онази със зеления камък, който трябваше да й показва пътя. Камъкът на времето, стиснат едновременно и от Анаид, и от Дасил, за малко да се изплъзне и да падне, но двете го задържаха с общи усилия, надавайки вик.
Вече пътуваха през времето.



Глава тринайсета


НЕ СЕ ВСЛУШВАЙ В ГЛАСОВЕТЕ ОТ ПУСТИНЯТА

Кускусът беше превъзходен, определено бе най-вкусното нещо, което през живота си Селене бе слагала в уста. Приготвиха го пред нея, направо на земята, върху тъмния пясък, върху огъня. Клекнали, с ръце, нашарени с чудновати татуировки, с мила усмивка, жените я учеха как да го направи и какви са съставките и подправките. Нямаше нищо кой знае колко сложно, слагаха се тестените топчета, зеленчуци, не много, но ароматни и пресни, силни подправки и агнешко, което, съвсем прясно заклано, ухаеше на сочно и солено месо.

Да похапваш сладко-сладко кускус, седнала на пода на хайма

[16]

, отпивайки ментов чай, редом до членовете на семейство от племето на сините хора

[17]

на пустинята, върху вълнен, ръчно тъкан килим, в кръг около димящото котле, беше изживяване, притежаващо неповторимо очарование. Всички се навеждаха едновременно към храната. Протягаха дясната си ръка, требваха по малко кускус, овалваха го между палеца и показалеца си на топчица и я поднасяха към устата си с изискан отработен жест. „за това просто упражнение се изискват толкова обноски, колкото да обелиш портокал с вилица и нож" помисли си Селене, надсмивайки се над собствената си непохватност при опитите й да омеси топчицата. Децата й се смееха и открито я сочеха с пръст, а жените, по-толерантни, й помагаха да се справи по-умело, показваха й как да го направи, но тайничко, скришом от мъжете, омотали лицата си със сини тюрбани. Преди това по същия дискретен начин я бяха научили как да си слага кърпата за глава, освен от слънцето тя я пазеше и от пясъка, и от вятъра, който във вътрешността на пустинята беше силен и вилнееше по всяко време на денонощието.

Очите на Селене бяха зачервени и насълзени, кожата й бе изсъхнала, а езикът — подут. Отдаваше го на сушата и ниското съдържание на влага във въздуха в този географски район. Организмът й се беше обезводнил, ноктите й бяха станали чупливи, а косата лесно се късаше. Не можеше да свикне с внезапно връхлитащия горещ вятър, който набиваше песъчинки в лицето и устата й, изгаряше гърлото й и затрудняваше дишането. Цветовете бяха наситени, ароматите бяха упойващо сладостни, хоризонтът я караше да остава без дъх, а меките извивки на дюните съперничеха на най-добрите скулптури от модерното изкуство, дори нощите бяха така изумително красиви, че приличаха на мираж, но Селене не успя да свикне с Юга.

Свечеряваше се и температурите, които през деня стигаха до петдесет градуса, започваха да спадат. Скоро щеше да настъпи часът на скорпионите и змиите, които тихо изпълзяваха и излизаха на лов, а после се шмугваха между дрехите. Криеха се в гънките на панталоните или се мушкаха на хладно в ботушите.

Селене затвори очи. Вечер, на здрачаване, до оазиса се чуваше квакането на жабите и песента на щурците. Въздухът бе наситен с аромати, а уханието на цветята прииждаше на талази с вятъра, заедно с отекването на стъпките на малкото все още останали дромадери

[18]

, наричани „мехари". Яхаха ги сръчните ездачи туареги

[19]

, които все още кръстосваха Сахара. Можеш да чуеш глухия шум от стъпките им, стига само да се наведеш и да долепиш ухо към земята, нагорещена от дневния зной.

Селене точно това и направи, но с надеждата да долови бръмченето от двигателя на „Ленд роувъра", който бе избързал и беше взел преднина в абсурдната надпревара към пъкъла. С Гунар си бяха разменили колите и бяха навлезли в Тенере, където горещият вятър сироко вдигаше облаци от пясък и заличаваше всякакви следи. От много дни, щом поискаше, можеше ясно да чуе шума от мотора на колата му. Цялата пустиня й миришеше на Гунар. Натрапчивият му мирис се носеше около шатрите хаймас, в които бе влизала по пътя си, а в три случая дори попадна на семейства, които го бяха посрещали като гост.
Всички твърдяха едно и също: държал се загадъчно и непонятно; отказвал да пренощува в шатрата, покрита с акациеви клони, с под, застлан с камилски и кози кожи, и вместо това преспивал в колата си. Бе отказвал неизменно на всички да сподели трапезата със семейството и се хранел сам в колата с купените от него продукти. Отгоре на всичко, откъдето и да бе минал, беше настоявал да си плати за водата, нещо крайно осъдително и нанасящо смъртна обида на домакина. После си бе тръгвал внезапно, без да предупреди и без да се сбогува, без да остави нещо в дар на гостоприемните стопани. С една дума — все неуместни и нетактични постъпки, които му бяха създали лошо име. Честолюбивите туареги с неприятно чувство си спомняха за него и за лошото му възпитание, всички се надпреварваха най-любезно да услужват на Селене, щедро я обсипваха със съвети, храна, усмивки и подаръци, за да й съдействат да догони нечестивеца — този обладан от дявола човек.

Нямаше нужда Селене да се преструва. Чисто и просто не криеше отношението си — показваше открито ненавистта си към Гунар, разказваше как е отвлякъл дъщеря й и вече си беше спечелила симпатията и подкрепата на племената в оазисите и в хамадата

[20]

на убийствената пустиня.

Имаше нещо съмнително в преследването, нещо, което не се връзваше. Как е възможно един Одиш като Гунар, голям пътешественик, мъдър и инуитивен човек, да не познава обичаите на сините хора от пустинята? Държанието му бе открито провокативно. Не проявяваше никаква предпазливост и изобщо не се съобразяваше с нормите за добро поведение на последните африкански номади.
Нима дотолкова се бе променил Гунар? Селене го помнеше като почтителен, отнасящ се с уважение към саамите и инуитите, горещ почитател на традициите на викингите, неспособен да се надсмее над някое тяхно суеверие или да наруши някое тяхно табу. Да не би да е превъртял? А и как, по дяволите, му беше хрумнала безумната идея да заведе момиче като Анаид в толкова враждебен район като Тенере? Да не би да иска да я умори от жега! От жажда? От глад? Ами ако колата се повреди?
От няколко дни тревогата на Селене нарастваше. Особено когато откри, че следите на Гунар неизбежно и злополучно се връщаха там, откъдето бе тръгнал само преди няколко дни. Движеше се в кръг. Нима е загубил чувството си за ориентация? Нима толкова се е объркал, че не знае кое е север и кое — юг? Имаше нещо силно обезпокоително в поведението му. Освен това тя недоумяваше как беше успял напълно да изолира Анаид? Нямаше начин, дори и с магия, да се стигне до нея. Изобщо не можеше да установи контакт с дъщеря си, нито телепатично, нито посредством гадателски техники.
В началото на пустинята, след като бе прекосила планинската верига Атлас, Селене разчете формите на дюните с помощта на девойка Омар, от клана на скорпиона. Нито една от двете не успя да открие и следа от Анаид. Гунар, със или без свръхестествени способности, беше заличил с един замах виталната енергия на избраницата.
А тази вечер, тази вечер се бе случило нещо изключително странно. Когато доближи ухо до пясъка, съвсем ясно бе чула гласа на Гунар, който говореше нещо на Анаид. Колкото и да се бе напрягала, не бе успяла да чуе отговора й. Дали не я заглушаваше? И как? Беше невъзможно да разгадае хитрите ходове на Гунар, който без съмнение притежаваше голямо умение в подобни действия.
— Вглеждала ли си се в съзвездията над пустинята? — запита я изненадващо мъжки глас на френски език с едва доловим акцент.
Изтръгната от мислите си, Селене се сепна и подскочи.
Младежът беше облечен в индиговосиня туника, с полускрито от тюрбана загоряло лице с медни отблясъци, здрави ръце и очи, черни като нощта.
Селене въздъхна. Беше голяма почитателка на звездите. Беше предала тази си любов и на Анаид и за двете се бе превърнало почти в навик да излизат в градината в ясните безоблачни нощи, да се излягат на земята, да притварят очи и да изброяват с напевен глас имената на Алрай, Алдерамин или Арктурус, макар че най-любими й бяха зимните съзвездия, ярките и красиви звезди на Орион, величествената червеникава звезда Бетелгейзе или белезникавосинкавият гигант Белатрикс. Анаид, напротив, предпочиташе младите звезди, които оформяха пояса на гиганта Орион: Минтака, Алнилам и Алнитак, сини и ефирни като нея.
Сети се за дъщеря си и очите й неволно се напълниха със сълзи. Синият мъж ги изтри с опакото на ръката си, а после й помогна да се изправи, за да съзерцават заедно великолепната гледка.
Отдалечиха се на няколко метра встрани от палатките хаймас. Изкачиха се на една дюна и се излегнаха на нея, на високото. Селене вдигна очи към небето и онемя от възхищение. Приказно чистото, прозирно, осеяно със звезди небе беше невероятно красиво и я обзе странна меланхолия, подобно на стъписването пред абсолютната красота, която изпълни цялото й същество. Погледът й помръкна и тя се почувства слаба и отпаднала духом. Обичайният за нея възторг, с който неуморно търсеше въображаемата линия, свързваща Малката мечка и Касиопея, този път се изпари. Горе звездите танцуваха в целия си блясък и не искаха да бъдат разпознавани или назовавани по имена. Беше галаспектакълът на техния голям празник и както си му е редът при подобни тържествени случаи, изобилстваше от червени килими, от светлини и бляскав разкош. Гледката бе възхитителна и неудържимо я теглеше да се присъедини към небесното вълшебство.
За кратко присъствието на синия мъж от пустинята я залъга. Почувства се, все едно е сред близки и любими хора, че Анаид гледа същото небе, обсипано със светлини, а двете се хващат за ръце и чрез телепатия тихичко си предават една на друга имената на звездите. Но това трая само до момента, в който придружителят й заговори и я изтръгна от нейната замечтаност:
— Лъвът е свиреп звяр и ревът му парализира жертвата. Той не се крие, гордо поклаща гривата си и се опъва на слънце, изложил на показ целия си блясък. Лъвът е важен и надут и успява да привлече всички погледи върху себе си.
Селене се замисли. Какво ли иска да й каже?
— Лъвицата излиза на лов нощем тайно и безшумно. Прибира улова си и крие малките си от хищниците. Лъвицата е умна и силна, но само докато не зърне лъвската грива на мъжкаря.
Селене си пое въздух. Чувстваше се прозрачна и ясна, като отворена книга, безсмислено бе да се крие.
— В пустинята вече няма лъвици — направи неумел опит да се защити.
Мъжът от пустинята се облакъти на пясъка и я прониза с черните си очи.
— Старите хора разказват, че лъвът преследва лъвицата с малките й, за да ги разкъса. След това лъвицата носела улова си на него и ставала гальовна и готова да му се отдаде изцяло. Забравяла за злото, което й бил сторил.
Селене застана нащрек. Дали не се опитва да я предупреди за някаква страшна беда?
— Лъвиците са жертви на природата си. Понякога природата е несправедлива.
Туарегът кимна.
— Някога, много отдавна лъвът царувал по тези географски ширини, но пясъците и вятърът го пречупили.
Селене посочи в небето съзвездието Лъв. Току-що го беше разпознала.
— Ето го.
Синият мъж се съгласи с нея.

— Сега можем да го видим само на небето. Смятаме, че продължава да е цар на животните, но хората, идващи от Юга, говорят, че коварната Хидра

[21]

е по петите му. Рано или късно ще го докопа и ще му види сметката.

Селене беше чувала за Хидра и съседните й съзвездия Гарван, Антлия и Вела, но не се остави на напетия номад да я забаламоса с многозначителните си приказки и намеци.
— Тоест лъвът опасен ли е, или не?
Мъжът се втренчи в нея.
— Лъвицата лъже. Лъвът не е отвлякъл малкото й… нито го е разкъсал.
Селене скочи. Какви ги дрънка този?
— Отведе дъщеря ми, крие я в колата си.
— Не е вярно.
Селене се натъжи.
— Не, не я е разкъсал, не би могъл да го направи.
Синият мъж се усмихна загадъчно.
— Значи просто я няма.
После измъкна от гънките на туниката си предмет и го подаде на Селене. Беше радиокасета. Селене остана много изненадана. И се изуми още повече, когато мъжът натисна копчето и в нощната тишина отекна гласът на Анаид. Беше тя. Беше нейният глас, беше разговорът, който мислеше, че е заглушен, беше малката й дъщеричка. Беше тук, запечатана на лентата, като пленница.
— Това е дъщеря ти. Друго няма.
Внезапно Селене проумя всичко.
— Влизал си в колата?
Мъжът кимна.
— Получих известие от братовчедка си Шахида. Предупреди ме за тяхното пристигане, както и за твоето. Помоли ме да спася малката.
Селене почувства, че се задушава от вълнение. Не беше сама.
Сложи ръка на гърдите си. Жените Омар й помагаха, подаваха й ръка, но, уви, напразно…
— Сигурен ли си?
Нямаше нужда да потвърждава. Острите му очи на сокол, които можеха да различат облак прах от някоя каравана от повече от хиляда километра разстояние, се втренчиха в нея. Беше загрижен, но казваше истината.
Селене се почувства ужасно глупаво. Също както се бе почувствала, когато разбра, че са я изоставили сама в хотела. Както когато откри, че нейният Гунар й е враг, а не любим. Беше една нещастна глупачка.
И тогава се разрида отчаяно и безутешно. Този път не заради Анаид. Оплакваше тъжната си съдба на измамена жена. Мъжът обви раменете й с ръце и Селене скри лице в индиговосинята му туника, като я намокри със сълзите си.

Селене бе силно озадачена. Гунар се бе държал много невъзпитано, така че всички да го запомнят. Ненавистта оставя спомен в съзнанието на хората. Никой не забравя онзи, който обижда или оскърбява. Гунар беше действал преднамерено. Бе оставял следи на всяка крачка по пътя й, и то толкова очевадни, та всеки би се сетил, че е нагласено. Като онзи случай, когато бе сбъркала посоката и бе тръгнала към брега. Някакъв мъж, обикновен човечец, когото бе качила в колата си, й разказа за някакъв странник, рус и висок, с особен поглед, който смачкал кокошките му и избягал. Поел на юг, към Атлас, а не към Агадир и Атлантическия океан, както тя бе предполагала. А и този негов ужасен навик да се запасява с храна и вода от всяка лавка, да купува женски дрехи по пазарите, да крие от хорските очи нещо, старателно завито на задната седалка, уж тъпо и упорито, но всъщност хитро и добре премерено, така че хем старанието му да не остане незабелязано, хем и да не буди съмнение.
Това означаваше, че Гунар искаше тя да го следва по петите. Гунар й бе подхвърлил стръвта за примамка, а тя бе налапала въдицата и се отдалечаваше все повече от дъщеря си. Ами да, ясно като бял ден, прилъгваше я да се насочи на юг, следователно Анаид бе тръгнала на север. Селене потрепери. Дали не беше във владенията на Бялата дама?
Трябваше да се свърже с Елена. Беше възнамерявала да оправи нещата сама, но бе изгубила много време в следване на фалшива следа.

Селене вдигна очи към обсипаното със звезди небе и срещна погледа на мъжа от пустинята. Беше загадъчен като хоризонта с променливи дюни и с остър ум, блестящ като звездите, изпъстрили нощта. Беше хубав и много представителен мъж.
— Ела с мен.
Селене се поколеба. Ако това ще нарани Гунар…
— Той ще научи ли?
Ездачът от пустинята твърдо отрече:
— Забрави за него тази вечер. — И й предложи да го хване под ръка, за да я заведе в своята шатра.
Селене обаче не прие поканата му.
— Искам отмъщение — изрече само.
Той я хвана за раменете и я застави да го погледне в очите.
— Не знаеш какво искаш.
Селене се отскубна и хукна към колата си.



Глава четиринайсета


НЕ ОТПИВАЙ ОТ ЧАШАТА

Анаид с мъка отвори очи. Клепачите й бяха натежали като каменни плочи, а главата й се пръскаше от болка. Наистина ли бе пътувала назад във времето? А зеленият камък? А Дасил? В ужасяващото пропадане беше изгубила камъка, който бе стискала здраво в дясната си ръка. С негова помощ можеше после да се върне обратно в своето време. За щастие, все още държеше в другата си ръка огнивото и прахана, с които да изгори магьосническия талисман на графинята.
Но къде се намира? Това не е тъмната килия, където се предполагаше, че трябва да е затворена графинята. Или е? Беше се приземила в леденостудено място. Под нея бял чаршаф покриваше твърдия дюшек, а на тавана блещукаха слаби светлинки. Духна вятър и студена, тежка капка падна на носа й. Беше снежинка, довеяна от близкото дърво. Но тогава този възчерен заплашителен таван беше небето? Взря се по-внимателно и разбра, че е на открито, под тъмния небосвод, обсипан с бледи, едва мъждукащи звезди.
Тръпки я побиха от страх. Не беше предвидено да се озове насред планината. Сега как щеше да намери замъка на графиня Ержбет Батори? Как щеше да стигне до покоите й? Карпатите бяха зловещи или поне така й се сториха, понеже беше в XVII век, когато още не бе открито електричеството, нямаше асфалтирани пътища, нямаше улично осветление, нямаше светещи афиши. Нощите от преди четиристотин години чисто и просто тънеха в пълен мрак. Някъде отдалеч се разнесе протяжен вой и тя се сети, че гъстите планински гори са населени с мечки, рисове, вълци, лисици и белки. Земя на вампири и магьосници Омар, познати като самодиви, феи, вълшебници или чудодейки. Независимо от загадъчното очарование, което излъчваше местността, разположена в близост до Трансилвания, кръстосвана надлъж и нашир от безгрижни цигани и периодично завладявана от потайните, неразгадаеми турци, районът никак не й се нравеше. Никога не бе обичала историите за магьосници от Карпатите, които Деметер й бе разказвала. Така й не бяха успели да я развълнуват, дори не бяха предизвикали студени тръпки. Същото беше и сега, въпреки че бе върху бял чаршаф. Много скоро я обзе смътно подозрение. Дали наистина това бе чаршаф? Не, нищо подобно. Плъзна ръка по твърдия леден дюшек, върху който бе паднала, и осъзна, че е тънка покривка от сняг. И не само това. Беше гола и премръзнала насред някакъв път. Даде си сметка, когато чу чаткането на конски копита и тракането на дървените колела на приближаващ се файтон. От двете страни на пътя като жива ограда се издигаха гъсти кленове, които хвърляха чудновати и призрачни сенки. Обгръщаше я плътна тъмнина, щяха да я смажат и никой нямаше да открие тялото й. Понечи да се надигне, да се изправи и да избяга, но беше напълно изтощена след дългото и необичайно пътуване през времето.
„А Дасил?", запита се тя. Жива ли е? Къде ли се намира? Последното, което си спомняше, бе как отчаяно се бе вкопчила в нейния камък. После вихърът ги подхвана и двете започнаха да пропадат във водовъртежа, а сега нямаше помен нито от Дасил, нито от камъка.
Изглежда, Кристине не беше пресметнала добре пристигането й. Кой ден е? Според предвиденото по план трябваше да се появи на 29 декември 1610 година. Дали не беше сбъркала в изчисленията?
Най-сетне успя едва-едва да надигне глава и съзря в далечината, там, на високото, малкия замък — истинско гнездо на орли, разположено след скалите. Беше непревземаем, изолиран, брулен от ветровете и от снега. Сигурно беше замъкът Шейде, просмукан от кръвта на невинни момичета. Ако наистина е така, неговият лабиринт от подземия навярно крие всевъзможни уреди за изтезания до килиите, където кръвожадната графиня държи затворени жертвите си. Тракането на колела отново се чу, този път по-близо. Файтонът приближаваше все повече. Анаид стисна зъби и направи нечовешко усилие, за да изпълзи встрани и да се махне от средата на пътя, но не беше по силите й.

Ержбет Батори беше бясна, а когато графинята бе в лошо настроение всичките й слуги трепереха от страх. Никога не се знаеше върху кого ще си излее гнева. Преди изпадаше в подобни състояния само от време на време, но през последните години от многото кръв й се бе размътил мозъкът и съвсем беше откачила. Някои твърдяха, че лудостта й е наследствена, защото във фамилията Батори мнозина страдали от душевно разстройство. Впрочем те яростно защитаваха тезата си, като привеждаха множество доказателства.
Онези, които я познаваха по-добре, приписваха умопомрачението й на горската вещица и разказваха как в нощите, когато луната нараства, графинята бясно препускала с коня си в дебрите, където се срещала с някаква стара жена, която й давала да пие всевъзможни отвари и билки.
Така или иначе, каквато и да беше причината, графинята беснееше в каретата си, размахваше голямата си игла и взирайки се в изплашените лица и свитите тела на момичетата, търсеше бяла плът, в която да я забие. Проблемът беше, че момичетата, които пътуваха с нея, доведени от вярната й прислужница Хо Илона, изобщо не й бяха по вкуса. Бяха прекалено груби, възедри и със здраво телосложение, а отгоре на всичко и необразовани, пълни невежи.

— Не са щерки на Земан

[22]

, във вените им не тече синя кръв, ти ме измами — сърдеше се графинята, оглеждайки мазолестите им ръце и загорелите им селски лица.

— Кълна ви се, господарке — мъчеше се да се оправдае злодейката Хо Илона, — подбирани са по време на Прядки, в Ново Место. — Имаше предвид празненството, на което дъщерите на благородниците се състезаваха в сръчност и показваха уменията си да бродират и сладкодумно да разказват истории.
Ержбет Батори се разгневи и възмутена посочи с иглата си една от тях.
— На Прядки ли? Ето, например ти. Теб изобщо не те виждам как ще вденеш копринен конец в иглено ухо, а камо ли да измислиш някоя свястна история. Не разбираш от нищо друго, освен да даваш зоб на кравите и да скубеш цвекло.
Момичето се сви уплашено, като не смееше да я погледне в очите или да й възрази.
Ержбет Батори разтвори кожите от белка, в които се бе загърнала, и разкри пред очите на девойките грациозната си бяла шия, окичена с красиви италиански перли, и съвършения овал на лицето си, обрамчено от дългите й тъмни коси. Високомерно вдигна глава.
— Забележете бялата ми кожа, коприненомеката ми коса, безупречно чистите ми ръце, а после погледнете тези мърши, този измет, това мизерно подобие на човешки същества. На петнайсет години са, а вече са спаружени и похабени. Погледнете мен! Вижте ме, казах да ме гледате!
Хо Илона започна да ръчка и щипе момичетата, за да вдигнат сведените си очи така, както бе заповядала графинята.
Една от тях, по-съобразителна и умна, възкликна с престорено възхищение:
— О, господарке, каква хубост! Красотата ви е ослепителна!
Ержбет се поуспокои, макар че тракането на колелата както обикновено я дразнеше. Вече почти не излизаше от замъка си, не ходеше до Виена, не приемаше и поканите за пищните сватбени тържества на унгарските дворяни. А и за какво да го прави? Старателно си беше създала славата на ексцентрична особа и сега спокойно можеше да се отдаде на сладко бездействие в своето царство на ужаса. Никога преди, във всичките си многобройни превъплъщения, не се бе вживявала в по-подходяща самоличност от тази. Пасваше й идеално, беше точно по неин вкус, отговаряше на характера й и позволяваше да се разгърне напълно и да се покаже такава, каквато е. Сегашният й образ бе съвършен, представяше я като всемогъща графиня, достатъчно близка с краля, тиранична със селяните и слугите, а същевременно на разумно разстояние от кралския двор и от градовете, дръзка и безразсъдна, вдъхваща страх. С годините бе успяла да издигне около себе си непреодолима защитна бариера. Всички я уважаваха и се бояха от нея. Повечето хора я ненавиждаха, малцина се осмеляваха да я сочат с пръст, макар и за кратко, защото наемните й копои веднага ги хващаха и ги водеха при нея, а после те просто изчезваха.
Все пак едно нещо й се изплъзваше от контрола: слуховете, които се носеха по неин адрес, и напоследък лошата й слава на зла вещица толкова се бе разпространила, че бе надвиснала над главата й като тежко бреме. Беше повече от очевидно, че видът й не отговаря на реалната й възраст. Кожата й бе гладка и по младежки свежа, лицето й бе прозирнобяло, в тъмните й коси не можеше да се види нито един бял косъм. Не успяваше да прикрие и напиращата си енергия. Беше подвижна и когато ходеше на лов, пъргаво скачаше на коня си и яздеше диво в галоп, с блеснали очи и пламнали от руменина страни. Изумителната й жизненост й позволяваше седмици наред да не спи и да прекарва цели нощи в танци, без умора. Довеждаше до пълно изтощение слугините си и се говореше, че най-старите от тях са я познавали отпреди такава, каквато си беше и досега, млада и добре сложена вдовица. Разправяха, че когато овдовяла преди години, изглеждала по същия начин, със същия младежки вид. Но всичко това бяха само слухове.
Истината бе, че в околията името й не се споменаваше. Смяташе се, че носи лош късмет. Беше позната като „хищницата" и бащите затваряха дъщерите си в обора веднага щом се чуеше, че хайдуците на графинята идват насам, конвоирайки специалните й агенти, натоварени със задачата да й намират девици. Вече никой не искаше да й дава дъщерите си да прислужват в замъка. Преди това се приемаше за чест, но с времето се превърна в кошмар и в заплаха за надвиснала опасност. Лакомията на графинята, жадна за млада кръв, не знаеше граници. Вече почти не бяха останали девойки, които да прибави към ловните си трофеи, а и децата по улиците изчезнаха. Народът осиротя, загубил чедата си. Майките горко плачеха, а младите мъже се видяха принудени да се изселят в други околии, за да намерят невеста, та да се задомят. Всички знаеха, с мъдростта, която притежават бедните, че дъщерите им не са между живите и са умрели от ръката на графинята. Никой не вярваше нито дума на приказките за странни беди, застигнали момичетата, за нечувани тежки болести или тайнствени нощни бягства. Знаеха, че подземията на замъка Шейде, където почиваха тленните останки на господарите Надасди, бяха пълни с малки ковчези, в които гниеха телата на дъщерите им. Известно им бе, че земята в парка беше изровена и осеяна с гробове и едрите псета на графинята понякога се появяваха в кухнята, зловещо захапали някой кокал. Прекалено много момичета бяха изчезнали, та да вярват на лъжите. Хората бяха наясно. Графинята колеше девойките и се къпеше в кръвта им, оттам беше и младежкият вид, на това се дължеше и нейното безсмъртие.
Кочияшът спря и Ержбет Батори, която се бе поуспокоила, отново стана нетърпелива. Подаде глава през прозорчето и извика сърдито:
— Продължавай! Защо спираш?
— На пътя има две мъртви момичета, господарке.
Графинята остана невъзмутима. Не беше давала заповед да убиват никого извън замъка, но все пак не намираше нищо странно. Някои момичета се изкатерваха през високия зид, но макар и да успяваха да избягат, в крайна сметка намираха смъртта си в гората, станали жертви на лисици, на глада или на студа. Беше краят на годината, периодът на най-лютата зима. Никой не можеше да оцелее и една нощ навън, без покрив над главата и без огън да се сгрее.
— Минете през тях. Прегазете ги, та да сме сигурни, че наистина са мъртви. Снегът ще свърши останалото и утре сутринта ще дойдете да изкопаете трапове и да ги погребете.
Въпреки това, било заради колебанието, което бе доловила в гласа на кочияша, или просто тласкана от нездраво любопитство, тя подаде глава, за да се увери в истинността на думите му и застина от видяното. Сякаш се намесваше пръстът на провидението. Бедният кочияш също бе ококорил очи, изгубил ума и дума.
— Госпожо, струва ми се, че са още живи… Май дишат, а едната май помръдна ръка.
Друго обаче силно бе впечатлило Ержбет Батори. Нещо друго, и то съвсем различно.
— Виж тази вече наистина е добър екземпляр от дъщерите на Земан. Тя е наистина красива. Забележи, Хо Илона, виж я само колко е стройна и бяла, какви изящни ръце и какви красиви и добре сресани коси.
Хо Илона погледна разсеяно. Бе разтревожена. Нямаше никакво желание да опира пешкира за нещо, което не зависеше от нея. Осъзнаваше, че мами господарката си, пробутвайки й прости селски девойчета за благороднички, но вината не беше нейна. Вече никой не й даваше момичетата си и трябваше да търси всеки път все по-надалеч и по-надалеч. Новините бързо се разпространяват, особено лошите. Потропаше ли на някоя колиба, дори не й отваряха. Селяните я посрещаха със страх, отговаряха уплашени, шепнешком, но твърдо и категорично я отпращаха. „Върви си, нямаме какво да ти дадем" — бяха категорични те. И тъй като тя не можеше да се върне с празни ръце, в крайна сметка купуваше бедни сирачета или калпави момичета, които за нищо не ставаха и бяха само в тежест на родителите си. После се налагаше да лъже графинята, като се мъчеше да я убеди, че са дъщери на благородници. В последно време я бе обзела налудничавата мания да иска жертвите й да са непременно със синя кръв, като че от тази дребна подробност зависеха бъдещето и животът й.
— Качи я в колата — властно заповяда графинята.
— И двете ли, господарке?
Графинята направи гримаса.
— Тази хилавата не я ща — рече, сочейки Дасил, полускрита в канавката, — само кожа и кости е, истински скелет. Искам онази, по-високата, по-хубавата. — Очите й не се отделяха от Анаид.
Хайдуците, които пътуваха на капрата на файтона, направиха няколко крачки, клекнаха в снега и вдигнаха на ръце бялото тяло на Анаид. Увиха го в плащ и го вкараха във файтона. Графинята плесна властно два пъти с ръце, за да накара момичетата да се сбутат и да направят място на непознатата на седалката, покрита с гранатовочервено кадифе. После даде знак да потеглят.
Не забеляза, че един от нейните хайдуци, по-състрадателен от останалите, беше увил другото момиче в своя плащ и го бе качил на капрата до себе си. Загърна я добре и й подаде да отпие глътка вино от кожения мях, скрит под дебелата зимна дреха. От признателност за сторената добрина момичето едва-едва се усмихна, дари го с измъчена, но толкова мила усмивка, че той никога нямаше да я забрави. Сякаш пеперуда кацна на лицето й и изпърха с крилца на устните й.
— Свестете я! — заповяда графинята и посочи Анаид.
Очевидно новата придобивка, обгърната в ореол от тайнственост, която като по чудо й бе изпратена от съдбата насред пътя, бе обсебила напълно съзнанието й. Беше дошла в най-подходящия момент, точно когато бе изгубила всяка надежда, че са останали благородни момичета, за да се окъпе в синята им кръв.
Хо Илона старателно се зае да разтрива посинялото тяло на Анаид.
— А вие там? Какво стоите и зяпате? Помогнете ми.
Скоро Анаид усети по себе си множество услужливи ръце, набръчкани, груби и мазолести, които започнаха да я щипят, да я пляскат, да я разтриват. Бяха нерешителни, издаващи боязън, но й подействаха добре и й помогнаха да почувства отново тялото си живо.
— Тази нощ искам да ми я облечете и срешите добре косите й. Ще вечеря с мен. Тя и още някоя, по твой избор — нареди графинята на слугинята си, след което щракна с пръсти и слезе от файтона в мрачния вътрешен двор на замъка.
Хо Илона процеди нещо през зъби, недоволна. Все на нея се падаха най-трудните задачи. Дорко, тъкмо обратното, висока и здрава жена, вечно се измъкваше. На нея не й възлагаше да прави чудеса и да превръща селянки в дами. Графинята я пазеше за най-пъклените и мръсни дела.
— Хайде, по-живо! Какво се влачите като черва! — изкрещя в лошо настроение Хо Илона на момичетата, като ги ръчкаше и налагаше с ръжен.
Новопоявилата се изневиделица нахалница бе разпалила апетитите на графинята. Предстоящата вечеря и задачата, която й бе възложила, със сигурност не вещаеха нищо добро. Щеше да се наложи да прекара още една безсънна нощ и да работи извънредно. Беше наистина много ядосана.

Анаид вървеше посърнала из коридорите на замъка редом до бедните босоноги селянки, ръчкани и грубо навиквани от Хо Илона. Беше потресена от ужасяващата гледка на човешка скръб и отчаяние. Какво правеше тук? Как бе станала пленница на графинята? Какво щеше да й каже? Кристине й бе обещала, че когато я прехвърли в миналото, ще се озове там на 29 декември, след като Ержбет е вече задържана и затворена в покоите си. По това време не трябваше да има повече жертви и единствената задача на Анаид беше да й открадне талисмана и да го изгори. Нещо се беше случило, нещо, което бе променило обстоятелствата. Трябваше да провери кой ден е и да изчака до 29, без да влияе на хода на събитията. Кристине й го бе набила в ума, многократно й бе повторила, че миналото не може и не бива да бъде променяно.
В едно бе наистина сигурна — беше пътувала назад във времето и сега бе в седемнайсети век. И ако наистина беше седемнайсети век, нейният си двайсет и първи век сега й се виждаше привлекателен. Точно върху това размишляваше, докато вървеше из огромните, студени и мрачни коридори и погледът й блуждаеше по изпитите лица и мръсните, зловонни дрехи на слугите. Бяха пълни с въшки, лицата им бяха надупчени от белези от едра шарка, а срамотиите си прикриваха в дрипи. В очите им се четяха жалост и състрадание, понеже, макар и бедни, те, за разлика от нея, поне щяха да останат живи. Всички в замъка бяха наясно каква съдба очаква и това, и останалите момичета. Някои дори се осмеляваха скришом да й прошепнат по някоя насърчителна дума, докато ги водеха към зловещите подземия на замъка.
А Дасил? Не можеше да си я избие от ума. Дори не я бе видяла, но пък добре бе чула как графинята нареди да я оставят в снега. Беше оцеляла от пътуването във времето, но бе станала жертва на графинята, без тя да може да стори каквото и да било, за да й помогне. Докато пътуваха във файтона, й бе невъзможно да направи магия. Сега, когато Ержбет не беше тук да я следи зорко, си даваше сметка за огромната мощ, притежавана от тази Одиш. В колата, прикована от погледа й, се бе усетила като пленник в ръцете й и обект на чудовищния й стремеж за притежание. Анаид бе положила усилия да не прави никакво движение, да не изпусне нито думичка, за да не заподозре коя всъщност е, докато с крайчеца на окото си бе наблюдавала как ръцете на графинята небрежно си играят с червен медальон, увесен на врата й.
За миг бе изпитала желание да го отскубне и да го изгори пред очите й. Разбира се, това би било равнозначно на самоубийство. Беше убедена, че е талисманът, причина за толкова безброй мъки и нещастия. Не биваше да изпреварва събитията, още не бе дошъл моментът.
Беше видяла страха, оставил отпечатък по лицата на бедните момичета, и гледката на техния ужас беше безкрайно по-потресаваща от онова, което й бе разказвала Ледената кралица. Как можа да изостави момиченце при температури от десет градуса под нулата, и то през нощта, голо на снега? „Дасил, Дасил" — повтаряше си, без да спре да мисли за нея. Трябваше да се върне и да я спаси. Всяка изминала минута, всеки час можеше да е смъртната й присъда. Как да избяга?
И тогава я видя. Точно минаваше край сервизните помещения на кухнята, откъдето се носеше приятна миризма на топла и вкусна яхния. Дасил едва ходеше, облегната на рамото на млад мъж. Позна я по усмивката, макар че, загърната в широкия плащ, приличаше на някое хлапе. Беше само миг, но Анаид я повика телепатично, Дасил извърна глава и очите й блеснаха от радост. Тайничко й показа зеления камък в ръката си.
Анаид си отдъхна облекчено, не беше изгубила връзка със своето време. Можеше да се върне.
Въпреки това, когато стигна до подземния затвор, сърцето й слезе в петите. Десетина момичета, дрипави и изгладнели, ги посрещнаха с викове и плач, протегнали умолително ръце за къшей хляб към безсърдечната Хо Илона. Анаид не можеше да повярва. На практика момичетата бяха полуприпаднали и отчаянието им бе толкова голямо, че гълтаха собствените си въшки и преследваха плъховете, за да ги хванат и да ги изядат живи. Хо Илона грубо я блъсна в една килия и се изправи заплашително пред момичетата.
— Ревлите първи ще умрат. Чухте ли ме добре?
Да, чуваха я, но им беше все едно. И Хо Илона ги остави отново, потопени в мрака и в трагедията.
След като ще умрат, трябваше ли и да гладуват? — сигурно се питаха те. Или може би вече бяха престанали да си задават въпроси. Гладът и жаждата бяха достатъчно жестоки, за да заличат всяка рационална мисъл.
Анаид обаче трескаво продължаваше да мисли и взе решение да облекчи страданията на момичетата. Не й костваше прекалено много, Кристине я бе научила на толкова неща. Скри ръката си под наметалото и като промърмори заклинание, извади голямо парче кървавица и бял хляб. Никоя не се запита как и откъде беше взела храната. Просто всички се нахвърлиха отгоре й. Не се изненадаха и когато Анаид извади едно след друго изпод дрехата кани с вода, зеленчуци, пресни плодове и печени картофи — всичко, за което се бе сетила, че може да е обичайната им храна. Скоро, заситени и доволни, те се опънаха на смрадливите сламеници и за първи път се усмихнаха. Усмихнаха се една на друга и на Анаид. Гладът те кара да си загубиш ума, направи си извода Анаид. От звероподобни същества момичетата отново си бяха възвърнали човешкия облик и държание.
— Истинско щастие е, че донесе храна — обади се едно от тях, чиито зъби въпреки младежката възраст бяха почернели.
— Така ще умрем щастливи — добави друго с такова примирение, че хвърли в ужас Анаид.
Но това беше само тяхното мнение. Останалите момичета не мислеха така.
— И какво пък толкова щастливо дириш в смъртта?! Графинята ще ни боде с иглите си до кръв.
— И ще се окъпе в кръвта ни.
— И ще ни нареже на парчета.
— Преди това живи ще ни одере.
— Или ще ни удря с камшика си.
— Аз няма да мога да понеса болката. Няма да мога.
— Майка ми ще ни спаси, не се тревожете. Майка ми ще ни спаси! — извика друга с упование.
— И къде е? Не я виждам?
— Вече идва. Извиках я и чувствам, че е съвсем близо. Ще ни спаси.
— Що не млъкнеш вече? Откакто си тук, все това повтаряш, ама майка ти не може да ни спаси.
— Защо пък да не може? Тя знае да прави магии и ме предупреждаваше, че графинята е вещица. За съжаление обаче, не й обърнах внимание.
Анаид разпозна в момичето със сламеноруса коса и светли очи една съвсем млада Омар, още непосветена. Може би майката е знаела какво очаква щерка й, но нищо не е можела да направи, за да го предотврати. Тя обаче можеше.
— Слушайте ме внимателно. Аз ще ви измъкна оттук — рече Анаид, като бавно произнасяше думите, мъчейки се да си припомни уроците по унгарски, който й бе преподавала Кармела.
За щастие, притежаваше дарба към езиците и това й бе позволило да разбере какво си говорят.
Момичетата млъкнаха и се вторачиха в нея. В погледите им се четеше смесица от недоверие и искрица надежда.
— Невъзможно. Никой не е излязъл жив оттук — възрази категорично едно от тях. — И трите ми сестри умряха.
Анаид нямаше да допусне униние.
— Коя година сме?
Всички мълчаха и Анаид с ужас осъзна:
— Нима не знаете годината? Седемнайсети век е, предполагам?
Младата Омар й се притече на помощ.
— Хиляда шестстотин и десета година сме — тихичко каза тя. — Декември хиляда шестстотин и десета, след слънцестоенето.
— Кога беше то?
— Преди седем дни — бързо отвърна младата Омар, като в сините й очи проблеснаха искрици на разум.
Анаид дишаше учестено.
— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Днес е Денят на невинните младенци. Денят, в който царят злодей Ирод наредил да заколят всички новородени мъжки рожби на Витлеем, Юдея, за да не може никой да му отнеме властта и трона

[23]

.

— Двайсет и осми декември… — Анаид нервно потри ръце.
Следователно остава едно денонощие до момента, в който графинята ще престане да убива. С идването на Туршо на двайсет и девети декември безчинствата на графинята ще приключат веднъж завинаги. Да, но… дотогава? Дали ще вземе последните си жертви? Сигурно ще бъде като дракон, който в предсмъртна агония помита с последния удар на опашката си всички тези невинни момиченца? А тя самата? Тя, избраницата, също ли ще умре? Как може да умре, като остават още почти четиристотин години до раждането й?
Отказа се да разсъждава върху тайнствата на времето и прехвърли през ума си сведенията, които бе научила от баба си. Не можеше да се посъветва с Кристине, нямаше как да прочете протоколите от съдебното решение, понеже делото още не се бе състояло. Обзе я отчаяние. Известните й данни бяха за двайсет и девети. А какво е станало на двайсет и осми? Какво ще се случи тази нощ?
Помъчи се да си внуши, че нищо лошо няма да се случи и кръвожадната Одиш няма да се измъкне от правосъдието на унгарските власти, ще я зазидат, а момичетата тук ще останат живи. Въпросът е да й помогнат, да й станат съюзници, а не да са като стадо овце, които покорно се оставят да ги поведат на заколение. Дано Бялата дама да не е сбъркала с данните.
— Прочетох в едно писмо, че Туршо, дворянин и братовчед на графинята, от фамилията Батори, е на път и скоро ще пристигне в замъка. В кралския двор са се получили много оплаквания и жалби срещу нея — подхвърли уж небрежно Анаид.
— Можеш да четеш? — изненада се девойка, която все още можеше да се нарече закръглена.
— Разбира се, че мога — отговори й, искрено изненадана. — Ти не можеш ли?
Всички затворнички поклатиха отрицателно глави. Една дори го прие като обида:
— За какви ни вземаш? Да не сме придворни дами.
— Аз съм просто ученичка — заоправдава се Анаид.
Думите й предизвикаха силното любопитство на всички около нея.
— Жените не учат — възрази едно луничаво момиченце.
— Точно така. Коя си ти всъщност? — предизвикателно я прониза с поглед висока и мършава девойка.
— Приятелка — заяви Анаид.
— Чия? На нас или на графинята?
Анаид сложи ръце на кръста си, както правеше сицилианската й приятелка Клодия.
— А вие как мислите?
Без сянка от колебание младата Омар каза нещо много странно:
— Ти, новата, си като нея.
Настана голяма суматоха. Момичетата заговориха в един глас, надвикваха се и се надприказваха шумно и безразборно, като едновременно протягаха ръце и докосваха Анаид, оглеждаха тялото й, косите й. Неочаквано бяха осъзнали, че тя не е като тях.
— Ти си благородничка и си много красива.
— Образована си.
— Откъде си? Сигурно си някъде отдалеч.
— Отрупа ни с дарове, значи си богата.
— И очите ти са странни — пак се обади младата Омар, взирайки се в зениците й. — Странно, много, много странно. А и този твой мирис…
Останалите нищо не бяха усетили. И беше съвсем разбираемо, понеже над всичко надделяваше нещо, което и Анаид подушваше съвсем ясно, а то бе вонята на затвор.
Трябваше й съюзник, за да осъществи плана си. Обърна се към младата Омар:
— Как се казваш?
— Дориска.
Анаид се опита да налучка:
— Дориска? Ние май сме роднини. Ти не си ли дъщеря на Клара?
— Не. Дъщеря съм на Ореолия.
— А, да, сега се сещам. Ореолия. Нося ти известие от моята майка.
Анаид я хвана за ръката и я дръпна в един ъгъл. Това на никого не направи впечатление. Беше нормално далечни роднини да си бъбрят. Така си обменяха информация и научаваха какво ново се е случило, кой е родил дете, кой е умрял, кой се е оженил.
— Анаид Цинулис, дъщеря на Селене, внучка на Деметер, от клана на вълчицата, от племето на скитите — прошепна Анаид, като се представи по протокола на жените Омар. — Идвам от много далеч, от Пиренеите.
Дориска остана без дъх.
— Дориска Лека, дъщеря на Орсолия, внучка на Мажорова, от клана на белката, от племето на даките — издекламира на своя ред тя, очарована, че е срещнала могъща другарка.
Анаид въздъхна:
— Тогава знаеш коя е графинята?
— Да, тя е Одиш — прошепна Дориска, стиснала зъби. — Разбере ли, че съм Омар, първо на мен ще ми види сметката. Кръвта на Омар й дава повече сили, отколкото тази на обикновените човешки същества.
— И как си се опазила досега?
— Благодарение на моя колан и на майчиното заклинание. Те ме предпазваха от графинята да не ме забележи, но не ме спасиха от Фикско. — Пред недоумяващия поглед на Анаид побърза да обясни: — Фикско, джуджето — гърбушко, верен слуга на графинята. От време на време организира хайки и излиза на лов за момичета, за да й угоди. Мен ме хвана, заедно с хайдуците си, докато търсех боровинки в гората.
— Много добре, Дориска, ти ще ми бъдеш съюзник.
Искрица надежда блесна в очите на момичето.
— Мислиш ли, че можем да я надвием?
Анаид се почувства длъжна да й вдъхне кураж:
— Трябва да унищожим талисмана й. Той й дава сила и могъщество. Той ще я направи непобедима завинаги.
— Талисманът й?
— Предала му е силата на жертвите си, с кръвта им и с кичури от косите им. Той ще я пази през следващите четиристотин години, оставащи до идването на избраницата. В момента, в който прибави кръвта и косата на избраницата, ще стане непобедима, ще господства над всички Одиш и ще бъде властелин на скиптъра на властта.
Дориска я погледна озадачена.
— Знаеш твърде много, и то странни неща.
— Нуждая се от помощта ти, за да й го отнемем. Аз ще го изгоря с това огниво. Единствено огънят, запален от него, е способен да развали магията и да унищожи талисмана.
— И какво трябва да направя?
— Да свалиш защитата си. Да направиш така, че да те забележи, и да дойдеш с мен тази нощ в покоите й. После, когато двете сме там, ще отвлечем вниманието й и ще изгорим талисмана.
Дориска пребледня.
— Знаеш ли какво означава това?
— Естествено.
Дориска поклати тъжно глава.
— Момичетата, които води в покоите си, умират в ужасни мъки. Чували сме отчаяните им писъци. Някои не могат да издържат и слагат край на живота си в тъмницата. Обесват се на коланите си.
— Нищо няма да ни се случи, ще видиш.
Дориска не беше толкова сигурна.
— Никой не може да оцелее. Единственото ми спасение е да остана незабелязана и да се свържа с майка си, та да ме измъкне оттук.
— Опитвала ли се да се свържеш?
— Непрекъснато го правя.
— А тя?
— Отговори ми. Наблизо е и бди над мен. Знам го.
Анаид почувства, че камък й пада от плещите.
— Могъща ли е?
— Много, но аз не съм, още не съм посветена.
Анаид я утеши:
— Ще видиш, ще излезем живи. Трябва да бъдеш хубава, за да ти обърнат внимание. Хайде, позволи ми да направя едно малко вълшебство.
И като зашепна нещо монотонно и неразбираемо, тя прокара длани по тялото и косите на младата Дориска и придаде на лицето й сияйно излъчване. Възвърна руменината на бузите й, блясъка на русите й коси, а загрубелите й ръце станаха бели и гладки.
Тази нощ, когато Хо Илона се появи и тръгна да избира поредната жертва, се спря до двете Омар и не се поколеба нито за миг. Русото, белолико момиче, със свеж и здрав вид, ставаше отлично. Как така не го бе забелязала досега?
Анаид и Дориска, облечени в бяло и с везани със сърма пантофки, сресани на букли и гримирани с оризова пудра, грубо бяха натикани в покоите на графинята. Спалнята й бе много просторна, с камина, пред която имаше огромно легло с балдахин и дръпнати завеси. В антрето кадифени килими и дамаски на червени фигури, по италианската мода, покриваха студените стени, а по пода — мечи кожи бяха разхвърлени небрежно тук-там. Въпреки запалените свещници и горящата камина в покоите беше леденостудено, а светлината едва пробиваше потискащия мрак, в който тънеше цялото помещение, от пода до високите тавани. Върху масичка имаше поднос със захаросани плодове — скъпоценна рядкост по тези негостоприемни места.
Съблазнена от примамливата гледка, девойката Дориска се приближи до подноса и подуши една круша. Беше истинска, покрита с кристалчета захар, твърда, апетитна, може би донесена от други географски ширини, узряла под топлите лъчи на чуждоземно слънце. Без много да му мисли, я поднесе към устата си и я захапа. Точно в този момент графинята отвори вратата със замах и викна гороломно:
— Какво правиш?
Бедната Дориска така се уплаши, че изпусна плода и той падна на пода.
— Крадла такава! — изрева графинята, като не сваляше страшния си поглед от нея.
Хо Илона я следваше на няколко крачки отзад. С нетърпение очакваше дали ще одобри произведението й на изкуството. В края на краищата се бе постарала да преобрази две груби селянки в изискани млади дами и беше постигнала превъзходен резултат. А сега една от тези тъпачки от чиста лакомия проваляше работата и й отнемаше заслужената награда — поздравленията, които очакваше да чуе от устата на Ержбет Батори. Беше се надявала да получи щедро парично възнаграждение или може би да й подари някоя от тъмночервените свилени рокли с бродерия и пришити перли, които толкова я очароваха. Графинята обаче, преждевременно излязла извън кожата си от яд, крещеше побесняла и пяна хвърчеше от устата й, изливайки гнева си върху глупавата селянка:
— Ти, нещастнице! Мръсна крадла! Неблагодарно същество!
Хо Илона остана настрани, без да се намесва. Знаеше, че каквото и да каже или направи, щеше единствено още повече да раздразни графинята. В подобни случаи беше много по-добре да изчака да й попремине, да я остави да си излее гнева върху поредното слугинче, допуснало това безразсъдство.
— Гледай ме в очите, когато ти говоря! Погледни ме!
Дориска уплашена я погледна. Ержбет Батори я помириса, както хищник души плячката си, и протегна ръка — свежа и млада, към устните й, начервени в рубинен цвят. Беше готова да впие зъби в нея, да се покаже в цялата си жестокост. Анаид усети как се надига силното й желание да се хване гуша за гуша с вещицата Одиш. И точно тогава нещо стресна графинята, тя притисна ръка към сърцето си и тревожно я попита:
— Коя си ти? Кажи ми, коя си?
Свъсила вежди, с мрачен поглед прониза Дориска, която потрепери, почувствала остро пробождане в гърдите.
— Предизвикваш ли ме? — изрева Одишката, втренчила в бедното момиче очи, пронизващи като ножове. — Не смей да си мериш силите с мен! — все така заплашително добави тя.
Анаид разбра, че графинята е усетила близостта на вълшебната й мощ и я приписва на нещастната безпомощна Дориска. Веднага застана между двете. Смело и дръзко.
— Уплашена е.
Очите й се спряха на талисмана, който блестеше на брокатовата дреха на графинята и се повдигаше и спадаше на голямото й деколте заедно с развълнуваната й гръд.
— Защитаваш ли я? Много си смела.
Анаид нищо не отговори. Не знаеше дали може, или не да доведе плана си докрай сега. Какво ли ще се случи, ако дръпне талисмана на графинята в момента? Дали ще промени хода на събитията от миналото? Налагаше се да изчака, макар и да не бе никак лесно.
Почувства как нещо силно дръпва главата й и си даде сметка, че графинята бе отскубнала тънък кичур от косата й. Направи същото и с Дориска, а после пред очите на двете отвори медальона, отдели по един косъм от всяко снопче и ги сложи вътре.
Анаид преглътна мъчително.
Графинята бе подписала смъртната им присъда, на нея и на Дориска. Косичките, които пазеше в него, бяха на девойки, загинали от ръката й.
— Отведи я оттук и я приготви! — заповяда тя на Хо Илона, като посочи Дориска. — После ще решим как да я накажем — добави ехидно, сякаш церемонията по наказанието щеше да бъде черешката на сладоледа, най-сладкият миг на деня й, кулминацията на вечерта.
Анаид проследи с поглед ужасената Дориска, която Хо Илона буквално измъкна, като я влачеше без капчица жалост. Не пророни нито една сълза, не извика, не умолява. Държа се като истинска Омар.
„Това не беше предвидено в сценария", помисли си уплашена Анаид. Трябваше да действа бързо. Не можеше да предположи кога и как графинята ще реши да довърши малката.
— Хей ти, сядай тук — посочи й тя властно, с нетърпящ възражение глас.
Беше свикнала да командва. Ержбет Батори беше неспособна да говори нормално, само даваше заповеди и караше хората да ги изпълняват и да й прислужват. И ето че след настъпилата тягостна тишина, по време на която Анаид премисли възможностите как да унищожи амулета и да избяга, влязоха две прислужнички с наведени глави и страх, изписан на лицата, и оставиха на масата топли ястия, една кана и две чаши.
Ержбет наля питието, накара я да си вземе чашата, а сетне вдигна своята.
— Сега ще пиеш с мен. Вдигам тост за моята красота.
Анаид прималя. Баба й Деметер многократно й бе повтаряла, още от дете, да не приема нищо от ръката на чужд човек. Жените Одиш тровеха момичетата Омар, като ги подмамваха с лакомства и сладки, а после изпиваха кръвта им. Анаид, макар и да не знаеше, че и тя самата е магьосница, се бе научила да отказва възпитано. Тя се сети за това „Не, благодаря" което баба й я бе научила да казва всеки път, когато някой й предложеше храна или питие.
— Не, благодаря — и сега промълви тихо.
— Нима не мислиш, че съм красива.
Отказвайки да пие в чест на красотата й, Анаид бе проявила крайно неблагоразумие. Беше голямо оскърбление. Не биваше да предизвиква толкова бързо гнева й.
— Казах да пиеш с мен! — прониза я Ержбет със зъл поглед, нетърпящ оправдания.
Анаид бавно поднесе чаша до устните си, а мисълта й трескаво работеше. Ако беше сипала отрова в питието, нямаше начин да измисли нещо за противодействие, но едва ли беше отрова, понеже графинята си бе наляла от същата кана и вече жадно пиеше.
Анаид предпазливо намокри устни, пое едва няколко капки, които се плъзнаха в гърлото й. Беше топла и гъста течност, малко солена, но с приятен вкус. Цветът й беше наситен, тъмночервен, с лек виолетов оттенък. „Като нектар, извлечен от горски цветя, като вълшебен еликсир от диви плодове, набрани от склоновете на Карпатите" помисли си. И без повече да се колебае, отпи голяма глътка.
Вдигна поглед и съзря лицето на Ержбет, стъписа се, уплашена и погнусена. По ъгълчетата на устните на графинята бяха останали капчици кръв. Значи в каната имаше…
— Но това е кръв! — изпищя и захвърли чашата.
При вида на инстинктивния й жест, издаващ ужас и отвращение, графинята злорадо се изкиска.
— Какво, не ти ли харесва кръвта?
Анаид помисли, че ще повърне, но паниката и ръката на графинята стягаха гърлото й като в клещи. Графинята се бе приближила до нея и бе сключила пръсти около шията й.
— Как ти е името, момиче? — изсъска хрипливо в лицето й, а амулетът се озова опасно близо до бузата на Анаид.
В никакъв случай не биваше да научава коя е в действителност. Тогава се сети за красивото име на майката на Дориска.
— Орсолия — прошепна тя.
Но изглежда сбърка, защото графинята силно се развълнува.
— Ами да, разбира се, Орсолия. Ти си дъщерята на Орсолия, образована жена Омар. Знаех си. Впечатляваща си, излъчваш вътрешна сила… Твоята кръв ще бъде достоен завършек на моя прощален пир.
И със сръчност, която може да се придобие само с богат опит, извади игла, придържаща косата й на кок, заби я в ръката на Анаид и гребна с пръст миниатюрната капчица кръв, паднала на талисмана й.
Анаид сподави вика си. Беше взела и от косата й, и от кръвта й. Беше пленница на Одишката, а най-лошото бе, че в момента с талисмана на шията бе непобедима: косата й, кръвта й не бяха като на всеки друг, а бяха кръвта и косата на избраницата. Понечи да се приближи до графинята, но почувства отпадналост, която се превърна в пълно безсилие, когато Ержбет притисна медальона си в гърдите й.
— Моя си. Ще правиш каквото аз ти наредя. Ти ми принадлежиш.
Анаид бе станала жертва на магия за притежание.
Графинята плесна с ръце и слугинята й Дорко, едра и яка жена, метна на рамо Анаид и я занесе в тъмния ъгъл на помещението, където на стената висяха вериги, а към тях и скоби за ръцете и около врата. Извади от широкия си пояс стар ръждясал ключ, отключи скобите и вкара в тях китките й. Анаид се помъчи да окаже съпротива, но всеки път, когато се опиташе да произнесе някое заклинание, графинята я притискаше с талисмана си и Анаид усещаше, че агонизира.
Старата Дорко разкъса бялата й копринена дреха и подаде камшика на графинята.
— Искате ли първо вие?
— О, толкова е досадно, започни ти — изпуфтя графинята, като се облизваше сладострастно пред безпомощната си жертва, а после се изтегна на леглото.
Дорко стовари бича върху белия гръб на Анаид, която никога не бе и подозирала, че ударът може да е толкова болезнен. Шипове се врязаха в кожата й и я разкъсаха. Острата, раздираща болка я остави без дъх. Вторият удар беше още по-страшен. Новата рана направи предишната по-дълбока и откъсна части от плътта й. Този път тя изкрещя. И следващия, и по-следващия. И вероятно щеше да продължи да крещи от болка, докато се строполи напълно омаломощена и безжизнена, ако точно в този момент не се бе отворила вратата и не бе влязла намръщената Хо Илона, влачейки безжизненото тяло на Дориска. Китките й бяха срязани и кръвта изтичаше бавно, на капки, които пълзяха по ръцете й и оставяха петна на пода. Анаид искаше да се втурне към нея и да й помогне, но не можа да помръдне.
— Господарке, господарке, дошли са гости, а това момиче може всичко да развали.
— Гости ли? Какви гости?
— Току-що пристигнаха, госпожо. Сега ги пускат да влязат в източната зала.
Графинята отвори прозорците и лицето й помръкна. Наистина в двора пред замъка бяха спрели две карети, теглени от чистокръвни жребци, и от тях бяха слезли благородници. Как смееха да идват в замъка й в този късен час? Беше проява на неучтивост да пристигнеш в замъка на вдовица след залез-слънце. Би трябвало да се настанят в някоя странноприемница и да поискат да бъдат приети на сутринта.
— Кажете им, че съм уморена и не мога да приема никого.
— Госпожо, братовчед ви е, първият министър Туршо. Настоява да ви види.
В очите на Анаид блесна искрица надежда. Ако гостът наистина бе Туршо, може би с Дориска можеха да се спасят и да оцелеят. Животът обаче изтичаше от тялото на младата Омар.
— Братовчедке Ержбет! — чу се глас от двора.
Ержбет се отдръпна от прозореца и направи знак на Хо Илона тя да се покаже.
— Кажи му, че съм неразположена.
— Господарката е нещо неразположена — извести на висок глас Хо Илона, като сложи ръце пред устата си като фуния.
— С мен е лекар, той може да я прегледа и да се погрижи за нея.
Ержбет стана още по-неспокойна.
— Кажи им, че вече съм си легнала и може да ме събудят.
— Господарката си легна, спи и не бива да я безпокоите.
— Нима госпожата спи на светло?
— Ама че нахален досадник! Какво си пъха носа навсякъде! — изръмжа графинята. — Кажи му, че тъкмо си ми дала билкова отвара, понеже ме е втресло.
— Господарката е с температура.
Този път министърът отстъпи пред безконечните оправдания.
— Добре. Попитай я дали ще ни приеме утре рано, на разсъмване
До разсъмване оставаше още много време и Анаид си даде сметка, че ако не се намеси незабавно, нито Дориска, нито тя ще видят утрото на новия ден. Беше дошъл моментът да действа.
Затвори очи и съсредоточи цялата си енергия в разперените си пръсти, вливайки в тях всичките си останали сили. Ръцете й се превърнаха в закалена стомана и с един мощен напън тя изтръгна оковите от стената. Вече свободна, се затича лудо и се хвърли към прозореца.
— Помощ! — изкрещя тя. — Помощ, спасете ни!
Не успя да скочи, понеже Дорко я стисна здраво и я дръпна, а после я завлече пред Ержбет, която грабна камшика от ръката на Дорко и започна безмилостно да я налага.
— Глупачка! Нещастница! Жалка негодница!
Анаид обаче вече бе преодоляла страха и когато шиповете в края на ремъците се забиха в опакото на дланите й, с които бе закрила лице, гневът й изригна неудържимо и тя предизвика буря.
Мълнията с трясък връхлетя през прозореца и профуча над стъписаната Одиш, сеейки разруха по пътя си, след което изчезна през отвора на камината. Оглушителен грохот разтърси из основи замъка, а Анаид, възправена насред стихията, ставаше все по-страховита, по-силна и по-могъща. Моментът бе настъпил. Сега или никога. Извади от пазвата си вълшебното огниво и прахана и се хвърли към Ержбет, за да изгори зловещия и талисман. Графинята обаче изобщо не бе безпомощна, протегна ръка и отклони пламъка към завесите, които мигом пламнаха. Графинята извика. Едва сега я бе разпознала.
— Та това си ти! Ти си избраницата!
Измъкна от калъфа магическото си атаме, решена да я довърши. Точно в този момент вратата се отвори и в спалнята нахлуха Туршо и съдебният пристав. След тях се шмугна и слабо, пъргаво момиче, което застана между ужасната ръка на Ержбет и раненото тяло на Анаид.
— Неее! — успя да изпищи Дасил, преди да се строполи, тежко ранена в гърдите от ножа на Ержбет.
Анаид отчаяно извика, а заедно с нейния се чу и друг вик. Едра жена с големи гърди, с чисти, открити очи, каквито имат само честните хора, коленичи над безжизненото телце на Дориска.
— Дориска, миличка! — проплака тя. — Дориска, дъще.
Войниците и съдебният пристав се струпаха на вратата, но при кървавата гледка, която се разкри пред очите им, погнусени запушваха уста, за да потиснат гаденето и напиращото чувство на отвращение. Пламъците, обхванали завесите, бяха стигнали до балдахина на леглото. Дървената рамка на леглото пращеше, а гъст черен пушек предизвикваше у всички сълзене и пристъп на кашлица. Всички отстъпиха уплашени пред огнената стихия.
— В името на закона, предай се! — тържествено нареди Туршо и хвана Ержбет Батори.
Беше ужасен от зловещото зрелище. Две агонизиращи момичета и трето — прободено с кама пред очите му.
Анаид не обърна внимание на подигравателната усмивка на графинята, нито на доволната й физиономия в момента, когато я задържаха. Беше прекалено заета с Дасил, която бе загубила съзнание. Хвана я за раменете и я извлече от стаята, лумнала в пламъци. Постави длани върху тялото на Дасил, за да изцели раните й, но до нея магьосницата Омар Орсолия, майката на бедната Дориска, се изправи с тялото на дъщеря си на ръце и извика:
— Дъщеря ми е мъртва, няма я вече… Проклета да е онази, що изпи невинната кръв на детето ми. Проклинам я духовете да правят с нея каквото си искат и нека бъде подложена на адски мъки в пъкъла на Ом.
Анаид се ужаси. Дориска — мъртва? Беше умряла по нейна вина?
Не можеше да е истина. Беше същински кошмар.
Стисна очи, а после ги отвори отново.
Беше жива и не сънуваше. Всичко, което виждаше и чуваше, беше истина.
Кръвта в чашата й бе на Дориска, а тя, Анаид, бе пила от кръвта на една Омар.
Обработка The LasT Survivors: Daenerys, sqnka, 2018



Глава петнайсета


НЕ СЕ ПОГЛЕЖДАЙ В ЕЗЕРОТО

Селене направи неразумно движение и рязко завъртя волана наляво. Колата поднесе на асфалта и излезе от шосето. За малко да изгуби контрол, но с инстинкта на опитен шофьор изправи автомобила и колелата послушно влязоха в горския път, който водеше към заслона до езерото. За отбивката наляво имаше едно-единствено означение, което, ако не го знаеш, трудно можеш да го видиш.
Селене караше безразсъдно, но без да си губи ума. Трябваше да заблуди Гунар. Просто така. Вперила поглед в далечината, тихо произнесе думи на древния език, за да направи магия за илюзия. Зад нея, като по чудо, селският път, по който бе поела, и стрелката с табелата за към горската хижа внезапно изчезнаха, скрити зад широката корона на един бук.
През нощта Гунар неочаквано бе скъсил дистанцията. Досега двамата се бяха гонили, спазвайки негласно установените помежду им правила на играта. В края на деня, след залез-слънце, спираха. Почиваха си, вземаха душ, разхождаха се, вечеряха и лягаха да спят спокойно, без да се опасяват, че ще бъдат издебнати от другия или преследваният ще им се изплъзне. Гонитбата се подновяваше на сутринта. На няколко пъти Селене се бе изкушавала от желанието да разчупи абсурдния ритуал, напомнящ на етапно състезание при колоездене, но не можа.
Сега, когато вече бяха съвсем близо до Урт, Гунар хитруваше, прибягваше до непозволени методи. Беше се впуснал в преследването, недочакал зазоряването, и така бе скъсил дистанцията. Почти я беше настигнал, деляха ги едва десетина километра. Искаше да я пресрещне, преди да е стигнала до крайната си цел, а това означаваше, че Анаид е в Урт.
Селене се бе вслушала в интуицията си, и то с пълно право. Използва всички средства да заблуди Гунар, като мина по заобиколни пътища, за да го накара да мисли, че се е отправила в друга посока, но повече не биваше да се бави, трябваше да се връща. Беше неспокойна. Вестите от клана бяха особено тревожни. Елена беше изчезнала, Рок беше станал жертва на отравяне, а някоя си Дасил, девойка, изпратена от гуанчите от остров Чинет, беше замесена в цялата тази мътна история със свръхдози, омайни билета и една Одиш.
Селене подозираше, че зад събитията стои Анаид, но нямаше как да е сигурна, преди да пристигне в Урт. По телефона усети, че Карен е изключително изплашена и съсипана от сполетелите я беди. И не беше само тя. Нощем Селене също се чувстваше потисната и изпълнена със страхове. Анаид бе прекъснала всяка връзка с нея и я беше хвърлила в отчаяние. Какво прави? Къде е? С кого? В чии ръце е скиптърът?
Колкото по-далеч бе Гунар, толкова повече се разсейваха тревогите й. Усети, че той отминава главната автострада и поема по пътя към пристанището, което водеше към Франция. Искрено се зарадва и изръкопляска като дете, доволно от своя лудория. Никой не можеше да я види, затова си позволи да отбие колата и даде свободен израз на радостта си. Беше го заблудила! В момента бе избързал напред и караше в грешна посока, към Сомпорт. Разчупи пръсти, схванати и изкривени като орлови нокти от дългото стискане на волана, въздъхна облекчено и се загледа към планините, покрити с облаци.
Все още беше светло, но слънцето вече се бе спуснало ниско на хоризонта. Времето я объркваше. Дните бяха дълги, но залезът все идваше някак неочаквано бързо. Вдъхна с наслада уханието на гора. Бяха нейните гори! Толкова й липсваха зеленината на долините, усещането за свежа влага по кожата и величествената гледка на планините. Но най-вече бе тъгувала за дърветата по родните места — букове, дъбове и кестени; черните борове и дори нарядко пръснатите смърчове, които стърчаха тук-там, маркирайки пътечките, извиващи към върха. Не възприемаше земя без дървета, гола и пуста като тази, която току-що бе прекосила. И все пак хората от пустинята бяха приветливи, а тъмните им очи и техните хаймас бяха толкова гостоприемни, също като иглутата и простодушния смях на възхитителните инуити.
Щеше да прекара нощта в хижата до езерото сама, в компанията единствено на мармоти и нутрии. Щеше да вие срещу луната на горската поляна. И може би вълчицата майка щеше да й отговори. Беше пълнолуние и кръвта кипеше във вените й, както винаги, когато луната завършваше повтарящия си цикъл.
Хижата беше сигурно място: изолирана, хората не я знаеха, а пазачът, както обикновено, щеше да дойде чак за през лятото. Отпусна се, включи радиото на колата и дори затананика някаква мелодия. Сама се разсмя, като си представи Гунар объркан и ядосан. Нямаше да я намери, играта бе приключила. Беше направила заклинание, с което си бе осигурила чудесно прикритие, издигайки около себе си защитна преграда. Имаше нужда да прекара тази нощ насаме, в размисъл, преди да се върне в Урт и да се изправи пред Съвета. Матриаршите щяха да й търсят отговорност за делата, беше тяхно право.

Хижата беше прашна, но достатъчно добре снабдена, за да прекара в нея нощта. Стенните шкафове бяха претъпкани с невероятни количества консерви — с риба тон, фабада

[24]

и маринована царевица, а в малкия долап намери опаковки от зеленчукова супа и пакети с галета, захар, кафе и мляко на прах. Чакаше я истинско пиршество, което щеше да внесе радост в самотната й вечеря. Не й се занимаваше да отваря и затваря врати. Използва магия. Беше й омръзнало вечно да се съобразява, да предвижда опасностите и същевременно да внимава да не буди у никого подозрения. Жените Омар се нуждаеха от време на време да кривнат от строгия контрол на клана и да дадат пълна свобода на магическите си способности. Непретенциозни желания, дребни прищевки, които момичетата Омар си позволяваха, когато останеха сами, скришом от майките си. Дори самата Деметер се беше крила в дъбравата и там, под закрилата на своите приятели дърветата, бе произнасяла безобидни заклинания, знаейки, че дъбовете ще запазят тайната на проявената от нея слабост.

Селене беше магьосница Омар. Имаше пълнолуние, беше в настроение за вълшебства и беше изпълнена с необичаен оптимизъм, вероятно поради близостта на любимите й планини.
Пренесе от колата най-необходимото от багажа си, сложи съд с вода да заври и отвори консерва със сардина, но толкова непохватно, че си поряза пръста. Кръвта не спираше да тече, а бутилката беше празна, затова отиде до езерото да натопи пръста си в ледената вода. Когато коленичи на брега, почувства неудържимо желание да скочи във водата и да плува до пълно изтощение.
А защо не? — запита се, като започна да се съблича, без изобщо да се поколебае, без да се вслуша в разума на вътрешния си глас и без дори да се замисли дали трябва да си позволи спонтанната прищявка, която всяка тъпачка с ниско чело би определила като пълна лудост.
Само след секунда вече плуваше, като загребваше мощно и поемаше дълбоко и шумно въздух, регулирайки дишането си. Беше от абсурдните пориви, които Деметер се бе опитвала да задуши в нея. Но на своите трийсет и три години Селене вече нямаше майка, която да бърчи нос пред своеволията й. Вместо да я принуди да излезе от водата, силният режещ студ я мобилизира и й вля енергията, необходима, за да се чувства преливаща от жизненост.
Тъкмо се канеше да излезе на брега, когато сянка надвисна над езерото и затъмни плахото отражение на луната. За миг тя потръпна. Не беше от мъглата, която пълзеше надолу по планинските склонове, нито от облаците, отнасяни от вятъра. Беше нещо друго, по-обезпокоително. Някакъв странен воал се спусна над нея и забули всичко с тънка паяжина, която пречеше на светлината да прониква и спираше лъчите й. Селене усети как поглед пронизва своеобразната магическа завеса и я търси в тъмнината. Нечии очи я дебнеха и следяха всяко нейно движение. Внезапно, предателски и неочаквано, Селене усети остра болка в гърдите. Не си измисляше, беше изпитвала същата болка като дете, когато една Одиш се бе вторачила в нея.
…Една Одиш.
Замръзна на място и дълбоко пое въздух. Да, разбира се. В тъмното долови лютив мирис, който се рееше произволно във въздуха. Одишката сигурно изследваше брега, след като бе открила дрехите, колата и хранителните й продукти. А тя беше гола и незащитена насред леденото езеро.
С бързината на риба се потопи в мътната вода, с отворени очи, задържала дишането си, и за миг си представи какви ли чудеса крие дъното — тинесто и покрито с килим от водорасли, където животът под седефените черупки течеше невидим за човека. Нямаше да издържи дълго. Въздухът й свършваше, но нещо я караше да остане още под повърхността. Усещаше надвиснала опасност. И ето че наистина, съвсем неочаквано, силна експлозия раздруса езерото и смути спокойния му живот. Водата поде гърмежа като ехо и страховито забуча. Ударната вълна изплаши всички живи същества, обитаващи скали и водорасли, и пред Селене се изпречиха безброй дребни рибки, които панически се стрелкаха, изплашени от оглушителния шум и от необичайното вълнение, нарушили кроткото им съществувание.
Тя не можеше да издържа повече, изплува на повърхността и предпазливо подаде глава. Пое дълбоко въздух и се озърна. Съгледа фантасмагории на гледка — много по-зловеща от тази, която бе оставила зад гърба си, преди да се гмурне. Черен облак бе надвиснал над езерото и засенчваше голяма част от него. Пушекът излизаше от мястото, където бе паркирала автомобила. Не извика, но едва се сдържа да не го направи. Ескплодирала беше колата й. А може би също и хижата, но оттук нищо не се виждаше.
Противникът бе могъща Одиш.
Без да губи нито секунда, напрегна сетива и внимателно се огледа, за да я открие. Нищо не видя. Беше стояла прекалено дълго в ледената вода и кръвообращението й още не се бе възстановило. Почти не усещаше ръцете и краката си и трудно се движеше. Трябваше да излезе от езерото. Но откъде? Злата Одиш щеше да я спипа със стъпването на брега. Внезапно луната освети каменистата плажна ивица, която извиваше на запад. Деляха я около стотина метра, не повече. Щеше да успее да стигне дотам, разбира се, че щеше да успее.
Да, но не беше отчела изтръпването. Осъзна го внезапно и не можа да се отърве от чувството, че крайниците й се вцепеняват. Тя просто се вледеняваше. Скоро щеше да спре да усеща, щеше да загуби съзнание и… да потъне в студената вода. Вкопчи се в магията като последен шанс за спасение и занарежда заклинание за илюзия. Прошепна тихо думите, които съживяваха клетките на тялото й, с пълното съзнание, че магията няма как да раздвижи замръзналата й кръв, която вече не се движеше по вените.
Изведнъж почувства силен удар, толкова силен, че я накара да изкрещи от болка и страх. Одишката я атакуваше, беше я хванала в ноктите си и щеше да я унищожи. Една ръка я стисна здраво и обгърна кръста й, като пипало на гигантски октопод, и хриплив глас й нареди:
— Движи се и плувай. Само не стой неподвижно и не заспивай!
Гунар? Гунар е тук? Прииска й се да изкрещи от радост. Беше гласът на Гунар и тя не се уплаши, напротив, почувства се сигурна, също както когато пътуваха с шейната и той я бранеше от опасностите, които криеше Арктика, или когато ловко лавираше между цепнатините по заледената повърхност на водата и ловуваше тюлени, за да й осигури храна.
Яростно размаха ръце да заплува, въпреки че крайниците вече не й се подчиняваха. След няколко минути, само на метри от брега, загуби съзнание.

Съвзе се трепереща на леглото в хижата. Студът беше страшен, въпреки огъня, който бумтеше в камината, и въпреки дебелото одеяло, с което бе завита. Гунар духаше и ръчкаше цепениците, сякаш искаше да ги накара да се запалят, преди още пламъците да са обхванали кората им. Селене понечи да каже нещо, но не успя. Устните й се бяха схванали. Отвори широко очи в отчаян опит да привлече вниманието на Гунар и нямата й молба получи отговор. Мъжът бавно се обърна и я загледа. Пламъците заиграха по лика му. Или това беше усмивка? Селене видя как лицето му грейва и като изпусна онова, което държеше, с два скока се озова до нея, наведе се над леглото и я целуна.
Изненадана, Селене усети топлия му дъх върху устните си и нещо в нея се счупи — бучката лед, сковала сърцето й.
— Прегърни ме, прегърни ме силно — прошепна тя умоляващо.
Той се пъхна под завивката, притисна тялото й до своето и Селене се разтопи в обятията му. Топлината на Гунар проникна в кожата й и възвърна живота в парализираните й вени, почувства как кръвта отново потича по тялото й. Преливаше от желание да живее, да обича и да бъде обичана.
Тази нощ, дали беше плод на илюзия, на пълнолунието, на магическата езерна вода или на топлината на Гунар, Селене забрави коя е, откъде идва и накъде отива. Забрави за Одиш, за страха, опасността, отмъщението и бягството. Затвори очи и имаше сетива единствено за Гунар.

Зората пукна и първият слънчев лъч ги свари прегърнати и заспали. Селене се събуди и изненадана от онова, което видя, стана, без да вдига шум, облече се и направи кафе.
Беше объркана. Едно по едно прехвърли през ума си всичко, случило се предната вечер. Нещо не й се връзваше. Къде е жената Одиш? Изглежда, изобщо не бе съществувала? Тогава значи е бил Гунар? Издебнал я е, взривил е колата, омагьосал я е и я прелъсти. Погледнато от друг ъгъл, той я бе спасил и я беше избавил да не умре в езерото. Навярно точно това искаше тя да си помисли. Сигурно беше хитро скроен план, за да я сплаши, като се бе престорил на зла Одиш, за да я задържи в езерото, за да я накара да се страхува, а после да я спаси и да си възвърне доверието й.
Беше много объркана. Не можеше да се сърди на Гунар, вече гледаше с други очи на него. За нея отново бе загадъчният и вълнуващ мъж. Той ли беше предизвикал мъглата? Беше ли запалил колата й? Как я беше проследил въпреки могъщото й заклинание?
Отиде на пръсти до дрехите на Гунар и започна да рови из джобовете на панталона му. Намери ключовете за колата. Надигна чашата с горещото кафе, духна веднъж и отпи глътка. Без малко да изкрещи от болка. Ама че е глупава! Беше се изгорила. Нищо ли не прави като хората? Защо все бързаше, все действаше припряно? Не се разбираше, но едно нещо проумяваше, знаеше го съвсем ясно и не искаше да го забравя: трябва да стигне до Урт без Гунар и да намери Анаид преди него. Решението е съвсем просто. Ще избяга с колата на Гунар и ще го остави заспал в хижата.
Излезе тихо и предпазливо, затвори вратата зад себе си и се огледа. Нищо. Направи пълен кръг около хижата, но никъде не откри автомобила.
— С моята кола ли искаше да избягаш?
Гласът на Гунар я настигна през прозорчето на хижата. Беше я хванал на местопрестъплението. Селене се опита да запази самообладание.
— Щях да купя нещо за закуска, да те изненадам.
Гунар не изглеждаше сърдит, а по-скоро развеселен.
Беше се облакътил на прозорчето, гол до кръста, с ведро лице и топло излъчване в сините си очи, които я гледаха изпитателно.
— Щеше да изминеш трийсет километра, за да ми донесеш пресни кифлички?
Селене нагло се ухили.
— Разбира се, скъпи.
— Тогава ще ти се наложи да вървиш пеша, нали остана без кола.
Селене вдигна ключовете във въздуха и ги разклати, като му намигна.
— Ще взема твоята.
— Моята кола?
Селене взе да му се мазни:
— Хайде, кажи ми къде си я паркирал.
— Хей там, в онази купчина железа, зад черния бор.
Селене разтърка очи, невярваща.
— И тя ли изгоря?
— Струваше ми много, но го направих.
Селене почувства, че я избива студена пот по челото.
— Какво си направил?
— Това, което са правели испанците по време на Конкистата. Изгаряли са корабите си, за да не позволят на дезертьорите да избягат.
— Ти си луд!
— Това го кажи на Ернан Кортес и на Писаро.
Селене се отчая. Как бе могъл! Ама че магаре!
— И сега какво ще правим?
— Ще прекосим планините пеша.
— Как?
— С крака. Заедно. Двамата заедно. Освен ако не държиш да припкаш пред мен, а аз да тичам няколко метра зад теб, да те преследвам и да продължим играта на котка и мишка.
На Селене й беше дошло до гуша от преследвания и бе много сърдита.
— Изгорил си колите, понеже ми нямаш доверие.
Гунар се засмя. Беше я хванал с ключовете в ръка, готова да му открадне автомобила и да го изостави сам насред планината.
— Не се смей.
— Извинявай, Селене, но си доста забавна.
Тя осъзна в каква смешна и нелепа ситуация бе изпаднала, но не се смути. Гунар се отнасяше с нея като с немирно дете. А тя, като пълна глупачка, се хващаше на всичките му въдици. Все пак предпочете да го избие на шега:
— Добре. Ти печелиш. Нямам и грам чувство за ориентация. Не съм способна да стигна до Урт.
— Знаех си.
— Знаел си? — изненада се Селене.
— Познавам те от години.
Тя въздъхна. Беше изгубила по точки, но бе дошъл моментът да свалят картите.
— Предполагам, че Анаид е в Урт — плахо й се изплъзна от устата.
— Правилно предполагаш.
Искреността на Гунар я обезоръжи. Не очакваше толкова лесно да му измъкне истината за местонахождението на Анаид.
— Не я усещам, а и не отговаря, когато се мъча да се свържа с нея.
— Пази се.
— А скиптърът? Той в Урт ли е?
— Да, и той е там.
— Нещо знаеш ли за нея за времето, през което се преследвахме?
— Нищо.
Объркването я парализира.
— Нищо не знаеш и оставяш едно петнайсетгодишно момиче само и безпомощно?
— Не е сама и безпомощна.
— Нима?
— Сред близки и роднини е.
— Не е вярно. Моите приятелки може да се погрижат за нея, но… — Изведнъж осъзна смисъла на думите му. — Нали не ми съобщаваш, че си я оставил на Бялата дама? — заекна, невярваща на ушите си.
— Тя ми е майка.
— Тя е Одиш! — изкрещя възмутена.
Гунар не се уплаши.
— Тя й е баба, именно тя я спаси от Баалат, единствено тя може да я защити и опази от гнева на най-силните всемогъщи Одиш.
Селене побесня, негодуваше:
— Забрави ли за болните амбиции на Кристине? Кой ще опази дъщеря ни от Ледената кралица? Тя е Одиш и със съответните претенции към скиптъра.
Гунар решително отхвърляше обвиненията й:
— Кристине ще изчака, ще остави Анаид сама да вземе решение, но има още много да учи.
Селене закърши ръце.
— Ти ми я отмъкна, за да я предадеш в ръцете на майка си. Искаше да го направиш още преди петнайсет години и сега най-накрая успя.
— Не е вярно.
Селене вече не го слушаше. Сама си правеше изводите.
— Нали точно тя беше снощи тук да вилнее и едва не ме довърши.
Гунар мълчеше. Очите на Селене се разшириха от изумление. Беше изненадана от собствената си интуиция, която й дойде като просветление.
— Кристине те е насочила как да дойдеш дотук. Пак тя ти е дала идеята да изгориш колите. Така ли е? Тя ли беше?
— Бях объркал посоката и бях поел към Сом порт — отбраняваше се Гунар не особено убедително. — Ти ме беше заблудила и именно тя ме предупреди къде си и ми показа пътя към заслона. Що се отнася до колите, идеята да се взривят беше моя.
— Значи си искал да се удавя?
— Напротив! Мислех, че ще побързаш да излезеш от езерото, за да се помъчиш да изгасиш пожара. Когато осъзнах, че влизаш много навътре и се отдалечаваш от брега, се уплаших да не би да не издържиш толкова време на студа.
Селене беше ужасена.
— Значи така. Била е тук и е искала да ме унищожи.
— Не е вярно.
Селене се изправи заплашително пред него.
— Почувствах я как се цели в мен. Не се оставих да ме убие, понеже се потопих в езерото.
— Не е искала да ти причини зло.
— Не мога да ти вярвам, не мога. Ти си й маша! Ти си нейният шпионин, неин слуга, който й се подчинява безпрекословно.
Тя незабелязано пъхна ръка в чантата си, като не сваляше очи от Гунар. Пръстите й напипаха вълшебната дъбова пръчица. Предпазливо я хвана.
— Трябва да намеря Анаид и ще я намеря.
Гунар тръгна да излиза от хижата.
— Ще я открием.
— Ти не — спря го Селене.
— Нима ще ми попречиш?
Селене извади пръчицата от чантата си и я насочи към него. Произнесе някакви думи и Гунар се строполи на земята поразен.
Селене въздъхна. Заклинанието беше забранено. Разрешаваше се единствено в много краен случай. Оставяше тялото за известно време безжизнено, в състояние на пълно безчувствено вцепенение, докато се получи нова заповед, която да го изтръгне от летаргичния сън, наподобяващ по всичко на смъртта. Не го ли събуди навреме, ще умре.
Тя влезе в хижата и подхвана Гунар под мишниците. С огромно усилие го довлече до сламеното легло, което още беше топло и пазеше вдлъбнатата форма на телата им. Бяха прекарали нощта прегърнати, но сега Гунар щеше да спи сам, изоставен на съдбата си.
Няма да се разнежва. Няма да си позволи никакви чувства.
Едва го намести, зави го с одеялото и затвори прозорците. Предполагаше, че някой турист скоро ще го открие. Дори само едно докосване или човешки глас щяха да са достатъчни, за да се възстановят жизнените му функции. Гунар щеше да отслабне, щеше да изгуби сили, но можеше да издържи жив седмици в това състояние. Беше много силен. Тя коленичи до него и вдъхна миризмата му. Цялото му тяло беше напоено с нея. Целуна го по устните и тихо, едва чуто, му поиска прошка.
После излезе от хижата, затвори вратата, погледна в далечината и изчисли приблизително колко й остава до долината на Урт.
Трябваше да си вдъхне кураж, за да измине пътя, пълен с неизвестности и опасности. Самотата в планината я плашеше, но за два-три дни щеше да се добере до целта.



Глава шестнайсета


НЕ СЕ ОГЪВАЙ ПРЕД СМЪРТТА

Снегът и ледовете бяха затрупали каменната крепост Шейде. Така приличаше на призрачно видение, изплувало от кошмар. Истинският ужас обаче беше вътре в него, зад стените, в подземията му.
Факлите, разположени от двете страни на тесните коридори, просмукани с влага, осветяваха пътя на съдебния пристав и първия министър и им разкриваха истинския образ на страха. Видяха много момичета: мъртви, агонизиращи, изтезавани, изнемогващи от глад или загубили разсъдъка си. Двамата обиколиха подземията, където се извършваха престъпленията, и откриха глинените съдове, пълни с кръв; затворническите клетки с пръснати по пода човешки останки; куфарчето с инструменти за изтезаване, с щипците, ножиците и ножовете, предназначени да осакатяват, раняват и да причиняват болезнено страдание; веригите, окачени на стените… Гледаха и не можеха да повярват на очите си. И преброиха собственоръчно тела, кости и човешки останки на около триста жертви, въпреки че слугите, които в продължение на години бяха безмълвни свидетели на толкова ужасии, накрая се престрашиха да си развържат езиците и разказаха за още редица подобни случаи, досега неизвестни. Признаха, че има още трупове, заровени в други имения и замъци на графинята, а също и че някои момичета са заровени в гората, в канавките край пътищата или са хвърлени на дъното на езерото. Цяла Унгария беше изцапана с кръвта на нейните жертви. Кръвожадната графиня бе положила достатъчно усилия, за да заслужи напълно прозвището си. Шестстотин и петдесет девици — погубени.

Туршо и другите кралски пратеници изправиха графинята пред съда и вземаха решение тя да изкара остатъка от живота си зазидана, без право да напуска замъка си. Анаид пък, измъчвана от угризения, изчакваше стаена в тъмното удобния момент да я нападне.
Трябваше да действа в интервала между последното убийство, извършено от кръвопийцата Одиш, и нейното изчезване. Беше пристигнала в миналото прекалено рано. Часовата разлика бе особено мъчителна и дори не й беше послужила да предотврати смъртта на Дориска.
Дали обаче наистина ставаше дума за случайно объркване, или грешката имаше някакъв скрит смисъл, неподозирана цел?
Полагаше усилия, но не можеше да забрави за смъртта на малката. Беше толкова хубава в бялата копринена дреха, с вдигнатите на кок коси, с вълнистите къдрици, падащи като каскада на тила й. Като булка в деня на сватбата си — кърваво бракосъчетание със смъртта.
Не беше ли я обрекла тя, като я избра да й бъде съюзник? Не беше ли се оказала тя пръстът на съдбата за девойката Омар?
Междувременно Дасил се бореше между живота и смъртта, пред очите на Орсолия, безсилна да стори каквото и да било.
Анаид не можеше да й помогне. Раните й бяха заздравели, без да останат белези, но докато беше подвластна на графинята, животът й се люшкаше несигурен, на непрекъснати приливи и отливи. Когато Ержбет Батори стиснеше амулета си, Анаид губеше сили и съзнание. Съобщиха й, че графинята с часове кръстосва стаята си, като лъв в клетка, и шумно се надсмива на наказанието си. В тези моменти се вкопчваше в амулета си, стискаше го и бавно убиваше Анаид.
Трябваше да унищожи талисмана на графинята. Затова беше предприела пътуването назад във времето, затова бе рискувала живота си, своя, на Дасил и на Дориска.
При все това как щеше да влезе в стаята, където тухла по тухла зазиждаха горделивата Одиш, която се подиграваше на собствените си палачи и на човешката им глупост? Щом свършеха със зазиждането, тя щеше да изчезне като дим и само мистерията и легендата за нея щяха да останат за вечни времена.
Изведнъж графинята изкрещя:
— Плъхове!
Работниците, които издигаха последната стена, не й обърнаха никакво внимание.
— Има плъхове! — повтори сърдито графинята, недоволна, че не й отдават нужното уважение.

— Аз лично виждам само една гадина — изхрачи се презрително въоръженият до зъби
хайдук
— охрана, и заповяда на работниците да не спират.

Графинята предпочете да замълчи, за да не ядосва повече мъжете. Анаид обаче съзря в това възможност да се добере до затвореното помещение.
Не й бе трудно да се свърже с плъховете и да научи от тях пътя към подземията. Не че бяха любимите й животни, напротив, дори я отблъскваха с противния си вид и с онова, с което се хранеха, но нямаше друг начин, ако искаше да изпълни намерението си. И така, вече озовала се в тъмните коридори и заобиколена от големи гризачи, които по онези места бяха господарите на замъка, Анаид си съблече дрехите и се съсредоточи в заклинанието за преобразяване. Тялото й се смали и когато се увери, че лицето й се е превърнало в муцунка, а здравите й зъби могат да издържат всякакъв тежък предмет, захапа огнивото и праханта, които носеше със себе си от бъдещето, и подареното й от Орсолия атаме, което бе принадлежало на Дориска.
Беше се превъплътила в отвратителна голяма мишка, от онези, дето пъплят из помийните ями, силна и смела, способна да се пребори с много по-голямо от себе си животно, макар че славата й не бе точно такава. Беше готова да последва из лабиринта на коридорите новите си приятелки и водачи.
Графинята не забеляза веднага присъствието й. Беше прекалено заета да пробва безбройните си накити. По време на дългото си зловещо царуване беше натрупала цяло съкровище от скъпоценности. Беше помолила да я зазидат с тях, според обичаите на египетските фараони. В момента се радваше на суетата си, макар и в пълна тъмнина.
Благодарение на острото си зрение на гризач Анаид можеше да вижда съвсем ясно и внимателно огледа стаята. Беше спално помещение с отделна ниша с легло, като двете му части бяха свързани със сводест таван под формата на арка. Беше стая за гости и нямаше много мебели. Скромна, студена и лишена от удобства.
Анаид се притаи в ъгъла, възможно най-отдалечен от графинята, и се приготви пак да се преобрази в момиче.
Точно в момента, когато краката й възстановяваха формата си и последните гърчове на прехода утихваха, графинята подуши въздуха и усети присъствието й или, по-точно, долови наличието на нещо непознато.
Анаид беше подготвена. С бързината на див заек размаха атамето на Дориска, разтрои образа си, за да обърка графинята, и с един точен удар сряза верижката, на която талисманът висеше на врата й. Хвана го във въздуха с другата си ръка. Ударът беше изключително неочакван и дори графинята не успя да го предвиди.
Ержбет веднага зае отбранителна позиция, но късно. Посегна към врата си, за да почерпи сила от амулета, ала установи, изпаднала в истинска паника, че го няма.
Анаид бързо драсна кремъка и запали праханта, без да губи нито миг. Наясно бе, че това ще е най-трудното, най-рискованото, понеже ще остане незащитена, под ударите на разгневената Ержбет, но вече бе предвидила подробностите. Издигна бариера между двете и се задейства, без много да умува. Талисманът пламна в момента, в който побеснялата графиня проби защитата й, скочи върху нея и заби магическото си атаме в гърба й.
Анаид посрещна удара, без да осъзнава колко е дълбока и сериозна раната. Острието бе потънало над кръста чак до бъбрека й и атамето остана там, забито до дръжката. Въпреки това тя не се предаде и не загуби съзнание. Напротив, изправи се лице в лице с Одишката и оказа яростна съпротива. Талисманът беше лумнал в пламъци, но още не бе изгорял. Ержбет се мъчеше да й го отнеме, а тя го бранеше с живота си. Размаха атамето си и произнесе заклинание да възпре Батори. Битката между двете беше страшна. Анаид искаше само да спечели време, докато Ержбет нападаше побесняла, обезумяла в желанието да си възвърне талисмана. Това бе демонстрация на сила, умения и могъщество. Енергията вибрираше и бучеше, като запращаше ту едната, ту другата към стената.
Ержбет се преобрази на гигантски рис с големи остри зъби, който се хвърли върху Анаид и разкъса голата й плът. Скочи толкова пъргаво, така светкавично и ловко, че й бе невъзможно да я уцели с атамето си. Графинята-рис отбиваше ударите с лапа и връхлетя върху нея с цялата си тежест и с цялата си жестокост. Анаид усети, че я захапва за ръката, и се уплаши за живота си, когато усети дъха на звяра във врата си, да се опитва да впие зъби в сънната артерия.
Без да изпуска горящия талисман от очи, тя направи магия, за да се защити от свирепите нападки на звяра, и кожата й придоби плътността и издръжливостта на дебелокожо животно.
Графинята прекалено късно си даде сметка, че острите й зъби няма да разкъсат вече непробиваемата плът на избраницата, но нищо не можеше да стори. Хищникът беше хванат в могъща магическа мрежа, направена със заклинание от Анаид. Графинята беше пленница и колкото по-отчаяно се мяташе, толкова повече се оплиташе в здравата мрежа и се парализираше като в огромна паяжина.
Атмосферата в килията беше тягостна и напрегната. Ержбет отново си възвърна човешкия образ и нададе страховит пронизителен вик, който мина през фронтона и строши прозорците и чашите в замъка. Още малко и талисманът щеше да изчезне напълно. Кръвопийцата впрегна всичките си сили, за да направи възможно най-мощното заклинание.
Над Шейде надвисна невиждана буря. От Карпатите заприиждаха гъсти заплашителни облаци, полетяха стремително по сивото небе и се скупчиха над замъка, превръщайки следобеда в най-тъмната нощ и изливайки потоци вода, съпроводени със страшни гръмотевици и оглушителен трясък. Поройният дъжд и брулещият вятър връхлитаха с невероятна сила и пометоха овцете, излезли по пасищата в ниското, заедно с овчарите и селяните, още несъбрали инструментите си и неуспели да се върнат навреме по къщята си. Години след това хората щяха да помнят ужасното бедствие, при което за броени минути районът бе изравнен със земята и придошлата вода заля селищата, издави добитъка и съсипа реколтата.
Графинята продължаваше да бъде пленница на Анаид, а талисманът й вече почти бе изгорял.
— Неееееееее! — изкрещя отчаяно Ержбет, стиснала шията си с ръце.
Силата й изчезваше заедно с пушека, издигащ се от магическата й муска. Анаид, макар и с нож, забит в кръста, издържа последния й напор, докато от медальона й не остана само пепел.
Едва тогава издърпа атамето на злата Одиш от тялото си и с ужас установи колко е голямо. Раната й обаче заздравя веднага щом извади ножа. Графинята остана като поразена и си заскуба косите.
— О, не!
Анаид не проумяваше за какво толкова се тюхка графинята.
— Аз лично ти дадох да пиеш от забранената чаша — извика в недоумение Ержбет, като установи регенеративните способности на избраницата.
Анаид не обърна внимание на бръщолевенията й. С едно точно заклинание я вцепени. Сама се изненада от собствената си мощ. Графинята наистина беше изпила кръвта на много деца и девойки Омар, но без талисмана си бе по-слаба от нея.
— Проклинам те да се върнеш там, откъдето си дошла — в света на мрака, на който принадлежиш. Проклинам те и те обричам за вечни времена да останеш пленница в света на здрача и той да сложи край на твоя затвор, да проникне в замъка ти, да завладее тялото и душата ти и да ги унищожи напълно и окончателно — произнесе високо Анаид, докато наблюдаваше как графинята се извива на пода в предсмъртни гърчове и бавно, агонизирайки, изчезва.
Искаше й се да я накара да страда, така както бяха страдали жертвите й, да я накара да плати за злодеянията си, но не можеше да я унищожи въпреки желанието си. Не можеше да поеме риска и да промени миналото. Все пак гледаше в бъдещето, за да освободи Криселда и Елена от затвора им и да си върне скиптъра на властта.
Би трябвало да изпитва задоволство от проявената храброст, но не го чувстваше. Би трябвало да е удовлетворена от добре изпълнената задача, но вместо това усещаше горчивия вкус на поражението.
Анаид се върна при Дасил. Беше изключително уморена, а и много тъжна.
Орсолия я видя и всичко разбра. Прецени, че избраницата бе унищожила талисмана на графиня Ержбет и я е победила. Изправи се с изпълнен с преклонение поглед и докосна Анаид по косата. Коленичи пред нея и й целуна ръцете. Зашепна благодарствени слова толкова дълго и прочувствено, че Анаид се притесни, стана й неудобно. После заведе Анаид до леглото, където лежеше Дасил, хвана дланите й и ги положи върху дълбоката рана на гърдите на малката. Пред изумения й поглед раната се затвори и остана само тънък белег. Стана за секунди, в краткия промеждутък между едно вдишване и едно издишване — прашинка от времето, което бе достатъчно Дасил да си възвърне руменината на бузите, да отвори очи и да се усмихне. Пеперудата изпърха отново по хубавото й личице и Анаид почувства огромно облекчение.
— Аз ли го сторих? Аз ли я върнах към живота? — попита уплашено тя.
— Не беше мъртва, ти проста я излекува.
Дасил обви тънките си дълги ръчици около врата й и я целуна.
— О, Анаид, ти си жива! Жива си.
— Разбира се, че съм. И то благодарение на теб — добави признателна Анаид. — В теб ли е камъкът?
Дасил й каза къде го е скрила. Беше го пъхнала зад каменна плоча в старата кухня. Изпратиха момче да го вземе, а Орсолия се зае да ги нахрани.
— Отдалеч ли идеш? — осмели се най-накрая да я попита.
— Идвам от бъдещето. Делят ни около четиристотин години — тихо рече Анаид и свела очи, добави: — Много съжалявам за дъщеря ти, но не можех нищо да направя.
— Не се терзай. Съдбата на Дориска бе предначертана още от дете. Умря, без да се мъчи. Така и не разбра, че си отива. Аз се погрижих, направих заклинание. Нищо повече не можех да сторя.
На Анаид й домъчня за бедната жена и за първи път я погледна в очите. Беше фатална грешка. Почувства как ръката на майката изтръпва, изстива и накрая се дръпва от нейната със страх. Жената, хипнотизирана, скочи и извика ужасена:
— Пила си от чашата, която ти наля графинята?
Анаид разбра, че са разкрили ужасната й тайна.
— Пи ли?
На Анаид й се искаше да отрече, но не можа.
— Не… знаех какво има в чашата… — измънка.
Орсолия започна да плаче и да си скубе косите като в някакъв ритуал.
— Не! О, не! Защо? Проклятието на Оди се сбъдна.
Анаид се изплаши.
— Пророчеството на Оди?
Орсолия я посочи с пръст, все едно бе чумава.
— Ти, Анаид, избраницата, ти си прокълната!
* * *
Младата инуитка прекъсна заниманието си, изпусна стъргалката, с която щавеше кожите, и се хвана за сърцето, сякаш кама се бе забила в гърдите й и тя се мъчеше да я изтръгне. Постепенно болката намаля, докато накрая спря. Несъмнено това беше знакът. Предупреждението, което бе чакала. Разбра го, когато вдигна поглед и в далечината съзря силуета на мечката, очертан на хоризонта.
Тази вечер в своето иглу тя постла на пода кожата от нутрия и хвърли костите от кит, които винаги държеше в кожената торбичка, принадлежала в миналото на баба й, великата магьосница Сармик. От нея бе наследила името, уменията и торбичката с магическите кости, с които можеше да гадае и да предсказва бъдещето.
Майка й Каалат мълчалива стоеше до нея. Разбра, че е настъпил моментът на раздялата, й се искаше да го отложи. Моментът, подходящ да кажеш сбогом на дъщеря си, никога не идва.
Костите потвърдиха предзнаменованията. Предстоеше дълъг път и Сармик трябваше да се стяга за него.
Каалат, навела глава, режеше филета от осолена риба, парчета пушено месо и ги слагаше заедно със скарата и чая във вързопа, който дъщеря й щеше да вземе за из път.
Инуитите обикновено пътуваха с малко багаж. Местеха се от едно място на друго, волни като вятъра, и можеха само за минути да предприемат пътуване, което ще трае седмици или дори месеци. Носеха си харпуните, с които ловяха тюлени през пролетта, заредените си пушки, за да осигурят дивечово месо, и въдиците, за да се снабдяват с риба.


Воят на
хъски
, който приличаше повече на вълчи, отколкото на кучешки, предизвести Каалат за пристигането на мечката.

— Мечката майка те очаква.
Така беше. Предишната малка Хелга се беше превърнала в прекрасна бяла мечка, която властваше в пределите на Арктика, там, където само малцина инуити се осмеляваха да преживяват.
— Тя ще те заведе до края на земите на нашия клан. После ще трябва да се обърнеш към тюленките и нутриите, които ще те посрещнат на територията на Аляска.
На Сармик й се късаше сърцето.
— Съжалявам, мамо — прошепна й, като я прегърна, съвсем наясно, че я оставя сам-самичка насред нищото.
— Не се притеснявай за мен. Ще отида до местата, където лагеруваме през лятото, и ще те чакам заедно с всички от племето.
— Нямам представа кога ще успея да се върна.
— Трябва да изпълниш мисията си.
Сармик се колебаеше:
— Дали винаги ще знам какво трябва да правя?
— Подготвена си за това още от най-ранно детство. От времето, когато с избраницата Диана бяхте сукалчета и станахте млечни сестри, свързани в добро и в лошо. Нуждаещи се една от друга. Ти ще водиш нея, а тя — теб. Слушай вътрешния си глас и не надавай ухо за фалша и лъжата.
— А как да ги различа? — попита Сармик, уплашена от отговорността, която поемаше.

Каалат се разрови в малкото вещи, които притежаваше, и измъкна два скъпоценни предмета, които пазеше специално за случая. Дълбоко развълнувана, показа на дъщеря си заостреното и красиво
улу

[25]

— ножът с дръжка от кост на кит, принадлежал някога на майка й Сармик.

— За теб е, дъще. Служи си с него както трябва, използвай го само за защита и никога не нападай без причина. Брани живота на избраницата със собствения си живот.
Сармик го пое с треперещи ръце, след което възторжено възкликна. Каалат държеше възхитително бяло колие, което искреше с неопетнена чистота и величие. Беше мощен амулет, изработен от зъбите на великата мечка майка.
Сармик наведе глава и Каалат й го сложи. Стоеше чудесно на врата й. Беше много красив.
— Майката мечка ще бди над теб и ще те пази от беди. Не го сваляй от шията си. Никога. Обещаваш ли?
Още щом се допря до кожата й, Сармик почувства как душата й се изпълва с вътрешен покой.



Глава седемнайсета


НЕ СЕ ОПЛАКВАЙ, ЧЕ СИ ОТХВЪРЛЕНА

Завръщането й в настоящето се оказа лесно. Анаид и Дасил, подпомагани от Орсолия, очертаха магическия кръг на горска поляна в Карпатите, стиснаха зеления камък, пречистиха се и под звуците на ритуалните песнопения на матриаршата на клана на белката скочиха в кръга от камъни.
Този път се озоваха точно на мястото в дъбравата, където се бяха разделили с Бялата дама. Изтощени и голи, Анаид и Дасил отидоха до пещерата да помолят Кристине за помощ. Красивата дама ги посрещна топло и сърдечно, облече ги и ги напръска с уханни води, нахрани ги и им приготви меки легла, на които веднага се проснаха и спаха часове наред.
Събудиха се и бяха сами във възхитителния омагьосан дворец. Любопитната Дасил искаше всичко да види и да пипне. Всяко нещо я дивеше и я караше да възклицава. Радостта и изненадата й бяха заразителни и помогнаха на Анаид да приветства завръщането им бодро, с оптимизъм. Все пак отсъствието на Кристине я озадачаваше и тревожеше. Дали няма да я изостави сега, когато беше успяла да унищожи графинята? А нейният скиптър? А Елена и Криселда?
Независимо от своята спонтанност и непринуденост очарователната Дасил беше голяма беля? Анаид я помоли да не казва на никого за пътуването им във времето и да я чака вкъщи, защото трябваше да уреди някои въпроси с баба си. Нарочно избягваше да дава много-много обяснения за Кристине и за това коя всъщност е, а и Дасил нищо не я попита. Прие необичайните обстоятелства съвсем естествено, по детски простодушно. Анаид си помисли, че дори да й беше представила някоя женска горила за своя баба, Дасил би я разцелувала, би й поискала банан и би й пожелала приятна вечер. Струваше й се невъзможно човек да не прояви нито капчица интерес и да не задава въпроси за Бялата дама и за замъка й — целият с огледални стени и скъпоценни камъни. Дасил обаче не го направи. Може би мислеше, че избраницата заслужава подобен дворец и подобна мистериозна баба.
Анаид изпитваше особено топло чувство към малката. Беше толкова млада и невинна, дори осезаемо излъчваше ухание на свежест. Харесваше най-вече кадифеномеката й шия, мургава и грациозна. Преди да се разделят, тя лично сплете на плитка косите й, за да я открие.
— Вратлето ти е прекрасно, като лебедова шия е, трябва да го показваш, а не да го скриваш.
Дасил не беше кокетка, но обожаваше някой да сресва косите й и да й говори красиви думи, а ако този някой беше Анаид — толкова по-добре.

Кристине скоро се върна и не се изненада, че Анаид се е съвзела, а Дасил я няма. Имаше драскотина на ръката си, дрехите й бяха мръсни и смачкани, а очите й святкаха с особено пламъче.
— Къде беше? — заразпитва я разтревожена Анаид, досещайки се за отговора.
Кристине не задоволи любопитството й.
— Първо ти, скъпа. Имаш много, наистина много неща за разказване. Искам всичко да чуя, от игла до конец. Без запетайки, без премълчавания.
Анаид удобно се разположи до красивата дама и заразказва. И докато говореше, лека-полека осъзна колко необикновени са били преживяванията й и колко опасности е успяла да преодолее.
Кристине я слушаше внимателно и Анаид забеляза как челото й се бърчи тревожно, но в края на разказа я прегърна и я поздрави.
— Ти си изключително смело момиче, благодарение на теб победихме.
Анаид веднага схвана, че Кристине е била в света на мрака и се е сражавала с графинята.
— Ти си се борила с нея?
Кристине се засмя.
— По-скоро с това, което бе останало от нея, милинка. Графинята беше истинска развалина.
Анаид си спомни намръщеното лице на Ержбет Батори, нейната мрачна типично карпатска красота. Не се осмеляваше да зададе въпроса, който я измъчваше, но Кристине умееше да чете мислите й.
— Всичко приключи. Свърши се със страшната графиня и с нейния свят. Веднъж завинаги. Беше лесно, тя и без това беше загубила силата си и просто се разпадна на прах пред очите ми.
Анаид подскочи от радост.
— Значи Елена и Криселда са свободни!
— Да, в дома на Елена са и не са съвсем наясно какво точно се е случило.
Анаид изпита непознато досега вълнение.
— А скиптърът? И той ли е тук?
— Да, при Елена е — кимна Кристине.
— А Рок?
— Добре е, вече се възстанови.
За първи път й се случваше да забрави за Рок. Силното желание да си върне скиптъра бе надделяло над любовта й към момчето.
— Отивам при тях. Трябва да… — тя млъкна засрамена.
Истината бе, че изпитваше неистово желание да стисне в ръка скиптъра.
Кристине я възпря:
— Почакай, Анаид. По-добре е засега да не ходиш.
— Защо? Какво има?
— Много неща.
Тонът й бе сериозен и Анаид си помисли, че ако Кристине ще й съобщава лоши новини, по-добре да й ги спести. Нямаше никакво желание пак да се измъчва с тревоги и грижи. Достатъчно бе страдала, беше се борила и беше изпълнила мисията си. Не беше честно сега да й помрачават празника и да й развалят хубавото настроение на човек, доволен от себе си. Искаше скиптъра, искаше Рок и искаше да бъде щастлива.
— Незабавно трябва да поемеш Пътя на Ом. Спешно е.
Анаид почувства, че се задушава от гняв. Нямаше готовност да го направи, а и не виждаше защо бе толкова наложително да се потопи в мрачните дълбини и да се изправи лице в лице мъртъвците.
— Защо? Наистина ли е необходимо?
Кристине се помъчи да бъде възможно най-убедителна:
— Миличка, Баалат вече се е възстановила, пак си е възвърнала силите и много скоро ще се появи, ако още не го е направила. Сега, след като обезвредихме графинята, най-страшният ни враг е Баалат.
— Да, разбрах.
— Усещам я, тук е. Иска да се докопа до скиптъра и ще направи всичко възможно да те унищожи и да ти отнеме онова, което по право ти принадлежи.
Анаид си запуши ушите. Още не си беше върнала скиптъра, а вече искаха да й го отнемат.
— Остави ме. Първо отивам за скиптъра.
— За да изминеш Пътя на Ом, той не ти е необходим. Нещо повече, дори ще ти пречи.
Ананид се освободи от предателската прегръдка на баба си Одиш и я нападна, като пепелянка, която се извива и забива отровните си зъби:
— Голяма интересчийка си. Само гледаш как да ме използваш. Аз ти върша мръсната работа, а ти извличаш облагите. Така е, нали?
Кристине потрепери от ужас.
— Как можеш дори да си помислиш подобно нещо? Та аз те обичам.
— Ами тогава ме остави.
— Те ще те отблъснат и ти много ще страдаш.
— Кои „те"?
— Чуй ме, Анаид, по време на това пътуване се случи нещо, което няма оправяне.
— И какво е то?
— Ти се промени, вече не си същата.
— Знам — съгласи се Анаид, смутена.
От известно време тревогата в нея нарастваше, чувстваше се все по-недоволна от себе си, от съдбата си, от промените, които настъпваха в живота й.
— Вече не си една от тях. Те ще го забележат и ще те отблъснат от себе си, ще те отлъчат от своята общност.
Анаид не искаше да се съгласи с баба си и търсеше в нея вината.
— Ти ревнуваш. Ревнуваш ме от жените Омар! Искаш ме само за себе си и за твоите цели! Успя да ме скараш с Елена, с Рок, с майка ми и направи така, че баща ми да ме изостави!
След което изхвърча навън, без изобщо да забележи отчаянието, изписало се на лицето на Кристине.
— Почакай, Анаид! Не си готова!

Анаид тичаше ли тичаше, като душа, отнесена от дявола. Желанието да стигне възможно най-бързо до дома на Елена й даваше криле. Не спря да си поеме дъх, нито да си даде почивка дори за миг, съзнателно пренебрегваше подутия си корем и острата болка встрани на кръста, която я пронизваше като нож. Повтаряше си упорито, че трябва да се извини на Елена, че иска да види Рок и да прегърне отново леля си Криселда, но дълбоко в себе си бе наясно, че нетърпението й се дължи най-вече на страстното й желание да вземе в ръце скиптъра. Докато беше далеч от него, не го бе чувствала така силно и натрапчиво, както сега. Беше като вътрешна необходимост, въпрос на живот и смърт.
Стигна до дома на Елена запъхтяна, сърцето й сякаш щеше да изхвръкне. Затропа нетърпеливо по вратата, заудря продължително, докато най-сетне й отвориха и на прага се появи женица, ниска и дебеличка, с бяла коса и мило, добродушно лице. Изненадата й бе огромна.
— Лельо Криселда! — възкликна Анаид и се хвърли на врата й, сграбчи я в прегръдките си, вдигна я във въздуха и я завъртя, все едно бе кукла.
— Адаид, момичето ми! — извика радостно леля й, като едва не се задуши от бурната й прегръдка. После се отдръпна от нея, да я разгледа по-добре. — Я да те видя. Вече си станала истинска жена!
Усмивката й обаче мигом замръзна и очите й се разшириха от ужас.
— Това ти ли си, Анаид?
— Естествено. Че кой друг?
Зад Криселда се появи Елена. Не й се зарадва, по-скоро обратното. Изражението й бе сериозно, дори строго, без капчица ентусиазъм. Мрачната й физиономия смрази възторга от сърдечната среща между леля и племенница.
— Влизай — сухо рече Елена вместо „Добре дошла" и затвори вратата след нея, сякаш я погребваше в душата си.
Точно така се почувства Анаид, като зачеркната и погребана от клана си.
Елена й задаваше какви ли не въпроси, сякаш беше военнопленник, подложен на разпит, или, даже по-лошо — все едно беше вражески шпионин. Посрещаше всяка дума на Анаид с видимо неодобрение. Често бърчеше чело и току се прокашляше, поглеждайки съзаклятнически леля Криселда, която не можеше да повярва на ушите си.
Анаид се почувства ужасно. Стана й обидно от начина, по който се отнасяха с нея. Сякаш бе изправена пред съд, който произнасяше жестока и несправедлива присъда. Всъщност, като се замислеше, беше напълно логично Елена, с която си бяха оспорвали и скиптъра, и любовта на Рок, да търси отмъщение. В края на краищата именно по нейна вина бе останала пленница в света на мрака, а и пак тя беше изложила на риск живота на сина й.
Докато говореше, Анаид си даде сметка, че Криселда и Елена непрекъснато гледаха през прозореца, май очакваха някого или нещо.
— Чакате ли някого? — попита Анаид.
Без да иска, гласът й прозвуча твърде дръзко и неуважително. Не й оставяха избор. Нападателното им отношение към нея предизвикваше ответната, също толкова враждебна реакция.
Елена отговори троснато:
— Да, наистина очакваме човек, който трябва да реши какво да правим с теб.
Държането на Елена бе открито настъпателно и обидно, дори начинът й на говорене издаваше студенина. Анаид реагира бурно, твърде емоционално:
— Току-що ви казах, че съм победила графинята, след като се върнах четиристотин години назад във времето и изгорих неразрушимия й талисман. Светът на мрака вече не съществува… затова вие сте свободни.
Вместо отговор последва неумолимо мълчание.
Анаид се почувства смачкана и незаслужено съдена, като дете, направило беля, наказано със суровия поглед на възрастните. Единственото, което искаше, за което жадуваше, бе приятелска усмивка, мил жест на разбиране и съпричастие, но, уви, не ги получи.
— Защо се държите с мен, сякаш съм престъпник? — жално проплака тя.
Отговорът на Елена бе директен и много жесток:
— В известен смисъл ти наистина си такава. Извърши нещо, с което престъпи нашите закони и допусна много сериозна, непростима грешка.
— Не съм искала да те изпращам в света на мрака. Не съм го искала. Обърках се.
Елена въздъхна:
— Знам. Не говорех за това.
— А за какво?
Елена я погледна сурово, без капчица топло чувство.
— Не се подчини на жените Омар и се постави в услуга на една Одиш.
— Не е вярно. Тя не е коя да е Одиш, тя ми е баба. Обича ме.
Елена сведе поглед. Криселда тайничко изтри една сълза.
— Сигурно си права, че те обича, но иска да бъдеш една от тях.
Анаид скочи като ужилена.
— Какво става? И вие ли ме обвинявате, че във вените ми тече кръвта на Одиш? Аз нямам вина за това. Селене е тази, която се е влюбила в син на Одиш и ме е заченала от него. Аз съм невинна.
— Не става дума за това, Анаид.
— А за какво?
— За проклятието на Оди.
Анаид избухна:
— Писна ми от това проклятие, писна ми и от вас, и от вашите брътвежи. Искам си скиптъра! Искам да видя Рок!
Елена се изправи.
— Даваш ли си сметка, че не се владееш? Скиптърът те е обладал изцяло. Избраницата не може да оставя единствено прищевките да ръководят действията и постъпките й.
Точно в този момент Анаид забеляза по пътя в далечината велосипеда на Рок, който приближаваше към тях. Не поиска разрешение нито от Елена, нито от Криселда. Излезе и тръгна към него, без изобщо да ги пита.
— Рок! Рок! — извика и му замаха.
Рок й се усмихна отдалеч и здраво настъпи педалите, за да пристигне бързо, после хвърли колелото и се затича към нея.
Сърцето на Анаид щеше да се пръсне от радост. Рок не я беше забравил, обичаше я, искаше да я прегърне. Той стигна на метър от нея и рязко спря.
— Анаид? — произнесе някак странно.
Изглеждаше изненадан или уплашен. Държеше се необичайно.
— Да, аз съм, Анаид.
Рок беше видимо изнервен. Взе да заеква:
— Амиии аз, ъъъ… изненадан съм да те видя тук.
— Защо?
— Тръгна си толкова внезапно, всичко беше толкова неочаквано…
— Какво са ти казали? — попита го тя, подозрителна.
— Нищо.
— Тогава какво има? Няма ли да ме прегърнеш?
Рок инстинктивно направи крачка назад, отдръпна се от нея.
— Не се сърди, но като те видях…
Първоначалната радост постепенно угасна на лицето й. Какво иска да й каже Рок? Всъщност доколко и с какво я помни?
— Какво имаш предвид, Рок?
— Ами мислих много за теб, но… — Вдигна поглед и Анаид откри студенина в очите му.
— Рок? Погледни ме, това съм аз, Анаид. Подай ръка.
Рок отново се дръпна, не искаше да я докосва.
— Съжалявам, Анаид, не знам какво ми става… Имам чувството… че това не си ти. Има нещо особено, което някак не се връзва с теб, сигурно…
На Анаид й се доплака. Щом направеше крачка да го доближи, Рок се отдръпваше.
— Не ме доближавай, моля те.
Анаид си погледна ръцете, кожата, дрехите.
— Какво ти става? Да не съм прокажена?
— Не знам, това е нещо, което не зависи от мен… Плашиш ме — призна си накрая, почервенял от срам.
Анаид се вцепени, объркана. Болката бързо премина в негодувание. Страшно се разсърди. Гневът й плъзна нагоре по тялото, удари я в главата и се изля през очите. Погледът й мяташе огън и жупел. Облаците бързо се скупчиха и скриха слънцето.
— Значи аз те плаша? — изхриптя тя.
— Моля те, Анаид, не го казвай…
— Ей сегичка наистина ще те уплаша. Само гледай!
И действително видът й беше страховит. Вятърът развяваше косите й, а стоманеният й поглед беше студен и жесток. Сините й очи пронизаха Рок и предизвикаха буря. Тя вдигна ръце към небето и от натежалите облаци се изсипа проливен дъжд. Светкавици и гръмотевици раздраха небосвода.
Зяпнал от недоумение, Рок гледаше страшната демонстрация на могъщество, а Анаид, видяла парализиращия ужас, изписан на лицето му, избухна в безумен кикот и произнесе магическите думи на заклинанието, с което призоваваше скиптъра:

— 
Сорамар нойкалупирт не литасм
.

Каза го веднъж, после втори и трети път. Напразно. Скиптърът не се появяваше в ръката й.
Забрави за Рок, за бурята и изобщо за целия свят. Отвори с трясък вратата на къщата и връхлетя вътре като вихрушка да го търси. Елена застана на пътя й.
— Не смей. Омагьосах го.
— Къде е?
Леля й Криселда неволно погледна нагоре към витрината на бюфета. Елена проследи погледа й и стана неспокойна. Анаид бързо отгатна всичко.
— Във витрината ли е?
Елена извади вълшебната си пръчица и я спря.
— Не се приближавай. Скрила съм го на сигурно място.
— И какво ще ми направиш, ако го приближа? — предизвикателно и дръзко се изправи Анаид, с тон, недопустим за девойка Омар.
Криселда се намеси с кротък, но непреклонен глас:
— Няма да се наложи, нали така, миличка? Ти си послушна, аз съм те учила на покорство и смиреност, познаваш законите на Омар и ще проявиш нужното уважение.
Убедителният й тон, благият й глас, с който я увещаваше, изреждайки познатите правила на поведение, за малко не накараха Анаид да отстъпи, но разяждащото я желание надделя.
— Скиптърът си е мой и ще си го взема — твърдо рече тя и направи крачка напред към витрината.
— Чуй ме, Анаид, моля те — опита се да я спре добрата й леля, преди да се е намесила Елена. — Не ни принуждавай да използваме сила.
Анаид вече не я чуваше. С бързо, неочаквано движение извади своята пръчица и произнесе заклинание, за да омагьоса двете жени.
— Заклевам ви да останете неми, глухи и слепи, докато аз реша.
На мига Криселда и Елена изгубиха дар слово, ослепяха, оглушаха и започнаха да се движат напосоки и пипнешком из пространството, като пълзящи гъсеници, излезли извън редицата на другарките си.
Анаид се запъти решително към шкафа, но в момента, в който се канеше да го отвори, глас я спря:
— Не го прави, Анаид. Не го прави.
Този път наистина се стъписа. Гласът не беше нито на Елена, нито на Криселда. Не, не може да бъде! Та това е… Тя се обърна и ето че пред нея стоеше онази, която очакваха.

Беше Селене, майка й — разчорлена, с изпомачкани и скъсани дрехи, с ботуши, целите в кал, и нацапано лице. След преживяното и тежкия преход ръцете й бяха набръчкани и издрани, а погледът й бе суров и остър. Беше прекосила планината сам-самичка, беше обърквала посоката безброй пъти. Беше се катерила по скалите, беше се спускала по планинските склонове и бе вървяла без почивка, без да унива, газейки през студените ручеи и прекосявайки долини. Нощем стоически беше понасяла самотата и страха и бе оставала будна, молейки се Деметер да я закриля, неволно замечтана за топлите обятия на Гунар, жадна да прегърне дъщеричката си, да я гушне и да я залюлее в скута си, да й изпее приспивна песен.
Бяха изминали само няколко часа, откакто Елена се бе свързала с нея и й бе съобщила ужасната новина: Анаид, детето й, беше изгубена.
Изпитваше само едно — отчаяние и безсилие. Беше провалила живота на дъщеря си.
Беше влязла в къщата заедно Рок, който спря на няколко крачки зад нея, разстроен. Беше твърдо решен да стои надалеч, а ако стане напечено — да духне на мига.
— Селене! — възкликна Анаид, едновременно и развълнувана, и нерешителна, и плахо тръгна към майка си, без да знае дали да я прегърне, или не, и няма ли да я отблъсне.
Все пак опита. Селене разтвори обятията си и я прегърна, а Анаид се отдаде на сладостното чувство, породено от майчината обич. Много скоро обаче краткият миг на щастие свърши при вида на Рок, който, объркан, се бе приближил до Елена.
— Мамо? — погледна към нея, като си даде сметка колко абсурдно и безизразно е изражението й. — Мамо? Чуваш ли ме?
Очевидно не можеше нито да го чуе, нито да го види. Рок обаче, много разстроен, я прегърна и извика:
— Кажи ми нещо, мамо! Кажи нещо, моля те!
Анаид усети остро свиване на стомаха, сякаш нещо я прониза и отвори рана, от която капка по капка изтече и последният остатък от душевен мир и спокойствие.
— Какво си направила на майка ми? — нахвърли се той върху нея, като хвана Елена за ръката и се взря в невиждащите й очи и в неуверените й движения.
Селене отблъсна Анаид и внимателно огледа Елена и Криселда. Анаид почувства тежкия укорителен поглед на майка си, който я прониза, и понечи да се защити:
— Щяха да ме нападнат, искаха да ме унищожат, бях принудена да се отбранявам.
Като избягваше упорито погледа й, Рок се обърна към Селене:
— Моля те, Селене, направи нещо! Анаид не е същата. Това не е тя.
Селене бавно поклати глава.
— Знам. Сега заспи и си почини. Не се тревожи.
Под въздействието на магическите думи на Селене Рок се подчини на волята й и легна върху килима. Анаид се изправи предизвикателно пред майка си.
— Какво означава всичко това? Защо съм толкова различна? И ти ли се страхуваш от мен?
Селене сведе нерешително очи.
— Не посмяха да ти го кажат.
— Какво да ми кажат?
— Аз съм ти майка и аз трябва да го сторя.
— Изглеждаш така, сякаш си принудена да ме осъдиш на смърт.
Селене произнесе присъдата си, без да трепне, не отвърна поглед. Това беше нейната привилегия като майка — можеше да продължава да я обича и да я гледа в очите въпреки ужасната истина.
— Вече не си Омар.
Лицето на Анаид стана неузнаваемо.
— Тогава какво съм? Чудовище?
Селене прошепна с угаснал глас:
— Ти пи от забранената чаша и така си навлече проклятието на Оди.
Анаид почувства как краката й потрепериха, като първия лек трус, предшестващ земетресението. Не искаше да го чува, но все пак попита с изтънял глас:
— И сега какво съм?
— Безсмъртна Одиш. Ти си наш враг.
Анаид нададе писък, отчаян и сърцераздирателен, от който ушите на Криселда и Елена писнаха и магията тутакси се разпадна.
Двете жени отвориха невярващо очи и гласните им струни си възвърнаха способността да артикулират.
— Научи ли вече? — попита Елена, като се съвзе и осъзна къде е.
Анаид обаче отказваше да повярва.
— Не е вярно. Това, което казваш, не е истина.
Селене понечи да я доближи и Анаид забеляза как собствената й майка потрепери, когато протегна ръка към нея.
— Страхливка! — обвини я тя.
И впрягайки всичките си свръхестествени сили и способности, с магия отвори чекмеджетата на шкафа, за да вземе най-сетне скиптъра си. Но пред изумения й поглед чекмеджетата зейнаха празни. Елена пребледня.
Скиптърът не беше там. Нямаше го.
— Ти ме излъга — нахвърли се тя върху Елена.
— Не може да бъде. Там го оставих. Скиптърът беше там.
Криселда отчаяно започна да рови из шкафа, пипнешком претърсваше всяко ъгълче.
— Видях го с очите си. Помогнах й да направим заклинание за защита.
Криселда напипа някаква смачкана хартийка и я взе. Бележката беше написана със странни букви.
— Какво означава това?
Елена, бледа като платно, я изтръгна от ръцете й и внимателно я разгледа.
— Финикийски букви.
Селене знаеше езика. Преди повече от петнайсет години бе виждала същия кървав подпис. Уплашена, си запуши устата с ръка:
— Баалат. Това е нейният подпис.
Анаид беше много объркана. Скиптърът беше в Баалат, а тя самата беше Одиш. Вече не я обичаха, нито в племето, нито в клана. Беше прокудена като изгнаница, бяха я отлъчили. Вече не принадлежеше към нищо и на никого. Майка й се страхуваше от нея, Рок се страхуваше от нея, Криселда се страхуваше от нея, Елена я ненавиждаше, Кристине я използваше, а господарката на мрака й бе откраднала скиптъра.
Не можеше да го понесе и искаше да избяга. Издигна магическа бариера зад себе си и хукна към гората, към любимата си пещера.
Насред пътя не издържа и рухна, свлече се върху скала и избухна в отчаяни ридания, но за беда бе запушила с тялото си дупката на невестулки и злополучно успя да изплаши малките. Майка им, млада невестулка, се криеше зад храст и не смееше да се притича на помощ на децата си, да ги успокои. Анаид се разчувства.
— Нищо лошо няма да ти сторя — рече й тя на нейния език.
Невестулката се изненада.
— Хайде, върви да ги успокоиш и ги накарай да млъкнат, стига са скимтели така жално.
Животинката успешно се справи със задачата. Успокои ги, облиза ги хубавичко, даде им да сучат и ги приспа. После смело излезе от бърлогата и се обърна към Анаид:
— Благодаря ти.
Анаид беше съсипана от умора. Беше напълно изчерпана.
— Направи ми една услуга. Отиди да кажеш на Бялата дама, че съм тук, да дойде да ми помогне.
Невестулката потрепери.
— Не мога да го направя.
— Защо?
— Бялата дама си отиде.
— Скоро ще се върне, предполагам…
— Не, няма. Тя замина много надалеч, отпътува, отиде си завинаги.
Анаид се отчая. Не, това е невъзможно.

Но беше самата истина. Пещерата, която преди бе омагьосан замък, си бе възвърнала първоначалния вид. Отново бе мрачна, тъмна и студена. Анаид се стресна, когато запълзя по мрачните й влажни коридори. Не можеше да проумее как толкова години е била любимото й скривалище, още от най-ранното й детство, когато я откри благодарение на Деметер.
Скъпоценностите си обаче намери. Стояха си там, недокоснати, като дар, оставен от баба й. Отвори сандъчето и извади колието със сините сапфири, искрящата си гривна от тюркоази и вълшебната си брошка от аметисти. Сложи си ги и се почувства сигурна, защитена от благотворното им влияние. Те разсеяха отчаянието й, но усещането бе лъжовно, бе само измамна илюзия, продължила твърде кратко. Повърхността на езерото, което с магия бе превърнала във вълшебно огледало, за да открие къде е скиптърът, й върна единствено неясния образ на кутия. Беше невъзможно да разбере къде се намира и къде е скрита.
После, когато пак се върна в пещерата, разбра какво е самотата, нещо отвъд обстоятелствата и отвъд момента. Самотата й беше пълна, абсолютна, всеобхватно печално и безспорно възприятие на собственото й „аз", откъснато от целостта на общността. Съдба върховна и съдбовна. Това беше цената на властта. Това беше обратната страна на царуването й като избраница.

Смрачаваше се, когато дебнеща сянка се промъкна в пещерата, запълзя в тъмното и застана зад гърба й.
Анаид беше нащрек, заела отбранителна позиция, стиснала атамето си в ръка, готова да пререже гърлото на някого, ако се наложи. Само след секунди със светкавично движение вече държеше жертвата си за косите, опряла ножа в гърлото и.
— Не, Анаид! Моля те, недей!
Беше Дасил.
Без да иска, беше одраскала с атамето нежното й вратле, оставяйки тънка прорезна рана.
— Съжалявам — заизвинява се Дасил. — Не исках да те изплаша, а да те утеша.
— Вече знаеш? Знаеш коя съм? Знаеш какво съм? — нападна я яростно Анаид.
Дасил сви рамене.
— Шпионирах ви и знам всичко, но не се страхувам, аз те обичам. — И я прегърна, притисна я силно.
Анаид се успокои и внимателно избърса с върха на показалеца си капката кръв от врата й, сетне се втренчи в нея. Беше кръвта на малката й приятелка — апетитна, свежа и младежка, животворна кръв.
Погледна Дасил, усети нейната безпомощност, долови плахата й усмивка. Прегърна я по-силно и почувства топлината на крехкото й тяло, пулсирането на кръвта й.
Кръвта на Дасил.
Кръвта на една Омар.
Кръвта я привличаше и вълнуваше. Жадуваше за нея.
— Махай се! Върви си! — извика ужасена, отблъсна я от себе си, уплашена до смърт от инстинктивното си желание. — Бягай надалеч, не искам да те виждам никога повече!
Сама отблъсна единствения човек, който по своя воля й се бе притекъл на помощ. Прогони може би единственото живо същество, което й се възхищаваше искрено, безусловно, което я обичаше такава, каквато бе.
С разбито сърце Дасил излезе от пещерата и се изгуби в черната гора.

Анаид беше стигнала до дъното на отчаянието. Не й се живееше. Затова посрещна с признателност зловещото присъствие на пепелянката, беше благодарна на слузестото й докосване и на раздвоения й език и прие с тъжно задоволство светкавичното й отровно ухапване.
После зачака смъртта.
Напразно.
Дупчиците от забития език се инфектираха и кръвта разпространи отровата по цялото й тяло, но то произведе собствена противоотрова, поведе битка да надвие вредителя, пребори се и възстанови здравината си на нетленна и безсмъртна плът.
Изумена, Анаид размърда ръката си, преди малко отекла и подута, и установи, че нищо й няма.
Анаид знаеше, че змията е Баалат и й бе вкарала смъртоносна доза, но Баалат нямаше представа, че Анаид е неуязвима и отровата й няма да й подейства. Вече не беше смъртна Омар.
Проклятието на Оди бе застигнало Анаид, избраницата.
Беше попаднала във властта на скиптъра, бе обсебена от него, бе допуснала всички грешки, предвещани в проклятието, и се бе превърнала в Одиш.
Беше безсмъртна.
* * *
Двама мъже стояха на пътя и я причакваха. Отдалеч я чуха, че приближава, спогледаха се, доволно ухилени, и си дадоха уговорения знак. Веднага след това по-младият, на не повече от двайсет години, легна до шейната. Другият разхвърли част от багажа по земята и се просна до кормилото, стаи се неподвижен, като се престори на припаднал. Преди да затвори очи, стисна пушката в дясната си ръка.
Момичето ловко управляваше моторната си шейна. Небето бе оцветено във всички нюанси на теменуженото. Беше залез-слънце, вълшебният час на арктическите миражи, времето, когато от ослепителната белота на пътешественика му се замайваше главата, изпадаше в странен унес и го налягаше необяснима тъга. Пътуваше сама, заедно с едно красиво хъски със сини очи и интелигентен поглед.
Първоначално си помисли, че впрягът не тегли добре, но после си даде сметка, че нещо се е случило. И наистина, когато се приближи, забеляза човек да лежи на земята сред разхвърлени вещи, част от багажа му. Кучетата залаяха. Бяха завързани във впряга и не изглеждаха нито гладни, нито особено изплашени. Май беше злополука.
Нямаше представа какво точно се е случило, но не се поколеба нито за секунда и спря шейната до ранения. В Арктика да окажеш помощ или да приютиш някого беше повече от закон и въпрос на възпитание. Беше залог за оцеляване. Не обърна внимание на другия мъж, проснат върху капрата на шейната, полускрит от кожите.
Сармик се наведе над тялото на младия, но без да й даде време да реагира, една ръка светкавично я сграбчи и стисна да не мърда. Мъжът моментално отвори очи и извика нещо на съучастника си. Сармик чу шум зад гърба си и разбра, че другият се е прицелил в нея с пушка.
— Стой, не мърдай!
Сармик онемя. Беше клопка. Беше жертва на бандитите, които нападаха непредпазливите пътници. Но не бяха предвидили кучето. Хъскито скочи, нахвърли се върху мъжа, който я стискаше за китката, и го захапа, принуждавайки го да я пусне. Другият стреля от толкова близко разстояние, че куршумът изсвистя покрай ухото й.
— Кротко, Тео, кротко!
Беше внук на Леа. Беше младо животно, на израждането на което — само преди три години, тя самата бе помагала и отгледала от паленце. Прекрасен мъжки екземпляр от последното котило на баща си Виктор. Придружаваше я навсякъде, беше като нейна сянка и водач, също както преди време бяха неразделни баща й и неговата баба.
Сармик здраво го хвана за нашийника, за да го усмири и да го накара да спре да ръмжи заплашително, оголил зъби към бандитите.
— Няма нищо да ви направи, не го убивайте, моля ви — горещо занарежда тя.
— Завържи го! — заповяда й този с пушката, който изглежда бе шефът.
Тя се подчини, само и само да спаси кучето си, а после, с вдигнати ръце, се приближи до насилниците.
— Вземете ми парите, ако искате, но ми оставете храна. Пътувам сама.
Бандитите се ухилиха подигравателно.
— Харесва ми моторната ти шейна — рече по-младият, като погали меката седалка.
— Не й трябва риба, за да тегли — подхвърли другият.
— Има страхотна аеродинамична форма.
Сармик почувства, че й причернява.
— С удоволствие бих ви я дала, но трябва да прекося Аляска възможно най-бързо.
— Гаджето ли те чака, хубавице?
Сармик отстъпи крачка назад. Заплашителният тон на младия никак не й харесваше.
— Не ме докосвай.
Тео изръмжа, изопна въжето с напрегнато тяло и направо побесня, когато младежът протегна ръка и скъса колието, което Сармик носеше на врата си.
— Хубава огърлица от мечи зъби. Истински ли са? Той ли ти я подари?
Другият мъж се изсмя.
— Естествено, затова толкова бърза да го види отново.
Натрапниците вдигнаха поглед от огърлицата и извикаха от изненада. Плахото момиче, което допреди ги увещаваше и умоляваше, вече не бе същото. Зениците й почти скриваха ириса, а очите бяха широко отворени и невиждащи, като на слепец. Устните й бяха свити в жестока гримаса. Изплашиха се, понеже доловиха в суровия й поглед непоколебимост и смелост, по-силни от техните. Нищо не можеше да я уплаши и пред нищо нямаше да се спре.
Решително, без да трепне, девойката произнесе странни слова:

— 
Орре ертекр саралуформ.

И внезапно пушката, която бандитът от шейната бе насочил към нея, започна да се огъва в ръцете му, превърната в змия. Изпаднал в паника, той я хвърли погнусен и тя падна насред кучетата от впряга, които лаеха като обезумели и се нахвърлиха върху плячката си. Разкъсаха я на парчета, сдавиха се, като всяко се мъчеше да отнеме от устата на другото по-големия къс, след което ги налапваха целите, без да ги дъвчат.
Бандитите гледаха като втрещени, с изхвръкнали от орбитите им очи, как кучетата, след като погълнеха парчетата от влечугото, на свой ред се превръщаха в ужасяващи създания, с тяло на змия и глава на куче, изпълзяваха, освободили се от въжетата на впряга, и се насочваха към тях.
Мъжете панически хукнаха, без посока, с единственото отчаяно желание да избягат. Накъдето и да тръгнеха, на пътя им се изпречваше ново куче-змия и ги принуждаваше да отстъпят назад. Много скоро, плувнали в пот, смразени от страх, двамата осъзнаха, че са обградени. Страховитите чудовища постепенно свиваха кръга около тях.
От устата на кучетата-змии заизлизаха огнени стълбове и пламъците им опърлиха косите и веждите на мъжете и ги хвърлиха в ужас. При вида на плячката песовете се облизваха, а змийските им опашки започнаха да се увиват около краката на нещастните разбойници, които разбраха, че ще умрат, погълнати от чудовищата, като жертви на зловеща черна магия.
— Милост, милост, вещице на ледовете! — умоляваше я младият.
— Смили се над нас, вълшебнице на мрака! — проплака мъжът с пушката.
— Ще върнем всичко, откраднато от нас, ако ни подариш живота — обеща онзи, който й бе откраднал огърлицата.
Всичко бе напразно. Разширените тъмни очи на Сармик святкаха от гняв, в който нямаше и капчица милост. Четеше се единствено желание за мъст — студена, нечовешка. В тях нямаше място за чувства.
— Ето ти я, вземи си огърлицата — извика младежът и сякаш нанизът със зъбите на мечката майка в сребърен обков пареше ръцете му, го хвърли на Сармик.
Това ги спаси. Щом нанизът докосна тялото на Сармик, магията за илюзия се разпадна и страховитите змии пак се превърнаха във впрегатни кучета, скимтящи и чакащи господарят да им хвърли храна.
Сармик взе огърлицата и си я сложи с ритуален жест точно както го бе сторила няколко дни преди това майка й. Мигновено усети чудодейното въздействие на майката мечка.
Сармик си възвърна предишната същност и пак стана разумна и добра. Не си спомняше нищо от случилото се.
Състрадателната й душа се смили над бандитите, предложи им малко храна, но мъжете реагираха доста странно. Не само че отказаха каквото и да било от нея, но търтиха да бягат, без да изчакат кучетата си, без дори да ги завържат във впряга на шейната и без изобщо да помислят да си вземат поне малко от провизиите. Тичаха панически, отдалечавайки се от нея, все едно беше самият дявол или негово превъплъщение.
Изненадана, Сармик въздъхна, погали кроткия Тео — нейния добър приятел, и продължи пътя си.
Ама че странна работа! — помисли си. Да й се изпречат на пътя насред ледената пустош и не само нищо да не й откраднат, а отгоре на всичко да й оставят шейната си, заедно с целия кучешки впряг и всичките си провизии. Хубав подарък.
Сармик не съзнаваше, че другото й „аз" се спотайва в ъгълче на душата й и изчаква удобния случай да превземе тялото и волята й.



Глава осемнайсета


НЕ ПРОИЗНАСЯЙ ЗАКЛИНАНИЕ ЗА ВРЪЩАНЕ КЪМ ЖИВОТ

В тъмната студена пещера се процеждаше светлина, мека и жълтеникава като зрял пъпеш. Тялото на Анаид се бе схванало. Влагата, която се стичаше от сталактитите и варовиковите стени, бе просмукала дрехите й, а като се разкърши, забеляза, че всичко я боли, дори и душата. Ако, разбира се, Одишките имаха душа.
Чувстваше се ужасно. И тогава в съзнанието й изплува споменът за кошмара. Сънят беше толкова жив, сякаш бе реалност. Беше сънувала Дасил — клетото момиче, разделено от майка си, тичаше разплакано през дъбовата гора и се отдалечаваше от вълшебното й скривалище, сетне потъваше в друга, още по-гъста. Сълзите й мокреха лишеите, а риданията й се губеха сред веселите червени плодове на офиката, с накацали по клоните й грабливи птици. Дасил се провираше между сенките на липите, докато накрая се строполи под отровно тисово дърво. В плача си малката Омар я викаше, но тя не искаше да я вижда повече, беше я отблъснала и изоставила сам-самичка. Измръзнала и уплашена, Дасил се измъчваше от болезнената мисъл, че избраницата не я обича. Викаше името й пак и пак. „Анаид! Анаид!" — повтаряше отчаяно. Но тя не се отзоваваше на горещата й молба. Запушваше си ушите, за да не я чува. Дасил остана така с часове, в сълзи и ридания, докато накрая към момичето допълзя неканена гостенка. Пепелянката.
Тръпки побиха Анаид, когато си спомни за съня. Баалат, финикийската змия, пропълзя по тялото на Дасил, наближи хубавото й вратле и заби дългите си жълтеникави зъби в розовата й плът. Дасил прие смъртта примирено, без да се съпротивлява. Животът й изтичаше бавно, на капки, също както ненаситната Баалат бе изсмуквала кръвта на клетата Дориска.
Споменът я накара да потрепери от ужас, но това беше само сън. Вътрешен глас й нашепваше, че не е само сън. Предчувствието й я предупреждаваше, че този глас казва истината.
Изправи се и с треперещи крака излезе навън. Беше пладне и топлото слънце сгряваше короните на дъбовите дървета. Цвърченето на врабчетата и песента на косовете разсеяха мъката й, а полетът на белокрилите яребици я успокои. Денят беше слънчев, хубав, изпълващ с надежди. Потърси знак, който да разпръсне страховете й, макар и да знаеше, че е истина. Чинките подеха траурна песен. Брадатият лешояд величествено кръжеше в небето, като зловещо знамение, с което свикваше хищните си събратя на гощавка и ги насочваше къде да търсят безжизненото тяло на плячката, скрито от тисовото дърво. Ястребът я бе съзрял от високото и оплакваше смъртта й, спомняйки си как бе вървяла, крехка и слабичка, през гората. Червеноглавият черноперест кълвач си спомни за пеещото й гласче и се натъжи, понеже сега тя беше мъртва.
Анаид ускори крачка и попита мармота, но подплашен, той избяга, без да й отговори. Обезумяла от тревога, попита и къртицата, а още и златисточервеникавата жаба. Накрая една буболечка, затрогната от искрената й мъка, прояви съчувствие и й показа точното място, където беше тялото на момичето.
Анаид си разрани ръцете и краката, като си проправяше път сред храсталака, за да стигне под клоните на тиса. Коленичи, разчисти окапалите листа и се хвана за сърцето. Там, восъчнобледа и бездиханна, лежеше малката Дасил. Беше мъртва.
На шията й, подута и посиняла, се виждаха две дупчици — знакът на Баалат.
Прегърна безжизненото й тяло и усети, че е студено.
Тогава Анаид разбра, че и Одиш изпитват болка и са способни да страдат. Тя беше Одиш, а мъката я задушаваше. Или чувството за вина, или терзанието, или покрусата? Не беше подготвена за смъртта, а още по-малко за смъртта на някой толкова чист и невинен като Дасил. Това я издигаше в собствените й очи. Способността й да тъгува и дори да плаче над бледите страни на мъртвото момиче я изпълни с гордост. Значи не е бездушно същество, не е нечовешки жестока, не е безчувствена.
Постепенно се зарази от собствения си ентусиазъм. Дасил беше жертва на егоизма й и не бива да умре. Заслужаваше втори шанс. Самовнушението за силата и невероятните й възможности я накараха да забрави, че е Анаид. Тя беше избраницата, онази, за която се говореше в пророчествата. И Омар, и Одиш се страхуваха от нея. Беше безсмъртна. Беше всемогъща. Можеше да си позволи привилегията да дарява живот, също като майките, като семената, като самата природа.
Вдигна поглед и в далечината съзря долините, покрити с момини сълзи, с нарциси, орхидеи и хенсиани. Чудна гледка, която Дасил никога повече няма да види. Не е справедливо. Не може да го позволи.
Взе на ръце тялото на момичето, леко като перце, и го вдигна към слънцето. Призова небесното светило за цялата му сила и могъщество и горещо го помоли да сгрее кръвта на Дасил и да й вдъхне отново живот.

— 
Адир евелву алле
— произнесе на древния език и гласът й мощно отекна като грохот.

Косовете замлъкнаха, а дивите кози се заковаха на място, сепнати, по високите планински скали. Земята потрепери, клоните на дърветата изпукаха и цели канари се затъркаляха по стръмните склонове. От недрата на земята се разнесе глух тътен и горските живинки побягнаха изплашени от бърлогите си.
Анаид вдигна още по-високо тялото на Дасил и всички видяха как слънцето се надвесва над нея и плъзва лъч по склопените очи на мъртвата. За няколко секунди времето спря. Сърцата престанаха да туптят, соковете в дърветата секнаха, а пеперудите прекъснаха полета си.
Накрая клепките на Дасил потрепнаха. Краката й заритаха във въздуха като на новородено, току-що излязло от утробата. Устните й се отвориха и поеха жадно глътка кислород, а гърдите й се изпълниха с живот. Кръвта отново потече във вените й, а страните й поруменяха, възвърнали цвета си.
Лека-полека чудото стана. Пръстите й бавно се раздвижиха, един по един, като морски амеби, и ръцете й отново станаха топли и любопитни, жадни да докосват и да опознават света. Беше жива.
Анаид, избраницата, я бе върнала към живота.
Дасил отвори очи, погледна Анаид и се усмихна.
— Анаид — едва чуто прошепна.
Само това успя да произнесе. Земята се разтресе толкова силно, че Анаид падна, а Дасил изгуби съзнание.
Земетресението разтърси долината и всички живи същества винаги ще си спомнят минутите, в които разгневената земя се нагъна и в яростта си повали столетни смърчове, обрули листати букове и пречупи жилавите клони на леските. Гората затрещя, почвата се напука, а светлината се скри, потънала в мрак.
Простряна на земята, Анаид стискаше силно Дасил. Беше припаднала, но жива. Това й бе достатъчно.
Тъмнината постепенно завладя небето и птиците пощурели се стрелкаха, като пищяха и се блъскаха една в друга.
Анаид знаеше, че всичко бе по нейна вина. Тя го бе предизвикала, нарушавайки естествения ход на нещата, и природата й напомняше за своите закони. Тя обаче бе избраницата и си беше в правото, докато воят на вълчицата не я извади от дълбокия размисъл и не я изпълни с горчивина. Вълчицата виеше на лоши знамения. Старата вълчица с посивяла козина, вълчицата майка с величествена осанка Деметер стоеше пред нея и я гледаше.
— Какво направи, неразумно момиче!
— Дасил не биваше да умре — възрази Анаид трепереща.
— Не си тази, която ще решава кой трябва и кой не трябва да умре! — изрева великата вълчица майка.
— Аз съм избраницата от пророчеството — осмели се Анаид, но бе наясно, че нищо не оправдаваше постъпката й.
— Направи магия, вдъхваща живот, забранена на жените Омар.
— Знам.
— Наруши законите на племето.
— Знам.
— Не се подчини на твоите матриарши.
— Знам.
— Защо го направи?
Анаид поиска да се оправдае, поиска да каже, че обича Дасил, че е умряла по нейна вина, че именно Дасил й спаси живота в замъка на Ержбет Батори и й дължеше отплата с кървава дан. Сети се обаче за хилядите жени Омар, които бяха видели да умират дъщерите, сестрите или братовчедките си. Всички те биха искали да върнат живота на близките си. Всички те биха могли да намерят повод да дадат на своите невинни мъртъвци втори шанс за живот. Определено това, което току-що бе извършила, не беше позволено. Беше светотатство, но го бе сторила.
— Беше съвсем спонтанно. Моля те, бабо, прости ми.
Вълчицата се изправи на задните си лапи и сложи предните на раменете на Анаид. С грапавия си език облиза лицето на внучката си.
— Не мога да ти помогна, не мога дори да ти съчувствам, но затова пък ти прощавам.
Анаид почувства как огромен товар пада от плещите й.
— Благодаря ти, много ти благодаря. Беше истински кошмар, но вече всичко свърши.
Вълчицата беше тъжна.
— Не, Анаид, грешиш. Ти си прокълната избраница. С последната ти постъпка на непокорство проклятието на Оди се изпълни.
Анаид усети, че стомахът й се свива.
— Какво означава това?
— Означава, че жените Омар ще се борят да те унищожат, а Одиш ще искат да те направят своя кралица, за да ти отнемат впоследствие скиптъра.
Анаид я погледна зашеметена.
— И сега какво?
Деметер произнесе бавно безмилостната си присъда:
— И ти ще умреш.
Анаид отпусна ръце, прималяла.
— Но… нали съм безсмъртна.
— Такова е проклятието на Оди.
Анаид уплашено се сви.
— Тогава? Аз съм обречена?
— Да.
Анаид искаше да заплаче, но не можа. Изпита жалост към самата себе си, но едновременно не желаеше да повярва на думите на Деметер, които вече беше чувала и от устата на Кристине.
— Тоест… все едно. Така или иначе ще умра.
Деметер я поправи:
— Не е вярно. Не търси оправдания. Все още можеш да сториш добро на жените Омар.
— Но нали съм Одиш?
— Може би.
— Какво съм аз?
— Ти сама трябва да решиш.
— Как?
— Вслушай се в себе си и се научи да различаваш главното от второстепенното. Досега не умееше или не знаеше как.
— Никой не ме е научил на това.
— Никой не се ражда научен. Всичко се научава, а за да се научиш, трябва да грешиш.
— Ако скиптърът беше у мен… Със скиптъра щях да владея инстинктите си.
— Сигурна ли си?
— Той е в Баалат, трябва да унищожа Баалат.
— Сигурна ли си?
Не, Анаид не беше сигурна в нищо. Помъчи се да разсъждава. Главното бе, че Баалат е най-страшният й враг, най-опасният, който може да й навреди най-много. Ако не я довърши, тя рано или късно ще унищожи жените Омар и… нея самата. А второстепенното бе, че Баалат държи нейния скиптър. Или обратното. Основното бе, че скиптърът е у Баалат, а всичко останало беше по-маловажно.
Видя Деметер да се отдалечава, потъваше навътре в гората и се затича след нея. Остави Дасил сама, в безсъзнание.
— Чакай, Деметер, не ме напускай. Трябва да унищожа Баалат? Това ли е? Трябва да поема по Пътя на Ом? Кажи ми.
Настигна я, но когато постави ръка върху сивата й козина, за да я спре, вълчицата заби зъби в ръката й и леко я нарани. Като предупреждение. Анаид ахна объркана. От раничката бликна капка кръв. Вълчицата изчезна сред гъсталака.
Беше сама.
Никой не я закриляше, никой не бдеше над нея и никой не можеше да й покаже пътя, по който да поеме.
Избухна в ридания отчаяно, безутешно.
Кой ще я насочва занапред? Кой ще й помогне да различи доброто от лошото, значимото от маловажното? Никой ли не забелязва, че е само на петнайсет години? Кога ще я застигне смъртта?
Странно, но съзнанието, че трябва да умре, не я тревожеше толкова, колкото грешките, които бе допуснала. Може би защото хората живеят с мисълта за неизбежността на смъртта още от раждането си. Тъкмо обратното, беше отчаяна, защото се противопостави на жените Омар, не им се подчини, отблъсна майка си и загуби баща си. Дори двете й баби й обърнаха гръб.
„Кураж, Анаид. Бъди смела. Трябва да го направиш. Притежаваш силата на мечката и тази на вълчицата. — Гласът извираше някъде дълбоко от нея самата. Беше леден глас, долитащ много отдалеч. От студената бяла пустош. — Ти не си сама, Анаид. Аз съм с теб и ще ти помогна да продължиш. Не се предавай точно сега."

Анаид избърса сълзите си и се изправи. Ръцете й се превърнаха в орлови криле — достатъчно мощни, за да прекоси Полуострова

[26]

и да прелети над океана, чак до Блажените острови

[27]

.

„Точно така, Анаид, следвай Пътя на Ом. Ще победим Баалат. Ще има милост за смъртните" — нашепваше й гласът.
Анаид размаха криле и политна към небето, сбогува се с любимия си пейзаж, с приказната си родна страна, изпълнена с планини.
Издигна се във въздуха и дочу сърцераздирателен вик, но не му обърна внимание. Пое на юг към вълшебните острови на гуанчите, към Тейде, планината, чийто кратер се свързваше с царството на мъртвите.

Селене напразно я викаше, молеше я да се върне:
— Не, Анаид, върни се!
Беше безполезно. Анаид се отдалечаваше все повече и повече. Красивата магьосница летеше с коси, развявани от вятъра. Щеше да пътува без отдих, без почивка, без да спира за храна или вода. Така беше стигнала от Сицилия до Урт, така щеше да лети и от Урт до вълшебната планина на остров Чинет.
— Не отивай, Анаид! Това е капан! — извика Селене точно преди да се спъне и да си изкълчи глезена.
Не знаеше дали я болеше глезенът, или я болеше за дъщеря й.
— Не отивай, Анаид, вече не си Омар. Ти си прокълната, Анаид. Не можеш да изминеш Пътя на Ом.
И падна на земята изтощена. Всичко правеше не както трябва. Беше неспособна да поеме някаква посока в живота си и да я следва. Собствената й дъщеря се отклоняваше от правия път непоправимо, а тя не беше направила нищо, за да го предотврати.
— Не отивай, Анаид!!! Летиш в грешна посока! — крещеше до прегракване с пълното съзнание, че тя вече не може да я чуе.
— А ти? Ти не полетя ли в грешната посока?
Изненадана, Селене видя майка си Деметер, изправена пред нея. Вълчицата знаеше, че й напомня за собствените й грешки.
— Всички деца рано или късно изхвръкват от гнездото. Ние, майките, не можем да го предотвратим.
— О, мамо, накарай я да се върне. Отклонява се от пътя.
— Не можеш да го избегнеш. Животът си е неин, тя сама си избира пътя.
— А ако пътят я води към смъртта? Знаеш, че ако влезе в царството на мъртвите, няма излизане, няма да я пуснат. Прокълната е от Оди — отчаяно се противеше Селене.
— И какво смяташ, че можеш да направиш? — попита Деметер.
Селене се хвана за главата.
— Изпълнена съм с безсилна ярост. Искам да се освободя от нея, но не мога. Трябваше да я унищожа, но не съм способна да го сторя.
— Е, и?
Селене поклати глава.
— Не мога да я оставя да умре. Не мога.
— Тя ти е дъщеря и винаги ще бъде. Жива или мъртва. Човек обича и мъртвите.
Селене се разхълца неудържимо, неспособна да го приеме.
— Моля те, закриляйте я. Ще ви дам живота си в замяна на нейния… Кажи това на мъртвите. Не и тя, прекалено млада е, за да умре.
Деметер я близна, за да изтрие сълзите й.
— Тя ще знае, че може да разчита на теб. Достатъчно е.
Селене проумя болката на собствената си майка.
— Накарах те много да страдаш, нали?
— Аз никога не съм те изоставяла.
Беше вярно. Силата на Деметер беше здрава опора на Селене в нейната младост. Майка й никога не я изостави. Майка й не се предаде и в най-тежките моменти. Но тя, Селене, не притежаваше силата на Деметер. Или поне така мислеше.



Глава деветнайсета


НЕ ВЯРВАЙ НА ВЪЛШЕБНИЦАТА

Гласът на жената с бяла кожа и грациозна шия беше мек и нежен. Сякаш милваше присъстващите, които я слушаха в захлас, удобно разположени в дизайнерските кресла на заседателната зала в изискания хотел „Веракрус".
Лекторката говореше пред многобройната си аудитория така, сякаш ги делеше само една маса. Изказът й бе прям, с множество лирически отклонения и споделени откровения. Така успяваше да създаде, макар и от голямо разстояние, примамливата близост при непосредствения личен контакт.
— Попокатепетл бил храбър воин, който жадувал за девойката Истаксиуатл и вехнел от любов по нея. Ревнивият й баща изпратил Попокатепетл на война, в Оаксака, от която малцина оцелявали. И наистина много скоро до красивата Истаксиуатл дошла вестта, че любимият й е загинал в битката. Девойката не могла да понесе скръбта и умряла. Попокатапетл обаче бил жив и когато се завърнал от бойното поле и узнал за смъртта на прелестната Истаксиуатл, умрял от мъка по нея. Покъртени от печалната им съдба, боговете ги покрили със сняг и ги превърнали в планини. И тъй те и досега почиват там, под ледниците. Спящата жена и мъжът, бълващ дим.
Публиката затаи дъх. Лекторката продължи:
— Събрали сме се близо до Попокатепетл и затова исках да ви запозная с легендата, с историята на една човешка драма, свойствена на смъртните, а на нас ни се струва просто пълна глупост. Животът е най-скъпоценното, което имаме, единственото, което реално притежаваме. Можем да сменим произхода и фамилията си, името си, замъците и дворците си, та дори и цвета на очите си, но животът ни е единственото, което си заслужава и зависи само от нашата воля да ни има. Винаги ме е изумявала човешката слабост, тъй склонна да не оценява живота, да го похабява за незначителни неща, да го дарява в името на благородни каузи, базирани на емоции, предварително обречени и в крайна сметка абсурдни. Определено ние сме щастливки. Не сме подвластни на чувствата, не се поддаваме на страстите. Открай време се отказахме от майчинството и от любовта, избирайки вечното безсмъртие, и затова се борим със зъби и нокти срещу сантименталните Омар. И ги побеждаваме. Затова, понеже настъпи моментът на истината, ви събрах тук, за да чуя от собствените ви уста дали сте с мен или против мен.
От залата се разнесе шепот, надигна се, прераснал в силни ясни гласове:
— Ние сме „за".
— С теб сме.
— Ти си нашата кралица.
Жените станаха от столовете и бурно я приветстваха. Това обаче изглежда не й беше достатъчно. Направи знак, за да ги накара да запазят тишина, и продължи тържествената си реч:
— Готови ли сте на всичко?
— Да, на всичко! — яростно и в хор отвърнаха жените Одиш.
— Ще ме последвате ли във война?
— Ще те последваме.
— Докрай? Без да се огъваме?
— Докрай.
— Няма да умираме от мъка.
— Ние не знаем що са чувства.
Красивата бяла дама плъзна поглед по редиците и се вгледа в лицата на хубавите Одиш — мургави, с бадемовидни очи или с къдрави коси…
— Отзовахте се и дойдохте при мен от всички краища на света. Тук сте, за да покажете за пореден път вашето покорно подчинение или за да ми отдадете почитта и преклонението си за първи път? Властта на графинята вече не съществува. Аз лично я довърших. Сега искам да го чуя направо от устата ви — подчерта тя и се втренчи в една група от публиката.
Бяха най-приближените, най-верните слуги на графинята, които сега принадлежаха на нея. Една от тях, стройната Уриел, се изправи и заговори от името на всички:
— Господарке, тук сме, за да ти се закълнем във верността, която искаш от нас в името на новата ера, която ни обещаваш. Слушахме те внимателно и ти беше убедителна, но искаме да попитаме: каква е тайната, която криеш? Какво ни предлагаш в замяна на нашето уважение и послушание?
— Предлагам ви идването на ново време — ерата на скиптъра на властта.
В залата настана смут.
— Къде е скиптърът? — провикна се една Одиш, силно татуирана.
— А Баалат? — попита друга с махагонова кожа.
— Вярно ли е, че избраницата е Омар и скиптърът е неин? — попита с обвинителен глас една слаба Одиш с ориенталски черти и свиреп поглед.
Бялата дама ги успокои:
— Моля за тишина. Имайте ми доверие. Всичко е под контрол.
Уриел отново се обади:
— Ние ви вярваме. Вярваме и на думите ви, но и вие ни разберете. Трябва да сме сигурни, че всичките неизвестни ще бъдат разрешени. Напомняме ви, че Баалат е абсолютно безскрупулна и няма да се поколебае да нападне собствените си посестрими и да ги унищожи. Помислете за нас, които мечтаем за скиптъра и се питаме къде е той, в чии ръце е и как ще направлява съдбите ни. Не забравяйте, че идването на избраницата е предизвестено и че макар графинята и Баалат да организираха приближените й да я унищожат, ваше кралско величие я държи в тайна. Да не би да защитавате избраницата? — питаме се ние. Простете дързостта ми, велика господарке, но именно това ни тревожи.
Бялата дама се усмихна широко и самоувереността й успокои разбунените духовете.
— Казвам ви, че Баалат ще бъде унищожена. Много скоро и веднъж завинаги. Давам ви думата си.
— И как да ти вярваме?
Бялата дама вдигна ръка и пред всеобщото изумление се разнесе страшно боботене. Попокатепетл се гневеше.
— Чувате ли го? Той току-що ви даде отговора. И той го знае.
— А избраницата?
Бялата дама прекара поглед по лицата на красивите жени.
— Избраницата е една от нас. Одиш с нова кръв. Една Одиш, която ми е вярна и ще държи скиптъра под моята диктовка — по моя повеля и следвайки моите закони.
— А ако не ви се подчини?
Бялата дама въздъхна.
— Добре знаете колко съм сурова и неумолима. За мен се носят легенди. Никога не съм оставяла ненаказана обида или неплатено оскърбление. Никога не съм прощавала за неизпълнено обещание. Смятате ли, че бих допуснала една девойка да ме подчини?
Пълното мълчание беше най-красноречивият отговор.
— А скиптърът? — нетърпеливо попита ориенталската Одиш. — Който държи скиптъра, той ще властва.
Кристине я посочи с пръст и й зададе директно въпрос:
— Ти ще се подчиниш ли на скиптъра?
Одишката сведе глава, а Кристине се обърна към всички:
— И аз ви питам, всички вас, които още се съмнявате в мен, вие ще почитате ли властта на скиптъра?
В залата се разнесе глух шепот.
Кристине, с харизмата на онези, които базират могъществото си на чуждото преклонение, величествено се изправи пред тях и тържествено вдигна скиптъра на властта.
— Ето ви го скиптъра.
Почувствали огромната му мощ, всички Одиш притиснаха ръка към гърдите си, изпълнени с неудържимо желание да го докоснат, жадуващи да му служат.
— Казвам ви, че всички Одиш на Земята ще тръгнат с мен и ще се подчинят на скиптъра и на приносителката му. Казвам ви, че ако сте с мен, ще победим в тази последна битка. Така ще спечелим и войната.
Присъстващите станаха и шумно приветстваха новата си неоспорима кралица. Кралицата на всички Одиш.
При все това над триумфиращата кралица витаеше горчивото предчувствие за тежки смутни времена.




Трета част



ВОЙНАТА




Пророчеството на Оди




Тя ще изпъква сред всички останали,


ще бъде кралица и ще се поддаде на изкушението.




Ще се борят да спечелят нейното благоволение


и ще й поднесат скиптъра,


скиптър на унищожението за жените Одиш,


скиптър на мрака за жените Омар.




По повеля на сърцето си тя ще следва пътя


на истината.


Тя едничка ще възтържествува над всички.


Завинаги.






Глава двайсета


ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕТО НА ВУЛКАНА ЕТНА

Беше прекрасна топла вечер. На брега на морето, под самия вулкан Етна, както винаги в събота течеше страхотен купон. Градината, изпъстрена с глицинии, и навесът, покрит с весели бугенвилии, бяха приютили тълпа младежи, възторжени почитатели на музиката, танца, напитките и игрите.
В средата на пъстрото множество Клодия — мургава и жизнерадостна петнайсетгодишна девойка, поруменяла от вълнение, сладка като манекен на пица „Капричоза", се въртеше като пумпал под звуците на музиката. Вихреше се в шеметен транс в ритъма на рока сред смеховете на приятелите й и усещаше допира на ръцете им, които я бутаха и поощряваха в неудържимия танц. Сладникавият дъх на жасмин бе толкова силен и опияняващ, че й се зави свят, почувства се много замаяна и се отказа.
— Стига. Стига, моля ви. Не мога повече.
Ръцете престанаха да я бутат и да я карат да се върти и Клодия се срина на тревата, театрално отпуснала ръце, преструвайки се на припаднала, с пълното съзнание, че всички ще са вторачени в нея и затова трябва да падне възможно най-стилно и убедително. Не можеше да ги види, понеже очите й бяха завързани с червено-бяла кърпа, което беше част от играта — разновидност на сляпа баба, която напоследък бе станала много модерна в Сицилия, по купоните за рождени дни. Скоро след това започна същинската част от играта, най-забавната, която тя очакваше с нетърпение.
— Готова ли си? — чу Клодия.
Нервно си облиза устните. Да, готова беше, дори изгаряше от нетърпение.
— Хайде, старт! — даде знак.
Клодия издаде напред устни, молейки се пръв да е Мауро. Ако не е той, ще опитва отново и отново, цялата нощ. Почувства нечий дъх съвсем близо до лицето си. Дишането беше учестено, напрегнато. После нечии тънки и студени устни се лепнаха върху нейните. Бяха неопитни, непохватни и блудкави. Хвана я яд на лошия й късмет и й се прииска да захапе новака. Сдържа се навреме.
— Романо.
Смехове и аплодисменти. Беше познала. Нямаше начин да е друг. Толкова нескопосано можеше да целува само сополанкото, който, като много други, се упражняваше на екрана на плейстейшъна си. Зелен като ливада. Пълен мухльо.
Оставаше още да мине през изпитанието със сладоледа, а после да чака цял час пак да й дойде редът.
Защо все нямаше късмет? Как не й се падна нито веднъж да се целува с Мауро? Беше отишла на купона с единствената надежда да е с него на игричката, а се бе оказала голям кутсуз. Само дето й се лепнаха микробите на младежите от половин Сицилия, без да вкуси поне веднъж тъй жадуваните устни на Мауро.

Сладоледите не я вълнуваха. Винаги ги разпознаваше. Били те с вкус на пъпеш,
помодоро
, банан или
страчатела

[28]

. Беше много добра в дегустацията на сладоледи. Изплези език и още с първото близване веднага определи вкуса:

— Кафе с лешници.
Последваха бурни ръкопляскания. Беше неоспорим първенец в разпознаването на сладоледи и в целувките с лигави начинаещи. Ама че скапан купон! Тъкмо се канеше да стане от земята, когато гласът на Мауро я хвърли в нокаут. Така и не успя да си свали кърпата от очите. Почувства как отмалява.
— Почакай — прошепна някой на ухото й. — Да видим дали ще познаеш този вкус.
Клодия замръзна в очакване, предполагайки, че Мауро е коленичил до нея. Затворила очи, си представи картинката: тя — легнала неподвижно като Спящата красавица, а той — приказният принц, се навежда над нея, все по-близо и по-близо, невероятно близо.
На седмото небе от щастие, Клодия усети свежи и страстни устни най-сетне да се сливат с нейните, езикът му жадно я затърси и цялото й същество се изпълни с дивен вкус на ягода. И тогава настъпи истинската върховна премала. Сякаш цялата нощ на средиземноморския бряг се взриви заедно с писъка на ударите от чинелите и тя почувства, че се разпада и се стапя, чезнеща в блажен припадък. Мауро вложи цялата си страст и усърдие в нескончаема целувка, която предизвика викове на възхищение. Клодия, отдадена напълно на увлечението, забравила, че е заобиколена от толкова любопитни погледи и изумени физиономии, протегна ръце, обви ги около врата на Мауро и му върна целувката трикратно по-страстна, после си пое дълбоко дъх и продължи. Докато накрая някаква злобарка, призвана един ден да стане активист от неправителствена организация, ги прекъсна:
— Добре, добре. Стига толкова, ще останете без въздух.
Клодия си облиза устните и въздъхна, без да си сваля превръзката.
— Това май беше… нямах достатъчно време да го определя. Трябва… да опитаме отново.

„Срама нямаш" — би я упрекнала Анаид. Така си и беше. „Хващай бика за рогата" — би изкоментирала закачливо Клодия.

Carpe diem!

[29]


— повтаряше си Клодия, тичайки по сицилианските плажове. И тя наистина го правеше. Леле, как само го правеше!

Репликата й бе посрещната със свиркания и смехове. Никой не хареса идеята да й се даде втори шанс, най-малко пък момичетата, повечето захласнати в Мауро и изпитващи дива ревност, че не са на нейното място.
Клодия с рязко движение си махна превръзката от очите и хвана ръката на Мауро, за да се издърпа и да стане. Впи очи в него, сякаш искаше да го изяде с поглед, и пусна номера с пърхането на клепки, в който бе ненадмината. Винаги действаше.
— А ти какво ще кажеш? Ще ми дадеш ли втори шанс?

Мауро беше готов да й даде всички шансове на света и Клодия започна да вярва, че е дошъл на купона по същата причина като нея. Толкова по-добре. Така щяха да избегнат недоразуменията и нямаше да са необходими увъртане и излишни преструвки. Двамата застанаха до хладилника със сладоледите и забравили за всички останали, се отдадоха на своя лична дегустация, извън играта. Затова, че се изолираха от приятелите си, рискуваха повече никога да не ги поканят на купон, заклеймявайки ги като отцепници, но Клодия знаеше, че този беше нейният велик звезден миг. Мауро, най-готиното, симпатично, чаровно, отворено и секси момче от училището, беше изцяло неин. Вече си имаше гадже за сезона. Предишният път бе Бруно, но той изобщо не можеше да се сравнява. Мауро беше… tanto bello… bellisimo

[30]

.

— Мммммммм… — примлясна от върховно удоволствие тя. — Сладко и горчиво… Орехи със сметана.
Мауро не я пускаше и като я целуна отново, настоя:
— Има и още една съставка.
Клодия задълба в изследователската си дейност, но внезапно чу боботене и спря по средата на заниманието си.
Гърмежът бе толкова ясен и силен, така натрапчиво осезаем, колкото и вкусът на орехови ядки с ябълка и сметана, който се топеше в устата й бавно и сладостно. Освен нея обаче никой от присъстващите на купона не беше го доловил.
— Какво става? — попита Мауро, когато забеляза, че Клодия се дръпва от него и застава като препарирана, наострила слух.
— Не го ли чуваш?
— Какво да чувам?
— Етна.
Мауро се изненада. Имаше добър слух.
— Това е Браян Фери.
Клодия го погледна, все едно виждаше някое изкопаемо.
— Не ме ли слушаш, когато ти говоря? Казах ти Етна, вулканът, нашият вулкан, който е над главите ни.
Мауро се усмихна.
— Слушам те, но не те чувам. — И пак я целуна.
Клодия рязко го отблъсна.
— Секунда, моля те, изпраща ми съобщение.
Малко смутен, Мауро я загледа така, сякаш беше паднала от Марс.
Клодия беше в транс, втренчила се в кратера на вулкана. Сви ръката си на фуния и заслуша с много сериозен вид. Наистина звукът беше равномерен, ритмичен. Етна й говореше. Помъчи се да разгадае посланието му, но усети езика на Мауро да я гъделичка по врата, извъртя се и неочаквано, ни в клин, ни в ръкав, му заши един шамар, но тутакси съжали.
Мауро се хвана за бузата засегнат.
— Стига бе, жена. Беше само закачка. Просто се опитвах да бъда мил.
Клодия се помъчи да го обърне на шега.
— Моето също. Хареса ли ми някое момче, шамаросвам го, разбира се, просто като мил жест.
Мауро не знаеше дали да се обиди, или да се почувства поласкан. Предпочете оптимистичния поглед.
— Значи ме харесваш.
Клодия никога не изпускаше предложената й възможност:
— Страшно много, но сега нещо ми е кофти на стомаха. От толкова сладоледи и целувки…. По-добре да продължим утре. Става ли?
Мауро се опита да я задържи.
— Нали няма да си тръгнеш и да ме зарежеш като захвърлен фас? — възпротиви се красавецът.
„Ама че тъпо положение! Защо нещата винаги трябва да са толкова объркани?" помисли си Клодия.
— Няма да те пусна. Тази нощ, като заспя, сигурно ще те сънувам.
— Можем да сънуваме заедно.
На Клодия взе да й става забавно. Беше свикнала да се оправя с „неустоимите завоеватели" или поне с онези, които се правеха на такива.
— Хъркаш ли?
Мауро се почеса по главата.
— Не, мисля, че не.
— Ами тогава опитай се тази нощ да разбереш. Пусни си една касета и записвай. Утре ще говорим.
Беше си чисто обещание, макар и завоалирано. Винаги даваше резултат. Остави Мауро в пълно недоумение да се чуди над въпроса за хъркането, с наченат и топящ се в ръцете му сладолед.
Клодия се запъти с грациозна походка към изхода на градината, а щом се озова на улицата, хукна и не спря, докато не се отдалечи достатъчно от празничната олелия. Съсредоточи се отново. Вече чуваше по-добре. И определено чу. Този път съобщението беше незаглушавано и толкова ясно, та направо настръхна.

— Мамо, мамо, Анаид е в опасност — връхлетя в стаята на майка си, за да й съобщи новината.
Валерия четеше в леглото.
— Какво каза?
— Вулканът Етна проговори. Не го ли чу?
Валерия се поколеба. Клодия беше прекалено умна, за да я заблуждава. Нямаше смисъл.
— Чух го да боботи, но не му обърнах внимание, бях заета.
Клодия се изсмя.
— Добре. Тогава нека ти обясня…
— Не, нищо не ми обяснявай, не искам да знам — ужасена отказа Валерия.
Беше убедена, че ако винаги знае какви ги върши Клодия, щеше все да я гълчи и да се напъва да я вкара в правия път, като някоя обикновена простосмъртна майка, а това не й харесваше. Негласната уговорка беше в отношенията им да има благоразумие и дискретност. След като вече бе инициирана и извън опасност от най-страшните нападки на Одиш, предпочиташе да й даде свобода, макар и непълна, щеше да продължи да я държи под око.
Клодия обаче упорстваше.
— Не мога да повярвам, че не си го чула. Твое задължение като матриарша на клана на делфина е да препредаваш съобщенията.
Валерия затвори книгата.
— Добре де, чух го.
Клодия сложи ръце на кръста.
— И?
— И нищо.
— Как така нищо? Етна ни предупреждава, че Анаид е в опасност. Опитах да се свържа с нея, но не отговаря на телепатичните ми повиквания. А у тях няма никого.
— Етна предупреждава за опасност, но нищо не е казал за Анаид.
— Чух го съвсем ясно — възрази Клодия. — Ти сама си ме учила да тълкувам посланията.
— Сигурно си сбъркала.
Клодия се разсърди. Беше убедена, че е права. Започна да кръстосва нервно из стаята, за да дразни майка си, която се мъчеше да продължи с четенето, разбира се, напразно.
— И нищо ли няма да направиш?
— Какво искаш да направя?
— Ами да се свържеш с клана на вълчицата, да се обадиш на Селене, на Елена, на Карен. На която и да. Не знам, ти познаваш повече магьосници Омар от мен. Все се виждаш с тях, все се събирате. И за какво тогава?
Валерия стана от леглото. Очевидно бе приключила окончателно с четенето. Имаше страхотен тен, а тялото й бе стегнато и мускулесто както никога. За разлика от Клодия, която предпочиташе танците и дискотеките, тя релаксираше със спорт. Качваше се в лодката и излизаше с нея в открито море, да плува, да се гмурка и да лудува с делфините от нейния клан.
Беше се разсънила напълно и се запъти към кухнята, без да обува нищо на краката си. Обичаше да ходи боса из къщата.
— Твоя воля. Тогава ми донеси един заек.
Клодия се изненада:
— Сега ли?
— Ами да, няма какво да се бавим. Да проверим и да се уверим още сега. Утре рано сутринта заминавам за Крит. Ще се върна през Атина.
— Пак ли се събирате на съвет? — измърмори недоволна Клодия.
— Възникнали са проблеми с племената. Съветвам те да си изключително предпазлива.
Клодия тръгна след майка си. Нямаше нищо против тя да избере заека. Като вещи предсказателки, каквито бяха, винаги имаха готовност да изпълнят жертвения ритуал, по всяко време на денонощието и за всяка Омар, която дойдеше в къщата с молба да й пророкуват бъдещето във връзка с даден проблем или въпрос, който я тревожи.
Валерия донесе животното, сложи го на масата и подаде ножа на Клодия, която с един точен удар го закла. Събраха кръвта в сребърен леген и я разгледаха заедно.
— Опасността се вижда съвсем ясно — започна с тълкуванията Клодия.
— Да, скъпа — потвърди Валерия. — Но нали току-що ти казах — такива са времената, трудни. Много Омар са в опасност. Да разгледаме вътрешностите, те са определящи.
Клодия разстла вътрешностите върху масата и осъзна, че е грешала. Анаид никаква не се виждаше. Нито в черния дроб, нито в далака, нито в белите дробове или в сърцето. Просто я нямаше в предсказанието. Знаците бяха неясни, твърде общи и странни.
Валерия изми кръвта, изчисти кухнята, прибра останките от заека в пластмасова кутия и я остави в хладилника.
— Ето, ще имаш какво да ядеш тези дни.
При други обстоятелства Клодия би скачала до небето от радост. Току-що бе свалила момчето, което отдавна й харесваше. Майка й изчезваше от хоризонта, оставяше я сама и къщата щеше да е на нейно разположение. Отгоре на всичко имаше цял заек в хладилника, да си го сготви и да си направи галавечеря, която да сподели с когото си пожелае. И все пак беше толкова разтревожена, че изобщо не й бе до това как да се възползва от свободата и предоставените й възможности. Дори не сънува Мауро, макар че рано сутринта се събуди с подути устни, обложен език и с разстройство от многото сладоледи.
Валерия й махна за довиждане от вратата и Клодия влезе в банята да си вземе душ. Всичко беше доста странно. Анаид не отговаряше на телепатичните й повиквания, у тях никой не вдигаше телефона, а Валерия очевидно избягваше да й задава въпроси за това как е, къде ходи и какво прави. За капак, вътрешностите на заека потвърдиха, че майка й е права. И то ставаше дума за зайка, която не беше бременна. Или беше?
И внезапно през ума й мина сянката на съмнението. Изстреля се като ракета от банята и полетя към хладилника, оставяйки след себе си мокри следи. Хвана ножа и много внимателно се зае отново да провери остатъците от заека. Откритието я накара да ахне от изумление. Беше женска, и то бременна. Майка й я беше заблудила, като нарочно бе дала грешно тълкувание на знамението. Зазвъня отчаяно на мобилния на Валерия, но тя го бе изключила, както обикновено правеше по време на пътуване. Предпочиташе да си изяснят нещата открито, лице в лице. Облече се набързо и спря такси.
Стигна до аерогарата на Катания почти едновременно с Валерия и я хвана на гишето за чекиране на багажа.
— Клодия? Какво правиш тук?
— Ти ме излъга.
Валерия си изпусна багажа.
— Е, добре. Излъгах те.
— Защо?
Валерия имаше мрачен вид.
— Не Анаид е в опасност, а самата тя е опасност за нас.
— Какво означава това?
— Че вече не е Омар.
— А какво е? Маймуна?
— Станала е жертва на проклятието на Оди. Пророчеството се сбъдна.
Клодия поклати глава. Не искаше да повярва.
— Не, не може да бъде.
— Така е. Тя е безсмъртна Одиш. Пила е от кръвта на една Омар, предаде клана си и държи скиптъра на властта. Много е опасна.
— Но Етна…
— Етна предупреждава нас да стоим далеч от нея. Посланието бе с обратен знак, миличка.
— И защо не ми го каза снощи?
— Не исках да ти причиня болка.
Клодия не можеше да повярва.
— Тя ми е приятелка, не мога да я изоставя.
— Вече не е приятелката, която познаваш отпреди. Различна е, външно е същата, но вече не е тя. Забрави я.
— Не мога, та аз я обичам.
— И аз, но дългът към племето…
— По дяволите дългът!
— Успокой се, Клодия. Трябва да тръгвам, иначе ще изпусна самолета.
Клодия беше много разстроена.
— Дай ми пари да се върна.
Понеже Валерия нямаше дребни, й даде кредитната си карта.
— Изтегли колкото ти трябват и я пази. Гледай да не ти я откраднат. Хайде, дай целувчица. И умната, нали? Не прави глупости.
Клодия остана насред залата, стиснала картата в ръка. Нещо я глождеше под лъжичката.
И изведнъж съзря възможността. Хрумна й случайно или може би Валерия непредвидено й я бе поднесла.

Carpe diem! Улови мига
!

Идеята беше неразумна, като самата нея, но сравнително проста. Вместо да тръгне към изхода, търпеливо изчака самолетът на майка й да излети, а после се запъти към близката туристическа агенция, за да си вземе билет за Мадрид и билет за автобуса до Урт. Остана й дори време да си купи някои неща за из път.
Неочаквано мобилният й телефон иззвъня.

— Пронто?

[31]


— Не хъркам.
Клодия гледаше мобилния си така, сякаш виждаше извънземно. То така си и беше.
„По дяволите", рече си наум, а на глас с умело престорен, възможно най-небрежен тон отвърна:
— Мауро? Ти ли си?
Невероятно! Беше извадила страхотен късмет. Да й се обади още на следващия ден, и то такова момче, което се целува божествено, което е толкова мило и… не хърка.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно. Ще сънуваме ли заедно тази нощ?
Завладя я лудо желание да се откаже от пътуването, макар че още я боляха устните, а и Мауро бе толкова напорист, та я плашеше. Да не се окажеше от породата мъже, дето гледат да те вържат с брак, а после ти турят черната забрадка на главата и те заключват вкъщи?
Още не беше късно да си плюе на петите.
— Работата е там, че отивам на сватбата на една приятелка.
— Кога?
— Сега. Вече съм тръгнала.
— Вчера нищо не ми спомена.
— Не знаех. Току-що ми се обади и съм на аерогарата. След малко самолетът ми излита за Испания.
— И се жени просто така, изведнъж? Без предизвестие?
— Наложило се е. По спешност.
— Аха, разбирам.
Клодия си загриза ноктите.
— А знаеш ли дали риташ?
— Моля?
— Нощем, дали риташ нощем?
— Ами откъде да знам.
— Имаш ли куче?
— Не.
— Котка?
— Майка ми има.
— Ами тогава спи една нощ с котката на майка си и ако не те изтърпи и избяга, значи биеш шутове.
Последва дълго мълчание и Клодия се уплаши, че е прекалила и в момента Мауро изтрива името й от паметта на мобилния си. Но не позна.
— Знаеш ли, че ужасно ми харесваш?…
Това направо я уби.
— Защото си падам малко откачалка?
— Защото изобщо не си лесна. Ама никак. Измъчваш ме. Печеш ме на бавен огън.
— Да бе.
— Да, и това много ми харесва.
Клодия въздъхна облекчено. Тоя явно беше мазохист. Толкова по-зле за него.
— Още не съм ти казала най-лошото. Не знам кога ще се върна.
— Откъде?
— От сватбата на приятелката.
— Нали няма да чакаш да се роди бебето?
— Може би.
— Хайде, Клодия…
Усети, че й се докарва, долови сладникаво-мазната нотка в неговото „Клодия", което се тресеше като крем-карамел. Оставаше да й се обясни в любов? Ужас! Не беше готова за това.
— Съжалявам, но батерията ми пада. Чао.
И прекъсна с дяволита усмивка.
Очевидно на Мауро му харесват трудните мацки — да му се дърпат и да го въртят. Е, значи е попаднал точно на когото трябва. Така ще го врътне, та свят да му се завие. Ще го накара да забрави и майчиното си мляко.
За начало изчезва и отива в Урт.
На първо място са приятелките, гаджетата — след тях.
Точно в този момент почувства силен трус. Настана всеобща паника.
Беше земетресение.
* * *
Земетресението разклати и хижата, развълнува водата в езерото и огъна върхарите на треперещите тополи. Хижата се разлюля като махало и макар че паянтовите й стени издържаха, трусът откърти греда от покрива и тя падна върху мъжа на леглото. Удари го по слепоочието и той изкрещя. Отвори очи и изпита силна болка в главата. Потърка мястото, където му излизаше цицина, прокара ръка по лицето и установи, че му е пораснала брада. Усещаше, че му се вие свят, затова се изправи бавно, но почувства, че няма сили, и пак се отпусна на леглото. Погледна към тавана и през дупката, която се бе отворила от падането на гредата, видя проникващата дневна светлина. Подложи лице под освежителната струя, която се процеждаше през процепа и проветряваше застоялия въздух в колибата. Чу граченето на птиците, които, изплашени от труса, кръжаха в небето и се събираха на ята, като затъмняваха облаците.
Слънцето беше слязло ниско и наситените му червеникави отблясъци предвещаваха близкия красив залез, като онези, които обичаше да съзерцава от високото, до чистите върхове. Една мисъл му мина през главата и разтвори вратите на спомените. Сетивата му се събудиха и си представи кожата на Селене, вдъхна уханието й — онзи характерен неин мирис, който излъчваше тялото й и оставаше по завивките, където бе лежала. И внезапно, като морски прилив, спомените му придойдоха и заляха пресъхналата му душа.
Беше той, онзи Гунар, който преследваше Селене, закриляше Анаид и бе подпалил колите. Къде ли е Селене?
Понечи да се надигне, но още с първото усилие си даде сметка, че мускулите му са отслабнали и едва реагират на волята му. Този път успя да се изправи, много бавно, и седна, като опря глава на затворения прозорец. Отвори го лека-полека и бутна навън крилата, за да влезе светлина. Вгледа се в ръката си — синкавобяла и изпусталяла като на смъртник. Опипа ребрата си. Беше отслабнал много, а и тази брада… Личеше си, че е лежал в безсъзнание с дни. А може би и седмици.
И изведнъж го съзря. Беше седнал пред обикновената дървена маса. Беше някакъв екскурзиант в чудесна екипировка: великолепно пухено яке, хубав полар, полувисоки обувки за трекинг, термопанталон и фланела.
— Здравей — поздрави изненадан Гунар.
— Ха, най-после се събуди.
— Отдавна ли спя?
— Близо две седмици, а може и повече.
Гунар се изплаши.
— Сигурно съм напълно обезводнен. Дай ми малко вода.
— Не мога — оправда се екскурзиантът. — Не можех дори да те събудя.
Гунар разбра. Беше дух. С мъка се надигна и успя да стигне манерката си. Отпи жадно. Водата бавно се плъзна по пресъхналото му гърло, освежителната течност потече по жилите му и се разля по цялото му тяло. Продължи да пие на чести и малки глътки, за да хидратира тялото си.
— Я ми кажи, майка ми ли те изпрати?
— Да, тя. Бдеше над теб през цялото време.
Гунар погледна измършавелите си ръце.
— Да, личи си.
— Селене те омагьоса.
Гунар избухна в смях.
— Наистина е невероятна!
Духът наблюдаваше Гунар, който се канеше да си сготви гъбена супа, и си позволи да му подхвърли:
— Не е ли по-добре да си направиш селската чорба? По-питателна е.
— Не, благодаря. Предпочитам гъбена крем-супа.
— Съветвам те да изядеш няколко лъжици захар, повечко сушени плодове и малко шоколад. Веднага дават енергия.
Гунар изобщо не му обърна внимание и докато разбъркваше гъбената крем-супа с черпака, си позволи да отбележи:
— Какво си се накиприл като модел от списание, рекламиращо скъпи стоки за спорт и туризъм. Сякаш си излязъл от учебник. И как е станало така, че такъв опитен турист като теб е загинал в планината? Да не си си забравил книгата с инструкциите вкъщи?
Екскурзиантът мълчеше.
— Мълчанието е знак на съгласие.
Непознатият с меланхоличен вид му заразказва комичната си история:
— Отрових се в старанието си да оцелея.
На Гунар вече не му беше смешно.
— С някоя отровна гъба, предполагам.
— Откъде знаеш? — изненада се туристът.
— Ами не обичаш гъби.
Екскурзиантът тежко въздъхна и замълча.
— Не бях само аз. Отрових и инструктора си.
— Гледай ти. Значи той те прокле?
— Не. Синът му.
— Синът му?
— Беше обещал, когато се върне, да му донесе играта „Скалекстрик".
Гунар сипа от гъбената крем-супа в медна паница и я разбърка с лъжица, за да изстине. Ухаеше много вкусно и не можеше да й устои. Започна бавно да сърба, с риск да си опари езика.
— Вече започвам да се чувствам по-добре. Какво послание ти изпрати Кристине?
— Ще те чака във Веракрус.
— И защо е решила, че ще ида там?
— В нея е скиптърът.
Гунар се изненада.
— А Анаид?
— Тя ще отиде там, където е скиптърът.
— Селене я е хванала? — живо попита Гунар.
— Анаид й избяга.
— Не се ли канеше да поеме по Пътя на Ом?
— Жените Омар ще й попречат.
Гунар сви рамене.
— Не разбирам какво очаква от мен. Не съм поел никакви ангажименти.
Духът го поправи:
— Кристине има нужда от теб.
Гунар с удоволствие изгреба й последните лъжици от супата.
— Кажи на майка ми, че може и да я посетя, но на нейно място не бих разчитал особено на добрите намерения на сина й, тоест на мен. Кажи й, че няма да й играя по свирката и да заставам между Селене и Анаид. Кажи й също да не си и помисля да напада отново Селене. А, и й кажи, че скиптърът трябва да е в ръцете на избраницата, а не в нейните, и вече ми писна от номерата и манипулациите й и отсега нататък няма да участвам повече в никакви игрички.
Духът вдигна ръка, за да го помоли за малко да спре.
— Извинявай, би ли повторил?
Гунар отвори една кутия и си сипа компот от ананас.
— Впрочем май ще е най-добре да й го кажа лично, без посредници.
Духът си отдъхна облекчено.
Гунар изпи едно силно кафе, отвори вратата на хижата, пое дълбоко свежия вечерен въздух, огледа се наоколо и се втренчи в купчината огънати железа — останки от колата му. Съжали, че се бе проявил като глупав романтик.



Глава двайсет и първа


В ПОЛУМРАКА НА КРАТЕРА

Анаид летеше над Канарските острови, познати в древността като Блажените и наричани от испанците по времето преди Конкистата Щастливите острови. Седем острова с планински релеф и вулканичен произход, образувани по прищявка на природата, като зарове, хвърлени наслуки насред Атлантическия океан, срещу горещите брегове на Африка. Насред нищото, но притежаващи всичко — дива природа, плодородна земя, пъстропери птици, благодатен климат и извори с кристалнобистра вода. Оживено и вечно кръстовище на пътищата, водещи към двете Америки, и задължително пристанище за пътешественици, товарили корабите си със сладка вода, с добитък и дъхави вина.
От птичи поглед Анаид се възхити на вековните драцени, екзотичните палми и причудливите образувания от тъмна застинала лава. От небето тя можеше да усети уханието на вечно лято и силния мирис на сол, характерен за плажовете им с черен пясък. Но най-красивото, най-впечатляващото беше заснеженият кратер на внушителния вулкан Тейде, с неговите почти четири хиляди метра надморска височина, счупил всички норми на чувството за мярка и равновесие, преливащ от сила, енергия и дързост, докосващ облаците без усилия, съвсем естествено. Белокос гигант, който се извисяваше величествено сред планински клисури и пропасти. Прииска й се да го доближи и полетя, устремена към него, възхитена от импозантния му силует, но когато се спусна по-ниско, си даде сметка, че невероятната мощ на големия вулкан не й позволява сама да решава накъде да лети. Лудо заудря с криле, но напразно. Не можеше да контролира посоката на полета си. Могъща сила й пречеше да се приближи и я отблъскваше. Ефект, противоположен на притегателната сила на магнита: центростремителната сила на вълшебната планина я отдалечаваше.
И дали от това, че беше объркана и много ядосана, или под въздействието на природен феномен, но истината бе, че докато се спускаше надолу, попадна в нещо като облак и я обгърна плътна бяла пелена, зашеметяваща празнота без граници, форми и понятие за разстояние. Всичко се разля, придоби неясни очертания и тя остана в плен на гъста лепкава мъгла, която постепенно се наслои по дрехите и крилете й така, че накрая пречеше на всяко нейно движение. Почувства се натежала и неспособна да се пребори с мъглата, която ставаше все по-гъста, докато накрая заприлича на петмез. Беше невъзможно да продължи напред. Реши, че е абсурдно да мери сили със земната мощ на колоса Тейде, и се остави да я носят въздушните течения. Така беше най-разумно. Топлите пасати я подхванаха и я отдалечиха от вулкана и мъглата, отнасяйки я като перце.
Понесена от вятъра, тя летеше над красивия остров, докато в един момент с ужас осъзна, че ветровете я отнасят към океана и я тласкат към водата. Отчаяно заудря с криле, яростно и смело се съпротивляваше срещу неизбежното, но беше прекалено уморена и губеше все повече и повече сили до пълно изтощение. Тогава престана да се бори, отпусна се, затвори очи и докато губеше височина, й причерня, олюля се и запотъва в нищото.
Не знаеше колко време беше изминало от падането й. Почувства как нечии ръце боязливо опипват тялото й. И имаше защо. Вместо ръце имаше криле, криле на орел с нечувано голям размах. Беше получовек-полуптица, но не задълго. Усети, че започва да се преобразява отново. Този път треперенето и силното вълнение бяха по-кратки. Почти незабелязано ръцете й пак придобиха обичайната си форма, а тялото й възвърна нормалното тегло и плътност, макар че от летенето и от ветровете бе поотслабнала, кожата й се бе сбръчкала, а косата и беше станала суха и чуплива.
Дишането й бе тежко и затруднено, още беше слаба и замаяна. Някъде съвсем наблизо чу подсвиркване и се стресна. Отвори очи. Сред гъстата влажна гора, цялата в лишеи и мъхове, съзря недалеч от себе си, с гръб към нея и надвесено над урвата, непознато, загоряло от слънцето момче, което бе свило ръце на фуния пред устата си и свиреше доста странно. Не беше мелодия, а последователност от навързани и много разнородни звуци. Момчето спря и се заслуша. От другата страна на урвата се чу друго изсвирване. Анаид също го чу. Беше отговор. Очевидно изпращаше сигнали на някого и този някой му отвръщаше. Младежът изглежда разбра смисъла на посланието, понеже веднага отговори, съвсем свободно и непринудено, все едно водеше телефонен разговор, но този път изсвири нещо по-различно. Анаид внимателно се заслуша. Някои звуци се повтаряха, очевидно използваха кодови знаци, като при говоримия език, морзовата азбука или езика на жестикулациите.
— Това някаква система за комуникация ли е?
Момчето подскочи и се обърна.
— Ти си жива! — ококори се изненадано то. — И… имаш ръце!
— Естествено, като всяко нормално момиче.
— Не е вярно. Преди малко имаше криле.
Анаид се престори, че уж се залива от смях.
— Криле ли? Откога момичетата имат криле?
— Вещиците имат.
Анаид застана нащрек.
— Да не мислиш, че съм вещица?
— Със собствените си очи те видях да летиш, видях те да падаш от небето, а когато тръгнах да те търся и те открих, вместо ръце имаше криле. Погледни се само. Дрехите ти са станали на нищо от вятъра. Пристигна с летене, няма начин да ме излъжеш.
Анаид трескаво мислеше.
— Как се казваш?
— Унихепе.
— Що за странно име?
— Означава „Свирещият над урвите". Баща ми и дядо ми са били свирачи и от дете ме научиха на езика на свиренето.
Анаид проумя.
— Значи… разговаряше с някого?
— Да, с Амусайка, моя приятелка.
Анаид видимо се притесни.
— Нали нищо не си й казал за мен?
— Разбира се, че й казах. Нали затова я потърсих.
Анаид скочи като ужилена. Краката й трепереха от дългите дни на обездвиженост.
— Унихепе, имам нужда от помощта ти.
— Амусайка вече идва насам. Тя ще знае какво трябва да се направи.
— Искам само да дойда на себе си и малко да си почина, тоест да се уверя, че кокалите ми са си на мястото, и да хапна и пийна нещо.
— Много ясно. Затова помолих Амусайка да уведоми Аремога.
Анаид се разсърди:
— Браво на теб! На целия остров ли вече разтръби за пристигането ми?
— Не, само на онези, които смятам, че могат да ти помогнат.
— Нима? Може би ще доприпкат с линейка? И какви са тези доброжелатели? Лекари? Полицаи или журналисти?
— Магьосници.
Анаид зяпна от изумление. И седна. Необходимо й бе да размисли.
— Иначе казано, ти смяташ, че само магьосниците трябва да знаят що за чудовище съм.
— Ти си една от тях. И не сте чудовища, а жени. Има ги и винаги ги е имало. Виждал съм ги от дете на горската поляна, как събират билки и лекуват болните. Виждал съм ги да летят, дори и без криле.
— Сериозно? — попита с неискрен интерес Анаид само за да спечели време.
Значи говореше за някаква общност от жени Омар. Не можеше да има вяра на Омар. Щяха да я отблъснат.
— И как така знаеш толкова неща за магьосниците?
— Живея в горите.
Анаид се изненада.
— И от какво живееш? От лов? От риболов? Или сечеш дърва?
— Водач съм, развеждам туристи — наду се момчето.
Анаид се огледа. Въздухът трептеше, наситен от изпарения, и гъсти гори закриваха хоризонта, макар че в далечината планината бе пресечена от проход с високи и стръмни стени.
— И къде ги развеждаш? Всъщност къде се намираме?…
— В масива Гарахонай на остров Ла Гомера сме. Виждаш ли дърветата около нас? Вековни са. Това е гора от епохата на терциера, като онези, които са покривали Европа и Иберийския полуостров преди ледниковия период. Предимно от лаврови дървета и казашка хвойна. Умерена и мека, гъста, с много влага, пълна с лишеи, папрати и мъхове. Има и всякакви животински видове, широко разпространени или, както се казва, „ендемически". Като нашия гущер например. На туристите много им харесва, понеже никога не са виждали подобно нещо.
Анаид беше силно впечатлена. Такава била работата. Значи неслучайно беше попаднала именно тук. Многовековната сила на гората я беше спасила от ноктите на океана.
— Помогни ми да се изправя.
— Не мърдай, Аремога ей сега ще дойде. Тя ще те излекува.
Анаид не можеше да рискува Аремога да се досети, че е Одиш, или да разбере, че е избраницата от проклятието и да й попречи да изпълни мисията си.
— Унихепе, мога ли да ти споделя една тайна? — мистериозно рече тя.
— Каква?
— Не бива да виждам Аремога. Видя ли я, една от двете ни ще умре.
— Защо?
— Ние сме от две враждуващи фамилии вещици.
Унихепе направи знак, че разбира.
— И какво се е случило?
Анаид импровизира:
— Бяхме свързани с договор за побратимяване. Нали ги знаеш? От онези, дето двете страни си дават клетва, че ще се поддържат и взаимно ще се подпомагат.
— Ние, гуанчите, също сме правили подобни споразумения, по времето преди идването на испанците.
Анаид въздъхна облекчено. Имаше шанс да се разберат.
— Но родът на Аремога го наруши. Когато баба ми имаше нужда от тях, те не й се притекоха на помощ. Баба ми почина по тяхна вина.
Унихепе проумя.
— Значи са престъпили кървавия си обет и сега ти си длъжна да отмъстиш за семейството си.
— Точно така. Знам, че звучи малко объркано, но това е истината.
Унихепе разбираше чудесно.
— Преди шестстотин години жителите на Гомера са осъдили на смърт граф Ернан Пераса затова, че нарушил клетвата си за братство.
— И какво? Убиха ли го?
— И още как! Старият Хуапалупа, жрецът, който следял за изпълнението на договора, определил Хаутакуперче — богоизбрания, да изпълни присъдата. И той убил графа на едно място близо до това, където сме сега, в пещерата Гуахедум, където графът изменник бил с любимата си Ибаля, от рода на Ипалан, от другата страна по договора.
Анаид усети как силните ръце на момчето я подхващат за кръста и й помагат да стане. Стъпи на земята и тутакси изкрещя от болка. Кракът й! Десният й крак бе счупен. Как не го бе забелязала? Глезенът й увисна, счупен на две. Унихепе възкликна уплашено:
— Ау, изглежда ужасно!
Анаид обаче нямаше време за губене.
— Хайде, върви да потърсиш някой подходящ клон, да го завържем за крака и да го обездвижим. Бързо ще се оправя, костите ми са яки.
Макар и доста скептичен, Унихепе й се подчини и тръгна да търси клон. Веднага щом се изгуби от погледа й, потъвайки сред гъсталака, Анаид използва момента и силно започна да си разтрива крака. Почувства как костта й зараства, парчетата се свързват и срастват само за секунди. Момчето се върна и тя направи болезнена гримаса, преструвайки се, че току-що си е наместила костта.
— Хайде, завържи дървото за крака ми и да вървим.
— Много си смела.
Унихепе действаше сръчно и само за миг обездвижи крака й с връвчица. После й подаде една пръчка, за да се подпира на нея вместо бастун. Анаид се преструваше, че не стъпва на счупения си крак, макар че се бе оправила напълно.
— Ще можеш ли да вървиш?
— Да, ще опитам.
— Знам пряк път до прохода. Там е и моята колиба.
Анаид грейна. Ето че нещата се нареждаха. Това момче беше истинско чудо.
Двамата бавно заслизаха. Анаид се мъчеше да не стъпва на крака си и често се спъваше в коренищата, които се подаваха от влажната земя сред гъсталака.
— А този Ернан Пераса, какво е сторил, та да го осъдят на смърт?
— Ернан Пераса бил голям тиранин, натрупал богатства на гърба на местното население, дори с цената на живота им. Но онова, което наистина разгневило старците, бил фактът, че е нарушил споразумението за братство, началото на което поставил дядо му.
— Значи идеята за дружба и взаимопомощ с коренните жители е била на дядо му. И в какво се е състояла?
— Двама души, закърмени от една и съща дойка, били братя цял живот.
— Да, естествено, млечни братя.
— Но Ернан Пераса станал любовник на красивата Ибаля, девойка от противниковата страна, от тази на Ипалан, и така допуснал кръвосмешение, понеже били млечни брат и сестра.
Анаид потръпна. Тя също имаше млечна сестра и макар да беше много далече, връзката им бе изключително силна. Носеше я у себе си, в душата и в сърцето си. Чуваше гласа й. Бяха неразделно цяло.
— Тези споразумения са много древен обичай…. — тихо рече тя.
— Младият Ернан Пераса обаче го нарушил. Сам потърсил смъртта си, но станал виновник и за масова сеч.
— Защо? Какво се е случило?

— Гомерите се разбунтували, но злополучно. Повтаряли: „Стига сте смукали от Гуахедум! Търпението ни се изчерпа!"

[32]

, всички островитяни на Гомера се вдигнали и обсадили Беатрис де Бобадиля, съпругата на неверника, в кулата Tope дел Конде. Тогава тя — невиждана злодейка, поискала помощ от Педро де Вера и отмъщението й било нечовешки жестоко. Всичко завършило с кървава разправа.

Анаид нямаше желание да научи края на историята, но Унихепе упорито продължи.
— Убили всички мъже над четиринайсет години — момчета, младежи, старци, без значение от възрастта. А жените и децата като добитък ги продали за роби, за пари.
Анаид си помисли, че е било по-страшно, отколкото си бе представяла. По своята жестокост никой животински вид не може да се сравнява с човека.
Подкрепяна от Унихепе и погълната от интересната, макар и зловеща история, Анаид бързо се спускаше надолу, сякаш й бяха поникнали криле на краката, но неочаквано нещо я смути.
Чу се подсвиркване и Анаид разбра, че Амусайка е наблизо.
Унихепе стана неспокоен. Забави ход, но не отговори. Анаид забеляза как всичките му мускули и нерви се изопнаха. После свиренето се повтори настойчиво, веднъж, втори, трети път.
— Те ли са? — не се стърпя Анаид, уплашена.
— Да. Питат къде сме.
Анаид осъзна, че поставя момчето в много неловко положение. Трудно можеше да я крие още дълго, без да събуди подозрението им.
— Кажи им, че не съм добре и се нуждая от лекар.
Унихепе се поколеба:
— Ако им отговоря, ще могат да пресметнат разстоянието и ще ни открият по звука, въпреки че Амусайка има проблеми с ходенето и не могат да поддържат нашето темпо.
Анаид се изненада. Не притежаваше тази способност и не би могла да определи откъде идва изсвирването и от какво разстояние.
— Отдалечи се малко встрани, за да ги заблудиш, че вървим в друга посока.
Унихепе се усмихна. Идеята му се стори добра.
Отдалечи се доста, вървеше срещу вятъра. Реши, че е достатъчно, спря и засвири дълго, съчинявайки някаква трогателна история. След малко Анаид чу отговора. Унихепе й го преведе:
— Казах им, че си счупила крака си, бързам да те отнеса в болница и ще се видим в града.
— Чудесно. Хиляди благодарности.
Унихепе обаче не беше във възторг. Никак не обичаше да лъже.
— А какво ще стане, когато не ме намерят? — разтревожи се той.
Беше много изнервен. Наложи се Анаид да го успокои:
— Добре направи, че им отговори. Жените поначало са подозрителни, а мълчиш ли — съвсем.
— Да, но ги излъгах.
— По-добре така, отколкото да бе мълчал. Мълчанието направо ни хвърля в паника. Можеш да им кажеш, че съм ти направила заклинание, че съм те измамила и омагьосала.
Унихепе се усмихна.
— Струва ми се добра идея.
Така неусетно, по някакъв свой, непонятен за островните Омар начин Анаид си осигури подслон, спечели закрилата и топлото гостоприемство на свирача и си забрани да мисли и да взема решения. Спа дълбоко, хапна бучка превъзходно на вкус козе сирене, филия хляб, намазана с възхитителен пикантен пастет, за който Унихепе обясни, че се казва „алмагроте", и като връх на удоволствието завърши с палмово сладко. После пак си легна за още час-два, а когато се събуди, отиде да се изкъпе в реката. За да се преоблече, Унихепе й даде свои дрехи — широчки, но удобни. Когато се връщаше, Анаид се чувстваше освежена и вече напълно отпочинала. Къщурката на Унихепе бе скромна, но симпатична, храната й бе подействала укрепващо, а леглото беше истинска мечта, но трябваше да тръгва към Тейде. Тъкмо мислеше да му го каже, когато още щом отвори вратата и прекрачи прага, усети, че това е капан, но вече беше твърде късно. Някой силно я халоса по главата, пред очите й притъмня и тя потъна в черна бездна.
Когато дойде на себе си, пред нея стоеше жена с извит нос и остри пронизващи очи, които я наблюдаваха. За Анаид нямаше никакво съмнение — Аремога. Опита да се престори, че още спи, но Аремога не беше вчерашна.
— Амусайка, ела! Събуди се.
Девойката влезе, зачервена от тичането. Анаид не я познаваше и помисли, че е момче. Беше мургава, с очи като пчелен мед, облечена небрежно, с възширока памучна риза, бермуди в цвят каки и груби боти с дебела гумена подметка, но онова, което й направи най-силно впечатление, беше обръснатата й глава. Тъмният й череп лъщеше съвсем гол и загорял от слънцето. Пристъпи към нея и Анаид забеляза, че накуцва, но беше толкова хубава, все едно огря цялото помещение. Зад нея се появи притесненият Унихепе, който се печеше на два огъня и изглеждаше доста изплашен.
— Радвам се, че вече си будна — рече й, сякаш се извиняваше за нещо. — Пак ще дойда. — И побърза да се измъкне, все едно на излизане Анаид се бе блъснала по невнимание във вратата, а не бе припаднала от нанесения й удар.
— Почакай, Унихепе, не си отивай.
— Имам работа — оправда се той.
И сви леко рамене, като че се извиняваше на Анаид, задето приятелките му са го хванали натясно и се е предал.
Унихепе излезе, а Анаид стисна очи и примирено зачака Аремога да я смрази със страшно заклинание. Беше убедена, че вече са се свързали със Селене, с Елена или коя да е друга Омар и смъртната й присъда вече е подписана, също като на Пераса. За нейна огромна изненада Аремога сведе глава пред нея и занарежда със сериозен и тържествен глас:
— Аз съм Аремога Айтами, дъщеря на Хермигуа и внучка на Амулагуа, матриарша на клана на гугутката, от племето гуанчи.
Момичето, научено на покорство, но не и на красноречие, коленичи редом до баба си и на свой ред заговори, но неуверено и със запъване:
— Амусайка Айтами, дъщеря на Алсага и внучка на Аремога, от клана на гугутката, от племето гуанчи.
Анаид преглътна мъчително и също се представи, без да пропуска нито една подробност. Така или иначе, сигурно вече знаеха коя е.
— Анаид Цинулис, дъщеря на Селене и внучка на Деметер, от клана на вълчицата, от племето скити.
Веднага след официалното представяне Аремога заговори с треперещ глас:
— Извини ни, моето момиче, задето те ударихме. Беше непростима грешка. Искрено съжаляваме.
Амусайка наведе глава засрамено и Анаид отблизо видя грациозната извивка на шията на девойката, и изпита жажда, неутолима, мъчителна жажда. Амусайка с нежен глас се извини:
— Аз бях. Моя е вината. Удрям прекалено силно, много съм проста. Съжалявам, но не съм ходила на училище.
Анаид долови притеснението, присъщо за човек, израснал в усамотение, непознаващ социалните условности, който се чувства неловко и не на място. Амусайка беше като горско животинче, което зависи единствено от баба си. Малко дива, недодялана и непохватна в общуването, но поразително красива.
Анаид нищо не разбираше. Аремога й обясни. Хвана ръката й и я целуна с преклонение.
— Белязана си от великата вълчица майка. Носиш знака й, което означава, че мисията ти е от изключителна важност и всички Омар трябва да ти служим, да те пазим и да ти осигурим безопасност и закрила. Никога преди не го бях виждала, но е точно такъв, какъвто е описан по книгите.
Ръката й? Какво й има на ръката? Огледа я и наистина, белезите от зъбите на Деметер — вълчицата, блестяха като звезди върху нея. Значи затова я беше ухапала Деметер. Това ли е легитимацията й? Дали ще я скрива, че е Одиш? Значи няма да надушат острата й миризма и няма да я познаят по очите, че е безсмъртна?
Аремога я откъсна от мислите:
— С какво можем да ти помогнем, детето ми?
Анаид се подразни от държанието й. Не беше никакво дете и без да иска, гласът й прозвуча надменно:
— Преди всичко искам да си изясним нещата. Мисията ми е много важна и няма да отговарям на никакви неуместни въпроси. Ясно ли е?
Аремога не даде и най-малкия признак, че се готви да й противоречи или че се е засегнала.
— Разбрано, детето ми.
Анаид би предпочела да се обиди. Беше й приятно да се чувства всемогъща. Искаше й се Амусайка да вдигне прекрасните си медноцветни очи и да я погледне с възхищение и с нямо обожание, като Дасил. Но вероятно поради пословичната си мъдрост, за която говореше самото й име, Аремога не й даде повод да се гневи.
— Слушам те, скъпа, говори.
— Трябва да стигна до пещерите на Ел Тейде възможно най-скоро. Там ме чака Ариминда, познавате ли я?
Аремога кимна:
— Разбира се, че я знаем. Тя е матриарша на клана на козата, жрица на Тейде, пред когото те се прекланят.
Анаид се съгласи.
— Ще имам нужда от храна, вода и някакви дрехи.
Аремога направи знак на внучката си, а тя преди да се изправи, не се въздържа и зададе въпроса, който пареше на езика й:
— Наистина ли летиш като орлица?
Анаид почувства възхищението и уважението й и за първи път от толкова време я завладяха непозната гордост и самодоволство.
— Да, летях, и то от много далече, от Пиренейския полуостров.
— Без да спираш?
— Без да спирам, без да пия и без да ям. Затова бях толкова изтощена.
— Унихепе каза, че си си счупила крака. Кой от двата?
За да демонстрира колко могъща магьосница е, Анаид сви крака си, а после го изпъна. Амусайка ахна изумена:
— Ами че той си е в отлично състояние!
— Сама го оправих.
— Значи — прошепна развълнувано тя — притежаваш дарбата?
Аремога започна да се притеснява. За първи път виждаше толкова многословна внучката си, която обикновено беше сдържана и мълчалива.
— Добре, Амусайка, стига толкова.
Но Анаид не обърна внимание на бабата и се усмихна мило на внучката. В очите на Амусайка се четеше искрено възхищение.
— Да, притежавам дарбата.
Горската девойка предпазливо бе опипала почвата и най-сетне се осмели да зададе въпроса, който най-много я измъчваше:
— Можеш ли да ме излекуваш?
Аремога сърдито се намеси:
— Стига, Амусайка, не притеснявай повече младата господарка.
Анаид обаче не й обърна никакво внимание.
— Какво ти е?
Амусайка я накара да се вгледа по-внимателно и Анаид забеляза, че има тъмни кръгове под очите, което бе необичайно за възрастта й.
— Вече не знам какво да правя. Аремога ми повтаря да бъда търпелива, да се примиря, да се науча да живея с болката, но искам отново да мога да тичам и да скачам, както преди да се разболея
— От какво си болна?
Аремога стрелна с властен поглед Амусайка.
— Страда от болест на кръвта, която засяга костите. Нелечима е. Можем само до известна степен да облекчим страданията й, затова живее в гората от дете, а аз доставям необходимите лекарства, но тя все така се надява на чудо.
За разлика от сляпата вяра на младата Амусайка, в очите на възрастната жена Анаид прочете скептицизъм. Това я засегна. Мъдрата Аремога не вярваше, че е способна да излекува внучката й. Нима не усещаше безмерната й мощ?
— Дай да видя — настоя Анаид.
Амусайка развърза ботите, свали чорапа и показа деформирания си крак. Нокътят на палеца беше черен и инфектиран. Изглеждаше зле.
— Много ме боли. По цели нощи не мога да спя.
Анаид коленичи пред нея и сложи ръце върху болния й крак. Зашепна слова на древния език и притисна длани към болното място. Благотворната й енергия потече, изля се през върха на пръстите й, изсмука гнойта от нокътя и възстанови формата и здравината на стъпалото. Вдигна ръце, а момичето нададе вик на нескрито възхищение:
— Ти ме излекува! Ти си истинско чудо! Знаех си!
Мъдрата Аремога не се обади, благоразумно запазила мълчание.
Анаид се бе надявала да получи одобрението на бабата и помисли, че не е била достатъчно убедителна.
— Това е само външно. Ела насам. Ще излекувам кръвта ти.
Прокара ръце по тялото на Амусайка и неволно ги задържа на сладкото вратле на гълъбицата гуанчи. Опипа една по една пулсиращите й вени. Изпитваше неустоимо желание да доближи устни до мургавата й кожа. Почувства пронизващия поглед на Аремога и продължи с процедурата. Когато пак стигна до краката й, Амусайка вече скачаше от радост.
— Чувствам се силна, няма я умората, вече не ме болят краката.
Бабата внимателно бе наблюдавала действията й, отърси се от мислите, които се въртяха в главата й, и дръпна настрани Анаид.
— Не разбирам какво й направи, не познавам методите ти, но се боя внучката ми да не храни напразни надежди.
— Тя е излекувана, напълно и окончателно — потвърди Анаид.
Аремога свъси вежди.
— В такъв случай… това не е дело на бялата магия на Омар. Сигурна ли си, че твоята матриарша ти позволява да упражняваш подобни методи за лечение?
Анаид почувства гневът й да се надига. Току-що бе проявила нечувано великодушие, току-що бе излекувала внучката на тая озлобена Омар, бе използвала цялата си сила и всичките си умения, за да върне здравето на друга Омар, а Аремога имаше наглостта да я укорява. Инстинктивната й реакция бе да грабне вълшебната си пръчица и да накаже дъртата нахалница, дето си пъхаше носа навсякъде, но в последния момент нещо я възпря и се сдържа. Само вдигна дланта си, белязана от зъбите на великата вълчица, и я тикна под носа й.
— Нима си забравила кой ме закриля? Не бива да ми задавате въпроси, трябва само да ми се подчинявате и да ми служите.
Аремога сведе смирено очи.
— Както наредите, вълчице.
Анаид остана доволна. Нямаше желание да се кара с тях, но не можеше и да допусне да я заплашват. Беше не коя да е, а избраницата, макар и да бе принудена да го държи в тайна, за да се предпази от опасности.
Амусайка се приближи към Анаид и целуна ръката й с изящно движение.
— Анаид, от днес нататък можеш да разчиташ на мен, ще ти бъда вярна до гроб. Какво мога да сторя за теб?
Анаид почувства внезапно силно желание.
— Искам да видя пещерата Гуахедум.
— Искаш да отидеш до лобното място на Пераса? — изненада се момичето.
— Унихепе ми разказа историята и съм любопитна да я видя.
Аремога даде някакъв знак, внучката й сви ръце пред устните си и силно изсвири.
Анаид се почувства предадена.
— Кого предупреждаваш?
— Унихепе. Той най-добре познава пътя. Ще те заведе веднага.
Анаид възрази:
— Не. Предпочитам ти да ме заведеш и лично ти да ми разкажеш историята на Ибаля.
— Но… — опита се да възрази Амусайка. — Аз трябва да подготвя всичко по отпътуването ти: дрехи, храна, билета ти за Чинет.
Анаид не търпеше да й противоречат.
— Пътуването може да почака.
Амусайка погледна умоляващо Аремога и тя се усмихна мило.
— Добре, върви. Нека Унихепе ви придружи за прехода през планината, а после ти сама ще й покажеш пещерата.
Анаид се успокои. Скоро ясното мелодично свирукане на Унихепе извести идването му и момчето се появи, свело очи, с вид на разкаяние пред Анаид, задето, вместо да покаже гостоприемство, я е издал. Амусайка го посрещна радостно и побърза да му се похвали за излекувания си крак, но Унихепе беше напрегнат и скришом наблюдаваше Анаид, в очакване да види каква ще е реакцията й, изплашен от магическите й способности. Анаид го успокои.
— Помиряваме се, нали?
Добрият Унихепе почувства да му олеква на душата.
— Казвах ви аз. Тя е много могъща магьосница, много. Подобно чудо не съм виждал.
И ако от думите на Унихепе на Анаид й стана приятно, то на Аремога, щом остана сама, усмивката тутакси изчезна от устните й и тя сбърчи вежди, силно разтревожена. Нямаше достатъчно време да осмисли добре нещата и да се задейства, а се налагаше да побърза. Животът на внучката й бе застрашен.
Анаид беше страшно главозамаяна от искреното възхищение на Унихепе и Амусайка и изобщо не забеляза нито едно от знаменията, които трябваше да я предупредят за близката опасност. Ако поне се беше вслушала в граченето на гарвана или в тревожното цвърчене на червеношийките, на чинките или на лешоядите, може би щеше да осъзнае. Но дори да беше чула предупреждението на ленивото гущерче, дотолкова се бе самозабравила в онзи момент, потънала в самодоволството си, че не би му повярвала.
Стигнаха до входа на пещерата и Анаид безцеремонно отпрати Унихепе, сякаш цял живот бе раздавала само заповеди:
— Сега вече можеш да ни оставиш сами. Оттук нататък Амусайка ще ме води. Нали така?
Девойчето беше очаровано от новата си отговорна задача, макар да се вълнуваше и да беше малко уплашено от близостта на една толкова могъща магьосница.
Денят вече отиваше към края си. Слънцето, уморено от своето пътуване, искаше да потъне в морето и да разхлади палещите си лъчи. Светлината отслабваше и Анаид се чувстваше много по-добре. В последно време силната светлина я дразнеше и сякаш болезнено дереше ретината й. Сините й очи бяха лесно уязвими.
Водачката й бе леко неспокойна.
— Не знам какво да ти разкажа за пещерата, не съм много силна по приказките. Унихепе говори далеч по-увлекателно, умее да грабне туристите с красноречието си и разпалва любопитството им с интересните си истории.
Анаид любезно й възрази:
— Ще се справиш чудесно. Сигурна съм.
Амусайка си пое дълбоко дъх. „Май се страхува баба й да не я упреква" помисли си Анаид. Може би Аремога я караше да се облича с тези груби дрехи и я принуждаваше да си бръсне главата така, като в някакъв ритуал. Може би не беше свикнала някой да й показва, че я обича и уважава. Спомни си за самата себе си преди година. Беше се чувствала толкова неуверена, с вид на безпомощно момиче, свиваше се в себе си от страх да не стане прицел на подигравки, страдаше, понеже предизвикателната красота на майка й вечно я засенчваше. Оттогава много се бе променила. Скиптърът й вдъхваше сигурност. Така си мислеше. А баба й Кристине се бе държала толкова мило. Беше й засвидетелствала цялата си обич и я бе накарала да гледа на себе си със самоуважение. Освен в случая, когато бе изгубила контрол и се бе ядосала.
Амусайка се осмели да разчупи ледовете. В тъмното пипнешком потърси запалката и освети голите, студени и влажни стени на пещерата. И заразказва:
— Говори се, че призракът на Ибаля още броди тук. Била момиче от коренното население, от рода на Ипалан. Чудно красива. Някои твърдят, че била дъщеря на Хуапалупа, други разправят, че живеела с майка си, стара и коварна жена. Истината е, че била любовница на Ернан Пераса и се срещали тук, в тази пещера.
— Тук ли са убили графа?
— Да. Хаутакуперче, воинът, определен за екзекуцията, го издебнал в засада. Причаквал го часове наред. Чакал ли чакал, докато младият Ернан Пераса най-сетне пристигнал, както винаги сам и нищо неподозиращ, за да се срещне с любимата си. Бил въоръжен, но дори не му останало време да извади меча си или да се прицели с аркебуза, който бълвал огън. Хаутакуперче боравел ловко с оръжията и мигом хвърлил по него копие — желязо, дълго две педи. Твърдят, че го забил точно между бронята и тила и го пронизал от край до край. Пераса се строполил мъртъв на земята, точно тук, където се намираме сега. Тогава Хаутакуперче извикал, както било уговорено: „Търпението ни се изчерпа. Свърши се с Гуахедум." Присъдата била изпълнена.
Светлината постепенно отслабваше, а гласът на Амусайка ставаше все по-тих, по-глух и накъсан. Без да осъзнава какво й се случва, тя взе да се прозява и се опря на скалата, докато накрая се свлече на земята, с увиснали ръце, затворени очи и с отпуснати черти на лицето. Анаид предпазливо се приближи до нея, за да се увери, че действително е заспала. И наистина беше. Магията за приспиване беше подействала и Амусайка, напълно безпомощна и безволева, бе само нейна. Анаид си повтаряше, че не иска да й причини нищо лошо, а от чисто любопитство само ще опита вкуса й. Нищо повече. Бавно доближи лице към шията й, но в момента неочаквано я възпря същото мъчително безпокойство, което изпитваше към скиптъра.
— Не, стига толкова кръв.
Анаид се сепна и вдигна глава. Някакво момиче с дълги коси и странно облекло я наблюдаваше ужасено.
— Коя си ти? — попита я Анаид.
Момичето сложи ръка на гърдите си и падна на колене пред нея.
— О, велика господарке, аз съм бедната Ибаля, прокълнатата обитателка на пещерата, опръскана с кръв.
— Знаеш ли коя съм аз, Ибаля?
Призракът на Ибаля потрепери.
— О, да, господарке. Ти си избраницата, онази Одиш, за която се говори в пророчествата.
— Аз съм Омар! — сърдито изръмжа Анаид, внезапно подразнена от думите й.
— Не може да бъде, господарке.
— И защо не? Майка ми е Омар, баба ми по майчина линия бе Омар.
— Тогава защо жените Омар искат да те унищожат?
— Откъде знаеш?
Ибаля я погледна с големите си, ококорени от изненада очи.
— Защото те са там, на входа на пещерата, и чакат да те заловят, както го направиха с Ернан.
Анаид искрено се разсмя.
— Аха. Искаш да ме накараш да отида и да проверя, нали? Това е капан, за да не заситя жаждата си с това момиче Омар.
— Жените Омар не пият кръв.
— Нито пък аз! — отново свирепо изрева Анаид.
— Но… — обърка се Ибаля. — Не се ли канехте да…
— Това е клевета! Ей сега ще ти покажа какво се готвех да направя.
Анаид се наведе над Амусайка, но не успя да доближи устни до шията й. Нещо й попречи да го стори. Нещо, подобно на лепкаво въже, което се омота около лицето и гърдите й и не й позволяваше да помръдне. Помъчи се да извърти глава, но не успя. Поиска да вдигне ръце, но беше невъзможно. Не можеше да стигне пръчицата си, нито атамето си, не можеше да използва оръжията си. Заизвива се яростно, но с всяко движение се оплиташе все повече и повече в невидимото лепкаво въже. Докато накрая остана напълно неподвижна. Веднага разбра. Бяха хвърлили върху нея магическа паяжина, точно както тя беше направила с графинята, и я бяха уловили като муха.
Анаид прошепна контразаклинание, ала на мига то бе развалено и атакувано от много други.
Почувства кратко и остро убождане. Една стрела с безпогрешна точност се заби в ръката й и вля в тялото й отровата, която трябваше да я парализира. Опита да се съпротивлява, но беше прекалено късно. Жените Омар бяха приложили стратегията на паяка — твърде древна форма на колективна борба, която използваха за защита от Одишките. Първо отвеждаха жената Одиш на подходящо място, като хитро й подхвърляха примамка, а щом вещицата Одиш отслабеше бдителността си, с внимание изцяло погълнато от жертвата си, я хващаха в мрежата и я отравяха със стрела. После заличаваха следите и тялото й изчезваше.
Анаид се отчая. Жените Омар бяха подли. Бяха си служили с тактиката само два-три пъти през цялото си съществувание. Поначало Омар бяха страхливи и предпочитаха да се крият, а не да действат открито. Защо я нападаха?
Аремога влезе в пещерата и без изобщо да погледне Анаид, вдигна на ръце тялото на Амусайка и го прегърна.
— Дойдохме навреме. Ариминда беше права, избраницата е безкрайно силна, но успяхме да спасим живота на малката.
— А Ариминда откъде знаеше, че е пристигнала?
— Получила е известие от ученичката си Дасил. Помолила я да я задържи и я предупредила за изключителните й способности.
На Анаид й се прииска да закрещи, но не можа. Нима наистина Дасил я е предала? Какво ли им беше казала на тези Омар, та да я пленят?
— И как ще я овладеем? Наистина е могъща.
Аремога ги успокои:
— Ариминда иска да я заведем при нея, в бърлогата й Ел Тейде, тя ще я пази да не избяга, докато Съветът на матриаршите от Запада вземе решение какво да се прави с нея.
Около Анаид се трупаха още и още Омар. Една от тях я посочи учудена.
— Това ли е избраницата?
— Представях си я по-силна.
— С червена коса.
— Изглежда добро момиче.
Аремога ги поправи:
— Тя вече не е нашата избраница. Тя е просто една Одиш.
Анаид се помъчи да възрази, да се съпротивлява, но отровата вече бе започнала да действа и й беше отнела гласа. Насили се да се направи някакво движение, но беше парализирана. Пожела да начертае план за действие, но осъзна, че няма воля.
Аремога коленичи до нея и извади дъбовата си пръчица.
— Вълчиците я отлъчиха от своя клан. Жените Омар се отрекоха от избраницата, затова нареждам — и размаха пръчицата си с кръгово и хипнотизиращо движение, — нека изчезне под въздействието на заклинанието на хамелеона, което вълчицата Елена извади от забвението.
Анаид отчаяно искаше да се защити, но смаяна, си даде сметка, че вече няма тяло.
Току-що бе изчезнала.



Глава двайсет и втора


ЗАВРЪЩАНЕТО НА МИНОТАВЪРА

Градчето Хора Сфакион, разположено на брега и окъпано от кристалните води на морето, обикновено тихо и не особено посещавано поради трудния достъп до него, минаващ от юг през отдалечената Чания, сега бе по-оживено от обичайното. От два дни жени, прииждащи от всички краища на Европа, слизаха от корабите в пристанището, изливаха се в бавен, но постоянен поток и сновяха с куфарите си из тесните стръмни улички. Любопитното бе, че жените не търсеха да се настанят в някое от хотелчетата на селището, които се рекламираха с големи плакати и предлагаха легла и стаи. Всички те, впрочем характерни с нещо общо — загриженото изражение на лицата и дългите коси, — една след друга се отправяха към бяло-синята къща на старата Амари, лечителка със славата на вещица, потомка на много стара фамилия рибари от остров Крит.
Амари не даваше обяснения на никого и избягваше да отговаря на каквито и да било въпроси. Поръча невероятно количество храна, залости здраво всички врати и прозорци, изми входното стълбище и го напръска с уханна есенция от мащерка.
Всички се досещаха, че гостенките й са вещици, но изобщо не се впечатляваха от това. Рибарите вече бяха свикнали на подобни сбирки в дома на Амари.
След като премина първоначалният интерес и събитието вече не беше гореща новина, местните жители отново се върнаха към навика си да се събират в кръчмата на Джорджо, да си бъбрят за времето, да си пият ракията, да играят на табла и да разискват, правейки догадки колко ли туристи ще изминат шестнайсетте километра от дефилето Самария през следващия сезон.

Селене беше увесила нос, унила и с пламнало лице, въпреки прохладата на варосаните стени и приятната сянка на асмата в двора, където подухваше свеж морски бриз. Беше седнала до Карен, която държеше ръката й в своите и мълчаливо, с леко приятелско стискане с пръсти, й напомняше, че може да разчита на нея и е тук, за да й помогне. Селене лично бе предложила сборището да се проведе на територия, принадлежаща на рода Цинулис, в епицентъра на владенията на скитското племе, но независимо от това, въпреки благотворните вибрации на нейната приятелка, въпреки прекрасния средиземноморски пейзаж, сгряващ сърцето й, и въпреки близостта, която свързваше старата Амари с майка й Деметер, тя беше обект на враждебните погледи на всички Омар от Запада, изпратени от клановете си на неотложно свиканата среща в Крит. Те негласно я осъждаха за провала и я виняха, че ги обрича на безнадеждно и мрачно бъдеще.

Официалният президиум, предназначен за вождове и родоначалнички, се състоеше от красивата жеравка Лил, известна писателка; от именитата учена Ингрид — отвеяна саламандърка, майка на многочислена фамилия; от Валерия, от клана на делфините, запалена и педантична биоложка; от изумително младата змия Аурелия, опитен боец от рода Лампедуза, която бе заела мястото на наскоро починалата си баба Лукреция, и на председателското място, седнали на благоразумно разстояние една от друга — Людмила, намръщената коза от мрачните Карпати, и добродушната Криселда, приемница на Деметер, от клана на вълчицата.
Масата бе ясно разделена на две групи, едната от които беше подчертано агресивна и зле настроена спрямо жените от рода Цинулис. Оглавяваше се от Людмила, която временно бе поела председателството на Съвета, докато Криселда, пленница на света на мрака, беше отсъствала. Консервативната коза Людмила, рязка и фанатична, беше управлявала Съвета с твърда ръка, подпомагана от верните си привърженички: жеравката Лил и саламандърката Ингрид.
Другата група, оглавявана от Валерия, разчиташе на вялата подкрепа на Криселда, която седеше с отнесен поглед, и на младата, още неопитна Аурелия. Валерия се чувстваше неуверена, боеше се, че без достатъчно активна и авторитетна помощ едва ли ще може да убеди пратеничките на клановете да проявят разбиране и повече толерантност към Селене и избраницата.
Селене ясно усещаше враждебността на Лил, на Ингрид и на Людмила. Нищо ново. Трите открито се бяха обявили за нейни врагове още на първата среща, преди раждането на Анаид, в селце в Буковина. Долавяше също и спокойната вибрация на Валерия, нейна приятелка и другарка, както и окуражителната усмивка на Аурелия, внучка на великата Лукреция. Селене се почувства ободрена и по-сигурна от младежкия й дух и от дръзкия й външен вид, който й придаваше късата подстрижка и пристегнатата блуза без ръкави, разкриваща мускулестите й ръце. Именно тя беше посветила Анаид в бойните изкуства, но понеже наскоро бе обявена за водач на рода, нейният глас нямаше да има същата тежест като на другите матриарши.
Леля й Криселда, единствената й роднина по майчина линия и пълна противоположност на харизматичната си сестра Деметер, изглеждаше отнесена, сякаш мисълта й витаеше другаде. Непрекъснато се оглеждаше и упорито се усмихваше на всяка Омар, с която й се срещнеше погледът, включително и на племенницата си. Беше кръглолика, със сиви, трогателно мили очи. Селене се боеше за психическото й състояние. Страхуваше се, че разумът й се е помрачил от дългия престой във владенията на графинята до езерото, като пленница на времето и на безумието, и неминуемо я бяха довели до разстройство, оставило неизлечима следа. Криселда беше далеч от реалния свят и може би никога нямаше да се възстанови и да намери обратния път към действителността.
Селене полагаше усилия да слуша сладката Лил, знаменитата жеравка, която в момента имаше думата, и както и очакваше, придаваше нотка на патетичен драматизъм на тържественото си встъпително слово:
— Какво ще стане с жените Омар, ако избраницата ни предаде и в нейните ръце скиптърът се окаже унищожителен за нас и осигуряващ победата за жените Одиш? Какво ще стане с нашите дъщери и внучки? Ще имат ли те бъдеще? Ще има ли надежда за тях? Поколения наред вярата и надеждата за идването на избраницата ни държаха сплотени в беди и нещастия, даваха ни сили в тежките моменти и ни помагаха да превъзмогнем болката от смъртта на нашите близки. И ако не е била подходящо подготвена, ако избраницата не е била както трябва ръководена и направлявана в изпълнението на мисията си, ако се е поддала на заблудата и се е почувствала объркана и в крайна сметка е избрала да поеме по грешния път, както е предречено още от Оди в нейното проклятие, то краят на жените Омар, нашият финал… наближава. Значи са били напразни трактатите и изследванията на високообразованите Омар, които, с помощта на науката, филологията, астрономията или математиката си сътрудничеха в предсказанията и обединяваха усилията си в тълкуванията на пророчествата…
Селене не искаше да слуша повече. Ушите й пищяха. Много добре разбираше, че макар и в речта си привидно да търсеше отговорност за провала в колективната вина, Лил, жеравката писателка Омар, избрана да открие събранието, обвиняваше нея за създалото се положение. Сякаш открито я сочеше с пръст пред всички. Чувстваше се като обвиняема на подсъдимата скамейка. Кого друг, ако не нея имаше предвид с това, че на избраницата й липсвала „подходящата подготовка", че не е получила нужното възпитание и по тази причина не е способна да различи лошо от добро?
Селене чу ръкоплясканията, с които пратеничките шумно приветстваха изказването на Лил, но не се присъедини към тях.
Дойде ред на Людмила. И ако Лил все пак бе проявила поне малко такт, говорейки със заобикалки, то Людмила щеше жива да я одере. Никога не беше крила отношението си към нея. Обвинението й бе открито и категорично:
— Виновна е тук присъстващата Селене Цинулис, майка на избраницата, своенравна вълчица, която с безотговорното си поведение предизвика интереса на Баалат към себе си и на която преди време простихме за случилото се с майка й Деметер. Именно тя е причината за сегашните ни беди. Тя не успя да възпита дъщеря си в уважение към по-мъдрите и по-авторитетните, понеже самата тя никога не е имала такова. Не съумя да й внуши чувството за принадлежност и дълг към клана, от който сама се отрече. Не й даде сили да се противопостави на изкушенията, с които младата Анаид трябваше да се пребори, и най-вече не успя да предотврати заблуждението й и да я върне в правия път на истината.
Карен забеляза как Селене постепенно застива, безмълвна, неподвижна и равнодушна, но въпреки това се потеше от притеснение, лицето й ставаше все по-каменно и безизразно, изпразнено от вълнения. Хилядите очи, вперени в нея, и тежкото обвинение, че е виновна за провала, и болката, че е загубила дъщеря си, бяха напълно достатъчни, за да блокират емоциите й.
Карен страдаше за най-добрата си приятелка. Болеше я от всяка нападка, която Людмила отправяше към нея. Защо бе необходимо да се формулира с думи нещо, известно на всички? Беше съгласна, че Селене не се бе показала на висота, че не бе преценила добре обстоятелствата и не бе успяла да действа като добра наставничка на избраницата, макар и да е собствената й дъщеря, а може би именно по тази причина. Но трябва ли да бъде линчувана така? Това ли е смисълът на събранието?
Сякаш прочела мислите й по телепатичен път, изказването на Валерия придоби същия тон:
— И аз се питам — нима наистина сме се събрали да линчуваме нашата посестрима Селене? Това ли е целта на Съвета? Всички бяхме свикани по спешност в Крит, зарязахме текущите си проблеми и занимания и дойдохме, за да предприемем необходимите мерки. Проклятие тегне над избраницата, а скиптърът е изгубен в ръцете на Одиш. Графинята е унищожена, но Баалат отново излиза на бойното поле. Войната е обявена, а нас няма кой да ни направлява и ръководи. Какво трябва да предприемем? Сега не е моментът да отклоняваме вниманието си, нито да губим времето си да обвиняваме строго една майка, задето лошо е възпитала дъщеря си…
Лил я прекъсна:
— Тогава да отложим за по-нататък наказанието, което трябва да наложим на Селене за назидание. Нека се съсредоточим върху темата, която най-много ни вълнува. Съдбата на прокълнатата избраница е в нашите ръце. Ще гласуваме и ще съобщим решението си на матриаршите от островите, където я държат в плен, да приведат в изпълнение нашата присъда. Аз гласувам да бъде премахната. Тялото й трябва да бъде унищожено.
Селене почувства как краката й се подкосяват и от свитото й гърло успя да излезе само отчаян вик:
— Неееееее!
В залата се възцари пълна тишина. Болката на една майка винаги се зачита. Криселда, с добродушната си физиономия, кимна на Селене:
— Ела насам, Селене. Още не сме гласували, нито сме взели решение. Лил само изрази личното си мнение. Давам ти думата, за да изслушаме и теб, а не само другите, които говориха за теб и дъщеря ти. Да чуем и твоите съображения и доводи.
Селене излезе напред, стъпвайки бавно и тежко като робот, с наведена глава и бледо като платно лице. Опря се на масата с треперещи ръце и се обърна към аудиторията с глух сериозен глас:
— Ще ви припомня една история, която много от вас знаят. Случила се е тук наблизо, в двореца в Кносос. Говори се, че цар Минос заповядал на архитекта си Дедал да построи гигантски лабиринт, за да озапти в него чудовището, родено от съпругата му, след като се влюбила в един бял бик и той я обладал. Минотавърът, получовек-полубик, се хранел с човешка плът и Минос изискал от великата Атина на всеки седем години да му принася в жертва по седем младежи и девойки, за да бъдат разкъсани и изядени от Минотавъра. Атина се подчинила и склонила да извърши жестоката неправда от страх пред великия цар Минос. Така на два пъти елитът на атинската младеж бил пожертван. Докато на третия път героят Тезей решил да сложи край на кървавия налог и с помощта на Ариадна, на вълшебния си меч и на нишката, навита на кълбо, стигнал до чудовището, пронизал с меча си сърцето на Минотавъра, успял да се измъкне от заплетения лабиринт, следвайки нишката, и така освободил Атина от тежкия гнет.
Жените Омар останаха озадачени от необикновено начало на изказването на посестримата си. Повечето не знаеха какво да мислят. Тогава Селене дръзко вдигна глава. Очите й бяха възвърнали обичайния си блясък.
— Ето ме тук пред вас. Омар като всички вас. И аз като вас с мълчаливото си бездействие допуснах безропотната саможертва на нашите деца и девойки. Също както девиците на Атина са били поднесени ритуално на Минотавъра, така и ние позволявахме в продължение на векове нашите девойки да бъдат обезкръвявани за наслада на злодейките Одиш. С очите си видях как братовчедка ми и майка ми умряха в ръцете им. Въпреки младостта ми натрупах повече опит от мнозина от вас и моят опит ми нашепва истини, които сега неочаквано откривам, изправена пред дилемата дали да допусна смъртта на собствената си дъщеря… Едно обаче ми е съвсем ясно — ние, Омар, сме страхливи. Ние, Омар, се спотайваме. Стоварваме цялата отговорност върху избраницата и вярваме, че тя ще ни спаси от страховете ни и от нашия Минотавър, понеже сме неспособни да обединим силите си срещу истинските си врагове. Вместо да се борим против Одиш, покорно даваме жертви и потискаме всеки, надигнал глас срещу проливането на кръв, налагайки сляпо подчинение. И какво правим ние пред тази последна офанзива, която ще реши Великата война? Каква е нашата стратегия? Нашият отговор? Нашата контраатака?
Селене плъзна поглед по лицата на присъстващите в залата — мълчаливи, изненадани и силно впечатлени.
— Жертваме нашата избраница. Ето това е нашият отговор.
Тутакси се надигна вълна от недоволство и изненада и заглуши думите на Селене. Валерия беше зяпнала от изумление.
— Чуйте какво ще ви кажа. Дъщеря ми Анаид, едва петнайсетгодишна, неопитна и объркана като всяка девойка, имаше смелостта да се изправи на люта битка срещу най-могъщите Одиш на земята и ви избави от жестоката Салма, както и от всемогъщата графиня. Смее ли някой да го отрече?
И Селене, с вид на безмилостен обвинител, впи сърдитите си зелени очи в публиката, която постепенно се сви пред бушуващия гняв на червенокосата жена.
— Заслугата обаче не е нито моя, нито ваша. Тя е нейна и само нейна. С дълбокото си убеждение, с всеотдайността и с чувство си за дълг в изпълнението на ролята, която ние й отредихме, за да я използваме като щит, тя понесе на плещите си бреме и отговорност, надхвърлящи възможностите на възрастта й. Тя пое нашите страхове, нашата несигурност, нашата тактика на бягство от действителността. Тя се изправи и се изложи на опасност вместо нас, вярвайки, че така било писано. Една храбра и безстрашна Омар, която се опълчи сама на чудовищния свят на могъщите Одиш. Петнайсетгодишен живот срещу безсмъртието на врага. Как можахме да го позволим? Как може дори да осъждаме нея, мен или която и да е друга, дръзнала да й помогне в невероятно трудния път? С какво право ти, Людмила, която си виждала да умират момичета и девойки и си наследила от прадедите ни насадения страх от царството на ужаса, наложен от графинята по нейните земи, с какво право ти, която никога не си се изправяла срещу някоя Одиш, която никога не си се борила срещу тях и никога не си защитавала лично, с голи ръце или с атамето си някоя от твоите ученички или последователки, кажи ми, по силата на какво право настояваш да бъде пожертвана единствената Омар, която се бори, победи и унищожи графинята?
Този път шепотът прерасна в ясни силни гласове, които насърчаваха Селене.
— Чуйте ме… Войната на вещиците вече започна. Скиптърът на властта съществува и е в ръцете на Одиш. И забележете: жените Одиш са едва трийсетина, а ние сме хиляди. Докога ще продължаваме да сме роби на страха?
Настана страхотна олелия и сред множеството викове и коментари се открои гласът на една Омар — британска кобила, извиси се над всички и прогърмя в залата:
— Аз съм Кроона Салисбъри, дъщеря на Катеш и внучка на Ина, от клана на кобилата. Коя си ти, Селене, та да ни казваш кога и как трябва да се борим срещу жените Одиш? Какво си сторила, та да заслужиш нашето уважение, освен да размахваш своето непокорство и непослушание към матриаршите си? Защо трябва да те слушаме?
Тогава Селене се изправи и застана лице в лице с неприятната кобила.
— Аз съм Селене Цинулис, дъщеря на Деметер и внучка на Геа, от клана на вълчицата, и мога да кажа, че се борих срещу Баалат, овладях бойните изкуства на Одиш с господарката на ледовете, бях пленница на Салма и на графинята в света на мрака. Аз, Селене, слязох по Пътя на Ом и горещо помолих мъртвите да оставят жива дъщеря ми, а Баалат да бъде задържана и затворена. И направих това САМА. Ако ние, две самотни вълчици, се осмелихме да се изправим срещу страшните Одиш и ги победихме… какво би станало, ако ги атакуваме като глутница всички заедно? Ако Одиш бъдат обсадени от змиите, от мечките, от лъвиците и от орлиците от бойните кланове? Какво би станало с тях?
Учената Ингрид си сложи очилата си и възрази:
— Тук имам извлечение от добросъвестното и задълбочено изследване на Маклоувър относно настъпленията на Одиш срещу клановете Омар в течение на цялата история на нашето съществувание. Над дванайсет хиляди и петстотин анализирани битки и сражения. И от всички тях извличаме един-единствен ясен извод: Одишките са непобедими. Затова единствено възможната стратегия е тази, която винаги сме използвали, а именно — да бягаме и да се мъчим да останем незабелязани. Почерпихме тази мъдрост от нашите тотеми. Винаги сме правили така. Повече от три хиляди години следвахме примера на животните — символи на нашите кланове, и се криехме в бърлогите си. И оцелявахме, нали? И за в бъдеще ще продължаваме да оцеляваме. Благоразумно ще изчезнем за известно време и ще сменим самоличността си, докато дойдат по-добри времена. Срещу Одиш не можем да се борим.
Тогава скочи младата Аурелия, като истинска боркиня.
— Лъжа! Аз, Аурелия, дъщеря на Сервиля и внучка на Лукреция, от клана на змията, заявявам пред вас, че напротив, с подходящите оръжия и нужната подготовка е възможно да се опълчим на Одиш. Нашите майки ни втълпиха, че борбата е табу, но аз, която видях как умира сестра ми, без да мога да й помогна, наруших възбраната с разрешението на баба ми, великата Лукреция. Всички я познавате, оплаках смъртта й миналата зима, беше жена с напредничаво мислене и невероятна прозорливост въпреки своите сто и три години и именно тя поиска от мен да обуча избраницата на изкуството да се бие. Баба ми Лукреция ми показа верния път. Свърши се вече със старото време, когато жените Омар се криехме, молихме за милост и оплаквахме покойниците си. И на мен, като на Селене, вече ми омръзна. Много девойки си отрязахме къси косите, тренираме бойни изкуства и искаме да живеем без страх и без защитни щитове.
Амира направи знак на Криселда и тя незабелязано стана от масата. В този момент спонтанната реч на Аурелия предизвика бурни аплодисменти в редиците на най-младите. Валерия, между два огъня, се опита да уравновеси силите:
— Признавам, че се поколебах, но добре и отдавна познавам Селене. Винаги е била непокорна, с бунтовнически дух, но и винаги е проявявала последователност в идеите си. Смелостта и енергичността на Анаид не биха могли да дойдат от консерватизма на насадения страх пред Одишките. Кажете, коя от вашите дъщери, възпитани да тачат правилата на Омар за благоразумие, страх и подчинение, би била готова да се хвърли в света на мрака, възседнала първия слънчев лъч, за да се бори срещу страшната Салма въпреки повелята на матриаршите или би проникнала в кървавите владения на графиня Ержбет, за да й отнеме талисмана?
Настана красноречиво мълчание.
— Селене вдъхна на дъщеря си смелостта и силата, която сама притежава. Анаид бе възпитана с любов, със страст, с мъдрост, със смелост… и… защо не… със свободолюбив.
Най-консервативните извисиха глас:
— Да, но се провали!
— Избраницата ни предаде.
Валерия ги накара да замълчат:
— Анаид беше готова да тръгне по Пътя на Ом и искаше да го направи, за да ни избави от Баалат. Това беше нейното намерение. Нима ви се струва егоистична или недостойна цел? Но бе пленена от пазителките на Ел Тейде, които очакват нашето решение и присъда, за да знаят как да действат.
Селене я прекъсна:
— Осъдите ли Анаид на смърт, всички ще загинем с нея.
Най-консервативните Омар, оглавявани от козата Людмила, се противопоставиха на младите. Осъзнаваха, че редиците им все повече оредяват и съображенията яростно се оспорват.
— Избраницата трябва да умре.
— Няма вече никаква надежда.
— Не можем да вярваме на Анаид.
Гласът на Селене се извиси над останалите:
— Аз я обичам! Обичам я безумно! Повече от всичко на света и ще я спася дори ако за това трябва да заплатя с живота си!
Повечето пратенички станаха и заръкопляскаха на Селене. Една млада мечка със златиста коса и черни очи, от високопланинската област Кантабрия в Испания, взе думата, за да говори от тяхно име:
— Аз, Естела Серна, дъщеря на Тереса, внучка на Клаудина, от клана на мечката, от племето в Кантабрия, напълно се доверявам на Селене. Давам й не само гласа и подкрепата си. Давам й и двете си ръце, и ушите си, и силите си, и атамето си. Поднасям й всичко, с което ще се боря, и ще призова и моите посестрими и съплеменници да се присъединят към мен. Всички заедно ще успеем да се опълчим на злото, което открай време ни разяжда, злото, което ни е стиснало като в клещи — страхът.
В момента, в който Валерия обяви, че преминават към гласуване „за" или „против" искането на Селене за избавлението на Анаид и преминаване в настъпление срещу Одиш, Криселда с неузнаваемо изражение на лицето взе думата:
— Току-що получих много важно известие. Моля за вашето внимание. Информираха ме, че Анаид е успяла да приспи бдителността на пазителките на Тейде и е влязла в кратера на вулкана. Ще поясня за онези, които не разбират какво означава това. — Преди да продължи, Криселда погледна съчувствено Селене. — Анаид е поела по Пътя на Ом — пътят, водещ в царството на мъртвите. Проклятието гласи, че мъртъвците няма да я пуснат да излезе жива оттам. Избраницата, предателка или не, е обречена на сигурна смърт.
Селене не успя да се овладее и въпреки че Карен се опита да го предотврати, се строполи на земята, загубила съзнание.
Обработка The LasT Survivors: Daenerys, sqnka, 2018



Глава двайсет и трета


ПЪТЯТ НА ОМ

Анаид трепереше като лист. Още не й се вярваше, че е в кратера на вулкана, че е поела по Пътя на Ом и вече няма връщане назад от ужасяващото пропадане към царството на мъртвите.
Само преди няколко часа лежеше в пещерата на Ел Тейде, строго охранявана от Ариминда. От заклинанието на Аремога тялото й бе изчезнало мигновено в Ла Гомера, а после се бе материализирало в пещерата Чинет, близо до клисурата на Тейде — там, където от незапомнени времена се готвеха да я посрещнат. Не беше обаче гостенка на Ариминда, а нейна пленница.
Матриаршата Ариминда, която я бе очаквала през целия си живот и бе обучила Дасил да посрещне избраницата, не се отнесе към нея с уважение и почтителност. Не й поднесе банани, полети с мед, не й наля вино с дъх на плодове. Не й постла топло легло, не й изми нозете, не я заговори и не се опита да я утеши. Седна до нея и остана мълчалива и неподвижна, с непроницаемо лице, като страж. Трябваше да я пази ден и нощ, докато дойде присъдата на матриаршите, събрали се на остров Крит.
В Крит се решаваше дали Анаид трябва да умре, или не.
И ето че Амусайка дойде и даде нов обрат на съдбата й. Девойката пристигна запъхтяна, зачервена и съобщи на Ариминда, че баба й Аремога вече е получила отговор от Съвета в Крит и спешно я вика да отиде заедно с нея в Ла Гомера.
Анаид потрепери. Съветът беше неумолим, също като Ариминда и Елена. Жесток като предателството на Дасил, което й причиняваше повече болка, отколкото въжетата, обездвижващи глезените и китките й.
И така, Ариминда натовари Амусайка със задачата зорко да пази Анаид и много строго я инструктира:
— По никакъв повод не разговаряй с нея и не й давай нищо, което ти поиска.
Амусайка сведе глава, усмихна се леко на Анаид и Анаид, дълбоко ранена телом и духом, я прокле през зъби за лицемерието й.
Веднага обаче щом Ариминда се отдалечи достатъчно, Амусайка извади атамето си, сряза въжетата, сложи пръст на устните си, за да я накара да не издава звук, и като я хвана за ръката, я поведе към върха на вулкана.
Анаид почувства сърцето й да прелива от радост. Беше спасена. Амусайка й помагаше, още имаше приятелки. Но се чувстваше слаба и преди да тръгна, я помоли:
— Почакай. Три дни нито съм яла, нито съм пила.
Амусайка беше непреклонна:
— Трябва нищо да не си хапвала, за да осъществиш пътуването. Трябва също така да се пречистиш и да пиеш от светената вода. Нося ти. Не съм от пазителките на Тейде, но ще ти помогна в ритуала за твоето преображение и за прехода. Знам, че ще ме накажат, но няма да се успокоя, докато не успееш да изпълниш мисията си.
Анаид я погледна с нескрито възхищение. Беше много смела и готова да понесе наказанието, което баба й и матриаршите щяха неминуемо да й наложат заради непокорството. Побърза да я настигне, понеже Амусайка се катереше като дива коза.
— Защо ми помагаш? — попита я Анаид, вече стигнала върха, задъхана от бързото изкачване.
Амусайка приготвяше мирото и муските, необходими за изпълнението на ритуала. За миг прекъсна заниманието си и я погледна с големите си медни очи, широко отворени от изненада.
— Как защо? Ти помогна на мен. Върна ми най-драгоценното — здравето. Сега съм щастлива.
Анаид се вгледа в сладката й бръсната главица, която бе започнала да потъмнява от едва наболата гъста кестенява коса. Може би ще успее да си пусне косата по-дълга и най-сетне да избяга от строгия контрол на баба си.
Амусайка бавно свали дрехите на Анаид и я облече в бяла туника. Позволи й да си остане с накитите — колието със сапфирите, тюркоазената гривна и брошката с аметисти, която вплете за красота като шнола в косите й, а после я поръси с тамян. Анаид се почувства очистена и изпита нужда да прочисти и съвестта си.
— Амусайка, трябва да ти призная нещо ужасно — промълви тя засрамено. — Когато бяхме в пещерата Ибаля, изпитах желание и едва не пих от кръвта ти.
Амусайка се усмихна.
— Ако не трябваше да изпълняваш важна мисия, бих ти дала цялата си кръв.
Подаде й купата със светена вода, за да пие избраницата от нея и да проясни собственото си съзнание.
Анаид отпи бавно, а после, докато чакаше преображението си, макар и силно развълнувана, не се доближи до Амусайка, не я целуна, нито я прегърна, за да не изтълкува погрешно намеренията й.
— Ти си прекрасен човек. Желая ти много късмет.
Преображението й се осъществи бързо. Тялото й мигом стана ефирно, безтегловно, а под нозете й се отвори пукнатина, през която трябваше да стигне до пределите на познатия нам свят. Без да отправи нито дума към Амусайка, тя затвори очи и се остави волята на мъртвите да я погълне.

Съвсем скоро откри, че ефирното тяло й позволява да се промъква през теснините и да се спуска с шеметна скорост към земните недра. Пропадаше през нещо като безкраен комин, спускаше се по хлъзгава пързалка от лава — нескончаемо падане между скалисти стени. Накрая усети твърда почва под краката си. За щастие, тялото й бе съвсем олекотено и не се нарани. Тук пътят й рязко свършваше. По-нататък нямаше нищо.
Уплашена се опря в стените, напрегнала ръце, за да се задържи, и леко наклони глава. Пред нея се стелеше в абсолютна тъмнина бездънна пропаст, която свършваше изведнъж, като отрязана с нож. Не беше за вярване. Беше някакъв капан. Вгледа се по-внимателно. В далечината, отвъд нищото, се извисяваше планина, от която извираше мека светлина, инуитивно проумя, че оттам започва истинският път. Но как да стигне дотам?
Тогава съзря въжето, едва забележимо. Докосна го с пръст и се нарани — беше твърдо и режещо. По него ли трябваше да продължи? Страшна бездна разделяше света на живите от света на мъртвите и само едно въже, тънко и остро като нож, свързваше двете реалности. Ако искаше да продължи напред, нямаше друг начин, освен да преодолее виенето на свят от височината и да се спусне по тънкия ръб на нестабилния висящ мост, широк едва два пръста. Постави единия си крак върху него и веднага го отдръпна, изпитала болка. Режеше като нож и кракът й кървеше. Беше невъзможно да върви по тънкото въже, което се клатушкаше и безмилостно се врязваше в стъпалата й. Щеше да изгуби равновесие. Беше невъзможно човешко същество да мине по този път.
Естествено! Нали затова беше пътеката на мъртвите, та живите да не могат да я следват. Какво да прави?
Вероятно не би трябвало да мисли. Знаеше, че щом съзнанието успее да подчини волята, тялото ще престане да усеща болката. Така и стори. Направи така, че желанието да върви напред да надделее страха от болката.
Стъпи решително, съсредоточи се и тръгна по съвсем тънкия и остър като бръснач ръб. Получаваше се. Направи крачка, после втора, трета. Вече се бе придвижила на известно разстояние от началото. Погледна в далечината пред себе си, спря се, въжето се разклати и я обзе паника. Оставаше й още много. Прехапа устни, за да си даде кураж, и точно тогава погледът й несъзнателно се отклони към дъното на пропастта и краката й се разтрепериха, като подкосени.
Ако болката бе труднопоносима, то страхът беше още по-ужасен: стискаше я за гърлото, сковаваше я и я хипнотизираше, привличаше я неудържимо във владенията си. Това беше пагубната повличаща сила на шемета, която я заставяше да не откъсва очи от черната бездна. Зашеметяващото усещане я дърпаше надолу. Неизбежно ще падне, ще изчезне, погълната от нищото, и ще се люшка вечно в празното пространство. Неподозирана безнадеждност сви душата й. Няма да успее. Ще падне. Мисълта я обсеби и сама пожела пропадането. Коленете й омекнаха. От замайването главата й се завъртя и волята й спря да контролира болката. Тутакси пак почувства раните по разкървавените си крака. Краят на пътя се губеше в далечината. Едва беше започнала, а вече премаляваше и бе почти в несвяст. Нямаше нито сили, нито кураж да продължи напред.
Всеки миг щеше да се сгромоляса, краката й не я държаха, искаше да се хване за нещо, но около нея зееше само празнота, зловеща, ужасяваща празнота. Размаха ръце в нищото, безсмислено и отчаяно, като агонизиращото мятане на риба на сухо. При едно от движенията ръцете й случайно докоснаха сапфира, увиснал на врата й, камъкът, който даваше сили за преодоляване на трудности. И той й прошепна тайната: трябваше да запази равновесие, да постигне душевно самообладание, чрез което да контролира тялото и ума си, за да напредва стъпка по стъпка, без да обръща внимание на болката, без да отклонява поглед към бездната. И тя се хвана за това. Поиска да овладее живота си, въпреки че беше на път да го изгуби.
Тогава чу глас, студен и ясен, който извираше от подсъзнанието й и я окуражаваше:
„Напред, Анаид! Продължавай. Можеш да го направиш. Абстрахирай се от болката, не мисли за бездната между световете и гледай напред. Изчисти напълно съзнанието си, освободи го от всяка зависимост и подчиненост. Не слушай и не гледай."
И Анаид, следвайки съветите, които всъщност й диктуваше нейната млечна сестра Сармик, продължи по режещия мост, свързващ двата свята.
Така й не разбра колко вървя — часове, дни или минути. Не усещаше дали разранените й крака кървят, или не, дали празното пространство променя оттенъка си, или я зове със свистящ глас. Напредваше без мисъл и без чувство, глуха и сляпа, но непоколебима. Вървеше решително, стъпка по стъпка, докато не се добра до твърда земя, отпусна се и се строполи. Едва тогава си позволи да погледне назад и от гърлото й се изплъзна вик на уплаха.
Краката й бяха разранени и облени в кръв, а черната бездна заплашително кънтеше в ужасяващи писъци, призоваващи своята жертва, тоест нея.
Тя стисна сапфира, дълбоко признателна на баба си, че й го е подарила.
Вече нямаше връщане назад. Беше на територията на мъртвите. Огледа се с усещането за нещо много странно. И наистина, цветовете се бяха размазали, също както и миризмите, сенките и триизмерните образи. Човешките й потребности бяха изчезнали. Не изпитваше глад, студ или жажда. Нямаше нужда от сън. Да не е умряла?
Скоро се увери, че не е.
Изправи се, застанала гърбом към бездната, разделяща световете, решена да поеме по Пътя на Ом. Влезе в кухината, която водеше към недрата на незнайния свят на мъртвите, и тръгна напред. Не беше трудно, имаше само един път. Един-единствен път. Нямаше да е кой знае каква сложнотия да го следва. Така и направи. Вървя, вървя и вървя с босите си кървящи крака, докато накрая се озова пред врата. Спря и се огледа, търсеше друга възможност. Нямаше откъде да мине, освен през вратата. Открехна я лекичко, после бавно, лека-полека я отвори, внимателно, със страх, нямаше представа какво ще намери отвъд. И веднага го съзря: огромен и мощен тигър, над два метра, пазеше входа, дебнеше, прилепен към земята, на няколко крачки от вратата, готов да се хвърли отгоре й в мига, в който прекрачи във владенията му.
Анаид светкавично бутна крилото на портата, като го затисна с крехкото си тяло, уплашена да не би тигърът да насили вратата и да я нападне. И сигурно точно това щеше да стане, ако така й беше писано. Само едно замахване с лапата или един-единствен удар и вратата щеше да поддаде на мощния напън на звяра. Нищо подобно обаче не се случи и Анаид постепенно се успокои.
Беше първото й изпитание, нямаше никакъв избор, нямаше път за спасение. Трябваше да се изправи лице в лице с хищника, а понеже беше магьосница, козът й бе да използва магия. Абсурдно беше да се надява на силата, сръчността или пъргавината си на обикновен човек, за да се изплъзне от лапите на огромното страшилище. Припомни си заклинанията за обездвижване, но… Дали щяха да действат в новото и странно измерение? Все пак рискува и реши да опита.
Размърда пръстите на десния си крак и произнесе магическите думи:

— 
Етендет орп азелнарут.

Ефектът бе мигновен. Пръстите й се парализираха. Добре. Значи действаше и имаше шанс. Не беше безпомощна.

— 
Окраб соритир торги.

Пръстите й си възвърнаха подвижността. Това й беше достатъчно. Пое дълбоко въздух, отвори вратата, погледна втренчено тигъра и произнесе:

— 
Етендет орп азелнарут.

Тигърът нямаше време дори да изреве. Остана вкаменен в същата поза — прилепен към земята, дълъг, беззащитен и неспособен да помръдне. Анаид предпазливо се приближи, без да го изпуска от очи. Мина покрай него, но се страхуваше да не изникне нещо непредвидено и големият хищник да си възвърне пъргавината. Все пак безпроблемно го заобиколи, подмина го и продължи пътя си. Само след няколко метра обаче пред изумения й поглед се издигна друга врата, също като предишната, която преди малко бе отворила. Същата вдлъбнатина на извитата дръжка, същото петно на грапавината от лявата страна.
Бутна я плахо, недоверчиво и бързо пак я затвори.
Онова, което видя от другата страна, беше същото като това, което току-що бе оставила зад гърба си. Същият жив тигър, същото разположение на празното пространство, същият неясен смътен фон. Не, това бе невъзможно. Въоръжи се с храброст, блъсна решително вратата и този път даде време на тигъра да изреве. В мига, в който се готвеше да скочи върху й, произнесе заклинанието:

— Етендет орп азелнарут.

Тигърът застина неподвижен в невероятна поза и Анаид изпита неописуемо задоволство от гледката. Мина покрай него, възхитена от яките му мускули, изопнати от усилието на лапите да скочи, все едно бе огромна препарирана котка. Подмина го и се помъчи да не мисли повече за него.
Не искаше да изпреварва събитията и продължи напред, без да прави никакви планове или предвиждания. Този път успя да напредне малко повече от предишния, но скоро се озова пред поредната, съвсем същата на вид врата, която пак й се изпречваше на пътя. Анаид въздъхна, бутна вратата, само и само да се увери, че картинката се повтаря, и я затвори, силно раздразнена.
От другата страна я чакаше същият тигър, а по-нататък вероятно за сетен път щеше да открие същата врата. Какво означаваше всичко това? Да не се е озовала в кръгообразно време? Или в кръгообразно пространство? Дали ситуацията ще се повтаря до безкрай, докато грохне от умора, от пълно изтощение, в плен на омагьосаното време и пространство? Имаше много начини да бъде омаломощена и обезвредена, и дори само идеята за цяла вечност от следващи напълно идентични обстоятелства едва не я извади извън релси от ужас.
Опита още веднъж. Бутна вратата и погледна тигъра. Беше същият, сигурна беше, сега щеше да провери, като се вгледа по-внимателно в шарката на райетата му. Наясно бе, че заклинанието ще подейства, затова изчака още малко, колкото тигърът да се приготви за скок, и го спря във въздуха. Звярът си остана, увиснал в пространството, без опора, точно над главата й. Предпазливо пристъпи и се загледа в тигъра — точно и пълно копие на трите предишни. Това ли беше безкраят? Безконечно повторение на тигри? Безброй еднакви врати? Това ли я чакаше — едно време без край?
Продължи по пътя, но песимизмът вече я бе обладал. Беше белязал всяко нейно движение, изражението на лицето й, и бе придал сянка на фатализъм в очите й. С всяка нова крачка, във всеки един момент неизменно очакваше да види пред себе си вратата, а зад нея — тигъра, притиснат към земята.
Но не стана така. Или по-точно не се осъществи в предвидените от нея време и място. Случи се доста по-нататък. Не измери разстоянието, но беше сигурна, че е вървяла по-дълго, отколкото в миналите случаи. Вгледа се внимателно във вратата. Беше идентична, нямаше никакво съмнение. Отвори я и вече свикнала с гледката, погледна тигъра, който я очакваше, готов за скок. В действителност ивиците на окраската му се извиваха като тройка. Беше досущ еднакъв, същият, напълно, абсолютно същият. Прииска й се да сложи край на кошмара, да се остави да я разкъса, но в последния момент произнесе магическите думи.
Повторението я уморяваше дотолкова, че след поредната неизбежна среща все повече губеше желание за живот. Откри обаче, че след всяка среща разстоянието до следващата врата ставаше все по-дълго и по-дълго. И се запита защо.
Започваше инуитивно да се досеща за отговора на въпросите, които я измъчваха. Една идея се бе зародила в ума й и постепенно се оформяше като стройна хипотеза. Вдигна ръце към главата си и там, сред разчорлените си коси, напипа накита с аметисти. Кристине й беше обяснила, че брошката притежава проницателност и ясновидство и би могла да бъде нещо като нейното трето око, понеже прониква до неизвестните кътчета на познанието, там, където човешкото око не може да стигне. Погали я и обърканите й предчувствия постепенно придобиха ясна форма, превърнаха се в аргументирана мисъл.
Разстоянието между вратите не беше случайно. Зависеше от привързаността й към живота. Колкото повече губеше желание за живот, толкова по-бързо напредваше по пътя на мъртвите. Това ли било? Дали не се налагаше да умре, за да влезе през крайната врата? Обзе я ужас.
Не. Не беше готова да се раздели с живота. Още не. И въпреки всичко вътрешно гласче й нашепваше, че не става дума за истинска смърт, а по-скоро за метафорична. Трябваше да е с психическата нагласа за пълна готовност да се откаже от живота. Поиска помощ от млечната си сестра. Призова я и получи отговора:
„Тялото ти е само една ненужна обвивка. Престани да обичаш тялото си, престани да се боиш за него. Докато не се абстрахираш от тялото си, което е връзката ти с живота, мъртвите няма да ти позволят да влезеш в техните селения“.
Анаид проумя, че се налага да се реши на крайната стъпка. И го направи, без да се замисля. Отвори вратата и зачака тигъра да довърши тленната й обвивка. Чакането й се стори отчайващо нескончаемо, вече искаше да приключи, тръпнеше от нетърпение да усети удара на лапата по главата си и болката от зъбите му, впити във врата й. Но не стана така. Тигърът скочи, ревът му отекна в прохода, а докато Анаид примирено го чакаше с отпуснати ръце, огромният звяр внезапно рухна на земята. Не я докосна, не я разкъса, всъщност дори не съществуваше. Беше просто илюзия. В момента, в който Анаид прие смъртта, смъртта отвори за нея тайните си врати.
Земята под краката й се разтресе, от уплахата Анаид загуби равновесие и падна. Помисли си, че е земетресение и пукнатината, която се разтвори, ще я погълне безвъзвратно, но от мрачните дълбини на пещерата, изникнала от нищото, пред нея изплува издялано в скалата стълбище, което водеше към дъното.
Пътят на Ом се отваряше пред нея.
Без да се поколебае, заслиза по стъпалата. Бе й олекнало, вярваше, че всичко е приключило. Мислеше, че вече е преодоляла последното препятствие и скоро ще се озове лице в лице с истинските си съперници — мъртвите.
Но не стана така.
Първо се появи Голфо. Изскочи изневиделица, съвсем неочаквано, подскачаше, лаеше и радостно махаше с опашка, гальовен и обичлив, както обикновено. Седна на задните си лапи, изплези език, задъхано, в очакване да го погали, а когато изненаданата Анаид протегна ръка към него, кучето се изпари.
Беше халюцинация, но образът изглеждаше толкова истински, че Анаид остана като втрещена. Бяха изминали години, без да се сети за кутрето, което Селене й бе подарила въпреки протестите на Деметер. Беше палаво, игриво паленце и тя страшно го харесваше, но един зимен ден, рано сутринта го бе блъснал снегорин.
Стомахът й се сви от мъчителния спомен и тя продължи да слиза, но по-бавно.

— 
Хай, Анаид. Хау ар ю
?

Вдигна поглед и ахна от изненада. Беше космополитната Кармела, очарователната й детска учителка, която й преподаваше немски, английски, френски, унгарски и руски език. Свиреше чудесно на пиано и танцуваше като ангел. Вземаше я в скута си и й разказваше хиляда и една истории за времето, когато бе живяла в Санкт Петербург, Берлин, Ливърпул, Будапеща и Лион. Но след време, както можеше да се очаква, си отиде, както лястовицата отлита, преди да падне първият сняг.
— Кармела! — извика я, силно развълнувана.
В момента, в който произнесе името й, Кармела, или нейният илюзорен образ, тутакси изчезна, незнайно как и къде.
Анаид се почувства безпомощна и слаба. С тъга си спомни за дългите отминали зимни вечери, които бе прекарала в компанията на майка си и баба си, когато трите седяха край камината в Урт, загледани в пламъците и пееха древни песни.
— Ела, Анаид, седни до мен, ще ти разкажа историята на Орфей. Нали си чувала за Орфей?
Анаид вдигна очи, изпълнени със сълзи. Беше Деметер, такава, каквато я помнеше. Със сивата плитка, с ведрия и спокоен поглед, с гордо изправената стойка, с покровителствения вид и с вечните поучителни истории.
Нищо не каза, не понечи да я докосне, не се приближи, но в душата й се загнезди болка, стана й много мъчно за всичко, което беше изгубила и никога повече нямаше да си върне. Направи крачка напред и Деметер се разпадна.
На следващото стъпало я чакаше Рок като малък. Махна й и се хвърли във вира от върха на една скала.
— Гледай, Анаид. Виж ме как го правя, с главата надолу!
За да го накаже за лудориите, Елена си свали гуменката и го замери с нея. Шумът от пляскането във водата беше толкова реално осезаем, че Анаид подскочи, все едно цялата бе опръскана. Но не беше. Усещането за мокрота не се дължеше на водата от студения вир, а на сълзите, които се стичаха по бузите й и капеха по гърдите.
Колкото по-надолу слизаше, толкова по-силно мъката стягаше сърцето й. Всичко, което смяташе за забравено, придобиваше форма и глас, предизвикваше болка и страдание.
Аполо, палавото котенце, което я последва в света на мрака. Братовчедката Лето, със зареяния поглед и уморените си нозе, която обикаляше света, за да забрави за смъртта на сина си. Аинхоа, малката Омар, с която бяха прекарали заедно една ваканция, а после стана жертва на Одиш. Хисела, художничката, скитаща по долините, в търсене на особена светлина, която така и не откри, но я научи как да държи четката и да смесва цветовете. Всичко се разбърка в главата й в експлозивна смес. Навестяваха я не мъртвите, а спомените, а на нея й ставаше тъжно, все по-тъжно за изгубения рай на детството.
Спомените, картините от миналото и образите на любимите й хора постепенно я довършваха, изчерпваха силите й. Едва успяваше да намери останки от воля да продължи надолу. След всяко видение чувстваше краката й да натежават все повече, сякаш бяха от олово. Появи се и Селене, която я люлееше и й пееше приспивна песен; видя Гунар в люта битка срещу Баалат, преобразен като берсекер; Карен й подаваше сироп и настояваше да я претегли, за да види дали е наддала… Не, не можеше да го понесе. Внезапно сърцето й лудо заби и Анаид ахна, притиснала ръка към гърдите си. Пред нея стоеше Рок, полускрит в тъмнината, и я гледаше с пламнал поглед.
— Дай ми целувка, Анаид, само една целувка.
Искаше да се целунат като влюбени?
Анаид извика отчаяно и се строполи на земята. Стисна очи и си запуши ушите. Не желаеше да вижда никого повече, не желаеше нищо да чува. Беше на път да обезумее и да остане насред стъпалата, в плен на непоносимата мъка.
Вдигна ръка да избърше сълзите си, чу звънтенето на тюркоазената гривна и си спомни думите на баба си Кристине, които й каза, когато й я подаряваше: камъкът заличава спомените.
Това е решението. Трябва да се освободи от всичко. Нищо не бива да й тежи. Трябва да забрави не само за тялото и за желанието си за живот. Мъртвите настояват да се откъсне и от връзките с миналото си.
Анаид погали синия камък, за да забрави цялата си история и да посрещне бъдещето на чисто. Постепенно започна да усеща благотворното въздействие на скъпоценния камък и мисълта й взе да се отърсва от спомените. Остави зад гърба си любимите хора, остави звездните си мигове, въжделенията и страданията си. По вените й се разляха кротост и спокойствие и я изпълниха с душевен мир. Беше се очистила от миналото.
В този момент безкрайните стъпала завиха и свършиха. Пътят на Ом приемаше нова форма. Анаид се озова в огромна пещера.
Заоглежда се объркана, като направи пълен кръг, за да обхване зрително пространството, и зърна в далечината светлина. Отправи се към нея и колкото повече я приближаваше, толкова по-ясно различаваше очертанията на отвор, извит в голям свод, като естествена арка, която извеждаше навън, на открито. Светлината идваше оттам.
Напредваше предпазливо, докато накрая стигна до онова, което всъщност се оказа входът на огромната пещера, в която се намираше. Мина през прага и усети да я лъхва нещо подобно на свеж въздух.
Беше се озовала в друг свят. В друга реалност.
Излезе от пещерата, а навън всичко беше различно: смътна светлина, лъскави матови камъни, дървета с изкривени клони и тръни вместо листа. Намираше се на склона на висока планина. Под нея се разстилаше долина, а пред краката й започваше пътека, която водеше към долината.
Нямаше никакво съмнение. Пътят продължаваше. Енергията й се възвърна и вече с по-бодър дух погледна смело напред. Вървя много дълго. Така и не си даде сметка колко, понеже не изпитваше умора, глад, жажда или друга нужда. Все още обаче не бе изгубила напълно представата си за време и за изминато разстояние. Вървя с дни.
Или може би седмици.
Или месеци.
Накрая долината се разшири и пред нея се разкри голяма равнина. Пътеката, по която бе дошла, малка и тясна, се вля в широк прашен път, а от двете му страни се извисяваха огромни вековни дървета — на сто, може би и повече години — с дебели клони и внушителни корони, листа с непозната форма. Те бегло напомняха на големите индийски кестени, макар и да не бяха такива.
Изненадана от промяната, Анаид забеляза, че по земята имаше множество човешки следи. Значи не беше единствена. И други бяха минавали оттук. Не беше сама.
Все пак продължи още дълго, без да срещне жива душа.
Когато за първи път съзря в далечината човешки силует, беше толкова отвикнала, че се изплаши или по-скоро се стресна. После забърза да го настигне. Беше старец, вървеше едва-едва, с отпаднали сили. Застана до него и го поздрави. Отчаяно жадуваше да разговаря с някого. Да поразпита, за да научи накъде върви и дали й остава още много. Така и направи. Старецът обаче не се обърна, когато чу гласа й. Не й отвърна. Дори не я видя и продължи с уморена крачка, без да трепне.
Кръвта й се смръзна.
Беше мъртвец.
Мъртвец като нея, тръгнал натам, където неизбежно отиват мъртвите. Ускори ход и бързо се отдалечи от призрака. Един след друг срещна втори и трети, а после нови и нови. Бяха от всякаква възраст, ръст, вид и произход. Анаид ги заобикаляше и избягваше да ги поглежда. Нямаше смисъл. Вървяха равномерно, тежко, бавно, с невиждащи мътни очи. Бяха сенки на онова, което са били някога, загубили собствена воля, изпразнени от чувства и желания. Не изпитваха нито страх, нито болка. Нищо не мислеха и от нищо не се вълнуваха. Бяха напълно лишени от живот.
Анаид потрепери. Зарадва се, че все още е способна да усеща как я полазват тръпки.
Колкото повече вървеше напред, толкова по-многобройна ставаше навалицата, все повече затрудняваше движението й и накрая прерасна в непробиваемо задръстване, през което нямаше как да мине. Дълга редица от призраци, безшумни, безмълвни и безчувствени, се бяха строили пред нея.
Каква е тази опашка? Тук ли трябва да остане до края на вечността? Все пак не искаше да бие на очи и възприе тяхното поведение, за да се слее със заобикалящата я тълпа. Остана тихо и кротко да чака. Поне се опита да го направи, но не успя. Непрекъснато се оглеждаше, за да провери дали няма раздвижване, промяна. Беше единствената. Мъртвите нищо не чакаха. Към нищо не проявяваха любопитство. За тях бъдещето не съществуваше.
Анаид се изнерви. Дали не трябва да надмогне нетърпението си, да промени понятието си за бъдещето, за да я приемат в общността на мъртвите? Дали това не е последното й изпитание?
Успокои се и се съсредоточи в настоящия миг, като си внушаваше, че в този странен свят съществува само сегашното, следователно нищо друго няма значение. Не влачи като товар миналото си, не очаква нищо от бъдещето.
Така стоя дълго, докато накрая опашката се раздвижи и мина напред. Тогава в нея блесна искрица надежда, която побърза да задуши. Уплаши се, че няма да може да потисне вълнението си. Не, не може да се яви пред мъртвите, докато все още таи илюзии. Надеждите и очакванията са човешки емоции.
Да, но как ще осъществи плана си, ако загуби всяка перспектива и не отправя взор в бъдещето?
Дълго размишлява.
Беше сгрешила. Ако загуби желание да стигне, няма да върви напред. Без воля за постигане на целта пътуването й щеше да бъде безсмислено, абсурдно. Движенията й ще станат машинални и програмирани, като на всички заобикалящи я. Но тя има мисията да унищожи Баалат и за целта трябва да призове Съвета на мъртвите, да се бори, а може би и да се изправи лице в лице срещу Баалат. Тогава… Тогава как трябва да се държи — като мъртва или като жива? Не й се наложи да иска съвет от млечната си сестра, нито да прибегне до ясновидските способности на скъпоценните камъни. Отговорът беше в самата нея. Мъртвите се примиряваха. Тя — не. Мъртвите не се надяваха. Тя — да. Мъртвите нямаха желания. Докато тя искаше да стигне, да изпълни мисията си и да се върне обратно в света на живите.
Затова ги пререди. Мина покрай тях, заобиколи ги. Никой не вдигна очи да я погледне. Никой не се възпротиви, че не чака реда си и просто отказва да стои послушно най-отзад. Анаид дълго вървя, докато на едно място, където опашката завиваше, в далечината видя защо всъщност беше толкова дълга. Пред нея се простираше лагуна, а само една лодка превозваше до другия бряг. Взря се в далечината, проследи в каква посока отплава лодката и различи каменните стени на огромна крепост, издигната на отсрещния бряг.
Най-сетне, това беше царството на мъртвите.
Тя се забърза. Целта беше близка. Можеше да я види.
Добра се до пристана и застана най-отпред, до късметлиите, които вероятно с години бяха чакали да бъдат натоварени. Този път чакането не й се стори толкова дълго. Крайната цел беше на една ръка разстояние.
Лодкарят хвърли въжето и привърза лодката към платформата на кея, за да вземе следващите пътници, а Анаид си даде сметка, че всички до нея стискат в дланта си по една монета. Нямаше значение дали е голяма или малка, стара или нова, с голяма или малка стойност. Имаше всякакви: медни, цинкови, сребърни, златни. Всички имаха по една пара. А тя нямаше. Изчака да разбере какво ще стане и видя как един по един пътниците подаваха парата на лодкаря — зловещ образ, облечен в дрипи, с широкопола шапка на главата, който, преди да им позволи да се качат, протягаше ръка, вземаше монетата и едва тогава им разрешаваше да минат.
Анаид се въоръжи със смелост и пристъпи напред, с пълното съзнание, че лодкарят ще й поиска да плати за превозването. Така и стана. Анаид се престори на изненадана и направи жална физиономия, за да го умилостиви. Изражението, което изписа на лицето си, трябваше да издава недоумение или объркване и да означава: „Никой не ми каза да нося монета."
Лодкарят я гледаше очаквателно.
— Монетата — поиска той.
Анаид леко потрепери.
— Забравих — извини се.
Лодкарят я отстрани.
— В такъв случай не можеш да се качиш.
Анаид така си остана, да гледа как мъртвите, които бяха зад нея, минават отпред и безмълвни се качват един по един в лодката. Не, не можеше да остане на сушата. Скоро лодката щеше да се напълни и да отплава за отсрещния бряг. Пак направи опит да мине, но лодкарят грубо я блъсна.
— Не може. Няма да се качиш.
Анаид погледна почти пълната лодка. Последното препятствие по пътя й за изпълнение на историческата мисия. Няма ли да успее? Тук ли ще свърши нейната одисея? Нима ще остане завинаги на брега на лагуната само защото нямаше пара?
— Трябва да се кача в лодката. Чакат ме.
Лодкарят я погледна втренчено.
— Без пара — невъзможно.
— А откъде да намеря?
— Попитай. Може някой да има две и да ти даде едната.
Много притеснена, Анаид се огледа. Всички протегнаха ръка, за да й покажат, че стискат само по една. Никой нямаше излишна монета.
— А какво ще стане, ако никой няма?
— Тогава ще се наложи да останеш с тях — и посочи зад гърба й.
Анаид се обърна и видя многочислена група мъртъвци, седнали на земята, кротко загледани в лагуната. Бяха онези, които не носеха да си платят и чакаха роднина или приятел да им помогне, като даде и за тях. Такава им беше съдбата.
— Не мога да остана тук за вечни времена. Не мога! — извика тя.
Беше прекалено късно. Лодкарят току-що бе отвързал въжетата, привързващи лодката за кея, и покойниците вече гребяха към отсрещния бряг.
Анаид седна на земята и се загледа как последната й надежда се отдалечава. Какво да направи? Да стигне с плуване? Да се опита да измами лодкаря и да се промъкне незабелязано в лодката? Да умолява за една пара всеки един от безкрайната опашка мъртъвци? Или да се опита да размени нещо срещу сумата, необходима да плати?
Точно така. Това е. Тя носи скъпоценности. Бижутата винаги са се ценели високо, бяха скъпи. Ще предложи своето съкровище на лодкаря.
Идеята й хареса и зачака връщането на лодката. Беше нетърпелива и веднага щом акостира, побърза да се приближи до намусения лодкар.
— Дай монета — поиска й и протегна ръка.
Анаид му се усмихна с най-очарователната си усмивка и посегна към шията си.
— Ето, ще ти дам колието си от сапфири.
Лодкарят обаче направи знак, че отказва, и я бутна встрани. Пред очите й отново се занизаха изтощени и отпаднали хора с бледи, изпити лица. Анаид направи още един опит.
— Ще ти дам гривната от тюркоази.
Получи нов отказ.
Все по-обезкуражена, тя наблюдаваше как лодката постепенно се пълни с мъртъвци. Трябваше да опита пак.
— Брошката ми от аметисти. Погледни я. Прекрасна е, виж как блести.
— Махни се.
Отчаяна, Анаид отказваше да се дръпне.
— Рубинените ми обици — настоя тя.
В този момент някой сложи студена ръка на рамото й.
— Аз ще ги купя.
Анаид се обърна и видя пред себе си красива жена, която с възхищение гледаше рубините във формата на сълзи. В протегнатата й длан блестеше монета — вълшебната паричка, която щеше да й позволи да отиде на другия бряг. Но проблясък от гузна съвест я възпря, не й позволи да грабне монетата.
— А ти? Ти как ще минеш?
Жената посочи обиците й, докосна ги и посочи монетата.
— Искам ги.
Анаид преглътна мъчително.
— Имаш ли друга монета?
— Нямам — отвърна равнодушно жената.
— Тогава ще трябва да останеш тук завинаги.
Жената кимна, че й е известно, без да откъсва очи от рубините на Анаид.
— Да. — И това „да" бе изречено храбро и с твърда решимост.
Анаид не знаеше какво да прави. Съзнанието за важността на мисията й я караше да приеме монетата, но човешката й гузна съвест не й разрешаваше.
— Завинаги. Осъзнаваш ли го? Ще останеш на този бряг за вечни времена.
Жената се обърна и посочи неподвижна дребна фигурка.
— Да, но с дъщеря ми. Няма монета.
Тогава Анаид разбра. Свали обиците и ги подаде на жената. Взе монетата й и без да поглежда назад, я сложи в ръката на лодкаря и се качи в лодката. Мъртвата жена предпочиташе да прекара вечността с дъщеря си, отколкото да постигне мир в царството на мъртвите. Предпочиташе да се отърве от монетата, за да не се поддаде на изкушението да изостави дъщеря си. Все още пазеше искрица живот, която се проявяваше в желанието да притежава красивите рубини и в решението да сподели съдбата на чедото си. Анаид си обеща, че ако някой умре, ще му поръча да занесе на жената две монети, за да могат майка и дъщеря да преминат реката.
— Как се казваш? — попита я, вече отдалечавайки се, за да запомни името й.
— Мануела Сагара, дъщеря на Мануела и внучка на Мануела, от клана на орлицата. Късмет, Анаид, избранице.
Анаид се трогна. Тази горда и достойна Омар я бе познала и й помагаше да стигне до царството на мъртвите. Налагаше се обаче веднага да потисне човешкото си чувство и да вземе греблото в ръце. По заповед на лодкаря мъртъвците се наведоха над греблата и напънаха изпосталелите си мишци, за да отблъснат дървеното корито напред, всички заедно, на равномерни тласъци и лодката започна бавно да се придвижва към отсрещния бряг.
Целта беше близка, съвсем близка. Лодкарят им нареди да преустановят гребането. Вече бяха стигнали до пристана. С чувство на облекчение Анаид вдигна поглед и… го видя.
Чудовището, което пазеше портите на царството на мъртъвците, беше втренчило шестте си очи в нея и внимателно наблюдаваше всяко нейно движение. Вероятно това беше последното изпитание, понеже бе жива, а Цербер — триглавото куче със змийска опашка, зорко пазеше вратите и разкъсваше хитреците, които се преструваха на мъртви и искаха незабелязано да се промъкнат в крепостта.
Анаид усети кръвта да се дръпва от лицето й, как прималява, а ръцете и краката й омекват, но не се уплаши. Напротив, реши, че е в нейна полза. Помисли си, че така пребледняла няма да се отличава сред белезникавите лица на призраците. Постара се да подражава на бавните им машинални движения, полупритвори клепачи, с отнесен блуждаещ поглед; затаи дъх, дишаше едва-едва, за да не се вълнуват издайнически гърдите й, и си придаде вид на безизразно спокойствие, което далеч не притежаваше.
Пред нея мъртъвците слизаха на брега и един по един минаваха пред страховитото триглаво чудовище. Кучешките му глави близваха ръцете им, подушваха ги и ги пускаха да влязат. Мъртвите не изпитваха страх, не се потяха от притеснение, не миришеха и не трепереха. Псетата можеха да надушат и най-малкия признак на живот. Погълнати от работата си, трите подозрителни глави бяха престанали да я гледат, но когато Анаид ги наближи и видя огромните им зъби, лигавите им езици и огнените им очи, със сигурност разбра, че ще отгатнат каква е и няма да я пуснат да мине.
Как бе успяла да премине това изпитание Селене? Не можеше да си го обясни. Вероятно щеше да съумее да й помогне, но тя не бе пожелала да я чуе и избяга от нея. Беше прекалено късно. Само двама мъртъвци я деляха от свирепите глави. И тогава внезапно й дойде наум как последния път майка й се беше явила на тясното стълбище, пеейки приспивната песен, която толкова й харесваше. Спомни си също историята, която Деметер й разказваше до камината. Беше легендата за Орфей, как успял да измами Цербер с музиката си. Това беше. Селене и Деметер й бяха подсказали как да преодолее препятствието. Ключът към разрешението беше музиката.
Току-що беше минала и жената пред нея, и точно в секундата, когато първата глава на страховитото чудовище се наклони към ръката й, Анаид запя нежната мелодия на приспивната песен, която Селене й бе пяла като дете, приспивната песен, под чиито звуци очите й се затваряха и заспиваше дълбоко. Вълшебната приспивна песен тутакси подейства и накара трите глави да се залюлеят в един ритъм, да отворят огромните си усти в страховита прозявка и да затворят клепачи над огнените си очи. Анаид продължи да пее, без да спира, но вървеше и оставяше зад гърба си чудовището с трите заспали глави, които вече шумно хъркаха. Зад нея се точеше върволица от мъртъвци, равнодушни към съня на пазачите на крепостта.
Анаид прекрачи прага на големия укрепен град и влезе в недостъпния свят на мъртвите, където няма място за живите.

Присъствието й не остана незабелязано. Не й се наложи да се чуди накъде да върви и откъде да започне. Странна светлина, подобна на аура, я обгърна и направи невъзможно всяко нейно движения, а някакъв глас, строг, но любезен, я подкани да мълчи и да слуша:
— Похвална дързост прояви! Слезе чак до крепостта на мъртвите и успя да стигнеш невредима, но като смъртно човешко същество не можеш да останеш сред нас. Законите ни забраняват на живите да проникват в нашата обител.
Анаид отчаяно се заоглежда. Не виждаше никого. Понечи да помръдне, но светлинната енергия я приковаваше като в окови.
— Искам Съветът на мъртвите да ме приеме. Трябва да говоря с тях. Спешно е.
Не получи отговор и реши, че не е спазила както трябва протокола.
Покорно коленичи, целуна земята и произнесе думите:
— Аз съм Анаид Цинулис, човешко същество, дръзнало да наруши вашите закони. Най-смирено моля Съвета на мъртвите да прояви снизхождение към мен и да благоволи да ме изслуша.
Гласът отвърна с въпрос, в който имаше скрита уловка:
— Наистина ли си смирена, Анаид Цинулис?
— Да, смирена съм и покорна вам, прекланям се пред мъртвите.
— Ако е наистина така, докажи го. Изрежи ноктите на нозете ни.
И пред изумения поглед на Анаид се появи цяла редица бели крака с дълги нокти. В ръцете й се появи ножица и тя си спомни как Селене я бе съветвала: „Проявявай почит и покорство към мъртвите и забрави честолюбие и гордост."
Наведе се над босите нозе и се захвана със задачата, като се стараеше да вложи в действията си цялото себеотрицание, което изискваха от нея мъртвите. Задачата не беше никак лесна. От безкрайното повтаряне на едно и също движение, без отдих и без да вдига глава, с изпънат врат, приведен над млечнобелите нозе, ръцете й изтръпнаха, шийните й прешлени се схванаха, а пулсът й започна да прескача. Отново бе възвърнала сетивата си за болката, за умората и за най-дълбоките измерения на човешката си същност. Но не се огъна, не вдигна глава, не спря смиреното си занимание и не даде никакъв признак на недоволство или нотка на неподчинение, никакъв израз на чувствата, които я измъчваха. Питаше се дали няма да я задължат вечно да изпълнява рязането, дали това не е наказание за гордостта й. И ако наистина е присъда, се питаше докога ли ще запази хладнокръвие и контрол над действията си.
За щастие, гласът я избави от нескончаемото наказание:
— Добре, Анаид Цинулис. Съветът на мъртвите те слуша. Говори.
Анаид забеляза, че снопът светлина се е разширил и вече обхващаше всички мъртъвци около нея, членове на Съвета. Едва виждаше краката им с току-що отрязани нокти. Напомни си, че макар и да я разяждаше любопитството, не бива да ги поглежда в очите, нито да вдига глава или да показва каквато и да било гордост. Беше й позволено само да излага исканията си и да моли за благоволение.
— Премъдри членове на Съвета на мъртвите, добре ви е известно, че майка ми Селене слезе в дълбините на този свят преди петнайсет години, за да ви помоли да възпрете Баалат, вещицата, използваща черна магия, която си позволи да наруши вашите закони и надлъга дори смъртта с окултните си способности. Знаете също така, че Баалат изрече проклятие, което се изпълни. Сега тя отново е сред живите и пак причинява беди и нещастия. Дойдох тук, за да ви помоля нейната смърт да бъде окончателна и завинаги. Повече никога да не й бъде разрешено да излезе от вашето царство.
— И какво предлагаш в замяна, Анаид?
Анаид не очакваше подобен въпрос и отговори прибързано, дори прекалено бързо.
— Нямам нищо — рече, искрено убедена в думите си.
— Грешиш, имаш какво да ни дадеш.
Анаид изброи наум притежанията си.
— Може би бижута ми? Ваши са, ако ги искате. Това е единственото, което имам.
— Не, Анаид. Притежаваш и други, по-примамливи неща.
Анаид въздъхна. Не можеше нищо да скрие от мъртвите. Нямаше как да ги излъже. Прехапа си ядно устните, но все пак го изрече:
— Може би говорите за скиптъра на властта, който ми бе откраднат от Баалат? Може би искате скиптъра? — толкова я болеше да го произнесе, че гласът й прозвуча дръзко и предизвикателно.
Веднага се помъчи да промени тона си, да го смекчи, но дори само споменът за скиптъра изгаряше кожата й и думите, с които да се отрече от него, не искаха да излязат от устата й. Това липса на смирение ли беше? Липса на себеотрицание?
— Имайте предвид, че ако ви дам скиптъра, няма да мога да изпълня мисията си като избраница — да управлявам справедливо.
Мъртвите отново бяха потънали в изпитателно мълчание и Анаид, против волята си, като сама с мъка си го наложи, промълви думите, които мъртвите очакваха да чуят:
— С удоволствие ще ви го предам, ако това е вашето желание.
Да, успя. Каза го. Колкото и да не й се искаше да се откаже от скиптъра, го беше предложила на мъртвите. Нямаше друг изход, беше изцяло в тяхната власт.
Но кристалният глас на една мъртва я поправи:
— Скиптърът на властта не е в ръцете на Баалат.
Анаид се обърка.
— Така ли? А къде е тогава?
— В Кристине.
Анаид усети да й призлява.
— Искате да кажете, че Кристине ми е откраднала скиптъра, а ме накара да повярвам, че е била Баалат?
— Точно така.
Анаид се натъжи неимоверно.
— Заблудила ме е? Лъгала ме е?
— Да, така е — потвърдиха мъртвите.
— Но защо?
— Помисли добре. Навярно сама ще си отговориш. Помисли също какво друго можеш да ни предложиш. Скиптърът ти не ни интересува.
Анаид се зарадва, но и почувства как я обзема отчаяние.
— Какво искате? Кажете ми какво искате. Ще ви дам всичко, което пожелаете.
Почувства леден допир по главата си и потрепери. Ръцете на мъртъвците галеха косите й бавно, с похотливо удоволствие.
— Живота ти, Анаид — прошепна интелигентен глас.
Понечи да вдигне глава, но нечия ръка властно я спря.
— Искаме живота ти — чу се отново, със сладостна нотка в гласа.
Анаид осъзна, че зад привидната мекота се крие решителност, по-опасна от откритата враждебност. Те искаха живота й, а тя не можеше да се защити.
— Животът на избраницата ни принадлежи.
— Защо? — попита тя с изтънял гласец.
— Ти наруши законите на мъртвите, като върна Дасил към живот.
— Не исках — изплака Анаид.
— Но го направи — възрази по-груб глас.
— Моля ви за прошка — промълви разкаяна Анаид.
— Животът и смъртта не знаят прошка. Тук си, сред нас, и повече няма да излезеш оттук. Дойде по своя воля. Тук и ще останеш.
— Можеш да заплатиш за грешките само с живота си, така както е предречено в проклятието на Оди.
Анаид забеляза, че светлината става все по-ярка, по-ослепителна и започва да обхваща ръцете и краката й, като пламъците на клада. Знаеше, че уловена в огнените й прегръдки, ще изгуби живота си.
Отчаян вопъл се изтръгна от гърлото й в предсмъртно издихание:
— Не искам да умра!
* * *
— Не искам да умра — крещеше младата инуитка, като се гърчеше отчаяно на кушетката в медицинския пункт.
— Овладейте я! — притесняваше се Исмаел Моралес, капитанът на товарния кораб.
Преди седмица беше хванал девойката, че пътува без билет, свита в трюма, заедно с кучето си, и големите й очи, впили умоляващ поглед в него, напомниха на капитана за собствената му племенница. Изпълнен със съчувствие, се съжали над двете бедни същества и като си затвори очите за нарушението на правилника, им разреши да останат на кораба до пристанището на Веракрус. Решението, взето в изблик на прекалена сантименталност, сега щеше да му навлече проблеми с полицията.
Малко след като влязоха в пристанището, но преди да успее да слезе на брега, момичето започна да пищи като обладано от дявола и двамата от екипажа, които се притекоха да го укротят и да го пренесат в медицинския пункт, се оказаха недостатъчни да се справят с него. Наложи се и той да се намеси и едва тогава лично се убеди в изумителната свръхестествена сила на малката инуитка. Пристигна с корабния лекар — с пребогат опит да дезинфектира рани или да оправя тежък махмурлук на моряците, но и представа си нямаше как се лекува нервна криза на едно момиче. В този случай докторът, англичанин от Йоркшир, дори не успяваше да забие както трябва иглата. Ама че чудо му бе дошло на главата!
— Не искам да умирам!!! — пищеше момичето, извиваше се неистово, сгърчило пръсти на гърлото си, сякаш искаше да се освободи от лапите на някой, който го стискаше и душеше.
— Укротете я най-сетне! — отново заповеднически извика капитан Моралес.
Лекарят обаче изглежда също бе попрекалил с брендито, понеже упорито не можеше да се справи с иглата и вместо да я забие в бялата, нежна ръка на инуитката, успя само да се нарани, като се одра на мечите зъби от колието на врата на момичето.
— Махнете тия зъби! — вбесено кресна лекарят.
Капитан Моралес препредаде заповедта на някакъв мулат от Санто Доминго, запален любител на салсата и верен почитател на пресветата Дева от Гуадалупе, набожност, която бе наследил от баба си, родом от Пуебла. Момчето обаче предпазливо докосна с пръст мечите зъби, поклати глава, заинати се и отказа да помръдне.
— Тая работа е дяволска работа, капитане. Хич не ми харесва.
— Казах ти да ги махнеш — настоя лекарят.
— Тая е вещица. — Момчето се дръпна изплашено.
Докторът ужасно се разгневи:
— Проклета да е! Разкарайте от врата й колието или ще заповядам да ви обесят на главната мачта!
Другият моряк, по произход кореец, също отстъпи крачка назад. Очевидно споделяше опасенията на моряка мулат.
— Това са зли духове.
Исмаел Моралес реши да действа сам. На своите петдесет и шест години от собствен опит се бе убедил, че моряците са тъпи и суеверни хора и понякога е за предпочитане да не им забелязваш много-много за дреболии. И така, протегна ръка към хубавия накит, готов да го дръпне и скъса, но щом го докосна, почувства как нещо мощно го разтърси, все едно го удари ток. Вдигна очи и срещна погледа на момичето, ужасяващо зъл и свиреп, криещ нечовешка сила, направо убийствен. Никога нямаше да си го признае, но се уплаши до смърт.
— Капитане! Капитане! — връхлетя задъхан младеж. — Митничарите са тук. Търсят ви, за товара.
„Прекрасен повод да се измъкна" рече си той, скочи облекчен, че е намерил оправдание да се отърве от изпълнението на собствената си заповед да накарат момичето да млъкне и да спре да пищи.
— Веднага се връщам — измънка гузно, без да поглежда назад, предаде командването в ръцете на лекаря и го остави да се оправя в цялата тази каша.
Изми си ръцете с довода, че лекарите са по-печени в тия неща и по-успешно се справят с буйстващи луди.

Капитан Исмаел Моралес се върна след няколко часа във видимо подобрено настроение. Срещата му с митничарите бе минала чудесно, пошегуваха се, почерпи ги с хубави пури, изпиха по няколко чашки, а накрая им беше бутнал тлъст рушвет, за да освободят стоката без повече спънки. Вече беше забравил за злополучния случай с момичето ескимос, но когато отвори вратата на лечебницата, остана като втрещен: не очакваше да се озове пред дантевската картина, разкрила се пред очите му. Мебелите бяха разхвърлени, съборени с краката нагоре, изпочупени и станали на трески. Стените бяха целите в петна от кръв, а върху койката лежеше безжизнено тялото на лекаря.
Капитан Моралес се втурна към него и се зае да оглежда тялото му, търсеше къде е раната, но забеляза, че гърдите му, макар и съвсем равномерно се повдигаха. Беше жив, само дето спринцовката бе забита в собствената му ръка. Беше се упоил.
Глух стон привлече вниманието му.
Изглежда имаше още някой, когото не бе забелязал. Беше Пабло, доминиканецът, свил се ужасен на кълбо в единия ъгъл на каютата и закрил с ръце главата си, се поклащаше напред-назад. Беше като обезумял.
— Пабло, Пабло, какво ти е? Какво се е случило?
Капитанът го хвана за раменете и го разтърси, а после повдигна брадичката му, за да го накара да го погледне и да го разпита, но изплашен от вида му, нададе вик. Лицето на момчето бе цялото в кръв, а в очите му се четеше неописуем ужас. Беше неспособен да разсъждава и да отговаря на въпроси.
— А момичето?
Пабло се разплака и заповтаря:
— Дяволът, дяволът, дяволът…
За корееца така и повече нищо не се чу.



Глава двайсет и четвърта


СЪЗАКЛЯТИЕ ЗА ПРИЯТЕЛСТВО


Вече беше мръкнало и бе задухал севернякът. Клодия го усещаше по краката и ръцете си, цялата бе настръхнала, а това означаваше, че се бе смръзнала. Пиренейският климат не й допадаше. Вървеше по тесните павирани улички и се стараеше да остане незабелязана, нарамила раницата, която си купи от аерогарата с картата на майка си, нахлупила хубава филцова шапка в тъмносин цвят и с толкова широка периферия, че скриваше наполовина лицето й. Още щом я видя, страхотно си падна по нея и реши, че може да си позволи дребния каприз да си я купи. И защо не? Също както и Мауро, и сандвича с наденица, който излапа със стъпването на испанска земя, и като луксозния хотел в Мадрид, където бе пренощувала и бе закусила
. Carpe diem! Улови мига!
Какво значение имаше дали ще качи едно кило и дали ще има едно евро по-малко, дали ще получи една целувка в повече или по-малко? Важното бе да се радва на живота, да се наслаждава на мига, а не да отлага.

Но сега, в това леденостудено, ветровито и пусто селище, макар да гъмжеше от кучета, които се скъсваха да я лаят, когато минеше покрай тях, тук и сега нищо не я радваше. Още по-малко, когато стигна пред дома на Анаид и забеляза, че в него няма никакви признаци на живот. Вратите и прозорците бяха здраво залостени, щорите — спуснати, а светлините — изгасени. Съвсем очевидно бе, че обитателите й не са излезли току-що да изядат по една пица и няма скоро да се върнат. Тишината бе прекалено красноречива. Приближи се до стената и пусна в ход всичките си сетива. Не се чуваше никакъв смях, никакви стъпки… Стори й се, че долови шум като леко търкане.
Ами ако нямаше никой? Не бе и помисляла за възможността. Всяко необмислено и прибързано начинание крие риск. В случая рискът бе да се върне безславно в Таормина, без нищо да е свършила и след като само е изпразнила картата на майка си. Всъщност може би рисковете бяха два — честно, пред самата себе си, да си признае, че се е провалила, и да дава обяснения пред майка си. А Мауро? Май трябваше да прибави и трети риск — да изгуби Мауро.
Обмисли положението спокойно. След като бе пътувала и бе дошла от толкова далеч, би било голяма глупост да стои пред вратата и да бездейства. Трябваше да влезе със или без ключове. Реши и го направи. Влезе пипнешком. Вече вътре, направи заклинание и мигом в ръката й се появи джобно фенерче. Тръгна да обикаля из къщата, стъпка по стъпка, като се молеше да не налети на някоя гадна лепкава паяжина. Щеше да нададе такъв вой, че да чуят чак във Варшава. От всички гадини на планетата Земя най-силно я отвращаваха именно гнусните, противни космати паяци, които вирееха в тази планинска област, с много крачета, с малки очета, увиснали като топчета на конец, с лигава уста, от която се точеше безкрайна нишка и пълна с множество зъбки, нащърбени като трион, готови да разкъсат жертвата си. Отгоре на всичко не бяха и насекоми. Знаеше го, понеже като малка учителят й по природознание направо я беше подлудил с непрекъснатото си натякване, задето все бърка и нарича паяка „насекомо". Спорът беше в броя на крачетата. Дали са шест или осем. И какво толкова! Много важно дали подобна твар имаше шест или осем крака! Колкото и да бяха, на пръв поглед изглеждаха много. Сега вече можеше да ги нарича както си иска — насекоми, паякообразни, членестоноги, аракниди или просто буболечки. Все тая, пак щяха да предизвикват у нея същата погнуса.
И изведнъж го съзря. Беше там и я чакаше. Огромен паяк. Клодия беше убедена, че наистина дебне точно нея, и дори не й хрумна мисълта, че всъщност я гони параноята. Беше сянката на гигантско членестоного, с дълги пипала, много на брой — естествено, не ги преброи, но горе-долу, на око, бяха толкова, колкото трябваше да има всеки паяк.
Клодия не нададе ужасяващ вик. Не припадна, нито хукна да бяга. Събра цялата смелост на сицилианската си кръв и като скочи, както нейните прабаби бяха връхлетели върху първите римляни, попаднали на острова им, здраво халоса с джобното си фенерче предполагаемия паяк.
Тутакси си даде сметка за две неща. Паяците не крещят, когато ги удариш, и че не е чак такава пъзла, за каквато се мислеше.
Вдигна фенерчето от земята и насочи лъча към жертвата си. Беше чисто и просто ръка, тънка и дълга, с пет пръста, ръката на момиче с изплашено лице. Клодия се извини как да е:
— Съжалявам, помислих те за паяк.
Щом го изрече, осъзна, че е най-глупавото извинение на света. Момичето обаче се усмихна и на Клодия й се стори, че вижда как прелестна пеперуда изпърха на лицето му. Беше очарователна мила усмивка. Клодия му подаде ръка и му помогна да стане.

Моментално си паснаха. За броени минути Дасил и Клодия станаха приятелки и осъзнаха колко чудесно се разбират. По свой си начин и в свой стил и двете се вълнуваха от едно и също: Анаид. И негласно, без да го признават, и двете имаха една и съща цел: да й помогнат.

Дасил обаче разполагаше с много повече информация, отколкото Клодия. Разказа й всичко, което знаеше, докато бяха в кухнята и похапваха вкусни спагети „а ла карбонара"

[33]

, приготвени със забранена магия. Клодия дъвчеше машинално, с угрижено лице.

— Значи Анаид даде омайно биле, пи от забранената чаша и произнесе заклинание за връщане към живота?
Дасил я защити:
— Графинята я излъга, а и тя ми спаси живота.
— Какъв ужас!
— Тя не искаше…
— Но го е направила — както винаги трезвомислеща, отсече Клодия.
Дасил потрепери.
— Прокълната е и ще умре.
Клодия не я разбра.
— Тя е Одиш. Не може да умре.
Дасил се заинати:
— Чух много добре Селене. Проклятието на Оди я обрича на смърт.
Клодия се задави. Едно е да заколиш заек, но съвсем друго — да говориш за смъртта на приятелката си.
— Но кога? Как? Къде?
— По Пътя на Ом, в царството на мъртвите. Ако влезе в него, жива няма да излезе.
Клодия беше ужасена.
— Искаш да кажеш, че Анаид е готова да поеме сам-самичка по Пътя?
Дасил кимна утвърдително. Беше свикнала с мисълта още от малка и не я плашеше, макар и да бе напълно разбираемо, че дори само при споменаването на Пътя на мъртвите на живите им се смръзва кръвта.
— Но няма да го направи.
— Откъде си толкова сигурна?
— Ариминда ще й попречи.
— Коя е Ариминда?
— Моята учителка, тя е натоварена със задачата да посрещне избраницата и да я въведе в света на мъртвите.
Клодия почувства да я полазват студени тръпки.
— И защо смяташ, че ще й попречи?
— Аз лично я предупредих, че пристига. Помолих я да я задържи и да не я пуска да влезе в света на мъртвите.
Клодия се успокои.
— И ако не тръгне по Пътя, накъде ще се насочи?
Дасил сви рамене.
— Предполага се, че ще потърси скиптъра на властта. Привлича я неудържимо и ще отиде там, където е той.
Клодия разтърка измръзналите си длани. След като бяха стигнали дотук, може би щяха да й потрябват. Втренчи се в Дасил.
— В това местенце намират ли се зайци или кокошки?
Дасил се ококори от изненада.
— Още ли си гладна?
Звънливият смях на Клодия огласи цялото пространство, но беше толкова непресторено жизнерадостен и свеж, че прозвуча като добро предзнаменование, също като благоприятните знамения на вътрешностите на закланата кокошка, която Дасил успя много ловко и бързо да достави.
Този път вътрешностите говореха съвсем ясно, но колкото и усилия да полагаше Клодия да научи Дасил как да разкрива тайната на скритите гънки и как да тълкува знаците, момичето гуанчи виждаше само кървави парчета от черен дроб, бъбреци, бял дроб и сърце. Стараеше се да внимава в обясненията на Клодия, но през цялото време в нея напираше желанието да повърне върху карантиите.
— Виждаш ли тази струйка кръв? Означава гъст пушек, а това пространство е вода, а тази вена — огън. Това може да означава само вулкан, изригващ вулкан, близо до морето.
Получила просветление, Дасил се досети и ахна:
— Тейде.
— Или Етна, или Везувий, или Снайфелсьокул. Има много вулкани, разположени на острови или близо до морето, но сърцето ми подсказва друго. Виждаш ли тази ясна бразда? Това е оръжие. А ръката, която го държи, е ръка на воин. А тази извивка показва жена, а този знак… може да бъде отегчение…
Клодия започна да навързва отделните елементи и да измисля най-невероятни комбинации.
— Отегченият воин и неговата жена. Отегчителната женска война. Войната на отегчените жени. Отегчените воюват с жените си…
Дасил се унасяше. Клодия я разтърси.
— Помогни ми, моля те. Напъни си малко мозъка.
Дасил се наведе, като се прозяваше.
— Съжалявам, но когато умирам за сън…
Клодия отвори широко очи и изръкопляска.
— Сън! Това е. Досада, скука, отегчение, сънливост. Почти синоними са.
Дасил взе да гадае:
— Спящият воин. Сънливият воин…
— Или сънят на воина.
И двете предположения нищо не й подсказваха. Но Клодия не се предаваше.
— Дремещият воин.
— Или заспалият?
— А защо все говорим за воин? Нали каза, че виждаш жена?
Клодия се засрами. Беше се проявила като глупава женомразка. Поздрави Дасил за идеята.
— Точно така! Спящата жена. Този път уцелих.
“А димящият воин?
“Да, мъж, който държи факла. Това е — димящата планина, воинът, бдящ над съня на любимата си, бялата спяща девойка. Която спи… или е мъртва!
— И какво означава това?
— Така наричат вулкана Попокатепетл и планината Истаксиуатл.
Двете млъкнаха. Дасил си разтърка очите. Неочаквано се бе оживила.
— И къде се намират?
— В Мексико, Америка.
Дасил грейна, изпълнена с надежди.
— И майка ми е в Америка. Живее в Ню Йорк.
— Знаеш ли колко е часът там?
— Май са със седем часа напред.
Клодия трескаво размишляваше.
— Значи ще ги хванем точно навреме. Сега е ранен следобед. Има ли интернет в тази къща?
Естествено, че имаше, и дори и да нямаше връзка, все нещо щяха да направят.
Клодия много умело работеше с интернет. Сърфира из мрежата, мина през клана на вълчицата, на ягуара и на колибрито и с точно и на място поставени четири въпроса към младите Омар, които познаваше, успя да вдигне на крак цялото ацтекско племе от общността Омар. Скоро заприиждаха всякакви и доста тревожни съобщения. Така например едно момиче Омар от клана на змията, страстна почитателка на негърските танци кумбе, беше забелязало необичайно раздвижване, подсказващо присъствието на Одиш в хотел в Катемако, на юг от пристанището на Веракрус. Клодия се нуждаеше от време, за да събере информация за предполагаемите Одиш.
След няколко часа, с помощта на Дасил, която по своя си неподражаем начин й даваше лингвистични съвети по испански, успя да събере пълни данни за самоличността на жените, отседнали в хотела, и то благодарение на една камериерка Омар, от клана на колибрито, дребничка и бърза като тотема на клана си, която си пъхаше носа навсякъде, надничайки и в най-скритите ъгълчета на хотела. Даде им имена, дневна програма, документи, та дори и снимки. Дасил без никакво колебание разпозна виновницата за всички беди — Кристине Олав. Изглежда притежаваше много ценна кутия за бижута, която държеше в сейф при засилени мерки за сигурност и често я вадеше, за да я носи със себе си на периодичните срещи със свои съмишленички.
— Това е баба й — веднага я разпозна Дасил.
— Одиш? — изненада се Клодия, която не знаеше за произхода на най-добрата си приятелка.
— Да. Живееха заедно в пещерата сред дъбовата гора. Именно тя й забърка билето на забравата за Рок и я прехвърли назад във времето. Докато накрая изчезна, в деня след като се върнахме от замъка на графинята.
— А скиптърът? Кога изчезна?
Дасил си спомни.
— Анаид се беше побъркала в желанието си да го намери. Случи се, когато се върна от миналото. Да, на следващия ден. Мислеше, че Баалат го е откраднала.
— Значи Кристине и скиптърът са изчезнали в един и същи ден.
Дасил не беше отчела съвпадението.
— Да, вярно е.
Клодия отсече категорично:
— Не го е откраднала Баалат, а Кристине.
— И какво ще правим сега?
Клодия изключи компютъра, демонстративно се протегна и се прозя широко.
— Мисля, че точно сега е време да отдъхнем. Хайде по леглата!
На Дасил идеята й се стори супер. Двете заспаха, отдадоха се на почивката със същата убеденост и всеотдайност, които само минути преди това бяха вложили в разследванията си.
Спаха дълго, докато стомасите не ги присвиха от глад, и едва когато отвориха очи, си дадоха сметка, че са проспали целия ден. Включиха компютъра и останаха доста изненадани. Беше задръстен от множеството имейли, получени от всички краища на Мексико. Отвсякъде биеха тревога, обезпокоени от необичайната концентрация на жени Одиш, забелязани в околностите.
Клодия и Дасил научиха за безчинствата и беззаконията, извършени от красивите Одиш, и изтръпнаха, останали без дъх. Отново момичета и бебета Омар бяха предпочитаните жертви на кръвожадните дами. Най-смущаващото известие, най-тревожното и объркващото, беше адресираното до Клодия от майка й Валерия в Крит. Гласеше следното: „Не мърдайте оттам, където сте. Идваме незабавно."
Клодия заключи, че от сдружението магьосници Омар на остров Крит бяха разбрали за техните разследвания, за кореспонденцията им и бяха разкрили местонахождението им. Направи си и извода, че майка й беше бясна и ще я накаже. Не споменаваше обаче нищо за текущата си сметка, най-вероятно съвсем забравила, че картата й е в нея. Толкова по-добре, значи не я е анулирала. Можеше да продължи да я използва.
— Добре, Дасил, слушай какво ще ти кажа. Трябва да отидем до Попокатепетл, за да отнемем скиптъра на властта от Одиш и там да чакаме Анаид. Ние сме нейното спасение.
— Ние ли? И защо?
— Защото я обичаме. И ти, и аз я обичаме, независимо от всичко. Нали така?
Дасил кимна в знак на съгласие. Ако имаше нещо, в което да е сигурна, това бе, че е предана на Анаид и я обича. И не защото й дължеше живота си.
Клодия прерови рафтовете, пълни с книги в библиотеката в стаята на Анаид, но не намери каквото търсеше.
— Знаеш ли за книгата на Росебут и теориите му за избавлението на прокълнатата избраница?
Дасил не беше особено сигурна.
— Не си спомням.
Клодия не откри изданието на Росебут, но цитира по памет:



Малко жени са познали тайната на любовта.


Тя ще почувства неутолима жажда,


ще изпита ненаситен глад,


но няма да знае, че любовта


изгаря и разтапя,


но подхранва и подклажда


чудовищната сила на злото,


дремещо в дълбините


на душата й на избраница.



По лицето на Дасил се изписа невероятен скептицизъм и Клодия се почувства задължена да обясни. Знаеше повече от нея.
— Анаид вярваше в Росебут. Докато мислеше, че Селене е избраницата, тя ме увери, че може да я спаси със силата на любовта си. Обичта е ключът към избавлението.
Дасил все още се колебаеше:
— Да, но с теб не сме единствените, които я обичаме.
— Нима?
— Майка й също я обича, макар да е задължена да се подчинява на жените Омар.
Клодия си спомни за суровата оценка на Валерия.
— На Селене не можем да разчитаме. Тя принадлежи на племето, а племето ще я унищожи, ще унищожи Анаид въпреки чувствата си към нея. Нашите майки са безчувствени, те нямат сърце.
Дасил остана без дъх. Никога не й бе хрумвала идеята, че предаността към дадена общност или идея може да те накара да пренебрегнеш чувствата си.
— А баща й?
Клодия се учуди. Такова предимство не бе предвидила. Малко жени Омар познаваха бащите си.
— Познаваш ли бащата на Анаид?
— Разбира се. Именно той ми уреди първата среща с нея. Казва се Гунар и е чужденец. Прекрасен е, красив и много мил.
Клодия съвсем се обърка:
— Не каза ли, че баба й е Одиш?
— Да — потвърди Дасил.
— Значи няма начин да му се вярва.
Дасил внезапно си спомни:
— Има един човек, който е много важен за нея, по-важен от нас.
Клодия се сети и ахна:
— Рок!
— Виж, той определено е нейната любов.
Клодия прекара пръст по устните си и си спомни за Мауро — момчето, което бе свалила, за да си има гадже, било то и временно, за разнообразие, за да си прекара по-приятно времето. За разлика от нея, Анаид беше неспасяема романтичка. Със сигурност бе истински влюбена и ако нищо не й попречеше, щеше да живее цял живот с този Рок и да се буди всяка сутрин, убедена, че той е голямата й любов, единствен и неповторим, най-великият мъжки екземпляр във Вселената. Беше изключително характерно за момичета като Анаид — със сериозно отношение към живота и с твърди убеждения. Но не и за повърхностните и вятърничави момичета като нея.
За щастие, Дасил сама предложи да съдейства и да го доведе.
— Аз ще го доведа. Елена няма да се изненада, като ме види.
Клодия въздъхна:
— Как ли ще реагира на безразсъдното ни предложение?

— Билети имаме ли? — беше единственото, което Рок каза, когато Дасил и Клодия най-сетне млъкнаха, след предългите си, прекалено обстоятелствени и увъртени обяснения.
Клодия остана с отворена уста.
— Това значи ли, че…
— Имаме ли билети, или не? Трябва да действаме. Ако Анаид е в опасност и се нуждае от мен, не мога да стоя със скръстени ръце и да си губя времето в умуване.
Клодия не можеше да повярва. Рок направо я изуми. Оказа се страхотен — решителен, умен и без предразсъдъци. Цялата история, която му бяха разказали със заобикалки и с намеци, за опасностите, на които бе изложена Анаид, за нейната обвързаност и задължения към някаква общност от жени и за нейните свръхестествени способности — всичко това изобщо не го уплаши.
— Добре ли ни разбра?
Рок я обърка още повече:
— Всичко ми е толкова оплетено, че в главата ми е пълна каша и направо блокирах. Но разбрах две неща: Анаид може да умре, ако не й се притечем на помощ, и аз трябва да съм плътно до нея.
Клодия стрелна Дасил с поглед, с който я обвиняваше, че много лошо обяснява. Дасил обаче направи същото с нея. Клодия стигна до извода, че никоя от двете няма вина. И наистина, как да разкриеш на нормално момче от кръв и плът, че гаджето му е вещица? И че според много древно пророчество тя е избраницата, но е жертва на проклятие и се е превърнала в злодей? И че е във властта на някакъв вълшебен могъщ скиптър? И е обречена да умре, но в един трактат е написано, че все пак има надежда за нейното избавление?
Най-добре беше да не задълбават в подробностите, които можеха да се окажат трудносмилаеми за жизнено, здравомислещо и прагматично момче като Рок. Макар и да бе син на магьосница.
Въпреки това трябваше да са сигурни в едно. На Клодия й стана неудобно да зададе толкова конкретен и строго личен въпрос за нещо, което самата смяташе за съвсем тривиално.
— Обичаш ли я?
Рок замълча, а Дасил примигна.
— Много е важно да кажеш истината. Влюбен ли си в Анаид, да или не?
Рок ги изгледа последователно: първо едната, сетне и другата.
— А тя?
— Само за теб мисли, луда е по теб.
Рок се смути.
— Тогава защо се изниза като мокра връв? И защо не отговаря на имейлите ми? И защо не поиска да ме целуне?
Клодия се намеси, за да го успокои:
— Женски номера. Искала е да те накара да страдаш.
— Затова ли последния път, когато я видях, ме уплаши?
— Това не беше тя, вече беше в опасност.
— А преди?
— Била е срамежлива — уточни Дасил.
Рок ги погледна, наведе глава и примирено рече:
— Е, добре. Признавам, че съм хлътнал по нея до ушите.
— Аз също я обичам — въздъхна Дасил.
— Чудесно! Аз съм безчувствена като пън, но ще платя самолетните билети — приключи въпроса Клодия, сякаш ставаше дума за наддаване на търг. — Някой дава ли повече?
И точно в този момент мобилният й телефон иззвъня.
— Пронто?
— Хареса му.
— На кого?
— На котарака на майка ми. Сега върви по петите ми и не ме оставя. Лиже ми обувките. Ела, писанче, писи-писи.
Беше Мауро, откачалката Мауро.
— Брей. Значи не биеш шутове, когато спиш.
— Очевидно. Кога ще дойдеш да сънуваме заедно?
— Ами… Още не съм решила.
— Сватбата не свърши ли?
— Нищо подобно. Купонът още тече. Решихме да продължим във Веракрус.
— В Мексико?
— Там е животът! Салси, паради, изобщо страхотна веселба.
— А бебето?
— Вече се роди. Ще го вземем със себе си.
От другата страна на линията се чу някакъв шум. Клодия така и не разбра дали той се хили, дали беше паднал от стола, или е хвърлил телефона през прозореца.
— Май доста си пийнала — язвително подхвърли накрая Мауро
— Не. Мислих. Докато другите танцуваха и пиеха, аз мислих.
— За мен ли?
— Естествено.
— И какво си мислеше?
— Чудех се дали не си сомнамбул.
— Сомнамбул?
— Дали и ти не си? Те са такива психари.
Мълчание.
— Мауро?
— Често казано, нямам представа.
— Ами провери.
— Как?
— Поръси малко брашно по земята и ако на сутринта видиш следи, значи ставаш и се разхождаш нощем.
Отново мълчание. На Клодия й се прииска да върне лентата назад и да изтрие последните си брутални простотии, но вече бе невъзможно. Откъм Таормина в телефонната слушалка последва тежка въздишка, след което най-сетне се разнесе гласът на Мауро:
— Ама и ти си една драка.
Уф! На Клодия й олекна.
— Обади ми се, когато пак ти се прииска да пострадаш малко.
— Наистина ли мислиш за мен?
— Разбира се.
— По колко пъти на ден?
В главата на Клодия пак светна червената лампичка.
— Всеки път, когато се погледна в огледалото и си видя устните.
— И аз. Знаеш ли…
— Не те чувам, тук няма покритие… Връзката е много лоша…
— Затова пък аз те чувам идеално.
— Съжалявам, чао.
Затвори с решителен жест и закачливо смигна на приятелите си, понеже бяха вече на вратата, готови да излетят.
— Гаджето. Трябваше малко да го поизмъча. Харесва му.
* * *
Селене отвори вратата на дома си с треперещи ръце и задуши въздуха като истинска вълчица. Преддверието бе наситено с прясна миризма, която ясно й подсказа, че доскоро младежите са били тук. Остави ключа в ключалката и не се погрижи да го извади. Знаеше, че след нея идва Карен, а в най-скоро време щеше да се появи и Валерия.
— Клодия! Дасил! — извика и се заизкачва по стълбите.
Прегракна, докато обикаляше всичките стаи на къщата.
Карен дойде и я завари посърнала и задъхана.
— Няма ги. Тръгнали са — промълви тихо, свела очи. — Трябва да е било наскоро, компютърът още е включен.
Карен я накара да седне.
— Дишай дълбоко и се успокой, иначе пак ще трябва да гълташ лекарства.
— По дяволите твоите хапчета!
— Не бива да позволим нова криза.
— И защо не? Изгубих дъщеря си. Какво ме интересува здравето ми?
— Можеш да изгубиш и бъдещата си дъщеря.
— Не искам друго дете, искам си Анаид! — извика Селене и избухна в ридания.
Карен я утеши по единствения възможен начин. Прегърна я.
— Хайде, стига. Стегни се. Човек не може да те познае. Видяхме на какво си способна. Успя да вдигнеш на крак всички Омар и да ги накараш да се разбунтуват. Сега всички кланове са на бойна нога, готови да поведат война срещу Одишките и са провъзгласили теб за свой водач. Не можеш да ги изоставиш.
— Мога, защо да не мога — изплака Селене. — Тръгвам да търся Анаид. Трябва да я намеря.
— Анаид не се е загубила. Просто е поела по Пътя на Ом — опита се да я успокои Карен.
Селене се втренчи в нея.
— Аз бях в царството на мъртвите и знам, че те не прощават нанесените им обиди. Няма да имат и капка милост към Анаид. Дъщеря ми няма да излезе жива оттам.
Карен замълча, дълбоко развълнувана. В определени ситуации, изправена пред човек с толкова горчив опит, се чувстваше неспособна да противопостави каквито и да било доводи, призовавайки за спокойствие или здрав разум. Селене знаеше какво говори, и то много по-добре от нея.
— Нали не ти минава мисълта да се върнеш там?
Селене отчаяно чупеше пръсти.
— Нямаш представа какво значи отвсякъде да си заобиколен от мъртъвци и да усещаш как животът в теб постепенно гасне. Не знаеш какво е самота, страх, безумие и отчаяние. Не искам това да се случи на Анаид. Не искам да умре. Ще ида да й помогна.
Карен я хвана за раменете.
— Не, Селене. Не бива. Вече е прекалено късно. Сега трябва да помислиш за себе си, да се пазиш. Бременна си. Мисли за новия живот… Това е дар от провидението.
Селене избърса сълзите и я срази с поглед.
— Искаш да кажеш, че съм изгубила една дъщеря и затова съдбата ми изпраща друга?
Карен сведе поглед засрамена. Точно това бе имала предвид. За момент бе разсъждавала в духа на народната мъдрост, според която загубата на един живот се компенсира с друг — нов. Наистина разкритието, че Селене е бременна, дойде изненадващо и съвсем неочаквано, но беше факт, доказващ, че природата си знае работата.
— И според теб какво трябва да правя? — предпазливо попита Селене.
— Трябва да отидем в Мексико и да отнемем скиптъра от Кристине.
Селене не беше съгласна.
— Това е работа на избраницата. Анаид трябва да го направи.
— Но не може!
— Аз ще й помогна, а също и Клодия, и Дасил. Всички, които я обичаме, ще застанем зад гърба й.
— Как? Като се спуснете всички надолу, по Пътя на Ом?
Селене замълча. Точно това се въртеше в главата й.
— Ще ги взема с мен и аз ще ги водя. Две от тях дължат живота си на Анаид. Можем да предложим на мъртвите нашия живот в замяна на нейния. Нека избират.
Карен се ужаси.
— А какво ще кажеш на Валерия — че заменяш живота на дъщеря й срещу този на твоята?
Селене не беше на себе си.
— Анаид е избраницата. Тя е нашата спасителка, не може да я оставим да умре.
Като лекар Карен имаше съвсем ясна представа за цената на живота и колко несправедлива изглежда смъртта понякога.
— Как изобщо ти хрумва да разменяш чужд живот? Успокой се най-сетне и мисли трезво.
Селене най-после започна да реагира адекватно. Карен беше права, тя говореше глупости. Бе страшно отчаяна и всеки вариант, който би могъл да й даде и най-малката надежда Анаид да остане жива, колкото и безумен да беше, й се струваше спасителна сламка, за която да се вкопчи.
Валерия влезе безшумно и се присъедини към тях. Вече беше разузнала всичко.
— Влязох в интернет и проследих с кого са се свързвали оттук, от тази къща. Открих две неща: картата ми е на червено, а Клодия, Дасил и Рок са тръгнали за Мексико.
В обърканата глава на Селене се роди нова идея. Изправи се, скачайки като пружина.
— Бързо, да вървим.
Валерия се изненада.
— В Мексико ли?
Селене се сопна:
— Къде другаде. Там са Одишките, които държат скиптъра. Отнемем ли жезъла от Кристине, отново ще сме могъщи. Ние, Омар, сме многочислени.
Карен си отдъхна облекчено. Селене най-сетне се бе вразумила.
— Тогава ще предам скиптъра на Анаид и това ще я спаси — добави тя.
Карен се помъчи да я накара да се върне към реалността.
— Селене, не повтаряй старите грешки. Нищо не можеш да направиш, за да промениш съдбата на Анаид.
Селене стисна юмруци.
— Напротив, мога и ще го направя.
Пред изумените погледи на Карен и Валерия тя коленичи на студения под във вестибюла, наведе се, докосна суетни плочките и пламенно зашепна молитва:
— О, богове на смъртта, вие, които властвате над живите, това съм аз, Селене Цинулис, жената, която имахте безкрайната добрина да изслушате преди години и над която произнесохте справедливата си присъда.
Под краката на жените Омар земята потрепери и Карен усети да я завладява неописуем ужас.
Селене с пълното съзнание, че думите й ще бъдат чути, продължи:
— О, всемогъщи богове, аз простосмъртната смирено ви моля да простите на дъщеря ми Анаид, чийто живот ми беше пратен като дар от вас самите.
Селене замълча и в преддверието се възцари пълна тишина. Нямаше връщане назад. Селене беше наясно каква е цената, която мъртвите щяха да приемат.
— В замяна ви поднасям своя живот, о, всемогъщи богове, великодушието ви е безгранично. И ако върнете Анаид в света на живите, за да поеме скиптъра и да изпълни историческата си мисия, то аз ще дойда при вас и ще ви се принеса в жертва.
Земята отново се разтресе, а в далечината се разнесе протяжният тържествен вой на вълчицата. Този път дори безстрашната Валерия потрепери.
— Деметер, умолявам те, застъпи се за мен и за дъщеря ми. Спаси живота й.
Валерия и Карен почувстваха как тръпки ги побиват по гърба, когато усетиха безплътната милувка на ръка, която погали лицата им като студен полъх и крепко стисна десницата на Селене, сякаш скрепяваше съдбовен договор.
Дали наистина мъртвите бяха приели саможертвата й?



Глава двайсет и пета


ПРАВОСЪДИЕТО НА МЪРТВИТЕ

Светлината, която стягаше Анаид в ослепителен обръч и заплашваше да я разпадне на съставните й частици, леко примигна. Глас, извиращ от околния мрак, бе накъсал равномерния поток на лъчите й.
— Почакайте, моля ви.
Светлината намали интензитета си и снопът бавно се премести, отдалечавайки се от нея. Мъртвите бяха уважили молбата. Анаид разпозна гласа на баба си Деметер:
— Почакайте, моля ви, изслушайте ме. Аз съм Деметер Цинулис. Дъщеря ми Селене и внучката ми Анаид, кръв от кръвта и плът от плътта ми, смирено сведоха пред вас глави. Искам да се застъпя за тях.
— Слушаме те, велика Деметер.
Анаид затаи дъх.
— Анаид, избраницата, престъпи законите на мъртвите и ви отне тяло, което ви принадлежи — тялото на малката Дасил. Вярно е, че тя действа под въздействието на проклятието на Оди, но пък и вие сте в правото си да вземете обратно нейния живот. Тя слезе в дълбините на този свят, за да ви помоли за сурово наказание и сурово правосъдие за злата вещица Баалат. Молбата й не бива да остане нечута. Призовавам вашата милост и добрина и ви заклевам да унищожите Баалат.
Засилващ се ропот наруши тишината и говорителят на Съвета на мъртвите отвърна на Деметер:
— Молбата ти е разумна. Преди да принесе в жертва живота си, Анаид има правото да узнае дали молбата й е уважена. Ще обсъдим въпроса.
Деметер ги прекъсна:
— Умолявам ви да обсъдите също така и въпроса за мисията на избраницата. Тя трябва да унищожи жените Одиш, за да може веднъж завинаги вашите норми за живота и смъртта да бъдат наложени като неотменен закон. Именно затова трябва да се върне в света на живите и да направи необходимото, щото там да не остане и помен от безсмъртие вовеки веков. Говоря пред вас, пред Съвета на мъртвите, и отправям молбата си, призовавайки цялото ви великодушие и мъдростта ви, за да може пророчествата да се сбъднат. Животът на друга ви бе предложен в замяна на нейния. Моля ви да го приемете.
Анаид почувства как думите на баба й Деметер й връщат изгубената надежда и когато мъртвите се оттеглиха да се съвещават и около нея остана само огромна празнота, тя се осмели и понадигна малко глава.
— Бабо? — предпазливо я повика, разпознавайки я по стройните й крака.
— Анаид, миличка, ти прояви голяма смелост.
Анаид се почувства слаба и беззащитна като дете.
— Бабо, мога ли да те погледна?
— Да, съкровище.
Анаид вдигна очи и с удивление и възхита се вгледа в образа на баба си Деметер, която излъчваше спокойствие и душевен мир. Сивите й очи, косите, сплетени на дълга плитка чак до кръста, благородните й черти, силните й чудотворни ръце. Усмихваше се със сурова нежност. В момента олицетворяваше всичко, от което Анаид се нуждаеше — строга, но благосклонна справедливост и сдържана, но нескрита обич.
Внучката се изправи бавно и протегна ръце към нея. Макар и на допир да бе студена, тя излъчваше сила.
— Прегърни ме, бабо, прегърни ме.
Ръцете на Деметер я обгърнаха и й вдъхнаха спокойствие. Вече не беше сама. Възвърна отмереното си ритмично дишане, а обърканите й мисли се подредиха и придобиха ясен вид.
— Бабо, не исках да бъда Одиш, не исках да принадлежа на тях.
Деметер я утешаваше:
— Знам.
— Не исках да ме привличат нито кръвта, нито властта.
— Знам.
— Може би… може би е по-добре да умра.
— Не, Анаид.
— А ако се върна в света на живите и кръвта ми на Одиш ме тласне да нападам жените Омар? Сигурно ще полудея.
— Сега, когато вече го осъзнаваш, ще можеш да се бориш да го преодолееш.
— Но как?
— Като се овладееш и почувстваш закрилата на хората, които те обичат.
Анаид тъжно въздъхна:
— Те ме мразят — Елена, Карен, Криселда, Селене, Рок… Всички ме мразят, дори Дасил ме предаде.
Деметер я успокои:
— Не е вярно. Дасил искаше да предотврати смъртта ти. Затова предупреди Ариминда за пристигането ти и я помоли да ти спаси живота.
Думите й хвърлиха нова светлина върху нещата и Анаид усети силите и смелостта й да се възвръщат.
— Значи Дасил се вълнува, значи й е болно за мен?
— Както и Селене.
Анаид усети как студът, сковал душата й се стапя и сърцето й прелива от радост.
— И Селене ли?
— Тя предложи живота си в замяна на твоя.
Анаид почувства кръвта й пак да се смразява.
— Не, не може да бъде.
— Така е. Почти всяка майка е готова да се пожертва за детето си.
Анаид усети да се задушава.
— Значи… толкова много ме обича?
— Разбира се, че те обича, и то лудо.
— А Гунар?
За секунди Деметер се бе смълчала. После каза:
— Анаид, великият Съвет на мъртвите вече влиза.
Действително, мъртвите я заобиколиха и снопът светлина, който преди минути я бе ослепявал с блясъка си, отново се фокусира върху нея и прикова очите й. Тя наведе глава и се приготви смирено да приеме присъдата.
— Велика Деметер, Съветът на мъртвите обсъди случая, като взе под внимание молбите ти. На основание на вашето искане да попречим злата вещица Баалат да продължава да подрива и нарушава законите на живите Съветът реши Баалат да умре. Лишаваме я от способността вечно да се преражда и повече няма да й дадем възможност да си играе с живота и да отнема чужди животи.
Анаид си отдъхна облекчено. Беше изпълнила мисията си. Баалат беше обезвредена. Искаше й се да се порадва на победата, но все още не бе чула какво решение са взели за нейната участ.
— Що се отнася до живота на Анаид Цинулис, избраницата, ние, мъртвите, се съобразихме с пророчествата, които са определили тя да се разпорежда с бъдещето на вещиците и да владее всемогъществото на скиптъра. Затова й предоставяме възможност да се върне в света на живите, при условие че тук и сега, пред нас, се откаже от безсмъртието си и след като изпълни мисията си, принесе в жертва живота си на мъртвите.
Анаид потрепери. Получаваше отсрочка, но дамоклевият меч, заплашително надвиснал, все така грозеше бъдещето й.
Деметер обаче взе думата:
— Вместо живота на Анаид бихте ли приели живота на друга, която я обича?
— Да, ще го приемем, но трябва да е от нейната кръв — съгласиха се те след дълго мълчание.
— Не! — изпищя Анаид. — Не е справедливо.
Деметер строго я сгълча:
— Извини се, искай прошка от мъртвите. Решенията им винаги са справедливи.
Анаид покорно наведе глава и заговори смирено:
— Велики и премъдри членове на Съвета на мъртвите, моля ви, не приемайте живота на никого друг вместо моя. Щом изпълня мисията си, ще се върна при вас и ще остана в царството ви завинаги.
След отчаяната молба на Анаид се възцари гробно мълчание. Деметер побърза да поправи стореното:
— Моля ви, не вземайте предвид думите й. Тя е прекалено млада и импулсивна.
— Тъй като не постигнахте единомислие по въпроса чий живот да ни принесете в жертва — произнесоха се мъртвите, — то ще приемем първия, който ни дадете.
Анаид почувства странно безпокойство, смътна тревога, но се въздържа от възражения, от страх да не злоупотреби с безкрайното търпение на мъртвите. Това щеше да си остане нейна тайна — само тя щеше да знае за клетвата, която им бе дала, и нямаше да позволи на никого да се жертва вместо нея.
— Приемете моята дълбока признателност, че бяхте така добри към мен.
Мъртвите я заобиколиха от всички страни и подеха ритуален химн, който я разкъсваше отвътре, но от устата й не излезе нито стон. После Анаид се завъртя около оста си безброй пъти, като неуморен пумпал, който постепенно взе да се стапя от шеметната скорост, докато накрая се превърна в ембрион и изчезна. Веднага след това зародишът отново придоби форма и започна да расте, да расте изумително бързо, докато си възвърна предишната форма и достигна зрялата си възраст.
Това се случи за частица от безвремието.
И Анаид се възроди отново за живота — това единствено и неповторимо притежание на простосмъртните.
Умората й беше безгранична, въпреки че се чувстваше възнаградена. Пак бе смъртна.
Беше умряла, за да живее отново… Дали не се бе изпълнило пророчеството на Оди?
Мъртвите дадоха последни указания:
— Ти, Деметер, ще преведеш внучката си Анаид през лабиринтите на нашето царство и ще определиш водач, който да я придружи до кратера на мрака. Като нейна покровителка и гарант, ти поемаш отговорността да изпълни думата си да ни даде живота на една смъртна.
— Благодаря ви, велики и благородни вождове на мъртвите — поблагодари им Деметер.
Анаид не знаеше дали не трябва да остане още коленичила, но усети как Деметер я задърпа, изправи се и я последва.
— Да побързаме! — прошепна на ухото й Деметер.
— Нееее!!!!! Оставете ме! — отекна вик откъм крепостта. — Аз съм великата Баалат, пуснете ме. Казах ви да ме пуснете.
Сърцераздирателните викове на Баалат и заплашителната нотка в гласа й накараха Анаид да се разтрепери и коленете й омекнаха. Коварството, жестокостта и болната амбиция на злата вещица бяха причинили много беди на Омар и на семейството й. Беше си заслужила такъв край.
— Не може да ме осъдите на вечна смърт!!! Не можете!
Баалат се съпротивляваше яростно, с пълното съзнание, че решенията на Съвета на мъртвите са окончателни. И Анаид беше доволна, че са неотменими и стриктно спазвани.
Баба и внучка се отдалечаваха и все по-приглушено и неясно долавяха викове на Баалат — все по-отчаяни, все по-гневни.
— Да вървим, преди гневът на Баалат да ни застигне — прошепна Деметер и отвори врата на крепостта, която извеждаше навън.
Гласът на Баалат постепенно затихна. Очевидно я омотаваха с въжета на забравата. Внезапно спря съвсем. Бяха й запушили устата. Беше замлъкнала завинаги и тялото й никога повече нямаше да може да се върне в света на смъртните.
Анаид прехапа устни, съжаляваше, че не се бе случило по-рано. Ако беше станало преди, Елена нямаше да загуби Диана и още много други Омар щяха да гледат дъщерите и сестрите си как растат живи и здрави.
Справедливи и състрадателни, мъртвите бяха осъдили Баалат за вечни времена. Наказанието беше да не губи желание за живот. Да копнее за недостижимото завинаги — най-страшното мъчение. Присъдата бе справедлива.
Анаид въздъхна и излезе заедно с баба си. Деметер я поведе през коридор, издълбан зад каменните стени на крепостта, който се виеше в безкрайна спирала надолу, а после се губеше сред влажните стени, потъмнели от времето.
— Не трябваше ли да минем лагуната? — изненада се Анаид.
— Минаваме я, но отдолу.
— Защо?
— Според законите на мъртвите, никое живо същество не може да излезе през портите на нашата крепост. Цербер има грижата да попречи на всеки нарушител. Мъртвите много се гордеят със строго спазваните си закони.
И тъй, те излизаха оттам, където Анаид бе обещала да се върне, но по друг път. Не пресякоха обширната равнина, не изкачиха хълмовете на долините, по които бе слязла Анаид. Пътищата в царството на смъртта бяха различни и объркани, единствено мъртвите знаеха как да се ориентират и откъде да минат.
Анаид се почувства ужасно уморена, като си спомни за страшния труден преход, който бе изминала на идване. Следващия път щеше да се върне без тялото си. Животът бе твърде тежка надгробна плоча, та да я влачи след себе си.
— А сега, Анаид, слушай ме внимателно, понеже разполагаме с много малко време от смъртния ти живот. Аз гарантирах за теб и издействах позволението им да се върнеш в света на живите, но сега сама трябва да поемеш отговорностите си.
— Какво трябва да направя?
— Да унищожиш Кристине Олав, господарката на ледовете.
В душата на Анаид нещо се пречупи.
— Но…
— Тя държи скиптъра на властта. Тя е последният бастион на вещиците Одиш. Твой дълг е като избраница.
Анаид успя само да кимне.
— А това, че по кръв съм и Одиш? Или вече не съм, като се отказах от безсмъртието?
Деметер въздъхна:
— Не знам. Може би все още властта и кръвта ще те привличат.
— И как да го превъзмогна?
— Време е ти да овладееш скиптъра, а не той — теб, както беше досега.
— Да, определено той ме владееше — призна слабостта си тя. — Когато беше в ръцете ми, губех всякаква воля.
Деметер я успокои:
— Сега си по-мъдра, по-благоразумна и по-великодушна. Готова си да пожертваш живота си, който единствен ти остана, за чуждото щастие. Не го забравяй, Анаид. Това е ключът към справедливото управление.
Деметер постепенно избледняваше и образът й се разсейваше пред очите на Анаид.
— Деметер, не си отивай. Още не.
— Ще дойде друг дух, по-стар от мен. Той ще те води през последната част от пътя.
— Обещай ми, че Селене няма да научи за уговорката ми с мъртвите.
— Не мога.
— Бабо, искам Бриджет да ме съпровожда до границата със света на живите.
— Магьосницата Бриджет? Онази Омар от планината Домен?
— Да. Моля те, бабо. Това е последното ми желание.
Деметер внезапно изчезна и Анаид сякаш осиротя, почувствала колко е тежко да си сам. След малко плътен звучен глас я извади от тъжните й мисли:
— Ти ли ме извика?
Изумително красива жена с гъста руса коса, която стигаше чак до кръста й, облечена с дълга пола, се появи пред нея.
— Ти Бриджет ли си? — изненадана примигна Анаид. — Магьосницата, произнесла проклятието от планината Домен?
Бриджет на свой ред я позна.
— Ти ли си избраницата? Избраницата от пророчеството?
Анаид си даде сметка, че в момента косите й бяха съвсем червени, така както се казваше в пророчеството.
— Да, аз съм избраницата, Анаид Цинулис, дъщеря на Селене, внучка на Деметер, от клана на вълчицата, и искам да помоля теб, духа на Бриджет, за голяма услуга…
Бриджет, непокорната магьосница от планината Домен, която не се бе уплашила нито от войниците, нито от кладата и в последния миг от живота си бе произнесла проклятието, обрекло хората, обичащи планината Домен, на беди и неволи до края на дните им, смирено коленичи пред избраницата.
— Всичко, което пожелаеш, на твое разположение съм да ти служа вярно.
* * *
Момичето вървеше из улиците на град Веракрус заедно с внушителното си куче хъски, здраво вързано на каишка. На никого не му направиха впечатление дългата й разпиляна коса, екзотичният й наниз от мечи зъби и немарливият й вид. Много странници идваха отдалече, за да потърсят знания от магьосниците. Повечето от тях влачеха болките и страданията си, които само вековната премъдрост на магията можеше изцери.
По това време на денонощието, часът на прехода между последните нощни птици и първите ранобудници, не се чуваше звън на китара да раздира нощта и да радва душата с ритмите на бамбата или на фандангото. Под аркадите, подслонили стари кафенета с музикални състави, сега беше пусто. Само белите фасади на сградите посрещаха почти нереалната светлина на разсъмването, без да се мярка нито сянка на минувач.
Никой не й обърна внимание, никой не се изненада от странното й поведение, когато коленичи до кучето си и го целуна, преди здраво да завърже каишката му, увивайки я три пъти около примигващия уличен фенер.
После момичето се отдалечи от красивото животно което, разбирайки, че го изоставя, яростно се задърпа мъчеше се да се освободи и да хукне след господарката си, но напразно.
И докато фигурата на момичето се смаляваше и губеше сред мръсните улички на пристанищния град, хъскито тъжно вдигна муцуна към луната, ококорена на утринната светлина и зави протяжно и сърцераздирателно. Една магьосница Омар, от клана на колибрито, се сепна в неспокойния си сън и бързо изрече заклинание. Беше лошо предзнаменование.



Глава двайсет и шеста


В ПОЛИТЕ НА ИСТАКСИУАТЛ

Анаид се почувства чудесно от топлото посрещане. Добрите, даряващи любов ръце, свикнали да израждат бебета и да разтриват крехките им телца, видели белия свят за първи път, месеха уморените й мускули един по един с професионално умение и с такава лекота, сякаш тялото й беше мекото пухкаво тесто на ябълков пай, готов за пъхане във фурната. Възвърнаха й чувствителността, осезанието и усещането за гъдел.
— Не, моля те, тук не.
Имаше невероятен гъдел по ходилата и вълшебните длани, които старателно обхождаха всяка гънка от петата и свода на стъпалото, предизвикваха у нея неудържим кикот.
— О, не! Не, не мога, ще умра!
Ръцете мигом спряха.
— Не, душко, не умирай. Току-що се върна от отвъдното, нали те видях — беше ни жива, ни умряла.
Топлият глас, собственият й смях, гъделът, студените тръпки, които пълзяха по краката й, и още слабото, но упорито глождещо усещане за глад й позволиха да стигне до простия извод: жива е. Какво прекрасно чувство!
Отвори очи и погледна възхитителната жена, която я люлееше в скута си, все едно беше малко момиченце. И наистина, Анаид се чувстваше точно така, свряла лице в топлата пищна гръд на възрастна жена с бакърен цвят на кожата и черти на индианка, нагиздена със странен накит под формата на лунен сърп от сребро, който висеше от мембраната на носа й.
— Къде съм?
— Добре дошла в света на живите, момичето ми. Намираш се в пещерата Мипулко, в клисурата Мипулко, в полите на Росита.
Анаид не разбра много добре.
— Росита ли се казваш?
Жената прихна и смехът й се сипна тъй безгрижен и звънлив, че не остави никакво съмнение у Анаид — индианката също беше от жива по-жива.
— Името ми е Коатликуе Якамецтли, дъщеря на Ксочилтл и внучка на Куаухтли, от клана на змията, от племето на ацтеките. Росита е името на нашата планина, „бялата жена", красивата Истаксиуатл.
Беше Омар. Дали я бе познала?
— А Попокатепетл?
— А, Попо ли? Ами ей го къде е. Тук е Дон Гойо, на завоя, пази Росита.
Я виж ти! Това означаваше, че е попаднала точно където трябва. Дали Омар я чакат? Дали не е клопка? А може би не знаят коя е.
Анаид искаше да се представи, но устата й бе пресъхнала и думите засядаха на гърлото й:
— Аз съм Ана… нулис…
— Не говори, дъще, и пий, че гърлото ти е пресъхнало. И хапни нещичко, да възстановиш силите си. После имам нещо сериозно да ти кажа.
Поднесе глинена паница с бяла течност към устните й, за да й помогне да отпие. Оказа се алкохолна напитка и Анаид се задави, но добрата жена настоя:
— Пий, дъще, това е пулке, ферментирал сок от магей — вълшебен лек за всички болни.
Анаид се подчини и усети приятно гъделичкане, което връщаше топлината в тялото й.
— А сега, дъще, с теб насаме хубавичко ще си поговорим.
Анаид я заслуша внимателно.
— Трябва да знаеш, че всички напълно са се побъркали, а на твоята ръка открих знака на здравия разум на вълчиците, белега от зъбите на великата вълчица майка. И по дланите си усетих енергията, която излъчваш. Щом си тъй могъща, дъще, то помогни ми, та дано акълът им да си дойде на мястото.
Анаид не я разбираше.
— Кои са се побъркали?
— Ягуарките, колибрите, пернатите змии… Ходят наперено като свадливи петли, дуят се, сипят заплахи и дават бойни команди, подкокоросват се едни други, въобразявайки си, че ще победят Одишките.
Анаид все така не проумяваше за какво говори. Клановете на ягуарките, на колибрите… Нима Омар се въоръжават? Анаид се усмихна. Възможно ли е? Нима най-после жените Омар са загърбили пораженческите си настроения и им е писнало да се примиряват с ролята си на вечни жертви?

Едрогърдестата жена внимателно взе с два пръста малко пържени паститас

[34]

, тънки колкото кутрето й, сложи ги в хлебче, за да стане като питка с пълнеж, поръси я с чили и я подаде на Анаид.

— Яж, момичето ми, че си доста слабичка. Откъде идваш? Дълго ли пътува?
Анаид кимна и понечи да обясни, че наистина пътят й е бил дълъг и уморителен, но жената сякаш не я виждаше. Анаид дъвчеше с охота, беше много вкусно.
— Когато си възвърнеш силите, ще ми помогнеш да сложим малко ред в тая бъркотия. Изглеждаш ми доста млада, но с тоя знак, дето го носиш на ръката си, и с твоята харизма със сигурност ще спечелиш всеобщо уважение. Моята племенница вече не ме слуша, ама никак. Хванала се е да учи бойни изкуства с някаква етруска змия, много нахално същество с късо подстригана коса, което се раздвоява пред противниците си Одиш и подскача като бълха. — Жената вдигна глава към тавана на пещерата и сплете молитвено пръсти. — Не си отивай, майчице 0, не ни изоставяй!
— Аурелия? — подскочи от изненада Анаид.
— Познаваш ли я?
— Чувала съм за нея. Тя е внучка на Лукреция.
Жената Омар от змиите се натъжи:
— Великата змия Лукреция, матриарша на етруското племе, беше много уважавана дама, но внучката й е истинско куку.
Анаид се оживи.
— Тук ли е Аурелия?
— Ами да, разбира се, момичето ми, тук са змиите, вълчиците, костенурките, орлиците, мечките… Пристигнаха тук, изсипаха се от въздуха, изляха се от търбусите на самолетите и наводниха клисурата като истинско нашествие.
Странно. Колко време бе минало, откакто Анаид се впусна в дълбините на Пътя на Ом?
— Кой ден сме?
— Щом питаш… днес сме двайсети.
— Кой месец?
— Септември.
Анаид се задави. Бяха изминали три дълги месеца, откакто изчезна в недрата на Тейде. Какво ли се бе случило междувременно? Лакомо отхапа голямо парче от вкусната питка. Отпи още малко от пулкето и погълна последните залци от вкусотията, като си облиза пръстите. Омарките бяха решили да действат и тази жена, очевидно не коя да е, не я бе разпознала. Беше я помислила за една от всичките, за обикновена Омар. Толкова ли е мръсна косата й, та червеният цвят не личи?
— И къде са всички те?
— Обкръжават безсмъртните, а аз дойдох да помисля малко и да се допитам до моята Росита. Мъдра е и ще ме чуе. И ето, дойде ти, тук, в моята пещера, без да съм те очаквала. Намерихте полумъртва. Беше като знак, изпратен ми от огъня. И така, сега храня теб — пратеничката на клана на вълчицата, за да сложиш ред в този курник.
— Лельо Коатликуе, какво шепнеш на ушенце на тази вълчица?
Анаид извърна глава. В контражур тъмнокосо момиче, облечено в дънки и полар, със същия накит под форма на полумесец, като този на леля си, стоеше на входа на пещерата, с атаме в ръка.
— Нищо, което ти да не знаеш. И да вземеш да прибереш атамето си в мое присъствие. Да влизаш в пещерата така въоръжена, е признак на лошо възпитание.
Девойката се изненада:
— И как така я видя? Нали си сляпа или нещо послъгваш?
Ужасена, Анаид махна с ръка пред втренчения поглед на Коатликуе. Очите й не последваха движението и тя си даде сметка, че Коатликуе не беше видяла червената й коса, понеже е сляпа. Притесни се и потърси нещо, с което да се прикрие. Мярна хубав бродиран шал, който щеше да й свърши работа. Наметна го на главата и раменете си и се усмихна, прикривайки смущението си, на новодошлата, която, заслепена от светлината, постепенно се мъчеше да привикне към тъмнината в пещерата. И като си придаде нехаен вид, се приготви да си изиграе ролята…
— Виждам, че решението да се поведе открита борба не се приема добре от матриаршата на ацтекския клан на змията.
Момичето прибра оръжието си.
— Матриаршите поначало са настроени отрицателно към промените.
В очите и в цялото й държание Анаид прочете решителност и нещо, което отдавна не беше виждала в поведението на Омар — смелост. Съжали, че не може да й разкрие истинската си самоличност. Представи й се под фалшиво име:
— Диана Долц, дъщеря на Алисия, внучка на Марта, от клана на вълчицата.
Момичето се приближи до Анаид и като я погледна открито и ясно, също се представи, коленичейки пред нея.
— Мецтли Талпалан, дъщеря на Ицпапалотл и внучка на Омесиуатл, от клана на змията — и сърдечно я прегърна.
На Анаид й стана много приятно, а Мецли подуши паницата до леля си.
— Гледай ти, значи скъпата ми леля Коатликуе искаше да купи благоразположението ти с шепа червейчета от магей.
После гребна, напълни шепата си и лакомо изсипа съдържанието в устата си.
— Ммммм — облиза се Мецтли, — ужасно вкусно.

На Анаид й стана гадно. Вгледа се внимателно в паницата, мислейки, че това за червейчетата е може би само образно казано

[35]

. Но не би. Наистина бяха отвратителни червеи, с очички, с пръстенчета и с характерната им форма. И беше яла от тях! Почувства, че й се повдига, но знаеше, че не бива да го показва. Бяха вкусни, питателни, а и в крайна сметка, докато ги ядеше, нямаше представа, че са червеи.

Коатликуе стана от камъка, като си мърмореше нещо под носа, протегна се и пипнешком взе лулата, напълни я с тютюн и се зае да я запали. Мецтли сръчка с лакът Анаид.
— Ужасно е ядосана. Направо е бясна на онези, дето са се настроили войнствено.
Анаид се развълнува.
— Значи е вярно? Ще поведем битка срещу жените Одиш?
— Заклевам се в луната Мецтли, която осветява нощите и на която съм кръстена, толкова е вярно, колкото и това, че ако излезеш и се огледаш внимателно, на всеки хълм, на всяко бърдо, под всяко хвойново дърво ще откриеш по една Омар, въоръжена до зъби в очакване на великия момент.
От вълнение на Анаид й заседна топка в гърлото.
— Великия момент?
Мецтли отпи голяма глътка и си избърса устните, дори примлясна от удоволствие
— Твоята вълчица ни ръководи. Тя ни обучи на стратегията. — И й подаде пулкето.
— Коя вълчица?
Девойката я погледна изненадана.
— Селене, коя друга? Избраницата!
Анаид почувства, че коленете й омекват. Отпи глътка и недоверчиво попита:
— Избраницата?
— Да, Селене, избраницата. Тя ще отнеме скиптъра на властта от ръцете на Ледената дама и ще я унищожи.
Анаид повтори механично, като робот:
— Ледената дама вече е тук.
— От небето ли падаш? Разбира се, че е тук, заедно с всичките си Одишки, които дойдоха след нея от Веракрус. Тя е тяхната велика кралица. Може би не знаеш, но Баалат най-сетне бе унищожена.
Анаид се престори, че нищо не знае, за да разбере какви слухове се носят в редиците на жените Омар, придобили нова физиономия, най-сетне готови да се сражават.
— И кой унищожи Баалат?
Мецтли се учуди:
— Избраницата, естествено. Селене е вълчица от скитското племе, която живее в планините в северната част на Испания.
— Чух нещо такова.
Мецтли въздъхна замечтано, изпълнена с възхищение.
— Трябва да я видиш. Селене е висока, смела, косите й са огненочервени и е страхотно пряма, нарича нещата с истинските им имена. Не се страхува от нищо и от никого, и ако е необходимо, дори ще жертва и живота си, за да избави жените Омар.
На Анаид й прилоша. Хвалебствията за величие, за честност и храброст, които тя би искала да притежава и да излъчва, се приписваха на майка й. Мецтли беше изключително въодушевена, говореше с такова възхищение, а нейният ентусиазъм, вместо да я радва, я огорчаваше. Ревнуваше ли? Или завиждаше? А може би си беше чиста злоба?
— А знаете ли какви са плановете на Одиш?
Мецтли кимна:
— Бялата дама и кръвожадните й посестрими Одиш подготвят голяма церемония за утре сутринта, за освещаване на скиптъра на властта в „Тецакуалко" на Попо, при първия слънчев лъч в деня на равноденствието. — Забеляза недоумяващата физиономия на Анаид и си позволи да поясни: — „Тецакуалко" е храм, който се огрява от първия слънчев лъч. Жените Одиш провеждат в него кървавите си ритуали още от най-древни времена и принасят в жертва момичета Омар.
Анаид потрепери от ужас.
— Бялата дама ли ще носи скиптъра?
Мецтли потвърди:
— Но нямат представа, че сме ги обкръжили.
— Не може да не са ви забелязали. Те са много опитни и силни.
— Така сме се маскирали, че не могат да ни видят. За първи път използваме бойни стратегии. Жените Одиш дотолкова са свикнали да се смятат за всемогъщи и недосегаеми, че изобщо не се замислят и дори не допускат, че бихме могли да представляваме някаква опасност за тях. Взеха ни за шепа недоволстващи Омар.
Анаид почувства как сърцето заби учестено от вълнение.
— И какво ще направите утре?
— Ще атакуваме, а избраницата ще си вземе скиптъра, който й принадлежи.
— Избраницата?
Мецтли кимна:
— Да, Селене. И така пророчеството на О ще се сбъдне.
Анаид стана бледа като платно. Идеше й да закрещи.
В миг цялата й благосклонност и доброжелателност към Омар се изпариха. Бяха непочтени измамници, бяха я приели уж сърдечно, за да приспят бдителността й с ласкателства, но много се лъжеха, ако си въобразяваха, че само задето бе отсъствала дълго, могат да я заменят. Скиптърът беше неин. Тя беше избраницата и нямаше да позволи на Кристине и на Селене да си оспорват нещо, което бе нейно и само нейно. Тутакси почувства как дланта на ръката й започна да пари и горещото желание да притежава скиптъра отново я облада. Беше недостойно, егоистично и отмъстително чувство, което внезапно я връхлетя. Помъчи се да овладее гнева си и се сети за Деметер. Тогава си спомни за обещанието, което бе дала пред мъртвите и пред баба си, както и за последната си мисия, която трябваше да изпълни, преди да умре.
Мецтли забеляза промяната, настъпила в гостенката.
— Зле ли ти е? Какво има? Нещо на ръката ли?
И посегна да я хване, но Анаид рязко я дръпна.
— Остави ме! — кресна раздразнена и бързо скри зад гърба си ръката, която бе грейнала в лъчисто сияние.
Хукна към дъното на пещерата, за да потърси местенце, където да се усамоти. Там, в тъмен ъгъл, се сви запъхтяна и изплашена. Какво й става? Какъв е този бяс в нея? Това безумно желание за мъст? Защо е като обсебена от скиптъра точно в моментите, когато загуби контрол над чувствата си? Може би не се усеща обичана от най-близките и скъпи същества? Да, вероятно е това. Мисълта, че Селене или Кристине са способни да я предадат, подклаждаше у нея омразата и изключваше всяко разкаяние.
Тогава се сети да потърси помощ от млечната си сестра Сармик. Помъчи се да установи телепатична връзка с нея и я призова, но вместо отговор се разнесе оглушително боботене, което разтърси пещерата. Анаид подскочи. Стените се бяха разлюлели. Излезе от скривалището си и отиде навън при двете Омар. Коатликуе бавно, като в ритуал, пушеше лулата си и изпускаше бели кръгчета дим.
— Съжалявам — извини се Анаид. — Понякога ме обзема безпричинен страх.
Мецтли и Коатликуе с разбиране я хванаха за ръцете. Анаид усети как отново се изпълва с положителната им енергия.
Грохотът пак отекна в дефилето. Мецтли кимна към планината. Там, съвсем близо до тях, като колос в пламъци, величественият вулкан Попокатепетл, със заснежени върхове, бушуваше и бълваше мощен стълб дим.
— Сърдит е. Трябва да го умилостивим, като му принесем жертва — рече Коатликуе.
— От много време е такъв — добави племенницата й.
Леля й поясни:
— Това е причината. Нетърпелив е да получи жертвата си.
— Тези времена вече отминаха, лельо.
— Има неща, които никога не отминават, Мецтли, има вечни неща и едно от тях е ненаситният глад на Дон Гойо. Знам какво иска.
Мецтли замълча, без да й противоречи, погледна леля си с дълбоко уважение и обясни на Анаид:
— Тя е жрица — пазителка на огъня, и е пророчица.
— Каква е?
— Удари я гръм и оттогава е сляпа. Ето защо може да си говори с вулкана.
Анаид потръпна и това не остана незабелязано от Коатликуе.
— Уплаши ли се, дъще?
Анаид не отрече.
— Какво казва Попо?
— Дон Гойо рече, че ще чака още само един ден, не повече, след което мъртвите ще си вземат дължимото.
Един ден. Само един ден да си получи отново скиптъра, да унищожи Кристине, да елиминира жените Одиш, а после да се пожертва, за да изпълни обещанието си. Нямаше време за губене.
Измъкна се тайничко, без никоя от двете змии да забележи отсъствието й. Нямаше защо да се тревожи в коя посока да поеме. Изгарящата й ръка й служеше като компас.
* * *
Синеокото хъски се носеше като вихър нагоре по планинския склон. Беше разкъсало със зъби ремъка си, той се оплете в храсталака и внезапно го спря. Кучето обаче не се поколеба. Дръпна се рязко, освободи се и решително продължи по склона на вулкана.
Докато накрая я намери.
Тя вървеше бавно, свела глава, задъхана. Изглеждаше мъничка и крехка като порцеланова фигурка, но външността й лъжеше. Краката й бяха силни, гърдите широки, а зъбите — стоманени. Въпреки това започваше да усеща недостиг на кислород. Намираше се на почти пет хиляди метра надморска височина и към усилията, които се изискваха за изкачването, се прибавяха и трудностите от височината, от ледения вятър и острите вулканични камъни, които се врязваха и разраняваха краката й, дори през подметките на спортните й обувки.
Вече почти беше стигнала Лас Крусес, когато кучето се хвърли върху нея със скок.
Паднаха на земята, вкопчени един в друг, подобно на гигантско чудовище, което се търкаляше като кълбо в неравна битка със самото себе си. Виковете на младата жена бяха заглушени от силния лай на животното, което, следвайки инстинкта на свирепите си предци — вълците, я затисна с четирите си лапи и застрашително доближи муцуна до шията й.
— Неееееее! — изпищя от страх тя.
Хъскито обаче изобщо не й обърна внимание и с грапавия си език започна да я лиже по ушите, по изящното носле, по порцелановото лице и дръпнатите й очи, като не спираше да върти радостно опашка.

— Остави ме, Тео. Казах, остави ме — заповяда Сармик, в напразни усилия да се изправи и да се освободи от тежестта му. — Хук

[36]

, Тео! Долу лапите! — заповяда тя авторитетно, като опитен водач на кучешки впряг.

Тео реагира на заповедта, дръпна се кротко встрани и я остави да стане.
Сармик се загледа в намръщените му очи. Беше ядосана.
— Лошо, Тео, много лошо. Нали знаеш, че не биваше да идваш. Знаеш го, нали?
Кучето изскимтя и наведе глава, докато накрая я свря между предните си лапи. Беше се проявило като непослушно куче.
— Завързах те с каиша, за да не ме последваш, а ти си го прегризал. Това е лошо.
Хъскито я слушаше, долепило глава до земята.
— Заслужаваш да те накажа…
Разбрал, че е сбъркал, Тео я погледна с откритата невинност, на която са способни единствено кучетата, конете и децата. Неговата преданост беше извън всякакво съмнение и Сармик протегна ръка и го хвана за муцуната, но вместо да го удари, нежно го погали.
— Ех, Тео, Тео, невъзможен си…
Тео й близна ръката и пак замаха с опашка.
— Не искам да се излагаш на опасност. Трябва да се връщаш. Чу ли ме? Трябва.
Тео я чуваше, но не искаше да се отделя от нея.
— Ще бъде много трудно, Тео. Това е последното ми изпитание и не знам дали ще мога да се справя.
Тео я слушаше с нямо обожание. Сармик го почеса зад ушите и посочи наниза си от мечи зъби.
— Мечката майка ме закриля и с нейната помощ не се страхувам. Ти не си ми необходим.
Сякаш разбрал думите й, Тео се натъжи.
Сармик се изправи, отвори торбата и се разрови за последните си останали провизии. Извади парче осолена риба, хъскито беше лудо за това лакомство. Вдигна го във въздуха и го размаха под носа му, даде му да го подуши, а после замахна силно и го хвърли надалеч, чак в урвата.
— Хайде, върви. Намери го. Търси, Тео.
Тео се поколеба за секунда и Сармик го подкани:
— Върви, Тео. Върви за рибата…
Хъскито се спусна към плячката, следвайки инстинкта, повиците на стомаха си и навика да се подчинява на господарката си. Но импулсът му бе краткотраен. Измина няколко метра и спря. Нещо по-дълбоко, навярно любов, го накара да спре, да се обърне и отново да тръгне след фигурката, която се изкачваше към върха.
Този път на Сармик сърце не й даде да се раздели с вярното си хъски.



Глава двайсет и седма


СЪДБОВНИЯТ ДОГОВОР

Селене бе седнала в поза „лотос" с изправен гръб, с почти спряно дишане, с длани, величествено събрани за молитва, и с притворени клепачи. Видимо концентрацията й беше пълна, но все пак умът й не бе изцяло отнесен в медитация. Колкото и да се опитваше, не можеше да престане да мисли, не можеше да се освободи от чувствата, които постоянно я връхлитаха, разбъркани като във взривоопасен коктейл от емоции. Проклетите вълнения отново и отново я завладяваха и надвиваха волята й. Не можеше да овладее превъзбудата си от онова, което току-що бе научила от своите посестрими.
Само преди няколко часа бе узнала, че Анаид се е върнала от Пътя на Ом. Анаид, детенцето й, скъпата й дъщеричка, беше жива. Новината й дойде като бомба и не знаеше къде да се дене от радост, докато девойката Мецтли й разказваше как млада вълчица се е появила като по чудо в пещерата на леля й, змията Коатликуе, в подножието на Естаксиуатл. Обясняваше, че била със сини като морето очи, бяла кожа и на ръката си носела знака на великата вълчица майка; идвала от дълъг път и била изтощена, но неочаквано изчезнала, сякаш потънала вдън земя.
Селене с нетърпение я зачака, часове наред. Нямаше как да не я потърси, нуждаеше се от помощта й. Не само като нейна майка, а вече и като велик племенен вожд. Беше принудена да поеме военното командване, както и ролята на фалшива избраница, за да не остави сиротни жените Омар и да има кой да ги ръководи и поведе на война. Матриаршите, посветени в тайната, решиха на никого да не казват, особено когато се увериха колко е силна вярата на хората в мита и какво объркване настана по повод на това кой кой е. Само малцина бяха чували името на Анаид, прокълнатата избраница, но мълчаха, защото произходът й от Одиш беше особено болезнена тема и истината можеше да предизвика страшни последици. Помогна й и случайността, когато един ден млада мечтателна катерица коленичи на брега на езерото Науалак пред червенокосата Селене, която тъкмо се канеше да организира батальон, и шумно я приветства, обръщайки се към нея с всички почести като към избраницата. След нея много други я последваха, мълвата се разнесе и вместо да я опровергаят, матриаршите помолиха Селене да приеме новата роля. Докато накрая всички й повярваха с цялата си душа и у тях се затвърди убеждението, че Селене е избраницата от пророчеството. То бе прекалено дълбоко вкоренено в съзнанието и във вярванията на всички Омар и не биваше да ги разочароват. От поколения наред се говореше за вълчицата с огнените коси, която ще се домогне до скиптъра, ще овладее свръхестествената му сила и с помощта на магията ще се изправи срещу страшните Одиш, за да освободи Омар от хилядолетния им гнет. И Селене изигра чудесно ролята си. Беше събудила всеобщото недоволство, бе разбунила духовете и бе успяла да мобилизира племената да се вдигнат и да се подготвят за война. Веднъж провъзгласена за великата матриарша и въздигната на висока почит като избраница, тя стана неоспорим лидер на войската Омар.
Анаид обаче не дойде и не застана до нея.
През месеците, докато Анаид отсъстваше и беше в света на мъртвите, Селене не престана да мисли за нея нито за миг. Преживя заедно с дъщеря си страховете и болките й, мина едно по едно през всичките ужасни изпитания, които вероятно тя преодоляваше в същия момент. Всяка сутрин се бореше с отчаянието и си припомняше думите на братовчедка си Лето за избраницата:


Не намирам утеха в мисълта, че и тя, избраницата; също трябва да измине дълъг път, изпълнен с болка и кръв, с лишения; самота и угризения.


Ще страда; както и аз съм страдала по прашния път, от жестокия пронизващ вятър и от изгарящия пек. Но това няма да я уплаши.


Бих искала да й спестя болезнената рана от разочарованието, но не мога.


Избраницата ще поеме своя път и ще израни краката си на камъчетата, предназначени само за нея.


Не мога да й помогна да преглътне горчивината, която я очаква, нито пък мога да подсладя сълзите, които още не е изплакала.


Те са само нейни.


Те са нейната съдба.


Селене с тъга си помисли, че съдбата разделяше пътищата им, за да ги събере отново след време. Затова с надежда посрещна новината, че Баалат е отстранена, и много се зарадва. „Анаид е силна и смела, успешно е изпълнила мисията си, победи и унищожи Баалат" рече си тя. И с нетърпение зачака скорошното й завръщане в света на живите. Вярваше на думата на мъртвите, които бяха приели саможертвата й. „Моят живот срещу нейния" — беше им предложила и мъртвите бяха уважили молбата. Бе усетила полъх, който премина по лицето й като ласка, и мъртвешки студена ръка бе стиснала нейната, за да скрепи договора им.
Деметер трябваше да защити Анаид. Така я бе помолила и така смяташе, че е станало.
Затова не бе загубила надежда, че скоро ще си дойде, и всяка сутрин, щом отвореше очи, питаше военната си охрана не се ли е появило в подножието на вулкана момиче с бяла кожа и много сини очи. После впиваше взор в далечния хоризонт, твърдо убедена, че ще я види да се задава в далечината.
Но Анаид не се появяваше, денят на равноденствието наближаваше и настъплението не биваше да бъде отлагано повече. Иска или не, Селене старателно трябваше да подготви атаката.
Тя лично, с възможностите на смъртна и с помощта на магическите си способности, щеше да се изправи срещу безсмъртната Кристине с хилядолетния й опит и да се опита да й отнеме скиптъра. Нямаше да е сама. Войската от жени Омар, дошли изпълнени с решителност да се бият, щеше да атакува под нейно командване и да разбие защитата на Одиш.
Борбата беше неравна и може би битката щеше да се превърне в кървава баня, но все пак смъртта бе за предпочитане пред това да оставят скиптъра в ръцете на кръвожадните Одиш и завинаги да бъдат подчинени на тяхната власт.
И точно сега, само няколко часа преди голямото сражение, дъщеря й, истинската избраница, най-сетне се бе върнала сред живите.
Но Анаид не дойде при нея.
И щом още не бе почукала на вратата й, за да се присъедини към жените Омар… дали пък не означаваше, че ще се бие с тях?
Ако се окажеше така, безброй пъти би предпочела мъртвите да я бяха задържали в подземния си свят.
Беше напрегната, задушаваше се от мъчително безпокойство и не спираше да прави догадки какво ще се случи на другия ден. Беше мобилизирала личната си гвардия, като им бе наредила да издирят Анаид, но те бяха открили само една инуитка Омар, от клана на мечката, която, придружена от кучето си, се изкачваше бавно към върха на Попокатепетл, там, където нямаше високи дървета, където виелицата брулеше лицето и леденият студ хапеше откритите части на тялото. Момичето им беше обещало, че ще стои на пост и ще наблюдава от билото, за да не ги изненадат жените Одиш в тил, откъм конуса на вулкана.
Селене продължаваше да стои в позата „лотос" и отново се мъчеше да постигне концентрация. Упражняваше се да контролира дишането си и да го забавя. Поемаше въздух и го задържаше колкото се може по-дълго, а после пак и пак. Отговорностите й като водач не й позволяваха да се отпуска и да проявява слабост и униние. Всички погледи бяха приковани в нея. Какъвто и да е резултатът, утре щеше да бъде решаващият, великият ден. Преди това я очакваше дълга нощ.
— Прости ми, Селене, че нарушавам спокойствието ти. Случи се нещо много важно.

Селене вдигна очи, в които се четеше нескрита уплаха. Пред нея стоеше здрава и яка Омар, скорпионка манчу

[37]

, бледолика, с права коса и леко дръпнати очи, въоръжена сатамето си, видимо развълнувана.

— Открихте ли вълчицата?
— Не точно, Селене.
Селене посърна.
— Нали знаеш, че битката е утре и избраницата трябва да прекара тази нощ в усамотение и размисъл?
— Да, знам.
— И въпреки това ме прекъсваш?
— Важно е.
— Тогава говори, Шон Ли.
Беше много добър боец, владееше до съвършенство източните бойни изкуства. Беше се спряла на нея измежду хиляди други, за да я включи в прецизно подбрания елитен отряд, който да пази пещерата на матриаршите.
Вярваше, че е доверен човек, доказала предаността си.
— Заловихме един мъж. Не е нито археолог, нито случайно изгубил се алпинист. Търси теб и твърди, че носи новини за младата вълчица.
Селене пребледня и скочи, обзета от неясно предчувствие.
— Рус, висок, с кобалтовосини очи?
— Точно така.
Инстинктивно вдигна ръце към лицето си и приглади назад косите си, за да се приведе в по-добър вид. Беше облечена в дълга, бродирана с ярки цветове туника, която прикриваше ранната й бременност. Червената й гъста коса свободно падаше по раменете.
Значи Гунар е тук.
— Нека влезе — нареди, като си придаде нехаен и самонадеян вид; повтаряше си, че не бива да издава вълнението си.
Въпреки това, когато той застана пред нея, краката й се подкосиха и се наложи да се пребори с импулсивното си желание да се хвърли към него и да се сгуши в обятията му. Толкова добре се чувстваше в тях. Всичко изглеждаше просто, когато положеше глава на гърдите на Гунар и чуваше ударите на сърцето му. Той й вдъхваше спокойствие и се чувстваше защитена от силата му.
Остана обаче гордо изправена, без да трепне.
— Здравей, Гунар.
— Здравей, Селене. Предполагам, че си изненадана да ме видиш тук.
Най-много й липсваше предишната му сърдечност. Гунар не се приближи до нея, не понечи да я целуне, гласът му бе далечен, без капчица от нежността, която бе усещала преди, а в очите му нямаше страст, нямаше чувство, нямаше желание. Бяха като стоманени — остри и студени.
— С нищо не можеш да ме изненадаш, неслучайно си Одиш.
Гунар я сряза нетърпеливо:
— Не съм дошъл да споря с теб, Селене. Нито пък, като друг път, съм тук, за да ти засвидетелствам любовта си. Не се бой, това е вече минало. За твоя радост вече си свободна.
Селене мъчително преглътна. Какво й става? Защо точно в този момент изпитва диво желание да целуне Гунар и да го накара да млъкне? Защо, вместо да я успокои, неговото безразличие я дразни? Нима нощта, която прекараха заедно в хижата до езерото, нищо не означава за него? И думите, които си казаха? Безумството, което ги обзе? А и това дете, което очаква, без той да знае? Би искала да го ненавижда, но не може.
— Добре, кажи каквото имаш да казваш?
Гунар внимателно подбираше всяка своя дума:
— Анаид се върна от Пътя на Ом жива въпреки проклятието.
Селене отговори предпазливо:
— Знам.
Гунар продължи да отронва бавно думите:
— Още същата вечер се видя с Кристине, майка ми.
Селене се почувства двойно предадена. Първо, Гунар, който бе на страната на Бялата дама, и второ, Анаид, която се присъединяваше към тях. Въпреки всичко се държеше така, сякаш владееше положението.
— Така и предполагах.
Гунар сведе глава.
— Само след няколко часа настъпва равноденствието и ще се състои тържествената церемония по освещаването на скиптъра на властта, който ще бъде връчен на избраницата Анаид.
Селене открито заяви:
— Да, знам за церемонията.
— А аз — за твоята стратегия, но сега тя няма да подейства.
Селене пребледня.
— Какво искаш да кажеш?
— Това, че сега ще ти се наложи да отнемеш скиптъра от собствената си дъщеря и няма да си способна да я убиеш.
Селене потрепери.
— Анаид ли ще държи скиптъра, когато огрее първият слънчев лъч при равноденствието?
— Точно така. Кристине я измами. Няма и никога не е имала намерение да й отстъпи скиптъра. Церемонията ще бъде само примамка, капан, с който цели да спре противниците си Омар. Щом Анаид е начело, вие няма да нападнете. Не и ако ти командваш.
— Искаш да кажеш, че знае всичките ни ходове въпреки взетите предпазни мерки?
Гунар се изсмя.
— Естествено. Може и да не са отдали кой знае какво значение на внезапния ви прилив на войнственост, но жените Одиш наблюдават всяко ваше действие, всяко движение и са наясно с намеренията ви. Знаят, че ще атакувате по време на церемонията за короноването. Затова появата на Анаид им беше добре дошла. Селене, майката на избраницата, няма да посегне на дъщеря си. Кристине е сигурна.
Селене притисна с ръка гърдите си. В думите на Гунар имаше логика, но в цялата главоблъсканица прозираше нещо от ключово значение.
— А Анаид? Тя как е?
— Добре е, спокойна, помъдряла. Във всеки случай е по-добре от Кристине, която много се развълнува и разстрои от връщането й. Никога не съм я виждал толкова притеснена.
Объркана, Селене се помъчи да запази самообладание, но не успя да потисне любопитството си:
— Какво искаш да кажеш?
Гунар се разположи на възглавниците на дивана и без да чака покана, си наля чаша пулке от шишето на подноса. Ненаситна да попие всяка дума, Селене седна до него.
— Крещеше. Крещеше така, както никога не съм я чувал да го прави, и се караше с останалите Одиш, които й натякваха за това, че Анаид е наполовина Омар. Кристине ги увери, че утре всичко ще свърши и веднъж завинаги нещата ще си дойдат по местата, независимо иска ли го избраницата, или не.
— Значи, без да се съобрази с Анаид, сама е взела решение.
— Стана ясно, че избраницата трябва да се подчини на волята й и да зачете решението й. То е окончателно и неотменимо.
— И какво решение смяташ, че е взела?
Гунар отново си сипа пулке.
— Очевидно е. Кристине е единствената Одиш, която заслужава да бъде коронована като кралица, а Анаид е само дребна спънка. Майка ми няма скрупули.
Селене бързо съобрази:
— Искаш да кажеш, че Бялата дама ще използва Анаид като щит, за да отбие нашата атака, а после ще се отърве от нея.
Гунар кимна в знак на съгласие.
— Тя е наша дъщеря и трябва да я спасим.
Селене пое дълбоко въздух.
— Анаид е ключът.
— Точно така.
— И… на коя страна е тя?
Гунар наведе глава.
— На страната на Кристине.
Селене се разстрои.
— Можем да я разубедим. Няма ли как да я доведеш тук?
Гунар въздъхна и поклати отрицателно глава.
— Обича я.
Разкритието невероятно дълбоко нарани Селене. Тя едвам издържа на удара, зареяла поглед в тъмния ъгъл на пещерата. Дъщеря й обичаше една Одиш, която планираше да ги унищожи?
— Не мога да повярвам.
Гунар се съгласи с нея:
— И аз не мога да повярвам, но тя обича Кристине, наистина.
Селене пребледня, осъзнавайки, че Гунар е напълно искрен.
— Не, не може да е вярно. Трябва да е някакъв хитър ход от страна на Анаид.
— Не, Селене. Кристине е упорита и манипулативна. Което не успя да постигне с мен, осъществи с Анаид. Момичето я обожава, ще направи всичко каквото тя поиска, а Кристине, която е неспособна да обича, ще я унищожи. Затова съм тук.
Селене стана делова.
— Какво предлагаш?
— Предлагам ти да се спогодим.
Селене затаи дъх.
— Как по-точно?
— Ще ти помогна да елиминираме Кристине преди церемонията. После ще спасим скиптъра и двамата с общи усилия ще се погрижим за Анаид.
— Ще се справиш ли с Кристине?
— Знаеш, че ако поискам, мога да възвърна свръхестествените си способности.
— Но тя ти е майка. Ще го направиш ли?
— При едно условие.
Селене видя искрица надежда.
— Какво?
— Анаид. Цената ми е Анаид.
Селене потрепери.
— Какво ще правиш с нея?
— Искам да я отведа далеч оттук, за да расте, без да е разкъсвана от това „наша" ли е или „ваша". След като ние не успяхме, нека поне Анаид да открие собствения си път и да не бъде нещастна.
Селене се почувства разочарована. Точно това сама беше искала, когато едно време избяга с Гунар, но нещата бяха отишли прекалено далеч.
— Няма да се справиш. Анаид е и винаги ще си остане магьосница.
Гунар обаче беше твърдо решен:
— Въпреки всичко ще се опитам.
Селене прецени възможните ходове и варианти. Ако Гунар унищожи Кристине, той ще е единственият, способен да подчини Анаид. Тя е твърде млада, но много могъща и жените Омар няма да имат силата да си я върнат.
Оставаше втората част. Нейната саможертва. Нейният живот за този на Анаид. След нейната смърт Анаид ще осиротее.
— Съгласна съм — рече Селене, внезапно уплашена от съдбоносните решения, които я очакваха.
Протегна ръка към Гунар, за да си стиснат ръцете и да скрепят договора. Той пое дланта й, преднамерено бавно я поднесе към устните си и я целуна изискано, с финеса, с който се целува принцеса с кралска кръв.
Селене почувства как по тялото й преминава тръпка, сякаш я удари ток, и понечи да си дръпне ръката, но мъжът я задържа, пронизвайки я с поглед.
— И да не си помисляла повече да ми погаждаш номера, принцесо.
Селене отвърна на погледа му с отчаяно желание да надникне в неговото сърце и мисли. Преди очите му бяха открити, като отворена книга, в която можеше да прочете любовта му, желанието му, страха му. Сега бяха непроницаеми, все едно защитени от блиндирана врата, и с болка почувства колко много й липсва неговият пламенен поглед от времето, когато се видяха в караваната след петнайсет години раздяла.
— Няма. Без лъжи и измами — тихо промълви Селене и с мъка откъсна погледа си от очите на Гунар.
Всъщност обещанието да пожертва живота си в замяна на този на дъщеря си и премълчаването на факта, че носи в утробата си неговия син, сами по себе си вече бяха сериозно нарушение на договора.
— Криеш ли нещо от мен?… — подозрително се вгледа в нея Гунар.
Селене се засмя.
— Нима си въобразяваш, че ме познаваш като пръстите си и нямам тайни от теб?
Този път Гунар се изсмя.
— Това са само мъжки мечти. Дори ние, магьосниците, не можем да знаем всичко за жените.
Селене се усмихна и без да иска, пак стана старата прелъстителна чаровница.
— Може би нощем тайничко си мечтая за теб.
Гунар обаче внезапно си възвърна сериозния вид и скочи.
— Не, Селене, спри дотук. Преди се поддавах на твоите прелести, но вече край. Не обичам да си играят с мен. Омъжи се за Макс, все ми е едно, но не се опитвай да ме съблазниш, за да ме използваш, тая вече няма да я бъде. Ще те чакам в „Тецакуалко де Тламакас" преди разсъмване. Ела сама.
Селене се почувства много зле. Неволно сама се бе поставила в това положение, не беше очаквала такава невъздържана реакция от страна на Гунар и най-вече се почувства ужасно унизена, задето я отхвърля така рязко. Защо я боли толкова от студеното му отношение? Нали го мрази? Нали й се струва отвратителен? Нали иска да го забрави?
Едва изчака Гунар да си тръгне и удари с юмрук по стената. Чувстваше се глупава, жалка и преди всичко с накърнено достойнство. Дразнеше се, че толкова се вълнува и подобни неща могат да я изкарат от равновесие. Не искаше да е така. Скоро ще се наложи да се раздели с чувствата, с живота и да напусне този свят.
— Селене — прекъсна мислите й Шон Ли, скорпионката манчу.
Беше задъхана и притисна ръка към гърдите си, за да успокои дишането си.
— Какво има?
— Дасил, онова непосветено момиче гуанчи, дръзна да престъпи твоите заповеди.
— Защо? Какво направи?
— Тръгна след снажния представителен мъж.
Селене се усмихна през сълзи. Дори Шон Ли беше забелязала колко е строен и мъжествен Гунар.
— И по каква причина?
Шон Ли се притесни. Досрамя я да повтори дръзките думи на опърничавото момиче.
— Твърди, че той щял да я отведе до Анаид и тя била истинската избраница, а не ти.
Селене се уплаши, че е разкрита.
— Такива ли ги разправя безсрамницата?
— И не само тя.
— Така ли? Кой друг? — процеди през зъби Селене, надушвайки зараждащ се бунт.
— Клодия, а и онова момче, което се появява от време на време.
— Рок?
— Да.
Селене трескаво обмисляше положението.
— Остави ги, на никого не вредят…
— Но тази нощ е много важно да…
Селене я прекъсна:
— Казах да ги оставите на мира. И започвайте да подготвяте войските. Тази нощ няма да се спи.
— Слушам.
Селене знаеше, че понякога съдбата проявява странни прищевки и няма нищо случайно. Налудничавата идея на Дасил май беше възможност, която не бе предвидила и премислила. Силата на обичта на приятелите й. Силата на любовта на Рок.
Може би не всичко е загубено.



Глава двайсет и осма


ИЗБРАНИЦАТА ОТ ПРОРОЧЕСТВОТО

Анаид се беше оставила в ръцете на баба си Кристине, която лично я подготвяше за голямата церемония на следната утрин по изгрев-слънце. Бърбореше неуморно, не спираше да задава какви ли не въпроси и беше много развълнувана и радостно нетърпелива. Любуваше се на красивата си туника, като прокарваше пръсти по бродериите от злато и сърма. Стъпваше на пръсти като балерина с копринените си пантофки и танцуваше пред огледалото, карайки обсипаните си със скъпоценни камъни гривни да звънтят.
Кристине я гълчеше, че не стои мирна и не я оставя спокойно да я нагласи както трябва, в стилен строго изчистен грим: черна линия около сините й очи, за да подчертае дълбочината на погледа — малко немирен и младежки, сенки на клепачите и тъмночервено червило на устните — свежи и съблазнителни, невероятно прелъстителни.
— Не мога да повярвам! На мен никога не ми е давала да я гримирам — протестираше Клодия, долепила око до дупката.
Рок обаче я дръпна настрана, изгарящ от желание също да я види.
— Колко е красива!
Дасил на свой ред се намести до тях и занаднича през по-малка цепнатина.
— Готви се да ни предаде — прошепна с болка на сърце.
Клодия и Рок осъзнаваха, че тази радостна превъзбуда на Анаид, специалните грижи, които старателно полагаше, за да блесне с дрехите, специално предназначени за церемонията, и милото й отношение към жената Одиш без съмнение бяха предателство.
— Не е за вярване! Нима наистина е способна да се съгласи да стане кралица на всички Одиш? Не би го направила, нали?
Горката Дасил, с късата си поличка, с пуловера на цветя и с наклепаните си с туш мигли, жално заплака и под очите й се образуваха две големи размазани петна.
— Аз толкова я обичах, а тя ще ни унищожи и ще бъдем принудени да се бием. Като противници.
Напоследък и те лека-полека се бяха заразили от войнствените настроения, преди немислими, на останалите Омар.
Клодия също започна да се тревожи:
— Още не сме говорили с нея. Не ни е видяла. Не знае, че сме тук.
Рок потрепери. Беше почувствал студено докосване по гърба. Хвана ръката на Клодия и я стисна, за да й вдъхне кураж.
— Не се плашете, но май сме обкръжени.
Дасил и Клодия се обърнаха едновременно и тъкмо щяха да изпищят, но не им остана време, понеже нечии ръце светкавично им запушиха устата и пред очите им притъмня. Рок загуби съзнание, стиснал ръката на Клодия. Последното, което видя, бе неясният образ на много красива жена с хищен поглед, като на сокол, който се стрелва от въздуха върху плячката си.
Кристине собственоръчно приглади немирните къдрици на Анаид и като я хвана за брадичката, я вирна нагоре.
— Скъпа моя, стъпвай изправена, с високо вдигната глава и гордо чело. Не губи кураж пред никого и пред нищо. И помни — ти си избраницата и много скоро ще държиш скиптъра в ръцете си.
Анаид се сети за нещо и Кристине веднага го забеляза.
— Кажи ми, какво ти трябва?
Анаид се поколеба за миг, но накрая се реши:
— Искам да ми дадеш няколко монети.
— Сега ли?
— Да, ще се чувствам по-уверена, ако нося със себе си монети.
Бялата дама отвори сандъче, пълно със златни пари, и й подаде една кожена кесия.
— Вземи си колкото искаш.
Анаид взе една шепа, пъхна ги в торбичката, сложи си я на врата и я притисна към гърдите си. Така беше значително по-сигурна.
— Още нещо, миличка?
— Не, благодаря, нищо друго не ми трябва.
Анаид се чувстваше чудесно така, приятно обгърната от топлата сърдечност на иначе студено изисканата си баба. Приказно красивият й дворец, изникнал от нищото, й предлагаше всевъзможни и невъобразими удобства, а гостоприемната домакиня не преставаше да я глези. След толкова дълги дни на лишения бе признателна на Кристине за топлата баня, за вкусната храна и за красиво везаните дрехи, които й бе подарила. Но трябваше да й благодари не само за гостоприемството. Благодарение на нея бе жива.
Внезапната й поява бе предизвикала остри пререкания между жените Одиш, подготвени да провъзгласят Ледената дама за носителка на скиптъра, но не бяха склонни покорно да се преклонят пред момиче със съмнителен произход, наполовина Омар. Свикаха събрание, което протече бурно, и на него обвиниха Анаид, че е внедрена в техните редици от врага, а Кристине — че отстъпва скиптъра на една предателка. Накрая Кристине използва цялото си влияние и власт, за да им наложи волята си и да ги усмири. Анаид обаче почувства, че не е добре приета. Дори Гунар, собственият й баща, беше намекнал, че може би не е достатъчно подготвена да поеме властта. Каква власт? Над Одиш или над Омар? Беше ужасно объркана.
Кристине й беше баба. Кристине й даваше всичко от себе си и отваряше сърцето си за нея. А жените Одиш имаха право, тя беше предателка.
— А сега искам да опиташ от тези вкусни хапки, преди да излезеш за началото на церемонията.
Анаид се почувства отвратително. Направо ужасно. Беше противоестествено да яде от ръката на човек, когото бе принудена да убие със собствената си кама.
— Не, благодаря. Не съм гладна.
Деметер бе поискала от нея да унищожи Кристине, но Деметер не я познаваше, не бе споделяла съкровените си тайни с нея, не се бе радвала на нейното внимание и грижи, не се бе чувствала така приета, изслушвана и обичана от Кристине. А млечната й сестра Сармик не отговаряше на повикванията й, от нейна страна се усещаше само тревога, опасност.
Беше самотна. Много самотна.
Вратата се отвори. Една Одиш с абаносовочерни крака, бивша привърженичка на Баалат, а сега подчинена на Кристине, с нескрито недоволство и не особено почтително ги прекъсна. Предаността й беше твърде съмнителна.
— Кристине, имаме малко неприятности.
Кристине се изпълни с негодувание:
— Не сега, Клое. Казах никой да не ме безпокои.
Без да обръща внимание на възраженията на Ледената дама, Клое — тъмнокожата Одиш, се дръпна встрани и направи място на други Одиш да минат, понесли безжизнените тела на Рок, Дасил и Клодия. Щом ги съзря, Анаид нададе вик:
— Не!!!
Кристине пребледня от гняв. Знаеше какво ще последва. Спря Анаид с решителен жест.
— Не са мъртви.
Клое се спогледа с останалите от групата, всичките бивши приближени от свитата на великата Баалат.
— Изглежда, малката Одиш, която ще ни управлява, има много милозливо сърце, склонно да съчувства на всички Омар.
— Млъкни! — нареди Кристине. — Тези Омар тук допринесоха сега Анаид да е при нас. Само дето Анаид няма представа, че замисляха заговор срещу живота й.
Анаид остана като втрещена.
— Моля?
Кристине я погали по косата.
— Скъпото ми дете, Дасил, Клодия и Рок възнамеряваха да те убият, възползвайки се факта, че сте били приятели. Изпратени са от Омар.
Анаид усети побъркващо раздвоение на личността, подобно на шизофренията. От една страна, онова, което твърдеше Кристине, й се струваше невероятно. От друга — познаваше законите на Омар и знаеше, че са издали заповед предателката избраница да бъде убита. Криселда, собствената й леля, беше натоварена със задачата да елиминира Селене, ако се докажеше, че е предателка. Анаид коленичи до Рок и го огледа отблизо. Имаше вид на уплашен.
— Рок! Рок! Кажи нещо.
Кристине й посочи как бе стиснал ръката на Клодия.
— Той вече ти го казва. Очевидно не те е дочакал. Даваш ли си сметка?
Анаид погледна последователно първо него, после и нея.
— Не може да бъде.
Кристине въздъхна:
— Всичко е възможно или искаш да го чуеш от неговата уста?
Кристине щракна с пръсти и тримата дойдоха на себе си, отвориха бавно очи в присъствието на Анаид и пред присъстващите Одиш.
— Анаид? — прошепна Дасил.
Кристине й помогна да се изправи.
— Същата, тази, която възнамеряваше да убиеш. Така ли е?
Дасил кимна, свела глава:
— Тя ни предаде. Тя е Одиш.
Докато задаваше следващия си въпрос, Ледената дама гледаше втренчено Анаид.
— И смятахте, че заради това тя трябва да умре?
Клодия се изправи, стиснала ръката на Рок.
— Да, така е. Трябва да умре.
Анаид усети как силите я напускат и тялото й сякаш се разпада.
— И кой щеше да забие камата? Рок?
Рок погледна Кристине.
— Да, аз. Понеже от мен не го очаква.
Клодия посочи хванатите им ръце.
— Не очакваше и да се влюбиш в най-добрата й приятелка.
— Беше изненада. Анаид не знае.
Клодия на свой ред погледна Кристине.
— Влюбихме се. Рок вече не обича Анаид.
Без да я е грижа за новите й дрехи, Анаид се хвърли на земята и си запуши ушите.
— Не искам да слушам повече, не искам да ви видя повече, отведете ги, накарайте ги да млъкнат, направете така, че да изчезнат.
Кристине се обърна към Клое, която бе наблюдавала сцената със скептична физиономия:
— Обезоръжи волята им и замрази желанията им.
— Това ти вече го направи, кралице на ледовете — възрази дръзката Одиш.
Кристине й отправи убийствен поглед.
— Подчинявай се на заповедите ми и на тези на избраницата.
Клое прокара длан пред лицата на тримата пленници, които проследиха движението й с очи кротко и послушно. Нахалното им поклащане вбеси Кристине, която за миг изпусна от погледа си Анаид и едва после отново й обърна внимание.
Анаид се беше свила на пода, изпаднала в ужасен пристъп. Не спираше да плаче и да хълца.
— Анаид, проумей го най-сетне, ти вече не си Омар. Не и след като вкуси от кръвта и от властта. Повече никога няма да те приемат отново като една от тях.
Анаид пак избухна в ридания.
— Да, но Рок, той не е Омар.
— На какво се надяваше? Какво очакваше? Да ти бъде верен? Мъжете са неверни, измамни същества. Именно затова ние, Одиш, си служим с тях и ги използваме за нашите цели. Ако оставяхме съдбините си в ръцете на мъжете, щяхме да бъдем изгубени.
— А Клодия…
— Клодия се подчинява на своя клан, на делфинките, освен това е и суетна, и егоистка. При нея приятелството е на заден план.
— Дасил ме обичаше.
— Дасил иска да си върне майката и ще направи всичко, което племето й нареди, включително и това да те убие. Нима не разбираш? Всеки следва личните си интереси, а ти не си от първостепенно значение за никого.
Анаид усети да се задушава.
— Но не и за Селене, тя ми е майка…
Кристине се разсмя, искрено развеселена.
— Селене? Точно Селене узурпира твоята роля. Не й пука дали ще се върнеш, а и не е в неин интерес. Тя се стреми към слава и власт, и то само и единствено за себе си. Иска да я приветстват и прославят като велика матриарша и да я провъзгласят за избраницата от пророчеството.
Анаид впи нокти в лицето си, в отчаян опит да задуши ужасната болка, която думите на Кристине й причиниха.
— А Гунар?
Кристине се натъжи:
— Той ми е син, но…
— Какво но?
— Заговорничеше срещу теб.
Анаид не издържаше повече.
— Срещу мен?
— Съюзи се със Селене, за да ти бъде отнет скиптърът. Току-що се срещна и разговаря с нея и двамата замислят предателски план.
Анаид избухна. Това вече бе прекалено.
— Не ти вярвам!
Кристине въздъхна примирено, плъзна белите си пръсти по колона от лед, която поддържаше тавана на двореца, и по снежната й повърхност се появи картината на онова, което се бе случило преди час. На нея Селене и Гунар, седнали в пещерата, с кана пулке до тях, тихо разговаряха. Анаид затаи дъх.


— Какво предлагаш?


— Предлагам ти да се спогодим.


Селене затаи дъх.


— Как по-точно?


— Ще ти помогна да елиминираме Кристине преди церемонията. После ще спасим скиптъра и двамата с общи усилия ще се погрижим за Анаид.


— Ще се справиш ли с Кристине?


— Знаеш, че ако поискам, мога да възвърна свръхестествените си способности.


— Но тя ти е майка. Ще го направиш ли?


— При едно условие.


Селене видя искрица надежда.


— Какво?


— Анаид. Цената ми е Анаид.


Селене потрепери.


— Какво ще правиш с нея?


Пред недоумяващия поглед на Анаид Бялата дама щракна с пръсти и картината се смени. Този път събитието се развиваше сега, в настоящия момент. Гунар беше напълнил една кана и тъкмо изсипваше в чаша някакво прахче. Докато Анаид наблюдаваше как Гунар се готви да приложи бойните си похвати на берсекер, Кристине съвсем кротко рече:
— Точно сега баща ти се готви да ни затрие от света.
Анаид инстинктивно се хвана за гърлото. Чувстваше, че се задушава. Страхуваше се от собствените си родители. Не можеше да има вяра на никого, на никое живо същество. А на Кристине?
— Какво се кани да ми направи?
Кристине бавно се запъти към вратата.
— Да го попитаме лично. — И рязко отвори вратата.
Гунар, точно в този миг пред прага, с подноса в ръка, се стресна. Разбра, че е разкрит и майка му е предвидила намеренията му, затова остави подноса на масата.
— Значи си знаела, че ще дойда.
Кристине го гледаше втренчено.
— Майката винаги знае. — И добави, за да разсее съмненията на Гунар: — Особено когато синът вдига достатъчно шум. — Посочи подкованите му ботуши.
Гунар се успокои. Беше нормално да го чуе.
— Да се чукнем за короноването на избраницата — вдигна тост той, като не откъсваше очи от Анаид. — Много си красива. Наистина много.
Анаид и думичка не можеше да обели. Беше неспособна да се преструва и да се прави на каквото и да било. Беше като упоена и безчувствена за болката. Цялото й същество бе обсебено от усещането за нещастие и само присъстваше, изпаднала в зловещо вцепенение, чужда на всичко около нея, което щеше да доведе до страшната развръзка — да бъде убита от ръката на собствения си баща.
— Какво ти е? Какво ти става?
Кристине се усмихна на Гунар.
— Тя е сантиментална душа, би трябвало да владее чувствата си, като теб и мен.
И неочаквано за Гунар Кристине посочи към съседното помещение.
— Току-що обезвредихме Дасил, Клодия и Рок. Възнамеряваха да извършат покушение срещу нея.
Постигна искания ефект. Гунар пребледня и погледна натам, накъдето сочеше дамата, забравил за подноса с трите чаши, които сам беше донесъл. После прегърна Анаид, която стоеше отнесена, като в някакъв транс. Беше в състояние на шок.
— Нужно ли беше да ги убивате? — извика Гунар, силно разстроен.
— Или тях, или Анаид.
Кристине с бързо и незабелязано движение размени местата на чашите.
— Но, но… та те бяха просто деца! — противеше се той.
— Деца, но опасни. Бяха въоръжени и бяха получили нареждане от Селене да убият Анаид.
Анаид дори не реагира, но Гунар бе извън себе си от гняв.
— Не е вярно! Чиста лъжа!
Кристине звънко се изсмя.
— Гледай ти! Да не би да я защитаваш? Не е за вярване, след като толкова пъти те лъга и те отблъсква.
— Няма да споря с теб.
— Тогава да вдигнем наздравица. Нали затова дойде?
В пълно недоумение Анаид видя как Гунар налива чашите с трепереща ръка, а после ги разпредели. Кристине пое своята, без да даде никакъв признак на притеснение, но тя отказа. Не беше за вярване! Собственият й баща искаше да я отрови. Гунар настоя:
— Пийни си. Ще ти дойде добре.
— Благодаря, не искам — отговори Анаид ужасена.
В замяна на това Кристине вдигна чашата си и бодро предложи тост.
— Наздраве! За тържеството на скиптъра и успеха на избраницата!
Гунар с болезнена гримаса, хванал своята чаша за столчето, се чукна с майка си.
— За избраницата! — повтори.
Анаид не сваляше очи от тях. Знаеше какво ще се случи.
И то стана.
Скоро след като двамата пресушиха чашите си, Гунар се почувства зле. Хвана се за гърлото, лицето му посиня и започна да трепери силно. Коленете му се огънаха и той бавно се свлече на пода, осъзнал, че става нещо непредвидено.
— Какво стори с мен, майко? — прошепна той.
Кристине прегърна Анаид и закри очите й с ръка.
— Насочвам ударите на съдбата в друга посока. И спасявам внучката си.
И с безкрайна нежност обгърна Анаид с изящните си ръце и я отведе бавно към вратата.
Студеният нощен въздух щипеше лицето на Анаид, но тя не го усещаше. Давеше се във водовъртеж от болка. Светът около нея беше престанал да я интересува и когато чу страшния рев на Попокатепетл, нетърпелив да погълне поредната си жертва, я връхлетя желание да се хвърли в клокочещия му кратер, бълващ серни изпарения и огнена пепел, и така да сложи край на страданията си.
— Смъртта не е решение.
Анаид я погледна изненадана.
— Имаш мен, аз не съм те изоставила. С теб съм и се грижа за теб.

Ласкавият глас на Кристине й подейства като балсам. Дамата я загърна във великолепна наметка от сибирски самур

[38]

.

— Трябва да се съвземеш, скъпа, трябва да бъдеш силна.
Анаид се сгуши в пухкавата кожа и се отпусна сладко унесена от галещия глас на Кристине:
— Скоро ще държиш скиптъра в ръцете си. Мисли за него.
И с нежна грижовност я поведе по стръмния път към „Тецакуалко" на Попокатепетл, мястото, където щеше да се проведе церемонията за освещаването на скиптъра.
Зад тях жените Одиш, дошли от всички краища на планетата, я следваха на разумно разстояние, облечени с церемониалните си одежди. Някъде на опашката, в края на процесията, вървяха две момичета с отнесен поглед и машинални движения, с вид на хора, загубили всяка воля и желание.
Бяха ги облекли в зелено за случая, а на главите им бяха турили по една висока бяла митра. Без да знаят, те вървяха към своята гибел, определени да бъдат принесени в жертва. Две девойки Омар, паднали им като по поръчка от небето — Клодия и Дасил.

Когато Селене, с буйната си огненочервена коса, стигна до „Тецакуалко де Тламакас" в уречения с Гунар час, вълшебният дворец на Ледената кралица и нейните Одишки вече бяха изчезнали. На тяхно място бяха останали само руините на древния храм и безжизнените тела на Гунар и Рок, проснати на студените плочи.
Селене светкавично съобрази и разбра какво е станало. Кристине ги беше разкрила и това бе нейният отговор.
Наведе се над Гунар и го погали по лицето. После нежно го целуна по още топлите устни и само прошепна:
— Обичам те.



Глава двайсет и девета


ВОЙНАТА НА ВЕЩИЦИТЕ

„Тецакуалко" на Попокатепетл беше нещо изумително, рядко виждано. Издигаше се на почти пет хиляди метра надморска височина, върху белия ледник, съвсем близо до върха, но оставаше незабележим за случайните пътешественици, поели бавното изкачване към върха на Попо. На тази височина, каталясали от умора и задъхани от разредения въздух, имаха очи и сили само да продължат бавно и упорито, стъпка по стъпка, докато достигнат 5452 метра — кулминацията на техния подвиг.
Като всички останали индиански храмове, „Тецакуалко" беше разположен така, че всеки ден на зазоряване първият слънчев лъч да огрява олтара и да свързва, следвайки въображаема линия, следващите точки, маркиращи движението на слънцето. „Тецакуалко" на Попокатепетл беше предизвикателство за всички закони на гравитацията и като по чудо закрепен на планинския склон, буквално висеше в пространството така, че докато го гледаше, на човек му се замайваше главата. Пред параклиса, като изрязан във формата на стърчащ клюн, свършваше ръбът на ската, покрит с лед.
Кристине, с едно просто заклинание, бе реставрирала красивия му розетъчен таван и отново бе издигнала предишните му колони върху черния скалист под с вулканичен произход, излъскан до блясък от ледниковия език.
Над храма се извисяваше магически стълб от пушека, излизащ от кратера на разгневения вулкан. Под него се стелеше бял пръстен от облаци. На почетното място — трепереща, но твърдо решена да вземе скиптъра, стоеше Анаид. Беше загърната в кожи, до Бялата дама. С вдигната брадичка и спокоен, самоуверен поглед, като истински водач. Точно както я бе учила баба й.

Кристине, насред ослепителния лед, приемаше и поздравяваше прииждащите жени Одиш. Всичко беше, както си е по ритуал. От почетното място, до избраницата, Кристине ги посрещаше с по няколко думи за добре дошли и с по една целувка. После нарисува очите си с черна сурма

[39]

, за да се предпази от всякаква зла прокоба и напълни сребърната си чаша със свещената напитка.

Красивите Одиш пристъпваха достолепно и величествено, всяка със своята чаша в ръка, отиваха на почетното си място, отредено им според ранга, произхода и заслугите.
Протоколът беше муден, повтарящ се и се проточи изключително дълго, та на Анаид й се стори безкраен. Съзнанието, че скиптърът е наблизо, я бе преобразило. Усещаше го по горящите си ръце и по вълнението, което я задушаваше? Съдбоносният момент наближаваше, само още миг, и разсъмването щеше да смени нощта и слънчевият лъч да я посочи като негова законна владетелка. Скришом погледна сандъчето от масивно злато, охранявано от две предани Одиш от сибирските степи. В него беше скиптърът на властта.

Изгаряща от нетърпение, Анаид с мъка издържа ритуала с либацията

[40]

, отслужен от Кристине, заедно с останалите Одиш. Бялата дама отговори на ритуалните думи, които бяха част от церемонията, вдигна чашата си към конуса на вулкана и всички Одиш повториха жеста й.

— Могъществото на свещения и безсмъртен огън се обединява тук, на това магическо място, със силата на вечните ледове. Нека и ние съединим нашите чаши и заедно да пием, за да се заредим с мъдростта на майката О, която дава на огъня и на леда могъществото на безкрая.
Вкупом всички Одиш нададоха многогласен възглас: „Да бъде", наведоха глави и пиха, докато пресушиха чашите си със свещеното питие, което несъмнено щеше да изостри сетивата и възприятията им. После седнаха с изискан маниер, застанаха в тържествена поза и втренчиха очи в Анаид.
Две от тях, две яки Одиш, излязоха напред, носеха червеникав камък, издялан във формата на паница, и го поставиха в краката на Анаид.
— Всичко е готово за жертвоприношението.
И отместиха поглед към двете фигури най-отзад, които застанали прави пред четириъгълника на „Тецакуалко", чакаха примирено съдбата си. Под въздействието на магия бяха неспособни да се помръднат, да избягат или да мислят. На главите си имаха големи бели тиари и бяха облечени в зелени роби. Чакаха реда си да бъдат принесени в жертва, но Анаид дори не се вгледа в лицата им и не вникна в значението на ритуала. Беше главозамаяна от мястото, което й бе отредено, и от могъществото, което излъчваше цялото й същество.
Кристине взе решението вместо нея:
— Жертвоприношението може да почака.
И двете Одиш коленичиха, наведоха глави и се оттеглиха по местата си.
Анаид усети как настръхва. Всички Одиш, тези красиви жени, кръвожадни и безсмъртни, бяха строени пред нея, готови да й служат и да й се подчиняват, да са верни поданици на нея и на скиптъра. Главата й се зашемети, също като замайването, което те обзема, когато погледнеш към дъното на пропастта, над която бе увиснал храмът „Тецакуалко". Това ли е да си могъщ? Това ли е насладата от върховната власт? Чувството за световъртеж се засилваше, докато Кристине отваряше с ключа си златното сандъче, където пазеше скиптъра. От устата на Анаид излезе мъчително възклицание, когато най-сетне съзря стария си приятел, когото бе очаквала по време на дългата им раздяла. Изригващи чувства я разтърсиха, а сиянието на дланта й се засили болезнено. Но Кристине бе тази, която бръкна с бялата си ръка в сандъчето и стисна скиптъра в дясната си ръка. После го вдигна и го изложи на показ пред жадните очи на Анаид и на всички Одиш.
— Ето го. Скиптърът на властта на майката О, от пророчеството на Требора, от проклятието на Оди. Всемогъщ и единствен. Скиптърът на ИЗБРАНИЦАТА. — Произнесени бавно и тържествено, думите й предизвикаха неодобрителен ропот, който отекна силно в залата на „Тецакуалко". Някои Одиш не бяха склонни да се примирят да ги управлява някаква невръстна Омар.
Анаид протегна ръка към скиптъра и всички видяха бялата светлина, която, сияйна, бликаше от дланта й. Беше очевидно, че се привличат и си принадлежат, че естествено си подхождат и се сливат, че и съюзът им е предопределен. Неодобрението на някои заговорнически групи Одиш обаче не бе единственото, което пречеше скиптърът да отиде в ръцете на Анаид.
Кристине, трепереща и напрегната, като омагьосана от притегателната сила на златния символ, отказваше да й го предаде. Не можеше. Нямаше доблестта да го стори. Скиптърът я викаше, а тя не можеше да му устои. Скиптърът й се налагаше, а Кристине не можеше да се противи на силата му.
Анаид, с разширени зеници и с пламтяща ръка, превъзбудено следваше траекторията на скиптъра в ръцете на Кристине, която спря, хипнотизирана и подчинена на скъпоценната играчка. В далечината проблясваха първите светлини на зората. Много скоро щеше да стане късно.
Настана плътна тишина, нарушена от воя на койот, който сякаш изтръгна Кристине от мечтателния й унес.
Анаид не можеше да й го отнеме със сила, не можеше да се бори срещу нея, но я хвана за свободната ръка и я стисна.
— Бабо — прошепна й, — дай ми го. Трябва да го връчиш на мен.
Сред жените Одиш наставаше все по-голямо смущение, а групата на черната вещица Баалат издигна недоволен глас:
— Скиптърът за жените Одиш!
Тогава Кристине реагира.
— Тишина! — заповяда и вдигна скиптъра над главите на Одиш. — Единствено избраницата, със скиптъра в ръка, има власт над живота и смъртта. Нима искате да го използва срещу вас? Трябва да я приветствате и да я почитате.
После бързо и без да се поколебае, протегна ръка и подаде скиптъра на Анаид. Момичето жадно го пое и здраво го стисна. Със затворени очи се остави жезълът да влее в нея енергията и магията си и се почувства пренесена в други измерения. Отвори очи и забеляза, че светлината се е променила, звуците са по-изчистени и ясни. Мъглявостта се бе избистрила, зад разпокъсващия се волан от облаци се провиждаха нови реалности.
Внезапно долови приглушения шепот на множество скрити жени и забеляза, че са заобиколени от воини Омар, които нито дърветата, нито храсталаците, нито белият сняг можеха да скрият. Скиптърът ги правеше видими за нейните очи. Никой и нищо не оставаше неосезаемо за скиптъра. Безграничната му мощ стигаше до всяко кътче.
Почувства се чудовищно могъща. Почувства се ужасно самотна. Почувства опасенията и недоверието на всички.
Но притежаваше скиптъра.
Нито Одиш, нито Омар й вярваха. Никой, с изключение на Кристине, не я обичаше. Но може би именно затова се чувстваше по-силна, по-способна да осъществи желанията си, без да я спират скрупули или сантименталности.
Да не се огъва пред чуждата воля. Да диктува своите закони и правила. Да не се подчинява на никакви заповеди. Тя самата да заповядва. Не трябва да се съобразява с никого. Само със себе си.
Внезапно се сети за Деметер, както и за това, че бе дала дума да унищожи Кристине. Обещанията пред мъртвите не се забравят… А защо не? Копнееше да литне свободна като волна птица, устремена към абсолютната власт на скиптъра.
Граченето на орела извести, че слънцето ей сега ще се покаже. Анаид напрегна мускули и разпери ръце, готова да го посрещне. Но в мига, в който насочи скиптъра към изток, един глас я спря.
— Обичам те, Анаид — високо и ясно извика Селене, майка й, и гласът й отекна като ехо, връщано от колоните на „Тецакуалко".
Анаид почувства дълбоко в нея да се събужда човещината и да залива цялото й същество.
— Анаид, обичам те! — извика баща й Гунар и празните й гърди се изпълниха с чист въздух, причинявайки й болката на новороденото, поело първата си глътка въздух.
— Обичам те, Анаид! — чу се и гласът на Рок и тя усети силен натиск върху сърцето си, който го накара да затупти, както електрошок възстановява сърдечния ритъм.
Анаид потрепери цялата, от глава до пети, и почувства как решителността й се изпарява.
Кристине все така стоеше безизразна и непоклатима, докато Одишките скочиха от местата си, готови да се нахвърлят върху смутителите на церемонията им. В мига, в който се изправиха, някои от тях попаднаха в плен на магически мрежи, които им хвърлиха жените Омар, скрити сред леда, увиснали в празното пространство над пропастта. Гръмнаха викове и оглушиха свещеното място.
В този миг първият слънчев лъч в деня на равноденствието огря скиптъра и Анаид почувства топлината на царственото небесно светило да се разлива във вените й и щедро да я дарява с безкрайна мощ.
Гласът на Клодия я трогна по-силно от властта на скиптъра.
— Обичам те, Анаид! — извика Клодия, пробудена от летаргията си с помощта на жените Омар.
— Обичам те, Анаид! — присъедини се и Дасил, като се затича към нея, измъквайки се от Одишките, които се опитваха да я спрат.
Богопомазана и предопределена за скиптъра, Анаид стоеше неподвижна, само вдишваше дълбоко чистия въздух и се наслаждаваше на човешката си природа. Беше разкъсана, пръсната на парчета, но усещаше всяка своя клетка. Беше жива, неописуемо, неудържимо жива и за първи път разбра какво означава да притежава скиптъра, а не той нея.
Това беше. Да се чувства обичана.
Това беше тънката разделителна линия.
Селене си проправи път сред шумното множество, стигна до Анаид и със сълзи на очи я замоли:
— Унищожи Бялата дама. Направи го сега.
Анаид осъзна, че това е мисията, предопределена й от пророчеството.
Вдигна скиптъра над изящната и красива глава на Кристине, а тя нищо не направи, за да се защити, не се помръдна от почетното място, което заемаше до нея. Продължи спокойно да я гледа в очите, без да моли за съчувствие, с единственото желание да запечата спомена.
Анаид направи опит да стовари силата на скиптъра върху Бялата дама, но когато започна да накланя надолу ръка, нещо я възпря. Водеше жестока вътрешна борба.
— Направи го, Анаид.
— Унищожи я, Анаид.
— Тя е въплъщение на злото, Анаид.
Анаид, хипнотизирана от очите на жертвата си, може би под въздействието на последната й черна магия, остави скиптъра с трепереща ръка на олтара.
— Не мога да го направя.
— Защо не можеш да ме унищожиш? — попита Кристине.
Анаид окончателно се предаде:
— Обичам те.
— Не се предавай, Анаид. Не се предавай — побърза да се намеси Селене.
В порив на отчаяние се впусна към скиптъра, за да го грабне и сама да го стовари върху великата Одиш, но една ръка, по-силна от нейната, й попречи да го извърши. Беше Гунар.
— Не го прави, много е опасно.
Междувременно Кристине, сляпа и глуха за всичко, освен за внучката си, нежно прегръщаше Анаид и бършеше сълзите й.
Селене изпищя и поиска да ги раздели, но Гунар отново я спря с твърда ръка.
— Няма да й стори нищо лошо. Не и на нея.
Анаид се обърна към майка си.
— Съжалявам, Селене — измънка, — наистина съжалявам. Изгубихме войната. Вие, Омар, загубихте, и то по моя вина. Не съм способна да я убия.
Кристине се усмихна на Анаид и мило и изискано й подаде скиптъра.
— Грешиш, съкровище. Любовта е дар Божи. Праща го провидението. Скиптърът е твой.
Бялата дама се изправи, горда и внушителна, и извика. Гласът й прогърмя и силно отекна в подножието на Попокатепетл. Беше толкова мощен, че спря полета на орлите и отби въздушните течения. Гласът й, едновременно нежен и могъщ, изпълни с изумление жените Омар, войнствени и разгневени, за първи път обсадили противничките си Одиш. Докато тя говореше, всички живи същества внимателно я слушаха.
— Чуйте ме добре. Пророчеството току-що се изпълни.
Всички, и Одиш, и Омар, бяха замръзнали неподвижни, затаили дъх.
— Войната на вещиците приключи.
С глас на велика пророчица Кристине тържествено извести:
— Времето на Одиш изтече — и думите й не търпяха възражение.
В този момент една Одиш, руса и луничава, която, разгневена, открито изразяваше неодобрението си, в миг изчезна, поразена от мълния. На мястото й остана само шепа прах. Разнесоха се викове и всички Одиш около нея се отдръпнаха.
Кристине продължи да говори с гръмовен глас:
— Със своята преданост, с искрената си любов към мен избраницата Анаид възтържествува над извадените шпаги и над заклинанията.
Чернокожата нубийка Одиш, бивша наемна убийца на Баалат, се хвърли срещу Кристине с атаме в ръката.
— Предателка! — просъска тя сърдито.
На мига падна мълния и я погълна в пламъци, които я скриха от погледите на всички, а когато ослепителната светлина се разсея, от гнева и от отмъстителността й нищо не бе останало. Тялото й чисто и просто се бе изпарило..
Кристине я посочи.
— Аз лично слагам край на тази ненужна и абсурдна война. За нас, Одиш, няма място в света на живите.
Светкавиците се множаха. На всяка следваща секунда изчезваха нови и нови Одиш. Останалите отчаяно се опитваха да избегнат съдбата си, но напразно. Внезапно пак изтрещяваше и ги унищожаваше, една след друга.
— Ще изчезнем окончателно. Войната на вещиците приключи.
По лицата на жените Омар се четеше изумление, а по тези на Одиш — неописуем ужас.
Анаид внезапно проумя.
— Либацията, ритуалът със свещената чаша… Ти сама ли реши края на Одиш?
Кристине въздъхна.
— Краят винаги идва. Неизбежен е.
Анаид се ужаси.
— И ти ли пи от отровата?
— Аз съм безсмъртна Одиш, а съм уморена, много уморена от толкова дълъг живот.
Анаид се вкопчи в нея.
— Не, бабо.
— Обичах те много, Анаид, колкото можах. Благодарение на теб открих смисъла на живота, а той е неразбираем без смъртта.
С очи, пълни със сълзи, Анаид има време само да отвори торбичката си и да й подаде няколко златни монети.
— Моля те, вземи ги. Това са монети за Мануела и за дъщеря й. С тях ще минат през лагуната. Дай им ги. И за теб.
Кристине стисна монетите в шепа и на мига червеникава мълния я обгърна.
Анаид стисна очи, за да не е свидетел на кончината й.

Оглушителният рев на Попокатепетл я накара да ги отвори отново. Въздъхна. Разбра посланието му. Вулканът изискваше от нея да изпълни дълга си. Наоколо цареше пълен хаос. Жените Омар честваха победата и прибираха бойните си снаряжения. Всички, погълнати от радостното си вълнение, потънали в сладкото опиянение, което дава триумфът, бяха забравили за избраницата.
Гледаше ги и виждаше как се възстановяват от раните си, изтощени, но живи. Дасил и Клодия разказваха премеждията си, като оцветяваха разказа си и му придаваха леко шеговит тон. Гунар и Селене бяха встрани от останалите, разискваха собствените си проблеми, онези, които бе решила с помощта на Бриджет, като я помоли да развали проклятието си. Имаше и още някой, който се оглеждаше и я търсеше. Рок. Мургав, висок и красив. Погледите им се срещнаха и докато се провираше сред тълпата, която ги разделяше, нямо я молеше с очи да го изчака.
Тъкмо тогава обаче тя чу гласа й: „Чакам те, Анаид."
Беше Сармик, млечната й сестра. Този път — да. Чуваше я добре, съвсем ясно. Беше така близо, трябваше да тръгне с нея.
Обърна се, но някой постави ръка на рамото й и я задържа. Вдигна глава и видя Рок, който й се усмихваше с палавата си трапчинка.
— Няма ли да ми дадеш целувка?
Анаид изобщо не се поколеба. Разделяш ли се завинаги, заслужава си да оставиш незабравим спомен. Двамата се целунаха продължително и Анаид се почувства толкова добре, че се уплаши дали ще има сили да изпълни намерението си.
— Заслужаваше си — промълви Рок.
— Кое?
— Дългото пътуване, за да получа целувката, която ми дължеше.
Анаид се засмя и се отдръпна от него.
— Трябва да тръгвам.
— Къде отиваш?
Анаид посочи към кратера.
— Дала съм обещание.
— Идвам с теб.
— Не, трябва да отида сама.
Рок я задържа с един последен въпрос:
— Скоро ли ще се върнеш?
Анаид, с плувнали в сълзи очи, не му отговори и без да се сбогува, бавно пое към върха.
Селене и Гунар също се бяха преоткрили, отчаяно и с изненада. И двамата не можеха да разберат причината за възродената им любов — без омраза, без озлобление, без желание за отмъщение. Но тя причиняваше болка на Селене, която се измъчваше и не искаше да поеме риска дотолкова да се вкопчи в живота, та да не намери сили да изпълни обещанието си, дадено на мъртвите.
— Нашата любов е прокълната. Нямаме късмет — съпротивляваше се, тръпнеща в прегръдките на Гунар, макар и да копнееше любовта им да трае вечно.
— Може би вече не е — с плаха надежда рече Гунар.
— Бриджет произнесе проклятието на хълма Домен. Забрави ли?

— Понякога проклятията могат да бъдат развалени с екзорсизъм

[41]

.

Селене рязко го отблъсна.
— Нямам време или, по-точно казано, не мога да ти отделя време, понеже то не ми принадлежи.
Гунар стана сериозен.
— Какво искаш да кажеш?
— Дала съм дума да отдам живота си.
— На Макс ли?
— Не бъди ревнив. По-сериозно е, отколкото си мислиш.
— Да не си решила да жертваш живота си по някаква причина?
Селене сведе поглед. Гунар я хвана за раменете и я разтърси.
— Няма да го позволя, за нищо на света.
Селене се освободи от ръцете му.
— Заради Анаид е.
Внезапно Селене си даде сметка, че дъщеря й я няма, и отчаяно я затърси. Докато накрая я откри. Фигурката й бе заприличала на точица в далечината, само на няколко метра от димящия кратер.
— Анаид! — извика, отгатнала намеренията й, сочейки към върха.
И без дума да каже на Гунар, произнесе заклинание за илюзия и полетя, устремена към нея, с решимостта на човек, съзнаващ, че трябва да впрегне всичките си сили, за да спаси живот, живота на най-скъпото си и обичано същество.
Анаид обаче вече бе стигнала върха и се усмихваше на млечната си сестра, която беше с вярното си куче хъски, надвесена и загледана в бездната на кратера.
— Сармик? — повика я и сърдечно я прегърна.
След прегръдката двете се спогледаха. През цялото това време бяха толкова силно свързани. Сармик посочи скиптъра.
— Красив е.
Анаид й го подаде. Знаеше, че Сармик ще го използва справедливо и мъдро, ще бъде най-добрият вожд — матриарша на всички Омар и най-чудесната владетелка на жезъла. Тя, в чиито вени тече нейната кръв, която е нейното второ „аз", тя ще бъде истинската кралица на магьосниците.
— Твой е. Давам ти го от името на всички Омар. Използвай го предпазливо и благоразумно.
Развълнувана, Сармик погледна скъпоценния скиптър без капчица ламтеж. Ръката й беше чиста и свободна от стремленията, които разяждаха Анаид. Нейното великодушие и нейната всеотдайност бяха такива, че никога нямаше да се подаде на изкушението и никога нямаше да я ръководят властолюбието и амбицията.
Попокатепетл отново изрева оглушително и стените на конуса му потрепериха. Обгърна ги гъст облак от пара и дим.
Вулканът я призоваваше и Анаид, нерешителна, притисна към гърдите си торбичката с монети.
Сармик, със скиптъра в ръка, свали от шията си хубавия наниз и го сложи на Анаид.
— Мечката майка ще те закриля.
Анаид беше много развълнувана и преди да направи съдбоносната крачка, прегърна млечната си сестра и прошепна на ухото й своето предсказание:
— Ще бъдеш нашата кралица и ще управляваш Омар мъдро и с помощта на скиптъра на майката О.
Сбогуваха се със сълзи на очите.
— Бих искала да те опозная по-добре, но ще бъда горда да изпълня мисията си — прошепна Сармик.
Анаид изпитваше същите чувства. И тя трябваше да изпълни даденото обещание и да се предаде на мъртвите.
Точно в този момент, в мига, в който събираше цялата си смелост, за да се хвърли в димящия кратер, Сармик рязко дръпна торбичката с монетите от врата й и със скиптъра в другата ръка скочи в празното пространство, последвана от вярното си хъски.
Двамата полетяха над облака от серни изпарения и изчезнаха в огнената паст на кратера.
Ужасена, Анаид понечи да се хвърли след нея, но ръката на Селене я задържа.
— Нееее!
В пещерата Мипулко змията Коатликуе запали лулата си и без да е нужно да поглежда към облака дим, който излизаше от внушителния вулкан, разбра, че е заситил глада си.



Глава трийсета


CARPE DIEM

Анаид се разкашля, задушавана от пушека от колите. Не беше свикнала с трафика на задръстената от автомобили и хора улица в центъра на Манхатън.
— Сигурна ли си, че е тук? — попита тя Дасил, която отчаяно се оглеждаше на всички страни.
— Каза ми, че ще ме чака тук, на този ъгъл, срещу някаква будка с безалкохолни напитки.
Рок, здраво стиснал ръката на Анаид, посочи павилиона, но на ъгъла нямаше никой, който да прилича на майка, чакаща дъщеря си. Само някаква девойка в много къса пола, която крачеше на възвисоките си токчета, с балон в ръката, кукла под мишницата и чанта, купена от разпродажбите, преливаща от какви ли не джунджурии. Ближеше огромен облак от захарен памук и нахално се заглеждаше в лицата на минувачите с деца.
Ужасно притеснена, Дасил плахо се приближи до нея.
— Мамо? — предпазливо произнесе тя.
Младата жена замръзна, като вкаменена, оглупяла от вълнение. Плъзна поглед по Дасил, тръгвайки от краката и после продължи нагоре и все нагоре, затаила дъх, докато стигна до очите на момичето, което беше високо почти колкото нея.
— Не може да бъде!!! — извика ужасена. — Не е възможно да си ти! Дасил?
Вместо да я прегърне, направи крачка назад и притисна с ръка сърцето си. Дасил почувства как на гърлото й засяда буца и изпита неистово желание да си плюе на петите. Искаше да избяга от тази жена, която й бе дала живот, а сега не можеше да я познае.
— Това съм аз, мамо.
— Не ти вярвам — извика младата Омар, като захвърли куклата на земята със сърдито изражение. — Очаквах да си малко момиче…
Дасил се смути, а на Анаид й се прииска да притича до нея, за да я утеши, но Рок не й позволи. Беше твърде лично и не биваше да се намесват.
Клодия, няколко метра зад тях, снимаше сцената с мобилния си телефон и запамети момента, в който майката на Дасил плахо докосна тънката ръчица на дъщеря си и бавно я погали по бузата, мека като кадифе.
— Не вярвах, че имам толкова прекрасна дъщеря, толкова висока и очарователна… не, това не е истина. Вероятно сънувам. Ощипи ме, Дасил, ощипи ме. Хубавицата на мама, красивата ми гуанчита, лакомата ми ревличка.
Дасил широко отвори уста, а после я затвори, като риба на сухо. Отчаяно търсеше думите, с които трябваше да се обърне към майка си… но не ги намираше. За щастие, майка й бърбореше и за двете, та и повече:
— И какво стоя и те зяпам като малоумна? Хайде, ела тук да те прегърна. Толкова години мечтая за този момент, а сега стоим като пълни глупачки. Не ме гледай, все едно съм атомна бомба, аз съм майка ти. Ела при мен.
Анаид направо се изуми как се вкопчиха една в друга, така силно се стиснаха, само дето не им изпукаха костите. Приличаха си като две капки вода във всичко — в жестовете, в искреността, в ужасния си вкус при съчетаването на дрехите, в невероятната си спонтанност. Бяха очарователни, създадени една за друга и предопределени да се обичат.
Клодия ги снима безброй пъти, докато в един момент мобилният й телефон иззвъня.
— Мауро? — усмихна се тя и смигна на Анаид и Рок.
— Къде си? — попита я гаджето й.
— В Ню Йорк. Най-сетне фиестата свърши. Вече край, връщам се.
— Сега ли?
— Вече можеш да ми потърсиш местенце в твоята стая, за да сънуваме заедно.
— Ами… всъщност точно за това исках да говоря с теб, мисля, че няма да мога да те вместя.
— Защо, нали леглото ти е голямо?
— Да, но ще станем трима.
— Трима ли? — гласът й изтрещя. — Ти и аз, това прави двама. Знам да смятам, издържах си изпита по математика.
— С Хулия ставаме трима.
Лицето на Клодия стана мораво, после синьо, после зелено. Смени цветовете само за секунди.
— Хулия? Моята добра приятелка Хулия, която бях помолила да ти прави компания?
— Точно така. Наистина ми прави компания, а сега е мое гадже.
— Твое какво? — заекна невярваща Клодия, макар да го бе чула съвсем ясно.
— Гадже.
Клодия избухна, разрази се като тропически ураган:
— За каква се мисли тази нещастница, тази крадла, похитителка на чужди гаджета? Да не е по-различна от мен, да не прави нещо, което аз да не умея?
— Да, утешава ме. Така добре ме утешаваше, че накрая взехме да сънуваме заедно.
Клодия направо побесня.
— Какво си се разбързал? Не си ли чувал за търпение? Не можа ли малко да изчакаш?
— Клодия, пропилях цялото лято да те чакам.
— Нали ти харесваше да те измъчвам… — театрално изхленчи тя, по-скоро обидена, отколкото дълбоко наранена. Не бе разбил сърцето й, беше засегнал самолюбието й.
— И аз съм ти благодарен за това, наистина ти благодаря, маце, хубавичко ме измъчи и прекарах страхотно лято… Въпросът е там, че…
— Чао! — Клодия прекъсна, ужасно сърдита.
Не й беше приятно, но все пак беше доволна, че последната дума е била нейна. „Чао" беше любимата й.
Анаид се приближи до нея с явното намерение да я прегърне.
— А, не! Не понасям съчувствието! — спря я Клодия.
— Но…
— И още по-малко от приятелка, която си има гадже. Не понасям щастливите приятелки с гаджета.
Срязана като кисела краставичка, Анаид замръзна. Май Клодия говореше сериозно. Досега тя беше една нещастна приятелка без гадже, но нещата се бяха променили. Дали не изглеждаше глупаво? Нищо чудно. Въпреки всичко случило се, макар Кристине вече да я нямаше, беше невероятно щастлива и сигурно много й личеше.

И Сармик беше оставила след себе си светла диря. Сред девойките Омар беше станало на мода да носят щамповани фланелки с образа на Сармик и кучето й, със златния скиптър и с надпис Proud of you

[42]

. Тя определено се гордееше, че е била млечна сестра и съучастничка в подвига на малката инуитка, която щеше да пази в света на мъртвите за вечни времена скиптъра на майката О и да управлява благоразумно и мъдро съдбините на Омар до края на света.

Сармик беше истинската героиня, кралицата на магьосниците. Анаид се беше превърнала чисто и просто в едно обикновено, нормално и… щастливо момиче.
Щастието й се състоеше в новото й семейство, в бъдещата й сестричка Роса и в ново-новеничкото й гадже. Струваше й се толкова хубав, че чак я болеше да го гледа.
Селене, с очарователния си корем на бъдеща майка, пристигна, спорейки нещо с Гунар, с чанта, пълна с бебешки дрешки.
Клодия позеленя от завист.
— Не понасям също и щастливите майки с гаджета!
— Виж я, та тя е надебеляла.
— Но е страхотно красива. От чуждото щастие ми се повдига.
Анаид се помъчи да измисли нещо за свое оправдание. Изпитваше известно неудобство от това, че е част от семейство, видимо тъй съвършено, сплотено и прекрасно.
— По цял ден спорят — добави и посочи родителите си.
Клодия изстена отчаяно.
— Още по-зле, много по-зле. Това означава, че се обичат — ревна с пълен глас. — А мен никой не ме обича.
Анаид се отказа. Нямаше смисъл. Освен това Селене, взела много присърце новите си отговорности, я викаше да й покаже удивително мъничка блузка, а зад нея вървеше Гунар, мърморейки сърдито:
— Виж, Анаид, погледни я. Не е ли истинска прелест?
— Голяма е — възрази Гунар.
— Ти да мълчиш, какво разбираш, ти, който не си имал деца от хиляда години.
— А Анаид?
— Никога не си й купувал дрешки.
Анаид се направи, че не чува разправиите им, и си представи Роса, пухкаво и дебело ревливо бебче, натъпкано в миниатюрната блуза на зелени и сини райета.
— Ще влезе ли в това? Прилича на кукленска.
Рок я изтръгна от ръцете й и си каза тежкото мнение:
— Голяма е. Много е голяма, това е за тримесечно бебе. А за Урт, за времето, когато ще се роди, не става, прекалено е тънка материята.
— Казах ти — натякна й Гунар.
Анаид и Селене се предадоха. Рок беше експерт. Ненапразно имаше седем невръстни братчета и сестричета и Елена, майка му, пак беше бременна.
Безпомощна, Селене остави чантата на земята.
— Не ставам за това.
Анаид я окуражи.
— Разбира се, че ставаш, мамо. Ще си страхотна майка.
— Пълна скръб съм.
— Няма такова нещо, ти си чудесна. Ако искаш, аз ще ти помагам.
— Още по-зле, Анаид. Нас не ни бива за това. Децата не са нашата сила.
— Но затова пък ми харесва и се надявам да се справя — защити се Анаид.
Селене й се усмихна с очарователна усмивка.
— Наистина ли?
— Ами разбира се. Струва ми се забавно да имаме бебе у дома.
Рок си позволи да се намеси:
— Кандидатирам се за помощник-съветник, ако, разбира се, ми позволиш.
— Еее, не позволявам на никого да ми отнеме поста! Аз, ще съм бащата — даде ясно да се разбере Гунар.
— А аз какво ще съм? Измамената и малко чалната лелка? — прекъсна ги Клодия, която не можеше да понесе да й отнемат главната роля за повече от половин минута.
— Ако предпочиташ, можеш да бъдеш лелята свалячка — предложи чистосърдечно Анаид.
Клодия направи обидена физиономия.
— Така значи. И се бъзикаш отгоре на всичко. Как можеш да се подиграваш на едно нещастно, изоставено момиче?
Анаид обожаваше лекотата, с която Клодия умееше да се измъква от всяка ситуация.
— Не задълго. Около теб има седем милиона души, от които, изчислено по теорията на вероятностите, трябва да има поне сто хиляди момчета, с които бихте си паснали идеално.
Клодия се озърна театрално.
— Нима? И къде са, щото не виждам наоколо нито едно. — Вдигна ръце към небето и извика, като се въртеше на всички страни: — Ехо! Къде си? Къде е момчето на мечтите ми? Чакам те. Няма нужда да ми паднат всичките сто хиляди едновременно, едно ми е напълно достатъчно.
Анаид се отдалечи на няколко крачки и незабелязано от всички зашепна нещо, мърдайки устни.
Тогава под краката на Клодия капакът на уличната канализация пропадна и тя се срути с гръм и трясък в зейналия търбух на големия град.
— Аааууу! — викаше Клодия, изчезвайки… като по някаква магия.
Гунар погледна укорително Селене, а Селене — към Анаид.
— И сега какво? Кой ще я измъкне оттам?
Анаид гузно сведе очи.
— Исках само да й помогна.
Рок остана с отворена уста.
— Ти ли го направи?
Анаид поиска да излъже, но не успя:
— Исках само да подбутна малко нещата.
Гунар се беше надвесил над огромната черна дупка, която отвеждаше до митичните помийни ями на Ню Йорк, за които се разказваха какви ли не легенди, населени с каймани, змии боа и плъхове мутанти.
— Клодия! — извика Гунар.
Дасил и майка й дотичаха, готови да помогнат. Шестимата се надвесиха над канализационната шахта и пак шестимата едновременно зяпнаха от изумление.
Клодия, като някоя актриса, горда, все едно е открила Америка, и ужасяваща като изригване на вулкан, се издигаше нагоре към повърхността на метрополията, носена на ръце от як каналджия, нюйоркчанин, който се катереше по стълбичка. Поздрави ги, махайки им с ръка, като кралица на карнавал от високото на каляска.
Стъпи пак на земята, хвана ръката на здравеняка, с луничаво лице, от ирландски произход, и го представи:

— 
He is Jim, mу new boyfriend
.

[43]


И пред изумените погледи на приятелите си го целуна. После се усмихна, гледайки с друг поглед на чуждото щастие около нея. Вече нямаше желание да плаче.

— 
Карпе дием! Да се насладим на мига!





Обработка The LasT Survivors



Сканиране: Daenerys, 2018





Разпознаване, корекция и форматиране: sqnka, 2018






Информация за текста


Издание:


Maite Carranza
La maldicion de Odi
La maldicion de Odi (LA GUERRA DE LAS BRUJAS Vol.III)
© 2007 by Maite Carranza
First published by Grup edebe (Spain)

Майте Каранса
Проклятието на Оди
Войната на вещиците #03
Испанска. Първо издание
© Боряна Цонева, преводач, 2011
© Ралица Димитрова, художник, 2011
© Теменужка Петрова, редактор
© Грета Петрова, коректор
© ИК „Унискорп", 2011
ISBN 978-954-330-334-2




Бележки под линия



1

Gazpacho — студена супа с олио, оцет, чесън, домати, краставици, надробен хляб и пр. — Б. пр.



2

Чуро — вид мекици. — Б. пр.



3

Берсекер — воин, герой от митологиите и сагите на северните и германските племена и народи. Етимологията е вероятно от „меча кожа" или „голи гърди", друга интерпретация гласи, че боецът се сражава гол до кръста и има силата и непобедимостта на мечка. — Б. пр.



4

Алморавиди — берберски племена, бранители на исляма. По време на апогея си владеят територия, простираща се от Испания до Сенегал. Ибн Ташфин — последният им владетел. — Б. пр.



5

Декурион — началник на декурия: отряд от десет войници у римляните. — Б. пр.



6

Пралине — смес от натрошена карамелизирана захар и счукани ядки. Използва се за пълнеж на сладкиши и като съставка за кремове. — Б. пр.



7

Paella (исп.) — ястие с ориз, пилешко, говеждо, миди, охлюви и риба. — Б. пр.



8

Магей — дърво столетник. — Б. пр.



9

Акса (араб.) — далечен, отдалечен. — Б. пр.



10

Берберски, или тенерифски — отнасящи се до населението на Канарските острови преди завладяването им от испанците, древните гуанчи. — Б. пр.



11

Кралство, което е пак там, на Канарските острови. — Б. пр.



12

Менсей — върховен владетел, крал — божество при гуанчите. — Б. пр.



13

Остракизъм — доброволно усамотение, изгнание, оттегляне от света. — Б. пр.



14

Паладин — рицар, воин. Според историята, Туршо е бил военен министър. — Б. пр.



15

Блян, или попадийка — силно отровно растение, мъхнато, в преливащ зеленикав до бял цвят, използвано като билка и за магьосничества. — Б. пр.



16

Хайма — палатка, шатра в пустинята. — Б. пр.



17

Сините хора — така са наричали мъжете от берберски народ, населяващ Северна Сахара — високи, със светла кожа и сини тюрбани. — Б. пр.



18

Дромадер — едногърба камила. — Б. пр.



19

Туареги — номадски берберски народ, населяващ Северна Африка, който векове наред обикаля с камилски кервани из Сахара. — Б. пр.



20

Хамада — пустинна скалиста местност, камениста пустиня. — Б. пр.



21

Хидра — чудовище от гръцката митология. — Б. пр.



22

Земан Зебу — прочут адепт, символ на духовно възвисен, благороден човек. В случая — синоним на благороднически произход. — Б. пр.



23

За да се отърве от новородения Иисус от Назарет. — Б. пр.



24

Фабада — асгурийско ястие от фасул и сланина. — Б. пр.



25

Улу — нож, с който северните народи са щавели кожи, рязали кости, чупили лед за иглутата си; той им носел познания и сили, предавани от поколения на поколения. — Б. пр.



26

Иберийския полуостров. — Б. пр.



27

Islas Afortunadas, или Islas Benditas — Щастливите, или Блажените острови — в класическите и келтските легенди това е раят, в който смъртните, които са го заслужили, са били приемани от боговете. Смятало се е, че тези острови се намират в Атлантическия океан. Мадейра и Канарските острови също претендират да са възможното местонахождение на Блажените острови. — Б. пр.



28

Помодоро и страчатела (итал.) — съответно вкус на домати или на млечна каша. — Б. пр.



29


Carpe diem! (Лат.) — Популярен израз от поема на Хораций. В превод означава „Грабни момента", „Живей днес", „Наслаждавай се на мига". Фразата е част от по-дълга:
Carpe diem quam minimum credula postero
, която в общи линии се превежда: „Живей днес, не отлагай за утре." — Б. пр.




30

„…толкова красив… най-красивият от всички" (итал.). — Б. пр.



31

Pronto? (Итал.) — „Да, моля?" — Б. пр.



32


Yа ei ganigo Guahedum se quebro!
— израз, станал символ на бунта. Буквално означава: „Изворът (гърдата) пресъхна." — Б. пр.




33

Спагети със сирене, пипер и бекон. — Б. пр.



34

Pastitas — тънки като пръчици или кръгли тестени произведения (като курабийки или соленки), обикновено с плънка с нещо сладко или солено. — Б. пр.



35

На испански глаголът „давам" (gusanitos) може да означава „залъгвам, замъглявам съзнанието". — Б. пр.



36

„Uk!" — подвикване, команда, която вероятно означава нещо подобно на „куш". — Б. пр.



37

Тунгуска от Североизточен Китай. — Б. пр.



38

Martes Cibelina — самур, или сибирски самур, — малък бозайник, близък родственик на белката и златката. Широко разпространен в тайгата, в горските райони на Монголия, Китай и Корея, в руската тайга на Северен Урал, в Сибир и в Далечния изток. — Б. пр.



39

Сурма (от финландски — убийство) — представлява образ, близък до Цербер от гръцката митология. Ужасяващ звяр, охранител на портите към подземното царство. — Б. пр.



40

Либация — религиозна церемония с вино у древните езичници. — Б. пр.



41

Заклинание за прогонване на зли духове. — Б. пр.



42

Proud of you (англ.) — „Гордея (гордеем) се с теб". — Б. пр.



43

He is Jim, mу new boyfriend (англ.) — „Това е Джим, новото ми гадже." — Б. пр.