КОНСПИРАЦИЯ за КОРОНАТА

   първа книга от поредицата ОТКРОВЕНИЯТА НА РИРИЯ

   Майкъл Дж. Съливан
   Конспирация за Короната

   Запознанство с автора



   Откривайки пишеща машина в мазето на дома на приятел, Майкъл Дж. Съливан заредил празен лист и въвел думите: „Бе мрачна и бурна нощ - и се разнесе изстрел.“ Бил е само на осем години. Но желанието да изпълни бялата страница и проследи къде ще го отведат клавишите не го напускало. Като възрастен, Майкъл прекарал десет години в усъвършенстване на уменията си, четейки и изучавайки автори като Стивън Кинг, Айн Ранд и Джон Стайнбек. Написал десет романа и след като не почувствал привличане към публикуването, се заклел никога да не твори.
   Майкъл установил, че съдържащите думата „никога“ заричания не доживяват изпълнение и сложил край на писателската пауза десет години по-късно. Сърбежът се завърнал, когато решил да пише книги за дъщеря си, по онова време на тринадесет, изпитваща затруднения в училище заради дислексия. Заинтригуван от идеята за поредица с обединяваща фабула, но изградена от отделни епизоди, той създалОткровенията на Ри-рия.Написал поредицата без намерението да я публикува. След като връчил творението на дъщеря си под формата на ръкопис, тя заявила, че трябва да бъде „истинска книга“,за да може да я прочете.
   Тъй започнало второто пътешествие по пътя на публикацията, което включвало наемането на съпругата да бъде бизнес мениджър, подписването с малка независима печатница и основаването на публицистична компания. Като себеиздаващ автор, Съливан продал повече от шестдесет хиляди книги и обогатил успеха си, като постигнал масова публикация презОрбит (фентъзи марката наХечът Буук Груп),както и правата за превод на френски, испански, руски, немски, датски, полски и чешки.
   Роден в Детройт, Мичиган, Майкъл понастоящем пребивава във Фе-ърфакс, Вирджиния, заедно със съпругата и трите си деца. Продължава да изпълва белите страници с три проекта: модерно фентъзи, изследващо отношенията между добро и зло; литературна фантастика, проследяваща затъването на един човек в лудостта и средновековно фентъзи - предистория на поредицата за Ририя.
   Повече за автора можете да откриете нам’М’М’.пупа.сот.
    [Картинка: _1.jpg] 
   ГХАЗЕЛСКОМОРЕ
    [Картинка: _2.jpg] 
   Глава 1
   Откраднати писма



   Ейдриън не виждаше почти нищо в мрака, но можеше да ги чуе -прекършването на клоните, мачкането на листата и шумоленето на тревата. Бяха повече от един - повече и от трима - и се приближаваха.
   -Никой от вас да не мърда - заповяда груб глас откъм сенките. - В гърбовете ви има насочени стрели; мръднете ли, ще ви надупчим на седлата - говорещият все още бе в сенките, едва доловимо движение сред голите клони. - Само ще пооблекчим товара ви. Не е нужно никой да пострада. Правете каквото ви казвам и ще си задържите живота. В противен случай ще вземем и него.
   Ейдриън знаеше, че вината е негова и стомахът му се сви. Стрелна с поглед Ройс, който седеше на мръсносивата си кобила със скрито от качулката лице. Главата на приятеля му бе наведена и се поклащаше леко. Ейдриън знаеше какво е изражението му и без да може да го види.
   -Съжалявам - промълви.
   Ройс продължи мълчаливо да клати глава.
   Стена от прясно отсечени храсти препречваше пътя им. Назад се простираше дългият осветен от луната друм. Мъгла се стелеше над овразите и падините; невидим поток нейде струеше между скали. Намираха се дълбоко в горите на стария южен път, обградени от дълъг тунел дъбови и ясенови дървета, прострели изтънчени клони над пътя, треперейки и шумейки в студения есенен вятър. Бяха на почти ден път от който и да е град; часове бяха минали от последната видяна къща. Сами сред нищото - в места от този тип никога не намираха телата.
   Засилвайки шума от настъпени листа, крадците пристъпиха в тясната ивица лунна светлина. Ейдриън преброи четирима мъже с небръснати лица и оголени мечове. Носеха груби дрехи от кожа и вълна - захабени и мръсни. Придружаваше ги момиче с приготвен за стрелба лък. Бе облечена в тон с останалите - панталони и ботуши; за прическа й служеше рошава бъркотия. Всички бяха окаляни: сякаш прекарали нощта в дупка.
   -Не изглеждат като да имат много пари - рече един със сплескан нос. Един-два инча по-висок от Ейдриън, той бе най-едрият от групата, яко добиче с дебел врат и големи ръце. Долната му устна изглеждаше да е била солидарно разцепена по времето на носното счупване.
   -Обаче имат багаж - обади се момичето. Гласът й го изненада. Бе млада и напук на мръсотията - сладурана, непринудена; ала тонът й бе агресивен, дори жесток. - Вижте колко много неща са помъкнали. За какво е всичкото това въже?
   Ейдриън не бе сигурен дали питането й е отправено към него или към нейните спътници. Във всеки случай нямаше да отговори. За момент понечи да се пошегува, ала тя не изглеждаше да е от онези, които могат да бъдат очаровани с усмивка и комплимент. На всичкото отгоре стрелата й бе насочена право към него и ръката й можеше да се умори всеки момент.
   -Вземам големия меч, който оня носи на гърба си - рече плоският нос. - Мяза да ми е по мярка.
   -Аз ще взема останалите му два - източник на тази реплика бе един белязан; белегът разделяше лицето му под лек наклон, пресичайки носа на косъм от окото.
   Момичето посочи със стрелата си към Ройс:
   -Искам наметалото на дребния. Качулката определено ще ми отива.
   С дълбоки очи и съсухрена от слънцето кожа, най-близкият до Ейд-
   риън мъж изглеждаше най-възрастен. Той пристъпи и хвана коня му за юздата.
   -Сега бъди много внимателен. Убили сме мнозина по този път. Глупаци, които не слушат. Не искаш да си глупав, нали?
   Ейдриън поклати глава.
   -Добре. Сваляй оръжията - рече крадецът, - сетне слез.
   -Какво ще кажеш, Ройс? - попита Ейдриън. - Даваме им малко пари и няма пострадали.
   Ройс го погледна. Две очи проблеснаха под качулката със смразяващ поглед.
   -Просто казвам, не искаме неприятности, нали?
   -Не ти трябва мнението ми - рече Ройс.
   -Значи ще се инатиш.
   Мълчание.
   Ейдриън поклати глава и въздъхна.
   -Защо трябва да усложняваш всичко? Те вероятно не са лоши хора - просто бедни. Знаеш, вземайки каквото им трябва, за да си купят къшей хляб и нахранят семействата си. Можеш ли да ги виниш за това? Идва зима, а времената са тежки. - Кимна към крадците. - Нали?
   -Аз нямам семейство - отвърна плосконосият. - По-голямата част от плячката пропивам.
   -Не помагаш особено - отбеляза Ейдриън.
   -Не се и опитвам. Или вие двамцата правете каквото ви се нарежда, или ще ви изкормим на място - подчерта думите си с изтегляне на дълга кама от колана; демонстративно остърга острието на меча си с нея.
   Студен вятър виеше сред дърветата, извивайки клоните и отскубвайки още листак. Червени и златни листа летяха, виеха се в кръг, шибани от поривите над пътеката. Някъде в мрака бухал оповести присъствието си.
   -А ако ви дам половината от парите ни?Моята половина.Така няма да сте на загуба.
   -Не сме искали половината - каза мъжът, който държеше коня му. -Искаме всичко, включително конете.
   -Чакай малко. Конете ни? Да, вземете малко пари - добре, но... ко-некрадство? Ако ви хванат, ще увиснете на бесилката. Знаете, че ще докладваме за вас в първия изпречил сена пътя ни град.
   -Идвате от севера, нали?
   -Да, вчера напуснахме Медфорд.
   Държащият коня кимна и Ейдриън видя малка червена татуировка на врата му.
   -Това ти е проблемът - чертите на лицето му омекнаха в съчувствена гримаса, която предвид обстоятелствата внушаваше заплаха.
   -Вероятно отивате в Колнора - хубав град. Много магазини. Много богаташи. Търговията там кипи и мнозина минават по този път, носейки какво ли не, за да продават на богаташите. Предполагам, че не сте били на юг преди, нали? В Меленгар крал Амрат си прави труда да наеме войници, които да патрулират по пътищата. Ама тук в Уоррик нещата стоят малко по-различно.
   Плосконоско се приближи, облизвайки сцепената си устна, докато разглеждаше дългия меч на гърба на Ейдриън.
   -Искаш да кажеш, че кражбата е законна?
   -Не, обаче крал Етелред живее в Акуеста: ужасно далеч от това място.
   -Ами графът на Чадуик? Не управлява ли той тези земи в името на краля?
   -Арчи Белънтайн? - споменаването на името предизвика кикот от страна на другите крадци. - Арчи пет пари не дава какво се случва с обикновените хорица. Твърде е зает даси подбира тоалетите - мъжьт се ухили, разкривайки растящи в ексцентрични посоки пожълтели зъби. -Така че давай мечовете и слизай от коня. Сетне можеш да идеш до замъка
   Белънтайн, да почукаш на вратата на Арчи и да видиш как е - пореден залп всеобщ кикот. - Освен ако не смяташ това място за идеалния гроб, ще правиш каквото ти кажа.
   -Прав беше, Ройс - примирено рече Ейдриън. Разкопча наметалото си и го остави зад седлото. - Трябваше да оставим пътя, но честно... имам предвид, ние сме сред нищото. Какви бяха шансовете?
   -Съдейки по факта, че в момента бивате обирани - осмелявам се да ги определя като доста добри.
   -Иронично: да оберат Ририя.
   -Не е забавно.
   -Ририя ли каза? - запита мъжът, който държеше коня на Ейдриън.
   Ейдриън кимна и затъкна ръкавиците си в колана.
   Мъжът пусна юздата и отстъпи встрани.
   -Какво става, Уил? - запита девойката. - Какво е Ририя?
   -В Меленгар има двамина, които се назовават така - погледна към другите и леко снижи глас. - Имам връзки натам, не помните ли? Казаха ми да стоя настрана, ако някога попадна на тях.
   -Та какво мислиш, Уил? - въпрос от страна на белязания.
   -Мисля да разчистим храстите и да ги пуснем да минат.
   -Какво? Защо? Ние сме петима, а те са само двама - посочи очевидното плоският нос.
   -Но те са Ририя.
   -Е, и?
   -Моитесъдружницина север - а те никак не са глупави - казаха никой да не закача тези двамата по какъвто и да било повод. Освен това съдружниците ми не са от мекушавите. Щом те думат да ги отбягваме, значи има добра причина.
   Плоският нос ги погледна критично:
   -Добре, но откъде си сигурен, че точно тия двамата са тези, за които се представят? Просто ще им повярваш?
   Уил кимна към Ейдриън.
   -Виж мечовете му. Някой, който носи един - може и да знае да го върти, може и да не. Два меча - вероятно не отбира нищо от мечове, ама иска ти да си мислиш обратното. Но мечоносец с три остриета - това си е доста товар. Никой няма да се накамари с толкова стомана, освен ако не си изкарва прехраната чрез тях.
   Ейдриън изтегли два меча с единствено елегантно движение. Подхвърли един, оставяйки го да се завърти на дланта му.
   -Този има нужда от нова дръжка. И тази е започнала да се протрива
   -погледна към Уил. - Докъде бяхме стигнали? Струва ми се, канехте се да ни оберете.
   Крадците се спогледаха нерешително.
   -Уил? - запита девойката. Все още държеше лъка, но изглеждаше доста по-слабо уверена.
   -Да разчистим храстите от пътя им и да ги пуснем - каза Уил.
   -Сигурен ли си? - запита Ейдриън. - Този прекрасен човек със смачкания нос силно искаше да се сдобие с меч.
   -Няма проблем - рече плоският нос, вперил поглед в осветените от лунна светлина остриета.
   -Е, щом тъй сте решили...
   Петимата кимнаха и Ейдриън прибра оръжията обратно в ножниците.
   Уил заби ножа си в земята и даде знак с ръка на останалите, докато бързаше да разчисти барикадата.
   -Знаете ли, не го вършите правилно - каза им Ройс.
   Крадците спряха и го погледнаха разтревожени.
   Ройс поклати глава.
   -Не разчистването на храстите. Обирът. Добро място; признавам. Но трябваше да ни обградите.
   -И, Уилям... Уилям, нали? - запита Ейдриън.
   Мъжът трепна и кимна.
   -Да, Уилям, повечето хора са десняци, така че приближаващите се трябва да идват отляво. Това щеше да ни постави в неизгодно положение и да ни принуди да замахваме с извъртане. Тези с лъковете трябваше да са от дясната ни страна, на разстояние.
   -И защо само един лък? - запита Ройс. - Тя можеше да уцели само един от нас.
   -Дори и това нямаше да може - каза Ейдриън. - Забеляза ли колко дълго тя го държа опънат? Или тя е нечовешки силна - което ме съмнява
   -или това е самоделен лък, който може да изпрати стрелата на едва няколко крачки. Нейната роля бе само за сплашване; съмнявам се някога да е пускала стрела.
   -Съм - каза момичето. - И съм добър стрелец.
   Ейдриън поклати глава към нея с усмивка.
   -Държеше показалеца си над пръчката, скъпа. Ако беше стреляла, перата на стрелата щяха да закачат пръста и щеше да уцелиш всичко друго, но не и набелязаното от теб.
   Ройс кимна:
   -Инвестирай в арбалети. Следващия път стой скрита и просто изстреляй няколко болта в гърдите на всяка цел. Цялото това дърдорене е просто глупаво.
   -Ройс! - смъмри го Ейдриън.
   -Какво? Нали все ми казваш да съм бил по-учтив с хората. Опитвам се да помогна.
   -Не му обръщайте внимание. Ако искате съвет, старайте се да издигате по-добри барикади.
   -Да, препречете пътя с дърво следващия път - посъветва Ройс и допълни съвета си с махване на ръка към клоните. - Това е просто жалко. И, в името на Марибор, си покрийте лицата. Уоррик не е чак толкова голямо кралство и може да ви запомнят. Белънтайн няма да си направи труда да ви преследва за някакви дребни кражби, но някой ден ще влезете в кръчма и ще получите нож в гърба. - Ройс се обърна към Уилям. - Ти си бил в Пурпурната ръка, нали?
   Уил изглеждаше озадачен.
   -Никой не е казвал нищо за това - той спря да дърпа клона, който отместваше в момента.
   -Не е и нужно. Ръката налага всички членове на гилдията да си правят тази глупава татуировка на врата - Ройс се обърна към Ейдриън. -Предполага се, че ги прави да изглеждат опасни, но всъщност само допринася за лесното им идентифициране като крадци през остатъка от живота им. Като се замисли човек, да нацапотиш всекиго с червена ръка е доста глупаво.
   -Тази татуировка изобразява ръка? - запита Ейдриън. - Аз си мислех, че представлява червено пиле. Но сега като каза, наистина прилича повече на ръка.
   Ройс върна поглед върху Уил и наклони главата му на една страна:
   -Наистина прилича донякъде на пиле.
   Уил притисна длан върху врата си.
   След като и последните храсталаци бяха разчистени, Уилям запита:
   -Кои сте вие в действителност? Какво точно е Ририя? Ръката така и не ми казаха, само рекоха да стоя настрана.
   -Не сме нищо специално - отвърна Ейдриън. - Просто двама пътници, наслаждаващи се на ездата през прохладна есенна нощ.
   -Но наистина - каза Ройс, - трябва да се вслушате в съвета ни, ако ще продължавате да вършите това. В крайна сметка ние ще последваме вашия.
   -Какъв съвет?
   Ройс смушка леко коня си и отново пое по пътя:
   -Ще посетим графа на Чадуик, но не се притеснявайте - няма да ви споменем.
   * * *
   В ръцете си Арчибалд Белънтайн държеше света, удобно положен в петнадесет откраднати писма. Всеки пергамент бе педантично изписан с прекрасен, елегантен почерк. Видимо бе убеждението на автора в дълбочината на думите и съдържащата се в значението им красива истина. Ар-чибалд виждаше, че написаното е безсмислица, но бе на едно мнение с автора що се отнася до неизмеримата им стойност. Отпи глътка бренди, затвори очи и се усмихна.
   -Милорд?
   Неохотно Арчибалд отвори очи и навъсено запита офицера:
   -Какво има, Брус?
   -Маркизът пристигна, сър.
   Усмивката на Арчибалд се завърна. Внимателно пренави писмата, върза ги в сноп със синя панделка и ги върна в сейфа си. Затвори тежката му желязна врата, щракна ключалката и изпробва вратата с две резки дръпвания. Сетне се отправи надолу по стълбите, за да посрещне госта.
   Когато Арчибалд достигна фоайето, забеляза Виктор Ланаклин да чака в преддверието. Спря за момент и загледа как старият човек крачи напред-назад. Гледката изпълни Арчибалд с чувство на удовлетворение. Маркизът притежаваше по-висша титла, но никога не го бе впечатлявал. Виктор нявга може и да е бил величествен, заплашителен илидори галантен, но цялата му слава отдавна бе изчезнала, сметена в забрава под сивата коса и превития гръб.
   -Мога ли да ви предложа нещо за пиене, Ваше Благородие? - запита с поклон плах прислужник.
   -Не, но можеш да ми доведеш господаря си. Или трябва да го изловя сам?
   Прислужникът се сви:
   -Убеден съм, че господарят ми ще бъде при вас всеки момент, сър - поклони се отново и бързо се оттегли по посока на вратата в далечната част на стаята.
   -Маркизе! - Арчибалд поздрави благосклонно, докато влизаше. -Толкова ми е приятно, че си тук - и то толкова бързо.
   -Звучиш изненадан - остро отвърна Виктор. Разтърси омачкания пергамент, който държеше в юмрука си и продължи. - Пращаш съобщение като това и ме очакваш да се забавя? Арчи, настоявам да знам какво става.
   Арчибалд прикри презрението си от употребата на детския прякорАрчи.Неговата майка му бе дала това прозвище - една от причините, поради които той никога не можеше да прости на мъртвата си родителка. Когато бе млад, всички - от рицари до прислужници - го бяха използвали и Арчибалд винаги се бе чувствал унизен от фамилиарността. Веднъж станал граф, със закон забрани произнасянето на омразния прякорпод заплаха от бичуване. Но не разполагаше с властта да приложи декрета върху маркиза и бе сигурен в умишлената употреба на прякора от страна на предпоследния.
   -Моля те да опиташ да се успокоиш, Виктор.
   -Не ми казвай да се успокоявам! - гласът на маркиза гръмна в каменните стени. Той се приближи, лицето му бе на сантиметри от това на по-младия; впи поглед в очите му. - Пишеш, че бъдещето на дъщеря ми Аленда е застрашено и казваш, че имаш доказателство. Трябва да знам -в опасност ли е тя или не?
   -Най-вероятно е - отвърна спокойно графът, - но нищо неизбежно във всеки случай. Няма план за отвличане, нито някой се кани да я убива, ако това те притеснява.
   -Тогава защо ми пращаш това съобщение? Ако си ме накарал да пришпорвам екипажа на каляската си до изтощение без за това да има причина, ще съжаляваш...
   Арчибалд прекъсна заплахата с вдигане на ръка.
   -Уверявам те, Виктор, не е без причина. Както и да е, преди да продължим дискусията си, нека се оттеглим сред уюта на моя кабинет, къде-то мога да предоставя на вниманието ти преждеспоменатото доказателство.
   Виктор го изгледа заплашително, но кимна.
   Двамата прекосиха фоайето, минаха през широката приемна и влязоха през врата, която водеше към покоите на двореца. Докато обхождаха различни зали и стълбища, заобикалящата ги атмосфера се променяше драматично. Стените при главния вход бяха декорирани с великолепни гоблени и стенописи, а подовете - покрити с фино изсечен мрамор. Отвъд него отсъстваше каквото и да било великолепие; само голи каменни стени.
   По отношение на архитектурните (и всякакви други) стандарти, замъкът Белънтайн бе напълно незначителен. Нивга не бе приютявал велик крал или герой; не можеше и да се похвали със собствена легенда, мълва за обитаващи духове или пък за провела се битка. Вместо това бе образцов пример за посредственост и досада.
   След няколко прекарани в кръстосване на коридорите минути, Ар-чибалд се спря пред страховита чугунена врата. Тя притежаваше внушителни панти, но не се виждаше дръжка или ключалка. От двете страни стоеше по един страж - добре брониран и въоръжен с алебарда. С пристигането на Арчибалд, един от тях потропа три пъти. Малка шпионка се отвори и след момент залата се огласи от острия шум на повдигане на резе. Пантите придружиха отварянето на вратата с оглушителен шум.
   Ръцете на Виктор се стрелнаха в защита на ушите.
   -В името на Мар! Накарай някой от прислугата да се погрижи за това!
   -Никога - отвърна Арчибалд. - Това е входът към Сивата кула, мой работен кабинет. Туй е моето убежище и искам да чувам отварянето на вратата където и в замъка да се намирам; както и става.
   Зад вратата Брус поздрави двойката с дълбок и величествен поклон. Носейки фенер пред себе си, ги придружи в изкачването на широко вито стълбище. По средата на пътя крачките на Виктор се забавиха и той започна да диша тежко.
   Арчибалд спря любезно.
   -Трябва да поднеса извинения за дългото изкачване. Наистина вече не ми прави впечатление. Трябва да съм пребродил тези стъпала вече поне стотина пъти. Когато баща ми бе още жив, това беше единственото място, където можех да се усамотя. Никой не си правеше труда да се изкачи до върха. Макар и да не разкрива величествената гледка на Коронос-ната кула в Ерванон, това е най-високата такава в замъка ми.
   -Никой ли не се изкачва заради гледката? - замисли се Виктор.
   Графът прихна.
   -Така си мислиш, но кулата е без прозорци. Това е и което я прави идеално място за работен кабинет. Добавих тези врати, за да защитя ценните за мен неща.
   Достигайки върха на стълбите, те се изправиха пред друга врата. Ар-чибалд извади голям ключ от джоба си, отключи и с жест покани маркиза да влезе. Брус затвори вратата след тях и се отправи към обичайната си позиция.
   Стаята бе голяма и кръгла, с просторен таван. Мебелировката бе оскъдна: голямо разхвърляно бюро, два облицовани стола край малка камина и изтънчена масичка помеждуим. Огън гореше зад простата пирин-чена вратичка, осветявайки по-голямата част от кабинета. Светлината за останалите кътчета бе предоставяна от закрепени на стената свещи, които изпълваха стаята с приятния, упоителен аромат на мед и салифан.
   Арчибалд се усмихна, когато забеляза Виктор да гледа към претрупаното с различни свитъци и карти бюро.
   -Не се притеснявайте, сър. Скрих всички уличаващи ме планове за световно господство преди вашето посещение. Моля, седнете - Арчибалд посочи столовете до камината. - Починете си от дългото пътуване, докато аз приготвя питиетата.
   По-старият човек се намръщи и изръмжа:
   -Достатъчно разходки и формалности. След като сме тук, да продължим започнатото. Обясни за какво е всичко това.
   Арчибалд не обърна внимание на тона на маркиза. Можеше да си позволи снизхождение сега, когато бе на път да получи наградата си. Почака маркизът да заеме мястото си.
   -Наясно си, предполагам, че проявявам интерес към дъщеря ти, Аленда? - запита Арчибалд, отправяйки се към бюрото, за да напълни две чаши с бренди.
   -Да, тя ми спомена.
   -А спомена ли защо ме отхвърля?
   -Не те харесва.
   -Та тя почти не ме познава - вдигна пръст Арчибалд.
   -Арчи, заради това ли ме повика тук?
   -Маркизе, бих оценил назоваването ми със съответстващото ми име. Не е уместно да ме наричаштака,тъй като баща ми е мъртъв и сега аз нося титлата. Във всеки случай, питането ти е свързано с темата. Как-то знаеш, аз съм дванадесетият граф на Чадуик. Наистина, не е голямо владение, нито Белънтайн - от най-влиятелните семейства и все пак аз не съм съвсем без достойнства. Владея пет големи и двадесет малки села, както и стратегическите Сенонски възвишения. Офицерите под моя команда в момента са шестдесет; рицарите - двадесет, като сред тях са сър Ендън и сър Бректън, може би най-великите кавалери на всички времена. Вълната и кожите на Чадуик са известни в цял Уоррън. Дори се говори за провеждане на Летния фестивал тук - на самата прекосена от теб на път за замъка ливада.
   -Да, Арчи... имам предвид, Арчибалд. Наясно съм със статуса на Чадуик. Нямам нужда от уроци по икономика.
   -А знаеш ли, че племенникът на крал Етелред се е отбивал нееднократно да вечеря тук? Или че херцогът и херцогинята на Рочел възнамеряват да вечерят с мен идната зима?
   -Арчибалд, това е доста уморително. Какво точно целиш?
   Отсъствието на благоговение от страна на маркиза накара Арчибалд
   да се намръщи. Носейки чашите с бренди, подаде едната на Виктор и също седна. Поспря за момент, за да отпие.
   -Следното. Предвид позицията ми и обещаващото ми бъдеще, няма никаква логика Аленда да ме отхвърля. Със сигурност не е заради външния ми вид. Аз съм млад, красив и нося само най-качествените вносни дрехи, направени от най-скъпата вносна коприна. Останалите нейни уха-жори са стари, дебели или плешиви - в много случаи всичко от гореизложеното.
   -Може би видът и богатството не са единствените фактори - отвърна Виктор. - Жените не всякога си мислят за политика и власт. Аленда е от момичетата, които следват сърцето си.
   -Но също така ще последва и желанието на баща си, нали?
   -Не разбирам какво имаш предвид.
   -Тя ще се омъжи за мен, ако ти кажеш. Ако заповядаш.
   -Значи затова ме накара да дойда тук? Съжалявам, Арчибалд, но си изгубил времето и на двама ни. Нямам намерение да я принуждавам да се омъжва за когото и да било, най-малко пък за теб. Тя би ме мразила до края на живота си. Чувствата на дъщеря ми значат за мен много повече от политическите импликации на нейния брак. Обожавам Аленда. От всички мои деца, тя е най-голямата ми радост.
   Арчибалд отпи нова глътка бренди и се замисли над думите на Виктор. Реши да подхване нещата от друг ъгъл.
   -Ами ако е за нейно добро? За да я спаси от нещо, което би било сигурна опасност.
   -Ти говореше за опасност, за да ме доведеш тук. Готов ли си да обясниш най-сетне, или предпочиташ да провериш дали този старец все още може да размахва острие?
   Арчибалд пропусна покрай ушите си заплахата, за чиято безплод-ност знаеше със сигурност.
   -Когато Аленда отхвърли ухажването ми, установих, че нещо не е наред. В отказите отсъстваше смисъл. Имам връзки; звездата ми изгрява.
   Тогава установих истинската причина за отказите на дъщеря ти: тя вече е отдадена на друг. Аленда има връзка, тайна връзка.
   -Трудно ми е да повярвам това - обяви Виктор. - Не ми е споменавала никого. Ако бе хвърлила око някому, щеше да ми каже.
   -Нищо чудно, че е скрила идентичността му от теб. Срамува се. Знае, че отношенията им ще опозорят семейството ви. Нейният любим е от простолюдието и няма капка благородна кръв във вените си.
   -Лъжеш!
   -Уверявам те в противното. И се страхувам, че проблемът не се изчерпва с това. Името му е Дигън Гаунт. Чувал си за него, нали? Доста е известен. Водач на националистите от Делгос. Разпалил е всякакви емоции сред обикновените хора на юг. Всички са опиянени от идеята за повсеместно изколване на аристокрацията и установяване на самоуправление. Той и щерка ти са се срещали в Уиндърмиър - близо до манастира. Виждат се, когато не си наблизо и си ангажиран с държавни дейности.
   -Това е нелепо. Дъщеря ми никога не би...
   -Нямаш ли син там? - запита Арчибалд. - В абатството, имам предвид. Монах, нали?
   Виктор кимна:
   -Третият ми син, Майрън.
   -Вероятно той им е сводничил. Поразпитах и изглежда синът ти е доста интелигентен човечец. Вероятно служи за свръзка на любимата си сестра и помага за кореспонденцията. Не изглежда никак добре, Виктор. Ето те, маркиз на крал-империалист, а дъщеря ти замесена с революционер, с когото се среща в роялистки Меленгар, подпомагана от сина ти. Мнозина биха заключили, че това е семеен заговор. Какво би казал крал Етелред, ако научи? Двамата знаем за лоялността ти, но други може да изпитат съмнения. Осъзнавам, че това не е нищо повече от зле насочената привързаност на младо момиче, но тези лудории могат да сринат семейната чест.
   -Тисилуд - изкрещя Виктор. - Майрън отиде в абатството едва на четири години. Аленда никога не е говорила с него. Цялата тази измислица е очевиден опит да ме накараш да я принудя да се омъжи за теб и зная защо. Тя не те интересува. Интересува те само зестрата, долината Рилан. Това парче земя граничи тъй удобно с твоята и това е единствената ти цел. Е, това и възможността да се издигнеш като влезеш в семейство, превъзхождащо те политически и социално. Жалък си.
   -Жалък ли съм? - Арчибалд остави чашата си и извади изпод дрехата си ключ на сребърна верижка. Изправи се и прекоси стаята. Свали от стената гоблен, изобразяващ отвличането на русокоса аристократка от калиански принц и разкри таен сейф. Вкара ключа, отвори металната вратичка.
   -Разполагам с купчина писма, собственоръчно написани от безценната ти дъщеря, които доказват думите ми. Те разказват за неумиращата обич към гнусния селски революционер.
   -Как се сдоби с тях?
   -Задигнах ги. Когато се опитвах да разбера кой е моят съперник, уредих да я наблюдават. Тя изпращаше писма, които водеха до абатството и съумях да ги пресрещна.
   Арчибалд измъкна купчина пергаменти от сейфа и ги пусна в скута на Виктор.
   -Ето - викна триумфално, - чети какви ги е дробила дъщеря ти и сам реши дали няма да е по-добре за нея да се омъжи за мен.
   Арчибалд се върна на мястото си и вдигна чашата си победоносно. Бе спечелил. За да избегне политическа разруха, Виктор Ланаклин, великият маркиз на Глъстън, щеше да нареди на щерка си да се омъжи. Маркизът нямаше избор. Ако това достигнеше до ушите на Етелред, бе възможно да последват обвинения в измяна. Коронованите империалис-ти изискваха от своите благородници да споделят политическите им виждания и предаността към църквата. Арчибалд се съмняваше, че Виктор е роялист или националист. Но всяка неуместна демонстрация бе достатъчна, за да провокира недоволството на властта. В най-добрия случай Виктор бе заплашен от осакатяващо унижение, от което родът Ланаклин можеше никога да не се възстанови. Единственият смислен ход за маркиза бе да даде благословията си.
   Арчибалд най-сетне щеше да има граничната земя; вероятно след време би могъл да разшири владенията си още повече. С Чадуик в десницата и Глъстън в лявата ръка, спокойно можеше да се мери с херцога на Рочел.
   Поглеждайки отвисоко към посивелия старец с изтънчени пътни дрехи, Арчибалд почти изпита съжаление. Нявга... титлата маркиз бе синоним на ум и душевна сила. Маркизът не бе обикновен благородник и земевладелец. Виктор отговаряше за охраната на кралските граници. Сериозна длъжност, изискваща умел водач; винаги бдящ и многократно закален в битка. Но времената се бяха променили и сега миролюбиви съседи заобикаляха Уоррик. Съответно силата бе атрофирала от неупотреба.
   Докато Виктор отваряше писмата, Арчибалд го гледаше замислено. Маркизът бе прав: наистина се интересуваше от земята, която щеше да получи като зестра. И все пак Аленда бе привлекателна; така че мисълта да я вкара насила в леглото си не бе никак досадна.
   -Арчибалд, това шега ли е? - запита Виктор.
   Измъквайки се от мислите си, Арчибалд остави питието си.
   -Какво имаш предвид?
   -Тези свитъци са празни.
   -Какво? Сляп ли си? Те... - Арчибалд спря, когато видя празните листове в ръката на маркиза. Сграбчи няколко и ги разтвори, само за да открие още празни пергаменти. - Невъзможно!
   -Може да са написани с невидимо мастило? - подсмихна се Виктор.
   -Не. не разбирам. Това дори не са същите пергаменти! - провери сейфа отново, но той бе празен. Объркването му прерасна в паника и той рязко отвори вратата, нетърпеливо викайки Брус. Офицерът нахлу с приготвен меч. - Какво се е случило с писмата, които държах в сейфа си? -викна му Арчибалд.
   -Не. Не зная, милорд - отвърна Брус. Прибра оръжието си и застана мирно.
   -Как така не знаеш? Напускал ли си поста си тази вечер?
   -Не, сър, разбира се, че не.
   -Някой - който и да е - влизал ли е в кабинета ми по време на отсъствието ми?
   -Не, милорд, това е невъзможно. Вие имате единствения ключ.
   -Тогава къде, в името на Марибор, са тези писма? Лично ги оставих там. Четях ги, когато маркизът пристигна. Нямаше ме само за няколко минути. Как е възможно да изчезнаттака?
   Арчибалд пришпори ума си. Бе ги държал в ръце преди мигове. Бе ги заключил в сейфа си. В този факт беше убеден.
   Къде са се дянали?
   Виктор изпразни чашата си и се изправи.
   -Ако не възразяваш, Арчи, ще тръгвам. Загубих ужасно много време.
   -Виктор, почакай. Не тръгвай. Писмата са истински. Уверявам те, че ги имам!
   -Разбира се, Арчи. Следващия път, когато решиш да ме изнудваш, по-добре приготви по-добър блъф - той прекоси стаята, мина през вратата и изчезна надолу по стълбите.
   -По-добре помисли над казаното от мен, Виктор - викна подире му Арчибалд. - Ще открия тези писма! Ще го сторя! Ще ги занеса в Акуес-та! Ще ги представя пред двореца!
   -Какво ще заповядате, милорд? - запита Брус.
   -Почакай, глупако. Трябва да помисля - Арчибалд прекара треперещите си пръсти през косата и започна да крачи из стаята. Разгледа отново писмата. Наистина бяха различен тип пергамент от онези, които толкова пъти бе чел преди.
   Въпреки увереността, че е прибрал писмата в сейфа, започна да дърпа чекмеджетата и да рови из обсипалите бюрото листове. Наля си ново питие и прекоси стаята. Откъсна вратичката на камината, разрови пепелта с ръжена в търсене на следи от прясно изгаряне. Объркан, Арчибалд хвърли празните писма в огъня. Изпразни чашата на един дъх и се строполи в един от столовете.
   -Бяха точно тук - каза Арчибалд, озадачен. Бавно в ума му започна да се оформя отговор. - Брус, писмата трябва да са откраднати. Крадецът не би могъл да е отишъл далеч. Искам да претърсите целия замък. Запечатайте всеки изход. Никого не пускайте да излезе. Прислуга, стражи -никой да не напуска. Претърсете всички!
   -Да, милорд - отговори Брус и сетне спря. - А да спра ли и маркиза, милорд?
   -Не, тъпако, та той не разполага с писмата.
   Арчибалд се втренчи в огъня, слушайки заглъхващите стъпки на Брус, докато последният тичаше надолу по стълбите. Остана в компанията на пращящите пламъци и стотиците неразрешени въпроси. Напрягаше мозъка си, но не можеше да разбере как крадецът е успял.
   -Ваше Благородие? - боязливият глас на прислужника го измъкна от мислите. Арчибалд прониза с поглед подалата се през вратата глава, което я накара да си поеме допълнителен дъх, преди да продължи. - Ми-лорд, не искам да ви безпокоя, но изглежда в двора има проблем, който налага вашето внимание.
   -Какъв проблем? - Арчибалд изръмжа.
   -Не бях запознат с конкретните детайли, милорд, но е свързано с маркиза, сър. Бях изпратен да поискам присъствието ви... да попитам за почитаемото ви присъствие.
   Арчибалд се спусна по стълбите, чудейки се дали старецът не се е строполил мъртъв на прага. Което не би било чак толкова ужасно. В двора намери маркиза - жив, но изпаднал в ярост.
   -Ето те и теб, Белънтайн! Какво си направил с каретата ми?
   -Какво?
   Брус се приближи до Арчибалд и го отведе настрани:
   -Ваше Благородие - прошепна в ухото му, - изглежда каретата и конете на маркиза са изчезнали, сър.
   Арчибалд вдигна пръст по посока на маркиза и повишавайки глас,
   каза:
   -Само секунда, Виктор. - Сетне върна вниманието си към Брус и прошепна: -Изчезналили каза? Как е възможно това?
   -Не зная точно, сър, но стражата на портата докладва, че маркизът и неговият кочияш, или по-скоро двамина, които той е помислил за тях, вече са минали през главната врата.
   Почувствал внезапно прилошаване, Арчибалд се обърна към почервенелия маркиз.
   Глава 2 Срещи



   Няколко часа след смрачаване, Аленда Ланаклин пристигна с карета в мизерния Долен квартал в Медфорд. Кръчмата „Розата и бодилът“ се спотайваше сред разкривени бордеи на безименна улица, която за Аленда малко се различаваше от пътечка. Калдъръмът все още не бе изсъхнал от скорошната буря и по улицата имаше локви. Преминаващи карети заливаха входа на пивницата с мръсна вода, оставяйки ивици нечистотия връз сивия камък и дъските.
   От близка врата се появи гол до кръста потен плешивец, носещ голям медник. Безцеремонно изля съдържанието на съда - костеливи остатъци от сварени животни - на улицата. Мигновено връз тях се спуснаха половин дузина псета. Отчаяни фигури, слабо очертани от трепкащата светлина от прозорците на таверната, ядосано изкрещяха по адрес на кучетата на неразпознат от Аленда език. Неколцина от тях замериха с камъни мършавите животни и след като последните избягаха с квичене, се впуснаха върху кокаляците и занапълваха с тях усти и джобове.
   -Сигурнали сте, че това е правилното място, милейди? - запита Емили, обсебена от сцената. - Виконт Уинслоу не би искал да дойдем тук.
   Аленда отново погледна извития шипест клон с един-единствен цвят, изографисан върху износения банер над вратата. Червената роза бе увехнала до сиво, а захабеното стебло приличаше на свита змия.
   -Това трябва да бъде. Не мисля, че в Медфорд има други кръчми с името „Розата и бодилът“.
   -Просто не мога да повярвам: да ни изпрати на такова... място!
   -Харесвам го дори по-малко от теб, но уговорката си е уговорка. Не виждам да имаме избор - отвърна Аленда, изненадана от храброто си звучене.
   -Зная, че ви е втръснало да го повтарям, но все още си мисля, че това е грешка. Не трябва да се занимаваме скрадци.Не можете да им се доверите, милейди. Помнете ми думите: наетите от вас хора ще ограбят и вас така, както крадат от всички останали.
   -И въпреки това. вече сме тук, така че можем да продължим -Аленда отвори вратата на каретата и стъпи на улицата. С безпокойство забеляза как неколцина от мотаещите сенаблизо я наблюдаваха втренчено.
   -Дължите един сребърен тенент - обяви кочияшът. Той бе груб старчок, небръснат с дни. Тесните му очи бяха обградени с толкова много бръчици, че Аленда се зачуди как изобщо управлява каретата.
   -О, аз очаквах да ти платя на края на пътуването - обясни Аленда. -Тук само ще спрем за малко.
   -Ако искате да чакам, ш'ви струва допълне. И си искам парите дет' ми дължите веднага, ако решите да не се връщате.
   -Не говори нелепици. Мога да те уверя, че ще се върнем.
   Изражението му бе изменчиво колкото гранит. Той се изплю в краката на Аленда.
   -О! - Аленда извади монета от чантата си и я подаде на коларя. -Ето, вземи среброто, но не тръгвай още. Не съм сигурна точно колко ще се забавим, но, както ти казах,щесе върнем.
   Емили слезе от каретата и отдели момент, за да оправи качулката на Аленда и да се убеди, че копчетата на Нейно Благородие са в правилна конфигурация. Изглади гънките от наметалото й и повтори процедурата върху себе си.
   -Ще ми се да можех да кажа на глупавия кочияш коя съм - прошепна Аленда. - Сетне бих му казала още някои нещица.
   Двете жени бяха облечени в почти еднакви вълнени наметала и с така вдигнати качулки, та само носовете им се виждаха. Аленда се смръщи и бръсна кършещите се ръце на Емили.
   -Такава си паникьорка, Еми. Сигурна съм, че жени и преди са влизали тук.
   -Жени - да, но за дами се съмнявам.
   С прекрачването на тесния дървен вход ги удари остър аромат на дим, алкохол и миризма, която Аленда до този момент бе усещала единствено в тоалетната. Глъчката на двадесет разговора (всеки от които борещ се за надмощие) изпълваше стаята, докато цигулар скрибуцаше жизнерадостна мелодия. Малка тълпа танцуваше пред бара, тропайки силно с токове по изкорубения дървен под в такт с джигата. Чаши тракаха, юмруци тряскаха по масите и хора се смееха и пееха далеч по-шумно от смятаното от Аленда за достойно.
   -Какво правим сега? - гласът на Емили се разнесе изпод вълнената качулка.
   -Търсим виконта, предполагам. Не се отделяй от мен.
   Аленда пое ръката на Емили и поведе, лъкатушейки сред масите, отбягвайки танцьорите и очаровано лижещо разляна бира куче. Никога през живота си Аленда не бе посещавала подобно място. Заобикаляха я противни мъже. Повечето бяха облечени в парцали и повече от неколцина бяха без обувки. Преброи само четири жени: всички бяха сервитьорки, неприлично облечени в дрипави рокли с дълбоко деколте. Аленда си помисли, че маниерът им на обличане подканя мъжете да ги опипват. Беззъб, космат звяр докопа една от тях през кръста. Довличайки я до коляното си, прекара ръце по дължината на тялото й. Втрещена, Аленда видя момичето да се кикоти вместо да пищи.
   Най-сетне го забеляза. Виконт Албърт Уинслоу бе облечен не в типичните си жакет и чорапи, а в проста памучна риза, вълнени панталони и спретната кожена жилетка. Одеждите му не бяха изцяло лишени от бла-городническа украса; носеше хубава, ако не натруфена, шапка с перо. Седеше на малка маса с набит чернобрадко, на свой ред издокаран в евтини работни дрехи.
   С приближаването им, Уинслоу се изправи и им придърпа столове.
   -Добре дошли, дами - обяви с ведра усмивка. - Така се радвам, че успяхте да се срещнете с мен тази вечер. Моля, седнете. Мога ли да поръчам нещо за пиене?
   -Не, благодаря - отвърна Аленда. - Надявах се престоят ни да не е излишно удължен. Кочияшът ми не е особено внимателен и бих искала да приключим с работата, преди той да реши да ни зареже тук.
   -Разбирам; и ако ми бъде позволено да кажа, много мъдро, Ваше Благородие. Но трябва да ви кажа с тъга, че доставката ви още не е пристигнала.
   -Не е? - Аленда усети стискане на ръката от страна на Емили в знак на подкрепа. - Нещо не е наред ли?
   -Уви, не мога да кажа. Не съм запознат с тънкостите на операцията. Не се отегчавам с подобни дреболии. Но трябва да разберете, че това не е лесна задача. Възможно е да възникнат всякакви поводи за закъснение. Сигурна ли сте, че не желаете нищо?
   -Не, благодаря - отвърна Аленда.
   -Поне седнете.
   Аленда хвърли поглед към Емили, чиито очи преливаха от притеснение. Докато сядаха, първата прошепна:
   -Да, зная, не трябва да се занимавам с крадци.
   -Бъдете сигурна, Ваше Благородие - рече виконтът окуражително, - не бих ви губил времето и парите или подложил на риск позицията ви, ако не бях абсолютно уверен в крайния резултат.
   Брадатият се засмя тихо. Бе мургав и опърпан, ощавен от слънцето. Огромните му ръце бяха груби и мръсни. Аленда наблюдаваше как накланя халбата до устните си. Когатоя отдръпна, капки пиво необезпокоявани покапаха на масата през небръснатото му лице. Тя реши, че не го харесва.
   -Това е Мейсън Грамън - обясни Уинслоу. - Простете, че не го представих по-рано. Мейсън е ковач тук в Долния квартал на Медфорд. Той... е приятел.
   -Наетите от теб лудаци са много добри - каза му Мейсън. Гласът му напомни на Аленда за звука, издаван от колелетата на каляска върху чакъл.
   -Нима? - попита Емили. - Възможно ли е да са откраднали древните съкровища на Гленморган от Короносната кула на Ерванон?
   -Какво? - поинтересува се Уинслоу.
   -Веднъж чух слухове за крадци, които откраднали съкровище от Короносната кула на Ерванон и го върнали обратно още същата нощ -обясни Емили.
   -Защо някой ще върши нещо такова? - запита Аленда.
   Виконтът се засмя тихо:
   -Сигурен съм, че това е само легенда. Никой крадец с ума си не би действал така. Повечето хора не разбират прийомите на крадците. Истината е, че мнозинството от тях крадат, за да забогатеят. Проникват по къщите или причакват пътници на пътя. По-храбрите отвличат благородници за откуп. Понякога дори отрязват по някой пръст от жертвата и го изпращат на неин любим човек. Служи да покаже колко са опасни и че семейството трябва да подходи сериозно. Като цяло са противна сбирщина. Интересуват се само как да натрупат печалба с колкото се може по-малки усилия.
   Аленда усети ново стискане на ръката й. То бе толкова силно, че я накара да потрепне.
   -Крадците от по-висша класа се обединяват в гилдии, нещо като зидарските и дърводелските гилдии, макар и по-тайнствени. Имат много добра организация и правят бизнес от кражбата. Заделят си територии, където държат монопола върху грабежите. Често сключват сделки с местната милиция или с владетеля, които им позволяват да работят сравнително необезпокоявани в замяна на определено заплащане - доколкото отбягват дадени цели и спазват правилата.
   -Що за правила биха били приемливи и за офицерите на една провинция, и за престъпниците? - скептично запита Аленда.
   -О, ще се изненадате колко много компромиси трябва да се правят, за да се запази едно кралство гладко функциониращо. Съществува обаче още един тип престъпник - този на свободна практика или, да си го кажем направо, наемен крадец. Тези мошеници биват наемани за специална цел, като например задигане на нещо от друг благородник. Кодове на честта, илистрах от излагане -намигна - принуждават някои благородници и богати търговци да прибягнат до услугите на подобен професионалист.
   -Значи биха откраднали всичко за всеки? - запита Аленда. - Тези, които сте наели за мен, имам предвид.
   -Не, не за всеки - само за онези, които са готови да заплатят съответстващите на работата тененти.
   -Тогава няма значение дали клиентът е престъпник или крал? - намеси се Емили.
   Мейсън изръмжа:
   -Престъпник, крал, каква е разликата?
   Той се усмихна за първи път от началото на срещата; широката му усмивка разкри липсващи зъби.
   Отвратена, Аленда насочи вниманието си обратно към Уинслоу. Той гледаше по посока на вратата, мъчейки се да види над главите на посетителите.
   -Извинете ме, дами - каза, изправяйки се рязко. - Имам нужда от ново питие, а персоналът изглежда пренатоварен. Ще наглеждаш ли дамите, Мейсън?
   -Да не съм ти бавачка, педераст шантав! - провикна се подир ви-конта Мейсън, докато онзи ставаше от масата и изчезна в тълпата.
   -Ня... Няма да позволя такова отношение към Нейно Благородие -храбро заяви Емили на ковача. - Тя не е дете, а знатна дама. Атиси помни мястото.
   Изражението на Мейсън помръкна.
   -Товаемоето място. Живея пет проклети врати по-надолу. Тейко ми помогна в построяването на тази зала. Брат ми работеше тук като готвач. Майка ми също готвеше на това място,докато не я прегази една от вашите благороднически каляски. Това емоетомясто. Вие сте тези, които не си знаят мястото! - Мейсън стовари юмрук върху масата, карайки свещта и дамите да подскочат.
   Аленда придърпа Емили.В какво се забърках?Започваше да си мисли, че Емили бе права. Изобщо не трябваше да се доверява на ненадеждния Уинслоу. Тя наистина не знаеше нищо за него, освен че посещаваше Есенното празненство в Акуеста като гост на лорд Дареф. Особено тя би трябвало да е разбрала досега, че не всички благородници са благородни.
   Седяха в мълчание, докато Уинслоу се върна без питие.
   -Дами, ако обичате да ме последвате? - покани ги с жест виконтът.
   -Какво има? - тревожно запита Аленда.
   -Просто ме последвайте, моля.
   Аленда и Емили напуснаха масата и тръгнаха по петите на Уинслоу - през мъглата на дима от лула и препятствията в лицето на танцьори, кучета и пияници - до задната врата. Гледката зад бара правеше всичко изтърпяно досега да изглежда възвишено. Попаднаха на пасаж, който бе почти неразличим под мръсотията. Боклук се валяше навсякъде, а изхвърляните от прозорците екскременти се смесваха с калта в откритите канавки. Служещи за мостове дъски пресичаха смрадливата река, принуждавайки дамите да придърпват рокли над коленете, докато се провираха напред.
   Колосален плъх притича от купчина дърва, за да се присъедини към други двама в отпадъчния улей.
   -Защо сме на улицата? - Емили прошепна с треперещ глас.
   -Не знам - Аленда отговори, отчаяно опитвайки се да овладее собствения си страх. - Май беше права, Еми. Не трябваше да се захващам с тези хора. Не ме интересува какво казва виконтът. Хора катонаспросто не трябва да имат работа с хора катотях.
   Виконтът ги преведе през дървена ограда и покрай две бараки до нещо като бледно копие на обор. Малко повече от колиба с четири отделения, всяко запълнено със сено и кофа вода.
   -Така се радвам да ви видя отново, Ваше Благородие - мъжът отпред се обърна към нея.
   Аленда можеше да каже само, че това беше по-едрият от двамата, но не си спомняше името му. Беше ги видяла само за кратко на уредената от виконта среща, провела се на самотен път в нощ, по-мрачна от тази. Сега, с растящата луна и смъкнатата му качулка, тя можеше да види лицето му. Висок, с недодялани черти и дрехи, но не жесток или заплашителен на вид. Бръчици, чийто източник можеше да бъде и смях, придърпваха краищата на очите му. Аленда си помисли, че поведението му е удивително бодро, дори приятелско. Не можа да не забележи, че е красив; реакция, която не очакваше по адрес на срещнат на подобно място. Бе облечен в зацапани кожени дрехи и добре въоръжен. На лявата си страна носеше къс меч с неукрасена дръжка. Отдясно носеше подобен меч, по-дълъг. На гърба му си почиваше огромно острие, дълго почти колкото него самия.
   -Казвам се Ейдриън, ако сте забравили - каза той и гарнира представянето със съответстващ поклон. - А коя е прекрасната дама с вас?
   -Това е Емили, моята прислужница.
   -Прислужница? - Ейдриън се направи на изненадан. - С нейната изтънченост бих я взел за дукеса.
   Емили наведе глава и за първи път от началото на пътуването, Ален-да я видя да се усмихва.
   -Дано не сме ви накарали да ни чакате прекалено дълго. Виконтът ми каза, че заедно с Мейсън са ви правили компания?
   -Да, така е.
   -Господин Грамън разказа ли ви тъжната история как майка му била прегазена от безчувствена кралска карета?
   -Да, стори го. И трябва да кажа...
   Ейдриън вдигна ръце в шеговита защита.
   -Майката на Мейсън си е жива и здрава. Живее на улица Занаятчийска в дом, значително по-добър от коптора, където се подвизава той. Никога не е готвила в „Розата и бодилът“. Той разказва тази история на всеки благородник, за да го накара да мине в защита и изпита вина. Имате извиненията ми.
   -Благодаря ти. Той бе доста груб и коментарите му бяха повече от леко обезпокоителни, но сега. - Аленда спря. - Имате ли. искам да кажа, дали. Успяхте ли да ги вземете?
   Ейдриън се усмихна топло, сетне, обръщайки се, се провикна през рамо към конюшнята.
   -Ройс?
   -Ако знаеше как се връзва правилен възел, нямаше да се забавя толкова - рече глас от вътрешността. След миг другата половина от двойката се появи и присъедини към тях.
   Аленда извика спомена за него с по-голяма лекота, защото той бе по-обезпокоителният от двамата. Беше по-дребен от Ейдриън и притежаваше елегантни черти, тъмна коса и тъмни очи. Бе облечен в слоеве черно: с туника до коленете и дълга наметка, диплеща се около него като сянка. Не се виждаше нито едно оръжие. Въпреки по-дребната фигура и видимо невъоръженото състояние, Аленда изпитваше страх от него. Студените му очи, безизразното лице и лаконичните обноски излъчваха топлината на хищник.
   От туниката си Ройс измъкна куп писма, обвити със синя панделка. Подавайки им ги, рече:
   -Не бе лесно да ги докопаме преди Белънтайн да свари да ги покаже на баща ви. Надпреварата: мина на косъм, но в крайна сметка успешно. Изгорете ги, за да предотвратите подобни случки.
   Тя се взираше в пакета и се усмихваше облекчено.
   -Не мога да повярвам! Не зная как сте го направили, нито как да ви се отблагодаря.
   -Плащане би било достатъчно - отвърна Ройс.
   -О, да, разбира се - тя подаде снопчето на Емили, развърза кесията от кръста си и я подаде на крадеца. Той бързо провери съдържанието, затвори я и я подхвърли на Ейдриън, който я мушна в жителката си, докато се отправяше към конюшнята.
   -И внимавайте. С Гаунт играете опасна игра - каза Ройс.
   -Чел си писмата ми? - запита тя изплашено.
   -Не. Страхувам се, че не платихте достатъчно за това.
   -Тогава как зна...
   -Подочухме баща ви й Арчибалд Белънтайн. Маркизът привидно не повярва на графските обвинения, но аз съм убеден в обратното. Писма или не, баща ви вече ще ви наблюдававнимателно. Освен това маркизът е добър човек. Предполагам е толкова облекчен от невъзможността на Бе-лънтайн да представи уличаващи доказателства, че вашата афера няма да го тревожи особено. Все пак, както казах, по-добре внимавайте занапред.
   -Как такива катотеббиха могли да знаят каквото и да било за баща
   ми?
   -Съжалявам. Вашият баща ли казах? Имах предвид другия маркиз, онзи със способната на благодарност дъщеря.
   Аленда се почувства сякаш Ройс я е зашлевил.
   -Отново ли се сприятеляваш, Ройс? - запита Ейдриън, докато извеждаше два коня. - Извинете приятеля ми. Отгледан е от вълци.
   -Това са бащините ми коне!
   Ейдриън кимна:
   -Оставихме каретата зад къпинака при моста. Впрочем, май съм по-разтегнал един от жакетите на баща ви. Оставих го - заедно с останалите му неща - в багажника.
   -Носил си татковите дрехи?
   -Нали ви казах - отвърна Ройс. - На косъм беше.
   * * *
   Наричаха я „тъмна“ заради натурата на провежданата в нея работа, но малката задна стаичка в „Розата и бодилът“ бе всичко друго, освен мрачна. Разположени по стените и на масата свещи, заедно с приличен огън, излъчваха топла, приятелска светлина. Редица медни съдове, мемо-риал за дните, когато Тъмната стая бе по съвместителство и кухненски килер, висяха от оголена дървена греда. Имаше място само за една маса и няколко стола, но това бе повече от достатъчно.
   Вратата се отвори и малка група се вля вътре. Ройс си наля чаша вино, седна край огъня, свали си ботушите и запревива пръсти пред огнището. Ейдриън, виконт Албърт Уинслоу, Мейсън Грамън и красива млада жена предпочетоха столовете около дискусионната маса. Гуен, стопанката на кръчмата, винаги устройваше пиршество, когато се завърнеха от мисия и тази нощ не правеше изключение. В сегашното меню намираха място кана пиво, печено говеждо, самун прясно изпечен сладък хляб, варени картофи, покрито с кърпа буренце бяло сирене, моркови, лук и големи кисели краставички от буркана, обикновено скрит зад бара. За Ройс и Ейдриън тя не правеше икономии, затова присъстваше и черната бутилка вино Монтмърси, внасяно чак от Вандън. Гуен винаги имаше запаси под ръка, защото то бе любимо на Ройс. Всичко изглеждаше много изкусително, но Ейдриън не прояви интерес към благините и насочи вниманието си към жената.
   -Е, как мина снощи? - запита Емералд, докато сядаше на коляното на Ейдриън и му наливаше пенлива халба от вареното в кръчмата пиво. Нейното истинско име бе Фалина Броктън, но всички работещи в тавер-ната, или в съседния публичен дом, носеха прозвища от гледище на безопасността. Емералд, оживено и бодро сираче, бе главна сервитьоркав „Розата и бодилът“ и една от двете жени, допускани в Тъмната стая по време на среща.
   -Студено - каза той, обгръщайки я през кръста. - Както и пътуването насам, така че определено се нуждая от сгряване - придърпа я към себе си и започна да я целува по врата, потъвайки в море чернокоси вълни.
   -Платиха ни, нали? - запита Мейсън.
   Ковачът бе започнал да си приготвя неспирно натрупваща се чиния почти в мига, в който седна. Той бе синът на някогашен превъзходен мед-фордски металоработник, но безагубил бащината работилница заради комарджийски навици, комбинирани с лош късмет. Принуден да напусне улица Занаятчийска, попадна в Долния квартал, където изковаваше подкови и пирони, докарвайки си достатъчно за ковачницата, алкохола и храната. За Ройс и Ейдриън той имаше следните предимства: евтин, местен, мълчалив.
   -И още как. Аленда Ланаклин ни плати пълните петнадесет златни тенента - каза Ройс.
   -Добър улов - заяви Уинслоу, пляскайки щастливо с ръце.
   -А стрелите ми как са? Закрепват ли се за тухлите? - запита Мей-
   сън.
   -Закрепваха се отлично - обяви Ройс. - Изваждането беше проблемът.
   -Освобождаването се е прецакало? - Мейсън бе загрижен. - Но аз си мислех... е, не съм флетчър. Да бяхте отшили при такъв. Аз съм ковач. Работя със стомана, не с дърво. Трионът с фини зъби - работеше, нали? Ей това е ковашко изделие, в името на Мар! Но не и стрелите и определено не такива като тези, дет' искахте. Не, сър. Рекох аз да потърситемайстор на стрели и тъй трябваше.
   -Спокойно, Мейсън - рече Ейдриън, изплувайки от буйната коса на Емералд. - Закрепването е по-важното от двете и то работеше.
   -Естествено. Върховете са метални и аз си разбирам от метала. Просто съм разочарован, че освобождаването на въжето не е проработило. Как го свалихте? Не сте го оставили там, нали?
   -Не можехме. Стражите щяха да го забележат при следващата обиколка - обяви Ройс.
   -Тогава как го свалихте?
   -Аз лично бих желал да разбера как сте свършили цялата работа -рече Уинслоу. По подобие на Ройс, той се бе облегнал назад с вдигнати крака и халба в ръка. - Никога не миказвате подробности.
   Виконт Албърт Уинслоу принадлежеше към дълга линия безимотни благородници. Преди години един от предците му бе изгубил семейното владение. Беше останала само титлата: достатъчно, за да се отворят недостъпните за простолюдието и търговците врати и малко по-добре от обикновеното баронство. Когато Ройс и Ейдриън го бяха срещнали за първи път, той все още живееше в една колнорска плевня. Двойката инвестира известна сума в карета и одежди; и той умело започна да изпълнява деликатната дейност на посредник с благородниците. Благодарение на периодично отпускана от двамата сума, той посещаваше всеки бал, празненство и церемония, претърсвайки политическия пейзаж за бизнес възможности.
   -Твърде си забележим, Албърт - обясни Ейдриън. - Не можем да си позволим нашият любим аристократ да бъде завлечен в някоя тъмница, където да ти отрежат клепачите или да ти вадят ноктите, докато им разкриеш плановете ни.
   -Но ако ме измъчват и аз не зная плана, как ще се спася?
   -Убеден съм, че ще ти повярват след четвъртия пирон - каза Ройс с лукава усмивка.
   Албърт сви лице и отпи друга голяма глътка от бирата си.
   -Но вече може да ми кажете, нали? Как преодоляхте желязната врата? Като се срещах с Белънтайн, останах с впечатлението, че и джудже с пълен комплект инструменти не може да я отвори. Тя дори няма ключалка за разбиване или мандало за повдигане.
   -Е, твоята информация ни беше от полза - каза Ройс. - Затова я избегнахме изцяло.
   Виконтът изглеждаше объркан. Понечи да заговори, но вместо това си отряза парче говеждо.
   Ройс отпи от виното си и Ейдриън заговори:
   -Покатерихме се по източната кула, или по-скоро Ройс го стори и сетне ми спусна въже. Не беше толкова висока, но беше най-близо до тази, която ни интересуваше. Използвахме стрелите на Мейсън, за да свържем двете кули и сетне пропълзяхме по въжето.
   -Но в кулата няма прозорци - Албърт протестира.
   -Кой говори за прозорци? - намеси се Ройс. - Стрелите се закрепиха в покрива на по-високата кула.
   -Мда, както казах, майсторска изработка - гордо каза Мейсън.
   -Така, това ви отвежда до кулата, но как влязохте? През комина? -запита Албърт.
   -Не, бе прекалено малък, освен това гореше огън - отвърна Ейдриън. - Така че използвахме второто инструментче на Мейсън (малък трион със ситни зъби) и прерязахме покрива. Всичко вървеше по план, докато Арчибалд не реши да посети кабинета си. Знаехме, че рано или късно ще напусне, затова зачакахме.
   -Можехме просто да се смъкнем долу, да му прережем гърлото и вземем писмата - настоя Ройс.
   -Но не ни беше платено за това - напомни му Ейдриън. Ройс под-бели очи в отговор, а другият продължи, без да му обръща повече внимание. - Както казвах, лежахме на покрива под ожесточения вятър. Копелето стоя два часа в стаята.
   -Бедното ми - измърка Емералд и се сгуши в него като котка.
   -Добрите новини бяха, че той извади писмата, докато ние го наблюдавахме през прорезите, така че веднага узнахме за сейфа. Сетне в двора влезе карета и никога няма да познаеш кой беше в нея.
   -Маркизът е пристигнал, докато вие сте били на покрива? - запита Албърт с пълна уста говеждо.
   -Да, точно тогава разписанието ни се усложни. Арчибалд напусна кулата, за да се срещне с маркиза и ние бяхме на ход.
   -Значи - Емералд рече наслуки, - отворихте покрива като тиква.
   -Точно така. Спуснах Ройс в кабинета. Той отвори сейфа, сложи фалшивите писма и аз го издърпах обратно. Точно като поставяхме отрязаното на мястото му, Арчибалд и Виктор влязоха. Почакахме, за да се убедим, че няма да ни чуят. Той извади писмата веднага и беше доста забавно да се гледа реакцията му, когато откри празните пергаменти. Тогава нещата бяха станали доста шумни, така че решихме да се възползваме и се спуснахме с двойно въже в двора.
   -Удивително. Казвах на Аленда, че понякога възникват проблеми по време на операция, но си нямах и представа, че всъщност казвам истината. Трябваше да искаме допълнителни разходи - вмъкна Албърт.
   -Мина ми през ума - отвърна Ройс, - но нали го знаеш Ейдриън. И въпреки всичко си докарахме добра печалба.
   -Чакай, така и не казахте как сте прибрали въжето, след като моите отпускачи не са проработили.
   Ройс въздъхна:
   -Не питай.
   -Защо? - ковачът гледаше ту единия, ту другия. - Да не е тайна?
   -Искат да знаят, Ройс - рече Ейдриън с широка усмивка.
   Ройс се намръщи.
   -Той го простреля.
   -Какво? - Албърт се изправи тъй рязко, че краката му удариха пода.
   -Ейдриън прекъсна въжето с друга стрела.
   -Но това е невъзможно - заяви Албърт. - Никой не може да улучи въже от... колко, двеста фута... в пълен мрак!
   -Имашелуна - Ройс го поправи. - Да не преувеличаваме излишно. Забравяте, че трябва да работя с него. Освен това, не е като да го е направил с един изстрел.
   -Колко стрели? - запита Емералд.
   -Какво, мила? - Ейдриън обърса пяната от устата си с ръкав.
   -Колко стрели ти трябваха, за да прережеш въжето, глупчо?
   -Бъди честен - каза му Ройс.
   Ейдриън се намръщи:
   -Четири.
   -Четири? - рече Албърт. - Бе доста по-забележително, когато си го представях от един изстрел, но все пак...
   -Мислите ли, че графът ще се досети? - Емералд се поинтересува.
   -При първия дъжд, предполагам - каза Мейсън.
   На вратата се почука трижди. Якият ковач се надигна от стола си и прекоси стаята.
   -Кой е? - запита.
   -Гуен.
   Вдигна резето, отвори вратата. Влезе екзотична жена с дълга, гъста черна коса и поразяващи зелени очи.
   -Хубава работа, жена да няма достъп до собствената си задна стая.
   -Съжалявам, момиче - каза Мейсън, затваряйки вратата след нея, -но Ройс щеше да ме одере жив, ако бях отворил без да питам.
   Гуен ДеЛанси бе загадка за Долния квартал. Имигрант в Аврин от далечна Калис, бе оцеляла в града като проститутка и гледачка. Тъмната й кожа, бадемовите й очи и високите скули бяха уникално чуждоземни. Умелото нанасяне на грим и източният акцент я правеха съблазнителна илюзия, която благородниците намираха за неустоима. И все пак Гуен не беше обикновена блудница. За три кратки години успя да натрупа печалба и купи пазарни права в окръга. Само благородниците имаха право да притежават земя,но базиргяните преотстъпваха правото на търговия. Не след дълго тя притежаваше изцяло или имаше дял в голям район от Занаятчийска и по-голямата част от Долния квартал. Публичният дом в Медфорд, по-често наричан само Дома, бе нейното най-доходоносно заведение. Въпреки разположението му, благородници от близо и далеч посещаваха скъпия бардак. Гуен се славеше с репутацията на дискретност, особено що се отнася до самоличността на мъже, които не можеха да си позволят да се разчуе, че посещават бордеи.
   -Ройс - рече Гуен, - един потенциален клиент посети Дома по-рано вечерта. Бе твърде нетърпелив да говори с един от вас. Уредих ви среща за утре вечер.
   -Познаваш ли го?
   -Разпитах момичетата. Никое от тях не го е виждало преди.
   -Беше ли обслужен?
   Гуен поклати глава:
   -Не, интересуваше се от наемни крадци. Странно е как мъжът очаква проститутките да знаят всичко, когато той търси информация, но смята, че момичето ще пазинеговитетайни до гроб.
   -Кой говори с него?
   -Тюлип. Каза, че бил чужденец, тъмнокож и спомена още, че имал акцент. Може да е от Калис, но не съм се срещала с него и не мога да кажа със сигурност.
   -Сам ли беше?
   -Тюлип не спомена нищо за спътници.
   -Да говоря ли с него? - запита Албърт.
   -Не, аз ще го сторя - отвърна Ейдриън. - Щом се рови насам, вероятно очаква да види такъв като мен.
   -Албърт, утре би могъл да дойдеш и да наблюдаваш вратата за непознати - добави Ройс. - Аз ще държа улицата под око. Да са се навъртали нови наоколо?
   -Доста беше натоварено; видях неколцина, които не разпознавам -спомена Гуен. - Четирима са в главния бар сега, а по-рано имаше друга групица от петима.
   -Права е - потвърди Емералд, - сервирах на петимата.
   -Какви бяха те? Пътници?
   Гуен поклати глава:
   -Войници, мисля. Не бяха облечени така, но си личеше.
   -Наемници? - запита Ейдриън.
   -Не мисля. Наемниците обикновено създават проблеми, награбват момичетата, бият се - знаеш ги. Тези бяха тихи, а един от тях май беше благородник. Поне така се обръщаханякои към него - барон... Трумбул май беше.
   -Видях нещо подобно на улица Капризна вчера - обяви Мейсън. -Да са били окол' дванайсет.
   -Нещо случва ли се в града? - запита Ройс.
   Размениха си изпълнени със съмнение погледи.
   -Мислите ли, че има връзка със слуховете за убийствата край река Нидвалден? - запита Ейдриън. - Може би кралят свиква благородниците.
   -За елфите ли говориш? - попита Мейсън. - Чух за това.
   -И аз - рече Емералд. - Казват, че елфите нападнали някакво село. Чух, че избили всички - някои дори докато спели.
   -Кой твърди това? Не ми звучи правилно. Не познавам елф, който да погледне човек в очите, още по-малко да го нападне - коментира Ал-бърт.
   Ройс грабна ботушите и наметалото и се отправи към вратата.
   -Никога не си познавал елф, Албърт - рече той, докато излизаше рязко.
   -Какво толкова казах? - запита Албърт с отправено към всички невинно изражение.
   Емералд сви рамене.
   Ейдриън извади кесията на Аленда и я подхвърли на виконта.
   -Не бих се притеснявал за това. Ройс понякога е раздразнителен. Ето, раздели приходите ни.
   -Но Ройс все пак е прав - каза Емералд. Тя изглеждаше доволна от това, че знае неизвестно за другите нещо. - Нападналите селото елфи са билидивиелфи, чистокръвни. Тукашните мелези не са нищо повече от сбирщина мързеливи пияници.
   -Хиляда години робство могат да причинят това всекиму - изтъкна Гуен. - Мога ли да си получа дела, Албърт? Трябва да се връщам на работа. Тази нощ сред клиентите на Дома са владика, магистратът и Барон-ското братство.
   * * *
   Сядайки на празна маса в Диамантената стая и разглеждайки посетителите, Ейдриън още не се бе отърсил от вчерашното напрежение. Стаята бе получила названието си от странната форма на разтеглен правоъгълник, предизвикана от начина, по който пристройката се вместваше в края на улица Капризна. Ейдриън познаваше - лично или по физиономия - почти всички присъстващи. Фенерджии, кочияши, калайджии; обичайната отбила се след работа тълпа. Всички изглеждаха уморени, захабени и мръсни; облечени в долнокачествени ризи и пристегнати като чувал панталони не по мярка. Предпочитаха тази стая, защото бе по-тиха и можеха да ядат на спокойствие. Но един индивид се отличаваше.
   Седеше сам в далечния край на залата с гръб към стената. На масата му имаше само свещ; не си бе поръчал храна или пиво. Носеше широкопола филцова шапка, украсена със синьо перо. Жакетът му, облечен върху великолепна риза от златен сатен, бе направен от богат червен и черен брокат с подплатени рамене. Сабята му беше закачена към прекрасен кожен колан - в тон с ботушите му. Който и да беше той, определено не се криеше. Под масата имаше вързоп, застъпен от единия му ботуш.
   Щом Ройс изпрати Емералд с информацията, че улицата е чиста, Ейдриън се изправи и прекоси стаята, спирайки се до празния стол пред непознатия.
   -Нещо против компания? - запита.
   -Зависи - отвърна мъжът и Ейдриън отбеляза леко нахакания кали-ански акцент. - Търся представител на организацията, наречена Ририя. От нейно име ли говориш?
   -Зависи какво искаш - Ейдриън отвърна с лека усмивка.
   -В такъв случай, заповядай.
   Ейдриън седна и зачака.
   -Казвам се барон Делано ДеУитт и търся да наема талантливи люде. Казаха ми, че наоколо има такива.
   -Какъв тип таланти търсиш да наемеш?
   -Умеещи да придобиват - отвърна ДеУитт. - Има нещо, което трябва да изчезне. Ако е възможно, бих предпочел да изчезне напълно. Но трябва да стане тази нощ.
   Ейдриън се усмихна:
   -Съжалявам, Ририя не работи с такива кратки срокове. Твърде опасно. Надявам се разбираш.
   -Съжалявам за времето. Опитах се да се свържа с организацията ви миналата нощ, но ми казаха, че не сте налични. В позиция съм да направя риска ви оправдан.
   -Съжалявам, но те имат стриктни правила - Ейдриън започна да се изправя.
   -Моля те, изслушай ме. Разпитах наоколо. Тези, които познават пулса на града, ми казаха за съществуването на двойка независими професионалисти, които се заемат с подобни дейности срещу съответната цена. Как съумяват да работят самостоятелно извън организираните гилдии не е ясно, но факт е, че го правят. Това говори за репутацията им, нали? Ако познаваш тези хора, членовете на тази Ририя, умолявам те, посъветвай ги да приемат.
   Ейдриън преценяваше мъжа. Първоначално го бе сметнал за един от многото самовлюбени аристократи, търсещи да се посмеят на някой кралски банкет. Но сега поведението му се бе променило. В гласа му се долавяше нотка на отчаяние.
   -С какво е толкова важен този предмет? - запита Ейдриън, докато се отпускаше обратно на стола. - И защо трябва да изчезне точно тази нощ?
   -Чувал ли си за граф Пикъринг?
   -Майстор мечоносец, шампион на Сребърния щит и Златната лавра? Има невероятно красива жена на име... Белинда, мисля. Чувал съм, че е убил поне осем човека на дуел заради това, че я погледнали. Поне така разправят.
   -Необичайно добре си информиран.
   -Част от работата - призна Ейдриън.
   -В съревнование с мечове, графът е побеждаван единствено от Брата, ерцхерцог на Меленгар; това се случи на показния турнир в деня, ко-гато не разполагаше с меча си и бе принуден да използва резервен.
   -О, точно така - Ейдриън каза колкото за себе си, толкова и за Де-Уитт. - Това е онзи със специалната рапира, без която не би се дуелирал; поне не и в истински бой.
   -Да! Графът е много суеверен по отношение на това - ДеУитт замълча за момент и се размърда неловко.
   -Да не си гледал жена му прекадено дълго? - запита Ейдриън.
   Мъжът кимна и наведе глава:
   -Предизвикан съм на дуел утре по обед.
   -И искаш Ририя да открадне графския меч.
   Бе твърдение, не въпрос; но ДеУитт кимна отново.
   -Аз съм част от кортежа на херцог ДеЛоркан от Дагастан. Пристигнахме в Медфорд преди два дни за търговски преговори под патронажа на крал Амрат. Имаше пиршество в наша чест и Пикъринг бе там - баронът избърса нервно лицето си. - Никога не съм бил в Аврин преди; за Марибор, та аз не знаех коя е! Дори не подозирах, че му е жена: до момента, в който бях зашлевен с ръкавица.
   Ейдриън въздъхна.
   -Това не е лесна работа. Да се вземе ценен меч от нощн...
   -А, но аз улесних нещата - каза ДеУитт. - Графът, също като мен, гостува на краля докато траят преговорите. Покоите му са близо до тези на моя херцог. По-рано днес се промъкнах в стаята му и взех меча. Наоколо имаше много хора, паникьосах се и го хвърлих в първата попаднала ми отворена врата. Трябва да бъде изваден от замъка преди графът да забележи липсата му, защото иначе лесно може да бъде намерен.
   -И къде е сега?
   -В кралския параклис. Не се охранява и се пада точно през залата от една празна спалня с прозорец. Мога да уредя последният да остане отворен през нощта. Също така по стената се вие бръшлян. Ще бъде лесна работа.
   -Тогава защотине го направиш?
   -Ако заловят крадци с меча, те ще изгубят само ръцете си, но ако хванатмен,репутацията ми ще бъде унищожена!
   -Разбирам причината за безпокойството ти - рече язвително Ейдри-ън, но ДеУитт не усети.
   -Точно така! Сега, виждайки как аз съм свършил по-голямата част от работата, вече не звучи толкова зле, нали? Преди да отговориш, позволи ми да разширя предложението стова.
   С известно усилие, баронът издърпа вързопа и го сложи на масата. Металически звън се разнесе при допира на чантата с дървото.
   -Вътре ще намериш сто златни тенента.
   -Разбирам - отвърна Ейдриън, вперил очи в чантата и опитвайки се да диша равномерно. - И плащаш предварително?
   -Естествено, не съм глупак. Зная как стават тези неща. Плащам половината сега и половината като получа меча.
   Ейдриън пое друг контролиран дъх, кимайки и припомняйки си да остане спокоен.
   -Значи предлагашдвестазлатни тенента?
   -Да - каза ДеУитт разтревожено. - Както може да се убедиш, това е много важно за мен.
   -Очевидно, ако работата е толкова лесна, колкото казваш.
   -Значи мислиш, че ще го направят? - нетърпеливо питане.
   Ейдриън се отпусна в стола, а ДеУитт се наклони напред тревожно.
   Приличаше на изправен пред съдия, очакващ присъда по обвинение в убийство.
   Ройс щеше да го убие, ако се съгласеше. Едно от основните правила на Ририя бе никога да не се наемат с кратко предизвестие. Имаха нужда от време да проверят клиентите, потвърдят историите и проучат потенциалните цели. И все пак, единственото престъпление на ДеУитт се състоеше в неправилното подбиране на момент, в който да погледне красива жена и Ейдриън знаеше, че държи живота на мъжа в ръцете си. Онзи нямаше шанс да наеме друг. Както бе споменал ДеУитт, други независими крадци освен тях не биха се осмелили да работят в град с гилдия. Ръководителите на Пурпурната ръка не биха позволили някое от момчетата им да се заеме с работата по същата причина, поради която Ейдриън почувства, че трябва да откаже. От друга страна, Ейдриън не бе крадец и не беше наясно с различните им разсъждения. Ройс беше отрасналият из улиците на Ратибор, оцелявайки чрез джебчийство. Той беше професионалният взломаджия, бивш член на прословутата гилдия Черен диамант. Ейдриън бе боец; предпочитащ честни битки на дневна светлина войник.
   И винаги изпитваше леко неудобство от повечето от задачите, възлагани им от благородниците. Те искаха да посрамят съперник, да наранят бивш партньор или да се издигнат в странния и извратен свят на политиката. Наемаха ги, защото притежаваха пари и можеха да си позволят да си плащат за игричките. За тях животът представляваше точно това -голяма партия шах с истински конници, царе и пионки. Нямаше добро и зло, правилно и грешно. Всичко бе политика. Игра в играта със собствени правила и никакви ценности. Но тези разправии предоставяха плодородна почва, която даваше богат урожай. Аристократите бяха не само богати и дребнави, но и глупави. Как иначе Ройс и Ейдриън биха получили пари от графа на Чадуик за залавянето на писмата на Аленда Ланаклин до Ди-гън Гаунт и сетне удвоили печалбата си чрез контракражба? Просто бяха казали на Албърт да се свърже с Аленда с новината, че Белънтайн притежава нейните писма и й предложи помощ да си ги върне. Бизнесът им бе доходоносен, но неприятен. Просто още една игра в свят, където героите бяха легенда, а честта - мит.
   Опита се да осмисли, че вършеното от тях с Ройс не е отвратително. В крайна сметка Аленда можеше да си го позволи. Хора като Мейсън и Емералд се нуждаеха от парите повече в сравнение с дъщерята на богат маркиз. Пък може и да й е послужило като урок, който да спаси бащините земи и репутация. И все пак това бе начин да лъже себе си. Опит да убеди съвестта си, че ако вършеното от него не е правилно, то поне не е грешно. Жадуваше да се заеме с достойна работа; такава, която би спасила нечий живот; със запомнените като добродетелни намерения.
   -Разбира се - каза той.
   * * *
   Когато Ейдриън замлъкна, възцарилата се тишина бе напоена с очакване. Присъстваха само трима и щом Ейдриън приключи, той и Албърт насочиха вниманието си към Ройс. Очаквано, крадецът не изглеждаше доволен и бавно заклати глава още преди да заговори.
   -Не мога да повярвам, че си взел работата - сопна се той.
   -Виж, знам, че е твърде неочаквано, но историята се потвърди, нали? - запита Ейдриън. - Ти го проследи до замъка. Той наистина е гост на крал Амрат. Не се е отбивал никъде. Мога да потвърдя, че изглежда да е от Калис; никое от момичетата на Гуен не го е чуло да казва нещо в разрез с твърденията му. Работата изглежда наред.
   -Двеста златни тенентаза измъкването на меч през отворен прозорец - и ти не намираш нищо съмнително в това? - запита невярващо Ройс, като в тона му се преплиташе и удивление.
   -Аз лично бих го нарекъл сбъдната мечта - обяви Албърт.
   -Може би правят нещата по различен начин в Калис. Доста далеч е - рече Ейдриън.
   -Не е чак толкова далеч - изстреля в отговор Ройс. - И как този ДеУитт се разхожда насам-натам с толкова жълтици? Винаги ли си носи преливащи от злато торби, когато ходи на международни търговски срещи? Защо го е донесъл?
   -Може и да не е. Може да е продал ценен пръстен или да е изтеглил заем, използвайки доброто име на херцог ДеЛоркан като гаранция. Дори е възможно да го е взел от самия херцог. Убеден съм, че двамата не са яздили дотук на гърба на понита. Херцогът вероятно пътува с огромен керван. За тях две-три стотици златни монети може да не са нищо необичайно.
   Гласът на Ейдриън стана по-сериозен:
   -Ти не беше там. Не го видя. На практика утре го очаква екзекуция. Каква полза от златото, ако си мъртъв?
   -Току-що приключихме задача. Надявах се да си отпочина няколко дни, а сега ти си ни уредил нова - Ройс въздъхна. - ДеУитт бил изплашен, казваш?
   -Потеше се.
   -Ето каква била работата. Съгласил си се, защото е за добра кауза. Смяташ рискуването на главите ни за правилно, стига след това да можем да се тупкаме по гърба.
   -Пикъринг ще го убие - знаеш. И няма да е първият.
   -Нито последен.
   Ейдриън въздъхна и седна обратно, скръствайки ръце:
   -Прав си, ще има други. Представи си, че измъкнем меча и се отървем от проклетото нещо. Графът няма да го види нивга. Помисли за всички онези щастливи мъже, които ще могат да оглеждат Белинда без страх.
   Ройс се изкикоти:
   -Сега пък обществена услуга?
   -Плюс двеста златни тенента - добави Ейдриън. - Повече от изкараното за цялата година. Идва студ и с толкова пари спокойно ще можем да преседим зимата.
   -Сега поне говориш смислено. Това би било добре - призна Ройс.
   -И става въпрос за няколко часа работа, бързо изкатерване и зади-гане. Ти си този, който винаги разправя колко слабо се охранява замъка Есендън. Ще сме по леглата преди изгрев-слънце.
   Ройс захапа долната си устна и изкриви лице, отказвайки да погледне съдружника си.
   Ейдриън видя шанса си и усили натиска:
   -Спомняш си колко беше студено на върха на онази кула. Помисли си колко студено ще стане след няколко месеца. Можеш да прекараш зимата топло и приятно, отяждайки си ипиейки любимото си вино. Освен това - Ейдриън се приближи още - снегът. Знаеш как го ненавиждаш.
   -Добре, добре. Вземай екипировката. Среща на пътеката.
   -Знаех си, че там някъде има сърце - усмихна се Ейдриън.
   * * *
   Навън нощта бе станала още по-студена. Хлъзгав скреж бе покрил пътищата. Противно на мнението на Ейдриън, Ройс не мразеше снега. Харесваше как покрива Долния квартал, обвивайки го в елегантна бяла мантия. Но красотата си имаше цена; стъпките оставаха видими и работата се усложняваше. Ейдриън бе прав: след тази нощ щяха да имат достатъчно пари да прекарат целия сезон в спокоен зимен сън. С толкова много злато можеха дори да започнат легален бизнес. Мислеше си за това при всеки голям удар; заедно с Ейдриън го бяха обсъждали неведнъж. Преди година искаха да отворят изба, но не им подхождаше. Това винаги се оказваше проблем. Нито един от двамата не можеше да се сети за легална дейност, която да им допада.
   Спря пред публичния дом в края на улица Капризна, срещу „Розата и бодилът“. Домът бе голям почти колкото таверната. Гуен обмисляше да свърже двете сгради, за да могат посетителите да се движат свободно, незастрашени от престъпни елементи и клюкари. Гуен ДеЛанси беше гений. Ройс никога не бе познавал друг като нея. Изключително умна и интелигентна; най-искреният човек, когото познаваше. За него тя представляваше парадокс, невъзможна за разгадаване мистерия - тя бе честен човек.
   -Помислих си, че може да се отбиеш - каза Гуен, излизайки на прага на дома и намятайки пелерина на раменете си. - Оглеждах се за теб през вратата.
   -Имаш добри очи. Повечето хора не ме виждат, когато вървя по тъмна улица.
   -Значи си искал да бъдеш видян. Дошъл си да ме посетиш, нали?
   -Просто исках да се убедя, че снощи си получила полагащото ти се от парите.
   Гуен се усмихна. Докато правеше това, крадецът забеляза колко красиво сияе косата й на лунна светлина.
   -Ройс, знаеш, че не трябва да ми плащате. Бих ти дала всичко, как-вото поискаш.
   -Не - настоя той. - Използваме мястото ти като база. Опасно е; получаваш дял. Обсъждали сме го.
   Тя пристъпи по-близо и взе ръката му. Докосването й бе успокояващо топло сред вледеняващия въздух.
   -Също така не бих притежавала „Розата и бодилът“, ако не беше ти. Дори може би сега нямаше да съм сред живите.
   -Нямам представа за какво говори Нейно Благородие - Ройс се поклони. - Мога да докажа, че дори не бях в града онази нощ.
   Тя го гледаше със същата усмивка. Обожаваше да я вижда щастлива, но сега блестящите й очи търсеха нещо и Ройс се отдръпна, пускайки ръката й.
   -Слушай, Ейдриън и аз ще поемем онази задача. Трябва да го направим тази нощ, така че аз ще...
   -Странен мъж си ти, Ройс Мелбърн. Понякога се чудя дали изобщо те познавам.
   Ройс поспря и сетне каза тихо:
   -Вече ме познаваш по-добре, отколкото някоя жена би трябвало; повече от безопасното и за двама ни.
   Гуен отново пристъпи към него, заледената земя прохрускваше под токчетата й, очите й преливаха с молба.
   -Бъди внимателен.
   -Винаги съм.
   Отдалечи се с разпилявано от вятъра наметало. Тя го проследи с поглед, докато той изчезна в сенките.
   Глава 3 Конспирации



   Развятото на най-високата кула знаме с коронован сокол оповестяваше присъствието на краля в замъка Есендън. Този замък бе седалището на властта за кралство Меленгар - не особено силна или голяма, но стара и почитана монархия. Замъкът, внушителна структура със сиви стени и кули, се намираше в центъра на столицата Медфорд, формирайки средищна точка за четирите различни зони: Площад на благородниците, улица Занаятчийска, Народен квартал и Долен квартал. Подобно на повечето градове в Аврин, Медфорд бе защитен с крепостен зид. Но замъкът също имаше свои стени, които го отделяха от града. Тази вътрешна преграда, увенчана с назъбен парапет, където зад каменните зъбери бдяха опитни стрелци, не обхващаше замъка изцяло. Вместо това се свързваше с голяма, застрашителна кула, която охраняваше тила. Височината на кулата и дълбокият заобикалящ основата ров пазеха добре дома на краля.
   През деня количките на търговците се търкулваха до крепостните стени и обграждаха вратата от двете страни, оформяйки палатков град от оживени производители, артисти и лихвари, които търгуваха с обитателите на замъка. Вълната от местна търговия се отдръпваше по залез-слънце, тъй като през нощта на гражданите се забраняваше дасе доближават на повече от петдесет фута от стената. За прилагането на забраната се грижеха кралските арбалетчици, обучени да стрелят на месо по прека-лено доближилите се. Стражи по двойки обхождаха замъка, облечени в ризници от метални брънки и стоманени шлемове със сокола на Мелен-гар. Разхождаха се непринудено, с пъхнати в колана палци - и често обсъждаха теми извън службата.
   Ройс и Ейдриън изучаваха патрулирането на часовоите около час, преди да се отправят към задната част на централната кула. Точно както ДеУитт бе обяснил, немарливи градинари бяха оставили паяжина от дебели лозя да се обвива нагоре по камъните. За съжаление не достигаше до прозорците. В ледената нощ на късната есен, преплуването на рова ги вледени до костите. Бръшлянът обаче се оказа благонадежден и изкачването им бе като по стълба.
   -Вече зная защо ДеУитт не е искал да го стори сам - прошепна Ейд-риан, докато висяха на бръшляна. - След потапянето в тази вода, ми се струва, че ако падна, ще се натроша на късчета.
   -Представи си колко нощни гърнета се изпразват ежедневно в него - вметна Ройс, докато вбиваше малък клин с халка между два каменни блока.
   Ейдриън погледна нагоре към многото прозорци, които вероятно принадлежаха към спални. Потръпна от заключението:
   -Можех да мина и без това разяснение - измъкна ремък от раницата си и го прикрепи към халката на клина.
   -Опитах се да отвлека вниманието ти от студа - рече Ройс, забивайки друго острие.
   Макар досаден и напрегнат, процесът бе изненадващо бърз и скоро достигнаха най-долния прозорец - преди стражите да са приключили обиколката си. Ройс опита капака, който се оказа отворен в съответствие с обещаното. Отвори го съвсем леко и надникна вътре. След миг се покатери и махна на Ейдриън.
   Легло с червен балдахин заемаше средата на една от стените. Скрин и леген за миене стояха до него. Мебелировката се изчерпваше със семпъл дървен стол. Скромен гоблен, изобразяващ преследващи елен хрът-ки, покриваше срещуположната стена. Всичко бе спретнато, но стерилно. Нямаше ботуши до вратата, нито гънки по завивките. Стаята бе неизползвана.
   Ейдриън остана мълчаливо до прозореца, докато Ройс се отправи към вратата. Гледаше как краката на крадеца опитват пода, преди да отпусне тежестта си. Ройс бе споменавал как веднъж при един обир пропаднал от тавана, защото случил на слаба дъска. Подът тук бе каменен, но дори камъните понякога изронват хоросана си или прикриват капани. Ройс стигна до вратата, където приклекна и се заослушва. Направи знак за ходене с ръката си, сетне започна да брои на пръсти. Имаше пауза, сетне повтори сигнала. Ейдриън прекоси стаята на свой ред и двамата почакаха няколко минути в мълчание.
   Ройс повдигна мандалото с обвитите си в ръкавици ръце, но не отвори вратата. Ясно доловиха тежкия екот на ботуши върху камък, първо един чифт, после друг. Ройс открехна вратата с отслабването на стъпките и надникна. Залата бе празна.
   Пред тях лежеше тесен коридор, осветяван нарядко от факли, чиито пламъци хвърляха мъждукаща илюзия за движение по стените. Влязоха в залата, тихо затвориха врататаи бързо преминаха около десетина метра до украсена с позлатени панти и метална ключалка двойна врата. Ройс опита да я отвори и поклати глава. Коленичи и извади малък комплект инструменти от торбичката на колана си, докато Ейдриън се отдалечи в другия края на залата. От мястото, където стоеше, можеше да вижда коридора в двете посоки, както и част от десните стълби. Бе подготвен за всякакви неприятности, които пристигнаха по-рано от очакваното.
   По коридора се разнесе шум и Ейдриън дочу слабото потракване на токове. Все още на колене, Ройс обработваше ключалката, докато стъпките се засилваха. Ейдриън премести ръка на дръжката на меча, когато крадецът най-сетне тихо отвори вратата. Доверявайки се на късмета си, двамата се шмугнаха вътре. Ройс тихо затвори портата и стъпките отшумяха без да спират.
   Намираха се в кралския параклис. Купища свещи горяха във всеки край на стаята. Поддържайки великолепен сводест таван, мраморни колони се издигаха в центъра на стаята. Четири реда дървени пейки обграждаха главната пътека.
   Петолистни декорации и ажурни орнаменти, характерни за нифронс-ката църква, украсяваха стените. Алабастрови статуи на Марибор и Нов-рон стояха зад олтара. Новрон, изобразен като силен, красив мъж в разцвета на силите си, коленичеше с меч в ръка. Бог Марибор, представен като могъща фигура с дълга брада и надиплени одежди, надвисваше над Новрон, поставяйки корона на главата на мъжа. Самият олтар представляваше дървен шкаф с три широки врати и връх от розов мрамор. Над него имаше още две свещии голяма разтворена позлатена книга.
   ДеУитт бе казал на Ейдриън, че е оставил меча зад олтара, така че те се отправиха натам.
   Наближавайки първия ред пейки, двамата внезапно застинаха. Тяло лежеше по лице в локва прясна кръв. Заоблената дръжка на кама стърчеше от гърба му. Докато Ройс бързо оглеждаше за меча на Пикъринг, Ейдриън потърси признаци на живот у наръгания. Мъртъв; от меча нямаше и следа. Ройс потупа Ейдриън по рамото и посочи към златната корона, търкулнала се до другата страна на колоната. И двамата осъзнаха цялата тежест на ситуацията - крайно време бе да изчезват.
   Отправиха се към вратата. Ройс поспря за миг, за да се убеди в празнотата на залата. Изсулиха се от параклиса, затвориха врата и се отправиха към спалнята.
   -Убийци!
   Викът се разнесе тъй отблизо и така страховито, че и двамата се обърнаха с приготвени оръжия. Ейдриън бе извадил два меча - дълъг и къс; Ройс държеше великолепен кинжал с бяло острие.
   Пред отворената врата на параклиса стоеше брадато джудже.
   -Убийци! - викна отново то: излишно. Вече се разнасяше тропот на крака и след секунда войници с приготвени оръжия заливаха коридора от двете страни.
   -Убийци! - джуджето продължи да ги сочи. - Те убиха краля!
   Ройс повдигна резето на водещата към спалнята врата и бутна, но тя
   не поддаде. Опита отново, но вратата не помръдваше.
   -Хвърлете оръжията или ще ви накълцаме на място! - заповяда войник. Той беше висок човек с рунтави мустаци, които настръхваха, докато той скърцаше със зъби.
   -Колко мислиш са? - прошепна Ейдриън. Стените ехтяха от звуците на още пристигащи войници.
   -Твърде много - отвърна Ройс.
   -След минутка ще са доста по-малко - увери го Ейдриън.
   -Няма да успеем. Не мога да отворя вратата, нямаме изход. Изглежда някой я е залостил отвътре. Не можем да се бием с цялата охрана на замъка!
   -Свалете ги веднага! - викна командващият и направи крачка към тях, докато вдигаше меча си.
   -По дяволите - Ейдриън остави остриетата си да се отпуснат на земята. Ройс стори същото.
   -Отведете ги - излая войникът.
   * * *
   Олрик Есендън се сепна. Не бе в стаята си. Леглото бе далеч по-тясно от обичайното и липсваше обичайният кадифен балдахин. Стените бяха от гол камък; само малък скрин и масичка украсяваха мястото. Изправи се, разтривайки очи и скоро осъзна къде е. Бе заспал, очевидно преди няколко часа.
   Погледна към Тили, голият гръб и рамото на която се подаваха изпод юргана. Олрик се зачуди как тя може да спи при цялата тази суматоха. Изтърколи се от леглото и затърси нощната си риза. Разграничаването на облеклото бе лесно дори и в мрака: нейното бе лен, неговото - коприна.
   Събудена от движението му, Тили запита уморено:
   -Какво не е наред?
   -Нищо, заспивай - отвърна Олрик.
   Тя можеше да проспи и ураган, но напускането му винаги я събуждаше. Не бе виновна за заспиването му, но той си я обвиняваше така или иначе. Олрик мразеше да се събужда тук. Мразеше Тили дори още повече и бе наясно с парадокса. През деня нуждата й от него го привличаше, но на сутринта го отблъскваше. Ала тя бе най-красивата от всичкислугини в замъка. Олрик не се интересуваше от благородните дами, които баща му канеше. Те бяха високомерни и смятаха девствеността си за по-ценна от короната. Намираше ги отегчителни и глупави. Баща му не смяташе така. Олрик бе само на деветнадесет, но отецът вече го притискаше да си избере булка.
   -Един ден ти ще бъдеш крал - бе му казал Амрат. - Твой първи дълг към кралството е да оставиш наследник.
   Баща му говореше за брака като за професия и Олрик го виждаше по идентичен начин. За него тази, както и всякаква друга работа, бе най-добре да се отбягва - или в краен случай отлага до безкрайност.
   -Ще ми се да прекарвахте повече време с мен, милорд - изплещи Тили, докато той нахлузваше нощната си риза.
   -Тогава трябва да си благодарна, че се унесох за толкова дълго - за-опипва в търсене на чехлите си; откри ги и плъзна крака в топлата пухкава подплата.
   -Съм, милорд.
   -Лека нощ, Тили - каза Олрик, докато отваряше вратата и излизаше.
   -Лека... - вратата се затвори преди тя да довърши.
   Обикновено Тили спеше в обща спалня заедно с другите слугини.
   Олрик я водеше в малката свободна стая на третия етаж за уединение. Не обичаше да води момичета в спалнята си - тази на баща му бе до нея. Свободната одая бе в северната част на замъка и понеже бе огрявана по-малко, беше по-хладна от останалите царски покои. Оправи ризата си и се насочи към стълбите.
   -Прегледах всички горни етажи, капитане. Няма го там - Олрик чу някого отгоре. От сбития тон на говорещия разбра, че е страж. Рядко говореше с тях, но когато го правеше,те винаги бяха резки, като че думите бяха дефицитна стока.
   -Продължете търсенето, ако трябва и долу до затвора. Искам всяка стая да бъде претърсена, всяко килерче, скрин и гардероб. Разбрано?
   Олрик познаваше този глас добре; Уайлин, началник-стража.
   -Да, сър, незабавно!
   Олрик чу войника да трополи надолу по стълбите и го видя да спира в мига, в който погледите им се срещнаха.
   -Намерих го, сър! - извика войникът с нотка на облекчение.
   -Какво става, капитане? - запита Олрик, докато Уайлин и още трима се спуснаха по стълбите.
   -Ваше Кралско Височество! - капитанът коленичи трескаво, прек-лони глава, сетне бързо се изправи. - Бентън! - викна към войника. - Искам още петима за охрана на принцанемедлено.Мърдай!
   -Да, сър! - войникът поздрави рязко и изтича обратно нагоре по стълбите.
   -Да ме охраняват? - запита Олрик. - Какво става?
   -Баща ви е бил убит.
   -Баща ми? Какво?
   -Негово Величество, кралят - открихме го мъртъв в кралския параклис, наръган в гърба. Има заловени двама нарушители. Джуджето Магнус потвърди. То ги видяло да убиват баща ви, но било безсилно да ги спре.
   Олрик чуваше гласа на Уайлин, но не можеше да разбере думите. Те нямаха смисъл.Баща ми емъртъв?Той бе говорил с него преди да иде в стаята на Тили, само преди няколко часа.Как може да е мъртъв?
   -Настоявам да останете тук, Ваше Височество, под засилена охрана, докато приключа с разчистването на замъка. Може да не са били сами. В момента провеждам...
   -Настоявай за каквото си щеш, Уайлин, но се махни от пътя ми. Искам да видя баща си! - настоя Олрик, избутвайки го настрана.
   -Тялото на крал Амрат бе занесено в спалнята му, Ваше Височество.
   Тялото му!
   Олрик не искаше да слуша повече. Затича по стълбите, пантофите отхвърчаха от краката му.
   -Не се отделяйте от принца! - сподири го викът на Уайлин.
   Олрик достигна кралското крило. В коридора имаше тълпа, която се
   раздели при пристигането му. Вратата на параклиса бе отворена, вътре се бяха събрали няколко от главните министри.
   -Принце! - повика го вуйчо му Пърси, но той не спря. Бе решил да се добере до баща си.
   Не може да е мъртъв!
   Зави зад ъгъла, прекоси стаята си и нахлу в кралските покои. Тук двойните врати също бяха отворени. Дами в нощници и роби плачеха силно отвън. Вътре две възрастни жени бяха заети да изстискват над леген порозовели парцали.
   До леглото стоеше Ариста, сестра му. Бе облечена в червено-златна нощница. Пръстите й стискаха до побеляване един от орнаментите на леглото. Взираше се в положенатана матрака фигура със сухи, но широко разтворени в ужас очи.
   Връз снежнобелите завивки на кралското легло лежеше крал Амрат Есендън. Все още носеше същите дрехи, в които Олрик го бе видял, преди да се оттегли. Лицето му бе бледо, очите - затворени. В ъгълчето на устните му имаше малка капчица засъхнала кръв.
   -Принце... имам предвид, Ваше Кралско Величество - вуйчо му се поправи, докато вървеше подир Олрик в спалнята. Вуйчо му Пърси винаги бе изглеждал по-стар от баща му - косата му бе сива, лицето му сбръчкано и отпуснато; но притежаваше елегантната стойка на мечоносец. Все още завързваше халата си.
   -Благодаря на Марибор, че сте в безопасност. Страхувахме се и вас да не е сполетяла същата съдба.
   Олрик не намираше думи. Просто стоеше и гледаше тялото.
   -Не се притеснявайте, Ваше Величество. Ще се погрижа за всичко. Зная колко трудно трябва да е това за вас. Вие сте все още млад човек и.
   -За какво говориш? - погледна го Олрик. - Да се погрижиш за какво? За какво ще имаш грижата?
   -Няколко неща, Ваше Величество. Обезопасяването на замъка, разследването какво се е случило, задържането на отговорните, приготовленията за погребението и, разбирасе, коронацията.
   -Коронация?
   -Вие вече сте крал, Ваше Величество. Ще трябва да уредим корона-цията ви, но това, естествено, може да почака докато уредим всичко останало.
   -Но аз си мислех. Уайлин ми каза, че убийците са заловени.
   -Той е хванал двама от тях. Аз искам да се убедя, че няма и други.
   -Какво ще им се случи? - погледна към неподвижната бащина фигура. - Убийците, какво ще се случи с тях?
   -Това зависи от вас, Ваше Величество. Съдбата им е във вашите ръце, освен ако не предпочитате аз да се заема с това, тъй като може да се окаже доста неприятно.
   Олрик се обърна към него.
   -Искам да умрат, вуйчо Пърси. Искам да страдат ужасно и сетне да умрат.
   -Разбира се, Ваше Величество, разбира се. Ще се погрижа за това.
   * * *
   Тъмниците на замъка Есендън лежаха два етажа под земята. Подпочвена вода се процеждаше през пролуките в стените и навлажняваше камъните. Между каменните блокове имаше гъбички и мухъл покриваше вратите, столовете и кофите. Смрадта се смесваше с тази на разложение, а по коридорите ехтяха печалните писъци на обречените. Въпреки носещите се из кръчмите в Медфорд слухове, тъмниците имаха ограничен капацитет. Излишно е да се казва, че стражите успяха да намерят място за цареубийците. Разместиха затворници, за да осигурят на Ейдриън и Ройс самостоятелна килия.
   Новините за убийството на краля се разнесоха бързо и за първи път от години затворниците разполагаха с вълнуваща тема на разговор.
   -Кой би си помислил, че аз ще надживея Амрат - промърмори гро-бовен глас. Той се изсмя, но кикотът бързо бе прекъснат от серия кашля-ния и храчки.
   -Някакъв шанс принцът да преразгледа присъдите ни? - по-слаб и по-млад глас зададе това питане. - Имам предвид, възможно е, нали?
   Въпросът бе посрещнат с дълго мълчание, още кашляне и кихавица.
   -Пазачът дума, че наръгали копелето в гърба в параклиса му. Какво говори това за набожността му? - запита нов, по-горчив глас. - Изглежда е искал твърде много от оня отгоре.
   -Тия, дето са го направили, са в нашата стара килия. Преместиха мен и Дани, за да освободят място. Видях ги, докато ни преместваха, поне двама от тях. Един висок и един дребен.
   -Някой да ги познава? Може би са искали да измъкнат някои от нас и да са се отклонили, а?
   -Трябва да си доста храбър, за да убиеш крал в собствения му замък. Няма да ги съдят, нито дори показно дело няма да има. Учудвам се, че са живи толкова дълго.
   -Ще искат публични мъчения преди екзекуцията. Нещата са тихи от доста време. Не сме имали хубаво мъчение от години.
   -Що мислиш, че са го направили?
   -Защо не ги попиташ?
   -Ей, вие там! Живи ли сте? Или ви пребиха до оглупяване?
   -Може би са мъртви.
   Не бяха мъртви, но и не говореха. Ройс и Ейдриън бяха приковани към стената на килията, а устите им бяха запушени с кожени намордници. Стояха тук малко повече от час, но мускулите на Ейдриън вече го боляха от напрежението. Войниците им бяха взели оборудването, наметалата, ботушите и туниките, оставяйки ги да се борят с влажния студ само по панталони.
   Висяха, слушайки хаотичните разговори на останалите затворници. Беседата се прекратяваше при всяко приближаване на тежки стъпки. Вратата към тяхното отделение сеотвори и удари в стената.
   -Насам, Ваше Височество... искам да кажа, Ваше Кралско Величество - бързо се поправи главният тъмничар.
   В ключалката се превъртя метален ключ и вратата на килията им се отвори с изскърцване. Четирима от кралската охрана въведоха принца и вуйчо му, Пърси Брага. Ейдриънразпозна Брага, ерцхерцог и главен канцлер на Меленгар, но никога преди не бе виждал Олрик. Принцът бе млад, на не повече от двадесет. Беше нисък, слаб и нежен на вид със свет-локестенява коса, която се спускаше до раменете му; имаше само намек за брада. Стойката и чертите трябва да бе наследил от майка си, защо-то бившият крал бе огромен мечкоподобен мъж. Носеше само копринена нощна риза, върху която комично бе закачил масивен меч на прекалено голям кожен колан.
   -Тези ли са?
   -Да, Ваше Величество - отвърна Брага.
   -Факла - изкомандва Олрик, нетърпеливо щракайки с пръсти, дока-то войник откачаше една от стената и му я подаде. Олрик се навъси: -Дръж я близо до главите им. Искам да им видя лицата - втренчи се в тях. - Никакви белези? Не са били бити?
   -Не, Ваше Величество - отвърна Брага. - Предадоха се веднага без битка и капитан Уайлин сметна за най-удачно да ги заключи, докато претърси остатъка от замъка. Одобрихрешението му. Не можем да сме сигурни, че тези двамата са действали самостоятелно.
   -Не, разбира се. Кой е заповядал да им се запушат устите?
   -Не зная, Ваше Величество. Желаете ли запушалките да бъдат махнати?
   -Не, вуйчо Пърси. о, вече не мога да те наричам така, нали?
   -Вие сте кралят, Ваше Величество, можете да ме наричате както пожелаете.
   -Но не е достойно, не и за водач, обачеерцхерцожее прекалено формално. Ще те наричам Пърси, става ли?
   -Вече не е уместно да обсъждам решенията ви, повелителю.
   -Пърси тогава. и не, оставете им намордниците. Нямам намерение да им слушам лъжите. Какво ли ще кажат, освен че не са го направили. Заловените убийци винаги отричат престъпленията си. Какъв избор имат? Освен ако не искат да прекарат последните мигове от живота си като наплюват своя крал в лицето. Няма да им доставя това удоволствие.
   -Биха могли да ни кажат дали са работили сами или за друг. Биха могли да кажат кой е той - или те.
   Олрик продължи да ги изучава. Очите му се фокусираха върху белег във формата на „М“ върху лявото рамо на Ройс. Присви очи, сетне грабна факлата от войника и я задържа толкова близо до лицето на крадеца, че последният потрепна.
   -Какво е това? Прилича на татуировка, но не точно.
   -Дамга, Ваше Величество - отвърна Брага - Това е Белегът на Ман-зант. Изглежда това създание някога е лежало в затвора Манзант.
   Олрик изглеждаше объркан:
   -Не знаех, че затворените там ги освобождават. Или че успяват да избягат.
   Брага също изглеждаше объркан.
   Олрик сетне пристъпи да разгледа Ейдриън. Когато забеляза малкия сребърен медальон на врата му, принцът го повдигна, разгледа го с леко любопитство и го пусна с презрение.
   -Няма значение - рече Олрик. - Не ми изглеждат да са от онези, които биха предоставили информация доброволно. Сутринта ги завлечете на площада и ги измъчвайте. Ако кажат нещо достойно, обезглавете ги.
   -А ако не?
   -Ако не, разкъсайте ги бавно. Изкарайте червата им на слънцето и нека кралският хирург се погрижи да останат живи колкото се може по-дълго. И нека бъде обявено с хералди. Искам да има тълпа. Хората трябва да знаят какво е наказанието за измяна.
   -Както желаете, повелителю.
   Олрик се отправи към вратата, сетне спря. Обърна се и зашлеви Ройс през лицето с опакото на ръката си.
   -Той ми беше баща, безполезен боклук такъв!
   Принцът излезе, оставяйки двамата да висят безпомощно в очакване на зората.
   * * *
   Ейдриън можеше само да гадае колко дълго са висели на стената; може би бяха минали два-три часа. Безличните гласове на затворниците прозвучаваха все по-нарядко, докато накрая престанаха напълно. Запушалката в устата му се напои със слюнка и той се затрудняваше да диша. Китките му се разраниха от протриването на оковите, а краката и гърбът го боляха. За да влоши нещата, студът стягаше мускулите му, което правеше напрежението още по-болезнено осезаемо. Не желаейки да поглежда към Ройс, той ту затваряше очи, ту отправяше поглед към отсрещната стена. Полагаше всички усилия да не мисли за това, което предстоеше да се случи с настъпването на деня. Вместо това умът му бе пълен с мисли на самообвинение - вината бе негова. Неговото настояване да нарушат правилата ги бе довело тук. Той щеше да е отговорен за смъртта им.
   Вратата се отвори и в килията отново влязоха стражи, този път придружавани от жена. Висока, слаба и облечена в нощница от червена и златна коприна, която блестеше като огън в светлината на факлите. Бе красива, с кестенява коса и светла кожа.
   -Отпушете им устите - заповяда тя.
   Надзирателите се втурнаха да разкопчаят ремъците и извадят намордниците.
   -Сега излезте.
   Надзирателите го сториха.
   -Ти също, Хилфред.
   -Ваше Височество, аз съм ваш телохранител, трябва да остана да...
   -Те са приковани към стената, Хилфред - сопна се тя, сетне си пое дъх, за да се успокои. - Нищо ми няма. Сега напусни и пази вратата. Не искам никой да ме прекъсва. Разбрано?
   -Както желаете, Ваше Височество - мъжът се поклони и излезе, като затвори вратата зад себе си.
   Тя пристъпи напред, внимателно изучавайки и двамата. На колана й бе закачен инкрустиран с бижута крис. Ейдриън разпозна дългото къдраво острие като типа, използванот източните окултисти за магически ритуали. В момента бе повече притеснен от другата му употреба - като смъртоносно оръжие. Тя си играеше с оформената като дракон дръжка, като че ли щеше да го изтегли и да ги намушка във всеки един момент.
   -Знаете ли коя съм аз? - въпросът бе зададен на Ейдриън.
   -Принцеса Ариста Есендън - отвърна той.
   -Много добре - тя му се усмихна. - Кой си ти? И не си губи времето да лъжеш. Ще сте мъртви след няколко часа, така че какъв смисъл има?
   -Ейдриън Блекуотър.
   -А ти?
   -Ройс Мелбърн.
   -Кой ви изпрати тук?
   -Мъж на име ДеУитт - отвърна Ейдриън. - Той е член на групата на херцог ДеЛоркан от Дагастан, но не бяхме изпратени да убием баща ви.
   -С каква цел бяхте изпратени? - лакираните й нокти почукваха по дръжката на кинжала, очите й ги следяха напрегнато.
   -Да откраднем меча на граф Пикъринг. ДеУитт каза, че графът го бил предизвикал на дуел миналата вечер по време на пиршеството.
   -И какво правехте в параклиса?
   -ДеУитт ни каза, че е скрил меча там.
   -Разбирам... - тя поспря за миг, каменната й маска се разклати. Устните й започнаха да треперят, очите й се насълзиха. Тя им обърна гръб, опитвайки се да се успокои. Главата й бе наведена и Ейдриън можеше да види как дребното й тяло се накланя.
   -Слушайте - каза Ейдриън - това няма да го върне, но ние не сме убили баща ви.
   -Зная - каза тя, все още с гръб към тях.
   Ройс и Ейдриън си размениха погледи.
   -Вие бяхте изпратени тук тази нощ, за да поемете вината за убийството. И двамата сте невинни.
   -Вие. - започна Ейдриън, но спря. За първи път от залавянето им бе изпитал надежда, но реши, че това не е добра идея. Обърна се към Ройс:
   -Тя саркастична ли е? Обикновено ти разбираш по-добре от мен.
   -Не и този път - рече Ройс с напрегнато лице.
   -Просто не мога да повярвам, че вече го няма - промърмори Арис-та. - Целунах го за лека нощ само преди няколко часа.
   Тя пое дъх и се изправи, преди отново да застане с лице към тях.
   -Брат ми има планове за вас. Ще бъдете измъчвани до смърт. Изграждат платформа, на която вие ще бъдете разсечени на четири.
   -Той вече ни уведоми за подробностите - Ройс обяви мрачно.
   -Сега той е кралят. Не мога да го спра. Решен е да ви види наказани.
   -Можете да поговорите с него - с надежда предложи Ейдриън. - Да обясните, че сме невинни. Да му кажете за ДеУитт.
   Ариста обърса очите си с длани:
   -Няма никакъв ДеУитт. Вчера не е имало пиршество, нито има херцог от Калис, а граф Пикъринг не е посещавал двореца от месеци. Дори и да бе истина, Олрик не би ми повярвал. Никой в замъка не би ми повярвал. Аз съм само емоционално момиче. „Разстроена е“, ще кажат. Мога да спра утрешната ви екзекуция толкова, колкото съумях да спася собствения си баща.
   -Знаели сте, че ще умре? - запита Ройс.
   Тя кимна, отново борейки се със сълзите:
   -Знаех. Казаха ми, че ще бъде убит, но аз не повярвах - тя спря за миг, за да погледне лицата им. - Кажете ми, какво бихте направили, за да излезете живи от този замък преди утрото?
   Двамата се спогледаха в шокирано мълчание.
   -Аз - всичко. Ами ти, Ройс?
   Партньорът му кимна:
   -Устройва ме.
   -Не мога да спра екзекуцията - обясни Ариста, - но мога да уредя измъкването ви от тази тъмница. Мога да ви върна дрехите и оръжията; да ви покажа път до каналите на замъка. Мисля, че извеждат извън града. Но трябва да знаете, че не съм ги изследвала лично.
   -Не бих си и помислил - рече Ейдриън, без да вярва напълно на ушите си.
   -Обезателно трябва да напуснете града след като избягате.
   -Това няма да е проблем. Така или иначе бихме постъпили така -обясни Ейдриън.
   -И още нещо: трябва да отвлечете брат ми.
   Настъпи пауза, по време на която двамата се вторачиха в нея.
   -Момент. Искате от нас даотвлечемпринца на Меленгар?
   -Всъщност, сега той екрална Меленгар - Ройс го поправи.
   -О, да, забравих - промърмори Ейдриън.
   Ариста отиде до вратата на килията, надникна през прозорчето и пак се върна.
   -Защо искате от нас да отвлечем брат ви?
   -Защото който е убил татко, ще убие и Олрик. И то преди коронаци-ята му, мога да си представя.
   -Защо?
   -За да унищожи рода Есендън.
   Ройс се втренчи в нея:
   -Това не поставя ли и вас в риск?
   -Да, но заплахата за мен няма да е толкова сериозна, докато Олрик е жив. Той е престолонаследникът. Аз съм само глупавата щерка. Освен това, един от нас трябва да остане в кралството и открие убиеца на баща ми.
   -И брат ви не би могъл да направи това?
   -Той е убеден, чевиесте го сторили.
   -О, вярно... моля за извинение. Все пак до преди минута щях да бъда екзекутиран, а сега ще отвличам крал. Нещата се променят малко бър-зичко.
   -Какво да правим с брат ви, след като го измъкнем от града? - запита Ройс.
   -Ще го отведете в затвора Гутария.
   -Не съм чувал за това място - Ройс погледна към Ейдриън, който поклати глава.
   -Не съм изненадана, малцина са - обясни Ариста. - Това е таен свещенически затвор изцяло под ръководството на нифронската църква. Намира се на западния бряг на езерото Уиндърмиър. Знаете ли къде е то?
   Двамата кимнаха.
   -Пътувайте по краищата му; там има стар път, който води между хълмовете; просто го следвайте. Трябва да отведете брат ми при затворник на име Есрахаддон.
   -И после?
   -Това е - каза тя. - Надявам се, той ще съумее да обясни всичко на Олрик достатъчно ясно, за да го убеди.
   -Искате от нас да избягаме от затвора, да отвлечем краля, да прекосим страната с него докато отбягваме войници, които е твърде вероятно да не възприемат нашата версия на историята - и да отидем в таен зандан, за да може той да посети един от затворените там? - рече Ройс.
   Ариста не изглеждаше развеселена.
   -Или това, или мъчения до смърт след четири часа.
   -На мен ми звучи като дяволски добър план. Ти какво ще кажеш, Ройс?
   -Харесвам всеки план, който не включва мъчителната ми смърт.
   -Добре. Ще изпратя двама монаси да ви дадат последно причастие. Ще уредя да сте освободени от оковите, за да можете да коленичите. Ще им вземете расата, ще ги заключите вместо вас и ще им запушите устите. Нещата ви са отвън в затворническата канцелария. Ще кажа на главния тъмничар, че ги вземате за бедните. Телохранителят ми, Хилфред, ще ви придружи до долните кухни. Те няма да са активни още около час, така че мястото ще е на ваше разположение. Там има подвижен капак за изхвърляне на остатъци в канала. Ще говоря с брат ми и ще го убедя да се срещнем сами в кухнята. Предполагам сте добри бойци?
   -Той е - Ройс кимна към Ейдриън.
   -Брат ми не е, така че лесно ще преодолеете съпротивата му. Уверете се, че не сте го наранили.
   -Това наистина е глупав въпрос от моя страна - рече Ройс, - но какво ви кара да мислите, че няма да убием брат ви, да оставим тялото му да гние в канала и просто да изчезнем?
   -Нищо - отвърна тя. - И аз като вас съм лишена от избор.
   * * *
   Монасите не представляваха проблем. Спуснали ниско над очите си качулките на расата, Ейдриън и Ройс се измъкнаха от килията. Хилфред ги чакаше и бързо ги преведе докухните, където ги остави мълчаливо. Ройс, който виждаше по-добре на тъмно, подбираше пътя през лабиринта от масивни тенджери и натрупани чинии. Внимателно си проправяха път през морето от потенциална опасност: с широките ръкави и оплитащи се в краката роби, едно невнимателно движение можеше да събори някоя керамична купчина ивдигне тревога.
   До този момент планът на Ариста се увенчаваше с успех. Кухнята бе празна и двамата захвърлиха монашеските си одежди, за да се върнат към традиционното си светско облекло. Откриха централния резервоар, под който имаше голяма желязна решетка. Макар че бе тежка, успяха да я повдигнат без много шум. Бяха приятно изненадани да открият железни стъпала, водещи към нищото. Дочуха капенето на вода. Ейдриън откри пълно със зеленчуци килерче и опипва насам-натам, докато не откри чувал с картофи. Тихо изсипа съдържанието му, поизтупа го, доколкото това бе възможно и се заоглежда за връв.
   Все още бяха далеч от свободата, но бъдещето изглеждаше значително по-обещаващо в сравнение с преди няколко минути. Ройс не бе казал нищо, но отговорността на Ейдриън го притесняваше. Докато чакаха, мълчанието и вината му дойдоха в повече.
   -Няма ли да речеш„ Казах ли ти “ -прошепна Ейдриън.
   -Каква полза би имало от това?
   -Значи сега си мълчиш, за да го използваш в някой бъдещ, по-удачен за теб момент?
   -Не виждам полза да го изхабявам сега, а ти?
   Бяха оставили вратата на кухнята леко отворена и не след дълго се появи далечен отблясък от факла. Ейдриън чу приближаващи се гласове. Това бе сигнал да заемат позициите си. Ройс седна на масата с гръб към вратата. Сложи си качулката и се престори, че се е надвесил над чиния. Ейдриън застана от едната страна на вратата, държейки късия си меч за острието.
   -В името на Марибор, защо тук?
   -Защото дадох на стария човек ядене и място да се измие.
   Ейдриън разпозна гласовете на Олрик и Ариста и прецени, че са точно пред кухненската врата.
   -Не виждам защо трябваше да оставяме пазачите, Ариста. Не знаем, дали... може да има и други убийци.
   -Затова трябва да говориш с него. Той казва, че знае кой ги е наел, но отказва да говори с жена. Каза, че щял да разговаря само с теб и то единствено ако си сам. Слушай, не съм сигурна кому да се доверя в този момент - и ти също. Не можем да сме сигурни кой е замесен; някои от стражите може също да са сред заговорниците. Не се притеснявай: той е стар човек, а ти си умел фехтовчик. Трябва да го изслушаме. Не искаш ли да знаеш?
   -Разбира се, но кое те кара да мислиш, че той има някаква информация?
   -Няма как да бъда сигурна. Но той не иска пари, само ново начало. Това ми напомня, ето дрехи, които да му дадеш - настъпи малка пауза. - Изглежда ми достоен за доверие. Ако лъжеше, щеше да иска злато или земя.
   -Просто е толкова. странно. Дори Хилфред не е с теб. Като че се разхождаш наоколо без сянка. Изнервящо е. Да сляза тук с теб. знаеш. Ние сме брат и сестра, а рядко се виждаме. В последните години сме говорили само няколко пъти и то само когато отиваме на почивка в Дрон-дил Филдс. Ти винаги се заключваш в онази кула, правейки кой знае какво, а сега.
   -Зная, странно е - отвърна Ариста, - съгласна съм. Чувствам се как-то в нощта на пожара. Още сънувам кошмари за него. Интересно дали ще имам кошмари за тази нощ.
   Гласът на Олрик омекна.
   -Нямах това предвид. Просто никога не сме се разбирали. Но сега ти си единственото ми семейство. Звучи странно, но внезапно осъзнавам, че това има значение за мен.
   -Значи искаш да бъдем приятели?
   -Да кажем, че искам да спрем да враждуваме.
   -Не знаех, че сме били врагове.
   -Ти ми завиждаше още откакто мама ти каза, че по-големите дъщери не стават кралици; не и докато по-малките синове са наоколо.
   -Не съм!
   -Не искам да споря. Може би искам да сме приятели. Сега съм кралят и имам нужда от помощ. Ти си по-умна от повечето министри. Татко винаги казваше така. И - за разлика отмен - имаш университетско образование.
   -Довери ми се, Олрик, аз съм ти повече от приятел. Аз съм по-голя-мата ти сестра и ще се грижа за теб. Сега влез вътре и виж какво иска да каже онзи.
   Олрик влезе в кухнята и Ейдриън го тропна по главата с дръжката на меча. Принцът се стовари на пода с глух тътен. Ариста нахлу.
   -Казах да не го наранявате! - смръщи се тя.
   -Иначе щеше да е извикал стражите досега - обясни Ейдриън. Запуши устата на принца и нахлузи чувала върху главата му. Ройс бе станал от мястото си и вече завързваше краката му с въже.
   -Но е добре, нали?
   -Ще оживее - отвърна Ейдриън, докато проверяваше ръцете и краката на зашеметения младок.
   -Което е доста повече от това, което той ни бе приготвил - добави Ройс, пристягайки допълнително въжето при глезените му.
   -Имайте предвид, че той е убеден във вината ви - каза принцесата. - Как бихте реагирали на негово място?
   -Никога не съм срещал баща си - отвърна Ройс с безразличие.
   -Тогава майка ти.
   -Ройс е сирак - обясни Ейдриън, докато продължаваха да омотават принца с връв. - Не познава родителите си.
   -Предполагам това обяснява доста. Добре тогава, представете си как ще се отнесете към изпратилия ви в параклиса. Съмнявам се, че ще бъдете особено учтиви, когато се изправите лице в лице с него. Във всеки случай дадохте дума. Правете каквото ви казвам и се грижете добре за брат ми. Не забравяйте, че ви спасих тази нощ. Надявам се този факт ще ви спомогне да удържите на думата си.
   Тя се протегна към изпуснатия от брат й вързоп.
   -Тук има няколко ката дрехи, които трябва да му станат. Принадлежаха на сина на иконома - винаги съм си мислела, че прилича много на Олрик. О, също така свалете пръстена му, но го пазете добре. Той носи кралския печат на Меленгар и е доказателство за произхода му. Без него, освен ако не срещнете някого, който го познава по лице, Олрик е просто селянин. Върнете му го, когато наближите затвора. Ще има нужда от него, за да влезе.
   -Ще изпълним нашата част от сделката - каза й Ейдриън, докато двамата с Ройс носеха опакованото тяло на принца към отвора. Ройс издърпа тъмносиния пръстен от пръста му и го прибра в джоба на гърдите си. Сетне се спусна на дъното на цистерната. Използвайки омотаното около глезените на Олрик въже, Ейдриън го заотпуска надолу с главата към партньора си. Щом принцът бе свален, Ейдриън грабна факлата и я пусна на Ройс. Сетне влезе в дупката и придърпа капака обратно на мястото му. На дъното на стълбата се намираше пет фута широк и четири висок сводест тунел, в който плуваше река от мръсотия.
   -Запомнете - прошепна принцесата през металната решетка, - идете в затвора Гутария и говорете с Есрахаддон. И пазете брат ми.
   * * *
   Неразбираеми серии от мънкане се разнесоха от страна на принца изпод картофения чувал. Не бяха напълно сигурни какво казва, но виждаха, че пленникът прави всичко възможно да изкрещи и определено не бе доволен от ситуацията.
   Отклонената в канала студена вода от реката Галевир го бе свестила. Бяха потънали до кръста и макар миризмата да бе по-добра, същото не можеше да се каже за температурата. Докато търсеха изхода, първите бледи лъчи на зората разкриха разликата между гористия хоризонт и небето. Нощта се топеше бързо, чуваха камбаните на Марескатакатедрала да бият за ранна служба. Скоро целият град щеше да се събуди.
   Ейдриън изчисли, че се намират под Площада на благородниците, недалеч от Занаятчийска. Не беше трудно да се определи, тъй като това бе единствената секция от града с покрита канализация. Метална решетка препречваше пътя им; Ейдриън с облекчение откри панти и ключалка вместо резе. Ройс се оправи бързо с нея, а ръждясалите панти се предадоха на свой ред след няколко ритника от Ейдриън. Пътят бе чист. Ройс отиде да разузнава, докато партньорът му остана с Олрик.
   Принцът бе успял да поотпуши уста и част от думите му се разбираха.
   -Ще накарам да ви бият до смърт! Пуснете ме незабавно!
   -Пази тишина или ще те пусна в реката да видим колко хубаво плуваш вързан - отвърна Ейдриън.
   -Няма да се осмелите! Аз съм кралят на Меленгар, свине такива!
   Ейдриън подсече Олрик и онзи падна по лице. Остави го да се мъчи
   няколко секунди, сетне го вдигна.
   -Сега си затваряй устата или следващия път ще те оставя да се удавиш.
   Олрик хриптеше и кашляше, но не каза нищо.
   Ройс се върна, промъкнал се в канала безшумно.
   -Точно при реката сме. Намерих малка лодка при рибарски док и си позволих да я конфискувам в името на Негово Величество. Малко по-надолу в тръстиките е.
   -Не! - протестира принцът и разтърси яростно рамене. - Трябва да ме освободите! Аз съм кралят!
   Ейдриън го сграбчи за гърлото и прошепна в ухото му:
   -Какво ти казах за дрънкането? Нито звук или ще плуваш.
   -Но...
   Ейдриън потопи принца отново, изтегли го за кратко поемане на дъх, сетне потрети.
   -Ни гък! - изръмжа Ейдриън.
   Олрик изломоти и Ейдриън последва Ройс по нанадолнището, влачейки принца след себе си.
   Плавателният съд бе малко по-голям от гребна лодка, избелял от слънцето и пълен с мрежи и малки боядисани шамандури. Тежката миризма на риба спомогна за прикриване на вонята на канал. Имаше малко платнище на носа, служещо за убежище и съхраняване на оборудване. Набутаха там принца и го затрупаха с мрежите и шамандурите.
   Ейдриън ги отблъсна от брега с помощта на дълъг прът, който откри в лодката. Ройс насочваше лодката с дървения рул, докато реката ги носеше надолу по течението. Близо до притока, течението на Галевир бе силно и придвижването напред не бе проблем. Трябваше да се борят, за да останат в средата на реката, докато бързо се носеха на север. Точно когато небето променяше цвета си от мръсносиво на стоманеносиво, преминаха под сянката на Медфорд. От реката можеха да видят централната кула на Есендън. Знамето със сокола бе спуснато наполовина заради смъртта на краля. Флагът бе добър знак, но колко време щеше да мине, преди да открият, че принцът е изчезнал и да го свалят изцяло?
   Реката миеше южната част на града, заобикаляйки покрай Занаятчийска. Големи двуетажни складове от сиви тухли очертаваха брега; големи дървени колела се потапяха вреката, впрягайки силата й в захранване на воденичните камъни и дървесните складове. Плитките води на Галевир не позволяваха преминаването на големите кораби, затова многоб-ройни докове обслужваха плоскодънни баржи, които донасяха стоки от пристанищното селце Роу. Имаше и построени от риболовците пристани, отвеждащи директно в пазарите за риба. Там скрипци повдигаха препълнени мрежи и ги изпразваха на пода за обработка. Чайките вече бяха започнали да кръжат около доковете в ранната утринна светлина, където рибарите почистваха лодките си. Никой не обръщаше внимание на двамата мъже в носещата се по реката черупчица. Но за всеки случай стояха приведени, докато и последните признаци от града не потънаха зад надигащите се речни брегове.
   Светлината стана по-силна - както и течението. Започнаха да се появяват скали и дълбочината се увеличи. Никой от двамата не бе професионален лодкар, но вложиха максимално старание в отбягването на скали и плитчини. Ройс все още бе кормчия, докато коленичилият Ейдриън използваше дървения прът, за да измества лодката встрани от препятствия. Неколкократно се плъзваха по невидими речни камъни и корпусът се разтрисаше с неприятен тъп звук. Тогава принцът изскимтяваше, но през останалото време пазеше тишина и пътуването вървеше гладко.
   С времето слънцето издигна цялото си лице; реката се разшири значително и се разля в спокойно течение покрай песъчливи брегове и богати зелени поля. Галевир разделяше две владения. На юг лежеше Глъс-тън, северната погранична зона на кралство Уоррик. На север бе Гали-лин, най-голямата провинция в Меленгар, под ръководството на граф Пи-къринг. Някога реката беше обект на разгорещени спорове между аристократите, но сега - вододел между миролюбиви съседи; бреговете представляваха пасторални сцени от края на сезона с преживящи крави и ко-пи сено.
   Стана необикновено топло. По това време на годината имаше малко насекоми. Бръмченето на цикадите бе изчезнало и дори жабите бяха тихи. Единственият останал звук беше шумоленето на сухите треви. Ейдри-ън се излегна в лодката, подлагайки си бохчата със стари дрехи и опирайки крака на борда. Бе свалил ботушите и наметалото, а ризата му бе отворена. Ройс също лежеше с повдигнати крака, лениво насочвайки лодката. Сладката миризма на див салифан напояваше въздуха, засилена след първите слани. С изключение на липсата на храна, денят се очертаваше да бъде прекрасен. Щеше да бъде такъв дори и да не бяха съумели да избегнат ужасяваща смърт преди часове.
   Ейдриън отметна глава назад, за да позволи на слънцето да огрява лицето му изцяло.
   -Може би трябва да станем рибари.
   -Рибари? - запита Ройс със съмнение.
   -Приятно е, нали? Досега не осъзнавах колко ми допада звукът от плискаща се срещу лодката вода. Наслаждавам се на всичко това: бръмченето на водните кончета, папура иленивото проточване на брега.
   -Рибата не скача сама в лодката, нали знаеш? - изтъкна Ройс. -Трябва да хвърляш мрежи, да ги докараш, изкормиш, обезглавиш и премериш. Не се носиш само по вълните.
   -Така представено звучи странно близо до работа - Ейдриън загреба шепа вода и я плисна връз топлото си лице. Прокара мокри пръсти през косата си, въздъхна доволно.
   -Мислиш ли, че е още жив? - Ройс кимна към Олрик.
   -Разбира се - отвърна Ейдриън, като не си направи труда да погледне. - Вероятно спи. Защо питаш?
   -Просто размишлявах. Дали човек може да се задуши в мокър чувал?
   Ейдриън вдигна глава и погледна към неподвижния принц:
   -Досега не бях мислил за това - стана и разтърси Олрик, но той не помръдна. - Защо не каза по-рано! - викна, докато измъкваше кинжала си. Преряза въжетата и махна чувала. Олрик лежеше неподвижно. Ейдри-ън се наведе, за да провери дали диша. В този момент принцът го изрита силно, блъсвайки го назад към Ройс. Започна трескаво да развързва краката си, но Ейдриън бе отново до него още преди развързването на първия възел. Прикова го към палубата, притискайки ръцете над главата му.
   -Подай ми връвта - изръмжа Ейдриън на Ройс, който наблюдаваше борбата с тиха веселост. Безгрижно му подхвърли малка намотка и когато Ейдриън най-сетне приключи с обезопасяването на принца, седна отново да си почива.
   -Виж - каза Ройс, -товавече прилича на риболов; само дето рибата не рита, разбира се.
   -Добре, лоша идея беше - Ейдриън разтриваше ритнатото от принца.
   -Вдигайки ръка срещу мен, двамата се осъдихте на смърт! Знаете това, нали?
   -Това е малко излишно, не мислиш ли, Ваше Величество? - запита Ройс. - Та ти вече ни осъди на смърт днес.
   Принцът се извъртя на една страна, наклони глава и присви очи срещу яркото слънце.
   -Вие! - извика удивено. - Но как е... Ариста! - очите му се свиха от гняв. - Не завиждала, нали! Скъпата ми сестра стои зад всичко! Тя ви е наела да убиете баща ми и сега планира да елиминира и мен, за да може да управлява!
   -Кралят бе инеинбаща. Освен това, ако искахме да те убиваме, не мислиш ли, че досега сме имали предостатъчно време да го сторим? -
   поинтересува се Ройс. - Защо ще се морим да те влачим по реката? Можехме да ти прережем гърлцето, добавим камъни за тежест и изхвърлим преди часове. Бих добавил, че подобна съдба би била далеч по-добра от тази, която ти ни беше предвидил.
   Принцът се замисли над това за миг.
   -Откуп, значи. Възнамерявате да ме продадете на този, който предложи най-много? Тя обеща ли ви печалба от продажбата ми? Ако сте повярвали, то и двамата сте глупаци. Ариста никога няма да го позволи. Тя ме иска мъртъв, за да си осигури трона. Няма да получите и меден петак!
   -Слушай, малък кралски трън в задника, не ние сме убили баща ти. В интерес на истината, не че има значение, смятах стария Амрат за читав крал - доколкото подобно нещо е възможно. Освен това не сме те отвлекли за откуп или за да те продаваме.
   -Е, със сигурност не ме овързвате като прасе с надеждата да получите благоволението ми.Каквоточно възнамерявате да правите с мен? -принцът се замята, но впоследствие се успокои.
   -Ако наистина искаш да знаеш, опитваме се да спасим живота ти. Колкото и странно да изглежда - рече Ейдриън.
   -Какво? - запита Олрик, вцепенен.
   -Сестра ти мисли, че някой в замъка - същият, убил баща ти - възнамерява да унищожи целия ви кралски род. Тъй като ти би бил най-вероятната следваща цел, тя ни освободи, за да те отведем на безопасно място.
   Олрик издърпа крака изпод себе си и успя да седне, опирайки гръб в купчината раирани червено-бели шамандури. Вгледа се в двамата за миг.
   -Ако Ариста не ви е наела да убиете баща ми, какво правехте в замъка тогава?
   Ейдриън преразказа накратко срещата си с ДеУитт, изслушан от принца без прекъсвания.
   -И тогава Ариста дойде при вас в тъмницата с тази история, молейки ви да ме отвлечете, за да съм защитен?
   -Повярвай ми - рече Ейдриън, - ако имаше друг начин да се измъкнем, бихме те оставили.
   -Значи сте й повярвали? По-тъпи сте от очакваното - Олрик поклати глава. - Не виждате ли какво прави? Иска да получи кралството за себе си.
   -Ако това бе така, защо й е да ни кара да те отвличаме? - запита Ройс. - Защо просто не те убием, като баща ти?
   Олрик помисли за момент, плъзгайки очи по пода на лодката, сетне кимна.
   -Най-вероятно се е опитала - погледна отново към тях. - Миналата нощ не си бях в стаята. Измъкнах се за среща и съм заспал. Събуди ме шумът. Твърде вероятно да е имало изпратен убиец, но мен ме е нямало. В крайна сметка, имах телохранител до себе си през цялото време, дока-то Ариста не ме убеди, че трябва да дойда сам в кухнята. Трябвашеда се сетя, че ме предава.
   Сложи вързаните си крака върху натрупаните мрежи.
   -Никога не съм си мислил, че може да е толкова жестока, та да убие баща ни, но тя е такава. Изключително умна е. Разказва ви тази история за предател, която звучи достоверно, защото е истина. Излъгала е единствено за това, че не знае кой е. Щом като убиецът й ме е пропуснал, тя използва вас. Било е по-вероятно да се съгласите на отвличане, отколкото на убийство, така че ви е подмамила.
   Ройс не отговори, но хвърли поглед към Ейдриън.
   -Тази лодка - оглеждайки се продължи принцът, - точно като по поръчка ви чака на брега на реката.
   Олрик отпусна глава върху платнището до него.
   -Колко удобно да имате лодчица с покривало като това, под което да ме скриете. Ако имате хубава лодка, не бихте тръгнали по сушата. Не можете да плавате срещу течението. Трябва да пътувате към морето. Тя знае точно къде се намираме и къде ще отидем. Каза ли ви къде да ме отведете? Някъде надолу по реката ли е?
   -Езерото Уиндърмиър.
   -А, Уиндското абатство? Не е далеч от Роу и реката води към него. Колко удобно. Естествено, никога няма да стигнем там - каза им принцът. - Тя ще е разположила убийци някъде по брега. Ще ни причакат. Тя ще каже, че вие двамата сте ме убили, както сте сторили и с баща ми. И, разбира се, хората й са ви умъртвили, когато сте се опитали да избягате. Ще устрои великолепни погребения на мен и татко. На следващия ден ще призове епископ Салдур да извърши коронацията й.
   Ройс и Ейдриън седяха мълчаливо.
   -Още доказателства ли искате? - продължи принцът. - Казвате, че оня се наричал ДеУитт? Казахте, че бил от Калис? Е, преди два месеца Ариста се върна от посещение там. Може да си е намерила нови приятели. Може да им е обещала земя от Меленгар в замяна на съдействие за справяне с проблематичен баща и наследник, запречил пътя към короната.
   -Трябва да се махнем от реката - Ройс каза на Ейдриън.
   -Мислиш ли, че е прав? - запита партньорът му.
   -В този момент няма значение. Дори и да греши, стопанинът на лодката ще я обяви за открадната. Когато се разчуе, че принцът е изчезнал, бързо ще свържат двете неща.
   Ейдриън се изправи и погледна надолу по течението.
   -Ако бях на тяхно място, шях да изпратя група конници надолу по басейна, в случай че сме спрели - и друга скоростна група по Уестфилд-ския път, която да ни пресрещне при брода Уисънд. Би отнело само три часа.
   -Което значи, че вече са там - заключи Ройс.
   -Трябва да се махнем от реката - подчерта Ейдриън.
   * * *
   Лодката вече можеше да бъде видяна от Уисъндския брод - равна, камениста зона, където реката внезапно се разширяваше и ставаше достатъчно плитка за прекосяване. Фермерът Уисънд бе построил малък заслон близо до водата, позволяващ на животните му да пият необезпокоявани. Гъсти къпинаци открояваха бреговете, плачещи върби се навеждаха тъй ниско над реката, че клоните им я докосваха, набраздявайки повърхността й във вълни и непостоянни въртопи.
   Щом лодката навлезе в плитчините, скрити арбалетчици запратиха дъжд от стрели от брега. Една се заби в борда. Втора и трета намериха целта си в емблемата на кралския сокол на гърба на робата на принца. Фигурата в робата падна по очи на дъното. Още стрели попаднаха в гърдите на кормчията, който цопна във водата и в държащия пръта, който се наклони настрани.
   Шестима изникнаха иззад храстите и върбите. Бяха облечени в кафяво, тъмнозелено и златисто. Нагазиха в реката и се отправиха към лодката.
   -Официално е, мъртви сме - обяви весело Ройс. - Интересно, първите стрели удариха Олрик.
   Тримата лежаха скрити във високата трева на източния хълм нагоре по течението от брода. Оттук, пътят следваше реката до Роу, където тя се вливаше в морето.
   -Сега вярвате ли ми? - запита принцът.
   -Това само доказва, че някой наистина се опитва да те убие и че това не сме ние. Не бяха войници или поне не бяха в униформа, така че биха могли да бъдат всякакви - каза Ройс.
   -Как така той видя толкова много: стрелите, дрехите им? Аз можах да видя само цветовете и движението им - каза Олрик.
   Ейдриън сви рамене.
   Сега принцът носеше дрехите на сина на иконома: широка сива туника, захабени вълнени панталони до коленете, кафяви чорапи и дрипаво лекьосано вълнено наметало, което му бе прекалено дълго.
   -Качват се на лодката - обяви Ройс.
   Ейдриън виждаше само смътни движения под дърветата, докато един от мъжете пристъпи в светлината, за да хване носа на лодката.
   -Скоро ще открият, че са улучили само три бушела шума, увити в стари дрехи - каза Ейдриън на Ройс, - така че аз бих бил бърз.
   Ройс кимна и затича надолу по хълма.
   -Какво прави? - запита Олрик шокирано. - Ще убият и него, и нас!
   -Това е един от вариантите - каза Ейдриън. - Просто изчакай.
   Ройс потъна в сенките на дърветата и Ейдриън го изгуби от поглед.
   -Къде изчезна той? - запита принцът с объркано изражение.
   Ейдриън още веднъж вдигна рамене.
   Под тях, мъжете се събираха на лодката и Ейдриън дочу далечни викове. Не можеше да разбере думите, но видя един да държи храсталако-вия Лъжеолрик, допълнен със стрели. Двама от тях останаха на лодката, докато останалите се отправиха към брега. Тогава Ейдриън видя движение сред дърветата: редица вързани коне, изчакващи се по хълма към него и Олрик. От бреговете се разнесоха тревожни викове и проклятия, до-като далечните фигури се опитваха да прекосят полето и покачат на хълма.
   Когато конете наближиха, Ейдриън видя Ройс приклекнал, висящ между двете най-предни животни. Последният хвана два коня, дръпна юздата на единия и бързо я свърза с оглавника на другия. Нареди на Олрик да се качва. Ядосани викове се разнесоха, когато стрелците ги видяха. Двама или трима спряха, за да приготвят стрели, но не улучиха. Преди да могат да се приближат, тримата се качиха на конете и поеха към пътя.
   Ройс ги поведе една миля на север, където се пресичаха пътищата Уестфилд и Стоунмил. Тук Ейдриън и Олрик се отправиха на запад. Ройс, водейки вързаните един за друг заловени коне, остана назад да прикрие следите им и сетне се отправи на север. Час по-късно се присъедини към останалите двама - бе оставил другите животни. Изоставиха пътя в предпочитание на откритото поле и поеха далеч от реката, но в общи линии на запад.
   Конете се бяха изпотили здравата и дишаха задъхано. Когато навлязоха сред дърветата, пътниците намалиха скоростта. В храстите спряха и разпрегнаха. Олрик приседнав разчистено от бодливи храсталаци място и оправи туниката си, която не му стоеше особено елегантно. Ройс и Ейд-риън се възползваха от възможността да разгледат конете. Липсваха как-вито и да било белези, символи, пергаменти или емблеми, които да спомогнат за идентифицирането на нападателите. Конят на Ейдриън носеше резервен арбалет и стрели, останалите имаха само седла.
   -Човек би очаквал да имат поне малко хляб. И кой пътува без вода? - оплака се Ейдриън.
   -Не са очаквали пътуването им да продължи дълго.
   -Защо съм още вързан? - раздразнено запита принцът. - Това е невероятно унизително.
   -Не искам да се загубиш - отвърна му Ейдриън с широка усмивка.
   -Вече няма причина да ме влачите така. Знам, че не вие сте убили баща ми. Коварната ми сестра ви е заблудила. Разбираемо е. Тя е много умна. Сега, ако нямате нищо против,бих искал да се върна в замъка си и да се разправя с нея, преди тя да е завзела властта и изпрати цялата армия да ме изловят. Що се отнася за вас, вървете си по волята на Марибор. Не ме интересува.
   -Но сестра ти каза... - започна Ейдриън.
   -Сестра ми току-що се опита да уреди убийството на всички ни, ако не си обърнал внимание.
   -Нямаме доказателство, че е била тя. Ако те пуснем да се върнеш в Есендън и тя е права, отиваш право на заколение.
   -А какво доказателство имаме в противното? Наистина ли възнамерявате да ме проводите до където тя ви е заръчала? Не мислите ли, че тя ще е приготвила и друг капан. Следвайки този път, смъртта ми би била много по-вероятна. Вижте, животът си е мой; правилно е аз да реша. Освен това какво ви интересува дали ще оживея или не? Аз исках да ви измъчват до смърт, забравихте ли?
   -Знаеш ли - Ройс поспря за момент - той е прав.
   -Обещахме й - напомни му Ейдриън, - и тя ни спаси живота. Нека не забравяме това.
   Олрик вдигна ръце и подбели очи.
   -В името на Мар! Виестекрадци, нали? Не е като да имате чувство за чест, с което да се съобразявате. Освен това, тя беше тази, която ви предаде и застраши живота ви на първо място. Нека не забравяметова!
   Ейдриън не обърна внимание на принца:
   -Не знаем дали тя е отговорна и обещахме.
   -Поредно добро дело? Би ли си припомнил до какво ни доведе последното?
   Ейдриън въздъхна.
   -Ето! Не се наложи да чакаш дълго, нали? Да, оплесках нещата, но това не значи, че сега греша. Уиндърмиър е само на... колко, десет мили? По тъмно ще сме там. Може да се отбием в абатството. Монасите трябва да помагат на пътниците, част от тяхната доктрина или код, или каквото е там. Малко храна ще ни дойде добре, не мислиш ли?
   -Може да знаят и нещо за затвора - замисли се Ройс.
   -Какъв затвор? - Олрик нервно се изправи.
   -Гутария; сестра ти ни каза да те отведем там.
   -За да ме затворите? - страхливо запита принцът.
   -Не, не. Тя иска да говориш с един от затворените там; някой си Ес-ра... как беше?
   -Май Хадон - рече Ейдриън.
   -Както и да е. Знаеш ли нещо за този затвор?
   -Не, никога не съм чувал за него - отвърна Олрик. - Макар да звучи като място за скриване на неудобни царски особи, за да могат вероломни сестри да заемат местата на братята си.
   Конят на Ройс го докосна с муцуна по рамото и той погали главата му, докато обмисляше ситуацията.
   -Твърде съм изморен, за да мисля бистро. Съмнявам се, че някой от нас може да вземе разумно решение в този момент и предвид залога, не бива да бързаме. Във всеки случайще отидем до абатството. Ще говорим с тях и ще видим какво могат да ни кажат за затвора. Тогава ще решим как ще процедираме нататък. Добре ли ви звучи?
   Олрик въздъхна тежко.
   -Ако трябва да продължа, поне ще ми бъде ли дадена честта да управлявам коня си сам? - замълча, преди да добави: - Давам ви кралската си дума, че няма да се опитвам да избягам, преди да сме стигнали абатс-твото.
   Ейдриън погледна към Ройс, който кимна. Боецът взе арбалета иззад седлото си, насочи го към земята, издърпа тетивата до първото деление и зареди стрела.
   -Не е като да ти нямаме доверие - каза Ройс, докато Ейдриън зареждаше оръжието. - Просто през годините научихме, че честта сред благородниците е обратнопропорционална на ранга им. В резултат на което предпочитаме да разчитаме на по-конкретни методи за мотивация - като себесъхранението. Вече знаеш, че не те искаме мъртъв, но ако някога ти се е случвало да яздиш с пълна скорост и конят да се препъне, знаеш за възможността от счупени кости или дори смърт.
   -Пък съществува и опасността да не уцелиш коня - добави Ейдри-ън. - Добър стрелец съм, но и най-добрите арбалетчици имат лоши дни. Та да отговоря на въпроса ти: да, може да яздиш самостоятелно.
   * * *
   През остатъка от деня яздиха умерено, но равномерно. Ройс ги водеше през полета, храсталаци и гори. Държаха се настрана от пътищата и селата, докато и двете не останаха далеч. Дори и фермите започваха да проредяват, дорде земята постепенно губеше опитоменото си лице и навлизаха в дивите планински части на Меленгар. Теренът се издигаше, горите се сгъстяваха и ставаха по-трудни за преминаване. Дерета отвеждаха до блата в дъната си, а хълмовете се издигаха в скали. Този груб край, западната третина на Меленгар, бе незаселен поради липсата на обработваема земя. Той бе дом на вълци, лосове, елени, мечки, разбойници и търсещите уединение (като например монасите от Уиндското абатс-тво). Цивилизованите хора го отбягваха, а суеверните селяни се страхуваха от мрачните гори и високите планини. Изобилстваха митове за водни нимфи, които примамват рицари във водни гробове; върколаци, изяждащи заблудилите се - и древни зли духове, оповестяващи присъствие като носещи се из гъстата гора светлини, за да примамват деца в подземните си пещери. Дори и без легионите потенциални свръхестествени опасности, съществуващите природни препятствия правеха пътя препоръчителен за отбягване.
   Ейдриън никога не поставяше под съмнение избираната от Ройс посока. Знаеше защо стоят настрана от Уестфилдския път - бърз и лесен начин за достигане до рибарското село Роу. Въпреки изолираността си при устието на Галевир, Роу се бе разраснало от дремливо селце в проспери-ращо пристанище. Наистина, обещаваше храна, подслон и безопасност; но твърде вероятно бе да е наблюдавано. Другият лесен вариант бе да пътуват на север по Стоунмилския път - този, по който Ройс се бе престорил, че тръгват. Бе оставил достатъчно следи, за да насочи преследвачите в лъжливата посока на Дрондил Филдс. Тези пътища носеха очевидни преимущества - ала очевидни и за преследвачите. Затова сега си пробиваха път през пущинака, следвайки каквито животински пътечки успяваха да намерят.
   След особено ожесточена битка с гъст отрязък от гората, внезапно излязоха на хребет, който им предложи великолепната гледка на залязващото слънце, заливащо долината на Уиндърмиър и отразено от езерото. Последното бе едно от най-дълбоките в цял Аврин; и тъй като по причина на дълбочината не поддържаше водни растения, водата бе почти кристално чиста. Тя трептеше в гънките на трите заобикалящи я хълма, оформящи я в разтеглен триъгълник. Хълмовете се издигаха над върховете на дърветата, показвайки оголели каменни върхове. Ейдриън различи съвсем смътно каменна сграда на върха на най-южния хълм. С изключение на Роу, абатството бе единствен бастион на цивилизацията по тези места.
   Групата пое към сградата и се спусна в долината, но нощта ги застигна по средата на пътя. Далечна светлина от абатството им служеше като маяк. Изтощението от двата поредни изпълнени с напрежение дни, в комбинация с тежкото пътуване и липсата на храна започваше да се отразява на Ейдриън; той предположи, че същото се отнася и за Ройс, макар видимо да не личеше. Принцът изглеждаше най-зле. Олрик яздеше точно пред Ейдриън. Главата му се спускаше все по-ниско и по-ниско с всяка стъпка на коня му, докато малко оставаше да се изръси от седлото. Тогава се сепваше, изправяше се и процесът започваше отначало.
   Въпреки топлия ден, нощта донесе със себе си леден студ. Под меката светлина на изгряващата луна, дъхът на хората и конете започна да замъглява чистия нощен въздух. Над тях звездите сияеха като разпилян по небето диамантен прах. Долината бе изпълнена с виковете на бухалите и неизменния звук на щурците. Ако тримата не бяха толкова гладни, биха описали пътешествието като прекрасно. Вместо това стискаха зъби и насочваха вниманието си върху пътя.
   Заизкачваха се по южния хълм, докато Ройс ги водеше с необичайно умение по изпълнена с превратности пътечка, която само неговите очи съзираха. Тънките, захабени дрехи на сина на иконома бяха слаба защита против студа и скоро принцът затрепери. На всичкото отгоре, с изкачването температурите спаднаха и вятърът се усили. Скоро дърветата започнаха да отстъпват място на закърнели храсти, а земята се промени в обрасли с лишеи и мъхове камънаци. Най-накрая се добраха до абатството.
   Бяха се появили облаци и луната повече не се виждаше. Почти нищо не се виждаше в мрака - само стъпалата и светлината, която бяха следвали. Слязоха от конете и се отправиха към портата. Изсечената в скалата каменна арка бе отворена. Не се чуваха нито щурци, нито бухания, тишината бе нарушавана само от неумолимия вятър.
   -Ехо? - провикна се Ейдриън. Почака малко и се обади отново. Канеше се да потрети, когато видя вътре да се движи светлина. Подобно на светулка, лъкатушеща сред невидими дървета, тя изчезваше зад колони и стени, за да се появи все по-близо. С приближаването й Ейдриън можеше да види, че блуждаещият огън бе дребен човек в износено расо с фенер в ръка.
   -Кой е? - запита с мек, стеснителен глас.
   -Странници - отвърна Ройс. - Измръзнали, изморени и надяващи се да намерят подслон.
   -Колцина сте? - мъжът надникна и разлюля фенера. Разгледа всяко лице. - Само тримата?
   -Да - отвърна Ейдриън. - Пътувахме цял ден без храна. Надявахме се да се възползваме от известното гостоприемство на легендарните монаси на Марибор. Имате ли място?
   Монахът се поколеба, сетне каза:
   -Пре... предполагам - отстъпи, за да им позволи да влязат: - Заповядайте...
   -С коне сме - прекъсна го Ейдриън.
   -Наистина? Колко вълнуващо - отвърна монахът впечатлен. - О, бих искал да ги видя, но вече е много късно и.
   -Не, имах предвид дали има къде да ги оставим да пренощуват? Конюшня или някакъв сайвант.
   -О, разбирам - монахът замлъкна и започуква замислено долната си устна. - Хм, имаме прекрасен обор, главно за крави, овце и кози, но сега няма да стане. Имаме и малки кошари, където държим прасета, но това също няма да свърши работа.
   -Предполагам може просто да ги завържем някъде отпред, ако това не е проблем - рече Ейдриън. - Ако не се лъжа, май мярнах едно-две дървета.
   Монахът кимна с очевидно облекчение от разрешението на проблема. След като оставиха седлата на верандата, дребосъкът ги поведе през нещо, което изглеждаше като голям двор.
   Само на бледото блещукане от монашеския фенер, Ейдриън не можеше да види нищо повече от каменната пътека; освен това бе прекалено изморен за обиколка, дори ако монахът бе предложил да ги разведе. Носеше се тежка миризма на дим, подхранваща надеждата за пращящи камини до леглата.
   -Не искахме да те будим - тихо каза Ейдриън.
   -О, аз не спях - отвърна монахът. - Всъщност аз не спя много. Четях книга и ви чух точно насред изречението. Доста изнервящо. Тук рядко се случва да чуеш глас и през деня, камо ли през нощта.
   Самостоятелни каменни колони от розов камък се издигаха към облачното небе; черните силуети на статуи допълваха контурите на пейзажа. Миризмата на дим бе по-силна,но единственото видимо горящо нещо бе лампата в ръката на монаха. Стигнаха до малко каменно стълбище и той ги поведе надолу към нещо, което изглеждаше да е недодялан каменен килер.
   -Можете да останете тук - каза им монахът.
   Тримата се втренчиха в дребния коптор, за който Ейдриън си помисли, че изглежда по-непривлекателен и от килиите на Есендън. Вътре бе тясно, с купчини спретнато подредени дърва, снопове вейки и пирен, две бъчви, нощно гърне, малка маса и легло. Никой не продума.
   -Не е много, знам - каза божият човек със съжаление, - но за момента това е всичко, което можем да ви предложим.
   -Ще свърши работа, благодаря - увери го Ейдриън. Толкова беше уморен, че единствените му условия бяха да може да легне някъде и да е на завет. - Възможно ли е да получимняколко одеяла? Както виждаш, нямаме никакъв багаж.
   -Одеяла? - монахът изглеждаше притеснен. - Там има едно... - посочи към леглото, където имаше сгънато покривало. - Наистина съжалявам, че не мога да ви предложа нищо повече. Можете да задържите фенера, ако желаете. Аз се ориентирам и без него - и без да каже нищо повече, монахът излезе, вероятно страхувайки се да не му поискат още нещо.
   -Той дори не ни попита как се казваме - рече принцът.
   -Това беше приятна изненада - заяви Ройс, докато обхождаше стаята с фенера. Ейдриън го наблюдаваше как прилежно претърсва всичко, а той не намери много: около дузина скрити бутилки вино, чувалче картофи и въже.
   -Това е непоносимо - Олрик заяви с презрение. - Толкова голямо абатство определено би трябвало да предлага по-добри условия от тази дупка.
   Ейдриън откри стар чифт обуща от зебло, които поизчисти преди да легне на пода.
   -Съгласен съм с особата. Чувал съм отлични неща за гостоприемството тук. На нас изглежда дадоха най-лошото.
   -Въпросът е защо? - запита Ройс. - Кой друг е тук? Трябва да са няколко групи от много голям отряд, за да ни наблъскат в тоя коптор. Само благородниците пътуват с толкова големи свити. Може да търсят нас. Може да са свързани с онези стрелци.
   -Съмнявам се. Ако бяхме в Роу, бихме имали по-голяма причина за притеснение - рече Ейдриън, докато се протягаше и прозяваше. - Освен това, всички тук вече са си легнали и вероятно не очакват други посетители.
   -И все пак ще стана рано да поогледам. Може да се наложи да си тръгнем бързо.
   -Не и преди закуска - рече Ейдриън, сядайки на пода и сваляйки ботуши. - Имаме нужда да ядем, а абатствата са известни с храната си. Ако не друго, може да задигнеш малко.
   -Хубаво, но Негово Височество да не шава много насам-натам. Той трябва да се прикрива.
   Застанал в средата на килера с отвратено лице, Олрик каза:
   -Не мога да повярвам какво съм принуден да търпя.
   -Смятай го за ваканция - предложи Ейдриън. - Поне за един ден ще се преструваш, че си никой, обикновен селянин, например ковашки син.
   -Не - рече Ройс, докато си подготвяше кътче за спане, но не си беше свалил ботушите, - може да очакват от него да знае да борави с чук. И я му виж ръцете. Всеки ще познае, че лъже.
   -Работата на повечето хора изисква да използват ръцете си, Ройс -изтъкна Ейдриън. Покри се с наметалото и се обърна настрани. - С какво би могъл да се занимава обикновен селянин, от което монасите няма да разбират нищо и не предизвиква мазоли?
   -Би могъл да е крадец или проститутка.
   Двамата погледнаха към принца, който се сви от предложените му перспективи.
   -Аз вземам леглото - обяви Олрик.
   Глава 4 Уиндърмиър



   Утрото настъпи студено и влажно. Монотонното сиво небе спусна плътна завеса дъжд върху абатството. Пороят се отичаше по каменните стъпала и се събираше в подножието на входа. Когато растящата локва близна краката на Ейдриън, той разбра, че е време да става. Обърна се по гръб и разтърка очи. Почувства се схванат и изтощен, а студеният утрешен въздух го пронизваше до костите. Седна, прекара лапа през лицето си и се огледа. На слабата утрешна светлина, стаичката изглеждаше още по-неприветлива от миналата нощ. Отстъпи от локвата и затърси ботушите си. Олрик имаше преимуществото на леглото, но и той не изглеждаше особено добре. Лежеше и трепереше въпреки плътното увиване с одеялото. Ройс не се виждаше никакъв.
   Олрик отвори око и хвърли кос поглед към Ейдриън, докато последният нахлузваше ботушите си.
   -Добро утро, Ваше Височество - рече той с подигравателен тон. -Добре ли спахте?
   -Най-лошата нощ, която съм прекарвал - процеди Олрик през зъби. - Никога не съм изпитвал такава мизерия като в тази влажна, ледена дупка. Боли ме всеки мускул, главата ми пулсира и не мога да спра да тракам със зъби. Днес се връщам у дома. Убийте ме, ако щете, защото само това може да ме спре.
   -Значи не? - Ейдриън се изправи, енергично разтри ръце и погледна към дъжда.
   -Защо не направиш нещо полезно и не запалиш огън, преди да сме умрели от студ? - изръмжа принцът, омотавайки се с тънкото одеялце над главата си като качулка.
   -Не ми се струва уместно да палим огън тук. Защо не се отбием в трапезарията? Така ще се стоплим и нахраним едновременно. Сигурен съм, че имат хубав буен огън. Тези монаси стават рано, вероятно с часове са правили пресен хляб, събирали са яйца и са избивали масло за подобните нам. Зная, че Ройс иска да стоиш скрит, но не мисля да е очаквал зимата да настъпи толкова бързо - и толкова влажно. Смятам, че ако си държиш качулката вдигната, няма да имаме проблеми.
   Принцът се надигна с нетърпеливо изражение.
   -Дори и стая с врата би била по-добра от това.
   -Може би - чуха гласа на Ройс някъде отвън, - но тук няма да намериш нещо такова.
   Крадецът се появи миг по-късно; качулката му бе вдигната, наметалото хлъзгаво от дъжда. Веднага щом се прикри от пороя, той го изтупа както куче се отърсва от дъжда иизпръска Ейдриън и Олрик. Те потрепнаха и принцът отвори уста с гримаса, но не каза нищо. Ройс не беше сам. С него беше монахът от снощи - мокър до кости. Вълненото му расо бе провиснало от тежестта на водата, а косата му - плътно прилепнала към скалпа. Кожата му бе бледа, посинелите му устни трепереха, а пръстите му бяха сбръчкани като от продължително плуване.
   -Намерих го да спи навън - рече Ройс, докато бързо вземаше наръч от натрупаните дърва. - Майрън, сваляй тази роба. Ще те изсушим.
   -Майрън? - каза Ейдриън с любопитен вид. - Майрън Ланаклин? -Ейдриън помисли, че монахът кима в отговор, но треперенето му бе толкова силно, та бе трудно да се каже.
   -Познавате ли се? - запита Олрик.
   -Не, но сме близки със семейството му - каза Ройс. - Дай му одеялото.
   Олрик изглеждаше шокиран и стисна здраво покривалото си.
   -Дай му го - настоя Ройс. - Това енеговотоодеяло. Глупакът ни е дал своя подслон миналата нощ, докато той се свивал във ветровит ъгъл и замръзвал.
   -Не разбирам - каза Олрик, докато неохотно сваляше одеялото. -Защо му е да спи вън в дъжда, когато...
   -Абатството изгоряло - каза им Ройс. - Само каменните части са се запазили. Вчера не минавахме през градина - това беше манастирът. Таванът липсва. Външните сгради не са нищо повече от пепелища. Цялото място е руина.
   Монахът съблече расото си и Олрик му подаде одеялото. Майрън трескаво го уви около раменете си и като седна, придърпа колене до брадичката, увивайки и тях.
   -Ами другите монаси? Къде са те? - запита Ейдриън.
   -Аз. аз ги п-погребах. Главно в градината - изтрака със зъби Май-рън. - З-земята е по-мека там. Не м-мисля, че ще имат нещо против. Всички ние о-обичахме градината.
   -Кога се случи това?
   -По-миналата нощ - отвърна Майрън.
   Шокиран от новините, Ейдриън не искаше да притиска повече монаха и в стаята се възцари мълчание. Ройс накладе огън близо до входа с помощта на разни парчета дърво и масло от лампата. С разгарянето му, каменните стени отразиха горещината и стаята започна да се затопля.
   Никой не отрони дума дълго време. Ройс се ровеше в огъня с пръчка, разбърквайки нажежените въглени, така че те искряха и съскаха. Всички седяха и гледаха пламъците, слушайки как огънят пропуква и пращи, до-като вятърът навън виеше и дъждът шибаше хълмовете. Без да поглежда към монаха, Ройс каза с мрачен глас:
   -Всички бяхте заключени в църквата, когато тя изгоря, нали, Май-
   рън?
   Монахът не отговори. Очите му останаха върху огъня.
   -Видях почернялата верига и катинарът бе още затворен.
   Майрън, прегърнал коленете си с ръце, започна да се поклаща леко.
   -Какво се случи? - запита Олрик.
   Майрън пак не каза нищо. Изминаха няколко минути. Най-сетне монахът премести поглед от огъня. Не погледна останалите, а вместо това се втренчи в някаква далечна точка навън в дъжда.
   -Дойдоха и ни обвиниха в измама - каза с тих глас. - Бяха може би около дузина, рицари с покрити с шлемове лица. Събраха ни и ни заключиха в църквата. Затвориха големитеврати зад нас. Тогава започна пожарът.
   Димът изпълни църквата толкова бързо. Чувах как братята ми се давят, мъчейки се да дишат. Абатът ни поведе в молитва, докато не припадна. Изгоря много бързо. Никога не съм знаел, че съдържа толкова много сухо дърво. Винаги ми бе изглеждала толкова стабилна. Кашлянето ставаше по-тихо и по-рядко. В даден момент не можех да виждам вече. Очите ми се насълзиха и припаднах. Събуди ме дъждът. Намирах се под мраморния аналой в най-долния неф и всичките ми братя бяха около мен. Потърсих други оцелели, но такива нямаше.
   -Кой стори това? - поиска да знае Олрик.
   -Не зная имената им, нито кой ги е изпратил, но всички носеха туники със скиптър и корона - каза Майрън.
   -Империалисти - заключи Олрик. - Но защо им е да нападат абатс-
   тво?
   Майрън не отговори. Само се взираше през прозореца в дъжда. Мина дълго време; накрая Ейдриън запита с успокоителен глас:
   -Майрън, ти каза, че са ви обвинили в държавна измяна. Какво поточно казаха, че сте направили?
   Монахът не отговори. Просто седеше увит в одеялото си и се взираше. Олрик най-накрая наруши тишината:
   -Не разбирам. Не съм заповядвал абатството да бъде разрушено и се съмнявам, че баща ми е сторил това. Защо империалистите биха извършили нещо подобно и то без знанието ми?
   Ройс стрелна принца с груб и обезпокоен поглед.
   -Какво? - запита Олрик.
   -Мислех, че сме обсъдили колко е важно да се прикриваш.
   -О, моля те - принцът махна с ръка по посока на крадеца. - Не мисля, че знанието на този монах за моя произход ще докара смъртта ми. Погледни го. Виждал съм удавени плъхове, които изглеждат по-заплаши-телно.
   -Крал? - измърмори Майрън.
   Олрик не му обърна внимание.
   -Освен това, кому ще каже? Така или иначе се връщам в Медфорд. Не само трябва да се разправям със сестра-предателка, но и очевидно из кралството ми стават неща, за които не знам нищо. Трябва да се заема с това.
   -Може да не е бил някой от твоите благородници - рече Ройс.
   -Чудя се... Майрън, има ли нещо общо с Дигън Гаунт?
   Майрън се размърда нервно и на лицето му се появи тревога.
   -Трябва да опъна въже, на което да простра робата си - каза той, до-като се надигаше.
   -Дигън Гаунт? - запита Олрик. - Откаченият революционер? Той какво общо има?
   -Той е един от лидерите на националистическото движение и се носят слухове, че се подвизава насам - потвърди Ейдриън.
   -Националистическо движение - ха! Грандиозно име за тая тълпа -подигра се Олрик. - По-скоро са нещо като партия на селяците. Тези екстремисти искат простолюдието да има глас в държавните дела.
   -Може би Дигън Гаунт е използвал манастира за нещо повече от романтични срещи - замисли се Ройс. - Може да се е срещал с привърженици. Вероятно баща ти е знаел или можеда има нещо общо със смъртта му.
   -Отивам да събера вода, за да ни приготвя закуска. Сигурен съм, че сте гладни - каза Майрън, докато приключваше с окачването на робата си и започна да събира разни съдове, които да остави в дъжда.
   Олрик не обръщаше внимание на монаха, бе се фокусирал върху Ройс:
   -Баща ми никога не би наредил подобно гнусно нападение! Той би бил по-разстроен от завладяването на манастира от империалисти, откол-кото от използващите го за сбирки националисти. Мечтите на тези революционери не могат да станат нещо повече от такива, но империалистите са организирани. Имат подкрепата на църквата. Моето семейство винаги са били твърди роялисти, уверени в даденото от бога право на краля да управлява чрез благородниците си и независимия суверенитет на всяко кралство. Най-големият ни страх не са някакви дрипльовци, които си мислят, че могат да се съберат и отхвърлят закона. Притеснява ни това, че един ден империалистите ще открият Наследника на Новрон и изискат от всички кралства от четирите нации на Апеладорн клетва във вярност към новата империя.
   -Да, ти предпочиташ нещата точно както са сега - забеляза Ройс. -Но предвид кой си, това не изглежда особено изненадващо.
   -Ти без съмнение си яростен националист, поддържащ обезглавяването на аристокрацията, раздаването на земите им на селяни и оставяйки последните да имат думата в това как да бъдат управлявани - каза му Олрик. - Това би разрешило всички проблеми на света, нали? И това със сигурност би било втвояизгода.
   -Всъщност - каза Ройс, - нямам никакви политически пристрастия. Пречат на работата ми. Аристокрация или простолюдие, всички хора лъжат, мамят и ми плащат да им върша мръсната работа. Без значение кой е на власт, слънцето все още грее, сезоните все още се редуват и хората все още заговорничат. Ако становищата трябва да бъдат назовавани, предпочитам да мисля за себе си като индивидуалист.
   -Ето защо националистите никога няма да се организират достатъчно, за да бъдат реална заплаха.
   -Делгос изглежда доста добре ръководена и е република - управлявана от хората.
   -Не са нищо повече от сбирщина продавачи.
   -Може да са малко повече от това.
   -Няма значение. От значение е следното - защо империалистите се интересуват толкова от шепа събиращи се в Меленгар революционери?
   -Може би Етелред е помислил, че маркизът му смята да им помогне - как го каза - да обезглавят аристокрацията.
   -Ланаклин? Шегуваш ли се? Виктор Ланаклин не е националист. Националистите са обикновени хора, опитващи се да вземат властта на благородниците. Ланаклин е империалист, като всички онези аристократи от Уоррик. Те са религиозни фанатици, които искат единно управление под контрола на Наследника на Новрон. Мислят си, че той с магия ще обедини всички и възвести някаква митична райска ера. Самозалъгва-не като мечтите на националистите.
   -Може би всичко това е било просто романтична афера - предположи Ейдриън.
   Олрик въздъхна и поклати глава в знак, че се предава. Изправи се и протегна ръце към огъня:
   -Кога ще е готова закуската, Майрън? Умирам от глад.
   -Страхувам се, че нямам много да ви предложа - каза Майрън. Постави малка повдигната решетка над огъня. - Имам няколко картофа в чувалчето в ъгъла.
   -Това е всичко, което имаш, нали? - запита Ройс.
   -Много съжалявам - отвърна Майрън, изглеждайки искрено огорчен.
   -Не, имам предвид, че тези картофи сацялатати храна. Ако ние ги изядем, за теб няма да остане нищо.
   -О - сви рамене. - Ще се справя някак. Не се притеснявайте за мен - каза оптимистично.
   Ейдриън взе торбата, надникна в нея и я подаде на монаха.
   -Вътре има само осем картофа. Колко дълго възнамеряваше да останеш?
   Известно време Майрън не отговаряше, докато накрая каза, без да се обръща към някого:
   -Никъде няма да ходя. Трябва да остана. Трябва да поправя.
   -Да поправиш какво, абатството? Това е ужасно голяма работа за един човек.
   Той поклати глава.
   -Библиотеката, книгите. Над това работех снощи, когато вие дойдохте.
   -Библиотеката я няма, Майрън - напомни му Ройс. - Книгите са изгорели. Вече всички са на пепел.
   -Зная. Зная - каза той, махайки мократа си коса от очите. - Затова трябва да ги възстановя.
   -Как възнамеряваш да сториш това? - запита с усмивка Олрик. - Да ги пренапишеш по памет?
   Майрън кимна.
   -Работех над страница петдесет и трета от „Историята на Апела-дорн“ от Антън Булард, когато пристигнахте вие - Майрън отиде до импровизираното бюро и извади малка кутия. Вътре имаше около двайсетина страници пергамент и няколко навити листа тънка кора. - Свърши ми пергаментът. Малко оцеля в пожара, но кората върши работа.
   Ройс, Ейдриън и Олрик ги прелистиха. Майрън пишеше с дребен педантичен шрифт, който заемаше страницата от край до край. Никакво място не бе прахосано. Текстът бе цялостен, включително съдържайки номерата на страниците - поставени не в края на пергамента, а където страниците свършваха в оригиналните документи.
   Вторачен във великолепно изписания текст, Ейдриън запита:
   -Как си запомнил всичко това?
   Майрън сви рамене:
   -Запомням всички прочетени от мен книги.
   -И прочете ли всички книги в библиотеката?
   Майрън кимна:
   -Имах много свободно време.
   -Колко книги имаше там?
   -Триста осемдесет и две книги, петстотин двадесет и четири свитъка и хиляда двеста и тридесет пергамента.
   -И си спомняш всяка поотделно?
   Майрън отново кимна.
   Всички гледаха монаха с възхита.
   -Аз бяхбиблиотекарят -каза Майрън с такъв тон, като че това обяснява всичко.
   -Майрън - внезапно каза Ройс - във всички тези книги някога да си прочитал нещо за затвора Гутария или за затворник на име Есра... хад-дон?
   Майрън поклати глава.
   -Предполагам е малко вероятно някой да запише нещо, отнасящо се до таен затвор - рече Ройс с разочарован вид.
   -Но бе споменато няколко пъти в свитък и веднъж в пергамент. В свитъка обаче името Есрахаддон бе променено назатворника,а Гутария се споменаваше катоИмперският затвор.
   -Кълна се в брадата на Марибор! - възкликна Ейдриън, гледайки монаха с възхищение. - Наистина си запаметил цялата библиотека!
   -Защо „имперски“? - запита Ройс. - Нали Ариста каза, че бил под контрола на църквата.
   Майрън сви рамене:
   -Може би защото в имперските времена нифронската църква и империята са били свързани.Нифроне древна дума заимператор,произлязла от името на първия такъв, Новрон. Така че църквата на Нифрон сапоклонниците на императораи всичко свързано с империята би могло да бъде смятано за част от църквата.
   -Ето защо членовете на нифронската църква са толкова целеустре-мени да намерят наследника - добави Ройс. - Той би бил техен бог, така да се каже, а не само владетел.
   -Имаше няколко много интересни книги за Наследника на империята - каза развълнувано Майрън. - И предположения какво му се е случило...
   -Ами затворът? - запита Ройс.
   -Ами, това е тема, по която почти нищо не се споменава. Единствената директна препратка бе в много рядък свитък, наречен „Събраните писма на Диойлион“. Оригиналът пристигна тук преди около двадесет години. Бях само на петнадесет тогава, но вече бях помощник-библиотекар, когато го донесе един ранен и умиращ свещеник. Валеше, също като сега. Отведоха го в лечебницата и ми казаха да наглеждам нещата му. Взех раницата, която бе подгизнала и вътре намерих всякакви свитъци. Страхувах се, че водата може да ги е повредила, затова ги отворих да изсъхнат. Докато стояха отворени, не можах да не ги прочета. Обикновено не мога да се въздържа да не прочета нещо.
   Макар да не изглеждаше много по-добре, два дни по-късно свещеникът си тръгна и си взе свитъците. Никой не можа да го убеди да остане. Изглеждаше изплашен. Самите свитъци бяха различни кореспонденции на архиепископ Венлин, глава на нифронската църква по времето на разпада на империята. Един от тях бе постимперски декрет за построяването на затвор, заради което си помислих, че документът е от голяма историческа стойност. Разкриваше, че църквата е поела управлението моментално след изчезването на императора. Стори ми се удивително. Също бе доста любопитно, че на построяването на затвор се поставяше такъв приоритет, предвид времената. Сега осъзнавам, че е бил много рядък свитък, но тогава не знаех.
   -Почакай малко - прекъсна го Олрик. - Значи този затвор е бил построен - кога - преди деветстотин години в кралството ми и аз не знам нищо за него?
   -Е, съдейки по датата на свитъка, би могъл да бъде започнат. преди деветстотин деветдесет и шест години и двеста петдесет и четири дни. Затворът е бил масивно начинание. Едно конкретно писмо говореше за наемането на опитни занаятчии от цял свят за планирането и построяването му. Най-големите умове и най-напредналото инженерство са били използвани за градежа. Издълбали затвора в скала в планините на север от езерото. Запечатали го не само с метал, камък и дърво, но също с древни и могъщи заклинания. Когато бил завършен, бил смятан за най-сигурния затвор в света.
   -Трябва да са имали доста отвратителни престъпници по онова време, за да си правят такъв труд - каза Ейдриън.
   -Не - отвърна Майрън с фактологичен тон, - само един.
   -Един? - запита Олрик. - Цял затвор за един-единствен човек?
   -Името му било Есрахаддон.
   Ейдриън, Ройс и Олрик си размениха изненадани погледи.
   -Какво толкова е направил? - запита Ейдриън.
   -Според всичко прочетено от мен, той е бил отговорен за разрухата на империята. Затворът бил специално проектиран за него.
   Всички изгледаха невярващо монаха.
   -И как точно е отговорен за разрушаването на най-могъщата империя, която светът някога е виждал? - попита Олрик.
   -Есрахаддон някога бил доверен съветник на императора, но го предал, убивайки цялото имперско семейство, с изключение на единствения син, който успял да избяга. Дори има истории, които разказват, че разрушил столицата Персепликуис. Империята потънала в хаос и гражданска война след смъртта на императора. Есрахаддон бил заловен,осъден и затворен.
   -Защо просто не са го екзекутирали? - запита Олрик, спечелвайки си ледени погледи от крадците.
   -Има ли проблем, който да разрешиш без екзекуция? - презрително каза Ройс.
   -Понякога това е най-доброто решение - отвърна Олрик.
   Майрън внесе съдовете и преля водата в един. Добави картофите и
   постави съда над огъня.
   -Тогава Ариста ни е изпратила да заведем брат й да види затворник, който е на над хиляда години. Някой да вижда проблеми с това? - попита Ейдриън.
   -Виждате ли? - възкликна Олрик. - Ариста лъже. Вероятно е чула името Есрахаддон по време на обучението си в университета Шеридън и не е осъзнала кога е живял. Няма начин Есрахаддон да е още жив.
   -Може и да е - рече небрежно Майрън, докато разбъркваше картофите.
   -Как така? - запита Олрик.
   -Защото е магьосник.
   -Като казваш, че е магьосник - попита Ейдриън, - имаш предвид, че е бил образован мъдрец или е можел фокусничи с карти, или че е умеел да вари лекарство против безсъние?Ройс и аз познавахме подобен човек, той беше по малко и от трите, но не можа да избегне смъртта.
   -Според разказите, които съм чел - обясни Майрън, - магьосниците тогава са били различни. Наричали магията „Изкуството“. Повечето от имперското знание се загубило заедно с империята. Като например древните умения на борбата Тешлор, която правела бойците непобедими; или строителните техники за издигане на огромни сгради; или умението да се изковават мечове, които режат камък. По подобен начин изкуството на истинската магия изчезнало с отмирането на истинските магьосници. Сведенията разказват, че цензарите - така наричали маговете - били невероятно могъщи. Има истории за предизвикани от тях земетресения, бури, дори затъмняване на слънцето. Най-великите от тези древни магьосници формирали група, наречена Великият цензарски съвет. Членовете били част от вътрешния кръг на управлението.
   -Интересно - каза замислено Олрик.
   -Някога чел ли си къде точно се намира затворът?
   -Не, но за него се споменава малко в„ Тезис върху архитектурния символизъм в Новронската империя “на Мантуар. Това е пергаментът, където името на Есрахаддон бе заменено. Захвърлен на задния рафт с години, един ден го намерих при почистване на библиотеката. Беше объркано поднесено, но споменаваше датата на строежа и малко за наетите да го построят хора. Ако преди това не бях прочел „Събраните писма на Ди-ойлион“, никога нямаше да направя връзката между двете, защото, както казах, никъде не се споменаваше името на затвора или на затворника.
   -Не разбирам как може този затвор да съществува в Меленгар без аз да зная за него - каза Олрик, поклащайки глава. - И как така Ариста знае? И защо иска да отида там?
   -Мислех, че си твърдо убеден, че тя те праща там да те убие или запре - напомни му Ейдриън.
   -Това определено ми звучи по-смислено от хилядолетен магьосник - каза Ройс.
   -Може би - измърмори Олрик, - но... - очите на принца обхождаха земята, търсейки по нея отговор, а пръстът му почукваше устните. - Помислете за това: ако тя наистина ме иска мъртъв, защо да избира такова място? Би могла да ви прати тук в манастира, където да ви очаква цяла армия и никой нямаше да разбере. Ненужно усложнение е да ме завличате до скрито място, за което никой не е чувал. Защо ще споменава този Есрахаддон или Гутария?
   -Сега мислиш, че казва истината? - попита Ройс. - Мислиш ли, че наистина има мъж на хиляда години, който те чака да поговорите?
   -Не бих отишъл толкова далеч, но... помисли си какви възможности се разкриват, ако той наистина съществува. Представи си какво бих могъл да науча от съветника на последния император.
   Ейдриън се изкикоти на тези думи.
   -Сега започваш да звучиш като истински крал.
   -Може би е заради топлината на огъня или миризмата на варените картофи, но започвам да си мисля, че би било добра идея да видим къде ще ни отведе това. И вижте, бурята отминава. Скоро дъждът ще спре, струва ми се. Ами ако Ариста не се опитва да ме убие? Ами ако там наистина има нещо, което трябва да открия, нещо свързано с убийството на баща ни?
   -Баща ти е бил убит? - запита Майрън. - Много съжалявам.
   Олрик игнорира монаха.
   -Освен това, не ми харесва този древен затвор да съществува в кралството ми без моето знание. Чудя се дали баща ми е знаел за него -или неговият баща. Може би никой Есендън не е. В едно хилядолетие се побират събития векове преди основаването на Меленгар. Затворът е бил построен по времето, когато тази земя още е била оспорвана по времето на Великата Гражданска война. Ако е възможно човек да живее хиляда години, ако този Есрахаддон е бил съветник на последния император, ми се струва, че трябва да говоря с него. Всеки аристократ в Апеладорн би дал лявото си око за възможността да говори с истински имперски съветник. Както каза монахът, толкова много знание е било изгубено с падането на империята; толкова много забравено във времето. Какво може да знае? Какво предимство би могъл да е човек като него за млад крал?
   -Дори и ако е призрак? - запита Ройс. - Малко е вероятно да има хилядолетник в затвор северно от езерото.
   -Ако призракът може да говори, каква е разликата?
   -Разликата е, че харесвах повече идеята, когато тинеискаше да отидем - каза Ройс. - Мислех си, че Есрахаддон е някакъв стар барон, заточен от баща ти, който е сключил договор за теб; или може би майката на незаконороден полубрат, която е била затворена, за да й запушат устата. Но това? Нелепо!
   -Нека не забравяме, че обещахте на сестра ми - усмихна се сладко Олрик. - Да ядем. Сигурен съм, че картофите вече са готови. Бих могъл да ги изям до един.
   Олриковият царствен апетит му спечели нов укорителен поглед от Ройс.
   -Не се притеснявайте за картофите - каза им Майрън. - В градината има още, сигурен съм. Тези ги изрових докато копаех... - той спря.
   -Не се притеснявам, монахо, понеже идваш с нас - каза му Олрик.
   -Ка... какво?
   -Очевидно си твърде знаещ човек. Убеден съм в полезността ти в различните ситуации, които ни очакват. Така че ще служиш на своя крал.
   Майрън погледна втренчено. Премигна два пъти бързо и лицето му внезапно пребледня:
   -Съжалявам, но. не мога да направя това - отвърна смирено.
   -Може би ще е най-добре да дойдеш с нас - каза му Ейдриън. - Останеш ли тук, ще умреш през зимата.
   -Но вие не разбирате - Майрън протестира с нарастващо неудобство в гласа и поклати глава непреклонно. - Не. не мога да си тръгна.
   -Знам. Знам - Олрик вдигна ръка, за да задуши протестите. - Трябва да напишеш всички тези книги. Това е прекрасна и благородна работа. Напълно подкрепям. Повече хора трябва да четат. Баща ми беше голям поддръжник на университета в Шеридън. Той дори изпрати Ариста там. Можеш ли да си представиш? Момиче в университет? Във всеки случай подкрепям възгледите му за образованието. Огледай се наоколо, човече! Нямаш пергамент и вероятно ти е останало съвсем малко мастило. Дори ако напишеш всички тези томове, къде ще ги съхраняваш? Тук? Без защита от стихиите, ще бъдат унищожени и разпилени от вятъра. След като посетим този затвор, ще те отведа обратно в Медфорд и ще те оставя да работиш по проекта си. Ще уредя да ти дадат съответстващ скриптори-ум, може би и асистенти, които да ти помагат.
   -Това е много любезно, но не мога. Съжалявам. Вие не разбирате.
   -Разбирам отлично. Очевидно ти си третият син на маркиз Ланак-лин, онзи, когото той отпрати, за да избегне неприятна подялба на земите си. Ти си доста уникален - образован монах с фотографска памет и синя кръв. Ако баща ти не те иска, аз със сигурност мога да ти намеря приложение.
   -Не - протестира Майрън, - не е това.
   -А какво е тогава? - запита Ейдриън. - Седиш тук в студената и влажна дупка, увит само с одеяло, пирувайки с варени картофи, а кралят ти предлага да те уреди като барон-земевладелец и ти се противиш?
   -Не искам да съм неблагодарен, но... ами, аз никога не съм напускал абатството преди.
   -Какво имаш предвид? - попита Ейдриън.
   -Никога не съм излизал. Дойдох тук, когато бях на четири години. Никога не съм излизал - никога.
   -Със сигурност си ходил до Роу, рибарското село? - запита Ройс. Майрън поклати глава - Не си ходил в Медфорд? Ами околностите? Поне си ходил до езерото да ловиш риба илида се разходиш?
   Майрън отново поклати глава:
   -Никога не съм напускал абатството. Дори до хълма не съм ходил. Не съм сигурен, че мога да изляза. Само от мисълта ми прилошава -Майрън провери сухотата на робата. Ейдриън видя как ръката му се тресе, макар че бе спрял да трепери преди време.
   -Затова значи беше толкова възхитен от конете - каза предимно на себе си Ейдриън. - Но си виждал коне преди, нали?
   -Виждал съм ги през прозорците на абатството в редките случаи, когато дойдат ездачи. Всъщност никога не съм докосвал ни един. Винаги съм се чудел какво ли е да яздиш кон. Във всички книги говорят за коне, турнири, битки и състезания. Конете са много популярни. Един крал -крал Бетами - накарал да го погребат с коня му. Има много неща, за които само съм чел, но никога не съм виждал - например жени. Те също са много популярни в книгите и поемите.
   Очите на Ейдриън се разшириха:
   -Не си виждал жена?
   Майрън поклати глава.
   -Е, някои книги имат илюстрации, но.
   Ейдриън посочи с палец Олрик:
   -А аз си мислех, че принцът водел живот под похлупак.
   -Но поне си виждал сестра си - каза Ройс. - Идвала е тук.
   Майрън не каза нищо. Погледна настрани и се зае да отстрани съда
   от огъня и да сервира картофите в чинии.
   -Искаш да кажеш, че е идвала тук да се среща с Гаунт и нито веднъж не е дошла да те види? - попита Ейдриън.
   Майрън сви рамене:
   -Баща ми дойде веднъж преди около година. Абатът бе принуден да ми каже кой е.
   -Значи не си бил част от срещите тук? Не си ги уреждал?
   -Не! -изкрещя Майрън и изрита една от празните тенджери. -Не зная нищо за писма и сестра ми! -Отстъпи към стената, докато очите му се наляха със сълзи и задиша тежко. Никой не продума; гледаха го как стои там, смачкал одеялото и зяпайки в пода.
   -Съ... съжалявам. Не трябваше да ви крещя. Простете ми - каза Майрън, обърсвайки очи. - Не, никога не съм я срещал, а баща си видях веднъж. Той ме накара да се закълна да пазя мълчание. Не знам защо. Националисти, роялисти, империалисти - не знам нищо за тях.
   В гласа на монаха се долавяше дистанция, глух болезнен звук.
   -Майрън - подхвана Ройс, - не си оцелял защото си под бил каменния аналой, нали?
   Сълзите потекоха още веднъж и устните на монаха се разтрепериха. Той поклати глава.
   -Първо ни накараха да гледаме, докато пребиват жестоко абата -каза Майрън задавено. - Искаха да знаят за Аленда и някакви писма. Той най-накрая им каза, че сестра ми изпраща замаскирани като любовни писма съобщения, но че не се среща с никого. Това беше само фалшификация. Писмата бяха уреждани от баща ми и вземани от вестоносец от Медфорд. След като разбраха за посещението на татко, започнаха да ме разпитват - Майрън преглътна и си пое дъх на пресекулки. - Но не ме нараниха. Дори не ме докоснаха. Попитаха дали баща ми е на страната на роялистите и дали заговорничи с Меленгар против Уоррик и църквата. Искаха да знаят кой още е замесен. Думица не казах. Не знаех нищо. Кълна се, че не знаех. Но можеше да кажа нещо. Можеше да кажа „Да, баща ми е роялист и сестра ми е предател!“, но не го сторих. Не си отворих устата. Знаете ли защо?
   Майрън ги погледна със стичащи се по бузите му сълзи.
   -Не им казах, понеже баща ми ме закле дамълча -спря за момент, сетне продължи. - Гледахмълчаливокак запечатват църквата. Гледахмълчаливокак я подпалват. Имълчаливослушах писъците на братята. Вината беше моя. Оставих братята си да умрат заради клетва, която дадох на чужд за мен човек - Майрън започна да плаче неудържимо. Плъзна се по стената и се сви на кълбо в мръсотията, ръцете му покриваха лицето.
   Ейдриън раздаде картофите, но Майрън отказа да яде. Ейдриън отдели две грудки с надеждата, че монахът може да ги поиска по-късно.
   По времето, когато приключиха с мизерното си ядене, робата на монаха бе изсъхнала и той я облече. Ейдриън се приближи към него и сложи ръце на раменете му:
   -Колкото и да не ми се ще да го казвам, принцът е прав. Трябва да дойдеш с нас. Ако те оставим тук, твърде вероятно е да умреш.
   -Но аз... - Майрън изглеждаше ужасен. - Това е моят дом. Тук се чувствам удобно. Братята ми са тук.
   -Те са мъртви - каза Олрик безцеремонно.
   Ейдриън се смръщи към принца и сетне се обърна към Майрън:
   -Слушай, време е да продължиш да живееш. Навън има още много неща освен книги. Пък и твояткрал -произнесе последната дума със сарказъм - се нуждае от теб.
   Майрън въздъхна тежко, преглътна с усилие и кимна в знак на съгласие.
   * * *
   Дъждът поотслабна и по обед престана напълно. След като опаковаха пергаментите на Майрън и каквито запаси можаха да съберат от останките на абатството, бяха готови да тръгват. Ройс, Ейдриън и Олрик изчакваха на входа на абатството, но Майрън не идваше. Накрая Ейдриън тръгна да го търси и откри монаха в разрушената градина. Обградена от овъглени каменни колони, тя бе формирала централния двор между сградите. Имаше следи от цветни лехи и храсти, които ограждаха пътеките от пресичащи се павирани камъни, сега покрити с пепел. В центъра на манастира имаше голям каменен слънчев часовник върху пиедестал. Ейд-риън си помисли, че преди пожара манастирът е бил много красив.
   -Страх ме е - каза му Майрън, докато Ейдриън се приближаваше. Впил поглед в обгорената ливада, монахът седеше на почерняла каменна пейка с лакти на коленете и опряна на дланите брадичка. - Трябва да ти изглежда странно. Но всичко тук ми е толкова познато. Мога да ти кажа колко каменни блока има от тази пътека до скрипториума. Мога да ти кажа колко стъкла има в манастира, в кой ден и час от годината слънцето грее точно над него. Как брат Гинлин се хранеше с две вилици, понеже се бе заклел да не докосва нож. Как брат Хеслън винаги ставаше първи и винаги заспиваше по време на вечерня.
   Майрън посочи към почернял остатък от дърво.
   -Брат Рениан и аз погребахме там катерица, когато бяхме на десет години. На следващата седмица поникна дърво. Разцъфваше с бели цветове през пролетта и дори абатът не можеше да каже какъв вид е. Всички в манастира го наричаха Катеричето дърво. Всички смятахме, че това е чудо и че може би катерицата е служител на Марибор, като последният ни благодареше за проявената към негов приятел грижа.
   Майрън замлъкна за момент и използва дългите ръкави на робата да избърше лице, докато се взираше в отломъка. Откъсна поглед и отново погледна Ейдриън.
   -Мога да ти кажа как в зимата снегът се натрупваше до прозорците на втория етаж и сякаш всички бяхме катерици, живеещи в уютна дупка, топла и безопасна. Мога да ти разкажа как всеки от нас бе най-добър в това, с което се занимаваше. Гинлин правеше вино - толкова леко, че се стопяваше на езика, оставяйки само вкус на удивление. Феницилиан правеше най-топлите и най-меки обуща. Можеше да ходиш по снега и да не усетиш, че си напуснал абатството. Бе обида да кажеш, че Хеслън може да готви. Ще направи димящи чинии бъркани яйца, смесени със сирена, чушки, лук и бекон, всичко това в леко лют сос. Ще добави порязаници сладък хляб - всяка леко поръсена с мед и канела; пушеносвинско, наде-нички със салифан, сладкиши с пудра захар, прясно разбито сладко масло и керамичен съд с тъмен ментов чай. И това беше само за закуска.
   Майрън се усмихна със затворени очи и замечтано изражение на лицето си.
   -Какво правеше Рениан? - попита Ейдриън. - Приятелят, с когото сте заровили катерицата? Каква беше неговата специалност?
   Майрън отвори очи, но не бързаше да отговори. Погледна отново към дънера на отсрещното дърво и каза тихо:
   -Рениан умря, когато бе на дванадесет. Заболя от треска. Погребахме го точно там, до Катеричето дърво. Бе любимото му място в света -поспря, за да си поеме дъх, който небе съвсем равномерен. Смръщване придърпа краищата на устата му и стегна устните. - Оттогава не е имало ден, в който да не съм му казал добро утро. Обикновено сядам тук и му разказвам как е дървото. Колко нови пъпки има или кога се е появило или паднало първото листо. За последните няколко дни трябваше да лъжа, понеже сърце не ми дава да му кажа, че вече го няма.
   Сълзи прокапаха от очите на Майрън и устните му затрепериха, до-като гледаше останките от дървото.
   -Цяла сутрин се опитвам да се сбогувам с него. Опитвах се... - той заекна и спря да избърше очи. - Опитвах се да му обясня защо трябва да го изоставя, но виждаш ли, Рениан е само на дванадесет и не мисля, че наистина разбира. - Майрън скри лице в шепи и зарида.
   Ейдриън стисна рамото му.
   -Ще те чакаме при портата. Не бързай.
   Когато Ейдриън излезе от входа, Олрик излая:
   -Какво по дяволите му отнема толкова време? Ако ще създава толкова грижи, по-добре да го оставим.
   -Няма да го оставим и ще чакаме колкото се налага - каза им Ейд-риън. Олрик и Ройс се спогледаха, но не казаха нищо.
   Майрън се присъедини към тях няколко минути по-късно с малка чанта, съдържаща всичките му принадлежности. Макар че бе видимо разстроен, настроението му се подобри щом видя конете и той възкликна при вида им. Ейдриън го взе за ръката като дете и го заведе до петнистата си бяла кобила. Масивното тяло на коня се раздвижи напред-назад, дока-то животното променяше тежестта си от единия на другия крак; погледна към Майрън с големи тъмни очи.
   -Хапят ли?
   -По принцип не - отвърна Ейдриън. - Ето, можеш да го погалиш по врата.
   -Толкова е... голям - каза Майрън с изплашена физиономия и закри устата си с ръка.
   -Моля те, просто се качи на коня, Майрън - тонът на Олрик издаваше отегчението му.
   -Не му обръщай внимание - каза Ейдриън. - Можеш да яздиш зад мен. Аз ще се кача първи и след това ще те издърпам, съгласен?
   Майрън кимна, макар по лицето му да се четеше напрежение. Ейд-риън възседна и протегна ръка. Със затворени очи Майрън посегна и Ейдриън го издърпа. Монахът се хвана здраво и зарови лице в гърба на едрия мъж.
   -Не забравяй да дишаш, Майрън - каза му Ейдриън, докато обръщаше коня го насочваше обратно по стръмната пътека.
   Утрото бе започнало мразовито, но с времето се постопли. И все пак не бе така приятно като вчерашното. Навлязоха в прикритието на долината и се отправиха към езерото. Всичко бе все още мокро от дъжда и високите стръкове на есенно-кафявата трева ги бръсваха по краката. Вятърът идваше откъм север и духаше в лицата им. Над главите им ято гъски кряскаше срещу сивото небе. Зимата наближаваше. Майрън скоро преодоля страха си и повдигна глава.
   -Мили Марибор, нямах си и представа, че тревата растяла толкова нависоко! И тези дървета са великански! Знаете ли, виждал съм такива изображения, но винаги смятах, че художникът е объркал пропорцията.
   Монахът започна да се оглежда наляво и надясно, за да види всичко около себе си. Ейдриън се изкикоти:
   -Майрън, въртиш се като кученце.
   Езерото Уиндърмиър приличаше на сив разтопен метал, насъбрал се в основата на безплодните хълмове. Макар че бе едно от най-големите езера в Аврин, заоблените скали скриваха голяма част от него. Широкото му отворено лице отразяваше пустото небе и изглеждаше студено и празно. С изключение на малко птици, нищо не помръдваше на каменните цепнатини.
   Достигнаха западния бряг. Хиляди големи колкото юмрук скали, изгладени от езерото, изграждаха широка каменна равнина, по която можеха да се разхождат и слушат тихия плисък на водата. От време на време заваляваше за кратко дъжд. Виждаха го на повърхността на езерото, замъгляването на чистия хоризонт с нарушаването на покоя от дъждовните капки, които сетне спираха, а облаците отгоре се въртяха нерешително.
   Ройс, както винаги, водеше малкия отряд. Приближи северната страна на езерото и откри бледи следи от много стар и неизползван път, водещ към планините отвъд.
   Гърченето на Майрън най-сетне намаля. Седеше зад Ейдриън, но не бе помръднал от доста време.
   -Майрън, добре ли си? - запита Ейдриън.
   -Мм? О, да, съжалявам. Наблюдавах начина, по който конете ходят. Наблюдавах ги за последните няколко мили. Удивителни животни. Задните им крака изглежда стъпват на точно същото място, където преди миг са били предните. Макар че това изобщо не са стъпала, нали? Копита! Точно така! Това са копита!Енилинана Старореч.
   -Старореч?
   -Древният имперски език. Малцина извън духовниците го знаят днес. Нещо като мъртъв език. Дори и в дните на империята се е използвал само за богослужения, но вече никой не пише на него.
   Ейдриън усети монаха да обляга глава на гърба му и през остатъка от пътуването внимаваше да не би Майрън да задреме и да падне.
   * * *
   Свиха встрани от езерото и поеха в широка клисура, която с изкачването им стана скалиста. Колкото повече напредваха, толкова по-ясно ставаше за Олрик, че пътуват по нещо, което някога е било друм. Пътят бе прекалено равен, за да е натурален, ала с времето отгоре му бяха паднали скали, а треви бяха запълнили пукнатините. Вековете бяха взели своето; и все пак оставаше лека следа от нещо древно и забравено.
   Въпреки студа, пресекливия дъжд и странните обстоятелства, поради които се бе озовал там, Олрик не бе толкова отчаян. В пътуването този ден имаше странно спокойствие. Рядко се случваше принцът да пътува така простичко в подобно сурово време и това му се виждаше пленително с очевидната си странност. Огромната тишина, приглушената светлина, натрапчивите стъпки на конските копита, всичко говореше за приключение в неизпитван дотогава маниер. Най-дръзките му приключения досега винаги бяха организирани и съблюдавани от прислугата. Никога не бе оставян сам на себе си като сега, никога в реална опасност.
   Бе побеснял, когато се намери овързан в лодката. Досега никой не бе се отнасял с него така. Смъртно наказание грозеше всеки, осмелил се да удари член на кралската фамилия и заради това мнозина внимаваха дори да не го докосват. Да бъде вързан като животно бе за него унизително извън възприемчивост. Никога не бе му хрумвало, че може да бъде наранен. С пълна убеденост бе изчаквал освобождението си всеки миг. Тази вероятност се бе значително смалила с напредването им през горите на път за Уиндърмиър.
   Не лъжеше в заявлението си, че това е била най-отвратителната нощ в живота му. Но на сутринта, когато дъждът спря - и след закуската -изпита необясним трепет на нетърпеливо очакване. Търсенето на мистериозния затвор и прословутия затворник намирисваше на истинско приключение. И може би повече от всичко, предоставяше на ума му нещо, върху което да се фокусира. Ангажираността да оцелее и определи идентичността на убиеца не му оставяше време за постоянни реминисценции върху бащината смърт.
   Понякога, когато ездата не бе съпровождана от думи за по-дълго време, умът му докосваше отново сцената на смъртта. Озоваваше се отново в кралската спалня пред бащиното бледо лице с кървавата сълзичка в ъгъла на устата. Очакваше да почувства нещо; да заплаче - но това не се случваше. Не усещаше нищо и се чудеше какво говори това.
   В замъка всички щяха да носят черно и залите щяха да са изпълнени с плач, както когато майка му бе умряла. Никаква музика, никакъв смях и сякаш слънцето не бе изгрявало цял месец. Бе изпитал облекчение, почти дори щастие, когато периодът на траур приключи. Част от него чувстваше вина за това и все пак като че ли огромна тежест се бе вдигнала. Тъй щеше да бъде, ако се намираше в замъка - тъжни лица, ридания и духовни лица, подаващи му свещ, с която да обикаля ковчега, докато те песно-пеят. Беше правил това като дете - отвратително. Олрик се радваше, че сега не е затънал до шия в онзи кладенец от тъга, от който нямаше изка-терване. Щеше да свърши и тази работа утре, но сега беше признателен, че се намира на далечен път без надути придружители.
   Ройс накара коня си да спре. Бяха сами; останалите двама изоставаха заради двойната тежест на коня им.
   -Защо спираме? - поинтересува се Олрик.
   -Пътят започва да се изравнява, значи наближаваме. Забрави ли, че това може да е клопка?
   -Не. Твърде наясно съм с този факт.
   -Отлично. Тогава сбогом, Ваше Величество.
   Олрик се вцепени:
   -Вие няма да дойдете?
   -Сестра ти ни помоли само да те доведем тук. Ако искаш да уредиш смъртта си, това си е твоя работа. Нашето задължение е изпълнено.
   Олрик незабавно се почувства глупаво за по-ранното си объркано задоволство от присъствието на непознати. Не можеше да си позволи да загуби единствените си водачи; без тях никога нямаше да намери обратния път. След кратък размисъл заяви:
   -Тогава предполагам това е идеалният момент да те уведомя, че присъждам на теб и Ейдриън званиетокралски защитници,защото вече съм убеден, че не вие сте искали да ме убиете. Ще сте отговорни за живота на своя крал.
   -Наистина? Колко умно, Ваше Височество - ухили се Ройс. - Предполагам сега е удачно да кажа, че не служа на крале - освен ако не ми платят.
   Олрик се усмихна кисело:
   -Добре тогава, помисли над това. Ако се завърна в Есендън, ще анулирам смъртните ви присъди и опростя проникването ви в замъка ми. Но ако умра или ме заловят, никога няма да можете да се върнете в Медфорд. Вуйчо ми вече ви е определил като най-опасни убийци. Сигурен съм, че вече има хора, които ви търсят. Вуйчо Пърси може и да изглежда като възрастен придворен, но, повярвайте ми, виждал съм грозната му страна; може да бъде доста заплашителен. Знаеш ли, че той е най-добрият фех-товчик в Меленгар? Така че ако лоялността не е достатъчно възнаграждение за теб, помисли над практическите ползи от това да остана жив.
   -Умението да убеждаваш останалите в превъзхождащата ценност на твоя живот пред техните трябва да е основно изискване, за да бъдеш крал.
   -Не е изискване, но определено е от полза - отвърна Олрик ухилен.
   -И все пак ще трябва да се бръкнеш - при тези думи на Ройс усмивката на Олрик позабегна. - Нека са сто златни тенента.
   -Сто?
   -На по-малко ли оценяваш живота си? Пък и това е каквото ДеУитт ни обеща, така че изглежда справедливо. Има и още нещо. Ако ще сме твои защитници, трябва да правиш каквото ти кажа. В противен случай не мога да те защитавам и тъй като под риск е не само глупавия ти живо-тец, но и моето бъдеще, налага се да настоявам.
   Олрик изпуфтя. Не му харесваше как се отнасят с него. Трябваше да се чувстват поласкани от благоволението да ги командва. Не стига, че им опрощаваше сериозни престъпления, а онзи искаше и да им се плати. Типично за крадци поведение. Но все пак имаше нужда от тях.
   -Подобно на всички мъдри владетели и аз разпознавам времето, в което е добре да се вслушаме в съветниците си. Само помни кой съм и кой ще бъда, когато се завърнем в Медфорд.
   Ройс обяви на настигналите ги:
   -Ейдриън, току-що бяхме повишени в кралски защитници.
   -Има ли повишение на заплатата?
   -Всъщност има. Има и тежестни облекчения. Върни на принца меча му.
   Ейдриън му подаде огромния меч на Амрат. Олрик нахлузи кожения ремък през рамо. Мечът бе прекалено голям за него, от което се почувства малко глупаво, но поне сега не бе запасан върху нощна риза, а и освен това яздеше.
   -Началник-стражата взе меча от баща ми и ми го даде - нима само преди две нощи? Този меч е принадлежал на Толин Есендън, предаван от крал на принц седемстотин години. Ние сме сред най-старите семейства в Аврин.
   Ройс слезе от коня си и подаде юздите на Ейдриън.
   -Отивам да разузная напред да проверя за изненади.
   Затича приведен с изненадваща скорост и се стопи в сенките на дефилето.
   * * *
   -Как го прави? - запита Олрик.
   -Страховито, нали? - рече Ейдриън.
   -Какво как прави? - Майрън се взираше в стъркчето папур, което бе откъснал преди да напуснат езерото. - Впрочем тези неща са удивителни.
   Почакаха няколко минути и при разнеслата се птича песен-сигнал, Ейдриън ги поведе напред. Пътят завиваше наляво, сетне надясно и след това отново можеха да виждат езерото, което погледнато сега приличаше на светла локва. Пътят започна да се стеснява и накрая свърши. От двете
   страни постепенно се издигаха възвишения, но право пред тях преливаше в стръмна скала, издигаща се на няколкостотин фута.
   -Да не сме сбъркали мястото? - запита Ейдриън.
   -Предполага се, че ескритзатвор - припомни Олрик.
   -Просто допуснах - каза Ейдриън, - че подскритсе има предвид намиращ се на затънтено място. Ако не знаеш, че затворът се намира тук, би ли дошъл на такова място?
   -Ако наистина е бил построен от най-добрите умове в каквото е оставало от империята, вероятно е труден за намиране и още по-труден за проникване.
   -Легендите разказват, че е бил строен главно от джуджета - обясни Майрън.
   -Прекрасно - рече Ройс. - Пореден Дръминдор.
   -Имахме затруднения с проникването на построена от джуджета крепост в Тур Дел Фур преди няколко години - обясни Ейдриън. - Грозна работа. Да се настаним удобно, това може да отнеме малко време.
   Ройс изследва скалата. Препречилият пътя камък бе оголен, като че прясно отрязан; и докато по околните скали имаше мъх и малки растения се подаваха от цепнатините, по камъка такива отсъстваха.
   -Тук има врата, зная го - рече крадецът, опипвайки леко камъка. -Проклети джуджета. Не намирам панти, цепки или спойки.
   -Майрън - запита Олрик - да си чел как се отваря вратата на затвора? Чувал съм истории, че джуджетата имат слабост към гатанките и понякога използват звукови ключове; думи, които отварят вратата при произнасяне.
   Майрън поклати глава, докато слизаше от коня.
   -Думи, отварящи врати? - Ройс погледна скептично принца. - Детски приказки ли си слушал?
   -Невидимата врата също ми звучи като част от приказка - отвърна Олрик, - така че ми се стори подходящо.
   -Не е невидима. Можеш да видиш скалата, нали? Просто е добре замаскирана. Джуджетата могат да режат камъка така прецизно, че да не остане пукнатина.
   -Трябва да признаеш, Ройс, че вършеното от джуджетата е удивително - каза Ейдриън.
   Ройс го изгледа през рамо:
   -Не ми говори.
   Ейдриън се усмихна.
   -Ройс не обича особено дребния народ.
   -Отвори се в името на Новрон! - внезапно изкрещя Олрик със заповеднически тон. Каменните склонове си препредадоха гласа му.
   Ройс се извъртя и изгледа изпепеляващо принца:
   -Повече не прави така!
   -Е, ти нямаше никакъв напредък. Просто си помислих, че след като това е църковен затвор, може би религиозна заповед ще го отключи. Май-рън, има ли някаква стандартна религиозна фраза за отваряне на врата? Ти би трябвало да знаеш. Съществува ли нещо подобно?
   -Аз не съм свещеник на Нифрон. Уиндското абатство е манастир на Марибор.
   -О, да - сети се разочаровано Олрик.
   -Имам предвид, зная за църквата на Нифрон - поясни монахът, - но тъй като не съм член, не са ми известни тайни кодове или химни.
   -Нима? - рече Ейдриън. - Аз ви мислех за по-малкия и по-беден брат на нифронската църква.
   Майрън се усмихна:
   -По-беден да, но всъщност ние сме по-възрастният. Култът към император Новрон е сравнително неотдавнашна проява - няколко десетилетия след смъртта на императора.
   -Значи вие боготворите Марибор, а Нифрон - Новрон?
   -Близко - каза монахът. - Нифронската църква също почита Марибор, но те акцентират повече на Новрон. Главната разлика е в целите. Ние вярваме в личностно отдаване на Марибор, дирим волята му в усамотение. Чрез древните ритуали и тишината, той ни говори в сърцата ни. Стараем се да опознаем Марибор по-добре.
   От друга страна, църквата на Нифрон се съсредоточава върху раз-тълкуването на волята на Марибор. Те вярват, че раждането на Новрон е израз на желанието на Марибор да поеме управлението на човечеството в свои ръце. И съответно са силно замесени в политиката. Наясно сте с историята на Новрон, нали?
   Ейдриън сви устни.
   -Хм... той бил първият император и победил елфите в някаква война преди много време. Не съм сигурен защо това го прави бог.
   -Всъщност не е.
   -Тогава защо толкова много хора го боготворят?
   -Смята се, че Новрон е син на Марибор, изпратен ни на помощ в най-тъмния ни час. Боговете са шестима. Еребус е баща на всички богове и създател на света на Елан. Имал трима синове и дъщеря. Най-големият син, Феррол, е владетел на магията и създател на елфите. Средният син е
   Дром, майсторът ковач, създател на джуджетата. Най-малкият син е Ма-рибор и той, разбира се, създал човека. Дъщерята Муриел създала животните, птиците и рибите.
   -Дотук петима.
   -Да, съществува още и Уберлин, син на Еребус и Муриел.
   -Богът на мрака - вмъкна Олрик.
   -Да, чувал съм за него, но... чакай, искаш да кажеш, че бащата е имал дете от собствената си дъщеря?
   -Било ужасна грешка - обясни Майрън. - Пияният Еребус наложил волята си над Муриел. Така се родил Уберлин.
   -Трябва да е било доста неловко на семейните събирания с това изнасилване на собствената дъщеря - отбеляза Ейдриън.
   -Доста. Всъщност, синовете на Еребус - Феррол, Дром и Марибор - го убили заради тази случка. Уберлин се опитал да защити баща си и тогава тримата затворили племенника. или по-скоро брата? Предполагам и двете. Та, те го запрели в дълбините на Елан. Макар да бил плод на ужасно престъпление, Муриел била съкрушена от загубата на единствения си син и вече не продумала на братята си.
   -Значи пак се връщаме на петима богове.
   -Не точно. Мнозина вярват, че боговете са безсмъртни и не могат да умрат. Съществуват култове, които вярват, че Еребус е още жив и броди из Елан като човек, търсейки опрощение за престъплението си.
   Смрачаваше се и вятърът се усилваше, оповестявайки наближаването на възможна буря. Конете станаха неспокойни, затова Ейдриън отиде да ги нагледа. Олрик се изправи и се заразхожда, като разтриваше крака и мърмореше нещо за протриване от седло.
   -Майрън? - провикна се Ейдриън. - Би ли ми помогнал да ги раз-седлаем? Не мисля, че ще напускаме скоро.
   -Разбира се - охотно рече монахът. - Какво точно да направя?
   Ейдриън и Майрън освободиха животните от седлата и торбите, слагайки багажа под малка скална издатина. От време на време Майрън се престрашаваше да ги погали по врата. Щом всичко бе прибрано, Ейдриън посъветва монаха да посъбере трева за конете, докато той от своя страна навести Ройс.
   Партньорът му седеше на пътя, заковал поглед в скалата. От време на време крадецът се изправяше, внимателно изследваше част от скалата и сядаше отново, като си мърмореше.
   -Е? Как върви?
   -Мразя джуджета - бе отговорът.
   -Като повечето хора.
   -Да, но аз си имам причина. Единствено тези копеленца могат да правят неща, които аз не мога да отварям.
   -Ще я отвориш. Няма да е лесно и скоро, но ще го сториш. Това, което не разбирам е защо Ариста ще ни праща тук, знаейки, че не можем да влезем?
   Ройс седна и наметалото се разстла около него. Очите му оставаха фокусирани, но бе объркан.
   -Не виждам абсолютно нищо. Само ако можех да намеря макар и една пукнатина, може би тогава... но как да разбия ключалка, когато дори не мога да открия вратата?
   Ейдриън го потупа окуражително по рамото и се върна при Майрън, който бе приключил с храненето на конете и се бе присъединил към Ол-рик. Двамата седяха до скалата.
   -Има ли напредък? - запита Олрик с глас, в който се прокрадваше досада.
   -Все още нищо. Просто го остави. Ройс ще го разбере. Просто отнема известно време - Ейдриън насочи вниманието си към Майрън. - Мислех си за казаното от теб преди. Ако Уберлин е смятан за бог, защо тогава Новрон не е? В крайна сметка и двамата са деца на богове, нали?
   -Ами, не, технически той е полубог; отчасти човек и отчасти божество. Виждаш ли, Марибор изпратил Новрон. позволи ми да се върна малко назад. Тъй. Феррол бил най-възрастният и когато създал елфите, те се разпръснали - макар и бавно - из цял Елан. Когато Дром се появил, той дал на децата си власт над подземния свят. Така за децата на Марибор не оставало място. И човечеството било принудено да се бори за оцеляване в най-ужасните кътчета.
   -Значи елфите получили всички добри места, а за нас - бунища? Не изглежда особено справедливо.
   -Нашите прадеди също не били особено щастливи. Без да споменаваме, че човеците се размножават по-бързо от елфите, които живеят много по-дълго. Това направило условията попренаселени, а нещата се влошили още повече с изтласкването на джуджетата на повърхността.
   -Изтласкване? От кого?
   -Помниш ли какво казах за боговете, които заключили Уберлин в подземния свят? Е, той си създал своя раса по подобие на Дром, Марибор и Феррол.
   -А, гоблините. Мога да си представя как са направили нещата долу по-неуютни.
   -Точно така. Предтечите ни били притискани от непрекъснато увеличаващия се брой на хората от една страна и появата на джуджетата от друга. Затова те се обърнали за помощ към Марибор. Той чул молбите им и подлъгал брат си Дром да изкове великия меч Релакан. Сетне убедил Феррол да омагьоса оръжието. Нужен бил само боец, който да го носи, затова дошъл на Елан преобразен и спал със смъртна. Рожба на този съюз бил Новрон Велики. Той обединил всички човешки племена и ги повел на война срещу елфите. Въоръжен с Релакан, Новрон бил непобедим и така започнало човешкото господство под ръководството на обединилия цялото човечество Новрон.
   -Добре, звучи смислено, но кога сме започнали да почитаме Новрон като божество?
   -След смъртта му. Църквата на Нифрон била основана, за да се отдаде почит на Новрон като спасител на човечеството. Новосъздадената църква се сдобила със статут на официална имперска религия, но извън столицата Персепликуис хората все още пазели старите обичаи и продължавали да почитат Марибор, както винаги правели.
   -Това сте били вие, монасите на Марибор?
   Майрън кимна.
   Облаците продължаваха да се събират по време на разговора им, като запълваха небето и затъмняваха клисурата. Оставащата светлина придоби странен цвят, добавяйки чувство на сюрреалистичност към пейзажа. Поривите на вятъра се засилиха и вдигнаха облаци прах във въздуха. Чу се слаб тътнеж на гръмотевица.
   -Някакъв напредък с вратата, Ройс? - провикна се Ейдриън. Той си почиваше с опрян в скалата гръб и изпружил крака, почукваше върховете на ботушите си. - Защото изглежда ни очаква поредната студена, влажна нощ, само дето този път нямаме подслон.
   Ройс измърмори нещо неразбираемо.
   Под тях, обрамчено от стените на клисурата, езерото сияеше като насочено към небето огледало. Проблясваше елегантно в отговор на мигащите в далечината светкавици.
   Ройс отново промърмори.
   -Какво? - попита Ейдриън.
   -Мислех си за това, което каза по-рано. Защо Ариста ще ни праща тук, ако е знаела, че не можем да влезем? Трябва да си е мислела, че можем; може би за нея е било очевидно.
   -Може би е магия - рече Олрик и се уви по-плътно в плаща си.
   -Стига с тези вълшебни думи - каза му Ройс, - ключалките са механични. Повярвай ми. Знам някои неща по темата. Джуджетата са много умни и много умели, но не правят врати, които се отключват със звук.
   -Споменавам го, защото Ариста владее малко, така че може би влизането за нея е било лесно.
   -Владее малко какво? - попита Ейдриън.
   -Магия.
   -Сестра ти е вещица? - притеснено попита Майрън.
   Олрик се изсмя:
   -Би могло да се каже, да, но има малко общо с магическите й сили. Тя следваше в Шеридън няколко години и изучаваше теория на магията. Нищо особено, но можеше да прави някои неща. Например, заключва с магия вратата на стаята си и веднъж май разболя графиня Амрил покрай някакъв спор за момче. Бедната Амрил бе покрита с циреи цяла седмица.
   Ройс погледна към Олрик:
   -Как така заключва с магия?
   -Вратата й няма ключалка, но само тя може да я отваря.
   -Някога виждал ли си как го прави?
   Олрик поклати глава:
   -Де да бях.
   -Майрън - каза Ройс, - чел ли си нещо за необичайни ключове или ключалки? Нещо, свързано с джуджета?
   -Приказката заИбериус и гиганта,където Ибериус използвал джу-джешки ключ, за да отвори ковчежето на гиганта, но той не бил вълшебен, просто голям. Също и Огърлицата на Лием отМита за забравения,която не можела да се отвори преди смъртта на носещия я... Предполагам това не ни помага много, нали? Може би има нещо общо със скъпоценните ключалки?
   -Скъпоценни ключалки?
   -Те също не са вълшебни, но били изобретени от джуджета. Това са скъпоценни камъни, които си взаимодействат с други камъни, за да създадат неуловими вибрации. Използват се предимно, когато повече от един човек трябва да има достъп до същата заключена стая. Трябва им само скъпоценен камък с точната форма. За особено ценните кутии,ключалката може да изисква специфично шлифоване, което променя резонанса. Най-сръчните бижутери можели да правят ключалки, които се променят в съответствие със сезоните, което позволявало различни скъпоценни камъни да се използват по време на годината? Това породило идеята за зодиакалните камъни, защото определени бижута сапо-силни в определено време. Аз...
   -Това е - прекъсна го Ройс.
   -Какво? - попита Олрик. Ройс бръкна в нагръдния си джоб и извади тъмносин пръстен. Принцът скочи. - Това е пръстенът на баща ми. Дай ми го!
   -Хубаво - Ройс му го подхвърли. - Сестра ти ни каза да ти го върнем, когато стигнем до затвора.
   -Така ли? - Олрик изглеждаше изненадан. Нахлузи пръстена; подобно меча, не му беше съвсем по мярка и се въртеше от тежестта на брилянта. - Мислех, че тя го е взела. Той носи кралския печат. Би могла да го използва да сбира благородниците, да издава закони или се себепровъзг-ласи за управник. С него би поела контрол над всичко.
   -Може би е казвала истината - предположи Ейдриън.
   -Да не прибързваме със заключенията - предупреди ги Ройс. - Първо, нека видим дали работи. Сестра ти каза, че ще имаш нужда от пръстена, за да влезеш в затвора. Мислех си, че има предвид да се идентифицираш като крал, но сега си мисля, че е говорела буквално. Ако съм прав, докосването на камъка с пръстена ще отвори гигантските врати.
   Всички се струпаха в подножието на скалата в близост до Олрик в очакване на драматичното събитие.
   -Давай, Олрик, направи го.
   Той завъртя пръстена, така че скъпоценният камък бе отгоре, сви юмрук и го допря до скалата. Ръката му потъна в камъка. Олрик се дръпна, отскачайки назад с вик.
   -Какво стана? Болеше ли? - попита Ройс.
   -Не, усетих хлад, но не докоснах нищо.
   -Опитай отново - каза Ейдриън.
   Предложението никак не допадна на Олрик, но той кимна. Този път натисна по-силно и цялата група видя как ръката му потъва в стената до китката преди да я отдръпне.
   -Удивително - промърмори Ройс, докато опипваше твърдата каменна скала. - Не очаквах това.
   -Това значи ли, че трябва да влезе сам? - запита Ейдриън.
   -Не съм много сигурен дали искам да вляза в камък сам - каза Ол-рик с отсенки на страх в гласа.
   -Може да нямаш избор - отвърна Ройс, - при положение, че все още искаш да говориш с магьосника. Но нека не се предаваме още. Дай ми пръстена за малко.
   Олрик му подаде бижуто; от предишната му загриженост за пръстена нямаше и следа. Ройс го нахлузи и когато притисна ръка към скалата, тя премина през нея със същата лекота като тази на Олрик. Крадецът издърпа ръката си обратно, сетне свали пръстена и като го държеше в лявата си ръка, се протегна с другата. Ръката му отново потъна вкамъка.
   -Не трябва да си принц и не трябва да го носиш. Нужно е само да го докосваш. Майрън, не спомена ли нещо за създавани от брилянта вибрации?
   Майрън кимна:
   -Създават специфичен резонанс в определен тип камъни.
   -Опитайте хванати за ръка - предложи Ейдриън.
   Олрик и Ройс го сториха и този път и двамата можеха да преминат през камъка.
   -Това е - обяви Ройс. - Последен тест. Всички да се хванат за ръце. Нека се убедим, че ще работи и с четирима - всички съединиха крайници и всеки от тях можеше да прониква през повърхността на скалата. -Убедете се, че всички са си издърпали ръцете, преди да прекъснете веригата. Трябва да вземем някои решения, преди да продължим. Виждал съм необичайни неща, но не и нещо такова. Нямам представа какво ще ни се случи вътре. Какво мислиш, Ейдриън?
   Споменатият потърка брадичка:
   -Риск си е, няма спор. Предвид скорошните ми решения, ще оставя това на теб. Ако смяташ, че трябва да вървим, мен ме устройва.
   -Трябва да призная, че любопитството ми е изострено, така че ако все още искаш да минеш през това, Олрик, ще дойдем с теб - каза Ройс.
   -Ако трябваше да вървя сам, бих отказал - каза Олрик. - Но аз също съм любопитен.
   -Майрън? - запита Ройс.
   -Ами конете? Те ще се оправят ли?
   -Убеден съм, че всичко ще бъде наред.
   -Ами ако не се върнем? Ще умрат от глад, нали?
   Ройс въздъхна:
   -Те или ние. Трябва да избереш.
   Майрън се поколеба. Светкавици и гръмотевици разкъсаха небето и започна да вали.
   -Не може ли поне да ги отвържем, та ако не се...
   -Не възнамерявам да правя базирани на смъртта ни планове. Ще имаме нужда от конете на излизане. Те остават, а ти?
   Вятърът наплю с дъжд лицето на монаха, докато онзи се обърна да хвърли последен поглед на конете.
   -Ще дойда - рече най-накрая. - Просто се надявам, че ще са добре.
   -Така - каза им Ройс. - Ето как ще го направим. Аз ще вървя напред, носейки пръстена. Олрик ще върви зад мен, сетне Майрън, а Ейдриън ще ни пази гърба. Когато влезем вътре, прекъсваме веригата в обратен ред: първо Ейдриън, после Майрън и накрая Олрик. Вървете точно след мен и не ме изпреварвайте. Не искам никой да задейства евентуални капани. Въпроси?
   Всички без Майрън поклатиха глави.
   -Почакайте малко - каза той, докато се тътреше към мястото, къде-то бяха оставили вещите си. Взе лампата и огнивото, които бе донесъл от манастира; отдели миг да погали мокрите муцуни на конете. - Вече съм готов - обяви, когато се върна при останалите.
   -Добре тогава, пригответе се и ме следвайте - каза Ройс, докато отново сключваха ръце и пристъпиха напред. Един по един потънаха в скалата. Ейдриън беше последен. Когато бариерата докосна рамото му, той си пое дълбоко дъх, като че щеше да плува и сетне потопи глава в камъка.
   Глава 5 Есрахаддон



   Влязоха в пълен мрак. Въздухът бе сух, неподвижен и застоял. Единственият звук бе отцеждането на дъждовната вода от дрехите им. Ейдри-ън направи няколко стъпки опипом, за да се убеди, че е преминал бариерата, преди да пусне ръката на Майрън.
   -Виждаш ли нещо, Ройс? - прошепна едвам чуто.
   -Не, нищичко. Всички да стоят на едно място, докато Майрън запали фенера.
   Ейдриън чу как монахът се суети в тъмното. Наклони назад глава, търсейки напразно нещо, в което да се загледа. Нищо. Нямаше разлика дали очите му са отворени. Майрън драсна тънката метална пръчица и рояк искри се посипаха на коляното му. В припламването Ейдриън видя лица да се взират от мрака. Изникнаха за кратко и изчезнаха с отмрялата светлина.
   Никой не помръдна или продума, докато монахът отново използва огнивото. Този път имаше късмет и фенерът запали. Светлината разкри широк само няколко фута коридор ставан толкова висок, че изчезваше в мрака. По двете стени имаше изписани лица, като че хора се притискаха от двете страни на завеса, за да ги видят. Запечатани в момент на страдание, отвратителните им мъртвешки ликове се вторачваха в групата със зинала уста и взор на лудост.
   -Подай ми светлината - тихо нареди Ройс.
   Докато фенерът се преместваше от Майрън в Ройс, светлината му заля още лица. На Ейдриън се струваше, че те крещят към натрапниците, но коридорът си оставаше тих. Очите на някои от фигурите бяха широко отворени от страх, а при други бяха стиснати, вероятно за да не гледат нещо прекалено страшно.
   -Някой определено е имал нездрав вкус към украсата - рече Ройс, поемайки фенера.
   -Благодарен съм, че са само издялани. Представете си ако можехме да ги чуваме - каза Олрик.
   -Какво те кара да мислиш, че са издялани? - попита Ейдриън, протягайки се да докосне предпазливо носа на жена с гневни очи. Полуо-чакваше да докосне кожа и бе признателен, когато пръстите му срещнаха студенината на канара. - Може би са пуснали скъпоценните си камъни прекалено рано.
   Ройс повдигна факлата:
   -Коридорът продължава.
   -Още лица? - попита Олрик.
   -Още лица - потвърди крадецът.
   -Поне не сме на дъжда - рече Ейдриън, опитвайки се да звучи бодро. - Можеше все още да сме... - когато се обърна, го очакваше шок. Коридорът се простираше зад тях привиднобез край. - Къде е стената, през която минахме току-що? - той пристъпи и протегна ръка. - Не е илюзия. Коридорът продължава.
   Обръщайки се, Ейдриън видя Ройс да натиска стените на коридора. За разлика от скалата навън, камъкът тук не поддаде.
   -Е, това ще поусложни нещата - промърмори крадецът.
   -Трябва да има и друг изход, нали? - гласът на Олрик леко потреперваше.
   Ройс погледна назад, сетне напред и въздъхна:
   -По-добре да тръгнем в посоката, в която влязохме. Ето ти обратно пръстена, Олрик, макар да не съм сигурен дали ще ти е от полза тук.
   Крадецът ги поведе надолу по коридора. Проверяваше всичко, което му се струваше съмнително. Коридорът продължаваше като че ли цяла вечност. Въпреки че тунелът изглеждаше изцяло равен и прав, Ейдриън се зачуди дали джуджетата не са построили недоловима крива, която да го превърне в затворен кръг. Притесняваше се и за количеството масло в лампата на Майрън. Не след дълго щяха да останат в пълен мрак.
   Еднообразното обкръжение затрудняваше преценката на изминатото разстояние. След известно време нещо светещо се появи далеч напред. Дребна светлина подскачаше и лъкатушеше. С приближаването й се дочу ехото на остри, уверени стъпки. Ейдриън вече можеше да различи носещата лампата фигура. Висока и стегната; носеше ризница с качулка. Над нея имаше червено-златно наметало, което блестеше в светлината на лампата. Ризницата бе декорирана с царски герб, изобразяващ небесна корона и инкрустиран скиптър над разделен на четири щит, поддържан от два изправени един срещу друг лъва. На пояса му висеше украсен меч, а на главата му имаше островръх сребърен шлем, изящно украсен с позлатен бръшлян. Под шлема надничаха две тъмни очи с още по-мрачен поглед.
   -Защо сте тук? - тонът му бе порицателен и укорителен.
   Имаше пауза преди Ройс да отговори:
   -Да посетим затворника.
   -Товане е позволено - бе твърдият отговор.
   -Тогава Есрахаддон е все още жив? - запита Олрик.
   -Не изричай това име! - изрева войникът. Хвърли напрегнат поглед през рамо. - Не и тук,никога.Не трябваше да идвате.
   -Може, обаче сме тук и трябва да видим Есра... затворника - отговори Ройс.
   -Това няма да е възможно.
   -Направи го възможно - заповяда Олрик. Гласът му бе висок и заповеден. Той пристъпи иззад другите. - Аз съм крал Олрик Меленгарски, господар на земята, по която стъпваш. Няма да ми казваш каквоеи каквоне евъзможно в границите на собственото ми кралство.
   Стражникът отстъпи крачка назад и огледа Олрик критично.
   -Липсва ти корона, кралю.
   Олрик изтегли меча си. Държеше го ловко въпреки размера му. Насочи острието към войника.
   -За липсата на корона компенсирам с меча.
   -Меч няма да ти свърши работа. Никой тук не се страхува вече от смъртта.
   Ейдриън не можеше да каже дали тежестта на меча или тежестта на думите на стража накара Олрик да смъкне острието.
   -Имаш ли доказателство за сана си?
   Олрик протегна свита в юмрук ръка.
   -Това е печатът на Меленгар, символ на Есендън и емблема на това кралство.
   Стражникът погледна пръстена и кимна.
   -Ако ти си властващият над това кралство, имаш правото да влезеш. Но знай това: тук се таи магия. Ще сториш добре да ме следваш плътно.
   Той се обърна и ги поведе по пътя, по който бе дошъл.
   -Разпознаваш ли емблемата на пазача? - прошепна Ейдриън на Майрън, докато вървяха подире му.
   -Да, това е гербът на Новронската империя, носен от имперската градска стража на Персепликуис. Много е стар.
   Пазачът ги изведе от пълния с лица коридор, за което Ейдриън бе признателен. Коридорът преминаваше в масивна пещера със сводест таван, издълбан от камък и поддържан от идентични по състав колони. Наредените по стените факли разкриваха впечатляващо пространство. Изглеждаше достатъчно голямо да побере цял Медфорд. Прекосиха го по тесни мостове, издигащи се над пропасти и преминаваха през отворени арки, които се издигаха като дървета, клоните на които поддържат планината над тях.
   Нямаше видима следа от дърво, плат или кожа. Всичко - столове, пейки, маси, рафтове и врати - бе направено от камък. В огромни скални чешми клокочеше вода от невидими извори. Подът и стените бяха лишени от украсата на гоблени и килими. Вместо това, сложна маркировка -символи или декорация - покриваше всеки инч. Някои от тях бяха издялани с груба ръка, други - деликатно оформени. Понякога Ейдриън виждаше с крайчеца на окото си как маркировката се променя с преминаването му покрай нея. Вглеждайки се по-внимателно той откри, че това не е илюзия. Движенията бяха едва доловими, като раздвижени от преминаването им покрай тях паяжини.
   Навлизаха по-дълбоко, а водачът им не се спираше или поколебаваше. Вървеше с бърза крачка, което понякога принуждаваше Майрън (който имаше най-къси крака) да подтичва, за да не изостане. Стъпките им отекваха из каменната зала. Единственият друг шум, който Ейдриън чу, бяха звуците на далечния шепот на скрити разговори - прекалено тихи, за да се разбират думите. Дали идваха от обитатели иззад невидян ъгъл или бяха резултат от някаква особеност на камъните, бе невъзможно да се узнае.
   По-натам започнаха да се появяват стражници, стоейки на пост покрай пътя им. Повечето бяха облечени като водача им, но други, намиращи се по-дълбоко в затвора, носеха черна броня с проста бяла емблема на счупена корона. Зловещи на вид шлемове прикриваха лицата им, докато стояха застинали в перфектни стойки. Никой от тях не помръдваше или продумваше.
   Ейдриън запита Майрън за емблемата, които тези хора носеха.
   -Тази емблема принадлежи на древния орден на Серетските рицари - тихо обясни монахът. - Сформиран преди осемстотин години от лорд Дариус Серет, комуто патриарх Линнев възложил да намери изгубения Наследник на Новрон. Счупената корона символизира разпадналата се империя, която те искат да възстановят.
   Най-накрая стигнаха до мястото, което Ейдриън определи като тяхна крайна цел. Влязоха в кръгла зала, където невероятно висока врата обсебваше отсрещната стена. Изработена от камък, тя бе обгърната от блестящ ред фини подобни на паяжина декорации, които изглеждаха органични. Рамката й бе нашарена подобно жилките на листо или изтънчените фи-лизи на увивните растения, като декорацията се простираше, дордето се скрие от окото в сенките. От двете страни на вратата имаше керамични обелиски, покрити с дълбоко гравирани в камъка руни. Между тях и вратата в поставени на висок пиедестал мангали горяха сини пламъци.
   Мъж седеше на повдигнат стол иззад шестфутово каменно бюро, което беше майсторски украсено с различни форми виещи се линии. От двете страни на масата горяха дебеликолкото бъчва свещи. Те бяха два пъти по-високи от човека, а по разтопения восък Ейдриън заключи, че някога са били високи колкото вратата.
   -Посетители - обяви водачът им и чиновникът, който до този момент бе зает да пише в масивна книга с черно перо, вдигна лице. Сивата му брада висеше до пода. Прерязано дълбоко с бръчки, лицето му приличаше на дънера на древно дърво.
   -Имена? - запита чиновникът.
   -Аз съм Олрик Брендън Есендън, син на Амрат Есендън, крал на Меленгар и настоявам за аудиенция със затворника.
   -Другите? - чиновникът посочи към останалите.
   -Те са мои слуги; кралските защитници и моят свещеник.
   Чиновникът стана от стола и се приведе напред, за да огледа по-об-
   стойно всеки от отряда. Вглеждаше се в очите им последователно, преди да седне отново. Потопи перото си и обърна на нова страница. След няколко прекарани в драскотене мига, попита: - Защо искате да видите затворника? - зачака отговор с готова за писане ръка.
   -Моята работа не те касае - отвърна царствено Олрик.
   -Може би, но затворникът емояотговорност и ако искаш да се занимаваш с него, товамекасае. Трябва да знам целта ти или няма да разреша посещение, крал или не.
   Олрик погледа чиновника известно време, сетне омекна.
   -Искам да му задам въпроси, отнасящи се до смъртта на баща ми.
   Чиновникът обмисли чутото за секунда, сетне започна да драска с
   перото си по страницата на огромната книга. Когато приключи, вдигна глава и рече:
   -Много добре. Можете да влезете в килията, но трябва да спазвате правилата ни. Те са за ваша безопасност. Онзи, с когото искате да говорите, не е обикновен човек. Той е древно зло; демон, запрян успешно от нас. Твърдо сме решени да го задържим. Както можете да си представите, той силно желае да избяга. Коварен е и постоянно ни изпитва.Непрекъснато дири слабост, скъсване на линия или пролука в камъка.
   Първо, тръгнете веднага по пътя към килията му, не се бавете. Второ, стойте в галерията, не се опитвайте да слезете до клетката му. Трето - и най-важно - не правете нищо, за което ви помоли. Без значение колко незначително може да звучи. Не се оставяйте да ви заблуди. Той е интелигентен и вероломен. Задайте му въпросите и си тръгнете.Не се отклонявайте от тези правила. Разбрахте ли? - Олрик кимна. - Тогава нека Новрон се смили над вас!
   Точно в този момент големите врати се разцепиха по средата и започнаха бавно да се отварят. Шумното триене на камък връз камък ехтеше, докато най-накрая дверите стояха широко отворени. Отвъд тях лежеше каменен мост, простиращ се над пропаст. Мостът бе три фута широк и гладък като стъкло; изглеждаше не по-дебел от пергаментов лист. В далечния край се издигаше колона от черен камък. Острововидна кула, чи-ято единствена връзка със света бе крехкият мост.
   -Можете да оставите фенера си. Няма да ви трябва - заяви чиновникът. Ройс кимна, но въпреки това задържа светилото.
   Докато пристъпваха през вратата, Ейдриън дочу подобен на пеене звук, тиха печална мелодия, като че хиляда гласа се обединяваха в измъчен погребален напев. Тъжната, депресираща музика извикваше най-неп-риятните моменти от живота му и го изпълни с огромна мъка, изцедила решителността му. Краката му се наляха с олово, сърцето му се сви. Движението напред се превърна в усилие.
   Щом групата прекрачи прага, големите врати започнаха да се събират, затваряйки се с оглушителен гърмеж. Помещението бе добре осветено, макар източникът да не бе ясен. Беше невъзможно да се прецени дълбочината на пропастта или височината. И двете се проточваха в нищото.
   -Има ли и други затвори като този? - попита Майрън с разтреперан глас, докато вървяха по моста.
   -Бих се осмелил да кажа, че този е уникален - отвърна Олрик.
   -Доверете ми се, аз разбирам от затвори - каза им Ройс. - Тозиеуникален.
   Групата замлъкна. Ейдриън бе последен, концентрирайки се върху движението на краката си. Майрън бе разперил ръце като въжеиграч. Ол-рик, полуприклекнал, бе протегнал ръце като че ще залази всеки миг. Ройс обаче крачеше небрежно с вдигната глава и често се оглеждаше, за да проучи обкръжението им.
   Напук на вида си, мостът бе здрав. Прекосиха успешно до малък ар-косан вход в тъмната кула. Веднъж прекосили моста, Ройс се обърна към Олрик.
   -Доста свободно оповестявахте личността си, Ваше Величество -каза укорително. - Не си спомням да сме обсъждали план, където ти влизаш и изръсваш „Ей, аз съм новият крал, елате ме убийте.“
   -Не си мислиш, че тук има убийци, нали? Знам, че си мислех, че това е капан, обаче огледай се! Ариста никога не би могла да уреди всичко това. Или наистина си мислиш, че и други ще могат да се промъкнат през скалната врата?
   -Мисля, че няма причина да поемаме ненужни рискове.
   -Ненужни рискове? Шегуваш ли се? Не смяташ прекосяването на хлъзгав, тесен мост над пропаст, кой знае колко дълбока, за риск? Убийците са ни най-малкият проблем.
   -Винаги ли създаваш толкова проблеми на охранителите си?
   Единственият отговор на Олрик се състоеше в презрителен взор. Арката отвеждаше в тесен коридор, който от своя страна преминаваше в голяма кръгла стая. Построена като амфитеатър, галерията съдържаше стълби и каменни пейки, разположени в кръг, всяка следваща по-ниско от предишната. Това насочваше цялото внимание към центъра на стаята. На дъното на стълбите имаше балкон, а двайсет фута по-надолу имаше кръгла сцена. След като слязоха по стълбите, Ейдриън можеше да види, че на сцената няма нищоосвен един стол и разположил се в него мъж.
   Ярък лъч бяла светлина освети отвисоко седналата фигура. Не изглеждаше ужасно стар, само наченки сивота обагряха иначе черната дълга до раменете коса. Черни, мрачни очи се взираха изпод открояващо се чело. Лицето му с високи скули бе чисто, което изненада Ейдриън - всички известни нему магьосници носеха дълги бради като белег на професията. Беше облечен във великолепна роба, цветът на която боецът не можеше точно да определи. Одеждата блещукаше между тъмносиньо и тъмносиво, но където бе сгъната или измачкана, изглеждаше изумрудена и дори тюркоазена. Мъжът седеше със събрана около него роба, ръцете му, които се губеха из гънките, бяха поставени на коленете. Седеше като статуя, без да показва, че е наясно с присъствието им.
   -Сега какво? - прошепна Олрик.
   -Говори с него - отвърна Ройс.
   Принцът се огледа замислено.
   -Този мъж долу не би могъл да е на хиляда години, нали?
   -Не знам. Тук всичко изглежда възможно - отвърна Ейдриън.
   Майрън огледа стаята и вдигна глава към невидимия таван с измъчено изражение:
   -Това пеене ми напомня за абатството, за пожара, като че отново ги чувам да пищят.
   Ейдриън леко постави ръка върху рамото му.
   -Игнорирай го - каза му Ройс и сетне се обърна към Олрик.
   -Трябва да говориш с него. Не можем да си тръгнем, докато не го сториш. Сега върви и го питай това, което дойде тук да узнаеш.
   -Какво да кажа? Имам предвид, ако той наистина е, знаеш, магьосник от Старата империя, как да се обърна към него?
   -Питай го как е - предложи Ейдриън. Това бе посрещнато с усмивка от страна на Олрик. - Не, наистина, погледни долу. Той има само един стол. Няма книги, карти, нищо. Миналата зима за малко да полудея от скука в „Розата и бодилът“ по време на една виелица. Как мислиш е прекаралхиляда годинипросто седейки на стол?
   -И как да не си загубиш ума, докато слушаш това непрекъснато? -добави Майрън.
   -Добре, измислих нещо - Олрик се обърна към магьосника. - Извинете, сър - Мъжът на стола бавно повдигна глава и премигна от ярката светлина. - Поднасям извинения за безпокойството. Аз съм Олрик Ес...
   -Добре зная кой си ти - прекъсна го Есрахаддон. Тонът му бе отпуснат и спокоен, а гласът му: нежен и успокояващ. - Гдей сенстра ти?
   -Моята какво?
   -Сенстрати, Ариста?
   -О,сестрами.
   -Сес-тра -произнесе внимателно магьосникът и въздъхна, поклащайки глава.
   -Не е тук.
   -Защо не е дошла?
   Олрик погледна първо към Ройс, сетне към Ейдриън.
   -Тя ни помоли да дойдем вместо нея - рече Ройс.
   Поглеждайки към крадеца, магьосникът запита:
   -А кой си тий?
   -Аз? Никой - отвърна Ройс.
   Есрахаддон сви очи и повдигна вежда.
   -Може би, може би не.
   -Сестра ми ми заръча да дойда тук и да говоря с теб - каза Олрик, насочвайки вниманието на магьосника обратно към себе си.
   -Знаеш ли защо?
   -Аз бях тоз, що я накара да те спрати.
   -Чиста работа, като се има предвид, че си заключен тук - забеляза Ейдриън.
   -Чиста? -запита Есрахаддон. - Възнамеряваш да чистиш ли? Не сзирам мръсотия връз материята.
   Останалите се спогледаха объркано.
   -Не мислете за това. Ариста ме даряваше с присъствието си красиво за около година, макар трудно да определях движението на слънцето от таз почернена дупка. Ученик наИзкуството смята се тя, но училища за магьосници вашият свят не търпи. Това нежелание я доведе да търси съвета ми. Накара ме да я науча уменията давн забравени. Сред тези четири стени заключеник, дорде времето изтича изсред пръстите небезпокоено, с нищ освен гласа ми собствен да ме свеселява. И приех аз от съжаление. Вести от новия свят твоята принцеса ми предаде. Аз, в замяна, обсипах я с дарове - дарове на знание.
   -Знание? - запита Олрик притеснен. - Какъв тип знание?
   -Дреболии. Не бе ли неотдавна баща ти болен? Лочевна попара научих я да справи.
   Останалите го изгледаха объркано. Погледът на Есрахаддон ги изостави. Той изглежда търсеше нещо.
   -Но другиг го нарече тя. Беше... - лицето му се изпъна от концентрация, докато накрая се намръщи и поклати глава.
   -Лечебна отвара? - попита Майрън.
   Магьосникът изгледа монаха внимателно.
   -Воистина.
   -Научил си я да направи отвара за баща ми?
   -Страховито, нали? Такъв дявол като мен да трови краля твой. Ал' не отрова или спрострител на смърт бе то. С идентична мисъл бе и тя и предизвика ме тъй, дето всеки да отпие от същата чаша да докаже липса на вреда. Не рога сдобихме, ни смърт посети, но твоят васал подобри състоянието си след приемство.
   -Това не обяснява защо Ариста ме изпрати тук.
   -Смърт дома ли твой е посетила?
   -Откъде знаеш? Да, баща ми бе убит - каза Олрик.
   Магьосникът въздъхна и кимна.
   -Аз предупредих, дето проклятие страховито виси над семейната тий съдба, но да чуе сестра ти не щя. Но все накарах я аз да те изпрати тук, що случи ли се смърт ил' инцидент сполети рода на Есендън.
   Есрахаддон преднамерено се вторачи в Ейдриън, Ройс и сетне Май-
   рън.
   -Безвинно обвинени твоите друзи ще да са? Че тъй я посъветвах ази - доверни са сал онези, нарочени за дейности най-гнусни.
   -Значи знаеш кой е убил баща ми?
   -Име нямам, ни съм ясновидец. Но ясен е лъкът, от който изхвърча стрелата. Отецът твой умря от ръката на съюзник на противника, що ме държи.
   -Нифронската църква - прошепна тихо Майрън, но магьосникът чу и очите му огледаха монаха още веднъж.
   -Защо й е на църквата да убива баща ми?
   -Че глухи и слепи са страстите человешки щом миризма е сетена. Внимават те и слушат добре тез стени, а дордето акт благомъдър с намерение благотворно имах аз, тъмничарите ми решиха, че ръката ми ссочва баща ти за Наследник на Новрон.
   -Почакай малко - прекъсна го Олрик. - Църквата не иска да убие наследника. Цялата им екзистенция се върти около това да го възстановят на трона и да се положи началотона Новата имперска ера.
   -Хиляда лета не делят истина от лъжа. Смърт нарочена и търсена за кръвта на бог. Туй истинската причина за запора ми е.
   -И защо е това?
   -Сам, занемен и погребан дълбоко, прикован към каменен гроб съм държан. Че аз стоя свидетел на подмяната на истината, единствен светил-ник в безкрайна тъма. Църквата,тоз бастион на вярата, дяволската змия, сцеди живота от императора и семейството му - всички без един. Намери ли се наследник, доказателства ще покажа и против клевета. Че аз бях този, който се бори в защита на нашия повелител.
   -В известния нам вариант, ти си този, който убил имперското семейство и си отговорен за разрухата на империята - каза Ейдриън.
   -Отгде се е такава приказка явила? От влечугавий език на митроса-ни змии? Вярвате ли вий, че такава сила се крие у един човек?
   -Какво те кара да мислиш, че са убили императора? - запита Олрик.
   -Не е въпрос или догадка. Не предположение изказвам аз, а спомен - пресен като вчера. Аз зная. Там бях и този бях, що свободи единствения син на императора от гибел в набожни ръце.
   -Значи искаш да ни кажеш, че си живял по времето на императора? Очакваш да ти повярваме, че си на над деветстотин години? - запита Ройс.
   -Ти за съмнение говориш, но никакво нямам аз. Въпрос зададен и въпрос отвечан.
   -Това епростовъпрос, колкото това епростозатвор - отвърна Ройс.
   -Все още не разбирам какво общо има това с баща ми. Защо църквата би го убила?
   -Запазен жив по сили на магьосване съм аз, че сал аз наследника мога откри. Тези змии гледат и се надяват да се схлъзна и дам в ръцете им плода на Новрон. От любезност интерес към баща ти проявих; и в бързина да отърве натоварени души от следима вина уби църквата баща ти. Множи се кръвта да багри виновните ръце. Не го очаквах - но чудех се над злата им жажда, че Ариста предупредих от опасност и поличби зли.
   -И затова си искал да дойда тук? Да ми обясниш това? Да ме накараш да разбера?
   -Не! Наистина сзовах те аз, но за цел по различен път.
   -Каква?
   Магьосникът ги погледна; изражението му разкри лек оттенък на веселост.
   -Бягство.
   Никой не каза нищо. Майрън се възползва, за да седне на каменната пейка зад него и прошепне на Ейдриън:
   -Беше прав. Животът извън абатството е много по-интересен от книгите.
   -Искаш да ти помогнем да избягаш? - запита Ройс невярващо. Разпери ръце и посочи заобикалящата го крепост. - Оттук?
   -Наложной.
   -Йощ още невъзможно. Измъквал съм се от редица трудни ситуации, но не и от нещо подобно.
   -И с малко си наясно. Мерките от теб съзрени са дреболии. Стени, пазачи и крепост са грижа последна. Съзри какви вълшебства сковават ме! Вълшебни ключалки пазят вси врати тук и чезнат като дим и сън с минаване. И мостът също, че вече се е загубил. Вижте сами - счезнал.
   Ройс повдигна скептично вежда.
   -Олрик, трябва ми пръстена ти - принцът му го подаде; крадецът се изкачи и изчезна в тунела. След няколко минути се върна и подаде пръстена обратно на Олрик. Леко кимна, с което потвърди вече подозираното от Ейдриън.
   Боецът насочи вниманието си обратно към магьосника и той продължи.
   -Мизерия донасят и руните по стените занданни. Магия предпазва престъпния камък, който нито сила на удар, ни ум на магия може да разпука в омразната клетка. Туй е, дето чувате като извратена хармония, погребално хленчене, що мъчи ухото. Сред тези символи не друга магия вирее. И още повече, що може да лиши надеждата и зарази ума, че времето само лежи заробено в омразната му хватка, словено тъй бездвижно. Затуй годините като вълни минават, без да допрат пещерата, ни обитатели. В компанията ми не сте старели нито миг. Не ще гладувате или жадувате -не повече, откол преди да влезете. Възмутително постижение, шедьовър на колосален подвиг, за една душа построен.
   -Моля? - запита Олрик.
   -Той казва, че тук не може да се прави магия и... и... че времето не тече - обясни Майрън.
   -Не вярвам това - каза Олрик.
   -Сложи на гръдта си ръка и сдири мярката на сърцето си.
   Майрън прекара пръсти около гърдите си и тихо изпищя.
   -И с всички тези препятствия очакваш да ти помогнем да избягаш? - запита Ейдриън.
   Дяволита усмивка бе отговорът на магьосника.
   -Макар да си умирам да попитам как - рече Ройс, - се чувствам още по-задължен да попитам защо. Ако са си дали толкова труд да те запечатат тук, ми се струва, че са имали добра причина. Каза ни каквото искахме да чуем. Приключихме. Така че защо бихме били толкова глупави да се опитваме да ти помогнем да избягаш?
   -Малък избор съществува за избиране.
   -Имаме много възможности - храбро контрира Олрик. - Аз съм кралят и командвам тук. Ти си този, който е безсилен.
   -О, не аз запречвам пътя ти, о, принце. Ти разбираш правилно, аз съм безпомощен - окован в безсилие затворник. Но с нашите тъмничари трябва да разрешиш спор. Дорде всяка се дума записва и премерва, провикни се да те пуснат и поздрави тишината, що ще последва. Викай - и чуй ехото неотговорено. Затворен с мен сред зидовете на смъртта теискат.
   -Но ако слушат, значи знаят, че аз не съм наследника - каза Олрик, но храбростта в гласа му бе изчезнала.
   -Викни и виж чия истина надвива.
   Притеснението на Олрик се появи на лицето му докато първо гледаше към Ейдриън, сетне към Ройс.
   -Може да е прав - каза тихо крадецът.
   Притеснението се превърна в паника и принцът започна да крещи заповеди за освобождението им. Нямаше отговор, никакъв звук от отваряне на врата или приближаващи се стражи, които да ги придружат до изхода. Всички (освен магьосника) изглеждаха притеснени. Олрик кършеше ръце, а Майрън така се беше вкопчил в перилата на балкона, като че ако се пуснеше, щеше да отхвърчи.
   -Значи все пак е било капан - каза Олрик. Обърна се към Ройс. -Извинения за усъмняването ми в уместната ти параноя.
   -Дори и аз не очаквах това. Може би има друг изход - Ройс приседна на една от пейките и лицето му придоби същото замислено изражение, както когато бе съзерцавал входа на затвора.
   За известно време всички помълчаха. Накрая Ейдриън се приближи до Ройс и прошепна:
   -Добре, приятел, тук е мястото, където ми казваш, че имаш този прекрасно неочакван план за измъкване.
   -Имам един, но изглежда почти толкова ужасяващ, колкото алтернативата.
   -Какъв е той?
   -Правим каквото ни каже магьосникът.
   Погледнаха надолу към небрежно седналия в стола. Сега робата му изглеждаше с малко по-различен оттенък на синьото. Ейдриън повика останалите и обясни плана на Ройс.
   -Може ли това да е трик? - запита тихо Олрик. - Чиновникът ни предупреди да не правим нищо, което той ни каже.
   -Имаш предвид любезния чиновник, който прибра моста и отказва да ни пусне? - отвърна Ройс. - Не виждам алтернатива, но ако някой от вас има друга идея, готов съм да я изслушам.
   -Просто бих искал да усетя сърцето си отново - каза Майрън, притиснал длан към гръдта си. - Това е притеснително. Почти се чувствам като мъртвец.
   -Ваше Височество?
   Олрик погледна намръщено към крадеца.
   -За протокола - не ви бива особено за кралски закрилници.
   -Първи ден ми е - сухо отвърна Ройс.
   -И вече съм запрян в безвремие. Потръпвам само при мисълта какво би било, ако имаше цяла седмица.
   -Слушайте, не виждам да имаме избор - каза им Ройс. - Или правим каквото той ни казва и се надяваме, че ще ни измъкне, или се примиряваме с цяла вечност под съпровода на това отвратително пеене.
   Печалният хор бе толкова окаян, че Ейдриън предусещаше неминуемата лудост, която щеше да му докара. Опита се да не му обръща внимание, но подобно на Майрън воят извикваше в паметта му мъчителни спомени. Видя разочарованието на бащиното си лице, когато се записваше в армията. Видя покрития с кръв тигър, който се задавяше с кръв, до-като стотици крещяха:„Галенти!“Бе взел решение. Всичко бе по-добре от алтернативата да остане тук.
   Ройс се изправи и се върна на балкона, под който магьосникът изчакваше спокойно.
   -Приемам, че ако ти помогнем да избягаш, ти ще се погрижиш и за нашето измъкване?
   -Воистина.
   -И няма начин да определим дали казваш истината?
   Магът се усмихна:
   -Не.
   Ройс въздъхна тежко.
   -Какво трябва да направим?
   -Твърде малко. Принцът ви, този пресен и своенравен крал, трябва малко поезия да рецитира.
   -Поезия? -Олрик избута Ейдриън, за да се присъедини към Ройс на балкона.
   Магьосникът се изправи и срита стола си, за да разкрие четири стиха, грубо надраскани на пода.
   -Удивително е каква красота може времето да въздаде - рече магът с видима гордост. - Говори: и ще бъде така.
   Ейдриън тихо прочете ярко осветените редове от лъча.
   Като владетел царството, пазител на ключове, по заповед съветник хвърлен бе в затвор гробовен.
   Несправедливо бе и иде време да створим порти, та душа да се възземе.
   По силата на дадений ми дар, по родно право, че съм господар.
   Така произнасям следния закон, свободен е затворникът Есрахаддон.
   -Как е възможно това? - запита Олрик. - Нали каза, че магии не действали тук.
   -Воистина, а тий не си вълшебник. Тий само ми даваш свободата, каквото право законите позволяват на владетеля на земята - закони, издигнати много преди раждането на Меленгар; закони, погрешно преценили дълготрайността на властта и кой може да я носи - тук и сега това си тий. Тий си законният и неоспорим владетел на тази земя и като такъв, ключалките можеш да отвориш. Че тук резетата се вдигат с думи на магия - думи, които през времето са променили значението си.
   Този затвор, въздигнат на нявга собственост на имперската мощ земя, в отсъствие на императора подви коляно пред патриарха на нифрон-ската църква. Сега сред тези стени нито песъчинка не е отронила времето, ни бе разклатена от гърма на войните. Армии маршируваха, земи се разделяха; империята изоставена на капризите на пълководците. Сетне в кървава борба тези хълмове родиха Меленгар, автономно кралство под подобаващ крал. Тий, добри ми Кралю на Меленгар, имаш силата да справиш грешното, тъй дълго за истина представяно. Девет века прах ума погребват, кралю, че тези тъмничари забравили са собствените руни да четат.
   В далечината Ейдриън дочу триенето на камък в камък. Голямата врата извън килията се отваряше.
   -Изречи тези думи, милорд - и ще сложиш край на деветстотин години несправедлив запор.
   -Как ще ни помогне това? - запита Олрик. - Мястото е пълно с пазачи. Как това ни измъква?
   В далечината магьосникът се усмихна широко:
   -Думите твои ще сразят вълшебната бариера и върнат ми свободата да използвам отново Изкуството.
   -Ще направиш магия. Ще изчезнеш.
   Стъпки прогърмяха по моста, който очевидно се бе появил отново. Ейдриън изтича по стълбите на галерията, за да погледне в тунела.
   -Идват пазачи! И не изглеждат особено щастливи.
   -Ако ще го направиш, нека е по-бързичко - каза на Олрик Ройс.
   -Мечовете им са извадени - извика Ейдриън. - Това никога не е добър знак.
   Олрик впери поглед в магьосника.
   -Искам думата ти, че няма да ни оставиш тук.
   -С радост дадена, милорд - Есрахаддон сведе почтително глава.
   -Това по-добре да проработи - измърмори Олрик и започна да чете на висок глас изписаните по пода думи.
   Ройс изтича да се присъедини до Ейдриън, който се разположи до изхода на тунела. Ейдриън възнамеряваше да използва тясното пространство, за да ликвидира преимуществото откъм бройка на стражите. Стъпи здраво на земята. Ройс зае позиция малко по-назад. Едновременно изтеглиха оръжията си и се приготвиха за предстоящата атака. Стражите бяха поне двайсетима. Ейдриън виждаше очите им и разпознаваше какво гори в тях. Бе преживял много битки и познаваше много лица на сражение: страх, безразсъдство, омраза, дори лудост. Сега имаше насреща си ярост - сляпа, изгаряща ярост. Ейдриън изучаваше най-предния, преценявайки стъпките му, за да предугади върху кой крак ще падне тежестта му, ко-гато попадне в обсег. Правеше същото и с онзи зад него. Преценявайки атаката, вдигна мечовете си, но пазачите спряха. Ейдриън изчакваше, мечовете му все още бяха готови, но стражите не атакуваха.
   -Да вървим - чу Есрахаддон да казва зад гърба му. Ейдриън се извъртя и видя, че магьосникът вече не е на сцената. Вместо това той мина небрежно покрай Ейдриън, заобикаляйки неподвижните пазачи. - Елате, елате -повика ги чародеят.
   Без да каже дума, групата се завтече подир магьосника. Той ги поведе през тунела и новоизпънатия мост. Затворът бе странно тих и Ейдри-ън осъзна, че музиката е престанала. Единственото озвучаване идваше от стъпките им по каменния под.
   -Не се тревожете за беди отминали, но не изоставайте и ме следвайте - каза им окуражително Есрахаддон.
   Мълчаливо направиха както им заръча. За да минат покрай чиновника, който надничаше през огромната врата, те трябваше да се доближат на инчове от прорязаното му с безпокойство лице. Докато Ейдриън се опитваше да мине покрай него без да го бутне, видя окото му да помръдва. Ейдриън се вцепени.
   -Могат ли да ни видят или чуят?
   -Не. Призрачен дъх си тий, повей хладен за усета им.
   Магьосникът ги водеше без колебание, завивайки, прекосявайки
   мостове и изчаквайки стълби с пълна увереност.
   -Може би сме мъртви? - прошепна Майрън, вглеждайки се във всеки застинал страж, когото отминаваха. - Може би вечевсичкисме мъртви. Може би сме призраци.
   Ейдриън си помисли, че Майрън може да е напипал нещо. Всичко бе толкова необичайно неподвижно, така празно. Плавното движение на магьосника и надиплената му роба, която сега излъчваше мека сребриста светлина, далеч по-ярка от която и да е факла или фенер, само подчертаваха сюрреалистичната атмосфера.
   -Не разбирам. Как е възможно това? - запита Олрик, обикаляйки около двойка обвити в черно пазачи, които наблюдаваха третия мост. Размаха ръка пред лицето на един от тях, който не реагира.
   -Това твое дело ли е?
   -Това еитинал.
   -Ъ?
   -Магическа кутия. Мощта да изменя времето е извън достига че-ловешки, че твърде е голям обсега и твърде широко полето. Но обгради пространството, изолирай ефекта и опитоми дивия свят вътре. Връз тези стени старите ми колеги сплитали са сложни магии, проектирани да променят времето и пространството. Трябваше да изменя съвсем леко нишка ил две, да ни извадя от фаза.
   -Значи пазачите не могат да ни видят, но това не обяснява защо просто си стоят там - каза Ейдриън. - Ние изчезнахме и ти си свободен. Защо не претърсват? Не трябва ли да заключват вратите, за да ни обградят?
   -Сред тези стени спрени са пясъците на времето за всички, освен
   нас.
   -Обърнал си го наопаки! - възкликна Майрън.
   Есрахаддон хвърли преценяващ поглед на монаха през рамо.
   -Трижди ти ме впечатли. Как рече, че тий името?
   -Не е казвал - отвърна вместо него Ройс.
   -Не се доверяваш на людете лесно, чернокачулати ми приятелю? Умно. Внимателни трябва да бъдат делата на мъдрите и магьосниците -Есрахаддон намигна на крадеца.
   -Какво има той предвид под „обърна наопаки“? - попита Олрик. -Времето е спряло за тях, докато ние сме свободни?
   -Воистина. Макар времето все още да се движи, то върви много бавно. Неподозиращи ще останат те във вечност изгубени.
   -Започвам да разбирам защо са се страхували от теб - каза Олрик.
   -Деветстотин години прекарах затворен за спасяването на сина на человека, за когото всички бяхме зклети да дадем живота си в защита. Изключително любезна е отплатата, че има по-лоши моменти, в които за вечност да си затворен.
   Достигнаха голямото стълбище, което отвеждаше до коридора на главния вход и започнаха дългото, изтощително изкачване по каменните стъпала.
   -Как не полудя? - попита Ейдриън. - Или времето изтече в миг, как-то е за тях?
   -Неусетно минаваше, но не толкова бързо, когато се измерва във векове. Всеки ден битка водих аз. Търпението е умение, научено като практикуващ Изкуството. И все пак имаше времена когато... е, кой може да рече какво е да си нормален?
   Когато наближиха коридора с лицата, Есрахаддон погледна по протежението му и спря. Ейдриън забеляза магьосника да настръхва.
   -Какво има? - запита боецът.
   -Тези лица, застинали тъй, са работниците, що построили затвора. Дойдох тук аз по време на запечатването. Палатков град обвиваше езерото. Стотици занаятчии със семействата си се отзоваха, за да изпълнят дълга си към падналия император. Такъв бе Негово Имперско Величие. Всички оплакваха смъртта му и малцина в огромната и разнообразна империя не биха дали живота си за него. Набеден за предател, омраза сзирах в очите им. Горди бяха да са строители на гробницата ми.
   Погледът на магьосника се местеше от лице на лице.
   -Някои разпознавам - каменарите, скулпторите, готвачите и съпругите. Църквата, в страх от изплъзнали се от невинни устни тайни, запечата ги тъй. Всички пред вас, оплетени в лъжа. Колцина мъртви? Колцина погубени за скриването на тайна, която дори хилядолетие не е изтрило?
   -Там няма врата - Олрик предупреди магьосника. Есрахаддон го погледна като че разбуден от сън:
   -Глупак не бъди. Влязохте през нея - рече и бързо ги поведе по коридора. - Просто сте били извън фазата нейна.
   Тук, в най-мрачния дял от затвора, робата на Есрахаддон засия още по-силно и той заприлича на гигантска светулка. Вървяха, докато пред тях се изправи каменна стена и без колебание магьосникът премина през нея. Останалите бързо го последваха.
   Ярката светлина на прекрасното, чисто есенно небе почти ги заслепи в мига, в който прекрачиха бариерата. Синьото небе и студеният свеж въздух бяха добре дошла промяна. Ейдриън си пое дълбок дъх и се наслади на аромата на тревите и падналите листа; аромат, който дори и не бе усетил преди влизането в затвора.
   -Странно. Би трябвало да е нощ и да вали. Не може да сме били вътре повече от няколко часа, нали?
   Есрахаддон сви рамене и повдигна глава, за да погледне слънцето. Дишаше дълбоко, въздъхвайки доволно с всяко издишане.
   -Неизвестни са резултатите от промяна на времето. „Кой ден сме днес?“ по-правилно да се запита. Този, утре или вдругиден. Възможно е стотици или хиляди да са отлетели - магьосникът изглеждаше развеселен от шокираните им лица. - Не се тревожете, най-вероятно сал часове сте пропуснали.
   -Това е доста изнервящо - рече Олрик. - Да губиш така часове.
   -Воистина, че деветстотин години съм загубил. Всекиго, що познавах - мъртъв, империята изчезнала и кой знае в какво състояние светът е оставен. Ако казваното от сестра ти истина се окаже, много се е променило в света.
   -Впрочем - вмъкна Ройс, - вече никой не използва думи катовоистинаитий.
   Магьосникът помисли над това за миг, сетне кимна.
   -По мое време различните класи говореха в различна форма на езика. Сметнах ви аз за простолюдие или, в лицето на краля, зле образовани.
   Олрик го изгледа гневно.
   -Ти звучиш странно, не ние.
   -Воистина. Тогава ще се наложи да говоря като всичкиви.Макар да е грубо и назадничаво.
   Ейдриън, Ройс и Майрън започнаха да оседлават конете, които си стояха където ги бяха оставили. Майрън се усмихваше, видимо доволен да е отново с животните. Галеше ги, докато нетърпеливо разпитваше как да затегне ремъка.
   -Нямаме резервен кон и Ейдриън вече има спътник - обясни Олрик. Погледна към Ройс, който не показваше да предлага услугите си. - Есра-хаддон ще язди с мен в такъв случай.
   -Това няма да е необходимо, че по свой път ще вървя.
   -Нищо подобно. Ще дойдеш обратно с мен. Има много неща, за които искам да говорим. Бил си съветник на императора и очевидно си много талантлив и умен. Силно се нуждая от такъв като теб. Ти ще си мой кралски съветник.
   -Не, туй... - той въздъхна и продължи. -Товаще те шокира, но аз не избягах, за да се занимавам с дребнитетипроблеми. Много по-важни неща изискват вниманието ми - и твърде дълго далеч от тях съм бил.
   Принцът изглеждаше слисан.
   -Каква работа може да имаш след деветстотин години? В крайна сметка, не е като да трябва да се прибереш вкъщи и нагледаш добитъка. Ако е въпрос на компенсация, ще бъдеш добре платен и ще живееш толкова луксозно, колкото мога да осигуря. И ако си мислиш, че другаде можеш да печелиш повече, само Етелред от Уоррик може да ти предложи колкото мен, а довери ми се, не искаш да работиш за себеподобните му. Той е върл империалист и верен поклонник на църквата.
   -Не търся обезщетение.
   -Не? Погледни се. Нямаш нищо: нито храна, нито подслон. Струва ми се, че трябва да обмислиш ситуацията повече, преди да ми откажеш.
   Освен това, благодарността сама по себе си трябва да те застави да ми помогнеш.
   -Благодарност? Значението и на тази дума ли се е променило? По мое време тя значаваше да покажеш признателност за извършена услуга.
   -И продължава да бъде. Аз те спасих. Освободих те от онова място.
   Есрахаддон повдигна вежда.
   -Помогна ли ми като услуга към мен? Не мисля.Тиме освободи, за да спасишсебе си.Нищо не ти дължа, а ако дължах, то разплатих се ко-гатотеизведох навън.
   -Но цялата причина, поради която дойдох тук, бе да се сдобия с помощта ти. Наследявам окървавен трон! Крадци ме отвлякоха и ме влачиха из земята ми в първия ми ден като крал. Все още не зная кой е убил баща ми или как да го намеря. Изключително се нуждая от помощ. Ти сигурно знаеш стотици неща, които най-великите днешни умове никога не са подозирали...
   -Хиляди поне, но пак няма да дойда стеб. Тебте очаква кралство. Моят път отвежда другаде.
   Лицето на Олрик почервеня от объркване.
   -Настоявам да дойдеш с мен и да станеш мой съветник. Не мога просто да те оставя да се скиташ. Кой знае какви неприятности може да причиниш? Ти си опасен.
   -Наистина, скъпи принце - рече магьосникът и тонът му стана сериозен. - Позволи ми да ти дам малък безплатен съвет: не използвай думатанастоявампо мой адрес. Когато трябва да се оправиш с малък теч, не предизвикай потоп.
   Олрик настръхна.
   -След колко време църквата ще започне да те търси? - непринудено запита Ройс.
   -Какво спредв. - магьосникът въздъхна. - Какво имашпредвид?
   -Заключи доста добре затвора, така че никой няма да знае за бягството ти. Но ако ние се завърнем и започнем да се хвалим как сме те измъкнали, това може да разбуди нечие любопитство - каза Ейдриън.
   Магьосникът насочи поглед към него:
   -Това заплаха ли е?
   -Защо да го правя? Както знаеш, аз нямам нищо общо с всичко това. Да не споменаваме, че би било твърде глупаво от моя страна да заплашвам магьосник. Въпросът е, че кралят не е умен като мен. Напълно е възможно да се напие и разприказва в първата изпречила се на пътя ни та-верна, както редовно правят аристократите - Есрахаддон премести поглед върху Олрик, чието червено лице сега бе пребледняло. - Факт е, че изминахме целия този път, за да открием кой е убил бащата на Олрик и че не знаем много повечев сравнение с преди да тръгнем.
   Есрахаддон се изкикоти тихо.
   -Много добре. Моля, разкажи ми как умря баща ти.
   -Беше наръган с нож - обясни Олрик.
   -Какъв нож?
   -Обикновен островръх военен кинжал - Олрик задържа ръцете си на около фут разстояние. - Някъде толкова дълъг. Имаше плоско острие и кръгла глава.
   Есрахаддон кимна:
   -Къде беше наръган?
   -В параклиса му.
   -Къде в тялото?
   -О, в гърба, горната лява част, мисля.
   -Има ли някакви прозорци или други врати към параклиса?
   -Не.
   -Кой откри тялото?
   -Тези двамата - Олрик посочи към Ройс и Ейдриън.
   Чародеят се усмихна и поклати глава.
   -Не, освен тях, кой оповести кралската смърт? Кой вдигна тревога?
   -Това ще да е капитан Уайлин, моят началник-стража. Той беше на мястото много бързо и ги залови.
   Ейдриън си помисли за нощта на убийството на крал Амрат.
   -Не, не е така. Там имаше джудже. Трябва да е дошло откъм ъгъла на залата точно когато излизахме от стаята. Вероятно е видяло тялото на краля на пода на параклиса и затова изкрещя. Войниците дойдоха веднага след вика му и то изненадващо бързо, бих добавил.
   -Това е бил просто Магнус - каза Олрик. - Каменоделства из замъка месеци наред.
   -Видяхте ли джуджето да се приближава от коридора? - запита магьосникът.
   -Не - отвърна Ейдриън и Ройс потвърди с поклащане на глава.
   -А когатовиевлязохте в параклиса, тялото на краля виждаше ли се?
   Ейдриън и Ройс поклатиха глави.
   -Тогава това разкрива всичко - каза магьосникът, като че всичко бе напълно ясно. Останалите объркано се вгледаха в него. Есрахаддон въздъхна. - Джуджето е убило Амрат.
   -Това е невъзможно - протестира Олрик. - Баща ми беше едър мъж и кинжалът бе забит надолу. Джудже не би могло да го промуши в горната част на гърба.
   -Баща ти е бил в параклиса си, като всеки набожен крал, коленичил със сведена глава. Джуджето го е убило, докато се е молел.
   -Но вратата беше заключена, когато влязохме - каза Ейдриън. - И в стаята нямаше никой друг краля.
   -Нямало е никойвидимза вас. Параклисът има ли олтар с шкаф? -Да.
   -Така беше и преди хилядолетие. Религията се променя бавно. Шкафът би бил твърде малък за човек, но джудже би могло да се побере с лекота. След като е убило краля, то е заключило вратата и е зачакало да откриете тялото - Есрахаддон замлъкна. - Не може да е правилно -вие двамата да? -извъртя очи и поклати глава. - Ако това е било причинено на езика ни, страхувам се да узная съдбата на всичко останало.
   Заради заключената врата, нощен стражник или чистач не би открил тялото по-рано. Само опитен крадец би могъл да влезе, какъвто предполагам поне един от вас е - последните думи произнесе, докато гледаше към Ройс. - След като сте излезли, джуджето е изпълзяло, отворило вратата и вдигнало тревога.
   -Значи джуджето е посредник на църквата?
   -Не - магьосникът въздъхна неудовлетворено. - Никое джудже не би носило обикновен кинжал. Техните традиции се променят по-бавно и от религията. Даден му е бил кинжалът от онзи, що го е наел. Открийте този човек и ще откриете истинския убиец.
   Всички гледаха зашеметени магьосника.
   -Това е невероятно - рече Олрик.
   -Не, не беше толкова трудно да се определи - магът кимна към скалата. - Бягството бетежко.Да говоря като вас етежко.Да се определи убиеца на крал Амрат бе... бе...леко?
   -Леко? - запита Ейдриън. - Имаш предвид лесно.
   -Как така лесно е противоположното на тежко? Това смисъл няма.
   Ейдриън сви рамене.
   -И все пак е така.
   Есрахаддон изглеждаше объркан.
   -Уви. Толкова помощ можах да ви предложа. Затова ще поемам по пътя си. Както казах, очакват ме дела. Бе ли достатъчно съдействието ми, за да предотврати развързани езици?
   -Имаш думата ми - Олрик протегна ръка.
   Магьосникът погледна към отворената длан и се усмихна:
   -Думата ти е достатъчна.
   Обърна се и без да се сбогува, пое надолу по склона.
   -Ще вървиш пеша? Доста ходене има, до което и да е място оттук -викна подире му Ейдриън.
   -Очаквам разходката с нетърпение - отвърна магьосникът, без да се обърне. Следвайки древния път, зави и изчезна от поглед.
   Останалите оседлаха конете си. Конете вече не притесняваха толкова Майрън, защото той уверено зае мястото си зад Ейдриън. Дори не се държеше, докато не заслизаха посклона в посока обратна на тази, в която бяха дошли. Ейдриън очакваше да задминат Есрахаддон, но стигнаха до дъното на клисурата без да го видят.
   -Не е от обикновените хорица, нали? - запита Ейдриън. Все още се оглеждаше за някаква следа от магьосника.
   -Начинът, по който се измъкна от онова място ме кара да се чудя какво точно сме сторили днес, като го пуснахме - каза Ройс.
   -Нищо чудно, че императорът е имал такъв успех - Олрик се намръщи и усука края на юздите си. - Макар че надали е минавало без отегчения. Не протягам ръка често, но когато го сторя, очаквам да бъде приета. Намерих реакцията му доста обидна.
   -Не съм сигурен, че отказът му да ти стисне ръката е бил проява на грубост от негова страна. Мисля, че е защото не е могъл - каза му Май-рън. - Да ти стисне ръката, имам предвид.
   -Защо не?
   -В„ Събраните писма на Диойлион “се разказва малко за затварянето на Есрахаддон. Отрязали и двете му ръце, за да намалят възможността му да прави магии.
   -О - каза Олрик.
   -Защо ли имам чувството, че този Диойлион не е умрял от естествена смърт? - запита Ейдриън.
   -Вероятно е сред лицата в онзи коридор - Ройс пришпори коня си надолу по склона.
   Глава 6
   Откровения на лунна светлина



   -Търсил си ме, вуйчо? - принцеса Ариста нахлу в кабинета му. Следваше я телохранителят й Хилфред, който послушно остана при вратата. Все още бе облечена жалейно; този път носеше елегантна черна рокля със златист корсаж. Стоеше царствено изправена, с вдигната глава.
   Ерцхерцог Пърси Брага се изправи с влизането й.
   -Да, имам някои въпроси за теб - отново зае мястото си зад бюрото. Също бе облечен в черно. Жакетът, наметалото и шапката му бяха от тъмно кадифе, което открояваше още по-силно златния му медальон. Очите му показваха, че сънят не е сред вижданите наскоро от тях нещо, а от лицето му все по-уверено надничаше небръсната четина.
   -Така ли? - изгледа го ядосано тя. - И откога главният канцлер привиква действащата кралица, за да отговаря на питаниятаму?
   -Няма доказателства за смъртта на брат ти, Ариста. Все още не си кралица.
   -Няма доказателства? - тя отиде до масата, върху която бяха разхвърляни карти на кралството. Бяха обсипани със знаменца, указващи местоположението на патрули, гарнизони и роти. Вдигна замърсената роба, която видя там; бе украсена със соколовия герб на Есендън. Подавайки пръсти през дупките в гърба, тя я хвърли на бюрото му.
   -А как ще наречеш това?
   -Роба? - отвърна сухо ерцхерцогът.
   -Тя е на брат ми и тези дупки ми изглеждат, като че върхът на стрела или кинжал би поддържал отлично разбирателство с тях. Двамата, които са убили баща ми, са погубили и Олрик. Хвърлили са тялото му в реката. Брат ми е мъртъв, Брага! Единствената причина, поради която още не съм наредила коронацията си, е спазването ми на указания траурен период. Той скоро ще изтече, така че внимавай как ми говориш, вуйчо, да не би да забравя за роднинството ни.
   -Докато нямам тялото му, Ариста, трябва да считам брат ти за жив. Като такъв, той все още е законният владетел и ще продължа да се опитвам да го намеря с всички сили - въпреки твоята намеса. Дължа го на баща ти, който ме назначи на тази позиция.
   -Ако не си забелязал, баща ми е мъртъв. Трябва да отдаваш повече внимание на живите, или няма да останеш главен канцлер на Меленгар за дълго.
   Брага започна да казва нещо, сетне спря, за да си поеме дъх.
   -Ще отговориш ли на въпросите ми или не?
   -Давай, питай. Ще реша, след като ги чуя - тя небрежно отиде до масата с карти и приседна, кръстосвайки крака в глезените, като разсеяно изучаваше ноктите си.
   -Капитан Уайлин докладва, че е приключил разпитите на тъмничния персонал - Брага се изправи и излезе иззад бюрото, за да се изправи срещу Ариста. В ръката си държеше пергамент, в който надничаше за справка. - Посочва, че си посетила затворниците след мен и брат ти. Довела си двама монаси със себе си, които впоследствие са били открити със запушени усти, приковани на мястото на затворниците. Вярно ли е?
   -Да - отвърна тя простичко. Ерцхерцогът продължи да я гледа, от което мълчанието се възползва и се постара да увеличи дистанцията между двамата. - По природа съм суеверна жена и исках да се убедя, че са получили последно причастие, за да не ни безпокоят духовете им след екзекуцията.
   -Според доклада си заповядала затворниците да бъдат освободени от веригите - Брага направи поредна стъпка към нея.
   -Монасите ми казаха, че затворниците трябва да коленичат. Не видях опасност в това. Намираха се в килия с цяла армия пазачи отвън.
   -Също така си влязла заедно с монасите и си накарала да затворят вратата след теб - ерцхерцогът сега бе неудобно близо, изучавайки жестовете и изражението й.
   -А споменава ли се, че напуснах преди монасите? Или че не съм била там, когато гадовете са ги нападнали? - Ариста се отблъсна от масата, принуждавайки вуйчо си да отстъпи назад. Тя небрежно мина покрай него и отиде до прозореца, който гледаше надолу към двора на замъка. Някакъв човек сечеше и подреждаше дърва в подготовка за предстоящата зима. - Признавам, че не беше най-умното нещо, което съм правила досега, но никога не съм си мислела, че ще избягат. Та те бяха само двама! - продължи да гледа разсеяно навън. Погледът й се премести от дървосе-кача към дърветата, които се бяха простили с всичките си листа. - Това ли е всичко, което те интересуваше? Разрешава ли канцлерът да се върна към задълженията си на кралица?
   -Разбира се, мила - тонът на Брага бе по-топъл. Принцесата се махна от прозореца и се отправи към изхода. - О, само още нещо.
   Ариста се спря на прага и се обърна през рамо.
   -Какво има?
   -Уайлин докладва също, че кинжалът, с който е убит баща ти, е изчезнал от хранилището. Имаш ли някаква представа къде би могъл да бъде? - тя се обърна, за да се изправи снего лице в лице:
   -В кражба ли ме обвиняваш?
   -Просто задавам въпрос, Ариста - изпуфтя ядосано ерцхерцогът. -Не е нужно да си толкова упорита с мен. Само се опитвам да си върша работата.
   -Работата? Струва ми се вършиш нещо много повече от това. Не, не зная нищо за кинжала и престани да ми досаждаш със зле прикрити като въпроси обвинения. Направи го паки скоро ще видим кой управлява тук!
   Ариста изхвръкна от кабинета на Брага, принуждавайки Хилфред да се позатича, за да не изостане. Бързо прекоси централната кула на път за покоите. Помоли Хилфред да остане на пост и изтича по стълбите на личната си кула. Влезе в стаята си, затръшна вратата и я заключи, допирайки скъпоценния камък от огърлицата си.
   Дишайки тежко, тя поспря за момент с притиснат към вратата гръб. Опита се да се успокои. Стаята сякаш се олюляваше като фиданка по време на буря. Напоследък често се бе чувствала така. Светът като че се за-вихряше около нея. И все пак това бе нейното убежище, нейното светилище. Това беше единственото място, където се чувстваше в безопасност, където съхраняваше тайните си, където можеше да се упражнява в магия и където мечтаеше.
   Макар че бе принцеса, стаята й беше много скромна. Беше виждала спалните на графските дъщери и дори една баронеса можеше да се похвали с по-елегантни покои. Нейната стая не можеше да претендира за сравнение, изглеждаше твърде малка и аскетична. Но това бе така по собствен избор на Ариста. Би могла да си избере някоя от по-големите, по-пищно украсени спални в кралското крило, но се спря на тази кула заради изолацията и трите прозореца, които откриваха гледка към всички земи около замъка. Дебели червени завеси сливаха пода и тавана, прикривайки голия камък. Бе се надявала, че те ще се окажат достатъчна защита и срещу студа, но за съжаление надеждите й не се оправдаваха. Свиреп студ често гарнираше зимните нощи, присмивайки се ледено на опитите да бъде прогонен с малката камина. И все пак мекото присъствие на завесите правеше стаята да изглежда по-топла. Четири огромни възглавници се изля-гаха върху малко легло с балдахин. Нямаше място за по-голямо. До леглото имаше малка маса с кана в леген за миене. До нея стоеше гардероб, завещан от майка й заедно със сандъка за чеиза. Солидното ковчеже със заплашителна ключалка стоеше до таблата на леглото. Мебелите в стаята се изчерпваха с тоалетна масичка, огледало и малък стол.
   Прекоси стаята и седна пред тоалетната масичка. Разположеното до него огледало бе пищно украсено. Стъклото бе по-ясно от повечето и бе обрамчено от два елегантни лебеда, отдалечаващи се един от друг. То също някога бе принадлежало на майка й. Нежно си припомни нощите, в които бе стояла пред него и наблюдавала отражението, докато родител-ката решеше косите си. На масата държеше сбирката си четки за коса. Имаше много, по една от всяко посетено от баща й кралство, включително четка със седефена дръжка от Уесбаден и махагонова със зъби от рибя кост от екзотичния пристанищен град Тур Дел Фур. Видът им събуди у нея спомена за дните, когато баща й се връщаше вкъщи със скрита зад гърба ръка и лукав блясък в очите. Сега огледалото с лебедите и четките бяха единственото нещо, останало от родителите й.
   С рязко движение помете четките от масата.Защо се бе стигнало до това?Тя заплака тихо; нямаше значение. Имаше още работа за вършене. Бе започнала неща, които трябваше да приключи. Брага ставаше по-по-дозрителен с всеки изминат ден - времето изтичаше.
   Отключи и отвори сандъка. От него извади нещо омотано в пурпурен плат. Колко иронично, помисли си тя, че използва точно този плат. В него баща й бе увил последната й подарена от него четка за коса. Постави вързопа на леглото си и го разви, за да разкрие едноострия кинжал. Острието все още бе изцапано с бащината кръв.
   -Остава ти само още една задача - каза тя на ножа.
   * * *
   Хан „Сребърната кана“ бе малка къщурка в покрайнините на провинция Галилин. Долната половина бе изградена от камъни и хоросан, а греди от варосан дъб поддържаха дебел сламен покрив, посивели от времето.
   По стените надничаха ромбовидни прозорци с нискокачествени стъкла, а отдолу се спотайваха хелдаринови храсти. Няколко коня бяха вързани отпред, а в малката конюшня отстрани се виждаха още.
   -Изглежда ми доста оживено като за такова затънтено кътче - забе-ляза Ройс.
   Пътувайки на изток, бяха яздили през целия ден. Точно както преди, язденето през пустошта се бе оказало изтощително. С наближаването на нощта бяха достигнали обработваемите земи на Галилин. Преминаваха през ниви и ливади, докато накрая попаднаха на селски път. Понеже никой от тях не знаеше със сигурност къде се намират, решиха да следват пътя до някой ориентир. За тяхна приятна изненада, „Сребърната кана“ бе първата изпречила се пред тях сграда.
   -Е, Височество - рече Ейдриън - оттук ще можеш да намериш пътя си до замъка, ако все още това е целта ти.
   -Крайно време е да се връщам - отвърна му Олрик, - но не и преди да ям. Това място дали има хубава храна?
   -Има ли значение? - изкикоти се Ейдриън. - В този момент бих се израдвал на умряла от три дни полска мишка. Хайде, ще изядем последното си ядене заедно, което, тъй като ти нямаш пари в себе си, аз ще платя. Надявам се ще ми го опростиш от данъците.
   -Няма нужда. Ще го отбележим като допълнителен разход - намеси се Ройс. Погледна към Олрик и добави: - Не си забравил, че все още ни дължиш сто тенента, нали?
   -Ще ви бъде платено. Ще накарам вуйчо да приготви парите. Можете да ги вземете от замъка.
   -Надявам се не възразяваш да изчакаме няколко дни, просто за да сме сигурни.
   -Разбира се - принцът кимна.
   -И ако изпратим наш представител, който да прибере парите вместо нас? - попита Ройс. Олрик се вторачи в него. - Някой, който няма представа къде да ни намери, ако бъде заловен?
   -О, моля те, не проявяваш ли излишна предпазливост?
   -Не съществува такова нещо - отвърна крадецът.
   -Вижте! - извика внезапно Майрън, сочейки към конюшнята.
   Останалите трима подскочиха от внезапното му избухване.
   -Там имакафявкон! - рече удивено монахът. - Не знаех, че имало и кафяви!
   -Велики Мар, монахо! - Олрик поклати невярващо глава, жест, който Ройс и Ейдриън изплагиатстваха.
   -Е, аз не знаех - смутено отговори Майрън. Но вълнението му бе още видимо, когато добави: - Какви други цветове има? Има ли зелени коне? Сини? Така бих се радвал да видя син.
   Ройс влезе вътре и се върна след няколко минути.
   -Всичко изглежда наред. Малко попретъпкано, но не видях нищо необичайно. Олрик, бъди сигурен че си държиш качулката вдигната и извърти камъка на пръстена към дланта си или, още по-добре, не го носи преди да се прибереш.
   Непосредствено след входа в странноприемницата имаше малко каменно фоайе, в което наметала и връхни дрехи висяха на гора от закачалки. Няколко бастуна с различна форма и големина си почиваха до стойка от едната страна. Рафт бе приютил колекция от окъсани шапки и ръкавици.
   Майрън стоеше на прага, оглеждайки се.
   -Чел съм за странноприемниците - обяви. - В „Поклоннически истории“ пътници прекарват една нощ в хан, където решават да си разказват истории от своите пътешествия. Обзалагат се кой ще разкаже най-добрата. Бе сред любимите ми книги, макар че абатът не одобряваше особено да я чета. Беше малко нецензурна. Имаше няколко разказа за жени, които не бяха твърде... - той огледа тълпата развълнувано. - Има ли жени тук?
   -Не - тъжно отвърна Ейдриън.
   -О. Надявах се да видя някоя. И тях ли държат под ключ като съкровищата?
   Ейдриън и останалите се изсмяха.
   Майрън ги погледна озадачен, сетне сви рамене.
   -Дори и така, това е прекрасно. Има толкова много за гледане! Каква е тази миризма? Не е храна, нали?
   -Дим от лула - обясни Ейдриън. - Пушенето явно не е било особено популярно в манастира.
   Половин дузина маси изпълваха стаичката. Леко крива камина с окачени над нея сребърни халби заемаше едната стена. До нея стоеше барът, построен от груби и недовършени дървени трупи с кора. Имаше около петнадесет човека, неколцина от които изгледаха новодошлите с мимолетен интерес. Повечето бяха груба стока - дървари, работници и пътуващи калайджии. Димът идваше от групица грубияни, разположили се близо до бара; облакът му се стелеше на нивото на очите и издаваше остър аромат, който се смесваше с миризмата на горящо дърво в камината и сладкото ухание на печен хляб.
   Ройс ги отведе до празна кръгла маса в близост до прозореца, от която можеха да виждат конете.
   -Ще ни поръчам нещо - предложи Ейдриън.
   -Прекрасно място - оповести Майрън, а очите му обхождаха стаята. - Толкова много се случва; толкова много разговори. Да се говори по време на ядене бе забранено в манастира, така че винаги цареше гробно мълчание. Разбира се, заобикаляхме това правило, като общувахме със знаци. Това влудяваше абата, защото се очакваше да се фокусираме върху
   Марибор, но понякога се налагаше да помолиш някого да ти подаде солта.
   Щом Ейдриън достигна бара, усети някой да се притиска заплашително в него.
   -Трябва да си по-внимателен, приятелю - чу се тих шепот.
   Ейдриън се обърна и се изкикоти, когато видя кой е.
   -Не ми се налага, Албърт. Имам си сянка, която ми пази гърба -Ейдриън посочи към промъкналия се зад виконта Ройс.
   Албърт, който носеше мръсно, окъсано наметало с вдигната качулка, се обърна с лице към навъсения Ройс:
   -Просто исках да се пошегувам.
   -Какво правиш тук? - прошепна крадецът.
   -Крия се... - започна Албърт, но замлъкна при приближаването на носещия кана пенеста бира и четири халби кръчмар.
   -Ял ли си? - попита Ейдриън.
   -Не - Албърт погледна с копнеж каната.
   -Мога ли да поръчам още една халба и още една порция? - обърна се към здравеняка зад бара Ейдриън.
   -Разбира се - отвърна кръчмарят и добави още една чаша. - Ще ви донеса храната, когато стане готова.
   Върнаха се на масата, следвани от виконта. Албърт любопитно изгледа Майрън и Олрик.
   -Албърт Уинслоу, наш познат - представи го Ейдриън, докато ви-контът си придърпваше стол. - Това са.
   -Клиенти - прекъсна го бързо Ройс, - така че без разговори по работа, Албърт.
   -Бяхме извън града. пътувахме през последните няколко дни - каза Ейдриън. - Нещо интересно из Медфорд?
   -Доста - каза тихо Албърт, докато Ейдриън наливаше пивото. -Крал Амрат е мъртъв.
   -Наистина? - Ейдриън се престори на изненадан.
   -„Розата и бодилът“ е затворена. Войници преровиха Долния квартал и завлякоха неколцина в затвора. Малка армия обгражда замъка Есен-дън и входовете в града. Измъкнах се тъкмо навреме.
   -Армия около замъка? За какво? - попита Олрик.
   Ройс му направи знак да замълчи:
   -Ами Гуен?
   -Тя е добре, мисля - отвърна Албърт, хвърляйки любопитен поглед към Олрик. - Поне когато напуснах. Те я разпитваха и подбраха няколко от момичетата й, но нищо повече. Тя се притесняваше за вас. Струва ми се, че ви очакваше да се върнете от... пътуването... преди дни.
   -Кои са „те“? - попита Ройс, а гласът му бе няколко градуса по-студен.
   -Ами, много от тях бяха кралски стражи, но си имаха и цяла група нови приятелчета. Спомняш ли си онези странници, за които си говорихме преди няколко дни? Движеха се заедно с кралските стражи, така че трябва да са работели за принца, бих си помислил - Албърт отново хвърли поглед към Олрик. - Претърсваха целия град и разпитваха за двойка крадци с база Долния квартал. Тогава се изпарих. Напуснах града и се отправих на запад. Навсякъде бе същата работа. Гъмжи от патрули. Обръщаха надолу с главата странноприемници и таверни, изкарвайки хората на улицата. Досега бях една стъпка пред тях. За последно чух, че са въвели полицейски час в Медфорд.
   -Значи, продължи да вървиш на запад? - попита Ейдриън.
   -Докато се озовах тук. Това е първото място, което не е било пре-тършувано.
   -Което обяснява навалицата - вмъкна Ейдриън. - Мишките напускат потъващия кораб.
   -Да, много хора прецениха, че Медфорд вече не е толкова дружелюбно място - обясни Албърт. - Прецених, че мога да се завъртя тук няколко дни и сетне да се върна и тествамводите.
   -Нещо за принца или принцесата? - попита Олрик.
   -Нищо конкретно - отвърна Албърт. Отпи, очите му се задържаха на принца.
   Задната врата на хана се отвори и влезе гърчава фигура. Бе мръсен, облечен в окъсани дрипи и шапка, на която повече щеше да отива да се нарича чувал. Притискаше малкакесия до гърдите си и се спря само за миг, очите му обходиха стаята нервно. Бързо отиде зад бара, където кръч-марят напълни торбичка с храна в замяна на кесията.
   -Какво си имаме тук? - запита едър лудак край една от масите, докато се изправяше на крака. - Сваляй шапката, елфе. Покажи ни ушлета-та.
   Парцаливият сиромах стисна здраво торбата си и погледна към вратата. Щом го стори, друг от мъжете в бара се раздвижи, за да запречи пътя му.
   -Казах да я свалиш! - нареди якият.
   -Остави го на мира, Дрейк - каза му кръчмарят. - Той просто дойде за малко храна. Няма да я яде тук.
   -Не мога да повярвам, че търгуваш стях,Хал. Не си ли чул, че те убиват хора тук в Дънмор? Проклети същества - Дрейк се протегна да издърпа шапката, но фигурата ловко се измъкна. - Виждаш ли какви са? Бързичкикогато искат, но мързеливи копелета, ако се опиташ да ги накараш да свършат нещо. Само създават проблеми. Пускай ги тук и един ден ще те наръгат в гръб и ограбят.
   -Той не краде нищо - каза Хал. - Идва тук веднъж седмично да купи храна за семейството си. Този има жена и дете. Бедните едвам оцеляват. Живеят в гората. Градската стража в Медфорд ги изгони преди повече от месец.
   -Нима? - рече Дрейк. - Ако живее в гората, откъде намира пари да плаща за храната? Крадеш ги, нали, момче? Ограбваш честните хора? Проникваш по фермите? Ей затова охраната ги пъди от градовете, защото са все крадци и пияници. Стражата в Медфорд не ги иска по улиците си, а аз не ги ща по нашите.
   Стоящ зад скитника мъж грабна шапката му, разкривайки сплъстена черна коса и заострени уши.
   -Мръсен малък елф - каза Дрейк, - откъде си взел мангизите?
   -Казах да го оставиш, Дрейк - настоя Хал.
   -Мисля, че ги е откраднал - заяви Дрейк и изтегли кинжал от колана си.
   Невъоръженият елф стоеше страхливо застинал, очите му прескачаха между заплашващия го мъж и вратата на странноприемницата.
   -Дрейк? - каза Хал в по-нисък и сериозен тон. - Ще го оставиш на мира или, кълна се, няма да стъпиш вече тук.
   Дрейк измери с поглед Хал, който бе значително по-едър и държеше касапски нож.
   -Ако искаш да го дириш из горите после, твоя си работа. Но тук няма да позволя боища - Дрейк прибра кинжала. - Хайде, върви си - каза Хал на елфа, който внимателно мина покрай мъжа и се измъкна през вратата.
   -Това наистина ли беше елф? - запита удивен Майрън.
   -Те са мелези - отвърна Ейдриън. - Повечето хора не вярват, че още съществуват чистокръвни елфи.
   -Съжалявам ги - каза Албърт. - По време на империята са били роби, знаеше ли това?
   -Ами всъщност... - подхвана Майрън, но спря, щом видя лекото поклащане на главата на Ройс и изражението на лицето му.
   -Защо ги съжаляваш? - попита Олрик. - Не са били по-зле от вила-ните и крепостните, които имаме днес. И сега са свободни, нещо, което крепостните не могат да кажат.
   -Виланите са свързани със земята, наистина, но те не са роби - поправи го Албърт. - Те не могат да бъдат купувани и продавани; семействата им не биват разкъсвани и не саотглеждани като добитък и пазени в кошари или осакатявани за удоволствие. Чувал съм, че правели това с елфите; и да, те са свободни сега, но пак не им е позволено да бъдат част от обществото. Не могат да намерят работа и току-що видя какво им се налага да изтърпят, само за да си вземат храна.
   Изражението на Ройс бе по-хладно от обичайното и Ейдриън знаеше, че е време да смени темата.
   -По вида му не личи - рече той, - но Албърт е аристократ. Виконт.
   -Виконт Уинслоу? - каза Олрик. - От кое имение?
   -За съжаление никое - отвърна Албърт, преди да отпие голяма глътка пиво. - Прадядо ми, Харлан Уинслоу, загубил семейната земя, когато изпаднал в немилост пред краля наУоррик. Макар че, ако трябва да съм честен, не е била нещо кой знае какво. Доколкото съм чувал, каменист къс при река Бернум. Крал Етелред го нагълта преди няколко години.
   Ах, какви истории ми е разправял баща ми за дядовите изпитания и премеждия, опитвайки се да живее с вината на безземлен аристократ. Татко наследи малко пари от него,но ги разпиля в усилията си да претендира, че все още е богат благородник. Аз лично нямам проблем да забравя гордостта си, ако това ще напълни стомаха ми - Албърт присви очи. -Ти ми изглеждаш познат. Виждали ли сме се някъде?
   -Ако сме, сигурен съм, че е било случайно - отвърна Олрик.
   Донесоха им яденето и разговорът бе изместен от дъвчене. Храната
   не беше нищо особено: порция леко преварен свински бут, варени картофи, зеле, лук и комат стар хляб. Но след почти два изкарани само с няколко картофа дни, Ейдриън го определи като пиршество. Светлината вън избледняваше; слугата започна да пали свещи по масите. Моментът бе подходящ за поръчката на нова кана пиво, от която възможност се възползваха.
   Докато седеше и си почиваше, Ейдриън забеляза Ройс неколкократно да поглежда през прозореца. След третото поглеждане боецът се приведе, за да види какво е толкова интересно. Заради мрака навън стъклото бе като огледало и можа да види само собственото си лице.
   -Кога нахлуха в „Розата и бодилът“? - попита Ройс.
   Албърт сви рамене:
   -Преди два или три дни, предполагам.
   -Имам предвид, по кое време на деня?
   -О, вечерта. По залез, чини ми се, или малко след това. Предполагам искали са да хванат вечерящите - Албърт спря и внезапно се изправи, като изражението му на задоволство се променяше в такова на загриженост. - О, а... мразя да ям набързо, но ако нямате нищо против, момчета, аз ще изчезвам.
   Той стана и бързо излезе през задната врата. Ройс отново погледна навън и във физиономията му се явиха оттенъци на тревога.
   -Какво има? - попита Олрик.
   -Имаме си компания. Всички да стоят спокойно, докато видим накъде духа вятърът.
   Вратата на странноприемницата се отвори рязко и осем мъже, облечени в ризници от метални брънки с наметала, носещи кралския сокол на Меленгар, се изсипаха в стаята.Обърнаха няколко маси в близост до вратата, разсипвайки храни и напитки навсякъде. Размахващите мечове войници се мръщеха към клиентите. Никой в странноприемницата не помръдна.
   -В името на краля, тази странноприемница и всички нейни обитатели ще бъдат претърсени. Съпротивляващите се или опитващите се да избягат ще бъдат екзекутирани!
   Войниците се разделиха на групички. Един започна да издърпва мъжете от масите им и да ги блъска срещу стената, оформяйки линия. Други се втурнаха по стълбите към тавана, а трета група слезе в избата.
   -Правя честен бизнес! - протестира Хал, докато го изправяха до стената при останалите.
   -Затваряй си устата или ще опожаря това място - каза влизащият мъж. Той нямаше броня, нито носеше емблемата на Меленгар. Бе облечен в хубави удобни дрехи, обагрени в различни оттенъци на сивото.
   -Удоволствие беше да съм с вас, господа - рече Олрик на седящите около масата, - но изглежда ескортът ми пристигна.
   -Бъди внимателен - каза му Ейдриън, докато принцът се изправяше.
   Олрик отиде в центъра на стаята, дръпна назад качулката си и се изправи с високо вдигната брадичка.
   -Какво търсите, добри ми хора от Меленгар? - запита с висок ясен глас, привлякъл вниманието на всички в стаята.
   Човекът в сиво се извъртя и когато видя лицето на Олрик, се усмихна изненадано.
   -Търсехме вас, Ваше Височество - каза, като се поклони изискано. - Бе ни казано, че сте отвлечен; вероятно мъртъв.
   -Както виждаш, не съм нито едно от двете. Сега освободи тези добри люде.
   Имаше леко колебание от страна на войниците, но мъжът в сиво кимна и те застанаха мирно. Мъжът в сиво се приближи небрежно до Ол-рик. Погледна принца с въпросително изражение.
   -Изборът ви на дрехи е малко странен, не е ли така, Ваше Величество?
   -Изборът ми на дрехи не е твоя работа, сър...
   -Барон, Ваше Височество, барон Трумбул. Ваше Величество е нужен в замъка Есендън. Ерцхерцог Пърси Брага ни заповяда да ви намерим и ескортираме там. Той много се притесняваше за благосъстоянието ви, предвид всички скорошни събития.
   -По стечение на обстоятелствата, бях се отправил натам. Така че ти ще угодиш на ерцхерцога и на мен, като ме придружиш.
   -Отлично, милорд. Сам ли пътувате? - Трумбул погледна към останалите, все още седящи на масата.
   -Не - отвърна Олрик. - Този монах е с мен и ще се върне заедно с мен в замъка. Майрън, сбогувай се с тези добри хора и се присъедини към нас. - Майрън се изправи и с усмивка помаха на Ейдриън и Ройс.
   -Това ли е всичко? Само един човек? - баронът хвърли поглед към оставащите двама.
   -Да, само той.
   -Сигурен ли сте?
   -Мили ми бароне - сурово отговори Олрик, - струва ми се, че бих запомнил нещо такова. И следващият път, когато си позволиш да разпитваш краля си, ще ти бъде за последно. За твой късмет съм в добро настроение след обилната вечеря и съм твърде уморен, за да се обидя сериозно. Сега дай на кръчмаря един златен тенент за храната и като обезщетение за причиненото му от теб неудобство.
   За миг никой не помръдна, сетне баронът каза:
   -Разбира се, Ваше Величество. Простете нахалството ми - кимна към един войник, който измъкна златна монета от кесията си и я подхвърли на Хал. - Сега ще тръгваме ли, Ваше Височество?
   -Да - отвърна Олрик. - Надявам се имаш карета за мен. Взех си дозата яздене и се надявам да подремна по пътя.
   -Съжалявам, Ваше Величество, нямаме. Можем да реквизираме една от първото село по пътя ни, а също и по-добри дрехи за вас.
   -Това ще свърши работа, предполагам.
   Олрик, Майрън, Трумбул и войниците напуснаха хана. Имаше кратък разговор, полудочут през отворената врата, докато възсядаха конете. Сетне шумът от копита изчезна в нощта.
   -Това беше принц Олрик Есендън? - запита Хал, идвайки до масата им и опитвайки се да погледне през прозореца. Никой от двамата не отговори.
   След като Хал се върна зад бара, Ейдриън попита:
   -Мислиш ли, че трябва да ги последваме?
   -О, не започвай с това. Извършихме месечното си добро дело всъщност две, ако броиш ДеУитт. Стига ми просто да си седя тук и да си от-почивам.
   Ейдриън кимна и изпразни халбата си. Седяха мълчаливо, докато той гледаше през прозореца, неспокойно барабанейки с пръсти по масата.
   -Какво?
   -Обърна ли внимание на оръжията на патрула?
   -Защо? - запита Ройс, раздразнен.
   -Ами, носеха тилинерски рапири вместо стандартните къси саби на кралската стража. Рапирите имат стоманени вместо железни тангове и немаркирани пети. Или кралската оръжейна е обновила арсенала си, или тези мъже са наемници, най-вероятно от източен Уоррик. Не точно типа хора, които би наел да търсят изгубен роялистки крал. И ако не бъркам, Трумбул бе името на посочения от Гуен като подозрителен в „Розата и бодилът“ в нощта преди убийството.
   -Разбирам - рече Ройс, раздразнен. - Това е проблемът с тези твои добри дела, нямат край.
   * * *
   Луната изгряваше, когато Ариста постави кинжала на перваза. Оставаше само лунните лъчи да го огреят; всички други приготовления бяха извършени. Цял ден бе подготвяла заклинанието. Сутринта събра билки от градината и кухнята. Почти два часа й отне да открие корен от манд-рагора с нужния размер. Най-трудната стъпка бе промъкването в моргата, за да отреже кичур от бащината си коса. Привечер счука сместа в ха-ванчето, като мълвеше заклинанията, нужни да съединят елементите. Бе поръсила получения ситен прах върху острието и произнесла последните думи от магията. Сега бе нужна само лунна светлина.
   Тя подскочи, когато почукване на вратата й я стресна.
   -Ваше Височество? Ариста? - повика я ерцхерцогът.
   -Какво има, вуйчо?
   -Мога ли да поговоря с теб, мила?
   -Да, само минутка - Ариста дръпна завесите, прикривайки кинжала на перваза. Отупвайки ръце, провери косата си в огледалото. Отиде до вратата и я отвори с почукване на огърлицата си.
   Ерцхерцогът влезе, все още облечен в черния си жакет, палците му небрежно пъхнати в колана на меча. Тежкият му медальон заблестя на светлината от камината.
   -Баща ти никога не одобряваше да живееш тук. Винаги те искаше долу с остатъка от семейството. Мисля си, че бе малко наранен от избора ти да се отделиш така, но ти винаги си обичала уединението, нали?
   -Това посещение има ли цел? - запита тя с раздразнение, докато сядаше на леглото си.
   -Напоследък си много груба с мен, мила. Обидил ли съм те с нещо? Ти си моя племенница и току-що си загубила баща си и вероятно брат си. Толкова ли е невъзможно да повярваш, че съм загрижен за теб? Че се притеснявам за душевното ти състояние? Хората имат навика да вършат... неочаквани неща в моменти на тъга. или гняв.
   -Душевното ми състояние е отлично.
   -Дали? - попита я той с вдигната вежда. - Прекарала си по-голямата част от последните дни изолирана тук, което не може да е здравословно за млада жена, току-що останала без баща. Бих си помислил, че искаш да бъдеш със семейството си.
   -Вече нямам семейство - твърдо каза тя.
   -Азсъм твоето семейство, Ариста. Аз съм ти вуйчо, но ти не искаш да виждаш това, нали? Искаш да виждаш в мен враг. Може би така се справяш с мъката. Прекарваш цялото си време в кулата, а когато напуснеш това си укрепление, то е само за да ме нагрубиш за опитите ми да намеря брат ти. Не разбирам защо. Също се питах защо не съм те видял да плачеш при смъртта му. Вие двамата бяхте доста близки, нали така?
   Брага се приближи към тоалетната масичка с лебедовото огледало и спря, тъй като бе настъпил нещо. Вдигна от пода четка за коса със сребърна дръжка.
   -Тази четка е от баща ти. Бях с него, която я купи. Отказа да прати слуга. Лично обикаляше магазините в Дагастан, за да открие точната. Наистина си мисля, че това за него бе апогеят на пътуването. Трябва да си по-внимателна с толкова ценни неща - постави я обратно на масата при другите четки. Сетне насочи вниманието си отново към принцесата:
   -Ариста, знам че се страхуваше, че той ще те принуди да се омъжиш за някой стар, неприятен крал. Подозирам, че мисълта да бъдеш затворена иззад невидимите стени на брака те е ужасявала. Но независимо какво си си мислела, тойтеобичаше. Защо не плачеш за него?
   -Мога да те уверя, вуйчо, че съм напълно добре. Просто се опитвам да се залисвам.
   Брага продължи да се движи из малката й стая, изучавайки я подробно.
   -Има и нещо друго. Много си ангажирана, но не се опитваш да намериш убиеца му? Аз бих, ако бях на твое място.
   -Не е ли товатвояработа?
   -Е. Занимавал съм се неспирно без да склопя очи с дни, уверявам те. Но голяма част от вниманието ми е насочена към намирането на брат ти с надеждата да спася живота му.Надявам се разбираш приоритетите ми. Ти, от друга страна, не изглежда да правиш много, с изключение да бъдешдействащата кралица,както се нарече?
   -Да ме обвиняваш в мързел ли дойде? - попита Ариста.
   -Дали си мързелувала? Съмнявам се. Подозирам, че си работила здравата през последните няколко дни, може би седмици.
   -Намекваш, че съм убила баща си? Само питам, защототоваби било нещо много опасно за намекване.
   -Не намеквам нищо, Ваше Височество. Просто се опитвам да определя защо демонстрираш толкова малко тъга за бащината смърт и толкова слабо притеснение за изчезванетона брат си. Кажи ми, мила племеннице, какво правеше в дъбравата този следобед, връщайки се с покрита кошница? Също чух, че си се навъртала около кухненския килер.
   -Накарал си да ме следят?
   -За твое добро, уверявам те - каза той с топъл, насърчителен тон, потупвайки я по рамото. - Както казах, притеснен съм. Чувал съм истории за хора, които слагат край на живота си след загуба като твоята. Затова те наблюдавам. Но в твоя случай не беше необходимо, нали? Да отнемеш собствения си живот съвсем не е това, което си замислила.
   -Какво те кара да кажеш това? - отвърна Ариста.
   -Изравянето на корени и задигането на билки от кухнята говори, че по-скоро приготвяш някаква рецепта. Никога не съм одобрявал изпращането ти в университета Шеридън,още по-малко да се обучаваш при глупавия магьосник Аркадиус. Хората може да те помислят за вещица. Простолюдието се плаши лесно от това, което не разбира и мисълта за тяхната принцеса като вещица може да е искра, от която да пламне бедствие. Казах на баща ти да не ти позволява да следваш в университета, но той те остави.
   Ерцхерцогът обикаляше около леглото, разсеяно приглаждайки чаршафите.
   -Тогава се радвам, че баща ми не те е послушал.
   -Предполагам. Разбира се, това не е от значение. Не е било толкова зле. В крайна сметка Аркадиус е безобиден, нали? На какво би могъл да те научи? Трикове с карти? Как сепремахват брадавици? Но напоследък започнах да се притеснявам. Може би все пак те е научил на нещо смислено. Може би ти е казал име...Есрахаддон?
   Ариста го изгледа рязко и сетне се опита да прикрие изненадата си.
   -Да, така си и мислех. Искаше да знаеш още, нали? Искаше да се научиш на истинска магия, само дето Аркадиус не знае много. Но е познавал човек, който знае. Разказал ти е за Есрахаддон, древен маг от стария орден, запознат с тайните на вселената и способен да контролира първичните сили на елементите. Мога само да си представя възторга ти при откритието, че такъв магьосник е запрян в собственото ти кралство. Като принцеса, ти разполагаш с пълномощията да видиш затворника, но никога не си се допитвала до баща си за разрешение, нали? Била си прекалено изплашена, че той няма да ти позволи. Трябваше да го попиташ, Ариста. Ако бе го сторила, той би ти казал, че никой не е допускан вонзизатвор. Църквата обясни всичко на Амрат в деня на коронацията му. Той научи колко е опасен Есрахаддон и какво може да причини на невинни хора като теб. Това чудовищете е научило на истинска магия, нали, Ариста? Научил те е на черна магия, прав ли съм? - ерцхерцогът присви очи, гласът му загуби дори и престорената топлота.
   Ариста не отговори. Тя седеше мълчаливо.
   -На какво те научи? Чудя се. Със сигурност не фокусничество. Вероятно не ти е показал как да извикваш светкавици или как да разцепваш земята, но съм убеден, че те е научил на прости - прости, но полезни -неща, нали?
   -Нямам представа за какво говориш - каза тя, докато започна да се изправя. Гласът й издаваше оттенък на страх. Искаше да постави разстояние между двамата. Отиде до тоалетката си, взе четка и започна да я прокарва през косата си.
   -Не? Кажи ми, мила, какво се случи с кинжала, който промуши баща ти и все още носи кръвта му?
   -Казах ти, че не зная нищо за това - тя го гледаше в огледалото.
   -Да, каза, нали? Но някак ми е трудно да повярвам. Ти си единствената, която би могла да има свързано с това острие намерение - тъмно намерение. Много зло намерение.
   Ариста се извъртя към него, но преди да продума, Брага продължи.
   -Ти предаде баща си. Предаде брат си. Сега би предала и мен и то със същия кинжал. Наистина ли ме мислеше за такъв глупак?
   Ариста погледна към прозореца и можа да види, дори през тежката завеса, че лунната светлина най-сетне го е достигнала. Брага проследи погледа й и объркано изражениепремина през лицето му.
   -Защо са спуснати завесите само на един прозорец?
   Той се пресегна, грабна драперията и я дръпна рязко, разкривайки окъпания в лунна светлина кинжал. Залитна при вида му и Ариста разбра, че магията е проработила.
   * * *
   Не бяха отишли далеч, само няколко мили. Пътуването бе бавно и липсата на сън в съюз с пълния стомах така унесоха Олрик, че той се притесняваше да не се изсули от седлото. Майрън не изглеждаше много по-добре, яздейки с клюмнала глава зад стражник. Пътуваха по самотен кален път, преминал покрай няколко ферми и мостове. Отляво лежеше обрано царевично поле, където празни кафяви стъбла очакваха зимата. Отдясно имаше тъмна дъбова гора. Вятърът отдавна бе разпилял листата, голите клони се пресягаха над пътя.
   Бе поредна студена нощ и Олрик се закле, че никога вече няма да предприема друга нощна езда. Мечтаеше да се свие в собственото си легло с накладен огън и може би чашагреяно вино, когато баронът заповяда неочаквано да спрат.
   Трумбул и петима от стражите дойдоха до Олрик. Двама от мъжете слязоха и хванаха юздите на коня на принца и този на Майрън. Четирима поеха напред, а трима други се обърнаха и поеха обратно по пътя, по който бяха дошли.
   -Защо спряхме? - попита с прозявка Олрик. - Защо се разделиха хората?
   -Пътят е опасен, Ваше Величество - обясни Трумбул. - Трябва да вземем предпазни мерки. Авангардът и ариергардът са важни при ескор-тирането на някой като вас, особено в такива времена. Всякакви опасности може да се крият в тъмните нощи. Бандити, гоблини, вълци - не се знае на какво е възможно да се натъкнем. Дори има и легенда за безглав призрак, който обикаля този път, знаете ли това?
   -Не знаех - призна принцът. Не обърна внимание на небрежния тон, с който внезапно му бе заговорил баронът.
   -О, да, казват, че това е призракът на крал, който умрял точно на това място. Разбира се, той не бил истински крал, само престолонаследник, който може би един ден би сложил короната. Според историята, принцът се завръщал у дома, придружаван от храбрите си войници, когато един от тях отрязал главата на бедното копеле и я сложил в чувал - Трумбул замлъкна, докато вземаше зеблена чанта от коня си и я показа на принца. - Точно като този тук.
   -Що за игрички, Трумбул?
   -Въобще не си играя, Ваше Кралско Превеличество. Просто осъзнах, че не е нужно да ви връщам в замъка, за да ми платят; трябва само да върна част от вас. Главата ви ще свърши работа. Спестява на коня усилието да ви носи по целия път, а аз винаги съм имал слабост към конете. Така че се опитвам да им помагам при всяка възможност.
   Олрик пришпори коня си, но мъжът държеше здраво юздите и конят само се завъртя рязко. Трумбул се възползва от рязкото накланяне на животното и събори принца на земята. Олрик се опита да извади меча си, но баронът го изрита в стомаха. С изкаран въздух, Олрик се преви в прахта, борейки се да си поеме дъх.
   Трумбул сетне се обърна към Майрън, който стоеше на седлото си с шокирано изражение, докато баронът се приближаваше към него.
   -Ти ми изглеждаш познат - каза Трумбул, докато грубо смъкваше Майрън от коня. Изви главата му към лунната светлина. - О, да, помня. Ти беше неуслужливият монах от абатството, което изгорихме. Вероятно не ме помниш, нали? Носех шлем със забрало онази нощ. Всички носехме. Нашият работодател настоя да си прикрием лицата - той се вторачив монаха, чиито очи се навлажняваха. - Не зная дали да те убия или не. Първоначално ми бе заръчано да пощадя живота ти, за да можеш да съобщиш на баща си, но не изглеждада си се насочил натам. Освен това, запазването ти жив бе свързано с онази задача и за твое съжаление за нея вече ни платиха. Изглежда преценката сега ще бъде моя.
   Без предупреждение, Майрън изрита барона в коляното с такава сила, че се отскубна от хватката му. Монахът прескочи някакъв повален дъ-нер и изчезна в мрака на дърветата, чупейки клони. Крещейки от болка, баронът се строполи на земята.
   -Хванете го! - изрева и двама от войниците се втурнаха след Май-
   рън.
   Сред дърветата се чу суматоха. Олрик чу вика за помощ на Майрън, последван от звука на изтегляне на меч. Разнесе се друг вик, спрял също така внезапно. Тишината се възвърна. Все още държейки крака си, Трум-бул изруга монаха.
   -Това ще даде урок на малката отрепка!
   -Добре ли си, Трумбул? - попита стражникът, който държеше коня на Олрик.
   -Нищо ми няма, само ми дай секунда. По дяволите, тоя дребен монах ритал здраво.
   -Вече няма да рита - добави друг войник.
   Баронът бавно се изправи на крака и изпита крака си. Отиде до лежащия Олрик и изтегли меча си.
   -Хванете му ръцете и го дръжте здраво. Уверете се, че няма да ми прави проблеми, момчета.
   Стражът, зад когото Майрън бе яздил, слезе и хвана лявата ръка на принца, докато друг хвана дясната:
   -Само се постарай да не ни уцелиш случайно.
   Трумбул се ухили на лунната светлина.
   -Никога не правя нищо случайно. Ако те ударя, значи си го заслужил с нещо.
   -Ако ме убиеш, вуйчо ми ще ви излови, без значение къде се опитате да се скриете!
   Трумбул се изкикоти в лицето на младия принц:
   -Вуйчо ти е този, който ще ни плати за главата ти. Иска те мъртъв.
   -Какво? Лъжеш!
   -Вярвай в каквото си щеш - изсмя се баронът. - Обърнете го, та да имам чист удар в тила му. Искам красив трофей. Мразя, когато се налага да сека отново и отново.
   Олрик се бореше, но двамата бяха по-силни от него. Те му извиха ръцете зад гърба, принудиха го да коленичи и притиснаха главата му към земята.
   От гъсталака се разнесе звук на скършени клонки.
   -Доста се забавихте с убиването на монахчето - заяви Трумбул, -обаче идвате тъкмо навреме за заключителната сцена.
   Държащите Олрик войници извиха ръцете му по-силно, за да му попречат да мърда. Принцът се съпротивляваше с всичката си сила, крещейки в прахта:
   -Не! Спрете! Не можете! Спрете!
   Усилията му бяха напразни. Всеки от войниците имаше здрава хватка, ръцете им превърнати в стомана от дългогодишна употреба на мечове и щитове в битка. Принцът не имбе достоен противник.
   Олрик зачака удара. Вместо да чуе просвистяването на баронското острие във въздуха, чу странно клокочене, сетне глух удар. Стражите поотпуснаха хватката си. Единият го пусна изцяло и Олрик го чу да се отдалечава тичешком. Другият вдигна принца пред себе си, държейки го здраво. Баронът лежеше мъртъв на земята. Двама мъже стояха около тялото. В тъмнината Олрик виждаше само силуети, но те не съвпадаха с онези, които бяха последвали Майрън сред дърветата. Този по-близо до барона държеше нож, който блестеше неестествено на лунната светлина. До него стоеше по-висок широкоплещест мъж с меч във всяка ръка.
   Отново се разнесе звук на кършени клонки от близките гори.
   -Всички насам! - изкрещя войникът, който се прикриваше зад Ол-
   рик.
   Двамата стражи, които държаха конете, пуснаха юздите и изтеглиха мечовете си. Но лицата им издаваха страха им.
   Майрън се появи измежду дърветата и се изправи в лунната светлина, с учестено дишане, оформяйки малки облачета в студения нощен въздух.
   Олрик чу гласа на Ройс:
   -Приятелите ви няма да дойдат. Вече са мъртви.
   Стражите с извадените мечове се спогледаха, сетне се втурнаха по пътя в посоката на „Сребърната кана“. Последният войник, който държеше Олрик, се огледа бясно. Когато Ройс и Ейдриън закрачиха към него, той изруга, остави принца и избяга.
   Олрик не можеше да спре да се тресе, бършейки сълзите и прахта от лицето си. Ройс и Ейдриън му помогнаха да се изправи на крака. Той се надигна с олюляване и се огледа.
   -Щяха да ме убият - каза той. - Те щяха даме убият! -изпищя.
   Рязко бутна двамата настрана и като извади бащиния меч, го заби
   дълбоко в гръдта на мъртвия Трумбул. Залитна и дишайки тежко, се втренчи в мъртвото тяло пред себе си, потъналият в което бащин меч се клатеше напред-назад.
   Скоро и от двете посоки на пътя се зададоха мъже. Много бяха от „Сребърната кана“ и носеха грубовати оръжия. Някои мъжете бяха окър-вавени, но никой не изглеждаше наранен. Двама от тях водеха конете, които Ройс, Ейдриън и Олрик яздеха от Уисънд брод насам. Сред тях имаше и слаба фигура в окъсани парцали, носеща безформена шапка ивъоръжена само с тежка сопа.
   -Никой не се измъкна - обяви Хал, докато се приближи към малката група. - Един се опита да ни офейка, но мелезът го откри. Сега разбирам защо го помоли да дойде. Копелето вижда в тъмното по-добре от бухал.
   -Както обещахме, можете да задържите конете и всичко по тях - каза Ейдриън. - Но заровете телата още тази нощ или на сутринта ще си имате неприятности.
   -Това наистина ли е принцът? - запита един от мъжете, гледайки към Олрик.
   -Всъщност - рече Ейдриън - мисля, че пред вас стои новият крал на Меленгар.
   Разнесе се тих заинтригуван шепот и неколцина си направиха труда да се поклонят, макар Олрик да не забеляза. Той бе издърпал обратно меча си и претърсваше тялото наТрумбул.
   Мъжете се събраха на пътя, за да разгледат заловените животни, оръжия и оборудване. Хал се погрижи за разпределението на плячката до-колкото можа.
   -Дайте на елфа един от конете - каза му Ройс.
   -Какво? - запита зашеметен кръчмарят. - Искаш да дадем кон на него? Сигурен ли си? Така де, повечето от тези хора нямат добри коне.
   Дрейк бързо се включи:
   -Слушай, всички се бихме по равно тази нощ. Може да има дял като всички останали, но тая мизерна отрепка няма да получи никакъв кон!
   -Не го убивай, Ройс - бързо каза Ейдриън.
   Принцът видя как Дрейк се отдръпва, докато Ройс прави крачка напред. Лицето на крадеца бе странно спокойно, но очите му тлееха.
   -Какво ще каже кралят? - бързо запита Дрейк. - Той е кралят, нали така? Може да се каже, че конете са негови, нали тъй? Войниците му ги яздеха. Нека той реши, а?
   Настъпи пауза, докато Олрик се надигне и изправи пред тълпата. Принцът се чувстваше зле. Краката не го държаха, ръцете го боляха и имаше рани по челото, брадичката и бузата, от които течеше кръв. Беше покрит в прах. Секунди го бяха делили от смъртта и страхът още не го беше напуснал. Забеляза Ейдриън да отива при Майрън. Монахът плачеше от дясната страна на принца и Олрик бе на косъм да се присъедини към него, но той бе кралят. Стисна зъби и ги погледна. Тълпа мръсни, окърва-вени лица стоеше преднего. Не можеше да мисли ясно. Трумбул все още бе в ума му. Все още бе побеснял и унижен. Олрик хвърли поглед към Ройс и Ейдриън и сетне отново погледна към множеството.
   -Правете каквото тези двама мъже ви казват - каза той бавно, ясно, студено. - Те са моите кралски защитници. Всеки, който не изпълни нарежданията им, ще бъде екзекутиран - след думите му настъпи тишина. Олрик се качи на коня си.
   -Да тръгваме.
   Ейдриън и Ройс си размениха изненадани погледи и възседнаха конете. Монахът мълчеше и вървеше замаяно. Ейдриън го придърпа зад себе си.
   Докато се отправяха надолу по пътя, Ройс спря коня си близо до Хал и Дрейк и тихо им каза:
   -Погрижете се мелезът да получи кон или когато се върна, ще държа отговорни всички в селцето - и този път ще е законно.
   Известно време четиримата яздиха мълчаливо. Накрая Олрик изсъска:
   -Собственият ми вуйчо.
   Въпреки усилията му, очите му започнаха да се насълзяват.
   -Мислех си за това - спомена Ейдриън. - Ерцхерцогът е следващ кандидат за престола след теб и Ариста. Но тъй като е от семейството, прецених, че той би бил цел колкото теб, само дето нямате кръвна връзка, нали? Фамилията му е Брага, а не Есендън.
   -Той се ожени за сестрата на майка ми.
   -Тя жива ли е?
   -Не, умря в пожар преди години - Олрик стовари юмрук върху седлото. - Той ме научи да се фехтувам. Да яздя. Той е мой вуйчо, а се опитва да ме убие!
   Последвалото мълчание бе нарушено от Ейдриън, който запита:
   -Къде отиваме?
   Олрик разтърси глава като разбуден.
   -Какво? О, в Дрондил Филдс, замъка на граф Пикъринг. Той е - беше - един от най-верните на баща ми благородници и най-близки приятели. Също така е и най-могъщият водач в кралството. Ще събера армия там и ще се отправя към Медфорд през седмицата. И Марибор да е на помощ на човека или вуйчото, който се опита да ме спре!
   * * *
   -Това ли искаше да видиш? - запита ерцхерцогът, вземайки кинжала. Държеше го така че тя да разчете името Пърси Брага ясно изписано в бащината кръв по острието. - Изглежда наистина си научила някои не-щица от Есрахаддон. Това обаче не доказва нищо. Определено не съм промушил баща ти с него. Дори не бях близо до параклиса, когато е бил убит.
   -Но ти си го поръчал. Може да не си забил кинжала в тялото му, но ти си отговорният - Ариста избърса очите си. - Той ти имаше доверие. Ние ти имахме доверие. Ти беше част от семейството ни!
   -Някои неща са по-важни от семейството, мила - тайни, ужасни тайни, които трябва да останат скрити на всяка цена. Колкото и невероятно да ти звучи, аз наистина се безпокоя за теб, за брат ти и за...
   -Не смей да го казваш! - изкрещя тя. - Ти уби баща ми.
   -Налагаше се. Само ако знаеше истината, щеше да разбереш колко много е заложено. Има причини, поради които баща ти трябваше да умре - и Олрик също.
   -А аз?
   -Страхувам се, че да. Но тези неща трябва да се третират внимателно. Едно убийство не е необичайно, а изчезването на Олрик всъщност ни беше от голяма полза. Ако нещатасе бяха развили по нашия план, щеше да изглежда доста по-подозрително. Подозирам, че брат ти ще се срещне със смъртта в някое отдалечено затънтено кътче. Първоначално бях планирал да загинеш при нещастен случай, но ти ми предостави по-добър подход. Ще е лесно да убедим останалите, че си наела двама крадци да убият баща ти и брат ти. Още тогава започнах да подготвям впечатлението, че нещо не е наред. В нощта на убийството на баща ти, капитан Уай-лин и взвод войници бяха в готовност. Просто ще обясня, че си се опитала да довършиш нещата след провала на двойното убийство, като си пуснала убийците от затвора. Имаме свидетели, които могат да потвърдят за приготовленията ти онази нощ. Ще обявя процеса ти веднага и ще призова благородниците. Те ще чуят за предателството, измяната и гнусните ти дела. Ще научат как образованието и вещерството са те превърнали в ламтяща за власт убийца.
   -Няма да се осмелиш! Ако ме изправиш пред благородниците, ще им кажа истината.
   -Трудно, тъй като устата ти ще бъде запушена. В крайна сметка -той погледна към името си, което проблясваше върху острието - ти си вещица и не можем да ти позволим да ни омагьосаш. Бих ти отрязал езика, но това вече ще изглежда подозрително, тъй като още не си призована.
   Брага огледа стаята още веднъж и кимна:
   -Не бях прав. В крайна сметка одобрявам избора ти на покои. Преди имах други планове за тази кула, но сега ми се струва идеалното място, където да очакваш делото си в изолация. Като се има предвид времето, което си прекарала тук в уединение, упражнявайки магиите си, никой няма да забележи разликата.
   Той излезе, отнасяйки кинжала със себе си. Докато вуйчо й напускаше стаята, тя видя брадато джудже с чук в ръка да стои пред вратата. Когато последната се затвори, серазнесе хлопане и Ариста разбра, че я заключват.
   Глава 7
   Дрондил Филдс



   Четиримата яздиха през по-голямата част от нощта. Спряха, когато заспалият Майрън се строполи от коня на Ейдриън. Без да разседлават конете, подремнаха в един гъсталак и скоро бяха отново на път, яздейки край овощни дървета. Всеки откъсна по една-две ябълки и задъвка. Нямаше много за гледане преди изгрева на слънцето. Сетне тук-таме започнаха да се появяват работници. Възрастен мъж караше волска кола, натоварена с мляко и сирене. Надолу по пътя млада девойка носеше кошница с яйца. Докато я подминаваха, Майрън я гледаше напрегнато и тя вдигна глава към него, усмихвайки се смутено.
   -Не се взирай, Майрън - посъветва го Ейдриън. - Ще си помислят, че имаш намерения.
   -Те са дори по-красиви и от конете - отбеляза монахът, често обръщайки се през рамо, докато момичето не остана далеч зад тях.
   Ейдриън се заливаше от смях.
   -Да, такива са, но на твое място не бихимказал това.
   Пред тях се издигаше хълм, увенчан със замък на върха си. Предпоследният не приличаше по нищо на Есендън. Изглеждаше повече като крепост, отколкото като благородническа къща.
   -Дрондил Филдс - оповести Олрик. Принцът почти не бе продумал след снощното изпитание. Не се оплакваше от дългото яздене или студения нощен въздух; яздеше мълчаливо с приковани към пътя очи.
   -Интересно име за замък - отбеляза Ейдриън.
   -Бродрик Есендън го кръстил така по време на войните, последвали падението на Стюарда - обясни Майрън. - Синът му, Толин Велики, довършил строежа, победил Лотомад Плешивия и се обявил за първия крал на Меленгар. Битката се провела на полета, които принадлежали на фермер на име Дрондил. По-късно цялата тази област започнала да се нарича така, или поне така е в историята.
   -Кой е бил Лотомад? - попита Ейдриън.
   -Крал на Трент. След като Гленморган III бил екзекутиран, Лотомад се възползвал от шанса си и изпратил армиите си на юг. Гхент и Мелен-гар днес биха били част от Трент, ако не беше Толин Есендън.
   -Предполагам и затова го наричат Велики.
   -Точно така.
   -Хубав дизайн. Петолъчната форма прави невъзможно намирането на слепи стени за катерене.
   -Това е най-здравата крепост в Меленгар - каза Олрик.
   -Какво довело Есендъновци в Медфорд в такъв случай? - попита Ройс.
   -След войните - обясни Майрън, - Толин се почувствал депресиран от живота в такава мрачна крепост. Построил замъка Есендън в Медфорд и поверил Г алилин на своя най-верен генерал, Седрик Пикилеринън.
   -Синът на Седрик съкратил името до Пикъринг - добави Олрик.
   Ейдриън забеляза занесен поглед на лицето на Олрик и меланхолична усмивка на устните му.
   -Семейството ми винаги е било близко с Пикърингови. Нямаме директна кръвна връзка, но Моувин, Фанън и Денек винаги са ми били като братя. Почти винаги прекарвахме зимата и лятото с тях.
   -Обзалагам се, че другите благородници не са особено щастливи от това - каза Ройс. - Особено онези, коитосакръвно свързани.
   Олрик кимна:
   -Но въпреки това нищо не е произлязло от завистта им. Никой не се осмелява да предизвика Пикъринг. Имат легендарна фехтовална семейна традиция. Носят се слухове, че Седрик научил древното изкуство Тек'чин от последния жив член на рицарите от Ордена на Фаулд.
   -Кои? - запита Ейдриън.
   -Както съм чувал - както Моувин ми е разказвал - били са следим-перско братство, опитващо се да запази поне част от древните умения на тешлорските рицари.
   -А кои са били пък те?
   -Рицарите Тешлор? - Олрик го погледна, зашеметен. - Те са най-великите бойци, живели някога. Охранявали са самия император. Но предполагам техниките им били забравени заедно с останалото при падането на империята. И все пак, наученото от Ордена на Фаулд (а то предполагам е било само частица от това, което тешлорските рицари знаели) направило Седрик легенда. Това знание се е предавало от баща на син през поколенията и тази тайна дава на Пикърингови необичайно преимущество в битка.
   -Добре сме запознати с тези любопитни факти - промърмори Ейдриън. - Но както казвах, това е хубав дизайн за крепост, с изключение на дърветата - махна с ръка по посока на овощията. - Тази горичка би предложила добро прикритие за нападателите.
   -Хълмът никога не е изглеждал така преди - обясни Олрик. - Преди е бил редовно изсичан. Пикърингови засадили тази градина едва преди няколко поколения. Същото е и с розовите храсти и рододендроните. Дрондил Филдс не е сещал война в продължение на петстотин години. Предполагам графовете не са виждали вреда в малко сянка, плодове и цветя. Великата крепост на Седрик Пикилеринън сега не е нищо повече от провинциално имение.
   Достигнаха до входа и Олрик ги поведе без да спират.
   -Ей, я почакайте! - нареди дебеличък пазач. Държеше сладкиш в едната си ръка и чаша мляко в другата. Оръжието му бе до него. - Къде така, като че това ви е есенната бърлога!
   Олрик свали качулката си и пазачът изтърва десерта и млякото.
   -Съ... съжалявам, Ваше Височество - той се препъна, заставайки мирно. - Нямах представа, че идвате насам. Никой нищо не ми е казал -обърса ръце и изтърси трохите от униформата си. - Останалата част от кралското семейство идва ли с вас?
   Олрик не му обърна внимание, продължавайки през портата по дъсчения мост към замъка. Останалите мълчаливо го последваха, докато удивеният пазач гледаше подире им.
   Подобно околностите на замъка, вътрешният двор също показваше малка близост с крепостното си наследство. Представляваше привлекателна градина със спретнато оформени храсти и нарядко разпръснати внимателно подрязани дръвчета. Цветни знамена в зелено и златно висяха от двете страни на портика на централната кула, набраздявани от сутрешния ветрец. Тревата изглеждаше внимателно поддържана, макар вече да бе предимно жълта заради наближаването на зимата. Коли и каруци, предимно натоварени с големи празни кошници, вероятно използвани за събирането на плодове, отпочиваха под зелен навес. На дъното на една от кошниците имаше няколко ябълки.
   Конюшня бе разположена в близост до плевня, където крави изявяваха готовността си за сутрешното доене. Рунтаво черно-бяло куче глоз-гаше кокал до каменен кладенец;семейство бели патици се разхождаха в идеална линия с весело крякане. Работниците се суетяха по сутрешните си задачи - носейки вода, цепейки дърва, грижейки се за животните и доста често отбягвайки в последния момент щъкащите патици.
   Близо до ковашка работилница, където мускулест мъж обсипваше с удари нажежен метал, двама младежи се дуелираха с мечове. Трети седеше опрял гръб на стъпалата на кулата. Държеше дъска и късче тебешир, за да отбелязва резултата.
   -По-високо щита, Фанън! - извика по-едрата фигура.
   -А краката ми?
   -Няма да нападам краката ти. Не искам да смъквам меча си и да ти дам предимството, но ти трябва да държиш щита високо, за да отразиш удар отгоре надолу. Там си уязвим. Ако те ударя достатъчно силно и не си готов, мога да те поваля на колене. Тогава каква полза от краката ти?
   -Аз бих го послушал, Фанън - викна Олрик по посока на момчето. - Моувин може и да е магаре, но разбира от блокове.
   -Олрик! - по-високото момче захвърли шлема си и изтича да прегърне принца, докато последният слизаше от коня. При споменаването на името му, неколцина от слугите в двора погледнаха изненадано.
   Моувин бе почти на възрастта на Олрик, но беше по-висок и доста по-широк в раменете. Отличаваше се с буйна черна коса и ослепително бели зъби, които светнаха, когато се усмихна на приятеля си.
   -Какво правиш тук и, в името на Мар, като какво си облечен? Изглеждаш ужасно. Цяла нощ ли си яздил? И лицето ти - да не си падал?
   -Нося някои лоши вести. Трябва да говоря с баща ти незабавно.
   -Не съм сигурен дали е вече буден, а той е ужасно кисел, ако го събудят рано.
   -Това не може да чака.
   Моувин изгледа принца и усмивката му помръкна.
   -Тогава това не е обикновено посещение?
   -Ще ми се да беше, но не е.
   Моувин се обърна към най-малкия си брат:
   -Денек, иди да събудиш татко.
   Момчето с дъската поклати глава.
   -Няма аз да опирам пешкира.
   Моувин тръгна към брат си:
   -Отивай веднага! - изкрещя и момчето изтича вътре.
   -Какво има? Какво се е случило? - запита Фанън, докато захвърляше шлема и щита на тревата и прегръщаше Олрик.
   -Получавали ли сте някакви новини от Медфорд в последните няколко дни?
   -Поне на мен не ми е известно - отвърна Моувин, чието лице сега показваше повече загриженост.
   -Никакви вестоносци? Никакви съобщения за графа? - попита отново Олрик.
   -Не, Олрик, какво има?
   -Баща ми е мъртъв. Беше убит в замъка от предател.
   -Какво! - ахна Моувин с крачка назад. Бе по-скоро реакция, откол-кото въпрос.
   -Невъзможно! - възкликна Фанън. - Крал Амрат мъртъв? Кога е станало?
   -В интерес на истината, не мога да кажа точно. Дните след убийството бяха объркващи и съм загубил усещане за времето. Ако още не се е разчуло тук, подозирам, че не е било преди повече от няколко дни.
   Всички работници изоставиха задачите си и се вслушваха напрегнато. Звънтенето на ковашкия чук спря и единствените звуци в двора бяха приглушеното мучене и крякането на патиците.
   -За какво е всичко това? - запита граф Пикъринг, докато излизаше от замъка с вдигната над очите ръка, за да ги предпази от яркото утринно слънце. - Момчето дойде без дъх и каза, че случаят бил спешен.
   Графът, строен мъж на средна възраст с дълъг гърбав нос и добре оформена преждевременно посивяла брада, бе облечен в пурпурнозлатна роба, наметната върху нощната му риза. Зад него се появи жена му Бе-линда, оправяйки робата си и хвърляйки нервен поглед в градината. Ейд-риън се възползва от временно затрудненото виждане на Пикъринг, за да я огледа по-подробно. Красотата й напълно отговаряше на носещите се слухове. Графинята бе няколко години по-млада от съпруга си, със стройна, спираща дъха фигура и дълга златна коса, сипеща се по раменете й по начин, който тя обикновено не би избрала да демонстрира на публично място. Ейдриън разбра защо графът я пази така ревниво.
   -Еха - каза Майрън на Ейдриън, докато се напрягаше, за да вижда по-добре. - Забравям за конете, щом я погледна.
   Ейдриън слезе от коня и помогна на Майрън.
   -Споделям чувствата ти, приятелю, но, повярвай ми, към тази жена наистинане искашда се взираш.
   -Олрик? - попита графът. - Какво за боговете правиш тук по това време?
   -Татко, крал Амрат е бил убит - отвърна Моувин с треперещ глас.
   Това разтърси Пикъринг. Той бавно свали ръката си и се втренчи
   право в принца.
   -Вярно ли е?
   Олрик кимна бавно:
   -Преди няколко дни. Предател го е наръгал в гърба по време на молитва.
   -Предател? Кой?
   -Вуйчо ми, ерцхерцог и главен канцлер - Пърси Брага.
   * * *
   Олрик и граф Пикъринг се оттеглиха да говорят на четири очи, а Ройс, Ейдриън и Майрън надушиха пътя до кухнята. Там те срещнаха Ел-ла, белокоса готвачка, която бе повече от щастлива да им предложи стабилна закуска, за да се сдобие първа с някоя евентуална клюка. Храната в Дрондил Филдс далеч превъзхождаше блюдото, което бяха яли в „Сребърната кана“. Елла ги засипваше с яйца, сладкиши с пудра захар, прясно сладко масло, бекон, бисквити, подправени домати и сос грейви в компанията на кана ябълков сайдер и ябълков пай с кленов сироп за десерт.
   Храниха се в относителната тишина на кухнята. Ейдриън не разкри нещо по-различно от казаното от Олрик в двора; но спомена, че Майрън е живял изолиран в манастира. Елла изглеждаше удивена от това и безмилостно разпитваше монаха.
   -Значи до днес не беше виждал жена, душо? - запита го тя, докато Майрън доопустошаваше пая си. Ядеше охотно; около устата си имаше ореол трохи и остатъци от ябълки.
   -Ти си първата, с която говоря - отвън Майрън, като че оповестяваше голямо постижение.
   -Наистина? - рече готвачката с усмивка и изимитира свенливост. -За мен е чест. Не съм била сефте от години - тя се засмя, но Майрън само я погледна объркано.
   -Имаш чудесен дом - каза й монахът. - Изглежда много... солиден.
   Тя отново се изсмя:
   -Не е мой, пиленце. Аз просто работя тук. Принадлежи на благородниците, като всички хубави местенца. Обикновените хора живеем в бараки и колиби и се бием за трохите, дето ни подхвърлят. Нещо като псета сме, нали? Естествено, не се оплаквам. Пикърингови са добри хора. Не са така високомерни като някои други благородници, дето си мислят, че слънцето изгрява и залязва заради тях. Графът дори няма камериерка. Не дава и на друг да го облича. Дори съм го виждала неведнъж да си носи сам вода. Чисто луд сие. Момчетата му и те като него. Вижда се само като ги погледнеш как си оседлават конете. Фанън онзи ден го видях да размахва ковашки чук. Накарал Верн да му показва как се изковава острие. Питам аз, колко благородници има, дето се учат да коват? Някой иска ли още сайдер?
   Всички поклатиха глави и се запрозяваха.
   -Ленар се е метнала на майка си. Лика-прилика са си. И двете красиви като рози и ухаещи също толкова приятно, но си имат бодли. Характерът на тези двете е отвратителен.Щерката е по-зле от майката. Преди тренираше с братята си и пребиваше Фанън, докато научи, че е дама и че те не вършат таквиз неща.
   Очите на Майрън се затвориха, главата му клюмна, внезапно столът се прекатури и монахът падна. Събуди се сепнато и се изправи на коленете си.
   -О, много съжалявам, не исках да...
   Елла бе толкова заета да се кикоти, че не можа да му отговори и само му махна с ръка.
   -Имал си дълга нощ, рожбе - най-накрая съумя да каже тя. - Ела да те наредим отзад, преди столът да те хвърли отново.
   Майрън увеси нос и каза тихо:
   -Имам същия проблем и с конете.
   * * *
   Олрик разказа историята си на Пикъринг по време на закуска. Щом приключи, графът разкара синовете си и нареди на хората си да започнат пълна мобилизация на Галилин.Докато Пикъринг раздаваше заповеди, Олрик напусна залата и започна да се разхожда из коридорите на замъка. За първи път оставаше насаме след смъртта на баща си. Почувства се като повлечен от течението на река, докато покрай него профучават събития. Бе време да вземе съдбата си в свои ръце.
   Видя малко хора по коридорите. С изключение на редките картини или рицарски брони, нямаше други неща, които да го разсейват. Дрондил Филдс, макар и по-малък от Есендън, създаваше обратното впечатление заради хоризонталното си разположение, разпрострян върху по-голямата част от върха. Докато Есендън имаше няколко кули и високи стаи, издигащи се на много етажи, най-голямата височина в Дрондил бе само четири етажа. Тъй като бе крепост, голямо внимание бе отделено на огне-упорството и затова таванът бе от камък вместо дървен. Това изискваше дебели стени, които да поддържат тежестта му. Прозорците бяха малки и дълбоки, поради което пропускаха малко светлина. Вътрешността приличаше на пещера.
   Припомни си как тичаше като дете из тези коридори, преследвайки Моувин и Фанън. Провеждаха битки, които Пикърингови винаги печелеха. В отговор той все бе изтъквал, че един ден ще стане крал. На дванадесет беше чудесно да дразниш току-що надвил те приятел: „Да, обаче аз ще стана крал. Ще трябва да ми се кланяш и да правиш каквото ти кажа.“
   Никога не му бе минавало през главата, че за да стане крал, баща му първо трябва да умре. Не бе имал представа какво е да си крал.
   Сега съм крал.
   Да бъде крал бе нещо, което винаги си бе представял като далеч напред в бъдещето. Баща му бе силен мъж и Олрик беше очаквал да е принц още дълги години. Само преди няколко месеца, по време на Летния фестивал, бяха обсъждали с Моувин да отидат на едногодишно пътешествие из четирите края на Апеладорн. Възнамеряваха да посетят Делгос, Ка-лис и Трент и дори да потърсят митичния разрушен град Персепликуис. Да открият и изследват древната столица на старата Новронска империя бе тяхна отдавнашна детска мечта. Искаха да открият богатства и приключения в изгубения град. Моувин се надяваше да научи и остатъка от загубените изкуства на рицарите Тешлор, а Олрик - да намери древната корона на Новрон. Бяха споменавали за пътуването на бащите си, но не и за Персепликуис. Не че имаше значение, тъй като никой не знаеше къде се намиразабравения град, но бе смятано за ерес дори да се търси древната столица. И все пак да се разхожда сред легендарните зали на Пер-сепликуис бе детската мечта на всякомомче в Апеладорн. Ала за Олрик бе настъпил края на юношеството му.
   Сега съм крал.
   Мечтите за безкрайни дни на дръзки приключения, изследване на границите с пиене на лошо пиво, спане под откритото небе и ласки с безименни жени се разнесоха като дим. Замениха ги видения на каменни стаи, пълни с ядосани старци. Често бе наблюдавал как баща му свиква двора и слуша църквата и благородниците да настояват за по-ниски данъци и повече земя. Един граф дори бе изисквал екзекуцията на херцог и отнемането на земите му заради загубата на една от скъпоценните си крави. Бащата на Олрик бе седял в глухо страдание, докато дворцовият секретар четеше многобройните петиции и оплаквания, за които кралят трябваше да отсъди. Като дете Олрик си мислеше, че да е крал означава да прави каквото си иска. Но през годините разбра истинското значение - компромиси. Един крал никога не можеше да управлява без подкрепата на своите благородници, а те никога не бяха доволни. Винаги искаха нещо и очакваха кралят да им го предостави.
   Сега съм крал.
   За Олрик това изглеждаше като присъда. Щеше да прекара остатъка от живота си, служейки на хората си, благородниците си и семейството си, точно както баща му бе направил. Почуди се дали Амрат се е чувствал по подобен начин, когато е наследявал короната. Това беше нещо, над ко-
   ето не се беше замислял досега. Да вижда Амрат като човек и притежател на мечти бяха чужди за принца концепти. Зачуди се дали баща му е бил щастлив. Когато Олрик си го припомняше, в ума му винаги изникваха гъстата му брада и усмихнатите му очи. Баща му се бе усмихвал много. Олрик се зачуди дали е било заради изпитваното от управлението удоволствие, или защото прекараното със сина време му предоставяше така нужната почивка от държавническите дела. Изпита внезапен копнеж да види баща си още веднъж. Сега му се искаше да е отделял повече време да поговори с него по мъжки, да се е допитвал до него за съвет и напътствия в подготовка на този ден. Почувства се напълно сам и несигурен дали ще съумее да се пребори с очакващите го дела. Повече от всичко му се щеше просто да изчезне.
   * * *
   Острият звън на сблъскващ се метал събуди Ейдриън. След закуската на Елла, той бе отишъл на двора. Бе станало значително по-хладно, но той откри място да подремне в лицето на мека ивица трева, огряна от слънцето. Стори му се, че е склопил очи само за миг, но когато ги отвори отново, вече бе доста след пладне. Отсреща момчетата отново се упражняваха.
   -Нападни ме пак, Фанън - нареди Моувин с приглушен от шлема
   глас.
   -Защо? Пак ще ме фраснеш.
   -Трябва да се научиш.
   -Не виждам защо - протестира Фанън. - Не е като да ме очаква военният режим на турнирите. Аз съм вторият син. Ще свърша в някой манастир да подреждам книги.
   -Най-малките синове отиват в манастирите - Моувин вдигна забралото. - Вторите синове са резерва. Трябва да си обучен и готов, ако умра от някаква рядка болест. А ако несе случи, ти ще пътуваш из земите, грижейки се сам за себе си. Това означава живот като наемник или на тур-нирната верига. Или, ако имаш късмет, може да станеш шериф, маршал или офицер при някой граф. Днес това е почти толкова добре, колкото и поземлена благородническа титла. Но няма да получиш тези длъжности или оцелееш дълго катонаемник или мечоносец, ако не знаеш да се биеш. Сега ме нападни отново и този път завъртане, стъпка и удар.
   Ейдриън отиде при дуелиращите се и седна на тревата близо до Де-нек, за да гледа. Денек, който бе само на дванадесет години, го изгледа любопитно.
   -Кой си ти?
   -Казвам се Ейдриън - отвърна той, докато протягаше ръка. Момчето я пое, стискайки по-силно от необходимото. - Ти си Денек, нали? Третият син на Пикъринг. Може би трябва да говориш с приятеля ми Майрън, тъй като чувам, че си орисан да бъдеш в манастир.
   -Не съм! - викна Денек. - Не отивам в манастир. Мога да се бия не по-зле от Фанън.
   -Не бих се изненадал - каза Ейдриън. - Фанън е тромав и няма баланс. Няма и да напредне особено, тъй като Моувин го обучава, а Моувин разчита повече на десния и се опира на левия повече от необходимото.
   Денек се ухили и се обърна към братята си:
   -Ейдриън казва, че се биете като момичета.
   -Какво? - запита Моувин, докато отбиваше слабата атака на брат си за пореден път.
   -А, нищо - отвърна Ейдриън, опитвайки да отрече и стрелна с поглед Денек, който продължаваше да се хили. - Много благодаря - каза на момчето.
   -Значи мислиш, че можеш да ме надвиеш? - попита Моувин.
   -Не. Просто обяснявах защо не мисля, че Денек ще отиде в манастир.
   -Защото се бием като момичета - допълни Фанън.
   -Не, не, нищо подобно.
   -Дай му меча си - каза Моувин.
   Фанън подхвърли оръжието си към Ейдриън. То се заби на не повече от фут от краката му. Дръжката се заклати като стол-люлка.
   -Ти си един от крадците, за които ни каза Олрик, нали? - Моувин сръчно размаха меча си по начин, който не бе използвал в показните битки с брат си. - Въпреки приключението ви, не си спомням Олрик да е споменавал нещо за майсторството ти.
   -Вероятно е забравил - пошегува се Ейдриън.
   -Знаеш ли за легендата на Пикърингови?
   -Семейството ви се слави като умеещо да върти меч.
   -Значисичувал? Баща ми е вторият най-добър фехтовчик в Аврин.
   -Той е най-добрият - озъби се Денек. - Щеше да победи ерцхерцо-га, ако си носеше меча, но трябваше да използва резервен, който беше твърде тежък и неудобен.
   -Денек, колко пъти да ти казвам, когато става дума за нечия репутация, позицията ти не се издига с оправдания защо си изгубил надпреварата. Ерцхерцогът спечели дуела. Трябва да приемеш този факт - смъм-ри го Моувин. Връщайки вниманието си обратно върху Ейдриън, каза: -И като стана дума за дуели, защо не вземеш меча и ще ти демонстрирам Тек'чин.
   Ейдриън изтегли острието от земята и пристъпи в кръга, където момчетата се бяха дуелирали. Направи лъжлив удар, последван от на-мушкване, което Моувин избегна с лекота.
   -Опитай пак - каза той.
   Ейдриън опита малко по-сложно движение. Този път замахна надясно, сетне се завъртя наляво и насочи острието нагоре към бедрото на Моувин. Последният се движеше с изключителна прецизност. Предугади финта и отново отклони меча.
   -Биеш се като уличен главорез - коментира Моувин.
   -Защото е такъв - увери ги Ройс, докато се приближаваше откъм централната кула, - голям, тъп главорез. Веднъж видях старица да го пребива с буталка за масло - погледна към Ейдриън. -Сегав какво си се забъркал? Изглежда хлапето ще ти даде да се разбереш.
   Моувин се вцепени и стрелна Ройс с поглед:
   -Напомням ти, че съм графски син и като такъв ще се обръщаш към мен катовладетел,или понемастър,но не ихлапе.
   -По-добре внимавай, Ройс, или след това ще се заеме и с теб - каза Ейдриън, докато обикаляше кръга, търсейки пролука. Опита друга атака, но и тя бе отбита.
   Сега Моувин атакува с бърза крачка. Притисна меча на Ейдриън дръжка до дръжка, постави крак зад него и го повали на земята.
   -Твърде добър си за мен - призна Ейдриън, докато Моувин му подаваше ръка да се изправи.
   -Опитай го пак - изкрещя Ройс.
   Ейдриън го изгледа раздразнено и след това забеляза млада жена да влиза в двора. Беше Ленар, облечена в дълга нежнозлатиста рокля. Бе прекрасна като майка си и се присъедини към групата.
   -Кой е това? - попита, сочейки към Ейдриън.
   -Ейдриън Блекуотър - отвърна той с поклон.
   -Е, господин Блекуотър, изглежда брат ми те победи.
   -Така изглежда - потвърди той, докато все още очистваше дрехите си.
   -Не е нещо срамно. Брат ми е много талантлив фехтовач - твърде талантлив. Има неприятната тенденция да прогонва потенциални ухажо-ри.
   -Те не те заслужават, Ленар.
   -Опитай го отново - повтори Ройс. В гласа му имаше отчетлива палава нотка.
   -Ще го направим ли? - запита любезно Моувин с поклон.
   -О, да, моля те - Ленар възхитено плесна с ръце. - Не се притеснявай, няма да те убие. Татко не му позволява да наранява хората.
   Със зла усмивка, адресирана към Ройс, Ейдриън се изправи срещу Моувин. Този път не направи опит да се защитава. Стоеше напълно неподвижен, държеше острието си ниско.Погледът му бе хладен и впит право в очите на младежа.
   -Защитавай се, глупако - каза му Моувин, - понеопитайда се защитаваш.
   Ейдриън бавно издигна меча си, повече в отговор на желанието на Моувин, отколкото за да се отбранява. Моувин пристъпи с бързо присвиване на острието си, целящо да наруши равновесието на Ейдриън. Сетне се извъртя около по-едрия мъж и се опита да го препъне още веднъж. Но Ейдриън също се извъртя и като замахна с крак, закачи Моувин зад коленете и го повали в прахта.
   Моувин изгледа любопитно Ейдриън, докато последният му помагаше да се изправи.
   -Очевидно нашият главорез си имал изненади - промърмори младежът с усмивка.
   Този път Моувин атакува с бърза серия замахвания, повечето от които бяха нанесени във въздуха, тъй като Ейдриън отбягваше ударите. Мо-увин се движеше като вихрушка,острието на меча му се стрелкаше по-бързо, отколкото окото можеше да проследи. Ейдриън парираше ударите и стоманата звънтеше.
   -Моувин, внимавай! - извика Ленар.
   Битката бързо прерасна от приятелска тренировка в сериозна борба. Ударите следваха по-бързи, по-силни и по-близки. Стените на двора започнаха да отразяват резките звуци на остриетата. Изръмжаванията и проклятията ставаха все по-неприветливи. Двубоят продължи за известно време, като двамата се сражаваха лице в лице. Внезапно Моувин изпълни блестяща маневра. Финтирайки отляво, замахна надясно и се завъртя изцяло, излагайки гърба си. Виждайки противника си уязвим, Ейд-риън направи очевидния контраудар, но Моувин по чудо отби острието му инстинктивно без да го вижда. Извъртайки се отново, насочи меча си към незащитената страна на Ейдриън. Но преди да може да довърши удара, Ейдриън намали разстоянието между тях и замахът разсече въздуха зад гърба на по-едрия мъж. Ейдриън заключи въоръжената ръка на момчето под собствената си и допря меч до гърлото му. Сродниците на Моу-вин ахнаха. Ройс се изкикоти със зловещо удоволствие. Отпускайки хватката си, Ейдриън освободи Моувин.
   -Как направи това? - попита Моувин. - Изпълних идеална Ви'шин вихрушка. Това е една от най-сложните маневри в Тек'чин. Никой не я е парирал досега.
   Ейдриън сви рамене:
   -За всичко си има първи път - хвърли меча обратно на Фанън. Заби се в земята между стъпалата на момчето. За разлика от предишния път, мечът затъна под ъгъл, така че дръжката не се заклати.
   Залепил очи на Ейдриън и с възхитено изражение, Денек се обърна към Ройс:
   -Трябва да е била изключително зла старица и огромна буталка.
   * * *
   -Олрик?
   Принцът бе отишъл в един от складовете на замъка и седеше на дебелия перваз на кръгъл прозорец, вперил поглед към западните хълмове. Гласът на приятеля му го извадиот дълбокия размисъл и едва тогава осъзна, че плаче.
   -Извинявай - каза Моувин, - но татко те търси. Местните аристократи започнаха да пристигат и мисля, че той иска да говориш с тях.
   -Всичко е наред - отвърна Олрик, обърсвайки бузи и хвърляйки последен поглед с копнеж към залязващото слънце. - Стоял съм тук по-дълго, отколкото предполагах. Загубилсъм представа за времето.
   -Тук това не е трудно - Моувин прекоси стаята и взе бутилка вино от една стойка. - Спомняш ли си нощта, когато се промъкнахме тук и изпихме три от тези?
   -После ми беше много лошо - кимна Олрик.
   -На мен също и все пак издържахме лова на елени на следващия
   ден.
   -Никой не биваше да разбира, че сме пили.
   -Струваше ми се, че ще умра, а когато се прибрахме се оказа, че Ариста, Ленар и Фанън ни били издали още миналата вечер.
   -Помня.
   Моувин изучаваше приятеля си внимателно:
   -Ти ще бъдеш добър крал, Олрик. Сигурен съм, че баща ти би се гордял.
   За момент Олрик не каза нищо. Взе бутилка и я претегли на ръка.
   -По-добре да се връщам. Вече имам отговорности. Не мога да се крия тук и да пия вино като в добрите стари дни.
   -Бихме могли, ако много ти се иска - Моувин се ухили лукаво.
   Олрик усмихнато го прегърна.
   -Ти си добър приятел. Съжалявам, че сега вече никога няма да отидем в Персепликуис.
   -Всичко е наред; пък и не се знае. Може да отидем там някой ден.
   Докато излизаха от склада, Олрик изтупа от ръцете си прахта, която
   се бе пренесла върху тях от гърба на приятеля му докато се прегръщаха.
   -Нима Фанън вече е станал толкова добър, че те поваля на земята?
   -Не, беше крадеца, когото си довел със себе си, големия. Къде го намери? Не съм виждал подобни фехтовални умения. Доста забележително.
   -Наистина? От устата на един Пикъринг това звучи като сериозна похвала.
   -Страхувам се, че легендата на Пикърингови няма да я бъде още дълго: татко губи от Пърси Брага, а мен обикновен хулиган ме просва в прахта. Колко още преди останалите благородници да започнат да оспорват титлата и земята ни без страх?
   -Ако баща ти бе имал меча си тогава... - Олрик поспря. - Впрочем защо беше без него?
   -Забравил къде го оставил - отвърна Моувин. - Беше сигурен, че е в стаята му, но на сутринта го нямаше. По-късно прислужник го намерил на някакво странно място.
   -Е, със или без меч, баща ти е най-добрият фехтовчик в кралството.
   * * *
   Ройс, Ейдриън и Майрън продължиха да се наслаждават на гостоприемството на Пикърингови с обилен обяд, както и вечеря, сервирани им в уютната кухня на Елла. Прекараха по-голямата част от деня в дрямка, наваксвайки липсата на сън от последните нощи. С падането на нощта вече се чувстваха значително по-добре.
   Ейдриън се бе сдобил с нова сянка в лицето на Денек, който го следваше навсякъде по петите. След вечеря Денек покани Ейдриън, Ройс и Майрън да гледат заедно събирането на войниците от любимото му място. Момчето ги поведе към парапета над главната порта. Оттам можеха необезпокоявани да наблюдават едновременно земите извън замъка и вътрешния му двор.
   Около залез започнаха да пристигат хора. Групици барони, рицари, сквайъри, войници и селски служители пристигаха и се събираха да ла-геруват около замъка. Високи стълбове, носещи знамената на различните благородници се издигаха в двора, с което указваха присъствието си в съответствие с дадените клетви. С появата си луната огряосем знамена и около триста човека, насъбрани около лагерните огньове. Палатките им покриваха хълма и се простираха в овощните градини.
   Верн бе споделил пещта и наковалнята си с още петима ковачи от различни села и заедно изпълняваха поръчки в последната минута. Останалата част от двора бе не по-малко активна; всяка лампа запалена и всички занаятчии ангажирани. Кожарите оправяха стремена и юзди, майсторите на стрели трупаха готовите снопове с продукцията си край стената на конюшнята. Дърводелци изработваха големи квадратни щитове за стрелци. Дори касапите и пекарите работеха здравата, приготвяйки провизии от пушено месо, хляб, лук и ряпа.
   -Зеленото с чука е знамето на лорд Джърл - каза им Денек. Отново бе настъпил режещ студ и дъхът му разпръсна ледена мъгла. - Прекарах лятото в имението им преди две години. Намира се точно в края на Лон-гуудската гора, а те обожават да ловуват. Трябва да имат две дузини от най-добрите в царството хрътки. Там се научих да стрелям с лък.Ти сигурно стреляш много добре с лък, нали, Ейдриън?
   -Случва ми се да уцеля гората от полето.
   -Обзалагам се, че можеш да надстреляш всеки от синовете на Джърл. Те са шестима и всеки от тях се мисли за най-добрия стрелец в областта. Баща ни никога не ни е учил да стреляме. Казваше, че било безсмислено, понеже нямало да се бием в редици. Научи ни да се съсредоточаваме върху меча. Макар че не виждам каква полза ще имам от това, ако ме изпратят в манастир. Ще чета по цял ден.
   -Всъщност има още много други неща за вършене - обясни Май-рън, докато придърпваше одеялото по-плътно към раменете си. - През пролетта, по-голямата част от времето ти ще минава в работа по градината, а през есента те чака жътва, правене на зимнина и варене на бира. Дори през зимата има поправки и почистване. Разбира се, по-голямата част от времето ти минава в молитви, групови или в уединение. Сетне...
   -По-скоро бих станал пехотинец - въздъхна с гримаса Денек. - Или може да се присъединя към вас двамата и да стана крадец! Трябва да е невероятно вълнуващ живот да обикаляш света и изпълняваш опасни мисии в името на краля.
   -Човек би си помислил това, нали? - промърмори тихо Ейдриън.
   Под тях самотен ездач бързо приближаваше портата.
   -Не е ли това банерът на Есендън? - запита Ройс, посочвайки към знамето със сокол, което ездачът носеше.
   -Да - каза изненадано Денек. - Това е знакът на краля. Той е пратеник от Медфорд.
   Размениха си объркани погледи, а през това време пратеникът влезе в замъка. Сетне продължиха да говорят с Майрън, който напразно се опитваше да убеди Денек, че животът в манастир не е никак лош, когато Фанън дотича при тях.
   -Ето къде сте! - извика им той. - Татко преобърна половината замък да ви търси.
   -Нас? - запита Ейдриън.
   -Да - кимна Фанън. - Иска да види двамата крадци в залата си веднага.
   -Да не си задигнал нещо, Ройс? - поинтересува се Ейдриън.
   -Бих се обзаложил, че е по-скоро свързано с флиртуването ти с Ле-нар следобед и заплашването на Моувин само да се изперчиш - не му остана длъжен Ройс.
   -Вината беше твоя - Ейдриън го бутна с пръст.
   -Не става дума за нищо подобно - прекъсна ги Фанън. - Принцеса Ариста ще бъде екзекутирана утре сутринта за измяна.
   * * *
   Нявга, преди много време, голямата зала на Дрондил Филдс бе служила за първия царски двор на Меленгар. Именно там крал Толин бе съставил и подписал Дрондилската харта, положила началото на официалното съществуване на кралството. Сега, остарял и избелял, пергаментът бе закачен на една от стените на видно място. Около него висяхамасивни червени завеси, привързани със златни въжета с копринени пискюли. Сега залата служеше за съвещания на граф Пикъринг. Ройс и Ейдриън влязоха колебливо.
   На дълга маса в центъра на стаята седяха дузина мъже, облечени с изяществото на благородници. Графове, барони, шерифи и маршали; ръководството на Източен Меленгар бе пред тях. На главното място седеше Олрик, а от дясната му страна - граф Пикъринг. Зад графа стоеше Моу-вин и когато Ейдриън и Ройс влязоха, Фанън зае място до брат си. Олрик бе елегантно облечен, без съмнение с дрехите на някой Пикъринг. Ейд-риън бе виждал за последно принца преди по-малко от ден, но Олрик изглеждаше много по-възрастен.
   -Каза ли им защо ги повиках? - графът запита сина си.
   -Казах им, че принцесата ще бъде екзекутирана - отвърна Фанън, -нищо повече.
   -Бях призован от ерцхерцог Пърси Брага - обясни граф Пикъринг, държейки съобщението, - да се явя в замъка Есендън като свидетел по делото на принцеса Ариста в обвинение за вещерство, държавна измяна и убийство. Обвинил я е в убийството не само на Амрат, но и в това на Олрик - пусна депешата на масата и стовари юмрука си отгоре й. - Мерзавецът иска да получи кралството!
   -По-лошо е отколкото се страхувах - резюмира Олрик за крадците. - Вуйчо ми е възнамерявал да умъртви мен и баща ми и сетне да обвини Ариста за двете убийства. Ще я екзекутира и задържи царството за себе си. Никой няма да заподозре нищо. Ще заблуди всички, че той е големият закрилник на кралството. Убеден съм, че планът му ще проработи. Дори аз я подозирах само преди няколко дни.
   -Истина е. Дълго време се носят слухове, че Ариста се е впуснала в тайните изкуства - потвърди Пикъринг. - Брага няма да има затруднения в доказването на вината й. Неразбраното плаши хората. Мисълта за жена с магическа сила е ужасяваща за старите мъже на удобни постове. Дори и без заплахата от вещерство, повечето благородници не савъв възторг от мисълта за жена владетел. Решението ще бъде подсигурено. Присъдата ще бъде изпълнена бързо.
   -Но ако принцът се появеше - каза барон Енилд - и покажеше, че е жив, тогава...
   -Това е точно каквото Брага иска - обяви сър Ектън. - Той не може да намери Олрик. Търсил го е с дни и не може да го открие. Иска да го привлече, преди Олрик да съумее да събере армия. Разчита на младостта на принца и липсата му на опит. Иска да го манипулира да реагира с емоция, вместо с разум. Ако той не може да намери Олрик, ще накара принца да дойде при него.
   -По-малко от половината ни сили са се събрали досега - изръмжа отчаяно Пикъринг. Отиде до голямата карта на Меленгар, която висеше срещу древната харта и удари западната половина. - Най-могъщите ни рицари са най-далеч от нас и тъй като имат най-много хора, ще им трябва повече време, за да се явят. Не ги очаквам преди поне осем часа, може би дори шестнадесет.
   -Дори ако се примирим само с войската от Галилин, най-рано ще можем да атакуваме едва привечер. Дотогава Ариста ще е мъртва. Бих могъл да потегля веднага с наличните войници и останалите да ни последват щом пристигнат, но така разцепваме силите си и рискуваме цялата армия. Не можем да застрашим кралството заради една жена, пък била тя и принцеса.
   -Съдейки по наемниците, с които се сблъсках в странноприемницата - каза им Олрик - подозирам, че ерцхерцогът очаква нападение и е подсилил въоръжените си сили с наемни войски, верни само нему.
   -Най-вероятно е изпратил разузнавачи и е подготвил засади - каза Ектън. - Щом потеглим, той ще каже на останалите събрани за делото благородници, че ние работим за Ариста и че трябва да отбраняват от нас Есендън. Просто няма начин да се отправим натам, преди да сме събрали достатъчно сили.
   -Чакането - тъжно каза Олрик, - със сигурност ще докара Ариста до кладата. Сега повече от всякога се чувствам виновен, че не й се доверих. Тя спаси живота ми. Сега нейният е застрашен, а аз не мога да направя нищо - той погледна към Ейдриън и Ройс. - Просто не мога да стоя бездейно и да я оставя да умре. Но да действам прибързано би било безумие.
   Принцът се изправи и отиде до крадците.
   -Поразпитах за вас след като пристигнахме. Не сте ми казали всичко за себе си. Мислех ви за обикновени крадци. Затова можете да си представите изненадата ми, когато научих, че сте известни - той хвърли поглед към благородниците в стаята. - Носят се слухове, че вие двамата сте необичайно даровити, прочути с изпълнението на трудни, понякога почти невъзможни задачи за саботаж, кражба, шпионаж и в редки случаи убийства. Не си правете труда да отричате. Много от присъстващите в стаята ми довериха, че са прибягвали до услугите ви.
   Ейдриън погледна към Ройс и сетне към лицата на стоящите пред него. Кимна неловко. Сред тях имаше не само бивши клиенти, но и бивши цели.
   -Казаха ми, че сте независими и не сте част от никоя гилдия. Не е малко постижение да работите с такава самостоятелност. Научих повече за няколко часа от тях, отколкото за дни яздене с вас. Това което знам, обаче - това, което сам открих - е, че спасихте живота ми на два пъти, веднъж за да спазите обещанието към сестра ми и веднъж по неясни за мен причини. Миналата нощ се изправихте срещу мощта на главния канцлер на Меленгар и ми се притекохте на помощ срещу превъзхождащ брой тренирани убийци. Никой не ви бе молил, никой нямаше да ви укорява, ако ме бяхте оставили да умра. Не можехте да очаквате награда за спасяването ми и все пак го сторихте. Защо?
   Ейдриън погледна към Ройс, който мълчеше.
   -Ами - започна боецът, като гледаше в пода, - предполагам защото се бяхме привързали.
   Олрик се усмихна и се обърна към останалите:
   -Животът на принца на Меленгар - бъдещият крал - бе спасен не от армията му, не от верните му телохранители, нито от крепост - а от двама коварни, безсрамни крадци, които не са имали благоразумието да си вървят по пътя.
   Принцът пристъпи напред и постави ръце върху рамото на всеки един от тях.
   -Вече съм ви дълбоко задължен и нямам право да изисквам това, но трябва да ви помоля да демонстрирате тази лоша преценка още веднъж. Моля ви, спасете сестра ми и можете да назовете каквато цена си пожелаете.
   * * *
   -Още едно добро дело в последния миг - изръмжа Ройс, докато прибираше припаси в дисагите си.
   -Истина е - каза Ейдриън, нахлузвайки колана на меча през рамо, -но това поне еплатенодело.
   -Трябваше да му кажеш истинската причина, поради която го спасихме от Трумбул: защото нямаше да си получим стоте златни тенента.
   -Това бешетвоятапричина. Освен това колко често ни възлагат кралски договори? Ако се разчуе, цената ни ще се вдигне значително.
   -Ако се разчуе, ще ни обесят.
   -Добре, уместно. Но не забравяй, че тя ни отърва кожите. Ако Арис-та не ни беше помогнала да избягаме от затвора, сега щяхме да сме украса за Есенния фестивал на Медфорд.
   Ройс спря и въздъхна.
   -Не казах, че няма да го направим, нали? Казах ли нещо такова? Не. Казах на малкия принц, че ще го сторим. Просто не очаквай да се радвам за което.
   -Просто искам да те накарам да се почувстваш по-добре за решението си - каза Ейдриън. Ройс го изгледа. - Добре, добре, ще ида да се погрижа за конете - взе снаряжението си и се отправи към двора, където бе започнал да прехвърча снежец.
   Пикъринг бе предоставил на крадците два от най-бързите си жребци и всякакви неща, за които смятаха, че ще са им от полза. Елла им бе приготвила късна закуска и порядъчни запаси за из път. За защита от студа се облякоха с тежки вълнени наметала и увиха лицата си с тъмни шалове.
   -Надявам се, че ще се срещнем отново - каза им Майрън, докато приготвяха конете си. - Вие двамата сте най-удивителните хора, които съм срещал, макар че това не говори много, нали?
   -Важно е намерението - каза Ейдриън и мечешката му прегръдка изненада дребосъка. Докато се качваха на седлата си, Майрън наведе глава и измърмори тиха молитва.
   -Готово - Ейдриън каза на Ройс, - сега Марибор е на наша страна. Вече може да си спокоен.
   -Всъщност - каза Майрън смутено, - аз се молех за конете. Нощесе моля и за вас - добави бързо.
   Олрик и Пикърингови излязоха на двора да ги видят. Дори Ленар беше с тях, облечена в бяло кожено наметало. Така се бе омотала в пухкавата си пелерина, че само очите й се виждаха.
   -Ако не можете да я измъкнете - каза Пикъринг, - опитайте се да забавите екзекуцията до пристигането на силите ни. Но щом дойдат, погрижете се тя да е на сигурно място. Убеден съм, че Брага ще я убие от отчаяние. И още нещо: не се опитвайте да се биете с него. Той е най-добрият фехтовчик в Меленгар. Оставете го на мен - графът удари елегантната рапира, която висеше на бедрото му. - Този път ще имам собствения си меч и ерцхерцогът ще изпита как жили.
   -Аз ще водя нападението над Есендън - каза им Олрик. - Мой владетелски дълг. Така че ако се доберете до сестра ми и ако аз падна преждевременно, кажете й, че съжалявам за недоверието си. Кажете й... - той се запъна за момент. - Кажете й, че съм я обичал и че мисля, че от нея ще излезе прекрасна владетелка.
   -Ще й кажете сам, Ваше Величество - увери го Ейдриън.
   Олрик кимна и сетне добави:
   -Освен това съжалявам за това, което ви казах преди. Вие двамата сте най-добрите кралски защитници, за които изобщо мога да се надявам. Сега вървете. Спасете сестра ми или ще хвърля и двама ви обратно в тъмницата!
   Те се поклониха с уважение в седлата, сетне обърнаха конете си и ги пришпориха в галоп. Излязоха през портата и се изгубиха в студения мрак на нощта.
   Глава 8 Дела



   Утрото на делото на Ариста Есендън пристигна едновременно с първия сняг. Въпреки липсата на сън, Пърси Брага не чувстваше никаква умора. Предната утрин бе задвижилколелата, разпращайки обявленията за делото и сега стотици детайли изискваха личното му внимание. Проверяваше списъка със свидетели, когато на вратата на кабинета му се почука и влезе прислужник.
   -Поднасям извинения за безпокойството, сър - поклони се мъжът, -епископ Салдур е тук. Каза, че сте искали да го видите?
   -Разбира се, разбира се, покани го - отвърна ерцхерцогът.
   Старият духовник влезе, облечен в червено-черна роба. Брага прекоси стаята и с поклон целуна пръстена му.
   -Благодаря ви за ранната визита, Ваша милост. Гладен ли сте? Ще желаете ли закуска?
   -Не, благодаря, вече се нахраних. На моята възраст човек се събужда рано, независимо дали желае или не. За какво точно искаше да говорим?
   -Исках да се убедя, че нямате някакви въпроси относно утрешните показания. Можем да ги преповторим. Заделил съм време.
   -Разбирам - отвърна епископът, кимайки бавно. - Не смятам това за необходимо. Притежавам ясна визия за изискваното.
   -Чудесно, в такъв случай всичко е наред.
   -Отлично - каза епископът и добави, хвърляйки поглед към гарафа-та. - Бренди ли съзирам?
   -Да, ще желаете ли?
   -В нормални случаи не бих си позволил в толкова ранен час на деня, но сега поводът е специален.
   -Абсолютно, Ваша милост.
   Епископът се разположи в близост до огъня, докато Брага наля две чаши и му подаде едната.
   -За новия режим в Меленгар - вдигна наздравица ерцхерцогът. При докосването на чашите им, кристалът иззвъня чисто, като камбана. И двамата отпиха голяма глътка.
   -Има нещо в малко бренди на снеговит ден - отбеляза Салдур с доволен глас. Имаше бяла коса и благи очи. Седейки в блясъка на огъня, държейки небрежно чашата си, приличаше на типичния добродушен дядо. Ала това не заблуждаваше Брага. Духовникът не би се издигнал до сегашната си позиция, ако не беше безмилостен. Като епископ, Салдур бе един от главните ръководители на нифронската църква и най-висшето духовенство в кралството на Меленгар. За своя главна квартира използваше Мареската катедрала; постройка не по-малко внушителна и далеч по-обичана от Есендън. По отношение на влиянието Брага поставяше Сал-дур в челната тройка от деветнадесетимата епископи.
   -Колко време остава до делото? - попита Салдур.
   -Ще започнем след около час.
   -Трябва да призная, че се справи много добре, Пърси - усмихна му се Салдур. - Църквата е напълно доволна. Нашата инвестиция в теб беше значителна, но изглежда сме направили мъдър избор. При работа с такива дългосрочни графици на нас ни е трудно да се убедим, че сме поставили правилните хора. Всяка от анексиите трябва да бъде извършена деликатно. Не искаме някой да ни заподозре, че пренареждаме картите в тестето. Когато времето настъпи, трябва да изглежда, че всички монархии доброволно приемат сформирането на Новата империя. Трябва да призная, имах съмнения за теб.
   Брага повдигна вежда:
   -Изненадам съм да чуя това.
   -Е, не приличаше на някой с царствени белези по времето, когато уреждахме брака ти със сестрата на Амрат. Ти беше мършав, превзет, малък...
   -Това беше преди близо двадесет години - протестира Брага.
   -Доста вярно. Но по онова време всичко, което забелязвах в теб беше умението ти с меча и яростният империализъм. Страхувах се, че бидейки толкова млад, ти може. е, кой знае дали би останал верен? Но ти ми доказа, че греша. Прерасна в умел администратор; и умението ти да се нагаждаш към неочакваните събития, подобно на внезапната промяна в графика, причинена от Ариста, доказва уменията ти ефективно да разрешаваш проблеми.
   -Ще призная, че не протече точно както бях планирал. Бягството на Олрик бе неочаквано. Определено подцених принцесата, но тя поне бе достатъчно любезна да ми предостави удобен начин да я въвлека.
   -И какво точно възнамеряваш да направиш по отношение на малкия брат на Ариста? Знаеш ли къде е?
   -Да, в Дрондил Филдс. Получих няколко доклада за сбора в Гали-лин. Войници се събират в замъка на Пикъринг.
   -И това не те притеснява?
   -Да кажем, че ми се ще да бях заловил хлапенцето преди да се добере до Пикъринг. Но ще се заема с него веднага щом приключа със сестра му. Той се оказа доста хлъзгав. Измъкна ми се между пръстите при Уи-сънд брод. Не само избяга, но и задигна конете на хората ми. Мислех си, че ще е лесно да бъде открит и имах отряди наблюдаващи всеки път, долина и село, но за няколко дни той просто изчезна.
   -И тогава се е добрал до Пикъринг?
   -О, не - каза Брага. - Всъщност успях да го хвана. Патрул го е заловил в странноприемницата „Сребърната кана“.
   -Не разбирам. Защо тогава не е тук?
   -Защото патрулът ми така и не се върна. Избързал напред пратеник донесе новините, че Олрик е заловен, но останалите изчезнаха. Разследвах и попаднах на някакви удивителни слухове. Според докладите ми, двама мъже, които пътували с принца, организирали местните и направили засада на хората ми.
   -Знаеш ли кои са тези двамата, които му се притекли на помощ?
   -Нямам имена, но принцът ги наричал свои кралски защитници.
   Убеден съм обаче, че това са същите двама крадци, които бях уредил да поемат вината за смъртта на Амрат. Някак си принцът е съумял да си осигури услугите им. Вероятноим е обещал богатства, вероятно дори титла и земя. Момчето е по-умно, отколкото си мислех. Но това е без значение, направил съм съответните приготовления. През последните няколко седмици подсилвах армията на Меленгар с мои наемници. Амрат така и не разбра. Едно от преимуществата да си главен канцлер е, че не се налага да полагаш царския печат на всички заповеди.
   Отново се почука на вратата и влезе същият слуга.
   -Графът на Чадуик желае да ви види, милорд.
   -Арчибалд Белънтайн? Той пък какво прави тук? Разкарай го.
   -Не, почакай - намеси се епископът. - Аз го помолих да дойде. Покани го - прислужникът се поклони и излезе, затваряйки вратата след себе си.
   -Бих предпочел да бе обсъдено с мен - каза Брага. - Простете, Ваша милост, но днес програмата ми е прекалено натоварена, за да вместя в нея посещението на съсед-аристократ.
   -Да, зная, че си зает, но църквата има свои дела, с които трябва да се занимава. Както добре знаеш, вие не сте единственото кралство, за което се грижим. Графът на Чадуик представлява определен интерес за нас. Той е млад, амбициозен и лесно се впечатлява от успеха. Ще му бъде от полза да се убеди от първа ръка какви неща са възможни с наличието на правилнитеприятели.Пък и съюзник на южната ви граница със сигурност би било от полза и за вас.
   -Предлагате да го откъсна от властта на крал Етелред?
   -Етелред е добър империалист, признавам, но императорът може да бъде само един. Няма причина това да не си ти, стига да продължиш да демонстрираш полезността си. Белънтайн притежава много качества, които могат да ни помогнат в това начинание.
   -Още не съм станал дори крал, а вие говорите за императорски титли?
   -Църквата не е оцеляла три хиляди години без да гледа напред. А, ето го. Влизай, влизай, Арчибалд - Арчибалд Белънтайн пристъпи, отърсвайки снега от наметалото си и тропайки с крака. - Хвърли наметалото и ела до огъня. Сгрей се, момче. Пътуването трябва да е било мразовито.
   Арчибалд прекоси стаята и целуна пръстена на седящия епископ.
   -Добро утро, Ваша милост - каза той, сетне се обърна и любезно се поклони на ерцхерцога. - Милорд.
   Смъкна плаща си и го отърси внимателно. Огледа се объркан:
   -Слугата ви излезе преди да вземе наметалото ми.
   -Просто го хвърлете някъде - посъветва го Брага.
   Графът го изгледа изумено:
   -Това е вносен дамаск със златна бродерия - точно тогава слугата се завърна, носейки удобен стол. - А, ето те. Ето, дръж това и за Мари-бор, не го окачай на кука - подаде наметката си на прислужника, който се поклони и излезе.
   -Бренди? - предложи Брага.
   -О, богове, да - отвърна Арчибалд. Брага му подаде чаша, дъното на която бе покрито с тъмнокехлибарена течност.
   -Оценявам идването ти, Арчибалд - каза епископът. - Страхувам се, че сега няма да разполагаме с много време за разговор, тъй като днес в Меленгар бъркотията е доста голяма. Но както казвах на Брага, сметнах от полза и за трима ни да проведем кратък разговор.
   -Винаги на разположение, Ваша милост. Оценявам възможността си да се срещна с новия крал на Меленгар - каза безгрижно Арчибалд. Салдур и Брага си размениха погледи. - О, хайде сега, не е като да е тайна. Вие сте ерцхерцог и главен канцлер. С крал Амрат и принца мъртви, и Ариста екзекутирана, короната ще се премести на вашето чело. Наистина много добре изпълнено. Моите почитания. Убийство пред очите на всички, под носа на благородниците - те ще ви приветстват, докато открадвате короната им.
   Брага се вцепени:
   -Да не би да ме обвинявате в...
   -Разбира се, че не - спря го графът. - Никого не обвинявам. Какво ме засягат вътрешните дела на Меленгар? Моят сюзерен е Етелред от Уоррик. Случващото се във вашето царство не ме касае. Просто предлагахискренитеси поздравления - вдигна чашата и кимна към епископа -и на двама ви.
   -Как наричаш тази игра, Белънтайн? - попита Брага колебливо, до-като двамата със Салдур наблюдаваха младия аристократ много внимателно.
   Арчибалд се усмихна отново:
   -Любезни ми господа, не играя никаква игра. Възхитата ми е иск-рена. Още повече в светлината на мой скорошен провал. Виждате ли, аз самият се опитах да рискувам, за да увелича позицията си, но опитът ми не се увенча с успех.
   Наконтеният граф започна да забавлява Брага, който разбра какво епископът вижда в младежа и любопитството му бе възбудено.
   -Съжалявам да чуя за затрудненията ви. Какво точно се опитвахте?
   -Ами, бях се сдобил с определени писма и се опитах да принудя маркиза на Глъстън да ми даде дъщеря си. Бях заключил писмата в сейфа на личната си кула и бях готов да гипокажа лично на Виктор. Всичко вървеше отлично, но -пуф -Арчибалд направи жест на експлозия - писмата бяха изчезнали. Като фокус.
   -Какво им се случи? - запита Салдур.
   -Бяха откраднати. Крадци прорязали дупка в покрива на кулата ми и само за минути се промъкнали и ги отмъкнали под носа ми.
   -Забележително - Салдур поднесе оценката си.
   -Депресиращо беше. Накараха ме да изглеждам като глупак.
   -Заловихте ли крадците?
   Арчибалд поклати глава.
   -Уви, не, но най-накрая разбрах кои са. Отне ми дни да го проумея. Не бях казал никому че имам тези писма. Значи единствените, които биха могли да ги вземат, са същите крадци, които наех, за да се сдобия с писмата. Коварни дяволи. Наричат се Ририя. Не съм сигурен защо ги откраднаха; може би са възнамерявали да ме накарат да платя два пъти, но естествено няма да им доставя това удоволствие. Ще наема някой друг да залови следващите от Уиндското абатство.
   -Значи писмата са били кореспонденция между маркиза на Глъстън и крал Амрат? - попита Салдур.
   Арчибалд погледна епископа, изненадан.
   -Интересно предположение, Ваша милост. Не, бяха любовни писма между дъщеря му и националиста Гаунт. Възнамерявах така да се омъжа за Аленда и да спестя на Виктор унижението дъщеря му да се забърква с простолюдието.
   Салдур се изкикоти.
   -Нещо смешно ли казах?
   -Държал си в ръце повече, отколкото си подозирал - информира го Салдур. - Това не са били любовни писма, нито са били предназначени за Дигън Г аунт.
   -С цялото ми уважение, Ваша Милост, прочетох писмата. Бяха адресирани до него.
   -Убеден съм в това, но то е било само предпазна мярка, в случай, че някой като теб ги открие. Доста хитроумно. Отлична диверсия - ако писмата попаднат в чужди ръце. Любовникът Дигън Гаунт вероятно символизира желанието на Ланаклин за революция срещу крал Етелред. Ако маркизът изразеше вижданията си открито, би рискувал екзекуция. Тези писма всъщност са били закодирани съобщения от Виктор Ланаклин, пратени от Аленда до вестоносец на крал Амрат. Маркизът на Глъстън е изменник на кралството си и империалистката кауза. Ако беше осъзнал това, щеше да получиш целия Глъстън и главата на Виктор като сватбен подарък.
   -Откъде знаете?
   -Ерцхерцог Брага узнал за срещите, когато покойният крал му наредил да плати на вестоносеца неотбелязано. Той, естествено, ми каза.
   Арчибалд замлъкна и изля остатъка от брендито си в хранопровода.
   -Но защо да ви казва?
   -Като добър империалист, Пърси е наясно с важността църквата да бъде добре информирана.
   Арчибалд объркано погледна Брага:
   -Но вие не сте ли роялист? Имам предвид, как би могъл главният канцлер на Меленгар да бъде империалист?
   -Наистина, как би могъл? - Салдур се усмихна.
   -Сключвайки брак с член на кралското семейство - посочи Брага.
   -Църквата тайно е поставяла империалисти на ключови позиции в близост до трона на всяко роялистко кралство в Аврин и дори неколцина в Трент и Калис - обясни Салдур. -Чрез необичайни инциденти, тези мъже са съумели да се озоват на трона на повечето от тези владения. Църквата чувства, че когато наследникът най-сетне бъде открит, преходът би бил по-плавен, ако различните кралства вече са готови да се закълнат във вярност.
   -Невероятно.
   -Наистина. Но трябва да те предупредя, че няма да можеш да се сдобиеш с други писма. Няма да има повече срещи в Уиндското абатство. За съжаление бях принуден да помоляерцхерцога да даде урок на монасите за уреждането на подобни сбирки. Абатството изгоря заедно с обитателите му.
   -Убилисте своите събратя овчари на Мариборското паство? - Арчи-балд запита Салдур.
   -Марибор ни изпратил Новрон като воин, който да унищожи враговете ни. Нашият бог не припада при вида на пролята кръв, а често се налага да очистваме старите клони, за да запазим дървото здраво. Убийството на монасите бе необходимост, но аз пощадих един, сина на Ланак-лин, така че да може да се върне у дома и разкаже на баща си как последният е отговорен за смъртта на толкова хора. Не може да си позволим роялистите да се организират срещу нас, нали? - Салдур му се усмихна и Брага още веднъж стана свидетел на дядото светец.
   -Значи сте искали Глъстън, Арчибалд? - попита Брага, напълвайки чашата на графа. - Може би съм ви преценил погрешно. Кажете ми, скъпи графе, загубата на земята или на Аленда ви разстрои повече?
   Арчибалд проряза въздуха с ръка като че прогонва муха:
   -Тя беше само допълнителен плюс. Исках земите.
   -Разбирам - Брага погледна към Салдур, който се усмихна и кимна. - Все още има шанс да ги получите - насочи погледа си отново към графа. - Когато застана на трона на Меленгар, ще искам силен империалис-тки съюзник на южната ми граница с Уоррик.
   -Крал Етелред би нарекъл това предателство.
   -А как бихте го нарекли вие?
   Арчибалд се усмихна и избарабани с нокти по изящния кристал на кралската чаша, карайки го да запее с приятен за ухото звън.
   -Възможност.
   Брага се отпусна назад и протегна крака към огъня.
   -Ако ви помогна да придобиете земята от Ланаклин и ми се закълнете във вярност, Меленгар ще замени Уоррик като най-силното кралство в Аврин. Идентично,ГолемиЧадуик ще бъде най-могъщата му провинция.
   -С уговорката, че Етелред не обяви война - предупреди Арчибалд. - Кралете често не гледат с добро око над загубата на четвъртина от земите си и Етелред не е от онези, които ще оставят подобно действие без отговор. Той обожава да се бие. И по-важното, прави го умело. Притежава най-добрата армия в Аврин.
   -Истина е - каза Брага. - Но не разполага с опитен генерал, който да я поведе. В редиците му няма талант, който макар и малко да се доближава до вашия сър Бректън. Този мъж има голяма ръководна дарба. Ако се отделите от Уоррик, можете ли да разчитате на лоялността му към вас?
   -Лоялността на Бректън към мен е непоклатима. Баща му, лорд Бел-страд, бе невероятно старомоден рицар. Набил е тези ценности в главите на децата си. Нито Бректън, нитобрат му... как му беше името, младият Белстрад, дето отиде в морето.Уесли,биха се опозорили с противопоставяне на някого, комуто са се заклели във вярност. Но признавам, че честта им понякога може да бъде и отегчение. Спомням си как веднъжедин слуга изтърва новата ми дефтинена шапка в калта и когато заповядах на Бректън за наказание да клъцне ръката на кьопчото, той отказа. Двадесет минути ми обяснява за кавалерския код. Да, милорд, верен е на Белънтайн, но по-скоро бих предпочел по-нелоялен човек, който изпълнява заповедите ми мълчаливо. Ако се отделя от Уоррик, Бректън може да откаже да се бие, но съм убеден, че не би ми се противопоставил. Аз лично бих се притеснявал повече за Етелред. Той самият е отличен командир.
   -Да - потвърди Брага, - но аз също съм такъв. Бих приветствал да ме нападне лично. Вече имам готова армия ветерани и известен брой наемници. Ще съм в състояние да събера превъзхождащ брой войници при нужда. В резултат той ще изгуби цял Уоррик и това би ми осигурило подстъпите към целия Аврин и евентуално Апеладорн.
   Този път Арчибалд се изкикоти.
   -Оценявам умението ви да мислите на едро. Виждам много предимства, които би ми донесло моето присъединяване към вас. Наистина ли виждате пред себе си императорскататитла?
   -Защо не? Ако изразя намерението си да завладявам, патриархът би бил склонен да се съюзи с мен, точно както църквата с Гленморган. Ако обещая определени права на църквата, той дори може да ме обяви за наследника. Тогава никой няма да стои на пътя ми. Но да не избързваме -Брага насочи вниманието си към епископа. - Искам да ви благодаря, Ваша милост, за организирането на тази среща. Бе много поучително. Но вече е почти средата на утрото и смятам, че е време да започна приготовленията за делото на Ариста. Обаче бих искал да ви поканя да останете, Арчибалд. Оказва се, че мога да ви предложа подарък в качеството ви на новооткрит приятел на Меленгар.
   -Поласкан съм, милорд. Приветствам възможността да прекарам време с вас и съм убеден, че какъвто и да е подаръкът, то той ще е да е щедър.
   -Споменахте, че попречилите на плана ви крадци се назовават Ри-
   рия?
   -Да, защо питате?
   -Изглежда споделяме интерес към тези двамата. И за мен се оказаха доста болезнен трън. Както вече сте открили, те не уважават хората, които ги наемат и са склонни да се обръщат срещу работодателите си. Аз също ги наех и сега ги откривам да работят срещу мен. Имам причина да вярвам, че днес може да бъдат тук и съм пуснал в действие планове за залавянето им. Ако наистина се появят, ще ги осъдя заедно с Ариста. Твърде е вероятно и тримата да горят на кладата в ранния следобед.
   -Наистина сте изключително щедър, милорд - отвърна Арчибалд с кимване и усмивка на уста.
   -Помислих си, че това може да ви хареса. При пристигането си споменахте, че Олрик е мъртъв - и това наистина е възгледът, който съм разпространявал. За съжаление това не е така - поне още не. Ариста уредила крадците да изведат Олрик от замъка в нощта на кончината на Амрат. Вярвам, че принцът ги е наел и че ще се опитат да спасят сестра му. Следите показват, че са напуснали замъка през канала, така че там съм взел допълнителни мерки. Решетката в кухнята е запечатана и Уайлин, началникът на стражата, е в готовност с най-добрите си хора да затвори речната решетка зад гърба им. Дори нарочно не поставих пазачи наблизо, за да изглежда по-примамливо. С малко повече късмет, глупавият принц може да се направи на млад герой и да дойде с тях. Ако го стори - шах и мат!
   Арчибалд кимна с видимо удоволствие.
   -Наистина сте много впечатляващ.
   Брага вдигна чашата си.
   -За мен.
   -За вас - вдигна наздравица Арчибалд.
   На вратата се почука силно.
   -Влез - провикна се Брага, раздразнен.
   -Главен канцлер! - един от наемниците на Брага нахлу в стаята. Бузите и носът му бяха червени, бронята му подгизнала. По главата и раменете имаше сняг.
   -Да? Какво има?
   -Стражата на стената докладва за стъпки в снега, водещи до реката в близост до каналите, милорд.
   -Отлично - отвърна Брага, изпразвайки чашата си. - Вземи осем човека и подкрепи капитан Уайлин от реката. Не искам да се измъкнат. И запомни, ако принцът е с тях, убийтего на място. Не позволявай на Уайлин да ви спре. Във всеки случай искам крадците живи. Заключете ги в тъмниците и им запушете устите както преди. Ще ги използвам катодопълнително доказателство срещу Ариста и ще ги изгоря всички наведнъж.
   Войникът се поклони и излезе.
   -Сега, господа, нека се присъединим към магистрата и останалите благородници. Нямам търпение делото да започне.
   Тримата се изправиха и рамо до рамо излязоха през широката двойна врата.
   * * *
   Усиленото от снега утринно слънце надничаше в решетката при реката като ярка бяла светлина. Зимното сияние се разливаше по бляскавия таван, разкривайки покрит с мъх и плесен древен камък. Замръзналата пот на стените отразяваше светлината, препращайки я напред-назад, до-като най-подир в унес я оставяше да цопне във всепоглъщащата тъма. В мрака се спотайваха приклекнали войници. Краката им бяха затънали до глезените в мръсна студена вода, която ги подминаваше в пътешествието си от отходните канали на замъка до реката. Бяха чакали мълчаливо близо четири часа, но сега можеха да чуят приближаващи стъпки. Разплиск-ването на мръсната вода се отрази от стените на канала, а за да не останат по-назад, сенки също заиграха върху камъните.
   Уайлин с жест нареди на войниците си да останат на място и да продължат да пазят тишина. Искаше да се убеди, че ариергардът е заел позиция и да види жертвите, преди да нападне. Каналът имаше много отклонения, където двама мъже можеха да избягат и скрият в тъмното. Не възнамеряваше да преследва плъховете през лабиринт от тунели. Тук долу бе неприятно, но Уайлин знаеше също, че ерцхерцогът иска крадците за сутрешните тържества и не би бил възхитен от дълго отлагане.
   Скоро се появиха. Двама мъже - единият висок и едър, другият по-нисък и по-слаб - облечени в топли зимни наметала с вдигнати качулки, бавно завиха иззад ъгъла, спирайки от време на време да се огледат.
   -Напомни ми да поздравя Негово Величество за качеството на каналите му - спомена един от тях с ироничен тон.
   -Поне мръсотията е по-топла от реката - отвърна другият.
   -Да, твърде лошо, че това се случва в най-студения ден от годината. Защо не можеше да е по средата на лятото?
   -Тогава със сигурност би било по-топло, но представяш ли си каква воня ще е?
   -Като стана дума за миризма, мислиш ли, че вече сме близо до кухните?
   -Ти си водачът, аз не виждам нищо.
   Уайлин даде знак.
   -Движение! Хванете ги!
   Стражите изскочиха от пусията си в едно разклонение и се впуснаха към двамата. Притичали отзад други войници отрязваха пътя за бягство. Обкръжиха ги с извадени мечове и приготвени щитове.
   -Внимателно - каза Уайлин, - ерцхерцогът каза, че са пълни с изненади.
   -Сега ще видите изненади - каза един от задните войниците и като пристъпи, удари високия с петата на меча си, поваляйки го на земята. Друг използва щита си по подобен начин и вторият също се срина в безсъзнание.
   Уайлин въздъхна и ги изгледа гневно, сетне сви рамене.
   -Възнамерявах да ги оставим да вървят, но и това ще свърши работа. Оковете ги, запушете им устите и ги завлечете в тъмницата. И в името на Марибор, извадете им главите преди да се удавят. Брага ги иска живи.
   Войниците кимнаха и се заеха.
   * * *
   -Това разглеждане на Висшия съд на Меленгар бе свикано да разгледа обвиненията, отправени срещу принцеса Ариста Есендън от главния канцлер, ерцхерцога на Меленгар Пърси Брага - силният глас на главният магистрат прогърмя из стаята. - Принцеса Ариста е обвинена в измяна срещу короната, убийство на сродниците си и магьосничество.
   Най-голямата зала в замъка, кралският двор на Меленгар, имаше катедрален свод, цветни прозорци и обсипани с емблеми и щитове на благородни домове стени. Пейките и балконите бяха претрупани със зрители. Благородниците и богатите търговци се притискаха, за да видят делото на принцесата. Отвън още от ранни зори се бяха събирали тълпи и чакаха в снега, докато търчащи им донасяха вести. Отделяше ги стена от обвити в броня войници.
   Самият съд представляваше няколко обградени редици отделни кресла, по които седяха най-висшите аристократи в кралството. Някои от местата бяха празни, но броят на пристигналите бе достатъчен, за да може Брага да реализира плана си. Сутрешният хлад все още не бе отпуснал благородниците и повечето от тях се бяха увили в кожи, докато чакаха огънят в голямата камина да сгрее стаята. Отпред стоеше празният трон, чиято неангажираност висеше като застрашителен призрак пред съда. Присъствието му припомняше за значимостта на делото. То щеше да реши кой ще седне там и поеме юздите на кралството.
   -Този съд, съставен от добросъвестни и прозорливи люде, сега ще пристъпи към изслушване на обвиненията и доказателствата. Нека Мари-бор ги дари с мъдростта си.
   Главният магистрат зае мястото си. Надигна се набит късобрад мъж с малка уста. Носеше скъпи роби, които се стелеха подире му, докато се изправяше пред съдебните заседатели, измервайки внимателно с поглед всеки от тях.
   -Почитаеми съд - каза адвокатът, придружавайки уводните си думи с драматичен жест към столовете. - Възвишените ви персони вече знаят за смъртта на обичния ни крал Амрат, сполетяла го преди седем дни в същия този замък. Също сте наясно с липсата на принц Олрик, смятан за отвлечен и убит. Но как е възможно да се случват подобни събития сред стените на собствения замък на краля? Кралможеи да бъде убит. Принцможеи да бъде отвлечен. Ала и двете в една и съща нощ, и то едно след друго? Как е възможно това?
   Тълпата утихна, докато се напрягаше да чуе.
   -Как е възможно двама убийци да се промъкнат незабелязани в замъка, да промушат смъртоносно краля и въпреки залавянето им и хвърлянето им в тъмница, да се измъкнат? Последното само по себе си е невероятно, защото килията им е била охранявана от опитни войници. Не само са били затворени, но и приковани към стената за китките и глезените. Но което е повече от удивително - което е невероятно - след чудотворното си излизане от затвора, двамата не избягали! Не! Уведомени дока-то все още били заловени за предстоящата им смърт - да бъдат насечени на четири при изгрев-слънце, мъчителна и ужасна смърт - двамата убийци останали в пълния с готови да ги блъснат обратно в килията войници замък. Вместо да бягат с всички сили, те потърсили принца, най-охраня-ваната и приоритетна персона в целия замък и го отвлекли! Отново ви питам, как е възможно това? Спели ли са стражите? Толкова ли са били некомпетентни, та да оставят убийците на краля да си излязат? А може би някой е помагал на убийците?
   Би ли могъл пазач да направи това? Чуждестранен шпионин? Дори верен барон или граф? Не! Никой от тях не би имал авторитета да влезе в тъмницата, да види убийците на краля, камо ли да ги освобождава. Не, любезни лордове, никой в замъка онази нощ не е притежавал правомощията да влезе в затвора толкова лесно. С изключение на една персона -принцеса Ариста! Бидейки дъщерята на жертвата, кой би й отказал правото да заплюе в лицата хората, отнели живота на баща й? Само дето тя не е била там да опетнява затворниците, а да им помогне да довършат започнатото от нея!
   В тълпата се разнесе мърморене.
   -Това е безчинство! - протестира възрастен мъж откъм пейките. -Да обвинявате бедното момиче за смъртта на баща й... Засрамете се! Къде е тя? Защо не присъства, за да оспори тези твърдения?
   -Лорд Валин - обърна се към него адвокатът, - за нас е чест да сте сред нас днес. Съдът ще призове принцесата скоро. Тя не е тук за излагането на фактите, тъй като това е тежка и неприятна задача и съдът не желае принцесата да бъде подложена на нея. Идентично, призованите да свидетелстват могат да сторят това спокойно, извън присъствието на бъдещата им кралица, в случай на нейното оправдаване. Освен това съществуват и други, по-неприятни причини, към които ще се обърна в нужното време.
   Това не промени настроението на лорд Валин, но той не отправи други протести и седна.
   -Съдът призовава Ройбън Хилфред.
   Адвокатът замлъкна, докато едрият войник, все още облечен в ризница от метални халки и наметалото със сокол, се изправи пред съда. Стойката му бе горда и изправена, но изражението му бе далеч от доволно.
   -Хилфред - попита го адвокатът, - каква е вашата позиция в замъка Есендън?
   -Аз съм личният телохранител на принцеса Ариста - каза той с висок ясен глас.
   -Кажете ни, Ройбън, какъв е вашият ранг?
   -Войскови сержант.
   -Това е доста високо звание, нали?
   -Уважавана позиция е.
   -Как се сдобихте с него?
   -Бях избран по някаква причина.
   -По някаква причина? По някаква причина? - повтори адвокатът, смеейки се весело. - Не е ли истина, че капитан Уайлин ви е препоръчал за повишение след четири години вярна служба към короната? И още повече, не е ли истина, челично кралятви назначи за телохранител на дъщерята, която спасихте с риск за живота си от пожара, който уби майка й? Не бяхте ли представен за възнаграждение също от краля? Не сали тези неща истина?
   -Да, сър.
   -Усещам, че присъствието ви тук е неохотно, Ройбън. Прав ли съм?
   -Да, сър.
   -Това е защото изпитвате лоялност към принцесата и не искате да участвате в нещо, което би могло да я нарани. Това е качество, достойно за уважение. Но също така сте благороден мъж и като такъв, трябва да кажете истината в показанията си пред този съд. Така че кажете ни, Рой-бън, какво се случи в нощта на кралеубийството?
   Хилфред смутено пристъпи от крак на крак, пое си дъх и заговори.
   -Беше късно и принцесата спеше в леглото си. Аз бдях при стълбите на кулата, когато бе открито тялото на краля. Капитан Уайлин ми нареди да проверя принцеса Ариста. Преди да стигна до вратата й, тя излезе, привлечена от шума.
   -Как беше облечена?
   -В рокля, не си спомням коя.
   -Но е била облечена, нали? Не в пеньоар или нощни дрехи?
   -Да, беше облечена.
   -Охранявали сте Ариста с години. Имаше ли тя навика да спи с дрехи?
   -Не.
   -Никога?
   -Никога.
   -Но предполагам несъмнено сте оставали пред вратата, когато е отивала да се преоблича за хранене или след пътуване. Тя прибягва ли до слугини, които да й помагат да се преоблича?
   -Да.
   -Колко?
   -Три.
   -И колко е най-краткото време, за което си я спомняте да се е обличала?
   -Не съм сигурен.
   -Предположете, съдът не държи на конкретна продължителност.
   -Може би двадесет минути.
   -Двадесет минути с три слугини. Това всъщност е доста бързо, като се вземат предвид всички връзки и кукички, които се изискват за стягането за повечето дамско облекло. Според вас колко време измина между откриването на тялото на краля и моментът, в който принцесата излезе от стаята си?
   Хилфред се поколеба.
   -Колко време? - настоя адвокатът.
   -Може би десет минути.
   -Десет минути, казвате? А когато излезе от стаята, колко прислужници имаше с нея?
   -Нито една.
   -Удивително! Принцесата се събудила неочаквано в мрака и съумяла да се облече в прелестна рокля за десет минути без ничия помощ!
   Адвокатът обикаляше с наведена в размисъл глава и почукващ устната му пръст. Поспря с гръб към Хилфред. Сетне, като че осенен от внезапна мисъл, се завъртя рязко на пети.
   -Кажете ни, как тя прие новините за смъртта на краля?
   -Бе шокирана.
   -Плака ли?
   -Убеден съм.
   -Но виевидяхтели я?
   -Не.
   -Тогава какво се случи?
   -Тя потърси принц Олрик в покоите му и бе изненадана от отсъствието му. Сетне тя...
   -Почакайте за миг. Отишла е в покоите наОлрик?Научава, че баща й е мъртъв и първата нейна мисъл е да отиде в стаята на брат си? Не намирате ли за странно това, че не е отърчала моментално при баща си? В крайна сметка никой не е споменавал нищо, че Олрик е бил наранен, нали?
   -Не.
   -Какво стана след това?
   -Тя отиде да види тялото на баща си и Олрик се появи.
   -След като принцът осъди убийците на смърт, какво направи принцесата?
   -Не разбирам въпроса - отвърна Хилфред.
   -Истина ли е, че е отишла да ги види? - попита адвокатът.
   -Да, отиде.
   -И вие бяхте с нея?
   -Бе ми наредено да изчакам извън килията.
   -Защо?
   -Не зная.
   -Често ли ви е казвала да чакате отвън, докато тя говори с хора?
   -Понякога.
   -Често?
   -Рядко.
   -Какво стана след това?
   -Тя повика монаси, които да дадат последно причастие на убийците.
   -Повикала монаси? - повтори адвокатът с ясно доловим скептицизъм в гласа си. - Баща й е убит, а тя грижи за душите наубийците?Защо е повикала двама монаси? Един не е ли бил достатъчен и за двамата? В тази връзка, защо не е извикала придворния свещеник?
   -Не зная.
   -А нареди ли тя убийците да бъдат освободени от веригите?
   -Да, за да могат да коленичат.
   -Когато монасите влязоха в килията, придружихте ли ги?
   -Не, тя отново ми каза да остана пред вратата.
   -Значи на монасите било позволено да влязат, но не и довереният й телохранител? Дори и когато убийците на баща й са били освободени от веригите? После?
   -Тя излезе от килията. Пожела да остана и придружа монасите до кухните, след като приключат с ритуалите си.
   -Защо?
   -Не ми каза.
   -Вие не попитахте ли?
   -Не, сър. Като военен не е моя работа да размишлявам върху заповедите на членовете на кралското семейство.
   -Разбирам, но бяхте ли доволен от тези заповеди?
   -Не.
   -Защо?
   -Страхувах се, че в замъка може да има още убийци и не исках да изпускам принцесата от поглед.
   -В действителност, капитан Уайлин не провеждаше ли претърсване на замъка за допълнителни заплахи и не се ли погрижи той да предупреди всички, че замъкът не е безопасен?
   -Да.
   -Принцесата обясни ли ви къде отива, за да знаете къде да я намерите, след като съпроводите монасите?
   -Не.
   -Разбирам. А как бяхте сигурен, че двамата, които придружавате до кухнята, са били монасите? Видяхте ли лицата им?
   -Качулките им бяха вдигнати.
   -Бяха ли вдигнати при влизането им в килията?
   Хилфред се замисли за момент и сетне поклати глава.
   -Не мисля.
   -Значи, в нощта на бащиното й убийство, тя нарежда на личния си телохранител да я остави незащитена и да ескортира двама монаси до празните кухни - двама монаси, които внезапно решили да стоят с качулки на закрито, за да прикрият лицата си? А принадлежностите на убийците? Къде бяха те?
   -При надзирателя.
   -И какво му каза тя относно въпросните принадлежности?
   -Уведоми го, че монасите ще ги вземат, за да ги раздадат на бедните.
   -Те взеха ли ги?
   -Да.
   Адвокатът смекчи тона си.
   -Ройбън, не ми изглеждате глупав. Глупаците не се издигат до такива позиции. Когато чухте, че убийците са избягали и че монасите били оковани на тяхно място, не ви ли мина през ума, че принцесата го е уредила?
   -Сметнах, че убийците са нападнали монасите след като принцесата е напуснала килията.
   -Не отговорихте на въпроса ми - каза адвокатът. - Попитах дали ви е минало през ума.
   Ройбън не каза нищо.
   -Да или не?
   -Може би, но само за кратко.
   -Нека трансферираме вниманието си към по-скорошни събития. Присъствахте ли на разговора между Ариста и вуйчо й в кабинета му?
   -Да, но ми бе наредено да чакам отвън.
   -Да чакате пред вратата, нали така?
   -Да.
   -Следователно сте могли да чувате какво се случва вътре?
   -Да.
   -Истина ли е, че принцесата влязла в кабинета на ерцхерцога, къ-дето той усърдно работел по издирването на принца и го уведомила, че принц Олрик е очевидно мъртъв и че търсенето е излишно? Че той би могъл да оползотвори времето си в по-уместната... - тук той поспря и се обърна към аристократите -подготовка на коронацията й като наша кралица!
   От тълпата се разнесе недоволно мърморене, а неколцина от съда размениха няколко думи шепнешком и си кимнаха един другиму.
   -Не си спомням да е употребила тези думи.
   -Посочи ли тя, че ерцхерцогът трябва да спре издирването на Ол-
   рик?
   -Да.
   -И заплаши ли тя ерцхерцога с намеци за предстоящата си корона-ция и че щом стане кралица, той вече няма да бъде главен канцлер?
   -Струва ми се, че каза нещо подобно, но тя бе ядосана.
   -Това е всичко, сержанте. Приключих с въпросите. Свободен сте -Хилфред понечи да напусне свидетелското място, когато адвокатът заговори отново: - Съжалявам, само още нещо. Виждали или чували ли сте принцесата да плаче за загубата на роднините си?
   -Тя е много уединена жена.
   -Да или не?
   Хилфред се поколеба.
   -Не, не съм.
   -Имам готовност да призова тъмничаря в подкрепа на показанията на Хилфред, ако съдът изпитва съмнения в истинността на разказаното -каза на магистратите адвокатът.
   Те се посъветваха шепнешком и главният магистрат отговори:
   -Това няма да бъде необходимо. Думата на войсковия сержант е благородна и не я подлагаме на съмнение. Можете да продължите.
   -Убеден съм в еквилибриума на сегашното ви ниво на объркване с моето - обърна се адвокатът към съдиите. - Много от вас я познават. Как е възможно такова очарователно момиче да нападне собствените си баща и брат? За да се сдобие с трона? Нетипично за нея, нали? Позволявам си да се позова на вашето търпение. Причината ще бъде изяснена след миг. Съдът желае да изслуша показанията на епископ Салдур.
   Погледи от галерията кръстосаха стаята в търсене на духовника, до-като старият човек бавно се надигна от мястото си и пристъпи към свидетелското място.
   -Ваша милост, били сте в този замък по много различни поводи. Познавате кралското семейство изключително добре. Можете ли да хвърлите малко светлина върху мотивацията на Нейно Височество?
   -Господа - епископът се обърна към юристите в обичайния си топъл и скромен тон, - грижех се за кралското семейство с години и тази неотдавнашна трагедия е сърцераздирателна и отвратителна. Обвиненията, които ерцхерцогът отправя към принцесата, са болезнени за ушите ми, защото се чувствам почти като дядо на бедното девойче. Но въпреки това не мога да крия истината, която е... принцесата е опасна.
   Това породи възбуден шепот сред зрителите.
   -Мога да уверя всеки един от вас, че тя вече не е невинното дете, което преди носех на ръце. Видях я, говорих с нея, наблюдавах я в скръбта й - или по-точно липсата на скръб - за сродниците й. Мога правдиво да ви кажа, жаждата й за знание и власт докара падението й в ръцете на злото - епископът спря, отпусна глава в ръцете си и я поклати. Вдигна очи с разкаяно лице и каза: - Това се случва, когато жената е образована и в случая на Ариста, запозната с извратените сили на черната магия.
   Тълпата ахна.
   -Без да се вслуша в съвета ми, крал Амрат позволи на дъщеря си да посещава университета, където тя изучаваше магия. Тя се разкри за силите на мрака и това породи у нея ненаситен ламтеж за власт. Обучението зася недобро семе в нея, разцъфнало в скверната гибел на баща й и брат й. Тя вече не е принцеса на това кралство, авещица.Показателно за това е, че тя не е проронила и сълза за баща си. Като епископ на църквата зная, че вещиците не могат да плачат.
   Тълпата ахна отново. Брага чу някой да казва „Знаех си!“ из галерията.
   Адвокатът призова графиня Амрил и тя разказа как две години по-рано Ариста я омагьосала, защото казала на сквайър Дейвънс, че принцесата го харесва. Амрил подробно описа как страдала от циреи дни наред.
   Сетне адвокатът призова двамата монаси, които, подобно на графиня Амрил, горяха от желание да разкажат как са били онеправдани от принцесата. Изтъкнаха как въпрекиуверенията в противното, тя настояла крадците да бъдат освободени от оковите и как престъпниците се нахвърлили отгоре им в мига, в който тя излязла от килията.
   Реакцията на тълпата стана по-шумна и дори лорд Валин изглеждаше разтревожен.
   Пърси Брага със задоволство оглеждаше хората от мястото си зад магистратите. Лицата на дребните аристократи се изпълваха с гняв. Успешно бе раздухал искрата в пламък, а пламъкът скоро щеше да е буен огън.
   Забеляза Уайлин да си проправя път към него през тълпата.
   -Хванахме ги, милорд - докладва му той шепнешком. - Затворени са в тъмницата. Малко поочукани от двама престараващи се мои хора, но живи.
   -Отлично, а някакво раздвижване по пътищата? Някакви индикации, че поддръжниците на предателката Ариста може да нападнат?
   -Не зная, сър. Идвам направо от канализацията.
   -Много добре. Стой на портата и надуй рога, ако видиш нещо. Притеснявам се, че Пикъринг от Дрондил Филдс може да ни нападне. О, и ако видиш онова проклето джудже, кажи му, че е време да докара принцесата.
   -Разбира се, Ваша светлост - Уайлин извади малък свитък от наметалото си. - Дадоха ми това докато идвах насам. Току-що пристигна за вас по пратеник.
   Брага пое посланието и войникът се оттегли с поклон.
   Брага се ухили колко леко вървеше всичко. Зачуди се дали принцесата в далечния си затвор-кула усеща наближаващата смърт. Собствените й обични поданици скоро щяха да молят - не, настояват - за нейната екзекуция. Предстояха показанията на управителя на хранилището, който щеше да разкаже за изчезналия кинжал, впоследствие открит сред вещите на Ариста. И след това, разбира се, идваха крадците. Тях ще задържи за края и ще ги извлече оковани и със запушени усти. Самият им вид щеше да предизвика бунт. Уайлин ще свидетелства как ги е заловил да се опитват да спасят принцесата. Магистратите няма да имат друг избор освен да отсъдят против Ариста и да му сервират трона.
   Все още трябваше да се оправя с Олрик, но това вече бе неизбежно. Бе убеден, че ще го надвие. Неколцина от по-недоволните източни лордове вече се бяха съгласили да го подкрепят в момента, в който сложи короната. Смяташе да проведе церемонията след като делото приключи и Ариста бъде мъртва. На следващия ден ще поведе кралството. Олрик ще престане да бъде принц и ще стане беглец.
   -Съдът призовава складов чиновник Клайн Друсс - казваше адвокатът, - комуто за съхранение било поверено оръжието на престъплението.
   Още доказателства за вината, помисли си Брага, докато развиваше пергамента, даден му от Уайлин. Не носеше печат, нито благороднически герб, само семпла връзка. Прочете съобщението, което бе простичко като опаковката си:
   Изпусна ни в канала.
   Вече имаме принцесата.
   Времето ти изтича.
   Ерцхерцогът смачка бележката в шепа и се вторачи в многоликата тълпа, чудейки се дали авторът й го наблюдава. Сърцето му ускори туптенето и той се изправи бавно, опитвайки се да не привлича вниманието към себе си.
   Адвокатът забеляза движението му и му хвърли любопитен поглед. Брага успокои притесненията му с лек жест. Отправи се към изхода, налагайки си да върви бавно и спокойно. В мига, в който излезе през вратите на залата и се скри от погледите на тълпата, той се втурна през залите на замъка, а наметалото му плющеше зад него. В ръката си стискаше бележката до болка.
   Не е възможно,помисли си.Не може да бъде!Чувайки бързо приближаващи се стъпки зад гърба си, той спря и се завъртя, като изтегли меча си.
   -Проблем ли има, Брага? - запита Арчибалд Белънтайн. Държеше ръцете си вдигнати пред острието на ерцхерцога. Брага мълчаливо му подхвърли бележката и възобнови пътя си към затвора.
   -Пак тези крадци, тези проклети крадци - извика графът на Чадуик, докато търчеше подир Брага. - Те са демони! Магьосници! Зли влъхви! Те са като дим, появяват се и изчезват по желание.
   Арчибалд настигна Брага и двамата заслизаха по стълбите към затвора, където пазачът отскочи настрана в последния миг, едва успявайки да избегне сблъсъка. След като опита вратата и я намери заключена, Бра-га я удари с юмрука си. Тъмничарят услужливо напусна бюрото си и донесе ключове за почервенелия ерцхерцог.
   -Милорд, аз...
   -Отвори килията на затворниците, които хората на Уайлин току-що доведоха. Мърдай!
   -Да, милорд - тъмничарят непохватно ровичкаше из огромния сноп ключове, докато бързо вървеше към коридора с килиите. Двама стражи стояха на пост от двете страни на вратата и бързо отстъпиха встрани при приближаването му.
   -Вие двамата тук ли бяхте след докарването на затворниците? - запита пазачите Брага.
   -Да, милорд - отвърна левият. - Капитан Уайлин ни заповяда да стоим на пост и да не допускаме никого, освен него или вас.
   -Много добре - каза Пърси. Сетне добави за тъмничаря: - Отвори.
   Надзирателят отключи вратата и влезе в килията. Вътре Брага видя
   двамина приковани към стената, разсъблечени до кръста и със запушени усти. Това не бяха същите хора, които бе видял в нощта на убийството.
   -Отпушете им устите - Брага нареди на надзирателя. - Кои сте вие? Какво правите тук?
   -К-к-к-акзвам се Бендънт, Ваша милост. Аз съм просто метач от Кърбисенд - честно. Не правехме нищо лошо!
   -Какво търсехте в каналите под замъка?
   -Ловяхме плъхове, сър - обясни другият.
   -Плъхове?
   -Да, сър, честно, тъй беше. Казаха ни, че днес в замъка ще има голямо събитие и че от кухнята се оплаквали от плъхове, които излизали от канала. Заради студа, сър. Казахани, че ще получим по сребърен тенент за всеки мъртъв плъх - само...
   -Само какво?
   -Само дето нямаше плъхове, Ваша светлост.
   -Преди да хванем някой, бяхме зашеметени от войници и доведени
   тук.
   -Видяхте ли? Какво ви казах? - Арчибалд рече на Брага. - Вече са я отвели. Откраднали са я точно под носа ви; както на мен ми задигнаха писмата!
   -Не биха могли. Няма как да стигнат до кулата на Ариста. Прекале-но е висока и по нея човек не може да се покатери.
   -Казвам ви, Брага, тези мъже са опитни. Покатериха се по моята Сива кула, а тя е една от най-високите.
   -Доверете ми се, Арчибалд. Кулата на Ариста не може да бъде изка-терена.
   -Но те са го направили - настоя Белънтайн. - И аз не мислех, че е възможно, когато го сториха с мен, не и докато не отворих сейфа и плячката ми бе изчезнала. Сега вашата еизчезнала. Какво ще правите с тълпата отвън, когато не разполагате с принцеса, която да изгорите?
   -Просто не е възможно - отвърна ерцхерцогът, избутвайки Белън-тайн настрана. - Вие двамата - каза докато излизаше на пазачите, които все още стояха пред килията, - елате с мен и донесете една от запушалките за уста. Време е принцесата да яви пред съда.
   Брага ги поведе през замъка и през шест реда стъпала до покоите. Коридорът тук бе празен. Всички слуги се бяха събрали да слушат делото.
   Преминаха покрай кралския параклис и продължиха по коридора до съседната врата. Брага я отвори и изкрещя:
   -Магнус! - вътре имаше джудже с плетена кафява брада и широк плосък нос, което си почиваше. Беше облечено в синя кожена жилетка, големи черни ботуши и яркооранжева риза с издути ръкави, която правеше ръцете му да изглеждат огромни.
   -Време ли е вече? - попита джуджето и скочи от леглото. Прозина се и разтри очи.
   -Има ли някаква възможност някой да се е добрал до кулата и да е отвел Ариста оттам?
   -Никаква - отвърна джуджето с пълна увереност. Брага навъсено гледаше ту него, ту Белънтайн.
   -Трябва да знам със сигурност. Освен това тя вече трябва да слезе за изгарянето, а аз трябва да се върна на делото. Ще трябва да я доведеш. Вземи тези стражи със себе си. Един от тях има запушалка. Убеди че тя ще влезе в употреба, преди да доведете принцесата - към пазачите ер-цхерцогът добави: - Принцесата е била покварена от черна магия, тя е вещица и може да манипулира умовете ви, така че не я оставяйте да ви говори. Доведете я пред съда - стражите кимнаха и джуджето ги поведе надолу по коридора към кулата.
   -Арчибалд, идете да повикате Уайлин, капитанът на стражите. Той е при главната порта. Кажете му да дойде в кралското крило и да подпомогне охраната на принцесата. Не мога да рискувам. Разбрано?
   -Ще направя каквото казвате, Пърси, но съм сигурен, че вече я няма - настоя Арчибалд. - Тези копелета са невероятни. Те са като призраци и въобще не се страхуват. Работят под носа ти, ограбват те и имат наглостта да ти пратят бележкауведомявайките какво са направили!
   Брага поспря за миг.
   -Наистина, защо им е даправяттова? - запита се. - Ако са я откраднали, защо ме уведомяват? И ако не са, биха подозирали, че веднага бих проверил... - той погледна през рамо в посоката, в която джуджето бе изчезнало, сетне се обърна отново към Арчибалд. - Доведете Уайлин тук,веднага!
   Брата затича по коридора, следвайки джуджето и двамата стражи. Точно влизаха в северния коридор, който отвеждаше право към кулата, когато ги настигна.
   -Спрете на място!
   Джуджето се обърна с объркано изражение. Стражите реагираха различно. По-едрият от двамата се извъртя, изваждайки меча си и запречи пътя на ерцхерцога.
   * * *
   -Време е да действаме, Ройс - каза Ейдриън, захвърляйки шлема си. Стандартният меч на дворцовата охрана бе тежък и неудобен за хватката му.
   Ройс също свали шлема си и задминавайки джуджето, затича надолу по коридора.
   -Спри го, глупако - нареди Брата на дребосъка, но реакцията на последния бе прекалено бавна. Крадецът вече бе далеч и джуджето затича след него. Брата извади собствения си меч и се обърна към Ейдриън.
   -Знаеш ли кой съм? Зная, че наскоро се срещнахме в тъмницата, където ти беше окован, но наясно ли си с репутацията ми? Аз съм ерц-херцог Пърси Брата, главен канцлер на Меленгар и по-важно, носител на титлата Майстор фехтовчик от пет поредни турнири. Ти имаш ли някакви титли? Спечелени панделки? Връчени награди? Трофеи за умение с меч? Победил съм най-добрите в Аврин, включително Пикъринг и вълшебната му рапира.
   -В чутата от мен история се казва, че в деня на дуела ви си е забравил меча.
   Брага се изсмя.
   -Тази история е точно това; легенда. Използва я да оправдае загубите си или когато се страхува от опонент. Мечът му е проста рапира с красива дръжка.
   Брага пристъпи напред и замахна към Ейдриън със зверски бърза атака, която го избута назад. Замахна отново и Ейдриън трябваше да отскочи, за да не бъде разсечен през гърдите.
   -Бърз си. Това е добре. Ще направи нещата по-интересни. Виждаш ли, господин крадец, сигурен съм, че си объркал ситуацията. Може би си мислиш, че ме задържаш, докато приятелят ти бърза да освободи дамата в беда. Колко благородно за обикновен човек като теб. Трябва да си се представящ като рицар, за да си такъв идеалист.
   Брага се хвърли напред, гмурна се и нанесе удар. Ейдриън отстъпи още веднъж и още веднъж. Брага се усмихна и му се присмя:
   -Истината е, че ти въобще не ме задържаш. Аз задържам теб.
   Ерцхерцогът финтира отляво и сетне нанесе къс удар към тялото на
   Ейдриън. Той избегна атаката, но това наруши равновесието и гарда му. Макар ударът на Брага да пропусна целта, той му позволи да удари лицето на Ейдриън с дръжката на меча, отхвърляйки го назад към стената на коридора. Устната му започна да кърви. Моментално Брага замахна отново, но Ейдриън се бе преместил и мечът на ерцхерцога заля с искри каменната стена.
   -Това май болеше.
   -Бил съм и по-зле - каза Ейдриън. Задъхваше се леко, гласът му бе по-малко уверен.
   -Трябва да призная, че двамата бяхте доста забележителни. Репутацията ви определено е заслужена. Беше умно от ваша страна да се вмъкнете в канала след ловците на плъхове и да ги използвате като примамка. Също беше проява на интелигентност да ми изпратите онази бележка, която да ме накара да ви заведа директно до принцесата, но гениалността ви свършва тук. Виждаш ли, мога да те убия когато си поискам, но си ми нужен жив. Трябва ми поне един човек, когото да екзекутирам. След няколко мига Уайлин и дузина стражи ще дойдат тук и ще бъдеш отведен на кладата. Междувременно твоят приятел, за когото си сигурен, че спасява Ариста, всъщност ще причини гибелта и на двама им. Би могъл да изтичаш и да го предупредиш, но - о, да, точно така - ти ме задържаш, нали?
   Брага се ухили и атакува отново.
   * * *
   Ройс стигна до врата в края на залата и не се изненада да я намери заключена. Извади инструментите от колана си. Ключалката бе обикновена и той не срещна проблеми с нея. Вратата се отвори, но моментално Ройс почувства, че нещо не е наред. По-скоро бе усетил - отколкото чул - изщракване. Инстинктите му нашепваха, че нещо не е наред. Погледна към спираловидните стълби, които изчезваха нагоре в кулата. Нищо не изглеждаше подозрително, но дългогодишният опит го съветваше другояче.
   Колебливо прекрачи на първото стъпало и нищо не се случи. Покатери се на второто и третото, бавно отправяйки се нагоре, ослушвайки се за издайнически звуци, търсешежици, лостове и разхлабени тухли. Всичко изглеждаше наред. Зад него надолу по коридора се носеха далечните звуци на борба с меч, докато Ейдриън задържаше ерцхерцога. Трябваше да побърза.
   Покатери се още пет стъпала. Имаше малки прозорци, не повече от три фута високи и само един широки, достатъчно големи да пропускат светлина, но нищо повече. Зимното слънце обливаше стълбището в отпаднало сияние. По-скоро тежестта, а не хоросанът задържаха заедно гладките каменни стени. Стъпалата също бяха изработени от солидникаменни блокове, съединени с удивително майсторство, така че и лист пергамент не би могъл да бъде подпъхнат между тях.
   Ройс се премести на деветото стъпало и докато пренасяше тежестта си върху по-горния каменен блок, кулата се разклати. Той инстинктивно започна да отстъпва назад и тогава се случи. Предишните осем стъпала пропаднаха. Отчупиха се и паднаха в новооткрилата се пропаст. Ройс пренесе тежестта си напред точно навреме, за да избегне смъртоносното падане; направи нова неуравновесена крачка върху следващото стъпало. Щом го стори, предишното стъпало също се отчупи и падна. Кулата отново изтътна.
   -Ключалката беше първата ти грешка - каза му Магнус.
   Ройс чу гласа на джуджето откъм прага. Когато се обърна, го видя да стои точно пред вратата в коридора на замъка. Въртеше около показалеца си ключ. Разсеяно поглаждаше брадата си.
   -Отвориш ли вратата без ключа, капанът се задейства - обясни Магнус с широка усмивка.
   Джуджето започна бавно да се разхожда пред отворената врата подобно на професор, обръщащ се към обучаеми.
   -Не можеш да прескочиш ямата, за да се върнеш тук. Твърде е далече. И ако се чудиш, доста е дълбоко. Ти започна да изкачваш кулата от шестия етаж, а основите на кулата се простират до скалното дъно под основата. Добавих и голям брой назъбени скали, просто за забавление.
   -Ти си направил това? - запита Ройс.
   -Разбира се - е, не кулата. Тя си беше тук. Прекарах последната година в дълбаене като каменоеден термит - то се ухили. - Много малко материал е останал. Всички тези привидно солидни блокове са тънки като пергамент. Оставих точно необходимото количество структура. Вътрешността прилича на паяжина, направена от камък вместо нишки - достатъчно здрави, за да държат кулата, но изключително крехки при скъсването на правилната нишка.
   -И предишното стъпало пада при всяка крачка напред?
   Усмивката на джуджето се разшири.
   -Красиво, нали? Не можеш да слезеш, но ако продължиш нагоре, ще се озовеш в дори по-лоша ситуация. Стъпалата служат за хоризонтална поддръжка на вертикалните плоскости. Без стъпала, които да поддържат структурата, тя ще се срути под собствената си тежест. Преди да се добереш до върха, кулата ще се срине, щом паднат достатъчно подпори. Не позволявай думите ми за кухи стени да те успокоят особено. Все още си е камък и теглото на кулата си остава значително. Би могло да смаже с лекота теб и дамата на върха, ако падането и острите скали на дъното не ви довършат преди това. Ти вече си разхлабил структурата достатъчно, така че тя може и да се събори сама. Мога да гочуя с воя на вятъра - всички малки цепнатини и пукнатини. Всеки камък издава звук дока-то расте, свива се, извива се или се разлага - това е език, който разбирам много добре. Разказва ми истории от миналото и за бъдещето и точно сега тази кула пее.
   -Мразя джуджета - промърмори Ройс.
   Глава 9 Спасители



   Каната и легенът паднаха на пода и се разтрошиха. Ударът стресна Ариста, която неориентирана и объркана седна в леглото си. Стаята се тресеше. Цяло лято кулата се беусещала странно, но не бе нищо като това. Тя задържа дъха си - чакайки. Нищо не се случи. Кулата спря да се движи.
   Тя се измъкна внимателно от кревата, довлачи се предпазливо до прозорците и надникна. Не видя нищо, което да обясни треперенето. Отвън светът бе покрит с пресен слой сняг, който все още се сипеше и тя се почуди дали срутваща се от покрива пряспа не е накарала стаята да потрепери. Не изглеждаше вероятно, нито имаше значение.
   Колко време ми остава?
   Тя погледна надолу. Тълпата все още заобикаляше главната порта на замъка. Трябваше да има поне сто човека, всички чакащи новини от делото й. Стражи три пъти повече от обичайното патрулираха периметъра на замъка. Вуйчо й не поемаше никакви рискове. Може би си е мислел, че хората от града по-скоро биха се вдигнали срещу него, отколкото да видят принцесата си изгорена? Тя не се заблуждаваше. Никой не се интересуваше дали тя щеше да живее или не. Макар да познаваше всички лордове, графове и барони по име и да бе седяла в компанията им на стотици трапези, тя знаеше, че те не са нейни приятели. Тя нямаше никакви приятели. Брага бе прав: прекарваше твърде много време в кулата си. Никой не я познаваше наистина. Водеше усамотен живот, но сега за пръв път се почувства наистина самотна.
   Бе прекарала цяла нощ в опити да определи какви думи да произнесе пред съда. В крайна сметка заключи, че нямаше почти нищо, което да може да направи или каже. Можеше да обвини Брага в убийството на баща си, но нямаше доказателства. Той бе този, на чиято страна бяха последните. В крайна сметка тя бе освободила двамата крадци и бе отговорна за изчезването на Олрик.
   Какво съм си мислела?
   Бе връчила брат си на двама непознати главорези. Олрик лично бе изразил намерението си да ги измъчва, а тя го бе оставила на милостта им. Прилошаваше й, когато си ги представяше как се заливат от смях, до-като удавят Олрик в реката. Сега най-вероятно бяха преполовили пътя до
   Калис или Делгос, редувайки се да носят кралския пръстен на Меленгар. Когато разузнавачите се бяха завърнали с робата на Олрик, тя бе убедена в смъртта му и все пак тяло не бе намерено.
   Възможно ли е Олрик да е още жив?
   Не, помисли си тя, далеч по-вероятно бе Брага да крие трупа му. Да го покаже преди делото, би й позволило да оспорва трона. Веднъж след като делото бе приключило, веднъж тя да бъде обявена за виновна и изгорена, той щеше по чудотворен начин да оповести откритието си. Бе много вероятно Брага да държи тялото на Олрик заключено в някоя от стаите под нея или някъде в подземието.
   Всичко бе по нейна вина. Ако не се бе намесила, може би Олрик щеше да поеме властта и открие предателството на Брага. Вероятно би спасил и двама им. Може би в крайна сметка тя не бе нищо повече от глупаво момиче. Поне смъртта щеше да сложи край на тези въпроси и измъчващата я вина. Тя затвори очи и още веднъж почувства нестабилността на заобикалящия я свят.
   * * *
   Войската на Галилин вече наброяваше пълни пет стотици, докато маршируваше през зимния пейзаж. Шестдесет рицари в пълно бойно снаряжение носеха копия с дълги раздвоени знамена. Те трептяха на вко-чаняващия вятър като змийски езици. Докато бяха в Дрондил Филдс, Майрън беше дочул Олрик да спори с останалите благородници за твърде ранното потегляне. Очевидно все още им липсваха силите на неколцина лордове и тръгването по времето, в което се понесоха те, бе риск. Пикъ-ринг най-накрая се бе съгласил с Олрик и щом бароните Химболт и Рен-дън пристигнаха с няколко двадесетици рицари, успя да убеди останалите. За Майрън войската бе впечатляваща във всеки размер.
   В началото яздеха принц Олрик, Майрън, граф Пикъринг и двамата му най-възрастни синове, както и земевладелците. Следваха ги рицарите, които яздеха в редици по четирима. Зад тях имаше антураж сквайери, па-жове и пеши слуги. Още по-назад бяха войниците от простолюдието: силни, набити лудаци, облечени в брънки и стомана със заострени шлемове, наколенки от метална плоча и ботуши с метални подметки. Всеки от тях носеше капковиден щит, къс меч с широко острие и дълго копие. Следваха стрелците, облечени в кожени куртки и вълнени наметала, които прикриваха колчаните им. Държаха отпуснатите си лъкове като обикновени тояжки за подпиране. Редиците завършваха различните занаятчии, ковачите, хирурзите и готвачите с каруци провизии.
   Майрън се почувства глупаво. След прекарани в езда часове, все още изпитваше трудности да не позволява на животното си да се бута наляво в скопения кон на Фанън. Започваше да свиква със стремената, но имаше още много да учи. Предният предпазител, който не позволяваше на краката му да се отпуснат на пети, го объркваше. Момчетата на Пикъринг го взеха под крилото си и му обясниха, че само предната част на стъпалото трябва да е опряна в скобата на стремето. Това предоставяло по-добър контрол и не позволявало на крака да се заплете при падане. Също така му бяха казали как стегнатите стремена помагат да държи коленете си притиснати към коня. Всички коне на Пикъринг бяха така обучени, че можеха да бъдат направлявани с крака, бедра и колене. Майрън се опитваше да подобри тази си техника, напразно мъчейки се да убеди коня си дазавие надясно. Колкото повече използваше лявото си коляно, толкова и притискаше с дясното, за да компенсира. Резултатът бе объркване у животното и то се бутна за пореден път в коня на Фанън.
   -Трябва да си по-твърд - каза му Фанън. - Покажи й кой командва.
   -Тя вече знае:тя -жално отговори Майрън. - Май ще се задоволя с юздите. Не е като да ми се наложи да използвам щит и меч в задаващата се битка.
   -Не се знае - каза Фанън. - Древните монаси се биели доста, а Ол-рик каза, че си му помогнал и си се бил с нападналите го в гората наемници.
   Майрън се намръщи и сведе поглед.
   -С никого не съм се бил.
   -Но аз си мислех...
   Майрън поклати глава.
   -Може би трябваше, предполагам. Те бяха тези, които изгориха абатството. Те бяха онези, които убиваха. но. - той спря. - Щях да умра, ако Ейдриън и Ройс не ме бяха спасили. Кралят просто е приел, че съм се борил, а аз така и не му казах истината. Наистина трябва да спра да правя това.
   -Да правиш кое?
   -Да лъжа.
   -Не си излъгал. Просто не си го поправил.
   -В крайна сметка е едно и също. Абатът веднъж ми каза, че лъжата е себепредателство. Доказателство за себененавист. Когато си много засрамен от собствените си дела, мисли или намерения, ти по-скоро би излъгал, отколкото да се приемеш какъвто си - или в този случай, да си представяш, че нещо се е случило, когато то не е. Мнението на другите става по-важно от собствената ти реалност. Както когато някой по-скоро би умрял, отколкото да го помислят за страхливец. Животът за него е по-маловажен от репутацията. В крайна сметка кой е по-храбър? Онзи, който избира смъртта пред това да го мислят за страхливец или онзи, който избира да живее с желанието да се изправи пред истинската си същност?
   -Съжалявам, но не те разбирам - каза Фанън с въпросителен вид.
   -Няма значение. Но принцът ме изпрати като хроникьор, а не като воин. Струва ми се, че той иска да напиша книга за случилото се днес.
   -Ако го сториш, моля те не записвай как Денек изпадна в истерия заради това, че не му беше позволено да дойде. Ще навреди на семейството ни.
   Всичко, покрай което минаваха, бе ново за Майрън. Бе виждал сняг, разбира се, но само в градината и метоха. Никога не бе ставал свидетел как посипва гората или как сияе по бреговете на реки и потоци. Вече пътуваха през населени земи, преминавайки през село подир село, всяко по-голямо от предишното. Майрън можеше само да се взира удивено в различните сгради, животни и хора, които виждаше по пътя. При всяко тяхно влизане в град, жителите излизаха да ги гледат. Изтичваха вън от къщите си, възбудениот заплашителнототрумп, трумп, трумпна мар-шируващите войници. Някои събираха куража да запитат накъде са тръгнали, но мъжете не отговаряха, тъй като имаха изрични заповеди да пазят мълчание.
   Деца изтичваха до края на пътя, където родителите бързо ги придърпваха назад. Майрън никога не бе виждал дете преди - поне не откакто той самият бе такова. Не беше необичайно за момче да бъде изпратено в абатството на осем или десет години, но много рядко, ако изобщо това ставаше някога, изпращаха някое по-рано. Най-малките от децата удив-ляваха Майрън и той ги гледаше поразен. Бяха като ниски пияници, шумни и обикновено мръсни, но всички бяха изненадващо сладки и го гледаха приблизително по същия начин, по който и той зяпаше тях. Те помахваха и Майрън не можеше да се сдържи да не помаха в отговор, макар да предполагаше, че това не е много по войнишки.
   Войската напредваше изненадващо бързо. Пешите войници, подчинявайки се на заповеди като един, редуваха периоди на ускорено марши-руване с по-спокойно вървене, което бе само малко по-бавно. Лицето на всеки от тях бе мрачно, никъде не се виждаха усмивки.
   Маршируваха с часове. Никой не се намеси; нямаше изтеглени напред формации, чакащи ги в засада; никакви предизвикателства по пътя. За Майрън пътуването приличаше повече на вълнуващ парад, отколкото на прелюдия към застрашителна битка. Най-накрая в далечината за първи път промержеля Меленгар. Фанън посочи голямата камбанария на Ма-реската катедрала и високите кули на замъка Есендън, където не се вееше никакъв стяг.
   Изпратеният преден отряд докладва за наличието на силни войски около града. Благородниците наредиха на полковете си да оформят редици. Флагове пренасяха съобщения, стрелците настроиха лъковете си и армията преля в блокове хора. В дълги линии по трима, те се движеха в пълен синхрон. Стрелците бяха изтеглени напред и се преместиха точно зад пешаците.
   Изпратени в тила, Майрън и Фанън яздеха с готвачите. От новата си позиция монахът забеляза, че част от армията се е отделила и се отправя към дясната част на града. Когато редиците достигнаха възвишението, което ги направи видими за замъка, в далечината прозвуча звукът на рог.
   Техен собствен рог се разнесе в отговор и стрелците от Галилин изсипаха облак стрели върху защитниците. Стрелите полетяха и за миг изглеждаха застинали във въздуха като тъмен облак. С падането им Майрън чу далечни викове. Той гледаше с нетърпение как конните рицари се разделят на три групи. Една остана на пътя, докато другите две заеха позиции по фланговете. Главната линия ускори крачка до бързо ходене.
   * * *
   Когато чуха рога, Мейсън Грамън и Диксън Тафт поведоха тълпата си по улица Капризна, ефективно опразвайки Долния квартал. Това бе знакът, който Ройс и Ейдриън им бяха казали да чакат - сигналът за атака.
   Откакто двамата крадци ги бяха събудили посред нощ, бяха прекарали времето си в организацията на съпротивата на Долния квартал на Мед-форд. Разпространяваха новините за убийството на Амрат от ерцхерцога, невинността на принцесата и завръщането на принца. Тези, които не се интересуваха от лоялност или справедливост, бяха изкушени от възможността да си върнат на високопоставените. Не бе трудно да убедят бедните и мизерстващите да се изправят срещу военните, които ги тормозеха. В добавка бяха и онези, които се надяваха да изникне възможност за малко грабене или да бъдат възнаградени от короната в случай на победа.
   Въоръжиха се с вили, брадви и гьостерици. Изработваха самоделна броня, като набутваха под дрехите какъвто тънък метал намереха. В по-вечето случаи това значеше реквизирането на медни тави от жените им. Бяха многобройни, но приличаха на жалка сбирка. Гуен бе вдигнала занаятчиите, които подсигуриха не само силни работници, но и малко мечове, лъкове и части от броня. Градската стража охраняваше периметъра, а почти всички от квартала на благородниците бяха на делото, така че нямаше кой да им попречи да се организират открито.
   С Диксън до себе си, Мейсън вървеше начело на процесията от обикновени хора, с ковашкия си чук в една ръка и грубоват щит, който бе сковал набързо сутринта, в другата. Години на негодувание и безсилие изскочиха на повърхността, докато ковачът вървеше напред. Пламтеше от гняв заради живота, който му бе отказан. Когато не бе могъл да плати данъците за ковачницата на покойния си баща, дойдоха градският шериф и пазачите. Когато бе отказал да напусне, го биха до несвяст и хвърлиха в канавката на Капризна. Мейсън обвиняваше стражите за повечето от нещастията в живота си. Боят бе отслабил раменете му и оттогава да размахва чука си бе за него толкова болезнено, че можеше да работи само по няколко часа всеки ден. Това, в комбинация с комарджийските му навици, го държеше в мизерия. Разбира се, никога не бе смятал комара за истински проблем, вината бе на стражите. За него нямаше значение, че билите го вече не бяха сред стражниците. Това бе шансът му да отвърне, да се отплати подобаващо за търпяната болка.
   Нито той, нито Диксън бяха бойци или дори атлетични, но и двамата бяха едри мъже с широки гърди и дебели вратове; и тълпата ги следваше, като че обитателите на Долнияквартал бяха впрегнали и разораваха града с два вола. Завиха по Капризна и влязоха необезпокоявани в благород-ническия квартал. Сравнен с техния собствен, това всеедно бе друг свят. Улиците бяха покрити с разноцветни павета, които оформяха декорации. Около тях имаше метални скоби за коне. В центъра на квартала се разстилаше просторен площад. Големият фонтан на Есендън със статуята на Толин, възседнал изправил се на задни крака кон, бе негов главен отличителен белег. Срещу него се издигаше Мареската катедрала. Във високите й кули високо биеха камбани. Преминаха красивите триетажни къщи от камъни и тухли с техните железни огради и декоративни порти. От вниманието на Мейсън не убягна фактът, че тукашните конюшни изглеждат по-добре от дома му. Пътуването през квартала само раздуха още повече зародилия се огън.
   Когато стигнаха улица Мейн, съзряха врага.
   * * *
   Звукът на рога доведе Ариста до прозореца още веднъж. Видяното я удиви. В далечината видя издигащи се над върховете на дърветата знамена. Граф Пикъринг идваше и то не сам. Имаше различни флагове, представящи по-голямата част от западните провинции. Пикъринг наближаваше Медфорд начело на армия.
   Дали е заради мен?
   Тя поразмишлява над въпроса и заключи, че отговорът е отрицателен. Познаваше Пикъринг най-добре от всички благородници, но се съмняваше, че графът е тръгнал заради нея. Най-вероятно новините за смъртта на Олрик бяха достигнали до него и той идваше да предизвика Брага за короната. Ариста се съмняваше, че Пикъринг е мислил за нея. Просто бе видял шанса си и искаше да се възползва от него. Фактът, че тя можеше още да е жива, бе само подробност. Никой не искаше жена на престола. Ако Пикъринг спечелеше, щеше да я принуди да абдикира в негова полза или вероятно в такава на Моувин. Поне ако Пикъринг спечелеше, Брага никога нямаше да седне на трона - но не й допаднаха шансовете на графа. Ариста не беше тактик и определено не и генерал, но дори тя можеше да види, че идващите по пътя сили не бяха достатъчно многобройни за обсада. От своя страна Брага добре бе окопал силите си. Поглеждайки към двора долу, тя забеляза, че атаката е ангажирала вниманието на всички.
   Може би този път ще бъде различно.
   Тя се втурна до вратата и я отключи с почукване на огърлицата. Бутна вратата, но тя не помръдна както обикновено.
   -Проклето джудже - каза тя на висок глас. Бутна яростно с цялата си тежест. Вратата не поддаде.
   Разнесе се нов тътен и стаята се разклати още веднъж. От покрива се посипа прах. Какво ставаше? Тя се замая, докато кулата се олюляваше като кораб сред вълните. Ужасена и объркана, тя се оттегли в илюзорната безопасност на леглото си. Седна там, прегърнала коленете си, едва поемайки си дъх, стрелвайки очи при най-малкия звук. Краятнаближаваше. По един или друг начин, бе убедена, че краят щеше да дойде скоро.
   * * *
   Принцът нямаше боен опит и не бе сигурен какво да очаква. Бе се надявал, че самото събиране на масивна сила би принудило защитниците на града да се предадат. Реалността бе друга. Когато стигнаха Мед-форд, откриха окопи отвъд стените, пълни с копиеносци. Стрелците му бяха запратили три залпа, но защитниците не бяха помръднали. Скрити зад щитовете си, бяха понесли малко видими щети.
   Кои са те?Олрик се чудеше.Нима собствените ми войници застават между мен и дома ми? Какви лъжи разпространява Брага сред стражите? Или всички са наемници? Дали моето злато е платило тези редици остро желязо?
   Олрик седеше на един от конете на Пикъринг. Животното бе покрито с чул, върху който набързо бяха пришити изображения на сокола на Меленгар. Беше неспокойно като ездача си, пристъпвайки от крак на крак и изпускайки големи облаци ледена мъгла. Олрик държеше юздите с дясната си ръка, а с лявата притискаше вълненото наметало плътнооколо врата си. Очите му се зареяха над главите на копиеносците, за да погледнат родния му град. Стените и кулите на Медфорд изглеждаха далечни и нереални през падащия сняг. Визията бавно се стопяваше в бяло, докато тайнствена тишина обвиваше света.
   -Ваше Височество - граф Пикъринг наруши мълчанието.
   -Нов залп? - предложи Олрик.
   -Стрелите няма да завладеят града.
   Олрик кимна тежко.
   -Тогава рицарите. Изпрати ги.
   -Маршале! - извика графът. - Заповядай на рицарите да разбият линията!
   Храбри мъже в лъскави брони пришпориха жребците си и се отправиха напред с развени над главите си знамена. Потеглянето им вдигна снежна вихрушка, която ги скри от поглед, но Олрик слушаше гърмежа на копитата им.
   Сблъсъкът бе ужасяващ. Олрик го почувства както и го чу. Скърцаше метал, хора изреваваха и до този момент Олрик не бе подозирал, че конете могат да крещят. Когато снежният облак се уталожи, принцът най-сетне можеше да вижда кървавия спектакъл. Опрени в земята копия пронизваха гърдите на хора и животни. Коне се срутваха, хвърляйкирицарите на земята, където те лежаха като костенурки, опитвайки се да се изправят. Копиеносците наизваждаха къси мечове и се спуснаха, забивайки острите им върховев решетките на забралата и в пролуките под мишниците или слабините.
   -Нещата не се развиват така добре, както се надявах - оплака се Ол-
   рик.
   -Това рядко се случва в битка, Ваше Височество - увери го граф Пикъринг. - Но това е голяма част от това да бъдеш крал. Рицарите ти умират. Ще ги изоставиш ли?
   -Да изпратя ли пешите войници?
   -На твое място определено бих го сторил. Трябва да пробиеш обръча и то преди хората ти да решат, че си некомпетентен и да изчезнат в околните гори.
   -Маршале! - викна Олрик. - Маршал Гаррет, нареди на пехотата да нападне незабавно!
   -Да, господарю!
   Прозвуча рог и хората се втурнаха с рев в битка. Олрик гледаше как стомана разсича плът. Пехотинците се справяха далеч по-добре от рицарите, но понесоха много жертви от защитниците. Олрик едва издържаше да гледа. Никога преди не бе виждал подобна гледка - имаше толкова много кръв. Белият сняг бе отстъпил място на розов, а на някои отчаяни места - на тъмночервен. Земята бе обсипана с части от тела: отрязани ръце, разцепени глави и откъснати крака. Стената от мъже се сливаше във вихрена маса плът, мръсотия, кръв и безкрайна какофония писъци.
   -Не мога да повярвам, че това се случва - каза Олрик, изглеждайки зле и чувствайки се не по-различно. - Това е моят град. Тези са моите хора. Моите мъже! - той се обърна към граф Пикъринг: - Избивам собствените си мъже! - той се тресеше, лицето му бе почервеняло, а очите му се изпълваха със сълзи. Чувайки писъците и виковете, той стискаше дръжката на седлото си до болка. Почувства се безсилен.
   Сега съм крал.
   Не се чувстваше като такъв. Чувстваше се както на пътя близо до „Сребърната кана“, когато онези мъже бяха притискали лицето му в прах-та. Сълзите се лееха по бузитему.
   -Олрик! Стегни се! - изръмжа Пикъринг. - Не трябва да позволяваш на хората си да те видят да плачеш.
   Ярост припламна в Олрик и той се извъртя към графа.
   -Не? Не? Погледни ги! Те умират за мен. Умират помоязаповед! Имат право да видят своя крал.Всичкиимат право да видят своя крал!
   Олрик обърса сълзите и хвана юздите си.
   -Уморен съм от всичко това. Уморен съм да ми завират лицето в прахта. Няма да го търпя. Уморих се да бъда безсилен. Това е моят град, построен от моите предтечи! Ако хората ми искат да се бият, то нека в името на Марибор разберат, че се бият с мен!
   Принцът постави шлема си, изтегли големия бащин меч и пришпори коня си не към окопите, а към самата порта на замъка.
   -Олрик, не! - извика подире му граф Пикъринг.
   * * *
   Мейсън се стрелна напред и стовари чука си върху шлема на първия изпречил се пред погледа му страж. Усмихвайки се възхитено на добрия си късмет, му взе меча и погледна нагоре.
   Тълпата бе достигнала главната порта на града. Големият четири-кулен барбакан от сив камък се издигаше над тях като чудовищен звяр. Гъмжеше от стражи, шокирани от гледката на въстаналия срещу тях град. Изненадата и придружаващата паника дадоха на тълпата достатъчно време да разчисти улиците и стигне до кордегардията. Мейсън чу Диксън да крещи „За принц Олрик!“, но принцът бе последното нещо, за което ковачът си мислеше.
   Мейсън си избра следващата цел - висок страж, потънал в дуел с метач от Занаятчийска. Мейсън го промуши в мишницата и заслуша писъците му, докато завърташе острието.Метачът му се ухили и Мейсън стори същото в отговор.
   Бе убил само двама, но вече цял лепнеше от кръв. Туниката му бе подгизнала и прилепваше плътно към гърдите му; не можеше да различи дали пот или кръв се стича по лицето му. Ухилката, която бе показал на метача, остана залепена на лицето му от въодушевлението и трепета.
   Това е свобода! Това е живот!
   Сърцето му биеше оглушително, а главата му се въртеше като че е пил. Мейсън отново замахна с меча си, този път към мъж, който вече се бе отпуснал на едно коляно. Замахът му бе толкова силен, че острието премина през половината врат. Срита мъртвеца настрана и оповести победата си със силен вик. Не казваше нищо; думите бяха без стойност в такъв момент. Изливаше яростта, която туптеше в сърцето му. Отново бе човек; силен човек, страховит човек!
   Разнесе се звук на рог и Мейсън погледна нагоре още веднъж. Капитан от стражата на замъка бе на крепостния вал - крещейки заповеди и събирайки войниците си. Те се подчиниха и се подредиха отново в редици, опитвайки се да защитават портата дори и докато тълпата се приближаваше.
   Мейсън пристъпваше през калната, напоена с кръв земя, сега хлъзгава под краката му. Огледа се и си избра нова жертва. Застанал с гръб към него стражник се оттегляше в отговор на гласа на капитана си. Ковачът се прицели във врата му, възнамерявайки да отсече главата. Неопитността му с меч го накара да се прицели прекалено високо иострието отскочи от шлема с шумно иззвъняване. Вдигна меча си за нов удар, но в този миг мъжът неочаквано се обърна.
   Мейсън усети остра, изгаряща болка в стомаха. В миг цялата му сила и ярост се стопиха. Изпусна меча си. По-скоро видя, отколкото почувства, как пада на колене. Погледна надолу към източника на болката и видя войника да издърпва меч от стомаха му. Мейсън не можеше да повярва на очите си.
   Как може цялата тази стомана да излезе от мен?
   Ковачът усети топла влага по ръцете си, докато инстинктивно ги притисна към раната. Опита се да задържи органите си, докато кръвта изтичаше през широкия поне един фут разрез. Вече не си чувстваше краката и лежеше безпомощен, когато за свой ужас видя войника да замахва отново - този път към главата му.
   * * *
   Олрик се понесе към каменния барбакан. Моментално граф Пикъ-ринг, Моувин и маршал Гаррет поведоха резервните рицари след него. Стрели се сипеха от парапетите над портите. Една отскочи от забралото на Олрик, а друга се заби в рога на седлото му. Конят на сър Синклеър бе уцелен отстрани, карайки го да се изправи внезапно, но рицарят остана на седлото. Безброй други се забиха в земята. Разяреният принц отиде директно до портата и като се изправи в стремената, изкрещя:
   -Аз съм принц Олрик Брендън Есендън! Отворете тази врата в името на своя крал!
   Олрик не бе сигурен дали някой го е чул, докато седеше там с вдигнат високо над главата меч. А дори и да го бяха чули, нямаше причина да не очаква друга стрела да долети и сложи край на живота му. Зад принца останалите рицари се разпръсваха, докато маршалът се опитваше да построи стена около своя монарх.
   Друга стрела не долетя, но и портата не се отвори.
   -Олрик - изкрещя граф Пикъринг, - трябва да се върнеш обратно!
   -Аз съм принц Олрик Есендън! Отворете портата веднага! - изиска отново той и този път свали шлема си и го хвърли настрани, оттегляйки коня си да се вижда от стената.
   Олрик и останалите чакаха. Граф Пикъринг и Моувин ужасено се взираха в принца и се опитваха да го убедят да се отдалечи от портата. За няколко изпълнени с напрежение мига нищо не се случи, докато принцът и телохранителите му стояха и се взираха към парапетите. Отвътре можеха да чуят звуци на битка.
   От стените на града се разнесе вик:
   -Принцът! Отворете вратите! Пуснете го! Това е принцът!
   Още викове, писък и сетне в масивната порта се появи пролука, разширила се с отдръпването на големите врати. В града цареше пълна бъркотия, докато униформени пазачисе сражаваха с тълпа облечени като ка-лайджии, носещи самоделна броня или откраднати шлемове граждани.
   Олрик не спря. Пришпори коня си и се впусна в тълпата. Моувин, граф Пикъринг, сър Ектън и маршал Гаррет се опитваха да осигурят закрила за краля си, но от такава имашемалко нужда. При вида му защитниците положиха оръжие. Бързо се разчу, че принцът е жив и тези, които го видяха да галопира към замъка, размахал бащиния си меч, крещяха радостно.
   * * *
   Ройс чу рога, докато стоеше прикован към стълбите на кулата.
   -Звучи като че вън има битка - спомена Магнус. - Чудя се кой ли ще победи - джуджето почеса брадата си. - В тази връзка, чудя се кой се бие.
   -Не се интересуваш особено от делата на работодателя си, нали? -каза Ройс, изучавайки стените. Когато се опита да забие клин в една пролука, камъкът се пропука като черупка на яйце. Джуджето казваше истината.
   -Само ако е свързано с работата. Впрочем на твое място не бих правил това. Извади късмет, че не уцели свързваща нишка.
   Ройс тихичко изруга.
   -Ако искаш да бъдеш услужлив, защо не ми кажеш как да се изкача и сляза?
   -Кой е казвал нещо за услужливост? - джуджето му се ухили неприятно. - Прекарах половин година над този проект. Не желая да прека-туриш всичко в първите минути. Искам да се насладя на момента.
   -Всички ли джуджета са толкова извратени?
   -Мисли за това като да си построил пясъчен замък и да искаш удоволствието да го видиш разрушен от вълна. Цялото ми внимание е изострено да видя кога и как най-сетне ще се срути. Дали ще бъде погрешна стъпка, загуба на равновесие или нещо удивително и неочаквано?
   Ройс извади кинжала си и го задържа за острието, за да може дребосъкът да го види.
   -Наясно ли си, че мога да ти забия това в гърлото?
   Бе мнима заплаха, защото не би се осмелил да хвърли такъв съществен инструмент. И все пак очакваше реакция на страх или поне подигравателен смях. Джуджето не направи нито едно от двете. То се взираше в оръжието с широко ококорени очи.
   -Откъде си се сдобил с това острие?
   Ройс подбели очи невярващо.
   -Малко съм зает, ако не възразяваш - възобнови изследванията на стълбите. Изучаваше начина, по който се извиваха нагоре и около централното стъбло на кулата, как горните стъпала оформяха тавана за тези под тях. Погледна нагоре, сетне зад себе си.
   -Стъпалото, на което съм, не пропада докато стоя на него - каза си Ройс, но достатъчно силно, за да може джуджето да го чуе. - Пада само щом стъпя на следващото.
   -Да, доста находчиво, нали? Както можеш да си представиш, доста се гордея с работата си. Първоначално я бях замислил като причинител на смъртта на Ариста. Брага ме наеда изглежда като инцидент. Разнебитена стара кула в кралското жилище се срутва и принцесата е премазана. За съжаление след бягството на Олрик той промени решението си и нареди вместо това да я екзекутират. Помислих си, че никога няма да видя плодовете на тежкия си труд, но ето те теб. Колко мило от твоя страна.
   -Всички капани си имат слабо място - каза Ройс. Той погледна нагоре по стълбите и внезапно се усмихна. Прикляквайки, той подскочи напред не едно, но две стъпала. Средното стъпало се измъкна от мястото си и полетя надолу, но онова, от което бе скочил, остана. - Без следващо стъпало - забеляза той, - сега то е стабилно, нали?
   -Много умно - отвърна джуджето, видимо разочаровано.
   Ройс продължи да прескача по две стъпала наведнъж, докато зави нагоре и се скри от погледа на джуджето. Докато се изкачваше, чу Магнус да крещи:
   -Няма смисъл. Разстоянието на дъното е твърде голямо, за да го прескочиш. Все още си в капан!
   * * *
   Ариста бе свита на леглото си, когато чу някой пред вратата. Вероятно бе онова отвратително джудже или самият Брага идваше да я отведе на делото. Чуваше остъргване и глухи удари. Спомни си твърде късно, че не е затворила вратата с бижуто си. Отправи се към нея, но преди да я достигне, вратата се отвори. За нейна изненада, не беше нито Брага, нито джуджето. Наместо тях на прага стоеше един от крадците от тъмницата.
   -Принцесо - с това казаното от Ройс се изчерпи, докато той влизаше с почтително, макар и кратко кимване в нейна посока. Бързо я подмина, изглеждаше, че търси нещо; очите му шареха по стените и тавана на спалнята й.
   -Ти? Какво правиштитук? Жив ли е Олрик?
   -Нищо му няма - отвърна Ройс, докато се движеше из стаята. Погледна през прозорците и изследва материята на завесите. - Е, това няма да свърши работа.
   -Защо си тук? Как се озова тук? Видяхте ли Есрахаддон? Какво каза той на Олрик?
   -Сега съм малко зает, Ваше Височество.
   -Зает? С какво?
   -Спасявам ви, но ще призная, че засега не се справям особено добре - без да поиска разрешение, той разтвори гардероба и започна да рови из дрехите. Сетне премина към чекмеджетата на скрина.
   -Какво търсиш издрехитеми?
   -Опитвам се да измисля начин да се измъкнем оттук. Подозирам, че кулата ще се срути след няколко минути и ако скоро не я напуснем, ще умрем.
   -Разбирам - каза простичко тя. - Защо просто не слезем по стълбите? - тя се изправи и се промъкна до прага. - Велики Марибор! - изкрещя при вида на липсващите стъпала.
   -Можем да използваме тези, но най-долните шест или седем са изчезнали. Твърде е далеч, за да се скочи в коридора. Надявах се евентуално да скочим през прозореца в рова, но това изглежда като незабавна смърт.
   -О - беше всичко, което тя може да каже. Покри устата си с длан, за да не позволи на зараждащия се писък да излезе. - Прав си. Не се справяш много добре.
   Ройс погледна под леглото й и сетне се изправи.
   -Момент, вие сте магьосница, нали? Есрахаддон ви е учил на магии. Можете ли да ни свалите долу? Да ни повдигнете, превърнете в птици или нещо подобно?
   Ариста се усмихна неловко:
   -Така и не успях да науча много от Есрахаддон. И определено не и автолевитация.
   -А можете ли да повдигнете камък или дъска, на която да стъпим?
   Тя поклати глава.
   -Ами превръщането в пилци?
   -Дори и да можех, което не е по силите ми, щяхме да си останем такива, защото нямаше да мога да ни трансформирам обратно.
   -Значи магията отпада - каза Ройс и започна да издърпва пухения дюшек от леглото й, разкривайки въжения матрак отдолу. - Помогнете ми тогава да развържа леглото ви.
   -Въжето не е достатъчно дълго, за да стигне до основата на кулата.
   -Не е и необходимо - отвърна той, прекарвайки въжето през дупките в рамката.
   Кулата потрепери и от покрива се посипа прах. Ариста задържа дъха си за миг, сърцето й бясно лупаше в очакване на внезапно сриване, но постройката се намести и успокои.
   -Определено времето ни изтича - Ройс нави въжето през рамо и се отправи към вратата.
   Ариста поспря само за момент, за да хвърли поглед към тоалетката и четките, които нейният баща й бе дал, сетне се понесе към останките от стъпала.
   -Ще трябва да скачате надолу. Оставащите стъпала би трябвало да са достатъчно здрави и ще е по-лесно от изкачването. Просто се уверете, че не скачате прекалено далеч,но ако го сторите, ще се опитам да ви хвана.
   С тези думи той скочи две стъпала надолу с такава лекота, че тя се почувства засрамена от липсата си на увереност.
   Ариста стоеше на прага и се поклащаше напред-назад, фокусирайки се върху първото стъпало. Тя подскочи, но не бе разчела скока си правилно и се приземи малко по-напред. Бясно размахвайки ръце, тя се олюля на края, борейки се отчаяно да не падне. Ройс протегна ръце, готов да я улови, но тя възстанови равновесието си. Треперейки леко, тя се пое дълбок дъх.
   -Не надскачайте! - припомни крадецът.
   Не думай,помисли си тя.Като че вече не научих този урок.
   Вторият скок бе по-лесен, а третият още повече. Скоро тя влезе в ритъм и се движеше надолу по стълбите с бърза крачка, следвайки Ройс, който почти танцуваше. Почти бяха стигнали дъното, когато крадецът спря.
   -Продължавайте - каза й той. - Спрете на последното стъпало и ме чакайте там.
   Тя кимна, докато той свали въжето от рамото си и започна да го връзва за стъпалото, на което стоеше. Ариста продължи да скача надолу, напомняйки си да не бъде прекалено уверена. Когато стигна до началото на стълбището, увереността бързо я напусна. Зеещата дупка, която изчезваше в мрак, бе достатъчна, за да я хвърли отново в ужас.
   -Е, принцесо! - обади се джуджето. То стоеше в коридора при отворената врата, хилейки се и разкривайки пожълтелите си зъби. - Наистина не очаквах да те видя отново. Къде е крадецът? Намери ли смъртта си на дъното?
   -Отвратителен малък звяр! - изкрещя тя.
   Кулата се размести още веднъж. Треперенето й накара Ариста да залитне на стъпалото и сърцето й да забие силно от страх. Облаци прах и каменни късове се посипаха, трополейки по стъпалата и стените. Ариста се сви, прикривайки глава с ръце, докато треперенето спря и отломките се уталожиха.
   -Тази стара кула почти е готова да падне - злорадно обяви джуджето. - Колко жалко да си толкова близо до безопасността и все пак тъй далеч. Ако само беше жаба, би могла да прескочиш. Но сега не разполагаш с изход.
   Намотка въже падна отгоре. Завързано за стъпало, въжето се поклащаше между принцесата и джуджето. Ройс се спускаше като паяк по крехката нишка. Когато се изравни с Ариста, той спря и започна да се люлее.
   -Ето товавече е впечатляващо! - възкликна джуджето и кимна, изразявайки одобрението си.
   Ройс се приземи на стъпалото до Ариста и върза въжето около кръста си.
   -Трябва само да се залюлеем. Просто се дръжте за мен.
   Принцесата с радост обви ръце около раменете на крадеца и стисна
   здраво: колкото от страх, толкова и за безопасност.
   -Можехте и да успеете - каза джуджето. - За което имате уважението ми, но трябва да разберете, че си пазя репутацията. Не мога да позволя някой да се разхожда насам-натам, хвалейки се, че се е отървал от мой капан.
   И то рязко затвори вратата.
   * * *
   Ейдриън чу звука на рог, докато се бе изправил срещу Брага в коридора на кралските покои.
   -Струва ми се, че Уайлин и стражите ще се позабавят малко - каза, подигравайки се на ерцхерцога. - Подозирам, че началникът си има по-важна работа от това да се занимава с капризите на граф от Уоррик, кога-то замъкът е нападнат.
   -Жалко за теб, защото вече не мога да си позволя лукса да те държа жив - рече Брага, хвърляйки се в атака още веднъж.
   Замахна към Ейдриън със светкавични разсичания. Ейдриън танцуваше надалеч, отстъпвайки все по-надолу и по-надолу по коридора. Ер-цхерцогът демонстрираше отлична форма, тежестта му бе пренесена на задния крак, докато само пръстите на предния докосваха земята; с изправен гръб, изпъната въоръжена ръка и другата повдигната в грациозна извивка. Дори пръстите на свободната му ръка бяха елегантно свити, като че държеше невидима чаша с вино. Дългата му черна коса, сред която се виждаха сребърнижилки, се сипеше до раменете му, а по лицето му нямаше и следа от изпотяване.
   Обратно, Ейдриън действаше тромаво и неуверено. Меленгарският меч далеч отстъпваше на което и да е от собствените му остриета. Върхът потрепваше, докато той се опитваше да го държи стабилно с двете си ръце. Отстъпваше назад, стараейки се да поддържа разстояние между двамата.
   Ерцхерцогът се стрелна отново. Ейдриън парира и сетне се гмурна покрай него, избягвайки на косъм контраудар, врязал се в стенен свещник. Възползва се от възможността да се втурне по коридора и да се вмъкне в параклиса.
   -На криеница ли ще си играем сега? - предизвика го Брага.
   Брага влезе и бързо пристъпи до олтара, където стоеше Ейдриън. Ко-гато ерцхерцогът замахна към него, Ейдриън отстъпи, приклекна, за да избегне помитащ удар, сетне отскочи от разсичане. Атаките на Брага рикошираха в статуите на Новрон и Марибор, отсичайки три божествени пръста. Сега Ейдриън стоеше пред дървения аналой и очаквашеследващата атака на ерцхерцога, като не го изпускаше от очи.
   -Толкова поетично от твоя страна да умреш в същата стая като краля - каза Брага. Замахна отдясно и Ейдриън отрази удара. Брага се завъртя на задния си крак и размаха меча си над главата в мощен насочен надолу удар. Очаквайки и разчитайки на тази атака, Ейдриън се гмурна и се плъзна по корем по излъскания мраморен под към вратата напараклиса.
   Изправи се на крака и се обърна. Ударът на Брага бе разцепил вертикалния фладер на аналоя. Бе замахнал толкова силно, че мечът се беше заклещил в дървото и ерцхерцогът се мъчеше да го изтегли. Ейдриън затича към вратата, измъкна се, затвори я и я залости с меча си.
   -Това ще те позабави - каза си Ейдриън, спирайки да си поеме дъх.
   * * *
   -Малкият червей! - изсъска Ариста през зъби.
   Кулата се разклати отново и този път се посипаха по-големи парчета. Един каменен блок се понесе към дъното, събаряйки стъпало само на няколко фута от тях. И двете са разбиха на късове при удара и полетяха в пропастта. Със загубата на тези блокове, кулата започна да се изкривява и срутва.
   -Дръжте се! - изкрещя Ройс, докато се отблъскваше от стъпалото. Двамата прелетяха над дупката до вратата. Той се хвана за голямата желязна халка и двамата застанаха на ръба на рамката.
   -Заключил е - уведоми я Ройс. Прокара една ръка през халката и откачи шперцовете от колана си. Започна да обработва ключалката със свободната си десница. Дълбок тътен се разнесе из замъка и внезапно вързаното около крадеца въже се разхлаби. Той пусна инструментите и изтегли кинжала си. Преряза въжето точно когато стъпалото, към което бе вързано, ги подмина. Сега се срутваше остатъка от кулата.
   Ройс заби кинжала си дълбоко в дървената врата, за да си осигури още една опора. Издълбаните от джуджето стени се разпръснаха на късове, летящи във всички посоки. Камък и скала ги засипваше, докато Ройс и Ариста се свиваха под мизерната защита на рамката.
   Голям колкото юмрук камък удари Ариста по гърба. Тя изгуби крехкото си равновесие и изкрещя, докато политаше надолу. Ройс моментално я сграбчи. Посягайки наслуки, бе хванал роклята и значителна част от косата й.
   -Не мога да ви задържа! - изкрещя той. Уви крака около нея и увисна единствено на ръката, прокарал през халката на вратата. Пръстите на принцесата бясно се опитваха дасе вкопчат в тялото му, докато най-сетне намериха колана.
   Ройс бе временно заслепен от облак прах и разбит камък. Когато облакът се уталожи, крадецът откри, че висяха на ослепителната слънчева светлина в това, което сега беше външната стена на централната кула. Останките паднаха в рова, натрупвайки камара натрошени скали седемдесет фута под тях. Събралата се за делото тълпа закрещя иахна, като ги сочеше.
   -Това е принцесата! - извика глас.
   -Можете ли да достигнете ръба? - попита Ройс.
   -Не! Ако се опитам, ще падна. Не мога...
   Ройс я усети да се изплъзва отново и се опита да затегне краката си, но знаеше, че това няма да е достатъчно.
   -О, не! Пръстите ми. изплъзвам се!
   Прокараната през халката ръка извиваше лошо рамото му. Роклята и косата на Ариста бавно се изсулваха от десницата му. Принцесата отново се плъзгаше надолу, скоро щеше да я изпусне съвсем. Ройс усети подръпване. Вратата се отвори и силна ръка се протегна и сграбчи Ариста.
   -Хванах ви - каза Ейдриън, докато издърпваше девойката. Сетне разтвори широко вратата, с което придърпа Ройс в коридора.
   Лежаха на пода изтощени и покрити с парченца скали. Ройс се изправи на крака и отупа дрехите си.
   -Помислих си, че я усещам да се отключва - каза, докато прибираше кинжала си от вратата.
   Ейдриън стоеше на прага, гледайки чистото синьо небе.
   -Ройс, харесва ми как си декорирал мястото.
   -Къде е джуджето? - попита Ройс, оглеждайки се.
   -Не го видях.
   -Ами Брага? Не си го убил, нали?
   -Не. Заключих го в параклиса, но няма да е за дълго. Което ми напомня, би ли ми заел меча си? Ти така или иначе няма да го използваш.
   Ройс му подаде фалкиона, който бе част от дегизировката като страж. Ейдриън взе оръжието, извади го от ножницата и го претегли в ръка.
   -Казвам ти, тези мечове са отвратителни. Тежки са и балансирани колкото пикаещо трикрако куче - сетне погледна към Ариста и каза: -Извинения, Ваше Височество. Как сте,принцесо?
   -Вече съм много по-добре - тя се изправи на крака.
   -За протокола, квит сме, нали? - попита я Ройс. - Вие ни измъкнахте от затвора и отървахте от ужасна смърт, а сега ние ви спасихме.
   -Добре - съгласи се тя, почиствайки раздраната си рокля от прахта. - Но бих искала да изтъкна, че моето спасяване не включваше такова близко запознанство със смъртта -тя прокара пръсти през косата си. -Това наистина болеше.
   -Падането щеше да боли още повече.
   От коридора се разнесе силно прогърмяване.
   -Трябва да вървя - каза им Ейдриън. - Негова светлост се е измъкнал.
   -Внимавай - извика Ариста подире му, - той е прочут фехтовчик!
   -Омръзна ми да слушам за това - изръмжа Ейдриън, докато затича обратно по коридора. Не бе отишъл далеч, когато Брага се появи иззад ъгъла.
   -Значи я измъкнахте! - изкрещя той. - В такъв случай ще трябва да я убия лично.
   -Страхувам се, че първо ще трябва да се справиш с мен - каза му Ейдриън.
   -Това няма да е проблем.
   Ерцхерцогът нападна Ейдриън, замахвайки яростно към него. Побеснелият Брага го засипа с удари. Ейдриън се опитваше да отрази ожесточените атаки, които следваха толкова бързо, че въздухът свистеше. С изписана на почервенялото си лице омраза, канцлерът продължаваше да засипва Ейдриън с атаки.
   -Брага! - изкрещя Олрик от дъното на коридора.
   Ерцхерцогът се обърна задъхан.
   * * *
   Ейдриън видя принца, застанал в далечния край на коридора. Бе облечен в броня и бял плащ, обагрен с кръв. Ръката на Олрик почиваше на дръжката на прибрания меч, а до него бяха Пикърингови и сър Ектън. Всеки от тях имаше сериозно и мрачно изражение.
   -Свали оръжието! - нареди принцът с мощен глас. - Всичко свърши. Това е моето кралство!
   -Дребно малко същество! - изруга Брага. Остави Ейдриън и закрачи към принца. Ейдриън не го последва. Вместо това се присъедини към Ройс и принцесата, за да наблюдава.
   -Нима мислиш, че целта ми беше скъпоценното ти дребно кралство? - изрева Брага. - Това ли си мислиш? Опитвах се да спасясвета,глупци! Погледнете тоя червяк-принц! - обърна се и посочи Ариста. - И нея също! Те не са човеци, подобно на баща си! - с все още почервеняло лице Брага продължи да се приближава към Олрик.
   -Вие може и да искате боклуци да ви управляват, но не и аз! Не и докато това тяло още си поема дъх!
   Брага се втурна напред, вдигайки меча си в движение. Когато Олрик се озова в обхвата му, замахна надолу. Преди принцът да може да реагира, атаката бе отбита. Елегантна рапира пресрещна острието на Брага. Граф Пикъринг задържа меча на Брага във въздуха, докато сър Ектън отвеждаше принца в безопасност.
   -Виждам, че този път си носиш меча. Значи този път няма да има оправдания, мили ми графе - каза Брага.
   -Няма да има нужда от такива. Ти си предател към короната и в памет на моя приятел Амрат, ще сложа край на това.
   Остриетата проблеснаха. Пикъринг бе не по-малък майстор на фехтовката от Брага и двамата се движеха елегантно, а мечовете като че бяха продължение на телата им. Моувин и Фанън се втурнаха напред, но Ек-тън ги спря:
   -Тази битка е на баща ви.
   Пикъринг и Брага се биеха с намерението от двубоя да остане само един оцелял. Удари се стрелваха по-бързо, отколкото окото можеше да проследи, смъртоносните остриета пеейки едно на друго, сблъсквайки се в хор. Невероятно лъскавото острие на рапирата на Пикъринг отразяваше слабата светлина в коридора и сияеше, стрелвайки се във въздуха. Проблясваше и сипеше искри, когато стомана срещнеше стомана.
   Брага се хвърли, леко разрязвайки страната на Пикъринг и при обратния замах го удари плитко през гърдите. Пикъринг едва блокира второто намушкване с бързо париране, което му позволи да отправи удар над главата. Брага издигна меча си, за да отбие, но Пикъринг не обърна внимание на защитата. Той замахна надолу бързо и силно, стрелвайки светлина от меча си.
   Ейдриън инстинктивно се сви. Високият, пресилен удар щеше да остави Пикъринг уязвим за фатален контраудар от Брага. Тогава мечовете се сблъскаха. Проблесна ярка искра, докато острието на Пикъринг разряза меча на Брага на две. Ударът на графа продължи необезпокояван към гърлото на ерцхерцога. (Без)Глав(н)ият канцлер се строполи на колене, а главата му тупна на фут от него.
   Моувин и Фанън отърчаха при баща си, сияещи с очевидна гордост и облекчение. Олрик изтича при сестра си, която стоеше между двамата крадци.
   -Ариста! - изкрещя той, докато я прегръщаше. - Благодаря на Ма-рибор, че си добре!
   -Не си ми сърдит? - запита тя, докато се отделяше от него с изненада в гласа.
   Олрик поклати глава.
   -Дължа ти живота си - каза той, прегръщайки я отново. - А що се отнася до вас двамата... - започна той, поглеждайки към Ройс и Ейдриън.
   -Олрик - прекъсна го Ариста, - вината не е тяхна. Те не са убили татко и не искаха да те отвличат. Бе мое дело. Аз бях тази, която ги принуди. Те не са направили нищо.
   -О, тук бъркаш, мила сестро. Направихаизключителномного - Ол-рик се усмихна и постави ръка на рамото на Ейдриън. - Благодаря ви.
   -Надявам се няма да ни удържите за кулата - каза Ейдриън. - Но ако го сторите, вината беше на Ройс и трябва да бъде от неговия дял.
   Олрик се изкикоти.
   -Моя вина? - изръмжа Ройс. - Намери онази малка брадата заплаха и си вземи заплатата от дребната му кожица.
   -Не разбирам - каза Ариста, изглеждайки объркана. - Искаше да ги екзекутираш.
   -В грешка си, мила сестро. Тези двама прекрасни мъже са кралските защитници на Есендън и изглежда, че са свършили чудесна работа днес.
   -Ваша светлост - маршал Гаррет се появи в коридора и се приближи към графа, хвърляйки кос поглед към мъртвото тяло на Брага. - Замъкът е обезопасен и наемниците бяха избити или избягаха. Изглежда дворцовата стража е все още лоялна на рода Есендън. Благородниците нямат търпение да разберат за състоянието на събитията и чакат в съда.
   -Добре - отвърна графът, - кажи им, че Негово Величество скоро ще им говори. И би ли изпратил някой да почисти тази бъркотия? - маршалът се поклони и излезе.
   Олрик и сестра му вървяха по коридора, хванати ръка за ръка. Ейд-риън и Ройс ги следваха.
   -Дори и сега ми е трудно да повярвам, че е способен на подобно предателство - каза Олрик, поглеждайки надолу към тялото на Брага. Голяма локва кръв се простираше по пода и Ариста повдигна роклята си, докато преминаваше.
   -Какво беше цялата тази тирада, че не сме били човеци? - запита Ариста.
   -Той беше очевидно луд - каза епископ Салдур, приближавайки се заедно с Арчибалд Белънтайн. Макар Ейдриън да не бе срещал епископа лично, знаеше кой е. Салдур поздрави принца и принцесата с топла усмивка и бащинско изражение.
   -Толкова е хубаво да ви видя, Олрик - каза той, поставяйки ръце на раменете на младежа. - И моя мила Ариста, никой не се радва повече от мен на невинността ти. Трябва да те помоля за прошка, мила, тъй като бях подведен от вуйчо ти. Трябваше да послушам сърцето си и да осъзная, че ти не би могла да извършиш делата, в които той те е обвинявал -той нежно я целуна първо по едната буза, после по другата.
   Епископът погледна към окървавения под.
   -Страхувам се, че вината от кралеубийството е тежала прекалено много на бедния човек и накрая той загубил ума си изцяло. Може би той е бил убеден, че сте мъртъв, Олрики виждайки ви в коридора, ви е взел за призрак или надигнал се от гроба демон, дошъл да го измъчва.
   -Може би - каза скептично Олрик. - Поне сега всичко свърши.
   -Ами джуджето? - запита Ариста.
   -Джуджето? - повтори Олрик. - Откъде знаеш за джуджето?
   -То беше заложило капана в кулата. Почти уби мен и Ройс. Някой знае ли къде се е дянало? Преди малко беше тук.
   -То е отговорно за много повече от това. Моувин, изтичай и кажи на маршала незабавно да организира търсене - заповяда Олрик.
   -Веднага - кимна Моувин и се втурна.
   -Аз също се радвам да видя Негово Височество жив и здрав - каза на принца Арчибалд. - Бе ми казано, че сте мъртъв.
   -И си тук да почетеш паметта ми?
   -Тук съм по покана.
   -Кой те е поканил? - запита Олрик и погледна към трупа на Брага. - Той? Каква работа имат в Меленгар империалистки граф от Уоррик и ерцхерцог-предател?
   -Бе най-сърдечно посещение, уверявам ви.
   Олрик го прониза с поглед.
   -Изчезвай от кралството ми. Или искаш да те затворя като конспи-ратор?
   -Няма да посмеете - отвърна Арчибалд. - Аз съм васал на крал Етелред. Затворете ме или дори се отнесете грубо с мен и рискувате война - борба, която Меленгар не може да си позволи, особено сега под ръководството на неопитно момче.
   Олрик изтегли меча си и Арчибалд отстъпи две крачки назад.
   -Изведете графа преди да съм забравил, че Меленгар има мирно споразумение с Уоррик.
   -Времената се променят, Ваше Височество - каза му Арчибалд, до-като стражите го ескортираха. - Новата империя наближава и в новия ред няма място за архаични монархии.
   -Няма ли някакъв начин да го хвърля в тъмницата, дори и за няколко дни? - Олрик попита Пикъринг. - Може би да го обвиня в шпионаж?
   Преди Пикъринг да отговори, епископ Салдур се намеси:
   -Графът е твърде прав, Ваше Височество. Всеки акт на враждебност към Белънтайн би бил приет от крал Етелред като проява на война срещу Чадуик. Помислете как бихте реагирали, ако граф Пикъринг бъде обесен в Акуеста. Етелред би се поколебал колкото вас. Освен това графът само се перчи. Той е млад и просто се опитва да звучи важно. Простете младостта му. Нима вие не сте правили грешки в преценката си?
   -Може би - промърмори Олрик. - И все пак подозирам, че змията не планира нищо добро. Ще ми се да имаше някакъв начин да му дам урок.
   -Ваше Височество? - запита Ейдриън, спирайки го. - Ако не възразявате, Ройс и аз имаме приятели в града, които бихме желали да нагледаме.
   -Да, разбира се, вървете - отвърна Олрик. - Но още не сме уредили плащането. Направихте ми голяма услуга - каза, поглеждайки нежно към сестра си. - Настоявам да спазя думата си. Назовете цената си.
   -Ако не представлява проблем, ще обявим това по-късно - каза Ройс.
   -Разбирам - принцът прояви оттенък на загриженост. - Но се надявам, че ще бъдете разумни в исканията си и няма да банкрутирате кралството.
   -Трябва да говориш пред съда - каза Пикъринг на Олрик.
   Олрик кимна и заедно с Ариста заслизаха по стълбите. Пикъринг остана с двамата крадци.
   -Мисля, че има шанс хлапето да стане добър крал - каза той, щом принцът се отдалечи достатъчно. - Преди имах известни съмнения, но той изглежда се е променил. По-сериозен и по-уверен е.
   -Значи мечът в крайна сметка е вълшебен? - Ейдриън посочи към рапирата.
   -Моля? - Пикъринг погледна към висящото на бедрото му острие и се ухили. - Нека кажем, че ми дава преимущество по време на битката. Това ми напомня, защо се оставяше на Брага да те победи?
   -Какво имате предвид?
   -Видях ви да се биете, когато се появихме. Стойката ти бе защитна, всичките ти удари: отбивания и блокове. Не атакува нито веднъж.
   -Бях изплашен - излъга Ейдриън. - Брага бе спечелил прекалено много награди, а аз нямах нито една.
   Пикъринг изглеждаше объркан.
   -Но тъй като не си благородник, ти нямаш право да участваш в турнири.
   Ейдриън сви устни и кимна.
   -Сега като го споменавате, предполагам сте прав. Най-добре се погрижете за тези рани, Ваша светлост. Кървите върху прекрасната туника.
   Пикъринг погледна надолу и изглеждаше изненадан да види разреза, който Брага му бе нанесъл през гърдите.
   -О, да, това няма значение. Туниката така или иначе е разрушена от срязването, а кървенето изглежда е спряло.
   Моувин се завърна и отиде при тях. Застана до баща си и го прегърна през кръста.
   -Организирах войници, които да търсят джуджето, но засега неуспешно - въпреки лошите новини, той се усмихваше.
   -Защо си се ухилил така? - запита баща му.
   -Знаех си, че можеш да го надвиеш. По едно време се съмнявах, но дълбоко в себе си знаех.
   Графът кимна и замислено изражение изгря на лицето му. Погледна към Ейдриън.
   -След толкова години на съмнение, бе проява на съдбата да получа възможността да победя Брага, особено пред очите на синовете си.
   Ейдриън кимна и се усмихна:
   -Истина е.
   Настъпи пауза, през която Пикъринг изучаваше лицето му и сетне постави ръка на рамото на Ейдриън.
   -Да си призная, радвам се, че не си благородник, господин Ейдриън Блекуотър, наистина се радвам.
   -Идвате ли, Ваша светлост? - запита сър Ектън и Пикърингови се оттеглиха.
   -Не си щадил Брага, за да може Пикъринг да го убие, нали? - запита го Ройс, когато двамата останаха сами в коридора.
   -Разбира се, че не. Въздържах се заради смъртното наказание за убийството на благородник от обикновен човек.
   -Знаех си - Ройс звучеше облекчен. - За миг си помислих да не си се прекачил от каруцата на добродетелта във водачество на целия керван.
   -Аристократите може и да изглеждат дружелюбни, но ако го бях убил, можеш да бъдеш сигурен, че нямаше да ме потупат по гърба и да кажат „Добра работа!“, въпреки че и тего искаха мъртъв. Не, най-добре е да се отбягва убийството на благородници.
   -Поне не и пред свидетели - добави Ройс с широка усмивка.
   Докато се отправяха извън замъка, чуха гласа на Олрик да отеква:
   - ...бе изменил на короната и е отговорен за убийството на баща ми. Опита се да ме убие и да екзекутира сестра ми. Ала благодарение на мъдростта на принцесата и героизма на други, днес аз стоя пред вас.
   Това бе последвано от аплодисменти и овации.
   Глава 10
   Денят на коронацията



   Седемдесет и девет души бяха умрели, а над двеста носеха рани от това, което се прочу като Битката за Медфорд. Навременната атака на гражданите при портата бе ускорила влизането на принца в града и вероятно спасила живота му. Щом като новините за завръщането на Олрик се разнесоха, всяка съпротива приключи. Това възстанови мира,но не и реда. Няколко часа след битката скитащи банди се възползваха от възможността да обират магазини и складове, главно по брега на реката. Обущар умря, защитавайки работилницата си, а кошничар бе пребит лошо. В добавка към всеобщите кражби, шерифът, двамата му помощници и лихвар бяха убити. Мнозина виждаха в това разчистване на стари сметки. Убийците така и не бяха идентифицирани, а никой не си даваше зор да търси обирджиите. Накрая нямаше и един арестуван; бе достатъчно, че насилието свърши.
   Повечето от падналия по време на битката сняг се бе стопил през следващите няколко дни, оставяйки само скрити в сенките мръсни ивици. Но времето си оставаше студено. Официално бе дошъл краят на есента и зимата бе пристигнала. Тиха тълпа стоеше изложена с часове на вледеняващите ветрове пред кралската крипта, докато изваждаха тялото на Ам-рат за официалното държавно погребение. Мнозина други бяха погребани този ден. Погребенията позволиха на града да се пречисти от скръбта и бяха последвани от едноседмичен жалеен период.
   Сред мъртвите бе Уайлин, придворният началник стража на Есен-дън. Бе паднал, докато ръководеше защитата на портата. Така и не се разбра дали е бил предател или просто заблуден от лъжите на ерцхерцога. Олрик прие второто и нареди да го погребат с пълни почести. Мейсън Грамън бе мъртъв, но Диксън Тафт, управител на „Розата и бодилът“ загуби само дясната си ръка над лакътя. Той, както и мнозина други, биха напуснали този свят, ако не бяха усилията на Гуен ДеЛанси и момичетата й. Оказа се, че от проститутките стават отлични медицински сестри. Онези осакатени и ранени, които нямаха близки, които да се грижат за тях, изпълваха публичния дом със седмици. Когато взамъка разбраха за това, им изпратиха храна, лекарства и чаршафи.
   Из Меленгар се разнесоха новините за героичното поведение на Олрик при портите. Как оцелял в облака от стрели, за да хвърли храбро шлема си и да ги предизвика отново - от това ставаха чудесни кръчмарски истории. Малцина бяха имали високо мнение за сина на Амрат преди битката, но сега в многобройни очи той стана герой. След няколко дни из та-верните започна да се разпространява и една друга история. Тази чудата небивалица разказваше как двама престъпници, несправедливо обвинени в убийството на краля, се измъкнали от ужасяваща смърт като отвлекли принца. Историята биваше украсявана при всяко следващо разказване, докато накрая същите крадци бяха тръгнали на безгрижно пътешествие в провинцията с престолонаследника, връщайки се точно навреме, за да спасят принцесата от кулата, секунди преди срутването. Някои дори твърдяха, че помогнали на крадците да спасят принца от крайпътна екзекуция, а други настояваха, че лично видели принцесата и един от престъпниците да висят на кулата след сриването й.
   Въпреки старателните търсения, отнелото живота на краля джудже изчезна. Олрик разлепи обявления за награда от сто златни тенента на всеки кръстопът и по всички кръчми и църкви в кралството. Патрули не оставиха необходен друм, претърсвайки плевни, складове, мелници и дори под мостовете, ала не го откриха.
   След траурната седмица започна работата по възстановяването на замъка. Отломките бяха разчистени и архитектите изчислиха, че ще им е нужна поне година, за да възстановят кулата. Макар пряпорецът със сокола да се развяваше над замъка, принц Олрик не се показваше много в града. Той оставаше изолиран в управленческите зали, затрупан със стотиците си задължения. Граф Пикъринг (със синовете си) остана в замъка в качеството на съветник. Той помагаше на младия принц да заеме бащината си роля.
   На месечината от погребението на крал Амрат бе проведена корона-цията на принца. По това време снеговете се бяха завърнали и градът беше отново побелял. Всички дойдоха на церемонията, но само малка част можаха да се поберат в Мареската катедрала, където се състоя корона-цията. Болшинството съзря новия си крал си само за малко, докато той се връщаше в замъка в открита карета или докато стоеше на балкона под съпровода на тромпети.
   Празненствата продължиха цял ден. Певци и артисти бяха наети да забавляват гражданите. Замъкът дори осигури безплатна бира и редици отрупани с всякаква храна маси. Вечерта, която настъпи по-рано заради скъсяването на деня, хората се изсипаха в местните кръчми и странноприемници, които бяха пълни с извънградски посетители. Местните разказваха историята на Медфордската битка и станалата вече прословута легенда запринц Олрик и крадците.Тези истории все още бяха популярни и не показваха признаци за скорошно изчерпване. Денят бе изтощителен и в крайна сметка дори и светлините в публичните домове угаснаха.
   Една от малкото сгради, където все още имаше светлина, се намираше на улица Занаятчийска. Бе представлявала шапкарница, но предният собственик, Лестър Фърл, бе умрял в провелата се преди месец битка. Някои казваха, че шапката му с перо привлякла вниманието на нечия брадва. Оттогава дървеният банер с украсена роялистка шапка бе останал над вратата, но на витрината нямаше стока. Дори късно през нощта в магазина светеше и все пак никой не бе видян да влиза или излиза. Дребосък в проста роба поздравяваше онези, които бяха достатъчно любопитни, за да почукат. Зад него посетителите можеха да видят стая, изпълнена с изчистени и изсушени животински кожи. Повечето бяха накиснати във ванички или висяха опънати в рамки. Имаше късове пемза, игли и конци и сгънати парчета пергамент, струпани подредено покрай стените. Стаята също приютяваше три бюра, върху чиято повърхност лежаха големи листове пергамент с внимателно изписан текст. Бутилки с мастило лежаха по рафтовете и в отворените чекмеджета. Мъжът бе винаги любезен и когато го запитваха какво предлага, той отговаряше: „Нищо.“ Той просто пишел книги. Тъй като малцина можеха да четат, въпросите обикновено приключваха тук.
   Фактът бе, че в магазина имаше много малко книги.
   Майрън Ланаклин седеше сам. Написа половин страница от„Гри-голския трактат върху имперското обичайно право “и сетне спря. Стаята бе студена и тиха. Изправи се, отиде до прозореца и се вгледа в тъмната, заснежена улица. В град с повече хора, отколкото бе виждал за целия си живот, той се чувстваше невероятно самотен. Месец беше изминал, но той бе приключил само половината от първата си книга. Прекарваше по-голямата част от времето си като просто си седеше. В тишината му се струваше, че долавя как братята му произнасят вечернята.
   Избягваше да спи заради кошмарите. Започнаха на третата нощ от престоя му в магазина и бяха отвратителни. Видения на пламъци и звуци на молби от собствената му уста, докато гласовете на семейството му замираха в ада. Всяка нощ те умираха отново и всяка сутрин той се събуждаше на студения под на стаичката, в по-изолиран и по-тих от абатството свят. Липсваха му домът и сутрешните разговори с Рениан.
   Олрик бе спазил обещанието си. Новият крал на Меленгар му предостави без наем магазина, както и всички необходими за създаването на книгите материали. Цената никога не бе представлявала проблем. Май-рън трябваше да бъде щастлив, ала се чувстваше все по-отчаян с всеки изминал ден. Макар да разполагаше с повече храна от когато и да било и да нямаше абат, който да му брои залците, той ядеше малко. Апетитът му се бе стопил заедно с желанието да пише.
   Когато първоначално бе пристигнал в магазина, се бе чувствал длъжен да замени книгите, но дните отлитаха, а той седеше сам и объркан. Как би могъл да гизамени?Те не бяха изчезнали. Полица не стоеше празна, никаква библиотека не ги очакваше. Какво би правил, ако някога приключеше делото си? Какво щеше да стори с книгите? Какво щеше да стане с тях? Какво щеше да стане с него? Те нямаха дом; той също.
   Майрън седна на дървения под в ъгъла, придърпвайки колене към брадичката си и отпусна глава на стената.
   -Защо аз трябваше да бъда единственият оцелял? - промърмори в празната стая. - Защо трябваше да бъда оставен? Защо съм прокълнат с безпогрешна памет, за да си припомням всяко лице, всеки писък, всеки плач?
   Както обикновено, Майрън заплака. Нямаше кой да го види, така че той остави сълзите необезпокоявани да обливат бузите му. Плачеше на пода в трепкащата светлина на свещта и скоро заспа.
   Потропването на вратата го стресна и той се изправи. Надали бе спал дълго, защото свещта още гореше. Отиде до вратата и открехвайки я, надникна навън. На прага стояха двама в тежки зимни наметала.
   -Майрън? Ще ни пуснеш ли или ще ни оставиш да замръзнем?
   -Ейдриън? Ройс! - възкликна монахът, докато разтваряше вратата.
   Незабавно прегърна Ейдриън и сетне се обърна към Ройс, решавайки след кратка пауза, че за него ръкостискането ще е по-подходящо.
   -Мина известно време - каза Ейдриън, очиствайки снега от ботушите си. - Колко книги си приключил?
   Майрън изглеждаше смутен.
   -Имах известни затруднения с аклиматизацията, но ще ги довърша. Не е ли чудесно това място? - каза, опитвайки се да звучи искрен. - Бе много любезно от страна на Негово Величество да ми предостави всичко това. Имам достатъчно пергамент за години напред, а мастилото? За него изобщо няма да отварям дума. Както е казал Финилесс, „Не би могло да бъде повече събрано, ни светът да бе опразнен в дъх на времето.“
   -Значи ти харесва тук? - попита Ейдриън.
   -О, да, страхотно е. Наистина няма какво повече да се желае - крадците си размениха погледи, чието значение монахът не можа точно да разбере. - Ще желаете ли нещо... можеби чай? Кралят е много благосклонен към мен. Дори имам и мед за подслаждане.
   -Аз бих изпил един чай - каза Ройс.
   Майрън отиде към плота, за да вземе съд.
   -Та какво правите вие двамата навън по това време? - запита, сетне се изсмя на себе си. - О, не ми обръщайте внимание, очевидно не е късно завас.Предполагам работите през нощта.
   -Нещо такова - каза Ейдриън. - Току-що се върнахме от пътуване до Чадуик. Отивахме в „Розата и бодилът“, но искахме първо да се отбием тук и да ти съобщим новините.
   -Новини? Какъв тип новини?
   -Ами, мислех си, че може да са добри, но вече не съм толкова сигурен.
   -И защо? - запита монахът, докато наливаше вода.
   -Защото би означавало да напуснеш това място.
   -Така ли? - обърна се рязко Майрън, разплисквайки водата.
   -Ами да, но ако си толкова привързан към магазина, бихме могли.
   -Да отида къде? - нервно запита Майрън, оставяйки каната и забравяйки за чая.
   -Ами - започна Ейдриън, - Олрик ни предложи каквото си поискаме за отплата, че спасихме сестра му, но като се има предвид как Ариста бе спасила първо нас, не изглеждашеправилно да искаме пари или земя, или нещо подобно. Замислихме се колко много бе изгубено с опожаряването на Уиндското абатство. Не само книгите, но и убежището сред пустошта. Така че помолихме краля да го възстанови.
   -Шег. шегувате ли се? - заекна Майрън. - И той съгласи ли се?
   -Ако трябва да бъда честен, той звучеше облекчен - каза Ройс.
   -Струва ми се, че се е чувствал като с надвиснал над главата кинжал през последния месец. Предполагам се е притеснявал да не поискаме нещо нелепо от сорта на първородния му син или скъпоценностите на короната.
   -Бихме могли, ако вече не ги бяхме откраднали - изкикоти се Ейдриън и Майрън не бе сигурен дали боецът се шегува или не.
   -Но ако наистина харесваш това място. - каза Ейдриън, вдигайки пръст във въздуха.
   -Не! Не. Имам предвид. струва ми се, че сте прави. Абатството трябва да бъде издигнато отново за ползата на кралството.
   -Радвам се, че се чувстваш така, защото строителите биха се възползвали от помощта ти. Предполагам би могъл да начертаеш няколко плана и може би някои скици?
   -Определено, до най-малката подробност.
   Ейдриън се изкикоти.
   -Обзалагам се, че можеш. Ще накараш кралския архитект здравата да си размърда мозъка.
   -Кой ще бъде абат? Олрик свързал ли се е вече с Диббънския манастир?
   -Едно от първите му кралски дела днес бе да изпрати вестоносец. Ще имаш неколцина гостуващи монаси за през зимата и през пролетта ще имате доста работа.
   Майрън се усмихваше широко.
   -Какво стана с чая ми? - поинтересува се Ройс.
   -Да, съжалявам - монахът възобнови наливането на водата в съда. Спирайки отново, той се обърна към крадците и усмивката му помръкна.
   -Така бих искал да се върна в дома си и да го видя да израства отново. Но... - Майрън спря.
   -Какво има?
   -Няма ли империалистите просто да се върнат? Ако чуят, че абатс-твото е възстановено. Не мисля, че бих могъл.
   -Успокой се, Майрън - каза Ейдриън. - Това няма да се случи.
   -Откъде си толкова сигурен?
   -Довери ми се, империалистите няма да предприемат нов набег в Меленгар - увери го Ройс. Усмивката на лицето на крадеца напомни на монаха за котка и той се почувства щастлив, че не е мишката.
   * * *
   В часовете преди зазоряване, Долният квартал бе тих. Приглушен от снега, единственият звук идваше от копитата на конете, докато двамата бавно се движеха към „Розата и бодилът“.
   -Трябват ли ти пари? - Ройс запита Ейдриън.
   -Имам достатъчно. Остави остатъка при Гуен. Колко общо става?
   -В доста добро състояние сме. Имаме дела си от петнадесетте златни тенента за връщането на писмата на Аленда, двадесетте от Белънтайн за самата им кражба, стоте на ДеУитт и стоте на Олрик. Знаеш ли, някой ден трябва да потърсим ДеУитт и да мублагодаримза задачата - Ройс се ухили.
   -Смяташ ли, че беше честно да искаме и пари заедно с абатството? - попита Ейдриън. - Трябва да призная, че бях започнал да се привързвам към него и не бих искал да си помисли, че се възползваме.
   -Стотарата беше за Гутария - припомни му Ройс. - Абатството беше за спасяването на сестра му. Не сме искалинищо,за което той не се бе съгласил предварително. А той каза каквото си поискаме, така че лесно можеше да изберем земя и благородническа титла.
   -А защо не го сторихме?
   -О? Значи би искал да бъдеш граф Блекуотър, тъй ли?
   -Би било хубаво - каза Ейдриън, изправяйки се в седлото си. - А ти би могъл да бъдеш скандалният маркиз Мелбърн.
   -Защо скандален?
   -Би ли предпочел прословут? Ами нечестив?
   -Какво не е наред собичан?
   Никой от двамата не може да остане сериозен при мисълта.
   -Сега като се замисля, не таксувахме краля за спасяването от Трум-бул. Мислиш ли...
   -Твърде късно е вече, Ройс - каза партньорът му.
   Ройс въздъхна, разочарован.
   -Мисля си, че не е особено обиден. Освен това ние смекрадци,забрави ли? Както и да е, като теглим чертата, няма да умрем от глад тази зима.
   -Да, бяхме добри катерички, нали? - каза Ейдриън.
   -Напролет може да започнем риболовството, дето искаше.
   -Мислех, че ти искаш избата.
   Ройс сви рамене.
   -Е, ти мисли. Аз ще ида да събудя Емералд и да я осведомя за завръщането си. Твърде е студено, за да се спи сам.
   Ройс подмина таверната и слезе от седлото пред публичния дом. За известно време той просто стоеше, взирайки се в горния прозорец, дока-то краката му изстиваха все повече в снега.
   -Все пакще секачиш, нали? - запита Гуен от прага. Тя бе още облечена и красива както винаги. - Не е ли ужасен студ навън?
   Ройс й се усмихна.
   -Дочакала си ме.
   -Ти каза, че ще се върнеш тази нощ.
   Ройс свали дисагите си от коня и ги понесе по стълбите.
   -Имам нов депозит.
   -Заради това ли седя толкова дълго в снега? Преценяваше дали можеш да ми довериш парите си?
   Думите й го жилнаха.
   -Не!
   -Тогава какво чакаше?
   Ройс се поколеба.
   -Би ли ме избрала, ако бях рибар или може би винар?
   -Не - отвърна тя, - харесвам те какъвто си.
   Ройс пое ръката й.
   -Няма ли да си по-щастлива с някой порядъчен фермер или богат търговец? Някой, с когото да отгледаш деца, в чиято компания да остарееш, някой, който ще стои вкъщи и няма да те оставя сама и объркана.
   Тя го целуна.
   -За какво беше това?
   -Аз съм проститутка, Ройс. Няма много мъже, които да се смятат недостойни за мен. Обичам те какъвто си и винаги ще те обичам, независимо от пътя, който избереш. Ако имах силата да променя нещо, то би било да те убедя в това.
   Той я прегърна и тя се притисна към него.
   -Липсваше ми - прошепна тя.
   * * *
   Арчибалд Белънтайн се сепна.
   Бе заспал в Сивата кула. Огънят бе затихнал и стаята изстиваше. Освен това бе тъмно, но слабият блясък на оранжеви въглени излъчваше малко светлина. Във въздуха се носеше странна и неприятна миризма. Усети нещо голямо и кръгло да притиска коляното му. В тъмното не можеше да различи какво е. Изглеждаше като омотан в платно пъпеш. Изправи се и остави предмета на стола. Отиде до месинговата вратичка и като взе две цепеници от близката купчина, ги хвърли върху въглените. Разрови въглените с ръжена, подухна и върна огъня към живот. Стаята отново светна.
   Постави ръжена обратно, затвори вратичката и отупа ръце. Обръщайки се, погледът му попадна върху стола и графът се препъна назад ужасен.
   На стола му се звереше главата на бившия ерцхерцог на Меленгар. Покриващият я плат се бе посмъкнал, разкривайки голяма част от онова, което някога е било лицето на Брага. Очите бяха подбелени, разкривайки очните ябълки. Пожълтялата кожа бе набръчкана. Червеи се разхождаха из зеещата уста, хлъзгайки се в движеща се маса, благодарение на която се създаваше впечатлението, че Брага се опитва да раздума езика си.
   Стомахът на Арчибалд се сви. Твърде изплашен да извика, той се огледа в търсене на нарушителите. Видя надпис на стената. Изписани с нещо, което приличаше на кръв, бяха следните еднофутови думи:
   Никога не се забърквайте с Меленгар отново По заповед на краля ... и нас
   Кратък речник на имена, места и термини



   Аврин:централна и най-силна от четирите Апеладорнски нации, разположена между Трент и Делгос.
   Акуеста:столица на кралство Уоррик.
   Албърт Уинслоу, виконт:лишен от земя аристократ, използван от Ририя като посредник с благородниците.
   Алвърстоун:кинжалът на Ройс.
   Алебарда:дълго оръжие, предназначено за употреба с две ръце.
   Аленда Ланаклин, лейди:дъщеря на маркиз Виктор Ланаклин, сестра на брат Майрън от Уиндското абатство.
   Амрат Есендън, крал:владетел на Меленгар, баща на Олрик и Ариста.
   Амрил, графиня:аристократка, която Ариста омагьосала с циреи.
   Антън Булард:историк и автор на „Историята на Апеладорн“.
   Апеладорн:четири човешки нации - Трент, Аврин, Делгос и Калис.
   Ариста Есендън, принцеса:член на управляващата Меленгар династия, дъщеря на Амрат, сестра на Олрик.
   Аркадиус Винтарус Латимър:професор в университета Шеридън.
   Арманд, крал:владетел на Олбърн, женен за Адълайн.
   Арчибалд „Арчи“ Белънтайн:граф на Чадуик.
   Ба Ран Гхазел:морски гоблини.
   Белинда Пикъринг:изключително привлекателната жена на граф Пикъринг, майка на Ленар, Моувин, Фанън и Денек.
   Белстрадови:рицарски род от Чадуик, включващ сър Бректън и Уесли.
   Белънтайн:управляваща династия в графство Чадуик.
   Бетами, крал:говори се, че бил погребан с коня си.
   Скъпоценна ключалка:джуджешко изобретение; ключалка, която може да бъде отворена само от един тип скъпоценен камък с пасваща форма.
   Блекуотър:фамилно име на Ейдриън и баща му Данбъри.
   Бректън Белстрад, сър:син на лорд Белстрад, рицар на Чадуик, смятан от мнозина за най-добрия рицар в Аврин.
   Бродрик Есендън:основател на династията Есендън.
   Валин, лорд:възрастен меленгарски рицар, известен с храбростта и куража си, но лишен от стратегически умения.
   Венлин, патриарх: глава на нифронската църква по време на разпада на Новронската империя.
   Вернес: пристанище на устието на река Бернум.
   Вилан: обвързан със земята и притежаван от феодален владетел.
   Галеаннон: кралство в Аврин, управлявано от Фредрик и Джоузе-
   фин.
   Галевир: река, очертаваща южната граница на Меленгар с кралство Уоррик, вливаща се в морето до рибарското селище Роу.
   Галенти: калианска дума.
   Галиен, архиепископ: висш църковен служител.
   Галилин: провинция на Меленгар, управлявана от граф Пикъринг.
   Гинлин, брат: монах, винар; дал обет да не докосва нож.
   Гламрендор: столица на Дънмор.
   Гленморган: 326 години след сриването на Новронската империя, този жител на Гхент обединил четирите нации на Апеладорн; основател на университета Шеридън; създател на големия път, свързал севера и юга; построил замъка в Ерванон (от който е останала само Короносната кула).
   Гленморган II: син на Гленморган. След смъртта на баща си, младият неопитен император разчитал на духовенството да му помогне в управлението на империята. Те от своястрана го накарали да делегира огромни правомощия на църквата и лоялните на нея благородници. Тези аристократи се противопоставяли на защитаването на Делгос срещу нападенията от Ба Ран Гхазел в Калис и от Дакка, твърдейки, че заплахата ще увеличи делгоската зависимост от империята.
   Гленморган III: внук на Гленморган. Малко след поемането на властта опитал да възстанови контрола над кралството на дядо си, като повел армия срещу силите на гоблините, достигнали югоизточен Аврин. Разгромил ги в битката при Вайлън Хилс и обявил намеренията си да се притече на помощ на Тур Дел Фур. Страхувайки се от нарастващата му мощ, на шестата година от управлението му неговите благородници го предали и го затворили в замъка Блитин. Църквата го обвинила в ерес и бил екзекутиран. Това довело до разпада на т.н. империя на стюарда. По-късно църквата заявила, че била заблудена от благородниците и анатемо-сала мнозина от тях, повечето от които приключили по неприятен начин живота си.
   Глъстън: провинция в северен Уоррик, граничеща с река Галевир, управлявана от маркиз Ланаклин.
   Григол: автор наТрактат върху имперското обичайно право.
   Гуен ДеЛанси:калианска проститутка, собственик на публичния дом в Медфорд и „Розата и бодилът“.
   Гутария:таен нифронски затвор, създаден да държи в плен Есра-хаддон.
   Гхазел:Ба Ран Гхазел, джуджешко название на гоблините, букв.: морски гоблини.
   Гхент:управлявано от църквата кралство.
   Дагастан:най-голямо и най-източно пристанище на Калис.
   Далгрен:затънтено село на брега на река Нидвалден.
   Данбъри Блекуотър:баща на Ейдриън.
   Дареф, лорд:благородник от Уоррик, познат на Албърт Уинслоу.
   Дариус Серет:основател на ордена на серетските рицари.
   Дейвънс, сквайър:момче, в което Ариста била влюбена като малка.
   Делано ДеУитт, барон:благородник, наел Ейдриън да открадне меча на граф Пикъринг.
   Делгос:една от четирите нации в Апеладорн. Единствена република. Вдигнала се срещу империята на стюарда след убийството на Глен-морган III и след като оцеляла от нападението на Ба Ран Гхазел без съдействие от империята.
   ДеЛоркан, херцог:калиански благородник.
   ДеЛур:богат търговски род.
   Денек Пикъринг:най-малък син на граф Пикъринг.
   Джърл, лорд:съсед на Пикърингови, известен с ловните си кучета.
   Дигън Гаунт:водач на националистите.
   Диксън Тафт:барман и съсобственик на таверна „Розата и бодилът“.
   Дилън Макдърн:ковач в Далгрен.
   Диойлион:„Събраните писма на Диойлион“, много рядък свитък.
   Долния квартал:бедняшки район в Медфорд.
   Дом Медфорд:бардак, собственост на Гуен ДеЛанси, съединен с та-верна „Розата и бодилът“.
   Дома:прозвище на публичния дом в Медфорд.
   Дром:джуджешки бог.
   Дрондил Филдс:замък на граф Пикъринг, бивша крепост на Брод-рик Есендън, първоначалното седалище на властта в Меленгар.
   Дръминдор:джуджешка крепост, построена на входа на залива Тер-ландо в Тур Дел Фур.
   Едмънд Хол: професор по геометрия от университета Шеридън, според слуховете открил Персепликуис, обявен за еретик от църквата и затворен в Короносната кула.
   Ейдриън Блекуотър: наемник, едната половина на Ририя.
   Ектън, сър: главен рицар на граф Пикъринг.
   Елан: светът.
   Елла: готвачка в Дрондил Филдс.
   Елфически: отнасящ се до елфи.
   Ендън, сър: рицар на Чадуик, отстъпващ единствено Бректън.
   Ерванон: град в северен Гхент, седалище на нифронската църква, бивша столица на империята на стюарда, основана от Гленморган I.
   Еребус: баща на боговете, известен още като Кайл.
   Ериван: елфическа империя.
   Есендън, замък: домът на властващите в Меленгар монарси.
   Есендън, род: кралски род на Меленгар.
   Есрахаддон: магьосник, някогашен член на древния цензарски орден, обвинен в разрушаването на Новронската империя и осъден на вечен затвор.
   Естрамнадон: според поверията - столицата или поне най-свещено-то място на Ериванската империя.
   Зимен фестивал: голям празник, честван в средата на зимата с пиршества и съревнование.
   Изкуството: магия; отбягвана от благородниците и простолюдието заради суеверие.
   Империалисти: политическа партия, която желае да обедини всички човешки кралства под ръководството на един водач, пряк наследник на полубога Новрон.
   Кайл: майстор ковач на мечове, превъплъщение на Еребус.
   Калиански: поданик на Калис.
   Калис: най-югоизточна от четирите нации в Апеладорн, смятана за екзотична, в постоянен конфликт с Ба Ран Гхазел.
   Камерхер: ръководещ домакинството на крал или благородник.
   Колнора: най-голям и най-богат град в Аврин, занимаващ се с търговия, разраснал се от кръстопътна спирка за отдих.
   Короносната кула: дом на патриарха, център на нифронската църква.
   Криндъл: прелат на нифронската църква, историк.
   Крис: кинжал с вълнисто острие, понякога използван при магически ритуали.
   Ланаклин: владетелите на Глъстън.
   Ланис Етелред: крал на Уоррик, империалист.
   Ланкстиър: столица на кралство Лордиум в Трент.
   Ленар Пикъринг: дъщеря на граф Пикъринг и Белинда, сестра на Моувин, Фанън и Денек.
   Летен фестивал: популярен празник в средата на лятото, отбелязван с пикници, танци, пиршества и турнири.
   Лингард: столица на кралство Релизън в Трент.
   Лонгууд: гора в Меленгар.
   Лотомад, крал: Лотомад Плешиви, владетел в Трент, завладял множество територии след разпада на империята на стюарда, прониквайки на север през Гхент в Меленгар, където Бродрик Есендън го надвил в битката при Дрондил Филдс през 2545 г.
   Магнус: джудже.
   Майрън: монах, син на Виктор Ланаклин, брат на Аленда.
   Мандалин: столица на Калис.
   Манзант: затвор и солна мина, находящ се в Манзар, Маранон.
   Маранон: кралство в Аврин, управлявано от Винсънт и Регина.
   Мареска катедрала: средище на нифронската църква в Меленгар под ръководството на епископ Салдур.
   Марибор: бог на човеците.
   Медфорд: столица на Меленгар.
   Мейсън Грамън: ковач в Медфорд.
   Меленгар: кралство в Аврин, управлявано от династията Есендън.
   Меленгарци: жители на кралство Меленгар.
   Мир: мелез между елф и човек.
   Монтмърси: прекрасно вино, внасяно от „Подправки Вандън“.
   Морис Салдур, епископ: глава на нифронската църква в Меленгар, приятел на кралското семейство.
   Моувин Пикъринг: най-възрастен от синовете на граф Пикъринг.
   Муриел: богиня на природата, дъщеря на Еребус, майка на Уберлин.
   Нареион: последен император на Новронската империя.
   Наследник на Новрон: пряк потомък на полубога Новрон, орисан да владее цял Аврин.
   Националисти: политическо движение, ръководено от Дигън Гаунт, желаещо управление от народа.
   Неврик: син на Нареион, наследникът, принуден да се крие.
   Нидвалден: река, маркираща източната граница на Аврин и началото на Ериван.
   Нифронска църква:почитащите Новрон и баща му Марибор.
   Нифронци:отдадени църковни следовници.
   Новрон:спасител на човечеството, син на бога Марибор; полубог, който сразил армиите на елфите във Великите Елфически войни; основател на Новронската империя; градител на Персепликуис.
   Новронски:отнасящ се до Новрон.
   Олбърн:кралство в Аврин, управлявано от крал Арманд и кралица Адълайн.
   Олрик Брендън Есендън, принц:член на управляващата Меленгар династия, син на Амрат, брат на Ариста.
   Пазител на Наследника:тешлорски рицар, заклел се да пази Наследника на Новрон.
   Патриарх:глава на нифронската църква, обитава Короносната кула в Ерванон.
   Персепликуис:древната столица на Новронската империя, наречена на името на съпругата на Новрон.
   Пикилеринън:Седрик, скъсил фамилното си име до Пикъринг.
   Пикъринг:благородническо семейство от Меленгар, управници на Галилин. Граф Пикъринг е смятан за най-добрият мечоносец в Аврин и се носят слухове, че рапирата му е вълшебна.
   Площад на благородниците:район с богати жители в Меленгар.
   Пурпурната ръка:гилдия на крадци, базирана в Меленгар.
   Пърси Брага, ерцхерцог:главен канцлер на Меленгар, носител на наградите Майстор фехтовчик, Сребърен щит, Златен венец; вуйчо на Ол-рик и Ариста; оженил се за сестрата на крал Амрат.
   Ратибор:столица на кралство Ренидд.
   Релакан:меч, изкован от Дром и омагьосан от Феррол, даден от Ма-рибор на Новрон, за да победи елфите.
   Рендън, барон:благородник от Меленгар.
   Рениан, брат:приятел от детството на Майрън.
   Ренидд:кралство в Аврин, управлявано от крал Урит.
   Ририя:двама (елфически), екип или съюз.
   Розата и бодилът:таверна в Медфорд, собственост на Гуен ДеЛан-си, използвана като база от Ририя.
   Ройс Мелбърн:крадец, част от Ририя.
   Росуорт, крал:владетел на Дънмор.
   Роялисти:желаещите сегашното управление на самостоятелни кралства да се запази.
   Салифан:ароматно диво растение.
   Саули:прякор на епископ Салдур, използван от най-близките му.
   Сенонски възвишения:високо плато над Чадуик.
   Серет:нифронски рицари; църковна армия, основана от лорд Дари-ус Серет, комуто било възложено откриването на Наследника.
   Скъпоценен ключ:бижу, с което се отключва скъпоценна ключалка.
   Стражи:инквизитори на нифронската църква, имащи за цел да отстранят еретизма и намерят изгубения Наследник на Новрон.
   Тек’чин:бойна дисциплина на тешлорските рицари, съхранена от ордена на Фаулд и усвоена от Пикърингови.
   Тенент:най-разпространените полустандартни международни пари. Монети от злато, сребро и мед, щамповани със съответния владетелски образ в зависимост от мястото на изсичане.
   Тешлор:легендарни рицари от Новронската империя, най-великите воини на всички времена.
   Тилинер:меч с превъзхождащ размер, често използван от наемниците в Аврин.
   Тобис Рентинуал:професор по история в университета Шеридън.
   Толин Есендън:син на Бродрик, преместил столицата в Медфорд и построил замъка Есендън.
   Трент:северни планински кралства.
   Трумбул, барон:наемник.
   Тур Дел Фур:крайбрежен град в Делгос, в залива Терландо, първоначално построен от джуджета.
   Уайлин:началник на стражата в замъка Есендън.
   Уберлин:почитан от Дакка и Гхазел, син на Еребус и дъщеря му Муриел.
   Уесбаден:голям търговски пристанищен град в Калис.
   Уестбанк:новосформирана провинция на Дънмор.
   Уестърланд:неизследвани земи на запад.
   Уиндско абатство:манастир близо до езерото Уиндърмиър в западен Меленгар.
   Уисънд:меленгарски фермер, дал името си на брода, който пресича Галевир към Глъстън.
   Уоррик:кралство в Аврин, управлявано от Етелред.
   Урит, крал:владетел на Ратибор.
   Фалина Броктън:истинското име на Емералд, сервитьорка в тавер-на „Розата и бодилът“.
   Фанън Пикъринг:среден син на граф Пикъринг.
   Фаулд, орден на: следимперски рицарски орден, посветил се да запази уменията на тешлорците.
   Феницилиан: монах, изработвал топли обувки.
   Феррол: бог на елфите.
   Финилесс: прочут автор.
   Хелдаринки: диви горски плодове, често използвани за вино.
   Хеслън, брат: монах, отличен готвач.
   Хилфред: телохранител на принцеса Ариста.
   Химболт, барон: благородник от Меленгар.
   Цензари: магьосници от древната Новронска империя.
   Черен диамант: международна гилдия на крадци със седалище Кол-нора.
   Шеридън, университет: престижно висше учебно заведение, разположено в Гхент.
   Юлиан Темпест: камерхер на Меленгар.
   Интервю



   Кога узна, че искаш да бъдеш автор?
   Бях много млад, на не повече от седем или осем. Играехме си на криеница с един приятел и в мазето му открих пишеща машина. Беше масивен, настолен модел с черен корпус и малки кръгли клавиши. Напълно забравих за играта и заредих лист хартия. Кълна се, първите написани от мен думи бяха: „Бе мрачна и бурна нощ - и се разнесе изстрел.“ Помислих, че съм гений.
   Когато приятелят ми ме откри, той очевидно не съзнаваше стойността на направеното от мен откритие. Искаше да излезем навън и да правим забавни неща. Помислих си дали да му обясня, че не бих могъл да си представя нещо по-забавно от това, което правех. Погледнах празната страница и се зачудих какво ли ще се зароди: мистериозно убийство? Ужаси? Исках да узная; исках да запълня страницата; исках да видя къде ще ме отведат клавишите.
   Дирихме по алеите, докато майка ми не ме извика за вечеря. Ровенето из алеите представляваше изкуството да се разхождаме по пътечките между къщите с надеждата да намерим изхвърлено нещо готино, което да влезе в употреба. Надявах се някой да изхвърли пишеща машина - но никой не го стори и тази нощ си легнах с мисълта за нея, за страницата и онова първо изречение.
   Какво те накара да започнеш да пишеш? Голям читател ли беше? Някога разшири ли започналата с онова изречение история?
   Малко ме е срам да си призная, че като дете мразех да чета.
   Първият прочетен от мен роман се казваше„Големият Ред “.Разказваше се за момче и кучето му. Бях на път за фермата на сестра ми и нямаше какво да правя цели четири часа. Тогава нямаше ^8, ^У^, УСК - още не бе дошло времето на тези акроними. Също така бе и преди Сириус и знаех, че двадесет минути след като напуснем Детройт, радиото няма да улавя нищо. Затова и бях взел книгата. Прочетох я по-скоро от упоритост, отколкото за забавление.
   Исках когато стана на четиридесет да мога да река: „Да! Веднъж прочетох книга! Бе мъчително, отне ми половин година, но бога ми, направих го!“ Тогава събеседникът мищеше да ме изгледа с възхита и да е наясно, че разговаря с образован човек. В действителност книгата бе скучна и ме унесе.
   Тогава прочетох Толкин:„Хобит“и„Властелинът на пръстените “.Обикнах ги по начин, който смятах за невъзможен за книга. Когато отгърнах и последната страница на „Завръщането на краля“, бях отчаян. Край на любимото ми развлечение. Както споменах преди, това ставаше преди всички онези букви, преди ХЬох и Р82 и 3; когато по телевизията даваха само три канала, а анимации показваха само в неделната утрин. Двамата с брат ми отидохме в книжарницата, за да потърсим друга подобна поредица и бях съкрушен да се върна с празни ръце.
   Нямаше нищо за четене. Отчаян стоях в стаята си. Допуснах грешката да кажа на майка си, че ми е скучно и тя веднага ме впрегна да чистя предния килер. Измъкнах нещо, прилично на пластмасов куфар.
   -Какво е това? - запитах.
   -Това? Старата пишеща машина на сестра ти. С години стои там.
   Така и не довърших почистването.
   Би ли ни разказал за опита си в писането? Къде си получил вис-шето си образование? Имаш ли хуманитарна магистърска степен?
   Обикновено това питане идва от начинаещи писатели и те винаги изглеждат разочаровани, когато чуят отговора. Освен изискваните в училище, никога не съм изучавал писане или английски. Не съм прочел нито една книга за теория на творчеството.
   Не съм посещавал писателски семинари или конференции. Посетих първата си писателска група едва след публикацията на първата си книга. Всичко за писането съм се научил сам.
   Семейството ми не можеше да си позволи да ме изпрати в колеж.
   Баща ми бе кранист в Грейт Лейкс Стиил и умря, когато бях на девет. Майка ми плащаше сметките с парите, които печелеше като опаковчик на подаръци в универсалния магазин Хъдсън и социалните ми помощи (които престанаха, когато навърших осемнадесет). Доста ме биваше в рисуването и получих стипендия за Центъра за творчески изследвания в Детройт, която обаче свърши след първата ми година. Успях да си намеря работа като графичен дизайнер.
   Тогава се появиха децата и жена ми изкарваше повече пари, така че аз си останах вкъщи. Бях на двадесет и три.
   По онова време се бяхме пренесли в северната част на Върмонт, буквално на хиляди мили от всички познати. Имах купища свободно време, особено когато дъщеря ни спеше и идеята да напиша книга си проби път до най-горните слоеве на съзнанието ми.
   Учех се да пиша, четейки. Отидох в местния смесен магазин (да, точно както в„ Зелените простори “)и затърсих книги със златен печат, подсказващ за Нобелова награда или пък Пулицър. Обикновено не бих посегнал към този тип книги. По онова време четях Стивън Кинг, Айзък Азимов и Франк Хърбърт, но се опитвах да се науча - така че трябваше да се уча от най-добрите, нали? Насилвах се да чета много, специално нещата, които не ми харесваха. Това бяха онези, които винаги печелеха наградите: убийствено отегчаващи романи с прозрачен сюжет и натруфен език.
   Спирах се на даден автор, прочитах няколко негови книги и сетне пишех роман, прилагайки наученото от него. Не пишех прости разказчета
   -създавах цели романи. Сетне идваше следващият автор и процедурата се повтаряше.
   В стила или техниката на всеки намирах нещо, което ми харесваше и се упражнявах да го прилагам като него. Бях като Силар от телевизионния сериалГерои -крадях сили от другите автори и попълвах колекцията си инструменти. От Стайнбек научих пренасящата ценност на сценичното описание. Ъпдайк ме научи да ценя индиректното описване, което представя чрез премълчаване. От Хемингуей взех икономията на думи. От Кинг - умението му да се потапя в умовете на героите си и т.н. Освен това пишех в различни жанрове: мистерия, научна фантастика, ужаси, юношески, литературна фантастика - всичко. И така в продължение на десетилетие.
   С всеки следващ роман, писането ми се подобряваше. Най-сетне сътворих нещо, което сметнах за достойно за публикация и прекарах около година и половина в опит да си намеря посредник, преди да се откажа. Десет години и хиляди часове работа на вятъра - както си мислех тогава. Десет години, десет книги, тонове откази и нито един читател. Бе време да зарежа тази напразна надежда.
   И как „се върна на коня“? Какво те накара отново да пропишеш?
   Години по-късно бяхме напуснали Върмонт и живеехме в Северна Каролина. Децата бяха достатъчно отраснали за забавачката и аз се върнах в рекламата. Аз бях човекът-оркестър за рекламния отдел на софтуерна фирма и сетне напуснах, за да основа собствена рекламна агенция, където бях изпълнителен директор. Що се отнася до писането, бях се заклел никога вече да не изпиша и думица художествен текст.
   Годините минаваха и втората ми дъщеря Сара изпитваше затруднения в училище. Тя има дислексия и й е трудно да чете. Да изпитваш затруднения с нещо означава липса на забавление. Така че аз й вземах книги
   -хубави книги - които обожавах:„Хобит “, „Хълмът Уотършип “,„Хрониките на Нарния“ „Хрониките на Придайн“ и онази нова книга, за която непрекъснато чувах - за детето-магьосник...„Хари Потър “.Мотаеше се на масата един следобед. Красива, чисто нова книга - никога не мога да устоя на ново четиво. Разтворих я, зачетох се и бях погълнат.
   Най-много ми хареса лекотата на четене - чиста забава.
   Започнах да пиша отново, но този път заради самото забавление и с надеждата да сътворя нещо, което да помогне на дъщеря ми с четенето. Не копирах ничий стил. Не се опитвах да напиша велик американски роман. Просто исках да се насладя на създаването на нещо, което ще ми е приятно да чета. Но все пак изучаваните от мен автори бяха там, таяха се под повърхността. Когато исках да опиша ярка сцена, Стайнбек шепнеше в ухото ми. Когато се опитвах да изловя специално извъртяна фраза, Ъпдайк ми заемаше хрътките си. Кинг ми даваше карти на главите на героите, а когато изпишех неясно изречение, „Папа“ ми се мръщеше.
   Защо реши да напишеш поредица, вместо една книга, към която впоследствие да добавиш продължения?
   Може да изглежда странно, но две от най-големите вдъхновения за „Откровенията на Ририя“ бяха телевизионните сериалиВавилон 5иБъ-фи, убийцата на вампири.Те ме удивляваха с наслоената си история.В5конкретно бе зашеметяващ с това, че целите петгодишни серии са били планирани още преди заснемането на първия епизод. Струва ми се, че това е първият и единствен подобен случай. Това представяше на зрителите уникалната възможност да гледат епизодите и да търсят подсказки за по-големите въпроси, които от време на време бяха загатнати. В добавка Старзински, създателят на шоуто, наслояваше сюжетите си - нещо, застъпено в по-слаба степен в Бъфи. Това дълбоко ме впечатли и се зачудих дали подобно нещо не би могло да бъде сторено и в книга. Така че планирах цялата поредица преди да започна да я пиша. То не беше поредица, а една дълга история, съставена от шест епизода.
   Използваш много хумор в книгите си, сподели за това.
   През шестдесетте и седемдесетте преобладаваха депресиращи филми. Много от тях бяха тежки драми катоКитайски кварталили мрачни спомени от Виетнам катоЗавръщане у дома.За мен това бе отвратително време да си киноман. Тогава изгледахБъч Касиди и Сънданс Кид.Допадна ми смесицата от драма и хумор. Понякога в най-напрегнатите ситуации щипката хумор е идеална подправка и за мен - по-реалистична.
   СпоменахБъфи, убийцата на вампирии това е друг отличен пример. Джос Уидън е майстор на разбъркването на драма и хумор. Не се сравнявам с него, но часовете забавление, прекарани в нещо, което по принцип не би представлявало интерес за мен, определено ми повлияха.
   Ройс и Ейдриън са страхотен екип, откъде дойде вдъхновението за тях?
   Забавно е, защото мнозина смятат, че съм голям почитател на Фафрд и Сивия Мишелов, но никога не съм чел тези истории.
   Всякакви сходства са напълно случайни. Вече споменахБъч Касиди и Сънданс Кид,а като малък обичах да гледамАз, шпионинът.Сигурен съм, че много се е просмукало на подсъзнателно ниво, но произходът им всъщност се простира далеч назад преди повече от двадесет години. Беше когато живеех във Върмонт и за да минават по-бързо студените, скучни зими, започнахме да пишем верижна история с още двама приятели. В общи линии започваше с двама герои, които влизат в кръчма и събират отряд, за да се отправят на приключение в древна тъмница. Всеки пишеше по няколко страници и пращаше ръкописа по пощата на следващия.
   Да, беше много отдавна... преди електронната поща.
   Приятелите ми скоро се отегчиха, пък и не бяха особено доволни от това, че променях написаните от тях части, но на мен много ми харесваше концепцията за двамата партньори, всеки със свои силни и слаби страни, всеки различен, но извличащи взаимна полза. Дъщеря ми ми казва, че това било типичен броманс, но този термин стана модерен много след като Ройс и Ейдриън се родиха. Наистина ми харесваше да създавам образи, с които би ми било приятно да прекарам време. Да си писател означава, че си създаваш въображаеми приятели.
   Как се спря на стила на поредицата?
   Откровенията на Ририя са рожба на желанието ми да опитам нещо ново. Последният написан преди това - преди години - роман бе чиста литературна фантастика.
   Стегната фабула, обширно развитие на образите, с изречения, които бяха създадени с голяма грижа и изискваха изключителни усилия за раз-мишляване и изглаждане.
   Както споменах, обожавах удоволствието от„Хари Потър “.
   Това не беше Стайнбек; бе семпло и леко, просто приятно четиво. Ририя просто се изливаше от сърцето ми върху клавиатурата. Първата книга написах за месец, втората - месец по-късно. Стилът бе замислен да е лек. Предстоеше ми да разкажа огромна история, със сложни теми, мно-гобройни образи и десетки обрати, където нещата се оказват различни от очакваното. Идеята би била неосъществима в тежък стил. Вече прекадено много се иска от читателя: да проследява всичко случващо се в шест отделни романа, сякаш са една голяма книга. За да направя пътешествието колкото се може по-леко, опитах се да пиша в неупражняван досега от мен стил: невидимост.
   Идеята е историята да изскочи от страницата, а писанието да изчезне. Нито тежко писане, нито красноречие не трябва да разсейва читателя. Многократно ми се налагаше да пренаписвам пасажи, които бяха прека-лено красиви, прекалено усложнени - от страх, че читателят ще се спре на тях. Резултатът - както открих за свое удовлетворение - е книга, която се разгръща като филм в ума на четящия. От честото ми споменаване на телевизия и кино личи, че подобен тон и скорост може да се очаква от книгите ми. Несе опитвам да напиша нов Властелин, а по-скоро филм в стил добрият стар Ерол Флин.
   Това представлява подходът на „леката ръка“, за който някои са чели на сайта ми. Знам, че не съм първият прибягнал до него, но в света на фентъзито е рядко прилаган. За мен това е голямо разочарование, защото макар да се наслаждавам на красиво написан роман, то обожавам добрата история.
   Защо избра да употребяваш толкова доказани фентъзи тропи в поредицата си?
   С години слушам почитателите на традиционното „Толкиново“ фен-тъзи да се оплакват от повтарящите се теми и изчерпаните архетипи на жанра. Уморени са от монотонното героеубийствено зло и искат нещо ново, нещо по-реално и вероятно. Което на мен ми звучи като някой оповестяващ слабостта си към шоколад и същевременно оплакващ се, че вкусът му е прекалено шоколадов и би трябвало да бъде с по-силен вкус на ванилия.
   Много творци се опитват да задоволят тези искания, което означава преобръщането на стара тема надолу с главата или потапяне в патологичното.
   И през последните десетилетия фентъзито помрачня: Злото често побеждава. Герои не съществуват.
   Случвало се е и преди.
   Киноиндустрията предоставяше щастлив край с десетилетия, сетне през шестдесетте нещата започнаха да се променят. Започнаха да се появяват мрачни реалистични филми и антигерои като „Човекът без име“ навлязоха в италианския уестърн. През седемдесетте модата се укрепи с режисьори като Скорсезе, Де Лаурентис, Копола и Кубрик, които често се съсредоточаваха на сложни и неприятни теми. Носеха се теории, че публиката е изморена от изтърканото „доброто надвива злото“, защото то не се е вписвало с изпитваното от американците по времето на Уотъргейт, Виетнам, движението за граждански права и сексуалната революция.
   ТогаваМеждузвездни войнисе появиха през 1977 г. и всичко отново започна да се променя.
   Спомням си, че го гледах в премиерния уикенд. Не очаквах нищо и се колебаех между него и анимациятаМагьосници...Имаше публикувано само едно ранно ревю, кратък текст вДетройт Нюз,което го обвиняваше в липса на оригиналност и употреба на всички възможни филмови клишета, но все пак добавяше, че филмът бил изненадващо забавен. Коментарът за клишетата наклони везните в негова полза. Не бях особен почитател на мрачния реализъм на„Шофьор на такси“и„Среднощен каубой “.Харесвах старите филми, онези от времето на детството, кога-то бях прекалено малък, за да ида на кино и сега гледах по телевизията. Когато филмът свърши и се заточиха финалните надписи, в главата ми имаше една мисъл - това се казва филм.
   Видях същия сценарий до известна степен да се развива и в света на фентъзито. Този път бяха поредица романи от нов автор, допуснал непростимата грешка да напише история, използвайки всяко възможно клише. Това бе историята на младо момче, орисано да унищожи зъл мрачен повелител и спаси света от разруха. Дори съдържаше стар ментор, който да го напътства и шайка забавни другари (подобно наМеждузвездни войни).Според протръбяваната настройка на читателите, книгите би трябвало да бъдат смехотворни. В сериозни времена хората не искат да четат за вършещите добрини с щастлив завършек. Би трябвало да бъдат представени като старомодни реминисценции от най-лошия вид. Наместо това, днес във Флорида има парк Хари Потър.
   Значи трябва да се зачудя каква е работата?
   Мой приятел - начеващ писател - работеше върху книга, в която говореща котка играеше важна роля. Той представи част от нея на писателска работилница и преобладаващите мнения бяха, че това е клише - старо като„Алиса в страната на чудесата “.Впоследствие той беше депресиран и на по чашка ме запита дали историята му изобщо си струва публикуването, тъй като без котката не би се получила. Казах му, че котката не е от значение. Важно е единствено историята да е добра и сносно написана.
   Не мисля, че хората толкова ненавиждат да четат еднакъв тип истории, просто мразят да четат лошо написани такива.
   Съществуват неизброими начини, по които да се комбинират идеи. Ако фабулата е добра, ако читателят се интересува от образите, ако обстановката е представена достоверно, тогава няма значение дали разказва за говорещи котаци или орисани да победят зъл чародей момчета. Да се опитваш да създадеш нещо съвсем оригинално е като да пишеш симфония с изцяло нови ноти.
   Не е необходимо, а дори и не съм сигурен дали е възможно.
   Някои ми казват, че трябва да променям названията на нещата, за да направя света по-уникален, по-малко общ, но аз избирам да пиша за елфи и джуджета, крале и кралици, замъци и църкви точно, защото всеки знае какво са - не се налага да обяснявам. Колкото по-малко време се налага да отделям за разяснение на основни неща от моя свят, толкова повече време ми остава да предам интересна история, а от читателите се изисква далеч по-малко усилие да си представят себе си като част от света.
   Как бе публикуван?
   Както споменах, не планирах издаване. Бях оставил това зад гърба си. Но исках книгите ми да бъдат четени. Всички автори искат. Първоначално ги показах на неколцина приятели и те предвидимо изразиха удоволствието си. Но от приятели друго не бих и очаквал.
   Споменах, че дъщеря ми страда от дислексия. Това означава, че има някои чудатости. Лесно се разсейва от фона на компютърния екран, при отворена врата или оставена светлина в друга стая. Когато приключих„Конспирацията за короната“, й предоставих куп страници с големина осем и половина на единадесет инча с двойна разредка, а тя ме изгледа сякаш съм побъркан.
   -Не мога да чета така... каза, че ми пишеш книга. Трябва ми подвързия; трябват ми по-малки страници.
   Аз само въздъхнах.
   Някой, който е чел блога ми или е чел/слушал някое от другите ми интервюта, знае, че жена ми е движещата сила зад писането ми. Тя е изключително компетентен човек, който ще преодолее всяка пречка - дори нещо толкова обезсърчително като публикуването. Освен това е и страхотна бизнесдама. Така че когато най-сетне реших да дам на издаването още един шанс, бях подготвил плана си добре. Написах отвратително запитващо писмо и го показах на жена си, придружено с нелепия план да го пращам на различен посредник всеки месец.
   -Сериозно ли? - тя ме погледна с вдигната вежда. - Изпрати ми копие да го пренапиша и се върни на редактирането си. Аз ще се заема с това.
   Да!,помислих си. Сега може и да имам шанс.
   Робин беше тази, която след около стотина отказа уреди Аспирей-шънс Медия (малка независима печатница в Минесота) да публикува първата ми книга. Планираха да издадат втората ми книга през април 2008 г., но през март ни уведомиха, че не разполагат с нужните средства. Върнахме си правата и публикувахме останалите четири сами под основаната от Робин издателска фирма Райдън Лейбъл. Когато се изчерпаха и първоначалните тиражи на„ Конспирацията“, издадохме и нея. През октомври 2010 г. бяхме издали всички книги с главоломната скорост от шестмесечни периоди и се наслаждавахме на добри отзиви от читатели и блогъри.
   С публикуването на петата книга продажбите скочиха експоненциално.
   За пръв път от началото на писателската си кариера давах пари за домакинството. Дори бях в състояние да платя известни дългове, натрупани с кредитни карти, когато жена ми бе уволнена не веднъж, но три пъти в продължение на две години - АУ!
   Няколко месеца по-рано, чешки издатели бяха искали правата за издаване. Знаейки, че няма как да се оправи сама, Роби се зае да търси посредник, който да приключи сделката. И намери Тери Тобиас (с клиенти като Дан Браун и Патрик Ротфус). Тя бе напуснала работата си като директор за чуждестранните права в Санфърд Джей Грийнбъргър Асоши-ейтс, за да открие собствена агенция.
   Книгите вървяха толкова добре, че към есента на 2010 г. Робин реши, че може да опита отново Ню Йорк. Никой от нас не бе смятал, че това ще се случи, нито, че ще е толкова бързо, но за наше удивление получихме предложение от Орбит само след няколко седмици. Така че Ририя извървя странен път. Бе публикувана през традиционна малка печатница, самостоятелна (предимно в електронен формат) и сега чрез един от шестте най-големи издатели.
   $оп§_аи!Ьог=МюЬае1 8и11гсап $оп§_1ап§=еп
   $оп§_8епе8=Шупа К^е1а1юп8 $8епе8=Откровенията на Ририя $8егпг=1
   $оп§_1Ше=ТЬе Сго^п Соп8р1гасу $уеаг=2008
   $1гап81а1ог=Радин Григоров $1гап8_уеаг=2012
   $риЬ_8епе8=Откровенията на Ририя $риЬ_8егпг=1 $риЬ_уеаг=2012 $1уре=роман $са1е§огу=фентьзи
   Сканиране: Vеп8, 2014 г.
   Разпознаване и корекция: ^аVе, 2014 г.
   Издание:
   Майкъл Дж. Сьливан. Конспирация за Короната Американска, пьрво издание Преводач: Радин Григоров Редактор: Петя Малинова Предпечатна подготовка: Антоанета Димитрова Илюстрации на корицата: Маге 81топе1й / Вгаде1оппе Художествено оформление на корицата: Димитриос Аксиотис - Мичо Печат: „Мултипринт“ ООД ИК „Ем Би Джи Тойс“ ЕООД, 2012 г.
   !8В№ 978-954-2989-04-2

Взято из Флибусты, http://flibusta.net/b/388590