Майкъл Крайтън
	Джурасик парк



	Влечугите са отблъскващи, защото имат студено тяло, белезникав цвят, хрущялен скелет, нечиста кожа, зловещ вид, злобен поглед, противна миризма, груб глас, мрачни бърлоги и страшна отрова.
	Затова Създателят им не е използвал силата си, за да ги намножи.
	Линей, 1797 г.


	Няма как да отречеш нова форма на живот.
	Ъруин Чаргаф, 1972 г.



	Увод
	„Произшествието «ИнДжен»“

	В края на двайсети век станахме свидетели на удивителна по размерите си златна треска в науката — на стремителна и яростна надпревара да се комерсиализира генното инженерство. Този процес се осъществява с такава скорост и е съпътстван с толкова малко коментари, че мащабите му и последиците от него едва ли са ясни на някого.
	Биотехнологията обещава най-голямата революция в историята на човечеството. До края на десетилетието тя ще надмине по влияние във всекидневието атомната енергия и компютрите. Според думите на един наблюдател „Биотехнологията ще преобрази всички сфери на човешкия живот: медицинското обслужване, начина на хранене, развлеченията, здравето, дори телата ни. Нищо вече няма да бъде същото. Тя буквално ще промени облика на планетата.“
	Революцията в биотехнологията обаче се различава от предишните научни преобразувания по три важни аспекта.
	Преди всичко тя има широка основа. Съединените щати навлязоха в атомната ера благодарение на един-единствен изследователски институт, този в Лос Аламос. Те навлязоха във века на компютрите с усилията на десетина компании. Докато изследванията в областта на биотехнологията се провеждат в над две хиляди лаборатории, и то само в САЩ. Петстотин корпорации влагат в тях около пет милиарда долара годишно.
	На второ място, голяма част от изследванията са необмислени или повърхностни. Усилията да се създаде по-светла пъстърва, която да личи повече в бързеите, квадратни дървета, които да се секат по-лесно, и ароматни клетки, които да се инжектират, така че винаги да миришете на любимия си парфюм, може да ви се сторят шега, но не е така. Всъщност фактът, че биотехнологията бива прилагана в сфери, открай време подвластни на капризите на модата, като например козметиката и свободното време, усилва загрижеността ни, че такава мощна нова технология може да бъде използвана безогледно.
	На трето място, тази дейност не се контролира. Никой не упражнява надзор върху нея. Тя не се урежда от никакъв федерален закон. По въпроса не съществува последователна правителствена политика нито в САЩ, нито другаде по света. И тъй като биотехнолозите произвеждат какво ли не — от лекарства и земеделски култури до изкуствен сняг, трудно е наистина да се изгради разумна политика.
	Ала най-тревожното е, че сред самите учени не се срещат такива, които да бият тревога. Странното е, че почти всеки учен, посветил се на генетични изследвания, е въвлечен и в търговията с биотехнологии. Не съществуват незаинтересовани наблюдатели. Всеки преследва някаква изгода.


	От гледна точка на нравствеността комерсиализирането на молекулярната биология е най-смайващото явление в историята на науката и то протича с удивителна бързина. Още от времето на Галилей, цели четири века науката се е свеждала до свободното и непредубедено изследване принципите на природата. Учените никога не са се ограничавали с националните граници, стояли са над преходните политически интереси и дори над войните. Винаги са били против секретността в проучванията и дори са гледали с лошо око на идеята откритията им да бъдат патентовани, тъй като са смятали, че работят за благото на цялото човечество. И за много поколения научните открития наистина бяха безкористни.
	Когато през 1953 година двама млади английски изследователи, Джеймс Уотсън и Франсис Крик, разчетоха структурата на ДНК, откритието им бе посрещнато като победа на човешкия дух, на отколешния стремеж по научен път да се обясни Вселената. Мнозина се надяваха то да бъде безкористно прилагано за доброто на човечеството.
	Но това не стана. Трийсет години по-късно почти всички колеги на Уотсън и Крик вече се занимават със съвсем друго. Молекулярната генетика се превръща в широкомащабно комерческо начинание, носещо милиарди долари печалби, но всичко това започва не през 1953, а през април 1976 година.
	На тази дата Робърт Суонсън, склонен към рискове предприемач, се среща с Хърбърт Бойър, биохимик от Калифорнийския университет, и му прави интересно предложение. Двамата се споразумяват да основат търговска компания, която да разработва техниката на Бойър за снаждане на гени. Новата им фирма „Дженентек“ бързо се превръща в най-голямата и най-преуспяващата в областта на генното инженерство.
	Изведнъж сякаш всички решават да забогатеят. Почти не минава седмица, без да изникнат нови компании, в които учените се надпреварват да правят генетични изследвания. През 1986 година най-малко триста шейсет и двама учени, включително шейсет и четирима от Националната академия, са членове на консултативни съвети на биотехнологични фирми. Броят на онези, които притежават акции или работят като експерти, е няколко пъти по-голям.
	Необходимо е да подчертаем голямото значение на тази промяна. В миналото истинските учени са гледали с пренебрежение на бизнеса. За тях стремежът към забогатяване е бил унизителен, те са го смятали за присъщ единствено на бакалите. А с промишлените разработки дори и в престижните лаборатории на „Бел“ и Ай Би Ем са се занимавали само онези, които не са можели да си намерят работа в университет. Истинските учени поначало са имали критично отношение към колегите си, посветили се на приложни науки, и към промишлеността като цяло. Тази отколешна враждебност е предпазвала университетските учени от пагубната обвързаност с промишлеността и винаги, когато е възниквал спор по технологични въпроси, те са давали безпристрастно и компетентно мнение.
	Вече не е така. Много малко са молекулярните биолози и изследователските институти, които да не са свързани с бизнеса. Отиде си доброто старо време. Генетичните изследвания се извършват с все по-шеметна бързина. Но те се провеждат тайно, набързо и за пари.
	В тази търгашеска обстановка вероятно е била неизбежна появата на една толкова амбициозна компания като „Интърнешънъл Дженетик Текнолоджис“ в Пало Алто. И затова не е чудно, че никъде не бе съобщено за кризата в генетиката, която тя предизвика. В крайна сметка изследванията на „ИнДжен“ се провеждаха тайно. Самото произшествие стана в най-затънтената част на Централна Америка. Свидетели на случилото се бяха по-малко от двайсет души. Само шепа от тях оцеляха.
	Дори и накрая, когато на 5 октомври 1989 година „Интърнешънъл Дженетик Текнолоджис“ прибягна за защита до Върховния съд на Сан Франсиско, съдебният процес беше отразен в печата съвсем бегло. Всичко изглеждаше толкова банално: „ИнДжен“ беше третата малка биоинженерингова компания в САЩ, претърпяла провал тази година, и седмата, издънила се от 1986 година насам. Беше публикувана малка част от съдебните документи, тъй като кредитори бяха японски инвестиционни консорциуми като „Хамагури“ и „Денсака“, които по традиция избягват публичността. За да се спестят ненужните разкрития, адвокатът на „ИнДжен“ Даниъл Рос от адвокатска кантора „Кауан, Суейн и Рос“ представляваше и японските инвеститори. А твърде странният иск на вицеконсула на Коста Рика беше изслушан при закрити врати. Затова никак не е чудно, че само за един месец проблемите на „ИнДжен“ бяха решени мирно и тихо.
	Страните по това решение, включително и изтъкнатите учени в консултативния съвет, се подписаха да не разгласяват случая. Но мнозина от главните действащи лица в „Произшествието «ИнДжен»“ не са подписвали подобна декларация и пожелаха да обсъдят невероятните събития на един усамотен остров край западния бряг на Коста Рика, довели до онези последни два дни на август 1989 година.


	Пролог
	Ухапването на раптора

	Тропическият дъжд се лееше като из ведро, шибаше ламаринения покрив на клиниката, шумно се стичаше по металните водосточни тръби и се плискаше по земята на потоци. Робърта Картър въздъхна и се загледа навън през прозореца. От клиниката едва се виждаха покритият с ниско стелеща се мъгла плаж и океанът зад него. Лекарката не беше очаквала това, когато дойде да поработи два месеца в рибарското село Баия Анаско на западния бряг на Коста Рика. Беше се надявала на слънце и отмора след двете изнурителни години в клиниката по спешна медицина „Майкъл Рийс“ в Чикаго.
	Вече от три седмици беше в Баия Анаско. През цялото това време дъждът не беше преставал.
	Иначе всичко бе чудесно. Харесваха й уединеността на Баия Анаско и приветливите му жители. Коста Рика има една от двайсетте най-добри здравни системи в света и дори в това отдалечено крайбрежно селище клиниката беше добре поддържана и разполагаше с всичко необходимо. Помощникът й, Мануел Арагон, беше интелигентен и с добра професионална подготовка. Това позволяваше на Боби да работи на ниво, равно на това на клиниката в Чикаго.
	Но този дъжд! Този постоянен, неспирен дъжд!
	В другия край на кабинета за прегледи Мануел наклони глава.
	— Чувате ли?
	— Чувам го, как да не го чувам! — отвърна Боби.
	— Но не, заслушайте се.
	Тогава го долови. Някакъв друг шум се смесваше с плющенето на дъжда, някакъв дълбок тътен, който постепенно набираше сила, докато накрая стана съвсем ясен: ритмичното боботене на хеликоптер. „Невъзможно е да летят в такова време“, помисли си тя.
	Но звукът се приближаваше все повече и накрая хеликоптерът ненадейно изплува от мъглата над океана, прогърмя над главите им, направи завой и се върна към брега. Боби го видя как се люшва над водата близо до рибарските лодки, премества се към разнебитения дървен док и пак се насочва към плажа.
	Търсеше място за приземяване.
	Беше модел „Сикорски“ с голям търбух и синя ивица отстрани, на която пишеше „Строителство ИнДжен“. Това бе наименованието на строителната компания, която изграждаше нов курортен комплекс на един от крайбрежните острови. Говореше се, че курортът щял да бъде пищен и изисквал много работа. В строежа му, започнал преди повече от две години, участваха доста местни хора. Боби си го представяше — един от онези огромни американски курорти с басейни и тенискортове, където гостите щяха да спортуват и да си пият дайкирито, без никаква връзка с живота в страната.
	Боби се зачуди какво толкова неотложно се е случило на острова, та да се налага хеликоптерът да лети в такова време. Видя през стъклото на кабината как пилотът въздъхва от облекчение, когато машината кацна на мокрия пясък. От хеликоптера изскочиха униформени мъже, които отвориха голямата странична врата. Боби дочу неистови крясъци на испански и Мануел я побутна.
	Хората търсеха лекар.


	Двама цветнокожи от екипажа носеха към нея безжизнено тяло, а зад тях един бял мъж командваше с креслив глас. Бе облечен в жълта мушама. Изпод бейзболната му шапка се подаваше червена коса.
	— Има ли лекар тук? — извика той, докато Боби се приближаваше тичешком.
	— Аз съм доктор Картър — отвърна тя.
	Тежките дъждовни капки я шибаха по главата и раменете. Червенокосият се намръщи. Лекарката беше облечена в памучна фланела без ръкави и отрязани джинси. На гърдите й висеше стетоскоп, чиято слушалка вече бе ръждясала от соления въздух.
	— Казвам се Ед Реджис. Човекът, който ви водим, е много зле, докторке.
	— Тогава по-добре го закарайте в Сан Хосе — рече тя.
	Сан Хосе беше столицата, само на двайсет минути по въздуха.
	— Щяхме да го закараме, но в този дъжд не можем да прелетим над планината. Налага се да го лекувате тук.
	Боби подтичваше край ранения, докато го носеха към клиниката. Беше още дете, едва ли имаше осемнайсет години. Тя повдигна подгизналата от кръв риза и видя дълбока рана на рамото му и още една на крака.
	— Какво се е случило?
	— Злополука на строежа — извика Ед. — Паднал. Прегазила го една от земекопните машини.
	Младежът беше пребледнял и трепереше. Бе в безсъзнание.
	Мануел стоеше до яркозелената врата на клиниката и махаше с ръка. Мъжете внесоха тялото и го положиха на кушетката в средата на кабинета. Мануел се зае да му слага система, а Боби насочи светлината към момчето и се наведе да прегледа раните му. Веднага прецени, че са доста сериозни. Беше почти сигурна, че момчето ще умре.
	Раната на рамото беше дълбока и продължаваше надолу по тялото. Плътта беше разкъсана по краищата. Рамото беше изкълчено и се виждаха белезникавите кости. Второ разкъсване прорязваше плътните мускули на бедрото толкова дълбоко, че под тях се виждаше как пулсира бедрената артерия. Първото впечатление на лекарката бе, че кракът му е бил разпорен.
	— Разкажете ми какво е станало — помоли тя.
	— Не видях — отвърна Ед. — Казаха ми, че земекопната машина го е повлякла.
	— Защото ми прилича на нападение от животно — каза Боби Картър, докато разглеждаше раната.
	Както повечето лекари, работили в интензивно отделение, тя си спомняше съвсем ясно пациенти, които бе виждала още преди години. Два пъти бе лекувала подобни разкъсвания, първият случай беше двегодишно дете, нападнато от куче порода ротвайлер, вторият — пиян работник в цирк, натъкнал се на бенгалски тигър. Двете рани си приличаха. Имаше нещо характерно в пораженията, нанесени от животно.
	— Животно ли? — учуди се Ед. — А, не. От машина са, наистина.
	Докато говореше, облиза устните си. Беше напрегнат, държеше се, като че ли е сбъркал някъде. Боби се запита каква ли е причината. Щом наемат неквалифицирани местни работници за строежа на курортния комплекс, сигурно подобни злополуки не са рядко явление.
	— Да направя ли промивка? — попита Мануел.
	— Да — отвърна тя. — Но първо спри кръвта.
	Боби се наведе още по-ниско и пипна раната с пръсти. Ако е прегазен от багер, дълбоко в раната би трябвало да е проникнала пръст. Но в раната нямаше пръст, само някаква хлъзгава слизеста пяна. Освен това миришеше особено, от нея се носеше отвратително зловоние, мирис на смърт и разложение. Никога преди Боби не бе усещала такава смрад.
	— Кога е станало?
	— Преди около час.
	Тя пак забеляза колко напрегнат е Ед Реджис. Беше от онези нетърпеливи нервни типове. При това не приличаше на технически ръководител на строеж. По-скоро имаше вид на началник. Очевидно се чувстваше като в небрано лозе.
	Боби Картър пак се обърна към пострадалия. Усетът й подсказваше, че травмата не е механична. Имаше нещо гнило. Раната не бе замърсена с пръст, нямаше и следи от премазване. При всяка механична травма, била тя от автомобилна катастрофа или от трудова злополука в завод, винаги има някаква степен на премазване. Тук нямаше нищо такова. Кожата на пациента беше разкъсана… разперена… както на рамото, така и на крака.
	Наистина приличаше на нападение от животно. Но по тялото на момчето нямаше белези, което пък бе необичайно за този род нещастни случаи.
	Лекарката отново огледа главата, ръцете, дланите…
	Дланите.
	Побиха я тръпки. Китките и ръцете до лактите бяха покрити с множество дребни порязвания и следи от натъртвания. Беше работила в Чикаго достатъчно дълго и знаеше какво означава това.
	— Добре — заключи Боби. — Чакайте отвън.
	— Защо? — неспокойно запита Ед. Това никак не му хареса.
	— Искате ли да му помогна, или не? — сопна се тя, избута го през вратата и я затвори под носа му.
	Не й беше много ясно какво става, но този случай не й харесваше. Мануел се поколеба.
	— Да продължавам ли промивката? — попита той.
	— Да — отвърна тя.
	После посегна към малкия си автоматичен фотоапарат „Олимпъс“ и направи няколко снимки на раните от различни ъгли. Наистина приличаха на ухапвания. Момчето простена, тя остави апарата и се наведе над него. Устните му помръднаха и разкриха надебеления език.
	— _Raptor_ — прошепна той. — _Lo sa raptor…_
	При тези думи Мануел се вцепени и ужасен, отстъпи назад.
	— Какво значи това? — попита Боби.
	— Не зная, докторе — поклати глава Мануел. — _Lo sa raptor… no es espanol*._
	[* Не е на испански (исп.). — Б.пр.]
	— Виж ти! — На нея й звучеше на испански. — Тогава продължавай с промивката, ако обичаш.
	— Не, докторе. — Мануел сбърчи нос и се прекръсти. — Мирише лошо.
	Боби пак погледна слизестата пяна, покрила раната. Докосна я и я разтри между пръстите си. Много приличаше на слюнка…
	— Raptor — пак помръднаха устните на раненото момче.
	— Това го е ухапало — с ужас прошепна Мануел.
	— Кое?
	— _Raptor._
	— Какво значи „_raptor_“?
	— _Hupia._
	Боби се намръщи. Костариканците не бяха особено суеверни, но лекарката беше чувала и преди думата _hupia_ в селото. Говореше се, че това били нощни духове, вампири без лица, които отвличали малки деца. Според преданието преди време _hupia_ живеели в планините на Коста Рика, но сега населявали крайбрежните острови.
	Мануел се отдалечаваше заднишком, като си мърмореше и се кръстеше.
	— Не е нормална тази миризма — каза той. — Това е _hupia_.
	Боби тъкмо се готвеше да му нареди да продължи работата си, когато раненият отвори очи и седна на кушетката. Мануел изпищя от ужас. Младежът простена и завъртя глава, като се озърташе с широко отворени очи. После внезапно повърна голямо количество кръв. Загърчи се, тялото му се разтресе и Боби се опита да го задържи, но момчето се изхлузи от кушетката и падна на бетонния под. Пак повърна. Навсякъде в кабинета имаше кръв. Ед открехна вратата и извика:
	— Какво става, по дяволите?
	Но щом видя кръвта, се обърна и вдигна ръка към устата си. Боби посегна към една пръчка с намерението да я пъхне между стиснатите челюсти на момчето, ала още преди да го стори, знаеше, че е безсмислено. След един последен спазъм младежът се отпусна и застина неподвижен.
	Тя се наведе да му направи изкуствено дишане, но Мануел грубо я сграбчи за рамото и я дръпна назад.
	— Недейте — извика той. — _Hupia_ ще се всели във вас.
	— За Бога, Мануел…
	— Не — пак изкрещя помощникът й, а в погледа му се четеше решителност. — Не бива. Вие не разбирате тези неща.
	Боби погледна тялото на пода и реши, че няма смисъл, вече бе невъзможно да му върне живота. Мануел повика двамата мъже, които влязоха в стаята и го изнесоха. Появи се Ед, който измънка, докато бършеше устата си с опакото на ръката:
	— Сигурен съм, че направихте, каквото можахте.
	Боби се загледа в мъжете, които отнесоха момчето в хеликоптера. След малко чу как се издига в небето с оглушителен шум.
	— Така е по-добре — рече Мануел.
	Боби мислеше за дланите на момчето. Бяха покрити с порязвания и драскотини, получени според нея при самозащита. Беше повече от сигурна, че смъртта не е настъпила вследствие на трудова злополука. Младежът е бил нападнат и е вдигнал ръце да се защити от нападателя си.
	— Къде се намира този остров, от който дойдоха? — попита тя.
	— На сто и петдесет-двеста километра навътре в океана.
	— Доста е отдалечен за курорт — отбеляза тя.
	— Дано никога не се върнат — каза Мануел, загледан в хеликоптера.
	Е, помисли си лекарката, поне й оставаха снимките. Но когато се обърна към масата, видя, че апаратът й е изчезнал.


	По-късно същата вечер дъждът най-после спря. Сама в спалнята си зад клиниката, Боби прелистваше опърпания джобен испанско-английски речник. Момчето беше казало „раптор“ и въпреки възраженията на Мануел тя подозираше, че думата е испанска. И наистина я намери. Означаваше „човек, който отвлича; похитител“.
	Замисли се. Смисълът на думата беше подозрително близък до значението на _hupia_. Разбира се, тя не бе суеверна. Освен това никакъв призрак не можеше да издере така дланите на момчето. Какво се бе опитало да й каже то?
	От съседната стая се чуваха стонове. Една от селските жени раждаше и местната акушерка Елена Моралес се грижеше за нея. Боби надникна в стаята на родилката и направи знак на Елена да излезе за малко.
	— Елена…
	— _Si_, докторе?
	— Знаеш ли какво е раптор?
	Акушерката беше яка шейсетгодишна жена с посивели коси, която беше много практична и не обичаше празните приказки. В нощта, под звездите тя се намръщи и каза:
	— Раптор ли?
	— Да. Знаеш ли тази дума?
	— _Si_ — кимна Елена. — Това значи… човек, който идва през нощта и открадва дете.
	— Похитител?
	— Да.
	— _Hupia_ ли?
	Държането на акушерката внезапно се промени.
	— Не изричайте тази дума, докторе.
	— Защо?
	— Не говорете сега за _hupia_ — отсече Елена и кимна към стаята на стенещата жена. — Не е на добро.
	— А знаеш ли дали рапторът хапе и дере жертвите си?
	— Да хапе и да дере ли? — учуди се Елена. — Не, докторе. Не прави такива неща. Рапторът е човек, който отвлича новородени. — Изглежда, този разговор не бе приятен на Елена и тя искаше да го приключи час по-скоро. Обърна се и тръгна към клиниката. — Ще ви повикам, когато роди, докторе. Може би след час-два.
	Боби вдигна поглед към звездите и се заслуша в кроткото плискане на прибоя. В тъмнината се виждаха сенките на рибарските лодки, закотвени край брега. Всичко беше толкова спокойно, така нормално, че тя се почувства глупачка, загдето приказва за вампири и отвлечени бебета.
	Върна се в стаята и си спомни как Мануел е настоявал, че думата не е испанска. От любопитство погледна в малкия английски речник и за своя изненада намери думата и в него:

	__RAPTOR__ (от лат.) — грабител; вж. _raptus_ — грабеж, отвличане.



	Първа итерация


	В първичните изображения на фронталната крива се забелязват малко от зависимостите на математическата структура, залегнала в основата й.
	Иън Малкълм


	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_1it.png}


	Почти като в рая

	Майк Боуман весело си подсвиркваше, докато караше ландровера през резервата „Кабо Бланко“, който се намираше на западния бряг на Коста Рика. Бе чудесна юлска утрин, а пътят пред него беше прекрасен — виеше се до ръба на стръмна канара и от него се откриваше чудна гледка към джунглата и синия Тихи океан. Според туристическите справочници „Кабо Бланко“ представлявал девствен пущинак, почти като в рая. Щом го видя, Боуман почувства, че отпускът му още не е провален.
	Трийсет и шест годишният посредник при сделки с недвижими имоти от Далас бе дошъл в Коста Рика със съпругата и дъщеря си за половин месец. Всъщност идеята да почиват тук беше на жена му. Седмици наред Елън му бе надувала главата с приказки за чудесните резервати в Коста Рика и колко добре щяло да бъде Тина да ги види. А после, когато пристигнаха, се оказа, че Елън си била записала час при някакъв пластичен хирург в Сан Хосе. Тогава за пръв път Майк Боуман чу колко добра и евтина била пластичната хирургия в Коста Рика и колко разкошни били частните клиники в Сан Хосе.
	Естествено, избухна страхотен скандал. Майк смяташе, че жена му го е измамила, всъщност си беше точно така. Той категорично забрани Елън да си прави операции. Така или иначе, беше нелепо. Жена му бе едва трийсетгодишна и беше хубава. По дяволите, нали през последната си година в колежа „Райе“ бе спечелила конкурса по красота, а оттогава не бяха минали и десет години. Но в последно време Елън ставаше все по-несигурна и изнервена. И му се струваше, че напоследък се тревожи най-вече да не погрознее.
	И с това да загуби всичко.
	Ландроверът хлътна в една дупка на пътя и пръсна кал. От седалката до него Елън се обади:
	— Майк, сигурен ли си, че не сме объркали пътя? От часове не сме зърнали жив човек.
	— Преди петнайсет минути видяхме кола — отвърна й той. — Не помниш ли, онази, синята?
	— Да, но пътуваше в обратна посока…
	— Миличка, нали искаше пуст плаж? — каза Майк. — Тъкмо там отиваме.
	— Дано — колебливо рече Елън и поклати глава.
	— Да, тате, дано — обади се от задната седалка осемгодишната Кристина.
	— Имайте ми доверие, на прав път сме. — Известно време той шофираше мълчаливо. — Красиво е, нали? Вижте каква гледка. Просто прекрасно.
	— Бива си я — каза Тина.
	Елън измъкна пудриерата си и се взря в огледалцето, като притискаше кожата под очите си. После въздъхна и прибра пудриерата.
	Пътят започна да се спуска надолу и Майк Боуман се съсредоточи в шофирането. Внезапно някакво дребно черно петно профуча пред колата и Тина изпищя: „Виж! Виж!“, но то мигом се скри в джунглата.
	— Какво беше това? — запита Елън. — Някаква маймуна ли?
	— Може би е лемур — отвърна Боуман.
	— Да я броя ли? — запита Тина и извади молив. Водеше си списък на всички животни, видени по време на пътуването, за да напише после съчинение в училище.
	— Не знам — колебливо отвърна Майк.
	Тина направи справка с илюстрациите в пътеводителя.
	— Май не беше лемур — каза тя. — А поредният ревач. — Вече бяха видели няколко такива маймуни по пътя. — Хей! — извика тя по-оживено. — Тук пише: „Плажовете на «Кабо Бланко» често са посещавани от най-различни животни като ревачи и белолики маймуни, трипръсти ленивци и тропически миещи се мечки.“ Мислиш ли, че ще видим трипръст ленивец, а, татко?
	— Сто на сто.
	— Наистина ли?
	— Просто виж в огледалото.
	— Много смешно, татенце.
	Пътят се спускаше надолу през джунглата към океана.


	Майк Боуман се почувства като герой, когато най-сетне стигнаха плажа — дълъг към три километра полумесец, покрит с бял пясък и съвсем пуст. Той спря ландровера в сянката на палмите, които опасваха плажа, и извади кутиите с обяда. Елън се преоблече в бански костюм и въздъхна:
	— Честна дума, не зная как ще ги сваля тези килограми.
	— Изглеждаш чудесно, миличка.
	Всъщност смяташе, че жена му е прекалено слаба, но се бе научил да не го казва.
	Тина вече припкаше надолу по плажа.
	— Ей, върни се да те намажа с плажно масло — викна подире й Елън.
	— После — изкрещя Тина през рамо. — Ще видя дали има ленивец.
	Елън Боуман огледа плажа и дърветата.
	— Мислиш ли, че е в безопасност?
	— Скъпа, няма жива душа наоколо — успокои я Майк.
	— Ами ако има змии?
	— О, за Бога — въздъхна Майк Боуман. — По плажовете няма змии.
	— Е, може и да има…
	— Мила — твърдо каза той. — Змиите са студенокръвни. Влечуги са и не могат да регулират телесната си температура. Там на пясъка сигурно е деветдесет градуса. Ако някоя змия запълзи по него, тя буквално ще се опече. Повярвай ми. Няма змии на плажа. — Той се загледа в дъщеря си, която подскачаше по склона, тъмна точица върху белия пясък. — Остави я. Нека се позабавлява.
	И прегърна жена си през кръста.
	Тина продължи да тича, докато се умори. После се хвърли по корем на пясъка и доволно се изтърколи до водата. Океанът беше топъл и почти нямаше вълни. Тя поседя малко, докато дишането й се успокои, после се обърна и погледна към родителите си и колата, да види колко далеч е стигнала.
	Майка й махна с ръка да се връща. Тина весело й помаха в отговор, като се правеше, че не разбира. Не обичаше да се маже с плажен крем. И не искаше да се връща и да слуша как майка й трябвало да сваля килограми. Искаше да си седи тук и може би да види ленивец.
	Преди два дни беше видяла ленивец в зоопарка в Сан Хосе. Приличаше й на мъпет от известното куклено шоу и не изглеждаше опасен. Във всеки случай бе доста тромав. Тя лесно щеше да го надбяга.
	Сега вече майка й викаше нещо и Тина реши да се дръпне от водата и да се скрие под сянката на палмите. В тази част на плажа те бяха надвиснали над непроходим гъсталак от преплетени коренища на мангрово дърво, от които човек не можеше да навлезе в сушата. Тина седеше на пясъка и подритваше сухите мангрови листа. Забеляза множество птичи следи. Коста Рика се славеше с многото си птици. В пътеводителите пишеше, че тук имало три пъти повече птици, отколкото в САЩ и Канада, взети заедно.
	Някои от птичите следи по пясъка бяха толкова мънички и неясни, че едва се забелязваха. Имаше и други, по-големи, врязани по-надълбоко. Тина безцелно ги разглеждаше, когато чу някакво цвърчене, последвано от шумолене в мангровия шубрак.
	Нима ленивците цвъртят? Тина се съмняваше, но не беше съвсем сигурна. Може би някоя морска птица издаваше този звук. Тя чакаше притихнала и неподвижна, отново чу шумоленето и най-после видя кой издава звуците. На няколко метра от нея изпод мангровите корени се появи гущер и се вторачи в нея.
	Тина затаи дъх. Още едно животно в списъка й! Гущерът стоеше изправен на задни крака, подпрян на дебелата си опашка и продължаваше да я гледа втренчено. В тази поза беше висок около трийсет сантиметра, беше тъмнозелен на цвят и имаше кафяви ивици по гърба. Мъничките му предни крака завършваха с гущерови пръсти, които шаваха във въздуха. Гущерът наклони глава и продължи да я разглежда.
	Тина реши, че е много симпатичен. Приличаше й на голям саламандър. Тя вдигна ръка и също зашава с пръсти.
	Гущерът не се уплаши. Приближи се към нея, все така изправен на задните си крака. Не беше по-голям от пиле и също като пиле поклащаше глава, докато вървеше. Тина реши, че би бил идеален домашен любимец.
	Забеляза, че гущерът оставя трипръсти дири, съвсем същите като следите от птица. Влечугото се приближи още повече към нея. Тя изобщо не помръдваше, не искаше да изплаши животинчето. Учуди се, че идва толкова близо, но се сети, че е в резерват. Всички животни тук сигурно знаеха, че са защитени. Вероятно този гущер беше питомен. Може би дори очакваше тя да му даде храна. За жалост не носеше. Тина бавно протегна ръка с отворена длан да му покаже, че няма храна.
	Гущерът спря, наклони глава и изцвърча.
	— Съжалявам — каза Тина. — Няма какво да ти дам.
	В този миг гущерът внезапно скочи върху протегнатата й ръка. Тина усети как пръстчетата му се впиват в кожата на дланта й и изненадващо тежкото му тяло тегли ръката й надолу.
	После влечугото бързо се закатери към лицето.
	— Така ми се иска да я видя — рече Елън Боуман, като примижа от слънцето. — Нищо друго. Просто да я видя.
	— Сигурен съм, че й няма нищо — отвърна Майк, докато проверяваше съдържанието на кутиите с обеда, приготвен в хотела.
	Бяха им сложили пиле, опечено на грил, което не изглеждаше никак вкусно, и някаква баница с месо. И без това Елън нямаше да хапне нищо.
	— Значи според теб няма да се махне от плажа? — попита тя.
	— Не, мила, няма.
	— Тук е толкова усамотено — оплака се Елън.
	— Мислех, че точно това искаш — рече Майк Боуман.
	— Исках го.
	— Ами тогава какъв е проблемът?
	— Искам само да ми е пред очите, нищо друго — каза Елън.
	Тогава откъм плажа чуха гласа на дъщеря си, донесен от вятъра.
	Тина пищеше.


	Пунтаренас

	— Мисля, че вече е добре — каза доктор Крус, като спусна пластмасовия капак на кислородната палатка, в която спеше Тина.
	Майк Боуман седеше до леглото край дъщеря си. Според него на доктор Крус можеше да се разчита. Английският му беше отличен, тъй като той бе специализирал в Лондон и Балтимор. Доктор Крус излъчваше професионална компетентност, а клиниката „Санта Мария“, модерна болница в Пунтаренас, беше безупречно чиста и добре оборудвана.
	И въпреки всичко Майк Боуман се безпокоеше. То оставаше и да не се тревожи: единствената му дъщеря бе тежко болна, а те се намираха далеч от дома.
	Когато Майк пръв дотича при Тина, тя пищеше като обезумяла. Лявата й ръка бе окървавена чак до рамото и бе изпохапана. Раните бяха с размерите на отпечатък от палец. По тях имаше някаква лепкава пяна, подобна на пенеста слюнка.
	Той я понесе на ръце по плажа. Ръката й веднага започна да се зачервява и подува. Майк нямаше скоро да забрави шеметното завръщане към цивилизацията. Мощният ландровер се хлъзгаше и буксуваше нагоре по калния път между хълмовете, докато дъщеря му пищеше от болка и страх, а ръката й все повече отичаше и се зачервяваше. Още преди да излязат от резервата, отокът се пренесе и по шията и Тина започна да диша трудно…
	— Ще се оправи ли? — попита Елън, загледана в дъщеря си през пластмасовата палатка.
	— Би трябвало — отвърна доктор Крус. — Дадох й още една доза стероиди и сега диша много по-леко. Освен това, както виждате, отокът по ръката й доста спадна.
	— Ами ухапванията? — запита Майк Боуман.
	— Още не сме установили от какво са — отвърна лекарят. — Не съм виждал досега подобни ухапвания. Но както забелязвате, изчезват. Вече почти не се забелязват. Добре, че ги заснех за епикризата. Освен това промих ръката и взех проби от лепкавата слюнка. Едната ще анализираме тук, втората ще изпратим в лабораторията в Сан Хосе, а третата ще замразим и ще я запазим, в случай че потрябва. У вас ли е рисунката й?
	— Да — каза Майк Боуман и подаде на доктор Крус скицата, която Тина бе нарисувала в отговор на въпросите на лекаря, приел я в болницата.
	— Значи това животно я е ухапало — каза доктор Крус, загледан в рисунката.
	— Да — потвърди Майк Боуман. — Обясни, че бил зелен гущер, голям колкото пиле или врана.
	— Не съм чувал за такъв гущер — рече лекарят. — Нарисувала го е изправен на задните крака…
	— Точно така — отвърна Майк Боуман. — Каза, че ходел на задните си крака.
	Доктор Крус сбърчи вежди и погледа рисунката още малко.
	— Не съм специалист. Помолих доктор Гутиерес да ни посети. Той е старши изследовател в резервата „Карара“ оттатък залива. Може би ще ни помогне да разберем кое е това животно.
	— А няма ли човек от „Кабо Бланко“? — попита Боуман. — Нали именно там я ухапа гущерът?
	— За жалост, не — отвърна доктор Крус. — „Кабо Бланко“ няма постоянен персонал и от известно време там не работят изследователи. Вероятно вие сте били първите хора, стъпили на този плаж през последните няколко месеца. Но съм сигурен, сами ще се убедите в широките познания на доктор Гутиерес.
	Доктор Гутиерес беше брадат мъж, облечен в риза и къси панталони цвят каки. За тяхна изненада се оказа северноамериканец. Когато го представиха на семейство Боуман, той каза с мек южняшки акцент:
	— Как сте, господин и госпожо Боуман? Приятно ми е да се запознаем.
	После обясни, че бил завършил биология в Йейл, но от пет години работел в Коста Рика. Марти Гутиерес направи пълен преглед на Тина, внимателно вдигна ръката й, огледа отблизо всяко от ухапаните места, като ги осветяваше с мъничко като писалка фенерче, и накрая ги измери с джобна линийка. След малко се дръпна и закима умислен, все едно си бе изяснил нещо. Сетне разгледа моменталните снимки и зададе няколко въпроса относно слюнката, за която доктор Крус му каза, че още се изследва в лабораторията. Накрая се обърна към Майк Боуман и съпругата му, които напрегнато чакаха.
	— Мисля, че Тина ще се оправи. Просто искам да си изясня някои подробности — обясни той и грижливо започна да си води бележки. — Дъщеря ви казва, че е ухапана от зелен гущер, висок приблизително трийсет сантиметра, който се придвижвал изправен по плажа и излязъл от мангровия гъсталак.
	— Да. Точно така.
	— И гущерът издавал някакви звуци?
	— Тина каза, че й заприличало на цвърчене или писукане.
	— Като мишка, така ли?
	— Да.
	— Е, тогава — заключи доктор Гутиерес — знам що за гущер е било. — Той обясни, че от шестте хиляди вида гущери по света не повече от десетина ходели изправени. А от тях само четири се срещали в Латинска Америка. Ако се съди по окраската, гущерът, ухапал Тина, можел да бъде само един от четирите. — Сигурен съм, че е бил _Basiliscus amoratus_, игуаноподобен гущер на ивици, който се среща тук, в Коста Рика, а също и в Хондурас. Когато застанат на задните си крака, понякога достигат и до трийсет сантиметра.
	— Отровни ли са?
	— Не, госпожо Боуман. Ни най-малко. — Гутиерес обясни, че подуването на ръката на Тина било алергична реакция. — В специализираната литература съм чел, че четиринайсет на сто от хората са силно алергични към влечугите — уточни той, — а дъщеря ви сигурно е от тях.
	— Тя пищеше, казваше, че много я боли.
	— Сигурно е било така — съгласи се Гутиерес. — Слюнката на влечугите съдържа серотонин, който предизвиква много силна болка. — Той се обърна към Крус. — Кръвното й налягане спадна под действието на антихистамини, нали?
	— Да — отвърна Крус. — И то много бързо.
	— Серотонин — рече Гутиерес. — Без съмнение.
	И все пак Елън Боуман не се успокои.
	— Но защо я е ухапал?
	— Ухапванията от гущер не са рядкост — обясни Гутиерес. — Често се случва на служителите в зоопарка. Само преди ден-два чух, че някакъв гущер бил ухапал новородено в креватчето му в Амалоя. Това е на около сто километра от мястото, където сте били. Така че не може да се каже, че е изключение. Само се чудя защо дъщеря ви е ухапана толкова пъти. Какво е правила, когато е станало?
	— Нищо. Каза, че седяла съвсем неподвижно, защото не искала да го плаши.
	— Съвсем неподвижно — повтори Гутиерес и се намръщи. После поклати глава. — Така или иначе, не смятам, че ще разберем как точно е било. Дивите животни имат непредсказуеми реакции.
	— А какво ще кажете за пенестата слюнка по ръката й? — запита Елън. — Все си мисля да не е бяс…
	— Не, не — възрази доктор Гутиерес. — Влечугите не пренасят бяс, госпожо Боуман. Дъщеря ви просто е алергична към ухапване от тропически гущер. Това е всичко.
	После Майк Боуман показа на Гутиерес рисунката на Тина. Той кимна.
	— Наистина прилича на базилиск — каза той. — Разбира се, малко е пообъркала подробностите. Шията е прекалено дълга, а на задните крака е нарисувала само три пръста вместо пет. Опашката е твърде дебела и повдигната прекалено високо. Иначе може да се приеме за гущер от вида, за който говорим.
	— Но Тина специално наблегна, че шията била дълга — настоя Елън Боуман. — И твърдеше, че имал три пръста на краката.
	— Тина е доста наблюдателна — обади се Майк Боуман.
	— Сигурен съм, че е така — усмихна се Гутиерес. — И все пак мисля, че дъщеря ви е била ухапана от обикновен базилиск и е показала остра херпетологична* реакция. Обичайният курс на лечение с медикаменти трае дванайсет часа. Утре сутрин тя ще бъде съвсем здрава.
	[* Херпетология — дял от зоологията, който изучава влечугите. — Б.пр.]


	В модерната лаборатория в сутерена на клиника „Санта Мария“ пристигна новината, че доктор Гутиерес е разпознал животното, ухапало момичето, и това било безопасен тропически гущер. Анализът на слюнката незабавно беше прекратен, макар че предварителното фракциониране показа наличието на няколко вида протеини с изключително високо молекулно тегло и с неизвестна биологична активност. Нощният лаборант обаче беше много зает и остави пробите със слюнка на специална поставка в хладилника.
	На другата сутрин лаборантът от дневната смяна свери съдържанието на поставката с имената на изписаните пациенти. Щом видя, че Боуман, Кристина Л., е изписана същата сутрин, изхвърли пробите със слюнка. В последния момент забеляза, че на една от пробите има червен етикет, което означаваше, че трябва да бъде занесена в университетската лаборатория в Сан Хосе. Той измъкна епруветката от кошчето за боклук и я изпрати където трябва.
	— Хайде! Кажи благодаря на доктор Крус — рече Елън Боуман и побутна Тина напред.
	— Благодаря ви, доктор Крус — каза Тина. — Вече съм много по-добре. — Тя протегна ръка и се здрависа с доктора. После отбеляза: — Днес сте с друга риза.
	За момент доктор Крус изглеждаше озадачен, после се усмихна.
	— Точно така, Тина. Когато работя цяла нощ в болницата, сутринта си сменям ризата.
	— Но не и вратовръзката?
	— Не, само ризата.
	— Майк ви каза, че е наблюдателна — обади се Елън Боуман.
	— Несъмнено — пак се усмихна доктор Крус и тържествено стисна ръката на момиченцето. — Пожелавам ти приятна ваканция в Коста Рика, Тина.
	— Благодаря.
	Семейство Боуман вече бе готово да си тръгне, когато доктор Крус се сети нещо.
	— Ей, Тина, спомняш ли си гущера, който те ухапа?
	— Ъхъ.
	— А помниш ли как изглеждаха краката му?
	— Ами да.
	— Имаше ли пръсти?
	— Да.
	— И колко пръста имаше?
	— Три — отвърна тя.
	— Откъде знаеш?
	— Погледнах — отвърна детето. — Пък и всички птици на плажа оставяха следи в пясъка с три пръста, ето такива. — Тя разпери широко трите пръста на ръката си. — Гущерът също оставяше такива следи.
	— Значи оставяше следи като птица?
	— Ъхъ — потвърди Тина. — И ходеше като птица. Клатеше си главата ей така, нагоре-надолу.
	Тя направи няколко крачки, като клатеше глава.
	След заминаването на семейство Боуман доктор Крус реши да предаде разговора на Гутиерес в биологичната база.
	— Трябва да призная, че разказът на детето доста ме изненада — поде Гутиерес. — Направих някои проверки. Вече не съм толкова сигурен, че е ухапана от базилиск. Изобщо не съм сигурен.
	— Какво може да е тогава?
	— Е, хайде да не правим прибързани заключения — каза Гутиерес. — А, между другото, да си чул за други подобни случаи в болницата?
	— Не, защо?
	— Ако чуеш, непременно ми се обади, приятелю.


	Плажът

	Марти Гутиерес седеше на плажа на „Кабо Бланко“ и наблюдаваше как следобедното слънце се спуска все по-ниско на небето. Най-сетне отражението му ярко заблестя във водите на залива и лъчите му огряха подножието на палмите, където сред мангровите корени бе седнал докторът. Доколкото можеше да прецени, намираше се близо до мястото, където преди два дни бе седяло американчето.
	Макар да бе казал на семейство Боуман истината за честите ухапвания от гущери, Гутиерес никога не беше чувал базилиск да е нападал някого. И определено не беше чувал подобно ухапване да налага болнично лечение. Освен това белезите по ръката на Тина изглеждаха малко по-големи от захапката на базилиска. Когато се върна в изследователската база в Карара, той прерови малката библиотека, но никъде не се споменаваше за ухапвания от базилиск. После провери в Международната информационна служба по биологични науки, която разполагаше с компютърни базови данни от цяла Америка. Там също не откри справки за ухапвания от базилиск, нито за хора, постъпили в болница заради ухапване от гущер.
	После се обади на лекаря в Амалоя, който потвърди, че пеленаче на девет дни било ухапано по крака, както си спяло в креватчето. Баба му, която единствена видяла животното, твърдяла, че било гущер. След това крачето се подуло и пеленачето едва не умряло. Бабата казала, че гущерът бил зелен с кафяви ивици по гърба. Ухапал детето няколко пъти, преди жената да го види и изпъди.
	— Странно — каза Гутиерес.
	— Напротив, приличаше на всички останали — отвърна лекарят и прибави, че чул и за други случаи на ухапвания.
	Едно дете във Васкес, следващото село по брега, било ухапано, докато спяло. И още едно в Пуерто Сотреро. Всичките тези инциденти се бяха случили през последните два месеца. Бяха пострадали все спящи деца или бебета.
	Тази нова и характерна тенденция накара Гутиерес да предположи, че става дума за непознат досега вид гущер. Беше нещо напълно възможно в Коста Рика. Широка само стотина километра в най-тясната си точка, страната беше по-малка по площ от щата Мейн. И все пак на малката си територия Коста Рика разполагаше със забележително разнообразие от ареали: брегови ивици както към Атлантическия, така и към Тихия океан, четири планински вериги с върхове, високи над три хиляди метра, и действащи вулкани, джунгли с етажна растителност, зони с умерен климат, блатисти местности и безводни пустини. Именно това екологично разнообразие бе причина и за удивителното разнообразие от растителни и животински видове. В Коста Рика имаше три пъти повече видове птици, отколкото в цяла Северна Америка, над хиляда вида орхидеи, над пет хиляди вида насекоми.
	Непрекъснато биваха откривани нови видове със скорост, която през последните години се бе увеличила поради една печална причина. Коста Рика се обезлесяваше и тъй като биологичните видове от джунглата губеха своята естествена среда, те се преселваха в други области, а понякога променяха и поведението си.
	Така че появата на нов биологичен вид беше напълно възможна. Само че наред с възбудата от откритието на нов биологичен вид съществуваше и тревожната възможност от появата на нови болести. Гущерите разнасяха вирусни заболявания, включително няколко, които можеха да се предават и на хора. Най-сериозното от тях бе енцефалит (S), който предизвикваше нещо като сънна болест при хората и конете. Гутиерес смяташе, че е важно да намери този нов гущер, дори и само да го изследва за болести.
	Седнал на плажа, той наблюдаваше как слънцето се спуска все по-ниско и въздъхна. Тина Боуман можеше и да е видяла нов вид животно, но можеше и да не е. Гутиерес със сигурност не бе видял нищо. Рано тази сутрин беше взел със себе си въздушния си пистолет със стрели, намазани с упойващо вещество, и бе поел към плажа с големи надежди. Но само си беше загубил времето. Скоро трябваше да потегли с колата нагоре по хълма и да напусне плажа. Не искаше да шофира по този път по тъмно.
	Изправи се и тръгна нагоре по плажа. Малко по-нататък видя тъмния силует на една маймуна ревач, която се шляеше покрай мангровия гъсталак. Гутиерес се отдалечи, като отстъпи към водата. Щом имаше един ревач, сигурно в дърветата над главата му се криеха още, а ревачите имаха навика да уринират върху неканените гости.
	Но, изглежда, този ревач беше сам. Вървеше бавно, често спираше и приклякваше на задните си крака. В устата на маймуната имаше нещо. Когато Гутиерес се приближи, видя, че тя яде гущер. Опашката и задните му крака висяха от челюстите на маймуната. Дори и от разстояние Гутиерес виждаше кафявите ивици по зеления гръб.
	Снижи се и се прицели. Маймуната ревач, свикнала на спокойния живот в резервата, го гледаше с любопитство. Не избяга дори и след като първата стрела профуча край нея, без да я улучи. Когато втората стреличка се заби дълбоко в бедрото й, маймуната изпищя от изненада и гняв, изпусна остатъка от вечерята си и избяга в джунглата.
	Гутиерес стана и се приближи. Не се тревожеше за маймуната. Дозата упойващо вещество беше твърде малка, за да й навреди, само щеше да я замае за няколко минути. Той вече мислеше как да постъпи с новата си находка. Щеше да напише предварителния доклад, но парчето от гущера, разбира се, трябваше да се изпрати в Съединените щати за окончателно становище. На кого ли да го прати? Всепризнат специалист беше Едуард Х. Симпсън, заслужил професор по зоология в Колумбийския университет в Ню Йорк. Изискан възрастен човек с отметната назад бяла коса, Симпсън беше най-голямото светило в света по класификация на гущерите. Вероятно, помисли си Марти, той щеше да изпрати този гущер именно на доктор Симпсън.


	Ню Йорк

	Доктор Ричард Стоун, ръководител на Лабораторията по тропически заболявания при Медицинския център в Колумбийския университет, често казваше, че фирмата на лабораторията извиква представата за по-внушително учреждение, отколкото бе всъщност. В началото на двайсети век, когато лабораторията заемаше целия четвърти етаж на сградата за Биомедицински изследвания, екипи от лаборанти работеха за борбата с жълтата треска, маларията и холерата. Но след пробивите в медицината и създаването на изследователските лаборатории в Найроби и Сао Паоло Лабораторията по тропически заболявания изгуби значението си от едно време. Сега тя заемаше само малка част от предишното здание и в нея работеха на пълен щат само двама лаборанти, които се занимаваха с диагностика на болестите на нюйоркчани, пътували зад граница. Ето защо екипът на лабораторията не беше подготвен за това, което се получи в нея онази сутрин.
	— О, чудесно — каза лаборантката, когато прочете бележката от митницата. — Полуизядена част от неизвестен костарикански гущер. — Тя сбърчи нос. — Това е само за вас, доктор Стоун.
	Ричард Стоун прекоси лабораторията, за да разгледа новата пратка.
	— Това ли е материалът от лабораторията на Ед Симпсън?
	— Да — отвърна неговата колежка. — Но не ми е ясно защо на нас ни изпращат гущер.
	— Обади се секретарката му — обясни Стоун. — Симпсън е заминал на лятна научна експедиция в Борнео и понеже при този гущер се опасяват от заразно заболяване, тя помоли и нашият екип да му хвърли едно око. Я да видим за какво става дума.
	Белият пластмасов цилиндър беше с размерите на двулитрова опаковка от мляко. Затваряше се с метални ключалки и капачка с винт. На него пишеше „Контейнер за пренасяне на биологични образци“ и беше облепен с етикети и предупредителни надписи на четири езика, да не би някой подозрителен митничар да отвори цилиндъра.
	Надписите очевидно бяха подействали. Когато насочи светлината към контейнера, Ричард Стоун видя, че печатите са непокътнати. Включи херметическата изолация и си сложи гумени ръкавици и маска на лицето. Все пак наскоро лабораторията беше работила с екземпляри, заразени с венецуелска конска треска, японски енцефалит B, киасанурски горски вирус, вирус Лангат и Майаро. След това той отвинти капачката.
	Чу се съскането на газа, който излезе от цилиндъра на бели кълба дим. Цилиндърът стана леденостуден. В него Стоун намери найлонова торбичка, затворена с цип, в която имаше нещо зелено. Стоун постла серологична салфетка на масата и изтърси върху нея съдържанието на торбичката. Парчето замразено месо глухо тупна на масата.
	— Уф — изпъшка лаборантката. — Изглежда полуизяден.
	— Така е — съгласи се Стоун. — Какво искат от нас?
	Лаборантката погледна в приложените документи.
	— Гущерът хапе местните деца. Искат да установим вида и се интересуват какви болести могат да се пренесат чрез ухапване. — Тя измъкна и някаква детска рисунка на гущера. Най-отгоре на листа пишеше „ТИНА“. — Едно от децата е нарисувало животното.
	Стоун хвърли бегъл поглед към рисунката.
	— Ние, естествено, не можем да определим вида — каза той, — но лесно ще го проверим за болести, ако успеем да получим малко кръв от това парче. Как наричат те животното?
	— _Basiliscus amoratus._ Мутант с три пръста — прочете тя.
	— Добре — рече Стоун. — Хайде да започваме. Докато чакаш да се размрази, направи му рентгенови и обикновени снимки за заключението. Щом получим кръв, започни анализ за антитела, докато получим съответствия. Ако има някакви проблеми, обади ми се.
	Още преди обедната почивка резултатите от изследванията бяха известни. Кръвта на гущера не показа съществена реактивност към който и да е вирусен или бактериен антиген. Бяха направили и профили за токсичност и бе получена само една положителна проба. Кръвта слабо реагираше на отровата на индийската кралска кобра. Но подобно взаимодействие между отрови бе често срещано сред разните видове влечуги и доктор Стоун не го сметна за достатъчно важно, за да го спомене във факса, който същата вечер изпрати на доктор Мартин Гутиерес.
	За класификация на гущера не можеше да става и дума. Трябваше да се върне доктор Симпсън. А той щеше да пристигне едва след няколко седмици и секретарката му попита дали парчето от гущер не може да остане дотогава в Лабораторията по тропически заболявалия. Доктор Стоун го прибра в торбичката и го пъхна в замразителя.
	Мартин Гутиерес прочете факса от Медицинския център на Колумбийския университет/Лаборатория по тропически заболявания. Той беше кратък:

	__ПРЕДМЕТ:__ _Basiliscus amoratus_ с генетична аномалия (препратен от кабинета на доктор Симпсън)
	__МАТЕРИАЛ:__ парче от задницата, ? частично изяден екземпляр
	__ИЗВЪРШЕНИ НАБЛЮДЕНИЯ:__ рентгенов, микроскопски и имунологичен тест за вирусни, паразитни и бактерийни заболявания
	__ИЗВОДИ:__ Няма хистологични и имунологични доказателства за опасност от някакво инфекциозно заболяване при човека от този екземпляр _Basiliscus amoratus_.
	(подпис)
	д-р Ричард А. Стоун, директор

	Въз основа на този факс Гутиерес направи два извода. Първо, учените от Колумбийския университет потвърждаваха неговата теза, че намереният гущер е от вида базилиск. И второ, липсата на заразно заболяване означаваше, че спорадичните ухапвания от гущер в последно време не представляват сериозна заплаха за здравето на костариканското население. Напротив, той имаше чувството, че първоначалните му предположения се оправдават: един от видовете гущери е бил изместен от гората в нов ареал и влиза в контакт с хората по селата. Гутиерес бе убеден, че след няколко седмици гущерите ще се установят на новото място и вече няма да има случаи на ухапване.


	Тропическият дъжд се лееше като из ведро и шибаше ламаринения покрив на клиниката в Баия Анаско. Наближаваше полунощ. Токът беше спрял заради бурята и акушерката Елена Моралес работеше на светлината на електрическо фенерче, когато дочу нещо като писукане или цвърчене. Помисли, че е плъх, затова бързо сложи компрес на челото на родилката и отиде в съседната стая да провери как е новороденото. Когато докосна дръжката на вратата, пак чу цвърченето и се успокои. Сигурно беше някоя птица, влетяла през прозореца, за да се скрие от дъжда. Костариканците вярваха, че когато птица посети новородено, ще му донесе щастие.
	Елена отвори вратата. Пеленачето лежеше в ракитово кошче, повито в тънко одеяло, беше открито само лицето му. По ръба на кошчето клечаха като таласъми три тъмнозелени гущера. Когато забелязаха акушерката, те наклониха глави и я загледаха любопитно, но не побягнаха. На светлината от фенерчето Елена видя, че от муцуните им капе кръв. Единият гущер тихо изцвърча, наведе се и с рязко тръсване на главата откъсна парче месо от бебето.
	Елена изпищя и се втурна напред, а гущерите се изгубиха в тъмнината. Още преди да стигне до кошчето, тя видя какво са сторили с лицето на пеленачето и разбра, че то е мъртво. С писукане и цвърчене гущерите изчезнаха в дъждовната нощ и оставиха подире си кървави трипръсти следи, като птици.


	Обзор на фактите

	По-късно, когато се поуспокои, Елена Моралес реши да не съобщава за нападението на гущерите. Въпреки преживяния ужас тя се уплаши да не я укорят, че е оставила новороденото без надзор. Затова каза на майката, че бебето е умряло от задушаване, а във формулярите, които изпрати в Сан Хосе, отрази смъртта като СВДС: синдром на внезапна детска смърт. Наблюдаваше се при новородени, които внезапно умират по необясними причини. Това не беше необичайно и никой не оспори доклада й.
	Университетската лаборатория в Сан Хосе, анализирала пробата със слюнка от ръката на Тина Боуман, направи няколко забележителни открития. Както се очакваше, слюнката съдържаше голямо количество серотонин. Ала сред протеините в слюнката имаше едно истинско чудовище: с молекулна маса 1 980 000 D — един от най-големите известни протеини. Биологичната му активност все още се изследваше, но това явно бе невротоксин, подобен на отровата на кобрата, макар и с по-проста структура.
	Освен това лабораторията откри незначителни количества гамааминометионин хидролаза. И тъй като този ензим беше маркер за намеса на генното инженерство и не се срещаше при дивите животни, лаборантите допуснаха, че се дължи на лабораторно замърсяване, и не го споменаха в доклада си до доктор Крус, лекаря, изпратил пробата от Пунтаренас.
	Парчето от гущера си стоеше в замразителя в Колумбийския университет и чакаше да се върне доктор Симпсън, който щеше да си дойде най-рано след месец. И нещата сигурно щяха да си останат така, ако една лаборантка на име Алис Левин не бе видяла рисунката на Тина Боуман в Лабораторията по тропически заболявалия и не бе възкликнала:
	— О, кое дете е нарисувало този динозавър?
	— Какво? — запита Ричард Стоун и бавно се обърна към нея.
	— Динозавърът. Нали това на картинката е динозавър? Моят син все динозаври рисува.
	— Това е гущер — обясни Стоун. — От Коста Рика. Нарисувало го е някакво момиченце.
	— Не — поклати глава Алис Левин. — Вижте го. Съвсем ясно е. Голяма глава, дълга шия, дебела опашка, стои на задните си крака. Това е динозавър.
	— Не може да бъде. Бил е висок само трийсет сантиметра.
	— Няма значение. Едно време е имало и малки динозаври — каза Алис. — Зная, повярвайте ми. Имам две момчета и съм станала голям спец. Най-малките динозаври са били по-ниски и от трийсет сантиметра. Минизаври или нещо подобно, не съм сигурна. Имената им са невъобразими. Човек не може да ги запомни, ако е на повече от десет години.
	— Не ме разбрахте — обясни Ричард Стоун. — Това е рисунка на съвременно животно. Изпратиха ни парче от него. Сега е в замразителя.
	Стоун отиде да го донесе и го изтърси от найлоновата торбичка. Алис Левин разгледа замразеното парче от крак и опашка и сви рамене. Не го докосна.
	— Не знам — колебливо рече тя, — но на мен ми прилича на динозавър.
	— Изключено — поклати глава Стоун.
	— Защо пък! — възрази Алис Левин. — Може да е някой оцелял екземпляр.
	Стоун продължи да клати глава. Алис беше неука, някаква си лаборантка от бактериологичната лаборатория в дъното на коридора. Освен това притежаваше прекалено развито въображение. Стоун си спомни как преди време си беше втълпила, че един от санитарите от хирургията я преследвал…
	— Знаете ли, Ричард — замислено рече Алис Левин. — Ако това наистина е динозавър, може да стане голяма сензация.
	— Не е динозавър.
	— А някой направил ли е справка?
	— Не — отвърна Стоун.
	— Ами защо не го отнесете например в Природонаучния музей? — настоя Алис Левин. — Може би наистина се налага.
	— Ще се чувствам неудобно.
	— Искате ли да го занеса аз? — попита тя.
	— Не — каза Ричард Стоун. — Не искам.
	— Значи няма да предприемете нищо?
	— Абсолютно нищо. — Той прибра найлоновата торбичка в замразителя и хлопна вратата. — Не е динозавър. Това е гущер. Пък и каквото и да е, може да почака, докато доктор Симпсън се върне от Борнео да го класифицира. Въпросът е приключен, Алис. Гущерът ще остане тук.


	Втора итерация


	В по-късните изображения на фракталната крива могат да се появят внезапни промени.
	Иън Малкълм


	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_2it.png}


	Брегът на вътрешното море

	Алън Грант беше клекнал с нос само на няколко сантиметра от земята. Температурата беше над 40 градуса. Коленете го боляха въпреки плътните предпазни наколенки. Белите му дробове изгаряха от пронизващия алкален прах. По челото му се стичаше пот и капеше по земята. Грант обаче не усещаше неудобствата. Бе изцяло погълнат от квадратното парче спечена пръст пред себе си с размери петнайсет на петнайсет сантиметра.
	Като работеше търпеливо с ланцетка и четка с камилски косъм, той разкри малка част от челюстна кост с форма на буквата Г. Парчето беше дълго само три сантиметра и не по-дебело от кутрето му. Зъбите представляваха поредица от миниатюрни остриета и имаха характерен наклон. Докато Грант копаеше, се отлюспиха парченца кост. Той спря за момент, за да покрие костта с укрепващо лепило, и пак продължи да рови. Нямаше никакво съмнение, че това е челюстна кост от новороден месояден динозавър, умрял преди седемдесет и девет милиона години на възраст около два месеца. Ако имаше късмет, Грант щеше да намери и останалата част от скелета. И това щеше да бъде първият открит цялостен скелет на новороден месояден динозавър.
	— Ей, Алън!
	Той вдигна поглед и примижа от силното слънце. Сложи си слънчевите очила и изтри чело с опакото на ръката.
	Беше клекнал в подножието на ерозирал склон сред безплодната местност край Снейкуотър, щата Монтана. Под огромния и син небесен купол във всички посоки се простираха заоблени хълмове, оголени скали от ронлив варовик. Нямаше нито дръвче, нито храст, само голи скали, жарко слънце и виещ вятър.
	Туристите намираха местността потискащо мрачна, но когато Грант гледаше този пейзаж, той виждаше нещо съвсем друго. Безплодната земя беше мъничкото, останало от един друг, съвсем различен свят, изчезнал преди осемдесет милиона години. Грант си представяше, че се е върнал там, в топлата мочурлива местност край брега на огромно вътрешно море, широко хиляда и петстотин километра и разпростряно между наскоро образувалите се Скалисти планини чак до острите зъбери на Апалачите. Целият американски запад попадаше под водите му.
	В онези времена небето било покрито със слоести облаци, затъмнявани от пушеците на близките вулкани. Атмосферата била по-гъста, по-богата на въглероден двуокис. Морето било обградено от пищна растителност. Във водите му нямало риба, само миди и охлюви. Птерозаври се спускали да загребат от повърхността му морски водорасли. Хищни динозаври бродели между палмите из блатистите брегове на езерото в търсене на плячка. А край брега имало малък остров с площ около един хектар. Обграден с гъста растителност, този остров представлявал сигурно убежище, където стада тревопасни динозаври с муцуни, наподобяващи патешки човки, снасяли яйцата си в общи гнезда и отглеждали писукащата си челяд.
	В течение на милиони години зеленикавото алкално езеро ставало все по-плитко и най-сетне пресъхнало. Оголената земя се нагънала и напукала от горещината. А крайбрежният остров с яйцата на динозаврите се превърнал в ерозиралия склон в Северна Монтана, на който Алън Грант сега правеше разкопки.
	— Ей, Алън!
	Грант се изправи. Беше широкоплещест, брадат четирийсетгодишен мъж. Чу пухтенето на преносимия генератор и далечния тропот на пневматичния чук, който се врязваше в твърдата скала на съседния хълм. Видя момчетата, които работеха около чука — изнасяха големите скални отломки, след като ги проверяваха за изкопаеми. В подножието на хълма се виждаше лагерът, състоящ се от шест вигвама, една по-голяма палатка, в която се помещаваше столът, и фургонът, който им служеше за полева лаборатория. Видя и Ели, която му махаше, застанала в сянката на лабораторията.
	— Имаме посетител! — извика тя и посочи на изток.
	Грант зърна облак прах и син форд, който се друсаше по неравния път към лагера. Погледна часовника си — посетителят беше точен. Момчетата на другия хълм любопитно вдигнаха глави. В Снейкуотър не идваха много хора и те отдавна се чудеха защо този юрист от Агенцията за защита на околната среда иска да се срещне с Алън Грант.
	Грант обаче знаеше, че през последните години палеонтологията, науката за изчезналите живи организми, е придобила неочаквано голямо значение за съвременния свят, който бързо се променяше, и някои неотложни въпроси, свързани с климата, обезлесяването, глобалното затопляне или озоновия слой, често пъти намираха отговор с помощта на информацията от миналото. Информация, с която разполагаха палеонтолозите. През последните няколко години два пъти бяха викали Грант да свидетелства като вещо лице.
	Той тръгна надолу по хълма да посрещне госта.


	Посетителят се закашля от белия прахоляк, докато затваряше вратата на колата.
	— Боб Морис от Агенцията за защита на околната среда — представи се той и протегна ръка. — Аз съм от управлението в Сан Франсиско.
	Грант също се представи и рече:
	— Май ви е горещо. Искате ли бира?
	— О, с удоволствие.
	Морис наближавайте трийсетте, беше с вратовръзка и панталон от официален костюм. Носеше куфарче с документи. Пръстта захрущя под спортните му обувки, щом двамата се отправиха към фургона.
	— Когато прехвърлих последния хълм, помислих, че съм попаднал в индиански резерват — каза Морис, като посочи вигвамите.
	— Не — рече Грант. — Просто това е най-добрият начин да се живее тук.
	После му обясни, че през 1978, първата година от разкопките, тук вдигнали възможно най-модерните тогава осемстенни палатки марка „Норт Слоуп“. Само че вятърът непрекъснато ги събарял. Опитвали и с други видове палатки със същия резултат. Накрая започнали да строят вигвами, които били по-просторни отвътре, по-удобни и по-устойчиви на вятъра.
	— Това са вигвами на племето блакфут и се строят около четири пръта — обясни Грант. — Сиуксите опъват вигвамите си около три пръта. Но едно време това е било територия на блакфутите и затова решихме…
	— Ъхъ — съгласи се Морис. — Много подходящо. — Той хвърли поглед към безрадостния пейзаж и поклати глава. — От колко време сте тук?
	— От около шейсет каси — отвърна Грант. Понеже Морис очевидно не го разбра, той обясни: — Измерваме времето в бира. Започнахме през юни с наличност от сто каси. Досега сме изпили около шейсет.
	— По-точно шейсет и три — допълни Ели Сатлър, когато мъжете стигнаха фургона.
	На Грант му стана забавно, като видя, че Морис се зазяпа в нея. Ели бе облечена в срязани дънки и работна риза, завързана над талията. Беше двайсет и четири годишна и силно загоряла от слънцето, а русите си коси носеше прибрани назад.
	— Без Ели трудно бихме се оправили — представи я Грант. — Много е добра в работата си.
	— А с какво се занимавате? — запита Морис.
	— Палеоботаника — отвърна Ели. — Освен това извършвам първична обработка на находките.
	Тя отвори вратата и тримата влязоха във фургона.
	Климатичната инсталация смъкваше температурата само до трийсет градуса, но след пладнешката жега вътре им се стори хладно. Във фургона имаше редица дълги дървени маси, а върху тях бяха наредени малки костни екземпляри, всеки от които бе с етикет. По-нататък имаше керамични блюда и вани. От тях се носеше силна миризма на оцет.
	— Мислех, че динозаврите са били големи животни — каза Морис, докато разглеждаше костите.
	— Така е — рече Ели, — но всичко, което виждате тук, е от новородени. Снейкуотър е важно място най-вече защото тук са гнездели динозаври. Преди да започнем работа на този обект, останки от новородени динозаври почти не е имало. Едно-единствено гнездо беше открито преди това в пустинята Гоби. Ние намерихме десетина различни гнезда, пълни с яйца и кости на новородени.
	Грант отиде да донесе бирата от хладилника, а тя показа на Морис ваните с оцетна киселина, която трябваше да разтвори варовика, полепнал по фините кости.
	— Приличат на кости от пиле — каза Морис, надзъртайки в керамичните блюда.
	— Да — съгласи се Ели. — Наистина приличат на птичи кости.
	— Ами онези? — запита Морис и посочи през прозореца на фургона към купчините едри кости навън, опаковани в плътен найлон.
	— Нещо като брак — обясни Ели. — Това са кости, които са били прекалено раздробени, когато сме ги извадили от земята. Едно време просто ги изхвърляхме, но сега ги изпращаме за генетичен анализ.
	— Какво означава генетичен анализ? — поинтересува се Морис.
	— Заповядайте — каза Грант и пъхна в ръката му една бира. Другата подаде на Ели. Тя надигна своята и изви назад дългата си шия. Морис пак се загледа в нея.
	— Тук не държим много на официалностите — рече Грант. — Искате ли да идем в кабинета ми?
	— Разбира се — рече Морис.
	Грант го поведе към дъното на фургона, където имаше изтърбушена кушетка, паянтов стол и очукана ниска масичка. Грант се отпусна на кушетката, която изскърца и изпусна валмо тебеширенобял прах. Облегна се, вдигна краката си на масичката и покани с жест Морис да седне на стола.
	— Разполагайте се.
	Грант беше професор по палеонтология в Денвърския университет и един от най-изявените изследователи в тази област, но никак не беше обигран в светските обноски. Смяташе се за човек, свикнал да живее непретенциозно, и знаеше, че истинската работа в палеонтологията се върши на открито и със собствените ти ръце. Трудно понасяше кабинетните учени, уредниците на музеите. Такива хора той наричаше „паркетни ловци на динозаври“. Затова полагаше известни усилия да се разграничи в облеклото и поведението си от паркетните ловци на динозаври и дори изнасяше лекциите си по дънки и маратонки.
	Наблюдаваше как Морис старателно избърса седалката на стола, преди да седне. Гостът разтвори куфарчето, прехвърли документите в него и пак погледна към Ели, която, без да им обръща внимание, вадеше с пинцета костите от киселинните вани в дъното на фургона.
	— Сигурно се чудите защо съм тук.
	— Доста път сте били, господин Морис — кимна Грант.
	— Тогава — започна Морис — да минем направо на въпроса. Агенцията за защита на околната среда е загрижена във връзка с дейността на фондация „Хамънд“. А вие получавате средства от нея.
	— Трийсет хиляди долара годишно — кимна Грант. — През последните пет години.
	— Какво знаете за тази фондация? — попита Морис.
	Грант сви рамене.
	— Тя спонсорира щедро учените. Финансира изследвания из целия свят, включително и няколко учени, специалисти по динозаврите. Зная, че подпомага Боб Кери от музея „Тирел“ в Албърта и Джон Уелър в Аляска. Може да има и други.
	— Знаете ли защо фондация „Хамънд“ подпомага толкова изследвания, свързани с динозаврите? — запита Морис.
	— Разбира се. Защото старият Джон Хамънд е побъркан на тема динозаври.
	— Срещали ли сте се с Хамънд?
	— Един-два пъти — сви рамене Грант. — Идвал е тук за малко. Доста е възрастен. И особняк, както понякога става с богатите хора. Винаги прелива от ентусиазъм. Защо питате?
	— Всъщност фондация „Хамънд“ е доста загадъчна организация. — Морис измъкна ксерокопие на карта на света, по която беше отбелязал нещо с червени точки, и я подаде на Грант. — Това са разкопките, финансирани от фондацията миналата година. Забелязвате ли нещо особено? Монтана, Аляска, Канада, Швеция… Всички обекти са на север. Няма нито един под четирийсет и петия паралел. — Морис измъкна още карти. — И така е от години. Разкопките на останки от динозаври на юг, в Юта, Колорадо или в Мексико не получават нито цент. Фондация „Хамънд“ финансира само разкопки в студени райони. Иска ни се да узнаем каква е причината.
	Грант набързо прегледа картите. Ако наистина фондацията финансираше разкопки само при студен климат, то това беше доста странно, понеже някои от най-добрите специалисти по динозаврите работеха при горещ климат и…
	— Освен това има и други загадки — продължи Морис. — Например, каква е връзката между динозаврите и кехлибара?
	— Кехлибар ли?
	— Да. Вкаменена жълта смола от дървета…
	— Зная какво е — прекъсна го Грант. — Но защо питате?
	— Защото през последните пет години Хамънд е закупил огромни количества кехлибар от Америка, Европа и Азия, включително и някои екземпляри с музейна стойност. Фондацията е похарчила седемнайсет милиона долара за кехлибар. Сега притежава най-големите частно съхранявани запаси от този материал в света.
	— Нищо не разбирам — каза Грант.
	— Не само вие — рече Морис. — Наистина нещо не се връзва. Кехлибарът лесно се синтезира. Няма причина да се трупат запаси от него. Хамънд обаче прави точно това, и то от години.
	— Кехлибар — повтори Грант и поклати глава.
	— Ами островът му в Коста Рика? — продължи Морис. — Преди десет години фондация „Хамънд“ нае от правителството на Коста Рика един остров. Вероятно за да направи резерват.
	— Не съм чул нищо — рече Грант и се намръщи.
	— И аз не успях да разбера много — каза Морис. — Островът се намира на около сто и петдесет километра от западния бряг. Много е скалист и е в такава част на океана, където ветровете и теченията се съчетават така, че островът непрекъснато е обвит в мъгла. Едно време са го наричали Облачният остров. Исла Нублар. Очевидно костариканците са били много учудени, че някой го иска. — Морис пак започна да рови в куфарчето си. — Споменавам го — каза той, — защото според документите са ви плащали като на консултант във връзка с този остров.
	— Така ли? — учуди се Грант.
	Морис му подаде някакъв лист. Беше ксерокопие на чек, издаден през март 1984 година от „ИнДжен“ АД, Фаралън Роуд, Пало Алто, щата Калифорния. Според чека на Алън Грант бе преведена сумата от дванайсет хиляди долара. В долния ъгъл беше отбелязано „КОНСУЛТАНТСКИ УСЛУГИ, КОСТА РИКА, ХИПЕРПРОСТРАНСТВО ЗА ПОДРАСТВАЩИ“.
	— А, да — сети се Грант. — Спомням си. Беше много странна история. Но нямаше нищо общо с какъвто и да било остров.


	Алън Грант откри първото люпило динозаврови яйца в Монтана през 1979 година, а през следващите две години намери още много, но така и не се накани да публикува откритията си до 1983 година. Докладът му с описанието на стадо от десет хиляди тревопасни динозавъра, които живеели по крайбрежието на огромно вътрешно море, дълбаели общи гнезда за яйцата си в тинята и заедно отглеждали своите малки, изведнъж го превърна в знаменитост. Твърдението, че огромните динозаври са имали майчински инстинкт, както и рисунките на симпатичните новородени, подали муцунките си от яйцата, се харесаха на целия свят. Грант беше отрупан с покани за интервюта и лекции, предлагаха му да напише книга. Както можеше да се очаква, той отказа всички тези предложения, понеже единственото му желание бе да продължи разкопките си. Но именно в онези трескави дни в средата на осемдесетте години към него се обърна корпорация „ИнДжен“ с молба да й бъде консултант.
	— Преди това бяхте ли чували за „ИнДжен“? — попита Морис.
	— Не.
	— Как се свързаха с вас?
	— Обадиха се по телефона. Някакъв човек на име Джепаро или Дженино, вече не помня.
	— Доналд Дженаро — кимна Морис. — Това е юрисконсултът на „ИнДжен“.
	— Както и да е. Искаше информация за навиците на хранене при динозаврите. Предложи ми да напиша доклад срещу възнаграждение. — Грант отпи от бирата и остави кутийката на пода. — Дженаро проявяваше особен интерес към младите динозаври. Новородени и подрастващи. С какво са се хранели. Сигурно очакваше да съм наясно по въпроса.
	— А вие наясно ли бяхте?
	— А, не. И му го казах. Бяхме открили доста костен материал, но имахме много малко данни за храненето. Дженаро обаче заяви, че бил убеден, че не сме публикували всичко, което знаем, и искаше цялата информация, с която разполагаме. Предложи невероятна сума. Петдесет хиляди долара.
	Морис извади от куфарчето касетофон и го сложи на масичката.
	— Имате ли нещо против?
	— Не, няма проблеми.
	— Значи Дженаро ви се е обадил през 1984 година. А какво стана после?
	— Ами нали виждате как работим тук? — продължи Грант. — Петдесет хиляди щяха да ни обезпечат две цели лета разкопки. Казах му, че ще направя каквото мога.
	— Значи се съгласихте да подготвите доклада?
	— Да.
	— За навиците на хранене на малките динозаври?
	— Да.
	— Срещнахте ли се с Дженаро?
	— Не. Само говорехме по телефона.
	— Дженаро каза ли ви защо му е тази информация?
	— Да — отвърна Грант. — Имали намерение да построят музей за деца и в него да представят малки динозаври. Каза ми, че освен мен бил наел и други консултанти, и ги назова. Между тях имаше и палеонтолози като мен, един математик от Тексас, който се казва Иън Малкълм, и двама еколози. Един аналитик на компютърни системи. Изобщо добър екип.
	— Тоест приехте да станете консултант — заключи Морис, като си водеше бележки.
	— Да. Съгласих се да му изпратя кратък отчет за работата ни: какво знаем за навиците на тревопасните хадрозаври, които бяхме открили.
	— И каква информация му изпратихте? — попита Морис.
	— Всякаква — места за гнездене, предпочитани територии, хранителен режим, поведение. Всичко.
	— А как се държеше Дженаро?
	— Непрекъснато се обаждаше. Понякога дори посред нощ. Ядат ли динозаврите това? Ядат ли онова? Дали да включим в експозицията не знам какво си? Изобщо не ми беше ясно защо е толкова запален. Тоест и аз смятам, че динозаврите са важно нещо, но чак пък толкова! Все пак са измрели преди шейсет и пет милиона години. Според мен все можеше да почака до сутринта и тогава да се обажда.
	— Ясно — каза Морис. — А какво стана с петдесетте хиляди?
	— Писна ми от Дженаро и се отказах от цялата работа. Разбрахме се да ми плати дванайсет хиляди. Трябва да е било към средата на 1985 година.
	— Ами „ИнДжен“? — попита Морис, след като си записа нещо. — Имали ли сте други контакти с тях?
	— След 1985 година не.
	— А кога фондация „Хамънд“ започна да финансира изследванията ви?
	— Трябва да проверя — каза Грант. — Но беше там някъде. Средата на осемдесетте.
	— И познавате Хамънд само като богаташ, любител на динозаври?
	— Да.
	Морис пак си записа нещо.
	— Вижте какво — започна Грант, — ако вашата агенция е толкова загрижена за Джон Хамънд и дейността му — разкопките за динозаври на север, покупките на кехлибар, острова край Коста Рика, — защо просто не попитате самия него за всичко това?
	— Все още не можем — отвърна Морис.
	— Защо да не можете? — поинтересува се Грант.
	— Защото нямаме никакви доказателства за закононарушение — обясни другият. — Но лично аз смятам за очевидно, че Джон Хамънд заобикаля закона.


	— Най-напред се обадиха — продължи Морис — от Службата за трансфер на технологии. Тя контролира износа на американски технологии, които могат да бъдат използвани за военни цели. Свързаха се с нас да ни уведомят, че „ИнДжен“ вероятно осъществява незаконен трансфер на технологии в две области. Корпорацията първо изнесла по море три броя „Крей Екс Ем Пи“ за Коста Рика. „ИнДжен“ го обяснява като трансфер в рамките на самата фирма и уверява, че пратката не подлежи на препродажба. Само че от Службата за трансфер на технологии не могли да разберат за какво, по дяволите, на някого в Коста Рика му е притрябвал такъв мощен компютър.
	— Три броя „Крей“ — повтори Грант.
	— Много мощни суперкомпютри — кимна Морис. — За да ви е по-ясно, никоя частна компания в САЩ не притежава такава компютърна мощност. А „ИнДжен“ изпраща тези машини в Коста Рика. Естествено е човек да се учуди.
	— Предавам се. Но вие знаете ли защо го правят?
	— Никой не знае. А изпращането на машините „Худ“ е още по-обезпокоително — продължи Морис. — Това са автоматични генни секвентори — уреди за определяне на гениите последователности. Изобретени са съвсем наскоро и още не са включени в списъка на стоките, забранени за износ. Всяка лаборатория по генно инженерство вероятно разполага с такъв уред, стига да може да си позволи цената от половин милион долара. — Той прелисти бележките си. — Излиза, че от „ИнДжен“ са изнесли двайсет и четири секвентора „Худ“ за своя остров край Коста Рика. И пак са казали, че това е трансфер между поделения на фирмата, а не износ — обясни Морис. — От Службата не могли да направят почти нищо. Официално не се интересуват за какво се използват изнесените стоки. Само че „ИнДжен“ очевидно е създала една от най-мощните лаборатории по генно инженерство в света, и то не другаде, а в затънтена централноамериканска страна. Държава без закони в тази област. Вече се е случвало и преди.
	Имало случаи американски биоинженерингови компании да работят в чужди държави, за да не се съобразяват с американските закони. Най-скандалният случай, обясни Морис, бил този с разпространението на бяс от компанията „Биосин“.
	През 1986 година генетичната корпорация „Биосин“ със седалище в Кюпъртино изпробвала ваксина против бяс, изработена с биоинженерингови методи, в стопанство в Чили. Фирмата не уведомила чилийското правителство, нито работниците във фермата. Просто пуснала ваксината.
	Тя представлявала жив вирус на бяса, генетично приспособен да бъде безопасен. Само че вирулентността му не била изследвана. В „Биосин“ не били сигурни дали вирусът все още може да причини бяс. И нещо повече, този вирус бил модифициран. По принцип не можеш да се заразиш от бяс, освен ако не си ухапан от животно. Но в „Биосин“ приспособили вируса на бяса така, че да прониква в белодробните алвеоли. Тоест човек се заразява само като го вдиша. Хората на „Биосин“ пренесли този жив вирус на бяса в Чили с пътнически самолет, в ръчен багаж. Морис често се питал какво би станало, ако капсулата се е счупила по време на полета. Всички в самолета можели да се заразят с бяс.
	Това било донемайкъде възмутително и безотговорно. Истинска проява на престъпно нехайство. Но срещу „Биосин“ не били предприети никакви мерки. Чилийските фермери, несъзнателно рискували живота си, били невежи селяни. Чилийското правителство си имало достатъчно грижи с икономическата криза. А в американското законодателство нямало закон, по който да бъдат съдени виновниците. И така, Луис Доджсън, генетикът, провел опита, още си работел в „Биосин“. Самата фирма направо се била развихрила. Освен това други американски компании се надпреварвали да основават лаборатории в чужди държави, на които липсвал опит в генетичните изследвания, държави, където смятат генното инженерство за поредното постижение на техническия прогрес и затова с радост го приемат на територията си, без да са наясно с възможните опасности.
	— Ето защо започнахме разследване на дейността на „ИнДжен“ — завърши Морис. — Преди около три седмици.
	— Но какво всъщност сте открили? — попита Грант.
	— Не много — призна Морис. — Когато се върна в Сан Франсиско, сигурно ще се наложи да прекратим разследването. Мисля, че и тук приключих. — Той започна да прибира документите в куфарчето си.
	— А, между другото, какво означава „хиперпространство за подрастващи“?
	— Просто си измислих заглавие на доклада — обясни Грант. — Хиперпространство е термин, означаващ многомерно пространство. Ако трябва да разгледате всички страни в поведението на дадено животно — храненето, движението и съня, можете да поставите животното в рамките на многомерното пространство. Някои палеонтолози смятат, че поведението на животното проличава именно в екологично хиперпространство. „Хиперпространство за подрастващи“ просто показва, че става дума за поведението на младите динозаври, та формулировката на доклада да е възможно най-точна.
	Телефонът в другия край на фургона иззвъня. Ели вдигна слушалката.
	— В момента при него има човек. Може ли да ви се обади след малко?
	Морис затвори куфарчето и се изправи.
	— Благодаря ви за помощта и за бирата — каза той.
	— Няма защо — отвърна Грант.
	Докато Грант го изпращаше до вратата на фургона, Морис попита:
	— Хамънд искал ли е някога да му изпратите някакви материали от вашия обект? Кости, яйца или нещо подобно?
	— Не — рече Грант.
	— Доктор Сатлър спомена, че и тук се занимавате с генетичен анализ…
	— Не е точно така — каза Грант. — Когато извадим фосили, изкопаеми, които са раздробени или по някаква друга причина са неподходящи за музейни експонати, изпращаме костите в една лаборатория, където ги смилат и се опитват да извлекат от тях протеини. После ги класифицират и ни изпращат заключението.
	— Коя е тази лаборатория? — попита Морис.
	— „Медицински биологични изследвания“ в Солт Лейк Сити.
	— Защо се спряхте именно на нея?
	— Дадоха най-изгодното предложение.
	— И тя няма нищо общо с „ИнДжен“?
	— Поне аз не знам да има — отвърна Грант.
	Стигнаха до вратата на фургона. Грант я отвори и усети горещия полъх отвън. Морис се спря да си сложи слънчевите очила.
	— И един последен въпрос — каза той. — Да допуснем, че „ИнДжен“ всъщност не прави музейна експозиция. Има ли нещо друго, за което фирмата би могла да използва информацията от вашия доклад?
	— Естествено — засмя се Грант. — Ви могла да храни новороден хадрозавър.
	— Новороден хадрозавър — усмихна се и Морис. — Би било интересна гледка. Колко големи са били всъщност?
	— Горе-долу толкова — отговори Грант, като разпери ръце на около петнайсет сантиметра. — Колкото катерица.
	— И за колко време достигат максималния си ръст?
	— Приблизително за три години — отвърна Грант.
	— Отново ви благодаря за помощта — каза Морис и протегна ръка.
	— Карайте внимателно на връщане — посъветва го Грант.
	Проследи с поглед Морис, докато той стигна при колата, после затвори вратата на фургона.
	— Какво мислиш? — попита ученият.
	— Наивно е — сви рамене Ели.
	— Как ти се струва Джон Хамънд в ролята на архизлодей? — засмя се Грант. — Джон Хамънд е почти толкова зловещ, колкото и Уолт Дисни. Всъщност кой се обади?
	— Някаква жена — отвърна Ели. — Казва се Алис Левин. Работи в Медицинския център на Колумбийския университет. Познаваш ли я?
	— Не — поклати глава Грант.
	— Става дума за класифицирането на някакво мъртво животно. Помоли веднага да й позвъниш.


	Скелетът

	Ели Сатлър отметна кичур руси коси от лицето си и се обърна към ваните с киселина. Пред нея имаше шест вани с моларна концентрация на разтворите от пет до трийсет процента. Трябваше да внимава с по-силните разтвори, можеха да разядат варовика и да повредят костите. А костите на новородените динозаври бяха съвсем крехки. Ели се чудеше как изобщо са се запазили след осемдесет милиона години.
	Тя разсеяно слушаше разговора на Грант.
	— Госпожа Левин ли е? Обажда се Алън Грант. За какво става дума… Имате какво? Какво? — Той се разсмя. — О, силно се съмнявам, госпожо Левин… Не, наистина нямам време, съжалявам… Добре, ще му хвърля едно око, ала съм почти сигурен, че е гущер базилиск. Но… да, така може. Добре. Изпратете го веднага. — Грант затвори телефона и поклати глава. — Тия хора ще ме уморят.
	— За какво става дума? — попита Ели.
	— Опитва се да класифицира някакъв гущер — отвърна Грант. — Ще ми изпрати по факса рентгенова снимка. — Той се приближи до факса и го зачака да заработи. — А, между другото, открих нещо, което ще те зарадва. Хубава находка.
	— Какво?
	— Намерих го малко преди да пристигне онзи младок. На южния хълм, четвърти хоризонт. Новороден велоцираптор: челюст с всичките зъби, така че няма съмнение. Мястото изглежда непокътнато. Възможно е да открием и цял скелет.
	— Невероятно! — зарадва се Ели. — На каква възраст е?
	— Много малък — отвърна Грант. — На два, най-много на три месеца.
	— И със сигурност е велоцираптор?
	— Абсолютно — потвърди Грант. — Може би най-после късметът ни проработи.
	През последните две години в Снейкуотър екипът беше намирал кости само от тревопасни хадрозаври. Вече имаха данни, че през креда* по тези равнини са бродели големи стада от по десетина-двайсет хиляди тревопасни динозавъра, както много по-късно са обикаляли стада бизони.
	[* Последният период от мезозойската ера. — Б.р.]
	Но все повече се налагаше въпросът защо не намират останки от хищни динозаври?
	Естествено, очакваха хищниците да са по-малко от тревопасните. Изследванията на съотношението между хищници и жертви в популациите на резерватите в Африка и Индия показваха, че приблизително на едно хищно месоядно животно се падат по четиристотин тревопасни. Това означаваше, че стадо от десет хиляди тревопасни динозавъра би изхранило само двайсет и пет тиранозавъра. Така че беше малко вероятно да намерят останки от голям хищник.
	Но къде бяха по-малките хищници? В Снейкуотър имаше десетки места за гнездене, на някои места земята буквално беше покрита с начупени черупки от динозаврови яйца, а доста от малките динозаври се хранели с яйца. Животни като _Dromaeosaurus_, _Oviraptor_, _Velociraptor_ и _Coelurus_ — хищници с височина между един и два метра — би трябвало да се срещат тук в изобилие.
	Досега обаче не бяха открили никакви останки от тях.
	Вероятно този скелет на велоцираптор означаваше, че отсега нататък ще им върви. И при това новороден! Ели знаеше, че една от мечтите на Грант е да проучи как месоядните динозаври са отглеждали малките си, след като вече бе изследвал този въпрос при тревопасните. Може би това бе първата стъпка към сбъдването на тази мечта.
	— Сигурно много се вълнуваш — отбеляза Ели.
	Грант не отговори.
	— Казах, че сигурно се радваш — повтори Ели.
	— Божичко! — възкликна Грант, вперил поглед във факса.
	Ели надзърна над рамото му към рентгеновата снимка, изпратена по факса, и затаи дъх.
	— Мислиш, че е _amassicuas_?
	— Да — каза Грант. — Или _triassicus_. Скелетът е съвсем лек.
	— Но не е гущер — отбеляза тя.
	— Не — съгласи се Грант. — Не е гущер. От двеста милиона години на нашата планета не е имало гущери с три пръста.
	Първата мисъл на Ели бе, че това пред тях е фалшификат — умело и майсторски изработен, но все пак фалшификат. Всеки биолог е чувал за опасността от подобни измами. Най-известният случай беше с пилтдаунския човек, при който лъжата не бе разкрита цели четирийсет години, а нейният автор не е известен и досега. Години по-късно известният астроном Фред Бойл бе обявил, че фосилът на крилатия динозавър Archaeopteryx, изложен в Британския музей, е фалшификат. (По-късно обаче автентичността му бе доказана.)
	Добре направеният фалшификат показва на учените нещо, което те очакват да видят. Според Ели рентгеновото изображение на този скелет беше съвсем точно. Стъпалото с трите пръста беше съразмерно, средният нокът бе най-малък. Закърнелите кости на четвъртия и петия пръст бяха разположени високо, близо до ставата на стъпалото. Пищялът беше силно развит и значително по-дълъг от бедрената кост. При хълбока ясно се виждаше чашката на таза. Опашката се състоеше от четирийсет и пет прешлена. Това бе скелет на млад _Procompsognathus_.
	— Може ли рентгеновата снимка да е фалшифицирана?
	— Не знам — рече Грант. — Но е почти невъзможно. Освен това _Procompsognathus_ е малко известно животно. Дори и хора, които се интересуват от динозаври, не са чували за него.
	Ели прочете бележката.
	— Екземплярът е намерен на 16 юли на плажа Кабо Бланко… Очевидно маймуна ревач е яла животното, когато са го намерили, и е останало само това парче. О… тук пише, че гущерът нападнал някакво момиченце.
	— Съмнявам се — каза Грант. — Но не е изключено. _Procompsognathus_ е бил съвсем малък и лек, затова предполагаме, че се е хранел с мърша, тоест само с месото на мъртви животни. А можем да определим и размерите му. — Той бързо измери по снимката. — До хълбоците е горе-долу двайсет сантиметра, което значи, че цялото животно е високо към трийсет. Вероятно колкото пиле. Дори и дете ще му се стори страховито. Би могъл да ухапе новородено, но не и дете.
	Ели намръщено гледаше рентгеновата снимка.
	— Мислиш ли, че е истински жив фосил? — попита тя. — Като целоканта?
	— Може би — рече Грант.
	Целокантът е риба с размери около метър и половина, за която се смяташе, че е изчезнала преди шейсет и пет милиона години, докато през 1938 година от океана не бе изваден жив екземпляр. Но имаше и други примери. Австралийският планински пигмейски опосум беше известен само от фосили, докато в Мелбърн в една кофа за боклук не откриха такова животно. Известен беше и случаят с фосила на прилепа плодояд от Нова Гвинея отпреди десет хиляди години, описан от един зоолог, който скоро след това получил по пощата жив екземпляр.
	— Но възможно ли е да е истински? — настоя тя. — Какво ще кажеш за периода?
	— Периодът е проблем — кимна Грант.
	Повечето открити живи фосили се смятаха за изчезнали сравнително скоро — преди десетина-двайсет хиляди години. Имаше и фосили на възраст няколко милиона години — на шейсет и пет милиона в случая с целоканта. Но екземплярът, чиято снимка разглеждаха, беше много по-стар. Динозаврите бяха измрели през периода креда, преди шейсет и пет милиона години. През юрския* период, или преди сто и деветдесет милиона години, те са били преобладаващата форма на живот на планетата. А за пръв път са се появили през периода триас, преди около двеста и двайсет милиона години.
	[* В геологията — втори период от мезозойската ера с продължителност от 55 до 58 милиона години, който се подразделя на три епохи (по името на планината _Yura_ в Швейцария и Франция).]
	Колкото до _Procompsognathus_, този вид живял през ранния триаски период — толкова отдавна, че по онова време планетата е изглеждала съвсем различно. Тогава всички континенти представлявали едно цяло — огромна земна маса, наречена Пангеа, която се простирала от Северния до Южния полюс. Това бил гигантски континент, покрит с папрати, гори и няколко големи пустини. Атлантическият океан представлявал тясно езеро между бъдещите Африка и Флорида. Атмосферата била по-гъста. Климатът бил по-топъл. Имало стотици действащи вулкани. Такава била естествената среда на _Procompsognathus_.
	— Все пак — обади се Ели — знаем, че някои животни са оцелели. Крокодилите са всъщност триаски животни, които живеят и в наши дни. Акулите също са от триаския период. Тоест случвало се е и преди.
	— Въпросът е — каза Грант — как другояче можем да си го обясним. Тази снимка или е фалшификат, в което се съмнявам, или е на жив фосил. Какво друго може да бъде?
	Звънна телефонът.
	— Сигурно е пак Алис Левин — рече Грант. — Да видим дали ще ни изпрати самия екземпляр. — Той вдигна слушалката. — Да, ще почакам да се обади господин Хамънд — каза ученият и изненадано погледна Ели. — Да. Разбира се.
	— Хамънд ли? Какво ли иска? — учуди се Ели.
	Грант поклати глава и после каза в слушалката:
	— Да, господин Хамънд. И аз се радвам да ви чуя… Да… — Той пак погледна Ели. — О, така ли? Нима? — Затисна с длан слушалката и каза: — Чуй го, моля ти се. Ексцентричен, както винаги.
	Грант натисна едно копче на телефона и Ели чу креслив, забързан старчески глас:
	— … страшни неприятности заради някакъв от Агенцията за защита на околната среда. Тоя тип май иска всичко да развали, вре си носа навсякъде, без никой да го е молил, разпитва хората, вдига излишен шум. Предполагам, не е идвал чак при вас.
	— А, днес при мен идва един човек — каза Грант.
	— Точно от това се боях — каза Хамънд и изсумтя. — Един млад нахалник на име Морис?
	— Да, казва се Морис — потвърди Грант.
	— Наумил си е да се срещне с всичките ни консултанти — рече Хамънд. — Завчера е ходил при, Иън Малкълм… онзи, математика, от Тексас. Тогава за пръв път чух за тази история. Оттогава правим какво ли не да го спрем. Тия държавни служители хич не си поплюват. Няма никакви оплаквания, никакви обвинения. А тоя хлапак съвсем се е развихрил, кръстосва из страната за сметка на данъкоплатците, не ни оставя на мира. Притесни ли ви? Попречи ли на работата ви?
	— Не, не ми попречи.
	— В известен смисъл това е много лошо — каза Хамънд, — защото иначе щях да се опитам да го спра по съдебен път. Засега съм наредил на всичките ни адвокати да се свържат с Агенцията и да разберат какво, по дяволите, ги притеснява толкова. Шефът им твърди, че изобщо не знаел да се води разследване! Представяте ли си? Проклетата бюрокрация е виновна за всичко. Дявол да го вземе, мисля си, че този мухльо ще се опита да стигне до Коста Рика, ще вдигне врява до небето и ще се добере до острова ни. Знаете ли за този остров?
	— Не — отвърна Грант и погледна Ели. — Не знаех.
	— О, да, купихме го и започнахме работа преди четири-пет години. Не помня точно. Казва се Исла Нублар — голям остров на сто и петдесет километра от брега. Ще го правим резерват. Чудесно място. Тропическа джунгла. Чуйте, доктор Грант, трябва непременно да го видите.
	— Звучи примамливо — каза Грант, — но всъщност…
	— Вече е почти готов — продължи Хамънд. — Изпратих ви някои материали за него. Получихте ли ги?
	— Не, но ние сме доста далеч от…
	— Може би ще пристигнат днес. Прегледайте ги. Островът е същински рай. Всичко си има. Строителството продължава вече две години и половина. Сигурно можете да си представите. Голям парк. Ще го открием за посетители догодина през септември. Наистина трябва да го видите.
	— Звучи чудесно, но…
	— В действителност — не спираше Хамънд — аз настоявам да го видите, доктор Грант. Ще се убедите, че е точно по вашата част. Ще останете очарован.
	— Започнал съм…
	— Вижте какво — прекъсна го Хамънд, все едно че идеята току-що му беше хрумнала. — Поканил съм там за уикенда някои от нашите консултанти. Ще си починете два-три дни и ще го разгледате. Разбира се, на наши разноски. Ще бъде чудесно да чуем мнението ви.
	— Просто ми е невъзможно — рече Грант.
	— Е, хайде, само за уикенда — каза Хамънд с дразнеща настойчивост. — Само за няколко дена, доктор Грант. Не бих искал да прекъсвам работата ви. Зная колко е важна. Повярвайте ми, убеден съм в това. Никога не бих ви попречил. Но защо не прескочите този уикенд и не се върнете в понеделник?
	— Не, не мога — каза Грант. — Току-що открихме нов скелет и…
	— Да, чудесно, но все пак си мисля, че трябва да дойдете — прекъсна го Хамънд, който явно не го слушаше.
	— Освен това току-що получихме данни за една много озадачаваща и забележителна находка. Изглежда, става дума за жив прокомпсогнатус.
	— Какво? — Сега вече Хамънд се заслуша. — Не ви разбрах. Какво казахте, жив прокомпсогнатус ли?
	— Точно така — отвърна Грант. — Биологичен екземпляр, парче от животно, намерено в Централна Америка. Съвременно животно.
	— Не може да бъде! — възкликна Хамънд. — Съвременно животно ли? Колко странно!
	— Да — рече Грант. — И ние мислим така. Както виждате, сега не е най-подходящото време да замина…
	— В Централна Америка ли казахте?
	— Да.
	— А знаете ли къде точно в Централна Америка е намерено?
	— На някакъв плаж. Нарича се Кабо Бланко. Не знам къде точно…
	— Ясно. — Хамънд се окашля. — И кога този… хм, екземпляр се озова в ръцете ви?
	— Днес.
	— Днес, разбирам. Значи така, днес. Да. — Хамънд пак се окашля.
	Грант погледна Ели и прошепна: „Какво му става?“
	Ели поклати глава: „Изглежда, се притесни.“
	Грант пак прошепна: „Виж дали Морис е още тук.“
	Тя отиде до прозореца и погледна навън, но колата на Морис я нямаше. Ели пак се обърна към Грант.
	Чу се как Хамънд прочисти гърлото си.
	— Ъъ, доктор Грант, казали ли сте на някого за това?
	— Не.
	— Добре, това е добре. Така-а. Да. Ще бъда откровен с вас, доктор Грант. Имам малък проблем с острова. Тази история с Агенцията се случи в най-неподходящия момент.
	— Как така?
	— Ами тук имаме проблеми и сме поизостанали със сроковете… Да кажем, че работата ми е доста напрегната и ви моля да разгледате този остров. Да ми кажете мнението си. За този уикенд ще ви платя по обичайната тарифа за консултантски услуги, по двайсет хиляди на ден. Това прави шейсет хиляди за три дни. А ако доктор Сатлър се съгласи да дойде, и на нея ще платя по същата тарифа. Имаме нужда от ботаник. Какво ще кажете?
	Ели погледна Грант и той рече:
	— Господин Хамънд, тези пари ще покрият напълно разходите на нашата експедиция през следващите две лета.
	— Добре, добре — любезно каза Хамънд. Изглеждаше разсеян, явно мислите му бяха другаде. — Искам всичко да върви гладко… Сега ще наредя самолетът на компанията да ви вземе от частното летище на изток от Шото. Нали знаете за какво говоря? Намира се само на два часа път с кола от вас. Бъдете там в пет часа утре следобед, ще ви чакам. И веднага ще отлетим. Така удобно ли е за вас и за доктор Сатлър?
	— Мисля, че да.
	— Добре. Не вземайте много багаж. Не са ви нужни паспорти. Ще ви чакам с нетърпение. До утре — каза Хамънд и затвори.


	Кауан, Суейн и Рос

	През прозорците на правната кантора на Кауан, Суейн и Рос в Сан Франсиско струяха лъчите на обедното слънце и придаваха на стаята ведрост, която контрастираше с настроението на Доналд Дженаро. Той говореше по телефона и поглеждаше към шефа си, Даниъл Рос, студен като собственик на погребално бюро в тъмния си костюм на тънички райета.
	— Разбирам, Джон — каза Дженаро. — Значи Грант се е съгласил да дойде? Добре, добре… да, чудесно. Поздравявам ви, Джон. — Той затвори слушалката и се обърна към Рос. — Не можем повече да се доверяваме на Хамънд. Подложен е на твърде голям натиск. Агенцията за защита на околната среда разследва дейността му, той закъснява със строежа на костариканския си курорт, а инвеститорите започват да нервничат. Отдавна се носят най-различни слухове за неприятности около острова. Има твърде много смъртни случаи сред работниците. А сега и тази история с живия прокомпсит… забравих как беше, на континента…
	— Какво означава това? — запита Рос.
	— Вероятно нищо особено — отвърна Дженаро. — Само че Хамачи е един от основните ни инвеститори. Миналата седмица получих доклад от представителя му в Сан Хосе, столицата на Коста Рика. Там пише, че някакъв нов вид гущер хапе децата по крайбрежието.
	— Нов гущер ли? — премигна Рос.
	— Да — рече Дженаро. — Не можем повече да се мотаем. Трябва веднага да проверим какво е положението на острова. Помолих Хамънд следващите три седмици да организира независими седмични проверки на място.
	— А какво казва той?
	— Твърди, че всичко на острова било наред. Уверява, че е взел необходимите предпазни мерки.
	— Но ти не му вярваш — каза Рос.
	— Не — отвърна Дженаро. — Не му вярвам.
	Доналд Дженаро бе постъпил на работа в „Кауан и Суейн“ като специалист по банково кредитиране. Клиентите на „Кауан и Суейн“ се занимаваха с високи технологии и често се нуждаеха от капитали, а Дженаро им помагаше да намерят парите. Една от първите му задачи още през 1982 година бе да помогне на Джон Хамънд, тогава почти седемдесетгодишен, да събере средства за създаването на корпорацията „ИнДжен“. В крайна сметка двамата събраха близо милиард долара и Дженаро си го спомняше като голям успех.
	— Хамънд е мечтател — каза Дженаро.
	— Да, но потенциално опасен мечтател — вметна Рос. — Не биваше да се забъркваме с него. Какви са финансовите ни позиции?
	— Фирмата притежава пет процента — отвърна Дженаро.
	— С акционерно участие или без?
	— С акционерно участие.
	— Не трябваше да го правим — поклати глава Рос.
	— По онова време изглеждаше разумно — каза Дженаро. — Дявол да го вземе, беше преди цели осем години. Получихме този процент вместо няколко хонорара. При това, ако си спомняте, планът на Хамънд беше изключително смел. Разгърна много широка кампания. Никой не очакваше, че ще се провали.
	— Да, но явно се издъни — възрази Рос. — Във всеки случай отдавна трябваше да направим проверка. Какви специалисти ще изпратиш?
	— Започвам с онези, които Хамънд нае като консултанти още в началото на начинанието. — Дженаро сложи списъка на бюрото на Рос. — В първата група влизат палеонтолог, палеоботаник и математик. Заминават на острова този уикенд. Ще ида и аз.
	— Дали ще бъдат откровени с теб? — запита Рос.
	— Мисля, че да. Никой от тях не знае за острова, а единият — математикът, Иън Малкълм, — още от началото открито заявяваше, че е против проекта. Твърдеше, че нищо няма да излезе, че е невъзможно да се осъществи.
	— А кой е четвъртият?
	— Техническо лице — аналитик на компютърни системи. Ще прегледа компютрите в парка и ще отстрани някои технически дефекти. Трябва да пристигне на острова още в петък сутринта.
	— Чудесно — каза Рос. — Ти ли уреждаш това посещение?
	— Хамънд помоли сам да проведе разговорите. Според мен му се иска да изглежда, че няма никакви проблеми, че това е обикновена любезна покана да разгледат острова му.
	— Добре — каза Рос, — но гледай всичко да е както трябва. Поеми инициативата. Искам положението в Коста Рика да се изясни до седмица.
	Рос стана и излезе от стаята.


	Дженаро набра някакъв номер, чу бученето на радиотелефона, а после гласа отсреща:
	— Тук е доктор Грант.
	— Здравейте, доктор Грант. Обажда се Доналд Дженаро, юрисконсултът на „ИнДжен“. Преди години разговарях с вас, не зная дали си спомняте…
	— Помия — потвърди Грант.
	— Току-що говорих по телефона с Джон Хамънд и той ми каза добрата новина, че ще дойдете на нашия остров в Коста Рика…
	— Да — рече Грант. — Смятаме утре да заминем със самолета за там.
	— Просто искам и аз да ви благодаря, че се съгласихте да дойдете, без да ви дадем време да се подготвите. Всички в „ИнДжен“ сме ви много благодарни. Поканили сме Иън Малкълм, който също като вас беше един от първите ни консултанти. Той е математик от университета в Остин.
	— Да, Джон Хамънд ми спомена — каза Грант.
	— А, така ли! — рече Дженаро. — Всъщност ще дойда и аз. Между другото, исках да ви попитам за екземпляра, който сте намерили, про… проком… как беше?
	— Прокомпсогнатус — каза Грант.
	— Да. При вас ли е този екземпляр, доктор Грант? Самият екземпляр?
	— Не — отвърна Грант. — Видях само рентгеновата снимка. Екземплярът е в Ню Йорк. Обади ми се една жена от Колумбийския университет.
	— А не може ли да ми обясните по-подробно? — помоли Дженаро. — Тогава ще мога да изпратя този екземпляр на господин Хамънд, който много се интересува от него. Сигурен съм, че и вие ще пожелаете да го видите. Вероятно ще успея да уредя да го доставят на острова, докато всички сме там — каза Дженаро.
	Грант му даде желаната информация.
	— Чудесно, доктор Грант — рече Дженаро. — Поздравете доктор Сатлър от мен. Очаквам с нетърпение утрешната среща с вас и с него.
	Дженаро затвори.


	Плановете

	— Получи се току-що — каза Ели, когато на следващия ден влезе в задната част на фургона с дебел кафяв плик в ръце.
	— Едно от момчетата го донесе от града. От Хамънд е.
	Грант видя синьо-белия знак на „ИнДжен“ и отвори плика. В него нямаше писмо, а само куп прихванати листове. Измъкна ги и видя, че са копия на чертежи, намалени и подвързани така, че образуваха дебела книга. На корицата пишеше:

	ИСЛА НУБЛАР, КУРОРТНА БАЗА (ПЛАН НА ХИЖАТА ЗА САФАРИ)

	— Какво е това, по дяволите? — учуди се той.
	После разлисти книгата и от нея изпадна лист хартия.

	Скъпи Алън и Ели,
	Както сигурно се досещате, още не разполагаме с официални рекламни материали. Но документите, които ви изпращам, ще ви дадат известна представа за проекта Исла Нублар. Според мен е направо страхотен!
	Очаквам с нетърпение да го обсъдим заедно! Надявам се, че ще дойдете!
	Поздрави,
	Джон

	— Нищо не разбирам — каза Грант, като прелистваше страниците. — Това са архитектурни проекти.
	Той отвори на първата страница:

	__ЦЕНТЪР ЗА ПОСЕТИТЕЛИ/ХИЖА__ — КУРОРТ ИСЛА НУБЛАР
	__КЛИЕНТ__ — „ИнДжен“ АД, Пало Алто, Калиф.
	__АРХИТЕКТИ__ — „Дънинг, Мърфи и съдружници“, Ню Йорк. Ричард Мърфи, главен архитект; Тиъдър Чен, архитект, Шелдън Джеймс, административен контрагент
	__ИНЖЕНЕРИ__ — „Хирлоу, Уитни и Фийлдс“, Бостън, строителни; А. Т. Мисикава, Осака, машинни
	__ПАРКОВА ТЕХНИКА__ — Шепъртън Роджърс, Лондон; А. Ашикига, Х. Йеясу, Каназава
	__ЕЛЕКТРОИНЖЕНЕРИ__ — Н. В. Кобаяши, Токио, А. Р. Макасава, старши консултант
	__КОМПЮТРИ__ — „Интегрирани компютърни системи“, АД, Кеймбридж, Мас., Денис Недри, технически ръководител

	Грант разтвори самите планове. На всяка страница имаше печат: „ПРОИЗВОДСТВЕНА ТАЙНА, ДА НЕ СЕ РАЗМНОЖАВА“, и „ПОВЕРИТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ — НЕ ПОДЛЕЖИ НА РАЗГЛАСЯВАНЕ“. Всеки лист беше номериран и на него пишеше: „Плановете съдържат поверителна информация, собственост на «ИнДжен» АД. Трябва да сте подписали документ 112/4А, в противен случай срещу вас може да се образува съдебно преследване.“
	— Изглежда ми доста налудничаво — поде Грант.
	— Може би не липсва причина — каза Ели.
	На следващата страница имаше топографска карта на Исла Нублар. Островът напомняше обърната капка — издут на север и заострен на юг. Беше дълъг около дванайсет километра и на картата беше разделен на няколко големи района.
	Северният беше отбелязан със „ЗОНА ЗА ПОСЕТИТЕЛИ“ и на територията му имаше няколко постройки с табели: „Пристигащи посетители“, „Център за посетители/Администрация“, „Електрозахранване/Обезсоляване/Поддръжка“, „Рез. Хамънд“ и „Хижа за сафари“. Виждаха се очертанията на плувен басейн, правоъгълниците на тенискортове и кръгчета, обозначаващи дървета и храсти.
	— Наистина прилича на курорт — отбеляза Ели.
	На следващите страници се даваха подробности за хижата за сафари. На плана хижата изглеждаше доста бутафорна: дълга ниска постройка с покрив, който сякаш се състоеше от наредени една до друга пирамиди. За другите сгради в зоната за посетители имаше малко информация.
	Останалата част на острова беше още по-загадъчна. Доколкото Грант можеше да прецени, в нея преобладаваше незастроеното пространство. Той различи мрежа от пътища и тунели, няколко отдалечени постройки и едно дълго тясно езеро, вероятно изкуствено, с бетонни бентове и прегради, но по-голямата част от острова беше разпределена на големи зони с неправилни очертания, по които почти липсваха следи от благоустрояване. Всяка от тези зони беше отбелязана с код:
	__P/PROC/V/2A, /D/TRIC/L/5(4A+1), /LN/OTHN/C/4(3A+1)__ и __/VV/HADR/X/11(6A+3+3DB)__
	— Има ли обяснение за кодовете? — попита Ели.
	Грант бързо прелисти страниците, но не намери обяснение.
	— Може би са го махнали — предположи тя.
	— Казах ти, че е налудничаво — повтори Грант.
	Огледа зоните с неправилни очертания, разделени с пътища. На целия остров имаше само шест такива зони. Всяка беше отделена от пътя с бетонен ров. Пред рова имаше ограда, над която на еднакво разстояние бяха нарисувани знаци с мълнии. Това ги озадачи, но накрая се досетиха, че по оградите сигурно тече ток.
	— Много странно — каза Ели. — Как може в курорт да има огради с електричество?
	— При това дълги цели километри — добави Грант. — Огради с електричество и ровове, а покрай тях в повечето случаи минават пътищата.
	— Точно като в зоологическа градина — рече Ели.
	Те пак отгърнаха топографската карта и внимателно разгледаха ограничителните линии. Пътищата бяха разположени по странен начин. Главният път беше с посока север-юг и минаваше точно през централните хълмове на острова. Една отсечка от него буквално се врязваше във висока канара, под която се виеше река. На Грант и Ели вече им се струваше, че незастроените пространства нарочно са превърнати в нещо като открити заграждения, отделени от пътищата с ровове и огради с ток. А пътищата бяха издигнати над земята, така че човек да вижда зад оградите…
	— Знаеш ли — каза Ели, — всичко там ми се струва огромно. Виж! Този бетонен ров е широк почти десет метра. Прилича на военно укрепление.
	— И тези сгради са същите — добави Грант.
	Беше забелязал, че във всяка зона има по няколко постройки, най-често разположени встрани от пътя, в затънтени места. Ала всичките бяха от бетон, с дебели стени. На схемите, показващи ги във вертикален разрез, приличаха на бетонни бункери с малки прозорци. Напомняха му за нацистките бункери от старите филми за войната.
	В този момент двамата чуха глуха експлозия и Грант остави документите.
	— Да се връщаме на работа — каза той.


	Огън!
	Земята леко потрепери, а на екрана на компютъра се появиха ясни жълти очертания. Този път изображението беше идеално и Алън Грант видя скелета съвсем ясно. Дългата шия бе извита назад. Това несъмнено беше новороден велоцираптор, изглежда, в много добро…
	Изведнъж екранът потъмня.
	— Мразя компютрите — каза Грант и примижа на слънцето. — Сега пък какво му стана?
	— Изгуби се информацията на входа — отвърна едно от момчетата. — Един момент.
	То се наведе да прегледа кълбото преплетени жици в задната част на захранвания от батерии портативен компютър. Бяха го сложили върху каса от бира на Четвъртия хълм, недалеч от апарата, който наричаха Бухалката.
	Грант приседна върху склона на хълма и погледна часовника си.
	— Налага се да го направим по стария начин — обърна се той към Ели.
	— О, Алън — разочаровано въздъхна едно от момчетата, дочуло репликата му.
	— Виж какво — обърна се към него Грант, — трябва да хващам самолет и искам фосилът да бъде запазен, преди да тръгна.
	Когато обработваш фосил, не бива да спираш, иначе рискуваш да го загубиш. Туристите си мислеха, че тези пустеещи земи винаги са едни и същи, докато те непрестанно се променяха буквално пред очите ти. По цял ден се чуваше потракването на камъчета, които се търкаляха по свличащия се склон. Освен това винаги съществуваше опасността да завали. Дори и един краткотраен дъжд би могъл да отмие крехкия фосил. Затова частично разкритият от Грант скелет беше изложен на риск и трябваше да бъде съхранен до завръщането му.
	За да бъде запазен фосилът, мястото трябваше да се покрие с насмолен брезент, а около него да се изкопае ров, та да се ограничи оттичането на водата. Важни бяха и размерите на площадката. За да ги определят, те използваха компютърна звукова томография, или КЗТ. Методът беше нов: Бухалката изстрелваше в земята мек оловен куршум и по този начин предизвикваше ударни вълни, които компютърът разчиташе и после представяше нещо като рентгенова снимка на склона. Бяха прилагали метода през цялото лято с променлив успех.
	Сега Бухалката — голяма кутия от сребрист метал на колела със закрепен отгоре й чадър — бе на шест метра от тях. Приличаше на количка за сладолед, зарязана насред тази пустош. Около нея сновяха двамина млади помощници, които зареждаха поредната оловна сачма.
	Засега по метода КЗТ определяха само размерите и положението на находката, което помагаше на Грант и екипа му да работят по-ефективно. Ала момчетата твърдяха, че след няколко години компютърът ще дава толкова ясен триизмерен образ на костите, че разкопките ще се окажат излишни, и тогава ще бъде сложено началото на нова епоха в археологията.
	Но всичко това тепърва предстоеше. Апаратурата, която в университетските лаборатории работеше безупречно, на открито се оказа отчайващо крехка и капризна.
	— Колко още ще чакаме? — попита Грант.
	— Получихме го, Алън. Не е лош.
	Грант се приближи и погледна екрана на компютъра. Видя целия скелет, очертан с яркожълто. Екземплярът наистина беше млад. Най-характерният белег при _Velociraptor_ — единственият пръст на долния крайник, чийто нокът при възрастните животни представляваше извито петнайсетсантиметрово оръжие, способно да разкъса жертвата — при това новородено беше мъничък като трънче на розов храст. Едва се виждаше на екрана. Изобщо Velociraptor беше крехък динозавър, животно с тънки като на птица кости, а вероятно и също толкова интелигентно.
	Скелетът изглеждаше съвсем нормално, само дето главата и шията бяха извити към задната част на тялото. Такова огъване на шията се срещаше при фосилите толкова често, че за да го обяснят, някои учени бяха създали теорията, че динозаврите са изчезнали, защото са били отровени от алкалоидите, отделяни от растенията. Според тях извитият врат бил свидетелство за предсмъртната агония на огромните животни. Накрая Грант опроверга тази теория, като доказа, че при много видове птици и влечуги след смъртта се наблюдава свиване на задните сухожилия на шията и главата се извива назад. Това нямаше нищо общо с причината за смъртта, а само показваше, че трупът се изсушава от слънцето.
	Грант забеляза, че скелетът на екрана е извит и настрани и десният крак и стъпало се издигат над гръбнака.
	— Изглежда малко изкривен — отбеляза едно от момчетата. — Но едва ли е от компютъра.
	— Не — каза Грант. — От времето е. Престоял е в земята страшно дълго.
	Грант знаеше, че хората не могат да си представят геологичното време. Продължителността на човешкия живот налага съвсем други мащаби. Една ябълка може да загние за няколко минути. Сребърните съдове потъмняват за няколко дни. Купчина тор се разлага за няколко месеца. Детето пораства за едно десетилетие. Но всекидневният опит не помага на хората да си представят какво са осемдесет милиона години — времето, изминало от смъртта на това животинче.
	Когато четеше лекции, Грант се опитваше да го обясни с различни сравнения. Ако сведете нормалния човешки живот от шейсет години само до един ден, то тогава осемдесет милиона години ще се равняват на 3652 години — на по-малко са дори пирамидите. Велоцирапторът беше умрял много отдавна.
	— Не изглежда особено страшен — каза едно от момчетата.
	— Всъщност не е бил опасен — потвърди Грант. — Поне докато е бил малък.
	Динозавърчето вероятно се бе хранило с месото на мъртвите животни, убити от големите динозаври, след като те са се натъпквали до премала и са лягали да се погреят на слънце. Хищните динозаври са били способни да изядат наведнъж количество, равно на 25 на сто от собственото им тегло, и от това ставали сънливи. Малките им се боричкали и препъвали между унесените си родители и похапвали късчета от мъртвото животно. Сигурно са били симпатични животинчета.
	Възрастният велоцираптор обаче бил съвсем различен. Велоцирапторът бил най-свирепият динозавър, съществувал някога. Макар и сравнително малки — колкото леопарди, и с тегло около сто килограма, — велоцирапторите били бързи, хитри и кръвожадни и погубвали жертвите си с острите си зъби, мощните си предни крайници и с ужасяващия единствен нокът на крака.
	Велоцирапторите ловували на глутници и Грант си представи как десетина такива животни препускат с пълна скорост, нахвърлят се върху гърба на някой много по-голям динозавър, хапят го по врата и разкъсват гърдите и корема му…
	— Ще закъснеем! — Гласът на Ели го върна към действителността.
	Грант даде нареждания за площадката. От компютърното изображение бяха разбрали, че скелетът се намира на сравнително малко пространство. Трябваше да се изкопае квадратен ров със страни два метра. През това време Ели прикрепяше към земята брезента, който щеше да покрие фосила. Грант й помогна да забие последните колчета.
	— Как е умряло новороденото? — попита едно от момчетата.
	— Едва ли ще узнаем — отвърна Грант. — Детската смъртност е висока при дивите животни. При някои хищници в африканските резервати достига до седемдесет на сто. Причините могат да бъдат много — болест, отделяне от групата, какво ли не. Не е изключено дори да го е нападнал някой възрастен екземпляр. Знаем, че тези животни са ловували на глутници, но не знаем нищо за поведението им в тях.
	Студентите кимнаха. Бяха изучавали поведението при животните и знаеха например, че когато някой млад лъв застане начело на стадото, първото, което прави, е да избие всички лъвчета. Причината явно беше генетична: мъжкарят се стреми да наложи гените си и убивайки лъвчетата, възбужда всички женски, за да може да ги оплоди. Освен това по този начин спестява грижите на женските за потомството на друг мъжки лъв.
	Излязлото на лов стадо на велоцирапторите вероятно също е било предвождано от властен мъжкар. Толкова малко се знае за огромните животни, помисли си Грант. След сто и петдесет години изследвания и разкопки по целия свят все още нямаха почти никаква представа за живота на динозаврите.
	— Трябва да тръгваме — обади се Ели, — ако искаме да стигнем в Шото до пет часа.


	Хамънд

	Секретарката на Дженаро нахлу в кабинета му, носейки нов куфар, от който още висеше етикетчето с цената.
	— Знаете ли, господин Дженаро — укори го тя, — когато забравяте да си приготвите багажа, все си мисля, че просто не ви се заминава.
	— Може би си права — каза Дженаро. — Заради това пътуване изпускам рождения ден на дъщеря си.
	Рожденият ден на Аманда се падаше в събота и Елизабет беше поканила двайсет шумни четиригодишни деца, бе наела клоун и фокусник. Жена му се намуси, когато разбра, че Дженаро ще заминава. Същото се отнасяше и за Аманда.
	— Е, направих каквото можах за толкова малко време — продължи секретарката му. — Намерих маратонки вашия номер, памучни къси панталони и ризи, комплект за бръснене. Взех също и един чифт дънки и тънък пуловер, ако стане студено. Колата чака долу да ви закара до летището. Ако искате да хванете самолета, трябва да тръгнете веднага.
	Тя излезе, а Дженаро я последва надолу по коридора, като пътем откъсна етикетчето от куфара. Когато мина покрай остъклената заседателна зала, Дан Рос стана от мястото си и излезе в коридора.
	— На добър час — пожела му той. — Искам обаче да си наясно по един въпрос. Не зная дали нещата на острова наистина вървят зле, Доналд. Но ако съществува и най-малкият проблем, изравни го със земята.
	— Божичко, Дан… Става дума за огромни инвестиции.
	— Не се колебай. Не мисли за това. Просто го направи. Чу ли?
	— Да — кимна Дженаро. — Ами Хамънд…
	— Майната му на Хамънд — каза Рос.


	— Здравей, моето момче — чу той познатия дрезгав глас. Как си?
	— Много добре, сър — отвърна Дженаро.
	Отпусна се в меката кожена седалка на реактивния „Гълфстрийм II“, който летеше на изток към Скалистите планини.
	— Вече не ми се обаждаш — обидено каза Хамънд. — Липсваше ми, Доналд. Как е прекрасната ти съпруга?
	— Добре. Елизабет е много добре. Вече си имаме дъщеричка.
	— Това да се чува! Децата носят голяма радост. Сигурен съм, че новият ни парк в Коста Рика страшно ще й хареса.
	Дженаро бе забравил колко нисък е Хамънд. Старецът седеше на креслото, краката му не стигаха до килима и той ги люлееше, докато говореше. У него имаше нещо детинско, макар че Хамънд вероятно беше… на колко ли? На седемдесет и пет? На седемдесет и шест? Там някъде. Беше остарял, откакто не се бяха виждали, но Дженаро се сети, че последната им среща е била почти преди пет години.
	Хамънд беше колоритна личност, роден актьор. Едно време, през 1983 година, притежаваше слон, който носеше навсякъде със себе си в малка клетка. Слонът беше висок двайсет и три сантиметра и дълъг трийсет и един сантиметра. Съвсем приличаше на истински, само дето бивните му бяха закърнели. Хамънд го показваше на кампаниите си за набиране на средства. Дженаро изнасяше слона в клетката, покрита с одеялце като калъф за чайник, а Хамънд дръпваше обичайната си реч колко перспективен е „биологичният ширпотреб“, както се изразяваше. И после, в най-драматичния момент със замах отмяташе одеялцето и показваше слона. Това беше моментът да поиска пари.
	Слонът неизменно изпълваше публиката с възторг. Телцето му, не по-голямо от това на котка, доказваше неограничените възможности на лабораторията на Норман Атъртън, генетик от Станфорд и съдружник на Хамънд в новото начинание.
	Само че Хамънд премълчаваше доста неща, когато говореше за слона. Събираше средства за създаването на фирма, която щеше да се занимава с генетични изследвания, но слончето не беше създадено с методите на генетиката. Атъртън просто бе взел ембрион на слон и го бе отгледал ин витро с хормонални модификации. Това само по себе си не беше малко постижение, ала не отговаряше на приказките на Хамънд.
	Пък и Атъртън се беше опитал да създаде второ слонче, но не бе успял. Всеки, който видеше слона, също пожелаваше да има такова животно. Той обаче беше предразположен към настинка, особено през зимата. Кихавиците, разнасящи се от малкия хобот, изпълваха Хамънд с ужас. Понякога слонът заклещваше бивните си в решетките на клетката, пръхтеше ядосано и се опитваше да се освободи. Друг път кожата около бивните му се инфектираше. Хамънд непрекъснато се косеше, че слончето му ще умре, преди Атъртън да му направи второ.
	Хамънд криеше от бъдещите инвеститори и че поведението на слона се е променило значително при умаляването му. Животинчето наистина приличаше на слон, но се държеше като злобен гризач, подвижен и опасен. Хамънд съветваше хората да не галят животното, тъй като имаше опасност то да ги ухапе.
	И макар че уверено обещаваше седем милиарда долара годишна печалба до 1993 година, проектът му беше много рискован. Старецът притежаваше далновидност и ентусиазъм, но никак не беше сигурно, че планът му ще се осъществи. Особено като се има предвид, че Норман Атъртън, мозъкът, на който се опираше начинанието, беше болен от рак… това беше последният факт, който Хамънд пропускаше да спомене.
	И въпреки всичко с помощта на Дженаро старецът събра парите. В периода между септември 1983 и ноември 1985 година Джон Алфред Хамънд и неговият „План Пахидерм“* набраха 870 милиона долара рисков капитал, с който той да основе корпорация „Интернешънъл Дженетик Текнолоджис“ АД. Щяха да съберат и повече, но Хамънд настояваше за пълна секретност и не обеща възвръщаемост на капиталите поне през следващите пет години. Това уплаши много от потенциалните инвеститори. Накрая им се наложи да приемат главно японски консорциуми. Единствено японците можеха да си позволят да чакат.
	[* Дебелокожо животно, например слон, хипопотам. — Б.пр.]


	Разположил се на тапицираната с кожа седалка в реактивния самолет, Дженаро си мислеше колко хитър е Хамънд. Старецът очевидно не обръщаше внимание на факта, че юридическата кантора на Дженаро му е наложила това пътуване. Държеше се така, все едно че са тръгнали да се забавляват.
	— Много жалко, че не взе и семейството си, Доналд — каза той.
	— Моята дъщеря има рожден ден — сви рамене Дженаро. — Жена ми вече покани двайсет дечурлига. Ще има и торта, и клоун… Нали знаете как е?
	— О, разбирам — каза Хамънд. — Децата се вживяват в тези неща.
	— А паркът готов ли е да приеме посетители? — попита Дженаро.
	— Е, не съвсем — отвърна Хамънд. — Но хотелът е готов, така че има къде да спим…
	— Ами животните?
	— Естествено, животните са там. Всички са по местата си.
	— Спомням си, че в първоначалния проект предвиждахте да има дванайсет…
	— А, многократно надвишихме тази цифра. Имаме двеста трийсет и осем животни, Доналд.
	— Двеста трийсет и осем ли?
	Старецът се изкикоти, доволен от реакцията на Дженаро.
	— Не можеш да си го представиш, нали? Имаме цели стада.
	— Двеста трийсет и осем… А колко вида?
	— Петнайсет различни вида, Доналд.
	— Невероятно — ахна Дженаро. — Направо фантастично. Ами другите неща, които предвиждахте? Техническото оборудване? Компютрите?
	— Всичко, всичко доставихме — каза Хамънд. — Всичко на острова е последна дума на техниката. Сам ще се убедиш, Доналд. Паркът е направо мечта. Именно затова тази ваша… загриженост… е толкова излишна. С острова нямам абсолютно никакви проблеми.
	— Тогава не би трябвало да има проблеми и при проверката — вметна Дженаро.
	— Кой е казал, че има! — възкликна Хамънд. — Но тя ще забави нещата. Цялата работа трябва да спре заради официалното посещение…
	— Но вие така или иначе се забавихте. Нали отложихте откриването?
	— О, това ли? — Хамънд мачкаше червената копринена кърпа, която се подаваше от джобчето на спортното му сако. — Беше неминуемо.
	— Защо? — попита Дженаро.
	— За да ти обясня, Доналд, трябва да се върнем към първоначалната идея за курорта. Идеята за най-модерния увеселителен парк в света, съчетаващ последните постижения на електрониката и биологията. Не става дума да копираме действителността. Това го има навсякъде. Дори в Кони Айланд. В наши дни кой ли не може да си създаде с компютърна анимация каквато среда пожелае. Къща с призраци, пиратско свърталище, Дивия Запад, земетресение — всеки разполага с подобни неща. Затова се заехме да създадем биологични атракции. Живи атракции. Нашите експонати са толкова удивителни, че ще запленят въображението на целия свят.
	Дженаро не можа да сдържи усмивката си. Слушаше, кажи-речи, същата реч, с която Хамънд бе примамвал инвеститорите преди толкова години.
	— А да не забравяме и крайната цел на костариканския проект: да направим пари — завърши Хамънд, загледан през прозорчето на самолета. — Страшно много пари.
	— Не съм го забравил — каза Дженаро.
	— Но за да натрупаш пари от един увеселителен парк — продължи Хамънд, — трябва да ограничиш разходите за персонала. За хората, които ще хранят животните, ще късат билетите, ще поддържат апаратурата, ще почистват. Целта е да създадем парк, който действа с минимум персонал. Ето защо инвестирахме в компютърните технологии… Автоматизирахме процесите навсякъде, където бе възможно.
	— Не съм забравил…
	— Само че — прекъсна го Хамънд, — когато събереш на едно място всичките животни и всичките компютри, неизбежно се натъкваш на непредвидени препятствия. Има ли човек, създал огромна компютърна система, която да работи по разписание? Поне аз не познавам такъв.
	— Значи единственият ви проблем е неспазването на сроковете?
	— Точно така — отвърна Хамънд. — Най-обикновено закъснение.
	— Чух, че по време на строителството имало злополуки — каза Дженаро. — Загинали няколко работници…
	— Да, имаше няколко нещастни случая — потвърди Хамънд. — И всичко на всичко три смърти. Двама работници загинаха при строежа на пътя край зъбера. Трети — при злополука с багер през януари. Но от месеци насам не е имало никакви произшествия. — Той сложи ръка на рамото на младия мъж. — Доналд, повярвай ми, всичко на острова върви според плана. Всичко там е чудесно.
	Самолетната радиоуредба изпука и се чу гласът на пилота:
	— Моля, затегнете коланите. Приземяваме се в Шото.


	Шото

	Сухата равнина се простираше чак до черните самотни хълмове. Следобедният вятър навяваше прах и изсъхнали бурени по напукания бетон. Грант и Ели стояха до джипа и наблюдаваха как лъскавият самолет „Груман“ кръжи над тях, преди да се приземи.
	— Мразя да чакам богаташи — промърмори Грант.
	— Това е част от работата — сви рамене Ели.
	Макар че много научни области като физиката и химията се финансираха от федералните власти, палеонтологията все още зависеше главно от частни лица. Независимо от интереса, който проявяваше към острова в Коста Рика, Грант си даваше сметка, че щом Джон Хамънд го моли за нещо, той е длъжен да го стори. Такива бяха отношенията със спомоществователите, и то не от вчера.
	Малкият реактивен самолет се приземи и бързо се устреми към тях. Ели нарами сака си. Самолетът спря и стюардеса в синя униформа отвори вратата.
	Когато се качи, Грант се изненада, че е толкова тясно въпреки луксозната обстановка. Наложи му се да се наведе, за да се здрависа с Хамънд.
	— Доктор Грант и доктор Сатлър — представи ги Хамънд.
	— Много мило от ваша страна, че идвате с нас. Позволете да ви представя моя съдружник, Доналд Дженаро.
	Дженаро беше набит и мускулест трийсет и пет годишен мъж в скъп костюм марка „Армани“ и с очила с метални рамки. Грант от пръв поглед не го хареса и набързо се ръкува с него. Когато се здрависа с Ели, Дженаро възкликна:
	— Вие сте жена!
	— Случва се — отвърна му тя, а Грант си помисли: „И на нея не й е симпатичен.“
	— Ти, естествено, знаеш — обърна се Хамънд към Дженаро — с какво се занимават доктор Грант и доктор Сатлър, Те са палеонтолози. Изравят динозаври. — И той се разсмя, сякаш му се струваше забавно.
	— Моля, заемете местата си — каза стюардесата и затвори вратата.
	Самолетът веднага потегли.
	— Извинете за припряността — каза Хамънд. — Но Доналд смята, че е важно да стигнем там възможно най-скоро.
	Пилотът обяви, че им предстои четиричасов полет до Далас, където щели да заредят и да продължат към Коста Рика, за да стигнат на острова на другата сутрин.
	— А колко време ще останем в Коста Рика? — запита Грант.
	— Ами зависи — отвърна Дженаро. — Трябва да изясним някои неща.
	— Имате честната ми дума — обърна се Хамънд към Грант. — Ще прекараме на острова не повече от две денонощия.
	Грант закопча колана.
	— Този ваш остров… — каза той — досега не съм чувал нищо за него. Да не би да е някаква тайна?
	— В известен смисъл — отвърна Хамънд. — Постарахме се изключително много никой да не знае за него до деня, в който най-сетне ще открием този остров пред очите на удивената и очарована публика.


	Определяне на целта

	Корпорацията „Биосин“ от Кюпъртино, щата Калифорния, досега не беше свиквала на спешно съвещание управителния съвет. Десетимата му членове, които седяха в заседателната зала, бяха нетърпеливи и раздразнителни. Беше осем вечерта. Последните десетина минути си бяха бъбрили, но постепенно се умълчаха. Шумоляха с листовете по масата и демонстративно поглеждаха часовниците си.
	— Какво чакаме? — попита един от тях.
	— Още един човек — отвърна Луис Доджсън. — Трябва ни още един човек.
	Той погледна часовника си. От кабинета на Рон Мейър му бяха казали, че Мейър щял да пристигне със самолета в шест часа от Сан Диего. Вече трябваше да е тук, дори като се вземе предвид натовареното движение от летището.
	— Кворум ли няма? — попита друг.
	— Да — потвърди Доджсън.
	Това ги накара да замлъкнат. Нуждата от кворум означаваше, че им предстои да вземат важно решение. И, Бога ми, наистина щяха да го сторят, макар че Доджсън би предпочел изобщо да не свиква съвещание. Но Стайнгартън, шефът на „Биосин“, беше непреклонен.
	— По този въпрос трябва да имаш съгласието им, Лу — бе казал той.
	Мненията за Луис Доджсън бяха различни — едни го определяха като най-амбициозният генетик на своето поколение, други — като най-нахаканият. Трийсет и четири годишен, оплешивяващ, припрян, с остри черти, той бе изключен от университета „Джонс Хопкинс“ тъкмо преди да завърши, защото искал да приложи генна терапия върху хора, без да разполага с необходимите документи от Управлението за разпространение на лекарствени средства. Като служител на „Биосин“ бе провел спорния експеримент с ваксината против бяс в Чили. Сега във фирмата оглавяваше отдела за нови продукти, който всъщност работеше на принципа „обратен инженеринг“, тоест вземаше един конкурентен продукт, разбиваше го на съставните му части, анализираше принципа му на работа, а след това създаваше своя версия. Но в действителност отделът се занимаваше с индустриален шпионаж, насочен главно срещу „ИнДжен“.
	През осемдесетте години няколко компании, занимаващи се с генно инженерство, започнаха да си задават въпроса: „Какъв е биологичният еквивалент на уокмена на «Сони»“? Те не се интересуваха от фармацевтични и медицински продукти; интересуваха се от забавления, спорт, занимания през свободното време, козметика и домашни животни. През деветдесетте години изследванията показаха, че търсенето на тъй наречените „биологични потребителски продукти“ се повишава. И „ИнДжен“, и „Биосин“ работеха в тази област.
	Корпорацията „Биосин“ вече бе постигнала известни успехи, като в рамките на договора си с Управлението за риба и дивеч в щат Айдахо създаде нов вид по-светла пъстърва. Тази риба по-лесно се забелязваше в бързеите и това се смяташе за напредък в риболова. Във всеки случай намаляха оплакванията от Управлението, че в реките нямало риба. Никой обаче не отвори дума, че светлата пъстърва загива от силното слънце, че месото й е безвкусно и мирише на тиня. „Биосин“ още разработваше този проект и…
	Вратата се отвори, влезе Рои Мейър, който зае мястото си. Кворумът беше налице и Доджсън се изправи.
	— Господа — започна той. — Тази вечер сме се събрали да обсъдим начина си на действие спрямо „ИнДжен“.
	Набързо изложи фактите. Създаването на „ИнДжен“ през 1983 година с японски инвестиции. Покупката на три суперкомпютъра „Крей Екс Ем Пи“. Покупката на Исла Нублар в Коста Рика. Натрупването на запаси от кехлибар. Необичайните дарения за зоопаркове в целия спят, например за Нюйоркското общество на зоолозите и за индийския резерват „Рантапур“.
	— Въпреки цялата тази информация все още нямахме представа какво цели „ИнДжен“ — продължи Доджсън. — На пръв поглед компанията се интересува предимно от животни. Наела е научни работници, които изследват миналото — палеобиолози, специалисти по филогенеза на ДНК и така нататък. По-късно, през 1987 година, „ИнДжен“ купи една малко известна фирма, наречена „Милипор Пластик Продъктс“, в Нашвил, Тенеси. Тя произвеждала стоки за селското стопанство, а наскоро била патентовала някакъв нов вид пластмаса, която имала качествата на черупка от птиче яйце. Тази пластмаса можела да се оформи като яйце и да се използва за отглеждането на пилешки ембриони. От следващата година „ИнДжен“ започнала да изкупува цялата произвеждана микропореста пластмаса от този вид.
	— Доктор Доджсън, всичко това е много интересно…
	— Пак по същото време — продължи Доджсън — започнал строежът на Исла Нублар. Били направени огромни изкопи, включително и плитко езеро с дължина три километра в средата на острова. Въпреки че всичко беше строго поверително, успях да получа плановете на курортния комплекс. Излиза, че „ИнДжен“ е построила на острова голяма частна зоологическа градина.
	— И какво от това, доктор Доджсън? — запита един от членовете на управителния съвет и нетърпеливо се наведе напред.
	— Този зоопарк не е какъв да е — обясни Доджсън. — Той е единствен в света. Изглежда, „ИнДжен“ е постигнала нещо необикновено. Успяла е да създаде животни, изчезнали в далечното минало.
	— Какви животни?
	— Животни, които се излюпват от яйца и изискват зоопарк с огромни размери.
	— Какви животни?
	— Динозаври — каза Доджсън. — Създали са динозаври.


	Всички бяха смаяни, според Доджсън съвсем неуместно. Лошото на богаташите бе, че не проявяваха интерес към тази област. Уж инвестираха в нея, а не знаеха какви възможности предлага.
	В специализираната литература възстановяването на динозаврите се обсъждаше още от 1982 година. С всяка изминала година ставаше все по-лесно да се обработва ДНК. Вече бе извлечен генетичен материал от египетските мумии и от кожата на куага, вид африканска зебра, изчезнала през осемдесетте години на миналия век. През 1985 година изглеждаше възможно ДНК на тази зебра да се възстанови и да бъде създадено отново това животно. Стига учените да успееха, това щеше да бъде първото същество, възкръснало от изчезналите видове единствено чрез възстановяване на неговата ДНК. Ако това беше възможно, ставаха възможни и други възкресения. Мастодонтът? Саблезъбият тигър? Птицата додо?
	Дори динозавър?
	Разбира се, никъде по света не се бе запазила ДНК на динозавър. Но след смилането на голямо количество кости от динозаври може би щеше да е възможно да се извлекат фрагменти от ДНК. По-рано се смяташе, че фосилизацията унищожава ДНК. Сега вече бе доказано, че това не е вярно. Ако се възстановяха достатъчно фрагменти от ДНК, би могло чрез клониране* да се създаде и живо животно.
	[* Метод за безполово размножаване, при който всички индивиди са генетично еднакви. — Б.пр.]
	Тогава, през 1982 година, техническите проблеми изглеждаха непреодолими. Но нямаше никакви теоретични пречки. Процесът просто беше сложен, скъп и трудно осъществим. И все пак сигурно бе възможен, ако някой си дадеше труд да се заеме с него.
	Очевидно в „ИнДжен“ бяха решили да опитат.
	— Фирмата е построила най-грандиозната и единствена по рода си туристическа атракция в света — каза Доджсън. — Както знаете, популярността на зоологическите градини нарасна неимоверно. Миналата година зоопарковете са били посетени от повече американци, отколкото всички футболни и бейзболни мачове от професионалната лига. Японците също обичат зоологически градини — в Япония има петдесет зоопарка, строят се и нови. А за посещение в този зоопарк „ИнДжен“ би могла да назове каквато сума поиска. Две хиляди долара на ден, десет хиляди долара на ден… Освен това не забравяйте и рекламата. Детски книжки, тенисфланелки, видеоигри, шапки, играчки, комикси, домашни животни.
	— Домашни животни ли?
	— Естествено. Щом „ИнДжен“ е създала динозаври в естествен ръст, какво пречи да направи и динозаври джуджета? Кое дете няма да иска за домашно животно един малък динозавър? Патентовано животинче, което да си е само негово. „ИнДжен“ ще продаде милиони. И ще ги създаде така, че те да ядат само храна за домашни животни марка „ИнДжен“…
	— Божичко — въздъхна някой.
	— Точно така — каза Доджсън. — Зоопаркът е само част от едно мащабно начинание.
	— Казахте, че динозаврите ще бъдат патентовани.
	— Да. Вече е възможно да се патентоват животни, създадени с методите на генното инженерство. През 1987 година Върховният съд гласува такова решение в полза на Харвард. „ИнДжен“ ще бъде собственик на своите динозаври и никой друг няма да има законното право да ги произвежда.
	— Какво ни пречи да създадем наши динозаври? — попита един от членовете на управителния съвет.
	— Нищо, освен че „ИнДжен“ има пет години преднина. Почти е невъзможно да ги настигнем до края на века. — Доджсън помълча малко. — Е, да, ако се сдобием с няколко от техните динозаври, бихме могли да приложим обратен инженеринг и да създадем наши животни с достатъчно модификации в ДНК, за да избегнем техния патент.
	— А можем ли да се сдобием с техни динозаври?
	— Мисля, че да — отвърна Доджсън след кратко колебание.
	Един от присъстващите се окашля.
	— В това няма да има нищо незаконно…
	— Точно така — бързо се съгласи Доджсън. — Нищо незаконно. Става дума за съвсем законен начин да си доставим от тяхната ДНК. Някой недоволен техен служител или негодни остатъци, които не се съхраняват достатъчно добре…
	— Вие разполагате ли с такъв източник, доктор Доджсън?
	— Да — отвърна той, — но се боя, че решението трябва да бъде взето незабавно. „ИнДжен“ има проблеми и моят човек трябва да действа до едно денонощие.
	В залата за дълго се възцари мълчание. Мъжете поглеждаха секретарката, която протоколираше, и пишещата машина на масата пред нея.
	— Според мен няма нужда от официална резолюция — каза Доджсън. — Искам да знам само какво мислят присъстващите, смятате ли, че трябва да действам…
	Всички кимнаха бавно.
	Никой не продума. Никой нищо не записа в протокола. Само безмълвно кимнаха.
	— Благодаря ви, че дойдохте, господа — каза Доджсън. — Веднага ще се заема със задачата.


	Летището

	Луис Доджсън влезе в кафенето на сградата за заминаващи на летището в Сан Франсиско и бързо се огледа. Неговият човек вече беше там и го чакаше на бара. Доджсън седна до него и остави куфарчето на пода между двамата.
	— Закъсняваш, приятелче — каза онзи и огледа със смях сламената шапка на главата на Доджсън. — Това пък какво е, дегизировка ли?
	— За всеки случай — отвърна Доджсън, потискайки яда си.
	От половин година търпеше този тип, който с всяка следваща среща ставаше все по-противен и безочлив. Но Доджсън нямаше друг избор — и двамата много добре знаеха на какво залагат.
	Биоинженеринговата ДНК беше буквално най-ценното вещество в света. Една-единствена микроскопична бактерия, невидима с просто око, но съдържаща гени на стрептокиназа, ензим, предизвикващ сърдечна криза, или на „лед-минус“, вещество, предпазващо земеделските култури от замръзване, можеше да струва пет милиарда долара, ако се намереше подходящ клиент. И този житейски факт беше създал един нов особен свят на индустриален шпионаж. Доджсън нямаше равен в това отношение. През 1987 година беше убедил някаква недоволна генетичка да напусне компанията „Ситъс“ и да постъпи в „Биосин“, като изнесе пет вида бактерии. Жената само капнала по капка от всеки препарат върху ноктите на едната си ръка и спокойно си излязла.
	Но с „ИнДжен“ не бе толкова просто. Доджсън не искаше само бактерийна ДНК. Той искаше замразени ембриони и знаеше, че „ИнДжен“ съхранява своите при най-строги мерки за сигурност. За да се сдобие с тях, трябваше да открие служител на „ИнДжен“, който да има достъп до ембрионите, да е готов да ги открадне и да е в състояние да се справи с охраната. Такъв човек не се намираше лесно.
	В началото на годината най-после откри служител в „ИнДжен“, готов да изпълни задачата. Макар че той нямаше достъп до генетичния материал, Доджсън поддържаше връзка с него. Срещаха се всеки месец в заведението на Карлос и Чарли в Силикон Вали и Доджсън му вършеше дребни услуги. Ето че сега „ИнДжен“ канеше на острова консултанти и съдружници. Доджсън отдавна чакаше този момент, защото неговият човек щеше да има достъп до ембрионите.
	— Да не протакаме — каза човекът. — Имам десет минути до полета.
	— Искаш да повторим плана ли? — попита Доджсън.
	— По дяволите, не, доктор Доджсън — рече мъжът. — Искам да видя скапаните пари.
	Доджсън щракна ключалката на куфарчето и го отвори едва-едва. Човекът небрежно погледна вътре.
	— Всичките ли са?
	— Само половината. Седемстотин и петдесет хиляди долара.
	— Чудесно. — Мъжът се извърна и отпи от кафето си. — Чудесно, доктор Доджсън.
	Доджсън бързо затвори куфарчето.
	— Това е за всичките петнайсет вида, нали така?
	— Да. Петнайсет вида замразени ембриони. А как ще ги пренеса?
	Доджсън му подаде голям флакон с пяна за бръснене „Жилет“.
	— В това ли?
	— Да.
	— Има вероятност да ми проверят багажа…
	— Натисни бутона — каза Доджсън.
	Човекът го натисна и дланта му се покри с бяла пяна.
	— Не е лошо — рече той и избърса пяната в ръба на чинийката. — И то никак.
	— Флаконът е малко по-тежък от обичайното, това е всичко.
	От две денонощия хората на Доджсън не бяха правили нищо друго, освен да майсторят този флакон. Той бързо му обясни как действа.
	— Колко охладителен газ има вътре?
	— Ще стигне за трийсет и шест часа. Дотогава ембрионите трябва да са в Сан Хосе.
	— Зависи от вашия човек с лодката — каза другият. — По-добре е да се погрижиш на борда да има фризер.
	— Ще го направя — обеща Доджсън.
	— Дай пак да поговорим за цената…
	— Условията са същите — каза Доджсън. — Петдесет хиляди при получаването на всеки ембрион. Ако са жизнеспособни, още по петдесет хиляди за всеки.
	— Добре. Само гледай в петък вечер лодката да ме чака на източното пристанище. Не на северното, където акостират големите кораби, а на източното. То е малко помощно пристанище. Разбра ли?
	— Разбрах — отвърна Доджсън. — Кога ще бъдеш в Сан Хосе?
	— Сигурно в неделя — каза оня и стана.
	Доджсън явно бе притеснен.
	— Сигурен ли си, че знаеш как да боравиш…
	— Зная — потвърди мъжът. — Не се безпокой.
	— И още нещо — продължи Доджсън. — Имаме информация, че на острова се поддържа постоянна радиовръзка със седалището на „ИнДжен“ в Калифорния, така че…
	— Виж какво, взел съм мерки — каза човекът. — Само се успокой и приготви парите. Искам да получа всичко в неделя сутрин на летището в Сан Хосе, в брой.
	— Ще те чакам там — рече Доджсън. — Не се тревожи.


	Малкълм

	Той се качи в самолета на летището в Далас малко преди полунощ. Беше висок и слаб оплешивяващ мъж, трийсет и пет годишен, облечен в черно от глава до пети: черна риза, черни панталони, черни чорапи, черни гуменки.
	— А, доктор Малкълм! — приветства го Хамънд с престорено любезна усмивка.
	— Здрасти, Джон — ухили се Малкълм. — Да, боя се, че старият ти противник е тук.
	Той се здрависа с всички с думите:
	— Иън Малкълм, математик, приятно ми е.
	На Грант му направи впечатление, че Малкълм явно се забавлява от това пътешествие. Разбира се, знаеше името му. Иън Малкълм беше сред най-прочутите математици от новото поколение, които проявяваха жив интерес към „принципите на природата“. Тези учени бяха скъсали с традиционната математика, и то в много отношения. Най-напред, постоянно работеха с компютри, нещо, което ортодоксалните математици смятаха за нередно. Второ, занимаваха се, кажи-речи, само с нелинейни уравнения в една нова научна област, наречена теория на хаоса. На трето място, изглежда, се стремяха новата математика да описва явления, съществуващи в реалния свят. И накрая, сякаш за да подчертаят, че са скъсали със сухата наука и са навлезли в действителния свят, те се обличаха и разговаряха по начин, който един математик от старото поколение нарече „отчайващ излишък на индивидуалност“. Всъщност те често се държаха като рокзвезди.
	Малкълм се отпусна в една от меките седалки. Стюардесата го попита иска ли нещо за пиене.
	— Диетична кола от шейкъра, но без да я разбърквате — отвърна той.
	През вратата на самолета нахлуваше влажният даласки въздух.
	— Не е ли малко горещо за черни дрехи? — запита го Ели.
	— Вие сте изключително привлекателна, доктор Сатлър — каза той. — Бих могъл да гледам краката ви цял ден. Но не, всъщност черното е идеалният цвят за горещо време. Ако си припомните какво сте учили за излъчването на абсолютно черното тяло, излиза, че черното е най-добро при горещина. Ефективно излъчване. При всички положения нося само два цвята, черно и сиво.
	Ели го зяпаше с отворена уста.
	— Тези цветове са подходящи за всякакви случаи — продължи Малкълм. — Освен това си пасват, ако, не дай си Боже, по погрешка обуя сиви чорапи с черни панталони.
	— А не смятате ли, че е отегчително да се носят само два цвята?
	— Ни най-малко. Това дори ме облекчава. Вярвам, че животът ми има стойност, и не искам да го пропилявам в размишления за дрехи — обясни Малкълм. — Не искам да се чудя какво ще облека на другата сутрин. Ама наистина, можете ли да си представите нещо по-отегчително от модата? Може би професионалният спорт. Големи мъже, които удрят по топчици, докато останалият свят дава пари, за да им ръкопляска. Но, общо взето, намирам модата още по-досадна от спорта.
	— Мненията на доктор Малкълм обикновено са доста категорични — уточни Хамънд.
	— Да, и ми хлопа дъската — весело допълни Малкълм. — Но трябва да признаете, че не ви говоря баналности. Живеем в свят на ужасни условности. От вас се очаква да се държите еди-как си, да харесвате еди-какво си. Никой не се замисля за тези условности. Странно, нали? Във века на информацията никой не си дава труда да мисли. Очаквахме, че ще забравим хартията, а всъщност забравихме да мислим.
	Хамънд се обърна към Дженаро и отчаяно вдигна ръце.
	— Ти го покани — каза той.
	— И добре, че го е направил — рече Малкълм, — защото ми се струва, че сте загазили.
	— Няма такова нещо — побърза да възрази Хамънд.
	— Винаги съм твърдял, че с този остров нищо няма да излезе — каза Малкълм. — Още отначало го предрекох. — Той бръкна в меката си кожена чанта. — И се надявам, че вече на всички ни е ясно какъв ще бъде крайният резултат. Ще ви се наложи да се откажете от проекта.
	— И таз добра, да се откажем! — Хамънд ядосано се изправи. — Няма да стане!
	Малкълм сви рамене и продължи, без да обръща внимание на избухването на Хамънд:
	— Донесъл съм ви копия от доклада, който като консултант подготвих за „ИнДжен“. Математическите обяснения са малко заплетени, но аз ще ви помогна да ги разберете. Тръгваме ли?
	— Имам да говоря с няколко души по телефона — каза Хамънд и отиде в съседната кабина.
	— Е, чака ни дълъг полет — обърна се Малкълм към останалите. — Можете поне да се залисвате с доклада ми.


	Самолетът се носеше напред в нощта.
	Грант знаеше, че доста хора критикуват Иън Малкълм, и сега разбра защо някои се дразнят от острия му език и намират, че прилага прекалено свободно теорията на хаоса. Прелистваше доклада и разглеждаше уравненията.
	— Значи заключението на вашия доклад е, че островът на Хамънд е обречен на неуспех? — запита Дженаро.
	— Точно така.
	— Заради теорията на хаоса?
	— Да. Или по-точно, заради поведението на системата във фазово пространство.
	— Бихте ли го обяснили на човешки език? — помоли Дженаро и остави доклада.
	— Разбира се — каза Малкълм. — Да видим откъде да започна. Знаете ли какво е нелинейно уравнение?
	— Не.
	— Неравномерно притегляне?
	— Не.
	— Добре — каза Малкълм. — Да започнем отначало. — Той помълча малко, загледан в тавана. — Физиката много успешно е описала определени видове поведение: планети в орбита, космически кораби, отиващи на Луната, пружини, махала, търкалящи се топки и други подобни неща. Равномерното движение на предметите. Тези процеси се описват с тъй наречените линейни уравнения, които лесно се решават от математиците. Правим го от стотици години.
	— Дотук добре — каза Дженаро.
	— Но има и друг тип поведение, с което физиката не може да се справи. Например, всичко свързано с турбуленцията. Вода, изтичаща от водосточна тръба. Движението на въздуха над крило на самолет. Времето. Кръвта, минаваща през сърцето. Турбулентните явления се представят с нелинейни уравнения. Те се решават трудно… в действителност обикновено е невъзможно да се решат. Така че физиката е безсилна да обясни всички тези явления. Така беше допреди десет години. Новата теория, която ги описва, се нарича теория на хаоса. Тя води началото си от опити да се направят компютърни модели на метеорологичното време, проведени през шейсетте години. Времето е огромна и сложна система, която включва земната атмосфера и нейното взаимодействие със сушата и слънцето. Досега поведението на тази голяма сложна система не е било изяснено. Затова, естествено, не можем да предсказваме времето. Но първите изследователи на компютърните модели са разбрали, че дори и да изясним процесите, протичащи в системата, пак не можем да предскажем времето, тъй като поведението на системата силно зависи от първоначалните условия.
	— Това не го разбрах — каза Дженаро.
	— Ако изстреляме снаряд с определено тегло, с определена скорост и под определен ъгъл… и след това изстреляме втори снаряд с почти същото тегло, скорост и под същия ъгъл… какво ще стане?
	— Двата снаряда ще паднат приблизително на едно и също място.
	— Точно така — каза Малкълм. — Това е линейна динамика.
	— Добре, и какво?
	— Но ако имаме една система на метеорологично време, при която започваме с определена температура, определена скорост на вятъра и определена влажност… и повторим всичко с почти същата температура, вятър и влажност… поведението на втората система няма да бъде почти същото. То ще се промени и много бързо ще стане съвсем различно от това на първата. Гръмотевични бури вместо слънце. Това е нелинейна динамика. В този случай системите са чувствителни към първоначалните условия: дребните различия се усилват.
	— Май разбирам — рече Дженаро.
	— Казано накратко, това е „ефектът на пеперудата“. Една пеперуда махва с крилца в Пекин и времето в Ню Йорк се променя.
	— Значи хаосът е произволен и непредвидим? — запита Дженаро.
	— Не — отвърна Малкълм. — Всъщност откриваме скрити закономерности в сложното и разнообразно поведение на системата. Ето защо сега хаосът се превърна във всеобхватна теория, чрез която може да се изучава всичко — фондовата борса, разбунтувани тълпи, мозъчните импулси по време на епилептичен припадък. Можем да открием скрития порядък във всяка сложна система, която изглежда объркана и непредвидима. Дотук ясно ли е?
	— Да — потвърди Дженаро. — Но какъв е този скрит порядък?
	— По същество той се характеризира с движението на системата във фазовото пространство — каза Малкълм.
	— Божичко — въздъхна Дженаро. — Единственото, което искам да знам, е защо мислите, че от проекта на Хамънд няма да излезе нищо.
	— Да де — каза Малкълм. — Ще стигна и до това. Теорията на хаоса твърди две неща. Първо, че в сложните системи като например метеорологичното време има скрит порядък. И второ, обратното на първо… че простите системи могат да доведат до комплексно поведение. Нека вземем една билярдна топка: Удряте я и тя започва да се блъска в стените на масата. Теоретично това е една много проста, почти Нютонова система. След като знаете силата на удара, масата на топката и можете да изчислите ъглите, под които тя ще се удря в степите, то вие сте в състояние да предскажете бъдещото поведение на топката. На теория можете да опишете как тя ще подскача от стена на стена за доста дълго време. Да кажете къде ще се намира след три часа, ала само на теория.
	— Разбрах — кимна Дженаро.
	— Но на практика — продължи Малкълм — се оказва, че не сте в състояние да предвидите поведението й за повече от няколко секунди. Защото почти веднага започват да й влияят редица дребни неща — грапавини по повърхността на топката, микроскопични вдлъбнатини в дървото на масата. Не след дълго те ще се окажат по-силни от точните ви изчисления. Следователно, излиза, че тази проста система на билярдната топка, която се търкаля по масата, има непредвидимо поведение.
	— Ясно.
	— Проектът на Хамънд — рече Малкълм — е още една наглед проста система — животни в зоологическа градина, която в крайна сметка ще породи непредвидимо поведение.
	— И вие сте разбрали това от…
	— Теорията — прекъсна го Малкълм.
	— Но не е ли по-добре да видите острова, да видите какво всъщност е направил Хамънд?
	— Не. Не е нужно. Подробностите нямат значение. Теорията ми подсказва, че островът много скоро ще започне да се развива не според плана.
	— И вие сте сигурен в своята теория.
	— О, да — каза Малкълм. — Повече от сигурен. — Той се облегна. — С този остров има проблеми. Скоро ще се случи нещо непредвидено.


	Исла Нублар

	Витлото със свистене започна да описва кръгове над главите им, хвърляйки сянка върху пистата на летище Сан Хосе. Грант чуваше пукот в слушалките си, докато пилотът разговаряше с кулата.
	От Сан Хосе бяха взели още един пътник, който се казваше Денис Недри и бе дошъл със самолет да ги посрещне. Беше дебел и небрежно облечен, дъвчеше шоколад, бе оплескал пръстите си, а по ризата му бяха полепнали парченца станиол. Недри измърмори, че се занимавал с компютрите на острова, и не се здрависа с никого.
	През плексигласовото кълбо на кабината Грант наблюдаваше как бетонът на летището изчезва изпод краката му и видя сянката на хеликоптера, която препускаше след тях, когато се устремиха на запад към планините.
	— Пътуването ще трае около четирийсет минути — обади се Хамънд някъде от задните седалки.
	Грант гледаше как ниските хълмове стават все по-високи, после хеликоптерът се гмурна в пелена от разкъсани облаци и отново изплува на слънце. Под тях се виждаха зъберите на планините и Грант се изненада колко са голи. Долу се редяха акър след акър обезлесени ерозирали хълмове.
	— Коста Рика упражнява по-добър контрол върху населението в сравнение с другите държави в Централна Америка — каза Хамънд. — Но въпреки това страната е много обезлесена. Тази тенденция особено се е засилила през последното десетилетие.
	Излязоха от облаците от другата страна на планината и Грант забеляза плажовете по западния бряг. Прелетяха над някакво крайбрежно селце.
	— Баия Анаско — обяви пилотът. — Рибарско селище. — Той посочи на север. — Там горе виждате резервата „Кабо Бланко“. Плажовете му са прекрасни.
	Пилотът насочи машината към океана. Водата стана първо зелена, после наситеносиня. Слънцето проблясваше по повърхността й. Беше около десет часът сутринта.
	— Само след няколко минути ще видим Исла Нублар — оповести Хамънд. После обясни, че Исла Нублар не бил истински остров, а по-скоро нещо като планина в морето, вулканичен скален израстък от дъното на океана. — Навсякъде по острова има следи от вулканичния му произход — каза Хамънд. — На много места има дупки, от които излиза пара, а земята често пъти едва не опърля краката. Поради това, а също и заради преобладаващите течения Исла Нублар е обвит в мъгла. Когато идем, ще се убедите сами… а, ето че пристигнахме.
	Хеликоптерът се устреми ниско над водата. Пред себе си Грант видя скалистия назъбен остров, който рязко се издигаше от океана.
	— Боже, прилича на Алкатраз — възкликна Малкълм.
	Гористите му склонове бяха обвити в мъгла, което му придаваше тайнственост.
	— Да, но е много по-голям — каза Хамънд. — Дълъг е десетина километра, а в най-широката точка е към пет километра, тоест общо някъде към петдесет-шейсет квадратни километра. Това е най-големият резерват за животни в Северна Америка.
	Хеликоптерът започна да се издига и се насочи към северния край на острова. Грант се опитваше да го огледа през мъглата.
	— Обикновено не е толкова гъста — поясни Хамънд, който изглеждаше поразтревожен.
	В северната част на острова хълмовете бяха най-високи и се издигаха на повече от шестстотин метра над океана. Върховете им бяха обвити в мъгла, но Грант успя да види назъбените канари и бушуващия океан под тях. Хеликоптерът се издигна над чукарите.
	— За жалост трябва да се приземим на острова — каза Хамънд. — Не обичам да го правя, защото това притеснява животните. Пък и понякога е страшничко…
	Той млъкна и се чу гласът на пилота.
	— Започваме спускането. Дръжте се!
	Хеликоптерът започна да се снижава и почти веднага мъглата ги обгърна. В слушалките на Грант непрекъснато се чуваше писукане, но той не виждаше абсолютно нищо. След малко успя да различи зелени борови клони, който се протягаха към тях от талазите мъгла. Някои от клоните бяха съвсем близо.
	— Как, по дяволите, го прави това? — запита Малкълм, но никой не отвърна.
	Пилотът извърна глава наляво, после надясно — оглеждаше боровата гора. Дърветата бяха все така близо. Хеликоптерът бързо се спускаше надолу.
	— Божичко! — възкликна Малкълм.
	Сега писукането стана по-силно. Грант погледна пилота, който се бе съсредоточил в спускането. После извърна очи и през плексигласовото кълбо видя огромен ярък флуоресцентен кръст. По краищата на кръста имаше сигнални светлини. Пилотът поправи леко курса и след миг машината докосна земята. Свистенето на перките заглъхна.
	Грант въздъхна и разкопча предпазния колан.
	— Наложи се да се спуснем така бързо — обясни Хамънд — заради среза на вятъра. На този връх често духа много силно и… е, вече сме в безопасност.
	Някакъв човек тичаше към хеликоптера. Мъж с бейзболна шапка и червена коса. Отвори вратата и бодро ги поздрави:
	— Здравейте! Аз съм Ед Реджис. Добре дошли на Исла Нублар! И, моля ви, внимавайте!


	По хълма се виеше тясна пътечка. Въздухът беше мразовит и влажен. Когато се спуснаха по-надолу, мъглата започна да се разсейва и Грант успя да огледа пейзажа. Заприлича му на северозападното крайбрежие на Тихия океан, на Олимпийския полуостров.
	— Точно така — каза Реджис. — Тук преобладава широколистната етажна гора. Доста се различава от растителността на континента, която е типична джунгла. Но този микроклимат съществува само по високите места, по северните склонове на хълмовете. По-голямата част на острова е с тропическа флора.
	Под тях се виждаха белите покриви на големи сгради, сгушени сред дърветата. Грант се изненада от сложната им конструкция. Спуснаха се още по-ниско, където вече нямаше мъгла, и Грант видя целия остров, прострял се далеч на юг. Реджис беше прав. Наистина по-голямата му част беше покрита с тропична растителност.
	Грант погледна на юг и забеляза самотен ствол без листа, който се извисяваше над короните на палмите, а краят му бе извит като на гега. После гегата се размърда и се обърна да разгледа новодошлите. Грант бавно си даде сметка, че това пред очите му не е дърво.
	Виждаше грациозно извития врат на огромно животно, високо петнайсет метра.
	Пред него стоеше динозавър.


	Добре дошли

	— Боже мой — тихо каза Ели. Всички се взираха в животното над короните на дърветата. — Боже мой!
	Първата й мисъл бе, че динозавърът е необикновено красив. От описанията в книгите излизаше, че са били гигантски и трудноподвижни същества, но това животно с издължена грациозна шия се движеше с почти царствена лекота. Освен това динозавърът беше бърз — в поведението му не личеше никаква тромавост или мудност. Зауроподът внимателно ги разгледа и издаде тих тръбен звук, който доста им заприлича на слонски рев. След миг над листата на дърветата се появи още една глава, а след нея трета и четвърта.
	— Боже мой! — за трети път промълви Ели.
	Дженаро беше онемял. През цялото време знаеше какво ще види на острова… от години знаеше за този проект… но някак си не беше вярвал, че това ще се случи, и сега стоеше смаян и безмълвен. Едва сега си даде сметка за огромната сила на новата генетична технология, която по-рано смяташе за празни приказки при напрегнатите търговски преговори. Тези животни бяха толкова големи! Направо огромни! Колкото къща! И бяха толкова много! Истински проклети динозаври! По-истински не можеха да бъдат.
	„Ще направим състояние от този остров — помисли си Дженаро. — Цяло състояние.“
	И отправи безмълвна молитва към Бога островът да се окаже безопасен.


	Грант стоеше на пътеката на склона на хълма и се взираше в сивите шии, проточени над палмите, без да усеща мъглата по лицето си. Чувстваше леко замайване, като че ли пътеката се спускаше прекалено стръмно. С усилие си поемаше дъх. Защото гледаше нещо, което не бе очаквал да види през живота си. И все пак то бе пред него.
	Животните в мъглата бяха съвършени апатозаври, зауроподи със средни размери. Замаяното му съзнание механично си припомняше известните научни факти: северноамерикански тревопасни, късен юрски хоризонт. Обикновено ги наричат „бронтозаври“. За пръв път са открити от Е. Д. Коуп в Монтана през 1876 година. Екземплярите са намерени в скалните пластове от свитата Морисън в Колорадо, Юта и Оклахома. Наскоро Бърман и Макинтош го бяха причислили към диплодокусите заради приликата в черепите. Досега се смяташе, че _Brontosaurus_ е прекарвал повечето време в плитки водни басейни, тъй като така огромното му тяло е ставало по-леко. Макар че това животно явно не беше във вода, то се движеше ужасно бързо. Главата и шията му се носеха над палмите с лекота… с изненадваща лекота…
	Грант се разсмя.
	— Какво има? — притеснено попита Хамънд. — Нещо не е наред ли?
	Грант само поклати глава и продължи да се смее. Но не можеше да им обясни причината за смеха си. Беше гледал животното само няколко секунди, ала вече бе започнал да го възприема… и да използва наблюденията си, за да отговори на отдавна поставени въпроси.
	Все още се смееше, когато видя пето и шесто животно, протегнали вратове над палмите. Зауроподите наблюдаваха пристигането на хората. Грант реши, че му напомнят на гигантски жирафи — имаха същия приятен и малко тъп поглед.
	— Предполагам, че не са електронни играчки — отбеляза Малкълм. — Съвсем като живи са.
	— Разбира се — рече Хамънд. — Би трябвало да са живи, нали?
	В далечината пак се чу тръбният звук. Първо изрева едно от животните, а после и останалите се присъединиха към него.
	— Това е техният зов — обясни Ед Реджис. — Приветстват ни с добре дошли на острова.
	Застанал неподвижно, Грант ги слушаше запленен.
	— Сигурно искате да знаете каква е програмата за деня — каза Хамънд и тръгна надолу по пътеката. — Предвидили сме обиколка на всичките съоръжения, а по-късно следобед ще разгледате динозаврите в парка. Ще се срещнем отново на вечеря и тогава ще отговоря на всички въпроси, които възникнат по време на обиколката. А сега, ако обичате, последвайте господин Реджис.
	Групата тръгна след Реджис към най-близките сгради.
	Край пътеката стърчеше табела, на която бе изписано на ръка:

	Добре дошли в Юрския парк!



	Трета итерация


	Когато фракталът бъде нарисуван отново, подробностите изпъкват по-ясно.
	Иън Малкълм


	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_3it.png}


	Юрски парк

	Тръгнаха по зелен тунел, чийто свод бе образуван от палмовите листа, и се насочиха към главната сграда за посетители. Обграждаше ги буйна и разнообразна растителност, засилваща усещането, че навлизат в един нов, праисторически тропически свят, оставяйки зад себе си онзи, с който бяха свикнали.
	— Доста добре изглеждат — обърна се Ели към Грант.
	— Да — съгласи се той. — Искам да ги разгледам отблизо. Искам да погледна стъпалата им отдолу, да видя ноктите им, да опипам кожата им, да разтворя челюстите им, да огледам зъбите им. Едва тогава ще бъда сигурен. Но си права, че изглеждат добре.
	— Предполагам, че това донякъде променя вашата наука — обади се Малкълм.
	— Това променя всичко — каза Грант и поклати глава.
	Откакто преди сто и петдесет години в Европа бяха открити гигантски животински кости, изучаването на динозаврите всъщност се превърна в пример за прилагане на дедукцията в науката. Палеонтологията беше в основата си детективска дейност — търсиш доказателства в костите на изкопаемите и отпечатъците, оставени от отдавна измрели гиганти. Най-добри бяха палеонтолозите, които правеха най-находчивите умозаключения.
	Всички важни спорове в палеонтологията се водеха по този начин, включително и острият диспут, в който Грант беше ключова фигура, на тема дали динозаврите са били топлокръвни животни.
	Открай време учените класифицираха динозаврите като влечуги, студенокръвни животни, които получават необходимата за живота им топлина от околната среда. Бозайниците могат да обработват храната в организма си и така да повишават своята телесна температура, но влечугите нямат тази способност. Накрая група изследователи начело с Джон Острьом и Робърт Бакър от Йейл отсъдиха, че представата за мудните и студенокръвни динозаври не се покрива с данните, получени при разкопките. Те стигнаха до този извод по класическия дедуктивен метод, като се основаваха на няколко факта.
	Първият от тях беше стойката. Гущерите и влечугите се движат, пълзейки, или със свити крака, като тялото им е съвсем близо до земята, за да поемат топлината й. Гущерите могат да се задържат на задните си крака най-много няколко секунди. Докато динозаврите са стояли изправени, а доста от тях дори са ходели на задните си крака. Сред съвременните животни изправената стойка се среща само при топлокръвните бозайници и птици. Затова стойката на динозаврите предполагаше, че са били топлокръвни.
	После се заеха да проучат обмяната на веществата, като изчислиха какво налягане е необходимо, за да тласка кръвта по шестметровата шия на брахиозавъра, и заключиха, че за целта е необходимо наличието на четирикамерно сърце и гореща кръв.
	След това изучиха следите, фосилизираните отпечатъци от стъпки, оставени в калта, и направиха извода, че динозаврите са бягали бързо като човека. Подобна активност предполагаше, че са топлокръвни. Бяха открити останки от динозаври отвъд Северния полярен кръг, в такива студени области, където животът на влечугите би бил невъзможен. А новите изследвания на груповото поведение, които се основаваха главно на работата на Грант, показваха, че динозаврите са водели сложен социален живот и са отглеждали малките си, нещо, което влечугите не правят. Морските костенурки изоставят яйцата си. Докато при динозаврите вероятно не е било така.
	Спорът за топлокръвието на динозаврите продължи петнайсет години, след което се наложи представата, че динозаврите са били бързоподвижни и енергични животни. Този спор обаче предизвика дълготрайни вражди. Все още имаше колеги, които не разговаряха помежду си, когато се срещаха на конгреси.
	Но това, че динозаврите могат да се размножават чрез клониране, означаваше внезапен прелом в работата на Грант. С палеонтологичното проучване на динозаврите беше свършено. Цялата тази дейност — музейните зали с гигантските скелети и групите ученици, които ги изпълват с глъчка, университетските лаборатории с костни екземпляри, изследователските разработки, научните списания — на всичко това щеше да се сложи край.
	— Не ми изглеждате разстроен — отбеляза Малкълм.
	— Това отдавна се обсъжда в нашите среди — поклати глава Грант. — Много хора допускаха, че ще се случи. Но не толкова скоро.
	— Типично за човешкия род — засмя се Малкълм. — Всички знаят, че нещо предстои, ала не очакват да се сбъдне толкова скоро.
	Докато вървяха по пътеката, вече не виждаха динозаврите, но чуваха тихите тръбни звуци в далечината.
	— Само се питам — каза Грант — откъде са взели ДНК?
	Грант знаеше, че в лабораториите в Бъркли, Токио и Лондон сериозно се обсъжда идеята за възстановяване на изчезнали животни, например на динозаври, стига да се намери нужната ДНК. Проблемът беше, че всички известни динозаври са фосили, а фосилизацията разрушава ДНК, като я замества с неорганична материя. Разбира се, ако някой динозавър се беше запазил в замразено състояние или в торфено блато, или е бил мумифициран в някоя пустиня, неговата ДНК би могла да се възстанови.
	Никой досега обаче не бе открил замразен или мумифициран динозавър. Затова и възстановяването му чрез клониране беше невъзможно. Липсваше изходният материал. Цялата съвременна генетична технология беше безполезна. Все едно да разполагаш с копирна машина и да няма какво да размножаваш!
	— Не може да се възстанови истински динозавър, защото не разполагаме с истинска динозаврова ДНК — каза Ели.
	— Освен ако няма някакъв начин, за който не сме се сетили — уточни Грант.
	— Например? — запита тя.
	— Не зная — отвърна Грант.


	Минаха отвъд една ограда и стигнаха до плувния басейн, чиито води се разливаха и образуваха миниатюрни водопади и няколко вирчета с декоративни скали. Наоколо бяха засадени огромни папрати.
	— Не е ли чудесно! — възхити се Ед Реджис. — Тези растения наистина допринасят да се чувстваш в праисторическа атмосфера, особено когато е мъгливо. Това са истински юрски папрати, разбира се.
	Ели спря да ги разгледа по-отблизо. Да, той беше прав. Това беше _Serenna veriformans_, растение, което често се срещаше във фосили отпреди повече от двеста милиона години, а сега го имаше само в блатистите местности в Бразилия и Колумбия. Само че онзи, който беше решил да посади този вид папрати край басейна, очевидно не е знаел, че спорите на _veriformans_ съдържат смъртоносен бета-карболов алкалоид. Дори само да докоснеше красивите зелени листа, човек би се почувствал зле, а ако някое дете налапаше шепа от тях, почти със сигурност щеше да умре — отровата беше петдесет пъти по-силна от тази на олеандъра.
	Хората се отнасят толкова наивно към растенията, помисли си Ели. Просто ги подбират заради външния им вид, както биха избрали картина, с която да украсят жилището си. И през ум не им минава, че растенията всъщност са живи организми, на които са присъщи всички жизнени функции — дишане, хранене, отделяне, размножаване… и самозащита.
	Но Ели знаеше, че в историята на Земята растенията са се развивали при условията на същия естествен подбор, както и животните, а в известен смисъл и при по-жестока конкуренция. Отровата на _Serenna veriformans_ беше само един пример за богатия химически арсенал, който растенията си бяха създали за своя защита. Някои разпръскват терпони* и отравят почвата около себе си, за да държат на разстояние съперниците си. Други произвеждат алкалоиди, които ги правят неприятни на вкус за насекоми, хищници (и деца). Трети пък излъчват феромони** и чрез тях общуват помежду си. Например когато тисолистната ела бъде нападната от бръмбари, тя произвежда противобръмбарна отрова. Всички дървета от същия вид, дори и онези в най-отдалечените части на гората започват да произвеждат същото вещество. Всъщност те реагират на предупредителен алело-химикал, отделян от нападнатите дървета.
	[* Клас въглеводороди, които се съдържат в много от ароматните етерични масла. — Б.пр.]
	[** Химични вещества, които се отделят от даден организъм и предизвикват благоприятна реакция на други организми от същия вид. — Б.пр.]
	Хората, които си въобразяват, че животът на Земята се състои от животни, движещи се на зеления фон на растенията, допускат сериозна грешка. Този зелен фон кипи от живот. Растенията покълват, движат се, извиват се и се обръщат, борейки се за слънчева светлина. При това са в непрекъснат контакт с животните — някои от тях отблъскват с кора и тръни, други тровят, а трети хранят, за да спомогнат собственото си размножаване, като разпръскват прашец и семена. Това е един сложен и динамичен процес, който винаги беше очаровал Ели, и тя знаеше, че повечето хора просто не го разбират.
	Така или иначе, засаждането на смъртоносни папрати около басейна показваше, че хората, отговарящи за растителността в Юрския парк, не са достатъчно предпазливи.
	— Не е ли прекрасно? — продължаваше Ед Реджис. — Точно пред нас се вижда Хижата за сафари.
	Ели видя ефектна ниска сграда, чийто покрив представляваше поредица от стъклени пирамиди.
	— Ще отседнете тук, докато трае престоят ви в Юрския парк — каза им Реджис.


	Апартаментът на Грант беше в бежови тонове и с бамбукови мебели, по чиято зелена дамаска бяха щамповани мотиви от джунглата. Не беше съвсем готов. В шкафа имаше купчина дървен материал, а по пода се търкаляха парчета изолационна тръба. В ъгъла имаше телевизор, а върху него се виждаше картичка, на която пишеше:

	__Канал 2:__ Платото на хипсилофодонтите
	__Канал 3:__ Територията на трицератопсите
	__Канал 4:__ Блатото на зауроподите
	__Канал 5:__ Страната на хищните динозаври
	__Канал 6:__ Югът ма стегозаврите
	__Канал 7:__ Долината на велоцирапторите
	__Канал 8:__ Върхът на птерозаврите

	Названията го подразниха с находчивостта си. Грант включи телевизора, но екранът само се освети, без да даде никакъв образ. Той го изключи, отиде в спалнята и хвърли куфара си на леглото. Точно над него имаше голям прозорец, над който се издигаше една от пирамидите. Създаваше се илюзията, че човек спи направо под звездите, все едно че се намира в прозрачна палатка. За жалост стъклото беше с дебели решетки, които хвърляха сенки по леглото.
	Грант замислено ги огледа. Беше видял архитектурните планове на хижата, но не си спомняше по прозорците да имаше решетки. Изглежда, бяха прибавени по-късно, и то доста нескопосано. От външната страна на стъклото беше сложена черна стоманена рамка, към която бяха заварени металните пръчки.
	Озадачен, Грант се върна във всекидневната. Прозорците й гледаха към плувния басейн.
	— Между другото, тези папрати са отровни — каза Ели, когато влезе в апартамента му. — Не забелязваш ли нещо особено в обстановката, Алън?
	— Направили са промени в проекта.
	— Да, така изглежда. — Тя се разходи из стаята. — Прозорците са по-малки. Стъклата са заякчени със стоманена рамка. Вратите са облицовани със стомана. Защо са тези предпазни мерки! А видя ли оградата, когато влязохме?
	Грант кимна. Хижата бе заобиколена с ограда от стоманени пръти, дебели почти три сантиметра. Оградата беше обвита с растителност и боядисана в черно, за да внуши ефекта на ковано желязо, но никакво разкрасяване не можеше да прикрие дебелината на метала, нито пък четириметровата й височина.
	— Мисля, че и тази ограда я нямаше в първоначалния проект — каза Ели. — Изглежда, са превърнали хижата в крепост.
	— Трябва непременно да попитаме защо — рече Грант и погледна часовника си. — Обиколката започва след двайсет минути.


	Когато динозаврите господствали на земята

	Събраха се в сградата за посетители — двуетажна, цялата от стъкло, укрепена с черен анодиран метал. Според Грант всичко в нея беше последна дума на техниката.
	Влязоха в малък салон, където вниманието им бе привлечено от един робот на _Tyrannosaurus rex_, надвесен застрашително над входа на изложбена зала с надпис:

	КОГАТО ДИНОЗАВРИТЕ ГОСПОДСТВАЛИ НА ЗЕМЯТА

	По-нататък имаше и други витрини, озаглавени „КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ДИНОЗАВЪРЪТ?“ и „СВЕТЪТ ПРЕЗ МЕЗОЗОЙСКАТА ЕРА“. Но не всички експонати бяха завършени. По пода бяха пръснати множество жици и кабели. Дженаро се качи на сцената и заговори на Грант, Ели и Малкълм, а гласът му леко отекваше в залата.
	Хамънд седеше по-назад с ръце, скръстени на гърдите.
	— След малко ще разгледаме апаратурата — започна Дженаро. — Сигурен съм, че господин Хамънд и неговите хора ще ни покажат всичко в най-добра светлина. Преди да тръгнем, ще ви напомня защо сме тук и какъв е проблемът, който трябва да реша, преди да напуснем острова. Всъщност, както вече сте разбрали, на този остров с методите на генното инженерство са създадени динозаври. Те се движат свободно из острова в почти естествена среда и представляват туристическа атракция. Паркът още не е открит за посетители, но и това ще стане след около година. Въпросът ми към вас е много прост. Безопасен ли е този остров? Безопасен ли е за бъдещите посетители и съществува ли риск динозаврите да го напуснат?
	Дженаро угаси светлините в залата.
	— Искам да спра вниманието ви на два факта. Най-напред, доктор Грант е класифицирал неизвестен досега динозавър, намерен по крайбрежието на Коста Рика. Видял е само рентгенова снимка на парче от животното. Намерено е през юли тази година, след като на някакъв плаж ухапало момиченце от САЩ. По-късно доктор Грант може да ви даде допълнителни обяснения. Самото парче от динозавъра се намира в една лаборатория в Ню Йорк и аз помолих да ни го изпратят, за да го разгледаме веднага. А междувременно ще ви съобщя още един факт. В Коста Рика има превъзходно медицинско обслужване, властите разполагат с всякакви данни за здравето на населението. От началото на март са получени множество сведения за гущери, които хапят заспали пеленачета, а също и възрастни хора, потънали в дълбок сън. Сведения за такива ухапвания са постъпвали от почти всички крайбрежни села между Исмалоя и Пунтаренас. След края на март вече няма данни за ухапвания. Все пак искам да ви покажа следната диаграма, която получих от Здравното министерство в Сан Хосе и която отразява смъртността при новородените в градовете по западния бряг преди няколко месеца.
	— Бих искал да насоча вниманието ви към две особености в тази диаграма — продължи Дженаро. — Първо, през януари и февруари смъртността при новородените е ниска, покачва се през март, а през април отново е ниска. Но от май нататък е все висока чак до юли, месеца, когато е ухапано детето на туристите от САЩ. Здравното министерство смята, че нещо влияе върху смъртността при новородените, ала лекарите в крайбрежните села не съобщават какво. Втората особеност е странното й покачване на всеки две седмици, което, изглежда, предполага някаква периодичност. — Дженаро включи осветлението и продължи: — Е, това са данните, които бих искал да ми обясните. А сега имали някакви…
	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_diag1.png}
	— Мисля, че можем да си спестим усилията — обади се Малкълм. — Веднага ще ви го обясня.
	— Наистина ли? — учуди се Дженаро.
	— Да — потвърди Малкълм. — Преди всичко, някои от животните по всяка вероятност са избягали от острова.
	— Дрън-дрън — изръмжа отзад Хамънд.
	— И второ, диаграмата от Здравното министерство почти със сигурност няма нищо общо с избягалите животни.
	— Защо мислите така? — попита Грант.
	— Сигурно забелязвате, че на нея се редуват по-високи и по-ниски пикове — каза Малкълм. — Това е характерно за много сложни системи. Да вземем за пример вода, която капе от чешмата. Ако завъртите крана съвсем леко, от чешмата постоянно ще капят малки капки, кап-кап-кап. Но ако отворите крана още малко, така че да се получи леко завихряне на струята, тогава ще се редуват малки и големи капки. Ето така… Кап-кап… Кап-кап… Турбуленцията предизвиква промени — това е характерно за нея. И за разпространението на всяка нова болест в даден район ще получите графика, подобна на тази, с променящи се стойности.
	— Но защо казвате, че причината не е в избягалите динозаври? — попита Грант.
	— Защото зависимостта е нелинейна — каза Малкълм — и за да се получи, е необходимо да има стотици избягали динозаври. А аз не мисля, че избягалите динозаври са стотици. Затова изводът е, че колебанията, които виждате на диаграмата, са причинени от нещо друго, например от нов вид грип.
	— И все пак мислите, че има избягали динозаври? — попита Дженаро.
	— Най-вероятно, да.
	— Защо?
	— Заради онова, което се опитвате да направите тук. Вижте сега, този остров представлява опит да се възпроизведе една естествена среда от миналото. Да се създаде един изолиран свят, в който свободно да бродят изчезнали животни. Прав ли съм?
	— Да.
	— Но според мен подобна задача е неосъществима. От гледна точка на математиката това е толкова очевидно, че няма нужда да се изчислява. Все едно да ви попитам дали, ако имате доход от един милион долара, трябва да плащате данъци. Няма нужда да вадите калкулатора. Вие просто знаете, че трябва да платите данък. По същия начин на мен ми е повече от ясно, че човек не е способен нито така да копира природата, нито пък да се надява, че може да я изолира.
	— Защо да не може? Нали все пак има зоологически градини…
	— Зоологическите градини не възпроизвеждат природата — възрази Малкълм. — Нека сме наясно. Зоологическите градини използват природата каквато е и я променят съвсем малко, за да направят места, където да пазят животните. Но дори и тези дребни изменения често се оказват неуспешни. Животните непрекъснато бягат. Този парк обаче не е създаден по образец на зоологическа градина. Неговата цел е далеч по-амбициозна. Опитът по-скоро прилича на построяването на космическа станция на Земята.
	— Не ви разбирам — поклати глава Дженаро.
	— Всъщност е много просто. Като изключим въздуха, който се движи свободно, всичко в парка би трябвало да бъде изолирано. Нищо не влиза и нищо не излиза от него. Тукашните животни не бива да влизат в допир с големите екосистеми на Земята. Те не бива в никакъв случай да избягат.
	— И никога не са бягали — изсумтя Хамънд.
	— Подобна изолация е невъзможна — уморено каза Малкълм. — Тя е просто неосъществима.
	— Възможна е. И действа безотказно през цялото време.
	— Моля да ме извините — рече Малкълм, — но вие не знаете какво говорите.
	— Нахален млад негодник! — избухна Хамънд, след което стана и напусна залата.
	— Господа, господа… — опита се да ги успокои Дженаро.
	— Съжалявам — обади се Малкълм, — но казах самата истина. Онова, което ние наричаме „природа“, всъщност е сложна система, далеч по-чувствителна, отколкото ни се иска да приемем. Създаваме опростен образ на природата и после го разваляме. Не съм специалист по околната среда, но трябва да проумеете това, което не искате да разберете. Колко пъти трябва да се обяснява важността на проблема? Колко още доказателства искате? Строим Асуанския язовир и твърдим, че той ще вдъхне нов живот на земята. Вместо това язовирът съсипва плодородната делта на Нил, предизвиква масово нахлуване на паразити и опропастява египетската икономика. Строим…
	— Извинете — прекъсна го Дженаро, — но май чувам хеликоптера. Сигурно пристига екземплярът, който доктор Грант трябва да разгледа.
	Той излезе от залата и другите го последваха.


	Застанал в подножието на планината, Дженаро се опитваше да надвика шума на хеликоптера, а вените по шията му се издуваха от напрежение.
	— Какво сте направили? Кого сте поканили?
	— Спокойно — каза му Хамънд.
	— По дяволите, да не сте луд? — изкрещя Дженаро.
	— Виж какво — започна Хамънд, като се поизпъчи, — май трябва да си изясним някои неща…
	— Не — отсече Дженаро. — Вие трябва да си изясните нещо. Не сме дошли тук да се забавляваме. Това не е обикновен излет в края на седмицата…
	— Островът е мой — прекъсна го Хамънд — и мога да каня когото си искам.
	— Дошли сме да направим сериозно проучване на острова, защото инвеститорите ви се опасяват, че нещата са оставени на самотек. Смятаме, че мястото е опасно и…
	— Няма да забраниш този проект, Доналд…
	— Ако се наложи, ще го направя…
	— Островът е съвсем безопасен — рече Хамънд, — пък онзи проклет математик нека си приказва каквото иска…
	— Не е…
	— Аз ще ти докажа, че е безопасен…
	— Аз пък искам незабавно да ги качите на хеликоптера — каза Дженаро.
	— Невъзможно — отсече Хамънд и посочи облаците. — Отлетя.
	И наистина шумът на моторите вече заглъхваше.
	— По дяволите! — беснееше Дженаро. — Не разбирате ли, че това е излишен риск…
	— Хайде, хайде — прекъсна го Хамънд. — После ще говорим. Не искам да разстройвам децата.
	Грант се обърна и видя, че Ед Реджис води надолу по хълма две деца. Едното беше очилато момче на около единайсет години, а другото — седем-осемгодишно момиченце с бейзболна шапка, под която се подаваха руси кичури, и бейзболна ръкавица, метната през рамо. Двете деца пъргаво се спуснаха по пътеката от площадката за приземяване и се спряха на известно разстояние от Дженаро и Хамънд.
	— Божичко! — съвсем тихо въздъхна Дженаро.
	— Хайде, по-спокойно — рече Хамънд. — Родителите им се развеждат и искам да ги поразсея през уикенда.
	Момичето помаха нерешително с ръка.
	— Здрасти, дядо. Пристигнахме.


	Обиколката

	Тим Мърфи веднага забеляза, че нещо не е наред. Дядо му явно се караше с по-младия червендалест човек срещу него. Другите възрастни, които стояха по-назад, изглежда, бяха притеснени и се чувстваха неловко. Алексис също усети напрежението, защото се дръпна назад и започна да подхвърля ръкавицата във въздуха. Наложи се Тим да я побутне.
	— Тръгвай, Лекс!
	— А ти защо не тръгваш, Тими?
	— Голяма пъзла си.
	Лекс му хвърли кръвнишки поглед, но Ед Реджис прекъсна кавгата им с бодър глас:
	— Ще ви представя на всички гости, а после ще започнем обиколката.
	— Трябва да си ходя — каза Лекс.
	— Добре, само първо ще ви представя — настоя Ед Реджис.
	— Не, трябва да вървя.
	Но Ед Реджис вече бе поел инициативата. Първо ги заведе при дядо им, който ги целуна и двамата, после се обърна към човека, с когото старецът спореше. Той беше як мъж и се казваше Дженаро. Тим не запомни имената на останалите. Имаше една руса жена с къси панталони, а до нея брадат мъж с дънки и хавайска риза. Приличаше на човек, който живее на открито. После ги запознаха с някакъв дебелак със сухарски вид, който работел нещо по компютрите, и накрая със слаб мъж, облечен в черно, който не се здрависа с тях, а само им кимна. Докато се опитваше да си състави мнение за всекиго и зяпаше краката на русата жена, Тим внезапно се сети кой е човекът с брадата.
	— Какво си зяпнал? — заяде се Лекс.
	— Познавам го — каза Тим.
	— Ами естествено. Нали току-що ви запознаха?
	— Не — рече Тим. — Имам негова книга.
	— И коя е тази книга, Тим? — попита брадатият.
	— „Изгубеният свят на динозаврите“ — отвърна Тим.
	— Татко казва, че на Тим само динозаври му се мотаят в главата — изкикоти се Алексис.
	Тим не я слушаше. Опитваше се да си припомни всичко, което знаеше за Алън Грант. Беше един от главните защитници на теорията, че динозаврите са били топлокръвни. Правеше разкопки в една местност в Монтана, наречена Ег Хил* и известна с това, че там бяха намерени множество яйца на динозаври. Професор Грант беше открил най-много динозаврови яйца в света. Освен това беше добър художник и сам рисуваше илюстрациите към книгите си.
	[* Хълмът с яйцата; от _egg_ — яйце, и _hill_ — хълм (англ.). — Б.пр.]
	— Значи динозаври ти се мотаят в главата, а? — попита човекът с брадата. — Всъщност и аз страдам от същата болест.
	— Татко казва, че динозаврите са били тъпи животни — обади се Лекс. — Казва, че Тим има нужда от чист въздух и трябва повече да спортува.
	— Мислех, че искаш да си ходиш — рече Тим, смутен от думите й.
	— След малко — отвърна Лекс.
	— Смятах, че бързаш.
	— Сигурно аз зная това най-добре, нали, Тимъти? — заяде се пак тя и сложи ръце на хълбоците си, както правеше майка им и с това най-много ги дразнеше.
	— Знаете ли какво — намеси се и Ед Реджис. — Защо не тръгнем към сградата за посетители и не започнем оттам обиколката?
	Всички се запътиха натам. Тим чу как Дженаро шепне на дядо му:
	— Иде ми да ви убия заради това!
	После момчето вдигна поглед и видя, че доктор Грант крачи до него.
	— На колко си години, Тим?
	— На единайсет.
	— И откога се интересуваш от динозаври? — попита Грант.
	— От скоро — отвърна притеснено Тим. Смущаваше се, че разговаря с доктор Грант. — Понякога ходим в музеи, когато успея да накарам родителите си да ни заведат. По-точно баща си.
	— Значи на баща ти не му е особено интересно?
	Тим кимна и разказа на Грант за последния път, когато са ходили в природонаучния музей. Баща му застанал пред един скелет и възкликнал:
	— Ех, че е голям!
	— Не, татко — възразил му Тим. — Този е средно голям, това е камптозавър.
	— О, не зная. На мен ми изглежда доста големичък.
	— Но, татко, това дори не е възрастен екземпляр. Не е достигнал пълния си ръст.
	Баща му пак огледал скелета и присвил очи.
	— Откога е това, от юра?
	— Божичко, не. От креда.
	— От креда ли? А каква е разликата между креда и юра?
	— Само около сто милиона години — отвърнал Тим.
	— И креда ли е по-отдавна?
	— Не, тате, юра.
	— Е — казал баща му и отстъпил назад. — На мен ми изглежда ужасно голям.
	И хвърлил поглед към Тим в очакване да се съгласи с него. Тим знаел, че е по-добре да не спори с баща си, затова само измънкал нещо под нос. После отишли при друг експонат.
	Тим се спрял пред скелета на _Tyrannosaurus rex_ — най-силния хищник, живял някога на Земята, и стоял там доста дълго време.
	— Какво гледаш? — най-после попитал баща му.
	— Броя прешлените — отвърнал Тим.
	— Прешлените ли?
	— По гръбнака.
	— Зная какво е прешлен — сопнал се бащата. Помълчал още малко и попитал: — А защо ги броиш?
	— Мисля, че не са колкото трябва. Тиранозаврите имат само трийсет и седем прешлена на опашката. Тук са повече.
	— Значи в природонаучния музей държат скелет с погрешен брой на прешлените? Не мога да повярвам.
	— Сбъркали са — настоявал Тим.
	Баща му сърдито се отправил към един човек от охраната на музея, застанал в ъгъла.
	— Какво си направил? — попитала го майка му.
	— Нищо не съм направил — отвърнал Тим. — Само казах, че в скелета на динозавъра има грешка, това е.
	После баща му се върнал, по лицето му се четяла искрена почуда, защото, разбира се, човекът от охраната му казал, че прешлените в опашката на тиранозавъра наистина са повече, отколкото трябва.
	— Как разбра? — попитал бащата.
	— Прочетох в една книга.
	— Много странно, сине — казал баща му, сложил ръка на рамото му и леко го стиснал. — Значи знаеш колко прешлена има опашката. Никога не съм виждал подобно нещо. На теб наистина само динозаври ти се въртят в главата.
	После баща му рекъл, че не иска да изпусне втората част на бейзболния мач по телевизията, Лекс също държала да го гледа и затова всички си тръгнали от музея. Така Тим не видял други динозаври, което всъщност било главната причина да отидат там. Но в семейството им все така се случвало.


	По-точно, така се случваше преди, поправи се Тим. Сега, след като баща му се развеждаше с майка му, може би всичко щеше да се промени. Баща му вече се беше изнесъл и макар в началото да му се струваше странно, Тим харесваше новото положение. Подозираше, че майка му си има приятел, но не беше съвсем сигурен и, естествено, никога не би го казал на Лекс. Сестра му беше съкрушена от раздялата с баща си и от няколко седмици беше станала направо непоносима…
	— Номер 5027 ли беше? — попита Грант.
	— Моля? — сепна се Тим.
	— Питам за тиранозавъра в музея. 5027 ли беше?
	— Да — отвърна Тим. — Как разбрахте?
	— От години се канят да го оправят — усмихна се Грант. — Но сега вече може и да не се наложи.
	— Защо?
	— Заради онова, което става тук — обясни Грант, — на острова на дядо ти.
	Тим поклати глава. Не разбра какво иска да каже Грант.
	— Мама твърди, че тук било обикновен курорт, с басейни и тенискортове.
	— Не е точно така — рече Грант. — По пътя ще ти обясня.


	„Сега пък станах и бавачка“, съкрушено си мислеше Ед Реджис, като потропваше с крак, докато чакаше в сградата за посетители. Старецът му беше казал: „Ти отговаряш за внуците ми през уикенда, ще бдиш над тях като орел.“
	Това никак не се хареса на Ед Реджис. Чувстваше се унизен. Не му беше работа да се грижи за разни хлапета. И всъщност не му беше работа и да се прави на екскурзовод, даже и на тези особено важни гости. Той отговаряше за рекламата в Юрския парк и до откриването му след една година имаше да върши ужасно много неща. Стигаше му, че бе длъжен да съгласува действията на рекламните агенции в Сан Франсиско и Лондон, в Ню Йорк и Токио, особено при положение че все още не можеше да им съобщи защо е толкова привлекателен новият курорт. Засега агенциите подготвяха рекламни кампании, с които да възбудят интереса на бъдещите посетители, и тъй като не знаеха нищо конкретно, започваха да недоволстват. Творческите личности се нуждаят от грижи и от поощряване, за да дадат най-доброто от себе си. Реджис не можеше да си губи времето, като обикаля острова с разни учени.
	Това й беше лошото на професията рекламен агент — никой не те признава за професионалист. Реджис бе прекарал на острова почти седем месеца, а още го караха да върши неща, които изобщо не му бяха работа. Например онзи случай през януари. Хардинг трябваше да се заеме с това. Хардинг или Оуенс, човекът, който наемаше работниците. Вместо тях пратиха Реджис. Как би могъл той да се грижи за някакъв ранен работник? Сега пък го караха да се прави на екскурзовод и на бавачка. Той се обърна и преброи хората. Пак липсваше един.
	После видя, че доктор Сатлър излиза от банята.
	— Добре, приятели, да започнем обиколката на втория етаж.


	Тим тръгна с останалите, които следваха Реджис по черната вита стълба към втория етаж на сградата. Минаха покрай табела, на която пишеше:

	ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО
	__ВХОД САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕНИ СЛУЖИТЕЛИ__

	Тези думи изпълниха Тим с трепет. Тръгнаха по коридора на втория етаж. Едната стена беше от стъкло и гледаше към балкон с палми, обвити в лека мъгла. От другата страна се редуваха врати с табелки, като кабинети — УПРАВИТЕЛ НА ПАРКА… ТУРИСТИЧЕСКО ОБСЛУЖВАНЕ… ГЕНЕРАЛЕН ДИРЕКТОР…
	В средата на коридора спряха пред стъклена преграда, на която имаше друга табела:
	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_biohazard.png}
	Под табелата имаше още надписи:

	ВНИМАНИЕ
	Тератогенни вещества
	Забранено за бременни жени

	ОПАСНОСТ ЗА ЖИВОТА
	Радиоактивни изотопи с потенциално
	канцерогенно действие

	На Тим му ставаше все по-интересно. Тератогенни вещества! Та от тях се правеха чудовища! Бе много развълнуван и затова се разочарова от думите на Реджис:
	— Не обръщайте внимание на табелите. Поставили сме ги само за да спазим разпоредбите. Уверявам ви, че всичко е съвсем безопасно.
	Той ги преведе през вратата. От другата страна на преградата стоеше пазач. Реджис пак се обърна към групата:
	— Може би сте забелязали, че на острова работят минимален брой хора. Курортът може да функционира всичко на всичко с двайсет души. Естествено, ще бъдат повече, когато пристигнат посетителите. Но засега са само двайсет. Това е контролната зала. Оттук се управлява целият парк.
	Спряха пред друга стъклена стена и надзърнаха в полутъмна зала, която приличаше на умален вариант на център за управление на космически полети. В нея имаше отвесно закрепена прозрачна карта на парка, а отсреща — амфитеатрално наредени пултове за управление. На някои екрани имаше компютърни данни, но повечето показваха най-различни места от парка. В залата имаше само двама души, които разговаряха.
	— Човекът вляво е нашият главен инженер, Джон Арнолд — каза Реджис и посочи слаб мъж с пусната над панталона риза с къс ръкав и вратовръзка, който пушеше цигара, — а до него е управителят на парка, господин Робърт Мълдун, прочутият бял ловец от Найроби.
	Мълдун беше едър мъж, облечен в риза и панталони цвят каки, а от джобчето на ризата му се подаваха слънчеви очила. Той хвърли поглед към групата, кимна и пак се обърна към компютърните екрани.
	— Сигурен съм, че искате да разгледате залата — каза Ед Реджис, — но нека първо видим как получаваме динозаврова ДНК.


	На вратата пишеше „ЕКСТРАКТИ“. Както всички останали врати в сградата, тя се отваряше с пластмасова карта с код. Ед Реджис пъхна картата в цепнатината, лампичката примигна и вратата се отвори.
	Тим видя малка зала, окъпана в зелена светлина. Вътре имаше четирима лаборанти в бели престилки, които гледаха през стереомикроскопи с два окуляра или различни изображения на екрани с висока разделителна способност. Залата беше пълна с жълти камъни, наредени по стъклени полици, в кашони или върху големи табли. Всеки камък беше номериран и надписан с черно мастило.
	Реджис им представи Хенри Ву, слаб мъж на около трийсет и пет години.
	— Доктор Ву е нашият главен генетик. По-добре той да обясни с какво се занимават тук.
	— Ще се опитам — усмихна се Хенри Ву. — Генетиката не е лесна за обясняване. Но вие сигурно се питате откъде добиваме динозаврова ДНК.
	— Наистина си зададох този въпрос — каза Грант.
	— Всъщност — започна Ву — възможните източници са два. С техниката на Лой за екстракция на антитела понякога успяваме да получим ДНК направо от костите на динозаври.
	— И какво количество извличате?
	— Повечето разтворими белтъчини са се размили при фосилизацията, но все пак двайсет на сто от тях могат да бъдат възстановени, като се смелят костите и се използва методът на Лой. Самият доктор Лой го е прилагал и е получавал протеини от изчезнали австралийски двуутробни животни, както и кръвни клетки от древни човешки останки. Техниката му е толкова усъвършенствана, че е възможно да се работи само с петдесет нанограма материал. Тоест с петдесет милиардни от грама.
	— Значи прилагате неговата техника? — запита Грант.
	— Само като резервен вариант — каза Ву. — Сигурно разбирате, че двайсетпроцентов добив е недостатъчен за нашата работа. За да приложим клониране, трябва да разполагаме с цялата верига на динозаврова ДНК. И я получаваме оттук. — Той вдигна един от жълтите камъни. — От кехлибар — фосилизираната смола на праисторически дървета.
	Грант погледна Ели, после и Малкълм.
	— Наистина много хитро — кимна Малкълм.
	— Все още не разбирам — призна Грант.
	— Дървесната смола — обясни Ву — често залива насекомите и ги улавя в нещо като капан. Така насекомите се запазват напълно във фосила. В кехлибара се намират най-различни видове насекоми — включително и хапещи насекоми, които са смукали кръв от по-големи животни.
	— Смукали са кръвта — повтори Грант, като зяпна от изненада. — Тоест пиели са кръв от динозаври…
	— Силно се надяваме да е така.
	— И после насекомите се запазват в кехлибара… — Грант поклати глава. — Да му се не види… наистина е възможно.
	— Уверявам ви, че е — каза Ву.
	Той се приближи към единия от микроскопите, лаборантът сложи под него парче кехлибар, в което се виждаше муха. Всички видяха на видеоекрана как мъжът забучи през кехлибара дълга игла в телцето на праисторическата муха.
	— Ако в насекомото има чужди кръвни телца, може би ще ги извлечем и ще получим палео-ДНК, ДНК на изчезнал животински вид. Е, да, не можем да сме сигурни, докато не екстрахираме онова, което е в насекомото, докато не направим репликация и не я изследваме. Ето с това се занимаваме от пет години. Беше дълъг и бавен процес… но си струваше. Всъщност така по-лесно се екстрахира динозаврова ДНК, отколкото ДНК на бозайници, защото червените кръвни телца на бозайниците нямат ядра и съответно в тях няма и ДНК. За да се създаде бозайник чрез клониране, трябва да намерите бяла кръвна клетка, която се среща много по-рядко, отколкото червените кръвни телца. Но червените кръвни телца на динозаврите са имали ядра, както и тези на съвременните птици. Това е едно от многото доказателства, че динозаврите всъщност не са влечуги. Те са големи птици, покрити с кожа.
	Тим забеляза, че доктор Грант все още изглежда скептично настроен, а Денис Недри, мърлявият дебелак, не проявява никакъв интерес, като че всичко това му беше известно. Той току хвърляше нетърпеливи погледи към следващата зала.
	— Както виждам, господин Недри вече се е досетил за следващия етап от нашата работа — каза Ву, — а именно, как класифицираме ДНК, която сме екстрахирали. За тази цел използваме мощни компютри.
	Минаха през плъзгащи се врати и се озоваха в студена зала, в която се чуваше силно бръмчене. В средата й се издигаха две двуметрови кръгли кули, а покрай стените бяха наредени шкафове от неръждаема стомана с височина около метър.
	— Това е нашата високотехнологична „обществена пералня“ — уточни доктор Ву. — Шкафовете покрай стените са автоматични генни секвентори „Хамачи — Худ“, Работят с много висока скорост с помощта на суперкомпютрите „Крей Екс Ем Пи“, двете кули, които виждате в средата. Накратко, намирате се в една невероятно мощна генетична фабрика.
	Имаше няколко монитора, по които информацията течеше толкова бързо, че беше трудно да се разбере нещо. Ву натисна един клавиш и намали скоростта.
	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_dnk1.png}
	— Тук виждате как всъщност изглежда структурата на малка частица от динозаврова ДНК — каза Ву. — Забелязвате, че последователността е образувана от следните четири бази — аденин, тимин, гуанин и цитозин. Това количество ДНК вероятно съдържа указания как да се направи един отделен протеин… да кажем хормон или ензим. Цялата молекула на ДНК е съставена от три милиарда такива бази. Ако информацията на този екран се сменя на всяка секунда и го наблюдаваме осем часа дневно, то ще са нужни повече от две години, за да обхванем с поглед цялата нишка на ДНК. Толкова е огромна. — Той посочи екрана. — Това е типичен пример, защото виждате, че в структурата на ДНК има грешка. Ето тук, долу, на хиляда двеста и първия ред. По-голямата част от извлечената от нас ДНК е накъсана или непълна. Затова първата ни задача е да я възстановим, или по-точно, трябва да го направи компютърът. Той ще прекъсне веригата на ДНК, като използва тъй наречените ограничителни ензими. Ще подбере няколко вида ензими, които могат да изпълнят тази функция.
	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_dnk2.png}
	— Ето същия отрязък от ДНК с ограничителните точки, открити от ензимите. Както виждате на хиляда двеста и първия ред, два ензима ще ограничат от двете страни повреденото място. Обикновено оставяме на компютъра да реши кой от тях да използва. Но освен това ни е нужно да знаем какви двойки бази трябва да вкараме, за да възстановим попреденото място. За тази цел трябва да подредим най-различни отрязъци, ето така.
	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_dnk3.png}
	— Сега откриваме фрагмент от ДНК, който застъпва повредената зона и ще ни каже какво липсва. Виждате, че можем да го намерим и спокойно да извършим поправката. Тъмните ивици, които виждате, са ограничителните фрагменти, малки отрязъци от динозаврова ДНК, които са накъсани от ензими и после са анализирани. Сега компютърът ги съчетава наново и търси взаимно покриващи се отрязъци от кода. Това малко прилича на подреждането на пъзел. Компютърът извършва тази операция много бързо.
	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_dnk4.png}
	— А ето и преработената верига на ДНК, възстановена от компютъра. Операцията, която току-що видяхте, би отнела месеци работа в една традиционна лаборатория, но ние я извършваме за няколко секунди.
	— Значи работите с цялата верига на ДНК? — попита Грант.
	— О, не — каза Ву. — Това е невъзможно. Напреднали сме много в сравнение с шейсетте години, когато на една лаборатория й бяха нужни цели четири години, за да декодира такъв екран. Сега компютрите го правят за броени часове. Но въпреки това молекулата на ДНК е твърде голяма. Наблюдаваме само онези отрязъци от веригата, които са различни при отделните животни или от съвременната ДНК. Един вид животни се различават от друг само по няколко процента от нуклеотидите. Именно тях анализираме и въпреки това работата е огромна.


	Денис Недри се прозя. Отдавна се беше досетил, че „ИиДжен“ се занимава с нещо подобно. Когато преди няколко години фирмата го нае да проектира контролните системи в парка, един от първоначалните проектопараметри изискваше 3,10{sup}9{/sup} отделни ленти за запис на данните. Недри предположи, че има някаква грешка, и се обади в Пало Алто да го потвърдят оттам. Но те му казаха, че спецификацията е точна. Три милиарда ленти.
	Недри много пъти се беше занимавал с големи системи. Беше се прочул като създател на телефонни мрежи за многонационални корпорации, обхващащи целия свят. Такива системи често разполагаха с милиони записи. Беше свикнал с подобни искания. Но поръчката на „ИнДжен“ беше нещо много по-голямо…
	Изумен, Недри посети Барни Фелоус в Симболикс, близо до колежа „Ем Ай Ти“ в Кеймбридж.
	— Какъв вид база данни съдържа три милиарда записа, Барни?
	— Има някаква грешка — засмя се Барни. — Прибавили са някоя и друга нула.
	— Няма грешка. Проверих. Точно това искат.
	— Но те са луди — каза Барни. — Не е осъществимо. Дори да имаш най-бързите процесори и ослепително скоростни програми, търсенето все пак ще отнеме дни. Може би седмици.
	— Да — съгласи се Недри. — Зная. За щастие, не ме карат да правя програми. Искат само да определя място в паметта за цялостната система. И все пак за какво би могла да служи такава база данни?
	Барни се намръщи.
	— Сигурно поръчката е секретна.
	— Да — каза Недри. В повечето договори, които сключваше имаше точка да не разгласява информацията.
	— Можеш ли да ми кажеш поне малко?
	— Това е фирма, занимаваща се с биоинженеринг.
	— Биоинженеринг — повтори Барни. — Ами тогава очевидно е…
	— Какво е очевидно?
	— Молекула на ДНК.
	— О, я не се занасяй — ахна Недри. — Никой не може да анализира молекула на ДНК.
	Знаеше, че биолозите обсъждат проекта „Човешки геном“ и смятат да анализират верига ма човешка ДНК. Но за това се искаха десет години съгласувани усилия на лаборатории по целия свят. Начинанието бе огромно, сравнимо по мащаби с проекта „Манхатън“, благодарение на който бе създадена атомната бомба.
	— Компанията е частна — уточни Недри.
	— С три милиарда записа — каза Барни. — Не знам какво друго може да бъде. Сигурно са големи оптимисти, щом проектират такава система.
	— Наистина са големи оптимисти — потвърди Недри.
	— А може би анализират само фрагменти от ДНК, но имат интензивни програми RAM.
	Това изглеждаше по-вероятно. Някои техники за търсене на базата данни изяждаха доста памет.
	— Знаеш ли кой изготвя програмите?
	— Не — отвърна Недри. — Компанията работи при голяма секретност.
	— Е, предполагам, че работата им има някаква връзка с ДНК — каза Барни. — Каква е системата?
	— Мулти Екс Ем Пи.
	— Мулти Екс Ем Пи ли? Значи повече от един „Крей“? Олеле! — Барни сбърчи вежди, докато премисли новата информация. — Можеш ли да ми кажеш още нещо?
	— Съжалявам — рече Недри. — Не мога.
	После се върна в службата и проектира контролните системи. Това отне повече от година на него и екипа му от програмисти и беше особено трудно, понеже компанията така и не му казваше за какво са предназначени подсистемите. Инструкциите просто гласяха „Проектирай модул за съхранение на данни“ или „Проектирай модул за визуализация“. Даваха му техническите параметри, но не и подробности за бъдещото приложение. Беше работил слепешката. И сега, когато системата беше монтирана и работеше, той не се учуди, че дава дефекти. Какво друго очакваха? И му бяха наредили да дойде тук по спешност, ядосани и разтревожени заради „неговите“ дефекти.
	„Крайно досадно“, помисли си Недри. После пак се заслуша в разговорите на групата.
	— А след като компютърът анализира ДНК — запита Грант, — как разбирате какво животно е кодирано?
	— Използваме два метода — обясни Ву. — Първият е филогенетичен анализ. ДНК претърпява развитие във времето, както и всички части на даден организъм — ръце, крака и така нататък. Затова можем да вземем произволен отрязък от ДНК и с помощта на компютър да определим мястото му в еволюционния ред. Отнема доста време, но е възможно.
	— А какъв е другият начин?
	Ву сви рамене.
	— Просто го оставяме да расте и едва тогава разбираме какво е — каза той. — Обикновено постъпваме именно така. Ще ви покажа как става.


	Колкото повече напредваха в обиколката, толкова по-нетърпелив ставаше Тим. Интересуваше се от техника и въпреки това вече му доскучаваше. Стигнаха до следващата врата, на която пишеше „ОПЛОЖДАНЕ“. Доктор Ву я отключи с пластмасовата карта и всички влязоха вътре.
	Тим видя още една зала, в която лаборантите работеха на микроскопи. В дъното имаше ниша, изцяло осветена от синя ултравиолетова светлина. Доктор Ву обясни, че работата им с ДНК налагала прекъсването на клетъчната митоза в точно определени моменти и поради това разполагали с някои от най-силните отрови в света.
	— Хелотоксини, колхициноиди, бета-алкалоиди — каза той и посочи спринцовките, подредени под ултравиолетовата светлина. — Могат да убият всяко животно за една-две секунди.
	Тим искаше да узнае повече за тези отрови, но доктор Ву продължи монотонните си обяснения как използвали неоплодено яйце от крокодил и премахвали неговата ДНК. После професор Грант зададе няколко неразбираеми въпроса. В единия край на залата имаше големи резервоари с надпис „ТЕЧНОСТ N{sub}2{/sub}“. Освен това имаше огромни хладилни камери, в които можеше да влезе човек. В тях на полици бяха подредени замразени ембриони в обвивки от сребърно фолио.
	Лекс беше отегчена. Недри се прозяваше. Изглежда, дори и на доктор Сатлър вече не й беше интересно. Тим се умори да разглежда тези сложни лаборатории. Искаше да види динозаврите.


	На вратата на следващата зала пишеше „ЛЮПИЛНЯ“.
	— Тук е малко влажно и горещо — каза доктор Ву. — Поддържаме температура около 38 градуса и относителна влажност на въздуха сто процента. Освен това поддържаме висока концентрация на кислород — почти трийсет и три процента.
	— Юрска атмосфера — вметна Грант.
	— Да. Поне така предполагаме. Ако на някой му прилошее, да ми каже.
	Доктор Ву пъхна пластмасовата карта в цепнатината и външната врата се отвори със съскане.
	— Искам да ви предупредя. Не пипайте нищо в тази зала. Някои от яйчените черупки пропускат кожни мазнини. И пазете главите си. Сензорите се движат непрекъснато.
	Той отвори вътрешната врата на инкубатора и всички влязоха. Тим огледа широката стая, окъпана в наситена инфрачервена светлина. Яйцата бяха наредени на дълги маси, а очертанията им се губеха заради ниската мъгла, която покриваше плотовете. Всичките яйца помръдваха, все едно се люлееха.
	— Яйцата на влечугите съдържат голямо количество жълтък, но в тях изобщо липсва вода. Ембрионите извличат влага от околната среда. Затова е необходима мъглата.
	Доктор Ву обясни, че на всяка маса има по сто и петдесет яйца, новата партида от екстракции на ДНК. Партидите бяха отбелязани с номера на всяка маса: „STEG — 485/2“ или „TRIS — 390/4“. Потънали до кръста в мъгла, работещите в люпилнята отиваха до всяко яйце, потапяха ръка в мъглата, обръщаха яйцата на всеки час и измерваха температурата с топлинни сензори. Цялата зала се наблюдаваше от телевизионни камери, монтирани на тавана, и от сензори, отчитащи движението. Един топлинен сензор минаваше над всяко яйце, докосваше го с мека пръчица, изписукваше и продължаваше към следващото.
	— В тази люпилня сме отгледали десетина култури с екстракти, от които излязоха всичко двеста трийсет и осем животни. Процентът на оцелелите е някъде около четири на хиляда и ние, естествено, искаме да го повишим. Но според компютърния анализ работим с някъде около петстотин променливи величини: сто и двайсет за околната среда, още двеста за условията в яйцето, а останалите за самия генетичен материал. Яйцата са от пластмаса. Ембрионите се поставят в тях механично и после се излюпват тук.
	— И за колко време порастват?
	— Динозаврите се развиват бързо, достигат пълния си ръст след две до четири години. Затова сега разполагаме и с възрастни екземпляри.
	— Какво означават тези цифри?
	— Това са кодовете — каза Ву, — с които означаваме различните партиди от извлечената ДНК. Четирите букви в началото означават вида на животните. Ето там, онова TRIC означава _Tricerators_, _STEG_ означава Stegosaurus и тъй нататък.
	— А какво означава кодът на тази маса? — попита Грант.
	Цифрите на въпросната маса бяха ХХХХ-0001/1, а под тях беше написано на ръка „Вероятно Целу“.
	— Това е нова партида ДНК — поясни Ву. — Не знаем точно какво ще излезе от нея. Когато използваме дадена екстракция за пръв път, не можем да бъдем сигурни какво животно ще се получи. Виждате, че тук пише „Вероятно Целу“, което ще рече, че може би животното е целурус. Доколкото си спомням, това е дребен тревопасен динозавър. Трудно ми е да запомня всичките имена. Досега са известни някъде към триста вида динозаври.
	— Триста четирийсет и седем — обади се Тим.
	Грант се усмихна и запита:
	— Очаквате ли нещо да се излюпи сега?
	— В момента не. Инкубационният период е различен при всяко животно, но обикновено трае около два месеца. Опитваме се да разредим излюпванията, за да може персоналът да се справи. Сигурно си представяте колко работа им се отваря, когато за няколко дни се родят сто и петдесет животни… Макар че, естествено, повечето измират. Всъщност очакваме тези Х-ове да се излюпят всеки момент. Някакви други въпроси? Няма ли? Тогава да отидем в залата, където са новородените.


	Помещението беше кръгло и цялото в бяло. Имаше няколко инкубатора, каквито се използват в болниците, но сега бяха празни. По пода бяха пръснати парцали и играчки. Млада жена в бяла престилка седеше на пода с гръб към тях.
	— Имаш ли много работа днес, Кати? — запита я доктор Ву.
	— Почти никаква — отвърна тя. — Само един новороден раптор.
	— Нека го видим.
	Жената се изправи и се дръпна. Тим чу гласа на Недри:
	— Прилича на гущер.
	Животното на пода беше дълго около четирийсет и пет сантиметра, колкото дребна маймуна. Беше тъмножълто с кафяви ивици, като тигър. Имаше глава на гущер с дълга муцуна, но стоеше изправено на силните си задни крака, като се подпираше на права дебела опашка. Малките му предни крайници шаваха във въздуха. То наклони глава и се взря в посетителите, които го гледаха.
	— _Velociraptor_ — пророни Алън Грант.
	— _Velociraptor mongoliensis_ — кимна Ву. — Хищник. Този е само на месец и половина.
	— Съвсем наскоро изкопахме един скелет на раптор — каза Грант и се наведе да го огледа по-отблизо.
	Внезапно малкият гущер подскочи, прелетя над главата на Грант и падна в ръцете на Тим.
	— Хей!
	— Обичат да скачат — каза Ву. — Бебетата скачат, а всъщност и възрастните.
	Тим хвана велоцираптора и го притисна към себе си. Животинчето не беше много тежко, между половин и един килограм. Кожата му беше топла и съвсем суха. Главичката му беше на няколко сантиметра от лицето на Тим и то го разглеждаше с черните си като мъниста очи. От муцуната му се подаде раздвоено езиче и пак се прибра.
	— Ще ме ухапе ли?
	— Не. Тя е приятелски настроена.
	— Сигурен ли сте? — запита загрижено Дженаро.
	— О, съвсем сигурен — каза Ву. — Поне докато порасне още малко. При всички положения новородените нямат зъби, даже и яйчени.
	— Яйчени ли? — учуди се Недри.
	— Повечето динозаври се раждат с яйчени зъби — малки рогчета на върха на носа, донякъде приличат на рог на носорог. Служат им да разчупят яйчената черупка при излюпването. Само че рапторите нямат такива зъби. Те пробиват дупчица в яйцето с острите си муцунки и после служителите от люпилнята трябва да им помогнат да се измъкнат.
	— Значи вие трябва да им помагате — поклати глава Грант. — А какво би станало сред природата?
	— Сред природата?
	— Да, когато се размножават в естествена среда — уточни Грант. — Когато си правят гнездо.
	— О, това е невъзможно — рече Ву. — Нито едно от нашите животни не може да се размножава. Именно затова сме направили люпилнята. Това е единственият начин да се подновяват животните в парка.
	— Защо не могат да се размножават?
	— Сигурно се досещате, че е много важно те да не могат да се размножават — каза Ву. — Винаги когато се сблъскваме с подобен важен проблем, предвиждаме допълнителни системи. Тоест, поне две контролни процедури. В този случай съществуват две независими една от друга причини животните да не могат да се размножават. Преди всичко те са стерилни, защото ги облъчваме с рентгенови лъчи.
	— А каква е втората причина?
	— Всички животни в Юрския парк са женски — поясни Ву с доволна усмивка.
	— Бих искал малко допълнителни разяснения по този въпрос — каза Малкълм. — Защото ми се струва, че облъчването е нещо крайно несигурно. Може да има грешка в дозата на лъчението или пък то да е насочено към неподходяща анатомична част на животното…
	— Всичко това е вярно — потвърди Ву. — Но ние сме напълно сигурни, че сме разрушили половите органи.
	— А що се отнася до това дали са женски — продължи Малкълм, — проверено ли е? Да не би някой да отива при тях и… ъ-ъ… да вдига полите на динозаврите, за да е сигурен? Въпросът ми е как изобщо се определя полът на даден динозавър?
	— Половите органи са различни при разните видове. При някои се познава лесно, а при други — доста трудно. Но нека отговоря на въпроса ви. Причината да сме сигурни, че всички животни са женски, е, че ние буквално ги правим такива: контролираме броя на хромозомите им и регулираме развитието на зародишите, докато се намират в яйцето. От гледна точка на генното инженерство е по-лесно да се създаде женски организъм. Вероятно знаете, че всички ембриони на гръбначните животни поначало са женски. Всички ние започваме живота си като жени. Нужно е някакво допълнително въздействие — например някой хормон в определен момент от развитието, — за да може растящият зародиш да се превърне в мъжки. Но ако зародишът бъде оставен да се развива самостоятелно, той, естествено, ще стане женски. Затова всички наши животни са женски. За някои от тях говорим като за мъжки — например за тиранозавър рекс. Когато става дума за него, казваме „той“, но в действителност всичките са женски. И, повярвайте ми, те не могат да се размножават.


	Малкият велоцираптор подуши Тим и потърка глава във врата му. Момчето се изкиска.
	— Тя иска да я нахраниш — каза Ву.
	— Какво яде?
	— Мишки. Само че току-що е яла, затова скоро няма да я храним.
	Рапторчето наведе глава назад, разгледа Тим и пак размаха горните си крайници. Момчето забеляза малките нокти на трите пръста на всяка лапа. После рапторът пак мушна глава във врата му.
	Грант се приближи и критично огледа животното. Докосна леко мъничкия горен крайник с трите нокътя и се обърна към Тим:
	— Имаш ли нещо против?
	Тим му подаде раптора. Грант обърна животното по гръб и то заизвива тялото си и размаха крайници. После го вдигна нависоко, за да го огледа в профил, и то жално записука.
	— Не й харесва — каза Реджис. — Обича винаги да усеща телесен допир…
	Рапторът продължаваше да писука, но Грант не му обръщаше внимание. Сега го стискаше за опашката, за да опипа костите.
	— Ако обичате, доктор Грант — подкани пак Реджис.
	— Не й правя нищо.
	— Доктор Грант, тези животни не са от нашия свят. Дошли са от време, когато не е имало човешки същества, които да ги ръгат и мачкат.
	— Не я ръгам и…
	— Доктор Грант, оставете животното на мира — потрети Реджис.
	— Но…
	— Веднага! — Реджис започваше да се ядосва.
	Грант подаде животното на Тим. То спря да писука. Момчето усети колко бързо тупка сърчицето му.
	— Съжалявам, доктор Грант — каза Реджис. — Но след раждането тези животни са изключително крехки. Загубихме няколко от постнатален стресов синдром, който според нас се дължи на адренокортикотропно действие. Понякога умират само за пет минути.
	— Няма страшно, малкият — каза Тим и погали рапторчето.
	— Вече всичко е наред. — Сърчицето му тупкаше все така бързо.
	— Според нас е много важно да се отнасяме към тукашните животни колкото се може по-добре — допълни Реджис. — Обещавам ви, по-късно ще имате пълната възможност да ги разгледате.
	Но Грант вече не се сдържаше. Пак се приближи към животинчето в ръцете на Тим и го заоглежда.
	Малкият велоцираптор отвори уста, изсъска към Грант и веднага зае нападателна позиция.
	— Очарователно — каза Грант.
	— Мога ли да остана и да си поиграя с нея? — попита Тим.
	— Не сега — отвърна Ед Реджис и погледна часовника си.
	— Сега е три часът, тъкмо време да започнем обиколката на самия парк, за да видите динозаврите в естествената среда, която сме им осигурили.
	Тим пусна велоцираптора, който заподскача из стаята, сграбчи парче плат, сложи го в устата си и задърпа другия край с лапичките си.


	Контролът

	На връщане към контролната зала Малкълм се обади:
	— Имам още един въпрос, доктор Ву. Колко вида динозаври сте създали досега?
	— Не съм съвсем сигурен — каза Ву. — Мисля, че в момента броят им е петнайсет. Петнайсет вида. Ти знаеш ли, Ед?
	— Да, петнайсет са — кимна Ед Реджис.
	— Как така не сте сигурен? — запита Малкълм с подчертана изненада.
	— Вече спрях да броя — усмихна се Ву. — След първите дванайсет. Нали разбирате, понякога си мислим, че сме създали някое животно както трябва, от гледна точка на ДНК, което е основната ни задача, и животното расте нормално половин година, а после се случва нещо непредвидено. Тогава си даваме сметка, че има някаква грешка. Някой освобождаващ ген не действа. Или не е бил освободен някой хормон. Или пък има някакъв друг проблем за развитието му. Тогава трябва да върнем въпросното животно пак на чертожната дъска, тъй да се каже. — Той се усмихна. — По едно време си мислех, че сме създали повече от двайсет вида. Но сега са само петнайсет.
	— А един от тези петнайсет вида не е ли… — Малкълм се обърна към Грант. — Как му беше името?
	— _Procompsognathus_ — каза Грант.
	— Правили ли сте прокомпсогнатуси, или както там се казват?
	— О, да — веднага отвърна Ву. — Компитата са много характерни животни. От тях имаме особено голям брой.
	— Защо?
	— Желанието ни е Юрският парк да бъде възможно най-истинската, най-автентичната среда за животните… а през юрския период прокомпсогнатусите всъщност са се хранели с мърша. Нещо подобно на чакалите. Затова искахме да има достатъчно компита в парка, които да почистват.
	— Тоест да разчистват труповете?
	— Да, ако има такива. Но след като цялата ни популация възлиза на двеста и трийсетина животни, труповете не са много — каза Ву. — Основната ни цел беше друга. Всъщност компитата ни бяха нужни, за да разчистват съвсем друг вид отпадъци.
	— А именно?
	— На острова има няколко огромни тревопасни — уточни Ву. — Съвсем съзнателно се опитвахме да не създаваме най-големите зауроподи, но въпреки това има няколко животни, които тежат повече от трийсет тона, а също и много други с тегло между пет и десет тона. Това ни създаде два проблема. Единият е изхранването им и наистина се наложи на две седмици да докарваме храна на острова. Няма друг начин тези животни да се изхранят на такъв малък остров. Вторият проблем са отпадъците. Не зная дали някога сте виждали слонски изпражнения — каза Ву, — но ви уверявам, че размерите им са внушителни. Всеки екскремент е приблизително колкото футболна топка. А сега си представете изпражненията на бронтозавъра, който е десет пъти по-голям. Освен това най-едрите животни не смилат добре храната и поради това отделят големи количества. През шейсетте милиона години, откакто са изчезнали динозаврите, очевидно бактериите, способни да разграждат изпражненията им, също са изчезнали. Или поне изпражненията на зауроподите не се разграждат лесно.
	— Това наистина е проблем — каза Малкълм.
	— И то какъв! — съгласи се Ву, без да се усмихне. — Ужасно се измъчихме, докато го разрешим. Сигурно знаете, че в Африка има едно особено насекомо, торният бръмбар, който се храни със слонски изпражнения. Съществуват и други големи животни, чиито екскременти биват изяждани от животни. Накрая се оказа, че компитата могат да ядат изпражненията на големите тревопасни и да ги смилат отново. А изпражненията на компитата лесно се разграждат от съвременни бактерии. И така, създадохме достатъчно компита и разрешихме този проблем.
	— Колко компита направихте?
	— Не помня точно, но, мисля, че целта ни беше петдесет животни. Май достигнахме този брой или поне сме близо до него. На три партиди. Пускахме такава партида на всеки шест месеца, докато получим нужния брой.
	— Петдесет животни — каза Малкълм — са твърде много, за да можете да ги следите.
	— Тъкмо това е предназначението на контролната зала. Там ще ви покажат как се осъществява контролът над животните.
	— Сигурно — рече Малкълм. — Ами ако някое от тези компита напусне границите на острова, ако просто избяга…
	— Не могат да избягат.
	— Зная, но да допуснем, че все пак някое избяга…
	— Имате предвид животното, което са намерили на плажа? — каза Ву и повдигна въпросително вежди. — Онова, дето ухапало американското момиченце?
	— Да, например то.
	— Не мога да дам обяснение за това животно — отвърна Ву. — Но зная, че е невъзможно да е от нашите по две причини. Преди всичко, заради контролните средства: през няколко минути животните ни се броят от компютъра. Дори да липсва само едно, веднага ще разберем.
	— А втората причина?
	— Сушата е на повече от сто и петдесет километра оттук. Нужен е почти цял ден да се стигне дотам с лодка. А във външния свят нашите животни биха загинали за по-малко от дванайсет часа — поясни Ву.
	— Откъде знаете?
	— Взел съм мерки да стане точно така — каза Ву и най-после пролича раздразнението му. — Вижте какво, ние не сме глупаци. Даваме си сметка, че това са праисторически животни. Те са част от една несъществуваща екология — от сложна жизнена система, изчезнала преди милиони години. В съвременния свят няма животно, което да се храни с тях, няма начин да се попречи на растежа им. Ние не искаме те да оцеляват сред природата. Затова съм ги направил зависими от лизина. Вмъкнал съм един ген, който произвежда определен дефектен ензим, включен при метаболизма на белтъчините. В резултат животните не могат да произвеждат аминокиселината лизин. Трябва да я приемат външно. Ако не получават от нас заедно с храната големи количества екзогенен лизин под формата на таблетки, ще изпаднат в кома до дванайсет часа, след което ще загинат. С методите на генното инженерство сме създали тези животни така, че да не могат да оцелеят в действителния свят. Могат да живеят само тук, в Юрския парк. Те изобщо не са свободни. Всъщност са наши затворници.


	— Ето я контролната зала — каза Ед Реджис. — След като вече знаете как са направени животните, сигурно желаете да видите контролната зала, от която се наблюдава паркът, преди да тръгнем на…
	Той млъкна. През дебелите стъкла видяха, че залата е тъмна. Всички монитори бяха изключени освен три, по които пробягваха някакви цифри и се виждаше голям кораб.
	— Какво става тук? — запита Ед Реджис. — О, по дяволите, тъкмо пристига корабът.
	— Корабът ли?
	— На всеки две седмици идва кораб с провизии от сушата. Едно от нещата, които липсват на този остров, е добро пристанище и дори добър док. При развълнувано море акостирането на кораба е малко рисковано. Сега може би ще отнеме няколко минути. — Той почука по стъклото, но двамата мъже вътре не му обърнаха внимание. — В такъв случай сигурно ще ни се наложи да почакаме.
	— Преди малко казахте — обърна се Ели към доктор Ву, — че понякога животното отначало изглежда добре, но в процеса на растежа показва недостатъци…
	— Да — отвърна Ву. — Едва ли може да се избегне. Можем да направим копие на ДНК, ала в процеса на развитие се изисква много точно синхронизиране и не сме сигурни дали всичко протича както трябва, докато не видим, че самото животно се развива правилно.
	— А как разбирате дали се развива правилно? — запита Грант. — Никой преди вас не е виждал тези животни.
	— Често съм мислил за това — усмихна се Ву. — Предполагам, че това е нещо като парадокс. В края на краищата, надявам се, че палеонтолозите, какъвто сте и вие, ще сравнят нашите животни с данните от разкопките, за да потвърдят правилността на развитието им.
	— Но онова животно, което току-що видяхме, велоцираптора… казахте, че е _mongoliensis_? — запита Ели.
	— Заради мястото, откъдето е взет кехлибарът — поясни Ву. — От Китай.
	— Интересно — каза Грант. — Тъкмо вадехме един новороден _antirrhopus_. Има ли тук възрастни раптори?
	— Да — без колебание отвърна Ед Реджис. — Осем възрастни женски. Женските са истински ловци. Както знаете, те ловуват на глутници.
	— Ще ги видим ли по време на обиколката?
	— Не — каза Ву с внезапно неудобство.
	Последва неловка пауза. Ву хвърли поглед към Реджис.
	— Все още не — бодро обясни Реджис. — Не сме им намерили подходящо място в парка. Засега ги държим в специално оградено място.
	— А мога ли да ги видя там? — попита Грант.
	— Ами да, разбира се. Всъщност, докато чакаме — и той погледна часовника си, — може да отидете да ги разгледате.
	— Много бих искал — каза Грант.
	— Непременно — рече Ели.
	— И аз искам да дойда — нетърпеливо се обади Тим.
	— Просто минете зад тази сграда, покрай помощните съоръжения, и ще видите оградата. Но не се приближавайте много. Искаш ли и ти да идеш? — обърна се той към момиченцето.
	— Не — отвърна Лекс. Тя преценяващо огледа Реджис. — Защо да не поиграем малко? Само няколко топки?
	— Да, няма проблеми — съгласи се Ед Реджис. — Нека двамата с теб слезем долу да поиграем, докато чакаме да отворят контролната зала?


	Грант, Ели и Малкълм заобиколиха главната сграда, момчето вървеше малко по-назад. Грант обичаше децата — не можеше да не ги харесва, защото те споделяха неговия възторг от динозаврите. Грант обичаше да ги наблюдава в музеите, когато със зяпнали уста гледаха грамадните скелети, извисили се над тях. Чудеше се на какво се дължи възторгът им. Накрая реши, че децата обичат динозаврите, защото тези гигантски същества олицетворяват за тях неудържимата сила и безспорният авторитет. Те бяха нещо като символични родители. Прекрасни и заплашителни като родители. И децата ги обичаха, както обичаха родителите си.
	Освен това Грант подозираше, че по същата причина даже и най-малките научават имената на динозаврите. Неизменно се удивляваше, когато някое тригодишно хлапе пронизително извикваше: „Стегозавър!“ Като произнасяха тези сложни имена, те сякаш се сдобиваха с власт над гигантите и ги управляваха.
	— Какво знаеш за _Velociraptor_? — обърна се Грант към Тим. Приятно му беше да разговаря с момчето.
	— Малък месояден динозавър, който ловувал на глутници, като _Deinonychus_ — каза Тим.
	— Точно така — съгласи се Грант, — макар че сега дейнонихусът се смята за един от велоцирапторите. А че са ловували на глутници, има само косвени доказателства. Това предположение отчасти се обяснява с външния им вид — били са бързи и силни, но доста дребни за динозаври. Всяко животно е тежало само между седемдесет и пет и сто и петдесет килограма. Предполагаме, че са ловували на групи, за да се справят с по-едра плячка. Има и някои археологически находки, при които скелет на едно голямо животно е заобиколен от няколко скелета на раптори. Освен това рапторите несъмнено са били с по-големи мозъци и са били по-умни от повечето динозаври.
	— Колко умни? — запита Малкълм.
	— Зависи с кого разговаряте — отвърна Грант. — След като ние, палеонтолозите, стигнахме до заключението, че динозаврите вероятно са били топлокръвни, мнозина започнахме да мислим, че някои динозаври може и да са били доста интелигентни. Но никой не знае със сигурност.
	Отминаха зоната за посетители и скоро чуха високото бръмчене на генератори и усетиха слаб мирис на петрол. Минаха през малка палмова горичка и видяха ниска бетонна постройка с покрив от стомана. Изглежда, шумът идваше оттам. Приближиха се и огледаха постройката.
	— Сигурно е генератор — каза Ели.
	— Много е голям — рече Грант и надзърна вътре.
	Всъщност електростанцията продължаваше на два етажа под земята: огромен комплекс от ръмжащи турбини и тръбопроводи, които се спускаха дълбоко под земята и се осветяваха от силни електрически крушки.
	— Това е твърде много за курорт — каза Малкълм. — Тук се произвежда енергия, която би стигнала за един малък град.
	— Може би им трябва за захранването на компютрите.
	— Може би.
	Грант дочу някакво блеене и направи няколко крачки на север. Видя кошара, в която имаше кози. Набързо ги преброи и реши, че са около петдесет-шейсет.
	— Това пък за какво им е? — зачуди се Ели.
	— Нямам представа.
	— Сигурно с тях хранят динозаврите — предположи Малкълм.
	Групата продължи нататък по тясна пътека през гъста бамбукова горичка. Излязоха от нея и стигнаха до ограда от два пласта дебела мрежа, висока четири метра и със спирали бодлива тел отгоре. Откъм вътрешния пласт се чуваше електрическо бръмчене. Зад оградата Грант видя гъст храсталак от големи папрати, високи около метър и половина. Чу някакъв звук, подобен на сумтене или пръхтене. След малко долови и пукота на листата — някой се приближаваше. После настъпи тишина.
	— Нищо не виждам — най-сетне прошепна Тим.
	— Шшшт.
	Грант чакаше. Изминаха още няколко секунди. Чуваше се само бръмченето на мушици. Все още не се виждаше нищо.
	Ели го докосна по рамото и посочи с пръст.
	Най-сетне Грант видя сред папратите главата на животното. То стоеше неподвижно, отчасти скрито зад листата на папратите, и студено ги наблюдаваше с големите си тъмни очи.
	Главата му беше дълга около шейсет сантиметра. От заострената муцуна започваше дълга редица зъби, която стигаше до отвора на слуховия канал, служещ за ухо. Напомни му глава на голям гущер или може би на крокодил. Очите не мигаха, животното не помръдваше. Кожата му беше груба, с грапава повърхност и с почти същата окраска, както при новороденото: жълто-кафява с по-тъмни червеникави ивици, като на тигър.
	Докато Грант го наблюдаваше, животното много бавно повдигна предния си крайник, за да отмести папратите, които му пречеха да вижда. Грант забеляза силните мускули на крайника и трите извити пръста, всеки от които завършваше със закривен нокът. Животното бавно и полека отмести папратите, като с човешка ръка.
	Грант потръпна, „Дебне ни“, помисли си той.
	За човека, нали е бозайник, има нещо неописуемо чуждо в начина, по който влечугите дебнат плячката си. Нищо чудно, че хората мразят влечугите. Безшумното приближаване, студенината, темпото, всичко бе необичайно. Алигаторите или другите големи влечуги напомнят на човека един съвсем друг живот, друг свят, отдавна изчезнал от лицето на Земята. Разбира се, това животно не знаеше, че са го забелязали, че…
	Нападението беше неочаквано, от ляво и от дясно. Рапторите прелетяха десетте метра до оградата и връхлетяха върху нея с ужасяваща скорост. У Грант остана замъгленият образ на мощните двуметрови тела, твърдите опашки, на които се опираха, крайниците с извити нокти, зиналите челюсти с редици остри зъби.
	Животните се приближиха с ръмжене, скочиха във въздуха, като вдигнаха задните си крака с дълги, остри като кинжали нокти. После се блъснаха в оградата, като хвърлиха два снопа горещи искри.
	Велоцирапторите паднаха по гръб на земята с шумно съскане. Хората пристъпиха напред очаровани. Едва тогава ги нападна третото животно, което скочи и се удари в оградата на метър височина. Тим изпищя от уплаха, когато около него се посипаха искри. Животните тихо ръмжаха — неприятен съскащ звук, какъвто издават само влечуги. После с подскоци се скриха отново сред папратите, оставяйки зад себе си слаб мирис на разложение и пластове лютив дим.
	— Божичко! — възкликна Тим.
	— Колко бързо стана — каза Ели.
	— Ловци в глутница — рече Грант и поклати глава. — За тях засадата е инстинкт… Чудесно.
	— Не бих казал, че са особено умни — отбеляза Малкълм.
	Сред палмите от другата страна на оградата дочуха пръхтене. Над листата бавно се подадоха няколко глави. Грант ги преброи: три… четири… пет… Животните студено се взираха в тях.
	Към групата тичешком се приближи един чернокож в работни дрехи.
	— Добре ли сте?
	— Нищо ни няма.
	— Задейства се алармената система. — Човекът огледа хлътналото и обгорено място в оградата. — Нападнаха ли ви?
	— Да, три от животните ни нападнаха.
	— Непрекъснато го правят — кимна чернокожият. — Блъскат се в оградата, удря ги електричеството. Изглежда, никога няма да им омръзне.
	— Не са много умни, не мислите ли? — запита Малкълм.
	Чернокожият помълча и изгледа Малкълм малко накриво.
	— Бъдете благодарен, че я има оградата, _senor_ — каза той, обърна се и си тръгна.
	Цялото нападение бе траяло не повече от шест секунди. Грант все още се опитваше да събере мислите си. Скоростта беше удивителна — животните бяха толкова бързи, че той едва бе успял да проследи движението им.
	— Необикновено бързи са — обърна се към него Малкълм, когато тръгнаха обратно.
	— Да — съгласи се Грант. — Много по-бързи от което и да е съвременно влечуго. Мъжкият алигатор може да се движи доста бързо, но само на малки разстояния от един-два метра. Големите гущери като четириметровия комодски варан от индонезийските острови развиват скорост петдесет километра в час. Тези гущери са доста по-бързи от човека и често нападат и убиват хора. Но според мен животните зад оградата са най-малко два пъти по-бързи.
	— Колкото леопард — каза Малкълм. — Сто-сто и десет километра в час.
	— Точно така.
	— Но те просто се стрелнаха напред — рече Малкълм, — като птици.
	— Да.
	В съвременния свят само най-дребните бозайници като мангустата, която може да се пребори с кобра, имат толкова бързи реакции. Най-дребните влечуги и, разбира се, птиците — африканската птица секретар*, която се храни със змии, или казуарът**. Всъщност велоцирапторът създаваше същото впечатление за внезапна смъртна заплаха, което Грант бе получил, когато за пръв път видя казуар, птицата с остри нокти, прилична на щраус от Нова Гвинея.
	[* Южноафриканска птица, подобна на щъркел. — Б.пр.]
	[** Австралийски щраус. — Б.пр.]
	— Значи тези велоцираптори външно приличат на влечуги, имат кожа като на влечуги, но се движат като птици със скоростта, хищността и интелигентността на птици. Така ли? — запита Малкълм.
	— Да — отвърна Грант. — Бих казал, че показват смесица от белези, характерни за различни животни.
	— Това изненадва ли ви?
	— Не особено — рече Грант. — Всъщност тези факти са доста близки до вярванията на палеонтолозите отпреди доста време.
	Когато през двайсетте и трийсетте години на миналия век били открити първите огромни кости, учените се почувствали задължени да обяснят, че те са принадлежали на някаква гигантска разновидност на съвременно животно. Това се дължеше на убеждението, че никой вид не може да изчезне, тъй като Бог не би позволил някое от творенията му да загине.
	Накрая стана ясно, че схващането за Бога е погрешно и че костите принадлежат на изчезнали животни. Но какви животни?
	През 1842 година известният английски анатом Ричард Оуен ги нарекъл _Dinosauria_, което значи „страшни гущери“. Според Оуен динозаврите съчетавали характерни черти на гущери, крокодили и птици. По-специално, по задните си крака динозаврите приличали повече на птици, отколкото на гущери. А за разлика от гущерите много динозаври стояли изправени на задните си крака. Оуен смятал, че динозаврите са били бързоподвижни и енергични животни, и неговото гледище било възприето през следващите четирийсет години.
	Но когато в земята били открити наистина огромни кости — на животни, тежали сто тона, — учените започнали да си представят динозаврите като глупави и трудноподвижни гиганти, обречени на изчезване. Представата за тромавите влечуги постепенно взела надмощие над представата за пъргавите птици. През последните години някои учени, между които и Грант, започнаха да се връщат към становището, че динозаврите са били по-енергични животни. Колегите на Грант смятаха, че концепцията му за поведението на динозаврите е прекалено крайна. Сега обаче той трябваше да признае, че даже и неговата представа не се покриваше с истинския вид на тези огромни и невероятно бързи хищници.
	— Всъщност искам да ви попитам — каза Малкълм — дали видът на тези животни е убедителен за вас? Това истински динозаври ли са?
	— Струва ми се, да.
	— А какво ще кажете за съгласуваното нападение…
	— Можеше да се очаква — каза Грант.
	Според данните от разкопките глутница велоцираптори са били способни да повалят животни, тежки около половин тон, като например _Tenontosaurus_, който препускал бързо като кон. За това се искаха съгласувани действия.
	— Как го постигат без помощта на езика?
	— О, езикът не е нужен за съгласувано преследване на плячката — намеси се Ели. — Шимпанзетата също действат по този начин. Група шимпанзета може да дебне друга маймуна и да я убие. Общуват помежду си с погледи.
	— А динозаврите наистина ли нападнаха нас?
	— Да.
	— И щяха ли да ни убият и изядат, ако можеха? — запита Малкълм.
	— Така мисля.
	— Питам ви, защото съм чувал, че едрите хищници като лъвовете и тигрите по рождение не ядат хора. Нали? Тези животни научават в процеса на развитието си, че е лесно да се убие човешко същество. Едва след това започват да нападат и убиват хора.
	— Да, мисля, че е така — каза Грант.
	— Тогава тези динозаври би трябвало да са още по-малко склонни към това в сравнение с лъвовете и тигрите. В края на краищата нали идват от време, когато хората или дори едрите бозайници изобщо не са съществували. Един Господ знае какво си мислят, като ни гледат. Затова се питам дали не са научили в процеса на развитието си, че хората са лесна плячка за тях?
	Никой не продума. Групата вървеше мълчаливо.
	— Във всеки случай — продължи Малкълм — сега изпитвам изключителен интерес към контролната зала.


	Вариант 4.4

	— Имаше ли някакви проблеми с групата? — запита Хамънд.
	— Не — отвърна Хенри Ву. — Абсолютно никакви.
	— Значи приеха обясненията ти?
	— А защо да не ги приемат? — рече Ву. — В общи линии бях съвсем откровен. Проблемът е само в подробностите. А днес съм дошъл да поговоря с вас именно за подробностите. Може да се каже, че това е въпрос на естетика.
	Джон Хамънд сбърчи нос, като че бе помирисал нещо неприятно.
	— Естетика ли? — повтори той.
	Намираха се във всекидневната на елегантното бунгало на Хамънд, разположено сред палмите в северната част на парка. Всекидневната беше просторна и удобна, снабдена с шест видеоекрана, на които се виждаха животни от парка. Папката, която Ву бе донесъл, беше надписана: „РАЗВИТИЕ НА ЖИВОТНИТЕ: ВАРИАНТ 4.4“, и бе оставена на масичката.
	Хамънд го гледаше със своя търпелив бащински поглед. Ву беше на трийсет и три години и ясно съзнаваше, че е работил за Хамънд през целия си професионален живот. Хамънд го бе наел веднага след завършването му на колежа.
	— Разбира се, има и практически последици — каза Ву. — Според мен наистина трябва да обмислите препоръките ми за втората фаза. За предпочитане е да изберем вариант 4.4.
	— Искаш да заменим всички животни, с които разполагаме сега? — попита Хамънд.
	— Точно така.
	— Защо? Какво им е лошото?
	— Нищо — рече Ву, — освен че са истински динозаври.
	— Но нали точно за това те помолих, Хенри — каза с усмивка Хамънд. — И ти точно това създаде.
	— Зная — съгласи се Ву. — Но видите ли… — Той замълча нерешително. Как можеше да обясни на Хамънд? Хамънд много рядко посещаваше острова. А Ву се опитваше да му обясни нещо твърде специфично. — Точно сега, както си стоим тук, почти никой в света не е виждал истински динозавър. Никой не знае какво представляват те в действителност.
	— Да…
	— Динозаврите, които имаме, са истински — каза Ву и посочи екраните в стаята. — Но в известен смисъл те са незадоволителни. Неубедителни. Мога да ги направя и по-добри.
	— В какъв смисъл по-добри?
	— Ами най-напред те се движат прекалено бързо — каза Хенри Ву. — Хората не са свикнали с представата, че такива грамадни животни могат да бъдат толкова бързи. Боя се, посетителите ще решат, че движенията на динозаврите са неестествено ускорени, като при забързан ход на филмова лента.
	— Но, Хенри, такива са истинските динозаври. Нали ти сам го каза?
	— Зная — рече Ву. — Но лесно бихме могли да създадем по-бавни, опитомени динозаври.
	— Опитомени динозаври ли? — изсумтя Хамънд. — Никой не иска опитомени динозаври, Хенри. Хората искат да видят истината.
	— Точно това ми е мисълта — рече Ву. — Едва ли искат това. Те искат да се оправдаят очакванията им, което е съвсем друго.
	Хамънд се мръщеше.
	— Вие сам казахте, Джон, че този парк е предназначен за забавления — рече Ву. — А забавленията нямат нищо общо с действителността. Развлеченията са точно обратното на действителността.
	— Виж какво, Хенри — въздъхна Хамънд, — хайде да не започваме пак един от онези отвлечени спорове. Нали знаеш, обичам простите неща. Нашите динозаври са истински и…
	— Не съвсем — прекъсна го Ву. Той прекоси стаята и посочи към екраните. — Не мисля, че трябва да се самозалъгваме. Ние тук не сме пресъздали миналото. То е безвъзвратно отминало и никога не може да се възстанови. Онова, което сме направили, е реконструкция на миналото… или поне на един негов вариант. А аз ви казвам, че можем да направим и по-добър вариант.
	— По-добър от действителността?
	— Защо не? — каза Ву. — В края на краищата вече сме внесли промени в тези животни. Прибавили сме гени, за да ги патентоваме и за да ги направим зависими от лизина. Освен това направихме всичко възможно да подпомогнем растежа и да ускорим развитието им, за да имаме възрастни екземпляри.
	— Беше неизбежно — сви рамене Хамънд. — Не искахме да чакаме. Нали трябва да се съобразяваме с инвеститорите?
	— Разбира се. Но аз просто питам, защо да спираме дотук? Защо да не поработим още малко и да създадем динозавър, какъвто си искаме? Който ще е по-приятен за посетителите, а за нас ще е по-лесно да се грижим за него? Един по-бавен и по-послушен вариант на сегашните животни?
	— Тогава обаче динозаврите няма да бъдат истински — намръщи се Хамънд.
	— Но те и сега не са истински — каза Ву. — Точно това се опитвам да ви обясня. Тук няма нищо действително.
	Той безпомощно сви рамене. Видя, че Хамънд не го разбира. Изобщо не се интересуваше от техническите подробности, а същността на спора беше именно в тях. Как Ву можеше да му обясни истината за пропуските в нишката на ДНК, за кръпките, за празнините, които беше длъжен да запълва, правейки най-вероятните предположения, на които бе способен, но които все пак си оставаха в сферата на догадките. ДНК на динозаврите приличаше на ретуширана стара фотография, в основата си същата като оригинала, но на някои места поправяна и разкрасявана и в резултат на това…
	— Виж какво, Хенри — поде Хамънд, прегръщайки Ву през раменете. — Надявам се, няма да се обидиш, ако кажа, че мъничко те е страх. Работи много усилено, и то доста дълго време, и свърши страхотна работа — наистина страхотна работа, — а сега най-после дойде време да разкрием пред хората какво си постигнал. Естествено е да си малко нервен, да имаш някои съмнения. Но аз съм убеден, Хенри, че всички ще бъдат страшно доволни. Да, страшно доволни.
	Докато говореше, Хамънд леко го побутваше към вратата.
	— Все пак, Джон — настояваше Ву, — не помните ли как през осемдесет и седма започнахме да строим предпазните заграждения? Тогава още нямахме нито един възрастен екземпляр и затова се наложи да гадаем какво ще ни трябва. Поръчахме шокови палки, коли с монтирани на тях остени за добитък, пушки, изстрелващи електрически капани. Всичко това беше изработено специално, според нашите изисквания. Вече разполагаме с внушителен брой защитни средства и всички те са твърде бавни. Принудени сме да въведем допълнителни приспособления. Знаете, че Мълдун иска военна екипировка: ракетни снаряди и установки за изстрелване с лазерно насочване.
	— Нека не намесваме Мълдун — рече Хамънд. — Аз не се тревожа. Това е просто зоопарк, Хенри.
	Телефонът иззвъня и Хамънд отиде да го вдигне. Ву се опита да измисли друг начин да отстои доводите си. Но истината беше, че след пет години работа Юрският парк скоро щеше да бъде завършен и Хамънд просто вече не се вслушваше в съветите му.


	А едно време слушаше Ву много внимателно. Особено в началото, когато го нае на работа, а Хенри Ву още беше двайсет и осем годишен учен, току-що получил докторска степен в Станфордския университет от лабораторията на Норман Атъртън.
	Смъртта на Атъртън предизвика сред екипа на лабораторията не само скръб, но и объркване. Никой не знаеше какво ще стане с финансирането и с докторатите. Хората бяха изпълнени с несигурност, тревожеха се за работата си.
	Джон Хамънд посети Ву половин месец след погребението. Всички в лабораторията знаеха, че Атъртън сътрудничи на Хамънд, но нямаха представа как точно. Ала този път Хамънд се отнесе към Ву с изключителна прямота и Ву никога не го забрави.
	— Норман все казваше, че вие сте най-добрият генетик в лабораторията му — поде той. — Какво смятате да правите оттук нататък?
	— Още не зная. Ще се занимавам с изследователска работа.
	— Искате да работите в университет ли?
	— Да.
	— Това е голяма грешка — живо каза Хамънд. — В случай че цените таланта си, разбира се.
	— Защо? — учуди се Ву.
	— Ами нека си говорим откровено — предложи Хамънд. — Университетите вече не са интелектуалните центрове в страната. Тази представа е абсурдна. Университетите са в застой. Защо се чудите! Не казвам нищо ново за вас. След Втората световна война всички действително важни открития са направени в частни лаборатории. Лазерният лъч, транзисторът, ваксината против детски паралич, микрочипът, холограмите, персоналният компютър, магнитнорезонансното изображение, сканирането на турбуленция в безоблачна атмосфера… този списък може да бъде продължен до безкрай. Тези неща просто не се случват вече в университетите. И не са се случвали от четирийсет години. Ако иска да постигне нещо в областта на компютрите или в генетиката, човек не отива да работи в университет. За Бога, така е.
	Ву нямаше какво да отговори.
	— Боже мой! — продължи Хамънд. — Само си помислете какви препятствия трябва да преодолеете, за да заработите по някой нов проект. Колко молби за отпускане на средства трябва да попълните, колко формуляри, колко разрешения трябва да поискате. От шефа на катедрата, от академичния съвет на университета. Как ще успеете да разширите дейността си, ако се наложи? Как ще получите повече помощници, ако имате нужда от тях? Колко време ще ви отнеме всичко това? Талантливият човек не може да си пилее времето с разни формуляри и комитети. Животът е твърде кратък, а веригата на ДНК — прекалено дълга. Ако искате да си създадете име, ако искате наистина да свършите нещо, стойте далеч от университетите.
	По онова време Ву даваше мило и драго да се прочуе. Затова приказките на Джон Хамънд го бяха погълнали изцяло.
	— Говоря ви за работа — допълни Хамънд. — За пълна реализация на способностите ви. От какво се нуждае ученият, за да работи? Трябват му пари и време. Готов съм да ви предложа петгодишен ангажимент и да го финансирам с по десет милиона долара годишно. Това прави петдесет милиона, за които никой няма да ви нарежда как да ги харчите. Вие решавате. Никой няма да ви се пречка.
	Всичко това звучеше прекалено красиво, за да е истина. Ву помълча известно време и накрая запита:
	— Срещу какво?
	— Да се опитате да постигнете невъзможното — каза Хамънд. — Да изпробвате силите си в едно начинание, което може би е неосъществимо.
	— И в какво се състои то?
	— Не мога да ви кажа подробности, но в общи линии става дума за клониране на влечуги.
	— Не е невъзможно — рече Ву. — Клонирането на влечуги е по-лесно, отколкото на бозайници. Може би този процес ще стане масов след десет, най-много петнайсет години. Ако човек разполага с необходимите предпоставки.
	— Имам на разположение пет години — каза Хамънд. — И много пари за онзи, който желае да опита силите си.
	— Резултатите ще бъдат ли оповестени?
	— Може би някой ден.
	— Но не веднага.
	— Не.
	— И все пак някога хората ще разберат, нали? — упорстваше Ву.
	— Не се тревожете — засмя се Хамънд. — Ако успеете, целият свят ще узнае какво сте постигнали. Обещавам ви.


	И сега наистина целият свят щеше да узнае, помисли си Ву. След петгодишни неимоверни усилия оставаше само една година до откриването на парка за посетители. Разбира се, тези години не бяха протекли точно така, както бе обещал Хамънд. Случвало се бе на няколко пъти разни хора да му нареждат какво да прави, многократно беше подлаган на страхотен натиск. Освен това се бе променило и естеството на самата работа — пак ставаше дума за клониране, но не на влечуги — вече им бе ясно, че динозаврите толкова приличат на птици. Задачата му беше да клонира птици — едно съвсем ново предизвикателство. И много по-трудно. Пък и през последните две години Ву се бе превърнал преди всичко в администратор, в човек, който ръководи екипи от изследователи и следи как работят генните секвентори, задвижвани от компютрите. Административната работа не му беше по сърце. Не беше очаквал това, когато прие предложението на Хамънд.
	И въпреки всичко беше успял. Беше постигнал нещо, което хората смятаха за невъзможно или поне за неизпълнимо за толкова кратко време. И Хенри Ву смяташе, че има известни права, че хората трябва да се вслушват в мнението му за събитията в парка заради обширните му познания и усилията, които бе положил. Вместо това той усещаше как влиянието му намалява с всеки изминал ден. Динозаврите съществуваха. Методът за създаването им бе разработен до такава степен, че се бе превърнал в рутинна дейност. Технологиите бяха напълно развити. И Джон Хамънд вече нямаше нужда от Хенри Ву.
	— Ще бъде чудесно — каза Хамънд в слушалката. После се заслуша в думите на отсрещния и се усмихна на Ву. — Добре. Да. Чудесно. — Той затвори и се обърна към Ву: — Докъде бяхме стигнали, Хенри?
	— Говорехме за втората фаза — отвърна Ву.
	— А, да. Но нали и преди сме я обсъждали, Хенри…
	— Зная, но вие не разбирате…
	— Извинявай, Хенри — прекъсна го Хамънд, в чийто глас се усещаше нетърпение. — Много добре разбирам. Искам да бъда съвсем откровен с теб, Хенри. Не виждам никаква причина да поправям действителността. Всички промени, които сме направили в генома, сме били длъжни да извършим или за да се съобразим със закона, или просто защото така се налага. Можем да въвеждаме подобни промени и в бъдеще, за да предпазим животните от болести или по други причини. Но не мисля, че се налага да подобряваме действителността само защото смяташ, че така е за предпочитане. Динозаврите в парка са истински. Ето какво искат да видят хората. И именно това би трябвало да видят. Това е наше задължение, Хенри. Така е по-честно.
	И Хамънд с усмивка отвори вратата и го подкани да излезе.


	Контролът

	Грант с раздразнение огледа компютърните екрани в затъмнената контролна зала. Не обичаше компютрите. Знаеше, че изглежда старомоден и назадничав като изследовател, но не го беше грижа. Някои от студентите, които работеха с него, притежаваха истински нюх за компютри, някаква интуиция. Грант нямаше това качество. Според него компютрите бяха чужди озадачаващи машини. Дори принципните различия между операционна система и приложно програмно осигуряване го объркваха и обезсърчаваха и той се чувстваше буквално изгубен в някаква непозната материя, която нямаше и надежда да разбере. Забеляза обаче, че Дженаро е съвсем спокоен, а Малкълм, изглежда, се чувства в свои води. Той леко сумтеше като хрътка, надушила пресни следи.
	— Значи се интересувате от контролните механизми — обърна се към тях Джон Арнолд в контролната зала. Главният инженер беше слаб припрян мъж на четирийсет и пет години, който пушеше цигара от цигара. Огледа посетителите с присвити очи. — Имаме невероятни контролни механизми — каза Арнолд и запали нова цигара.
	— Например? — запита Дженаро.
	— Ами например можем да следим движението на животните. — Арнолд натисна един клавиш на пулта за управление пред себе си и на отвесната стъклена карта просветнаха сини начупени линии. — Това е нашият млад тиранозавър рекс. Малкият рекс. Линиите показват движението му из парка през последните двайсет и четири часа. — Арнолд пак натисна клавиша. — Ето откъде е минал предишното денонощие. — И пак го натисна. — И по-предишното.
	Линиите по картата образуваха гъста плетеница, като детска драсканица. Само че драскулките бяха съсредоточени в една зона на картата близо до североизточния край на лагуната.
	— След време добиваме представа в какви граници се движи — каза Арнолд. — Още е малък, затова не се отдалечава от водата. Освен това не смее да припари до възрастния рекс. Ако съпоставим следите на големия и малкия рекс, ще видим, че пътищата им никога не се пресичат.
	— А къде е сега големият рекс? — запита Дженаро.
	Арнолд натисна друг клавиш. Картата се изчисти и в зоната северозападно от лагуната се появи светла точица с кодов номер.
	— Ето го — каза Арнолд.
	— А малкият рекс?
	— Добре де, ще ви покажа всички животни в парка — рече Арнолд. Върху картата като на коледна елха започнаха да проблясват десетки светли точици с кодови номера. — Това са местоположенията на всичките двеста трийсет и осем животни в тази минута.
	— С каква точност?
	— Около метър и половина. — Арнолд дръпна от цигарата си. — Ще ви го обясня по друг начин: ако тръгнете из парка с кола, ще намерите животните точно там, където са показани на картата.
	— На колко време се актуализират данните?
	— На трийсет секунди.
	— Доста впечатляващо — каза Дженаро. — И как го постигате?
	— Поставили сме сензори, следящи движението на животните из целия парк — поясни Арнолд. — Повечето са директно свързани, а някои предават данните с радиотелеметър. Разбира се, сензорите не могат да определят вида на животното, но получаваме директен образ на видеоекрани. Дори и когато не наблюдаваме видеоекраните, компютърът го прави вместо нас.
	— А компютърът не допуска ли понякога грешки?
	— Само при новородените. Случва се да ги обърка, защото изображенията им са много дребни. Но това не ни притеснява. Бебетата почти винаги са при стадата възрастни животни. Пък и използваме още един метод на преброяване.
	— Какъв?
	— На всеки петнайсет минути компютърът преброява животните по видове — каза Арнолд. — Ето така.

	ОБЩ БРОЙ НА ЖИВОТНИТЕ — 238
	|. Вид |. Очакван брой |. Действителен брой |. Вариант 
	|< Тиранозаври |. 2 |. 2 |.4.1 
	|< Маязаври |. 21 |. 21 |. 3.3 
	|< Стегозаври |. 4 |. 4 |. 3.9 
	|< Трицератопси |. 8 |. 8 |. 3.1 
	|< Прокомпсогнатуси |. 49 |. 49 |. 3.9 
	|< Отниелии |. 16 |. 16 |. 3.1 
	|< Велоцираптори |. 8 |. 8 |. 3.0 
	|< Апатозаври |. 17 |. 17 |. 3.1 
	|< Хадрозаври |. 11. |. 11 |. 3.1 
	|< Дилофозаври |. 7 |. 7 |. 4.3 
	|< Птерозаври |. 6 |. 6 |. 4.3 
	|< Хипсилофодонти |. 33 |. 33 |. 2.9 
	|< Еуоплоцефали |. 16 |. 16 |. 4.0 
	|< Стиракозаври |. 18 |. 18 |. 3.9 
	|< Микроцератопси |. 22 |. 22 |. 4.1 
	|. Общо |. 238 ||. 238 

	— Това, което виждате тук — поясни Арнолд, — е един съвсем независим преброителен метод. Той не се основава на данните от проследяването на животните. Подходът е съвсем нов. Важното е, че компютърът не може да сгреши, тъй като съпоставя данни, получени по два различни начина. Ако някое животно липсва, ще разберем най-късно след пет минути.
	— Ясно — каза Малкълм. — А това някога изпробвано ли е?
	— В известен смисъл — уточни Арнолд. — Имаше няколко смъртни случая сред животните. Една от отниелиите се заклещи в клоните на дърво и се задуши. Един от стегозаврите умря от чревно заболяване, от което страдат всичките. Един от хипсилофодонтите падна и си счупи врата. При всеки случай, щом животното престанеше да се движи, цифрите при преброяването се променяха и компютърът даваше сигнал за тревога.
	— В рамките на пет минути.
	— Да.
	— А какво означава най-дясната колона? — попита Грант.
	— Вариантът на животните. Най-нови са вариантите 4.1 или 4.3. Възнамеряваме скоро да преминем към вариант 4.4.
	— Варианти на програмни продукти? Нещо като софтуер? Нови версии?
	— Ами да — потвърди Арнолд. — В известен смисъл прилича на софтуер. Когато откриваме дефекти в нишката на ДНК, лабораториите на доктор Ву трябва да изработят нови версии.
	Мисълта, че динозаврите са номерирани като софтуер, че подлежат на актуализиране и преработка, тревожеше Грант. Не можеше да обясни защо се чувства така — това беше ново за него, — но усещаше някакво инстинктивно безпокойство. В края на краищата това бяха живи същества… Изглежда, Арнолд беше забелязал израза на лицето му, защото каза:
	— Вижте, доктор Грант, няма смисъл толкова да се палите по тези животни. Не забравяйте, че те са произведени по изкуствен път. Създадени са от човека. Понякога се случва да показват дефекти. Затова, след като ги открием, се налага лабораториите на доктор Ву да създадат нов вариант. А и трябва много внимателно да следим какви варианти имаме в парка.
	— Да, да, разбира се — нетърпеливо го прекъсна Малкълм. — Но нека се върнем на въпроса с преброяването. Доколкото схванах, всички преброявания се основават на данните от сензорите за движение, нали?
	— Да.
	— И такива сензори има навсякъде из парка.
	— Те покриват деветдесет и две на сто от територията му — поясни Арнолд. — Има много малко места, на които не можем да ги монтираме. Например по реката в джунглата, защото движението на водата и конвекцията, която се получава на повърхността, повреждат сензорите. Но почти навсякъде другаде има сензори. Ако компютърът проследи животно, което отива в непокрита със сензори зона, той го запомня и чака животното отново да се появи. Ако това не стане, дава сигнал за тревога.
	— Добре тогава — каза Малкълм. — Показвате ми четирийсет и девет прокомпсогнатуса. Да допуснем, аз се съмнявам, че всички те принадлежат към този вид. Как ще ми докажете, че не съм прав?
	— По два начина — рече Арнолд. — Най-напред мога да проследя движението на всеки индивид и да го сравня с останалите предполагаеми компита. Компитата са социални животни, движат се на групи. Така че всеки един от тях трябва да се намира или в група А, или в група Б.
	— Да, но…
	— Другият начин е пряка визуална проверка — каза Арнолд.
	Той натисна няколко клавиша и на един от мониторите започнаха бързо да се редуват изображения на прокомпсогнатуси с номера от 1 до 49.
	— Този екран показва…
	— Как изглеждат животните в момента. Заснети са през последните пет минути.
	— Значи ако искате, можете да видите всички животни в парка?
	— Да. Мога да направя визуален преглед на всички животни винаги когато поискам.
	— А какво ще кажете за предпазните мерки? — намеси се Дженаро. — Могат ли животните да излязат от загражденията?
	— В никакъв случай — увери го Арнолд. — Това са скъпи животни, господин Дженаро. Пазим ги много добре. Поддържаме множество бариери. Първо, рововете с вода. — Той натисна един клавиш и на картата просветна мрежа от оранжеви линии. — Тези ровове винаги са пълни с вода, дълбока най-малко четири метра. За по-големите животни рововете са с дълбочина десет метра. После има огради, по които тече ток. — Този път на картата се появиха яркочервени линии. — По целия остров има огради, високи четири метра, с обща дължина осемдесет километра. Освен това самият остров е ограден с трийсет и пет километрова ограда. Напрежението по оградите в парка е десет хиляди волта. Животните бързо се научават да не се приближават до тях.
	— И все пак, ако някое се измъкне? — запита Дженаро.
	Арнолд изсумтя и угаси цигарата си.
	— Въпросът ми е чисто хипотетичен — каза Дженаро. — Да допуснем, че се случи.
	— Ще излезем и ще върнем животното обратно зад оградата — отвърна Мълдун, след като се окашля. — Има много начини да го направим — револвери с шокови стрели, електрически капани, упойващи средства. Всички те не са смъртоносни, защото, както каза господин Арнолд, животните са скъпи.
	— Ами ако някое напусне острова? — попита Дженаро.
	— Ще умре след по-малко от двайсет и четири часа — каза Арнолд. — Тези животни са продукт на генното инженерство. Неспособни са да оцелеят в действителния свят.
	— А какво ще кажете за самата система за контрол? — попита Дженаро. — Може ли някой да я повреди?
	— Системата е напълно осигурена — поклати глава Арнолд. — Компютърът е изцяло независим. Има независимо захранване и независимо резервно захранване. Системата няма контакти с външния свят, затова не може да бъде повлияна от разстояние чрез модем. Компютърната система е сигурна.
	Настъпи мълчание. Арнолд дръпна от цигарата си.
	— Страхотна система — каза той. — Страхотно добра.
	— Тогава би трябвало — вметна Малкълм — да нямате никакви проблеми, щом системата ви работи толкова добре.
	— Тук непрекъснато имаме проблеми — рече Арнолд и го изгледа накриво. — Но те нямат връзка с нито едно от нещата, за които вие се притеснявате. Доколкото разбрах, тревожите се, че животните ще избягат, ще се доберат до сушата и ще обърнат всичко с главата надолу. Ние изобщо не се безпокоим за това. За нас тези животни са крехки и чувствителни. След шейсет и пет милиона години са възкръснали в един свят, много различен от онзи, който са напуснали и към който са били приспособени. Ужасно ни е трудно да се грижим за тях. Вие, разбира се, знаете, че хората стотици години са държали бозайници и влечуги в зоологически градини. Ето защо имаме доста добра представа как да се грижим за слонове или крокодили. Но никой никога не се е опитвал да се грижи за динозавър. Това са нови животни. Просто нямаме информация. Най-голямата ни грижа са болестите на нашите животни.
	— Болести ли? — каза Дженаро, внезапно обезпокоен. — Има ли начин някой от посетителите да се разболее?
	— Някога да сте хващали настинка от алигатора в зоопарка, господин Дженаро? — пак изсумтя Арнолд. — Зоологическите градини нямат такъв проблем. Нито пък ние. Притесняваме се животните да не умрат от собствените си болести или да не заразят останалите животни. Но имаме програми, които контролират и тези процеси. Искате ли да видите здравния картон на големия рекс, данните за имунизацията, сведенията за състоянието на зъбите му? Трябва да видите как ветеринарите почистват огромните му зъби, за да не страда от кариес…
	— Сега не е моментът — рече Дженаро. — А какво ще кажете за механичните системи?
	— Имате предвид превозните средства за разходка ли? — попита Арнолд.
	„Разходки?“, сепна се Грант.
	— Още не са готови — обясни Арнолд. — Засега сме изготвили маршрут по реката в джунглата, където лодките ще се движат по трасе, очертано под водата. Замислили сме и разходка до хижата край птичарника, но никой маршрут не е в експлоатация. Паркът ще бъде открит с основната обиколка, която включва разглеждане на всички видове динозаври — това, което вие ще направите след няколко минути. Другите разходки са предвидени в маршрут номер шест и ще бъдат провеждани година след откриването.
	— Почакайте малко — намеси се Грант. — Значи смятате да организирате разходки като в увеселителен парк?
	— Зоопаркът е голям. Предвиждаме обиколки в различни части и ги наричаме разходки. Това е всичко — обясни Арнолд.
	Грант се намръщи. Отново усети предишната си тревога. Не му харесваше мисълта динозаврите да бъдат използвани в увеселителен парк. Малкълм продължаваше с въпросите си.
	— Значи можете да управлявате целия парк от тази контролна зала?
	— Да — потвърди Арнолд. — Мога да го управлявам и с една ръка, ако се наложи. Всички процеси са автоматизирани. Компютърът сам следи движенията на животните, храни ги и пълни коритата с вода в продължение на две денонощия, без надзор.
	— Това ли е системата, проектирана от господин Недри? — запита Малкълм.
	Недри работеше на терминал в другия край на залата и дъвчеше бонбони.
	— Да — отвърна Недри, без да вдига поглед от клавиатурата.
	— Системата е страхотна — с гордост каза Арнолд.
	— Точно така — разсеяно вметна Недри. — Само трябва да отстраня някой и друг дефект.
	— А сега, както виждам, обиколката вече започва — рече Арнолд. — Така че, ако нямате други въпроси…
	— Само един — обади се Малкълм. — Един чисто теоретичен въпрос. Показахте ни, че можеше да проследите движението на прокомпсогнатусите и можете да ни покажете всеки един от тях. А можете ли да ни представите някакви групови данни за всички тях? Например да измерите някои характеристики. Ако искам да зная ръста или теглото им, или…
	Арнолд натисна няколко клавиша. На екрана се появи ново изображение.
	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_diag2.png}
	— Можем да го извършим много бързо — каза Арнолд. — Компютърът снема данните за размерите, докато разчита видеоинформацията, и затова може да я транслира веднага. Виждате, че тук имаме едно нормално разпределение на Поасон при популацията на животните. То показва, че повечето животни са групирани около една средна стойност, а само малък брой в краищата на кривата са или по-големи, или по-дребни от средното равнище.
	— Човек би очаквал да види точно такава графика — рече Малкълм.
	— Да. Всяка здрава биологична популация показва подобно разпределение. А сега — продължи Арнолд и запали нова цигара, — има ли други въпроси?
	— Не — отвърна Малкълм. — Разбрах всичко, което исках да зная.
	— Системата ми се струва доста добра — каза Дженаро на излизане от залата. — Не виждам как някое животно ще напусне острова.
	— Не виждате ли? — попита Малкълм. — Аз пък си мислех, че е съвсем очевидно.
	— Почакайте, нима смятате, че има избягали животни? — учуди се Дженаро.
	— Знам, че има.
	— Но как? Нали сам видяхте? — каза Дженаро. — Могат да броят всички животни. Могат да видят всички животни. Знаят къде е всяко животно по всяко време. Как е възможно някое да избяга?
	— Но то е съвсем очевидно — усмихна се Малкълм. — Въпросът е какво приемате за дадено.
	— За дадено — повтори намръщен Дженаро.
	— Да — каза Малкълм. — Вижте сега, главното събитие в Юрския парк е опитът на учени и лаборанти да създадат един нов и цялостен биологичен свят. А учените в контролната зала очакват да видят един естествен свят. Като на диаграмата, която току-що ни показаха. Но ако човек се замисли само за миг, ще разбере, че такова хубаво и нормално разпределение е ужасно тревожно на острова.
	— Така ли?
	— Ами да. Въз основа на онова, което одеве ни каза доктор Ву, не би трябвало да видим диаграма на популацията, подобна на тази.
	— И защо? — попита Дженаро.
	— Защото това е диаграма на нормална биологична популация. А Юрският парк представлява точно обратното. Юрският парк не е действителният свят. Той е замислен като регулиран свят, който само наподобява истинския. В този смисъл е истински увеселителен парк и доста прилича на японските симетрично подредени градини. Ако щете, това означава природата да бъде фалшифицирана така, че да изглежда по-истинска от истинската природа.
	— Боя се, че не ви разбирам — каза раздразнено Дженаро.
	— Сигурен съм, че всичко ще стане ясно по време на обиколката — рече Малкълм.


	Обиколката

	— Оттук, моля, минете оттук — подкани ги Ед Реджис.
	До него стоеше някаква жена — тя им раздаде тропически шлемове, на които пишеше „Юрски парк“ и беше нарисуван малък син динозавър.
	От подземния гараж, разположен под сградата за посетители, излязоха два автомобила марка „Тойота“, които се движеха съвсем безшумно и бяха без шофьори. Когато колите спряха пред групата, двама чернокожи, облечени в екипи за сафари, отвориха вратите и поканиха гостите да се качат.
	— От двама до четирима души във всяка кола, моля, от двама до четирима души — повтаряше някакъв записан глас.
	— Деца под десетгодишна възраст трябва да пътуват с придружител. От двама до четирима души, моля…
	Тим видя, че Грант, Сатлър и Малкълм се качват в първия автомобил заедно с адвоката Дженаро. После хвърли поглед към Лекс, която удряше с юмрук ръкавицата си. Тим посочи първата кола и запита:
	— Мога ли да отида с тях?
	— Боя се, че имат да обсъждат някои неща — каза Ед Реджис. — Някои технически подробности.
	— Но аз се интересувам от техника — настоя Тим. — Предпочитам да отида с тях.
	— Ще чуваш разговора им — успокои го Реджис. — Между колите има радиовръзка.
	Пред тях спря втората кола. Тим и Лекс се качиха, Ед Реджис ги последва.
	— Това са електрически автомобили — обясни Реджис. — Направляват се от кабел, монтиран по трасето.
	Тим беше доволен, че е седнал на предната седалка, защото на таблото бяха монтирани два компютърни екрана и кутия, която му заприлича на CD-ROM — компактдисково устройство, управлявано от компютър. Видя също портативна радиостанция и някакъв радиопредавател. На покрива имаше две антени, а в жабката — чифт странни очила с изпъкнали стъкла.
	Чернокожите затвориха вратите на автомобила и той потегли с тихо бръмчене. Пред тях се виждаше другата кола с тримата учени и Дженаро, които оживено разговаряха и ръкомахаха.
	— Да чуем за какво става дума — каза Ед Реджис и включи радиовръзката.
	— Какво, по дяволите, си мислите, че правите тук! — чу се ядосаният глас на Дженаро.
	— Много добре знам защо съм тук — отвърна Малкълм.
	— Тук сте, за да ме съветвате, а не да ми задавате гатанки. Притежавам пет процента от компанията и съм длъжен да се уверя, че Хамънд разумно си гледа работата. А вие сте дошли тук…
	Ед Реджис натисна копчето на радиовръзката и каза:
	— В съответствие с екологичната политика на нашия парк тези леки електрически автомобили са изработени специално за нас от фирмата „Тойота“ в Осака. Надяваме се, че в бъдеще ще се минава с кола направо между животните, както е в африканските резервати, но засега се отпуснете и се насладете на обиколката с автоматично управление. — Той се поколеба. — А, между другото, оттук чуваме разговора ви.
	— По дяволите — ядоса се Дженаро. — Човек не може спокойно да говори. Не съм молил тези проклети деца да идват…
	Ед Реджис се усмихна любезно и натисна копчето.
	— Да започваме с представлението, искате ли?
	Чуха тържествена музика от тромпети и на екраните в колите просветна надпис „ДОБРЕ ДОШЛИ В ЮРСКИЯ ПАРК“. После звучен мъжки глас каза: _„Добре дошли в Юрския парк. Навлизате в изгубения свят на праисторическото минало, свят на огромни същества, отдавна изчезнали от лицето на Земята, които имате преимуществото да видите за пръв път.“_
	— Това е Ричард Кайли — каза Ед Реджис. — Както виждате, не сме жалили средствата.
	Колите минаха през горичка от ниски палми с дебели стволове. Ричард Кайли продължи: _„Най-напред обърнете внимание на забележителната растителност около вас. Дърветата вляво и вдясно от пътя се наричат сагови палми, праисторическите предшественици на днешните палми. Саговите палми били любима храна на динозаврите. Виждате също bennettitaleans и гинко. В света на динозаврите имало и някои съвременни растения, например борове, ели и блатни кипариси. Ще ги видите по-нататък.“_
	Автомобилите бавно напредваха сред зеленината. Тим забеляза, че оградите и подпорните стени са покрити с растителност, за да се създаде впечатление, че се движат сред истинска джунгла.
	_„За нас светът на динозаврите_ — продължи гласът на Ричард Кайли — _е свят на огромни тревопасни, които бродят из безкрайните блатисти гори през периодите юра и креда, преди сто милиона години. Но повечето динозаври не са били толкова големи, както си представят хората. Най-малките са били колкото домашна котка, а средно големите — горе-долу, колкото пони. Най-напред ще отидем при едно от тези средно големи животни, което се нарича хипсилофодонт. Ако погледнете наляво, ще видите няколко от тях.“_
	Всички обърнаха глави наляво.
	Автомобилите спряха на ниско възвишение, откъдето през процеп в зеленината се откриваше гледка на изток. Пътниците видяха горист склон, който се спускаше към поляна, покрита с жълта трева, висока около метър. Но не се виждаха динозаври.
	— Къде са? — попита Лекс.
	Тим погледна таблото. Лампичките на предавателя примигнаха и компактдисковото устройство забръмча. Очевидно дискът бе установил връзка с някаква автоматична система. Момчето предположи, че сензорите, които проследяват движението на животните, контролират и екраните в колите. Сега на тях се виждаха изображения на хипсилофодонти с данни за тях.
	_„В света на динозаврите хипсилофодонтите са нещо като газели_ — продължи гласът. — _Малки и бързи животни, които някога са бродели къде ли не из планетата: Англия, Централна Азия и Северна Америка. Според нас са били толкова многобройни, защото в сравнение с другите животни по онова време са имали по-добре развити челюсти и зъби. Всъщност «хипсилофодонт» означава «зъб с остри ръбове», което се дължи на особеността на зъбите им да се острят сами. Ще ги видите на поляната, която е точно пред вас, или може би по клоните на дърветата.“_
	— По дърветата ли? — учуди се Лекс. — Динозаври по дърветата?
	Тим внимателно огледа дърветата с бинокъл.
	— Вдясно — каза той. — По средата на онзи, големия ствол…
	На един от клоните под шарената сянка бе застинало тъмнозелено животно горе-долу колкото песоглавец. Приличаше на гущер, изправен на задни крака. Поддържаше равновесие с дългата си увиснала опашка.
	— Това е отниелия — поясни Тим.
	_„Малките животни, които виждате, са наречени отниелии_ — каза гласът, — _в чест на Отниел Марш от Йейл, изследовател на динозаври, живял през миналия век.“_
	Тим забеляза още две животни на същото дърво, но на по-високи клони. Бяха приблизително със същата големина. Нито едно не помръдваше.
	— Колко досадно — каза Лекс. — Защо не правят нищо?
	_„Най-голямото стадо хипсилофодонти се намира в тревистата равна местност под вас_ — продължи гласът. — _Ще ги накараме да се покажат, като пуснем запис на любовния им зов.“_ От един от високоговорителите край оградата се чу протяжен носов звук, който приличаше на крякането на гъска. От гъстата трева вляво се подадоха една след друга шест глави на хипсилофодонти. Ефектът беше комичен и Тим се засмя. Главите изчезнаха. Високоговорителят повтори същия зов и главите пак се показаха над тревата — по абсолютно същия начин, една след друга. Точното повторение на действията им беше удивително.
	_„Хипсилофодонтите не са особено умни животни_ — обясни гласът. — _Притежават ум, кажи-речи, колкото кравата.“_
	Главите им бяха матовозелени, изпъстрени с тъмнокафяви и черни точици, които продължаваха надолу по източените шии. Съдейки по размерите на главата, Тим реши, че тялото им сигурно е дълго около метър и двайсет, колкото на елен.
	Някои от хипсилофодонтите дъвчеха, енергично мърдайки челюсти. Един от тях вдигна горния си крайник с пет пръста и се почеса по главата. Жестът придаде на животното тъжен и дълбокомислен вид.
	_„Ако забележите животните да се чешат, значи имат кожно заболяване_ — каза гласът. — _Нашите специалисти по ветеринарна медицина смятат, че то се дължи на гъбички или е някаква алергична реакция. Още не са установили със сигурност. Все пак това са първите динозаври в историята, които биват проучвани живи.“_
	Електрическият двигател на колата забръмча и се чу триене в предавателния механизъм. Стреснати от необичайния шум, хипсилофодонтите подскочиха високо във въздуха и се стрелнаха над избуялата трева като кенгура. Сега Тим успя да види целите им тела с масивни задни крака и дълги опашки. С няколко подскока те се изгубиха сред тревите.
	_„След като видяхме тези чудесни тревопасни, ще продължим нататък към други, по-големи динозаври. Всъщност значително по-големи.“_
	Автомобилите продължиха на юг през Юрския парк.


	Контролът

	— Има триене в предавателния механизъм — рече Джон Арнолд в полутъмната контролна зала. — Кажете на ремонтната група да провери електрическите амбреажи на коли ББ4 и ББ5, когато се върнат.
	— Да, господин Арнолд — отвърна гласът по радиовръзката.
	— Незначителна подробност — обади се Хамънд, както се разхождаше из залата.
	Погледна навън и видя двата автомобила, които се движеха на юг през парка. Мълдун стоеше в ъгъла и също ги наблюдаваше мълчаливо.
	Арнолд дръпна стола от централния пулт на таблото за управление и се обърна:
	— Няма незначителни подробности, господин Хамънд — каза и запали нова цигара.
	Неспокоен по природа, сега той бе особено изнервен. Беше наясно, че това е първата обиколка на посетители из парка. Всъщност екипът му рядко стъпваше там. Ветеринарният лекар Хардинг ходеше понякога, а хората, които се грижеха за животните, отиваха само до отделните сгради за хранителни запаси. Но иначе всички наблюдаваха парка от контролната зала. И сега, когато там имаше посетители, Джон Арнолд се тревожеше за хиляди подробности.
	Беше специалист по поддържане на системи и до края на шейсетте години бе разработвал подводницата ракетоносител „Полярна звезда“. Тогава му се роди първото дете и му се стори отблъскващо и занапред да създава оръжия. По онова време Дисни бе започнал да открива увеселителни паркове със сложна техника и компанията му търсеше много специалисти по ракетите. Арнолд участва при построяването на „Светът на Дисни“ в Орландо и продължи да оборудва големите паркове „Вълшебната планина“ в Калифорния, „Древната земя“ във Вирджиния и „Звезден свят“ в Хюстън.
	От продължителната работа в такива паркове беше придобил изкривена представа за действителността. Твърдеше, макар и полушеговито, че светът все повече заприличва на гигантски лунапарк. „Париж е такъв парк — обяви той веднъж, след като се върна от отпуск, — макар че е прекалено скъп, а служителите в него са груби и намусени.“
	Задачата на Арнолд през последните две години бе да подготви и организира експлоатацията на Юрския парк. Като инженер бе свикнал с дългосрочните проекти. Често споменаваше „откриването през септември“, но всъщност имаше предвид септември догодина. И колкото повече наближаваше въпросното откриване, толкова по-неудовлетворен беше от темпа на работа. Знаеше от опит, че понякога са нужни години да се отстранят дефектите от един-единствен маршрут за разходка в парка, камо ли пък целият парк да функционира нормално.
	— Просто си търсиш за какво да се притесняваш — каза Хамънд.
	— Няма такова нещо — възрази Арнолд. — Разберете, че от инженерна гледна точка Юрският парк е най-амбициозният проект за тематичен парк досега. Посетителите няма и да го забележат, но аз съм длъжен да мисля за това. — Той започна да изброява проблемите, като сгъваше пръстите си един по един. — Първо, нашият парк има проблемите на всеки увеселителен парк — техническо поддържане на съоръженията за разходки, контрол над чакащите посетители, транспорт, доставки на провизии, настаняване на гостите, изхвърляне на сметта, охрана. Второ, имаме всички проблеми на голяма зоологическа градина — грижи за животните, за тяхното здраве и условия на живот, за храненето им и поддържането на хигиената, за предпазването им от насекоми, паразити, алергии и болести, поддръжка на бариерите и всичко останало. И накрая, трябва да се справяме с безпрецедентните проблеми по грижите за животинска популация, за която не разполагаме с никаква информация.
	— О, не е чак толкова страшно — успокои го Хамънд.
	— Напротив, но вие просто не сте тук, за да видите как стоят нещата — каза Арнолд. — Тиранозаврите пият вода от лагуната и понякога се разболяват по неизвестни за нас причини. Възрастните трицератопси се избиват в борбата си за надмощие и сме принудени да ги разделяме на групи от по шест екземпляра. И пак не знаем причината. Стегозаврите често страдат от мехури по езиците и от диария. И за това не сме разбрали причината, макар че вече загубихме две животни. Хипсилофодонтите получават обриви по кожата. А велоцирапторите…
	— Хайде да не започваме пак с велоцирапторите — прекъсна го Хамънд. — Писна ми да слушам, че са най-злобните същества, които някой някога е виждал.
	— Но те наистина са такива — тихо се обади Мълдун. — И трябва да бъдат унищожени до един.
	— Ти поиска да им сложим нашийници с радиопредавател — каза Хамънд. — И аз се съгласих.
	— Да. А те моментално прегризаха нашийниците. Но дори рапторите да не избягат — продължи Арнолд, — трябва да признаем, че Юрският парк носи голям риск.
	— О, стига глупости! — сопна се Хамънд. — На чия страна си всъщност?
	— Разполагаме с петнайсет вида изчезнали животни и повечето от тях са опасни — допълни Арнолд. — Заради дилофозаврите бяхме принудени да отложим разходката по реката в джунглата. Отложихме и строителството на хижата на птератопсите до птичарника, защото от птеродактилите всичко може да се очаква. Тези закъснения не са свързани с инженерни проблеми, господин Хамънд, Причината е в контрола над животните.
	— Имате си достатъчно технически проблеми — каза Хамънд. — Не обвинявай животните за тях.
	— Вярно, имаме и такива проблеми. Всъщност направихме всичко възможно, за да подготвим главната атракция — разходката с кола из парка този уикенд. Успяхме да монтираме компактдисковите устройства в колите, за да бъдат контролирани от сензорите за движение. Няколко седмици се мъчихме да нагласим всичко така, че да върви гладко. А сега електрическите амбреажи ни правят номера. Представяте ли си, амбреажите!
	— Да наричаме нещата с истинските им имена — рече Хамънд. — Вие си оправете технологичните проблеми и тогава всичко с животните ще бъде наред. В края на краищата те ще свикнат.
	Това бе едно от нещата, на които създателите на парка се уповаваха от самото начало. Колкото и екзотични да бяха животните, те като цяло трябваше да се държат като във всяка зоологическа градина. Полека-лека щяха да научат правилата на живота си в парка и да се придържат към тях.
	— А, между другото, как е компютърът? — запита Хамънд и погледна Недри, който работеше на терминала в другия край на залата.
	— Тоя проклет компютър непрекъснато ни създава главоболия.
	— Скоро ще стане — каза Недри.
	— Ако още в началото си беше свършил работата както трябва… — започна Хамънд, но Арнолд го спря, като го хвана за ръката.
	Знаеше, че няма смисъл да дразнят Недри, докато работи.
	— Това е голяма система — рече Арнолд. — Не може да няма дефекти.
	Всъщност списъкът с дефектите включваше над сто и трийсет точки, някои от които предизвикваха недоумение. Например:
	Програмата за хранене на животните се връщаше сама в изходно състояние на всеки дванайсет, а не на двайсет и четири часа и отказваше да регистрира храненията в неделя. В резултат персоналът не можеше да държи точна сметка на количеството храна, поета от животните.
	Системата за охрана, която контролираше всички врати, отварящи се с пластмасови карти, отказваше всеки път, когато прекъснеше централното захранване, и не работеше при резервно захранване. Изобщо програмата за цялостната охрана на парка работеше само при централно захранване. Програмата за икономия на електроенергия, която трябваше да намалява светлините след десет часа вечерта, работеше през ден.
	Автоматизираният фекален анализ, предназначен да проверява наличието на паразити в изпражненията на животните, непрекъснато регистрираше при всички екземпляри паразита _Phagostomum venulosum_, макар че при проверка не го откриваха никъде. След това програмата автоматично разпределяше лекарство в храната на животните. Ако работниците изхвърлеха лекарството от фуниите, откъдето то автоматично се изсипваше в храната, се задействаше алармена система, която не можеше да се изключи.
	Описанието на дефектите заемаше доста страници.
	Когато дойде на острова, Денис Недри си мислеше, че ще отстрани сам всички дефекти по време на уикенда. Когато видя пълния им списък, пребледня като платно. Сега се обаждаше в офиса в Кеймбридж да съобщи на екипа от програмисти, че се налага да отложат плановете си за уикенда и да работят извънредно до понеделник. Освен това каза на Джон Арнолд, че ще използва всички телефонни връзки между Исла Нублар и сушата, за да съобщава програмните данни на своите служители.
	Докато Недри работеше, Арнолд натисна един клавиш и включи нов екран върху монитора си. На него виждаше какво прави Недри на пулта в ъгъла. Не че му нямаше доверие. Просто искаше да бъде в течение.
	Той погледна графичния дисплей на пулта вдясно от него, където се виждаха електрическите автомобили. Движеха се покрай реката северно от птичарника и оградената територия на птицетазовите динозаври.


	_„Ако погледнете наляво_ — каза гласът, — _ще видите купола на птичарника в Юрския парк, който още не е готов за посетители.“_ В далечината Тим забеляза високи алуминиеви подпори, които блестяха на слънцето. _„А точно под вас е нашата мезозойска река, която тече през джунглата. Там, ако имате късмет, ще видите един много рядък хищник. Внимавайте да не го пропуснете!“_
	На екрана в колата се появи животно с глава като на птица, увенчана с огненочервен гребен. Но всички в автомобила на Тим гледаха през прозорците. Колата се движеше по висок хребет, надвиснал над реката, чието бързо течение бе почти скрито от гъстата растителност по двата бряга.
	_„Ето ги_ — каза гласът. — _Животните, които виждате, се наричат дилофозаври.“_
	Гласът от записа твърдеше, че са няколко, но Тим видя само едно животно. Дилофозавърът клечеше на задните си крака край реката и пиеше вода. Общо взето, приличаше на останалите хищни динозаври — имаше дебела опашка, мощни задни крайници и дълга шия. Тялото му беше с височина три метра и бе покрито с жълти и черни петна като на леопард.
	Но главата направи най-силно впечатление на Тим. Между очите и носа минаваха два широки извити гребена, които се събираха в средата и образуваха над главата на динозавъра фигура с формата на буквата „V“. Гребените бяха изпъстрени с черни и червени ивици, които напомняха окраската на папагал или тукан*. Животното издаде тих крясък, подобно на бухал.
	[* Южноамериканска птица с ярка пъстра перушина и голям извит клюн. — Б.пр.]
	— Красиви са — каза Лекс.
	_„Dilophosaurus_ — продължи гласът от лентата — _е един от първите хищни динозаври. Учените смятаха, че челюстните му мускули са били твърде слаби, та той да убива плячката си, и че се е хранел главно с мърша. Сега обаче вече знаем, че тези динозаври са отровни.“_
	— Ей, страхотно — ухили се Тим.
	Хората в колите пак чуха характерния крясък на дилофозавъра.
	— Наистина ли са отровни, господин Реджис? — запита Лекс и се размърда неспокойно на седалката.
	— Няма защо да се страхуваш — успокои я Ед Реджис.
	— Все пак отровни ли са?
	— Да, Лекс.
	_„Подобно на някои съвременни влечуги като ядозъбите гущери и гърмящата змия, дилофозавърът отделя един хематотоксин от жлези, намиращи се в устата му. Жертвата изпада в безсъзнание няколко минути след ухапването и динозавърът спокойно може да я изяде. Както виждате, той е красив, но смъртоносен екземпляр в нашия парк.“_
	Автомобилът направи завой и реката остана зад тях. Тим погледна назад с надеждата да зърне дилофозавъра за последен път. Беше поразително! Отровни динозаври! Прииска му се да спре колата, но всичко беше автоматизирано. Сигурен бе, че доктор Грант изпитва същото желание.
	_„Ако погледнете към хълма вляво, ще видите «Гигантите», нашия превъзходен ресторант три звезди. Главният готвач Ален Ришар идва от световноизвестния френски ресторант «Льо Боманиер». Резервация може да направите, ако наберете четворка от хотелската стая.“_
	Тим вдигна поглед към хълма, но не видя нищо.
	— Има да чакаме — каза Ед Реджис. — Строителството на ресторанта ще започне едва през ноември.
	_„Следващата спирка от нашето праисторическо сафари ще бъде при тревопасните от групата на птицетазовите. Ако погледнете надясно, сигурно ще ги видите.“_
	Тим съгледа две животни, застанали неподвижно в сянката на голямо дърво. Трицератопси — с размерите и сивия цвят на слон и нападателната стойка на носорог. Над всяко око имаха по един извит рог, дълъг метър и половина, който малко приличаше на обърнат наопаки слонски зъб. Третият рог беше като на носорог и се намираше близо до носа им. Заострената муцуна също приличаше на муцуна на носорог.
	_„За разлика от другите динозаври_ — уточни гласът — _Triceratops serratus има слабо зрение. Животните от този вид са късогледи като днешните носорози и се плашат от движещи се предмети. Ако бяха достатъчно близо, щяха да нападнат колата ни, стига да я видят! Но бъдете спокойни. Тук сме в пълна безопасност. Трицератопсите имат ветрилообразен гребен на врата. Тази така наречена яка е от твърда кост и е много здрава. Всяко животно тежи около седем тона. Въпреки страховития им външен вид те всъщност са доста кротки. Познават хората, които се грижат за тях, и им позволяват да ги галят. Особено обичат да ги чешат по гърба.“_
	— Защо не мърдат? — попита Лекс. Тя смъкна прозореца и извика: — Хей! Глупав динозавър! Размърдай се!
	— Не дразни животните, Лекс — обади се Ед Реджис.
	— Защо? Виж колко е глупав. Стои си там като картинка в книжка — възмути се Лекс.
	_„… добродушни животни от далечното минало — продължи гласът, — нямат нищо общо с динозавъра, който ще видим след малко. Най-прочутият хищник в историята на света — могъщият гущер тиранин, известен като Tyrannosaurus rex.“_
	— Страхотно, ще видим _Tyrannosaurus rex_ — зарадва се Тим.
	— Надявам се, че е по-интересен от тези мързеливци — каза Лекс и обърна гръб на трицератопсите.
	Автомобилът с бръмчене се понесе напред.


	Големият рекс

	_„Могъщите тиранозаври са се появили относително късно в сравнение с другите динозаври. Динозаврите господствали в света в продължение на сто и двайсет милиона години, а тиранозаврите са съществували само през последните петнайсет милиона години от този период.“_
	Автомобилите бяха спрели в подножието на един хълм. Оттам се виждаше гориста местност, която се спускаше надолу чак до лагуната. Слънцето се снижаваше на запад и потъваше в мъгливия хоризонт. Целият Юрски парк беше окъпан в мека светлина, под която сенките се удължаваха. Повърхността на лагуната се къдреше и образуваше розови полумесеци. Далеч на юг видяха източените шии на апатозаврите, които стояха на брега, а телата им се отразяваха в леко развълнуваните води. Тишината бе нарушавана само от тихото жужене на цикадите. За пътниците, загледани в този пейзаж, не беше трудно да повярват, че са се пренесли милиони години назад във времето на този изчезнал свят.
	— Въздействащо, нали? — чуха те гласа на Ед Реджис по радиовръзката. — Понякога идвам тук надвечер. Харесва ми просто да си седя…
	Грант не беше особено впечатлен.
	— Къде е тиранозавърът? — попита той.
	— Уместен въпрос. Тук често може да се види малкият рекс, долу в лагуната. Лагуната е зарибена и животното се е научило да хваща риба. Интересно е как го прави. Не я лови с ръце, а потапя цялата си глава под водата. Като птица.
	— Малкият ли?
	— Малкият рекс. Той е само двегодишен и е достигнал едва една трета от ръста си. Висок е около два метра и половина и тежи тон и половина. Другият е възрастен тиранозавър, но в момента не го виждам.
	— Може би е отишъл да дебне апатозаврите — предположи Грант.
	Реджис се засмя, гласът му прокънтя като метал по радиовръзката:
	— Би отишъл, стига да можеше, повярвайте ми. Понякога застава на брега, загледан в онези животни, и размахва в безсилен гняв малките си лапи. Но периметърът му на движение е ограничен с ровове и огради. Нарочно сме ги скрили, но повярвайте ми, той не може да ходи където си иска.
	— Къде е тогава?
	— Крие се — отвърна Реджис. — Малко е срамежлив.
	— Срамежлив ли? — повтори Малкълм. — Тиранозавърът рекс е срамежлив!?
	— Ами обикновено се крие. Почти никога няма да го видите на открито, особено денем.
	— Защо?
	— Допускаме, че кожата му е доста чувствителна и се пази да не изгори на слънце.
	Малкълм се разсмя.
	— С този парк разсейвате много заблуди — въздъхна Грант.
	— Едва ли ще останете разочаровани — каза Реджис. — Само имайте търпение.
	До ушите им достигна тихо блеене. Насред поляната се появи малка клетка, вдигната изпод земята с хидравличен подемник. Преградите на клетката се плъзнаха надолу, а козата остана вързана в средата на поляната, издавайки жални звуци.
	— Всеки миг ще се появи — каза Ед Реджис.
	Всички се загледаха през прозорците.


	— Вижте ги — рече Хамънд, вперил поглед в екрана в контролната зала. — Чак са се навели през прозорците от любопитство. Нямат търпение да го видят. Дошли са, защото опасността ги привлича.
	— Точно от това ме е страх — каза Мълдун.
	Въртеше на пръста си халка с ключове и напрегнато наблюдаваше двата автомобила. Това беше първата обиколка на посетители из Юрския парк и Робърт Мълдун, подобно на Арнолд, беше изпълнен с опасения.
	Беше едър петдесетгодишен мъж със стоманеносиви мустаци и тъмносини очи. Израснал в Кения, той бе прекарал по-голямата част от живота си като водач на ловци на едър дивеч, какъвто беше и баща му. От 1980 година обаче бе работил главно в групи за опазване на застрашени видове и като консултант на строители на зоопаркове. Беше си спечелил известност. В една статия на лондонския „Сънди Таймс“ се казваше: „Каквото е Робърт Трент Джоунс за игрищата за голф, това е Робърт Мълдун за зоологическите градини — проектант с огромни познания и опит, каквито не притежава никой друг.“
	През 1986 година бе нает от една компания в Сан Франсиско, която строеше частен резерват на северноамерикански остров. Мълдун бе очертал териториите на различните животни, пространството и естествената среда, необходима за лъвовете, слоновете, зебрите и хипопотамите. Бе казал кои животни могат да живеят заедно и кои трябва да бъдат разделени. По онова време този вид работа вече беше почнала да му омръзва. Малко по-интересна беше работата му в един индийски парк в Южен Кашмир, наречен „Светът на тигрите“.
	Преди година му предложиха да стане управител на Юрския парк. Предложението съвпадна с желанието му да се махне от Африка. Заплатата беше отлична. Мълдун сключи договор за една година. Беше поразен, когато разбра, че в парка живеят праисторически животни, създадени с методите на генното инженерство.
	Работата, разбира се, беше интересна, но от годините, прекарани в Африка, Мълдун се бе научил да възприема животните съвсем реалистично. В отношението му към тях нямаше романтика и той често влизаше в конфликт с ръководството на парка и особено с дребния тиранин, който сега стоеше до него в контролната зала. Според Мълдун едно бе да създадеш динозаври в лаборатория, а съвсем друго — да се грижиш за тях в резерват.
	Именно Мълдун смяташе, че някои от динозаврите са прекалено опасни, за да живеят в естествената среда на парка. Опасността отчасти се дължеше на факта, че твърде малко познаваха тези животни. Никой например не подозираше, че дилофозаврите са отровни, докато не забелязаха особения начин, по който те ловяха местните плъхове — ухапваха гризачите, а после се дръпваха и ги чакаха да умрат. Дори и тогава никой не подозираше, че дилофозаврите могат да плюят, докато един от служителите в парка едва не ослепя от изплютата отрова.
	След този случай Хамънд се съгласи да изследват отровата на дилофозаврите и се оказа, че тя съдържа седем различни токсични ензима. Откриха и че дилофозаврите могат да плюят на разстояние от около петнайсет метра. Някой от гостите на парка можеше да бъде ослепен, както си седи в колата. Ето защо ръководството реши да премахне торбичките с отрова. Ветеринарите направиха два опита с две животни, но без успех. Никой не знаеше къде се отделя отровата. И никой нямаше да разбере, докато не се направеше аутопсия на някой от дилофозаврите. Но ръководството не разреши едно от животните да бъде убито.
	Мълдун се притесняваше още повече за велоцирапторите. Те бяха родени ловци и никога не изпускаха плячката си. Убиваха дори и когато не бяха гладни. Просто им доставяше удоволствие да убиват. Когато тичаха, бяха много бързи и правеха изненадващо дълги скокове. Имаха остри нокти на четирите си крайника, с които причиняваха смърт. С едно замахване на крайника можеха да изкормят човек. Освен това имаха и мощни челюсти, с които не просто хапеха, а направо разпаряха плътта. Бяха много по-умни от останалите видове динозаври и затова не им беше трудно да избягат от клетката си.
	Всеки човек, работил достатъчно дълго в зоопарк, знае, че някои видове животни бягат от клетките си по-често от други. Маймуните и слоновете например като нищо отварят вратите на клетките. Глиганите проявяват невероятна съобразителност, като вдигат резето на вратата със зурлите си. Но кой би допуснал, че гигантският броненосец също принадлежи към животните, които бягат от клетки? Или американският лос? И все пак лосът си служи почти така умело с муцуната, както слонът с хобота си. Лосовете често успяват да избягат. Просто имат дарба за това.
	Същото се отнасяше и за велоцирапторите.
	Рапторите бяха умни поне колкото шимпанзета. Приличаха на шимпанзета и по това, че действаха много ловко с горните крайници и именно с тях отваряха вратите. За тях беше лесно да избягат. Опасенията на Мълдун се оправдаха: един раптор наистина избяга и преди да го върнат обратно в клетката, уби двама строителни работници и осакати трети служител. След този случай направиха поправки в проекта на хижата за гости, оградиха я със стена от дебели решетки, а на прозорците сложиха бронирани стъкла. Преустроиха клетката на велоцирапторите и монтираха електронни сензори, които да предупреждават за евентуално повторно бягство.
	Мълдун настоя на острова да бъде доставено и оръжие. Поиска преносими ракетни установки. Всеки ловец знае колко е трудно да бъде повален африкански слон, който тежи четири тона. А някои от динозаврите на острова бяха десет пъти по-тежки. Ръководството изпадна в ужас и настоя, че в парка не бива да има оръжие. Но Мълдун заплаши, че ще напусне и ще уведоми репортерите за събитията в парка. Тогава бе постигнато споразумение и на острова пристигнаха две специално изработени преносими ракетни установки с лазерно насочване, които стояха заключени в помещение в сутерена. Единствен Мълдун притежаваше ключ от него.
	Сега въртеше в ръце именно този ключ.
	— Ще сляза долу — каза той.
	Без да откъсва поглед от контролния екран, Арнолд кимна. Двата автомобила бяха спрели на хълма в очакване да се появи големият рекс.
	— Хей — обади се Денис Недри от съседния пулт. — Така и така си станал, ще ми донесеш ли една ко`ла?


	Грант седеше в колата и безмълвно наблюдаваше сцената. Козата заврещя по-силно и както тичаше напред-назад, бясно задърпа връвта, на която беше вързана. Грант чу изплашения глас на Лекс по радиовръзката:
	— Какво ще стане с козата? Ще я изяде ли?
	— Мисля, че да — отвърна й някой и Ели изключи радиото.
	Тогава усетиха миризмата, отвратителна воня на разложение, която се носеше откъм подножието на хълма.
	— Той е тук — прошепна Грант.
	— Тя — поправи го Малкълм.
	Козата беше вързана в средата на поляната, на петнайсет метра от най-близките дървета. Вероятно динозавърът се беше скрил някъде в тях, но известно време Грант не виждаше нищо. После се досети, че гледа твърде ниско. Главата на животното бе на шест метра над земята, полускрита зад най-горните листа на палмите.
	— Боже мой… — прошепна Малкълм. — Колкото къща е…
	Грант се взираше в огромната четвъртита глава, дълга метър и половина и изпъстрена с червеникави и кафяви петна, а челюстите и зъбите бяха огромни. Тиранозавърът разтвори паст и пак я затвори, но не излезе от прикритието си.
	— Колко още ще чака? — прошепна Малкълм.
	— Три-четири минути. Може би…
	Тиранозавърът безшумно се хвърли напред, като разкри грамадното си тяло. С четири огромни крачки стигна до козата, наведе се и прегриза врата й. Врещенето престана и настъпи тишина.
	Наведен над жертвата си, тиранозавърът внезапно се поколеба. Масивната му глава се завъртя във всички посоки. Накрая се загледа втренчено в двата автомобила, спрели горе на хълма.
	— Забелязва ли ни? — прошепна Малкълм.
	— О, да — чу се гласът на Реджис по радиовръзката. — Да видим сега дали ще излапа плячката си пред нас, или ще се скрие заедно с нея.
	Тиранозавърът се наведе и подуши тялото на козата. Наблизо изцвърча някаква птица и гигантът рязко вдигна глава, отново застанал нащрек. После внимателно се заоглежда във всички посоки, като правеше резки движения с главата си.
	— Като птица — каза Ели.
	— От какво се страхува? — запита Малкълм, тъй като тиранозавърът още се колебаеше.
	— Може би от друг тиранозавър — прошепна Грант.
	Големите хищници като лъвовете и тигрите често ставаха особено предпазливи, след като убият жертвата си, сякаш ги заплашва някаква опасност. През миналия век зоолозите смятали, че животното изпитва вина заради стореното. Но съвременните учени доказаха, че това се дължи на усилията, положени по време на убийството — дългите часове на търпеливо дебнене на жертвата, както и често неуспешните атаки. Представата, че в природата конфликтите винаги завършват с кървава разправа, е невярна. Най-често жертвата успява да избяга. Когато хищникът най-после я убие, той се опасява от появата на друг хищник, който би могъл да отмъкне плячката му.
	Огромното животно пак се наведе над козата. С единия си заден крайник притисна мъртвото й тяло към земята и се зае да го разкъсва с челюсти.
	— Ще остане тук — прошепна Реджис. — Чудесно.
	Тиранозавърът пак вдигна глава с уста, пълна с късове кървящо месо. Загледан в двата автомобила, той започна да дъвче. Чуха противния звук на трошащи се кости.
	— Уф! — възмути се Лекс. — Отвратително.
	Накрая предпазливостта все пак надделя, тиранозавърът вдигна с челюсти остатъците от козата и безшумно ги отмъкна между дърветата.
	_„Дами и господа, Tyrannosaurus rex“_ — каза гласът от записа.
	Автомобилите потеглиха надолу по хълма през гъстата растителност.
	— Невероятно — каза Малкълм и се облегна.
	Дженаро избърса запотеното си чело. Беше пребледнял.


	Контролът

	Хенри Ву влезе в контролната зала и завари всички да седят в полумрака, заслушани в гласовете по радиовръзката.
	— Божичко, ако едно такова животно се измъкне оттук — каза Дженаро, чийто глас прокънтя по високоговорителя като ламарина, — никой не може да го спре.
	— Няма начин, невъзможно е…
	— Толкова е огромно, няма кой да му се опъне…
	— Боже мой, ами ако…
	— Ама че кретени — изръмжа Хамънд в контролната зала. — Не може да им се угоди!
	— Още ли приказват как някое животно ще избяга? — учуди се Ву. — Не разбирам. Досега трябваше да са се убедили, че всичко е под пълен контрол. И животните, и паркът са проектирани от нас… — Той сви рамене.
	Ву беше повече от сигурен, че паркът е напълно безопасен, вярваше и че възстановената от него праисторическа ДНК е безупречна. Каквито и проблеми да възникваха, те всъщност бяха свързани главно с кода и се отразяваха във фенотипа: някой ензим отказваше да се задейства или пък даден протеин не се надипляше. Каквато и да беше пречката, тя винаги биваше отстранявана сравнително лесно в следващата версия.
	По същия начин Ву бе убеден, че проблемите на парка са напълно разрешими. Те не бяха свързани с контрола. Просто бе изключено някое животно да избяга. Обидна му бе дори мисълта някой да смята, че той ще се занимава със система, в която са възможни подобни инциденти.
	— Заради Малкълм е! — мрачно каза Хамънд. — Той е виновен за всичко. Още отначало е против нас. Има си някаква теория, че сложните системи не можели да се управляват и че било невъзможно природата да се копира. Какво толкова се е завайкал! Правим нищо и никакъв зоопарк. По света има хиляди и всички работят нормално. Но Малкълм се е заинатил, ще отстоява докрай теорията си. Дано само не уплаши Дженаро дотолкова, че той да се опита да забрани проекта.
	— А може ли да го направи? — запита Ву.
	— Не — отвърна Хамънд. — Но може да се опита. Може да се опита да сплаши японските инвеститори и да ги накара да изтеглят средствата си. Или да ни създаде неприятности с правителството в Сан Хосе. Изобщо да ни размъти водата.
	— Ще изчакаме да видим какво ще стане — каза Арнолд и угаси цигарата. — Ние вярваме в нашия парк. Да видим как ще функционира.


	Мълдун слезе от асансьора, кимна на пазача от партерния етаж и тръгна към сутерена. Когато стигна долу, включи осветлението и видя двайсетте автомобила, паркирани в стройни редици. Бяха електрическите коли за разходки, които в бъдеще щяха да се движат на безкраен керван, да обикалят парка и да се връщат в сградата за посетители за нови пътници. В ъгъла бе спрян джип с червена ивица отстрани — едно от двете превозни средства, които се движеха с бензин и можеха да обикалят навсякъде из парка, дори между животните. Тази сутрин ветеринарният лекар, доктор Хардинг, беше взел другия джип. Диагоналната червена ивица бе нарисувана, понеже кой знае защо плашеше трицератопсите и така предпазваше колата от нападение.
	Мълдун заобиколи джипа и застана пред стоманената врата на помещението с оръжията. Превъртя ключа и отвори широко тежката врата. Оръжията бяха подредени покрай стените върху специални стойки. Той избра едно от портативните ракетни устройства марка „Рандлър“, измъкна сандък със снаряди и пъхна под мишница две сиви ракети.
	Заключи вратата и сложи оръжията на задната седалка на джипа. На излизане от гаража чу грохот на гръмотевица някъде в далечината.


	— Изглежда, ще вали — каза Ед Реджис и погледна небето.
	Електрическите автомобили пак бяха спрели, този път при блатото на зауроподите. Пътниците наблюдаваха голямо стадо апатозаври, които пасяха най-горните листа на палмите. В същата зона бяха видели няколко хадрозавъра с муцуни, прилични на патешки човки, които им се сториха много дребни в сравнение с апатозаврите.
	Тим, разбира се, знаеше, че хадрозаврите никак не са дребни. Просто апатозаврите бяха огромни. Мъничките им глави, кацнали на върха на дългите шии, се извисяваха петнайсет метра над земята.
	_„Големите животни, които виждате, са известни под името Brontosaurus_ — каза гласът от записа, — _но всъщност се наричат Apatosaurus. Тежат над трийсет тона, тоест едно такова животно се равнява по големина на цяло стадо съвременни слонове. Може би забелязвате, че предпочитаната от тях територия край лагуната не е блатиста. Обратно на това, което пише в книгите, бронтозаврите избягват мочурливи местности. Предпочитат твърда почва.“_
	— _Brontosaurus_ е най-големият динозавър, Лекс — каза Ед Реджис.
	Тим реши, че няма смисъл да му противоречи. Всъщност _Brachiosaurus_ беше три пъти по-голям. А някои хора смятаха, че _Ultrasaurus_ и _Seismosaurus_ са били още по-големи и от _Brachiosaurus_. _Seismosaurus_ е тежал може би сто тона!
	По-дребните хадрозаври край апатозаврите също стояха на задни крака, за да стигат листата. Движенията им бяха невероятно грациозни за такива грамадни същества. Няколко малки хадрозавъра подскачаха около възрастните и ядяха листата, които изпадаха от муцуните на по-едрите животни.
	_„Динозаврите в нашия парк не могат да се размножават_ — обясни гласът. — _Малките животни, които виждате, са излюпени в лабораториите ни и отскоро са пуснати в парка. Но възрастните пак се грижат за тях.“_
	Изтрещя гръмотевица. Небето притъмня и надвисна заплашително над острова.
	— Да, по всичко личи, че ще вали — каза Ед Реджис.
	Колата продължи нататък и Тим се обърна да види хадрозаврите още веднъж. Най-неочаквано забеляза встрани от пътя светложълто животно, което се движеше много бързо. По гърба му имаше кафеникави ивици и Тим веднага го разпозна.
	— Ей! — извика той. — Спрете колата!
	— Какво има? — попита Ед Реджис.
	— Бързо! Спрете!
	_„Предстои ни да видим последното от нашите праисторически животни, стегозавъра“_, каза гласът от записа.
	— Какво има, Тим?
	— Видях го! Ей там, на оная поляна!
	— Какво си видял?
	— Раптор! На оная поляна!
	_„Стегозаврите са животни от средния юрски период. Появили са се преди около сто и седемдесет милиона години_ — уточни гласът. — _В нашия парк живеят няколко от тези забележителни тревопасни.“_
	— А, грешиш, Тим — каза Ед Реджис. — Не може да е раптор.
	— Видях го! Спрете колата!
	По радиостанцията се чуха гласове. Ели съобщаваше новината на Грант и Малкълм.
	— Тим твърди, че е видял раптор.
	— Къде?
	— На една поляна по-назад.
	— Да се върнем и да проверим.
	— Не можем да се върнем — каза Ед Реджис. — Можем да се движим само напред. Колите са програмирани.
	— Значи не можем да се върнем? — запита Грант.
	— Не — отвърна Ед Реджис. — Съжалявам. Нали разбирате, това е нещо като разходка…
	— Тим, обажда се професор Малкълм — чу се глас по радиовръзката. — Ще ти задам само един въпрос за този раптор. Според теб на каква възраст е?
	— По-голям от новородения, който видяхме днес — рече Тим. — И по-малък от възрастните в клетката. Възрастните бяха високи два метра. Този беше, горе-долу, метър.
	— Чудесно — рече Малкълм.
	— Видях го само за секунда — уточни Тим.
	— Сигурен съм, че не е бил раптор — каза Ед Реджис. — Невъзможно е. Явно е някоя отниелия. Непрекъснато прескачат оградите. Създават ни много главоболия.
	— Аз пък съм сигурен, че видях раптор — упорстваше Тим.
	— Гладна съм — каза Лекс.
	Беше се уморила и започваше да хленчи.


	— Какво според теб е видяло детето? — обърна се Арнолд към Ву в контролната зала.
	— Сигурно отниелия.
	— Имаме проблеми със следенето на отниелиите — кимна Арнолд, — почти през цялото време са по дърветата.
	Отниелиите не бяха обхванати от непрекъснатия контрол на животните. Компютрите все ги изгубваха, когато те се качваха по дърветата, и пак ги откриваха, щом се спуснеха на земята.
	— Направо съм вбесен — намеси се Хамънд, — създали сме този чудесен парк, този наистина невероятен парк, а първите му посетители обикалят из него като чиновници, само търсят пропуски. Изобщо не разбират очарованието му.
	— Толкова по-зле за тях — каза Арнолд. — Не можем насила да ги накараме да са очаровани.
	Радиовръзката изпука и се чу провлечен глас:
	— Тук е кораб „Анна Б.“. Обаждаме се от пристанището. Не сме приключили с разтоварването, но на юг от нас виждам, че излиза буря. Предпочитам да не оставам тук, ако вълнението се засили.
	Арнолд се обърна към екрана, на който се виждаше товарният кораб, закотвен на пристанището в източната част на острова. Натисна копчето на радиостанцията.
	— Колко ви остава, Джим?
	— Последните три контейнера с апаратура. Не съм чел митническата декларация, но сигурно можете да почакате още половин месец. Както знаеш, не сме добре закотвени, а до брега има сто мили.
	— Значи искаш разрешение за отплаване?
	— Да, Джон.
	— Товарът ни трябва — отсече Хамънд. — Това е обзавеждане за лабораториите. Не можем без него.
	— Да — потвърди Арнолд. — Но не вложихте средства за вълнолом. Затова нямаме добро пристанище. Ако бурята се засили, корабът може и да се разбие в дока. Виждал съм кораби, които са потъвали по този начин. Тогава ще ви се струпат още разноски. Трябва да наемете нов кораб, да платите за изваждането на потъналия плавателен съд… а и няма да използвате дока, докато не…
	— Разкарай ги оттук — махна с ръка Хамънд.
	— Имате разрешение за отплаване, „Анна Б.“ — каза Арнолд по радиостанцията.
	— Ще се видим след половин месец — отвърна мъжът.
	Видяха на екрана как екипажът на кораба се готви за отплаване. Арнолд пак се обърна към главния пулт. Забеляза, че двата автомобила се движат през поляна, където от земята се вдигаше пара.
	— Къде са? — попита Хамънд.
	— Май в южната зона — отвърна Арнолд. В южната част на острова се наблюдавайте по-голяма вулканична активност, отколкото в северната. — Значи скоро ще са при стегозаврите. Сигурен съм, че ще спрат да видят какво прави Хардинг.


	Стегозавърът

	Когато автомобилът спря, Ели Сатлър се загледа в стегозавъра през струйките пара, вдигащи се от земята. Той стоеше спокоен и неподвижен. До него беше паркиран джип с червена ивица отстрани.
	— Трябва да призная, че животното изглежда симпатично — каза Малкълм.
	Стегозавърът беше дълъг шест метра, имаше внушително обемисто тяло и гръб, покрит с броня от отвесно разположени плочи. По опашката му стърчаха страховити еднометрови шипове. Но дългата шия завършваше с абсурдно малка глава с тъп втренчен поглед, като на оглупял от старост кон.
	Докато разглеждаха животното, иззад него се появи някакъв мъж.
	— Нашият ветеринарен лекар, доктор Хардинг — обясни Реджис по радиовръзката. — Упоил е стегозавъра и затова той не помръдва. Животното е болно.
	Грант вече бе слязъл от колата и бързаше към неподвижния стегозавър. Ели също слезе, обърна се и видя, че втората кола спира зад тях и децата изскачат от нея.
	— От какво е болен? — запита Тим.
	— Още не знаят със сигурност — отвърна Ели.
	Огромните грапави плочи по гърба на стегозавъра бяха леко увиснали. Той дишаше бавно и с усилие, като издаваше хрипливи звуци.
	— Заразно ли е? — поинтересува се Лекс.
	Приближиха се към мъничката глава на животното. Грант и ветеринарят бяха коленичили пред нея и надзъртаха в устата на стегозавъра.
	— Тоя е доста големичък — отбеляза Лекс и сбърчи нос. — И смърди.
	— Наистина — съгласи се Ели.
	Вече бе усетила особената миризма на стегозавъра — вонеше на развалена риба. Напомни й нещо познато, но тя не се сети какво. Така или иначе, досега не беше мирисала стегозавър. Сигурно си беше характерната му миризма. Но все пак Ели се съмняваше. Повечето тревопасни не миришеха силно. Същото се отнасяше и за изпражненията им. Силната и неприятна миризма беше характерна за месоядните.
	— Мирише, защото е болен, така ли? — запита Лекс.
	— Може би. И не забравяй, че ветеринарят го е упоил.
	— Ели, ела да погледнеш езика му — извика Грант.
	Тъмновиолетовият език безжизнено висеше от устата на животното. Ветеринарят го освети с фенерче, та Ели да види съвсем ситните сребристи пъпчици.
	— Дребни мехурчета — каза тя. — Интересно.
	— Имаме големи трудности с тези стегозаври — обясни лекарят. — Непрекъснато се разболяват.
	— Какви са симптомите? — попита Ели.
	Драсна с нокът по езика. От пукнатите мехурчета потече бистра течност.
	— Пфу — погнуси се Лекс.
	— Липса на равновесие, дезориентация, затруднено дишане и силна диария — отвърна Хардинг. — И това се повтаря приблизително на месец и половина.
	— Редовно ли се хранят?
	— О, да — рече Хардинг. — Такива големи животни трябва да поемат поне по двеста и петдесет-триста килограма растителна маса дневно само за да оцелеят. Непрекъснато ги храним с фураж.
	— Тогава отравянето не се дължи на растение — отсъди Ели.
	Ако се хранеха само с растения от парка и ядяха някое отровно растение, щяха да са болни непрекъснато, а не през месец и половина.
	— Точно така — съгласи се ветеринарят.
	— Може ли? — попита Ели и взе от него фенерчето. — Успокоителното оказва ли влияние върху зениците им? — поинтересува се тя и освети окото на стегозавъра.
	— Да. Получава се миотичен ефект и зениците се свиват.
	— Но тази зеница е разширена — каза Ели.
	Хардинг погледна. Нямаше никакво съмнение: зеницата на стегозавъра беше разширена и не се свиваше от силната светлина.
	— Дявол да го вземе! — възкликна лекарят. — Фармакологичен ефект.
	— Да — каза Ели, изправи се и се огледа. — На каква територия се движи това животно?
	— Около осем квадратни километра.
	— В район горе-долу като този ли? — настоя тя.
	Намираха се на широка ливада, по която тук-таме стърчаха оголени скали, а от земята на пресекливи струйки се виеше пара. Беше късно следобед и под снижаващите се сиви облаци цветът на небето беше тъмнорозов.
	— Обикалят главно на север и на изток оттук — обясни Хардинг. — Но когато се разболеят, обикновено се намират някъде при това място.
	Интересна загадка, помисли си Ели. Как ли се обясняваше периодичността на отравянията? Тя посочи другия край на поляната.
	— Виждате ли онези ниски храсти с тънките клонки?
	— Западноиндийски люляк — кимна Хардинг. — Знаем, че е отровен. Животните не го ядат.
	— Сигурен ли сте?
	— Да. Следим ги на видеоекрани, освен това специално проверих изпражненията им. Стегозаврите не ядат от тези храсти.
	_Melia azedarach_, известна още като западноиндийски люляк, съдържаше няколко вида отровни алкалоиди. Китайците използвали растението като отрова за риба.
	— Не го ядат — повтори ветеринарят.
	— Интересно — рече Ели. — В противен случай щях да кажа, че животното има всички симптоми на отравяне с _Melia_: унес, мехурчета по лигавиците, разширяване на зениците.
	Тя прекоси поляната, за да разгледа растенията по-отблизо, и се наведе над тях.
	— Прав сте — каза Ели. — Храстите не са окършени. Няма признаци животните да са яли от тях. Никакви.
	— Не забравяйте и интервала от месец и половина — напомни лекарят.
	— Колко често стегозаврите идват тук?
	— Горе-долу, веднъж седмично — отвърна той. — Обикалят отредената им територия, бавно описват кръг и се хранят с растителността по пътя. Такъв един кръг извървяват за една седмица.
	— Но се разболяват само веднъж на месец и половина.
	— Правилно — каза Хардинг.
	— Скучно ми е — обади се Лекс.
	— Шшшт, доктор Сатлър се опитва да мисли — каза Тим.
	— Да, но без успех — рече Ели и се отдалечи по поляната.
	Зад себе си чу гласа на Лекс:
	— Иска ли някой да поиграе с мен?
	Ели се взираше в земята. На много места по поляната имаше скали. Някъде отляво се чуваше шумът на прибоя. Между скалите бяха пръснати дребните плодове на люляка. Може би животните ядяха само тях, а не цялото растение. Но бе малко вероятно. Плодовете на западноиндийския люляк бяха ужасно горчиви.
	— Откри ли нещо? — попита Грант, който бе дошъл при нея.
	— Само скали — въздъхна Ели. — Плажът сигурно е наблизо, всички скали са гладки. Освен това са подредени на купчинки.
	— На купчинки ли? — повтори Грант.
	— Те са навсякъде. Виждаш ли онази там? — посочи тя.
	Още докато го казваше, се сети какво представляват купчините. Камъните бяха огладени, но това нямаше нищо общо с океана. Бяха струпани на малки пирамиди, все едно някой ги беше изхвърлил.
	Животните използваха тези камъни за смилането на храната.
	Много птици и крокодили поглъщаха камъчета, които се събираха в мускулеста торбичка, част от храносмилателната им система, наречена воденица. Притискани от мускулите, камъчетата допринасяха за раздробяването на грубата растителна храна, преди тя да стигне до стомаха, и улесняваха храносмилането. Някои учени смятаха, че динозаврите също са поглъщали такива камъни, защото зъбите на тревопасните бяха малки и почти не бяха износени, което доказваше, че не са участвали активно в храносмилането. Затова учените предполагаха, че динозаврите са поглъщали храната си цяла, а камъните във воденицата са смилали грубите растителни влакна. Освен това до някои от намерените скелети имаше купчина камъни, разположени при коремната област. Тази хипотеза обаче не беше потвърдена и…
	— Камъни за храносмилане — каза Грант.
	— Да, и аз мисля така. Те поглъщат камъните, които след няколко седмици се износват и стават гладки. После ги изплюват и се образуват купчините, които виждаме. Тогава поглъщат нови камъни, а заедно с тях и плодовете на люляка. Затова се разболяват.
	— Дявол да го вземе! — възкликна Грант. — Сигурен съм, че си права.
	Той огледа купчината камъни и ги опипа с пръсти, поддавайки се на инстинкта си на учен. После внезапно спря.
	— Ели — каза Грант, — виж!


	— Хайде, новак! Право в ръкавицата! — изкрещя Лекс и Дженаро запрати топката към нея.
	Тя му я върна с такава сила, че ръката го заболя.
	— По-полека, де! Аз съм с голи ръце!
	— Слабак! — презрително каза Лекс.
	Дженаро ядосано метна топката към момиченцето и чу как тя шумно изплющя върху кожата на ръкавицата.
	— Така вече става — рече доволно Лекс.
	Застанал до динозавъра, Дженаро продължи да играе с Лекс, докато разговаряше с Малкълм.
	— Как този болен динозавър се вписва във вашата теория?
	— Подобни неща са предвидени — отвърна Малкълм.
	— Има ли нещо непредвидено в тази ваша теория? — поклати глава Дженаро.
	— Вижте какво — започна Малкълм, — тя не е моя. Става дума за теорията на хаоса. Но както виждам, никой не иска да чуе изводите на математиците. Защото те определят много важни последствия за човешкия живот. Къде-къде по-важни от принципа на неопределеност на Хайзенберг или от теоремата на Гьодел, за които толкова се приказва. Това са чисто научни разсъждения. Ако щете, философски разсъждения. Но теорията на хаоса има връзка с всекидневието. Знаете ли защо са били създадени компютрите?
	— Не — отвърна Дженаро.
	— Удряй по-силно! — изкрещя Лекс.
	— Компютрите са били създадени в края на четирийсетте години, защото някои математици, например Джон фон Нюман, били убедени, че ако разполагаш с компютър — тоест с машина, която да разглежда едновременно множество променливи данни, — ще можеш да предсказваш метеорологичното време. Времето най-после ще се вмести в човешките представи. И следващите четирийсет години хората вярвали в тази мечта. Вярвали, че предсказването е само функция на познанието. Ако разполагаш с достатъчно информация, можеш да предскажеш всичко. Това е едно от съкровените убеждения на учените още от времето на Нютон.
	— Е?
	— Теорията на хаоса опровергава всичко това. Според нея човек изобщо не е в състояние да предскаже определени явления. Времето може да се предвиди най-много за няколко дни напред. Всичките пари, дадени за дългосрочни прогнози, а за последните няколко десетилетия те възлизат на около половин милиард долара, са си направо прахосани. Все едно да гониш вятъра. Да се опитваш да направиш от оловото злато. За нас са смешни опитите на алхимиците, но бъдещите поколения ще ни се смеят по същия начин. Опитвахме се да постигнем невъзможното и пропиляхме луди пари. Защото съществуват огромен брой явления, които просто са непредсказуеми.
	— И това го твърди теорията на хаоса?
	— Да. Направо не проумявам защо толкова малко хора се вслушват в нея — рече Малкълм. — Казах го на Хамънд много преди да се заеме с това строителство. Значи ще създадете цяло стадо праисторически животни и ще ги пуснете на този остров? Чудесно. Прекрасна мечта. Просто очарователна. Но няма да се развива според плановете. Тази система поначало е непредсказуема, също като времето.
	— Значи му го казахте? — попита Дженаро.
	— Да. Освен това му обясних къде ще се проявят отклоненията. Първо, животните едва ли ще свикнат с околната среда. Този стегозавър е на сто милиона години. Той не може да се приспособи към нашия свят. Въздухът е друг, слънчевата светлина е друга, почвата е друга, насекомите са други, шумовете са други, растителният свят е друг. Всичко е различно. Намалено е съдържанието на кислород. Бедното животно се чувства като човек на три хиляди метра височина. Чуйте как му свирят гърдите.
	— А другите причини?
	— Най-общо казано, способността на парка да контролира разпространяването на формите на живот. Защото от историята на еволюцията се вижда, че животът преодолява всички пречки и завзема нови и нови територии. Този процес е мъчителен и придружен с много опасности. Но животът винаги намира начин да победи. — Малкълм поклати глава. — Нямам намерение да философствам, ала е така.
	Дженаро вдигна поглед. В другия край на поляната Ели и Грант викаха и размахваха ръце.


	— Донесе ли ми ко`лата? — попита Денис Недри, когато Мълдун се върна в контролната зала.
	Мълдун не си направи труд да му отвърне. Отиде право при контролния екран да види какво става с автомобилите. По радиовръзката се чуваше гласът на Хардинг: „… стего… най-после… ясно… хайде…“
	— За какво става дума? — попита Мълдун.
	— Намират се в южния сектор — обясни Арнолд. — Затова връзката е лоша. Ще се опитам да ги хвана на друг канал. Но са разбрали защо боледуват стегозаврите — защото ядат някакви плодове.
	— Знаех си, че рано или късно ще си го изясним — кимна Хамънд.


	— Не е много внушително — каза Дженаро, който разглеждаше на слабата светлина бялото парченце колкото пощенска марка. — Сигурен ли сте, Алън?
	— Повече от сигурен — потвърди Грант. — Познава се по фигурите от вътрешната страна, по вътрешната извивка. Обърнете го и ще забележите съвсем леко изпъкнали линии, очертаващи нещо като триъгълници.
	— Да, виждам ги.
	— Досега съм намерил на разкопките в Монтана две яйца с подобни фигури.
	— Значи твърдите, че е парче от черупка на динозаврово яйце?
	— Несъмнено — отвърна Грант.
	— Нашите динозаври не могат да се размножават — поклати глава Хардинг.
	— Очевидно могат — каза Дженаро.
	— Сигурно е птиче яйце — настоя Хардинг. — На острова има десетки видове птици.
	— Вижте изкривяването — възрази Грант. — Черупката е почти плоска. Значи е от много голямо яйце. Обърнете внимание и колко е дебела. Ако на острова няма щрауси, яйцето е на динозавър.
	— Но те просто не могат да се размножават — упорстваше Хардинг. — Всичките са женски.
	— Знам само — рече Грант, — че яйцето е на динозавър.
	— Можете ли да определите вида? — запита Малкълм.
	— Да — отвърна Грант. — Това е яйце на велоцираптор.


	Контролът

	— Дрън-дрън! — изсмя се Хамънд в контролната зала, след като чу новината по радиовръзката. — Сто на сто е птиче яйце. Другото са фантасмагории.
	Станцията изпука, чу се гласът на Малкълм:
	— Да направим един малък опит, искате ли? Помолете господин Арнолд да включи програмата за преброяване.
	— Сега ли?
	— Да, веднага. Доколкото разбрах, ние също можем да видим данните върху екрана в колата на доктор Хардинг. Ще го направите ли?
	— Няма проблеми — каза Арнолд.
	След миг на екрана в контролната зала се появи следното:

	ОБЩ БРОЙ НА ЖИВОТНИТЕ — 238
	|. Вид |. Очакван брой |. Действителен брой |. Вариант 
	|< Тиранозаври |. 2 |. 2 |.4.1 
	|< Маязаври |. 21 |. 21 |. 3.3 
	|< Стегозаври |. 4 |. 4 |. 3.9 
	|< Трицератопси |. 8 |. 8 |. 3.1 
	|< Прокомпсогнатуси |. 49 |. 49 |. 3.9 
	|< Отниелии |. 16 |. 16 |. 3.1 
	|< Велоцираптори |. 8 |. 8 |. 3.0 
	|< Апатозаври |. 17 |. 17 |. 3.1 
	|< Хадрозаври |. 11. |. 11 |. 3.1 
	|< Дилофозаври |. 7 |. 7 |. 4.3 
	|< Птерозаври |. 6 |. 6 |. 4.3 
	|< Хипсилофодонти |. 33 |. 33 |. 2.9 
	|< Еуоплоцефали |. 16 |. 16 |. 4.0 
	|< Стиракозаври |. 18 |. 18 |. 3.9 
	|< Микроцератопси |. 22 |. 22 |. 4.1 
	|. Общо |. 238 ||. 238 

	— Надявам се, че сте доволни — каза Хамънд. — Добре ли се вижда на вашия екран?
	— Вижда се — отвърна Малкълм.
	— Както винаги, сметката е точна.
	Хамънд не успя да скрие задоволството си.
	— А сега — продължи Малкълм — можете ли да накарате компютъра да потърси друг брой животни?
	— Например?
	— Опитайте с двеста трийсет и девет.
	— Един момент — каза Арнолд и се намръщи.
	Малко по-късно на екрана се появи:

	ОБЩ БРОЙ НА ЖИВОТНИТЕ — 238
	|. Вид |. Очакван брой |. Действителен брой |. Вариант 
	|< Тиранозаври |. 2 |. 2 |.4.1 
	|< Маязаври |. 21 |. 21 |. 3.3 
	|< Стегозаври |. 4 |. 4 |. 3.9 
	|< Трицератопси |. 8 |. 8 |. 3.1 
	|< Прокомпсогнатуси |. 49 |. 50 |. ?? 
	|< Отниелии |. 16 |. 16 |. 3.1 
	|< Велоцираптори |. 8 |. 8 |. 3.0 
	|< Апатозаври |. 17 |. 17 |. 3.1 
	|< Хадрозаври |. 11. |. 11 |. 3.1 
	|< Дилофозаври |. 7 |. 7 |. 4.3 
	|< Птерозаври |. 6 |. 6 |. 4.3 
	|< Хипсилофодонти |. 33 |. 33 |. 2.9 
	|< Еуоплоцефали |. 16 |. 16 |. 4.0 
	|< Стиракозаври |. 18 |. 18 |. 3.9 
	|< Микроцератопси |. 22 |. 22 |. 4.1 
	|. Общо |. 238 ||. 239 

	— Какво, по дяволите, означава това?
	Хамънд се беше навел към екрана.
	— Засякохме още едно компи.
	— Откъде се взе?
	— Не знам!
	Радиостанцията пак изпука:
	— А сега можете ли да накарате компютъра да потърси например триста животни?
	— Какво приказва този? — Хамънд повиши глас. — Триста животни ли? Какви ги дрънка?
	— Чакайте — рече Арнолд. — Ще отнеме няколко минути.
	Той натисна няколко клавиша на пулта. След малко се появиха първите данни за броя на животните:

	__ОБЩ БРОЙ:__ 239

	— Не разбирам накъде бие — каза Хамънд.
	— Боя се, че аз разбирам — рече Арнолд, загледан в екрана. Цифрите на първия ред се променяха:

	__ОБЩ БРОЙ:__ 244

	— Двеста четирийсет и четири! — възкликна Хамънд. — Но какво става?
	— Компютърът брои животните в парка — обясни Ву. — Всички животни.
	— Мислех, че и досега го е правил. — Той рязко се обърна. — Недри! Пак ли си объркал нещо?
	— Не — отвърна Недри, като вдигна поглед от пулта. — Компютърът позволява на оператора да въведе очаквания брой животни, за да ускори преброяването. Но това е за удобство, не е дефект.
	— Той е прав — обади се Арнолд. — Просто винаги сме използвали началния брой от двеста трийсет и осем, защото предполагахме, че не могат да бъдат повече.

	__ОБЩ БРОЙ:__ 262

	— Чакайте — каза Хамънд. — Животните не могат да се размножават. Компютърът сигурно брои полски мишки или нещо друго.
	— И аз така мисля — обадя се Арнолд. — Почти сигурно е грешка при визуалното проследяване. Но скоро ще разберем.
	Хамънд се обърна към Ву.
	— Нали не могат да се размножават?
	— Не — отвърна Ву.

	__ОБЩ БРОЙ:__ 270

	— Откъде изникват? — чудеше се Арнолд.
	— Да пукна, ако знам — отвърна Ву.
	Броят продължаваше да се покачва.

	__ОБЩ БРОЙ:__ 283

	— Божичко, докога ще продължава така? — чу се гласът на Дженаро по радиовръзката.
	— Гладна съм — изхленчи момиченцето. — Кога ще си ходим?
	— След малко, Лекс.
	На екрана се появи съобщение за грешка.


	__ГРЕШКА: ТЪРСЕНИ ПАРАМЕТРИ: Не са намерени 300 животни__

	— Грешка — каза Хамънд и кимна с облекчение. — Така си и мислех. През цялото време имах чувството, че сто на сто има грешка.
	Но след миг на екрана се появи следното:

	ОБЩ БРОЙ НА ЖИВОТНИТЕ — 238
	|. Вид |. Очакван брой |. Действителен брой |. Вариант 
	|< Тиранозаври |. 2 |. 2 |.4.1 
	|< Маязаври |. 21 |. 22 |. ?? 
	|< Стегозаври |. 4 |. 4 |. 3.9 
	|< Трицератопси |. 8 |. 8 |. 3.1 
	|< Прокомпсогнатуси |. 49 |. 65 |. ?? 
	|< Отниелии |. 16 |. 23 |. ?? 
	|< Велоцираптори |. 8 |. 37 |. ?? 
	|< Апатозаври |. 17 |. 17 |. 3.1 
	|< Хадрозаври |. 11. |. 11 |. 3.1 
	|< Дилофозаври |. 7 |. 7 |. 4.3 
	|< Птерозаври |. 6 |. 6 |. 4.3 
	|< Хипсилофодонти |. 33 |. 34 |. ?? 
	|< Еуоплоцефали |. 16 |. 16 |. 4.0 
	|< Стиракозаври |. 18 |. 18 |. 3.9 
	|< Микроцератопси |. 22 |. 22 |. 4.1 
	|. Общо |. 238 ||. 292 

	Радиото изпука.
	— Сега разбирате къде сте сбъркали — каза Малкълм. — Проследявали сте визуално само очаквания брой динозаври. Притеснявали сте се да не загубите животни, а програмата ви е такава, че да ви известява веднага щом броят е под очаквания. Но проблемът е бил друг. Имали сте повече животни от очаквания брой.
	— Боже мой! — възкликна Арнолд.
	— Изключено е да има повече — каза Ву. — Знаем точно колко сме пуснали в парка. Няма как да са повече.
	— Боя се, че наистина са повече, Хенри — рече Малкълм. — Те се размножават.
	— Не.
	— Дори и да не приемате за доказателство черупката на доктор Грант, можете да го докажете със собствените си данни. Погледнете диаграмата за ръста на прокомпсогнатусите. Арнолд ще ви я покаже на екрана.
	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_diag2.png}
	— Забелязвате ли нещо? — попита Малкълм.
	— Това е разпределение на Поасон — каза Ву. — Нормална крива.
	— Но вие споменахте, че сте създали три отделни серии прокомпсогнатуси. На интервали от половин година.
	— Да…
	— Тогава би трябвало да получите диаграма с пикови стойности за всяка от трите серии, които сте създали — каза Малкълм, докато натискаше клавишите. — Ето такава.
	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_diag3.png}
	— Само че не получихте такава диаграма — продължи Малкълм.
	— Вашата отразява състоянието при увеличаваща се популация. Вашите прокомпсогнатуси се размножават.
	— Не проумявам как — поклати глава Ву.
	— Те се размножават, а също се отнася и за отниелиите, маязварите, хипсилофодонтите и велоцирапторите.
	— Божичко — сепна се Мълдун. — Има раптори, които се разхождат на воля из парка.
	— Е, не е чак толкова страшно — каза Хамънд, загледан в екрана.
	— Имаме увеличение само при три вида… добре де, при пет. При два от тях увеличението е много малко…
	— Какво приказвате! — извика Ву. — Не знаете ли какво означава това?
	— Разбира се, че зная, Хенри — каза Хамънд. — Това значи, че не си си свършил работата както трябва.
	— Не е вярно.
	— Пуснал си в парка динозаври, които се размножават, Хенри.
	— Но всички те са женски — възрази Ву. — Не е възможно. Сто на сто има някаква грешка. Пък и виж цифрите. Слабо покачване на броя на големите животни при маязаврите и хипсилофодонтите. И голямо увеличение на броя на дребните животни. Просто няма смисъл. Сигурно е грешка.
	Радиостанцията пак изпука.
	— Всъщност не е така — чу се гласът на Грант. — Според мен тези цифри потвърждават, че наистина има размножаване. На седем различни места по острова.


	Местата за гнездене

	Небето все повече притъмняваше. В далечината проехтя гръмотевица. Грант и останалите от групата се взираха в екрана на таблото, облегнати на вратите на джипа.
	— Места за гнездене ли? — не повярва Ву.
	— Гнезда — уточни Грант. — Ако приемем, че средният брой на яйцата в едно люпило е между осем и дванайсет, тогава данните показват, че компитата имат две гнезда, рапторите — също две гнезда, а отниелиите, хипсилофодонтите и маязаврите — по едно гнездо.
	— Къде се намират тези гнезда?
	— Трябва да ги намерим — рече Грант. — Динозаврите правят гнездата си на уединени места.
	— Но защо едрите животни са толкова малко? — чудеше се Ву. — Ако съществува гнездо на маязаври с осем до дванайсет яйца, би трябвало да има осем или дванайсет новородени маязаври. Не само един.
	— Така е — съгласи се Грант. — Само че рапторите и компитата се разхождат свободно из парка и вероятно се хранят с яйцата на по-големите животни… а може би изяждат и новоизлюпените.
	— Но ние никога не сме виждали такова нещо — възрази Арнолд по радиото.
	— Рапторите са нощни животни — поясни Грант. — Някой от вас наблюдава ли парка нощем?
	Последва дълго мълчание.
	— Така си и знаех — каза Грант.
	— И все пак няма логика — рече Ву. — Петдесетте допълнителни животни не могат да се изхранят само с две гнезда яйца.
	— Не могат — съгласи се Грант. — Предполагам, че ядат и нещо друго. Вероятно дребни гризачи. Плъхове и мишки.
	Отсреща пак замълчаха.
	— Ще ви кажа как е било — продължи Грант. — Когато сте дошли на острова, плъховете са ви създавали главоболия. Но с течение на времето проблемът се е решил от само себе си.
	— Да. Така е…
	— И не ви е минавало през ум да потърсите причината.
	— Просто предположихме… — започна Арнолд.
	— Вижте какво — прекъсна го Ву, — все пак налице е фактът, че всички животни са женски. Няма как да се размножават.
	Грант също беше мислил по въпроса. Наскоро беше чул за едно любопитно западногерманско изследване, в което според него се криеше отговорът на загадката.
	— Когато сте изработвали веригата на динозавровата ДНК, сте използвали различни отрязъци, нали? — попита Грант.
	— Да — потвърди Ву.
	— А за да направите цялата верига, не ви ли се е налагало да включите и фрагменти от ДНК на други видове?
	— Понякога да — каза Ву. — Това беше единственият начин да се справим. Понякога включвахме птича ДНК от различни видове птици, а понякога и ДНК на влечуги.
	— А случайно да сте използвали ДНК на земноводни? По-конкретно, включвали ли сте във веригата жабешка ДНК?
	— Възможно е. Трябва да проверя.
	— Проверете — подкани Грант. — Така сигурно ще си отговорите на въпроса.
	— Жабешка ДНК ли? — учуди се Малкълм. — Защо пък жабешка?
	— Слушайте — нетърпеливо го прекъсна Дженаро, — всичко това е много интересно, но забравяме главния въпрос: има ли животни, които са избягали от острова?
	— Не можем да разберем от данните, с които разполагаме — отвърна Грант.
	— Тогава как ще си отговорим на въпроса?
	— Сещам се само за един начин — каза Грант. — Трябва да открием всички динозаврови гнезда, да ги проучим и да преброим парчетата от черупки, които намерим в тях. Така ще определим броя на излюпените животни. Тогава ще видим дали някое не липсва.
	— Но няма да разберем дали липсващите животни са убити, дали са умрели от естествена смърт, или пък са напуснали острова — възрази Малкълм.
	— Няма — съгласи се Грант. — Но все отнякъде трябва да започнем. Освен това ще получим още информация, ако внимателно разгледаме диаграмите с данни за популацията.
	— Как ще намерим гнездата?
	— Всъщност компютърът може да ни помогне да ги открием — каза Грант.
	— Може ли вече да си ходим? — запита Лекс. — Гладна съм.
	— Добре, тръгваме — рече Грант и й се усмихна. — Беше много търпелива.
	— Ще хапнем след около двайсет минути — каза Ед Реджис и се отправи към двата автомобила.
	— Смятам да остана още малко — обади се Ели — и да снимам стегозавъра с апарата на доктор Хардинг. До утре мехурчетата в устата му ще изчезнат.
	— Искам да се върна — каза Грант. — Ще отида с децата.
	— Аз също — рече Малкълм.
	— Аз пък мисля да поостана — намеси се Дженаро. — Ще се върна с джипа заедно с доктор Сатлър и доктор Хардинг.
	— Добре. Да тръгваме.
	Малкълм и Грант се запътиха към колите.
	— Как мислите, защо остава нашият адвокат? — запита Малкълм.
	— Сигурно заради доктор Сатлър — сви рамене Грант.
	— Наистина ли? Значи заради късите панталони?
	— Не е за пръв път — отвърна Грант.
	— Сега ще се кача в първата кола при доктор Грант — обади се Тим, когато стигнаха при автомобилите.
	— За съжаление ние с доктор Грант трябва да поговорим — рече Малкълм.
	— Само ще седя и ще слушам. Изобщо няма да се обаждам — помоли Тим.
	— Разговорът ни е поверителен — обясни Малкълм.
	— Слушай, Тим — намеси се Ед Реджис, — остави ги да се качат в задната кола, а ние ще идем в предната и ти ще си сложиш очилата за нощно виждане. Нали никога не си гледал с такива очила? Имат много чувствителни детектори за инфрачервени лъчи, с които виждаш в тъмното.
	— Хубаво — съгласи се Тим и тръгна към първата кола.
	— Хей! — провикна се Лекс. — И аз искам да гледам с очилата.
	— Няма — каза Тим.
	— Не е честно! Не е честно! Все ти се нареждаш, Тими!
	Ед Реджис се загледа след тях и се обърна към Грант:
	— Вече ми е ясно как ще пътуваме на връщане.
	Грант и Малкълм се качиха във втория автомобил. Няколко едри капки опръскаха предното стъкло.
	— Да тръгваме — подкани Реджис. — Вече и аз започнах да огладнявам. Но преди вечеря ще пийна едно хубаво бананово дайкири. Какво ще кажете? Няма да ни дойде зле, а? — Той чукна по предния капак на колата. — Ще се видим в лагера — сбогува се Реджис, изтича до предната кола и се вмъкна в нея.
	На контролното табло светна червена лампичка и автомобилите потеглиха с тихо бръмчене.


	Докато се връщаха през смрачаващия се парк, Малкълм изглеждаше странно унил.
	— Би трябвало да сте удовлетворен — обади се Грант. — Теорията ви се оказа вярна.
	— Всъщност малко ме е страх. Подозирам, че навлизаме в много опасен етап.
	— Защо?
	— Просто интуиция.
	— Нима математиците вярват в интуицията?
	— Стопроцентово. Интуицията е много важно нещо. Всъщност си мислех за фракталите — каза Малкълм. — Знаете ли какво е фрактал?
	— Не — поклати глава Грант.
	— Геометрия, свързана с един човек на име Манделброт. За разлика от обикновената Евклидова геометрия, която всички учим в училище — правоъгълници, кубове и сфери, — фракталната геометрия описва действителни предмети от реалния свят. Планините и облаците са фрактални форми. Така че фракталите вероятно са свързани с действителността. По някакъв начин. И така, Манделброт открил със своята геометрия нещо забележително. Установил, че всички предмети поразително си приличат, само мащабите им са различни.
	— Различни мащаби ли? — не разбра Грант.
	— Например — продължи Малкълм, — ако гледате планината отдалеч, тя има определена назъбена форма. Щом се приближите и разгледате само един връх, който е част от планината, ще видите, че той има същата форма като нея. Всъщност можете да извървите целия път надолу по скалата и да вземете едно мъничко парченце скала. Ако го разгледате под микроскоп, то ще има същата фрактална форма като голямата планина.
	— Не проумявам защо това ви притеснява — каза Грант и се прозя.
	От вулканичните изпарения въздухът миришеше на сяра. Приближаваха към онази част на пътя, откъдето се виждаха плажът и океанът.
	— Това е цял светоглед — каза Малкълм. — Манделброт съзира такива подобия навсякъде. Тази прилика съществува и между събитията.
	— Събитията ли?
	— Да вземем цените на памука — поясни Малкълм. — За цените на памука има точни сведения още отпреди сто години. Ако разгледате колебанията в цените на памука, ще видите, че диаграмата, която отразява колебанието им за един ден, в общи линии прилича на диаграмата за една седмица, която като цяло прилича на диаграмата за една година или пък за десет години. И така е не само при цените. Един ден прилича на целия живот. Човек започва да прави нещо, но се оказва, че резултатът е съвсем различен от очаквания. Смята да отиде някъде и никога не стига… И в края на живота си вижда, че цялото му съществуване е било подчинено на случайността. Целият му живот има същата форма като един-единствен ден от него.
	— Това е един от начините да се тълкува действителността — каза Грант.
	— Не — възрази Малкълм. — Това е единственият начин на тълкуване на нещата. Или поне единственият, който ни приближава до действителността. Разбирате ли, фракталната идея за еднаквост носи в себе си елемент на повторяемост, все едно се връщаш там, откъдето си тръгнал, което означава, че събитията са непредсказуеми. Че могат да се променят внезапно, изневиделица.
	— Добре…
	— Но ние се утешаваме с мисълта, че внезапната промяна е нещо, което се случва извън нормалния ход на нещата, че тя е нещо непредвидено като автомобилните катастрофи или нещо, което не зависи от нас като смъртоносните болести. Ние не възприемаме внезапната, крайна, необяснима промяна като част от самото съществуване. И все пак е точно така. А теорията на хаоса учи, че правата линейна зависимост, която сме свикнали да приемаме за даденост във всички области, от физиката до художествената проза, просто не съществува. Линейността е измислен начин да се представя света. Истинският живот не е поредица от взаимно свързани събития, които се случват едно след друго, като мъниста, нанизани на гердан. Животът всъщност представлява поредица от сблъсъци, при които едно събитие може да промени следващите по съвсем непредвидим, дори унищожителен начин. — Малкълм се облегна, загледан в автомобила на няколко метра пред тях. — Това е дълбока истина за устройството на нашата Вселена, но поради някаква причина ние упорито я пренебрегваме.
	В този момент колите рязко спряха.
	— Какво става? — запита Грант.
	Забелязаха, че децата в предната кора сочат към океана. Под снижаващите се облаци Грант видя, че тъмният силует на кораба, който снабдяваше острова, се отдалечава към Пунтаренас.
	— Защо спряхме? — попита Малкълм.
	Грант включи радиостанцията и чу развълнувания глас на момиченцето:
	— Гледай, Тими! Виждаш ли, ей там!
	Малкълм присви очи и се обърна към океана.
	— За кораба ли говорят?
	— Очевидно.
	Ед Реджис изскочи от предната кола и тичешком се отправи към тях.
	— Съжалявам — каза той, — но децата са много развълнувани. Има ли бинокъл във вашата кола?
	— За какво ви е?
	— Момиченцето казва, че вижда нещо на кораба. Някакво животно — обясни Реджис.
	Грант грабна бинокъла, подпря лакти на прозореца на колата и внимателно огледа товарния кораб. Беше толкова тъмно, че виждаше само силуета му. Докато се взираше напрегнато, на кораба запалиха светлините, които разпръснаха тъмновиолетовия здрач.
	— Виждате ли нещо? — попита Реджис.
	— Не — отвърна Грант.
	— Те са по-ниско — обади се Лекс по радиото. — Погледнете по-надолу.
	Грант наведе бинокъла и огледа корпуса на кораба точно над ватерлинията. Плавателният съд беше широк и по цялата му дължина минаваше ръб, който предпазваше палубата от пръски. Но вече беше доста тъмно и Грант едва различаваше подробностите.
	— Не, не виждам…
	— Но аз ги виждам — нетърпеливо каза Лекс. — В задната част. Огледайте задната част!
	— Как изобщо вижда нещо на тази светлина? — учуди се Малкълм.
	— Децата виждат — рече Грант. — Притежават острота на зрението, която ние отдавна сме загубили.
	Той насочи бинокъла към кърмата, като го местеше съвсем бавно, и внезапно забеляза животните. Подскачаха и се стрелкаха между тъмните очертания на съоръженията по кърмата. Видя ги съвсем за кратко, но дори и при тази слаба светлина успя да забележи, че стоят на задни крака, високи са около шейсет сантиметра и се подпират на силните си опашки.
	— Сега виждате ли ги? — запита Лекс.
	— Да.
	— Какви са тези животни?
	— Раптори — отвърна Грант. — Поне два. Може би и повече. Още са малки.
	— Божичко! — възкликна Реджис. — Корабът отива на сушата.
	— Без паника! — сви рамене Малкълм. — Обадете се в контролната зала и ги накарайте да върнат кораба.
	Реджис се пресегна през прозореца и грабна радиостанцията от таблото. Чуха само съскане и тракането на бутоните, докато той бързо сменяше каналите.
	— Нещо не е в ред — каза той. — Не работи.
	Реджис изтича до първия автомобил. Видяха го как се качва, после слезе и се обърна към тях.
	— И двете радиостанции не работят — извика той. — Не мога да се свържа с контролната зала.
	— Да тръгваме тогава — каза Грант.


	Мълдун стоеше пред големите прозорци в контролната зала, които гледаха към парка. В седем часа в целия парк се включваха кварцовите прожектори, които го превръщаха в бляскав скъпоценен камък, прострял се на юг. Това беше любимият му момент от деня. Чуваше се пукотът на радиостанциите.
	— Автомобилите пак тръгнаха — обади се Арнолд. — Вече идват насам.
	— Но защо спряха? — чудеше се Хамънд. — И защо не можем да се свържем с тях?
	— Нямам представа — отвърна Арнолд. — Може би са изключили радиостанциите в колите.
	— А може би заради бурята — предположи Мълдун. — Има смущения заради бурята.
	— След двайсет минути ще бъдат тук — каза Хамънд. — Обадете се долу и вижте дали в ресторанта са готови да ги посрещнат. Децата сигурно са прегладнели.
	Арнолд вдигна телефона, но чу само монотонно бръмчене.
	— Какво е това? Какво става?
	— По дяволите, затвори — извика Недри. — Ще нарушиш потока от данни.
	— Значи си заел всички телефонни линии? Дори вътрешните?
	— Заел съм само външните линии — каза Недри. — Вътрешните би трябвало да работят.
	Арнолд започна да натиска клавишите върху пулта. По всички линии се чуваше само съскане.
	— Май си ги заел всичките.
	— Съжалявам — каза Недри. — Ще ви освободя няколко след края на следващото предаване, след около петнайсет минути. — Той се прозя. — Изглежда, ме чака дълъг уикенд. Мисля да ида да си взема една ко`ла. — Той нарами чантата си и се упъти към вратата. — Нали никой няма да пипа пулта?
	Вратата се затвори зад гърба му.
	— Ама че мърльо! — възмути се Хамънд.
	— Да — съгласи се Арнолд. — Но си разбира от работата.


	Встрани от пътя облаците вулканична пара образуваха дъга на ярката светлина от кварцовите прожектори.
	— След колко време корабът ще стигне сушата? — запита Грант по радиото.
	— След осемнайсет часа — отговори Ед Реджис. — Някъде там. Доста надежден е. — Той погледна часовника си. — Би трябвало да пристигне утре към единайсет сутринта.
	Грант се намръщи.
	— Още ли не можете да се свържете с контролната зала?
	— Засега не.
	— Ами с Хардинг? С него не можете ли?
	— Не. Опитах се. Вероятно е изключил радиостанцията в колата.
	— Значи само ние знаем за животните на кораба — поклати глава Малкълм.
	— Опитвам да се свържа с когото и да е — поясни Ед Реджис. — За Бога, тия животни не бива да стигат сушата!
	— След колко време ще сме в базата?
	— Оттук остават още шестнайсет-седемнайсет минути — отвърна Реджис.
	Нощем целият път беше осветен от големи прожектори. На Грант му се струваше, че се движат през яркозелен тунел от листа. По предното стъкло падаха едри дъждовни капки. Грант усети, че автомобилът постепенно намалява скоростта. Накрая спря.
	— Защо спряхме? Не искам да спираме — каза Лекс.
	Внезапно всички прожектори угаснаха. Пътят потъна в мрак.
	— Хей! — извика Лекс.
	— Сигурно е прекъснало захранването — обясни Ед Реджис. — След малко ще светне пак.


	— Какво, по дяволите… — извика Арнолд, загледан в мониторите.
	— Какво има? — запита Мълдун. — Захранването ли прекъсна?
	— Да, но само по периферията. Всичко в сградата работи нормално. Ала отвън, в парка, няма ток. Светлини, телевизионни камери, всичко.
	Видеоекраните, които показваха парка, бяха потъмнели.
	— Ами двата автомобила?
	— Спрели са някъде при поляната с тиранозаврите.
	— Обади се на ремонтната група да оправят захранването — каза Мълдун.
	Арнолд вдигна един от телефоните, но чу само съскане. Компютрите на Недри приказваха помежду си.
	— Телефоните не работят. Оня проклет Недри. Недри! Къде е, да го вземат мътните!


	Денис Недри отвори вратата с табела „ОПЛОЖДАНЕ“. След като бе прекъснало захранването в периферията, всички ключалки, които се отваряха с пластмасови карти, бяха престанали да действат. Сега вратите в сградата можеха да се отворят само с едно докосване.
	Проблемите със системата за охрана в парка заемаха голяма част от списъка с дефекти, които Недри трябваше да отстрани. Той се чудеше дали на някой му минава през ум, че не са дефекти, че той нарочно е изготвил програмата по този начин. Беше си изработил класически таен вход за системата. Малцина програмисти на големи компютърни системи устояваха на изкушението да си подсигурят такава тайна вратичка. Отчасти бе проява на здрав разум. Ако някой неопитен оператор блокираше системата и се обърнеше за помощ към програмиста, той винаги намираше начин да влезе в нея и да оправи бъркотията. Отчасти беше нещо като визитна картичка: Килрой беше тук.
	А отчасти представляваше един вид осигуровка за бъдещето. Недри беше намразил проекта за Юрския парк. Почти изтичаше срокът на договора му, когато „ИнДжен“ настоя за промени в системата, които изискваха много работа, но отказа да плати за тях: твърдеше, че били включени в първоначалния договор. Последваха заплахи със съд. Бяха изпратени писма до останалите клиенти на Недри, в които се намекваше, че на него не можело да се разчита. Това си беше чисто изнудване и накрая Недри беше принуден да работи извън определеното време и да внесе исканите от Хамънд промени.
	Но по-късно, когато при него дойде Луис Доджсън от „Биосин“, Недри беше готов да го изслуша. И да му каже, че може да се справи с охраната в Юрския парк. Имаше достъп до всяка стая, до всяка система, до всяко кътче в парка. Защото го беше програмирал така. За всеки случай.
	Влезе в лабораторията, която, както очакваше, беше празна. Целият персонал бе отишъл да вечеря. Недри отвори ципа на сака си и измъкна опаковката на крема за бръснене „Жилет“. Отвинти долната част и видя, че вътрешността й е разделена на няколко цилиндрични отвора.
	Надяна чифт гумени ръкавици и отвори големия хладилник с надпис „СЪДЪРЖА ЖИЗНЕСПОСОБНИ БИОЛОГИЧНИ ЕКЗЕМПЛЯРИ. ДА СЕ ПОДДЪРЖА ТЕМПЕРАТУРА МИНИМУМ –10°C“. Хладилникът беше с размерите на малък килер, по чиито стени, от пода до тавана, имаше етажерки. На повечето от тях бяха подредени реактиви и разни течности в найлонови торбички. В единия ъгъл видя малка камера с азотно охлаждане с тежка керамична врата. Недри я отвори и навън се плъзна решетка с епруветки, обвита от бели кълба азотни пари.
	Ембрионите бяха подредени по видове: Стегозавър, Апатозавър, Хадрозавър, Тиранозавър. Всеки ембрион се намираше в контейнер от тънко стъкло, увит в сребърно фолио и запечатан с полиетен. Недри бързо взе по два от всеки вид и ги пъхна в опаковката от крем за бръснене. После завинти основата на металния цилиндър и завъртя горната му част. Чу се съскането на газ, който изпълни вътрешността на цилиндъра, и Недри усети как той става леденостуден в ръцете му. Доджсън беше казал, че това количество газ осигурява нужната температура в продължение на трийсет и шест часа. Повече от достатъчни, за да стигнат ембрионите в Сан Хосе.
	Недри излезе от хладилника и се върна в главната лаборатория. Прибра металния цилиндър в сака и закопча ципа.
	После забърза по коридора. Кражбата му беше отнела по-малко от две минути. Представяше си каква суматоха ще настане горе в контролната зала, когато разберат какво се е случило. Беше повредил всичките им охранителни кодове и беше заел всичките им телефонни линии. Ако не се намесеше той, щяха да им трябват часове да оправят тази бъркотия. Но само след няколко минути Недри щеше да се върне в контролната зала и да оправи нещата.
	И никой нямаше дори да заподозре какво е извършил.
	Недри се ухили и се запъти към партерния етаж. Кимна на дежурния от охраната и продължи надолу към сутерена. Подмина редиците електрически автомобили и се отправи към паркирания до стената джип, който се движеше с бензин. Вмъкна се в него и видя, че на седалката има някакви странни сиви тръби. „Прилича ми на уредба за изстрелване на ракети“, помисли си той. След това завъртя стартера и двигателят на джипа изръмжа.
	Недри погледна часовника си. Щеше да тръгне право през парка, за три минути щеше да стигне до източния док, трябваха му още три минути да се върне и веднага да отиде в контролната зала.
	Фасулска работа.


	— Идиотщина! — изруга Арнолд и продължи да натиска клавишите по главния пулт. — Всичко е с главата надолу.
	Мълдун стоеше до прозорците и гледаше навън към парка. Всички светлини на острова бяха угаснали освен тези в непосредствена близост до главните сгради. Видя няколко души от персонала, които бързаха да се скрият от дъжда, но, изглежда, никой не подозираше, че нещо не е наред. Той хвърли поглед към хижата за посетители, окъпана в светлина.
	— О-ох! — изпъшка Арнолд. — Нещата са по-сериозни, отколкото мислех.
	— Защо? Какво има? — обърна се към него Мълдун.
	Сега беше с гръб към прозореца, затова не видя джипа, който излезе от подземния гараж, насочи се на изток по алеята за поддръжка и изчезна в парка.
	— Оня идиот Недри е изключил системите за охрана — обясни Арнолд. — Цялата сграда е отворена. Нито една от вратите не се заключва.
	— Ще предупредя пазачите — каза Мълдун.
	— Това е най-малката беда — рече Арнолд. — Когато се изключи охраната, автоматично се изключват и всички огради по периферията.
	— Оградите ли? — не разбра Мълдун.
	— Оградите с ток — поясни Арнолд. — Всички огради на острова са изключени.
	— Тоест…
	— Точно така — каза Арнолд. — Животните могат да излязат. — Той запали цигара. — Може и нищо да не се случи, но кой знае…
	Мълдун тръгна към вратата.
	— Ще ида да прибера с джипа хората от електрическите коли — каза той. — За всеки случай.
	Мълдун забърза надолу към гаража. Не беше чак толкова притеснен, че оградите са изключени. Повечето динозаври бяха прекарали в загражденията девет месеца, че и повече. Неведнъж се бяха блъскали в оградите и знаеха какво ги чака. Животните бързо се научават да избягват електрошоковете. Човек може да дресира лабораторен гълъб само с два-три шокови сеанса. Затова беше малко вероятно динозаврите да се приближат към оградите.
	Мълдун повече се тревожеше от поведението на хората в колите. Надяваше се да не са излезли от автомобилите, защото щом се възстановеше захранването, те щяха да потеглят, независимо дали в тях има хора, или не. Съществуваше опасност пътниците да останат в парка. Разбира се, в този дъжд те едва ли щяха да слязат от колите. Но все пак… кой знае…
	Мълдун влезе в гаража и забърза към джипа. Слава Богу, че одеве се беше сетил да сложи ракетите с него. Така можеше да потегли веднага и…
	Нямаше го!
	— Какво, по дяволите…
	Мълдун смаяно се взираше в мястото, където беше оставил джипа.
	Джипът беше изчезнал!
	Какво ставаше, по дяволите!


	Четвърта итерация


	Неизбежно започва да се проявява заложената в основата неустойчивост.
	Иън Малкълм


	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_4it.png}


	Главният път

	Дъждът шумно барабанеше по покрива на автомобила. Тим усещаше как очилата за нощно виждане се впиват в челото му. Посегна към закопчалката зад ухото си и ги разхлаби. В очите му за миг проблесна фосфоресцираща светлина, а после сред черни и електронно зелени сенки изплуваха колата зад тях и силуетите на доктор Грант и доктор Малкълм. Супер!
	Доктор Грант се беше навел към предното стъкло и се взираше в него. Тим видя, че той посяга към радиостанцията на таблото. Най-напред се чу съскане, а после гласът на доктор Грант:
	— Добре ли ни виждаш?
	Тим пое радиостанцията от Ед Реджис и отвърна:
	— Виждам ви.
	— Всичко наред ли е?
	— Добре сме, доктор Грант.
	— Не слизайте от колата.
	— Няма. Не се притеснявайте.
	Тим изключи радиото.
	— Вън вали като из ведро — изсумтя Ед Реджис. — Естествено, ще си стоим в колата.
	Тим се обърна и огледа растенията отстрани на пътя. През очилата листата имаха яркозелен цвят, а зад тях се виждаше малка част от мрежите на оградата, които също бяха зелени. Двата автомобила бяха спрели на склона на един хълм, значи се намираха някъде при зоната на тиранозаврите. Щеше да бъде страхотно Тим да види тиранозавър през очилата за нощно виждане. Може би тиранозавърът ще се приближи до оградата и ще надзърне към тях. Тим се чудеше дали очите му ще светят в тъмното. Би било чудесно.
	Но засега не виждаше нищо и накрая се отказа да се взира в тъмнината. Пътниците и в двете коли мълчаха. Само дъждът продължаваше да барабани по покрива на автомобила. Водата се стичаше на ручейчета по страничните стъкла. Вече и Тим не виждаше почти нищо, дори с очилата.
	— Колко време стоим така? — попита Малкълм.
	— Не зная точно. От четири-пет минути.
	— Каква ли е причината?
	— Вероятно от дъжда някъде е станало късо съединение.
	— Но ние спряхме, преди дъждът да се усили.
	Пак настъпи мълчание.
	— Нали няма да има светкавици? — обади се Лекс с разтреперан глас.
	Страхуваше се от светкавици и сега нервно стискаше бейзболната ръкавица.
	— Какво казахте? Не ви разбрахме — обади се доктор Грант.
	— Сестра ми си приказва.
	— А, добре.
	Тим пак огледа растителността край пътя, но не видя нищо. Най-малкото тиранозавър. Дали тиранозаврите излизаха през нощта? Дали бяха нощни животни? Момченцето не беше сигурно, че е чело нещо за това. Имаше чувството, че тиранозаврите излизат по всяко време, и денем, и нощем. За тях това не бе от значение.
	Пороят не спираше.
	— Да му се не види и дъждът! — каза Ед Реджис. — Същински потоп.
	— Гладна съм — обади се Лекс.
	— Зная, Лекс — рече Реджис. — Но заседнахме, миличка. Колите се движат с електричество по кабели, прокарани под земята.
	— И колко време ще стоим така?
	— Докато оправят електричеството.
	Заслушан в шуртенето на дъжда, Тим усети, че му се приспива. Прозя се и се извърна да огледа палмите вляво от пътя, но се стресна от силен удар, който разтресе земята. Обърна се точно навреме да забележи тъмен силует, който бързо пресече пътя между колите.
	— Божичко!
	— Какво беше това?
	— Беше голямо колкото колата…
	— Тим! Чуваш ли ме?
	Той грабна радиостанцията.
	— Слушам ви.
	— Видя ли го, Тим?
	— Не — отвърна момчето. — Не успях.
	— Какво беше, по дяволите? — запита Малкълм.
	— През очилата ли гледаш, Тим?
	— Да. Ще внимавам — отговори малчуганът.
	— Тиранозавърът ли беше? — попита Ед Реджис.
	— Май не. Беше на пътя.
	— Но ти не го видя — възрази Ед Реджис.
	— Не.
	Тим се почувства виновен, че не е видял животното, каквото и да беше то. Внезапно блесна светкавица и очилата му лумнаха в яркозелено. Той примигна и започнала брои: „Едно… две…“
	Тътенът прозвуча оглушително, явно съвсем наблизо. Лекс се разплака.
	— О, не…
	— Спокойно, миличка — каза Ед Реджис. — Това е просто гръмотевица.
	Тим пак огледа растенията край пътя. Дъждът се беше усилил и капките силно люлееха листата. Всичко се движеше. Всичко беше оживяло. Той пак разгледа внимателно листата…
	И застина. Зад листата имаше нещо.
	Момчето погледна нагоре, после още по-нависоко.
	Зад листата отвъд оградата видя масивно тяло с грапава зърнеста кожа като кората на дърво. Но не беше дърво… Премести очилата нагоре…
	Видя огромната глава на тиранозавъра. Той си стоеше и надзърташе през оградата към двата автомобила. Отново блесна светкавица, животното изви глава и нададе оглушителен рев. После настъпи тишина и стана тъмно. Чуваше се единствено ромоленето на дъжда.
	— Тим!
	— Да, доктор Грант.
	— Виждаш ли какво е това?
	— Да, доктор Грант.
	Момчето имаше чувството, че Грант прави всичко възможно да не уплаши сестра му.
	— И какво става сега?
	— Нищо — отвърна Тим, загледан в тиранозавъра през очилата. — Просто стои от другата страна на оградата.
	— Оттук не виждам добре, Тим.
	— Аз го виждам добре, доктор Грант. Само си стои там.
	— Чудесно.
	Лекс продължаваше да плаче, като шумно подсмърчаше.
	Отново настъпи мълчание. Тим наблюдаваше тиранозавъра. Главата му беше огромна. Животното местеше поглед ту към едната, ту към другата кола. На момчето му се стори, че гледа право в него.
	През очилата очите на тиранозавъра светеха в яркозелено.
	Тим усети как го побиват тръпки. Отклони поглед от главата с огромните челюсти и го насочи към малкия мускулест горен крайник, който пореше въздуха и не след дълго сграбчи оградата.
	— Божичко! — възкликна Ед Реджис, загледан през прозореца.


	„Най-големият хищник, съществувал някога на Земята. Най-страхотното нападение в историята на човечеството.“ Журналистът у Ед Реджис се събуждаше и инстинктивно съчиняваше репортаж на събитието. Същевременно той си даваше сметка, че коленете му треперят неудържимо, а панталоните му плющят като знамена. Господи, колко го беше страх! Искаше да се махне оттук. Само той измежду пътниците в двете коли знаеше какво значи да те нападне динозавър. Знаеше какво се е случило с нападнатите хора. Беше видял обезобразените от раптора тела. Въображението му рисуваше и самото нападение. А това тук беше рекс! Многократно по-голям! Най-голямото хищно животно, съществувало на Земята!
	„Божичко!“
	Ревът на тиранозавъра беше ужасяващ и смразяваше кръвта, сякаш идваше от друг свят. Ед Реджис усети как в панталоните му се разлива топлина. Беше се подмокрил. Изпитваше едновременно срам и ужас. Но трябваше да направи нещо. Не можеше да стои със скръстени ръце. Трябваше да предприеме нещо. Каквото и да е. Ръцете му трепереха, буквално се тресяха.
	— Майка му стара!
	— Така не се говори — каза Лекс и му се закани с пръст.
	Тим чу, че се отваря врата, и отмести поглед от тиранозавъра. От рязкото движение очилата за нощно виждане се нашариха с хоризонтални линии, но момчето успя да забележи как Ед Реджис се измъква през отворената врата и се гмурва под дъжда.
	— Ей! — извика Лекс. — Къде отиваш?
	Ед Реджис само се обърна и побягна в посока, обратна на тиранозавъра. След малко изчезна сред дърветата. Вратата на колата остана да зее, дъждът обливаше вътрешната й страна.
	— Той ни заряза! — каза Лекс. — Къде отиде? Остави ни сами!
	— Затвори вратата — рече й Тим, но тя запищя:
	— Той ни изостави, изостави ни!
	— Какво става, Тим? — попита доктор Грант по радиото. — Ей, Тим!
	Момчето се наведе и се опита да затвори вратата. От задната седалка не можеше да достигне дръжката. Пак погледна тиранозавъра и в блясъка на светкавицата зърна огромния черен силует на фона на ослепително светлото небе.
	— Какво става, Тим?
	— Той ни заряза, изостави ни!
	Малчуганът примигна и започна да вижда по-ясно. Пак се обърна — тиранозавърът си стоеше на предишното място, грамаден и неподвижен. От челюстите му се стичаше вода. После с предния си крайник улови оградата.
	Чак тогава Тим осъзна какво значи това: тиранозавърът стискаше оградата! Значи по нея вече не течеше електричество!
	— Лекс, затвори вратата!
	— Тим! — изпука радиостанцията.
	— Тук съм, доктор Грант.
	— Какво става?
	— Реджис избяга — отвърна Тим.
	— Какво Реджис?
	— Избяга. Май се усети, че по оградата не тече ток — обясни момчето.
	— Не тече ток ли? — чу се гласът на Малкълм. — Наистина ли каза, че по оградата не тече ток?
	— Лекс — пак подкани Тим, — затвори вратата.
	Но момиченцето продължаваше да хлипа и да нарежда: „Заряза ни! Заряза ни!“, и на Тим не му оставаше нищо друго, освен да излезе в дъжда през задната врата и сам да затвори вратата. Чу се нов тътен и пак проблясва светкавица. Застанало извън колата, момчето се обърна и видя как тиранозавърът троши металната ограда с гигантския си заден крайник.
	— Тими! — изпищя Лекс.
	Той скочи вътре и затръшна вратата, но звукът бе заглушен от нов гръм.
	— Тим! Чуваш ли ме? — изпука радиото.
	Момчето грабна предавателя.
	— Чувам! — Той се обърна към Лекс: — Заключи вратите. Седни в средата на колата. И замълчи най-после!
	Тиранозавърът отвън завъртя глава и тромаво пристъпи напред. Ноктите на крака му се закачиха в мрежата на повалената ограда. Лекс най-после видя животното и занемяла, се втренчи в него с широко отворени очи.
	— Тим! — изпука радиото.
	— Да, доктор Грант.
	— Не слизайте от колата. Снижете се. Не мърдайте и не вдигайте шум.
	— Добре.
	— Няма да ви се случи нищо. Едва ли може да отвори вратите.
	— Добре.
	— Само мълчете и не мърдайте, за да не привлечете вниманието му.
	— Добре — каза Тим и изключи радиото. — Чу ли, Лекс?
	Сестра му кимна безмълвно, без да откъсва поглед от динозавъра. Той изрева. Под блясъка на светкавицата децата видяха как животното се измъква от оградата и прави огромна крачка напред.
	Застана между двете коли. От огромното му туловище Тим не виждаше автомобила на доктор Грант. Дъждът се стичаше на ручейчета по грапавата кожа на мощните му задни крайници. Момчето не виждаше и главата на животното, тя бе високо над покрива на автомобила.
	Тиранозавърът заобиколи тяхната кола и застана точно на мястото, където Тим, а преди него и Реджис бяха слизали. Там спря и наведе огромната си глава към калната земя.
	Тим се обърна назад и видя доктор Грант и доктор Малкълм в другата кола. И двамата напрегнато се взираха през предното стъкло.
	Главата на динозавъра се вдигна с разтворени челюсти и спря на равнището на страничните прозорци. На светлината от мълниите те следяха движенията на голямото лъскаво око.
	Тиранозавърът оглеждаше вътрешността на колата.
	Тим чу как от уплаха Лекс задиша тежко, на пресекулки. Пресегна се и стисна ръката й с надеждата, че тя няма да се развика. Динозавърът продължи да се взира през прозореца. „Може би не ни вижда“, помисли си Тим. Накрая животното вдигна глава и тя пак се изгуби от погледа им.
	— Тими! — прошепна Лекс.
	— Няма страшно! — утеши я брат й. — Май не ни видя.
	Тим се бе обърнал назад към доктор Грант, когато колата се разтресе от мощен удар и предното стъкло се напука като паяжина. Тиранозавърът беше ударил с глава покрива на автомобила. Тим се намери проснат на седалката, очилата за нощно виждане се бяха смъкнали от лицето му.
	Той бързо седна и примигна в тъмното. Усети вкус на кръв в устата си.
	— Лекс?
	Сестра му не се виждаше никъде.
	Тиранозавърът стоеше до предницата на колата и пореше въздуха с горните си крайници.
	— Лекс! — прошепна Тим.
	Тогава чу стенанието й. Тя лежеше някъде на пода под предната седалка.
	Огромната глава пак се наведе, като запречи изцяло натрошеното предно стъкло. Тиранозавърът повторно халоса покрива на автомобила. Тим се вкопчи в седалката, когато колата силно се залюля. Тиранозавърът удари още два пъти, като направи вдлъбнатини в металния покрив. После заобиколи колата. Голямата му грапава опашка препречи и двата странични прозореца. Той спря зад колата и изпръхтя с плътен гъргорещ звук, който се смеси с тътена на гръмотевиците. После впи челюсти в резервната гума, закрепена отзад, и я откъсна с едно-единствено движение на главата. За миг задницата на колата увисна във въздуха, после тежко падна на земята и пръсна кал.
	— Тим! — извика доктор Грант. — Чуваш ли ме, Тим?
	Момчето грабна радиопредавателя.
	— Добре сме — каза то.
	Чу се пронизително металическо стържене. Явно динозавърът дращеше с нокти по покрива. Сърцето на Тим биеше до пръсване. През прозорците от дясната страна не се виждаше нищо освен грапавата зърнеста кожа. Тиранозавърът се беше облегнал на колата и тя се люлееше напред-назад, когато животното си поемаше дъх, а ресорите шумно скърцаха.
	Лекс пак изстена. Тим остави радиостанцията и пропълзя към предната седалка. Тиранозавърът изрева и покривът на колата хлътна още повече. Тим усети остра болка в главата и се просна на пода под предните седалки. Сега лежеше до Лекс и с ужас забеляза, че половината й лице е обляно в кръв. Изглежда, беше в безсъзнание.
	Колата пак се разтърси и около него се посипаха парчета стъкло. Момчето усети дъждовните капки по лицето си. Вдигна поглед и съгледа голяма дупка в предното стъкло. Краищата й бяха назъбени, а през нея се виждаше грамадната глава на динозавъра.
	Динозавърът гледаше право в него.
	Побиха го ледени тръпки, когато главата се устреми към него със зинала паст. Металът изскърца под зъбите на животното и Тим долови вонящия му дъх, когато дебелият език се пъхна в колата през дупката в стъклото. Тим усети горещата пяна от слюнката на динозавъра, докато езикът опипваше вътрешността на автомобила. После звярът нададе рев, който прокънтя оглушително в тясното купе на колата.
	Главата рязко се дръпна назад.
	Тим бързо се покатери на седалката, като внимаваше да не се удари в хлътналия покрив. Имаше достатъчно място, ако седнеше плътно до вратата. Тиранозавърът стоеше под дъжда близо до предния калник. Изглеждаше объркан. От челюстите му обилно струеше кръв.
	Наклони глава и с огромното си око се взря в момчето. Главата се приближи странично към колата и надзърна вътре. Кръвта, смесила се с дъжда, опръска хлътналия покрив на автомобила.
	Не може да ме стигне, помисли си Тим. Прекалено голям е.
	После главата се дръпна и под блясъка на светкавиците Тим забеляза, че динозавърът вдига задния си крак. После целият свят лудешки се завъртя, колата се катурна настрани и прозорците й цопнаха в калта. Момчето видя как безжизненото тяло на Лекс се удря в страничния прозорец, а след миг и той падна до сестра си и си удари главата. Усети, че му се вие свят. После челюстите на тиранозавъра захапаха рамката на прозореца и целият автомобил се вдигна във въздуха и се затресе.
	— Тими! — изпищя Лекс толкова близо до ухото му, че го оглуши.
	Тя се беше съвзела и брат й я притисна до себе си, когато динозавърът удари колата в земята. Тим усети пронизваща болка в хълбока си, сестра му падна върху него. Колата пак се издигна във въздуха, като се люлееше лудешки. Лекс отново изкрещя:
	— Тими!
	Момчето видя как вратата се отваря под сестра му и тя пада от колата долу в калта. Не можа да й отвърне, в следващия миг всичко се завъртя… той видя, че стволовете на палмите се плъзгат надолу край него… после встрани… сетне земята се отдалечи… момчето чу страшния рев на тиранозавъра… видя лъскавото око… върховете на палмите…
	Колата с оглушителен трясък се откъсна от челюстите на тиранозавъра, полетя стремглаво надолу и на Тим му прилоша само миг преди целият свят да се обгърне в тишина и мрак.


	— Божичко! — ахна Малкълм. — Какво стана с колата?
	Грант примигна, заслепен от светкавицата.
	Другата кола беше изчезнала.
	Грант не можеше да повярва. Наведе се, мъчейки се да види нещо през струйките дъжд по предното стъкло. Туловището на динозавъра беше толкова голямо, че може би просто запречваше…
	Не. При следващата светкавица се видя съвсем ясно — колата я нямаше.
	— Какво стана? — попита Малкълм.
	— Не зная.
	Грант чу писъка на момиченцето, но звукът беше заглушен от плисъка на дъжда. Динозавърът стоеше на пътя пред тях и макар да беше тъмно, те видяха как животното се навежда и души земята.
	А може би ядеше нещо, което лежеше на земята.
	— Виждате ли нещо? — запита Малкълм, присвил очи.
	— Не — отвърна Грант.
	Дъждът шибаше покрива на колата. Той очакваше да чуе пак момиченцето, но освен дъжда не долавяше нищо. Двамата мъже седяха в колата и се ослушваха.
	— Това момиченцето ли беше? — попита накрая Малкълм. — Приличаше на нейния глас.
	— Наистина.
	— Но то ли беше?
	— Не зная — отвърна Грант.
	Почувства как постепенно го обзема умора. През замъгления от дъжда преден прозорец видя как динозавърът се приближава към тяхната кола с бавни застрашителни стъпки.
	— Знаете ли — каза Малкълм, — в моменти като този на човек му се струва, че изчезналите животни трябва да си останат изчезнали. Сега не изпитвате ли същото чувство?
	— Да — каза Грант.
	Усещаше как сърцето му бие до пръсване.
	— Ммм, имате ли някаква идея какво ще правим сега?
	— Нищо не ми идва наум — отвърна Грант.
	Малкълм натисна дръжката, отвори с крак вратата и побягна. Но още в същия миг Грант забеляза, че той е тръгнал твърде късно, че динозавърът е прекалено близо. Пак изтрещя гръмотевица и на ярката светлина Грант с ужас видя как тиранозавърът се хвърля с рев напред.
	Не си спомняше ясно какво е станало после. Малкълм бягаше, под краката му хвърчаха кални пръски. Тиранозавърът го настигна с мощни подскоци, снижи масивната си глава и Малкълм полетя във въздуха като парцалена кукла.
	После Грант също се озова вън от колата и усети студените капки дъжд, които шибаха лицето и тялото му. Тиранозавърът беше с гръб към него, голямата му опашка се мяташе из въздуха. Грант тъкмо се готвеше да побегне към гората, когато животното внезапно се обърна към него и изрева.
	Мъжът замръзна на мястото си.
	Стоеше мокър до кости при вратата на автомобила. Нямаше къде да се скрие, а тиранозавърът беше на не повече от три метра. Огромното животно пак изрева. От такова малко разстояние звукът беше ужасяващо силен. Грант почувства, че се тресе от студ и страх. Притисна треперещите си ръце към вратата, за да ги успокои.
	Тиранозавърът изрева още веднъж, но не го нападна. Изви глава и огледа колата първо с едното, а сетне и с другото си око. И не направи нищо.
	Просто си стоеше там.
	„Какво става?“, помисли си Грант.
	Мощните челюсти зинаха и се затвориха. Тиранозавърът за пореден път изрева ядосано, после мощният заден крак се вдигна и се стовари върху покрива на колата. Острите нокти задраскаха с оглушителен звук по метала, като едва не закачиха Грант, който продължаваше да стои неподвижно.
	Стъпалото цопна в калта. Главата бавно се спусна надолу и животното със сумтене огледа колата. Първо надзърна през предното стъкло. После се премести полека назад и блъсна зейналата врата на автомобила, която се затвори. Мина точно покрай Грант, който беше зашеметен от страх, а сърцето му лудо препускаше. Животното беше толкова близо, че той усети дъха на разложение, идещ от устата му, сладникавата миризма на кръв, отвратителната воня на хищника…
	Тялото на Грант се стегна в очакване на неизбежното.
	Огромната глава се плъзна покрай него и се насочи към задницата на колата. Грант примигна.
	Какво ли бе станало?
	Нима тиранозавърът не го бе видял? Изглежда, беше точно така. Но как бе възможно? Грант хвърли поглед назад и забеляза, че животното души закрепената на багажника гума. Побутна я с муцуна и пак изви глава назад към Грант.
	Този път се спря. Черните му разширени ноздри бяха само на няколко сантиметра. Грант усети горещия му дъх по лицето си. Но тиранозавърът не душеше като куче. Просто дишаше и изглеждаше изненадан.
	Не, не го виждаше. И нямаше да го види, ако той стоеше неподвижно. Нали бе учен, някаква част от съзнанието му се опитваше да намери обяснение, да открие причина…
	Челюстите зинаха пред него, огромната глава се издигна. Грант здраво стисна юмруци и прехапа устните си в отчаян опит да остане неподвижен, да не издаде звук.
	Ревът на тиранозавъра разцепи нощния въздух.
	Грант вече започваше да разбира. Животното не го виждаше, но подозираше, че е някъде там, и с рева си опитваше да го сплаши и да го накара да се разкрие. Грант си даде сметка, че ще си остане невидим, докато не мърда.
	В последен изблик на ярост динозавърът вдигна заден крак и ритна автомобила. Грант усети пареща болка и с изненада почувства как тялото му лети във въздуха. Стори му се, че всичко това се разиграва много бавно, имаше достатъчно време да осъзнае, че светът наоколо става по-студен, и да види как земята сякаш връхлита отгоре му и го удря в лицето.


	Завръщането

	— Дявол да го вземе! — изруга Хардинг. — Вижте това отпред.
	Седяха в джипа на Хардинг и се взираха през предното стъкло, което чистачките бършеха с бръмчене. На жълтата светлина от фаровете различиха очертанията на голямо съборено дърво, което препречваше пътя.
	— Сигурно е повалено от мълния — каза Дженаро. — Страшно голямо е.
	— Няма как да го заобиколим — рече Хардинг. — Ще се обадя на Арнолд в контролната зала. — Той взе радиостанцията и завъртя копчето за смяна на каналите. — Ало, Джон. Там ли си, Джон?
	Не се чуваше нищо освен съскане.
	— Какво става? — възкликна той. — Радиостанцията не работи.
	— Вероятно от бурята — предположи Дженаро.
	— Може би — съгласи се Хардинг.
	— Опитайте да се свържете с автомобилите — предложи Ели.
	Хардинг опита на всички канали, но никой не отговори.
	— Нищо — каза той. — Сигурно вече са се върнали в лагера и са извън обхвата на тази малка радиостанция. Така или иначе, според мен не бива да стоим тук. Ще минат часове, докато ремонтната група изпрати хора, които да отместят дървото.
	Той изключи радиото и включи джипа на задна скорост.
	— Какво смятате да правите? — запита Ели.
	— Ще се върнем на разклона и ще тръгнем по алеята за поддръжка. За щастие паркът разполага с още една система от пътища — обясни Хардинг. — Има един път за посетители и втори — за персонала, камионите с храна и така нататък. Ще тръгнем по тази втора алея. Пътят е малко по-дълъг и не така живописен. Но за вас може би ще бъде интересен. Ако дъждът поспре, ще видим някои от животните нощем. Ще бъдем в лагера след трийсет-четирийсет минути — каза Хардинг, — ако не объркам пътя.
	Той обърна джипа и потеглиха отново на юг.


	Блесна светкавица и всички екрани в контролната зала потъмняха. Арнолд напрегнато се наведе, капнал от умора. Не сега, Господи! Само не сега! Точно в бурята ли всичко да излезе от строя! Е, да, електрическата система бе предпазена от токов удар, но Арнолд не беше сигурен за модемите, които Недри използваше за прехвърляне на данните. Повечето хора не знаеха, че е възможно един модем да извади от строя цяла система — електрическият импулс постъпваше обратно в компютъра и прас! — край на дънната платка, край на оперативната памет, край на файловия процесор, край на компютъра.
	Екраните просветнаха. После едно по едно изображенията отново се появиха. Арнолд въздъхна от облекчение и се строполи на стола.
	Къде ли бе отишъл Недри? Преди пет минути Арнолд беше изпратил охраната да го търси из сградата. Сигурно дебелото копеле си седеше в банята и четеше някой комикс. Но хората от охраната още не бяха дошли, нито се бяха обадили.
	Пет минути. Ако Недри беше в сградата, досега да са го открили.
	— Някой е взел проклетия джип — каза Мълдун, когато влезе в залата. — Още ли не си се свързал с хората в автомобилите?
	— Не мога да се свържа по радиото — обясни Арнолд. — Принуден съм да използвам него, защото главният процесор не работи. Слабо е, но би трябвало да действа. Опитвах всичките шест канала. Зная, че имат радиостанции в колите, но не отговарят.
	— И таз добра! — ахна Мълдун.
	— Ако искаш да идеш при тях, защо не вземеш някой от камионите за ремонт?
	— Бих отишъл — каза Мълдун, — но всичките са в източния гараж, а той е на повече от два километра оттук. Къде е Хардинг?
	— Сигурно е тръгнал насам.
	— Тогава той ще прибере хората от автомобилите.
	— И аз така мисля.
	— Някой казал ли е на Хамънд, че децата още не са се върнали?
	— Не — отвърна Арнолд. — Само този мухльо ми липсва да се мотае тук и да ми вдига кръвното. Засега всичко е наред. Автомобилите са заседнали заради дъжда. Могат да потърпят малко. Хардинг ще мине оттам и ще ги докара. Или ще намерим Недри и ще накараме това копеле да включи системите.
	— Ти не можеш ли да ги включиш?
	— Опитах се — поклати глава Арнолд. — Но Недри е направил нещо със системата. Още не мога да разбера какво. Ако трябва обаче да вляза в самия код, ще ми отнеме часове. Недри ни е необходим. Трябва веднага да открием този кучи син.


	Недри

	На табелата пишеше „ОГРАДАТА Е ПОД НАПРЕЖЕНИЕ 10 000 ВОЛТА. НЕ ПИПАЙ“, но Недри я хвана с голи ръце, отключи вратата и я отвори широко. Качи се на джипа, мина през вратата и после се върна да я затвори.
	Намираше се в пределите на парка, на някакви си два-три километра от източния док. Натисна докрай газта, сграбчи кормилото и отпраши с джипа по тесния път, като се взираше през замъгленото от дъжда предно стъкло. Караше бързо, дори прекалено бързо, но трябваше да приключи за определеното време. Отвсякъде го заобикаляше потъналата в мрак джунгла, ала Недри знаеше, че скоро ще види отляво плажа и океана.
	Проклета буря, помисли си той. Може всичко да провали. Ако яхтата на Доджсън не бъдеше на източния док, когато Недри пристигнеше там, целият план щеше да отиде по дяволите. Недри не можеше да си позволи да чака, в контролната зала имаха нужда от него. Според плана трябваше да отиде с джипа на източния док, да предаде ембрионите и да се върне само за няколко минути, преди някой да е забелязал отсъствието му. Планът беше добър, направо безупречен. Недри го беше обмислил много внимателно, без да пропуска нито една подробност. Ако всичко минеше както трябва, той щеше да спечели милион и половина долара. Сумата се равняваше на десетгодишния му доход и Недри щеше да я получи накуп, без да плаща данъци. Животът му щеше да се промени. Недри беше проявил голяма предпазливост, дори накара Доджсън да се срещнат на летището в Сан Франсиско в последната минута, под предлог че иска да види парите. Всъщност бе решил да запише разговора си с него и да запечата името му на лентата, да не би онзи да забрави, че му дължи остатъка от сумата. Сега заедно с ембрионите Недри изпращаше и презапис от оригиналната касета с разговора. Накратко, беше помислил за всичко.
	Освен за проклетата буря.
	Нещо дребно се стрелна през пътя отпред и фаровете го осветиха. Приличаше на голям плъх. Шмугна се в шубраците край пътя, но Недри успя да види дебелата му опашка. Опосум. Интересно как беше оцелял тук. Сигурно динозаврите лесно се справяха с такива животни.
	Къде ли бе проклетият док?
	Недри караше бързо, а бе потеглил преди цели пет минути. Вече трябваше да е стигнал на източния док. Ами ако се бе отклонил? Едва ли. Не беше видял никакви отклонения.
	Тогава къде беше докът?
	Недри продължи да кара все така бързо, но след един остър завой с уплаха забеляза, че пътят завършва с двуметрова бетонна стена, потъмняла от дъжда. Той рязко удари спирачките, джипът поднесе и за един ужасен миг Недри помисли, че ще се разбие в оградата… сигурен беше, че ще се разбие… завъртя лудешки кормилото. Джипът спря само на няколко сантиметра от бетонната стена.
	Известно време Недри не се помръдна, заслушан в ритмичното потракване на чистачките. Пое си дълбоко въздух и бавно го издиша. После се обърна и огледа пътя. Явно се беше отклонил. Можеше да се върне, но това щеше да му отнеме много време.
	Реши да се опита да разбере къде се намира.
	Слезе от джипа и усети тежките дъждовни капки по главата си. Тропическият дъжд беше толкова силен, че капките му причиняваха болка. Недри погледна часовника си и натисна копчето на светещия циферблат. Бяха минали шест минути. Къде, по дяволите, се намираше? Заобиколи бетонната преграда и от другата страна освен дъжда чу бълбукането на вода. Дали не бе океанът? Недри забърза напред, очите му постепенно привикваха към мрака. Отвсякъде го заобикаляше непроходима джунгла. Дъждът плющеше по листата.
	Бълбукането ставаше все по-силно. Най-сетне Недри се измъкна от гъсталака, усети, че краката му затъват в меката пръст, и видя тъмните струи на реката. Реката! Беше излязъл при реката, която течеше през джунглата!
	По дяволите! Но къде точно на реката? Тя беше дълга няколко километра. Недри пак погледна часовника си. Бяха изминали седем минути.
	— Положението ти не е никак розово, Денис — каза той на глас.
	В отговор откъм гората се чу тих звук, приличен на крясък на нощна птица. Недри почти не му обърна внимание. Тревожеше се за плана си, за това, че времето е изтекло. Вече нямаше избор. Трябваше да се откаже от първоначалния си замисъл. Единственият изход бе да се върне в контролната зала, да оправи компютъра и да се свърже с Доджсън, за да му съобщи, че ще предаде ембрионите следващата вечер. Щеше да се поозори, докато уреди всичко това, но се надяваше да успее. Компютърът автоматично записваше всички разговори. След като Недри се свържеше с Доджсън, трябваше да влезе в компютъра и да изтрие записа на разговора. Но едно бе сигурно — ако продължаваше да стои тук, щяха да забележат, че го няма.
	Тръгна към джипа, като се ориентираше по светлините на фаровете. Беше вир-вода и се чувстваше ужасно. Пак чу одевешния крясък и този път спря. Не приличаше на писък на бухал. Идваше съвсем отблизо, някъде отдясно, сред дърветата.
	Недри продължи да се вслушва и след малко откъм шубраците долетя силен шум от трошене на клонки. После настъпи тишина. Той почака и отново го чу. Нещо голямо вървеше бавно през джунглата към него.
	Нещо грамадно. Бе само на хвърлей. Голям динозавър.
	Недри трябваше да се махне час по-скоро.
	Хукна презглава. Вдигаше голям шум, докато тичаше, но въпреки това чуваше как животното си пробива път през листата и пак кряка като нощна птица.
	Приближаваше се все повече.
	Недри се препъваше в корените на дърветата и дращеше с нокти по мокрите клони. Накрая видя джипа и стената, осветени от фаровете, и му олекна. След миг щеше да бъде в колата и да изчезне оттук. С последни сили заобиколи преградата и се спря като закован.
	Животното вече беше там.
	Но не беше близо. Динозавърът стоеше на десетина метра от мястото, осветено от фаровете. Недри не беше обикалял парка и не беше виждал различните видове динозаври, ала този тук изглеждаше странно. Триметровото му тяло беше жълто на черни петна, а на главата му имаше два червени гребена с формата на буквата „V“. Динозавърът не помръдна, само пак изкряка като бухал.
	Недри почака да види дали ще го нападне. Динозавърът не помръдваше. Може би се страхуваше от фаровете на джипа като от огън.
	Не откъсваше поглед от мъжа. После енергично тръсна глава. Недри усети как по гърдите го плясва нещо мокро. Погледна надолу и видя, че по мократа му от дъжда риза се стича пяна. Докосна я с любопитство…
	Беше слюнка.
	Динозавърът го беше наплюл.
	Колко гадно, помисли той. После вдигна поглед към динозавъра, видя как главата му прави същото движение и усети как слюнката го улучва, този път по врата, точно над яката на ризата. Недри я изтри с ръка.
	Божичко, колко отвратително. Но кожата на врата му вече започваше да изтръпва и да смъди. Ръката също го заболя. Все едно някой го бе полял с киселина.
	Недри отвори вратата на джипа и хвърли поглед назад да се увери, че динозавърът няма да го нападне. Тогава усети внезапна пареща болка в очите, сякаш в мозъка му се бяха забили хиляди шипове. Задъхан от болка, той стисна очи, вдигна ръце, за да ги скрие, и усети лепкавата пяна, която се стичаше от двете страни на носа му.
	Слюнка.
	Динозавърът беше плюл в очите му.
	Още преди да го осъзнае, болката го прекърши и запъхтян, той се свлече на колене. После рухна настрани и притисна лице в мократа земя. Дъхът му излизаше със свистене от гърдите. Болката не го отпускаше, ставаше все по-силна и под здраво стиснатите му клепачи заиграха светли петънца.
	Земята се разтресе и Недри разбра, че динозавърът се приближава. Чу тихото бухане и въпреки болката с усилие отвори очи, ала не видя нищо освен светлите петна. Бавно осъзна какво е станало.
	Беше ослепял.
	Бухането се чуваше все по-силно. Недри с мъка се изправи на крака и олюлявайки се, се подпря на вратата на колата. Почувства как му се повдига и му се вие свят. Сега динозавърът беше само на хвърлей, Недри усещаше близостта му, смътно долавяше горещия му дъх.
	Но не виждаше нищо.
	Това го изпълни с неописуем ужас.
	Той разпери ръце и диво ги размаха във въздуха да отблъсне нападението, което бе неизбежно.
	Тогава усети нова пареща болка, като че някой заби в корема му нажежен нож. Недри се препъна, протегна слепешком ръце към разкъсаната си риза и напипа някаква тежка хлъзгава маса, която бе изненадващо топла. Той с ужас осъзна, че държи в ръце собствените си вътрешности. Динозавърът беше разпорил корема му и червата му бяха изпаднали.
	Недри се строполи на земята и падна върху нещо люспесто и студено, сигурно крака на животното. После усети нова болка, този път от двете страни на главата. Болката стана още по-силна, когато животното го изправи на крака.
	Недри разбра, че динозавърът стиска главата му между челюстите си, и обзелият го ужас бе последван от желанието всичко това да свърши час по-скоро.


	Бунгалото

	— Още кафе? — любезно запита Хамънд.
	— Не, благодаря — отвърна Хенри Ву и се облегна на стола. — Не мога да хапна нищо повече.
	Седяха в трапезарията в бунгалото на Хамънд, което се намираше в уединена част на парка недалеч от лабораториите. Ву трябваше да признае, че бунгалото, което Хамънд беше построил за себе си, е изискано и просторно, почти в японски стил. Вечерята също беше превъзходна, като се има предвид, че кухненският персонал все още беше малоброен.
	Но нещо в поведението на Хамънд притесняваше Ву. Старецът се държеше различно от друг път… и тази разлика беше едва доловима. По време на вечерята Ву се бе опитал да определи в какво се състои тя. От една страна, Хамънд говореше несвързано, повтаряше се, разказваше стари истории. От друга, бе изнервен и изпадаше ту в необуздан гняв, ту в сълзлива сантименталност. Но всичко това можеше да се обясни с напредналата му възраст. В края на краищата Джон Хамънд беше почти на седемдесет и седем.
	Но имаше и нещо друго. По някои въпроси непрекъснато увърташе. По други твърдо държеше на своето. И в крайна сметка упорито отказваше да обсъжда положението в парка.
	Ву беше смаян от подозрението (все още не си позволяваше да мисли, че то е доказано), че динозаврите се размножават. След въпроса на Грант дали при създаването им е била включена ДНК на земноводни Ву реши да отиде в лабораторията и да провери компютърните данни за всички използвани отрязъци ДНК. Защото ако динозаврите наистина се размножаваха, всичко в парка подлежеше на съмнение — начинът на генетичното създаване на животните, системата за генетичен контрол, изобщо всичко. Под въпрос беше дори зависимостта на животните от лизина. А ако динозаврите наистина можеха да се размножават и да живеят сред съвременната природа…
	Хенри Ву искаше час по-скоро да провери тези данни. Но Хамънд упорито настояваше да вечерят заедно.
	— Непременно трябва да хапнеш от сладоледа, Хенри — каза Хамънд и бутна стола си от масата. — Мария прави превъзходен джинджифилов сладолед.
	— Добре. — Ву се загледа в красивото момиче, което мълчаливо им сервираше. Проследи я с поглед, докато то излезе от стаята, после се обърна към единствения видеоекран, монтиран на стената. Той беше тъмен. — Екранът не работи — каза Ву.
	— Нима? — Хамънд хвърли поглед към екрана. — Сигурно заради бурята. — Той посегна към телефона. — Ще се обадя на Джон в контролната зала.
	Ву чу съскането и пукота по линията. Хамънд сви рамене и остави слушалката.
	— И телефоните не са в ред — рече той. — Или може би Недри още прехвърля данни. Този уикенд има да оправя доста дефекти. Гений е в своята област, но към края трябваше доста да го притиснем, за да сме сигурни, че ще свърши всичко както трябва.
	— Дали да не отскоча до контролната зала? — попита Ву.
	— Не, не — спря го Хамънд. — Няма нужда. Ако има проблеми, все някак ще разберем. А, ето.
	Мария се върна с две купички сладолед.
	— Поне го опитай, Хенри — покани го Хамънд. — Направен е с пресен джинджифил от източната част на острова. Зная, че сладкото е слабост на старите хора, но все пак…
	Ву послушно гребна една лъжичка. Навън проблесна светкавица и се чу оглушителна гръмотевица.
	— Беше наблизо — каза Ву. — Дано децата не се уплашат от бурята.
	— Ами, ще се уплашат! — рече Хамънд и опита от сладоледа. — И въпреки всичко, Хенри, не мога да се отърва от някои опасения във връзка с парка.
	Дълбоко в себе си Ву изпита облекчение. Може би старецът все пак щеше да приеме фактите.
	— Какви опасения?
	— Както знаеш, Юрският парк е предназначен преди всичко за малки посетители. Всички деца по света обичат динозаврите и ще бъдат възхитени… просто възхитени… от нашия парк. Личицата им ще светят от радост, че най-после са видели тези чудесни животни. Но се боя… че няма да доживея този миг, Хенри. Няма да доживея да видя радостта по лицата им.
	— Мисля, че съществуват и други проблеми — намръщено каза Ву.
	— Но никой от тях не ме притеснява толкова — рече Хамънд. — Най-голямата ми грижа е, че няма да доживея да видя грейналите им от възторг лица. Този парк е истинска победа за нас. Ние осъществихме плановете си. Ако си спомняш, първоначалното ни намерение беше да използваме новите технологии на генното инженерство, за да направим пари. Много пари.
	Ву знаеше, че Хамънд ще се впусне в една от любимите си речи. Той вдигна ръка.
	— Всичко това ми е известно, Джон…
	— Ако смяташ да създаваш биоинженерингова фирма, как ще постъпиш? Ще произвеждаш ли нещо, с което да помогнеш на човечеството в борбата с болестите? За Бога, не. Ужасна идея. Изключително глупав начин да се възползваш от новата технология. — Хамънд тъжно поклати глава. — И все пак сигурно си спомняш, че първите компании, занимаващи се с генно инженерство, като „Дженентек“ и „Ситъс“, насочиха усилията си именно към създаването на фармацевтични средства. Нови лекарства за човечеството. Наистина благородни подбуди. За жалост лекарствата се натъкват на всевъзможни препятствия. Само изследванията, които се правят в Управлението за разпространение на лекарствени средства, отнемат между пет и осем години, и то ако имаш късмет. Има и по-лош вариант — да ти попречат силите, които действат на пазара. Представи си, че си създал чудотворно лекарство срещу рак или инфаркт, какъвто беше случаят с „Дженентек“. Представи си, че поискаш цената за една доза да бъде хиляда-две хиляди долара. Може би си въобразяваш, че е твое право. В крайна сметка нали ти си изобретил лекарството, финансирал си целия процес на създаването му. Тогава би трябвало да имаш право сам да му определиш цената. Но смяташ ли, че правителството ще ти позволи да го сториш? Не, Хенри, то няма да допусне подобно нещо. Болните няма да плащат хиляда долара за една доза от така нужното им лекарство. Те няма да бъдат благодарни, напротив, ще бъдат възмутени. Червеният кръст също няма да плати. Ще каже, че е пладнешки обир. Поради всичко изброено дотук ще се натъкнеш на множество пречки. Ще отхвърлят молбата ти за патент. Ще закъснее разрешението за производство. Все нещо ще те принуди да мислиш по-реалистично и да намалиш цената на лекарството си. От гледна точка на бизнеса, да помагаш на човечеството се оказва много рисковано начинание. Лично аз никога не бих го правил.
	Ву и преди беше чувал тези доводи. И знаеше, че Хамънд е прав. Някои от лекарствата, създадени по новите методи, наистина бяха претърпели провал заради необяснимото протакане и проблемите с патентите.
	— Но виж колко различно стоят нещата — продължи Хамънд, — когато създаваш развлечения. Човек може да мине и без развлечения. Затова правителството няма право да се меси в работата ми. Ако поискам по пет хиляди долара на ден за разглеждането на моя парк, кой ще ме спре? В крайна сметка никой няма да идва тук насила. И вместо да бъде обявена за пладнешки обир, високата цена всъщност прави парка още по-привлекателен. Посещението в него се превръща в белег за високо обществено положение, а всички американци обичат това. Същото се отнася и за японците, а пък те разполагат с много повече пари.
	Хамънд довърши сладоледа си и Мария безмълвно прибра купичката.
	— Не е тукашна — поясни старецът. — Родена е в Хаити. Майка й е французойка. Така или иначе, Хенри, сигурно си спомняш, че насочихме моята фирма в тази област… преди всичко, за да бъдем застраховани срещу правителствена намеса. От намесата на всички правителства по света…
	— Понеже стана дума за света…
	— Вече подписахме договора да наемем един от големите Азорски острови, където ще построим европейския Юрски парк — усмихна се Хамънд. — А, както знаеш, отдавна се сдобихме с един остров близо до Гуам за японския Юрски парк. Строителството на другите два парка ще започне в началото на следващата година. След четири години всички ще бъдат завършени. Дотогава чистата годишна печалба ще надвишава десет милиарда долара, а приходите от реклама, телевизионни предавания и авторски права сигурно ще я удвоят. Не виждам смисъл да си губим времето и да създаваме домашни любимци. Доколкото разбрах, Лу Доджсън си е въобразил, че това влиза в плановете ни.
	— Двайсет милиарда на година — тихо каза Ву и поклати глава.
	— И то в най-лошия случай — уточни Хамънд и пак се усмихна. — Но няма смисъл отсега да говорим за това. Още сладолед, Хенри?


	— Намери ли го? — почти изкрещя Арнолд, когато пазачът влезе в контролната зала.
	— Не, господин Арнолд.
	— Какво се мотаеш, намери го!
	— Едва ли е в сградата, господин Арнолд.
	— Тогава провери в хижата — каза Арнолд, — виж в помещенията на персонала, иди и до генератора, търси навсякъде, но го намери.
	— Ами… — Пазачът се поколеба. — Господин Недри беше онзи дебелият, нали?
	— Да — потвърди Арнолд. — Той е дебел. Дебел мухльо.
	— Джими, дето охранява главното фоайе, каза, че видял дебелия да отива в гаража.
	— В гаража ли? — Мълдун рязко се обърна. — Кога?
	— Преди десетина-петнайсет минути.
	— Божичко! — възкликна Мълдун.


	Спирачките на джипа изскърцаха.
	— Извинявайте! — каза Хардинг.
	В светлината на фаровете Ели видя стадо апатозаври, които тромаво пресичаха пътя. Възрастните бяха шест. Всеки беше колкото къща. С тях вървеше и малък апатозавър, който бе колкото едър кон. Животните се движеха бавно и тихо, без изобщо да поглеждат към джипа и към светещите фарове. Малкият спря за малко да пие вода от една локва, после продължи с останалите.
	Ако пътя им пресичаха стадо слонове, те щяха да се стреснат от пристигането на колата, щяха да ревнат и да наобиколят малкото, за да го защитят. Но тези животни, изглежда, не изпитваха страх.
	— Нима не ни виждат? — учуди се Ели.
	— Всъщност не — отвърна Хардинг. — Е, в буквалния смисъл на думата ни виждат, но ние не означаваме нищо за тях. Много рядко излизаме с колите нощем и на тях им липсва опит. Сега сме просто един странен миризлив предмет в техния свят. Не ги заплашваме с нищо и затова не се интересуват от нас. Понякога ми се случва да изляза през нощта, за да прегледам някое болно животно, а на връщане тези приятели са ме държали с часове на пътя.
	— Как постъпвате в такива случаи?
	— Пускам запис на рев на тиранозавър — ухили се Хардинг. — Това ги кара да се размърдат. Не че особено ги е страх от тиранозаврите. Апатозаврите са толкова грамадни, че едва ли някой може да им излезе насреща. Ще строшат врата на тиранозавъра с едно замахване на опашката. И го знаят. Тиранозавърът също.
	— Значи ни виждат. Ами ако слезем от колата…
	— Вероятно няма да реагират — сви рамене Хардинг. — Динозаврите имат остро зрение, но зрителната им система, общо взето, е като тази на земноводните — реагира на движение. Те почти не виждат неподвижни предмети.
	Животните продължиха пътя си. Мократа им от дъжда кожа лъщеше на светлината от фаровете. Хардинг включи джипа на скорост.
	— Вече можем да продължим — каза той.


	— Подозирам, че след време и върху вашия парк ще бъде оказан натиск, както върху лекарствата на „Дженентек“ — обади се Ву.
	Двамата с Хамънд се бяха преместили във всекидневната и наблюдаваха дъжда, който шибаше стъклата на големите прозорци.
	— Не виждам как — възрази Хамънд.
	— Може би учените ще поискат да ограничат дейността ви. Или дори да я прекратят.
	— Няма начин да го направят — каза Хамънд и се закани с пръст на Ву. — Знаеш ли защо учените ще се опитат да го направят? Естествено, защото искат да се занимават с изследователска дейност. Това е единственото, което ги интересува. Пет пари не дават дали от нея има полза. Или дали тя допринася за развитието на науката. На тях им дай да изследват. Е, този път ги очаква изненада.
	— Нямах предвид това — вметна Ву.
	— Сигурен съм, че за учените ще бъде много интересно да изследват нашите животни — въздъхна Хамънд. — В нашия случай обаче животните просто са прекалено скъпи, за да се използват за изследвания. Технологията ни е чудесна, Хенри, но освен това е безбожно скъпа. Човек може да си я позволи само ако тя служи за целите на забавлението. — Хамънд сви рамене. — Така си е.
	— Но ако някой се опита да забрани…
	— По дяволите, Хенри, преценявай нещата реалистично — избухна Хамънд. — Това тук не са Щатите. Дори не е Коста Рика. Това е моят остров. Той ми принадлежи. И нищо не е в състояние да ми попречи да открия Юрски парк за всички деца по света. — Той се изкиска. — Или поне за богатите. Ще бъдат очаровани, помни ми думата.


	Ели Сатлър се взираше през прозореца от задната седалка на джипа. От двайсет минути се движеха през окъпаната от дъжда джунгла, но не бяха видели нищо освен апатозаврите, пресекли пътя им.
	— Сега сме близо до реката — обясни Хардинг. — Намира се някъде вляво от нас.
	След миг рязко натисна спирачките. Колата леко занесе и спря пред стадо дребни зелени животни.
	— Тази вечер имате късмет — каза Хардинг. — Това са компита.
	Прокомпсогнатуси. Ели съжали, че Грант не е тук, за да ги види. Това бе животното, чиято рентгенова снимка видяха на факса в Монтана. Дребните тъмнозелени прокомпсогнатуси притичаха през пътя, после клекнаха на задните си крака да разгледат джипа и с тихо цвърчене изчезнаха в нощта.
	— Странно — учуди се Хардинг. — Накъде ли са се запътили? Обикновено компитата не излизат през нощта. Качват се на някое дърво и чакат да съмне.
	— Тогава къде са тръгнали? — попита Ели.
	— Нямам понятие. Подобно на мишеловите, компитата се хранят с мърша. Имат изключително силно обоняние и от километри надушват умиращо животно.
	— Значи са тръгнали към някое умиращо животно?
	— Може и вече да е мъртво.
	— Дали да не ги последваме? — предложи Ели.
	— И на мен ми е интересно — каза Хардинг. — Да, защо не. Я да видим накъде са се запътили.
	Той обърна колата и я насочи по следите на компитата.


	Тим

	Тим Мърфи лежеше в електрическия автомобил с лице, притиснато към дръжката на вратата. Бавно идваше в съзнание. Ужасно му се спеше. Поразмърда се и усети болка в бузата, опряна в метала на вратата. Цялото тяло го болеше. Ръцете, краката и почти навсякъде по главата, в която усещаше ужасна пулсираща болка. Заради болките искаше отново да заспи.
	С усилие се изправи на лакът, отвори очи и повърна направо върху ризата си. Усети горчивия вкус на стомашен сок и избърса устни с опакото на ръката. Цепеше го глава. Виеше му се свят. Имаше чувството, че цялата земя се люлее, все едно се намираше в лодка сред бурно море.
	Тим изстена и се търкулна по гръб, за да се дръпне от локвичката повърнато. От болката в главата не можеше да диша. Все още му се повдигаше и той имаше чувството, че всичко се движи. Отвори очи и се огледа, като се опитваше да се ориентира.
	Намираше се в електрическия автомобил, но той, изглежда, се бе катурнал на една страна, защото Тим лежеше по гръб върху вратата и виждаше над себе си кормилото, а зад него — клоните на някакво дърво, които се люлееха от вятъра. Дъждът почти беше спрял, но през счупеното предно стъкло по лицето му още падаха отделни капки.
	Момчето с любопитство огледа парчетата стъкло. Не помнеше как се е счупило. Нищо не помнеше, освен че двете коли бяха спрели на пътя и той разговаряше с доктор Грант, когато тиранозавърът се приближи. Това беше последното, което си спомняше.
	Пак се почувства зле и затвори очи, докато му мине. Чуваше някакво ритмично скрибуцане, все едно скърцаха корабни въжета. Въпреки че беше зашеметен, не го напускаше чувството, че колата под него се движи. Но когато пак отвори очи, се убеди, че автомобилът наистина се клати напред-назад, полегнал на една страна.
	Движеше се целият.
	Тим внимателно се изправи на крака. Стъпил отвътре на вратата, надзърна през счупеното стъкло. Отначало видя само гъста растителност, разлюляна от вятъра. Но тук-там се виждаха пролуки и той забеляза, че отвъд листата земята е…
	Земята беше на шест метра под него.
	Момчето се взря недоумяващо надолу. Автомобилът беше легнал настрана в клоните на голямо дърво на шест метра от земята и се полюшваше от вятъра.
	— Божичко! — прошепна Тим.
	Какво да прави? Стоеше на пръсти и надзърташе навън. Опита се да се наведе още и се подпря на кормилото, но то се завъртя в ръцете му, автомобилът се люшна напред и с шумно пращене падна един метър по-надолу в клоните на дървото. Момчето погледна към земята през напуканото стъкло на вратата.
	— Господи! — простена Тим. — Господи! Господи! Господи!
	Отново „прас“ и автомобилът пропадна още няколко сантиметра.
	Трябваше да се махне оттук.
	Тим погледна надолу. Беше стъпил върху дръжката на вратата. Коленичи и я огледа. В тъмното не се виждаше добре, но все пак забеляза, че вратата е хлътнала навън и затова дръжката не може да се завърти. Невъзможно бе да отвори вратата. Опита да завърти дръжката на прозореца, но и тя не поддаде. Тогава се сети за задната врата. Може би щеше да отвори нея. Момчето се пресегна през предната седалка и от преместването на тежестта автомобилът се наклони.
	Тим внимателно завъртя дръжката на задната врата.
	И тя не работеше.
	Как да се измъкне?
	Чу тихо пръхтене и погледна надолу. Под дървото мина тъмна сянка. Не беше тиранозавърът. Това животно беше тантуресто, издаваше някакви гъгниви звуци и леко се поклащаше. Опашката му се мяташе напред-назад и Тим забеляза по нея дълги шипове.
	Беше стегозавърът, който явно се възстановяваше след болестта си. Момчето се запита къде ли са останалите — Дженаро, Сатлър, ветеринарният лекар. За последен път ги бе видял при стегозавъра. Преди колко ли време беше това? Погледна часовника си, но циферблатът бе силно напукан и цифрите не се виждаха. Той го свали и го запокити настрана.
	Стегозавърът се отдалечи със сумтене. Сега се чуваха само воят на вятъра между клоните и скърцането на колата, която се полюшваше насам-натам.
	Тим трябваше на всяка цена да излезе от колата.
	Сграбчи дръжката, опита се да я завърти със сила, но тя не помръдваше. Тогава момчето разбра защо задната врата не се отваря: беше заключена! Издърпа щифта и завъртя дръжката. Вратата се отвори и се опря на един клон половин метър по-надолу.
	Отворът беше тесен, но Тим реши, че ще успее да се провре през него. Затаил дъх, бавно пропълзя до задната седалка. Колата изскърца, ала остана на мястото си. Момчето хвана двете рамки на вратата и бавно се спусна надолу през тесния отвор. Скоро се озова легнал по корем на наклонената врата, краката му стърчаха извън колата. Тим ги размаха във въздуха, докосна със стъпало нещо твърдо, някакъв клон, и се отпусна върху него.
	В същия миг клонът се изви надолу, вратата се отвори по-широко, като го изхвърли от автомобила, и той започна на пада… тялото му се мяташе от клон на клон… после се удари… пареща болка и ярка светлина зад стиснатите клепачи…
	Беше спрял внезапно, останал без дъх. Превит на две, бе увиснал на един клон, коремът му изгаряше от болка.
	Детето чу силен пукот и вдигна поглед към автомобила, чийто тъмен силует беше на около два метра над него.
	И още веднъж „прас“. Колата се заклати.
	Тим направи усилие да помръдне, да се спусне надолу по дървото. Обичаше да се катери по дърветата и беше доста ловък. А това дърво беше удобно за катерене, клоните бяха разположени близо един до друг, почти като стълба…
	Прас…
	Колата се клатеше все по-силно.
	Момчето трескаво заслиза надолу, захлъзга се по мокрите клони. Ръцете му лепнеха от смолата. Беше се спуснал само един метър по-надолу, когато колата изскърца за последен път и после бавно, много бавно предницата й се наклони напред. Тим видя как голямата зелена решетка и фаровете се устремяват надолу към него, после автомобилът започна да пада все по-бързо и се блъсна в клона, на който момчето бе висяло преди малко…
	После се заклещи и спря.
	Лицето на Тим беше на броени сантиметри от решетката, хлътнала навътре като злобно захилена уста с фарове вместо очи. По лицето на момчето капеше машинно масло.
	До земята оставаха още цели четири метра. Тим се протегна надолу, намери друг клон и се премести върху него. Вдигна поглед и видя как клонът се извива под тежестта на автомобила, после се прекърши и колата политна към момчето. То си даваше сметка, че няма как да избяга, да слезе достатъчно бързо, затова просто се пусна.
	Беше ужасно.
	Премяташе се, блъскаше се, усещаше болка в цялото си тяло, чуваше как колата троши клоните след него, все едно го преследва животно. Най-после рамото му се удари в меката пръст, той се търкулна настрани и прилепи тяло в ствола на дървото. Автомобилът с трясък се стовари на земята и хвърли облак искри, които опариха момчето и със съскане изчезнаха във влажната пръст.
	Тим бавно се изправи на крака. В тъмнината чу познатия гъгнив звук и видя, че стегозавърът се връща, привлечен явно от трясъка на падащата кола. Движеше се тромаво, проточил напред малката си глава, големите хрущялести плочи по извития му гръб стърчаха в две редици. Държеше се като огромна костенурка. Беше точно толкова тъп. И бавен.
	Тим взе камък от земята и го замери.
	— Марш оттук!
	Камъкът глухо изтрополи в плочите. Стегозавърът все повече се приближаваше.
	— Махай се! Изчезвай!
	Тим хвърли още един камък и този път уцели стегозавъра по главата. Животното изсумтя, бавно се обърна и затътри крака в посоката, от която бе дошло.
	Момчето се облегна на разбитата кола и се огледа в тъмнината. Трябваше да се върне при другите, но не искаше да се загуби. Знаеше, че се намира някъде в парка, вероятно недалеч от главния път. Само да можеше да се ориентира! Не виждаше много добре в тъмното, но…
	Тогава си спомни за очилата.
	Вмъкна се в колата през счупеното предно стъкло и намери очилата и радиостанцията. Радиостанцията беше счупена и не работеше, затова Тим я остави. Но очилата бяха наред. Той ги нагласи и съгледа познатия фосфоресциращ зелен образ, което малко го успокои.
	През очилата видя смачканата ограда вляво и тръгна към нея. Беше висока четири метра, но тиранозавърът като на шега я беше повалил. Тим бързо я прескочи, прекоси гъстите храсталаци и излезе на главния път.
	През очилата веднага забеляза другия автомобил, катурнат настрана. Хукна натам, пое си дълбоко дъх и погледна вътре. Колата беше празна. Нямаше и следа от доктор Грант и доктор Малкълм.
	Къде ли бяха отишли?
	Къде бяха изчезнали всички?
	Внезапно го обзе паника. Беше сам-самичък през нощта на пътя, който минаваше през джунглата, край празната кола. Бързо се завъртя, завъртя се и яркозеленият пейзаж. Тим забеляза някакво белезникаво петно край пътя. Беше бейзболната топка на Лекс. Момчето я избърса от калта.
	— Лекс! — извика с всичка сила, без да го е грижа, че животните ще го чуят.
	Ослуша се, ала долови единствено воя на вятъра и капките, които падаха от листата на дърветата.
	— Лекс!
	Смътно си спомняше, че когато тиранозавърът ги нападна, сестра му беше в колата. Дали бе останала вътре? Или беше избягала? Тим не си спомняше почти нищо за самото нападение. Не беше сигурен какво се е случило. Само от мисълта за него го побиваха тръпки. Той стоеше на пътя, задъхан от страх.
	— Лекс!
	Нощта го обгръщаше отвсякъде. Обзе го отчаяние. Момченцето се отпусна в една малка студена локва край пътя и тихо заплака. Успокои се и млъкна, но хлипането продължи. Беше съвсем слабо и идваше малко по-нагоре от пътя.


	— Откога чакаме? — попита Мълдун, когато се върна в контролната зала. Носеше черна метална кутия.
	— От половин час.
	— Досега джипът на Хардинг трябваше да е тук.
	— Ще се върнат всеки момент, сигурен съм — каза Арнолд и угаси цигарата.
	— Недри още ли го няма? — запита Мълдун.
	— Не. Още го няма.
	Мълдун отвори кутията, в която имаше шест портативни радиостанции, и подаде една на Арнолд.
	— Ще ги раздам на няколко души в сградата. Вземи и захранващото устройство. Комплектът е за извънредни случаи, но трябва да се зареди. Включи го за двайсетина минути и се опитай да се свържеш с колите.


	Хенри Ву отвори вратата с надпис „ОПЛОЖДАНЕ“ и влезе в тъмната лаборатория. Тя беше празна. Явно лаборантите още вечеряха. Ву отиде право при компютърния терминал и натисна клавишите за дневниците с данни за ДНК. Тези дневници трябваше да се съхраняват в паметта на компютъра. Молекулата на ДНК беше толкова голяма, че за всеки вид бяха нужни десет гигабайта от оптичния диск, върху които се пазеха данните от всички итерации. Ву смяташе да провери всичките петнайсет вида. Налагаше се да прерови огромно количество информация.
	Все още не разбираше защо Грант смята жабешката ДНК за толкова важна. Самият Ву често не правеше разлика между отделните видове ДНК. В крайна сметка по-голямата част от ДНК в живите организми беше абсолютно еднаква. ДНК беше невероятно древно вещество. Хората, които се разхождаха по улиците на съвременния свят и се радваха на розовите си бебета, едва ли си даваха сметка, че веществото в центъра на всичко това, веществото, започнало танца на живота, всъщност е химикал, стар почти колкото планетата. Молекулата на ДНК беше толкова стара, че в основни линии еволюцията й бе приключила преди повече от два милиарда години. Оттогава бе претърпяла незначително развитие. Само няколко нови комбинации на старите гени, но и те не бяха много.
	Когато сравняваш човешката ДНК с тази на някоя низша бактерия, откриваш, че те се различават само по около десет на сто от нишката. Този естествен консерватизъм даваше смелост на Ву да използва какъвто вид ДНК пожелае. При създаването на динозаврите той си служеше с ДНК, както скулпторът използва глина или мрамор. Имаше пълна свобода на действие.
	Включи програмата за търсене на нужните му данни. Знаеше, че това ще отнеме на компютъра две-три минути, затова стана и се разходи из лабораторията, като по навик проверяваше уредите. Вниманието му бе привлечено от регистриращото устройство на вратата на хладилника, което отчиташе промяната във вътрешната температура. Диаграмата отчиташе внезапно покачване на температурата. Странно, помисли си Ву. Значи някой беше влизал в хладилника. И то не много отдавна, през последния половин час. Но кой ще влиза по това време!
	Компютърът изписука, което означаваше, че първите данни вече са готови. Ву отиде да разгледа екрана и когато го видя, съвсем забрави за хладилника и за пиковата стойност в диаграмата.

	АЛГОРИТЪМ НА ЛЕЙЦКЕ ЗА ТЪРСЕНЕ НА ДНК
	|. ДНК: Критерии за търсене на варианти: |. RANA* (всички фрагменти с дължина > 0) 
	|. ДНК, съдържаща фрагменти от RANA |. Вариант 
	|< Маязаври |. 2.1 — 2.9 
	|< Прокомпсогнатуси |. 3.0 — 3.7 
	|< Отниелии |. 3.1 — 3.3 
	|< Велоцираптори |. 1.0 — 3.0 
	|< Хипсилофодонти |. 2.4 — 2.7 

	[* Жаба (лат.). — Б.пр.]
	Резултатът беше пределно ясен: всички динозаври, които се размножаваха, бяха създадени с _rana_, или жабешка ДНК, И този вид ДНК липсваше при всички останали животни. Ву все още не разбираше защо това им дава възможност да се размножават. Но вече не можеше да отрече, че Грант е прав. Динозаврите се размножаваха.
	Той забърза към контролната зала.


	Лекс

	Беше се свила в голяма отточна тръба с диаметър един метър, която минаваше под пътя. Беше захапала бейзболната ръкавица и се люлееше напред-назад, като непрекъснато удряше главата си в тръбата. Вътре беше тъмно, но Тим ясно я видя през очилата. Изглеждаше невредима и брат й изпита огромно облекчение.
	— Лекс, аз съм. Тим.
	Тя не отговори. Продължи да блъска главата си в тръбата.
	— Хайде, излез оттам.
	Сестра му поклати глава. Тим разбра, че е много уплашена.
	— Лекс — каза той, — ако излезеш, ще ти дам да си сложиш очилата за нощно виждане.
	Момиченцето пак поклати глава.
	— Виж какво имам — рече брат й и протегна ръка. Тя го изгледа недоумяващо. Сигурно вътре беше много тъмно и Лекс не виждаше. — Топката ти, Лекс. Намерих бейзболната ти топка.
	— И какво от това?
	Тим реши да опита по друг начин.
	— Там сигурно ти е неудобно. И студено. Не искаш ли да излезеш?
	Сестра му отново заблъска глава в тръбата.
	— Защо не искаш?
	— Навън има живонти.
	Той се сепна. Лекс от години не беше казвала „живонти“.
	— Живонтите си отидоха — успокои я брат й.
	— Има едно голямо. Тиранозавър рекс.
	— Отиде си.
	— Къде отиде?
	— Не зная, но го няма наоколо — рече Тим с надеждата, че е вярно.
	Лекс не помръдна. Момчето отново чу как сестра му си удря главата. Настани се на тревата при отвора на тръбата, така че Лекс да го вижда. Земята беше мокра. Той прегърна коленете си и зачака. Не виждаше какво друго може да прави.
	— Ще поседя тук — каза Тим. — Малко да си почина.
	— Татко навън ли е?
	— Не — смутено отвърна братът. — Той си е у дома, Лекс.
	— Ами мама?
	— Няма я, Лекс.
	— А вън при теб има ли възрастни? — попита момичето.
	— Още не. Но съм сигурен, че скоро ще дойдат. Сто на сто са тръгнали насам.
	Тогава чу как сестра му се движи в тръбата. После излезе, разтреперана от студ, със засъхнала кръв по челото, но иначе невредима. Огледа се изненадано и попита:
	— Къде е доктор Грант?
	— Не зная.
	— Но одеве беше тук.
	— Така ли? Кога?
	— Одеве — повтори Лекс. — Видях го, когато бях в тръбата.
	— И къде отиде?
	— Откъде да знам? — каза Лекс и сбърчи нос. После започна да вика: — Е-ей! Ехе-ей! Доктор Грант! Доктор Грант!
	Тим се притесняваше от виковете й, можеха да привлекат тиранозавъра. Но след малко някой й отговори отдясно, откъм автомобила, край който момчето бе стояло преди броени минути. Тим с облекчение видя през очилата доктор Грант, който се приближаваше към тях. Изглеждаше невредим, само дето ризата му беше разкъсана на рамото.
	— Слава Богу! — каза той. — Отдавна ви търся.


	Разтреперан от студ, Ед Реджис се изправи на крака и избърса студената кал от ръцете и лицето си. Беше прекарал отвратително последния половин час, сврян сред големите камъни на склона на един хълм встрани от пътя. Знаеше, че скривалището му не е особено надеждно, но беше изпаднал в паника и не можеше да разсъждава трезво. Беше се проснал на това кално студено място и се бе опитал да си вдъхне кураж, но въображението му непрестанно рисуваше динозавъра. Динозавърът, който се приближава към него. Към колата.
	Ед Реджис не си спомняше точно последвалите събития. Помнеше, че Лекс му е казала нещо, но той не е спрял, продължил е да тича, без да може да спре. След като се отдалечи от пътя, изгуби равновесие, търкулна се надолу по хълма и спря край някакви големи камъни. Реши, че може да пропълзи между тях и да се скрие. Имаше достатъчно място, затова постъпи именно така. Задъхан и ужасе`н, не мислеше за нищо друго, освен как да се избави от тиранозавъра. Накрая, когато се свря като плъх между камъните, той се поуспокои и бе обзет от ужас и срам, защото бе изоставил децата, просто беше избягал, за да отърве кожата си. Знаеше, че трябва да се върне горе на пътя, да се опита да ги спаси, нали открай време се смяташе за човек, способен да действа смело и хладнокръвно. Но колкото и да се мъчеше да се окопити, да си наложи да се върне там… все не успяваше. Изпадаше в паника, не можеше да си поеме дъх и не се помръдваше от мястото си.
	Казваше си, че така или иначе положението е безнадеждно. Ако децата бяха още горе на пътя, беше изключено да оцелеят, Ед Реджис не можеше да направи нищо, абсолютно нищо за тях, така че най-добре да си стои в скривалището. Никой освен него нямаше да разбере какво се е случило. А той бе безсилен да им помогне. Затова продължи да лежи между камъните половин час. Бореше се със страха, мъчеше се да не мисли дали децата са умрели и какво би казал Хамънд, когато узнае за трагедията.
	Онова, което най-после накара Реджис да помръдне, беше особеното усещане в устата. Бузата му гореше, беше като изтръпнала и той реши, че се е ударил по време на падането. Опипа лицето си и докосна голяма подутина на бузата си. Усещането беше странно, но той не изпитваше никаква болка. Тогава разбра, че подутината е пиявица, която наедрява от изпитата кръв. Тя бе буквално в устата му. Разтреперан от погнуса, Реджис откъсна пиявицата от бузата си и усети струята топла кръв в устата. Изплю се и я захвърли с отвращение в гората. Тогава видя още една пиявица, впила се в ръката му. Махна я от себе си и на мястото остана кървава диря. Божичко, сигурно целият беше покрит с пиявици, полепнали, докато се е търкалял надолу по хълма. Почвата в джунглата гъмжеше от пиявици, както и тъмните цепнатини по скалите. Какво казваха работниците в парка? Пиявиците пропълзявали под бельото. Обичали тъмни и топли места. Обичали да пълзят нагоре по…
	— Е-ей!
	Реджис застина. Беше глас, донесен от вятъра.
	— Ехе-ей! Доктор Грант!
	Божичко, беше момиченцето!
	Реджис се опита да прецени как звучи гласът й. Детето не изглеждаше уплашено или наранено. Гласът му просто бе настойчив. Тогава Реджис бавно осъзна, че сигурно се е случило нещо друго, че тиранозавърът си е отишъл… или поне не ги е нападнал… и че хората горе вероятно са живи. Грант и Малкълм. Може би всички бяха живи. Той мигновено се окопити, както човек изтрезнява, ако полицаите спрат колата му. И се почувства по-добре, защото знаеше какво трябва да прави. Когато изпълзя измежду камъните, вече мислеше как да постъпи оттук нататък, представяше си какво ще каже, как ще се справи с положението.
	Избърса студената кал от ръцете и лицето си — доказателството, че се е крил. Не че го беше срам, само трябваше да вземе нещата в свои ръце. Закатери се с усилие към пътя, ала щом се измъкна от гъсталака, за миг не можа да се ориентира. Колите не се виждаха никъде. Незнайно как Реджис се бе озовал в подножието на хълма. Автомобилите сигурно бяха горе на върха.
	Заизкачва се по хълма към колите. Беше много тихо. Краката му затъваха в кални локви. Гласът на момиченцето вече не се чуваше. Защо ли беше спряло да вика? Както вървеше, Реджис започна да подозира, че с детето се е случило нещо. Значи не биваше да се връща горе. Може би тиранозавърът още се навърташе край колите. А Реджис беше тук, в подножието на хълма, тоест много по-близо до лагера.
	А беше толкова тихо. Тишина, населена с призраци.
	Ед Реджис се обърна и тръгна обратно към лагера.


	Алън Грант прокара длани по краката и ръцете на Лекс, от време на време леко ги стискаше. Изглежда, не я болеше никъде. Беше невероятно. Ако не се брои раничката на челото му, момиченцето бе невредимо.
	— Нали ви казах — рече то.
	— Трябваше да проверя.
	С момчето обаче нещата не стояха така. Носът на Тим беше подут и го болеше. Грант подозираше, че е счупен. Дясното му рамо беше силно натъртено и отекло. Затова пък краката му бяха здрави. И двете деца можеха да ходят. Това беше най-важното.
	Самият Грант се чувстваше добре, освен че беше одран отдясно на гърдите, където тиранозавърът го беше ритнал. Раната го болеше при всяко вдишване, но не изглеждаше сериозна и не му пречеше да се движи.
	Чудеше се дали от удара е изпаднал в безсъзнание, спомняше си съвсем смътно събитията преди момента, в който със стонове се огледа и видя, че се намира между дърветата, на пет метра от автомобила. Отначало раната на гърдите му кървеше, той обаче я покри с листа и кръвта скоро засъхна. После почна да обикаля и да търси Малкълм и децата. Не можеше да повярва, че е още жив. Припомняше си откъслечни картини и се опитваше да ги свърже. Тиранозавърът лесно можеше да ги убие всичките. Защо не го направи?
	— Гладна съм — каза Лекс.
	— Аз също — рече Грант. — Но първо трябва да се върнем към цивилизацията. И да съобщим за кораба.
	— Само ние ли знаем за него? — попита Тим.
	— Да. Трябва на всяка цена да се върнем и да им кажем.
	— Тогава да тръгнем по пътя към хотела — предложи Тим и посочи надолу към хълма. — Така ще ги пресрещнем, ако идват да ни приберат.
	Грант обмисли предложението. Спомни си тъмната сянка, пресякла пътя между двата автомобила още преди нападението на тиранозавъра. Какво ли беше това животно? Не можеше да бъде друго освен малкия тиранозавър.
	— Не съм съгласен, Тим. От двете страни на пътя има високи огради. Ако някой от тиранозаврите е тръгнал по пътя, ще се озовем в капан.
	— Тогава да почакаме тук — предложи Тим.
	— Да — съгласи се Грант. — Нека изчакаме, докато дойде някой.
	— Гладна съм — оплака се Лекс.
	— Дано не чакаме дълго — рече Грант.
	— Не ми се стои тук — каза Лекс.
	В този момент откъм подножието на хълма чуха как някой кашля.
	— Стойте тук — нареди Грант и изтича надолу да види кой е.
	— Стой тук — повтори Тим и го последва.
	— Не ме оставяйте, не ме оставяйте сама — извика Лекс и тръгна след брат си.
	Грант затисна устата й с ръка. Момиченцето се опита да се отскубне, но той поклати глава и посочи към подножието на хълма.


	Там видя Ед Реджис, който стоеше съвсем неподвижно. В гората около тях бе настъпила мъртва тишина. Монотонното жужене на цикадите и крясъците на жабите внезапно бяха заглъхнали. Чуваха се само лекото шумолене на листата и воят на вятъра.
	Лекс понечи да заговори, но Грант я дръпна към ствола на най-близкото дърво и двамата се скриха сред дебелите чепати корени. Тим веднага дойде при тях. Грант сложи пръст на устните си, за да им покаже да мълчат, и бавно се огледа.
	Пътят долу беше тъмен, само лунната светлина, която се процеждаше през разлюлените клони, хвърляше подвижна шарена сянка. Ед Реджис беше изчезнал. Грант го съгледа едва след няколко секунди. Той беше прегърнал ствола на голямо дърво и се притискаше към него. Беше абсолютно неподвижен.
	Гората бе все така безмълвна.
	Лекс нетърпеливо задърпа ризата на Грант, искаше да знае какво става. После съвсем наблизо чуха тихо хрипливо дихание, което почти се сливаше със свистенето на вятъра. Лекс сигурно също го бе чула, защото спря да мърда.
	Звукът пак достигна до тях, тих като въздишка. Грант си помисли, че много прилича на дишането на кон.
	Погледна към Реджис и видя подвижните сенки по ствола на дървото. После забеляза още една, по-голяма и неподвижна сянка — мощна извита шия и правоъгълна глава.
	Пак се чу същото дихание.
	Тим предпазливо се наведе да погледне, а след него и Лекс.
	Чуха силния пукот на строшени клони и на пътеката се появи тиранозавър. Беше малкият рекс. На ръст беше два метра и половина и се движеше с тромавостта, присъща на малките животни, почти като кученце. Малкият тиранозавър повлече крака по пътеката, като спираше на всяка крачка да подуши въздуха. Отмина дървото, където се криеше Реджис, и по нищо не пролича, че го е видял, Грант забеляза, че Реджис се поотпусна, обръща глава и се опитва да погледне тиранозавъра от другата страна на дървото.
	Животното се беше отдалечило по пътеката и не се виждаше. Реджис свали ръце от ствола на дървото, видимо успокоен. Но джунглата оставаше все така безмълвна. Реджис стоя до дървото още половин минута. След това отново се чуха звуците на гората — първо предпазливото крякане на дървесна жаба, бръмченето на една цикада и накрая целият хор. Реджис отстъпи от дървото и разкърши рамене, да се отърси от напрежението. После застана в средата на пътеката, загледан в посоката, където бе изчезнал тиранозавърът.
	Малкият рекс го нападна от ляво.
	Изрева, главата му се стрелна напред и повали Реджис на земята. Той изкрещя и бързо се изправи на крака, но тиранозавърът се втурна напред и явно го затисна със задния си крак, защото Реджис внезапно престана да мърда, само седеше на пътеката, крещеше на динозавъра и размахваше ръце към него, сякаш можеше да го прогони. Малкият динозавър изглеждаше озадачен от звуците и движенията на дребната си плячка. Любопитно наведе глава да я подуши, а Реджис заудря с юмруци по муцуната му.
	— Изчезвай! Марш оттук! Иди си, махай се! — крещеше той с всички сили и динозавърът наистина се дръпна, като го остави да се изправи. Реджис продължаваше да вика: — Ето! Нали ме чу! Изчезвай! Да те няма! — като същевременно се отдалечаваше от динозавъра.
	Малкият тиранозавър продължаваше любопитно да разглежда кресливото дребно същество пред себе си, но когато Реджис направи няколко крачки, подскочи и пак го повали.
	„Играе си с него“, помисли Грант.
	— Ей! — изкрещя Реджис, когато падна, ала вместо да го нападне, малкият динозавър го остави да се изправи.
	Реджис скочи на крака и продължи да се отдалечава заднишком.
	— Глупаво животно, назад! Назад! Не чуваш ли, назад! — дереше се той като дресьор на лъвове.
	Животното изрева, но не го нападна, а Реджис се запромъква към дърветата и гъстата зеленина вдясно от пътеката. След няколко стъпки щеше да се скрие в джунглата.
	— Назад, чуваш ли, назад! — извика той и тогава, в последния момент, динозавърът подскочи и го събори по гръб. — Спри! — изкрещя Реджис, но животното наведе глава и мъжът започна да пищи — без думи, само един пронизителен крясък.
	Изведнъж писъкът секна и когато динозавърът вдигна глава, Грант видя разкъсаната плът между челюстите му.
	— О, не — промълви Лекс.
	До нея Тим бе извърнал глава, гадеше му се. Очилата за нощно виждане се изхлузиха от челото му и шумно паднаха на земята.
	Главата на динозавъра рязко се вдигна и животното огледа върха на хълма.
	Тим едва успя да грабне очилата. Грант хвана двете деца за ръце и тримата побягнаха.


	Контролът

	Компитата тичаха край пътя в тъмната нощ. На известно разстояние ги следваше джипът на Хардинг. Ели посочи напред.
	— Онова там не е ли светлина?
	— Май да — каза Хардинг. — Прилича на светлина от фарове.
	Изведнъж радиостанцията забръмча и изпука. Чуха гласа на Джон Арнолд:
	— … вате ли ме?
	— А, ето го — възкликна Хардинг. — Най-сетне. — Той натисна копчето. — Да, Джон, чуваме. При реката сме. Движим се след стадо компита. Много е интересно.
	Радиото пак изпука.
	— … бва ни кола…
	— Какво каза? — не разбра Дженаро.
	— Нещо за някаква кола — обясни Ели.
	На разкопките на Грант в Монтана именно тя обслужваше телефона. С годините се бе научила да улавя накъсани съобщения.
	— Мисля, че им трябва колата ви.
	Хардинг натисна бутона.
	— Джон! Чуваш ли? Не те разбрахме. Джон!
	Проблесна светкавица и радиото запращя, после чуха напрегнатия глас на Арнолд.
	— … де се …мирате…
	— На километър и половина северно от зоната на хипсилофодонтите. При реката сме, преследваме стадо компита.
	— Не… дявол да… рнете се тук …днага!
	— Май е закъсал — каза Ели и се намръщи. Съвсем ясно долови напрежението в гласа му. — Може би трябва да се върнем.
	— Джон все е закъсал — сви рамене Хардинг. — Нали знаете какви са инженерите. Искат всичко да върви като по книга. — Той пак натисна бутона. — Джон, би ли повторил…
	Пак пращене и съскане. После изтрещя гръмотевица.
	— … Мълду… ужда от кола …днага…
	— Май каза, че Мълдун има нужда от нашата кола — намръщи се Дженаро.
	— И аз го разбрах така — потвърди Ели.
	— Пълна безсмислица — промърмори Хардинг.
	— … угите… станаха… Мълдун иска… кола…
	— Разбрах го — каза Ели. — Заради бурята другите коли са останали на пътя и Мълдун иска да прибере хората.
	— Защо не вземе втория джип? — учуди се Хардинг и натисна бутона. — Джон! Кажи на Мълдун да вземе другия джип. Той е в гаража.
	Радиото изпращя.
	— …ма го… чуйте… шантави копелета… олата…
	Хардинг пак натисна копчето.
	— Казах, че е в гаража, Джон. Колата е в гаража.
	И пак съскане.
	— …едри е… едн… псва…
	— Така доникъде няма да стигнем — каза Хардинг. — Добре, Джон. Връщаме се веднага. — Той изключи радиопредавателя и обърна колата. — Де да можех да разбера какво чак толкова му е спешното…
	Хардинг включи джипа на скорост и те се понесоха в тъмнината. След десетина минути пред тях се появиха гостоприемните светлини на хижата за сафари. Хардинг удари спирачките пред сградата за посетители и видяха Мълдун, който викаше и размахваше ръце.


	— Дявол да те вземе, Арнолд! Мухльо такъв! По дяволите, оправяй този парк! Веднага! И докарай внуците ми! Незабавно!
	Джон Хамънд обикаляше контролната зала, крещеше, тропаше с малките си крачета. Вече две минути се държеше по този начин, а Хенри Ву стоеше в ъгъла с нещастен вид.
	— Чуйте ме, господин Хамънд — каза Арнолд. — Мълдун отиде с колата да ги прибере.
	Извърна се и запали поредната цигара. Хамънд приличаше на всички останали началници, които Арнолд беше срещал. Дали беше Дисни или някой флотски офицер, всички шефове се държаха по един и същи начин. Отказваха да разберат техническите проблеми. И смятаха, че нещата се оправят с крясъци. И сигурно беше така, ако креснеш на секретарката да ти поръча лимузина.
	Но крясъците в никой случай не решаваха проблемите, които имаше да решава Арнолд. Компютърът изобщо не се стряскаше от викове. Техниката беше напълно безразлична към всички тези изблици на човешки емоции. Ако изобщо имаше някакъв ефект, той беше обратен. Арнолд вече се беше убедил, че Недри няма да се върне, което означаваше, че той сам трябва да влезе в компютърния код и да се опита да разбере какво не е наред. Предстоеше му дълга и трудна работа и имаше нужда от спокойствие.
	— Защо не отидете долу в ресторанта? — предложи Арнолд. — Изпийте едно кафе. Ще ви се обадим веднага щом научим нещо.
	— Не искам да чувам за никакъв ефект на Малкълм — извика Хамънд.
	— Не се притеснявайте за ефекта на Малкълм — каза Арнолд. — Ще ме оставите ли да работя?
	— Дяволите да те вземат! — кресна Хамънд.
	— Щом получа новини от Мълдун, ще ви се обадя, сър — рече Арнолд, след което натисна клавишите на пулта и видя как познатите контролни екрани се променят.

	\*/Юрски парк — Главни модули/
	\*/
	\*/Call Libs
	Include: biostat.sys
	Include: sysrom.vst
	Include: net.sys
	Include: pwr.mdl
	\*/
	\*/Инициализация
	SetMain [42]2002/9A {total CoreSysop %4 [vig.7\*tty]}
	if ValidMeter(mH) (\*\*mH).MeterVis return
	Term Call 909 c.lev {void MeterVis $303} Random(3#\*MaxFid)
	on SetSystem(IDn) set shp_val.obj to lim(Val{d})SumVal
	if SetMeter(mH)(\*\*mH)ValidMeter(Vdd) return on
	SetSystem(!Telcom) set mxcpl.obj to lim(Val{pd})NextVal

	Арнолд вече не работеше с компютъра. Беше влязъл зад кулисите да огледа кода — инструкциите, които ред по ред заповядваха на компютъра какво да прави. Арнолд с неудоволствие съзнаваше, че пълната програма на Юрския парк представлява код, съдържащ над половин милион реда. Голяма част от кода не беше документирана и за него липсваха инструкции.
	Ву пристъпи напред.
	— Какво правиш, Джон?
	— Преглеждам кода.
	— Чрез визуална проверка? Но това ще трае ужасно дълго.
	— Намерил си на кого да го кажеш — въздъхна Арнолд.


	Пътят

	Мълдун взе завоя много бързо и джипът се подхлъзна в калта. Дженаро, който седеше до него, стисна юмруци. Движеха се с бясна скорост по пътя, издълбан в скалата, а реката беше ниско долу и не се виждаше в тъмното. Мълдун още увеличи скоростта. Лицето му беше изопнато от напрежение.
	— Още колко има? — попита Дженаро.
	— Три-четири километра.
	Ели и Хардинг бяха останали в сградата за посетители. Дженаро бе предложил да придружи Мълдун. Колата сви в едно отклонение.
	— Вече цял час — каза Мълдун. — Цял час нямаме вести от другите коли.
	— Но нали в тях има радиостанции? — учуди се Дженаро.
	— Опитвахме да се свържем, но не отговарят — поясни Мълдун.
	— Ако бях на тяхно място и цял час седя в колата под дъжда, сто на сто щях да опитам да се свържа по радиото — намръщено рече Дженаро.
	— Аз също — съгласи се Мълдун.
	— Наистина ли смятате, че им се е случило нещо? — попита Дженаро.
	— Възможно е всичко да е наред — каза Мълдун, — но ще се успокоя едва след като ги видя. Всеки момент ще сме там.
	Колата направи завой и се заизкачва по един хълм. В подножието му между папратите отстрани на пътя Дженаро забеляза нещо бяло.
	— Спрете — извика той и Мълдун натисна спирачките.
	Дженаро изскочи от колата и осветен от фаровете, хукна да огледа белия предмет. Приличаше на дреха, но…
	Застина на място.
	И от два метра ясно личеше какво е. Той пристъпи бавно напред.
	— Какво е това? — запита Мълдун, надвесен от прозореца на джипа.
	— Човешки крак — отвърна Дженаро.
	Кожата на крака беше синкавобяла, на мястото на коляното имаше кървава неравна рана. Под прасеца се виждаше бял чорап и кафява обувка без връзки. Такива обувки носеше Ед Реджис.
	Мълдун също слезе от колата и клекна до Дженаро да разгледа крака.
	— Божичко!
	Взе крака от земята, вдигна го в светлината на фаровете и от разкъсания край шурна кръв, която обля ръката му. Дженаро още стоеше на разстояние. Бързо се наведе, опря ръце на коленете си, стисна очи и задиша дълбоко, опитвайки се да не повърне.
	— Дженаро! — Гласът на Мълдун беше рязък.
	— Какво?
	— Отместете се. Пречите ми да виждам.
	Дженаро въздъхна и се отмести. Когато отвори очи, видя, че Мълдун внимателно оглежда кървавия чукан.
	— Откъснат е точно при ставата — поясни Мълдун. — Не го е отхапал, просто го е извил и го е откъснал. Откъснал му е кракът.
	Изправи се, обърна парчето крак наопаки и останалата кръв закапа по папратите. Окървавената му ръка изцапа белия чорап. На Дженаро пак му стана лошо.
	— Ясно какво е станало — каза Мълдун. — Тиранозавърът го е пипнал. — Погледна нагоре към хълма и после пак към Дженаро. — Добре ли сте? Да тръгваме ли?
	— Да — отвърна Дженаро. — Можем да тръгваме.
	Мълдун се запъти към джипа, хванал крака.
	— Май е по-добре да го вземем — рече той. — Не е редно да го оставим тук. Божичко, колата ще стане на нищо. Проверете дали отзад има с какво да го завием. Мушама или вестник.
	Дженаро отвори задната врата и затършува слепешком зад седалките. Беше благодарен, че поне за известно време мисли за друго. Проблемът в какво да завият откъснатия крак изпълни цялото му съзнание и пропъди всички останали мисли. Той намери брезентова торба с комплект инструменти, джанта, мукавена кутия и…
	— Има две мушами — каза Дженаро.
	Бяха старателно сгънати.
	— Дайте ми едната — помоли Мълдун, който стоеше зад него.
	Уви крака и подаде безформения пакет на Дженаро. Когато го пое, Дженаро се изненада от тежестта му.
	— Сложете го отзад — каза Мълдун. — Затиснете го с нещо, да не се търкаля…
	— Добре.
	Дженаро прибра пакета, а Мълдун седна на кормилото. Отначало колелата забуксуваха, но после се измъкнаха от калта и джипът се понесе нагоре по хълма. Преди да стигнат върха, за миг фаровете осветиха дърветата над тях, но после сноповете светлина се спуснаха надолу и Дженаро успя да види пътя.
	— Божичко! — възкликна Мълдун.
	Дженаро съгледа само единия от автомобилите, катурнат настрана по средата на пътя. Другият не се виждаше.
	— Къде е другата кола?
	Мълдун хвърли поглед наоколо и посочи наляво.
	— Ето я.
	Втората кола беше смачкана и се намираше на шест метра, под едно дърво.
	— Как се е озовала там?
	— Хвърлил я е тиранозавърът.
	— Хвърлил ли? — не повярва Дженаро.
	Лицето на Мълдун изразяваше мрачна решителност.
	— Да видим какво е станало — каза той и слезе от джипа.
	Забързаха към втория автомобил. Светлините от фенерчетата им описваха кръгове в тъмнината.
	Когато се приближиха, Дженаро видя колко смачкана е колата. Поизостана, та Мълдун пръв да погледне вътре.
	— Няма страшно — каза той. — Малко вероятно е вътре да има някой.
	— Така ли?
	— Да — потвърди Мълдун.
	После разказа на Дженаро, че през годините, прекарани в Африка, неколкократно е оглеждал места в саваната, където хора са били нападнати от животни. Един леопард бе разкъсал някаква палатка през нощта и бе нападнал тригодишно дете; едно нападение на див бивол в Амбосели, две нападения на лъв и едно на крокодил по на север, близо до Меру. При всеки от тези случаи оставаха учудващо малко следи.
	Ако нямаш опит, си представяш, че след нападение на звяр гледката е ужасяваща: разкъсани крайници в палатката, кървави следи, водещи към храстите, окървавени дрехи край лагера. Всъщност обикновено не остава почти нищо, особено ако жертвата е мъничка — пеленаче или невръстно дете. То просто изчезва, все едно е отишло в гората и не се е върнало. Големият хищник може да убие дете просто като го разтърси и му прекърши врата. Обикновено няма кръв.
	Най-често от жертвата не остава нищо. Понякога ще откриеш копче или парченце каучук от подметка. Но най-често не остава нищо.
	Хищниците нападат деца, предпочитат ги и не оставят никакви следи. Затова Мълдун смяташе, че едва ли някога ще открият нещо от малките.
	Но когато погледна в колата, остана изненадан.
	— Ама че работа! — възкликна той.


	Опитваше се да си представи сцената. Предното стъкло на автомобила беше счупено, но наоколо нямаше много стъкла. Беше забелязал парчета още на пътя. Значи стъклото е било строшено там, преди тиранозавърът да вдигне колата и да я захвърли тук. Но автомобилът беше пострадал доста. Мълдун освети вътрешността му с фенерчето.
	— Празен ли е? — нервно запита Дженаро.
	— Не съвсем — отвърна Мълдун.
	Лъчът на фенера освети счупена портативна радиостанция, а на пода на колата Мълдун видя нещо черно и извито. Предните врати бяха хлътнали и не можеха да се отворят, но той влезе през задната и се наведе да вдигне черния предмет под седалката.
	— Часовник — каза Мълдун, като го разглеждаше на светлината от фенерчето.
	Евтин електронен часовник с черна пластмасова каишка. Циферблатът от течни кристали беше напукан. Предположи, че часовникът е на момчето, но не беше сигурен. И все пак най-вероятно беше детски.
	— Какво, часовник ли? — попита Дженаро.
	— Да, вътре има и радиостанция, но е счупена.
	— Това има ли някакво значение?
	— Да. И още нещо…
	Мълдун подуши въздуха. В колата миришеше на кисело. Той освети вътрешността й и видя повърнатото, което се стичаше по вратата. Докосна го с пръст — не беше засъхнало.
	— Едно от децата може би е живо — каза Мълдун.
	— Защо мислите така? — Дженаро го изгледа със съмнение.
	— Заради часовника — поясни Мълдун. — Часовникът го доказва.
	Подаде го на Дженаро, който го освети с фенерчето и го огледа от всички страни.
	— Циферблатът е напукан — каза Дженаро.
	— Точно така — съгласи се Мълдун. — А каишката е здрава.
	— Тоест?
	— Детето го е свалило от ръката си.
	— Но може да го е направило по всяко време — възрази Дженаро. — Още преди нападението.
	— Не — каза Мълдун. — Течните кристали са доста яки. Необходим е много силен удар, за да се счупят. Циферблатът се е напукал по време на нападението.
	— И тогава детето го е свалило.
	— Помислете малко — рече Мълдун. — Ако ви нападне тиранозавър, ще имате ли време да си свалите часовника?
	— Вероятно е бил откъснат.
	— Почти е невъзможно да откъснеш часовник от нечия китка, без да откъснеш и дланта. Така или иначе, каишката е непокътната. Не — отсече Мълдун. — Момчето само го е свалило. Погледнало е часовника си, видяло е, че е счупен, и го е свалило. И е имало достатъчно време да го направи.
	— Кога?
	— Само след нападението — каза Мълдун. — Намирало се е в колата след нападението. Радиото също е било счупено, затова е оставило и него. Детето е умно и е знаело, че няма да му свърши работа.
	— Щом е толкова умно — рече Дженаро, — къде е отишло? На негово място щях да остана тук и да чакам някой да ме прибере.
	— Да — съгласи се Мълдун. — Но сигурно не е могло да остане. Ами ако тиранозавърът се е върнал? Или някое друго животно. Все нещо го е накарало да се махне.
	— Къде ли е отишло?
	— Ще се опитаме да разберем — каза Мълдун и тръгна обратно към пътя.


	Дженаро наблюдаваше Мълдун, който се наведе над земята и я освети с фенерчето. Беше изцяло погълнат от търсенето, лицето му бе на няколко сантиметра от калта. Наистина вярваше, че ще открие нещо, че поне едно от децата е живо. Дженаро го гледаше безучастно. Бе толкова ужасен от откъснатия крак, който намериха, че беше твърдо решен да забрани парка и да го унищожи. Думите на Мълдун бяха без значение. Дженаро го подозираше в неоправдан оптимизъм, безпочвени надежди и…
	— Виждате ли тези следи? — запита Мълдун, без да вдига поглед от земята.
	— Какви следи? — рече Дженаро.
	— От стъпки… вижте, идват насам откъм пътя. На възрастен човек са. От обувка с каучукова подметка. Вижте разположението на грайферите…
	Дженаро виждаше единствено кал и светлината от фенерчетата, която се отразяваше в локвите.
	— Тук личи — продължи Мълдун, — че следите на възрастния идват отсам и че към тях се присъединяват други следи. Малки и средно големи… движат се в кръг, застъпват се… като че ли са стояли и са разговаряли… Но ето тук, изглежда, са побягнали… — Той махна с ръка. — Нататък. Към парка.
	— Човек може да види каквото си иска в тази кал — поклати глава Дженаро.
	Мълдун се изправи и отстъпи. Погледна надолу към земята и въздъхна.
	— Каквото и да говорите, обзалагам се, че едно от децата е живо. А може би и двете. А вероятно и някой от възрастните, ако тези следи не са на Реджис. Трябва да претърсим парка.
	— Тази нощ ли? — попита Дженаро.
	Но Мълдун не го слушаше. Отдалечи се към насипа от мека пръст близо до една отточна тръба. Пак се наведе към земята.
	— Как беше облечено момиченцето?
	— За Бога, откъде да знам!
	С бавни стъпки Мълдун се отправи към храстите край пътя. След миг и двамата чуха някакво свистене. Несъмнено го издаваше животно.
	— Вижте какво — каза уплашено Дженаро, — не е ли по-добре…
	— Шшшт! — рече Мълдун.
	Той спря и се ослуша.
	— Сигурно е от вятъра — предположи Дженаро.
	Този път свистенето се чу съвсем ясно. Не беше вятърът. Идваше от храстите край пътя точно пред тях. Не приличаше на животински звук, но Мълдун се приближи предпазливо. Размаха фенерчето и извика, ала свистенето не се промени. Мълдун отмести листата на една палма.
	— Какво е това? — попита Дженаро.
	— Малкълм — отвърна Мълдун.


	Иън Малкълм лежеше по гръб с леко отворена уста. Кожата му беше пепелявосива. Дъхът му излизаше със свистене от гърдите. Мълдун подаде фенерчето на Дженаро и се наведе да прегледа тялото.
	— Засега не виждам наранявания — каза той. — Главата е добре, гърдите, ръцете…
	Тогава Дженаро освети краката му.
	— Направил си е турникет.
	Коланът на Малкълм беше здраво пристегнат около дясното му бедро. Дженаро премести светлината по-надолу. Десният глезен беше неестествено извит навън, крачолът на панталона бе сплеснат и напоен с кръв. Мълдун леко докосна глезена, и Малкълм простена.
	Мълдун отстъпи назад и се замисли какво да предприеме. Може би Малкълм имаше и други рани. Може би гръбнакът му беше счупен. Може би не биваше да го местят. Но ако го оставеха тук, щеше да умре от шок. Само защото се беше сетил да си сложи турникет, не бе загинал от загуба на кръв. Вероятно и сега бе обречен. По-разумно беше да го пренесат в лагера.
	Дженаро му помогна да вдигнат ранения и двамата с усилие го качиха на раменете си. Малкълм изпъшка и дишането му стана неравно.
	— Лекс — прошепна той. — Лекс… отиде… Лекс…
	— Кой е Лекс? — попита Мълдун.
	— Момиченцето — отвърна Дженаро.
	Отнесоха Малкълм до джипа и го положиха на задната седалка. Дженаро затегна турникета около крака му. Малкълм пак изстена. Мълдун вдигна крачола на панталона и видя премазания крак и бялата натрошена кост.
	— Трябва да го върнем в лагера — каза той.
	— Нима ще си тръгнем без децата? — запита Дженаро.
	— Ако са поели из парка, той е цели трийсет квадратни километра — каза Мълдун и поклати глава. — Единственият начин да открием нещо в парка е чрез сензорите за движение. Ако децата са живи и се лутат, сензорите ще ги засекат, ще отидем право при тях и ще ги приберем. Но ако не върнем доктор Малкълм веднага в лагера, той ще умре.
	— Тогава да се връщаме — подкани Дженаро.
	Двамата се качиха в джипа.
	— Ще кажете ли на Хамънд, че не сме намерили децата?
	— Не — отвърна Мълдун. — Вие ще му го кажете.


	Контролът

	Доналд Дженаро гледаше с невярващи очи Хамънд, който беше седнал в празния ресторант и спокойно си хапваше сладолед.
	— Значи Мълдун смята, че децата са някъде из парка?
	— Да.
	— В такъв случай съм сигурен, че ще ги намерим.
	— Дано — рече Дженаро. Гледаше как старецът най-спокойно си хапва и го побиха тръпки.
	— О, сигурен съм, че ще ги намерим. В края на краищата нали все това повтарям — този парк е направен за деца.
	— И все пак нали си давате сметка, че тях ги няма, сър?
	— Няма ги? — викна Хамънд. — Естествено, зная, че ги няма. Не съм изкуфял. — Той въздъхна и пак промени тона си: — Виж какво, Доналд, хайде да не се увличаме. Случи се малка авария заради бурята и в резултат претърпяхме тежка и ужасна злополука. Но това е всичко. Ще се справим с положението. Арнолд ще оправи компютрите. Мълдун ще прибере децата. Не се съмнявам, че той ще се върне заедно с тях, преди да си доям сладоледа. Затова нека просто почакаме да видим какво ще стане.
	— Както решите, сър — отвърна Дженаро.


	— Защо? — попита Хенри Ву, загледан в екрана на пулта за управление.
	— Защото мисля, че Недри е направил нещо с кода — каза Арнолд. — Затова го проверявам.
	— Добре — съгласи се Ву, — но опитвал ли си други варианти?
	— Например? — поинтересува се Арнолд.
	— Не зная. Например сигурен ли си, че системите за безопасност не работят? — попита Ву. — Или програмата за проверка на информацията, въведена чрез клавиатурата?
	— Господи! — възкликна Арнолд и щракна с пръсти. — Сигурно е така. Системите за безопасност могат да се изключат единствено от главния пулт.
	— Добре — каза Ву. — Ако програмата за проверка на информацията, въведена чрез клавиатурата, действа, можеш ли да провериш какво е направил?
	— Естествено — потвърди Арнолд и започна да натиска клавишите.
	Как не се беше сетил? Беше толкова очевидно. Компютърната система на Юрския парк се състоеше от няколко вградени подсистеми за безопасност. Една от тях беше програмата _„keycheck“_ — тя контролираше всеки клавиш, натиснат от операторите, които имаха достъп до системата и бяха въвеждали информация в компютъра. Тази програма първоначално беше предназначена да отстранява грешки при въвеждането, но я запазиха от съображения за сигурност.
	След миг на екрана се появи цялата последователност от натиснати клавиши, която Недри беше въвел в компютъра през деня.

	13,42,121,32,88,77,19,13,122,13,44,52,77,90,13,99,13,100,13,109,
	55,103,144,13,99,87,60,13,44,12,09,13,43,63,13,46,57,89,103,122,
	13,44,52,88,9,31,13,21,13,57,98,100,102,10313,112,13,146,13,13,
	77,67,88,23,13,13
	system
	nedry
	goto command level
	nedry
	040/#xy/67&
	mr goodbytes
	security
	keycheck off
	safety off
	si off
	security
	whte_rbt.obj

	— Това ли е? — учуди се Арнолд. — Изглежда, си е играл с часове.
	— Може би просто да убие времето — каза Ву. — Докато реши да се заеме с основната си задача.
	Горните цифри представляваха ASCII кодове на клавишите, които Недри беше натискал на своя пулт. Тези цифри означаваха, че той все още е бил в рамките на стандартна връзка като всеки обикновен потребител на компютъра. Следователно, в началото Недри просто е изчаквал, което беше доста странно, като се има предвид, че самият той е проектирал системата.
	— Сигурно се е опитвал да разбере дали има някакви промени, преди да влезе в нея — предположи Ву.
	— Може би — съгласи се Арнолд.
	Сега разглеждаше списъка с командите, който му позволяваше да проследи действията на Недри.
	— Поне виждаме какво е правил — рече той накрая.
	_system_ — по този начин Недри беше поискал да напусне нивото на обикновен потребител и да получи достъп до кода. Компютърът го бе попитал как се казва и той бе отговорил: _nedry_. Това име имаше разрешение за пряк достъп до кода, така че компютърът го бе допуснал в системата. После Недри бе поискал _goto command level_ — най-високото ниво на контрол на компютъра. Нивото на командите е изискало допълнителна сигурност и е попитало Недри за името, номера за достъп и паролата.

	nedry
	040/#xy/67&
	mr goodbytes

	Това въвеждане бе допуснало Недри в командното ниво. После той бе поискал _security_ — пивото за сигурност. И тъй като Недри имаше разрешение, компютърът го бе допуснал в това ниво. След като бе влязъл в нивото за сигурност, Недри бе опитал три варианта:

	keycheck off
	safety off
	si off

	— Опитал се е да изключи системите за безопасност — каза Ву. — Не е искал никой да знае какво е смятал да извърши.
	— Точно така — съгласи се Арнолд. — И очевидно не е знаел, че вече е невъзможно да изключи системите, освен ако не промени ръчно положението на превключвателите на главното табло.
	След трите отхвърлени команди компютърът автоматично бе започнал да се притеснява за Недри. Но тъй като достъпът е бил получен с подходящи разрешения, компютърът бе решил, че Недри се е объркал и се опитва да направи нещо, което е неосъществимо от мястото, където се намира. Затова компютърът пак го беше попитал къде иска да бъде и Недри беше повторил: _security_. И му е било позволено да остане там.
	— Най-после — каза Ву. — Ето я загадката.
	Той посочи последната от командите, въведени от Недри.

	whte_rbt.obj

	— Какво е това, да го вземат дяволите? — ядоса се Арнолд. — Бял заек*? Да не е някаква негова шега?
	[* _От white rabbit_ (англ.) — бял заек. — Б.пр.]
	— Отбелязано е като обектен модул поясни Ву.
	В компютърната терминология „обектен модул“ означава блок от кода, който може да се мести и използва свободно, както човек мести стол из стаята. Обектният модул може да е съвкупност от команди да се нарисува картина, да се опресни екрана или да се извърши някакво изчисление.
	— Да видим дали ще намерим такъв модул — каза Арнолд.
	— Вероятно ще разберем каква функция изпълнява.
	Той се обърна към помощните програми и набра на клавиатурата:

	НАМЕРИ WHTE_RBT.OBJ

	Екранът проблесна:

	ТАКЪВ ОБЕКТЕН МОДУЛ НЯМА В БИБЛИОТЕКИТЕ

	— Не съществува — каза Арнолд.
	— Тогава потърси в разпечатката на кода — предложи Ву. Арнолд изписа на екрана:

	НАМЕРИ В КОДА: WHTE_RBT.OBJ

	Изображението на екрана бързо се превъртя, редовете на кода се замъглиха, тъй като преминаваха с висока скорост. Това продължи почти минута и най-после движението им рязко спря.
	— Ето го — каза Ву. — Това не е обектен модул. Това е команда. На екрана се виждаше стрелка, която сочеше един ред от кода.

	curV = GetHandl {ssm.dt} tempRgn {itm.dd2}.
	curH = GetHandl {ssd.it} tempRgn 2 {itm.dd4}.
	on DrawMeter(!gN) set shp_val.obj to lim(Val{d})-Xval.
	if ValidMeter(mH)(\*\*mH).MeterVis return.
	if Meterhandl(vGT) ((DrawBack(tY)) return.
	limitDat.4 = maxBits (%33) to {limit.04} set on.
	limitDat.5 = setzero, setfive, 0 {limit.2-var(szh)}.
	→ on whte_rbt.obj call link.sst {security, perimeter} set to off.
	vertRange = {maxRange + setlim} tempVgn(fdn-&bb + $404).
	horRange = {maxRange-setlim/2} tempHgn(fdn-&dd + $105).
	void DrawMeter send_screen.obj print.

	— Негодник! — изруга Арнолд.
	— Изобщо не е дефект в кода — поклати глава Ву.
	— Не е — каза Арнолд. — Това е секретен код. Тоя тлъст мърльо е вкарал нещо, приличащо на обектен модул, но всъщност е команда, която свързва системата за сигурност с периферната система и едновременно ги изключва. Така получава пълен достъп до всяко местенце в парка.
	— Тогава би трябвало да сме в състояние да ги включим отново.
	— Да, на всяка цена. — Арнолд намръщено погледна екрана. — Най-важното е да открием командата. Ще стартирам команда за проследяване на свързванията на обектните модули — каза той. — Да видим дали това ще ни помогне.
	Ву стана от стола.
	— А междувременно — каза той, — преди около час някой е влизал в хладилника. Я да преброя ембрионите.


	Ели беше в стаята и се готвеше да съблече мокрите си дрехи, когато се почука.
	— Алън, ти ли си? — попита тя, но когато отвори вратата, видя Мълдун, който стискаше под мишница нещо, увито в брезент.
	Той също беше мокър до кости и дрехите му бяха изкаляни.
	— Извинете, че ви безпокоя, но имаме нужда от помощта ви — бързо каза той. — Преди час двата автомобила са били нападнати. Докарахме Малкълм, който е в състояние на шок. Има много тежка рана на крака. Още е в безсъзнание, оставих го на леглото в стаята му. Казах на Хардинг също да отиде там.
	— Хардинг ли? — учуди се Ели. — А другите къде са?
	— Още не сме ги намерили, доктор Сатлър — каза Мълдун. Сега говореше по-бавно.
	— О, Господи!
	— Но смятаме, че доктор Грант и децата са живи. Вероятно са навлезли в парка, доктор Сатлър.
	— В парка ли?
	— Така предполагаме. Ала сега Малкълм се нуждае от помощ. Повикал съм и доктор Хардинг.
	— А не трябва ли да повикате лекар?
	— На острова няма лекар. Хардинг е най-добрият, с когото разполагаме.
	— А не можете ли да извикате по телефона?
	— Не — поклати глава Мълдун. — Телефоните не работят. Няма как да се свържем със сушата. — Той намести пакета под мишницата си.
	— Какво е това? — попита Ели.
	— Нищо. Идете, ако обичате, в стаята на Малкълм и помогнете на доктор Хардинг — подкани я Мълдун и се отдалечи по коридора.
	Поразена от новините, Ели Сатлър се отпусна на леглото. Не беше от жените, които лесно изпадат в паника. Освен това знаеше, че Грант и преди се е справял с опасни положения. Веднъж беше изчезнал за четири дни в пустинната местност, където правеха разкопки. Някаква скала беше хлътнала под тежестта на камионетката и той беше паднал от трийсет метра височина в един пролом. При падането си беше счупил крака. Без капчица вода все пак бе успял да се върне в лагера.
	От друга страна, децата…
	Ели тръсна глава да пропъди мрачните мисли. Децата сигурно бяха с Грант. И ако се намираха в парка… е, кой ще ги преведе безпрепятствено през него, ако не един специалист по динозаврите!


	В парка

	— Уморена съм — оплака се Лекс. — Защо не ме поносите, доктор Грант.
	— Вече си голяма да те носят — каза Тим.
	— Ама аз съм много уморена — настоя тя.
	— Добре, Лекс — рече Грант и я вдигна на ръце. — О-ох, тежичка си.
	Беше почти девет часът. След дъжда беше паднала мъгла, през която неясно прозираше пълната луна. Бледите им сенки се движеха пред тях по широка поляна, към тъмната джунгла. Грант беше потънал в мисли, опитваше се да прецени къде се намират. В началото бяха пресекли оградата, която тиранозавърът беше съборил и Грант бе почти сигурен, че се намират някъде в зоната на тиранозаврите. А той нямаше никакво желание да бъде там. Непрестанно си припомняше компютърното изображение на територията на тиранозавъра, гъстата плетеница от линии, очертаващи движенията му върху малката площ. Той и децата сега се намираха точно в тази област.
	Но освен това Грант си спомняше, че тиранозаврите са отделени от останалите животни, тоест щяха да напуснат зоната им, когато пресекат някакво препятствие — ограда или ров с вода, или и двете.
	Досега не бяха видели нищо подобно.
	Момиченцето облегна глава на рамото му и вплете пръсти в косата си. След малко дишането й стана равномерно. Тим уморено крачеше до Грант.
	— Как си, Тим?
	— Добре съм — отвърна той. — Но май сме в зоната на тиранозаврите.
	— Убеден съм, че е така. Дано скоро излезем от нея.
	— През гората ли ще минем? — попита Тим. С приближаването им джунглата изглеждаше все по-тъмна и зловеща.
	— Да — отвърна Грант. — Мисля, че можем да се ориентираме по номерата на сензорите за движение.
	Те представляваха зелени кутии, разположени на около метър и половина над земята. Някои бяха монтирани на земята, но повечето бяха прикрепени към дърветата. Явно захранването още не беше възстановено, защото никой от сензорите не работеше. В средата на всяка сензорна кутия беше монтирана стъклена леща, а под нея бе изписан кодов номер. Въпреки мъглата Грант успя да види надписа на кутията пред тях — __T/S/04__.
	Навлязоха в гората. Отвсякъде ги заобиколиха високите тъмни силуети на дърветата. На лунната светлина мъглата се стелеше ниско над земята и се виеше около коренищата. Беше красиво, но те не знаеха къде стъпват. Грант следеше номерата на сензорите. Изглежда, се движеха от по-големите към по-малките номера. Отминаха __T/S/03__ и __T/S/02__. Накрая стигнаха до __T/S/01__. Грант беше уморен от тежестта на момиченцето и се бе надявал, че някъде при тази кутия зоната на тиранозаврите ще свърши, но навсякъде около нея се простираше джунгла. Следващата кутия беше с надпис __T/N/01__, а по-нататък видяха __T/N/02__. Грант се досети, че кодовете са наредени на географски принцип около една точка в средата, като по компас. Те с децата се движеха от юг на север, затова с приближаването им към центъра цифрите бяха намалели и после пак се увеличаваха.
	— Поне вървим във вярна посока — каза Тим.
	— Браво — похвали го Грант.
	Тим се усмихна, препъна се в някакво пълзящо растение и бързо се изправи на крака. Известно време вървяха мълчаливо.
	— Родителите ми се развеждат — каза Тим.
	— Така ли?
	— Баща ми се изнесе миналия месец. Сега си има свое жилище в Мил Вали.
	— Аха.
	— Вече не носи сестра ми. Даже не я вдига на ръце.
	— И казва, че на теб само динозаври ти се въртят в главата.
	— Да — въздъхна Тим.
	— Липсва ли ти? — попита Грант.
	— А, не — отвърна Тим. — Само понякога. На нея й е по-мъчно.
	— На кого, на майка ти ли?
	— Не, на Лекс. Мама си има приятел. Неин колега.
	Продължиха да вървят мълчаливо и минаха покрай __T/N/03__ и __T/N/04__.
	— Виждал ли си го? — попита Грант.
	— Да.
	— Е, и какъв е?
	— Бива го — каза Тим. — По-млад е от баща ми, но е плешив.
	— Как се отнася с теб?
	— Знам ли! Май добре. Опитва се да ми се хареса. Не зная какво ще стане. Понякога мама казва, че трябва да продадем къщата и да се преместим. Друг път късно нощем те с мама се карат. Аз си стоя в моята стая и си играя с компютъра, но пак ги чувам.
	— Аха.
	— Вие разведен ли сте?
	— Не — отвърна Грант. — Жена ми почина много отдавна.
	— А сега ходите с доктор Сатлър?
	Грант се усмихна в тъмното.
	— Не, тя е моя студентка.
	— Нима още ходи на училище?
	— Да, последна година е в университета.
	Грант спря да премести Лекс на другото си рамо, после двамата продължиха покрай сензори __T/N/05__ и __T/N/06__. В далечината изтрещя гръмотевица. Бурята се беше преместила на юг. Единствените шумове в гората бяха бръмченето на цикадите и тихото квакане на дървесни жаби.
	— Имате ли деца?
	— Не.
	— Ще се ожените ли за доктор Сатлър?
	— Не, догодина тя ще се омъжи за един симпатичен лекар от Чикаго.
	— О, така ли? — Тим изглеждаше изненадан. Повървяха още малко. — За кого ще се ожените тогава?
	— Май няма да се женя — каза Грант.
	— Аз също — рече Тим. Помълча малко и пак се обади: — Цяла нощ ли ще вървим?
	— А, едва ли ще издържа — отвърна Грант. — Трябва да спрем поне за няколко часа. — Той погледна часовника си. — Не е зле. Разполагаме с около петнайсет часа, докато корабът стигне сушата.
	— А къде ще спрем? — бързо попита Тим.
	Грант си задаваше същия въпрос. Първата му мисъл беше да се покатерят на някое дърво. Но трябваше да се изкачат много високо, за да са сигурни, че някое животно няма да ги стигне. Освен това Лекс можеше да падне от дървото в съня си. Пък и клоните бяха твърда постеля. Нямаше да си починат както трябва. За себе си беше съвсем сигурен.
	Мястото за почивка трябваше наистина да бъде безопасно. Грант се опита да си припомни плановете, които разглеждаше, докато пътуваха със самолета към острова. Сети се, че във всяка от зоните на парка има по една сграда. Не знаеше как изглеждат, защото плановете им не бяха включени в папката. Не си спомняше точното им местоположение, но помнеше, че са пръснати навсякъде из парка. Някъде наоколо също можеше да има такава сграда.
	Но от тях сега вече не се искаше просто да пресекат оградата и да се измъкнат от зоната на тиранозаврите. За да намерят сграда, трябваше да следват определена стратегия. А най-добрата стратегия…
	— Тим, би ли подържал сестра си? Ще се кача на някое дърво и ще огледам местността.


	От високите клони на дървото успя да обхване с поглед цялата гора. Върховете на дърветата се простираха наляво и надясно от него. Бяха изненадващо близо до края на гората. Точно отпред дърветата свършваха със сечище, край което Грант видя метална ограда и ров с вода с бетонни стени. Зад тях се простираше широка поляна и Грант предположи, че това е зоната на зауроподите. В далечината се виждаха още дървета и отражението на бледата луна във водите на океана.
	До слуха му стигна рев на динозавър, но явно идеше отдалеч. Грант си сложи очилата за нощно виждане, които беше взел от Тим, и пак се огледа. Проследи с поглед извивката на рова и най-после видя онова, което търсеше — тъмната ивица на алеята за обслужване, която водеше до сграда с плосък правоъгълен покрив. Сградата не беше много висока, но се виждаше ясно. При това не беше далеч — на около половин километър от дървото, на което се беше покатерил Грант.
	Когато той се спусна на земята, Лекс подсмърчаше.
	— Какво има?
	— Чух едно живонто.
	— То е далече, няма да дойде насам. Будна ли си вече? Хайде.
	Грант поведе децата към оградата. Беше висока четири метра и завършваше със спирала от бодлива тел. На лунната светлина им се стори още по-висока. Ровът с вода беше непосредствено зад нея. Лекс със съмнение огледа оградата.
	— Ще можеш ли да се изкатериш по нея? — попита Грант.
	Тя му подаде ръкавицата и бейзболната топка.
	— Разбира се. Фасулско е — каза тя и се закатери нагоре. — Но бас държа, че Тими не може.
	— Затваряй си устата — сопна се брат й.
	— Тими го е страх от височини.
	— Не е вярно.
	— Вярно е — подразни го тя, като се изкачи още по-нагоре.
	— Лъжеш.
	— Тогава ела да ме хванеш.
	Грант се обърна към Тим, който беше пребледнял. Момчето не помръдваше.
	— Ще се справиш ли, Тим?
	— Разбира се.
	— Да ти помогна ли?
	— Тими е страхопъзльо — извика отгоре Лекс.
	— Ама че тъпачка — каза Тим и започна да се катери.


	— Ще умра от студ — оплака се Лекс.
	Водата в рова стигаше до кръста им и миришеше лошо. И тримата се бяха прехвърлили през оградата без произшествия, само дето Тим си беше скъсал ризата в бодливата тел отгоре. После се бяха спуснали в рова и сега Грант търсеше откъде да излязат от другата страна.
	— Ама как само накарах Тими да се покатери — каза Лекс. — Обикновено си умира от страх.
	— Благодаря ти за помощта — заяде я Тим.
	На лунната светлина виждаше как по повърхността на водата плават някакви буци. Тръгна по протежение на рова, като оглеждаше бетонните стени на отсрещната страна. Бетонът беше гладък, нямаше как да се качат.
	— Бррр — потрепери Лекс и посочи водата.
	— Няма да те ухапе, Лекс.
	Най-после Грант намери място, където бетонът се беше напукал, а в пукнатината имаше някакво пълзящо растение, което се спускаше към водата. Той започна да се катери по него и растението издържа тежестта му.
	— Хайде, деца!
	Скоро и тримата се озоваха на поляната. Прекосиха я и след няколко минути стигнаха насипа, край който минаваше тясната алея за поддръжка. Ниската бетонна сграда се намираше вдясно от алеята. Минаха покрай два сензора за движение и Грант с тревога забеляза, че не работят нито те, нито прожекторите. Захранването беше прекъснато преди повече от два часа и още не го бяха възстановили. Някъде в далечината чуха рева на тиранозавъра.
	— Да не е наблизо? — уплашено попита Лекс.
	— Не — отвърна Грант. — Вече не сме в неговата зона.
	Спуснаха се по един тревист склон и се приближиха към бетонната постройка. В тъмнината от нея лъхаше нещо заплашително, приличаше на бункер.
	— Каква е тази къща? — попита Лекс.
	— Тук ще сме в безопасност — отвърна Грант с надеждата, че е прав.
	Входът беше толкова широк, че през него можеше да мине камион. Вратата беше от дебели стоманени решетки. Надзърнаха през тях и видяха, че сградата представлява нещо като склад. Вътре бяха наредени бали сено и разни инструменти.
	Вратата беше заключена с голям катинар. Докато Грант го разглеждаше, Лекс се промъкна през решетките.
	— Хайде, момчета — подкани ги тя.
	Тим се промъкна след нея.
	— Мисля, че и вие ще можете, доктор Грант.
	Момчето беше право. Разстоянието между решетките не беше голямо, но Грант успя да се провре през тях. Щом се озова вътре, усети, че е капнал от умора.
	— Дали ще намерим нещо за ядене? — попита Лекс.
	— Тук има само сено.
	Грант разкъса една бала и я разстла по бетонния под. В средата й сеното беше топло. Те легнаха върху него и усетиха топлината. Лекс се сви до Грант и затвори очи. Тим легна и прегърна сестра си. Грант чу тръбните звуци на зауроподите в далечината.
	Децата не проговориха. Почти веднага задишаха равномерно. Грант вдигна ръка да погледне часовника си, но беше много тъмно и не се виждаше нищо. Усети топлината на заспалите деца, сгушили се до него.
	Затвори очи и веднага потъна в сън.


	Контролът

	Мълдун и Дженаро влязоха в контролната зала и в същия миг Арнолд плесна с ръце.
	— Спипах го тоя мърльо!
	— Какво има? — попита Дженаро.
	Арнолд посочи екрана:

	Vg1 = GetHandl {dat.dt} tempCall {itm.temp}
	Vg2 = GetHandl {dat.itl} tempCall {itm.temp}
	if Link(Vg1,Vg2) set Lim(Vg1,Vg2) return
	if Link(Vg2,Vg1) set Lim(Vg2,Vg1) return
	→on whte_rbt.obj link set security (Vg1), perimeter (Vg2)
	limitDat.1 = maxBits (%22) to {limit .04} set on
	limitDat.2 = setzero, setfive, 0 {limit .2-var(dzh)}
	→on finLobj call link.sst {security, perimeter} set to on
	→on finLobj set link.sst {security, perimeter} restore
	→on fmi.obj delete line rf whte_rbt.obj fini.obj
	Vg1 = GetHandl {dat.dt} tempCall {itm.temp}
	Vg2 = GetHandl {dat.itl} tempCall {itm.temp}
	limitDat.4 = maxBits (%33) to {limit .04} set on
	limitDat.5 = setzero, setfive, 0 {limit .2-var(dzh)}

	— Ето — доволно каза Арнолд.
	— Какво е това? — попита Дженаро, загледан в екрана.
	— Най-сетне намерих командата за възстановяване на първоначалния код. Командата, която се нарича _„fini.obj“_, връща в изходно състояние свързаните параметри, а именно оградата и захранването.
	— Чудесно — зарадва се Мълдун.
	— Но тази команда прави и друго — поясни Арнолд. — Впоследствие изтрива редовете от кода, които се отнасят до нея. Унищожава всички доказателства, че някога я е имало. Много хитро!
	— Не разбирам много от компютри — поклати глава Дженаро.
	Все пак разбираше достатъчно, че да знае за какво става дума, когато една компания, занимаваща се с високи технологии, се връща към първоначалния код. Това означаваше, че има огромни проблеми.
	— Добре, гледайте — каза Арнолд и въведе командата:

	FINI.OBJ

	Екранът примигна и веднага се промени.

	Vg1 = GetHandl {dat.dt} tempCall {itm.temp}
	Vg2 = GetHandl {dat.it!} tempCall {itm.temp}
	if Link(Vg1,Vg2) set Lim(Vg1,Vg2) return
	if Link(Vg2,Vg1) set Lim(Vg2,Vg1) return
	limitDat.1 = maxBits (%22) to {limit .04} set on
	limitDat.2 = setzero, setfive, 0 {limit .2-var(dzh)}
	Vg1 = GetHandl {dat.dt} tempCall {itm.temp}
	Vg2 = GetHandl {dat.itl} tempCall {itm.temp}
	limitDat.4 = maxBits (% 33) to {limit .04} set on
	limitDat.5 = setzero, setfive, 0 {limit .2-var(dzh)}

	— Вижте! — възкликна Мълдун и посочи прозорците.
	Големите кварцови прожектори засветиха из целия парк. Всички се приближиха към прозорците и впериха поглед навън.
	— Страхотно! — зарадва се Арнолд.
	— Значи ли това, че действат и оградите с електричество? — попита Дженаро.
	— Бас държа, че е така — рече Арнолд. — Нужни са няколко секунди да се достигне пълната мощност, защото оградите са с дължина осемдесет километра, а генераторът трябва да зареди и кондензаторите. Но след половин минута всичко ще работи.
	Арнолд посочи прозрачната карта на парка. От електростанцията излизаха яркочервени линии, които се извиваха като змии из целия парк и показваха движението на електричеството по оградите.
	— А сензорите за движение? — попита Дженаро.
	— И те. Ще заработят след няколко минути, когато компютърът приключи с преброяването. Но всичко вече е в действие — каза Арнолд. — Девет и половина е, а ние се справихме с повредите и паркът функционира нормално.


	Грант отвори очи. През решетките на входа струеше яркосиня светлина. Кварцова светлина. Захранването беше възстановено! Все още замаян от съня, той погледна часовника си. Беше едва девет и половина. Беше спал само няколко минути. Реши да поспи още съвсем малко, после да излезе на поляната, да застане пред някой от сензорите за движение и да махне с ръка, за да ги задейства. От контролната зала щяха да го забележат, щяха да изпратят кола да прибере него и децата, той щеше да каже на Арнолд да върне на острова товарния кораб и всички щяха да прекарат нощта в леглата си, в луксозната хижа за посетители.
	Веднага щеше да се заеме с това. Само няколко минути.
	Прозя се и пак затвори очи.


	— Не е чак толкова страшно — каза Арнолд в контролната зала, загледан в светещата карта. — В целия парк има само три прекъсвания. Дори по-малко, отколкото се надявах.
	— Какви прекъсвания? — попита Дженаро.
	— Оградата автоматично прекъсва онези участъци, в които има късо съединение — обясни той. — Ето тук, при главния път, виждате най-големия участък.
	— Там тиранозавърът е съборил оградата — каза Мълдун.
	— Точно така. Ето още един тук, в единайсети сектор, при склада в зоната на зауроподите.
	— Защо е прекъснат този участък? — поинтересува се Дженаро.
	— Знам ли! — отвърна Арнолд. — Вероятно е повреден от бурята или от паднало дърво. Третото прекъсване е ето там, точно до реката. Не знаем причината и за него.
	Докато гледаше картата, Дженаро забеляза, че тя става все по-подробна и се изпълва със зелени точици и номера.
	— Какво е това?
	— Животните. Сензорите за движение отново са се задействали и компютърът започва да открива местоположението на всички животни в парка. А също и на другите движещи се обекти.
	— Имате предвид Грант и децата — рече Дженаро, вторачен в картата.
	— Да. Пренастроихме компютъра да търси повече от четиристотин обекта. Така че ако те се движат някъде из парка — каза Арнолд, — сензорите ще ги засекат като допълнителни животни. — Той внимателно огледа картата. — Но засега не виждам животни в повече.
	— А защо преброяването трае толкова дълго? — полюбопитства Дженаро.
	— Сигурно разбирате, господин Дженаро — обясни Арнолд, — че освен динозаврите в парка се движат и много други обекти. Клонки, разлюлени от вятъра, прелитащи птици, какво ли не. Налага се компютърът да елиминира тези допълнителни движения, а това може би ще трае… А, ето! Преброяването приключи.
	— Не виждате ли децата? — попита Дженаро.
	Арнолд се завъртя на стола и пак погледна картата.
	— Не — каза той, — в момента на картата няма допълнителни обекти. Компютърът е регистрирал всички обекти, отбелязани на нея, като динозаври. Може би са се покатерили на някое дърво или са се скрили някъде, където не можем да ги видим. Още е рано да се притесняваме. Няколко животни също не са се показали, например големият рекс. Сигурно е заспал и не се движи. Възможно е и хората да спят. Още нищо не се знае.
	— Да се залавяме за работа! — решително каза Мълдун. — Трябва да поправим оградите и да върнем животните по местата им. Според компютъра пет животни са напуснали своите зони. Ще събера ремонтната група и ще тръгнем веднага.
	Арнолд се обърна към Дженаро.
	— Вероятно искате да видите как е Малкълм. Кажете на доктор Хардинг, че Мълдун ще има нужда от него след около час, за да ръководи прибирането на животните. Аз пък ще уведомя господин Хамънд, че скоро положението ще бъде овладяно напълно.


	Дженаро мина през външната желязна врата и влезе през главния вход в хижата за сафари. Видя Ели Сатлър, която идваше по коридора, понесла няколко пешкира и тенджера с гореща вода.
	— В другия край има кухня — каза тя. — Оттам взимаме вряла вода за превръзките.
	— Как е той? — запита Дженаро.
	— Неочаквано добре — отвърна тя.
	Дженаро тръгна след Ели към стаята на Малкълм и се сепна, когато отвътре дочу смях. Математикът лежеше по гръб на леглото, а Хардинг му поставяше система.
	— И тогава другият рекъл: „Право да ти кажа, не ми харесва, Бил. Започнах пак да използвам тоалетна хартия!“ Хардинг също се разсмя.
	— Не е лош, нали? — усмихна се Малкълм. — А, господин Дженаро, дошли сте да ме видите. Сега вече знаете какви са последствията от опитите ми да оправя положението.
	Дженаро предпазливо пристъпи в стаята.
	— Това настроение се дължи на големите дози морфин — поясни Хардинг.
	— Не бяха достатъчно големи, уверявам ви — каза Малкълм. — Божичко, нямате представа колко е стиснат с наркотичните средства. Намериха ли останалите?
	— Не, още не — отвърна Дженаро. — Но се радвам, че вие сте добре.
	— А как иначе — отвърна Малкълм, — със счупена кост и отворена рана на крака, която по всяка вероятност е инфектирана и започва доста силно да намирисва. Но винаги съм казвал, ако нямаш чувство за хумор…
	— Спомняте ли си какво се случи? — усмихнато попита Дженаро.
	— То оставаше и да не помня — възкликна Малкълм. — Нима допускате, че ще забравите, ако ви ухапе тиранозавър рекс? Ще го помните цял живот, уверявам ви. Макар че в моя случай това няма да продължи дълго… да, спомням си.
	Малкълм описа как е избягал под дъжда от автомобила и как го е преследвал тиранозавърът.
	— Сам си бях виновен. Беше много близо, но аз бях изпаднал в паника. Накрая той ме сграбчи между челюстите си и ме вдигна във въздуха.
	— Как така ви сграбчи? — учуди се Дженаро.
	— За тялото — отвърна Малкълм и повдигна ризата си. От рамото до пъпа му минаваше широк полукръг прободни рани, оставени от зъбите на динозавъра. — Вдигна ме между челюстите си, разтърси ме ужасно силно и ме хвърли на земята. А на мен ми нямаше нищо… Бях ужасе`н, естествено, но иначе бях добре, докато не ме просна на земята. При падането си счупих крака. И все пак ухапването не беше чак толкова страшно. — Той въздъхна.
	— Повечето едри месоядни животни нямат много силни челюсти — обясни Хардинг. — Истинската им сила е в мускулатурата на врата. Челюстите само придържат жертвата, докато вратът се извива и я разкъсва. Но тъй като доктор Малкълм е дребна плячка, динозавърът просто го е разтърсил и го е подхвърлил.
	— Точно така — потвърди Малкълм. — Иначе едва ли щях да оживея. Само че онова едро приятелче не изгаряше от желание да ме убива. Честно казано, останах с впечатление, че не е особено сръчен, когато напада нещо по-дребно от автомобил или малка жилищна кооперация.
	— Значи според вас ви е нападнал без особен ентусиазъм?
	— Болно ми е да го призная — каза Малкълм, — но съм дълбоко убеден, че не ми посвети цялото си внимание. Моето, естествено, беше изцяло погълнато от него. От друга страна обаче, той тежи осем тона, а аз не.
	Дженаро се обърна към Хардинг.
	— Отидоха да оправят оградите. Арнолд каза, че Мълдун ще има нужда от вас при прибирането на животните.
	— Добре — отвърна Хардинг.
	— Щом ми оставяте доктор Сатлър и достатъчно морфин — рече Малкълм, — и щом засега не действа Ефектът на Малкълм…
	— Какъв е този Ефект на Малкълм? — попита Дженаро.
	— Скромността не ми позволява да ви опиша надълго и нашироко това явление, което носи моето име.
	Той пак въздъхна и затвори очи. След миг вече спеше.
	Ели излезе в коридора заедно с Дженаро.
	— Не се заблуждавайте — каза тя. — Никак не му е леко. Кога на острова ще пристигне хеликоптер?
	— Хеликоптер ли?
	— Кракът му трябва да бъде опериран. Накарайте ги да извикат хеликоптер, който да го откара от острова.


	Паркът

	Преносимият генератор избръмча и отново заработи, а кварцовите прожектори блеснаха от разтегателните си стойки. Мълдун чу тихото бълбукане на реката няколко метра по на север. Обърна се към ремонтния камион и видя как от него слиза работник с голям електрически трион.
	— Не, не — извика той. — Само въжетата, Карлос. Няма да се наложи да го режем.
	Той се обърна и огледа оградата. Намериха трудно прекъснатия участък, защото едва се забелязваше. Върху оградата беше паднал нисък протокарпус. В тази част на парка бяха посадени няколко такива дървета, та кичестите им корони да скриват оградата от погледа на посетителите.
	Но този протокарпус беше привързан към земята с телени въжета и винтов обтегач. Въжетата се бяха отскубнали от бурята, а металните винтови обтегачи се бяха ударили в оградата и бяха предизвикали късо съединение. Естествено, това бе недопустимо: до оградата работниците трябваше да използват въжета с пластмасово изолационно покритие и керамични обтегачи. Но така или иначе, беше станало.
	Във всеки случай, не им предстоеше много работа. Трябваше само да вдигнат дървото от оградата, да махнат металните приспособления и да поставят знаци за градинарите, които сутринта щяха да оправят всичко. Нямаше да им отнеме повече от двайсет минути. И, слава Богу, защото Мълдун знаеше, че дилофозаврите обикновено се навъртат край реката. Макар че оградата отделяше работниците от реката, дилофозаврите можеха да плюят през нея и да ги стигнат с ослепяващата си отрова.
	Един от работниците, Рамон, се приближи към него.
	— Сеньор Мълдун, видяхте ли светлината?
	— Каква светлина?
	Рамон посочи на изток към джунглата.
	— Забелязах я още когато излязохме. Ей там. Доста е слаба. Виждате ли? Прилича на светлина от автомобилни фарове, но не се движи.
	Мълдун присви очи. Може би идваше от някой склад с храна. Нали захранването вече беше възстановено?
	— Ще му мислим по-късно — каза той. — А сега да махнем дървото от оградата.


	Арнолд беше в добро настроение. Още малко, и редът в парка щеше да бъде възстановен. Мълдун поправяше оградите. Хамънд беше тръгнал заедно с Хардинг да присъства при преместването на животните. Макар и уморен, Арнолд се чувстваше чудесно. Дори имаше настроение да отговаря на въпросите на адвоката Дженаро.
	— Ефектът на Малкълм ли? — учуди се той. — За това ли се тревожите?
	— Просто ми е интересно — каза Дженаро.
	— Значи искате да ви обясня защо Малкълм греши?
	— Да.
	— Обясненията са технически — продължи Арнолд и запали цигара.
	— Все нещо ще разбера.
	— Добре — съгласи се Арнолд. — Теорията на хаоса описва нелинейни системи. Напоследък тя стана много всеобхватна и се прилага при изучаването на стоковата борса, разбунтуваните тълпи и мозъчните вълни по време на епилептичен припадък. Изключително модна е. Много е шик да се прилага към всяка комплексна система, където има вероятност за непредвидими промени. Дотук ясно ли е?
	— Да.
	— Иън Малкълм е математик, чиято специалност е теорията на хаоса. Много забавно и занимателно, но освен че се облича в черно, се занимава главно с това да прави компютърни модели на поведението на сложни системи. А Джон Хамънд много си пада по модните увлечения в науката. Затова покани Малкълм да разработи модел на системата на нашия Юрски парк. И Малкълм го направи. Всички модели на Малкълм представляват изображения на фазово пространство върху компютърния екран. Виждали ли сте ги?
	— Не — отвърна Дженаро.
	— Приличат на огънато корабно витло. Според Малкълм поведението на всяка система следва повърхността на витлото. Разбирате ли?
	— Не съвсем — рече Дженаро.
	Арнолд протегна ръка.
	— Да кажем, че върху опакото на ръката ми има капка вода. Капката ще се плъзне. Може да се плъзне към китката ми. Може да потече към палеца или между останалите пръсти. Не зная със сигурност накъде ще тръгне, но зная, че ще се движи по повърхността на ръката ми. Неизбежно е.
	— Да де — съгласи се Дженаро.
	— Теорията на хаоса разглежда поведението на една сложна система — например движението на капка вода по сложно огънатата повърхност на корабно витло. Капката може да се спусне спираловидно надолу или да се плъзне навън към ръба. Но непременно ще се движи по повърхността на витлото.
	— Дотук разбрах.
	— В моделите на Малкълм обаче на повърхността се появява издатина или рязък наклон, при което скоростта на капката силно се увеличава. И той скромно нарича това ускорено движение „Ефект на Малкълм“. В този случай е възможно цялата система да се сгромоляса. И точно това каза ученият за Юрския парк. Че на системата е присъща вътрешна нестабилност.
	— Вътрешна нестабилност — повтори Дженаро. — И какво направихте, когато получихте доклада му?
	— Не се съгласихме с изводите и, естествено, не му обърнахме внимание — каза Арнолд.
	— А разумно ли беше?
	— Беше очевидно — отвърна Арнолд. — В крайна сметка тук става въпрос за една жива система. Паркът е жив. Тук компютърните модели не са приложими.


	Ярките кварцови прожектори осветиха зелената глава на хипсилофодонта, която с изплезен език и мътен поглед безпомощно висеше на въжената примка.
	— По-полека! По-полека! — изкрещя Хамънд, когато подемният кран започна да вдига товара си.
	Хардинг изсумтя, освободи главата от въжето и тя увисна на кожените ремъци. Стараеше се да не притиска сънната артерия, за да не пречи на кръвообращението. Кранът със свистене вдигна животното във въздуха и го насочи към откритата платформа на камиона. Хипсилофодонтът беше дребен дриозавър, тежеше около двеста и петдесет килограма и беше дълъг два метра. Тялото му беше тъмнозелено, изпъстрено с кафяви точици. Животното дишаше с мъка, но иначе изглеждаше добре. Преди няколко минути Хардинг му беше инжектирал с пистолет успокоително и, изглежда, бе улучил дозата. Беше много притеснен, когато определяше дозите за тези големи животни. При по-малка доза динозавърът щеше да избяга в гората и упойката щеше да го повали някъде, където хората не можеха да го стигнат. Ако Хардинг превишеше дозата, можеше да предизвика спиране на сърдечната дейност. Този хипсилофодонт беше подскочил само веднъж и беше рухнал на земята. Явно Хардинг беше изчислил дозата съвсем правилно.
	— Внимателно! По-полека! — крещеше Хамънд на работниците.
	— Спокойно, господин Хамънд — каза Хардинг. — Моля ви.
	— Но те трябва да внимават…
	— Достатъчно внимателни са — рече Хардинг и се качи на платформата.
	Кранът спусна динозавъра до него и Хардинг го завърза с ремъци. После му надяна нашийника с вграден уред за измерване на пулса и пъхна в дебелото му черво големия електронен термометър. След миг термометърът изписука: 36,5 градуса.
	— Как е? — нервно попита Хамънд.
	— Добре е — отвърна Хардинг. — Температурата е спаднала само с градус и половина.
	— Но това е твърде много — каза Хамънд. — Прекалил си с дозата.
	— Може би искате да се събуди и да скочи от камиона — сопна се Хардинг.
	Преди да дойде в парка, Хардинг беше главен ветеринарен лекар в зоологическата градина в Сан Диего и най-добрият специалист в света по заболявания на птици. Пътуваше из целия свят и работеше като консултант за редките птици в зоопаркове в Европа, Индия и Япония. Отначало не бе проявил интерес, когато този странен дребосък му направи предложение да работи в частен резерват. Но когато разбра какви са животните в резервата… Невъзможно беше да откаже. Хардинг имаше научни амбиции и възможността да напише първия в света „Учебник по ветеринарна медицина. Вътрешни болести на динозаврите“ беше непреодолимо изкушение за него. В края на XX век ветеринарната медицина беше много напреднала. Най-добрите зоопаркове поддържаха клиники, които не се различаваха много от болниците за хора. За Хардинг като специалист от световна класа просто не бяха останали незавоювани територии. Но да бъде първият учен, който да се грижи за цял нов клас животни — това вече беше нещо!
	Хардинг изобщо не съжаляваше за взетото решение. Беше натрупал значителен опит в грижите за тези животни. И сега не искаше да слуша съветите на Хамънд.
	Хипсилофодонтът изпръхтя и потрепери. Още дишаше учестено и нямаше зрителен рефлекс. Но беше време да тръгват.
	— Качвайте се — извика Хардинг. — Трябва да върнем това момиче където му е мястото.


	— Живите системи — продължи Арнолд — не приличат на механичните. Живите системи никога не са в равновесие. Нестабилността им е присъща. Може да изглеждат устойчиви, но не са. Всичко в тях непрекъснато се движи и се променя. В известен смисъл те винаги са на ръба на разрухата.
	— Но много неща не се променят — намръщено възрази Дженаро. — Телесната температура не се променя, всички други…
	— Телесната температура се променя непрекъснато — рече Арнолд. — Непрекъснато. Тя се променя циклично на всеки двайсет и четири часа, най-ниска е сутрин, а най-висока — следобед. Освен това зависи от настроението, от здравословното състояние, от физическото натоварване, от външната температура, от храната. Тя непрестанно се колебае. Ако я представим графично, ще се получи зигзагообразна линия. Защото във всеки момент някои фактори покачват температурата, а други я смъкват. Нестабилността й е присъща. Същото важи и за всяка друга характеристика ма живите системи.
	— Значи…
	— Малкълм е поредният теоретик — прекъсна го Арнолд. — Както си е седял в кабинета, е разработил чудесен математически модел, без изобщо да му минава през ума, че онова, което той нарича дефекти, са неща, без които не може. Ще ви дам един пример. Когато разработвах ракети, се занимавахме с една категория, наречена „резонансно отклонение“. Това означава, че ако една ракета е макар и малко нестабилна върху опората си, от нея няма да излезе нищо. Тя неизбежно ще стане неуправляема и няма да може да бъде върната обратно. Това е характерно за механичните системи. Едно слабо трептене може да се усили до степен, че цялата система да рухне. Но същите тези слаби трептения са от първостепенно значение за живите системи. Те означават, че системата е здрава и реагира нормално. Малкълм така и не го разбра.
	— Сигурен ли сте, че не го разбира? Изглежда, е съвсем наясно с разликата между живо и неживо…
	— Вижте сам — пак го прекъсна Арнолд. — Доказателството е пред вас. — Той посочи екраните. — Нормалният ритъм в парка ще бъде възстановен за по-малко от час. Единственото, което ми остава да оправя, са телефоните. Още не проумявам защо са блокирани. Но всичко друго работи нормално. И то не само на теория. Това са факти.


	Иглата потъна дълбоко във врата и Хардинг инжектира медрин на упоения женски дриозавър, който беше полегнал настрана на земята. Животното веднага се оживи. Започна да сумти и да рита с мощните си задни крака.
	— Отдръпнете се — извика Хардинг и бързо стана. — Назад, всички, назад.
	Динозавърът се изправи, като се олюляваше. После разтърси глава, огледа хората, застанали на разстояние под светлината на прожекторите, и примигна.
	— Защо й текат лигите? — разтревожено попита Хамънд.
	— Това е само временно — успокои го Хардинг. — Скоро ще престане.
	Дриозавърът издаде звук, подобен на кашлица, после се обърна и тръгна по поляната в посока, обратна на прожекторите.
	— Защо не подскача?
	— И това ще стане — каза Хардинг. — След около час ще се възстанови напълно. Всичко е наред. — Той тръгна към колата. — Добре, момчета, а сега да вървим при стегозавъра.


	Мълдун наблюдаваше как работниците забиват последното колче в земята. След това опънаха въжетата и изправиха поваления протокарпус. Мълдун забеляза черните овъглени следи по оградата там, където бе станало късото съединение. В основата й бяха изгорели няколко изолатора, които трябваше да се подменят. Но за да стане това, Арнолд трябваше да изключи тока по всички огради.
	— Контрол. Обажда се Мълдун. Готови сме да започнем ремонта.
	— Добре — отвърна Арнолд. — Изключвам вашия участък.
	Мълдун погледна часовника си. Някъде в далечината чу крясък на птица. Приличаше на бухал, но той знаеше, че този звук издават дилофозаврите. Приближи се до Рамон и каза:
	— Хайде да приключваме тук. Трябва да оправим още два участъка.


	Повече от час Доналд Дженаро се взираше в прозрачната карта в контролната зала, докато точиците и цифрите примигваха и се променяха.
	— Какво става сега? — попита той Арнолд, който работеше на главния пулт.
	— Опитвам се да оправя телефоните, за да повикаме помощ за Малкълм.
	— Не, питам ви за парка.
	Арнолд хвърли поглед към картата.
	— Изглежда, почти са приключили с животните и са оправили двата участъка. Както ви казах, паркът е под пълен контрол. Без катастрофалния Ефект на Малкълм. Всъщност остава само третият участък от оградата…
	— Арнолд! — Обаждаше се Мълдун.
	— Какво има?
	— Виждал ли си тази проклета ограда?
	— Момент!
	На един от екраните Дженаро съгледа поляна с трева, разлюляна от вятъра. В далечината се виждаше нисък бетонен покрив.
	— Това е складът в зоната на зауроподите — обясни Арнолд. — Една от помощните постройки, в които държим инструменти, хранителни запаси и така нататък. Такива сгради има из целия парк, във всяка от зоните. — Изображението на екрана се промени. — Сега камерата се обръща и се насочва към оградата.
	Дженаро видя телената ограда, която блестеше на светлината на прожекторите. Един от участъците беше разкъсан и мрежата беше съборена на земята. До него беше спрял джипът на Мълдун и работният му екип.
	— Хъм — изсумтя Арнолд. — Големият рекс май е влязъл в зоната на зауроподите.
	— Тази вечер го чака богато угощение — каза Мълдун.
	— Трябва да го измъкнем оттам — рече Арнолд.
	— Как? — попита Мълдун. — Не разполагаме с нищо, за да му излезем насреща. Ще оправя оградата, но преди съмване няма да вляза в зоната.
	— Хамънд няма да бъде очарован.
	— Ще говоря с него, когато се върна — каза Мълдун.


	— Колко животни ще убие тиранозавърът? — попита Хамънд, като крачеше напред-назад из контролната зала.
	— Може би само едно — отвърна Хардинг. — Зауроподите са едри. Едно убито животно ще стигне на големия рекс за няколко дни.
	— Още тази нощ трябва да излезем и да го приберем — каза Хамънд.
	— Няма да стъпя там, докато не съмне — поклати глава Мълдун.
	Хамънд се полюшваше на пръсти и на пети както винаги, когато беше ядосан.
	— Случайно да си забравил, че работиш за мен?
	— Не, господин Хамънд, не съм забравил. Но става дума за възрастен тиранозавър. Как смятате да се справим с него?
	— Нали имаме пушки, които изстрелват упойващи вещества?
	— Стрелите им са с обем двайсет кубически сантиметра — вметна Мълдун. — Предостатъчно за животно, което тежи двеста-двеста и петдесет килограма, няма що! Само че тиранозавърът тежи осем тона. Дори няма да ги усети.
	— Поръчахте и по-мощни оръжия…
	— Поръчах три броя, господин Хамънд, но вие намалихте заявката и получихме само едно. А и него го няма. Недри го отнесе заедно с джипа.
	— И таз добра! Кой го е допуснал?
	— Аз не отговарям за Недри, господин Хамънд — каза Мълдун.
	— Тоест сега няма начин да спрем тиранозавъра?
	— Точно така — потвърди Мълдун.
	— Какви ги дрънкате! — възмути се Хамънд.
	— Паркът е ваш, господин Хамънд. Не искахте скъпоценните ви динозаври да бъдат наранявани. Сега рексът е влязъл при зауроподите и вие не можете да направите нищичко, за да го спрете — каза Мълдун и напусна залата.
	— Чакай, чакай — извика Хамънд и забърза след него.
	Дженаро гледаше екраните и слушаше шумната караница в коридора.
	— Струва ми се, че още не сте овладели напълно парка — обърна се той към Арнолд.
	— Ами, не сме! — възрази Арнолд и запали поредната цигара. — Положението е овладяно. След няколко часа ще съмне. Може и да загубим няколко динозавъра, преди да измъкнем рекса оттам, но повярвайте, паркът е под пълен контрол.


	Зазоряването

	Грант се събуди от силен стържещ звук, последван от металическо потракване. Отвори очи и видя, че край него се плъзга бала сено, задвижвана от лентов транспортьор нагоре към тавана. След нея се плъзнаха още две бали. После тракането спря внезапно, както беше започнало, и в бетонната постройка пак стана тихо.
	Грант се прозя, протегна се сънливо и примижа от болка. После седна на сеното.
	От прозорците нахлуваше мека жълта светлина. Беше съмнало. Значи бе спал цялата нощ! Бързо погледна часовника си. Пет часът сутринта. Все пак разполагаше с почти шест часа, за да се върне в лагера, преди корабът да стигне на сушата. Пак се отпусна по гръб и простена. Главата му се цепеше от болка. Усещаше тялото си като пребито. Иззад ъгъла чу някакво скърцане като от ръждясало колело, а после и кикота на Лекс.
	Грант бавно се изправи и огледа постройката. На дневната светлина се убеди, че това е склад с купища бали сено и сечива. На стената видя сива метална кутия, на която пишеше: „ЗАУРОПОДИ. ПОМОЩНА СГРАДА /04/.“ Значи се намираха в зоната на зауроподите, както си беше помислил още снощи. Отвори кутията и в нея намери телефонен апарат, но когато вдигна слушалката, чу само съскане. Явно телефоните още не работеха.
	— Дъвчи хубаво — чу той гласа на Лекс. — Не яж като прасе, Ралф.
	Грант зави зад ъгъла и видя Лекс, която стоеше до решетките на вратата и подаваше през тях шепи сено на животно, застанало отвън. Животното приличаше на голямо розово прасе и издаваше пронизителните звуци, които Грант беше чул преди малко. Всъщност бе новороден трицератопс, голям колкото пони. Новороденото още нямаше рога на главата си, а само извита костна яка, разположена зад големите му влажни очи. То навираше муцуната си през решетките и не изпускаше от поглед Лекс, която продължаваше да го храни.
	— Ето така е по-добре — похвали го Лекс. — Не се притеснявай, има много сено. — Тя потупа животното по главата. — Обичаш сено, нали, Ралф? — После се обърна и видя Грант. — Това е Ралф — представи животното Лекс. — Той ми е приятел и обича сено.
	Грант пристъпи напред, спря и примижа от болка.
	— Не изглеждате добре — отбеляза Лекс.
	— Защото не се чувствам добре.
	— Тим също. Носът му е ужасно подут.
	— Къде е Тим?
	— Отиде да чишка — отвърна тя. — Искате ли заедно да храним Ралф?
	Малкият трицератопс огледа Грант. Дъвчеше сено, което се подаваше от устата му и падаше на земята.
	— Голям мърльо е — обясни Лекс. — И е много гладен.
	Трицератопсът спря да преживя и се облиза. После отвори уста в очакване на още храна. Грант огледа дребните му остри зъби и горната му челюст, която приличаше на папагалски клюн.
	— Ей сега, чакай малко — каза Лекс и се наведе да вземе още слама от пода. — Честна дума, Ралф, хората ще си помислят, че майка ти те държи гладен.
	— Защо си го кръстила Ралф?
	— Защото прилича на Ралф. От нашия клас.
	Грант се приближи и леко докосна кожата на врата му.
	— Не се бойте, можете да го погалите — подкани го Лекс. — На него му харесва, нали, Ралф?
	Кожата беше суха и топла, а повърхността й беше леко грапава като на футболна топка. Докато Грант го галеше, Ралф тихо изписука и от удоволствие размаха дебелата си опашка.
	— Той е много кротък. — Ралф продължи да яде, като поглеждаше ту към Лекс, ту към Грант, без да проявява страх. Това напомни на Грант, че динозаврите не се плашат от хората, както останалите животни. — Дали мога да го пояздя? — каза Лекс.
	— По-добре недей.
	— Бас държа, че ще ми позволи — рече момиченцето. — Сигурно е забавно да яздиш динозавър.
	Грант се загледа през решетките към широката поляна на зауроподите. Ставаше все по-светло. Помисли си, че трябва да излезе и да задейства някой от сензорите на поляната. Може би щеше да мине цял час, докато хората от контролната зала дойдат тук. А това, че телефоните още не работеха, никак не му харесваше…
	Чу силно сумтене, все едно пръхтеше гигантски кон, и малкият трицератопс внезапно се раздвижи. Опита се да издърпа главата си от решетките, но ръбът на яката му се закачи и той записука уплашено.
	Пръхтенето се чу пак. Този път идваше по-отблизо.
	Ралф продължаваше да се дърпа, застанал на задните си крака, като отчаяно се мъчеше да се освободи от решетките. Извиваше глава на всички страни, а кожата на врата му се триеше в решетките.
	— По-спокойно, Ралф — каза му Лекс.
	— Избутай го навън — посъветва я Грант.
	Улови Ралф за главата и я натисна с всичка сила настрани и назад. Най-после ръбът на яката се откачи, динозавърчето загуби равновесие и се строполи на земята от другата страна на решетките. След миг върху него падна сянка и Грант видя крак, по-дебел от ствол на дърво. Завършваше с пет извити нокътя и приличаше на слонски.
	Ралф погледна нагоре и изписука. Голямото животно наведе глава и Грант и Лекс я видяха. Беше дълга около два метра и имаше три дълги бели рога — по един над всяко око и един по-малък рог на върха на носа. Беше възрастен трицератопс. Животното огледа Лекс и Грант, като примигваше бавно. После се обърна към динозавърчето и го облиза с език. Ралф изписука и доволно потърка тялото си в големия крак.
	— Това майка му ли е? — попита Лекс.
	— Май да — отвърна Грант.
	— Дали да не нахраним и нея?
	Но големият трицератопс вече побутваше Ралф с муцуната си и го отдалечаваше от решетките.
	— Няма нужда.
	Малкото обърна гръб на решетките и се отдалечи. От време на време майката го тикаше с муцуна и го насочваше. Двете животни тръгнаха по поляната.
	— Довиждане, Ралф — извика Лекс и помаха с ръка.
	От дъното на склада се появи Тим.
	— Знаете ли какво — каза Грант, — ще се кача горе на хълма да задействам сензорите за движение, за да дойдат да ни приберат. Вие двамата стойте тук и ме чакайте.
	— Не — отсече Лекс.
	— Защо? Останете тук. Тук сте в безопасност.
	— Няма да ни оставяте сами — каза тя. — Нали така, Тими?
	— Точно така — съгласи се брат й.
	— Добре — рече Грант.
	Тримата се провряха през решетките и излязоха навън.


	Беше тъкмо преди зазоряване.
	Въздухът беше топъл и влажен, а небето бе обагрено във всички оттенъци на розовото и лилавото. Белезникава мъгла се стелеше ниско над земята. На известно разстояние Грант и децата видяха майката трицератопс и нейното новородено. Те се приближаваха към стадо големи хадрозаври с патешки човки, които се хранеха с листата на дърветата близо до лагуната.
	Някои от хадрозаврите бяха нагазили във водата. От време на време се навеждаха да отпият, плоските им глави се отразяваха в спокойната й повърхност. После се изправяха и се озъртаха. Едно от малките животни се осмели да нагази във водата, изписука уплашено и бързо се заклатушка назад, а възрастните снизходително го наблюдаваха.
	Малко по на юг други хадрозаври се хранеха с по-ниски растения. Понякога се изправяха на задните си крака, а предните опираха на стволовете на дърветата, за да стигнат листата по високите клони. А още по-далеч над дърветата се издигаше огромен апатозавър с малка глава, която се въртеше на дългата шия. Всичко беше толкова спокойно и на Грант му беше трудно да допусне, че ги дебне някаква опасност.
	— Ау! — изпищя Лекс и се сниши. Над тях избръмчаха две гигантски водни кончета с размах на крилете около два метра. — Какво беше това?
	— Водни кончета — отвърна Грант. — През юрския период насекомите са били огромни.
	— Хапят ли?
	— Мисля, че не — каза Грант.
	Тим протегна ръка и едно от водните кончета кацна на нея. Той усети тежестта на огромното насекомо.
	— Ще те ухапе — предупреди го Лекс.
	Но водното конче само бавно размаха прозрачните си криле с червени жилчици и отлетя, щом Тим помръдна ръката си.
	— Накъде ще вървим? — попита Лекс.
	— Натам.
	Тръгнаха напряко през поляната. Стигнаха до една черна кутия, закрепена върху тежък метален триножник. Грант застана пред нея и размаха ръце, но не се случи нищо. Щом не работеха телефоните, може би и сензорите бяха извън строя.
	— Ще опитаме с някой друг — каза той и посочи следващата кутия.
	Някъде в далечината се чу страховитият рев на голямо животно.


	— По дяволите! — изруга Арнолд. — Не мога да го намеря, и туйто.
	Сръбна глътка кафе и впери зачервени очи в екрана. Беше изключил всички видеоекрани. Седнал на главния пулт в контролната зала, той претърсваше компютърния код. Беше изтощен. Бе работил непрекъснато в продължение на дванайсет часа. Обърна се към Ву, който току-що бе дошъл от лабораторията.
	— Какво не можеш да намериш?
	— Телефоните още не работят. Не мога да ги оправя. Според мен Недри има пръст в тая работа.
	Ву вдигна един от телефоните и чу съскане.
	— Прилича на модем.
	— Прилича, но не е — каза Арнолд, — защото одеве слязох в сутерена и изключих всички модеми. Това, което чуваш, е бял шум*, който прилича на прехвърляне на данни чрез модем.
	[* Шум в целия честотен обхват. — Б.пр.]
	— Значи телефонните линии са блокирани?
	— Всъщност, да. Недри се е постарал хубавичко да ги задръсти. Въвел е някаква команда за монополно използване в програмния код и сега не мога да я намеря. Нали дадох онази команда за възстановяване и тя изтри част от програмите. Въпреки това командата да се изключат телефоните явно още е в паметта на компютъра.
	— Ами тогава го върни в изходно положение — сви рамене Ву. — Изключи системата и ще изчистиш паметта.
	— Никога не съм го правил — каза Арнолд. — И не ми се ще да го правя. Възможно е всички системи да се върнат в изходно положение, но е възможно и обратното. Не разбирам много от компютри. Нито пък ти. Или поне не колкото трябва. А без телефон няма как да се свържем с истински специалист.
	— Ако командата се намира в оперативната памет, тя няма да се появи в кода. Можеш да направиш копие на съдържанието на оперативната памет и да потърсиш командата в него, но не знаеш какво точно търсиш. Според мен единственият начин е да върнеш системата в изходно състояние.
	В залата се втурна Дженаро.
	— Още сме без телефон.
	— Работя по въпроса.
	— Работите по въпроса от полунощ. А състоянието на Малкълм непрекъснато се влошава. Има нужда от лечение.
	— Това значи, че трябва да изключа системите — каза Арнолд. — Не мога обаче да съм сигурен, че после всичко ще проработи.
	— Слушайте — тросна се Дженаро. — В хижата има болен човек. Ако не повикаме лекар, той ще умре. А без телефон не можем да извикаме лекар. Четири души може би вече са загинали. Хайде, изключете системите и оправете телефонните линии!
	Арнолд се поколеба.
	— Е? — попита Дженаро.
	— Ами… системите за безопасност не позволяват изключването на компютъра и…
	— Тогава изключете тези шибани системи за безопасност! Не проумявате ли, че той ще умре, ако не му се помогне?
	— Добре — каза Арнолд.
	Стана и отиде при главното табло. Отвори го, свали капака с металните фиксатори на аварийните прекъсвачи и ги изключи един по един.
	— Поискахте да го направя — рече Арнолд — и го направих.
	Накрая изключи и главния прекъсвач.
	Контролната зала потъна в мрак. Всички екрани потъмняха. Тримата мъже стояха в тъмното.
	— Колко ще чакаме? — попита Дженаро.
	— Трийсет секунди — отвърна Арнолд.


	— Пфу! — гнусливо каза Лекс, докато прекосяваха поляната.
	— Какво има? — попита Грант.
	— Мирише гадно! — каза Лекс. — На гнило.
	Грант се поколеба. Загледа се в далечните дървета в другия край на поляната в очакване да забележи някакво движение. Нищо не помръдваше. Само лекият ветрец едва полюшваше клонките. Ранната утрин беше тиха и спокойна.
	— Май само си въобразяваш — каза Грант.
	— А, не…
	Тогава той чу крясъка. Идваше от стадото хадрозаври с патешки човки, останало зад тях. Първо изпищя само едно животно, после второ, трето, докато накрая цялото стадо започна да кряска в хор. Хадрозаврите бяха уплашени, озъртаха се на всички страни, бързаха да излязат от водата и заставаха в кръг около малките, за да ги защитят…
	„И те са усетили миризмата“, помисли Грант.
	Тиранозавърът изскочи от прикритието си сред дърветата със страшен рев. Беше на петдесетина метра от тях, при лагуната. Бързо тръгна с огромни крачки през поляната. Без да обръща внимание на Грант и децата, се устреми към стадото хадрозаври.
	— Нали ви казах! — изпищя Лекс. — Никой не ме слуша!
	Хадрозаврите в далечината побягнаха с писъци. Грант усети как земята се разтърсва под краката му.
	— Да бягаме, деца!
	Сграбчи Лекс през кръста и я вдигна от земята. После заедно с Тим побягна през високата трева. От време на време хвърляше поглед назад към лагуната, където тиранозавърът нападаше хадрозаврите, а те размахваха огромните си опашки да се защитят и кряскаха високо и уплашено. Сетне чу шум от трошене на клони и когато пак погледна назад, видя как хадрозаврите се устремяват към тях.


	В тъмната контролна зала Арнолд погледна часовника си. Трийсетте секунди бяха изтекли. Досега паметта трябваше да се е изчистила. Той включи главния прекъсвач.
	Нищо.
	Стана му лошо. Той изключи прекъсвача и пак го включи. Отново нищо. По челото му изби пот.
	— Какво става? — попита Дженаро.
	— По дяволите! — изруга Арнолд.
	После си спомни, че трябва да включи отново аварийните прекъсвачи, преди да възстанови захранването. Щракна трите аварийни прекъсвача и затвори капака с металните фиксатори. После затаи дъх и включи главния прекъсвач.
	Лампите в залата светнаха.
	Компютърът изписука.
	Екраните забръмчаха.
	— Слава Богу — каза Арнолд и бързо се приближи до главния монитор. На екрана се виждаха множество обозначения:
	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_sys1.png}
	Дженаро посегна към телефона, но не чу нищо. Този път нямаше дори и съскане — нищо, и толкоз.
	— Защо стана така?
	— Един момент — каза Арнолд. — След връщане в изходно състояние всички системни модули трябва да се включат ръчно.
	— Защо ръчно? — поинтересува се Дженаро.
	— По дяволите, ще ме оставите ли да работя?
	— Изобщо не е предвидено тази система да се изключва — обясни Ву. — А ако все пак бъде изключена, тя решава, че някъде има повреда. Налага се всичко да се включи на ръка. В противен случай, ако някъде има късо, системата ще се включи автоматично, ще изключи, след това пак ще се включи, ще изключи и така до безкрай.
	— Добре — каза Арнолд. — Готов съм.
	Дженаро вдигна слушалката, започна да набира и внезапно спря.
	— Божичко, вижте — каза той, като сочеше един от екраните.
	Но Арнолд не го слушаше. Взираше се в картата, на която при лагуната бяха започнали да се движат множество точки. Носеха се ужасно бързо, като вихър.
	— Какво става? — попита Дженаро.
	— Хадрозаврите — глухо каза Арнолд. — Рексът ги е нападнал.


	Хадрозаврите препускаха учудващо бързо, огромните им тела се движеха съвсем близо едно до друго. Чуваха се крясъците на възрастните, ревът на тиранозавъра и писукането на малките, които се пазеха да не ги стъпчат. Стадото вдигна голям жълт облак прах. Грант вече не виждаше тиранозавъра.
	Хадрозаврите се носеха право към тях.
	С Лекс на ръце Грант побягна заедно с Тим към голяма оголена скала, край която растяха високи иглолистни дървета. Бягаха с всички сили и усещаха как земята се тресе под краката им. Шумът от наближаващото стадо беше оглушителен, като рев на реактивни самолети. Той изпълваше въздуха, ушите им писнаха. Лекс крещеше нещо, но Грант не я чуваше. Най-после се покатериха на скалата и стадото ги обкръжи отвсякъде.
	Грант видя огромните крака на първите хадрозаври, които препускаха край тях. Всяко животно тежеше поне пет тона. След малко бяха обвити от такъв гъст облак прах, че не виждаха нищо. Само чуваха тътена, предизвикан от огромните тела и гигантските крайници, ужасни ревове от болка, докато животните се блъскаха и се въртяха панически край скалата. Един от хадрозаврите откърти голям скален отломък, който се търкулна покрай тях и се стовари долу на поляната.
	Сред гъстия облак прах те не виждаха почти нищо освен скалите. Притискаха се към големите камъни, заслушани в писъците и крясъците и в смразяващия кръвта рев на тиранозавъра. Лекс впи пръсти в рамото на Грант.
	Друг хадрозавър удари скалата с огромната си опашка и остави диря гореща кръв. Грант изчака, докато шумът от битката се премести малко наляво, после бутна децата да се покатерят на най-голямото дърво. Катереха се бързо, като опипом намираха клоните, а животните препускаха около тях, вдигайки облаци прах. Изкачиха се шест метра и Лекс задърпа Грант за дрехата — не можеше да продължи. Тим също се беше уморил и Грант реши, че вече са достатъчно високо. Оттук въпреки прахта успяха да видят широките гърбове на животните, които кряскаха и се въртяха под тях. Грант се облегна на грапавата кора на ствола, закашля се от прахта, затвори очи и зачака.


	След като стадото се отдалечи, Арнолд нагласи камерата. Облакът прах бавно се разсея и той видя, че хадрозаврите са се разпръснали, а тиранозавърът вече не ги гони, което означаваше, че е убил някой от тях. Сега се намираше при лагуната. Арнолд внимателно огледа екрана и рече:
	— Намерете Мълдун и го пратете да иде и да провери какви са последствията.
	— Ще му кажа — отвърна Дженаро и излезе от залата.


	Паркът

	Чу се лек пукот като пращене на дърва в камина. Нещо топло и мокро погъделичка Грант по глезена. Той отвори очи и видя огромна бежова глава. Завършваше с муцуна с формата на патешка човка. Изпъкналите очи, които се подаваха зад човката, бяха влажни и добродушни като на крава. Патешката човка се разтвори и захапа няколко клонки, които растяха на големия клон, където седеше Грант. Той успя да види големите плоски зъби. При дъвкането влажните устни пак докоснаха глезена му.
	Хадрозавър с патешка човка. Грант се развълнува, като го видя толкова отблизо. Но не изпитваше никакъв страх. Всички видове динозаври с патешки човки бяха тревопасни, а този тук се държеше точно като крава. Въпреки че беше огромен, изглеждаше толкова спокоен и миролюбив, че Грант не се чувстваше застрашен. Продължи да стои на клона, като се стараеше да не мърда, и наблюдаваше животното.
	Причината за вълнението му бе, че той изпитваше нещо като собственическо чувство към това животно: то вероятно беше маязавър от късната креда. Фосилизирани останки именно от този вид животни Грант беше открил в Монтана. Заедно с Джон Хорнър беше първият палеонтолог, описал вида. Маязаврите имаха извити нагоре бърни, сякаш непрекъснато се усмихваха. Името им означаваше „добрата майка гущер“. Предполагаше се, че маязаврите са отглеждали малките си, докато пораснат достатъчно, та да се грижат сами за себе си.
	Грант дочу настойчиво цвъртене и голямата глава се спусна надолу. Той се понаведе и видя малък хадрозавър, който подскачаше в краката на големия. Новороденото беше тъмнобежово с черни петънца по гърба. Възрастният наведе глава току над земята и неподвижно зачака, докато малкото се изправи на задните си крака, подпря предните на челюстта на майка си и задъвка клоните, които се подаваха от устата й.
	Майката търпеливо изчака малкото да приключи с яденето и да застане отново на четири крака. После едрата глава пак се издигна към Грант.
	Хадрозавърът продължи да яде само на метър от него. Грант разгледа двете продълговати дупки отгоре на човката. Очевидно динозавърът не надушваше Грант. И макар че лявото око гледаше право в него, хадрозавърът изобщо не реагираше на присъствието му.
	Грант си спомни как предишната нощ и тиранозавърът не успя да го види. Реши да направи опит и леко се изкашля.
	Хадрозавърът мигом замръзна и спря да преживя. Голямата му глава застина. Единствено окото му се движеше и търсеше откъде идва шумът. Малко по-късно, след като се убеди, че не го заплашва нищо, животното продължи да дъвче.
	„Невероятно“, помисли Грант.
	Лекс, която се беше отпуснала в ръцете му, отвори очи и извика:
	— Ей, какво е това?
	Хадрозавърът уплашено изкряка и звукът така стресна момиченцето, че то за малко не падна от дървото. Хадрозавърът дръпна главата си от клона и пак изкряка.
	— Не я дразни — обади се Тим от един по-висок клон.
	Малкото изцвъртя и припна след майка си, когато тя се отдалечи от дървото. Майката наклони глава и любопитно заразглежда клона, на който седяха Лекс и Грант. Изглеждаше смешна с извитите си нагоре усмихнати устни.
	— Защо гледа толкова тъпо? — попита Лекс.
	— Не гледа тъпо — каза Грант. — Ти просто я изненада.
	— А сега няма ли да ни пусне да слезем долу? — поинтересува се Лекс.
	Хадрозавърът се беше дръпнал на три метра от дървото. След малко отново изкряка. Грант реши, че се опитва да ги прогони от клона. Но динозавърът май не знаеше как да постъпи. Имаше объркан и нерешителен вид. Грант и децата почакаха малко, без да разговарят, и след минута хадрозавърът отново се приближи към клона, като помръдваше лакомо устни.
	— Тая няма да я бъде — каза Лекс. — Няма вечно да стоя тук.
	Момиченцето заслиза от дървото. Стреснат от движенията му, хадрозавърът отново изкряка.
	„Изумително — мислеше си Грант. — Наистина не ни вижда, когато не се движим. А след миг буквално забравя за присъствието ни.“ Тиранозавърът се бе държал по същия начин. Още един класически пример за зрителните възприятия на земноводните. Опитите с жаби показваха, че земноводните виждат само движещи се обекти, например насекоми. Но ако нещо не се движи, те просто не го забелязват. Изглежда, същото важеше и за динозаврите.
	Във всеки случай странните същества, които се спускаха по дървото, май плашеха маязавъра. Той изкряка за последен път, побутна малкото пред себе си и с тежки стъпки се отдалечи. След малко спря, обърна се да ги разгледа и продължи пътя си.
	Най-после слязоха на земята. Лекс изтупа дрехите си. И двете деца бяха покрити с тънък слой прах. Навсякъде около тях тревата беше утъпкана. Носеше се някаква кисела миризма и тук-таме имаше петна от кръв. Грант погледна часовника си.
	— Хайде да тръгваме, деца — каза той.
	— А, не — отсече Лекс. — Повече няма да вървя из този парк.
	— Налага се.
	— Защо?
	— Защото непременно трябва да съобщим за кораба — обясни Грант. — След като не ни виждат на сензорите за движение, трябва да изминем сами целия път до лагера. Това е единственият начин.
	— А не можем ли да продължим със сала?
	— Какъв сал?
	Тим посочи ниската бетонна постройка с решетките, където бяха прекарали нощта. Намираше се в другия край на поляната, на двайсетина метра от тях.
	— Там видях един сал — каза Тим.
	Грант веднага оцени предимствата. Беше седем часът сутринта, а трябваше да извървят поне дванайсет километра. Ако се движеха със сал по реката, щяха да стигнат по-бързо, отколкото по суша.
	— Да опитаме — съгласи се той.


	Арнолд включи на режим за визуално издирване и върху екраните започнаха да се появяват различни места от парка. Изображенията се променяха на всеки две секунди. Следенето им беше доста уморително, но това бе най-бързият начин да намери джипа, с който бе избягал Недри, а по този въпрос Мълдун беше непреклонен. Двамата с Дженаро бяха тръгнали да огледат пораженията, нанесени от рекса. След като вече се беше съмнало, Мълдун държеше на всяка цена да намерят колата, тъй като му трябваха оръжията в нея. Радиостанцията изпука и се чу глас:
	— Господин Арнолд, мога ли да поговоря с вас?
	Беше Хамънд. Тонът му бе заповеднически.
	— А защо вие не дойдете тук, господин Хамънд?
	— Не, господин Арнолд. Вие елате. Аз съм в генетичната лаборатория заедно с доктор Ву, Чакаме ви.
	Арнолд въздъхна и стана от стола пред екраните.


	Грант се препъна в нещо, тъй като във вътрешната част на сградата беше тъмно. Промушваше се между двайсетлитрови бидони за хербициди, ножици за кастрене на дървета, резервни гуми за джип, навита на рула телена мрежа, петдесеткилограмови чували с торове, купища кафяви керамични изолатори, празни кутии от машинно масло, електрически фенери и кабели.
	— Никъде не виждам сал.
	— Продължавайте да търсите.
	Торби цимент, парчета медни тръби, зелена мрежа… и две пластмасови весла, закачени на халки върху бетонната стена.
	— Добре де — каза той, — къде е този сал?
	— Трябва да е някъде тук — отвърна Тим.
	— Значи ти не си го виждал?
	— Не, но предположих, че сигурно има.
	Грант продължи да рови в купищата инструменти, но не намери сал. Вместо това откри някакви планове, навити на руло и осеяни с петънца плесен от влагата. Бяха на дъното на малък метален сандък до стената. Той ги разгърна на пода, като отпъди големия паяк, изпълзял между листовете. Разглежда ги доста дълго.
	— Гладна съм.
	— Чакай малко.
	Листовете представляваха подробни топографски карти на онази част от острова, където се намираха. Според тях лагуната се стесняваше и образуваше реката, която бяха видели по-рано и която течеше на север… минаваше точно покрай птичарника… и продължаваше още половин километър до хижата за посетители.
	Грант разгледа и другите листове. Как да стигнат до лагуната? Според плановете в задната част на склада имаше врата. Той се обърна и я видя в една ниша на бетонната стена. Беше толкова широка, че през нея можеше да мине кола. Отвори я и съгледа павиран път, който водеше право надолу към лагуната. Беше прокаран под нивото на земята и затова отгоре не се виждаше. Сигурно това бе още една алея за ремонт, която водеше към малък кей на брега на лагуната. А на кея имаше табела, която и оттук се виждаше ясно: „САЛОВЕ“.
	— Хей — извика Тим. — Вижте какво намерих.
	И подаде на Грант някаква метална кутия. Вътре ученият откри въздушен пистолет и платнен колан със стрели. Стрелите бяха само шест, всяка дебела колкото пръста му. На тях пишеше „MORO-709“.
	— Браво, Тим!
	Грант метна колана през рамо и затъкна пистолета в панталона си.
	— Това пистолет с упойващи стрели ли е?
	— Така изглежда.
	— Ами салът? — попита Лекс.
	— Мисля, че е на кея — каза Грант.
	Тримата тръгнаха надолу по пътя. Грант носеше веслата на рамо.
	— Надявам се, че салът е голям — каза Лекс, — защото не мога да плувам.
	— Не се тревожи — рече той.
	— А може би ще хванем и риба — предположи Лекс.
	От двете страни на пътя се издигаше насип. Чуваше се някакво плътно и ритмично сумтене, но те не разбраха откъде иде звукът.
	— Сигурни ли сте, че там долу има сал? — попита Лекс и сбърчи нос.
	— Вероятно — каза Грант.
	Ритмичното сумтене ставаше все по-силно, но освен него се чуваше и друг монотонен бръмчащ звук. Когато стигнаха края на пътя и малкия бетонен кей, Грант застина от ужас.
	Там беше тиранозавърът.
	Бе седнал в сянката на едно дърво и бе изпружил задните си крака. Очите му бяха отворени, но нищо в него не помръдваше освен главата, която при всяко изсумтяване леко се вдигаше и спускаше. Бръмченето идеше от облака мушици, които хвърчаха около него, пълзяха по главата му и по полуотворената паст, по окървавените зъби и червения бут на убития хадрозавър, проснат малко по-назад.
	Тиранозавърът беше само на двайсет метра. Грант беше почти сигурен, че животното го е видяло. Но то не реагира, просто си седеше. Минаха няколко секунди, докато Грант разбере, че тиранозавърът спи. Седеше изправен, но спеше.
	Той направи знак на Тим и Лекс да не мърдат. После бавно тръгна по кея — нищо не го скриваше от тиранозавъра. Голямото животно продължи да спи, като тихо похъркваше.
	В края на кея имаше дървен покрит навес, боядисан в зелено, за да се слива с растителността. Грант безшумно отвори вратата и надзърна вътре. На стената висяха шест оранжеви спасителни жилетки, а на пода имаше навита на руло телена мрежа, няколко намотани въжета и два големи гумени пакета, привързани здраво с плоски гумени ремъци.
	Салове.
	Грант погледна назад към Лекс.
	Момиченцето прошепна беззвучно: „Няма салове.“
	Той кимна: „Има.“
	Тиранозавърът вдигна предния си крайник да отпъди мухите, които бръмчаха около муцуната му. Но продължи да спи. Грант издърпа единия от пакетите на кея. Беше учудващо тежък. Той развърза ремъците и намери бутилката със сгъстен въздух. Гумата започна да се издува със силно съскане. После се чу едно „ПЛЯС!“ и салът беше готов. Шумът им се стори оглушителен.
	Грант се обърна към тиранозавъра.
	Той изгрухтя и се размърда. Грант се приготви да побегне, но животното само намести по-удобно масивното си туловище и гръмко се оригна.
	Лекс изглеждаше отвратена и размаха ръка пред лицето си.
	Грант беше плувнал в пот от напрежение. Издърпа сала по кея и го пусна във водата, която шумно се разплиска.
	Динозавърът продължаваше да спи.
	Грант привърза сала към кея и се върна в бараката да вземе две спасителни жилетки. Хвърли ги в лодката и махна на децата да дойдат при него.
	Пребледняла от страх, Лекс поклати глава.
	Той й махна: „Ела веднага.“
	Динозавърът продължаваше да спи.
	Грант й се закани с пръст. Тя тихо се приближи и ученият с жест я накара да скочи в сала. Тим я последва и двамата облякоха спасителните жилетки. Грант също скочи и отблъсна сала от кея. Той безшумно се понесе по водата. Грант пъхна веслата в ключовете. Отдалечаваха се все повече от кея.
	Лекс се облегна назад и шумно въздъхна. После на лицето й се изписа ужас и тя затисна устата си с ръка. Тялото й се разтресе — момиченцето се опитваше да сподави кашлицата си.
	Все кашляше, когато не трябва!
	— Лекс! — ядосано прошепна Тим и хвърли поглед към брега.
	Тя безпомощно поклати глава и посочи гърлото си. Брат й знаеше какво означава това: гърлото я стягаше и сестра му имаше нужда от глътка вода. Грант продължи да гребе, а Тим се наведе, загреба вода от реката и поднесе шепата си на Лекс.
	Кашлицата й прозвуча гръмко, като взрив. На Тим му се стори като топовен изстрел.
	Тиранозавърът мързеливо се прозя и се почеса зад ухото със задния си крак, точно като куче. После пак се прозя. Беше замаян след обилната закуска и се събуждаше бавно.
	Лекс не можеше да се успокои и издаваше тихи гъргорещи звуци.
	— Млъкни, Лекс! — изсъска Тим.
	— Не мога — прошепна тя и пак се закашля.
	Грант гребеше с всички сили и тласкаше сала по-далеч от брега.
	Тиранозавърът се изправи със залитане.
	— Не можах, Тими! — отчаяно изпищя Лекс. — Просто не можах да се въздържа!
	— Шшшт!
	Грант гребеше с всички сили.
	— Все едно, вече няма значение — каза тя. — Нали сме достатъчно далеч? Той не може да плува.
	— Разбира се, че може, идиотка такава! — изкрещя Тим.
	Видяха как тиранозавърът слиза от кея и се топва във водата. После бързо се понесе след тях.
	— А аз откъде да знам? — каза момиченцето.
	— Всеки знае, че тиранозаврите могат да плуват! Пише го в книгите! Всички влечуги могат да плуват!
	— Змиите не могат.
	— Естествено, че могат. Глупачка!
	— Наведете се — извика Грант. — И се дръжте здраво!
	Наблюдаваше тиранозавъра, който плуваше зад тях. Водата стигаше до гърдите му, а огромната му глава стърчеше над повърхността. След малко Грант разбра, че животното не плува, а ходи по дъното, защото над водата вече се подаваха само очите и ноздрите му. Сега приличаше на крокодил и плуваше като крокодил. Голямата му опашка се мяташе наляво-надясно, а водата се пенеше зад него. Гърбът му се подаваше от време на време над водата, а също и набраздената му опашка. „Съвсем прилича на крокодил — отчаяно помисли Грант. — Най-големият крокодил на света.“
	— Извинявайте, доктор Грант! — проплака Лекс. — Не исках да стане така!
	Грант хвърли поглед назад. На това място лагуната беше широка около сто метра, а те се намираха почти в средата й. Ако продължаха в същата посока, водата щеше да стане по-плитка и тиранозавърът пак щеше да тръгне по дъното. А на плитко се движеше по-бързо. Грант обърна лодката на север и натисна веслата.
	— Какво правите?
	Сега тиранозавърът беше само на няколко метра. Грант чуваше острото му хрипливо дишане. Погледна веслата, които стискаше, но те бяха пластмасови и много леки — не ставаха за самозащита.
	Животното отметна глава и разтвори огромната си паст с извити остри зъби. После се устреми напред и се опита да захапе сала, но челюстите му хлопнаха само на сантиметри от гумения планшир. Огромният му череп се пльосна във водата, а салът се люшна върху гребена на вълната, вдигната от животното.
	Тиранозавърът се гмурна под водата и по нея забълбукаха едри мехури. След миг се успокои. Лекс улови здраво планшира и погледна назад.
	— Удави ли се?
	— Не — отвърна Грант.
	Пак забеляла мехурчета, после слабо вълнение, което се приближаваше към сала…
	— Дръжте се! — изкрещя той.
	Главата на животното се издигна под гуменото дъно, вдигна сала във въздуха и лудешки го завъртя, преди да потъне отново.
	— Направете нещо! — пищеше Алексис. — Направете нещо!
	Грант измъкна пистолета от колана си. Изглеждаше отчайващо малък в ръцете му, но имаше вероятност да улучи животното по някое чувствително място, в окото или по носа…
	Този път тиранозавърът се появи над водата точно до лодката, разтвори челюсти и изрева. Грант се прицели и стреля. Стрелата блесна на слънцето и се удари в бузата на животното. Тиранозавърът тръсна глава и пак изрева.
	Внезапно откъм брега се чу друг рев, сякаш в отговор на първия.
	Грант се обърна и видя на брега малкия рекс, който беше клекнал до убития зауропод и явно се радваше на неочакваната плячка. Откъсна парче от трупа на животното, вдигна високо глава и отново изрева. Големият тиранозавър също го забеляза и реакцията му беше незабавна — той се обърна и бързо заплува към брега, за да запази плячката си.
	— Отива си! — тържествуващо извика Лекс и запляска с ръце. — Махна се! Наа-наа-наа-на-на! Глупав динозавър!
	Малкият рекс изрева предизвикателно от брега. Големият тиранозавър изскочи от водата и ядосан препусна нагоре по хълма, а огромното му тяло оставяше мокри следи. Малкият сниши глава и побягна с челюсти, натъпкани с месото на убитото животно.
	Големият тиранозавър продължи да го преследва, мина покрай убития зауропод и изчезна зад билото на хълма. Чуха за последен път заплашителния му рев, а салът продължи на север и след един завой навлезе в реката.
	Капнал от гребането, Грант се отпусна на дъното на сала и задиша тежко. Не можеше да си поеме дъх.
	— Добре ли сте, доктор Грант? — запита Лекс.
	— Отсега нататък ще правиш ли каквото ти кажа?
	— Добре де — въздъхна тя, като че ли от нея се искаше твърде много. После топна ръка във водата и след малко се обади: — Вече не гребете.
	— Уморен съм — обясни й Грант.
	— Тогава защо продължаваме да се движим?
	Грант седна и се огледа. Лекс беше права. Салът бавно се носеше на север.
	— Сигурно има някакво течение.
	То ги носеше на север към хотела. Грант погледна часовника си и се смая, като видя, че още е седем и петнайсет. Откакто го бе погледнал за последен път, бяха изминали само петнайсет минути. А на него му се бяха сторили два часа.
	Грант се облегна на гумения планшир, затвори очи и заспа.


	Пета итерация


	На този етап дефектите в системата са вече непоправими.
	Иън Малкълм


	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_5it.png}


	Издирването

	Дженаро седеше в джипа и се взираше в далечните палми с очертания, замъглени от маранята. Бръмчаха мухи. Мястото, на което бяха спрели, приличаше на бойно поле. Тревата беше утъпкана в радиус от сто метра. Една висока палма беше изтръгната от корените си. По тревата и по оголените скали вдясно от джипа имаше големи петна от кръв.
	— Вече няма никакво съмнение. Рекси е гостувал на хадрозаврите — обади се седналият до него Мълдун и отпи глътка уиски от бутилката. — Гадни мухи!
	Продължиха да седят и да се взират. Дженаро забарабани с пръсти по таблото.
	— Какво чакаме? — попита адвокатът.
	Мълдун не отговори веднага.
	— Рексът е някъде там — каза той накрая и примижа на утринното слънце. — А оръжията, с които разполагаме, пет пари не струват.
	— Нали сме в колата?
	— О, той е по-бърз от джипа, господин Дженаро — възрази Мълдун и поклати глава. — Щом излезем от пътя и тръгнем из парка, ще развием най-много петдесет-шейсет километра в час. Веднага ще ни настигне. И то без да си дава много зор. — Мълдун въздъхна. — Но засега нищо не помръдва. Готов ли сте да поемете риска?
	— Разбира се — отвърна Дженаро.
	Мълдун запали двигателя и стреснати от внезапния шум, точно пред тях от тревата изскочиха две отниелии. Мълдун включи на скорост и направи широк кръг с джипа около мястото с утъпкана трева. После заописва все по-малки концентрични кръгове, докато най-сетне се озоваха там, откъдето се бяха показали малките отниелии. Изключи мотора, слезе от джипа и тръгна по поляната. Когато спря, около него се вдигна гъст облак мухи.
	— Какво има там? — попита Дженаро.
	— Донесете радиостанцията — каза Мълдун.
	Дженаро слезе от джипа и забърза към него. Още отдалеч долови сладникаво-киселата миризма на разлагащо се месо. Когато се приближи, видя полегнал настрана труп на животно, покрит със съсирена кръв.
	— Малък хадрозавър — поясни Мълдун, загледан в трупа. — Изостанал е от препускащото стадо и големият рекс го е настигнал.
	— Откъде разбрахте? — попита Дженаро. По трупа личаха множество ухапвания.
	— Личи от изпражненията — рече Мълдун. — Виждате ли онези бели неща ей там, в тревата? Това са изпражнения на хадрозавър. Стават бели като тебешир от пикочната киселина. А сега погледнете там. — Той посочи голяма купчина, висока около половин метър. — Това пък са изпражнения на тиранозавър.
	— Откъде знаете, че тиранозавърът не е дошъл по-късно?
	— От ухапванията — обясни Мълдун. — Вижте тези, малките. — Той махна към корема на животното. — Те са от отниелиите. От раните не е текла кръв, защото ухапванията са станали след смъртта и са от животни, които се хранят с мърша. Това е работа на отниелиите. Но хадрозавърът е бил повален от ухапване по врата… виждате ли голямата рана над лопатките… безспорно е причинена от тиранозавъра.
	Дженаро се наведе над трупа, взирайки се в неестествено изпънатите премазани крайници. Имаше чувството, че всичко това е някакъв сън. После чу гласа на Мълдун, който говореше по радиото.
	— Контрол, обади се!
	— Да — отвърна Джон Арнолд.
	— Намерихме още един мъртъв хадрозавър. От малките. — Мълдун се наведе сред облака мухи и погледна кожата от долната страна на дясното стъпало. Там беше татуиран някакъв номер. — Екземплярът е номер HD/09.
	— Имам новина за теб — каза Арнолд.
	— Така ли? Каква?
	— Намерих Недри.


	Джипът профуча през палмите край главния път и по една от тесните алеи за ремонт, която водеше към реката. В тази част на парка беше горещо и зловонната джунгла бе надвиснала над пътя. Мълдун се занимаваше с компютърния екран в джипа, на който сега се виждаше карта, разграфена на сектори.
	— Намерили са го в един от по-отдалечените райони — каза той. — Сектор 1104 е точно пред нас.
	Малко по-нататък Дженаро забеляза стена от бетон и джипа на Недри, паркиран до нея.
	— Сигурно тоя дребен негодник се е объркал — предположи Мълдун.
	— Какво е задигнал? — попита Дженаро.
	— Ву каза, че липсвали петнайсет ембриона. Имате ли представа колко струват?
	Дженаро поклати глава.
	— Някъде между два и десет милиона — поясни Мълдун и също поклати глава. — Луди пари.
	Когато се приближиха, Дженаро видя тялото, проснато до колата. Беше зелено и с неясни очертания. Но щом спирачките на джипа изскърцаха, зелените неща се разбягаха.
	— Компита — рече Мълдун. — Намерили са го компитата.
	Десетина прокомпсогнатуса, дребни хищници с размерите на патица, стояха край пътя, цвърчаха възбудено и наблюдаваха двамата мъже, които слязоха от джипа.
	Денис Недри лежеше по гръб. Бузестото му момчешко лице беше червено и подпухнало. Около отворената му уста с надебелял език бръмчаха мухи. Трупът му беше обезобразен — червата му висяха от разпорения корем, а единият му крак беше прегризан. Дженаро бързо се обърна да разгледа малките компита, които клечаха на задните си крака на няколко метра от тях и ги наблюдаваха с любопитство. Горните крайници на дребните динозаври завършваха с пет пръста, досущ като човешки ръце. С тях те бършеха лицата и челюстите си, с което по някакъв странен начин още повече му заприличаха на хора…
	— Дявол да го вземе — възкликна Мълдун. — Не са били компитата.
	— А какво?
	Мълдун замислено клатеше глава.
	— Виждате ли тези петна? По ризата и по лицето му. Усещате ли сладникавата миризма като от засъхнало повръщано?
	Дженаро подуши въздуха и наистина я усети.
	— Така мирише слюнката на дилофозаврите — каза Мълдун. — Някой от тях е плюл по лицето му. Забелязвате ли колко са зачервени роговиците? Когато слюнката попадне в очите, болката е ужасна, но човек не ослепява. До два часа очите трябва да се промият с антивенин. Държим запаси от него из целия парк. За всеки случай. Но това нямаше да помогне на този негодник. Те са го ослепили и после са разпорили стомаха му. Никому не пожелавам такава смърт. Може би все пак на този свят има справедливост.
	Прокомпсогнатусите писукаха и подскачаха. Мълдун отвори задната врата и измъкна някакво устройство от сиви сглобяеми тръби и една кутия от неръждаема стомана.
	— Всичко е на мястото си — каза той и подаде два тъмни цилиндъра на Дженаро.
	— Какво е това? — попита Дженаро.
	— На каквото прилича — отвърна Мълдун. — Ракети. — И понеже Дженаро отстъпи заднишком, той го предупреди: — Внимателно… да не стъпите където не трябва.
	Дженаро внимателно прескочи тялото на Недри. Мълдун отнесе тръбите в другия джип и ги остави на задната седалка. После се настани зад кормилото.
	— Да тръгваме.
	— А какво ще правим с него?
	— Как какво? И без това си имаме достатъчно работа.
	Той запали двигателя. Дженаро се обърна и видя как компитата продължават угощението си. Едно от тях скочи на главата на Недри, клекна върху разтворените му устни и отхапа парченце от носа му.


	Реката ставаше все по-тясна. Бреговете се приближаваха един към друг, а буйната растителност образуваше тунел и затъмняваше слънцето. Тим чуваше гласовете на птици и цвъртенето на дребни динозаври, които подскачаха между клоните. Но иначе беше тихо, а въздухът под балдахина от дървета беше неподвижен и горещ.
	Грант погледна часовника си. Беше осем часът.
	Реката ги носеше спокойно надолу, осветявана от проникващата между дърветата слънчева светлина. На Грант му се стори, че се движат по-бързо. Вече беше буден, лежеше по гръб на сала и се взираше в клоните над главата си. Лекс беше седнала в предната част на сала и посягаше нагоре.
	— Ей, какво правиш? — попита Грант.
	— Дали можем да ядем от тези плодове?
	Момиченцето посочи дърветата. Някои от клоните висяха ниско и то ги достигаше. Тим погледна нагоре и видя, че клоните са отрупани с дребни яркочервени плодове.
	— Не — отсече Грант.
	— Но защо? Онези малки динозаври ги ядат. — Лекс посочи динозаврите, които подскачаха между клоните.
	— Не, Лекс.
	Момиченцето се нацупи, недоволно от забраната му.
	— Ех, защо татко не е тук! — затюхка се то. — Татко щеше да знае как да постъпи.
	— Какви ги приказваш? — ядоса се Тим. — Изобщо нямаше да знае какво да прави.
	— Той всичко знае — въздъхна Лекс и се загледа в дърветата, край които се носеше салът, и в големите им корени, виещи се по брега. — Говориш така само защото татко обича повече мен…
	Тим й обърна гръб и не отговори.
	— Не се тревожи. Татко обича и теб. Нищо, че се занимаваш с компютри, а не със спорт.
	— Татко е откачен на тема спорт — обясни Тим на Грант.
	Грант кимна. В клоните над главите им подскачаха дребни бледожълти динозаври, високи около две педи. Главите им имаха формата на папагалски човки.
	— Знаеш ли как се наричат? — попита Тим. — Микроцератопси.
	— Чудо голямо — отвърна Лекс.
	— Мислех, че може да те интересува.
	— Само хлапетата се интересуват от динозаври — рече тя.
	— Кой ти каза?
	— Татко.
	На Тим му идеше да й кресне, но Грант вдигна ръка.
	— Тихо, деца.
	— Защо? — не мирясваше Лекс. — Мога да правя каквото си искам и ако…
	Но млъкна, защото и тя чу смразяващия кръвта писък, който идваше някъде надолу от реката.


	— Добре де, къде, по дяволите, е тоя рекс? — каза Мълдун по радиостанцията. — Тук го няма никакъв.
	Бяха се върнали в зоната на зауроподите и оглеждаха утъпканата трева, където бяха препускали хадрозаврите. Тиранозавърът не се виждаше никъде.
	— Проверявам — отвърна Арнолд и прекъсна връзката.
	— Проверявал! — повтори ядно Мълдун. — Защо досега не е проверил? И изобщо защо не го е следил през цялото време?
	— Нямам представа — отвърна Дженаро.
	— Не се показва — обади се отново Арнолд.
	— Как така не се показва?
	— Няма го по екраните. Сензорите за движение не го засичат.
	— Майка му стара — изруга Мълдун. — Хубави сензори за движение, няма що! А виждаш ли Грант и децата?
	— И те не са засечени от сензорите.
	— Добре де, ние какво да правим? — попита Мълдун.
	— Чакайте.


	— Вижте! Вижте!
	Точно пред тях се издигаше големият купол на птичарника. Грант го беше виждал само отдалеч. Сега се убеди, че е огромен — диаметърът му беше половин километър, че и повече. Подпорите на куполната конструкция отразяваха с метален блясък бледите слънчеви лъчи. Първата му мисъл беше, че стъклото сигурно тежи поне един тон. Но когато се приближиха, откри, че няма стъкло, а само подпори, върху които е закрепена тънка мрежа.
	— Не е довършен — каза Лекс.
	— Мисля, че нарочно са го оставили отворен — рече Грант.
	— Но така всички птици могат да излетят.
	— Не и големите — възрази Грант.
	Течението на реката ги носеше към купола. И тримата гледаха нагоре. Сега вече се намираха под купола, а реката продължаваше да ги носи напред. След няколко минути куполът се издигаше толкова високо над тях, че почти се изгуби в мъглата.
	— Тук някъде май имаше още една хижа — каза Грант.
	След няколко секунди видя покрива на сградата, който се издигаше над върховете на дърветата северно от тях.
	— Значи смятате да спрем тук? — попита Тим.
	— Може би в хижата има телефон. И сензори за движение около нея. — Грант насочи сала към брега. — Става късно. Трябва да опитаме да се свържем с контролната зала.
	Изкатериха се по хлъзгавия кален бряг и Грант издърпа сала от водата. После го завърза за едно дърво и тримата навлязоха в гъста палмова гора.


	Птичарникът

	— Просто не разбирам — каза в слушалката Джон Арнолд. — Сензорите не засичат нито рекса, нито Грант и децата.
	Беше седнал пред главния пулт и пиеше поредната чаша кафе. Навсякъде из контролната зала се въргаляха картонени чинийки и парчета от недоизядени сандвичи. Арнолд беше на края на силите си. Вече беше събота, осем часът сутринта. През четиринайсетте часа, откакто Недри бе повредил компютъра, който управляваше целия парк, Арнолд търпеливо беше включвал системите една по една.
	— Всички системи в парка са включени и функционират нормално. Телефоните работят. Вече повиках лекар да се погрижи за вас.
	Арнолд разговаряше с Малкълм в стаята му в хижата. От другата страна на линията Малкълм се изкашля:
	— Но сензорите за движение ви създават главоболия.
	— Просто не намирам онова, което търся.
	— Например рекса.
	— Сега изобщо не мога да го засека. Преди двайсетина минути пое на север покрай лагуната и оттогава го загубих. Не проумявам защо, сигурно пак е заспал.
	— Освен това не можете да намерите Грант и децата.
	— Не мога.
	— Според мен обяснението е много просто — каза Малкълм. — Сензорите за движение не покриват цялата територия.
	— Не я покриват ли? — наежи се Арнолд. — Те обхващат деветдесет и два…
	— Деветдесет и два процента от сушата, спомням си — прекъсна го Малкълм. — Но ако разгледате на картата останалата площ, ще видите, че тези осем процента са топологично свързани, че областите, непокрити от сензорите, граничат помежду си. Накратко, едно животно може да се движи на воля из парка, без да бъде забелязано, да тръгне по някоя от алеите за ремонт, по реката или по плажовете.
	— Дори и да е така — възрази Арнолд, — животните не са достатъчно умни, за да го знаят.
	— Никой не знае точно колко са умни — рече Малкълм.
	— Значи според вас Грант и децата се движат по някой от тези пътища? — попита Арнолд.
	— Изключено — каза Малкълм и пак се закашля. — Грант не е глупак. Иска да го откриете. Сигурно те с децата размахват ръце пред всеки сензор, край който минат. Но вероятно си имат други проблеми, за които не знаем. Или се движат по реката.
	— Ами, по реката! Бреговете са много тесни. Невъзможно е да се върви по тях.
	— А реката ще ги изведе ли при лагера?
	— Да, но това не е най-безопасният маршрут, защото се минава през птичарника…
	— Защо птичарникът не беше включен в обиколката? — попита Малкълм.
	— Защото възникнаха проблеми, които ни забавиха. Отначало смятахме да построим хижата високо над земята, сред върховете на дърветата, за да могат посетителите да наблюдават птеродактилите на нивото на полета им. Сега в птичарника имаме четири птеродактила… всъщност церадактили. Те са по-едри от обикновените птеродактили и се хранят с риба.
	— Разкажете ми повечко за тях.
	— Докато завършим хижата, приютихме церадактилите в птичарника, за да свикнат с него. Но се разбра, че това е сериозна грешка. Оказа се, че нашите риболовци имат строго определени ловни райони.
	— Тоест?
	— Свирепо бранят територията си — обясни Арнолд. — Бият се помежду си за ловните райони и нападат всяко животно, навлязло в района, който са отвоювали.
	— Как го нападат?
	— Заслужава си да се види — каза Арнолд. — Дебнат от върха на птичарника, после прибират криле и се спускат като камък надолу. Тежат около петнайсет килограма, но от голямата скорост ударът е много силен. Все едно да те халоса цял тон тухли. От ударите им някои от работниците изгубваха съзнание, а от клюновете им получаваха сериозни рани.
	— А самите птеродактили пострадват ли при тези атаки?
	— Досега не е имало такъв случай.
	— Значи, ако децата са в птичарника…
	— Не са — каза Арнолд. — Или поне се надявам.


	— Това ли е хижата? — попита разочарована Лекс. — Ама че бунище!
	Хижата на птератопсите беше построена високо над земята върху големи дървени подпори. Намираше се сред гъста борова гора под купола на птичарника. Но сградата беше недовършена и неизмазана, а прозорците бяха заковани. По околните дървета и по самата постройка се виждаха големи бели петна.
	— Сигурно си има причини да не я довършат — каза Грант, опитвайки се да скрие своето разочарование. Погледна си часовника. — Хайде да се връщаме при сала.
	Докато вървяха към реката, слънцето се показа иззад облаците и настроението им се подобри. Грант гледаше сенките по земята, хвърляни от мрежата над купола. Забеляза, че тревата и листата на дърветата са опръскани със същите тебеширенобели петна, които бяха видели по хижата. В утринния въздух се усещаше някаква кисела миризма.
	— Тук смърди — каза Лекс и сбърчи нос. — Какви са тези бели петна?
	— Приличат на изпражнения от влечуги. Сигурно са от птеродактилите.
	— Защо не са довършили хижата?
	— Не зная.
	Излязоха на поляна с ниска трева, изпъстрена с диви цветя. Чуха дълго и пронизително изсвирване. После още едно — по-тихо, което идваше от другия край на гората.
	— Какво беше това?
	— Не зная.
	След миг Грант забеляза на поляната пред тях тъмна сянка. Движеше се бързо. За миг затули слънцето над главите им и ги отмина. Той вдигна поглед и видя нещо голямо, което плавно се носеше по въздуха и скриваше слънцето.
	— Ау! — възкликна Лекс. — Това птеродактил ли е?
	— Да — отвърна Тим.
	Грант не отговори. Беше очарован от огромното летящо създание. Птеродактилът тихо изсвири от високото и грациозно направи завой, насочвайки се отново към тях.
	— Защо не са ги включили в обиколката? — запита Тим.
	Грант си беше задал същия въпрос. Летящите динозаври бяха толкова красиви и се движеха из въздуха тъй леко. След миг в небето се появи втори птеродактил, а след него трети и четвърти.
	— Може би защото не са завършили хижата — предположи Лекс.
	Грант си мислеше, че това не са обикновени птеродактили. Бяха много по-големи. Най-вероятно бяха церадактили, огромни летящи влечуги от ранна креда. Летяха ли нависоко, приличаха на малки самолети. Когато се спуснаха по-ниско, той забеляза, че размахът на крилата им достига пет метра, телата им са покрити с козина, а главите им приличат на крокодилски. Спомни си, че се хранят с риба. Останки от тях бяха намерени в Южна Америка и Мексико.
	Лекс засенчи с ръка очите си и погледна нагоре.
	— Могат ли да ни направят нещо? — попита тя.
	— Едва ли. Хранят се с риба.
	Един от птеродактилите се спусна спираловидно надолу като огромна черна сянка, която профуча край тях, раздвижи горещия въздух и ги обгърна с познатата кисела миризма.
	— Ау! — изпищя Лекс. — Ама те наистина са огромни. Сигурен ли сте, че няма да ни нападнат?
	— Съвсем сигурен.
	Вторият птеродактил се стрелна надолу още по-бързо от първия. Появи се изотзад и прелетя като светкавица над главите им. Грант успя да види назъбената му човка и косматото тяло. „Прилича на огромен прилеп“, помисли той. Но най-много го впечатли крехкостта на тези животни. Огромните им криле всъщност представляваха нежни розови мембрани, толкова тънки, че чак изглеждаха прозрачни. Птеродактилите бяха изключително изящни животни.
	— Ох! — изпищя Лекс и се хвана за главата. — Ухапа ме!
	— Какво? — сепна се Грант.
	— Ухапа ме! Ухапа ме!
	Когато момиченцето отпусна ръка, той видя, че по пръстите му има кръв.
	Горе в небето още два птеродактила прибраха крилете си, превръщайки се в малки черни точки, и се устремиха надолу. Докато падаха, надаваха някакви особени писъци.
	— Да бягаме! — извика Грант и хвана децата за ръце.
	Хукнаха по поляната, а зад гърба си чуваха приближаващите се писъци. В последния момент Грант се хвърли на земята, повличайки децата след себе си, а двата птеродактила с крясък прелетяха над тях, пърхайки с криле. Грант усети как ноктите на единия разкъсват ризата на гърба му.
	Бързо се изправи, повлече Лекс след себе си и тримата успяха да изминат няколко метра, когато още две птици се спуснаха с писъци към тях. И пак в последния момент той събори децата на земята, а големите сенки префучаха над главите им.
	— Пфу! — гнусливо изсумтя Лекс.
	Грант видя, че е изпоцапана с белите изпражнения на птиците. Изправи се на крака.
	— Хайде! — подкани ги той.
	Готвеше се да побегне, когато чу ужасения писък на момичето. Обърна се и видя, че една от птиците го е сграбчила за раменете с ноктите на задните си крайници. Огромните криле на животното, прозрачни на слънчевата светлина, се размахваха около нея. Птеродактилът се опитваше да отлети, но Лекс беше тежка. Докато се мъчеше да я вдигне, непрекъснато я кълвеше по главата с дългата си остра човка.
	Лекс пищеше и панически размахваше ръце. Грант постъпи по единствения възможен начин. Втурна се и подскочи, блъсвайки с тялото си птеродактила. Събори го по гръб на земята и падна върху косматото му тяло. Животното пищеше и се опитваше да го захапе. Грант пазеше лицето си от острата човка, а с ръце отбиваше ударите на огромните криле. Чувстваше се като в палатка по време на силна буря. Не чуваше нищо освен писъците на животното и пърхането на прозрачните криле. Ноктите на задните крайници жестоко дращеха гърдите му. Лекс пищеше. Най-после Грант успя да се отскубне от птеродактила, а той с писукане запляска с криле, опитвайки се да се изправи. Накрая надипли крилете си подобно на прилеп, търкулна се настрани, изправи се с помощта на дребните нокти по крилете и се отдалечи, стъпвайки на тях. Грант не можеше да повярва на очите си.
	Животното ходеше с крилете си! Значи предположението на Ледерер беше вярно! Но другите птеродактили продължаваха да ги нападат. Грант със залитане се изправи на крака и с ужас видя как Лекс побягва, опитвайки се с ръце да предпази главата си… Тим също крещеше с всички сили…
	Първият птеродактил се спусна като камък надолу, Лекс метна нещо към него и внезапно животното подсвирна и се заиздига в небето. Другите два незабавно го последваха и започнаха да го гонят. Четвъртият тромаво изпърха с криле и се устреми след тях. Грант примижа на слънцето и погледна нагоре. Не проумяваше какво става. Трите птеродактила преследваха първия с разгневени писъци.
	Бяха сами на поляната.
	— Какво стана? — попита Грант.
	— Хвърлих им ръкавицата — отвърна Лекс. — Специалната ми ръкавица за бейзбол марка „Дарил Стробъри“.
	Тримата отново тръгнаха към сала. Тим прегърна Лекс през раменете.
	— Добре ли си?
	— Разбира се, глупчо — каза тя и отблъсна ръката му. После погледна към небето. — Дано се задавят с нея и пукнат!
	— Да — съгласи се Тим. — Дано.
	Скоро видяха сала, вързан на брега. Грант погледна часовника си. Беше осем и половина. Разполагаха с два часа и половина, за да се върнат в лагера.


	Настроението на Лекс се подобри, докато реката ги носеше под сребристия купол на птичарника. Малко по-нататък руслото й отново стана тясно и върховете на дърветата пак се сключиха над главите им. После реката съвсем се стесни, на някои места ширината й достигаше едва три метра, а течението ставаше все по-бързо. Лекс се пресягаше да докосне клоните, край които минаваха.
	Грант се отпусна назад и се заслуша в бълбукането на водата. Движеха се все по-бързо и той виждаше как клоните над тях остават зад гърба им. Плаването по реката стана приятно. Бързото им движение предизвикваше лек ветрец в горещия тунел от растителност. При това щяха да стигнат в лагера много по-скоро.
	Грант не можеше да прецени колко път са изминали, но допускаше, че са поне на няколко километра от склада в зоната на зауроподите, където бяха прекарали нощта, може би на седем-осем. Може би повече. Значи до хижата им оставаше още около един час път пеша, ако решеха да оставят сала. Но след премеждията в птичарника Грант нямаше желание да се отдалечава от реката. Засега се движеха с добра скорост.
	— Чудя се как ли се чувства Ралф? — обади се Лекс. — Може би е мъртъв.
	— Сигурен съм, че му няма нищо.
	— Дали щеше да ми позволи да го пояздя? — въздъхна тя. Слънцето я правеше сънлива. — Щеше да бъде забавно.
	— Помните ли какво стана снощи, когато бяхме при стегозавъра? — обърна се Тим към Грант.
	— Да.
	— Защо ги попитахте дали са включили жабешка ДНК?
	— Заради размножаването — каза Грант. — Те не могат да си обяснят как така динозаврите се размножават, след като са ги облъчвали и всички са женски.
	— Разбирам.
	— Отдавна е доказано, че на облъчването не може да се разчита, а вероятно то изобщо не действа. Мисля, че тукашните събития накрая ще докажат това. Но все пак остава фактът, че всички динозаври са женски. Как могат да се размножават, след като всички са женски?
	— Наистина как? — учуди се Тим.
	— Сексуалните контакти в животинското царство са изключително разнообразни.
	— Тим много се интересува от секс — обади се Лекс.
	И двамата не й обърнаха внимание.
	— Например — започна Грант — много животни се възпроизвеждат, без изобщо да правят онова, което ние наричаме секс. Мъжкият хвърля сперматофори, които съдържат сперматозоиди, а женската ги поема много по-късно. Такава размяна на полови клетки не изисква толкова голямо физическо разграничаване между мъжки и женски индивид. При някои животни приликата между самеца и самката е много по-голяма, отколкото при хората.
	— Да, но какво общо имат жабите? — попита момчето.
	Ненадейно откъм дърветата над главите им се чуха писъци и микроцератопсите уплашено се разпръснаха. Измежду гъстите клони на левия бряг се появи огромната глава на тиранозавъра, спусна се към тях и се опита да захапе сала. Лекс изпищя от ужас, а Грант бързо загреба към отсрещния бряг, но тук реката беше широка само три метра. Тиранозавърът заклещи главата си в буйната растителност. Блъскаше стената от клони и въртеше глава на всички страни, като ревеше заплашително. Най-после успя да я измъкне. През пролуките на дърветата покрай брега те виждаха огромния тъмен силует на тиранозавъра, който се движеше на север и търсеше пролука между дърветата, за да ги стигне. Всички микроцератопси бяха избягали на отсрещния бряг, където пищяха и подскачаха уплашено. Грант, Тим и Лекс безпомощно гледаха от сала как тиранозавърът пак се опитва да пробие стената. Но дърветата край брега бяха прекалено гъсти за огромното му туловище. Тиранозавърът пак тръгна надолу по течението и се опита да мине, като бясно разтърси клоните.
	Но и този път не успя.
	После отново тръгна надолу.
	— Мразя го — каза Лекс.
	Отчаян, Грант се отпусна върху планшира на сала. Ако тиранозавърът се бе проврял през дърветата, Грант не можеше да направи нищо, за да ги спаси. Реката беше толкова тясна, че салът едва успяваше да мине през теснините. Все едно че се намираха в тунел. Гумените планшири често остъргваха калта по брега, докато салът се носеше по бързото течение.
	Той погледна часовника си. Беше почти девет. Салът продължаваше да се носи надолу по реката.
	— Ей! — извика Лекс. — Слушайте!
	Някъде отпред се чу ръмжене, последвано от настойчивите крясъци на нощна птица. Звуците идваха иззад един завой на реката. Грант се заслуша и крясъците се повториха.
	— Какво е това? — попита Лекс.
	— Не зная — каза Грант. — Но там отпред сякаш има повече от едно животно.
	Той загреба към отсрещния бряг и улови един клон, за да спре сала. Ръмженето се повтори. След него и бухането.
	— Прилича ми на цяло ято бухали — обади се Тим.


	— Не е ли вече време за нова доза морфин? — простена Малкълм.
	— Още не — отвърна Ели.
	Малкълм въздъхна.
	— С колко вода разполагаме? — попита след малко той.
	— Не зная, но от крановете си тече…
	— Не, аз питам дали имаме някакви запаси?
	— Няма — сви рамене Ели.
	— Минете по всички стаи на етажа и напълнете ваните с вода.
	Ели се намръщи.
	— Освен това — продължи Малкълм — проверете дали имаме портативни радиостанции, фенерчета, кибрит, газови котлони…
	— Ще проверя — обеща Ели. — Какво, да не би да очаквате земетресение?
	— Нещо подобно — рече Малкълм. — Ефектът на Малкълм предполага настъпването на катастрофални промени.
	— Но нали Арнолд каза, че всички системи работят нормално?
	— В такъв момент вероятността да се случи, е най-голяма.
	— Вие май нямате много високо мнение за Арнолд — отбеляза Ели.
	— А, не. Но той е инженер. Ву също. И двамата са технократи. Липсва им интелигентност. За сметка на това притежават едно качество, което наричам „техтелигентност“. Виждат само непосредствената ситуация. Липсва им широта на мисълта и това те наричат „съсредоточаване“. Не виждат подробностите. Не се интересуват от последиците. Ето така е възможно да се създаде остров като този. Чрез техтелигентно мислене. Защото не можеш да създадеш животно и да не очакваш то да се държи като живо същество. Да има непредсказуеми реакции. Да избяга. Но те не го разбират.
	— Не смятате ли, че това е заложено в човешката природа? — каза Ели.
	— Господи, не! — възкликна Малкълм. — Все едно да кажете, че да закусваш бекон с яйца е част от човешката природа. Нищо подобно. Това е навик само на западняка и на повечето други хора направо ще им се повдигне при мисълта за подобна закуска. — Той примижа от болка. — От морфина ме избива на философстване.
	— Жаден ли сте?
	— Не. Сега ще ви кажа какъв е проблемът при инженерите и учените. Учените са си изработили една стройна, но тъпа система как да търсят истината за природата. Целта сама по себе си е добра, но не тя определя действията им. Никой не се води от такива абстрактни понятия като „търсене на истината“. Всъщност учените се интересуват главно от постиженията. Затова съсредоточават усилията си върху това дали могат да направят нещо. Изобщо не се замислят дали се налага да го правят. Подобни съображения те за удобство наричат безсмислени. Ако те не го направят, друг ще го направи вместо тях. Дълбоко убедени са, че откритието е неизбежно. Затова просто се опитват да бъдат първите, които ще го открият. Такава е играта в науката. Даже и чисто научното откритие е един агресивен акт на проникване в чужда територия. За него е нужна каква ли не апаратура и то буквално променя света. Ускорителите на частици оставят белези по Земята и радиоактивни вторични продукти. Астронавтите замърсяват Луната. Изобщо навсякъде остава някакво доказателство, че учените са били там и са правили своите открития. Откритието винаги е нещо като насилие над природата. Винаги. Учените искат това да е така. Искат да ръчкат с уредите си. Да оставят белег за присъствието си. Не могат просто да наблюдават, не искат само да разберат. Не се вписват в естествения ред на нещата. Смятат за свое задължение да предизвикат нещо неестествено. Ето това е работата на учения, а сега вече има цели общества, които се опитват да живеят според каноните на науката.
	Той въздъхна и се отпусна в леглото.
	— Не преувеличавате ли? — попита Ели.
	— Как изглежда мястото на вашите разкопки след една година?
	— Доста зле — призна тя.
	— Не засаждате нови растения, не възстановявате пейзажа, след като свършите работата си.
	— Не.
	— А защо?
	— Предполагам, че не достигат средствата — сви рамене Ели.
	— Значи парите стигат само за да копаете, ала не и да заличите следите?
	— Но ние копаем само в пустинни местности…
	— Само в пустинни местности — повтори Малкълм и поклати глава. — Само замърсяване. Само вторични продукти. Само странични ефекти… Опитвам се да ви докажа, че това всъщност е целта на учените. Те желаят да има вторични продукти, замърсяване, белези и странични ефекти. За тях това е начин да си вдъхнат увереност. Такава е същността на науката, която скоро ще прерасне в катастрофа.
	— Тогава какъв е изходът?
	— Отървете се от техтелигентните. Лишете ги от власт.
	— Но така ще се лишим и от прогреса…
	— Какъв прогрес? — сприхаво я прекъсна Малкълм. — Въпреки прехваления прогрес броят на часовете, през които жената се занимава с домакинска работа, не се е променил още от 1930 година. Всичките прахосмукачки, машини за миене на чинии, боклукомелачки, немачкаеми тъкани… Защо още е нужно толкова време да се почисти една къща, както през 1930 година?
	Ели не отговори.
	— Защото няма никакъв прогрес — каза Малкълм. — Или поне не във вярната посока. Преди трийсет хиляди години, когато пещерните хора са сътворили скалните рисунки в пещерата Ласко, те са работели двайсет часа седмично, за да си осигурят храна, покрив и облекло. През останалото време са можели да играят, да спят и да правят каквото си искат. Живели са в един естествен свят с чист въздух, чиста вода, красиви дървета и залези. Само помислете. Двайсет часа на седмица. Преди трийсет хиляди години.
	— Искате да върнете часовника назад?
	— Не — отвърна Малкълм. — Искам хората да се събудят. Съвременната наука се развива от четиристотин години и вече би трябвало да знаем къде можем да я прилагаме и къде не бива. Време е за промяна.
	— Докато не сме унищожили планетата?
	Той въздъхна и затвори очи.
	— О, Боже — прошепна Малкълм след малко. — Това е последното нещо, за което ще седна да се тревожа.


	Грант предпазливо придвижваше сала по реката през тъмния зелен тунел, като се улавяше за клоните край брега. Звуците все повече се приближаваха и най-сетне той видя динозаврите.
	— Това не са ли онези, дето имат отрова?
	— Да — каза Грант. — _Dilophosaurus_.
	На брега стояха два дилофозавъра. Триметровите им тела бяха обсипани с жълти и черни петна. Коремите им бяха яркозелени като на гущери. Между очите и носа минаваха два червени извити гребена, които се събираха в средата и образуваха фигура с формата на буквата „V“ над главите им. Приликата им с птиците особено личеше в начина, по който се навеждаха да пият вода, а после отмятаха назад глави, ръмжаха и бухаха.
	— Дали да не слезем от сала и да не продължим пеша? — прошепна Лекс.
	Грант поклати глава. Дилофозаврите бяха много по-дребни от тиранозавъра и лесно можеха да се промъкват през гъстата растителност край бреговете на реката. При това изглеждаха доста бързи, както ръмжаха и бухаха един срещу друг.
	— Но не можем да минем със сала покрай тях — каза Лекс.
	— Нали са отровни?
	— Трябва да измислим някакъв начин — рече Грант.
	Дилофозаврите продължаваха да пият вода и да ръмжат. В движенията им личаха някаква съгласуваност и повторяемост, все едно изпълняваха ритуал. Животното отляво се навеждаше да пие, отваряше уста, оголваше две дълги редици остри зъби и изръмжаваше. Животното отдясно изръмжаваше в отговор и се навеждаше да пие, като точно повтаряше движенията на първия динозавър. После всички тези действия се повтаряха по абсолютно същия начин.
	Грант забеляза, че динозавърът отдясно е по-дребен, с по-малки петънца по гърба, а цветът на гребена му не е така яркочервен…
	— Ама че работа — каза той. — Та това е любовен ритуал.
	— Можем ли да минем покрай тях? — попита Тим.
	— Засега не. Застанали са точно до водата.
	Грант знаеше, че любовният ритуал при някои животни трае с часове. Можеха да издържат дълго време без храна, не обръщаха внимание на нищо около себе си… Той си погледна часовника. Беше девет и двайсет.
	— Какво ще правим? — попита Тим.
	— Нямам представа — въздъхна Грант, седна на дъното на сала и се приготви да чака.
	Изведнъж дилофозаврите започнаха да бухат по-начесто и да реват разтревожено. Грант вдигна поглед. И двете животни се бяха обърнали с гръб към реката.
	— Какво има? — попита Лекс.
	— Май най-сетне получихме помощ — с усмивка каза Грант и отблъсна сала от брега. — Сега и двамата легнете по корем върху сала. Ще се опитам да мина колкото може по-бързо. И запомнете, каквото и да се случи, няма да говорите и да се движите. Разбрахте ли?
	Салът бавно се понесе по течението към двата дилофозавъра. Започна да набира скорост. Лекс лежеше в краката на Грант и го гледаше уплашено. Все повече се приближаваха към дилофозаврите, които още бяха с гръб към реката. За всеки случай Грант извади въздушния пистолет и провери патронника.
	Салът продължаваше да се носи надолу и те усетиха някаква особена миризма, едновременно сладникава и противна. Миришеше на засъхнало повръщано. Бухането на дилофозаврите се чуваше все по-високо. Салът отмина последния завой и Грант затаи дъх. Дилофозаврите бяха само на метър от тях и продължаваха да ръмжат, обърнати към дърветата.
	Както подозираше Грант, причина за вълнението им беше тиранозавърът. Той се опитваше да пробие стената от преплетени клони, а дилофозаврите бухаха и тъпчеха калния бряг. Салът мина покрай тях. Миризмата беше отвратителна. Тиранозавърът изрева вероятно защото забеляза сала. Но в следващия миг усетиха силен удар и салът спря.
	Бяха заседнали на брега само на няколко метра от дилофозаврите.
	— Божичко — прошепна Лекс.
	Бавно, съвсем бавно течението започна да побутва сала и гумата остърга калния бряг. После отново се понесоха надолу по реката. Тиранозавърът изрева за последен път и също тръгна по течението. Единият дилофозавър изненадано избуха. Другият избуха в отговор.
	Салът се носеше по течението.


	Тиранозавърът

	Джипът се друсаше под жаркото слънце. На кормилото беше Мълдун, до него седеше Дженаро. Движеха се по широка поляна и се отдалечаваха от пояса буйна растителност покрай реката на стотина метра източно от тях. В началото на едно възвишение Мълдун спря.
	— Боже, колко е горещо! — оплака се той и избърса потното си чело с опакото на ръката.
	Отпи глътка уиски от бутилката, която държеше между коленете си, и я предложи на Дженаро.
	Дженаро поклати глава. Взираше се в пейзажа, чиито очертания бяха замъглени от утринната жега. После се загледа в компютърния екран, монтиран на таблото на джипа. На него се виждаха различни части от парка, заснети с телеуправляеми камери. Все още нямаше следа нито от Грант и децата, нито от тиранозавъра.
	— Мълдун!
	Обаждаше се Арнолд от контролната зала.
	Мълдун взе радиостанцията.
	— Какво?
	— Мониторът ти включен ли е? Открих рекса. Намира се в участък 442 и се насочва към 443.
	— Един момент — каза Мълдун и настрои монитора. — Да, сега го виждам. Върви надолу по реката.
	Животното дебнеше нещо, скрито сред дърветата край реката, и бавно се движеше на север.
	— Не се престаравай. Гледай само да го приспиш.
	— Не се безпокой — каза Мълдун и примижа на слънцето. — Нищо лошо няма да му се случи.
	— И не забравяй — предупреди го Арнолд, — че тиранозавърът представлява най-голям интерес за туристите.
	— Ама че глупак — каза Мълдун, след като изключи радиото. — Още ми приказва за туристи. — Той запали мотора. — Да вървим при Рекси и да му ударим една хубава доза.
	Джипът се понесе по поляната.
	— Изглежда, сте чакали с нетърпение този момент — отбеляза Дженаро.
	— Отдавна си мечтая да мушна една игла в това грамадно копеле — призна Мълдун. — Ето че ми падна.
	Джипът рязко спря. През предното стъкло Дженаро видя тиранозавъра, който се движеше между палмите покрай реката.
	Мълдун пресуши бутилката уиски и я хвърли на задната седалка. После се пресегна да вземе оттам оръжието. Дженаро гледаше екрана, на който сега се виждаха техният джип и тиранозавърът. Камерата сигурно се намираше някъде сред дърветата зад гърба им.
	— Ако искате да помогнете — каза Мълдун, — може да отворите контейнерите, дето са в краката ви.
	Дженаро се наведе и отвори една кутия от неръждаема стомана. Отвътре беше уплътнена с порест материал. В нея той намери четири цилиндъра, всеки от които с размерите на четвъртлитрова бутилка от мляко. Дженаро извади единия и върху него видя надпис MORO-709.
	— Отчупете върха и завинтете иглата — обясни Мълдун.
	Дженаро намери найлонова торбичка с големи игли с диаметър около сантиметър. Той завинти една от тях на контейнера. На другия му край беше закрепена кръгла оловна тежест.
	— Това е буталото. Задейства се при удар.
	Мълдун се наведе, въздушната пушка лежеше на коленете му. Бе направена от тежък сив метал. На Дженаро му приличаше на базука или на установка за изстрелване на ракети.
	— Какво значи MORO-709?
	— Обикновено успокоително за животни — каза Мълдун. — Използва се във всички зоопаркове по света. За начало ще опитаме с две хиляди кубически сантиметра.
	Мълдун отвори патронника, който беше толкова широк, че в него се побираше юмрукът му, пусна вътре контейнера и го затвори.
	— Това количество ще свърши работа — рече той. — За един средно голям слон стигат около двеста кубически сантиметра, но слоновете тежат два-три тона. _Tyrannosaurus rex_ тежи осем тона и е много по-проклет. Това има значение за дозата.
	— Защо?
	— Дозата, нужна за дадено животно, зависи отчасти от телесното тегло и отчасти от темперамента му. Ако инжектирате една и съща доза от успокоителното на слон, на хипопотам и на носорог, слонът ще остане неподвижен като статуя, хипопотамът ще стане сънлив и със забавени движения, но все пак ще се движи, докато носорогът направо ще побеснее. Но, от друга страна, ако преследвате носорог с кола повече от пет минути, той ще падне мъртъв от адреналинов шок. Странна комбинация от крехкост и жилавост.
	Мълдун бавно насочи джипа към реката, по-близо до тиранозавъра.
	— Но всички те са бозайници. Знаем как да се справяме с тях, защото големите животни във всички зоологически градини — лъвовете, тигрите, мечките, слоновете — са бозайници. За влечугите разполагаме с далеч по-малко информация. А за динозаврите никой не знае нищо. Те са нови животни.
	— Значи ги смятате за влечуги? — попита Дженаро.
	— Не — отвърна Мълдун и смени скоростите. — Динозаврите не се вместват в съществуващите категории. — Той направи завой, за да избегне един голям камък. — Всъщност от онова, което сме научили досега, се вижда, че сред динозаврите е имало разнообразие, каквото срещаме при съвременните бозайници. Някои са кротки и добродушни, други — злобни и проклети. Едни имат отлично зрение, други — не. Някои са глупави, а други — изключително умни.
	— Рапторите ли имате предвид? — поинтересува се Дженаро.
	— Рапторите са умни — кимна Мълдун. — И то много. Всички неприятности, с които се сблъскахме досега, са нищо в сравнение с онова, което ни чака, ако рапторите избягат от клетката си. Ето, вече сме съвсем близо до нашия Рекси.
	Тиранозавърът се опитваше да промуши глава през клоните и надзърташе към реката. Явно нещо го привличаше. После животното се премести няколко метра надолу по течението и пак се опита да пробие стената от растителност.
	— Какво ли вижда там? — учуди се Дженаро.
	— Едва ли ще узнаем — каза Мълдун. — Може би се опитва да хване някой от микроцератопсите, които подскачат из клоните. Те хубавичко ще го разиграят.
	Мълдун спря джипа на около петдесет метра от тиранозавъра и обърна колата, като остави двигателя включен.
	— Седнете на кормилото — обърна се той към Дженаро. — И си сложете колана.
	Взе още един контейнер, прибра го в джоба си и слезе от джипа.
	— Често ли го правите? — попита Дженаро, намествайки се зад кормилото.
	— Никога — отвърна рязко Мълдун. — Ще се опитам да го улуча малко зад слуховия канал. Да видим дали ще успея оттук.
	Той отиде на десетина метра зад джипа и подпря коляно на тревата. После намести пушката на рамото си, щракна дебелия телескопичен мерник и се прицели в тиранозавъра, който все още не ги беше забелязал.
	Чу се приглушен гърмеж, избухна облак белезникав газ и Дженаро видя как някаква бяла нишка се стрелва във въздуха към тиранозавъра, но изглежда, не го улучи.
	После тиранозавърът бавно се обърна и ги изгледа с любопитство. Местеше глава, сякаш ги разглеждаше ту с едното, ту с другото око.
	Мълдун беше свалил пушката и я зареждаше с втория контейнер.
	— Уцелихте ли го? — попита Дженаро.
	— Не — поклати глава Мълдун. — Заради скапания лазерен мерник… Вижте дали в кутията няма батерия.
	— Какво?
	— Батерия — повтори Мълдун. — Голяма е горе-долу колкото пръста ви. Със сив надпис.
	Дженаро се наведе над металната кутия. Усещаше как джипът се тресе, чуваше как двигателят работи на празен ход. Не можеше да намери батерията. Тиранозавърът изрева. Мощният тътен, който се изтръгна от огромната гръд на животното и отекна над поляната, изпълни Дженаро с ужас. Той бързо вдигна глава, посегна към кормилото и улови лоста за скоростите. По радиостанцията се чу глас:
	— Мълдун. Обажда се Арнолд. Изчезвайте оттам. Край.
	— Зная какво върша — промърмори Мълдун.
	Тиранозавърът се хвърли срещу тях.
	Мълдун остана на мястото си. Въпреки че звярът препускаше към тях, той бавно и спокойно вдигна пушката, прицели се и стреля. Дженаро пак видя облачето дим и бялата опашка на контейнера, устремена към животното.
	Пак нищо. Тиранозавърът идваше все по-близо.
	Мълдун се изправи и се втурна към джипа, като крещеше: „Тръгвай! Тръгвай!“ Дженаро включи на скорост и Мълдун се метна на вратата само миг преди джипът да потегли. Тиранозавърът бързо се приближаваше. Мълдун отвори вратата и скочи вътре.
	— По-бързо, дявол да го вземе! Хайде!
	Дженаро натисна газта до дупка. Предницата на джипа подскочи така високо, че за момент през стъклото се виждаше само небето. След това с трясък се стовари на земята и колата се понесе напред. Дженаро я насочи към няколко дървета вляво, докато най-сетне забелязаха в огледалото за обратно виждане, че ревящият тиранозавър се е отказал да ги преследва.
	— Божичко! — въздъхна Дженаро и намали скоростта.
	— Сигурен бях, че втория път съм го улучил — поклати глава Мълдун.
	— Мисля, че не успяхте — каза Дженаро.
	— Иглата вероятно се е прекършила, преди да задейства буталото.
	— Признайте, че не улучихте.
	— Да — въздъхна Мълдун. — Не улучих. Батерията на проклетия лазерен мерник беше изтощена. Аз съм виновен. Трябваше да я проверя, след като цяла нощ е стояла навън. Хайде да се връщаме и да вземем още контейнери.
	Дженаро обърна джипа на север към хотела. Мълдун взе радиостанцията.
	— Контрол?
	— Слушам — каза Арнолд.
	— Връщаме се в базата.


	В тази част реката беше съвсем тясна и бърза. Скоростта на сала непрекъснато се увеличаваше. Чувстваха се почти като във влакче, което препуска из увеселителен парк.
	— Ехааа! — извика Лекс, която се бе хванала за планшира. — По-бързо, по-бързо!
	Грант присви очи и погледна напред. Реката все още беше тясна и обгърната в тъмнина, но в далечината той забеляза, че стената от дървета свършва и грее ярко слънце. Оттам се носеше мощно бучене. Струваше му се, че реката пред тях, също като дърветата, внезапно свършва с някаква особена равна линия…
	Салът стремително се носеше напред.
	Грант посегна към веслата.
	— Какво има?
	— Там има водопад — извика Грант.
	От тъмния тунел салът излезе на яркото утринно слънце и бързеят го понесе към ръба на водопада. Ревът му им се стори оглушителен. Грант гребеше с всички сили, но успяваше единствено да върти сала в кръг и той неумолимо се носеше към водопада.
	— Не мога да плувам! — провикна се Лекс и се притисна към него.
	Грант забеляза, че спасителната й жилетка не е закопчана, но не можеше да направи нищо. Приближаваха се към ръба с ужасяваща скорост и вече не чуваха нищо освен тътена на водопада. Грант заби греблото дълбоко във водата и усети как то се заклещва в някакъв камък точно на ръба. Гуменият сал се тресеше от силното течение, но не се преобърна. Грант притисна греблото с тялото си, погледна над ръба и видя, че водната маса се спуска на петнайсет метра и се разбива с грохот.
	А в подножието на водопада, нагазил в кипналата вода, ги причакваше тиранозавърът.
	Лекс изпищя от ужас. После салът се завъртя, задният му край хлътна надолу и ги изхвърли сред ревящите водни струи. Грант шеметно полетя надолу, размахал ръце във въздуха, а светът около него внезапно потъна в тишина.


	Падането му се стори много дълго. Успя да забележи Лекс, която падаше редом с него, вкопчила се отчаяно в спасителната жилетка. Зърна и Тим, вперил поглед в бездната. Имаше време да види и неподвижната бяла стена на водопада. Накрая успя да погледне и клокочещата вода, към която се носеше бавно и безшумно.
	После цопна с болезнен плясък в студената вода, сред белите подскачащи мехури. Преметна се през глава и се завъртя, пред погледа му се мярна кракът на тиранозавъра и течението го повлече надолу. Грант заплува към брега, опита да се покатери по топлите хлъзгави камъни, хвана се за един клон и най-сетне се измъкна от буйното течение на реката. Задъхан, изпълзя по корем на скалите, обърна се към реката и съгледа кафявия гумен сал, който се мяташе по вълните. После забеляза и Тим, който се бореше с течението, протегна ръка и го изтегли на брега. Момчето кашляше и трепереше от студ.
	Грант се обърна към водопада и видя как тиранозавърът навежда глава и я потапя във водата пред себе си. После огромната глава се разтърси, като пръскаше вода във всички посоки. Животното стискаше нещо между челюстите си.
	Най-после тиранозавърът вдигна глава.
	От устата му се подаваше оранжевата спасителна жилетка на Лекс.


	След миг тялото на Лекс изплува до дългата опашка на тиранозавъра. Момиченцето лежеше по корем във водата, малкото му телце се носеше безпомощно надолу по течението. Грант отново скочи в пенливите води и заплува след Лекс. Малко по-късно издърпа на скалите безжизненото тяло. Лицето й беше посивяло и от устата й течеше вода.
	Грант се наведе да й направи изкуствено дишане, но тя се закашля, повърна някаква жълто-зелена течност и пак се изкашля. Клепачите й трепнаха.
	— Здрасти — промълви Лекс и се усмихна немощно. — Успяхме.
	Тим се разплака. Сестра му пак се закашля.
	— Я стига! Какво си се разциврил?
	— Циври ми се.
	— Тревожехме се за теб — каза Грант.
	Надолу по течението се носеха бели петънца. Тиранозавърът разкъсваше спасителната жилетка. Все още беше с гръб към тях и гледаше водопада. Но всеки момент можеше да се обърне и да ги види…
	— Да вървим, деца — каза Грант.
	— Къде ще ходим? — задавено попита Лекс.
	— Хайде!
	Грант се оглеждаше и търсеше място, където да се скрият. Долу се простираше широка гола поляна, покрита само с трева. Горе беше динозавърът. Тогава Грант забеляза някаква тясна пътека край реката. Изглежда, водеше към водопада. На пътеката се виждаше ясен отпечатък от обувка. Следата водеше нагоре.
	Накрая тиранозавърът се обърна и огледа поляната, като ръмжеше ядосано. Май беше разбрал, че хората са се измъкнали, и ги търсеше по течението. Грант и децата се снишиха сред големите папрати, които растяха по брега. Той предпазливо ги поведе нагоре.
	— Къде отиваме? — прошепна Лекс. — Та ние се връщаме.
	— Зная.
	Приближаваха се към водопада, тътенът му ставаше все по-силен. Тук камъните бяха хлъзгави, а пътеката беше разкаляна. Обгърна ги мъгла, която не се разсейваше. Все едно минаваха през облак. Струваше им се, че пътеката води право към водната стена, но когато се приближиха, видяха, че тя всъщност минава зад водопада.
	Тиранозавърът още оглеждаше реката и бе с гръб към тях. Те забързаха по пътеката и почти се бяха скрили зад стената от водни пръски, когато Грант забеляза, че животното се обръща. Миг след това се озоваха зад водопада. От сребристата му стена вече не виждаха нищо.
	Грант изненадано се огледа. Намираха се в ниша, малко по-голяма от килер и пълна с какви ли не машинарии — бръмчащи помпи, големи филтри и тръби. Бяха студени и мокри.
	— Видя ли ни? — изкрещя Лекс, за да надвика шума на водопада. — Къде сме? Какво е това място? Видя ли ни?
	— Един момент — каза Грант, докато разглеждаше съоръженията.
	Явно бяха машини за поддръжка на парка, захранвани с електричество. Вероятно тук имаше и телефон за връзка с контролната зала. Той започна да рови между тръбите и филтрите.
	— Какво правите? — извика Лекс.
	— Търся телефон.
	Наближаваше десет часът. Оставаше малко повече от час, преди корабът да стигне сушата.
	В дъното на нишата Грант намери метална врата с надпис „СКЛАД 04“, но тя се оказа заключена. До нея имаше процеп за пластмасова карта. Край вратата бяха наредени метални кутии. Той ги отвори една по една, ала в тях имаше само прекъсвачи и броячи. Никакъв телефон. И нищо, с което да отвори вратата.
	За малко щеше да пропусне кутията отляво на вратата. Отвори я и видя клавиатура с девет клавиша, покрити със зелени петънца плесен. Май именно с тях се отваряше вратата, а Грант беше почти сигурен, че зад нея има телефон. Върху металния капак на кутията беше надраскана цифрата 1023 и Грант я набра на клавиатурата.
	Вратата се отвори със съскане. Вътре беше тъмно, а от входа се виждаше само някакво бетонно стълбище, което водеше надолу. На стената пишеше: „РЕМОНТЕН ЕЛЕКТРОМОБИЛ 04/22, ЗАРЕЖДАЩ АГРЕГАТ“, а до надписа имаше стрелка, сочеща стълбите. Нима наистина долу имаше кола?
	— Да вървим, деца!
	— А, без мен — каза Лекс. — Няма да сляза там.
	— Хайде, Лекс — обади се Тим.
	— Няма пък — упорстваше момиченцето. — Няма нито осветление, нито нищо. Не искам.
	— Добре де — каза Грант. Нямаше за кога да спори. — Стойте тук, аз ей сега се връщам.
	— Къде отивате? — попита Лекс, внезапно обзета от паника.
	Грант пристъпи в мрака, чу се някакъв електронен сигнал и вратата автоматично се затвори зад гърба му.
	Беше тъмно като в рог. След като преодоля първоначалното си стъписване, Грант се обърна към вратата и заопипва влажната й повърхност. Нямаше нито брава, нито ключалка. Той започна да опипва стените от двете страни на вратата, търсеше някакъв ключ, клавиатура, каквото и да е… Не намираше нищо.
	Вече го обземаше паника, когато пръстите му обхванаха някакъв студен метален цилиндър. Цилиндърът се разширяваше и завършваше с ръб и гладка стъклена повърхност… фенер! Грант го включи и за миг беше заслепен от силния лъч светлина. Огледа вратата и видя, че няма начин да я отвори. Трябваше да чака, докато децата успеят да я отключат. А дотогава…
	Тръгна надолу по стълбите. Бяха влажни и хлъзгави от плесента, затова той слизаше внимателно. На средата на стълбището чу някакво сумтене и драскане по бетона. Извади пистолета и предпазливо продължи надолу.
	Стълбището заобикаляше някакъв ъгъл, Грант освети помещението с фенера и видя странно отражение. Миг по-късно различи очертанията на кола. Беше малък електромобил с предница, обърната към дълъг тунел, който, изглежда, продължаваше няколко километра под земята. До кормилото се виждаше някаква червена светлинка, което сигурно значеше, че колата е заредена.
	Грант пак чу сумтенето, обърна се и видя как към него се носи нещо белезникаво. Различи разтворените челюсти на някакво животно и стреля, без да се замисли! Животното се стовари върху него, събори го на земята и Грант уплашено се търкулна, а лъчът на фенера лудешки се залюля в тъмнината. Животното не помръдваше и Грант се почувства глупаво, когато го видя.
	Беше велоцираптор, но много малък, нямаше и година. Беше висок около шейсет сантиметра, колкото средно голямо куче, и задъхан лежеше на земята. Стрелата се подаваше от горната част на шията му, малко под челюстта. Май количеството упойка беше прекалено голямо за теглото му и Грант бързо издърпа стрелата. Велоцирапторът го гледаше с леко изцъклен поглед.
	Изглеждаше умен, но и някак безпомощен, което странно контрастираше със заплахата, излъчвана от възрастните раптори в клетката. Грант го погали по главата, за да го успокои. После огледа тялото му, което потреперваше от силната упойка. Тогава забеляза, че животното е мъжко.
	Малък велоцираптор, и то мъжки. Нямаше никакво съмнение. Този велоцираптор беше роден в естествена среда.
	Разтърсен от откритието си, Грант забърза нагоре по стълбите към вратата. На светлината на фенера внимателно огледа повърхността й и стените от двете й страни. Прокара ръце по вратата и бавно осъзна, че е заключен вътре и не може да излезе, освен ако децата не запазят самообладание и не я отворят отвън. Гласовете им се чуваха съвсем слабо.


	— Доктор Грант! — изкрещя Лекс и заудря с юмруци по вратата. — Доктор Грант!
	— По-спокойно — каза Тим. — Ще се върне.
	— Но къде отиде?
	— Слушай, доктор Грант знае какво прави — рече Тим. — Всеки момент ще се върне.
	— Трябва да се върне веднага — не мирясваше Лекс.
	Застана с ръце на хълбоците, разпери широко лакти и ядосано тупна с крак.
	Чу се страшен рев, главата на тиранозавъра проби водната завеса на водопада и се устреми към тях.
	Тим с ужас гледаше зиналата паст. Лекс изпищя и се хвърли на земята. Главата се залюля напред-назад и се дръпна от водните струи. Но Тим виждаше сянката на животното през прозрачната водна стена.
	Той издърпа Лекс навътре в нишата и в същия миг главата пак проби стената. Животното изрева, дебелият му език бързо се подаваше и се прибираше в устата. Силните струи го шибаха по главата и водата пръскаше на всички страни. После тиранозавърът пак се дръпна назад.
	Разтреперана, Лекс се сгуши до Тим.
	— Мразя го — прошепна тя.
	Двамата се опитаха да се дръпнат още по-назад, но нишата беше дълбока само около метър и беше натъпкана с машинарии. Нямаше къде да се скрият.
	Главата отново мина през водата, този път обаче по-бавно, и долната челюст се опря на земята. Тиранозавърът изпръхтя, ноздрите му се разшириха и той подуши въздуха. Очите му все още бяха от другата страна на водната стена.
	„Не ни вижда — помисли Тим. — Знае, че сме тук, но водата му пречи да ни види.“
	Тиранозавърът душеше въздуха.
	— Какво прави? — прошепна Лекс.
	— Шшшт.
	Челюстите бавно се разтвориха с тихо ръмжене и се подаде езикът. Беше синкавочерен и дебел, а краят му беше раздвоен и грапав. Беше дълъг около метър и половина и лесно достигаше дъното на нишата. Плъзна се със стържещ звук по цилиндричните филтри. Тим и Лекс се притиснаха към тръбите.
	Езикът бавно се премести наляво, после надясно, като шляпаше по машините. Върхът му обгръщаше и опипваше тръбите и клапаните. Тим реши, че движенията му напомнят слонски хобот. Езикът продължаваше да опипва дясната страна на нишата и се плъзна по краката на Лекс.
	— Пфу! — прошепна тя с отвращение.
	Езикът спря, изви се и запълзя като змия нагоре по тялото й…
	— Не мърдай — прошепна Тим.
	Мина покрай лицето й, после продължи по рамото на Тим и накрая обгърна главата му от всички страни. Тим стисна очи и лигавият мускул покри лицето му. Беше горещ, мокър и смърдеше на урина.
	Без да го изпуска, езикът започна съвсем бавно да го тегли към разтворените челюсти.
	— Тими…
	Тим не можеше да й отвърне, черният език покриваше устата му. Момчето виждаше, но не можеше да говори. Лекс го задърпа за ръката.
	— Дръж се, Тими!
	Езикът го теглеше към сумтящата паст. Той усещаше горещия дъх на тиранозавъра по краката си. Лекс го дърпаше с всички сили, ала мускулестият език беше много по-мощен. Тим пусна ръката й и се опита да избута езика от главата си с двете ръце, но не успя да го помръдне. После заби пети в калната земя, езикът обаче продължи да го тегли.
	Лекс беше хванала брат си през кръста и го дърпаше назад, като крещеше в ухото му, но той не можеше да направи нищо. Пред очите му заиграха светли кръгове. Завладя го някакво особено спокойствие, чувство на спокойно примирение пред неизбежността.
	— Тими!
	Изведнъж езикът охлаби хватката и се отпусна. Тим почувства как той се плъзва надолу по лицето му. Тялото му беше покрито с отвратителна бяла пенеста слюнка. Езикът безпомощно падна на земята, челюстите се захлопнаха и го прехапаха. От него шурна тъмночервена кръв и се смеси с калта. Дишането през ноздрите стана хрипливо и накъсано.
	— Какво му става? — извика Лекс.
	Сетне бавно, много бавно, главата започна да се плъзга назад, извън нишата, като остави дълга диря в калта. Най-после изчезна от погледа им и пред тях отново беше само сребристата стена от падаща вода.


	Контролът

	— Добре — каза Арнолд. — Рексът е упоен.
	Бутна стола, с усмивка запали последната си цигара и смачка празния пакет. Бяха приключили, бяха направили и последното, което се налагаше да сторят, за да възстановят нормалния живот в парка. Сега им оставаше само да излязат и да го преместят.
	— Негодник — изруга Мълдун, загледан в монитора. — Значи все пак съм го улучил. — Той се обърна към Дженаро. — Мина цял час, докато го хване упойката.
	— Както е паднал, може да се удави…
	Хенри Ву намръщено гледаше екрана.
	— Няма да се удави — успокои го Мълдун. — Не съм виждал животно, което да мре толкова трудно.
	— Май трябва да излезем и да го отместим — обади се Арнолд.
	— Ще го направим — каза Мълдун без особен възторг.
	— Това животно е много ценно.
	— Зная, че е ценно — рече Мълдун.
	Арнолд се обърна към Дженаро. Гласът му прозвуча тържествуващо.
	— Бих искал да ви обърна внимание, че сега редът в парка е напълно възстановен. Каквото и да предрича математическият модел на Малкълм, паркът е изцяло под наш контрол.
	Дженаро посочи екрана зад Арнолд.
	— Какво значи това?
	Арнолд се обърна. Беше прозорецът за състоянието на системата в горния ъгъл на екрана. Обикновено беше празен. Затова Арнолд много се изненада, когато видя, че на него проблясва жълт надпис: „СПОМАГАТЕЛНОТО ЗАХРАНВАНЕ Е НИСКО.“ Не разбираше за какво става дума. Откъде накъде спомагателното захранване ще е ниско? Паркът работеше с централно, а не със спомагателно захранване. Арнолд отсъди, че това вероятно е някаква обичайна проверка на спомагателното захранване на системата, може би проверка на нивото на горивото в цистерните или заряда на батериите…
	— Хенри — обърна се той към Ву, — я виж!
	— Защо си включил спомагателното захранване? — попита Ву.
	— Не съм го включвал — отвърна Арнолд.
	— Ами, не си!
	— Не съм.
	— Разпечатай дневника на системата — каза Ву.
	Дневникът представляваше набор от данни с информация за работата на системата през последните няколко часа.
	Арнолд натисна един клавиш и те чуха как принтерът в ъгъла на залата забръмча. Ву се приближи към него.
	Арнолд не откъсваше поглед от екрана. Сега надписът вече не беше жълт, а червен и гласеше: „СПОМАГАТЕЛНОТО ЗАХРАНВАНЕ СЕ ПРЕКРАТЯВА.“ В прозореца започнаха да се появяват цифри, които отброяваха в обратен ред от двайсет до едно.
	— Какво става, по дяволите? — възкликна Арнолд.


	Тим предпазливо измина няколко метра по калната пътека и излезе на слънце. Надзърна иззад водопада и видя, че тиранозавърът е легнал настрани в подножието на водопада, сред пенливите води.
	— Дано е мъртъв — каза Лекс.
	Тим виждаше, че динозавърът е жив: гръдният му кош се повдигаше, а единият му преден крайник потрепваше конвулсивно. Животното явно не се чувстваше добре. Тогава Тим забеляза белия контейнер, който стърчеше отзад на главата му, близо до вдлъбнатината на ухото.
	— Някой го е прострелял — каза момчето.
	— Така му се пада — рече Лекс. — Още малко, и щеше да ни изяде.
	Както наблюдаваше затрудненото дишане на динозавъра, Тим неочаквано се натъжи. Не му беше приятно да гледа огромното животно повалено и не искаше то да умре.
	— Той не е виновен — каза Тим.
	— Да де — рече язвително Лекс. — Щеше да ни изяде, но няма никаква вина.
	— Той е месояден. За него това е естествено.
	— Нямаше да говориш така — каза Лекс, — ако сега беше в търбуха му.
	Шумът от водопада ненадейно се промени. Ревът му вече не бе така оглушителен, ставаше все по-тих. Бучащата водна стена изтъня и скоро се превърна в слаба струя…
	Накрая съвсем спря.
	— Тими, водопадът спря — възкликна Лекс.
	Сега от ръба се стичаха отделни капки като от чешма, чийто кран не е затворен докрай. Водата в подножието на водопада се укроти и се превърна в дълбок вир. Двете деца стояха малко под ръба на водопада, във вдлъбнатината, подобна на пещера, пълна с разни машини, и гледаха надолу.
	— Водопадите не спират — каза Лекс.
	— Сигурно причината е в електричеството… — Тим поклати глава. — Някой е прекъснал захранването.
	Помпите и филтрите зад гърба им спираха, светлините им угаснаха и бръмченето на машините утихна. После се чу щракването на електромагнитна ключалка и вратата с надпис „СКЛАД 04“ бавно се отвори.
	— Браво, деца — каза Грант, примигвайки на светлината. — Успяхте да отворите вратата.
	— Нищо не сме правили — рече Лекс.
	— Спря токът — обясни Тим.
	— Няма значение — каза Грант. — Елате да видите какво намерих.


	Арнолд потресен оглеждаше залата.
	Екраните угаснаха един по един, а след тях и осветлението в залата и тя потъна в тъмнина. Настъпи объркване и всички се разкрещяха. Мълдун вдигна щорите и вътре отново стана светло, а Ву донесе разпечатката.
	— Погледнете — каза той.

	|. Час |. Събитие |. Състояние на системата |. [Код] 
	|< 05:12:44 | Безопасност 1 изкл. | Действа |. [AV12] 
	|< 05:12:45 | Безопасност 2 изкл. | Действа |. [AV12] 
	|< 05:12:46 | Безопасност 3 изкл. | Действа |. [AV12] 
	|< 05:12:51 | Команда за изключване | Не действа |. [-AVO] 
	|< 05:13:48 | Команда за включване | Не действа |. [-AVO] 
	|< 05:13:55 | Безопасност 1 вкл. | Не действа |. [-AVO] 
	|< 05:13:57 | Безопасност 2 вкл. | Не действа |. [-AVO] 
	|< 05:13:59 | Безопасност 3 вкл. | Не действа |. [-AVO] 
	|< 05:14:08 | Команда за включване | Включва — спомаг. захранване |. [-AV1] 
	|< 05:14:18 | Монитор — глав. | Действа — спомаг. захранване |. [AV04] 
	|< 05:14:19 | Сигурност — глав. | Действа — спомаг. захранване |. [AV05] 
	|< 05:14:22 | Команда — глав. | Действа — спомаг, захранване |. [AV06] 
	|< 05:14:24 | Лаборатория — глав. | Действа — спомаг. захранване |. [AV08] 
	|< 05:14:29 | Телеком-VBB | Действа — спомаг. захранване |. [AV09] 
	|< 05:14:32 | Схематичен — глав. | Действа — спомаг. захранване |. [AV09] 
	|< 05:14:37 | Визуален контрол | Действа — спомаг. захранване |. [AV09] 
	|< 05:14:44 | Проверка степента на контрол | Действа — спомаг. захранване |. [AV09] 
	|< 05:14:57 | Внимание: състояние на оградите [NB] | Действа — спомаг. захранване |. [AV09] 
	|< 09:11:37 | Внимание: рез. гориво (20%) | Действа — спомаг. захранване |. [AVZZ] 
	|< 09:33:19 | Внимание: рез. гориво (10%) | Действа — спомаг. захранване |. [AVZ1] 
	|< 09:53:19 | Внимание: рез. гориво (1%) | Действа — спомаг. захранване |. [AVZ2] 
	|< 09:53:39 | Внимание: рез. гориво (0%) | Не действа |. [-AVO] 

	— Изключил си системата в пет часа и тринайсет минути тази сутрин и когато си я включил отново, тя е заработила на спомагателно захранване — поясни Ву.
	— Боже мой — въздъхна Арнолд.
	Централното захранване явно не беше включвано от сутринта. При повторно пускане на системата бе заработило само спомагателното захранване. Арнолд реши, че това е странно, но след малко се досети, че всъщност си е нормално. Точно така трябваше да се случи. И беше напълно логично — генераторът за спомагателно захранване се задействаше пръв и чрез него се пускаше главният генератор, защото за неговото включване имаше нужда от силен пусков ток. Така беше проектирана системата.
	Но на Арнолд никога досега не му се беше налагало да изключва главното захранване. И когато осветлението и изображенията на екраните в контролната зала се възстановиха, изобщо не му бе минало през ума, че главното захранване не е включено.
	И все пак беше именно така и през цялото време, докато бяха търсили рекса и бяха възстановявали реда, паркът е бил захранван от спомагателния генератор. И това никак не беше добре. Всъщност едва сега Арнолд започваше да осъзнава последствията…
	— Какво означава това? — попита Мълдун, като сочеше разпечатката.

	|< 05:14:57 | Внимание: състояние на оградите [NB] | Действа — спомаг. захранване |. [AV09] 

	— Че до мониторите в контролната зала е изпратено предупреждение за състоянието на системата — обясни Арнолд. — Във връзка с оградите.
	— А ти видя ли това предупреждение?
	— Не — поклати глава Арнолд. — Сигурно съм разговарял с вас, докато бяхте из парка. Във всеки случай не съм го видял.
	— А какво значи „Внимание: състояние на оградите“?
	— Всъщност не съм го знаел, но паркът е работел на резервно захранване — каза Арнолд. — Токът от резервния генератор не е достатъчно силен, за да поддържа захранването на оградите, и те са били изключени автоматично.
	— Значи оградите с ток са били изключени? — намръщи се Мълдун.
	— Да.
	— Всичките ли? Още от пет сутринта? През последните пет часа?
	— Да.
	— Включително и оградите на велоцирапторите?
	— Да — с въздишка отвърна Арнолд.
	— Боже Господи — извика Мълдун. — Пет часа. Животните сигурно са избягали.
	В същия миг отнякъде долетя писък. Мълдун заговори бързо, като обикаляше залата и раздаваше на присъстващите портативните радиостанции.
	— Господин Арнолд ще отиде в бункера с генераторите да включи главното захранване. Ти, доктор Ву, ще останеш в контролната зала. Само ти освен Арнолд можеш да се справиш с компютрите. Господин Хамънд, върнете се в хижата. Няма време за спорове. Вървете. Заключете железните врати и стойте вътре, докато ви се обадя. Ще помогна на Арнолд да се справи с рапторите. — Той се обърна към Дженаро. — Готов ли сте пак да се изложите на риск?
	— Не особено — отвърна Дженаро. Беше много блед.
	— Добре. Тогава вървете с останалите в хижата. — Мълдун се обърна към всички. — Това е всичко. А сега тръгвайте.
	— Какво ще правите с животните ми? — завайка се Хамънд.
	— Друг е проблемът, господин Хамънд — каза Мълдун. — Проблемът е какво ще направят те с нас?
	Той излезе от залата и забърза по коридора към кабинета си. Дженаро го настигна.
	— Май променихте решението си — изръмжа Мълдун.
	— Имате нужда от помощ — рече Дженаро.
	— Може би.
	Мълдун влезе в кабинета, на чиято врата пишеше „НАДЗИРАТЕЛ“, грабна сивата пушка и отключи някакъв вграден шкаф зад бюрото. В него имаше шест цилиндъра и шест контейнера.
	— Лошото на тези проклети динозаври — обясни Мълдун — е, че имат децентрализирана нервна система. Умират бавно, дори да ги улучиш точно в мозъка. Освен това са много яки. Ребрата им са плътни и трудно можеш да ги уцелиш в сърцето, а е почти невъзможно да осакатиш краката или задните им части. Кръвта им изтича бавно и умират бавно. — Той отваряше цилиндрите един след друг и вадеше контейнерите. После подаде на Дженаро някакъв дебел плетен колан. — Сложете си това.
	Дженаро стегна колана около кръста си и Мълдун му подаде ръчните гранати.
	— Можем да се надяваме само да ги уцелим с тях и да ги направим на парчета. За жалост разполагам само с шест гранати. В оградения сектор има осем раптора. Да вървим. Не се отдалечавайте. Гранатите ще бъдат у вас.
	Мълдун излезе от кабинета и хукна по коридора, като поглеждаше през балкона към пътеката, която водеше към бункера с генераторите. Дженаро го настигна, запъхтян. Стигнаха до приземния етаж, излязоха през стъклените врати и Мълдун спря.
	Арнолд беше застанал с гръб към бункера, към него се бяха упътили три раптора. Той размахваше към тях някаква пръчка и крещеше. Рапторите бавно се приближаваха към него и го обграждаха, единият бе в средата, а другите два настъпваха от двете му страни. Движенията им бяха плавни и съгласувани. Дженаро потрепери.
	„Така се движат хайка ловци.“
	Мълдун вече беше коленичил и нагласяше пушката на рамото си.
	— Зареждайте — каза той и Дженаро пъхна гранатата в задната част на пушката.
	Чу се някакво пращене, но не и изстрел.
	— Боже мой, сложили сте я наопаки — рече Мълдун, като наклони барабана така, че гранатата падна в ръцете на Дженаро.
	Той отново я зареди. Рапторите продължаваха злобно да ръмжат, обърнати към Арнолд, когато животното отляво просто се пръсна като зрял домат. Горната част на тялото му хвръкна във въздуха и опръска с кръв стените на бункера, а долната рухна на земята. Краката продължаваха да ритат във въздуха, а опашката пляскаше по земята.
	— Това ще ги стресне — каза Мълдун.
	Арнолд хукна към вратата на бункера. Велоцирапторите се обърнаха и тръгнаха към Мълдун и Дженаро. Идваха все по-близо и започнаха да ги обграждат. В далечината, някъде откъм хижата, се чуха писъци.
	— Това се превръща в катастрофа — каза Дженаро.
	— Зареждайте — нареди Мълдун.


	Хенри Ву чу взривовете и хвърли поглед към вратата на контролната зала. Обикаляше пултовете за управление, после спря. Искаше да излезе навън, но знаеше, че трябва да остане в залата. Ако Арнолд успееше да включи захранването… макар и само за една минута… тогава Ву щеше да задейства главния генератор. Длъжен беше да остане в залата.
	След малко чу писък. Приличаше на гласа на Мълдун.


	Мълдун усети остра болка в глезена, препъна се в някакъв насип и побягна с всички сили. Хвърли поглед назад и видя, че Дженаро тича в другата посока, към гората. Рапторите не му обръщаха внимание, преследваха Мълдун. Вече бяха на двайсетина метра зад него. Мълдун продължи да бяга и изкрещя с цяло гърло, чудеше се къде ли да се скрие. Знаеше, че ще го настигнат след десет секунди.
	Десет секунди.
	А може би и по-малко.


	Наложи се Ели да помогне на Малкълм да се обърне, а Хардинг му инжектира морфин. Малкълм въздъхна и се отпусна назад. С всяка изминала минута се чувстваше все по-слаб. По радиостанцията писъците на хората звучаха металически, а експлозиите откъм сградата за посетители се чуваха някак приглушено. В стаята влезе Хамънд.
	— Как е?
	— Държи се — отвърна Хардинг. — Само от време на време бълнува.
	— Няма такова нещо — възрази Малкълм. — Мисълта ми е съвсем ясна. — Всички се заслушаха в звуците по радиостанцията. — Това навън ми прилича на война.
	— Избягаха рапторите — обясни Хамънд.
	— Ами? — възкликна Малкълм, като дишаше с усилие. — И как така го допуснахте?
	— Грешка на системата. Арнолд не е разбрал, че паркът работи на спомагателно захранване и оградите са били изключени.
	— Нима?
	— Върви по дяволите, надменно копеле — избухна Хамънд.
	— Доколкото си спомням — каза Малкълм, — май ви предупредих, че не може да се разчита на оградите.
	Хамънд въздъхна и тежко се отпусна на един стол.
	— По дяволите — повтори той и поклати глава. — Сто на сто си забелязал, че тук се опитваме да осъществим една изключително проста идея. Преди няколко години ние с колегите решихме, че е възможно да се клонира ДНК на изчезнало животно и това животно да се отгледа. Струваше ни се, че хрумването е чудесно. Всъщност това е един вид пътуване във времето… единственото пътешествие във времето, осъществено досега. Ние, така да се каже, възкресихме тези животни. И тъй като идеята беше толкова вълнуваща и осъществима, решихме да опитаме. Купихме острова и започнахме. Всичко беше толкова просто.
	— Просто ли? — извика Малкълм и с мъка седна в леглото. — Значи просто, а? Ти си по-голям глупак, отколкото смятах, а аз те смятах за доста глупав.
	— Доктор Малкълм — намеси се Ели и се опита да го накара да легне, но той продължи, като сочеше към радиостанцията, от която се носеха викове и писъци.
	— Какво става навън? Това ли е твоята проста идея? Проста била. Създаваш нови форми на живот, за които не знаеш абсолютно нищо. Твоят доктор Ву дори не знае имената на животните, които създава. Няма време да се занимава с разни подробности като например как се казва животното, да не говорим пък за това, какво представлява то. Създаваш много животни за твърде кратко време, без да си научил нищо за тях. И въпреки това очакваш те да ти се подчиняват, защото си ги създал и си си въобразил, че ги притежаваш. Но забравяш, че това са живи, мислещи същества, които могат и да не действат според нарежданията ти. Забравяш и колко малко знаеш за тях и колко си некадърен да се справиш със задачата, която така лекомислено наричаш проста… Божичко… — Той се закашля и се отпусна назад в леглото. — Знаеш ли какво й е лошото на силата, която дава научното знание? — продължи Малкълм. — Тя представлява един вид наследено богатство. А всеки знае какви задници са богаташите по рождение. Това е едно от малкото правила без изключения.
	— Какви ги дрънка? — попита Хамънд.
	Хардинг му направи знак, че Малкълм бълнува. Малкълм го изгледа под око.
	— Ще ти обясня — каза той. — За да се сдобие с някаква сила, човек трябва да жертва много неща. Искат се много години на чиракуване и дисциплина. Към каквото и да се стремиш. Да оглавиш фирма. Да получиш черен колан по карате. Да станеш гуру. Каквато и да е целта ти, трябва да вложиш време, труд и усилия, за да я постигнеш. Трябва да се лишиш от много неща, за да я осъществиш. Тя трябва да бъде изключително важна за теб. И щом веднъж я постигнеш, тя се превръща в твоя сила. Никой не може да ти я отнеме, тя става част от теб. Такъв в общи линии е резултатът от твоята самодисциплина. Но интересното в този процес е, че докато се учиш да убиваш с голи ръце, се научаваш и да не използваш силата си по неразумен начин. Този вид сила предполага вътрешен самоконтрол. Дисциплината, която ти е била нужна, за да придобиеш силата, те е променила така, че да не злоупотребяваш с тази сила. Само че силата на научното знание прилича на наследеното богатство — постига се без дисциплина. Прочиташ какво са направили другите и предприемаш следващата стъпка. Можеш да го направиш още докато си съвсем млад, да напреднеш твърде бързо. Няма нужда от цели десетилетия самодисциплина. Няма овладяване на силата. Старите учени, от които си получил знанието, са забравени. Няма смирение пред силите на природата. Принципите на твоята философия са: забогатей бързо, създай си име веднага. Можеш да мамиш и да фалшифицираш. Всичко е позволено. И за теб, и за колегите ти. Никой няма да те критикува, защото никой не се води от морални принципи. Всички те се опитват да постигнат едно и също — да направят нещо голямо, и то бързо. И тъй като си стъпил на раменете на гиганти, успехът ти наистина ще бъде незабавен. Още дори не знаеш какво точно си открил, но вече си огласил откритието, патентовал си го и си го продал. Купувачът пък има още по-малко дисциплина от теб. Просто купува силата като всяка друга стока. И през ум не му минава, че му е нужна някаква дисциплина.
	— Разбирате ли какво приказва? — попита Хамънд.
	Ели кимна.
	— Аз пък нямам понятие — рече Хамънд.
	— Ще го обясня по-просто — продължи Малкълм. — Добрият каратист не убива хората с голи ръце. Не убива жена си само защото се е ядосал. Човекът, който убива, е човек без дисциплина, без задръжки, той е закупил силата под формата на евтин малокалибрен пистолет. А науката позволява и поощрява тъкмо този начин на употреба на силата. Ето защо ти мислиш, че построяването на този парк е проста работа.
	— Но то наистина беше просто — настоя Хамънд.
	— Тогава защо всичко се обърка?


	Замаян от напрежението, Джон Арнолд отвори вратата на бункера с генераторите и влезе в тъмното помещение. Божичко, бе тъмно като в рог! Трябваше да се сети, че няма ток и осветлението не работи. От помещението, което се спускаше два етажа под земята и зееше пред нозете му като пещера, го лъхна хладен въздух. Трябваше да намери отвесната стълба. И да стъпва внимателно, иначе можеше да си счупи врата.
	Стълбата.
	Тръгна слепешката, но след малко видя, че така няма да намери нищо. Трябваше по някакъв начин да освети бункера. Върна се при вратата и я открехна няколко сантиметра. Така светлината беше достатъчна, но нямаше как да задържи вратата отворена. Бързо събу едната си обувка и я пъхна в процепа.
	После се отправи към стълбата, която сега се виждаше добре. Тръгна по гофрирания метален под, чуваше как единият му крак се влачи. Поне виждаше добре. Отпред беше стълбата, която се спускаше надолу към генераторите. Още десетина метра.
	Изведнъж всичко отново потъна в тъмнина.
	Светлината беше изчезнала.
	Арнолд се обърна и видя, че тялото на един от велоцирапторите препречва светлината. Животното се наведе и внимателно подуши обувката.


	Хенри Ву обикаляше контролната зала. Прокарваше ръце по пултовете за управление на компютрите. Докосваше екраните. Не го свърташе на едно място. Беше почти обезумял от напрежение.
	Непрекъснато си повтаряше какво трябва да прави. Трябваше да действа бързо. Щом светнеше първия екран, трябваше да натисне…
	— Ву! — изпращя радиостанцията и той се хвърли към нея.
	— Да. Тук съм.
	— Още ли няма ток?
	Обаждаше се Мълдун, но гласът му беше особен. Звучеше някак глухо.
	— Няма — отвърна Ву и се усмихна, доволен, че Мълдун е жив.
	— Мисля, че Арнолд успя да стигне до бункера, но не знам какво е станало след това.
	— Ти къде си?
	— Натясно.
	— Какво?
	— Заврял съм се в една шибана тръба — отвърна Мълдун. — И в момента се радвам на голяма популярност.


	„Заклещил съм се в тръбата, е по-точно казано“, помисли си той. Зад сградата за посетители бяха струпани канализационни тръби и Мълдун се бе наврял заднишком с неимоверни усилия в най-близката. Беше с диаметър само един метър и вътре беше тясно за него, но поне животните не можеха да го стигнат.
	Особено след като бе успял да откъсне с пистолета крака на едно от тях, когато нахалният любопитно дойде твърде близо до тръбата. Рапторът с вой се бе отдалечил и сега останалите се държаха на разстояние. Мълдун съжаляваше само, че не е дочакал да види муцуната му в края на тръбата, преди да натисне спусъка.
	Все пак имаше вероятност и това да стане, защото край тръбата се навъртаха три-четири велоцираптора, които се зъбеха и ръмжаха ядосано.
	— Да, наистина съм много популярен — повтори той.
	— Арнолд има ли радиостанция? — попита Ву.
	— Май не — отвърна Мълдун. — Не мърдай от залата и чакай.
	Не беше успял да види другия край на тръбата. Бе се вмъкнал прекалено бързо, а сега вече не можеше да погледне. Нямаше как да помръдне. Единствената му надежда беше другият край да не е отворен. Хич не му се искаше някой от тези зверове да го захапе за крака.


	Арнолд отстъпваше заднишком към стълбата. Велоцирапторът беше само на три метра и го дебнеше в мрака. Арнолд чуваше потракването на смъртоносните му нокти по металния под.
	Все пак животното вървеше бавно. Арнолд знаеше, че то вижда добре в тъмното, но металният под и непознатите миризми на машините го караха да бъде нащрек. „Тази предпазливост е единственият ми шанс“, помисли Арнолд. Ако успееше да стигне стълбата и да слезе на долния етаж…
	Защото той беше съвсем сигурен, че велоцирапторите не могат да слизат по стълби. Най-малко по такива тесни и стръмни стълби.
	Арнолд хвърли поглед през рамо. До стълбата му оставаше само около метър. Само още няколко крачки…
	Ето че най-после стигна! Посегна, хвана се за перилото и бързо заслиза по почти отвесните стъпала. Краката му докоснаха равния бетонен под. Рапторът изръмжа ядосано, застанал на площадката на шест метра над него.
	— Надхитрих те, приятелче — каза Арнолд и му обърна гръб.
	Вече беше съвсем близо до резервния генератор. Само още няколко крачки и щеше да го види въпреки слабата светлина…
	Зад гърба си чу глухо тупване.
	Арнолд се обърна.
	Рапторът стоеше на бетонния под зад него и ръмжеше.
	Беше скочил!
	Арнолд бързо затърси с поглед някакво оръжие, но след миг беше повален по гръб на бетона. Нещо тежко притискаше гърдите му, той едва си поемаше дъх. Разбра, че животното е стъпило върху него. Почувства как огромните нокти се впиват в гърдите му, усети противния дъх, идващ от главата, наведена над него, и отвори уста да изкрещи.


	Ели държеше радиостанцията и слушаше. Още двама от местните работници се бяха добрали до хижата. Изглежда, знаеха, че тук са в безопасност. Но през последните няколко минути не бе идвал никой, а навън беше по-тихо.
	— Колко време мина, откакто излязохме? — чу се гласът на Мълдун по радиостанцията.
	— Четири-пет минути — отвърна Ву.
	— Арнолд трябваше вече да го е включил — каза Мълдун. — Ако не му се е случило нещо. Ти какво мислиш?
	— И аз не знам какво да мисля — отговори Ву.
	— Някакви вести от Дженаро?
	— Тук съм — обади се Дженаро.
	— Къде сте, по дяволите? — извика Мълдун.
	— Отивам в бункера — обясни Дженаро. — Пожелайте ми успех.


	Дженаро се беше свил в един храсталак и се ослушваше.
	Точно пред себе си виждаше покритата с трева пътека, която водеше към сградата за посетители. Дженаро знаеше, че бункерът с генераторите се пада някъде на изток. В дърветата чуруликаха птици. Из въздуха се носеше лека мъгла. Един от рапторите изрева, но, изглежда, беше далеч. Ревът бе отекнал някъде вдясно. Дженаро се изправи, пресече пътеката и тръгна през джунглата.
	„Готов ли сте пак да се изложите на риск?“
	„Не особено.“
	Всъщност нямаше никакво желание. Но смяташе, че разполага с план, че знае как да се измъкнат от положението. Ако минеше северно от основната група сгради, щеше да се приближи до бункера откъм задната му част. Всички раптори вероятно се намираха около другите сгради, по на юг. Защо ще обикалят из джунглата?
	Той поне се надяваше да е така.
	Гледаше да стъпва възможно най-тихо, но разтревожен, установи, че вдига голям шум. Усещаше, че сърцето му бие до пръсване, и се помъчи да забави крачка. Растителността беше толкова гъста, че виждаше само на хвърлей от себе си. Започна да се притеснява, че няма да намери бункера. Накрая видя покрива му — подаваше се над палмите отдясно.
	Приближи се и го заобиколи. Намери вратата, отвори я и се промъкна вътре. Беше много тъмно и Дженаро се препъна в нещо.
	Мъжка обувка.
	Той се намръщи, отвори широко вратата и продължи навътре. Забеляза точно пред себе си отвесна стълба. Внезапно се сети, че всъщност не знае какво да търси. А беше оставил радиостанцията в джунглата.
	По дяволите!
	Надяваше се, че някъде в бункера ще намери радиостанция. В противен случай просто щеше да търси генератора. Имаше представа как изглежда. Може би се намираше някъде на долния етаж. Откри стълбата, която водеше надолу.
	Но на долния етаж беше още по-тъмно, не се виждаше почти нищо. Дженаро тръгна между тръбите слепешком, с протегнати ръце, за да не си удари главата.
	Ненадейно чу ръмженето на някакво животно и замръзна на място. Ослуша се, но звукът не се повтори. Продължи предпазливо напред. Нещо капна на рамото му, а после и на ръката му. Беше топло и приличаше на вода. Той го докосна в тъмнината.
	Течността беше лепкава и Дженаро я помириса.
	Кръв.
	Погледна нагоре. Рапторът беше застанал на една от тръбите, само на метър. От ноктите му капеше кръв. За миг Дженаро се почувства като страничен наблюдател и се запита дали животното не е ранено. После хукна да бяга, но рапторът скочи на гърба му и го събори на пода.
	Дженаро беше як. Надигна се, блъсна раптора и се затъркаля по бетонния под. Когато се обърна, видя, че животното лежи на същото място и диша тежко.
	Да, беше ранено. В крака.
	„Убий го.“
	Дженаро бързо се изправи и затърси с поглед оръжие. Рапторът все така лежеше на земята и едва си поемаше дъх. Мъжът нетърпеливо се озърташе на всички страни да намери нещо… каквото и да е… с което да убие раптора. Но когато се обърна, животното беше изчезнало.
	Чуваше се само ръмженето му, което проехтя в тъмното помещение.
	Дженаро се завъртя, като опипваше тръбите с разперени ръце. После усети остра болка в дясната си длан.
	В нея се бяха впили зъбите на животното.
	Рапторът го хапеше.
	Животното тръсна глава, Доналд Дженаро загуби равновесие и падна.


	Малкълм лежеше в леглото, потънал в пот, и слушаше разговорите по радиостанцията.
	— Обади ли се някой? — попита Мълдун. — Чу ли нещо?
	— Нито дума — отвърна Ву.
	— Дявол да го вземе — изруга Мълдун.
	И двамата млъкнаха.
	— Нямам търпение — с въздишка каза Малкълм — да чуя какво смята да прави.
	— Хайде всички да се съберем в хижата и да се прегрупираме — предложи Мълдун. — Но не виждам как ще стане.
	— Пред сградата за посетители е спрян джип — каза Ву. — Ако го докарам при тръбите, ще можеш ли да се качиш?
	— Може би, но така контролната зала ще остане без човек.
	— И без това не мога да направя нищо оттук.
	— Така си е — съгласи се Малкълм. — Контролната зала без електричество не е никаква контролна зала.
	— Добре де — рече Мълдун. — Да опитаме. Но тая работа никак не ми харесва.
	— На мен също — обади се Малкълм от леглото. — Вече прилича на катастрофа.
	— Вероятно рапторите ще ни преследват до хижата — каза Ву.
	— Все пак имаме някаква преднина — рече Мълдун. — Да вървим.
	Радиостанцията изпука и замлъкна.


	Малкълм затвори очи и задиша бавно, за да пести силите си.
	— Просто се отпуснете — каза му Ели. — Не се притеснявайте за нищо.
	— Знаете ли за какво става дума тук? — попита Малкълм. — Всички тези опити за контрол… Става дума за западния начин на мислене, който се е зародил преди петстотин години, когато Флоренция е била най-важният град в света. Тогава се появява представата, че учените могат да разглеждат действителността в нова светлина, че светът е обективен и не зависи от вярата или от националността ти, че той е подчинен на разума. По онова време тази представа е била новаторска и напредничава. Тя е вдъхвала надежда за бъдещето и е унищожила стария средновековен светоглед, господствал векове наред. Средновековният свят на феодална политика, религиозни предразсъдъци и омразни суеверия се е сринал пред силата на науката. Но всъщност е претърпял крах, защото е спъвал развитието. Не е можел да функционира нито икономически, нито интелектуално и е бил непригоден за зараждащия се нов свят. — Малкълм се закашля. — Но сега — продължи той — науката пак не е нищо друго освен остаряла система от вярвания. И подобно на предшествалата я средновековна система, тя става непригодна за новия свят. Придобила е толкова голяма мощ, че вече очевидно е неприложима в практиката. Главно благодарение на нея милиарди хора живеят в един малък, гъсто населен свят и общуват чрез средствата за комуникация. Но науката не може да ни помогне да решим какво да правим с този свят или как да живеем в него. Науката може да ни каже как да построим ядрен реактор, но не и да не го строим. Науката може да създаде пестициди, но не и да ни каже да не ги използваме. А целият свят — и въздухът, и водата, и почвата — се замърсява заради неуправляемата наука. — Малкълм въздъхна. — Това поне е ясно за всеки.
	Настъпи тишина. Малкълм лежеше със затворени очи и дишаше тежко. Никой не продума и на Ели й се стори, че Малкълм най-сетне е заспал, но той изведнъж седна в леглото.
	— Наред с това вече я няма великата интелектуална подбуда за съществуването на науката. Още от времето на Нютон и Декарт тя ни обещава недвусмислено, че един ден ще подчиним напълно природата. Учените тръбяха наляво и надясно, че усвоим ли законите на природата, ще станем нейни господари. Но през XX век тази заблуда беше окончателно разсеяна. Най-напред принципът на неопределеността на Хайзенберг доказа, че няма как да научим какво става вътре в атома. Чудо голямо, казваме ние. Никой от нас не живее в атома. Той няма практическо значение за живота ни. После теоремата на Гьодел постави подобни ограничения в математиката, официалния език на науката. Едно време математиците си въобразяваха, че езикът им притежава някаква особена, присъща само на него истинност, която произтича от законите на логиката. Сега вече знаем, че онова, което наричаме „разум“, е само една условност. Той не е онова специално нещо, за каквото го мислехме. А сега теорията на хаоса доказва, че непредсказуемостта е неделима част от всекидневието ни. Тя е нещо толкова обикновено, колкото и дъждовната буря, която не можем да предскажем. И така, през нашия век рухна огромната заблуда отпреди столетия, мечтата, че с помощта на науката ще станем господари на природата. И заедно с нея и повечето основания науката да върши онова, което върши. Както и причините да й се подчиняваме. Науката винаги е твърдяла, че сега може и да не знае всичко, но все някой ден ще го узнае. Днес се убеждаваме, че това не е истина. Че е празно самохвалство, толкова глупаво и погрешно, както твърдението на детето, че може да лети, и разперило ръце, скача от сградата.
	— Изпадаш в крайности — поклати глава Хамънд.
	— Свидетели сме на края на научната епоха. Науката, както другите остарели системи, се саморазрушава. Колкото по-силна става тя, толкова по-неспособна е да управлява своята сила. Защото в наши дни нещата се развиват много бързо. Преди петдесет години всички бяха пощурели по атомната бомба. Тя олицетворяваше силата. Никой не можеше да си представи по-голямо откритие. И въпреки това само след десет години започнахме да опознаваме силата на генетиката. А тя е много по-мощна от силата на атома. И ще бъде достъпна за всеки. Ще бъде част от екипировката на любителите градинари. Ще се използва при опитите в училище. Терористите и диктаторите ще разполагат с нея в евтини лаборатории. И това ще принуди всеки да си зададе същия въпрос: какво да правя с моята сила? Единственият въпрос, на който науката не може да отговори.
	— Какво ще стане тогава? — попита Ели.
	— Ще настъпи промяна — сви рамене Малкълм.
	— Каква промяна?
	— Всички големи промени приличат на смъртта — каза той.
	— Не можеш да видиш от другата страна, докато не се озовеш там.
	Малкълм затвори очи.
	— Горкият човек! — поклати глава Хамънд.
	Малкълм въздъхна.
	— Даваш ли си сметка — промълви той — колко малка е вероятността ти или някой от нас да се измъкне жив от острова?


	Шеста итерация


	Възстановяването на системата може да се окаже невъзможно.
	Иън Малкълм


	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_6it.png}


	Завръщането

	Електрическият двигател бръмчеше и колата се носеше с пълна скорост надолу по тъмния подземен тунел. Караше я Грант, без да сваля крак от педала. По стените на тунела нямаше нищо, но от време на време той виждаше по тавана отдушници, покрити с предпазители срещу дъжда, затова светлината беше слаба. На много места обаче забеляза засъхнали бели животински изпражнения. Явно много животни бяха влизали в тунела.
	Лекс, която седеше до него, насочи фенера към задната седалка, където лежеше велоцираптора.
	— Защо диша така тежко? — попита тя.
	— Защото го улучих с упойваща стрела — отвърна Грант.
	— Ще умре ли?
	— Надявам се, че не.
	— А защо го взехме с нас? — поинтересува се Лекс.
	— За да докажем на хората в лагера, че динозаврите наистина се размножават — обясни Грант.
	— Откъде знаете, че се размножават?
	— Защото този е още малък — каза Грант. — И освен това е мъжки.
	— Така ли?
	Момиченцето насочи лъча на фенера към велоцираптора и любопитно го заразглежда.
	— Да. А сега, ако обичаш, насочи фенера напред. — Грант вдигна ръка и обърна часовника си към нея. — Колко показва?
	— Показва… десет и петнайсет.
	— Добре.
	— Значи ни остават още четирийсет и пет минути, за да се свържем с кораба — намеси се Тим.
	— Вече наближаваме — каза Грант. — Според мен сме някъде при сградата за посетители.
	Не беше съвсем сигурен, но имаше чувството, че тунелът леко се издига към повърхността и…
	— Ау! — възкликна Тим.
	Излязоха от тунела с голяма скорост и за миг дневната светлина ги ослепи. Из въздуха се носеше лека мъгла, от която изплуваха неясните очертания на някаква постройка. Грант веднага позна сградата за посетители. Тунелът излизаше точно пред гаража!
	— Еха! — зарадва се Лекс. — Успяхме!
	Тя нетърпеливо подскачаше на седалката, докато Грант паркираше колата в гаража. Край стената бяха наредени клетки за животните. Оставиха велоцираптора в една от тях с паничка вода и тръгнаха по стълбите към приземния етаж на сградата за посетители.
	— Сега ще ям хамбургер! И пържени картофки! И млечен шейк с шоколад! Ура! Няма вече динозаври!
	Стигнаха до вратата на фоайето, Грант я отвори и Лекс изненадано млъкна.
	Тримата спряха пред входа като заковани.


	Стъклените врати на сградата за посетители бяха разбити и в обширното главно фоайе се носеше студена сива мъгла. Табелата, на която пишеше „КОГАТО ДИНОЗАВРИТЕ ГОСПОДСТВАЛИ НА ЗЕМЯТА“, висеше на една кука и със скърцане се поклащаше от вятъра. Големият механизиран макет на тиранозавъра беше съборен на пода, краката му стърчаха във въздуха, а от вътрешността му бяха изпадали кабелите и металните части на механизма. Навън се виждаха призрачните очертания на палмите, които ограждаха сградата.
	Тим и Лекс се сгушиха един до друг до металното бюро на пазача, а Грант взе радиостанцията, оставена на бюрото, и започна да превключва каналите.
	— Ало, обажда се Грант! Има ли някой там! Ало!
	Лекс се наведе и се опита да надникне зад бюрото, но Грант я хвана за ръкава.
	— Престани!
	— Умрял ли е? Какво е това по пода? Кръв ли?
	— Да.
	— А защо не е червена?
	— Ти си патологичен случай — каза Тим.
	— Какво е това „патологичен случай“? Аз не съм.
	Радиото изпука и се чу глас:
	— Боже мой, Грант, вие ли сте?
	— Алън? Алън?
	Беше гласът на Ели.
	— Тук съм — отвърна Грант.
	— Слава Богу — въздъхна Ели. — Добре ли си?
	— Да, нищо ми няма.
	— Ами децата? Виждал ли си ги?
	— Децата са при мен — рече Грант. — И те са добре.
	— Слава Богу!
	Лекс запълзя по пода, опитвайки се да заобиколи бюрото. Грант я плесна по глезена.
	— Веднага ела тук.
	— … лън, къде се намирате? — изпука радиостанцията.
	— Във фоайето. Във фоайето на централната сграда.
	— Боже мой, ами че те са тук! — възкликна Ву по радиото.
	— Слушай, Алън — каза Ели. — Рапторите избягаха. Могат да отварят врати. Възможно е да са влезли и в сградата за посетители.
	— Страхотно. А вие къде сте?
	— В хижата.
	— Ами другите? Къде са Мълдун и останалите?
	— Няколко души загинаха. Но всички други са в хижата.
	— Телефоните работят ли?
	— Не. Цялата система е изключена. Нищо не работи.
	— А как ще я задействаме?
	— Опитваме се…
	— Трябва да я включим незабавно — каза Грант. — Иначе след половин час рапторите ще бъдат на сушата.
	Той започна да им обяснява за кораба, но Мълдун го прекъсна:
	— Май не разбирате, доктор Грант. Ние тук, в хижата, не разполагаме с половин час.
	— Как така?
	— Рапторите тръгнаха да ни преследват. Сега има два на покрива на хижата.
	— И какво от това? Нали не могат да влязат?
	— Очевидно могат — каза Мълдун и се закашля. — Никой не е очаквал животните да се качат на покрива. — Радиостанцията изпращя. — … кой е посадил дърво съвсем близо до оградата. Рапторите са се прехвърлили през нея и са се покатерили на покрива. По металните решетки на капандурите би трябвало да тече ток, но в момента захранването е изключено и динозаврите прегризват решетките.
	— Прегризват решетките ли? — не повярва Грант. Смръщен, той се опита да си го представи. — Бързо ли?
	— Челюстите им са невероятно силни — обясни Мълдун. — Приличат на хиени, могат да прегризат стоманата и… — Гласът му изчезна за миг.
	— Бързо ли? — повтори Грант.
	— Предполагам, до десетина-петнайсет минути ще нахълтат в хижата през прозореца на покрива. А щом влязат… О, чакайте малко, доктор Грант…
	И връзката прекъсна.


	Рапторите вече бяха прегризали първия прът от стоманената решетка на прозореца над леглото на Малкълм. Един от тях хвана края на пръта и го задърпа към себе си. После стъпи с мощния си заден крак върху стъклото и то се разби с трясък, а парчетата се посипаха долу по леглото. Ели се пресегна и махна от чаршафите най-големите парчета стъкло.
	— Боже, колко са грозни — въздъхна Малкълм, загледан нагоре.
	През дупката на прозореца вече чуваха сумтенето и ръмженето на рапторите, а също и скърцането на зъбите им по металните пръти. Вторият прът все повече изтъняваше и по него се виждаха сребристите следи от зъби. По чаршафите и нощното шкафче закапа пенеста слюнка.
	— Засега не могат да влязат — каза Ели. — Но ще успеят, ако прегризат още една пречка.
	— Дали Грант няма да стигне до бункера с генераторите… — обади се Ву.
	— Майка му стара — изруга Мълдун и закуцука из стаята на изкълчения си глезен. — Невъзможно е да се добере дотам толкова бързо. Няма да успее да включи захранването, дотогава рапторите ще влязат.
	— Ще успее — изхриптя Малкълм, гласът му едва се чуваше.
	— Какво каза? — попита Мълдун.
	— Че ще успее… — повтори Малкълм.
	— Ще успее какво?…
	— Ако им отвлечем… вниманието.
	Той примижа от болка.
	— Как да им отвлечем вниманието?
	— Идете при… оградата…
	— И какво да правим?
	— Проврете… ръце… през решетките.
	Малкълм се опита да се усмихне.
	— Божичко — въздъхна Мълдун и му обърна гръб.
	— Чакайте — намеси се Ву. — Той е прав. Тук има само два раптора. Значи навън има поне още четири. Можем да излезем и да ги примамим насам.
	— И после какво?
	— Ще разчистим пътя на Грант и той ще иде в бункера да включи генератора.
	— И после ще се върне в контролната зала и ще включи системата?
	— Точно така.
	— Няма време — поклати глава Мълдун. — Няма време.
	— Но ако успеем да примамим рапторите отвън — каза Ву, — може би и тези отгоре ще се хванат на въдицата… Имаме някакъв шанс. Струва си да опитаме.
	— Да ги подмамим с жива стръв ли? — попита Мълдун.
	— Ами да.
	— Добре, но кой ще бъде стръвта? Мен не ме бива с този глезен.
	— Ще отида аз — предложи Ву.
	— Не — възрази Мълдун. — Само ти знаеш как да включиш компютрите и трябва да обясниш на Грант.
	— Тогава ще го направя аз — обади се Хардинг.
	— Не — рече Ели. — Вие трябва да се грижите за Малкълм. Ще отида аз.
	— А, не. Тая няма да я бъде — отсече Мълдун. — Около вас ще гъмжи от раптори, а и онези на покрива…
	Но Ели вече се бе навела и здраво връзваше връзките на кецовете си.
	— Само не казвайте на Грант — предупреди ги тя. — Не искам да се безпокои за мен.


	Във фоайето беше тихо. Отвсякъде ги обгръщаше мразовитата мъгла. Радиостанцията мълчеше вече няколко минути.
	— Защо не ни се обаждат? — запита Тим.
	— Гладна съм — изхленчи Лекс.
	— Опитват се да измислят някакъв план — обясни Грант.
	— Грант, чувате… Обажда се Ву. Чувате ли ме?
	— Слушам ви — отвърна Грант.
	— От мястото, където се намирате, вижда ли се задната част на сградата за посетители?
	Грант погледна през стъклените врати към обгърнатите в мъгла палми.
	— Вижда се — каза той.
	— През палмовата горичка минава пътека, която води право към бункера. В него е електростанцията с двата генератора. Спомняте ли си, вчера ходихте дотам?
	— Да — отвърна Грант, макар че се замисли за миг. Нима едва вчера беше видял бункера? Струваше му се, че оттогава са минали години.
	— Слушайте — продължи Ву. — Ще се опитаме да примамим всички раптори тук, при хижата. Но не сме сигурни, че ще успеем. Затова бъдете предпазлив. Дайте ни пет минути.
	— Добре — отвърна Грант.
	— Оставете децата в ресторанта. Там ще бъдат в безопасност. Вземете радиостанцията.
	— Добре.
	— Но я изключете, преди да излезете от сградата, за да не привлечете животните с шума й. Ще ми се обадите, щом стигнете при бункера.
	— Добре — пак се съгласи Грант и прекъсна връзката.
	Лекс се подаде иззад бюрото.
	— Ще идем ли в ресторанта? — попита тя.
	— Да — отвърна Грант и тримата тръгнаха през мъглата във фоайето.
	— Искам хамбургер — каза Лекс.
	— Няма ток и не можем да го приготвим.
	— Тогава сладолед.
	— Тим, ти ще останеш с нея да й помогнеш.
	— Добре.
	— Налага се да изляза за малко — обясни Грант.
	— Зная.
	Бяха при входа на ресторанта. Грант отвори вратата и огледа помещението — беше пълно с маси и столове, а в дъното имаше двукрила метална врата, която се отваряше в двете посоки. Наблизо имаше каса, а до нея — метална кошничка с дъвки и бонбони.
	— А сега, деца, ще стоите тук, каквото и да се случи. Разбрахте ли?
	— Ще ни оставите ли радиостанцията? — попита Лекс.
	— Не мога. Ще ми трябва. Чакайте тук. Ще се върна само след пет минути. Разбрахме ли се?
	— Да.
	Грант затвори вратата. Ресторантът потъна в мрак. Лекс се вкопчи в ръката на брат си.
	— Светни лампите — каза тя.
	— Не мога — отвърна Тим. — Няма ток.
	И момчето си сложи очилата за нощно виждане.
	— Ти си добре. Ами аз?
	— Дръж се за мен. Хайде да потърсим храна.
	Той я поведе из ресторанта. Сега масите и столовете бяха фосфоресциращо зелени. Вдясно се виждаха яркозелената касова машина и кошницата с дъвки и бонбони. Тим загреба от нея шепа бонбони.
	— Казах ти, че искам сладолед. Не ми се ядат бонбони — тросна се Лекс.
	— Нищо, вземи ги.
	— Казах сладолед, Тим.
	— Добре де, добре.
	Тим натъпка бонбоните в джоба си и поведе сестра си между масите.
	— Нищичко не виждам — каза тя и го задърпа назад.
	— Нали те водя? Дръж се за мен.
	— Тогава върви по-бавно.
	Зад редиците маси и столове имаше двукрила летяща врата с кръгли прозорчета. Сигурно водеше към кухнята. Момчето бутна вратата и тя се отвори широко.


	Ели Сатлър излезе през централния вход на хижата и почувства студената мъгла по лицето и краката си. Още отсега сърцето й биеше до пръсване, макар тя да знаеше, че зад оградата е в пълна безопасност. Пред нея бяха дебелите пръти, обвити в мъгла.
	Но зад тях не виждаше нищо. Само някакви си двайсетина метра по-нататък пейзажът се губеше в млечна белота. Не се забелязваха никакви раптори. Гората отвъд оградата тънеше в зловеща тишина.
	— Ей! — колебливо извика тя.
	— Съмнявам се, че така ще направите нещо — каза Мълдун, който се бе облегнал на рамката на вратата. — Вдигнете повечко шум. — Той закуцука навън, понесъл някакъв стоманен прът, с който заудря по пречките на оградата като по гонг. — Заповядайте! Вечерята е сервирана!
	— Много смешно, няма що — сопна се Ели и притеснено погледна към покрива. Рапторите не се виждаха.
	— Те не разбират английски — ухили се Мълдун, — но в общи линии схващат смисъла…
	Ели беше напрегната и шегите му я дразнеха. Погледна към замъглените очертания на сградата за посетители. Мълдун отново заудря по пречките. Накрая от непрогледната мъгла изплува призрачният силует на някакво животно. Беше раптор.
	— Ето го и първия клиент — каза Мълдун.
	Бялата сянка на раптора изчезна, после отново се появи, но не се приближи до оградата. Изглежда, не проявяваше интерес към шума, който идваше откъм хижата. Ели вече се притесняваше. Ако не успееше да примами рапторите към хижата, Грант беше изложен на голяма опасност.
	— Вдигате ужасен шум — каза тя.
	— Глупости! — отвърна Мълдун.
	— Прекалено силен е — настоя Ели.
	— Познавам тези животни…
	— Вие сте пиян — каза жената. — Оставете на мен.
	— И как ще го направите?
	Тя не отговори, само отиде при желязната врата.
	— Казват, че рапторите били умни.
	— Така си е. Поне колкото шимпанзетата.
	— А имат ли добър слух?
	— Да, изключително остър.
	— Тогава може би ще познаят този звук — каза Ели и отвори вратата.
	Металните панти, ръждясали от постоянната мъгла, изскърцаха високо. Тя я затвори и отново я отвори със скърцане.
	Остави я да зее.
	— На ваше място не бих постъпил така — рече Мълдун. — Но ако сте решили да я държите отворена, изчакайте да си взема оръжието.
	— Вземете го.
	— Гранатите са у Дженаро — спомни си той с въздишка.
	— Добре тогава — каза Ели. — Отваряйте си очите, за да ме предупредите, ако се наложи.
	Жената излезе през вратата и решетките останаха зад гърба й. Сърцето й биеше толкова силно, че тя не усещаше къде стъпва. Започна да се отдалечава от оградата, която тревожно бързо се скри в мъглата. Скоро съвсем се загуби от погледа й. Точно както беше очаквала, Мълдун започна да крещи след нея с пиянска сприхавост:
	— По дяволите, малката, веднага се връщай — изрева той.
	— Не ме наричайте „малката“ — извика тя в отговор.
	— Ще те наричам както си искам, дявол да те вземе — изкрещя Мълдун.
	Ели не го слушаше. Готова да побегне, бавно се завъртя и се огледа. Беше поне на двайсет метра от оградата и виждаше как мъглата се носи като лек дъждец край листата на дърветата. Гледаше да стои по-далеч от гъстата растителност. Движеше се сред свят от сиви сенки. Мускулите на краката и раменете й изтръпнаха от напрежението. Очите също я заболяха от взирането в мъглата.
	— Не ме ли чуваш, майки му стара? — изрева Мълдун.
	„Доколко умни са тези животни? — питаше се Ели. — Достатъчно ли, за да ми отрежат пътя за отстъпление?“ Е, оградата не беше чак толкова далече.
	Нападнаха я.
	Съвсем безшумно.
	Първото животно изскочи от храстите край едно дърво вляво. Хвърли се към нея, а Ели се обърна и побягна. Второто животно я нападна от другата страна със застрашително насочени нокти. Явно се опитваше да й пресече пътя, но Ели се сниши като бегачка на дълги разстояния и животното се стовари на земята. Сега вече тя тичаше право напред, задъхана от страх, и не смееше да се обърне. Най-после оградата изплува през нея от мъглата и Ели видя Мълдун, който държеше вратата отворена и я чакаше. Посегна и я дръпна за ръката така силно, че тя загуби равновесие и падна. Обърна се тъкмо навреме, за да види как едно, а след него още две животни се хвърлят с ръмжене върху оградата.
	— Добра работа свършихте — извика Мълдун. Дразнеше рапторите, като ръмжеше срещу тях, и това ги вбеси още повече. Те се мятаха към оградата с високи подскоци, а единият още малко, и щеше да я прехвърли. — Божичко, почти успя! Тия мръсници наистина могат да скачат!
	Ели се изправи и огледа драскотините и натъртванията по тялото си. По единия й крак течеше кръв. Но в главата й се въртеше само едно: примамила е три животни, на покрива има още две, а едно не се е показало.
	— Елате да ми помогнете — каза Мълдун. — Трябва да ги задържим тук!


	Грант излезе от сградата за посетители и бързо тръгна в мъглата. Намери пътеката между палмите и пое по нея на север. Скоро от мъглата изплуваха очертанията на бункера.
	От тази страна не се виждаше врата, затова Грант заобиколи постройката. По-нататък съгледа рампа за камиони, която едва се забелязваше сред гъстите храсталаци. Покатери се на нея и видя плъзгаща се врата от гофрирана ламарина, която обаче беше заключена. Грант скочи от рампата и продължи да върви покрай сградата. Малко по-нататък зави надясно и видя обикновена врата, която се оказа открехната, а в процепа й намери мъжка обувка.
	Влезе и примижа, за да свикне с тъмнината. Ослуша се, но вътре беше тихо. Извади радиостанцията и я включи.
	— Обажда се Грант — каза той. — Вече съм в бункера.


	Ву погледна към прозореца на тавана. Двата раптора пак надзъртаха в стаята на Малкълм, но, изглежда, вече ги привличаха шумовете, които долитаха откъм двора. Ву отиде на прозореца. Трите велоцираптора продължаваха да се хвърлят срещу оградата. Ели тичаше покрай решетките. Но рапторите май вече не се опитваха да я стигнат. Сега сякаш си играеха — заставаха в полукръг край оградата, засилваха се с ръмжене, хвърляха се и тупваха на земята. После отново правеха полукръг и пак нападаха. Всичко това приличаше много повече на забавление, отколкото на сериозна атака.
	— Като птици — каза Мълдун. — Устройват ни представление.
	— Наистина са умни — кимна Ву. — Знаят, че не могат да я стигнат, и затова не си дават много зор.
	Радиостанцията изпращя:
	— … съм в бункера.
	Ву я грабна.
	— Повторете, доктор Грант.
	— Вече съм вътре — каза Грант.
	— Значи сте в бункера с генераторите?
	— Да — потвърди Грант и добави: — Защо не ме наричате Алън?
	— Добре, Алън. Ако сте застанали при вратата, виждате множество тръби. — Ву затвори очи, за да си представи обстановката. — Точно пред вас, в средата на сградата има дълбока шахта, която се спуска два етажа под земята. Вляво има метален подвижен мост с перила.
	— Виждам го.
	— Тръгнете по него.
	— Тръгвам.
	По радиото се чу слабият шум от стъпките на Грант по металния под.
	— Щом изминете шест-седем метра, ще видите друг такъв мост, който води надясно.
	— Виждам го.
	— Тръгнете по него.
	— Добре.
	— Като повървите малко, ще стигнете до отвесна стълба — продължи Ву. — Води надолу към шахтата.
	— Виждам я.
	— Слезте по стълбата.
	Последва дълго мълчание. Ву прокара пръсти през влажната си коса. Мълдун се мръщеше напрегнато.
	— Вече съм долу — обади се Грант.
	— Добре — каза Ву. — А сега точно пред вас трябва да има два големи жълти резервоара, на които пише „Огнеопасно“.
	— Тук пише „Леснозапалимо“, а отдолу пише нещо на испански.
	— Точно тези — потвърди Ву. — Това са двата резервоара с гориво за генератора. Единият е празен, затова се налага да превключим на другия. Погледнете долната част на резервоарите и ще видите, че оттам излиза бяла тръба.
	— Тръба от поливинилхлорид с диаметър около десет сантиметра.
	— Да. От поливинилхлорид. Вижте накъде отива тръбата и се движете в тази посока.
	— Добре. Тръгвам натам… Ох!
	— Какво има?
	— Нищо. Ударих си главата.
	Радиостанцията замлъкна.
	— Добре ли сте?
	— Да, нищо ми няма. Само… се ударих. От невнимание.
	— Вървете покрай тръбата.
	— Да, да — раздразнено каза Грант. — Тръбата минава покрай голям алуминиев сандък с отдушници от двете страни. На него пише „Хонда“. Прилича ми на генератор.
	— Да — рече Ву. — Това е генераторът. Заобиколете го и отстрани ще видите табло с два бутона.
	— Виждам ги. Единият е жълт, а другият червен, нали?
	— Точно така — потвърди Ву. — Първо натиснете жълтия, задръжте го и натиснете червения.
	— Добре.
	Радиото мълча повече от минута. Ву и Мълдун се спогледаха.
	— Алън?
	— Нищо не става — каза Грант.
	— Нали първо натиснахте жълтия, задържахте го и след това натиснахте червения? — попита Ву.
	— Точно така — отговори Грант, този път ядосано. — Изпълних инструкциите ви дума по дума. Първо се чу някакво бръмчене, сетне няколко бързи прищраквания, бръмченето престана и после нищо.
	— Опитайте пак.
	— Вече опитах — каза Грант. — Нищо не става.
	— Добре, чакайте малко. — Ву се намръщи. — Изглежда, генераторът опитва да се включи, но нещо му пречи. Алън?
	— Слушам ви.
	— Минете зад генератора и вижте къде завършва пластмасовата тръба.
	— Добре. — След малко Грант се обади: — Тръбата влиза в черен цилиндър, който ми прилича на горивна помпа.
	— Наистина е помпа — каза Ву. — Сега потърсете отгоре й един малък клапан.
	— Клапан ли?
	— Подава се отгоре и завършва с кран, който може да завъртите.
	— Намерих го, но е отстрани, а не отгоре.
	— Добре. Завъртете го.
	— Излиза въздух.
	— Добре. Изчакайте докато…
	— … сега тръгна някаква течност. Мирише на нафта.
	— Добре. Затворете клапана. — Ву се обърна към Мълдун. — Помпата не е била обезвъздушена. Алън?
	— Да.
	— Опитайте пак с бутоните.
	Малко по-късно по радиостанцията се чу слабото бумтене от възпламеняването на горивото, а после и равното боботене на работещия генератор.
	— Готово, включен е — каза Грант.
	— Чудесна работа свършихте, Алън! Много добре!
	— И сега какво? — попита сподавено Грант. — Тук още не работи осветлението.
	— Върнете се в контролната зала и ще ви обясня как да включите ръчно системите.
	— Значи само това ми остана да направя.
	— Да.
	— Добре — каза Грант. — Ще ви се обадя, когато отида в контролната зала.
	Радиостанцията изсъска за последен път и настъпи тишина.
	— Алън!
	Нямаше връзка.


	Тим отвори летящата врата в дъното на ресторанта и двамата с Лекс влязоха в кухнята. В средата й имаше голяма маса от неръждаема стомана, вляво имаше готварска печка с много котлони, а зад нея — няколко огромни хладилника. Тим започна да ги отваря един по един и да търси сладолед. Докато бяха отворени, от тях излизаше пара и се стапяше във влажния въздух.
	— Защо печката работи? — попита Лекс и пусна ръката на брат си.
	— Не работи.
	— Ами какви са тези сини пламъчета?
	— Това са сигнални лампи.
	— Какво значи сигнални лампи?
	У дома си имаха обикновена електрическа печка.
	— Няма значение — каза Тим и отвори следващия хладилник. — Но това значи, че мога да ти сготвя нещо.
	В този хладилник намери какво ли не — картонени кутии с мляко, панери със зеленчуци, котлети, риба… но нямаше сладолед.
	— Още ли искаш сладолед?
	— Мисля, че го казах достатъчно ясно.
	Следващият хладилник беше огромен. Вратата му беше от неръждаема стомана, с широка, хоризонтално разположена дръжка. Тим я натисна и отвори вратата. Хладилникът представляваше нещо като стая и човек спокойно можеше да влезе вътре.
	— Тими…
	— Потърпи де! — сопна се той. — Търся ти сладолед.
	— Тими… тук има нещо.
	Последните думи Лекс изрече шепнешком, затова брат й не я разбра веднага. После бързо излезе от хладилника, от чиято отворена врата продължаваше да излиза пара, светлозелена през очилата. Лекс стоеше до голямата маса, вперила поглед във вратата на кухнята.
	Тим долови някакъв звук, който му заприлича на съскането на огромна змия. Звукът се усили, после заглъхна. След миг пак го чу, този път съвсем слабо. Сякаш някъде ставаше течение, но нещо му подсказа, че не е от течението.
	— Тими — прошепна момиченцето, — страх ме е…
	Той се промъкна при вратата на кухнята и погледна тъмния ресторант. Видя редиците зеленикави маси, сред които бавно като привидение към кухнята идваше един велоцираптор. Движеше се съвсем безшумно. Чуваше се само свистящото му дишане.


	Грант тръгна слепешком покрай тръбите към стълбата. Беше му трудно да се ориентира в тъмното, а шумът от генератора го объркваше. Най-после намери стълбата и започна да се изкачва, когато чу някакъв друг звук, примесен с боботенето на генератора.
	Спря и се ослуша.
	Викаше човек.
	Изглежда, беше Дженаро.
	— Къде сте? — изкрещя Грант.
	— Тук — отвърна Дженаро. — В камионетката.
	Грант не виждаше никаква камионетка. Огледа се и с крайчеца на окото забеляза някакви зелени неща, които бързо минаха покрай него и изчезнаха в тъмнината. Тогава съгледа камионетката и отиде при нея.


	От тишината Тим го побиха тръпки.
	Велоцирапторът беше висок около два метра и явно бе много силен, макар че краката и опашката му бяха скрити зад масите. Момчето виждаше само мускулестата горна част на тялото и двата горни крайника с разперени нокти. Виждаше и преливащите цветове на петънцата по гърба му. Велоцирапторът вървеше предпазливо и се оглеждаше с бързи и отсечени движения на главата, досущ като птица. При всяка стъпка главата му се поклащаше, а дългата права опашка се накланяше надолу, от което животното още повече приличаше на птица.
	На огромна и безшумна хищна птица.
	В ресторанта беше тъмно, ала рапторът явно виждаше добре и неотклонно продължаваше напред. От време на време навеждаше глава под масите и Тим го чуваше как души въздуха. После рязко вдигаше глава и се озърташе.
	Момчето изчака да се увери, че велоцирапторът наистина идва към кухнята. Нима ги беше надушил? Във всички книги пишеше, че динозаврите имат слаборазвито обоняние, но, изглежда, това не се отнасяше за този тук. Пък и какво значение имаха книгите? Пред него стоеше истински жив динозавър.
	И се приближаваше все повече.
	Момчето се шмугна обратно в кухнята.
	— Има ли нещо там? — попита Лекс.
	Тим не отговори, само поведе сестра си към една маса в ъгъла на кухнята. Накара я да се пъхне под нея и да се скрие зад големия кош за боклук. После се наведе и прошепна заповеднически:
	— Стой тук!
	След това тихо изтича до хладилника, грабна няколко котлета и бързо се върна при вратата. Тихо сложи единия котлет на пода, отдръпна се няколко крачки и сложи втория…
	Забеляза през очилата, че Лекс наднича иззад коша за боклук, и й махна да се скрие. Остави на пода третия, а сетне и четвъртия котлет, като навлизаше все по-навътре в кухнята.
	Съскането ставаше все по-силно, след миг животното бутна вратата, влезе в кухнята и предпазливо се огледа.
	Бе застанало на вратата.
	Тим беше приклекнал в дъното на стаята, до крака на голямата маса, но не беше успял да се скрие: главата и раменете му се подаваха над масата. Велоцирапторът като нищо можеше да го види.
	Момчето се наведе бавно-бавно, за да се скрие под масата… Велоцирапторът рязко завъртя глава и погледна право към него.
	Тим застина. Главата му все още се виждаше, но той си заповяда да не мърда.
	Велоцирапторът неподвижно стоеше при вратата и душеше въздуха.
	„Тук е по-тъмно — помисли си детето. — Той не вижда добре и затова е предпазлив.“
	Сега вече усещаше противната миризма на огромното влечуго. Видя през очилата, че динозавърът се прозява, като отмята дългата си муцуна и оголва два реда остри като бръснач зъби. После отново огледа кухнята. Тим виждаше как големите му очи се въртят в дълбоките очни кухини.
	Сърцето му биеше до пръсване. Реши, че е много по-лошо да се срещнеш лице в лице с такова животно в затворено помещение, отколкото навън, в гората. Всичко го изпълваше с ужас — размерите на велоцираптора, бързите му движения, острата миризма, свистящото дишане…
	Сега, когато беше толкова близо, рапторът му се струваше много по-страшен от тиранозавъра. Тиранозавърът беше огромен и силен, но не беше особено умен. Велоцирапторът беше висок колкото човек, ала явно беше бърз и досетлив. Тим се страхуваше от зоркия му поглед почти колкото и от острите му зъби.
	Велоцирапторът подуши въздуха и тръгна напред… право към Лекс! Изглежда, някак я беше надушил! Сърцето на Тим щеше да се пръсне.
	Велоцирапторът спря и бавно се наведе към пода.
	„Намерил е котлета.“
	На Тим също му се искаше да се наведе и да надзърне под масата, но не смееше да помръдне. Стоеше, притаил дъх, и слушаше как костите пукат между челюстите на животното.
	Рапторът вдигна източената си шия, огледа се и подуши въздуха. Забеляза втория котлет, пристъпи бързо напред и се наведе.
	Тишина.
	Не го изяде.
	Пак вдигна глава. Тим бе приклекнал неудобно и краката му вече бяха изтръпнали, но той не помръдна.
	„Защо рапторът не изяде втория котлет?“ През ума му минаха какви ли не причини: че животното не харесва говеждото, заради вкуса или защото е студено, че предпочита жива плът, че е усетил — готви му се капан, че е надушил Лекс или Тим, че го е видял…
	Велоцирапторът бързо пристъпи напред, намери третия котлет, наведе се, вдигна глава и продължи нататък.
	Тим затаи дъх. Сега динозавърът беше на по-малко от метър. Момчето виждаше как потрепват мускулите по хълбока му. Виждаше и засъхналата кръв по ноктите на горните му крайници. Виждаше браздите по петнистата му кожа, както и гънките по врата му, под долната челюст.
	Велоцирапторът душеше въздуха. После рязко извърна глава и погледна право към Тим. От страх детето не смееше да си поеме дъх. От притеснение се бе вцепенило. Следеше движенията на окото на влечугото, което внимателно оглеждаше стаята и душеше въздуха.
	„Видя ме“, рече си Тим.
	После главата пак така рязко се обърна напред и животното продължи нататък към петия котлет. „Моля те, Лекс, не мърдай — мислеше си Тим, — каквото и да става, не мърдай, моля ти се…“
	Велоцирапторът подуши котлета и го подмина. Застана пред отворената врата на хладилника. Тим виждаше парата, която се кълбеше през вратата и се стелеше по пода към краката на животното. Единият му огромен крак се повдигна, но отново се отпусна безшумно на пода. Динозавърът се колебаеше. „Много е студено — помисли си Тим. — Няма да влезе, усеща студа, няма да влезе, няма да влезе, няма да влезе…“
	Динозавърът обаче пристъпи напред.
	Първо се скри главата му, после тялото и най-сетне дебелата опашка.
	Тим се втурна и се хвърли с цялата си тежест върху стоманената врата. Тя се затръшна, но прищипа края на опашката! Не искаше да се затвори! Велоцирапторът оглушително изрева. Тим без да иска се дръпна… опашката изчезна!
	Той затръшна вратата и чу щракване! Ето, затвори се!
	— Лекс! Лекс! — изкрещя момчето.
	Чуваше се как рапторът блъска с тяло вратата, усещаше силните удари по стоманата. Знаеше, че от вътрешната страна има метална валчеста дръжка и ако рапторът я удари, вратата ще се отвори. Трябваше да я заключат.
	— Лекс!
	Сестра му вече беше до него.
	— Какво да правя?
	Тим се облегна на дръжката с цялата си тежест.
	— На дръжката има щифт! Съвсем малък е! Намери го!
	Велоцирапторът бясно изрева, но звукът беше заглушен от дебелата стомана. Той блъсна вратата с тялото си.
	— Нищо не виждам! — извика Лекс.
	Щифтът висеше под дръжката на вратата, окачен на тънка метална верижка.
	— Но той е тук!
	— Не го виждам! — изпищя момиченцето и Тим се досети, че то не е с очила.
	— Тогава го напипай!
	Момчето видя как сестра му протяга ръка, докосва неговата и търси щифта. Едва сега, когато беше толкова близо до него, той разбра колко е уплашена. Докато търсеше щифта, дишането й беше учестено. Велоцирапторът за пореден път се хвърли върху вратата и тя се отвори… Божичко, отвори се… но животното не бе очаквало това, дръпна се да се засили за нов удар, така че Тим успя пак да я затвори. Лекс панически заопипва дръжката.
	— Намерих го! — извика тя и с разтреперани ръце промуши щифта през дупката.
	Той се изхлузи и увисна на верижката.
	— Отгоре, мушни го отгоре!
	Момиченцето пак напипа щифта, хвана го за верижката, залюля го над дръжката и го пъхна в дупката.
	Вратата беше заключена.
	Велоцирапторът изрева. Тим и Лекс се дръпнаха от вратата, която продължаваше да се тресе от ударите на динозавъра. Пантите, които я придържаха към стената, скърцаха при всеки удар, но издържаха. Тим не вярваше, че е възможно животното да отвори вратата.
	Рапторът беше заключен в хладилника.
	Момчето въздъхна дълбоко от облекчение.
	— Да вървим — каза то, хвана Лекс за ръката и двамата побягнаха.


	— Жалко, че не ги видяхте — рече Дженаро, докато Грант го водеше към изхода на бункера. — Бяха поне трийсетина. Компита. Единственият начин да се отърва от тях беше да се промъкна в камионетката. След това застанаха на предното стъкло. Просто клечаха и чакаха като таласъми. Избягаха едва когато дойдохте вие.
	— Те се хранят с мърша — обясни Грант. — Не биха нападнали същество, което се движи или изглежда силно. Нахвърлят се само на мъртви или почти мъртви животни, които не се движат.
	Двамата се качиха по стълбата и тръгнаха към входната врата.
	— Какво стана с раптора, който ви нападна? — попита Грант.
	— Не знам — отвърна Дженаро.
	— Излезе ли от бункера?
	— Не видях. Мисля, че се отървах, защото беше ранен. Сигурно Мълдун го е прострелял в крака, животното кървеше, докато беше тук. После… не знам. Може да е излязло или е умряло в бункера. Не видях.
	— А може и още да е тук — каза Грант.


	През прозореца на хижата Ву наблюдаваше рапторите зад оградата. Изглежда, все още си играеха и се преструваха, че нападат Ели. Това вече продължаваше доста време и на Ву му мина през ума, че едва ли е случайно. Струваше му се, че животните се опитват да задържат вниманието й, както тя се опитваше да задържи тяхното.
	Поведението на динозаврите открай време беше второстепенен проблем за Ву. И с основание: то представляваше вторичен ефект от ДНК, както надиплянето на протеините. Човек не е в състояние да предскаже поведението на животното, нито да го контролира освен в общи линии, например да го направи зависимо от някоя хранителна съставка или да го лиши от определен ензим. Но като цяло поведението е неразбираемо. Невъзможно е да го предскажеш само като гледаш нишката на ДНК.
	Затова работата на Ву с ДНК бе чисто емпирична. Всичко беше въпрос на налучкване, както например един днешен часовникар поправя часовник от времето на дядо си. Занимаваш се с нещо от миналото, изработено от древни материали и действащо по отколешни правила. Не можеш да бъдеш сигурен защо работи именно по този начин. И това нещо векове наред е било поправяно и усъвършенствано от силите на еволюцията. Ето защо, подобно на часовникаря, който прави някаква промяна в механизма и чак по-късно вижда дали часовникът работи по-добре, Ву правеше промени в ДНК и едва след време виждаше дали животните се държат по-добре. Всъщност се опитваше да оправи само очевидни недостатъци в поведението на животното: навика му да се блъска необуздано в оградите с ток или да си протрива кожата до кръв в стволовете на дърветата. Само такива отклонения от поведението го връщаха на „чертожната дъска“.
	Ограничените възможности на неговата наука караха Ву да има особено отношение към динозаврите в парка. Той изобщо не беше сигурен, че поведението на животните е исторически точно, че те се държат както в миналото. Въпросът беше открит и никога нямаше да намери отговор.
	И въпреки че Ву никога не би го признал, откритието, че динозаврите се размножават, бе неопровержимо доказателство за успеха на работата му. Животно, което се размножава, доказва жизнеспособността си по фундаментален начин. Това означаваше, че Ву правилно е сглобил всички парчета. Беше пресъздал животно отпреди милиони години с такава точност, че съществото дори можеше да се възпроизвежда.
	Но сега, докато наблюдаваше рапторите зад оградата, упоритото повтаряне на действията им го притесняваше. Рапторите бяха умни, а умните животни бързо се отегчават. Освен това обмислят какво да направят по-нататък и…
	Хардинг излезе в коридора от стаята на Малкълм.
	— Къде е Ели? — попита той.
	— Още е навън.
	— Накарай я да се прибере. Рапторите се махнаха от прозореца на покрива.
	— Кога? — попита Ву и тръгна към вратата.
	— Ей сега, само преди миг — отвърна Хардинг.
	Ву рязко отвори външната врата и извика:
	— Ели! Влизайте вътре! Веднага!
	Тя изненадано го погледна.
	— Няма никакъв проблем, владеем положението…
	— Незабавно!
	— Зная какво правя — поклати глава Ели.
	— Дявол да го вземе, приберете се веднага!
	На Мълдун не му допадаше, че Ву стои на отворената врата, и тъкмо да го каже, когато видя, че отгоре се спусна някаква сянка, и веднага разбра какво се е случило. Ву се просна на двора пред вратата и Мълдун чу писъците на Ели. Отиде при вратата и надникна. Ву лежеше по гръб, а тялото му вече беше разпорено от огромния нокът. Рапторът тръсна глава и измъкна вътрешностите му, макар че Ву беше още жив и немощно се опитваше да отблъсне с ръце едрата глава на животното. Рапторът го ядеше жив. Ели спря да пищи и хукна покрай оградата, а Мълдун затръшна вратата, зашеметен от ужас. Всичко беше станало толкова бързо!
	— От покрива ли скочи? — попита Хардинг.
	Мълдун кимна, приближи се към прозореца и погледна навън. Трите раптора от външната страна на оградата бързо се отдалечаваха. Вече не преследваха Ели.
	Връщаха се към сградата за посетители.


	Грант заобиколи бункера и се опита да зърне централната сграда през гъстата мъгла. Чу ръмженето на рапторите, които явно се приближаваха. След малко ги видя да притичват покрай него. Отиваха към сградата за посетители.
	Той погледна назад към Дженаро.
	Дженаро поклати глава.
	Грант се наведе на педя от него и прошепна:
	— Нямаме избор. Трябва непременно да включим компютъра.
	Грант тръгна в мъглата.
	След миг Дженаро го последва.


	Ели нямаше за кога да умува. Когато рапторите скочиха от покрива и нападнаха Ву, тя просто побягна към другия край на хижата. От оградата до стената имаше около пет метра. Тя бягаше, без да чува животните, които я преследваха. Чуваше единствено собственото си дишане. Зави зад ъгъла, видя някакво дърво, което растеше съвсем близо до стената на сградата, подскочи, хвана се за един от клоните му и се залюля нагоре. Не изпитваше страх. Докато се люлееше все по-силно на клона, я обзе някакво въодушевление. Видя как краката й се издигат пред лицето, обхвана с тях един по-висок клон, напрегна мускули и бързо се закатери нагоре.
	Вече бе на четири метра над земята, а рапторите още не се виждаха и тя започваше да се чувства доста добре. След малко обаче забеляза долу първото животно. Устата му беше окървавена, от челюстите му се подаваха парчета месо. Ели продължи да се катери колкото може по-бързо, хващаше се за все по-високи клони и вече почти виждаше покрива на хижата. Отново погледна надолу.
	Двата раптора се катереха по дървото.
	Сега младата жена бе на нивото на покрива, само на метър от него и ясно видя повърхността му, покрита с дребен чакъл, както и стъклените пирамиди над прозорците, които се издигаха в мъглата. На покрива имаше врата и през нея щеше да влезе в хижата. Тя скочи във въздуха и се приземи на четири крака върху чакъла. При скока одраска лицето си, но не изпита никаква болка, а само въодушевление, все едно че участваше в някаква игра, която беше твърдо решила да спечели. Хукна към вратата на покрива, зад която имаше отвесна стълба, водеща надолу към хижата. Чуваше се как зад нея клоните на дървото се люлеят под тежестта на рапторите. Значи още бяха на дървото.
	Ели стигна до вратата и завъртя дръжката.
	Вратата беше заключена.
	На Ели й трябваше известно време да се отърси от еуфорията си и да осъзнае този факт. Вратата беше заключена. Младата жена беше на покрива и не можеше да влезе в сградата. Вратата беше заключена.
	Тя бясно заудря с юмруци по нея и хукна към другия край на покрива с надеждата да намери някакъв път надолу, но през мъглата се виждаше само зеленият правоъгълник на басейна, който беше заобиколен от бетонна площадка, широка към три метра. Нямаше да може да я прескочи. Нямаше други дървета, по които да слезе. Нямаше стълба в случай на пожар. Нямаше изход.
	Нищо.
	Ели се обърна и видя как рапторите без всякакво усилие скачат на покрива. Втурна се към другия край на покрива с надеждата да намери втора врата, но напразно.
	Рапторите се приближаваха бавно и дебнешком към нея, като безшумно се плъзгаха между стъклените пирамиди. Тя погледна надолу. Басейнът беше на цели три метра от сградата.
	Твърде далеч.
	Рапторите идваха все по-близо, отдалечавайки се един от друг, и Ели си помисли: „Все става така. Една малка грешка проваля целия план.“ Още беше зашеметена, въодушевлението не я напускаше: Не можеше да повярва, че ще попадне в лапите на тези животни, че животът й ще свърши по такъв начин. Струваше й се невероятно. Доброто й настроение я обвиваше като защитна пелена. Просто не вярваше, че ще се случи най-лошото.
	Рапторите ръмжаха, Ели тръгна заднишком към далечния край на покрива. Пое си дълбоко дъх и се втурна към ръба на сградата. Докато бягаше, видя басейна — знаеше, че е много далеч, но си помисли: „Голяма работа“, и скочи.
	И се понесе надолу.
	Усети болезнен плясък и внезапен студ по кожата си. Беше под водата. Бе успяла! Изплува на повърхността, погледна към покрива и видя на ръба му двата раптора, които гледаха надолу към нея. И разбра, че щом тя е успяла, рапторите също можеха да скочат в басейна. Заплува към брега с мисълта: „Дали рапторите могат да плуват?“, но беше сигурна, че могат. Вероятно плуваха бързо като крокодили.
	Рапторите се обърнаха и се скриха от погледа й. Тогава Ели чу гласа на Хардинг, който извика: „Сатлър!“, и се досети, че той е отворил вратата на покрива. Рапторите бяха тръгнали към него.
	Тя бързо излезе от басейна и се втурна към хижата.


	Хардинг се качи по стълбата към покрива, като вземаше по две стъпала наведнъж, и без да се замисля, отвори широко вратата.
	— Сатлър! — извика той.
	Мъглата се носеше между пирамидите по покрива. Рапторите не се виждаха.
	— Сатлър!
	Беше толкова погълнат от мисълта за Ели, че късно осъзна грешката си. „Къде ли са отишли рапторите?“, рече си той. В следващия миг мощният преден крайник се стрелна към него, затръшна вратата, която притисна гърдите му, и той усети пареща болка. С неимоверни усилия се дръпна и затвори вратата, която затисна крака на животното.
	— Тя е тук, вече е вътре — крещеше Мълдун от долния етаж.
	Рапторът на покрива ръмжеше от болка, Хардинг открехна вратата, кракът се скри и той я затръшна и я заключи с металното резе. После се свлече на пода, останал без сили.


	— Къде отиваме? — попита Лекс.
	Намираха се на втория етаж на сградата за посетители. Движеха се по коридор със стъклени врати, който минаваше по цялата дължина на постройката.
	— В контролната зала — отвърна Тим.
	— А тя къде е?
	— Някъде тук. — Момчето четеше табелите по вратите, край които минаваха. Изглежда, това бяха кабинетите на обслужващия персонал: УПРАВИТЕЛ НА ПАРКА… ТУРИСТИЧЕСКО ОБСЛУЖВАНЕ… ГЕНЕРАЛЕН ДИРЕКТОР… РЕВИЗОР…
	Стигнаха до стъклена преграда, на която пишеше:

	ДОСТЪП В ЗОНАТА
	САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕНИ СЛУЖИТЕЛИ

	До вратата имаше процеп за пластмасова карта, но Тим само я бутна и тя се отвори.
	— Защо е отворена?
	— Няма ток — обясни Тим.
	— Защо отиваме в контролната зала? — попита сестра му.
	— Да намерим радиостанция. Трябва да се свържем с някого.
	Коридорът продължаваше и след стъклената врата. Тим си спомняше обстановката, защото я беше видял по време на обиколката. Лекс подтичваше до него. В далечината се чуваше ръмженето на рапторите. Изглежда, животните идваха насам. След малко децата ги чуха как се блъскат в стъклените стени на долния етаж.
	— Те са тук, пред сградата… — прошепна Лекс.
	— Няма страшно.
	— Но какво търсят тук? — попита момиченцето.
	— Не им обръщай внимание.
	НАДЗИРАТЕЛ… ЛАБОРАТОРИЯ… КОНТРОЛНА ЗАЛА…
	— Ето я — каза Тим и отвори вратата.
	Спомни си, че и преди са влизали в контролната зала. В средата й имаше пулт за управление с четири стола и четири компютърни екрана. Залата беше полутъмна и се осветяваше единствено от екраните, по които се виждаха множество цветни правоъгълници.
	— Къде е радиостанцията? — попита Лекс.
	Но Тим съвсем беше забравил за радиостанцията. Пристъпи напред, загледан в компютърните екрани. Светеха! Това означаваше единствено…
	— Сигурно някой е включил захранването.
	— Пфу! — възкликна Лекс и се дръпна.
	— Какво има?
	— Бях стъпила на някакво ухо — каза тя.
	Тим не беше забелязал никакъв труп, когато влязоха. Обърна се и видя, че на пода лежи само ухото.
	— Направо отвратително — рече момиченцето.
	— Не му обръщай внимание — каза Тим и пак се обърна към екраните.
	— А къде е тялото? — попита Лекс.
	— Сега нямаме време за това.
	Той се приближи и се взря в монитора, по който се виждаха редици разноцветни етикети:
	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_sys1.png}
	— Я не си губи времето, Тими — каза сестра му.
	— Няма, не се тревожи.
	И по-рано беше виждал сложни компютърни системи. В сградите, където работеше баща му, всичко се управляваше от компютри — от асансьорите и системите за охрана до отоплението и климатичните инсталации. Онези компютри в общи линии приличаха на този — по екраните им имаше цветни етикети, но те бяха по-лесни за разбиране. И обикновено имаха помощен прозорец, чрез който програмата подсказваше възможните действия на системата. Тук обаче Тим не виждаше такъв прозорец. Пак огледа внимателно екрана, за да се увери.
	Но този път забеляза нещо друго. В горния ляв ъгъл на екрана примигваха някакви цифри: 10:47:22. Момчето се досети, че това е часовник. Оставаха само тринайсет минути, докато корабът… Но Тим повече се притесняваше за хората в хижата.
	Чу някакво пращене и съскане. Обърна се и видя, че Лекс държи една от радиостанциите, натискаше и въртеше копчетата.
	— Как работи това нещо? — попита тя. — Не мога да го включа.
	— Дай ми я!
	— Моя си е! Аз я намерих!
	— Дай ми я, Лекс!
	— Аз първа ще я използвам!
	— Лекс!
	— Какво става, дявол да го вземе! — прогърмя по радиостанцията гласът на Мълдун.
	От изненада Лекс изпусна апаратчето на пода.


	Грант се дръпна и се скри в палмовата горичка. През мъглата се виждаше как рапторите с ръмжене подскачат пред сградата за посетители и блъскат с глави стъклените стени. От време на време спираха да ръмжат и леко накланяха глави, все едно че се вслушваха в някакъв далечен шум. Сетне започваха да издават особени скимтящи звуци.
	— Какво правят? — запита Дженаро.
	— Изглежда, се опитват да влязат в ресторанта — отвърна Грант.
	— Какво има в ресторанта?
	— Там оставих децата… — каза Грант.
	— Дали ще разбият стъклото?
	— Мисля, че не.
	Грант се ослуша и този път долови далечния пукот на радиостанция, а рапторите заподскачаха тревожно. Скоковете им ставаха все по-високи, докато най-сетне единият скочи леко на балкона на втория етаж: и през балконската врата влезе в сградата за посетители.


	В контролната зала на втория етаж Тим грабна радиостанцията, изпусната от Лекс, и натисна копчето.
	— Ало? Ало?
	— … ли си, Тим? — Обаждаше се Мълдун.
	— Да, аз съм.
	— Къде се намираш?
	— В контролната зала. Захранването е възстановено!
	— Чудесно, Тим — зарадва се Мълдун.
	— Ако някой ми каже как да включа компютъра, ще го направя.
	Настъпи тишина.
	— Ало! — извика Тим. — Чухте ли ме?
	— Да, но има малък проблем — каза Мълдун. — Никой от хората в хижата… ъ-ъ… не знае как се прави. Как се включва компютъра, де.
	— Какво? Шегувате ли се? — извика момчето. — Как така никой не знае?
	Струваше му се невероятно.
	— Ами така — отвърна Мълдун и помълча малко. — Май е свързано с главната мрежа. Трябва да се включи… Разбираш ли нещо от компютри, Тим?
	Момчето се взираше в екрана. Лекс го побутна с лакът.
	— Кажи му, че не разбираш, Тими.
	— Да, донякъде. Зная това-онова — отвърна брат й.
	— Тогава опитай — каза Мълдун. — Така или иначе, никой тук не знае какво трябва да се направи. Грант също не разбира от компютри.
	— Добре — съгласи се Тим. — Ще опитам.
	Изключи радиостанцията и започна да изучава екрана.
	— Но Тими, ти не знаеш какво да правиш — каза Лекс.
	— Зная.
	— Щом знаеш, направи го — подкани момиченцето.
	— Чакай.
	Като начало Тим придърпа стола по-близо до клавиатурата и започна да натиска клавишите за движение на курсора. Но нищо не се промени. Той натисна други клавиши. Екранът си остана същият.
	— Е? — попита Лекс.
	— Нещо не е наред — намръщено отвърна брат й.
	— Ти просто не разбираш, Тими — каза момиченцето.
	Той отново разгледа компютъра, този път по-внимателно. В горната част на клавиатурата имаше един ред функционални клавиши, точно както на клавиатурата на обикновен персонален компютър, а мониторът беше голям и цветен. Но в екрана имаше нещо странно. Тим огледа краищата му и забеляза множество съвсем малки точици, които излъчваха червена светлина.
	Червени светлинки по краищата на екрана… Какво ли беше това? Той насочи пръст към светлинните и видя бледото червено отражение по кожата си.
	Докосна екрана и чу електронен сигнал.
	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_sys2.png}
	Миг по-късно прозорчето със съобщението изчезна и остана да проблясва само главният екран.
	— Какво има? — попита Лекс. — Какво направи? Пипна ли нещо? „Разбира се!“, помисли си брат й. Беше докоснал екрана. Беше сензорен! Червените светлинни по краищата му сигурно бяха инфрачервени сензори. Тим никога не беше виждал такъв екран, но беше чел за тях по списанията. Той докосна RESET/REVERT. Екранът мигом се промени и на него се появи ново съобщение:

	СЕГА КОМПЮТЪРЪТ Е В ИЗХОДНО СЪСТОЯНИЕ
	НАПРАВЕТЕ ИЗБОРА СИ ОТ ГЛАВНИЯ ЕКРАН

	По радиостанцията се чуваше ръмженето на рапторите.
	— Искам да видя — каза Лекс. — Защо не натиснеш „VIEW“?
	— Не, Лекс.
	— Но аз искам „VIEW“ — настоя сестра му и преди той да й попречи, Лекс вече бе натиснала „VIEW“.
	Екранът се промени.
	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_sys3.png}
	— О-ох — изпъшка момиченцето.
	— Няма ли да престанеш, Лекс?
	— Виж! — извика тя. — Подейства! Ха!
	Мониторите из цялата зала показваха бързо променящи се гледки на различни части от парка. Повечето изображения бяха мътни и сиви от мъглата навън. На едно от тях обаче децата видяха хижата отвън, на покрива й стоеше раптор. На друг екран се появи носът на кораб, облян от ярка слънчева светлина…
	— Какво беше това? — извика Тим и се наведе напред.
	— Кое?
	— На онзи екран!
	Но изображението вече се беше променило и сега те виждаха вътрешността на хижата, компютърът им показваше стаите една по една, след малко съгледаха и Малкълм в леглото…
	— Спри го! — извика Лекс. — Видях ги!
	Тим докосна екрана на няколко места и върху него се появиха подменюта. След това други подменюта.
	— Чакай — каза Лекс. — Объркваш го…
	— Няма ли да млъкнеш! Нищо не разбираш от компютри!
	На екрана се появиха множество видеопрозорци. На единия от тях пишеше „ХИЖА ЗА САФАРИ: LV 2-4“. На друг момчето прочете „ДАЛЕЧЕН ОБЕКТ: КОРАБЪТ (VND)“. Натисна екрана няколко пъти.
	По мониторите из залата се появиха нови изображения. На един от тях се виждаха носът на товарния кораб и част от заобикалящия го океан. В далечината се виждаше сушата — крайбрежните сгради и някакво пристанище. Тим веднага позна пристанището, защото вчера бяха прелетели с хеликоптера над него. Това беше Пунтаренас. Корабът щеше да акостира само след няколко минути.
	Но вниманието му бе привлечено от следващия екран, на който се виждаше покривът на хижата за сафари, забулен от сива мъгла. Рапторите бяха почти скрити зад пирамидите, но от време на време главите им се подаваха.
	На третия монитор се виждаше вътрешността на някаква стая. В леглото беше Малкълм, а Ели стоеше до него. И двамата гледаха нагоре. Докато Тим наблюдаваше екрана, в стаята влезе Мълдун, който също погледна нагоре. Изглеждаше разтревожен.
	— Виждат ли ни? — попита Лекс.
	— Мисля, че не.
	Радиостанцията изпука. На екрана Мълдун вдигна радиостанцията към устните си.
	— Ало, Тим!
	— Слушам ви — отвърна момчето.
	— Не разполагаме с много време — мрачно каза Мълдун. — Опитай се да включиш силовата мрежа.
	После Тим чу ръмженето на рапторите и главата на единия от тях се промуши през стъклото на прозореца, появи се в горната част на техния екран и челюстите изщракаха във въздуха.
	— Побързай, Тими! — извика Лекс. — Включи тока!


	Мрежата

	Тим се обърка от редуващите се върху екрана контролни изображения, докато се опитваше да върне главния екран. Повечето системи разполагаха с отделен клавиш или определена команда, с която човек можеше да се върне на предишния екран или на главното меню. Но в тази система нямаше такова нещо, или поне момчето не знаеше как да го намери. Освен това беше сигурно, че съществуват помощни команди, вградени в системата, ала не можеше да намери и тях. През това време Лекс подскачаше около него, крещеше в ухото му и го притесняваше.
	Най-сетне Тим успя да се върне на главния екран. Не си спомняше какво точно е направил, но той пак се появи. Момчето се позабави, докато търсеше подходяща команда.
	— Направи нещо, Тими!
	— Няма ли да млъкнеш? Търся помощната програма.
	Той натисна „TEMPLATE-MAIN“. На екрана се появи сложна диаграма, състояща се от множество правоъгълници, свързани със стрелки.
	Не, не беше това.
	Тим натисна „COMMON INTERFACE“. Екранът се промени.
	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_sys4.png}
	— Какво е това? — попита Лекс. — Защо не включваш тока, Тими? Брат й не й обърна внимание. Може би помощната програма на системата се включваше с клавиша, на който пишеше „info“. Той натисна „INFO“.
	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_sys5.png}
	— Тимии! — изскимтя Лекс, но брат й вече беше натиснал клавиша „FIND“.
	На екрана се появи още един прозорец, който не му вършеше работа. Той натисна „GO BACK“.
	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_sys6.png}
	По радиото се чу гласът на Мълдун:
	— Как върви, Тим?
	Той не си даде труд да отговори, а бясно продължи да натиска клавишите.
	Най-неочаквано отново се появи главният екран.
	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_sys1.png}
	Тим бавно прочете етикетите по екрана. Изглежда, и „ELECTRICAL MAIN“, и „SETGRIDS DNL“ имаха нещо общо с мрежите. Реши, че „SAFETY/HEALTH“ и „CRITICAL LOCKS“ може би също са важни. Отвън се чуваше ръмженето на рапторите. Трябваше да направи избор. Натисна „SETGRIDS DNL“ и изпъшка, когато видя какво се появи на екрана.
	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_sys7.png}
	Не знаеше какво да прави. Натисна „STANDARD PARAMETERS“.

	СТАНДАРТНИ ПАРАМЕТРИ
	|< Паркови мрежи |. B4-C6 |< Външни мрежи |. C2-D2 
	|< Зоологически мрежи |. BB-07 |< Околозонови мрежи |. R4-R4 
	|< Мрежи на хижата |. F4-D4 |< Складови мрежи |. E5-L6 
	|< Главни мрежи |. C4-G7 |< Сензорни мрежи |. D5-G4 
	|< Помощни мрежи |. AH-B5 |< Вътрешни мрежи |. A1-C1 


	Целостта на мрежите не е проверена
	Мрежите за сигурност остават под автоматичен контрол

	Тим отчаяно клатеше глава. Мина известно време, докато разбере, че току-що е получил много ценна информация. Сега вече знаеше координатите на мрежите на хижата! Натисна функционален клавиш P4.

	СИЛОВА МРЕЖА Г4 (ХИЖА ЗА САФАРИ)
	КОМАНДАТА Е НЕИЗПЪЛНИМА. ГРЕШКА — 505
	(ЗАХРАНВАНЕТО Е НЕВЪЗМОЖНО ЗАРАДИ ГРЕШКА
	В КОМАНДАТА. Виж контролен справочник стр. 4.09–4.11)

	— Не става — каза Лекс.
	— Виждам! — сопна се брат й и натисна друг клавиш.
	Екранът пак се промени.

	СИЛОВА МРЕЖА D4 (ХИЖА ЗА САФАРИ)
	КОМАНДАТА Е НЕИЗПЪЛНИМА. ГРЕШКА — 505
	(ЗАХРАНВАНЕТО Е НЕВЪЗМОЖНО ЗАРАДИ ГРЕШКА
	В КОМАНДАТА. Виж контролен справочник стр. 4.09–4.11)

	Тим се опита да се успокои и да премисли нещата. Неизвестно защо получаваше съобщение за грешка всеки път, щом се опиташе да включи някоя силова мрежа. Съобщението гласеше, че захранването е несъвместимо с командата, дадена от него. Но какво означаваше това? Защо захранването да е несъвместимо?
	— Тими… — прошепна Лекс и го задърпа за ръката.
	— Чакай, Лекс.
	— Не мога да чакам — прошепна настойчиво тя и го издърпа от екрана и пулта за управление.
	Едва тогава Тим чу ръмженето на рапторите.
	Звукът идваше откъм коридора.


	Рапторите почти бяха прегризали втората пръчка на металната решетка върху прозореца над леглото на Малкълм. Сега вече можеха да провират главите си през разбитото стъкло, да ръмжат и да се зъбят на хората в стаята. След това се дръпваха назад и продължаваха да гризат метала.
	— Не ни остава много време — каза Мълдун. — Само три-четири минути. — Той натисна копчето на радиостанцията. — Тим? Чуваш ли ме, Тим?
	Но радиото мълчеше.


	Тим надзърна през полуотворената врата и видя велоцираптора, застанал при балконската врата в другия край на коридора. Не можеше да повярва на очите си. Как се беше измъкнал от хладилника?
	Докато се чудеше, на балкона внезапно се появи втори раптор и тогава момчето разбра какво е станало. Рапторът изобщо не беше излизал от хладилника — този тук беше дошъл отвън. Беше успял да скочи чак на балкона. Вторият раптор безшумно се приземи на парапета, без да губи равновесие нито за миг. Тим не вярваше на очите си. Голямото животно беше скочило на три метра височина. На повече от три метра. Изглежда, краката им бяха невероятно силни.
	— Одеве ми каза, че не могат… — прошепна Лекс.
	— Шшшт!
	Тим се опитваше да измисли нещо, но продължи да наблюдава с някаква смесица от ужас и възхищение как и третият раптор скача на балкона. Животните се повъртяха в края на коридора, ала след малко един по един тръгнаха напред. Приближаваха се към него и Лекс.
	Тим безшумно натисна вратата зад гърба си, за да влязат отново в контролната зала, но вратата не помръдна. Той натисна по-силно.
	— Заключени сме — прошепна Лекс. — Виж.
	Тя посочи процепа за пластмасова карта до вратата. На него светеше яркочервена точица. Системата за заключване на вратите се бе задействала по някакъв начин.
	— Идиот такъв! Ти ни заключи!
	Тим погледна коридора. Видя още няколко врати, но до всяка от тях мигаше червена светлинна. Значи всичките бяха заключени. Нямаше къде да се скрият.
	След малко момчето забеляза, че в дъното на коридора на пода лежи някаква фигура. Беше трупът на един от пазачите. На колана му беше закрепена бяла пластмасова карта.
	— Да вървим — прошепна Тим.
	Изтичаха до пазача, Тим откачи картата и се обърна. Естествено, рапторите ги бяха забелязали. Изръмжаха заплашително и им препречиха пътя към контролната зала. После се наредиха в полукръг и започнаха да обграждат двете деца, като ритмично поклащаха глави.
	Готвеха се за нападение.
	Тим постъпи по единствения възможен начин. С пластмасовата карта отвори най-близката врата и бутна Лекс вътре. Докато вратата бавно се затваряше зад тях, рапторите със съскане се хвърлиха напред.


	Хижата

	Иън Малкълм си поемаше дъх, като че ли му беше за последен път, и с безжизнен поглед наблюдаваше рапторите. Хардинг измери кръвното му налягане, намръщи се и пак го измери. Ели Сатлър се беше загърнала в едно одеяло и трепереше от студ. Мълдун седеше на пода, облегнат на стената. Хамънд мълчаливо гледаше нагоре. Всички напрегнато се вслушваха в шумовете, идващи от радиостанцията.
	— Какво стана с Тим? — попита Хамънд. — Още ли не се обажда?
	— Не зная.
	— Ама са грозни, нали? — каза Малкълм. — Ужасно грозни.
	— Кой можеше да допусне, че ще се случи? — поклати глава Хамънд.
	— Малкълм явно го допускаше — обади се Ели.
	— Не съм го допускал — поправи я Малкълм. — Изчислих го.
	— Стига вече, моля ви — въздъхна Хамънд. — От часове той ми повтаря като курдисан: „Нали ти казах?“ Никой не е искал да се случи.
	— Но тук изобщо не става дума за желание — обади се Малкълм, без да отваря очи. Говореше бавно заради големите дози успокоително. — Въпросът е в това, какво си мислиш, че можеш да постигнеш. Когато ловецът тръгва из джунглата да търси храна за семейството си, нима той се надява да подчини природата? Не. Знае, че природата е по-силна от него, че е неспособен да я разбере, още по-малко пък да я подчини. Може би се моли на природата да го храни и занапред. Моли се, защото знае, че не може да я покори, че зависи от нея. Но ти решаваш, че си неподвластен на природата. Решаваш да я подчиниш и от този момент нататък те очакват големи беди, защото целта ти е непостижима. И все пак си създал системи, които изискват от теб да постигнеш тази цел. Ала ти не си в състояние да го направиш — нито до сега, нито в бъдеще. Не смесвай понятията. Човек може да построи кораб, но не и да създаде океан. Може да построи самолет, но не и да създаде въздуха. Силите ни са много по-малки, отколкото въображаемият ни разум ни позволява да мечтаем.
	— Нищо не разбирам — въздъхна Хамънд. — Къде изчезна Тим? Имах чувството, че ще се справи.
	— Сигурен съм, че се опитва да овладее положението — каза Малкълм. — Както и всички останали.
	— Ами Грант? Къде се загуби и той?


	Грант спря пред задния вход на сградата за посетители, откъдето беше излязъл преди двайсет минути. Завъртя дръжката, но вратата се оказа заключена. Тогава забеляза малката червена светлинна. Ключалките на вратите отново бяха задействали. По дяволите! Той хукна към главния вход, влезе през разбитите врати във фоайето и се спря при бюрото на пазача. Отнякъде се чуваше съскането на радиостанция. Грант тръгна към кухнята да търси децата. Кухненската врата беше отворена, ала децата ги нямаше.
	Качи се на горния етаж, но се натъкна на стъклената преграда с надпис „ВХОД САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕНИ СЛУЖИТЕЛИ“, а вратата се оказа заключена. Трябваше да намери отнякъде пластмасова карта, за да продължи нататък. Нямаше друг начин.
	Откъм коридора зад вратата се чуваше ръмженето на рапторите.


	Влечугото докосна с грапава кожа лицето на Тим и разкъса с нокти ризата му. Момчето се просна по гръб и се разпищя от уплаха.
	— Тими! — изкрещя Лекс.
	Тим бързо се изправи на крака. Малкият велоцираптор беше кацнал на рамото му, като цвъртеше и скимтеше уплашено. Тим и Лекс се намираха в бялата детска стая. По пода бяха разхвърляни играчки: жълта топка, кукла и пластмасова дрънкалка.
	— Това е малкият раптор — каза Лекс и посочи животинчето, впило нокти в рамото на Тим.
	Рапторчето сгуши глава във врата на Тим. „Горкото, сигурно умира от глад“, помисли си той.
	Лекс се приближи, рапторът скочи на рамото й и потърка глава във врата й.
	— Защо прави така? — попита тя. — Страх ли го е?
	— Не зная — отвърна брат й.
	Тя върна животинчето на Тим. То продължи да цвърти и писука, като възбудено скачаше по рамото му. Непрекъснато въртеше глава и се оглеждаше. Несъмнено беше превъзбудено и…
	— Тим — прошепна Лекс.
	Вратата към коридора не се беше заключила след като двете деца бяха влезли в стаята, и сега през нея нахлуха възрастните раптори — първо един, а след него и втори.
	Малкото животно продължаваше възбудено да цвърти и да подскача по рамото на Тим. Момчето се чудеше как да се измъкнат. Може би новороденото щеше да отвлече вниманието на възрастните велоцираптори. Той изтръгна ноктите му от рамото си и го запрати към големите животни. Малкото се приземи пред тях и се замота в краката им. Първият раптор наведе глава и внимателно го подуши.
	Тим хвана Лекс за ръка и я поведе навътре в помещението. Трябваше да намери врата, някакъв изход…
	Зад гърба им се чу пронизителен писък. Момчето се обърна и видя тялото на новороденото, което се подаваше от устата на възрастния раптор. Вторият велоцираптор пристъпи, захапа малкото за краката и се опита да го издърпа от челюстите на първия. Двата раптора се сбиха за плячката си, която продължаваше да писука. По пода закапаха едри капки кръв.
	— Изядоха го! — възкликна потресена Лекс.
	Двата раптора продължаваха да се бият за останките от малкото, като се отдалечаваха за миг един от друг, а после си блъскаха главите. Най-сетне Тим намери врата, която се оказа незаключена, и влезе в съседната зала, влачейки Лекс след себе си.
	Бледата зелена светлина в помещението му подсказа, че се намират в лабораторията за екстрахиране на ДНК. За разлика от предния ден лабораторията беше безлюдна. Тим видя само редиците стереомикроскопи и екраните с висока разделителна способност, на които се виждаха огромни черно-бели неподвижни изображения на различни насекоми. Бяха мухите и комарите, хапали динозаврите преди милиони години и смукали кръвта, която бе послужила за създаването на динозаврите в парка. Децата притичаха през лабораторията, зад тях се чуваха пръхтенето и ръмженето на преследващите ги раптори, които все повече се приближаваха. Стигнаха дъното на помещението и минаха през някаква врата, явно с алармена система: докато тичаха по тесния коридор зад нея, лампите над главите им светваха и угасваха и се чуваше пронизителният писък на сирена. Коридорът, по който бягаха, ту се осветяваше, ту потъваше в тъмнина. Въпреки воя на сирената Тим чуваше все по-близкото ръмжене на рапторите. Лекс хлипаше и проплакваше от страх. Брат й видя друга врата с познатата синя табела, предупреждаваща за биологичен риск, блъсна я и тичешком влезе в следващия коридор. Ненадейно се сблъскаха с нещо голямо и Лекс изпищя от ужас.
	— Спокойно, деца — чуха над себе си някакъв глас.
	Тим примигва, не вярвайки на очите си. Пред тях стоеше доктор Грант, а до него — господин Дженаро.


	Докато стоеше пред заключената врата в коридора, Грант се бе досетил, че мъртвият пазач долу във фоайето сигурно има пластмасова карта. Беше се върнал да я вземе, после бързо бе тръгнал по коридора, водейки се по ръмженето на рапторите, и ги бе заварил да се бият в детската стая. Сигурен бе, че децата са избягали в следващата зала, и незабавно се отправи към лабораторията за екстракции.
	И там се беше сблъскал с децата.
	Сега рапторите се приближаваха към тях. Изглеждаха леко разколебани и изненадани от появата на още хора.
	Грант бързо побутна децата към Дженаро и каза:
	— Заведете ги на безопасно място.
	— Но…
	— Ей там — добави Грант и посочи през рамо към една по-отдалечена врата. — Опитайте се да ги отведете в контролната зала. Там ще бъдете в безопасност.
	— А вие какво ще правите? — попита Дженаро.
	Рапторите се бяха спрели до вратата и изчакваха, докато се съберат всички заедно. Едва тогава тръгнаха напред с бавни и съгласувани движения. Ловци в глутница. Грант потрепери.
	— Хрумна ми нещо — каза той. — Вървете.
	Дженаро отведе децата. Рапторите продължаваха бавно да се приближават към Грант, минаха покрай суперкомпютрите и многобройните екрани, по които още примигваха безкрайни редове от кода, разчетен от компютрите. Движеха се непоколебимо напред, като душеха пода и поклащаха глави.
	Грант чу щракването на вратата отзад и хвърли поглед през рамо. Дженаро и децата стояха от другата страна на стъклената стена и го наблюдаваха. Дженаро поклати глава.
	Грант знаеше какво означава това: там нямаше врата, която да води към контролната зала. Тримата бяха затворени като в капан в съседното помещение.
	Сега всичко зависеше от него.


	Грант се движеше бавно покрай стената на лабораторията и примамваше рапторите, за да отклони вниманието им от Дженаро и децата. Пред себе си забеляза друга врата с надпис „КЪМ ЛАБОРАТОРИЯТА“. Какво ли означаваше това? Хрумна му една възможност и Грант се надяваше да е прав. Под табелата на вратата имаше син знак, предупреждаващ за биологична опасност. Рапторите идваха все по-близо. Грант се хвърли към вратата и влезе в съседната зала, където беше топло и цареше тишина.


	Обърна се.
	Да.
	Беше се озовал точно там, където искаше — в люпилнята. Видя познатите дълги маси с наредени върху тях яйца, обвити в ниска мъгла под инфрачервените лампи. Механизмите, които люлееха яйцата, издаваха съвсем тихо приспивно бръмчене. Мъглата се спускаше, стелеше се по пода и изчезваше.
	Грант изтича направо към задната част на люпилнята, където имаше малка лаборатория със стъклени стени, осветена от ултравиолетови лампи. Дрехите му отразиха синята светлина. Той огледа стъклата с реагенти, колбите, пълни с пипети, стъклените тарелки… цялото крехко обзавеждане.
	Рапторите предпазливо влязоха в люпилнята, като душеха влажния въздух и оглеждаха дългите маси с люлеещи се яйца. Първото животно избърса окървавената си муцуна с опакото на горния крайник. Рапторите безшумно тръгнаха между дългите маси. Движенията им бяха съгласувани, от време на време динозаврите навеждаха глави да погледнат под масите.
	Търсеха го.
	Грант се сниши и се премести в дъното на лабораторията. Вдигна поглед и видя метална лабораторна камина с нарисуван върху нея череп с кръстосани кости. Под него имаше табела „ВНИМАНИЕ! ОРГАНИЧНИ ОТРОВИ А4. ВЗЕМЕТЕ ВСИЧКИ МЕРКИ ЗА БЕЗОПАСНОСТ!“ Грант си спомни думите на Реджис, че тук разполагали с много силни отрови. Само няколко молекули от тях били достатъчни да предизвикат незабавна смърт…
	Камината беше сложена върху лабораторната маса. Грант не успя да пъхне ръка под нея. Опита се да я отвори, но по нея нямаше нито вратичка, нито дръжка, или поне той не виждаше… Бавно се изправи и хвърли поглед към люпилнята. Рапторите още се движеха между масите.
	Той пак се обърна към камината. Върху масата забеляза някакво приспособление, подобно на електрически контакт с кръгло капаче. Отвинти капачето, видя някакъв бутон и го натисна.
	Капакът на камината се плъзна нагоре към тавана с тихо съскане.
	Пред него се разкриха множество стъклени етажерки с наредени по тях шишенца, на чиито етикети имаше череп с кръстосани кости. Грант се зачете в етикетите: ЦЦК-55… ТЕТРА-АЛФАСЕКРЕТИН… ТИМОЛЕВИНХ-1612… Течността в шишетата изглеждаше бледозелена на ултравиолетовата светлина. Под етажерките имаше стъклена тарелка, в която бяха оставени няколко спринцовки. Спринцовките бяха малки и във всяка имаше съвсем малко количество от зеленикавата течност. Грант посегна към тарелката. Иглите на спринцовките бяха запушени с пластмасови предпазители. Той издърпа със зъби единия от тях и огледа тънката игла.
	После се промъкна към вратата на лабораторията. И към рапторите.
	Беше посветил целия си живот на изучаването на динозаврите. Сега щеше да провери доколко наистина можеше да разчита на знанията си. Велоцирапторите бяха дребни месоядни динозаври, подобни на овирапторите и дромеозаврите. Отдавна се смяташе, че този вид животни са крадели яйца, както някои съвременни птици ядат яйцата на други видове птици. Според Грант велоцирапторите също щяха да ядат яйца на други динозаври, ако им се удадеше случай.
	Той отиде крадешком при най-близката маса с яйца в люпилнята. Бавно посегна към обвитата в мъгла маса и взе едно от люлеещите се яйца. Беше почти колкото футболна топка, кремаво на цвят с малки розови петънца. Грант внимателно го държеше, докато забие иглата в него и инжектира съдържанието на спринцовката. Яйцето се оцвети в бледосиньо.
	Отново се пъхна под масата. Оттук виждаше краката на динозаврите в мъглата, която се стелеше из помещението. Търкулна по пода синкавото яйце към рапторите. При слабия шум рапторите спряха и се заоглеждаха. После отново тръгнаха бавно напред.
	Яйцето спря на няколко метра от най-близкия раптор.
	По дяволите!
	Грант повтори всичко отначало: внимателно взе от масата второ яйце, свали го, инжектира го и го търкулна към рапторите. Този път то спря точно пред стъпалото на единия велоцираптор. Леко се залюля и го чукна по големия нокът.
	Рапторът изненадано погледна надолу към новата си находка, наведе се и подуши синьото яйце. После го побутна с муцуна и яйцето се затъркаля по пода.
	Животното не му обърна повече внимание, изправи се и продължи да търси Грант.
	Изглежда, планът му се проваляше.
	Грант посегна към трето яйце и го инжектира с нова спринцовка. Подържа го и го плъзна по пода, но този път силно, като топка за боулинг. Яйцето шумно се затъркаля.
	Едно от животните чу шума, наведе се, видя приближаващото се яйце и по инстинкт подгони движещия се предмет, като бързо се плъзна между масите, за да го спре. Грамадните челюсти го захапаха и строшиха черупката.
	Рапторът се изправи и от устата му закапа белезникавия белтък. Той шумно се облиза и изсумтя. После пак се наведе и лакомо започна да яде от яйцето на пода. Но по нищо не личеше да му се отразява зле. Грант също се наведе да види какво ще стане…
	Рапторът го забеляза от другия край на стаята. Гледаше право в него.
	Заплашително изръмжа и невероятно бързо, с големи крачки тръгна към Грант. Той не бе очаквал това и се вцепени от страх. Внезапно животното задиша тежко и от гърлото му се чу някакъв клокочещ звук. После голямото му тяло се свлече на земята, а дебелата опашка конвулсивно заудря по пода. Рапторът продължаваше да се дави, като от време на време надаваше високи писъци. От устата му започна да излиза пяна. Главата му бясно се мяташе на всички страни. Опашката продължаваше да се блъска в пода.
	„Справих се с единия“, помисли си Грант.
	Но животното не бързаше да умре. На Грант му се стори, че е минала цяла вечност. Посегна за ново яйце и забеляза, че другите два раптора са застанали на едно място и се вслушват в звуците, които издаваше умиращото животно. Единият тръгна между масите и се приближи към падналия на пода раптор.
	Той се гърчеше в предсмъртни спазми и жално стенеше. Пяната, излизаща от устата му, беше толкова много, че Грант вече почти не виждаше главата му. Рапторът изпъшка и тялото му отново се замята по пода.
	Вторият динозавър се наведе над падналото животно и го разгледа, явно изненадан от предсмъртната му агония. Предпазливо подуши обвитата в пяна глава, потръпващата шия, гърчещото се тяло и краката…
	После се наведе и го захапа за задния крак.
	Умиращото животно изръмжа, рязко вдигна глава и впи зъби в шията на нападателя си.
	„Станаха два“, помисли Грант.
	Но вторият раптор бързо се дръпна, от врата му течеше кръв. Замахна със задния си крак и с едно-единствено светкавично движение разпори корема на умиращото животно. Червата му се изсипаха на пода като дебели змии. Писъците му отекнаха в залата. Нападателят му обърна гръб, внезапно загубил желание да се бие.
	Прекоси залата, наведе глава и когато я вдигна, между челюстите му имаше бледосиньо яйце! Грант видя как рапторът троши черупката и синкавият белтък потича по шията му.
	„Сега вече наистина са два“, каза си той.
	Отровата порази втория раптор почти веднага. Той се задави, политна напред, но при падането си събори една от масите. По пода се затъркаляха десетки яйца. Грант ги гледаше слисано.
	Трябваше да се справи и с третия раптор.
	В ръката му имаше още една спринцовка, ала по пода се търкаляха толкова много яйца, че се налагаше да измисли нов план. Тъкмо се опитваше да реши какво да предприеме, когато последният раптор изпръхтя ядосано. Грант се обърна към него. Рапторът го беше забелязал.
	Известно време животното остана неподвижно и само го гледаше. После бавно и безшумно започна да се приближава. Движеше се дебнешком, като поглеждаше ту под масите, ту над тях. Движенията му бяха обмислени и предпазливи и в тях не личеше одевешната бързина, когато животните бяха дебнали в глутница. Рапторът беше много внимателен, защото бе останал сам. Приближаваше се, без да откъсва поглед от Грант. Той бързо се огледа. Нямаше къде да се скрие. Нищо не му идваше наум…
	И Грант не откъсваше очи от динозавъра, който се приближаваше все така бавно. След малко той също тръгна приведен из залата. Стараеше се между него и животното да има колкото е възможно повече маси. Бавно… съвсем бавно… той се придвижи наляво…
	Рапторът напредваше сред мъждивата червена светлина в люпилнята. Дъхът му излизаше със свистене през разширените ноздри.
	Грант усещаше как яйцата се трошат под краката му, а жълтъкът полепва по подметките на обувките му. Клекна и почувства как радиостанцията издува джоба му.
	Радиостанцията!
	Бързо я измъкна и я включи.
	— Ало! Обажда се Грант.
	— Алън! — чу се гласът на Ели. — Алън!
	— Говори! — тихо каза той. — Хайде, говори!
	— Алън, ти ли си?
	— Говори! — повтори той и плъзна радиостанцията по пода към приближаващия се раптор.
	После клекна зад крака на една от масите и зачака.
	— Алън! Моля ти се, кажи нещо!
	После се чу пращене и настъпи тишина. Радиостанцията мълчеше, а рапторът се приближаваше. Чуваше се само свистящото му дишане.
	Радиото продължаваше да мълчи.
	Какво й става! Нима не разбираше?
	Рапторът се приближаваше в тъмнината.
	— Алън!
	Металическият глас по радиостанцията накара животното да спре.
	То подуши въздуха, като че подозираше чуждо присъствие в стаята.
	— Алън, аз съм! Не зная дали ме чуваш.
	Рапторът обърна гръб на Грант и се насочи към радиостанцията.
	— Алън… моля те…
	Защо не беше изтласкал радиото по-далеч? Рапторът се приближаваше към апарата, но беше твърде близо. Стъпи с големия си крак точно до Грант. Той виждаше грапавата кожа, зеленикавия й блясък, петната от съсирена кръв по извития нокът. Усети силната миризма на влечугото.
	— Алън, чуй ме… Алън!
	Рапторът се наведе и колебливо побутна радиостанцията на пода. Беше с гръб към Грант. Дебелата опашка се издигаше точно над главата му. Грант посегна нагоре, заби иглата дълбоко в опашката и инжектира отровата.
	Велоцирапторът изръмжа и подскочи. После светкавично се обърна към Грант със зинала паст. Челюстите му щракнаха около крака на масата и животното рязко тръсна глава. Масата се преобърна и Грант падна по гръб. Сега нищо не го скриваше от раптора. Той се изправи пред него и блъсна с глава инфрачервените лампи, които се залюляха лудешки.
	— Алън!
	Рапторът отстъпи и вдигна крак, за да го ритне. Грант се търкулна настрани и огромният крак с острите нокти се стовари точно до него. Усети изгаряща остра болка между лопатките и топлата кръв по ризата си. Той се затъркаля по пода, като чупеше яйцата, а вътрешността им полепваше по ръцете и лицето му. Рапторът отново ритна с огромния си крак, този път радиостанцията, която пръсна искри. Бясно изръмжа и пак я ритна. Грант беше стигнал до стената и вече нямаше къде да се скрие. Животното отново вдигна крака си.
	И рухна назад.
	Започна да се дави и от устата му заизлиза пяна.
	Дженаро и децата влязоха в залата. Грант им махна с ръка да стоят по-далеч.
	— Ау! — тихо възкликна Лекс, загледана в умиращото животно.
	Дженаро помогна на Грант да се изправи. После всички се втурнаха към контролната зала.


	Контролът

	Тим се изненада, когато видя, че големият екран в контролната зала примигва на равни интервали.
	— Какво е станало? — попита Лекс.
	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_sys8.png}
	Момчето забеляза, че доктор Грант се взира в екрана и колебливо посяга към клавиатурата.
	— Не разбирам от компютри — каза той и поклати глава.
	Но Тим вече беше седнал на стола и бързо докосваше екрана. На един от видеомониторите се виждаше как корабът все повече се приближава към Пунтаренас. Намираше се само на около двеста метра от дока. На друг монитор се виждаше стаята на Малкълм в хижата, където рапторите подаваха глави откъм тавана. По радиостанцията се чуваше злобното им ръмжене.
	— Направи нещо, Тими — помоли Лекс.
	Той натисна „SETGRIDS DNL“, макар че надписът примигваше.
	Отговорът се появи на екрана:

	ВНИМАНИЕ: ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА КОМАНДАТА СЕ ОТМЕНЯ
	(СЛАБО СПОМАГАТЕЛНО ЗАХРАНВАНЕ)

	— Какво значи това? — учуди се Тим.
	Дженаро щракна с пръсти.
	— Същото се случи и тази сутрин. Спомагателното захранване е слабо. Трябва да включиш главното захранване.
	— Така ли?
	Тим натисна „ELECTRICAL MAIN“.
	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_sys9.png}
	Тим изпъшка.
	— Какво правиш? — попита Грант.
	Целият екран беше започнал да примигва. Тим натисна клавиша с надпис „MAIN“.
	Нищо. Екранът продължаваше да примигва.
	Момчето натисна „MAIN GRID P“. Прилошаваше му от страх.

	ГЛАВНАТА СИЛОВА МРЕЖА НЕ Е ЗАДЕЙСТВАНА/
	РАБОТИ САМО СПОМАГАТЕЛНОТО ЗАХРАНВАНЕ

	Екранът продължаваше да примигва. Тим натисна „MAIN SET 1“.

	ВКЛЮЧЕНО Е ГЛАВНОТО ЗАХРАНВАНЕ

	Всички лампи в залата светнаха. Екраните на мониторите престанаха да мигат.
	— Хей! Успя!
	Тим натисна „RESET GRIDS“. Известно време екранът не отговори. Момчето погледна останалите монитори и после пак главния екран.
	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_sys10.png}
	Грант каза нещо, но Тим не го чу, само долови напрежението в гласа му — гледаше го разтревожено.
	Момчето усещаше как сърцето му се блъска като лудо в гърдите. Сестра му крещеше нещо. Тим не смееше да погледне пак видеомонитора. Чуваше как пречките на прозореца в хижата се огъват и рапторите ръмжат все по-силно. Чу и гласа на Малкълм: „Мили Боже…“
	Той натисна на екрана „ХИЖА“.

	ПОСОЧЕТЕ НОМЕРА НА МРЕЖАТА ЗА ВКЛЮЧВАНЕ

	За един миг, който му се стори безкраен, детето не можа да си спомни кодовия номер, но после в съзнанието му изплува F4 и то го натисна.

	ВКЛЮЧВАМ МРЕЖА НА ХИЖАТА F4

	Видя на видеомонитора как избухват искри, които се посипват по пода на хотелската стая. После екранът внезапно побеля и изображението се изгуби.
	— Какво направи! — извика Лекс, но в същия миг изображението отново се появи и те видяха рапторите, които, заклещени между пречките на прозореца, се гърчеха и пищяха сред водопада от искри, докато Мълдун и останалите се радваха, а по радиото гласовете им звучаха металически.
	— Готово! — каза Грант и тупна Тим по гърба. — Браво! Успя!
	Всички се бяха изправили и не можеха да си намерят място от радост, когато Лекс се обади:
	— Ами какво ще правим с кораба?
	— С кое?
	— С кораба — повтори тя и посочи към екрана.
	Сградите зад носа на кораба бяха много по-големи и се движеха надясно, докато корабът правеше ляв завой и се приближаваше към дока. Тим видя как хората от екипажа отиват към носа и се готвят да хвърлят въжетата.
	Бързо се върна на стола и загледа главния екран.
	След като внимателно прочете етикетите, реши, че и Телеком VBB, и Телеком RSD, изглежда, имат нещо общо с телефоните. Затова натисна на екрана „TELECOM RSD“.

	ИМА 23 ЗАПИСАНИ ТЕЛЕФОННИ
	ОБАЖДАНИЯ И/ИЛИ СЪОБЩЕНИЯ.
	ЖЕЛАЕТЕ ЛИ ДА ГИ ПРОСЛУШАТЕ?

	Тим натисна „НЕ“.
	— Може би някое от тях е от кораба — каза Лекс. — Ами ако от него научиш телефонния номер!
	Брат й не й обърна внимание.

	ВЪВЕДЕТЕ ТЕЛЕФОННИЯ НОМЕР, КОЙТО ИСКАТЕ
	ДА НАБЕРА, ИЛИ НАТИСНЕТЕ F7 ЗА ТЕЛЕФОННИЯ
	УКАЗАТЕЛ

	Тим натисна F7 и екранът внезапно се изпълни с безкраен списък от имена и цифри. Имената не бяха подредени по азбучен ред, затова мина доста време, докато момчето намери онова, което търсеше:

	КОРАБ „АННА Б.“ (ФРЕДИ) 708–3902

	Сега оставаше единствено да разбере как да набере номера. Натисна един ред клавиши в долната част на екрана:

	СЕГА ЛИ ЩЕ НАБЕРЕТЕ ИЛИ ПО-КЪСНО?

	Момчето натисна „СЕГА“.

	СЪЖАЛЯВАМЕ, РАЗГОВОРЪТ НЕ
	МОЖЕ ДА БЪДЕ ОСЪЩЕСТВЕН
	(ГРЕШКА ПРИ НАБИРАНЕТО — 598)
	МОЛЯ, ОПИТАЙТЕ ПАК

	Тим опита отново и този път чу как компютърът автоматично набира телефонния номер.
	— Готово ли е? — попита Грант.
	— Страхотен си, Тими — каза Лекс. — Но те вече пристигат.
	На екрана се виждаше носът на кораба, почти долепен до дока на пристанището в Пунтаренас. Чуха пронизително изскърцване, а след миг се обади някакъв глас:
	— Здравей, Джон, обажда се Фреди. Чуваш ли ме?
	Тим вдигна слушалката на най-близкия до пулта телефон, но чу само сигнал „свободно“.
	— Ало, Джон, обажда се Фреди. Край.
	— Отговори му — извика Лекс.
	Грант, Лекс и Дженаро започнаха да вдигат слушалките на всички телефони в залата, но чуваха само свободен сигнал. Накрая Тим забеляза един телефон, който беше монтиран отстрани на пулта, а до слушалката му примигваше някаква светлинка.
	— Ало, контролна зала. Обажда се Фреди. Не ме ли чувате? Край.
	Тим грабна слушалката.
	— Ало, обажда се Тим Мърфи. Трябва незабавно да…
	— Не чух добре, Джон, повтори.
	— Не акостирайте! Чувате ли?
	Настъпи тишина. После някакъв глас промърмори учудено:
	— Изглежда, някакво хлапе си прави шеги.
	— Не акостирайте! Върнете се на острова!
	Сега гласовете се чуваха по-слабо и Тим не долавяше всичко.
	— Не …за ли, че име… му е Мърфи?
	— Не …ух добре — обади се друг глас.
	Тим отчаяно погледна останалите. Дженаро посегна към слушалката.
	— Нека опитам аз. Можеш ли да ми намериш името му?
	Слушалката продължаваше да пука.
	— …рно е някаква шега или …кой побъркан радиолюбител …ещо такова.
	Тим натискаше различни клавиши. Сигурно имаше някакъв начин да разбере фамилията на Фреди и кой е той…
	— Чувате ли ме? — извика Дженаро в слушалката. — Ако ме чувате, потвърдете. Край.
	— Ей, малкият — отвърна провлачен глас отсреща, — не знаем кой си, но шегата ти никак не е забавна. Готвим се да акостираме и ни чака много работа. Затова или се представи като хората, или се разкарай от този канал.
	Най-сетне на екрана се появи „ФАРЪЛ, ФРЕДЕРИК Д. (КАЛ.)“.
	— Ще ви се представя, капитан Фаръл, и още как — извика Дженаро в слушалката. — Ако не обърнете кораба и не се върнете незабавно на острова, ще ви подведа под отговорност за нарушение на параграф 509 от Наредбата за движение в териториални води. В случай на неподчинение ще ви бъде отнето разрешителното и ви заплашва глоба от петдесет хиляди долара плюс пет години затвор. Добре ли ме чухте?
	Отсреща мълчаха.
	— Разбрахте ли, капитан Фаръл?
	— Разбрах — тихо отвърна гласът. После някакъв друг глас извика: — Давай с кърмата напред.
	Корабът започна да се отдалечава от дока.
	Лекс изръкопляска. Тим се строполи в стола и избърса запотеното си чело.
	— Каква е тази Наредба за движение в териториални води? — запита Грант.
	— Дявол знае — отвърна Дженаро.
	Всички доволно наблюдаваха екрана. Корабът все повече се отдалечаваше от брега.
	— Е, най-трудното вече мина — въздъхна Дженаро.
	— Най-трудното едва сега започва — поклати глава Грант.


	Седма итерация


	Оттук нататък ще е необходима все по-голяма смелост, за да се посрещнат последствията от математическите зависимости.
	Иън Малкълм


	{img:dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_7it.png}


	Унищожаването на света

	Преместиха Малкълм в друга стая на хижата, в чисто легло. Хамънд видимо се оживи и се засуети наоколо в повишено настроение.
	— Слава Богу! — каза той. — Поне избягнахме катастрофата.
	— Каква катастрофа имаш предвид? — с въздишка рече Малкълм.
	— Динозаврите не успяха да избягат от острова и няма да населят света.
	— Ама ти за това ли се тревожеше? — попита Малкълм и се повдигна на лакът.
	— Разбира се, нали това беше най-големият риск? — отвърна Хамънд. — Тези животни са толкова грамадни, че никой не може да им излезе насреща. Ако бяха избягали, щяха да унищожат планетата.
	— Самовлюбен идиот! — яростно извика Малкълм. — Изобщо не се чуваш какво говориш! Значи си въобразяваш, че можеш да унищожиш планетата, така ли? Божичко, силата на парите здравата ти е замаяла главата! — Малкълм се отпусна в леглото. — Не си способен да унищожиш планетата. Не можеш, дори и да се опиташ.
	— Повечето хора смятат — надменно каза Хамънд, — че планетата ни е изложена на риск.
	— Да, но това не е вярно — възрази Малкълм.
	— Всички специалисти са единодушни, че планетата е в беда.
	Малкълм въздъхна.
	— Нека ти обясня нещо за нашата планета — каза той. — Тя е на четири и половина милиарда години, а животът на нея се е зародил горе-долу по същото време. Първите бактерии са се появили преди три милиарда и осемстотин милиона години, малко по-късно са дошли на света първите многоклетъчни организми, а след тях и първите сложно организирани форми на живот в океана и на сушата. Следват периоди на бурно развитие на различни животински видове — земноводни, динозаври и бозайници — и всеки такъв период е продължавал милиони и милиони години. Големи династии от живи същества са възниквали, преживявали са своя разцвет и са измирали. Всичко това се е случвало на фона на непрекъснати жестоки катаклизми, образуване и ерозиране на планински вериги, сблъсквания с комети, вулканични изригвания, промени в нивото на световния океан, движение на цели континенти… Безкрайни, постоянни и жестоки промени. Дори и днес най-голямата географска особеност на планетата е резултат от сблъсъка на два гигантски континента, които са се деформирали в течение на милиони години и са образували Хималайската планинска верига. Планетата е преживяла всичко това и несъмнено ще преживее и нас.
	— Фактът, че е съществувала дълго време — каза намръщено Хамънд, — не означава, че е вечна. Ами в случай на ядрена война…
	— Да допуснем, че наистина избухне ядрена война — прекъсна го Малкълм. — Да кажем, че е ужасна и всички растения и животни загинат. А след нея земята сто хиляди години се пука от жега. Животът все някак ще оцелее — под почвата или може би замразен в полярния лед. И след всичките тези години, когато планетата престане да бъде негостоприемна, животът на нея отново ще се развие. Еволюционният процес ще започне отначало. Може би на живота ще са му нужни няколко милиарда години, за да достигне сегашното си разнообразие. И, естествено, ще бъде много различен от днешния. Но Земята ще преживее нашето безумие. Животът ще оцелее след нашата глупост. Само ние си въобразяваме, че всичко свършва с нас.
	— Ами ако озоновият слой изтънее… — възрази Хамънд.
	— Тогава до повърхността на Земята ще стигат повече ултравиолетови лъчи. И какво от това?
	— Ами… това ще предизвиква рак на кожата.
	Малкълм поклати глава.
	— Ултравиолетовите лъчи са полезни за живота. Те са мощен източник на енергия и допринасят за настъпване на мутации и промени. Много форми на живот ще процъфтяват, ако има повече ултравиолетови лъчи.
	— Но много други ще загинат — рече Хамънд.
	— Смяташ ли, че се случва за първи път? — въздъхна Малкълм. — Значи не знаеш за кислорода.
	— Зная, че е необходим за живота.
	— Сега да — каза Малкълм, — но всъщност кислородът е метаболична отрова. Той е разяждащ газ, подобен на флуора, който се използва за гравиране върху стъкло. А когато преди около три милиарда години кислородът се е образувал за пръв път като отпадъчен продукт от някои растителни клетки, той е предизвикал криза за всички останали живи същества на нашата планета. Тези растителни клетки са замърсявали околната среда със смъртоносна отрова. Изпускали са смъртоносен газ и постепенно са увеличавали концентрацията му. Кислородът в атмосферата на Венера е по-малко от един процент. А на Земята концентрацията му бързо се е покачвала — пет, десет и накрая двайсет и един процента! Съставът на земната атмосфера представлява чиста отрова! И тя е несъвместима с живота!
	Хамънд изглеждаше раздразнен.
	— Но какво искаш да докажеш? Че съвременните замърсители на околната среда, подобно на кислорода, ще станат част от състава на атмосферата?
	— Не — отвърна Малкълм. — Мисълта ми е, че животът на Земята може сам да се грижи за себе си. За нас, хората, сто години са много време. Преди сто години сме нямали коли, самолети, компютри, ваксини… Преди сто години светът е бил съвсем различен. Но за Земята сто години са нищо. Даже и милион години са нищо. Планетата живее и диша в много по-големи мащаби. Ние дори не можем да си представим бавния и мощен пулс на живота й, а от самоувереност дори не се опитваме. Нашето пребиваване на Земята представлява само един кратък миг от нейния живот. Ако утре не съществуваме, Земята няма да го усети.
	— Има голяма вероятност това наистина да се случи — мрачно каза Хамънд.
	— Така е — съгласи се Малкълм.
	— И какво излиза от приказките ти? Да не ни пука за околната среда, така ли?
	— Не, разбира се, че не.
	— Какво тогава?
	Малкълм се изкашля и впери поглед в далечината.
	— Нека сме наясно. Не планетата, а ние сме изложени на риск. Ние нямаме сили да унищожим планетата, нито да я спасим. Но може би ще намерим сили да спасим себе си.


	Овладяване на положението

	Бяха изминали четири часа. Вече бе следобед и слънцето се спускаше все по-ниско. Климатичната инсталация в контролната зала беше включена и компютърът работеше нормално. Доколкото можеха да преценят, от всичко двайсет и четирима души на острова осем бяха мъртви, а шест бяха безследно изчезнали. Сградата за посетители и хижата за сафари бяха в безопасност, изглежда, в цялата северна част на острова вече нямаше динозаври. Бяха поискали помощ по телефона от властите в Сан Хосе. Костариканската Национална служба за охрана беше изпратила свой екип, както и хеликоптер, който да откара Малкълм в болница. Но докато говореха по телефона, служителят от Службата за охрана се бе държал крайно сдържано: щели, разбира се, да се обадят поне няколко пъти във Вашингтон, преди да изпратят помощ на острова, ала вече ставало късно и ако хеликоптерите не дойдели скоро, щяло да се наложи да чакат до сутринта.
	Не им оставаше друго, освен да чакат. Корабът се връщаше на острова. Екипажът беше открил три малки раптора, които подскачали в един от задните трюмове, и моряците бяха убили животните. Изглежда, за хората на Исла Нублар непосредствената опасност вече беше преминала. Всички бяха или в сградата за посетители, или в хижата. Тим вече се справяше доста добре с компютъра и на екрана се появи нова информация.

	ОБЩ БРОЙ НА ЖИВОТНИТЕ — 292
	|. Вид |. Очакван брой |. Действителен брой |. Вариант 
	|< Тиранозаври |. 2 |. 1 |.4.1 
	|< Маязаври |. 22 |. 20 |. ?? 
	|< Стегозаври |. 4 |. 1 |. 3.9 
	|< Трицератопси |. 8 |. 6 |. 3.1 
	|< Прокомпсогнатуси |. 65 |. 64 |. ?? 
	|< Отниелии |. 23 |. 15 |. 3.1 
	|< Велоцираптори |. 37 |. 27 |. ?? 
	|< Апатозаври |. 17 |. 12 |. 3.1 
	|< Хадрозаври |. 11. |. 5 |. 3.1 
	|< Дилофозаври |. 7 |. 4 |. 4.3 
	|< Птерозаври |. 6 |. 5 |. 3.1 
	|< Хипсилофодонти |. 34 |. 14 |. ?? 
	|< Еуоплоцефали |. 16 |. 9 |. 4.0 
	|< Стиракозаври |. 18 |. 7 |. 3.9 
	|< Микроцератопси |. 22 |. 13 |. 4.1 
	|. Общо |. 292 ||. 203 

	— Сега пък какво му стана? — учуди се Дженаро. — Според компютъра излиза, че животните са по-малко.
	— Навярно е така — кимна Грант.
	— Положението в Юрския парк най-после е овладяно — каза Ели.
	— Какво значи това?
	— Равновесие — поясни Грант и посочи мониторите. На един от тях Дженаро забеляза, че няколко хипсилофодонта се пръснаха и побягнаха, тъй като в западния край на поляната се бе появила глутница велоцираптори. — Оградите бяха изключени за няколко часа, животните влизат в контакт помежду си и отделните популации достигат равновесие… истинско равновесие както през юрския период.
	— Едва ли някой е имал подобни намерения — каза Дженаро. — Различните видове животни не би трябвало да влизат в контакт помежду си.
	— И все пак е така.
	Грант се загледа в друг монитор, на който глутница раптори препускаха с пълна скорост по широката поляна към четиритонен хадрозавър. Хадрозавърът се опита да избяга, но един от рапторите се хвърли на гърба му и го захапа за врата. Останалите също го наобиколиха, захапаха го по краката и накрая разкъсаха корема му с огромните си нокти. Само за няколко минути рапторите повалиха грамадното животно.
	Грант безмълвно наблюдаваше сцената.
	— Така ли си го представяше? — попита Ели.
	— Вече и аз не знам какво съм си представял — отвърна той и продължи да гледа в монитора. — Не, не точно така.
	— Знаете ли — тихо се обади Мълдун, — изглежда, всички възрастни раптори са излезли из парка.
	Отначало Грант не обърна внимание на забележката му и продължи да наблюдава на мониторите взаимоотношенията на различните видове грамадни животни. На юг стегозавърът дебнеше малкия тиранозавър, като размахваше осеяната си с шипове опашка. Малкият го гледаше слисан и от време на време се хвърляше към стегозавъра, като безуспешно се опитваше да захапе шиповете. В западната зона възрастните трицератопси се биеха помежду си, хвърляха се един срещу друг и заклещваха рогата си. Едно от животните вече беше сериозно ранено и умираше.
	— Остава ни още около час, докато залезе слънцето, доктор Грант — каза Мълдун. — Ако искате, можем да се опитаме да намерим гнездото.
	— Да — рече Грант. — Съгласен съм.
	— Струва ми се — продължи Мълдун, — че когато пристигнат, костариканците вероятно ще сметнат, че проблемите на острова са от военно естество, и ще решат да унищожат всичко час по-скоро.
	— Дяволски сте прав — каза Дженаро.
	— Ще го обстрелват от въздуха — допълни Мълдун. — Може би с напалм, а вероятно и с невропаралитичен газ. Но от въздуха.
	— Дано го направят — каза Дженаро. — Островът е много опасен. Всички животни на него трябва да бъдат унищожени до крак и колкото по-бързо, толкова по-добре.
	— Не е достатъчно — намеси се Грант и се изправи. — Да се хващаме на работа.
	— Изглежда, не ме разбрахте, Алън — рече Дженаро. — Според мен островът е твърде опасен и трябва да бъде унищожен. Същото се отнася и за всички животни на него и тъкмо такава ще бъде задачата на костариканската гвардия. Смятам, че трябва да оставим нещата в техни ръце. Разбирате ли?
	— Напълно — отвърна Грант.
	— Тогава за какво се притеснявате? — попита Дженаро. — Това е военна операция. Нека те я извършат.
	Грант усети болка в гърба там, където рапторът бе забил нокътя си.
	— Не — каза той. — Трябва ние да се погрижим.
	— Оставете тази работа на специалистите — настоя Дженаро.
	Грант си спомни как само преди шест часа намери Дженаро, свит в кабината на камионетката и примрял от страх. Изведнъж загуби самообладание и блъсна адвоката в бетонната стена.
	— Слушай, копеле мръсно, ти си отговорен за това положение и си длъжен да поемеш отговорността.
	— Но аз я поемам — задавено каза Дженаро.
	— Нищо подобно. От самото начало бягаш от отговорност.
	— По дяволите…
	— Събирал си средства от инвеститорите за едно начинание, с което изобщо не си бил наясно. Имаш дялово участие в бизнес, който се изплъзна от контрола ти. Не си попречил на действията на човек, за когото от опит знаеш, че е лъжец, и си му позволил да се занимава с най-опасната технология в историята на човечеството. И това ако не е безотговорност!
	— Добре де, нали сега поемам отговорността — изхриптя Дженаро.
	— Не е вярно — каза Грант. — Пак клинчиш и е крайно време да престанеш. — Той пусна адвоката, който се наведе, опитвайки се да си поеме дъх, и се обърна към Мълдун: — С какво оръжие разполагаме?
	— Само с няколко капана и с шокови палки — отвърна Мълдун.
	— Доколко може да се разчита на тези палки? — попита Грант.
	— Приличат на харпуните за акули. На върха им има мощен кондензатор, който при допир предизвиква токов удар. Високо напрежение и малка сила на тока. Ударът не е смъртоносен, но омаломощава.
	— Тези неща няма да ни свършат работа в гнездото — рече Грант.
	— Какво гнездо? — попита задъхано Дженаро.
	— Гнездото на рапторите — обясни Ели.
	— Гнездото на рапторите ли?!
	— Имате ли нашийници с радиопредавател? — попита Грант.
	— Сигурен съм, че има — отвърна Мълдун.
	— Един е достатъчен. А разполагате ли с нещо, което да използваме за защита?
	Мълдун поклати глава.
	— Тогава вземете каквото намерите.
	Мълдун излезе от стаята, а Грант се обърна към Дженаро:
	— На вашия остров цари бъркотия, господин Дженаро. Начинанието ви претърпя пълен провал. И последиците от него трябва да се премахнат. Но едва след като узнаем измеренията на този провал. А това означава да намерим гнездата на острова. Най-вече гнездата на рапторите. Те навярно са добре скрити и задачата ни не е лесна. Но сме длъжни да ги открием, да ги огледаме и да преброим яйцата. Трябва непременно да разберем точно колко животни са родени на острова. Едва тогава можем да оставим на военните да го опожарят до основи. Ала преди това имаме да свършим малко работа.


	Ели разглеждаше картата на парка, на която сега се виждаше местоположението на различните видове животни, докато Тим работеше на клавиатурата.
	— Всички раптори се придържат към южната част на острова, където от земята излиза вулканична пара — каза Ели, сочейки картата. — Изглежда, обичат топлината.
	— Има ли място в тази област, където да се скрият?
	— Оказва се, че има — отвърна тя. — Там е построено голямо хидротехническо съоръжение от бетон, което да попречи на наводняването на по-ниските южни области. Представлява огромна подземна пещера, където е влажно и сенчесто.
	— Най-вероятно са там — кимна Грант.
	— Мисля, че може да се влезе и откъм плажа — каза Ели и се обърна към пулта за управление. — Тим, ще ни покажеш ли входовете за водната станция? — Тим не я чу. — Тим!
	— Един момент — рече той, приведен над клавиатурата. — Открих нещо.
	— Какво?
	— Складово помещение, което не е отбелязано на картата. Не зная какво има в него.
	— Може би там ще намерим оръжие — каза Грант.


	Намираха се зад бункера с генераторите, пред тежка стоманена врата. Когато я отвориха, видяха стълбище, което водеше под земята.
	— Дявол да го вземе! — изруга Мълдун, докато куцукаше надолу по стълбите. — Арнолд сигурно е знаел за този склад.
	— Може и да не е знаел — каза Грант. — Иначе щеше да се опита да влезе.
	— Все някой е знаел. Най-вероятно Хамънд.
	— А той къде е сега?
	— Още е в хижата.
	Когато слязоха долу, видяха няколко реда противогази в пластмасови опаковки, окачени на стената. Осветиха с фенерче помещението и съгледаха няколко големи стъкленици, високи около шейсет сантиметра, с метални похлупаци. Грант забеляза, че са пълни с дребни тъмни сферични предмети. „Приличат на гигантски мелници за пипер“, помисли той.
	Мълдун отвори първата стъкленица, измъкна едно кълбо и намръщено го огледа на светлината на фенера.
	— Да му се не види! — възкликна той.
	— Какво е това? — попита Грант.
	— MORO-12 — каза Мълдун. — Гранати с невропаралитичен газ, който засяга особено силно дихателните органи. Целият склад е пълен с тях.
	— Да вървим — мрачно рече Грант.


	— Той ме харесва — усмихна се Лекс.
	Намираха се в гаража под сградата за посетители, до клетката на малкия раптор, който Грант беше намерил в тунела. Лекс провря ръка през пречките на клетката и животното се потърка в нея.
	— Внимавай! — предупреди я Мълдун. — Рапторите имат остри зъби.
	— Но този ме харесва — възрази Лекс. — Кръстих го Кларънс.
	— Кларънс ли?
	— Да — отвърна Лекс.
	Мълдун държеше кожен нашийник, към който беше прикрепена малка метална кутия. Грант си беше сложил слушалките и чуваше пронизителното писукане на радиопредавателя.
	— Няма ли да е трудно да му сложим нашийника?
	— Бас държа, че ще ми позволи да му го сложа — каза Лекс, която продължаваше да гали раптора.
	— Недей. От тези животни всичко може да се очаква — спря я Мълдун.
	— Бас държа, че ще успея.
	Момиченцето взе нашийника от Мълдун и даде на раптора да го подуши. После съвсем бавно обгърна с него врата на животното. Докато закопчаваше нашийника, рапторът стана яркозелен, а след това отново се отпусна и възвърна нормалния си цвят.
	— Ама че работа! — възкликна Мълдун.
	— Той е хамелеон — каза Лекс.
	— Другите раптори не си променяха цвета — намръщи се Мълдун.
	— Този е различен сигурно защото е роден в естествена среда. А между другото — обърна се той към Грант, — щом всички са женски, как се размножават? Вие така и не ни обяснихте какво общо има жабешката ДНК.
	— Всъщност става въпрос не само за жабешка ДНК — каза Грант, — а изобщо за ДНК на земноводни. Но това явление е доказано особено убедително при жабите и доколкото си спомням, по-специално при някои видове жаби в Западна Африка.
	— За какво явление става въпрос?
	— За смяна на пола — отвърна Грант.
	После обясни, че някои видове растения и животни имали способността да променят пола си, като например орхидеите, някои риби и скариди, а наскоро това било доказано и за жабите. Жаби, които били видени да снасят яйца, за няколко месеца се превръщали в мъжки екземпляри. Най-напред усвоявали борбената стойка на мъжките, после се научавали да издават мъжкия любовен зов, след това започвали да произвеждат мъжки хормони и се сдобивали с мъжки полови жлези, докато накрая успешно се съвкупявали със самките.
	— Виж ти! — изненада се Дженаро. — И каква е причината?
	— Явно промяната е предизвикана от факта, че в даден ареал всички животни са от един пол. При това положение някои земноводни спонтанно започват да променят пола си.
	— И смятате, че това се е случило и с динозаврите в парка?
	— Да, докато не намерим по-приемливо обяснение — потвърди Грант. — Според мен е станало точно така. А сега да потърсим гнездото.


	Четиримата се сместиха в джипа, а Лекс измъкна раптора от клетката. Животното стоеше съвсем спокойно в ръцете й и изглеждаше почти питомно. Тя го погали по главата за последен път и го пусна.
	Рапторчето не искаше да си тръгне.
	— Хайде, тръгвай! Марш! — извика Лекс. — Отивай си вкъщи!
	Рапторът се обърна и подскачайки, се скри в гората.


	Грант се вслушваше в сигнала през слушалките и държеше приемника в ръце. Караше Мълдун. Джипът се понесе на юг по главния път.
	— Как изглежда гнездото? — попита Дженаро.
	— Никой не знае — отвърна Грант.
	— Нали вие се занимавате с разкопки на подобни гнезда!
	— Правим разкопки на фосилизирани гнезда на динозаври — поясни Грант. — Но всички те са се променили значително, защото са стояли под земята милиони години. Разбира се, има различни хипотези, но всъщност никой не знае как са изглеждали динозавровите гнезда.
	Грант се вслушваше в писуканията и направи знак на Мълдун да отклони джипа малко по на запад. Изглежда, Ели щеше да се окаже права, че гнездото се намира в южната вулканична област.
	— И нищо чудно — продължи Грант. — Не са известни всички подробности за навиците на гнездене дори и на съвременните влечуги като например крокодилите и алигаторите. Такива животни се изучават трудно.
	И все пак за американските алигатори се знаеше, че само женската охранява гнездото, докато малките се излюпят. Рано напролет мъжкарят прекарва цели дни, легнал до женската, прави около главата й мехурчета във водата, за да спечели благоволението й, докато накрая я накара да си вдигне опашката и да му разреши да пъхне своя пенис. Когато след два месеца самката прави гнездото, мъжкият отдавна си е отишъл. Женската сама охранява свирепо конусообразното гнездо, високо около метър, и когато новоизлюпените алигаторчета започнат да писукат и да излизат от черупките, тя често им помага да се измъкнат от яйцата и ги побутва към водата, а понякога дори ги пренася между челюстите си.
	— Значи алигаторите се грижат за малките си.
	— Да — отвърна Грант. — Освен това съществува и нещо като групова защита. Алигаторчетата издават характерен зов за помощ, който привлича всеки възрастен алигатор, независимо дали е техен родител или не. Възрастният се притичва и безмилостно атакува нападателя. И това не е само мнима атака, колкото да го сплаши. Става дума за истинско нападение.
	— Оох — въздъхна Дженаро и замълча.
	— Но динозаврите не са влечуги — отсече Мълдун.
	— Точно така. Навиците на гнездене при динозаврите навярно са много по-близки до тези на някои видове птици.
	— В крайна сметка излиза, че не знаете — каза Дженаро, който все повече се ядосваше. — Нямате никаква представа как изглежда гнездото.
	— Наистина не зная — потвърди Грант.
	— И за какъв дявол ни бяха тогава проклетите специалисти?
	Грант не му обърна внимание. Вече усещаше миризмата на сяра. Пред тях се виждаше поляна, от която се издигаше пара.


	„Пръстта е гореща — помисли си Дженаро, докато вървеше напред. — Ужасно гореща.“ Тук-там от земята извираха мехурчета вряща кал, които се пукаха във въздуха. Съскащите зловонни струйки серни изпарения стигаха до раменете им. Дженаро имаше чувството, че броди из ада.
	Хвърли поглед към Грант, който вървеше до него със слушалките и се водеше по писукането на предавателя. Беше облечен в хавайска риза, дънки и каубойски ботуши и изглеждаше съвсем спокоен. Дженаро обаче никак не беше спокоен. Боеше се от това смрадливо адско място, което вероятно гъмжеше от велоцираптори. И не разбираше на какво се дължи хладнокръвието на Грант.
	Не разбираше и поведението на тази жена, Сатлър. Тя също вървеше до тях и спокойно се оглеждаше.
	— Не ви ли притеснява това място? — попита Дженаро. — Тоест, не се ли боите?
	— Длъжни сме да го направим — кратко отвърна Грант.
	Тримата продължиха да вървят мълчешком сред дупките, от които извираха кал и пара. Дженаро докосна газовите гранати, които беше окачил на колана си, и се обърна към Ели:
	— Как така той не се бои?
	— Може би се бои — рече тя, — но този проблем го е занимавал през целия му живот.
	Дженаро кимна и се запита как ли се чувства Грант и дали има нещо, което самият той да е чакал през целия си живот. След кратък размисъл реши, че няма такова нещо.


	Грант присви очи от слънцето и през облаците пара различи очертанията на животно, което бе клекнало на известно разстояние и ги наблюдаваше. След миг се обърна и изчезна.
	— Нашият раптор ли беше? — попита Ели.
	— Май да. А може да е бил и друг. Във всеки случай беше малък.
	— Сигурно ни показва пътя — предположи Ели.
	— Възможно е.
	Ели му беше разказала как рапторите се бяха престрували, че я нападат, за да отвлекат вниманието й от другия раптор, който се беше спуснал от покрива. Ако предположението й беше вярно, излизаше, че те притежават по-големи умствени способности от почти всички животни на земята. Досега учените бяха вярвали, че само три вида — шимпанзетата, горилите и хората, имат способност да замислят и осъществяват планове. Сега имаше вероятност да се окаже, че и динозаврите могат да го правят.
	Малкият раптор пак се стрелна пред тях, изписука и изчезна с подскоци в мъглата. Изглежда, наистина ги водеше.
	— Имате ли представа от умствените им способности? — начумерено попита Дженаро.
	— Ако ги разглеждаме като птици — каза Грант, — трябва да помисля. Някои нови изследвания доказват, че сивият папагал има същата способност за асоциативно мислене, както и шимпанзето. А шимпанзетата определено могат да си служат с езика на жестовете. Някои млади учени откриха, че папагалите имат емоционалното развитие на тригодишно дете, но интелигентността им е безспорна, както и способността им за асоциативно мислене.
	— Да, но досега не съм чул за човек, убит от папагал — промърмори Дженаро.


	В далечината се чуваше шумът на прибоя. Поляните с вулканични изпарения бяха останали зад гърба им, а земята пред тях беше осеяна с големи заоблени камъни. Рапторчето се качи на един от тях и внезапно изчезна.
	— Къде отиде? — попита Ели.
	Писукането в слушалките на Грант бе заглъхнало.
	— Изчезна — каза той.
	Четиримата забързаха напред и скоро видяха между камъните малък отвор, приличен на заешка дупка. Диаметърът му беше около шейсет сантиметра. Докато го оглеждаха, рапторчето се подаде от него, примижавайки на светлината, и след миг отново се скри.
	— Дума да не става — отсече Дженаро. — В никакъв случай няма да вляза вътре.
	Грант не отвърна нищо. Двамата с Ели започнаха да подготвят екипировката. Скоро сглобиха малка видеокамера, свързана с миниатюрен монитор. Грант я завърза с въже, включи я и я пусна в дупката.
	— Така няма да видите нищо — каза Дженаро.
	— Ще почакаме да се адаптира — рече Грант.
	В горната част на тунела беше достатъчно светло, за да видят гладките му стени от пръст, а по-надолу той изведнъж се разширяваше. По микрофона чуха тихо писукане, след него и по-силен, тръбен звук. После чуха още шумове, издавани от много животни.
	— Ако се съди по звуците, май това е гнездото — каза Ели.
	— Но нали нищо не се вижда? — учуди се Дженаро и избърса запотеното си чело.
	— Да, но се чува — рече Грант. Послуша още малко, после издърпа камерата от отвора и я сложи на земята. — Да започваме — подкани той и тръгна нагоре към дупката.
	Ели се върна да вземе фенер и шокова палка. Грант си сложи противогаза, клекна и с пъшкане изопна крака назад.
	— Ама вие наистина ли смятате да слезете? — попита Дженаро.
	— Да, макар че не умирам от желание — отговори Грант. — Аз ще сляза пръв, след мен Ели, а после и вие.
	— Чакайте — сепна се Дженаро. — Защо най-напред не пуснем в дупката газовите гранати и после да влезем? Не е ли по-разумно?
	— Донесе ли фенера, Ели?
	Тя подаде фенера на Грант.
	— Е, какво ще кажете? — попита Дженаро.
	— Звучи примамливо — отвърна Грант и запълзя заднишком към дупката. — Виждали ли сте някой да умира от отровен газ?
	— Не…
	— Обикновено предизвиква гърчове. Силни гърчове.
	— Съжалявам, ако е неприятно, но…
	— Вижте какво, слизаме в гнездото, за да открием колко животни са се излюпили. Ако първо ги избием и някои от тях в агонията си паднат върху гнездата, никога няма да разберем какво е имало в тях. Затова не можем да постъпим така.
	— Но…
	— Вие сте създателят на тези животни, господин Дженаро.
	— А, не съм аз.
	— Не лично вие, но парите и усилията ви. Помогнали сте за тяхното създаване. Те са ваша рожба. И не можете просто да ги убиете само защото сте малко неспокоен.
	— Не съм малко неспокоен — каза Дженаро. — Направо ще пукна от страх…
	— Ще ви чакам долу — заключи Грант. Ели му подаде шоковата палка. Той се пъхна заднишком в дупката и промърмори: — Доста е тясно.
	После издиша въздуха от дробовете си и протегна ръце. Чу се силен звук като от всмукване и той изчезна.
	Черният отвор на дупката зееше празен.
	— Какво стана с него? — уплашено попита Дженаро.
	Ели пристъпи напред и приближи ухо към отвора. После включи радиостанцията и тихо го повика:
	— Алън!
	Настъпи дълга тишина. Сетне чуха тих глас:
	— Вече съм долу.
	— Всичко наред ли е, Алън?
	Този път тишината продължи по-дълго. Когато Грант най-сетне проговори, гласът му прозвуча странно, почти благоговейно:
	— Всичко е наред — каза той.


	Почти парадигма

	Джон Хамънд крачеше напред-назад из стаята на Малкълм. Чувстваше се неловко, не го свърташе на едно място. След последното си избухване Малкълм беше изпаднал в кома и сега Хамънд беше почти сигурен, че той ще умре. Разбира се, бяха повикали хеликоптер, който да го откара в болница, но той щеше да пристигне кой знае кога. А при мисълта, че Малкълм може да умре преди пристигането на вертолета, Хамънд направо го побиваха тръпки.
	Колкото и да е странно, чувстваше се още по-зле заради силната си неприязън към математика. По-зле, отколкото ако умиращият му беше приятел. Хамънд имаше усещането, че ако Малкълм умре, за всичко ще обвинят него, а това никак не му бе приятно.
	Във всеки случай миризмата в стаята беше просто отвратителна. Противна смрад на разлагаща се човешка плът.
	— Всичко… отвъд… — промълви Малкълм, като се мяташе в леглото.
	— Идва ли на себе си? — попита Хамънд.
	Хардинг поклати глава.
	— Какво каза? Нещо за отвъдното?
	— Не чух добре — отвърна Хардинг.
	Хамънд продължи да крачи из стаята. Отвори прозореца по-широко с надеждата да влезе чист въздух. Накрая не издържа и попита:
	— Дали да не поизляза за малко?
	— Защо не — рече Хардинг. — Районът е безопасен.
	— Добре. Тогава ще изляза да се поразходя.
	— Няма проблеми — каза Хардинг и нагласи системата, която вкарваше антибиотика във вената на Малкълм.
	— Ей сега се връщам.
	— Добре.
	Хамънд излезе от хижата. Чудеше се защо си е дал труда да се оправдава пред Хардинг. В края на краищата му беше работодател. Не беше нужно да обяснява постъпките си.
	Мина през портите на оградата и огледа дърветата. Беше късен следобед и мъглата вече не бе така гъста. В този миг слънцето се показа и Хамънд реши, че това е добро знамение. Каквото и да приказваха, беше убеден, че проектът за Юрския парк е много перспективен. Дори и този глупак Дженаро да вземеше прибързаното решение да го изгори до основи, това нямаше да промени съществено нещата.
	Хамънд знаеше, че в два сейфа в седалището на „ИнДжен“ в Пало Алто има десетки замразени ембриони. Нямаше да бъде трудно да ги отгледат на друг остров, в друга част на света. Щом на този остров се бяха провалили, следващия път щяха да отстранят причините за неуспеха. Така се осъществяваше човешкият напредък — чрез успешното решаване на проблемите.
	Той продължи да размишлява за парка и реши, че Ву се е оказал неподходящ за службата, която му е възложил. На няколко пъти беше проявявал небрежност и изобщо не се отнасяше сериозно към голямото начинание. Освен това непрекъснато искаше да прави разни подобрения. Вместо да създава динозаври, той все настояваше да ги усъвършенства. Хамънд смътно подозираше, че това е причината за провала на парка.
	Ву беше главният виновник.
	Трябваше да признае и че Джон Арнолд не е най-подходящ за поста главен инженер. Всички го превъзнасяха, но той вече бе уморен, пък беше и голям скандалджия. Не бе организиран, често беше разсеян.
	Всъщност и Ву, и Арнолд не притежаваха най-важното качество, отсъди Хамънд. Липсваше им далновидност. Не им достигаше въображение да си представят чудесния парк, в който децата прехласнато се притискат в решетките, възхитени от необикновените животни, сякаш оживели от илюстрациите на техните книжки. Липсваха им проникновение и способността да гледат напред. Липсваше им умението да използват всички средства, за да превърнат в действителност тази мечта за бъдещето.
	Не, и Ву, и Арнолд не можеха да се справят със задачата.
	Всъщност и изборът на Ед Реджис се беше оказал неудачен. Изборът на Хардинг беше що-годе приемлив. Мълдун беше пияница…
	Хамънд поклати глава. Следващия път щеше да се справи по-добре.
	Потънал в мисли, той вървеше по пътеката към бунгалото си на север от сградата за посетители. Край него мина един от работниците и кимна отсечено с глава. Хамънд не отвърна на поздрава му. Според него всички местни работници бяха ужасно нахални. Честно казано, бе сглупил и с това, че се бе спрял на този остров край Коста Рика. Никога вече нямаше да допусне такива груби грешки…
	Когато чу рева на тиранозавъра, той му се стори ужасяващо близък. Хамънд се стресна и се обърна толкова бързо, че падна на пътеката. Когато погледна назад, му се стори, че вижда силуета на малкия тиранозавър рекс, който се приближава към него сред дърветата покрай покритата с плочи пътека.
	Какво правеше тук тиранозавърът? Защо беше извън оградите?
	За миг Хамънд беше заслепен от гняв. После забеляза работника, който хукна презглава към сградата за посетители. Изправи се и се втурна слепешком към гората от другата страна на пътеката. Между дърветата беше тъмно. Хамънд се препъна и зарови лице в мокрите листа и влажната пръст. Стана със залитане, продължи да тича, препъна се, падна и отново побягна. Започна да се спуска по стръмния склон на някакъв хълм, загуби равновесие и безпомощно се затъркаля надолу по меката земя. Накрая се спря в подножието на хълма, лицето му цопна в плитка хладка вода, която му влезе в носа.
	Беше се проснал по корем в някакво поточе, което бълбукаше край него.
	Беше си глътнал езика от страх! Ама че глупак! Трябваше да тръгне към бунгалото! Проклинаше се. Когато се изправи, усети толкова силна болка в десния си глезен, че чак се просълзи. Предпазливо го опипа, опасявайки се да не е счупен. Направи усилие да стъпи върху него с цялата си тежест, като стискаше зъби от болка. Да.
	Почти сигурно беше счупен.


	— Жалко, че и ние не отидохме с тях при гнездото — каза Лекс.
	— Опасно е за нас, Лекс — каза брат й. — Освен това някой трябваше да остане в контролната зала. Ей, я чуй!
	Той натисна друг клавиш и записаният рев на тиранозавъра проехтя по високоговорителите в парка.
	— Страхотно — каза момиченцето. — Този е по-хубав от другия.
	— И ти можеш да го направиш — рече Тим. — А ако натиснеш този клавиш, ще се получи ехо.
	— Дай да опитам — помоли Лекс и натисна клавиша. Ревът проехтя отново. — А не може ли да го удължим?
	— Разбира се — потвърди Тим. — Само завъртаме ей това копче…


	Легнал в подножието на хълма, Хамънд отново чу рева на тиранозавъра, който проехтя из джунглата.
	Божичко!
	Беше толкова силен, че той потрепери. Приличаше на крясък, който смразяваше кръвта и идваше от някакъв друг свят. Хамънд почака да види какво ще стане. Какво ли щеше да направи тиранозавърът? Дали вече бе настигнал онзи работник? Хамънд чакаше, заслушан в бръмченето на цикадите в джунглата. След малко си даде сметка, че е затаил дъх, и шумно изпъшка.
	Не можеше да се изкатери по хълма с този глезен. Налагаше се да чака в дъното на дефилето. След като тиранозавърът си отидеше, щеше да повика за помощ. Засега тук беше в безопасност.
	След малко по високоговорителите в парка се чу силен глас:
	— Моля ти се, Тими. И аз искам да опитам. Хайде! Нека и аз да пусна звука.
	Децата!
	Тиранозавърът отново изрева, но този път в рева му ясно се долавяше нещо изкуствено, някакво ехо, което продължително отекна сред дърветата.
	— Страхотно — каза момиченцето. — Хайде пак!
	Проклетите хлапета!
	Защо ли изобщо ги беше взел на острова? От самото начало му създаваха само неприятности. И пречеха на всички. Хамънд ги бе довел само защото мислеше, че покрай тях Дженаро няма да забрани проекта. Но той така или иначе щеше да го направи. А сега хлапетата явно бяха влезли в контролната зала и се бяха разлудували. Кой ги беше пуснал?
	Сърцето му заби учестено и той с тревога усети, че не му достига дъх. Направи усилие да се отпусне. Не беше станало нищо непоправимо. Макар и да не можеше да изкачи хълма, едва ли бе на повече от стотина метра от бунгалото и сградата за посетители. Хамънд се отпусна на влажната земя, заслушан в шумовете на джунглата. След малко започна да вика за помощ.


	Гласът на Малкълм едва се чуваше.
	— Всичко… изглежда различно… от другата страна — промълви той.
	Хардинг се наведе над него.
	— От другата страна ли?
	Помисли, че Малкълм говори за смъртта.
	— Когато… настъпва промяна — прошепна Малкълм.
	— Промяна ли?
	Малкълм не отвърна. Помръдваха само напуканите му устни.
	— Парадигма — пророни той накрая.
	— Парадигматични промени ли? — запита Хардинг.
	Беше чувал за парадигматичните промени. През последните две десетилетия с този модерен термин се обозначаваха промените в науката. „Парадигма“ всъщност означаваше образец, но учените го употребяваха в по-широк смисъл. За тях терминът означаваше светоглед, един по-всеобхватен възглед за света. Твърдеше се, че когато науката променя из основи възгледите си за света, настъпват парадигматични промени. Те бяха сравнително редки, осъществяваха се веднъж на сто години. Еволюционната теория на Дарвин беше предизвикала такава парадигматична промяна. Квантовата механика беше предизвикала подобна промяна, но в по-малки мащаби.
	— Не — прошепна Малкълм. — Не… парадигма… отвъд…
	— Отвъд парадигмата ли? — попита Хардинг.
	— Вече… не ме интересува… какво…
	Хардинг въздъхна. Въпреки усилията му Малкълм изпадаше в делириум. Температурата му непрекъснато се покачваше, а антибиотиците, които му даваха, бяха на привършване.
	— Какво не ви интересува?
	— Нищо — прошепна Малкълм. — Защото… всичко изглежда различно… от другата страна.
	И се усмихна.


	Спускането

	— Вие сте луда — каза Дженаро на Ели Сатлър, която, протегнала ръце, се промъкваше заднишком в дупката. — Само луд ще слезе там долу!
	— Сигурно — усмихна се тя, като опря ръце в стените на дупката и се изтласка назад.
	Подир миг вече я нямаше.
	Отворът на дупката зееше празен.
	Дженаро започна да се поти. След малко се обърна към Мълдун, който стоеше до джипа.
	— Нямам намерение да слизам долу.
	— Напротив, ще го направите.
	— Не мога. Просто не мога.
	— Те ви чакат — каза Мълдун. — Длъжен сте да слезете при тях.
	— Един Господ знае какво има там долу — рече Дженаро. — Казвам ви, не мога.
	— Длъжен сте.
	Дженаро се обърна, погледна дупката, после отново Мълдун.
	— Не мога. И вие не можете да ме принудите.
	— Сигурно — съгласи се Мълдун и му показа палката от неръждаема стомана. — Някога да са ви удряли с шокова палка?
	— Не.
	— Не е кой знае какво — каза Мълдун. — Почти никога не е смъртоносно. Само ви просва на земята. Възможно е да ви разхлаби стомаха. Но обикновено не нанася трайни увреждания. Поне на динозаврите. От друга страна обаче, хората са много по-дребни.
	— Няма да посмеете — рече Дженаро, като оглеждаше палката.
	— Я слизайте и пребройте животните! — нареди Мълдун. — И по-чевръсто.
	Дженаро пак погледна дупката, черната зинала паст на земята, после Мълдун, който едър и невъзмутим, стоеше до джипа.
	Бе плувнал в пот, виеше му се свят. Отправи се към дупката. Отдалеч изглеждаше малка, но докато се приближаваше, му се стори, че размерите й се увеличават.
	— Така ви искам — каза Мълдун.
	Дженаро понечи да влезе заднишком в дупката, но беше твърде уплашен, за да продължи. От мисълта да се спусне слепешката в неизвестността го побиваха тръпки. Затова в последния момент се обърна и влезе в дупката с главата напред и с протегнати ръце. Така поне щеше да вижда къде отива. Сложи си противогаза.
	Изведнъж шеметно се понесе в тъмнината, сред която изчезваха стените на тунела. После тунелът започна да се стеснява… ставаше все по-тесен… ужасяващо тесен и Дженаро не усещаше нищо освен болката от натиска на стените, която ставаше все по-силна и изтласкваше въздуха от дробовете му. Имаше смътното усещане, че тунелът леко се издига нагоре и продължава да го тласка напред. Задъхваше се, пред очите му заиграха светли петна, а болката от натиска беше непоносима.
	После тунелът пак така внезапно се наклони надолу, стана по-широк и Дженаро усети грапава бетонна повърхност и вълна от студен въздух. Тялото му се освободи и започна да се блъска в бетонните стени на тунела.
	След малко започна да пада.


	Гласове в тъмнината. Докосване на нечии пръсти. Въздухът беше студен като в пещера.
	— Добре ли е?
	— Да, изглежда, му няма нищо.
	— Дишането му е нормално…
	— Чудесно.
	Някаква женска ръка го погали по лицето. Беше Ели.
	— Чувате ли ме? — прошепна тя.
	— Защо и двамата шепнете? — попита Дженаро.
	— Затова — каза Ели и посочи в тъмнината.
	Дженаро се обърна по корем и бавно се изправи. Малко по малко привикваше с тъмнината. Първото нещо, което видя в мрака, бяха очите. Блестящи зелени очи. Десетки очи. Навсякъде около него.


	Намираше се на издатина от бетон, на нещо като тераса близо два метра от пода на помещението. Големи стоманени разклонителни кутии скриваха хората от погледа на двата възрастни велоцираптора, които се намираха на малко повече от метър от терасата. Животните бяха тъмнозелени, с кафеникави ивици по гърба. Стояха изправени, като се подпираха на твърдите си дебели опашки. Не издаваха нито звук и внимателно се оглеждаха с големите си тъмни очи. В краката им подскачаха и цвъртяха новородени велоцираптори. По-нататък в тъмнината ръмжаха и се премятаха малки велоцираптори.
	Дженаро затаи дъх.
	Два раптора!
	Както стоеше приведен на терасата, беше само на трийсет сантиметра над главите на животните. Рапторите бяха неспокойни и се оглеждаха тревожно. От време на време нетърпеливо изсумтяваха. След малко им обърнаха гръб и се отдалечиха към основната група животни.
	Когато очите му свикнаха с тъмнината, Дженаро видя, че се намират в огромно подземно помещение, явно правено от човек, тъй като от бетонните стени стърчаха железни пръти. И това огромно кънтящо пространство беше пълно с животни. Според Дженаро имаше трийсетина, че и повече раптори.
	— Това е колония — прошепна Грант. — Има четири или шест възрастни, а останалите са малки и новородени. Поне две люпила. Едното е от миналата, а второто от тази година. Тези новородени са на около четири месеца. Вероятно са се излюпили през април.
	Едно от новородените скочи на терасата и любопитно се отправи към тях, като надаваше високи писъци. Приближи се на по-малко от три метра и Дженаро прошепна:
	— Божичко!
	Един от възрастните раптори незабавно дойде, вдигна глава и внимателно побутна бебето, за да го върне в групата. Малкото недоволно изцвъртя, после скочи от терасата и се приземи върху муцуната на възрастния раптор, който бавно се отдалечи, като позволи на бебето да се покатери по главата му и да се спусне по дългата му шия към гърба. Почувствало се в безопасност, малкото се обърна към тримата неканени гости и шумно зацвъртя.
	Изглежда, възрастните не ги ряха забелязали.
	— Нищо не разбирам — прошепва Дженаро. — Защо не ни нападат?
	— Сигурно не ни виждат — отвърна Грант и замислено поклати глава. — Освен това в момента няма яйца… Затова са по-спокойни.
	— Спокойни ли? — рече Дженаро. — Колко още ще стоим тук?
	— Колкото е нужно, за да ги преброим — рече Грант.


	Според него в помещението имаше три гнезда и три двойки възрастни. Цялото пространство беше разделено на три, територията на всяко семейство беше около гнездото му, макар че рапторчетата се смесваха и обикаляха навсякъде. Възрастните се държаха снизходително с бебетата и строго с по-големите раптори, като от време на време, ако игрите им станеха прекалено буйни, им се озъбваха заплашително.
	Един от младите раптори се приближи към Ели и потърка глава в крака й. Тя погледна надолу и забеляза кожения нашийник с черната метална кутия. На едно място нашийникът беше влажен. Бе протрил кожата на младото животно.
	Рапторът изскимтя.
	Един от възрастните любопитно се извърна към мястото, откъдето идваше звукът.
	— Мислиш ли, че мога да го сваля? — попита Ели.
	— Да, само че бързо.
	— Добре — каза Ели и клекна до животинчето, което отново изскимтя.
	Възрастните изсумтяха и надигнаха глави.
	Ели погали раптора, за да го успокои. После посегна към кожения нашийник, но шумът от откопчаването му привлече рапторите и те се обърнаха. Един от възрастните тръгна към терасата.
	— По дяволите! — изруга шепнешком Дженаро.
	— Не мърдайте — каза Грант. — Стойте спокойно.
	Възрастният мина покрай тях, а дългите му извити нокти потракваха по бетонния под. Спря пред Ели, която беше клекнала до малкия раптор, скрита зад една от металните кутии. Още държеше нашийника точно пред погледа на раптора. Възрастният вдигна глава и подуши въздуха. Главата му беше много близо до ръката й, от разклонителната кутия обаче не я забелязваше. Езикът на животното се стрелна напред.
	Грант посегна към колана си, откачи една от газовите гранати и сложи пръст на предпазния щифт. Дженаро го спря с жест, като кимна към Ели.
	Тя не беше с противогаз.
	Грант остави гранатата и взе шоковата палка. Възрастният раптор все още беше съвсем близо до Ели.
	Тя издърпа нашийника от врата на рапторчето. Металната закопчалка изтрака в бетона. Възрастният раптор помръдна глава и любопитно се наведе да огледа терасата, а малкият изписука доволно и подскачайки, се отдалечи. Възрастният постоя още малко до Ели. Най-после се обърна и тръгна към средата на помещението.
	— Божичко — въздъхна облекчено Дженаро. — Няма ли да се махаме?
	— Не — отвърна Грант. — Първо трябва да си свършим работата.


	През очилата за нощно виждане Грант оглеждаше яркозелените очертания на най-близкото гнездо. Беше направено от кал и сламки и бе с формата на широка плитка кошница. Според Грант в него бе имало четиринайсет яйца. Той, разбира се, не можеше да преброи от толкова далеч черупките. Освен това те отдавна бяха натрошени и парчетата бяха пръснати по пода. Но в калта ясно се виждаха вдлъбнатините от яйцата. Очевидно рапторите правеха гнездата си малко преди да снесат яйцата и затова те бяха оставили трайни отпечатъци в калта. Грант забеляза, че едно се е счупило преждевременно. Реши, че в това гнездо са се излюпили тринайсет животни.
	Второто се бе разцепило на две, но Грант преброи отпечатъците от девет яйца. В третото яйцата бяха петнайсет, но три се бяха счупили преди излюпването.
	— И колко прави това? — попита Дженаро.
	— Излюпили са се трийсет и четири — уточни Грант.
	— А колко животни виждате?
	Грант поклати глава. Динозаврите непрестанно се движеха из просторното помещение, влизаха и излизаха през отвора, който водеше към плажа.
	— Забелязах нещо — каза Ели, като освети с фенерче листа, на който си водеше бележки. — Човек трябва да ги снима, за да е сигурен, но шарките по муцунките на новородените са различни. Според мен са трийсет и три.
	— А по-големите?
	— Двайсет и два… Не забелязваш ли нещо особено, Алън?
	— Какво? — прошепна той.
	— Виж как са наредени. Образуват фигури.
	Грант се намръщи.
	— Тук е доста тъмно…
	— Не, погледни. Виж сам. Наблюдавай малките. Когато си играят, се премятат и тичат във всички посоки. Но когато застанат на едно място, забележи как се обръщат, гледат или към тази стена, или към отсрещната, все едно се строяват.
	— Не зная, Ели. Смяташ, че тук има някаква колониална метаструктура, като при пчелите?
	— Не, не е точно така — каза Ели. — Тук е по-неуловимо. Нещо като тенденция.
	— И според теб го правят новородените?
	— Не. Правят го всички. Възрастните също застават по определен начин. Наблюдавай ги. Казвам ти, че се подреждат.
	Грант сви вежди. Изглежда, Ели беше права. Животните почти непрестанно бяха в движение, но в промеждутъците, когато си почиваха, заставаха по определен начин, все едно че по пода бяха начертани невидими линии, по които се водеха.
	— Нищо не разбирам — каза Грант. — Може би отвън полъхва вятър…
	— Но ние не го усещаме, Алън.
	— Защо го правят? Да не би да е някакъв вид социална организация, която се изразява в подреждане в пространството?
	— Не е логично — каза Ели, — защото го правят всички.
	Дженаро погледна часовника си.
	— Знаех си, че това все някога ще ми послужи. — Под циферблата имаше компас.
	— Често ли ви се налага да го използвате в съда? — попита Грант.
	— Не — поклати глава Дженаро. — Жена ми ми го подари за рождения ден — обясни той и се загледа в компаса. — Доколкото разбирам, ориентирани са в посока североизток-югозапад, нещо такова…
	— Може би чуват нещо и извиват глави по посока на звука… — предположи Ели.
	Грант свъси вежди.
	— А вероятно е някакъв ритуал — каза тя, — нещо, което е характерно само за техния вид и им служи за разпознаване. Но може би няма чак такова значение. — Ели въздъхна. — Сигурно няма да разберем. Динозаврите са много тайнствени. Възможно е и да е начин на общуване.
	Грант си мислеше за същото. Пчелите общуваха помежду си, като изпълняваха нещо като танц. Вероятно динозаврите имаха същите способности.
	— Защо не излизат навън? — попита Дженаро.
	— Те са нощни животни.
	— Да, но на мен ми се струва, че се крият от нещо.
	Грант сви рамене. След миг мъничките започнаха да писукат и да подскачат разтревожено. Известно време възрастните ги наблюдаваха с любопитство. После с шумни писъци, които отекнаха в огромното тъмно пространство, всички динозаври хукнаха към бетонния тунел, който водеше към изхода на пещерата.


	Хамънд

	Останал без дъх, Джон Хамънд се отпусна тежко на влажната земя. „Боже, колко е горещо! — помисли той. — Горещо и влажно.“ Имаше чувството, че диша през напоен с вода сюнгер.
	Погледна към поточето на петнайсет метра под него. Струваше му се, че са минали часове, откакто е започнал да се катери по хълма. Глезенът му беше станал морав и се бе подул. Изобщо не можеше да стъпи на него. Беше принуден да подскача по хълма на другия си крак, който вече също го болеше от усилието.
	Освен това беше жаден. Преди да тръгне нагоре, беше пил от потока, макар и да знаеше, че е неразумно. Сега се чувстваше замаян и му се виеше свят. Едва успяваше да пази равновесие. Но трябваше да се изкатери по хълма и да излезе на пътеката. На няколко пъти му се бе сторило, че чува стъпки по нея, и бе викал за помощ. Но, изглежда, гласът му не стигаше до горе и никой не бе дошъл да му помогне. И тъй като скоро щеше да се свечери, той реши сам да се качи по хълма въпреки болките в глезена. Това и правеше.
	За всичко бяха виновни проклетите хлапета.
	Хамънд тръсна глава, за да се съвземе. Вече повече от час се катереше по хълма, а бе изминал едва една трета от пътя. Бе капнал от умора, задъхваше се като старо куче. Болката в глезена беше непоносима. Виеше му се свят. Той, разбира се, знаеше, че не го заплашва нищо. Още малко, и щеше да види бунгалото. Но трябваше да признае, че е уморен. Както си седеше на склона, усети, че няма никакво желание да продължи нагоре.
	Пък и нищо чудно, че е уморен. Та той вече беше на седемдесет и шест години. На тази възраст хората не би трябвало да се катерят по хълмовете. Въпреки че за човек на неговите години Хамънд се радваше на чудесно здраве. Надяваше се да стане столетник. Просто трябваше да полага грижи за себе си и да се справя с възникващите проблеми. Несъмнено имаше за какво да живее. Трябваше да построи още паркове, да създаде още чудеса…
	Чу някакво писукане и цвъртене. Сигурно из ниските храсти подскачаха някакви дребни птички. Цял следобед чуваше разни звуци, издавани от различни животинчета. В парка имаше много видове животни: плъхове, опосуми, змии.
	Писукането ставаше по-силно и покрай него се търкулнаха дребни буци пръст. Нещо се приближаваше. След малко Хамънд забеляза тъмнозелено животно, което подскачаше към него надолу по хълма… после още едно… и още едно.
	„Компита — каза си той и потръпна. — Хранят се с мърша.“
	Прокомпсогнатусите не изглеждаха опасни. На ръст бяха колкото пиле и поклащаха глави също като птици. Но Хамънд знаеше, че са отровни. С ухапванията си вкарваха в организма бавнодействаща отрова, с която убиваха ранени животни.
	„Ранени животни“, повтори си той наум и се намръщи.
	Първият прокомпсогнатус спря на склона и го загледа. Беше застанал на около метър и половина, така че Хамънд не можеше да го стигне, и само го наблюдаваше. Скоро пристигнаха и останалите, застанаха в редица и го загледаха. От време на време подскачаха, размахваха малките си горни крайници и цвъртяха.
	— Къш! Марш оттук! — извика Хамънд и ги замери с камък.
	Компитата се дръпнаха, но само на половин метър. Не се бояха от него. Изглежда, знаеха, че не може да им направи нищо.
	Хамънд се ядоса, откърши от близкото дърво една клонка и замахна към тях. Компитата отбягваха удара, опитаха се да захапят листата по клончето и весело записукаха. Вероятно си мислеха, че той си играе с тях.
	Хамънд пак се сети за отровата. Спомняше си, че един от работниците в парка бе ухапан от прокомпсогнатус, затворен в клетка. Той беше казал, че отровата им прилича на наркотик. Човек се отпуска, кара го на сън и не усеща никаква болка. Единственото му желание е да заспи.
	„По дяволите!“, изруга наум Хамънд, взе друг камък, прицели се внимателно и го хвърли, като удари едно от животните право в гърдите. Прокомпсогнатусът изпищя от ужас и се преметна презглава. Останалите животни веднага се дръпнаха.
	„Това вече е друго.“
	Хамънд им обърна гръб и отново се заизкачва по хълма. Улавяше се с две ръце за клоните на дърветата, подскачаше на левия си крак и усещаше силна болка в бедрото. Не беше изминал повече от три метра, когато едно от компитата скочи на гърба му. Хамънд бясно размаха ръце и успя да отблъсне животното, но изгуби равновесие и се плъзна надолу по склона. След миг втори прокомпсогнатус подскочи към него и го ухапа по ръката. Хамънд с ужас забеляза, че по пръстите му тече кръв. Обърна се и отново се закатери по хълма.
	Друг прокомпсогнатус се метна на рамото му и когато го ухапа по врата, Хамънд усети слаба болка. Изпищя и го блъсна. После се обърна с лице към животните, като дишаше тежко, а те го наобиколиха, заподскачаха и го загледаха с любопитство. Хамънд усети как от ухапаното място на врата по гърба му се разлива топлина.
	Легнал по гръб на склона, той почувства как го обзема странно спокойствие, все едно се наблюдаваше отстрани.
	Едва сега разбра, че всичко е наред, че не е допуснал никакви грешки, а Малкълм съвсем неправилно преценява положението. Усещането за спокойствие беше прекрасно и той лежеше неподвижно, като пеленаче в люлката си. Когато се приближи следващият прокомпсогнатус и го ухапа по глезена, Хамънд направи съвсем вял опит да го изрита. Дребните животинчета се промъкнаха по-близо. Скоро зацвъртяха около него като ято възбудени птици. Той леко повдигна глава и видя как едно от животните скача на гърдите му. То му се стори изненадващо леко и крехко. Болката, която изпита, когато животното го ухапа по врата, беше слаба, съвсем слаба.


	Плажът

	Увлечен в преследването на динозаврите през криволичещия неравен тунел от бетон, Грант внезапно излезе през някакъв отвор, подобен на вход на пещера, и се озова на плажа, загледан в Тихия океан. В пясъка навсякъде около него подскачаха и играеха малки раптори. После животните едно по едно се оттеглиха в сянката на палмите, покрай плетеницата от мангрови клони. Там се подредиха по своя особен начин и впериха очи в океана. Сега гледаха право на юг.
	— Нищо не разбирам — каза Дженаро.
	— Аз също — рече Грант. — Единственото, в което се убедих, е, че не обичат слънцето.
	Всъщност плажът не беше особено слънчев. Из въздуха се носеше лека мъгла, която се стелеше над океана. Но защо така внезапно бяха напуснали гнездото? Какво бе накарало цялата колония да излезе на плажа?
	Дженаро погледна компаса на часовника си, след това и животните.
	— Застанали са както одеве. Обърнати са в посока североизток-югозапад.
	Откъм гората зад плажа се чуваше бръмченето на оградите с ток.
	— Сега поне разбрахме как са се измъкнали от оградите — каза Ели.
	След малко чуха боботенето на дизелов двигател и от мъглата изплува голям товарен кораб, който бавно се движеше на север.
	— Значи това е причината да излязат — каза Дженаро.
	— Сигурно са го чули, че идва — кимна Грант.
	Докато корабът минаваше покрай острова, всички животни го наблюдаваха, без да издават звук. Само някои от малките писукаха и цвъртяха. Грант беше поразен от съгласуваното им поведение, от начина, по който се движеха и действаха като едно цяло. Но може би всичко това не беше чак толкова загадъчно. Той си припомни последователните промени в поведението им, започнали в пещерата.
	Най-напред малките бяха показали признаци на оживление. След това възрастните го бяха забелязали. Накрая всички животни се бяха втурнали към плажа. Тази последователност, изглежда, показваше, че малките, които имаха по-остър слух, първи са усетили приближаването на кораба. После възрастните бяха извели стадото на плажа. Грант ги наблюдаваше и все повече се убеждаваше, че сега възрастните ръководят всичко. Тук, на плажа, животните стояха съвсем неподвижно и не се разхождаха така свободно, както в пещерата. Напротив, тук те се подчиняваха на строги правила почти като във военен строй. Възрастните бяха застанали на еднакво разстояние от десетина метра, всеки беше заобиколен от няколко новородени. Младите динозаври стояха между възрастните или малко по-напред.
	Грант забеляза, че и възрастните не са равни помежду си. Една от женските беше с по-ярко оцветени ивици на главата и беше застанала в самия център на групата, строена на плажа. Същата самка бе стояла и в центъра на гнездото. Той предположи, че подобно на някои стада маймуни, рапторите са организирани по правилата на матриархалната йерархия и че животното с ярките ивици е царицата майка на тази колония. Забеляза, че мъжките са заели отбранителни позиции по краищата на групата.
	Но за разлика от маймуните, чиято организация бе по-гъвкава и свободна, динозаврите спазваха строг, почти военен ред. Грант все още не можеше да си обясни причината за странното ориентиране на телата им в посока североизток-югозапад. От друга страна обаче, не беше изненадан. Палеонтолозите разкопаваха костен материал от толкова отдавна, че бяха забравили колко малко информация може да се извлече от един скелет. Костите можеха да дадат приблизителна представа за външния вид на животното, за ръста и теглото му. Можеха да дадат информация за прикрепянето на мускулатурата, а оттам и за някои основни характеристики на поведението на животното. От тях можеше да се съди за някои заболявания, които засягат костите. Но в действителност скелетът представляваше беден източник на информация, от която да се правят заключения за цялостното поведение на даден организъм.
	Така или иначе, палеонтолозите разполагаха единствено с кости и използваха тях. Подобно на колегите си, Грант беше станал голям специалист в работата с кости и в даден момент беше започнал да забравя, че някои от предположенията му са недоказуеми. Вероятно истинските динозаври изобщо не отговаряха на представата, която хората си бяха изградили за тях. Поведението и социалният им живот следваха правила, съвсем непонятни за по-късните им потомци, бозайниците. И тъй като поначало динозаврите приличаха на птици…
	— О, Господи! — възкликна Грант.
	Взираше се в рапторите, които, подредени на плажа, наблюдаваха отминаващия кораб, без да издават звук, и внезапно прозря причината за поведението им.
	Дженаро замислено клатеше глава.
	— Тези животни — каза той — сигурно умират от желание да избягат оттук.
	— Не — отвърна Грант. — Нямат никакво желание да бягат.
	— Виж ти!
	— Да — каза Грант. — Те искат да мигрират.


	Свечеряването

	— Миграция! — възкликна Ели. — Но това е невероятно!
	— Да — с усмивка отвърна Грант.
	— А според теб къде искат да отидат? — попита Ели.
	— Не зная — рече Грант.
	В същия миг се чу силно боботене и от мъглата изплуваха големи хеликоптери, които закръжиха над плажа. Бяха военни и в долната част на търбусите им бе монтирано тежко въоръжение. Рапторите панически се разбягаха, когато един от хеликоптерите направи завой и се приготви да кацне на плажа. Една от вратите му се отвори и към тях се втурнаха войници в маслиненозелени униформи. Грант чу забързана испанска реч и забеляза, че Мълдун вече се е качил на хеликоптера заедно с децата. Един от войниците се обърна към тях на английски:
	— Моля ви, последвайте ме. Нямаме много време.
	Грант хвърли поглед към мястото, където бяха стояли рапторите, но тях вече ги нямаше. Всички животни бяха изчезнали, като че никога не бяха съществували. Войниците го дърпаха и той се остави да го отведат под боботещата перка към голямата врата на хеликоптера. Мълдун се наведе и изкрещя в ухото му:
	— Искат да ни отведат оттук. Ще бомбардират още сега!
	Войниците заведоха Грант, Ели и Дженаро на местата им и им помогнаха да закопчеят коланите. Тим и Лекс помахаха на Грант от седалките и той изведнъж си даде сметка колко са малки и колко уморени изглеждат. Лекс се прозяваше, облегната на рамото на брат си.
	Един офицер се приближи към Грант и извика:
	— Вие ли сте шефът, сеньор?
	— Не — отвърна Грант. — Не съм аз.
	— Кой е шефът тук?
	— Не зная.
	Офицерът отиде при Дженаро и му зададе същия въпрос:
	— Вие ли сте шефът?
	— Не — каза Дженаро.
	Офицерът погледна Ели, но не каза нищо. Когато хеликоптерът се откъсна от плажа, вратата остана отворена и Грант се наведе да види рапторите за последен път, но вертолетът вече се носеше над палмите към северната част на острова.
	Грант се наклони към Мълдун и изкрещя:
	— Къде са останалите?
	— Хардинг и няколко работници се качиха в друг хеликоптер — извика Мълдун. — Хамънд е претърпял злополука. Намерили го на склона на един хълм близо до бунгалото му. Сигурно се е спънал.
	— Добре ли е сега?
	— Не. Нападнали са го компитата.
	— Ами Малкълм? — попита Грант.
	Мълдун само поклати глава.
	Грант беше твърде уморен, за да изпита някакви чувства. Обърна се и се загледа през вратата. Вече се свечеряваше и в полумрака едва се забелязваше малкият рекс, застанал с окървавени челюсти до трупа на един хадрозавър на брега на океана. Тиранозавърът гледаше нагоре към отминаващия хеликоптер и надаваше ядосани ревове.
	Някъде отзад се чуха взривове, а пред себе си те видяха друг хеликоптер, който кръжеше в мъглата над сградата за посетители. Миг по-късно се чу гръм и сградата избухна в яркооранжеви пламъци. Лекс се разплака и Ели я прегърна през рамо, закривайки очите й с ръка.
	Грант се взираше надолу и успя за последен път да зърне хипсилофодонтите, които подскачаха грациозно като газели само миг преди земята да избухне под краката им. Хеликоптерът набра височина и се насочи на изток над океана.
	Грант се отпусна в седалката. Мислеше си за динозаврите, които стояха на плажа, и се чудеше къде ли щяха да отидат, ако имаха възможност да мигрират. Разбра, че никога няма да узнае, и тази мисъл го изпълни едновременно с тъга и с облекчение.
	Офицерът пак се приближи и се наведе ниско над него:
	— Вие ли сте шефът?
	— Не — отвърна Грант.
	— Моля ви, сеньор, кажете ми кой все пак отговаря за този остров?
	— Никой — каза Грант.
	Хеликоптерът увеличи скоростта и се устреми към сушата. Ставаше студено и войниците затвориха вратата. Докато го правеха, Грант за последен път погледна назад и на фона на тъмновиолетовото море видя острова, забулен в гъста мъгла, през която смътно се различаваха оранжевите проблясъци на бързо редуващи се експлозии — все по-малко светло петно сред притъмняващото небе.


	Епилог
	Сан Хосе

	Дните минаваха. Правителството се отнесе с внимание към тях и ги настани в хубав хотел в Сан Хосе. Можеха свободно да излизат и да се свързват по телефона с когото поискат. Но не им разрешаваха да напуснат страната. Всеки ден ги посещаваше някакъв млад човек от посолството на САЩ. Питаше ги дали имат нужда от нещо и ги уверяваше, че във Вашингтон правели всичко възможно да ускорят заминаването им. Държали ги тук, защото на територия, принадлежаща на Коста Рика, бяха загинали много хора. На същата тази територия се бяха случили събития, които можеха да доведат до екологична катастрофа. Правителството на Коста Рика смяташе, че е било подведено и измамено от Джон Хамънд и неговите проекти за острова. При тези обстоятелства не бе склонно да пусне оцелелите току-така. Дори не разрешаваше да бъдат погребани Хамънд и Иън Малкълм. Изчакваше.
	На Грант му се струваше, че всеки ден го водят в ново правителствено учреждение, където го разпитва поредният любезен и интелигентен държавен чиновник. Безброй пъти го караха да повтаря едно и също. Как се е запознал с Джон Хамънд. Какво е знаел за проекта. Как е получил факса от Ню Йорк. Защо е отишъл на острова. Какво се е случило там.
	Разказваше им една и съща история отново и отново, ден след ден, с най-големи подробности.
	От доста време си мислеше, че го подозират в лъжа и че по време на безкрайните разпити очакват да чуят нещо от него, но той не знаеше какво.
	Един следобед, докато седеше в двора на хотела и наблюдаваше Тим и Лекс, които си играеха в плувния басейн, към него се приближи американец, облечен в риза и къси панталони цвят каки.
	— Не се познаваме — поде той. — Казвам се Марти Гутиерес. Работя тук като изследовател в биологичния резерват „Карара“.
	— Значи вие намерихте онзи първи екземпляр _Procompsognathus_?
	— Точно така. — Гутиерес седна на шезлонга до него. — Сигурно нямате търпение да се върнете у дома.
	— Да — каза Грант. — Остават ми само няколко дни за разкопки, преди да настъпи зимата. Нали знаете, в Монтана първият сняг пада още през август.
	— Затова ли фондация „Хамънд“ финансира разкопки само в северните райони? Имам предвид, че е по-вероятно генетичният материал на динозаврите да се запази при студен климат.
	— И аз така предположих — рече Грант.
	Гутиерес кимна.
	— Умен човек е бил този господин Хамънд.
	Грант не каза нищо. Гутиерес се облегна в шезлонга.
	— Властите няма да ви уведомят — допълни той след малко, — защото се боят, а може би и защото изпитват неприязън към вас заради участието ви в тази история, но в селските райони се наблюдава нещо много странно.
	— Ухапвания на бебета?
	— Не. Слава Богу, вече няма ухапвания. Но има нещо друго. Тази пролет в района на Исмалоя, който е малко по на север, някакви неизвестни животни унищожават земеделските култури по твърде особен начин. Напредват с всеки изминал ден, като се движат по права линия… права като стрела… от брега към планините и оттам в джунглата.
	Грант се изправи на стола.
	— Прилича на миграция — каза Гутиерес. — Не сте ли съгласен?
	— Какви култури унищожават? — попита Грант.
	— Ами и това е странно. Ядат само плодове от агама, соя, а понякога и пилета.
	— Храни, богати на лизин — допълни Грант. — Какво е станало с тези животни?
	— Предполага се, че са навлезли в джунглата — отвърна Гутиерес. — Във всеки случай не е намерено нито едно. Ще бъде много трудно да ги открият в джунглата. Експедицията може да прекара години в планините на Исмалоя и да не се натъкне на нищо.
	— А нас ни държат тук, защото…
	— Правителството е разтревожено — сви рамене Гутиерес. — Може би ще се появят и други животни. Ще си имат още неприятности. Затова проявяват предпазливост.
	— Вие смятате ли, че ще се появят други животни? — попита Грант.
	— Не мога да кажа. А вие можете ли?
	— Не — отговори Грант. — Не мога.
	— Но имате известни подозрения.
	— Да, възможно е да се появят — кимна Грант.
	— И аз така мисля.
	Гутиерес се изправи и помаха на Тим и Лекс, които играеха в басейна.
	— Най-вероятно ще изпратят децата у дома — каза той. — Няма причина да не го направят. — Той си сложи слънчевите очила. — Пожелавам ви приятно прекарване в Коста Рика, доктор Грант. Това е една прекрасна страна.
	— Значи няма да ни разрешат да заминем? — попита Грант.
	— Никой от нас няма да замине, доктор Грант — отвърна с усмивка Гутиерес, обърна се и тръгна към входа на хотела.


>

	При подготовката на този роман аз съм черпил от трудовете на мнозина от най-известните палеонтолози и по-специално от тези на Робърт Бакър, Джон Хорнър, Джон Острьом и Грегъри Пол. Използвал съм и постиженията на новото поколение илюстратори, в това число на Кенет Карпентър, Маргарет Колбърт, Стивън и Силвия Черкас, Джон Гърч, Марк Халет, Дъглас Хендърсън и Уилям Стаут, чиито реконструкции изразяват най-новите схващания за поведението на динозаврите.
	Някои от изложените тук идеи за палео-ДНК, или за генетичния материал на изчезналите животни, бяха изразени за пръв път от Чарлс Пелегрино и се основават на изследванията на Джордж О. Пойнър и Робърта Хес, които създадоха в Бъркли Група за изследвания на ДНК на изчезнали организми. Някои от разговорите за теорията на хаоса са отчасти вдъхновени от коментарите на Айвър Икланд и Джеймс Глайк. Компютърните програми на Боб Грос послужиха за някои от графиките. Трудовете на покойния Хайнц Пейгълс ме вдъхновиха за създаването на образа на Иън Малкълм.
	Все пак тази книга е плод изцяло на фантазията, а възгледите, изразени в нея, са само мои. Същото се отнася и за евентуалните фактически грешки, които може би съм допуснал в текста.

	Авторът


	$source = Моята библиотека
	$id = 33678
	$book_id = 6732

	__Издание:__
	Майкъл Крайтън. Джурасик Парк. Изгубеният свят
	Американска. Първо издание
	Коректор: Марийка Тодорова
	Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов
	Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова
	ISBN: 954-585-472-3
	
	Формат: 60/90/16
	Печатни коли: 51
	ИК „Бард“, София, 2003