[Kodirane UTF-8]

|	Майкъл Крайтън
|	Тринадесетият воин
|	или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа


A>
	Майкъл Крайтън е автор на редица бестселъри, сред които „Щамът Андромеда“, „Джурасик Парк“, „Изгряващо слънце“, „Големият влаков обир“, „Сфера“, както и сценарист на сериала „Спешно отделение“. Той е режисирал някои от филмите по своите романи. Сценарист е на филма „Тринадесетият воин“.

A$


>

	Думата „вендол“ е изключително древна, толкова древна, колкото народите на Северния свят, и означава „черна мъгла“. За нордмените тя идва през нощта и в нейното прикритие се явяват черни демони, които сеят смърт, убиват и ядат човешка плът. Демоните са космати и отвратителни на миризма и допир, свирепи и лукави, и въпреки че приказват на език, неразбираем за никой човек, съумяват да разговарят помежду си. Те идват с нощната мъгла и изчезват с дневната светлина — там, където никой човек не би посмял да ги последва.

>
E>
	„Недейте възславя деня, преди да е паднала нощта, жена, преди да е родила, меч, преди да е изпитан в битка, девица, преди да е минала под венчило, лед, преди да е преминат, пиво, преди да е изпито.“
@	Викингска поговорка


	„Злото е от древен род.“
@	Арабска поговорка
E$


>	Въведение

	Ръкописът на Ибн Фадлан представлява най-ранният познат документ, описващ от името на очевидец живота и обществените нрави на викингите. Той е изключителен писмен паметник, предаващ в най-живи подробности събития, случили се преди повече от хиляда години. Ръкописът, естествено, не е оцелял в първоначалния си вид през времето. Съдбата му сама по себе си представлява отделна история, не по-малко интересна от съдържанието на текста.


#	История на ръкописа

	През юни 921 г. халифът на Багдад изпратил своя придворен, Ахмад Ибн Фадлан, като посланик при хана на българите. Ибн Фадлан отсъствал три години и фактически не успял да изпълни мисията си поради това, че пътьом попаднал на група нордмени и с тях преживял много премеждия.
	Когато най-после се върнал в Багдад, Ибн Фадлан описал преживяванията си във вид на доклад до двора. Този първоначален ръкопис отдавна е загубен и за неговото възстановяване трябва да се разчита на отделни фрагменти, запазени в по-късни източници.
	Най-познат от тях е Арабският географски сборник, съставен от Якут ибн-Абдала през тринадесети век. Якут цитира буквално дузина пасажи от доклада на Фадлан, който по това време вече е с тристагодишна давност. Логично е да се предположи, че Якут е използвал копие на оригинала. Въпреки това въпросните няколко абзаца са непрестанно превеждани и препревеждани от учените в по-късни времена.
	Друг откъс, открит в Русия през 1817 г., е публикуван на немски от Санктпетербургската академия през 1823 година. Този материал включва няколко текста, публикувани преди това от Дж. Л. Расмусен през 1814 година. Расмусен е използвал ръкопис, открит в Копенхаген, по-късно загубен и от съмнителен произход. По това време съществуват също шведски, френски и английски преводи, но те са пословично неточни и определено не съдържат никакъв неизвестен материал.
	През 1878 година са открити два нови ръкописа в частната антична колекция на сър Джон Емерсън, британския посланик в Истанбул. Сър Джон явно е бил от онези ентусиазирани колекционери, чиято страст към притежание чувствително надвишава интереса към самата придобивка. Ръкописите са открити след смъртта му и никой не би могъл да каже къде и кога са придобити.
	Съществува и друг документ — география на арабски от Ахмад Тузи, надеждно датиран 1047 година, което го прави хронологически най-близък до оригинала на Ибн Фадлан, написан вероятно около 924–926 година. Въпреки това учените смятат ръкописа на Тузи за най-ненадежден от всички източници; текстът изобилства от явни грешки и противоречия и въпреки че нашироко цитира от „някой си Ибн Факи, пътешествал из Северния свят“, експертите все още приемат този материал с колебание.
	Вторият ръкопис е този на Амин Рази, датиран приблизително 1585–1595. Написан е на латински и, според автора си, е пряк превод от арабския текст на Ибн Фадлан. Манускриптът на Рази съдържа известни сведения за огузките турци, както и няколко пасажа относно битки с „чудовищата на мъглата“, неоткрити никъде другаде.
	През 1934 последно е открит текст на средновековен латински в манастира Ксимос, близо до Солун — североизточна Гърция. Ръкописът от Ксимос описва по-подробно отношенията на Ибн Фадлан с халифа и неговите преживявания със съществата от Севера. Както авторът, така и датирането на документа, са несигурни.
	Задачата да се обединят многобройните версии и преводи, написани на арабски, латински, немски, френски, датски, шведски и английски и съставени за повече от хилядагодишен период, е начинание от значителна величина. Само личност, притежаваща огромна ерудиция и енергичност, би могла да предприеме подобна стъпка, и през 1951 година Пер Фраус-Долус, професор _емеритус_ по сравнителна литература от университета в Осло, Норвегия, след събирането на всички известни източници, се заел с огромната задача да преведе всичко — начинание, на което той посветил останалата част от живота си до самата си смърт през 1957 година. Части от този нов превод са публикувани в „Научни съобщения на Националния музей на Осло: 1959-1960“, но те не предизвикват особен интерес сред научните среди, вероятно поради ограничения тираж на списанието.
	Преводът на Фраус-Долус е дословен; в собствения си предговор към материала професорът отбелязва, че „… е в природата на езиците красивият превод да бъде неточен. Точният превод намира собствената си красота без чужда помощ.“
	Подготвяйки тази пълна и анотирана версия на труда на професор Фраус-Долус, аз съм си позволил много малко изменения. Пропуснал съм някои повтарящи се пасажи; те са отбелязани в текста. Променил съм структурата на параграфиране, като поставих всяка пряка реч на нов ред, съгласно съвременните правила. Пропуснати са диакритичните знаци на арабските имена. Последно, в отделни изрази е променен оригиналният синтаксис, като обикновено са разместени подчинените изречения с цел значението на израза да се схваща по-лесно.


#	Викингите

	Ибн Фадлановият портрет на викингите значително се отличава от традиционната европейска представа за този народ. Първите европейски автори, писали за тях, са духовници — единствените грамотни наблюдатели по това време и, естествено, езичните скандинавци са ги изпълвали с особен ужас. Абзацът по-долу, типичен с преувеличенията си, е цитат от ирландски автор от дванадесети век, отбелязан от Д. М. Уилсън.
C>
	Накратко, въпреки че на всяка шия имаше по сто глави от закалена стомана, и във всяка глава по сто остри, готови, хладни, неръждясващи, дръзки езика, и на всеки език по сто празнословещи, кресливи, несекващи гласа, и те не биха запомнили, разказали, изброили или изрекли това, което преживя ирландското племе в неговата цялост, били те мъже или жени, миряни или божи служители, млади или стари, благородни или простолюдни, за премеждията и раните, и за потисничеството във всеки клан, причинени от тези дръзки, гневливи, езични люде.
C$
	Съвременните учени съзнават, че подобни смразяващи кръвта разкази за викингски нападения са чувствително преувеличени. Въпреки това европейските автори имат склонността да определят скандинавците като кръвожадни варвари, оставащи извън и без принос в основното развитие на западната култура и идеи. Често това се прави по силата на определена логика. Например Дейвид Толбът Райс пише:
C>
	В периода между осми и единадесети век ролята на викингите е вероятно по-значителна от ролята на която и да е друга етническа група в Западна Европа… Тогава викингите са велики пътешественици, извършващи забележителни плавания по море, градовете им са големи търговски центрове, изкуството им е незаимствано, с творчески импулс и въздействащо, притежавали са изискана литература и развита култура. Било ли е това собствена цивилизация? Налага се, мисля, да приемем, че не е така… Искрата на хуманизма — същественият белег на всяка цивилизация, просто липсва.
C$
	Подобно отношение се усеща и в мнението на лорд Кларк:
C>
	Ако отправна точка са исландските саги, които са между най-великите световни творения, не можем да отречем, че народите на Севера са притежавали култура. Но била ли е тя цивилизация?… Цивилизацията означава нещо повече от енергия, воля и творчески сили, нещо, което викингите са нямали, но то е започвало да се появява отново в Западна Европа. Как би могло да се определи то? Накратко като усещане за постоянство. Пътешественици и завоеватели, викингите били в постоянно състояние на напрежение. Не са чувствали нужда да кроят планове за период, по-далеч от следващия март, от поредното пътешествие, от поредната битка. Поради тази причина не им е хрумнало да строят каменни къщи или да пишат книги.
C$
	Колкото по-внимателно човек анализира подобни възгледи, толкова по-нелогични изглеждат те. Наистина е удивително как високо образовани и интелигентни европейски учени са в състояние толкова леко да отрекат викингите само с махване на ръка. И защо толкова натрапчиво се занимават с чисто семантическото съображение дали викингите са имали „цивилизация“? Тази фикс идея е обяснима само ако се вземат предвид дълбоко вкоренените европейски предразсъдъци, чийто извор са традиционните възгледи относно предисторическото развитие на Европа.
	Всяко западноевропейско дете е надлежно обучавано, че Близкият Изток е „люлката на цивилизацията“ и първите цивилизации са се зародили в Египет и Месопотамия, подхранвани от реките Нил или Тигър и Ефрат. Оттам цивилизацията се разпространила към Крит и Гърция, след това Рим и след това, най-сетне, към варварите на Северна Европа.
	Какво са правили тези варвари в очакване на пристигането на цивилизацията, не се знае, а и рядко някой поставя този въпрос. Обикновено акцентът лежи върху процеса на разпространение, обобщен от покойния Гордън Чайлд като „просвещаването на европейското варварство от страна на цивилизования Ориент“. Съвременните учени подкрепят тези възгледи, както са ги подкрепяли римските и гръцките им предшественици. Джефри Биби заявява: „Учените от Запада и Юга преценят историята на Северна и Източна Европа с предразсъдъците на хора, определящи себе си като «цивилизовани» и високомерно наричащи другите «варвари».“
	От подобна гледна точка скандинавците са, очевидно, най-отдалечени от извора на цивилизацията и, по силата на логиката, последни са я придобили. Това надлежно ги класифицира като последните останали варвари, дразнещия трън в хълбока на цяла Европа, която се опитва да попие разума и цивилизацията на Изтока.
	Бедата е, че този общоприет поглед към европейската предистория до голяма степен беше опроверган през последните петнадесет години. Развитието на въглеродни методи за точно определяне на възрастта на археологическите находки направи на пух и прах традиционната хронология, подкрепяща старите възгледи за едностранния път на цивилизацията. Вече е безспорно, че в Европа са били издигани огромни каменни гробници още преди египтяните да построят пирамидите. Стоунхендж се оказва по-стар от Микенската цивилизация, а металургията в Европа може и да предшества развитието на металодобивни и металообработващи умения в Гърция и Троя.
	Мястото на тези открития все още не е намерено в контекста на историята, но вече е напълно невъзможно да се гледа на жителите на предисторическа Европа като на диваци, лениво очакващи благата на източната цивилизация. Напротив, в Европа изглежда са притежавали организационните умения да обработват огромни каменни блокове, както и впечатляващи астрономически познания, способствали за построяването на Стоунхендж, първата обсерватория в света.
	Това налага европейските предубеждения относно цивилизования Изток да се поставят под съмнение, както и цялостният възглед за „европейското варварство“. Предвид това тези „варварски отломки“ — викингите — придобиват ново значение и известните нам факти за скандинавците от десети век могат да бъдат преразгледани.
	Преди всичко, тогавашните жители на Европа определяли пристигащите от Север мореплаватели с общото име „викинги“, но никой не осъзнавал, че те са от различни племена и принадлежат към различни феодални държави и княжества. Европейците просто ги приемали като обща маса кръвожадни варвари, дошли от мрачния, непознат, далечен и необятен Север — Скандинавия е по-обширна от Португалия, Испания и Франция, взети заедно. Освен това смесването на търговия и пиратство — викингите не правели съществена разлика — практикувано от тези дръзки мореплаватели и воини, фактически е било основно занимание на болшинството други мореплавателски народи — от древните гърци до британците от времето на Елизабет, нищо ново за историята.
	Всъщност за народ, лишен от цивилизованост, чието „… усещане за бъдещето никога не се простира… отвъд следващата битка“, поведението на викингите е забележително постоянно и целенасочено. Те поддържат широко развити търговски отношения от най-ранното Средновековие — арабски монети са се появили в Скандинавия още през 692 г. и през следващите четири века викингските пиратстващи търговци или търгуващи пирати успели да стигнат на запад до Нюфаундленд, на юг до Сицилия и Гърция (където изрязали с чук и длето собствени знаци върху лъвовете от остров Делос) и на изток до Уралските планини в Русия, където се свързвали с керваните, пътуващи по Пътя на коприната към Китай. Викингите никога не са имали намерение да строят империя и, съгласно популярното мнение, влиянието им из тези обширни територии е мимолетно. И все пак не толкова мимолетно, за да има в Англия множество географски названия от скандинавски произход, а в случая с Русия да дадат самото име на нацията — от викингското племе Рус. Колкото до по-дълбокото отражение на тяхната езическа жажда за живот, неукротима енергия и система от ценности, ръкописът на Ибн Фадлан доказва до каква степен множество типични викингски принципи са се запазили и до днес. Между мисленето на нашите съвременници и това на викингите от края на миналото хилядолетие съществуват безброй поразителни прилики, а в техния начин на живот има нещо изключително привлекателно за нас.


#	Относно автора

	Наложително е да кажем няколко думи за Ибн Фадлан, човека, чийто ясен глас достига до нас през бариерата на цяло хилядолетие и филтъра от интерпретатори и преводачи, принадлежащи към повече от дузина езикови и културни традиции.
	За личността му не знаем почти нищо. Безспорно е бил образован и, съдейки по преживяванията му, не особено стар. Самият той подчертава, че познава лично халифа, без да бъде негов особен почитател. (Неговото отношение явно е било споделяно и от други хора, тъй като Халиф ал-Муктадир бил детрониран на два пъти и накрая заклан от един от собствените си офицери.)
	Повече ни е известно за обществото, в което е живял. През десети век Багдад, Градът на Мира, бил най-цивилизованият град на земята. Зад прочутите му кръгли стени живеели повече от милион жители. Тук се събирал фокусът на интелектуалните и търговски усилия, в атмосфера на изключителна красота, елегантност и великолепие, между ухаещите на благовония градини, хладни и сенчести тераси, сред донесените от всички краища на огромната империя богатства.
	Арабите в халифата, макар и фанатични последователи на мюсюлманската религия, били изложени също така на влиянието на народи, които изглеждали, постъпвали и вярвали различно от тях. Арабите били всъщност най-непровинциалните граждани на света по това време и това им давало изключителен наблюдателски усет към чуждите култури.
	Самият Ибн Фадлан е определено интелигентен и наблюдателен човек. Той се интересува както от всекидневните подробности, така и от вярванията на срещаните от него хора. Много от нещата, на които става свидетел, му се струват вулгарни, неприлични и варварски, но фразите на възмущение са лаконични и кратки. Веднъж изказал неодобрението си, той отново се превръща в безпристрастен наблюдател, като описва видяното без излишно високомерие.
	Вероятно маниерът му на предаване на фактите изглежда ексцентричен за чувствителността на човека от Запад. Той разказва историята по непривичен за нашите уши начин. Но ние имаме склонност да забравяме, че усещането ни за драматургия произхожда от чисто устна традиция — представление на живо, изпълнявано от бард пред публика, много често неспокойна и нетърпелива или клоняща към дрямка след обилно ядене. Най-старите ни разкази, „Илиада“, „Беоулф“, „Песен за Роланд“, са все предназначени да бъдат изпълнявани от певци, чиято основна роля е да забавляват.
	Ибн Фадлан обаче е писател и основната му цел не е забавление, нито възхвала на слушащия патрон, нито утвърждаване на митовете на обществото, в което живее. Напротив, той е пратеник, докладващ за мисията си, тонът му е на данъчен чиновник, не на певец; на антрополог, а не на драматург. И наистина, той по-скоро би омаловажил елементите, предизвикващи емоции, отколкото да ги остави да повлияят на хладнокръвния му и изчистен доклад. Понякога хладнокръвието му е толкова дразнещо, че спираме да усещаме какъв изключителен наблюдател е той. Стотици години след Ибн Фадлан пътешествениците по правило са сътворявали очебийно измислени, изфантазирани хроники за чуждоземни чудеса — говорещи животни, летящи хора с пера, срещи с бегемоти и еднорози. Само преди двеста години иначе трезвомислещи европейци са пълнили списанията си с глупости за африкански бабуини, обявили война на фермери, и други такива дивотии.
	Ибн Фадлан никога не съчинява. Всяка дума звучи като истина и ако се случи да цитира непотвърден слух, той винаги грижливо го отбелязва. Също така грижливо отбелязва и фактите, на които е бил непосредствен свидетел, по тази причина фразата „видях със собствените си очи“ се повтаря непрекъснато в ръкописа.
	В заключение, именно това качество на неоспорима истинност прави настоящия разказ толкова ужасяващ. За срещата си с „чудовищата на мъглата“, така наречените „некрофаги“, той разказва със същата скрупульозност към детайла, същия предпазлив скептицизъм, с който са белязани всички части на ръкописа.
	Оставям на читателя да прецени сам.


>	Отпътуване от Града на Мира

	Хвала на Аллаха, милостивия и състрадателния, господар на Двата Свята, и нека бъде благословен Принцът на Пророците, наш господар и учител Мохамед, когото Бог прие до себе си и дари с благослов, мир и безсмъртие до края на вечността.
	Това е книгата на Ахмад ибн-Фадлан, ибн-ал-Аббас, ибн-Рашид, ибн-Хамад, правоверен поданик на Мохамед ибн-Сюлейман, посланик на ал-Муктадир при султана на Сакалиба, в която той дава отчет какво е видял в земите на турците, хазарите, сакалибите, башкирите, русите и нордмените, и историите на техните царе, и за това как са постъпвали в много от житейските си изпитания.
	Писмото на Иилтавар, султан на Сакалиба, пристигна при Повелителя на правоверните, ал-Муктадир, и в него султанът искаше да му бъде проводен човек, който да го изучи в правата вяра и да го посвети в законите на Исляма; който ще построи за него джамия и издигне храм, откъдето истинското слово ще достигне до всички краища на държавата му и ще направи от поданиците му правоверни мюсюлмани; а също и за съвет при устройството на укрепления и защитни работи. И той умоляваше Халифа да стори това. И посредник в това дело беше Дадир ал-Хурами.
	Повелителят на правоверните, ал-Муктадир, не беше силен и справедлив халиф, а податлив на удоволствия и ласкателните слова на приближените си, които го правеха на глупак и силно се присмиваха зад гърба му. Аз не вземах участие в това, но все пак халифът не ме обичаше особено поради следната причина.
	В Града на Мира живееше възрастен търговец на име ибн-Карин, богат във всички неща, но беден откъм щедро сърце и любов към хората. Той ревниво пазеше както златото си, така и младата си жена, която никой не беше зървал, но за чиято невиждана хубост всичка говореха. Един ден халифът ме изпрати да му занеса писмо и аз се появих пред къщата на търговеца, като настоявах да ме пуснат, показвайки свитъка и печата. И до ден-днешен не знам доколко важно беше посланието, но сега това няма значение.
	Търговецът го нямаше, беше на път извън града по работа. Обясних на вратаря, че трябва да изчакам завръщането му, защото халифът ми беше наредил да го предам от моите само в неговите ръце. Вратарят ме пусна в къщата, което отне доста време поради безбройните резета, ключалки, мандала и катинари, присъщи на дома на всеки скъперник. Най-после ме въведоха вътре, където прекарах цял ден в очакване, като все повече огладнявах и ожаднявах и никой от прислугата на този скъперник не ми предложи даже глътка вода.
	В горещината на следобеда всичко наоколо утихна, слугите заспаха, мен също ме обори дрямка и тогава пред очите ми се появи бяло видение, една млада и красива жена, явно съпругата, която никой не беше виждал. Само с жестове, без да говори, тя ме отведе в друга стая и заключи вратата. Там тя ми се отдаде веднага, без да има нужда от насърчение — съпругът й беше стар и, без съмнение, пренебрегваше плътските радости. И така, следобедът се изниза бързо в приятни занимания, докато не дочухме шума от завръщането на домакина. Съпругата скочи начаса и си отиде, без да е казала и дума през цялото време, като ме остави да се обличам и оправям набързо дрехите си. Със сигурност щях да бъда заловен на местопрестъплението, ако не бяха същите тези ключалки и резета, които възпрепятстваха влизането на скъперника в собствената му къща. Въпреки забавянето той все пак ме завари във вътрешната стая и ме изгледа с подозрение, като ме запита защо съм там, а не в двора, където подобава да чака един вестоносец. Аз отговорих, че съм бил гладен и изтощен от горещината и съм влязъл да потърся нещо за ядене и защита от следобедното слънце. Това беше късокрака лъжа, на която той не повярва, и по-късно се оплака на халифа. Убеден съм, че ал-Муктадир вътрешно се е забавлявал със случката, но за пред двора трябваше да се направи на строг. И когато господарят на Сакалиба поиска да бъде изпратена мисия от Багдад, същият този презрян мизерник ибн-Карин настоя да изпратят мен и така стана.
	Нашата група се състоеше от пратеника на сакалибския султан, наречен Абдала ибн-Басту ал-Хазари, досаден и празноглав човек, отдаден на непрестанно пустословие, а също и двама водачи — Такин ал-Турки и Барс ал-Саклаби — и, разбира се, моя милост. Носехме дарове за султана, за съпругата му, за децата му и за неговите военачалници. Носехме също и някои лекове, за които се грижеше Саузан ал-Рази, и това беше нашата група.
	И ето, в четвъртък, на единадесетия ден от месеца Сафар, в годината 309 (21 юни 921 г.), ние потеглихме от Града на Мира (Багдад). Спряхме за един ден в Нараван и оттам продължихме бързо до ал-Даскара, където спряхме за три дни. След това продължихме направо и без никакви отклонения достигнахме Хулван. Там останахме два дни. Оттам стигнахме Кирмизин и отново останахме два дни. Потеглихме и не спряхме, докато не достигнахме Хамадан, където престояхме три дни. После продължихме до Сава и там спряхме за два дни, после до Раи, за да изчакаме Ахмад ибн-Али, брата на ал-Рази, който беше в Хувар ал-Раи. На единайсетия продължихме до Хувар ал-Раи и там останахме три дни.
C>
	Настоящият абзац дава представа за Ибн Фадлановия метод на описание на пътешествието. Почти една четвърт от ръкописа звучи по този начин, просто се изброяват имена на селища и се съобщава броят на дните, прекарани в тях. Болшинството от тези текстове за изпуснати.
	Очевидно групата на Ибн Фадлан пътува на север и пътуването се налага да бъде спряно, за да премине зимата.
C$
	Престоят ни в Гюргания се оказа продължителен. Останахме там част от месеца Рагаб (ноември) и през целия Сабан, Рамадан и Саввал поради големия студ. И наистина, разказваха за двама души, които с камили събирали дърва в горите. Понеже забравили да си вземат огниво и подпалки, наложило се да прекарат нощта без огън. Когато се събудили на сутринта, намерили камилите премръзнали до смърт.
	Пазарът и улиците на Гюргания бяха съвсем пусти поради студа. Човек можеше да обикаля с часове и да не срещне жива душа. Веднъж, след като ходих на баня, влязох вкъщи и погледнах брадата си в огледалото — беше станала на буца лед и се наложи да я размразявам пред огъня. Прекарвах ден и нощ в къща, построена във вътрешността на друга, под разпъната турска шатра от кече, самият аз увит в безброй дрехи и завивки от кожа и въпреки това бузите ми често замръзваха за възглавницата нощем. Студът беше толкова силен, че видях как земята се разпуква и големи, стари дървета се цепят на две.
	Някъде към средата на месец Саввал на годината 309 (февруари 922) времето започна да се променя, ледът по реката взе да се разтапя и ние си набавихме необходимите вещи за пътуването. Закупихме турски камили и лодки от камилска кожа, подготвяйки се за реките, които трябваше да прекосим по пътя през страната на турците. Събрахме запаси от хляб, просо и солено месо за три месеца. Познатите ни в града ни обясниха какви дрехи да вземем и ни разказаха за изпитанията, които ни очакват. Думите им звучаха страховито и ние мислехме, че преувеличават, но когато пътуването остана зад нас, осъзнахме, че сме преживели много повече от чутото преди това.
	Всеки от нас беше облечен в куртак, върху него палто, върху това наметало и най-отгоре бурка. На главите си носехме шапки от кече, от които се виждаха само очите. Краката ни бяха обути в прост чифт долни гащи и върху тях панталони, а най-отдолу домашни пантофи и върху тях друг чифт ботуши. Качени на камилите, не можехме изобщо да мръднем поради всичкото това облекло.
	Съдията, мюфтията и слугите, пътуващи с нас от Багдад, решиха да останат, страхувайки се да пътуват през тези негостоприемни земи, и ето че моя милост, султанският пратеник, зет му и двама оръженосци, Такин и Барс, трябваше да продължим.*
	[* Точният брой и състав на групата на Ибн Фадлан остават неустановени през целия ръкопис. Дали тази очевидна небрежност е резултат от презумпцията, че читателят е запознат с устройството на един керван или е следствие на изгубени страници, не може да се каже. Вероятно роля играе и обществената йерархия, тъй като Ибн Фадлан никога не споменава повече от няколко имена, докато в действителност групата му вероятно е наброявала сто и повече души и два пъти по толкова коне и камили. Просто той в буквалния смисъл не брои робите, слугите и по-маловажните членове на кервана.]
	Керванът беше готов да потегли. Наехме за водач един местен жител на име Клавус. След това, уповавайки се на всемогъщия Аллах, в понеделник, третия ден на месеца Дулкада на годината 309 (3 март 922 г.), напуснахме града Гюргания.
	Същия ден спряхме да пренощуваме при крепостта, наречена Замган — входната врата към земята на турците. На следващата сутрин рано продължихме до Гит. Тук падна толкова дълбок сняг, че камилите затъваха до коленете и се наложи да спрем за два дни. След това влязохме направо в земята на турците и бързо се запридвижвахме по голата и равна степ, без да срещнем жива душа. Яздихме десет дни и забравихме преживените студени месеци в Шварезм, защото те изглеждаха като летен ден пред ужасния студ и непрестанните снежни бури, които ни съпътстваха, и почти бяхме на път да се откажем.
	През един от най-студените дни оръженосецът Такин яздеше до мен и до него един от турците, който му говореше на турски, и тогава Такин се засмя и ми каза:
	— Виж какво казва този турчин: „Какво ли иска Бог от нас, та ни убива с този студ? Само да знаехме, щяхме да му го дадем.“
	И тогава аз отвърнах:
	— Речи му, че просто трябва да каже: „Няма друг Бог освен Аллах.“
	Турчинът се засмя и отговори:
	— Ако знаех как, щях да го кажа.
	И тогава стигнахме до гора и намерихме достатъчно сухи дърва и спряхме. Запалихме огньове, затоплихме се и съблякохме дрехите си, за да изсъхнат.
C>
	Явно керванът е достигнал до по-топли области, тъй като в ръкописа повече не се споменава за тежки студове.
C$
	Възседнахме отново и яздихме всеки ден от полунощ до времето за следобедна молитва, като забързвахме, след като слънцето преполовеше пътя си, и после спирахме. И като пътувахме така в продължение на петнайсет нощи, достигнахме до голяма, осеяна с високи скали планина. И там имаше извори, излизащи на струи от скалите, и водата се събираше на вирове. И след като прекосихме това място, пристигнахме при турското племе, наречено Огузи.


>	Нравите и животът на Огузките турци

	Огузите са номади и къщите им са от кече. Живеят известно време на едно място и после продължават към друго. Поселищата им са доста разхвърляни, съгласно номадските обичаи. Въпреки че водят трудно съществувание, те са като заблудени магарета и не се уповават на Аллах. Наместо да се молят, наричат Господ главатарите си. Когато някой от тях се съветва с главатаря си за нещо, той казва: „Господи, какво да направя за това или онова?“
	Съветват се за делата си само помежду си. Чувал съм ги да казват: „Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк“, но го казват само за да се доближат до правоверните, а не защото го вярват.
	Огузите наричат владетеля си Ябгу и всеки, който заеме тази длъжност, приема това име. Неговият пръв подчинен се нарича Кударкин и така всеки пръв подчинен на всеки главатар също се нарича с това име.
	Огузите не се мият нито след голяма, нито след малка нужда, нито след като изпразнят семето си, нито при други случаи. Гледат да не се докосват до вода, особено през зимата. Никой търговец или друг мохамеданин не може да се умие както повелява Коранът в тяхно присъствие, освен през нощта, когато не го виждат. Щом видят някого да се мие, обзема ги гняв и казват: „Този човек иска да ни прати проклятие, защото потапя тялото си във вода“, и го карат да плаща глоба.
	Никой мохамеданин не може да влезе в земите им без някой Огуз да се съгласи да му стане домакин, в чийто дом да живее и комуто да носи дрехи от ислямските земи и за съпругата му пипер, просо, стафиди и ядки. Когато мюсюлманин пристигне при домакина си, същият издига шатра за него и му докарва овце, за да може правоверният сам да си ги коли. Турците никога не колят; те бият овцете по главата, докато ги умъртвят.
	Жените на огузите не се забулват нито пред собствените си, нито пред чуждите мъже, нито прикриват тялото си пред когото и да било. Веднъж спряхме при един турчин и бяхме насядали в шатрата му. Жена му също беше при нас. Както си говорехме, тя вдигна полата си и се почеса по срамните части, без изобщо да се крие. Ние забулихме лицата си и казахме: „Боже прости“. Съпругът се засмя и рече на преводача: „Кажи, че им ги показваме, за да ги видят и се засрамят, но не могат да ги получат. Така е по-добре, отколкото да бъдат скрити, но въпреки това достижими.“
	Прелюбодеянието е непознато между тях. Когото хванат в прелюбодеяние, разкъсват го на две. Това се прави така: събират клоните на две дървета и го връзват за тях, след което освобождават дърветата и човекът, завързан за клоните, бива разкъсан на две.
	Педерастията се смята от турците за ужасен грях. Веднъж пристигнал един търговец и негов домакин бил Кударкин. Търговецът останал за по-дълго време, защото щял да купува овце. Домакинът имал младо момче, още безбрадо, и гостът все гледал да го дръпне настрана, докато накрая го убедил да удовлетвори мерака му. Домакинът обаче точно в този момент влязъл в стаята и ги хванал да вършат най-забраненото. Турците искали да убият и търговеца, и момчето за това престъпление. Но след дълги молби на търговеца му позволили да се откупи. Той платил на домакина си четиристотин овце за това, което направил на сина му, и побързал да напусне земите им.
	Всички турци скубят космите на лицето си, без мустаците.
	Брачните им обичаи са такива: мъжът поисква ръката на жена от друго семейство срещу такава и такава цена. Цената обикновено се плаща в камили, впрегатни животни и други неща. Никой не може да вземе жена, без да изпълни задължението, за което се е договорил с мъжете от семейството. Ако си е платил, идва без много шум, влиза в дома й и я взема в присъствието на баща й, майка й и братята й, без те да му пречат. Ако умре мъж с жена и деца, тогава най-възрастният от синовете му взима за съпруга жената, стига тя да не му е майка.
	Ако турчин се разболее и има роби, то те се грижат за него и никой от семейството му не го доближава. За него се разпъва отделна шатра, настрани от другите, и той не я напуща, докато не оздравее или умре. Ако е роб или беден човек, те просто го оставят в пустинята и продължават пътя си.
	Ако умре някой от знатните им люде, изкопават за него голяма дупка във вид на къща и отиват при него и го обличат в куртак, и слагат колана и лъка му до него, и дървена чаша с упойващо питие в ръката му. После вземат всичките му вещи и ги поставят в изкопаната къща. Тогава спущат и мъртвия и построяват друга къща над него и отгоре правят нещо като купол от кал.
	После, до гроба, убиват конете, сто или двеста, всичките, които е притежавал. После изяждат месото, а главата, копитата, кожата и опашката ги окачват на дървени колове и казват: „Това са му атовете, на които той язди към Рая.“
	Ако е бил герой и убивал врагове, правят толкова дървени статуи, колкото са на брой убитите врагове, слагат ги на гроба и казват: „Това са му слугите, които му прислужват в Рая.“ И ако някой път забавят избиването на конете с един-два дни, тогава по-старите започват да ги подканят със следните думи: „Сънувах мъртвия и той ми каза така: «Виждаш ме, че тук съм останал. Моите другари ме изпревариха и краката ми са твърде слаби, за да ги следвам, не мога да ги настигна и затова останах сам.»“ Тогава заколват конете и ги окачват на гроба му. След ден-два някой от по-старите идва и казва: „Сънувах мъртвия и той рече: «Кажете на семейството ми, че превъзмогнах премеждията си.»“
	Така старите поддържат огузките обичаи, защото иначе у живите може да се появи желание да запазят конете за себе си.*
	[* Фарзан, непоправим почитател на Ибн Фадлан, вярва, че този параграф разкрива „чувствителността на съвременен антрополог, който не само отбелязва обичаите на хората, но и механизма, с който тези обичаи се налагат“. От икономическа гледна точка избиването на конете на номадския първенец е подходящият еквивалент на данъците върху наследството в наше време. То има свойството да забавя натрупването на унаследено богатство в семейството. Макар и изисквано от религията, това не може да е била популярна практика, не повече, отколкото би била днес. Ибн Фадлан доста точно показва начина, по който тя се налага на колебаещите се да я следват.]
	Нашето пътуване из турските владения продължаваше. Една сутрин някакъв турчин ни пресрещна. С крива осанка, мръсен, с отвратителни обноски и примитивна природа, той извика: „Спри!“. Целият керван се подчини и спря. Той отново извика: „Никой да не мърда!“ Ние му отговорихме, че сме приятели на Кударкин. Той започна да се смее и каза: „Кой е този Кударкин? Да му сера на брадата!“ Ние онемяхме при тези думи и никой от нас не знаеше какво да направи, но в това време турчинът извика: „Бекенд“, което ще рече „хляб“ на езика на Шварезм. Аз му подадох няколко питки*, той ги взе и каза: „Можете да продължите. Смилявам се над вас.“
	[* Употребеният термин е „sheets of bread“ — листове хляб. Вероятно става въпрос за все още популярната по онова време практика хлябът да се приготвя от плоски кори, подобни на тези за баница, и да се пече на нагорещени плочи. — Бел.прев.]
	Достигнахме до вилаета, който се управляваше от военачалника, наречен Етрек ибн-ал-Катаган. Той заповяда да издигнат шатри за нас и ни покани да останем в тях. Той самият имаше обширни владения, много слуги и живееше нашироко. Докараха ни овце за колене и коне за яздене. Турците го имат за своя най-добър воин и наистина един ден видях, докато се надбягвахме на конете, как той забеляза над нас да прелита гъска. Без да спира, като направляваше коня само с крака, той опъна лъка си, стреля и я свали.
	Аз му поднесох дарове — одежди, изработени в Мерв, чифт ботуши от червена кожа, едно палто от брокат и пет други от коприна. Той ги прие с благодарствени думи и свали брокатеното си палто, за да облече почетните одежди, с които го бях дарил току-що. И тогава видях, че куртакът, с който беше облечен, е целият на парцали и мръсен, но съгласно обичаите им никой не бива да сваля дрехата, носена досами тялото, докато тя сама не се разпадне. И също е самата истина, че той скубеше всички косми по лицето си, дори и мустаците, и приличаше на голобрад евнух, но, както и сам се убедих, беше най-добрият им воин.
	Вярвах, че с тези дарове съм спечелил приятелството му, но не беше така. Той се оказа коварен човек.
	Един ден той изпрати да повикат най-приближените му главатари, които бяха Тархан, Янал и Глиз и най-влиятелният от тях, Тархан беше сакат в ръката и сляп, и им каза:
	— Тези са пратеници на Султана на арабите до Султана на българите и аз не бива да ги пущам да минат, без да се посъветвам с вас.
	И Тархан проговори:
	— Такова нещо никога не сме виждали досега, пратеник на Султана да минава през нашите земи, откакто ние и нашите предци сме тука. Аз мисля, че Султанът иска да ни изиграе някакъв номер. Всъщност тези мъже са изпратени при хазарите да ги насъскат срещу нас. Най-добре да ги посечем и да вземем всичкото им имане.
	А другият съветник каза:
	— По-добре да вземем всичко и да ги оставим голи да си вървят откъдето са дошли.
	А третият се обади:
	— Не, имаме наши пленени при хазарите, по-добре да ги разменим с тези.
	И те продължиха да обсъждат помежду си съдбата ни цели седем дни и ние чакахме, ни живи, ни умрели, докато най-сетне се съгласиха да отворят пътя и да ни пуснат да минем. Ние дадохме на Тархан почетни дарове — два кафтана от Мерв, а също пипер, просо и хляб.
	И продължихме напред, докато стигнахме реката Багинди. Тук извадихме лодките от камилска кожа, разгънахме ги и прехвърлихме товара от камилите в тях. Всяка лодка, освен товара, носеше и по пет-шест души. Като използвахме брезови клони наместо гребла, ги спуснахме във водата, която въртеше лодките и ги влачеше надолу по течението, но накрая успяхме да прекосим. Конете и камилите просто преплуваха.
	Абсолютно е наложително, когато се преминава река, да се изпрати въоръжен отряд преди останалия керван, за да се устрои отбранителен пост срещу нападенията на башкирите, докато преплува основната част.
	Така преминахме реката Багинди, и после реката, наречена Гам, по същия начин. След това Одил, след това Адрън, след това Варс и после Ахти и Убна, и всички те са големи реки.
	Тогава пристигнахме при печенегите, които бяха разположили лагера си край спокойно езеро, голямо като море. Те са силни, тъмнокестеняви хора, и мъжете им бръснат брадите си. Те са бедни, за разлика от огузите, между които съм виждал хора да имат до 10 000 коня и до 100 000 овце. Бяха толкова бедни, че останахме при тях само един ден.
	Потеглихме и достигнахме реката Гаи. Това беше най-голямата, най-буйна и най-бърза река от всички досега. С очите си видях как една от кожените лодки се обърна и всички в нея се издавиха. Много от хората ми загинаха, както и част от конете и камилите. Това беше трудно преминаване. Продължихме, и няколко дни по-късно прехвърлихме реката Гаха, после Азн, после Багаг, после Смур, после Кнал, Су и накрая Киглу. След дълъг път достигнахме земята на башкирите.
C>
	Ръкописът от Якут съдържа кратко описание на престоя при башкирите. Много учени поставят под въпрос автентичността на тези пасажи. Разказът е мъгляв и отегчителен, състои се главно от списъци на срещнатите военачалници и благородници. Сам Ибн Фадлан добавя, че за башкирите не си заслужава да се пише, едно твърде нехарактерно твърдение от страна на такъв неуморимо любопитен пътешественик.
C$
	След известно време напуснахме земята на башкирите и прекосихме реките Гермсан, Урн, Урм, после Втиг, Нбаш, и после реката Гавсин. Реките, които споменавам, се намират на два, три, до четири дни път една от друга. И тогава достигнахме до земята на българите, която започва от брега на реката Волга.


>	Първи срещи със Северните хора

	Със собствените си очи видях как нордмените* пристигнаха с нещата си и как построиха лагера си край Волга. Никога не бях виждал люде толкова грамадни. Високи са като палмови дървета, и са със здрава и червендалеста кожа. Не носят нито камизоли, нито кафтани, а мъжете им са облечени в роби от груб плат, заметнати от едната страна така, че едната ръка да остава свободна.
	[* Думата, използвана в този случай от Ибн Фадлан, е Рус, името на племето, срещнато там от него. В течение на текста той нарича понякога скандинавците с техните племенни имена или използва името „варангийци“ като общо име. Съвременните историци употребяват термина „варангийци“ само за означение на скандинавските наемници, използвани във Византийската империя. За да се избягнат недоразумения, в този превод ще бъде използван терминът „нордмени“.]
	Всеки от тях носи бойна брадва, кинжал и меч и никъде не мърдат без всички тези оръжия. Мечовете им са широки, с вълнообразни линии и от франкска направа. От ноктите на ръцете до врата си всеки мъж е татуиран с образите на дървета, живи същества и други неща.
	Жените им носят на гърдите си малки кутийки от желязо, мед, сребро или злато в зависимост от богатството и състоянието на съпрузите си. За кутийката има захванат пръстен и върху него кинжал. Шиите си украсяват със сребърни или златни синджири.
	Те са най-нечистоплътната раса, създадена някога от Бог. Подобно на диви магарета даже не се бършат след клякане по голяма нужда или измиват след нощна полюция.
	Те пристигат от собствената си страна, закотвят корабите си във Волга, която е огромна река, и строят големи дървени къщи на брега. Във всяка къща живеят по около десет или двайсет от тях. Всеки си има свой нар, където седи заедно с хубавиците за продан, и е съвсем вероятно да се забавлява с някоя от тях, без го е грижа, че приятелите му гледат. Често по няколко от мъжете в къщата могат да са заети с такива занимания едновременно, пред погледа на всички останали. От време на време се случва търговец, дошъл да купи жена, да завари стопанина й да я обладава, без да спира, докато не се насити. И това се смята между тях за нещо съвсем нормално.
	Всяка сутрин някоя от робините влиза и носи леген с вода и го слага пред господаря си. Той измива лицето и ръцете си и после сресва косата си над съда. След това издухва носа си и плюе вътре, изчистил се напълно и оставил всичко във водата. Робинята, без да сменя водата, взема съда и го поставя пред следващия, който върши същото, и така тя разнася легена от човек на човек, докато обходи всички в къщата и всеки е плюл в легена и измил лицето и косата си.
	Такива са привичките на нордмените, както ги видях със собствените си очи. Но по време на нашето пристигане между тези гигантски люде се беше появило брожение и безпокойство и причината за това бе следната:
	Техният главен предводител, човек на име Вуглиф, се беше разболял и лежеше в нарочна шатра настрани от лагера, оставен сам с хляб и вода. Никой не се доближаваше до него, камо ли да го посети или му поговори. Даже и робите не се грижеха за него, тъй като нордмените вярват, че човек трябва сам да надвие болестта, според собствените си сили. Повечето бяха убедени, че Вуглиф никога няма да се върне в лагера и ще умре. И един от тях, млад благородник на име Булиуиф, беше избран да бъде новият им предводител, но трябваше да изчака, докато старият не е вече между живите. И това беше причината за брожението по времето на нашето пристигане. Въпреки това никъде не се чуваха плач или мъка сред лагеруващите край Волга.
	Нордмените придават голяма важност на задълженията на домакина. Те посрещат всеки посетител с топлота и гостоприемство, изобилна храна и дрехи, и надпревара се води между благородните и знатните за честа да им гостуват. Нашата група беше доведена при Булиуиф и голямо угощение беше дадено в наша чест. И той сам седеше начело на трапезата и аз видях, че е човек висок и силен, с кожа и коса чисто бели и с осанката на предводител.
	Като разбирахме важността на угощението, ние се правехме, че ядем, въпреки че храната предизвикваше отвращение, а самото празненство се състоеше в замерване с храна и заливане с пиене сред непрекъснат смях и оживление. И беше напълно прието сред това грубиянско веселие някой от знатните да се забавлява с робиня пред очите на всички останали.
	Като видях това, аз обърнах очи и казах: „Боже прости!“, а нордмените се заляха от смях на моето неудобство и един от тях ми обясни как те вярват, че Бог гледа с одобрение, когато човек си прави удоволствието, без да се прикрива. После добави:
	— Вие, арабите, сте като стари жени — треперите, като видите истинския живот.
	А аз отвърнах:
	— Гостенин съм сред вас, но вярвам, че Аллах ще ми покаже правия път.
	Това предизвика още по-силен смях, въпреки че не разбрах какво толкова смешно казах.
	Нордмените почитат живота, отдаден на войната. Истина ви казвам, тези грамадни мъже се бият непрестанно, никога не живеят в мир — нито помежду си, нито с племената от своя си народ. Възпяват битките и смелостта и вярват, че смъртта на война е най-високата чест.
	На това празненство техен сънародник запя дълга песен за смелост и битки, на която всички се радваха, но малко удостоиха с внимание до края. Силната им напитка скоро ги превърна в животни и като заблудени магарета, по средата на песента, те започнаха да празнят семето си и дори двама се сбиха на живот и смърт заради пиянска кавга. Бардът изобщо не прекъсна песента си през цялото това време и видях как кръв опръска лицето му и той просто я избърса, без дори за миг да направи пауза. Това ми направи огромно впечатление. Така се случи, че Булиуиф, пиян като всички останали, заповяда и аз да изпея за тях песен, и силно настоя. В желанието си да не го гневя зарецитирах от Корана, като преводачът повтаряше думите на техния северен език. Те ме посрещнаха по същия начин като предходния менестрел и после трябваше да поискам от Аллаха опрощение за отношението към светите му думи и също така заради превода*, който сигурно е бил безсмислен, тъй като сам преводачът беше пиян.
	[* Арабите винаги са се чувствали неловко относно преводите на Корана. Първите шейхове твърдели, че светата книга не бива да се превежда, убеждение, основано предимно на религиозни доводи. Всички, опитали се да го преведат, са съгласни, че срещат едни и същи затруднения от чисто светски характер: арабският по природа е силно концентриран език, Коранът е написан в поетична форма и, следователно, още по-концентриран. Трудностите при предаване на значението в буквален смисъл, да не говорим за красотата и елегантността на арабския оригинал, са принуждавали преводачите да придружават трудовете си с продължителни и пространни извинителни предговори.
	В същото време Ислямът е действаща, експанзионистична доктрина, и X в. е един от периодите на най-активното й разпространение. Това безспорно е налагало за нуждите на новоприетите правоверни да се правят преводи — факт, винаги посрещан с неодобрение от арабите. — Бел.авт.]
	Останахме два дни сред нордмените и на сутринта, когато се канехме да потеглим, преводачът ни съобщи, че Вуглиф е починал. Аз реших да останем, за да наблюдавам какво ще се случи.
	Най-напред го положиха в гроба, над който беше издигнат покрив и тялото стоя там цели десет дни*, докато се крояха и шиеха дрехите му. Също събраха и вещите му и ги разделиха на три части. Първата част е за семейството му, с втората се заплаща за изработване на дрехите му и с третата се закупува силно питие за деня, когато тази, обрекла се да придружи мъртвия в отвъдното, ще бъде изгорена с господаря си.
	[* Този факт сам по себе си е изненадващ за един арабин, израснал в по-топъл климат. Мюсюлманската практика налага бързо погребение, много често в самия ден на смъртта, след кратка церемония на ритуално измиване и молитва.]
	Те се отдават на пиенето на вино като загубили ума си, пиянствайки ден и нощ, както вече казах. Често се случва някой да умре с чаша в ръка.
	Семейството на Вуглиф запита всичките му жени и слугини дали някоя иска да умре с него и една от тях каза „да“. От този момент нататък тя вече не е свободна; дори и да поиска да си вземе думите назад, няма да й бъде разрешено.
	Тогава девойката, съгласила се да умре с господаря си, я предават на други две жени и те я пазят и ходят навсякъде след нея и даже понякога й мият краката. Другите се занимаваха с мъртвия, крояха дрехите му и подготвяха всичко необходимо. През цялото това време момичето се беше отдало на пиене и пеене и беше щастливо и весело.
	Междувременно се беше появил съперник на Булиуиф, благородникът, избран да бъде следващият княз или предводител и името му беше Торкел. Не го познавах, но беше грозен и отвратителен, тъмен човек сред тази червендалеста, русокоса раса. Той организирал заговор сам да замести умрелия. И всичко това аз научих от преводача, а в приготовленията за погребението нямаше и помен за това, че нещо не е според обичая.
	Сам Булиуиф не участваше в приготовленията. По правило само членове на семейството трябваше да участват, а той не беше. Беше се присъединил към общото оживление и веселие и не се държеше като княз или предводител, освен когато седеше на високия стол начело на трапезата, по време на нощните пирове. Столът беше от камък, с каменни подлакътници, и Булиуиф сядаше на тях, а не както би седнал нормален човек, и често падаше оттам, когато пийнеше повече или гръмко се смееше. Съгласно традицията той щеше да седне в него едва след погребението.
	През цялото това време Торкел разговарял с другите благородници и заговорничил, дори разбрах, че ме подозирал в магьосничество и вещаене, което много ме притесни. Преводачът, който не вярваше на тези приказки, ми каза, че Торкел разправял, че аз съм причинил смъртта на Вуглиф и с магия съм спомогнал за избора на Булиуиф.
	Няколко дни по-късно, когато се опитахме заедно с ибн-Басту, Такин, Барс и всички останали да потеглим на път, нордмените не ни пуснаха, като казаха, че трябва да останем до погребението и дори ни заплашиха с кинжалите, които винаги носят. И така, останахме.
	В деня, когато Вуглиф и момичето щяха да бъдат предадени на огъня, извадиха кораба му на брега на реката. От четирите му края подредиха брезови и други дървета, както и големи дървени фигури, наподобяващи хора.
	В това време другите започнаха да ходят нагоре-надолу, като произнасяха думи, които не разбирах. Езикът на нордмените е неблагозвучен за ухото и труден за разбиране. Мъртвият княз си лежеше в гроба. Донесоха лежанка, положиха я в кораба и я покриха със златоткан гръцки покров и възглавници от същия материал. После дойде една дърта вещица, която наричат ангел на смъртта, и тя разпръсна личните вещи на покойния върху лежанката. Същата жена беше главното лице при подготовката на погребалните дрехи и всички останали подробности. Тя трябваше и да усмърти момичето. Видях я с очите си — беше тъмна, набита, със заплашително лице.
	Когато пристигнаха до гроба, те махнаха покрива и извадиха мъртвеца. Тогава видях, че беше доста почернял поради студенината на тази земя. Бяха поставили в гроба до него силно питие, плодове и лютня, и сега ги взеха. С изключение на цвета, мъртвият не беше много променен.
	Видях Булиуиф и Торкел да стоят рамо до рамо, показвайки голямо приятелство като за погребалната церемония, и все пак беше видно, че в това нямаше истина.
	Мъртвият княз Вуглиф беше облечен в гащи с крачоли, гамаши, ботуши и кафтан от златоткан плат, а на главата си имаше шапка от същия плат, обточена със самурена кожа. Занесоха го до шатрата на кораба, поставиха го на лежанката под нея, подпряха го с възглавници и поставиха до него питие, плодове и босилек.
	След това доведоха едно куче, което разрязаха на две и го хвърлиха в кораба. Положиха до него всичките му оръжия и доведоха два коня, които бяха гонили, докато се покрият с пот и Булиуиф уби единия с меча си, а Торкел другия, и като ги насякоха, хвърлиха парчетата вътре. Булиуиф уби коня с по-голяма трудност, което изглежда имаше някакво значение за тези, които гледаха, но аз не го знаех. Доведоха два вола, и тях насякоха и хвърлиха вътре, и накрая петел и кокошка, които убиха и поставиха в кораба.
	Момичето, което се беше посветило на смъртта, през това време обикаляше насам-натам от една шатра на друга. Обитателите им лягаха с нея и казваха: „Кажи на господаря си, че го правя само от любов към него.“
	Вече беше късен следобед. Доведоха момичето до някакъв построен от тях предмет, който приличаше на рамка за врата. Тя стъпи на протегнатите ръце на мъжете, които я повдигнаха над рамката, и каза нещо на своя си език, след което мъжете я свалиха обратно. Те я повдигнаха отново и тя направи същото. Те отново я свалиха и вдигнаха за трети път. И тогава й дадоха кокошка, чиято глава тя отряза и хвърли настрана.
	Запитах преводача какво прави момичето и той отвърна:
	— Първия път тя каза: „О, виждам майка си и баща си!“, втория път: „О, сега виждам всичките си покойни роднини!“, третия път: „О, ето и моя господар, който седи в Рая. Раят е толкова красив и зелен. И момчетата, и мъжете му са с него, и той ме вика, заведете ме при него!“
	После я заведоха до кораба, където тя свали двете си гривни и ги даде на старицата, наречена ангел на смъртта и която трябваше да я усмърти. Свали също и гривните от глезените си и ги предаде на двете си придружителки, дъщери на ангела на смъртта. После я повдигнаха в кораба, но все още не я допускаха до шатрата. Сега пристигнаха мъже с щитове и копия и й подадоха чаша със силно питие. Тя го взе, изпя нещо над него и го изпи. Преводачът ми каза: „С тези думи се сбогува със скъпите на сърцето си.“ После й дадоха друга чаша, тя я взе и започна дълга песен. Вещицата я накара да изпие чашата по-бързо и да влезе в шатрата, където лежеше мъртвият.
	След цялото това време тя имаше вид на замаяна*. Тя понечи да влезе, но старицата внезапно я дръпна вътре. В това време мъжете заудряха щитовете с копията си, за да заглушат виковете, които биха уплашили другите жени и те биха се отказали да споделят смъртта заедно с мъжете в бъдеще.
	[* Или, вероятно, полудяла. В латинския ръкопис думата е „cerritus“ — луд, но арабският на Якут казва „замаян, в транс“.]
	Шестима мъже я последваха в шатрата и тя се съвкупи с всеки от тях. После тя я положиха на ложето до мъртвия и двама хванаха краката й, а двама ръцете й. Старата вещица завърза въже около врата и подаде краищата на другите двама, които щяха да дърпат. След това я намушка между ребрата с широк кинжал и натисна острието напред, а другите дърпаха въжето, докато момичето умря.
	Най-близкият роднина на мъртвия се доближи с парче запалено дърво в ръка и гол, заднишком, без дори да погледне кораба, го подпали. Погребалната пирамида скоро пламна и корабът, и шатрата, и мъртвецът, и момичето, и всичко друго скоро се превърна в бурна, пламтяща клада.
	Един от нордмените до мен каза нещо на преводача и той ми предаде:
	— Вие, арабите, трябва да сте глупав народ. Вашите най-обичани и уважавани хора ги заравяте в земята да ги ядат пълзящи твари и червеи, а ние ги изгаряме мигновено, така че веднага, без да чакат, отиват в Рая.
	И истината ви казвам, преди да измине час, кораб и дървета, и момичето, и мъжът се бяха превърнали в пепел.


>	След погребението на Нордменския предводител

	За скандинавците ничия смърт не е причина за скръб. Бедняк или роб, за тях е безразлично, дори и смъртта на княз не би предизвикала тъга или сълзи. Вечерта на същия ден, в който погребаха вожда Вуглиф, в лагера на нордмените цареше небивал празник.
	Въпреки това усещах, че нещо не е наред сред тия варвари. Посъветвах се с преводача и той ми каза, че планът на Торкел е да предизвика смъртта ми и след това да свали Булиуиф. Той бил спечелил подкрепата на някои от първенците и във всеки дом хората обсъждали и спорели.
	Притеснен до немай-къде, попитах:
	— Но нали аз нямам нищо общо с това, как да постъпя?
	Преводачът каза, че трябва да бягам, ако мога, но хванат ли ме, това ще се изтълкува като доказателство за вина и ще постъпят с мен като с крадец. Крадците при нордмените биват наказвани по следния начин: завеждат крадеца до някое дърво, завързват около него здраво въже, закачат го на дървото и го оставят да виси там, докато не се разпадне на парчета под действието на ветровете и дъжда.
	И като си спомних, че едва отървах смъртта в ръцете на ибн-ал-Катаган, реших да постъпя както преди — с една дума, да остана при нордмените, докато ми разрешат да продължа пътуването си.
	Посъветвах се с преводача дали да не поднеса дарове както на Булиуиф, така и на Торкел, дано ми разрешат да замина по-бързо, но той отвърна, че не мога да изразя почит и на двамата едновременно, а кой ще бъде новият княз още не е решено. После добави, че всичко ще стане ясно само след един ден и една нощ, и не по-късно.
	И наистина е вярно, че между тези нордмени няма установен начин, по който да се избира нов предводител след смъртта на стария. Силата и бойните умения са на голяма почит, но също така и подкрепата на останалите воини, първенци и благородници. Понякога се случва да няма ясно определен приемник на властта и така беше сега. Преводачът ме посъветва да чакам и да се моля, което и направих.
	И тогава се изви силна буря по бреговете на реката Волга и продължи цели два дни, и вилняха ветрове, и силни дъждове се изляха, и след бурята падна студена мъгла на земята. Беше гъста и бяла и човешките очи не можеха да проникнат на повече от дузина разкрача.
	И тогава разбрах, че нордмените, тези грамадни воини, които по причина на гигантския си ръст, сила на мускулите и свирепост няма от какво да се страхуват по целия божи свят, същите тези люде се плашат от мъглата, идваща след буря.
	Мъжете от расата им се мъчат да прикриват страха си един от друг, като се смеят и шегуват непрекъснато и нарочно показват безгрижието си. И така само доказват обратното, защото опитите им да се прикрият са детински и въпреки че явно не искат да си признаят, всеки от тях, из целия им лагер, се отдава на молитви и принася жертви — петли и кокошки, и когато го попитат за причината, той отвръща: „Принасям жертва за безопасността на близките си у дома“, или: „Принасям жертва за успешна търговия“, или „Тази жертва е за помен на този или онзи покоен член на семейството ми“, или всякакви други причини, и после добавя: „И също за да се вдигне мъглата.“
	Намирах за странно такива силни и войнствени люде толкова да се страхуват от нещо, че чак да се налага да се преструват, пък и според мен мъглата или думанът са твърде неразумни причини за страх. И казах на преводача, че човек може да се страхува от вятър или пясъчни бури, наводнение, земетръс, или от небесни гръм и мълнии, защото всяко от тези неща може да го нарани или убие или да разруши дома му. И също му казах, че мъглата и думанът не представляват такава заплаха или опасност, а са най-маловажни от който и да е друг вид от природните стихии.
	Преводачът ми отвърна, че не съм познавал изпитанията на морския човек. Каза, че много от арабските мореплаватели мислели като нордмените относно безпокойството*, причинявано от мъглата, и също така, че всички пътешественици по море се чувствали несигурни при мъгла или думан поради увеличената опасност при пътуване по вода.
	[* Интересно, че и в арабския, и в латинския текст думата е „зараза“.]
	Съгласих се, че в това има смисъл, но когато, както сега, мъглата тегне над суша, а не над вода, не виждах причина за страх. Той отвърна:
	— Мъглата, където и да падне, винаги поражда страх.
	И добави, че за нордмените нямало никакво значение дали я срещат по вода или по суша.
	А после ми каза, че неговият народ всъщност не се плашел чак толкова от нея. Каза също, че той самият не се боял, че тя просто е нещо маловажно, най-много да предизвика болка в някоя става, но нищо повече. Но и той като другите отричаше безпокойството си, предизвикано от мъглата, и се правеше на безразличен.
	И така стана, че мъглата не се вдигна, въпреки че намаля и изтъня с напредването на деня. Слънцето се появи като блед кръг в небето, толкова слабо, че можех да го наблюдавам направо с очи.
	Същия този ден пристигна с кораб един благородник от тяхната раса. Беше млад мъж, с рядка брада и пътуваше с малък брой прислуга и роби и нито една жена. Поради това аз заключих, че не е дошъл да търгува, защото нордмените идват по тези земи най-вече да продават жени.
	Пристигналият закотви кораба си на брега и остана на него до падането на нощта и никой човек не се доближи до него, нито го поздрави, въпреки че беше застанал в пълен ръст пред погледите на всички. Преводачът каза:
	— Той е от рода на Булиуиф и ще бъде приет на трапезата довечера.
	— А защо стои на кораба? — попитах аз.
	— Поради мъглата — отвърна той. — Такъв е обичаят. Да остане пред погледа на всички много часове, за да се убедят, че не е враг, дошъл с нея. — И това преводачът ми каза след дълго колебание.
	На празненството вечерта младежът влезе в залата. Посрещнаха го топло и всички се надпреварваха да изразят изненадата си и най-вече Булиуиф, който се държеше, сякаш младият човек току-що е пристигнал, а не стоял до кораба си в продължение на много часове. След многочислените поздравления младежът изрече пламенно и дълго послание, което Булиуиф удостои с необикновено внимание, като не пиеше, нито попипваше робините, мълчеше и слушаше високия, пресекващ глас на новодошлия. В края на разказа младежът беше на прага на сълзите и те побързаха да му връчат чаша с питие.
	Запитах преводача за съдържанието на речта и той отвърна:
	— Това е Вулфгар, син на Родгар, велик крал на Север. Той е родственик на Булиуиф и търси помощта и подкрепата му за смела и геройска мисия. Вулфгар казва, че далечната ни страна е подложена на ужасяваща и безименна опасност, на която хората са безсилни да се противопоставят и моли Булиуиф да се върне бързо в родните земи и спаси народа и кралството на отеца му Родгар.
	Когато го попитах за природата на тази опасност, той ми рече:
	— Няма име, което да мога да изрека.*
	[* Изпитанията за преводача са демонстрирани в настоящото изречение. В оригиналния арабски на съчинението на Якут изречението буквално гласи: „Няма име, което да мога да изрека.“ В ръкописа от Ксимос е използван латинският глагол _dare,_ в значението му „не мога да го назова“, предполагащо, че превеждащият не намира подходящия термин на език, различен от този на нордмените. В ръкописа на Рази, където въпросната реч е цитирана с повече подробности, се използва думата _edere_ в нейното значение „Няма име, което да смея да (ти) съобщя“. Това е по-правилното тълкувание. Викингът явно се страхува да изрече името, за да не предизвика злото. На латински _edere_ има значението на „пораждам“ и „извиквам“, също както и буквалното „избутвам напред“. По-нататъшните пасажи потвърждават подобно тълкувание.]
	Той изглеждаше силно обезпокоен от думите на Вулфгар, както и повечето от сънародниците му. И лицето на Булиуиф придоби мрачно и тъжно изражение. Аз настоях да ми се разкаже по-подробно за тази ужасна заплаха и той каза:
	— Името не бива да се изрича, забранено е, защото произнасянето му може да предизвика злото — и както говореше, видях, че се страхуваше даже да го помисли и цветът на лицето му беше блед, и реших да не питам повече.
	Седнал на високия каменен трон, Булиуиф беше потънал в мълчание. Събраните първенци и васали, както и робите и слугите, също стояха безмълвни. Никой не обелваше дума. Пратеникът Вулфгар беше застанал с наведена глава пред множеството. Никога не бях виждал жизнерадостните и весели северни люде толкова потиснати.
	И тогава в залата влезе старата вещица, наречена ангел на смъртта и седна до Булиуиф. Тя измъкна от кожената си торба връзка кокали — човешки или животински, така и не разбрах, и ги хвърли на земята, като мърмореше заклинания под нос и прекарваше ръка над тях. После ги събра и хвърли отново и отново, като напяваше все нови и нови заклинания и след последното хвърляне заговори на Булиуиф. Запитах преводача какво казва, но той не ми обърна внимание.
	След време Булиуиф стана и, вдигайки чашата си, се обърна към събраните воини, като дълго им говори. Един по един няколко от тях станаха от местата си с лице към него. Не всички станаха и аз преброих единадесет.
	Забелязах също, че Торкел изглежда много доволен от това, което се случва и осанката му придобива все по-наперен вид, докато Булиуиф, без да показва омраза или дори интерес, сякаш не го забелязваше, въпреки че бяха врагове само допреди няколко минути.
	Тогава ангелът на смъртта, същата стара вещица, посочи към мен, изрече някакви слова и напусна залата. Най-после преводачът проговори, като каза следните думи:
	— Боговете са наредили на Булиуиф да напусне това място и бързо, като остави всичките си дела и грижи, да извърши подвиг и да победи заплахата от Север, и така ще бъде. И той ще трябва също да вземе единайсет воини със себе си, а също и теб.
	Отговорих, че съм изпратен с мисия при българите и трябва да следвам указанията на своя Халиф без отлагане.
	— Ангелът на смъртта го каза — продължи преводачът. — Отрядът на Булиуиф трябва да се състои от тринадесет души, като единият да бъде от друг народ, и ти ще бъдеш този тринадесети.
	Започнах да протестирам, че не съм воин и наистина изказах всички извинения и молби, за които се сетих, че могат да значат нещо пред тази тълпа от грубияни. Настоях думите ми да бъдат предадени на Булиуиф, но преводачът ми обърна гръб и напусна залата с тези последни думи:
	— Приготви се по най-добрия начин. Ще потеглите с пукването на зората.


>	Пътуването до далечните Северни земи

	По този начин бях възпрепятстван да продължа пътя си до царството на Иилтавар, султан на Сакалиба, и бях лишен от възможността да изпълня поверената ми от ал-Муктадир, Повелител на правоверните и Халиф на Града на Мира мисия. Дадох каквито указания можах на Дадир ал-Хурами, също и на пратеника Абдала ибн-Басту ал-Хазари, а също и на оръженосците Такин и Барс. Сбогувах се с тях и съдбата им до ден-днешен ми е неизвестна.
	Колкото до себе си, смятах се вече за мъртъв. Намирах се на борда на един от нордменските кораби и плавах нагоре по течението на реката Волга, заедно с дванадесет от тях. Техните имена бяха следните: Булиуиф, предводител, първият му помощник или капитан Ехтгов, велможите Хиглак, Скелд, Веад, Ронед и Халга, и безстрашните му воини Хелфдан, Егто, Редел, Халтаф и Хергер*. И ето ме сред тях, без да зная езика им и без да съм посветен в обичаите им, защото преводачът — моят досегашен гид сред тези сурови люде, не можеше да пътува с нас и само по някаква случайност и най-вече поради милостта на Аллаха се оказа, че един от воините, Хергер, е пообиколил света и знае малко от езика на латините. Само чрез него можех да разбера значението на това, което се случваше. Хергер беше млад и много весел. Успяваше да намира повод за смях във всичко, включително и в моето отчаяние при заминаването.
	[* Вулфгар е останал. Йенсен твърди, че нордмените обикновено задържали пратениците като заложници и поради тази причина „подходящи за пратеници били синовете на крале или високопоставени велможи или други важни за общността си личности, защото били по-ценни като заложници“. Олаф Йоргенсен оспорва това и твърди, че Вулфгар просто е нямал смелостта да се върне обратно.]
	По собствените им думи нордмените са най-изкусните мореплаватели на земята и аз с очите си видях любовта им към водите и моретата във всичко, което правят. За кораба им ще кажа следното: дължината му е колкото двадесет и пет крачки, и ширината колкото осем и малко отгоре, и беше с отличен строеж, направен от дъбово дърво и черен на цвят навсякъде. Стъкмяването се състоеше от квадратно платно, обработвано с въжета от тюленова кожа.*
	[* По-ранните автори явно са приемали, че платната са били поръбени с въже — съществуват илюстрации от XVIII век, показващи викингски платна, обработени по този начин, но това е доста спорно и недоказано. Ибн Фадлан явно е имал предвид, че платната са обработени в мореходен смисъл, т.е. поддържани от плетени от тюленова кожа въжета в необходимото спрямо вятъра положение.]
	Кормчията стоеше на малка платформа до кърмата и управляваше посредством кърмилно весло, прикрепено странично, по римски образец. Корабът беше снабден с пейки за гребци, но никога не видях да се използват гребла, придвижвахме се само по вятъра. На носа имаше дървена статуя на свирепо морско чудовище, както е прието на някои нордменски кораби, и кърмата завършваше с опашката му. На вода съдът се държеше стабилно и се движеше добре и увереността на воините започна да повдига духа ми.
	Близо до кормчията беше направено легло от кожи върху мрежа от въжета от тюленова кожа. Това беше леглото на Булиуиф. Останалите спяха по палубата, завити в кожи, което правех и аз.
	Напредвахме по реката в продължение на три дни, като преминавахме край множество малки селища и никъде не спряхме. Достигнахме до голям град на завой на реката. Виждаха се стотици хора и голям брой къщи и в средата на града се издигаше кремъл — крепост с пръстени стени и внушителна по размери. Попитах Хергер кое е това място. Той отвърна:
	— Това е градът Булгар от царството Сакалиба, а това е крепостта на Иилтавар, цар на българите.
	Тогава извиках:
	— Това е султанът, при когото съм изпратен като емисар от моя Халиф! — И с множество молби започнах да настоявам да бъда свален на брега и да изпълня възложената ми от халифа мисия и дори показах гнева си, доколкото посмях.
	Никой обаче не ми обърна внимание. Хергер не отговори нито на молбите, нито на настояванията ми и накрая направо ми се изсмя в лицето, и ми обърна гръб. Корабът премина край града на българите толкова близо, че се чуваха виковете на търговците и блеенето на овце, но аз не можех да направя нищо, освен да гледам. Час по-късно даже и това не можех да правя, след като градът се скри зад завоя на реката и така аз влязох и излязох от страната България.
C>
	Вероятно в този момент читателят би могъл да се обърка относно географията поради факта, че съвременна България е една от балканските държави, граничеща с Гърция, Югославия, Румъния и Турция. Но между девети и петнайсети век е съществувала още една България по бреговете на Волга, приблизително на около 1 000 километра източно от съвременна Москва, и Ибн Фадлан се е бил запътил натам. Волжка България е била държава с не съвсем точно установена територия, но определено важна в тогавашната политическа обстановка, и нейният главен град Булгар бил богат и известен по времето, когато монголите го окупирали през 1237 година. Древният град Булгар се е намирал в околностите на съвременен Казан.
C$
	После изминаха още осем дни в път на борда на кораба, все нагоре по течението на реката, и земята по бреговете ставаше все по-планинска. И тогава достигнахме до ляв приток, наричан от нордмените Окер и продължихме по него и пътувахме още десет дни. Въздухът беше хладен и вятърът силен, и по земята имаше все още много сняг. В тези земи се намират огромни гори, наричани от нордмените Вада.
	И тогава достигнахме Масборг, който е населен със северни люде. Това беше по-скоро лагер, отколкото град, тук-там с някоя голяма дървена къща, построена по нордменски образец, и жителите му се прехранваха, като продаваха храни на минаващите нагоре и надолу по пътя търговци. Тук оставихме кораба си и пътувахме на коне по сушата в продължение на осемнайсет дни. Пътят беше труден, планински, студът свиреп, и за мен трудностите и изтощението бяха големи. Хората от Север не пътуват нощем — много рядко по вода и никога по суша; наместо това предпочитат да закотвят до брега и да изчакат светлината на утрото, преди да продължат.
	Случи се обаче така, че колкото повече пътувахме, толкова нощта ставаше по-къса, и времето не стигаше да се сготви котел с храна, камо ли да се наспи човек. Все ми се струваше, че още не съм затворил очи, когато нордмените ме събуждаха с думите: „Хайде, съмна се. Време е да продължаваме.“ В тези студени земи сънят е неспокоен и не премахва умората.
	Също така Хергер ми обясни, че на Север денят е дълъг през лятото, а нощта е дълга през зимата и много рядко са равни. Също ми каза да се оглеждам нощем за небесните завеси и действително, една нощ видях как нависоко просветват бледи сияния, зелени, жълти и понякога сини и наистина приличат на висящи в небето завеси и много бях удивен от това, ала нордмените го намират за нещо обичайно.
	Пет дни слизахме надолу по планините и навлязохме в студени и гъсти гори, с гигантски дървета, каквито са горите на Север. Тези земи са влажни и смразяващи и на някои места толкова зелени, че очите заболяват от яркостта на цветовете, а другаде са черни, тъмни и заплашителни.
	Пътувахме още седем дни през горите и силни дъждове ни съпътстваха. Често пъти дъждовете по тези земи падат толкова тежко, че чак потискат човека; на няколко пъти ми се струваше, че ще се удавя — толкова много вода имаше във въздуха. А при други случаи, когато духа вятър, дъждът става като пясък, жили плътта и възпалява и заслепява очите.
C>
	Като жител на пустинна област Ибн Фадлан, естествено, е впечатлен от гъстата зеленина и обилните валежи.
C$
	Тези северни люде не се боят от разбойници, дали поради голямата си сила или защото такива няма, ала в горите не видях никого. Земите на Север по принцип са обитавани от малко хора или поне така ми се стори по време на престоя ми там, защото се случваше да пътуваме по седем или повече дни, понякога десет, преди да видим поселище, чифлик или каквото и да е човешко жилище.
	Нашето пътуване протичаше по следния начин: ставахме на сутринта и, без всякакво умиване или друго, се качвахме на конете и яздехме до пладне. Тогава някой от воините отиваше на лов и убиваше някое дребно животно или птица. Ако се случеше да вали, храната се ядеше, без да се готви. Валя много дни и отначало бях решил да не ям сурово месо, което не беше също и _dabah_ (умъртвено съгласно изискването на Корана). Не след дълго обаче нямаше как и като прошепвах „в името на Аллах“, преди да погълна месото, се надявах Бог да приеме извинението ми. Когато не валеше, палеше се огън от жарта, която носехме със себе се и дивечът се сготвяше. Хранехме се също с горски плодове и треви, чиито имена не са ми известни. След това отново поемахме на път и спирахме чак след края на деня, когато с падането на нощта отново се хранехме и почивахме.
	Много често нощем валеше и дирехме подслон под големите дървета, но се събуждахме прогизнали, както и кожите, в които спяхме. Никой от нордмените не ругаеше за това поради присъщата си веселост при всички обстоятелства. Аз се оплаквах, при това доста шумно, но никой не ми обръщаше внимание.
	Когато накрая казах на Хергер, че дъждът е студен, той ми отвърна със смях:
	— Как може дъждът да е студен? На теб ти е студено и си нещастен. На дъжда нито му е студено, нито е нещастен.
	Разбрах, че той вярва в тази глупост и ме смята за глупак, дето мисля другояче, но това нищо не променяше.
	И така стана, че една нощ, когато се хранехме, аз изрекох „в името на Аллаха“ преди да започна и Булиуиф запита Хергер какво съм казал. Отговорих на Хергер, че според моята вяра храната трябва да бъде осветена и това съм направил.
	Булиуиф ми рече:
	— Значи така правят арабите?
	Хергер превеждаше.
	Аз отвърнах:
	— Не точно, защото убилият животното трябва да извърши освещаването. Аз изричам думите, за да покажа, че не съм забравил.*
	[* Това е типично мюсюлманско съображение. За разлика от християнството, религия, с която има много общи черти, ислямът не признава постулата за първородния грях, произхождащ от падението на Човека. За мюсюлманина е грях да се пренебрегват или забравят предписаните от Корана ежедневни ритуални действия. По силата на тази логика е по-сериозен грях да се забрави ритуалът изобщо, вместо да се помни, но да не се изпълни поради непозволяващи обстоятелства. Фактически Ибн Фадлан доказва, че се съобразява с правилата на предписано поведение, дори и да не постъпва съгласно тях. Това при всички случаи е по-добре от нищо.]
	Това се стори много забавно на нордмените и те се засмяха от сърце, а Булиуиф ме попита:
	— Можеш ли да рисуваш звуци?
	Отпърво не разбрах какво искаше да каже и запитах Хергер и известно време си разменяхме думи тримата, докато накрая стана ясно, че става въпрос дали съм грамотен. Нордмените наричат езика на арабите шумове или звуци. Аз отвърнах, че мога както да пиша, така и да чета.
	Тогава той каза, че трябва да му напиша нещо на земята. Аз взех една пръчка и написах: „Хвала на Бога!“. Всички нордмени се загледаха в написаното и ми беше заповядано да го изговоря, което и сторих. С оборена напред глава Булиуиф се вторачи задълго в думите на земята.
	Хергер попита:
	— Кой Бог възхваляваш?
	Аз отговорих, че възхвалявам единствения Бог, наречен Аллах.
	Хергер добави:
	— Един Бог не може да бъде достатъчен.
	И след като изминахме в път един ден и после една нощ и още един ден, на следващата нощ Булиуиф взе пръчка и изчерта на земята думите, написани от мен и ми заповяда да ги прочета. Аз произнесох на глас: „Хвала на Бога!“ и видях, че той се усмихна доволно и разбрах, че ме подлага на изпитание. Беше запомнил начертаните от мен символи, за да ми ги покаже отново.
	Веднъж Ехтгов, неговият помощник или капитан, мрачен воин, за разлика от останалите и въобще дръпнат човек, ме запита чрез Хергер дали мога да нарисувам звуците на неговото име. Аз отговорих, че мога и като взех пръчката, започнах да чертая в пръстта. Той подскочи, издърпа я от ръцете ми, захвърли я настрани и затъпка написаното с гневни думи.
	Хергер ми каза:
	— Ехтгов иска да обещаеш никога да не изписваш името му.
	Аз бях много смутен и объркан като видях, че Ехтгов е ядосан до крайна степен. Останалите също ме гледаха с гняв и упрек. Тогава обещах, че никога няма да чертая името на Ехтгов или на когото и да било от тях и видях как се отпуснаха облекчено.
	След тази случка моята грамотност не се спомена повече, но явно Булиуиф направи съответните разпореждания и когато валеше, винаги ми отстъпваха място под най-разклоненото дърво и ми даваха повече храна отпреди.
	Невинаги нощувахме и пътувахме през горите. На някои места Булиуиф и воините му се втурваха между дърветата и яздеха навътре в галоп, без да ги е грижа и без сянка от страх. Докато другаде спирахме, слизахме от конете и палехме огън, и нордмените винаги оставяха там храна или кори твърд хляб или парче плат, преди да продължим. След това яздехме покрай гората, без да навлизаме в дълбините й. Попитах Хергер защо става така и той отвърна, че някои гори са безопасни, а някои не, но спря дотам. И когато го попитах по какво се различават, той отговори:
	— Има неща, които никой човек не може да победи и никой меч да съсече и никой огън да изгори и такива неща живеят в горите.
	— По какво се познават? — попитах аз.
	Той се засмя и рече:
	— Вие, арабите, винаги искате да намирате обяснения за всичко. Душите ви са като големи торби, готови да се пръснат от обяснения.
	— А вие не търсите ли причините за това и за онова?
	— Няма смисъл от това. Ние казваме така — добре е човек да знае, но не всичко, за да не би да узнае съдбата си предварително. Най-безгрижен е умът на този, който не знае какво го очаква.
	Стана ми ясно, че ще трябва да се задоволя с този отговор. И наистина, когато го запитвах за това и онова и той отговаряше, аз често не разбирах отговора му и продължавах да питам. Той отвръщаше кратко и лаконично, сякаш стремежът ми да узная нямаше смисъл и нищо повече не можех да измъкна от него, освен поклащане на глава.
	Продължихме пътя си. В действителност мога да кажа, че някои от лесовете на Севера предизвикват чувство на страх, за което нямам обяснение. Нощно време, насядали край огъня, нордмените разправят истории за дракони и други свирепи животни, а също и за предците си, убивали тези същества. Според тях именно тези неща били причина за моите страхове, но в разказите им не се чувстваше боязън от подобни изчадия, пък и аз не бях ги виждал с очите си.
	Една нощ се чу тътен, който аз помислих за гръмотевица, но те казаха, че било ревът на дракон в гората. Като не знам каква е била истината, повтарям само чуждите думи.
	Северните земи са студени и влажни и слънцето рядко се вижда поради гъстите сиви облаци, покриващи небето през целия ден. Хората от тези краища са бледи като платно и косите им са съвсем руси. През всичките дълги дни от пътуването не видях нито един черноок, а цветът на моята кожа и тъмната ми коса предизвикваха почудата на жителите на тези земи. Често пъти някой чифликчия или жена му или дъщеря му идваха да ме докоснат, като търкаха лицето ми. Хергер се смееше и говореше, че искали да изтрият боята, с която мислели, че съм намазан. Те са невежи хора, без знание за големината и многообразието на света. Много често се бояха от мен и избягваха да ме доближават. В едно от местата, не помня името му, едно дете се разплака от ужас, когато ме видя, и изтича да се скрие в полата на майка си.
	Всичко това предизвикваше голямо веселие и смях сред воините на Булиуиф, но забелязах и друго. От ден на ден те ставаха все по-мрачни и раздразнителни и Хергер казваше, че е поради липсата на пиене, от което бяха лишени от дълго време.
	И наистина, във всяка ферма или жилище Булиуиф и хората му разпитваха за това, но в тези бедни места не можеше да се намери нищо такова; разочарованието им ги правеше да изглеждат още по-унили и всяка следа от веселие изчезна от лицата им.
	Накрая пристигнахме в селище, където успяха да намерят пиене и всички те се опиха начаса, като се наливаха безпаметно и в неведение, че течността се излива по брадите и дрехите им в бързината. Дори един от тях, мрачният Ехтгов, дотолкова загуби ума си и се напи, както стоеше на коня, че при опита си да слезе падна и животното го ритна в главата и аз се уплаших за него, но Ехтгов се разсмя и го ритна на свой ред.
	Останахме в това място цели два дни и аз много се учудих поради прежната тяхна настоятелност и постоянство да се бърза. През това време те се отдадоха изцяло на пиянство и безсмислен брътвеж. Едва на третия ден Булиуиф заповяда да продължим и ние потеглихме и никой не намери нищо странно в загубата на двата дни.
	Колко дълго продължи нашето пътуване нататък, не мога да кажа точно. Само знам, че на пет пъти сменяхме коне, като заплащахме за това със злато и с малките зелени черупки, които нордмените ценят повече от всичко на света. След дълъг път достигнахме до селище, наречено Ленеборг, което се намираше на морския бряг. Морето тук беше сиво, също като небето и въздуха, който бе студен и хапещ. И тук се качихме на друг кораб.
	На вид той наподобяваше другия, но бе по-голям. Нордмените го наричаха _Хосбокун,_ което ще рече морски козел, поради това, че корабът скача по вълните подобно на козел и също поради бързината му, защото за тези хора козелът е символ на бързина.
	Страх ме обзе при мисълта да пътуваме по това развълнувано и бурно море, по ледената му вода — потопих ръката си и тя стана веднага безчувствена, ала нордмените бяха весели и се шегуваха и пиянстваха цяла вечер в този град Ленеборг и се забавляваха с много от жените и робините. Казаха ми, че такъв е обичаят, преди да се поеме на път през морето, защото никой човек не знае дали ще оцелее и трябва да се повесели както подобава.
	Навсякъде ни посрещаха радушно — тези люде смятат гостоприемството за най-висша добродетел. И най-бедният стопанин слагаше пред нас всичко, което има — не от страх, че ще бъде ограбен или убит, а от доброта и благородство. Нордмените, както научих, не понасят крадците и убийците от собствената си раса и се отнасят с тях изключително сурово. Те спазват тези си убеждения, независимо от факта, че са винаги пияни и готови да се скарат по най-дребния повод и, подобно неразумни добичета, да се убиват едни-други в разпалени дуели, без това да се смята за убийство. Иначе всеки, извършил убийство, бива наказван със смърт. По същия начин се отнасят те с доброта и любезност с робите си и това много ме учуди.* Ако роб се разболее или умре при нещастен случай, това не се смята за голяма загуба; както и жените робини трябва да са готови по всяко време да удовлетворят с плътта си желанието на всеки мъж, било то насаме или пред погледите на всички, независимо денем или нощем. Но както господарите им не проявяват особена любов към тях, така и не са те брутални, и робите са винаги нахранени и облечени.
	[* Писаното от други очевидци по повод отношението към робите и прелюбодеянието не съвпада с мнението на Ибн Фадлан и в резултат много учени подлагат на съмнение способностите му на наблюдател на обществените нрави. Вероятно е също различните племена да са постъпвали различно с робите си и неверните съпруги.]
	Научих и друго: всеки мъж може да се забавлява с робиня, но съпругата и на най-долния селянин е недосегаема за благородниците и велможите, което се отнася и за собствените им съпруги. Насилването на свободна жена се смята за престъпление и виновникът се наказва с обесване. Такова нещо обаче не видях.
	Благочестивостта сред жените се смята за голяма добродетел, но рядко видях тя да се опазва. Прелюбодеянието не е чак толкова голяма простъпка и дори съпругата на някой мъж, бил той от ниско потекло или благородник, да се окаже шавлива, резултатът няма сериозни последици. Тези люде са твърде свободни в плътските дела и дори мъжете от Север да казват за жените, че са дяволици и не заслужават доверие, отнасят се към това с лекота и привичната за тях шеговитост.
	Запитах Хергер дали е женен и той отговори, че имал жена. С цялата си тактичност се опитах да узная дали му е вярна, на което той ми се изсмя в лицето и ми каза:
	— Аз пътувам по моретата. Може да не се върна или да отсъствам години. А тя си е жив човек.
	От това ми стана ясно, че тя му изневерява, но него не го е грижа. За нордмените няма копелета и законни деца, независимо дали жената се е сдобила с тях от съпруга си или от другиго. Както и децата на робите понякога са роби, а понякога свободни, и как се определя това — не знам. В някои земи робите са белязани с отсичане на ухото. Другаде носят на врата железни гривни, за да показват положението им. Има места, където не носят никакъв белег, защото такъв е обичаят.
	Педерастията е непозната между нордмените, макар да знаят, че тя се практикува от други народи. Те самите са безразлични към това изкушение и тъй като тя не се среща сред тях, те нямат и наказание за нея.
	Всичко това и много други неща научих от разговорите си с Хергер и от видяното по време на пътуването на нашия отряд. Разбрах също, че хората от всяко място, където отсядахме, разпитваха Булиуиф закъде сме се запътили и какво ще правим и когато научаваха за целта и природата на нашето начинание — това, което аз още не разбирах, отдаваха нему и воините му, и на моя милост заедно с тях, най-високо уважение и се молеха и принасяха жертви за успеха на делото ни и ни даваха амулети за късмет.
	На борда на кораба нордмените, както казах, изведнъж се оживиха, въпреки че морето беше развълнувано и зловещо както за моите възприятия, така и за стомаха ми, който веднага се разбунтува. След като се прочистих, запитах Хергер защо спътниците му са толкова щастливи, и той отговори:
	— Така е, защото скоро ще пристигнем в Ятлам, където е домът на Булиуиф, и там живеят майка му и баща му и всичките му родственици, които не са го виждали от много, много години.
	Аз попитах:
	— Няма ли да ходим в кралството на Вулфгар?
	Хергер отвърна:
	— Да, но благоприличието изисква Булиуиф най-напред да почете дома на баща си и майка си.
	Видях по лицата на всички останали, без разлика дали са велможи, благородници или воини, че са щастливи колкото самия Булиуиф и отново запитах Хергер защо.
	— Той е нашият предводител и ние се радваме заради него и заради силата, която скоро ще получи.
	Полюбопитствах за природата на тази сила и той отвърна:
	— Мощта на Рундинг.
	— Що за сила е това? — отново полюбопитствах аз.
	На което той отговори:
	— Мощта на древните великани.
	Нордмените вярват, че в древността светът е бил населен от раса с великански ръст, отдавна изчезнала. Без да ги смятат за свои предци, те вярват, че са получили някои от способностите на тези гиганти, но така и не разбрах как точно. Боговете на езическата им вяра също са гиганти и също притежават изключителни способности, но тези, за които говореше Хергер, не бяха богове.
	Тази нощ излязохме на скалист бряг, застлан с камъни колкото човешки юмрук, където разположихме лагера си, и Булиуиф и хората му дълго пиха и пяха песни край огъня. Хергер също участваше и нямаше търпение да ми обяснява съдържанието на песните, но въпреки че не знаех за какво пеят, разбрах, че са щастливи. На следния ден щяхме да пристигнем в дома на Булиуиф — земята, наречена Ятлам.
	Потеглихме още преди зазоряване и се впуснахме сред бушуващото море и силния вятър; чак костите ме заболяха от студ и усещах тялото си натъртено от каменистия бряг. През цялата сутрин, докато корабът яхаше вълните с издути платна, възбудата на хората растеше, докато накрая заприличаха на малки деца или кресливи жени. Беше странна гледка да се наблюдават тези грамадни, сурови воини да се кикотят и закачат, сякаш са харемът на халифа, и да не намират подобно държане за неподобаващо на мъже.
	И тогава достигнахме до висока скала, извисяваща се над сивото море, и Хергер ми каза, че зад този каменен нос се намира градът Ятлам. Докато корабът заобикаляше стръмния рид, аз напрягах очи да видя приказния дом на Булиуиф, а воините крещяха още по-силно и си разменяха грубиянски шеги и вероятно си подвикваха как ще се забавляват с жените на брега. Но изведнъж над морето замириса на дим и после димът ни обгърна и всички замълчаха. И тогава видях със собствените си очи как градът догаря и от тлеещите останки се издига черен пушек. Нямаше и следа от живо същество.
	Слязохме на брега и обходихме града. Навсякъде имаше купчини мъртви тела — мъже, жени и деца, някои изгорели, други съсечени от меч. Булиуиф и воините му не обелваха нито дума, но дори и при тази гледка не даваха изява на скръб, или плач, или мъка. Няма раса на света, която да посреща смъртта така, както я посрещат нордмените. Аз самият усетих да ми прилошава многократно при вида на всички тези тела, но не и те.
	Накрая успях да попитам Хергер:
	— Кой е направил това? — Хергер посочи безмълвно първо земята, после горите и хълмовете встрани от сивото море, над които се стелеше мъгла.
	Аз продължих:
	— Кой, мъглата ли?
	Той отвърна:
	— Не питай повече. Ще узнаеш по-скоро, отколкото би желал.
	И тогава стана следното: Булиуиф влезе в една от горящите развалини и дойде при нас, като носеше в ръце огромен и тежък меч, толкова нагорещен от огъня, че го държеше с увито около дръжката парче плат. Истина ви казвам, това беше най-грамадното оръжие, което съм виждал — дълго колкото мен самия и с острие, широко колкото две допрени длани. Дори Булиуиф пъшкаше от тежестта му и когато попитах Хергер какъв е този меч, той отвърна:
	— Това е Рундинг.
	Изведнъж Булиуиф се разпореди и всички ние се качихме отново на кораба и отплавахме в морето. Никой от тях не обърна глава към горящия град Ятлам. Само аз погледнах назад и съзрях димящите развалини и мъглата над хълмовете зад тях.


>	Крепостта край Трелборг

	В течение на два дни плавахме край нисък, равен бряг, между острови, наречени Земята на Даните, като най-после достигнахме до мочурлива област, пресечена от множество реки, вливащи се в морето. Тези реки нямат свои имена, а всяка се нарича „вик“ и оттам хората, живеещи край тях, се именуват „викинги“ — това са нордменските воини, които плават с корабите си нагоре по течението на реките и така нападат селищата.*
	[* Между съвременните учени се спори относно етимологията на термина „викинг“, но болшинството от тях са съгласни с Ибн Фадлан, че той е производно на думата „вик“, означаваща поток или тясна река.]
	И в тази блатиста местност ние спряхме в мястото, наречено Трелборг, удивително за мен само по себе си. То не е град, а по-скоро военен лагер и жителите му са военни и между тях има много малко деца и жени. Укрепленията на този лагер са направени с много грижа и умение по римски образец.
	Трелборг е разположен на мястото, където два „вика“ се събират и оттам надолу се вливат в морето. Главната част от селището е заобиколена от кръгова стена от пръст, висока колкото пет човешки боя. Над този земен насип стои дървена ограда за по-добра защита. Извън стената се простира ров, пълен с вода, чиято дълбочина не зная.
	Земните укрепления са отлично направени и по качество и симетричност са сравними с най-доброто, което е известно по света. По-нататък, обърната към сушата, се намира втора полукръгла стена и още един ров зад нея.
	Самият град лежи в този вътрешен пръстен, и в него се влиза през четири порти, обърнати към четирите края на света. Всяка порта е преградена от здрави дъбови врати, обковани с желязо и пазени от многобройни стражи. Денонощно се охраняват също и проходите по стените и бойниците.
	Вътре в града има шестнадесет дървени убежища, наричани от нордмените дълги къщи, чиито стени се събират на височина, така че наподобяват обърнати лодки, отрязани откъм носа и кърмата. На дължина те са тридесет крачки и в средата са по-широки, отколкото в краищата. Подредбата им е следната: всеки четири са построени така, че да образуват точно квадрат и в четирите квадрата има шестнадесет къщи.*
	[* Описанието на Ибн Фадлан се потвърждава от преки археологически доказателства. При направените през 1948 година разкопки във военния лагер Трелеборг, намиращ се в Дания, област Западен Зееланд, се оказва, че размерите, разположението и строежът на селището точно съответстват на писаното от него.]
	Всяка дълга къща има само по един вход и всички входове гледат в различни посоки. Попитах защо е така и Хергер обясни следното:
	— Когато има нападение и трябва да се бърза към стените, за да се отбранява градът, воините могат да тичат свободно и без да си пречат едни други.
	И така във всеки квадрат вратите на къщите гледат поотделно на север, следващата на изток, следващата на юг и последната на запад и така във всичките четири квадрата. Забелязах също, че въпреки грамадния ръст на нордмените вратите са толкова ниски, че дори аз трябва да се приведа на две, ако искам да вляза вътре. Хергер отново обясни:
	— Ако ни нападнат, дори и един-единствен воин, застанал отвътре, може да отсече с меча си главата на всеки, понечил да влезе. Вратите са ниски, за да бъдат главите на нападателите удобни за сечене, когато се наведат.
	И наистина се убедих, че във всяко отношение градът Трелборг е построен за военно удобство и защита и, както казах, тук не се извършва никаква търговия. Отвътре дългите къщи имат три части или стаи, всяка със своя врата, като средната е най-голяма и в средата има шахта за боклук.
	Видях също, че жителите на Трелборг не са като нордмените от лагера край Волга. Те бяха чисти за расата си. Миеха се в реката и ходеха по нужда извън къщите и във всичко бяха по-издигнати от видяното досега. Въпреки това не бяха съвсем чисти, а само в сравнение с останалите.
	В Трелборг живеят само мъже и всички жени са робини. Между тях няма съпруги и всяка може да бъде обладана според желанието на всеки мъж. Населението на града се храни с риба и много малко хляб, като никой не се занимава със земеделие, въпреки че сред блатистите земи около града има площи, годни за обработване. Попитах Хергер защо не се отглежда нищо и той отговори:
	— Тези хора тук са войници. Те не се ровят в пръстта.
	Както Булиуиф, така и целият ни отряд бяхме посрещнати с почести от военачалниците на Трелборг, които са неколцина и най-главният от тях се нарича Сагард. Той е силен и свиреп на вид и грамаден почти колкото Булиуиф.
	По време на нощния пир Сагард го запита за целта и причината на нашия поход и Булиуиф разказа за посланието на Вулфгар. Хергер ми превеждаше всичко, макар в действителност да бях прекарал вече значително време сред тези неверници, поради което разбирах някои думи от езика им. Ето какво си говориха Сагард и Булиуиф.
	Сагард започна така:
	— Разумно е било, че Вулфгар, макар и син на Родгар, е бил изпратен с мисията на вестоносец, защото другите му синове са се нахвърлили един срещу друг.
	Булиуиф отвърна, че не знае и че не е чул за такова нещо, но аз не долових особена изненада в думите му, пък и той рядко се показваше изненадан от каквото и да било. Така подобаваше на мястото му на предводител на воини и техен пример за подражание.
	Сагард отново заговори:
	— От петте му сина трима вече са мъртви от ръката на единия от тях, Виглиф, който е коварен* и е заплел в козните си собствения вестоносец на краля. Единственият му останал верен син е Вулфгар и той е далеч.
	[* Буквално „двурък човек“. Както става ясно по-нататък, нордмените са се сражавали еднакво добре и с двете ръце и умението да се прехвърля оръжието от едната в другата се е смятало за маньовър, достоен за възхищение. В този смисъл „двурък“ означава лукав, хитър.]
	Булиуиф отвърна, че е благодарен за тези новини и ще ги има предвид. Нито той, нито някой от хората му показа изненада от чутото и това ме наведе на мисълта, че при тях е обичайно синовете на някой крал да воюват помежду си за спечелване на трона.
	Както се смята за нещо обикновено и син понякога да убие баща си по същата причина. За нордмените това е също както поредната пиянска свада между воини. Те си имат поговорка, която гласи: „И гърбът ти трябва да има очи“ и вярват, че човек винаги трябва да е готов да се защитава, дори и баща срещу собствения си син.
	Преди да тръгнем, попитах Хергер защо градът Трелборг има допълнително укрепление откъм сушата и нищо подобно откъм морето. Нордмените са морски народ и нападат откъм водата, ала Хергер отвърна така:
	— Опасността идва откъм сушата.
	Аз продължих:
	— Защо от сушата?
	— Заради мъглата — отговори той.
	При отпътуването ни от Трелборг събраните на брега воини заудряха с копия по щитовете си, като вдигаха силен шум, докато корабът потегляше. После ми казаха, че това се прави, за да достигне до ушите на Один, един от многобройните им богове, и той да закриля Булиуиф и дванадесетте му спътници по пътя.
	Също така научих, че числото тринадесет е много важно за хората от Севера поради това, че луната нараства тринадесет пъти за една година според техния календар и всички важни изчисления трябва да съдържат числото тринадесет. По тази причина, каза ми Хергер, и броят на къщите в Трелборг е тринадесет и три отгоре, а не шестнадесет, както бях ги преброил аз.
	Нордмените, узнах също така, имат определена представа, че годината не съвпада съвсем точно с тринадесетте нараствания на луната и затова числото тринадесет е някак неопределено и непостоянно за тях и тринадесетият период се нарича магически или чуждоземен, и Хергер добави:
	— Ти като чужденец беше избран да бъдеш тринадесетият воин.
	Те са суеверни и никога не търсят опора в смисъл, причини или правила. Струваха ми се като свирепи деца и тъй като се намирах сред тях, реших да си държа езика зад зъбите; не след дълго последвалите събития ме убедиха в правилността на постъпката ми.
	Бяхме изминали доста път, откакто напуснахме Трелборг, когато съобразих, че никога досега домакините не бяха ни изпращали с биене по щитове и молитви към Один. Попитах за това Хергер.
	— Вярно е. Сега обаче имаме нужда от закрилата на Один, защото прекосяваме морето на чудовищата.
	Това сякаш отново доказваше безпочвеността на суеверията им. Попитах дали някой от тях е виждал изобщо тези чудовища и Хергер каза:
	— Всеки от нас ги е виждал. Как иначе ще знаем за тях? — и от тона на гласа му разбрах, че приема недоверието ми за глупост.
	Не след дълго се дочу вик и хората на Булиуиф се скупчиха, сочейки към водата, като наблюдаваха и крещяха един на друг. Попитах Хергер какво става:
	— Вече сме сред чудовищата — отвърна той и посочи към водата.
	По тези части океанът е много бурен. Вятърът духа свирепо, разпенва гребените на вълните и като замрежва с водни пръски очите, си играе със зрението на човека. Дълго наблюдавах морето, но не съзрях никакво чудовище и нямаше как да повярвам на думите им.
	И после един от тях извика името на Один и го заповтаря многократно в някаква молитва, и тогава със собствените си очи видях морското чудовище. Беше по форма като гигантска змия и въпреки че не повдигна главата си на повърхността, забелязах как тялото се извива и гърчи отдолу и беше по-дълго от кораба и черно на цвят. Звярът изригна, подобно на фонтан, високо във въздуха вода и после се гмурна надолу и раздвоената му като змийски език опашка се показа над водата и всеки неин дял беше по-голям от короната на най-голямата палма.
	Тогава забелязах и друго, и още едно, и още едно, сигурно бяха поне четири, или шест, или седем и всяко се държеше като подобните си и изригваше фонтани и размахваше раздвоена опашка. При тази гледка нордмените завикаха за помощ към Один, а немалко коленичиха треперещи на палубата.
	И истина говоря, видях със собствените си очи морските чудовища навсякъде около нас, и после те изчезнаха, сякаш се стопиха, като че ли никога не ги е било. Воините подновиха дейността си по управлението на кораба, но аз усещах страха дълго след това и Хергер ми каза, че лицето ми било бяло като на нордмен и ме попита със смях:
	— И какво казва твоят Аллах за това? — и аз не знаех какво да му отговоря.*
	[* Описаната по-горе случка, явно среща с китове, е изключително оспорвана от учените. Тя съществува в ръкописа на Рази, както и тук, но в превода на Сьогрен е в много по-съкратен вид и там нордмените са показани, че скрояват сложна шега на арабина. Те явно са били запознати с китовете и определено са ги различавали от морските чудовища, съгласно Сьогрен. Други учени, включително Хасан, се съмняват Ибн Фадлан да е бил в неведение относно съществуването на китове, както изглежда в горния абзац.]
	Вечерта, когато излязохме на брега и запалихме огън и аз запитах Хергер дали тези чудовища някога са нападали кораби в морето, и ако да, то по какъв начин, защото не успях да видя главата на нито едно от тях. Вместо отговор Хергер извика Ехтгов, един от благородниците и пръв помощник на Булиуиф. Той беше сериозен човек и проявяваше шеговитост само когато е пиян. Хергер каза, че той е бил на кораб, нападнат от чудовища. Ехтгов ми разправи следното: те са по-големи от всичко на сушата и от всеки плавателен съд в океана, и когато нападат, се гмуркат под кораба, вдигат го във въздуха и го хвърлят настрани като треска, след което го смазват с раздвоения си език. После каза, че от тридесетте мъже на борда са оцелели по милостта на боговете само той и двама други. Ехтгов говореше със сериозен тон, както си му е присъщо, и вярвам, че говореше истината.
	Добави също, че чудовищата, както било известно на нордмените, нападали корабите поради желанието си да се съвкупят с тях, вземайки ги за някое от своя вид. По тази причина те не строели корабите си твърде големи.
	След това Хергер ми каза, че Ехтгов е велик воин, прочут с подвизите си, и трябва да се вярва на всяка негова дума.
	През следващите два дни плавахме между островите в страната на Даните и на третия прекосихме провлак от открита вода. Страхувах се, че тук може да срещнем други морски чудовища, но това не стана и така пристигнахме до земята, наречена Венден. Тези брегове са планински и всяват страх и ние ги наближихме с предпазливост, като воините на Булиуиф принесоха в жертва кокошка и главата хвърлиха в океана от носа на кораба, а тялото от кърмата, близо до мястото на кормчията.
	Не слязохме веднага на тази земя, а продължихме покрай брега, като накрая достигнахме до кралството на Родгар. Най-напред видях това: на висок рид с обширен изглед към бушуващото море се издигаше голям палат от дърво, здрав и внушителен. Казах на Хергер, че това е великолепна гледка, но той, както и всичките му спътници начело с Булиуиф, пъшкаха и клатеха глави. Попитах Хергер защо е така и той отвърна:
	— Родгар го наричат Суетния и този огромен палат доказва точно това.
	Аз отвърнах:
	— Защо говориш така? Заради големината и великолепието му ли?
	И наистина с приближаването ни видях, че палатът е украсен с резба и сребърен обков, който блестеше отдалеч.
	— Не — отвърна Хергер, — казвам го заради мястото, на което е построил палата си. Родгар предизвиква боговете да стоварят гнева си отгоре му, прави се на по-горен от човеците и затова бива наказван.
	Никога не бях виждал по-непристъпен дворец и казах на Хергер:
	— Този палат не може да бъде нападнат. Как може Родгар да бъде надвит?
	Хергер се изсмя и ми отговори:
	— Вие, арабите, сте неизмерно глупави и нищо не знаете за света. Родгар си заслужава постигналото го нещастие и дори ние, единствените, които можем да го отървем, е възможно да не успеем.
	Тези думи ме озадачиха още повече. Погледнах към Ехтгов, помощника на Булиуиф и видях, че макар да си придаваше смелост, коленете му трепереха, а това не беше поради силния вятър. Той се страхуваше. Те всички се страхуваха и аз не разбирах защо.


>	Кралството на Родгар в страната Венден

	Корабът достигна брега по времето за следобедна молитва и аз наум поисках прошка от Аллах за невъзможността си да коленича и да му отдам почитта си както следва поради глупостта на неверниците нордмени, които смятаха, че молитвите ми ще им донесат проклятие и даже заплашиха да ме убият, ако ме видят да се моля.
	Всеки от тях беше облякъл бойните си одежди, които изглеждат така: първо, ботуши и гамаши от сурова вълна, нагоре дреха от нещавена кожа, дълга до коленете и с козината навън. Върху нея всички освен мен си сложиха ризници от метални халки. После всеки запаса меча си, взе в ръцете си копие и щит от твърда кожа, а на главите си сложиха кожен или метален шлем*. Единствен Булиуиф държеше меча си в ръце — толкова грамаден беше той.
	[* Популярният образ на скандинавците винаги ги показва носещи шлемове с рога. Това е анахронизъм. По времето на посещението на Ибн Фадлан подобни шлемове не са били употребявани повече от хиляда години — от времето на ранната бронзова епоха.]
	Вдигнали глави към огромния палат на Родгар, воините се дивяха на блестящия му покрив и изкусна направа, като си казваха, че няма друг такъв по света — с такива високи сводове и богата украса — но в думите им липсваше уважение.
	Накрая слязохме от кораба и закрачихме по застлания с камъни път, водещ към палата, сред звъна на мечове и тракането на брони. Не след дълго видяхме край пътя, набита на кол, прясно отсечена волска глава. Всички нордмени въздъхнаха и лицата им добиха тъжен израз при вида на тази поличба. Въпреки че тя нищо не ми говореше, аз вече бях навикнал на обичая им да убиват животни при най-малката несигурност или заплаха. Явно обаче тази волска глава не беше обикновено приношение, а нещо повече.
	Булиуиф се огледа настрани през полята и погледът му попадна на самотна земеделска къща, каквито ги има много в земите на Родгар. Стените им са от дърво и намазани със смес от кал и слама, която се налага да се сменя често поради обилните дъждове. Покривът е също от навързани туфи трева и дървени колове. Отвътре има само пръстен под и огнище, както и животински тор, защото стопаните спят заедно с животните заради топлината на телата им и използват фъшкиите за гориво.
	Булиуиф заповяда да се насочим натам и ние поехме през полята, покрити със зеленина и подгизнали от влага. Веднъж-дваж спряхме и спътниците ми оглеждаха земята, преди да преминем нататък, но явно не забелязваха нищо важно. Аз самият също.
	И отново Булиуиф спря отряда и посочи към тъмната почва и тогава наистина видях със собствените си очи следа от крак, всъщност от много крака. Бяха плоски и по-уродливи от всичко познато и на всеки пръст се забелязваше отпечатък от закривен нокът и уж приличаше на човешки, но не беше. И при все че го видяха очите ми, умът ми отказваше да го повярва.
	Булиуиф и останалите клатеха глави при тази гледка и ги чух да повтарят една и съща дума отново и отново: „вендол“ или „вендлон“ или нещо такова. Значението на това име ми беше непознато, но усетих, че е безсмислено да питам Хергер — и той, и всички останали сякаш бяха ослепели и оглушали. Продължихме безмълвно към стопанството, като съзирахме все повече и повече от ноктестите отпечатъци по пръстта. Воините вървяха бавно, ала не поради предпазливост — никой не беше извадил оръжие; по-скоро ужас, чиято причина не разбирах, но усещах заедно с тях.
	Достигнахме до къщата и влязохме вътре и там, със собствените си очи видях следното: на земята лежеше мъж, млад на възраст и добре сложен, и тялото му беше разкъсано крайник по крайник — на една страна торсът, на друга ръка, на трета крак. Кръвта се стелеше на гъсти локви по пода и по стените и по всяка повърхност и в такова изобилие, сякаш къщата е била боядисвана в кървавочервено. Имаше също и жена, разчленена по подобен начин, както и дете, невръстно момченце на по-малко от две години, тялото му подобно на кървящ дънер с изтръгната от раменете глава.
	И това видяха собствените ми очи и беше най-страховитата гледка, на която съм бил свидетел и тогава повърнах и ми прилоша, като не след дълго повърнах отново, без да мога да се съвзема напълно.
	Никога няма да успея да надникна в душите на нордмените. Колкото повече ми прилошаваше, толкова по-спокойни и безучастни пред този кошмар оставаха те и тихо обсъждаха следите от нокти по откъснатите крайници и как са разчленени телата. Особено внимание отделяха на факта, че всички глави липсват; обърнаха внимание и на нещо безкрайно ужасяващо, споменът за което ме кара да треперя и до ден-днешен.
	Тялото на невръстния младенец го бяха дъвкали някакви демонски зъби, особено меката плът отзад на бедрото, както и рамото. Тази драма видях със собствените си очи.
	Напуснахме къщата и хората на Булиуиф вървяха с напрегнати и мрачни лица, като продължаваха внимателно да оглеждат меката почва край нея, отбелязвайки, че няма отпечатъци от конски копита — това явно бе важно за тях, ала аз не проумях защо, навярно поради слабостта и гаденето, които все още чувствах.
	Докато вървяхме, Ехтгов направи следното откритие — малко парче камък, колкото детски юмрук, издялкано и загладено по първобитен начин, и всички се скупчихме да го огледаме.
	Видях, че представлява торс на бременна жена, без глава, ръце или крака, само тяло с голям издут корем и над него висящи, издути гърди.* Фигурката беше груба и грозна и напълно безобидна, ала за мое най-голямо удивление нордмените изведнъж пребледняха и затрепериха и ръцете, с които искаха да пипнат статуетката, се тресяха и накрая Булиуиф гневно я хвърли на земята и с дръжката на меча си я разтроши на дребни каменни късчета. През това време няколко от воините му се хванаха за коремите и заповръщаха на земята; всички ги бе обзел ужас, който аз не разбирах.
	[* Описаната фигурка има дословно сходство с няколко подобни, открити от археолози в Австрия и Франция.]
	Най-после се отправихме към палата на крал Родгар. Никой не обели нито дума през този почти едночасов преход; всеки от нордмените бе обзет от горчиви мисли, но парализиращият ги страх вече не се усещаше.
	Преди да пристигнем до целта си ни посрещна вестоносец на кон и препречи пътя ни. Той огледа оръжията, воинския вид на цялата ни група и самия Булиуиф и произнесе нещо с предупредителен тон. Хергер ми каза:
	— Иска да узнае имената ни.
	Булиуиф отвърна нещо на вестоносеца и по тона му разбрах, че не му е до игра на дворцови любезности. Хергер продължи:
	— Булиуиф му каза, че сме поданици на Хиглак, крал на Ятлам и сме дошли по дела на крал Родгар и трябва да говорим с него.
	После добави, въпреки че мислеше точно обратното:
	— Каза също, че Родгар е достоен крал.
	Вестоносецът ни каза да продължим до палата и да изчакаме отвън, докато той доложи на краля за пристигането ни. Това и направихме, въпреки че Булиуиф и спътниците му ръмжаха и мърмореха сърдито. Нордменският обичай повелява гостоприемство и чакането отвън не беше проява на любезност. Все пак застанахме пред вратите, даже всички свалиха оръжията си, но не и броните, и ги оставиха до входа на палата.
	Дворецът беше заобиколен от всички страни с къщи, построени по нордменските правила, издути встрани и заострени нагоре като в Трелборг, само че тук не бяха подредени в квадрати. Не се виждаха също укрепления и земни насипи. От палата и дългите къщи около него земята се спускаше към обширна зелена равнина с пръснати тук-там земеделски постройки, а отвъд нея се намираха височините и началото на тъмна гора.
	Запитах Хергер чии са къщите наоколо и той отговори, че някои са на краля, други на семейството и велможите му, както и жилища за слугите и по-низшите членове на двора му. Добави също, че е трудно място, но аз не разбрах какво искаше да каже.
	Най-после ни допуснаха в палата, за който мога да кажа, че е едно от чудесата на света, още повече поради неговото разположение в суровите северни земи. Поданиците на краля го наричат Хурот. Нордмените дават човешки имена на нещата от своя живот — на къщите, на корабите и най-вече на оръжията си. И така този палат Хурот беше голям колкото главния палат на халифа и богато украсен със сребро и дори злато, което се среща доста рядко в земите на Севера. По всички стени имаше изображения и орнаменти, направени с най-голямо великолепие и изкусност и целият той беше истински паметник на мощта и величието на крал Родгар.
	Кралят седеше в далечния край на залата, толкова дълга, че едва го различавахме. Зад дясното му рамо беше застанал същият онзи вестоносец и той изрече дълга тирада, която гласеше следното:
	— О, кралю, тези тук са отряд от воини, пристигнали от кралството Ятлам. Дошли са по море и техният предводител е Булиуиф и желаят да разкажат за мисията си. Не ги отпращай, о, кралю, техните обноски са на благородници, а осанката на предводителя им е тази на велик воин. Посрещни ги като достойни люде, о, кралю.
	И така ни поканиха да се приближим до краля.
	Крал Родгар имаше вид на смъртник. Немлад, с побеляла коса и много бледа кожа, с лице, белязано от мъка и страх, той ни изгледа, като бърчеше очи, дали от подозрителност или лошо зрение, не мога да кажа. После заговори и Хергер преведе следното:
	— Знам за този човек, защото аз проводих да го извикат за геройски подвиг. Той се казва Булиуиф и аз го видях като дете, когато прекосих морето и гостувах на баща му Хиглак, мой прелюбезен домакин в кралството Ятлам, и сега неговият син идва при мен във време на нужда и скръб.
	И тогава Родгар заповяда да извикат воините му и да донесат даровете и да се започне празненство.
	След това заговори Булиуиф и той приказва дълго, но Хергер не превеждаше, защото щеше да прояви неуважение, ако говори едновременно с него. Все пак разбрах Булиуиф да казва, че е научил за бедите, сполетели Родгар и му съчувства за тях, и че бащиното му кралство е разрушено от същия враг, и че е дошъл да спаси държавата и поданиците на Родгар от злото, надвиснало над главите им.
	Аз все още не знаех името на този враг и какво мислят те за него, въпреки че бях видял пъклените му дела и разкъсаните на парчета хора.
	Кралят заговори отново и сякаш искаше да избърза, преди да са влезли неговите воини и приближени. И думите му според Хергер бяха следните:
	— О, Булиуиф, познавах баща ти, когато бях млад и отскоро седнал на трона. Сега съм стар, сърцето ми не бие добре. Главата ми е клюмнала, очите ми са замрежени от плач и срам от признанието за своята слабост. Както виждаш, дори и тронът ми е като празно място. Земите ми се обръщат в пустош и дори не мога да кажа какво са сторили пъклените изчадия с кралството ми. Често нощем в пиянска смелост воините ми се кълнат да ги победят, но когато бледата зора пропълзи над мъгливите поля, виждам кървави тела навсякъде. Вече ти разказах за мъката на живота си и повече няма да говоря за това.
	Сложиха ни пейка да седнем, а пред нас струпаха ядене. Попитах Хергер какви са „пъклените изчадия“, за които говореше кралят. Хергер се ядоса неимоверно много и каза никога повече да не питам.
	Вечерта се състоя голямо празненство и кралят Родгар и кралицата Вейла, облечена в обсипана със злато и скъпоценни камъни одежда, стояха начело на трапезата пред всички благородници и велможи на кралството. Те всички изглеждаха убоги и невзрачни; пиеха прекомерно и мнозина от тях бяха ранени или осакатени. В очите им се четеше страх и пустота, пусто беше и веселието им.
	Там беше и синът, наречен Виглиф, за когото разказах, че бе убил трима от братята си. Той беше млад и строен, с руса брада и очи, които непрестанно шареха насам-натам и никога не се случваше да спрат на едно място или да срещнат погледа на друг. Като го видя, Хергер каза: „Каква лисица е този“. Това означаваше, че той е лукав, с променлив характер и лъжлив, тъй като за северните народи лисицата е животно, способно да приема каквато си иска форма.
	В средата на празненството Родгар изпрати вестоносеца си до портите на палата и той погледна навън и съобщи, че тази нощ няма да падне мъгла. Всички изведнъж се развеселиха и ги обзе истинско празнично настроение; облекчение се изписа по лицата на всички, само това на Виглиф остана непроменено.
	По едно време той стана на крака и каза:
	— Пия в чест на нашите гости и най-вече на Булиуиф, истински смел воин, дошъл да ни подкрепи в нашето изпитание, и се надявам то да не се окаже твърде голямо препятствие за него.
	Хергер прошепна думите на ухото ми и аз долових, че те са едновременно и хвалебствие, и обида. Всички очи се обърнаха към Булиуиф в очакване на отговора му. Той стана, погледна Виглиф и чак тогава проговори:
	— Не се страхувам от нищо, дори и от онзи, който се промъква през нощта, за да убива хората, докато спят.
	Аз помислих, че това се отнася за този „вендол“, но Виглиф побледня и стисна стола, на който седеше.
	— Ти за мен ли говориш? — попита той с треперещ глас.
	— Не, но не се страхувам нито от теб, нито от чудовищата, идващи с мъглата.
	Младият Виглиф беше настоятелен и въпреки подканата на краля да си седне на мястото, той се обърна към събралите се благородници и каза:
	— Този Булиуиф, дошъл от чужди брегове, на вид е много горд и силен, но съм устроил едно изпитание за смелостта му, защото гордостта може да заслепи всекиго.
	И изведнъж един здравеняк воин, седнал на маса до вратата, зад Булиуиф, скочи на крака, грабна едно копие и се втурна към гърба на Булиуиф. И всичко това отне колкото човек да си поеме дъх. Ала Булиуиф се извърна, също грабна едно копие и го заби направо в гърдите на нападателя, като го вдигна във въздуха през главата си и го забоде в стената. Нанизан като на шиш, на стената на палата, нападателят ритна с крака във въздуха и изпусна последен дъх. Тогава настана суматоха и Булиуиф се обърна с лице към Виглиф и рече:
	— Това ще бъде съдбата на всяка заплаха.
	Веднага след това Хергер заговори на висок глас, като на няколко пъти сочеше към моя милост. Аз гледах като вцепенен забития на стената воин и не можех да кажа нито дума.
	Най-накрая Хергер се обърна към мен на латински:
	— Трябва да изпееш една песен за двора на краля. Това е желанието на всички.
	— Какво да пея? Та аз не знам песни — отвърнах аз, а той продължи:
	— Изпей нещо за душата! — и добави: — Само да не е нещо за твоя единствен бог Аллах. Никой не го е грижа за подобни глупости.
	Казвам истината, не знаех какво да изпея, тъй като не съм бард или менестрел. Застанах безмълвен и всички се вторачиха в мен. Хергер ме подкани:
	— Пей за крале и за смели битки.
	Аз отвърнах, че не зная такива песни, но предложих да разкажа една басня, която в моята страна се смята за смешна и забавна. На това той отвърна, че съм направил разумен избор. И аз заразказвах — на краля и на кралицата му, и на сина му Виглиф, и на всички събрани воини и велможи историята за калеврите на Абу Касим, позната на всички граждани на Багдад. Разказвах шеговито и през цялото време се усмихвах, и отначало нордмените се смееха и се пляскаха по коремите.
	Но малко по малко, с напредването на разказа, те спряха да се смеят и ставаха все по-оклюмали, и когато баснята свърши, имаше само мъчително мълчание. Хергер ми каза:
	— Ти не би могъл да знаеш, но баснята ти не е смешна и сега ще трябва да замажа положението — и веднага започна дълга реч, която долових като шега по мой адрес, и тогава настъпи всеобщ смях и малко по малко празненството се възобнови.
C>
	Историята за калеврите на Абу Касим е древна в арабската култура и добре известна на съвременниците на Ибн Фадлан.
	Тя съществува в много версии и може да бъде разказана пестеливо или богато украсена в зависимост от намерението и настроението на разказвача. Накратко казано, Абу Касим е богат търговец и скъперник, който се стреми да скрие богатството си с цел да се пазари по-успешно. За да си придаде по-бедняшки вид, той носи чифт особено вехти и износени калеври с надеждата да заблуди хората, но без особен успех. Вместо това околните приемат стремежа му за неуместен и глупав.
	Един ден, след като успява да купи изключително изгодно товар стъклария, той решава да отпразнува успешния пазарлък, но не съгласно приетия обичай да почерпи познатите си, а да си подари посещение до обществената баня — безспорен лукс за един скъперник. Докато оставя дрехите и обувките си в предверието, един от познатите му го укорява за вехтите калеври, неподхождащи на положението му. Абу Касим отговаря, че те още му служат добре и влиза вътре заедно със събеседника си. След тях в банята пристига влиятелен съдия и също оставя там дрехите си и чифт елегантни и скъпи калеври. Когато Абу Касим излиза от банята, наместо вехтите си кундури намира прекрасен чифт нови обувки и като предполага, че са подарък от неговия познат, ги нахлузва и си отива в къщи.
	На излизане от банята вместо собствените си калеври съдията открива оня опърпан и вехт чифт, който всеки знае, че принадлежи на Абу Касим. Разгневен, той изпраща слугите си да намерят липсващите обувки и скоро те ги откриват на краката на крадеца, който бива откаран в съда и осъден да плати солена глоба.
	Проклинайки лошия си късмет, Абу Касим се връща вкъщи и ядно захвърля вехтите си калеври през прозореца в мътната река Тигър. Няколко дни по-късно група рибари изваждат, заедно с учудващо скромния улов, злополучния чифт и ядосани, че кабарите са разкъсали мрежите им, хвърлят подгизналите кундури през първия отворен прозорец. Прозорецът се оказва този на Абу Касим и калеврите се стоварват право върху поставените там стъкленици, като правят целия товар на сол.
	С разбито от мъка сърце Абу Касим се заклева, че проклетите калеври няма да му навредят повече и за да бъде сигурен, като истински свидлив скъперник, вместо да плати някому, той взема лопата и сам ги заравя в градината си. За зла чест съседът му го вижда да копае — физически труд, подходящ само за хора с ниско положение и решава, че щом богаташът върши това лично, той вероятно изравя съкровище. Човекът бил верен поданик и веднага донесъл на халифа за видяното, защото, съгласно местния закон, всяко съкровище, зарито в земята, принадлежи на владетеля.
	Извикан пред двора, Абу Касим предизвиква единствено смях с твърдението си, че е заровил чифт стари обувки — явен опит да прикрие истинската си цел. Ядосан, че го вземат за глупак с подобна безсмислена лъжа, халифът дори увеличава предвидената глоба. Присъдата се стоварва като гръм върху бедния скъперник и той е принуден да плати.
	Твърдо решен да се отърве най-после от калеврите, Абу Касим предприема дълго пътешествие извън Багдад, като ги захвърля с удовлетворение на дъното на отдалечено езеро. Но се оказва, че езерото е част от водоснабдяването на града и те успяват да запушат тръбите. Изпратените войници лесно разпознават причината за нещастието — калеврите на прочутия скъперник и той отново е призован пред халифа, обвинен в замърсяване на градския водоизточник и глобен още по-жестоко. Оръдието на престъплението е върнато на собственика.
	Абу Касим решава да ги изгори, но се налага да ги остави на прозореца, за да се изсушат. Някакво куче ги вижда и започва да си играе с тях. Едната се изплъзва от челюстите му и пада на улицата, където удря минаваща жена. Минувачката е бременна и силата на удара предизвиква загуба на детето. Съпругът се жалва и съдът постановява да бъде заплатено повече от щедро обезщетение, което окончателно разорява Абу Касим и той се превръща в бедняк.
	В лукавия арабски извод от тази история винаги хитроумно се казва, че тя описва бедите, спохождащи този, който не сменя достатъчно често обувките си. Без съмнение скритият смисъл на баснята, идеята за невъзможността на човек да отхвърли преследващото го нещастие, е смутил и натъжил нордмените.
C$
	Нощта измина във веселие и всички от воините на Булиуиф се забавляваха по най-безгрижен начин. Видях как Виглиф гневно го изгледа, преди да напусне залата, но нашият водач не му обърна внимание, отдаден на по-приятни занимания с жените около себе си. След това сънят ме надви и аз съм заспал.
	На сутринта се събудих от чукане и тракане и когато подадох глава навън, видях как всички от кралството са заети да строят защитни укрепления. Коне влачеха дървени стълбове, воините ги заостряха като игли, а Булиуиф лично ръководеше разполагането на оградите и забиването на колове, като чертаеше с меча си по земята. Не знам дали имаше някаква причина, ала в ръцете му беше някакъв друг меч, не грамадният Рундинг.
	Към средата на деня жената, наречена ангел на смъртта*, дойде и хвърли купчина кости на земята и занарежда заклинания над тях, и обяви, че през нощта ще се спусне мъгла. Като чу това, Булиуиф заповяда цялата работа да спре и да се подготви голяма трапеза. Хората послушно спряха. Аз попитах Хергер от къде на къде ще има празненство, но той ме сряза с думите, че питам твърде много и ми стана ясно, че съм намерил лош момент да любопитствам — точно в това време той се кипреше пред някакво девойче, което топло му се усмихваше.
	[* Въпросната жена не е същата от брега на Волга. Явно във всяко племе е имало по една старица, изпълняваща шамански функции и наричана „ангел на смъртта“.]
	Малко по-късно Булиуиф извика хората си и им каза да се приготвят за битка и те се съгласиха и си пожелаха късмет един на друг, докато около нас се подготвяше банкетът.
	Тъй започна вечерта и тя почти не се различаваше от предишната, въпреки че присъстваха по-малко от велможите и благородниците на Родгар. Разбрах, че много от тях няма да присъстват, страхувайки се от това, което ще се случи през нощта в Хурот. Дворецът явно привличаше интереса на неприятеля — дали защото желаеха богатствата му или по друга причина — не зная.
	Не можех да се насладя на празника поради безпокойството си и очакването на предречените събития. Случи се обаче следното — един възрастен благородник, който беше пътувал като млад до Кордобанския Халифат и говореше малко латински и някои от иберийските диалекти, седеше близо до мен и аз завързах разговор с него. Приписах си познания, които не притежавах, както ще забележите сами.
	Той ми каза следното:
	— Значи ти си чуждоземецът, който ще бъде тринадесетият воин.
	Аз отговорих утвърдително.
	— Сигурно си много смел — продължи старецът — и те поздравявам за тази твоя смелост.
	Аз смотолевих нещо в смисъл, че съм страхливец в сравнение с другите от отряда на Булиуиф, което си беше самата истина.
	— Няма значение — каза старецът, който беше вече погълнал значителна част от местното питие — противна течност, наречена медовина, ала доста силна. — Ти наистина трябва да си много смел, щом си готов да се изправиш срещу вендол.
	Усетих, че най-после бих могъл да науча нещо съществено. Отговорих му с нордменската мъдрост, чута от Хергер:
	— Всички сме смъртни — животни, приятели, ние самите. Едно живее вечно — споменът, който човек оставя след себе си.
	Старецът беззъбо се захили, доволен, че знам тяхна поговорка, и каза:
	— Това е така, ала и вендол са ни оставили спомени, и то какви.
	Отговорих с най-голямо безразличие:
	— Наистина ли? На мен нищо не ми е известно.
	Като чу това, старият благородник каза, че щом съм чужденец, ще ми разкаже повече, и думите му бяха:
	— Името „вендол“ или „вендон“ е старо колкото и народите на Севера, и означава „черната мъгла“. За нордмените това е мъглата, под чието прикритие нощем пристигат черни демони, които убиват хора и ядат човешка плът.* Тези изчадия са космати и отвратителни на допир и мирис, коварни и свирепи, и при все че не говорят ничий човешки език, съумяват да общуват помежду си. Те пристигат с нощната мъгла и изчезват с пукването на зората там, където никой човек не би посмял да ги последва.
	[* Скандинавците явно са били впечатлени по-скоро от жестокостта и коварството на тези същества, отколкото от факта, че се хранят с човешка плът. Канибализмът, според Йенсен, бил неприсъщ и отвратителен за северните народи, защото правел влизането във Валхала невъзможно, но това не е потвърдено от доказателства.
	Колкото до Ибн Фадлан, човек ерудиран за времето си, идеята за канибализма, макар и позната, би трябвало да бъде неприемлива поради нейната наказуемост в отвъдния живот. Некрофагът е добре известно същество от египетската митология и представлява страховито чудовище с глава на крокодил, гръд на лъв и гръб на хипопотам, и ролята му е да изяжда грешниците след тяхното осъждане от Вечния съд.
	Струва си да си припомним, че през почти цялата човешка история ритуалният канибализъм, в една или друга форма, по една или друга причина, нито е бил рядко срещан, нито предизвикващ удивление. Пекинският човек и неандерталецът са били определено канибали, както по различно време и скити, китайци, ирландци, перуанци, маи, яги, египтяни, гърци, хурони, както и австралийски аборигени, маори, ирокези и ашанти.
	По времето на престоя на Ибн Фадлан в Скандинавия други арабски пътешественици в Китай съобщават, че човешко месо под името „овнешко от двукрако“ е било открито продавано по пазарите.
	Мартинсон допуска, че нордмените се отвращавали от канибализма на нападателите, защото вярвали, че плътта на воини се давала за храна на жени и по-специално на тяхната върховна Майка. Нищо не доказва и това твърдение, но при всички случаи подобна смърт би била още по-срамна за един викинг.]
	Старецът продължи:
	— Местата, обитавани от изчадията на черната мъгла, се познават по много начини. Често, когато ловци преследват елен на коне и с кучета, ловът се проточва на много мили, през хълмове и долини, но ако еленът стигне до мочурливо езерце или солено блато, той предпочита да бъде разкъсан от хрътките, вместо да навлезе в подобна пъклена местност. Така разбираме къде живеят изчадията и знаем, че дори животните не се доближават до техните убежища.
	Престорих се на силно удивен, за да накарам стареца да продължи да разказва. Хергер усети нещо и ми хвърли заплашителен поглед, но аз не му обърнах внимание и разказът продължи.
	— В старите времена черната мъгла е предизвиквала ужас у нордмените по всички краища на нашите земи. От времето на бащата на моя баща никой не я беше виждал и някои от по-младите ни мислеха за безумни да повтаряме старите легенди, пълни с ужас и опустошение. Въпреки това нашите предводители, дори и в Норвегия, винаги са очаквали завръщането на черната мъгла и всичките ни градове и крепости са защитени откъм сушата. До ден-днешен от времето на бащата на дядо ми готовността ни беше безсмислена, но ето че сега демоните се върнаха.
	Запитах за причината за това завръщане и той продължи, като сниши глас:
	— Черната мъгла е отново тук поради слабостта и суетата на Родгар, който обижда боговете с глупавия си стремеж към разкош и показност и съблазнява демоните с разположението на палата си, незащитен откъм сушата. Родгар е вече стар и му е ясно, че няма да бъде запомнен със спечелените битки, и затова построи този палат, за който светът приказва и това удовлетворява суетата му. Родгар се прави на бог, но той е смъртен и боговете му изпращат черната мъгла, за да го научи на смирение и да го постави там, където му е мястото.
	Тогава аз предположих, че поданиците му го мразят, а старецът отвърна:
	— Никой не е толкова съвършен, че да не носи зло в себе си и никой не е толкова лош, че да не струва пукната пара. Родгар е справедлив крал и хората му благоденстват цял живот. Разумът и богатството му си личат и тук, във великолепието на палата Хурот. Единствената му простъпка е, че остана незащитен, защото, както казва нашата поговорка, „Човек никога не бива да се отдалечава и на крачка от оръжието си.“ Родгар е обезоръжен и слаб и черната мъгла шества безнаказано по земите му.
	Искаше ми се да науча повече, но старият благородник се беше уморил и като ми обърна гръб, скоро заспа. И наистина кралското гостоприемство беше щедро, храната и напитките обилни и много от събралите се първенци вече клюмаха.
	За масата на Родгар ще кажа следното: пред всеки човек имаше покривка, чиния, лъжица и нож. Яденето беше варено свинско и козе месо, както и риба — нордмените предпочитат вареното пред печеното. Имаше в изобилие и зеле, лук, ябълки и кестени. Тук опитах за пръв път някакво безсолно сочно месо, за което ми казаха, че е от елк или северен елен.
	Така също и ужасяващата напитка медовина, която се прави от ферментирал мед и е най-черното, кисело и противно питие, измислено от човека и толкова силно, че светът започва да се върти само след две-три глътки. Но, слава на Аллаха, аз не пих.
	Забелязах, че Булиуиф и воините му почти не пиха тази нощ, ала Родгар не се обиди и прие това за естествено. Нощта беше тиха и безветрена и свещите и факлите в Хурот горяха без да трепкат, но влагата и студът се усещаха и аз видях с очите си как мъглата се спусна от хълмовете, закривайки луната, и всичко потъна в мрак.
	С напредването на нощта кралят Родгар и кралицата се оттеглиха и тежките врати на Хурот бяха залостени и заключени, а останалите вътре първенци и велможи, изпаднали в тежък пиянски сън, гръмко захъркаха. В това време Булиуиф и хората му, без да свалят броните си, се заеха да гасят свещите и да намалят светлината от факлите. Попитах Хергер защо, но той само ми каза да се моля за живота си и да се правя на заспал. Дадоха ми дори оръжие — къс меч, но той ми даваше твърде крехка надежда. Аз не съм воин и добре го знам.
	Всички се направиха на заспали, като се намърдаха между отпуснатите тела на хората на краля, които хъркаха съвсем истински. Колко дълго чакахме, не знам, но по някое време съм задремал наистина. Изведнъж се събудих и бях нащрек и неочаквано бодър, без следа от отпуснатост или сънливост. Лежах на постелката от меча кожа и в тъмната нощ лекият бриз поклащаше късите жълти пламъци на факлите.
	И тогава дочух нисък гъргорещ звук, подобен на свинско риене, и вятърът донесе до ноздрите ми остра миризма като от едномесечна мърша, и усетих да ме обзема силен страх. Риещият звук — само така мога да определя този ръмжащ, грухтящ, сумтящ шум — ставаше все по-силен и по-възбуден. Отпърво се чу от едната страна на палата, после от другата, после отвсякъде и ми стана ясно, че отвън сме обградени отвсякъде.
	Застанах на лакът и с туптящо сърце се огледах из залата. Никой измежду спящите воини не помръдваше, ала видях Хергер да лежи с отворени очи, както и Булиуиф, макар и да се правеше, че хърка. Стана ми ясно, че всички те са готови за битка с ръмжащите и грухтящи навън „вендол“.
	О, Аллах, няма по-голям страх от страха на човека, който не знае какво го очаква. Дълго лежах върху мечата кожа, заслушан в ръмженето на невиждания враг, и поемах с ноздри нечистата му миризма и, Бога ми, вече знам, че в мисълта за битката има повече страх, отколкото в самата битка. Спомням си, че нордмените използват една хвалебствена фраза, която изписват на надгробните камъни на прочути воини, и тя гласи: „Той не напусна бойното поле“. Никой от хората на Булиуиф не го направи през тази нощ, въпреки че звукът беше навсякъде около нас, ту силен, ту тих, от едната или другата посока, ала мъжете чакаха, без да се поддават на страха.
	Тогава настъпи най-ужасяващият миг. Всички звуци престанаха. Не се чуваше нищо друго освен хъркането на заспалите и пращенето на факлите. Никой от воините на Булиуиф не помръдваше. И изведнъж се чу мощен трясък по вратите на Хурот и те зейнаха отворени. Вълна от вонящ въздух изгаси всички светлини и черната мъгла се спусна в залата. Не ги броих, ала изглеждаха хиляди черни ръмжащи фигури, а може да бяха не повече от пет или шест, големи и черни, и едновременно различни от човека, и все пак някак подобни нему. Във въздуха се носеше миризма на кръв и смърт и аз се усещах безпричинно студен и треперещ, а воините продължаваха да стоят неподвижно.
	И изведнъж, с пресекващ вик, готов да събуди и умрелите, Булиуиф скочи и в ръцете му проблесна грамадният меч Рундинг, пеейки като свистящ пламък, когато разсичаше въздуха. Тогава скочиха и всички останали и битката започна. Крясъците на хора се смесиха с грухтенето и вонята на нападателите и настъпи всеобщ ужас и бъркотия, и шум на трошене и чупене из цялата зала.
	Аз самият, при все, че нямах дързостта да участвам в битката, бях нападнат от едно от чудовищата, което ме доближи и видях червените му горящи очи — кълна се наистина — да светят като огън и подуших вонята му, и бях вдигнат и метнат през залата, сякаш бях речно камъче, хвърлено от малчуган. Ударих се в стената и паднах на пода, и през цялото време, докато траеше битката, бях зашеметен и объркан и всичко около мен изглеждаше като сън.
	Най-ясно си спомням странното чувство, когато се докоснах до този, който ме хвърли, защото тези чудовища са целите космати и козината им е дълга като на космато куче и също толкова гъста, както и дъхът му на развалена плът.
	Не мога да кажа колко дълго се вихри битката, но помня със сигурност, че спря изведнъж. В един момент черната мъгла просто я нямаше и нямаше грухтене и ръмжене и воня, и след нея остана само смърт и разруха, което видяхме чак след като запалихме нови факли. Ето как беше завършила битката. От отряда на Булиуиф бяха убити Ронед и Халга и двамата благородници, както и воинът Егто. Първият беше с разкъсан гръден кош, вторият с пречупен гръбнак, а третият обезглавен по начина, за който вече казах. И всички те бяха мъртви.
	Ранени бяха други двама, Халтаф и Редел. Халтаф беше загубил ухото си, а Редел два пръста на дясната си ръка. Раните им не бяха смъртоносни и те не се оплакваха, защото нордмените понасят раните от битка стоически и възхваляват преди всичко факта, че са останали живи.
	Колкото до Булиуиф, Хергер и всички останали, те бяха прогизнали от кръв, сякаш се бяха къпали в нея. И ще кажа нещо, което мнозина не биха повярвали, но въпреки че имаше не един убит от нападателите, не се виждаше нито едно тяло, сякаш дори и мъртвите и смъртно ранените се бяха измъкнали. Хергер каза:
	— Видях как двама от тях носеха трети и той си беше съвсем умрял.
	И тук всички се съгласиха, че явно чудовищата никога не оставят никого от своите, бил той мъртъв или ранен, и биха се подложили на големи опасности, само и само да не падне някой в ръцете на хората. Както и правят всичко по силите си, за да задържат главите на жертвите си. Затова не успяхме да намерим главата на Ехтгов никъде. Те явно я бяха отнесли със себе си.
	И тогава заговори Булиуиф и Хергер предаде думите му:
	— Погледнете тук, запазил съм един трофей от тази вечер. Ето ръката на едно от чудовищата на мъглата.
	И наистина той държеше ръка на едно от косматите същества, отрязана от рамото с помощта на великия меч Рундинг. Всички се скупчиха да я огледат и това видяха очите ми — изглеждаше малка, но дланта беше ненормално широка. Въпреки че до лакътя и над него костите бяха дребни и не й съответстваха, мускулите бяха развити и силни. Цялата ръка беше обрасла със сплъстена дълга козина, с изключение на вътрешната част на дланта. Като цяло крайникът вонеше също както и притежателят му — с острата миризма на леш, присъща на черната мъгла.
	Всички воини приветстваха Булиуиф и меча му. Демонската ръка беше провесена на стената на Хурот и всички от кралството се изредиха да я видят. Така завърши първата битка с чудовищата, наречени „вендол“.


>	След първата битка

	Истина ви казвам, тези люде от Север никога не постъпват разумно и смислено. След като Булиуиф и воините му отблъснаха нападението, поданиците на Родгар не направиха нищо. Нямаше празник, нито гощавка, нито поздрави или какъвто и да е показ на щастие. Само пристигаха от всички краища на кралството да видят провесената ръка, която се люлееше на стената на палата, и се дивяха и чудеха. Родгар обаче, този полусляп старец, не показа никакво удовлетворение и не дари Булиуиф и отряда му с роби, сребро или скъпи одежди, дори не му оказа почести.
	Вместо да изрази задоволство, лицето на краля бе скръбно и мрачно, сякаш страховете му се бяха удвоили. Мина ми през ума, макар да не го споделих с никого, че Родгар предпочиташе никой да не беше побеждавал черната мъгла.
	По същия начин се държеше и Булиуиф. Вместо да заповяда да подготвят трапези, пиене и честване на победата, той и останалите просто сложиха набързо загиналите в битката в изкопаните дупки с дървени покриви и ги оставиха да прекарат там предписаните десет дни.
	Единствено полагането на мъртъвците предизвика някакъв израз на щастие и усмивки у моите спътници. След толкова време, прекарано сред нордмените, вече знаех, че те посрещат с усмивка всяка смърт, дошла в битка и се радват заради този, загинал с оръжие в ръка. И обратно — скърбят, когато човек умре в съня си или в леглото си и казват за него: „Умря като крава в сламата“, и това не е обида, а по-скоро израз на скръб и повод да се оплаче мъртвият.
	Те вярват, че начинът, по който човек умира, предопределя съдбата му в отвъдния живот и поставят воинската смърт над всичко. Да умреш „в сламата“ е срамно и за всеки постигнат от подобна съдба казват, че е бил удушен от марана или кобилата на нощта. Марана е същество от женски пол, което предизвиква кошмарите, а смърт от ръката на жена е възможно най-омърсяващото нещо.
	Омърсяващо е също да умреш без оръжията си и затова нордменските воини винаги спят с тях, да не би да ги завари марана обезоръжени. Много рядко се случва някой от тях да умре от болест или немощта на преклонната възраст. Разказваха, че имало някакъв крал, името му било Ане, доживял да стане като невръстно дете, беззъб и безпомощен, който прекарвал дните си, пиейки от рог мляко, но ми стана ясно, че това не е желаната и обичайна съдба на мъжете от Север. И очите ми видяха твърде малко мъже, достигнали дълбока старост — възрастта, когато брадата е не само бяла, а започва да окапва от лицето.
	Някои от жените им живеят много дълго, да речем старите вещици, наречени ангели на смъртта, ала за тези старици се твърди, че притежават свръхестествени способности в лекуването на рани, правенето на магии, изгонването на зли духове и предсказването на бъдещето.
	Жените от народите на Севера не се бият помежду си и често съм ги виждал да се намесват в започнала между мъжете крамола, като ги успокояват и уталожват гнева им. Това най-често се случва, когато воините са оглупели от изпитата медовина.
	Бях много озадачен да видя, че нордмените, които обичайно пият много и по всяко време, в деня след битката дори не помирисаха чашата. Колкото и рядко да им предлагаше някой, те винаги отказваха. Хергер само сви рамене в техния знак на безразличие и кратко отговори на любопитството ми:
	— Всички се страхуват.
	Аз настоях да науча защо. Той продължи:
	— Всички знаят, че мъглата ще се върне отново.
	Признавам си, че се бях надул от дързостта на истински боец, макар в действителност да нямах основание за това. Дори и така, бях възбуден от самото си оцеляване и хората на Родгар се отнасяха с мен като равностоен член на отряда от храбреци. Аз дръзко се изрепчих:
	— Че кой го е грижа! Върнат ли се, ще ги бием отново!
	И наистина сега, когато си спомня за онова мое перчене, ме обзема срам. Хергер отвърна:
	— В кралството на Родгар няма вече живи бойци и военачалници и ние сме единствената му защита. Вчера бяхме тринайсет. Днес сме десет, като двама са ранени и няма да могат да се бият пълноценно. Демоните са разгневени и отмъщението им ще бъде страшно.
	Той самият беше невредим, като изключим няколко драскотини, получени в бъркотията, които бяха несравними с белезите от нокти по лицето ми. Казах му гордо, че не се боя от нищо и те не ме плашат. Той ми отвърна рязко:
	— Ти си арабин и не разбираш нищо от нашите дела тук. Тяхната мъст ще бъде ужасна и жестока. — После добави: — Ще ни нападнат като Коргон.
	Не знаех това име и запитах:
	— Кой е този Коргон?
	— Огненият дракон, който се спуска от небето.
	Това ми се стори несериозно, но си замълчах, като си спомних за морските чудовища и как думите му тогава се оказаха верни. Видях също умореното му и угрижено лице и ми стана ясно, че той наистина вярва в огнения дракон. Затова само попитах:
	— И кога ще дойде Коргон?
	Той отвърна:
	— Може би тази нощ.
	Докато разговаряхме, забелязах Булиуиф. Не беше мигнал цялата нощ и очите му се червенееха от умора. Беше впрегнал цялото население — деца, жени, старци, също и роби да строят започнатите укрепления и раздаваше заповеди и напътствия заедно с помощника си Ехтгов.
	Около Хурот и разположените наоколо жилища на краля и приближените му и грубите колиби на робите им, както и около най-близките до морето земеделски къщи се строеше ограда от поставени напречно греди и заострени колове. Беше висока до рамо и въпреки своите заплашителни и остри върхове не ми изглеждаше много надеждна защита. Всеки мъж можеше да я преодолее лесно. Казах това на Хергер и той ме нарече глупав арабин. Беше раздразнителен до немай-къде.
	Видях да се строи и друго укрепление. От външната страна на оградата, на крачка и половина от нея, се оформяше особен ров — недълбок, най-много до коляно, някъде и по-плитък, неравномерно изкопан и с ями на места, в които забиваха заострени колове с върховете нагоре.
	Ползата от това препятствие ми беше още по-малко понятна от оградата, но оставих Хергер на мира поради лошото му разположение на духа. Вместо това се заех да помагам доколкото мога, като само веднъж се спрях и се отдадох на плътски занимания с една от робините като същински нордмен. Възбудата от снощната битка и подготовката през деня бяха влели в мен непреодолима енергия.
	По време на пътуването нагоре по реката Волга Хергер ми беше разказал за непознатите жени, особено ако са привлекателни и съблазнителни, на които не бива да се има доверие. В горите и дивите части на Севера живеят такива жени, наречени горски самодиви. Тези самодиви съблазнявали мъжете с красотата и благата си реч, но щом човек се озовавал близо до тях, разбирал, че откъм гърба нямали плът и всъщност били привидения. Тогава самодивите го омагьосвали и го превръщали в свой пленник.
	Спомняйки си предупреждението на Хергер, аз наистина се доближих до тази робиня с треперещи нозе, защото не я познавах. Докоснах гърба й с ръка и тя разбра причината и се засмя, за да ме увери, че не е горска самодива. Почувствах се като глупак и се наругах за сляпата вяра в такова езическо суеверие. Чак по-късно разбрах, че когато всички наоколо вярват в нещо, скоро и неверникът започва да го споделя и така се беше случило с мен.
	Жените у северните народи са също толкова бледи както мъжете, и с подобен ръст. Болшинството бяха по-високи от мен. Те са синеоки и косите им са много дълги, с тънък и деликатен косъм. Затова ги връзват и увиват на главите или край вратовете си и си измислят най-разнообразни щипки и игли, изработени красиво от сребро и дърво. Това са основните им украшения, но съпругите на по-богатите често носят синджири от сребро и злато, както вече споменах, а също сребърни гривни във формата на дракони и змии, които обрамчват горната част на ръката между лакътя и рамото. Орнаментите са сложни и преплетени във форма на усукани клони на дървета и змии и са изключително красиви.*
	[* Естествено е един арабин да бъде впечатлен от това. Ислямското религиозно изкуство предполага художникът да не портретува божествени образи и в това си качество е сходно със скандинавското изкуство, което е предимно орнаментално и приложно. Все пак в митологията на Севера няма забрана да се показват божествени персонажи и подобни изображения са честа находка.]
	Нордмените смятат себе си за тънки познавачи на женската красота, но в действителност жените им са кльощави като скелети, телата им са целите в ръбове и кокали, както и лицата им — костеливи и с високи скули. Те обаче ценят и възхваляват именно тези им качества, въпреки че в Града на Мира никоя от тях не би привлякла мъжки поглед и биха я оприличили на недохранено куче с щръкнали ребра. Точно така им стърчат ребрата на жените от северните земи.
	Никога няма да си обясня как остават толкова кльощави. При все че се хранят обилно и наравно с мъжете, по костите им не се закача и щипка месо.
	Също така са безсрамни и с открито държане. Никога не се забулват и не се срамят да се облекчават на публични места, стига да им е дошла нуждата. Не се свенят също да насърчат всеки мъж, допаднал на страстта им, сякаш самите те са мъже. Воините никога не ги порицават за това, дори и жената да е робиня, защото, както казах, нордмените се отнасят най-любезно и почтително с робите си, особено с тези от женски пол.
	С напредването на деня ми стана ясно, че намислените от Булиуиф защитни приспособления не могат да се довършат до падането на нощта — нито оградата от колове, нито плиткият ров. Това го видя и той самият и помоли крал Родгар да извика старицата магьосница. Тя се появи, съсухрена от възрастта и брадата като мъж, и след като закла една овца, пръсна вътрешностите* й на земята. След това занарежда дълга поредица от заклинания и молитви.
	[* Буквално „вени“. Арабската фраза е довела до някои грешки от страна на учените. Е. Д. Греъм пише например, че викингите предсказвали бъдещето, като изрязвали вените на животни и ги пръскали по земята. Това очевидно е невярно. Арабският израз „да изрежеш вените“ всъщност означава да се изчисти убито животно и Ибн Фадлан явно има предвид разпространената практика за гадаене по животински вътрешности. Лингвистите, занимаващи се непрекъснато с двусмислени фрази, са много често податливи на подобни грешки. Един от любимите примери на Халстед — английското предупреждение „Look out“ (буквално „Погледни навън“) означава да се извърши точно обратното действие и да се потърси прикритие.]
	Все още не смеех да запитам Хергер какво става, поради настроението му. Вместо това наблюдавах другите от отряда на Булиуиф, които гледаха към морето. Океанът беше сив и развълнуван и небето като олово, ала към сушата духаше силен вятър. Това явно радваше воините и аз се сетих защо — силният вятър щеше да прогони мъглата през нощта.
	При залез-слънце работата по строежа спря и Родгар даде поредния обилен и богат банкет, на който и Булиуиф, и Хергер, и всички останали унищожиха кофи с медовина и се забавляваха и съвкупяваха с робините, сякаш нямаха никакви грижи на тоя свят, и след това изпаднаха в безпаметен пиянски сън.
	Разбрах и друго. Всеки от воините си беше избрал по една от робините, на която оказваше особено предпочитание, без, естествено, да пренебрегва и останалите. В пиянството си Хергер ми прошепна, като гледаше своята избраница:
	— Тя ще умре с мен, ако ме поиска съдбата.
	Стана ми ясно, че си бяха избрали по една жена да умре с тях на погребалната клада и се отнасяха с нея по-любезно и с повече внимание. Бяха гости в тази страна и нямаха собствени робини, на които роднините им можеха да заповядат да ги придружат в отвъдното.
	В началото на моя престой сред жителите на Венден жените им ме избягваха поради тъмните ми кожа и коса, ала непрестанно сочеха към мен и се подбутваха и подсмихваха една на друга. Видях, че макар и незабулени, когато се смееха по мой адрес, закриваха лицата си с ръце и попитах Хергер защо. Не ми се искаше да извърша постъпка, противна на обичаите им.
	Хергер отвърна:
	— Нашите жени вярват, че арабите са като жребци, защото така са чули да се говори.
	Не се учудих ни най-малко на тези приказки, защото във всички земи, през които преминах, дори между стените на Града на Мира и изобщо навсякъде, където хората се събират и създават свое общество, са верни следните неща. Първо, че населението на определена земя вярва неговите обичаи да са най-примерни и богоугодни в сравнение с останалите. Второ, всеки чужденец, бил той мъж или жена, го смятат за по-долен във всичко, освен в плътските умения. Така турците вярват, че персийците са надарени любовници, те от своя страна завиждат на чернокожите народи, които гледат на други по същия начин. По една или друга причина, къде заради размера на органите или продължителността на съвкупление, къде заради особени умения и разнообразие на позите, навсякъде по света хората вярват в това.
	Не знам дали жените на Севера бяха убедени в казаното от Хергер, ала открих, че всички се дивяха на обрязания ми член, което е непознато сред тези нечистоплътни неверници. Относно плътските движения ще кажа, че жените им са шумни и енергични и изпущат такава миризма, която ме караше да спирам дъха си, докато трае съвкуплението, и също се отдават на ритане и въртене, както и на драскане и хапане, така че мъжът може да бъде хвърлен от седлото, според техния израз. За мен самия цялата работа се оказа по-скоро болка, отколкото удоволствие.
	За самия акт нордмените казват: „Водих битка с тази или с онази жена“ — и гордо показват своите синини и ожулени места на другарите си, сякаш са белези от истинско сражение. Не видях обаче някой да нарани жена.
	През тази нощ аз нито пих, нито се смях при мисълта, че демоните може да се върнат, и докато Булиуиф и хората му спяха, не мигнах от страх чак до сутринта. Когато това не стана, се унесох в неспокоен, тревожен сън.
	На следния ден вятърът утихна и всички от кралството се заеха упорито с работа, водени от страха за завръщането на черната мъгла, и непрекъснато говореха, че Коргон ще нападне тази нощ непременно. Белезите от нокти по лицето ме притесняваха и сърбяха със заздравяването, като ми причиняваха болка всеки път, когато понечвах да кажа нещо или да ям. Воинската ми дързост се беше изпарила и страхът ме обхвана отново, затова просто се отдадох на мълчалив труд заедно с жените и възрастните.
	Към средата на деня пристигна старият беззъб благородник, с когото разговарях по време на пира преди първото нападение. Дойде при мен и каза на латински: „Искам да говоря с теб“, след което ме дръпна настрана от работещите по укрепленията.
	Той се престори, че разглежда раните по лицето ми, които всъщност не бяха нищо особено. Докато опипваше драскотините, той продължи пак на латински:
	— Искам да предупредя твоите хора. В сърцето на Родгар се вихри съмнение.
	— По каква причина? — попитах аз.
	— По причина на неговия вестоносец и сина му Виглиф, които стоят най-близко до ушите му, както и друг техен приятел. Виглиф убеждава баща си, че Булиуиф и другарите му смятат да убият краля и да обсебят владенията му.
	— Това не е истина — казах аз, макар и да не бях сигурен. Признавам си, че тази мисъл ми беше минавала през главата. Булиуиф беше млад, Родгар стар и слаб и дори привичките на нордмените да бяха загадка за мен, това беше близко до ума, тъй като в някои дела всички хора си приличат.
	— Вестоносецът и Виглиф са обзети от завист към Булиуиф — отново заговори старецът — и тровят въздуха край ушите на краля. Казвам ти всичко това, за да известиш останалите да бъдат нащрек, защото все едно си имаш работа с базилиск*. — После той обяви на висок глас, че раните ми са леки и подмина.
	[* Ибн Фадлан не описва базилиска, вероятно предполагайки, че читателите са запознати с митологичното същество, съществуващо в почти всички ранни западноевропейски култури. Известно също под името „петльова ламя“, то представлява по принцип петел с опашка на змия и осем крака, понякога с люспи вместо пера. Отличителният му белег във всички варианти е, че погледът му е смъртоносен, подобно на Горгона, а отровата му — изключително опасна. По някои описания човек, посякъл базилиск, вижда как отровата потича нагоре по меча и залива ръката на нападателя. Единственото спасение е да се отсече собствената ръка.
	Вероятно чувството за подобна опасност предполага споменаването на базилиска в речта на стареца. Той предупреждава по този начин Ибн Фадлан, че пряката конфронтация със заговорниците няма да разреши проблема. Любопитно е, че един от начините да се победи базилискът е той да се види в огледало и да бъде убит от собствения си смъртоносен поглед.]
	След малко се върна и добави:
	— Приятелят на Виглиф се нарича Рагнар — и си тръгна повторно, без да обръща глава.
	Силно обезпокоен, аз продължих да копая и да се движа по рова, докато не се озовах близо до Хергер. Изражението му беше все толкова мрачно, колкото и предния ден и той ме посрещна с думите:
	— Не искам да слушам глупавите ти въпроси.
	Казах му, че няма да го питам нищо и му предадох думите на стария благородник, като не пропуснах да спомена и базилиска. Като чу това, Хергер сви устни и занарежда клетви, като тъпчеше с крак и после ме заведе при Булиуиф.
	Нашият водач направляваше строежа на рова от другата страна на селището. Хергер го дръпна настрана, бързо заговори на техния език, като непрекъснато сочеше към мен. Булиуиф също като него се намръщи и също заизрича клетви и заудря с крак по земята, и после го попита нещо. Хергер преведе:
	— Старецът каза ли кой е приятелят му? Кажи му името.
	Отговорих утвърдително и им предадох, че името на другаря на Виглиф е Рагнар. При тези думи двамата подновиха разговора помежду си и след кратко обсъждане Булиуиф ни остави сами и Хергер каза:
	— Всичко е решено.
	— Какво? — запитах аз.
	— Дръж си езика зад зъбите — сряза ме той.
	Тогава се върнах на работното си място, без да съм разбрал нещо повече отпреди и си помислих отново, че тези люде са най-странната и противоречива раса на света и винаги постъпват така, сякаш не са разумни същества. Въпреки това продължих да строя безсмислената им ограда и плиткия им ров и държах очите и ушите си широко отворени.
	По времето за следобедна молитва забелязах как Хергер се беше доближил до някакъв огромен и як младеж, и двамата от известно време копаеха рамо до рамо. Стори ми се, че Хергер нарочно хвърля пръстта така, че да пада върху лицето на великана, който наистина стърчеше цяла глава над него и явно беше на много по-малко години. Младежът запротестира, Хергер се извини, но след малко отново го засипа. Хергер се извини отново, ала пострадалият вече беше ядосан и лицето му зачервено от гняв. Не след дълго това се повтори и младежът, като плюеше пръст и слюнка, ядно закрещя към Хергер. По-късно той ми предаде точните му думи, въпреки че смисълът им да беше ясен и без това.
	„Копаеш като куче“ — казал младежът.
	Хергер отговорил:
	„Ти да не ме наричаш куче?“
	На това другият отвърнал:
	„Казах, че копаеш като куче и разхвърляш* пръст като животно.“
	[* Както в арабския, така и в латинския текст думата е „verbera“ със значение „шибам с камшик“, „бичувам“, а не разхвърлям, както обикновено се превежда този пасаж. Приема се, че Ибн Фадлан употребява израза „шибам с кал“, за да подчертае остротата на обидата, която при всички случаи е ясна. Възможно е, разбира се, той съзнателно или не да изразява типично скандинавско отношение към обидата.
	Друг арабски автор, ал-Тартуши, посетил града Хедебю през 950 година, утвърждава следното относно скандинавците: „Те имат най-особен възглед относно наказанието. Извършената простъпка се наказва само по три начина. Първият и най-жестокият за тях е изгонване от племето. Вторият е съгрешилият да бъде продаден в робство, и третият е смърт. Престъпилите законите жени биват продавани в робство. Мъжете винаги предпочитат смъртта. Бичуването е непознато сред нордмените.“
	Този възглед го споделя, макар не напълно, и Адам от Бремен, германски църковен историк, който пише през 1075 година: „Ако жена бъде намерена за невярна, веднага я продават като робиня, ала обвинените в предателство или друг грях мъже предпочитат да бъдат обезглавени, вместо бичувани. Друга казън освен брадвата и робството за тях не съществува.“
	Историкът Сьогрен поставя изключително ударение върху твърдението на Адам, че мъжете предпочитат брадвата пред камшика. Това означава, че бичуването е било практикувано сред нордмените, но само като наказание за роби. „Робите са собственост и следователно е било икономически неоправдано да бъдат убивани за дребни нарушения, което предполага бичуването с камшик да е била съществуваща форма на порицание. Оттук може би следва, че воините са го смятали опозоряващо и подхождащо единствено на роби.“ Сьогрен също оспорва противните възгледи с твърдението, че „… всичко познато нам от живота на викингите показва, че тяхното общество е било основано на идеята за срама, а не вината като противоположен морален полюс. Те никога не чувствали вина относно нищо, но са защитавали свирепо честта си и били готови да избягнат опозоряване, независимо от цената. Безволното подлагане под камшика трябва да е било смятано за най-срамно петно и далеч по-страшно от смъртта.“
	С тези разсъждения да се върнем обратно към разказа на Ибн Фадлан и избора му на израза „шибам с кал“. Явно, като вземем под внимание изключителната му придирчивост към точността на изказа, въпросните думи изразяват нетипичен за Исляма възглед. В потвърждение на това е добре да си припомним, че дори и неговият мироглед да е носил идеята за разделението на света на „мръсни“ и „чисти“ дела, думи и предмети, пръстта сама по себе си надали е принадлежала към мръсните. Напротив, обредното изчистване „таямум“ (аблюция) е било препоръчвано да се извършва с прах или пясък при отсъствието на вода. В този ред на мисли е невъзможно зацапването с пръст да е толкова неприемливо за него. Принудата да пие от златна чаша, действие, абсолютно забранено от Корана, би го хвърлила в далеч по-голям ужас.]
	„Значи ме наричаш животно, така ли?“ — запитал Хергер.
	„Ти извърташ думите ми“ — отговорил младежът.
	„Сигурно е така, защото думите ти са неясни и колебливи като на изкуфяла старица.“
	„И тази старица ще те прати на оня свят“ — казал младият великан и аз го видях как изтегли меча си. Насреща му веднага блесна и мечът на Хергер и тогава ми се изясни замисълът на Булиуиф, защото младежът беше същият онзи Рагнар, приятелят на Виглиф.
	Когато стане дума за честта им, нордмените са най-чувствителни и обидчиви. Дуелите между тях са по-чести от ходенето по малка нужда и двубоите на живот и смърт не се смятат за нищо необикновено. Те се провеждат веднага и на самото място, където е нанесена обидата или, ако трябва да се състоят по-официално, съперниците се срещат на пресечната точка на три пътя. Рагнар избра втория начин да предизвика Хергер на дуел.
	Нордменските обичаи са такива: в уреченото време приятелите и родата на двамата съперници се събират на определеното за битката място и разстилат на земята животинска кожа, като я опъват между четири лаврови колчета. Борбата се води върху нея, като през цялото време дуелиращите се трябва да са стъпили с единия или двата си крака отгоре й. Така те са винаги достатъчно близко един до друг. Двамата съперници пристигат с по един меч и три щита. Ако някой от тях счупи и трите, налага му се да се бие без защита и борбата трае, докато единият падне мъртъв.
	Тези правила се произнасяха монотонно от старата магьосница, ангелът на смъртта, застанала до опънатата кожа и всички от воините на Булиуиф, както и поданиците на Родгар, бяха събрани около нея. И аз бях там, изправен малко настрани и се дивях как всички тези люде забравиха за надвисналата опасност и за дракона Коргон, който толкова ги ужасяваше само миг преди това. Никой не го беше грижа за нищо друго, освен за двубоя.
	Той протече така. Като предизвикан, Хергер нанесе първия удар и мечът му иззвънтя мощно върху щита на Рагнар. Аз се възбоях много за моя спътник заради превъзходството на другия по сила и по ръст. И наистина неговият ответен удар изби щита на Хергер от ръкохватката и той поиска друг. Тогава боят захвана свирепо и от двете страни. Погледнах Булиуиф, застанал с безизразно лице, и после към Виглиф и вестоносеца оттатък кожата и видях как те го стрелкат с очи, докато се вихреше битката.
	Вторият щит на Хергер беше строшен по подобен начин и той поиска последния, третия. По зачервеното му и потно лице се четяха умора и изтощение, за разлика от Рагнар, чиято младост му позволяваше да се сражава с лекота. Тогава се строши и третият щит на Хергер и той изпадна в най-отчаяно положение или поне така изглеждаше в този миг. Застанал с двата си крака залепени за земята, превит и едва поемащ дъх, със смъртна умора по лицето, той сякаш беше най-лесната плячка за усетилия момента Рагнар. Великанът посегна да го довърши и тогава, с движение, по-кратко от мах на птица, Хергер стъпи настрани и мечът на младежа разсече празното пространство. Тогава опитният воин подхвърли собственото си оръжие в другата ръка — тези мъже наистина владеят майсторството да се бият еднакво силно и с двете — и като мина зад противника си, отсече главата му само с един-единствен замах на острието.
	Истина казвам, кръвта шурна от врата на Рагнар и главата му излетя сред тълпата и собствените ми очи видяха как тя тупна на земята още преди да падне тялото. Тогава Хергер стъпи назад и аз разбрах, че битката е била предрешена и той повече нито пухтеше, нито се задъхваше, а беше се изправил без следа от умора и държеше меча си леко, сякаш готов да усмърти по подобен начин още дузина грамади. И тогава погледна към Виглиф и изрече:
	— Отдайте почести на приятеля си — като искаше да каже да се заемат с погребението му.
	Ние напуснахме мястото на двубоя и Хергер ми обясни, че е разиграл цялото представление, за да подскаже на Виглиф, че той и приятелите му са не само смели и силни воини, а също коварни и хитри противници.
	— Това ще го уплаши още по-силно и няма да посмее да заговорничи повече срещу нас.
	Съмнявах се планът му да подейства по този начин, но вярно е, че нордмените ценят умението на измамата повече от най-измамния азар, повече дори от лъжовните бахрейнски търговци, за които измамата е извор на наслада и вид изкуство. Хитрината, проявена в боя и другите мъжки работи, се смята за по-голямо достойнство от чистата воинска сила. И все пак Хергер не беше щастлив, както не беше щастлив и Булиуиф. С приближаването на нощта далечните върхове започнаха да се забулват от мъгла и вярвам, че те съжаляваха за мъртвия Рагнар, млад и силен смелчага, който щеше да е много полезен в предстоящото сражение. И Хергер ми рече:
	— Мъртвецът не носи полза никому.


>	Нападението на Огнения дракон Коргон

	С напредването на мрака мъглата запълзя надолу по хълмовете, като се пропъхваше подобно на пръсти между дърветата и се разливаше върху зелените поля все по-наблизо до палата Хурот и застиналите в очакване воини на Булиуиф. Тук все още работеха. От малък извор отклоняваха водата и запълваха плиткия ров. Изведнъж разбрах смисъла на препятствието. Скрити отдолу, коловете и дълбоките ями го превръщаха в коварен капан за всеки нападател.
	По-нататък жените носеха кози мехове с вода от кладенеца и заливаха жилищата, оградата, както и стените и покрива на Хурот. Бойците поливаха и телата, и броните си. Нощта беше влажна и студена и като мислех това за някакъв невернически ритуал, се помъчих всячески да отърва мокренето, но напразно. Хергер ме заля от глава до пети също както останалите. Аз закрещях при досега със студената вода и настоях поне да ми обясни защо. Той кратко каза:
	— Драконът има огнен дъх.
	После ми даде чаша медовина за сгряване и аз я изпих без колебание и, слава Богу, ми стана по-топло.
	Навън беше пълен мрак и хората застинали очакваха появата на дракона Коргон. Всички погледи бяха насочени към скритите в нощната мъгла хълмове. Булиуиф крачеше по дължината на укрепленията, хванал в ръце огромния меч Рундинг и с нисък глас шепнеше окуражаващи думи на хората си. Всички стояха безшумно освен помощника му Ехтгов. Той, като майстор в хвърлянето на ръчна брадва, беше забил широк дървен кол в земята и упражняваше ръката си, като мяташе отдалеч брадвичката отново и отново. На колана му се люлееха закачени пет или шест от тези оръжия, други държеше в ръцете си и още много бяха пръснати на земята край него. По подобен начин и Хергер опъваше тетивата на лъка си и пробваше стрелите си, а също и Скелд. Двамата бяха най-умелите стрелци между воините.
	Стрелите на нордмените имат железни върхове и са превъзходно издялани и прави като опънат конец. Във всяко тяхно селище или лагер има човек, най-често сакат или недъгав, наречен „алмсман“. Той изработва така наречените „алмс“ — стрелите и лъковете за всички бойци от областта и за тези „алмс“ му се плаща със злато или раковини или, както съм видял много пъти, с месо и други храни.*
	[* Този пасаж е определено причината за направения през 1869 коментар от страна на преподобния Ноел Харли, религиозен учен, че „… между варварите викинги моралът е бил дотам извъртян и лъжлив, че благотворителността и даренията за бедните се изразявали в таксите, плащани на оръжейните майстори.“ Определено викторианската непримиримост на преподобния е превишавала многократно езиковите му познания. Скандинавската дума „алм“ съответства на английската „елм“ (бреза, бряст), гъвкавото и здраво дърво, от което са били изработвани лъкове и стрели. По случайност се оказва, че същата дума има и английско значение. (Английското „алмс“ означава благотворително дарение и вероятно произхожда от старогръцкото „елеас“ — изпитвам съжаление.)]
	Лъковете на нордмените са направени от брезово дърво и са големи колкото човешки ръст. С тях се стреля, като стрелата се опъва до ухото, а не до окото и излита оттам с такава сила, че може да прониже нацяло човека, без да остане в тялото, или да пробие дъска, дебела колкото юмрук. Видял съм го с очите си и дори веднъж се опитах да опъна един от техните лъкове, но открих, че не ми е по силите — толкова голям и неподатлив се оказа той.
	Тези люде са вещи във всички бойни умения и начини за убиване посредством оръжията, които владеят. Често говорят за бойни линии, без това да означава подреждане на бойци. За тях войната е двубоят между двама мъже. Двете бойни линии се различават в зависимост от използваното оръжие. За широкия меч, с който винаги се замахва в дъга и никога не се използва за мушкане, те казват: „Мечът търси линията на дъха“, което означава врата на противника и отсичането на главата от тялото. За копието, стрелата, кинжала, ръчната брадва и другите оръдия за мушкане и хвърляне казват: „Тези оръжия търсят линията на дебелината*.“ С тези думи искат да означат тялото от главата до слабините. Нараняване там според тях означава сигурна смърт за противника. Също вярват коремът да е най-уязвимата част от тялото поради мекотата му и предпочитат да нанасят удари там, вместо към гръдта и главата.
	[* „Linea adeps“, буквално „тлъстата линия“. Въпреки че анатомическата достоверност на пасажа никога не е била поставяна под съмнение от вещи в боя военни през целия период от хиляда години — средната част на тялото е мястото, където се намират най-жизнено важните нерви и кръвоносни съдове — етимологията на самия термин е тайнствена. В тази връзка си заслужава да отбележим една от исландските саги, където се споменава за ранен воин през 1030 година, който, изваждайки стрела от гърдите си, вижда парчета от тъкан около острието и казва, че все още има тлъстина около сърцето си. Повечето учени са съгласни, че това е иронична забележка на човек, който знае, че е смъртно ранен, но при всички случаи в нея има логика от анатомична гледна точка.
	През 1847 година американският историк Робърт Милър, позовавайки се на същия пасаж от Ибн Фадлан пише: „Въпреки че са били свирепи бойци, викингите са имали слаби познания за устройството на тялото. Обучавани да нападат противника по средната вертикална линия на торса, те, естествено, биха пропуснали сърцето, разположено в лявата страна на гръдния кош.“ Слаби познания би трябвало да се припишат на самия Милър, а не на викингите. В последните няколкостотин години обикновените жители на Запада винаги са вярвали, че сърцето се намира в лявата гръдна кухина. Американците поставят ръка отляво, произнасяйки клетва за вярност, в нашите фолклорни балади има описани безброй случаи на войници спасени от носената отляво до сърцето библия, спряла фаталния куршум и т.н. На практика сърцето представлява образувание в средата на гръдната кухина, някои от чиито съставни части се намират отляво, но острие, насочено централно в гърдите, би го пронизало със сигурност.]
	Застанали нащрек, Булиуиф и хората му, и аз заедно с тях, напрегнато оглеждахме полята пред палата. Тази напрегнатост беше уморителна и аз скоро се почувствах така, сякаш бях водил битка, без още нищо да се беше случило. Те не показваха и сянка от умора, напротив — бяха като опънати лъкове, готови да се впуснат напред всеки миг. Те са най-боеспособните люде на света. За тях битката и опасността са добре дошли и напрежението не ги уморява ни най-малко. От самото им раждане това е постоянното им разположение на духа — да бъдат нащрек и да очакват опасност.
	След известно време задремах и Хергер ме разбуди набързо. Както бях заспал, дочух свистене и удар до главата си и отворих очи. На косъм от носа ми потрепваше забита в стената стрела, която той беше пуснал и сега примираше от смях при вида на уплашеното ми лице. После ми каза:
	— Както си заспал, ще пропуснеш битката.
	Отвърнах, че много бих се радвал да се случи така. Хергер извади стрелата си и като видя обидения ми поглед, седна до мен и приятелски ми заговори. Тази нощ беше склонен да се шегува и забавлява. Подаде ми чашата си с медовина и каза със смях:
	— Скелд е омагьосан.
	Другият стрелец стоеше наблизо и по високия тон на Хергер, разбрах, че иска думите му да бъдат дочути, но не и разбрани, защото ги изрече на латински. Скелд остреше върховете на стрелите си в очакване на нападението. Аз попитах:
	— Как така омагьосан?
	— Ако не е, тогава се превръща в арабин, защото пере долните си дрехи и мие тялото си всеки ден. Ти не си ли го забелязал?
	Отвърнах, че не съм, а Хергер продължи да се смее.
	— Прави го заради една от свободните жени. Тя направо му е взела ума. Заради нея се мие и се прави на глупак. И това ли не си забелязал?
	Аз отново отвърнах, че не съм, а той каза:
	— Че какво ли забелязваш ти — и дълго се смя на собственото си остроумие, което аз даже не се опитах да споделя, потънал в тежки мисли. — Вие, арабите, сте толкова мрачни. Все се мръщите. Очите ви никога не виждат нищо смешно.
	Не се сдържах и възразих, а той веднага ме предизвика да разкажа нещо смешно. Аз започнах историята за прочутия проповедник. Вие всички я знаете. Прочут проповедник застанал пред мъжете и жените в джамията, надошли отдалеч, за да чуят мъдрите му думи. Един зевзек на име Хамид навлякъл роба и фередже и застанал между жените. Познавачът на корана по едно време казал:
	„Правоверните мюсюлмани, без оглед на пола, е желателно да не оставят космите между краката си да пораснат твърде дълги.“
	Някой от тълпата се провикнал:
	„Колко дълги е твърде дълги, о, премъдри?“
	„Не по-дълги от ечемичено зърно“ — отвърнал проповедникът.
	Всички знаете тази история, тя наистина си е една грубиянска шега. В това време зевзекът Хамид помолил жената, застанала до него:
	„Сестро, моля те, бръкни отдолу да видиш дали космите ми не са по-дълги от ечемичено зърно.“
	Жената пъхнала ръка под робата, но вместо да напипа космите, хванала органа му и изненадано извикала. Проповедникът дочул вика и с голямо удовлетворение поучително казал на събралите се:
	„Трябва всички да се поучите от тази наша правоверна сестра как се слуша проповед. Видяхте ли как беше докоснато сърцето й?“
	Все още в шок, жената отговорила:
	„Не беше сърцето, о, премъдри, ами ръката.“
	Хергер изслуша целия разказ с каменна физиономия, без да се засмее или дори да се усмихне. Когато завърших, той запита:
	— Какво е това проповедник?
	Нямаше какво друго да му кажа, освен че е глупав нордмен и несвестен за широтата на света. Това вече го накара да се разсмее.
	Изведнъж Скелд извика и всички воини и аз се вторачихме в хълмовете, скрити зад пелената на мъглата. Високо във въздуха, като искряща звезда надалеч, се виждаше огнена точка светлина. Отвсякъде се дочуха възклицания и хората замърмориха помежду си. Скоро след това се появи друга светлина, после още една и още една. Отброих дузина и накрая престанах. Огнените точки се подредиха в змиевидна линия и наистина заприличаха на извиващото се тяло на дракон.
	— Бъди готов! — каза ми Хергер и всички бойци започнаха да си пожелават късмет в битката. Аз му казах същото на свой ред и той отмина.
	Пламтящите точки, макар и все още далеч, се приближаваха и, усилен от мъглата, се дочу дълбок тътнещ звук, подобен на гръмотевица, защото влагата във въздуха носи звука надалеч и човешкият шепот се чува от сто крачки, така сякаш се шепне досами ухото.
	Целият в зрение и слух, видях как хората на Булиуиф стиснаха оръжията си и наблюдаваха и слушаха със същата напрегнатост как огненият дракон Коргон се носи към нас, обгърнат от пламък и тътен. Пламтящите точки ставаха все по-големи и светлината им все по-червена, и огнените езици се клатеха насам-натам, и тялото на дракона, дълго и просветващо, ставаше все по-страховито наглед. Изведнъж осъзнах, че това са всъщност конници със запалени факли и страхът ми сякаш се разсея.
	Скоро конниците изникнаха от мъглата, черни сенки с вдигнати факли, черни разпенени коне и ездачи, втурнали се в нападение, и боят започна. Нощният въздух се изпълни със смразяващи крясъци и писъци на агонизиращи, след като първите коне се натъкнаха на рова и много от животните паднаха мъртви, изсипвайки ездачите си и съскащите им факли във водата. Други се опитваха да прескочат оградата, но само се нанизваха на острите колове. Част от нея се запали, а в това време воините търчаха във всички посоки.
	Видях как един от ездачите премина през горящата преграда и за пръв път успях да разгледам отблизо някой от тези демони. Върху черния кон очите ми съзряха черна фигура с човешко тяло и глава на мечка. Стреснат от тази най-кошмарна гледка си помислих, че само страхът ще ме довърши, но в този момент една от ръчните брадви на Ехтгов се заби дълбоко в гърба на ездача, той се преви и падна, и мечата глава се изтърколи настрани. Тогава видях отдолу да се показва главата на човек. Бърз като светкавица, Ехтгов скочи върху падналия, намушка го дълбоко в гърдите и като обърна трупа, издърпа брадвичката си, след което отново побягна към разгара на боя. Аз също се включих, но бях съборен от удара на копие. Много от ездачите вече бяха от вътрешната страна на оградата и на светлината на факлите им видях, че някои бяха нахлузили мечешки глави, а други не. Те се опитваха да заобиколят палата и сградите и да ги подпалят, на което Булиуиф и воините му самоотвержено се противопоставяха. Успях да се изправя точно когато един от нападателите се втурна с коня си към мен. Аз застанах твърдо на земята и насочих нагоре копието си, като мислех, че силата на стълкновението ще ме смаже. За мое учудване копието премина през тялото на ездача. Той изкрещя ужасно, ала продължи напред, без да падне от коня. Загубих дъх от болка в стомаха, но разбрах, че не съм ранен и всичко след малко отмина. През това време Хергер и Скелд пущаха стрела след стрела и те свистяха във въздуха, поразявайки целите си. Видях Скелд да улучва ездач във врата и острието да го пронизва, а стеблото да стърчи от двете страни. После двамата улучиха едновременно друг в гърдите и толкова бързо презаредиха и стреляха отново в същия ездач, че той се носеше с четири стрели в тялото и писъците му смразяваха кръвта.
	После разбрах, че нордмените смятат това за лоша стрелба. За тях безсловесните твари са без значение и предпочитат да стрелят по конете, за да бъдат свалени ездачите им. Те казват: „Боец, паднал от седлото, е половин боец и дваж по-смъртен“ и без колебание убиват животните.*
	[* Съгласно религията си мюсюлманите вярват, че „… Божият пратеник е запретил жестокостта към животните.“ Това убеждение се разпростира дори и върху най-баналната житейска практика, като например да се разтоварват впрегатните животни бързо, за да не бъдат обременени излишно дълго. Освен това арабите винаги са намирали изключително удовлетворение в отглеждането и дресировката на коне. Скандинавците нямат особено отношение към животните и всички арабски наблюдатели са отбелязвали липсата на любов към конете у тях.]
	Видях също как един от конниците се промъкна в ограденото, наведе се ниско от седлото и грабна тялото на убития от Ехтгов. После го метна връз шията на коня и се втурна навън. Както вече казах, те никога не оставят труповете на своите да бъдат намерени на дневна светлина.
	Сред отблясъците на бушуващите пламъци боят се вихреше сред мъглата и сякаш продължаваше без край. Видях Хергер в смъртоносна схватка с един от демоните и като грабнах здраво копие, го забих дълбоко в гърба на изчадието. Кървящ, Хергер вдигна ръка в знак на благодарност и отново се втурна в битката. Усетих как ме изпълва огромна гордост. Понечих да взема оръжието си и докато се мъчех да го измъкна, един от препускащите коне ме ритна настрани и оттам насетне спомените ми са откъслечни. Видях, че жилищата край палата са обхванати от буйни, съскащи пламъци, но собствените му стени, все още мокри, не се поддаваха и се зарадвах, сякаш бях нордмен и това бяха последните ми мисли.
	Дойдох на себе си от някакво влажно усещане по лицето и с удоволствие се подложих на нежния допир. Усетих, че е призори и видях, че ласката беше от езика на някакво куче и се вкамених при мисълта, че съм се превърнал в пияницата от приказките, представяйки си всичко, което е могло да се случи.*
	[* Болшинството ранни преводачи на Ибн Фадлан са християни без познания за арабската култура и техните интерпретации на горния пасаж отразяват невежеството им. В доста свободен превод, италианецът Лакала (1847 г.) казва: „На сутринта се свестих от пиянския си унес и като видях, че съм подобен на бездомно куче, много се засрамих от състоянието си.“ Сковманд, в коментара си от 1919 година, набързо заключава, че „… не може да се има вяра на Ибн Фадлановите батални истории поради вечното му пиянство по време на битките, за което той сам си признава.“ Доста по-снизходително Де Шателие, признат викингофил, заключава през 1908 г.: „Арабинът скоро бил завладян от опиянението на битката, квинтесенцията на нордическия героичен дух.“
	Аз лично съм задължен на Масуд Фарзан, учения суфит, който ми изясни аналогията, направена от Ибн Фадлан във въпросния пасаж. Фактически той сравнява себе си с персонаж от стара арабска басня:
	_Пиян човек пада край пътя в локвата, образувана от съдържанието на собствения му стомах. Бездомно куче минава и започва да ближе лицето му. Пияният си въобразява, че любезен минувач го почиства и с благодарност го благославя: „Нека Аллах те дари с покорна челяд.“ След това кучето вдига крак и уринира върху пияния, който отново благодари: „Нека Аллах те благослови за топлата вода, с която изми лицето ми.“_
	В арабската култура историята носи типичното за Исляма послание срещу пиянството и завоалираният намек, че алкохолът е „кхмер“, т.е. мръсен колкото урината.
	Малко е вероятно Ибн Фадлан да е очаквал читателите му да си помислят, че е бил някога пиян, а по-скоро, че е успял да избегне препикаването, т.е. както и преди това е отървал смъртта на косъм.]
	Озърнах се и видях, че лежа в рова и водата около мен беше червена от кръв. Вдигнах се и завървях през димящия двор и навсякъде виждах смърт и разрушение. Земята беше подгизнала от кръв, сякаш червен дъжд се беше излял отгоре и между локвите се валяха посечени мъже, жени и деца също, а някои от телата, три или четири, се бяха сгърчили, обгорени от огън. Труповете бяха толкова много и пръснати из цялото поле, че се налагаше непрестанно да гледам в краката си да не би да настъпя някого. Оградата в по-голямата си част беше изгоряла и по оцелелите колове висяха набодени изстинали конски тела, а тук-там лежаха пръснати угаснали факли. Не видях никого от воините на Булиуиф. Не се чуваха оплаквачки — както споменах, нордмените никога не оплакват убитите — или какъвто и да е човешки глас, а само кукуригане на петел и кучешки лай нарушаваха увисналата над кралството на Родгар необичайна тишина.
	Влязох в палата и там, положени върху изпепелените останки, с шлемове, поставени върху гърдите, намерих мъртвите тела на двама от тях. Единият беше Скелд, другият Хелфдан, който в предното сражение се беше отървал само с рана, ала сега лежеше изстинал и блед. Подпрян на стената в ъгъла седеше Редел, най-младият от дружината и робините се суетяха около него. Новата му рана беше в стомаха и далеч по-тежка от първата, защото кървеше обилно и сигурно му причиняваше силна болка, ала той се смееше и закачаше с жените, като ги пощипваше по гърдите и задниците и те често го сгълчаваха да не им пречи, докато се опитват да превържат раните му.
	Нордмените се отнасят към различните наранявания по различен начин. Ако воинът е ранен в някой от крайниците, бил той крак или ръка, раненият крайник се превързва и раната се покрива с попарен във вряща вода плат. Казаха ми също, че в нея се слагат паяжини или валма агнешка вълна за сгъстяване и спиране на кръвта, но никога не видях да го правят.
	Щом раната е в главата или врата тя се измива и оглежда от робините. Ако само кожата е разкъсана и белите кости са цели, те казват за такава рана, че не е страшна. Ако обаче костите са строшени или стърчат навън, те казват: „Животът му изтича навън и скоро ще го напусне.“
	Когато нараняването е в гърдите, те го пипат по ръцете и краката и ако са топли, казват, че раната не е страшна. Ала щом същият боец плюе или повръща кръв, казват за него, че говори „кървави думи“ и смятат раната за много сериозна. Човек може да умре от болестта на „кървавите думи“, а може и да не загине, стига да има късмет.
	На ранения в стомаха дават да пие супа от лук и билки и после помирисват раните. Усетят ли миризма на лук, жените казват: „Този е хванал супената болест“ и са сигурни, че човекът ще умре.
	Видях как жените приготвиха супа за Редел и той изпи част от нея. После помирисаха раната му и усетиха миризма на лук. Тогава той се засмя и започна да се шегува от сърце, и поръча да му донесат медовина и започна да пие, без да покаже и следа от угриженост.
	През това време Булиуиф и воините му се бяха събрали настрани в залата и нещо се съветваха. Присъединих се към тях, но никой не ми обърна внимание, дори и Хергер, чиито живот бях спасил — дотолкова бяха погълнати от мрачния си разговор. Вече разбирах малко от езика им, но недостатъчно, за да следвам изцяло бързите и казани с нисък глас думи, и се дръпнах на мястото, където стоеше медовината и изпих няколко глътки. Тогава усетих болките в собственото си тяло и една от робините дойде и започна да промива раните ми. Не бях забелязал нито срязването на прасеца, нито раната на гърдите си, докато жената не предложи сама да се погрижи за тях.
	За промиване на рани те използват морска вода, като вярват, че тя притежава по-добри прочистващи качества от изворната, въпреки че причинява щипене и болка.
	Аз запъшках и запротестирах, ала дочух как Редел се смее и казва на една от робините:
	— Арабинът си е арабин — и много се засрамих.
	За подобни промивки нордмените употребяват също и притоплена кравешка урина, но когато ми го предложиха, аз отказах. Навсякъде по тези земи хората мислят, че тя е чудотворно вещество и я съхраняват в дървени съдове. В мирния живот те я сваряват, докато се сгъсти и миризмата започне да щипе в ноздрите, и после употребяват получената люта отвара за пране, особено когато се перат груби бели платове.*
	[* Урината е източник на амоняк и следователно превъзходно средство за почистване.]
	Казаха ми също, че по едно или друго време, когато хората от Север са на дълго морско пътуване и запасите им от вода привършат, всеки човек пие собствената си урина и така могат да оцелеят, докато стигнат до суша. Това го чух, но, слава на Аллаха, никога не го видях с очите си.
	После към мен се приближи Хергер — явно военният съвет беше приключил. Жената, промила раните ми, ги беше подлютила здраво, но аз, решен да покажа нордменска твърдост, го посрещнах весело:
	— Каква друга дреболия ни предстои още?
	Хергер разгледа раните ми и отсече:
	— Нищо ти няма, ще можеш да яздиш.
	Веднага запитах накъде ще яздя и от шеговития ми глас нямаше и следа, защото усещах, че в жилите ми няма капка сила и не ставам за нищо друго, освен за почивка. Хергер продължи:
	— Довечера огненият дракон ще нападне отново, ала ние сме твърде слаби и твърде малко на брой. Укрепленията ни са изгорени и разрушени. Драконът ще ни избие до крак.
	Видях, че говори спокойно и веднага попитах накъде ще яздим, защото си помислих, че големите загуби са накарали Булиуиф и останалите да решат да изоставят Родгар и дори се надявах да е така. Хергер отвърна:
	— Вълк, който си стои в леговището, гладува, и воинът, който спи, никога не побеждава.
	От тази поговорка ми стана ясно, че са намислили съвсем друго — да нападнем на коне чудовищата на мъглата в тяхното леговище в планините зад хълмовете. Със свито сърце го попитах кога ще стане това и той отвърна, че по пладне.
	Тогава влезе някакво дете и в ръцете си носеше парче камък. Хергер го огледа и то се оказа една от безглавите бременни фигурки, грозна и безформена. Хергер веднага заизрича клетви и с треперещи ръце хвърли камъка на земята. После извика една от робините и жената го взе и хвърли в огъня, където, напукан от топлината, той се разби на дребни късчета, а Хергер й нареди да изхвърли остатъците в морето.
	Попитах го какво представлява фигурката и той ми отговори, че това е образът на майката на некрофагите, тази, която стои начело и ги напътства в яденето на човешка плът.
	Тогава съзрях Булиуиф, застанал в средата на голямата зала, да гледа втренчено отрязаната ръка, все още увиснала на гредата. После погледна надолу към телата на двамата си мъртви спътници, после настрани към угасващия Редел, и раменете му увиснаха и главата му клюмна на гърдите. След, това излезе навън и го видях да надява бронята си и с меч в ръка да се подготвя за новата битка.


>	Пустата на смъртната заплаха

	Булиуиф нареди да доведат седем яки коня и преди да преполови денят, ние потеглихме от палата, през равното поле към далечните хълмове отвъд. Заедно с нас тичаха и четири хрътки, чисто бели на цвят, превъзходни животни, които бих оприличил по-скоро на вълци, отколкото на кучета, толкова свирепи изглеждаха те. Това съставляваше цялостната ни нападателна сила и, бих казал, слабовата ми изглеждаше тя срещу такъв мощен неприятел, ала нордмените извънредно много се уповават на изненадата и хитроумното нападение, а също и на това, че, по техните думи, всеки един от тях струва колкото четири или пет от другите.
	Трудно можех даже и да си помисля за каквито и да е военни начинания поради извънредната умора на тялото и с изумление осъзнах, че нордмените не споделят моята гледна точка. Хергер просто каза:
	— Винаги ще бъде така. Както сега, така и във Валхала.
	Валхала е техният Рай. Той представлява огромен палат, където воините се сражават от зори до мрак, след което загиналите в битката отново оживяват и всички заедно участват в пир, на който храната и пиенето никога не свършват, и на следващия ден отново има битка, и отново загиналите оживяват, и отново има пир и така продължава техният рай през вечността.* Заради това те никога не намират за странно воденето на война през всеки ден от живота си на този свят.
	[* Някои авторитети по митология спорят, че не скандинавците са измислили идеята за нескончаемата битка, а че тя по-скоро принадлежи на келтите. Каквато и да е истината, нищо не противоречи на твърдението, че спътниците на Ибн Фадлан са споделяли подобен мироглед, още повече, че по това време те са били в контакти с келтите вече 150 години.]
	Водеха ни кървавите следи, оставени от отстъпващите в нощта конници. Кучетата тичаха напред, възбудени от кръвта по пътеката. Спряхме само веднъж, за да приберем едно от захвърлените им оръжия. То представляваше ръчна секира с дръжка от дърво и острие от дялан камък, закрепено за дръжката с кожени ремъци. Ръбът на секирата беше извънредно остър и като цяло острието, изработено с умение, сякаш беше скъпоценен камък, предназначен да задоволи суетата на някоя богата дама — до такава степен изработката и остротата на ръба впечатляваха. Никога не бях виждал подобно оръжие и Хергер ми каза, че тези същества изработват всичките си инструменти и пособия от камък.
	Ние продължавахме да напредваме бързо по следата, водени от лаещите хрътки и, малко по малко, лаят им ме ободри. Най-после достигнахме височините и навлязохме между тях без забавяне и колебание. Лицата на спътниците ми бяха белязани от знака на страха, но с някаква мълчалива, мрачна упоритост те преследваха целта си устремно, без да се спират или отклоняват встрани. Въздухът тук, на високото, беше хладен и между високите зелени дървета студеният вятър залепяше дрехите по телата ни и изваждаше пара от ноздрите на конете и бягащите кучета. Ние продължавахме, без да спираме, докато някъде по средата на деня не стигнахме до една по-различна местност. Това беше блатисто плато, с тук-там открита, черна на цвят вода, пусто и враждебно. Тази местност беше подгизнала и влажна, приличаше на пустиня и над земята се стелеше рехава мъгла. Нордмените наричат тези плата „Пустата на смъртната заплаха“*.
	[* Буквално „пустинята на смъртната заплаха“. През 1927 година Томлинсън отбелязва, че дословно същият израз се среща и във „Волсунга сага“ и надълго и нашироко доказва, че това представлява родов термин за обозначаване на забранени за посещение места (табу). Томлинсън не е бил запознат, че в самия текст на сагата няма нищо подобно. Вярно, че в превода на Уилям Морис от XIX век съществува фраза „На самия край на света се намира пустиня на смъртната заплаха“, но въпросният ред принадлежи на самия Уилям Морис и се намира в една от многобройните страници от неговите коментари върху оригиналната древногерманска сага.]
	Очите ми видяха как мъглата се е скупчила на валма по земята, подобно на малки облаци, пръснати по полето. На едно място въздухът е чист, после на друго белите облачета са увиснали ниско, до конските колене, и в тези места кучетата се скриваха в тях. В следващия миг излизаха на открито, сякаш никаква мъгла не е имало. Така изглеждаше пустата.
	Гледката ме впечатли много, макар нордмените да я приемат за нещо обикновено. Казаха ми, че в тази област има много блатисти езера и от пукнатините в земята извират на талази горещи извори. В такива места мъглата се събира и не се вдига през целия ден и затова тази местност била наричана „Земята на димящите езера“.
	Тук почвата е трудна за конете и ние забавихме ход. Кучетата също запристъпяха по-боязливо и забелязах, че вече не лаеха толкова напористо. Не след дълго дружината ни придоби съвсем различен вид. Както препускахме в галоп, с тичащи кучета отпред, изведнъж започнахме да се движим предпазливо, умълчаните хрътки се засуетиха току пред краката на конете, които понякога се препъваха в тях. Все още беше много студено и забелязах тук-там малки снежни преспи, макар, доколкото си спомням, да беше още лято.
	Така, с бавна стъпка пропътувахме доста разстояние, докато не започнах да се съмнявам, че сме загубили пътя и че никога няма да можем да се върнем обратно през пустата. Изведнъж кучетата спряха. Нямаше нищо, никаква промяна в терена или какъвто и да е белег по земята, но кучетата се заковаха на място, сякаш бяха стигнали ограда или някакво осезаемо препятствие. Цялата ни група застана там и всички се заоглеждахме наоколо. Не се чуваше нищо, нито дори звук на птици или животни, единствено гробна тишина.
	Булиуиф каза:
	— Оттук започва земята на вендол — и воините затупаха конете по шиите, за да ги успокоят. Явно и те, както и ездачите им, усещаха нещо в това място, защото пръхтяха неспокойно и се дърпаха. Булиуиф беше стиснал устни, ръцете на Ехтгов трепереха, докато държаха юздите, Хергер беше блед и шареше нагоре-надолу с очи, както и всички останали показваха посвоему безпокойството си.
	„На страха устата е бяла“ — казват нордмените и видях, че това е истина, защото всички бяха побледнели около устните и устата, ала никой не говореше за страха си.
	Оставихме там кучетата и продължихме напред през тънкия и хрущящ под копитата сняг и все по-сгъстяващите се мъгли. Воините не говореха помежду си, само на конете. С всяка крачка ставаше все по-трудно да се карат добичетата напред и се налагаше да бъдат поощрявани с ласкави думи и резки ритници. Скоро пред нас изникнаха неясни сенки в мъглата и ние се приближихме предпазливо. Очите ми видяха следното: на високи колове от двете страни на пътя бяха набити черепите на огромни зверове, раззинали челюсти в знак на нападение. С приближаването ни се видя, че черепите са от гигантски мечки — звяр, обожествяван от съществата вендол. Хергер ми каза, че черепите пазели границите на техните владения.
	Пред нас в далечината изникна друго препятствие, сиво и грамадно — голяма скала, висока колкото оседлан кон и издялана във форма на бременна жена с надут корем и гърди, без глава, крака и ръце. Оплескана от явно скорошни жертвоприношения, тя беше цялата на кървави ивици и представляваше отвратителна гледка.
	Никой не каза нито дума. Раздалечени на крачка един от друг, воините изтеглиха мечовете си и продължиха нащрек. Трябва да спомена едно типично нордменско качество — само преди миг бе видно, че се боят, но с преминаването на границата на демонските владения, все по-близо до причината за страха им, собствените им страхове изчезнаха. Те сякаш винаги вършат нещата наопаки, обърквайки наблюдателя, защото сега, пред лицето на опасността, ги обзе определено спокойствие. Единствено конете проявяваха нервност и все по-трудно ги подкарвахме напред.
	Отново усетих в ноздрите си миризмата на гниещи трупове, също като в палата на Родгар, и сърцето ми беше готово да спре от ужас. Хергер, който яздеше до мен, каза със загрижен глас:
	— Как си?
	Без да мога повече да крия чувствата си, отговорих:
	— Страх ме е.
	Хергер продължи със същия тон:
	— Страх те е, защото си мислиш за предстоящото и си представяш ужасни неща, които биха смразили кръвта на всеки. Не се опитвай да гледаш в бъдещето и отпусни сърцето си. Знаеш, че никой човек не живее вечно.
	Тогава видях истината в думите му и казах:
	— Моят народ има поговорка: „Благодаря на Аллаха, че в своята мъдрост е поставил смъртта в началото на живота, а не в края му.“
	Хергер се засмя кратко и отвърна:
	— Пред лицето на страха дори и арабинът говори истината — и продължи напред и повтори думите ми на Булиуиф, който се засмя на свой ред. Шегата беше добре дошла за всички в този момент.
	Изкачихме се по височината и като достигнахме билото, под нас се откри селището на вендол. Ето какво представляваше то, както го видяха очите ми: беше в долина и в нея бяха разположени в кръг колиби от кал и слама, строени сякаш от деца, а в центъра на кръга димеше голям, догарящ огън. През вдигащата се пелена на мъглата не се забелязваха нито коне, нито други животни, никакво движение или признак на живот.
	Булиуиф слезе от коня си, след него и всички останали заедно с мен. Усетих как сърцето ми блъска в гърдите и въздухът ми не достига, като гледах дивашкото обиталище на демоните. Шепнешком попитах:
	— Защо няма никой?
	— Тия вендол са нощни същества, подобни на прилепите и кукумявките — отговори Хергер, — и почиват през деня. Сигурно спят сега и ние ще слезем долу, ще ги нападнем и ще ги изколим, докато сънуват.
	— Ние сме толкова малко — казах аз, без да откъсвам очи от множеството колиби.
	— Напълно достатъчно — отговори Хергер и ми подаде медовина, и аз отпих с благодарност, като възхвалих Аллаха, че нейната употреба не е нито забранена, нито дори гледана с лошо око.* Признавам си, че езикът ми започваше да се приобщава към тази коварна течност, ала така се случва в живота — с повторението много чужди преди неща престават да бъдат неприемливи. Усещах дори, че миризмата на леш, идваща от колибите на изчадията, повече не ме дразнеше. Бях престанал да я усещам.
	[* Ислямът не одобрява главно ферментиралия сок от грозде, т.е. виното. Ферментирали напитки на основата на меда са разрешени.]
	Хората от Север са доста особени по отношение на миризмите. Те не поддържат чистота и, както вече казах, приемат храна и напитки от всякакъв произход, дори и нечисти. Въпреки това ценят обонянието най-много от всички сетива. Ако в битка им отсекат ухо, смятат го за малка загуба, както и пръст на ръката или крака, дори самия крайник, и понасят подобни осакатявания с безразличие. Загубата обаче на носа смятат за равна на смъртта, дори и ако става въпрос само за месестия му връх, което за други народи би било напълно незначителна контузия.
	Далеч за по-маловажно се смята строшаването на носните кости в битка или в резултат на удар и на мнозина от тях носовете са криви по тази причина. Не успях да науча защо толкова много се страхуват от отсичането на този орган.*
	[* Обичайното психиатрично обяснение на страха от загуба на части на тялото е, че те се отъждествяват с кастрацията. В научния си обзор от 1937 година „Относно значението на телесните деформации в примитивните общества“, Енгелхарт отбелязва, че в много от старите култури тази вяра съществува експлицитно. Например нанаманите от Бразилия наказват сексуалните престъпници, като отрязват лявото им ухо, като вярват, че по тази начин намаляват половата им потентност. Други общества придават особено значение на загубата на пръсти на ръцете, краката, а в случая със скандинавците — на носа. При много от тях размерът на носа се отъждествява с размера на пениса.
	Емерсън твърди, че важността, придавана на носа от примитивните общества, е атавистично убеждение, остатък от времето, когато хората били предимно ловци и зависели предимно от обонянието за намирането на плячка и избягването на неприятели. При подобен начин на живот естествено е загубата на това сетиво да бъде значителен недостатък.]
	Събрали отново сили, Булиуиф, хората му и аз заедно с тях оставихме конете на височината, като се наложи да оставим някой да ги наглежда, толкова изплашени бяха добичетата. Надявах се това да бъда аз, ала напразно. За целта оставиха Халтаф, който беше ранен и щеше да бъде от по-малка полза в боя. Останалите внимателно заслизахме надолу по хълма, проправяйки си път между болнавите трънаци и умиращи храсти към жилищата на демоните. Придвижвахме се тихо и предпазливо и, без да предизвикаме тревога, скоро се оказахме в самото сърце на селището.
	Булиуиф не каза и дума, само даваше напътствия и заповеди с ръце. Разбрах, че трябва да се разделим по двама и всяка двойка да поеме в различна посока. Хергер и аз трябваше да нападнем най-близката колиба, а останалите — други. Изчакахме, докато всички заемат позиция пред постройките и тогава Булиуиф извика и като вдигна грамадния меч Рундинг, поведе атаката.
	Втурнах се заедно с Хергер в определеното жилище и кръвта блъскаше в главата ми, и усещах меча в ръката си лек като перце. Бях готов за най-тежката битка в живота си. Вътре нямаше никой. Виждаха се само примитивните легла от слама, толкова непохватно изработени, че на вид приличаха повече на животински леговища. Втурнахме се веднага към следващото. Там също нямаше никой. В цялото село нямаше никой и ние се споглеждахме объркани, с израз на изненада и удивление по лицата.
	Тогава Ехтгов ни извика и ние се събрахме в една от празните хижи, по-голяма от останалите. Въпреки че нямаше жива душа, вътре не беше съвсем пусто. Подът беше засипан с крехки кости, които хрускаха под краката ни, деликатни и трошливи, сякаш бяха птичи. Изненадан се наведох да ги разгледам и невярващите ми очи съзряха полегатите линии на очно гнездо, после част от челюст. Истина ви казвам, ходехме по килим от кости от човешки лица и, като потвърждение на тази пъклена гледка, до стената на помещението, обърнати като съдини, само че блестящо бели, бяха наредени теменните части от човешки черепи. Хергер каза, че съществата вендол се хранят с мозъка на жертвите си както човек яде яйце или сирене. Такъв им е обичаят и колкото и противно да изглежда дори и споменаването му, това е самата истина.
	В това време един от воините извика от друга хижа и ние влязохме там. Стаята беше гола, с изключение на голям, подобен на трон стол, издялан от огромен дънер, чието ветрилообразно облегало беше резбовано във форма на преплетени змии и демони. В подножието на стола се търкаляха лицеви кости от черепи и върху подлакътниците, където собственикът му би си подпирал ръцете, се стелеше кръв и остатъци от белезникава маса, човешки мозък. Вонята беше изключителна. Навсякъде около стола бяха подредени малки каменни фигурки като тия, които описах преди, и те образуваха нещо като отделено пространство край него.
	Хергер каза:
	— Тук тя властва — и гласът му беше нисък и пълен със страхопочитание.
	Не успях да проумея какво иска да каже, но почувствах, че ми се повдига, главата ми се замайва и, без да мога да се сдържам, се облекчих на пода. Всички останали изглеждаха съсипани и въпреки че никой не повърна, те скоро награбиха горящи въглени от огъня и започнаха да подпалват колибите. Една по една, те бавно захващаха, понеже бяха влажни и продължаваха да горят, когато нашата дружина се изкачи по хълма, възседна конете и напусна долината на вендол, а след това и пустата на смъртната заплаха.
	Всички бяхме тъжни и мрачни, защото демоните ни бяха надминали по хитрина и коварство, като предвидиха нападението ни и напуснаха леговището си. Единствената вреда, която им нанесохме — изгарянето на селото им — за тях беше незначителна.


>	Съветът на джуджето

	Върнахме се по обратния път, но яздехме по-бързо. Конете сами ускоряваха ход и не усетихме как слязохме от височините и видяхме равното поле, а в далечината край морския бряг селището и големия палат на Родгар.
	Тогава Булиуиф кривна настрани и ни поведе в друга посока, към високи скални проломи, където се срещаха морските ветрове. Яздех до Хергер и го попитах защо се отклоняваме. Той отговори, че трябва да намерим местните джуджета.
	Това наистина много ме изненада, защото между северните народи няма джуджета. Никога не се виждат по улиците, нито да седят в краката на кралете, нито да броят пари или да служат като писари или което да е от другите неща, известни за джуджетата.*
	[* Още от времето на египтяните средиземноморските народи са смятали джуджетата за особено интелигентни и достойни за доверие, като са им поверявали често боравенето с пари и воденето на сметки.]
	Никой нордмен не беше споменавал пред мен за джуджета и аз не можех да си представя, че такава гигантска раса* би дала живот на дребни същества.
	[* От приблизително деветдесетте скелета, запазени и надеждно датирани от викингския период в Скандинавия, може да се заключи, че средната височина е била приблизително 170 см.]
	Достигнахме до местност, пълна с пещери, празни и брулени от ветровете, и Булиуиф слезе от коня. Така направиха и останалите и продължихме пеша. Дочух съскащ звук и наистина видях как от дупките в скалата излиза пара. После влязохме в една от пещерите и там видяхме джуджетата.
	На вид изглеждаха така: на ръст колкото обикновено са събратята им, но с големи ръце и черти на извънредно стари хора. Както жените, така и мъжете сякаш бяха на преклонна възраст. Мъжете носеха бради и имаха сериозен израз на лицата. Жените също имаха косми по лицата и като цяло приличаха на мъже. Всяко от джуджетата носеше дреха от самур или друго мъхнато животно и на кръста тънък колан от щавена кожа, украсен с ковано злато.
	Малките люде ни посрещнаха учтиво и без признак на страх. Хергер каза, че притежават магически способности и никой човек на света не може да ги изплаши, ала конете предизвикват уплах у тях и затова бяхме оставили нашите в подножието. Той добави също, че силата им се крие в тънките им колани и всяко джудже би дало мило и драго да си го възвърне, ако бъде изгубен.
	Видът им на много възрастни също не бил измама, защото продължителността на живота им е по-голяма от тази на обикновените хора. Също били способни в плътските дела от най-ранна възраст и дори като малки деца притежавали огромни членове и косми между краката. Наистина това е отличителният белег, по който всички обикновени родители познават, че детето им принадлежи към расата на джуджетата и като магическо същество трябва да бъде отведено на хълмовете да живее със себеподобните си. След като направят това, родителите благодарят на боговете и принасят жертви, защото раждането на джудже се смята за добра поличба.
	Това са поверията на нордмените, както ми ги разказа Хергер, и понеже не знам дали е лъжа или истина, предавам дословно думите му.
	Забелязах, че съскащият звук и парата излизат от големи съдове, в които се потапяха изковани стоманени остриета, за да се закалят. Тези дребни майстори изработват оръжия, високо ценени от нордмените, и аз наистина видях как спътниците ми се озъртат любопитно като жени на сергия за скъпи коприни.
	Булиуиф попита нещо събралите се насреща дребосъци и те го насочиха към най-високата част на пещерата навътре, където седеше самотно джудже, явно най-старият от тях, с коса и брада чисто бели и сбръчкано, набраздено лице. Наричаха го тенгол, което означава съдник на доброто и злото, а също и пророк. Този тенгол сигурно ще да е притежавал магически способности, както казваха всички, защото веднага поздрави Булиуиф по име и го покани да седне до него. Булиуиф седна и всички застанахме на разстояние и зачакахме.
	Булиуиф не му поднесе дарове, защото нордмените не отдават почести на малкия народ. Те вярват, че съдействието им трябва да се получава даром и е грешно да се насърчава услужливостта на джудже с дарове. Ето защо Булиуиф седна и джуджето, наречено тенгол, го погледна, затвори очи и занарежда, като се поклащаше напред-назад. Гласът му беше креслив като на дете и думите му, според Хергер, бяха тези:
	— О, Булиуиф, ти си велик воин, но срещна равносилен съперник в лицето на чудовищата на мъглата, така наречените „некрофаги“. И това ще бъде битка на живот и на смърт, и ти ще се нуждаеш от цялата си сила и разум, за да надделееш предизвикателството.
	Тенголът продължи така още известно време, като се люлееше назад-напред и значението на думите му беше, че Булиуиф е срещнал труден противник и макар всички да знаехме това и най-вече самият Булиуиф, той търпеливо слушаше.
	Видях също, че Булиуиф не се обиди, когато джуджето му се присмиваше и то неведнъж:
	— Дошъл си при мен, защото си нападнал изчадията в блатистите земи и това не ти донесе никакъв успех. И сега си тук за съвет и порицание като дете при баща си и ми казваш: „Какво да правя сега, когато всичките ми планове се провалиха?“ — Тенголът дълго се смя на тези си думи и после сбръчканото му лице стана мрачно и той продължи: — О, Булиуиф, виждам бъдещето, но не мога да ти кажа повече от това, което знаеш. Ти и всичките ти смели бойци събрахте умение и кураж да нападнете демоните в пустата на смъртната заплаха. В това измамихте себе си, защото то не беше истинско геройско начинание.
	Слушах тези думи с учудване и си мислех, че нашето пътуване дотам си беше истински подвиг.
	— Не, не, благородни Булиуиф — продължаваше тенгол, — ти предприе лъжовна мисия и дълбоко в сърцето си знаеше, че тя не си струва. Такава беше и битката с огнения дракон Коргон и тя ти струва множество чудесни воини. До какъв край достигнаха всичките ти планове?
	Булиуиф продължаваше да мълчи. Само седеше до джуджето и чакаше.
	— Голямото предизвикателство за храбрия боец е в сърцето, а не в противника. Каква полза да налетиш на поселището на вендол и да избиеш възможно най-голям брой от тях, докато спят? Колкото и да изколиш, това ще спре войната толкова, колкото отрязаният пръст ще спре боеца. За да убиеш истински, трябва да пронижеш дълбоко в главата или сърцето — така е и с чудовищата. Но това всичко ти го знаеш и нямаш нужда от съвета ми, за да го научиш.
	Като се клатеше, джуджето продължаваше да гълчи Булиуиф и той приемаше укорите, без да отговори, само навеждаше още по-надолу глава.
	— Ти извърши дела — продължи тенголът — присъщи на обикновен човек, ала не успя да се проявиш като истински герой. Героят извършва това, което никой човек не посмява да извърши. За да победиш вендол, трябва да удариш в главата и сърцето. Трябва да победиш Върховната им майка в дълбините на гръмотевичните пещери.
	Нищо не разбрах от тези думи.
	— Знаеш това, което е било известно от самото начало на човеците. Трябва ли смелите ти воини да загинат един по един? Или е по-добре да удариш в сърцето на майката в пещерите? Това не е предсказание. Ти трябва да избереш дали да постъпиш като човек или като герой.
	Тук Булиуиф отговори нещо, но гласът му беше нисък и се загуби във воя на вятъра отвън. Какъвто и да беше отговорът, джуджето продължи:
	— Това е отговорът на истински герой и аз не бих очаквал друг от теб. Затова ще ти помогна в изпитанието.
	Тогава от вътрешността на пещерата излязоха на светло много други джуджета и в ръцете си носеха различни предмети.
	— Това тук — каза тенголът — са ремъци, направени от кожите на тюлени, хванати при първото топене на леда. Те ще ви помогнат да достигнете входа на пещерите откъм морето.
	— Благодаря ти — каза Булиуиф.
	— Това тук — продължи тенгол — са седем кинжала, закалени на пара и посредством магия, за теб и шестимата ти воини. Дълги мечове няма да ти бъдат от полза в пещерите. Носете тези оръжия като смелчаци и ще постигнете всичко, което желаете.
	Булиуиф взе кинжалите и благодари на джуджето. После стана и попита:
	— Кога трябва да извършим нападението?
	— Вчера е по-добре от днес, а утре е по-добре от деня след това. Действайте бързо и направете това, което възнамерявате, с твърдо сърце и силна ръка.
	— Какво ще стане, ако успеем? — попита Булиуиф.
	— Тогава демоните ще бъдат смъртно ранени и ще се опитат да ударят за последен път, и след тази агония на земята ще настъпи вечен мир. И твоето име ще бъде прославено навеки във всички дворци на северните земи.
	— Така се прославят делата на мъртвите — каза Булиуиф.
	— Това е вярно — отговори джуджето и се засмя със смеха на малко дете, — но също и делата на живите герои. Никой не възпява обикновените хора. Това го знаеш.
	Тогава напуснахме пещерата и Булиуиф раздаде на всеки от нас по един от направените от джуджетата кинжали, и ние се спуснахме от ветровитите скалисти проломи към равното поле и стигнахме палата на Родгар с падането на нощта.
	Всичко това се случи наистина и аз го видях със собствените си очи.


>	Събитията от нощта преди нападението

	Тази нощ мъглата не ни споходи. Млечнобелите валма се спуснаха от височините, но останаха да висят между дърветата в гората, без да изпълзят на равното поле. В големия палат на Родгар се състоя гръмко пиршество и воините, заедно с Булиуиф, се присъединиха към общото веселие. Две грамадни рогати овце* бяха заклани и изядени напълно, и всеки от мъжете изпи огромни количества медовина. Сам Булиуиф тръшна поне половин дузина, че и повече робини, ала въпреки празничното настроение нито той, нито воините му бяха напълно безгрижни. От време на време ги забелязвах как поглеждат към дарените от джуджетата кинжали и въжетата от тюленова кожа, поставени настрани.
	[* Далман (1924) пише: „При особени случаи церемониално са били клани и изяждани кочове за увеличаване на потентността, като се е смятало, че грамадните рогати животни са по-висши от женските.“ На практика по това време както мъжките, така и женските овце са имали рога.]
	Аз също се присъединих към тези „мъжкарски“ забавления, защото се чувствах един от тях след толкова време, което бяхме прекарали заедно, или поне така ми се струваше. Признавам си, през тази нощ се усещах, сякаш съм бил роден като нордмен.
	Хергер, силно пиян, без притеснение разказваше за Върховната майка, царицата на демоните:
	— Тяхната Върховна майка е много стара и живее в гръмотевичните пещери. Те се намират във вътрешността на скалистите ридове, недалеч оттук. Към тях водят два входа, един откъм сушата и друг откъм морето, но първият се охранява зорко от вендол, които пазят царицата си с цената на всичко. Ако нападнем оттам, всички ще бъдем избити. Ето защо ще се промъкнем откъм морето.
	Аз веднага полюбопитствах:
	— Какво представлява тази тяхна Върховна майка?
	Хергер отговори, че никой нордмен не знае това със сигурност, ала се говорело, че е много стара, по-стара от магьосницата, наречена ангел на смъртта и също, че е страховита на вид и на главата си носи корона от змии, и притежава неописуема сила. После добави, че демоните се съветват с нея и тя ги направлява във всички страни от живота им.* След това се обърна настрани и заспа.
	[* Джоузеф Кантрел отбелязва, че „… има тенденция в германската и нордическата митологии, която приписва на жените особени способности, магически качества и затова мъжете не бива да им се доверяват. Главните богове в тези митологии са все мъже, но Валкириите, което означава «тези, които избират мъртвите», са жени и те пренасят загиналите с оръжие в ръка към рая. Валкириите са три на брой, както са три Норните или Съдбовниците, които присъстват при раждането на всеки и определят развоя на живота му. Норните са Урт — миналото, Вертанди — настоящето и Скуид — бъдещето. Те предат нишката на съдбата на човека, а преденето е дейност извършвана от жени; обикновено са представени като млади девици. Вирд, англосаксонско божество, отговорно за съдбата, също е жена. Логично е да се заключи, че тенденцията да се свързва женското начало със съдбата на човека е пермутация на по-старата идея, че жената е символ на плодовитостта и управлява раждането и растежа, респективно съдбата на живите същества.“
	Кантрел също отбелязва, че „… на практика ни е известно, че контактът с боговете, заклинанията и другите шаманистични функции в нордическото общество са били извършвани от възрастни жени. По тази логика отношението към жената изобщо е било отношение на подозрителност. Съгласно «Харвамал» «… никой не бива да се доверява на думите на девици или омъжени поради лъжливите им сърца, защото те са създадени на въртящо се колело и по природа са непостоянни.»“
	Бендиксон казва: „Между ранните скандинавци е съществувало някакво разделение на житейските отговорности между половете. Мъжете управлявали физическите дела, докато жените се занимавали с духовното.“]
	После се случи следното. С напредването на нощта пирът започна да затихва и воините един по един се унесоха в сън. Булиуиф дойде при мен и седна, като отпиваше от рога си.
	Алкохолът не беше замъглил ума му и той заговори на техния език, като произнасяше думите бавно, за да го разбирам. Най-напред ме попита:
	— Схвана ли какво каза джуджето тенгол?
	Аз отговорих утвърдително и добавих, че съм го направил с помощта на хъркащия до нас Хергер. Булиуиф продължи:
	— Тогава знаеш, че ми е писано да умра.
	Изрече думите си и погледът му беше ясен и твърд. Не знаех какво да направя и как да отговоря, ала накрая смотолевих по нордменски обичай:
	— Не вярвай на предсказание, докато не се сбъдне.*
	[* Изречението е парафраза на известната викингска максима, която в пълен текст звучи така: „Не възхвалявай деня, преди да е дошла вечерта, жена, преди да е родила, меч, преди да е изпитан в битка, девица, преди да стъпи под венчило, пътека по леда, преди да е премината, пиво, преди да бъде изпито.“ Подобен мъдър, реалистичен и някак циничен мироглед е бил споделян както от скандинавци, така и от араби. При арабите той често се изразява не с подобни афоризми, а по-скоро в басни и дори сатирични разкази. Съществува една суфитска история за един човек, който попитал мъдрец: „Да предположим, че пътувам извън града и трябва извърша обредното си измиване в потока. Накъде трябва да гледам, когато изпълнявам ритуала?“, на което мъдрият отговорил: „Към дрехите си, за да не ти ги откраднат.“]
	Булиуиф каза:
	— Ти видя много от нашия живот. Кажи ми сега дали е истина, че можеш да рисуваш звуци? — Отговорих утвърдително. — Тогава не се прави на много смел и бъди предпазлив. Ти вече се обличаш като нордмен и говориш като такъв, не като чужденец, обаче гледай да останеш жив.
	Поставих ръка на рамото му, както бях видял да правят приятелите му, когато го поздравяват. Той се усмихна:
	— Не се страхувам от нищо и нямам нужда от успокоение. Казвам тези думи заради твоята собствена безопасност. Сега най-добре да спим.
	И като изрече това, той ми обърна гръб и се посвети на една от робините, като я облада на дузина стъпки от мястото, на което бях седнал и аз обърнах глава, като чух учестеното дишане и смеха на жената. Дълго време мина, докато най-сетне сънят ме обори.


>	Гръмотевичните пещери

	Преди още първите розови ивици на зората да осветят небето, Булиуиф, воините му и моя милост заедно с тях напуснахме, възседнали конете си, кралството на Родгар и поехме по ръба на височините по протежение на брега. Тялото ми трудно се преборваше със снощния пир и усещах главата си тежка, и стомаха разбъркан. Със сигурност така се чувстваха и останалите, но никой не даваше израз на неприятните си усещания. Яздехме бързо по ръба на стръмните ридове, страховити сиви каменни грамади, извисени над морето, а в подножието им, на стотици стъпки под краката на конете, се виждаше запененият и бурен прибой. Тук-там по брега се забелязваха къси каменисти плажове, но в по-голямата му част скалите и водата се срещаха направо и вълните се разбиваха отгоре им с гръмотевичен тътен.
	Видях Хергер, натоварил тюленовите въжета на коня си, и подкарах напред, за да яздим заедно. Запитах го каква е целта ни днес, но си признавам, че не ме беше грижа кой знае колко — дотам бяха замъглили ума ми тежестта в главата и парещата болка в стомаха.
	Той все пак ми отговори:
	— Още тази сутрин ще нападнем царицата на вендол в гръмотевичните пещери. Ще го направим, като се промъкнем откъм морето, както вече ти казах.
	Докато яздех, погледнах от седлото надолу към вълните, блъскащи стръмните скали, и попитах:
	— С лодка ли ще нападаме?
	— Не — кратко каза Хергер и потупа с ръка въжетата от тюленова кожа.
	От това ми стана ясно, че ще се спуснем по въжета надолу по стръмнината и по някакъв начин ще трябва да влезем в пещерите. Това вече наистина ме уплаши, защото винаги съм имал страх от височини. Дори високите сгради в Багдад ме довеждаха до паника и винаги избягвах да се качвам по горните етажи. Казах това на Хергер.
	— Бъди благодарен, защото извади късмет — отговори той.
	Попитах какъв ще е този късмет.
	— Щом имаш страх от високото, днес ще можеш да го преодолееш. Ще се изправиш срещу голямо предизвикателство и ще бъдеш обявен за герой.
	— Не искам да бъда герой — възразих аз.
	Той се засмя на тези ми думи и каза, че говоря така само защото съм арабин и на всичкото отгоре главата ми е от дърво, както нордмените наричат махмурлука. И то си беше вярно.
	Също обаче беше вярно, че мисълта да увисна надолу по стръмнината съвсем ме разстрои. Истина ви казвам, бих предпочел всичко друго — да легна с жена в месечно неразположение, да пия от златна чаша, да ям свински фъшкии, да извадят очите ми, дори самата смърт, всяко от тези неща пред това да се спусна по проклетото въже без нищо под краката си. Не можех повече да сдържам чувствата си и гневно му казах:
	— Ти и Булиуиф и цялата ви дружина можете да се правите на герои колкото си искате, щом така ви се иска. Аз обаче не искам да имам нищо общо с това и ви напускам.
	Хергер отново се засмя на тази реч, а след това извика Булиуиф и бързо му заговори. Той на свой ред отвърна през рамо и Хергер преведе:
	— Булиуиф каза, че ще правиш това, каквото правим всички.
	Изпаднах в пълно отчаяние и възразих:
	— Не мога да го направя. Ако ме накарате насила, просто ще умра.
	— Как така ще умреш? — каза Хергер.
	— Ще падна от въжето.
	Този отговор го накара отново да избухне в чистосърдечен смях. После той преведе думите ми на останалите, които на свой ред направиха същото и след това Булиуиф изрече няколко думи. Хергер се обърна към мен:
	— Булиуиф каза, че можеш да паднеш единствено ако сам отпуснеш ръцете си от въжето и само глупак би направил това. Каза също, че може да си арабин, но не си глупак.
	Такава е природата на човека. По свой начин Булиуиф ми каза, че вярва в способността ми да го направя и това ме накара аз самият да повярвам и сърцето ми, свито дотогава, се отпусна. Хергер забеляза това и изрече следните думи:
	— Всеки си има собствен страх. Един се бои от затворено пространство, друг от удавяне и всеки се присмива на другия, като го нарича глупак. Тези страхове са подобни на това да предпочиташ една жена пред друга, или месото на овена пред свинското, или зелето пред лука. Затова ние казваме „Страхът си е просто страх“.
	Не бях в настроение да слушам подобно философстване и му го казах, защото усещах в себе си по-скоро гняв, отколкото страх. И тогава Хергер се засмя и ми припомни моите думи:
	— Хвала на Аллаха, че е поставил смъртта в края на живота, а не в началото му.
	В същия дух му отвърнах, че не виждам ползата от това сам да ускориш края си, а той каза:
	— Надали някой иска това, но погледни Булиуиф. Виж го как седи изправен на седлото, как гледа напред, макар да знае, че скоро ще умре.
	— Как така ще умре? Не знам такова нещо!
	— Ти може и да не знаеш — прекъсна ме Хергер, — ала той знае — и без да ми каже дума повече, се обърна напред и ние продължихме да яздим в мълчание, докато слънцето се изкачи нависоко и ярко заблестя. Тогава чак Булиуиф даде заповед да спрем и всички слязохме от конете и се подготвихме да влезем в гръмотевичните пещери.
	Знаех, че нордмените са смели до смърт, но сърцето ми се обърна в гърдите, когато погледнах надолу в пропастта и усетих, че ще изпразня стомаха си всеки миг. Истина казвам, склонът беше напълно отвесен и по него не се виждаше и най-малката опора за крак или ръка, и се спущаше направо в морето на повече от четиристотин крачки под нас. Разбиващите се долу вълни изглеждаха дребни, сякаш нарисувани от майстор на миниатюри. Аз обаче добре знаех, че са големи като всички вълни по света и също толкова страшни, гледани отдолу.
	За мен спускането по тези скали бе чиста лудост, по-голяма от тази на побесняло псе. Ала нордмените пристъпиха към това по съвсем нормален начин. Булиуиф нареди да забият здрави дървени колове в земята; около тях завързаха въжетата от тюленова кожа, а свободните им краища метнаха надолу по скалите.
	Въжетата не бяха достатъчно дълги за подобна височина и се наложи да бъдат снаждани, за да достигнат до вълните под нас. След като успяхме да нагласим две, които да се спуснат до самото море, Булиуиф се обърна към всички нас:
	— Аз ще сляза първи и когато стигна долу, всички ще знаете дали въжетата са достатъчно здрави и дали е възможно да се извърши преходът. Ще ви чакам на дъното, върху онази тераса долу.
	Погледнах към тесния каменен корниз. Помислих, че да го наречеш тераса беше все едно да кажеш, че съществуват хрисими камили. В действителност това си беше едва забележима издатина в дъното на стената, постоянно блъскана и заливана от прибоя.
	— Стигнем ли всички дотам, веднага ще нападнем царицата им — продължи да говори Булиуиф и гласът му беше така безстрастен, сякаш казваше на някой слуга да приготви каша или му нареждаше да извърши някаква друга домакинска работа. Без повече думи, той се спусна надолу по склона.
	Ето как се извърши спускането, което за нордмените сигурно беше обичайна гледка, но аз бях впечатлен извънредно много. Хергер ми каза, че по този начин те събират яйца по времето, когато морските птици гнездят по стръмните крайбрежни склонове. Около кръста на слизащия се завързва въже и всички останали се хващат и го спущат надолу. През това време той също се придържа с една ръка за второто висящо въже, а в другата ръка държи дебела здрава дъбова тояга, закрепена за китката с кожена примка. С нейна помощ той се отблъсква от скалата, докато се спуща надолу.*
	[* Подобен метод за катерене и слизане по скали продължава да се практикува на Фарьорските острови (Дания) при събиране на птичи яйца, един от основните източници на храна за местните жители.]
	Докато Булиуиф се спущаше надолу и ставаше все по-дребен, забелязах как ловко и без усилия борави с въжетата и тоягата, но и за миг не си помислих, че това е леко и лесно постижимо. Тази работа си беше трудна и определено изискваше доста опит.
	Накрая той стигна до долу и застана на тесния корниз, заливан от вълните. В действителност изглеждаше толкова дребен, че с мъка различих махането му с ръка. Това беше уговореният знак, че всичко е благополучно и Хергер се обърна към мен:
	— Следващият си ти.
	Започнах да се извинявам, че се чувствам зле, че бих искал да видя някой друг да слиза, за да изуча по-добре как се борави с тоягата и въжето, ала Хергер ме прекъсна:
	— С всеки следващ ще става по-трудно, защото все по-малко хора остават да държат въжето. Последният ще трябва да слезе изобщо без чужда помощ и това ще бъде Ехтгов, чиито ръце са от желязо. Предлагаме ти да слезеш втори в знак на нашето благосклонно отношение към теб. Хайде, тръгвай.
	Не видях в очите му никаква надежда за отлагане и ето че се оказах напъхан в примката на въжето, стиснал в хлъзгавите си от пот ръце дървената тояга, и хлъзгавото ми от пот тяло трепереше от вятъра, когато премина ръба на склона и петимата нордмени, стиснали въжето, се изгубиха от погледа ми.
	Мислех си да отправя безброй молитви към Аллах, а също с окото на ума си и паметта на душата си да запомня всички чувства, изпитвани от човек, увиснал над пропаст и развяван от вятъра покрай лицето на скалист, отвесен рид. Щом обаче очите ми престанаха да виждат приятелите ми на върха, всички намерения се изпариха яко дим и само си повтарях непрекъснато „Хвала на Аллаха“ като някой загубил ума си от болест или старост или невръстно дете.
	Признавам си, много малко от видяното остана в главата ми. Помня само как вятърът ме люлееше край стената на склона с такава скорост, че очите ми не можеха да се спрат на едно място и повърхността на скалата се сливаше в обща сива маса. Многобройните удари натъртиха костите ми и разкъсаха кожата ми на много места, и дори веднъж си мислех, че ще припадна, след като блъснах главата си в камъка и видях ярки бели петна, подобни на звезди, пред очите си. Това обаче не стана и след време, което ми се стори дълго като живота, достигнах дъното и Булиуиф ме плесна по рамото с думите, че съм се справил отлично.
	Въжето отново беше вдигнато нагоре и през това време вълните се разбиваха върху нас. Трябваше да се боря, за да се задържа върху хлъзгавия каменен корниз и вниманието ми беше дотолкова погълнато от това, че така и не видях как се спуснаха останалите. Единственото ми желание беше да не бъда отнесен в морето. С очите си видях как вълните се извисяват колкото трима души, застанали един над друг, и когато всяка се удряше в скалата, за момент губех съзнание от силата на ледената водна въртележка, която на много пъти ме събаряше. Мокър до кости и с треперещи челюсти, не можех да пророня дума през тракащите си като конски копита зъби.
	Единствено видях Ехтгов, който, след като всички останали застанаха край нас, се спусна сам, като разчиташе единствено на силата на ръцете си, и когато накрая стигна до скалата долу, краката му се огъваха като на смъртник и трябваше да го изчакаме да се съвземе.
	Булиуиф заговори през шума на вълните:
	— Трябва да се спуснем във водата и да стигнем до пещерата с плуване. Аз тръгвам първи. Носете кинжалите в зъбите, за да са ви свободни ръцете. Течението е много силно.
	Това ново безумие дойде в момент, когато мислех, че не мога да понеса нови изпитания. Планът на Булиуиф беше според мен лудост подир лудост и пак погледнах вълните и назъбените скали под тях и усетих как се дърпат назад със силата на великани, само за да възвърнат мощта си и отново да се втурнат напред, като мачкат всичко пред себе си. Не беше за вярване, че човек може даже да се опита да преплува тези води, защото щеше да бъде разкъсан на парчета веднага.
	Не можех обаче да се възпротивя. Способността ми да възприемам се беше изчерпала и си мислех, че дали съм на един или на два косъма от смъртта, беше без никакво значение. Просто напъхах кинжала под колана си, защото зъбите ми тракаха толкова силно, че не биха го задържали. Колкото до останалите — направо ги мразех, задето не проявяваха нито умора, нито трепереха от студ и всяка нова вълна сякаш ги настървяваше още повече и ги караше да се усмихват при мисълта за предстоящата битка.
	Булиуиф наблюдаваше движението на вълните и изчакваше подходящ момент. Изведнъж той скочи в прибоя. Аз се поколебах, ала някой, винаги съм си мислел, че беше Хергер, ме бутна. Потънах дълбоко в бушуващите води на ледения въртоп; течението ме преобърна с главата надолу и ме изтласка настрани. Виждах само зелена вода и тогава пред очите ми изникна Булиуиф, който риташе с крака към дълбочината, и аз го последвах и правех всичко, което правеше той.
	Заплувахме в нещо като проход под скалата. В един момент течението се втурваше след нас, като ни дърпаше назад към откритото море. Тогава Булиуиф и аз след него се вкопчихме в един камък и не му позволихме да ни върне назад. Дробовете ми щяха да се пръснат, но в това време потокът потегляше обратно и усещах как ме избутва с огромна скорост напред, като ме блъска в стените на тунела. След това отново назад и отново последвах примера на Булиуиф, като се хванах за спасителния камък и точно когато усещах, че парещата болка в гърдите и ледената вода ще ме довършат, течението се втурна навътре, като ме блъскаше насам-натам. В следващия момент бях вече на повърхността и усетих, че дишам.
	Истина ви казвам, това се случи толкова бързо, че не успях даже да почувствам облекчение, напълно обяснимо след подобно преживяване, и даже не се сетих да благодаря на Аллаха за благоприятната си съдба и избавление. Зяпах с отворена уста и гълтах въздух ненаситно, и всички останали и Булиуиф заедно с тях бяха показали глави над водата и правеха същото.
	Намирахме се в нещо подобно на вир или по-скоро езеро, разположено в пещера с гладък каменен таван и вход откъм морето, през който току-що бяхме преминали. Направо пред нас се простираше равен скалист терен и се виждаха три или четири сенки, наклякали около запален огън и напяващи нещо неразбираемо. Веднага ми стана ясно защо ги наричат гръмотевични пещери. С всеки удар на прибоя кухината отвътре прокънтяваше с такава мощ, че ушите боляха и се усещаше как въздухът се свива и разпуска.
	На това място, в тази пещера беше нашият пръв сблъсък и Булиуиф и воините му, и аз заедно с тях, убихме с кинжалите си четирите демона. За пръв път ги видях ясно на мигащата светлина на огъня, който бясно припламваше с всеки удар на гръмотевичния прибой. Съществата изглеждаха така: много подобни на човека във всяко отношение и едновременно като никой човек на лицето на земята. Бяха късокраки, дребни на ръст, ала масивно сложени и широки, обрасли с косми по всички части на тялото с изключение на дланите, ходилата и лицата. Широколики, с големи, грозни и изпъкнали уста и челюсти, главите им изглеждаха по-големи от главите на обикновените хора. Очите им бяха дълбоко хлътнали и веждите грамадни, ала не по причина на гъсто окосмяване, а поради издадените кости. Зъбите им също бяха големи и остри, но у болшинството от съществата износени и изтрити.
	Във всички други страни на телесните си черти, отвори и полови органи бяха също като хора.* Едно от тях не умря веднага и с езика си произведе някакви звуци, които ухото ми оприличи на членоразделна реч, но дали беше така — не зная и не бих могъл да твърдя подобно нещо.
	[* Въпросното описание на външните черти на съществата предизвикаха спорове по обясними причини. Виж приложенията.]
	Булиуиф заразглежда четирите трупа с гъста, сплъстена козина и тогава се чу смразяващ, разнасян от екота напев, зловещ звук, който ту се губеше, ту се появяваше, заглушаван от прибоя и идваше от вътрешността на пещерата. Натам ни поведе и той.
	Тогава се натъкнахме на три други от тях, проснати на земята и с ръце, вдигнати в знак на покорство пред застанала в сянката фигура. Заети в напева си, проснатите не усетиха приближаването ни, ала фигурата ни забеляза и изкрещя ужасяващо към нас. Това явно беше Върховната майка, царицата на вендол, но дали беше жена, не мога да кажа поради това, че беше стара дотам, че да не личи полът й.
	Булиуиф сам се нахвърли върху легналите, като ги уби и тримата, докато царицата се дръпна обратно в сенките и през цялото време надаваше ужасяващи крясъци. Не успях да я разгледам добре, но все пак това, което ще кажа, го видях със сигурност. Беше заобиколена от змии, които се извиваха под краката, ръцете и врата й. Те съскаха и стреляха с езици и както я бяха обградили по земята и по тялото, никой от воините не смееше да се доближи до нея.
	Тогава Булиуиф я нападна и тя издаде пронизителен писък, когато кинжалът му потъна в гърдите й. Сляп за змиите около себе си, той продължи да нанася многобройни удари, ала тя продължаваше да стои изправена, въпреки че кръвта шуртеше като фонтан от раните, нанесени от острието му. Навсякъде се носеха страховитите й писъци. Най-после тя се захлупи на земята и падна мъртва, а Булиуиф обърна лице към нас. Тогава видяхме, че тази жена, тази царица на некрофагите, го беше ранила. От корема му стърчеше сребърна игла, подобна на игла за коса и трепкаше с всеки удар на сърцето му. Той я дръпна навън и от раната бликна струя кръв. Очаквахме да падне смъртно ранен, ала той остана прав и заповяда да напуснем пещерите.
	Излязохме през другия изход, който ни отведе към сушата. Пазачите, които го охраняваха, се бяха разбягали при виковете на умиращата си царица и ние потеглихме без забавяне. Булиуиф ни заведе до мястото, където ни чакаха конете, и там се строполи на земята.
	Ехтгов, с необичайно за нордмен скръбно лице, се разпореди да се изработи носилка и с нея отнесохме Булиуиф обратно през полята, до кралството на Родгар. През целия път Булиуиф беше в добро настроение и веселеше останалите. Много от шегите не разбирах, но го чух да казва:
	— Родгар сигурно няма да се зарадва на връщането ни. Ще трябва да заповяда още един пир, а май вече е един беден домакин.
	Воините се смееха на тази и на другите шеги и видях, че смехът им беше непресторен.
	Пристигнахме в кралството на Родгар и ни посрещнаха с поздрави и щастливи усмивки и без тъга, въпреки опасната рана на Булиуиф, от която плътта му посивяваше, тялото му трепереше, а в очите му пламтеше огънят на болна и трескава душа. Всички нордмени разбираха тези знаци. Разбирах ги и аз. Когато му донесоха купа с отвара от лук, той я бутна настрана и каза:
	— Не се старайте заради мен. Аз знам, че съм прихванал супената болест — и извика да приготвят угощението, като настоя да седне начело на трапезата, подпрян на каменна скамейка до дясната страна на краля, и пи медовина и беше весел. Бях наблизо, когато го чух да казва на Родгар в разгара на веселбата:
	— Нямам роби.
	— Всички мои роби са твои роби — отвърна Родгар.
	— Нямам коне.
	— Всички мои коне са твои коне — отговори кралят и продължи: — Не мисли повече за това.
	И Булиуиф се усмихна щастливо и цветът отново се появи по бузите му, и сякаш силите му се възвръщаха с всяка минута. После, макар и да не е за вярване, както си беше с превръзката на раната, дори придърпа една от робините и като приключи, шеговито ми каза:
	— Един мъртвец не е от полза никому.
	Тогава сънят го обори и цветът на лицето му избледня и той задиша все по-немощно. Страхувах се, че никога няма да се събуди от този си сън. Сигурно и той мислеше така, защото беше стиснал здраво меча си в ръка, докато спеше.


>	Смъртните мъки на вендол

	Аз също заспах. Хергер ме събуди със следните думи:
	— Трябва да дойдеш бързо.
	Чух далечен тътен. Погледнах към прозореца от мехур* — още не се беше съмнало, но сграбчих меча си. В действителност бях заспал, без да махам бронята си. Изтичах навън. Беше времето преди зазоряване, въздухът беше тежък, изпълнен с мъгла и с далечния тропот на копита.
	[* _Fenestra porcus:_ буквално „свински прозорец“. Нордмените използвали опънати ципи от пикочни мехури вместо стъкло за тесните си прозорци. Макар и не толкова прозрачни, те все пак са пропускали светлина.]
	— Това са вендол. Знаят, че Булиуиф е смъртно ранен и искат да си отмъстят за смъртта на тяхната царица.
	Всички воини на Булиуиф, както и аз сред тях, заехме позиции край укрепленията, които бяхме издигнали срещу вендол. Те бяха в доста окаяно състояние, но нямахме друг избор. Взирахме се в мъглата, за да съзрем галопиращите към нас конници. Очаквах да ме обземе голям страх, но не почувствах такъв, защото вече знаех какви са вендол — бяха същества, макар и не хора, то поне прилични на хора, както маймуните приличат на нас; освен това знаех и нещо много важно — те бяха смъртни и можеха да умират.
	В това обаче бях сам — по лицата на воините на Булиуиф, въпреки усилията си да го скрият, беше изписан страх. Нещата стояха така — наистина бяхме убили майката на вендол, която беше техният предводител, но пък бяхме загубили Булиуиф, който беше нашият предводител, така че в редиците ни не се усещаше никаква бодрост, докато очаквахме приближаването на тътена.
	Тогава чух някакво оживление зад себе си и когато се обърнах, видях това — Булиуиф, блед като самата мъгла, облечен в бяло и с превръзки на раните си, стоеше изправен върху земята на царството на Родгар. На всяко рамо имаше по един черен гарван и при тази гледка нордмените нададоха силен вой, вдигнаха високо оръжията си и нададоха боен вик.*
	[* Тази част от ръкописа се състои главно от откъси от ръкописа на Рази, чийто главен интерес са били военните техники. Независимо дали Ибн Фадлан е знаел или не, значението на появата на Булиуиф остава неизвестно. Определено Рази не го е включил, макар значението му да е било достатъчно очевидно. Във викингската митология Один е представян с гарван на всяко рамо. Тези птици му носели новините от целия свят. Один е основното божество на викингите и е бил смятан за Всевишния Отец. Неговата власт била главно във военните дела; вярвали са, че понякога се появявал сред хората, макар рядко в божествения си вид, предпочитайки външността на обикновен пътник. Вярвало се е, че противникът би побягнал само при вида му.
	Интересна е и историята, според която Один е убит и възкръсва след девет дни; повечето капацитети смятат, че тази идея предхожда християнското влияние. Във всеки случай възкръсналият Один все още бил смъртен, и се е смятало, че един ден щял да умре.]
	Булиуиф не пророни нито дума, нито пък погледна наляво или надясно; не даде знак, че познава някого около себе си, а запристъпя с отмерени крачки напред, подмина линията на укрепленията и там зачака нападението на вендол. Гарваните отлетяха, той стисна здраво своя огромен меч Рундинг и срещна врага.
	Няма думи, с които да се опише последното нападение на вендол в това ранно утро. Няма думи, които да опишат колко кръв се проля, какви писъци изпълниха тежкия въздух, как коне и конници умираха в мъчителна агония. Със собствените си очи видях Ехтгов, с неговите стоманени ръце — главата му бе посечена от вендолски меч и заподскача по земята като зелка, а езикът й още мърдаше в устата. Видях и Веад да поема копие в гръдта си — остана прикован за земята и се гърчеше там като риба на сухо. Видях как момиченце попада под конски копита и как тялото му бе сплескано, а от ухото му потече кръв. Видях и една робиня на крал Родгар — тялото й бе разцепено точно надве, докато бягаше от един конник. Видях така да загиват и много деца. Видях коне да се изправят на задните си крака и да хвърлят ездачите си, за да се нахвърлят върху тях старци и старици и да ги убият, преди съществата да смогнат да се изправят на нозе. Видях и Виглиф, сина на Родгар, да бяга от схватката и да се крие като страхливец. Него ден не видях обаче вестоносеца.
	Самият аз убих три вендол, като бях улучен от копие в рамото — тази болка изгаряше като огън. Кръвта ми направо завря по дължината на ръката ми, както и в гърдите. Стори ми се, че ще се просна мъртъв на земята, ала продължих боя.
	Слънцето започна да се подава иззад мъглата, тя се отдръпна и конниците изчезнаха. На дневна светлина всичко наоколо беше осеяно с трупове, като сред тях имаше и много вендол, тъй като не бяха прибрали мъртвите си. Това бе истинският знак за тяхната кончина, тъй като бяха разбити и нямаше вече да могат да нападат Родгар, и хората от неговото кралство го разбираха и се радваха.
	Хергер се погрижи за раната ми и бе превъзбуден, докато не внесоха тялото на Булиуиф в голямата зала на палата на Родгар. Булиуиф беше мъртъв десетки пъти — тялото му бе посечено от оръжията на дузина неприятели, лицето и тялото му бяха окъпани в собствената му кръв. При тази гледка Хергер избухна в сълзи и понечи да скрие лицето си от мен, ала нямаше нужда, защото сълзи покапаха и от моите очи.
	Булиуиф бе поставен пред крал Родгар, чийто дълг беше да държи реч. Ала старецът не беше в състояние да го стори. Той успя да изрече само това:
	— Тук лежи воин и герой, достоен за боговете. Погребете го като велик крал.
	След тези думи той напусна залата. Мисля, че изпитваше срам, тъй като самият той не взе участие в боя. Също и синът му Виглиф бе избягал като страхливец и мнозина го бяха видели, наричайки го „жена“ — това също може да го беше засрамило. Или пък е имало и друга причина, която не зная. Всъщност той беше един много стар човек.
	После Виглиф каза тихо на вестоносеца: „Този Булиуиф ни свърши добра работа, направи добре, че и умря, когато трябва.“ Това той каза, след като баща му, кралят, беше напуснал залата.
	Хергер чу думите му, чух ги и аз и аз пръв издърпах меча си. Хергер ми извика:
	— Не се бий с този, той е хитра лисица, а ти си ранен.
	Аз му отвърнах:
	— Кой го е еня? — и предизвиках сина Виглиф на самото място. Виглиф изтегли меча си. Тогава Хергер ме ритна или удари по някакъв начин изотзад и тъй като не очаквах това, се проснах на пода. След това Хергер започна боя с Виглиф. Вестоносецът и той извади оръжие и се запромъква лукаво, за да мине зад Хергер и да го прониже в гръб. Вестоносеца го убих, като го промуших в корема и той изрева зверски, когато мечът ми потъна до дръжката в него. Виглиф чу това и макар да се бе бил храбро до този момент, сега го обзе страх в боя с Хергер.
	Тогава стана така, че крал Родгар чу битката; той се върна в голямата зала и започна да се моли да прекратим боя. Усилията му обаче останаха напразни. Хергер бе твърд в своето намерение. Застанал над тялото на Булиуиф, той замахна с меча си и уби Виглиф, който се строполи върху масата на Родгар и сграбчи бокала на краля, и го поднесе към устните си. Само че той умря, без да пие и това беше краят на всичко.
	Сега от отряда на Булиуиф, някога наброявал тринадесет, бяхме останали само четирима. Ние четиримата изнесохме тялото на Булиуиф и го поставихме под дървен покрив, с чаша медовина в ръка. След това Хергер се обърна към насъбралите се хора:
	— Кой ще умре с този благороден мъж?
	Една жена, робиня на крал Родгар, каза, че ще умре с него. Тогава се пристъпи към обичайните приготовления на нордмените.
C>
	Макар Ибн Фадлан да не споменава колко време е изтекло, навярно до погребалната церемония са минали няколко дни.
C$
	Приготвиха кораб на брега под палата на Родгар, натовариха го със злато и сребро, както и с телата на два коня. Беше издигната и шатра и тялото на Булиуиф, вече вкочанено, беше вкарано вътре. В този студен климат то цялото беше почерняло. После робинята бе заведена до всеки от воините на Булиуиф, също и при мен; аз също я обладах и тя ми каза: „Моят господар ти благодари.“ Лицето и поведението й излъчваха радост, която като че ли превишаваше обичайните емоции, които тези хора показват. Докато се обличаше отново в дрехите си, които имаха по тях много прекрасни украшения от злато и сребро, аз й казах, че е много радостна.
	Имах предвид, че тя беше хубаво момиче, и младо, което скоро щеше да умре — тя го знаеше, знаех го и аз. Тя ми каза:
	— Радостна съм, защото скоро ще видя своя господар.
	До този момент не беше пила нито капка медовина, така че думите й бяха искрени. Лицето й грееше щастливо като на дете или като на жена, която очаква дете — това беше същността на нещата.
	Тогава й казах това:
	— Кажи на своя господар, когато го видиш, че останах жив, за да пиша. — Не зная дали тя разбра тези думи, затова добавих: — Такава беше волята на твоя господар.
	— Тогава ще му кажа — отвърна тя и весело се запъти към следващия воин на Булиуиф.
	Не зная дали тя разбра какво исках да й кажа, защото единствената представа за писане, които тези хора имат, е гравирането върху дърво или камък, което правят рядко. А пък и навярно не успях да се изразя добре на нейния език. Както и да е, тя весело пристъпи нататък.
	И така вечерта, при заник слънце, корабът на Булиуиф бе подготвен на брега, и девойката беше отведена в шатрата на кораба; старицата, наречена ангел на смъртта, я прободе с кинжал между ребрата, а Хергер и аз дърпахме ремъка, който я удуши, и след като я поставихме да седне до Булиуиф, си тръгнахме.
	През целия ден не бях слагал хапка в устата си, защото знаех, че ще трябва да взема участие в тези дела, а нямах желание да се излагам, като повърна в някой момент. Ала него ден в нито един миг не ми прилоша, нито пък ми се зави свят и почувствах тайна гордост от това. Вярно е и това, че в мига на смъртта си девойката се усмихна и това изражение на лицето й се запази, така че тя седна до господаря си с усмивка на пребледнелите си устни. Ликът на Булиуиф бе почернял, очите му — затворени, но изразът му бе спокоен. Така видях тези двама души за последен път.
	После запалиха кораба на Булиуиф и го изтикаха в морето, и нордмените, застанали на скалистия бряг, отправиха множество молитви към своите богове. С очите си видях как теченията понесоха кораба като пламтяща клада, докато изчезна от погледа и нощта се спусна върху земите на нордмените.


>	Завръщане от Север

	Прекарах още няколко седмици в компанията на воините и благородниците от кралството на Родгар. Това бяха приятни дни, защото хората бяха щедри и гостоприемни и най-внимателни с мен и раните ми, които заздравяваха добре, хвала на Аллаха. Скоро обаче започнах да усещам желание да се върна у дома. На краля обясних, че съм пратеник с мисия на халифа на Багдад и трябва да изпълня поръчението му или да понеса гнева му.
	Въпреки думите ми Родгар все не скланяше да ме пусне да тръгна, като казваше, че желае такъв благороден воин като мен да остане в земите му и да се радва на всички заслужени почести. Добави, че съм му приятел завинаги и мога да поискам всичко, стига да е в негова власт или притежание, но въпреки това все отказваше да ме пусне, като измисляше непрекъснато всякакви пречки и поводи за отлагане. Първо бяха раните ми, отдавна зараснали, после каза, че трябва да се възстановя напълно, дори и да не бях се чувствал никога по-силен. Накрая каза да изчакам да бъде подготвен кораб, което било сериозно начинание и когато пожелах да узная колко време ще отнеме това, кралят отговори неясно, сякаш това беше последната му грижа. Когато се опитвах да бъда по-настоятелен в желанието си да се върна у дома, той се сърдеше и ме питаше дали съм недоволен от гостоприемството му. На това нямаше как да не отговоря с благодарност за неговата щедрост и за всеки жест на удовлетворение. Реших, че кралят не е толкова глупав, за колкото го мислех и отидох при Хергер за съвет, като му разказах за тревогите си и дори споделих:
	— Май Родгар не е този, за когото се представя и е много трудно да го заблудя.
	Хергер веднага ме опроверга с думите:
	— Погрешно мислиш, друже. Той е оглупял старец и в постъпките му няма смисъл. — После добави, че ще направи каквото трябва, за да ме пусне кралят.
	И така стана. Съвсем скоро Хергер поиска да бъде изслушан и когато кралят го прие, му казал, че е велик и мъдър управник, чийто народ го обича и уважава заради успеха в държавните дела и грижата за благополучието на поданиците. Ласкателството веднага смекчило стареца. После заговорил, че от петимата сина на краля е оцелял само един — Вулфгар и той се намира през девет земи в десета, след като е бил проводен като пратеник при Булиуиф. После казал, че е време да бъде привикан у дома и за целта трябва да се сформира дружина от воини, които да доведат единствения наследник на краля. Всичко това било казано на Родгар поверително и на четири уши. Вярвам, че след това Хергер е прошепнал няколко думи и на ухото на кралица Вейла, която имаше голямо влияние над съпруга си.
	Няколко дни по-късно, на един от пировете, Родгар обяви, че заповядва да бъде приготвен кораб и да се събере дружина, която да се отправи на път и да доведе Вулфгар обратно у дома. Аз, разбира се, настоях да се присъединя към воините, на което кралят нямаше как да откаже. Подготовката на кораба отне няколко дни и през това време ние с Хергер бяхме неотлъчно заедно. Той беше решил да не участва в пътуването.
	Един ден, както седяхме на хълмовете и наблюдавахме как долу на брега зареждат кораба с провизии и го приготвят за път, Хергер ми каза:
	— Предстои ти дълъг път и всички ние ще молим боговете да те закрилят.
	Попитах за кои богове става дума и той отвърна:
	— За Один, и Фрей, и Тор, и Вирд, и за всички останали, които могат да ти помогнат по пътя.
	Това бяха имената на нордменските божества и аз веднага побързах да кажа:
	— Аз вярвам в единствения бог и той е Аллах, Милостивия и Всеопрощаващия.
	— Знам това — рече Хергер. — Може в твоята земя един господ да е достатъчен, ала тук не е така. Тук има много богове и всеки си е важен сам за себе си, затова ще се молим на всички за твое добро.
	Благодарих му, защото не се съмнявах в искреността на думите му, макар и да не беше правоверен. Молитвите му щяха да бъдат чути, защото Бог уважава искрените слова, казани дори и от устата на неверник.
	Хергер отдавна знаеше колко е различна моята вяра от неговата, но с приближаването на деня на заминаването ми все по-често ме разпитваше за Исляма и често гледаше да ме хване неподготвен, за да разбере дали не го лъжа. Приемах многобройните му въпроси като някаква проверка, също както Булиуиф беше изпитвал някога умението ми да пиша. Стараех се винаги да отговарям по един и същ начин и така увеличавах още повече объркването му. Един ден той ме запита, без да показва, че и преди сме говорили за това:
	— Какво представлява този твой господ Аллах?
	— Аллах е единственият Бог, той направлява всички неща, вижда всичко, знае всичко и разполага с всичко. — Бях го казвал и преди.
	Хергер помисли малко и каза:
	— Ти никога ли не го гневиш този твой Аллах?
	— Да, но той е всеопрощаващ и милостив.
	— Когато не противоречи на целите му ли? — попита Хергер.
	Отговорих, че това е така и Хергер се замисли над думите ми. Накрая тръсна глава и изрече:
	— Рискът е твърде голям. Човек не бива да възлага твърде много надежди само на едно-единствено нещо, било то жена, кон, оръжие или каквото и да е то.
	— Такава е моята вяра — отговорих аз.
	— Ти си знаеш най-добре. Съществуват обаче твърде много неща, непонятни за човека. И където завършва човешкото познание, там започва царството на боговете.
	Разбрах, че никога няма да го убедя в правотата на вярата си, нито той мен, и така се разделихме. Беше скръбна раздяла. С мъка на сърцето си взех сбогом с Хергер и останалите воини. Усетих, че той изпитва същото и стиснахме раменете си един на друг, и аз се качих на борда на черния кораб, който потегли към страната на Даните. И както се отдалечавахме от бреговете на Венден, последното нещо, което видяха очите ми, бяха блесналите покриви на големия палат Хурот, и когато обърнах поглед — пред мен се стелеше сивият огромен океан. И тогава се случи следното:
C>
	Ръкописът завършва внезапно в този момент и последните думи в края на страницата са „nunc fit“. Въпреки че повествованието явно продължава, други пасажи не са открити досега. Това е, разбира се, чиста историческа случайност, но всеки от превеждалите ръкописа коментира уместността на този внезапен завършек, който предполага началото на някакво ново приключение, някаква друга необичайна гледка. Можем само да съжаляваме, че поради решаващата дума на изминалите столетия те ще останат скрити от гладния поглед на съвременния читател.
C$


>	Приложения

#	Чудовищата на мъглата

	Както беше подчертал Уилям Хауълс, в природата обстоятелствата изключително рядко се стичат така, че живо същество да умре по начин, по който останките му да бъдат запазени във вид на вкаменелост за бъдещите времена. Това важи особено силно за дребното, крехко и безнадеждно свързано със земята създание, каквото е човекът. Ето защо вкаменените останки на предците му са изключителна рядкост.
	Учебникарските диаграми, представящи „родословното дърво на човека“, внушават някаква сигурност в утвърждаваните от тях факти, ала това подвежда. Въпросното дърво расте и се налага да се подрязва на всеки няколко години, като едно от най-противоречивите и причиняващо главоболия разклонения се оказва означеното с етикета „Неандерталски човек“.
	Името му идва от долината в Германия, където първите останки от подобните нему са открити през 1856 година, три години преди Дарвин да публикува „Произход на видовете“. Тогавашният викториански свят бил твърде недоволен от намерените скелетни останки и винаги подсилвал грубите и недодялани черти на неандерталеца; до ден-днешен в съзнанието на болшинството самата дума е синоним на всичко глупаво и зверско в природата на човека.
	С обяснимо облекчение ранните изследователи намерили решението, че Неандерталският човек е „изчезнал“ преди около 35 000 години и бил заместен от Кроманьонския човек, чийто скелет предполагал деликатност, чувствителност и интелигентност в такава степен, в каквато Неандерталският предполагал чудовищна бруталност. Господстващата презумпция била, че превъзхождащият го, по-съвременен Кроманьонец отстранил Неандерталеца.
	В действителност се оказва, че науката разполага с твърде ограничено количество надежден неандерталски скелетен материал. От повечето от осемдесет познати фрагмента само дузина са достатъчно запазени или с надеждно определена възраст, за да подкрепят сериозно изследване. Както не можем със сигурност да определим доколко разпространен е бил неговият вид и каква е била съдбата му. Освен това съвременният поглед върху костните експонати подлага на основателно съмнение викторианската убеденост в неговите чудовищни, получовешки черти.
	В свой материал от 1957 година Строус и Кейв пишат: „Ако можеше да бъде съживен и поставен в метрото на Ню Йорк, при условие, че бъде изкъпан, избръснат и облечен в съвременно облекло, твърде малко вероятно ще е той да привлече повече внимание от някои от другите посетители.“
	Или както друг антрополог се изразява неконвенционално: „… възможно е на пръв поглед да ви се стори малко чепат, но надали бихте имали нещо против да се ожени за сестра ви.“
	От подобна отправна точка има само малка крачка до убежденията на някои съвременни антрополози, че Неандерталският човек като анатомическа разновидност на съвременния човек не е изчезвал никога и продължава да живее в модерните времена.
	Новата интерпретация на находки от неандерталската култура също поддържа един чувствително по-благоприятен образ на въпросния индивид. Антрополозите от миналото били силно впечатлени от красотата и дълбочината на пещерните рисунки, появили се с Кроманьонския човек, които, заедно със скелетния материал, в голяма степен подсилили идеята за една нова чувствителност, дошла да замести съществуващата преди „мрачна примитивност“.
	Неандерталецът обаче е забележителен сам по себе си. Културата му, наречена Мустерска, отново по името на географски обект — селото Ле Мустер във Франция — се характеризира с каменоделски умения от висок разред и далеч по-висши от съществуващите в по-ранни културни пластове. Както вече е неоспорим факт, че неандерталците са притежавали оръдия на труда, изработени от кост.
	Най-впечатляващ е фактът, че те са били първите наши предци, практикували погребален ритуал за своите мъртъвци. В Ле Мустер е намерено тяло на юноша, поставено в продълговат изкоп и положено в спяща поза. Край него са подредени пособия от кремък, каменна брадва, както и печено месо. Фактът, че въпросните материали са били предназначени за употреба в някакъв задгробен живот, е безспорен за множество антрополози.
	Съществуват и други доказателства за наличие на религиозни чувства. В Швейцария е открит олтар, посветен на пещерната мечка — същество обожествявано, почитано, ала също и изяждано, докато в пещерата Шанидар в Иран е погребан неандерталец с букет цветя. Всички факти потвърждават осъзнаването на живота и смъртта, на разликата между индивида и околния свят, което, според нашите разбирания, е границата между мислещия човек и животните. По силата на тези факти се налага изводът, че подобно наличие на разумност се среща за първи път в историята при Неандерталския човек.


	Цялостната преоценка на Неандерталеца съвпада с преоткриването на Ибн Фадлановия контакт с „чудовищата на мъглата“. Съгласно неговото описание видът на тези същества напомня анатомията на Неандерталския човек и повдига въпроса дали тези наши предци са изчезнали от лицето на земята преди хиляди години или са успели да се задържат до исторически времена.
	Аргументи, основани на аналогии, могат да потвърдят и двете предположения. Съществуват исторически примери как шепа хора, зад които стои технологически по-висока култура, са успели да изтрият от лицето на земята по-примитивни общества само за броени години и в най-общ вид това е историята на контакта на европейците с народите на новия свят. Има и примери за примитивни народи, живеещи в изолирани райони и непознати за други, по-развити и цивилизовани общности, които обитават съседните области. Подобно племе беше наскоро открито във Филипините.
	Академичният спор относно съществата на Ибн Фадлан може накратко и просто да се представи чрез мненията на Джефри Райтуд от университета в Оксфорд и Е. Д. Гудрич от Филаделфийския университет. Райтуд пише през 1971 година:
C>
	Докладът на Ибн Фадлан ни дава абсолютно допустимо описание на неандерталски хора, съвпадащо с намерените вкаменелости и нашите предположения относно културното развитие на тези ранни човешки същества. Би трябвало да го приемем безусловно, ако не бяхме решили, че те са изчезнали безследно преди 30–40 000 години. Трябва да си спомним, че това наше убеждение се основава единствено на факта, че не са открити вкаменелости от по-късна дата и тяхната липса далеч не означава, че те не съществуват.
	Обективно казано, няма причини по силата на които да се отрича „априори“ възможността група неандерталци да са оцелели достатъчно дълго в изолирани области на Скандинавския полуостров. Във всеки случай това е единственото обяснение на арабския текст.
C$
	Гудрич, палеонтолог, добре известен със скептицизма си, поддържа напълно противоположна гледна точка (1972).
C>
	Цялостната иначе точност на Ибн Фадлановия доклад може да ни подведе да пренебрегнем известни крайности в текста. Те са няколко и биха могли да са резултат на културни предразсъдъци или на желанието на всеки разказвач да впечатли аудиторията. Той нарича викингите гиганти, нещо, което те не са били, подчертава непрекъснато липсата им на чувство за хигиена, което на други, не толкова придирчиви наблюдатели, не е направило впечатление. В описанието си на така наречените „вендол“ той непрекъснато изтъква тяхната окосменост и брутален външен вид, докато те биха могли да не са толкова космати и брутални. Те биха могли просто да бъдат племе от вида _Homo sapiens,_ живеещо в изолация и под нивото на културните придобивки, типични за скандинавците.
	Съществуват доказателства в самия ръкопис на Ибн Фадлан, които поддържат предположението, че въпросните „вендол“ действително принадлежат към вида _Homo sapiens_. Фигурките на бременни жени, описани от арабина, определено наподобяват праисторическите скални рисунки и статуетки, намерени в Оринас, Франция и Гравецианските находки от Вилендорф, Австрия, ниво № 9. Както Оринаската, така и Гравецианската култура се свързват най-вече със съвременния човек, а не с неандерталеца.
	Никога не трябва да забравяме, че за необучения наблюдател _културните_ различия много често изглеждат като _физически_ различия и дори не е необходимо човек да е особено наивен, за да направи подобна грешка. В този ред на мисли почти до осемдесетте години на миналия век образовани европейци са обсъждали публично дали негрите от примитивните африкански общества принадлежат към човешкия род или представляват причудлива кръстоска между хора и маймуни. Също не бива да забравяме степента, до която общности, принадлежащи към диаметрално различни нива на културно развитие, биха могли да съществуват рамо до рамо на една и съща територия. Подобен контраст представлява Австралия, където каменната ера и ерата на реактивните самолети могат да бъдат открити непосредствено една до друга. Ето защо, когато осмисляме описанията на Ибн Фадлан, нямаме право да приемаме аксиоматично, че става въпрос за неандерталски индивиди, освен ако не сме вътрешно убедени да го направим.
C$
	В заключение спорът винаги се препъва в добре познатите ограничения на човешкия метод на научно познание. Физикът Герхард Робинс отбелязва, че:
C>
	… ако трябва да бъдем точни, нито една хипотеза или теория могат някога да бъдат доказани. Те могат само да бъдат опровергани. Когато гласуваме доверие на една теория, в действителност приемаме, че не сме в състояние да докажем нейната погрешност, а не, че извън всякакво съмнение можем да потвърдим верността й.
	Всяка научна теория би могла да бъде в сила години, дори векове, и около нея могат да бъдат събрани стотици подкрепящи я доказателства, но тя винаги си остава уязвима. Един-единствен противоречащ факт е достатъчен, за да бъде хвърлена в хаос стройната хипотеза и да се появи необходимост от нова теория. Подобни открития са непредсказуеми и биха могли да изникнат както никога, така и утре. Историята на науката е осеяна с развалините на могъщи творения, съборени от някаква случайност или дребна подробност.
C$
	Вероятно това е било и посланието на Джефри Райтуд в обръщението му към Седмия международен симпозиум по човешка палеонтология, състоял се през 1972 година в Женева:
C>
	Трябва ми всичко на всичко един череп или може би фрагмент от череп или парче от челюст. Всъщност ми е необходим един-единствен запазен зъб и целият спор ще бъде приключен.
C$
	До намирането на необходимите скелетни доказателства дебатите и предположенията ще се роят и позицията на всеки ще зависи единствено от неговите вътрешни убеждения относно подредбата на нещата.


>	Източници

#	1. Първични източници

	Ръкопис на Якут ибн-Абдала, географски лексикон, ?-1400 н.е. № 1403А — 1589А, Архив на университетска библиотека, Осло, Норвегия.
	Преводи:
	Блейк, Робърт и Фрай, Ричард; във _Византия — Метавизантия: Журнал за Византийски и съвременни гръцки изследвания,_ Ню Йорк, 1947.
	Кук, Албъпт С; Ню Йорк, 1947.
	Фраус-Долус, Пер; Осло, 1959–1960.
	Йоргенсен, Олаф; 1971, непубликувано.
	Насър, Сейед Хюсеин; 1971, непубликувано.

	Ръкопис от Санкт Петербург, местен източник, публикуван от Академията на Санкт Петербург, 1823. № 233М — 278М, Архив на университетска библиотека, Осло, Норвегия.
	Преводи:
	Фраус-Долус, Пер; Осло, 1959–1960.
	Стенуи Роже; 1971, непубликувано.
	Солецки, В. К.; 1971, непубликувано.

	Ръкопис на Ахмад Туси, география, 1047 г., доклад на Дж. X. Емерсън, № LV 01–114, Архив на университетска библиотека, Осло, Норвегия.
	Преводи:
	Фраус-Долус, Пер; Осло, 1959–1960.
	Насър, Сейед Хюсеин; 1971, непубликувано.
	Хити, А. М.; 1971, непубликувано.

	Ръкопис на Амин Рази, военна история, 1585–1595, доклад на Дж. X. Емерсън, № LV 207–244, Архив на университетска библиотека, Осло, Норвегия.
	Преводи:
	Фраус-Долус, Пер; Осло, 1959–1960.
	Бенедиксън, Робърт; 1971, непубликувано.
	Портеус, Елинор; 1971, непубликувано.

	Ръкопис от Ксимос, фрагментарна география, дата?, дарено от А. Г. Гаврс, № 2308Т-2348Т, Архив на университетска библиотека, Осло, Норвегия.
	Преводи:
	Фраус-Долус, Пер; Осло, 1959–1960.
	Бенедиксън, Робърт; 1971, непубликувано.
	Портеус, Елинор; 1971, непубликувано.


#	2. Вторични източници

	Бернт, Е. и Бернт, P. X. „Анотирана библиография на препратки към ръкописа на Ибн Фадлан от 1794 до 1970“, Acta Archaeologica, VI: 334–389, 1971.
	Тази забележителна компилация препраща заинтересования читател към всички вторични източници, имащи връзка с ръкописа, които са се появявали на английски, норвежки, шведски, датски, руски, френски, испански и арабски за цитирания период. Общият брой на източниците е 1 042.


#	3. Материали от общ справочен характер

	Следните материали са подходящи за обикновения читател, непритежаващ специална археологическа или историческа подготовка. Цитирани са само материали на английски език.
	Wilson, D. М. _The Vikings,_ London, 1970.
	Brondstead, J. _The Vikings,_ London, 1960, 1965.
	Arbman, H. _The Vikings,_ London, 1961.
	Jones, G. _A History of the Vikings,_ Oxford, 1968.
	Sawyer, P. G., and Wilson, D. M. _The Viking Achievement,_ London, 1970.
	Kendrick, J. D. _A History of the Vikings,_ London, 1930.
	Azhared, Abdul. _Necronomicon_ (ed. H. P. Lovecraft), Providence, Rhode Island, 1934.


>	Авторски пояснения

	Романът „Тринадесетият воин“ е резултат на едно предизвикателство. През 1974 моят приятел Курт Виладсен ми предложи да съставя и проведа университетски курс, наречен от него „Велики и скучни“. Курсът трябваше да включва всички текстове, смятани за основи на Западната цивилизация, които никой вече не чете с желание поради тяхната монотонност и скучност. Курт каза, че, според него, първият кандидат за този курс трябва да бъде епическата поема „Беоулф“.
	Изразих несъгласие и заспорих, че „Беоулф“ е история привлекателна и пълна с драматизъм; бях готов да докажа твърдението си. Веднага след като се прибрах у дома, започнах да нахвърлям бележки за настоящия роман.
	Отправната ми точка беше научната традиция, разглеждаща епическата поезия и митологията като творения, в чиято основа лежат действителни събития и факти. Предположението на Хайнрих Шлиман за истинността на „Илиада“ довежда до археологическото разкриване на това, което, според него, са Троя и Микена. По тази логика Артър Евънс, повярвал в мита за Минотавъра, успял да открие двореца на Кносос в Крит.*
	[* Достъпното описание на работата на Шлиман и Евънс се нарича „Богове, гробници и учени“, авт. К. В. Керам (Курт В. Марек), изд. Алфред А. Кнопф, Ню Йорк, 1967.]
	По силата на тази традиция М. И. Финли и други са проследили пътя на Одисей, по данните в творбата на Омир*, а Лайънъл Карсън е описал реалните маршрути, залегнали в основата на мита за Язон и Аргонавтите**. Изглеждаше напълно логично тогава, по силата на тази традиция, човек да допусне, че „Беоулф“ също почива върху действителни събития.
	[* „Светът на Одисеята“, Вайкинг прес, Ню Йорк, 1965.]
	[** „Мореплавателите, пътешествениците и воините на Средиземноморието в древността“, Макмилан, Ню Йорк, 1959.]
	Истинската случка отдавна е загубила реални измерения в разказите, предавани от уста на уста в продължение на векове, и в резултат се е получила фантастичната история, четена от нас. Въпреки това ми се стори напълно възможно да се възпроизведе обратният процес. Да се отстрани пласт по пласт натрупаната поетическа инвенция и да се стигне до ядрото от автентични човешки преживявания, нещо, случило се в действителност.
	Осъзнах обаче, че идеята да се възстанови фактическата основа на разказа може да представлява привлекателно предизвикателство, ала бе твърде непрактична. Съвременната наука не предлага обективна процедура за отделяне на поетичната измислица от житейските факти, послужили за основа. Дори опитът да се извърши нещо подобно би означавал да се вземат безброй субективни решения, големи или малки, на всяка страница, и в резултат да се получи друга измислица, съвременен псевдоисторически фантастичен разказ за предполагаемия ход на действителните събития.
	Неразрешимостта на тази дилема ме накара да се откажа от подобен подход. Разбира се, намерението ми да напиша роман предполагаше да създам собствена измислица. Измислицата обаче изисква строга логика, а аз бях разтревожен от логиката, която подплатяваше тази, което исках да създам. Тъй като един истински учен не би могъл да направи това, което възнамерявах, то аз пък не можех да претендирам, че с писанието си съм го постигнал. Това не беше провал на въображението или липса на кураж — беше си чисто практически проблем. Подобно на учения, аз също не знаех кои от елементите в „Беоулф“ да запазя и кои да отхвърля, и на основата на какъв критерий.
	Въпреки че идеята да работя в хронологически обратен ред изглеждаше непостижима, тя продължаваше да занимава ума ми. Започнах да си задавам различни въпроси. Ако предположех за момент, че споменатият проблем не съществува и подобен процес е осъществим, как би изглеждал полученият разказ? Вероятно щеше да представлява еднообразна поредица от някакви сражения, случили се преди повече от хиляда години. Предположих, че ще прилича на безбройните описания на очевидци, свидетели на известни събития и разказали видяното, без представа за неговата стойност и значение.
	Тази линия на разсъждения ми подсказа решението на проблема. Съвсем определено ми се искаше моят разказ да бъде разказ на очевидец. Не можех да го извлека от самия текст на произведението, нито желаех да го измисля. Това се оказа моята задънена улица. В един момент обаче осъзнах, че не е необходимо да си измислям — аз просто можех да _открия_ вече съществуващия разказ.
	Да допуснем, че съвременен наблюдател е присъствал при всички събития и е съставил описание, което по-късно е било превърнато в епическа поема. Да допуснем също, че въпросният разказ винаги е съществувал, но не е бил възприеман като такъв. Ако това беше така, тогава нямаше да се налага да се измислям каквото и да е. Просто можех да възпроизведа оригиналния текст и да въведа мои коментари във вид на бележки, адресирани към читателя.
	Идеята за съществуващ ръкопис заобикаляше спънките от логично естество, защото намереният документ нямаше да бъде мое творение, макар и написан от мен. Съзнавам абсурдността на подобни съображения, но ние сме подвластни на подобни абсурди през целия си живот. Много често актьорите не са в състояние да играят успешно без някакъв предмет или изкуствени мустаци, или някакъв друг изкуствен атрибут, който да ги предпазва от пълно сливане с образа им на сцената. Бях се озовал в същото положение.
	Какъв вид разказ би бил най-подходящ? Сметнах, че най-благодатният разказ би бил този на някакъв страничен наблюдател — човек, който не е част от културата и който би могъл да съобщава обективно събитията в тяхната последователност. Но кой би могъл да бъде този наблюдател? Откъде би могъл да се появи?
	Преравяйки спомените си, осъзнах, че познавам необходимата личност. През десети век арабин на име Ибн Фадлан пропътувал разстоянието от Багдад до съвременна Русия и влязъл в контакт с викингите. Ръкописът му е добре познат на учените и съдържа едни от най-ранните съобщения за техния живот и култура.* В годината преди да се дипломирам бях прочел части от ръкописа и бях наясно, че арабинът има стил и собствен глас. Можеше да бъде имитиран. Звучеше достоверно и неочаквано. Почувствах, че след хиляда години Ибн Фадлан не би имал нищо против да получи новата роля на свидетел на събитията, залегнали в основата на епическата поема „Беоулф“.
	[* От многобройните научнопопулярни писания за викингското общество заслужава да се прегледат: Д. М. Уилсън, „Викингите“, Лондон 1970; Дж. Бронстед, „Викингите“, Лондон, 1965; П. Сойер „Ерата на викингите“, Лондон, 1962; П. Г. Фуут и Д. М. Уилсън, „Постиженията на викингите“, Лондон, 1970. Някои от тези справки цитират пасажи от ръкописа на Ибн Фадлан.]
	Въпреки че пълният текст на ръкописа съществува в преводи на руски, френски, немски и много други езици, английският вариант е частичен. Събраните от мен фрагменти съставят първите три глави на „Тринадесетият воин“*, като са извършени съвсем дребни промени.
	[* Доколкото знам, източниците на английски са все още два. Първият се намира в прочетения от мен труд на Робърт Блейк и Ричард Фрай „Викингите по света и у дома“, съставна част на сборника текстове „Четива по обща антропология“, издаден от Карлтън С. Куун, Хенри Колт и Ко, Ню Йорк, 1952, стр. 410–416. Вторият източник е отново трудът на Блейк и Фрай „Бележки върху Рисалла на Ибн Фадлан“, изд. Византина Метавизантина, 1949, том 1, част 2, Ню Йорк, стр. 7–37. Благодаря на професор Фрай за неговото съдействие по време на първото и второто, преработено издание на тази книга.]
	Останалата част от романа е написана от мен в стила на ръкописа, като съм си позволил да отправя Ибн Фадлан на това въображаемо пътешествие. Добавени от мен са също коментарите и педантичните бележки под линия.
	Наясно бях, че действителното пътуване на Ибн Фадлан през 921 година се е състояло твърде късно, за да послужи за основа на Беоулф, за която множество авторитети са убедени, че е съставена с около сто и петдесет години по-рано. Но все пак датирането на поемата е несигурно, още повече, че в качеството си на писател мога да претендирам за право на известна свобода при боравене с фактите. Романът съдържа и други съвсем явни анахронизми, особено срещата на Ибн Фадлан с оцеляла група от неандерталци. (Една от особеностите на книгата е, че в изминалите междувременно десетилетия науката ревизира възгледите си относно неандерталците и предположението за съществуването на индивиди от тях в обозримото историческо време отпреди хиляда години вече не изглежда така невероятно, както при нейното първо издание.)
	Съгласен съм, че играта с реалните факти се заплита все повече и повече с напредването на повествованието и в определен момент става трудна преценката за правдоподобност и измислица. В резултат на отдавнашните си пристрастия към манипулацията на фактите и разместването на критериите, каращи човека да приема определени неща за действителност и други за фикция, си признавам, че в „Тринадесетият воин“ отидох твърде далеч. Докато пишех романа, имах чувството, че успявам да правя това разграничение. Например буквалният превод от латински на името на цитирания преводач Пер Фраус-Долус означава „измама чрез подвеждане“, но след известно време аз самият вече не бях сигурен кои пасажи са истински и кои — измислени. Веднъж се наложи да потърся отново някои справки в библиографията си и след часове изнурителен труд, прекарани в справочния отдел на библиотеката, се усетих, че въпросните текстове са плод на собственото ми въображение. Бях бесен, че изгубих времето си, но можех да виня само себе си.
	Споменавам това, защото склонността да се размиват границите между реални и въображаеми факти е вече характерна черта на съвременното общество. Измислицата е вече неразличимо вплетена във всичко — от научно-популярните очерци до телевизионните новини. Телевизията, разбира се, е известна всекиму със своята продажност и внушенията й не се приемат на сериозно от болшинството от нас, обаче мирогледът на „постмодерния“ учен представлява сериозно предизвикателство. Често в академичните среди се защитават мнения, че не съществува разграничение между действителност и измислица и че всеки подход към прочита на определен текст е пристрастен и личен и, следователно, измислицата е толкова валидна, колкото и неоспоримите открития. В най-добрия случай подобен мироглед просто позволява на изповядващия го да извини липсата си на традиционната научна дисциплинираност. В най-лошия случай обаче той е нагъл и опасен.*
	[* Относно тенденциите в постмодерната академична мисъл вж. например произведението на Полин Мари Розенау „Постмодернизмът и обществените науки: прозрения, взаимовръзки и влияния“, Принстън, Ню Джърси, 1992, или съставената от X. Арам Везер „Новият историзъм“, Рутледж, Ню Йорк 1989.]
	Подобни възгледи не съществуваха преди двадесет години, когато седнах да пиша този роман, дегизиран под формата на научна монография и си мисля, че модата в академичната мисъл може и да се промени, особено ако учените започнат да прибягват до измислени бележки под линия, както направих аз.
	При създадените обстоятелства се налага изрично да кажа, че справките и бележките в настоящия следговор са действителни. Останалата част от романа, включително въведението, самият текст, бележките на автора, справките и библиографията трябва да бъде определена като напълно измислена.
	Когато беше публикувана за пръв път, тази игрива версия на „Беоулф“ предизвика доста раздразнени бележки от страна на критиците, сякаш бях осквернил Светая Светих. Изследователите на автентичния текст обаче я намират за забавна и много от тях ми писаха, за да ми го съобщят.

@	Майкъл Крайтън
@@	Декември 1992





	КРАЙ
I>
	© 1976 Майкъл Крайтън
	© 1999 Пламен Ставрев, превод от английски

	Michael Crichton
	Eaters of the Dead, 1976

	Сканиране, разпознаване и редакция: Dave, 2010 г.

	__Издание:__
	Майкъл Крайтън. Тринадесетият воин
	ИК „Селекта“, 1999
	ISBN 954-8371-56-1

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://www.chitanka.info/lib/text/15821]
	Последна редакция: 2010-04-04 12:00:00
I$