Глава първа - Грейс _9^ 9I'реводач - Nadenceto22 2'едак,rпор - Nadenceto22 Помня, лежаща в снега една малка точица изстиваща топлинка, заобиколена от вълци. Те ме ближеха, хапеха, душеха тялото ми, притискаха го. Блъскащите им се тела блокираха и малкото топлина, която слънцето предлагаше. По козината им блестеше лед, а дъхът им образуваше непрогледен облак във въздуха около нас. Мускусната миризма на телата им ми напомняше на мокро куче и горяща кожа едновременно, приятно и ужасяващо. Езиците им се сливаха с кожата ми, небрежните им зъби разкъсваха дрехите ми и разрошваха косата ми, бореха се за ключицата ми, там където пулса е най-силен. Можех да изкрещя, но не го направих. Можех да се боря, но не го направих. Просто лежах там и го оставих да се случва, гледайки бялото зимно небе превръщащо се в сиво. Един вълк притисна муцуната си в китката ми, хвърляйки сянка върху лицето ми. Жълтите му очи срещнаха моите, докато другите вълци рязко ме бутнаха. 3адържах погледа си на тези очи, толкова колкото имах възможността. Жълти. И от толкова близо се виждаха малки искрящи точици във всеки нюанс на златния и лешниковия цвят. Не исках да отмества погледа си и той не го направи. Искаше ми се да се протегна и да сграбча козината му, но дланите ми останаха притиснати до гръдния ми кош, ръцете замръзнали до тялото ми. Не можех да си спомня, какво е чувството да си топъл. Тогава той си отиде и без него другите вълци се приближиха, прекалено близо, задушаващо близо. Нещо потръпна в гърдите ми. Нямаше слънце, нямаше светлина. Умирах. Не можех да си спомня как изглеждаше небето. Но не умрях. Бях изryбена в море от студ, но изведнъж се преродих в свят от топлина. Помня това - жълтите му очи. Мислех че никога няма да ги видя отново. Този превод принадлежи на форума http://muse.forumotion.net/forum.htm Глава втора - Сам -9ос !Јґреводач - [Nіzdепсеtо22 Редаіпор - ЈЧііdепсеtо22 Те сграбчиха момичето от люлката в двора й и я завлякоха сред дърветата, тялото й остави плитка следа в снега, от нейния до моя свят. Гледах как се случваше. И не го спрях. Това беше най-дългата и студена зима в живота ми. ден след ден под бледото безполезно слънце. И гладът- гладът който гореше и разяждаше, неутолимия господар. Този месец нищо не помръдваше, пейзажа беше замръзнал в цветна безсмислена картина на живота. Един от нас беше застрелян, докато се опитваше да открадне боклука от нечия кофа за, затова останалата част от глутницата остана сред дърветата огладняваща все повече, чакаща топлината и старите ни тела. докато не намериха момичето. докато не го атакуваха. Те се бяха навели над нея, ръмжащи, борещи се да се включат в убийството. Видях го. Видях как телата им потръпваха от желание. Видях как влачеха тялото й насам, разбърквайки снега под нея. Видях муцуни обагрени в червено. Отново - не ги спрях. Бях високопоставен в глутницата - Бек и Пол се бяха убедили в това - така че можех да се приближа безпроблемно, но аз останах назад, треперещ в студа. Момичето миришеше на топлина, живот и всичко човешко. Какво не беше наред с нея? Ако беше жива, защо не се бореше? Можех да надуша кръвта й, топла ярка есенция, в този мъріъв студен свят. Видях как Салем подскочи и потрепери, когато разкъса дрехите й. Стомаха ми се преобърна, болезнено - беше минало толкова време, откакто ядох за последно. Искаше ми се да разбутам вълците, да застана до Салем и да се правя че не мога да надуша човешкото в нея или да чуя нежните й въздишки. Беше толкова мъничка в сравнение с нашата дивота, глутницата я смачкваше, искаше да размени живота й за нашия. Ръмжейки и оголвайки зъби се хвърлих напред. Салем отвърна на ръмженето ми, но аз бях по-силен от него, въпреки глада и младоспа ми. Пол се отмести с мърморене. Бях до нея. Тя гледаше към залязващото небе с отдалечен поглед. Може би мъртва. Притиснах носа си в ръката й - аромата на дланта й, миришеше на захар и масло, и сол, напомняйки ми на един друг живот. Тогава видях очите й. Будни. Живи. Момичето погледна в очите ми, задържайки погледа ми с ужасяващата си прямост. Отсіъпих, отдръпнах се, треперейки отново - но този път не беше гнева, това което разклати тялото ми. Нейните очи в моите. Кръвта й по лицето ми. Разкъсвах се на парчета, отвътре и отвън. Нейният живот. Моя живот. Глутницата се отдръпна от мен. Погледнаха към мен, не много дълго, след което взеха своята награда. Беше най-красивото момиче, което някога бях виждал, крехко кърваво ангелче в снега, а те шяха да я унищожат. Видях го. Водях нея по начин, по който не бях виждал нищо друго досега. И го спрях. Този превод принадлежи на форума http://muse.forumotion.net/forum .htm Глава трета - Грейс 3ес !Јґреводач - [Nіzdепсеtо22 Редаіпор - ЈЧііdепсеtо22 Видях го отново след това, винаги в студа. Седеше в началото на дърветата, в двора ни, жълтите му очи втренчени в мен, докато пълнех хранилката за птичките или изхвърлях боклука, но никога не се приближи. Между деня и нощта, период, който бе безкраен през дългата минезотска зима, можех да се залепя за люлката, докато не почувствам погледа му. Или по-късно, когато надраснах люлката, присіъпвах към дърветата и бавно се приближавах към него - ръката вдигната, с дланта напред, очите снижени. Без заплаха. Опитвах се да говоря езика му. Но без значение колко дълго чаках, без значение колко много се опитвах да го доближа, той винаги се скриваше в шубраците, преди да успея да скъся разстоянието между нас. Никога не се страхувах от него. Той беше достаіъчно голям, за да ме свали от люлката и да ме разкъса, достаіъчно силен да ме завлече в гората. Но свирепостга на тялото я нямаше в очите му. Помнех погледа му, всяко пеіънце жълто и не можех да се страхувам от него. Знаех че няма да ме нарани. Исках да знае, че и аз няма да го нараня. Чаках. И чаках... Той чакаше също, въпреки че не знаех какво. Изглеждаше сякаш аз бях единствената, която иска да се доближи. Но той винаги беше там. Гледаше ме - и аз го гледах. Никога прекалено близо до мен, но и никога прекалено далеч от мен. И така, това беше непроменливата картина в продължение на шест години: натрапчивото присъствие на вълците през зимата и още по-натрапчивото им отсъствие през лятото. дори не се замислях за времето. Мислех че са вълци. Само вълци. Този превод принадлежи на форума http://muse.forumotion.net/forum .htm Глава четвърта - Сам 32°С !Јґреводач - [Nіzdепсеtо22 Редаіпор - ЈЧііdепсеtо22 денят в който успях почти да говоря с Грейс, беше най-горещият ден в живота ми. дори и в книжарницата, където имаше климатик, жегата се промъкваше на вълни под вратата и през прозорците. Зад гишето, аз се бях отпуснал на облегалката и попивах всяка капчица слънце, в себе си. Часовете течаха и следобедната светлина побели всички книги по полиците до бледи, озарени техни версии и затопли хартията и мастилото по страниците, така че миризмата на непрочетени думи се завъртя във въздуха. Това беше, което обичах, когато съм човек. Четях когато вратата се отвори с леко иззвъняване и пропусна гореща вълна и група момичета. Смееха се прекалено шумно, за да им трябва помощта ми, затова продължих да чета и ги оставих да се въртят покрай рафтовете и да си говорят за всичко друго, освен книги. Не смятах да се замислям втори път над момичетата, докато с периферното си зрение не забелязах как едно от тях не прокара ръцете си по дългата си іъмноруса коса и не я върза на дълга конска опашка. движението, само по себе си беше незначително, но изпрати повей от аромат във въздуха. Разпознах тази миризма. Разпознах я незабавно. Това беше тя. Трябваше да е тя. Вдигнах книгата пред лицето си и рискувах да погледна към момичетата. другите две все още си говореха и разглеждаха хартиената птичка, която бях сложил пред детската секция. Тя не говореше и не се върна при тях, очите й обхождаха книгите около нея. Погледа й пробягваше по заглавията, іърсейки начин за бягство. Бях планирал стотици различни версии на тази сцена, но сега, когато момента насіъпи, не знаех какво да направя. Беше толкова истинска тук. Беше различно, когато беше в двора си, просто четяща книга или пишеща домашното си. Тогава празнотата между нас беше непреодолима. Чувствах всички причини да стоя далеч. Тук в книжарницата, изглеждаше на дъх разстояние, близка по такъв начин, по който не е била досега. Нямаше нищо, което да ме спре, да говоря с нея. Погледът й пробяга към мен и аз погледнах бързо към книгата си. Тя нямаше да разпознае лицето ми, но щеше да разпознае очите ми. Трябваше да вярвам че ще разпозанае очите ми. Молех се, да си тръгне, за да мога да дишам отново. Молех се, да си купи книга, за да се наложи да разговарям с нея. Едно от момичетата извика: * Грейс, ела тук и виж това. Степенуване: Влез в колежа на мечтите ти - това звучи добре, не мислиш ли? Поех си бавно въздух, гледайки дългия й осветен от слънцето гръб, когато тя се наведе и погледна книгата, заедно с другите две момичета. Начина по който се беше навела показваше интереса й, само отлюбезност-тя кимна, когато й посочиха и други книги, но изглеждаше незаинтересована. Наблюдавах начина, по който слънчевата светлина потичаше през прозорците, улавяше отделни хвърчащи косъмчета от опашката й, превръщайки ги в блестящи златни нишки. Главата й се движеше незабележимо напред-назад в риіъма на музиката, която звучеше в книжарницата. * Хей. Подскочих, когато пред мен се появи лице. Не Грейс. Едно от другите момичета - іъмнокосо и мургаво. Носеше голяма камера, подпряна на рамото й и гледаше право в очите ми. Не каза нищо, но знаех какво си мислеше. Каквото си мислеха всички за цвета на очите ми, зяпащи тайничко, тя поне беше откровена в това. * Имаш ли нещо против, ако те снимам? - попита тя. Помислих за оправдание. * Някои хоеа смятат, че ако им направиш снимка, вземаш душата им*. Звучи като логичен аргумент, за мен, така че съжалявам, но без снимки. (израза на английски звучи ... if you take their photo, you take their souI - игра на думи). - Вдигнах рамене извинително. - Можеш да снимаш книжарницата, ако искаш. Третото момиче избута момичето с камерата, беше с светло-кафява коса, изключително луничава и излъчваше толкова енергия, че ме измори само с присъствието си. * Флиртуваш, а, Оливия? Нямаме време за това. Ето, пич, ще взема тази. Взех книгата от нея, открадвайки си краіък поглед наоколо за Грейс. * деветнайсет долара и дведесет и девет цента. - казах аз. Сърцето ми подскачаше. * За книга с меки корици? - забеляза луничавото момиче, но ми подаде двайсет. - Задръж рестото. - Нямахме буркан за ресто, но го оставих на гишето, до регисіъра. Сложих книгата в плик и я подадох бавно, надявайки се Грейс да дойде, за да види, какво е отнело толкова време. Но тя стоеше в биографичната секция, с глава обърната към заглавията. Третото момиче взе торбата и се ухили към мен и Оливия. Тогава те отидоха при Грейс и я задърпаха към вратата. Обърни се, Грейс. Погледни ме, стоя ето тук. Ако се обърнеше точно сега щеше да види очите ми и да ме познае. Луничавото момиче отвори вратата - динг - и издаде неіърпелив звук към другите две. Оливия се обърна за секунди отнво и срещна погледа ми. Знаех че се взирах в тях - в Грейс, но не спрях. Оливия замръзна и бавно се доіътри извън магазина. Луничавото момиче каза: * Хайде, Грейс. Гърдите ми се стегнаха, тялото ми говореше език, който съзнанието ми не разбираше съвсем. Ч а ках. Но Грейс, единствения човек на света, който исках да ме познае, просто прокара пръст по една от книгите с твърди корици, погледа й пробяга отново по заглавието, след което излезе от книжарницата, без дори да осъзнае, че аз съм тук, на една ръка разстояние. Глава пета 7°С 9ґреводач - .ЈЧаd сРедаіпор - е Осъзнах че вълците в гората са върколаци, чак когато джак Кълпъпър беше убит. Септември, когато се случи, джак беше това, за което всеки говореше в малкото ни градче. Не е като джак да е бил страхотно хлапе, докато беше жив, като изключим факта че се отличаваше с най-скъпата кола на паркинга, с изключение на тази на директора. Всъщност, донякъде беше смотаняк. Но когато го убиха незабавано стана светец. С ужасна и сензационна врява, заради начина по който се случи. За пет дни от смъртга му, в училище чух стотици версии на случилото се. Резултата беше следния: всички бяха ужасени от вълците. Понеже мама обикновено не гледаше новините и татко рядко беше вкъщи, обществено безпокойство стигна бавно до семейството ни, отнемайки няколко дни, за да набере сили. Инцидента ми с вълците сякаш беше излязъл отума на майка ми в последните шест години, изместен оттерпентинови изпарения и допълващи се цветове, но май атаката върху джак й го припомни ясно. Не беше присъщо на мама, безпокойството й да се изрази в нещо логично, като това да прекарва повече време с единствената си дъщеря, тази, която е била нападната от вълци. Вместо това, тя го използваше за да стане още по-разсеяна от всякога. * Имаш ли нужда с вечерята, мамо? Мама погледна виновно към мен, премествайки вниманието си оттелевизора, който можеше да види от кухнята, към гъбите, които режеше на дъската за рязане. * Беше толкова близо до тук. Мястото, на което го намериха. - каза тя, сочейки с ножа към телевизора. Говорителя изглеждаше фалшиво загрижен, когато карта на местностга ни се появи до замъглена снимка на вълк, в горния десен ъгъл на екрана. Преследването на истината, каза той, продължава. Мислех че след седмица повтаряне на една и съща версия, отново и отново, най-накрая ще я подкрепят с доказателства. Вълка на снимката дори не беше същата порода, като моя вълк, с неговата гъста сива козина и светлокавяфи-жълтеникави очи. * Все още не мога да го повярвам. - продължи мама. - Само от другата страна на гората Боундари. Там е, където е бил убит. * Илиумрял. Мама замръзна, гледайки ме, леко изморена и красива както винаги. * Какво? Погледнах обратно към домашното си - удобни, подредени линии на числа и знаци. * Може просто да е минавал по тази част от пътя и да е бил завлечен в гората, докато не е внимавал. Не е същото. Не може да говорят насам-натам, опитвайки се да всяват паника. Вниманието й се върна към телевизора, докато накълцваше гъбите на миниатюрни парченца. Тя поклати глава. * Атакували са го, Грейс. Поглендах през прозореца, към дърветата - бледите линии на огромните дървета, открояващи се в мрака. Не можех да го видя, дори и моят вълк да беше отвън. * Мамо, ти си тази, която ми повтаряше отново и отново ,,Вълците обикновено са ми рол юби ви. Вълците са миролюбиви създания. Това бяха думите на мама от години. Мисля че единствения начин да живее в тази къща за нея беше да се убеждава сама в безвредността на вълците и това че моя случай беше единичен. Не знам дали тя наистина вярваше че са миролюбиви, но аз го вярвах. Взирайки се в гората, аз наблюдавах вълците всяка година в живота ми, спомняйки си лицата и индивидуалностга им. Разбира се, там беше мършавия кафяв болнав вълк, който ме завлече в гората, видим само в найстудените месеци. Всичко в него - грубата му рунтава козина, нашареното му с белези ухо, едното му мръсно око - крещящо че тялото е болно, и безумно въртящите се очи, които шепнеха за болния му разсъдък. Помнех как зъбите му гризяха кожата ми. Можех да си го представя, да атакува човек в гората отново. Там беше и бялата вълчица. Бях чела че те са предназначени най-вече за създаването на поколение и я в виждах с лидера на глутницата, с толкова черна козина, колкото нейната бе бяла. Гледах го как души муцуната й и я води през скелетите на дърветата, с блестяща като на риба във вода, козина. Тя имаше някакъв тип жестока и необуздана красота, можех да си представя и нея да напада човек. Но останалите от тях? Те бяха тихи, красиви призраци в гората. Не се страхувах оттях. * Точно, миролюбиви. - Продължаваше да накълцва гъбите с отсечени движения. - Може би ще е най-добре да ги хванат и да ги псунат в Канада или нещо такова. Замръзнах, с поглед впит в домашното ми. Лятото без вълците ми, беше достатьчно лоша. Когато бях малка тези месеци ми се струваха невъзможно дълги, прекарани в чакане вълците да се появят. Само станаха по-лоши след като забелязах моя жълтоок вълк. През тези дълги месеци си представях велики приключения, когато се превръщам във вълк през нощта и тичам с моя вълк към златната гора, където никога не вали сняг. Сега знаех че златната гора не съществува, но моя жълтоок вълк и глутницата - да. Въздишайки, избутах домашното си настрана, по кухненската маса и отидох до мама и дъската за рязане. * Нека аз го довърша. Само го оплескваш. Тя не възрази, а и не го очаквах. Вместо това ме възнагради с усмивка и се завъртя, отстъпвайки ми мястото си, сякаш само беше чакала да отблежа жалкото ястие, което правеше. * Ако довършиш вечерята... - каза тя. - ще те обичам вечно! Направих гримаса и взех ножа от нея. Мама беше вечно разсеяна и изцапана с боя. Никога не е била като майките на приятелките ми - с престилка, готвеща, сервираща. Не исках и да бъде такава. Но все пак - трябваше да довърша и домашното си. * Мерси, миличка. Ще съм в студиото. - Ако беше от онези кукли, които казват 5-6 различни неща, когато ги натиснеш по коремчето, това щеше да е една от редовните й фрази. * Не прекалявай с изпаренията. - казах й, но тя вече тичаше по стълбите. Изсипвайки гъбите в купичка, погледнах към часовника, закачен на жълтата стена. Все още час, докато татко си дойде от работа. Имах достатъчно време да довърша вечерята и евентуално да си открадна поглед към моя вълк, след това. Имаше някакво нарязано говеждо месо, което явно трябваше да върви с гъбите. Извадих го и тръшнах на дъската за рязане. По телевизора ,,експерта питаше дали е нужно вълците в Минезота да се ограничат по популация или да се преместят. Всичко това ми скапа настроение. Телефона иззвъня. * Ало? * Хей. Как е? Рейчъл. Радвах се да я чуя, тя беше пълна противоположност на майка ми - абсолютно организирана и последователна. Караше ме да се чувствам по-малко, като извънземно. Наместих телефона между ухото и рамото си и кълцах месото, докато говорех, запазвайки парче от месото, с големината на юмрюка ми за по-късно. * Правя вечеря и гледам глупавите новини. Тя беше асолютно наясно, за какво говоря. * Знам. Говорим за сюрреализъм, а? Излгежда сякаш просто не могат да се наситят на това. Малко е брутално, наистина, не могатли просто да млъкнат и да ни оставят да го преодолеем? достатъчно неприятно е да ходим на училище и навсякъде да се говори за това. И ти с вълците и всичко това, сигурно е наистина дразнещо за теб. И родителите на джак не би ли трябвало новинарите най-после да млъкнат? - Рейчъл бърбореше толкова бързо, че едвам я разбирах. Пропуснах една част от средата на това, което каза. Тогава тя попита: * Обаждала ли се е Оливия тази вечер? Оливия беше третия член на триото ни, единствената, която беше близо до разбиране на увлечението ми към вълците. Беше една от малкото вечери в която не бях говорила нито с нея, нито с Рейчъл. * Най-вероятно е навън и прави снимки. Нямаше ли метеоритен дъжд тази вечер? - казах аз. Оливия виждаше света през камерата си - половината от училищните ми спомени бяха на 4х6 инчови черно-бели снимки. Рейчъл каза: * Мисля че си права. Оливия със сигурност ще иска част от горещата астероидна активност. Имаш ли момент? Поглендах към часовника. * Горе-долу. Тъкмо довършвам вечерята и имам домашни след това. * дорбе, само секунда тогава. две думи, скъпа: из. ход. Сложих месото в тигана. * Това е една дума, Рейч. Тя замълча за секунда. * даа. Звучи по-добре в главата ми. Все едно, ето и за какво говоря - родителите ми казаха че ако искам да отида някъде през тази коледна ваканция те ще платят за нея. Аз разбира се, искам да отида някъде. Навсякъде другаде, само да не съм в Мърси Фолс. Боже, навсякъде другаде, но не и Мърси Фолс! Ще дойдете ли с Оливия утре след училище с мен, да ми помогнете да избера нещо? * Мда, разбира се. * Ако е някое наистина готино място, може би с Оливия ще искате да дойдете, също. - каза Рейчъл. Не отговорих нищо. думата Коледа веднага извикваше асоциации с аромата на коледното дръвче, іъмната безграничност на обсипаното със звезди декемврийско небе, простиращо се над задния ни двор и очите на вълка ми, които ме гледат зад отрупаните със сняг дървета. Без значение колко отсъства през останалата част от годината, винаги си имах моя вълк за Коледа. Рейчъл изстена. * Не прави този тих, взиращ се в нищото мислещ поглед, Грейс! Ще го направиш! Не можеш да ми кажеш, че не искаш да се измъкнеш оттова място! Май наистина можех. Май принадлежах на това място. * Не съм казала не. - изпротестирах. * Също така не каза и ,,О, Боже, мой, разбира се, че да. Това се очаква да кажеш. - Рейчъл въздъхна. - Но ще ми помогнеш с избора, нали? * Знаеш че ще го направя. - казах аз, протягайки шия, за да хвърля един бърз поглед през задния прозорец. - Сега наистина трябва да затварям. * да, да, да. - каза Рейчъл. - донеси курабийки. Не забравяй. Обичкам те. Чао. - Тя се засмя и затвори. Побързах да сваля месото от котлона, за да стане готово и без да съм непрекъснато до него. Грабнах палтото си от коридора и отворих вратата към верандата. Студения въздух удари скулите ми и върха на ушите ми, напомняйки ми че лятото официално свърши. Плетената ми шапка беше в джоба на палтото ми, но знаех че вълка ми не винаги ме разпознава, когато я нося, затова не си я сложих. Погледнах към края на двора и присіъпих от верандата, опитвайки се да изглеждам безгрижна. Парчето месо в ръката ми беше студено и хлъзгаво. Обувките ми хрущяха по крехката заледена трева. Спрях в средата на двора, мигновено запленена от розовата светлина на залеза, пробиваща си път през іъмните стари дървета. Този замръзнал пейзаж беше свят много далечен от малката топла кухня, с нейната приятна миризма на лесно оцеляване. Където се очакваше да принадлежа. Където би трябвало да искам да съм. Но дърветата ме викаха, подтиквайки ме да забравя всичко, което познавах и да изчезна в черната приближаваща нощ. Беше желание, което ме влечеше насам, обезпокоително често тези дни. Тъмнината накрая на дърветата се промени и видях моят вълк, седящ зад едно дърво, издаващ носови звуци, към месото в ръката ми. Облекчението ми, че го виждам, беше бързо срязано, когато той обърна главата си и тя се обля от кухненската светлина. По брадата му имаше засъхнала стара кръв, суха. На дни. Ноздрите му се разширяваха, беше надушил месото в ръката ми. дали месото, или познатото ми присъствие, беше достаіъчно за го примами да присіъпи няколко крачки, извън гората. Още няколко. По-близо, отколкото някога е бил. Застана пред мен, достаіъчно близо, за да се протегна и да докосна блестящата му козина. Или да избърша дълбоката червена ивица на муцуната му. За съжаление исках кръвта да беше негова. Стара рана или одраскване причинена от боричкане. Но не изглеждаше така. Изглеждаше сякаш принадлежеше на някого другиго. * Уби ли го? - прошепнах аз. Той не изчезна при звука от гласа ми, както очаквах. Беше застанал като статуя, очите му, впити в моите, вместо в месото в ръката ми. * Това е всичко, за което говорят по новините. - казах му, сякаш може да ме разбере. - Наричат го ,,жестокост. Казват че са го направили диви животни. Ти ли го направи? Той се взираше в мен за една дълга минута, неподвижен, без да мига. И тогава, за първи път от шест години насам, той затвори очите си. Беше срещу всеки естествен инстинкт, който вълка трябва да притежава. Цял живот немигащ поглед, а ето че сега беше замръзнал в почти човешка скръб - с прекрасни затворени очи, наведена глава и снижена опашка. Това беше най-іъжното нещо, на което бях ставала свидетел в живота си. Бавно, със съвсем леко движение, аз се приближих към него, уплашена да не го накарам да избяга, не от изцапаните в червено устни или зъбите, които криеха. Ушите му трепнаха, усещащи присъствието ми, но той не помръдна. Наведох се, пускайки месото в снега до мен. Той трепна, когато месото тупна. Бях достаіъчно близо, да доловя дивия аромат на козината му и да усетя топлината на дъха му. Тогава направих това, което винаги съм искала - поставих ръката си върху дебелата му козина и когато видях че не се дръпна и не избяга, зарових и двете си ръце в козината му. Горния слой не беше толкова мек, колкото изглеждаше, но под защитния се криеше друг - мъхеста нежна козинка. С лека въздишка той притисна главата си в мен, с все още затворени очи. Прегръщах го, сякаш не беше нищо по-страшно отдомашно куче, въпреки че дивия му осіър аромат не ми позволяваше да забравя, какво наистина беше. За момент забравих къде, коя бях аз. За момент не ме интересуваше. движение, привлече погледа ми - далеч, едва забележима в залязващия ден, бялата вълчица ни гледаше от края на гората - очите й горящи. Усетих іътнеж до мен и осъзнах че моят вълк ръмжеше към нея. Вълчицата присътпи по-близо, необичайно смела и вълка ми се завъртя в ръцете ми, за да е с лице към нея. Потрепнах от звука на зъбите му, които скърцаха към нея. Тя не изръмжа нито веднъж и по някакъв начин това беше по-лошо. Вълците би трябвало да ръмжат. Но тя просто се взираше, погледа й прескачащ от него на мен, всяка част от тялото й излъчваща омраза. Все още треперещ, макар почти незабележимо, вълка ми се притисна силно към мен, избутвайки ме една крачка назад, после още една, упътващ ме към верандата. Краката ми усетиха стълбите и отсіъпих към вратата. Той остана в началото на сіълбите, докато не затворих вратата и не се заключих в къщата. Малко след като влязох вътре, бялата вълчица присіъпи напред и захапа парчето месо, което бях пуснала. Въпреки че моят вълк беше по-близо до нея и ясната заплаха към храната й, тя поіърси погледа ми и го задържа за един дълъг момент, преди да се плъзне в гората, като призрак. Вълка ми се поколеба на края на гората, леката светлина от къщата привлече погледа му. Все още гледаше силуета ми през вратата. Притиснах дланта си към студеното сіъкло. Разстоянието между нас никога не беше било толкова безкрайно, необятно. Глава шеста - Грейс 6°С ~Гґреводач - Nііdеіісеtо22 сРедаіпор - абепсеtо22 Когато баща ми се прибра вкъщи, все още бях изгубена в тихия свят на вълците, представяйки си отново и отново, усещането от козината на моя вълк, в дланите ми. Въпреки че с неохота измих ръцете си, за да довърша вечерята, мускусната есенция се беше просмукала в дрехите ми, запазвайки изживяването ясно в съзнанието ми. Отне му шест години за да ми позволи да го докосна. да го държа. И сега той ме защити, както винаги ме е защитавал. Отчаяно исках да споделя с някого, но знаех че татко няма да сподели ентусиазма ми, особено с телевизионните репортери, които все още говореха за нападението. Задържах си устата затворена. Татко се събуваше в коридора. Въпреки че не ме виждаше, той се провикна: * Вечерята ухае страхотно, Грейс. Влезе в кухнята и ме погали по главата. Очите му гледаха изморено, зад очилата, но се усмихна. * Къде е майка ти? Рисува? -Той остави палтото си на един стол. * Спирала ли е някога? - Присвих очи към палтото му. - Знам че няма да оставиш това там, нали? Остави го на мястото му, с непринудена усмивка и се провикна към втория етаж: * Лудии, време е за вечеря! - Използването на прякора му за майка ми, говореше за доброто му настроение. Мама изникна в жълтата кухня две секунди по-късно. Беше задъхана от тичането - никога не ходеше нормално, никъде - и имаше линия от зелена боя на скулата си. Татко я целуна, избягвайки боята. * Беше ли добро момиче, малката? Тя запърха с мигли. Изражението на лицето й показваше че вече знаеше, какво щеше да каже той. * Най-доброто. * Ати,Грейс? * По-добраотмама. Татко прочисти гърлото си. * дами и Господа, повишението ми оказа ефекттози пеіък. Така че... - Мама плясна с ръце и заподскача в кръг. - Наех мястото в іърговската зона! Татко се ухили и кимна. * И, Грейс, ще продадеш стария си боклук кола и ще те заведа, да ти купя нова в найскоро време. Сега съм изморен за това. Мама се изкикоти отново и плесна с ръце. Тя танцуваше в кухнята под звуците на някаква недоловима музика. Ако са наели студио в іърговската зона, най-вероятно нямаше да видя родителите си отново. Е, освен за вечеря. Обикновено се появяват за храна. Но това изглеждаше незначимо на фона на обещанието за нова кола. * Наистина? Моя собствена кола? Имам предвид, такава, която върви? * Малка, сравнително евтина. Прегърнах го. Това означаваше свобода. Тази нощ лежах в стаята, със стиснати клепачи, надявайки се да заспя. Свеіът отвън изглеждаше също толкова тих, все едно че е заснежено. Беше прекалено рано за сняг, но всеки звук беше някак приглушен. Толкова тихо. Задържах дъха си, фокусирайки се върху нощта, ослушваща се за някакво движение в тихия мрак. Вече се унасях, когато леки потраквания достигнаха слуха ми, раздиращи тишината отвън. Звучеше като сіържене на нокти по верандата. Беше ли вълк на верандата ми? Може би е миеща мечка. Тогава драскането стана по-леко и се чуваше и ръмжене - определено не миеща мечка. Косъмчетата по задната част на врата ми настръхнаха. Увивайки одеалото си, като наметало, аз изскочих от леглото и прекосих стаята, сіъпвайки боса по дъските, огрени от лунната светлина. Поколебах се, дали не съм сънувала звука, но так-так-так-а се чу отново отвън. Отместих щорите и погледнах към верандата. Перпендикулярно на стаята ми, двора беше празен. Скованите черни дървета се простираха като ограда между мен и дълбоката гора. Внезапно лице изскочи пред мен и подскочих от изненада. Бялата вълчица беше от другата страна на прозореца, с лапи подпрени на перваза. достаіъчно близо, че можех да видя дребните капчици сред козината й. Сините й очи се приковаха в моите, предизвиквайки ме да погледна настрани. Тихо ръмжене достигна до мен, през прозореца и почувствах, че мога да разчета идеята в него, толкова ясно, както ако беше написано на сіъклото. Не си под неговата защита. Отвърнах на погледа й със същото - вторачих се в нея. Тогава, без да се замислям, разтеглих устните си и оголих зъбите си и изръмжах. Звука, който излезе от мен изненада и двете ни и тя скочи обратно от прозореца. Тя погледна през рамо към мен, от края на верандатата, преди да изчезне в гората. Прехапвайки устна, в опит да изтрия странното ръмжене, вдигнах пуловера ми от пода и скочих обратно в леглото. Преместих възглавницата настрана, сгънах пуловера и го използвах вместо нея. Заспах, с аромата на вълка ми. Борови иглички, студен дъжд, естествен аромат, грубата вълна до лицето ми. Почти сякаш беше тук. Този превод принадлежи на форума http://muse.forumotion.net/forum .htm Глава седма Сам 6°С 9ґреводач - ijeiiit000 Редаііпор - 5абеіісеtо22 Все още можех да усетя аромата й по козината ми. Просмукал се е в мен - спомена за другия свят. Бях опиянен от него, от мириса й. Бях твърде близо. Инстинктите ми ме предопредиха отново. Особено като си спомних, какво се случи на момчето. Мириса на лято по кожата й, полу-зовящата интонация на гласа й, усещането на пръстите й по козината ми. Всяка част от мен пееше със спомена за нейната близост. Толкова близо. Не можех да стоя надалеч. Глава осма - Грейс 18°С 9ґреводач - ijeiiitooo Редаііпор - 5абеіісеtо22 Следващата седмица бях разконцентрирана в училище, плаваща през съучениците ми, и едва водеща някакви записки. Всичко за което мислих беше усещането на козината на моя вълк под пръстите ми и образа на ръмжащото лице на белия вълк от другата страна на прозореца. Накарах се да се съсредоточа, когато госпожа Румински пусна полицая в класната стая, пред класа. Остави го сам отпред, което беше много жестоко, като се има предвид че беше седмия час и повечето от нас бяха неспокойни очакващи бягството. Може би си мислеше, че член от законо изпълняващите би бил способен да манипулира истински гимназисти. Но пресіъпника ти можеш да застреляш, за разлика от стая младежи, които не искат да млъкнат. Зравейте. - каза офицера. Като изключим пистолета на колана, който беше изпъкнал с кобура и напръскан със спрей и други подбрани оръжия, той изглеждаше млад. Хвърли поглед към госпога Румински, която се носеше неотзивчиво към отворената врата на класната стая и пипаше с пръсти лъскавото име отбелязано на риза си: Уилиям Коениг. Г-жа Румински ни каза, че е възпитаник на хубавата ни гимназия, но нито името нито лицето му не ми изглеждаха познати. - Аз съм полицай Коениг. Вашата учителна- Г-жа Руминскиминалата седмица ме помоли да дойда и да говоря в часа й. Хвърлих беґьл поглед на Оливия, на мястото до мен, да видя какво мисли за това. Както обикновено, всичко относно Оливия изглеждаше изискано и спретнато. Изправен гръб, показващ слаб човек. Тъмна й коса беше сплетена в великолепна френска плитка, а ризата беше току-що изгладена. Никога не би познал, какво си мисли Оливия отустата й. Истината се криеше в очите й. - Сладък е. - прошепна ми тя. - Обичам избръснати глави. Мислиш ли, че майка му, му вика ,,Уил? Все още не знаех как да отговоря на новооткрития и доста изявен интерес на Оливия към мъжете, така че просто завъртях очи. Беше сладък, но не мой тип. Не мисля, че знаех все още какъв е моя тип. Станах полицай точно след като завърших гимназия. - каза полицай Уил. Беше много сериозен, когато го казваше, намръщен в тип изпълнявам служба-ипазещ начин. -Това е професия, която винаги съм искал да изпълнявам и съм вземал насериозно. - Ясно. - прошепнах на Оливия. Не мисля, че майка му, му вика Уил. Офицер Уилиам Коениг ни стрелна с поглед и постави ръката си на пистолета. Предполагам че беше навик, но изглеждаше сякаш въпреки всичко ще ни застреля за шушукането. Оливия изчезна в нейното място и няколко от другите момичета се изкикотиха. - Чудесна кариера е и една от малкото, които не изискват все още колеж.-подчерта той.- А-ъъ-някой от вас смята ли да се занимава с това? Беше ,,ъх което му се отвърна. Ако не беше разколебан, мисля че класа щеше да има добро държание. Една ръка се вдигна. Елизабет, една от ордата на учениците на Гимназията на Мърси Хол, все още носеше черно от смърпа на Джак, попита: - Вярно ли е че тялото на Джак Кълпъпър е било откраднато от моргата? Класа избухна в шушукане от смелоспа й, а полицай Коениг изглеждаше сякаш наистина би отвърнал с изтрел в нея. Но всичко което каза беше: - Наистина не съм упълномощен да говоря относно детайлите на някое съществуващо разследване. - В разследване ли е? - мъжки глас каза от някаде близо отпред. Елизабет го прекъсна: - Майка ми, ми го е чула от диспечър. Вярно ли е? Защо някой би откраднал тяло? Теориите политнаха бързо подред. - Взето е за прикритие. На самоубийство. - Внасяни тайно наркотици! - Медицински експерименти! Някакво момче каза: - Чух че бащата на Джак основно се е тьпкал с вещества в къщата си. Може би Джак се е тъпчел също. - някой удари хлапето, което направи последния коментар; все още беше табу да казваш нещо лошо за Джак и семейството му. Офицер Коениг погледна отново Г-жа Румински, която стоеше на отворената врата на стаята. Тя го наблюдаваше сериозно и следтова се върна в стаята. - Успокойтесе! Ние млъкнахме. Тя се обърна към полицай Коениг: - Та беше ли неговото тяло откраднато? -попита тя. Той каза отново: - Наистина не съм упълномощен да коментирам детайлите на някое течащо разследване. - но този път звучеше повече безпомощно, сякаш може би има съмнение в края на неговото решение. - Офицер Коениг. - каза Г-жа Румински - Джак беше обичан в тази общност. Което беше очевидна лъжа. Но да бъде мъртьв, беше направило чудеса с репотацията му. Предполагам че всички могатда забравят начина, по който загуби самообладание посредата на коридора или даже пред класа. И други подобни избухвания, също. Но аз нямаше да го забравя. Мърси Фолс беше само за мълвата и мълвата за Джак бе това че е бил взел сприхавия характер от баща си. Не знаех за това. Изглежда сякаш трябва да изтриеш образа на това, което би бил, без зачение какво родителите ти биха искали. - Ние все още сме в траур. - Г-жа Румински добави, жестикулирайки към морето от черно в стаята. - Това не е относно разследването. Става въпрос за свалянето на траура. Оливия оформи с усни към мен: - О. Мили. Боже. Поклатих главата си. Изумително. Офицер Коениг кръстоса ръцете си пред гърдите си; накара го да изглежда раздразнен, сякаш малко дете е принудено да направи нещо: Вярно е. Търсиме го. Разбирам загубата на някой младеж... - Това е от някой който изглежда, може би на двадесет- е огромен удар за обществото. Но аз изисквам всеки да уважава уединението на семейството и поверителноста на разследващия процес. Беше си възвърнал твърдото отношение. Елизабет вдигна ръката си отново: - Мислите ли, че вълците са опасни? Имате ли обаждания относно тях? Майка ми каза, че имате много обаждания за вълци. Офицер Коениг погледна към Г-жа Румински, но пресметна, че тя иска да знае точно колкото Елизабет. - Не смятам, че вълците са заплаха за хората, не. Аз- и останалите от службатапредчувстват, че това е изолиран инцидент. Елизабет каза: - Но и тя е била атакувана също. О, чудесно. Не можех да видя посочването на Елизабет, но знаех че е ме е посочила, защото лицата на всички се обърнаха към мен. Свих се малко в мястото си. Не защото вниманието ме безпокоеше, но защото винаги някой си спомня, се тегля по дотегнал ми вече ритьм, те си спомнят, че може да се случи на всеки. И се чудя колко хора би отнело докато решат да тръгнат след вълците. Да тръгнат след моя вълк. Знаех че това беше истинската причина, защо не простих смърпа на Джак. Междувременно това и неговата пъстра история в училище се чувствах лицемерно да съм в траур заедно с останалата част от училището. Не се чувствах правилно да не му обръщам внимание, всеки, макар че: Искаше ми се да знам, какво съм длъжна да изпитвам. - Това беше преди много време.- казах на Офицер Коениг и той иззглеждаше облекчено като добавих. - Години. И е могло да са били кучета. Така че излъгах. Кой беше тръгнал да ме опровергава? - Именно. - Офицер Коениг каза категорично. - Няма смисъл да оклеветяваме дивите животни за случаен инцидент. И няма причина да предизвикваме паника, когато няма основание. Паниката ни води до безгрижие, а безгрижието до инциденти. Тоната ми мисъл. Почуствах внезапно бизост с комичния Офицер Коениг като той насочи разговора обратно към кариерата в изпълнителната власт. След като часа свърши, другите ученици започнаха да говорят отново за Джак, но Оливия и аз избягахме до нашите шкафчета. Почуствах болка в косата си и се обърнах да видя Рейчъл, която стоеше зад мен, гледаща скръбно към двете ни с Оливия. Момичета, трябва да се освободя от проверката на ваканции този следобет. Доведената откачалка иска семейно пътуване до Дулут. Ако тя иска да я обичам, трябва да отиде да ми купи някакви нови обувки. Можем да отидем заедно утре или нещо друго? Едва бях кимнала преди Рейчъл да го каже на двете набързо с голяма усмивка, преди да нахлуе в коридора. - Искаш ли да се помотаем на моето място вместо това? - попитах Оливия. Все още се чуствах странно да попитам. В Основното училище, тя, Рейчъл и аз се шляехме навън всеки ден, с безмълвно съществуващо съгласие. Някак си беше един вид непостоянно след като Рейчъл си хвана първото гадже, оставяйки мен и Оливия назад, отхвърлени и безразлични, и строши крехкото ни п риятелство. Несъмнено. - каза Оливия, грабвайки нещата си за да ме последва надолу по колидора. Ощипа лакатя ми. - Виж. - посочи Изабел, по-малката сестра на Джак, наша съученичка с повечето отколкото съответния й дял кълпъпър добро изглеждане, допълнен с пълното лице с русите й къдрици. Тя кара бял sUv u има една от тези дамски чанти Чихуахас, така окрасява повечето си дрехи. Винаги съм се чудила, когато ще осъзнае, че живее в Мърси Фолс, Минезота, където хората просто не изглеждаттака и не правяттова. В момента Изабел се беше опулила в шкафчето си, като че ли е кутия от друг свят. Оливия каза: - Не е облечена с черно. Изабела излезе бързо от своя транс и погледна свирепо към нас, все едно разбира за какво си говорим. Погледнах настрани бързо, но все още усещах очите й. - Може би не е в траур вече. - казах когато станахме достатьчно далеч за да не ни чуе. Оливия отвори вратата за мен: Вече у дома, направих кафе и боровинкови кифли и седнахме на кухненската маса гледайки купчината с последните снимки на Оливия, покрити с малки жълти светлинки. За Оливия фотографията беше ралигия: тя почиташе камерата си и изучаваше техниките, с които живееше. Виждайки снимките й, бях почти склонна да стана вярваща. Снимките й те караха да се чувстваш така, сякаш си в тях. - Той беше наистина сладък. Не можеш да ми кажеш, че не беше. - каза тя. - Все още ли говориш за полицай не-усмихващ се? Какво не е наред с теб? - поклатих глава и бръкнах за следващата снимка. - Не съм те виждала завладяна от истински човек. Оливия се ухили и се наклони към мен над димящата чаша. Отхапвайки от кифлата, тя говореше между хапките, покривайки устата си, за да ме предпази от пръскането на трохи: Мисля, че се превръщам в едно от онези момичета, които харесват униформени типове. О, хайде де, не мислиш ли че беше сладък? Усещам... усещам повик за гаджета. Трябва да отидем на пица някой път. Рейчъл ми каза, че имало много сладък служител в пицарията. Завъртях очи отново. - Изведнъж искаш гадже? - Оливия не вдигна поглед от снимките, но си имах представа, че отдаваше много внимание на моя отговор: - А ти не искаш ли? Аз промърморих: - Когато правилния човек се появи, предполагам. - Как би разбрала ако не се поогледаш? Имала ли си някога желание да говориш с момче? Освен с твоя плакат Джеймс Дийн? Гласа ми беше станал по-войнствен, отколкото планирах, добавих смях накрая за да омекотя ефекта. Веждите на Оливия се смръщиха, но не каза нищо. За дълго стояхме в тишина, преглеждайки снимките й. Спирах се дълго на близките ми снимки, Оливия и Рейчъл заедно - майка й беше дошла да я вземе точно преди началото на училището. Рейчъл - изпъстреното й с лунички лице, беше изкривено в дива усмивка, едната й ръка здраво обвито около раменете на Оливия и другата около моите - изглеждаше сякаш ни беше стиснала в рамка. Както винаги, тя беше лепилото, което държеше тройката ни заедно: дружелюбния който прави сигурни спокойни, залепваща ни заедно през годините. На снимката, Оливия изглеждаше част от лятото, с нейната мургава загоряла кожа и с зелените си очи пропити с цветове. Зъбите й правиха перфектен лунен сърп усмивка за снимката, образуваща тръпчинки, включително. До тях двете, аз бях въплъщение на зимата- тъмна руса коса и сериозни кафяви очи, лятното момиче изчезна в студенина. Свикнах да мисля за мен и Оливия толкова сходно, двете съсредоточени над себе си и над книгите. Но сега осъзнах, че моята изолация беше самоналожена, а Оливия беше просто болезнено спрамежлива. Тази година, се усещаше повечето време сме стихнали заедно, по-трудното беше да останем приятелки. - Изглеждам глупаво на тази.- продума Оливия.- Рейчъл изглежда умопобъркана, а ти ядосана. Изглеждах като някой, който не издържа, не раздразнена, почти. Харесва ми. - Не изглеждаш глупаво. Изглеждаш като принцеса а аз изглеждам, като чудовище. - Не изглеждаш като чудовище. - Фуках се. - каза й. - Арейчъл? - Не, ти я назова. Тя изглежда като душевно болна. Или на последния силен кофеин, както винаги. Погледнах пак към снимката. Наистина Рейчъл изглеждаше като слънце, светеща и тьржествуваща енергия, държейки ни две луни в различни орбити с чистата енергия на нейната воля. Видя ли тази? - Оливия прекъсна мислите ми, посочваща друга от снимките. Беше моят вълк, дълбоко в гората, наполовина скрит зад дърво. Но тя е успяла да хване малко от лицето му напълно на фокус и очите му се взираха точно в моите. - Може да задържиш тази. Всъщност, запази цялата купчинка. Можем да пъхнем хубавите в албум следващия път. - Благодаря. - отвърнах и означаваше повече, отколкото можех да кажа. Насочих вниманието си към снимката - Тази от миналата седмица ли е? Тя кимна. Взрях се в неговата снимка - смайваща, но равна и недостатьчна в сравнение с оригинала. Леко плъзнах палеца си по него, като че ли мога да усетя козината му. Нещо заседна в гърдите ми, горчиво и тьжно. Почуствах погледа на Оливия и това ме накара да се почуствам по-зле, по-самотна. Едно време бих говорила за това с нея, но сега го чувствах толкова лично. Нещо се беше променило- И Мисля, че бях аз. Оливия ми подаде подредената купчинка от снимки - тези, които бе отделила от останалите: - Това е моята първокачествена купчинка. Объркана, аз ги прегледах бавно. Бяха впечатляващи: паднало листо плаващо в локва, ученици отразяващи се в прозорците на училищния автобус, умело замъглено черното и бялото собственото изображение на Оливия. Охках и ахках и след това плъзнах снимката на моя вълк обратно най-отгоре на купчината, както преди. Оливия направи един вид дразнещ звук в гърлото си. Бързайки се тьтрих обратно на единствената с плаващото листо в локвата. Намръщих се за момент, опитвайки се да си представя начина на мислене на мама, какво би казала за късчето произведение на изкуството. Успях: - Харесвам тази. Има чудесни... цветове. Тя ги грабна от ръцете ми и отдели вълчата снимка, обратно към мен с такава сила, че отскочи от гърдите ми към пода: - Аха. Понякога, Грейс, не знам защо дори... Оливия не довърши изречението си, просто поклати глава. Не схванах. Дали иска от мен да харесвам нейните снимки повече от тази на вълка ми? Здравяйте. Имали някой в къщи? - Беше Джон, по-големия брат на Оливия, предпазвайки ме от последствията, на какво и да съм сторила, за да ядосам Оливия. Той ме погледна от колидора, затваряйки врата зад себе си. - Хей, добре-изглеждаща. Оливия погледна от място си на кухненската маса със студено изражение: - Надявам се да говориш на мен. Разбира се. - каза Джон, гледайки ме. Той беше хубав по много стандартен начин: висок, с тьмна коса като сестра си, но с усмихнато и приятелско лице. - Би бил много лош начин да засегна най-добрата приятелка на сестра ми. Така. Четри часа е. Колко време мина, откакто... - той прекъсна поглеждайки Оливия, навеждайки поглед към масата с купчината фотографии и мен и през нейната друга купчина - не сте правили нищо. Не може ли да правите нищо сами? Оливия тихо оправяше нейната купчинка, когато аз обяснявах: - Така се съсредоточаваме. Обичаме да не правим нищо, заедно. Само разговори, без действия. - Звучи очарователно. Олив, ще те оставим сама, ако искаш да си направиш домашните. Той дръпна ръката ми леко. - Хей, защо не искаш да дойдеш с нас, Грейс? Родителите ти у вас ли са? Изсумтях: Шегуваш ли се? Аз се отглеждам сама. Сигурно ще имам бонус данък глава на семейството. - Джон се засмя, може би повече отколкото моят коментар заслужава и Оливия ми хвърли поглед, с достатьчна отрова да убие малко животно. Млъкнах. - Хайде, Оливия - каза Джон, привидно забравил кръвнишите погледи хвърчащи от очите на сестра му. - Ще плащаш за уроци, които вземаш сега или не. Идваш ли, Грейс? Погледнах навън през прозореца и за пръв път от месеци насам си представих, как изчезвам в гората и тичам, докато открия вълка ми в Златната гора. Поклатих глава: - Не сега. Следващия път? Джон ми демонстрира крива усмивка: - Ахам. Хайде, Оливия. Чао, добре-изглеждаща. Знаеш кой е твоя кандидат, ако тьрсиш напредък в комуникацията си. Оливия метна чантата си по него: получи се солиден удар в тялото му. Но аз бях тази, която получи гаден поглед, сякаш направих нещо, за да насърча флиртуването на Джон. - Върви. Просто върви. Чао, Грейс. Видях ги на вратата и след това се върнах безцелнно в кухнята. Приятния неутрален глас ме последва, като говорител на NPR описващ класическия пример, който тькмо чух и въвеждайки друг - татко беше оставил радиото в неговия кабинет, до кухнята. Някак си, шума на присъствието на родителите ми само подчертаваше тяхната липса. Знаейки, че вечерята би била предварително консервифан боб, освен ако не я напрвя, изтършувах в хладилника и сложих тенджерата с неизядената супа на печката да заври, докато родителите ми си дойдат. Стоях в кухнята, осветена от спускащата се успокояваща следобедна слветлина през задната врата, усещайки съжалинието към себе си, повече заради снимките на Оливия, отколкото за празната къща. Не бях виждал вълка си лично, от деня в който го докоснах, преди близо седмица и дори въпреки че знаех, че не трябва, липсата му все още ми причиняваше болка. Беше глупав начина по който се нуждаех от псисъствието му на края на гората, за да се чуствам цяла. Глупаво, но напълно неизлечимо. Отодох до задната врата и я отворих, чакаща да помириша гората. Поех дълбоко въздух на верандата по сандали и се опрях отново на парапета. Ако не бях отишла навън, не знам дали бих чула пищенето. Глава девет - Грейс 15°С 9ґреводач - ijeiiit000 Редаііпор - suiiset От разстоянието, отвъддърветата пищенето дойде отново. За секунда помислих, че е вой и следтова плача се превърна вдуми: - Помощ! Помощ! Кълна се, че гласът звучеше като на Джак Кълпъпър. Но това беше невъзможно. Просто си го представих, спомняйки си го от столовата, където винаги изглеждаше отпреди другите около него, като освирква момичета в колидора. Все пак последвах шума на гласа, движейки се импулсивно през двора и между дърветата. Земята беше влажна и трънлива през подметките на сандалите ми, бях тромава с обувките си. Шума на собствените ми стьпки през падналите листа и заплетените клони заглушаваха всички други. Поколебах се, вслушвайки се. Гласът беше изчезнал, заменен просто от циврене, ясно животински и след това от тишина. Относителната безопасност на задния двор беше зад мен сега. Останах на мястото си за дълъг момент, вслушвайки се за някакъв знак от къде беше дошъл първия писък. Знаех, че не си бях въобразила. Но там нямаше нищо освен тишина. И в тази тишина аромата на гората се просмукваше под кожата ми и ми напомняше за него. Смазваща болка ме прободе. Смачкани борови иглички, влажна земя и аромат на дървета. Не ми пукаше колко идиотски се държах. Че навлязох толкова дълбоко в гората. Малко по-навътре, за да опитам да видя вълка ми, нямаше да навреди на никого. Върнах се в къщата, само колкото да взема обувките си и се втурнах обратно в студения есенен ден. Имаше ощипване след бриза, който обещаваше зима, но слънцето блестеше ярко и под сянката на дърветата, въздуха беше топъл, със спомен за горещите дни преди не толкова дълго време. Всичко ме заобикаляше, листата бяха умрели във великолепно червено и оранжево, гарваните грачеха един на друг, отгоре в резониращ, грозен звукозапис. Не съм била толкова дълбоко в тази гора откакто бях на единайсет, неправилно заобиколена от вълци, но странно - не чуствах страх. Пристьпих внимателно, отбягвайки малките писъци, които се влачеха през храсталака. Този звук беше на чуждо място, но аз почуствах сигурност, убеждавах се. Тихия водач, както и преди съдбоносното шесто чуство последвах същата ветрова пътека, която вълците ползват отново и отново. Разбира се, знаех, че не беше шесто чусвтво. Бях просто аз, признавам, че имаше повече чусвсва, отколкото нормално си позволявах. Позволявах си ги, а те се получаваха ефикасни, изострих ги. Когато стигна до мен, бриза сякаш пазеше информация за купа карти, казвайки ми кои животни, къде се предвижват и колко дълго. Ушите ми подбраха слабите звуци преди да станат неизброими: шумоленето на клоните, както и строящите птички, гнезда отгоре, тихите стъпки на дузината елени на метри далеч. Чуствах се сякаш бях у дома. Гората ечеше с непознат плач, място извън този свят. Поколебах се, вслушвайки се. Скимтенето дойде отново, по-силно отпреди. Заобикаляйки боровите дървета, отидох до източника: три вълка. Бяха бялата вълчица и черният водач на глутницата. Нейния вълчи поглед накара стомаха ми да се свие от нерви. Двамата бяха връхлетеми на третия вълк - рошав, млад мъжки с почти синя багра на сивата му козина и също грозна лекуваща се рана на рамото. Другите два вълка бяха притиснали към листата земя в показ на доминиране, всички те замръзнаха когато ме видяха. Притиснатия мъжки изви главата си за да се втренчи в мен, очите - умоляващи. Сърцето ми тупна в ґьрдите ми. Познавах тези очи. Спомних си ги от училище, спомних си ги от месните новини. - Джак? - прошепнах. Притиснатия вълк издиша безжалостно през ноздрите си. Просто продължавах да съм втренчена в тези очи с цвят на лешник. Дали вълците имаха такива очи? Може би - да. Защо изглеждаха толкова не намястото си? Когато се втренчих в тях, единствената дума която пееше в главата ми беше: човек, човек, човек. С ръмжене в моя посока, женската го пусна. Захапвайки го от едната страна, бутайки го далеч от мен. Очите й бяха върху мен през цялото време, предизвиквайки ме да я спра и нещо в мен ми каза, че може би трябва да опитам. Мислите ми се объркаха, въртяйки се, напомняйки ми за джобното ножче в дънките ми, трите вълка бяха вече в тьмните опушени в далечните дървета. Трябваше да се учудя, че си въобразявам приликата с Джак. След всичко, трябва да е към две седмици, откакто видях Джак лично и никога не съм си позволявала съсредоточено внимание към него. Може би съм запомнила погрешно очите му. Какво си мислех? Това, че се е превърнал във вълк? Изпуснах дълбока въздишка. Всъщност, това беше, което мислех. Не мисля, че бих могла да забравя очите на Джак или неговия глас и не мога да си представя човека да пищи или отчаяно да вие. Просто знаех, че е Джак, по начина по който знаех как да намеря пътя си през дърветата. Имах възел в стомаха си. Нерви. Очакване. Не мисля, че Джак е единствената тайна, която тази гора крие. Тази нощ аз лежах в леглото си и се взирах в прозореца, очите ми се предвижваха нагоре, така че да мога на видя нощното небе. Хиляди блестящи звезди продупчваха дупки в моето съзнание, убождайки ме с копнеж. Можех да се взирам в звездите с часове, тяхното безкрайно количество и дълбочина дърпаха част от мен, която игнорирах през деня. Навън, дълбоко в гората чух продължителен, пронизителен вой и следтова друг, когато вълците започнаха да вият. Повечето гласове се прегрупираха, някои ниски и тьжни, други високи и груби като мрачен и чуден хор. Знаех воя на моя вълк, неговия плътен тон пееше навън с другите, като че ме молеше да го чуя. Вътре в сърцето ме заболя, късащо се между искането да спрат и желанието да продължат завинаги. Преставих си се там измежду тях в златната гора, гледайки ги да накланят главите си назад и виейки отдолу под небето и безкрайните звезди. Премигнах, премахнах глупавото и жалко чувство, но не заспах, докато всеки вълк не утихна в тишината. Този превод принадлежи на форума http : //mus e . forumoti on . net/forum . htm Десета глава Превод: djenitoo - Мисля, че го видях в гората. Джак. Като… - поколебах се. - Вълк? – Оливия събра бързо петите си заедно – не познавах някой да прави така, извън Магьосникът от Оз – завъртя се на тях към мен с вдигнати вежди. - Ти си луда. – можех едва да я чуя през преминаващите ученици нявсякаде около нас. – Искам да кажа, хубава фантазия е, и виждам защо искаш да повярваш – но ти си луда. Съжелявам. Облегнах се наблизо, макар че колидора беше така шумен, че трябваше да се напрегна, за да чуя разговора ни. - Оливия, знам какво видях. Това бяха очите на Джак. Беше неговия глас. – Разбира се, съмненията й ме поколебаха, но не исках да го приема. – мисля, че вълците са го превърнали в един от тях. Чакай – какво имаш предвид? Искала съм да повярвам? Оливия ми хвърли дълъг поглед преди да се насочи към стаята за консултации. - Грейс, сериозно. Не мисли, че не знам за какво става въпрос. - За какво става въпрос? Тя ми отговори с друг въпрос. - И всичките там са върколаци тогава? - Какво? Цялата глутница? Не зная. Не съм мислила за това. – Не ми хрумна.Трябваше, а не стана. Беше невъзможно. Тези така дълги отцъствия са били, защото моя вълк се е превръщал в човешка форма. Мисълта беше незабавно нетърпима, само защото исках да бъде истина, толкова много болеше. - Да, сигурно не си. Не мислиш ли, че тази мания става зловеща Грейс? Отговора ми звучеше повече отбранително отколкото възнамерявах. - Не съм вманиачена. Учениците ни хвърлиха раздразнени погледи, когато Оливия се спря посред колидора и сложи пръст на брадичката си. - Хммм, само за това мислиш, само за това говориш, и това е всичко за което искаш да говориш. Какво за бога се нарича това? О, да! Мания! - Просто съм заинтересована. – сопнах се. – Мислех, че и ти също. - Аз съм заинтересована от тях. Само, че не съм всепогълната, увлечена, както и да е, заинтересована. И не си фантазирам да съм една от тях. – Очите й се стесниха зад очилата. – Ние не сме тринайсет годишни вече, но мисля, че ти все още не си го осъзнала. Не казах нищо. Всичко за което мoжех да мисля бе, че тя беше ужасно несправедлива, но нямаше да й го кажа. Не исках да й казвам нищо. Исках да се поразходя и да оставя казаното й тук, в колидора. Но не го направих. Вместо това, задържах гласа си супер равен: - Съжелявам, че съм те отегчавала толкова дълго. Оливия направи гримаса. - Сериозно, Грейс. Не се опитвам да говоря отривисто. Но ти си невъзможна. - Не, ти просто ми казваш, че съм зловещо обсебена с нещо, което е важно за мен. Това е много - думите които исках да използвам бяха твърде обикновени в главата ми и разваляха ефекта – филантропическо от твоя страна. Благодаря ти за помоща. - Оо, я порасни. – сопна се Оливия, и ме подмина. Колидора изглеждаше толкова тих след като си тръгна, бузите ми се изчервиха. Вместо да тръгна към дома, обратно се завлачих към празната ми класна стая, пльоснах се на стола и сложих главата си в ръцете ми. Не мога да си спомня последния път в който съм се карала с Оливия. Гледала съм всяка снимка, която е правила. Слушала съм безброй пъти тирадите й за семейството й и изпълнението на семейните задължения. Дължеше ми най-малкото поне да ме изслуша. Мислите ми бяха прекъснати грубо от звука на токчета пристъпващи в стаята. Аромата на скъп парфюм ме удари секунда преди да повдигна очите си към Изабел Кулперър стояща над чина ми. - Чух, че си говорила за вълците, вчера с това ченге. – гласът на Изабел беше мил, но израза на очите й опровергаваше тона й. Симпатията от оснката й внезапно изчезна в думите. – Давам ти предимството на съмнението и допускането, че си невинно зле преценила и напълно бавно развиваща се. Чух, че си казала на хората, че вълците не са проблем. Сигурно не си чула извънредните новина: Тези животни убиха брат ми. - Съжелявам за Джак. – казах, незабавно искаща да скоча в защита на вълците. За секунда, помислих за очите на Джак и откритието, и как би го разбрала Изабел, но отхвърлих идеата незабавно. Ако Оливия мисли, че съм луда за това, че вярвам във върколаци, Изабел сигурно би звънала на местната лудница преди да мога да си завърша изречението си. - Млъкни. – Изабел прекъсна мислите ми. – Знам, че се готвиш да ми кажеш, че вълците не са опасни. Хубаво, но очевидно са. И очевидно някой трябва да направи нещо относно това. Спомних си разговора в класната стая: Том Кулпепър и препарираните му животни. Представих си моя вълк, препариран и с изцъклени очи. - Не знаеш дали вълците са го направили. Той е могъл – спрях се. Знаех, че вълците са го направили. – Виж,нещо е наистина грешно. Би могло да е бил само един вълк. Има голяма вероятност останалите от глутницата да не са могли да направят нищо с – - Колко красива обективност – каза рязко Изабел. Тя просто ме гледаше за дълъг момент. Достатъчен дълъг, за да ме накара да се чудя за какво си мисли. И след това тя каза. – Сериозно. Просто вземи колкото може по-бързо последния брой на Грийнпийс любов към вълците, защото те няма да са наоколо още дълго, независимо дали ти харесва или не. Гласа ми се напрегна. - Защо ми казваш това? - Отвращавам се от теб за това, че казваш на хората, че те са безопасни. Те го убиха. Но ти знаеш това? Сега е свършено. Днес. – Изабел почука на чина ми. – Благодаря. Сграбчих китката й преди да може да си тръгне, имаше голяма дебела гривна. - Какво би трябвало да значи това? Изабел се вгледа в ръката ми на китката й, но не я махна. Тя искаше да я попитам. - Това което се случи на Джак никога няма да с повтори отново. Те ще убият вълците. Днес. Сега. Тя се изплъзна от отпусналата ми се хватка и мина през вратата. За един момент, стоях на чина си, бузите ми горяха, припомняйки си думите й поотделно и отново събирайки ги заедно. След това скочих от чина си, бележките ми се разхвърчаха към земята като бели крилца. Оставих ги там където изпопадаха и се затичах към колата си. Бях задъхана по времето, когато се плъзнах зад волана, думите на Изабел се повтаряха и преповтаряха в главата ми. Никога не съм смятала вълците за уязвими, но като започнах да си представям на какво са способни малък упълномощен град и егоистично изглеждащия Том Кулпепър – подхранвани от подтиснатия гняв и скръб, подпомогнати от богатството и властта – те изглеждаха ужасяващо беззащитни. Когато пъхнах ключа в запалителя, усетих колата да се връща неохотно към живот. Очите ми бяха на жълтата линия на училищните автобуси, които бяха на спирачка ограничени от група шумни ученици, които все още са мотаеха на тротоара, но мозъка ми все още си представяше тебеширено белите брези зад къщата ми. Дали да проследя групата тръгнала след вълците? Да ги проследя сега? Трябва да се прибера у дома. Колата ми се запъна, а краката ми несигурни на съединителя. - Боже. – казах, оглеждаща се наоколо за да видя, колко хора видяха колата ми задъхваща се до спиране. Не беше като друг път, когато колата трудно се изморяваше, сега по датчика, двигателя бе изморен, но обикновенно мога умело да натисна съединителя и да изляза на пътя с твърде много унижение. Прехапах усната си, предвижвайки се, и умело рестартирах. Имаше два пътя, по които да стигна от училище до дома. Единия беше кратък, но включваше светофари и знаци стоп – невъзможен за днес, когато бях твърде разстроена, за да отделям грижи за колата си. Нямах време да стоя безучастна на пътя и да чакам. Другият маршрут беше малко по-дълъг, но само с два знака стоп. Плюс това минаваше покрай края на Гора Баундъри, където живееха вълците. Когато карах, ускорявах колата толкова силно колкото се осмелявах, стомаха ми се сви от нервите. Двигателя издаде необичайно тракане. Погледнах циферблата, двигателя беше започнал да загравя. Глупава кола. Само ако баща ми ме беше завел при търговеца за коли, както беше обещал. Крайщата на небето започнаха да се оцветяват в червено, превръщайки тънките облави в кърваво червени ивици над дърветата, сърцето ми бучеше в ушите, чувствах кожата си изтръпнала, напрегната. Всичко вътре в мен крещеше, че нещо се е объркало. Не знаех кое ме безпокои наймного – нервите, които разтреперваха ръцете ми или копнежа да свия устни и да започна да се бия. По-напред забелязах, линия от пикапи паркирани отстрани на пътя. Техните фарофе светеха с намалени светлини, случайно осветяващи горите в близост до пътя. Една фигура се наведе над пикапа накрая на редицата, държащ нещо което не можех да разпозная от тази дистанция. Стомаха ми се преобърна, когато бензина намаля и колата изпъшка и намали скорост, оставяйки ме на инерция в зловещата тишина. Завъртях ключа, но между нервираните ми ръце и червения датчик, двигателя просто потръпна под капака без да запали. Мечтаех си да бях отишла при търговеца на коли сама. Имах чековата книжка на татко. Ръмжаща под нос, натиснах спирачката и позволих колата да се отклони и да спре до пикапите. Позвъних по телефона в ателието на мама, но нямаше отговор – тя сигурно е вече в галерията си, която вече е отворила. Не бях наистина обезпокоена за връщането си у дома; беше достатъчно наблизо за да вървя. Това за което се безпокоях бяха тези пикапи. Защото те означаваха, че Изабел е казала истината. Когато слязох на банкета осъзнах, че човека стоеше до пикапа отпред. Беше офицер Коенинг, без униформа, барабанящ с пръсти на покрива на колата. Когато се приближих стомаха ми все още бе свит, той погледна и пръстите му се спряха. Той беше сложил ярко оранжева шапка, и държеше ловджийска пушка в ръка. - Проблими с колата? – попита той. Рязко се обърнах от звука на затръшната врата на кола зад мен. Друг пикап се беше появил и двама ловци с оранжеви шапки слязоха на пътя. Погледнах след тях, за да видя накъде се запътват, спрях да дишам. Дузина ловци и всичките носиха на рамо пушки, очевидно неспокойни, гласовете заглъхнаха. С бърз поглед към неясните дървета от другата страна на плиткия окоп, можех да видя повече оранжеви шапки разпръстнати в гората. Ловът вече беше започнал. Обърнах се обратно към Коенинг и посочих оръжието което държеше: - Това за вълците ли е? Коенинг ме погледна сякаш бе забравил, че съм там. - Това е - Имаше силен гръм от горите зад него, и двамата се стреснахме от звука. Одобрителен вик се вдигна от групата по долу на пътя. - Какво беше това? – попитах. Но знаех какво беше. Беше изстрел. В Гора Баундъри. Гласът ми бе стабилен, което ме изненада. – Те преследват вълците, нали така? - С цялото си уважение, госпожице– каза Коенинг – мисля, че трябва да изчакате в колата. Мога да ви закарам до вас, но трябва да изчакате мъничко. Имаше вик от горите, далечен, и друг гръм, по-далечен. Боже. Вълците. Моят вълк. Сграбчих ръката на Кенинг. - Трябва да им кажеш да спрат! Не могат да стрелят там! Коенинг отстъпи назад, издърпвайки ръката си от хватката ми. - Госпожице – Имаше още един далечен изстрел, слаб и едва доловим. В главата си виждах перфектно образа на търкалящ се вълк, от едната страна имащ дупка, а очите затворени. Не мислех. Думите просто дойдоха. - Телефона ти. Трябва да им се обадиш и да им кажеш да спрат. Имам приятел там! Тя отиде да направи снимки този следобед. В горите. Моля те, трябва да им се обадиш! - Какво? – Коенинг замръзна. – Има някой в гората? Сигурна ли си? - Да – казах, защото бях сигурна. – Моля те. Обади им се! Боже благослови безхуморния Офицер Коенинг, защото той не ме попита за повече детайли. Той извади телефона си от джоба, набра на бързо набиране и го доближи до ухото си. Веждите му образуваха права и строга линия, след секунда свали телефона и погледна екрана. - Поща. - промърмори и опита отново. Бях застанала до пикапа, ръцете ми бяха скръстени над гърдите, сякаш студа проникна в мен, гледах посивяващия здрач да се издига над пътя, когато слънцето изчезна зад дърветата. Сигурно те трябва да спрат, като стане тъмно. Но нещо ми нашепваше, че само защото имат ченге стоящ и гледащ на пътя, не прави това което вършат легално. Отново вглеждащ се в телефона Коенинг, поклати глава. - Не работи. Дръж се. Знаеш, че всичко ще е добре – те ще са внимателни – сигурен съм, че няма да застрелят човека. Но ще отида и ще ги предупредя. Изчакай да оставя пушката си. Ще отнеме само секунда. Когато тръгна да слага пушката си в пикапа, се чу още един изсстрел откъм горите и нещо се прекърши в мен. Не можех просто да чакам. Прескочих окопа и се хвърлих към дърветата, оставяйки Коенинг отзад. Чух го да вика след мен, но вече бях в гората. Трябваше да ги спра – да предпазя вълка си – да направя нещо. Но когато тичах и се шмугвах между дърветата, и прескачах падналите клони, всичко за което можех да мисля бе, че съм закъсняла. Потръпване в студа Единадесета глава Превод: Debs Редакция: djenitoo Сам 10°C Бягахме~ Бягахме в пълна тишина, като тъмни капки вода, втурващите се сред дървета и храсти, докато мъжете ни преследваха~ Гората, която познавах, гората, която ме защитаваше, се бе напоила с острата миризма на ловците, покоят й беше взривен от крясъците им~ Движех се бързо сред останалите вълци, водех и следвах, задържах глутницата заедно~ Паднали стволове и храстите тук не ми бяха познати и ги прескачах, за да не се спъвам; дълги, почти безкрайни скокове, в чийто край едва докоснах земята, преди да отскоча отново~ Бях ужасен от това, че не знам къде се намирам~ Разменяхме прости образи помежду си на нашия първичен безсловесен език: тъмни фигури зад нас, ярка опасност, неподвижни, студени вълци; мирис на смърт в ноздрите~ Последният гръм ме оглуши, разтърси ме, а някъде зад мен чух скимтене~ Знаех кой е вълкът, без дори да се обръщам~ Нямах време да спирам, а дори и да го сторех, не можех да помогна с нищо~ Нова миризма в ноздрите ми: гниещи листа и застояла вода~ Езерото~ Те ни насочваха към езерото~ Формирах ясен образ в съзнанието си в същия момент, когато Пол, водачът на глутницата, стори същото~ Бавната, спокойна повърхност на водата, малките борчета, растящи нарядко в неплодородна почва, езерото, разпростиращо се сякаш е безкрайно и в двете посоки~ Глутницата вълци, скупчени на брега~ Без възможност за бягство~ Ние бяхме плячката~ Плъзгахме се пред тях, духове в горите, и падахме един по един, независимо дали се опитвахме да се бием или не~ Другите продължаваха да тичат към езерото~ Но аз спрях~ Ловецът натисна копчето за да може да говори~ И изведнъж залп от сачми изгърмя не далеч от тук~ Не леки пукоти като от пътя, а трещящи гръмове, безпогрешно изтрел на пушка~ Ушите ми прозвънтяха~ И в двата случая се почувствах под прицел, сякаш не бях в собственото си тяло~ Усетих,че колената ми са слаби и трепереха, без да зная защо пулса ми пропускаше~ Видях кръв да се стича между очите ми, идеално тъмночервено~ Като ужасно ясен кошмар на смъртта~ Имаше толкова ясен метален вкус в устата ми, когато докоснах устните си очаквайки кръв~ Но нямаше нищо~ Никаква болка~ Не усещах нищо~ * Има някой в гората~ - Ловецът каза в уоки-токито си, сякаш не виждаше, че част от мен умираше~ Вълкът ми~ Вълкът ми~ Не можех да мисля за нищо друго освен за очите му~ * Хей!Госпожице~- Гласът звучеше на по-млад човек, а не на ловец и ръката, която хвана рамото ми беше по-мека~ Коенинг каза - Какво си мислеше, че да бягаш така? Има хора с пушки тук~ Преди да успея да отговоря, Коенинг се обърна към ловеца~ * Чух изтрелите. Сигурен съм ,че всички в Мeрси Фaлс са ги чули. Има само едно нещо,което може да ги изстреля - той протегна ръка към пушката в ръцете на ловеца - но нещо ги е причинило~ - Започнах да се отдръпвам от ръката на Коенинг~ Той ме стисна рефлекно с пръсти, но ме пусна когато разбра какво прави~ * Ти си от училище~Как се казваш? * Грейс Брисбейн~ Лицето на ловеца се озари. * Дъщерата на Луис Брисбейн? Коенинг го погледна~ * Брисбейн имат къща наблизо~Близо до гората~ - Ловецът посочи в посока към дома ни~Къщата бе невидима зад черните дървета~ Коенинг прие тази информация и каза: * Ще те изпратя до дома ти и ще се върна да разбера какво става с приятелката ти~ Ралф, използвай това, за да им кажеш да спрат да стрелят~ * Нямам нужда от някой да ме изпраща~ – казах, но Коенинг вървя с мен въпреки това, оставяйки Ралф, ловеца, да говори по уоки-токито~ Студения въздух започваше да се усеща и бузите ми настръхнаха, вечерта ставаше все по-студена с всяка изминала минута, през която слънцето се скриваше~ Почувствах се замръзнала както отвън, така и от вътре~ Все още усещах кръвта да се спуска между очите ми и чувах изтрелите. Бях толкова сигурна,че вълка ми беше там~ На края на гората спрях и погледнах към тъмното стъкло на задната врата на верандата~ Къщата изглеждаше тъмна, необитаема. Коенинг звучеше несигурен когато ми каза: * Имаш ли нужда да~~~ * От тук мога и сама~Благодаря~ Той продължи да се колебае докато не стъпих в двора, после го чух да се връща по същия път по който дойдохме~ За един дълъг момент стоях в тишината на здрача, слушайки далечните гласове в гората и звука от вятъра, който разнасяше сухите листа над мен~ И докато стоях там в това, което мислих, че е тишина започнах да чувам звуци, които не бях чувала досега~ Шумоленето на животните в гората, стъпващи по листата с големите си лапи~ Далечни рев на камионите по магистралата~ Имаше звук от бързо дишане~ Замръзнах~ Задържах дъха си~ Но неравномерното издишване не бе мое~ Последвах звука, пристъпваща предпазливо по верандата, лесно долавяща звука на всяко стъпало, скърцащо под тежестта ми~ Подуших го преди да го видя, сърцето ми мигновено ускори биенето си. Моя вълк~ После включих лампата над задната врата и фигурата се освети в жълта светлина~ И там беше той, наполовина седящ, наполовина лежащ на стъклената врата~ Дъхът ми раздра гърлото ми болезнено, когато се приближих по-близо колебливо~ Красивата му грива я нямаше и сега беше гол, но знаех че това е моя вълк, още преди да отвори очите си~ Неговите светло жълти очи, толкова познати, трепнаха когато чу моето приближаване, но не помръдна~ Имаше червени петна от ушите до човешките му рамене – цвета на смъртоносната битка. Не мога да кажа от къде знаех, че е той, но никога не съм се съмнявала. Върколаци не съществуваха~ Въпреки, че казах на Оливия,че бях виждяла Джак, наистина не съм го вярвала. Не и по този начин~ Лекия бриз разнесе миризмата в ноздрите ми отново, измъчваща ме. Кръв. Губех време~ Извадих ключовете си и се протегнах над него, за да отключа задната врата~ Твърде късно, видях едната му ръка да се вдига, разкъсваща въздуха и той счупи вратата оставяйки червено по стъклата~ * Съжалявам~ - Не можах да кажа дали ме е чул~ Прескочих го, влязох бързо в кухнята, светнах лампите~ Взех един вързоп дрехи от шкафа. Видях ключовете на татко за колата на тезгяха, хвърлени до някакви листи от работата. Можех да използвам колата на татко ако ми трябваше~ Изтичах обратно при вратата~ Страхувах се, че момчето щеше да изчезне, докато съм обърната. Но това бе просто плод на въображението ми, той не беше мръднал. Лежеше полу-вътре, полувън, силно треперещ~ Без да мисля, го хванах под мишници и го дръпнах малко по-навътре, за да мога да затворя вратата~ Под светлината на кухнята, кръв се бе размазала на пътечка по целия под, изглеждаше ми ужасно реален~ Наведох се бързо~ Гласът ми бе едва шепот: * Какво се случи? - Знаех отговора, но исках да го чуя да говори~ Кокалчетата на ръцете му бяха бели,а там където ръката му се притискаше в шията ярко червено се процеждаше около пръстите му: * Изстрел~ Стомахът ми се присви, но не от това, което каза, а от гласа с който го каза~ Бяха негови. Човешки думи, не вой, но тембъра беше подобен. Бяха негови~ * Дай да видя~ Трябваше да откъсна ръката от врата му~ Имаше твърде много кръв, за да мога да видя раната, затова просто притиснах една от дрехите към червената цапаница, която се простираше от брадичката до ключицата му. Това беше доста над способностите ми за първа помощ~ * Дръж това~ - Очите му ме погледнаха~ Те ми изглеждаха познати, но и много различни~ Сега дивото в тях беше смесено с разбирането, това отсъстваше преди. * Не искам да се връщам~ - Агонията в думите му ме изпратиха в далечен спомен~ Вълк стоящ в тиха скръб пред мен~ Тялото на момчето се раздруса с необикновено, неестествено движение~ * Не ми позволявай да се преобразя~ За секунда постлах, по-голяма дреха на тялото му, опитваща се колкото се може по-добре да покрия слабините му~ В друг случай бих била смутена от голотата му, но сега, кожата му бе оцапана с кръв и мръсотия и това само караше състоянието му да изглежда по-клето~ Думите ми бяха мили, макар че той все още можеше да скочи и да избяга: * Как се казваш? Той изпъшка леко, ръката с която държеше дрехата на врата си трепереше леко. Вече беше просмукана с кръвта му и една тънка червена стуйка се спусна по челюста му и капна на пода~ Снижи се бавно на пода, сложи буза на дървото: * Сам~ Той затвори очи~ * Сам~ - Повторих~ - Аз съм Грейс, отивам да запаля колата на татко~ Трябва да те заведа в бол ни цата~ Той потръпна. Трябваше да се приближа много близо, за да чуя гласа му~ -Грейс~~~Грейс~~~,аз Изчаках само секунда да завърши изречението си~ Когато не го направи аз скочих и взех ключовете. Все още не можех да повярвам, че той не беше моя фантазия - години мечтане се превърнаха в реланост~ Но каквото и да беше, той бе тук сега и нямаше да го изгубя~ Четиринадесета глава Превод: white_magic Редакция: djenitoo & sunset Грейс 7° Нелюбезно е да се гледа втренчено, но най-хубавото при това да гледаш упоен човек е, че той така и не разбира за наблюденията ти. Но истината бе, че не можех да спра да гледам Сам~ Ако идваше в нашето училище, сигурно щеше да бъде набелязван като емо момче или като отдавна изгубен член на Бийтълс~ Имаше този вид сплескана черна коса и нос с интересна форма, което никое момиче не би подминало~ Не изглеждаше като вълк, но всичко бе като моя вълк~ Дори и сега, без отворените си познати очи, малка част от мен подскачаше с невиждана радост, напомняйки ми - това е той~ * О, скъпа, още ли си тук? Помислих, че си си тръгнала~ Обърнах се когато зелените завеси се разделиха и видях една медицинска сестра~ На табелката к пишеше Съни~ * Ще остана докато не се събуди~ – хванах се за едната страна на леглото за да покажа,че ще е трудно да ме извадят от стаята му. Съни ми се усмихна състрадателно~ * Той е упоен много силно, скъпа~ Няма да се събуди до сутринта~ Усмихнах се, а гласът ми прозвуча енергично~ * Значи толкова ще остана~ – вече бях чакала часове докато извадят куршума и зашият раната, сигурно вече е полунощ. Чаках да ми се доспи, но бях изпълнена с енергия~ Всеки път когато го погледнех изживявах поредния шок~ Хрумна ми със закъснение, че родителите ми не ми се обадиха на мобилния, когато се върнаха от отварянането на галерията на мама~ Сигурно дори не са забелязали кървавата кърпа, която използвах, за да избърша пода~ Или факта,че колата на татко липсва~ Или може би още не се бяха прибрали~ Полунощ бе все още рано за тях~ Съни продължаваше да се усмихва~ * Добре тогава~ – Тя каза~ – Знаеш ли, че е ужасен късметлия~ Куршумът само го е одраскал~ – Очите к блестяха~ – Знаеш ли защо го е направил? Погледнах към нея с изпънати нерви~ * Не мога да разбера какво ме питате. Защо е бил в гората ли? * Скъпа, и двете знаем, че той не е бил в гората~ Повдигнах вежди, изчаквайки я да каже нещо, но те не го направи. * Разбира се, че беше. Един ловец го уцели без да иска~ - Това не бе лъжа~ Добре де, всичко без думите „без да иска”~ Бях доста сигурна, че е нямало никакъв инцидент~ Съни въздъхна~ * Виж, Грейс нали така~ Грейс, ти негово гадже ли си? Направих физиономия, която можеше да се приеме и за да, и за не, зависи на това как погледнеше другия човек~ Съни го прие като да: * Виждам, че си доста навътре в нещата, но той се нуждае от помощ~ Истината ме озари, почти се засмях~ Сестрата ме погледна ядосано~ * Да не мислите, че сме глупави~ Че няма да забележим? - от другата страна на леглото тя взе ръката на Сам и ги обърна с длани към лампите. Посочи белезите на китките му, спомени на дълбоки, умишлени рани, които би трябвало да са смъртоносни~ Загледах с в тях, но те сякаш бяха думи на някой чужд език~ Те не означаваха нищо за мен~ Свих рамене~ * Те са от преди да се запознаем~ Само ви казвам, че той не се опита да се самоубие тази вечер~ Беше някакъв луд ловец~ * Разбира се, скъпа~ Добре~ Само ми кажи ако се нуждаеш от нещо~ – Съни погледна към мен преди да дръпне завесите и да ме остави сама със Сам~ Лицето ми пламна, разклатих глава и се загледах в бялата завивка на леглото~ От всичките ми дразнители снизходителните възрастни са в началото на списъка~ Секунди след като Съни излезе очите на Сам се отвориха и аз излязох от кожата си, сърцето ми запулсира в ушите~ Отне дълъг момент взиране в очите му, преди пулсът ми да се нормализира~ Логиката ми казваше, че те са с лешников цвят, но на мен ми изглеждаха жълти и бяха фокусирани върху мен~ Гласът ми бе по-тихо отколкото исках~ * Трябва да си заспал~ * Коя си ти? – гласът му имаше същия, печален тон, който помних от неговия вой~ Той присви очи~ – Гласът ти ми изглежда толкова познат~ Болка премина през мен. Не бях си помисляла, че той може да не помни времето си, като вълк~ Не знаех какви са правилата за това~ Сам протегна ръката си към мен и аз автоматично пъхнах пръсти в неговите~ Със смутена, малка усмивка той дръпна ръка ми до носа си и я помириса, след това другата~ Усмивката му стана по-голяма, но ми се стори все още срамежлива~ Беше напълно очарователен, въздуха заседна в гърдите ми~ * Познавам тази миризма~ Не те познах, изглеждаш различна~ Съжалявам~ Чувствам се глупаво,че не си спомних~ Отне ми няколко часа - на мозъка ми - да се върне~ Той не пусна пръстите ми и аз не ги дръпнах, макар че бе трудно да се концентрирам докато кожата ни се допираше~ * Да се върне от къде? * Да се върне откогато – той се поправи~ – Да се върне когато бях~~~~~ Сам изчака~ Искаше аз да го изрека. Беше по-трудно отколкото си мислех да го кажа на глас, макар че не трябваше да е~ * Когато беше вълк~ – прошепнах~ – Защо си тук? * Защото бях прострелян~ – той беше любезен~ * Имам предвид така~ – Направих жест към тялото му, че е човек под завивките~ Той премигна~ * Оу, защото е пролет~ Защото е топло~ Топлото ме превръща в мен~ Прави ме Сам~ Най-накрая дръпнах ръка и затворих очи, опитвайки се да събера остатъка от здравия ми разум за момент~ Когато отворих очи и проговорих, казах единственото възможно нещо: * Не е пролет~ Сега е септември~ Не бях много добра в разчитането на емоции, но май видях тревога в очите му преди да се избистрят~ * Това не е добре~ Може ли да те помоля за услуга? Трябваше да затворя очи при звука на гласа му, защото не трябваше да ми е познат, но беше, говорейки ми на такава дълбочина, като очите му на вълк преди. Бе по-трудно да приема това~ Погледнах. Той все още бе там~ Опитах пак,но той все още бе там~ Той се засмя~ * Да нямаш епилептичен припадък? Може би ти трябва да си на това легло~ Погледнах го~ Той се изчерви когато разбра и другия смисъл на думите си. Пощадих го от унижението и казах: * Каква е услугата? * Аз, ъм, имам нужда от малко дрехи~Трябва да се измъкна от тук преди да са разбрали, че съм откачалка~ * Как по точно? Не виждам опашка~ Той посегна към врата си и започна да дърпа превръзките~ - Да не си луд? – Посегнах към ръката му,но бе твърде късно~ Той дръпна марлята и се разкриха четири нови бримки минаващки през стария белег~ Нямаше никаква следа от куршума освен бебешко розовото петно~ Ченето ми падна~ Сам се усмихна, доволен от реакцията ми~ * Виждаш ли? Може би ще заподозрат нещо~ * Но имаше толкова много кръв~~~~~ * Да~ Кожата ми не можеше да зарасне, когато кървеше толкова много~ Веднъж щом ме зашиха~~~~ – сви рамене и след това направи жест, сякаш отваря книга~ – Абракадабра~ Има някои преимущества. – Думите му бяха леки, но изражението му бе загрижено, гледайки ме как приемам всичко това~ Как приемах съществуването му~ * Добре, трябва да видя нещо~ - Казах му~ - Просто~~~-Пристъпих към него и докоснах с върха напръстите си съединителната тъкан на врата му~ Почувствах гладката кожа~ Това ме убеди повече отколкото думите му~ Очите на Сам се плъзнаха по лицето ми и после пак настрани, несигурен на къде да гледа докато докосвам кожата му~ Пуснах ръката ми да се плъзне по врата му малко по-продължително от необходимото, не по белега, а по гладката човешка кожа. – Добре~ Очевидно е, че трябва да си тръгнеш преди да са забелязали~ Но ако откажеш медицинска помощ и просто излезеш, те ще се усъмнят и ще се опитат да ни проследят~ Той направи физиономия~ - Не, няма~ Просто ще си помислят, че съм някой бездомник без застраховка~ Което е вярно~ Е частта със застраховката~ * Не, те ще помислят, че избягваш консултирането~ Те мислят,че си се затрелял заради~~~~ Лицето на Сам бе объркано~ Посочих китките му~ * О, това~ Не съм го направил аз. Намръщих се. Не исках да кажа нещо като „ Всичко е наред, имаш си извинение” или „Можеш да ми кажеш, няма да те съдя” , защото наистина, щеше да е толкова лошо, колкото, че Съни го обвини в самоубийство~ Но не е като да е получил тези белези от падане по стълбите~ Той потърка с палец над една от китките си, замислен: * Майка ми направи тази. Татко другата~ Помня, че брояха отзад напред за са се синхронизират. Все още не мога да гледам към вана~ Отне ми момент, за да разбера какво иска да каже~ Не знам кое го причини – безчувствения начин, по който го каза, сцената, която се разигра пред очите ми, или просто шок, но изведнъж се почувствах замаяна~ Главата ми се завъртя, пулса ми зашумя в ушите и усетих как се ударих силно на влажния линолеум на пода~ Не знам колко време съм била в безсъзнание, но видях дърпането на завесата в същия момент, когато Сам легна на леглото и сложи бинтовете на врата си~ Тогава медицинска сестра от мъжки род коленичи до мен и ми помогна да седна~ * Добре ли си? Бях припаднала~ Никога през живота си не съм припадала. Затворих очи, след което ги отворих отново, докато главата на мъжа остана само една~ Тогава започнах да лъжа: - Просто помислих за кръвта, когато го намерих~~~оххххх~ – все още се чувствах замаяна, затова „охххххх” прозвуча много убедително~ - Не мисли за това~ – Предложи той, усмихвайки се дружелюбно~ Помислих, че ръката му бе твърде близо до гърдата ми за обикновен контакт и това можеше да ми помогне за един унизителен план, който възникна в главата ми~ * Мисля~~~Имам нужда да попитам един унизителен въпрос~ – Промърморих, чувствайки, че се изчервявам~ Бе толкова лошо, че сякаш казвах истината~ – Мислите ли, че ще мога да взема на заем чифт ексфолианти~ Аз - ъх - панталоните ми~~~ * Оу! – възкликна бедният човек. Смущението от моето състояние се бе изострило заради по-предната му флиртуваща усмивка~ – Да~ Разбира се~ Сега се връщам~ Той дойде след минути, носейки чифт зелени ексфолианти в ръката си~ * Може би са малко големи, но имат връзки, който – сещаш се. * Благодаря~ – Усмихнах му се~ – Сега ако не възразявате ще излезете ли? Ще се сменя. Той не гледа в момента~ – Направих жест към Сам,който изглеждаше убедително упоен~ Мъжът изчезна зад завесата~ Очите на Сам се отвориха, ясно развеселени~ Той прошепна~ * Да не би току-що да каза на този човек,че си се напикала? * Ти~Тихо~ – Изсъсках му обратно и яростно го ударих по врата~ – Побързай, преди да са се усетили, че не съм се подмокрила~ Длъжник си ми~ Той се ухили и се плъзна изпод тънките болнични завивки, след което махна превръзките от врата си и маншета за кръвно налягане от ръката си~ Когато маншета падна на леглото, той изпухтя и спадна~ Монитора изпищя, обявявайки смъртта му на персонала~ * Време е да си вървим~ - той каза и мина зад завесата~ Когато спря, чух гласове на сестри~ - Той бе упоен~ - гласът на Съни се чу над другите~ Сам се протегна и хвана ръката ми, сякаш бе най-естественото нещо на света и ме изкара на ярката светлина в коридора~ Сега, когато бе облечен - в ексфолианти, без да кърви – никой не ни погледна и минахме покрай кабината на сестрите, към изхода~ Междувременно, можех да видя как вълчия му ум премисля ситуацията~ Сгъвката на главата му ми помогна да разбера, че ослушваше, а повдигането на брадичката му ми подсказа че души, анализирайки миризмите. Минахме през лобито~ Една сладка кънтри песен свиреше по тонколоните, докато почистените ми тъмно зелени маратонки се движеха по килима~ Босите крака на Сам не издаваха нито звук~ По това време на вечерта лобито бе празно, без дори рецепционист зад бюрото~ Чувствах, че бях препълнена с адреналин и сякаш можех да прелетя до колата на татко~ Вечно загрижената част от мозъка ми ми напомни, че трябва да се обадя на паяка да вземе колата ми от пътя~ Но честно не бих могла да го направя точно сега~ Всичко, за което можех да мисля бе Сам~ Моя вълк като сладко момче, което държеше ръката ми~ Можех да умра от щастия~ След което почувствах колебанието на Сам~ Той застана на едно място, загледан в тъмнината зад стъклената врата~ * Колко студено е навън? * Сигурно не по-студено от когато те донесох~ Защо - такова значение ли има? Лицето му потъмня~ * Точно на ръба е~Мразя това време в годината~ Мога да бъда и двете~ Чух болката в гласа му~ * Боли ли когато се променяш? Той извърна поглед от мен~ * Искам да съм човек точно в момента~ И аз искам да бъде човек~ * Ще отида да запаля колата и да пусна парното~ Така ще си на студено само за секунди~ Той леко се успокои~ * Но аз не знам къде на отида~ * Къде живееш по принцип? – Беше ме страх, че ще каже нещо жалко, като бездомен в центъра на града~ * Бек - един от вълците - когато се преобрази, много от нас отсядат при него, но ако той не е преобразен топлината може да си отиде и аз да~~~~~~ Поклатих глава и дръпнах ръката си~ * Не~ Качваш се в колата и идваш вкъщи~ * А родителите ти? * Това, за което не знаят няма да ги убие. – казах и отворих вратата~ При полъха на студения, нощен въздух, Сам се отдръпна от вратата и обви ръце около тялото си~ Потръпна от вятъра, захапа устната си и ме дари с нерешителна усмивка~ Излязох и поех към паркинга, чувствайки се по-жива, по-щастлива и по-уплашена от всякога~ Петнадесета глава Превод: white_magic Редакция: djenitoo & sunset * Спиш ли? – гласът на Сам бе като шепот, но в притихналата тъмна стая звучеше почти като вик~ Завъртях се в леглото в си, към посоката, в която на пода, където бе легнал~ Тъмно кълбо свито в гнездо на одеяла и възглавници~ Присъствието му - толкова странно и чудесно - изпълваше стаята и ме притискаше~ Не мислех, че някога отново ще съм способна да заспя~ * Не~ * Може ли да те попитам един въпрос? * Вече го направи~ Той спря замислен~ * Може ли да те попитам два въпроса тогава? * Вече го направи~ Сам изстена и хвърли една от малките възглавнички за диван в моя посока~ Тя прелетя през изпълнената с лунна светлина стая и тупна на безопасност близост до главата ми~ * Прекалено си умна. Ухилих се в тъмнината~ * Добре, ще играя~ Какво искаш да знаеш? * Ти бе ухапана. – това не бе въпрос~ Можех да чуя интереса в гласа му, чувството на напрежение в тялото му, преминаващо през стаята. Завих се през глава, криейки се от това, което бе казал~ * Не знам~ Гласът на Сам вече не бе шепот~ * Как може да не знаеш? Свих рамене, макар че не можеше да ме види~ * Бях малка. * И аз бях. Знаех какво се случваше~ – когато не отговорих, той попита~ – Затова ли лежеше така? Не знаеше ли, че щяха да те убият? Загледах се в тъмния квадрат през прозореца, загубена в паметта на Сам като вълк~ Глутницата ме беше обградила. Езици, зъби, ръмжане и дърпане. Единия вълк стоеше отзад, леденоукрасените къдрички бяха настръхнали по врата му, треперещи докато ме гледаше~ Лежаща в студа, под небето бялото небе, което се смрачаваше, задържах очите си върху него~ Той бе красив: див и тъмен, жълти очи пълни с обърканост, която не можех да разбера~ И излъчваше аромат, същия като на другите вълци около мен - богат, див, мускусен~ Дори сега когато лежеше в стаята ми, можех да подуша вълка в него, макар че имаше дрехи и нова кожа~ Отвън чух тих, нисък вой, след това още един~ Сега, в нощния хор липсваше жалния, красив глас на Сам. Сърцето ми се ускори, натъжена от въображаемото желание~ Чух въздишката на Сам, дошла откъм пода. Отчаяния звук - между човек и вълк - ме разсея~ * Липсват ли ти? – прошепнах~ Сам стана от самонаправеното си легло и застана до прозореца~ Непознат силует срещу нощта~ Ръцете му се обвиха около тялото му. * Не~ Да~ Не знам~ Кара ме да се чувствам - тъжен. Сякаш не принадлежа тук. Звучеше ми познато~ Помислих за нещо, което да кажа, за да му помогна, но не можах да се сетя за нищо, което да звучи искрено. * Но това съм аз~ – той настоя~ Не знам дали се опитваше да убеди мен или себе си~ Той остана до прозореца, докато вълчия вой достигна кресчендо, изпълващо очите ми със сълзи~ * Ела тук и говори с мен~ – казах, за да разсея и двама ни~ Сам се обърна наполовина, но не можех да видя изражението му~ – Студено е на пода и ще те заболи врата~ Качвай се при мен~ * Ами родителите ти? – той ме запита със същия въпрос от болницата~ Тъкмо щях да го попитам, защо толкова се тревожи за тях, когато се сетих за историята с родителите му и лъскавите белези на китките му~ * Не познаваш родителите ми~ * Къде са те? – Сам попита~ * Отварят галерия, мисля~ Мама е художник~ Гласът му бе изпълнен със съмнителен~ * Три часа сутринта е~ Гласът ми бе по-силен отколкото исках да бъде~ * Просто идвай~ Вярвам ти~ – когато той се поколеба, казах: - Побързай преди нощта да е свършила~ Послушно, той взе една от възглавниците от пода, но се поколеба отново, поставяйки я в противоположната страна на леглото~ На леката светлина, можех да видя само печалния израз, сякаш считаше леглото за забранена територия~ Не бях сигурна, дали да съм очарована от нежеланието му да сподели леглото с момиче или причината бе в това, че очевидно не бях достатъчно секси за него~ Най-после се качи при мен~ Леглото изскърца под тежестта му, преди още да се е установил на леглото~ Дори не бе под завивките~ Можех да подуша вълчата му миризма по-добре сега и въздъхнах със задоволство~ Той също въздъхна~ * Благодаря~ – каза~ Официално, вече лежеше в леглото ми~ * Пак заповядай~ Тогава истината ме осветли~ Бях със сменящо формата си момче в едно легло~ Не някое да е сменящо формата си момче, а моя вълк~ Продължих да си припомням спомени ми на светлината на верандата, спомняйки първия път когато го видях. Странна комбинация от вълнение и нервност преминаха през мен~ Сам извърна глава, за да ме погледне, като че ли нервите ми бяха изпратили някакви вълни~ Можех да видя очите му да проблясват в мъждивата светлина, на няколко сантиметра от мен~ * Те са те ухапали~ И ти трябваше да се промениш, нали знаеш~ В главата ми, телата на вълците наредени в кръг на снега, устните им кървави, зъбите оголени, ръмжащи и жадни за убиване~ Вълк – Сам - се отдели от кръга. Той ме носеше през дърветата на два краката, оставяйки отпечатъци в снега~ Знаех, че заспивам, затова разклатих глава, за да се събудя~ Не знаех какво да отговоря на Сам~ * Понякога ми се иска да е станало. – казах му~ Той затвори очи, мислите му бяха далеч от тази стая. * Понякога и на мен ми се иска~ Chapter Sixteen Глава шестнадесета Превод: djenitoo Редакция: djenitoo & sunset Сам 6°С Събудих се изведнъж~ За момент лежах тихо, премигвайки, опитвайки се да определя какво ме е събудило~ Събитията от предишната нощ отново нахлуха в мен, като осъзнах, че не беше шум, това което ме събуди, а усещане: длан се опираше на ръката ми~ Грейс се беше обърнала в съня си, и не можех да спра да се взирам в пръстите й, почиващи на моята кожа~ Тук, лежащ до момичето, което ме бе спасило, моята проста човечност ликуваше~ Обърнах се на една страна за кратко, просто наблюдавайки дълбокия к сън, дори дъха к развяваше косата от лицето к. Спяща, тя изглеждаше напълно уверена в безопасността си, напълно незаинтересована от присъствието ми до нея~ Също и това усещах като лукава победа~ Когато чух баща к да става, лежах напълно неподвижно, слушайки сърдечния му пулс - бърз и тих, готово да подскоча от ръба на матрака в случай, че той дойде за да я събуди за училище~ Но той тръгна за работа в облак от афтършейв с хвойнов аромат, който се издигаше към мен от отдолу на вратата~ Майка к излезе скоро след шумното падане на нещо в кухнята и ругаеше с мил глас, когато затвори вратата след себе си~ Не можех да повярвам, че не погледнаха в стаята на Грейс, за да са сигурни, че все още е жива, особено като се има предвид, че не я видяха когато се прибираха в къщи в края на нощта~ Но вратата стоеше затворена~ Както и да е, чувствах се глупаво в ексфолиантите и те бяха безполезни за мен в това ужасно време между двете форми, така че се измъкнах когато Грейс спеше; тя дори не се раздвижи когато излязох~ Поколебах се на задната веранда, гледайки замръзналата слана по връхчетата на тревата~ Въпреки, че взех чифт от ботушите на баща й, ранния сутрешен въздух все още щипеше по кожата на голия ми глезен отдолу под тях~ Почти можех да усетя гаденето от промяната въртяща се в стомаха ми~ Сам, казах си, накарай тялото си да повярва. Ти си Сам~ Трябваше да се бъда по-топъл; върнах се вътре за да намеря палто~ Проклето време~ Какво стана с лятото? На близкия стол, който миришеше на стари спомени и нафталин намерих дебело, светлосиньо яке, което ме правеше да изглеждам като робот и се осмелих да изляза в задния двор с повече смелост~ Бащата на Грейс имаше номер на обувките като на йети* (местното име на снежния човек в Тибет), така че закрачих тежко към гората с цялата грация на полярна мечка в куклена къща~ Въпреки мразовития въздух, който правеше кълба облачета от дъха ми, гората беше красива по това време на годината, всички цветове изпъкваха: изсъхналите листа в изумително жълто и червено, ясното небесносиньо небе~ Подробности които никога не забелязвах като вълк~ Но докато изминавах пътя си към скривалището с дрехите, ми липсваха всички неща които не забелязвах като човек~ Въпреки все още имах засилените сетива, не можех да помириша едва доловимите следи на животните в шубрака или обещанията за по-топло време по-късно през деня~ Обикновено, можех да чуя звуците на колите и камионите от далечното шосе, да доловя размера и скоростта на някои от превозни средства~ Но сега, всичко което можех да помириша беше задимеността на есента, изгорелите листа и полу умрелите дървета, а всичко което можех да чуя беше слабото, едва доловимо бучене на трафика далече от тук~ Като вълк, можех да помириша доближаването на Шелби далеч преди тя да дойде в зрителното ми поле~ Но не и сега~ Тя беше близо отгоре над мен, когато усетих чувството, че има нещо наблизко~ Косъмчетата на врата ми настръхнаха от вниманието, имах неспокойното чувство, че деля въздуха си с някой друг~ Обърнах се и я видях, голяма като за жена, бяла обикновена козина, жълтеникава на тази цяла дневна светлина~ Тя изглеждаше, като че ли е оцеляла от лова без толкова много рани. Ушите леко назад, наблюдаваше моето смешно облекло с килната глава~ - Шшшт- казах и задържах ръката си пред мен, с длан нагоре, оставяйки, миризма на лявата ми ръка да се разноси към нея~ – Аз съм~ Муцуната й се набръчка в отвращение, когато се обръщаше бавно назад, и предположих, че е познала полепналия аромат на Грейс по мен~ Знаех че е така, дори и сега нейния слаб, сапунен мирис е прилепнала по косата ми, където лежах на нейното легло и по ръката ми, където се ме държеше~ Предпазливост проблесна в очите на Шелби, отражение на човешките й чувства~ Така беше при Шелби и мен – не мога да си спомня някога да не сме били поне леко несъгласни~ Придържах се към човешкото си – и към манията си по Грейс – като давещ се човек, но Шелби приветства забравата, която дойде с козината й~ Разбира се, тя има изобилие от причини да забрави~ Сега, в септемврийските гори, ние се наблюдавахме един друг~ Ушите к се наклониха към мен и настрани, събирайки дузина от звуците, които се изплъзваха от човешките ми уши, нейните ноздри изучаваха, откриваха къде съм бил~ Усетих се да си припомням усещането на изсъхващи листа под моите лапи и острия, богат, дълбоко – успокояващ аромат на тази есенна гора, когато бях вълк~ Шелби се вгледа в очите ми – много човешки жест, като се има предвид ранга ми в глутницата, който беше твърде висок за вълците освен Пол или Бек, за да ме предизвиква така – и аз си представих човешкият й глас казващ ми, както много други пъти преди~ „Не ти ли липсва?” Затворих очите си, не допускайки яснотата на нейния поглед да го припомни на вълчето ми тяло, и вместо това насочих мислите към Грейс назад в къщата~ Нямаше нищо в вълчия ми опит, който да се оприличи на чувството, когато ръката на Грейс бе в моята~ Незабавно завъртях тази мисъл в главата си – създавайки стих. Ти си моята промяна на кожата моят лятно-зимен водопад причина да те следвам това изгубване в красотата ти~ За секунда хванах образуваната лирика и си представих китарата на джазов рефрен, така както би си отивало~ Шелби беше изчезнала внезапно в гората, тихо като шепот~ Това, че тя можеше да изчезва така тихомълком, както се и появи ми припомни уязвимото ми състояние, и несръчно забързах към мястото където дрехите ми бяха скрити~ Преди години Бек и аз трябваше да се мъкнем старите навеси и да ги мъкнем, парче по парче, от неговия заден двор до малкото сечище дълбоко в гората~ Вътре имаше отопление, преносими батерии и няколко пластмасови кофи за боклук с имената ни написани по ръба~ Отворих кофата с отбелязаното на нея мое име и извадих раницата си отвътре~ Другите кофи бяха пълни с храна, одеяла и неизползвани батерии – оборудване издържащо в тази барака, чакащи за другите членове на глутницата да ги сменят – но моето съдържаше средства за бягство~ Всичко което държах тук беше предназначено да ме върне към човешката природа, колкото се може по бързо, и затова Шелби не можеше да ми прости~ Бързо се преоблякох с няколко слоя дълги без ръкави тениски и чифт джинси и с замених огромни ботуши на бащата на Грейс с вълнени чорапи и протритите ми кожени обувки, взех си портфейла с лятната ми заплата в нея, и натъпках всичко друго отново в раницата~ Когато затворих вратата на бараката зад мен, улових тъмно движение с ъгълчето на окото си~ - Пол~ – казах, но черният вълк, лидера на глутницата ни, си беше отишъл~ Съмнявам се, че ме позна: сега за него бях просто поредния човек в тези гори, въпреки смътно познатия мирис~ Откритието се заби, като вид съжаление, някъде назад в гърлото ми~ Миналата година Пол не беше станал човек чак до края на август~ Може би не е искал да се променя през тази година~ Знам, че останалите ми преобразувания също са преброени~ Последната година се бях превъплатил чак през юни, страшно голям скок от трансформацията през предишната година през ранната пролет, когато дърветата бяха все още със сняг по земята~ А тази година? Колко късно бих си върнал тялото, ако Том Кулпепър не ме бе застрелял? Дори и не разбрах как да бъдеш застрелян, връща човешката форма в това зимно време~ Замислих се колко ли студен съм бил когато Грейс коленичи над мен, притискаща дреха на шията ми~ Не е било лято от дълго време~ Великолепните цветове на трошливите листа, всичко около бараката ми се присмива, доказателство, че годината е минала и умира без съм го осъзнавал~ Знаех със внезапна вледеняваща сигурност, че това е последната ми година~ Това да срещна Грейс сега изглежда като жесток ход на съдбата~ Не исках да мисля за това~ Вместо това се заклатушках към къщата, проверявайки за сигурност, че колата на родителите й все още я нямаше~ Влизайки вътре отново, се поколебах за секунда пред вратата на спалнята, след това се забавих за дълго време в кухнята, преглеждайки шкафчетата, макар че не бях наистина гладен~ Приех го~ Прекалено съм нервен за да се върна там~ Токова силно исках да я видя отново, този желязно-стоманен дух, който ме държа години в гората~ Но също така, бях и изплашен, от това да я видя лице в лице и, че тази прокълната дневна светлина може да промени нещата~ Или полошо да не ги промени~ Миналата нощ кървях до смърт на задната к веранда~ Всеки можеше да ме спаси~ Днес още повече исках това спасение~ Но какво ще стане, ако съм бил просто прищявка за нея? Ти си гадостта от Божието създаване~ Ти си прокълнат~ Ти си дявола~ Къде е моя син? Какво си му направил? Затворих очи, чудейки се защо, въпреки всички неща които съм изгубил, паметта на родителите ми не беше там~ - Сам? Трепнах, чувайки името си~ Грейс отново повика от стаята си, едва шепнеща, чудейки се къде съм~ Не звучеше изплашена~ Отворих вратата и огледах в стаята й~ На силната сутрешна светлина, можех да видя, че това беше детската й стая~ Без останали розови хрумвания или характерните плюшени животни ако някога ги е имало~ Снимки на дървета в рамки на стената, всички подбрани с черни рамки без набори~ Подбрани черни мебели, всичките много старомодни и удобно изглеждащи~ Хавлия к и кърпата к за лице - спретнато сгънати върха скрина, до друг часовник – бял и черен, с прави линии – и много книги в библиотеката, повечето разкази, документална литература и мистерии, съдейки по заглавията~ Вероятно наредени по азбучен ред или организирани съгласно дължината~ Внезапно останах поразен от това колко различни бяхме~ Дойде ми на ум, че ако Грейс и аз бяхме предмети, то тя би била сложен дигитален часовник, синхронизиран със световния час в Лондон с изкусна съвършеност, а аз бих бил снежна топка, разклатени спомени в стъклено кълбо. Направих усилието да кажа нещо, което не би звучало като поздрав на извънземно: * Добро утро. Грейс седна, косата к бе накъдрена от едната и сплесната от другата страна на главата й, тъмните и очи бяха пълни с открито наслада: * Ти си все още тук! Ох~ Имаш дрехи~ Имам предвид, вместо ексфоланта. * Отидох да ги взема докато още спеше~ * Колко е часа? Охххх – наистина закъснявам за училище, нали? * Единадесет е~ Грейс изохка и след това сви рамене: * Знаеш ли? Никога не съм изпускала часове откакто започнах гимназията~ Имах награда за това миналата година~ Безплатна пица или нещо такова~ – тя стана от леглото, на дневна светлина можех да видя точно колко прилепваща и непоносимо секси беше камизолата на нея~ Извърнах се~ * Няма нужда да бъдеш толкова целомъдрен, нали знаеш~ Не е като да съм гола~ – спрях се пред шкафа к, тя ме гледаше отзад, изражението к бе лукаво~ – Нали не си ме виждал гола? * Не! – отговора ми дойде видимо бързо~ Тя се ухили на лъжата ми и взе някакви дънки от близкия рафт: * Добре, освен ако сега не искаш да ме видиш сега е по-добре е да се обърнеш~ Легнах на леглото, лицето ми притиснато на хладната възглавница ухаеща на нея~ Заслушах се в шумолящите звуци които създаваше докато обличаше дрехите си, сърцето ми препускаше с милион километри в час~ Въздъхнах виновно, неспособен да се въздържа: * Не беше нарочно~ Дюшека изскърца, когато тя легна на него, лицето к близо до моето: * Винаги ли се извиняваш по този начин? Гласът ми беше заглушен от възглавницата к. * Опитвам се да те накарам да мислиш, че съм добър човек~ Казвайки ти, че съм те видял гола, когато съм бил в друга породна форма не ми помага особено в случая~ Тя се засмя~ * Ще проявя снизходителност, като си затворя очите за това. – последва дълга тишина, изпълнена с хиляди неизказани послания~ Можех да подуша нервността к, слабо носеща се от кожата к, можех да чуя бързото биене на сърцето к, предаващ се от дюшека до ухото ми~ Би било толкова лесно за устните ми да преминат сантиметрите помежду ни. Сякаш чувах надеждата в сърдечния к ритъм: целуни ме, целуни ме, целуни ме~ Обикновено бях добър в това да усещам чувствата на другите, но с Грейс, всичко знаех бе замъглено от това което аз исках~ Тя се изхили тихо, беше ужасно сладък звук и също се различаваше напълно с това каквото обикновено си мислих за нея~ * Гладна съм~ – каза тя най-накрая~ – Хайде да отидем да намерим закуска~ Или пък обяд. Претърколих се от леглото, тя направи същото след мен~ Ясно усещах ръцете к на гърба си, бутайки ме през вратата на спалнята к~ Заедно влязохме тихо в кухнята~ Слънчевата светлина, прекалено ярка, блестеше през стъклената врата на верандата, отразяваща се в белия тезгях и плочките в кухнята, обвивайки и двамата ни в бяла светлина~ Заради предишното ми проучване, знаех къде са нещата, така че тръгнах да вадя храната~ Докато се движех в кухнята, Грейс ме следеше с очи, пръстите к намираха лакътя ми, а дланта к преминаваше по гърба ми, намирайки си извинение да ме докосне~ С ъгълчето на окото си можех да видя неотслабващия к поглед към мен, докато тя си мислеше, че не мога да я видя. Беше сякаш не съм никога се променял, сякаш все още я наблюдавам от гората и тя все още стои на украсената си люлка и ме наблюдава с възхитени очи~ Отвъд кожата ми оставяйки само очите ми Ти виждаш вътре в сърцето ми Все още знаеш, че ти си мой~ * За какво си мислиш? – попитах, чупейки яйцата в тигана и наливайки к в чаша портокалов сок с човешките си пръсти, които изглеждаха неочаквано скъпоценни~ Грейс се засмя: * За това, че ми правиш закуска~ Беше прекалено просто за отговор, не бях сигурен дали да й повярвам~ Сега, когато имах хиляди мисли състезаващи се за място в главата ми в същия момент: * За какво друго си мислиш? * Че е много мило от твоя страна~ Надявам се, че знаеш как се готвят яйца~ – но очите к се вдигнаха от тигана към устните ми само за секунда и разбрах, че всъщност не мислеше за яйцата~ Тя се завъртя наоколо и отвори прозореца, мигновено сменяща настроението в кухнята. – Също така е толкова светло тук~ – светлината проникваше през прозореца, хвърляйки хоризонтални шарки през отворените к кафеви очи и през правата линия на устните к. Обърнах се към разбърканите яйца и ги изсипах в чиния, точно когато филийките излязоха от тостера~ Стигнах до тях по същото време като Грейс, и просто беше един от перфектните моменти във филмите, когато ръцете се докосваха и знаеш естествено, че ще се целунат~ Точно по това време ръцете ми някак си случайно я обградиха, притискайки я срещу тезгяха, когато се пресегнах към филийките, и подпирайки я срещу ръба на хладилника, когато се отидох напред~ Безпомощен в неловката ситуация през залитането, дори не осъзнах, че е перфектния момент докато не видях затворените очи и лицето к повдигнато към моето~ Целунах я~ Просто леко докосване на устните ми срещу нейните, нищо животинско~ Дори в този момент, анализирах целувката: нейната вероятна реакция, възможното к тълкуване, начина по който потръпва кожата к, секундата след като докоснах устните к тя отвори очи~ Грейс ми се усмихна~ Думите к бяха подигравателно, но гласа к беше мек: - Само това ли можеш? Докоснах устните к отново и този път бе много различен тип целувка~ Бе шест годишна стойностна целувка, устни к се раздвижиха под моите, с вкус на портокал и желание~ Пръстите к, се придвижиха през бакенбардите и косата ми, преди да се съединят около врата ми, живи и хладни по топлата ми кожа~ Бях обезумял и опитомен, счупих се на парчета, увлечен в това да бъдем едно цяло~За пръв път в човешкия ми живот умът ми не искаше да се разсейва от образуваните лирични звуци или от изобилието на моменти за по-късен размисъл~ За пръв път в живота си, бях тук и никъде другаде~ След това отворих очите си и бяхме просто аз и Грейс – нищо друго освен двама ни – тя притисна устните си заедно, като че ли искаше да задържи целувката вътре в себе си, а аз, държах запаметих момента, като че е чуплив като птичка в ръцете ми~ Chapter Seventeen Глава Седемндадесета Превод: djenitoo Редакция: djenitoo & sunset Сам 16°С Н якои дни сякаш си принадлежат един на друг - като стъклопис~ Стотици малки частици от различни цветове и разположения, които обединявайки се създават завършена картина~ Последните двадесет и четири часа бяха такива~ Нощта в болницата беше едно стъкло, болнаво зелено и блещукащо~ Тъмните часове през ранната сутрин в леглото на Грейс бяха друго – този път замъглено и пурпурно~ След това, студеното синьо започваше да ми напомня за другия ми живот през сутринта~ А накрая - яркото, чисто стъкло, което беше нашата целувка~ В сегашното стъкло, ние седяхме на тапицираната скамейкова седалка в старо Бронко на ръба на занемареността, източени в покрайнините на града. Вече изглеждаше като завършена картина започнала да влиза в фокус, блещукащи изображения или нещо, което предполагам до сега не съм имал. Грейс прокарваше пръстите си по кормило на Бронкото с внимателно, нежно докосване~ След това се обърна към мен: * Нека да играем на двадесет въпроса~ Лежах назад в пасажерското място, с затворени очи, позволявайки следобедното слънце да се разсипва през предното стъкло~ Беше приятно: * Не трябва ли да огледаш и другите коли? Знаеш, че купуването на кола обикновено включва... купуване. * Не пазарувам много добре~ – отговори Грейс – Просто виждам това което ми трябва и го взимам~ Засмях се на репликата к. Започнах да виждам колко много такива твърдения имаше. Тя присви очи към мен в фалшиво раздразнение и кръстоса ръце пред гърдите си: * Така, въпросите~ Те не са по избор~ Вгледах се навън през жалката кола, за да съм сигурен, че собственика още не се е върнал от изтеглянето на колата к – тук в Мерси Фолс, паяка и търговеца на коли бе един и същ човек. * Добре~ Може би нищо неудобно~ Грейс се плъзна малко по-близо към мен на седалката си, а след това се смъкна надолу копирайки моята поза~ Имах чувството, че това беше първия въпрос: крака к се притисна към моите, рамото к до моето, плътно прилепнали к завързани обувки се закрепиха на върха на моите одраскани кожени~ Пулса ми препусна като безмълвен отговор~ Гласа на Грейс беше прагматичен, като че ли не знае за ефекта който ми оказва~ * Искам да знам, какво те прави вълк~ Този въпрос беше лесен~ * Когато температурата падне ставам вълк~ Когато е студено през нощта и топло през деня мога да го почувствам да идва и тогава, накрая вече е станало достатъчно студено и аз се променям до пролетта. * Същото ли е с другите? Кимнах~ * По-дълго време сме вълци, тъй като трябва да е топло за да станеш човек~ – спрях за момент, чудейки се дали сега е момента да к кажа~ – Никой не знае колко години ще се променяш от една в друга форма~ Различно е за всеки вълк~ Грейс просто ме погледна – същия дълъг поглед който ми даде, когато беше по-млада, лежаща в снега, наблюдаваща ме. Сега не можех да разчета повече от тогава~ Гърлото ми да се стегна в очакване на отговора к, но тя само милостиво смени посоката на въпросите си: * Колко сте? Не бях сигурен, понеже много от нас не ставаха хора отново: * Около двадесет~ * С какво се храните? * Бебета зайчета~ – тя присви очи, така че се изхилих и казах – Също и възрастни зайчета~ Аз съм умерено зайче-хранещ се. Тя не се хвана на закачката: * Какво беше това на лицето ти когато ми позволи да те докосна? – гласът к си остана същия, но нещо около очите к се пристегна, като че ли не беше сигурна дали иска да чуе отговора~ Помъчих се да си припомня тази нощ – пръстите к по козината ми, дъхът к помръдваше тънките косъмчета отстрани на лицето ми, престъпното удоволствие да бъда толкова близо до нея~ Момчето~ Момче което беше ухапано~ Това беше което всъщност питаше: * Имаш предвид, че е имало кръв на лицето ми? Грейс кимна~ Част от мен изпитваше тъга, че трябваше да пита, но разбира се, че ще го направи~ Тя нямаше никаква причина да ми вярва: * Не беше неговата – на момчето~ * Джак~ – каза тя~ * Джак~ – повторих~ – Знам, че е имало атака, но аз не бях там~ Трябваше да се разровя дълбоко в паметта си, за да проследя източника на кръвта на муцуната ми~ Човешкият ми мозък ми даде логическите отговори – заек, елен, убито животно на пътя – всички от тях внезапно по-неоспорими от истинската ми вълча памет~ Най-накрая сграбчих истинският отговор от мислите ми, въпреки че не бях горд с това: * Беше котка~ Кръвта~ Хванах котка~ Грейс издиша~ * Не те ли безпокои, че е било котка? – попитах~ * Трябва да ядеш~ Ако не е бил Джак, не ми пука дори и да е било кенгуру~ – каза тя~ Но беше очевидно, че умът к все още бе при Джак~ Опитах си да си припомня малкото, което знаех за атаката, ненавиждайки тя да мисли лошо за глутницата~ * Той ги е провокирал, нали знаеш~ – казах. * Той какво? Не си бил там, нали? Поклатих глава и направих усилие да обясня: * Ние не можем – вълците – когато ние общуваме, е с образи~ Нищо сложно~ И не през голямо разстояние~ Но ако сме точно един срещу друг можем да споделяме образи със събеседника~ И така, вълците които са нападнали Джак, ми показаха образи~ * Може да си четете един на друг мислите? – попита Грейс скептично~ Поклатих глава енергично: * Не~ Аз – трудно е да се обясни, когато си чов- когато съм аз~ Това е просто начин на разговаряне, но мозъци ни са различни когато сме вълци~ Няма отвличащи понятия, наистина~ Неща като време и имена, сложни емоции - всички са извън въпрос~ Важните неща са като лов или да се предпазваме един друг от опасност~ * И какво видя относно Джак? Сведох очи~ Почувствах се странно, да повикам отново вълчата памет от човешкия ум~ Прелистих през замъглените образи в главата ми, разпознавайки сега, че червените петна на вълчата козина беше рана от куршум и че изцапаното на техните устни беше кръвта на Джак~ * Някои вълци ми показаха, нещо като да бъдеш улучен от него~ А – пистолет? Той сигурно е имал ББ пистолет~ Беше облечен с червена тениска~ – Вълците виждаха цветовете недобре, но можехме да виждаме червеното~ * Защо би го направил? Поклатих глава: * Не знам~ Това не е вида неща, които можем да си кажем един на друг~ Грейс беше тиха, все още мислеща за Джак, предполагам~ Седяхме във възникналата тишина, докато не започнах да се чудя дали не беше разстроена~ Тогава заговори: * И така. . . никога не си отварял коледни подаръци~ Погледнах я, незнаещ как да отговоря~ Коледа беше нещо, което се случваше в друг живот, този преди вълчия~ Грейс погледна надолу към волана: * Просто си мислих, че никога не си бил наоколо през лятото, и винаги съм обичала Коледа, защото знаех, че ти винаги си там~ В гората~ Като вълк~ Предполагам, защото е студено, нали? Но това би трябвало да значи, че никога не си отварял Коледни подаръци~ Поклатих глава~ Преобразих се твърде рано дори и сега, за да видя Коледната украса в ма газин ите~ Грейс се намръщи на волана: * Мислеше ли си за мен когато бе вълк? Когато бях вълк, аз бях спомен за момче, опитващ се да се задържа безсмислените думи~ Не исках да к кажа истината: това, че не можех да запомня името к. * Мислих си за начина по който миришеше~ – казах, правдоподобно~ Протегнах се и повдигах няколко кичура от косата к до носа си~ Аромата на шампоана к ми припомни мириса на кожата к~ Преглътнах и оставих косата к да падне отново на рамото к. Очите на Грейс проследиха ръката ми от рамо до скута ми, видях и нейното преглътване. Явния въпрос – кога мога да се превърна отново – беше увиснал помежду ни, но нито един от нас не изрече думите~ Все още не бях готов да к кажа~ Сърцето ми ме болеше от мисълта да оставя всичко това назад~ * Така~ – тя каза отново и сложи ръцете си на волана~ – Можеш ли да шофираш? Извадих портфейла си от джоба на якето си и к го предложих~ * Щата Минесота като че ли мисли така~ Тя извади шофьорската ми книжка, държаща я отново на волана и прочете високо: * Самюел К~ Рот. – добави това с доста изненада~ – Това е като истинска книжка~ Ти би трябвало да си истински. Засмях се~ * Все още ли се съмняваш? Вместо да отговори, Грейс ми подаде обратно портфейла и попита: * Това ли е истинското ти име? Не си ли официално мъртъв, като Джак? Не бях сигурен, дали искам да говоря за това, но както и да е, отговорих: * Не е същото~ Аз не бях ухапан толкова лошо и някакви непознати ме спасили от това да бъда завлечен~ Никой не е потвърдил смъртта ми, както направиха с Джак~ Така че - да, това е истинското ми име~ Грейс изглеждаше замислена и се зачудех за какво~ Тогава внезапно ме погледна, изражението к бе мрачно~ * Твоите родители знаят какъв си, нали така? Това е защо те – спря с полузатворени очи~ Можех да видя как преглъща бавно. * Прави те болен за седмици след това. – казах, наблюдавайки я при завършването на изречението~ – Предполагам, че това което те променя е някакъв вълчи токсин~ Не можах да спра да се превръщам назад и напред, без значение колкото топъл или студен съм бил~ – спрях, спомена се появи в главата ми, но като че ли бяха нечии други. – Те ме помислиха за луд~ След това когато стана по-топло и се подобрих – оздравях, помислиха ме за изцерен~ Най-вероятно спасен, а след това дойде зимата. Известно време се опитваха да накарат църквата да направи нещо по въпроса, но накрая решиха да се заемат сами~ И двамата излежават доживотна присъда сега~ Не можаха да осъзнаят, че ние сме по-трудни за убиване от повечето хора. Лицето на Грейс бе почти пребледнелия нюанс на зеленото, пръстите к сграбчиха волана докато ставите к побеляха: * Нека да говорим за нещо друго~ * Съжалявам~ – казах, и наистина го мислех~ – Нека да говорим за коли~ Тази ли хареса? Имам предвид, допускайки, че върви добре? Не знам нищо за колите, но най-малкото мога да се преструвам~ „ Върви добре” звучи като нещо което някой би казал, ако знаеха за какво си говорят, нали? Тя сграбчи темата, цупейки са на волана: * Харесвам я~ * Много е грозна~ – казах великодушно~ – Но изглежда, като че ли би могло да се преодолее снега~ И ако удариш елен, само би хлъцнало и би си продължило да върви~ Грейс добави: * Плюс това има доста привлекателна предна седалка~ Имам предвид, мога просто – Грейс се облегна през скамейковата седалка близо до мен, леко отпускайки едната си ръка на крака ми~ Сега тя беше на сантиметри от мен, достатъчно близо до мен, че да мога да почувствам топлината на дъха й по устните си~ Достатъчно близо, че да мога да почувствам очакването й, да се облегна на нея също така. В главата ми, проблясваха образите на Грейс в задния к двор, ръцете к разтворени, умоляващи ме да отида при нея~ Но не можех тогава~ Аз бях в друг свят, в този който трябваше да се запази дистанция~ Сега, не можех да се спра, но се чудех дали още живея в този свят, ограничен от правилата~ Човешката ми кожа само ми се подиграваше, подиграваше ми се с богатствата, които биха изчезнали с първия студ~ Облегнах се далеч от нея, и гледах настрани преди да можех да видя разочарованието й~ Тишината ни беше обгърнала~ * Кажи ми за времето след ухапването~ – казах, само за да кажа нещо~ – Беше ли болен? Грейс се облегна обратно на място си и въздъхна~ Чудех се колко ли пъти преди съм я разочаровал~ * Не знам~ Изглежда като болест, след толкова много време~ Предполагам – може би~ Помня, че имах грип точно след това~ След като бях ухапан, аз също го усещах като грип~ Изтощение, горещи и студени трески, повдигане, горене на гърлото, болка в костите при променяне на положението на тялото~ Грейс сви рамена. * Това беше също и годината в която бях заключена в колата~ Беше месец или два след атаката~ Беше пролет, но беше наистина горещо~ Баща ми ме взе покрай него да изпълним някои поръчки, защото предполагам бях прекалено малка, за да ме остави сама. – погледна ме, за да види дали я слушам~ Слушах~ * Както и да е, имах грип, предполагам, и бях толкова глупава, че заспах~ Така, че на пътя към дома се почувствах заспала на задната седалка~~~и следващото нещо което помня бе събуждането в болницата~ Предполагам, че татко се е прибрал в къщи и е отишъл в кабинета си и е забравил за мен~ Просто ме е оставил заключена в колата, предполагам~ Те казаха, че съм се опитала да изляза, но това не го помня, наистина~ Не помня нищо освен болницата, където медицинската сестра каза, че е било рекордно най-топлият ден на май в Мерси Фолс~ Доктора каза на баща ми, че горещината в колата би трябвало да ме е убила, така че съм момиче чудо~ Какво за отговорния родител? Поклатих глава невярващ~ Имаше кратко мълчание, което ми даде достатъчно време да забележа ужаса в нейното изражение и ми напомни, че искрено съжалявах, че не я целунах преди момент~ Мислех относно да кажа „Покажи ми това което имаше предвид по-рано, когато ти каза, че харесваш тази предна седалка~” Но не можех да си представя устата ми да оформя тези думи, така че вместо това, просто взех ръката й, и плъзнах пръстите си по дланта й, и между пръстите й, начертавайки линията в ръката й, и оставяйки кожата ми да си припомни отпечатъците к. Грейс направи малък звук в знак на признателност и затвори очи, когато пръстите ми очертаваха кръгове по кожата к~ Някак си това беше по-добро отколкото целуването~ И двамата се дръпнахме рязко когато някой потропа на стъклото от моята страна на колата~ Шофьора на паяка и собственика на колите стоеше там, взиращи се в нас~ Гласът му дойде заглушено през стъклото: - Намерихте ли това, което търсихте? Грейс се пресегна и свали стъклото~ Тя говореше на него, но гледаше мен, с горещ поглед, когато каза: * Определено~ Chapter Eighteen Глава Осемнадесета Превод: djenitoo Редакция: sunset & djenitoo Грейс 3°C Chapter Nineteen Глава деветнадесета Превод: white_magic Редакция: djenitoo Срамежливо той каза: * Ела тук, Грейс~ – усмихнах се на начина, по който каза името ми и се върнах до прозореца~ Ухилих се когато разбрах какво иска~ Предпазливата му целувка не ми бе достатъчна; когато разделих устните си, той се отдръпна назад~ * Ще закъснееш за училище~ Изхилих се~ Точно в този момент бях на седмото небе~ * Ще се върнеш ли в три? * Не бих пропуснал~ Гледах го докато излиза от паркинга и вече чувствах дългия училищен ден, който ми предстоеше~ Някаква тетрадка ме удари по ръката~ * Кой беше това?! Обърнах се към Рейчъл и се опитах да измисля нещо, което беше близо до истината~ * Моя превоз? Тя го прие само, защото имаше още нещо на ум~ Хвана ме за лакътя и започна да ме дърпа към училището~ Сигурно трябваше да има някакъв вид награда за това, че отидох на училище в такъв прекрасен ден, със Сам в колата~ Рейчъл разтресе ръката ми, за да привлече вниманието ми. * Грейс~ Съсредоточи се~ Имаше вълк пред училището вчера~ На паркинга~ Всички го видяха когато свършихме учил ище. * Какво? – обърнах се и погледнах през рамо към паркинга, опитвайки си да си представя вълк стоящ между колите~ Боровите дървета, които бяха на паркинга не се свързваха с гората, вълкът е трябвало да пресече няколко улици и дворове, за да стигне до па рки нга. * Как изглеждаше? * Като вълк~ Сив~ – Рейчъл видя смразяващия ми поглед~ – Не знам, Грейс~ Синкаво-сив? Имаше мръсни драскотини на рамото си~ Изглеждаше мърляв~ Значи е било Джак~ Трябваше да бъде той~ * Сигурно е настанало истински хаос~ – казах~ * Да, трябваше да бъдеш тук, момиче-вълк~ Сериозно~ Никой не бе ранен, слава на Бога, но Оливия напълно откачи~ Цялото училище бе откачило~ Изабел бе в пълна истерия и направи голяма сцена~ – Рейчъл стисна ръката ми~ – Та защо не си вдигаше телефона? Влязохме в училището~ Вратите бяха широко отворени, за да може да влиза чист въздух~ * Нямах батерия~ Рейчъл направи физиономия, след това започна да говори малко по-високо, за да мога да я чуя над всичкия шум от хората в коридора~ * Болна ли си? Не мислех, че ще доживея до деня, в който ще пропуснеш часове. Междувременно, когато ти не бе на училище и дивото животно, което се скиташе на паркинга, си помислих, че света свършва~ Чаках само кървавия дъжд. * Мисля, че имах някакъв вид двадесет и четири часов вирус. – отговорих~ * Иуу, не трябва ли да не те пипам? – но вместо да се отдръпне, Рейчъл блъсна рамото си моето хилеща се. Засмях се и я бутнах обратно, и когато го правих видях Изабел Кулпепър. Усмивката ми изчезна~ Тя се бе подпряла на една от стените близо до чешмите, изгърбена напред~ Първоначално си помислих, че гледа телефона си, но след това осъзнах, че ръцете й бяха празни и сякаш просто се бе вторачила в земята~ Ако не бе такава ледена принцеса, щях да си помисля, че плаче~ Замислих се дали да не поговоря с нея~ Сякаш прочела мислите ми, Изабел погледна нагоре, а очите й, които толкова приличаха на тези на Джак срещнаха моите~ Можех да прочета предизвикателството в тях: Какво зяпаш? Погледнах настрани бързо и продължих да вървя с Рейчъл, но имах неприятното чувство, че нещата останаха неизказани. Chapter Twenty Глава двадесета Превод: white_magic Редакция: djenitoo Сам 4°C Лежах в леглото на Грейс тази нощ, шокиран от новините за появяването на Джак в училище~ Гледах неспокоен навън в тъмнината, но бях прекъснат от слабото сияние на косата к върху възглавница~ Помислих си за вълци,които не се държаха като вълци и се сетих за Криста Болма н~ Бяха минали години от последния път когато си спомних за нея~ Но мрачното описание на Грейс за Джак, накара спомените ми да изплуват отново~ Спомних си последния ден, в който я видях – Криста и Бек се биеха в кухнята, във всекидневната, коридора, отново в кухнята, и от двамата се чуваше ръмжане и викове. Тогава бях малък, около осем годишен, затова Бек ми изглеждаше като гигант – строг, бесен бог едва сдържащ гнева си~ Отново и отново обикаляха къщата с Криста - тя бе мъжко момиче с лице зачервено от ярост~ * Уби двама човека, Криста~ Кога ще го осъзнаеш? * Убила? Убила? – гласът к в ушите ми бе писклив, притежаваше една нотка на звука, който се получава при допира на твърди нокти със стъкло. – Ами аз? Погледни ме~ С живота ми е свършено. * Не е свършено~ Все още дишаш, нали? Сърцето ти все още бие! Не мога да кажа същото за двете ти жертви~ Спомням си спадането на гласа на Криста до гърлен, едва разбираем писък~ * Това не е живот! Бек започна да говори за егоизъм и отговорност, а тя отвърна с поредица от ругатни, които ме шокираха~ Досега не бях чувал тези думи. * А какво ще кажеш за момчето в мазето? – Бек отвърна~ Можех да видя единствено гърба на Бек, от позицията си в коридора. – Ти го ухапа Криста~ Разруши живота му. И уби двама души~ Само, защото те нарекоха с някои лоши думи~ Все още чакам да видя малко разкаяние. По дяволите, просто искам гаранция, че това няма да се случи отново~ * Защо да ти гарантирам нещо? Какво си ми дал ти? – Криста изръмжа~ Раменете к се изгърбиха и свиха~ – И наричате себе си глутница? Вие сте сборище~ Вие сте мерзост~ Вие сте култ~ Ще правя каквото си искам~ Ще изживея този живот както искам~ Гласът на Бек беше ужасно равен. Спомням си, че тогава внезапно съжалих Криста, защото когато Бек спира да звучи ядосан става най-лошо. * Обещай ми, че това няма да се случи отново~ Тогава тя погледна право към мен – не, не към мен~ През мен~ Умът к беше някъде надалеч, бягаше от реалността на променящото к се тяло~Можех да видя една вена изпъкнала по средата на челото к и забелязах, че пръстите к бяха стиснати. * Не ти дължа нищо~ Върви по дяволите~ Много тихо Бек каза: * Махай се от къщата ми~ Тя го направи~ Затръшна вратата толкова силно, че чиниите в кухнята се разклатиха~Няколко минути по-късно, чух вратата да се отваря и затваря много по-тихо, когато Бек тръгна след нея~ Спомням си, че бе доста студено и се притеснявах, че Бек ще се преобрази за зимата и ще ме остави сам в къщата~ Този страх беше достатъчен да ме накара да вляза във всекидневната, точно когато чух силно изгърмяване~ Бек тихо се прибра в къщата, треперейки от студа и опасността на промяната, остави оръжието на тезгяха сякаш бе направен от стъкло~ Тогава ме забеляза, стоящ във всекидневната, с ръце около гръдния си кош и пръсти забити в бицепсите ми~ Все още помня как звучеше гласа му, когато каза: * Не пипай това, Сам~ Празен~ Накъсан. Той влезе в офиса си и постави глава в ръцете си за остатъка на деня~ По здрач, той и Улрик излязоха навън, гласовете им бяха ниски и тихи~ През прозореца видях Улрик да взима лопатата от гаража~ И сега, тук, докато лежа в леглото на Грейс, Джак беше някъде навън. Ядосаните хора не ставаха добри върколаци~ Докато Грейс беше на училище, минах покрай къщата на Бек. Паркинга беше празен, а прозорците бяха тъмни~ Нямах куража да вляза вътре и да видя откога бе необитаемо. Без Бек да защитава глутницата, кой щеше да държи Джак изкъсо? Чувство на отговорност пристягаше гърдите ми. Бек имаше телефон, но не можех да си спомня номера, без значение колко време се ровех в паметта си~ Притиснах лице къмвъзглавницата и се помолих Джак да не е ухапал някого, защото ако станеше проблем, не мисля че имах силата да направя това което трябваше~ Chapter Twenty-One Глава двадесет и първа Превод: white_magic Редакция: djenitoo & sunset Сам 14~C Когато алармата на Грейс звънна на следващата сутрин в 6:45 сутринта, пищящите електронни звуци навлязоха в ухото ми~ Изведнъж скочих във въздуха, сърцето ми биеше тежко, също както предния ден~ Главата ми бе пълна със сънища: вълци и хора, и кръв намазана на устните~ * Ъмммм~ – Грейс измърмори, незаинтересована и се зави с чаршафа до главата. – Ще изключиш ли това,моля? Ставам~ Ставам след~~~секунда~ – тя се завъртя, русата к глава едва забележима под чаршафа, потъна в леглото, сякаш е пораснала в матрака. И това беше~ Тя спеше, а аз не~ Облегнах се на леглото и я оставих да лежи на моята страна, на топло и да сънува още няколко минути~ Погалих косата к внимателно с пръсти, проследих линията по челото к, покрай ухото к, чак до края на врата к, където косата спираше да бъде точно коса, превръщаща се в меки бебешки косъмчета, всяко стърчащо в различна посока~ Бяха очарователни, тези меки перца които като пораснеха щяха да бъдат част от косата к. Бях невероятно изкушен да се наведа и да ги захапя, все така меки, да я събудя и целуна, да я накарам да закъснее за училище, но не можех да спра да мисля за Джак и Криста и хората, които ставаха лоши върколаци~ Ако отидех на училище, щях ли да мога да проследя дирята на Джак с отслабеното ми обоняние~ * Грейс – прошепнах~ – Събуди се~ Тя издаде тих звук, който преведох като „махни се” на езика на заспалите~ * Време е да ставаш – казах и сложих пръст в ухото к. Грейс изписка и ме шляпна. Беше будна~ Сутрините ни заедно бяха започнали да приемат комфорта на рутината. Докато Грейс все още се разсънваше под душа, аз сложих филийки в тостера за всеки от нас и накарах кафе машината да направи нещо, което приличаше на кафе~ Обратно в спалнята к слушах как тя си пее под душа много мелодично докато си слагах дънки и преравях шкафовете к за чорапи, с които да не изглеждам като момиче~ Чух как дъха ми спря~ Снимки, сложени на шкафчето с чорапи~ Снимки на вълци~ На нас~ Внимателно, прибрах чекмеджето и оттеглих до леглото~ Обърнах гръб към вратата, сякаш правех нещо незаконно и започнах да ги разглеждам бавно. Имаше нещо очарователно да виждам тези картини с човешките си очи~ Няколко вълка можех да нарека с човешки имена: по-старите, които винаги се променяха преди мен~ Бек - голям, обемист, синьо-сив на цвят~ Пол - черно и изглеждащ изчистен. Улрик - кафеникаво-сив~ Салем - с нащърбеното му ухо и бягащи очи~ Въздъхнах, без да знам защо~ Вратата зад мен се отвори, довеждаща облак пара, която миришеше на сапуна на Грейс~ Тя застана зад мен и постави глава на рамото ми~ Вдишах аромата к. * Себе си ли гледаш? – попита тя~ Пръстите ми прелистващи снимките, замръзнаха~ * И мен ли ме има? Грейс мина отстрани на леглото и седна с лице към мен~ * Разбира се~ На повечето от тях си ти - не се ли позна? Оу~ Разбира се, че не си~ Кажи ми кой,кой е~ Бавно отново започнах да показвам снимките, когато тя се премести да седне до мен, леглото изскърца от движението к. * Това е Бек~ Той винаги се грижи за новите вълци~ Макар, че имаше само два нови вълка след мен – Криста и вълка, който тя преобрази, Дерек~ Но така и не свикнах с новодошлите –нашата глутница обичайно израстваше с други, повъзрастни вълци, които ни намираха, а не чрез добавяне на новаци като Джак~ – Бек ми е като баща~ – звучеше странно казано на глас, дори и да беше истина~ Никога преди не ми се бе налагало да го обяснявам на някой. Той бе този, който ме сложи под крилото си, след като избягах от вкъщи, той бе този, който върна здравия ми разум~ * Мога да кажа какво изпитваш към него~ – каза Грейс и звучеше изненадана от собствената си интуиция~ – Гласът ти е различен, когато говориш за него~ * Наистина? - сега бе мой ред да бъда изненадан~ – По какъв начин различен? Тя сви рамена и погледна малко срамежливо~ * Не знам~ Горд,предполагам~ Мисля,че е сладко~ Кой е това? * Шелби~ – казах и нямаше гордост в гласа ми, когато говорех за нея~ – Разказвал съм ти за нея преди~ Грейс наблюдаваше лицето ми~ Спомена за последния път когато Шелби и аз се видяхме накара стомаха ми да се свие. * Ние не виждаме нещата по-същия начин~ Тя мисли, че да си вълк е дар. До мен Грейс кимна и бях благодарен, че не продължи да разпитва~ Продължих със следващите снимки~ Имаше още на Шелби и Бек~ Докато не спрях на снимката на Пол~ * Това е Пол~ Той е нашия водач когато сме вълци~ Това до него е Улрик~ - Посочих кафеникаво-сивия вълк до Пол~ – Улрик е нещо като луд чичо~ Германец~ Много се кълне~ * Звучи чудесно~ * С него винаги е забавно~ – всъщност, трябваше да кажа беше забавно~ Не знаех дали това е неговата последна година или щях да имам още едно лято с него~ Помнех смеха му,като излитане на ято гарвани, и колко държеше на немския си акцент, сякаш нямаше да бъде Улрик без него~ * Добре ли си? – Грейс попита~ Поклатих глава, загледан в снимките на вълците, толкова несъмнено изглеждаха животни през човешките ми очи~ Моето семейство~ Аз~ Моето бъдеще~ Някак си снимките замъглиха линията, която не бях готов да пресека все още~ Осъзнах, че ръката на Грейс бе около рамото ми, едната к буза отпусната на мен~ Тя ме успокояваше, макар че не знаеше какво ме притесняваше~ * Иска ми се да можеше да се запознаеш с тях~ – казах~ – Когато всички бяха хора~ – не знаех как да к обясня колко голяма част бяха те от мен, техните гласове и лицата им като хора, и техните аромати и форми като вълци~ Колко изгубен се почувствах сега, единствения в човешката си форма~ * Кажи ми нещо за тях~ – Грейс каза, гласът к заглушен от тениската ми~ Оставих мозъка ми да се рее из спомените~ * Бек ме научи как да ловувам когато бях на осем~ Намразих това. – помнех как стоях във всекидневната на Бек, втренчен в първите заснежени клони, блестящи от сутрешното слънце~ Задния двор изглеждаше като опасна и чужда планета~ * Защо го намрази? – Грейс попита~ * Не ми харесваше кръвта~ Не ми харесваше да наранявам неща~ Бях на осем~ – в спомените си, изглеждах малък, невинен~ Бях прекарал предните лета вярвайки, че тази зима с Бек, ще е различна, нямаше да се променя и щях да ям завинаги яйцата, които Бек ми приготвяше~ Но нощем ставаше студено и дори кратки подухвания от отвън караха мускулите ми да треперят и знаех,че времето наближава и нямаше да мога да отбягна промяната, и че Бек нямаше да бъде наоколо, за да готви толкова много~ Това не значеше,че щях да си отида на драго сърце. * А защо ловуваше тогава? – Грейс попита~ – Защо просто не оставите храна навън? * Ха~ Попитах Бек същото нещо, а Улрик каза: ”Да, за миещите мечки и опосоми също?” Грейс се засмя, прекалено възхитена от лошата ми имитация на акцента на Улрик~ Почувствах, че лицето ми се затопля. Чувствах се добре, когато говорех с нея за глутницата. Обичах топлината в очите к, любопитните мимики на устата к – тя знаеше какво съм и искаше да знае още~ Но това не значеше, че е правилно да к разказвам. Бек винаги казваше – „Единствените хора, които ни пазят сме самите ние~” Но Бек не познаваше Грейс~ А и Грейс не бе просто човек~ Тя можеше да не се променя, но бе ухапана~ Тя бе вълк отвътре~Трябва да бъде~ * И какво стана? – Грейс попита~ – Какво ловува? * Зайчета, разбира се~ – Отговорих~ – Бек ме изведе докато Пол чакаше в микробус, за да ме прибере в случай, че не бях достатъчно стабилен, за да се преобразя обратно~ – не мога да забравя как Бек ме спря преди да изляза през вратата, наведе се двойно, за да може да погледне лицето ми~ Бях неподвижен, опитвах се да не мисля за промяната на тялото и разкъсването на врата на заека между зъбите ми~ За сбогуването с Бек за зимата~ Той взе рамото ми и каза: ”Сам, съжалявам. Не се плаши”. Не казах нищо, защото мислих, че е студено и Бек нямаше да се преобрази обратно след лова, и тогава нямаше да има никой, който да знае как да готви яйцата правилно~ Бек приготвяше перфектните яйца~ Дори повече. Бек ме запази Сам~ Тогава, с все още пресни белези на китките си, бях толкова опасно близо да се строша в нещо, което не бе нито човек, нито вълк~ * За какво мислиш? – Грейс попита~ – Спря да говориш~ Погледнах нагоре. Не бях осъзнал, че гледам настрани от нея~ * Промяната~ Брадичката на Грейс се притисна в рамото ми и погледна лицето ми~ Гласът к беше несигурен. Попита ме въпрос, който досега не ми бе задавала: * Боли ли? Замислих се за бавния, агонизиращ процес на промяната, огъването на мускулите, разтягането на кожата, счупването на костите~ Възрастните винаги се опитваха да крият промените си, за да ме защитят~ Но не ме плашеше това да ги виждам как се променят – гледката ме караше да ги съжалявам, откакто Бек бе в изстенал от болката. Когато аз се променях се ужасявах, дори и сега~ Загубения Сам~ Бях лош лъжец, затова дори и не се опитах да лъжа~ * Да~ * Кара ме да се чувствам тъжна като си мисля, че е трябвало да се променяш като дете~ – Грейс каза~ Тя бе намръщена, а лъскавите к очи мигаха към мен~ – Всъщност, ме притеснява много~ Горкия малък Сам~ – Тя ме докосна с пръст брадичката ми, опрях се на ръката к. Спомних си времето когато бях много горд, че дори не плаках докато се променях, за разлика от времето когато бях по-малък и родителите ми ме гледаха с очи пълни с ужас~ Спомнях си Бек, вълкът, който ме водеше навътре в гората и помнех топлото, горчиво усещане на муцуната ми, когато убих животно за първи път~ Преобразих се веднага след като Пол, облечен в палто и шапка, ме бе намерил. Бях в микробуса, на път към вкъщи, когато самота ме обгърна. Бях сам~ Бек нямаше да бъде човек отново тази година~ Сега, сякаш отново бях на осем години, сам и уплашен~ Гърдите ме боляха, дъха ми се изтръгна. * Покажи ми как изглеждам~ – помолих Грейс и й подадох снимките~ – Моля те~ Оставих я да вземе купчинката от ръцете ми и видях как лицето к светна докато разглеждаше снимките, като търсеше точно определена~ - Ето~ Тази твоя снимка ми е любима~ Погледнах снимката, която ми подаде~ Вълк, който ме гледаше, с моите очи, спокойния вълк гледаше от гората, слънчева светлина докосваше краищата на козината му~ Гледах и гледах, като чаках да започне да значи нещо~ Изглеждаше нечестно, че образите на останалите вълци ми бяха толкова чисти, но моя собствен бе замъглен~ Какво имаше в тази снимка, в този вълк, което накара лицето на Грейс да светне така? Ами ако не бях аз? Ами, ако беше влюбена в друг вълк и само си мислеше,че съм аз? Някога щях ли да разбера? Очевидно Грейс бе неосъзнаваше съмненията ми и тълкуваше мълчанието ми като очарование. Тя разплете краката си и стана с лице към мен, след което прекара дланта си през косата ми~ Докосна носа си с длан и вдиша дълбоко~ - Знаеш ли, все още миришеш така както когато си вълк~ И тогава, тя каза, може би единственото нещо, което можеше да ме накара да се почувствам по-добре~ Подадох к снимката преди да излезе~ Грейс се спря до вратата, силуета к бе неясен от отслабената, сива, сутринна светлина и ме погледна, очите , устата, ръцете ми по начин който ме накара да се стегна и отпусна непоносимо~ Не мислех, че принадлежа тук, в нейния свят~ Момчето заседнало между два живота, влачех опасностите на вълците с мен, но когато тя каза името ми и ме почака да я последвам, знаех, че ще направя всичко, за да остана с нея~ Chapter Twenty-Two Глава двадесет и втора Превод: ice_chick Редакция: djenitoo Сам 17°C Прекарах твърде много време възпрепятстван от Джак, от дъжда, от ограниченото ми човешко тяло след като оставих Грейс на паркинга. Можех да надуша, че там е имало вълк, просто слаба, мускусна следа от вълчи аромат – но не можех да посоча посока или дори да кажа със сигурност, че е бил Джак. Чувствах се сякаш съм сляп. Най- накрая, когато се отказах и след като постоях в колата няколко минути, реших на навестя отново къщата на Бек. Не можех да се сетя за друго по- добро място, откъдето да започна издирването на Джак, а и гората зад къщата му беше логично място за средище на вълците. Така че се отправих към моята стара лятна къща. Не знаех дали Бек си е останала човек през цялата тази година, дори не мога ясно да си спомня моите летни месеци. Спомените се замъгляваха един друг, докато не се станеха смес от сезони и аромати, а произходът им бе съвсем неясен. Бек се бе превръщал повече години за разлика от мен, затова изглеждаше иронично, че той е човек тази година, а аз не. Но имах чувството, че трябва да имам повече години за превръщане, от колкото са досега. Не съм се превръщал чак толкова дълго. Къде изчезнаха летата ми? Исках си Бек. Исках неговите наставления. Исках да знам, защо изстрелът ме направи човек. Исках да знаех колко време ми оставаше с Грейс. Исках да знам дали това е краят. - Ти си най-добрият от тях – ми каза веднъж той и още помня начина по който изглеждаше лицето му, когато ми го каза. Честно, вярващо, твърдо. Котва в бурното море. Знаех какво е искал да каже: най-човечния от глутницата. Това беше след като повлякоха Грейс от люлката к. Когато стигнах къщата все още беше пуста и мрачна, а надеждите ми се изпариха на мига. Сетих се, че всички вълци вече трябваше да са се променили за зимата, защото не бяха останали много млади сред тях. С изключение на Джак в този момент. Пощата беше препълнена с писма, изпратени от пощата, които съветваха Бек, да вземе повече от тях от главния им клон на пощата. Взех ги всичките и ги сложих в колата на Грейс. Имах ключ за кутията в пощенския клон, но щях да взема писмата по-късно. Отказвах да приема, че повече няма да видя Бек. Но фактите напомняха, че ако Бек не беше наоколо, следователно на Джак не са му казани правилата. А и някой трябваше да го отведе надалеч от училището, от цивилизацията, докато не спреше непостоянното му преобразуване от човек във вълк. Смъртта му беше причинила достатъчно беди на глутницата. Не можеше... нямаше да му позволя да ни разкрие, като се преобразува пред публика, или като ухапе някого. Тъй като Джак вече беше посетил училището, реших да действам в рамките на предположението, че се е опитал да си отиде в къщи, затова и се отправих към къщата на Кулпепърс. Не беше тайна къде живееха, всички в града знаеха гигантското имение в стил Тюдор, което можеше да се види чак от главния път. Единственото имение в Мърси Фалс. Не мисля, че има някой у тях по това време на деня, но паркирах Бронкото на Грейс на около половин миля, за всеки случай, и тръгнах пеша през боровата гора. Разбира се, къщата беше празна, надвесвайки се над мен като някоя масивна структура от стара народна приказка. Едно бързо оглеждане около вратата доведе ясната миризма на вълк. Не можех да кажа дали вече бе влязъл вътре или като мен, е дошъл, когато всички останали ги няма и се е върнал вече в гората. Спомняйки си колко уязвим бях в човешката си форма, завъртях се наоколо и подуших въздуха, изследвайки заобикалящите борове за някакъв признак на живот. Нищо. Или поне нищо твърде наблизо, което човешките ми сетива можеха да усетят. Внимателно, влязох с взлом в къщата, за да видя дали Джак е там, уединил се в заключена стая, за да задържи чудовището. Не се притеснявах за влизането с взлом. Счупих прозореца на задната врата с тухла, пресегнах се през счупеното стъкло и завъртях бравата. Вече вътре, отново подуших въздуха. Помислих, че надушвам вълк, но уханието беше слабо и някак си старо. Не знаех защо Джак би могъл да мирише по този начин, но все пак проследих миризмата през къщата. Пътят ме отведе до масивни дъбови врати, бях напълно сигурен, че дирята продължаваше от другата стра на. Внимателно ги бутнах врата, за да се отвори, след което вдишах рязко. Огромното фоайе пред мен беше пълно с животни. Препарирани. Не от онези мили и пухкави животинки. Бледият, висок таван придаваше усещане, че се намирам на изложба в музей: Животните от Северна Америка, или някакъв вид светилище на смъртта. Умът ми издирваше текста от някаква песен, но можеше да намери само подхвърлени думи от единствен ред: Ние се усмихваме и в смъртта. Потръп нах. От малкото светлина, която минаваше пред прозорчето, високо над главата ми, изглеждаше сякаш имаше достатъчно животни, че да населят Ноевият ковчег. Имаше лисица, здраво хванала яребица в устата си. Там пък имаше черна мечка, надигнала се над мен с наострени нокти. Рис, вечно пълзящ по дънер. И полярна мечка, с парче препарирана риба в лапите си. Можеш ли да се препарира риба? Никога не се бях замисляла. И тогава сред стадото елени, видях източникът на миризмата, който улових по рано: Един вълк ме зяпаше през рамо, с оголени зъби, със стъклени, заплашителни очи. Тръгнах към него, протягайки се да докосна твърдата му козина. Под пръстите ми, старата миризма разцъфтя, освобождавайки я към ноздрите ми, и тогава разпознах неповторимото ухание на моите гори. Свих пръстите си в юмрук, докато бавно отстъпвах назад със настръхнала кожа. Един от нас. Може би не. Може би просто вълк. Въпреки, че никога не бях срещал нормален вълк в нашите гори преди. * Кой си ти? – прошепнах. Но единствената обща черта между двете форми на върколака и човека бяха очите, а аз отдавна не бях виждала такива като неговите – като стъкло. Почудих се къде ли е Дерек, дали беше разбулил загадката в куршумите, нощта в която бях застрелян, и дали щеше да се присъедини към тази страховита менажерия. Мислите преобърнаха стомаха ми. Огледах се отново в стаята и се отправих към входната врата. Всяка част от животно в мен крещеше да избягам от мъгливото благоухание на смърт, което изпълваше цялото помещение. Джак не беше тук. Нямаше причина, която да ме задържа повече тук. Chapter Twenty-Three Глава двадесет и трета Превод: ice_ chick Редакция: djenitoo Грейс 11°C * Добро утро. – каза татко, докато наливаше кафето си. Той беше доста стегнато облечен за събота, най- вероятно се опитваше да продаде имот на някой богат и нвеститор. * Трябва да се срещна с Ралф в осем и половина в офиса. Заради курорта Уиндхевън. Премигнах няколко пъти със замъглени очи. Чувствах цялото си тяло влажно и мудно от съня. * Не ми говори нищо. Още не съм се събудила. – мислите ми бяха замъглени, почувствах пристъп на вина, за това че не бях по дружелюбна, наистина не го бях виждала от дни, най-малкото мога поне да разговарям мило с него. Със Сам прекарахме миналата нощ говорейки си за странната стая с препарираните животни при Кулпепърс. Чудехме се къде ли щеше да се появи Джак сега. Тази нормална сутрин с татко изглеждаше като рязко завръщане към предишния ми живот. Татко посочи към кафе машината: * Искаш ли? Протегнах ръцете си към него и ги задържах така. * Просто го изсипи в нещо. Ще си плисна малко на лицето. А къде е мама? – не я чувах да обикаля на горния етаж. Мама винаги е готова да напусне къщата обикновено след множество шумове и тракания на обувки в спалнята. * В някаква галерия в Минеапул. * Защо е излязла толкова рано? Татко не ми отговори. Той надничаше над главата ми, за да може да гледа някакво сутрешно шоу по телевизията. Гостът на шоуто, облечен в цвят каки, беше заобиколен от всякакви малки, все още бебета животни в най-различни кашони и клетки. Ярко ми напомни на стаята, която Сам беше описал. Татко се намръщи, когато един от двамата водещи страхливо взе бебе опосум, което изръмжа. В този момент прочистих гърлото си. * Татко! Фокусирай се. Налей ми чаша кафе или ще умра. И аз няма да почистя тялото си след мен, ако умра. Татко, гледайки телевизора, отиде до шкафа, за да вземе чаша. Пипнешком, пръстите му напипаха любимата ми, - синя, като яйце на червеношийка, чаша, която беше направила една приятелка на мама - бутна я заедно със каната към ъгъла, където се намирах аз. Докато наливах кафето си, към лицето ми се вдигна нейната пара. * Та, Грейс, как върви училището? – се попитах сама. Татко кимна, докато гледаше как бебето коала се опитваше да се откъсне от ръцете на госта. * Ооо, добре е, - продължих, а татко издаде звук на съгласие. Също така добавих - Нищо специално, освен пандите, които ни донесоха, а учителите ни изоставиха при жестоки канибали... – направих пауза, за да видя дали съм му привлякла вниманието, тогава продължих - ... цялата сграда лумна в пламъци, тогава се провалих по драма, и тогава секс, секс, секс, секс. Очите на татко станаха необичайно големи, обърна се към мен и сви вежди. * Какво каза, че ви учат в училище? Е, поне е уловил повече отколкото предполагах. * Нищо интересно. Пишем кратки историйки по английски. Мразя ги. Нямам никаква фантазия, че да пиша. * Фантазия относно секса? – попита ме съмнително. Поклатих глава. * Върви да работиш, татко. Ще закъснееш. Татко разтърка брадичката си, беше пропуснал да се обръсне. - Това ми напомня. Трябва да върна на Том онзи уред за чистене. - Трябва да върнеш какво? - Чистачът за пистолети. Мисля че го сложих в ъгъла. Или под ... – тършува под мивката. Нацупих се. - Защо ти е трябвал чистач за пистолети? Той посочи с ръка към кабинета си. - За пушката. Виждала ли си го? наведе се и започна да Малки сигнални аларми закънтяха в главата ми. Знаех, че татко има пушка, която стоеше на стената в кабинета му. Но не помнех някога преди да я е чистил. Пушките се чистят след като се използват, нали? * Защо си го взел на заем? * Том ми го предложи след като бяхме навън. Знам, че трябва по-често да я чистя, но просто не мисля за това след като не я използвам. * Том Кулпепър? – попитах. Пое към кабинета, с бутилка в ръка: * Да. * Излязъл си да стреляш заедно с Том Кълпепър? Ето къде си бил предния ден?! Бузите ми започнаха да се стоплят. Молех се да ми отговори с “не”. Татко ме погледна. Такъв поглед, който обикновено беше последван от нещо като Грейс, обикновено си толкова разумна. * Нещо трябва да се направи, Грейс. * Ти си бил част от онази шайка? Онази, която тръгна след вълците? – изисках. – Не мога до повярвам, че ти... – образът на татко, движещ се през дърветата, с пушка в ръка, вълците бягащи пред него, изведнъж се оказа твърде трудно, затова трябваше да спра. * Грейс, направих го и за теб- каза. Гласът ми излезе твърде нисък. * Застреля ли някой от тях? Татко изглежда, че разбра колко е важен въпроса. * Само предупредителен изстрел, - каза. Не знаех дали беше истина или не, но повече не исках да говоря с него. Поклатих глава и се обърнах. * Не се сърди,- каза татко. Целуна ме по бузата - останах неподвижна както и той – взе кафето и куфарчето си. – Пази се. Ще се видим по-късно. Седяща в кухнята, обгърнала синята чаша с ръце, слушах как колата на татко се съживи с трещене и тръгна бавно. След като си тръгна, къщата отново беше в познатата тишина, едновременно комфортно и депресиращо. Можеше да бъде всяка друга сутрин, само тишината и кафето в ръцете ми – но не беше. Гласът на татко – предупредителния изстрел – все още витаеха във въздуха. Той много добре знаеше какво чувствах към вълците, и въпреки това е кроял планове зад гърба ми заедно с Том Кълпепър. Нож в гърба. Тих шум откъм вратата привлече вниманието ми. Сам стоеше на прага, косата му бе мокра и на иглички от душа, очите му бяха върху мен. На лицето му беше изписан един единствен въпрос, но не казах нищо. Чудех се какво ли ще направи татко, ако знаеше за Сам. Chapter Twenty-Four Глава двадесет и четири Превод: ice_chick Редакция: djenitoo & sunset Грейс 11°С да си в една стая с него, но разделени сполучливо от една английска литература. След няколко часа, прекъснати единствено от обяда, не можех да го понасям повече това. - Чувствам се сякаш пропилявам времето през което сме заедно, – признах си найнакрая. Когато Сам не отговори, разбрах че не ме е чул изобщо. Повторих изявлението си, а той само премигна, очите му бавно се фокусираха върху мен, докато се връщаше от света, в който беше. Той каза: * Щастлив съм просто да стоя тук с теб. Това ми е достатъчно. Дълго време изучавах лицето му, опитвайки се да разбера дали наистина го мислеше. Запомняйки номера на страницата, до която беше стигнал, Сам внимателно затвори книгата и каза: * Искаш ли да отидем някъде? Ако искаш можем да се шляем край къщата на Бек, да видим дали Джак е отишъл там. На мига харесах идеята. След неочакваната му поява в училище, бях твърде любопитна коя ще е следващата му спирка. * Мислиш ли че ще е там? * Не знам. Младите вълци, изглежда, че намират пътя си до там, а и все пак там живее глутницата – отвърна Сам. – Хубаво е да си мислим, че най-накрая е намерил пътя до глутницата. По лицето му беше изписано напрежение и тревога, но все пак не сподели защо. Знаех найдобре защо толкова много исках Джак да се присъедини към глутницата – не исках никой да издаде вълците, и това което всъщност са. Но явно Сам се притесняваше за нещо друго, нещо по-голямо и неизвестно. В следобедната златна светлина, карах Бронкото към къщата на Бек, докато Сам ме упътваше. Трябваше да следваме извиващия се път покрай гората Броундъри за близо тридесет и пет минути, за да стигнем до къщата. Не осъзнавах до колко на далече се простираше гората, едва докато не я минахме цялата. Предполагам, че имаше смисъл: как иначе можеше да скриеш цяла глутница вълци без хиляди ненаселени акри? Паркирах мустанга на паркинга, поглеждайки тухлената фасада. Тъмните прозорци наподобяваха затворени очи, къщата беше видимо празна. Когато Сам отвори вратата, сладката миризма на борове, които сякаш охраняваха къщата, си проправиха път до ноздрите ми. * Хубава къща. – загледах се в отразяващата се слънчева светлина на високия прозорец. Тухлена къща с такива размери лесно можеше да изглежда внушителна, но имаше и нещо друго. Атмосферата около самата земя привличаше – може би просторните, грапави плетове отпред или пък ветропоказателя във формата на птица, който сякаш беше направен от тънък лен. Беше приятно място. Изглеждаше точно като място, където Сам би израснал. Попитах: * Как я е получила Бек? Той се намръщи. * Къщата? Бил е адвокат на богаташите, така че получил доста пари. Купил я е за глутницата. * Много великодушно от негова страна, – отвърнах. Затворих вратата на колата. – Мамка му! Сам се наведе над капака на Бронкото към мен. * Какво? * Току що заключих ключовете вътре в колата. Мозъкът ми беше изключил. Сам се сви отчаяно. * Бек има шперц в къщата. Можем да го вземем, когато се върнем от гората. * Шперц? Колко любопитно, - казах, хилейки се срещу него. – Харесвам потайните мъже. * Е, имаш един, - отговори Сам. Той си извъртя главата към дърветата в задния двор. * Готова ли си да влизаме? Идеята беше както неустоима, така и ужасяваща. Не бях стъпвала в гората от нощта на лова, и следобеда преди това, когато видях Джак с другите вълци. Изглеждаше сякаш единствените ми спомени от тази гора бяха с насилие. Осъзнах, че Сам е протегнал ръка към мен. * Страхуваш ли се? Почудих се дали има някакъв начин да хвана ръката му без да призная страха си. Но не беше страх, наистина. Просто някакво чувство пропълзяваха по кожата ми и караше косъмчетата на ръцете ми да настръхнат. Беше от студеното време, а не голата смърт на зимата. Имаше достатъчно храна за вълците, за да не се налага да ни атакуват. Вълците са срамежливи същества. Сам пое ръката ми; захватът му беше твърд, а кожата му толкова топла срещу студения августски вятър. Очите му ме изучаваха, големи и луминесцентни на фона на следобедните лъчи, и за миг бях пленена от втренчения му поглед, спомняйки си тези очи, които ме изучаваха от вълчето лице. * Не е нужно да го търсим сега. – каза той. * Но аз искам. – Това беше и истината. Част от мен искаше да разбере къде живее Сам през тези студени месеци, когато не висеше накрая на двора ни. И друга част, онази която страдаше от загуба, когато глутницата виеше нощем, умоляваше да последваме тази едва доловима миризма на глутницата в гората. И всичко това надделя над всяко мое колебание. За да докажа решителността си се запътих към задния двор, почти до началото на гората, като през цялото време държах ръката на Сам. * Те ще стоят настрана от нас - каза Сам, сякаш още трябваше да ме убеждава. – Джак ще е единствения, който ще се появи. Погледнах го изпод вежди. * Да, относно това. Той няма да се появи като от някой страшен филм, нали?! * Трансформацията не те превръща в чудовище, само ти отнема някои навици - каза Сам. - Много ли буйстваше, когато беше на училище? Както останалата част от училището, бях чувала, че Джак вкарал някакво хлапе в болницата след парти; не вярвах, че е просто клюка докато не видях горкото дете със собствените си очи, вървейки по коридорите с наполовина подуто лице. Джак не се нуждаеше от никаква трансформация, за да стане чудовище. * Малко е буйствал, разбира се, - направих физиономия. * Ако те накара да се почувстваш по- добре, – отвърна Сам, – не мисля , че е тук. Но все още се надявам да греша. Навлязохме в гората. Тя беше различна от тази, която се виждаше от задния двор на родителите ми. Тук дърветата бяха много близо един до друг, шубраците бяха като натъпкани между стъблата, сякаш ги придържаха изправени. Тръните на къпините се закачаха по дънките ми и Сам постоянно спираше, за да ги маха. Нямаше никакъв знак от Джак, или от някой друг вълк, през времето на нашето бавно напредване. Често казано, не мисля, че Сам се стараеше особено в търсенето. Оглеждах се наоколо, търсейки някакви знаци и се преструвах, че не забелязвам погледите му през няколко секунди. Не ми отне дълго преди да си закача косата на някой клон, който болезнено дръпна косата ми. Сам спря, за да ме освободи. * Ще стане по-добре. - обеща ми. Беше мило от негова страна да си мисли, че това ми е достатъчно, за да се върна обратно в колата. Сякаш имах нещо по-добро за вършене от това да изкарам клонките от косата си. * Не се притеснявам за това – уверих го – просто си мисля, че никога няма да сме сигурни, ако има някой друг тук. Гората е безкрайна. Сам прокара пръстите си през косата ми, сякаш проверяваше за клонките, въпреки че знаех, че нямаше повече, и той също сигурно го знаеше. Спря се, усмихна ми се и възъхна дълбоко: * Не мирише така сякаш сме сами. Погледна ме. Тогава разбрах, че чакаше да потвърдя – да призная, че ако опитам, можех да помириша глутницата и тайния й живот навсякъде около нас. Но вместо това, се протегнах към ръката му. * Води ме, ловджийско куче. Изражението на Сам придоби тъжен вид, но въпреки това ме поведе между шубраците, нагоре по хълма. Както обеща, стана по-добре. Шипките ставаха все по-малко, а дърветата все повисоки и прави; короните им започваха на не по-малко от няколко стъпки над главите ни. Бялата, олющена кора на брезите изглеждаха маслени на следобедното слънце, а листата им като деликатно злато. Обърнах се към Сам, а очите му отразяваха същата жълта светлина към мен. Спрях. Това бяха моите гори. Златните дървета, като винаги съм си представяла, че бягам покрай тях. Сам, наблюдавайки лицето ми, пусна ръката ми и се отдръпна, за да ме вижда подобре. - Вкъщи – каза той. Мисля, че чакаше да кажа нещо. Или пък не. Може би го беше видял изписано на лицето ми. Нямаше какво да кажа – просто се огледах наоколо към заслепяващата светлина и листата, които се крепяха на короните като перца. – Хей. – Сам ме хвана за ръката, вглеждайки се в лицето ми, сякаш търси сълзи. – Изглеждаш тъжна. Обърнах се бавно в кръг. Въздухът изглеждаше шарен и вибрираше навсякъде около мен. Казах: * Винаги съм си представяла как идвам тук, когато бях малка. Просто не мога да разбера къде съм го виждала. – Навярно изобщо не ме разбираше, но продължих да говоря, опитвайки се да го направя разбираемо. – Дърветата зад моята къща не изглеждат като тези. Никакви брези. Никакви жълти листа. Не знам как го разпознах. * Може би някой ти е казал за него. * Мисля, че щях да си спомням, ако някой ми беше разказвал за всяка малка подробност от тази гора, от всички тези цветове до задушаващия въздух. Дори не знам как някой би успял да ми го опише. * Аз го направих. Вълците имат странни начина за комуникация. Показват си един на друг картини, когато са близо един до друг. Обърнах се към него, там където стоеше, тъмно петно срещу светлината и го погледнах. * Няма да се спреш, нали?! Сам единствено се взираше в мен неотклонно, тихият вълчи поглед ми говореше толкова ясно, тъжен и стремителен. * Защо се връщаш отново назад? * Беше ухапана. – въртеше се малък кръг около мен, тътрейки краката си през листата, гледайки ме изпод тъмните си вежди. * И? * И защото се отнася до това коя си. За това, че вече си една от нас. Нямаше как да разпознаеш това място, ако не беше вълк, Грейс. Само един от нас може да види това което му показах. – Гласът му беше толкова сериозен, а очите му напрегнати. – Не мога~не мога, дори да говоря с теб сега, ако не беше като нас. Не ни е позволено да говорим за истинската си същност с обикновените хора. Не че имаме някакви правила, според които да живеем, на Бек ми каза, че само едно правило което не трябва да на руша ваме. * Защо не? – нищо не ми изглеждаше разумно. Сам не каза нищо, но неволно докосна мястото на врата си, където беше прострелян. Когато го направи, видях белия, блестящ белег на китката му. Изглеждаше грешно някой толкова нежен колкото Сам да носи улики от човешко насилие завинаги. Потреперих на разрастващия се студ от залязващото слънце. Гласът на Сам беше мек. * Бек ми е разказвал истории. Хората са ни убивали по всякакви ужасяващи начини.Някои от нас са умирали в лаборатории, други са вили застрелвани, трети- отравяни. Може би науката ни променя, Грейс, но всичко, което виждат хората е магия. Вярвам на Бек. Не можем да се доверим на хора, които не са като нас. * Но аз не се променям Сам. Не съм точно като вас. – разочарованието от тези думи, които знаех, че са истина, се заклещи в гърлото ми и не можех да го преглътна. Той не отговори. Стояхме заедно насред гората за един дълъг момент, когато изведнъж си пое дълбоко въздух и заговори отново. * След като беше ухапана, знаех какво ще стане. Чаках те да се промениш, всяка нощ, за да мога да те върна обратно и да те предпазя да не те наранят. – Вледеняващ повей повдигна косата му и изпрати златните листа да се въртят около нея. Протегна ръцете си, позволявайки на листата да паднат в тях. Приличаше на тъмен ангел във вечната августска гора. * Знаеш ли, че ще имаш по един щастлив ден, за всяко уловено листо? Не знаех какво има предвид, дори след като си разтвори ръката, за да ми покаже трептящите листенца, подскачащи в дланта му. * Един щастлив ден, за всяко падащо листенце, което хванеш. – Гласът на Сам бе нисък. Наблюдавах върховете на листата, които бавно се разгъваха, носещи се на есенния бриз. * Колко дълго чака?- изрекох. Щеше да бъде непоносимо романтично,ако имаше куража да ме погледне право в очите и да го каже, но вместо това, той сведе очи към земята и заби обувка в листата – безкрайни възможности за щастливи дни изоставени на земята. * Не съм спирал. Сега бе момента аз да кажа нещо романтично, но също не притежавах кураж. Затова, бях вперила поглед в срамежливия начин, по който Сам прехапваше устните си и изучаваше листата. Но все пак казах: * Това трябва да е било много скучно. Сам се засмя: * Четеш много. И прекарваш прекалено много време в кухнята, откъдето не можех да те виждам добре. * И прекалено малко време гола пред прозореца на спалнята ми? * Това – каза – не е темата ни за обсъждане. Усмихнах сладко на неговото неудобство, като започнах отново да вървя, подритвайки златните листенца. Чух го да ги мачка зад мен. * И припомни ми отново каква беше темата на разговора? * Забрави! – отвърна Сам – Харесваш ли това място или не? Спрях се и се завъртях, за да го погледна в лицето. * Хей. – насочих се към него. Той повдигна вежди и също се спря. – Не си мислил, че Джак ще е тук изобщо, нали? * Ти наистина ли възнамеряваше да го търсим? Държеше ръцете си вдигнати, сякаш се предаваше. * Какво искаш да ти кажа? * Искаше да провериш дали ще я разпозная, нали? – Скъсих разстоянието между нас с още една крачка. Можех да усетя, топлината, която излъчваше тялото му, дори без да го докосвам, въпреки студенината на деня. – Казвал си ми преди за тази гора? Как ми я показа? * Това се опитвах да ти кажа. Не искаш да слушаш. Защото си толкова упорита. Така комуникираме – това е единствения език, който притежаваме. Единствено картини. Прости, малки картини. Променила си се, Грейс. Само, че не и кожата ти. Искам само да ми повярваш. –Ръцете му все още се протягаха, но вече се ми се хилеше. * Значи ме доведе чак до тук, за да видя това? – стъпих напред, а той назад. * Харесва ли ти? * Заблуди ме? – крачка напред а той отново назад. * Та харесва ли ти? * Когато си знаел, че няма да се натъкнем на никого. * Харесва ли ти? – зъбите му се протегнаха в широка усмивка. Цапнах го с ръцете си по гръдния му кош. * Знаел си че го обикна. Знаел си че ще го харесам. – Засилих се да го ударя отново, но той беше по-бързият. Хвана ме за китките. За момент останахме така, вглеждайки се един в друг. Това щеше да е перфектия момент за една целувка, но Сам не се пристраши. Просто се взирахме един в друг, и докато осъзная, че лесно бих могла да го целуна, забелязах, че усмивката му се бе изпарила. Сам бавно отпускаше захвата си, докато накрая не ме освободи. * Радвам се – каза едва доловимо. Моите ръце все още висяха, точно там където Сам ги бе оставил. Намръщих му се: * Трябваше да ме целунеш. * Помислих си го. Просто продължих да се взирам в меката, тъжна извивка на устните му, приличаща точно на гласа му. Вероятно зяпах, но не можех да спра да мисля, колко много изгарях за целувката му и колко глупава беше да я желая толкова много. * Защо не го направи? Той се наклони към мен и ми даде съвсем малко от нея. Устните му, студени и сухи, но и толкова вежливи и невероятно вбесяващи. * Скоро трябва да се прибираме – прошепна той – Става студено. За пръв път обърнах внимание на ледено студения вятър, който минаваше през ръкавите ми. Един по-силните повей, събори голяма купчина листа и ги понесе във въздуха, и само за една единствена секунда, помислих че помирисвам вълците. Сам потрепери. Вглеждайки се в изкривеното му лице на фона на смрачаването, изведнъж осъзнах че в очите му се криеше страх. Chapter Twenty-Five Глава двадесет и пета Превод: djenitoo Редакция: sunset & djenitoo Сам 3°C Не бягахме обратно по пътя към къщата. Бягането би означавало приемане на нещо, пред което не бях готов да се изправя пред нея – нещото което бях. Вместо това ние вървяхме с големи крачки, сухите листа и клоните се чупеха под краката ни, дишането ни заглушаваше другите звуци на вечерта. Студа пълзеше под яката ми, каращa кожата ми да настръхва. Ако не пускам ръката к, ще бъда добре. Грешен завой би ни отвел далеч от къщата, но не можех да се съсредоточа в дървета около мен. Пред погледа ми преминаваха рязко спомените от човешкото променяне във вълчото, стотици променяния през годините с глутницата. Спомена за първия път, когато видях трансформацията на Бек беше все още жив в главата ми – повече реален отколкото ярко червения залез през дърветата пред Грейс и мен. Припомних си студения бял сноп слънчева светлина през прозореца във всекидневната, в къщата на Бек, и треперещите очертания на рамене му, когато закрепи ръцете си отново на облегалката на кушетката. Стоях до него, гледайки, без думи. * Изведи го навън! – извика Бек, лицето му към коридора, но очите му бяха полузатворени.- Урлик, изведи Сам от тук! Пръстите на Урлик бяха стегнати около ръката ми тогава, както сега пръстите на Грейс, дърпайки ме през гората, водейки ни назад до пътя, който напуснахме по-рано. Нощта свита в дърветата, чакаща да ни настигне, студена и черна. Но Грейс не гледаше нищо освен почервенялото слънце през дърветата, към което се бе запътила. Яркия ореол на слънцето почти ме заслепи, очертавайки скованите силуети на дърветата, и внезапно бях отново седемгодишен. Видях звездните шарки по кувертюрата на леглото си, толкова ярко, че се спънах. Пръстите ми уловиха плата, събираща и късаща се под хватката ми. * Мамо! – гласът ми се пречупи на втората сричка.- Мамо,разболявам се! Бях оплетен на пода с одеялото, шумящ и повръщащ, тресящ се и драскащ по пода, опитващ се да се закрепя за нещо, когато майка ми дойде откъм вратата на спалнята –познат силует. Погледнах към нея, бузата ми си почиваща отново на пода и започнах да казвам името к, но не и излезе звук. Тя падна на колене и ме гледаше как се преобразявам за първи път. * Най-накрая.- каза Грейс, връщайки мозъка ми отново към горите около нас. Тя дишаща тежко, сякаш е тичала. – Ето ни. Не можех да позволя Грейс да види как се преобразявам. Не можех да се преобразя сега. Проследих погледа на Грейс към задната част на къщата на Бек, проблясваща в топло червенокафяво в тази студена мрачна вечер. И сега побягнах. На две стъпки от колата, всички мои надежди да вляза на топло в Бронкото бяха разбити в момента, когато Грейс дърпаше силно заключената дръжка на вратата. Ключовете на запалителя се полюшваха при нейните опити. Лицето на Грейс се сви от чувството на безсилие. - Добре, трябва пробваме с къщата. Не беше нужно да влизаме с взлом в къщата на Бек. Той винаги оставяше резервен ключ пъхнат в изветрената облицовка на задната врата. Опитвах се да не мисля за ключовете на колата висящи в запалителя на Бронкото; ако ги имахме, досега щях да съм стоплен. Ръцете ми се тресяха, когато издърпвах резервния ключ от облицовката и се опитвах да го пъхна в измръзналото резе. Вече ме болеше. Побързай, идиот. Побързай~ Просто не можех да спра да треперя. Грейс внимателно взе ключа от мен, без никакъв намек за страх, макар че би трябвало да знаеше какво се случва. Тя покри с едната си топлата ръка моята, треперещата, и с другата си ръка пъхна ключа в облата дръжка и я отключи. Боже, моля те нека има електричество. Моля те нека има топлина. Ръката к на лакътя ми, ме бутна в тъмната кухня. Не можех да се отърва от студа; беше прилепнала към всяка частица от мен. Мускулите ми започнаха да се свиват и сложих пръстите си на лицето, изгърбих рамена. - Не – каза Грейс, гласът к бе равен и категоричен, сякаш беше отговорила на прост въпрос.- Не, хайде. - Тя ме дръпна далеч от вратата и я затвори зад мен. Ръката к се плъзгаше покрай стената до вратата, търсеща ключа за лампата, и като по чудо, светлината се появи, идващ към грозен, флуоресцентен живот над нас. Грейс отново ме дръпна, дърпаше ме по-далеч от вратата, но аз не исках да се мърдам. Просто исках да се свия и да се предам: - Не мога, Грейс. Не мога. Не знаех дали го казах силно, или не, но тя не би ме послушала дори и да бях. Вместо това, ме настани на пода, съблече якето си и го уви около раменете ми и върха на главата ми. След това се сви срещу мен и събра студените ми ръце на тялото си. Стиснах зъбите си, за да не тракат, опитвах се да се фокусирам в нея, в това да бъда човек, в това да се стопля. Тя беше казала нещо; не можех да я разбера. Тя беше толкова гръмогласна. Всичко беше толкова гръмогласно. Подушваше се тук. Тази близост, нейният аромат беше пламнала в моите ноздри. Причинявах болка. Всичко причиняваше болка. Изхленчих, много тихо. Тя скочи и побягна към коридора, ръцете к плеснаха ключа на лампата и след това изчезна. Изстенах и сложих главата на коленете си. Не, не, не, не. Дори не знаех срещу какво се очаква да се боря вече. Срещу болката? Срещу треперенето? Тя се върна. Ръцете к бяха мокри. Тя сграбчи китката ми, и устата к се раздвижи, гласът к отекна, неразгадаем. Звука означава за някой друг слух. Вгледах се в нея. Отново ме дръпна, тя беше по-силна отколкото мислех, че е. Изправих се, височината ми някак си ме изненада. Затреперих толкова силно, че якето к падна от раменете ми. Студеният въздух нападна раменете ми измъчвайки ме с друго треперене и почти паднах на колене. Момичето хвана по-силно ръцете ми, и ме задърпа напред, говореща през цялото време, нисък, успокояващ звук с като наострено желязото отдолу на това. Тя ме бутна към вратата, горещината се процеждаше от отвътре. Боже, не. Не. Не. Дърпах и се борих срещу хватката к, очите ми бяха заключени в далечната стена на малката облицована стая. Ваната стоеше срещу мен като гробница. Парата се извиваше от водата, горещината к бе съблазнителна и чудесна, но всяка част от моето тяло се съпротивляваше. * Сам, не се бори с мен! Съжалявам. Съжалявам, не знам какво друго да направя. С очите фиксирани във ваната, закачих пръстите си на ръба на вратата: * Моля те. – прошепнах. В главата ми, ръцете ме държаха долу във ваната, ръце, които ухаеха на детство и познато, на прегръдки и чисти чаршафи и на всичко което познавах. Те ме пъхнаха във водата. Беше топла, колкото температурата на тялото ми. Гласовете се включиха заедно. Те не казваха името ми. Режи. Режи~ Режи~ Режи. Правеха дупки в кожата ми, изваждаха каквото беше вътре, навън. Водата стана червена на малки дребни нишки. Пъшках, борех се, плачех. Те не говореха. Жената плачеше през водата, когато ме държеше долу. „Аз съм Сам”, казах им, държейки лицето си над червената вода. „Аз съм Сам. Аз съм Сам. Аз съм-” * Сам!- момичето ме откъсна от вратата, и ме отдалечи от коридора, спънах се и се озовах до ваната. Тя ме бутна, когато се борих да възвърна баланса си, пращайки главата ми срещу стената, вътре във изпускащата вода пара. - Лежах напълно неподвижно – потъвайки – водата се обграждаше около лицето ми, изгаряща кожата ми, варяща тялото ми, давейки треперенето ми. Грейс внимателно повдигна главата ми над водата, подкрепяйки я в ръцете си, единия крак във ваната зад мен. Тя беше много мокра и трепереща. * Сам. – каза. – Боже, съжалявам. Съжалявам. Съжалявам. Не знаех какво друго да направя. Моля те, прости ми. Съжалявам. - Не можех да спра да се треса, пръстите ми уловиха ръба на ваната. Исках да изляза. Исках да ме държи, така че да мога да почувствам безопасност. Исках да забравя кръвта течаща от белезите на китката ми. * Извади ме. – прошепнах. – Моля те, извади ме от тук. * Стопли ли се достатъчно? - Не можех да отговоря. Кървях до смърт. Свих ръцете си в юмруци и ги издърпах до гърдите си. Всяка милувка на водата по китките ми, изпращаше нова вълна от тръпки през мен. Лицето к беше изпълнено с болка. * Отивам да намеря термостат и да обърна стоплянето. Сам, трябва да стоиш тук, докато се върна с кърпите. Толкова съжалявам. Затворих очи. Преминах през живота си наум, държащ се едва над водата, неспособен да мръдна, и тогава Грейс се върна, носеща купчина с кърпи. Тя коленичи до ваната и се пресегна над мен, чух бълбукане зад главата си. Почувствах се несигурно с отводняващата се надолу вода на червени кръгли водовъртежи. * Не мога да те извадя, ако не ми помогнеш. Моля те, Сам.- Тя се вторачи в мен, сякаш очакваше да се мръдна. Водата изчезваше постепенно от китките, раменете и гърба ми докато вече лежах в празната вана. Грейс постави кърпа отгоре ми, беше много топла сякаш е била стоплена някак си. След това взе една от разранените ми китка в ръката си и ме погледна. – Можеш да излезеш сега. Погледнах отново в нея, без да мигам, краката ми се сгънаха в страните на керамичната стена като гигантско насекомо. Тя се пресегна надолу и заглади веждите ми. Имаш наистина много красиви очи. * Запазваме си ги. Грейс трепна от гласа ми: * Какво? * Това е единственото нещо, което запазваме. Очите ни си остават същите. – свих юмруци. – Бях роден с тези очи. Бях роден за този живот. Сякаш нямаше горчивина в гласа ми, Грейс отговори: * Добре, красиви са. Красиви и тъжни. – пресегна се надолу и взе пръстите ми, очите к гледаха моите, заключвайки погледа ми. – Мислиш ли, че можеш да станеш сега? Станах. Гледайки в кафявите к очи и нищо друго, стъпих извън ваната, тя ме изведе от банята и ме върна към живота. Chapter Twenty-Seven Глава двадесет и седем Превод: ice_chick Редакция: djenitoo Сам 3°С Родителите на Грейс си бяха вкъщи. * Никога не са си вкъщи. – каза Грейс, гласът к се извиваше от раздразнение. Но така или иначе, те бяха там или поне колите им: форд-а на баща к изглеждаше сиво-син под лунната светлина, а малкият фолксваген голф на майка к бе паркиран пред него. – Дори не си и помисляй да ми кажеш: “Нали ти казах...” – каза Грейс. – Ще вляза вътре и ще видя къде са и след това ще изляза отново, за да докладваш. * Имаш предвид, че ти ще ми докладваш. – поправих я, докато разтърквах мускулите си, за да не затреперят. Дали от нерви или от студа, не знам. * Да. – отвърна ми Грейс, изключвайки светлината. – Точно така. Връщам се веднага. Гледах я как подтичва към къщата и се снижих в седалката. Не можех да повярвам, че се криех в кола насред мразовитата нощ, чакайки едно момиче да се върне отново при мен и да ми каже, че няма никой в къщата к, за да мога да спя в нейната стая. Не просто едно момиче. Момичето. Грейс. Тя се появи на предната врата и направи някакъв сложен знак. Отне ми минутка да разбера, че означава да сляза от Бронкото и да вляза вътре. Така и направих, свлякох се от колата и колкото се може по-бързо се придвижих до предната врата, студенината се прокрадна по голата ми кожа. Без да ме остави да си почина, Грейс ме бутна вътре, насочвайки ме към салона, докато тя затваряше входната врата и се отправяше към кухнята. * Забравих си чантата. – извика тя от другата стая. Използвайки за прикритие техният разговор се дотътрих до стаята на Грейс и леко затворих вратата. В къщата беше поне тридесет градуса по-топло, факт, за който бях благодарен. Все още, обаче, усещах спазмите в мускулите си, чувство, което ненавиждах. Студът ме бе изтощил и не знаех колко дълго ще стои Грейс с родителите си, затова се покатерих на леглото без дори да включвам лампата. Стоях в замъглената тъмнина, легнал на възглавниците и вкарвах живот отново в премръзналите си пръсти. Заслушах в отдалечения глас на Грейс на долния етаж. Заедно с майка си водеха лек разговор за някаква романтична комедия, която току-що са давали по телевизията. Бях забелязал, че Грейс и родителите к нямаха никакъв проблем да говорят за всякакви незначителни теми. Изглежда имаха неизчерпаем капацитет да се смеят заедно на безсмислени теми, но нито веднъж не ги бях чувал да говорят за нещо наистина важно. Беше ми толкова странно, идвайки от средата на глутницата. От както Бек ме бе прибрал под крилото си, бях заобграден от семейство, нещо толкова задушаващо, а Бек никога не бе отказвал да ми обърне внимание, когато се нуждаех. Бях го приел за даденост, но сега се чувствах единствено разглезен. Все още стоях в леглото, когато дръжката на вратата се размърда тихичко. Замръзнах, абсолютно неподвижен, и тогава изведнъж се успокоих, когато разпознах звука от дишането на Грейс. Тя затвори вратата след себе си и се обърна към прозореца. Видях зъбите З на оскъдната светлина. * Ти, тук? – тя прошепна. * Къде са родителите ти? Ще дойдат ли за да ме застрелят? Грейс замлъкна. В сенките, без нейният глас, беше невидима за мен. Тъкмо щях да кажа нещо, за да прекъсна неловкия момент, когато тя го направи преди мен. * Не, те са на горния етаж. Мама иска да накара татко да к позира за картина. Така че е чисто и можеш да си измиеш зъбите и така нататък. Ако го направиш бързо, разбира се. Просто си тананикай на висок глас, за да си помислят, че съм аз.. – гласът к се втвърди, когато каза „татко”, макар че не можех да разбера защо. * С музикално-инвалиден глас. – я поправих. Грейс ме подмина на път за гардероба, удряйки ме силно по дупето. * Просто върви. – оставих си обувките в стаята, плавно се запътих надолу по коридора, за да стигна до банята на долния етаж. Имаше само подвижен душ, за което бях много благодарен, а Грейс се бе сетила да дръпне пердето. Измих си зъбите с нейната четка. А после просто застанах там, висок тийнейджър в голяма зелена тениска, която тя бе заела от баща си, взирах се в косата и в жълтите си очи в огледалото. Какво правиш, Сам? Затворих очите си, сякаш се криех от зениците си, толкова вълчи, дори и когато бях човек. Вентилаторът на отоплението забръмча, изпращайки фини вълни към босите ми крака, напомняйки ми, че аз самият бях единственото нещо, което ме държеше в човешката ми форма. Октомврийските вечери бяха вече достатъчно студени, за да свлече кожата от мен, а от следващия месец – дните също щяха да са такива. Какво щях да правя? Да се крия в къщата на Грейс през цялата зима, страхувайки се от всеки студен полъх? Отново отворих очи. Взирах се в тях в огледалото, докато накрая цветът и формата им не означаваха нищо. Зачудих се какво е видяла Грейс в мен, с какво я бях очаровал. Какво бях аз без вълчата си кожа? Момче претъпкано с думи, които се разливаха от мен. Дори сега, всяка фраза, всяка лирика, която имах в главата си завършваше с една и съща дума – любов. Трябваше да кажа на Грейс, че това бе последна ми година. Надникнах в хола, за да се уверя, че няма следи от родителите к и се насочих отново към спалнята, където Грейс вече беше легнала, дълга, нежна бучка под завивките. За момент позволих въображението си да се развилнее, относно това какво бе облякла. Имах слаба вълча памет, как излиза от леглото си една пролетна сутрин, носеше само една голяма тениска, а дългите к крака бяха голи. Толкова секси, че даже болеше. Изведнъж се почувствах неловко от фантазиите си. Стоях до леглото, отне ми няколко минути, мислейки си за студен душ и други неща, които не бяха Грейс. * Хей – тя прошепна, гласът к бе дрезгав сякаш вече беше заспала. – Какво правиш? * Шшшт – казах. – Извинявай, че те събудих. Просто си мислех. Гласът к бе сподавен от прозявката: * Спри да мислиш тогава. Покачих се на леглото, като гледах да съм колкото се може по към края. Нещо от този следобед ме бе променило – нещо относно това че Грейс ме беше видяла в най-лошия момент, неподвижен във ваната, готов да се предам. Тази вечер леглото беше твърде малко, за да се измъкна от аромата к, спящия звук на гласа к, миризмата на цялото к тяло. Умишлено поставих купчинка одеяла между нас, сложих глава на възглавницата и се молих мислите ми да отлетят надалеч, за да ме оставят да поспя. Грейс се протегна и започна да навива косата ми на пръста си. Затворих очи и к позволих да ме подлудява. Тя рисува по лицето ми странни форми Начертани линии, на едно далечно аз Копие, потънало в съзнанието ми, без норми Лежа до теб, лежа до теб, дали това съм аз? * Харесвам косата ти – каза тя. Не отговорих нещо. Мислих си за подходяща мелодийка за лириките в главата ми. * Съжалявам за тази вечер – прошепна. – Не съм си искала да притискам границите ти. Въздъхнах докато пръстите и очертаваха кръгчета покрай ушите и врата ми. * Просто е толкова бързо. Само искам да~ - за малко да кажа, ме обичаш, но се спрях – бъдеш с мен. Искам го за цяла вечност. Изобщо даже и не съм си помислял, че наистина ще стане, – почувствах се прекалено сериозен, затова добавих. – Все пак съм само едно митологично същество. Технически не трябва дори да съществувам. Грейс се изсмя тихичко само за мен. * Глупаво момче. Изглеждаш ми доста реален. * Ти също. – прошепнах к. Имаше кратка пауза в тъмното. * Иска ми се да можех да се променя. – каза накрая тя, едва доловимо. Отворих очи, трябваше да видя как изглеждаше лицето к в този момент. Беше по-изразително и всяко изражение, което съм виждал на лицето досега: неизмеримо тъжно, устните к извити от копнеж. Протегнах се да я докосна, придържайки главата к с ръка. * О, не, не искаш това Грейс. Не, не го искаш. Тя поклати главата си във възглавницата. * Чувствах се толкова нещастна, когато чувах виенето.Чувствах се толкова ужасно, когато изчезваше за лятото. * О, ангелче, щях да те взема с мен, ако можех – казах и едновременно с това се учудих, че думата „ангелче” излезе от устата ми и още повече се чувствах добре като я казвах. Погалих я по лицето. – Но не. Ти не искаш това. Всяка година губя все повече от себе си. Гласът на Грейс прозвуча необичайно. * Кажи ми какво става в края. Отне ми момент, за да разбера какво точно имаше предвид. * Ох, накрая. – имаше поне хиляди начина, по които да к кажа, хиляди начина да го разкрася. Грейс нямаше да се хване на розовата версия, която Бек ми беше казал в началото, затова к го казах направо. – Превръщам се в себе си~в човек~ всяка късна пролет. И една година~ предполагам~ че просто няма да се преобразя. Виждал съм как става с по-старите вълци. Една година, те просто не се превръщат в хора, остават си само~ вълци. И живеят малко по-дълго от истинските вълци. Но все пак най-много~ петнадесет години, може би. * Как може просто така да говориш за смъртта си? Погледнах в очите, които блестяха в тъмнината. * По какъв друг начин мога да говоря за това? * Сякаш се съжаляваш. * Правя го всеки ден. Грейс запази мълчание, но усещах как обмисля казаното от мен, прагматично поставяше всичко на мястото си, в собствената си глава. * Беше вълк, когато те простреляха. Исках да притисна пръсти към устните к, натискайки следващите к думите, които се заформяха. Беше прекалено рано. Все още не бях готов да го изрека. Но Грейс продължи, с нисък глас. * Пропусна най- горещия месец тази година. Не беше студено, когато те простреляха. Е, бе студено, но не чак толкова. Но беше вълк. Кога се превърна в човек тази година? * Не помня – прошепнах. * А какво щеше да стане, ако не бе прострелян? Кога отново щеше да бъдеш себе си? Затворих очи. - Не знам, Грейс. – беше перфектния момент да к кажа. „Това е последната ми година.” Но не можех. Все още не. Исках още една минута, още един час, още една нощ, в която да се преструвам, че това не е края. Грейс бавно и треперещо си пое въздух и нещо в начина, по който го направи, ме накара да осъзная, че по някакъв начин, някакси, тя вече знаеше. Знаеше от много отдавна. Тя не плачеше, но като се замислих – аз може бих. Грейс прокара пръсти в косата ми, а моите – бяха в нейната. Нашите собствени ръце, едни срещу други в студения допир на кожата. Всяко малко движение по ръката к, отпускаше една малка искра на аромата к, една сладка комбинация от цветисти сапуни, слаба пот, и желанието за мен. Зачудих се дали знае колко прозрачна я правеше миризмата к, как ми казваше какво точно чувства, когато дори не казваше и думичка. Разбира се, бях я виждала да мирише въздуха толкова често, колкото и аз го правех. Трябваше да знае, че точно в този момент ме подлудява, че когато нейната кожа се докосваше до моята – потръпвах, наелектризиран. Всяко докосване отблъскваше надалеч реалността за идващата зима. Сякаш за да ми го докаже, Грейс се приближи още повече, изритвайки одеялата между нас, долепяйки устни до моите. Разтворих устни и въздъхнах, опитващ дъха к. Слушах почти неуловимите к духания, когато я обгърнах с ръцете си. Всяко мое сетиво ми крещеше да се приближа още и още по-близо до нея, толкова близо колкото можех. Тя преплете краката си в моите и се целувахме, докато не останахме без дъх. Притискахме се плътно един до друг, докато отдалеченото виене отвън през прозореца не върна сетивата ми. Грейс издаде лек звук на разочарование, когато отплетох краката си от нейните. Обърнах се и просто лежах до нея, но пръстите ми все още бяха заплетени в косата к. Слушахме виенето на вълците отвън, през прозореца, на онези, които не се бяха превърнали в хора. Или по-точно, на онези които никога нямаше да се превърнат отново в хора. И в този момент мушнахме главите си една до друга, така че да не можем да чуваме нищо друго, освен пулсиращите ни сърца. Chapter Twenty-Eight Глава двадесет и осма Превод: white_magic Редакция: djenitoo Грейс 9°C В понеделник чувствах училището като друга планета~ Отне ми дълго време седене зад волана в Бронкото, гледайки учениците, които минаваха по тротоарите, колите, които обикаляха паркинга, и автобусите, които паркираха пред училището, за да осъзная, че училището изобщо не се бе променило~ Аз се бях променила~ * Трябва да отидеш на училище~ – каза Сам и ако не го познавах, не бих чула надяващата се, въпросителна нотка в гласа му~ Зачудих се къде ли щеше да бъде докато бях в часовете. * Знам~ – отговорих, докато гледах намръщено разноцветните фланели и шалове пред училище, който напомняха, че зимата наближава~ – Просто изглежда толкова~~~~ – това бе толкова неуместно,толкова извън живота ми сега~ Беше трудно да си спомня, кое беше важното на това да седя в клас и да записвам~ Това щеше да е ненужно следващата година~ До мен, Сам подскочи от изненада, когато врата на шофьорското място се отвори. Рейчъл се качи в колата с раницата си, като ме изблъска, за да направи място за себе си~ Тя затръшна вратата и въздъхна~ Колата изглеждаше много пренаселена с нея вътре. * Хубав пикап. – тя се облегна назад и погледна към Сам~ – О, момче! Здравей, момче! Грейс, аз съм супер! Кафе! Сърдиш ли ми се? Облегнах се назад изненадана и премигнах~ * Не? * Добре! Защото когато не ми се обади толкова дълго време, помислих, че или си умряла, или ми се сърдиш~ И очевидно не си мъртва, затова помислих, че ми се сърдиш за нещо~ – тя започна да барабани с пръсти по волана~ – Но си ядосана на Оливия, нал и? * Да~ – казах, макар че вече не бях сигурна дали съм й ядосана~ Помнех защо се скарахме, но не можех да си спомня дали това е било толкова значимо~ – Не~ Не мисля така~ Беше глупа во~ * Да и аз така помислих~ – каза Рейчъл~ Тя опря брадичката си на волана и погледна към Сам~ – Е, момче, защо си в колата на Грейс? Въпреки всичко се усмихнах~ Знаех какво трябваше Сам да пази в тайна, но не бе нужно да пази и себе си в тайна, нали? Внезапно изпитах нуждата Рейчъл да го одобри~ * Да, момче~ – казах и извърнах глава, за да погледна Сам до мен~ Изражението му бе нещо средно между развеселеност и колебание. – Защо си в колата ми? * За да ти се радвам. – каза Сам~ * Уау~ – отговори Рейчъл~ – В дългосрочен или краткосрочен план? * Докато ми е интересно~ – той се обърна към мен~ Опитах се да не се ухиля като идиот~ * О,така ли? Ами, аз съм Рейчъл и съм супер бъбрива, и съм най-добрата приятелка на Грейс~ –каза тя и подаде ръка, за да се здрависат~ Тя носеше ръкавици без пръсти в цветовете на дъгата,които стигаха до лактите й. Сам стисна ръката й. * Сам~ * Приятно ми е да се запознаем, Сам~ Тук ли учиш? – той поклати глава в отрицание, Рейчъл хвана ръката ми и каза. – Да, и аз така си помислих~ Ами, аз ще ти открадна този прекрасен човек и ще я заведа до клас преди да сме закъснели, а и имаме много да си говорим~ Тя пропусна много откачени работи с вълци, защото не искаше да говори с най-добрата си приятелка~ Ние ще вървим~ Само да кажа, че по принцип не говоря толкова,но сега да~ Хайде да вървим, Грейс! Сам и аз си разменихме погледи. Очите му бяха пълни с тревога и тогава Рейчъл отвори вратата и ме издърпа навън~ Сам се плъзна зад волана~ За секунда помислих, че може да ме целуне за довиждане, но вместо това той погледна към Рейчъл преди да отпусне ръката си в моята за момент. Бузите му бяха порозовели. Рейчъл не каза нищо, но се усмихна кокетно преди да ме задърпа към училището~ * О, значи затова не се обаждаше, а? Момчето е супер сладко~ Той да не е се обучава вкъщи? Влязохме през вратите на училището и погледнах през рамо към Бронкото~ Видях Сам да ми маха с ръка преди да излезе от паркинга~ * Да, така е. – казах~ – Повече за това по-късно~ Какво става с вълците? Рейчъл драматично сграбчи с ръце раменете ми. * Оливия видя един~ Беше на предната им градина и имаше следи от лапи, Грейс~ И следи от дращене на вратата~ Побиват ме тръпки~ Спрях се по средата на коридора~ Учениците зад нас издадоха недоволни звуци и ни за обиколиха~ * Чакай~ Пред къщата на Оливия? * Не, на майка ти~ – Рейчъл поклати глава и свали цветните си ръкавици~ – Да, пред къщата на Оливия~ Ако спрете да се карате, тя може да ти каже сама~ За какво се карате все пак? Боли ме да гледам как двете ми малки пиленца не си играят едно с друго~ * -Казах ти - за глупости~ – промърморих. Исках да спре да говори, затова се опитах да помисля за вълка пред къщата на Оливия~ Джак ли е бил отново? Защо при Оливия? * Ами, трябва да се сдобрите, защото искам и двете да дойдете с мен през Коледната ваканция. А това не е след толкова много време~ Имам предвид, веднъж щом си започнал да планиран нещата, времето минава много бързо~ Хайде, Грейс, просто трябва да кажеш „да”! – виеше Рейчъл. * Може би~ – вълкът, който бе пред Оливия не ме притесняваше толкова~ Следите от нокти ме безпокояха. Трябваше да говоря с Оливия и да разбера колко от това бе истина и колко измислици на Рейчъл, за да подобри историята. * -Това заради момчето ли е? И той може да дойде! Не ме интересува! – каза Рейчъл~ Коридора се изпразваше бавно~ Звънецът би~ * Ще говорим по-късно! – казах и побързах с нея по киридора~ Седнах на обичайното си място и разгледах домашното си~ * -Трябва да поговорим~ Стреснах се от гласа, който беше напълно различен: Изабела Кълпепер~ Тя плъзна гигантските си високи токчета под другия чин и се обърна към мен, косата и обрамчваше лицето й в перфектни, лъскави къдрици. * Ами, ние сме в нещо като час в момента, ако не си забелязала, Изабел~ – казах, обръщайки се към записаните сутрешни новини на телевизора в предната част на стаята~ Учителката вече беше пред класа, седнала на стола зад бюрото си~ Тя не ни обръщаше внимание,но не бях въодушевена от идеята да си говоря с Изабел~ В найдобрия случай сигурно й трябваше помощ с домашното или нещо подобно~ Имам репутацията на добър математик, затова беше доста вероятно да е това~ В най-лошия случай щеше да иска да говорим за Джак~ Сам ми каза,че единственото правило на глутницата е да не се говори за вълколаци на външни хора~ Нямаше да наруша това правило~ Лицето на Изабел все още бе огряно от усмивка, но в очите и бушуваха бури. Тя погледна към предната част на стаята и се приближи към мен~ Помирисах парфюма й - рози и лято, в този Минесотов студ. * Ще отнеме само секунда~ Погледнах Рейчъл, която гледаше Изабел~ Наистина не исках да говоря с Изабел~ Не знаех много за нея, освен, че е опасна клюкарка,която можеше много бързо да разгласи някоя новина~ Не бях от тези, които искаха да бъдат популярни, но си спомням какво се случи с последното момиче, което предизвика лошата страна на Изабел~ Тя все още се опитва да се измъкне от един ужасен слух, който включваше танцуване и футболния отбор~ * Защо? * Насаме~ – изсъска Изабел~ – В коридора. Завъртях очи, избутах чина и излязох през задната врата на стаята~ Рейчъл ме дари с кратък, болезнен поглед~ Бях сигурна, че и отвърнах с абсолютно същия. * Две секунди~ Само толкова. – казах на Изабел,след като ме заведе в празна класна стая на другия край на коридора~ Дървената дъска на отсрещната стена, беше запълнена с анатомични рисунки на хора, на едната рисунка някой бе нарисувал камшик. * Да~ Както и да е~ – тя затвори вратата зад нас и ме погледна сякаш бях прекъснала песен или нещо такова. Не знаех какво очаква~ Кръстосах ръце~ * Добре~Какво искаш? Мислех, че съм подготвена, но явно не бях~ * Брат ми~ Джак~ – сърцето ми започна да препуска. Не казах нищо~ * Видях го докато бягах тази сутрин~ П реглътнах~ * Брат ти~ Изабел ме посочи с перфектен нокът, по-блестящ дори и от капака на Бронкото~ Къдриците й проблеснаха. * О, не ме гледай така~ Говорих с него~ Не е мъртъв~ За кратко се борех с образа на Изабел, докато тича~ Не можех да си го представя. Може би имаше предвид докато е бягала от нейното Чихуахуа~ * Ъм~~~ * Имаше нещо не както трябва с него~ И не казвай ”Това е защото е мъртъв”, защото не е~ Нещо относно очарователното в личността на Изабела – и може би заради факта, че знаех, че Джак беше всъщност жив – го направи още по-трудно да и съчувствам~ Казах: * Изабел, изглежда, че не съм нужна, за да водиш този разговор. Вършиш го страхотно и сама~ * Млъкни~ – каза Изабел, което още повече потвърди теорията ми~ Бях готова да и го кажа, но следващите й думи ме спряха~ – Когато видях Джак, той каза, че не е умрял наистина. Тогава той започна да трепери и каза, че трябва да върви~ Когато се опитах да го попитам, какво не бе наред с него, той каза, че ти знаеш~ Когато проговорих гласът ми прозвуча малко странно. * Аз? – но си спомних как очите му ме гледаха, когато лежеше до момичето-вълк~ „Помогни ми”. Той ме бе познал~ * Е, не е точно изненада, нали? Всички знаят, че ти и Оливия Маркс сте луднали по тези вълци и е очевидно, че това е свързано с тях~ Та, какво става, Грейс? Не ми хареса начина,по който зададе въпроса – сякаш вече знаеше отговора~ Кръвта нахлу в ушите ми~ * Виж~ Разтроена си, разбирам~ Но сериозно, помоли някой за помощ~ Остави мен и Оливия намира. Не знам какво си видяла, но не е било Джак~ Тази лъжа остави лош вкус в устата ми~ Можех да видя мотивите за тайната на глутницата, но Джак беше брат на Изабел~ Нямаше ли право да знае? * Не ми се при виждаше~ – Изабел извика когато отворих вратата~ – Ще го намеря отново~И ще науча как си замесена и ти~ * Не съм замесена~ – казах~ – Просто обичам вълците~ Сега трябва да се връщам в час. Изабел остана като истукана, гледайки ме докато вървях към стаята и се чудех какво си мислеше,че ще и отговоря~ Тя изглеждаше почти отчаяна или пък това бе просто добра актьорска игра~ За всеки случай,казах: * Изабел, просто помоли някого за помощ~ Тя скръсти ръце~ * Мислех, че точно това правя~ Chapter Twenty-Nine Глава двадесет и девета Превод: white_magic Редакция: djenitoo Сам 12°C окато Грейс беше на училище, прекарах известно време на паркинга и си мислех за срещата с Рейчъл~ Чудех се какво имаше предвид с този коментар за вълците~ Почудих се дали да не продължа да търся Джак, но реших да изчакам Грейс, за да чуя какво е разбрала в училище~ Не знаех как да оползотворя времето, когато бях без Грейс или без глутницата~Чувствах се като човек, който ще чака час докато автобуса му пристигне – няма никакво време да направя нещо важно, но твърде много време, за да седене и чака~ Студът, носещ се с вятъра, ми подсказа, че не мога да чакам вечно да се кача на автобуса~ Най-накрая се насочих към пощата с Бронкото~ Имах ключ за пощенската кутия на Бек, но главната причина да отида там не беше, за да проверя съдържанието й, а просто исках да се срещна със спомените и да се преструвам, че всичко е наред~ Спомням си деня, в който Бек ме доведе там, за да взема книгите си за училище – дори сега, си спомням, че беше вторник, защото тогава, вторниците ми бяха любимите дни~ Не помнех защо – но просто начина, по който в-то стоеше до т-то ми се струваше приятен~ Винаги съм обичал да ходя до пощата с Бек~ За мен беше като пещера, пълна с безкрайни редици от малки, заключени шкафчета~ Те сякаш криеха някакви тайни и изненадваха само за тези, които имаха правилния ключ~ Кристално ясен спомен изникна в ума ми~ Спомних си този разговор много ясно, както и изражението на лицето на Бек: - Сам~ Ела, разбойнико~ - Какво е това? Бек се беше подпрял на стъклената врата, мъчейки се да я отвори, докато носеше някакъв тежък кашон~ * Мозъкът ти~ * Но аз вече си имам мозък~ * Ако имаше, щеше да отвориш вратата~ Изгледах го намръщено~ Оставих го да се бори с вратата още един момент преди да я отворя~ * Наистина, какво е? * Учебници~ Ще те образоваме, за да не израснеш като идиот~ Сетих се, че тогава си мислех, че е училище-в-кутия, само трябваше да се добави вода и Сам~ Останалата част от глутницата беше не по-малко заинтригувана~ Аз бях първия от глутницата, който беше ухапан преди да свърши училище, затова всички много искаха да бъдат мои учители~ За няколко лета всички се редуваха да ме обучават, разузнаваха справочниците и новите, все още миришещи на мастило учебници~ По цял ден тъпчеха мозъка ми със знания: Улрик по математика, Бек по история, Пол по лексика, а по-късно и с науките~ Те ми задаваха въпроси по време на вечеря, измисляха песни, за да мога да запомня по-лесно мъртвите президенти, а една от стените в трапезарията бяха превърнали в гигантска черна дъска, на която винаги бяха изписани думите, които трябваше да науча за деня и мръсни шегички, които никога не схващах~ Кога свърших с първия кашон с учебници, Бек ги опакова и друга кутия зае мястото й~ Когато не учех в моето училище-в-кутия, се ровех в интернет за различен начин на обучение~ Търсех картинки на циркови изроди, синоними на думата сношение и отговори на въпроса, защо когато гледам звездите нощем, сърцето ми се изпълваше с копнеж~ Заедно с третия кашон дойде и нов член на глутницата: Шелби – стройно момиче с южняшки акцент, с охлузвания и рани~ Помнех какво беше казал Бек на Пол: * Не можех просто да я оставя там~ Боже! Пол, ти не видя мястото където беше~ Не видя какво й правеха~ Беше ми мъчно за Шелби, която се правеше на недостъпна за другите~ Аз бях единствения, който почти се беше доближил до нея, който разменяше думи с нея и понякога – усмивки~ Тя беше странна, ранено животно, което би направило всичко да възвърне контрол над живота си~ Тя крадеше неща от Бек, за да го накара да пита къде са~ Играеше си с термоса, за да гледа как Пол става от дивана, за да го поправи, криеше книгите ми, за да говоря с нея, вместо да чета~ Но всички в тази къща бяхме наранени, нали така? Въпреки всичко, аз бях хлапето, което не смееше да погледне в банята~ Бек беше взел друга кутия с учебници от пощата за Шелби, но за нея не означаваха това ,което означаваха за мен~ Тя ги оставяше да събират прах и се ровеше в интернет за информация за поведението на вълците~ Сега, тук в пощата, се спрях пред кутията на Бек, номер 730~ Докоснах олющената боя на цифрите: тройката беше почти изчезнала, от първия път, в който бях идвал тук~ Поставих ключа в кутията, но не го завъртях~ Беше ли грешно да искам това толкова силно? Обикновен живот, нормални години, които да прекарам с Грейс, няколко десетилетия прекарани в отваряне на пощенски кутии, лежане в леглото и поставяне на коледни дръвчета през зимата~ И сега си мислех за Шелби, отново, спомените – мъчителни и студени – в сравнение с тези за Грейс~ Шелби винаги мислеше привързаността ми към човешкия живот за нелепа~ Все още помнех най-лошата ни кавга, която сме имали по този въпрос~ Не първата или последната, но най-жестоката~ Аз лежах на леглото, четейки съчинения на Йейтс, които Улрик ми бе купил и Шелби скачаше на матрака и стъпваше на страници от книгата, мачкайки ги~ * Ела да чуеш записите на вълчи вой, които намерих в интернет~ – каза тя~ * Чета~ * Моето е по-важно~ – каза Шелби, извисявайки се над мен, краката й мачкаха страниците ~ – Защо ти е да четеш тези неща? – тя посочи към учебниците на бюрото до леглото ми~ – Няма да си това, когато пораснеш~ Няма да си човек~ Ще си вълк, затова трябва да учиш за вълчите неща~ * Млъквай~ – казах~ * Ами, така си е~ Няма да си Сам~ Само си губиш времето като четеш тези неща~ Ще си водач на глутницата~ Чела съм за това~ А аз ще бъда сродната ти душа~ – лицето й беше развълнувано и зачервено~ Шелби не искаше нищо по-силно от това да остави миналото зад гърба си~ Измъкнах Йейтс изпод крака й и започнах да заглаждам страниците~ * Ще си бъда Сам~ Никога няма да спра да бъда Сам~ * Няма да си! – гласът на Шелби стана по-висок~ Тя скочи от леглото ми и събори книгите на бюрото ми: хиляди думи се стовариха на земята~ – Просто се преструваш! Няма да имаме имена! Ще бъдем просто вълци~ * Млъкни! Мога да съм все още Сам, когато съм вълк! Бек нахлу в стаята, огледа стаята по своя тих начин: книгите ми, живота ми, мечтите ми, разстлани под краката на Шелби, и мен лежащ на леглото, стиснал намачкания Йейтс в прегръдката си~ * Какво става тук? – каза Бек~ Шелби ме посочи с пръст~ * Кажи му! Кажи му, че няма да бъде вече Сам, когато сме вълци~ Не може да бъде~ Няма да знае дори името си~ И аз няма да съм Шелби~ – тя трепереше разгневена~ Гласът на Бек беше толкова тих, че едвам го чувах~ * Сам винаги ще си бъде Сам~ Той я хвана за ръката и я изведе от стаята, а краката и все още тъпчеха книгите ми~ Лицето и беше шокирано~ Бек се опитваше да бъде мил с нея откакто дойде~ Досега не бях го виждал толкова ядосан~ * Повече не смей да му казваш нещо подобно, Шелби~ Или ще те върна там откъдето те взех~ Ще те върна~ В коридора, Шелби започна да вика и не спря докато Бек не затръшна вратата на стаята й~ На връщане той мина покрай моята стая и се спря на вратата~ Аз връщах внимателно книгите обратно на бюрото си~ Мислех, че Бек ще каже нещо, но той просто взе една книга, която беше близо до крака ми и я прибави при останалите преди да си тръгне~ По-късно чух Улрик и Бек да си говорят~ Не осъзнаваха, че местата на които един вълк не можеше да ги чуе бяха малко~ * Беше твърде груб с Шелби~ – каза Улрик~ – Тя има право~ Какво мислиш, че ще прави с всичките тези знания, които получава от книгите, Бек? Сякаш той винаги ще може да прави това, което ти правеше~ Имаше дълга пауза и Улрик каза: * Какво, не може да си изненадан~ Не трябва да си гений, за да разбереш какво си мислиш~ Но кажи ми, мислиш ли, че Сам ще отиде в колеж? Още една пауза~ Бек каза: * Лятно училище~ И обучение по интернет~ * Добре~ Да кажем, че Сам успее да завърши~ Какво ще прави след това? Ще учи в правно училище в интернет? И след това какъв адвокат ще стане? Хората са възприели твоята практика изчезвам-за-през-зимата,защото си бил доста известен след като си бил ухапан~ Сам ще трябва да се опита да си намери работа, която ще игнорира изчезванията му през зимата~ Въпреки всичките неща, които тъпчеш в главата му, ще трябва да работи на някоя бензиностанция както останалите от нас~ Но само, ако стигне до след двадесет години~ * Искаш да му кажа да се откаже? Ти му кажи~ Никога няма да му кажа това~ * Не искам да му кажем да се откаже~ Казвам на теб да се откажеш~ * Сам не прави нещо, което не иска~ Той иска да учи~ Той е умен~ * Бек~ Ще го направиш нещастен~ Не можех да му дадеш всичко, от което се нуждае, за да успее и после да го оставиш да открие, че няма да има полза от тях~ Шелби е права~ Ние сме вълци~ Мога да му чета немска поезия, Пол може да го учи на миналите времена~ Ти може да му свириш Моцарт, но накрая, в една дълга, студена нощ всичките тези думи ще изчезнат~ Още една пауза преди Бек да отговори~ Звучеше изморен~ Сякаш не беше на себе си~ * Просто ме остави на мира, Улрик~ Става ли? Просто ме остави на мира~ На следващия ден Бек ми каза,че не трябва да пиша домашни, ако не искам, след което излезе,запали колата и отиде някъде сам~ Изчаках докато си замине и тогава свърших домашното си~ Както и да е. Сега исках повече от всичко Бек да бъде до мен~ Завъртях ключа в ключалката, знаейки какво ще намеря там – писма и може би няколко бележки~ Но когато отворих кутия намерих само две самотни писма и някакви листовки~ Някой е бил вече тук~ Наскоро~ Chapter Thirty Глава тридесета Превод: djenitoo Редакция: djenitoo Сам 5°C - Нещо против да отидем до Оливия? – попита Грейс, качвайки се в колата и донасяйки струя студен въздух със себе си~ В пасажерското място се свих и тя побърза да затвори вратата и каза, – Съжалявам за това~ Станало е наистина студено, нали? Както и да е, не искам, знаеш, наистина да вляза вътре~ Просто ще минем покрай къщата~ Рейчъл каза, че някакъв вълк е дращил по къщата на Оливия~ Така, че може да минем от близо? * Да потегляме, - казах~ Взех ръката й от мястото на което си почиваше и целунах върховете на пръстите й преди да ги постави на волана~ Отпуснах се на седалката си и хванах преведеното томчето на Рилке*(*австрийски поет), което си взех докато чаках Грейс~ Устните на Грейс се разтвориха леко при докосването ми, но не каза нищо докато излизаше от паркинга~ Гледах лицето й – концентрирано, устата й в права линия – и чаках да видя дали е готова да каже това което й е на ума~ Когато не го направи, отворих книгата~ * Какво четеш? – попита Грейс, след дълго време на тишина~ Бях напълно сигурен, че практичната Грейс дори не е чувала за Рилке~ * Поезия~ Грейс въздъхна и погледна мрачното бяло небе, което сякаш се притискаше към пътя пред нас~ * Не разбирам поезията~ – тя сякаш си помисли, че изявлението й може да ме обиди, защото побърза да добави, – Може би, чета грешните творби~ * Вероятно просто я четеш грешно~ – казах~ Виждал съм книгите на Грейс: научна и криминална литература~ – Трябва да слушаш звученето на думите, а не само какво казват~ Като песните~ – когато тя се намръщи, прелистих книгата си, плъзнах се по седалката и се приближих по близо до нея, така че бедрата ни да се допрат едно до друго~ Грейс погледна надолу към страницата~ * Та, това дори не е на английски! * Някои от тях са~ – казах и въздъхнах припомняйки си, - Улрик използваше Рилке, за да ме научи на немски~ И сега аз ще го използвам, за да те науча на поезия~ * Очевидно на чужд език~ – каза Грейс~ * Очевидно, - съгласих се~ – Слушай това: Лицето на Грейс бе озадачено~ Задъвка устните си по един сладък и разстройващ начин~ * И какво значи? * Това няма значение~ Значение има по какъв начин звучи~ Не просто какво значи~ – мъчех се да намеря точните думи за това, което имах предвид~ Това, което исках да направя бе да й напомня за начина по който се е влюбила в мен докато съм бил вълк~ Без думи~ Видяла е отвъд очевидното значение на вълчата ми кожа, на това което е под нея~ Това, което винаги ще ме прави Сам~ * Прочети го отново~ – каза Грейс~ Направих го~ Тя потропваше с пръсти по волана~ * Звучи тъжно~ – каза~ – Ти се усмихваш – явно съм права~ Отворих английския превод~ * „Какво тогава да правя с моите устни? С моите нощи? С моите дни? Нямам-” – пфу, не харесвам този превод~ Ще взема другия от къщата утре~ Но, да, тъжно е~ * Ще получа ли награда? * Може би, - казах и плъзнах ръката си под нейната, сплитайки пръсти~ Без да отделя поглед от пътя тя повдигна сплетените ни пръсти към устата си~ Целуна показалеца ми и след това го пъхна между зъбите си, захапвайки го леко~ Погледна към мен~ Очите й съдържаха неизречено предизвикателство~ Бях напълно пленен~ Исках да й кажа да спре отстрани на пътя, защото имах нужда да я целуна~ Но тогава видях вълк~ * Грейс~ Спри – спри колата! Тя рязко изви глава, за да се опита да види какво съм видял, но вълка вече бе прескочил изкопа отстрани на пътя и бе навлязъл в рядката гора~ * Грейс, спри, - казах~ – Джак~ Тя удари спирачки; Бронкото се разтресе напред и назад докато тя го направляваше към банкета~ Не изчаках колата да спре~ Бутнах и отворих вратата, препънах се, глезените ми запротестираха настоятелно когато ги поставих на замръзналата земя~ За изследвах горите пред мен~ Облаци от остро миришещ дим се носеха през дърветата, смесвайки се с мрачно белите облаци, които се притискаха надолу; някой гореше листа от другата страна на гората~ През дима видях синьо-сив вълк колебаещ се в гората пред мен, несигурен дали е преследван~ Студения въздух заби ноктите си в кожата ми, вълка погледна през рамо в мен~ Лешникови очи~ Джак~ Трябва да е той~ И след това той си бе отишъл, просто така, потапяйки се в дима~ Скочих след него, вземайки изкопа до пътя в един скок и бягайки през студа и твърдите остатъци на умиращата зимна гора~ Когато скочих в гората, чух Джак вдигащ шум пред мен, по-заинтересован да избяга отколкото да е тих~ Можех да помириша мириса на страх докато той бягаше пред мен~ Пушека в гората бе по гъст тук и беше трудно да се определи къде свършва пушека и откъде започва небето, впримчено в голите клони отгоре~ Джак бе почти невидим пред мен, по-бърз и по-подвижен от мен на четирите си крака, и независим от студа~ Пръстите ми, полу-сковани, започна да ги пробожда болка, студа пристягаше кожата на врата ми и усукваше вътрешностите ми~ Изгубих следите на вълка пред мен, но този вътре в мен изглежда бе внезапно по-близо до повърхността~ * Сам! – извика Грейс~ Тя сграбчи ризата ми изотзад, карайки ме да спра и обви палтото си около мен~ Кашлях, задъхвах се за въздух и се опитвах да спра вълка издигащ се в мен~ Обвивайки ръцете си около мен, докато треперех от студ тя каза, – Какво си мислиш че правиш? Какво си – Тя не довърши~ Задърпа ме назад през гората, и двамата се препъвахме, коленете ми се подгъваха~ Бях бавен, особено когато стигнахме до изкопа, но Грейс не се поколеба, хвана лактите ми и ме завлече към Бронкото~ Вече вътре, зарових студеното си лице в топлата кожа на врата й и й позволих да обвие ръцете си около мен, докато се тресях неконтролируемо~ Ясно усещах върховете на пръстите си, всеки един пулсиращ от убождания на болка~ * Какво си мислиш, че правиш? – изиска Грейс, стискайки ме достатъчно силно, за да изкара въздуха от мен~ – Сам, не може да правиш така! Навън е смразяващ студ! Какво си мислиш че ще направиш? * Не знам, - казах във врата й, свивайки ръцете си в юмрук помежду ми, за да ги затопля~ Не знаех~ Просто знаех, че Джак бе непознат, и това че не знаех какъв вид човек е, какъв вид вълк е~ – Не знам~ – казах отново~ * Сам, не си струва~ – каза Грейс, докато притискаше челото си силно към главата ми~ – Ами ако се трансформираш? – пръстите й се бяха пристегнали около ръкавите на ризата ми, гласът и бе задъхан докато казваше~ – Какво си мислеше? * Не знам, - казах отново~ Облегнах се назад, най-накрая достатъчно стоплен, за да спра да треперя~ Притиснах ръцете си към парното~ – Съжалявам~ За един дълъг момент нямаше никакъв звук освен неравномерното боботене на двигателя~ След това Грейс промълви: * Изабел, говори с мен днес~ Тя е сестрата на Джак~ – направи пауза~ – Тя каза, че е говорила с него~ Не казах нищо, просто свивах пръсти по-силно над дупките на парното, сякаш мога физически да хвана топлината~ * Но ти не можеш просто да побегнеш след него~ Станало е твърде студено, и не си струва да рискуваш~ Обещаваш ли, че няма да направиш пак нещо такова? Сведох очи~ Не можех да я погледна, докато звучеше така~ * За Изабел~ Кажи ми какво е казала~ Грейс въздъхна~ * Не знам~ Тя знае, че Джак е жив~ Мисли, че вълците имат нещо общо с това~ Смята, че аз знам нещо~ Какво можем да направим? Притисках челото си към ръцете си~ * Не знам~ Искаше ми се Бек да е тук~ Замислих се за двата самотни плика в пощенската кутия и за вълка в гората, за моите все още изтръпнали пръсти~ Може би Бек е тук~ Надеждата боли повече от студа~ Може би не е Джак този когото трябва да търся~ Chapter Thirty - One Глава тридесет и първа Превод: djenitoo & Джо Редакция: djenitoo Сам 12°C Веднъж щом си позволих да си помисля, че Бек може да е все още човек идеята ме облада~ Спях лошо, ума ми прескачаше между всички начини по които мога да го открия~ Имаше и също така съмнения – възможно е някой от глутницата да е взел пощата или купил млякото – но не можех да се спра~ Надеждата се извисяваше над всичко~ На закуска на следващата сутрин си говорихме с Грейс за домашното й по висша математика – изглеждаше ми напълно непонятно нещо – за богатата й, супер приятелка Рейчъл и относно това дали костенурките имат или нямат зъби~ Но всъщност това за което си мислех бе Бек~ След като откарах Грейс на училище се опитах за кратък момент да се преструвам, че няма да поема обратно към къщата на Бек~ Той не беше там~ Знаех това~ Но нямаше да навреди, ако проверя~ По пътя се опитвах да си спомня какво бе казала Грейс онази нощ за електричеството и млякото в хладилника~ Може би, само може би, Бек ще бъде там, освобождавайки ме от отговорността за Джак и елиминирайки непоносимата тежест на това да бъда последния от моя вид~ Дори и къщата да е празна, мога да си взема все пак малко дрехи и другото издание на Рилке, и да се поразходя из стаите, долавяйки мириса на спомените за семейството ми. Спомням си, че преди три дълги години, когато повечето от нас в разцвета си, бяха способни да се възвърнат в истинската си форма – човешката – още при първия полъх на пролетта~ Тогава къщата беше пълна – Пол, Шелби, Улрик, Бек, Дерек и дори лудия Салем беше човек по същото време~ Движейки се през ненормалния ни живот заедно, ни помагаше той да изглежда понормален. Намалих когато се приближих до паркинга на къщата, сърцето ми прескочи когато видях превозно средство да влиза в него, и след това се разочаровах когато видях, че е непознат шевролет „Тахо”~ Светлините на спирачките светеха слабо в сивия ден, спуснах страничното стъкло, за да се опитам да доловя някакъв мирис~ Преди да усетя нещо,чух вратата откъм шофьора да се отваря и затваря~ След това бриза отнесе мириса на шофьора право към мен – чист и леко задимен~ Бек~ Паркирах Бронкото отстрани на пътя и скочих навън, хилейки се, когато го видях да заобикаля колата~ Очите му се разшириха за момент, а след това и той се ухили~ * Сам~ – гласа на Бек съдържаше нещо странно – изненада предполагам~ Усмивката му се разшири~ – Сам, благодаря на Бога~ Ела тук! Той ме прегърна и потупа гърба ми, по неговия приятен начин, който те караше да се отпуснеш~ Сигурно го е научил от адвокатската си кариера – знае как да предразположи хората~ Нямаше как да не забележа, че изглежда по-широк около кръста, но не беше от килограми. Чудех се колко ли ризи е навлякъл под палтото си, че за да се запази достатъчно топъл, за да е човек, но видях едва две подаващи се яки. * Къде беше досега? * Аз – мислех да му разкажа цялата история накратко: за прострелването, за срещането на Грейс, Джак, но не го направих~ Не знам защо, но не го направих~ Определено не беше заради Бек, който ме гледаше настойчиво с напрегнатите си сини очи~ Имаше нещо, някакъв странен мирис, слаб но познат, който караше мускулите ми да се свиват, а езика ми да се притиска към небцето~ Не трябва да е така~ Не трябва да се чувствам така~ Отговора ми дойде по-предпазливо, отколкото очаквах: * Наоколо~ Не тук~ Забелязах, че вече не беше тук~ * Не~ – съгласи се~ Погледна към колата си~ Тогава забелязах че тя беше мръсна, много мръсна~ Мръсотия, която миришеше и на нещо друго~ Тя се простираше по гумите и нагоре по бронята~ * Със Салем бяхме в Канада~ Значи затова не бях виждал Салем наоколо~ Салем винаги е бил проблемен: не беше напълно наред като човек, така че не беше напълно наред и като вълк~ Сигурен бях, че Салем бе един от тези които завлякоха Грейс от люлката й~ Защо Бек е предприел пътуването заедно с него бе непонятно за мен~ * Миришеш на болница, - Бек присви очи~ – И изглеждаш ужасно~ * Благодаря~ – казах~ Не вярвах, че мириса на болница ще се задържи толкова дълго, но сбръчкания нос на Бек говореше друго~ – Бях прострелян~ Бек повдигна ръка към устата си и каза: * Боже~ Къде? Надявам се не на някое място, което ще ме накара да се изчервя~ Посочих към врата си~ * На никое интересно място~ * Всичко наред ли е? Той имаше предвид дали все още всичко е наред с нас~ Дали някой знае? „Има едно момиче~ Тя е невероятна~ Тя знае, но всичко е наред~” Опитах се да изговоря думите в ума си, но нямаше начин по който да ги накарам да звучат добре~ Можех да си представя какво казва Бек: „Не можем да доверим тайната си на никой освен нас~” Така че просто свих рамена: * Наред, както винаги е било~ И тогава стомаха ми се присви~ Той ще помирише Грейс в къщата~ * Боже, Сам, - каза Бек~ – Защо не ми се обади, когато бе прострелян? * Нямах номера ти~ На тазгодишния телефон~ – всяка година си купувахме нови телефони, защото не ги използваме през зимата~ Друг поглед който ми хвърли и не харесах~ Съчувствие~ Не, състрадание~ Преструвах се, че не го виждам~ Бек затършува из джоба си и извади един телефон~ * Ето, вземи го~ На Салем е~ Изглежда едва ли ще го използва вече~ * Излай веднъж за „да”, два пъти за „не”? Бек се засмя~ * Точно~ Както и да е, моя номер го има вътре~ Така, че го използвай~ Но трябва да си купиш зарядно~ Помислих, че ще ме попита къде съм бил досега, но аз не исках да отговарям~ Затова посочих с брадичка към колата му~ * Защо е толкова мръсна? За какво бе пътуването? – ударих с юмрук по едната страна на колата, и за моя изненада, нещо ми отвърна с почукване отвътре~ По скоро с тупване~ Като ритане~ – Салем ли е там? * Той е обратно в горите~ Трансформира се в Канада, ненормалника, трябваше да го върна обратно, а той ръсеше косми в колата сякаш му е за последно~ Знаеш, че мисля, че е луд~ Двамата с Бек се засмяхме на това~ Погледнах отново към мястото откъдето усетих почукването~ * Тогава какво чука? Бек повдигна вежди~ * Бъдещето~ Искаш ли да погледнеш? Свих рамена и отстъпих назад, така че той да може да отвори капака на багажника~ Ако съм си мислел, че съм подготвен за това, значи съм бъркал поне по четиридесет различни начина~ Задните седалки на Тахото бяха дръпнати назад, за повече пространство, а вътре в багажника имаше три тела~ Хора~ Един от тях стоеше неудобно срещу гърба на седалките, другият се беше свил в зародишна позиция, а третият лежеше извит успоредно на вратата~ Всичките бяха здраво завързани~ Взирах се в тях, а момчето, стоящо до седалките ме гледаше с кръвясалите си очи~ На моята възраст, може би дори малко по-малък~ Ръцете му бяха оцапани с кръв, и сега забелязах, че има и по цялата вътрешност на колата~ И тогава ги помирисах: острата воня на кръв, мириса на страх и миризмата на мръсотия, съвпадаща с тази отвън на Тахото~ И вълци, навсякъде вълци - Бек, Салем и някои непознати~ Момичето, свито на топка трепереше, а когато погледнах към момчето, гледащо ме в тъмнината, забелязах, че то също трепери~ Пръстите му се свиваха и отпускаха от сложния възел от страх~ * Помощ~ - каза той~ Отстъпих няколко стъпки назад, краката едвам ме държаха прав~ Покрих устата си и се приближих, за да ги видя~ Очите на момчето бяха умолителни~ Знаех, че Бек стои до мен и ме гледа, но просто не можех да откъсна поглед от тези деца~ Гласът ми не прозвуча нормално~ * Не, не! Била са ухапани! Бек, те са ухапани! Обърнах се, сплетох ръце зад тила си, после пак се извърнах, за да ги видя пак~ Момчето се тресеше яростно, но погледа му не изпускаше моя~ Помощ~ - По дяволите, Бек! Какво си направил, какво по дяволите си направил! - Свърши ли вече? - попита Бек спокойно~ Отново се обърнах, стискайки очите си затворени, след това ги отворих. * Свършил? Бек, тези деца се трансформират! * Няма да говоря с теб, докато не приключиш~ * Нима не виждаш какво става? Облегнах се на Тахото, гледайки момичето, чийто нокти бяха забити в окървавената тапицерия на седалката~ Беше на не повече от осемнайсет, и носеше прилепната цветна тениска~ Отдръпнах се назад, сякаш така ще ги накарам да изчезнат~ * Какво става тук? Отзад, в колата, момчето започна да стене, притискайки лицето си в завързаните си китки~ Кожата му потъмня, когато започна да се трансформира~ Обърнах се~ Не можех да гледам~ Не исках да си припомням какво беше в първите ми дни от вълчия живот~ Просто продължих да стоя със сплетени зад тила пръсти, и притисках ръце към ушите си, повтаряйки си "По дяволите, по дяволите" отново и отново, докато не убедих себе си, че не можех да чуя стенанията му~ Дори не викаше вече за помощ; може би вече бе усетил, че къщата на Бек е твърде изолирана, за да го чуе някой~ Или просто се беше предал~ * Ще ми помогнеш ли да ги вкараме вътре? - попита Бек~ Обърнах се, за да го погледна, и видях вълк пристъпващ от дрехите си, ръмжащ, докато другото момиче стенеше в краката му~ Моментално, Бек се озова пред колата, и повали вълка, така че да се тресне обратно на пода на багажника~ Сграбчи челюстите му и прикова поглед в неговите оч и~ * Дори не си помисляй да се биеш, - изръмжа Бек~ - Тук не командваш ти! Пусна муцуната на вълка и главата му удари пода, чувайки се глухо тупване~ Спирайки всякакъв вид съпротивления, вълка започна отново да трепери; вече започваше да се трансформира отново~ Боже~ Не можех да гледам~ Не можех да понеса отново всичката болка от това да не знаеш коя кожа ще носиш в следващия момент~ Погледнах към Бек~ * Направил си го нарочно, нали? Той седна на багажника сякаш отзаде му нямаше гърчещ се вълк, нито пък стенещо момиче до него~ А другият човек - неподвижен~ Може би бе мъртъв? * Сам, това най-вероятно е последната ми година~ Не мисля, че ще се трансформирам отново в човек другата година~ Трябваше много да внимавам, за да се запазя човек тази година~ - Той забеляза, че гледах разноцветните яки на врата му и кимна~ - Имаме нужда от тази къща~ Глутницата се нуждае от нея и от хора, все още способни да се трансформират~ Знаеш, че не можем да разчитаме на хората~ Само ние сами можем да се защитим~ Не казах нищо~ Той въздъхна тежко~ * Това е и твоята последна година, нали Сам? Дори не мислех, че ще те видя като човек тази зима~ Ти още беше вълк, когато аз се промених, а трябваше да е обратното~ Не знам защо получи толкова малко години~ Може би заради това, което родителите ти сториха с теб~ Срамота е, ти беше най-добрия от нас. Не казах нищо, защото нямах въздух в гърдите си~ Бях се съсредоточил върху косата му и малкото кръв по нея~ Не я бях забелязал преди, защото косата му е тъмно кестенява, но кръвта беше засъхнала и бе втвърдила един негов кичур коса~ * Сам, кой щеше да се грижи за глутницата, а? Шелби? Трябваха ни повече вълци~ Повече по-млади вълци, за да може да се задържат поне още 8-10 години~ Бях вперил поглед в кървавия кичур коса~ Гласът ми прозвуча унил и мрачен~ * Ами Джак? * Момчето с пушката? - Бек направи гримаса~ – Можем да благодарим на Салем и Шелби за това~ Не мога да го търся сега~ Трябва сам да ни намери~ Само силно се надявам да не направи нещо глупаво преди това~ Надявам се да има поне малко мозък и да стои далеч от хората докато не стане стабилен~ Зад него, момичето изкрещя~ Високо стенание, без никаква сила~ И между треперенето, кожата й бе станала кремавото синя като на черен вълк~ Рамената й се извиваха, ръцете й я насилваха да се изправи на новите пръсти, на мястото на предишните~ Помня ясно болката, помня как не знаех какво се случва~ Почувствах агонията, когато започваш да губиш себе си~ Загубвах частта, в която още помнех името на Грейс~ Изтрих сълза от окото си, гледайки я как се бори~ Част от мен искаше да разтреса Бек за стореното~ Друга част си мислеше "Слава Богу, че Грейс не е трябвало да преживее това"~ * Бек~ - казах, мигайки преди да го погледна~ - Ще гориш в Ада заради това~ Не изчаках да видя каква ще е реакцията му~ Просто си тръгнах~ Искаше ми се никога да не съм идвал~ Тази вечер, подобно на всички останали нощи откакто я срещнах, обвих тялото к в прегръдката си, заслушан в заглушените движения на родителите к в хола. Те бяха като малки оживени глупави птички, пърхайки в и извън гнездото си по всяко време на деня и нощта, така увлечени в удоволствието да го дострояват с нови клечици, че не осъзнават че от години то е празно~ Също така те бяха и шумни, смеещи се, бъбриви, тракащи с чиниите в кухнята, въпреки че никога не съм ги виждал нито един от тях да готви~ Те бяха като ученици, които са намерили бебе в плетена кошница и не знаят какво да правят с него~ Как ли щеше да е Грейс, ако имаше моето семейство – глутницата? Ако имаше Бек~ В главата си чувах признанието на Бек за това което се боях~ Наистина беше вярно, това че тази година ми е последната~ Изди шах~ - Краят~ – не го казах на глас~ Просто оформих думите с устни~ В сигурното убежище на ръцете ми Грейс въздъхна и притисна лице към гърдите ми~ Тя вече спеше~ За разлика от мен, който трябваше да преследва съня като ловна плячка, Грейс можеше да заспи за секунди~ Завиждах й~ Всичко което можех да виждам бе Бек и децата в багажника, хиляди различни сцени танцуваха пред очите ми~ Исках да кажа за това на Грейс~ Не исках да й кажа~ Беше ме срам от Бек, разкъсвах се между лоялността към него и лоялността към мен – и дори не бях осъзнавал до сега, че те са две различни неща~ Не исках Грейс да мисли лошо за него – но исках изповедник, някъде където да оставя непоносимата тежест в гърдите си~ - Заспивай~ – промърмори едва доловимо тя, притискайки пръсти към тениската ми по начин по който не мислех, че ще заспя~ Целунах затворените й очи и въздъхнах~ Тя издаде одобряващ звук и прошепна със все още затворени очи~ – Шшт, Сам~ Каквото и да е ще изчака до сутринта, а ако не значи не е било толкова важно~ Заспивай~ И понеже тя ми го каза, най-накрая заспах~ Chapter Thirty-Two Глава тридесет и втора Превод: djenitoo & Джо Редакция: djenitoo Грейс 7°C Първото нещо, което ми каза Сам на другата сутрин бе: * Време е да те изведа на истинска среща. Всъщност, най-първото нещо което каза бе: * Сутрин косата ти е много сладко рошава. Но първото ясно нещо което каза( защото отказвам да повярвам, че косата ми е сладко рошава сутрин) е това за срещата. Беше неучебен ден, така че имахме целия ден на наше разположение, за да се поглезим. Той каза това докато разбъркваше малко овесена каша и гледаше над рамото си към входната врата. Въпреки, че родителите ми бяха изчезнали рано сутринта поради някаква бизнес работа на баща ми, Сам все още изглеждаше притеснен, че ще се появят и ще го съборят на земята с вили. Присъединих се към него на плота и се облегнах, взирайки се в тенджерата. Не бях развълнувана от вида на овесената каша. Бях се опитвала да я правя и преди, и вкусът му бе много~ здравословен. * Та, относно тази среща. Къде ще ме заведеш? На някое интересно място, като онова в гората? Той притисна пръстите си към устните ми, точно там където се разделяха. Не се усмихваше. * На нормална среща. Храна и забавления, забавления, забавления. Обърнах главата си, така че ръката му да е на косата ми. * Да, звучи хубаво – казах, саркастично, защото все още не се усмихваше. – Не знаех, че правиш нещо нормално. * Ще ми донесеш ли две чинии? – каза Сам. Сложих ги на плота и той разпредели овесената каша, отделяща сладък мирис, между тях. – Наистина искам да си направим нормална среща, така че да имаш нещо истинско, което да си спом Той спря и погледна долу в чиниите, ръцете му стискаха плота, раменете му бяха свити нагоре, чак до ушите. Накрая той се обърна и каза: * Искам да направя нещата правилно. Може ли да се опитаме да го направим нормално? Кимнах и приех едната чиния, опитах една лъжица – имаше вкус на кафява захар, канела и нещо пикантно. Насочих пълна лъжица с каша към Сам. * Нямам никакъв проблем да го направя нормално. Това нещо е лепкаво. * Неблагодарница. – каза Сам. Погледна печално към чинията си. – Не го харесваш. * Всъщност е много хубаво. Сам каза: * Бек ми го правеше, след като ми премина манията по яйцата. * Имал си мания към яйцата? * Бях странно дете. – каза той, посочи към чинията ми. – Няма нужда да го ядеш, ако не ти харесва. Когато свършиш, ще тръгнем. * Къде ще вървим? * Изненада. Това бе всичко което имах нужда да чия. Кашата бе изядена за секунди и вече бях с шапка, палто и раница в ръка. За пръв път тази сутрин, Сам се засмя, и бях ужасно радостна да го чуя смеха му. * Приличаш на кученце. Сякаш дрънча с ключовете, а ти подскачаш до вратата, чакаща за разходката си. * Бау! Сам потупа главата ми по пътя навън и заедно навлязохме в студената пъстра сутрин. Веднъж след като бяхме в Бронкото и на път, пак го подпитах: * И значи няма да ми кажеш къде отиваме? * Не. Единственото нещо което ще ти кажа е да се престориш, че това е което съм направил при първата ни среща, а на съм бил прострелян. * Нямам много голямо въображение. * А аз да. Ще си го представя и за двама ни толкова силно, че няма да ти остане нищо друго освен да повярваш. – той се усмихна, за да демонстрира, че въображението му вече работи, толкова тъжна усмивка, че въздуха заседна в дробовете ми. – Ще те ухажвам както си му е реда и тогава обсебеността ми към теб няма да е толкова плашеща. * Мисля, че аз съм тази, която е обсебена. – погледнах навън през прозореца. Небето бавно пускаше снежинка след снежинка. – Имам го онзи~ как се казваше? Онзи синдром, при който се идентифицираш с хората които са те спасили? Сам поклати глава и обърна към срещуположния път за училище. * Имаш предвид Мюнхаузенския синдром, при който хората се оприличават на похитителите си. Поклатих глава. * Не е. Не е ли Мюнхаузен, когато се правиш на болен, за да получиш внимание? * Не е ли? Просто обичам да казвам „Мюнхаузен”. Чувствам се сякаш наистина мога да говоря немски. Засмях се. * Урлик бе роден в Германия. – каза Сам. – Той знаеше всякакви интересни детски истории за върколаци. – той зави в главния път към търговската част и започна да търси място за паркиране. – Той казваше, че хората в миналото желаели да бъдат ухапвани. Погледнах навън през прозореца Мерси Фолс. Магазините, всички кафяви и сиви, изглеждаха още по-кафяви и сиви под това оловносиво небе, и като за октомври, се усещаше зловещо близо до зимата. Вече нямаше зелени листа по дърветата, които растяха покрай пътя, а при някои изобщо липсваха листата, прибавяйки гол изглед към града. Докъдето стигнеше погледа все бетон се виждаше. * Защо биха искали да го направят? * В народните приказки, те се превръщали във вълци и крадели овце и други животни, когато храната е била недостатъчна. А някои го правели просто за забавление. Изучавах лицето му, опитвайки се да разгадая тона му. * Имали нещо забавно в него? Той погледна настрани – засрамен от отговора си предполагам, докато не осъзнах, че просто гледа над рамото си към парка срещу редицата от магазини. * Някои от нас като че ли им харесва, може би по-добро от това да си човек. Шелби го обича – но както казах, мисля, че човешкият й живот бе наистина ужасен. Не знам. Вълка през половиния ми живот е част от мен, и ми е трудно да си представя да живея без него. * В добрия или лошия смисъл? Сам ме погледна, жълтите му очи ме намериха и задържаха. * Липсва ми да съм си аз. Липсваш ми ти. През цялото време. Сведох поглед към ръцете си. * Но, не и сега. Сам се протегна през седалката и докосна косата ми, плъзгайки ръката си надолу докато пръстите му на уловиха краищата й. Изучаваше косата, сякаш съдържаше тайните на Грейс в обикновените руси кичури. Бузите му слабо се зачервиха и каза: * Не, - той се съгласи, - точно в този момент дори не мога да си спомня, какво нещастие е. Някак си това накара сълзи да се стекат по краищата на клепачите ми. Премигнах, радвайки се, че все още гледа косата ми. Имаше дълъг момент на мълчание. Той каза: * Не си спомняш да си била нападната. * Какво? * Не си спомняш когато те нападнаха нали? Намръщих се и пуснах раницата в скута си, разтревожена от внезапната смяна на темата. * Не знам. Може би. Като че ли имаше много вълци, повече отколкото си мислих, че има. И си спомням теб – спомням си, че стоеше отзад, и след това докосна ръката ми, - Сам докосна ръката ми, - и бузата ми, - той докосна бузата ми, - докато другите бяха груби с мен. Предполагам, че исках да ме изядат нали? Гласа му бе тих. * Не си спомняш какво стана след това? Как оцеля? Опитах се да си спомня. Всичко което помня бе блестящия сняг, и червено, и дъха по лицето ми. След това мама изпищя. Но трябва да има и нещо между всичко това. Все някак си е трябвало да отида от гората до къщата. Опитах се да си се представя ходеща, влачеща се през снега. * Ходила ли съм? Той ме погледна, чакащ ме да отговоря сама на въпроса си. * Знам, че не съм. Не мога да си спомня. Защо не мога да си спомня? – бях разочарована от собствения си неспособен да ми се подчини мозък. Беше толкова малка молба. Но си спомнях само мириса на Сам, Сам навсякъде, и след това непознатия паниран звук на майка, движеща се към телефона. * Не се безпокой за това, - каза Сам. – Няма значение. – но предполагам, че вероятно има. Затворих очи, повиквайки обратно мириса на гората този ден и друсането от връщането обратно към къщата, стегнати ръце около мен. Отворих очи. * Ти ме пренесе. Сам ме погледна внезапно. Спомена се върна, сякаш са били сънища от когато съм имала висока температура или насти нка. * Но ти бе човек. – казах. – Помня, че те видях като вълк. Но е трябвало да бъдеш човек за да ме пренесеш. Как си го направил? Той сви рамена безпомощно. * Не знам как се преобразувах. Беше като по същия начин когато бях прострелян и бях човек, когато ме намери. Усетих нещо да се вълнува в гърдите ми, като надежда. * Може да се накараш да се промениш? * Не е така. Беше само два пъти. И не съм способен да го направя отново, независимо, колко ужасно много го желая. И повярвай ми, искам го ужасно много. – Сам изключи двигателя на колата, и разговора приключи, протегнах се към раницата си и си сложих шапката. Докато той заключваше Бронкото, аз стоях на тротоара и чаках. Сам дойде от към задницата на колата и спря рязко когато ме видя. * Мили боже, какво е това? С палец и среден пръст пернах леко многоцветното пухкаво топче на върха на главата ми. * На моя език го наричаме шапка. Пази ушичките топли. * Мили Боже, - каза отново Сам, и намали разстоянието помежду ми. Обгърна лицето ми с дланите си и ме заизучава. – Ужасно сладко е. – и ме целуна, погледна шапката и ме целуна отново. Обещах си никога да не губя шапката си. Сам все още държеше лицето ми, и бях сигурна че всички в града ни гледаха. Но не исках да се отдръпна, и му позволих да ме целуне – леко като снега, едва ме докосна, и след това ме освободи и взе ръката ми. Отне ми момент да намеря гласа си, а след като го направих, не спрях да се хиля. * Окей. Какво ще правим? – беше доста студено и не можехме да стоим много навън. Пръстите му бяха плътно стегнати с моите. * До магазина на Грейс първо. Това е което един нормален джентълмен би направил. Изкикотих се, напълно неестествено за мен, а Сам се засмя, защото го знаеше. Бях се напила със Сам. Позволих му да ме заведе покрай някакъв бетонен блок до „Изкривения рафт” – малка книжарница, в която не съм била от година. Изглеждаше глупаво това като се има предвид колко много чета, но аз бях просто бедна гимназистка с много ограничени джобни. Вземах книги от библиотеката. * Това е магазина на Грейс нали? – Сам отвори вратата, без да чака отговора ми. Обгърна ме чудесния аромат на ново изпечатни книги, напомняйки ми веднага за Коледа. Родителите ми винаги ми даваха книги за Коледа. Със звънтене вратата се затвори зад нас и Сам пусна ръката ми. * Накъде?Ще ти купя книга. Знам, че искаш една. Усмихнах се на отрупаните лавици, вдишвайки отново. Хиляди страници, които никога не са разгръщани чакаха за мен. Рафтовете бяха от хубаво светло дърво, отрупани с книги от всеки цвят. Служителите бяха аранжирали масите, лъскави корици отразяваха светлината към мен. До мястото където стоеше касиера, който ни игнорираше, имаше стъпала покрити с червен килим водещ към непознат свят. * Мога да живея тук. – казах. Сам наблюдаваше лицето ми с очевидно удоволствие. * Спомням си как те наблюдавах докато четеше книги на люлката си. Дори и в найлошото време. Защо не четеше вътре, когато бе толкова студено? Очите ми проследяваха редиците книги. * Книгите са по реални, когато ги четеш навън. Прехапах устната си, очите ми преминаваха бързо от рафт на рафт. * Дори не знам от къде да започна. * Ще ти покажа нещо. – каза Сам. Начина по който го каза ме накара да помисля, че не е просто нещо, а нещо наистина удивително, което е чакал цял ден да ми покаже. Той пое отново ръката ми и ме поведе през магазина, преминавайки незаинтересования касиер и нагоре по безмълвните стъпала, които поглъщаха звуците от нашите стъпки. Горния етаж бе малък склад, почти наполовина на магазина с парапет за да ни предпази от падане на долния етаж. * Едно лято, работех тук. Седни. И чакай. – Сам ме заведе до изтъркано червено канапе, което заемаше голяма част от етажа. Свалих шапката си и седнах, очарована от заповедите му и зяпах задника му, докато той търсеше нещо по рафтовете. Незнаещ за зяпането ми, той се навеждаше и плъзгаше пръсти по книгите сякаш поздравяваше стари приятели. Гледах извивката на раменете му, наклонената му глава, начина по който едната му ръка бе свита, разстланите му пръсти на пода, когато той коленичи до рафтовете. Най-накрая той намери каквото търсеше и дойде на канапето. – Затвори си очите. – каза. Без да чака, той притисна ръката си към очите ми, затваряйки ги. Усетих канапето да хлътва под тежестта му когато сядаше до мен, чух неясния звук на отваряне на книга, страниците вътре се търкаха едно в друго докато ги разлистваше. След това усетих дъха му на ухото си когато каза с едва доловим глас: * Самотен съм на този свят, и все пак не достатъчно за да бъде всеки мой час свят. В света смирен съм но не достатъчно, да бъда за теб просто нещо, тъмно, хитро. – спря за един дълъг момент през който се чуваше само дишането му, малко накъсано, преди да продължи. - Желая в тези тихи, колебливи времена да бъда с някой който ме разбира, или някой друг сам – самичък на света. Желая да те отразя в паметта си, никога да не бъда прекалено сляп или забравящ, неможещ да пазя спомени за същността ти. Желая да разкрия за теб всяка една част от мисълта си, зная едно – в сенките само лъжците спотайват се тихи. Обърнах лицето си към гласа му, с все още затворени очи, а той долепи устни до моите. Усетих как се отръпват само за момент, чувайки лекото шумолене на книгата, оставена на пода. След това обви ръцете си около мен. Устните му бяха студени, резки и свежи, като зимата, но меките му ръце на шията ми, ми нашепваха обещания за дълги топли летни дни. Завинаги. Почувствах се замаяна, сякаш нямах достатъчно въздух. Сякаш някой ми го беше откраднал. Сам се облегна на канапето, взимайки ме отново в прегръдките си. Целуна ме.. и пак, и пак. Целуваше ме толкова нежно сякаш устните ми бяха цвете, което ако докоснеш по силно ще нараниш. Не знам колко време стояхме така прегърнати, изгубени в мълчаливи целувки, докато Сам не забеляза че плачех. Усетих че се зачуди на какво точно се дължи солеността по езика му, докато не разбра какво значеше вкусът. * Грейс. Плачеш ли? Не казах нищо, защото думите само щяха да направят причината за сълзите ми по-реална. Сам изтри сълзичките с палец, след което издърпа ръкава си, за да заличи вадичките им с тъканта. * Грейс, нещо не е наред ли? Сгреших ли някъде? - жълтите очи на Сам мъждукаха по лицето ми, търсейки причина, когато аз поклатих глава. Долу, чух касиера да обслужва друг клиент, но всичко звучеше толкова далечно. * Не. - казах най накрая. Изтрих още една сълза, преди дори да е имала възможност да потече. * Не, нищо не си направил, просто.. - не можех да го кажа. Просто не можех. Той дори не трепна. * ~просто това е последната ми година. Захапах силно устната си, бършейки още една сълза. * Не съм готова, никога няма да бъда. Той не каза нищо. Може би нямаше нищо за казване. Вместо това, отново ме обгърна с ръце, само че този път положи бузата ми на гърдите си. Затворих очи, заслушана в биенето на сърцето му, докато моето не прие темпото му. Най-накрая той положи буза върху главата ми и прошепна: * Нямаме време да сме тъжни. *** Слънцето се станало ярко, когато излязохме от книжарницата и тогава осъзнах колко много време бе минало. Стомаха ми се съгласи като изкъркори от глад. * Обяд. Веднага. Ще умра от глад и тогава ти ще си виновен. * Не се и съмнявам. Сам взе новите ми книги, и се запъти да ги сложи в Бронкото, но замръзна, с поглед фиксиран някъде зад мен. * По дяволите, неприятности. Отключвайки колата се обърна с гръб към мен, опитвайки се да не привлича внимание. Обърнах се и видях Оливия, която изглеждаше уморена. Видях и Джон, който се появи зад нея, и ми се ухили широко. Не го бях виждала откакто се запознах със Сам, и не мога да си представя, че съм си мислела, че изглежда добре. Изглеждаше толкова обикновен, на фона на черната коса и златистите очи на Сам. * Здравей, красавице. - каза Джон. Това накара Сам да се обърне рязко. Той не се придвижи до мен, но не беше и нужно - жълтите му очи приковаха погледа на Джон и го спряха. Или беше заради позицията на Сам зад мен, непоколебим и решителен. Тогава една мисъл ми мина през главата. Помислих си, че Сам може и да е опасен. Може би е възпирал животинските си инстинкти по-дълго, отколкото е възможно. Джон имаше странна, неразбираема физиономия, което ме накара да се замисля дали всичките тези месеци на престорено флиртуване не са били по-реални отколкото смятах. * Здрасти. - каза Оливия. Тя хвърли поглед към Сам, чийто очи бяха заковани във фотоапарата, висяща на врата й. Погледна надолу, и потърка очи, сякаш имаше нещо в тях. Дискомфорта на Сам бе забележим, затова усмивката ми бе фалшива. * Здравей. Странно, че попадаме на вас тук. * Просто взимаме някои неща за мама. - очите на Джон трепнаха, докато поглеждаше към Сам и се усмихна някак твърде вежливо. Бузите ми се зачервиха, усещайки тестостеронената битка; беше някак ласкателно, ако не странно. - И Оливия искаше да минем и през книжарницата. Леле, ужасно студено е тук. Влизам вътре. * Нима там пускат неграмотни хора? - пошегувах се като в старите времена. Джон се ухили, цялото напрежение изчезна. После се ухили и на Сам, сякаш казваше "Даа, добър късмет имаш!", преди да се запъти към магазина. Сам някак му се усмихна в отговор, с притворени очи, все още разигравайки сцената "Имам нещо в окото." Оливия остана навън, точно пред вратата, с ръце обвити около тялото си. * Не съм мислела, че някога ще те видя толкова рано навън през неучебен ден. - говореше на мен, но гледаше Сам. - Мислех, че спиш зимен съм през ваканциите. * Не и днес. - Не си бяхме говорили от толкова време, че вече бях забравила как се прави. - Станах рано, за да видя как е. * Супер. - каза тя. Все още гледаше към Сам. Един незададен въпрос висеше във въздуха. Не исках да ги запознавам, след като Сам се чувстваше некомфортно около Оливия и камерата й, но не разбирах начина, по който ни гледаше: разстоянието помежду нас двамата, как се променяше когато някой от нас помръдне, свързвайки ни с невидима връв. И обикновения контакт. Погледа й проследи местоположението на дланта му до моята ръка, докато той докосваше ръкава ми. После помръдна към дръжката на вратата - толкова удобно, сякаш я е отварял милиони пъти преди. Сякаш принадлежеше към Бронкото и към мен. Накрая Оливия попита: * Кой е това? Погледнах към Сам, за одобрение. Клепачите му все още закриваха очите. * Сам. – каза той. Имаше нещо странно в тона му. Не гледаше в камерата, но усещах, че вниманието му е насочено натам. Несъзнателно, гласът ми прозвуча притеснено докато произнасях думите: * Това е Оливия. Олив, със Сам излизаме. Искам да кажа - гаджета сме. Очаквах да коментира, но тя просто кимна. * Познах те. - Зад мен Сам застина, докато тя не добави: - От книжарницата, нали? Сам вдигна очи към нея и тя кимна почти незабележимо. * Да, от книжарницата. Оливия бе с все още със скръстен ръце, хванала края на пуловера си, но и все още с очи, вперени в Сам. Изглежда сякаш търсеше правилните думи. * Аз.. контактни лещи ли носиш? Извинявай, ако съм нахална, сигурно често ти задават този въпрос. * Наистина ми го задават. - каза той. - И да, наистина нося лещи. По лицето на Оливия се разпростря нещо като разочарование. * Ами, много са готини. Ъмм, беше ми приятно. - обръщайки се към мен, тя каза. - Съжалявам, не трябваше да се караме за нещо толкова глупаво. Каквото и да съм планирала да кажа, беше изчезнало, когато тя каза „съжалявам”. * Да, и аз съжалявам. - отговорих малко вяло, защото не бях сигурна точно за какво се извинявам. Оливия погледна към Сам, и после пак към мен. * Аха. Аз.. може ли да ми се обадиш по-късно? Мигнах изненадано. * Да, разбира се! Кога? * Аз, ъ.. всъщност може ли аз да ти се обадя? Не знам точно кога ще ми е удобно. Става ли да ти се обадя по мобилния? * По всяко време. Сигурна ли си, че не искаш да отидем някъде и да поговорим сега? * Ъм, не, не сега. Джон искам да се помотаем заедно. По-късно обаче ще е страхотно. Мерси, Грейс, наистина. Съжалявам за глупавата караница. Стиснах устни. Защо ли ми благодареше? Джон надникна през вратата на книжарницата. * Олив, идваш ли или не? Оливия ни помаха и изчезна в магазина с лекото позвъняване от звънчето на вратата. Сам вдигна ръце зад врата си и въздъхна силно. Застанах зад него и дръпнах вратата на колата.. * Ще ми кажеш ли какво става? Просто си срамежлив, или има нещо друго? Сам за обиколи Бронкото и влезе в него, затваряйки вратата, така сякаш затваряше Оливия и цялата чудатост на разговора. * Съжалявам, аз просто.. видях един от вълците онзи ден и цялата история с този Джак ме държи на нокти. А Оливия.. направила е снимки на всички нас като вълци. И очите ми.. страхувах се, че знае повече отколкото казва и просто.. откачих. Знам, държах се като пълен перко, нали? * Да, наистина. Късметлия си, че тя се държа още по-странно. Надявам се да се обади. Сам докосна ръката ми. * Искаш ли ходим някъде да ядем, или просто да се прибираме? Простенах и забих чело в ръцете си. * Хайде да се прибираме. Леле, чувствам се толкова странно, докато не знаех за какво ми говореше тя. Сам не каза нищо, но така беше по-добре. Продължавах да мисля отново и отново над думите на Оливия, чудейки се защо разговорът беше толкова неловък и за недоизказаните мисли. Трябваше да й кажа нещо повече, след като ми се бе извинила, но какво повече имаше за казване? Пътувахме към къщи в тишина, докато не осъзнах като какъв егоист се проявих. * Съжалявам, провалих срещата ни. - Пресегнах се и хванах свободната ръка на Сам, а той преплете пръстите си моите. - Първо ревах, което между другото, не правя, а сега напълно се разсеях с цялата история с Оливия. * Замълчи. - каза Сам спокойно. - Имаме достатъчно останал ден. И е хубаво да те видя емоционална~ поне веднъж. Вместо постоянно да си толкова проклет стоик. Усмихнах се на мисълта. * Стоик? Харесва ми. * Така си и помислих. Но е хубаво поне веднъж да не съм хахото. Тук наистина избухнах в смях. * Това не е точната дума, която бих използвала за теб. * Не мислиш за мен като за деликатно цвете в сравнение с теб? - Отново се засмях. - Добре, какви думи би използвала тогава? Облегнах се на седалката, мислейки, докато Сам ме гледаше с видимо съмнение. И беше прав да гледа така. Не бях много добра с думите, особено когато трябваше да опиша нещо или някого. * Чувствителен. - опитах. Сам преведе: * Лигав. * Творчески настроен. * Опасно емоционален. * Внимателен. * Фън Шуй. Тук така се засмях, че чак се задавих. * Как стигна до Фън Шуй от „внимателен”. * Ами, нали знаеш, във Фън Шуй аранжираш мебелировката и растенията по внимателно. - Сам сви рамене. - За да те успокоя. Зенлайк. Или нещо подобно, не съм сигурен как точно действа, освен с внимателната част. Игриво го ударих по ръката и погледнах през прозореца, когато наближихме къщи. Карахме покрай дъбови дървета по пътя към къщата на нашите. Тъжни оранжево-кафяви листа, сухи и мъртви, прилепнали за клоните и развявани от вятъра, просто чакайки повея, който ще ги отвее до земята. Точно това беше Сам: краткотраен и неустойчив. Едно лятно листо крепящо се на клонката за възможно най-дълго. * Ти си красив и тъжен. - промълвих най-накрая, без да поглеждам към него. - Точно като очите ти. Ти си като песен, която съм чула като малка и съм я забравила докато не съм я чула отново. За един дълъг момент се чуваха само гумите, когато Сам каза просто едно нежно: * Благодаря. Отидохме си в къщи и спахме цял следобед. Краката ни, обути в дънки бяха преплетени заедно, а аз бях заровила лице във врата му. Радиото се чуваше слабо на заден план. След като стана време за вечеря слязохме долу и докато Сам правеше сандвичи, се опитах да звънна на Ол ивия. Джон вдигна. * Съжалявам, Грейс. Навън е. Искаш ли да й предам нещо, или просто да ти се обади? * Нека ми се обади. - казах, някак чувствайки се сякаш съм разочаровала Оливия. Затворих телефона и прокарах разсеяно пръст по плота. Продължавах да мисля, за това което беше казала. "Скарахме се глупаво нещо". * Усети ли? - попитах Сам. - Когато влязохме, отпред миришеше. На верандата? Сам ми подаде сандвич. * Усетих. * Като урина, като вълча урина. Гласът на Сам звучеше мрачно. * Кой мислиш, че го е направил? * Не мисля. - каза Сам. - Знам. Шелби е. Мога да я подуша. Изпикала се е и на терасата.Помирисах го, когато бях навън вчера. Спомних си очите й, когато ме гледаше през прозореца в спалнята ми. Направих физиономия. * Защо прави това? Сам тръсна глава, и прозвуча несигурен, когато каза: * Надявам се да е заради мен, а не заради теб, че просто ме преследва. От далеч се чу кола, идваща насам. * Мисля, че това е майка ти. Изчезвам. Намръщих се, след като Сам се върна в стаята ми, заедно със сандвича, затваряйки вратата след себе си внимателно, оставайки всичките въпроси и съмнения за Шелби тук с мен. Отпред, гумите на колата се завъртяха към тротоара. Взех си раницата и се настаних на един стол, и когато майка ми влезе, стоях на кухненската маса, замислена в проблемите. Майка влезе в къщата, водейки със себе си една студена вълна. Потръпнах, надявайки се, Сам да е непроницаем зад вратата на спалнята ми. Ключовете й издрънкаха, плъзгайки се на пода. Тя ги вдигна и ги хвърли обратни на купчинката вестници. * Яла ли си? Аз съм ужасно гладна. Играхме пейнтбол на екскурзията! Искам да кажа, работата на баща ти плати за нея. Намръщих й се. Половината от мозъка ми все още мислеше за Шелби, дебнеща около къщата, гледайки Сам, или мен. Или и двамата. * За групово сприятеляване, предполагам? Тя не каза нищо. Отвори хладилника и попита: * Имаме ли нещо, което мога да ям докато гледам телевизия? За Бога! Какво е това? * Свинско филе, мамо, за утре. Тя потръпна и затвори хладилника. * Това прилича на великански, замразен гол охлюв. Искаш ли да гледаме филм? Погледнах зад нея към хола, търсейки татко, но стаята бе празна. * Къде е татко? * Излезе да яде крилца с новите колеги. Държиш се сякаш те питам, само защото той не е тук. Мама прекоси кухнята, сипвайки си мюсли, оставайки кутията отворена на плота, докато се придвижваше към канапето. Някога, веднага бих приела рядката възможност да бъда с мама. Но просто беше твърде късно. Имах някой друг, който ме чакаше. * Чувствам се малко уморена. - казах. - Мисля да отида да си легна. Не осъзнавах, че бих искала лицето й да клюмне, докато това не стана. Тя просто скочи на дивана и хвана дистанционното. Тъкмо си тръгвах, когато каза: * Между другото, не слагай торбите с боклук на задната веранда, окей? Животните се въртят около нея. * Да, добре, - казах. Имах чувството, че знам кое е животното. Оставих я гледа филма на дивана, взех си домашното, и тръгнах към стаята си. Отваряйки вратата, намерих Сам свит на леглото ми, четейки роман на светлината на нощна ми лампа - изглеждаше сякаш принадлежеше там. Знаех, че ме е чул как влизам, но не отлепи поглед от книгата за момент, довършвайки главата си. Обичах да гледам формата на тялото му, докато чете. От извития наклон на шията му над страниците, до дългите му крака. Най-накрая той отбеляза докъде е стигнал и затвори книгата, усмихвайки ми се. Протегна ръка, като покана да се присъединя. Отместих няколко книги от леглото си и се настаних при него. Той държеше романа с една ръка, а с другата галеше косата ми, и заедно прочетохме последните три глави. Беше странна книга, в която всичко били отвлечени от Земята, освен главния герой и любимата му, и те трябва да изберат дали да тръгнат да търсят отвлечените, или да останат на планетата, сами, и да създават поколение. Когато приключихме книгата, Сам се обърна по гръб и се зазяпа в тавана, а аз бавно рисувах кръгове на плоският му корем с пръстите си. * Кое би избрала ти? - попита ме. В книгата, героите бяха избрали да търсят останалите, само и само да се разделят и да свършат сами. По някаква причина, въпросът на Сам ускори сърцебиенето ми, и аз стиснах част от тениската му в юмрук. * Уф. - казах. Устните на Сам се притиснаха една към друга. По-късно осъзнах, че Оливия не беше отговорила на обаждането ми. Когато й се обадих, майка й ми каза, че все още е навън. Един глас вътре в мен ми прошепна: "Къде навън? Къде можеш да си навън в Мърси Фолс?" Тази вечер, когато заспах, сънувах лицето на Шелби на прозореца ми и очите на Джак в гората. Chapter Thirty-Three Глава тридесет и трета Превод: white_magic Редакция: djenitoo Сам 5°C Тази вечер за първи път от много време, сънувах кучетата на Г-н Дарио. Събудих се, потен и изтръпнал, с вкус на кръв в устата си. Отдръпнах се от Грейс, мислейки, че разтуптяното ми сърце ще я събуди и облизах кървавите си устни. Бях си прехапал езика. Беше толкова лесно да забравя примитивното насилие в моя свят, когато бях човек, в безопасност в леглото на Грейс. Беше лесно да си представя как ни виждаше тя: духове в гората, тихи, магически. И ако бяхме само вълци може би тя щеше да е права. Истинските вълци нямаше да бъдат заплаха. Но ние не бяха истински вълци. Сънят ми прошепваше знаците, които игнорирах. Тези, които ми казваха, че съм пренесъл насилието от моя свят в този на Грейс. Вълци в училището й, в къщата на приятелката й, а сега и в нейната. Вълци, които носят човешки души в кожата си. Лежейки там, в леглото на Грейс, в тъмната стая започнах да слушам. Помислих си ,че чувам нокти, които драскат по верандата, въобразих си, че мога да подуша Шелби дори през прозореца. Знаех, че ме иска – искаше това, което защитавах. Бях любимеца на Бек, водачът на вълците, когато бяха хора, и също така на Пол, водачът на вълците, и логически наследник и на двамата. В нашия малък свят аз имах доста власт. А Шелби искаше властта. Кучетата на Дарио потвърдиха това. Когато бях на тринадесет и живеех в къщата на Бек, нашия най-близък съсед се изнесе и продаде гигантската си къща на богат ексцентрик на име Г-н Дарио. Аз лично не намирах Г-н Дарио за много впечатляващ. Той имаше особена миризма и предположих, че е бил умрял, а след това е бил запазен. Той прекарваше повечето време в къщата си обяснявайки сложната аларма, която инсталирал, за да пази бизнеса с антики.(„Той се занимава с дрога”-Беше ми казал Бек.) и пускаше кучетата, когато го нямаше. И тогава ни ги показа. Те бяха като оживели гаргойли* (* в архитектурата са каменни скулптури с гротески изображения на животни, хора или фантастични същества) – с озъбени муцуни и бледа кожа. Беше ни казал, че са порода от Южна Америка и са предназначени да пазят. Той ги гледаше с удоволствие докато ни казваше, че могат да откъснат лицето на човек и да го изядат. Изражението на Бек беше съмнително. Той каза, че се надява, че няма да ги пуска извън имота си. Като посочи каишките им с метални шипове, г-н Дарио ни увери, че единствените чиито лица ще бъдат откъснати са на тези, които се промъкнат в имота му през нощта, за да откраднат антиките му. Той ни показа кутията чрез която се контролираха каишките на кучетата и ги държаха близо до къщата. Тя бе покрита с черна боя, която изцапа ръцете му. Никой друг не мислеше за кучетата, но аз бях обсебен от тях. Всичко, за което можех да мисля е как те се освобождаваха и разкъсваха Бек и Пол на парчета, откъсвайки и изяждайки лицето на единия. Седмици наред бях разсеян. Мислех за кучетата и топлината през лятото. Намерих Бек в кухнята по шорти и тениска, правейки ребра за барбекюто. * Бек? Той не вдигна поглед към мен. * Какво има, Сам? * Ще ми покажеш ли как да убия кучетата на г-н Дарио? – Бек ме погледна и аз добавих. – Ако се наложи? * Няма да се наложи. Мразех да се моля, но го направих. * Моля те? Бек потръпна. * Нямаш силата за такива работи. Беше вярно – като човек, имах чувствителност към кръвта. * Моля те? Бек направи физиономия и ми отказа, но на следващия ден, донесе половин дузина сурови пилета и ме научи как да намирам слабите места на ставите и да ги чупя. Когато не припаднах при вида на пречупващите се пилета, той донесе червено месо покрито с кръв,но тогава ми се догади. Костите бяха твърди и студени, невъзможни за чупене освен ако не намерих ставата. * Омръзна ли ти? – Бек ме попита след няколко дни. Поклатих глава. Кучетата обитаваха сънищата ми. Затова продължихме. Бек намерих домашно направени филми на кучета, които се бият. Заедно гледахме как кучетата се разкъсваха. Държах ръката на устата си през цялото време, защото стомахът ми се преобръщаше всеки път, когато гледах как кучетата се хапят и блъскат докато оставеха противника си безсилен. Бек ми показа една определена битка, огромен питбул и малък смесен териер. – Погледни малкото куче. Това ще си ти. Когато си човек ти по-силен от повечето хора, но няма да си силен колкото някое от кучетата на Дарио. Погледни как се бие малкото куче. Той отслабва голямото куче. Тогава го задушава. Гледах как малкия териер убива голямото куче. И тогава Бек и аз излязохме навън и се бихме – малко и голямо куче. Лятото отмина. Започнахме да се променяме, един по един, най-старите бяха първи. Скоро останахме съвсем малко: Бек – от инат, Улрик – посредством хитрост, Шелби – за да бъде поблизо до Бек и мен. А аз, защото бях млад и все още не така лесно променящ се. Никога нямаше да забравя звуците от борбата на кучетата. Някой, който не ги е чувал, не може да си представи първичната диващина на двете кучета, докато се разкъсваха. Дори и като вълк, никога не съм водил такава борба – в глутницата се биеха за надмощие, не за да се убиват. Бях в гората. Бек ми каза да не напускам къщата, затова разбира се бях на разходка вечерта. Мислех си, да напиша песен в момента между деня и нощта и бях измислил само няколко реда когато чух кучетата. Звуците се чуваха на близо, тук в гората, а не близо до г-н Дарио, но знаех, че няма начин да са вълци. Разпознах ръмжането веднага. И тогава ги видях. Два гигантски бели призрака с формата на кучета: чудовищата на Дарио. С тях, черен вълк се бореше, кървеше и се търкаляше в храстите. Вълкът, Пол, правеше всичко както го изискваше глутницата – ушите назад, опашката свита надолу, главата полу обърната – всичко, което правеше крещеше, че се предава. А те започнаха да разкъсват Пол на парченца. - Хей! – извиках, гласът ми не беше толкова силен, колкото ми се искаше. Опитах отново и този път приличаше на полу ръмжане. – Хей! Едно от кучетата се откъсна и се спусна към мен. Приклекнах и се завъртях, очите ми не се отделяха от другия бял демон. Зъбите му се бяха впили в гърлото на черния вълк. Пол се опитваше да си поеме въздух, а едната страна на лицето му беше в кръв. Хвърлих се срещу кучето, което го държеше и тримата се строполихме на земята. Чудовището беше тежко, цялото мускули. Опитах се да хвана гърлото му със слабата си човешката ръка, но не успях. Нещо тежко се строполи върху гърба ми и усетих топла лига на врата си. Завъртях се точно, за да избегна смъртоносното захапване на едно от кучетата, но зъбите му се забиха в рамото ми. Почувствах как кокал се търка в кокал. Отначало не усетих болката. Мислех само за това как кучешкия зъб се плъзгаше по костта на ключицата ми. - Бек! – извиках. Беше ми доста трудно да мисля усещайки тази болка, а Пол умираше точно пред мен. Тогава си спомних малкия териер – бърз, смъртоносен, безмилостен. Стрелнах ръката си към кучето, което беше хванало Пол. Сграбчих предния му крак, намерих ставата и не мислех за кръвта. Не мислех за звука, който щеше да се чуе. Не мислех за нищо друго освен за механичното движение, наречено чупене. Очите на кучето се завъртяха. Издишваше през носа, но не отпускаше хватката си. Инстинктът ми за самосъхранение крещеше, че трябва да махна другото куче от себе си. То раздираше рамото ми. Имах чувството, че мога да усетя как костите ми се отделят от местата си. Представих си как ръката ми се откъсва. Но Пол не можеше да чака. Не усещах дясната си ръка много добре, но с лявата хванах кучето за гърлото и започнах да въртя, да стискам, да душа, докато не чух чудовището да се дави. Аз бях този малък териер. Кучето не спираше да души Пол, но и аз не отпусках хватката си. Някак си успях да измъкна дясната си ръка изпод кучето, което беше раздрало рамото ми и се протегнах, за да хвана носа на другото куче. Не мислех за нищо – умът ми беше много на далеч, в къщата, на някое топло място, където слушах музика и четях стихове, навсякъде другаде, но не и тук. За една дълга минута нищо не се случи. Започвах да виждам звездички пред очите си. Тогава кучето падна на земята и Пол се освободи от хватката му. Имаше кръв навсякъде – моя, на Пол, на кучето. - Не пускай! – бе гласа на Бек, скоро чух и стъпките му. – Не го пускай. Не е умряло още! Вече не усещах ръцете си – всъщност вече не усещах нищо – но мисля, че все още стисках гърлото на кучето, което беше захапало Пол. Усетих как зъбите в рамото ми се раздвижиха. Някакъв вълк, Улрик, беше сграбчил кучето за врата. Махаше го от мен. Имаше гръм и осъзнах, че е от пистолет. И още един, по-близо. Нещо се разтресе под стиснатите ми пръсти. Улрик се отдалечи от нас, дишаше тежко. Последва такава тишина, че ушите ми зазвъниха. После Бек отдели нежно ръцете ми от гърлото на мъртвото куче и ги притисна към рамото ми. Кръвта намаля. Веднага се почувствах по-добре, а тялото ми започна да се лекува. Бек коленичи пред мен. Той се тресеше от студа, кожата му беше сива, рамената му бяха присвити. - Успя, а? Ти го спаси. Тези проклети пилета не бяха напразно. Зад него, Шелби стоеше тихо, с кръстосани ръце, гледайки как Пол се задъхва сред сухите листа. Гледаше мен и Бек. Ръцете и бяха стиснати в юмруци, а по едната си личаха черни петна. Сега в мрака, в стаята на Грейс, се завъртях и притиснах глава в рамото й. Странно беше, че найлошите моменти, които бях преживял бяха като човек, а не като вълк. Навън, чух ясното драскане на нокти по дъските на верандата. Затворих очи и се опитах да се съсредоточа в сърцебиенето на Грейс. Вкуса на кръвта в устата ми, ми напомняше за зимата. Знаех, че Шелби бе пуснала тези кучета. Тя искаше аз да бъда на върха на глутницата, а тя щеше да стои до мен, Пол и пречеше. А сега и Грейс. Chapter Thirty-Four Глава тридесет и четвърта Превод: white_magic Редакция: Panda & djenitoo Грейс 9°C ните ми се сливаха в колаж от често повтарящите се образи: разходките по паркинга в студените сутрини, празното място на Оливия в клас, дъхът на Сам в ухото ми, отпечатъците от лапи по заскрежената трева в двора. Когато уикендът дойде, бях останала без дъх от очакване, въпреки че не бях сигурна за какво. Сам се бе въртял и мятал в леглото предната вечер, измъчван от кошмари и изглеждаше толкова ужасно, че събота сутринта, вместо да правим планове за излизане, просто седнахме на дивана след като родителите ми отидоха до къщата на някакви приятели. Сгуших се в сгъвката на ръката на Сам, докато той разглеждаше някакви нискобюджетни филми, направени за телевизия. Спряхме се на някакъв фантастичен трилър, чиято направа сигурно струваше по-малко от Бронкото ми. Накрая Сам проговори: * Притеснява ли те? Това, че родителите ти са такива? Бях заровила лице под мишницата му. Миришеше съвсем на него. * Хайде да не говорим за тях. * Аз пък искам да говорим за тях. * И защо? Какво има за казване? Супер е.Те са супер. Те са такива, каквито са. Пръстите на Сам се плъзнаха под брадичката ми и повдигнаха лицето ми. * Грейс,не са супер.Тук съм от~ от колко седмици? И аз вече не знам. Но знам как е, и не е супер. * Те са си те. Нямах никаква представа, че нечии други родители са по-различни, докато не започнах училище. Докато не започнах да чета. Но наистина, Сам, всичко е наред. Чувствах кожата си гореща. Отместих брадичката си от ръката му и погледнах екрана, където някаква кола потъваше в тиня. * Грейс. - каза Сам нежно. Той стоеше неподвижно, сякаш сега аз бях дивото животно, което можеше да изчезне ако той помръднеше дори и мускулче. - Няма нужда да се преструваш пред мен. Гледах как колата се разпада на парчета заедно с шофьора и пътниците. Беше трудно да разбера какво се случваше, тъй като звука беше намален, но изглеждаше така сякаш парчетата се превърнаха в някакви пипала. Имаше някакъв човек, който разхождаше кучето си на заден план и изглеждаше така, сякаш не забелязва нищо. Как можеше да не забелязва? Не погледнах Сам, но знаех , че гледа мен, а не телевизора. Не знам какво си мислеше, че ще кажа. Нямах какво да кажа. Това не бе проблем. Беше начин на живот. Пипалата на екрана започнаха да се влачат по земята, търсейки първоначалното чудовище, за да могат да се съединят отново. Нямаше начин да успеят: то в момента гореше във Вашингтон, близо до макета на Вашингтонския монумент. На новите пипала просто щеше да им се наложи да тормозят човечеството сами. * Защо не мога да ги накарам да ме обичам поне малко повече? Аз ли казах това? Не звучеше като моя глас. Пръстите на Сам се плъзнаха по бузата ми, но там нямаше сълзи. Нямах никакво намерение да плача. * Грейс, те, те обичат. Проблемът не е в теб. В тях е. * Аз се старая много. Не се забърквам в неприятности. Винаги си пиша домашните. Готвя им всяка проклета вечер когато се приберат, което се случва точно никога... - определено не беше моя глас. Аз не ругаех. – И едва не умрях два пъти, но това не промени нищо. Не че искам да са винаги около мен. Просто искам, някой ден, искам... - не можех да довърша изречението, защото не знаех какъв беше краят му. Сам ме прегърна. * О, Грейс. Съжалявам. Не исках да те разплача. * Аз не плача. Той внимателно прокара пръст по бузата ми и ми показа сълзата на пръста си. Почувствах се глупаво. Притиснах се към него и положих глава на гърдите му. Възвърнах си гласа тук, в обятията му. * Може би съм твърде добра. Ако се забъркам в неприятности в училище и подпаля гаража на някое семейство, най-накрая ще ме забележат. * Ти не си такава. Знаеш го. - каза той. - Те са просто глупави, егоистични хора, това е всичко. Съжалявам, че попитах. Нека просто гледаме глупавия филм. Положих глава на гърдите му и заслушах туптенето на сърцето му. Звучеше толкова нормално, като обикновено човешко сърце. Той бе човек вече достатъчно дълго и дори почти не можех да усетя мириса на гора по кожата му или какво беше за заровя пръсти в козината му. Сам усили звука на телевизора и ние се притиснахме един към друг, едно същество в две тела. Стояхме така много време, докато не забравих за какво бях разтроена и бях себе си отново. * Иска ми да имах това, което си имал ти. - казах. * И какво имам аз? * Глутницата. Бек. Улрик. Когато говориш за тях, мога да видя колко важни са за теб. Те са те изградили като личност. Те са чудесни, затова и ти си чудесен. Сам затвори очи. * Не съм много сигурен. - той ги отвори отново. - Както и да е. Твоите родители са те изградили като личност също. Мислиш ли, че щеше да си толкова независима, ако те бяха постоянно около теб? Поне си някой, дори когато ги няма. Аз се чувствам сякаш не съм този, който бях преди. Защото преди повечето време бях с Бек и Улрик, и останалите. Чух шума от кола, паркираща на алеята и се надигнах. Знаех, че Сам го е чул също. * Време е да изчезвам. - каза. Хванах го за ръката. * Омръзна ми тази игра на криеница. Мисля, че е време да се запознаеш с тях. Той не започна да спори, само хвърли притеснен поглед към входната врата. * И така, време е за голямата развръзка. * Не бъди мелодраматичен. Няма да те убият. Той ме погледна. Изчервих се. * Сам, нямах предвид...О, Господи!Съжалявам. Исках да извърна поглед от лицето му, но не можех. Сякаш наблюдавах катастрофа. Чаках изражението му да се промени, но това не стана. Той сякаш бе изградил стена между спомените за родителите му и неговите емоции, конструкция, която го задържаше цял. Сам ме спаси, като смени темата. * В какво да се въплътя - гадже или просто приятел? * Гадже. Не ми се преструва. Сам се отдели от мен и сложи ръката си на облегалката на канапето зад мен. След това рече на стената: * Привет, родители на Грейс. Аз съм нейното гадже. Забележете разстоянието, което съм оставил помежду ни. Аз съм един много отговорен млад мъж и езикът ми никога не е бил в устата на дъщеря ви. Вратата се отвори и двамата подскочихме, смеейки се нервно. * Ти ли си, Грейс? - Гласът на мама се чу от коридора. - Или си крадец? * Крадец съм. - отвърнах. * Ще се подмокря. - Сам прошепна в ухото ми. * Наистина ли си ти, Грейс? - Майка ми звучеше подозрително. Не ме чуваше често да се смея. – Рейчъл ли е тук? Татко влезе първи в стаята и спря веднага щом видя Сам. С почти незабележимо движение, Сам извърна глава, така че жълтите му очи да не блестят на светлината. Този жест ме накара да осъзная, че всички са го приемали като странност дори и преди да се превърне във вълк. Очите на татко бяха заковани на Сам. Сам също го гледаше, беше напрегнат, но не и ужасен. Дали щеше да стои толкова спокойно, ако знаеше, че баща ми е бил част от ловната дружина? Изведнъж почувствах срам от баща ми, просто още един човек, от когото вълците трябваше да се страхуват. Зарадвах се, че не казах нищо на Сам. Гласът ми прозвуча дрезгаво: * Татко, това е Сам. Сам, това е татко. Татко го изгледа в продължение на още една секунда, а после се усмихна широко. * Моля те кажи ми, че си й гадже. Сам се ококори, а аз въздъхнах. * Да, татко, гадже ми е. * Това е чудесно.Започнах да мисля, че не те интересват момчета. * Татко! * Какво става? – гласът на мама се чу от разстояние. Тя вече беше в кухнята и ровеше в хладилника. - И кой е Сам? * Гаджето ми. Заедно с мама нахлу и обичайната миризма на терпентин по ръцете й от боите. Доколкото я познавах, явно нарочно не се бе измила. Тя премести поглед от мен на Сам и обратно. * Мамо - Сам. Сам - мама. Усещах емоциите, който нахлуха и в двамата, но не можех да кажа какви бяха точно. Мама се взираше в очите на Сам. Просто зяпаше и зяпаше. Ударих го леко по ръката. * Приятно ми е да се запознаем.- каза го направо автоматично. * Мамо. - изсъсках. - Мамо. Земята вика мама. Тя изглеждаше малко сконфузена когато се осъзна и каза с извинителен тон: * Лицето ти ми изглежда много познато. Да бе. Дори и малко дете би разбрало, че това е просто извинение, задето зяпаше очите му. * Работех в една малка книжарница в центъра? - гласът на Сам бе пълен с надежда. * Сигурна съм, че е от там. - Тя се усмихна на Сам с една от нейните стоватови усмивки и цялото напрежение се изпари. - Е, приятно ми е да се запознаем. Аз ще се кача горе, за да свърша малко работа. Тя показа покритите си с боя ръце, за да покаже какво има предвид под „работа” и аз усетих раздразнение. Флиртът й с всеки мъж, който е минал пубертета, беше нещо като телесна функция, но все пак~ Нека порасне най-сетне! Сам ме изненада, като каза: * Иска ми се видя ателието ви, докато съм тук, ако няма проблем, разбира се. Грейс ми разказа малко за изкуството ви и ще се радвам да го видя. Това бе отчасти истина, бях му разказала за едно отвратително нейно представяне, на което бях ходила и всички картини бяха именувани на видове облаци, но на платната бяха единствено жени с бански. Идеята за „смислено” изкуство ми убягваше. Не я разбирах. И не исках да я разбирам. Мама се усмихна леко изкуствено. Сигурно си помисли, че разбирането на Сам за смислено изкуство беше подобно на моето. Изгледах го подозрително. Този вид подмазване не беше в негов стил. След като мама се качи в ателието, а баща ми - в офиса си, се обърнах към Сам. * Какво беше това? Сам включи звука на телевизора отново, точно навреме, за да видим как една жена бива изяждана от пипалата. Това, което остана от нея след атаката беше фалшиво-изглеждаща корава ръка, захвърлена на тротоара. * Просто имам чувството, че трябва да ме харесват. * Единствения човек в тази къща, който трябва да те харесва съм аз. Не се притеснявай за тях. Той взе една възглавничка и притисна лице към нея. Гласът му прозвуча приглушено: * Може да се наложи да ме търпиш доста дълго време, знаеш ли? * Колко дълго? Той се усмихна невероятно сладко. * Колкото се може по-дълго. * Завинаги? Устните на Сам продължаваха да се усмихват, но в очите му се спусна сянката на тъга. Разбрах, че следващото казано ще е лъжа. * По-дълго. Притиснах се към него и продължихме да гледаме как пипалата се движат в канализацията на нищо неподозиращия град. Сам изглеждаше сякаш наистина гледа глупавата галактическа битка, но аз се опитвах да намеря отговора на най-важния въпрос. Защо Сам се трансформира, а аз не? Chapter Thirty-Five Глава тридесет и пета Превод: Panda Редакция: djenitoo Сам 9°C След като свърши научно-популярният филм (светът беше спасен с цената на много човешки жертви), седнах с Грейс на малката маса за закуска, която бе до вратата към верандата, и известно време я гледах как пише домашните си~ Бях невъобразимо изморен – по-студеното време ми причиняваше почти физическа болка, макар че все още не беше достатъчно, за да ме накара да се променя~ С удоволствие бих се свил в леглото на Грейс или върху канапето, за да подремна, но вълчата страна в мен ясно съзнаваше, че има непознати хора около мен и не можех да заспя просто така~ За да не задремя, оставих Грейс на долния етаж да пише домашните на залязващата светлина от прозорците и се качих горе, за да видя ателието. Беше лесно да го открия – в коридора имаше само две врати, а острия, химически мирис се носеше само от едната~ Тя беше леко открехната~ Бутнах я, за да се отвори и премигнах~ Цялата стая беше ярко осветена с крушки, които наподобяваха естествена светлина и ефектът беше кръстоска между пустиня по обяд и супермаркет. Стените бяха скрити зад множеството облегнати платна, които бяха разположени на всяка възможна повърхност~ Невероятно изобилие на цветове, реалистични фигури в нереалистични пози, нормални форми в ненормални цветове, неочаквани неща на обикновени места~ Картините сякаш се обединяваха в някакъв сън, където всичко познато е представено по непознат начин~ Всичко е възможно в тази задушна заешка дупка Това, което си ми дала портрет ли е или огледален образ? Всички тези изменения от мечти ще сноват в тази прелестна пустош от цветове, което виждам. Застанах пред две огромни картини, облегнати върху една от стените~ И двете изобразяваха мъж, целуващ женска шия, позите бяха идентични, но цветовете бяха коренно различни~ Едната беше в червени и лилави тонове~ Беше ярка, грозна, търговски направена~ Другата беше мрачна, в синьо и лилаво, трудна за разбиране~ Подценена и прекрасна~ Напомни ми за това как целунах Грейс в книжарницата, как я усетих в ръцете си, топла и истинска~ - Коя ти харесва повече? Гласът на майка й звучеше ведър и отзивчив~ Представях си го като гласът, който ползваше в галерията~ Онзи, който примамваше портмонетата на посетителите, за да може тя да ги изпразни~ Наклоних глава съм синята~ * Без съмнение~ * Наистина? – тя звучеше наистина изненадана~ – Никой не е казвал това преди~ Тази е много по-популярна~ – тя се приближи и можех да видя, че сочи червената~ – Продала съм стотици нейни копия~ * Много е хубава~ – казах меко, а тя се засмя~ * Ужасна е~ Знаеш ли как се казват? – тя посочи първо синята, после червената картина. – Любов и Страст~ Усмихнах й се~ * Май провалих теста за тестостерон, нали? * Защото си избрал Любов? Не мисля така, но май съм единствена~ Грейс ми каза, че е глупаво да рисувам едно и също нещо два пъти~ Според нея обаче и в двете картини очите на мъжа са прекалено близо едно до друго~ Ухилих се широко~ * Звучи ми като типично нещо, което би казала тя~ Но тя не е човек на изкуството. Устните й се извиха печално~ * Не е~ Много е практична~ Не знам откъде го е наследила~ Бавно се приближих към следващите картини – диво животно минава през закачалки за дрехи, елен, покачен върху остъклена сграда, риба, гледаща през канал. * Това ви разочарова~ * О, не~ Не~ Грейс си е просто Грейс, трябва да я приема каквато си е~ – тя се отдръпна леко, позволявайки ми да погледна през подсъзнателните й години тренировка за добри продажби~ – Предполагам , че ще й е по-лесно от всякога, защото ще си намери хубава нормална работа и ще е спокойна и подсигурена~ Не я погледнах, докато й отговарях~ * „Скромната ми особа смята, че височайшата дама таи в себе си въздържания против това”*. Чух я да въздъхва~ * Предполагам всеки просто иска детето му да бъде като него~ Грейс се интересува само от числа и книги и начина, по който работят нещата~ Трудно ми е да я разбера~ * Същото е и при нея~ * Да~ Но ти си човек на изкуството, нали? Със сигурност си~ Свих рамене~ Забелязах калъф на китара близо до вратата на студиото и ми се искаше да изсвиря акордите на някои от мелодиите, които се въртяха в главата ми~ * Не с боя~ Свиря малко на китара~ Имаше дълга пауза, през която тя ме наблюдаваше как изучавам картина, на която лисица се подаваше изпод паркирана кола, след което каза: * Носиш ли лещи? Задавали са ми този въпрос толкова много пъти, че дори не се зачудих колко се е колебаела да го зададе~ * Не~ * В ужасен художествен застой съм в момента~ Много бих се радвала да направя бърза твоя скица~ – тя се засмя~ Звучеше много смутено~ – Затова и те наблюдавах долу~ Помислих си, че ще е невероятно цветно съчетание, с черната ти коса и очите ти~ Напомняш ми на вълците в нашата гора~ Грейс разказвала ли ти е за тях? Тялото ми се стегна~ Беше твърде близо, сякаш тя любопитстваше, особено след случката с Оливия~ Незабавният ми вълчи инстинкт беше да изчезна оттам~ Да профуча през стълбите, да разбия вратата и да се стопя в безопасността на дърветата~ Отне ми няколко дълги момента да се преборя с желанието да избягам и да се убедя, че няма никакъв шанс тя да знае и просто вземам думите й твърде на сериозно~ След още един дълъг момент осъзнах, че твърде дълго съм стоял, без да отговоря~ * О, не исках да се чувстваш неловко~ – думите й се лееха една след друга~ – Не се налага да позираш за мен~ Някои хора са много стеснителни~ Сигурно искаш да се върнеш долу при Грейс~ Почувствах се задължен да се поправя за грубостта си~ * Не, не, няма проблем~ Искам да кажа, наистина съм малко притеснителен за това~ Мога ли да правя нещо, докато ме рисувате? За да не се налага просто да седя и да гледам пространството? Тя буквално прибяга до триножника~ * Да! Разбира се, че да~ Защо не посвириш на китарата? О, ще бъде страхотно~ Благодаря ти~ Може да седнеш ей там, под светлината~ Докато донесох калъфа с китарата, тя пробяга около студиото още няколко пъти, донесе ми стол и нагласи лампите, след което придърпа жълт лист, който да отразява златистата светлина от едната страна на лицето ми~ * Да се опитвам ли да не мърдам? Тя помаха с четката в моя посока, сякаш това отговаряше на въпроса ми, след което постави ново платно върху триножника и изстиска черна боя върху палитрата~ * Не, не, просто свири~ Нагласих китарата, седнах под златистата светлина, засвирих и си тананиках песните изпод дъха си, мислейки си за всички онези пъти, когато сядах на канапето на Бек и свирех песни на глутницата, и как Пол свиреше на китарата си с мен и пеехме в хармония~ На заден фон чувах звука на ножа за палитрата и потупването на четката върху платното и се чудех какво ли правеше тя с лицето ми, докато не обръщах внимание~ * Чух, че си тананикаш~ – каза ми тя~ – Пееш ли? Измърморих положително, пръстите ми все още свиреха лениво~ Четката й не престана да се движи~ * Това твои песни ли са? * Мда~ * Написал ли си някоя за Грейс? За Грейс бях написал хиляди песни~ * Да~ * Бих се радвала да я чуя~ Не спрях да свиря, просто преминах внимателно на мажорна тоналност~ За пръв път тази година запях високо~ Това беше най-щастливата и проста мелодия, която някога съм написвал~ Влюбих се в нея през лятото, моето прелестно лятно момиче Тя създадена е от лятото, моето прелестно лятно момиче Благословен ще съм аз, ако прекарвам зимите си до нея, моето прелестно лятно момиче Макар че никога не съм достатъчно топъл за да я сгрея, моето прелестно лятно момиче Смея се като дете щом тя се усмихва Тя играе си със топлината, летния бриз в дланите ~ притихва Съдбовното ни лято е това, ще го пазим в себе си за кратко Ще съм безмерно щастлив да скатая в сърцето си дните, ако всичко което ще имаме е това лято сладко. - Сигурно е кошмарно, когато убиваме някого~ Най-гадния начин по-който да умреш~ Chapter Thirty-Seven Глава тридесет и седма Превод: white_magic Редакция: djenitoo Сам 6°C Вълна от емоции ме заля, когато влязох в дневната~ Студения полъх накраха мускулите ми да се стегнат, а стомахът ми да се преобърне~ Очите ми бързо намериха назъбената дупка във стъклената вратата към задната веранда~ Малки парченца стъкло бяха разпилени по целия под~ Столът, на който бе седяла Грейс, беше преобърнат~ Изглеждаше така, сякаш някой бе разлял червена боя по пода~ Сякаш някой бе рисувал странни зловещи форми по пода, който достигаха до кухнята~ И тогава подуших на Шелби~ За момент замръзнах на място, стъписан от отсъствието на Грейс, от студения, зимен въздух, и мириса на кръв и мокра козина~ - Сам! Трябваше да е Грейс, макар че гласът и звучеше странно и неузнаваемо – някой се преструваше на Грейс~ Затичах се, подхлъзнах се в кръвта, хванах се за плота, за да не падна, прескочих го, и се озовах в кухнята~ Сцената изглеждаше сюрреалистична под неоновата светлина в кухнята~ Кървавите отпечатъци от лапи показваха къде Шелби се опитваше да впие зъби в Грейс, която бе притиснала гръб в шкафовете~ Тя риташе с крака във въздуха, но Шелби беше много голяма и пълна с адреналин~ Видях болката в очите на Грейс, преди Шелби да запрати тялото й настрани~Бях виждал тази сцена и преди~ Не усещах студа вече~ Видях един тиган на печката и го взех~Тежестта му ме изненада~Не исках да ударя Грейс по погрешка, затова го стоварих върху бедрото на Шелби~ Тя се извърна към мен и челюстите й изщракаха~ Не трябваше да говорим един език, за да разбера какво ми казваше~ „Стой настрана”. Картина изпълни съзнанието ми, кристално ясно: Грейс лежеше на пода в кухнята, мятаща се от болка, умираща, докато Шелби я наблюдаваше~ Бях парализиран от образа нахлул в мислите ми~ Сигурно така се е почувствала Грейс, когато й показах златистите гори~ Пуснах тигана и се нахвърлих върху Шелби~ Плъзнах ръката си под челюстите й там където се бяха впили в рамото й~ Напипах трахеята и забих пръсти в нея~ Шелби извика~ Тя отпусна челюстите си и аз успях да я избутам на далеч от Грейс~ Ноктите на Шелби дращеха по теракота, краката ми се плъзгаха в кръвта, което капеше от козината й~ Тя ръмжеше яростно под мен, опитвайки се да ме ухапе, но спря малко преди зъбите и да се впият в бузата ми~Образът на Грейс безжизнена постоянно изкачаше пред очите ми~ Спомних си как чупех костите на пилетата~ Вече знаех какво би убило Шелби~ Тя започна да ми се изплъзва, сякаш прочела мислите ми~ - Татко, не, внимавай! – извика Грейс~ Чу се изтрел~ За един момент, времето спря~ Е не спря наистина~ Ако този момент трябваше да бъде нещо реално, щеше да бъде пеперуда, опитвайки се да достигне слънцето~ Шелби се изплъзна от ръцете ми и падна на една страна,а аз ударих гърба си в шкафовете зад мен~ Тя беше мъртва~ Или умираше, защото тялото й продължаваше да трепери~ Но единственото, за което можех да мисля е каква бъркотия бях направил на пода в кухнята~ Гледах белите квадрати на теракота, очите ми проследяваха следите от обувките ми, плъзгали се в кръвта~ Забелязах един отпечатък от лапа точно в средата на пода, останал перфектно непокътнат~ Не можех да разбера, защо усещах толкова силно миризмата на кръв, докато не погледнах надолу~ Червена течност беше обляла китките ми~ Трябваше да повярвам, че това е нейната кръв~ Шелби беше мъртва~ Това беше нейната кръв~ Не моята~ Нейната~ Родителите ми брояха бавно отзад напред, докато кръвта се лееше от китките ми. Щях да повърна. Бях вледенен. Бях.... - Трябва да го преместим! – гласът на момичето беше много силен в тишината~ – Заведете го някъде на топло~ Аз съм добре~ Добре съм~ Аз просто – помогнете ми да го преместим! Гласовете им отекваха в глава ми, твърде силни и твърде много~ Усетих движение около мен, техните тела, и моите мускули и кожа, които се извиваха болезнено, но дълбоко вътре в мен, имаше част, която стоеше напълно неподвижно~ Грейс~ Трябваше да задържа това име~ Ако го задържах в главата си, щях да съм добре~ Грейс~ Треперех~ Треперех, а кожата ми се белеше~ Грейс~ Костите ми пукаха и се променяха, притискайки мускулите ми~ Грейс~ Очите й държаха погледа ми, дори и след като вече престанах да усещам вкопчените й пръсти в ръцете ми~ - Сам~ – каза тя~ – Не си отивай~ Chapter Thirty-Eight Глава тридесет и осма Превод: white_magic Редакция: djenitoo Грейс 3°C * Кой би сторил това на едно дете? - мама направи физиономия. Не разбрах дали я направи заради това, което току-що й казах или заради болничната миризма на урина и лекарства. Свих рамена и се размърдах в болничното легло. Наистина не трябваше да съм тук. Раната на ръката ми дори нямаше нужда от шевове. Просто исках да видя Сам. * Значи не е наред с главата, а? - мама погледна телевизора, окачен на стената, макар че беше изключен. Не изчака да отговоря. – Разбира се. Разбира се, че не е. Трябва да не е. Не можеш да минеш през това без нищо в главата ти да не даде накъсо. Горкото дете. Изглеждаше така, сякаш наистина го боли. Надявах се мама да спре да бърбори, когато Сам дойде при нас. Не исках да си мисля за извивката на рамената му, ненормалната форма, която тялото му беше заело при допира с ледения полъх. Надявах се, че Сам ще разбере защо бях казала на майка си за родителите му – по-добре беше да знае за тях, отколкото за вълците. * Вече ти казах, мамо. Неприятно му е да си спомня за тях. Нормално беше да реагира така когато видя кръвта по ръцете си. Това са класически симптоми, на там както го наричат. Ако искаш го потърси в Гугъл. Тя обви ръце около себе си. * И все пак, ако не беше там * Да, щях да съм мъртва, бля-бля-бля. Но той беше там. Защо всички са по-притеснени за случилото се от мен? – много от белезите от зъбите на Шелби, вече бяха само синини – макар че, тялото ми не се възстановяваше толкова бързо колкото това на Сам, когато беше прострелян. * Причината всичко това да се случи е, че ти нямаш инстинкт за самосъхранение. Ти си като танк, носиш се напред и си мислиш, че нищо не може да те спре, докато не срещнеш някой по-голям танк. Сигурна ли си, че искаш да си с човек с такова минало? Във всеки един момент може да получи психическо разстройство. Чела съм, че при повечето хора това се случва, когато навършат 28. Дотогава всички изглеждат наред и изведнъж взимат ножа и започват да колят хората около себе си. Знаеш, че досега никога не съм ти се бъркала в живота. Но ако ти кажа да прекратиш тази връзка, ще ме послушаш ли? Не очаквах това. Гласът ми бе тих. * Бих ти казала, че досега не си се държала като родител и затова си, си загубила и властта на такъв. Сам и аз сме заедно. И това няма да се промени. Мама вдигна ръце, сякаш се опитва да спре танка Грейс да не я прегази. * Добре. Хубаво. Само внимавай, става ли? Както и да е. Отивам да си взема нещо да пиене. И просто така, родителската енергия се изпари. Тя изигра ролята си на майка като ни докара тук, беше до мен докато превързваха рамото ми и ме предупреди за гаджето ми, а сега я нямаше. Беше очевидно, че ще живея, затова дълга й приключи. Няколко минути след като излезе, вратата се отвори и Сам дойде до леглото ми. Изглеждаше блед и изморен под зеленикавата светлина на лампите. Изморен, но човек. * Какво ти направиха? - попитах. Той се усмихна, но си личеше, че не му е весело. * Превързаха раната ми, която беше зараснала още преди да приключат. Какво й каза? - той се огледа за майка ми. * Разказах й за родителите ти и й казах, че заради това се разстрои толкова много. Тя ми повярва. Всичко е наред. Наред ли е? – не бях сигурна какво питам. Най-накрая казах. - Татко каза, че е мъртва. Шелби. Предполагам, че не може да се лекува като теб. Всичко се случи толкова бързо. Сам положи двете си ръце на шията ми и ме целуна. Допря челото си в моето, и се взирахме един в друг. * Ще отида в ада. * Какво? Защо? Премигна. * Защото би трябвало да се чувствам зле заради смъртта й. Отдръпнах се, за да мога да видя изражението му. Лицето му не изразяваше абсолютно нищо. Не знаех какво да кажа, но Сам ме спаси като сложи ръцете ми в своите и ги стисна леко. * Знам, че трябва да съм разтроен. Но се чувствам щастлив, сякаш току-що съм избегнал изстрел насочен право към мен. Не се трансформирах, ти си добре, и има едно нещо по-малко, за което да се тревожа. Просто се чувствам~ опиянен. * Мама смята, че не си наред с главата. Сам ме целуна отново, затвори очи за момент и после ме целуна за трети път много нежно. * Така е. Искаш ли да си тръгна? Така и не разбрах дали има предвид от болницата или от живота ми, защото една сестра ни п рекъсна. * Г-н Рот? Можете да останете тук, но трябва да седнете ето там. Също като мен, на Сам трябваше да му бият ваксина против бяс – стандартната процедура, свързана с ухапвания от диви животни. Не можехме да кажем на болничния екип, че Сам познава животното лично и че не бе бясно, а склонно да убива. Направих му място да седне на леглото до мен. * Не гледай към иглата. – посъветва го сестрата, след което дръпна кървавия му ръкав нагоре. Сам извърна глава и се загледа в мен, но очите му бяха празни и разфокусирани. Мислеше за нещо друго докато сестрата забиваше иглата в кожата му. Самата аз си представях, че в момента му дават лекарство срещу трансформацията – течна лятна топлина инжектирана право във вената му. Някой почука на вратата и още една сестра показа главата си. * Бренда, свърши ли? – попита втората сестра. – Мисля, че ще си нужна в 302. Има някакво момиче, което полудява. * О, чудесно. – каза Бренда саркастично. – Вие сте готови. По-късно ще изпратя документите на майка ти. * Благодаря. – каза Сам и взе ръката ми. Двамата вървяхме по коридора и за момент получих дежа вю. Сякаш отново бе първата нощ когато се срещнахме. * Чакай. – казах като минавахме покрай пълното с хора спешно отделение и дръпнах ръката му, за да спре. Огледах препълнената стая, но жената, която бях видяла преди малко я нямаше. * Кого търсиш? * Стори ми се, че видях майката на Оливия. – отново огледах стаята, но имаше само непознати лица. Ноздрите на Сам се разшириха и той присви вежди, но не каза нищо докато вървяхме към стъклената врата. Отвън, майка ми вече беше докарала колата пред вратата, а дори не знаеше каква услуга ни е направила. Малки снежинки се сипеха откъм небето. Сам гледаше към дърветата от другата страна на паркинга. Чудех се дали мисли за студа, нахлул през дупката във вратата и докоснал вълка в него или за пречупеното тяло на Шелби, която никога вече нямаше да бъде човек. Или може би все още си мислеше за спринцовката пълна с течна топлина. Chapter Thirty-Nine Глава тридесет и втора Превод: white_magic Редакция: djenitoo Сам 6°C Различни части от живота ми: тихите недели, аромата на кафе в дъха на Грейс, непознатата форма на новия белег на ръката ми, опасния мирис на сняг във въздуха~ Два различни свята обикаляха един около друг, приближавайки се все по-близо и по-близо по начин, който никога не си бях представял~ Вчерашния момент, в който почти се бях трансформирал, бе оставил своите следи – можех да доловя мириса на вълк в косата и по пръстите си~ Колко лесно щеше да бъде ако просто се бях предал~ Дори сега, двадесет и четири часа по-късно, се чувствах сякаш тялото ми все още се бореше~ Бях толкова изморен~ Опитвах се да се разсея с някакъв роман, свит на коженото кресло, изтощен и сънлив~ Откакто вечерните температури бяха започнали да се понижават, прекарвахме повечето си свободно време в стария кабинет на баща й. Освен спалнята й това беше най-топлото място в къщата~ Харесвах кабинета. По стените имаше рафтове пълни с енциклопедии, твърде стари, за да се използват, също така награди и грамоти от маратонски бягания, твърде стари, за да имат вече някаква стойност. Кабинет бе много малък, боядисан в кафяво, заешка дупка, пълна с кожа, дърво и ухаеща на дим и папки: Това беше място където може да си на сигурно и да твориш. Грейс стоеше зад бюрото и пишеше домашното си, косите й бяха като течно злато заради светлините на настолните лампи~ Начина, по който беше седнала, приведена и съсредоточена, прикова вниманието ми по начин, за който книгата в ръцете ми можеше само да си мечтае~ Осъзнах, че химикалката на Грейс не е мръднала от много време~ * За какво си мислиш? Тя дръпна стола си, за да застане с лице към мен и почука с химикалката по устните си: очарователен жест, който ме накара да искам да я целуна~ * За пералня и сушилня~ Мислех си за това, как когато се преместя, трябва да си ги купя. Имам два варианта да използвам обществена пералня или да си ги купя. Гледах я, едновременно запленен и уплашен от страната посока, по която бяха тръгнали мислите й. * И това те разсейва от домашното ти? * Не бях разсеяна~Почивах си от този разказ по английски~ – Тя дръпна стола отново и се зае с домашното~ Беше тихо за няколко дълги мига: тя продължаваше да не пише нищо~ Накрая, без да вдига глава, тя каза: * Мислиш ли, че имам лек? Затворих очи и въздъхнах: * О, Грейс~ Тя настоя: * Кажи ми~ Това болест ли е? Или магия? Какво си ти? * Има ли значение? * Разбира се, – каза тя и гласът й беше разтроен. – Ако е магия няма да можем да го излекуваме~ Но ако е болест, сигурно ще има лек~ Никога ли не си се интересувал как е започнало всичко? Не отворих очи~ * Един ден вълк ухапал човек и мъжът го прихванал~ Магия или болест, все тая. Единственото по-различно е, че при магията няма как да се обясни~ Грейс не каза нищо повече, но можех да усетя напрежението й. Седях там тихо, криех се зад книгата си знаейки, че тя иска да чуе нещо повече от мен – думи, който не можех да произнеса~ Не можех да разбера кой е по-егоистичен от нас двамата – тя, заради това, че искаше да й обещая нещо, което не можеше да бъде сторено, или аз, за това че не й обещавах нищо, което беше твърде болезнено~ Преди някой от нас да наруши мълчанието, вратата на кабинета се отвори и баща й влезе. Очилата му се запотиха от смяната на температурата~ Той огледа кабинета, за да види какви промени сме направили~ Забравената китара от ателието на майка й сега беше облегната на стола ми~ На масичката имаше няколко книги, който си бях подбрал за четене~ На бюрото имаше няколко молива, които Грейс беше наострила и една кафе машина, с която Грейс можеше да задоволява кофеиновите си нужди; той беше толкова впечатлен колкото и аз~ Една кафе машина с размерите на играчка~ Играчка за възрастни, които имаха нужда от събуждане~ * Прибрахме се~ Да не сте превзели стаята ми? * Беше изоставена~ - каза Грейс, без да вдига поглед от тетрадката си. – А и е твърде добра, за да не се използва~ И сега няма шанс да си я вземеш обратно~ * Очевидно~ – той погледна към мен, настанил се в стола му. – Какво четеш? * Белканто~ * Никога не съм го чувал~ За какво се разказва? Вдигнах корицата пред него, за да я разгледа~ * За оперни певци и рязане на лук~ И пистолети~ Изражението му се проясни и се изпълни с разбиране~ * Изглежда като нещо, което майка й би чела~ Грейс дръпна стола си~ * Татко какво направи с тялото? * Какво? – той премигна~ * След като го застреля~ Какво направи с тялото? * Оставих го на верандата~ * И? * И какво? * И какво направи след това? Нали не си я оставил там да се разлага? Някакво лошо предчувствие се надигна в гърлото ми~ * Грейс, какъв е проблема? Сигурен съм, че майка ти се е погрижила~ Грейс притисна пръсти към челото си~ * Татко, как може да си мислиш, че мама го е преместила? Тя беше с нас в болницата! * Наистина не се бях замислял за това~ Щях да се обадя на „Контрол на животните”, но вече го нямаше на следващата сутрин, и затова помислих, че някой от вас вече се е обадил~ * Татко! Мама дори не може да си поръча пица по телефона! Как би се обадила на организацията за контрол на животните~ * Много странни неща се случиха~ Не си струва да се ядосваш за това~ Сигурно някое друго диво животно го е завлякло в гората~ Не мисля, че другите животни могат да хванат бяс от труп~ Грейс кръстоса ръце пред гърдите си и го погледна, сякаш този въпрос е толкова глупав, за да получи отговор~ * Не се цупи~ – каза й, и бутна вратата с рамото си~ – То няма да се върне~ Гласът и беше ледено студен~ * За всичко ли трябва да се грижа в тази къща! Той се усмихна нежно и това разсея малко от гнева й. * Щяхме да сме загубени без теб, очевидно~ Не стойте до късно~ Вратата се затвори след него~ Грейс се загледа в рафтовете с книги, бюрото, затворената врата~ Погледна всичко, но не и лицето ми. Затворих романа си, без да отбележа страницата~ * Тя не е мъртва~ * Мама може да се е обадила~ – каза Грейс, като че ли на бюрото~ * Майка ти не се е обадила никъде~ Шелби е все още жива~ - Сам~ Млъкни~ Моля те~ Не знаем~ Някой от другите вълци може да е отнесъл тялото й. Не прибързвай със заключенията~ – най-накрая ме погледна в очите и осъзнах, че въпреки пълната си неспособност да разчита хората, тя беше разбрала какво означава Шелби за мен~ Миналото се бе промъкнало в новия ми живот, опитващо се да ме открадне дори преди зимата да успее~ Имах чувството, че нещата ми се изплъзват~ Бях намерил рая и грабех с пълни шепи от него, но той се оказа илюзия, която се изплъзваше между пръстите ми~ Chapter Forty Глава четиридесета Превод: Panda Редакция: djenitoo Сам 14°C Изатова ги търсех~ Всеки ден, когато Грейс беше на училище, се опитвах да ги открия, двата вълка, на които нямах доверие - тези, които би трябвало да са мъртви~ Мърси Фолс беше малък град~ Гората край него бе – е, не чак толкова малка, но беше по-позната и вероятно имаше по-голямо желание да разкрие тайните си пред мен~ Щях да намеря Шелби и Джак, и да се изправя срещу тях. Но Шелби не бе оставила никакви следи по верандата, може би наистина си бе отишла~ Джак също бе неоткриваем~ Дух, който не бе оставил труп след себе си~ Имах чувството, че съм преровил цялата околност за следи от него~ Плахо се надявах, че той също бе умрял и вече не бе проблем~ Може би е бил ударен от някоя кола и е бил заровен на някое бунище~ Но нямаше следи, водещи към пътищата, никакви белези по дърветата, никаква миризма на новосъздаден вълк, който се мотае около училищния паркинг~ Беше изчезнал като снега през лятото~ Трябваше да съм доволен~ Изчезването означаваше дискретност~ Изчезването означаваше, че той вече не бе мой проблем~ Но просто не можех да го приема~ Ние вълците умеехме да правим много неща: да се трансформираме, да се крием, да вием под бледата самотна луна, но не и да изчезваме напълно~ Хората изчезваха~ Хората ни превърнаха в чудовища~ Chapter Forty-One Глава четиридесет и първа Превод: Panda Редакция: djenitoo Грейс 12°C Сам и аз бяхме като кончета на въртележка в увеселителен парк. Следвахме една и съща рутина отново и отново – вкъщи, училище, вкъщи, училище, книжарница, вкъщи, училище, вкъщи и т.н., - но всъщност се въртяхме около големия проблем, без да пристъпваме към него, който в сърцевината си бе: Зима. Студ. Загуба. Не говорехме за тази възможност, но имах чувството, че винаги усещам сянката й, която падаше върху нас. Веднъж бях чела история от злокобна колекция гръцки митове, в която се разказваше за мъж на име Дамокъл, над чийто трон бил провесен меч, държащ се на единединствен косъм. Същото беше и при нас – човечността на Сам висеше на една нишка. В понеделник, по разписанието на въртележката, беше ред на училище както обикновено. Въпреки че бяха минали само два дни, откакто Шелби ме бе атакувала, но дори синините бяха изчезнали. Изглежда все пак имах върколашката сила да се лекувам бързо. Изненадах се, когато забелязах, че Оливия отсъства. Миналата година не бе пропуснала и един учебен ден. Чаках, и чаках да влезе в някой от двата общи предмета, които имахме преди обяд, но това не се случи. Продължавах да гледам празното й бюро в час. Можеше просто да се е разболяла, но част от мен, на която се опитвах да не обръщам внимание, мислеше, че има нещо повече. През четвъртия час седнах на обичайното си място зад Рейчъл. * Рейчъл, здрасти, виждала ли си Оливия? Тя се обърна към мен. * Ъ? * Оливия. Нямате ли физика заедно? Тя сви рамене. * Не съм я чувала от петък. Пробвах да й се обадя, но майка й каза, че е болна. А ти, сладкишче? Къде беше този уикенд? Нито ми се обади, нито ми писа. * Ухапа ме миеща мечка. – отговорих й. – Наложи се да ми бият ваксина за бяс и проспах цялата неделя. Просто за да съм сигурна, че няма да подивея и да започна жестоко да избивам хората. * Ужас. Къде те ухапа? Посочих към дънките си. * По глезена. Не е голяма работа. Обаче се притеснявам за Оливия. Не мога да се свържа с нея по телефона. Рейчъл се намръщи и кръстоса краката си; както винаги носеше райета, днес това бяха панталоните й. След това каза: * Аз също не успях. Мислиш ли, че ни избягва? Още ли ти е ядосана? Поклатих глава. * Мисля, че не. Рейчъл направи физиономия. * Обаче ние сме си добре, нали? Искам да кажа, не си говорим особено. В смисъл, за разни неща. Разни неща се случиха. Не сме, сещаш се, не сме си говорили. И не сме си ходили на гости по къщите. Или нещо от тоя род. * -Добре сме си. – уверих я. Тя прокара пръст по панталона си с шарка на дъга и прехапа устна, преди да ми каже: * Мислиш ли, че, може би, трябва да идем до у тях и да видим дали ще е там? Не й отговорих веднага, а и тя не ме притисна. Това бе непозната територия и за двете ни – досега не се бе налагало да се стараем, за да поддържаме триото си заедно. Не знаех дали да проследим Оливия беше правилното нещо. Звучеше драстично, но все пак, кога беше последният път, когато я бяхме виждали или говорели с нея? Бавно казах: * Какво ще кажеш да почакаме до края на седмицата? Ако не я чуем, тогава~? Рейчъл кимна с облекчен вид. * Става. Тя се извъртя обратно на стола си, когато г-н Ринк се прокашля в предната част на стаята, за да привлече вниманието ни. Той каза: * Окей, сигурно сте чули това вече няколко пъти от учителите, но не ближете фонтаните и не целувайте непознати, става ли? Защото Отделът по Здравеопазване е получил информация за няколко случая на менингит в тази част на щата. И може да се хване от~ всеки? Сополи! Слуз! Целуване и близане! Не го правете! От задната част на стаята се чу одобрително подсвиркване. * Понеже не може да правите такива нещо, ще направим нещо почти също толкова добро! Социални изследвания! Отворете учебниците си на страница 120. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Сякаш за хиляден път погледнах към вратата с надеждата Оливия да влезе и отворих учебника си. Когато стана време за обяд се промъкнах в един коридор, за да се обадя в къщата на Оливия. Сигналът се чу дванайсет пъти и след това ме пренасочи към гласовата поща, но ако Оливия бягаше от часовете не исках майка й да разбере от съобщението и да се обади питайки къде е била по време на часовете. Бях на път да затворя шкафчето си, когато забелязах, че наймалкият джоб на раницата ми е с леко отворен цип. Подаваше се парче хартия с името ми върху него. Разгънах го и бузите ми се зачервиха, когато разпознах разбъркания, наклонен почерк на Сам. Отново и отново, колкото и добре да знаем езика на любовта, и мъничкия църковен двор с тъжни имена, и смайващите тайни пропасти в които другите намират своя край: отново и отново, двамата отиваме под старите дървета, правим отново нашето легло, отново и отново сред цветята, с лица срещу небесата~ Това е Рилке~ Ще ми се аз да го бях написал за теб~ Не го разбрах напълно, но, мислейки си за Сам, го прочетох на глас, шепнейки си думите. От устата ми те придобиха прекрасни форми. Усетих усмивка на лицето си, макар и наоколо да нямаше кой да я види. Тревогите ми все още съществуваха, но за момент полетях над тях с топлия спомен за Сам. Не исках да разсея тихите си жизнерадостни чувства в шумната закусвалня, затова отидох в празната класна стая за следващия час и седнах на мястото си. Оставих есето си по английски на чина и пригладих бележката, за да я прочета отново. Докато седях в празната класна стая и слушах далечните звуци на учениците в закусвалнята, се сетих за моментите, когато ми бе прилошавало в час и отивах при медицинската сестра. Нейният кабинет имаше същия изолиращ ефект, като сателит към шумната планета, наречена училище. Прекарах там много време след атаката на вълците с онази настинка, която вероятно ни най-малко не е била настинка. За безкраен период от време наблюдавах отворения мобилен телефон с мисълта как бях нахапана. Как се разболях след това. Как щях да се оправя. Защо можех да разчитам само на себе си? * Промени ли решението си? Лицето ми рязко се вдигна при звука на гласа и се оказах лице в лице с Изабел, седнала на чина до моя. За моя изненада, тя не изглеждаше толкова съвършена като обикновено – имаше торбички под очите, които само до някъде бяха прикрити с грим, и нищо не замаскирваше силно зачервените й очи. * Моля? * За Джак. Дали знаеш нещо за него. Погледнах я предпазливо. Бях чувала, че адвокатите никога не задават въпроси, чиито отговори не знаят, а гласът на Изабел беше изненадващо уверен. Тя протегна дългата си ръка с изкуствен тен към чантата си и измъкна от там купчина хартии. Подхвърли ги върху книгата ми с поезия. * Приятелката ти изпусна това. Отне ми само миг да осъзная, че това беше гланцирана хартия и картините пред мен трябва да са принтираните снимки на Оливия. Коремът ми се преобърна. Първите снимки бяха на дървета, нещо конкретно. След това бяха вълците. Лудият кафяв вълк с цветни петна, наполовина прикрит зад дърветата. И този черният – Сам ми бе казал името му? Позабавих се, пръстите ми бяха в готовност да обърнат на следващата снимка. Знаех, че каквото и да бе успяла да снима Оливия, щеше да е трудно да се обясни. Най-накрая, изгубила търпение, Изабел се пресегна и взе няколко от горните снимки. * Просто обърни на следващата. Беше снимка на Джак. Джак като вълк. Близък кадър на очите му върху вълча муцуна. А следващата бе самият Джак. Като човек. Гол. Кадърът беше донякъде суров, артистичен, почти сякаш бе позирано за него, поради начина, по който ръцете на Джак се бяха увили около тялото му, а главата му се бе обърнала зад рамото му, към камерата, разкривайки дълги, бледи белези по гърба му. Прехапах устна и погледнах лицето му и на двете снимки. Нямаше снимка как се променя, но приликата в очите бе смайваща. Близкият кадър на вълчата муцуна – това бе ключовата снимка. И тогава осъзнах какво наистина означаваха тези снимки, истинското им значение. Не това, че Изабел знаеше. А това, че Оливия знаеше. Оливия бе направила тези снимки, разбира се, че щеше да разбере. Но от толкова време, защо не ми бе казала? * Кажи нещо. Най-накрая вдигнах поглед и погледнах към Изабел. * Какво очакваш да кажа? Изабел издаде кратък раздразнен звук. * Виждаш снимките. Той е жив. Точно там. Отново погледнах Джак, показващ се сред дърветата. Изглеждаше сякаш му е студено в новата му кожа. * Не знам какво искаш да ти кажа. Какво искаш от мен? Изглеждаше сякаш води вътрешна битка. За секунда изглеждаше сякаш щеше да ми се тросне, но тогава затвори очи. Отвори ги и отмести поглед към бялата дъска. * Нямаш брат, нали? Нито сестра? * Не. Единствено дете съм. Изабел сви рамене. * В такъв случай не знам как да ти обясня. Той е мой брат. Мислех, че е мъртъв. Но не е. Жив е. На снимката е, но не знам къде е това. Не знам какво е това. Но мисля~ мисля, че ти знаеш. Но не искаш да ми помогнеш. – тя ме погледна в очите и нещо проблесна в тях яростно. – Какво съм ти направила? Поколебах се. Истината бе, че Джак е неин брат. Тя изглеждаше сякаш наистина иска да знае. Само това да не бе Изабел. Казах й: * Изабел~ трябва да знаеш защо се страхувам да говоря с теб. Не си ми направила нищо лично. Но знам хора, които си унищожила. Просто~ кажи ми защо да ти вярвам. Изабел придърпа обратно снимките и ги натика в чантата си. * Заради това, което ти сама каза. Не съм ти сторила нищо. Или може би защото си мисля, че това, което се случва с Джак~ мисля, че това се случва и с гаджето ти. Застинах при мисълта за снимките в купчината, които не бях видяла. Дали и Сам беше там? Може би Оливия е знаела за вълците преди мен~ опитах се да се сетя за всеки коментар от спора ни, да се сетя за фрази, които можеха да имат двойно значение. Изабел ме гледаше, чакаше да кажа нещо, а не знаех какво да е това. Най-накрая отсякох: * Добре, спри да ме зяпаш. Остави ме да помисля. Вратата на стаята се отвори с трясък, когато учениците започнаха да влизат. Откъснах лист от тетрадката си и написах набързо номера си върху него. * Това е номерът ми. Обади ми се по някое време след училище и ще се разберем къде да се срещнем. Предполагам. Изабел взе номера. Очаквах да видя задоволство по лицето й, но за моя изненада тя изглеждаше толкова зле, колкото се чувствах аз. Вълците бяха тайна, която никой не искаше да споделя. * Имаме проблем. Сам се обърна в шофьорската седалка и ме погледна. * Не трябва ли все още да си в час? * Измъкнах се по-рано – последен час имах Изкуство. На никого нямаше да липсвам заедно със скулптурата си от глина и жици. – Изабел знае. Сам премигна бавно. * Коя е Изабел? * Сестрата на Джак, не помниш ли? – намалих парното, Сам го беше усилил невъобразимо много, и сложих раницата между краката си. Разказах за разговора ми с Изабел, като не споменах колко зловеща беше човешката снимка на Джак. – Нямам представа какви са другите снимки. Сам моментално за обиколи въпроса с Изабел. * Снимките са били на Оливия? - Да. По лицето му бе изписана тревога. * Чудя се дали това има нещо общо с начина, по който се държеше тя в книжарницата. С мен. – когато не отговорих, той погледна към кормилото, или по-скоро към нещо отвъд него. – Ако е знаела за това, то тогава коментарът й за очите е съвсем логичен. Опитала се е да ни накара да си признаем. * Да, всъщност. Има смисъл, – съгласих се. Тъй въздъхна тежко. * Изведнъж се сетих за това, което каза Рейчъл. За вълка в къщата на Оливия. Затворих очи и ги отворих отново, но все още виждах как Джак е обгърнал ръце около себе си. * Ъх. Не искам да мисля за това. Ами Изабел? Не мога да я избягвам. И не мога да продължавам да лъжа, приличам на идиот. Сам се усмихна с половин усмивка. * Е, бих те попитал за това какъв тип човек е тя и какво смяташ, че ще е добре да направим~ * ~ но не ме бива в преценяването на хората – довърших изречението му. * Ти го казах, не аз. Запомни го. * Добре, но какво можем да направим? Защо имам чувството, че тук само аз съм в паника? Доста си~ спокоен. Сам сви рамене. * Вероятно за такова нещо трябва да сме без план. Не мисля, че мога да се подготвя, преди да се запозная с нея. Ако говорех с нея, когато снимките са били в нея, може би щях да съм притеснен, но сега не го мисля за така реално. Не знам, Изабел ми звучи като приятно име. Този фен превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net Засмях се. * Сбъркал си адреса. Той направи мелодраматична физиономия и фалшивата плачевна агония в нея бе толкова пресилена, че ме накара да се почувствам по-добре. * Ужасна ли е? * Преди мислех така. Сега? – свих рамене. – Журито все още заседава. И какво ще правим? * Мисля, че трябва да се запознаем с нея. * И двамата? Къде? * Да, и двамата. Проблемът не е само твой. Не знам. На някое спокойно място. Някъде, където да си създам впечатление за нея, за да знаем какво да й кажем. – той се намръщи. - Няма да е първият член на семейството, който да разбере за това. От намръщването му знаех, че не говореше за родителите си – лицето му не би се променило в такъв случай. * Няма ли да е? * Съпругата на Бек знаеше. * В минало време? * Рак на гърдата. Беше дълго преди мен, не съм я познавал. Разбрах за нея от Пол, и то по случайност. Бек не искаше да знам за нея. Предполагам защото повечето хора не ни харесват, и не е искал да си мисля, че мога просто да ида и да си намеря някоя хубава съпруга или нещо от този род. Изглеждаше нечестно, две такива трагедии да се стоварят върху една двойка. Осъзнах твърде късно, за да коментирам, че почти не успях да разпозная непознатата нежност в гласа му. Мислех да кажа нещо, да го попитам за Бек, но моментът беше отминал, изгубен в звука, когато Сам пусна радиото и натисна педала за газта. Той изкара Бронкото от паркинга на заден ход, челото му се бе набръчкало от мисли. * Правилата да вървят по дяволите, – каза Сам. – искам да се запозная с нея. Chapter Forty-two Глава четиридесет и втора Превод: martinka_91 Редакция: djenitoo Сам 12°C Първите думи, които някога бях чувал Изабел да казва са : * Мога ли да попитам защо по дяволите правим киш вместо да разговаряме за брат ми? Тъкмо беше слязла от масивен бял джип, който направо зае целия паркинг на семейство Брисбейн. Първото ми впечатление за нея беше, че е висока – вероятно заради дванадесет сантиметровите токове на страхотните ботуши, които носеше – съчетани с къдриците – защото на главата й имаше повече от тях, отколкото на някоя порцеланова кукла. * Не – каза Грейс и я заобичах заради начина, по който го направи, уговорки не бяха позволени. * Изабел издаде звук, който, ако се превърне в реактивен снаряд, би имал достатъчно сярна киселина, за да заличи една малка държава. * Е, мога ли да попитам кой е той? Погледнах към нея точно навреме, за да я видя как оглежда задника ми. Тя погледна настрани толкова бързо, колкото аз казах : * Не. Грейс ни пусна в къщата. Обръщайки се към Изабел в коридорa, тя каза: * Не задавай никакви въпроси за Джак. Майка ми си е вкъщи. * Грейс, ти ли си? – провикна се майката на Грейс от горе. * Да! Правим киш! – Грейс свали палтото си и ни жестикулира да направим същото. * Донесох някои неща обратно от студиото, само ги избутайте от пътя си, – майка й извика в отговор. Изабел сбърчи нос и остана с подплатеното си яке, натъпквайки ръцете си в джобовете и се отдръпна назад докато Грейс местеше кутии към стените на стаята, за да направи пътечка през безредието. Изабел изглеждаше дълбоко не на място в комфортно пренаселената кухня. Не можех да преценя дали перфектните й превзети къдрици правеха не-напълно-белия линолеум на пода да изглежда по-патетичен или дали стария скърцащ под караше косата й да изглежда по-перфектна и фалшива. Досега дори не бях виждал кухнята толкова занемарена. Изабел се измести назад дори още по-далече докато Грейс повдигаше ръкавите си и миеше ръцете си на мивката. * Сам, включи това радио и намери нещо добро, става ли? Намерих малка бумтяща кутийка на тезгяха между някакви кутийки със сол и захар и го включих. * Боже, наистина ще правим киш, - завайка се Изабел – мислех, че е код за нещо друго. Засмях й се, а тя видя, че я гледам и направи една измъчена физиономия. Но изражението й беше прекалено – не вярвах напълно на нейната тревога. Нещо в очите й ме накара да мисля, че тя най-малкото е любопитна за ситуацията. А ситуацията беше такава: нямаше да се доверя на Изабел докато не ми стане напълно ясно що за човек е тя. Майката на Грейс влезе след това, миришеща на портокалов терпентин. * Здрасти, Сам. И ти също правиш киш? * Опитвам се. – казах честно. Тя се засмя. * Колко забавно. Кой е това? * Изабел. – каза Грейс – Мамо, знаеш ли къде е зелената готварска книга? Беше тук цяла вечност. Вътре е рецептата за киша. Майка й вдигна рамене безпомощно и коленичи до един от кашоните на пода. * Сигурно е хванала крака. Какво за Бога свири това радио? Сам, можеш ли да го накараш да запее нещо по-добро? Докато Грейс непохватно търсеше измежду някакви готварски книги, скрити в ъгъла на тезгяха, аз премествах радио станциите докато майката на Грейс каза: * Спри точно там! – когато намерих някаква посредствена поп станция. Тя се изправи, държейки един кашон. – Мисля, че работата ми тук е свършена. Забавлявайте се, деца. Ще се върна~по някое време. Грейс изглежда едва беше забелязала нейното излизане. Тя ми направи знак. * Изабел, яйцата, сиренето и млякото са в хладилника. Сам, ние трябва да направим кори от маслено тесто. Би ли пуснал печката на 45 градуса и би ли ни донесъл някакви ти га ни? Изабел се взираше в хладилника. * Вътре сякаш има осемстотин вида сирене. Всичкото ми изглежда еднакво. * Ти пусни печката, остави Сам да вземе сиренето и другите неща. Той познава храната. – каза Грейс. Тя стоеше на пръсти, за да извади брашно от един шкаф над главата й; това разтегна тялото й великолепно и ме накара да искам по ужасно много да докосна голата кожа, показана на кръста й. Но после тя свали брашното и изпуснах шанса си, така че си разменихме местата с Изабел, хванах някакъв парлив чедър*(*вид сирене), яйца и мляко, и ги сложих всичките на тезгяха. Грейс вече се беше заела с рязането на маслото за тестени сладкиши и брашното в една купа докато аз свърших с разбиването на яйца и с добавянето на малко майонеза. Изведнъж кухнята беше пълна с активност, сякаш бяхме цял легион. * Какво по дяволите е това? – Изабел попита, загледана в пакета, който Грейс й беше подала. Грейс изсумтя със смях. * Това са гъби. * Изглежда сякаш идват от задника на някоя крава. * Би ми харесала тази крава – каза Грейс, навеждайки се към Изабел, за да пусне малко масло в тенджерата. – Нейният задник би струвал милиони. Задуши тези за няколко минути докато не станат хубави и привлекателни. * За колко време? * Докато не станат привлекателни. – повторих. * Чу момчето – каза Грей. Тя протегна ръка. – Хляб. * Помогни й. – казах на Изабел – Аз ще се погрижа да станат привлекателно вкусни, щом ти не можеш. * Аз вече съм си привлекателна – измърмори Изабел. Тя подаде две хлебчета на Грейс и Грейс сръчно разопакова тестото за сладкиша – магия – на дъното на всяко едно от тях. Тя започна да показва на Изабел как да нагъва ъгълчетата. Целият процес изглеждаше много изтъркан; хрумна ми, че Грейс можеше да се справи с цялото нещо много побързо без мен и Изабел на пътя й. Изабел ме хвана да се усмихвам на гледката на тях двете как нагъват тестото. * На какво се смееш? Гледай си гъбите! Спасих гъбите навреме и добавих спанака, който Грейс ми бутна в ръцете. * Спиралата ми – гласът на Изабел се издигна над нарастващата врява и погледнах, за да видя нея и Грейс да се смеят и да плачат докато режат лук. После малките лукчета силно ме лъхнаха в носа и изгориха очите ми също. Предложих им моя тиган: * Сложете ги тук. Това ще го понамали. Изабел ги хвърли от дъската право в тигана и Грейс ме тупна по задника с набрашнена ръка. Протегнах врата си, опитвайки се да видя дали е оставила отпечатък, докато Грейс натърка ръката си в останалото брашно, за да направи по-добро покритие и се опита отново. * Това е моята песен! – Грейс изведнъж отбележи – Увеличи я! Увеличи! Беше Марая Кери по възможно най-лошия начин, но беше толкова правилно за момента. Увеличих я преди малките колонки да забръмчат срещу ламарината до тях. Хванах ръката на Грейс и я дръпнах към мен и започнахме да танцуваме сякаш бяхме страхотни, ужасно тромаво и непоносимо секси, тя се допираше до мен, с ръце във въздуха, а моите ръце около кръста й, прекалено ниско, за да е прилично. Помислих си, че животът има смисъл заради моменти като тези. Грейс изви главата си назад, вратът й – дълъг и блед срещу рамото ми, за да достигне устните ми за целувка и точно преди да й дам една, видях тъжните очи на Изабел да гледат устните ми да докосват устните на Грейс. * Кажи ми за колко време да наглася таймера – Изабел каза, забелязала, че я гледам, отмести поглед встрани – и после може би може да поговорим~? Грейс все още беше с гръб към мен, защитена в ръцете ми, покрита с брашно и толкова цялостно добра за ядене, че ме заболя от желание да съм насаме с нея, тук, сега. Тя посочи лениво към отворената готварска книга на масата, опиянена от присъствието ми. Изабел погледна рецептата и нагласи таймера. Имаше един момент на мълчание, когато осъзнахме, че сме свършили и после си поех дъх и погледнах Изабел. * Добре, ще ти кажа какво му е на Джак. Изабел и Грейс изглеждаха поразени. * Хайде да отидем да седнем – предложи Грейс, отдръпвайки се от ръцете ми. – Холът е натам. Ще донеса кафе. Ние с Изабел отидохме в хола. Както кухнята, беше в безпорядък по начин, който не бях забелязал преди Изабел да е в него. Тя трябваше да премести купчина несгънато пране, за да седне на дивана. Не исках да сядам до нея, затова седнах на люлката срещу нея. Гледайки ме с ъгълчето на окото си, Изабел попита: * Защо не си като Джак? Защо не се променяш постоянно? Не трепнах, ако Грейс не беше ме предупредила за това колко много може Изабел да е налучкала, вероятно щях да го направя. * Така съм от по-дълго. Ставаш по-стабилен с времето. В началото просто се трансформираш напред – назад постоянно. Температурата има общо с това, но не толкова, колкото по-късно. Тя незабавно зададе следващ въпрос: * Ти ли причини това на Джак? Позволих на отвращението да премине по лицето ми. * Не знам кой го е направил. Има доста от нас и не всички сме добри хора. – не казах нищо за неговото оръжие. * Защо е толкова ядосан? Повдигнах рамене. * Не знам. Може би защото е агресивен човек? Изражението на Изабел стана~смислено. * Виж, да си ухапан не те превръща в чудовище. Това просто те превръща във вълк. Ти си си, какъвто си. Когато си вълк или когато се променяш, нямаш човешки задръжки, така че, ако си по принцип раздразнителен или буйстващ, ставаш още по-зле. Грейс влезе, едва-едва носейки три чаши кафе. Изабел взе една с рисунка на бобър, а аз една с име на банка на нея. Грейс се присъедини към Изабел на дивана. Изабел затвори очи за секунда. * Окей. Нека се опитам да разбера правилно. Брат ми наистина не е бил убит от вълци. Той е бил просто ухапан от тях и после се е превърнал във върколак? Съжалявам, изпускам цялото това „немъртво нещо“. И не би ли трябвало да има нещо за луни и сребърни куршуми и тем подобни глупости? * Той се излекува, но това отнема време. – казах й – Никога не е бил наистина мъртъв. Не знам как е избягал от моргата. Това за луната и среброто си е само мит. Не знам как да го обясня. Това е – това е болест, която се влошава, когато е студено. Мисля, че митът за луната го има, защото става по-студено през нощта, така че, когато сме нови, ние се превръщаме във вълци нощем много често. Затова хората си мислят, че луната го причинява. Изглежда Изабел приемаше това доста добре. Не припадаше и не изглеждаше да е изплашена. Сръбна от кафето си: * Грейс, това е ужасно. * От разтворимите е.– извини се Грейс. * Е, брат ми разпознава ли ме, когато е вълк? – попита Изабел. Грейс ме погледна, но не можех да погледна към нея докато отговарях. * Може би малко. Някои от нас не си спомнят нищо за живота си, докато сме вълци, а някои си спомнят малко. Грейс погледна настрана, глътна си кафе, преструвайки се, че не й пука. * Значи там има глутница? Изабел задаваше добри въпроси. Кимнах. * Но Джак не ги е намерил още. Или те не са го намерили него. Изабел прокара пръст около ръба на чашата си доста дълго време. Накрая тя погледна от мен към Грейс и обратното. * Добре. Каква е уловката тук? Премигнах. * Какво имаш предвид? * Имам предвид, че седиш тук и просто си приказваш и Грейс е тук и се прави, че всичко е наред, но не всичко е наред, нали? Предполагам, че не можех да се изненадам от интонацията й. Не си прокарваш път с нокти до върха на училищната хранителна верига, без да си способен да разчиташ хората. Погледнах към все още пълната ми чаша с кафе. Не ми харесваше кафето – прекалено силно и с горчив аромат. Бил съм вълк прекалено дълго; загубил съм вкуса си за него. * Имаме срок. Колкото по-дълго е минало откакто сме били ухапани, толкова по-малко студ ни е нужен, за да ни превърне във вълци. И се нуждаем от повече топлина, за да се превърнем в хора. Накрая, просто не се превръщаме, не ставаме хора отново. * Колко дълго? Не поглеждах към Грейс. * Различно е при всеки вълк. Години за повечето вълци. * Но не и за теб. Млъкни, Изабел. Не исках да тествам до къде може да стигне изражението на Грейс. Просто разтърсих глава, много леко, надявайки се, че Грейс наистина гледаше през прозореца, а не в мен. * Какво щеше да е, ако живееше във Флорида или на някое наистина топло място? Отпуснах се, когато темата вече не бях аз. * Няколко от нас опитаха. Не проработи. Просто те прави мега чувствителен за наймалките промени в температурата. – Улрик, Мелиса и вълк, наречен Бауър бяха отишли до Тексас една година и се надяваха да изпуснат зимата. Все още си спомням възбуденото обаждане от Улрик след седмици, в които не се е променял – и после неговото обезсърчено завръщане, без Бауър, след като бяха преминали покрай леко открехнатата врата на магазин с климатик и Бауър незабавно е сменил формата си. Както изглежда „Контрол на животните” в Тексас не вярва в оръжията със приспивателни стрелички. * Ами на екватора? Където температурата никога не се променя? * Не знам. – опитах се да не звуча мъчително – Никой от нас никога не е взимал решение да отиде в дъждовните гори, но ще го имам в предвид, когато спечеля лотарията. * Няма нужда да си кретен, – каза Изабел, оставяйки чашата си с кафе върху купчина списания – просто попитах. Значи всеки, който е бил ухапан, се променя? Всички освен единствената, която мечтаех да мога да взема с мен. * Повечето. – чух гласа си колко изморено звучеше и не ми пукаше Изабел сви устни и мислех, че ще го направи още по-силно. * Значи това е. Брат ми е върколак, истински върколак и няма лечение. Очите на Грейс се стесниха и ми се искаше да знам за какво си мисли. * Да. Точно така. Но ти вече знаеше това. Защо тогава ни попита? Изабел повдигна рамене. * Предполагам, че чаках някой да изскочи от пердетата и да каже: „Опааа, хвана се! Няма такова нещо като върколаци! Какво си мислеше?“ Исках да й кажа, че наистина няма такова нещо като върколаци. Че те бяха хора, но също така и бяха вълци, и имаше част от нас, които бях на една крачка разстояние от едното и другото. Но просто бях уморен, така че не казах нищо. * Кажи ми, че няма да кажеш на никого. – Грейс проговори внезапно – Не мисля, че си го направила, но вече не можеш да го кажеш на никого. * Да не мислиш, че съм идиот? Баща ми полудя и застреля един от вълците, защото беше ядосан за това. Мислиш ли, че ще се опитам да кажа, че Джак е един от тях? И майка ми вече се лекува от лудост. Да, голяма помощ ще бъде. Просто ще трябва да се справя с това сама. Грейс ми хвърли един поглед, който казваше „Добро предположение,Сам.“ * И с нас, - добави Грейс – Ние ще ти помагаме, когато можем. Не е задължително Джак да е сам, но първо трябва да го намерим. Изабел леко удари едно невидимо парченце прах от ботушите си, сякаш не знаеше какво да прави с добродетелта. Накрая каза, макар че все още гледаше в ботушите си: * Не знам. Той не беше много добър човек последния път, когато го видях. Не знам дали искам да го намеря. * Съжалявам. – казах. * За какво? Заради това, че не съм способен да ти кажа, че това гадно държане е заради ухапването и ще изчезне. Свих се. Почувствах се сякаш го правя много често. * За това, че нямаш добри новини. Чу се леко, дразнещо бръмчене от кухнята. * Кишът е готов, - Изабел каза – поне взех утешителна награда. Тя погледна към мен и после към Грейс. * Значи той скоро ще спре да се трансформира напред-назад, нали? Защото вече е почти зима. Кимнах. * Добре. – каза Изабел, докато гледаше през прозореца към голите клони на дърветата. Докато гледаше навън към дърветата, които сега бяха дом на Джак, а скоро и мой. – Дано да дойде по-скоро. Chapter Forty-three Глава четиридесет и трета Превод: martinka_91 Редакция: djenitoo Грейс 7°C Бях се зомбирала от недоспиване. Бях~ Есе по английски. Гласът на г-н Ринк. Блещукаща флуоресцентна светлина над чина ми. Биология. Каменното лице на Изабел. Натежали клепачи. * Земята вика Грейс – Рейчъл каза, ощипвайки лакътя ми докато минаваше покрай мен по тротоара. – Ето я Оливия? Дори не съм я виждала в час, а ти? Проследих погледа на Рейчъл до учениците, които чакаха автобуса. Оливия беше измежду тях, подскачаща, за да се стопли. Без камера. Сетих се за снимките. * Трябва да говоря с нея. * Да. Трябва. – каза Рейчъл – Защото трябва да се уговорим преди да заминем за топлите, слънчеви места тази Коледа. Бих дошла с теб, но татко ме чака, а той има някаква среща в Далът. Ще ми се ядоса, ако не отида на секундата. Да ми кажеш какво ти е казала! Тя се затича през паркинга, а аз към Оливия. * Оливия. Тя потрепна, а аз хванах лакътя й, сякаш щеше да отлети, ако не бях го направила. * Опитвах се да ти се обадя. Оливия дръпна шапката си надолу и се сви срещу студа. * Да? За един единствен момент си помислих да изчакам какво ще каже тя. Да видя дали ще признае, че знае за вълците, без да я притискам. Но автобусите се напълваха, а не исках да чакам. Понижих гласа си и й казах на ухо: * Видях снимките ти. На Джак. Тя рязко обърна лицето си към мен. * Ти ли си тази, която ги взе? Опитах, с някакъв успех, да задържа обвинението извън гласа си. * Изабел ми ги показа. Лицето на Оливия пребледня. * Защо не ми каза? Защо не ми се обади? Тя прехапа устна и погледна през паркинга. * В началото щях да го направя. Да ти кажа, че си била права, но после видях Джак и той ми каза, че не трябва да казвам на никого за него и просто се почувствах виновна, сякаш правех нещо грешно. Погледнах я. * Говорила си с него? Оливия вдигна рамене, нещастно и потрепери в нарастващия мраз на следобеда. * Снимах вълците, както винаги, и го видях. Видях го – тя понижи гласа си и се наведе към мен – да се променя. Да става човек отново. Не можех да повярвам. И той нямаше дрехи, а къщата ми не беше далече, така че го накарах да дойде и да му дам някои от тези на Джон. Предполагам, че просто се опитвах да се убедя, че не съм луда. * Благодаря – казах саркастично. Отне й момент. После каза бързо „ * О, Грейс, знам. Знам, че ми каза още в самото начало, но какво трябваше да направя – да ти повярвам? Звучи невъзможно. Изглежда невъзможно. Но го съжалих. Той сега не принадлежи никъде. * От колко време продължава това? – намирисваше ми на нещо. Предателство или нещо такова. Бях казала на Оливия още в самото начало за моите подозрения, а тя изчака аз да дойда при нея, за да го признае. * Не знам. От известно време. Давам му храна и му чистя дрехите, такива работи. Не знам къде е отседнал. Говорихме много докато не се скарахме за лекарството. Бягах от час, за да говоря с него и да се опитам да направя повече снимки на вълците. Исках да видя дали някой от тях ще се промени. – тя направи пауза. – Грейс, той каза, че си била ухапана и си се излекувала. * Истина е. Е, това, че съм ухапана. Знаеш това. Но никога не се трансформирах във вълк, очевидно. Очите й ме гледаха устремено. * Никога? Поклатих глава. * Не. Казала ли си на още някого? Оливия пак ме погледна като попарена. * Не съм идиот. * Е, Изабел е взела тези снимки по някакъв начин. Ако тя може, всеки може. * Нямам никакви снимки, които наистина могат да покажат какво става. – каза Оливия – Казах ти, не съм идиот. Просто имам снимките от преди и след това. А и кой би повярвал на нещо това? * Изабел. – казах. Оливия ми се намръщи. * Бях внимателна. Както и да е, не съм го виждала откакто се скарахме. Трябва да тръгвам. – тя кимна към автобуса. – Наистина ли никога не си се променяла? Сега беше мой ред да я изгледам. * Никога не съм те лъгала, Олив. Тя ме погледна сякаш за времето на един дълготраен удар на сърцето. После каза: * Искаш ли да дойдеш с мен в къщата ми? Като че ли исках тя да ми се извини. За това, че не ми вярва. За това, че не отговаряше на обажданията ми. За това, че се скара с мен. За това, че не каза: „Ти беше права“. Така че просто казах: * Чакам Сам. * Окей. Може би някой друг ден тази седмица? Премигнах. * Може би. После тя вече се беше качила в автобуса, имаше само силует на прозореца очертаващ движенията й през автобуса. Помислих си, че да я чуя да си признава, че знае за вълците би ми дало някакво~ прекратяване на дебатите ми, но всичко, което почувствах, беше неловко безпокойство. През цялото това време, през което търсехме Джак, Оливия е знаела къде да го намерим. Не бях сигурна какво да мисля. На паркинга видях Бронкото да паркира бавно, запътвайки се към мен. Да видя Сам зад кормилото ме успокои по начин, който разговорът с Оливия не го направи. Странно как да видя собствената си кола ме направи щастлива. Сам отби, за да отключи пътническата врата за мен. Той все още изглеждаше малко уморен. Подаде ми димяща чаша с кафе. * Телефонът ти звънна само преди няколко минути. * Благодаря. – качих се в Бронкото и с благодарност приех кафето. – Днес съм зомби. Умирах за кофеин и току-що имах най-странния разговор с Оливия. Ще ти кажа щом поема достатъчно кофеин. Къде е телефонът ми? – Сам посочи към жабката. Качвайки се в Бронкото, отворих жабката и взех телефона. Едно ново съобщение. Обадих се на гласовата си поща, пуснах на високоговорител, оставих бързо телефона и се обърнах към Сам. * Вече съм готова. – казах му. Сам ме погледна със съмнителни вежди. * За? * Целувката ми. Сам прехапа устната си. * Предпочитам първо изненадващата атака. * Имате едно ново съобщение – каза записаната мацка на телефона. Направих гримаса и се хвърлих назад на седалката. * Подлудяваш ме. Той се усмихна. * Здрасти, сладурче! Няма да познаеш на кого попаднах днес! – гласът на мама забръмча от слушалката. * Можеш просто да ми се нахвърлиш – предположих. – Ще е супер за мен. Мама звучеше ентусиазирано. * Наоми Ет! Знаеш, от училище! * Не мислех, че си такъв тип момиче – каза Сам. Помислих си, че се шегува. Мама продължи. * Сега е женена и така нататък и е в града само за малко, така че татко ти и аз отиваме да прекараме малко време с нея. Намръщих му се. * Не съм. Но с теб всички залози са изключени. * Така че няма да се приберем до късно вечера. – съобщението на мама приключваше – Помни, че има остатъци в хладилника и разбира се, имаме телефон при нас, ако имаш нужда от нещо. Моите остатъци. От ястието с месо, което аз направих. Сам се взираше в телефона докато момичето на линията започна да говори, когато мама спря. „ За да чуете това съобщение отново, натиснете едно. За да изтриете това съобщение~“ Изтрих го. Сам още гледаше в телефона, очите му бяха някак си далечни. Не знаех какво си мисли. Може би, като мен, главата му беше пълна с дузина различни проблеми, всичките прекалено безформени и недосегаеми, за да бъдат решени. Щракнах телефона, за да се изключи и звукът изглежда развали заклинанието. Очите на Сам бяха изведнъж съсредоточени в мен. * Ела с мен. Повдигнах вежда. * Не, сериозно. Нека да отидем някъде. Мога ли да те изведа някъде тази вечер? Някое място по-добро от остатъците ти? Не знаех какво да кажа. Мисля, че това, което исках да кажа, беше : „Наистина ли мислиш, че даже трябва да питаш?“. Гледах го внимателно докато Сам бърбореше, думите прескачаха една друга в бързината им да излязат. Ако не бях помирисала въздуха в този момент, вероятно нямаше да забележа, че нещо не е наред. Но идващата от него на вълни прекалено сладко миришеше на тревога. Тревожи се за мен? Тревожи се за нещо, което се е случило днес? Тревожи се, защото е чул прогнозата за времето? * Какво става? – попитах. * Просто искам да излезем от града тази вечер. Просто искам да се махнем за малко. Мини-ваканция. Няколко часа в живота на някой друг, разбираш ли? Имам предвид, не трябва да го правим, ако ти не искаш. И ако мислиш, че не е -~ * Сам,– казах – млъкни. Той млъкна. * Започни да караш. Тръгнахме. Сам се качи на междущатския път и карахме, и карахме докато небето не стана розово над дърветата и птиците, които летяха над пътя, бяха черни силуети. Беше достатъчно студено, че колите само като се качаха на магистралата изпускаха видими бели газове в мъгливия въздух. Сам използваше едната си ръка, за да кара и използваше другата, за да оплете пръстите й в моята. Това беше толкова по-добре от това да останем вкъщи с ястието ми от месо, гарнирано с ориз. Докато слязохме от междущатския път аз или бях свикнала с мириса на тревогата на Сам, или той се беше успокоил, защото единствената миризма в колата беше неговият мускусен, вълчи, дървесен аромат. * Е – казах и прокарах пръст през задната част на студената му ръка. – Къде отиваме всъщност? Сам ме погледна, светлините осветяваха тъжната му усмивка. * Има страхотен магазин за бонбони в Далът. Беше невероятно сладко, че би карал цял час само, за да отидем в магазин за бонбони. Невероятно глупаво, като се има предвид прогнозата за времето, но невероятно сладко все пак. * Никога не съм била там. * Имат най-великолепните карамелени ябълки. – Сам обеща – и тези лепкави неща, даже не знам как се казват. Най-вероятно милион калории. И топъл шоколад – о, Грейс, страхотно е! Не можех да се сетя какво да кажа. Бях идиотски омаяна от начина, по който той каза „Грейс“. Тонът му. Начинът, по който устните му оформяха думата. Тембърът на гласа му беше заседнал в главата ми като музика. * Дори написах песен за техните труфели – призна той. Това привлече вниманието ми. * Чувала съм те да свириш на китарата на майка ми. Тя ми каза, че е било песен за мен. Защо никога не си ми я пял на мен? Сам се сви. Погледнах през него към брилянтно осветения град, всяка сграда и мост светеха смело срещу ранната зимна тъмнина; запътихме се към центъра. Не можех да си спомня последния път, когато съм била тук. * Ще бъде много романтично. И определено ще имаш бонус точки. Сам не отдели очи от пътя, но устните му се извиха. Засмях се, после погледнах встрани, за да видя колко сме приближили до центъра. Уличните светлини светеха през предното стъкло и белите линии правеха райета под нас. Накрая той паркира успоредно и направи жест към топло осветен магазин няколко врати понататък. Той се обърна към: * Рай. Заедно излязохме от колата и вървяхме бавно. Не знаех колко е студено, но дъхът ми оформяше безформени облачета пред мен, когато отворих стъклената врата на магазина за бонбони. Сам влезе в топлата, жълтата светлина след мен, с ръце кръстосани около себе си. Звънецът още дрънкаше от влизането ни, когато Сам дойде зад мен и ме дръпна към него, притискайки ръце около гърдите ми. Той прошепна в ухото ми: * Не гледай. Затвори очи и го подуши. Наистина го усети. Знам, че можеш. Извърнах глава назад към рамото му, усещайки топлината на тялото му срещу мен, затворих очи. Носът ми беше на сантиметри от кожата на врата му, това подушвах. Животинска, дива, смесена. * Не мен. – каза той. * Това е всичко, което подушвам. – измърморих, отваряйки очите си, за да го погледна. * Не бъди инат. – Сам ме обърна нежно, така че бях обърната към центъра на магазина; видях рафтове с кутии сладки и бонбони и проблясъците на стъкления тезгях зад тях. – Предай се поне веднъж. Заслужава си. Тъжните му очи ме умоляваха да изследвам нещо, което не бях докосвала от години. Нещо повече от недокосвано – нещо, което бях погребала живо. Погребано, когато си помислих, че съм сама. Сега имах Сам до мен, който ме прегръщаше плътно, сякаш, за да ме държи изправена, дъхът му навяваше топлина около ухото ми. Затворих очи, разширих ноздрите си и оставих миризмите да нахлуят. Най-силните от тях, карамел и кафява захар, миришеха като жълто-оранжевото на слънцето, дойдоха първи. Това беше лесно. Единствената, която всеки може да разпознае, когато влезе в магазина. И после шоколад, разбира се, горчив тъмен и захарно-млечен шоколад. Не мисля, че нормално момиче би помирисало нещо повече и част от мен искаше да спре дотук. Но можех да чуя сърцето на Сам да бие зад мен, и поне веднъж се предадох. Мента се въртеше около ноздрите ми, остра като стъкло, после малина, почти прекалено сладка, като прекалено зрял плод. Ябълка, хрупкава и натурална. Ядки, масленки, топли, земни, като Сам. Фината мека миризма на бял шоколад. О, Господи, някакъв сорт мока, скъпа, тъмна, и грешна. Въздъхнах от удоволствие, но имаше и повече. Маслените сладкиши на рафтовете добавяха брашнена, успокоителна миризма и близалките, бунт на плодови миризми прекалено силни, за да бъдат истински. Соленото ухапване на взимащите надмощие ясни миризма на лимон, крехкия ръб на анасона. Миризми, чиито имена дори не знаех. Простенах. Сам ме награди с най-огнената усмивка по ухото преди да заговори в него. * Не е ли невероятно? Отворих очи. Цветовете изглеждаха притъпени в сравнение с това, което току-що бях преживяла. Не можех да се сетя за нищо, което да не звучи тривиално, така че просто кимнах. Той ме целуна отново по бузата и се загледа в лицето ми, изражението – светло и доволно от това, каквото и да е то, което е видял в моето. Стори ми се, че той никога не е споделял това място, това преживяване с който и да е било друг. Само с мен. * Обичам го, - най-накрая казах, с толкова нисък глас, че дори не бях сигурна, че той можеше да го чуе. Но разбира се, че той можеше. Той можеше да чуе всичко, което и аз.Не бях сигурна дали съм готова да призная колко ненормално е това. Сам ме освободи, но не и ръката ми и ме задърпа по-навътре в магазина. * Ела. Сега трудната част. Избери си нещо. Какво искаш? Избери си нещо. Каквото и да е. Ще ти го взема. Искам теб. Да усещам хванатите ни ръце, допира на кожата му до моята, да виждам начина, по който се движи пред мен, две равни части човек и вълк и спомняйки си мириса му – направо ме заболя от желание да го целуна. Ръката на Сам стисна моята сякаш четеше мислите ми и ме заведе до рафта с бонбони. Загледах се в редовете перфектен шоколад, петифури, намазани гевречета и трюфели. * Навън е студено тази вечер, нали? – попита момичето зад тезгяха – Трябва да вали сняг. Нямам търпение. – Тя погледна към нас и ни се усмихна с глупава, глезена усмивка и се зачудих колко глупаво щастливи изглеждахме, държейки се за ръце и лигавейки се покрай шоколадите. * Кое е най-доброто? – попитах. Момичето веднага ни посочи няколко стойки с шоколад. Сам поклати глава. * Може ли два топли шоколада? * С разбита сметана? * Нужно ли е да питаш? Тя ни се усмихна и се обърна, за да ги приготви. Мирис на силен шоколад се издигна над тезгяха, когато тя отвори кутийката с какао. Докато тя дриблираше ментовия екстракт в дъното на картонените чашки, аз се обърнах към Сам и взех другата му ръка. Изправих се на пръсти и откраднах мека целувка от устните му. Сам се наведе и ме целуна, устните му останаха дълго на моите, хапеше устните ми със зъби, карайки ме да настръхна. * Изненадваща атака. * Подло – казах, с по-пресекващ глас отколкото очаквах. * Вие двамата сте толкова сладки – каза продавачката, оставяйки две чаши натъпкани с разбита сметана на тезгяха. Тя имаше някаква неуравновесена, отворена усмивка, която ме накара да си мисля, че се смее много. – Сериозно. От колко време излизате? Сам пусна ръцете ми, за да си вземе портмонето и да изкара няколко сметки. * От шест години. Сбърчих нос, за да прикрия смеха си. Разбира се, че щеше да брои времето, в което сме били две напълно различни породи. * Уау – продавачката кимна одобрително. – Това е толкова удивително за двойка на вашата възраст. Сам ми подаде горещия шоколад и не отговори. Но жълтите му очи се впериха в мен притежателно – чудех се дали осъзнава, че начинът, по който ме гледаше, беше много повече интимен, отколкото някога може да бъде при двойките. Наведох се да погледна към бадемовата кора на най-долния рафт на тезгяха. Не бях достатъчно смела, за да погледна към който и да е от тях двамата, когато признах: * Е, беше любов от пръв поглед. Момичето въздъхна. * Просто това е толкова романтично. Направете ми услуга и никога не се променяйте. Светът има нужда от повече любов от пръв поглед. Гласът на Сам беше пресипнал. * Искаш ли от тези, Грейс? Нещо в гласа му, уловка, ме накара да осъзная, че думите ми имаха по-силен ефект, отколкото очаквах. Зачудих се кога е бил последният път, когато някой му е казал, че го обича. Това беше наистина тъжно нещо, за което да мисля. Изправих се и взех ръката на Сам отново; пръстите му се впива в моите толкова силно, че почти ме заболя. * Тези бонбони изглеждат фантастично. Може ли да си вземем от тях? Сам кимна на продавачката. Няколко минути по-късно бях сграбчила малка чантичка със сладкиши и Сам имаше бита сметана на върха на носа си. Посочих го и той направи физиономия, засрамен, премахвайки го с ръкава си. * Ще отида да запаля колата. – казах, подавайки му чантата. Той ме погледна без да казва нищо, така че добавих – За да я затопля. * Добре. Правилно. Добре мислиш. Помислих, че е забравил колко е студено навън. Аз не бях, въпреки това и имах ужасна картина в главата си на него превиващ се в колата докато се опитвам да включа парното. Оставих го в магазина и се запътих към тъмната зимна вечер. Беше странно как веднага щом вратата се затвори зад мен, се почувствах напълно сама, нападната от необятността на нощта, изгубена без допира и мириса на Сам, за да ми бъдат опора. Нищо тук не ми беше познато. Ако Сам се превърне точно сега във вълк, не знам колко дълго ще ми отнеме, за да намеря пътя към вкъщи или какво да правя с него – не бих била способна просто да го оставя тук, мили по междущатския далеч от неговите дървета. Ще го изгубя и в двете му форми. Улицата вече беше побеляла и още снежинки се отправяха надолу около мен, изтънчени и злокобни. Докато отключвах вратата на колата дъхът ми направи призрачна форма пред мен. Нарастващото безпокойство беше необичайно за мен. Потръпнах и изчаках в Бронкото докато се затопли, отпивайки си от горещия ми шоколад. Сам беше прав – горещият шоколад беше невероятен, незабавно се почувствах по-добре. Малкото количество мента простреля устата ми със студенина в същото време, в което шоколадът я изпълни с топлина. Беше успокояващо и по времето, през което колата беше топла, се почувствах глупава за това да си представям каквото и да е, което може да се обърка тази вечер. Изскочих от Бронкото и мушнах глава в магазина, намирайки Сам, където си беше останал – до вратата. * Готово е. Сам видимо настръхна, когато почувства полъха на студен въздух, който идваше от вратата и без да казва нищо се изстреля към Бронкото. Казах „Благодаря“ на продавачката преди да последвам Сам, но по пътя към колата, видях нещо на тротоара, което ме накара да спра. Под протритите стъпки, които Сам беше направил, имаше други, по-стари, които не бях забелязала преди, вървейки назад и напред през новия сняг пред сладкарницата. Очите ми проследиха пътеката им, които пресичаха назад и напред пред магазина, стъпки дълги и светли и после ги проследих надолу по тротоара. Там имаше тъмен кол, на петнадесет крачки от светлия кръг светлина на уличната лампа. Поколебах се, мислейки само как да стигна до Бронкото, но после инстинктът ми ме пришпори и отидох при лампата. Беше тъмно яке, чифт дънки и поло с яка, а водещи далеч от дрехите имаше следи от лапи през светлия падащ сняг. Chapter Forty-three Глава четиридесет и четвърта Превод: crestfallen Редакция: djenitoo crestfallen Сам 0°C Звучи глупаво, но едно от нещата, които обичах в Грейс, е това как тя нямаше нужда да говори. Понякога исках тишината да си остане така, непокътната, пълна с мисли, празна откъм думи. Докато друго момиче би се опитало да ме увлече в разговор, Грейс просто хващаше ръката ми и преплетените ни длани се опираха на краката ми, а тя скланяше глава на рамото ми, докато не излязохме от Дълът. Не запита откъде знаех пътя извън града или защо погледа ми се спря на пътя, където родителите ми завиваха, за да стигнат до дома, или пък как така момче от Дълът живееше с вълча глутница близо до канадската граница. А когато най-накрая проговори, бе след като взе поничка от чантата за сладки, и ми каза как като е била дете, веднъж е направила сладки с остатъци от сварени великденски яйца вместо със сурови. Бе точно каквото исках - приятно разсейване. Докато не чух музиката от мобилния ми телефон, клавишни ноти в низходящ ред, идващ от джоба ми. За секунда не можах да се сетя защо телефон би бил в палтото ми, и после си спомних как Бек го напъха в ръката ми, докато се взирах покрай него. Бе ми казал да се обадя, когато имам нужда. Интересно, че бе казал когато, не ако. * Това телефон ли е? – веждите на Грейс се сбърчиха. – Имаш телефон? Приятното разсейване изчезна, когато го извадих от джоба си. * Нямах - слабо промълвих. Тя продължи да ме гледа и беглата болка в очите и ме уби. Кръв нахлу по лицето ми от срам: * Току-що го получих. Телефона иззвъня отново и вдигнах. Нямаше нужда да поглеждам екрана, за да знам кой се обаждаше. * Къде си, Сам? Студено е – гласът на Бек бе пълен с искрената загриженост, която винаги оценявах. Усещах очите на Грейс, приковани в мен. Не исках той да се тревожи за мен. * Добре съм. Бек замълча и си представих как анализира тона на гласа ми: * Сам, не всичко е бяло и черно. Опитай се да разбереш. Дори не ми даваш шанс да поговорим. Кога съм грешал преди? * Сега – затворих му. Запратих телефона обратно в джоба си, наполовина очаквайки да звънне отново. Отчасти се надявах, за да може да не отговоря. Грейс не ме попита кой беше. Не запита какво си казахме. Знаех, че искаше аз да к кажа и че трябва, но не исках. Просто... просто не можех да понеса идеята да види Бек в тази светлина. Или просто не можех да понеса идеята аз да видя Бек в тази светлина. Не казах нищо. Грейс преглътна, преди да извади телефона си. * Това ми напомня, че трябва да проверя за съобщения. Ха! Сякаш семейството ми ще се обади. Тя се загледа в мобилния си - синият екран освети дланта к и осея брадичката й с призрачна светлина. * Обадили ли са се? - запитах. * Разбира се, че не. Те са със стари приятели - натисна номера им и зачака. Чух мърморене от другия край на телефона, но бе твърде тихо, за да разбера какво бе. * Здрасти, аз съм. Да, добре съм. О. Добре. Няма да ви чакам тогава. Забавлявайте се. Чао - затвори и завъртя кафявите си очи към мен, усмихвайки се тъжно. - Нека избягаме заедно. * Ще трябва да караме до Вегас. Никой от тук няма да ни ожени по това време освен елен и няколко пияници. * Налага се да е еленът - твърдо заяви Грейс. - Пияниците ще объркат имената ни и това ще развали момента. * И без това звучи някак правилно елен да представи церемонията на вълк и момиче. Грейс се засмя. * Това ще привлече вниманието на родителите ми. "Мамо, татко, омъжих се. Не ме гледайте така. Той е вълк само част от годината." Поклатих глава. Искаше ми се да й благодаря, но вместо това казах: * Бек се обади. * Онзи Бек? * Да. Бил в Канада със Салем - един от вълците, които напълно откачиха. Бе само част от истината, но поне бе истина. * Искам да се запозная с него - нeзабавно каза Грейс. Лицето ми трябва да е придобило странно изражение, защото добави: - Имам предвид Бек. Практически е баща ти, нали? Обтегнах ръце около волана и очите ми се преместиха от пътя към кокалчетата ми, които бяха здраво стиснати. Странно как някои хора имаха кожата си за неприкосновена, никога не помисляха какво би било да я изгубят. Сменям си кожата която ме стяга и ума ми със нея избягва никак не е приятно да си мен. Замислих се за най-бащиният момент, който бяхме имали с Бек. * Имаше голяма скара в къщата му и помня, че една вечер бе уморен от готвене и каза: "Сам, тази вечер ти ще ни храниш." Показа ми как да проверявам готови ли са пържолите и как да ги овалям и от двете страни, за да запазя соса. * И бяха страхотни, нали? * Изгорих ги - отвърнах между другото. - Бих ги сравнил с въглища, но въглищата все пак биха станали за ядене. Грейс се засмя. * Бек я изяде - усмихнах се печално на спомена. - Каза, че е най-хубавата пържола, която бил ял, защото не е трябвало да я прави той. Сякаш бе преди векове. Грейс ми се усмихваше сякаш старите истории за водача на глутницата бяха най-страхотното нещо на света. Сякаш бе вдъхновяващо. Сякаш Бек и аз бяхме нещо като баща и син. В ума ми детето от Тахо-то ме погледна и ме помоли за помощ. Грейс запита: * Преди колко време? Нямам предвид пържолите. Откакто те ухапаха. * Бях на седем. Преди единадесет години. * Защо си бил в гората? Все пак си от Дълът. Поне така пише на шофьорската ти книжка. * Не ме нападнаха в гората. Пишеше го във вестниците. Очите на Грейс се приковаха в мен. Погледнах настрани към мъглявия път пред нас. * Два вълка ме нападнаха, когато се качвах в училищния автобус. Единият ме повали, а другият ме ухапа - всъщност бе започнал да ме разкъсва, защото единствената му цел бе кръвта. Но, разбира се, това си е и целта, нали? Спомних си го болезнено ясно. Никога не бях помислял да се върна към детския си спомен от атакуването на вълците или Бек, който се застъпи като мой спасител, когато родителите ми се опитаха да ме убият. Бях толкова близо до него, а той бе толкова далеч от досега ми, че не исках да се връщам към това. Но сега, когато разказвах историята на Грейс, неизбежната истина ме осени - нападението ми не бе случайност. Бях избран, заловен и извлечен на улицата, за да бъда инфектиран, също като онези деца в Тахо. По-късно Бек бе дошъл за резултата. "Ти си най-добрият от тях", прозвуча гласът на му в главата ми. Мислеше, че ще го надживея и ще поведа глутницата. Трябваше да съм ядосан. Бесен, че животът ми е отнет. Но в мен цареше бяла тишина и притъпената мелодия на нищото. * В града? - запита Грейс. * Покрайнините. Наоколо нямаше никакви дървета. Съседите казаха, че след това са видели как вълците тичат през дворовете им, за да избягат. Грейс не каза нищо. Фактът, че съм бил преднамерено нападнат, изглеждаше очевиден за мен, затова изчаках да го каже. Някак си исках да го каже, да посочи, че не бе честно. Но тя не го направи. Усетих как се мръщи на мислите си. * Кои вълци? - запита накрая. * Не помня. Един от тях може би е бил Пол, защото единият бе черен. Това е всичко, което знам. Настъпи тишина за няколко дълги моменти, а после бяхме вкъщи. Пътеката към къщата все още бе празна и Грейс пое дълбоко въздух. * Изглежда, че отново сме сами. Остани тук, докато отключа вратата. Изскочи от колата, пропускайки в колата силен повей на студения вятър, който ощипа бузите ми - пуснах парното възможно най-силно, за да се подготвя. Наведох се към отворите, за да почувствам парещата топлина и затворих очи, опитвайки се да се върна към разсейването, което чувствах по-рано. Когато Грейс бе до мен в сладкарницата, където чувствах топлото к тяло до своето и я гледах как души въздуха, знаейки, че подушва мен - потреперих. Не знаех как щях да издържа още една нощ с нея и да се въздържа. * Сам! - повика ме тя от отвън. Отворих очи, фокусирайки се на надничащата к от предната врата глава. Опитваше се да задържи входа възможно най-топъл за мен. Умно. Време за бягане. Спрях колата, изскочих на вън и се втурнах по хлъзгавата пътека, по която леко залитнах, докато кожата ми ме пробождаше и извиваше. Грейс затръшна вратата след мен, изолирайки студа и прехвърли ръце около мен, предавайки ми топлината си. Със затаен дъх прошепна в ухото ми: * Достатъчно топло ли е? Очите ми започнаха да се приспособяват в тъмнината на всекидневната и уловиха блясъка в нейните, очертанията на косите к, свивката на ръцете к, обвити около мен. Огледалото на стената разкри подобен мъгляв портрет на тялото к до моето. Оставих я да ме прегръща известно време, докато кажа: * Добре е. * Искаш ли нещо за ядене? - гласът к прозвуча високо в празната къща и отекна в дървения под. Единственият звук идваше от отдушниците за топлина. Бях напълно наясно, че сме сами. П реглътнах: * Искам да си легна. Тя прозвуча облекчено: * Аз също. Почти съжалих, че се е съгласила, защото, ако може би останех буден, за да изям сандвич и гледам телевизия или нещо такова, щях да се разсея от факта колко силно я исках. Но тя се съгласи. Изрита обувките си зад вратата и се запъти по коридора пред мен. Промъкнахме се в тъмната к спалня, която бе осветена само от лунната светлина, отразяваща в тънкия слой сняг през прозореца. Вратата се затвори тихо и тя се облегна на нея с ръце, все още поставени на дръжката зад нея. Отмина дълъг миг, преди да каже нещо. * Защо си толкова внимателен с мен, Сам Рот? Опитах се да к кажа истината. * Просто... Това е, че... не съм животно. * Не се страхувам от теб. Не изглеждаше изплашена от мен. Изглеждаше красива, осветена от лунната светлина, привлекателна, миришеща на мента, сапун и кожа. Бях гледал единадесет години как останалата част от глутницата се превръща в животни, бях потискал инстинктите си, контролирах се, опитвах се да остана човек, борех се да направя правилното нещо. Сякаш прочела мислите ми, тя каза: * Можеш ли да потвърдиш, че само вълкът в теб иска да ме целуне? Цялата ми същност искаше да я целуне така, че да изчезна. Поставих ръцете си от двете страни на главата к и вратата изпука, когато се наведох към нея и поставих устни на нейните. Тя отвърна на целувката ми с топлите си устни, а езикът к премина по зъбите ми, докато ръцете к все още бяха зад нея, а тялото и бе облегнато на вратата. Всичко в мен се наелектризира в желанието си да премахне няколкото сантиметра разстояние между нас. Тя ме целуна настойчиво и усетих дъха к в устата си, когато захапа устната ми. О, по дяволите, това беше невероятно! Изръмжах, преди да успея да се спра, но преди да мога дори да се почувствам засрамен, Грейс бе отдръпнала ръце от отзаде и ги преплете през врата ми, придръпвайки ме към себе си. * Това беше много секси - каза на пресекулки. - Не мислех, че можеш да станеш още попривлекателен. Отново я целунах, преди да може да каже още нещо, пристъпвайки навътре в стаята с нея, а ръцете ни бяха преплетени под лунната светлина. Пръстите к се спряха на дънките ми и палците к погалиха бедрата ми, притегляйки ме дори по-близо до нея. * О, Грейс, Грейс – въздъхнах. – Наистина подценяваш самоконтрола ми. * Не търся самоконтрол. Ръцете ми се намираха под блузата, а дланите ми бяха притиснати до гърба к, пръстите ми бяха навсякъде – не исках да си спомням как се случи. * Не искам да правя нещо, за което ще съжаляваш. Гърбът на Грейс се извиваше под пръстите ми, сякаш я връщаха към живот. * Тогава не спирай. Бях си я представял да го казва по различни начини, но нито една от фантазиите ми не се доближаваше до отнемащата дъх действителност. Непохватно отстъпихме към леглото к, докато част от мен мислеше, че трябва да сме тихи в случай, че родителите к се приберат. Но тя ми помогна да измуша тениската от главата си, спусна ръка по гърдите ми и изстенах, забравяйки за всичко освен пръстите к по кожата ми. Мислите ми затърсиха достатъчно силни думи да опишат момента, но нищо не се появи. Не можех да мисля за нищо освен дланта к, спускаща се по кожата ми. * Миришеш толкова хубаво - прошепна Грейс. - Всеки път, когато те докосна, се излъчва дори по-силно. Ноздрите к пареха, надушвайки колко я исках. Въпреки че знаеше кой съм, тя ме искаше. Остави се да я поставя нежно на възглавниците и сложи ръцете ми върху себе си, посягайки към дънките ми: - Сигурна ли си? - запитах. Очите и бяха светли и въодушевени. Кимна. Спуснах се надолу да целуна корема к - бе толкова правилно, толкова естествено сякаш го бях правил хиляди пъти преди и щях да го направя още толкова пъти. Видях грозните изпъкнали белези, които глутницата бе оставила по врата и ключицата к и ги целунах. Грейс придърпа завивките над нас и изритахме дрехите си. Когато притиснахме телата си едно към друго, се отърсих от кожата си с вой, поддавайки се, превръщайки се нито в човек, нито във вълк, просто в Сам. Chapter Forty-five Глава четиридесет и пета Превод: djenitoo Редакция: djenitoo Грейс -1°C Телефона звънеше. Това бе първото нещо което помислих. Второто нещо което помислих бе, че голата ръка на Сам лежи на гърдите ми. А третото беше, че тази част от лицето ми която се подаваше от одеялото бе студена. Замигах, опитвайки се да се разсъня, странно дезориентирана в собствената си стая. Отне ми миг да осъзная, че обикновенно светещия циферблат на алармата ми сега бе изгаснал, и че единствената светлина идваше от луната през прозореца и светещия екран на телефона. Изложих ръката си на студения въздух за да достигна телефона, внимателно за да не разбудя Сам; телефона ме затихнал когато го достигнах. Боже, беше кучешки студ. Електричеството сигурно бе спряло заради снежната буря, която бяха обещали синоптиците. Чудех се колко време няма да има ток и дали трябва да се притеснявам Сам да не измръзне. Внимателно отметнах завивките и открих Сам сгушен срещу мен с глава притисната към страната ми, единствено неясното голо очертание на раменете му бе видима в тази мъждива светлина. Чаках да се почувствам грешно от тялото му притиснато към моето, но всъщност се чувствах толкова жива, че чак сърцето ми се блъскаше трепетно в гърдите ми. Това – Сам и аз – това бе истинският ми живот. Живота в който отивах на училище, чаках родителите си, и слушайки оплакванията на Рейчъл от братята и сестрите си го чувствах като неясен сън в сравнение с него. Това бяха просто неща които трябваше да свърша докато чаках Сам. Навън, на далеч и печално вълците започнаха да вият, и няколко секунди по-късно телефона започна да звъни отново. Не осъзнах грешката си преди да вдигна. * Сам. – гласа от другата страна бе непознат. Глупачка. Бях взела телефона на Сам, а не моя от нощното шкафче. Обмислях за няколко секунди как да отговоря. Дали да не затворя телефона, но все пак не бих могла да го направя. * Не, - отговорих. – Не е Сам. Гласът бе любезен, но усетих твърдостта в думите му. - Съжалявам. Сигурно съм набрал грешно. - Не. – казах, преди да може да затвори. – Това е телефона на Сам. Настъпи дълга и тежка тишина. * О. – пак тишина. – Ти си момичето, нали? Момичето, което е било в къщата ми? Опитах се да се сетя какво бих спечелила ако опровергая, но ударих на камък. * Да. * Имаш ли си име? * А ти? Той се засмя за кратко без хумор, но не и неприятно. * Мисля, че те харесвам. Аз съм Бек. * Звучи логично. – Извърнах очи от Сам, който все още дишаше дълбоко, той не ме чуваше заради ръката която бе сложил на главата си. – Какво направи, за да го ядосаш толкова? Отново кратък смях. * Все още ми е ядосан? Чудех си как да му отговоря. * Не и сега. В момента спи. Да му предам ли нещо? – взрях се в номера на Бек, опитвайки се да го запомня наизуст. Отново имаше дълга тишина, толкова дълга, че си помислих, че е затворил; след това той въздъхна силно. * Един от неговите~ приятели бе ранен. Смяташ ли, че можеш да го събудиш? Един от другите вълци. Така трябва да е. Промъкнах се пак под завивките. * Раз - разбира се. Разбира се, че ще го направя. Оставих телефона и нежно помръднах ръката на Сам, така че да мога да видя ухото и лицето му. * Сам, събуди се. На телефона. Важно е. Той обърна лицето си и можех да видя, че жълтите му очи са вече отворени. * Пусни го на високоговорител. Направих го, отпускайки се на бедрото си, така че екрана на телефона да свети към тениската ми. * Какво става? – Сам се облегна на единия си лакът, и направи гримаса когато усети студа. Дръпна завивките над нас, правейки палатка около телефона. * Някой е нападнал Пол. Направо е на кайма, нарязан на парченца. Устата на Сам направи ниско „о”. Не мислех, че осъзнаваше как изглежда лицето му в този момент: с очи далеч оттук, със своята глутница. Най-накрая той продума: * Можеш ли – беше ли – все още ли кърви? Човек ли е? * Човек е. Опитах се да го попитам кой му е причинил това, за да мога да ги убия. Мислих си, че ~ Сам, смятах че ще се наложи да ти се обадя, за да ти кажа, че е мъртъв. Беше толкова много зле. Но мисля, че вече раните му се затварят. Но въпроса е във всички тези малки ухапвания навсякъде – по врата, китките, бедрата, като че ли – * - като че ли някой е знаел как да го убие. – довърши Сам. * Било е вълк, - каза Бек. – Има много доказателства. * Един от новите ти? – изръмжа Сам с неочаквана ярост. * Сам. * Може ли да са били те? * Сам. Не. Те са вътре. До мен тялото на Сам бе все още напрегнато. Размишлявах над възможните значения на фразата: „Един от новите ти.” Възможно ли е Джак да не е единствения новосъздаден? * Ще дойдеш ли? – попита Бек. – Можеш ли? Твърде студено ли е? * Не знам. – разбрах от присвития ъгъл на устата му, че той отговаря само на първия въпрос. Каквото и да бе дистанцирало Сам от Бек, то беше сериозно. Гласът на Бек се промени, стана по-мек, млад и уязвим. * Моля те, не ми бъди ядосан, Сам. Не мога да го понеса. Сам извърна очи от телефона. * Сам. – каза Бек нежно. Усетих потръпването му до мен, след това затвори очите си. * Все още ли си там? Погледнах към Сам, но той не отговори. Въпреки, че не исках съжалих Бек. * Да. – казах. Имаше дълга пауза, напълно лишено от страничен шум или пращене; помислих си че Бек е затворил. * Колко знаеш за Сам, безименно момиче? * Всичко. Тишина и след това: * Бих искал да се срещнем. Сам се пресегна и затвори телефона. Светлината на екрана угасна, оставяйки ни в мрака под одеялата. Chapter Forty-six Глава четиридесет и шеста Превод: djenitoo & sunset Редакция: djenitoo Грейс 7°C Родителите ми дори не знаеха. На сутринта след нощта, която прекарахме заедно аз и Сам, изглеждаше че единственото нещо, което бе в главата бе, че родителите ми си нямаха и на идея. Предполагах, че това бе нормално. Предполагах, че тази малка вина бе нормална. Предполагах, че чувството на шемет бе нормална. Беше като чели съм си мислела че съм цялостна картина, а Сам бе открил че съм пъзел – и ме бе разглобил и подредил отново. Бях напълно наясно със всяка отделна емоция, всички събрани заедно. Сам също бе тих, оставяйки ме да шофирам, но държащ дясната ми ръка, докато шофирах с другата. Бих дала цял милион, за да разбера за какво си мисли. * Какво искаш да правим този следобед? – попитах най-накрая. Той погледна през прозореца, пръстите му разтриваха ръката ми. Светът навън изглеждаше сух, подобен на хартия. Чакащ снега. - Каквото и да е с теб. - Каквото и да е? Той погледна към мен и се ухили. Беше смешно и несиметрично ухилване. Предполагах, че и той чувства малко вина. * Да, каквото и да е, толкова дълго, колкото си с мен. * Искам да се срещна с Бек. – казах. Ето. Най-сетне го изрекох. Беше една част от пъзела която се бе забила в главата ми още откогато вдигнах телефона. Сам не каза нищо. Очите му се бяха отправили в училището, сигурно мислещ си, че ако изчака още няколко минути ще може да ме остави на тротоара и да игнорира въпроса. Но вместо това той въздъхна сякаш е ужасно уморен. * Боже, Грейс. Защо? * Практически той ти е баща, Сам. Искам да знам всичко за теб. Не може да е чак толкова трудно да се разбере. * Искаш всичко на мястото си. – очите но Сам проследиха групичките ученици, които бавно преминаваха през паркинга. Отказах се да търся място за паркиране. – Те просто искаш с магическа пръча да ни сдобриш с Бек, за си знаеш, че всичко е на мястото си. * Ако се опитваш да ме ядосаш, като го казваш, няма да успееш. Защото знам, че е така. Сам мълчеше докато обиколих още един път паркинга и накрая изстена. * Грейс мразя това. Мразя конфликтите. * Няма да има конфликт. Той иска да те види. * Не знаеш всичко, което става. Ужасни неща си случват. Ще има конфликт, ако са ми останали някакви принципи. Което е трудно да се представи след снощи. Открих празно място, едно от най-отдалечения край на паркинга, така че можех да гледам Сам без любопитните погледи откъм тротоара. * Усещаш ли вина? * Не. Може би. Малко. Чувствам се разтревожен. * Използвахме предпазни средства. – казах. Сам не поглеждаше към мен. * Не е това. Аз просто... просто... просто се надявах да бъде в правилния момент. * Беше в правилния момент. Погледна настрани: * Само че се чудя нещо, то... правили се – любов – с мен само за да си го върнеш на вашите? Зяпнах го. След това взех раницата от задната седалка, внезапно вбеснена, ушите и бузите ми горяха, а дори не знаех защо. Не успях да позная собствения си глас когато му отговорих: * Беше най-хубавото нещо, което можеше да кажеш. Отново не погледна към мен. Сякаш стената на училището го бе омаяла. Толкова много, че не можеше да ме погледне в очите докато ме обвиняваше, че съм го използвала. Нова вълна на гняв премина през мен. * Наистина ли имаш толкова понижено самочувствие та да не можеш да приемеш, че бих те пожелала само заради теб самия? – натиснах вратата за да я отворя и се приплъзнах навън. Сам трепна когато усети въздуха нахлуващ вътре, въпреки че не би могъл да бъде достатъчно студен за да го нарани. – Чудесен начин да съсипеш всичко. Просто – съсипа го. Понечих да затворя врата, но той се пресегна през седалката за да я задържи. * Почакай. Грейс, почакай малко. * Какво? * Не искам да си тръгнеш по този начин – очите му ме умоляваха, изпълнени с тъга. Погледнах към настръхналите косъмчета на ръцете му и треперещите от студения въздух рамене. Това ме възпря. Без значение колко му бях ядосана, и двамата знаехме какво би могло да се случи докато съм на училище. Мразех го. Страхът. Ненавиждах го. * Съжалявам, че го казах – каза, бързайки да изговори думите преди да си тръгна. – Права си. Просто не мога да повярвам, че нещо – някого – толкова хубаво би се случило на мен. Не се ядосвай, Грейс. Моля те, не ми се сърди. Затворих очите си. За един кратък миг пожелах с цялото си сърце да беше просто едно нормално сърце за да мога да си тръгна разярена, запазвайки цялата си гордост и възмущение. Но не беше. Бе крехък като пеперуда през есента, очакваща да загине при първата слана. Затова преглътнах гнева си като голяма горчива хапка и отворих вратата още малко. * Не искам никога повече да си помисляш нещо подобно, Сам Рот. Притвори очите си леко когато казах името, прикривайки с мигли жълтите си ириси за секунда, след това се пресегна и докосна бузата ми. * Съжалявам. Хванах ръката му и преплетох пръсти с неговите, оставяйки погледа ми да се спре върху лицето му. * Как мислиш би се почувствал той, ако си тръгнеш ядосан? Сам се засмя, без капчица радост, смях с който без думи подценяваше себе си, който ми напомни за този на Бек по телефона снощи, след това приведе очи. Знаеше, че имам номера му. Издърпа пръстите си. * Ще отидем. Добре, ще отидем. Направих крачка назад, но спрях. * Защо си толкова ядосан на Бек, Сам? Защо си толкова сърдит на него, а никога не съм те виждала ядосан на истинските ти родители? По лицето му можех да разбера, че не си бе задавал този въпрос преди. Отне му известно време да го осмисли. - Защото Бек – Бек не трябваше да прави това. Родителите ми го направиха. Това което направиха родителите ми? Мислеха си, че съм чудовище. Страхуваха се от мен. Това не беше изчислено. Лицето му бе пълно с болка и несигурност. Влязох в колата и го целунах нежно. Не знаех какво да му кажа, затова го целунах отново и наместих раницата си. Тръгнах към сивия ден. Когато погледнах над рамото си той все още стоеше там, с изоставен поглед и мълчалив. Последното нещо, което видях бяха очите му, наполовина затворени срещу бриза, с развята черна коса, напомняща ми поради някаква причина на вечерта, в която го видях за пръв път. Неочакван бриз се заигра с косата ми, разголи шията ми, просмукващ и мразовит. Внезапно почувствах зимата прекалено близо. Спрях се на тротоара, затворила очите си, бореща се с непреодолимото желание да се върна обратно при Сам. Дълга спечели битката и се насочих към училище. Но взетото решение почувствах като грешка. Chapter Forty-seven Глава четиридесет и седма Превод: djenitoo & sunset Редакция: djenitoo Сам 7°C След като Грейс излезе от колата се почувствах като болен. Болен от спора с нея, болен от съмнения, болен от студа, който бе достатъчно топъл, за да ме задържи човек. Повече от болен – неспокоен, несигурен. Имаше прекалено много незавършени краища: Джак, Изабел, Оливия, Шелби, Бек. Не можех да повярвам, че с Грейс щяхме да отидем да видим Бек. Включих парното в Бронкото и отпуснах глава върху кормилото за няколко дълги мига, докато набраздения винил започна да наранява челото ми. С парното включено но макс, не отне много време колата да стане задушна и гореща. Чувствах се далеч от промяната. Сякаш тази кожа бе в безопасност. Първоначално си помислих, че мога да седя така целия ден, пеещ си песен изпод дъха – Близък до слънцето, близък до самия мен усещам кожата си толкова непроменлива във слънчевия ден - и чакащ Грейс, но ми отне само половин час седене да реша, че имам нужда да карам. Нещо повече, имах нужда да изкупя вината си от това което казах на Грейс. Така че реших да отида отново до къщата на Джак. Все още не се бе появил, нито пък мъртъв или във вестниците, а къщата беше единственото място от което бих могъл да започна издирването отново. Грейс би била щастлива да разбере, че се опитвам да сложа всичко на мястото си за нея. Оставих колата на уединено място на пътя близо до къщата на Кълпепърс и поех през дърветата. Боровете бяха бледи изпълнени с обещания за сняг, върховете им се олюляваха леко от студения вятър който не можех да усетя долу под клоните. Косъмчетата на гърба на врата ми настръхнаха неприятно; вкочанените борови дървета воняха на вълк. Миришеше толкова много сякаш хлапето се бе изпикало на всяко дърво. Самонадеян нещастник. Движение от лявата ми страна ми накара да подскоча, напрегнат, снижен към земята. Задържах дъха си. Само елен. Зърнах за кратко големи очи, дълги крака и бяла опашка преди да си бе отишъл, учудващо нелюбезно в шубраците. Присъствието му в гората значеше, че Джак не бе тук. Нямах никакво оръжие освен ръцете си. Нищожни срещу новосъздаден и неконтролируем вълк с адреналина на негова страна. Близо до къщата замръзнах накрая на гората заслушан в гласовете носещи се през дърветата. Момиче и момче, гласовете бяха силни и ядосани, стоящи някъде близо до задната врата. При плъзвайки се в сенките на имението се доближих до ъгъла на стената до тях, безшумен като вълк. Не разпознах мъжкия глас – свиреп и дълбок – но инстинктите ми казваха, че това е Джак. Другият глас принадлежеше на Изабел. Обмислях дали да не се покажа, но се поколебах, чакайки да чуя за какво спореха. Гласа на Изабел бе висок: * Не разбирам какво ми казваш. За какво се извиняваш? За изчезването? За това, че са те ухапали? За~ * За Клои. – каза момчето. Настъпи тишина. * Какво имаш предвид с това „за Клои”? Какво има общо кучето с всичко това? Знаеш ли къде е? * Изабел. По дяволите. Не ме ли слушаш? Толкова си тъпа понякога. Казах ти, че не знам какво правя след като се променя. Покрих устата си, за да не се засмея. Джак бе изял кучето й. * Нима казваш, че тя е – ти – Боже! Какъв си глупак! * Нямах избор. Казах ти какво бях. Не трябваше да я пускаш навън. * Имаш ли представа колко струва проклетото куче?! * Мда. * И какво трябва да кажа на родителите ни? Мамо, татко Джак е върколак и познайте какво знаете ли защо Клои липсва? Той я е изял! * Не им казвай нищо! – каза Джак бързо. – Както и да е, мисля, че знам как да го спра. Мисля, че намерих лек. Намръщих се. * Лек. – гласът й бе равен. – Как ще „спреш” да бъдеш върколак? * Не напрягай русата си главица с това. Просто – дай ми няколко дни, за да се уверя. Когато бъда сигурен ще ти кажа всичко. * Хубаво. Както и да е. Боже – не мога да повярвам, че си изял Клои. * Може ли да престанеш с това? Започваш да ме дразниш. * Все тая. Ами другите? Няма ли други? Не можеш ли да ги накараш да ти помогнат? * Изабел, млъкни. Казах ти, мисля че го разбрах. Не се нуждая от ничия помощ. * Не мислиш ли, че – Звук – рязък и не на мястото си. Удряне на клони? Шамар? Сега гласа на Изабел звучеше различен. Не толкова твърд: * Просто им позволи да те видят, окей? Майка е на терапия – заради теб – а татко е извън града. Връщам се на училище. Не мога да повярвам, че ме извика чак тук, за да ми кажеш, че си изял кучето ми. * Извиках те, за да ти кажа, че намерих лек. Изглеждаш толкова раздразнена. Все тая. * Чудесно е. Прекрасно. Чао. Момент по-късно чух джипа на Изабел да отпътува надолу по алеята, поколебах се отново. Не умирах от желание да се разкрия пред новия вълк ръководен от гнева докато не разбера каква е заобикалящата ме обстановка, но трябваше или да се върна в колата или да вляза в топлата къща. А къщата бе по-близо. Бавно се движих покрай къщата, ослушвайки се за Джак. Нищо. Сигурно е влязъл вътре. Доближих вратата, чийто прозорец бях счупил миналата седмица – прозореца вече бе сменен – завъртях бравата. Отключено. Колко мило. Вътре, незабавно чух тършуването на Джак наоколо – шумно в иначе тихата къща, промъкнах си по мрачния коридор до голяма и просторна кухня, цялата в бели и черни плочки и дълъг черен плот. Светлината от двата прозореца на дясната стена беше бяла и чиста, отразяваща се от белите стени и потъваща във висящите черни тигани. Сякаш цялата стая бе в черно и бяло. Определено предпочитах кухнята на Грейс – топла, разхвърляна и ухаеща на канела, чесън и хляб – подобна на пещера пред тази стерилизирана стая. Джак бе с гръб към мен когато се наведе към чистия метален хладилник, тършувайки из рафтовете. Замръзнах, но тършуването му в хладилника заглушаваше звуковете на моето пристигане. Нямаше и вятър, който да занесе мириса ми към него, така че стоях за дълго време така, преценявайки го. Той беше висок с широки рамене и къдрава черна коса, като гръцка статуя. Нещо в начина му на държание показваше прекалена самоувереност и поради някаква причина ме раздразни. Преглътнах напиращото ръмжане и се плъзнах през вратата, безшумно заставайки срещу плота. Височината би ми дало малко предимство, ако Джак стане агресивен. Той отстъпи от хладилника и стовари множество храна на излъскания кухненски плот. За няколко дълги минути го наблюдавах как си приготвя сандвич. Внимателно наслояваше месото и сиренето, намаза хляба с Миръкъл Уип* и след това вдигна поглед. [* продукт за мазане, подобен на майонеза] * Боже, - каза той. * Здрасти, - отговорих. * Какво искаш? – не изглеждаше уплашен, не бях достатъчно едър за да сплаша някого. Не знаех как да му отговоря. Чувайки разговора му с Изабел това, което исках да зная. * И какво мислиш, че би те излекувало? Ето вече сега изглеждаше уплашен. Само за една секунда и си беше отишло, изгубено в самоуверено повдигнатата му брадичка. * За какво говориш? * Мислиш, че се намерил лек. Защо? * Окей, пич. Кой си ти? Наистина не го харесвах. Не знаех защо, но просто усещах чак и в червата си, че не го харесвах. Ако не смятах, че е опасност за Грейс, Оливия и Изабел щях да му кажа да върви по дяволите и да напусна къщата. Но също така, антипатията ми направи по-лесно изправянето ми в лице в лице с него. Беше ми по-лесно да играя ролята на човека с отговорите. * Някой, като теб. Някой, който е бил ухапан. Изглежда той щеше на възрази, но вдигнах ръка за да го спра. * Ако си мислиш да кажеш нещо от рода на „Сбъркал си човека”, не си прави труда. Видях те като вълк. Така че просто ми кажи защо мислиш, че си намерил начин по който да го спреш. * Защо да ти вярвам? * Защото за разлика от баща ти аз не препарирам животни и не ги слагам в коридора. И защото наистина не искам да се появиш в училищния двор или на прага на хората разкривайки глутницата. Ние просто се опитваме да живеем с гадния жребий, който ни се е паднал. Нямаме нужда някакъв мазен богат глезльо като теб да ни разкрие на целия свят, за да ни подгонят с вили. Джак изръмжа. Беше малко по-близо до животинското отколкото ми харесва, и мисълта ми бе потвърдена когато го видях да потръпва леко. Той все още бе нестабилен – можеше да се промени по всяко време. * Не трябва да се безпокоя за това вече. Открих лекарство, така че може да се махаш от тук и да ме оставиш сам. – Той отстъпи назад към плота. Пристъпих напред. * Джак, няма лек. * Грешиш. – изсъска. – Има един вълк, който се е излекувал. Той се приближаваше към поставката за ножове. Трябваше да побягна, но думите му ме накараха да замръзна. * Какво? * Отне ми доста време да го разбера. Има момиче, което е било ухапано и се е излекувало, от училище. Грейс. Знам, че тя знае какво е лекарството. И ще ми го каже. Света ми се преобърна. * Стой далеч от нея. Джак ми се ухили, или може би ми направи физиономия. Ръката му бе на плота, пресягаща се назад към ножовете, ноздрите му пламнаха долавяйки слабата миризма на вълк, която студа бе предизвикала. Той каза: * Защо? Не искаш ли да знаеш и ти? Или вече те е излекувала? * Няма лек. Тя не знае нищо. – ненавиждах това, колко много разкрива гласа ми, усещах чувствата си към Грейс опасно очевидни. * Не знаеш това, човече, - каза Джак. Той се пресегна за нож, но ръката му трепереше прекалено много, за да може да хване дръжката от пръв път. – А сега излез оттук. Но не се помръднах. Не можех да мисля за нищо по-лошо от това той лице с лице срещу Грей разпитваща я за лек. Той - треперещ, нестабилен, бесен и тя – неспособна да му даде отговорите, които той търси. Джак успя да хване дръжката и издърпа зловещо изглеждащ нож, с назъбено и отразяващо бяло-черната кухня острие. Той се тресеше толкова силно, че едва държеше ножа към мен. * Помолих те да излезеш. Инстинктите ми настояваха да му скоча, както бих направил като вълк – ръмжащ на врата му, и каращ го до ми се подчини. Да го накарам да обещае да стои далеч от нея. Но това нямаше да проработи, когато бях човек, не и когато противника ти е толкова по-силен. Доближих го, гледащ го право в очите, а не ножа и опитах различна тактика. * Джак, моля те. Тя няма отговорите, но аз мога да направя това по-лесно за теб. * Махай се от мен. – Джак пристъпи към мен, след това назад, преди да залитне и падне на едно коляно. Ножа падна на плочките и потръпнах когато се приземи, но приземяването му бе изненадващо заглъхнало. Джак почти не издаде звук, когато последва ножа на пода. Пръстите му се свиваха и присвиваха на черно-белите плочки. Казваше нещо, но бе неразбираемо. Стихове се оформяха в главата ми. Те бяха за него, но всъщност бяха предназначени за мен. Във свят на изгубили значението си думи аз заемам мястото си до смъртта Безгласна, продължавам да намирам в ума ми хиляди имена, с които да назова него, безименния – страха. Приведох се до него, бутайки ножа далеч от тялото му, за да не се нарани. Нямаше смисъл да го питам каквото и да е било сега. Въздъхнах и го слушах как стене, ридае и крещи. Бяхме еднакви, той и аз. Под привилегиите си, хубавата коса и самоуверената стойка той не бе по-добър от мен. Джак изскимтя. * Трябва да се радваш. – казах на задъхания вълк. – Не повърна този път. Джак ме гледа за дълъг момент с немигащите си лешникови очи, преди да скочи и хукне към вратата. Исках просто да напусна, но нямах избор. Всяка възможност да го оставя изчезнаха в мига, в който произнесе името на Грейс. Скочех след него. Препускахме през къщата, ноктите му се плъзгаха по дървения под, а обувките ми скърцаха зад него. Нахлух в коридора с озъбените животни след него, смрадта на мъртвите им кожи изпълни носа ми. Джак имаше две предимства: познаваше къщата и беше вълк. Бас давах, че ще използва знанията си за заобикалящата го среда, за да се скрие, вместо да използва непознатата си животинска сила. Изгубих баса. Chapter Forty-eight Глава четиридесет и осма Превод: white_magic Редакция: djenitoo Грейс 9°C Сам не беше закъснявал преди. Винаги чакаше в Бронкото когато излезех от клас, затова досега никога не се бе налагало да мисля къде и какво да правя докато чакам. Но днес чаках. Чаках докато учениците се качиха в автобусите. Чаках докато се качиха в колите си и вече не се виждаха по паркинга. Чаках докато учителите си заминаха. Мислех да започна да си пиша домашното. Мислех си за слънцето, което се скриваше зад гората и се зачудих колко ли студено е в сянката. * Превозът ти ли закъснява? – Г-н Ринк ме попита учтиво, когато излезе. Той си беше сменил ризата и сега миришеше на одеколон. Сигурно съм изглеждала изгубена докато седях на ниската тухлена ограда пред училището и държах раницата в скута си. * Малко. * Искаш ли да се обадя на някого? С периферното си зрение видях как Бронкото влиза в паркинга и си поех дълбоко въздух. Усмихнах се на г-н Ринк. * Не. Превозът ми току-що пристигна. * Добре. Става все по-студено напоследък. Сняг иде! * Супер. - казах кисело и му помахах докато се отдалечавах към колата. Сложих раницата на рамото си и се забързах към Бронкото. Отворих пасажерската врата и скочих вътре. След точно секунда осъзнах, че миризмата на колата не е наред.Погледнах към шофьора и кръстосах ръце пред гърдите си. - Къде е Сам? - Имаш предвид този, който трябва да седи тук ли? – каза Джак. Въпреки че бях виждала очите му, когато беше вълк. Въпреки че бях чувала Изабел да казва, че го е виждала. Въпреки че знаехме, че е жив от седмици, не бях готова за видя Джак от плът и кръв. Къдравата му коса беше по-дълга от последния път когато го бях виждала в училищните коридори, с лешниковите си очи и силните си ръце, стиснали волана. Истински. Жив. Сърцето ми прескочи удар. Очите на Джак следяха пътя докато излизаше от паркинга. Предполагам, че си мислеше, че няма да скоча в движение. Бях прикована за мястото си от въпроса къде е Сам? * Да, имам предвид, този който трябваше да седи тук. Къде е той? Джак ме погледна. Беше нервен и трепереше. Коя беше думата, която беше използвал, за да опише новородените вълци? Нестабилни? * Не се опитвам да бъда лошия, Грейс. Но имам нужда от отговори и то скоро. Или ще стана лош много бързо. * Караш като идиот. Ако не искаш да те спрат полицаите намали малко. Къде отиваме? * Не знам. Ти ми кажи. Искам да разбера как да спра това и искам да знам сега, защото се влоша ва. Не можех да разбера дали има предвид дали когато времето се влошаваше или в тази секунда. * Няма да ти кажа нищо докато не разбера къде е Сам. Джак не отговори нищо. * Не се шегувам. Къде е? Джак извърна лице към мен. * Не мисля, че схващаш. Аз карам и аз съм този, който знае къде е, и аз съм този, който може да ти откъсне главата ако се трансформирам, затова мисля, че е време да ми кажеш отговорите, които искам да знам. Ръцете му трепереха на волана. Той щеше да се трансформира скоро. Трябваше да измисля нещо, за да го накарам да спре колата. * Какво искаш да знаеш? * Как да го спра. Знам, че знаеш лекарството. Знам, че и теб са те хапали. * Джак, не знам как да го спра. Не мога да те излекувам. * Да, помислих, че ще кажеш това. Затова ухапах проклетата ти приятелка. Защото знам, че щом мен не искаш да излекуваш, нея ще искаш. Трябваше само да съм сигурен, че и нея ще я застигне същото проклятие. * Ухапал си Оливия? * Ти да не си малоумна? Току-що казах това. Затова започвай да говориш, защото ...ахх – Вратът на Джак се извъртя. Вълчите ми сетива запищяха. Усетих вълните на миризмата му. Протегнах се и усилих парното до максимум. Не знаех колко ще помогне, но трябваше да опитам. * Студът е. Студът те променя във вълк, а топлината го спира. - Говорех бързо, за да не може да каже нещо и да се вбеси още повече. - Най-лошо е когато те ухапят за първи път. Променяш отново и отново, но след това става по-стабилно. Оставаш човек за подълго – през цялото лято. - Ръцете на Джак се разтрепераха отново и колата излезе леко от пътя. - Не можеш да караш в това състояние! Моля те. Не се опитвам да избягам – искам да ти помогна, наистина. Но трябва да ме заведеш при Сам. * Млъквай. Тази кучка ми каза, че иска също да ми помогне. Приключих с това. Тя ми каза, че ти също си била ухапана и не си се променила. Проследих те. Беше студено. Ти не се промени. Затова как да се излекувам? Оливия каза, че не знае как. Кожата ми гореше от топлината на парното и силата на емоциите му. Всеки път когато казваше Оливия беше сякаш ме удрят с всичка сила. * Тя не знае. Бях ухапана. Но не съм се променяла, нито веднъж. Не знам как да те излекувам. Аз просто не се промених. Не знам защо, никой не знае защо. Моля те.... * Спри да ме лъжеш! - Беше трудно да го разбирам сега. - Искам истината сега или ще пострадаш. Затворих очи. Чувствах сякаш губех баланса и целия свят се въртеше около мен. Трябваше да има нещо, което можех да му кажа, за да го успокоя. Отворих очи. * Добре. Добре. Има лек. Но има много малко и няма да има за всички. Затова никой не искаше да ти каже. – Подскочих когато удари с длан по волана. Ноктите му бяха черни и извити. – Това е ваксина. Нещо такова, което се забива право във вената ти. Но боли. Много. Сигурен ли си, че искаш да го направиш? * И това също боли. * Добре. Ако те заведа при лекарството, ще ми кажеш ли къде е Сам. * Да! Кажи ми накъде да карам. И Бог да ти е на помощ, ако ме лъжеш. Ще те убия. Упътих го до къщата на Бек и се молих да не се промени докато не сме стигнали. Извадих телефона си от раницата. Бронкото се изви настрани, когато Джак погледна към мен. * Какво правиш? * Обаждам се на Бек. Той е човека с лекарството. Трябва да му кажа да не дава последното на никого докато стигнем там. Става нали? * По-добре да не ме лъжеш. * Виж. Това е номера, на който звъня. Не на полицията. – Спомних си номера на Бек. Бях по-добра с цифрите отколкото с буквите. Започна да звъни. Вдигни. Вдигни. * Ало? Разпознах гласа. * Здравей, Бек. Грейс е. * Грейс? Съжалявам, гласът ти ми звучи познато, но.... Прекъснах го. * Имаш ли от лекарството? Моля те не ми казвай, че си дал и последното. Бек замълча. Престорих се, че ми е отговорил. * Ох, слава Богу. Виж. Джак Кълпепър е с мен. Хванал е Сам и не иска да ми каже къде е докато не му дам лекарството. Ще дойдем до десетина минути. * Проклятие. * Нали ще си бъдеш вкъщи? * Да. Разбира се. Грейс, още ли си там? Той може ли да ни чува? * Не. * Бъди твърда, разбра ли? Опитай се да не те е страх. Не го гледай право в очите. Ще те чакам в къщата. Вкарай го вътре. Не мога да изляза навън, защото ще се трансформирам и тогава всички ще ме прецакани. * Какво ти говори? - попита Джак. * Обяснява ми от коя врата да влезем. За да те вкарам вътре най-бързо. Лекарството няма да подейства ако си вълк. * Добро момиче. По някаква причина, похвалата на Бек ми попречи да дишам. Очите ми се напълниха със сълзи. * Ще сме там скоро. - затворих телефона и погледнах Джак. Не точно в очите но в посока на главата му. - Отбий на алеята. Предната врата ще е отключена. * Как мога да знам дали да ти вярвам? * Ти сам го каза. Ти знаеш къде е Сам. Нищо няма да ти се случи, защото трябва да знаем къде е, за да го спасим. Chapter Forty-nine Глава четиридесет и девета Превод: white_magic Редакция: djenitoo Сам 4°C Студът се бе впил в кожата ми. Виждах само тъмнина. От мястото където бях видях малка ивица светлина – прага на вратата. Не можех да кажа дали този изход беше много близо или много далеч. Около мен миришеше на прах, животни и химикали. Дишането ми беше силно в ушите ми. Където и да бях трябваше да е малко помещение. Барака за инструменти? Мазе? По дяволите. Беше студено. Не беше достатъчно, за да се трансформирам, но все пак. Но щеше да бъде скоро. Аз лежах по очи – защо лежах по очи? Опитах се да стана на крака и захапах устна, за да спра вика. Глезенът ми не беше добре. Опитах отново, внимателно, сякаш бях новородено, което все още не знае как да използва краката си. Залитнах настрани и потърсих нещо, на което да се подпра. Дланите ми се опряха в нещо остро – интрументи за изтезание. Бяха окачени на близката стена. Нямах идея какви бяха, но бяха студени, метални и мръсни. За момент стоях на ръце и колене, заслушан в дишането си и усетих как кръв нахлува в дланите ми. Замислих се дали да не се предам. Бях толкова уморен от битките. Имах чувството, че съм се бил със седмици. Най-накрая се изправих и закуцуках към вратата. Ръцете ми бяха протегнати напред, за да предпазя тялото си от още изненади. Протегнах се за дръжката на вратата, но не усетих нищо друго освен дърво. Някаква треска се заби в пръста ми и аз изругах тихо. След това притиснах рамото си във вратата и започнах да бутам. Молех се да се отвори, ако има някакво правосъдие на този свят. Вратата не помръдна. Chapter fifty Глава петдесета Този Джак бе бесен също толкова, колкото бе в колата, но сега тя нямаше посока, нямаше човешки контрол. Устните му се отдръпнаха от зъбите му и оформиха озъбване, но никакъв звук не се появи. * Отстъпи! Мъж влетя в коридора, изненадващо пъргав като за ръста си и се движеше точно към Джак. Джак със свалена защита се сви на земята за отбрана и мъжа се стовари с цялата си тежест върху него. * Долу! – изръмжа мъжа и потрепнах преди да осъзная, че говори на вълка. – Стой долу. Това е моята къща. Ти си нищо тук. – Ръката му бе около муцуната на Джак и викаше точно срещу лицето му. Джак изръмжа през стиснатите си челюсти и Бек насила сведи главата му пода. Очите на Бек се преместиха към мен и, въпреки че държеше вълк към пода с една ръка гласът му бе напълно спокоен. – Грейс? Може ли да ми помогнеш? Стоях напълно неподвижна, гледайки. * Да. * Хвани края на килима на който стои. Ще го завлечем в банята. Тя е – * Знам къде е. * Добре. Хайде. Ще се опитам да помогна, но трябва да задържа тежестта си върху него. Заедно задърпахме Джак надолу по коридора до банята където принудих Сам да влезе във ваната. Бек, полу на килима полу не, хвана отзад Джак и го изтласка в стаята, и изрита останалата част от килима след него. Бек отскочи назад и затръшна вратата заключвайки я. Дръжката на вратата бе обърната така, че ключалката бе отвън, карайки ме да се чудя колко често този тип случки са ставали преди. Бек пое дълбоко дъх, меко казано, и ме погледна. * Добре ли си? Ухапа ли те? Поклатих глава отчаяно. * Това не е от значение. Как ще открием Сам? Бек ми кимна с глава да го последвам в ухаещата на розмарин кухня. Направих го и загледах предпазливо, когато видях друг човек да седи на бар плота. Не бих могла да го опиша по друг начин освен като тъмен, ако някой ме попита по-късно. Той бе просто тъмен, неподвижен и тих, и вонеше на вълк. Имаше ново изглеждащи белези на ръката си, би трябвало да е Пол. Той не каза нищо, и Бек не му каза нищо, когато се облегна на плота и взе мобилен телефон. Набра номер и го пусна на високоговорител. Погледна ме. * Колко ми е ядосан? Хвърли ли си телефона? * Не мисля. Не знаех номера. Бек се вгледа в телефона и слушахме как звъни леко и отдалечено. Моля те вдигни. Сърцето ми пропускаше неконтролируемо. Наклоних се към плота и погледнах към Бек, към правите му рамена, челюст и вежди. Всичко в него изглеждаше безопасно, честно и сигурно. Исках да му вярвам. Исках да вярвам, че нищо лошо няма да се случи, защото Бек не е паникьосан. Появи се пращене на другата страна на линията. * Сам? – Бек се наклони близо към телефота. Гласът често прекъсваше: * Гр…? … ти? * Бек е. Къде си? * …ак. Грейс… Джак ще… - единственото нещо което можех да разбера бе страданието му. Исках да бъда там независимо където и да бе. * Грейс е тук. – каза Бек. – Под контрол е. Къде си? В безопасност ли си? * Студено. Само една дума дойде, ужасяващо ясна. Отдръпнах се от плота. Да стоя неподвижна не бе опция. Гласът на Бек бе все още равен. * Не те чуваме добре. Опитай отново. Кажи ми къде си. Колкото се може по ясно. * Кажи на Грейс… обади на И..бел.. в барака няк..де. Чух… преди. Приближих се към плота, облягайки се. * Искаш да се обадя на Изабел. Ти си в барака на техен имот? Тя е там? * …ейс. – гласът му бе силен. – Грейс? * Какво? * …ичам те. * Не го казвай. – казах. – Идваме за теб. * Побъ… Прекъсна. Очите на Бек проблеснаха към мен, в тях можех да видя всичкото безпокойствие, което не издаваше гласа му. * Коя е Изабел? * Сестрата на Джак. – сякаш отне прекалено дълго време да сваля раницата си и извадя телефона си от един от джобовете. – Би трябвало Сам да е хванат някъде в техните земи. В някаква барака или подобно. Ако се свържа с Изабел по телефона може би ще може да го открие. Ако не, то тогава тръгвам веднага. Пол погледна към прозореца, към залязващото слънце и знаех, че си мисли, че нямам достатъчно време да стигна до къщата на Кълпепър преди температурите да паднат. Нямаше смисъл да мисля за това. Намерих номера на Изабел от предния път когато ми се бе обадила и натиснах „Позвъни”. Прозвъня два пъти. * Изабел, Грейс е. * Не съм малоумна. Видях номера ти. Искаше ми се да се пресегна през телефона и да я удуша. * Изабел, Джак е заключил Сам някъде близо до къщата. – Прекъснах започващия й въпрос. – Не знам защо. Но Сам ще се промени, ако стане прекалено студено, и където и да е, е в капан. Моля те, кажи ми, че си у вас. * Да. Току що дойдох. В къщата съм. Не чух никакъв шум или подобно. * Имате ли барака или нещо такова? Изабел издаде раздразнен звук. * Имаме шест външни постройки. * Трябва да е в една от тях. Той се обади от барака. Ако слънцето залезе зад дърветата, ще се застуди за две секунди. * Схванах! – сопна се тя. Имаше шумолене. – Обличам си кожуха. Излизам. Чуваш ли ме? Вече съм навън. Задника ми замръзва заради теб. Вървя през двора. Минавам покрай мястото на тревата, където кучето ми пикаеше преди шибания ми брат да го изяде. Пол се усмихна леко. * Може ли да побързаш? – изисках. * Бягам към първата барака. Викам името му. Сам! Сам! Там ли си? Не чувам нищо. Ако се е превърнал във вълк в една от тези бараки и го пусна навън, и ми раздере лицето, семействата ми ще те съди. Чух слаб, немощен удар. * По дяволите. Вратата е залостена. – друг удар. – Сам? Момче-вълк? Там ли си? Нищо в бараката за косачка за трева. Къде е Джак между другото, ако е направил това? * Тук. Добре е засега. Чуваш ли нещо? * Съмнявам се да е наистина добре. Напълно е мръднал, Грейс. С главата, имам предвид. И не, ще ти кажа, ако чуя нещо. Отивам към следващата. Пол положи ръката си на стъклото на прозореца над кухненската мивка и трепна. Беше прав. Ставаше прекалено студено. * Обади се отново на Сам – помолих Бек. – Кажи му да вика, за да може тя да го чуе. Бек вдигна телефона си, натисна бутон и го доближи до ухото си. Изабел звучеше леко задъхана. * На следващата съм. Сам! Там ли си? Пич? – имаше почти неуловимо скърцане, когато вратата се отвори. Пауза. – Освен ако не се е превърнал в колело значи, че не е и тук. * Колко още има? – исках да бъда в Кълепърс вместо Изабел. Щях да бъда по-бърза от нея. Щях да раздера дробовете си от викане, за да го намеря. * Казах ти. Още четири. Само две по-близо. Другите са на полето зад къщата. Те са хамбари. * Трябва да е в една от близките. Той каза, че е барака. – погледнах Бек, който все още държеше телефона до ухото си. Погледна ме и поклати глава. Нямаше отговор. Сам, защо не вдигаш? * На градинската барака съм. Сам! Сам, Изабел е, ако си вълк не яж лицето ми. –Можех да чуя дишането й по телефона. Вратата е залостена като другата. Ритам я със скъпите си обувки и това ме вбесява. Бек затръшна телефона на плота и се отдалечи от мен и Пол. Постави ръцете на врата си. Движението бе толкова напомнящо ми на Сам, че чак ме прониза. * Отворих я. Смърди. Лайняно е навсякъде. Няма нищо – о! – прекъсна, и дишането й се чуваше през телефона по-учестено от преди. * Какво? Какво? * Изчакай секунда – млъкни – свалям се палтото. Тук е, окей? Сам. Сам, погледни ме. Сам, казах погледни ме, ти копеле, превръщаш се във вълк. Не смей да й го причиняваш. Снижих се бавно надолу до плота, обгръщайки телефона към главата ми. Лицето на Пол не се промени, просто ме гледаше – неподвижно, тихо, тъмно, вълк. Чух звук от плесница и леко казана псувня, след това вятъра зашумя в слушалката. * Вкарвам го вътре. Благодаря на Бог, че родителите ми не са у дома тази вечер. Ще ти се обадя след няколко минути. Имам нужда и от двете си ръце в момента. Телефона заглъхна в ръцете ми. Погледнах към Пол, който все още ме гледаше, чудейки се какво би трябвало да му кажа, но имах чувството, че той вече знае. Chapter Fifty-one Глава петдесет и първа Превод: djenitoo Редакция: djenitoo Грейс 3°C Снега се спускаше по предното ми стъкло, когато завивах към паркинга на Кълпепърс, а боровете изглеждаха сякаш поглъщаха светлината на фаровете. Огромната къща изглеждаше почти невидима в тъмнината като се изключи шепата светлини от прозорците на приземния етаж. Насочих Бронкото към тях сякаш направлявах кораб към светлините на брега, паркирах до белия джип на Изабел. Нямаше други коли. Грабнах другото палто на Сам и слязох от колата. Изабел ме поздрави на задната врата, повеждайки ме през опушеното антре пълно с ботуши, кучешки каишки и еленови рога. Опушения мирис се увеличи когато напуснахме антрето и минавахме през красива и чиста кухня. Неизяден сандвич седеше изоставен на плота. Изабел каза: * Той е в хола до огъня. Точно спря да повръща преди да дойдеш. Изповръща се на целия килим. Но това е добре, защото обичам да подлудявам родителите си. Няма смисъл да прекъсвам рутината. * Благодаря ти. – казах по-благодарно, отколкото фразата позволяваше. Последвах миризмата до хола. За щастие на Изабел и нейните несъществуващи умения за палене на огън, тавана бе много висок и повечето от пушека се бе издигнал нагоре. Сам бе като свит вързоп до огнището, меко одеяло бе увито около рамената му. Недокосната чаша с нещо стоеше до него, все още димяща. Втурнах се напред, потреперих от силата на топлината и спрях рязко когато го подуших: остро, земно, диво. Болезнено позната миризма, която обичах толкова много – но не исках да доловя точно сега. Макар че лицето което обърна към мен бе човешко. Клекнах до него и го целунах. Той ме хвана внимателно, сякаш някой от нас можеше да се счупи и сключи ръцете си около мен, поставяйки глава на рамото ми. Почувствах го как трепери от време на време въпреки малкия димящ огън, който бе въпреки всичко достатъчно горещ, за да едва ли не изгори рамото ми. Исках да каже нещо. Тази мъртва тишина ме плашеше. Отдръпнах се от него и прокарах ръката си през косата му за една дълга минута преди да кажа, каквото бе нужно да се каже. * Не си добре, нали? * Като влакче в увеселителен парк е. – каза леко Сам. – Изкачвам се, изкачвам се и се изкачвам срещу зимата и докато не стигна върха все още мога да подхлъзна назад. Погледнах настрани към огъня, гледайки центъра му – най-горещата му част, докато цветовете и светлината не изгубиха значението си, прогаряйки зрението ми до бели танцуващи светлини. * И сега си на върха. * Може би. Надявам се, че не. Но Боже – като в ад е. – той взе ръката ми с ледените си п ръсти. Не можех да търпя тишината. * Бек искаше да дойде. Не може да напусне къщата. Сам преглътна, достатъчно силно, че да мога да го чуя. Чудех се дали се чувства отново зле. * Не мога да го видя отново. Това е последната му година. Мислех, че е съм в правото си да съм му ядосан, но в момента изглежда толкова глупаво. Не мога – просто не мога да се справя с това. Не знаех дали има предвид справянето с това, с което го ядосва Бек или влакчето на което се вози. Просто продължих да се взирам в огъня. Толкова горещо. Малко лято, самостоятелно и буйно. Само да можех да го пъхна вътре в Сам и да го задържа завинаги топъл. Усещах, че Изабел стои на прага на стаята, но изглеждаше толкова далеч. * Продължавах да мисля защо не се промених. – казах леко. – Дали съм се родила имунизирана или нещо такова. Но не съм, нали? Защото хванах настинката. И защото все пак не съм напълно~ нормална. Мога да помириша и чуя по-добре. – направих пауза, опитвайки се да събера мислите си. – И мисля, че бе баща ми. Мисля, че бе когато ме остави в колата. Беше ми станало толкова горещо, докторите казаха, че е трябвало да съм мъртва, помниш ли? Но не умрях. Оживях. И не се превърнах във вълк. Сам ме погледна с тъжни очи. - Вероятно си права. - Но виждаш ли може да бъде излекувано, нали? Наистина ли ти е много горещо? Сам поклати глава. Бе много блед. * Не мисля, ангеле. Колко гореща бе онази вана в която ме пъхна? А и Улрик се опита да отиде в Тексас, а там бе 39-40°. Все още е вълк. Ако е това което те е излекувало, то е било защото бе малка и имаше ужасно висока температура, която те е изгорила отвътре. * Можем да предизвикаме температура. – казах внезапно. Но веднага след като го казах поклатих глава. – Но не знам да има лекарства, които да вдигат температура. * Възможно е. – каза Изабел от вратата. Погледнах я. Беше се облегнала на касата на вратата с ръце скръстени на гърдите, ръкавите на пуловера й бяха мръсни от това което е трябвало да извади Сам от бараката. – Майка ми работи в малка клиника два дни в седмицата и я чух да разказва за мъж, който е вдигнал 40°-ова температура. Имал менингит. * Какво се е случило с него? – попитах. Сам пусна ръката ми и обърна лицето си. * Умрял. – сви рамена Изабел. – Но може би един върколак не би. Може би затова ти не си умряла като дете, защото си била ухапана преди тъпия ти баща да те остави в колата, за да готви. До мен Сам стана на крака и започна да кашля. * Не и на килима отново! – каза Изабел. Скочих на крака когато Сам подпря ръце на коленете си и се размърда конвулсно без да повърне нищо. Обърна се към мен тресящ се и това което видях в очите му накара стомаха ми да се присвие болезнено. Стаята смърдеше на вълк. За един шеметен момент бяхме само аз и Сам, лицето ми бе сгушено в козината му, на хиляди мили от тук. Сам стисна очи за секунда и когато ги отвори каза: * Съжалявам. Грейс~ знам, че е твърде много да искам. Но може ли да отидем при Бек? Искам да го видя отново, ако това е~ - той спря. Но знаех какво щеше да каже. Ако това е края. Chapter Fifty-two Глава петдесет и първа Превод: crestfallen Редакция: djenitoo Грейс 1°C Шофирането по време на облачни нощи винаги ме караше да се чувствам несигурна. Сякаш надвисналата облачна покривка закриваше не само лунната светлина, но и ограбваше лъчите на всяка енергия, изсмуквайки светлината в секундата, когато попаднеше в пространството. Сега със Сам се почувствах сякаш карах в тъмен тунел, който постоянно се стесняваше. Суграшицата тропаше по предното стъкло; ръцете ми сграбчиха волана, когато гумите на колата се запънаха по хлъзгавия път. Отоплението бе увеличено докрай и ми се искаше да повярвам, че Сам изглеждаше малко подобре. Изабел бе сипала кафето му в термос, затова го принудих да пие, докато пътувахме, въпреки гаденето. Изглежда помагаше повече отколкото външните отоплителни източници. Приех го като възможно затвърдяване на новата ни теория за вътрешната топлина. * Обмислям теорията ти - каза Сам, сякаш прочел мислите ми. - Има смисъл, но трябва да направиш нещо, за да предизвикаш треската - може би менингит, както каза Изабел, но мисля, че това ще е неприятно. * Имаш предвид, като изключим треската? * Да, като я изключим. Нещо много неприятно. Особено имайки се предвид, че не можеш да тестваш на животни, за да разбереш дали действа. Сам ми хвърли поглед да се убеди, че съм разбрала шегата. * Не е много забавно. * По-добре от нищо. * Съгласна. Протегна ръка и докосна бузата ми. * Но съм готов да пробвам. За теб. За да остана с теб. Каза го толкова простичко, толкова спонтанно, че ми отне минута да осъзная пълното въздействие на твърдението. Искаше ми се да кажа нещо, но почувствах, че сякаш нямах въздух. * Не искам да го правя повече, Грейс. Вече не е достатъчно да те наблюдавам само от гората, не и сега когато съм бил с теб наистина. Не мога да гледам повече. Предпочитам да рискувам всичко, което може да се случи... * Смъртта... * Да, смъртта – отколкото да гледам как всичко се изплъзва. Не мога да го направя, Грейс. Искам да опитам. Само че смятам, че трябва да е човек, за да има шанс. Не може да убиеш вълка, докато ти си вълк. Треперех. Не защото бе студено, а защото изглеждаше възможно. Ужасно, страшно възможно. И го исках. Исках винаги да усещам пръстите на бузата си или тъжният звук на гласа му. Трябваше да му кажа, че не си струва, но щеше да е толкова огромна лъжа, че не можех да го на п ра вя. * Грейс – рязко продължи. – Ако ме искаш. * Какво? – отвърнах, осъзнавайки какво е казал. Изглеждаше невъзможно, че бе попитал. Едва ли бях толкова трудна за разчитане. После осъзнах - глупавата, бавна аз, че иска да го чуе. Постоянно ми казваше как се чувства, а аз бях просто... безразлична. Не мисля, че съм му казвала някога. – Разбира се, че те искам. Сам, обичам те, знаеш го. Обичала съм те години. Знаеш това. Сам сви рамене. * Знам, но исках да го чуя. Протегна ръка към моята, преди да осъзная, че не мога да я отделя от волана; вместо това обаче той уви кичур от косата ми около пръстите си и ги допря до шията ми. Представих си, че мога да почувствам неговия и моя пулс синхронизирани при този лек допир. Това би могло да ми принадлежи завинаги. Той се отпусна обратно на мястото си, изглеждайки изморен и се наведе да ме погледне, докато си играеше с косата ми. Започна да си тананика мелодия и след няколко такта я запя. Тихо, наполовина изпято, наполовина продумано, невероятно нежно. Не улових всички думи, но бе за лятното му момиче. За мен. Може би за вечното му момиче. Жълтите му очи бяха полузатворени, докато пееше и в този неповторим момент, принудени да пътуваме в покрития с лед край, можех да видя – като балон от летен нектар, как животът ми би могъл да се простре пред мен. Колата силно се наклони и секунда по-късно видях как еленът се претърколи по капака. Пукнатина пробяга по предното стъкло, избухвайки секунда по-късно в хиляди паяжиновидни фрактури. Натиснах спирачката, но нищо не се случи. Нито дори дума в отговор. Завий, каза Сам, или съм си въобразила, че го е казал, но когато завъртях волана, колата продължи да кара напред, плъзгайки се отново и отново. Смътно си спомних как баща ми казваше да го насоча по плъзгащата се повърхност и го направих, но бе твърде късно. Чу се звук като от чупене на кости, имаше мъртъв елен върху колата и в колата, а стъклото бе навсякъде, дърво се блъсна в капака и кокалчетата на пръстите ми бяха в кръв от стъклото, треперех, а Сам ме гледаше с онзи ужасен поглед. Тогава осъзнах, че колата не се движеше и че студеният вятър се процеждаше от счупената дупка на предното стъкло. Изгубих момент, взирайки се в него. После пробвах двигателя, който остана неподвижен, когато завъртях ключа. Обадих се: * Звъним на 911. Те ще ни вземат. Устата на Сам се изкриви в лека тъжна линия и той кимна сякаш това щеше да проработи. Набрах номера и обясних инцидента, говорейки бързо, опитвайки се да предположа къде може да се намираме, после свалих якето си, внимавайки да не обърша кръвта по ръкавите и го метнах върху Сам. Той стоеше тихо, без да мърда, когато грабнах одеалото от задната седалка и го заметнах с него, после се плъзнах по мястото си и се облегнах на него с надеждата да го стопля. * Обади се на Бек, моля те – каза Сам и аз го направих. Пуснах високоговорителя и оставих телефона на таблото. * Грейс? – чу се гласът на Бек. * Бек – отвърна Сам. – Аз съм. Последна пауза: * Сам, аз... * Няма време. Блъснахме елен. Катастрофирахме. * Къде сте? Колата работи ли? * Твърде далече. Обадихме се на 911. Двигателят не работи. Сам му даде минута да осъзнае какво значеше това. * -Съжалявам, че не наминах. Имаше неща, които да ти кажа... * Не, чуй ме, Сам. Тези деца. Искам да знаеш, че ги вербувах. Те знаеха. Знаели са през цялото време. Не го направих срещу волята им. Не като теб. Съжалявам. Винаги съм съжалявал. Думите не значеха нищо за мен, но очевидно не и за Сам. Очите му блестяха и той премига. Не съжалявам. Обичам те, Бек. - И аз те обичам, Сам. Ти си най-добрият от нас и нищо не променя това. Сам потрепери, първият знак, че студът му въздействаше. * Трябва да затварям - каза той. - Няма повече време. * Довиждане, Сам. * Довиждане. Кимна ми и затворих. За момент стоях неподвижна, премигвайки. После той отметна всички одеала и якета, за да освободи ръцете си, които обви около мен колкото се можеше по-здраво. Усетих как трепери до мен, когато зарови лице в косата ми. * Сам, не тръгвай –помолих се напразно. Взе лицето ми в ръце и ме погледна в очите. Неговите бяха жълти, тъжни, очи на вълк, моите оч и. * Те остават същите. Помни го, когато ме гледаш. Помни, че съм аз. Моля те. * Не тръгвай... Сам ме пусна и протегна ръце, сграбчвайки таблото с едната и седалката с другата. Наведе глава, наблюдавайки как раменете му се тресяха, наблюдавайки тихата агония на трансформацията, докато не дойде онзи лек, ужасен вик, когато изгуби себе си. Chapter Fifty-three Глава петдесет и трета Превод: sunset Редакция: djenitoo Сам 1°C Обливам се в пагуба от тръпнещата недействителност докато протягам ръцете си към теб чезна в мразовитата скръб проправяща се в моята действителност питам се, дали тази чуплива любов е начин да ти кажа сбогом. Chapter Fifty-four Глава петдесет и четвърта Превод: djenitoo Редакция: djenitoo Грейс 0°C Когато линейката пристигнаха, се бях свила в пасажерската седалка в купчината палта, а ръцете ми бяха притиснати към лицето. * Госпожице, добре ли сте? Не отговорих, просто смъкнах ръцете си в скута и се взирах в пръстите си, покрити със сълзи и кръв. * Госпожице, сама ли сте? Кимнах. Chapter Fifty-five Глава петдесет и пета Превод: djenitoo Редакция: djenitoo Сам 0°C Наблюдавах я, както винаги я гледах. Мислите бяха непостоянни и кратки, слаб мирис на студен вятър - прекалено далечен за да се долови. Тя седеше навън близо до люлката, свита, докато студа започна да я тресе, но все още седеше там. За известно време не знаех какво прави. Наблюдавах я. Част от мен искаше да отиде при нея, въпреки че инстинктите нашепваха против това. Желанието проблесна в мисъл, а мисълта в спомен за златна гора, дните плаваха и падаха около мен, мъртви и сухи като есенните листа на земята. И изведнъж осъзнах какво правеше тя, свита там и трепереща от безпощадния студ. Тя чакаше, чакаше студа да я превърне в друга форма. Може би този непознат мирис, който долавях от нея бе надежда. Тя чакаше да се преобразува, аз чаках да се преобразува, и двамата чакахме нещо което не можехме да имаме. Най-накрая мрака се спусна над двора, удължавайки сенките, влачейки ги извън горите докато не покрият целият свят. Наблюдавах я. Вратата се отвори. Свих се по-навътре в тъмнината. Един мъж излезе навън, вдигайки момичето от земята. Светлините от къщата блестяха по замръзналите следи по лицето й. Наблюдавах я. Мислите и отдалечеността избягаха с отсъствието й. След като тя изчезна в къщата остана само едно нещо: копнежа. Chapter Fifty-six Глава петдесет и щеста Превод: djenitoo Редакция: djenitoo Грейс 1°C Техните войове бяха най-трудни за понасяне. Колкото и ужасни да бяха дните, нощите бяха още по-лоши, дните бяха просто равнодушна подготовка за преживяването на още една нощ изпълнена с техните гласове. Лежах в леглото си, прегръщайки възглавницата му докато не остана нито следа от мириса му по нея. Спях на стола му в кабинета на баща ми докато придобие моята вместо неговата форма. Разхождах се боса из къщата в личната си скръб, която не можех да споделя с никого. Единствения човек с когото можех да споделя – Оливия – не можеше да се намери по телефона, а колата ми~ колата за която не можех да понасям да мисля~ бе безполезна и счупена. Такава бях и аз в къщата, и часовете се простираха пред мен както неизменните, безлистни дървета от гората Боундъри отвън срещу прозореца ми. Нощта, когато чух воя му бе най-лошата. Другите започнаха първи, както предните три нощи. Потънах в кожения стол в кабинета на баща ми, скрила лице в последната миришеща на Сам тениска, която имах, и се преструвах, че е просто запис на вълци, а не истински. Не истински хора. И тогава, за пръв път от катастрофата чух воя му да се присъединява към тези на другите. Разкъсваше сърцето ми, когато чувах гласа му. Вълците пееха бавно зад него, сладкогорчива хармония, но всичко което чувах бе Сам. Воя му трепереше, издигаше се, изпълнена с мъка. Слушах го дълго време. Молех се да спрат, да ме оставят сама, но в същото време бях отчайващо уплашена, че ще го направят. Дълго след като другите гласове спряха Сам продължи на вие, много леко и бавно. Когато най-накрая затихна, нощта свърши. Стоенето неподвижно бе непоносимо. Станах, закрачих, свивайки и отпускайки ръцете си в юмруци. Накрая взех китарата на която Сам бе свирил, изкрещях и я разбих в бюрото на татко. Когато баща ми дойде от стаята си ме намери седнала в средата на море от натрошено дърво и скъсани струни. Също като музикална лодка разбита в каменист бряг. Chapter Fifty-seven Глава петдесет и седма Превод: crestfallen Редакция: djenitoo Грейс 2°C Първият път, когато вдигнах телефона си след катастрофата, валеше сняг. Светлина и деликатни снежинки се носеха като цветни венчелистчета покрай черния правоъгълник на прозореца. Не бих го вдигнала, но това бе човекът, с който се опитвах да се свържа след катастрофата. - Оливия? * Г-г-г-рейс? – едва разбираемо отвърна Оливия. Хлипаше. * Оливия, тихо, какво не е наред? Бе глупав въпрос. Знаех какво не е наред. * Помниш ли, че ти казах, че знам за вълците? – пое си глътки въздух между думите. – Не ти казах за болницата. Джак... * Те ухапа. * Да – изхлипа тя. – Не мислех, че нещо ще се случи, защото дните отминаваха и се чувствах същата! Крайниците ми сякаш се разхлабиха. * Трансформирала си се? * Аз... аз... не... мога... Затворих очи, представяйки си картината. * Къде си сега? * На автобусната спирка. – направи пауза, подсмърчайки. – Студено е. * О, Оливия, ела при мен. Остани. Ще измислим начин. Бих дошла, но все още нямам кола. Оливия заплака отново. Изправих се и затръшнах вратата на стаята си. Не че майка ми щеше да ме чуе - и без това бе на горния етаж. * Оливия, всичко е наред. Няма да откача. Виждала съм как Сам се променя и не откачих. Знам какво представлява. Успокой се. Не мога да дойда да те взема. Нямам кола, ще трябва да шофираш до тук. Успокоявах я още няколко минути и и казах, че предната врата ще е отключена, когато пристигне. За пръв път след катастрофата се почувствах на себе си. Когато тя пристигна разрошена и с червени очи, я натиках в банята за душ и й намерих чифт дрехи. Останах на затворения капак на тоалетната, докато тя бе под горещия душ. * Ще ти разкажа историята си, ако ти кажеш своята – казах й. – Искам да знам кога те ухапа Джак. * Обясних ти как го срещнах - снимайки вълците, и как го нахраних. Бе толкова глупаво, че не ти казах - чувствах се толкова виновна, че се скарах с теб, затова не ти казах веднага, а после започнах да бягам от часове, за да му помогна и почувствах, че не мога да ти кажа без... не знам какво мислех. Съжалявам. * Вече е минало – отвърнах. – Как се случи? Накара те да му помогнеш ли? * Не – каза Оливия. – Всъщност бе много мил, когато нещата ставаха по неговия начин. Доста се ядосваше, когато се трансформираше, но изглеждаше болезнено. И винаги питаше за вълците, искаше да види снимки и говорихме, а след като разбра, че си била ухапана... * Разбра? – повторих. * Добре де, казах му. Не знаех, че това щеше да го подлуди! Непрестанно говореше за лек след това и се опита да ме накара да му кажа как да го поправи. И после той ъъъ, той... – избърза очите си – ме ухапа. * Чакай. Той те ухапа, докато е бил човек? * Да П отръпнах. * Колко ужасно. Гадно копеле. И през цялото време си се справяла сама? * На кого бих могла да кажа? – отвърна Оливия. – Мислех, че Сам е единствен заради очите му - защото смятах, че ги разпознавам от снимките ми на вълците, но той ми каза, че когато ме е срещнал, е носил лещи. Затова знаех, че или съм сгрешила, или той просто нямаше намерение да ми помогне. * Трябваше да ми кажеш. Вече и бездруго ти бях казала за върколаците. * Знам. Просто се чувствах... виновна. Бях просто – спря водата – глупава. Не знам. Какво мога да направя всъщност? Защо Сам бе толкова човечен? Видях го. Чакаше те в Бронкото винаги и никога не се трансформираше. Подадох й хавлия през завесата. * Ела в стаята ми. Ще ти разкажа. Оливия остана с мен вечерта, треперейки и ритайки толкова, че накрая направи купчина от одеала и спалния чувал до леглото ми, за да можем и двете да спим. След късната закуска отидохме да й вземем паста за зъби и други тоалетни принадлежности - майка ми бе шофирала с татко до работа и можех да използвам колата й. По пътя за вкъщи телефона ми звънна. Оливия взе телефона, без да отговаря и ми прочете номера. Бек. Наистина ли исках да го направя? Въздъхнах и протегнах ръка за телефона. * Да? * Грейс. * Да? * Съжалявам, че ти се обаждам – каза той с равен глас. – Знам, че последните няколко дни трябва да са били тежки за теб. Трябваше ли да кажа нещо? Надявам се не, защото не можех да измисля нищо. Умът ми бе замъглен. * Грейс? * Тук съм. * Обаждам се заради Джак. Вече е по-добре, здрав и няма да отнеме много време, преди да се трансформира за зимата. Но мисля, че все още му остават няколко седмици промяна. Умът ми не бе толкова замъглен, че да не осъзная доколко Бек ми се доверяваше в този смисъл. Смътно се почувствах благодарна. Бек се засмя - не с весел смях, но все пак приятен. * Всъщност премина от банята в мазето. Но се тревожа, че скоро ще се трансформирам - почти го направих тази сутрин. И това би оставило Джак на много лошо място следващите няколко седмици. Съжалявам, че те моля, защото те поставям в опасност да бъдеш ухапана, но може би ще можеш да го наглеждаш докато се трансформира? Замълчах. * Бек, вече съм ухапана. * О! * Не, не – добавих бързо – Не наскоро. Преди много години. Гласът му звучеше странно. * Ти си момичето, което Сам спаси, нали? * Да. * И никога не си се трансформирала? * Не. * От колко време познаваш Сам? * Срещнахме се лично едва тази година. Но го наблюдавах откакто ме спаси. Паркирах, но не спрях двигателя. Оливия се наведе да пусне отоплението и се отпусна назад със затворени очи. * Искам да наминеш, преди да се трансформираш. Да поговорим, ако всичко е наред. * Ще бъде повече от добре. Но се боя, че трябва да е скоро. Наближавам момента, когато няма да мога да се трансформирам обратно. По дяволите. Телефонът ми сигнализираше за друго обаждане. * Следобед? - запитах. Когато се съгласи, казах: - Трябва да затварям, съжалявам. Някой звън и. Казахме си чао и приех другото повикване. * Господи, Грейс, колко пъти щеше да го оставиш да звъни? Осемнайсет? Двайсейт? Хиляда? Бе Изабел. Не бяхме се чували от деня след катастрофата, когато й съобщих къде бе Джак. Отвърнах: * Всичко, което знаеш е, че бях в час и бях убита заради извъняването на телефона ми по това време. * Не си била в час. Както и да е, имам нужда от помощта ти. Майка ми открила нов случай на менингит - най-лошият вид от болестта, в клиниката, където работи. Докато бях там, източих кръв от човека. Три шишенца. Премигах няколко пъти, докато разбера какво казваше. * Направила си какво? Защо? * Грейс, мислех, че си отличничката в класа. Очевидно, че подвижната скала е направила чудеса за теб. Концентрирай се. Докато майка ми беше на телефона, се престорих, че съм медицинска сестра и източих от кръвта му. Противната му, заразена кръв. * Знаеш как да източваш кръв? * Да, знам! Не могат ли всички? Не разбираш ли какво ти казвам? Три стъкленици. Една за Джак. Една за Сам. Една за Оливия. Трябва да ми помогнеш да закараме Джак до клиниката. Кръвта е в хладилника. Страх ме е да я извадя, за да не загине бактерията или каквото се случва с тях. А и не знам къде е къщата му, не знам къде се намира. * Искаш да го инжектираш с менингит. * Не, искам да го заряза с малария. Да, глупаче. Искам да ги заряза с менингит. Основния симптом е – изненада! - треска. И да бъда честна, не ми пука дали ще го направиш със Сам и Оливия. И без това едва ли ще проработи върху Сам, защото вече е вълк. Прецених, че трябва да взема достатъчно кръв за всички, ако исках да те накарам да ми помогнеш. * Изабел, и без това щях да ти помогна – въздъхнах. – Ще ти дам адреса. Чакай ме там след час. Chapter Fifty-eight Глава петдесет и осма Превод: all_the_same Редакция: djenitoo Грейс 6°C а бъда в мазето на Бек ме накара да се чувствам едновременно по-щастлива и понещастна, отколкото се бях чувствала откакто Сам се превърна във вълк, защото да виждам Бек, в неговия свят, беше все едно да виждам Сам отново. Започна, когато оставихме Оливия да повръща в банята и когато срещнах Бек на върха на стъпалата към мазето – беше твърде студено за него да ме посрещне на входната врата – и аз осъзнах, че Сам е наследил много от маниерите и движенията си от Бек. Дори най – малките жестове: протягайки пръсти да изгаси ключа на лампата, накланяйки глава в знак да го последваме, навеждайки се тромаво да избегне ниска греда в дъното на стълбите. Толкова ми напомняше на Сам, че чак ме болеше. Тогава стигнахме дъното на стълбите и аз затаих дъх. По – голямата част от пространството в мазето беше запълнено с книги. Не просто няколко. Беше библиотека. Стените бяха наредени с рафтове, които стигаха до тавана на ниското помещение и те бяха препълнени. Дори без да се доближавам до рафтовете се виждаше, че са категоризирани: високи, дебели атласи и енциклопедии на един рафт; кратки, многоцветни книги с меки корици на няколко други; големи албуми със снимки с букви по кориците; романи с твърди корици, по които се забелязваше прах. Пристъпих бавно към средата на стаята и застанах върху прашния оранжев килим, завъртайки се бавно, за да ги огледам всичките. И миризмата – миризмата на Сам беше навсякъде в стаята, сякаш беше тук с мен, държейки ръката ми, гледайки всичките тези книги с мен, чакайки ме да кажа “Страхотно е.” Тъкмо щях да наруша тишината с нещо от рода на “Виждам откъде Сам се е запалил толкова по четенето”, когато Бек каза, почти извинително: * Когато прекарваш много време затворен, четеш доста. Тогава аз си спомних, изведнъж, какво ми бе казал Сам за Бек: това е последната му година като човек. Повече нямаше да прочете тези книги. Загубила дар слово, само погледнах Бек и успях да промълвя глупаво. * Обичам книгите. Той се усмихна знаещо. След което погледна към Изабел, която си извиваше врата наоколо сякаш Джак може да е на някой от рафтовете. * Джак сигурно е в съседната стая и играе видео игри. – рече Бек. Изабел проследи погледа на Бек към вратата. * Ще ми разкъса ли гърлото ако вляза вътре? Бек сви рамене. * Не повече от обичайното, мисля. Това е най-топлата стая в къщата, и смятам, че там се чувства по-удобно. Макар че продължава да се трансформира от време на време. Само внимавай. Беше интересно как говори за Джак – повече като за животно, отколкото за човек. Сякаш съветваше Изабел как да се доближи до горилите в зоологическата градина. След като Изабел изчезна в другата стая Бек посочи един от двата ниски червени стола в стаята. * Настанявай се. Бях щастлива да се отпусна в един от столовете. Миришеше на Бек и на някои от другите вълци, но най-вече на Сам. Беше толкова лесно да си го представя, свит на топка на това място, четейки и придобивайки необичайно широки речникови знания. Положих глава на едната страна на стола преструвайки се, че съм се сгушила в ръцете на Сам и се обърнах към Бек, който беше седнал в срещуположния стол. Не както е прилично, а разполагайки се назад с широко изпънати крака. Изглеждаше уморен. * Донякъде съм изненадан, че Сам те е пазил в тайна през всичкото това време. * Наистина? Той сви рамена. * Предполагам, че не би трябвало да съм. Аз не съм му казвал за моята съпруга. * Той знаеше. Разказа ми за нея. Бек се засмя, кратко и доброжелателно. * Не би трябвало да се изненадвам и от това. Да пазиш тайна от Сам беше невъзможно. Не че искам да звуча като някое клише, но той можеше да разчита хората така сякаш бяха отворена книга. И двамата говорихме за него в минало време, сякаш беше умрял. * Мислиш ли, че ще го видя отново? Изражението му беше отдалечено, невъзможно за разчитане. * Мисля, че тази година беше последната му. Наистина смятам така. Знам, че това е моята. Не знам защо той получи толкова малко години. Това не е нормално. Искам да кажа, че е различно за всички, но аз бях ухапан преди малко повече от 20 години. * Двадесет? Бек кимна. * В Канада. Бях на 28, изгряваща звезда в моята кантора, и бях тръгнал на поход по време на отпуската си. * Ами останалите? Те откъде са? * От всякъде. Когато чух , че имало вълци в Минесота, си помислих че има добър шанс да са като мен. Затова отидох да проуча, разбрах че съм бил прав и Пол ме прибра под крилото си. Пол е * Черният вълк. Той кимна. * Искаш ли кафе? Мога да убия човек за едно кафе, ако нямаш нищо против израза. Бях дълбоко благодарна. * Това би било прекрасно. Ако ме насочиш в посоката на котлона, ще го направя аз. – Той ме упъти, котлона беше скрит в пролука между рафтовете, до един малък хладилник. – И може да продължиш да говориш. Той звучеше така, сякаш му е станало смешно. * За какво? * Глутницата. Какво е да си вълк. Сам. Защо преобрази Сам. – спрях се с цедка за кафе в ръка. – Да. Това. Искам да знам най –вече това. Бек покри с ръце лицето си. * Боже, най-лошият. Преобразих Сам, защото бях егоистично копеле без душа. Чух съжалението в гласа му, но не бях готова да го оставя толкова лесно. * Това не е причина. Дълбока въздишка. * Знам. Джен – жена ми – току що бе починала. Тя беше в последен стадий на раковата болест, когато се запознахме, затова знаех че ще се случи, но бях млад и глупав и си помислих, че може да се случи някакво чудо и да живеем щастливо до края на дните си. Както и да е. Нямаше чудо. Бях депресиран. Обмислях да се самоубия, но интересното на това да имаш вълк в себе си е че идеята за самоубийство не ти се струва особено добра. Забелязала ли си, че животните не се убиват нарочно? Не бях. Наложих си за цел да запомня това. * Както и да е, бях в Далът през лятото и видях Сам с родителите му. Боже, това звучи ужасно, нали? Но не беше така. Джен и аз говорихме през цялото време за деца, макар и двамата да знаехме че никога няма да се случи. По дяволите, беше й предопределено да живее само 8 месеца. Как е възможно да има бебе? Както и да е, видях Сам. И ето го там, с неговите жълти очи, точно като на вълк, и бях напълно погълнат от идеята. И – няма нужда да ми казваш Грейс, знам че не беше правилно – аз го видях с неговите наивни, празноглави родители, толкова глупави колкото двойка пингвини и си помислих, аз бих могъл да бъда поподходящ за него. Мога да го науча на повече. Не казах нищо и Бек положи челото си в ръце. Гласът му звучеше страшно уморен, сякаш беше на векове. Не казах нищо, но той изръмжа. * За бога, Грайс, знам. Знам. Но знаеш ли какво е най-глупавото? Аз всъщност харесвам какво съм. Имам предвид, не отначало. Беше проклятие. Но после беше все едно да си някой, който обича лятото и зимата. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Знаех, че впоследствие ще изчезна, но свикнах с тази мисъл много отдавна. Мислех си че и Сам ще свикне. Намерих чашите в малко шкафче над кафе машината и извадих две от тях. * Но той не е. Мляко? * Малко. Не много. – той въздъхна. – Това е като ад за него. Аз му създадох личен ад. Той има нужда от това себеусещане за да се чувства жив и когато губи това чувство и се превърне във вълк~ за него това е ад. Той е най-добрият човек, когото съм срещал в света, а аз напълно го съсипах. Съжалявам за това всеки ден от годината. Той може би си го заслужаваше, но не можех да му позволя да се принизява още. Занесох му чашата и седнах отново. * Той те обича, Бек. Може и да мрази това да е вълк, но те обича. И трябва да ти кажа, че това да седя тук с теб ме убива, защото всичко в теб ми напомня на него. Ако му се възхищаваш, това е защото ти си го направил това което е. Бек изглеждаше странно раним в този момент, ръцете му бяха сключени около чашата с кафе, гледайки ме през парата издигаща се над нея. Той се смълча за дълго време и след това каза. * Угризението ще е едно от нещата, с които с радост ще се сбогувам. Аз се намръщих при тези думи. Отпих от кафето. * Ще забравиш ли всичко? * Не забравяш нищо. Просто го виждаш по различен начин. През погледа на вълк. Някои неща стават напълно несъществени, когато си вълк. Други неща са емоции, които вълците просто не изпитват. Ние ги губим. Но най-важните неща – може да ги задържим. Повечето от нас. Като любовта. Спомних си как Сам ме наблюдаваше, преди да се срещнем като хора и как аз отвръщах на погледа му. Влюбвайки се един в друг, колкото и невъзможно да беше това. За един момент, дори не можех да говоря. * Ти беше ухапана. – каза Бек. Бях чувала това и преди, този въпрос без въпросителен знак. Кимнах. * Преди малко повече от 6 години. * Но никога не се преобрази. Преразказах историята относно това как бях заключена в колата и след това обясних теорията за възможен лек, която двете с Изабел бяхме развили. Бек седеше мълчаливо в продължение на един дълъг момент, правейки леки кръгчета в чашата с един пръст, гледайки втренчено книгите на стената. Най – накрая, той кимна. * Може и да проработи. Виждам как това би могло да се получи. Но мисля, че трябва да си човек, когато биваш инжектиран, за да има полза. * Това каза и Сам. Той каза, че ако убиваш вълка, не би трябвало да си вълк докато те инжектират. Погледа на Бек беше все така нефокусиран докато обмисляше казаното. * Но боже, това ще е рисковано. Не можеш да лекуваш менингита докато не си сигурен, че треската е убила вълка. Бактериалният менингит има невероятно висок процент на смъртоносните случаи, дори и да го откриеш навреме и го лекуваш още от началото. * Сам ми каза, че ще рискува да умре за лека. Мислиш ли, че наистина го мисли? * Напълно. – каза Бек, без дори да се замисли. – Но той е вълк. И най-вероятно ще си остане такъв до края на живота си.” Снижих поглед към полу празната си чаша, забелязвайки начина по който течността си променяше цвета в краищата. * Мислех си да го заведем до клиниката, за да видим дали ще се преобрази от топлината в сградата. Настъпи мълчание, но не погледнах нагоре, за да проверя какво е изражението на Бек. Той каза нежно: * Грейс. Преглътнах, все още гледайки кафето. * Знам. * Наблюдавал съм вълци вече около 20 години. Предсказуемо е. Достигаме до края~ и това е краят. Почувствах се като упорито дете. * Но той се преобрази, а не трябваше, нали? Когато бе прострелян, той се превърна обратно в човек. Бек отпи голяма глътка от кафето. Чух пръстите му да барабанят по чашата. * И когато те спаси. Той се преобрази в човек, за да те спаси. Не знам как го направи. Или защо. Но го направи. Винаги съм си мислил, че трябва да има нещо общо с адреналина, който подвежда тялото че е топло. Знам също така, че се е опитвал да го повтори и други пъти, но така и не успя.” Затворих очи и си представих как Сам ме носи на ръце; можех почти да го видя в съзнанието си, да го подуша, да го усетя. * По дяволите. – Бек не каза нищо повече в продължение на дълго време. После, пак: – По дяволите. Това би искал той. Той би искал да опита. – Той свърши кафето си. – Ще ти помогна. Какво мислиш да правиш? Да го упоиш за пътуването? Всъщност наистина обмислях този вариант, още откакто Изабел се обади. * Мисля, че ще се наложи, нали? Иначе няма да може да го понесе. * Бенадрил, – каза Бек, сякаш заявяваше някакъв факт. – Имам от него горе. Ще го упои и няма да усеща нищо, така че да не подивее в колата. * Единственото нещо, което не можах да се сетя е как да го доведем дотук. Не съм го виждала от инцидента насам. - Бях предпазлива с думите си. Не можех да си позволя да се надявам. Просто не можех. Гласът на Бек беше уверен. * Аз мога да го направя. Аз ще го накарам да дойде. Ще сложим Бенадрила в някакъв хамбургер или нещо подобно. – Той се изправи и взе чашата с кафето от ръката ми. – Харесвам те, Грейс. Искаше ми се Сам да можеше – Той се спря, сложи ръка на рамото ми. Гласът му беше толкова мил, че си помислих че ще се разплача. * Може и да стане, Грейс. Може и да стане. Видях, че той не вярваше, но видях също така, че му се искаше. Засега, това беше достатъчно. Chapter Fifty-nine Глава петдесет и девета Превод: all_the_same Редакция: djenitoo Грейс 3°C Тънък слой сняг беше покрил земята, когато Бек навлезе в задния двор, раменете му бяха напрегнати и образуваха права линия под пуловера му. Вътре, Изабел и Оливия стояха с мен до стъклената врата, готови да помогнат, но се чувствах все едно съм сама, гледайки как Бек крачи през последния си ден като човек. В една от ръцете си държеше червено, сурово месо, напоено с бенадрил, а другата му ръка трепереше неконтролируемо. На дузина ярда от къщата, Бек се спря, пусна месото на земята и след това пристъпи няколко крачки към гората. За момент той остана там, главата му бе наклонена по начин, който разпознах. Той слушаше. * Какво прави той? – Изабел поиска да узнае, но не отговорих. Бек сложи ръце пред устата си и макар да бях вътре все пак успях да го чуя ясно. * Сам! – Той извика отново. – Сам! Знам, че си там! Сам! Сам! Помниш ли кой си? Сам! Треперейки, Бек продължаваше да вика името на Сам към пустите, мразовити гори, докато не се спъна и не възвърна баланса си точно преди да падне. Докоснах с пръсти устните си докато сълзи се стичаха по бузите ми. Бек извика името на Сам още веднъж, и след това раменете му се изкривиха, огъваха се в различни посоки, мятащите му се ръце и крака оставаха следи в снега около него. Дрехите увиснаха около формата му, празни и намачкани, след което той се отърси от тях, клатейки гла ва. Сивият вълк стоеше в средата на двора, втренчил поглед към стъклената врата, очите му наблюдаваха нас, а ние от своя страна не отделяхме поглед от него. Той се отдръпна от облеклото, което никога вече нямаше да носи и след това замръзна, обръщайки глава към гората. Между тъмно-черните борове, излезе още един вълк, главата му беше наведена ниско и той се движеше предпазливо. Очите му ме намериха зад стъклото. Сам. Chapter Sixty Глава шейсета Превод: all_the_same Редакция: djenitoo Грейс 2°C Нощта беше стоманено сива, небето представляваше безкраен низ от застинали облаци, чакащи снега и вечерта. Навън от джипа, гумите хрущяха по засолени пътища, а лапавицата падаше по предното стъкло. Вътре, зад волана, Изабел се оплакваше от “миризмата на мокро куче”, но на мен ми миришеше на бор и земя, дъжд и мускус. А зад тази миризма се усещаше, острото, заразително чувство на тревога. На предната седалка, Джак продължаваше да скимти леко, звук, който беше полу човешки, полу животински. Оливия седеше до мен на задната седалка, пръстите й бяха така силно вплетени в моите, че изпитвах болка. Сам беше зад нас. Когато го качихме в джипа, той бе потънал в наркотичния сън. Сега, дишаше дълбоко и неравно, и се напрягах да го чуя през звука на гумите, хвърлящи киша откъдето минем, за да поддържам някаква връзка с него, когато не можех да го докосна. Както беше упоен, можех да седна до него и да прокарвам пръстите си през козината му, но това би било изтезание за него. Сега той бе животно. Обратно в своя свят, далеч от мен. Изабел спря пред малката клиника. В този час паркинга бе тъмен и неосветен; самата клиника приличаше на малък сив квадрат. Не изглеждаше като място, където ставаха чудеса. Изглеждаше като място, където отиваш когато си болен и нямаш пари. Изгоних тази мисъл от главата си. * Откраднах ключовете от майка си, - каза Изабел. За нейна чест, не звучеше притеснена. – Хайде. Джак, може ли да се опиташ, по дяволите, да не изкормиш някого преди да сме влезли? Джак промърмори нещо, което не можех да повторя. Погледнах отзад; Сам се беше изправил на крака, залитайки. * Изабел, побързай. Действието на бенадрила започва да преминава. Изабел издърпа нагоре ръчната спирачка. * Ако ни арестуват, ще им кажа, че всички вие сте ме отвлекли. * Хайде! – сопнах се аз. Отворих вратата, както Оливия, така и Джак потрепериха от студа. – Побързайте – вие двамата трябва да бягате. * Ще се върна да ти помогна за него, - ми рече Изабел и изскочи от джипа. Обърнах се към Сам, който завъртя очи към мен. Изглеждаше дезориентиран, замаян. За миг замръзнах под погледа му, припомняйки си Сам легнал в леглото, с лице обърнато към мен, с очи, които гледаха в моите. Той издаде тих разтревожен звук. * Съжалявам, - му казах аз. Изабел се завърна и аз минах отзад с нея, за да й помогна. Тя свали колана си и го увъртя ловко около муцуната на Сам. Потреперих, но не можех да й кажа да не го прави. Тя не беше ухапана и нямаше гаранция за това как Сам ще реагира на случващото се. Ние двете го вдигнахме и запристъпвахме тежко към клиниката. Изабел отвори с ритник вратата, която беше леко притворена. * Стаите за прегледи са натам. Затвори го в една от тях и ще започнем с Оливия и Джак. Може би ще се преобрази отново, ако се затопли достатъчно. Лъжата на Изабел беше невероятно мила; и двете знаехме, че той няма как да се преобрази без в това да е замесено някакво чудо. Най-доброто, на което можех да се надявам е Сам да е грешал – че това лекарство няма да го убие, докато е във вълча форма. Последвах Изабел до малък склад, който беше претъпкан и от който идваше миризма на лекарства и гума. Оливия и Джак вече чакаха там, главите им наклонени една към друга сякаш си говореха, което ме изненада. Джак повдигна глава щом влязохме. * Не издържам това чакане, - каза той. – Може ли да свършваме с това най- сетне? Погледнах към едно кошче с напоени със спирт марли. * Трябва ли да подготвя ръката му? Изабел ме погледна. * Каним се нарочно да го заразим с менингит. Изглежда безсмислено да се тревожим за инфекция по време на инжектирането. Въпреки това аз натрих ръката му с марля, докато Изабел вземаше спринцовка пълна с кръв от хладилн и ка. * О, Боже – прошепна Оливия,очите й бяха приковани в спринцовката. Нямахме време да я утешаваме. Взех студената ръка на Джак, обръщайки я с дланта нагоре, както си спомних да прави сестрата преди ваксините ни против бяс. Изабел погледна Джак. * Сигурен ли си, че искаш това? Той й се озъби. Целият миришеше на страх. * Просто го направи. Изабел се поколеба; отне ми секунда да разбера защо. * Остави на мен, - казах й аз. – Той не може да ме нарани. Изабел ми подаде спринцовката и се отдръпна настрани. Заех мястото й. * Гледай на другата страна, - заповядах на Джак. Той обърна главата си. Забих иглата, след което го ударих по лицето със свободната си ръка, когато той завъртя главата си обратно към мен. – Овладей се! – сопнах се аз. – Не си животно. Той прошепна. * Извинявай. Изпразних спринцовката докрай, опитвайки се да не мисля твърде много за съдържанието й, и извадих иглата. Имаше капка кръв на инжектираното място, не знаех дали това е кръвта на Джак или заразена кръв от спринцовката. Изабел само се взираше в нея, затова аз се завъртях, грабнах една лепенка и я сложих върху мястото. Оливия изстена тихо. * Благодаря ти, - каза Джак. Той обви ръце около себе си. Изабел изглеждаше така сякаш й е лошо. * Подай ми другата, - рекох аз на Изабел. Изабел ми я подаде и ние се обърнахме към Оливия, която беше толкова бледа, че можех да видя вената минаваща през слепоочието й; ръцете й трепереха от нерви. Изабел почисти с марля ръката й вместо мен. Беше като неизречено правило, че и двете трябваше да се чувстваме полезни, за да извършим омразната задача. * Промених си мнението! – извика Оливия. – Не искам да го правя! Ще рискувам! Хванах я за ръката. * Оливия. Олив. Успокой се. * Не мога. – Очите на Оливия бяха приковани към червената течност в спринцовката. – Не мога да кажа, че бих предпочела да умра отколкото да бъда такава. Не знаех какво да кажа. Не исках да я убеждавам да направи нещо, което можеше да я убие, но не исках и да не го прави, чисто и просто от страх. * Но целият ти живот – Оливия. Оливия поклати глава. * Не. Не, не си заслужава. Нека Джак да го тества. Ще рискувам. Ако проработи върху него, тогава ще опитам. Но~ не мога. * Нали знаеш, че е почти ноември? – настоя Изабел. – Ледено студено е! Скоро ще се промениш за през зимата и няма да имаме друг шанс чак до пролетта. * Оставете я да чака, - отвърна остро Джак. – Няма лошо. По – добре родителите й да мислят, че е изчезнала за няколко месеца отколкото да разберат че е върколак. * Моля. – Очите на Оливия бяха пълни със сълзи. Свих безпомощно рамене и оставих спринцовката. Не знаех нещо повече от нея. И в сърцето си знаех, че на нейно място, щях да направя същия избор – по-добре да живее с обичните си вълци отколкото да умра от менингит. * Хубаво, - каза Изабел. – Джак, заведи Оливия в колата. Чакай там и бъди нащрек. Добре, Грейс. Хайде да видим какво е вършил Сам в стаята за прегледи докато ни нямаше. Джак и Оливия се отправиха надолу по коридора, притиснати един до друг, задържайки по този начин топлината, опитвайки се да не се превъплътят, а Изабел и аз се отправихме към вълка, който вече го беше направил. Достигайки точно пред стаята за тестове, където бе Сам, Изабел постави ръка на рамото ми, спирайки ме преди да завъртя дръжката на вратата. * Сигурна ли си, че искаш да го направиш? – попита тя. – Може да го убие. Най-вероятно ще го убие. Вместо да отговоря, отворих вратата. В неприятната флуоресцентна светлина в стаята, Сам изглеждаше обикновен, подобен на куче, малък и свит до масата за прегледи. Клекнах до него, желаейки да се бяхме сетили за този възможен лек преди да стане твърде късно за него. * Сам. – Не искам да стоя пред теб като наблюдател, всезнаеща и потайна~. знаех че топлината няма да го превърне обратно в човек. Единственото, което ме бе накарало да го доведа до клиниката, бе егоизма ми. Егоизъм и ненадежден лек, който най-вероятно нямаше да подейства върху него в тази му форма. – Сам, искаш ли все още да го направиш? Докоснах козината ми, представяйки си че е тъмната му коса. Преглътнах нещастно. Сам подсвирна през носа си. Нямах си и на представа, доколко разбираше това, което му говорех; само това, че в полу опияненото си състояние, той не се отдръпна от ръката ми. Опитах отново. * Може да те убие. Искаш ли все още да опиташ? Зад мен, Изабел се изкашля многозначително. Сам изскимтя при звука, очите му се преместиха към Изабел и вратата. Аз погалих главата му и го погледнах в очите. Боже, те бяха същите. Убиваше ме да се взирам в тях сега. Това трябваше да проработи. Сълза се свлече по бузата ми. Не си направих труда да я изтрия, когато погледнах към Изабел. Исках това, повече от всичко друго на света. * Трябва да го направим. Изабел не помръдна. * Грейс, не мисля че ще издържи ако не е човек. Не мисля, че ще проработи. Прокарах ръка по късата, гладка козина на лицето му. Ако не беше упоен, нямаше да го позволи, но бенадрила беше притъпил инстинктите му. Той затвори очи. Това беше толкова нетипично вълче поведение, че бе достатъчно да ми даде надежда. * Грейс. Ще го направим или няма? Сериозно. * Чакай, - казах аз. – Опитвам нещо. Седнах на пода и прошепнах на Сам. * Искам да ме слушаш внимателно, ако можеш. – опрях лице в козината му и си припомних златната гора, която ми показа толкова отдавна. Припомних си как жълтите листа, с цвят като този на очите на Сам, се носеха из въздуха и се извиваха, падащи пеперуди, по техния път към земята. Стройните бели стволове на брезите, кадифени и гладки като човешка кожа. Припомних си Сам, застанал на средата на гората, с протегнати настрани ръце, тъмна, монолитна фигура в картината с дърветата. Приближаването му към мен, как го ударих в гърдите, нежната целувка. Припомних си всяка целувка, която бяхме споделяли. Припомних си и всеки път, когато се сгушвах в ръцете му, когато бе човек. Припомних си топлината на дъха му върху тила си, докато спяхме. Спомних си Сам. Спомних си как той се бе отърсил от вълчата си форма заради мен. За да ме спаси. Сам се отдръпна рязко от мен. Главата му беше наведена, опашката му беше прибрана между краката му, и той целият трепереше. - Какво става? – ръката на Изабел беше върху дръжката на вратата. Сам запристъпва назад, по-далеч от мен, блъскайки се в шкафа зад него, свивайки се в топка и отново отпускайки се. Той събличаше кожата си. Той напускаше козината си. Той беше вълк и беше Сам и после беше просто Сам. * Побързайте, - прошепна Сам. Трепереше яростно опрян в шкафа. Пръстите му представляваха нокти върху плочките. – Побързайте. Направете го сега. Изабел беше замръзнала на мястото си. * Изабел! Давай! Тя се отърси и се приближи до нас. Клекна до Сам, заставайки до голия му гръб. Той хапеше устната си толкова силно, че тя кървеше. Клекнах, вземайки ръката му. Гласът му беше напрегнат. * Грейс – побързай. Не мога да издържа дълго. Изабел не попита други въпроси. Тя просто сграбчи ръката му, обърна я и заби иглата на мястото й. Половината от течността беше вътре, когато той се изви рязко, като иглата изскочи от ръката му. Отдръпна се от мен, издърпвайки ръката си от моята, и повърна. * Сам – Но него вече го нямаше. Наполовина за времето, за което му трябваше да се превърне в човек, той отново бе вълк. Треперейки, олюлявайки се, с нокти стържещи по плочките, падайки на пода. * Съжалявам, Грейс, - каза Изабел. Това беше всичко, което пророни. Тя остави спринцовката на рафта. – Мамка му. Чувам Джак. Ей сега се връщам. Вратата се отвори и затвори. Коленичих до тялото на Сам и зарових лице в козината му. Той дишаше накъсано и някак изморено. И всичко, за което можех да мисля е – убих го. Това ще го убие. Chapter Sixty-one Глава шейсет и първа Превод: crestfallen Редакция: djenitoo Грейс 2°C жак бе този, който отвори входната врата. * Грейс, побързай. Трябва да тръгваме – Оливия не е добре. Стоях засрамена, заловена с пресъхнали от сълзи бузи. Обърнах се да изхвърля използваната спринцовка в контейнера за химични вещества. * Имам нужда от помощ да го пренеса. Той се намръщи. * Затова ме прати Изабел. Погледнах надолу и сърцето ми сякаш спря. Подът бе празен. Завъртях се, навеждайки главата си да погледна под масата. * Сам? Джак бе оставил вратата отворена. Стаята бе празна. * Помогни ми да го открия – извиках на Джак, профучавайки покрай него към коридора. Нямаше следа от Сам. Можех да видя зейналата врата и разпрострялата се нощ бягайки по коридора. Това бе първото място, където един вълк щеше да избяга, щом лекарствата спрат да му действат. Да се освободи. Нощта. Студът. Притичах към паркинга, оглеждайки се за знак от Сам в оскъдното начало на гората Боундари, която се простираше зад клиниката. Но бе тъмно като в рог. Никакви светлини. Нито звук. Нито Сам. * Сам! Знаех, че дори да ме бе чул, нямаше да дойде. Бе силен, но инстинктите му бяха по-силни. Бе непоносимо да си представя как някъде там половин стъкленица заразена кръв се смесва бавно с неговата. * Сам! – гласът ми бе стенание, вой, вик в нощта. Бе изчезнал. Светлини от фар ме заслепиха - джипът на Изабел се устреми покрай мен и спря. Изабел се наведе от шофьорското място и отвори пасажерската врата - лицето й бе призрачно бледо на светлините на таблото. * Качвай се, Грейс. По дяволите, побързай! Оливия се трансформира, а вече твърде много се забавихме. Не можех да го оставя. * Грейс! Джак се покатери на задната седалка, треперейки - очите му ме умоляваха. Бяха същите очи, които видях в самото начало тогава когато бе превърнат. Преди да знам каквото и да било. Влязох и затръшнах вратата, поглеждайки през прозореца тъкмо навреме да видя как на паркинга стои бял вълк. Шелби. Жива, както си мислеше Сам. Втренчих се в нея през стъклото за обратно виждане; вълкът стоеше на паркинга и се взираше в нас. Стори ми се, че съзрях триумф в очите й, когато се обърна и изчезна в тъмнината. * Кой вълк е това? – запита Изабел. Но не можех да отговоря. Всичко, за което можех да мисля бе Сам. Сам. Сам. Chapter Sixty-two Глава шейсет и втора Превод: crestfallen Редакция: djenitoo Грейс 4°C * Не мисля, че Джак се справя – каза Оливия. Стоеше на пасажерското място в новата ми кола, малка Мазда, която ухаеше на препарат за почистване на килими и самота. Въпреки че носеше два от пуловерите ми и плетена шапка, все още се тресеше, а ръцете й бяха увити около стомаха й. – Ако се справяше, Изабел щеше да ни се обади. * Може би – отвърнах. – Изабел не е от хората, които звънят. Но знаех, че е права. Бе трети ден, а последно се чухме с Изабел преди осем часа. Ден първи: Джак имаше ужасно главоболие и схванат врат. Ден втори: Влошено главоболие. Температура. Ден трети: Гласовата поща на Изабел. Спрях Маздата на паркинга на Бек зад огромния джип на Изабел. * Готова ли си? Оливия не изглеждаше готова, но излезе от колата и хукна към вратата. Последвах я, затваряйки вратата след нас. * Изабел? * Тук. Последвахме гласа й до една от спалните на долния етаж. Бе светла малка жълта спалня, която не пасваше с придружаващата я миризма на повръщано, която запълваше пространството. Изабел бе кръстосала крака на стол пред леглото. Тъмни кръгове като морави отпечатъци от пръсти се бяха врязали под очите й. Подадох й кафето, което бяхме взели. * Защо не ни се обади? Тя ме погледна. * Пръстите му изчезват. Избягвах да го погледна, но накрая се престраших - лежеше на леглото свит като наполовина трансформирана пеперуда. Краят на пръстите му бяха смущаваща отсянка на синьото. Лицето му лъщеше от пот, очите му бяха затворени. Почувствах как на гърлото ми засяда буца. * Проверих в интернет – съобщи Изабел. Подаде телефона сякаш това обясняваше всичко. – Главоболието му е причинено от възпаление на кората на мозъка. Пръстите на ръцете и краката са сини, защото мозъкът не изпраща сигнали на тялото за кръвоснабдяване. Премерих температурата му. Бе четиридесет и една. Оливия се обади: * Ще повърна. Остави ме с Изабел и Джак в стаята. Не знаех какво да кажа. Ако Сам беше тук, щеше да знае точно какво да направи. * Съжалявам. Изабел сви рамене с празен поглед. * Проработи по начина, по който трябваше. Първият ден почти се трансформира във вълк, когато температурата не се понижи през нощта. Това бе последният път дори когато въздействието мина снощи. Мислех, че действа. Не се е трансформирал откакто треската продължава – посочи към леглото. – Извини ли ме в училище? * Да. * Страхотно. Направих й жест да ме последва. Изправи се от стола сякаш мъчно и ме последва в коридора. Затворих вратата на спалнята, за да може Джак да не ни чуе случайно. Прошепнах й: * Трябва да го заведем в болницата, Изабел. Тя се засмя - странен неприятен звук. * И да им кажем какво? Би трябвало да е мъртъв. Мислиш, че не съм го обмисляла? Дори ако му дадем фалшиво име, лицето му се разпространяваше по новините два месеца. * Тогава просто ще поемем риск, нали? Ще измислим някаква история. Трябва поне да пробваме, нали? Спря зачервените си очи на мен за известно време. Когато най-накрая проговори, гласът й бе глух: * Мислиш ли, че искам да умре? Не разбираш ли, че искам да го спася? Твърде късно е, Грейс! Трудно е за хората да преживеят такъв вид менингит дори когато получат лечение от самото начало. А сега за него след всичките тези дни? Нямам дори болкоуспокоителни, които да му дам, какво остава за нещо, което да му помогне. Мислех, че другата му част ще го спаси, както стана с теб, но той няма шанс. Никакъв шанс. Взех чашата с кафе от ръцете и. * Не може просто да го гледаме как умира. Ще го закараме в Дълът, ако трябва. Няма да го познаят там, поне не веднага, но дотогава ще сме измислили какво да им кажем. Измий си лицето и вземи каквото смяташ за необходимо от вещите му. Хайде, Изабел. Мърдай. Не отговори, но се запъти към стълбите. След като изчезна, се запътих към банята на долния етаж и отворих шкафа с идеята, че може би ще има нещо полезно там. Къща като тази трябваше да има доста лекарства. Имаше малко ацетаминофен и някакви хапчета за болка по предписание отпреди три години. Взех всички и се върнах в стаята на Джак. Коленичих до главата му и казах: * Джак, буден ли си? Дъхът му миришеше на повръщано и се запитах как са живели с Изабел на затворено последните три дни - стомахът ми се преобърна. Опитах се да се уверя, че заслужаваше това, защото заради него загубих Сам, но не успях. Отне му известно време да отговори: * Не. * Мога ли да направя нещо за теб? Да те улесня с нещо? Гласът му прозвуча слабо: * Главоболието ме убива. * Имам хапчета за болка. Мислиш ли, че ще ги понесеш? Издаде едва доловим звук на потвърждение, затова взех чашата вода до леглото и му помогнах да погълне няколко капсули. Промърмори нещо, което може би значеше "благодаря". Изчаках петнайсетина минути, докато лекарството започна да действа и видях как тялото му леко се отпусна. Някъде Сам преживяваше същото. Представих си как лежи някъде, как мозъкът му експлодира от болката, с обезобразяваща треска, умиращ. Изглеждаше сякаш ако се случи нещо на Сам, щях да разбера по някакъв начин - да ме прободе фино острие от страдание, ако той умре. Джак издаде слаб звук, неволен тон на болка, леко скимтене в спазматичния му сън. Всичко, за което можех да мисля бе да инжектирам Сам със същата кръв. В ума си продължавах да виждам как Изабел я впръсква във вените му, смъртоносния коктейл. * Веднага се връщам – казах на Джак, макар че бях сигурна, че спи. Запътих се към кухнята, но на площадката се натъкнах на Оливия, която сгъваше някакъв лист. * Как е той? – попита. Поклатих глава: * Ще трябва да го закараме до болницата. Ще можеш ли да дойдеш? Оливия ме изгледа странно: * Мисля, че съм готова. Побутна парчето сгъната хартия към мен. * Ще трябва да намериш начин да дадеш това на родителите ми. Понечих да го отворя, но тя поклати глава. Вдигнах вежда въпросително. * Какво е това? * Бележка, която им съобщава, че бягам и че не трябва да се опитват да ме открият. Те пак ще го направят, разбира се, но поне няма да мислят, че съм отвлечена или нещо такова. * Ще се трансформираш. Не бе въпрос. Тя кимна и направи още една странна гримаса: * Става наистина трудно да устоявам. И – може би защото е твърде неприятно, опитвайки се да не се трансформираш – но искам. Всъщност го очаквам с нетърпение. Знам, че звучи налудничаво. На мен не ми звучеше така. Бих дала всичко да съм на нейното място, да бъда с моите вълци и Сам. Но не исках да й го кажа, затова просто попитах най-очевидното: * Тук ли ще се трансформираш? Оливия ми направи знак да я последвам в кухнята и двете застанахме до прозореца откъм задния двор. * Искам да видиш нещо. Погледни. Ще трябва да изчакаш секунда. Но гледай. Стояхме до прозореца, взирайки се в скования от зимата свят, в преплетените храсталаци на гората. Дълго време не виждах нищо освен малка, безцветна птичка, която прехвърчаше по оголените клони. После друго едва доловимо движение привлече погледа ми, по-снишено към земята и видях голям, тъмен вълк в гората. Светлите му, почти безцветни очи бяха приковани в къщата. * Не знам как са разбрали – каза Оливия. – Но чувствам, че ме чакат. Изведнъж осъзнах, че изражението на лицето й бе въодушевление. Накара ме да се почувствам странно самотна. * Искаш да отидеш сега, нали? Оливия кимна. * Не мога да понасям чакането повече. Трябва да го отприщя. Въздъхнах и погледнах очите й - наситенозелени и ярки. Трябваше да ги запомня, за да може да ги познавам по-късно. Реших, че трябва да й кажа нещо, но не знаех какво: * Ще предам писмото на родителите ти. Пази се. Ще ми липсваш, Оли. Плъзнах стъклената врата - студения въздух ни прониза. Тя се засмя, когато вятърът откъсна потръпване от нея. Бе се превърнала в странно, весело същество, което не познавах. * Ще се видим пролетта, Грейс. И тя изтича в градината, събличайки панталоните си и преди да стигне до ивицата дървета вече бе малък вълк, весел и подтичващ. Нямаше и следа от болката при трансформацията на Джак или Сам - сякаш бе създадена за това. Нещо в корема ми се преобърна при вида й. Тъга, завист или щастие. Бяхме само трима тогава - трима, които не се бяха трансформирали. Запалих двигателя на колата, за да го загрея, но в края нямаше значение. Петнадесет минути по-късно, Джак почина. Сега бяхме само двете. Chapter Sixty-three Глава шейсет и трета Превод: martinka_91 Редакция: djenitoo Грейс -6°C Видях Оливия след това, след като бях оставила бележката й върху колата на родителите й. Тя се движеше безгрижно в здрачаващата се гора, зелените й очи я правеха моментално разпознаваема. Никога не беше сама; другите вълци я пазеха, учеха я, опазваха я от примитивните опасности на пустата зимна гора. Исках да я попитам дали го е видяла. Мисля, че тя искаше да ми каже „Не”. Изабел ми се обади няколко дни преди Коледната ваканция и планираното ми пътешествие с Рейчъл. Не знаех защо ми се обади вместо просто да дойде до новата ми кола; можех да я видя точно от другата страна на училищния паркинг, седяща сама в джипа си. * Как я караш? – попита ме тя. * Добре съм. – отвърнах. * Лъжкиня. – Изабел не ме погледна. – Знаеш, че е мъртъв. Беше по-лесно да го призная по телефона, отколкото лице в лице. * Знам. Оттатък мразовито-сивия паркинг, Изабел затвори. Чух я да включва на скорост джипа и след това го докара до мястото, където бях спряла колата си. Имаше кликване докато тя отключваше пътническата врата и бръмчене докато прозорецът се спускаше надолу. * Влизай. Нека да отидем някъде. Отидохме към центъра и си купихме кафе, а след това, понеже имаше парково място отсреща, отидохме в книжарницата. Изабел гледаше витрината доста дълго време преди да слезе от колата. Стояхме на заснежения тротоар и гледахме екрана. Всичко беше коледно. Северен елен и джинджифилов сладкиш и „Това е прекрасен живот”. * Джак обичаше Коледа. – каза Изабел. – Мисля, че е глупав празник. Няма да го празнувам повече. – Тя сочеше към магазина. – Искаш ли да влезем вътре? Не съм била тук от седмици. * Не съм била тук откакто... – Спрях. Не исках да го казвам. Исках да вляза, но не исках да ми се налага да го казвам. Изабел ми отвори вратата. * Знам. Книжарницата беше различен свят от тази сива, мъртва зима. Рафтовете, сини и тъмно сиви, бяха придобили различен оттенък. Светлината беше чисто бяла. Класическа музика се чуваше над главите ни, но бръмченето на отоплителната печка беше истинският саундтрак. Погледнах към детето зад касата – чернокосо, като върлина, наведено над книга – и за момент, бучка се надигна в гърлото ми, прекалено голяма, за да я преглътна. Изабел дръпна ръката ми, достатъчно силно, за да ме заболи. * Хайде да намерим книги за надебеляване. Отидохме до секцията с книги за готвене и седнахме на пода. Килимът беше студен. Изабел направи голяма бъркотия, издърпвайки купчина книги до нея и връщайки ги по погрешен ред, а аз се изгубих в спретнатите букви в заглавията на гръбчетата им, разсеяно издърпвайки книгите, така че да са наравно една до друга. * Искам да разбера как да напълнея. – каза Изабел. Тя ми подаде книга за сладкиши. – Това как ти изглежда? Разлистих я. * Всички измервания са метрични. И без чаши. Ще трябва да си вземеш цифрова скала. * Забрави. – Изабел я върна обратно на погрешното място. – Опитай тази. Тази беше цялата с торти. Красиви шоколадови слоеве, препълнени с малини, жълти гъби уеднаквени с пухкави маслени кремчета, пресищащи чийзкейкове, поръсени с ягодов нектар. * Не можеш да си носиш парчета торта на училище. – Подадох й книга със сладки. – Опитай това. - „Перфектно” – Изабел ме обвини и сложи книгата настрана в различна камара. – Не знаеш ли как да пазаруваш? Да бъдеш ефективен не е добро нещо. Не заема достатъчно време. Ще те науча на изкуството да избираш. Ти си наистина слаба в това. Изабел ме учеше да търся в секцията с готварските книги докато не станах неспокойна, и след това я оставих отзад и забродих из магазина. Не исках, но се заизкачвах по застланите с бургундски килим стълби, които водеха до тавана. Снежно-облачният ден навън караше тавана да изглежда по-тъмен и дори по-малък от преди, но канапето за двама все още беше там, и малките високи до кръста рафтове за книги, в които Сам търсеше. Все още мога да видя фигурата на тялото му, извита пред тях, търсеща перфектната книга. Не трябваше да го правя, но седнах на канапето и легнах по гръб. Затворих очи и си представих, колкото мога по-силно, че Сам лежи зад мен, че съм защитена в ръцете му и че всеки момент мога да почувствам дъха му да размества косата ми и да гъделичка ухото ми. Почти можех да го подуша тук, ако се бях опитала достатъчно силно. Нямаше много места, които още да задържат миризмата му, но можех почти да я открия – или може би го исках толкова силно, че си го представях. Спомних си как ме подстрекаваше да подуша всичко в сладкарницата. Да се предам на това, което наистина съм. Сега определях миризмите в книжарницата: вкусния аромат на кожата, почти парфюмираният препарат за килим, сладкото черно мастило и миришещите на бензин цветни мастила, шампоанът на момчето от касата, аромата на Изабел, аромата на спомена за мен и Сам, целувайки се на това канапе. Не исках Изабел да ме намира със сълзи повече отколкото й искаше да намира себе си с нейните собствени. Споделяхме много неща сега, но плачът беше едно нещо, за което никога не бяхме говорили. Избърсах лицето си с ръкав и станах. Вървях към рафта, на който Сам бе намерил книгата си, разглеждах заглавията докато я разпознах, след това извадих тома. Поеми от Райнер Мария Рилке. Вдигнах го до носа ми, за да видя дали е същото копие. Сам. Купих го. Изабел купи готварската книга със сладките и тръгнахме към дома на Рейчъл и изпекохме шест дузини сладки с формата на пръстови отпечатъци, като през това време се стараехме да не говорим за Сам или Оливия. След това Изабел ме закара у нас и аз се затворих в проучването на Рилке, и четях, и исках. И оставяйки те (няма други думи да го направят по-ясни) Животът ти, страшен и огромен и цъфтящ, понякога разтроена, и понякога разбираща, животът ти е камък в теб, а после, е звезда. Започвах да разбирам поезията. Chapter Sixty-four Глава шейсет и четвърта Превод: djenitoo Редакция: djenitoo Грейс -9°C Не беше Коледа без моя вълк. Беше едно време в годината в което винаги го имах, мълчаливо постоянно присъствие в края на гората. Толкова много пъти стоях на кухненския прозорец с ръце ухаещи на джинджифил, индийско орехче, бор и на още множество други Коледни ухания, и усещайки погледа му върху мен. Вдигах очи за да видя как Сам стои на края на гората със златните си спокойни и немигащи очи. Не и тази година. Стоях на кухненския прозорец, а ръцете ми не ухаеха на нищо. Нямаше смисъл да пека Коледни курабии или да украсявам елхата. След двадесет и четири часа щях да замина за две седмици с Рейчъл. На белия плаж на Флорида, далеч от Мърси Фолс. Далеч от гората Боундари и най-вече далеч от празния заден двор. Бавно изплакнах чашата си и за хиляден път тази зима плъзнах погледа си към гората. Там нямаше нищо друго освен сиви дървета с клони натежали от сняг, протягащи се към мрачното зимно небе. Единственият цвят бе яркото проблясване на мъжка чинка, плющящо с крилата си към хранилката. Той клъвна от празната дървена хранилка преди да отлети - червена точка в бялото небе. Не исках да излизам навън в задния двор с девствения сняг, без следи от лапи, но и не исках да оставям хранилката празна докато ме няма. Намирайки торбичката с храна за птици под кухненската мивка си облякох палтото, сложих си шапката и ръкавиците. Отидох до задната врата и я отворих. Мириса на зимната гора ме удари рязко, жестоко напомняйки ми за всички изминали Коледи. Дори и да знаех, че съм сама, все още треперех. Chapter Sixty-five Глава шейсет и пета Превод: djenitoo Редакция: sunset Сам -9°C Наблюдавах я. Като призрак в гората – тих, неподвижен, студен. Въплъщение на зимата - плътен пронизващ вятър. Намирах се в близост до края на гората, където дърветата започваха да се разреждат и пълнех дробовете си с уханието във въздуха: предимно мъртви аромати, типични за това време от годината. Във въздуха се улавяше ухание на иглолистните растения и вълк, примесени с нейния сладък аромат. Тя стоеше на прага, на един дъх разстояние от мен. Лицето к - обърнато към дърветата, но аз оставах невидим, само чифт очи в сенките на гората. Непостоянния бриз носеше отново и отново аромата к към мен, пеейки на чужд език за спомени от друг живот. Най-накрая тя пристъпи на верандата и направи първата стъпка по все още девствения сняг на двора. А аз бях точно там, на една ръка разстояние, но и като че ли на хиляди мили от нея. Chapter Sixty-six Глава шейсет и шеста Превод: djenitoo Редакция: sunset Грейс -9°C Всяка стъпка която правех към хранилката ме доближаваше все повече към гората. Можех да усетя аромата на сухите листа по земята, малкия поток течащ лениво под ледената кора, лятото спящо под безбройните голи дървета. Нещо в дърветата ми напомни на вълците виещи през мразовитите нощи, а това - на една златна гора, скрита под одеялото на снега. Горите ми липсваха толкова много. Той ми липсваше. Обърнах гръб на дърветата и поставих торбичката с храната за птиците в кафеза. Всичко което трябваше да направя бе да сложа храната, да се прибера на топло и да опаковам багажа си за полета с Рейчъл, където щях да направя опита да забравя всяка тайна, която криеше тази зимна гора. Chapter Sixty-seven Глава шейсет и седма Превод: djenitoo Редакция: sunset Сам -9°C Наблюдавах я. Все още не ме бе забелязала. Удряше и удряше леда по хранилката на птиците, след което бавно и внимателно я почисти и отвори, напълни я с храната, сякаш това е най-важното нещо на света. Чаках я. Да се обърне и съзре тъмната ми фигура измежду дърветата. Тя дръпна надолу шапката, за да покрие ушите си, издиша дълбоко и започна да наблюдава как дъха к се превръща в облачета пара във ледения въздух. Изтръска снега от ръкавиците си и се обърна, за да си върви. Не можех да се крия вече. Поех дълбоко дъх и издишах. Беше слаб шум, но главата к веднага се обърна към посоката на движението. Очите к намериха облачето от дъха ми, и след това съзря и мен когато пристъпих напред – бавно, предпазливо, несигурен как ще реагира. Тя замръзна. Напълно неподвижно, като елен пред светлините на кола. Продължавах да се приближавам, съвсем внимателно, оставяйки отпечатъци по снега, докато не излязох от скривалището си и застинах на сантиметри от тялото к. Тя бе безмълвна и неподвижна като мен. Долната к устна започна да трепери леко, а когато премигна три блестящи сълзи облизаха бузите к, оставяйки кристални вадички по пътя си. Можеше да съзре малките чудеса пред себе си: краката ми, ръцете ми, пръстите ми, линията на раменете ми под якето - човешкото ми тяло. Но тя се взираше само в очите ми. Вятъра прелетя зловещо отново през дърветата, но вече нямаше сила над мен. Студа щипеше пръстите ми, но те си оставаха пръсти. * Грейс – гласа ми бе тих. – Кажи нещо. * Сам – от устните к се изрони името ми преди да се хвърли към мен. ?? ?? ?? ??