1 ГЛАВА
Сънувах хладна плът и чаршафи с цвета на свежа кръв. Телефонът разби съня, оставяйки само фрагменти; поглед на полунощно сини очи, ръце плъзгащи се по тялото ми, косата му която обгръщаше лицето ми в сладък, ароматен облак. Събудих се в дома си, на мили от Жан-Клод с усещането за тялото му прилепено към мен. Хванах телефона на нощното шкафче и отговорих.
- Ало.
- Анита, ти ли си? – Беше Даниел Зийман. Малкият брат на Ричард. Даниел беше на двадесет и четири и малък, не го покриваше наистина. Ричард ми беше годеник по едно време, докато не избрах Жан-Клод пред него. Спането с друг мъж отряза социалните ни планове. Не обвинявах Ричард. Не. Обвинявах себе си. Това беше едно от малкото неща които аз и Ричард все още споделяхме.
Натиснах копчето на часовника на нощното шкафче да светне: 1 и 10 сутринта.
- Даниел какво не е наред? – Никой не звъни след десет с чаровни добри новини.
Той си пое дъх, като че ли се подготвяше от онази страна на линията.
- Ричард е в затвора.
Седнах и чаршафите се плъзнаха в скута ми.
- Какво каза? – Внезапно бях будна, сърцето ми биеше силно, адреналина ме изпълваше.
- Ричард е в затвора – повтори той.
Не можех да го накарам да го каже отново, но исках.
- За какво? – попитах.
- Опит за изнасилване.
- Какво?
Даниел го повтори. Не промени чувството когато го чух за втори път.
- Ричард е един от последните бойскаути – казах – Вярвам, че би убил, вместо да изнасили.
- Предполагам че това е комплимент – каза той.
- Знаеш какво имам предвид Даниел. Ричард не би направил нещо подобно.
- Съгласен съм.
- Той в Сейнт Луис ли е? – попитах.
- Не, все още е в Тенеси, завърши магистърската си степен и са го арестували снощи.
- Кажи ми какво се е случило.
- Не знам точно.
- Какво искаш да кажеш?
- Те не ме оставят да го видя.
- Защо не?
- Мама отиде да го види, но те не пускат никой от нас при него.
- Има ли адвокат?
- Той каза, че няма нужда. Каза, че не го е направил.
- Затвора е пълен с хора, който не са направили нищо, Даниел. Той се нуждае от адвокат. Неговата дума е срещу думата на жената. Ако тя е местна а той не е, то той е в беда.
- Той е в беда. – каза Даниел.
- По дяволите!
- Има и по - лоша новина.
Хвърлих чаршафите назад и се изправих, държеейки телефона.
- Кажи ми.
- Този месец ще има Синя луна. – Каза той много тихо, без обяснения, но разбрах.
Ричард е алфа върколак. Беше водач на местната глутница. Това бе единствения му сериозен недостатък. Ние скъсахме след като го бях видяла да яде човек. Това което видях ме прати в ръцете на Жан-Клод. Избягах от върколака при вампира. Жан-Клод беше господарят на Сейнт Луис. Той определено не беше по - човека от двамата. Знам че не е много голям изборът между кръвопиец и канибал, но най - малко след като Жан-Клод свършеше да се храни, нямаше парченца плът между зъбите. Малка разлика, но истинска.
Синя луна означаваше второ пълнолуние за този месец. В действителност луната не посинява в голяма част от времето, но както старите хора казват – веднъж е Синя луна. Това се случваше почти на всеки тридесет години. Беше Август и второто пълнолуние беше само след пет дни. Контролът на Ричард е много добър, но никога не бях чувала, върколак, дори Улфик, водач на глутница, който може да се пребори с промяната в нощта на пълнолунието. Без значение в какво животно се променя, ликантропът си е ликантроп. Пълнолунието ги владее.
- Трябва да го измъкнем от затвора преди пълнолунието – каза Даниел.
- Да – съгласих се. Ричард криеше това което е. Той беше преподавател в прогимназиално училище. Ако те разберат, че е върколак, ще загуби работата си. Незаконно е да се дискриминира въз основа на заболяване, особено някое трудно уловимо като ликантропията, но го правят. Никой не иска чудовище да преподава на детето му. Той не беше споменал, че единственият от семейството му, който знае тайната, е Даниел. Мама и татко Зийман не знаеха.
- Дай ми номер, с който да се свържа с теб – казах.
Той го направи.
- Тогава ще слезеш тук – каза той.
- Да.
Той въздъхна.
- Благодаря ти. Мама вдигна ада, но не помогна. Имаме нужда от някого, който разбира правната система.
- Имам приятелка, която ще се обади от мое име на добър, местен адвокат, преди да дойда. Може би ще бъдеш способен да нареди границите докато пристигна.
- Ако той види адвоката? – каза Даниел.
- Той глупав ли е? – попитах.
- Той мисли, че това, че истината е на негова страна, е достатъчно.
Това звучеше като нещо което точно Ричард би казал. Има повече от една причина, поради която той може да се разпадне. Той държеше на справедливи идеали, който не работеха дори когато бяха на мода. Истината бе, че справедливостта в Америка несъмнено не работеше по законната система. Пари, власт и късмета къде работиш. Или да имаш някой на своя страна, който е от системата. Аз бях вампирски екзекутор. Бях лицензирана в лова и убийството на вампири веднъж щом съдебната заповед бе издадена. Имах лиценз в три държави. Тенеси не бе една от тях. Но ченгетата, като общо правило, се отнасяха по добре с екзекуторите от колкото с цивилните. Ние рискувахме живота си и обикновено убивахме повече от тях. Разбира се, някои хора не смятаха убиването на вампири за истинско убийство. Хора които се брояха на пръсти.
- Кога можеш да дойдеш? – попита Даниел.
- Трябва да оправя някой неща тук, така че ще се видим днес преди обяд.
- Надявам се, че ще можеш да говориш по някакъв начин с Ричард.
Бях срещала майка им, повече от веднъж, така че казах:
- Изненадана съм, че Шарлот не е успяла да говори с него.
- Какво мислиш за неговото схващане „истината ще те освободи?” – попита Даниел.
- Страхотно.. – казах. – Ще бъда там Даниел.
- Трябва да тръгвам. – Той прекъсна внезапно сякаш се страхуваше да не го хванат. Майка му вероятно влизаше в стаята. В семейство Зийман имаше четирима сина и една дъщеря. Синовете бяха високи метър и осемдесет или повече. Дъщерята беше метър и шейсет и те всички се страхуваха от майка си. Не буквално уплашени, но Шарлот Зийман носеше панталоните в семейството. Една семейна вечеря и знаех това.
Затворих телефона, включих лампата и започнах да опаковам. Започнах, докато хвърлях нещата в куфара, да се чудя защо, по дяволите, правя това. Можех да кажа, защото Ричард беше третият от триумвирата на сила, който Жан-Клод направи между трима ни. Вампир повелител, Улфик или вълчи крал и некромансър. Аз бях такава. Ние бяхме свързани един с друг, толкова, че понякога нахлувахме в сънищата на другия случайно. Понякога не беше толкова случайно.
Но аз не отивах на помощ, защото Ричард беше нашият трети. Можех да призная пред себе си, ако не пред никого другиго, че все още обичах Ричард. Не по същият начин по който обичах Жан-Клод, но е също толкова истинско. Той беше в беда и аз щях да му помогна ако мога. Обикновено. Усложнено. Болезнено.
Чудех се какво ще си помисли Жан-Клод за това, че изоставям всичко и тръгвам да спасявам Ричард. Това нямаше наистина значение. Аз отивах, това имаше. Но не бях освободена от мисълта за това как ще се почувства любовникът ми вампир. Сърцето му не бие, но все още може да бъде разбито.
Любовта е гадна. Понякога е добро чувство. Понякога е просто друг начин да кървиш.

2 ГЛАВА
Проведох телефонните разговори. Приятелката ми, Катрин Мейсън-Гулет е адвокат. Тя е била с мен в повече от един случай, когато трябва да давам изявления пред полицията за някой труп, на който съм помогнала да умре. До сега не ме бяха затваряли. По дяволите, не ме бяха вкарвали и в съд. Как успявах да постигна това - лъжех.
Боб, съпругът на Катрин, отговори след петия сигнал, гласът му беше толкова тежък от съня, че почти бе неразбираем. Само ръмжащия бас ме уведоми кой от тях е вдигнал. Нито един от двамата не се събужда елегантно.
- Боб, Анита е. Трябва да говоря с Катрин. По работа е.
- В полицейския участък ли си? – попита той. Вижте, Боб ме познава.
- Не, не се нуждая от адвокат за мен този път.
Той не зададе въпроси. Просто каза:
- Ето Катрин. Ако смяташ, че не съм любопитен за това, грешиш. Но Катрин ще ми разкаже като затвориш.
- Благодаря, Боб – казах.
- Анита какво не е наред? – Гласът на Катрин звучеше нормално. Тя е наказателен адвокат в частна фирма. Често се събужда в странни часове. Не й харесваше, но се възстановяваше лесно.
Казах й лошите новини. Тя познаваше Ричард. Много го харесваше. Не можеше да разбере защо, по дяволите, го бях отхвърлила заради Жан - Клод. Тъй като не й бях казала, че Ричард е върколак, бе трудно да й обясня. По дяволите, дори да й бях споменала за частта с върколака, бе трудно за обяснение.
- Карл Велизарий – каза тя когато свърших. – Той е един от най - добрите наказателни адвокати там. Познавам го лично. Той е толкова внимателен за клиентите си, колкото и аз. Има няколко клиента, който познават криминалните фигури, но той е добър.
- Мога ли да се свържа с него и той да започне? – попитах.
- Нуждаеш се от разрешението на Ричард, Анита.
- Не мога да говоря с Ричард за адвокати, докато не го видя. Времето в такива случаи винаги е ценно, Катрин. Може ли Велизарий най - малко да задвижи колелата?
- Знаеш ли дали Ричард сега има адвокат?
- Даниел спомена нещо за това, че е отказал да се види с адвоката си, така че предполагам че има.
- Дай ми номера на Даниел и ще видя какво мога да направя – каза тя.
- Благодаря ти Катрин, наистина.
Тя въздъхна.
- Знам че ще си навлечеш много проблеми за някой приятел, на когото просто си лоялна. Но сигурна ли си, че мотивите ти за това са прости приятелство?
- Какво ме питаш?
- Все още го обичаш, нали?
- Без коментар.
Катрин се изсмя тихо.
- Без коментар. Ти не си заподозрян тук.
- Ти го казваш.
- Добре, ще направя каквото мога. Извести ме когато пристигнеш там.
- Ще го направя – казах. – Затворих и позвъних на работното си място. Екзекуцията на вампири е само странична дейност. Вдигах мъртвите за „Съживители ООД”, първата обществена фирма в страната. Също бяхме и най - печелившите. Част от това се дължеше на шефа ни, Бърт Вон. Той можеше да накара един долар да стои и пее. Той не харесваше, че помагането на полицията за свръхестествените им престъпления, ми отнема все повече и повече време. Не му харесваше и когато излизам от града за неопределен период от време по лична работа. Радвах се за късния час, за това че той няма да е там за да може да ми крещи лично.
Ако Бърт продължеше да ме натиска, щях да напусна, а не исках. Аз трябва да вдигам зомбита. Това е като мускул, който ще изсъхне, ако не го използваш. Това е моята вродена способност. Аз не трябваше да я използвам, магията си течеше сама. В колежа имаше един професор, който се самоуби. Никой не откри тялото три дни, обикновено толкова е нужно на душата, за да може да напусне района. Една нощ тромав труп бе дошъл в общежитието, в стаята ми. Съквартирантката ми бе намерила стаята разхвърляна на следващият ден. Тя нямаше никакво чувство за приключение.
Щях да вдигам зомбита, по един или друг начин. Нямах друг избор. Имах достатъчно репутация, че да преминех и на свободна практика. Имах нужда от бизнес мениджър, но щеше да проработи. Проблемът бе, че не исках да си тръгвам. Някои от хората, с който работех там, бяха най - добрите ми приятели. Освен това имах достатъчно значими проблеми, че да ми стигнат за цяла година.
Аз, Анита Блейк, бичът на немъртвите, човекът който е убил повече вампири от колкото всеки друг екзекутор в страната - излизаше с вампир. Беше почти поетична ирония.
На вратата се звънна. Звукът накара сърцето ми да се качи в гърлото. Това бе обикновен звук, но не и в 3 и 45 сутринта. Оставих полуопакования куфар, неоправен на леглото и отидох към хола. Белите ми мебели стояха върху брилянтен персийски килим. Възглавнички в ярки цветове бяха поставени небрежно върху дивана и стола. Обзавеждането беше мое. Килимът и възглавниците бяха подарък от Жан - Клод. Неговото чувство за стил винаги е било по - добро от моето. Защо да споря?
На вратата се звъна отново, това ме накара да скоча без никакво основание, освен това беше настоятелно в този странен час и вече бях достатъчно изнервена заради новината за Ричард. Отидох до вратата с любимият си пистолет Браунинг 9мм, от страни на безопасно разстояние, насочен към пода. Бях почти до вратата когато разбрах, че съм облечена в нищо, освен нощницата. Взех оръжието но не и мантията. Трябваше да си подредя приоритетите.
Стоях там, боса върху килима, спорех дали да се върна за горнище или не. Ако носех една от обичайните си големи тениски можех да отворя вратата. Но бях облечена в сатенена нощница с тънки презрамки. Беше дълга почти до коленете ми. Един размер не е подходящ за всички. Покриваше всичко но не беше точно облекло за отваряне на вратата.
Обадих се:
- Кой е? – Лошите типове обикновено, не чукат на вратата.
- Жан - Клод е, ma petite.
Ченето ми падна. Не можех да съм по изненадана, дори ако бе лош тип. Какво правеше той тук?
Щракнах предпазителя на пистолета и отворих вратата. Сатенената нощница беше подарък от Жан - Клод. Той ме беше виждал и в по - малко. Не ни беше нужна мантия.
Отворих вратата и той беше там. Беше като при магьосниците който махат завесата за да покажат прекрасния си помощник. Гледах към него и дъхът ми спря.
Ризата му беше консервативно официална с маншети и проста яка. С червено на яката и маншетите, солидно почти атлазено червено. Останалата част от ризата беше чист плат така че ръцете му, гърдите му и кръстът бяха голи зад червения плат. Черната му коса беше къдрава до раменете, тъмна, по някакъв начин по наситена от червеното на ризата. Дори полунощно сините му очи изглеждаха по - сини, от червеното. Това беше един от любимите ми цветове за него и той го знаеше. Беше сложил червен колан през гайките на черните си дънки. Колана се превръщаше във възли от едната страна на бедрото му. Черните му ботуши стигаха почти до горната част на краката му, обгръщаха дънките му, кожата стигаше почти до слабините.
Когато бях далеч от Жан - Клод, далеч от тялото му, гласът му, можех да се смущавам, да ми бъде ужасно неудобно, че се срещахме. Когато бях далеч от него, може да говоря да се отдръпна от него - почти. Но никога и когато бях с него. Когато съм с него, стомаха ми пада в краката и се боря силно със себе си да не кажа нещо като „Боже”. 
Успокоих се, за да успея да кажа:
- Изглеждаш грандиозно както винаги. Какво правиш тук тази вечер, като ти казах да не идваш? 
Това което исках да направя е да се хвърля около него, както си беше облякъл палтото и да се прилепя към него, като маймуна. Но нямаше да го направя. В това липсваше определено достойнство. Освен това ме беше страх да види колко много го исках и колко често. Той беше като ново лакомство. Не беше заради вампирските сили. Това беше добрата старомодна страст. Но все още беше странно, така че трябваше да се създадат някои определени параметри. Правила. Той ги следваше през по голямата част от времето. Той се усмихна и моята усмивка нарасна до любов и страх. Усмивката му казваше че има нечестиви мисли, неща, които двама или повече могат да правят в тъмна стая, където чаршафите миришат на скъп парфюм, пот и други телесни течности. Усмивката никога не ме е карала да се изчервявам, докато не започнахме да правим секс. Понякога всичко което трябваше да направи е да се усмихне и топлината се спускаше по кожата ми, сякаш аз бях на тридесет, а той беше първата ми смазка. Той смяташе че това е очарователно. На мен ми беше неудобно.
- Ти, кучи син! – казах меко.
Усмивката му се разшири.
- Сънят ни бе прекъснат, ma petite.
- Знам че не беше случайно, това че си в сънищата ми – казах. То ми донесе враждебност и бях доволна. Горещият летен вятър духаше аромата на парфюма му в лицето ми. Екзотичен с потиснат аромат на цветя и подправки. Понякога мразех да си мия чаршафите от страх, че аромата му ще се загуби.
- Помолих те да носиш подаръка ми, така че да мога да те сънувам с него. Знаеше какво имам предвид. Ако кажеш друго ще излъжеш. Може ли да вляза?
Той беше канен достатъчно пъти, че да може да мине през прага без покана, но това бе станало като игра за него. Официално потвърждение за всеки път когато преминеше, че го искам. Това ме дразнеше и радваше, както и Жан - Клод.
- Можеш да влезеш.
Той ме подмина. Забелязах че черните ботуши са завързани на гърба от петата до върха. От задната страна дънките му бяха гладки и стегнати, така че няма нужда да се стягат за да се носи нещо над тях.
Той проговори без да се обръща.
- Не звучиш чак толкова ядосана, ma petite. Имаш възможност да ме отхвърлиш от сънищата си. – Той се обърна тогава, а очите му бяха пълни с тъма светлина която нямаше нищо общо с вампирските сили. – Ти ме посрещна с повече от отворени обятия.
Изчервих се за втори път, за по малко от пет минути.
- Ричард е в затвора в Тенеси – казах.
- Знам – отвърна той.
- Знаеш ли? Как?
- Местният господар на града ми се обади да ми каже. Той много се страхува да не си помисля, че това е негово дело. Начинът му да унищожи триумвирата ни.
- Ако той е искал да ни унищожи щеше да е убийство, не опит за изнасилване – казах.
- Вярно е – каза Жан - Клод и тогава се засмя. Смехът му се губеше по кожата ми като малък, личен вятър. – Който в обвинил Ричард не го е познавал добре. Бих повярвал, че Ричард би убил, пред избора да изнасили някого.
Беше почти същото което бях казала. Защо беше изнервящо?
- Ще отидеш ли до Тенеси?
- Господаря, Колин, ми забрани да влизам в земите му. Да го направя сега би било акт на агресия, ако не на война.
- Защо го интересува? – попитах.
- Той се страхува от силите ми ma petite. Страхува се от нашите сили, заради което те е направил персона „нон грата” на територията му.
Вгледах се в него.
- Шегуваш се, надява се. Той е забранил и на двама ни да помогнем на Ричард?
Жан - Клод кимна.
- И той очаква от нас да повярваме, че не е негово дело? – попитах.
- Аз му вярвам, ma petite.
- Можеш ли да кажеш дали не е излъгал по телефона? – попитах.
- Някои вампири повелители могат да лъжат други вампири повелители, но не мисля че Колин има такава сила. Но не за това му вярвам.
- Тогава защо?
- В последният път когато ти и аз пътувахме в чужда вампирска земя, ние убихме господаря на града.
- Тя се опита да ни убие – протестирах.
- Технически – каза той – тя те накара да останеш за да спасиш нас. Тя е искала да те направи вампир.
- Както казах, тя се опита да ме убие.
Той се усмихна.
- О, ma petite, ти ме нарани.
- Отрежи глупостите. Този Колин не вярва наистина, че ние просто ще оставим Ричард да изгние.
- Той има право да ни откаже безопасно преминаване – отвърна Жан - Клод.
- Защото сме убили друг господар на неговата територия? – попитах.
- Той не се нуждае от основание за отказа си, ma petite. Той просто отказва.
- Как вампирите вършите нещо?
- Бавно - отвърна Жан - Клод. – Но не забравяй обаче, ma petite, че ние имаме време да бъдем търпеливи.
- Е, аз нямам и Ричард няма.
- Можете да имате вечността, ако и двамата приемете четвъртия белег – каза той с тих глас, неутрален.
Поклатих глава.
- Аз и Ричард ценим това което е останало от човечността ни. Освен това вечност е задника ми, четвъртият белег няма да ни направи безсмъртни. Той просто означава че ще живеем колкото теб. Можеш да си по - труден за убиване от колкото сме ние, но не е чак толкова трудно.
Той седна на канапето сгъна краката пот себе си. Не беше лесно положение когато носиш много кожа, може би ботушите са по - меки отколкото изглеждат. Той опря лакти на подлакътника на дивана, навеждайки гърдите си пасивно. Чистият червен плат покриваше гърдите му стегнато и не оставяше нищо на въображението. Зърната му се притискаха към тънкият плат. Червената тъмнина на плата караше изгорелия белег в формата на кръст да изглежда почти сякаш кърви. Той се повдигна на горе с ръце подпрени на подлакътника, както русалка се вдига на скалите. Очаквах го да ме подразни или да каже нещо сексуално. Вместо това той каза:
- Дойдох да ти кажа, че Ричард е затворен в затвора. – Той гледаше лицето ми много внимателно. – Мислех че можеш да се разтроиш.
- Разбира се, че ще се разтроя, този тип Колин, вампира, каквото и по дяволите да е, е луд като си мисли че ще може да ни предпази от това да помогнем на Ричард.
Жан - Клод се усмихна.
- Ашър води преговори, опитва се да ти позволи да влезеш в територията на Колин.
Ашър беше вторият след него, неговият вампир лейтенант. Намръщих се.
- Защо мен, а не теб.
- Защото ти си много по добра с полицейските въпроси отколкото съм аз. - Той отметна единият си дълъг покрит с кожа крак на подлакътника и прокара ръката си по крака си. Беше като да гледам lap танц, но без lap (Танц в скут, но без скут). По мое знание, Жан - Клод никога не се бе събличал в „Престъпни удоволствия”, вампирският стриптийз клуб на който той беше собственик. Той си имаше начин да прави всяко свое движение сексуално и неясно неприлично. Винаги се чувствате сякаш си мисли за нечестиви неща, който не бихте казали в смесена компания.
- Защо просто не ми се обади и не ми каза всичко? – попитах. Знаех отговора, или поне част от него. Той изглежда беше влюбен в тялото ми както аз в неговото. Добрият секс беше от двете посоки. В прелъстяването, прелъстеният може да се превърне в прелъстител с право на жертва.
Той се плъзна към мен.
- Мислех че това е новина която трябва да бъде съобщена лице в лице. – Той спря точно пред мен, толкова че лек полъх на течението накара нощницата ми да докосне бедрата му. Той се мръдна леко с тялото и сатена на нощницата ми се премести нежно по голите ми бедра. Повечето мъже трябва да използват ръце, за да получат този вид движение. Разбира се Жан - Клод е имал четиристотин години, за да усъвършенства техниката си. Практиката прави перфектността.
- Защо лице в лице? – Попитах, гласът ми малко задъхан.
Усмивка изви устните му.
- Знаеш защо – каза той.
- Искам да чуя как го казваш – отвърнах.
Лицето му се подреди в празни, внимателни линии, само очите му запазиха топлината като складиран огън.
- Не мога да те оставя, без да те докосна за последен път. Искам да направим нечестив танц, преди да тръгнеш.
Засмях се, но беше напрегнат нервен смях. Устата ми внезапно беше суха. Имах проблем с това, да не погледна към гърдите му. „Нечестив танц” беше домашният му евфемизъм за секс. Исках да го докосна, но ако го направех, не бях сигурна къде ще спра. Ричард беше в беда. Бях го предала веднъж заради Жан - Клод, нямаше да го оставя отново.
- Трябва да опаковам – казах. Обърнах се рязко и започнах да ходя към спалнята.
Той ме последва.
Сложих пистолета на нощното шкафче до телефона, взех чорапите в чекмеджето и започнах да ги хвърлям в куфара, опитвайки се да игнорирам Жан - Клод. Той не се игнорираше лесно. Той лежеше на леглото до куфара, подпрян на лакътя си, изпънат по дължината на леглото. Изглеждаше странно натруфен срещу белите ми чаршафи. Той ме гледаше докато се движа из стаята, мърдайки само очите си. Напомняше ми за котка: бдителна, съвършено спокойна. Отидох в близката баня да взема тоалетните си принадлежности. Имах мъжка чантичка за бръснене в който държах всичките си малки неща, които ми трябваха когато пътувам извън града, което се случва все по - често и по - често напоследък. Можеше и да организирам нещо за това.
Жан - Клод лежеше по гръб, дългата му черна коса се разливаше като тъмен сън на бялата възглавница. Той се усмихна леко, когато влязох в стаята. Вдигна ръката си към мен.
- Присъедини се към мен, ma petite.
Поклатих глава.
- Ако се присъединя, ще се разсеем. Ще опаковам нещата си и ще се облека. Нямаме време за нищо друго.
Той пълзеше към мен по леглото, движението му толкова подвижно сякаш имаше мускули на места, на които не трябваше да има.
- Аз ли съм толкова непривлекателен, ma petite? Или загрижеността ти към Ричард е толкова преобладаваща.
- Знаеш колко точно привлекателен си за мен. И да, притеснена съм за Ричард.
Той слезе от леглото, следеше ме по петите. Плъзгаше се в нещо като грациозни бавни движения, докато не побързах насам натам, но той влезе в крачката ми, съвпадаше със всяка една от бързите ми стъпки със свой бавни такива. Това беше като да бъдеш преследван от много бавен хищник, такъв който има цялото време на света и накрая знаеш че ще те хване.
Вторият път когато почти не се сблъсках с него, най - накрая казах:
- Какъв ти е проблема? Стига се ме следил наоколо. Караш ме да се изнервям. – Истината бе, че тялото му да бъде толкова близо до мен, караше кожата ми да подскача.
Той седна на ръба на леглото и въздъхна.
- Не искам да ходиш.
Това ме спря в крачка. Обърнах се и го погледнах.
- Защо?
- От векове съм мечтал да имам достатъчно сила, за да бъда в безопасност. Достатъчно сила, за да задържа земите си и най - накрая, след много време, да имам чувство за мир. Сега се страхувам от мъжа, който може да направи амбициите ми истина.
- За какво говориш? – Застанах пред него, с ръцете ми върху ризата му.
- Ричард; страхувам се от Ричард. – Имаше поглед в очите му който рядко бях виждала. Той беше несигурен в себе си. Това беше много нормално, човешко изражение. Изглеждаше напълно противоречиво с целият него.
- Защо би се страхувал от Ричард?
- Ако обичаш Ричард повече отколкото обичаш мен, страхувам се, че ще ме оставиш заради него.
- Ако не си забелязал, точно сега Ричард ме мрази. Той говори повече с теб от колкото с мен.
- Той не те мрази, ma petite. Той мрази това, че си с мен. Има голяма разлика между двете омрази. – Жан - Клод гледаше към мен почти с траур.
Въздъхнах.
- Ревнуваш ли от Ричард?
Той погледна надолу към скъпите си ботуши.
- Ще съм глупак, ако не го правя.
Прехвърлих блузата която държах в една ръка и докоснах лицето му. Обърнах лицето му към моето.
- Аз спя с теб, не с Ричард, помниш ли?
- Все още съм тук, ma petite. Аз съм в сънищата ти, а ти дори не ми предложи целувка.
Реакцията му ме изненада. Тъкмо когато си мислех че го познавам.
- Ранен ли си от това, че не ти дадох целувка за здрасти?
- Може би – каза той много тихо.
Поклатих глава и хвърлих блузата към куфара. Притиснах коленете му с краката си, докато той не разтвори краката си и не ме остави да застана, притисната по тялото му. Сложих ръцете си на раменете му. Чистият червен плат беше по грапав от колкото изглеждаше, не беше мек.
- Как може някой толкова красив да бъде толкова несигурен?
Той обви с ръце кръста ми, притискайки ме към него. Стисна краката си. Кожата на ботушите му беше по - мека от колкото изглеждаше, по - гъвкава. С ръцете си около мен и краката си притиснати към мен, бях във ефективен капан. Но бях склона да бъда пленник, така че беше добре.
- Това което искам да направя е да падна на колене и да близна тази чудесна нощница. Искам да знам, колко точно мога да изсмуча от теб през плата.
Вдигнах вежди към него.
Той се засмя меко и ниско. Звукът повдигна косъмчетата по тялото ми, стягайки зърната ми и други места. Смехът му можеше да се докосне, натрапчиво чувство. Той можеше да прави неща с гласа си, който повечето мъже не могат да правят без ръцете си. Но все още се страхуваше, че ще го оставя заради Ричард. Той положи лицето си на гърдите ми, сгушвайки се в гърдите ми. Той потърка бузата си бавно, напред назад, карайки сутиена да се плъзга по мен, докато дишането ми не стана по - бързо.
Въздъхнах и наведох лицето си към него, сгъвайки телата ни заедно.
- Не планирам да те оставя заради Ричард. Но той е в беда и ще отида, без да правим секс.
Жан - Клод вдигна лицето си към мен, ръцете ни бяха сплетени, така че той почти не се помръдна.
- Целуни ме, ma petite, това е всичко. Само една целувка да ми каже, че ме обичаш.
Положих устни върху челото му.
- Мислех че си по сигурен в това.
- Аз съм – отвърна той – със всички, но не и с теб.
Дръпнах се достатъчно назад, че да мога да проуча лицето му.
- Любовта трябва да е кара да се чувстваш по - сигурен, не по - малко.
- Да – отвърна той тихо – би трябвало. Но ти също обичаш и Ричард. Ти се опитваш да не го обичаш и той се опитва да не те обича. Но любовта не се убива толкова лесно, или не се възбужда толкова лесно.
Наведох се към него. Първата целувка беше просто докосване на устни, като сатен който се потрива в устата ми. Втората беше по - силна. Ухапах леко горната му устна и той издаде малък звук. Отвърна на целувката ми, а ръцете му се плъзнаха от двете страни на лицето ми. Целуваше ме, сякаш щеше да ме изпие, опитвайки се да оближе и последната капка от бутилката от най - хубавото вино, нежен, жаден, гладен. Потръпнах срещу него, ръцете ми се плъзнаха по него, сякаш дори ръцете ми бяха гладни за усещането, за него. Почувствах зъби, остри, насиняващи срещу устните и езика си. Една бърза остра болка и металическият вкус на кръв беше в устата ми. Той издаде къс нечленоразделен звук и се плъзна над мен, внезапно бях на леглото с него върху мен. Очите му бяха това солидно пламнало синьо, зениците му бяха погълната в прилива на желание.
Той се опита да обърне главата ми на една страна, сгушвайки лице в вратът ми. Обърнах лицето си към него, блокирах го.
- Без кръв, Жан - Клод.
Той почти беше увиснал върху мен, лицето му заровено в измачканите чаршафи.
- Моля те, ma petite.
Бутнах рамото му.
- Махни се от мен.
Той се завъртя по гръб, гледаше в тавана, внимаваше да не ме погледне.
- Мога да вляза във всеки отвор на тялото ти, сякаш си част от мен, но ти ми отказваш последното късче от себе си.
Слязох от леглото внимателно, не бях сигурна че краката ще ме издържат.
- Не съм храна – казах.
- Това е много повече от просто хранене ma petite. Ако само ми позволиш да ти покажа колко много, много повече е.
Взех купчина от блузи и започнах да ги свалям от закачалките и да ги сгъвам в куфара.
- Без кръв, това е правило.
Той се обърна на една страна.
- Аз ти предлагам всичко което съм, ти все още ми отказваш себе си. Как мога да не ревнувам от Ричард?
- Ти получаваш секс. Той дори не получава срещи.
- Ти си моя, но не си моя, не и напълно.
- Аз не съм домашен любимец Жан - Клод. Хората на принадлежат на други хора.
- Ако можеше да намериш начин да заобичаш звяра му, нямаше да се отвърнеш от него. На нещо щеше да се дадеш.
Сгънах последната блуза.
- Дявол да го вземе, Жан - Клод, това е глупаво. Аз избрах теб. Разбираш ли? Сделката приключи. Защо си толкова притеснен?
- Защото в момента той е в беда и ти захвърляш всичко, за да отидеш при него.
- Ще направя същото и за теб – казах.
- Точно така – отвърна той. – Аз не се съмнявам, че ме обичаш по твой начин, но ти обичаш също и него.
Затворих куфара.
- Няма да продължаваме този спор. Спя с теб. Няма да ти дам кръв, само защото това ще те накара да се чувстваш по - сигурен.
Телефона звъна. Изтънченият глас на Ашър, беше толкова много като гласа на Жан - Клод.
- Анита, как си в тази прекрасна лятна вечер?
- Добре съм, Ашър. Какво става?
- Може ли да говоря с Жан - Клод? – попита той.
Почти заспорих, но Жан - Клод вдигна ръката си за телефона. Дадох му го. Жан - Клод говореше на френски, той и Ашър имаха навика да го правят. Радвах се че той има някой с когото да си говори на родният език, но просто с моят френски не можех да следя разговора. Силно се съмнявах, че двата вампира говорят пред мен, като пред дете, което не е достатъчно пораснало, че да следи разговора. Това беше грубо и снизходително, но те бяха вампири на векове и понякога просто не можеха да си помогнат сами.
Той премина на английски говорейки директно на мен.
- Колин е отказал влизането ти в територията му. Той е отказал вход на всеки един от хората ми.
- Може ли да направи това?
Жан - Клод кимна.
- Да.
- Отивам там да помогна на Ричард. Уреди го Жан - Клод или ще отида без споразумението да е направено.
- Дори ако това е война? – попита той.
- По дяволите – казах. – Обадете се на малкият кучи син и ме оставете да говоря с него.
Жан - Клод повдигна вежди, но кимна. Той затвори на Ашър, тогава набра номер. Каза:
- Колин, Жан - Клод е. Да Ашър ми каза решението ти. Човешкият ми слуга, Анита Блейк, желае да говори с теб. – Слушаше за момент. – Не, не знам какво иска да ти каже. – Той ми подаде телефона и се облегна с гръб към дъската на леглото, сякаш щеше да гледа шоу.
- Здравейте, Колин?
- Той е – акцентът му беше чисто бразилски. Това го правеше да звучи по малко екзотично от повечето от тях.
- Името ми е Анита Блейк.
- Знам коя си – отвърна той. – Ти си Екзекуторката.
- Да, но не отивам там, за да екзекутирам. Мой приятел е в беда, просто искам да му помогна.
- Той е вашият трети. Ако влезеш в земите ми, а след това и вторият от вас, триумвирата ви ще бъде в рамките на моята територия. Вие сте твърде силни за да ви се позволи преминаване.
- Ашър каза, че също си отказал достъп на всичките ни хора, вярно ли е?
- Да – каза той.
- Защо, в името Господне?
- Съветът, началниците на вампирския вид, се страхуват от Жан - Клод. Не искам никой от вас в земите си.
- Колин, виж, не искам силата ти. Не искам земята ти. Не планирам каквото и да е за теб. Ти си вампир повелител, можеш да усетиш истината в думите ми.
- Имаш предвид това което казваш, но ти си слуга. Жан - Клод е господаря.
- Не приемай това погрешно, Колин, но защо Жан - Клод да иска земите ти? Дори да планира някаква инвазия тип Чингис Хан, твоите земи са на три територии от нас. Ако той ще се опитва да завладява някой, то това ще е земята в съседство.
- Може би тук има нещо което той иска – каза Колин и можех да чуя страхът в гласа му това беше рядко за вампирите повелители. Те обикновено са по добри в криенето на емоциите си.
- Колин, ще ти се закълна в каквото искаш, че не искам нищо от теб. Ние просто трябва да дойдем там и да извадим Ричард от затвора. Разбра ли?
- Не – каза той. – Ако дойдеш тук не поканена това ще значи война между нас и ще те убия.
- Виж, Колин, знам че се страхуваш. – Веднага след като го казах, знаех че не трябваше.
- От къде знаеш как се чувствам? – Страхът се увеличи малко, но и гнева се вдигна. – Човешки слуга, който може да вкуси страха на вампир повелител, и ти се чудиш защо не те искам в земите си.
- Не мога да вкуся страхът ти. Чух го в гласът ти.
- Лъжкиня!
Раменете ми започнаха да се стягат. Обикновено не ти трябва много за да ме ядосаш, а той работеше над това.
- Как се предполага че ще помогнем на Ричард, ако не ни оставиш да изпратим някой там? – Гласът ми беше спокоен, но можех да почувствам стягането в гърлото си, гласът ми ставаше малко по - нисък т усилието да не викам.
- Какво се случва с вашият трети, не е моя грижа. Моя грижа е защитата на земите и хората ми.
- Ако нещо се случи с Ричард заради това отлагане, мога да го направя твоя грижа – казах, гласът ми все още тих.
- Вижте, вече започнаха заплахите.
Стягането по раменете ми се изкачи по врата ми и излезе през устата ми.
- Слушай ме, ти, малка мижитурка, аз идвам там. Няма да оставя параноята ти да нарани Ричард.
- Тогава ще те убия – каза той.
- Виж, Колин, стой далеч от пътя ми и аз ще стоя далеч от твоя. Ебавай се с мен и ще те унищожа, разбираш ли ме? Ще е война, само ако ти започнеш, но ако започнеш нещо, кълна се в Господ аз ще го завърша.
Жан - Клод се придвижи до телефона по - скоро отчаяно. Боричкахме се за телефона няколко секунди през който наричах Колин, остарял политик и по - лошо.
Жан - Клод се извини на празното бръмчене на телефона. Затвори телефона и ме погледна. Погледът му беше красноречив.
- Бих казал че съм изумен, ma petite или че просто не мога да повярвам, че току що направи това, но го вярвам. Въпросът е: Ти разбираш ли какво направи?
- Отивам да спася Ричард. Мога да заобиколя Колин или да мина през него. Избора е негов.
Жан - Клод въздъхна.
- В рамките на правата му е да види това като начало за война. Но Колин е много предпазлив. Той ще направи едно от тези две неща. Или ще изчака за да види дали ще започнеш война, или ще се опита да те убие веднага след като пристигнеш на негова земя.
Поклатих глава.
- Какво можех да направя?
- Това няма значение сега. Каквото е направено е направено, но това променя пътуването. Ще вземеш частният ми самолет и ще имаш компания.
- Ти ще дойдеш ли? – попитах.
- Не, ако пристигна с теб, Колин ще бъде сигурен че сме дошли да го убием. Не, аз ще остана тук, но ти ще имаш антуража ми да те охранява.
- Изчакай малко – казах.
Той вдигна ръка.
- Не, ma petite, ти беше много безразсъдна. Запомни, че ако ти умреш, аз и Ричард също можем да умрем. Връзката която ни прави триумвират ни дава сила, но тя не идва без цената си. Това което рискуваш не е само собственият си живот.
Това ме спря.
- Не бях помислила за това по този начин – казах.
- Ще се нуждаеш от антуража ми сега, такъв който подобава на човешкият ми слуга и достатъчно силен, че да се бие с хората на Колин ако има нужда.
- Кого имаш предвид? – попитах, внезапно подозрителна.
- Остави това на мен.
- Не мисля така – отвърнах.
Той се изправи и гневът му се завъртя из стаята като горещ вятър.
- Ти застраши себе си, мен и Ричард. Можеш да застрашиш всичко което имаме или се надяваме със темперамента си.
- Това щеше да дойде до ултиматума в края на краищата Жан - Клод. Познавам вампирите. Ще спорите и ще се пазарите за ден или два, но накрая всичко щеше да свърши така.
- Сигурна ли си в това? – попита той.
- Да. Чух страхът в гласа на Колин. Той се страхува от теб. Никога няма да се съгласи да преминем на негова територия.
- Страхът му не е само от мен, ma petite. Ти си Екзекуторката. Казват на младите вампири, че ако са глупави ти ще дойдеш и ще ги убиеш в ковчезите им.
- Ти си го направил това.
Той поклати глава.
- Не, ma petite, ти си страшилище за вампирският вид.
- Ако видя Колин ще се опитам да го изплаша повече от колкото вече е.
- Ще го видиш, ma petite, по един или друг начин. Той ще организира среща когато види, че няма да го нараниш или ще бъде там когато те атакуват.
- Трябва да измъкнем Ричард преди пълнолунието. Имаме само пет дни. Нямаме време да правим това бавно.
- Кой се опитваш да убедиш, ma petite, мен или себе си.
Бях си изпуснала нервите. Това бе глупаво. Непростимо. Имах нерви, но обикновено бях по добра в контролирането им.
- Съжалявам – казах.
Той изсумтя.
- Сега, тя съжалява. – Той набра номер. – Имам Ашър и другите от глутницата.
- Ашър? Той няма да идва с мен.
- Да, ще дойде.
Отворих уста да протестирам. Той посочи дългият си блед пръст към мен
- Познавам Колин и хората му. Нуждаеш се от антураж който е впечатляваш, без да бъде прекалено страшен и все пак, ако най - лошото се случи, те трябва да са в състояние да защитят себе си и теб. Аз ще избера кой да отиде и кой да остане.
- Това не е честно.
- Нямаме време за справедливост, ma petite. Скъпият ти Ричард седи зад решетките и пълнолунието наближава. – Той остави ръцете си да паднат в скута му – Ако искаш да вземеш някой от леопардите си със себе си, ще бъде добре дошло. Ашър и Деймиън ще се нуждаят от храна докато са далеч. Те не могат да ловуват в територията на Колин. Това ще бъде прието като акт на враждебност.
- Искаш от мен да взема някой леопарди на враждебно място?
- Аз отивам да ти предоставя няколко върколака – отвърна той.
- Аз съм лупа за глутницата и Нимир - Ра за леопардите. За да вземеш върколаци се нуждаеш също и от мен. – Ричард ме бе направил лупа на върколаците когато излизахме. Лупата е просто дума за приятелката на водача, въпреки че това обикновено е друг върколак, а не човек. Леопардите дойдоха при мен по подразбиране. Аз убих последният им лидер и открих, че всички те са повече като месо за външният свят. Слаба форма на превръщачи без доминиращ да ги защитава, те бяха просто месо. Беше един вид моя грешка това че бяха наранени, така че им дадох защитата си. Моята защита, тъй като не бях леопард, се състоеше от това, че бях заплаха. Заплахата ми беше, че ще убия всеки който навреди на леопардите. Чудовищата в града трябва да са го повярвали, защото те оставиха леопардите на мира. Използвай достатъчно сребърни куршуми срещу достатъчно чудовища и получаваш репутация.
Жан - Клод постави приемника до ухото си.
- Това стана така, че човек не може да обиди чудовище от Сейнт Луис без да му отговориш ти, ma petite. 
Ако не го познавам достатъчно добре щях да кажа че Жан - Клод ми е ядосан. Предполагам, че този път не можех да го обвинявам.


3 ГЛАВА
Частният самолет беше като дълго бледо яйце с плавници. Добре де, беше по - дълго от яйце и по - заострено в краищата, но изглеждаше също толкова крехък. Спомняте ли си за малката ми фобия към летенето? Седях в удобният си, въртящ се, извит стол с изправена облегалка, сложила колана. Ноктите ми опасно бяха забити в ръцете ми. Целенасочено бях обърнала седалката далече от многото прозорци, така че да не мога да виждам изгледа. За съжаление самолета беше толкова тесен, че виждах през прозорците от другата страна, пухкавите облаци и ясно синьото небе. Трудно е да пропуснете това, че сте на хиляда метра над земята само с тънък метален лист между вас и вечност, когато виждаш как облаци плуват покрай прозореца ти.
Джейсън се пльосна на седалката до мен и аз се отдалечих. Той се засмя.
- Не мога да повярвам че се страхуваш да летиш – Той избутваше стола с краката си, като се въртеше около себе си бавно, като дете което си играе с офис стол. Русата му коса бе отрязана малко над раменете без бритон. Очите му бяха същото бледо синьо през което летяхме. Той беше с моята височина, което го правеше нисък, особено за мъж. Той изглежда никога не го вземаше в предвид. Носеше голяма тениска и дънки, които изглеждаха почти бели. Носеше двеста доларови обувки за джогинг, въпреки че знаех, че той никога не тича. Ставаше на двадесет и една това лято. Информира ме, че сега е изцяло в закона. Всичко което обхващаше мястото за Джейсън. Той е върколак, но в момента живее с Жан - Клод и играе на закуска или вечеря, снек - мезе за вампирите. Кръвта на превръщачите беше по харесвана от тях, изпълнена е със сила. Може да пиете по - малко от него от колкото от човек и да се чувствате много по - добре или поне това бях видяла аз.
Той скочи от стола и падна на колене пред мен.
- Хайде, Анита. Какво те тревожи?
- Остави ме намира, Джейсън. Това е фобия. Нямаш фобия. Не можеш да ме разубедиш така че просто изчезни.
Той скочи на крака толкова бързо, че бе почти магическо.
- Ние сме в перфектна безопасност. – Той започна да скача нагоре надолу по пода на самолета. – Виждаш ли, солидно е.
Извиках:
- Зейн.
Зейн се появи до мен. Той беше около метър и седемдесет висок, издължен и тънък, сякаш нямаше достатъчно плът за да покрие костите си. Косата му имаше шокиращо жълт цвят, сякаш беше неонова. Носеше черни винилови панталони, стегнати като втора кожа, който съвпадаха със жилетка без риза. Блестящи черни ботуши завършваха облеклото.
- Ти ли извика? – попита той и гласът му бе почти болезнено дълбок. Ако превръщачите прекарат твърде много време в животинската си форма, някой от физичните промени могат да бъдат постоянни. Дрезгавият глас на Зейн и горните и долни зъби в устата му показваха, че е прекарал прекалено много време като леопард. Гласът можеше да мине за човешки, но зъбите не можеха.
- Махни Джейсън от мен, моля те – казах през зъби.
Зейн погледна надолу към малкия мъж. Джейсън стоеше на мястото си. Зейн направи последните две крачки, за да премахне разстоянието между тях. Те стояха там притиснали гърдите си един до друг и се бяха вгледали един в друг. Можете изведнъж да почувствате енергията която пълзи по кожата ви, която ви уведомява, че те не са хора.
Мамка му. Нямах предвид да започнат бой.
Зейн наклони лицето си към по ниският мъж с ниско ръмжене което премина през затворените му устни.
- Без бой, момчета. – казах.
Зейн положи голяма мокра целувка на устата на Джейсън. Джейсън се дръпна назад, смеейки се.
- Ти, бисексуален кучи син.
- Това не е нещо което се вика на черна котка – каза Зейн.
Джейсън просто се ухили и отиде нататък, въпреки че нямаше много място накъде. Също имах и малка клаустрофобия. Получих я от един водолазен инцидент, но бях получавала и по - лоша, защото се събудих една сутрин в капан в ковчег с вампир. Не ми хареса. Измъкнах се, но харесвах затворените пространства все по - малко и по - малко.
Зейн се плъзна в седалката до мен. Блестящата черна жилетка се отвори върху тънките му бледи гърди, имах поглед към сребърният пръстен на зърното му. Зейн потупа коляното ми и аз го оставих, той винаги докосваше хората, нищо лично. Много превръщачи са докачливи на тема докосване, сякаш бяха повече животни от колкото хора и поставяха физическа граница, но Зейн беше преобърнал докосването в художествена форма. Най - накрая разбрах, че той докосваше другите като някакъв вид сигурно покривало. Опитваше се да го играе доминиращ хищник, но не беше. Зад цялото шоу той го знаеше. Той ставаше, много напрегнат ако в някоя ситуация трябва да се изправи сам, без буквално да се притисква в друга плът. Така че го оставих да ме докосва, щях да бъда кучка с всеки друг.
- Ще кацнем скоро – каза той. Лявата му ръка на коляното ми. Той разбираше правилата. Аз го оставях да ме докосне, когато няма замисъл в това, но не продължително и без ласки. Бях нещото което може да докосне когато е нервен, не негова приятелка.
- Знам – казах.
Той се усмихна.
- Но не ми вярваш.
- Нека просто кажем, че ще се отпусна когато кацнем.
Чери се присъедини към нас. Тя беше висока и слаба с естествено руса коса, която беше близо до квадратното й лице. Сенките на очите й бяха сиви с черна очна линия. Червилото беше червено. Гримът не беше в цветовете, който аз бих избрала за нея, но си съвпадаха много с дрехите й. Черен мрежест чорапогащник, черна минипола, черни ботуши за дискотека и черен дантелен сутиен под мрежеста риза. Те беше добавила сутиена по моя препоръка. Оставяйки способностите си, когато не работи като медицинска сестра, тя доста често ходи гола до кръста. Тя е била медицинска сестра, докато не са разбрали, че е леопард, тогава е станала жертва на бюджетните съкращения. Може би бяха бюджетни съкращения, може би не. Беше незаконно да дискриминираш някого за това че има някакво заболяване, но никой не искаше превръщач да лекува болните. Хората смятат, че ликантропите нямат контрол около пролята кръв. Някой от новите превръщачи би имал проблеми, но Чери не беше нова. Беше добра медицинска сестра, а сега никога нямаше да бъде отново такава. Огорчена от това тя се обърна към Планета Х, сякаш дори в човешката си форма, тя искаше хората да знаят какво е тя сега: различна, друга.
Трудното бе, че тя изгледаше като хиляди други тийнейджъри в началото на двадесетте години, който също искаха да се открояват.
- Какво ще се случи след като кацнем? – попита Чери прочиствайки алтовия си глас.
Мислех, че гласът й е продукт на прекалено много време в козина, като зъбите на Зейн, но не беше, Чери просто имаше този прекрасен дълбок, секси глас. Щеше да се справи добре със секс по телефона. Тя седна на земята до краката ни, коленичи, глезените преминаха през късата й пола достатъчно, че да се покаже горната част на чорапогащника, но все пак успяваше да покрие всичко. Полата беше къса, така че се надявах да носи дамско бельо. Аз никога не съм била в състояние да нося нещо толкова късо и да не покажа плът.
- Ще се свържа с брата на Ричард и отиваме в затвора – казах.
- Какво искаш да правим ние? – попита Зейн.
- Жан - Клод каза, че е наел стаи, така че вие си отивате по стаите.
Те си размениха погледи. Беше повече от обикновен поглед.
- Какво? – попитах.
- Един от нас трябва да дойде с теб – каза Зейн.
- Не, ще отида и ще покажа лиценза си за екзекутор. Аз ще съм добре там.
- А ако господаря на града и хората му те чакат в града? – попита Зейн. – Той ще знае, че ще отидеш в затвора днес.
Чери кимна.
- Това може да е засада.
Те получаваха точка, но...
- Вижте, нищо лично, но изглеждате като горната половина на S и M сватбена торта. Полицаите не обичат хора който изглеждат като. . . – Не бях сигурна че мога да го кажа без да ги обидя. Полицаите бяха такива хора, че не се впечатляваха от екзотичното. Те виждаха всичко и почувстваха мърсотията. Повечето от лошите типове имаха екзотичен вид. След известно време, полицаите започват да виждат всеки екзотичен тип като лош, просто спестява време.
Ако отидех в участъка с Tweedle - punk и Tweedle - slut, това ще повиши вниманието на ченгетата. Те не знаеха това, което аз претендирах, че съм и това щеше да усложни нещата. Имахме нужда да направим нещата по - лесни, не по - трудни.
Аз бях облечена като при екзекуциите на вампири. Нови черни дънки, не каприз, черна риза с къси ръкави, черни найкове, черен колан, така че каишките на рамото ми от презраменния кобур да не се мотаят. Браунингът ми седеше там под лявата ми ръка. Носех три ножа - един сребърен нож в кания на китката си и дълъг нож, който беше по гръбначния ми стълб. Дръжката стърчеше достатъчно високо, че косата да не го крие, но моята коса беше достатъчно гъста и дълга за да свърши работата. Последният беше малък нож. Бях го използвала само веднъж и го бях натикала в сърцето на един леопард. Заостреният край беше излязъл през гърба му. Сребърният кръст под блузата ми за наистина извънредни ситуации, бях опаковала колана за кръста, и почти нищо друго. Имах резервен пълнител с нормални куршуми в куфара си само в случай, че срещнех отново елф. Среброто не работеше срещу тях.
- Аз ще дойда с теб. – Натаниел се плъзна зад Чери, притискайки се от страната на самолета към краката ми. Едното му широко рамо се почиваше срещу дънките ми, приятно твърдо тегло. В действителност нямаше начин да седи там и да не ме докосва. Той винаги се опитваше да ме докосне и бе достатъчно добър в това, че да не бъда винаги кучка за това, както сега.
- Не мисля така, Натаниел – казах.
Той прегърна коленете ми към гърдите си и каза:
- Защо не? – Той бе достатъчно нормално облечен в джинси и тениска, но останалата част от него. . . Косата му беше гъста, почти махагоново кафява. Той я беше вързал отзад в конска опашка, но косата му падаше като копринена вода по коленете му.
Натаниел гледаше към мен с бледолилавите си очи. Дори ако отрежеше косата си, очите щяха да доведат неприятности. Той беше нисък за мъж и също беше най - младият от нас, на деветнадесет. Силно се съмнявах, че той е по средата на пълният си растеж. Някой ден, ниското му тяло щеше да съвпадне с раменете му, който бяха широки и много мъжки. Той беше стриптийзьор в „Престъпни удоволствия” и беше мъжка проститутка. Аз сложих край на това. Ако ще сте царицата на леопардите, си имате добри правила. Правилото беше никой от леопардите да не проституира. Габриел, старият алфа им беше техен сводник. Превръщачите могат да поемат много щети и да оцелеят. Габриел бе измислил начин да го правят, докато им плащат. Той сводничеше за котетата си излагайки ги в S и M. Хората който обичаха болката плащаха много пари за Натаниел, някога. Когато го видях за първи път в болницата, бе след като клиент го беше изкормил и той почти не умря. Вярно е че това се случи след като Габриел беше мъртъв. Леопардите се бяха опитали да запазят списъка с клиенти, без да има кой да ги защитава от самите клиенти.
Зейн се бе опитал да заеме мястото на Габриел като сводник и лошото коте, но не беше достатъчно силен за това. Той беше оставил Натаниел почти да умре и не беше в състояние да го защити.
Натаниел може да се натиска, но той беше жертва. Той обичаше болката и искаше някой да отговаря за него. Той искаше господар и се опитваше много усилено да ме накара да приема работата. Ние можехме да работим заедно, но да бъда негова господарка или любовница, щеше да включва секс, а аз не бях за това.
- Аз ще отида – каза Джейсън. Той седна до Чери и положи глава на рамото й, сгуши се. Чери се отдръпна от него, приближавайки се към Натаниел. Не беше точно секс, по скоро превръщачите имаха тенденцията да са по - близки и лични със собственият си вид. Считаше за нещо като гаф да се сгушиш до животно от различен вид. Но Джейсън не го интересуваше. Чери бе жена и той флиртуваше с нея като с жена. Нищо лично, просто навик. Джейсън се мърдаше докато Чери не беше притисната между него и Натаниел.
- Имам костюм в багажа си. приятен, нормален син костюм. Дори ще си сложа и вратовръзка.
Чери изръмжа към него. Звучеше като нещо грешно което идваше от това красиво лице. Аз не съм една от тези жени, които искаха да променят другите жени. Не ми пукаше за грима или дрехите. Но Чери ме накара да искам да й дам малко съвети. Ако тя искаше да се гримира като булката на Франкенщайн, трябваше да научи нещо, което да си съвпада повече с тена на кожата й.
Усмихнах се.
- Благодаря Джейсън. Сега дай на Чери малко място да диша.
Той се притисна по близо.
- Зейн ми даде целувка, за да се отдръпна.
- Мръдни или ще ти отхапя носа. – Тя си придаде вид, който беше почти ръмжащ, почти усмихнат, заплашително проблясване на зъби.
- Мисля че го има предвид – казах.
Джейсън се засмя и се изправи с едно е тези светкавично бързи движение, който всички те можеха да правят. Той застана зад седалката ми, полагайки лакти на облегалката.
- Ще се скрия зад теб докато е безопасно – каза той.
- Махни се от облегалката на седалката ми – отвърнах.
Той премести ръцете си, но остана да зад мен.
- Жан - Клод мислеше, че може да вземеш някой от нас в полицейското управление. Не можем всички да изглеждаме като студенти и порно звезди.
Порно звезди за съжаление беше точен коментар и за трите леопарда. Друга добра идея на Габриел бе да направи хората си звезди в порно филми. Габриел имаше своят дял в главната роля. Той не искаше от котките си това, което не бе готов да направи сам. Той беше болен кучи син и се беше убедил, че леопардите му ще станат болни колкото него.
Натаниел ми беше подарил кутия с три от филмите му. Беше предложил да ги гледаме заедно. Казах благодаря, но не благодарих. Задържах касетите най - вече защото не знаех какво да правя с тях. Имам предвид, той ми ги подари. Щеше да бъде грубо ако не ги приема. Те бяха в шкафа под видеото ми скрити зад касети с Дисни. И не, не ги бях гледала дори когато бях сама.
Въздухът се удари в самолета, карайки ме да изтръпна. Турбуленция, просто турбуленция.
- Ти действително пребледня – каза Чери.
- Да – отвърнах.
Джейсън целуна горната част на главата ми.
- В действителност, си толкова сладка, когато се страхуваш.
Обърнах се много бавно със седалката и се загледах в него. Щях да кажа, че ще го гледам докато усмивката му избледнее, но нямахме толкова много време. Джейсън щеше да се усмихва и по пътят към ада.
- Не ме докосвай.
Усмивката се разшири. Очите му заблестяха.
- Кой аз?
Въздъхнах и се обърнах обратно със седалката. Това щяха да бъдат много дълги няколко дена.
 

4 ГЛАВА
Аеродрумът беше малък. Предполагам, че за това му викаха аеродрум, а не летище. Имаше две малки писти и струпани три сгради, ако това можеше да се нарече струпване. Но беше чисто и спретнато и мястото за пощенските картички беше перфектно. Аеродрумът стоеше в средата на широка, зелена долина, от трета страна бяха полегатите склонове на планината Смоуки. От четвъртата страна, зад сградите беше останалата чат от долината. Рязко наклонение надолу ни оставяше знанието, че долината е продължение на планината. Градът Myerton, Тенеси, се протягаше под нас толкова искрящ и чист, сякаш облаците бяха поръсили земята с диаманти. Думите които ми дойдоха на ум бяха, девствено, кристално.
Това бе основната причина за последните останали диви банди на планински тролове които живеят в района на планината Смоуки. Ричард приключваше магистърската си степен по свръхестествена биология. Той изучаваше троловете всяко лято в продължение на четири години, между пълното си работно време като учител. Отнема време за да получите магистърска степен.
Поех си дълбок дъх от чистият въздух. Можех да разбера защо Ричард иска да прекарва летата си тук. Това беше точно вида място, на който той се наслаждава, Той беше по природата. Скално катерене, туризъм, риболов, къмпинг, кану, наблюдаване на птици - почти всичко, което се правеше навън беше неговата идея за забавление. О, пещернячеството също. Въпреки че предполагам, че не си навън когато си във вътрешността на пещерата.
Когато казвах, че Ричард е бойскаут нямах предвид само моралната му същност. Мъж вървеше към нас. Той бе почти перфектно кръгъл по средата, носеше гащеризон с масло на коленете си. Бялата му коса стърчеше под бонето. Очите му бяха черни пукнатини и квадратни. Той избърса ръцете си в парцал, докато ходеше. Изражението на лицето му беше любезно, любопитно. Очите му се присвиха към мен и останалата част от момчетата, докато слизаха от самолета. Тогава очите му се присвиха към ковчезите, които бяха разтоварени от багажното отделение. Ашър беше единият, Деймиън бе другият.
Ашър бе по могъщият от двамата, но беше няколко стотин години по млад. Деймиън е бил викинг когато е бил жив, и нямам предвид футболния отбор. Той е бил владетел на меча, нападател мародер. Една нощ нападнал грешният замък и тя го взела. Ако тя има име, аз никога не съм го чувала. Тя е била вампир повелител и владетел на онези земи, което е равно на господар на града когато няма град на стотина километра в близост. Тя е взела Деймиън през една лятна нощ, преди хиляда години и го е задържала. Хиляда години и не го чувствах в главата си по - могъщ от вампир който бе на половината на възрастта му. Бях подценила възрастта му със стотици години, тъй като част от мен не можеше да приеме че можеш да живееш толкова дълго и да не си по могъщ, плашещ. Деймиън беше плашещ, но не колкото хилядолетен вампир. Той никога няма да бъде повече от това което е сега, може би съвсем малко по - силен. Жан - Клод се бе спазарил за свободата на Деймиън, когато бе станал господар на града. Той бе купил Деймиън. Никога не разбрах колко му е струвало на Жан - Клод, но знаех че не е било евтино. Тя не е искала да се откаже от любимата си изкупителна жертва.
Мъжът каза:
- Бих ви стиснал ръка, но току - що работех по самолетите. Човекът на господин Нилей Ви чака в сградата.
Намръщих се.
- Г-н Нилей?
Тогава и той се намръщи.
- Не сте ли хората на господин Нилей? Мило каза, че ще пристигнете днес. – Той погледна назад и висок мъж вървеше насам от сградата. Косата му беше отрязана войнишки, оставяйки елегантните извивки на лицето му голи и без гарнитура. Той беше облечен в костюм, който струваше повече от доста автомобили. Гледаше ме и дори от разстояние можех да усетя мъртвото тегло на очите му. Всичко от което се нуждаеше бе на главата му да пише „мускул”
- Не, не сме хората на Нилей. – Той бе направил грешка, която ме караше да се чудя кой е г-н Нилей.
Глас извика.
- Това са хората, които очаквах, Ед. – Беше Джамил, един от действащите на Ричард. Действащите бяха Скол и Хети, вълците които гонят луната и слънцето от скандинавската митология. Когато ги хванат, това ще бъде краят на светът. Показва ви нещо за върколажкото общество, че техните действащи се викат само, когато всичко се довежда до края. Джамил е Скол на глутницата на Ричард, което означаваше, че той е изпълнителят на водача. Беше висок и тънък, строен като танцьор, мускулите и раменете му бяха гладки, грациозен механизъм от плът. Носеше бяла риза без ръкави и свободна жилетка, съвпадаше с белите му панталони с много остър ръб, завъртяна по долната част на крачолите му. Черни тиранти изящно украсяваха горната част на тялото му и съвпадаха с високите черни полирани обувки. Бялата му яка не бе закопчана. Тъмната му кожа блестеше срещу белотата на дрехите. Косата му бе почти до кръста сплетена с бледи мъниста на тънки плитки. Последният път, когато го бях видяла мънистата бяха разноцветни.
Ед погледна назад към Джамил.
- Щом казваш така – каза той. Той тръгна отново към основната сграда, оставяйки ни сами. Може би така бе по - добре.
- Не знаех че си тук Джамил – казах.
- Аз съм бодигарда на Ричард. Къде другаде да бъда?
Той получаваше точка.
- Беше ли там в нощта, в която се предполага, че Ричард е атакувал жената?
- Името й е Бети Шефър.
- Говори ли с нея?
Очите му се разшириха.
- Тя вече каза, че се е опитал да я изнасили един почтен бял мъж. Не, не съм говорил с нея.
- Може да опиташ и да се съчетаете малко.
- Аз съм един от единствените двама черни мъже на около 50 мили – каза той. – Няма начин за мен да се слея, Анита, така че не опитвам. 
Имаше подтиснат, непомръкващ гняв там. Чудех се дали Джамил има проблеми с местните жители. Изглеждаше вероятно. Той не беше просто афроамериканец. Той беше висок, красив, атлетичен, търсен. Само този факт можеше да му донесе перчене от страна на местните жители. Дългата му руса коса убиваше модата и повдигаше въпроси от типа дали може да разруши последните укрепления на хомофобията. Знаех че Джамил харесва момичета, но бях почти сигурна че местните жители не вярват в това.
- Предполагам че това е другият афроамерикански тип. – Бях внимателна да не посоча към Мило. Той ни наблюдаваше с безразлично лице, но твърде стегнат. Мускулите разпознаваха мускули и той вероятно се чудеше за Джамил, както ние се чудехме за него. Какво правеше професионален мускул тук?
Джамил кимна.
- Да, другият.
- Той не се смесва така или иначе – казах. – Кой е той?
- Името му е Мило Харт. Работи за човек на име Франк Нилей, който се предполага, че ще пристигне днес.
- Ти и той седнахте просто да си поговорите?
- Не, но Ед е само с пълните новини.
- Защо Франк Нилей се нуждае от бодигард.
- Той е богат – каза Джамил сякаш това можеше да обясни всичко и го правеше. – Той е тук за да спекулира земите.
- Ед механика, ли ти каза всичко това?
Джамил кимна.
- Той обича да говори, дори и с мен.
- Боже, а аз си мислех, че си просто още едно красиво лице.
Джамил се усмихна.
- Ще си върша работата, когато Ричард ме остави.
- Какво се предполага да означава това?
- Това означаваше, че ако той ме бе оставил да бдя над него като добър Скол, какъвто се предполага, това нямаше а се случи. Аз щях да свидетелствам и нямаше да е просто нейната срещу неговата дума.
- Може би трябва да си поговоря с госпожица Шефър – казах.
- Скъпа, ти просто ми четеш мислите.
- Познаваш ме Джамил, ти си единственият който ме нарича скъпа. Има причина за това.
Усмивката му се разшири.
- Ще се опитам да запомня това.
- Какво се е случило с Ричард, Джамил.
- Имаш предвид дали го е направил?
Поклатих глава.
- Не, знам че не го е направил.
- Той отиде на среща с нея – каза Джамил.
Погледнах до.
- Какво искаш да кажеш?
- Ричард се опитва да ти намери заместник.
- Е и?
- Така, че той ходеше на срещи с всичко, което се движи.
- Просто срещи? – попитах.
Джамил оправяше сакото около рамото си, приглаждаше плата и не ме погледна.
- Отговори на въпроса, Джамил.
Той ме погледна, почти се усмихна, след което въздъхна.
- Не, не просто срещи.
Трябваше да попитам.
- Спал ли е с някоя?
Джамил кимна.
Стоях там, помислих за секунда или две. Ричард и аз бяхме взели различни решения. Аз със сигурност промених живота си. Наистина ли мислех, че той ще остане целомъдрен след като и аз вече не бях? Беше ли моя работа, че той го е направил? Не, не беше. Накрая свих рамене.
- Той не ми е гадже вече, Джамил. И е голямо момче. – Свих рамене отново, не бях сигурна за това как се чувствам, че Ричард е спал с други. Опитвах се много усилено да не чувствам нищо за това, защото нямаше значение как се чувствам аз. Ричард живееше собственият си живот и той не включваше мен. Не и този път. 
– Не съм тук за да инспектирам половият живот на Ричард.
Джамил кимна почти на себе си.
- Добре. Бях притеснен.
- Какво си мислеше, че ще се разразя като буря, оставяйки го него просто за десерт?
- Нещо такова – призна той.
- Правил ли е секс с жената, която е предявила обвинението?
- Ако имаш предвид полово сношение, не. Тя е човек. Ричард не е човек. Той се страхува, че те са твърде крехки.
- Мисля, че ти каза току що, че е спал с нея.
- Правили са секс, но не и мръсни дела.
Не бях девственица. Знаех алтернативите, но...
- Защо не алтернативните методи с човек? Защо просто не го е направил?
- Правим неща, които могат да извика звяра ни по рано. Не искаш да знаеш какво се случва, когато си с човек, който не знае какво си и ти се промениш върху него, вътре в него. – Сянка премина през лицето му и той извърна поглед.
- Гласът ти звучи сякаш си имал опит – казах.
Той погледна, бавно, обратно към мен и изведнъж нещо на лицето му беше страшно, като да гледаш и да разбереш че решетките между теб и лъва в зоологическата градина ги няма.
- Това не е твоя работа.
Кимнах.
- Съжалявам, прав си. Напълно си прав. Това е твърде лично.
Но това беше интересна информация. Там беше мястото където бях помолила Ричард да остане за нощта. Да прави секс с мен. Той каза не, защото нямаше да бъде справедливо, докато не го видя променен във вълчата му форма. Трябваше да приема цялата опаковка. Не бях в състояние да направя това, веднъж след като се промени върху мен, всичко свърши за мен. Но сега се чудех дали неговото колебание е просто страх да не ме нарани. Може би.
Поклатих глава. Това нямаше значение. Работа. Ако се концентрирах много усилено, може би щях да остана на пистата. Ние бяхме тук, за да го измъкнем от затвора, не да се тревожа за това защо скъсахме.
- Може малко помощ за багажа – обади се Джейсън.
Той имаше по два куфара във всяка ръка. Зейн и Чери носеха единият ковчег. Натаниел лежеше по гръб на другият. Той беше свалил ризата си и освободил косата си. ръцете му бяха сгънати върху стомаха, очите затворени. Не знаех дали той се правеше на мъртъв или се опитваше да хване тен.
- Малко помощ тук – каза Джейсън, ритна с крака си останалата част от багажа. Два куфара и един огромен комплект куфари си стояха все още там.
Тръгнах към тях.
- Боже, само единият куфар е моят. На кого е clotheshorse (огромния куфар)?
Зейн и Чери поставиха ковчега на терминала.
- Само единият куфар е мой – каза Зейн.
- Три от тях са мои – каза Чери. Тя звучеше неясно, неудобно.
- А кой е донесъл големият куфар?
- Жан - Клод го изпрати – каза Джейсън. – Само в случай че се срещнем с местният господар. Той искаше да направим добро шоу.
Намръщих се.
- Моля те, кажи ми че там няма нищо, което Жан - Клод е планирал да нося аз.
Джейсън се ухили. Поклатих глава.
- Не искам да го виждам.
- Може би ще си късметлийка – каза Джейсън. – Може би ще се опитат да те убият.
Намръщих се към него.
- Ти си пълен със щастливи мисли.
- Моята специалност – отвърна той.
Натаниел обърна глава и ме погледна. Сложи ръцете си върху голия си стомах.
- Мога да вдигна ковчега, но няма да мога да го балансирам правилно. Имам нужда от помощ.
- Със сигурност имаш – казах.
Той примигна към мен и вдигна ръка за да блокира слънчевите лъчи. Аз се премесих докато тялото ми блокира слънцето и той можеше да ме погледне без проблеми. Той ми се усмихна.
- На ковчега си за да се печеш на слънце? – попитах.
Усмивката му увехна по краищата, а след това напълно избледня.
- Това е сцена от криптата – каза той сякаш това обясняваше всичко. Не го правеше.
- Не знам за какво ми говориш.
Той повдигна само раменете и главата си от ковчега, като си сви стомаха.
- Наистина не си гледала филмите ми, нали?
- Съжалявам – казах.
Той се вдигна, изправяйки косата си назад и с двете си ръце, практикуван жест. Той плъзна сребърната шнола около косата си и плавната му опашка бе отново на гърба му.
- Мислех че сребърните бижута изгарят когато докоснат ликантропска кожа – казах.
Той намести косата си, слагайки сребърната си шнола точно на врата си.
- Така е – каза той.
- Малко болка прави светът по - завършен предполагам.
Той просто ме гледаше със странните си очи. Беше само на деветнадесет, но изражението на лицето му беше остаряло, на много по - голям. Нямаше бръчки по гладката му кожа, но имаше сенки в тези очи, които нищо не можеше да изтрие. Козметичната хирургия е душата на това, което му беше необходимо. Някаква ужасна тежест на знание го правеше такъв какъвто е сега.
Джейсън накуцваше към нас, натоварен с куфарите.
- Един от филмите му е за вампир който се влюбва в невинни млади хора.
- Гледал си го – казах.
Той кимна.
Поклатих глава и вдигнах единият куфар.
- Имаш ли кола за нас? – попитах Джамил.
- Микробус – отвърна той.
- Страхотно. Вземи един от куфарите и ми покажи пътя.
- Няма да нося багаж.
- Ако всичко помагаме, ще натоварим колата по - бързо. Искам да видя Ричард колкото е възможно по - бързо, така че хвани нещо и престани да бъдеш такава шибана примадона.
Джамил се втренчи в мен за дълго, бавно броене, тогава каза:
- Когато Ричард те замени като лупа, няма да е нужно да приемам глупости от теб.
- Добре, но до тогава, скачай. Освен това, аз не ти давам глупости Джамил. Когато ти дам глупости, ще разбереш.
Той се изкикоти ниско. Подхлъзна сакото си и вдигна огромният куфар. Трябват поне двама силни мъже, за да го повдигнат. Той го носеше сякаш е нищо. Ходеше без да погледне назад, оставяйки ми последния куфар. Зейн и Чери вдигнаха отново ковчега и тръгнаха след него. Джейсън ги последва.
- Аз какво? – попита Натаниел.
- Сложи си ризата обратно и стой с ковчега. Не искам никой да приближава Деймиън.
- Познавам жени, който ще ми платят да си сваля ризата – каза той.
- Колко жалко, че аз не съм от тях – отвърнах.
- Да – каза той – Колко жалко. – Той взе ризата си от земята. Оставих го седнал на ковчега по средата на терминала, с ризата свита в ръцете му. Той изглеждаше някак окаян по странен, страховит начин. Изпитвах голямо съжаление към Натаниел. Той имаше жесток живот. Но не беше моя вината. Плащах за апартамента му, защото той иначе не можеше да свърже двата края, въпреки че познавах други типове от „Престъпни удоволствия”, които успяваха да свържат двата края със заплатите си. Може би Натаниел не беше добър с парите. Голяма изненада. 
Микробусът бе голям черен и изглеждаше зловещо. Видът, който серийните убийци карат във филмите. Серийните убийци карат микробуси и в реалният живот, но тенденцията е да са с бледи цветове и ръждиви петна. Джамил караше. Аз и Чери се качихме отпред с него. Багажа и всички останали бяха зад гърба ни. Очаквах Чери да ме помоли да седна в средата, защото бях по - ниска от нея, но тя не го направи - тя просто седна по средата, с дългите си крака вдигнати на арматурното табло.
Пътят беше хубав, почти нямаше дупки, а ако затаите дъх, можеше две коли да се разминат, без да се ударят. Дърветата обгръщаха пътят и от двете страни. Но от едната страна можеше да погледнеш наклона от другата скалистите камъни. Аз предпочитах скалите. Дърветата бяха достатъчно дебели, че да създават илюзията че там е безопасно, но дърветата падаха и като голяма зелена завеса и изведнъж можехте да виждате в радиус от километри. Илюзията изчезва и разбирате, колко високо се намирате. Добре де, планината Роки не беше висока, но щеше да свърши работа ако колата приближи ръба. Падането от високи места е едно от най - малко любимите ми неща за правене. Не се бях хванала за седалката като в самолета, но сърцето ми щеше да се успокои, когато сме в ниската долина.
- Искаш ли да те оставя в полицейското управление или първо да те отведа до хижата? – попита Джамил.
- Полицията. Да не каза хижа?
Той кимна.
- Хижа.
- Селски живот? – попитах.
- Не, благодаря на Бога. Вътрешен водопровод, легла, електричество, такива работи, ако не си твърде особена към декора.
- Без модна пластичност?
- Не много – каза той.
Чери беше много неподвижна между нас, ръцете бяха в скута й. Разбрах, че не си е сложила колана. Майка ми щеше да бъде жива днес, ако тя беше сложила колана си както аз.
- Не носиш предпазен колан – казах.
Чери ме погледна.
- Достатъчно притисната съм без предпазен колан – каза тя.
- Знам, че можеш да оцелееш след едно пътуване през прозореца, – казах – но излекуването ти от толкова много рани, ще бъде удар за прикритието ни.
- Трябва ли да го играя човек? – попита тя.
Това беше добър човек.
- За местните хора - да.
Тя закопча предпазния колан без повече спорове. Леопардите ме взеха присърце за тяхната Нимир - Ра. Те бяха толкова щастливи, че някой им дава защита, дори и човек, че не се държаха като кучки.
- Трябваше да ми кажеш, че се опитваме да се смесим. Щях да се облека различно.
- Права си, трябваше да кажа нещо. – Всъщност не ми беше хрумнало до този момент.
Пътят се разливаше надолу към път за нашето местоживеене. Дърветата бяха толкова плътни, че беше почти клаустрофобично. Земята все още беше малко издута, оставяйки ти знанието, че караш по покрайнините на планината.
- Искаш ли да те изчакаме пред управлението? – попита Джамил.
- Не, откарай останалите.
- Как ще стигнеш до хижите? – попита той.
Поклатих глава.
- Не знам. Такси?
Той ме погледна, погледа му красноречив.
- В Myerton, не мислят така.
- По дяволите – казах. – Закарай ни до хижите тогава. Ще взема вана обратно в града.
- С Джейсън? – каза Джамил.
Кимнах.
- С Джейсън. – Погледнах го. – Защо всички сте толкова загрижени за мен? Имам предвид знам, че може и да има проблеми, но вие сте ужасно предпазливи. – Изправих се на седалката и се взирах в лицето на Джамил. Той гледаше пътя, сякаш от това зависеше животът му.
- Какво е това, което не ми казвате?
Той натисна мигач и изчака пикапа да подмине, после обърна на ляво между две дървета.
- Ще отнеме време докато стигнем до хижите.
- Джамил, какво става?
Чери се опита да потъне в седалката, но когато си висок колкото модел е трудно да играеш невидима. Движението на тялото й ми каза, че тя също знае. И двамата знаеха нещо, което аз не знаех.
Погледнах я.
- Чери, кажи ми какво става.
Тя въздъхна и седна малко по изправяна.
- Ако нещо се случи с теб, Жан - Клод ще ни убие.
Намръщих се към нея.
- Не разбирам.
- Жан - Клод не можеше да дойде тук – каза Джамил. – Това щеше да се види като акт на война. Но той се притеснява за теб. Той ни каза, че ако оставим да те убият и той оцелее след смъртта ти, ще ни убие всичките. – Той гледаше към пътя докато говореше, зави по чакълен път който бе толкова тесен, че клоните на дърветата докосваха страните на автобуса.
- Дефинирай всички – казах.
- Всички нас – каза Джамил. – Ние сме ти бодигарди.
- Мислех, че ти си бодигард на Ричард? – казах.
- Ти си неговата лупа, неговата половинка.
- Ако си истински бодигард, не можеш да охраняваш двама души. Можеш да охраняваш само един в дадено време.
- Защо? – попита Чери.
Погледнах Джамил. Той не отговори, така че аз го направих.
- Защото не можеш да поемеш куршума за повече от един човек, а това е което бодигардът прави.
Джамил кимна.
- Да, това е което бодигардите правят.
- Наистина ли мислиш че някой ще стреля по Анита.
- Куршумът е метафора – каза Джамил. – Но това няма значение. Куршум, нож, нокти, каквото и да е, аз го поемам.
Той зави по чакъла към огромно сечище, там имаше малки бели, квадратни хижи, разпилени по сечището като някой мотел който е нарязан на парчета. Имаше неонов знак, блед на слънчевата светлина, който гласеше хижи „Синята луна”.
- Анита е нашата Нимир - Ра. Тя трябва да ни защитава, не обратното.
Съгласих се с нея. Бях взела Зейн и Чери не заради способностите им като добри бодигардове, а защото те нямаха нищо против за това, да споделят кръвта си с вампири. Дори и сред леопардите, повечето от тях не обичат да дават кръв.
Те сякаш мислеха, че кръвта за вампирите е по - лошо от това да правиш секс за пари. Не бях сигурна, че се съгласявам с тях, но нямаше да ги принудя да го правят, ако те не искат. Аз не давах кръв, а спях с един от немъртвите.
- Не – казах. – Не съм съгласна с това. Аз мога да се грижа за себе си, много ви благодаря. – Отворих вратата и Джамил се протегна и хана ръката ми. Ръката му изглеждаше много тъмна срещу бледността на моята. Обърнах се много бавно и го погледнах. Не беше приятелски поглед.
- Махни се от мен.
- Анита. Моля те, ти си един от най - упоритите хора, които съм срещал. Ти си най - опасния човек от женски пол когото съм виждал. – Ръката му ме стисна само толкова, че да е достатъчно да почувствам огромната му сила. Вероятно можеше да вдигне слон, ако не мърда много. Той със сигурност можеше да ми смаже ръката. - Но ти си човек и си нищо за някой като нас.
Вгледах се в него. Чери беше много неподвижна между нас, наполовина притисната от тялото на Джамил.
- Махни се от мен, Джамил.
Захватът му се стегна повече. Това щеше да е дяволско натъртване.
- Само този път, Анита, стой зад фронта или всички ще умрем.
Тялото на Джамил беше протегнато през седалката, през Чери. Бях на края на седалката, наполовина във въздуха. Нито той, нито аз бяхме добре балансирани, захватът му беше по средата на ръката ми, не е добро място за държане.
- Това което забравяш, е че силата не е достатъчна. Балансът, това е билета.
Той се намръщи към мен, очевидно озадачен. Ръката у се опъна съвсем малко по - леко от сериозно нараняване.
- Не можеш да победиш това, Анита.
- Какво искаш да ти кажа? Чичо?
Джамил се усмихна.
- Чичо, добре, да кажи чичо. Признай само този път, че не можеш да се грижиш за себе си.
Избутах се от микробуса, свивайки краката си и той изведнъж се опита да държи цялото ми тяло със захвата върху ръката ми. Ръката ми се подхлъзна през пръстите му. Оставих се да падна на земята, хващайки за дългото острие на гърба си, не се притеснявах да се опитвам да стана. Дясната ми ръка отиде към Браунинга, но знаех че нямам време. Вярвах че Джамил няма да ме убие. Ние си демонстрирахме един на друг. Ако не бях права за това, щях да умра. Джамил се разля върху седалката, ръцете му ме достигнаха, доверявайки се, че няма да му пръсна главата. Той знаеше, че имам пистолет. Държеше се към мен, като към превръщач, който знае правилата. Да убиваш заради малки неща, можете да си пуснете кръв един на друг, но не и да се убиете. Порязах ръката му в почти легнала позиция. Имаше момент на пълна изненада на лицето му. Той не знаеше за третото острие или дължината му, а и да те порежат винаги е шок. Той се дръпна назад и погледна сякаш някой го е издърпал, но аз знаех по - добре, той просто беше бърз. Имах време да се изправя на коляно, преди той да скочи на капака на вана, седеше като хищник какъвто беше. Държах Браунинга насочен към него. Изправих се на крака, пистолетът приятен и стабилно насочен по средата на тялото му. Изправянето не помагаше. Аз не стрелях по - добре права, но някак си исках да бъда на крака.
Джамил ме погледна, но не направи ход да ме спре. Може би се страхуваше да опита. Но не от пистолета, а за себе си. Аз щях да го нараня. Кръвта щеше да потече по всички тези красиви бели дрехи. Цялото му тяло вибрираше от желанието да премахне разстоянието между тях. Той бе ядосан и имаше четири нощи до пълнолуние. Той вероятно нямаше да ме убие, но нямаше да тествам теорията. Той можеше да ми счупи врата с един удар. По дяволите, той можеше да ми пръсне черепа като яйце. Нямаше повече шансове. Браунинга беше насочен с една рака, ножа все още в другата.
- Не го прави Джамил. Не искам да те загубя заради нещо толкова глупаво.
Ниско ръмжене премина през устните му. От звука гърбът ми настръхна. Другите бяха в задната част на микробуса. Усетих движение.
- Всички да стоят на страна – казах.
- Анита – каза Джейсън, гласът му беше много спокоен, без подигравка, без шеги. – Анита какво става?
- Питай господин Мачо.
Чери проговори от мястото си в колата. Тя не се бе помръднала.
- Джамил се опита да обясни на Анита, как тя не може да се грижи за себе си срещу превръщачи и вампири. – Тя много бавно се плъзна към ръба на седалката. Аз държах погледа си върху Джамил, но периферното ми зрение беше достатъчно да улови петната от кръв по бялата кожа.
- Стой в колата Чери. Не ме притискай.
Тя се спря на края на седалката и просто стоеше там.
- Джамил искаше да вземе задната седалка, когато действието започна.
- Тя все още е човек – изръмжа Джамил. – Тя все още е слаба.
Дълбокият галещ глас на Чери каза.
- Тя можеше да пореже гърлото ти, не ръката. Можеше да те застреля в главата, когато я достигна.
- Все още мога – казах. – Ако не смениш тона.
Джамил беше почти равен на капака. Цялото му тяло трепереше от напрежение. Нещо дебнеше зад човешкото му тяло, плуваше нагоре към очите му. Звярът му се избутваше през него, като левиятан плуващ под вода, така че да можете да уловите тъмният поглед към нещо огромно и поразително чуждо.
Обърнах тялото си в профил, лявата ми ръка с ножа зад гърба ми, ръката ми си почиваше на дупето ми. Паднах в позиция за стрелба, която използвах когато стрелях по цели. Пистолетът му сега беше насочен към главата ми. Аз бях спасила живота на Джамил веднъж. Той беше добър мъж в това да е гръб на Ричард, макар и да не ме харесваше винаги. Аз също не го харесвах, така че беше взаимно. Но аз го уважавах и до сега си мислех че той уважава мен. Неговото малко шоу показваше, че той все още мислеше за мен като за момиче.
Имаше време, когато ми бе по - трудно да убивам хора. Може би беше годините убиване на вампири. Те изглеждаха като хора. Но някак си по пътя сега просто не ме притесняваше да натисна спусъка. Вгледах се в лицето на Джамил, като го погледнах право в очите и усетих че ме изпълва празнината. Беше като да стоите сред звуци и да сте в област на бял шум. Все още можех да чувам и да виждам, но бях далеч от всичко друго, освен пистолета, Джамил и празнотата. Почувствах тялото си светло и готово. В този момент на осъзнаване, се притесних че с времето се превръщам в социопат. Но точно сега, нямаше нищо освен много сигурното знание, че щях да го направя. Щях да дръпна спусъка и да го наблюдавам как умира в краката ми. И нямаше да почувствам нищо.
Джамил гледаше лицето ми и видях, че напрежението започва да изтича от него. Той остана много неподвижен докато вибриращата енергия утихна и задаващото се ужасено животно се плъзна обратно под повърхността. Тогава той много, много бавно седна назад на коленете си, все още наблюдавайки лицето ми.
Държах пистолета, насочен към него. Знаех колко бързо можеше да се придвижи, бързо като вълк, може и по - бързо. Като нищо от тази страна на ада.
- Наистина ще го направиш – каза той. – Ще ме убиеш.
- И още как.
Той си пое дълбок дъх и цялото му тяло потрепна. Странно, но ми напомни за птица която си оправя перата.
- Свърши. – каза той. – Ти си лупа. Ти ме превъзхождаш.
Снижих пистолета внимателно, все още гледайки го, все още опитвайки се да задържа чувството за всеки къде е.
- Моля те, кажи ми, че това не бяха някакво доминиращи простотии.
Джамил се усмихна, сякаш му беше почти неудобно.
- Мислех че се опитвам да направя позиция, но не съм. Аз прекарах последните няколко месеца тук налагайки се да обяснявам на местната глутница, как тук имаме човек за лупа. Как аз съм превъзхождан от човешка жена.
Поклатих глава и насочих пистолета към земята.
- Ти, кучи син. Гордостта ти е наранена, че аз съм по високо в глутницата от теб.
Той кимна.
- Да.
- Вие просто ще ме докарате до лудост – казах, почти крещях. – Ние нямаме време за мачо глупости.
Зейн се облегна на колата близо до Чери. Той беше много внимателен да държи ръцете си долу и да се движи бавно, без резки движение.
- Ти не можеше да вземеш Джамил без нож и пистолет. Ти няма винаги да ги носиш със себе си.
- Това заплаха ли е? – попитах.
Той вдигна ръце на горе.
- Просто наблюдение.
- Хей приятели. – Мъж излезе от хижите. Беше висок, тънък, със сива коса до раменете, която бе по - тъмна от мустаците у. Косата му и бръчките по лицето показваше, че е на повече от петдесет.
Носеше тениска и дънки, които го показваха като строен и млад.
Той замръзна на вратата, ръцете му на дограмата.
- По - спокойно, малка госпожице.
Насочих пистолета към него, защото под тази спокойна ескалация имаше достатъчно сила, която вдигна косъмчетата на ръцете ми, а той дори не се опитваше.
- Това е Върн – каза Джамил. – Той е собственик на хижите.
Снижих оръжието към земята.
- Той е местният Улфик, или те крият нещо страшно в гората.
Върн се засмя и тръгна към нас. Той се движеше почти тромаво, сякаш краката и ръцете му бяха прекалено дълги за тялото му, но това беше измама. Той го играеше човек за мен. Не ме заблуди.
- Забеляза ме дяволски бързо, млада госпожице.
Прибрах Браунинга, защото да го задържа беше грубо. Бях негов гост. Освен това, аз се доверявах достатъчно на някого за да прибера пистолета. Аз не го държах в ръката си през цялото пътуване. Все още държах ножа, покрит с кръв. Трябваше да го почистя преди да мога да го прибера обратно. На китките си имах по - малко, бях почистила доста добре.
- Приятно ми е да се запознаем Върн, но не ме наричай малка госпожице. – Започнах да изтривам острието в ръба на черното яке. Черното беше добре за това.
- Няма ли дори да му подадеш ръката си? – попита Джамил.
Погледнах го. Имаше кръв по целите му бели дрехи.
- Не – и му посочих да се приближи до мен.
Той се намръщи.
- Какво?
- Искам да използвам ризата ти за да изтрия кръвта от острието.
Той просто ме гледаше.
- Хайде Джамил, ризата вече е съсипана.
Той дръпна ризата през главата си с едно плавно движение. Хвърли ризата към мен и аз я хванах с една ръка. Започнах да почиствам острието с неопетнената част на ризата.
Върн се засмя. Беше дълбок смях, завъртащ се в кикотене, който съвпадаше с гласа му.
- Не е толкова чудно, че Ричард има такива затруднения в намирането на Ваш заместител. Вие сте твърда, непоклатима кучка.
Погледнах усмивката на лицето му. Мисля, че това беше комплимент. Освен това истината си е истина. Аз не бях тук да бъда мис таен агент. Бях тук за да освободя Ричард и да остана жива. Гадният е просто бързия начин да го постигна.

5 ГЛАВА
Отвън хижите бяха бели и изглеждаха евтини. Интериора не беше като за меден месец, но бяха невероятно просторни. Имаше легло с царски размер в тази, която беше дадена на мен. Имаше бюро на едната стена с настолна лампа. Имаше допълнителен стол пред прозореца. Столът беше в син плюш и бе удобен. Той стоеше върху малка черга, която изглеждаше сякаш е тъкана на ръка и бе в нюанси на синьото. Дървото беше твърда дървесина и полирано до меден блясък. Завивката на леглото беше в кралско синьо. Имаше едно нощно шкафче, върху него лампа и телефон. Стените бяха бледо сини. Имаше дори и картина над леглото. Беше репродукция на Ван Гог „Звездна нощ”. Честно казано, от всяка картина на Ван Гог, след като е започнал да се занимава сериозно, ме побиват тръпки. Но тя беше добър избор за синята стая. Всичко което знаех, е че другите хижи, в главната си част бяха кадифе, но тази беше добре. 
Банята беше стандартна с малък прозорец високо над ваната. Банята изглеждаше като стандартна баня за хотел, с изключение на синия умивалник и мириса на мускус и гардения.
Върн ме информира че това е най - голямата останала свободна хижа. Имах нужда от подово пространство. Двата ковчега заемаха голяма част от мястото. Не бях сигурна, че искам Ашър и Деймиън за постоянно в стаята си, но нямах време да споря. Исках да отида да видя Ричард, колкото е възможно по - скоро. Ние винаги можехме да спорим къде щяха да спят вампирите, след като видех Ричард.
Проведох три телефонни разговора преди да отидем в затвора. Първият номер бе този, който Даниел ми беше дал, исках да му кажа че сме в града. Никой не отговори. Вторият бе с Катрин, да й кажа, че сме пристигнали безопасно. Оставих съобщение на телефонния й секретар. Третото обаждане беше с адвоката, който Катрин ми беше препоръчала, Карл Велизарий. Една жена с много добър глас за телефон отговори. Когато разбра коя съм, нещо я развълнува, което ме накара да се озадача. Тя ме препрати към мобилният телефон на Велизарий. Нещо ставаше, което вероятно беше лошо. Дълбок, плътен, мъжки глас отговори:
- Велизарий на телефона.
- Анита Блейк. Предполагам, че Катрин Мейсън - Гулет ви е казала коя съм.
- Един момент госпожице Блейк. – Той натисна копчето и настана мълчание. Бях в очакване. Когато той дойде обратно на телефона, можех да чуя вятърът и трафикът. Той беше някъде навън.
- Много се радвам да ви чуя, госпожице Блейк. Какво, по дяволите, става?
- Извинете ме? – казах, с по - малко приятелски тон.
- Той не иска да ме види. Катрин ме остави с впечатлението, че той се нуждае от адвокат. Пътувах към това безбожно парче недвижим имот и той не искаше да ме види. Той каза, че не ме е наемал.
- По дяволите – казах тихо. – Съжалявам, г-н Велизарий. – Имах една мисъл. – Казахте ли му, че аз съм ви наела от негово име?
- Че каква е разликата?
- Искрено, не знам. Както и да беше, той ще се съгласи да му помогнете или ще ви каже да вървите по дяволите.
- Той вече го направи. Аз не съм евтин госпожице Блейк. Дори и ако той откаже услугите ми, някой трябва да плати за днес.
- Не се притеснявайте г-н Велизарий. Аз ще се погрижа за всичко.
- Имате ли толкова пари?
- За колко говорим? – попитах.
Той каза таксата. Направих всичко възможно, за да не подсвирна в ухото му. Преброих бавно до пет и казах спокойно:
- Ще си получите парите.
- Имате ли толкова пари? Приех думата на Катрин относно много неща за това. Простете ми ако започвам подозрително.
- Не, разбирам. Ричард ви е затруднил времето, за това вие затруднявате моето.
Той се изсмя грубо.
- Всичко е наред госпожице Блейк. Ще се опитам да не се отметна, но трябва да имам някои уверения. Можете ли да платите таксата ми?
- Аз вдигам мъртвите към живот г-н Велизарий. Това е рядък талант. Мога да платя таксата ви. – И можех, но щеше да ме заболи да го направя. Не вдигах евтино, и вдигането на зомбита не се оценяваше на един долар, но Велизарий беше малко под скандалното.
- Кажете на Ричард, че аз съм ви наела. Обадете ми се, ако това направи някаква разлика. Той може да откаже да се види и с двама ни.
- Вие ще платите много пари, госпожице Блейк, особено ако поема случая. Предполагам че г-н Зийман ви е близък по някакъв начин.
- Това е дълга история – казах. – Ние се мразим един друг точно сега.
- Това са много пари за някого, когото мразите – каза той.
- Не започвайте и вие – отвърнах.
Той се засмя отново. Смехът му беше по - нормален от речта му, почти като рев на магаре. Може би той не практикуваше смях в съдебната зала. Знаех, че е практикувал богатият си, завъртащ глас.
- Ще ви изпратя съобщение госпожице Блейк. Надявам се, че ще ви се обадя.
- Обадете ми се, дори той да каже не. Най-малко ще знам какво да правя когато слезна в затвора.
- Ще слезете дори и ако откаже да ви види? – попита Велизарий.
- Да – казах.
- Очаквам с нетърпение срещата ни, госпожице Блейк. Заинтригувахте ме.
- Обзалагам се, че го казвате на всички момичета.
- На много малко, госпожице Блейк. – Той затвори.
Джейсън излезе от банята когато затворих. Беше облечен в костюм. Никога не го бях виждала в нещо различно от джинси и тениска или кожа и по - малко. Беше странно да го видя там, да седи в тъмносиният си костюм, бяла риза и тънка бяла вратовръзка, с малък изискан замисъл минаващ през нея. Когато погледнеш от близо, вратовръзката е копринена и е с печат на малка авиолиния. Знаех кой е подбрал вратовръзката. Костюмът беше по - добър от повечето, които носеше, но Жан - Клод had ruined me for off the rack без значение колко добре стои. Той закопча най горното копче на сакото си и приглади с ръце русата си коса.
- Как изглеждам?
Поклатих глава.
- Като човек.
Той се ухили.
- Звучиш изненадана.
Усмихнах се.
- Просто никога не съм те виждала облечен като възрастен.
Той се нацупи фалшиво.
- Виждала си ме почти гол и не ти изглеждам пораснал?
Поклатих глава и се усмихнах въпреки себе си. Аз се преоблякох в спалнята, докато той се преобличаше в банята. Намерих няколко тъмни петна по черната блуза. Тъй като бе изсъхнало, бе станало черно и изглеждаше дори по - лошо, ето защо блузата бе накисната в мивката. Червената кръв си личи, без значение какво казват хората. Черните дънки бяха неопетнени до колкото можех да кажа. Няколко петна от кръв е трудно да се намерят на черно. Черното или тъмно синьото криеха кръвта най - добре. Предполагам че и тъмнокафявото ще проработи, но не носех много кафяво, така че не бях много сигурна.
Новата блуза беше бледа, почти ледена лавандула. Беше подарък от мащехата ми, Джудит. Когато отворих кутията на Коледа и видях бледата блуза, предположих че тя е купила още една дреха, която би изглеждала по - добре на руса принцеса, не на моята черна коса. Но чистият, ясен цвят в действително изглеждаше доста стегнат. Бях достатъчно благосклонна дори да кажа на Джудит, че я нося. Мисля, че това беше първият подарък от десет години, който не бях сменила.
Черно официално сако, достатъчно широко за Браунинга и по - широк от колкото беше модно и бях готова. Добавих само малко грим: сенки за очи, спирала, намек за руж и червило. Опитах се да не мисля защо се обличах. Не беше за местните ченгета. И Джейсън и аз вероятно бяхме малко натруфени за местни жители. Разбира се, ако се покажехме по дънки и тениска, щеше да бъде недостатъчно. Единственото добро нещо, което можеш да носиш за среща с полицията е униформа и значка. Всичко друго и не си в клуба.
Имаше закон, който се обсъждаше във Вашингтон, точно сега, който даваше на вампирските екзекутори, статус на федерален маршал. Това беше много натискано от сенатор Брустът, чиято дъщеря беше ухапана от вампир. Разбира се, той също искаше да премахне правото на вампирите да бъдат законни граждани. Федерален статус за екзекутори, може би, отмяна на вампирските права, не мисля така. Някой вампир трябваше да направи нещо доста стряскащо ще да даде тласък на антивампирската кампания.
През март, вампирските екзекутори бяха официално лицензирани. Това беше държавен лиценз, защото убийствата бяха държавно - не федерално, престъпление.
Но разбирах необходимостта от федерален статус за вампирските екзекутори. Ние не просто убиваме, ние ловуване. Но след като преминехме лиценза на нашата област, бяхме на нестабилна земя. Заповедта на съда е валидна като пресечем съгласието на изпълнителният ред. Изпълнението е тогава, когато изпълняването на заповедта се утвърждава и изпълнява. Предпочитах да получа втори ред на изпълнение всеки път, когато преминех държавна граница. Но отнемаше време и понякога вампирът минава под друга юрисдикция и трябва да започнеш всичко отначало. Един предприемчив вампир беше преминал седемнадесет държави, преди да бъде хванат и убит. Основно бягат, ако бягат, може да е два или три пъти. Ето защо вампирските екзекутори бяха лицензирани в повече от една държава. По свой собствен начин и ние си имахме територии, нещо като вампирите. В рамките на тези територии ние убивахме. Извън територията ти, някой друг вършеше работата. Но имаше само десет от нас и това не беше много за страната с най - голяма популация на вампири в света. Ние не бяхме постоянно заети. Повечето от нас имаха две работни места. Имам предвид, ако вампирите бяха достатъчно лоши, че да ни държат на пълен работен ден, то тогава нямаше да задържат законния си статус. Но колкото повече вампири имаше в дадена област толкова се увеличаваше престъпността. Също като при хората.
Да спираш всеки път когато преминеш лицензираната си зона е трудно за работата ни. Когато имахме реален статус на полицейски служители, щеше да е възможно да се включваме без покана. Понякога не ни канят преди телата да стигнат дяволски високи бройки. Моята най - голяма бройка за вампир беше двадесет и трима. Двадесет и три трупа преди да го хванем. Има и по - високи бройки. През петдесетте години, Джералд Малъри, нещо като дядото на бизнеса, беше убил с „Целувка на вампир” над сто. Целувката на вампира беше името на групата. Поетично, нали?
Телефонът звъна. Вдигнах и беше Велизарий.
- Той ще ни види заедно. Ще се опитам да му кажа нещо докато пристигнеш тук. – Той затвори.
Поех си дъх през носа и го изпуснах през устата.
- Какво не е наред? – попита Джейсън.
- Нищо.
- Ти си нервна да видиш Ричард – каза той.
- Не бъди толкова дяволски умен.
Той се усмихна.
- Съжалявам.
- Дяволски – казах. – Да вървим.
Тръгнахме.

6 ГЛАВА
Карането към Myerton отне повече време, защото трябваше да управлявам непознат ван на много тесен път. Това ме накара да се изнервя. Джейсън най - накрая каза:
- Може ли да карам аз, моля? Ще пристигнем там преди да се стъмни.
- Млъкни – казах.
Той млъкна и се усмихна.
Най накрая подкарах в Myerton. Градът се състоеше от главна павирана улица и изглеждаше подозрително, като две пътни магистри със сгради, които ги обгръщаха по края. Имаше стоп линия и втори по малък насипан с чакъл път, покрит с червен глинен прах и целия асфалтиран. Градът беше изпълнен със стоп линии, който те караха да забележиш два ресторанта за бързо хранене и закусвалня която в действителност беше по - пълна от „Млечната кралица”. Или храната беше добра или „Млечната кралица” не беше.
Джамил ми беше дал указания за полицейското управление. Той каза да се спусна по главната улица и да завия надясно. Не може да се изпусне. Когато някой кажеше това, има предвид едно от тези две неща. Или беше прав и беше очевидно или беше скрито и не можеше да се намери без карта, където е отбелязано мястото.
Завих на дясно на стоп линията. Микробусът премина над дупка на пътя и се търкулна като голям звяр, който стъпва на вода. Пожелах си да имам джипа си. Чакъленият път беше главната улица на града. Сгради с дървета на тротоарите покриваха едната страна на улицата. Открих магазин за хранителни стоки и дърводелец, и магазин за продажба на ръчно изработени мебели. Имаха люлеещ се стол най - отпред. Имаше груба сива кора върху дървените рамки. Много обикновено. Много приятно. Други магазини продаваха билки и домашни желета, въпреки че не им беше времето. Къщи покриваха другата страна на улицата. Не бяха с новия вид на средния запад, който поемаше голяма част от Юга. Къщите бяха предимно едноетажни, построени върху сгурия или червена скала, бяха покрити с керемиди, който бяха почти бели и сиви. Един керамичен елен, скулптора на гном и гъска украсяваха един двор, изглеждаха сякаш ги продават.
Имаше планина в края на улицата и дървета, които бяха толкова гъсти, че бяха като зелена завеса. Бяхме на път да се върнем в гората и аз не бях видяла нищо, което прилича на полицейски участък. Страхотно.
- Трябва да е тук – каза Джейсън.
Проверих в огледалото за задно виждане, нямаше трафик и спрях.
- Какво виждаш, което аз не? – попитах.
- Шанг - Да – каза той.
Погледнах го.
- Моля?
- Верандата в края на улицата.
Погледнах на където, той гледаше. Висок мъж седеше отпуснат на зелената трева. Носеше бяла тениска, дънки, без обувки и шапката му беше свалена. Неговият тен си контрастираше с белотата на блузата. Големите му ръце държаха сода или може би бира. Просто нещо за рано вдигане.
- Това е Шанг - Да. Той е вторият изпълнител на глутницата ни. Той е Хети, както Джамил е Скол.
А светлината изгря.
- Той е охраната на Ричард, така че полицейското управление трябва да е на близо.
Джейсън кимна. Погледнах отпуснатата фигура. Той не изглеждаше особено бдителен на пръв поглед. Той почти се смесваше с картината, докато не разбереш, че тениската е безупречно чиста и нова. Дънките бяха на гънки, сякаш бяха изгладени и разбираш, че въпреки тена му, цветът на кожата му не е само от слънцето. Но това не беше, докато той не премести главата си много бавно и погледна право към нас, осъзнах какво добро действие беше. Дори и от разстояние имаше енергия в погледа му, която бе почти изнервяща. Внезапно знаех, че той напълно внимаваше дори в движението на главата си.
- По дяволите – казах.
- Да – отвърна Джейсън. – Шанг - Да е нов. Той пристигна от глутницата в Сан Франсиско. Никой не се би с него, когато той дойде като Хети. Никой не искаше работата толкова силно.
Джейсън посочи към другата страна на улицата.
- Това ли е?
Беше ниска, едноетажна сграда, направена в боядисани бели блокове. Имаше малък чакълен паркинг отпред, но нямаше коли. Микробуса заемаше по голямата част от паркинга. Паркирах най - близо до частта, в която бях, така че и да оставя меката сянка на клоните да се спуска над микробуса. Вероятно някъде имаха място където да паркират, а не на паркинга. Мисля че си имаха гараж.
Имаше малък дървен знак елегантно издълбан и висящ на вратата. Гласеше: „Полицейски участък”. Това беше единствения намек. „Не можеш да го пропуснеш”, Джамил е имал чувство за хумор. Или може би той все още бе ядосан, че го порязах. Детинско.
Ние излязохме. Чувствах погледа на Шанг - Да върху мен. Той беше на няколко метра от нас, но силата на вниманието му пропълзя по кожата ми, косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Погледнах към него и за няколко секунди очите ни се срещнаха. Косъмчетата по задната част на вратът ми настръхнаха. Джейсън дойде да застане до мен.
- Хайде да влезем.
Кимнах с глава и се отправих към вратата.
- Ако не знаех по - добре, щях да кажа, че Шанг - Да не ме харесва.
- Той е верен на Ричард, а ти го нарани зле.
Погледнах го.
- Ти не изглежда да си ми ядосан. Не си ли лоялен към Ричард?
- Аз бях там в нощта, в която Ричард се би с Маркус. Шанг - Да не беше.
- Искаш да кажеш, че съм била права да оставя Ричард?
- Не. Казвам, че разбирам защо не успя да се справиш.
- Благодаря ти Джейсън.
Той се усмихна.
- Освен това, може би имам замисли за тялото ти.
- Жан - Клод ще те убие.
Той сви рамене.
- Какво е живота без малко опасност?
Поклатих глава. Джейсън стигна до вратата, но не се опита да я отвори за мен. Той ме познаваше добре.
Отворих вратите, които бяха почти изцяло стъклени. Предполагам, че вратите бяха със замисъл. Всички останали врати на улицата бяха като в нормална къща. Стъклените врати бяха съвременните бизнес - врати. Интериорът беше боядисан в бяло, включително и дограмата на вратата. Там имаше няколко плаката „Търси се” на таблото с бюлетините в ляво на вратата и радио – система зад бюрото, стаята наподобяваше приемната на зъболекар.
Човекът седнал зад бюрото беше голям. Дори и в седнало положение усещате размерите му. Раменете му бяха почти толкова широки, колкото аз висока. Косата му беше много къса и все още навита в стегнати къдри. Той трябваше да си обръсне главата, за да се отърве от къдриците.
Лицензът ми за екзекутор беше приятно ламиниран. Беше моя снимка и показваше че съм длъжностно лице, но не беше значка, в този случай дори лицензът не бе добър. Но това беше всичко, което имах за да покажа, така че го показах. Вървях държейки лиценза отпред, защото бях донесла оръжие в полицейско управление. Това не се харесва на полицаите.
- Аз съм Анита Блейк, вампирски екзекутор.
Ченгето мръдна само очите си, ръцете му бяха скрити под бюрото.
- Ние не сме викали екзекутор.
- Не съм тук по работа – казах. Стоях пред бюрото. Започнах да прибирам лиценза си, но той вдигна ръката си към него и аз му го подадох.
Изучаваше лиценза докато ме питаш.
- Защо сте тук.
- Приятелка съм на Ричард Зийман.
Тогава сивите му очи се присвиха нагоре. Не беше приятелски поглед. Той хвърли лиценза върху бюрото. Вдигнах го.
- Има ли проблем., полицай... – прочетох табелката - ... Мейдан?
Той поклати глава.
- Няма проблем, освен това че приятелят ви е проклет изнасилвач. Никога не разбирам защо гадните кучи синове в света винаги имат приятелки.
- Аз не съм му приятелка – казах. – Аз съм точно това което казах: негов приятел.
Мейдан се изправи и изглеждаше доста висок. Той не беше просто висок, беше обемист. Вероятно е бил борец или футболист в гимназията. Мускулите бяха започнали да се отпускат в основният размер и носеше около двадесет паунда около кръста си от които нямаше нужда, но не се залъгвах. Той беше голям и силен и го използваше. Пистолетът на кръста му съвпадаше с останалата част от него. Беше хромиран Колт Питон, дълго дуло с здрава дръжка. Добър за лов на слонове, малко повече за плашене на пияници в събота вечер.
- Кой си ти? – Той посочи към Джейсън.
- Просто приятел – отвърна Джейсън. Той се усмихна, опитвайки се да изглежда безобиден. Той не беше добър в това да изглежда безобиден колкото мен, но беше близо. Освен това в сравнение с полицай Мейдан и двамата изглеждахме крехки.
- Неин приятел или на Зийман.
Джейсън му даде голяма добродушна усмивка.
- Приятел на всички.
Мейдан не се усмихна. Той просто гледаше Джейсън със студения си, твърд, поглед в тъмно сивите си очи. Мейдан нямаше добрия късмет да гледа Джейсън, както аз го правех. Джейсън продължи да се усмихва. Мейдан продължи да го гледа.
Накрая докоснах леко ръката на Джейсън. Това бе достатъчно. Той сведе очи, примигна, но усмивката не изчезна. Това не беше достатъчно за Мейдан да почувства, че е спечелил съревнованието.
Мейдан излезе зад бюрото. Той се движеше сякаш беше наясно, че е голям, сякаш в очите си, земята трепереше, докато той се движеше. Той беше голям, но не беше толкова голям. Разбира се, аз нямаше да се насоча към него.
Втори мъж излезе зад малката врата до дясното бюро. Той беше облечен в костюм с блед цвят, който съвпадаше с елегантните му ръкавици. Бялата риза беше закопчана догоре и той носеше от тези вратовръзки, които имаха златна брошка на гърлото. Очите му бяха големи, черни и изненадани, когато ме видя. Косата му беше отрязана много късо, но стилно. На ръката, която той протегна към мен, когато се здрависахме имаше диамантен пръстен на кутрето и пръстен на колеж под него.
- Може ли да виждам красотата на скандалната госпожица Блейк?
Усмихнах се преди да мога да се спра.
- Вие трябва да сте Велизарий.
Той кимна.
- Викайте ми Карл.
- Аз съм Анита, а това е Джейсън.
Той се ръкува с Джейсън все още усмихнат, все още приятен. Той се обърна към Мейдан.
- Може ли да отидем да видим клиента ми сега?
- Вие двамата можете, но той не. – Мейдан посочи към Джейсън. – Шерифът каза да оставя двама от вас. Никой не ми е казвал нещо друго.
Джейсън отвори устата си. Докоснах ръката му.
- Всичко е наред.
- И оръжието остава тук – каза той. Не исках да се отказвам от оръжията си, но ако се замислех повече, Мейдан щеше да го забележи.
- Разбира се – казах. Извадих Браунинга изпод якето си. натиснах копчето и пълнителят ми се плъзна в другата ръка. Оставих пистолета отворен и му показах, че беше празен и му връчих пълнителя и пистолета разделени на Мейдан.
- Нямате ли ми доверие?
- Реших, че Браунинга може да е твърде малък за ръцете ви. Изисква добри двигателни умения.
- Отговаряш ми с глупости?
Кимнах.
- Да, отговарям ви с глупости.
Тогава се усмихна. Той погледна Браунинга преди да го сложи в чекмеджето заедно с пълнителя.
- Не е лошо оръжие, ако не може да държите по - голямо. – Той заключи чекмеджето, точка за Мейдан.
- Не размера е важен, Мейдан. Изпълнението е.
Усмивката му нарасна до хилеж.
- Приятелят ти все още трябва да чака тук.
- Казах, че е наред. Имах го предвид.
Мейдан кимна и поведе по пътя през вратата, от която излезе Велизарий. Имаше две врати в средно дълъг, бял коридор. На едната пишеше „Дами” на другата „Мъже”
- Надявах се, когато дойде от тази врата, че си посетил Ричард.
- Страхувам се че не. Г-н Зийман не е омекнал.
- Омекнал – каза Мейдан. – Омекнал. Сега това е приятна адвокатска дума.
- Четенето подобрява лексиката полицай Мейдан. Трябва да опитате някой път. Макар че, предполагам, можете да получите само тези, в които се разглеждат картинки.
- О, поряза ме бързо с това – каза Мейдан.
- Ако ни порежете, ние може ли да не кървим? – попита Велизарий.
Мейдан довърши следващият ред от стиха:
- Ако ни погъделичкате, може ли да не се смеем?
Велизарий плесна тихо.
- Туше, полицай Мейдан.
- Голям и четящ – казах. – Впечатлена съм.
Той извади верижка от джоба си, на края на която имаше ключове.
- Не казвайте на другите ченгета. Те мислят, че съм женчо.
Погледнах го от горе до долу.
- Не четенето на Шекспир те прави женчо Мейдан, а проклетият пистолет. Само женствените мъже носят много метал.
Той отключи вратата в края на коридора.
- Мога да правя нещо голямо, госпожице Блейк. Балансира ме когато тичам.
Това ме накара да се засмея. Вратата се отвори и влезнахме вътре. Той заключи вратата зад нас и влязохме в дълбокият бял участък от коридор с две затворени врати от всяка страна.
- Изчакайте тук. Ще се уверя, че гаджето ви е готово да ви види.
- Той не ми е гадже – казах. Това ставаше автоматично, като принудителен рефлекс.
Мейдан се усмихна и отключи вратата в далечният край. Изчезна през нея.
- Вие и полицай Мейдан изглежда си допаднахте, госпожице Блейк.
- Полицейски ястия с много глупости. Хитростта е да не го приемеш лично, когато ястието се върне към теб.
- Ще го запомня за следващият път.
Погледнах към Велизарий.
- Няма да проработи при вас. Вие сте адвокат и сте богат.
- И не съм привлекателна жена – добави той.
- Това също, въпреки че щеше да проработи и да не съм жена.
Велизарий кимна.
Мейдан излезе през далечната врата. Той се усмихна сякаш му бяха казали нещо дяволски забавно. Обзалагам се, че на мен няма да ми е смешно.
- Казах на г-н Зийман че е шибан перверзник, който има сладка приятелка.
- Обзалагам се, че не сте му казали това - отвърнах.
Той кимна.
- Попитах го, защо с хубава фигура и задник като на гаджето му, той е трябвало да отиде да изнасили някого.
- Какво каза той? – попитах, лицето ми толкова празно колкото можех да го направя.
- Каза, че не си му приятелка.
Кимнах.
- Видяхте ли, казах ви.
Мейдан отвори вратата и ни направи знак да минем.
- Позвънете на звънеца, когато искате да излезем. – Влезнахме и той каза: – Наслаждавайте се. – И ни заключи.
Трябва да са направили някаква сделка с бяла боя, защото цялата стая беше бяла, дори и пода, беше като да седиш по средата на снежна буря. Двете легла, едно върху друго, дограмата на малкия прозорец, дори тоалетната и мивката бяха бели. Единственият различен цвят формираше тристранната клетка. Ричард беше от другата страна на решетката и гледаше към нас.
Седеше на ниското легло, косата му падаше на гъсти вълни, почти криеше лицето му. В рязката белота около него, косата му изглеждаше по - тъмна от нормалното медно - кафяво, почти кестенява. Беше облечен в светло-зелена официална риза, незагащена, ръкавите му бяха запретнати над мускулестите предмишници. Тъмно кафявите му официални панталони бяха смачкани. Бил е разгъвал тялото си, което беше около метър и деведесет, на леглото. Официалната му риза бе прилепнала по раменете и горната част на ръцете му. Той се беше постегнал повече от последният път, в който го бях видяла, сега мускулите му изпъкваха повече. Преди време, щеше да бъде удоволствието за мен да съблека ризата му, за да видя какво се крие отдолу, да прокарам ръце през тези прекрасни гърди и тези силни ръце. Но това беше съвсем нова игра, в която аз не можех да победя.
Ричард дойде да застане до ръба на решетките, ръцете му се обвиха около тях.
- Какво правиш тук, Анита. – Гласът му не беше ядосан, какъвто се опасявах, че ще бъде. Той звучеше почти нормален, сякаш някакво стягане в центъра на тялото ми се отпусна.
Велизарий пристъпи далеч от нас. Той седна на масата, която бе извън клетката и започна да вади документи от куфарчето си. Той се опитваше да изглежда много зает и да ни даде толкова лично пространство, колкото можеше. Това беше мил жест.
- Чух, че си в беда.
- Така че дойде да ме спасиш? – направи го като въпрос. Твърдите му кафяви очи ме гледаха, претърсвайки лицето ми. Той заглади назад косата от лицето си в познатият жест.
- Дойдох да помогна.
- Не се нуждая от помощта ти. Няма да направя това.
Велизарий ни прекъсна.
- Бил сте обвинен в изнасилване, Г-н Зийман.
Обърнах се и погледнах към Велизарий.
- Мислех, че е опит за изнасилване.
- Прочетох файловете докато чаках. Веднъж щом имам разрешението да действам като адвокат на Г-н Зийман, имам достъп до архивите. Изследването е отрицателно за сперма, но има данни за проникване. Проникването е достатъчно, за да се представи като изнасилване.
- Никога не съм имал контакт с нея – каза Ричард. – Никога не бих направил това, така или иначе.
- Но излезе на среща с нея – казах.
Той ме погледна.
- Да, направих го – имаше малко гняв в гласът му.
Оставих го. Вероятно и аз щях да съм ядосана, ако съм в затвора по измислени обвинения. По дяволите щях да съм ядосана, дори и ако го бях направила.
- Проблемът, Г-н Зийман, е че без сперма не можете наистина да докажете, че не вие сте изнасилили госпожица Шифър. Това е рамка, която е добра, вие сте излизали на срещи с повече от една жена. Тя излиза с вас и се прибира скапана. – Той прелисти един от файловете. – Има вагинални синини, някои сълзят. Ако тя не е била изнасилена, това все още е много грубо.
- Бети каза, че тя го харесва грубо. – каза Ричард тихо.
- Когато казваш „груб секс” тя го казва така, че да те вкара в затвора? – попитах.
Той срещна очите ми, без да трепне, готов да се ядоса, ако аз бях ядосана.
- Когато казва „груб секс”, тя го казва така, че да ме вкара в леглото си.
- Какво точно каза тя? – попита Велизарий.
- Не си спомням точно, но аз й казах, че се страхувам да не я нараня. Тя каза, че ако харесвам грубото, тя е моето момиче.
Отдръпнах се от него и отидох при затворената врата. Не искам да съм тук за това. Обърнах се и той вече ме гледаше, срещна погледа ми.
- За това ли искаше да ни видиш и двамата заедно? Така, че да мога да чуя всички подробности?
Той издаде тежък звук, почти смях, но горчив. Странен поглед премина през лицето му. Някога можех да прочета всичко на лицето му, в очите му. Сега не го познавах. Понякога си мислех, че никога не съм го познавала и и двамата сме пълни глупаци.
- Ако искаш детайли мога да ти дам. Не за Бети, но за Луси, Кари и Мира. Особено за Луси и Мира. Мога да ти дам детайли за тях.
- Чух, че си бил заето момче – казах. Гласът ми беше по - мек от колкото исках да бъде, но нормален. Нямаше да се разплача.
- Кой ти каза да дойдеш тук, Анита? Кой не ми се подчини? – Това първо боцкане на енергия се промъкна из стаята. Понякога наистина можех да забравя какъв е Ричард. Той беше по - добър в криенето си от всички ликантропи, които познавах. Погледнах Велизарий. Той изглежда не го осъзнаваше. Добре че той нямаше тази чувствителност. Но аз я имах. Силата се промъкна по кожата ми като топъл вятър.
- Никой не ти се е възпротивил, Ричард.
- Някой ти е казал. – Ръцете му се свиха на решетките. Знаех че той може да ги събори на пода. Той можеше да си отвори дупка през задната стена, ако иска. Факта, че той беше в тази клетка, само защото не искаше да избяга беше достатъчно да свали обвиненията. Един приятен млад учител не може да огъне стоманени решетки.
Наведох се близо до решетката, снижих гласа си. Аурата му дишаше срещу кожата ми.
- Наистина ли искаш да обсъждаме това сега пред непознат?
Ричард се наведе толкова ниско, че челото му се облегна на решетката.
- Той е мой адвокат. Не се ли нуждае да го знае?
Облегнах се толкова близо, че можех да го докосна през решетките. Исках да го докосна. Той не изглеждаше съвсем реален по този начин.
- Наистина си бебе от гората по този въпрос, нали?
- Никога не съм бил арестуван преди.
- Не, това винаги е било моя работа.
Той почти се усмихна. Част от енергията поутихна. Звярът му се плъзгаше зад съвършения камуфлаж. Докоснах хладните метални решетки, плъзгайки просто ръцете си надолу.
- Обзалагам се, че си си мислел, че ще ме посетиш така някой ден, но не и да бъде обратното.
Той се усмихна леко.
- Да и щях да ти донеса торта с пила в нея.
Усмихнах се.
- Ти нямаш нужда от пила, Ричард. – Плъзнах ръцете си върху неговите. Той стисна пръстите ми нежно. – Ти се нуждаеш от добър адвокат и аз ти го доведох.
Той отстъпи от решетката.
- Защо да се нуждая от адвокат, когато съм невинен.
Велизарий отговори.
- Ти си обвинен в изнасилване. Съдията ти отказа гаранция, така че ако не пречупим историята й, ще получиш от две до пет години, ако имаме късмет. Снимките са във файла. Била е набита доста зле. Тя е малко красиво русо нещо, тя ще дойде увлечена по любимия гимназиален учител. Това, което имаш ти е смачкано и мирише като сапуна Ейвъри. – Той се изправи и тръгна към нас. – Ще ти отрежем косата.
- Отрежете косата? – възкликнах.
Велизарий се намръщи към мен.
- Ще му отрежем косата, ще го облечем хубаво. Ще му помогне да е красив и бял, но все още си голям и изглеждаш като здрав мъж. – Той поклати глава – Не трябва да доказваме вашата невинност, Г-н Зийман. Трябва да докажем виновността на г-ца Шефър.
Ричард се намръщи.
- Какво искате да кажете.
- Трябва да я покажем като блудницата от Вавилон. Но първо трябва да предложа гаранция, която е прекомерна за първо нарушение. По дяволите, вие дори нямате квитанции за паркиране. Ще получите гаранция.
- Колко време ще отнеме? – попитах.
Велизарий ме погледна малко прекалено усърдно.
- Има ли срок, с който трябва да съм наясно.
Ричард и аз се спогледахме един друг. Тогава той каза: „Да”, а аз казах „Не”.
- Кое от двете момчета и момичета, да или не? Има ли нещо което трябва да знам?
Ричард ме погледна, тогава каза.
- Не, предполагам, че не.
На Велизарий не му хареса, но го остави.
- Добре деца. Ще приема думата ви за това, но ако това парче информация, което не трябва да знам ме ухапе по задника, няма да бъда развеселен.
- Няма – казах.
Той поклати глава.
- Ако това се случи, ще оставя Г-н Зийман на високо и сухо. Ще трябва да си намериш нов адвокат по - бързо от колкото можеш да кажеш „затвор”.
- Не съм направил нищо грешно – каза Ричард. – Как може това да се случи?
- Защо тя е казала, че ти си я изнасилил? – попитах.
- Някой го е направил – каза Велизарий. – Ако не си ти, тогава кой.
Ричард поклати глава.
- Бети се среща с много. Знам за други трима мъже, освен себе си.
- Ще се нуждаем от имената им.
- Защо? - попита той.
- Синко, ако спориш с мен за всяка стъпка по пътя, няма да спечелим.
- Просто не искам да замесвам други в това.
- Ричард, – казах – ти си в беда. Остави Карл да си върши работата.
Ричард погледна към мен.
- Изостави всичко, за да дойдеш и да ме спасиш, нали?
Усмихнах се.
- Доста.
Той поклати глава.
- Как се чувства Жан - Клод за това.
Извърнах поглед не срещах очите му.
- Не е развълнуван, но не те иска в затвора.
- Обзалагам се, че го иска.
- Вижте деца, нямаме много време. Ако двамата не можете да ограничите личните неща, може би Анита трябва да напусне.
Кимнах.
- Съгласна съм. Може отново да кажеш подробностите за госпожица Шефър, които аз не искам да чуя. А ти се нуждаеш да можеш да говориш свободно за нея.
- Ревнуваш ли? – попита Ричард.
Поех си дълбоко въздух и го изпуснах. Исках да кажа не, но той можеше да усети лъжата. Аз да съм добре, докато той пляска Бети по грубият начин. Това ме дразнеше.
- Нямам право да те ревнувам Ричард.
- Но го правиш, нали? – попита той. Гледаше лицето ми докато задаваше въпроса.
Трябваше да се принудя да срещна очите му докато отговарям. Исках да склоня глава и не можех да спра червенината да се покачва по лицето ми.
- Да, ревнувам, доволен ли си?
Той кимна.
- Да.
- Махам се. – натиснах копчето, което съобщава, че искам да изляза.
- Радвам се, че дойде, Анита – каза Ричард.
Стоях с гръб към него, обърната към вратата, надявах че Мейдан ще дойде по бързо.
- Искаше ми се да мога да кажа същото, Ричард.
Вратата се отвори и аз излязох.

7 ГЛАВА
- Забавлява ли се на посещението при гаджето си? – Попита Мейдан, докато вървяхме по коридора.
Изчаках до втората заключена врата.
- Той не ми е гадже.
- Всеки продължава да казва това. – Мейдан отключи вратата и я отвори. – Може би това е дело на дами, които протестират прекалено много.
- Вземи картата си за библиотеката и си я заври отзад, Мейдан.
- О – каза той – това ще е отвратително. Чудя се дали мога да се сетя за нещо, което да Ви върна и да е наполовина толкова добро.
- Върни ми пистолета, Мейдан.
Той заключи вратата зад нас. Джейсън седеше в малкият ред от столове до бюрото. Погледна на горе.
- Вече може ли да си тръгваме?
- Не ти ли беше забавно с полицай Мейдан? – попитах.
- Той не ме остави да си играя с белезниците му – каза Джейсън.
Мейдан отиде до бюрото и отключи чекмеджето. Извади Браунинга и сложи предпазителя. Провери предпазителя и ми го подаде с дулото напред.
- Мислиш, че за опасността в този град се нуждая от предпазител? – попитах.
Мейдан ме погледна. Гледаше ме дълго и сякаш се опитваше да ми каже нещо.
- Никога не знаеш – отвърна накрая.
Стояхме вторачени един в друг за няколко замръзнали мига, тогава прибрах Браунинга в кобура, макар че проверих предпазителя два пъти. Обикновено не ходех със спуснат предпазител. Изнервих се. Накара ме да се изнервя двойно, това че Мейдан може би се опитваше да ме предупреди. Разбира се, той може би просто се опитваше да ми дръпне веригите. Някой ченгета, особено тези от малък град имат склонността да ми създават ядове. Това, че бях вампирски екзекутор караше някои да се държат като мачовци.
- Приятен ден, госпожице Блейк.
- На вас също, Мейдан.
Отидох до вратата с Джейсън зад гърба си, когато Мейдан каза:
- Бъдете внимателна.
Очите му бяха предпазливи. Нямаше какво да се прочете на лицето му. Аз бях забелязвана, голяма изненада.
- Имате ли да ми кажете нещо, Мейдан? – попитах.
- Ще си взема обедна почивка след като тръгнете.
Погледнах го.
- Десет часът сутринта е. Малко е рано за обяд, не мислиш ли?
- Просто мислех, че ще ви е по - добре да знаете, че няма да съм тук.
- Ще се опитате да унищожите разочарованието ми. – казах.
Той се усмихна леко, след което се стегна.
- Ще заключа вратата след вас, тъй като оставям бюрото без надзор.
- Ще заключите Велизарий с Ричард?
- Няма да се бавя толкова много – каза той. Отвори вратата за нас, чакаше ни да излезем.
- Не обичам игричките, Мейдан. Какво по дяволите става?
Не се усмихваше, когато каза:
- Ако адвоката получи гаранция за приятеля ви, ще напусна града.
- Вие не предполагате, че ще получи гаранция, нали полицай?
- Семейството му е тук още от първата нощ, в която бе арестуван. Преди това е бил учен и е работел. Много приятни, почтени граждани стоят зад него като свидетели. Но приятните почтени граждани няма да бъдат тук за винаги.
Мейдан и аз се гледахме един друг. Стоях за минута, чудейки се дали той ще спре да ми намеква и просто ще ми каже какво по дяволите става. Той не го направи. Кимнах.
- Благодаря ви, Мейдан.
- Не ми благодарете – каза той. Заключи вратата зад нас.
Ръката ми не беше на Браунинга, но беше близо. Щеше да е глупаво да вадя пистолет в приятна сутрин в град с население, колкото в общинския колеж.
- За какво беше всичко това? – попита Джейсън.
- Ако не извадим Ричард, той ще бъде наранен. Единствената причина поради, която не са го направили все още е, че има прекалено много свидетели. Прекалено много хора, които да задават въпроси.
- Ако са ченгетата – каза Джейсън – защо Мейдан ще ни предупреждава?
- Може би не е щастлив да е въвлечен в това. О, по дяволите не знам. Но това означава, че някой иска Ричард в затвора поради някаква причина.
Пикап паркира срещу другата страна на улицата пред сивата къща, където стоеше Шанг - Да. Четирима мъже слязоха. Имаше най - малко още един вътре. Той не попадаше в обсега на погледа, а те образуваха полукръг в основата на верандата. Един от тях беше с бейзболна бухалка.
- Добре, добре – каза Джейсън – Мислиш ли, че ако заудряме силно вратите и извикаме полицаите за помощ, ще получим помощ.
Поклатих глава.
- Мейдан ни помогна. Той ни предупреди.
- Аз съм за всичко топло и приятно с усилия – каза Джейсън.
- Да – казах. 
Тръгнах към другата страна на улицата. Джейсън ме следваше няколко стъпки назад. Мислех толкова усилено, колкото можех. Имах пистолет, а те може би нямаха. Но ако убиех някого, щях да съм заключена при Ричард. Законовата система на този град изглежда не приемаше чужденците. Шанг - Да стоеше на верандата, гледаше надолу към мъжете. Беше си свалил изцяло шапката. Черната му косата беше отрязана много късо от двете страни и дълга отгоре. Косата блестеше от гела, който я държеше в прическа. Той стоеше прав на голите си крака, дългите му ръце бяха отпуснати от двете страни. Той не беше в бойна позиция все още, но познавах знаците. Очите му се присвиха към нас и знаех, че той ни е видял. Бандата все още не беше. Аматьори. Това не означаваше, че не са опасни, но това означаваше, че можеш да блъфираш. Професионалните мускули бяха свикнали на блъфове.
Една малка възрастна жена излезе през вратата на къщата, на чиято веранда стоеше Шанг - Да. Тя се наведе над оградата на верандата, гърбът й се наклони надолу. Сиво - бялата й коса беше отрязана много късо и направена в една от тези стегнати фризури, които изглежда повечето възрастни жени обичаха. Носеше розова престилка за готвене. Очилата й бяха кацнали на малкия нос. Тя вдигна кокалестият си юмрук към мъжете.
- Момчета махнете се от собствеността ми.
Мъжът с бейзболната бухалка каза:
- Сега, Мили, това няма нищо общо с теб.
- Този, когото заплашвате ми е внук – каза тя.
- Той не ти е внук – каза друг мъж. Носеше риза над избледнялата си фланелка, която беше отворил като яке.
- Лъжкиня ли ме наричаш, Мел Купър? – попита жената.
- Не съм казал това.
Ако бяхме сами, просто щях да раня двама от тях, това щеше да привлече вниманието им и да ги накара да се отдръпнат. Но можех да се обзаложа, че ако убиех един от тях, мистериозният шериф щеше да им се притече на помощ. Може би планът бе да вкарат колкото могат повече от нас в затвора. Аз бях твърде нова на сцената, за да се правя на добра и образована. 
Джейсън и аз тръгнахме нагоре по тревата. Мел беше най близо до нас. Той се обърна към нас показвайки изрисуваната бира на блузата под ризата си. О, очарователно.
- Кои по дяволите сте вие? – попита той.
- Е добре, не си мистър Спокоен.
Той направи опасна стъпка към мен. Усмихнах му се. Той ми се намръщи.
- Отговори на проклетият въпрос момиче. Коя си ти?
- Не, няма значение коя е тя – това го каза този с бейзболната бухалка. – Това не е нейна работа. Оставете ни или ще получите това, което ще получи той. – Той посочи с глава към Шанг - Да.
- Да получа победни глупости от теб? – казах. – Превзето.
Той ми се намръщи също. Имах двама от тях озадачени. Объркай враговете си. Жената поклати кокалестият си юмрук отново.
- Махнете се от собствеността ми или ще се обадя на шериф Уилкс.
Един от мъжете се засмя, а друг каза:
- Уилкс ще бъде за нас. Ние сме приятели.
Този с бейзболната бухалка каза:
- Слез от верандата момче или ние ще дойдем при теб.
Той ме игнорираше. Игнорираше и Джейсън. Те не бяха просто аматьори. Те бяха глупави аматьори.
Гласът на Шанг - Да беше изненадващо дълбок, спокоен. Нямаше никакъв страх в него, голяма изненада, но там имаше подтиснато желание, сякаш гореше от нетърпение да ги нарани.
- Ако слезна от тази веранда, няма да се наслаждавате.
Човекът с бейзболната бухалка я завъртя в бърз професионален кръг. Използваше я сякаш знаеше как. Може би бе играл бейзбол в гимназията.
- О, аз ще се забавлявам, китайско момче.
- Китайско момче – каза Джейсън. Не ми трябваше да го гледам, за да знам, че се е усмихнал.
- Не е много оригинално, нали? – изкоментирах.
- Не.
Мел се обърна към нас и друг мъж се премести с него.
- Вие подигравате ли ни се?
Кимнах.
- Да.
- Мислиш, че няма да те ударим защото си момиче? – попита Мел.
Беше изкушаващо да кажа: ”Не, мисля че няма да ме ударите, защото имам пистолет.” Но не го казах. Веднъж щом извадиш пистолет по време на бой, вдигаш нивото на насилие и възможността някой да бъде убит става много реална. Не исках никой да умира, с ченгета които точно това чакаха. Не исках да ходя в затвора. Имах черен колан по джудо. Не, Мел и приятелите му бяха почти толкова големи колкото полицай Мейдан, и не наполовина толкова приятни. Компенсираха мен и Джейсън със сто паунда, ако не и повече. Те са били големи през целият си живот. Мислеха че това ги прави силни. До този момент вероятно беше проработвало. В действителност все още работеше. Нямаше да стоя там и да си разменям удари с тях. Щях да загубя. Каквото и да правех, трябваше да го направя бързо и да сваля противника ми моментално. Нещо, с което нямаше шанс да му причиня сериозни наранявания.
Залагах на себе си срещу лошите типове с моята височина. Проблемът беше, че обикновено никой от лошите типове не е с моите размери. Имаше напрежение в червата ми, нервно треперене. Осъзнах, че съм в нещо близо до шок, че се страхувах повече сега от колкото се страхувах в колата с Джамил. Това не беше игра за господство с правила. Никой нямаше да каже край, когато някой прокървеше уплашен? Кой аз? Но беше отдавна когато бях заставала пред лоши момчета без да държа оръжие. Бях ли станала твърде зависима от него? Може би.
Джейсън и аз се преместихме назад, плъзгайки се един след друг. Нуждаехме се от място. Дойде ми мисълта, че не бях виждала никога Джейсън да се бие. Той можеше да вдигне пикапа и да го хвърли от другата страна на улицата, но нямах представа дали той знае как да се бие. Ако хвърлиш човешко същество като играчка, човекът може да бъде сериозно наранен. Не исках Джейсън в затвора.
- Не убивай никого – казах.
Джейсън се усмихна, но беше просто оголване на зъби.
- Боже, не си забавна. – Усетих първата настръхваща енергия, която казваше, че превръщач дишаше до тялото ми.
Мел се придвижи напред с нормално, необучено движение. Без бойни изкуства, без бокс, просто обикновена позиция за бой. Той знаеше какво прави. Джейсън можеше да излекува счупени кости за по - малко от ден, аз не можех. Аз исках Мел. Но той се спря по средата на движението си. Косъмчетата по ръката му бяха настръхнали.
- Какво по дяволите беше това.
Той беше голям и глупав, но и с достатъчно психически възможности, че да осети превръщач. Интересно.
- Кои по дяволите сме ние? Какво по дяволите е това? Мел, нуждаеш се от по - добри въпроси. – казах.
- Да ти го начукам! – отвърна той.
Усмихнах се и вдигнах и двете си ръце.
- Ела си го вземи Мел, ако мислиш, че си достатъчно мъж.
Той изрева и се затича към мен. Той буквално се затича към мен с мускулестите си ръце широко разтворени, сякаш щеше да ме прегърне. По - голям тип се затича към Джейсън. Почувствах движение и знаех, че Шанг - Да не беше на верандата вече. Нямаше време за страх. Нямаше време за мислене. Просто движение. Знаех какво да направя, бях го практикувала стотици пъти в реалният живот, но не и в реалният. Никога в реалният.
Наведох се под разперените ръце на Мел и направих почти едновременно две неща: Хванах лявата му ръка, когато той мина покрай мен и поставих крака си пред него. Той падна тежко на колене и аз заключих ръката му. Не бях решила наистина да му чупя ръката. Простото заключване на лакътят беше достатъчно, че да накара повечето хора да проговорят, след като разберат колко много боли. Мел не ми даде време. Видях острие. Счупих му ръката. Той издаде силен звук, увисна като пиле с натиснати крила назад.
Той пищеше. Крещенето не покриваше звука. Изглежда беше забравил за острието в другата си ръка.
- Хвърли ножа Мел – казах.
Той се опита да се изправи, протягайки коляното си настрани. Ритнах коляното му и чух да издава дълбоко, ниско цопване. Костните счупвания издават ясен, чист звук. Ставите не се счупваха чисто, но и не бяха лесни за счупване.
Той падна на земята, гърчеше се, пищеше.
- Хвърли ножа, Мел! – извиках му.
Ножа излетя във въздуха, губейки се в оградата на следващият двор. Отстъпих от Мел, просто в случай, че имаше други изненада. Всички останали също бяха заети.
Големият, който бе нападнал Джейсън лежеше свит до пикапа. Имаше прясна вдлъбнатина от едната страна на пикапа, сякаш той беше хвърлен там. Вероятно беше. Третият мъж лежеше свит в подножието на стъпалата на верандата. Не се движеше. Другият мъж се опитваше да пропълзи надалеч, единият му крак се люлееше зад него като счупена опашка. Той плачеше. 
Шанг - Да се биеше с мъжа бейзболната бухалка. Джейсън се биеше с висок, слаб мъж с мускули, които опъваха голите му ръце. Той бе заел ниска позиция за борба, таекуондо или джиуджицу. Шанг - Да пое два удара по всяко рамо от бейзболната бухалка, след което дръпна бухалката. Счупи я на две големи парчета. Мъжът се обърна и побягна. Шанг - Да го удряше по гърба със счупеният край на бухалката.
Извиках:
- Не го убивай.
Шанг - Да обърна счупеното дърво в ръката си и удари с недокоснатият край черепа на мъжа. Той падна на колене толкова внезапно, че беше изумително. Високият мъж се биеше с Джейсън, прокрадваше се напред като рак, като изглеждаше глупаво, но кракът му ритна и Джейсън трябваше да се хвърли отново към земята. Джейсън ритна към него, но той скочи толкова високо и така елегантно, че той сякаш плуваше във въздуха за момент. Сирените ридаеха идващи по - близо и по близо. Мъжа с бейзболната бухалка пада по лице. Той не се опита да се подпре. Беше извън бройката.
Единственото лошо момче, което остана беше високият мъж. Джейсън боравеше с краката си достатъчно бързо, за да върви напред и да нанася удари и ритници, но не достатъчно бързо че да се отдръпва. Супер силата не означава супер умения.
Шанг - Да започна да се движи, за да помогне. Джейсън погледна към Шанг - Да и това беше всичко, от което се нуждаеше високият мъж. Той ритна Джейсън от едната страна на главата и го остави да падне на колене на земята. Мъжът се обърна и видя, че приключващият удар идваше. Беше удар, който може да ти счупи шията. Аз бях по - близо от Шанг - Да. Дори не се замислих. Тръгнах напред със съзнанието, че няма време. Но високият мъж видя движението. Той прехвърли вниманието си от Джейсън на мен. Внезапно бях в отбранителна позиция. Той ритна и аз успях да го избегна, защото той нямаше равновесие. Две полицейски коли се плъзгаха надолу по улицата към нас. Шанг - Да спря да се движи. Мисля, че и двамата мислехме че борбата е приключила. Високият мъж не мислеше така. Ритникът беше просто размазано движение. Блокирах с рамото си. Ръката ми беше вцепенена и следващото нещо, което знаех бе, че бях просната по гръб загледана в небето. Дори не ме заболя. Той можеше да се мръдне и да ме убие, защото за една секунда не можех да се движа. Нямаше никакъв звук за няколко замръзнали секунди, просто аз бях на тревата, мигаща нагоре. Можех да чуя пулса си в ушите. Поех си дълбок задъхан дъх и можех да чуя човешки гласове отново. Мъжки глас изкрещя.
- Замръзнете, копелета.
Опитах се да кажа „Цветисто” но не излезе звук. Можех да усетя вкуса в устата си, лицето не ме болеше много все още, бях вцепенена. Отворих устата си само за да видя дали мога. Можех. Челюстта ми не беше счупена. Страхотно. Вдигнах едната си ръка на горе и успях да кажа:
- Помогнете ми.
Джейсън каза:
- Те са насочили пушки към нас.
Мили слезе надолу по верандата на тревата. Изглеждаше смешна от моя ъгъл, сякаш имаше гигантски крака.
- Не насочвайте пистолетите си към внука ми и приятелите му. Тези мъже ги нападнаха.
- Те са ги нападнали? – каза мъжа. – Изглежда сякаш твоят „внук” и приятелите му са били нападателите.
Извадих картата си за самоличност от джоба на якето си и я задържах във въздуха. Вероятно можех да седна сама, но тъй като бях поела удара, можех да го използвам. Бях наранена и по - наранена от колкото ченгетата мислеха че съм. Това намаляваше вероятно да отидем в затвора. Ако само лошите типове бяха наранени, то тогава всички щяхме да се озовем в затвора за нападение или по - лошо. Аз не бих проверила за пулс най - малко на двама от мъжете. Те все още лежаха напълно неподвижно. По този начин можеха да обвинят нас в нападение. Можеха да вкарат всички в затвора или никой. Бях щастлива, че челюстта ми не беше счупена.
- Анита Блейк, вампирски екзекутор – казах. 
Съобщението щеше да е малко по - твърдо ако не бях по гръб, но хей, правите каквото можете. Завъртях се на една страна. Устата ми беше пълна с толкова кръв, че трябваше или да я изплюя или да я преглътна. Изплюх я на тревата. Дори завъртането на една страна накара светът да се завърти. Чудех се за секунда или две дали щях да изплюя на тревата нещо повече от само кръв. Гаденето премина, оставяйки ме да се тревожа за сътресение. Бях имала и преди и те обикновено разстройваха стомаха ми. Не можех да видя Мили вече, но можех да я чуя.
- Свали пушките, Били Уилкс.
- Сега, госпожо Мили – каза мъжкият глас.
Повторих коя съм и казах:
- Имам нужда от помощ, за да се изправя. Може ли хората ми да ми помогнат, моля?
Мъжки глас, предполагам че беше на шериф Уилкс, звучеше малко несигурен, но каза:
- Могат да се движат.
Джейсън хвана ръката, която държеше картата ми за самоличност във въздуха. Той погледна към мен и ме издърпа на крака. Беше твърде бързо и не беше нужно да се преструвам когато светът се завъртя. Когато коленете ми подадоха, не се борех. Плъзнах се на колене и Шанг - Да пое другата ми ръка. Между тях двамата те ме изправиха и бях с лице към ченгетата.
Шериф Уилкс беше висок и беше облечен в светло синя униформа с шапка. Изглеждаше спретнат и във форма сякаш работеше и го приемаше сериозно. Пистолетът му беше „Берета” и бе от едната му страна. Беше в кобур. Той ме гледаше със тъмните си, заслужаващи доверие очи. Свали си шапката и попи потта от челото си. Косата му беше сивочерна, което ме накара да мисля, че е над четиридесет.
- Анита Блейк, чувал съм за вас. Какво правите в нашият град?
Изплюх от устата си още кръв на тревата и успях да застана права между Шанг - Да и Джейсън. Истината беше, че мога да стоя и сама. Но всички лоши момчета бяха на земята. Дори този, който ме ритна беше повален. Шанг - Да трябва да се е намесил след като паднах. Знаех, че Джейсън не можеше да повали високия мъж.
- Дойдох да видя един приятел в затвора, Ричард Зийман.
- Приятел? – той го изрече като въпрос.
- Да - приятел.
Имаше двама заместници зад Уилкс. И двамата по метър и деведесет високи. Единият имаше белег от едната страда на лицето, който се спускаше от веждата до челюстта. Назъбен, повече като от счупена бутилка, от колкото като нож. Другият заместник имаше пушка в ръцете си. Не беше насочена към нас, но беше там. Белязаният ми се усмихна. Този с пушката просто гледаше с празни очи като на кукла. Мейдан стоеше зад другите, ръцете отпред, едната хванала другата за китката. Лицето му беше празно, но имаше нещо около устата му което казваше, че се опитва да не се усмихне.
- Трябва да Ви задържим всички за нападение – каза Уилкс.
- Страхотно – казах. – Нямам търпение да повдигна обвинение.
Той ме погледна, Очите му бяха само леко ококорени.
- Вие сте единствените прави, госпожице Блейк. Не мисля, че имате основание да повдигате обвинение.
Наведох се малко по - тежко към Джейсън. Капка кръв потече от ъгъла на устата ми. Усещах, че окото ми вече се подува. Винаги ми е било неприятно, когато ме ударят по лицето. Знаех че изглеждам жалка.
- Те ни нападнаха и ние бяхме принудени да се защитим. – Оставих коленете ми да поддадат. Шанг - Да ме хвана и ме вдигна лесно в ръцете си. Затворих очи и се свих към гърдите му.
- По дяволите – каза Уилкс.
- Виж горкото момиче, Били Уилкс – каза Мила. – Ще я заведеш при съдия Хенри. Какво ще правиш с останалата част от хулиганите? Той има дъщеря на нейната възраст.
- По дяволите – каза отново Уилкс с повече сила. – Всички ще отидат в болницата. Ще решим там.
- Линейката е на път – каза Мейдан.
- Една няма да е достатъчна – каза Уилкс.
Мейдан се засмя ниско и дълбоко.
- Няма достатъчно линейки в този град за толкова тела.
- Три биха били достатъчни – отвърна Уилкс.
Стегнах се в ръцете на Шанг - Да. Той се стегна около мен. Едната му ръка, натискаше лицето ми достатъчно силно, че да накара болката в лицето ми да се усили. Оставих дъха си да излиза лесно от тялото ми и се концентрирах над това да бъда много неподвижна, но щях да запомня какво каза Уилкс. Ще видим кой ще се вози в линейката следващият път.

8 ГЛАВА
Трябваше една линейка, един пикап, две патрулни коли, шейната на дядо Коледа и моят микробус за да закараме всички в болницата. Добре де, нямаше я шейната на дядо Коледа, но ние приличахме на парад. Почти шест часа по - късно бяхме обратно е Myerton в единствената стая за разпит, която имаха. Аз бях единственият ранен, който напусна болницата.
Човекът, който Джейсън беше хвърлил към колата имаше трайни увреждания на гръбначния стълб. Разбраха го, когато подутината се смали. Двама от тримата, с които се би Шанг - Да и бяха в безсъзнание, дойдоха в съзнание. Те бяха в съзнание, но нямаше да се възстановят. Третият все още беше в безсъзнание и лекарите казаха че има оток на мозъка и фрактура на черепа. Шанг - Да беше направил на лошия тип комбинация от фрактури. Само Мел беше на моя сметка, но той беше в по - лошо състояние от този с комбинираните фрактури. Отнема адски много време да излекуваш счупена става. Понякога никога не си възстановяваш напълно използването на крайника, почувствах се някак гадно за това, но той извади нож.
Велизарий беше зает адвокат. Той не само постави Ричард под гаранция, но и представляваше нас в последния час. Ричард беше свободен мъж, временно. Ако Велизарий предпази и останалата част от нас от затвора, щеше да си струва парите.
Уилкс не искаше да ни арестува, но искаше да ни вземе отпечатъци. Нямах проблем с това, какъвто Шанг - Да имаше. Той наистина не искаше да му вземат отпечатъци, което накара мен и Уилкс да станем подозрителни. Но ако Шанг - Да не го направи, тогава никой от нас нямаше да го прави. Казах на Уилкс, че ако иска отпечатъците ни, трябва да ни обвини в нещо. Изглеждаше склонен да го направи. Може би това беше защото използвах телефонното си обаждане за да позвъня на полицаи, които познавах, които на свой ред се свързаха с агенти на ФБР, които познавах.
Отговора от федералните направиха Уилкс дяволски нервен. Лошите типове бяха в болница, а ние бяхме затворени в полицейският участък. Не планирате битка пред вратите на участъка, освен ако не сте сигурни, че няма да ви развалят веселбата. Това, че лошите познаваха полицията, нямаше да ни помогне. Те казаха преди време, предизвиквайки Мили да се обади на Уилкс, че това няма да помогне. Но щях да запомня реакцията на Уилкс от обаждането на федералните. Полицаите са много териториални. Без федералните закони да бъдат разбити. ФБР обикновено няма работа при случаи на нападение. Уилкс трябваше да бъде ядосан и да не бъде. О, той издаваше звуци, които показваха, че е ядосан, но трябваше да вдигне ада, а не го направи. От дръпнатата му реакция към всичко беше по - малко убедителна, отколкото трябваше да бъде.
Бих се обзаложила, че е подкупен. Просто не можех да го докажа, разбира се, не беше моя работа да го доказвам. Дойдох тук, за да извадим Ричард от затвора и го направих. Уилкс накрая поиска да говори с мен на саме. Това не хареса на Велизарий, но остана с другите. Седнах на малката масичка и гледах Уилкс. Това беше най - чистият интериор в стая, който бях виждала. Масата бе от блед бор и изглеждаше като ръчна изработка. Стените бяха бели и чисти. Дори линолеума на пода беше болнично светъл. Не мислех, че са използвали много тази стая. И вероятно е започнала живота си като килер. Беше твърде малка за да побере петима, но за двама беше перфектна. Уилкс дръпна стола и седна срещу мен. Той сложи ръцете си пред него и ме погледна. Имаше една лента около главата му, сякаш шапката, която носеше му е малко малка. Имаше обикновена златна сватбена халка на лявата си ръка и един от онези големи часовници, които излязоха от употреба. Тъй като имах женската версия на същия часовник на лявата си китка, беше трудно да критикувам.
- Какво? – казах. – Ще ми мълчите докато не почна да моля за милост?
Той се усмихна леко.
- Проведох няколко телефони разговора за вас, Блейк. Говори се, че прескачате закона, ако ви е необходимо. Може би сте убили много хора.
Просто го гледах. Почувствах как лицето ми става празно. Преди всяка емоция, която изпитах се показваше на лицето ми, но това беше преди година. Имах съвършеният поглед на ченге, който не показва нищо.
- Има ли нещо общо с разговора? – попитах.
Усмивката този път беше голяма.
- Просто ми харесва да знам с кого си имам работа, Блейк, това е всичко.
- Радвам се – казах.
Той кимна.
- Обадих се на Сейнт Луис, на федералните както и на държавните ченгета. Държавният полицай каза, че си трън в задника и си подминала шест закона за един ден.
- Обзалагам се, че е Фриймънт – казах. – Тя все още ми е ядосана за случая, по който работихме заедно.
Той кимна, усмивката му беше приятна.
- Федералните направиха нещо като намек, че ако сте задържана, те могат да намерят причина, за да дойдат да поогледат наоколо.
Усмихнах се.
- Обзалагам се че се забавляваш на това.
Кафявите му очи станаха твърди и тъмни.
- Не искам федералните да се бъркат в делата ми.
- Обзалагам се, че не искаш, Уилкс.
Лицето му се опъна, остави ме да видя колко е ядосан.
- Какво ви пука на вас?
Облегнах се срещу масата.
- Трябва да внимавате повече, кого затваряте Уилкс.
- Той е шибан гимназиален учител от къде да знам, че е живее със шибаната Екзекуторка?
- Не, не живеем заедно – казах автоматично. Облегнах се обратно на седалката. – Какво искаш, Уилкс? Защо искаше да говорим насаме?
Той прокара ръката си през косата си и разбрах колко е нервен. Той беше уплашен. Защо? Какво по дяволите се случваше в този град?
- Ако обвинението в изнасилване изчезне, Зийман е свободен да напусне града. Ти и всички отивате с него. Без вреди, без глупости.
О, писна ми от всичко това.
- Не съм дошла тук да дишам в работите ти, Уилкс. Не съм ченге. Дойдох да измъкна Ричард от беда.
- Той няма да е в беда, ако напусне.
- Аз не съм негов пазач, Уилкс. Не мога да обещая какво ще направи Ричард.
- Защо един гимназиален учител се нуждае от бодигардове? – попита Уилкс.
Свих рамене.
- Какво искате от гимназиален учител, което е достатъчно, че да го вкарате в затвора за изнасилване?
- Всички си имаме нашите тайни, Блейк. Уверете се, че той ще напусне града и ще вземе всичките си хора с него и всички ние ще запазим тайните си.
Погледнах ръцете си който бяха върху масата. Погледнах отново нагоре и срещнах очите му.
- Ще говоря с Ричард и ще видя какво мога да направя. Но не мога да Ви обещая нищо докато не говоря с него.
- Накарайте го да слуша, Блейк. Зийман може да е чист, но вие и аз знаем какъв ще бъде резултата на края.
Поклатих глава.
- Да, знам резултата, но знам и какво хората казват за мен – изправих се.
Той също се изправи и ние се гледахме един друг.
- Не винаги обръщам внимание на буквите на закона, това е вярно. И е една от причините с Ричард да не излизаме вече. Той е чист като агънце, но ние имаме нещо общо.
- Какво е то?
- Бутни ни и ние бутаме обратно. Ричард, обикновено по морални причини, защото това е правилното нещо което трябва да направи. Аз, защото просто ми е неприятно.
- Неприятно. Мел Купър никога няма да може да ходи правилно отново или няма да може да използва напълно лявата си ръка.
- Той не трябваше да вади нож срещу мен – казах.
- Ако нямаше свидетели там, щяхте да го убиете?
Усмихнах се и дори мен усмивката ми се стори страна, без хумор, може би неприятна.
- Ще говоря с Ричард, надявам се че ще бъдем извън града преди утре вечер.
- Не съм невинно ченге от малък град, Блейк. Не оставяйте околните да ви заблуждават. Няма да оставя вас и вашите хора да се ебават с мен.
- Странно – казах – и аз си мислех същото нещо.
- Добре. Знаем положенията си.
- Предполагам, че да.
- Надявам се, когато утре се стъмни вие и приятелите ви да сте се махнали от града ми.
Вгледах се в кафявите му очи. Погледнах в тези изплашени очи, празни, като на мъртвец. Той нямаше очите на професионален убиец. Той дори нямаше очите на добро ченге. Можех да видя страха и почти паниката по краищата. Да, виждах изплашени очи. Но това не означаваше, че той не би ме убил, ако има шанс. Накарайте някой мъж да се страхува достатъчно и никога не знаете какво ще направи. Уилкс вероятно все още не би убил никого, но беше затворил Ричард за изнасилване. Можеха да го затворят за убийство и просто да го убият. Така че Уилкс не беше напълно в пропастта. Но веднъж щом влезеш в тая мрежа в крайна сметка убиваш. Може би Уилкс не го знаеше, но ако бутнехме достатъчно силно, щеше да го разбере

9 ГЛАВА
По времето, когато се върнах в хижата беше след седем. Август е, така че все още бе светло, но можете да кажете, че е късно. Имаше мека светлина, уморена топлина, сякаш денят е нетърпелив да дойде нощта. Или може би просто аз бях уморена. Лицето ме болеше. Най - малко поне нямах шевове на устата. Сестрата в линейката каза, че ще се нуждая от няколко шева. Когато пристигнахме в болницата лекарят каза, че не се нуждая. Един много светъл лъч за мен. Имах нещо като фобия от игли. Но са ми правили шевове без болкоуспокоително и това не беше забавно.
Джамил стоеше пред хижите. Той се бе облякъл в дънки и черна тениска с усмихнато лице върху нея. Тениската беше орязана по средата, така че да му се показва корема. Въпреки че моята танцова карта беше пълна с привлекателни мъже, Джамил имаше един от най - приятните кореми, който бях виждала. Мускулите стояха в рамките на стегнатата гладкост на кожата като керемиди на покрив. Дори не изглеждаше реално. Някак си не си мислех, че непременно ти трябват красиво оформени мускули за да си добър бодигард. Но, хей, всеки се нуждае от хоби.
- Съжалявам, че пропуснах забавното – каза той. Докосна нежно насинената ми устна. Това все още ме караше да трепвам. – Изненадан съм, че си оставила някой да те бележи.
- Тя го направи нарочно – каза Шанг - Да.
Джамил го погледна.
- Анита се престори на слаба – каза Джейсън. – Тя изглеждаше наистина жалка.
Джамил ме погледна. Свих рамене.
- Не оставих онзи да ме ритне в лицето нарочно. Но веднъж щом бях долу, играх на колко много ме боли. По този начин не можеха да ни обвинят нас в нападение.
- Не мислех, че лъжеш толкова добре – каза Джамил.
- Живей и се учи – отвърнах. – Къде е Ричард? Трябва да говоря с него.
Джамил погледна зад себе си към една от хижите. Имаше поглед на лицето му, който не можех да разчета.
- Почиства се. Бил е в едни и същи дрехи два дни.
Гледах внимателно лицето му, опитвайки се да разбера това, което той не ми казваше.
- Какво става, Джамил?
Той поклати глава.
- Нищо.
- Не ми създавай неприятности, Джамил. Нужно ми е да говоря с Ричард, сега.
- Той е в банята.
Поклатих глава и това ме накара да ме заболи.
- Майната на това. В коя хижа е той?
Джамил поклати глава.
- Дай му няколко минути.
- По - дълго – намеси се Шанг - Да, гласът му беше много монотонен.
Джейсън погледна от единият към другият и очите му се разшириха съвсем малко.
- Какво става? – попитах.
Вратата на хижата зад Джамил се отвори. Една жена се появи на вратата. Ричард държеше ръцете й и изглеждаше сякаш се опитва да я избута, нежно, но твърдо извън входната врата. Жената се обърна и ме видя. Светло кафявата й коса бе в една от тези прически, който изглеждаха прости, но всъщност ти отнема един час да я направиш. Тя се дръпна от Ричард и тръгна към нас. Не, към мен. Тъмните й очи бяха изцяло върху мен.
- Луси, недей – каза Ричард.
- Аз просто искам да я помириша – каза Луси.
Това беше вид коментар, който би направило куче ако можеше да говори. Помириши ме, не ме гледай. Ние приматите сме склони да забравяме, че другите бозайници смятат миризмата за по - важна от визията.
Луси и аз имахме време да се изучим една друга, докато тя вървеше към мен. Тя бе съвсем малко по - висока от мен, около метър и шейсет. Походката й бе преувеличена, така че късата й пола с цвят на слива да се движи и да има поглед към жартиерите който носи. Носеше черни обувки на токчета, но ходеше към нас с много добро движение. Блузата й беше бледо лилава, разкопчана достатъчно, че да имам поглед към сутиена и да знам, че е черен и се съчетаваше с останалата част от бельото, което се виждаше. Или сутиена бе предназначен да стой така или тя си го бе направила. Носеше повече грим отколкото аз някога съм носела, но бе добре положен, караше кожата й да изглежда гладка и съвършена. Тъмното й червило беше размазано.
Погледнах зад нея към Ричард. Носеше сини дънки и нищо друго. Водата още капеше по гърдите му. Гъстата му коса падаше по лицето и раменете му на тънки ручейчета. Тъмното й червило беше намазано по устата му сякаш имаше кръвосъсирване. Ние се спогледахме и не мисля, че някой от нас знаеше какво да каже. Жената знаеше какво точно да каже:
- Значи ти си човешката кучка на Ричард.
Беше толкова враждебна, че ме накара да се усмихна. На нея не й хареса усмивката. Тя пристъпи толкова близо към мен, че трябваше да се отдръпна, за да не докосне краката ми черната й пола. Ако имах съмнение какво е тя, сега - толкова близо, силата й танцуваше по кожата ми като насекоми който се удряха в тялото ми. Тя беше могъща. Поклатих глава.
- Виж преди да се занимаваме с върколашки глупости или по - лошо, лични глупости, трябва да говоря с Ричард и защо местните ченгета са му създали неприятностите с изнасилването.
Тя примигна към мен.
- Казвам се Луси Уинстън. Запомни го!
Погледнах в светлокафявите й очи от няколко сантимерта. Бях достатъчно близо, за да видя малките несъвършенства на очната й линия. Ричард беше споменал Луси в затвора. Той не можеше да се среща и с двете, можеше ли?
- Луси, Ричард те спомена.
Тя премигна отново, но този път беше озадачена. Тя отстъпи назад от мен, за да погледне Ричард.
- Ти си й казал за мен?
Ричард кимна.
Тя отстъпи и изглеждаше на ръба да се разплаче.
- Тогава защо...?
Погледнах от единия към другия. Защо какво, ми се искаше да питам. Но не го направих. Беше ми забавно да разтроя Луси. Ако тя заплачеше, можеше да развали забавлението. Вдигнах ръцете си сякаш се предавам и я подминах. Вървях към Ричард, защото трябваше да поговорим, но изглежда жартиерите на Луси изглежда бяха взели много от забавлението.
Не беше моя работа какво прави той. Аз спях с Жан - Клод. Не можех да хвърлям камъни. Тогава защо ми беше трудно да не се ядосам? Може би този въпрос е по - добре да остане без отговор.
Ричард отстъпи назад от вратата, така че да мога да мина покрай него. Той затвори вратата зад мен и се облегна на нея. Изведнъж бяхме сами, наистина сами и не знаех какво да кажа. Той се облягаше на вратата с ръце зад гърба, водата течеше по голата горна част на тялото му. Той винаги е имал хубави гърди, но щеше да има повече тежест, ако не го бях виждала и друг път без риза. Горната част на тялото му беше агресивно мъжка, въпреки че някой културисти се стремят и им е трудно да го постигнат това. Той се смъкна по вратата. Това накара мускулите на корема му да се свият. Някога щях да му помогна да се изсуши. Косата му започваше да изсъхва на вълнообразна маса. Яко той не я оправеше скоро, ще трябва да я мокри и да започне отначало.
- Луси те измъкна от душа без кърпа? – в момента в който го казах, си пожелах да не съм. Вдигнах ръката си и казах: - Съжалявам. Това не е моя работа. Не трябва да бъда коварна към теб.
Той се усмихна, почти тъжно.
- Мисля, че това е вторият път, когато съм те чул да си признаваш, че грешиш.
- О, аз греша много. Просто не си го признавам на глас.
Той отново се усмихна и това беше почти обичайната му усмивка. Този светъл проблясък на перфектни зъби в постоянния тен на лицето му. Повечето хора мислят, че това е просто тен. Знаех, че това е цветът на кожата му, защото бях виждала целия пакет. Ричард се отблъсна от вратата тръгна към мен с босите си крака. Бял, по наясно с линията косми под пъпа му, който изчезваха в панталоните му. Извърнах глава и казах:
- Защо те искат в затвора? – Работа, концентрирай се върху работата.
- Не съм сигурен. Може ли да си взема кърпа и да си довърша изсушаването, докато говорим.
- Това е твоята хижа. Самообслужвай се – казах.
Той изчезна в банята. Аз останах да поогледам. Хижата бе почти идентична на моята, освен, че беше жълта и по - жива и на пода беше нарисувано слънцето. Чаршафите бяха смачкани. Ричард бе почти фанатичен в оправянето на леглото. Някак си Луси не ми изглеждаше от спретнатият тип. Обзалагам се, че тя е разбъркала леглото. Разбира се, имаше мокро петно от едната страна, така че може би й бяха помогнали. Минах с ръка през влажния чаршаф. Дори възглавницата беше мокра, сякаш гъста мокра коса е била положена на нея. Гърлото ми се стегна, ако не се познавах по - добре, щях да кажа, че имам сълзи в очите. Сега със сигурност - не. Имам предвид аз бях зарязала Ричард. Защо да плача?
Имаше друга картина на Ван Гог над леглото - беше „Слънчогледи”. Чудех се дали във всяка хижа имаше картина на Ван Гог, която съвпада с цвета на обзавеждането. Може би, ако се концентрирах върху обзавеждането на стаята, нямаше да продължавам да се чудя дали Луси е гледала слънчогледите докато Ричард ... Извърнах поглед. Нямах нужда да гледам това - никога. Наистина ли си мислех, че Ричард ще остане целомъдрен докато аз се чукам с Жан - Клод? Наистина ли очаквах от него, че ще ме чака. Може би бе така. Глупаво, но може би бе истина.
Вратата в банята все още бе затворена. Можех да чуя водата да тече. Взимаше ли си друг душ? Може би просто намокряше отново косата си. Може би. Или може би се почистваше. Сексът никога не е чист, както го правят по филмите. Истинският секс е разхвърлен. Добрият секс е объркан. Три месеца с Жан - Клод и аз съм експерт по секса. Това е почти смешно. Аз бях целомъдрена докато не дойде той. Не девствена. Годеникът ми, в колежа, се погрижи за това. Бях паднала в ръцете на годеника си с доверието, което само първата любов може да ти даде. Това бе едно от последните наивни неща, които бях направила. Ричард и аз бяхме сгодени за кратко време. Ние никога не сме правили секс. И двамата бяхме целомъдрени от първият ни опит в колежа с други хора. Просто въпрос на личен избор, който споделяхме. Може би ако се бяхме отдали на тази страст нямаше да има толкова много топлина останала между нас. Разбира се в последно време ние най - вече се биехме.
Ричард беше твърде добросърдечен, твърде услужлив, прекалено гнуслив за да спазва правилата на вълчата глутница. Той имаше шанс да убие стария Улфик - Маркус, два пъти и двата пъти Ричард отказа да го направи. Няма убийство, няма нов Улфик. Аз го натиснах да убие Маркус. И след като го направи, го зарязах. Не е ли това нелоялност? Разбира се, аз не му бях казала да яде Маркус, просто да го убие. Какво е малко канибализъм между приятели?
Водата все още течеше в банята. Ако не се страхувах, че той ще ми отговори по нищо друго освен кърпа, щях да почукам на вратата и да му кажа да побърза. Но бях видяла достатъчно от г-н Зийман за един ден. Още малко определено ще е в повече.
Имаше заковани снимки над бюрото. Тръгнах към тях. Изкарах един семестър по примати, изследвани в:Северна Америка. Всички го наричахме тролският клас. Малкият Смоуки е планински трол и е един от най - малките северно американски тролове. Те са средно между метър и двайсет до пет метра. Предимно са вегетарианци, но допълват храната си с мърша и насекоми. Оставих всички статистики да преминат през главата ми, докато вървях към снимките. Всички бяха обхванати в черни кожи от глава до пети. Седяха в дърветата, сгушени заедно, изглеждаха като много високи шимпанзета или пясъчни горили, но имаше снимка, на която ходеха. Тя ходеха на два крака. Единствените примати освен хората, които ходят прави. Близкият план на лицата им беше изумителен. Лицата им бяха по - покрити с козина от човекоподобни маймуни и с повече мъжки характер. Някой ранни теории казваха, че троловете са липсващото звено между човека и маймуната. Имало е най - малко два известни случая в цирковете в началото на 1900 г., за турне с тролове, но са били представени като диви мъже. Американските заселници са убивали троловете в продължение на векове. В началото на 1900 г. са били достатъчно редки, за да бъдат странни.
Две неща се случват през 1910 г. който спасяват троловете от пълно унищожение. Първо: беше излязла научна статия която казва, че троловете използват сечива и погребват мъртвите си с цветя и лични предмети. Учените внимаваха много да не проектират нищо извън констатациите, но медиите го направиха. Тя заявиха, че троловете вярват в задгробният живот, това означавало, че вярват в Бог. Един евангелистки министър на име Саймън Баркли смятал, че Бог говори с него. Той отишъл при троловете и се опитал да ги обърне към християнството. Той написа книга за преживяванията си с Петър (трола) и тя стана бестселър. Изведнъж троловете станаха популярни. Един от професорите ми по биология държеше снимка на трола Петър в кабинета си. Главата му беше наклонена и ръцете му бяха една в друга. Той дори носеше дрехи, въпреки че министърът Баркли трябваше постоянно да го наблюдава или Петър си е разкъсвал дрехите.
Не бях сигурна колко добри моменти е имал Петър с Баркли, но той спаси неговият вид от почти сигурно изчезване. Петър е бил северно американски пещернячески трол, единственият вид по - малък на този континент от Малкия Смоуки. Баркли ходеше с божията благословия, но той не беше глупав. Все още имаше Големи Смоуки в планината и до днес, те бяха от осем до дванадесет метра високи и месоядни. Баркли не се беше опитал да спаси някой от тях. Може би бе за добро. Щеше да е наистина успокоително, ако трол беше изял Баркли вместо да се моли с него.
Троловете бяха първия защитен вид в Америка. Големите планински Смоуки тролове не бяха защитени. Били са, но тогава са изтръгвали големи дървета и са удряли туристите до смърт. Трудно е да получиш добри отзиви в печата по този начин. Все още имаше тролско общество, наречено приятелите на Петър. Въпреки, че е незаконно да убиваш тролове - всякакви тролове, по всякаква причина - това все още се случваше. Ловците ги ловяха. Въпреки че вгледана в тези човешки лица, не знаех какво наистина ги правят. Не ставах просто за трофеи.
Ричард излезе от банята с поток от пара. Все още носеше дънки, но сега имаше кърпа на главата си и сешоар в едната ръка. Той беше намокрил отново косата си, изглеждаше сякаш се бе напъхал целия под душа, за да го направи. Милост, той си беше изсушил ръцете и гърдите. Ръцете му изглеждаха невероятно силни. Знаех, че той може да си подмята малки слонове, независимо как изглеждаха мускулите му, но точно те ми помагаха да си спомня. Физически той беше удивителна гледка. Но ме накара да се зачудя защо е отделил допълнително време за тялото си. Ричард обикновено не се интересуваше от такива неща. Посочих снимките.
- Големи са. – Усмихнах се и мислех. Някога бях предвидила живота си в областта на този вид работа. Нещо като свръхестествената Джейн Гудол. Макар че, наистина приматите не бяха моята основна област на интерес. Дракони, може би, или езерни чудовища. Нищо което ще ме изяде, ако има шанс. Но това беше отдавна. Преди Бърт, шефът ми, да ме назначи да вдигам мъртвите и да убивам вампири. Понякога, въпреки че Ричард бе по - голям от мен с три години, ме караше да се чувствам по стара. Той все още се опитваше да живее сред всички странни глупости. Аз се отказах от всичко друго освен глупостите. Не можете да правите и двете неща едновременно, или аз не можех.
- Ще те заведа да ги видиш, ако искаш – каза той.
- С удоволствие, ако троловете са на разстояние.
- Те са свикнали с посетители. Кари, д-р Онслол, започна да позволява на малки групи туристи да идват и да правят снимки.
Той спомена Кари в същото изречение със Луси. Това същата жена ли беше?
- Получавате ли пари за това?
Той седна от едната страна на леглото и включи сешоара.
- Винаги се получават пари за проект като този, но не от пари се нуждаем. Нуждаем се от добри отзиви в пресата.
Намръщих му се.
- Защо се нуждаеш от добри отзиви в пресата?
- Чела ли си вестниците напоследък – попита той. 
Махна кърпата от главата си. Косата му беше тъмно кафява, влажна, тежка, сякаш все още имаше вода, която да се изстиска от нея.
- Знаеш, че не чета вестници.
- Нямаш и телевизор, както и да е, но трябва да знаеш.
Облегнах задника си на ръба на бюрото, толкова далеч от него, колкото можех без да напускам стаята. Купих си телевизор, така че да гледам стари филми и видео клипове.
- Не гледам много телевизия вече.
- Жан - Клод не е фен на мюзикъли? – попита Ричард и там в гласа му беше всичко, което бе изпитал през последните няколко седмици: гняв, ревност, болка и жестокост. Беше почти облекчително да го чуя. Гневът му направи всичко по лесно.
- Жан - Клод не е много наблюдателен. Той е по - изпълнителен.
Лицето на Ричард изстина, гняв изпълни високите му, изваяна скули.
- Луси също не е много наблюдателна – каза той, Гласът му беше нисък и внимателен.
Засмях се и не беше щастлив звук.
- Благодаря, че го правиш толкова лесно, Ричард.
Той погледна надолу към пода. Косата му бе само от едната страна на лицето му, което бе в профил.
- Не искам да се бием, Анита. Наистина не искам.
- Можеш да ме заблудиш – казах.
Той погледна нагоре и шоколадово тъмите му очи бяха с нещо повече от цвят.
- Ако исках битка. Можех да се дам на Луси. Щях да те оставя да ни намериш заедно в леглото.
- Ти не си вече мой, Ричард. Защо трябва да ме притеснява какво, по дяволите, правиш?
- Това е въпрос нали? – Той се изправи и тръгна към мен.
- Защо те затвориха? – попитах. – Защо те искат в затвора?
- Това си ти, Анита. Изцяло работа.
- А ти се оставяш да се разсееш, Ричард. Не държиш очите си върху топката. – Боже спортни метафори. Може би това бе заразно.
- Добре – каза той. Тази единствена дума беше толкова гневна, че почти болеше. – Бандата тролове, които изучаваме е разделена на две банди. Раждаемостта им е толкова ниска, че те не го правят много често. Това е първият записан клон на семейство в Северна Америка на тролска група този век.
- Това е интересно, но какво общо има с всичко?
- Просто млъкни и слушай – каза той
Направих го. За първи път.
- Втората по - малка група излязоха извън парка. Те са били на частна земя малко повече от година. Фермерът, който притежава земята нямаше проблеми с това. В действителност той изглежда се радваше. Кари го заведе за да види първото бебе трол родено на земята му и той направи снимка която държи в портфейла си.
Погледнах го.
- Звучи страхотно.
- Фермера, Иван Грийн, почина преди около шест месеца. Неговият син няма любов към природата.
- Аха – казах.
- Но троловете са силно застрашен вид. Те не са като водните кончета или краставите жаби. Те са големи претенциозни животни. Синът се опита да ги пропъди от земята си, но ние го спряхме със законно основание.
- Но синът не беше щастлив от това – казах.
Ричард се усмихна.
- Не много.
- Така, че той те съди – казах.
- Не точно – каза Ричард. – Ние очаквахме да направи това. Всъщност трябваше да се досетим, че има нещо погрешно в това, че той не ни съди.
- Какво е направил? – попитах.
Гневът течеше докато Ричард говореше. Винаги беше доста трудно да го ядосаш. За мен, това беше едно от най - добрите ми неща. Той взе кърпата от леглото и започна да суши косата си докато говорехме.
- Започнаха да изчезват кози от местният фермер.
- Кози?
Ричард погледна към мен през завеса от мокра коса.
- Кози.
- Някой е чел прекалено много „Били графът коза” – казах.
Ричард зави по здраво кърпата около главата си и седна на леглото.
- Точно така. Никой, който знае нещо за троловете, не би предположил, че трол ще вземе коза. Дори и малките европейски тролове биха вземи кучето ти, но не и коза.
- Така че, това е устойчиво – казах.
- Да, но вестниците се хванаха за това. Ние все още бяхме наред докато не започнаха да изчезва кучета и котки.
- Поумнели са – казах.
- Те са изслушали интервюто на Кари, където тя обсъжда хранителните им навици.
Отидох и застанах в долната част на леглото.
- Защо местните ченгета се интересуват от някаква разправа за земя?
- Чакай, става по - лошо.
Вдигнах разпиляната завивка и седнах на ръба на леглото с завивката на куп в скута ми.
- Колко по - лошо?
- Човешко тяло беше открито преди две седмици. Това беше един от ужасните инциденти с туризма в планината. Той е паднал от планината. Това се е случило – каза Ричард.
- Имайки поглед към, някои от планините не съм изненадана.
- Но, някак си, тялото е било вписано като тролско убийство.
Намръщих му се.
- Това не е като убийство от акула Ричард. Как могат да кажат че го е направил трол?
- Не го е направил трол.
Кимнах.
- Разбира се че не е, но какви са били доказателствата им, фалшиви или по друг начин?
- Кари се опита да получи доклада на следователите. Но той беше даден първо на вестниците. Човекът е бил пребит до смърт и е имал ухапвания по тялото си от животно. Тролски ухапвания.
Поклатих глава.
- Всеки, който умре в тези планини ще има животинско ухапване по тялото. Троловете са известни с това, че се хранят с мърша.
- Не и според шериф Уилкс – каза Ричард.
- Какво получава шерифа за всичко това?
- Пари – каза Ричард.
- Знаеш ли го със сигурност?
- Имаш предвид дали мога да го докажа?
Кимнах.
- Не, Кари се опита да намери пътеката от хартия, но до сега нищо. Тя разследваше наоколо, опитваше се да ме измъкне от затвора последните дни.
- Същата Кари, която спомена в затвора?
Ричард кимна.
- Аха – казах.
- Ще кажеш просто аха? – попита той.
- Да и се извинявам за това, но е по - добре Кари да работи над мистерията, отколкото да се вкара в затвора при гаджето си.
- Вече не сме гаджета – каза той.
Пропуснах това малко знание.
- Обществото знае ли, че ти не си новина вече?
- Не бих казал.
- Тогава можеш да ми обясниш защо те искат в затвора? Те, те затвориха за изнасилване, защото до сега на Уилкс не му стискаше да убие.
- Мислиш, че това се е променило?
Докоснах подутата си устна.
- Той вече започна да вдига нивото на насилието.
Ричард се наведе по леглото докато пръстите му не докоснаха синините на лицето ми. Беше докосване, усещано като крила на пеперуда.
- Уилкс ли направи това?
Сърцето ми изведнъж заби по - бързо.
- Не. Уилкс беше много внимателен да показва само в краен случай лошите си нужди.
Ричард се усмихна. пръстите му докоснаха лицето ми, само по нараняванията.
- Колко от тях нарани ти?
Пулсът ми биеше толкова бързо, че се страхувах че той може да го види да подскача по врата ми.
- Само един.
Ричард се приближи малко по - близо до мен, все още оставил ръката си на бузата ми.
- Какво направи с него?
Не знаех дали да се дръпна или да обвия болката на лицето си срещу хладната топлина на дланта му.
- Счупих му ръката и крака.
- Защо го направи? – попита Ричард.
- Той заплаши Шанг - Да и извади нож срещу мен. – Гласът ми прозвуча задъхано.
Ричард се приближи по - близо и по - близо. Той дръпна кърпата от главата си и гъстата му коса падна в хладни мокри кичури около лицето му, върху кожата му. Устните му бяха толкова близо до устата ми, че можех да усетя дъха му. Изправих се, отдръпнах се от него и се гледахме един друг.
- Защо не, Анита? Ти ме искаш. Мога да го усетя, да го помириша, да го вкуся с езика си.
- Благодаря, че го направи толкова визуално, Ричард.
- Все още ме искаш, след няколко месеца в леглото му. Ти все още ме искаш.
- Това не го прави правилно – казах.
- Сега си лоялна към Жан - Клод?
- Просто се опитвам да не се прецаквам повече отколкото вече съм, Ричард. Това е всичко.
- Съжаляваш ли за избора си? – попита той.
Поклатих глава.
- Без коментар.
Той се изправи и тръгна към мен. Вдигнах ръка и той се спря. Тежестта в погледа му почти можеше да се докосне, сякаш можех да усетя това, което той си мислеше и то беше лично и интимно и нещо, което никога не бе правено преди.
- Шериф Уилкс каза да се махнем от града до утре вечер, да вземем приятелите си с нас и той просто ще забрави всичко. Обвинението за изнасилване ще изчезне и ти ще можеш да се върнеш към нормалният си живот.
- Не мога да го направя, Анита. Те говорят за лов на тролове с кучета и пушки. Няма да си тръгна, докато не знам че троловете са в безопасност.
Въздъхнах.
- Училището започва след по - малко от две седмици. Ще останеш ли тук и ще загубиш ли работата си?
- Наистина ли мислиш, че Уилкс ще ме задържи толкова дълго? – попита Ричард.
- Не, мисля че той или някой от хората му ще започне да убива хора. Трябва да разберем защо земята е толкова ценна.
- Ако има минерални изкопаеми, Грийн не е подал доклад, което означава, че той няма необходимото разрешение и е партньор.
- Какво имаш предвид с разрешение и партньор?
- Ако той открие, да кажем изумруди, на земята си, която граничи с националният парк, той трябва да подаде иск и да се опита да получи разрешение за взривяването на мини до парка. Ако той е открил нещо, за което е необходимо взрив и твърда мина, като добив на олово или нещо подобно, то тогава той се нуждае от партньор, който да го финансира. Тогава той трябва да подаде иск за да покаже официално партньорство.
- Кога започна да изучаваш геология?
Той се усмихна.
- Опитахме се да разберем, какво ценно в земята би си заслужавало подобни проблеми. Минералите изглеждат логичен избор.
Кимнах.
- Съгласна съм, но ако не са минерали или нещо лично той не е задължен да споделя тази информация, нали?
- Точно така.
- Трябва да говоря с Кари и другите биолози – казах.
- Утре.
- Защо не тази вечер?
- Ти го каза отвън: върколашки глупости.
- Какво трябва да значи това? – попитах.
- Значи, че има само четири нощи до пълнолунието, а ти си моя лупа.
- Чух, че има кандидатки за работата. – казах.
Той се усмихна и усмивката не беше достатъчно неудобна.
- Ти може да го намериш за странно, но много жени ме намират за привлекателен.
- Знаеш, че това не ми е непознато – казах.
- Но ти все още си с Жан - Клод – отвърна той.
Поклатих глава.
- Излизам от тук, Ричард. Ще стоя наоколо и ще се опитам да попреча да бъдеш убит или да бъде убит член на глутницата ни, но нека изключим личните глупости.
Той смали дистанцията между нас и аз вдигнах ръцете си за да му попреча да ме докосне. Ръцете ми се озоваха на голите му гърди. Сърцето му биеше срещу ръцете ми като животно в капан.
- Не прави това, Ричард.
- Опитах се да те мразя и не успях. – Той сложи ръцете си срещу моите, държеше ги срещу твърдата гладкост на гърдите си.
- Опитай по - усилено – но това беше само шепот.
Той се наведе към мен и аз се отдръпнах.
- Ако не изсушиш косата си ще трябва да я мокриш отново.
- Ще рискувам. – Той продължи да се накланя към мен, устните му бяха наполовина разтворени.
Отстъпих назад, дърпайки ръцете си от неговите и той ме остави. Той беше достатъчно силен, че не му беше нужно да ме оставя и това все още ме притесняваше. Бях с гръб към вратата.
- Спри да се опитваш да ме обичаш, Ричард.
- Опитах се.
- Тогава престани да се опитваш и просто го направи. – Вратата се притисна към гърба ми. Хванах бравата без да се обръщам.
- Ти бягаш от мен сега. Избяга от мен при Жан - Клод. Сложи тялото му около теб като щит, който да ме задържи надалеч.
Отворих вратата, но той внезапно беше там, държейки вратата полузатворена. Започнах да дърпам вратата и това беше като да буташ неподвижна стена. Едната му ръка натискаше вратата, срещу моите напъни и не можех да я помръдна. Мразех това много.
- Дявол го взел, Ричард, пусни ме!
- Мисля, че се страхуваш от това, колко повече обичаш мен от Жан - Клод. Най - малко с него знаеш, че не ти си влюбената.
Заклещих тялото си до вратата така, че той да не може да ме докосне, но спрях да се опитвам да я отварям. Погледнах нагоре към него, към всеки красив сантиметър от него.
- Може да не обичам Жан - Клод по същия начин, по който обичам теб.
Той се усмихна.
- Не бъди самонадеян. – казах. – Аз обичам Жан - Клод. Но любовта не е достатъчна, Ричард. Ако любовта беше достатъчна сега нямаше да съм с Жан - Клод. Щях да съм с теб.
Погледнах в големите му кафяви очи и казах:
- Но аз не съм с теб и любовта не е достатъчна. Сега се махни от проклетата врата.
Той отстъпи, ръцете му бяха от двете страни.
- Любовта може да бъде достатъчна, Анита.
Поклатих глава и пристъпих по стълбите. Тъмнината беше толкова гъста, че можеше да се докосне, но все още не беше солидна.
- За последен път ме чуй. Ти уби за пръв път и не можеш да го преживееш. Аз просто трябваше да застрелям Маркус.
- Никога нямаше да ти простя това – каза той.
Издадох тежък звук, който почти бе смях.
- Но поне нямаше да се мразиш. Аз щях да бъда чудовището, а не ти.
Красивото му лице изведнъж стана много сериозно, всичката светлина изчезна от него.
- Каквото и да направя, където и да отида, Анита, аз съм чудовище. Ти ме остави заради това, което съм.
Стъпих на земята погледнах към него. Нямаше светлина от хижата и Ричард стоеше като по тъмна сянка от нощта.
- Мисля, че каза, че съм те оставила, защото се страхувам от това, колко много те обичам.
Той изглеждаше объркан, не знаеше как да се справи със собствената си логика обърната срещу него. Накрая ме погледна.
- Знаеш ли защо ме остави?
Исках да кажа: „Защото изяде Маркус”, но не го направих. Не можех да му го кажа това в лицето, тогава наистина щеше да повярва на най - лошото за себе си. Той вече не беше мой проблем, тогава защо ми пукаше колко наранено беше егото му? Добър въпрос. Нямах добър отговор. Освен това може би имаше известна истина в това което казваше Ричард. Не знам вече.
- Отивам в хижата си сега, Ричард. Не искам да говорим за това повече.
- Страхуваш се? – попита той.
Поклатих глава и отговорих без да се обръщам.
- Уморена съм.
Продължих да вървя, знаейки че той ме гледа. Паркинга бе напълно празен. Не знаех къде бяха отишли Джамил и останалите и не ме интересуваше. Нуждаех се от малко време насаме. Вървях през меката лятна тъмнина. Звездите се бяха разлели по небето. Блестяха и осветяваха сенките на листата. Това бе една прекрасна вечер. Ричард беше казал нещо за вълчите глупости. Щяхме да се съберем на луна светлина. Господи мразех, че ще трябва да си тръгна.

10 ГЛАВА
Облегнах се на вратата на хижата си, очите затворени, дишах хладният въздух. Бях включила климатика за двамата си гости. Ковчезите седяха по средата между бюрото и леглото. Под „Цирка на прокълнатите”, дълбоко под земята, нито Деймиън, нито Ашър спяха до пълното стъмване. Не бях сигурна дали те са се събудили или не. Макар, че всъщност това беше частичен егоизъм. Вампирите, затворени на горещо място имат тенденцията да миришат на вампири. Те не миришеха като мъртви тела. Те миришеха на нещо като змии и все пак не точно. Беше задушаваща миризма. Плътна, на мускус, повече като на бозайници от колкото като на влечуги. Миризмата на вампири.
Как можех да спя с някого от тях? Беше тъмно в хижата, но все още имаше слаба светлина, която влизаше през прозорците. Слабо докосване на тъмнината срещу бляскавите ковчези. Дали това малко докосване на светлина беше достатъчно, че да държи двамата вампира в кома, мъртви в ковчезите им, чакащи пълната тъмнина? Имаше нещо, защото знаех, че те са неподвижни и чакат в ковчезите си. Малко концентрация и знаех, че те все още са мъртви за света.
Минах между ковчезите в банята, затворих и заключих вратата. Тъмнината изглеждаше твърде солидна. Светнах лампата. Тя бе бяла и сурова след тъмнината. Останах да премигвам в миг на яркост. Първият добър поглед към лицето ми в огледалото ме изуми. Ъгъла на лявото ми око бе един прекрасен нюанс от лилаво - черни подутини и подпухвания. Да го видя го направи по - лошо, нещо като да погледнеш порязване, не те боли докато не го забележиш. Лявата ми буза беше в прекрасен зеленикаво - кафяв нюанс. Беше гадното зелено, което обикновено отнема дни за да се появи на рана. Долната ми устна беше подпухнала. Все още можете да видите ръба на потъмнената кожа откъдето бях кървяла. Прокарах езика си в устата си и можех да усетя вълнообразната линия, където бузата ми бе притисната към зъбите, но беше излекувана. Вгледах се в огледалото и осъзнах, че с възпаленията и ужасния вид, не изглеждах толкова зле колкото трябваше. Отне ми няколко минути гледане за да разбера. Когато го направих най - накрая осъзнах какво се случва, прилив на страх премина през тялото ми от пръстите на краката до върха на главата ми. Почувствах се почти изтощена. Бях се излекувала. Бях превърнала рана сякаш беше на дни, а беше направена преди няколко часа. По този начин, синините утре нямаше да ги има. Трябваше да нося белега дни, седмица най - малко. Какво по дяволите се случваше с мен?
Почувствах Деймиън да се събужда в ковчега си. Почувствах го като пробождане в тялото си. Това ме олюля срещу мивката. Знаех, че е гладен и знаех че ме усеща на една ръка разстояние. Бях човешкия слуга на Жан - Клод, обвързана с белези, който само смъртта можеше да прекъсне. Но Деймиън беше мой. Бях вдигала него и други вампири, Уили Маккой повече от веднъж. Бях ги извикала от ковчезите им през светлата част на деня, на сигурно под земята, но слънцето светеше когато го направих. Един некромансър беше казал, че това е съвсем логично. Ние можем да вдигаме зомбитата, след като душите са се махнали от тялото, така че аз мога да викам вампирите единствено, когато душите им са избягали за през деня.
Дори не спорех за вампири и въпроса с душите. Животът ми беше достатъчно сложен без религиозни дискусии. Знам, просто отлагах неизбежното. Ако останех с Жан - Клод, щеше да трябва да намери истината по този въпрос. Без криене. Но не и тази вечер.
Вдигането на Деймиън създаде някаква връзка между нас. Не го разбирах и нямах кого да попитам за съвет. Аз бях първия некромансър от няколко стотин години, който можеше да вдигне вампири като зомбита. Това ме плашеше. Плашеше Деймиън повече. Честно казано, не го обвинявах.
Ашър също ли беше буден? Концентрирах се върху него, изпращайки силата, магията или каквото по дяволите беше, пасивно. Тя го докосна и той ме усети. Той беше буден и ме усещаше. Ашър беше вампир повелител. Не толкова могъщ, колкото Жан - Клод, но повелител все пак. Това му даваше определени умения, които Деймиън, който беше по - възрастният от двамата, никога нямаше да има. Без връзката между нас, Деймиън нямаше да усети, че търся Ашър.
Исках няколко минути да съм сама и не мисля, че щях да ги получа. Не ги изчаках да ме извикат. Отворих вратата и застанах в рамката на светлина, мигаща към мрака. Вампирите стояха като бледи сенки в мрака. Натиснах ключа за светлината. Ашър вдигна ръката си, за да защити очите си от светлината, но Деймиън просто примигваше към мен. Исках да ги покрия със светлина. Исках да изглеждат като чудовища, но те не го правеха.
Деймиън беше зеленоок и червенокос, но това не го покриваше напълно. Косата му падаше като червена завеса около горната част на тялото му, така че костта изглеждаше като разпиляна кръв срещу зеленината на копринената му риза. Ризата бе по - бледо зелена от очите му. Те бяха течен огън, пожар, ако можеше зеленото да гори. Не бяха вампирските сили това, което караше очите му да блестят. Това беше естественият им цвят. Ашър беше синеок и рус, но това и него не го описваше напълно. Косата покриваше раменете му на златни вълни. Нямам предвид русо, а златно. Косата му беше почти метална в блясъка си. Очите му бяха светлосини, толкова светли че бяха почти бели, като очите на хъски. Той беше облечен в бяла официална риза, спусната над шоколадово кафявите му официални панталони. Кожени мокасини, без чорапи завършваха облеклото. Прекарвах прекалено много време около Жан – Клод, за да мога да говоря за дрехи. Ако можете да спрете да гледате очите и косата му достатъчно дълго за да видите лицето му, Ашър беше изцяло прекрасен. Деймиън беше красив, но дължината на челюстта му и по - наклоненият нос, малки несъвършенства, които биха могли да минат незабелязани, ако не беше Ашър за сравнение. Ашър беше прекрасен, красив като средновековен херувим… половината от него, така де.
Половината от лицето на Ашър беше красиво, каквото е било винаги през вековете. Другата половина беше покрита с белези. Белези от светена вода. Белезите започваха от средата на лицето му, така че очите, носа и перфектните му устни бяха останали недокоснати, а останалата част беше разтопена като восък. Вратът му беше блед и съвършен, но знаех че белезите продължават по раменете му. Горната част на тялото му бе покрита с по - лоши белези от тези на лицето. Но както при лицето му, само половината част от тялото му беше белязана. Другата половина все още беше прекрасна. Знаех, че белезите спират до горната част на бедрото му, но никога не го бях виждала напълно гол. Трябваше да приема думата му, че белезите покриват пространството между бедрата му. Той беше мълчалив, въпреки че никога не каза, че не може да прави секс, защото е белязан. Не знаех със сигурност и не исках да знам.
- Къде са бодигардовете ти? – попита Ашър.
- Моите бодигардове? Имаш предвид Джейсън и кожените?
Ашър кимна. Златната му коса падна напред пред обезобразената страна на лицето му. Това бе стар навик. Косата скриваше белезите или почти ги скриваше. Той можеше да използва сенките по същият начин. Изглежда той винаги знаеше от къде ще го освети светлината. Векове на практика.
- Не знам къде са – казах. – Току що говорих с Ричард. Предполагам, че те са решили да ни оставят малко лично пространство.
- Имахте ли нужда от лично пространство? – попита Ашър.
Той погледна направо към мен, като използваше белезите и красотата си за двоен ефект. Не изглеждаше щастлив по - някаква причина.
- Нищо от това не е твоя работа – казах.
Деймиън седна на земята внимателно до леглото. Прокара бледите си дълги пръсти по сините чаршафи.
- Не в това легло, не си го направила – каза той.
Дойдох и застанах до леглото, погледнах надолу към него.
- Ако още един вампир или каквото и да е ми каже, че могат да помиришат секса, ще закрещя.
Деймиън не се усмихна. Той никога не е бил щастлив лагеруващ, но напоследък беше по - сериозен от обикновеното. Той просто стоеше там и ме гледаше. Жан - Клод, дори Ашър щяха да се усмихнат. Деймиън просто гледаше в очите ми и задържаше скръбта си по начина по - който другите задържаха смеха. Протегнах ръка и докоснах рамото му, трябваше да избутам косата му назад за да мога да го направя. Той се дръпна назад от докосването ми сякаш беше наранен. Изправи се на крака и отиде да застане до вратата. Задържах ръката си, озадачена.
- Какво не е наред с теб, Деймиън?
Ашър дойде да застане до мен. Постави ръцете на раменете ми.
- Ти си напълно права. Какво правиш с мосю Зийман не е моя работа.
Плъзнах ръцете си над неговите, плъзнах пръстите ми да се преплетат с неговите. Спомних си усещането за хладната кожа върху моята. Облегнах се на него, дръпнах ръцете му около мен, и не бях достатъчно висока. Това не беше мой спомен. Беше на Жан - Клод. Той и Ашър са били спътници повече от двадесет години, някога. Въздъхнах и започнах да се дърпам. Ашър облегна брадичката си върху главата ми.
- Нуждаеш се от нечии ръце, за да не се чувстваш застрашена.
Облегнах се на него, затворих очи и само за момент го оставих да ме държи.
- Единствената причина, поради която се чувствам толкова добре е, това че чувствам удоволствието на друг.
Ашър целуна нежно горната част на главата ми.
- Защото ме виждаш през носталгичните спомени на Жан - Клод. Ти си единствената жена през повече от двеста години, която не ме накара да се чувствам като цирков изрод. Облегнах лицето си срещу рамото му.
- Ти си опустошително красив, Ашър.
Той махна косата ми от насинената ми буза.
- За теб, може би. – Той се наведе над мен и положи нежна целувка върху бузата ми.
Дръпнах се от него, нежно, почти неохотно. Защото си спомням Ашър сякаш го бях имала през целият си живот. Ашър не се опита да ме задържи.
- Ако вече не беше влюбена в двама мъже, погледът ти към мен щеше да бъде достатъчен.
Въздъхнах.
- Съжалявам Ашър, не трябваше да те докосвам така. Просто ... – не знаех как да го опиша с думи.
- Третираш ме като стар любовник – каза Ашър. – Ти се забравяш и ме докосваш сякаш си ме докосвала и преди, винаги като първи път. Не се извинявай за това, Анита. Аз му се наслаждавам. Никой друг не ме е докосвал така свободно.
- Жан - Клод го прави – казах. – Това са неговите спомени.
Ашър се усмихна и беше почти опечалено.
- Той е лоялен към теб и мосю Зийман.
- Той те е отхвърлил? – попитах и си пожелах да не бях.
Ашър се усмихна този път светло.
- Ако не можеш да го споделиш с друга жена, би ли го споделила с друг мъж?
Помислих за секунда или две.
- Не. – Намръщих му се. – Защо се чувствам сякаш трябва да се извинявам за това?
- Защото споделяш спомените на Жан - Клод за Джулиана и мен. Ние бяхме щастлива тройка почти толкова дълго, колкото ти си жива.
Джулиана беше човешкият слуга на Ашър. Тя е била изгорена на клада от същите хора, който са наранили Ашър. Жан - Клод не е можел да ги спаси и двамата. Не бях сигурна, че на Жан - Клод му беше простено изцяло за това. Деймиън каза:
- Не искам да ви прекъсвам, но трябва да се нахраня. – Той стоеше до вратата, прегръщаше се, сякаш му беше студено.
- Искаш ли да отворя вратата и да повикам вечерята? – попитах.
- Искам разрешение да отида да се нахраня – каза той.
Намръщих се на изразяването му, но казах:
- Намери някой от нашите ходещи донори и се самообслужи. Не можем да ловуваме тук.
Деймиън кимна, изправи се сякаш до сега беше стоял изгърбен. Можех да усетя, че е гладен, но не гладът го караше да се свие.
- Няма да ловувам.
- Добре – казах.
Той се поколеба с ръка на ключалката. Гърба му беше към мен, гласът му дойде нисък.
- Може ли да изляза и да се нахраня?
Погледнах Ашър.
- Той на теб ли говори?
Ашър поклати глава.
- Мисля че не.
- Разбира се, обслужи си се сам - казах.
Деймиън отвори вратата и се изплъзна на вън. Той остави вратата леко открехната.
- Какъв е проблемът му напоследък? – попитах.
- Мисля, че той трябва да отговори на този въпрос – каза Ашър.
Обърнах се и го погледнах.
- Това значи, че не можеш да ми отговориш или не искаш?
Ашър се усмихна и лицето му се движеше свободно дори и с белязаната кожа. Той се бе консултирал с пластичен хирург в Сейнт Луис. Никой не се е опитвал да поправи щети от светена вода върху вампир, така че не знаеха дали ще проработи, но лекарите бяха обнадеждени. Първата операция беше след месец.
- Това означава, Анита, че някои страхове са твърде лични.
- Да не казваш, че Деймиън се страхува от мен? – Не се опитах да сдържа учудването в гласа си.
- Казвам, че трябва да говориш с него директно, ако искаш отговор.
Въздъхнах.
- Страхотно, точно от това се нуждаех. Друг сложен мъж в живота си.
Ашър се засмя и смеха се плъзна по голите ми ръце и ме накара да настръхна. Единственият друг вампир, който можеше да прави това с мен беше Жан - Клод.
- Престани – казах.
Той се поклони ниско.
- Моите най - искрени извинения.
- Глупости – казах. – Отиди вечеряй. Мисля, че върколаците планират някакво парти или церемония.
- Нуждаеш се от един от нас с теб през цялото време, Анита.
- Чух за ултиматума на Жан - Клод. – Погледнах го и не можех да сдържа изненадата върху лицето си. – Наистина ли мислиш, че той ще те убие, ако нещо се случи с мен?
Ашър просто ме гледаше с бледите си очи.
- Твоят живот означава много повече за него от моя, Анита. Ако не беше така, той щеше да бъде в моето легло, не в твоето.
Той получаваше точка, но ...
- Това да те убие, ще убие нещо вътре в него.
- Но ще го направи.
- Защо? Защото е казал, че ще го направи?
- Не, защото той винаги се чуди, дали бих те убил като реванш за това, че той не е спасил Джулиана.
Отворих уста, за да кажа нещо и телефона звъна. Гласът на Даниел прозвуча нисък и паникьосан, на фона на кънтри музика.
- Анита ние сме в „Щастливия каубой” на главната магистрала. Можеш ли да дойдеш?
- Какво не е наред, Даниел?
- Мама намери жената, която обвини Ричард. Тя е решена да я накара да спре да лъже.
- Сбили ли са се вече? – попитах.
- Викат.
- Ти си с повече от сто паунда от нея, Даниел. Просто я хвани през кръста, хвърли я на рамо и я измъкни от там. Тя само ще влоши нещата.
- Тя ми е майка. Не мога да направя това.
- По дяволите – казах.
Ашър попита:
- Какво се е случило?
Поклатих глава.
- Ще бъда там, но ти трябва да ги успокоиш, Даниел.
- По скоро бих взел всеки тип от бара, отколкото майка си – каза той.
- Ако тя направи достатъчно голяма сцена, можеш да получиш шанса си. – Затворих. – Не мога да повярвам в това.
- Какво? – попита отново Ашър.
Обясних му, колкото бързо можех. Даниел и г-жа Зийман бяха отседнали в близкия хотел. Ричард не ги искаше в хижите с толкова много превръщачи наоколо. Сега ми се искаше да ги държим по близо до дома. Би било добре да си сменя омацаната с кръв блуза, но нямахме време. Без почивка за почистване. Истинският трик бе какво да правим с Ричард. Той щеше да поиска да дойде, а аз не го исках близо до госпожица Бети Шефър. Законно, той можеше да влезе в бара и да седне до нея. Нямаше съдебна заповед за спазване на дистанция. Но ако шерифът разбереше, че Ричард няма да излиза извън града, той щеше да си потърси извинение да вкара Ричард обратно зад решетките. Не мисля, че второто посещение на Ричард щеше да е толкова приятно, колкото първото. Засадата им днес беше отблъсната. Те ще бъдат разочаровани и уплашени. Щяха да наранят Ричард. По дяволите можеха да наранят майка му. Шарлот Зийман и аз трябваше да си поговорим. Мислейки за това бях с Даниел. По скоро бих се сбила с всеки тип на бара от колкото да говоря с майка му. Най - малкото тя не ми беше майка. Ако трябваше да я удари тази вечер, това бе почти утешително.

11 ГЛАВА
Ричард и аз постигнахме компромис. Той щеше да дойде, но се закле, че ще остане в колата. Взех Шанг - Да, Джамил и Джейсън за да се уверят, че той ще остане в колата, въпреки че, ако натиснеше не бях сигурна, че те ще послушат мен пред Ричард, дори и ако това беше за негово добро. Това беше най - доброто, което можех да направя. Някои вечери бе достатъчно, защото това беше всичко, което можех да направя.
„Веселият каубой” беше едно от най - лошите имена за бар, които бях чувала. Намираше се на основната магистрала. Това бе двуетажна сграда, която изглеждаше като сграда за кабинети, които не се използваха, Може би неоновият кон с ездач придаваше този изглед. Светлината правеше илюзията, че конят се движи нагоре - надолу, заедно с каубоя, чиято ръка беше върху шапката му. Той не изглеждаше особено щастлив от това да язди неоновият кон, но може би само на мен ми изглеждаше така. Аз със сигурност не бях щастлива да бъда тук.
Ричард караше своето 4х4. Той най – накрая си беше изсушил косата си. Тя беше на гъсти вълнообразни вълни около лицето и раменете му. Изглеждаше толкова мека, че да ти се иска да прокараш ръце през нея. Или може би това просто бях аз. Беше облякъл обикновена зелена тениска пъхната в дънките му и бели джогинг обувки. 
Джамил и Шанг - Да държаха пушките по средата на седалката. Джамил все още носеше тениската с усмивката на нея, но Шанг - Да се бе преоблякъл. Той бе напълно в черно, от меките си кожени мокасини до официалните му панталони с копринената тениска и яке направено по поръчка. Късата му коса се виеше около главата му. Той изглеждаше спокоен, като у дома си в дрехите и косата си, сякаш щеше да изглежда напълно на място като „Веселият каубой”. Разбира се височината и косата му нямаше да му позволят да се смеси напълно тук. Може би като Джамил, и той беше уморен да се опитва.
Ето защо Джейсън все още беше в синия си костюм. Натаниел искаше да дойде, но той не беше достатъчно голям за да влиза в бар. Не знаех колко добър е Зейн в стресови положение, а Чери винаги ме е карала да се чувствам задължена да я защитавам, затова Джейсън дойде.
- Ако не излезеш до петнадесет минути, ние влизаме – каза Ричард.
- Тридесет минути – казах. Не исках Ричард близо до госпожица Бети Шефър.
- Петнадесет – каза той, гласът му много тих, много нисък и много сериозен. Познавах този тон на гласа му. Бях получила всички компромиси, които можех да получа.
- Добре, но не забравяй, че ако ти влезеш в затвора тази вечер, майка ти може да дойде с теб.
Очите му се разшириха.
- Какво говориш?
- Какво ще направи Шарлот, ако види малкото й момченце да бъде влачено към затвора?
Той помисли за секунда, тогава наведе глава. Положи чело на волана.
- Тя ще се бие за мен.
- Точно така – казах.
Той вдигна лицето си и ме погледна.
- Ще се сдържам заради нея.
Усмихнах се.
- Знаех си, че няма да е заради мен. – Излязох от колата преди да може да ми отговори.
Джейсън пристъпи в моята крачка. Оправи вратовръзката си и закопча първото копче на сакото си. Косата му беше много права и много хубава и изглеждаше много добре или много дълга или много къса. Но ,хей, това не беше моята коса. И двамата забелязахме мускулестият тип с тъмносинята тениска на вратата. Вътре имаше тесни джинси каубойски ботуши, къси поли и работни якета. Жените, които бяха с къси поли бяха с каубойски ботуши. Някой носеха якетата си над джинсите. Алкохолът беше само на двадесет градуса и сервираха храна. Къде другаде да отидете в петък вечер? По скоро бих се разходила под луната - аз не пия алкохол. Говорейки за това, аз и не танцувам, макар че Жан - Клод се справяше и за двама ни. Корупция на всяка крачка.
Имаше кънтри музиканти, които свиреха на живо толкова силно, че може да е хард - рок. Цигарен дим, който се виждаше се носеше над всички като късна нощна мъгла. Входа беше подигнат на малко по - висока платформа, така че да можеш да виждаш дълбоко в морето от тела. Шарлот в действителност беше няколко сантиметра по - ниска от мен, така че не се притеснявах да търся нея. Оглеждах за Даниел. Колко момчета може да има с височина метър и деведесет и вълнообразна коса, дълга до ръмете? Повече отколкото може да си помислите. Най - накрая го намерих близо до бара, защото той беше до мен. Беше вързал косата си отзад в много здрава конска опашка, ето защо преглеждането за косата му не беше проработило. Косата му бе почти идентична с тази на Ричард, с изключение на това, че беше по - твърдо кафява и по - богато кестенява. Кожата му беше със същият цвят като на брат му. Същите високи, изваяни скули, солидно кафявите очи, дори и трапчинката на брадичката. Ричард беше по - широк в раменете и гръдния кош, просто физически упражнения, но освен това, приликата в семейството беше почти плашеща. Всички братя изглеждаха така. Двамата, който бяха най - големи си бяха отрязали косите, на единият от тях косата му бе почти руса, а на баща им беше малко сива, но и петимата мъже Зийман внасяха в една стая тестостерон. И видях бледа мускулеста жена, която стоеше на около шест крачки от сина си. Шарлот Зийман беше с къса руса коса, която рамкираше лицето й и я караше да изглежда с десет години по - млада, отколкото знаех че е. Тя носеше костюм с малко жълто сако над официалният си панталон. Беше бутнала пръста си в гърдите на висока руса жена. Косата на жената беше руса и на букли, но се обзалагах, че и цвета и буклите не са истински. Това трябваше да е Бети Шефър, но името й не и подхождаше. Тя изглеждаше сякаш трябва да има име като Фара или Тифани.
Влязох в тълпата с Джейсън зад мен. Тълпата беше толкова гъста, че спрях да казвам извинете още в началото, докато преминавах и просто се бутах. Висок мъж с карирана риза ме спря с ръка на рамото.
- Мога ли да ти купя едно питие, малка госпожице?
Протегнах се назад и поех ръката на Джейсън. Вдигнах ръцете ни така, че да се виждат.
- Заета съм, съжалявам. – имаше повече от една причина, поради която исках Джейсън с мен в бар в петък вечер.
Той погледна надолу към Джейсън, беше израз на това колко по - висок беше от него.
- Не искаш ли нещо малко по - голямо?
- Обичам ги малки – казах, лицето ми много сериозно. – Това прави оралният секс много по - лесен.
Мъжът остана безмълвен. Джейсън се смееше толкова силно, че едва успяваше да се задържи на краката си. Дръпнах го през тълпата за ръката. Държах ръката му така, сякаш това беше намек за останалите мъже.
Публика се бе събрала около бара. Хората бяха образували кръг около Шарлот, Бети и Даниел. Той беше застанал зад майка си, ръката му беше на рамото й, опитваше се да я дръпне. Тя го пренебрегваше и не му обръщаше внимание. Той я оставяше да го направи. Шарлот беше завряла лицето си в лицето на жената. Бях достатъчно близо, че да уловя някоя друга дума: „ Лъжкиня ... кучка ... моят син ... изнасилвач.”Това се чуваше най - вече, Шарлот крещеше на жената. Бети беше висока, но ботушите й на високи токчета я издължаваха още. Дънките й бяха прилепнали, нямаше сутиен под късата си блуза. Тя имаше достатъчно малки гърди, че да може да й се размине, но все още се забелязваше. Приличаше на каубойска проститутка. Ричард се е срещал с нея. Това ме накара да си мисля по - лошо за него. Двама големи типа носеха същите тениски като на мъжа, който срещнахме на вратата. Те стояха да ръба на тълпата. Мисля, че бяха нещо като озадачени от Шарлот. Тя бе малка и жена, и не бе ударила никого все още. Изглеждаше по - стара от заобикалящата я тълпа, но не можеш да кажеш за нея, че е нечия мацка. Бети най - накрая получи достатъчно. Тя изкрещя думите обратно.
- Той го направи, той е изнасилвач, копеле.
Оставих ръката на Джейсън и пристъпих до тях. И двете ме погледнаха. Шарлот бе почти стресната. Големите й медно кафяви очи станаха широки. Тя каза:
- Анита? – сякаш никой не й беше казал, че бях в града.
Усмихнах се.
- Здравей Шарлот. Може ли да поговорим отвън? – Трябваше да се приближа близо до нея, за да може да ме чуе.
Тя поклати глава.
- Това е уличницата, която излъга за Ричард.
Кимнах.
- Знам. Нека излезем отвън все пак.
Шарлот поклати отново глава.
- Няма да си тръгна преди тя да каже истината. Ричард не я е изнасилил.
Ние крещяхме, лицата ни почти се докосваха, за да можем да се чуем.
- Разбира се, че не е – казах. – Водата е мокра, небето е синьо и Ричард не е изнасилвач.
Шарлот се втренчи в мен.
- Ти му вярваш.
Кимнах.
- Пуснах го под гаранция. Той чака да те види отвън.
Очите й станаха още по - широки, тогава тя се усмихна и беше красиво. Една от тези усмивки който те кара да се сгрееш до пръстите на краката. Шарлот беше такава. Когато беше щастлива, всички около нея бяха щастливи. Когато не беше щастлива ... е тогава беше същото. Тя изкрещя в ухото ми.
- Нека да видим Ричард.
Обърнах се да мина през тълпата и чух изпъшкване. Обърнах се за да видя Бети Шефър да е полята с останките от една бира. Бети удари шамар на Шарлот. Шарлот й Върна услугата, но с юмрук. Бети внезапно беше на пода по задник, мигаше към нас. Всички се местеха, Шарлот се премести за да довърши работата си. Хвърлих Шарлот на рамото си. Тежеше повече от колкото изглеждаше, а и тя не ми помагаше. За разлика от повечето жени тя беше добра в боя. Не исках да нараня Шарлот, но тя не ми връщаше услугата. Тя ме ритна по коляното и аз я метнах на пода силно. Тя лежеше там за секунда, дъхът й беше излязъл и ме гледаше. Даниел се премести, за да й помогне, спях го с ръка на гърдите.
- Не.
Бендът беше тих в последните интродукции на китари. В внезапната тишина гласът ми прозвуча силно.
- Можеш да излезеш от тук сама или в безсъзнание Шарлот. Изборът е твой, но ти си тръгваш.
Коленичих на едно коляно, внимателно, защото Шарлот не се биеше като момиче. Снижих гласа си само за нейните уши.
- Ричард ще дойде тук само след няколко минути, за да види какво не е наред. Ако той се приближи до нея отново, местните ченгета ще махнат гаранцията му и ще го заключат отново.
Това бе частично вярно. Законно, той имаше правото да влезе в бара, но се обзалагах, че Шарлот не знаеше това. На повечето граждани, които спазваха закона, това не им беше нужно. Шарлот ме гледаше за секунда две, след това протегна ръка към мен. Помогнах й да се изправи все още предпазлива. Тя имаше дяволски характер веднъж щом започнеше. Вярно бе, че много трудно се ядосваше, но веднъж направеше ли го, всеки беше за себе си. Тя ме остави да й помогна да се изправи, без да се опитва да ме събори. Това бе подобрение. Вървяхме през тълпата с Даниел и Джейсън зад нас. Никой не ни буташе докато отивахме към вратата. Биячът на вратата каза:
- Тя да не се връща обратно тук.
Шарлот отвори устата си да каже нещо, но стиснах рамото й.
- Не се притеснявайте. Няма да идва.
Той изгледа Шарлот, но кимна. Оставих я да вземе около три стъпки пред мен като стигнахме до паркинга. Наречете го инстинкт. Тя се завъртя и мислеше, че ще ме удари, но аз не бях там. Тя ме гледаше с големите си медно кафяви очи.
- Никога не ми посягай отново – каза тя.
- Дръж се като майката на Ричард, а не като скандалната му приятелка и няма.
- Как смееш! – каза тя.
Тя се приближи, а аз се отдръпнах. Наистина не исках да се бия на паркинга пред един бар с майката на Ричард.
- Ако някой трябва да се опита да победи глупостите на госпожица Перхидролна блондинка, това ще бъда аз.
Това спря студенината й. Тя стоеше изправена и ме гледаше. Можех да видя здравият й разум да се завръща.
- Но ти вече не се срещаш с него. Защо ти пука?
- Това е въпрос за шейсет и четири хиляди долара, нали? – казах.
Шарлот изведнъж се усмихна.
- Знаех, че не можеш да се противопоставиш на момчето ми. Никой не може.
- Ако той продължи да се среща с всичко, което вижда, може и да мога.
Тя се намръщи.
- Не мога да повярвам, че той дори се е срещал с това нещо – каза тя.
И двете се обърнахме и погледнахме Ричард, който вървеше към нас. Имаше почти идентично изражение на лицата ни. Ние не одобрявахме госпожица Шефър, много. Нейните първи думи бяха.
- Не мога да повярвам, че ти си се срещал с тази жена. Тя е курва.
Ричард изглеждаше смутен, повече отколкото аз можех да го накарам да му стане неудобно.
- Знам каква е тя.
- Прави ли секс с нея?
- Майко!
- Не ме мамосвай, Ричард Аларих Зийман.
- Аларих – казах.
Ричард ми се намръщи и се върна към майка си.
- Не, никога не съм спал с Бети.
Той казва, че никога не е имал контакт с нея. Шарлот може да си помисли, че е било без секс, но със всичко останало, точно както при мен. Спомних си какво беше казал Джамил за алтернативите, но си премълчах. Не исках да разстройвам Шарлот, а и не исках и да знам.
- Е най - малкото имаш по - добър усет – каза Шарлот. 
Тя се приближи към него, поглади предната част на тениската му, поклати глава и разбрах, че тя плачеше. Нямаше да бъда по - изненадана, ако тя го бе ухапала, може би малко. Цялото лице на Ричард се смачка в безпомощни линии. Той ме погледна, като че ли за помощ и аз отстъпих. Поклатих глава. Не бях по - добра с плача на жените от него. Той я прегърна. Чух я да шепти:
- Бях толкова притеснена за теб в този ужасен затвор.
Отстъпих, така че да не мога да чувам нищо и Даниел се присъедини към мен. Той не изглеждаше нетърпелив да се присъедини към тях двамата. Разбира се Шарлот не плачеше за Даниел.
- Благодаря, Анита – каза той.
Погледнах нагоре към него. Той бе облечен с червен потник, който бе почти същия който имаше Ричард. Всичко което знаех, че има и той го имаше. Той изглеждаше красив и пораснал.
- Самоуверен си около всички, но не и около родителите си. Защо е така?
Той сви рамене.
- Не е ли с всички така?
Поклатих глава.
- Не.
Джейсън дойде до нас. Той повтори моето „Не”. Тогава се засмя.
- Разбира се майка ми не би се сбила с някого в бар, без значение какво съм направил. Тя е прекалено ... благоприлична.
- Благоприлична? – казах.
- Последният ми съквартирант имаше тази дума на календара си. – отвърна Джейсън.
- Ти четеш отново – казах.
Той сведе глава, изглеждаше смутен, тогава извъртя очи и ме се усмихна. Беше някаква смесица между срам и превзетост, която ме накара да се засмея.
- Не мога да давам кръв и секс по двадесет и четири часа на ден. Няма телевизор в „Цирка на прокълнатите”.
- А, ако имаше?
- Пак щях да чета, но нямаше да кажа на никого.
Сложих ръка около раменете му.
- Тайната ти е в безопасност при мен.
Даниел сложи ръката си от другата страна на Джейсън и каза:
- Няма да кажа и дума.
Обиколихме 4х4-то, така хванати.
- Ако Анита е по средата ще бъде перфектно – каза Джейсън.
Даниел просто спря в крачката си и се вгледа в Джейсън. Дръпнах се и от двамата.
- Просто не знаеш кога да спреш, знаеш ли, Джейсън?
Той поклати глава.
- Не.
Ричард се приближи до нас. Той изпрати Даниел при майка им и Даниел не спори. Изпрати Джейсън в колата и Джейсън също не спори. Стоях и изучавах внезапно сериозното му лице. Чудех се какво щеше да ми каже да направя аз и се обзалагам, че аз щях да споря.
- Какво става? – попитах.
- Ще трябва да отида с Даниел и майка ми за да мога да я успокоя.
- Чувам, че „но” идва.
Той се усмихна.
- На церемонията за това, че лупата ми дойде е тази вечер. Обичайно е преди две глутници да споделят пълнолунието, те официално да се съберат.
- Как официално? Аз не съм официално от глутницата.
Усмивката му нарасна в чудесната усмивка, която имаше майка му. Това беше със същата радост, заразна.
- Нямам предвид този вид официално. Имам предвид, че обредите се спазват.
- Какви обреди? – попитах и дори на мен ми звучеше подозрително.
Той ме прегърна, внезапно, не като гадже, а просто прегръдка от типа щастлив съм да те видя.
- Изпускам те, Анита.
Отблъснах се от него.
- Направих съмнителен коментар и ти казваш че ме изпускаш. Не разбирам това, Ричард.
- Обичам те цялата, Анита, дори и съмнението ти.
Поклатих глава.
- Придържай се към работата, Ричард. Какъв е ритуалът?
Усмивката му избледня, доброто чувство започна да вехне от очите му. Изведнъж изглеждаше тъжен и исках да се върна назад, да го накарам да ми се усмихне отново. Но не го направих. Ние не бяхме вече заедно и той се бе срещнал с малката госпожица Шефър, уличницата. Не разбирах нищо. Тя ме озадачи дори повече от Луси.
- Трябва да отида с майка ми за малко. Джамил и Шанг - Да могат да ти обяснят какво трябва да правиш като моя лупа довечера.
Поклатих глава.
- Един от бодигардовете остава с теб, Ричард. Не ме интересува кой, но ти няма да останеш сам.
- Мама няма да разбере придружител, който не е от семейството – каза Ричард.
- Не ми минавай с маминото синче, Ричард. Получих достатъчно от Даниел за една вечер. Обясни й по какъвто начин искаш, но няма да тръгнеш без поткрепление.
Той гледаше надолу към мен и прекрасното му лице беше сериозно, арогантно.
- Аз съм Улфика, Анита, не ти.
- Да, ти си Улфика, Ричард. Даваш заповеди добре, добър си за тази работа.
- Какво трябва да значи това.
- Това означава, че ако лошите типове те намерят сам тази вече, те няма да чакат да разберат дали ще си тръгнеш утре. Един от тях може да е малко по - изпълнителен и да се опита да те нарани.
- Ако не са сребърни куршуми, не могат да ме убият.
- И как мислиш да обясниш на майка си, че си оцелял след като те е гръмнала пушка? – попитах.
Той погледна назад към нея и Даниел.
- Имаш право.
- Това спестява време – казах.
Той се обърна отново към мен, гневът изпълваше очите му, опъваше лицето му.
- Обичам те Анита, но понякога не те харесвам много.
- Въпросът не е в това да ме харесваш, Ричард. Ти си ужасен от варианта скъпата ти майка да открие, че си превръщач и да си мисли, че си чудовище.
- Не я наричай така.
- Съжалявам, но това все още е истината. Мисля, че подценяваш Шарлот. Ти си неин син и тя те обича.
Той поклати глава.
- Не искам тя да знае.
- Добре, но си избери бодигард. Защо не кажеш на майка си, че той ти е подкрепление в случай, че полицията се опита да ти създаде проблеми? Това е истината.
- Що се отнася до действието – каза Ричард.
- Най - добре е винаги да има частична истина, Ричард.
- Ти лъжеш много по - добре от мен – каза той. Претърсих думите за гняв, но там нямаше нищо. Беше просто един отекчителен факт който оставяше очите му празни и тъжни.
Бях уморена от извинения така че не го направих.
- Искаш ли си колата или мога да карам 4х4-то обратно към хижите.
- Ще взема Шанг - Да. Той не те харесва много.
- Мислех, че може да се е затоплил малко към мен след битката ни този следобед.
- Той все още мисли, че си ме предала – каза Ричард.
Дори не се опитах да се замисля.
- Добре, ще взема Джейсън и Джамил с мен. Те могат да ми дадат уроци по върколашки етикет.
- Джейсън няма да помогне много. Той никога не е бил част от здравословната глутница.
- Какво трябва да значи това? – попитах.
- Това означава, че поради това че старата ни лупа беше садистична кучка, всички се страхувахме един от друг. Нормалната глутница много повече обича докосването, по небрежни са един към друг.
- Колко обича докосването? – попитах.
Той се усмихна, почти тъжно.
- Говори с Джамил. Той ще те научи, ще научи и Джейсън.
Той изглежда бе мислил над това.
- Какво ще правят леопардите и вампирите?
- Вече помолих Върн. Те са наши гости довечера – каза той.
- Едно голямо щастливо семейство – констатирах.
Ричард ме погледна с дълъг търсещ поглед. Отне ми много да погледна в очите му и да не трепна.
- Може да бъде, Анита, наистина може да бъде. – С това той се обърна и тръгна към майка си и брат си.
Гледах го как върви и не бях сигурна какво значеше последният коментар. Чудех се защо той бе поставил мен като лупа, но след като срещнах майка му, разбрах. Той ме бе завел на три съботни вечери преди да разбера, че Шарлот и аз бяхме в перфектно съгласие или на противоположните краища на всеки спор. Твърде много си приличахме. В семейството, като в глутницата може единствено да има или много алфи или да се разкъса от само себе си на части. Само братът на Ричард, Глен, в момента е женен, и съпругата му и Шарлот постоянно се карат. Арон е вдовец. Казвали са ми, че споровете между починалата съпруга на Арон и Шарлот са били легендарни. Та всички напуснаха дома си и се ожениха за някой като мама. Жената на Глен дори и пълнокръвна Навахо, все още е малка и упорита. Мъжете Зийман изглежда имаха слабост към малките и упоритите. Бевърли, единственото момиче и най - голямата беше господстваща. Тя и Шарлот почти не уцелели по време на тийнейджърските й години, според Глен и Арон. Бев се бе изнесла, отишла в колеж, бе се омъжила и е бременна с петото си дете. Те имаха четири момчета и се опитваха за последен път да имат момиче. Обръщах внимание на семейството на Ричард, защото някога мислех, че ще станат мое законно. Не изглеждаше невероятно да се случи сега. О, добре бе. Имах достатъчно проблеми със собственото си семейство. Кой се нуждае от второ?


12 ГЛАВА
Всички бяха в стаята ми, взимаха уроци по върколашки етикет и Чери беше до мен. Тя бе изтрила тъмния си грим и лицето и беше бледо и младо с насипания златен руж по бузите й. Знаех че тя беше на моите години, двадесет и пет, но без грима, изглеждаше по - млада. Като нейна по - млада и по - невинна сестра. Новите й дрехи придаваха тази илюзия. Беше се преоблякла в дънки и голяма тениска. Дрехи, за които не се притесняваш при превръщане. Приближаващото пълнолуние, понякога те обладава и се променяш по - рано. Това са ми казвали, това съм и виждала.
Зейн се бе облегнал на далечната стена, не носеше нищо освен джинси, които бяха изтъркани на колената. Беше задържал халката на зърното си. изглеждаше много явна срещу голите му гърди.
Джейсън носеше къси панталони, които бяха започнали живота си като джинси. В края бяха скъсани, а конците висяха, сякаш той ги беше разкъсвал. Единственото, което носеше освен късите панталони бяха джогинг обувки, без чорапи. Той лежеше по корем, главата му насочена към нас. Едната ми възглавница беше под брадичката му, коленете бяха свити, краката му ритаха бавно във въздуха, докато слушаше Джамил.
Джамил бе отстъпил назад и стоеше пред нас с усмихнатата си тениска. Той бе изритал обувките си до вратата и пристъпваше спокойно с тъмните си крака. Дори само това, че ходеше изкарваше енергия от него, сякаш ниска за сега. Луната беше близо до това да се напълни и енергията лесно идваше.
Опитахме се да включим Натаниел в урока, но не можехме да го намерим. Това не ми хареса много. Бях готова да направя огромно прекъсване, но Зейн го беше видял да отива някъде с един женски върколак. Смесването изглежда е по - лесно за едни отколкото за други. така че нямаше претърсване, но не бях щастлива за това. Не бях сигурна, защо точно не бях щастлива за това, но не бях. Натаниел се нуждаеше да приеме някои основни неща, защото той беше мой. Никой не е чувал за Лупа, която и да е Нимир - Ра за леопардите, но Върн беше решил безспорно да включи леопардите, защото те са мои. За това се нуждаеха от малко уроци. Изпратих Деймиън и Ашър да намерят Натаниел. Никой от глутницата на Върн не очакваше вампири да са част от официална церемония. Факт бе, че имаше молба да не докосват никого от върколаците освен, ако те самите не им предложат. Наложителна молба.
Така че и четиримата гледахме как Джамил крачи. Най - накрая той се спря пред мен.
- Стани.
Звучеше ми прекалено много като заповед за моя вкус, но станах, гледах го.
- Ричард каза че си имаш научна степен по биология.
Не беше нещо, което очаквах, но кимнах.
- Свръхестествена биология, да.
- Какво знаеш за породата на вълците?
- Четох Мач.
Очите на Джамил се разшириха съвсем малко.
- Л. Давид Мач?
- Да, изглеждаш изненадан. Той е един от водещите авторитети във вълчото държание.
- Защо си го чела? – попита Джамил.
Свих рамене.
- Аз съм лупа на върколашка глутница, но не съм върколак. Няма добри книги за върколаци, така че най - доброто, което можех да намеря е да чета за истински вълци.
- Какво друго си чела? – попита той.
- „Вълците и мъжа” от Бари. Х. Лопес. И още няколко книги, но тези двете бяха най - добрите който открих.
Джамил се усмихна, бърз проблясък за зъби.
- Ти просто правиш работата ми малко по лесна.
Намръщих му се.
- Формалното приветствате е когато един приятелски вълк да приветства друг. Начинът да приемете миризмите си.
Той докосна косата зад ухото ми нежно.
- Ще потъркаш ли бузата си в бузата на друг както правят истинските вълци? Имам предвид в човешка форма, нямаш никакви жлези на бузата които дати помогнат предадеш миризмата си на другия вълк.
Той погледна на долу към мен, почти сериозно и кимна.
- Да потривате бузите си, дори в човешка форма. Тогава си завираш носа в косата му, зад ухото.
- Колко голяма е глутницата на Върн? – попитах.
- Двадесет и двама вълка.
Повдигнах вежди.
- Моля те, кажи ми, че няма да трябва да си търкам лицето във всеки от тях.
Джамил се усмихна, но очите му останаха сериозни. Той мислеше за нещо. Исках да знам какво.
- Не с всички тях, само с алфите.
- Колко са те? – попитах.
- Девет.
- Възможно е предполагам. – Погледнах в замисленото му лице и просто попитах:
- За какво мислиш толкова усилено Джамил?
Той премигна към мен.
- Какво ...
- Не ми казвай нищо. Сериозен и замислен си от пет минути. Какво има?
Той се вгледа надолу към мен. Концентрацията в тъмните му очи почти можеше да се докосне.
- Впечатлен съм, че си се занимавала да проучиш природата на вълците.
- Това е третия път, когато използваш термина природата на вълците. Никога не съм чувала някой преди да го използва.
Джейсън се завъртя на леглото и се изправи.
- Ние сме истински вълци в част от времето, просто не сме такива по природа.
Погледнах Джамил и той кимна.
- Така че да ви наричат истински вълци ви обижда?
- Да – каза Джамил.
- Нещо друго над което трябва да бдя? – попитах.
Джамил погледна Джейсън. Те си размениха погледи, които ме накараха да се чувствам изключена. Сякаш неприятната изненада идваше и никой не ми казваше.
- Какво? – попитах.
- Нека да бъде просто поздрава – каза Джамил.
- Какво криете от мен, момчета?
Джейсън се засмя.
- Просто й кажи.
Ниско изръмжаване се процеди през човешката уста на Джамил. Звукът накара косъмчетата по ръката ми да се вдигнат.
- Аз съм Скол, а ти нямаш име сред лъкоите. Твоят глас е само вятър в пещера.
Джейсън се приближи с няколко стъпки.
- И самите дървета се свеждат пред вятъра – каза той. Звучеше твърде сериозен за Джейсън.
- Добре – каза Джамил. – Знаеш някой лъкоиски фрази.
Зейн се отдръпна от стената, премина между тях и застана близо до мен.
- Луната се вдига. Времето тече.
Намръщих се към всички.
- Чувствам се сякаш си говорите на собствен език и аз не знам как да го разшифровам.
- Както се вижда ние имаме някой общи фрази – каза Джамил – между леопардите и лъкоите.
- Страхотно. Вълците и леопардите да имат съвместими фрази. Сега какво?
- Поздравления за мен – каза Джейсън.
- Ю - ху. – казах. – Аз съм лупа, ти си просто Скол, мускул. Аз съм над теб, така че ти трябва да ми предложиш лицето и гърлото си първи.
- Тя е твоя лупа и наша Нимир - Ра, което е еквивалент на вашето Улфик, тя е в правото си да иска това – каза Зейн.
Джамил му изръмжа. Зейн се премести зад мен, сякаш да ме използва за щит. Щеше да проработи по - добре, ако той не бе толкова по - висок от мен.
- Тя те отхвърли – каза Джамил. – Ти стоиш сам пред мен.
- Няма начин – казах. – Зейн е мой. Не можеш да го използваш за някакви си мачовски доминиращи глупости.
Джамил поклати глава.
- Той се премести към теб, но ти не го докосна. - Намръщих му се.
- Е и?
Джамил въздъхна.
- Всичко, което си прочела не ти е казало нищо за нас.
- Тогава ми обясни – казах.
Джейсън каза:
- Когато Зейн се премести, за да се приближи до теб, той те помоли за защитата ти, но ти не го докосна. Това се вижда като отказване на неговата молба за защита.
Чери все още беше много неподвижна до леглото, ръцете й бяха свити в скута.
- Това е едно от правилата, които работят и при вълците и при нас.
Примигнах зад мен към тях.
- От къде вие двамата знаете всичко това?
- С Рейна и Маркус, даващи ни заповеди, всички сме молели често за защита – каза Джейсън.
- Габриел прекарваше много време с Рейна – каза Чери. – Ние, леопардите прекарвахме много време с вълците.
- Така че, когато Зейн се приближи до мен, какво се очаква от мен да направя?
- Искаш ли да го защитаваш срещу мен? – попита Джамил.
Вгледах се във високото, мускулесто тяло. Дори и да не беше ликантроп той щеше да ми остави белег в честна битка. Разбира се природата беше сигурна да не направи това честна битка. Джамил бе по тежък от мен с около 100 паунда. Обхвата му беше два пъти колкото моя. Горната част на тялото му беше силна ... добре де, казах достатъчно. Нямаше време да се страхувам от битка между двама от нас. Ето защо ми беше съвършено удобно да използвам оръжия.
- Да – казах. – Искам да защитя Зейн срещу теб.
- Тогава го докосни – каза Джамил.
Намръщих му се.
- Можеш ли да бъдеш малко по - точен.
- Докосването не е от значение – каза Джамил – няма значение къде или как.
Зейн просто стоеше зад гърба ми. Отстъпих назад, докато гърба ми не докосна тялото му. Телата ни направиха приятна здрава линия.
- Достатъчно? – попитах.
Джамил поклати глава.
- За Бога, просто го докосни. – Той посочи Джейсън. – Поискай защитата ми.
Джейсън дойде от едната му страна с усмивка. Стоеше много близо, но внимаваше да не го докосне. Джамил сложи ръката си над раменете му, очевидно защитнически, почти го прегръщаше.
- Това е всичко.
- Задължително ли е да е точно така или мога да го докосна навсякъде, където ще е забележимо?
Джамил издаде лек звук.
- Правиш нещата твърде сложни.
- Не – казах – ти ги правиш. Просто отговори на въпроса.
- Не, не е задължително да бъде така, но е най - добре да придобиеш навик, който прилича на човешки.
- Защо? – попитах.
- Какво щеше да стане, ако Зейн беше избягал от мен пред публика? Вижда те през тълпата, приближава се към теб. Всичко, което трябва да направи е да го прегърнеш или дори да го целунеш. Аз ще знам, че си му дала защитата си и никой от хората около нас няма да знае, че има нещо грешно.
Не ми харесваше да се чувствам изключена от другите хора, но го оставих. Дръпнах Зейн от зад мен с ръка на кръста му. Щеше да ми е по - удобно, ако той носеше риза, но хей, моята ръка трябваше да го държи, не неговата. Направих го с лявата си ръка, оставяйки дясната свободна, също се мръднах назад, за да не се притиска пистолетът ми в неговото тяло. Ръката ми беше около кръста на Зейн, стоях малко на страна, правейки пистолета под ръката си много очевиден. Имаше много различни начини, по които да отправиш заплаха.
- Щастлив? – попитах.
Джамил кимна веднъж много рязко. Джейсън отстъпи от него, приближи се до Зейн и мен.
- Джамил просто е ядосан на Зейн, че ти каза, че имаш право да получиш от него смирено приветствие.
- А ти й го напомняш – каза Джамил.
- О, - каза Джейсън. – Аз съм толкова уплашен.
Силата се завъртя през стаята. Гледах как кафявите очи на Джамил стават богато жълти. Той се вгледа в Джейсън с вълчите си очи.
- Ще бъдеш.
Чери се плъзна далеч от леглото. Коленичи до мен. Тя вдигна ръка към мен и аз я поех. Тя близна ръката ми бързо с език си - поздрав, който единствено леопардите използваха. Тогава едната й деликатна ръка отиде към краката ми, държеше се за панталоните ми като малко изплашено дете. Тя изглежда мислеше, че се случва нещо много лошо. Наполовина очаквах Джейсън да дойде при мен, както бяха направили леопардите, но той не го направи. Той се придвижи в стаята, далеч от Джамил, но не поиска помощ.
- За какво е всичко това? – попитах. – Джамил просто ми предлага бузата си първи, нали?
- О, не – каза Джейсън. – Много по - забавно е от това.
Това ме накара да се намръщя, защото знаех идеята на Джейсън за забавно.
- Може би поисках нещо, което не разбирам.
- Но го поиска – каза Джамил – и като наша лупа си в правото си.
Започнах да се съмнявам, че проявявам нетактичност. Исках нещо от Джамил, което той не искаше да ми даде и вероятно нямаше да го получа.
- Ако не беше толкова внимателен, когато дойдохме тук първият път, Джамил, вероятно щях да оставя това.
- Но ... – каза той.
- Но, няма да отстъпя, не и от теб.
- Не и от всеки – каза тихо Джейсън.
Това също.
- Ако откажа, това ще е предизвикателство между нас – каза Джамил.
- Добре, но помни, че отсече свободата си за уикенда, Джамил.
Той кимна.
- Видях пистолета.
- Тогава се разбрахме един друг – казах.
- Разбрахме се – каза той. Джамил смали дистанцията между нас, очите му все още бяха свръхестествената сянка на жълтото.
- Не се прави на умен, Джамил.
Той ми демонстрира бързо проблясване на зъби.
- Правя това, което ме помоли, Анита.
Зейн се премести зад мен, ръцете му бяха на раменете ми, но ми даваше пространство за да се движа. Чери се бе свила в краката ми. Никой от тях не се отдалечи. Приех това за добър знак. Надявам се, че съм права. Джамил докосна лицето ми едва, едва с върха на пръстите си.
- Когато сме пред публика, го правим така. – Той се наведе надолу и изглеждаше сякаш ще ме целуне.
Той го направи, леко докосване на устни, пръстите му все още на лицето ми. Той се дръпна от мен. Когато отвори очи, те все още бяха богатото, златно кафяво. Бяха изумително студени върху тъмната му кожа. Аз просто стоях там, прекалено сепната, за да знам какво да правя. Никой от леопардите и Джейсън не изглеждаше отвратен, така че Джамил беше направил това, което го бях насилила да направи. Вероятно. Ако беше Джейсън, щях да заподозра, че е някакъв вид шега, за да открадне целувка, но Джамил не си играеше подобен вид игри. Той стоеше с ръката си все още на лицето ми.
- Но тази вечер не сме пред публика. Между нас, когато никой не ни гледа ... - Той не довърши изречението. Той просто се наведе отново към мен.
Прокара езика си по долната ми устна. Рязко се дръпнах на зад. Той остави ръцете си да паднат от двете му страни.
- Чела си книги за вълци, Анита, аз съм смирен вълк, проявяващ внимание към доминиращия.
- Това е изменено от храненето при малките вълчета – казах. - Двамата възрастни вълка имат ритуал да се облизват и хапят нежно един друг по устата като подчинения започва от доминиращият вълк.
Джамил кимна.
- Трябваше да ми го кажеш – казах.
- Поздравът, който се опитвам да те науча, е нещо като изменено ръкостискане. И двамата предлагате лицата си по едно и също време. Повече е като целувка.
- Покажи ми – казах.
Той се наведе към мен отново, но този път не се опита да докосне устата ми. Той потърка бузата си в моята, потърка лицето си в ухото докато лицето му не се завря в косата ми зад ухото ми. Той се премести, така че да сложи главата ми в косата си. Косата му беше като свила и беше груба и мека по едно и също нещо. Джамил проговори с устата си все още в косата ми.
- Трябва да заровиш лицето си в косата ми и да помиришеш кожата ми.
Той зарови лицето си в косата, докато не докосна кожата. Чух го да си поема въздух. Дъхът му беше почти горещ върху кожата ми.
Опитах се да го направя като се вдигна на пръсти, едната ми ръка на гърдите му за баланс. Зейн се отдръпна от мен и аз използвах другата си ръка, за да се подпра на раменете му. Беше лесно да стигна през косата му до кожата му. Плитките се движеха около лицето ми като малки тънки въженца. Можех да помириша косата му, одеколона му и под всичко това беше той. В момента, в който мирисът ме удари, почувствах силата да се вдига и не беше той. Внезапно знаех, че Ричард сяда на леглото, държи майка си. Почувствах ги да гледат, сякаш можеше да ме види да стоя до леглото. Но аз бях на мили от него. Стоях до различно легло. Ние дръпнахме богатата, топла миризма на кожата на Джамил и силата на Ричард премина през мен, като стотици маршируващи буболечки. Джамил се отдръпна от мен, ръцете му все още на раменете ми. Ноздрите му бяха пламнали.
- Ричард, мога да подуша Улфика ни. Как?
Зейн се притисна към гърба ми, потри лице срещу косата ми. Чери се сви в краката ми като ембрион.
- Тя е твоя лупа. Границата на твоя Улфик.
Джамил отстъпи от мен, с нещо много близо до страх на лицето си.
- Тя не може да бъде граница на Ричард. Тя не е лъкой.
Придвижих се към него, а Зейн коленичи зад мен. Чери ме остави, много неохотно. Те се прегърнаха, държаха се един друг.
Освободих се от тях и попитах:
- Добре ли сте?
Зейн кимна.
- Виждал съм те да викаш силата през белезите и преди, но никога не съм те докосвал когато викаш силата на Улфик. Възхитително е.
Чери просто се вгледа в мен, очите й бяха станали големи за бледото й лице.
- Не, знам го. – каза Джейсън. 
Той все още пресичаше стаята, прегръщаше гърдите си, ръцете му се движеха надолу нагоре, сякаш му беше студено. Не му беше студено. Обърнах се обратно към Джамил.
- Аз съм границата на Ричард. Това не е като някаква връзка, която той има с друг ликантроп, но е връзка.
- Ти си човешкия слуга на Жан - Клод – каза Джамил.
Мразех този термин, но беше верният, технически, както и да е.
- Да, аз съм, както и Ричард е вълкът на Жан - Клод.
- Той не може да вика нашия Улфик като куче. Ричард не отговаря на вампирските прищевки.
- Аз също – казах. – Понякога си мисля, че Жан - Клод е огорчен от това, че не може да пие от нито един от двама ни.
Вратата на хижата се отвори, без чукане, без обаждане. Ашър пристъпи с Натаниел в ръцете си. Той кървеше в сакото на Ашър. Каквото можех да вида от краката му, беше бледо и голо. Изтичах към тях.
- Какво се е случило.
Ашър остави Натаниел на леглото по гръб, оставяйки якето си под тялото му. Той беше гол, като изключим якето. Натаниел се опита да се свие на една страна на топка, но Ашър го спря, опитваше се да изправи краката му, да го накара да лежи неподвижно.
- Лежи спокойно Натаниел.
- Боли! – гласът беше задъхан, изтънял от паниката.
Коленичих до леглото, докоснах лицето му. Той ме погледна, очите му бяха толкова широки, че не се виждаше бялото. Устата му беше отворена и слаб стон се процеди през гърлото му. Ръката му хвана кувертюрата, сякаш се нуждаеше да държи нещо, каквото и да. Дадох му ръката си и той я хвана толкова силно, че трябваше да му напомня да не ми смачква ръката. Той измърмори: ”Съжалявам”. Тогава гръбначният му стълб се сви. Обикновено да видя Натаниел напълно гол щеше да ме притесни. Сега бях прекалено изплашена за да се притеснявам. Той имаше прорези на гърдите си, които кървяха, но изглеждаха плитки. Нищо не изглеждаше достатъчно сериозно за този вид болка. Чери изчезна в банята. Не мислех, че си гнуслив, ако си медицинска сестра.
- Кой направи това? – попитах.
- Това е съобщение от местните вампири – каза Ашър.
- Какво съобщение?
Натаниел се изви на леглото, другата му ръка грабна моята, две тръпки минаха през гърдите му.
- Те ме питаха защо сме дошли тук. Той изви главата си назад и напред и аз видях нещо на вратът му. Освободих едната си ръка и отместих дългата му коса, така че да мога да видя врата му. Имаше вампирско ухапване на гладката кожа на врата му. Ухапването беше чисто спретнато, но кожата беше леко по - тъмна от колкото трябва да бъде.
- Някой от вас ли направи това? – попитах.
- Аз взех кръв от извивката на лакътя му – каза Ашър. – Това го е направил Колин.
Тялото на Натаниел се успокой на леглото, спазмите или каквото беше там преминаха.
- Казах им, че сме тук за да освободим Ричард. Казвах им истината отново и отново. – Ръката му потръпна в моята, очите му се затвориха сякаш задържаше болката. След няколко секунди отвори очи, главата му се приближи към моята.
- Те не ми повярваха.
Чери излезе от банята. Тя се опита да ме дръпне нежно от здравият му захват, но Натаниел държеше ръката ми. Чери ме накара да коленича до горната част на леглото. Той все още държеше ръката ми, но и аз не и пречих. Тя почисти раните на гърдите му. Беше много покорна, почти несигурна, но не беше същата, беше различната Чери. Стана медицинската сестра Чери, сякаш това беше нейната скрита идентичност.
- Имаш ли медицинска чанта в хижата? – попита тя.
- Не – казах.
- Ще отида до куфара си в другата хижа.
- Аз ще отида – предложи Джейсън. Той се насочи към вратата.
- Чакай – казах. – Джамил, отиди с него. Не искам никой друг да пострада тази вечер.
Никой не спори с мен. За първи път. Двата върколака просто излязоха през вратата. Деймиън влезе след като те излязоха. Той затвори вратата зад тях и се облегна на нея. Очите му бяха станали удавящото солидно зелено, като изумруден пламък. Бледата му кожа беше полупрозрачна, почти светеше – качество, което имаха вампирите, когато пускаха силите си. Също и силна емоция им го причиняваше: страх, похот, гняв. Погледнах към Ашър. Той беше ... нормален. Той просто стоеше до леглото, прекрасното му лице беше празно. Беше изражението, което Жан - Клод използваше, когато криеше нещо.
- Мислех, че Колин ще ни нападне директно или ще ни остави на мира – казах. – Никой не каза нищо, за този вид глупости.
- Това беше ... неочаквано – каза Ашър.
- Добре, обяснете ми.
Деймиън се отблъсна от вратата, ходеше през стаята, всяко движение беше изпълнено с гняв.
- Те са го измъчвали, защото така се наслаждават. Те са вампири, но се хранят с нещо повече от кръв.
- Какво имаш предвид, Деймиън?
- Те се хранят от страха му.
Погледнах от светещото му лице към Ашър и тогава обратно.
- Имаш предвид буквално, нали?
Деймиън кимна.
- Тази, която ме взе беше такава. Тя може да се храни със страх, както с кръв. Тя може с дни да се храни от страха и тогава внезапно взима кръв, но тя не просто се храни, тя убива. Връща се в стая, покрита с кръв. Когато тя го направи с мен ... - гласът му се провлачи. Той ме погледна, очите му бяха започнали да стават с необичайно зелен пламък, сякаш силата му изпълваше костите около очите му. 
– Почувствах го, когато срещнахме Колин. Той е като нея. Той е нощен вещер, мора.
- Какво по дяволите е нощен вещер или мора? Какво имаш предвид, когато си срещнал Колин? Мислех, че вие спасявахте Натаниел.
- Не те ни го върнаха обратно – каза Ашър. – Ако ние не го видехме, съобщението нямаше да е пълно.
Чери ни прекъсна.
- Пулсът му е едва доловим, кожата му е студена и влажна. Той е в шок. Разрезите на гърдите му са плитко. Две ухапвания за една нощ не би трябвало да го вкарат в шок. Ние се лекуваме по - добре от това.
- Това е третото ухапване – каза Ашър. Въпреки всичко, гласът му беше напълно спокоен, сякаш нищо не може да го докосне.
Чери погледна тялото на Натаниел, тогава докосна бедрото му. Мръдна крака му настрани.
- Разбира се, артерията на бедрото. Защо кожата е обезцветена и при двете ухапвания? – Тя докосна кожата от вътрешната страна на бедрото.
– Кожата е почти студена.
Натаниел изписка в леглото. Той остави ръката ми, вдигна се към мен, сякаш искаше да ме гушне. Той грабна с ръката си блузата ми. Очите му бяха разширени.
- Боли.
- Какво боли? – попитах.
- Ухапването е заразно – каза Ашър.
- Какво имаш предвид под заразно?
- Мисля, че е като отровно.
- Той е превръщач, те са имунизирани срещу отрови – казах.
- Не и срещу тази – каза Ашър.
- Какъв вид отрова е? – попита Чери.
На вратата се почука. Джейсън каза:
- Ние сме.
Деймиън ме погледна, очите му бяха със спокойна светлина, кожата му почти си беше върнала млечната перфектност, която беше нормална. Кимнах.
Той отвори вратата. Джейсън влезе първи с медицинската чанта, която повече приличаше на куфар. Може би Чери е била скаут в предишният си живот. Джамил последва Джейсън като тъмна, сериозна сянка.
- Вид отрова която нищо от чантата ти не може да спре – каза Ашър.
Вгледах се в него, внезапно разбрах какво казваше.
- Имаш предвид че той ще … – Не можех дори да го кажа.
- Умре – каза Ашър със същия спокоен глас, почти същия глас, който използваше когато влезе в хижата.
Изправих се, ръцете на Натаниел все още бяха около мен. Погледнах Чери и тя дойде да ми помогне за да го махна от мен. Исках да кажа нещо на Ашър, което не исках Натаниел да чуе. Зейн пропълзя до едната страна на леглото. Натаниел хвана неговата ръка и я задържа. Друг спазъм премина през тялото на Натаниел. Зейн и Чери го държаха легнал, използвайки унищожителната сила на ръцете им. Двата леопарда се вгледаха в мен докато Натаниел се бореше, очите му се завъртяха. Зейн и Чери ме погледнаха. Аз бях тяхната Нимир - Ра, тяхната кралица, предполагаше се, че ще ги защитавам, а не да е така. Обърнах се от техните обвинителни, очакващи очи и се придвижих с Ашър към вратата.
- Какво имаш предвид с това, че ще умре?
- Трябва да си срещала с този вид на вампирите, които загиват и причиняват това, и се самореформират.
- Да, и?
- Един от тях ухапа Натаниел.
- Аз съм била ухапвана от тях. Джейсън също е бил ухапван от тях. Нищо като това не ни се случи.
Погледнах назад и открих Джейсън да държи ръката на Натаниел, докато Чери почистваше раните на гърдите му. Нито една превръзка, за която се сещах нямаше да му помогне. Джамил и Деймиън се присъединиха към нас. Стояхме в малък кръг, говорехме докато Натаниел крещеше. Ашър каза:
- Това е рядък талант сред нас. Мислех, че го има единствено Morte d'Amour, Lover of Death, член на съвета. Колин избра съобщението си внимателно. Садистично ще нарани от дистанция само с огъване на силата си.
- Жан - Клод не може да наранява от дистанция – казах.
- Не и никой друг не може да разпростира изгниване с ухапването си. Никой друг в тази страна.
- Когато казваш разлагане – каза Джамил – какво имаш предвид по - точно?
Чери дойде с изцапани марли в едната си ръка. Бледите й лунички внезапно изглеждаха много видими на странно бледата й кожа. Имаше жълто и зелено по марлята.
- Това излезе от раната на гърдите му – каза тя тихо. – Какво по дяволите е ?
Всички погледнаха Ашър, дори Деймиън. Но аз бях този, който го каза на глас.
- Той гние. Гние докато все още е жив.
Ашър кимна.
- Заразата е в кръвта му. Ще се разпространи и тогава той ще изгние.
Погледнах към леглото. Джейсън говореше ниско и бавно на Натаниел, галеше главата му, както вие утешавате тъжно дете. Зейн ме погледна.
- Трябва да има нещо, което можем да направим – казах.
Лицето на Ашър беше затворено и внимателно, каквото го бях виждала и преди. Един от спомените на Жан - Клод за Ашър премина през мен, карайки ме цялата да изтръпна. Това не беше спомен за някаква случка. Познах извивката в раменете на Ашър. Познавах езика на тялото му с знание изградило се през години наблюдение. Повече години от колкото съм живяла.
- Какво криеш Ашър? – попитах.
Той ме погледна, бледите му очи, празни, линиите на лицето му на издаваха нищо. Той се усмихна. Усмивката беше всичко, което трябваше да бъде: радостна, чувствена, приветстваща. Тази усмивка премина през сърцето ми като нож. Помнех лицето му цяло и перфектно. Спомних си, че усмивката му, караше дъха ми да спира. Поклатих глава. Физическото движение помогна. Разтърсих спомените. Те паднаха, но това не промени това което бях видяла, това което знаех.
- Знаеш как да го спасим, нали?
- Колко силно искаш да го спасиш, Анита? – Гласът му не беше обикновено, беше почти ядосан.
- Аз го доведох тук, Ашър, аз го поставих в опасност. Предполага се аз да го защитавам.
- Мисля, че се предполага той да ти е бодигард – каза Ашър.
- Той е ходеща храна, Ашър. Знаеш това. Натаниел дори не може да опази себе си.
Ашър изпусна дъха си.
- Натаниел е pomme de sang.
- За какво по дяволите говориш.
- Това означава кървава ябълка. Това е нещо като прякор в съвета за храната, която проявява желание да бъде такава.
Деймиън довърши мисълта.
- Вампирите се хранят от pomme de sang и ги защитават, както овчарите, които защитават овцете си от вълци. 
Деймиън гледаше към Ашър докато говореше и не беше приятелски поглед. Те бяха спорили за нещо, но сега нямаше време. Докоснах ръката на Ашър. Усещах я твърда, дървена, не и жива. Той се бе дръпнал от мен, от стаята, от всичко което се случваше. Той щеше да остави Натаниел да умре без дори да опита нещо. Неприемливо. Принудих се да задържа тази дървена, нежива ръка. Мразех, когато усещам Жан - Клод така. Напомняше ми какво беше и какво не беше той.
- Не го оставяй да умре, не и така. Моля те mon chardonneret.
Той подскочи сякаш го бях ударила, когато използвах името, с което го бе наричал Жан - Клод преди много години. Означаваше буквално мой щиглец, което звучеше малко глупаво в Америка. Но изражението на лицето на Ашър не беше глупаво. Беше почти шокирано.
- Никой не ме беше наричал така от двеста години. – Ръката му омекна под моята, чувствах го топъл, отново жив.
- Не моля често, но за това ще го направя.
- Той толкова ли много означава за теб? – попита Ашър.
- Той е жертва за всеки, Ашър. Някой трябва да се погрижи за него. Моля те mon . . . – Той сложи пръст на устните ми.
- Не го казвай Анита, не го казвай отново, ако не го имаш предвид. Ще го спася, Анита, за теб.
Чувствах сякаш изпусках нещо. Можех да си спомня името на Жан - Клод за Ашър, но не можех да си спомня защо Ашър се страхува да опита да излекува Натаниел. Докато го гледах да върви към леглото, златната му коса да блести като коприна на гърба му, този пропуснат спомен ми изглеждаше много важен. Ашър вдигна ръката си към Деймиън.
- Ела братко или прочутият кураж на Викингите те е пропуснал?
- Убил съм праотците ти преди да се е появил и проблясък от праотците ти.
- По дяволите, това е опасно, нали? – попитах.
Ашър коленичи до леглото. Той погледна назад към мен, златната му коса закриваше белязаната страна на лицето му. Той бе коленичил в цялата си златна съвършеност и се усмихна, но беше горчива усмивка.
- Ние можем да вземем заразата в нас, ако не сме достатъчно силни, това ще влезе в нас и ще ни убие, но скъпоценния ти леопард ще бъде спасен така или иначе.
Деймиън отиде от другата страна на леглото, премести Зейн да застане до главата на Натаниел. Натаниел беше спрял да плаче. Той лежеше много неподвижен, много блед, блестящ от потта. Дъхът му идваше на плитки задъхвания. През раните на гърдите му сълзеше гной. Сега имаше и миризма в стаята, слаба, но нарастваше. Ухапването на врата изглеждаше твърдо, но кожата на врата му, беше дълбоко тъмно зелено, като натъртване което беше убийствено дълбоко.
- Ашър – казах.
Той ме погледна, едната му ръка минаваше по голите гърди на Натаниел.
- Деймиън не е господар.
- Не мога да спася леопарда ти сам, Анита. Кого ще спасиш? Кого ще пожертваш?
Погледнах към Деймиън. Зелените му очи отново бяха човешки. Изглеждаше много смъртен, наведен до Натаниел.
- Не ме карай да избирам.
- Но това е избора, Анита. Това е избора.
Поклатих глава.
- Искаш ли да го спася? – попита Деймиън.
Срещнах погледа му и не знаех какво да кажа.
- Пулсът му е много слаб – каза Чери. – Ако ще правиш нещо, по - добре го направи скоро.
- Искаш ли от мен да го спася? – попита Деймиън отново.
Натаниел беше неподвижен, задъханият му дъх беше единствения звук във внезапната тишина. Всички ме гледаха. Чакаха от мен решение. И аз не можех да реша. Усещах главата си да кима, почти сякаш нямаше да го направя. Кимнах. Вампирите започнаха да се хранят.


13 ГЛАВА
Храненето отнемаше повече време в истинският живот, отколкото показваха в филмите. В филмите или беше прекалено бързо или чезнеше като секс - сцените в филмите през 1950 г. Ние всички стояхме и гледахме. Стаята беше достатъчно тиха, че да можеш да чуеш вампирите как издават слаб, мокър звук при храненето си. Чери коленичи до горната част на леглото. Тя проверяваше китката на Натаниел за пулс периодично. Останалата част от нас се придвижи надалеч. Аз накрая застанах на отсрещната стена, облягайки дупето си на бюрото. Работех много усилено да не поглеждам към леглото. Всеки се движеше в стаята, неспокоен, смутен, мисля. Джейсън дойде да застане до мен, облегна се на бюрото.
- Ако не знаех, че животът му е бил гаден, щях да бъда подозрителен.
Погледнах го, опитвах се да разбера, дали ме поднася. Имаше поглед в очите му, горещина, която ми казваше че не. Това ме накара да погледна какво се случваше. Деймиън беше дръпнал тялото на Натаниел в ръцете си, в скута си, така че беше обгърнал малкият мъж почти изцяло с дължината на тялото си. Част от тялото на Деймиън се губеше от поглед зад голото тяло на Натаниел. Ръцете му държаха малкият мъж върху зелената му копринена риза. Гнойта беше намацала плата от почернелите рани. Лицето на Натаниел беше притиснато към лявото рамо на вампира. Деймиън се хранеше от раната на врата. Можете да видите горната част на кървавата му коса, устата му заключена над раната. Дори и от там, където стоях аз, можех да видя как Деймиън преглъща. Ашър все още беше коленичил на пода, стъпалото на единия крак на Натаниел висеше във въздуха. Лицето на Ашър беше завряно от вътрешната страна на бедрото но толкова близо, че отпуснатите гениталии на Натаниел докосваха едната страна на лицето му. Ашър помръдна главата си леко и златната му коса се разпиля над слабините на Натаниел. Не ги покриха достатъчно и те все още се виждаха. Зачервяването се промъкна по лицето ми толкова силно и бързо, че почти се замаях. Обръщайки се настрани, дадох поглед към себе си в единственото огледало в стаята. Лицето ми гореше. Очите ми бяха разширени и изненадани. Беше като отново в гимназията, пречка и причина да ми се смеят през нощта. Погледнах се в огледалото и се стегнах. Не бях вече на четиринадесет. Не бях дете. Не бях девствена. Можех да направя това с малко грация. Можех ли?
Джамил се бе преместил в най - далечния ъгъл на стаята. Той седеше там, ръцете му обвити около коленете, лицето му в сурови линии, ядосани. Той не се радваше на шоуто. Зейн се бе отдръпнал и отново се бе облегнал на стената, ръцете му бяха скръстени. Той гледаше към пода, сякаш там имаше нещо много интересно. Джейсън все още се облягаше на бюрото, гледаше шоуто. Погледнах го.
- Разбираш, че си единственият, който се наслаждава на гледката.
Той се ухили - озъбване.
- Приятна гледка е.
Повдигнах вежди.
- Не ми казвай, че си гей.
- Не ми казвай, че ти пука – отвърна той.
Веждите ми се вдигнаха още малко.
- Сърцето ми е разбито. Ще си изгоря цялото бельо. – Продължих да гледам лицето му. Той се усмихна, но не сякаш му беше смешно.
- Да не казваш, че всичките ти чувства са просто в акта? - попитах.
- О, не обичам жени. Но, Анита, почти никой вампир, който Жан - Клод доведе в цирка не е жена. Аз съм активен pomme de sang от две години. Това са много зъби, забиващи е в тялото ти.
- Наистина ли е толкова близо до секса? – попитах.
Хуморът напусна лицето му и той просто ме гледаше.
- Ти никога не си била омайвана от вампир напълно нали? Имам предвид, знам че си имала частичен имунитет дори преди белезите, но мислех че някой, някъде е успял да те хване.
- Никой – казах.
- По някога не съм сигурен, но май е по - хубаво от секса и почти всеки който ми е го е правил е бил мъж.
- Така че ти си бисексуален?
- Ако броиш този контакт за секс, да, ако не го, тогава ... – Той се засмя и звукът беше толкова внезапен в тишината, че видях Зейн и Джамил да подскачат. – Ако не го броиш за секс, нека просо кажем „където никой не е стъпвал преди” вече не важи.
По дяволите не исках да пита кого имаше предвид. Може би щях да го попитам, но Чери проговори и моментът беше приключен.
- Пулсът му е силен. Изгубил е много кръв, трябва да е слаб, но не е.
Ашър се отдръпна от раната.
- Ние не пием толкова много кръв, ние изпиваме отровата.
Той се изправи с една ръка подпряна под бедрото на Натаниел. Той премести крака обратно на леглото, оправяйки ги сякаш беше спящо дете. Преди момент, това беше напълно сексуално, сега имаше нещо в действието на Ашър, беше грижливо, внимателно. Деймиън се дръпна от раната. Имаше петно на устната му, не червено, не черно. Чудех се дали беше лошо на вкус. Той избърса петното с опакото на ръката си. Ако беше чиста кръв щеше да я оближе. Така че не е било приятно. Той изпълзя из под Натаниел, поставяйки го внимателно на леглото. Дръпна чаршафа над Натаниел и се отдръпна от леглото.
Чери беше първата, която отвори чантата за първа помощ. Тя почисти гърдите му с антибиотична паста. Първите няколко парчета плат оставаха изцапани с гной. Ние всички се придвижихме до леглото без да го разберем. Миризмата бе по - силна тук, неприятна, но поносима. Когато кожата и раната бяха напълно почистени, плътта беше цяла и чиста червена кръв сълзеше през ваните. Чери се обърна към стаята усмихната, толкова топло и светло че трябва да отвърнеш на усмивката й.
- Той ще бъде добре. – Тя звучеше изненадана и аз се чудех колко близо до смъртта бе той.
Някой си пое съскащ дъх. Обърнах се към звука. 
Деймиън отстъпваше. Беше се вторачил в ръцете си. Бялата млечна кожа потъмняваше, тъмнота пълзеше под кожата. Плътта по ръцете му започна да се отдръпва и да се бели, докато гледахме.


14 ГЛАВА
- По дяволите – казах.
Деймиън вдигна ръцете си към мен като дете, което си бе изгорило ръката. Не знаех кое беше по - зле, ужасът на лицето му или почти примирения поглед в очите му. Поклатих глава.
- Не – казах, но гласът ми беше тих. – Не – казах отново, по –силно, по - твърдо.
- Не можеш да го спреш – каза Ашър.
Деймиън се вгледа в потъмняващата плът на ръцете му, ужасът на лицето му ставаше по - голям.
- Помогни ми – каза той и ме гледаше.
Гледах към него и нямах ни най - малка идея как да го спася.
- Как можем да го направим? – казах.
- Знам, че си свикнала да яздиш белия кон и да спасяваш деня, Анита, но някои битки не могат да бъдат спечелени – каза Ашър.
Деймиън беше на колене, втренчен в ръцете си. Той разкъса блузата си на парчета, оставяйки част от ръкава на ръката си. Гниещата плът бе на половината път до лакътя му. Един нокът се отчупи и падна на пода и тупна като нещо тъмно и отвратително. Миризмата се върна, сладка и болнава.
- Излекувах веднъж Деймиън след фатален прорез – казах.
Деймиън издаде звук между смях и нещо което беше по горчиво.
- Това не е прорез, Анита. Той вдигна ръката си, която се белеше към мен. - Дори ти не можеш да излекуваш това.
Застанах на колене пред него, протегнах се да докосна ръцете му, Деймиън се дръпна внезапно.
- Не ме докосвай!
Сложих ръцете си върху неговите ръце. Кожата се усещаше почти топла на докосване, сякаш можеше да готвиш върху него. Кожата беше толкова мека, че ако я натиснех прекалено силно, изгнилото можеше да се обели. Гърлото ми беше стегнато.
- Деймиън, аз ... съжалявам. 
Господи, това беше недостатъчно. Хиляди години живот и той ги даде за мен. Никога нямаше да рискува, ако не го бях помолила. Грешката бе моя.
Очите му бяха успокоителни и изпълнени с болка. Той дръпна ръцете си нежно от моите. Внимаваше да не натисне прекалено силно върху ръцете ми. Мисля, че и двамата се страхувахме пръстите ми да не потънат през кожата му, в плътта. Лицето му бе свито от болка и слаб звук излезе през устните му. Спомних си плача на Натаниел за това, колко го болеше. Краят на пръстите му се спука като презрял плод, разля се нещо черно и зеленикаво по пода. Изпръска ръката ми. миризмата се увеличи с отвратителна вълна. Не заудрях безразсъдно капките по ръката си, но исках. Исках да ги удрям като паяк. Пищейки. Държах гласа си стегнат и се опитвах да запазя всичко далеч от лицето ми.
- Най – малкото, ще се опитам да те излекувам.
- Как? – попита Ашър. – Как ще го направиш, дори и ти, как ще излекуваш това?
Деймиън издаде нисък, скимтящ звук. Тялото му потръпна, лицето му падна надолу, врата му се усука и накрая изкрещя. Без думи, безнадеждно.
- Как? – попита Ашър отново.
- Не знам - и аз също крещях.
- Само истинският му господар, той е единственият, който може да го спаси от гроба, без него няма никакъв в шанс да бъде излекуван.
Погледнах Ашър.
- Извиках Деймиън от ковчега му веднъж. Беше инцидент, но той отговори на повикването ми. Аз задържах неговата ... душа или каквото е да не отлети от тялото му веднъж. Ние сме свързани, малко.
- Как ще го извикаш от гроба? – попита Ашър.
- Некромания. Аз съм некромант Ашър.
- Ти не знаеш нищо за некроманията.
Миризмата ставаше по - силна. Дишах през устата си, но усещах миризмата с езика си. Почти се страхувах да погледна Деймиън. Обърнах се като характерно за филмите на ужасите, където знаеш, че чудовището е точно зад теб и ти отлагаш да го погледнеш защото знаеш, че ще издуха здравият ти разум за винаги. Но тези неща бяха по - лоши в кошмарите. Изгнилото се бе придвижило до лакътя му. Гола кост се показваше от долната част на ръката му. Стоях коленичила в изгнилата плът от тялото на Деймиън. Ашър стоеше близо, но само аз стоях толкова близо, че да го докосна.
- Ако бях негов господар, какво трябваше да направя?
- Щеше да пиеш от кръвта, взимайки отровата в себе си, както направихме ние с Натаниел.
- Не мислех, че вампирите се хранят един от друг.
- Не и за храна, но има много причини поради които споделят кръвта си. Храната е само една от тази причини.
Вгледах се в Деймиън, гледах тъмнината да се придвижва по кожата му като мастило. Можех в действителност да видя как плува плътта отдолу.
- Аз не мога да изпия отровата – казах.
- Но аз мога – гласът на Деймиън се чу задъхан от болка.
- Не! – каза Ашър. Той направи заплашителна стъпка между нас. Можех да почувствам силата му да излиза от него като камшик.
Деймиън трепна, но погледна другия вампир. Той държеше ръцете си към Ашър умолително.
- Какво става? – попитах гледайки от единият към другият.
Ашър поклати глава, лицето му беше ядосано, но останалото беше неразгадаемо. Гледах чертите му да се изравняват и да стават празни. Той криеше нещо.
- Не – казах, изправяйки се на крака. – Не, кажи ми какво имаше предвид Деймиън. 
Нито един не каза нищо.
- Кажи ми! – Изкрещях в спокойното лице на Ашър.
Той просто ме гледаше. Лицето му беше затворено и безчувствено като на кукла.
- По дяволите, единият от вас да ми каже какво имаше предвид Деймиън. Как може той сам да изтегли отровата от себе си?
- Ако ... – започна Деймиън.
- Не – каза Ашър и посочи с пръст към него.
- Ти не си мой господар – каза Деймиън. – Трябва да отговоря.
- Млъкни, Ашър – казах. – Млъкни, по дяволите, и го остави да говори.
- Ще я рискуваш ли за себе си? – попита Ашър.
- Нямам предвид нея. Просто някой с човешка кръв – каза Деймиън.
- Кажи ми – казах – сега.
Деймиън проговори, бърз шепот, накрая гласът му беше пълен с болка.
- Ако пия кръв от някой могъщ ... достатъчно. Може да бъда способен ... – той потръпна, пребори се, тогава продължи да говори слабо. – Може да съм способен да приема достатъчно сила, че ... да се излекувам сам.
- Но ако този от когото вземе кръв не е достатъчно силен, за да може да премахне отровата от него, тогава той ще умре както Деймиън умива сега – каза Ашър.
- Съжалявам – каза Джейсън – но мен не ме бройте.
- Мен също – каза Зейн.
Джамил бе прекосил стаята прегръщайки се. Той просто поклати глава. Чери бе коленичила до леглото. Тя не каза нищо, очите й бяха разширени, лицето уплашено. Накрая се обърнах обратно към Ашър.
- Трябва да бъда аз. Не мога да поискам никой друг да поеме този риск.
Ашър хвана задната частна косата ми и движението беше толкова бързо, че не бях успяла да го видя. Той наклони лицето ми, така че да видя Деймиън.
- По този начин ли искаш да умреш, Анита? Така ли? Така ли!
- Махни се от мен, Ашър. Сега!
Той ме пусна бавно.
- Не прави това, Анита. Моля те, не го прави. Рискът е прекалено голям.
- Той е прав. – Гласът му дойде шептящ, толкова тих, че се изненадвах, че мога да го чуя. – Може да излекуваш мен, но ще убиеш ... себе си.
Гнилото се разпростираше нагоре по ръката му и блестеше сякаш някак си костта се виждаше. Гърдите му бяха като от слонова кост и можех да усетя сърцето му да бие в тях. Можех да го чуя като втори пулс в главата си. Сърцето на вампира не биеше винаги, но биеше сега.
Бях толкова уплашена, че можех да го усетя толкова равно в устата си. Пръстите ми бяха изтръпнали от желанието да избягам. Не можех да стоя в тази стая и да гледам как Деймиън се топи в воняща локва, но част от мозъка ми, ми викаше да избягам. Да избягам, някъде, навсякъде където нямаше да гледам и със сигурност нямаше да оставя гнойта да ме докосне. Поклатих глава. Вгледах се в Деймиън, не в гниещата му плът, а в лицето му, в очите му. Вгледах се в тези светещи зелени очи, които бяха като изумруден огън. Имаше ирония в развратната и мързелива част от него, която го правеше повече от красив. Кожата му беше слонова кост, с дълбоки линии на бялата му челюст. Косата му светеше, а тези очи, тези изумрудени очи ... гледах го и се накарах да го видя. Дръпнах косата си на една страна, излагайки врата си.
- Направи го. – отпуснах главата си на едната страна и косата се махна изцяло от врата ми.
- Анита – каза той.
- Направи го Деймиън! Сега! Моля те, преди да си изпусна нервите. 
Той пропълзя до мен. Премести косата ми настрани с почернялата си ръка. Остави следа от нещо тежко и плътно върху рамото ми. Можех да усетя гъстотата да се плъзга надолу по ризата ми като охлюв. Концентрирах се над мекотата на кожата му, в несъвършено наклонения му нос, защото някой беше развалил перфектният му профил. Но не беше достатъчно. Обърнах главата си на една страна, така че да не му е нужно да ме докосва. Усетих лицето му да се стяга за ухапване и затворих очи. Беше остро като игла и не ставаше по - добре. Деймиън не беше достатъчно силен за да ме обладае с очи. Нямаше никаква магия, която да държи болката надалеч. Устата му се заключи над раната и той започна да се храни. Мислех, че трябва да се опитам и да принудя силата си да влезе в него или да сваля щита си и да го оставя да влезе в силата ми, да го оставя да пие от нея. Но в момента, в който зъбите му пробиха кожата ми, нещо пламна между нас. Сила, връзка, магия. Настръхна всеки косъм от тялото ми. Деймиън се сви върху мен, притискайки гърдите ни едни към други. Силата се пръсна през нас, втурна се и изпълни стаята с въздишки. На заден план разбрах, че беше като вятър и идваше от нас. Вятърът обединяваше студеното докосване на вампира и хладния контрол на некроманията. Вятърът обедини нас. Деймиън се хранеше от врата ми. Силата пое болката, обърна я в нещо друго. Усещах устата му на врата си, усещах го да изсмуква кръвта ми, живота ми, силата ми. Събрах всичко, което имаше в нас и го мушнах обратно в Деймиън. Хранех го с кръвта си. Представих си ясно костта му цяла и перфектна. Усещах силата да се разлива през тялото му. Усещах да си я прехвърляхме един на друг. Можех да усетя течението от нас, не беше по пода, а над пода, през пода, отдолу. Ние я прогонихме, изхвърлихме я от себе си. Нямаше я вече. И двамата коленичихме от силата. Вятърът бе заврял косата на Деймиън в лицето ми и знаех, че вятърът бяхме ние. Деймиън бе този, който се отдръпна, дърпайки силата между нас сякаш счупваше нещо на парчета. Той коленичеше пред мен, вдигайки ръцете си към лицето ми. Те бяха излекувани, под остатъка от тъмната гной, ръцете му бяха излекувани. Ръцете му бяха излекувани. Той взе лицето ми в ръцете си и ме целуна. Силата все още беше там. Течеше през нас, през устата му, линията от сила беше горяща. Дръпнах се от целувката на Деймиън. Седнах.
- Анита.
Погледнах Деймиън.
- Благодаря ти – каза той.
Кимнах.
- Пак заповядай.
- Сега – каза Ашър – мисля, че е време за душ за всички.
Той се изправи, панталоните му бяха покрити с черна течност. Имаше също и по ръцете му и не можех да си спомня кого бе докоснал, Деймиън или пода. Можех да усетя веществото, което течеше по гърба ми, когато Деймиън ме беше докоснал. Панталоните ми бяха мокри от коленете надолу. Платът трябваше да се изгори или най - малко да се изхвърли надалеч. Това бе единствената причина, поради която държах чифт гащеризони в джипа си, слагах го на местопрестъпления и на вдигане на зомбита. Разбира се, аз не очаквах да се изцапам преди да напусна хижата.
- Душът звучи страхотно – казах. – Ти си пръв.
- Може би предполагам, че ти трябва да си първа. Топлият душ е чудесен лукс, но за мен и Деймиън това е само лукс, не и необходимост.
- Прав си – казах. 
Кожата ми беше намокрена с нещо от горната част на скалпа ми, но го усетих, чак когато го докоснах. То. Продължавах да казвам „то”. Плашех се от факта, че „то” беше изгнилата плът на Деймиън, която се бе стекла по пода. По някога, когато нещо е прекалено ужасно се нуждаеш да запазиш дистанция от него. Езикът е добър начин за това. Жертвите стават „то” много бързо, защото понякога е прекалено ужасно дори да кажеш „той” или „тя”. Когато нещо е прекалено ужасно, става „то”. Трябва да бъде или избягваш крещейки. Така че бях покрита с зеленикавото - черно „то”. Измих си ръцете достатъчно, че да мога да бръкна в куфара си без да изцапам дрехите. Извадих дънки и риза. Ашър се обади зад мен. Погледнах го.
- Какво? – попитах. Звучеше грубо дори и за мен. – Имам предвид, какво сега?
Ашър ме възнагради с усмивка.
- Трябва да се срещнем с Колин довечера.
Кимнах.
- О, да. Той определено е в денс - картата ми за довечера.
Той се усмихна и поклати глава.
- Не можем да го убием, Анита.
Погледнах го.
- Имаш предвид не можем, като „работата е прекалено трудна” или не можем, като „не трябва да го правим”.
- Може би и двете, но със сигурност последното.
Изправих се.
- Той изпрати Натаниел при нас да умре. - Погледнах към куфара, не гледах в него. Просто не гледах нагоре имах от черното нещо останало под ноктите си. В момента, когато силата премина между нас, аз знаех че ще проработи, но преди тази секунда ... уморих се много усилено да не мисля за това. Това бе единственото след като отидох в банята, за да почистех ръцете си и започнах да се треса. Стоях в банята, докато ръцете ми не станаха здрави. Страхът беше под контрол, всичко което остана бе гневът.
- Не мисля, че някой е имал предвид смърт, Анита. Мисля, че това е било тест.
- Тест за какво? – попитах.
- Колко сила имаме наистина. По някакъв начин е комплимент. Той никога нямаше да докосне Натаниел, ако не си е мислел, че няма надежда за спасението му.
- Как можеш да си толкова сигурен?
- Защото да убиеш pomme de sang на друг вампир - повелител е смъртна обида. Войни са започвали и за по - малко от това.
- Но той знае, че не можем да започнем война срещу него без съвета да ни подгони.
- Ето защо не може да го убиваме – Ашър вдигна ръката си, което ме спря с отворена оста. Затворих я. – Най малко повелителят, когото убиеш трябва да е заплашил твоя живот директно. Убиваш го за да защитиш себе си. самозащитата е позволена. Но Колин няма да ни заплаши лично.
- Това ни отрязва дяволски, Ашър.
Той кимна грациозно.
- Да.
- Така че ако го убием, съветът ще се върне в града и ще ни почисти часовниците.
Тънка бръчка се появи между очите му. Не мисля че разбра жаргона.
- Те ще ни убият – каза той.
Бях се срещнала с някои от съвета и знаех, че той е прав. Жан - Клод имаше врагове в съвета, а сега и аз имах. Не няма да дам извинението на кошмара за вампирите, да се върне в Сейнт Луис и да ни издуха.
- Какво можем да направим? Защото отбележи това, Ашър, те ще си платят за това, което направиха на Натаниел.
- Съгласен съм. Ако не направим нищо, за да си отмъстим за обидата това ще се разбере като признак на слабост и Колин може да тръгне срещу нас и да ни убие.
- Защо всичко трябва да е усложнено при вас? – попитах. – Защо Колин не може просто да повярва че сме тук, за да спасим Ричард?
- Защото не останахме в града. – Гласът на Натаниел прозвуча тънък, но устойчив от леглото. Той примигна с лилавите си очи към мен. Чери превързваше гърдите му и раната на врата му с дълго парче марля. Предполагам, че раната на бедрото бе превързана по същият начин, но чаршафа го покриваше от кръста надолу.
- Когато Ричард влезе в затвора, Колин очаква да останем в града. Ние не го правим и той си мисли, че искаме да му превземем територията.
Отидох да застана до леглото.
- Зейн каза, че се отишъл с една от върколаците на Върн. Как вампирите те хванаха?
- Мира – каза той.
- Моля? – казах.
- Името на върколака е Мира. – Той извърна поглед, сякаш не искаше да ме гледа докато говори. – Тя ме заведе у дома си. Правихме секс. Тогава тя напусна стаята. Когато се върна вампирите бяха с нея. – Той ме погледна. Открих, че се бях вгледала в очите му и нуждата в тях бе толкова сурова, че ме накара да трепна.
- Те са били прекалено много за теб за да се биеш, Натаниел – казах. – Всичко е наред.
- Бия? – той се засмя, и беше горчиво дори просто да го слушаш. – Нямаше битка. Аз вече бях окован.
Намръщих се.
- Защо.
Той изпусна дълъг дъх.
- Анита, Анита, Боже. – Той сложи ръце на очите си.
Зейн се приближи.
- Не знаеш ли, че Натаниел е покорния.
Кимнах.
- Знам, че той обича да го връзват и ... – Тогава светлината светна. – Добре де. Разбрах. Мира те е поканила в дома си за S и M секс.
- Д и С, доминиращ и покорен – каза Зейн – но да. (D and S, dominance and submission)
Поех си дълбоко дъх, сбърках. Стаята все още вонеше на разложени тела.
- Така че тя те е оковала като затворник и те е дала на тях?
- Да – каза той тихо. – Сексът беше добър. Тя беше добра горна.
- Горна? – попитах.
- Доминираща – уточни Зейн.
Аха. Натаниел се сви на една страна, дръпвайки чаршафа около себе си.
- Господарят, Колин, я е пратил да доведе един от нас. Който и да е. Нямало е значение кой, може да е Джейсън, Зейн, или Чери. „Едно от животните й.” - е казал той.
Той се обгърна с чаршафа, очите му пърхаха, отваряха се и затваряха. Погледнах към Чери.
- Той добре ли е.
- Ще му дам нещо, което да му помогне да заспи. Няма да е за много дълго. Нашият метаболизъм е прекалено бърз, но може да получим половин час или час, ако имаме късмет.
- Ако няма да отиваш да си вземеш душ, аз бих искал – каза Деймиън.
- Не, ще си взема.
- Но не можеш да носиш, каквото си избрала – каза Ашър.
Намръщих му се.
- За какво говориш?
- Жан - Клод изпрати куфар с дрехи, подходящи за този случай – каза той.
- О, не – казах. – Без повече кожи и дантелени глупости.
- Съгласен съм с теб, Анита – каза Ашър. – Ако отивахме просто, за да ги убием, нямаше да ни интересува какво носим, но ние трябва да представим шоуто много добре, дрехите имат значение.
- Добре, по дяволите. – казах. – Ще се облека, няма да убиваме никого, но по - добре да дойдеш с нещо, което можем да го правим. Те не могат да злоупотребяват с хората ни така и просто да им се размине.
- Те очакват отмъщение, Анита. Чакат това.
Погледнах Натаниел, който се бе свил толкова навътре в чаршафа, че само горната част на главата му се виждаше.
- По - добре отмъщението да е добро, Ашър.
- Ще дам най - доброто от себе си.
Поклатих глава.
- Направи го. – Отидох под душа без никакви дрехи защото куфара с нещата от Жан - Клод беше в друга хижа. С два ковчега в стаята си не се нуждаех от грамаден куфар. Наистина се надявах, че няма да отваряме проклетото нещо. Мразех да се обличам в нормални официални дрехи. Идеята на Жан - Клод за обличане винаги бе по - лоша.


15 ГЛАВА
Трябваше да измия косата си три пъти с шампоан, за да мога да я изчистя. Веществото по тялото ми изглежда не искаше да се маха, докато не го потърках. Има точки по средата на гърба, които просто не можеш да стигнеш сам. Това е едно от няколкото неща, с които женените се справят по - добре от тези, с които са сами. Веществото най - накрая падна и плуваше към канала. То прилепваше като нищо друго, което бях виждала преди. Включително и истинските изгнили трупове и зомбитата. Нищо не е толкова жилаво и толкова трудно за премахване, колкото плътта на Деймиън. Чери беше тази, която отвори вратата и донесе купчина дрехи. Не ми харесваха. Прекалено много кожа за вкуса ми. Отне три подръпвания или четири, обвита в нищо освен кърпата, да открия дрехи, които бях склонна да нося. Имаше червен кожен корсет, който не бе нищо друго освен каишки. Може би щеше да бъде интересно, да се използва лично между мен и Жан - Клод, но за носене пред публика определено не ставаше. Накрая бях в блуза без ръкави, черно кадифе, с толкова ниско деколте, че трябваше специален сутиен, за да не се показва. Жан - Клод любезно бе сложил сутиен. Беше един от тези повдигащите. Имаше едно нещо, от което гърдите ми не се нуждаеха - повече повдигане, но това бе единствения достатъчно нисък сутиен, който можеше да се носи под блузата. Имаше кадифени дрехи, които също се нуждаеха от сутиени специално за тях. Жан - Клод е бил малък зает вампир.
Всичко пасваше перфектно, ако си склонна да го носиш. Сложих си кожена пола, дяволски малка. Имаше чифт ботуши високи до бедрото, който се закопчаваха отзад. Горната част на ботушите беше широка и твърда и широкото стоеше отзад. Ботушите покриваха напълно краката ми до горе, докосваха слабините ми в странни моменти, сякаш ходех грешно. Ботушите сякаш бяха направени за мен. Не си спомням Жан - Клод да ми е измервал обувките. Но все пак той е държал всеки сантиметър от тялото ми в ръцете си, от една перспектива или друга. Както изглежда, това е било достатъчно. На кожената пола имаше гайки за колан, за презраменния ми кобур и ръкавите на кадифената блуза бяха достатъчно широки, че да мога да сложа каишките на кобура, не върху голата си кожа. Чувствах ремъците малко страни върху голата си кожа, когато се движех, но бе поносимо, разбира се нямаше начин да нося кобур за панталони на пола. Добавих ножницата по гръбначния ми стълб и каниите на китките си. Ножницата на гърба ми се показваше под блузата, но хей, те очакваха от нас да бъдем въоръжени. Честно казано, исках втори пистолет с мен. Едно от добрите неща около летенето с частния самолет на Жан - Клод, бе липсата на възражение, да взема каквито си оръжия избера. Беше мини узито с колан за рамо. Имаше клипс, който го привързваше към полата, така че да не се мотае наоколо прекалено много, но ти можеш да натиснеш клипа и да освободиш узито с една ръка. Когато го сложих, единствения коментар на Ашър беше:
- Не можем да ги убием, Анита.
Погледнах към оръжията, които бях оставила на вече почистеният под. Там беше Деринджъра, вторият Браунинг, пушката с рязаното дуло и автоматичната пушка. Погледнах го.
- Аз не съм донесла всичко, което имам.
- Толкова се радвам да го чуя – каза той. – Но пушката е машина за убиване, нищо повече.
- Причината за тази екипировка е, че ти каза, че се нуждаем да направим добро шоу. Добре, не можем да им причиним болка от разстояние, не можем да разпространяваме разлагане с вашето ухапване. Какво по дяволите отиваме да правим, Ашър? С какво можем да ги впечатлим? – Дръпнах узито с лявата си ръка, насочих го към тавана. – Ако има някой сред тях довечера, който може да убием, ще го убия с това.
- Наистина ли мислиш, че ще впечатлим или изплашим Колин?
- Виждал ли си някога вампир, разрязан на две от едно от тези? – попитах.
Ашър изглежда помисли за няколко секунди сякаш бе виждал много по - ужасни неща и просто не бе сигурен. Накрая поклати глава.
- Не не съм.
- Добре, аз съм. – Оставих оръжието да се върне на гърба ми. – Това впечатли мен.
- Ти ли го направи? – попита той, гласът му мек.
Поклатих глава.
- Не, просто видях, когато бе направено.
Джамил коленичи до мен. Той носеше нещо което е започнало като черна тениска но бе рязано толкова пъти по врата, раменете и корема, че изглеждаше сякаш е било замислено да е риза. Покриваше зърната му и това беше. Но горната част на тялото му беше мускулеста и впечатляваща почти гола. Отивахме да впечатляваме тази вечер. Той можеше да задържи черните си дънки и аз ревнувах. Но Джамил не принадлежи на Жан - Клод, така че не е имало време за да се направи специално парче кожа и за него. Честно казано, не бях сто процента сигурна, че Джамил въобще ще дойде с нас. Не само, че Джамил идваше, но идваше и Ричард. Изненада, изненада. Джамил взе дрехи от гардероба за да подбере нещо за Ричард. Шанг - Да също идваше и той имаше нужда да се преоблече. Въпреки че той, както Джамил, никога не е принадлежал на Жан - Клод, явно е бил достатъчно близо, че и за него да има специален чифт дрехи. Така че щеше да носи каквото успеят да намерят в куфара му. Щастлив лов.


16 ГЛАВА
Деймиън беше отказал да си сподели душа с Ашър, въпреки че и двамата бяха мръсни и щяха да се нуждаят някой да им помогне да махнат мръсотията от трудно достъпните места. Предположих, че те ще си споделят душа, защото и двамата са мъже. Знаех, че Ашър е бисексуален, но все още ми беше трудно да запомня, че няма значение с какъв пол Ашър споделя душа си, той ги виждаше и двамата като сексуални предмети. Знаех го и не ме притесняваше наистина, всъщност от време на време, това знание ме изненадваше. Не знам защо.
Ашър излезе от банята само по кърпа, обвита около кръста му. Деймиън влезе в банята, последен за нощта. Джейсън бе помогнал на Ашър да почисти трудно достъпните места. Той не дразнеше вампирите, а просто влезе, помогна му да се изчисти и излезе. Всъщност се питах, след признанието на Джейсън, той би ли ме закачал по същият начин, по който закача жена. Белезите на гърдите на Ашър бяха много ясни. Докато вървеше, белезите на бедрото му се показваха от кърпата. Останалата част от него беше бледо, златно съвършенство. Той някога е знаел какво е да минеш през стая и хората да те зяпат заради красотата ти. Хората все още го зяпаха, но не по същата причина. Зейн и Чери бяха много внимателни да не го гледат. Те държаха лицата си безизразни, но смущението им показваше, как се чувстват. Лицето на Ашър беше празно, сякаш не ги забелязваше, но аз знаех, че ги вижда. Джейсън не извърна поглед. Той си беше сложил чифт кожени панталони, но изчакваше с ризата и обувките, защото все още трябваше да помогне на Деймиън да махне нещото от кожата си. Той седеше на един от ковчезите, люлееше краката си и гледаше към мен. Очите му погледнаха към вампира, тогава се върнаха обратно към мен.
О, по дяволите. Кой умря и ме направи майка на групата? Мислите, че висенето около толкова много свръхестествени типове означава много секс и сексуалното усещане ще се носи из въздуха, но беше повече от секс - беше болка. Не знаех дали е защото съм момиче, или как, но накрая държах ръцете на повечето от момчетата. Може би бяха момичешки неща. Със сигурност не се мислех за особено чувствителна. Тогава защо исках да прекося разстоянието до вампира?
Ашър коленичи пред куфара от Жан - Клод. Гърбът му беше гладък и почти перфектен, само няколко провлечени белега от светена вода вървяха надолу по едната му страна. Златната му коса беше гъста и мокра, водата се спускаше в сребърни линии надолу по гърба му. Нямаше достатъчно хавлии, така че момчетата се отказаха от втора кърпа за косата. Взех кърпата, която бях използвала за косата си от гърба на стола до бюрото. Сложих я там да се изсуши колкото може. Отидох при него и сложих ръка на рамото му. Той трепна, наклони главата си, опитвайки се да премести мократа си коса, така че да закрие белезите на лицето му. Жестът беше автоматичен, не се изискваше да помисли, нарани сърцето ми да го видя да го прави.
Ако бяхме любовници, щях да оближа водата от гърдите му, милвайки с езика си надолу по дълбоките белези, може би дори по тези които се плъзгат под кърпата. Но не бяхме любовници и аз никога не го бях виждала гол. Не знаех какво има под кърпата. Веднъж ми бе казал че функционира напълно, но не ми каза наистина как изглеждаше под кърпата. И за да ми е по - удобно докато съм с него, не бях сигурна, че исках да знам. Ако беше по - лошо от гърдите му бях почти сигурна, че няма да искам да го видя. Да - допускам че ,една част от мен иска да знае от чисто любопитство. Направих най - доброто, което можех. Облегнах лицето си на грапавата му дясна буза.
- Какво ще облечеш?
Той въздъхна и наклони лицето си към мен. Едната му ръка докосна моята, притискайки ръката ми върху влагата на гърдите ми.
- Мисля, че се нуждаем да го шокираме. Ще нося много малко.
Дръпнах се назад достатъчно за да мога да видя лицето му. Той държеше ръката ми притисната към гърдите си, оставяйки я на гладката перфектност на лявата му страна.
- Сигурен ли си за това?
Той се усмихна, но замря по същото време, така че да не мога да прочета очите му. Той погали главата ми и ме остави.
- Свикнал съм да имам този ефект към хората, ma cherie. Имал съм векове да го използвам като преимущество.
Изправих се и сложих кърпата на раменете му.
- Нуждаеш се от това за косата си.
Той взе края на кърпата, която стоеше като шал, притисна плата към носа и устата си.
- Мирише, на сладката миризма, на твоята кожа.
Докоснах изправената му гъста, руса коса.
- Винаги казваш точните неща. 
Вгледах се надолу към лицето му, в синьото на очите му и почувствах нещо дълбоко в тялото ми да се стяга. Внезапно огъване на похот ме накара да задържа дъха си. Нещо се случваше. Нещо, което бе просто жестоко, обръщате си главата и спирате дъха си. Тялото ви реагира на ниво, на което вие нямате контрол. Когато се случи, преструвате се че не е - криете го. Небето забранява, предмета на внезапното ти желание, да разбира за какво си мислиш. Но тази вечер, го оставих да се покаже в очите ми. Оставих го да го види. Той взе едната ми ръка и положи нежна целувка върху кожата ми.
- Ma cherie.
Джейсън дойде да застане близо до нас, облегна се на близкия ковчег, както се бе облегнал и на бюрото.
- По дяволите – каза той.
- Какво? – попитах.
- Ти си ме виждала гол и почти гол. Ние сме били толкова близо и толкова интимно. – той въздъхна. – И ти не ме гледаш така.
- Ревнуваш ли? – попитах.
Той изглежда помисли за това за секунда и тогава кимна.
- Да, мисля че ревнувам.
Ашър се засмя и смехът можеше да се докосне, като перце което се движи надолу по ръката ти.
- С това гладко, перфектно тяло, в пълният разцвет на младостта, живота и дъха си, ти ревнуваш от мен. Колко очарователно.
Почукване на вратата ни спаси от продължение на дискусията. Извадих Браунинга и застанах с гръб на стената до вратата.
- Кой е?
- Върн.
Дръпнах завесата и погледнах навън. Изглеждаше, че е сам. Отворих вратата и го въведох вътре. В момента, в който той беше с гръб към мен, натиках дулото на пистолета в гърба му и ритнах вратата да се затвори. Той замръзна.
- Какво става? – попита той.
- Ти ни кажи – отвърнах.
- Анита – каза Ашър.
- Не, той е Улфик. Предполага се, че той трябва да държи глутницата си под строг контрол.
Усещах гърба му да се стяга под пистолета.
- Мога да помириша нещата по килима и чаршафите. Колин е платил да ви посетят?
Натиснах пистолета достатъчно в гърба му, че да му остане натъртване.
- Той ни остави подарък.
- Той ни даде веднъж един от подаръците си – каза Върн. – Знаех, какво е, когато го помирисах тук, защото държах главата на Ерин, докато той изгниваше до смърт.
- Защо трябва да ти вярвам? – попитах.
- Ако имаш проблем с хората на Колин, защо пъхаш оръжието в мен?
- Един от двоите вълци е съблазнил Натаниел и го е предал на вампирите.
Отново усетих движение под пистолета, когато той обърна главата си за да погледне към леглото.
- Защо той не е мъртъв?
- Това е наша работа – казах.
Той кимна.
- Кой от моите вълци е предал котката ти на Колин?
- Мира – казах.
- По дяволите – каза той. – Знаех, че беше бясна, когато Ричард спря да се вижда с нея, но никога не съм мислил, че тя ще отиде при вампирите.
Ашър вървеше към нас.
- Според правилата на гостоприемството, ти отговаряш за действието на своята глутница.
- Какво мога да направя за това нарушение на протокола? – Думите звучаха прекалено официални за гласа на Върн.
Облегнах се на него, защото пистолетът не можеше да се приближи повече, без аз да се приближа към тялото му. Което ме караше да заема някакво положение.
- Как да знам, че не си й казал ти да го направи?
- Казах ти какво направи той с Ерин. Колин каза, че това е за нас, за да не забравяме че вампирите са по - могъщи от всяко животно. Как, по дяволите, се погрижи за леопарда си?
- Името му е Натаниел. – казах.
Върн пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.
- Как се погрижи за Натаниел?
Погледнах покрай тялото на Върн към Ашър. Той кима съвсем леко и се отдръпнах достатъчно, че да бъда извън обхвата му, в случай че Върн се обърне за оръжието. Но държах пистолета насочен към него, защото все още бях близо. Дори нормален мъж, въоръжен просто с нож, може да скъси дистанцията по - бързо, отколкото повечето хора могат да си извадят пистолета.
- С голям риск за нас – каза Ашър.
- Как? – попита Върн. Той се придвижи към леглото, сякаш аз не бях от значение. Ашър му каза как излекувахме Натаниел.
- И никой от вас не беше отровен? – попита Върн.
- Деймиън беше засегнат – каза Ашър.
Върн претърси стаята.
- Имаш предвид червенокосият вампир.
Ашър кимна.
- Чувам го в банята. Той трябваше да е мъртъв.
- Да, трябваше – каза Ашър.
Върн се обърна и ме погледна тогава.
- Нашата вергамор каза, че е усетила силата ти тази вечер. Каза, че си призовавала някакъв вид заклинание.
- Не знам, термина вергамор? – казах.
- Мъдра жена или мъдър мъж в глутницата, вещица обикновено, но не винаги. Понякога е просто нещо психическо. Повечето глутници не се притесняват за това. Как спаси вампира, щом веднъж бе започнал да гние?
Прибрах Браунинга в кобура. Първо, не можех да държа пистолета завинаги в ръката си, второ, започнах да вярвам на Върн.
- Аз съм некромант, Върн. Деймиън е вампир. Излекувах го.
Очите му се стесниха.
- Просто така?
Засмях се.
- Не, не просто така. Ние бяхме дяволски близо да го загубим, но го спасихме.
- Можеш ли да се погрижиш за един от моите хора?
- Да не би Колин да го е направил на един от хората ти тази вечер? – попитах.
Той поклати глава.
- Не, но ако застанем с теб срещу него, ще го направи.
- Защо би застанал с нас в това? – попитах.
- Защото мразя този кръвосмучещ кучи син.
- Ако това е истина, тогава Мира е нарушила закон на глутницата – каза Джейсън.
Върн кимна.
- Обикновено, бих й сритал задника. Тя не ми се подчини, но е засегнала вас. Вашата печал е с предимство. 
Той погледна от Ашър към мен, сякаш не беше на сто процента сигурен, кого да попита за разрешение.
– Какво може да направи глутницата ни, за да оправи това между нас?
Погледнах го, главата му беше на една страна. Не ми харесваше идеята, че един от вълците му бе предал Натаниел. Караше ме да не му се доверявам. Но разбирах защо Мира беше бясна. Ричард я беше отхвърлил. Женско презрение и всичко това.
- Първо отложи поздравителната церемония – казах. – Ще бъдем до задниците във вампири, няма да има време за нищо друго.
Върн кимна.
- Направено.
- И искам главата на Мира в кошница – казах.
- Нуждаем се от място, където да се срещнем с Колин. – каза Ашър.
- Нашият лупанар вече е готов за компания – каза Върн.
- Повече от щедро. – отвърна Ашър.
Беше щедро. Може би прекалено щедро.
- Разбираш, че ние не отиваме да убием Колин за това. Каквото и да се случи тази вечер, освен ако той не ни атакува, принуждавайки ни да се защитаваме, ние ще останем няколко дни и Колин все още ще е господар на града.
- Имаш предвид, че ако аз ти помогна да го нараниш, той ще бъде недоволен – каза Върн.
Кимнах.
- Да.
- Ерин беше добро хлапе. Той дори не беше един от младите, които вървяха срещу вампирите. Те му го причиниха, защото беше един от вълците ми.
- Натаниел каза, че й е било платено на Мира да доведе едно от животните ни на Колин – казах.
- Звучи като него. – Ръцете на Върн бяха свити в юмруци и силата му се разля през стаята като гореща вълна. – Искам той да си плати, за това което стори на Ерин от десет години, но аз нямам силата, за да се изправя срещу него.
- Ти не го искаш мъртъв? – попитах и звучах изненадана.
- През по голямата част, Клоин ни оставя на мира. Но е по - добре, защото той не може да вика вълците. Ако го убием, ще дойде нов господар, може би такъв, който може да вика вълците. Може би ще бъде по - голям кучи син. Да умре би било страхотно, но не и докато не знам какво ще струва това на глутницата ми.
- Дявола, когото познаваш или дявола, когото не познаваш – казах.
Върн ме погледна за секунда тогава кимна.
- Да.
- Страхотно – казах. – Нека да отговорим на огъня, на този дявол и да му изпечем топките.
Веднъж, за първи път в цялата тази обиколка, всеки изглеждаше съгласен. Аз бях използвана за да убивам вампири, не да ги наказвам, защото научих преди много време, че или убиваш чудовищата или ги оставяш те да те убият. Веднъж щом им подръпнеш каишките, свръхестествените говорят, ти просто никога не си съвсем сигурен, как ще реагират. Съжалявам, задраскайте това. Знам точно, как ще реагира Колин. Въпросът бе, колко много кръв ще се пролее и можем ли да постигнем това без някой от нашите хора да бъде убит. Не ми пукаше ако убиехме някой от хората на Колин, факт бе че по някакъв начин го търсех.
 

17 ГЛАВА
Ходех през свят от сребърните сенки на луната и черните очертания на дърветата. Ботушите бяха с достатъчно ниски токове и в действителност не потъваха много, докато вървях през гората. Не беше потъването нещото, което правеше гората некомфортна, беше топлината и шума. Имаше пот по извивките на коленете ми, под найлона и кожата. Бях прибавила кожено яке, заето от Джейсън. То криеше миниузито и кожената чантичка която, бе закачена за едното ми рамо. Чантичката беше на Чери и аз имах спрей с лак за коса в нея. Имах златна запалка в джоба на якето си. Тя беше на Ашър. Беше прекалено горещо за носене на яке. Цялата кожа се свиваше и шумеше докато се движех. При други обстоятелства, може би щеше да бъде интересно, както е сега, просто бе досадно. Важно за безопасността: Не се опитвайте да се промъкнете до хора в нова кожа. Или, най – малко, поне не до хора със свръхестествен слух. Разбира се, ние не се криехме от никого тази вечер. Вампирите знаеха, че идваме. Хората на Върн бяха предали съобщението. Веднъж щом Ричард пристигна на сцената подозрителната ми природа беше игнорирана. Ако Върн кажеше, че ще каже на вампирите къде ще се срещнем и защо, тогава разбира се Ричард му вярваше. Честно казано и аз го правех, но все още ме човъркаше това, колко лесно Ричард приемаше думата на Върн.
Разбира се, Ричард бе посещавал глутницата на Върн от няколко години, всяко лято. Той ги познаваше като приятели. Аз уважавах приятелството, просто не винаги му се доверявах. Добре де, не се доверявах на приятелите на другите. Доверявах се единствено на моите, защото се доверявах на преценката си. Което означаваше, предполагам, че все още не се доверявах на преценката на Ричард. Не, не се доверявах.
Мисълта за него беше достатъчна. Можех да го усетя от лявата си страна като топло присъствие, което се движи в лятната нощ. За момент чувствах как ходи. Можех да почувствам ритъма на тялото му, докато той се движи. Бях почти замаяна, спънах се и се дръпнах от образа. Зейн пое ръката ми.
- Добре ли си?
Кимнах и се дръпнах. Не го познавах достатъчно добре. Ако имам избор не докосвам хора, които не познавам. Но в момента, в който се дръпнах го почувствах да се прегърбва. Знаех, без никаква магия, че бях наранила чувствата му. Аз бях неговата Нимир - Ра, неговата леопардска кралица, предполагаше се, че го харесвам или най – малко, поне не изпитвам неприязън към него. Не знаех дали извинението ще направи нещата по - зле или по - добре, така че не казах нищо. Зейн се движеше в гората оставяйки ме сама. Той носеше кожени панталони, жилетка и ботуши който носеше над панталоните. Забавно бе, как личният гардероб на Зейн бе перфектен за тази вечер. 
Ричард спря да се движи и се вгледа в мен от разстоянието между нас. Той бе облечен изцяло в черно: кожени панталони и копринена риза, която прилепваше към новата му, подобрена, мускулеста горна част на тялото му. Той беше видял купа от блузи, които Жан - Клод бе предназначил за него. Стоеше там целият в черно, цвят в който никога не го бях виждала преди. Лунната светлина беше достатъчна за да видя лицето му в несъществените сенки. Само очите му се губеха сякаш беше сляп. И дори от там можех да го усетя като линия от топлина по тялото си. По рано, Ашър беше накарал тялото ми да стане леко и да се стегне. Но сега, стоейки в горещината, между летните дървета, гледайки проблясването на луната светлина който се отразяваше в коприната и кожата по тялото на Ричард, виждайки косата му да се плъзга като мек облак около лицето му, караше гърдите ми да се стегнат, по - скоро до скъсване от страст, защото той не беше мой вече. Дали го харесвах или не, дали го желаех или не, винаги ще съжалявам, че няма да бъда с Ричард. Имала съм и други случаи, когато съм попадала в интимни ситуации с момчета, но никога не съм съжалявала така. Факт бе, че винаги се чувствах като автоматичен куршум. Само Ричард ме караше да съжалявам. Той трепна ходейки към мен. Накара ме да извърна поглед, сякаш бях в някакъв ресторант или някъде и ме бяха хванали да гледам бившия си. Спомням си вечерта точно след колежа, когато бях в един ресторант с няколко приятели и видях бившия си годеник с новата му приятелка. Той дойде при нас и ме представи на нея. Аз избягах в дамската тоалетна и се крих там, докато една от приятелките ми не дойде да ми каже, че брегът е чист. За четири години, аз бягах да се покрия, защото той ме бе зарязал и не изглеждаше да му липсвам. Сега стоях, но не защото аз бях зарязала Ричард. Стоях на място, защото гордостта ми не ме оставяше да побързам през дърветата и да претендирам, че не бягам. Не бях много за бягането напоследък.
Джамил и Шанг - Да стояха заедно в тъмнината, гледаха, но не ни следваха, сякаш той им бе казал да стоят настрана. Дори от тук, можех да кажа, че това не се харесваше на Шанг - Да. До колкото можех да видя последният не си беше сменил дрехите. Той все още беше целия в черно, напълно едноцветна, шита по поръчка риза и аксесоари.
Ричард дойде, за да застане на около две крачки пред мен. Той просто гледаше надолу към мен и не каза нищо. Не можех да прочета изражението му, а не исках да чета ума му отново. Пречупих се първа, избърборих:
- Съжалявам за това Ричард. Имам предвид за нахлуването тук. Все още не съм много добра в управляването на белезите.
- Всичко е наред – каза той. Защо в гласът ми звучеше в тъмнината толкова интимен?
- Ти си съгласен с плана на Ашър за тази вечер? – Попитах, по - добре да кажа нещо, докато той се бе вторачил в мен, от колкото всички друго.
Върн научи от Мира, че Колин вярва, че Ашър иска неговото място. И двата повелителя са на равна възраст. Колин е по - могъщ, но много от допълнителната му сила може да идва от връзката, която го е направила господар на града. Това беше първият път, в който ми казаха, че просто това, че си господар на града, ти дава допълнителни сили. Живей и се учи.
- Разбрах, че Ашър ще трябва да убеди Колин, че не му иска работата – каза Ричард.
Ашър имаше безспорен начин, по който да убеди Колин, че е безумно влюбен в мен, с Жан - Клод. Не бях сигурна как се чувствам за плана наистина. Но всички бяхме съгласни, дори и Ричард, че местните вампири няма да повярват, че приятелски връзки и носталгия правят Ашър щастлив там където е. Вампирите са като хората в един аспект, ще повярват повече на сексуално обяснение, отколкото на невинността. Дори смъртта не променя човешкия характер, на същество което е склонно да повярва на най - неприятната личност, повече от на най - добрата.
- Не е моя работа какво правиш или с кого си, помниш ли? – Гласът му бе разговорлив, по - неутрален от думите му.
- Аз бях смутен в банята. Хвана ме неподготвен.
- Помня – казах. Той поклати глава.
- Ако се предполага, че ще покажем силата си, това означава че трябва да използваме белезите.
- Мира им е казала, че интервюираш нови лупи. Те знаят, че не сме заедно – казах.
- Ние не трябва да им показваме семейно щастие, Анита, просто сила. – Той вдигна ръката си към мен.
Вгледах се в нея. Последният път, когато той ме държеше из лятната гора, беше в нощта, когато уби Маркус. Нощта, в която всичко се обърка.
- Не мисля, че мога да приема още една разходка през гората, Ричард.
Ръката му се затвори в юмрук.
- Знам, че се държах лошо онази нощ, Анита. Ти никога не ме бе виждала да се превръщам, а аз се превърнах върху теб, докато ти не можеше да се мръднеш. Мислех за това. Не можех да избера по - лош начин, за да ти представя това, което съм. Знам това сега и съжалявам че те изплаших. - Белегът не беше напълно заличен, но не го казах на глас. Той ми се извиняваше и аз щях да го приема.
- Благодаря ти, Ричард. Аз не исках да те нараня. Аз просто ...
- Не можа да се сдържиш – каза той.
Въздъхнах.
- Не можах да се сдържа.
Той държеше ръката си към мен.
- Съжалявам, Анита.
- Аз също, Ричард.
Той се усмихна леко.
- Без магия, Анита, просто твоята ръка в моята.
Поклатих глава.
- Не, Ричард.
- Страхуваш се? – попита той.
Вгледах се в него.
- Когато се нуждаем от белезите, ще се докоснем, но не и тук! Не сега!
Той посегна да докосне лицето ми и аз чух коприната на ризата му да се къса. Той свали ръката си и можеше да пъхне трите си пръста в разкъсаният шев.
- Това се случва за трети път. – Той разтегли шева с другата си ръка, пъхайки цялата си длан вътре. Той се обърна и ми показа гърба си. Шевовете от двете страна на раменете му се бяха дръпнали като планини.
Зяпнах, а това не ми се случва често.
- Приличаш на Хълк. (*Хълк, човекът който се превръща в зелено чудовище.)
Той сгъна ръцете си и раменете си като бодибилдър. Поглед към измамната концентрация на лицето му ме накара да се засмея. Коприната се късаше с почти мокър звук. Коприната звучи най - тежко от който и друг плат когато го скъсаш; само кожата звучи по - живо под острие. Кожата му беше бледа през черният плат, сякаш някакъв невидим нож го бе разрязал. Той се опъна. Единият ръкав беше разкъсан толкова зле, че се виждаше голата плът от рамото до горната част на ръката. Шевовете на гърдите му бяха като малки усмивки.
- Чувствам се нарисуван – каза той. Обърна се и ми показа гърба си. Ризата се бе обелила от гърба му, висяща на парцали.
- Това е за боклука – казах.
- Прекалено много тежести вдигам и съм мускулест за ризата.
- Ти си опасно близо да станеш прекалено мускулест.
- Можеш ли да бъдеш прекалено мускулест? – попита той.
- Да, ти можеш – казах.
- На теб няма ли да ти хареса? – попита той. 
Той хвана предната част на ризата си и дръпна. Коприната се разкъса на черни парцали с тих писък. Той хвърли коприната към мен. Хванах я спокойно, без да мисля. Той хвана това, което бе останало от ризата на раменете му и дръпна с ръка, излагайки всеки сантиметър от гърдите си, раменете си. Той стегна горната част на ръцете си, карайки мускулите си да станат по - видими върху кожата му от корема до раменете. Това не ме накара просто да задържа дъха си, накара ме да го спра и задържа, забравяйки да дишам за няколко секунди, така че когато си спомних, дъха ми излезе треперещ. Толкова много съществуваща прохлада и съвършенство. Той отпусна ръцете си и всичко, което бе останало бяха ръкавите. Той ги дръпна сякаш бяха дълги ръкавици и ги остави да паднат на пода. Той стоеше и ме гледаше гол от кръста нагоре.
- Очаква се да ръкопляскам ли или да кажа „О Боже, г-н Зийман какви големи рамене имате?” Осъзнавам, че имаш страхотно тяло Ричард. Няма нужда да ми го навираш в лицето.
Той се движеше към мен, докато не стоеше толкова близо, че беше трудно да помисля, че няма да се докоснем.
- Каква добра идея – каза той.
Намръщих се, защото не го следях.
- Кое е добра идея?
- Да навра тялото си в лицето ти – каза той, гласът му толкова тих, че почти бе шепот.
Изчервих се и се надявах, че той няма да го види в тъмното.
- Това е израз, Ричард. Знаеш, че не го имах предвид.
- Знам. Но това все още е добра идея.
Отстъпих назад.
- Махни се, Ричард.
- Ти не знаеш къде е лупара – каза той.
- Ще го намеря сама, благодаря все пак.
Той започна да се протяга, за да докосне лицето ми и аз почти се спънах отстъпвайки. Бърз проблясък на усмивка и той изчезна, като бягаше измежду дърветата. Можех да усетя въртящата се сила като вятър в корабно платно. Той яздеше енергията на гората, на нощта, на луната и ако исках, можех също да я яздя. Стоях там, прегръщайки се, концентрирайки всичко, което имах, за да го блокирам, отрязах силата между нас.
Когато се почувствах сама, се заключих в собствената си кожа отново, отворих очи. Джейсън стоеше толкова близо, че ме накара да подскоча. Също ме накара да разбера колко небрежна бях.
- По дяволите, Джейсън, изплаши ме.
- Извинявай. Мислех, че някой трябва да стой отзад и да бъде сигурен, че вампирите няма да ти направят нищо.
- Благодаря ти. И го имам предвид.
- Добре ли си? – попита той.
Поклатих глава.
- Добре съм.
Той се ухили и имаше достатъчно слънчева светлина, която да покаже светлината в очите му.
- Получава му се по - добре – каза Джейсън.
- Получава му се по – добро, кое? – попитах. – Да бъде Улфик?
- Да те съблазнява – каза Джейсън.
Вгледах се него.
- Знаеш как ревнувам за начина, по който гледаш Ашър?
Кимнах.
- Начинът, по който гледаш Ричард ... – Той просто поклати глава. – Това е нещо.
Поех си дълбоко въздух и го изпуснах бавно.
- Това няма значение.
- Това е от значение – каза той. – Може да не се радваш, но е от значение.
И това беше, нямаше какво по дяволите да кажа. Ние започнахме да ходим през гората в общата посока, която бяха поели всички останали. Не се нуждаехме да търсим посоката.




18 ГЛАВА
Открихме лупара, не се нуждаехме от насоки. Имахме обонянието на Джейсън и моята способност да усещам смъртта. Бяха самонадеяна, че ще бъде същия, но на метри от него, знаех че нещо не е наред. Каквото и да лежеше отпред, имаше смърт примесена с него; стара смърт. Чувството бе, почти като в неспокойно гробище. Понякога излизаш от дърветата и намираш едно. Старо гробище, в което някой беше погребан без ритуали, просто плитка дупка в земята. На мъртвите не им харесва много в плитки дупки. Нуждаеха се от дълбоки и широки или ставаха неспокойни. Кремацията не се интересува от нищо. Никога не бях срещала някой дух, който да е бил кремиран.
Можехме да видим меката светлина на фенери, да минава през дърветата, когато Джейсън спря, докосна ръката ми, за да привлече вниманието ми.
- Не ми харесва това, което подушвам – каза той.
- Какво имаш предвид? – попитах.
- Тяло, което е извадено на повърхността от дълго време.
- Зомби? – направих го като въпрос.
Той поклати глава.
- Не, по - старо от това.
И двамата се спогледахме един друг. Бях много сигурна, че и двамата мислим за едно и също нещо. Гниещ вампир. Разбрах, че бях хванала ръката му и той бе хванал моята. Стояхме в тъмнината като деца, които се чудеха дали миризмата е на истински чудовища или това е просто вятърът. Никой от нас не пое следващата стъпка. Ако ние се покриехме, щяхме да сме под тях. Ако ние отивахме там просто да ги убием, аз щях да бъда наред. Режи и гори операции бяха в моя стил в последно време. Всеки път, щом приближехме нечия вампирска територия, ние ги нараняваме. Внезапно разбрах, колко много не исках да отида на това място и да се договарям с чудовищата. Искаше ми се да натикам дулото на пистолета си под брадичката на Колин и да натисна спусъка. Исках да изчезна от това. Не исках да отивам там и силата му да преминава през мен, ограничена от старите правила за гостоприемство между териториалните врагове. 
Деймиън дойде през дърветата. Той беше облечен в стандартното си облекло от черни кожени панталони, които бяха толкова стегнати, че знаеш, че няма нищо отдолу, освен самия вампир. Но носеше и черна копринена тениска. Изглеждаше почти като женска блуза. Дългата му до раменете косата поддържа женската илюзия, но гърдите и раменете му, които се виждаха под блузата разрушаваха ефекта: те бяха мускулести, определено мускулести. Джейсън бе облечен с почти идентично облекло, освен това, че блузата и панталоните бяха сатенени. Ботушите високи до коленете бяха идентични. За първи път разбрах, че раменете на Джейсън бяха по- широки, отколкото тези на Деймиън. Това напоследък ли беше станало? Погледнах от върколака към вампира и поклатих глава. Растяха толкова бързо.
- Момчета изглеждате като певци от готикбанда.
- Всички те чакаме – каза Деймиън.
Разбрах, че все още не исках да отида. Почувствах Джейсън да поклаща глава до мен.
- Не – каза той.
- Страхуваш се – каза Деймиън.
Джейсън кимна. Аз се намръщих. Джейсън и аз обикновено бяхме смели в това, без значение какво имаше в съседната стая, или следващото сечище, какъвто е случая.
- Какво става Деймиън? Какво се случва?
- Казах ти какво е Колин.
- Ти го нарече нощен вещер (магьосник). Той може да се храни със страх. Какво се предполага, че е това? – попитах.
- Той също може да предизвика страх в другите – каза Деймиън.
Поех си дълбоко дъх и се принудих да отпусна захвата си на ръцете на Джейсън. Той задържа смъртният си захват.
- Това има смисъл – казах. – Те могат да дръпнат границата на храната си по някакъв начин нали?
Деймиън кимна.
- Но също се и наслаждава на това. Страхът е като дрога за нощният вещер. Старият ми господар казваше, че е по - добро от кръвта, защото тя може да ходи през свят от страх. Ако тя пожелаеше, можеше да се движи през треперещ свят, дори само с преминаването си.
- И това прави и Колин тази вечер?
Джейсън дръпна ръцете си от моите. Той стоеше достатъчно близо, че ръцете ни да се докосват, но ние не се държахме в тъмнината като зайци.
- Обикновено знам, когато вампир се опитва да ми прави номера с ума си. Той е добър.
- Това е различна вампирска сила, Анита, от друго ниво. Първият ми господар казваше, че е като дишането за хората, нещо което правиш, без да мислиш за него. Тя можеше да го засилва, но никога не можеше да го спре. Високото ниво на страх я обграждаше през цялото време.
- Била ли е страшна в леглото? – попита Джейсън и мисля, че се шегуваше.
Изражението на лицето на Деймиън, дори на луната светлина не беше забавно.
- Да – каза той. – Да, беше. – Той погледна към мен и имаше напрежение на лицето му, което не ми хареса. Той се протегна към мен, тогава остави ръката си да падне.
Накрая каза:
- Някой господари могат да се хранят и от други неща, не само от страх.
- Какво друго? – попитах.
Дъхът на Ашър премина в ума ми и той трябва да е направил същото и с Деймиън, защото и двамата подскочихме. Гласът му дойде като шепот от съседната стая, почти сякаш звучеше без думи.
- По - бързо.
Нямаше повече приказки. Побързахме.
Фенерите светеха през дърветата като малки жълти луни. Деймиън се плъзна през последните линии на дърветата в сечището. Аз не се плъзнах. Аз се спънах във външната част на сечището. Имаше кръг от сила на тази земя, който беше много стар и сякаш обикаляше около целият лупар. Почти не отнемаше сила да вкараш, каквото и да бе живо тук.
Когато пуснах вътрешното си зрение и огледах карлинга, спрях да ходя. Просто стоях и гледах. Джейсън стоеше и се вгледа с мен. Между двама ни, ние изглеждахме много притеснени, но лупара на Клана на дъбовото дърво заслужаваше поглед - два. 
Беше огромен карлинг с дъбово дърво по средата, но това е все едно да кажеш, че Емпайър Стейт Билдинг е висок. Дървото беше като огромен разпростиращ се гигант. Четирисет метра висок, извисявайки се нагоре и нагоре. Имаше тяло, което висеше от най - ниските клони. Беше повече скелет с изсъхнали парчета сухожилие, който придържаха едната ръка. Другата ръка се беше откъснала и паднала на земята. Имаше кости навсякъде под дървото. Бели кости, жълти кости, кости толкова стари, че бяха посивели под действието на времето. Килим от кости се беше разстлал зад дървото, изпълвайки карлинга. Вятъра се втурна, бързайки през дърветата. Накара листата на дъба да шумолят и шептят. Въжето което придържаше скелета се полюшваше от вятъра. И с това изскърцване очите ми се върнаха обратно на дървото, защото там имаше дузина скърцащи въжета. Повечето от тях сега бяха празни, скъсани или изядени, но тези въжета скърцаха и се местеха с вятъра, нагоре и нагоре. Проследих въжетата нагоре до върха на дървото, толкова далеч, колкото можех да видя в тъмното на луната светлина. Дървото би трябвало да е над сто годишно и имаше накъсани краища на въжета до върха. Телата тук, бяха провиснали от доста дълго време. Скелетът се завъртя внезапно в разрастващият се вятър, челюстта зейна, празна вдлъбнатина която отрази светлината на фенерите за секунда. Сохожилието на челюстта се разкъса и челюстта провисна, залюлявайки се настрани, като счупена панта. Получиху жасна нужда да изтичам до това гробище и да откъсна челюстта или да я оправя, всичко, така че костта да спре да се клати от вятъра.
- Господи – прошепна Джейсън.
Всичко което можех да направя, бе да кимна. Не се отдавах на безмълвието често, но нямах думи за това. Деймиън се беше спрял и се премести до нас. Той изглежда ни чакаше, сякаш бе наш ескорт. Накрая откъснах поглед от дървото и ужасната челюст. Пейки бяха оформени от дървета от страните като разделен триъгълник. Беше достатъчно просторно между всяка скамейка, така че никой да не се блъска прекалено, но все пак чувствах сечището претъпкано, почти сякаш въздуха беше препълнен с невидими неща, които бързаха напред назад, докосването премина през мен карайки кожата ми да настръхне.
- Усещаш ли това? – попитах.
Джейсън ме погледна.
- Да усещам кое?
Предполагам, че не го усещаше. Това значеше, че каквото и да претъпкваше толкова въздуха, не беше нещо, което превръщач можеше да усети. Тогава какво беше?
Имаше вампир, който ме гледаше, стоеше близо до пейката. Косата му беше кафява, късо отрязана, така че вратът му беше блед и гол. Очите му изглеждаха много тъмни, може би кафяви, може би черни. Той се усмихна и почувствах силата му да се втурва към мен. Опитваше се да ме хване с очите си. Обикновено не трябваше да се опитвам, за да отвърна на погледа му, но не ми харесваше как се чувствам на това място. Сила, и не беше вампирска. Погледнах далече от очите му, изучавайки бледата извивка на бузата му. Устните му бяха пълни, като горната му устна стоеше перфектна, много женска. Останалата част от лицето му беше особено: характерна английска, изострена брадичка, носът беше прекалено дълъг. Беше обикновено лице, освен устата и тези удължени очи, тъмни и удавящи, дълбоки като черни огледала. Не ги гледах прекалено дълго. Чувствах се нестабилна, сякаш земята под краката ми не беше достатъчно солидна. Ричард трябваше да ми каже за лупара. Някой трябваше да ме подготви. По - късно, щях да се ядосвам, по - късно. Сега просто щях да се опитвам да се боря, с каквото беше това нещо. Ако кланът на Върн правеше човешки жертвоприношения, то тогава трябваше да бъдат спрени. Деймиън се премести пред мен, блокирайки погледа ми към всичко друго.
- Какво не е наред Анита?
Погледнах го. Единственото нещо, което ме спря да го кажа тогава пред всичките вампири, беше Ричард. Той никога не толерираше човешките жертвоприношения. Ако беше знаел, никога нямаше да се върне, нямаше да се обади на полицията, но никога нямаше да се връща година след година. Той просто не го одобряваше. Може би това бе начина, по който клана на Върн се отнасяше с мъртвите. Ако беше нещо друго, щях да се обадя на щатската полиция, но не и тази вечер. Не и ако те не довлекат крещяща жертва. Ако направят това, тогава всички начини на действие отпадаха. Поклатих глава.
- Какво може да не е наред? – казах. 
Вървях през сечището, отивайки към малката ни група. Изглеждаше сякаш всичките три групи имаха равнозначни хора. Беше типична среща между свръхестествени групи. Винаги си уреждаш антуража. Ричард се изправи и дойде да ме посрещне. Поех ръката му когато ми я предложи, но странно, точно в този момент не ме интересуваше дали носи риза или не. Бях му ядосана. Ядосана, че не ме беше подготвил за това място. Може би си бе мислел, че нищо няма да ме удари, но може би ... о, по дяволите, не знаех, но той ме беше притиснал отново. Така че го оставих да ми държи ръката, и докосването на плътта му не значеше нищо. Бях прекалено разтроена и се стараех прекалено силно да задържа темперамента си, за да бъда прелъстявана точно сега.
- Свали си якето дете, остави ни да видим какво носиш – каза глас.
Обърнах се, бавно, за да видя собственика на гласа.
Вампирът имаше коса, която бих нарекла златна, ако не беше Ашър за сравнение. Косата беше късо отрязана. Очите му можеха да са сини или зелени, зависеше от светлината. Лицето му беше замръзнало преди още да е бил станал на двадесет. Все още достатъчно млад, че лицето му беше тънко и гладко, сякаш е умрял преди още да му е пораснала прилична брада. Той имаше визия на дете и сякаш е бил несръчен, когато е бил жив. Не беше несръчен, докато се изправяше. Той застана на крака в движение, което беше толкова плавно, че приличаше повече на танцово. Изправи се, а черноокият го последва, заставайки до него, в дълго практикувано движение, все едно те бяха две части от едно цяло.
Имаше човешка жена между тях, усмихната. Тя изглеждаше като чиста натурална американка с дългата си до кръста коса, която бе наистина черна като моята. Но нейната бе права и гъста. Кожата й беше тъмно кафява, лицето почти квадратно, с големи, кафяви очи, миглите й бяха толкова плътни, че дори от разстояние бяха забележими. Ако носеше някакъв грим, не можех да кажа. Тя бе една от тези жени, които изглеждаха повече поразителни, отколкото красиви, прекалено силни черти за стандартната красота, но не можеше да забравиш лицето й, веднъж щом го видиш.
- Хайде, момиче, свали го – каза младото лице. – виждали сме всичко, което тялото има. Ще бъда силно разочарован, ако не видя и теб, сладкишче.
Лицето на жената остана маскирано празно, но имаше стегнатост в тези здрави рамене, слаба тръпка по дългата линия на вратът й. Тя изглежда не се наслаждаваше на шоуто. Ръката на Ричард се стегна около моята. Мислех, че се опитва да ме предупреди, не да ме ядоса, но погледа на лицето му беше и на всички наоколо. Той започваше да се ядосва. Нощта можеше да мине дяволски бързо, ако аз бях мирна поне веднъж.
- Винаги ли си толкова дразнещ или аз получавам специално държание? – попитах.
Той се засмя, но беше просто смях, обикновен, човешки. Той не можеше да играе игрички с гласа си като Жан - Клод и, дори както, Ашър можеше. Разбира се, Колин си имаше друг талант. Бях видяла този друг талант на гърдите на Натаниел.
Ашър се изправи. Той започна да изглажда сатенената бледосиня блуза, която носеше, а тя бе само с два нюанса по - тъмна от светло сините му очи. Якето бе тъмносиньо с бродерии по ръкавите и ревера. Завършваше с един от тези платове, които бяха покрити по копринените копчета. Панталоните съвпадаха с якето съвършено. Той бе опитал да си сложи горното без риза. Гърдите му бяха много видими. Белезите изглеждаха груби, спрямо мекия син плат. Той се бе гледал в единственото огледало в стаята дълго време. Накрая сложи сатенената риза под якето. Сега ризата беше дрипава. Изглеждаше сякаш гигантски нокти я бяха разкъсали. Гърдите му изглеждаха много равни през разрушеният плат. Нямаше кръв. Бях виждала само три вампира който могат да нараняват от разстояние. Един от тях бе член на съвета. Но никой от тях нямаше такъв изпипан контрол, че да разреже плат толкова близо до плътта и да не пусне кръв. Бяхме на дълбоко, в ядосан спор. Засега, Колин печелеше.
Погледнах към Джамил и Шанг - Да, те просто стояха на скамейката. Изглеждаха недокоснати, ненаранени.
- Какви бодигардове. – казах.
- Ние не сме тук, за да защитаваме вампири – каза Шанг - Да.
Погледнах към Джамил. Той сви рамене.
Страхотно! Просто страхотно! Зейн стоеше зад вълците. Не изглеждаше по - зле облечен, но изглеждаше изгубен, като някой който бе въздържател от дълго и бе вкусил вино.
- Предполагаше ли се да го спра? – попитах.
Поклатих глава.
- Не, Зейн, не ти. 
Хвърлих поглед към Ричард, чудех се защо ги беше оставил просто да стоят. Разбирах Ашър. Искането на помощ е знак на слабост.
- Свали си якето или аз ще го махна от теб – каза Колин.
- Колин, показа позицията си. – Гласът на жената беше изненадващо дълбок, богат, замъглен алт. Колин потупа главата й, усмихна се, но думите му не бяха нежни.
- Ще ти кажа, когато позицията ми е направена, Ники. – той се премести от нея тогава, отхвърли я и болката от това отхвърляне се показа.
За момент, гневът изпълни тези очи, и почувствах силата й. Нейната сила, не неговата. Тя беше вещица или с психични способности или с нещо, за което нямах думи. Човек, по същия начин, по който и аз бях човек: отчасти. Гневът изчезна внезапно зад тъмното й сериозно лице, но аз знаех какво бях видяла. Тя не го обичаше, нито той нея. Но тя бе неговият човешки слуга, връзка за цяла вечност, за добро или лошо.
- Искаш да видиш какво има под якето – казах. – Ела тук и ми помогни да го сваля. Мисля, че джентълмените правят това.
- Анита – каза Ричард.
Потупах ръката му.
- Всичко е наред, Ричард. Спокойно.
Погледа на лицето му беше достатъчен. Той не ми се доверяваше да се държа прилично. Забавно, това беше нашият начин, нито единият от нас не се доверяваше на другият. Погледнах към Ашър. Ние не споделяхме белези. Не можехме да четем мислите си един на друг. Но не се и нуждаехме. Ние щяхме да получим нашите ритници по задниците, защото върколаците нямаше да помогнат. Погледнах към осемте върколака, които бяха местни. Върн седеше с вълците си около него. Двама от тях бяха напълно във вълчата си форма, освен това бяха с големината на понита, по - големи от всеки нормален вълк. Върн беше все още в тениската си и джинсите. Никой не се бе преоблякъл освен ние. Дори другите вампири бяха облечени нормално. Никога не бях виждала толкова много вампири облечени толкова ... обикновено. Повечето от тях имаха чувство за стил или най - малко за театър. Те правеха добри шоута. Разбира се, в присъствието на окачени кости на дърво, кой се нуждаеше от по - добро шоу? Разбира се лупара беше предназначен да бъде място за шоу, но не и на Колин. Отново се чудех дали можем да се доверим на Върн, колкото Ричард си мислеше, че можем. Преместих се малко в центъра на триъгълника, който бе направен от трите пейки. Исках Колин да се присъедини към мен. Той просто стоеше до вампира с черните очи, усмихваше се.
- Защо да си хабя енергията да правя няколко крачки, когато мога да те съблека и от тук?
Усмихнах се и му се присмях:
- Страх те е да дойдеш прекалено близо?
- Допускам, че ти си малко деликатно нещо, но външността често заблуждава. Използвам съм младежкото си лице повече от веднъж, за да направя на глупаци непредпазливите. Аз не съм непредпазлив, Анита Блейк.
Той протегна бледата си ръка и почувствах силата му да трепва по кожата ми преди кадифеното горнище да се разсече отпред. Кръстът излезе от кадифето като пленена звезда, която е била пусната на свобода. Той щеше да гори, докато внимателно не го скриех от поглед. Светеше и пареше като магнезий, толкова ярко че почти беше болезнено. Кръстовете светят около вампирите, но не светят като малки супер нови, освен ако не бъдат докоснати. Никога не съм получавала светлина като тази, когато все още не се страхувах. Винаги съм предполагала, че той реагира на нивото на страха ми. Тази вечер, за пръв път, разбрах че може би, това бе вярата ми, която управляваше светлината, но веднъж щом вярата си бе на мястото, нещо друго поемаше. Не моята воля, но Неговата.
Вампирите на Колин реагираха просто сякаш бяха изненадани. Те се свиха, вдигайки ръцете, якетата или ризите пред очите си. Криеха очите си от светлината. Освен вампирът с черните очи и Колин. Защо не се изненадвах, че точно тези два вампира бяха достатъчно стари и достатъчно могъщи за да устоят пред кръст? Те не бяха щастливи от това. Предпазваха очите си, свивайки ги срещу светлината, но не се свиха.
- Порежи ме отново, зъбато момче, виж какво друго ще откриеш.
Той направи каквото поисках. Наистина не мислех, че ще опита. Той ме проряза през въздуха, но силата се разпадна, като водата която се разпада около пещера.
- Ако искаш да ме нараниш Колин. Ще трябва да се приближиш и да го направиш лично.
- Мога да накарам Ники да махне това от гърлото ти.
- Мислех, че си нещо горещо, Колин. Или това е само когато имаш млад мъж вързан и безпомощен? Това ли е от което се нуждаеш, за да се чувстваш като големият лош вампир? Някой вързан и безпомощен или младите мъже ти вършат работа?
Колин каза само една дума:
- Барнаби.
Черноокия вампир се премести пред Колин, приближи се до кръста. Но спря, неспособен да продължи. Тогава над светлината от кръста, гледах как лицето на Барнаби започва да гние. Гладката плът се покриваше с изгнила, плъзгаше се в мокри парчета от плът по лицето му, докато сухожилията не заблестяха влажни и костите на носа му, не се огънаха, показвайки лицето му като череп, покрит с гниещи неща. Той накуцваше към мен, едната му ръка беше вдигната и си спомних ръката на Деймиън по - рано тази нощ. Плътта се пръсна във воняща вълна от изгнила плът. Но тук нямаше миризма. Последния вампир, когото бях видяла, че може да гние, също можеше да контролира и миризмата, магически я премахваше. Ако щеше да е битка, трябваше да извадя пистолета и да го застрелям, преди да ми вземе кръста, но това беше повече изпитание за сила на волята, от колкото за нещо друго. Ако той бе достатъчно вампир, за да докосне кръста ми, тогава аз бях достатъчно смела, че да го оставя да направи. Надявах се, че той няма да го притисне между телата ни. Имах един вампир, който веднъж бе направил това, и да получа второ изгаряне втора степен на гърдите си, не ми изглеждаше като забавна идея. Кръстът гореше по - ярко и по – ярко, докато той идваше към мен. Трябваше да извърна главата си от светлината. Беше толкова силна, че нараняваше зрението ми. Знаех, че наранява вампира повече. Усетих изгнила плът да се плъзга по гърдите ми, оставяйки нещо влажно и наполовина твърдо да се плъзне между тях(гърдите ми). Той грабна веригата, а не кръста, умен вампир. Дръпна рязко веригата и я скъса. Кръстът се залюля в ръката му, и среброто гореше с бял пламък, светлината бе чиста. Вампирът изкрещя и хвърли кръста, следата от дъгообразната светлина, беше като тънка комета, докато тъмнината не я погълна. Очите ми се приспособиха към слабата светлина от фенерите. Казах:
- Не се притеснявай за това, Барнаби, имам допълнителни.
Той падна на колене, люлееше ръцете си. Той все още беше ходещ гниещ кошмар, но плътта на ръцете му беше почерняла.
- Но не всеки има твоята вяра – каза Колин. Отново, точно като в гората, не почувствах неговата вампирска сила да излиза, но внезапно започнах да се страхувам. Сега когато знаех какво беше, не бе толкова зле, но беше различно от всичко друго, което бях чувствала. Пасивно по някакъв начин и по - плашещо защото бе такова.
- Барнаби, русият върколак се страхува много от теб. Той е усещал нашият вид и преди.
Барнаби се изправи на крака и се опита да мине покрай мен. Пристъпих пред него.
- Джейсън е под моя защита.
- Барнаби няма да го нарани, просто малко ще си поиграе с него.
Поклатих глава.
- Дадох думата си на Джейсън, че няма да оставя вампира, който направи онова на Натаниел да го докосне.
- Твоята дума? – каза Колин. – Ти си модерна американка. Думата ти не означава нищо.
- Моята дума означава нещо за мен – казах. – Не я давам лековерно.
- Мога да усетя истината в думите ти, но казах че Барнаби ще си поиграе с младият ти приятел и ти не можеш да го спреш, без да пречупиш примирието. Който счупи примирието първи, ще отговаря пред съвета.
Продължих да се движа с Барнаби, така че той бавно се отдръпваше от мен, но се задържах малко от едната му страна.
- Колин, можеш да усетиш страха, така ми казаха. Можеш да усетиш колко много се страхува той от приятеля ти тук.
- О да, пирувам тази вечер.
- Можеш да пречупиш ума му. – казах. 
Някой ме докосна по гърба и аз подскочих. Беше Ашър. Аз бях с гръб към всички на пейката. Ричард и неговите бодигардове се преместиха около Джейсън. Те можеха да не защитават Ашър, но щяха да защитят Джейсън. Барнаби се придвижи на една страна, опита се да мине покрай мен, принудих се да прескоча пейката и да поставя себе си пред него, отново.
Сложих лявата си ръка върху гниещите му гърди. Дясната беше точно на Браунинга. Постарах се да го види. Колин проговори. Въпреки че тялото на Барнаби пречеше на погледа му към мен, беше почти сякаш той можеше да види през очите на другия вампир.
- Ако простреляш един от вампирите ми, тогава ще прекъснеш примирието.
- Ти изпрати Натаниел обратно при нас, умиращ. Ашър каза, че е било вид комплимент, това че наистина си мислел, че ще можем да го излекуваме.
- А вие го направихте, нали? – каза Колин.
- Да – казах. – Е, остави ме да ти изпратя същия комплимент. Мисля, че ако застрелям Барнаби, той ще оцелее. Стреляла съм по гниещи вампири и преди, и техните дрехи пострадаха повече отколкото пострадаха самите те.
- Можеш да усетиш истината в думите й – каза Ашър. – Тя вярва, че той ще оживее, което означава, че това не би прекъснало примирието.
- Тя го вярва, но се надява, че той ще умре – каза Колих.
- Да пречупи ума на един от антуража ни, – каза Ашър – също ще прекъсне примирието.
- Не съм съгласен – каза Колин.
- Тогава сме в задънена улица – казах.
- Мисля, че не – каза Колин. Той се обърна към Върн.
- Върн, заслужи задържането си. Лиши младия от защитата му.
Върн се изправи и вълците му го последваха. Те се придвижиха в сечището, завъртащата енергия затанцува по врата ми и ръката ми отиде към пистолета. Ричард каза:
- Върн.
Но Върн не гледаше Ричард, той гледаше мен. Носеше малка покрита кошница в ръцете си. Не исках да разбирам какво бе скрил в коша. Насочих пистолета към гърдите му.


19 ГЛАВА
- По спокойно, момиче – каза Върн. – Това е подарък.
Държах пистолета приятно и стабилно насочен към центъра на тялото му.
- Да бе.
- Когато видиш какво е, ще разбереш, че не сме на негова страна.
- Не заемай грешната страна, кученце – каза Колин. – Или ще те накарам много, много да съжаляваш.
Върн погледна вампира. Гледах как очите му стават от човешки - вълчи, докато държеше коша към мен. Но той държеше тези гневни, изплашени очи върху Колин.
- Ти не можеш да викаш животно – каза Върн. Гласът му беше станал груб и ръмжащ. – Смееш да стоиш в нашето място, на силата и да ни заплашваш, ти си по - малко от вятър в пещера. Ти си нищо тук.
- Тя не е една от вас, така или иначе – каза Колин.
- Тя е лупа на Thronnus Roke Clan.
- Тя е човек.
- Тя застана между теб и върколак. Тя е достатъчно лупа за мен.
Барнаби отстъпи. Не знаех дали той мислеше, че ще скоча и ще го застрелям или Колин му беше прошепнал нов пан в изгнилия череп. Не бях сигурна, че дори ми пукаше. Имаше нещо тежко и влажно, което се плъзна в сутиена ми. Чувството бе сякаш нещо се стича по гърдите ти, но по - лошо, много по - лошо. Въздържах се от това да го избърша докато Барнаби ме гледаше. Съвсем скоро той се плъзна обратно към Колин. Използвах лявата си ръка да го загреба и го хвърлих на земята.
- Каква е работата, Анита? Прекалено близко и лично за теб ли?
Избърсах ръката си в кожената пола и се усмихнах.
- Да ти го начукам, Колин.
Върн пристъпи към центъра на триъгълника сам. Неговите хора стояха скрити от това на пейката. Той дойде да застане до нашата пейка, с коша в ръцете си.
Погледнах Ашър. Той сви рамене. Ричард кимна сякаш се предполагаше да отида при Върн. Подарък, както беше казал Върн. Отидох при него. Той коленичи, оставяйки коша на земята между нас. Остана коленичил. Аз също коленичих, защото явно това очакваше. Той просто продължи да ме гледа с вълчите си очи. Изглеждаше като ангел на дявола, но течи очи ... чудех се дали някога би използвал вълчи очи, върху човешко лице. Вероятно не. Вдигнах похлупака на малкият кош. Глава, лице, гледаше към мен. Изправих се бързо на крака. Браунинга просто се яви в ръцете ми. Насочих го към Върн, тогава към земята, тогава го натиснах с ръката си към челото си. Когато най - накрая открих гласа си казах:
- Какво е това?
- Ти каза, че искаш главата на Мира в коша. Давайки ти това, оправяме нещата между двата ни клана.
Поех си остро дъх и го изпуснах. Погледнах на долу към коша, все още стоях изправена, все още държах пистолета като успокояващ предмет. Устата беше отворена в беззвучен писък, очите й бяха наполовина затворени, сякаш я бяха хванали докато спи, но знаех, че не са. Някой просто бе затворил очите й, след като й бяха взели главата. Дори при смърт като тази, костите на лицето бяха деликатни и знаех, че най – малко, лицето е било красиво. Принудих се да прибера пистолета. Не можеше да ми помогне сега. Коленичих отново, вгледах се в коша. Накрая погледнах Върн. Клатех главата си отново и отново. Погледнах лицето му и се опитах да прочета нещо, което да ме накара да извикам или да проговоря. Но изражението му беше чуждо и не бяха просто очите. Мислих си след всичкото това време, че ще спра да забравям, че те не са хора. Но не го правех. Тогава бях ядосана и говорех сякаш говоря с друго човешко същество, но не беше. Говорих с върколак и забравих това. Чух някой да шепти и това бях аз:
- Това е по моя вина. Това е по моя вина.
Спрях и сложих лявата си ръка на лицето си и долових полъх от изгнилата плът на Барнаби. Това беше достатъчно. Пропълзях на една страна и повърнах. Коленичих на четири крака, чаках го да премине. Когато можех да говоря, казах:
- Никой ли от вас, хора, не разбира изразите? Това е просто проклет израз!
Ричард беше там, коленичил до мен. Докосна нежно гърба ми.
- Ти му каза каква искаш, Анита. Тя е предала честта на глутницата. Това заслужава смъртно наказание. Всичко, с което си помогнала е метода на екзекуция.
Вгледах се в него. Потисках плача си.
- Нямах предвид това. – прошепнах.
Той кимна.
- Знам. 
Погледът на очите му бе някак печален, част от знанието, колко много пъти си нямал наистина предвид това, което казваш, но чудовищата те чуват и те винаги приемат думите ти.



20 ГЛАВА
- Мислех, че сте твърда, госпожице Блейк.
Ричард ми помогна да се изправя и аз го оставих. Облегнах се на него за няколко секунди, челото ми беше върху гладката кожа на ръката му. Отдръпнах се и стоях сама. Срещнах очите на Колин. Те определено бяха сиви, не сини.
- Знам, че се предполага да минем през целият протокол и движение за момент, Колин. Но последното ми търпение остана в кошницата. Така че, кажи оплакванията си и остави всички ни да се махнем от това проклето място.
Той се усмихна.
- Толкова сърдечна, може би репутацията ти е просто приказки, след всичко.
Усмихнах се тогава и поклатих глава.
- Може би е така, но докато се предполага, че няма да се убиваме един друг тази вечер, Колин, няма значение.
Колин вървеше далеч от мен. Отиде да застане до хората си, но с лице към Ашър. Аз бях отхвърлена, както бе отхвърлена и собствения му човешки слуга.
- Аз няма да бъда заменен, Ашър.
- Аз не съм тук, за да те заместя. – Гласът на Ашър беше празен, неутрален.
- Защо Жан - Клод изпраща повелител, почти на моите години, на моята земя, престъпвайки моето решение?
- Можех да задържа каквото съм, – каза Ашър. – но Жан - Клод мисли, че ти ще прецениш погрешно. Дойдох без да крия нищо.
- Но все пак дойде. – каза Колин.
- Не мога да променя това, което се случи. – каза Ашър. – Какво ще те задоволи?
- Твоята смърт – каза Колин.
Всички бяхме много спокойни, сякаш всички колективно бяхме спрели дъха си. Започнах да казвам нещо и Ричард докосна рамото ми. Затворих устата си и оставих Ашър да говори, но беше трудно. Той се засмя с прекрасният си смях, който те докосва.
- Прекратяваш примирието, така ли Колин?
- Не и ако те убия в съревнование между нас. Тогава просто защитавам себе си и давам пример на другите амбициозни вампири.
- Знаеш, че не съм дошъл да те изместя – каза Ашър.
- Не, не знам нищо такова.
- Доволен съм там, където съм.
- Защо? – попита Колин. – Можеш да бъдеш господар някъде извън техния триумвират. Защо се задоволяваш с по - малкото.
Ашър му се усмихна леко.
- Предпочитам дами с убедителни способности.
Колин поклати глава.
- Казаха ми, че си ти влюбен в нея и в Жан - Клод. Казаха ми, че ти спиш и с двамата и затова Улфика си търси нова лупа.
- Ако той единствено сътрудничеше, това можеше да бъде щастлива четворка – каза Ашър.
Ричард се вгледа покрай мен, стегна се. Беше мой ред да докосна ръката му и да задържа, това което мислеше да каже.
- Бяха ми казани много неща – каза Колин. – Хората ми те гледаха отдалеч. Вярваме, че си влюбен в момичето и в Жан - Клод. Знаем за историята ви заедно. Дори вярваме, че си се любил с мъже, както щеше да направиш и с Улфика, ако той те бе оставил. Но не вярваме, че си спал с никой от тях. Вярваме, че това е патентована история, за да се спасиш.
Тръгнах към Ашър. Планът беше да направим малко шоу. Предупредих го, че шоуто ще бъде по - добро от малко, но никога не получих шанс. Имаше движение в тъмнината. Дузина вампири се появиха от тъмнината, обгръщайки сечището. Колин ни беше разсеял докато вампирите се бяха придвижили около нас и нито Ашър, нито аз, нито някой от леопардите ги бяха усетили.
- Оставете ни Ашър, и останалата част от вас може да бъде свободна.
- Ти прекъсна примирието сега – каза Ашър. Звучеше спокоен, студен, сякаш Колин не се пазареше за смъртта му.
Върн направи крачка напред.
- Това е нашият лупар. Може да го затвори за всеки чужд.
- Не, и беше вашият варгамор. Ти я остави в безопасност у дома й просто в случай, че нещо се обърка. Така че да защитиш човешкия си домашен любимец. Помислих за това. – Той вдигна ръката си сякаш призоваваше хората си. - Никой от вас не е вещица, която може да призове кръга.
- Ако убиеш Ашър ще нарушиш примирието.
- Няма да нараня триумвирата на Жан - Клод. Просто ще премахна съперник.
Вампирите се движеха през дърветата. Те не бързаха. Плъзгаха се като солидни сенки, бавно, сякаш имаха цялата нощ, за да прекосят целият кръг и да ни хванат.
- Ашър? – попитах без да свалям погледа си от бавно напредващите фигури.
- Да.
- Примирието прекъснато ли е?
- Да.
- Страхотно.
Усетих движение около мен, но имах очи само за външната тъмнина и за смаляващият се кръг. Избрах си един от външните вампири. Мъжки, тънък, сравнително млад външен вид. Той не носеше риза. Гърдите му бяха бледи, почти светеха бели в тъмнината.
- Какво има, ma cherie? 
Ашър беше застанал много близо до мен. Преместих го на една страна с лявата си ръка и извадих миниузито с дясната. Стрелях преди наистина да съм се прицелила, така че куршумите отидоха в краката на вампирите, карайки ги да подскочат. Хванах го с двете си ръце и накарах узито да се прицели напред и назад срещу тялото на вампира, който бях избрала. Крещях докато го правех, без думи, не беше много заплашителен звук. Не можете да чуете писък от автоматична пушка. Аз крещях, защото не можех да си помогна, защото напрежението, ужаса, нещо се придвижваше по ръцете ми от оръжието и излезе от устата. Кръвта, която капеше от тялото му беше черна заради дистанцията и нощта. Изглеждаше, сякаш тялото му беше скъсана на половина от нечии гигантски ръце. Горната част на тялото му падаше бавно на една страна. Долната част падна на колене. Вампирите от кръга замръзнаха или избягаха за покритие. Тишината беше унищожителна. Собствените ми усилия да дишам бяха болезнено силни. Гласът ми прозвуча задъхан, но ясен. Извиках:
- Никой да не мърда, никой, по дяволите, да не мърда!
Никой не помръдна. Гласът на Ашър прекъсна тишината.
- Ние всички може да си тръгнем от тук тази вечер, Колин.
- Впечатляващо силно – каза Колин, - но мисля, че грешиш. Аршин явно няма да ходи никъде.
- Моите извинения за Аршин. – казах.
- Трябва да получа възмездие за него, госпожице Блейк.
- Може аз да те удовлетворя.
- О, планирам го, госпожице Блейк. Планирам, да те извадя от кожата ти.
- Колко много от хората ти искаш да умрат тази вечер, Колин? Имам много куршуми.
- Не можеш да ги убиеш всичките, госпожице Блейк.
- Да, но мога да убия около половин дузина и да раня два пъти повече. Не виждам тяхната печалба от това, Колин.
Ужасно исках да видя лицето му, но държах вниманието си върху вампирите при дърветата. Те не се движеха. Вампирите, които вече бяха в лупара бяха друг проблем. Моята работа бе да държа другите на разстояние. Мисля, че Ашър знае разпределението на труда. Просто се надявах и Ричард да го знае.
- Не знам как Жан - Клод управлява в територията си, но знам аз как управлявам в моята. Преценката ви пада, госпожице Блейк, нищо което можете да им направите няма да ги накара да се страхуват от вас, повече отколкото вече се страхуват от мен.
- Смъртта е крайна заплаха, Колин, и аз не блъфирам.
- Нито пък аз.
Усетих движение през дърветата. Силата се движеше от Колин към чакащите фигури. Започнах да се обръщам от тъмнината към Колин, но Ашър докосна ръката ми.
- Той е мой. Гледай другите.
Плъзнах оръжието обратно, все още във форма
- Ти вземи господаря на града и аз ще взема всички останали. Звучи справедливо.
Ричард се премести до мен.
- Ти няма да вземеш всичките – каза той.
Искаше ми се да попитам дали той би ги убил. Дали щеше да използва свръхестествената си сила, за да пречупи гръбначния стълб и да разкъса телата им наполовина с голи ръце, както аз бях направила с автоматичната пушка. Но не попитах. Колко добра е заплахата на Ричард е между него и неговата концентрация. Единственото нещо, което ме притесняваше около концентрацията на Ричард, беше че не можех да я смятам за сигнал, че ще убие тази вечер. Той нараняваше хора и ги подхвърляше наоколо, но ако той нямаше да убива, това означаваше, че той не бе в сметките на никого от тях. Там имаше много лоши типове, вампири, а ние бяхме само осем. Шестнадесет, ако смятам Върн, но не знаех дали мога да смятам него и неговите хора. Щеше да е приятно, ако можех да се доверя Ричард да ми бъде гръб, но не можех. Вампирите излизащи от тъмнината започнаха да гният. Не всичките, но по дяволите - близо половината. Никога не бях виждала толкова много гниещи вампири. Имам предвид, че вампирите, които правят това са някакъв различен вид. Което означаваше че Барнаби е създал половината от хората на Колин. Няма господар на града, който ще допусне такова подчинение, за да има подобна сила. Но доказателството ме гледаше в лицето с очи, които бяха в разрушени кухини.
- Бил си много смел, Колин, да споделяш силата си с твоя втори така. – каза Ашър.
- Барнаби е дясната ми ръка, моите втори очи. Заедно ние сме по - силен господар, отколкото всеки от нас поотделно.
- Както Жан - Клод и аз – каза Ашър.
- Но Барнаби е покорен. Той ще доведе това до танц – каза Колин. – Ти би ли довел Жан - Клод да танцува, Ашър? – страхът се разнесе из лупара. 
Потреперих, докато бодеше надолу по кожата ми, стягайки гърдите ми, опитах се да спра дъха си в гърлото.
- Нощен вещер – проговори Деймиън, гласът му беше съскащ. Той изсъска в обща посока към Колин, но не отиде по - близо.
- Помирисвам страха ти, Деймиън. Мога да го усетя богат и вкусен на върха на езика си – каза Колин. – Господарят ти трябва да е бил добър в тази работа.
Деймиън отстъпи назад, тогава спря.
- Ти попита Ашър защо е доволен да остане с Жан - Клод, когато може да отиде някъде и може сам да си е господар. Може би той е уморен, както и аз съм уморен от борбата. Готовността за битка. Проклетата политика. Жан - Клод ме откупи от господаря ми. Аз не съм вампир повелител, никога няма да бъда. Нямам специални сили. И все пак Жан - Клод се спазари за мен. Служа му не от страх, а от благодарност.
- Караш Жан - Клод да звучи слаб. Съвета не се страхува от слабите, а те се страхуват от него – каза Колин.
- Милосърдието не е слабост – каза Ричард. – Само този, който не е получавал такова, мисли обратното.
Погледнах го, но той гледаше вампирите, не мен. Фактът, че почувствах забележката лично, беше само мое прекомерно чувство.
- Милосърдие – Колин поклати глава. 
Той отметна главата си назад и се засмя. Концентрирах вниманието си върху тъмнината и чакащите вампири, но беше трудно да не гледам смеещия се вампир. Трудно беше да попитам, какво бе толкова забавно.
- Милосърдие – повтори Колин. – Сега това не е дума, която бих използвал за Жан - Клод. Той се е влюбил в човешкият си слуга? Не мисля че любовта е пътеката към сърцето на Жан - Клод. Не е ли секса? Той повиши гласа си и ме повика. – Не е ли това, госпожице Блейк? Неговата прелъстяваща натура най - накрая е била прелъстена? Ти добра ли си в секса, госпожице Блейк?
Това ме накара да се прегърбя. Но запазих вниманието си върху другите вампири, държах узито с две ръце.
- Дамите целуват и не казват, Колин.
Това го накара да се засмее.
- Жан - Клод никога няма да ми прости, ако убия най - добрия задник за чукане, който е намирал от векове. Казвам отново, дай ми Ашър и русия вълк. Живота на Ашър и страхът на вълка в ръцете на Барнаби. Това е цената за безопасно преминаване през земите ми.
Беше мой ред да се засмея, мек, остър звук.
- Да ти го начукам.
- Ще приема това за не – каза той.
- Не – казах. Гледах вампирите в тъмнината. Те не се движеха, но някакси там имаше усещане за движение, увеличаваща се енергия. Нищо, заради което можех да стрелям, но не ми харесваше.
- Дали, госпожица Блейк, говори за всички вас? – попита Колин.
- Ти няма да имаш ужаса на Джейсън. – каза Ричард.
- Няма да ти дам живота си. – каза Ашър.
- Човешкият слуга говори за всички. Колко странно. Но ако отговора е не, тогава отговорът си е не.
Ашър извика:
- Анита!
Започнах да се завъртам с пистолета към тях, но нещо разряза лицето ми, през едното око. Накара ме да се поколебая, едната ми ръка над окото. Имах време да помисля, глупаво, започнах да свалям ръката си, започнах да вдигам пистолета обратно и вампир се метна върху мен, изпращайки и двама ни на земята. Паднах по гръб с жена върху мен, устата отворена, зъбите хапеха към лицето ми като кучи, дръпнах спусъка с дулото завряно в тялото й. Куршумите излязоха през гърба й в дъжд от кръв и гъсти части. Тялото й се движеше върху моето, тресеше се. Трябваше да бутна тялото й от себе си и когато можах да седна беше вече късно. Вампирите бяха в лупара и битката беше започнала. Не можех да виждам с дясното си око. Имаше прекалено много кръв и прекалено много течеше. Фигура се появи пред мен и стрелях по дължината на тялото докато куршумите не накараха главата да експлодира пръскайки се като дъжд. Затворих дясното си око и го игнорирах колкото можех. Лекуването на раните щеше да стане след като спрат да се опитват да ме убият. Огледах се наоколо към другите. Върн откъсваше главата на вампир и я изпрати с хвърляне в тъмнината. Ричард беше в центъра на тълпа, почти се губеше от поглед с телата около него. Ашър беше покрит с кръв, с лице към Колин. Върколаците бяха навсякъде във вълча и човеко - вълча форма. Два вампира идваха към мен и погледа наоколо свърши. Единият от тях беше с гниеща плът по костите, другият беше цял. Стрелях първо по целия, защото знаех че ще го убия. Гниещите вампири не умират от куршуми. Целият падна на колена, от него течеше кръв, лицето се разцепи на половина като разрязан пъпеш. Гниещият вампир скочи върху мен в размазваща бързина и ние се търкаляхме на земята докато се опитвах да дръпна оръжието. Устата се разтвори над лицето ми, голите сухожилия се разтягаха между костите на бузите му, зъбите се приближаваха към лицето ми. Стрелях в тялото, но оръжието беше в лош ъгъл и не улучих нищо жизнено. Всичките ми неприятности бяха заради крещящия вълк и знаех, че съм застреляла някого, който е на наша страна. По дяволите. Обърнах главата си и зъбите потънаха през коженото яке в рамото ми. Изкрещях. Ръката ми затършува за джоба на якето за резервния ми кръст. Гниеща ръка погали лицето ми, плъзгайки я над раната на окото ми. Коженото яке беше някакъв вид защита, предпазваше зъбите от това да получат добро заключване на рамото ми. Устата беше неспокойна на рамото ми като куче с кокал, опитваше се да изкопае плътта през дебелата кожа. Болеше, но не повече отколкото щеше да боли, ако не правех нищо.
Кръстът пламна за живот като затворена звезда, но вампирът бе заровил лице в кожата. Не виждаше кръста. Провесих кръста на верижката над голия череп. Пушек се вдигна от костите и вампира дръпна рязко лицето си от мен, Устата бе разтворена в писък. Бутнах кръста в лицето, зъбите щракнаха като куче, което ти казва да стоиш на далеч. Но тези зъби хванаха верижката и я ухапаха. Имаше момент, където дори и без цялата тази плът на черепа можех да видя изненадата на лицето. Вдигнах ръцете си към лицето и ... взрив, изпръскване на късчета. Имаше остра болка в ръката ми и когато можах да погледна, имах кост от череп в лявата си ръка. Дръпнах костта и тогава започнах да кървя.
Вампирът беше просто маса разпръсната около мен. Кръстът лежеше на земята все още светеше, пушек се вдигаше от повърхността, сякаш металът беше направен току - що и бе изгасен в кръвта на вампира. Вгледах се във веригата, а Ники, човешкият слуга на Колин, стоеше над мен. Хванах притъпен проблясък от ножа й и се завъртях надалеч, заставайки на едно коляно с Браунинга в едната си ръка. Тя беше точно над мен чакаше, за да нанесе подмолен удар, но аз не се изправих и тя нямаше време да смени удара си. Започнах да натискам спусъка и един върколак й се нахвърли, поваляйки и двамата в тъмнината. По дяволите. Какво, предполагаше се да извикам „мой” като във волейболна игра?
Чух Джейсън да вика. Той стоеше само на няколко метра с ръце натикани пред гърдите от гниещ вампир. Той дърпаше отчаяно ръцете си, но те изглежда бяха хванати в капан. Вампирът не изглеждаше да мисли. Той облиза лицето му и Джейсън изкрещя. Друг гниещ беше на гърба му, яздеше го, дръпна главата си подготвяйки се за удар. Насочих пистолета към главата и стрелях. Главата се дръпна бързо назад и мозъка се разля от дупката от другата страна в тъмна струя, но вампирът обърна главата си бавно и ме погледна. Стрелях в спокойното лице още три пъти, в стегнато струпване, преди главата да рухне сама като празна черупка. Вампирът падна от Джейсън. Тръгнах към него и другия вампир. Сега той се опитваше да се освободи от Джейсън, но те се бяха усукали като броня от кола след катастрофа, сложих дулото на пистолета под брадата на вампира, другата ми ръка беше над очите на Джейсън, Защитавах го и стрелях. Отне три изстрела, преди мозъкът му да бъде унищожен и тялото да увисне. Отместих ръката си от лицето на Джейсън и той погледна покрай мен, очите му се разшириха. Вече се обръщах преди той да извика:
- Зад теб!
Ударът дойде преди да съм завършила завъртането си. Рамото и ръката ми бяха вцепенени. Пръстите ми се отвориха и Браунинга падна, докато се опитвах да видя какво ме беше ударило. Хвърлих се на земята, завъртайки се на здравото си рамо и застанах на едно коляно. Видях Ники да държи много голяма пръчка. Бях късметлийка, че бе загубила ножа си някъде. Започнах да дърпам големия нож от гърба си, но използвах лявата си ръка, защото дясната все още не работеше. Левият ми захват беше по - слаб, а Ники беше невероятно бърза. Тя се движеше в размазано движение, което не беше човешко. Беше при мен, разсече въздуха с пръчката си и аз се опитах да изтегля ножа, докато работех над това да не бъда одарена. Атаката беше прекалено бърза, прекалено дивашка, че нямах време да се изправя. Всичко което можех да направя бе да се завъртя на земята напред от всеки удар. Острият край на пръчката удари земята до лицето ми. Тя се бореше за секунда, да го освободи и аз я ритнах в коляното. Това я накара да се поклати, но не я размести или тя щеше да изкрещи. Принудих я да се дръпне от тоягата. Аз се завъртях настрани, опитвайки се, да се изправя. Тя ме хвана и ме вдигна над главата си, изтласквайки ме. Следващото, което знаех бе, че съм във въздуха. Ударих земята просто на сантиметри от дъба. Паднах в костите зад дървото достатъчно силно, че някой от тях да се строшат. Разтърсване от сила премина през мен от ръцете към коленете, взимайки какъвто въздух бе останал в тялото ми. Стоях там наполовина зашеметена, но не просто от хвърлянето през сечището, а и от бурната сила срещу тялото ми от костите. Беше мъртва магия и, макар че бе различна от моята, тя ме разпозна, разпозна силата ми. Дали както лежах в костите можех да извикам кръга към живот? Но какво щеше да се случи когато думите изгоряха за живот? Глутницата почиташе Один. Ако стоях в кръга от сила без контакт със свещено място? Дали внезапно вътрешността ще стане храм? Беше ли възможно да нараня Ашър и Деймиън.
Почувствах болка в коленете и открих, че ние губехме. Навсякъде, където погледнех нашите хора бяха погребани под доста вампири. Ашър и Деймиън все още бяха свободни, но и двамата кървяха, а Колин и Барнаби притискаха с атаки. Ричард беше напълно изгубен от поглед, освен едната му ръка, която бе станала дълга и ноктеста. Върн стоеше с друг върколак в човешката си форма: жена още по - ниска от мен с къса черна коса, която докосваше рамената й. Носеше тениска до бедрата и панталони. Изглеждаше малка до Върн, но тя бе единствената от хората му, която все още беше права. Другите бяха мъртви или умиращи на земята. Исках да прошепна на Ашър и Деймиън да полетят, но те бяха прекалено далеч, за да го направя, а аз не знаех как да говоря направо в умовете им. Единственото което можех да направя е да извикам.
- Ашър, Деймиън!
Те обърнаха обезпокоените си лица към мен. Вдигнах ножа така че те да могат да ме чуят и изкрещях:
- Полетете, по дяволите, летете.
Ники беше почти в кръга от кости. Изкрещях:
- Летете!.
Ашър грабна китката на Деймиън и трябваше да се обърна преди да мога да ги видя да се спасяват. Имах момент да се опитам да направя това. Силата на Ники беше подобна на моята. Тя бе разбрала какво се опитвам да направя и се опитваше да ме спре, ако може. Натиснах ръцете си в стъблото на дървото и силата издиша през мен. Магия, която бе направена със смърт беше моята специалност. В момента, в който докоснах дървото знаех, че не е било човешко жертвоприношение. Това беше мястото на техния мунин. Духовете на тяхната смърт бяха тук в костите, в дървото в земята. Тя летяха във въздуха с шепот, смях, шум, който само аз можех да чуя.
Лъкойте бяха изразходвали тяхната смърт или поне част от нея. Плътта им е хранела някакъв вид наследен спомен. Мунин, който викаха след гарвана на Один, спомени. Те не бяха призраци, но бяха духовете на мъртвите, а аз бях некроман. Мунин като мен. Те се успокояваха около мен, като студена милувка на вятъра, усуквайки се, като призрачни котки. Можех да прокарам мунина, някак, като медиум на сеанс, но повече и по - зле. Единствения, който някога съм прокарвала беше на Рейна, вещиците са друго. Но когато тя дойде, беше като удрящ чук. Стояща там по средата сред стотици, хиляди мунини, аз знаех как да ги отворя. Но беше като да отвориш врата с покана. Можех да се влея в миналото, живеейки друг живот. Беше шепот от съблазняване. Рейна идваше като изнасилвач, с изумителна сила. Не споделяне, а взимане. Някак си те бяха свързали техния мунин за това място с кървава магия, мъртва магия. Порязах дланта си и я притиснах в дървото. Помолих се и пръснах кръв по костите от краката си. Кръга от сила щракна на място с втурване, което ме накара да настръхна и сякаш пълзеше по плътта ми. Аз призовах кръга. Аз извиках думите. Аз почитах и това беше достатъчно. Пищене, крещене изпълниха нощта. Вампирите бяха в пламъци. Тя бягаха, горейки, към края на кръга и всеки, който го пресечеше експлодираше в дъжд от кости и плът. Усещах Деймиън и Ашър над мен. Никой от вампирите отзад не се опитваше да прави нищо друго освен да бяга. Повечето паднаха в горяща купчина на земята преди да поемат следваща стъпка. Всеки под сто умря на мястото си. Жената дойде да застане в края на кръга от кости. Тя се вгледа в мен докато вампирите крещяха и умираха, и вонята на горяща плът и коса беше достатъчно гъста за да се задушиш. Лицето й не показваше нищо. Тя освободи тоягата. Накрая каза:
- Трябва да те убия.
Кимнах.
- Да, трябва, но ти си жива и твоят господар отлетя надалеч. Аз щях да се махна бързо, ако бях на твое място.
Тя кимна и хвърли тоягата на земята.
- Колин и Барнаби са живи и ние ще се видим отново, Анита.
- Очаквам го с нетърпение – казах. 
Надявах се, че тя няма да забележи, че гърбът ми беше притиснат към дървото, защото не бях сигурна, че мога да стоя сама. Ники кимна и започна да навлиза в тъмнината, подминавайки дървото и костите. Тя проговори нещо и тогава спря. Когатого направи, изгасящата магия се погълна обратно в земята. Тя погледна към мен от тъмнината от другата страна на спокойният кръг. Ние се гледахме една друга за дълъг момент и знаех, че ако се срещнехме отново тя щеше да ме убие, ако може. Тя беше човешкия слуга на Колин. Това бе нейната работа. Плъзнах се надолу по дървото, докато не седнах в костите. Краката ми бяха прекалено слаби, за да ме задържат и ръцете ми започнаха да треперят силно. Погледа ми беше извън лупара, та той бе извън собствената ми работа. Някои тела все още горяха, но никой вампир не се движеше в кръга. Вампирите бяха мъртви. Всичките.


21 ГЛАВА
Друга битка, друг душ. Гниещите вампири не е миризма, която искаш да имаш в леглото. Косата ми все още беше влажна, когато се обадих на Жан - Клод да го информирам какво бяхме направили. Добре де, какво аз бях направила.
Казах му най - късата възможна версия. Той отвърна:
- Какво си направила?
Повторих. Имаше тишина от другата страна на линията. Не можех да го чуя дори дъха му.
- Жан - Клод, все още ли си там?
- Тук съм, ma petite. – Той въздъхна. – ти ме изненада отново. Не съм видял това да идва.
- Не звучиш щастлив – казах. – Знаеш, че новините можеха да са лоши. Ние всички можехме да бъдем мъртви.
- Не мислех, че Колин ще е толкова глупав.
- Живей и се учи.
- Колин е прав да се страхува от теб, ma petite.
- Казах на Колин какво ще се случи, ако се забърка с нас. Той натисна копчето - не аз.
- Кого се опитваш да убедиш, ma petite, мен или себе си.
Помислих над това за момент.
- Не знам.
- Да не допускаш, че си сгрешила? – Гласът му съдържаше леко развеселени нотки.
- Не. 
Опитах се да помисля как да го кажа. Накрая казах: 
- Ние губехме Жан - Клод. Те щяха да ни убият. Аз трябваше да направя нещо. Дори не бях сигурна, че ще проработи.
Държах телефона и желаех той да е тук, да ме държи. Мразех мисълта, че го искам така. Никога не съм искала някого така. Мразех да се нуждая от някого. Всички около мен имаха склонността да умират. Но давах много за чифт комфортни ръце точно сега.
- Ma petite, ma petite, какво не е наред?
Посочих на Ашър да дойде на телефона.
- Давам ти втория ти лейтенант. Питай Ашър дали е имало други опции. Ако е имало други възможности, аз не мога да ги видя.
- Има нещо в гласът ти, ma petite. Нещо крехко. – Той прошепна последната дума.
Просто кимах и държах телефона към Ашър. Отдалечавах се, прегръщайки се. Крехко, каза той. Повече изплашено. Страхувах се от себе си тази вечер. Нещо в силата, която освободих беше изгасило факлите около лупара. Тези от нас, които все още стояха се движеха през светлината от горящите трупове, това беше точно като в пъкала и аз го бях направила. Силата вътре в мен беше направила тези неща. Да страхувах се за покритието й. Деймиън дойде при мен. Прошепна:
- Джейсън плаче под душа.
Въздъхнах. Страхотно, точно от това, което се нуждаех, чужда криза. Но не задавах въпроси. Почуках на вратата на банята.
- Джейсън, добре ли си?
Той не отговори.
- Джейсън?
- Всичко е наред, Анита. 
Гласът му, дори под душа, звучеше обтегнат. Никога не го бях чувала наистина да плаче преди, но звучеше така: глас, подплатен със сълзи. Притиснах горната част на главата си към вратата и въздъхнах. Не се нуждаех от това тази вечер. Но Джейсън беше мой приятел, а и кого другиго можех да изпратя при него да го утеши. Деймиън беше дошъл да ми го съобщи. Зейн не изглеждаше като тип, който би му държал ръката, а Чери, е ... да изпращам друга жена да го утешава изглеждаше малодушно. Ашър? Не. Почуках на вратата отново.
- Джейсън, може ли да влезна за минута?
Мълчание. Ако се чувстваше някак си близо до добре, щеше да си направи някакъв вид шега за това, че най - накрая щях да го видя под душа. Това че не ме подразни, беше лош знак.
- Джейсън, може ли да вляза ... моля те?
- Влез – накрая каза той.
Отворих вратата и топлата въздушна мъгла ме обгърна. Затворих вратата зад себе си. Стаята беше приятна и пълна с топлина. Беше горещо, влагата се бе нанизала на всяка повърхност, сякаш той беше движил душа докато не стане толкова топло, колкото бе. Горещината щеше да е достатъчно да опари плътта по костите ти, ако си човек. Светлината очертаваше сянката му по белите пердета на душа. Той не беше прав. Седеше на пода на, прегръщаше се. Преместих кърпата от стола и седнах с нея в скута си.
- Какво не е наред?
Той си пое дълбок хлипащ дъх и дори под душа можех да го чуя да ридае. Плачът не покриваше това, беше ридание. Исках да го виждам, докато говорех с него, но не исках да го виждам гол. Избори, избори.
- Говори ми Джейсън. Какво не е наред?
- Не мога да махна това от мен. Не мога да се изчистя.
- Казваш го буквално или в преносен смисъл.
- Всичко е върху мен и не мога да го махна.
Започнах да се страхувам и превземам. Протегнах ръка към завесата и бавно я дръпнах, докато не можех да го видя през парата и водата. Джейсън беше дръпнал коленете към гърдите си, ръцете заключени около тях. Горещината от водата беше достатъчна, за да ме накара да се дръпна назад. Кожата му беше приела приятен зачервен цвят, но това беше всичко. Аз щях да имам мехури или по - лошо, до сега. Имаше прилепнали парченца от черна гной по гърба му. На гърба на едната му ръка имаше друго парче. Той се бе търкал и се бе сварил близо до месо и не можеше да се почисти. Беше се вгледал в душа,тресейки се леко.
- Бях добре, докато не си взех душ и това не се махаше. Тогава продължих да виждам тези двама вампира в Брансан. Мислих за Ивет, гледах я как изгнива. Но тези двамата в Брансан... Все още мога да усетя техните ръце върху мен, Анита. Понякога все още се будя по средата на деня облян в студена пот, спомняйки си.
В Брансан, ние се бяхме срещнали с местния вампир господар. Тя имаше две млади жени, който измъчваше докато не й дадохме някого от нас да бъде измъчван. Те подсказаха, че ако Джейсън прави секс с двата женски вампира, ще пуснат момичетата да си вървят. Мисля, че той се наслаждаваше на това първоначално, докато те не започнаха да гният. Джейсън се бореше да се измъкне от тях, пълзейки към стената. Голите му гърди бяха покрити с части от тяхната плът. Нещо дебело и тежко се плъзгаше бавно по врата и гърдите му. Той го удряше, както когато удряте паяк, когото откривате да пълзи по кожата ви. Той се бе притиснал към черната стена с панталоните си свалени близо до бедрата. Русата се бе завъртяла и пълзеше към него, протягайки ръка, която не бе нищо освен кости с части от изсушена плът. Гниеше на сухата земя. Брюнетката беше мокра. Тя лежеше по гръб на пода и някаква тъмна течност се изливаше от нея под тялото й. Бе разкопчала кожената си жилетка и гърдите й бяха като тежки торби от течност.
- Готова съм за теб – бе казала брюнетката. 
Гласът й все още беше чист и твърд. Никакъв човешки глас не трябваше да идва от тези гниещи устни. Русата бе хванала ръката на Джейсън и той изкрещя. Поклатих глава опитвайки се да изчистя спомена. Имаше призраци на това в моите сънища, а аз бях само свидетел. Но за Джейсън, това се бе превърнала в негова лична фобия. Една от подчинените на съвета също бе изгнила веднъж. Тя го измъчваше също, защото й харесваше колко много се страхуваше той от нея. Малкият терор на Ивет се беше случил преди два месеца. Тазвечерните забавления и игри бяха много близо до вкъщи. 
Махнах ножниците на китките си и ги оставих на гърба на стола. Фактът, че носех ножниците, когато вече бях готова да си лягам казваше нещо за моята параноя. Горещината, която идваше докато се протягах към дръжката беше почти плашеща. Годините, в които ти казват, не пипай горещо. Знаех, че огъня убива върколаците, но очевидно горещината не го правеше. Завъртях дръжката докато температурата не се смали до нещо, което можех да докосвам. Джейсън започна да трепери, почти веднага, след като водата стана хладка. Честно казано, бях изумена, че горещата вода в хижата беше толкова много. Подът беше мокър и навлажняваше краищата на дънките ми. Имах друг чифт и можех да се преоблека. Намерих остатъка от сапуна, но той беше станал черен. Хвърлих го и взех последният чист. Трябваше да си спомня, да попитам за допълнително хавлии. Трябваше да направя и друго. Джейсън най - накрая ме погледна, бавно обръщане на главата. Сините му очи изглеждаха почти стъклени, сякаш се бе подхлъзнал в негова версия на шок.
- Не мога да премина през това отново, Анита. Не мога.
Разтърках новото парче от сапуна, докато не се покри с пяна. Докоснах гърба му и той трепна. Давам всичко, той да ме грабне или да ме подразни или да се пошегува. Всичко което щеше да ме остави да знам, че той е добре. Вместо това той седеше там гол, мокър и отчаян. Това накара гърлото ми да се стегне, но по дяволите, ако заплачех се страхувах че няма да мога да спра. Да бъда тук утеха за Джейсън, не правеше него моя утеха. Сравнително зле още, не можех да махна това от гърба му. Беше достатъчно трудно да го махна от собствената си кожа, но и с допълнителния час, в който Джейсън беше чакал аз да завърша моя душ беше накарал нещото да стане по - силно залепено. Накрая прибягнах до използването на ноктите си, щастлива, че бях отказала офертата на Чери да ми лакира ноктите. Махах парчетата от мястото им с пръстите ми под горещата течаща вода и треперещият Джейсън. Но не студеното го караше да трепери. Беше толкова топло че почти беше горещо, аз не се чувствах добре. Изчистих всичко но останаха много драскотини по гърба му, много. Беше, сякаш нещото се бе разтекло по целия му гръб и се бе стигнало чак до панталоните, достатъчно ниско, че цепнатината на дупето му се показваше леко над панталоните. Бях гнуслива за едно. Освен това въпреки, че Джейсън не забелязваше нищо, той бе гол, а аз бях много наясно с това. Също имах проблеми с предпазването на огромната си тениска, с която щях да си легна, от това да не я намокря. Нормално нямаше да се грижа да не забравям втора нощна блуза. Накрая спрях душа и нагласих температурата на чешмата така, че водата да не се опитва да се отклонява от душа. Дръпнах се назад от Джейсън и се вгледах в драскотините по кожата му. Опитах се да извадя от ума си къде бяха ръцете ми.
- Убихме всички вампири Джейсън. Всичко е наред.
Той поклати глава.
- Не и Барнаби. Ние пропуснахме него, а той бе техният създател. Не мога да си помисля да ме докосне, Анита. Не мога да направя това.
- Тогава си отиди вкъщи, Джейсън. Махни се от тук.
- Няма да те изоставя – каза той. 
Погледът му остана на лицето ми за момент.
- И не е просто, защото на Жан - Клод няма да му хареса.
- Знам това – казах. – Но всичко, което мога да направя, е да ти се закълна, че ако е по силите ми да те защитя от Барнаби, ще го направя.
Наклоних се много близо до него, ръката ми надолу по дължината на гърба му. Накрая получих притеснение с ясната концентрация, че гледам сухите части от тяло му. Беше като дисекция на жаба в основното училище. Беше грубо, докато учителката не ни каза да й отрежем мозъка. Тогава ми стана толкова интересно да махам частите от черепа, дори толкова внимавах да не увредя мозъка, че забравих миризмата, жалостта към бедното жабче и просто се концентрирах да извадя мозъка от мястото му. Моят лабораторен партньор и аз бяхме единствената двойка, която извади мозъка цял. Джейсън обърна главата си към мен, докосвайки с лице косата ми.
- Миришеше като основата на грима на Чери.
Проговорих без да го поглеждам.
- Нямам собствена основа, така че тя ми сложи от нейната по - рано. Тя носи основа, която е прекалено бледа за нея, така че проработи при мен. Мисля че махнах всичко.
- Хмм – каза той. 
Устата му много близо до ухото ми. Замръзнах по - средата на движението. Моето тяло бе притисната срещу гърба му, ръката ми докосваше гладката кожа точно над задника му. Имаше напрежение сега, което не беше там. Пулсът ми стана по - бърз с осъзнаването за тялото му, защото внезапно знаех, че той ме усеща. Махнах последното парче от кожата му и поех дълбок дъх. Започнах да се отдръпвам назад и знаех, че той ще опита нещо. Част от мен беше нервна, част от мен беше успокоена. Това беше Джейсън след всичко и беше гол, а аз бях близо и това си беше Джейсън. Ако той оставаше удобен случай да подмине, щях да знам, че той е наранен, отвън възможността ми да го оправя.
Ръката му се плъзна около кръста ми и той използваше удивителната бързина на която, бяха способни те. Усетих как ме вдигна и просто внезапно бяхме на пода с него отгоре. Неговият крак беше върху моя, с който ме притискаше. Той използваше ръцете си, за да държи тялото си, така че слабините му да не ме притискат, което пък означаваше, че погледа ми към тялото му беше непрепречван. Той започна да навежда лицето си надолу за целувка.
Сложих ръката си на гърдите му и спрях движението.
- Спри, Джейсън.
- Последният път, когато направих това ти завря пистолет в ребрата ми и каза, че ще ме застреляш ако открадна целувка.
- Имам го в предвид – казах.
- Ти си въоръжена. Аз не държа ръцете ти.
Въздъхнах.
Знаех правилото си.
- Не насочвам пистолет към някого, освен ако на планирам да го застрелям. Ти си ми приятел сега, Джейсън. Няма да те застрелям за открадната целувка. Знаеш това, аз го знам.
Той се усмихна и се наведе по - близо. Ръката ми все още беше на гърдите ми, но не му пречеше да се приближава към мен.
- Но също така не искам да те целувам. Ако си ми истински приятел няма да направиш това. Просто ще ме пуснеш.
Лицето му беше точно над моето, толкова близо, че ми беше да трудно да фокусирам очите му.
- Какво, ако се опитам на повече от целувка. – Той премести лицето си, така че устата му да се понесе към гърдите ми. Можех да усетя дъха му като гореща линия точно там, където започваха гърдите ми.
- Не ме притискай Джейсън. Ако те застрелям по дясната ръка, ти няма да умреш, ще те боли, но ще се излекуваш.
Той вдигна лицето си от мен. Ухили се и започна да се завърта от мен. Вратата се отвори и Ричард просто внезапно стоеше гледайки надолу към нас. Перфектно, просто перфектно!
 

22 ГЛАВА
- Би ли повярвал, че се подхлъзнах? – попита Джейсън.
- Не – каза Ричард. 
Тази единствена дума беше много студена.
- Махни се от мен, Джейсън.
Той се завъртя от мен, но не направи движение да грабне кърпата. Ричард хвърли кърпата към него. Джейсън я хвана и очите му блестяха от усилието да не се усмихне. Той имаше чертата да се забавлява, когато дърпа нечия верижка. Харесваше му да слага похлупака и да гледа какво се случва. Някой ден щеше да го направи с грешният човек и щеше да пострада. Но не и тази вечер.
- Излез, Джейсън. Трябва да говоря с Анита.
Джейсън се изправи, обвивайки кърпата около кръста си. Аз седнах, но не се изправих. Джейсън ми предложи ръка. Почти никога не оставях мъж да ми помага да се изправям, сядам или да правя нещо. Поех ръката на Джейсън и той вкара малко повече сила в дръпването си, което ме накара да се блъсна в него, когато бях на крака.
- Ти искаш ли да изляза? – попита той.
Аз отстъпих от него, но той задържа ръката ми.
- Ще бъда добре – казах.
Джейсън се ухили на Ричард, докато излизаше през вратата. Ричард затвори вратата, облягайки се на нея. Аз бях в ефикасен капан и той беше достатъчно ядосан, че стаята да се изпълни с енергия.
- За какво е всичко това? – попита той.
- Това не е твоя работа вече, нали? – попитах.
- По - рано днес мислех, че ме отблъсна защото си лоялна към Жан - Клод.
- Отрязах те, защото беше правилното нещо да направя. – Отидох до мивката и започнах да се опитвам да почистя частите от черният боклук из под ноктите си.
- Ако Жан - Клод открие какво си направила с Джейсън, той ще го нарани, може би ще убие.
- Да не би да отидеш да ни обадиш? Да избягаш, за да ни издрънкаш на господаря ни? – погледнах го в огледалото, когато го казах. Наградата ми беше неговото трепване. Забележка малко по - близо до дома.
- Защо Джейсън? – попита той.
- Наистина ли вярваш, че правя секс с Джейсън? – обърнах се и използвах тънката, влажна кърпа, за да изсуша ръцете си.
Ричард просто ме гледаше.
- Исусе, Ричард, просто защото ти скачаш по всичко, което ти е пред погледа не означава, че и аз го правя. – седнах на стола и се опитах да изсуша дънките си с кърпата.
- Значи не спиш с него?
Кърпата не помагаше за дънките,
- Не, не спя. – хвърлих кърпата на облегалката. – Не мога да повярвам дори, че питаш.
- Ако ти ме откриеш на пода с гола жена върху мен, ще си помислиш същото нещо – каза той.
Хмм, имаше право.
- Всяка жена, която намерих с теб, беше непозната, с която или си се срещал или си се чукал или и двете. Каквото ти видя на пода, беше Джейсън, просто Джейсън. Знаеш какъв е той.
- Ти използва заплахи че ще го застреляш, ако те докосне.
Изправих се.
- Наистина ли искаш от мен да го застрелям, защото ме е ядосал? Мислех, че един от главните ни проблеми бе, че ти мислиш, а аз първо стрелям и питам после. Мисля, че ме нарече кръвожадна. – бутнах се в него и където кожата ни се докосна силата пламна с невидим пламък.
Той се мръдна назад, хващайки ръцете си сякаш го боли. Но знаех, че не го боли. Чувството беше прекрасно, втурване на сила, която кара косата ти да се изправи по краищата. Беше малко докосване, което остави и двама ни да знаем какво можеше да бъде между нас. Излязох. Имаше сила между нас, такава горещина, и какво? Това не променяше факта, че спях с Жан - Клод. Не променяше факта, че той спеше с всяка наоколо. Факт беше, че ревнувах от приятелките му и той ревнуваше от всеки мъж с когото бе мислел, че съм правила секс. Това беше отвратителна шега. Ще го преживеем.


23 ГЛАВА
Имаше трима души в леглото ми, никой от тях не бях аз. Чери и Зейн се бяха свили около Натаниел като безопасно одеало. Бях информирана, че физическата близост на твоята група, каквото и животно да си, беше лечително и емоционално и физическо. Ричард беше потвърдил тази частица от информация, така че леопардите получиха леглото, защото Натаниел изпадаше в истерия от мисълта да бъде без мен. Така че превръщачите взеха леглото, а аз взех пода. Бях взела одеалото и възглавницата и бях на моята част от килима. Преместихме се в нова хижа. Върн се бе опитал да почисти старата, но леглото и килима вероятно са се оказали загубен случай. Извиних се за това, но Върн изглежда мислеше, че не съм направила нищо грешно. Той беше щастлив от това, че бях изгорила вампирите на Колин. Аз не бях толкова щастлива. Отмъщението може да бъде много плашещо нещо. Ако някой бе направил с вампирите на Жан - Клод, това което аз направих с вампирите на Колин, аз щях ... ние щяхме да го убием.
Вратата на банята се отвори и затвори тихо. Седнах, завивайки одеалото около мен. Джейсън се нижеше по своя начин между двата ковчега. Той носеше чифт копринени боксерки. Бе обул в банята и излезе без да продума. Аз все още се опитвах да науча леопардите, че не могат да спят голи. Джейсън искаше да спи с тях, да прибави неговата духовна енергия към тяхната, но те му отказаха. Не защото той беше вълк, а не леопард, а защото Чери не му вярваше, че ще държи ръцете си при себе си. Джейсън се спря пред леглото, гледаше надолу към купа от спящи леопарди. Той прокара ръце през косата си. Тя беше толкова права и бебешко мека, че ръцете му можеха да я изгладят на място. Той остана близо до леглото, гледащ на долу. Накрая се изправих, обвивайки одеалото около себе си. Все още носех огромната тениска за спане. Едната страна не ме покриваше достатъчно, но все още си беше нощна дреха, а и исках нещо между мен и всеки друг. В сърцето си, аз съм морално момиче. Отидох да застана до Джейсън, покрита от рамената до краката в одеалото. Не беше това, че не вярвах на Джейсън. Всеки друг щеше да ме накара да се изнервя.
Чери лежеше по гръб, чаршафите се бяха оплели около коленете й. Тя бе облечена в чифт червени бикини върху стегнатите й бедра и тънкия ханш. Торсът й беше много дълъг, така че височината й не идваше само от дългите крака. Гърдите й бяха малки и оформени. Тя въздъхна и се завъртя на една страна, карайки плътта на гърдите й да мръдне, настанявайки се близо до леглото. Зърното й беше стегнато сякаш нещо в движението или в съня я беше възбудило. Или може би просто й беше студено. Погледнах Джейсън. Той я гледаше сякаш ще запамети всяка извивка, начина по който гърдите й се бяха разлели на една страна. Очите му бяха почти меки, докато я гледаше. Може би бе повече от похот? Или начина по който гледаш към наистина добра работа на изкуството, възхищаваш се, защото не ти е позволено да пипаш. Нито един от другите не даваше толкова близо до добро шоу. Натаниел се бе свил на топка, главата притисната към кръста на Чери. Беше се покрил, така че можеш да видиш само горната част на главата му. Той изскимтя в съня си и ръката на Чери докосна върха на главата му, другата й ръка се хвърли в пространството, очите й все още затворени, все още спеше. Но дори и в съня си , тя се протягаше към него, утешаваше го.
Зейн лежеше от другата страна на Натаниел, притискайки тялото си в малкия мъж. Но чаршафа се бе измъкнал от него, показвайки сините бикини, които носеше. Долното му бельо изглеждаше подозрително като на Чери, сякаш тя му беше дала нещо да носи в леглото. Джейсън имаше очи само за стройното тяло на Чери. Бях изненадана, че тя не можеше да усети тежестта на погледа му дори и в съня си.
Стоях тиха на място, държейки одеалото с една ръка и докоснах китката му другата. Извих пръстите си между неговите и го поведох по пътя към далечният ъгъл в стаята, толкова далеч от леглото, колкото можехме. Облегнах се срещу стената при прозореца. Джейсън се облегна върху стената достатъчно близо, за да може рамото му да докосва края на одеалото. Не протестирах, защото шепнехме. Освен това, след известно време, просто се уморявам да се оплаквам за всичко, което прави Джейсън. Не беше наистина лично. Той опитваше късмета си с всички.
- Усети ли някого през последното наблюдение.
Той поклати глава, облегна се толкова близо, че да мога да усетя дъха му върху бузата си.
- Те се страхуват от теб след последната нощ.
Обърнах се да го погледна и имаше момент, в който главата ми се отдръпна, така че да мога да фокусирам очите му.
- Страхуват се от мен?
Лицето му беше много сериозно.
- Не бъди скромна, Анита. Каквото направи снощи беше впечатляващо и ти го знаеш.
Прегърнах одеалото около раменете си и погледнах надолу. След втурването на сила, което бях получила последната нощ, аз бях студена. Бях студена цялата нощ. Беше близо 190 навън. Въздухът чак се движеше, а на мен ми беше студено. За нещастие беше вид студ, който одеалото или топлината или дори чуждо топло тяло, не можеше да премахне. Аз се изплаших от себе си тази вечер. Напоследък бях поела много. Видях вампирите в сънищата си. Те ме преследваха с горящите си ръце. Техните усти се отваряха в писък, зъбите им горяха като драконов дъх. Горящите вампири ми бяха предложили главата на Мира. Главата проговори в коша, попита: „Защо?”. Защото бях небрежна, не ми изглеждаше като добър отговор. Бягах от умиращи вампири цялата дълга нощ, един сън след друг, или може би просто бе един дълъг сън на части. Кой знае? Така или иначе не беше спокойно.
Ричард се бе обърнал към мен последната нощ с вампирските тела, все още горящи като огнен насип. Той погледна към мен и аз усетих неговото отвращение; ужасът от това което бях направила, като нож през сърцето си. Ако нещата бяха обратни: аз да съм върколака, а той да е човека, той просто щеше да се разболее от шоуто с Маркус както бях направила аз, не повече. Единствената причина той да бъде около чудовищата, беше фактът, че той бе едно от тях. Ричард беше изчезнал в хижата с Джамил и Шанг - Да. Те от своя страна не бяха ужасени, те бяха впечатлени. Въпреки че Шанг - Да каза:
- Те ще ни убият всичките за това.
Ашър беше несъгласен.
- Колин е по - слаб повелител от Жан - Клод, все още той търгува за живота на втория след Жан - Клод - за мен, и за здравата психика за един от вълците - Джейсън. Той прескочи границата. Анита просто му напомни това.
Шанг - Да приличаше на почернял труп, бавно махаше пепелта от себе си.
- Мислиш, че някой вампир повелител ще остави това безнаказано.
Ашър сви рамене.
- Не е срамно да загубиш срещу някого, който е срещнал съвета и е оцелял.
- Освен това – каза Джамил. – Той ще се страхува сега и няма да се изправи лице в лице с Анита отново.
Ашър кимна.
- Точно така, той сега се страхува от нея.
- Неговият човешки слуга, Ники, може да направи същото, както аз го направих – казах.
- Вярвам, – каза Ашър - че ако неговият слуга има сила сходна на твоята, тя нямаше просто да го предупреди.
- Тя се опита да ми попречи да освободя магията – казах.
- Да. – каза Ашър.
- Тя излъга. – казах аз.
Ашър се усмихна и докосна бузата ми.
- Как можеш да си толкова грубо откровена и да бъдеш толкова изненадана, когато хората лъжат.
За това нямаше отговор. Това, което бях направила беше просто началото на тяхното затъване. Сега, в светлината на обеда, не сутринта, ние бяхме проспали сутринта, ми беше студено от знанието какво бях направила миналата нощ без да използвам сила нито от Ричард, нито от Жан - Клод. Това, бях изцяло аз. Направих го без вампирските белези или допълнителна сила. Мразех, когато правех нещо толкова нечовешко и не можех да обвиня никого другиго за това. Караше ме да се чувствам неестествена. Джейсън докосна рамото ми. Погледнах го. Трябваше да е имало нещо на лицето ми, защото усмивката му увехна. Очите му съдържаха изморена болка, която се показваше от време на време 
- Какво не е наред? – попита той.
Поклатих глава.
- Видя какво направих снощи. Аз го направих. Не Жан - Клод. Не Ричард. Аз. Просто малката, стара аз.
Той сложи ръцете си на рамената ми и ме обърна така, че да погледна напълно лицето му.
- Ти ме спаси снощи, Анита. Ти застана между мен и тези неща. Никога няма да забравя това.
Опитах се да извърна поглед и той ме разтресе нежно, докато не го погледнах. Ние бяхме със абсолютно същата височина, така че не гледах нагоре към него, просто към него. Цялото дразнене беше изчезнало. Каквото беше останало, бе нещо много сериозно, много пораснало, много малко от самия Джейсън.
- Ти уби снощи, за да ни спасиш. Никой от нас няма да забрави това. Върн и вълците му няма да забравят това.
- Колин няма да забрави това също – казах. – Той ще дойде след нас.
Джейсън поклати глава.
- Ашър и Джамил са прави. Той се страхува от теб и няма да се приближи до теб.
Грабнах ръцете му, оставяйки одеалото да падне на пода.
- Но той ще нарани останалите от вас. Той ще се опита и ще те вземе Джейсън. Той ще те даде на Барнаби. Той ще те пречупи просто за да ме нарани.
- Или ще убие Ашър. Знам – Той се усмихна и беше почти обикновената му усмивка. – Защо мислиш, че и двамата останахме, тук с теб, последната нощ? Аз, за едно - исках защитата ти.
- Знаеш, че я имаш – казах.
Той се усмихна.
- Знам. – Докосна леко лицето ми. – Какво не е наред? Имам предвид наистина не е наред? Защо изглеждаш толкова .. измъчена днес?
- Каквото направих снощи не беше много човешко, Джейсън. Усетих ужаса на Ричард. Усетих го да мисли за мен, като за чудовище и е прав.
Джейсън ме прегърна. Стегнах се първоначално и той започна да ме пуска, тогава се отпуснах в него. Оставих го да ме държи, обгръщайки собствените си ръце около гърба му. Зарових лицето си във врата му и оставих ужаса да ме подтикне да заплача. Чу се мек звук зад нас. Вдигнах главата си и погледнах. Леопардите бяха слезли от леглото, плъзгаха се към нас с човешките си крака, но се движеха сякаш имаха мускули в краката, ханша и тялото, които не съществуваха в моите. Зейн и Чери се плъзгаха почти голи към нас. Чери държеше ръката на Натаниел сякаш й беше дете. Но той не изглеждаше като дете, когато ходеше към нас, гол. Бельото щеше да нарани раната на горната част на бедрото му. Сега, докато идваше към нас, беше много ясно, че се радваше да ме види. Или може би, това бе заради близостта на Чери или просто мъжко нещо. Каквото и да бе, не ми харесваше.
Отдръпнах се от Джейсън. Той не се бореше, просто отстъпи. Гледаше леопардите да се приближават, но не мисля, че се притесняваше за това. Факт бе, че можех да усетя енергията му да се промъква по кожата ми. Силните емоции като похотта караха енергията на превръщачите да се вдига. Джейсън се радваше да види Чери, много се радваше. Извърнах поглед, изчервена. Обърнах гръб на всички, прегърнах се. Някой докосна рамото ми. трепнах.
- Аз съм, Анита – каза Джейсън.
Поклатих глава. Той ме прегърна както бе зад мен, ръцете му много внимателно бяха на рамената ми, не по ниско.
- Не съжалявам че ги уби, Анита. Просто съжалявам, че не уби Барнаби.
- Някой друг ще плати за моето перчене, Джейсън. Като Мира снощи. Аз правя неща, казвам неща, около хората ти и всичко става грешно.
Зейн се премести покрай мен и застана пред мен. Вгледах се в него с ръцете на Джейсън все още около раменете ми, като тромава огърлица. Кафявите очи на Зейн бяха много сериозни, докато ги гледах от толкова малко разстояние. Той се протегна да докосне лицето ми и само стягането на ръцете на Джейсън ме задържаха от това да се отдръпна или да кажа: „Недей.” Докосването не означаваше същото нещо за ликантропите, както за останалата част от американското общество. Бих казала, хора, но има много същества които не приемаха докосването по същият начин. Пръстите на Зейн се плъзнаха надолу по бузата ми, докато той изучаваше лицето ми, намръщих се.
- Габриел беше целия ни свят. Той и Елизабет ни направиха, избраха ни. Света ни бе лош, колкото ти си мислеше, че беше. Той спаси повечето от нас. Аз бях наркоман, но той не позволяваше наркотиците в своята глутница.
Той се облегна към мен, подушвайки кожата ми, потърка бузата си така, че да мога да почувствам добре страната на челюстта му.
- Натаниел беше улична проститутка. Габриел му беше сводник, но той не го даваше просто на всичко, на всеки.
Чери беше на колене. Тя пое ръката ми, потри лицето си върху кожата ми като котка, която маркира територията си.
- Загубих крака си в един инцидент. Габриел ми предложи да си върна крака. Той го отряза от началото и когато се превърнах, кракът се беше върнал.
Зейн целуна нежно челото ми.
- Той се грижеше за нас по собствен, усукан начин.
- Но той никога не бе рискувал живота си за нас – каза Чери. Тя започна да ближе ръката ми, отново като котка. Тя спря да ме ближе, в секундата преди да й кажа да спре. Може би усети чувството ми.
- Ти рискува собствения си живот за Натаниел. Ти рискува живота на вампира си за него.
Зейн обви с ръце лицето ми, облегна се назад, така че да мога да видя лицето му.
- Ти обичаш Ашър. Защо рискува живота му за Натаниел?
Дръпнах се нежно от ръцете им докато не стоях сама близо до вратата. Не исках да пречупвам това, просто се нуждаех от пространство. Натаниел се сви в средата на стаята. Той беше единственият, който не ме докосваше.
- Аз не обичам Ашър – казах.
- Можем да помиришем, че го желаеш – каза Зейн.
О, страхотно.
- Не съм казала, че не го мисля за привлекателен. Казвам, че не го обичам. – очите ми се плъзнаха към ковчега. Знаех че не може да ме чуе, но ...
Джейсън се облегна на стената, погледна ме, ръцете свити на гърдите му. Изразът на лицето му беше достатъчен.
- Не го обичам.
Чери и Зейн ме погледнаха, носеха почти еднакво изражение, но не можех да го разчета.
- Грижа те е за него. – каза Чери.
Помислих за това и кимнах.
- Да грижа ме е за него.
- Защо го рискува за Натаниел? – попита тя. 
Тя все още беше на колене. Тя застана на четири крака докато говореше. Гърдите й увиснаха надолу, мърдаха се докато тя пълзеше към мен. Никога не съм имала гола жена, която да пълзи към мен. Гол мъж - да, но не и гола жена. Това ме притесняваше. Хомофоб? Кой аз?
- Натаниел е под моя защита. Аз съм неговата Нимир - Ра, нали?
Чери продължи да пълзи към мен. Зейн падна на четири крака и се присъедини към нея. Мускулите се движеха под кожата на рамената им, ръцете им, мускули които не трябваше да са там. Движеха се в грацията на мускулите си, като силна възбуда под кожата им. Освен Натаниел. Той стоеше свит и неподвижен, сякаш чакаше някакъв сигнал. Погледнах над идващите леопарди към Джейсън.
- Какво става?
- Те искат да те разберат.
- Няма нищо за разбиране – казах. – Колин нарани Натаниел, защото можеше, както когато малтретираш куче, което не харесваш. Никой не малтретира приятелите ми. Това не е позволено.
Чери изчака Зейн, така че те да се движат заедно към мен. Те бяха почти при мен, почти в обсега ми, а аз не исках те да ме докосват. Нещо ставаше и не ми харесваше.
- Натаниел не е твой приятел – каза Джейсън. – Не приятелството те накара да рискуваш Ашър.
Намръщих му се.
- Спри да му помагаш.
Зейн и Чери погледнаха към мен и мисля, че те щяха да ме докоснат, но не бяха сигурни, че са поканени.
- Габриел каза, че ще се грижи за нас – каза Зейн – но не рискува нищо, не жертва нищо. – Той се вдигна на коленете си, толкова близо че енергията му да се блъска в краката ми като топъл вятър. – Ти рискува собствения си живот за един от нас снощи. Защо?
Чери се вдигна на колене и беше като негово ехо. Силите им се удряха в мен като голяма топла ръка. Тяхната нервност, тяхната нужда, изпълниха очите им. И за първи път разбрах, че не просто Натаниел беше нуждаещ се. Бяха всички те. Те нямаха дом, нямаха любов, нямаха грижи.
- Не е приятелство – каза Зейн. – Вълкът е прав.
- Ти не си правила секс с Натаниел – каза Чери.
Вгледах се в тях, в тези еднакви лица.
- Понякога правиш нещо просто защото е правилното нещо за правене – казах.
- Ти рискува Ашър и Деймиън, а после и себе си – каза Зейн. – Защо? Защо?
- Защо ме защити снощи? – каза Джейсън. – Защо застана между мен и Барнаби?
- Ти си мой приятел – казах.
Той се усмихна.
- Сега, съм, но не за това имам защитата ти. Ти ще направиш същото за Зейн.
Намръщих се към Джейсън.
- Какво искаш да кажа, Джейсън?
- Истинската причина, заради която ме защити. Същата причина, поради която рискува толкова много за Натаниел. Не е приятелство или секс или любов.
- Тогава защо? – попитах.
- Ти знаеш отговора, Анита.
Погледнах от него към двамата коленичили леопарда. Мразех да казвам думите, но Джейсън беше прав.
- Натаниел сега е мой. Той е в листа от хора, които защитавам. Той е мой и никой не може да го нарани без моя отговор. Джейсън е мой. Вие всички сте мой, а никой не може да нарани това, което е мое. Това не е разрешено.
Звучеше толкова арогантно казано на глас. Звучеше средновековно, но все още беше истина. Има неща, които са просто истина, не трябва да ги казваш на глас те просто са там. И някак си по пътя аз започнах да колекционирам хора. Мой хора. Използвах термина приятели, но напоследък това значеше повече или по - малко от това. Имам предвид хора като Натаниел. Ние със сигурност не бяхме приятели, но той беше мой, просто мой. Гледах надолу в лицата на Зейн и Чери, сякаш можех да видя всичкото разочарование, малкото предателство, егоизмът, дребнавостта, жестокостта. Гледах всичко това да изпълва очите им. Те бяха виждали толкова много, че просто не можеха да разберат добрината или честа или по - лошо, те просто не им вярваха.
- Ако имаш предвид , – каза Зейн – че сме твой. Ти можеш да ни имаш всичките.
- Имам? – направих го като въпрос.
- Те имат предвид секс – каза Джейсън. Той не се усмихваше сега. Не бях сигурна защо. Той се наслаждаваше на шоуто преди малко.
- Не искам да правя секс с вас, с никого от вас. – прибавих бързо. 
Не исках да стават никакви грешки.
- Моля те, – каза Чери. – моля те, избери един от нас.
Погледнах ги.
- Защо искате от мен да правя секс с някого от вас?
- Ти обичаш един от върколаците – каза Зейн. – Изпитваш истинско приятелство към тях. Не изпитваш нищо от това към нас.
- Но усещаш похот – каза Чери. – Натаниел те безпокои, защото го намираш за атрактивен.
Приближавахме се малко към къщи.
- Вижте момчета, аз не спя с някого, просто защото го намирам за атрактивен.
- Защо не? – попита Зейн.
Въздъхнах.
- Не правя случаен секс. Ако не разбираш това, не съм сигурна, че ще мога да ти го обясня.
- Как може да ти се доверим, когато не искаш нищо от нас? – каза Чери.
Нямах отговор за това. Погледнах към Джейсън.
- Можеш ли да ми помогнеш?
Той се отблъсна от стената.
- Мисля че да, но може и да не ти хареса.
- Обясни – казах.
- Проблемът е, че те никога не са имали Нимир - Ра, не и истински. Габриел е бил Алфа и е бил могъщ, но той никога не е бил Нимир - Ра.
- Един от върколаците описа Габриел като примиряващ се лъв, безучастния леопард, някой, който има сила, но не защитава – казах. – Леопардите ме наричаха лъвски леопард, някой който защитава, преди да ме преименуват на Нимир - Ра.
- Ние наричахме Габриел лъвски леопард – каза Зейн – защото той бе всичко, което имахме, но вълците бяха прави, той беше примиряващ се лъв.
- Страхотно – казах – значи това е установено.
- Не. – каза Чери. – Ако Габриел ни е научил на нещо то е, че не можеш да се довериш на никого, освен ако той не иска нещо от теб. Ти не трябва да ни обичаш, но избери някой и го люби.
Поклатих глава.
- Не. Имам предвид, благодаря за поканата, но не благодаря.
- Тогава как може да ти се доверим? – попита Чери почти шепнейки.
- Може да й се доверите – каза Джейсън. – Габриел е този, на когото не можете да се доверите. Той е този, който ви е убедил, че сексът е толкова дяволски важен. Анита дори не спи с нашият Улфик, но Зейн я видя снощи. Той видя какво направи тя за да ме защити.
- Тя го направи за да защити вампира си. Този за когото я е грижа – каза Зейн.
- Аз не чувствам към Деймиън това което чувствам към Ашър, но рискувах живота си за него снощи – казах.
Леопардите се намръщиха към мен.
- Знам – каза Зейн – и не мога да разбера това. Защо не го остави да умре.
- Аз поисках от него да рискува живота си за да спаси Натаниел. Опитвам се никога да не искам нещо от другите, което не съм готова да дам сама. Ако Деймиън можеше да рискува живота си, тогава аз не можех да направя по - малко.
Леопардите бяха загубени. Показа се на лицата им, усещането се вля в силата им, докато тя дишаше по кожата ми.
- Аз твой ли съм? – попита Натаниел. Гласът му звучеше слаб и загубен.
Погледнах покрай другите. Той все още беше свит, прегръщаше се по средата на пода. Той се беше прегърнал около себе си. дългата му коса се бе разляла около него, през лицето му. Лилавите му очи гледаха към мен през завеса от коса, сякаш гледаше през козина. Бях виждала и други ликантропи да правят това, бяха зад косите си и гледаха. Свит там, внезапно беше див и нереален. Той дръпна косата си назад от едната страна, откривайки линията на ръката си и гърдите си. Лицето му внезапно беше младо, отворено и сурово от нужда.
- Няма да оставя никой друг да те нарани, Натаниел – казах.
Една сълза се плъзна надолу по лицето му.
- Толкова съм уморен да не принадлежа на никого, Анита. Толкова да бъда месо за всеки, който ме иска. Толкова уморен да бъда изплашен.
- Не трябва да се плашиш повече, Натаниел. Ако е по силите ми да те запазя в безопасност, ще го направя.
- Принадлежа ли ти сега.
Не ми харесваше фразата, но гледайки го да плаче, по една кристална сълза падаше, знаех че няма време за оправянето на дреболии. Надявах се, че това не беше сигнал към повече лично сближаване от колкото исках, но кимнах.
- Да, Натаниел, ти ми принадлежиш.
Думите рядко впечатляваха превръщачите. Беше сякаш част от тях не разбираха думите. Вдигнах едната си ръка към него.
- Ела, Натаниел, ела при мен.
Той запълзя към мен, не с дивата, мускулна грация, главата му беше надолу, плачеше, лицето му скрито в косата му. Той напълно ридаеше по времето, когато ме достигна. Вдигна ръката си към мен на сляпо, не ме погледна. Зейн и Чери се преместиха на една страна, оставяйки го да дойде по - близо. Поех ръката на Натаниел и се чудех какво щях да правя с нея. Да я разтърся на беше достатъчно, целуването изглеждаше грешно. Понесох мозъка си към всичко за леопардите и просто беше празно. Единственото нещо, което леопардите правеха често е да се ближат един друг. Не можех да измисля нищо друго. Вдигнах ръката на Натаниел към устата си, извивайки под натиск устата си към горната част на ръката му. Облизах кожата му, бързо движение и да го вкуся беше познато. Знаех в момента, че Рейна облиза кожата, прокара устни, език, зъби, надолу по тялото му. Мунин излезе от мен и аз се борех. Мунина искаше да ухапе ръката му, да оближе кръвта както котка прави с крем. Образът беше толкова отблъскващ за мен. Собственият ми ужас държеше Рейна надалеч. Бутнах я надолу в мен и разбрах, че тя никога нямаше да ме остави наистина. Ето защо идваше толкова бързо и толкова лесно. Чувствах я да се крие в гърдите ми, като злокачествен тумор, чакащ да се разпростре. Стоях там с усещането за кожата на Натаниел в устата ми и исках това, което Рейна никога не би направила, да му дам утеха. Вдигнах главата на Натаниел, нежно, докато не можех да обгърна лицето му с ръцете си. Целунах челото му, целунах солената сълза на бузите му. Той падна срещу мен с ридание, ръцете му се заключиха около краката ми, притисна се към мен. Имаше момент, в който Рейна се опита да възпламени към живот слабините на Натаниел, които бяха притиснати към голите ми крака. Протегнах се навън към Ричард, дърпайки белезите между нас. Силата му дойде на повика ми като топло докосване на козина. Помагаше ми да изгоня ужасното, жилещо присъствие. Вдигнах ръцете си към другите леопарди, те притиснаха лицата си в кожата ми, бедрата им ме маркираха като котка, облизваха ме сякаш бях котенце. Стоях там с три леопарда притиснати към мен, заемах силата на Ричард, за да задържа прилива на Рейна. Но беше повече от това. Силата на Ричард ме изпълни, премина от мен към леопардите. Бях като гора в центъра на огън. Ричард беше пламъкът, а леопардите се топлеха от топлината. Поеха я в себе си, къпеха се в нея, обвиваха я около себе си като обещание. Стоях там, хваната между силата на Ричард, нуждите на леопардите и ужасяващото докосване на Рейна, което беше като някакъв отвратителен парфюм и се молех: Господи, не ме оставяй да ги проваля.



24 ГЛАВА
Поздравяващата церемония, която беше прекъсната снощи, остана за тази нощ. Има едно нещо, което трябва да научиш около чудовищата: трябва да следиш правилата. Правилата казваха, че се нуждаем от поздравителна церемония. Е, имахме една. Отмъстителни вампири или корумпирани ченгета, или дяволско замръзване навън, ако ритуала и церемонията се изпълнеха, всичко щеше да бъде наред. Вампирите бяха по - лоши в културата си, докато не ти разкъсат врата, но върколаците не бяха много назад.
Аз бях излязла и казала: „По дяволите на това, нека се опитаме да решим мистерията.” Но не можех да нареждам. Дори това, че бях изпепелила над двайсет вампира снощи, това не ме правеше кучето на върха или нещо друго на върха, въпреки че поканата на Върн беше много, много учтива. Колин не беше единственият, който се страхува от мен сега. 
След изпълнението, почти всички от вампирите на Колин имаха предвид, че глутницата на Върн е предизвикателство. Те лично задържаха Колин от това да прави повече вампири. Както изглежда, ако не беше връзката между вампири и превръщачи, тогава кой щеше да има силата да доминира над другите. До миналата нощ, Колин държеше вълците на линията, сега обувката беше на другия крак и от погледа в очите на Върн, знаех че обувката щеше да хапе. Беше една от тези августски нощи, които бяха напълно неподвижни. Светът беше стеснен от горещата топлина, сякаш сдържаше дъха си, чакаше студеният бриз, който никога не идваше. Но там имаше движение през дърветата. Не от вятъра, но движение. Хора се плъзгаха под дърветата. Не, не хора, върколаци. Всички бяха все още в човешката си форма, но не можеш да направиш грешката, че са хора. Те спокойно минаваха под дърветата като проблясък на сенки, движеха се през разхвърляния шубрак почти безшумно. Ако там имаше дори слаб бриз да помръдва дърветата, те щяха да бъдат безшумни. Но докосването на клоните, хрускането на листата, шумоленето на зелената трева, можеш да ги чуеш. В нощи като тази, дори слабите звуци се разнасяха. Клонка изщрака от мое ляво и подскочих. Джамил докосна ръката ми и аз подскочих отново.
- По дяволите, скъпа, ти си нервна тази вечер.
- Не ме наричай скъпа!
Усмивката му проблесна в тъмнината.
- Съжалявам!
Потрих длани в ръцете си.
- Не може да ти е студено – каза той.
- Не ми е. - Не беше студенината, това, което се разпростираше и се носеше по кожата ми като маршируващи буболечки.
- Какво не е наред? – попита Джейсън.
Спрях в тъмната гора, до колене в някакви високи плевели. Поклатих глава, претърсих тъмнината. Да, там бяха няколко дузина върколака, които се промъкваха наоколо, но не беше превръщач това което усещах. Беше ... беше като да чувам глас в далечна стая. Знаех какво беше, беше Мунин. Мунина на лупара. Мунина ме викаше, шепнеше срещу кожата ми. Те желаеха да дойда, чакаха ме. По дяволите!
Зейн се гледа в тъмнината. Той стоеше достатъчно близо, че да го чуя да си поема дъх и знаех, че усеща вятъра. Те всички се бяха преобразили тази вечер, дори Натаниел. Той изглеждаше по - уверен, отколкото някога го бях виждала, по - комфортно в собствената си кожа, без очакване за игри. Нашата малка церемония следобед значеше нещо и за трите леопарда. Аз все още не бях сигурна, какво точно значеше за мен. Те всички носеха стари дънки, тениски – неща, в които би се преобразил, защото в една нощ до пълнолунието се случваха инциденти. Не, не инциденти. Щях да видя някои от тях да губят човешката си форма довечера. Разбрах, че наистина не исках да ги виждам. Не и наистина.
Ашър и Деймиън не бяха тук. Те бяха отишли да шпионират или да се договарят с Колин и останалите му вампири. Мислех това за наистина лоша идея, но Ашър ме беше убедил, че това се очаква. Като втори на Жан - Клод, той се грижеше за моите съобщения, ние трябваше да пощадим Колин и неговият втори в командването, Барнаби. Ние трябваше да позволим на човешкият му слуга да излезе от кръга. Ние бяхме великодушни, а не трябваше да бъдем. Но за бога, Колин беше преминал границата. Той беше загубилия вампир, а ние трябваше да вземем всичко от него. Разбира се истината бе, че Колин и Барнаби бяха избягали. Единственият, когото не бяхме оставили да избяга, беше човешкият слуга на Колин. Но Ашър ме убеди, че той може да излъже Колин и господаря на града никога да не разбере, че е бил излъган. Имаше стегнатост в корема ми, докато мислех за Деймиън и Ашър, които бяха там, сами с Колин и компания. Вампирите имаха правила за всичко, но имаха навика да извият правилата, докато те просто не заставаха на тяхна страна. Достатъчно близо, че да наранят Ашър и Деймиън. Но Ашър беше толкова уверен и тази вечер аз щях да го играя лупа. По едно чудовище на момент, предполагам.
Друга мисъл, която ме изнервяше бе, че нямах оръжие. Ножовете бяха добре, те заменяха ноктите, но нямаше пистолет. Маркус беше по същият начин. Никой Улфик, който си стои на мястото няма да ти позволи да внесеш пистолет във вътрешното има светилище. Разбирах го, но не ми харесваше. След всичко, което направих за Върн миналата нощ, смятах, че молбата да няма пистолети беше определено оскърбителна. Ричард ме осведоми, че това, че бях убила вампирите на Колин в лупара беше нашият подарък, подарък за посещението на Улфика и лупата на тукашната глутница. Подаръкът обикновено беше прясно убито животно, бижу за лупата или нещо мистично. Смърт, бижута или магия, звучи като за деня на Свети Валентин.
Бях сложила дънки, за да защитават краката ми от шубрака, макар че горещината беше достатъчна, че коленете ми да се изпотят. Единственият, който носеше къси панталони беше Джейсън. Ако краката му получаваха драскотини, изглежда не му пукаше. Той също беше единствения, който не носеше някакъв вид горнище. Аз си сложих царско - син потник, който помагаше да ми бъде хладно. Макар че бях оставила ножовете да се виждат.
Големият нож по гръбначния ми стълб все още беше незабележим, освен ако не се загледаш много съсредоточено в гърба ми. Потника беше от тънка материя и можеш да видиш канията, дори в тъмнината. Имах обикновените си кании на китките и сребърните остриета в тях. Те бяха много видими срещу кожата ми. Имах нов нож в джоба си. Беше десетина сантиметрово джобно ножче с безопасно заключване. Не исках да седна и да се пробода сама. Това беше едно от остриетата, които влизаха направо в теб. Да, беше законно. Беше подарък, от някой, който не се притесняваше много от законното. Така че защо имам десет сантиметрово острие, което беше законно да се носи в повечето страни? Защото с шеснайсет сантиметровото, не беше удобно да се седи, докато ми беше в джоба. Толкова е приятно да имаш приятели, който знаят размера ти. Също носех сребърен кръст. Не планирах да срещам лоши вампири тази вечер, но не вярвах, че Колин няма да опита нещо. Ако той знаеше достатъчно за поздравителните церемонии, за да знае, че аз щях да бъда без пистолет, когато той ми скочи. Имаше мека сива сянка под дърветата. Луната и звездите го бяха осветили някак си отгоре. Но където ние стояхме, дърветата бяха солидна тъмнина между нас и небето. Чувствах се почти клаустрофобично, стояща там в тъмнината.
- Не подушвам нищо освен превръщачи – каза Джейсън.
Всички се съгласиха. Никой освен нас нямаше да се превръща тази вечер. Никой, но ми изглеждаха способни да усетят шепнещото ехо. Аз бях единственият некромант тук, така че духовете на мъртвите ме харесваха повече.
- Нуждаем се да бъдем на мястото преди церемонията да продължи – каза Джамил.
Погледнах го.
- Имаш предвид, че те вече са започнали церемонията?
- ОБАЖДАНЕТО беше дадено – каза Джейсън.
Той каза „обаждането” сякаш с главни букви.
- Какво имаш предвид с това, обаждането беше дадено.
- Те жертваха животното и намазаха с кръвта дървото, нещо което направи ти миналата вечер – каза Джейсън.
Потрих ръцете си.
- А аз се чудех, защо усещам мунина.
- Когато ние намазваме кръв по каменния трон, нашия духовен символ, не кара мунина да идва – каза Джейсън.
Поклатих глава.
- Била съм в вашият лупар, Джейсън; този е различен. Тяхната магия е различна от вашата.
Усетих нещо да пропълзява през дърветата. Въртяща енергия, която накара сърцето ми да заподскача в гърдите и биеше по - бързо, сякаш бях тичала.
- Исусе, какво беше това?
- Тя усеща обаждането – каза Джейсън.
- Това е впечатляващо – каза Джамил.
- Тя не е лъкой. 
Той промуши пръсти в Чери, Зейн и Натаниел.
- Те не го усещат. Те са превръщачи и не усещат обаждането на лупара.
Чери ни погледна и поклати глава.
- Той е прав. Усещам нещо като неестествено бръмчене през гората, но не е нищо голямо.
Натаниел и Зейн се съгласиха с нея. Кожата по тялото ми сякаш се опитваше да пропълзи под силата. Беше дяволски зловещо.
- Какво се случва с мен?
- Тя усеща обаждането – каза Джейсън.
- Това е невъзможно – каза Джамил.
- Ти продължаваш да казваш това за нея, Джамил, и продължаваш да грешиш – каза Джейсън.
Нисък, ръмжащ звук се процеди през устата на Джамил.
- Спрете и двамата – казах. 
Погледнах зад мен, по нататък в дърветата, докато нямаше нищо, освен стена от тъмнина, осветена от лунната светлина, Джейсън беше прав. Можех да усетя магията. Това беше ритуална магия и беше мъртва магия. Ликантропската сила се събуждаше за живот. Имаше повече свръхестествени същества, отколкото някога са били около мен; повече като елфи или феи, тогава човешко, нещо. Но лупара бягаше от смърт към живот, викна ме два пъти. Веднъж през белезите с Ричард, втори път през некроманията. Аз исках Ричард да е там. 
Той бе отишъл да вечеря с семейството си. Шанг Да беше отишъл по мое настояване. Шериф Уилкс трябваше да е разбрал до сега, че не сме напуснали града. Не бяха само местните вампири, за който трябваше да се притесняваме. Ричард се бе обадил по телефона, каза че ще изтича по - късно, да започваме без него. Неговата майка просто не разбираше, че той не може да стои по - дълго. Всички мъже от семейство Зийман бяха такива мъже под чехъл, водени за носа. Започнах да вървя през дърветата и те ме последваха. Покачих се върху един паднал дънер. Никога не можете да вървите направо върху дъб. Никога не знаеш дали има змии от другата страна. Тази вечер не змиите ме притесняваха. Аз се движех бавно, поправяйки си път през дърветата. Нощното ми зрение беше отлично за човек и аз можех да се движа по - бързо. Исках да отида там по - бързо. Исках да се хвърля през дърветата и да бягам. Не го направих, но се принуждавах да се задържа да ходя. Не беше просто смърт, което усещах. Беше топла вдигаща се енергия, която беше на чист ликантроп. Знаех, че можех да усеща същото нещо, когато Ричард държеше ръката ми. Ние бяхме правили това преди на пълнолуние, но никога не бях пробвала сама. Никога просто аз движеща се през тъмнината, опитвайки се да дишам през биенето на сърцето ми и вдигането на нечия чужда сила. Прошепнах:
- Ричард, защо ми причиняваш това? 
Може би беше името му, може би просто мисълта за него, но внезапно го усетих да сяда в колата. Имах момент, в който гледах Даниел да кара, можех да усетя афтършейфа на Даниел. Можех да усетя топлото напрежение в гърдите на Ричард. Дръпнах се надалеч и се олюлях. Ако нямах дърво, което да прегърна, щях да падна на колене. Имаше момент, в който нещо удари Ричард, толкова силно колкото удари мен и аз разбрах, защо не той кара.
- Анита, добре ли си? – Джейсън докосна рамото ми и силата премина през нас в горещо пропълзяване по кожата. Обърнах се към него и чувствах сякаш движението беше много бавно. Не можех да дишам през силата и усещането изпълни ума ми. Изображения проблясваха, като да гледаш стая през шареща светлина. Легло, бели чаршафи, миризмата на секс или свежест беше гореща и мускус. Ръцете ми си почиваха върху гладки гърди, мъжки гърди. Топлата, завъртаща сила беше чиста от ликантроп, звяра, изпълваше тялото ми като мъжът под мен. Остро, приятно, възбуждащо. Силата излезе през върха на пръстите ми, правейки ноктите ми като незащитени ножове. Звярът се избутваше в гладката кожа на тялото ми, опитваше се да се плъзне навън и да ме залее. Но аз го държах, стегнах тялото си около него и оставих само ноктите ми да станат чудовищни. Животинските нокти преминаха през гладките гърди. Кръв, гореща и свежа достатъчно, че да я вкуся с езика си.
Джейсън се вгледа в мен от леглото, все още помпеше тялото ми, нашите тела и изкрещя. Той искаше това. Избра го и все още крещеше. Усещах плътта му под ноктите си. Тези ръце удряха отново и отново, докато белите чаршафи не бяха напоени с кръв и той лежеше неподвижен под мен. Ако той оцелееше щеше да бъде един от нас. Спомних си, че не ми пукаше дали ще оживее или умре, не и наистина. Беше сексът, болката, забавлението от всичко това имаше значение. Тогава можех да усетя тялото си отново, Джейсън и аз бяхме коленичили в тревата. Ръцете му все още бяха на моите. Някой крещеше и това бях аз. Джейсън се вгледа в мен, с лице почти празно от ужаса. Той участваше в язденето, но не бяха негови спомени. Не бяха спомени на Ричард или мои. Беше Рейна. Тя бе умряла но не и забравена. Тя беше причината да се страхувам от Мунина. Аз бях некромант с връзка към вълците. Мунина беше като мен. Мунина на Рейна беше част от мен.
- Какво не е наред? – каза Чери. 
Тя ме докосна и отвори нещо вътре в мен отново. Рейна беше дошла отново с втурване, което ме остави крещяща. Но аз се борех този път. Борех се, защото не исках за да виждам начина, по който Рейна беше виждала Чери. Джейсън не я интересуваше. Чери я интересуваше. Мен ме интересуваше. Имаше втурване от усещане: кожа влажна от пот, ръце с дълги излъскани нокти на гърдите ми, тези сиви очи, гледащи към мен, устата отворена, отпусната, руса коса с дължина до рамото беше на възглавницата. Рейна беше отгоре отново. Изкрещях и се дръпнах и от двамата. Изображенията умряха сякаш бях сложила запушалката. Крещях паднала на четири крака, очите здраво затворени. Накрая седнах, сгъвайки коленете към гърдите си, лицето заровено в краката ми. Стисках очите си толкова силно, че започнах да виждам бели петна под клепачите си. Чух нечие движение през тревата. Усетих ги да стоят над мен.
- Не ме докосвай – казах. 
Беше почти друг вик. Чух някой да коленичи в сухата трева преди гласът на Джамил да дойде.
- Няма да те докосна. Все още ли получаваш спомените?
Той не ме попита дали виждам спомени. Намерих фразата за страна. Поклатих глава без да го вдигам поглед.
- Тогава приключи Анита. Един мунин живее, но изчезва тогава, докато не го повикаш пак.
- Аз не съм я викала.
Вдигнах главата си бавно и отворих очи. Лятната нощ изглеждаше някак по - черна.
- Рейна ли беше отново? – той го направи като въпрос.
- Да.
Той коленичеше толкова близо, колкото може без да ме докосва.
- Ти участва в спомени с Джейсън и с Чери.
Не бях сигурна дали това е въпрос или твърдение, но отговорих:
- Да.
- Беше напълно визуално – каза Джейсън. Той седеше с голия си гръб, облегнат на дървото.
Чери притискаше ръцете си срещу лицето. Тя проговори, лицето скрито.
- Отрязах си косата след онази нощ, след това което тя направи с мен. Една нощ с нея беше цената да не участвам в техните порно филми.
Тя рязко дръпна ръце от лицето си, плачеше. 
– Господи, мога да усетя миризмата на Рейна. – тя потри ръцете си в дънките, отново и отново, сякаш беше докоснала нещо лошо и се опитваше да го махне.
- Какво по дяволите беше това? – попитах. – Усещала съм Рейна и преди, но не беше така. Бях получила бегъл поглед от спомени, но не задъхващо движение. Нищо като това.
- Опитвала ли си се да се научиш да контролираш Мунина? – попита Джамил.
- Просто го избягвам, тях, както и да е.
Джамил се премести към мен, изучаваше лицето ми сякаш търсеше нещо.
- Ако не си лъкой, казвам ти, не можеш просто да изключиш мунина. Ако имаш силата да ги повикаш, тогава трябва да се научиш да ги контролираш, с не просто да ги игнорираш. Защото не можеш да ги игнорираш. Те ще намерят начин да излязат от теб, през теб.
- Как знаеш толкова много? – попитах.
- Познавам върколак, който можеше да викне мунин. Тя го мразеше. Опитваше се да ги игнорира. Не проработи.
- Просто защото не е проработило с твоята приятелка, не значи че няма да стане с мен. – Можех да усетя топлия му дъх срещу лицето си. – Отдръпни се Джамил.
Той се отдръпна, но все още беше по - близо отколкото исках да бъде. Той седна в тревата.
- Тя полудя, Анита. Глутницата я екзекутира. 
Очите му ме подминаха - гледаха към тъмнината. Обърнах се да видя какво гледаше. Две фигури стояха в тъмнината. Едната беше жена с дълга бледа коса и дълги бели дрехи, като нещо излязло от филм на ужасите от 1950 г. Ако го играеш жертвата. Но тя стоеше много изправена, много уверена, сякаш се бе закотвила за земята като дърво. Имаше нещо почти страховито уверено в нея. Мъжът с нея беше висок, тенът му беше достатъчно тъмен, че да изглежда кафяв в тъмнината. Косата му беше къса и по - бледо кафява от кожата ми. Ако жената изглеждаше спокойна, той изглеждаше нервен. Енергията му се завърташе и дишаше в кожата ми, карайки нощта да изглежда по - гореща.
- Добре ли сте? – попита жената.
- Тя сподели Мунин с двама от нас – каза Джамил.
- Ще го приема за злополука – каза жената. 
Звучеше слабо развеселена. Аз не бях развеселена. Изправих се, малко нестабилна, но стоях.
- Коя си ти?
- Името ми е Мариан. Аз съм варгамор на този клан.
Спомних си, че Колин и Върн бяха споменали това миналата нощ.
- Върн те спомена миналата нощ. Колин каза, че той те е оставил в къщи за безопасно.
- Добра вещица се намира трудно – каза тя усмихвайки се.
Погледнах я.
- Ти не усещаш Викан.
Отново, знаех че ще се усмихне. Снизходителното й спокойствие дразнеше нервите ми. – Медиум тогава, ако предпочиташ термина.
- Никога не бях чувала термина варгамор преди миналата нощ – казах.
- Това е рядкост – каза тя. – Повечето глутници вече нямат такъв. Обмисля се по прекалено стар маниер.
- Ти не си лъкой – казах.
Главата й се килна на една страна и усмивката изчезна, най - накрая бях направила нещо, което си заслужаваше.
- Сигурна ли си?
Опитах се да получа усещане, което да ме накара да бъда сигурна, че тя е човек или най - малко не е лъкой. Тя имаше собствена енергия. Беше достатъчно медиум за да забележа. Оценихме се една друга без въвеждане. Ние можехме да нямаме допълнителните подправки на способността на другата, но познахме близостта или съперничеството на духа. Каквато и сила да я движеше, не беше на ликантроп.
- Да, сигурна съм, че не си ликантроп – казах.
- Защо? – попита тя.
- Нямаш вкус като на превръщач.
Тя се засмя тогава, беше богат, музикален звук който успяваше да е благ и студен едновременно.
- Харесвам избора ти на усещане. Повечето хора биха казали, че не те усещам правилно. Усещам е толкова неточна дума, не мислиш ли?
Свих рамене.
- Може би.
- Това е Роланд. Той е мой бодигард за тази нощ. Ние горките хора трябва да гледаме със страх докато превръщачите загубят контрол и ни наранят.
- Някак си не мисля, че си лесна плячка Мариан.
Тя се засмя отново.
- Защото ти мислиш така, дете.
Това, че ме нарече дете ме накара да прибавя около десет години към възрастта и. Тя не изглеждаше така. Беше тъмно, но тя все още не изглеждаше така.
- Ела, Анита. Ние ще те ескортираме до лупара.
Тя вдигна ръката си към мен и сякаш се очакваше да я поема, сякаш бях дете. Погледнах Джамил. Надявах се някой да знае какво става, защото аз губех.
- Всичко е наред, Анита. Вагамор е неутрална. Тя никога не се бие или не приема страни в предизвикателство. Ето защо тя може да бъде човек и да бяга с глутницата.
- Ние може ли да се забъркаме в предизвикателство или битка, без аз да знам за това? – попитах.
- Не – каза Джамил, но звучеше несигурен.
Мариан ми разясни без да съм я питала.
- Въвеждането на външни доминиращи в глутницата може да стане с битка. Наличието на някой, толкова могъщ колкото е Ричард ще вдигне перата на нашите по - млади вълци. Това, че той е спал с две доминиращи женски от нашата глутница го прави по - лошо.
- Имаш предвид, че може да влезем в раздразнен спор – казах.
- Удобна фраза, но достатъчно точна – каза тя.
- Добре, сега какво? – попитах.
- Сега Роланд и аз ще те ескортираме до лупара. Останалата част от вас могат да отидат напред. Знаеш пътя Джамил.
- Не мисля така – казах.
- Защо не? – попита Мариан.
- Да ти приличам на малката червена шапчица – казах. – Няма да се разхождам в гората с двама непознати. Единият от тях върколак, другият ... Не знам все още какво си ти Мариан. Но не искам да бъда сама с двама ви.
- Много добре – каза тя. – Някой или всички могат да останат. Мислех, че може да ти харесат уединените приказки с друг човек, свързан с лъкой. Вероятно съм сгрешила.
- Утре, на слънчева светлина, може да поговорим. Тази вечер нека просто да е лесното.
- Както желаеш – каза тя. 
Отново вдигна ръката си към мен.
- Ела. Нека да си говорим, докато отиваме групово към лупара, като едно голямо щастливо семейство.
- Шегуваш се с мен, сега – казах. – Но това няма да те постави в моя „супер лист”.
- Шегувам се с всеки по малко – каза тя. – Имам предвид, не боли от това. – Тя поклати ръката си към мен. – Ела, дете, луната минава над нас. Времето си върви.
Тръгнах към нея с петима бодигардове зад гърба си. Не поех ръката й така или иначе.
Бях достатъчно близо, за да видя снизходителната усмивка ясно.
- Анита Блейк, известният вампирски убиец се страхува от някаква магьосница.
Усмихнах се.
- Аз съм предпазлива по натура и параноична по професия. Предложи ми ръка два пъти за пет минути. Не ми приличаш на някой, който би направил нещо без причина. Какво искаш?
Тя сложи ръце на бедрата си цъкайки към мен.
- Винаги ли е толкова трудна.
- По - лошо – каза Джейсън.
Намръщих му се. Дори и ако не можеше да ме види в тъмнината, това ме накара да се почувствам по - добре.
- Всичко, което исках, дете, бе да докосна ръката ти и да усетя колко могъща си, преди да те оставим да преминеш границата на лупара ни отново. След това, което направи миналата нощ се страхуват от теб вътре в нашият лупар. Те изглежда мислят, че ти крадеш силата ни.
- Мога да се обвия в нея, – казах – но не мога да я открадна.
- Но мунин вече се простира от теб. Мога да усетя как го викаш. Тази сила ние извикахме тази вечер в лупара. Усещането е като да скубеш конец от паяжина на паяк. Ние идваме да видим какво сме хванали и ако е прекалено голямо за ядене, отрязваме останалото и не го взимаме в къщи.
- Метафората с паяка проработи за може би два мига, тогава ме загуби – казах.
- Лупара е нашето място на сила, Анита. Трябва да получа усещане какво си преди да влезеш тази нощ. – Смехът беше изчезнал от гласът й. Внезапно тя беше сериозна. – Това не е просто нашата защита, за която мисля, дете. Твоята е. Мислиш ли, дете, какво ще се случи ако Мунин в кръга ни, те завладее с друг? Трябва да съм сигурна, че можеш да го контролираш или най - малко толкова добре.
Просто това да я чувам да го казва сви стомаха ми с срах.
- Добре. – Държах ръката си към нея сякаш щяхме да си стискаме ръцете, но и дадох лявата си ръка. Ако не й харесва може да се откаже.
- Предлагането на лявата ръка е обида – каза тя.
- Поеми я или се откажи, вагамор. Нямаме цялата нощ.
- Има повече истини отколкото ти знаеш, най - малко една.
Тя вдигна ръката си сякаш щеше да докосне моята, но се спря точно над моята. Тя простря ръката си над кожата ми. Аз бях огледално на нея. Опитваше се да усети аурата ми. И двете можехме да играем тази игра. Вдигнах ръката си срещу тялото й и тя повтори огледално движението ми. Ние стояхме гледайки се една друга, ръцете ни бяха широко разтворени, съвсем за малко не се докосваха. Тя беше висока около метър и седемдесет, може би и осемдесет. Не мислех, че има високи обувки под дългата дреха. Нейната аура беше топла срещу кожата ми. Беше тежест, сякаш можех да я обвия около ръцете си, като тесто. Никога не бях срещала някого с подобна тежест в аурата си. Твърда беше първото ми усещане за нея. Тя се бутна напред внезапно, обвивайки пръсти около моите. Принуди аурата ми да се върне като забиване на нож. Накара ме да издъхна, но отново знаех какво се случва. Аз я бутнах обратно и усетих нейното колебание. Те се усмихна, но не беше снизходително сега. Беше почти, сякаш й хареса. Косъмчетата по задната част на врата ми се опитваха да запълзят надолу по гръбначният ми стълб.
- Могъща – каза тя. – Силна.
Проговорих със стегнатост в гърлото.
- Ти също.
- Благодаря ти – каза тя.
Усещах силата й, нейната магия, да се движи над мен, през мен, като втурващ се вятър. Отдръпна се толкова рязко, че и двете залитнахме. Останахме прави далече една от друга, задъхвахме се сякаш бяхме тичали. Сърцето ми биеше в гърдите, сякаш беше в капан. И можех да усетя пулса й на върха на езика си. Не, можех да го чуя. Можех да я чуя като малък тиктакащ часовник. Но не беше нейният пулс. Помирисвах афтършейфа на Ричард, сякаш можех да ходя през него. Когато белезите работеха през Ричард, често миризмата ме оставяше да знам какво се случва. Не знаех причината за действието им. Може би силата на другите ликантропи или близостта на пълнолунието. Кой знае? Но нещо се отвори в мен за него. Бях покрита със сладкият мирис на тялото му.
- Какъв е този звук? – попитах.
- Чертаенето – каза Мариан.
- Като тракане е, меко, почти машинално.
- Почувствах неестествено затваряне в сърцето си – каза тя.
- Не може да бъде това.
- Защо не? Когато учих прогресирането на огледалните линии, можех да чуя през отворената си уста, ехото от отражението.
- Но аз не мога да го чуя – казах.
- Но това си ти – отвърна тя.
Поклатих глава, изгубих усещането за нея. Тя се дръпна от мен, дръпвайки се защитнически. Не можех да я обвинявам, защото просто за секунда можех да усетя биенето на сърцето й, отиващо надалеч. Звукът не ме накара да й се извинявам или да й бъда съпричастна. Звукът ме възбуди. Усетих да дръпва нещо дълбоко в тялото ми. Беше почти сексуално. Тя беше бавна и лесна за убиване. Погледнах към високата, уверена жена и за секунда всичко което виждах бе храна. По дяволите!



25 ГЛАВА
Последвахме Мариан и нейния бодигард, Роналд, през тъмните дървета. Проклетите ми дрехи се хващаха във всяка клонка и вейка. Мариан се носеше през гората, сякаш дърветата я пускаха да премине и дрехите й минаваха нежно покрай тях. Роналд я водеше за ръката, плъзгаше се през гората, като вода надолу по речния канал. Джамил, Натаниел и Зейн се движеха просто грациозно. Останалата част от нас имахме проблеми. Моето извинение беше, че бях човек. Не знам какво беше извинението на Чери и Джейсън. Опитвах се да стъпвам върху пънчета и не улучвах. Накрая свършвах по корем, ръцете ми докосваха всеки дървен дънер. Разкрачвах се като кон и изглежда не можех да поставя единия си крак пред другия. Чери се спъна в нещо, в тревата и падна на колене. Гледах я как се изправя и се спъва в същото проклето нещо. Тя остана на колене, главата надолу.
Джейсън падна в триъгълник от сухи дървесни корени в края на дънера, на който аз седях. Той падна по лице и изпсува. Когато беше се изправил на краката си, имаше белег на гърдите му, достатъчно дълбок, че да сълзи кръв, черна на нощната светлина. Това ми напомни какво беше направила Рейна с него. Тя дереше гърдите му като парцал, а по него нямаше дори белег от това. Затворих очите си и се облегнах на дънера, оставяйки да си почиват ръцете ми, защото ме боляха. Вдигнах се бавно и ги погледнах. Бях ги одраскала достатъчно, че кръвта да изпълва раните като петна. Страхотно. Джейсън се облегна на края на дъба. Достатъчно далече, така че да не се докоснем. Мисля, че ние все още се страхувахме от това. Не искахме да го повторим.
- Какво не е наред с нас? – попита Джейсън.
Поклатих глава.
- Не знам.
Мариан просто внезапно беше там. Не я бях чула да идва. Да не би да губех време? Какво ставаше с мен?
- Ти пусна мунина, преди той да е готов да те напусне.
- Е и? – казах.
- Това отнема енергия – каза тя.
- Добре, това обяснява моето клатушкане наоколо. Какво за тях? Защо те се чувстват като лайна?
Тя се усмихна много леко.
- Ти не си единствената, която се бори с мунина, Анита. Ти си тази, която го е извикала, но ако ти не си била готова да се биеш, тогава другите двама трябваше да ти помогнат, но те не се бият толкова добре. Те се бореха срещу спомените. Това има цена.
- Звучиш, сякаш го знаеш – казах.
- Аз мога да викам мунин. Тези хаотични проблясъци се случват, когато имаш мунин, който те е хванал, а ти не искаш да го прегърнеш.
- Как знаеш кога е хаотично? – попитах.
- Хващам бегъл поглед или това, което ти видя. Обикновени докосвания – каза тя.
- Защо не се чувстваш ужасена? – попитах.
- Аз не се боря. Ако ти просто позволиш на мунина да те язди, умората ще е много по - кратка и относително безболезнена.
Наполовина й се присмях.
- Звучиш като стар съвет от измамна книга: затвори си очите и ще свърши скоро.
Тя обърна главата си на една страна, дългата й коса се разля над рамената й като на блед призрак.
- Прегръщането на мунин може да бъде приятно или неприятно, но този мунин те е хванал, Анита. През повечето врем се опитва да се свърже с член на глутницата, за да излезе от любов или заимствана печал.
Просто я погледнах.
- Любовта не е мотива на точно този.
- Не – каза тя. – мога да почувствам силата на нейната личност и на нейната омраза към теб. Тя те гони от злоба.
Поклатих глава.
- Не е просто злоба. Най - малко й остава удоволствието от играта. Тя има наистина добро време, когато преминава през мен.
Мариан кимна.
- Да. Но, ако ти я прегърнеш вместо да се бориш, можеш да подбираш и избираш между спомените. Със силата ще бъде по - лесно, но и ще можеш да контролираш повечето от това, което идва и колко силно идва. Ако ти наистина я викаш, както я буташ, тогава картините ще бъдат по - малко като филми и повече ... като носене на ръкавици.
- С изключение на това, че аз съм ръкавицата – казах – и нейната личност ще завладее моята. Не благодаря!
- Ако продължиш да се бориш с мунина, ще стане по - лошо. Ако ти прекъснеш борбата и я посрещнеш дори като компания, мунинът ще изгуби част от силата си. Понякога ще се захранва от любов. Този се храни от страх и омраза. Какво се е случило със старата лупа? Ти ли си я убила?
- Да – казах.
Мариан потрепна.
- Никога не съм срещала Рейна, но дори малко докосване към това, което е направила тя, ме кара да се радвам на смъртта й. Тя е била дявол.
- Тя не се виждаше по този начин – казах. – Тя се виждаше повече като неутрална, отколкото като дявол.
Казах го сякаш го знаех, и го знаех. Знаех го, защото бях носила нейната същност, като дреха повече от веднъж.
- Много малко хора виждат собствените си действия като дяволски – каза Мариан. – Това оставя жертвите им да решат дали са били дяволи или не.
Джейсън вдигна ръката си:
- Дявол.
Чери го повтори като ехо:
- Дявол.
Натаниел и Зейн, и дори Джамил вдигнаха ръцете си.
Аз също вдигнах ръката си.
- Това е единодушно – казах.
Мариан се засмя и отново звучеше като в къщи, в кухнята или в банята. Тя управляваше и двете, безопасност и изискване, по начин който ме озадачаваше. Разбира се имаше много неща които ме озадачаваха около Мариан.
- Ще закъснеем – каза Роланд. Гласът му беше по - дълбок отколкото мислех, че може да бъде, по - нисък и внимателен, почти сякаш беше прекалено стар за тялото му. Той изглеждаше достатъчно спокоен, но можех да го видя с нещо различно в очите си. Не можеш да го видиш, но можеш да го усетиш. Той беше маса от нервна енергия. Танцуваше по кожата ти, диша навън в тъмнината като невидим облак, горещ, почти можеше да бъде докоснат, като пара.
- Знам Роланд – каза тя. – Знам.
- Ние може да ги занесем – каза Джамил.
Трепет от сила премина през дърветата. Хвана сърцето ми като невидима ръка, която ме докосва.
- Трябва да вървим – каза Роналд.
- Какъв ти е проблемът? – попитах.
Роланд ме погледна с очите си, които бяха приятно, солидно тъмни.
- Ти – каза той. Проговори с нисък глас и звучеше като заплаха.
Джамил се премести между нас, така че погледа ми към Роланд беше почти напълно блокиран, предполагах че и неговият поглед към мен.
- Не, деца – каза Мариан.
- Ще пропуснем церемонията напълно, ако те не побързат – каза Роналд.
- Ако ти беше истинска лупа, – каза Мариан. – щеше да можеш да дръпнеш енергия от вълците си и да им я върнеш, като голяма червена батерия. – Звучеше сякаш бе давала този урок и преди. Предполагам, че всяка глутница се нуждае от учител. Знаех, че нашата се нуждае от един, извънредно. Започнах да разбирам, че ние бяхме като деца, които бяха имали небрежни родители. Ние пораснахме, но не знаехме как да се държим.
- Ти си достатъчно добър медиум, така че да бъдеш способна да направиш това по малък начин, без да бъдеш лъкой – каза Мариан.
- Не мислех, че повикването при некроманията е същото като при психологическите възможности – каза Джамил.
Мариан сви рамене.
- Има много еднакви неща за хората, които ги познават. Много религиозни групи са съгласни с психическите възможности, но не и с магията. Но наричането е по твое желание, или така или ще извикаме още няколко вълка който да ви хвърлят на рамената си.
Истинският проблем бе, че знам само два начина за викане на силата - единият беше ритуал, другият бе секс. Разбрах само преди няколко месеца, че сексът можеше да заеме мястото на ритуала за мен. Не винаги трябваше да имам привличане със забъркания човек, но по някога наистина не исках да допускам нечия странна енергия в начина, по който изпълнявах магията. Макар че, всъщност не беше точно секс, беше смущаващо. Освен това, правенето на всичко сексуално изглежда изтласкваше мунина на Рейна. Как да обясня всичко това на Мариан, без да звуча като уличница? Не мислех, че имаше начин да го обясня, който да не звучи зле, така че и не опитах.
- Отивайте без нас, Мариан. Ще отидем там сами. Благодаря все пак.
Тя тропна с крак под роклята си.
- Защо си толкова не склонна да опиташ, Анита?
Поклатих глава.
- Може да обсъждаме магическата метафизика утре. Точно сега, защо не вземеш вълка си и не тръгнеш. Ние ще дойдем там, бавно но сигурно.
- Да тръгваме – каза Роналд.
Мариан го погледна, тогава се върна към мен.
- Казаха ми да видя дали си опасна за нас. Не си, но не ми харесва да те оставям тук сама така. Дърветата са ти слабост.
- Ние ще се оправим – казах.
Тя наклони глава на една страна, косата й се разля около лицето й.
- Планираш ли някаква магия, която не искаш да видя?
- Може би – казах. 
Истината бе „не”. Нямаше начин да докосна доброволно Чери или Джейсън отново - не и тази вечер. Но ако Мариан си мислеше, че ние ще правим нещо мистично, но лично, тя може и да си отиде. Аз исках да си отиде.
Тя стоеше и ме гледаше близо няколко минути, накрая се усмихна, слабо на луната светлина.
- Много добре, но побързайте. Нетърпението на другите, да видят страхотната човешка лупа на Ричард, расте. Ти получи любопитството на всеки.
- Радвам, се да го чуя. Тръгвай по - скоро, за да можем по - скоро да започнем.
Тя се обърна без друга дума и започна да се плъзга през дърветата. Роланд я последва. Ние всички стояхме, гледайки нарастващата дистанция на белите дрехи на Мариан, която се движеше като призрак през дърветата.
Най - накрая Джейсън каза:
- Да започнем какво?
- Нищо – казах. – Просто исках те да се махнат.
- Защо? – попита Джамил.
Свих рамене.
- Не искам да бъда превозвана като чувал с картофи – започнах да вървя, бавно но сигурно към лупара.
Джамил дойде да пристъпва до мен.
- Защо не опитаме нейното предложение.
Вървях внимателно, с много повече внимание в краката си, отколкото обикновено.
- Защото извън вдигането на мъртвите, аз все още съм аматьор. Вероятно ще ни отнеме по - малко време да ходим до лупара, отколкото да направя нещо мистично.
Джейсън се съгласи с мен, което ме накара да му се намръщя, но това все още си беше истина. Аз бях като някой пиян с пистолет, който не знае как да стреля. Мога да се боря с фигурите, докато лошите типове са ме застреляли милиони пъти. Преди около два месеца, единственият друг некроман, когото някога бях срещала ми предложи да ме учи на истинска некромания, не просто вуду глупостите, които аз правех. Той свърши мъртъв, преди да може да ме научи на нещо. Смешно е, колко много хора свършват мъртви след като ме срещнат. Не, не го убих аз.
Чери се спъна и падна отново. Зейн и Натаниел просто внезапно бяха там, от двете й страни. Те й помогнаха да стане, прегръщайки я. Чери сложи ръцете си около кръстовете на двамата мъже, облегна главата си за секунда на рамото на Зейн. Те ходеха по този начин през коварната тъмнина, Чери наклонена тежко върху нейните другари леопарди. Имаше приятелство между тях, което го нямаше преди. Аз ли бях направила това? Давайки просто защитата си на някого, те създаваха ли някакъв вид връзка? Или беше бодливата енергия на Ричард? Имах много въпроси и дори не знаех дали има някой, който знае отговорите. Може би Мариан знае, ако реша че мога да и се доверя. Джамил ми предложи ръка. Пренебрегнах го. Знаех че Рейна е спала с него и не исках спомените.
- Помогни на Джейсън – казах.
Джамил ме погледна за секунда, тогава предложи ръка на Джейсън, който отказа предложението.
- Ако Анита не се нуждае от помощ, и аз не се нуждая.
- Не бъди труден случай. – казах.
- Казало гърнето на черния чайник. - каза Джейсън.
- Ако аз ти предложа ръката си, ти ще я вземеш – отвърнах.
- Да приема ръката на красиво момиче? Със сигурност. – Тогава изглежда помисли за няколко секунди. – Но може би не тази вечер. Аз не мога да викам мунин, но има нещо във въздуха тази вечер. – Той потрепна, потри длани в голите си ръце. – От всички спомени, който Рейна има за мен, защо точно този?
И двамата вървяхме бавно, докато говорехме.
- Трите неща, които Рейна обича най - много бяха сека, насилието и да тероризира хората. Вие лъкоите сте натискали всички нейни копчета.
Джейсън се спъна, падна на колене и просто стоеше там за секунда - две. Чаках с него, чудейки се дали трябва да му предложа помощ да се изправи.
- Знам, че се чудиш, защо аз никога не съм участвал в порно филмите й.
- Предполагам. Имам в предвид, ти не си точно срамежлив тип.
Той ме погледна и дори на лунна светлина, там скръбта в лицето му беше по - дълбока и обширна, каквато повечето хора дори не бяха виждали. Той беше толкова млад за погледа в очите си, но той бе там. Загубената невинност.
- Винаги ще помня погледа на лицето й, когато ме убиваше.
- Тя не те е убила, Джейсън.
- Опита се. Не е имало значение за нея дали ще оживея или умра. Наистина не е имало.
Едно споделяне на спомени и аз не можех да споря с него. Удоволствието на Рейна й е било по важно от неговият живот. Като сериен убиец.
Джейсън се прегърби.
- Но тя беше моят настойник и трябваше да стоя с нея, докато пробният ми период свърши. Когато можех, се махнах.
- За това ли стоише с Жан – Клод, като негов домашен вълк? За да избягаш от Рейна?
Джейсън кимна.
- От части. – Той погледна нагоре ненадейно и бързо. – Разбира се, Жан - Клод беше готиният път.
Поклатих глава и му предложих ръка.
- Мислиш ли, че можем да рискуваме? – попита.
Той пое ръката ми и си беше просто ръка. Неговата ръка в моята. Помогнах му да стане и се залюля на краката си, което накара и мен да се залюлея. Притиснахме се един към друг за секунда като двама пияници, останали след парти. Аз го прегърнах и тогава той ми върна прегръдката. Беше бърз. Той се дръпна първи и изглеждаше почти смутен.
- Не казвай на никого, но няма да взема шанса си да те опипам, докато не е с твое съгласие.
Бутнах го по гърба.
- Няма да стане.
Той ми демонстрира обикновеното си ухилване и ние започнахме да вървим през гората, толкова близо, така че да се хванем един друг ако паднем. Бриз повя през дърветата и всичко зашумоля. Гората беше внезапно оживяла със звука. Обърнах лицето си към вятъра. Надявайки се да бъде хладен, но беше горещ, като въздух от пещ. Бебешката коса на Джейсън се раздвижи нежно от бриза. Чух го да си поема дълбок дъх, тогава докосна рамото ми и проговори тихо:
- Подушвам мъжа, когото хвърлих към буса вчера.
Продължихме да ходим, сякаш нищо не беше грешно.
- Сигурен ли си? – попитах.
Видях носа му да изгаря, докато усещаше въздуха.
- Той мирише като ментови бонбони и цигари.
- Много хора миришат като ментови бонбони и цигари – казах.
Ние продължихме да вървим, ръката му беше на рамото ми.
- Помирисвам също и масло за оръжие.
Страхотно. Джамил ни изчака просто малко по - напред. Тримата леопарда чакаха между дърветата. Джамил дойде да застане зад нас, усмихнат, и ни обви ни в голяма сърдечна прегръдка.
- Вие сте толкова дяволски бавни тази нощ. – Той ни прегърна към себе си и прошепна. – Помирисвам двама, може би трима от наше ляво.
- Един от тях е мъжа, когото набих вчера – каза Джейсън, усмихнат сякаш говорехме за нещо напълно различно.
- Отмъщение може би? – Изрече го като въпрос.
- Колко далече са? – попитах.
Той се дръпна назад с много типично Джамилско ухилване и прошепна.
- На няколко метра. Мога да подуша оръжия.
Обвих слабия му кръст с ръцете си и прошепнах срещу гърдите му.
- Ние нямаме никакви пистолети. Някакви предложения?
Джейсън се наклони, засмя се и каза:
- Не се чувствам достатъчно добре, че да им избягам.
Бутнах го по ръката.
- Аз също.
- Ако те са тук за отмъщение, – каза Джамил – тогава може би идват просто за вас двамата.
Дръпнах се назад от него. Не бях сигурна, че ми харесва разсъждението му.
- Е и?
- Ти ще стоиш тук. Те ще дойдат да те вземат и аз ще взема тях.
- Те имат пистолети. Ти нямаш.
- Ще изпратя Зейн и Чери при другите. Те ще доведат подкрепление. Но не можем да ги оставим да ни последват до лупара. Не може да занасяме опасност там.
- Някакво върколашко правило? – попитах.
- Да – каза той.
- Добре – казах. – Но не ги оставяй да ме убият, става ли?
- Ами аз? – каза Джейсън.
- Съжалявам. Него също.
Джамил се засмя и на двамата.
- Предполагам, че вие трябва да сте много уютни, бързо, или те няма да се хванат.
Преместих ръката си на кръста на Джейсън, но казах.
- След колко време ще могат да ни видят?
- Накарай ги да мислят, че сте пили, просто в случай, че изкрещиш. Но паднете на земята, колкото е възможно по - бързо в случай, че те просто решат да ви застрелят. 
С тази успокояваща мисъл Джамил отиде при другите. Той вървеше навътре в тъмнината, с леопардите. Зейн погледна към мен, докато те се отдалечаваха, но кимнах веднъж и това изглежда го задоволи. Той се обърна и остави Джамил да го отведе надалеч. Наистина трябваше да намеря на леопардите истински алфа. Те всички бяха толкова дяволски послушни. Джейсън ме бутна към едно дърво.
- Внимавай – казах.
Той ми се ухили.
- Искаме да изглежда истински, нали?
- Мисля, че имахме момент на истинска приятелска връзка там – казах.
Джейсън се облегна към мен и сякаш щеше да ме целуна.
- Просто защото сме приятели, това не значи, че не искам да спя с теб.
Той ме целуна, меко докосване на устни. Намръщих му се, не му върнах целувката.
- Моля те, кажи ми, че не искаш да спиш с всяка твоя приятелка от женски пол.
Той сложи ръцете си от всяка страна на лицето ми, опирайки се на дървото.
- Какво мога да кажа? Аз съм мъж.
Поклатих глава.
- Това не е извинение.
Облегна цялото си тяло срещу мен. Мускулите на ръцете му се издуха от усилието.
- Тогава защото съм аз.
Усмихна се.
- Това ще го приема.
Сложих ръцете си на кръста му. Той се облягаше на мен, но не прекалено силно. Можеше да получи много повече преимущество от ситуацията, в която беше. Разбрах, че той беше джентълмен. Имаше време, не много отдавна, когато нямаше да направи това усилие. Ние бяхме приятели. Но и се нуждаехме да сме на земята, а това не ни пращаше там.
Погледнах, толкова небрежно, колкото можех към другите. Все още можех да видя косите на Зейн и Чери да проблясват през дърветата. Усещах, че Джамил и Натаниел са все още с тях, но цялата тази руса коса ги правеше толкова забележими. Ако лошите типове имаха пушка с голяма сила, можеха да ни застрелят и двамата през дървото. Веднъж щом другите вече не се виждат, лошите типове може да направят точно това.
Плъзнах ръцете си по гърдите на Джейсън. Кожата беше мека, но и много твърда. Чувствах гладката плът. Не беше Мунина, който се върна. Беше просто моят проблясък на зрение. Стиснах ръце в юмруци и ги притиснах към лицето му. Не исках да правя нищо, което да ни напомни за това, което бяхме споделили. Винаги имаше допълнителна опасност от това Рейна да се върне. Не, не исках да пускам Рейна с въоръжени глупаци в гората. Обвих лицето на Джейсън в ръце, просто преместих главата си към него. Облегнах се на него, както той се бе облегнал на мен. Внезапно бях много на ясно с това, че тялото му се притискаше по дължина към моето. Накара ме да се поколебая, но когато устните му докоснаха моите, го целунах. Прокарах ръце през косата му, докато не я имах в шепите си. Прошепнах в устата му:
- Трябва да сме на земята, колкото може по скоро.
Той ме целуна по - силно, ръцете му хванаха колана ми. Плъзна пръстите си в колана и коленичи пред мен, дърпайки ме с него. Оставих го. Той падна по гръб в тревата и ме дръпна надолу, върху него. Опрях ръцете си на гърдите му, някак обезпокоително. Просто не бях достатъчно добра актриса за това. Можех да усетя ударите на сърцето му под ръцете си. Той ме завъртя внезапно и оставих слаб изненадан звук да премине през устните ми. Беше толкова твърд над мен и това не ми харесваше.
- Аз искам да съм отгоре – казах.
Той сложи устни до бузата ми.
- Ако те ни застрелят, аз мога да поема куршум по - добре, отколкото ти. 
Той потри буза по дължината на лицето ми и аз разбрах, че правеше върколашкия поздрав. Може би те го виждаха като ръкостискане, но аз никога нямаше да го приема така. Прошепнах в ухото му, което беше много близо до устата ми.
- Чуваш ли ги?
- Да. – Той вдигна лицето си достатъчно, че да може да ме целуне.
- Колко близо? 
Върнах му целувката, но и двамата слушахме, изучавахме тъмнината. Ние бяхме тук, лежахме един върху друг, телата ни съвпадаха перфектно и ние бяхме толкова притиснати, че можех да усетя мускулите по гърба му как се стягат.
- На няколко метра – каза. – Добри са. – той постави бузата си на моята. – Движат се тихо.
- Не достатъчно тихо – прошепнах
- Ти можеш ли да ги чуеш? – попита той.
- Не.
И двамата просто се гледахме един друг. Нито един от нас не правеше много усилия да се целува или нещо друго. Можех да усетя, че тялото му е щастливо да е притиснато към мен, но всичко това беше второстепенно. Мъж с пистолет идваше. Мъж който не ни харесваше много. Вгледах се в очите на Джейсън от няколко сантиметра. Знаех, че са бледо сини, но на луната светлина изглеждаха почти сребърни.
- Не правиш нещо глупаво, като да защитаваш тялото ми със своето?
Той натисна съвсем леко с бедрата си и се ухили.
- Защо мислиш, че съм отгоре? – усмивката и движението на бедрата му ме бяха отвлекли от това колко бяха сериозни очите му.
- Махни се от мен, Джейсън.
- Не – каза той. 
Той се подпря на ръцете си, притискайки ме, навеждайки се, сякаш щяхме да се целуваме.
– Те са почти тук.
Извадих ножовете от китките си във всяка ръка
Той прошепна срещу устата ми.
- Ние трябва да изглеждаме безпомощни не помниш ли? Примамките не са въоръжени.
Можех да усетя колко много гладка беше бузата му, подуших одеколона му. Вгледах се покрай бледата му коса.
- Ние просто трябва да се доверим на Джамил и останалите да ни спасят, така ли?
Той облиза брадичката ми, тогава устата ми. Разбрах, че правеше смирения поздрав. Умоляваше ме да продължа. Езикът му беше много мокър и много топъл.
- Спри да ме ближеш и ще го направя – казах.
Той се засмя, но беше високо и в края с напрежение. Не можех да прибера ножовете, докато той ме притискаше, така че ги оставих в тревата. Държах ръцете си над тях, леко, но се опитах да се отпусна и да изглеждам беззащитна. С Джейсън, който беше върху мен и ме притискаше, целуваше ме надолу по врата, беше лесно да изглеждам беззащитна. Частта с отпускането не ставаше. Чувах ги сега, движеха се през сухата трева. Те бяха тихи. Ако не слушах, щях да помисля, че това е вятъра или животно, което се движи през гората. Но не беше. Беше мъж, който се движеше тежко и тихо през гората. Ловеше. Те бяха ловци. А лова бяхме Джейсън и аз. Видях първа закръгления и не бях достатъчно добра актриса, че да изглеждам изненадана. Просто гледах нагоре към него с Джейсън върху мен, все още целуващ вратът ми. Той изглеждаше голям вчера. Както бях по гръб изглеждаше огромен, като високо дърво. Пушката в ръката му изглеждаше много дълга, черна и враждебна. Той не я насочваше към нас, просто я държеше в едната си ръка. Голяма усмивка се плъзна по бледото му лице. Чух втория мъж преди той да докосне рамото на Джейсън с пушка с двойно дуло. В момента, в който видях ловджийската пушката знаех, че те са дошли да ни убият. Не тръгваш след някого с пушки, ако искаш просто да го сплашиш - не е общо правило, а просто начина. Ако имаха сребърни куршуми, можеха да убият и двама ни. Не бях изплашена все още. Бях ядосана. Къде беше подкреплението ни? Джейсън вдигна лицето си бавно. Пушката потупа бузата му почти нежно.
- Брат ми, Мел, изпраща своите подаръци.
Завъртях очи, така че да мога да погледна покрай пушката. Мъжът носеше черна тениска с лого на Харли отпред. Коремът му изскачаше над колана. Това беше семейна черта. Казах много спокойно, всяка дума внимателно, но не се страхувах.
- Какво искаш?
Братът на Мел се засмя. Първият мъж се присъедини към него. Те стояха над нас с пистолети и се смееха. Не беше добър знак. Къде по дяволите беше Джамил.
- Махни се от нея наистина бавно – каза първият мъж. 
Пушката беше на рамото ми сега, застъпена с брадичката му сякаш знаеше какво прави. Джейсън се облегна над мен, докато не бях скрита и можех да стоя под тялото му. това че беше нисък правеше трудно за него да ме защити напълно. Казах му:
- Махни се от мен.
- Не – каза той. 
Той също беше видял ловджийската пушка. И разбрах, че той знаеше какво значи това. Нямаше да го оставя да умре за геройство. Сигурна съм, че няма да го оставя да умре изпръсквайки мозъка си върху мен. Някои мисли те съвземат. Някои - не. Да бърша мозъка на Джейсън от лицето си, може да стане по - късно. Пуснах ножа от дясната си ръка, оставяйки острието да лежи на земята. Отне ми всичко, което имам да не свия пръстите си около този, който беше под лявата ми ръка. Опитах се да задържа ръката си много неподвижна. В тъмното, може и да не я забележат. Не я забелязваха, за сега.
- Махни се от нея – повтори мъжа – или ще ви застрелям и двамата, където лежите.
- Махни се, Джейсън – казах нежно.
Той се придвижи достатъчно, така че да може да се гледаме един друг в очите. Погледнах вдясно към стрелеца. Тогава докоснах гърдите си и погледнах към брата на Мел. Опитвах се да му кажа, че стрелеца беше негов проблем, а този с ловджийската пушка мой. Надявах се да разбере. Или го направи или си имаше собствен план, защото се вдигна много бавно и застана на колене. Седнах, не прекалено бързо и не прекалено бавно. Държах лявата си ръка в тревата, стисках ножа плътно. Стрелецът каза:
- Ръцете на главата, момче.
Джейсън не спори. Той просто вдигна ръце на главата си, сякаш го бе правил и преди. Никой не ми каза да си сложа ръцете на главата, така че не го направих. Ако имахме късмет, те щяха да ме третират като момиче. Стрелецът беше в безсъзнание, когато нараних Мел. Този с ловджийската пушка не беше там. Какво ли им бе казал Мел? Стрелецът каза:
- Помниш ли ме, задник?
- Кого питаш, него или мен? – попитах.
Отдръпнах се в тревата, малко по - близо до типа с ловджийската пушка.
- Не се прави на умна, пиленце – каза стрелеца. – Ние дойдохме тук и за двама ви, но аз искам дела си първи.
Джейсън ме погледна.
- Трябва да си загубила част от чара си, Анита. Той иска част от мен, вместо теб.
Стрелеца беше прицелил пушката си много настойчиво по средата на гърдите на Джейсън. Ако беше със сребърни куршуми, той беше загубен. Стрелеца каза:
- Чък.
Чък, този с ловджийската пушка, хвана лявата ми ръка. Отворих ръката си и пуснах ножа да падне преди, той да вдигне ръката ми от тревата. Пушката беше непоколебимо насочена от Джейсън към мен, за да се опитам да пробода Чък. Ако имах късмет щях да получа друг шанс. Ако нямах, щях да се върна и да последвам Джамил. Ръката на Чък беше голяма и месеста. Дебелите пръсти се бяха забили така в ръката ми, че ако оживеех, щеше да посинее.
- Ако не направиш точно каквото ти кажа, приятелят ти ще си го получи.
Исках да кажа:”Кой ти пише диалога” но не го направих. Ловджийската пушка беше на сантиметри от бузата ми и добре изчистена. Можех да подуша маслото за оръжията по дулото. Беше почистено неотдавна. Приятно бе да знам, че Чък се грижеше за оръжията си. Стрелецът направи две неща почти по едно и също време. Спря да напредва и обърна оръжието си. Дръжката на пушката бе разбита в брадичката на Джейсън, който се олюля, но не падна. Пушката го удари отново, хващайки една от костите на челюстта му. Кръв се разля в черна линия. Трябваше да съм мръднала, защото пушката внезапно беше притисната в бузата ми.
- Не прави това, кучко.
Преглътнах и проговорих много спокойно със студения метал върху лицето си.
- Да правя какво?
- Всичко – каза той. 
Той дръпна ръката ми рязко, натиквайки още повече ловджийската пушка в бузата ми. Стрелецът каза:
- Докторът каза, че си можел да ми счупиш гръбначния стълб. Казаха, че съм бил късметлия. Ще те нараня, задник, тогава ще те убия. Ако поемеш това като мъж, ще оставя момичето да си върви. Извикай и ще го направя и с двама ви. 
Той чупеше пушката в устата на Джейсън. Кръв и нещо по - голямо летеше на лунната светлина. Побоят беше сериозен. Виждала съм хора да се нараняват в джудо - мач. Ходех на спортни състезания. Дори съм била драна няколко пъти от наистина лоши типове. Но никога не съм виждала истински побой, не и като това. Това беше методично, целенасочено, професионално. Джейсън не направи никакво движение, за да се защити. Никога не заплака. Просто коленичеше в тревата и поемаше. Лицето му беше покрито с кръв. Очите му пърхаха и знаех, че той се бе затворил от всичко. Трябваше да направя нещо преди да изгуби. Чък държеше притисната ловджийската пушка в лицето ми, така че знаех, че се бе отпечатала на кожата ми. Той никога не се поколеба, не ми даде шанс за нещо. Бях започнала да мисля, че Чък не беше аматьор. Аз щях да го дам на Джамил или на някой друг. Бяхме само ние четиримата в тъмната гора. Просто ударът на пушката по кожата, звукът от усилието на пушката на стрелеца да накара Джейсън да проплаче. Джейсън най - накрая падна на една страна. Опита се за задържи ръцете си нагоре, но не можеше. Той лежеше на ръцете си в тревата. Добре видим трепет минаваше през тялото му, но той се бореше да стои изправен.
- Проси от мен да спра – каза стрелеца. – Моли ме и може би ще те застрелям. Моли ме да спра или ще те бия до смърт.
Вярвах му. Мисля, че и Джейсън го правеше, защото просто поклати глава. Той знаеше, че ако даде на мъжа каквото иска, той ще го довърши. Усетих нещо - бодливо втурване на топлина. Беше Ричард. Той отваряше белезите в тялото ми. потече през кожата ми и в ръката на Чък.
- Какво по дяволите беше това? – попита той.
Не мръднах и не казах нищо.
- Отговори ми, кучко, опитваш ли някакво магически глупости върху мен?
Той натисна с пушката дори по - силно. Ако продължаваше просто щеше да я натика през бузата ми.
- Не бях аз – казах.
Той ме бутна рязко на колене и ловджийската пушка вече не беше притисната към мен. Той я насочи към тъмнината за секунда. Беше един от тези моменти, в които всичко върви бавно и сякаш имах цялото време на света да издърпам големия нож от гърба си. Той излезе от канията. Ловджийската пушка и Чък се обърнаха обратно към мен. Използвах момента, за да залюлея острието надолу и срещу него. Усетих, че хванах края на гърлото на Чък и знаех, че не беше убийствена рана. Нещо падна от дърветата пред нас. Сянката само малко по - солидна от останалите. Дулото на ловджийската пушка беше като два тъмни тунела насочени към лицето ми. Чух пушката зад мен, но нямаше време да поглеждам към Джейсън. Там бяха само пистолета, насочен към лицето ми и сянката, която нямах време да огледам.
Сянката падна между нас и беше с козина. Ловджийската пушка експлодира от другата страна на кожената сянка. Ликантропа се клатушна назад, но не падна. Ловджийската пушка експлодира отново и двете дула. Преди ехото да умре, аз се покатерих през тревата около ликантропа. Очите на Чък бяха широки, имаше прекалено много бяло, но ловджийската пушка беше счупена в краката му. Две гилзи бяха на земята, а два куршума бяха заседнали в цевта. Той беше добър. Набутах острието точно под голямата катарама на колана му. Потръпване премина през него. Натиснах до решетката от кости, гръбначния стълб или тазовата кост, кой знае. Дръпнах острието от тялото му покрито с кръв. Той падна бавно на коленете си. Вдигнах пушката от ръцете му и той не се бори с мен. Коленичеше в тревата и гледаше към тъмнината. Изглежда не ме виждаше сега. Нещо изкрещя, високо и диво. Погледнах зад мен и това беше стрелеца. Той седеше на земята с ръка насочена кум луната. Ръката му липсваше от лакътя надолу. Джейсън лежеше много неподвижен в тревата. Зейн седеше до него с кръв на гърба на жълтата си тениска. Изправих се и се дръпнах от Чък. Той падна по лице в тревата. Той беше достатъчно жив, че да обърне лицето си на една страна, но не и да се хване с ръце. 
Върколакът, който ме беше спасил лежеше по гръб, задъхан за въздух. Имаше дупка в корема му, която беше по - голяма от двата ми юмрука. Имаше горчива миризма, като от повръщано. Червата му бяха пробити. Това ми казваше миризмата. Червото нямаше да го убие. Дори и ако беше сребърен куршум, нямаше да го убие точно сега. Втората рана беше по - високо на гърдите му. Черната му козина беше мокра на докосване, напоена с кръв. Можех да набутам ръцете си в тъмната мокра дупка, но не можех да видя нищо. Не можех да видя дали сърцето беше наранено. Дишането му беше мокро, немарливо, почти задавено. Можех да чуя бълбукането идващо от раната. Най - малко, това което чувах, бе белият дроб. Той все още се бореше да диша, така че сърцето му трябваше да работи, нали? Истинските върколаци изглеждаха като тези в филмите, но филмите не ги хващаха съвсем. Той беше много определящ за тях, лежащ по гръб, давещ се. Беше като да сънуваш, че се задъхваш с изключение на това, че сънят беше действителност. Мисля, че това беше един от вълците на Върн, защото не го познавах. Тогава видях остатъка от бяла риза, хваната на едното му рамо, като част от забравена кожа. Дръпнах нежно плата и видях усмихнатото лице. Вгледах се в жълтите вълчи очи. Гледах надолу към Джамил. Той бе направил това, което се очакваше от бодигард да направи. Той бе поел куршума предназначен за мен. Свалих блузата си и я напъхах в дупката на гърдите му. Покривах раната и с двете си ръце, опитвайки се да я запечатам, така че той да може да диша отново. Така че да не кърви до смърт. Прошепнах.
- Не умирай заради мен, по дяволите – тогава започнах да крещя за помощ.



26 ГЛАВА
Ръцете ми бяха мокри от кръвта. Потникът бе поел, колкото кръв можеше, но се изливаше още. Беше намокрила дънките ми, покриваше дланите ми. Той се бе вторачил в мен с жълтите си очи, устата - отворена. Опитваше се отчаяно да продължи да диша. Ноктите на ръцете му правеха малки конвулсивни движения в тревата. Бодяща топлина се разпростря по тялото ми. Кожата му се движеше под ръцете ми като топла кожена вода. Форми се появиха през тъмнината. Изглеждаха като хора, но знаех че това е лъжа. Върколаци - бях затънала до лакти във върколаци.
- Той се нуждае от доктор – казах.
Тъмнокос мъж с малки очила коленичи от едната страна на Джамил. Той отвори голяма кафява чанта и извади стетоскоп. Не задавах въпроси. Повечето глутници имаха доктори. Никога не знаете, кога ще проимате нужда от доверени медицински грижи. Той дръпна ръцете ми от раната.
- Лекува се. Не е било сребърен изстрел. – той освети раната с фенерче. – Какво по дяволите е това там?
- Потника ми.
- Махни го от там преди кожата да започне да се лекува около него.
Раната се лекуваше. Стиснатата ми ръка се отвори. Хванах напоения с кръв потник и дръпнах. Излезе като мокра маса. Кръвта се изливаше в устойчив поток от ъгъла му. Оставих го да падне на тревата. Нямаше да го нося тази вечер. Сетих се, че не нося нищо от талията нагоре, освен черен сутиен. Не ми пукаше.
- Той ще оживее ли? – попитах.
- Ще оживее.
- Обещай – казах.
Той се вгледа в мен и кимна. Стоенето под луната светлина накара погледа му да изглежда, като сребърно огледало.
- Обещавам.
Погледнах надолу към вълчото лице на Джамил. Погалих козината на челото му. Козината беше груба, плътна и мека.
- Ще се върна веднага.
Имаше други хора освен Зейн и Джейсън. Чери също бе там и прегръщаше Зейн. Натаниел коленичеше до тях, но очите му бяха върху мен. Дори имаше един мъж, наведен над стрелеца. Той се опитваше да сложи колана върху остатъка от ръката му. Добре. Исках го жив. Имах въпроси към него, но не все още. Коленичих до Джейсън. Той лежеше в тревата на една страна. Жена се грижеше за раните му. Тя носеше къси панталони и потник, тъмна коса беше завързана на гърба й в свободна конска опашка. Докато тя не обърна главата си не разбрах че е Луси. Тя държеше фенерче между зъбите си и разглеждаше раните на Джейсън със сигурна ръка, сякаш знаеше какво прави.
Тя ми отговори преди да съм я попитала.
- Ще се излекува, но ще отнеме няколко дни. – Което означава, че ако Джейсън беше човек, това можеше и да е фатално.
Тогава тя ме погледна. Очите ни се срещнаха от няколко сантиметра. Гримът й беше малко по-малко натрапчив, но лицето все още беше красиво на луната светлина.
Аз извърнах поглед първа. Не исках да виждам какво имаше в очите й. Просто не исках да знам. Коленичих над Джейсън, започнах да докосвам лицето му, тогава спрях защото кръвта беше все още влажна на ръцете ми.
Той каза нещо много тихо. Трябваше да се наведа над него за да го чуя.
- Остави ме да оближа кръвта – каза той.
Вгледах се надолу към него, очите само малко по широки.
- Ти не умираш, Джейсън – казах. – Не се прави на умен.
Върн каза.
- Свежа кръв, Анита. Кръв на глутницата. Ще му помогне да се излекува.
Погледнах към него. Местният Улфик стоеше от едната страна, висок и слаб, оставяше медицинския му персонал да си свърши работата. Започнах да го питам къде по дявалите беше докато ние бяхме тук, но Зейн издаде звук. Изглежда се лекуваше добре от раната от пушката на ръката. Но болеше и той издаваше болезнени звуци, докато доктора работеше над него.
- Кръвта ще им помогне да се излекуват – каза Върн. – Особено кръв, от някого толкова могъщ, колкото си ти. Мариан храни глутницата понякога.
Луси каза:
- В действителност ще му помогне. – Лицето й беше неутрално, докато го казваше.
Погледнах надолу към Джейсън. Лицето му беше маска от кръв. Едното му око се бе подуло и напълно затворено. Той се опита да ми се усмихне, но устните му кървяха и не се получи. Беше сякаш част от лицето му просто не работи точно сега. Докоснах тези наранени устни с върха на пръстите си, оставяйки свежата кръв по устните му. Той облиза устните си, вкуси кръвта. Но движението го накара да трепне. Болеше. Поставих два пръста на устните му и ги плъзнах нежно в устата му. Той се опита да ги смуче, но устата му не работеше точно сега, той облиза кръвта, бавно, почти конвулсивно. Дръпнах пръстите си и той грабна с ръката си китката ми. Оставих го да вкара нови два пръста в устата си.
Ричард се измъкна между дърветата, падайки на колене в тревата. Шанг - Да беше зад гърба му като добър бодигард. Погледът на Ричард не срещна моя, а просто отскочи отваряйки ме за него още повече. Без Жан - Клод да ни е като буфер, белезите между мен и Ричард бяха по - силни. Той коленичи там, дъхът му идваше на почти болезнени вдишвания. Можех да усетя гърдите му да се вдигат и падат, така сякаш аз дишах за него. Почувствах го да поглежда жената зад мен. Погледнах Луси в секундата, в която той я погледна. Видях повдигането на гърдите й под потника.
Линия от бузата й беше наполовина в сянка, наполовина в луната светлина. Тя вдигна лицето си за да срещне погледа ми, сякаш можеше да ме усети, че я гледам.
- Той все още те иска – казах.
Тя се усмихна много леко.
- Но не толкова, колкото иска теб.
Белезите между мен и Ричард се успокоиха. Не можех да усетя дъха му или какво си мисли. Той ме беше отрязал. Може би се страхуваше от това, което щях да видя.
- Какво се случи Върн? Предполагаше се, те да са в безопасност в твоите земи – каза Ричард.
Чери отговори.
- Джамил изпрати нас тримата за помощ. Той – тя посочи тъмната фигура от другата страна – не ни остави да преминем лупара. Той не прие молбата ни за помощ към Върн.
Мъжът пристъпи напред, така че част от луната светлина да го освети: висок, мускулест, тъмнокос, блед.
- Те не са от глутницата. Те нямат право да искат преминаване.
Върн внезапно беше там, а високият мъж беше на земята. Не го бях видяла да се движи. Това беше размазана, невъзможна бързина. Но почти я видях.
- Аз съм Улфик. Аз решавам кой заслужава преминаване и кой не, Ерик. Ти си само Фреки, трети в глутницата. Имаш още една битка, преди да можеш да ме предизвикаш.
Ерик докосна лицето си с ръка и като я дръпна на нея имаше нещо тъмно и течно.
- Аз не те предизвиквам.
Имаше движение зад мен. Зейн пълзеше към мен, ранената му ръка бе хваната близо до гърдите му с времена превръзка през рамо.
- Върнах се да помогна докато Чери и Натаниел спорят с техния наблюдаващ вълк. 
Можех да усетя напрежението в погледа му, дори и в тъмното. 
– Кръвта ще изсъхне, преди той да може да я използва цялата. 
Той седеше там в тревата, просто на една ръка разстояние. Тениската беше разкъсана от едната страна на слабите му гърди. Държеше се на парцали на едното му рамо. Той ме гледаше и дори през разпръснатата лунна светлина можех да видя нуждата му, не в лицето , а в тялото му, начинът по който се лекуваше сам. Той молеше за още, така че да може да излекува тялото си. Ако той не беше там, Джейсън можеше и да е мъртъв сега. Дори ликантропите имат лимит на щетите, които могат да поемат. Джейсън държеше дланта ми, ближейки я с дълги, бавни движения.
- Нуждаеш ли се от другата ръка? – попитах.
- Ще изсъхне, преди той да може да я използва. – каза Луси.
Погледнах я и я мразех само малко по-малко. Мразех я, че е била в леглото на Ричард. Мразех я, че е правила неща с него, които аз никога нямаше да правя.
- Леопардът не се нуждае от кръв – каза Ричард. – Той ще се излекува и без нея.
Просто го погледнах и вдигнах ръката си към Зейн. Той пропълзя към мен на колене и добрата си ръка. Гледах Ричард, докато Зейн поемаше пръстите ми в устата си. Смучеше ги като гладно дете, което облизваше последните части останали от торта от виличката си.
- Той е мой, Ричард, мой е колкото и Джейсън. Аз съм Нимир - Ра и лупа.
Ричард се изправи.
- Знам какво си, Анита.
Поклатих глава.
- Нямаш си и на идея какво съм. – В момента, в който го казах, почувствах топлината, растящото присъствие. Мунина се вдигаше в мен като вир от топла вода, разливайки се насочено. Белегът на Ричард изглежда донесе нещо. Или просто беше начинът, по който той ме караше да се чувствам. Похот или гняв или и двете. Не се борих с Мунина.
Мариан беше казала, че ако спра да се боря, това може да изгуби част от контрола на това над мен. Дори не бях сигурна, че мога да се боря напълно. Най - доброто което можех да направя е да го контролирам. Оставих го да потече над мен, надолу по ръцете ми към двамата мъже. Джейсън работеше по свой начин на китката ми, езикът му се движеше над вената там. Той се поколеба над миризмата на свежа кръв толкова близо до повърхността. Сега прекрасните му очи гледаха към мен, широки, малко уплашени. Усмихнах се надолу към него и знаех, че това не беше просто моята усмивка. Аз все още бях там, но не бях точно сама. Мислите на Рейна лежаха върху моите, като воал. Виждах навън, но осветяваше всичко което виждах. Нейното тяло, нашето тяло, искаше неща, жадуваше неща които ме караха да искам да избягам крещейки. Но ако бях внимателна, можех да я използвам, както тя използваше мен. Беше като ходенето по дължината на стръмно тясно стълбище с две чаши с горещо кафе препълнени до горе. Внимаваш. Внимаваш много или ще се разлее по краищата и ще се изгориш. Алтернативата беше да оставя Мунина да се позабавлява, както се беше случило по - рано в гората. Не исках друг задъхващ спомен с Джейсън и Зейн върху мен. Не и тази вечер, не и никога. Погледнах на долу към Джейсън.
- Всичко е наред, Джейсън. Наслаждавай се на последната кръв. Не мисля, че ще получиш тази оферта втори път.
Той прокара езика си по ръката ми, работеше усилено върху кожата ми като котка която почистваше паничка. Зейн беше изчистил пръстите ми със смукане и беше вдигнал дланта ми пред лицето си, държеше я с здравата си ръка. Той ближеше много бавно, много грижливо дланта ми. Чуваше се звук зад нас. Обърнах се за да видя стрелеца. Той бе в съзнание и го болеше. Докторът с очилата беше му дал нещо за раната от изстрела. Извиках:
- Доведи ми го.
Доктора и върколаците с него, погледнаха към Върн и Ричард. Ричард трябваше да се премести при другия Улфик. Те разискваха как всичко се беше объркало. Но те можеха да обсъждат нещата цяла нощ. Аз исках отговори. Сега.
- Не гледай тях. Гледай мен. И ми го донеси! 
Мунинът на Рейна нарасна и се спусна над мен, над Джейсън, над Зейн. Разпръсна се над Луси и донесе задъхване от гърлото й. Всички го почувстваха лично, ако им харесва. Беше трудно да се държа цяла. По - трудно да мислят. Те довлякоха стрелеца към мен. Знаех на какво приличах. Носех черен сутиен, който беше по - закриващ от повечето сутиени, но все пак си беше сутиен. Все още бях покрита с кръв. Зейн и Джейсън ближеха кръвта от голата ми кожа. Беше странно и страховито и работеше сякаш заплахата беше много добра. Докторът и другите върколаци сложиха стрелеца на земята пред мен. Зейн и Джейсън го игнорираха, устните им бяха върху кожата ми. Зейн плъзгаше устата си по дължината на края на ръката ми, зъбите минаваха нежно върху кожата. Очите му се плъзнаха към стрелеца и знаех, че ние щяхме да преувеличим шоуто за него. Чувствах Мунина на Рейна като топъл пламък. Тя, то, каквото й да бе, искаше да покрие устата на Зейн със своята и да вкуси кръвта на Джамил. искаше да разкъса превръзката на рамото му и да ближе кръвта. Дойде ми мисълта, че близането ще накара раната да се излекува по - бързо. Вероятно не. Стрелецът гледаше към мен, очите му показваха прекалено много бяло. Можех да усетя дъха му - миришеше на страх. Можех да усетя страха му. Можех да усетя колко наранен е той. Знаех, че кожата му е студена на докосване от изгубената кръв - всичко от миризмата. По дяволите.
- Как ти е името?
Въпроса изглеждаше прекалено труден за него.
- Може да те задържим за по - дълго. Какво ти е името?
Той направи неволно движение към задния си джоб с ръката, която вече я нямаше.
- Ако го заведем в болницата бързо – каза доктора – те може и да оправят ръката му.
- Ако той отговори на въпросите ми вярно, можеш да го заведеш в болницата.
- Как ти е името? – попитах отново.
- Тери. Тери Флечър.
- Добре Тери. Кой те изпрати да ни убиеш?
- Исках да си платите за това, че ни накарахте да изглеждаме зле. Това е всичко. Никой не ни е изпратил да ви убием.
Джейсън почисти ръката ми до лакътя. Можех да усетя там, където беше преминавал езикът му като студена линия по кожата ми. Гореща където той все още ме докосваше, студена, където е бил.
- Лъжите няма да те заведат в болницата, Тери. Лъжите няма да спасят ръката ти. Кой ти плати да ни нараниш? – попитах.
- Той ще ме убие. - Погледнах го и се засмях. Смехът беше богат и достатъчно плътен, че да се хване. Завъртя се от устата ми и не беше моя смях. Звукът ме накара да настръхна по тила и накара Джейсън да се поколебае с устата, притисната към ръката ми.
- Наистина ли мислиш, че аз няма да те убия?
Бризът най - накрая дойде топъл и застарял. Устата на Джейсън се затвори. Тя бе достатъчно излекувана, за да засмуче кожата ми, но имаше подутина от едната страна на. Исках да целуна раната, да я оближа, да видя дали съм права. Наистина ли можех да го излекувам? Погледнах Тери.
- Кажи ми, кой ти плати да ни нараниш. Кажи ми, кой те изпрати да ни убиеш. Кажи ми всичко, което искам да знам и добрият доктор ще те заведе в болницата и там може и да спасят ръката ти. Излъжи ме и ръката ти няма да е от значение. Излъжи ме и ще умреш тази вечер, тук. Мислиш, че е свършило Тери. Аз имам цялата нощ.
Облегнах се на Джейсън, дръпвайки устата му от ръката си. Ние се целунахме и можех да усетя кръвта на Джамил, кожата ми, остатъка от уханието на китката и кръвта на Джейсън. Устата му кървеше и аз можех да усетя и това. Но не кървеше в момента. Лекуваше се и аз можех да го накарам да се излекува по - бързо. Отне ми всичко, което имах, за да не притисна устата си към неговата и вкарах топлината в него. Всичко, което имах го натиках в нараненото му тяло в тревата и го яздех. Дръпнах се от него, очите ми бяха затворени. Отворих очи и погледнах мъжа. Джейсън се премести на стомаха ми, ближеше ме точно над дънките. Те бяха прокиснали от кръв и нямаше наистина да изсъхнат, докато не ги махнех от себе си. Зейн се изви около гърба ми, ближеше гръбнака ми. Нямаше кръв там и той трябваше да спре заради канията по гръбначният ми стълб, но изглеждаше добре за малката ни публика.
- Кажи ми Тери. Веднъж щом започна да чукам един от тях, наистина не искам да бъда прекъсвана. 
Облегнах се към него съвсем малко и той трепна. Дръпнах се от Джейсън и Зейн и пълзях към Тери. Направих движението - всичко което се очакваше да бъде: течно, опасно, сексуално. Дори сега очите му продължаваха да трепват към гърдите ми към белотата им спрямо черното бельо. Дори сега, той все още беше мъж. Чувствах Рейна да изрича презрението си към мъжете. Всичкият този секс беше в по - голямата си част омраза. Колко ужасно странно. Тя се наслаждаваше да измъчва мъжете. Широките му очи, плиткият му дъх, ударите на сърцето му. Можех да ги чуя. По дяволите, почти можех да вкуся кожата му, с върха на езика си. Храна, той миришеше на храна.
- Кой те изпрати Тери?
Прошепнах - само за неговите уши. Протегнах се към него и когато прокарах пръсти надолу по бузата му, той изскимтя. Облегнах се напред и облизах бърза линия по дължината на лицето му.
– Имаш вкус на храна, Тери.
Можех да усетя другите отзад. Глутницата на Върн отговаряше на повика на Рейна. На моя повик. През Ричард, аз бях повече лупа, от колкото исках да бъда. Но сега, тази вечер, това беше възможност. Те идваха от всички страни, движеха се като сенки. Пълзяха по - близо и по - близо, взимаха от моето желание и ужаса на мъжа. Той ги погледна, гледаше ги да приближават с широки очи. Той обърна главата си, за да ги гледа как се движат. Целунах бузата му, докато не гледаше и той изкрещя.
- О Боже, моля те, недей.
- Нилей, Франклин Нилей. Той ни плати да те разкараме. Каза че ченгетата няма да бъдат проблем. Тогава каза да ви убием. Теб особено. Той каза да убием кучката, преди тя да заподозре какви са делата им.
- Какви дела? – прошепнах.
Франк Нилей беше работодателя на мускула Мило Харт. Не го бях забелязала тогава. Той беше тук, за да търгува за земята. Дали той беше купувача за земята на Грийн. Очите на Тери бяха заковани върху чакащите вълци наоколо.
- Не знам, честно. Не знам. Той плати по пет хиляди на парче, за да ви нараним. Той плати пет хиляди на мен и Чък, за да ви убием.
- Пет хиляди на парче? – попитах.
Той кимна.
- Не е било достатъчно – казах.
- Ние не знаехме, че си с върколаците. Не знаехме какво си. 
Една от сенките подуши крака ми. Гласът на Тери изтъняваше по малко с всяка дума. Следващото му „Не знам” беше почти писък. Мунинът на Рейна беше като топъл пулс зад очите ми. Облегнах се към мъжа и го целунах. Той се отдръпна, но се блъсна в добрият доктор. Устата ми се носеше над тази на мъжа, но не беше целувката това, което исках. Стоях там, над устата му, замръзнала, борейки се да не снижа устата си към врата му. Борех се да не забия зъби в плътта му и да късам. Борех се да не взема първата кръв и да оставя глутницата да се храни. Започнах да се плъзгам назад от мъжа и сякаш се страхувах.
- Заведете го в болницата.
- Не можеш да го оставиш жив – каза Зейн.
- Обещах му, че ако проговори ще го пусна. 
Погалих лицето на Зейн. Ние стояхме коленичили в тревата, достатъчно близо да се прегърнем, а не помнех да съм се приближавала. 
– Вземете го, вземете ръката. И Тери.. – казах.
Мъжът не ме гледаше. Той гледаше към чакащите вълци.
- Тери, – казах отново. Все още галех Зейн, едната ръка, погребана в късата му коса.
Мъжът ме погледна, очите му се мърдаха напред назад, сякаш се опитваше да държи всички ни под погледа си.
- Какво? Какво искаш? Каза че може да отида в болницата.
- Ако кажеш на Нилей за тази вечер, за това какво съм и какво се случи - ще те убия. 
Наведох се към лицето на Зейн, докато не положих нежна целувка на челото му.
- Няма да кажа. Няма да кажа на никого. Нилей ще ме убие, ако разбере че съм го предал на теб. Той ще ме убие.
- Добре – казах. 
Зейн дойде към мен. Той започна да лиже врата ми. Притисна се към рамото ми, лижеше малка линия надолу по ключицата ми. Искаше надолу и аз го бутнах, достатъчно силно, че той да падне на нараненото си рамо. Светът беше станал по тесен. Губех битката с Рейна.
- Махнете ме от тук, веднага! 
Усещах как ослепявам. Можех да виждам, но беше различно. Аз се борех с нея и това не й харесваше. Тя искаше насилие, а аз отказвах. Те искаше секс и аз отказвах. Дори мъртва, тя е трудна когато й казват не. Покрих очи с ръцете си. Чух някой да се движи към мен.
- Не ме докосвай.
- Мариан е, дете. Кажи ми какво става.
Свалих ръцете си докато не можех да видя Мариан. Тя все още беше с дългите си бели дрехи и с бледата си коса.
- Ти никога не си срещала Рейна, нали?
- Не, дете.
Протегнах се към ръката й и беше просто ръка. Нямаше спомени, които да дойдат, нямаше ужас в който Мунинът можеше да участва.
- Помогни ми.
Тя грабна ръката ми с двете нейни.
- Прекалено късно е да прибереш Мунина. Трябва да й дадеш разрешение.
Поклатих глава.
- Тя не иска разрешение.
- Тя те е напускала преди.
Поклатих глава по - силно, докато косата ми не се разпръсна пред лицето.
- Не знаеш какво иска. Не разбираш какво иска. Не мога. Не искам.
Ричард беше там. Започна да докосва рамото ми и аз паднах назад в тревата. Едната ми ръка беше вдигната сякаш да се защитя. Не исках да знам какво е правила Рейна с него или на него. Това беше една картина, от която не се нуждаех.
- Какво не е наред?
- Мунина няма да напусне, докато Анита не направи нещо, което той иска.
- Познаваш Рейна – казах. – Кажи й на какво се наслаждаваше Рейна. 
Вдигаше се в мен. Не можех да го спра. Вдигаше се по - високо и по - високо, докато силата не се изля през устата ми в писък. Той започна да ме докосва и аз пропълзях далече от него.
- Не, не, не, не.
Мариан ме хвана, държеше ме към себе си. Тя миришеше на сапун и лилии. Знаех, че мога да пречупя хватката й, но не исках. Исках да ме държат. Исках помощ. Нуждаех се от помощ. Тя галеше косата ми, милваше ме сякаш бях дете.
- Анита, трябва да дадеш част на Мунина. Правила си го и преди. Ричард обсъждаше случката с мен. Когато Мунинът те напусна сега, ние ще работим заедно, за да бъдем сигурни, че това няма да се случи отново.
Вдигнах се достатъчно, че да видя лицето й.
- Наистина можеш да спреш това?
- Мога да те науча как да го спираш.
Вгледах се в бледите й очи за един сърдечен удар. Можех да чуя сърцето й. Мунинът намекваше, че храната е толкова добра, колкото секса. Не много добра, но може да бъде. Дръпнах се нежно от Мариан.
- Просто трябва да я нахраниш. – Пълзях назад от нея, бавно,
Мариан просто ме гледаше. Коленичила в тревата, с белите си дрехи. Тя беше единствената светла в сенките. Цялата белота хващаше луната светлина и я отразяваше. Тя изглеждаше защитена. Изправих се, дъхът ми идваше на парцаливи вдишвания. Можех да усетя сърцето в гърлото си като топка, която можех да докосна и да си играя с нея. Погледнах наоколо, отчаяна по някакъв начин. Нещо, с което Рейна можеше да бъде задоволена и аз можех да живея с него. Зейн ме гледаше. Рейна го искаше. Но това, което искаше беше много малко свързано със секс. Отидох при него. Той беше коленичил в тревата, гледаше нагоре към мен с очите си, които бяха станали сребърни на лунната светлина. Усетих се да падам на колене пред него и да разкъсвам превръзката на рамото му. Той изсумтя леко от болката, когато Рейна го облиза. Проблемът с правенето на нещо, което Мунинът иска е, че Той не ме контролира достатъчно по това време.
Да й давам повече контрол изглеждаше лоша идея. Но тя искаше да залепи устата ни над раната на рамото и аз не можех да я върна към себе си. Рейна не беше достатъчно в мен, все още, че да пъхна езика си в отворената рана. Пропълзях от Зейн към Джейсън. Погледнах го. Той бе почти безопасна зона за мен, когато Мунина беше в мен. Тя го харесваше и аз не се страхувах от него. Отидох при върколака, пълзях на четири крака в тревата, но знаех, че ако го докосна и все още се боря с Мунина, ще получим друга доза от ужаса. Ако отидех при него, трябваше да бъде истинско. Трябваше да съм склона да му го дам. Устата му беше почти напълно излекувана. Подутината на окото му беше по - добре. Кръвта наистина работеше. Той се лекуваше. И аз знаех, че Мунина можеше да бъде използван за лекуване на ликантропи. Бях направила това веднъж, но не беше като това. Това беше първият път когато Рейна се появи и аз не разбирах, тогава в каква голяма беда бях. Сега знаех и бях изплашена и го мразех. Мисълта на Рейна беше изживяна, смърт. Тя ме плашеше сега повече, отколкото когато беше жива. Можех да усетя насладата й като линия на топлина през тялото ми. Ехото от смеха й ме преследваше в ума ми и накара космите по ръцете ми да настръхнат. Съществуването на зъл дух в някого ме плашеше. Да бъда обладана от садомазохистичен нимфоман - социопат, който лично бях убила е прекалено плашещо и прекалено иронично за думи.
Джейсън лежеше по гръб в тревата. Бях много внимателна да не го докосвам, докато се плъзнах над тялото му на четири крака. Седях там на ръце и колене и гледах надолу към него, краката и ръцете ми бяха разтворени така, че да не се докоснем случайно. Гласът му дойде дрезгав, груб, сякаш нещо в гърлото му все още го болеше.
- Имаш ли план?
- Ако не се боря с Мунина, Мариан каза, че няма да има спомени, просто сила.
Той ме погледна.
- Ти ще ме целунеш и това ще направи всичко по - добро.
Кимнах, косата ми се плъзна над лицето му.
- Всичко по - добро. 
Наведох лицето си към неговото в нещо като полубутащо движение. Устните ни се докоснаха в трепереща линия, и това което преди няма и час беше непорочно и малко неудобно, внезапно се промени. Прекъснах целувката и държах тялото си над неговото. Можех да усетя треперещата енергия от аурата му под мен, притискаше се срещу силата на моята аура, силата на Мунина. Стоях над него, не го докосвах, гледах в лицето му. Когато се целунахме отново силата се изля от устата ми в неговата в топъл дъх, който гореше през телата ни. Оставих тялото ми да падне върху неговото в рязко, силно движение, което доведе плач на болка от него. Звук падна от устните ми и беше погълната от вълна на горещина и сила. Излях Мунина в Джейсън. Излях себе си в него. Излях го през устата си, надолу през порите си. Навсякъде, където кожата ми докосва неговата, аз се просмуквах в него. Усещах, сякаш се пресушавам в тялото му. Той се държеше прилично в началото, ръцете от двете страни, но силата яздеше и двама ни. Ръцете му се заключиха зад гърба ми. Устата му изследваше моята, сякаш щеше да се изкачи навътре. Яхнах тялото му и го усетих твърд и готов дори и през дънките ни. Той ме завъртя и внезапно беше отгоре. Тялото ми не направи нищо, за да протестира. Заключих краката си около кръста му и усетих той да се напомпва срещу мен. Всяко бутване караше нещо ниско в коремната ми област да се дръпне рязко и да се стегне. Изплувах нагоре през силата и започнах да бутам гърдите му. Ние нямаше да правим това отново. Нямаше да направя това.
- Махни се. Махни се от мен. – Гласът ми беше задавен, дрезгав. Преглътнах Мунина достатъчно, че да се преборя и да изляза.
Джейсън замръзна над мен, тогава потръпна. Сърцето му биеше обезумяло срещу гърдите ми. Дъхът му идваше бързо. Той преглътна и успя да каже:
- Ако кажа, че е прекалено късно да спра, ще ми повярваш ли?
Започнах да пълзя из под него.
- Не – казах.
Той се завъртя по гръб, оставяйки ме да се изправя. Контузиите ги нямаше. Лицето му гледаше към мен толкова чисто и недокоснато, колкото в началата на нощта. Ако можеше единствено това да проработеше без секс.
- Мой ред? – попита Зейн. 
Обърнах се и го видях коленичил в тревата. Той бе махнал остатъците от ризата си. Никога не бях мислела за Зейн като за мъж, не и точно така. Но сега, той бе коленичил в пръските на луната светлина, така че сенките и светлината показваха мускулите на гърдите и стомаха му. Ръцете му се губеха в тъмнината. Дясното му зърно проблесна в сребърно, като премигване на око, покана. И всичко това бе за взимане. Стоях пред него, гледайки надолу и направих това, което Мунина искаше. Хванах наранената му ръка и дръпнах рязко нагоре, извивайки рамото му до пълно разтягане. Той извика от болката. Кожата се бе затворила над рамото, но беше само на повърхността. Притиснах устата си към раната и усетих мускулите да се разкъсват. Коста зарастваше, счупена. Ухапах го, зъбите ми потънаха достатъчно, че да оставят белези и силата премина в кожата ми. Лекувах го и Рейна се бореше. Тя искаше да откъсне парче от кожата му. Някакъв вид шега, нарани го и го излекувай по едно и също време. Дръпнах се от него преди да й го дам. Спънах крака си и разбрах, че всеки път, в който я използвах силата растеше. Пълнеше ме като чужда личност, нещо растеше в мен, притискаше се в кожата ми.
Заклатушках се към Джамил и паднах до него на колене. Той се беше променил обратно в човешката си форма, което означаваше, че много го болеше. Вгледах се надолу в голото му тяло и се борех с Рейна, да не го докосна. Да не правя това, което тя искаше. Или да не правя нищо, което тя иска. Прокарах ръката си по гърдите на Джамил, докато не докоснах раната. Кожата бе затворена, но беше мека. Знаех, че можех да премина с пръстите си през нея. Знаех, че мога да се пресегна вътре и да грабна сърцето му. Снижих главата си към гърдите му и целунах раната, нежно и меко. Затворих очи и поех миризмата му, чувствах мекотата на кожата му. Лекувах кожата, която беше толкова мека като бебешка плът, грижливо и спокойно. Сложих ръцете си над раната и вкарах топлата растяща сила в него като меч. Очите на Джамил се отвориха широко и гръбначният му стълб се сви. Той се опита да крещи и аз го спрях с целувка. Яхнах тялото му, разкрачих се над слабините му, но почти, бях по – ниско, точно под раната. Дръпнах се от устните му и принудих ръцете си да слязат от тялото му. Аз го лекувах. Усещах топлотата да се втурва от тялото ми. Ръцете ми се плъзнаха по - надолу. Докоснах го и той беше започнал да става твърд. Хвърлих се от него. Тя го лекуваше. Тя усещаше неговата дължина, като нещо за лекуване. Борих се докато не паднах по гръб в тревата и не закрещях. Тялото ми се гърчеше и беше сякаш лявата ми страна не искаше да приеме дясната. Сякаш нещо се счупи в мен. Топлото присъствие растеше. Това второ тяло се опитваше да излезе на повърхността, опитваше се да пречупи повърхността. Звяра на Рейна се опитваше да излезе. Опитваше се да ме направи истинска лупа, но тялото ми не можеше да го задържи. Аз бях човек, няма значение колко много сила набуташ в мен, това няма да се промени. Ръце се протегнаха надолу към мен. Гласът на Ричард дойде много високо.
- Какво се случва с нея?
- Тя се бори с Мунина – каза Мариан. 
Чух гласа й да се приближава към лицето ми, но не можех да я видя. Беше сякаш светът беше покрит с тъмнина. 
– Не се бори Анита. Каквото и да се случи тази вечер, утре ще мога да ти помогна. Дай му живот или Мунинът ще те убие.
- Анита, моля те, моля те. – Повтаряше Ричард.
- Тя ще те убие, ако може. Тя сама ще ти изкопае гроба, Анита. Спри да се бориш. Прегърни я или тя ще те унищожи.
Изкрещях:
- Не!
Тогава внезапно, можех да виждам отново. Гледах към три тъмни линии. Те бяха осветени от луната светлина. Изглеждаха сякаш светеха като слънца, само че по - меко. Лежах много спокойно, гледайки ги всичките. Ричард държеше рамената ми. Върн краката ми. Шанг - Да дясната ми ръка. Луси лявата. Гърчех се. Помня това. Мариан беше коленичила до лицето ми, държеше лицето ми много спокойно между двете си ръце.
- Анита? – Тя го изрече като въпрос.
- Тук съм. 
Гласът ми беше тих, но ясен. Усещах празнотата и светлината, но не бях сама. Не бях глупава. Мунина не беше напуснал. Не беше свършило.
- Мунина няма ли го? – попита Ричард.
Мариан поклати глава.
- Все още е тук.
Накара ме да се замисля повече от къде тя знаеше.
- Да я оставим ли да се изправи? – попита Върн.
- Анита? – попита Мариан.
- Оставете ме.
Те ме оставиха, бавно, почти сякаш се страхуваха. Страхуваха се от мен или за мен, не бях сигурна кое от двете. Другите се отръпнаха от мен. Само Ричард остана коленичил. Облегнах гърба си на него и го оставих да ме държи в ръцете си. Затворих очите си и го оставих да премахне всичко просто незабавно. Никога не съм чувствала нечии ръце толкова безопасни като неговите. Кракът ми докосваше нещо в тревата. Бутнах го достатъчно, за да разбера, че това бе ножът ми. Сложих го в ножницата. От другата страна Джейсън каза:
- Тук е другият – той го държеше с острието нагоре.
Отидох при него, взех ножа от ръката му. Можех да усетя, че всички ме гледат. Сякаш бях нещо ново и несигурно, което просто можеше да се покаже. Сложих и второто острие в ножницата. Джейсън ми се ухили.
- Не приемай това грешно, Анита, но някой ден ще ми хареса това да стане наистина.
- Защо не тази вечер? – попитах.
Той погледна нагоре към мен.
- Какво каза?
Пресякох сечището. Почувствах техните погледи да следват движението ми. Миришех на кръв, сила и плът, а нямаше нищо по - атрактивно за върколаците. Ричард стоеше там в дънките и ризата си. Косата му беше на вълни по раменете му, меко, богато кафяво на луната светлина. Грабнах в шепа част от тениската му и принудих лицето му да се наведе достатъчно, че да го целуна. Целувката беше дълга и пълна и той усети всичката кръв, която аз бях усетила. Всичката плът, която бях докосвала. Дръпнах блузата от панталоните му в дълго движение, прокарвайки ръцете си по голия му стомах, по гладката твърдост на гърдите му. Той хвана ръцата ми и ги дръпна.
- Какво не е наред с теб?
- Тя не е ли достатъчна за теб? 
Беше Луси, която закрачи към нас. Впечатляващите й гърди се бяха стегнали под материята на потника й. Тя или имаше много големи зърна или й беше студено, защото очертанието й на блузата беше чисто, дори и през замъглената светлина. Погледнах към Ричард. Аз спях с Жан - Клод. Той спеше с Луси и Мира. Да не забравяме Мира. Беше честно да имаме чужди любовници. Наистина. Но го мразех и го мразех с ума си. Мразех, че го искам. Мразех, че го правех с Жан - Клод и не бях щастлива с това. Мразех знанието, че дори да бях с Ричард, Жан - Клод щеше да ми липсва. По дяволите, нямаше значение какво правя. Знаех, както се бях вгледала в нея, че дланите който държаха ръцете ми с тази гладка сила са обгръщали тези големи и заоблени гъри. Знаех, че тя го е докосвала, целия. Че тя го е държала гол в нея. И знаех, че ревността беше достатъчно силна, че единствената дума, която съвпадаше беше омраза. Дръпнах се от Ричард и извадих един от ножовете.
Шанг - Да се придвижи напред сякаш щеше да пристъпи между нас, но Ричард го спря и го накара да отстъпи. Той просто погледна Шанг - Да, докато не отстъпи от обхвата, но можеш да кажеш от изражението на лицето му, че не беше щастлив от това. Не го винях. Ричард се обърна към мен, погледна ме, но не направи никакво движение, за да се защити. Не знаех дали не вярваше, че ще го нараня или беше сигурен, че не можех. Аз бях сигурна, че мога. Ръката ми беше надолу, като за удар, преди да мога да се спра. Ударих през ризата му, но дълбоко - кървеше. Той трепна, очите толкова загубени, наранени. По дяволите. Шанг - Да беше там и беше Ричард, който се бореше с него. Ричард го държеше да не ме хване, да не ме обезоръжи, да не ме нарани. Сложих върха на острието срещу гърдите си и натиснах на долу към сърцето си. Болката беше остра и внезапна, но беше плитко. Не болеше. Кръв потече между гърдите ми като тънко ручейче. Тя беше много тъмна върху бялото на кожата ми. Ричард тръгна към мен и Върн го хвана.
- Това е нейният избор – каза Върн.
- Не е неин. На Рейна е – каза Ричард.
Но този път той грешеше. Рейна най - накрая беше намерила нещо, което отговаряше и за двете ни. И двете искахме Ричард да страда. И двете се чувствахме измамени. И нито едната нямаше правото. И двете го бяхме предали по нашите си начини. Думи които не знаех излезнаха през устните ми.
- Твоето сърце е мое, моето е твое. Лупа за теб, Улфик. Но твоето легло не е мое. – хвърлих ножа в земята и той се забоде.
Можех да усетя острието в земята, сякаш се тревожех за големия спящ звяр. Силата се спусна през мен в земята от мен, и нещо се освободи и потече в мен. Бях замаяна и коленете ми бяха толкова слаби, че падах. Вгледах се в Ричард, все още бореща се и казах:
- Помогни ми – но беше прекалено късно. 
Усетих Мунинът да духа навън като вятър. Докосна всеки мъж. Можех да усетя телата им да реагират. Знаех, че Рейна я нямаше и ако тя беше тук миналата нощ да застане на мястото си, не можеше да направи по - добър избор. Да ме убива на части беше перфектното отмъщение. Паднах на колене, борейки се да не довърша ритуала, но можех да ги усетя в тъмнината, горящи от нетърпение. Аз им давах миризмата и не беше просто кръв. Думите излизаха през устата ми като бутнати с ръка. Всяка дума беше избутвана, докато болеше да ги изговарям.
- Принуди ме отново, ако можеш, мой Улфик.
Погледах го и видях погледа на лицето му. Беше див и част от мен се радваше. Бог да ми е на помощ. Собствената ми ревност й беше дала ключа към мен. Погледнах към очертанията от тъмнина. Можех да ги усетя като растящо усещане във въздуха. Беше като въздуха преди буря, толкова плътен, че беше трудно да дишаш през силата. Можеш да усетиш растящата мълния във въздуха, идваше по - близо, но тази буря чакаше мен. Чакаше ме да помръдна. Мариан беше зад мен.
- Стани – каза тя.
Преборих се да се изправя на крака и тя ми помогна.
- Сега, тичай – каза.
Погледнах я.
- За какво говориш?
- Ти се обяви за Фрежия. Сега бягай, преди те да загубят търпение и да те вземат тук.
Знаех какво имаше предвид тя, но трябваше да го кажа на глас:
- Да ме вземат?
- Ако Мунинът не дойде отпред, той ще го насили, но това все още ще се случи. Сега, върви! 
Тя ме бутна в тъмнината. Спънах се и се огледах около сечището за последен път. Лицето на Ричард беше измъчено, ужасено. Шанг - Да беше до рамото на Ричард и беше ядосан. Ядосан на мен. Лицето на Джейсън беше по - неутрално от колкото някога го бях виждала, сякаш се страхуваше да видя какво чувства. Видях лицето и на Роланд. Бях го срещнала два пъти за един час, но лицето му не беше неутрално. Беше гладен, предвкусващ. Знаех какво правят. Някой, някъде щеше да ме има освен, ако не ги убия. Две сребърни остриета и цяла глутница вълци. Не беше равно. И Ричард щеше да направи всичко, което може за да ме спаси, всичко.
- Шанг - Да – казах.
Високият мъж ме погледна. Можех да усетя тежестта на погледа му в тъмнината.
- Животът на Ричард значи много повече от моята безопасност, Шанг - Да. Не го оставяй да умре! – казах.
Той ме гледаше, тогава кимна леко. Мариан грабна ръката ми и каза:
- Върви!
Тръгнах. Хвърлих се в дърветата, в тъмнината и тичах. Тичах, докато не можех да виждам в тъмнината. Хвърлях се в наполовина забележими процепи, доверявайки се на гората по начин, по който се доверявате на водата, знаете


27 ГЛАВА
Вой проряза тъмнината. Имаше ръмжене и остро скимтене, и се отряза бързо, така че знаех, че някой е наранен или може би мъртъв. Дали те наистина щяха да се избият един друг за привилегии? Истинските вълци не правят такива глупости. Само хората можеха да вземат приятни сигурни животни и да ги превърнат в нещо по - лошо.
Подхлъзнах се на един пън, който беше по - голям от колело на кола. Паднах, изтягайки се. Лежах за момент на земята, спрях дъха си и нямах ни най - малка идея какво правех. Не можех да чуя върколаците или да ги усетя под ръцете си. Знаех, че те бяха някъде там. Притиснах се срещу грамадният дъб, ръцете откриха отвор. Беше частична кухина. Плъзнах се в черния отвор, ръцете с ножа пред мен, наполовина очаквах да срещна миеща мечка или змия, но там нямаше нищо освен усещането за студено, изгнило дърво до голия ми стомах и тежестта на дървото около мен. Знаех, че те ще ме намерят. Това беше определено. Може да им отнеме повечко време да ме извадят от дупката. Аз щях да опитам да си спечеля време. Дори не бях сигурна, че времето беше това, от което се нуждаех. Нуждаех се от план, а нямах такъв. Мунинът мислеше, че Ричард може да ни спаси. Тази мисъл ме плашеше повече от всичко. Ричард ставаше гнуслив, когато дойдеше време да убива. Мисълта, че той можеше да се убие докато се опитва да ме спаси беше почти по - лоша от това, да ме хванат. Вероятно бих оцеляла след удар. Не бях сигурна, че ще оцелея след смъртта на Ричард. Разбира се, може би, никога нямаше да бъда ударена, може би щях да скоча до изхода. А може би, нямаше да оцелея. Чух ги да се движат около дънера. Повече от един, може би двама. Трима, четирима? По дяволите. Нокти разкъсаха гниещия дъб и аз изпищях, нисък звук, почти момичешки. Чух един от тях да се завъртя по земята. Усетих вдигането на енергия сякаш той се променяше към вълчата си форма. И беше точно така. Ако загубиш човешката си форма преди лупа да ти е представена, ти не си другар с нея. Ставаш кожен и губиш. Правилата за Фрежиа е да не бъде човек, който няма друг облик. Зверовете бяха изпускани толкова близо до пълнолунието със секс и насилие във въздуха. Може би бяхме изгубили половин или цяла дузина, към техните зверове. Цялата глутница на Върн имаше петдесет вълка, дузина помагаха. Нещо тежко удари едната страна на дънера. Принудих се да не крещя. Най - малко беше подобрение. Чух звуци от борба. Най - малко двама от тях се биеха. Но бях почти сигурна, че там бяха трима. Битката спря и имаше тежко изпукване сякаш нещо крехко и мокро се бе счупило. Тишината беше толкова тежка, а сърцето ми биеше шумно. Дънера мръдна. Аз замръзнах, сякаш само стоенето много неподвижно щеше да ме спаси. Накрая дънерът близо до краката ми, беше вдигнат във въздуха. Празнината ме криеше, държеше ме в капан на това което се вдигаше бавно във въздуха. Падналото дърво беше най малко около метър и деведесет. Не знаех колко тежеше, но беше тежко. Висок, брадат мъж го беше вдигнал. Той го избута над главата си, дланите поставени на дървото. Той се усмихна надолу към мен, зъбите му бяха бели под брадата. Гласът му беше ръмжащ.
- Излез, малката.
Малката? Изпълзях много внимателно из под грамадния дънер. Беше унищожително тежък. Силен трепет премина през цялото му тяло по пътя към краката. Не беше от усилието да държи падналото дърво. Стоях свита край краката му. Той трябваше да пусне дънера преди да може да ме докосне. Усмивката му се разшири, сякаш че не се придвижих далече от него беше добър знак. Бутнах ножа в корема му и го завъртях в него, правейки раната колкото широка мога да я направя. Той изглеждаше изненадан, докато падаше на коленете си и дървото падна върху него. Притискаше го към земята и не исках да виждам дали той можеше да излезе отдолу. Имаше две тела на земята.Черепът на мъжа беше разбит и гъсто нещо заедно с кръв течеше по земята. В тъмнината всичко беше сиво и черно. Вторият мъж можеше и да има пулс, но не проверих. Бягах. Усетих втурването на въздуха и погледнах виждайки синьо движение. Мъж ме удари от едната страна, отхвърляйки ме настрана. Бях по гръб с него върху мен, едната ръка ме притискаше. Имах секунда да разбера че това е Роланд, тогава го разсякох с ножа. Той се отдръпна назад по – бързо, отколкото можех да видя и юмрука му внезапно удари брадичката ми.
Не припаднах, но тялото ми се отпусна. Ножът падна от пръстите ми и не можех да се спра. Част от мен крещеше безмълвно. Другата част казваше „О, какви хубави дървета.”. когато можех да се движа отново, дънките ми бяха на половина на бедрата ми. Единственото нещо от това, което ме бе задържало да не съм без дънки, бе че платът е напоен и мокър от кръвта. Мокрите дънки се белеха бавно.
- Роланд, не прави това.
Той продължи да бели дънките ми сякаш не бях казала нищо. Не исках той да ме удря отново. Имаше проблем с дърпането на дънките ми през найките , защото те не бяха достатъчно широки, за да преминат през маратонките. Вдигнах се на лактите си и се опитах да бъда приятелска, разумна, и се чудех къде, по дяволите, ми беше ножа.
- Роланд, Роланд, трябва първо да свалиш обувките. 
Може би, ако му помогнех, щях да получи допълнителни точки. Най - малкото може би можех да спечеля време. Къде беше Ричард. Роланд хвана дънките ми с едната си ръка, ефикасно ги издърпваше през краката ми.
- Защо ми помагаш? – попита той. 
Гласът му все още беше прекалено дълбок за тънките му гърди, думите му все още бяха внимателни. Нервната енергия все още течеше по кожата ми, вибрираше като лятната топлина по пътя. Той не беше различен, но всичко останало се беше променило.
- Може би просто не искам да ме удариш отново – казах.
- А аз не искам да бъда пробождан – каза той.
- Достатъчно честно.
Ние стояхме, гледахме се един друг, аз облегнала се на лактите си, той коленичил на колената си. Беше почти сякаш той не знаеше какво следва. Мисля, че не бе очаквал да ме успокои. Плач, ярост, може би желание, той беше готов за това, но аз не му давах нищо. Аз бях любезна, помагаща, сякаш ми бе поискал наставления за ресторант, който знаех. Дори се усещах спокойна, странна. Имаше нещо във въздуха, сякаш това нямаше наистина да се случи. Ако той ме докосваше, щеше да изглежда реално, но колкото по - дълго стоеше там и ме гледаше, толкова по - дълго аз щях да съм добре. Той притисна дънките ми с коляното си и започна да сваля тениската. Тениската беше добре. Бях наред с това. Той имаше приятни гърди, приятни за гледане. Докато панталоните му си оставаха върху него, аз бях добре. Къде, по дяволите, беше Ричард.
Той разкопча копчето на панталоните си, а моите нерви просто не бяха достатъчно добри. Не исках да се опитвам и да се свързвам с Ричард в случай, че той се биеше. Използването на белезите беше разсейващо. Но аз исках някаква помощ. Обзалагам се, че Роланд не носеше нищо отдолу. Спечелих облога. Изпратих повик към Ричард и той се биеше. Виждах през неговите очи за няколко секунди. Той се биеше с Ерик. Страховито. Пречупих контакта, колкото бързо можех, но знаех, че това му е струвало секунда концентрация - така беше при мен. Роланд бутна дънките си до коленете и изглежда помисли, че това е достатъчно, защото започна да пълзи нагоре по краката ми. Това беше „романтично”. Не беше Ричард този, който дойде да ме освободи. Беше мъж, когото не познавах. Той хвана Роланд, точно както той бе хванал мен. Те се завъртяха от мен и надолу по - малкото наклонение към кухината. Започнах да дърпам дънките си, бързо колкото можех. Имаше движение зад мен и аз се обърнах, дънките ми бяха до коленете ми и ножа не се виждаше. Беше Зейн едната си ръка държеше стегнато към гърдите. Натаниел излезе от тъмнината зад него. Последният държеше едната си ръка към мен.
- По бързо.
Побързах. Натаниел пое ръката ми и ме дръпна в дърветата. Той бягаше като разливаща се течност през всяка клонка и сянка. Опитах се да стоя до него, доверявайки се, че моето тяло можеше да премине през отворите, през които неговото можеше. Скачах когато той скачаше, накланях се, когато той се накланяше, дори и, ако не можех да видя пречката. Неговото нощно зрение беше по - добро от моето и аз не задавах въпроси. Усещах Зейн зад нас, следеше ни като сянка. Няколко души извиха от наше дясно. Натаниел ме дръпна по - бързо през дърветата докато не паднах напред, клон разряза бузата ми. Не улучи окото ми.
- По дяволите, Натаниел.
- Те идват – каза той.
- Знам. – Докоснах с ръка блузата си и я дръпнах покрита с кръв. – По дяволите.
- Няма да ги оставя да те вземат – каза Натаниел.
Погледнах го. Той беше само осем сантиметра по - висок от мен. Със сигурност не беше много по - тежък от мен. Там имаше мускули, но той беше малък. Височината се броеше, когато се биеш.
- Те ще те убият, Натаниел.
Той не ме погледна, просто продължаваше да гледа в тъмнината сякаш можеше да чуе нещо, което аз не можех. Зейн се облегна на дървото, погледна ме. Здравата му ръка триеше другата сякаш го болеше. Обзалагам се, че пареше.
- Ако те те вземат, ти ще се бориш – каза Зейн. – Те ще те убият. – Той затвори очи. – Това е един от тези пъти, когато не можеш да се защитиш сама, но може би ние можем.
- И двамата ще умрете – казах.
Зейн сви едното си здраво рамо, небрежно, сякаш нямаше значение. Помислих си, че всичко щеше да свърши, ако правех секс. Щеше да свърши тогава, само тогава. Рейна дойде обратно с пълна сила, разля се през мен. Тя искаше Натаниел и не можеше да го има не и с моето тяло. Да чукам Натаниел е като да се задявам с дете. Нямаше да го направя. Зейн. Зейн щеше да го направи. Рейна винаги е била непостоянна. Получих внезапно изображение, което ме накара да се изчервя. Имаше ли някой, с когото Рейна не беше спала? Нямаше да го направя с никого от тях. Нямаше начин. Тогава те щяха да умрат. Не бях сигурна, че това беше моя мисъл или на Мунина. Така или иначе, бяхме прави. Джейсън изкуцука в полезрението ми. Знаех, че е той просто по формата на рамената и косата му. Или аз не го бях излекувала напълно или той се беше бил. Може би и двете. Прекъснах контакта преди да съм свършила. Мунинът запазваше дълбокото лекуване чрез секс. За нея това беше нещо като заплащане. Няма заплащане, няма лекуване. Като търговците на лекарства, които даваха просто да се вкуси. Джейсън ми даде много страна усмивка и спря при дърветата близо до Зейн и Натаниел. Той се плъзна надолу, докато не седна с гръб облегнат на стъблото на дървото и въздъхна. Всичките го погледнахме. Откъснат писък върна погледите ни в дърветата. Някъде там, наблизо се биеха. Друг вик проряза спокойния и горещ въздух. Звукът беше толкова близо, че ме накара да настръхна. Дърветата, при които се оказахме, бяха в края на хълма. Беше близко.
- Хижите просто по-нагоре ли са?
- Да – каза Зейн.
- Ако отидеш в хижите, те ще те последват – каза Джейсън. – Не може туристите да видят това.
- По дяволите, на това – казах – Някои от тях няма да ни последват там, заради туристите. Отиваме.
- Това няма да свърши, докато някой не спечели – каза Джейсън. 
Той звучеше уморено или може би обезкуражено.
- И там има два вампира, които са на моя страна. 
Тръгнах нагоре по хълма. Зейн и Натаниел ме последваха по петите. Джейсън просто седеше там. Бяхме на една четвърт на пътя нагоре по хълма преди той да се изправи и да ни последва. Когато всичко свършеше, щях да питам какво не е наред. Точно сега, нямаше време. Фигури се появиха през дърветата. Зейн ме бутна леко по гърба.
- Бягай – каза той. – Аз ще ги забавя.
Натаниел се обърна с него, с лице надолу към тъмнината и опасността.
- Не – каза Зейн – отиди с нея Натаниел. – Той ме погледна. – Аз научих какво значи да си алфа. Натаниел не знае как да се бие.
Натаниел гледаше от единия към другия. Най - накрая се установи върху мен.
- Какво искаш от мен да направя?
Помислих за това за секунда, изучавайки внимателно лицето на Зейн.
- Бих ти казала да дойдеш с мен, но няма да оставя Зейн.
Протегнах се назад и докоснах ръката на Зейна.
- Няма да те оставя да умреш.
- По дяволите Анита, ако ти не си тук, те няма да ни убият. Те просто ще ни наранят и ще тръгнат след теб – каза Зейн.
- Някакъв вид стръв – казах.
- Да.
- Не умирай заради мен, става ли?
- Ще направя най - доброто – каза Зейн.
Стиснах ръката му.
- Не прави най - доброто, просто не умирай. Ти, кое от двете избираш – казах на Джейсън.
- Трябва да остана с теб - заповед на Ричард.
- Защо?
Той поклати глава и погледна назад към тъмните фигури, които идваха все по - близо.
- По - късно. Сега, трябва да мърдаме.
Той имаше право. Ние се придвижихме и оставихме Зейн сам в тъмнината с най - малко пет фигури, които се движеха през дърветата. Те се спускаха бързо докато ние приближавахме края на хълма. На върха паднах на колене и с пълна скорост минахме през чакъленият паркинг.
Помислих си, „Деймиън”. Отвори вратата, сякаш го бях викнала. Той стоеше там с изненадан поглед на лицето си. Не е честа гледка да видиш хиляда годишен вампир да се изненадва. За момент си помислих как изглеждахме. Аз кървях, носех само черен сутиен и напоени с кръв дънки. Джейсън тичаше с забележимо накуцваше, Натаниел тичаше зад нас. Ние преминахме през прага на вратата. Деймиън заключи вратата зад нас. Той заключи без да му казвам. Умен вампир.
- Какво ... – започна да казва той.
- Блокирайте прозорците и вратата – казах.
Ашър грабна тежкото дървено бюро сякаш не тежеше въобще и го сложи пред прозореца.
- Имаме ли пирони или аз ще трябва да го държа на място.
Нещо удари прозореца, разбивайки стъклото около края на бюрото като блестящ дъжд. Деймиън се присъедини към него и те притискаха бюрото срещу прозореца. Вратата потръпна сякаш нещо се хвърли върху нея.
- Няма да го направи навреме – каза Джейсън.
Натаниел стоеше по средата на стаята сякаш беше изгубен.
- Сега какво?
Вратата потръпна отново. Джейсън отиде при нея и я подпря.
- Натаниел, помогни ми!
Натаниел се присъедини към него, натискайки с рамото си треперещото дърво. Ръце преминаха през бюрото. Ашър пое едната ръка и счупи китката, както тя бе счупила дървото. Чу се писък и ръката се дръпна обратно. Той заговори сякаш не използваше цялата си сила, за да задържи бюрото срещу счупеният прозорец.
- Може ли да попитам защо местната вълча глутница се опитва да ни убие?
- Те не се опитват да ни убият – каза Джейсън. – Те се опитват да я изчукат.
Той се засмя както се бе облегнал на вратата. Нещо удари рязко вратата и Джейсън почти падна срещу внезапно спокойната врата. При прозореца също беше спокойно. Внезапно ужасно спокойна тишина, прекалено тихо, както казват старите хора.
- Какво става? – попита Деймиън.
- По - късно – каза Джейсън. Очите му изглеждаха почти диви. – Питай ме защо Ричард ми каза да стоя с теб.
Погледнах го.
- Добре, защо Ричард ти каза да стоиш с мен?
- Това ще свърши когато правиш секс с някой лъкой.
Погледнах го по усилено.
- Я отново.
- Ако изглежда сякаш някой друг ще те вземе първи, той ми каза да го направя.
- Да го направиш? –казах. Отидох при нощното шкафче. – Имаш предвид да го направиш с мен.
Джейсън погледна надолу и кимна. Отворих шкафчето и извадих Фаистара. Сложих го в предната част на дънките си, взех след това и Браунинга и махнах предпазителя.
- Нищо лично Джейсън, но аз имам различен план.
- Не казвам, че ми харесва плана – каза Джейсън. – Мога да си правя шеги с това, може да искам да бъда с теб, но Жан - Клод също е мой господар. Той ще ме убие.
Погледнах Ашър. Той кимна.
- Вероятно.
- А ако оставиш някой друг да ме вземе защото си станал неразположен? – казах го като въпрос.
- Ричард не убива лесно – каза Джейсън. – Но ако оставя някой да те изнасили, за това, той може да ме изключи.
Поклатих пистолета във въздуха, дулото насочено към тавана.
- Късмет е за теб, че съм въоръжена.
Джейсън кимна. Стъкло се счупи в банята.
- По дяволите! – бяхме глупави. – Стой на вратата – казах. 
Ритнах вратата на банята, вече гледах надолу по ръката си. Гледах към мъж, който се опитваше да прокара дългото си тяло през малкият прозорец. Ударих диво люлеещата се врата с едно бедно и стрелях в мъжа. Той изкрещя и падна назад през отвора. Извиках.
- Аз ще покрия този прозорец.
Звуци от битка дойдоха извън хижата. Писъците се превърнаха в ръмжене. Усетих вдигащата се енергия и знаех, че хората губеха човешката си форма. Можех да ги усетя, че се плъзгат надалеч, промъкваха се през дърветата. Можех почти да помириша мускуса на козината им. Мунина изплува обратно толкова внезапно и толкова чисто, че аз залитнах срещу вратата и използвах ръцете си за стабилност. Обърнах се от прозореца и погледнах през стаята, към Джейсън. Рейна беше добре с това. На нея не и пукаше кой. В случай, че Жан - Клод се наскърби това щеше да струва живота на Джейсън, това беше превъзходно. Плъзнах се надолу по вратата бавно, очите затворени, притиснала дулото на пистолета до челото си.
- Някой друг трябва да покрие прозореца – казах. 
Надявах се, че говоря на глас. Имах проблеми с говоренето. Джейсън трябва да го е усетил, защото никой от тях не попита какво не е наред. Почувствах Деймиън да докосва краката ми докато върви към банята. Усещах спокойното му преминаване да свива нещо ниско в стомаха ми. Погледнах нагоре към него и той замръзна на вратата сякаш беше усетил реакцията на тялото ми. Той погледна на долу към мен с котешко зелените си очи и аз знаех със сигурност, че ако му кажех да дойде при мен, той щеше да го направи. Не бях сигурна защо.
- Деймиън – каза Ашър – прозореца.
Деймиън стоеше там гледайки на долу към мен.
- Не мога.
- Заповядай му да гледа прозореца, Анита! – каза Ашър.
Застанах на колене, плъзнах ръце по краката на Деймиън. Прокарах ръката си по бедрото му и поклатих глава. Грабнах шепа от зелената му копринена риза и го дръпнах надолу към мен. Той коленичи от едната страна на тялото ми. Целунах го. Прекарах езика си деликатно през зъбите му. Бях усъвършенствала френската целувка с вампири. Практика, практика. Той се опита да не ми връша целувката. Успя да се дръпне достатъчно, че да прошепне:
- Имаш вкус на кръв, кръвта на чужди хора. 
Той заключи устата си над моята сякаш дишаше през мен. Дългите му бледи ръце обгърнаха лицето ми, плъзна ги по главата ми, в топлината на косата ми. Притиснах тялото си към неговото. Фаистара все още беше в предната част на панталоните ми. Пистолетът се допираше в слабините му. Притиснах се в него, докато той не издаде лек звук от болка. Браунинга бе загубен на пода. Чу се звук от прозореца на банята. Дръпнах се назад от целувката и Деймиън започна да прокарва устните си надолу по врата ми. Видях мъж да пълзи през прозореца, като през малък тунел. Дръпнах Фаистара от панталоните си и го насочих. Насочих го към челото му. Очите му се разшириха и той внезапно се плъзна назад в нощта. Ако не беше изчезнал толкова бързо, аз щях да го убия. Въпросът беше, какво правех аз. Устата на Деймиън се носеше над пулса на врата ми. Езикът му го облиза, милваше го. Той питаше за позволение. Но не беше видът кръв, който исках да даря тази нощ. Рейна не се интересуваше от просто отваряне на вени. Прокарах ръката си през дългата му кърваво червена коса и дръпнах лицето му рязко, така че да застане пред моето.
- Не проливай кръвта ми, чукай ме.
Ашър изкрещя:
- Жан - Клод ще го убие.
- Не ми пука. – в момента в който се чух да го казвам се отдръпнах назад. 
Беше като да бутам някаква мокра завеса, която бе покрила лицето ми, задъхваше ме, опитваше се да се залепи по тялото ми и да ме задържи, да ме удави. Пропълзях далеч от Деймиън в стаята. Казах:
- Гледай проклетия прозорец, Деймиън и стой далеч от мен.
Той стоеше на вратата, несигурен. Ашър каза:
- Чу какво каза господарката ти. Направи го!
Чух го да ходи в банята. Чух ботушите му да минават по счупеното стъкло. Стоях на четири крака с глава надолу, задъхвах се. Фаистара все още беше в едната ми ръка. Стиснах го, докато не ме заболя ръката. Чувствах пистолета срещу кожата си. Това беше реално. Това беше истинско. Рейна беше мъртва. Тя беше просто друг вид призрак, по дяволите. Чух някой да пълзи към мен. Дигнах главата си и открих Натаниел да ме гледа с лилавите си очи. Изпищях и пролазих далеч от него. Той беше жертва, а Рейна обичаше жертвите. Държах ръката си вдигната да го предупредя. Накрая бях с гръб срещу леглото, стисках пистолета с двете ръце, люлеейки се назад напред. Натаниел пълзеше към мен. Той пълзеше сякаш имаше мускули на места, на които се предполагаше че няма, грациозно се виеше почти като змия, сякаш гръбнака му беше на прекалено много части. Доближи лицето си толкова близо до моето, че когато проговори можех да усетя дъха му върху лицето си.
- Аз съм твой, Анита. Ти си моята Нимир Ра. Моята кралица.
Той беше много внимателен да не ме докосне. Стоеше на няколко сантиметра от мен и чакаше решението ми, но не беше мое. Опитах се да му кажа да се отдръпне от мен, но гласът ми не работеше. Не можех да говоря. Не можех да се движа. Всичко което можех да направя е да задържам последния си контрол и да не преместя устата си напред. Борех се с всичко, което ми бе останало да не целуна Натаниел. Защото каквото и да е, аз падах в него. Мунинът се носеше надолу по мен. Дори собственият ми контрол не беше безграничен. Не исках да е Натаниел. Това ми помагаше да се държа. Почука се на вратата. Беше толкова неочаквано, че изкрещях. Изкрещях бутайки Натаниел обратно на колене, беше малко по - надалеч, но все още беше прекалено близо. Ашър попита:
- Можеш ли да отвориш?
Поклатих глава, не като не, но не можех да говоря. Не можех да мисля. Борех се прекалено силно да не хвърля дрехите си и да не изчукам, някого в стаята. Това взимаше цялата ми концентрация. Може би Ашър осети това, защото каза:
- Кой е? – много спокойно.
Мисля, че отговора шокира всички ни.
- Ричард е.
Джейсън се изправи на крака, отваряйки вратата, преди някой да му каже да го направи. Външната повърхност беше надрана и счупена. Ричард стоеше там. Тениската му беше на парцали, все още прилепваше по рамената му, но под разкъсаното можете да видите кървавите рани по кожата му. Той премина през вратата малко нестабилно. Зейн и Шанг - Да дойдоха зад него. Зейн изглеждаше ненаранен, но на лицето на Шанг - Да имаше разрез от челото до брадичката. Очите му стояха в маска от кръв. Той затвори вратата и погледна към мен с студените си очи. Радвах се да ги видя всичките. Но не можех да се движа. Мръднех ли всичко свършваше. Използвах всичко, което имах за да седя просто там където бях. Ако мръднех някак, контрола изчезваше. Сълза се плъзна от едното ми око и падаше в топла линия надолу по бузата ми. Погледнах към Ричард и исках да кажа толкова много неща, а не можех да кажа нищо. Думите щяха да ме разкъсат на хиляди парчета. Ричард вървеше към мен. Застана над мен, гледайки надолу. Аз не го погледнах. Той не толкова коленичи, колкото просто коленете му се свиха пред мен. Сложих ръката си за устойчивост на него и Мунинът пресече кожата ми като горещ пламък. Фаистара падна на пода с тракване. Грабнах в шепа разпокъсаната му тениска, хващайки я на топка в юмрука си и го дръпнах през тези последни сантиметри, за до целуна. Устните му бяха сухи. Облизах ги и прекарах езика си по тях, докато не станаха мокри и кадифени. Плъзнах ръцете си през разкъсванията по пътя до сърцето му. Дъхът му излезе в остро изсъскване сякаш го болеше. Той грабна китката ми. Плъзнах другата си ръка по разкъсванията, намирайки друга рана. Той грабна и двете ми китки с ръцете си. Забравях колко дълъг е Ричард. Той не изглеждаше заплашително физически, но можеше да държи и двете ми китки с едната си ръка. Принуди китките ми да се върнат от страните си. Опитах се да дръпна ръцете си, да ги освободя, но захватът му се затегна. Той се наведе над мен, но не за да ме целуне. Облиза края на раната от нож на гърдите ми. Изпъшках, наполовина от болка, наполовина от удоволствие. Той плъзна устата си надолу, докато не стихна до горната част на гърдите ми. Ухапа нежно плътта ми, не достатъчно силно, че да ми остави белег, просто достатъчно силно, за да усетя зъбите му. Това ми докара слаб стон. Той вдигна лицето си и ме погледна. Пусна китките ми и сложи и двете си ръце на лицето ми. Хвана лицето ми между силните си ръце и ме принуди да погледна в тези перфектни, шоколадово кафяви очи.
- Анита, можеш ли да ме чуеш?
Опитах се да се преместя напред, за да го целуна, но ръцете му ме държаха стегнато. Ръцете ми откриха гърдите му, изследваха гладката плът, раните. Опитах се да притисна тялото си срещу неговото, но ръцете му държаха лицето ми и не можех да се приближа.
- Анита, Анита, говори ми! Там ли си? 
Захватът на лицето ми беше почти болезнен. Не бутнах Мунина на вътре. Паднах назад. Оставих Рейна да ме остави достатъчно, че да отговоря:
- Тук съм – това беше шепот.
- Искаш ли това? – попита той.
Започнах да плача. Големи, мълчаливи сълзи се плъзнаха надолу по лицето ми.
- Искаш ли ме сега, така? 
Той поклати лицето ми с ръцете си, сякаш можеше като ме разтресе да ме върне. Плъзнах ръцете си над неговите, които ме държаха докато плачех. Исках ли го?
- Да – това също беше шепот.
- Сега, така?
Въпросът беше твърде труден за мен. Обвих пръстите си около ръцете му, опитвах се да ги дръпна от лицето си. Започнах да дърпам ръцете си.
- Целуни ме, моля те целуни ме. Моля те Ричард, моля те! – плачех отново и не знаех защо.
Наведе се към мен, ръцете все още на страните на лицето ми. Той ме целуна. Устните му се притиснаха към моите, като топлина. Езика му се плъзна по устните ми и аз се опитах да се придвижа напред, но ръцете му се държаха. Той се навеждаше към мен, притискаше устата си към моята. Целуна ме, сякаш ме вкусваше, сякаш щеше да се разпростре в устата ми с езика си и устните си и да ме дръпне навън. Потръпнах в ръцете му от усещането за устата му. Затворих очите си, ръцете ми увиснаха от двете ми страни, оставих го да прави всичко. Ръцете му се плъзнаха, много бавно от лицето ми. Той не спря да ме целува, докато пръстите му се плъзгаха по голите ми рамена. Ръцете му се поколебаха над каишките на ножницата по гръбначния ми стълб, сякаш не знаеше какво иска. Отворих очите си, започнах да вдигам ръцете си, за да му помогна. Той ги хвана ги задържа надолу от двете ми страни.
- Ще те извадя навън – каза той меко.
Погледнах го. Можех да дишам само, колкото ми беше нужно. Исках голата му кожа да се притисне към моята. Грабнах част от разкъсаната тениска и я разкъсах още.
- Свали я.
Той поклати глава.
- Не още.
Исках да падне като лаком вълк, а той се контролираше. Можех да усетя нуждата му. Можех да усетя, че нуждата му беше голяма, колкото моята и той все още можеше да коленичи там, толкова близо, толкова много близо.
- Всички вън – нареди Ричард.
Бях забравила, че все още имахме публика. Ударих челото си срещу гърдите на Ричард. Ръката ми се плъзна по гърба му, опитвах се да се притисна сама към него. Ашър каза:
- А другите вълци?
- Сключех договор с Върн. Очакваше се за това.
Погледнах покрай широките рамене на Ричард към лицето на Ашър. Лицето му беше внимателно безизразно, празно, нечетливо. Помислих си: Какво криеше той? Но по - голяма част от мисълта ми беше заета с чувството за кожата на Ричард. Миришеше на свежа кръв. Беше прилепнал мирисът на земя и трева. Светлина, леката пот по тялото му. Нямаше съжаление. Беше единствено топлината на неговото тяло притиснато към моето.
- Ако я вземеш така, ще бъде много като изнасилване – каза Ашър.
- Опитах се много усилено да не бъде така – каза Ричард.
Ашър издаде някакъв звук, който може и да бе смях.
- Bonheur – каза той и напусна. 
Беше казал късмет. Той го каза на френски, което ме накара да си помисля за Жан - Клод. Толкова близо до горещината от тялото на Ричард, можех да го почувствам, че е твърд и готов, а аз мислех за Жан - Клод. Аз исках да се увия около Ричард. Исках да го дръпна около мен като одеало, но какво щеше да каже другият ми любовник? Мисълта избута Мунина по – добре, отколкото всичко друго беше направило. Месеци в леглото на Жан - Клод и аз все още исках Ричард. Аз го исках, не Рейна, не Мунина. Аз го исках. Исках го толкова силно, че не можех да помисля за нищо друго освен чувството за него в ръцете ми. Но аз не се страхувах, не и така. Не и с Рейна, която ме язди. Тя се изля над мен, като топъл вятър. Това беше нейната цена. Това. За това беше с нас за първи път от много време. Това дори от части беше нейно. Кожата ми ме болеше от докосването. Тялото ми ме болеше от нужда, която никога не съм знаела. Когато вратата се затвори зад тях, Ричард ме дръпна на разстояние от тялото си. Той ме държеше далеч от него с ръцете си на моите докато аз се борех да го приближа. Нуждаех се от него. Протегнах се към него, плачейки:
- Ричард, моля те, моля те.
Той ме придвижи бързо, докато не паднах върху горната част на леглото. Сложи ръката си по средата на гърба ми, държеше ме да се завъртя далеч от него. Подхлъзна каишките на рамената ми от канията на гръбнака ми надолу, плъзгаше ги по ръцете ми. Хвърли ги през стаята и те се удариха силно в стената. Тогава се облегна над мен, ръцете му от двете страни на леглото. Наведе лицето си, докато косата му не докосна лицето му. Изви тялото си по моето, ръцете му обвиха моите върху гърдите ми. Държеше ме с тялото и ръцете си, притискаше ме така, че да мога да усетя сърцето му да бие срещу гърба ми. Той прошепна срещу бузата ми.
- По всяко време, когато искаш да спрем, кажи го и ще свърши.
Издадох лек звук, като скимтене и казах:
- Чукай ме, Ричард, чукай ме, моля те.
Потръпване премина през тялото му до върха на главата и дъхът му излезе в дълга въздишка. Дръпна се достатъчно, че да разкопчае сутиена ми, тогава го плъзна бавно от раменете ми надолу по ръцете ми. Дръпна го от ръцете ми и той падна на пода. Ръцете му се плъзнаха по талията ми. Чувствах ги горещи. Плъзгаше ги бавно нагоре, толкова бавно, че исках да извикам. Ръцете му се разстлаха върху гърдите ми, хвана ги, мачкаше ги. Пръстите му се завъртяха по зърната ми и аз изплаках. Той ме обърна с лице към него, почти хвърляйки ме срещу леглото. Ръцете му се заключиха под задника ми и той ме вдигна все още коленичейки. Устата му откри гърдите ми. Езикът му ближеше зърното ми, бързо, мокро. Наведох се към него и устата му се плъзна над гърдата ми, смучеше я. Усещането за устата му върху мен беше почти прекомерно. Искаше ми се да изкрещя, да се свия, да кажа да спре и никога да не спира. Издадох звук, който приличаше на плач, когато той вдигна гърдата с едно дръпване, така че зърното ми да се опъне между зъбите му. Премести се на другата, грубо този път, използваше повече зъби. Той ухапа нежно меката тъкан, тогава облиза зърното ми, завъртя го с езика си. Ухапа го бързо и болезнено и внезапно бях на пода гледайки нагоре към него. Той коленичи над мен и сложи ръцете си в разкъсванията по тениската си и доразкъса отворите, показвайки твърдостта на гърдите си, на ръцете си. Имаше две рани от остри нокти, едната по - високо, а другата по ниско. Високата изчезваше над зърното му и там имаше изсъхнала кръв. Седнах и се протегнах към него. Не ме спря. Прокарах езика си по гърдите му, над раните и той изпъшка. Прокарах бързо езика си по кървящото зърно и когато той не ме избута заключих устата си около него и се хранех. Смучех раната да се почисти, дърпайки с достатъчно сила, че тя се отвори отново. Беше негов ред да изплаче. Той ме бутна по гръб на пода, нежно. Свали обувките и чорапите ми и аз го оставих. Сърцето ми биеше токова бързо, че болеше, биеше в гърлото ми като нещо заловено. Ръцете му отидоха в горната част на дънките ми. Когато разкопча копчето, това накара стомахът ми да се свие рязко. Той стисна панталоните ми и започна да ги плъзга надолу по бедрата ми. Помогнах му да дръпне изсъхващият плат надолу по краката ми. Дръпна дънките с последното движение и аз останах да лежа, не носех нищо друго освен черни бикини, които съвпадаха със сутиена. Той беше на коленете си, гледаше надолу към мен. Ръцете му отидоха към собствените му джинси, разкопча ги, но се поколеба
- Искам това от толкова много време, Анита. Искам те така, но. . .
Колкото и да се мразихме с Рейна, нейната същност и моята имахме момент на перфектно разбирателство. Отидох при него коленичила.
- О, не, няма да го направиш. Не давай всичкия си бойскаут нрав на мен, сега – ръцете ми стискаха панталоните му.
Той хвана ръцете ми, очите му претърсваха лицето ми.
- Това си ти отново.
- Да – казах. – Аз съм. – Дръпнах ръцете си от него и той ме остави. – Съблечи се за мен Ричард, остави ме да те видя гол.
- Ти си ме виждала гол и преди – каза той меко.
- Не и така. Без спиране, без въпроси.
Той се изправи.
- Това ще промени всичко за мен, Анита. Ще промени някои от нещата и за теб.
Покрих очите си с ръце и изкрещях леко.
- За Бога Ричард, спри да говориш. Искам ръцете ти по тялото ми. Искам те вътре в мен, толкова зле, че не мога да мисля. Как можеш да стоиш там и да бъдеш разумен?
Нещо падна върху лицето и ръцете ми. Бяха дънките и долното му бельо. Седнах и открих Ричард гол. Просто го гледах. Перфектно златисто-кафявата му кожа бе непокътната от извивката на дупето до стегнатите бедра, изпъкналите слабини, твърдата плът на гърдите и движението на рамената. Косата му падаше върху едната страна на лицето в златно - кафява маса, която оставяше другата половина в сянка. Изправих се и вървях към него. Бях уплашена. Нервна, не го покриваше. Уплашена и жадуваща. Сложих ръцете си на гърдите му и се вдигнах на пръсти предлагайки устните си. Целунахме се и движението накара телата ни да се приближат едно към друго. Усещането за твърдостта и голотата с нищо между нас освен черните дантелени бикини, ме накара да потръпна и да се дръпна от целувката. Ръцете му ме хванаха около кръста и ни притискаха един към друг. Тогава той внезапно коленичи, ръцете му дръпнаха бикините, движението беше толкова бързо, беше силно. Внезапно бях гола с него коленичил пред мен, гледайки нагоре. Имаше нещо в погледа му, който накара цялото ми тяло да се стегне. Сложи ръцете си от вътрешната страна на бедрата ми и разтвори краката ми. Плъзна ръцете си по бедрата ми, докато не хвана задника ми, поднасяйки слабините ми към лицето си. Положи буза върху мен, ближеше бързи линии по бедрото ми. Сърцето ми биеше толкова силно, че не можех да си поемам добре дъх, но можех да говоря.
- Моля те, Ричард, моля те. Моля те.
Той плъзна едната си ръка между бедрата ми. Пръстът му се плъзна в мен. Потръпнах, главата назад, очите затворени.
- Мокра си – каза той.
Отворих очите си и погледнах надолу към него.
- Знам – Гласът ми звучеше задъхан.
- Рейна беше така.
- Тя все още е – казах. – Накарай я да си отиде.
Той ближеше вътрешната част на бедрото ми, принуди ме да разтворя краката си просто, за да ме ближе, притискаше устата си към кожата ми. Първото докосване на езика му между краката ми ме накара да издъхна. Той ме целуваше там сякаш целуваше устата ми. Всичко с език и проучване. Ближеше ме с дълги, сигурни движения, тогава сякаш просто намери правилната точка и засмука. Можех да видя очите му да гледат нагоре към мен, докато го правеше. Имаше тъмна светлина в очите му, нещо по - примитивно, за което дори нямаше думи. Нямаше нищо от това да бъдеш върколак, всичко беше да бъдеш мъж. Пулсираща вълна премина през тялото му. Усещането беше поразително. Чувството беше толкова добро, че почти беше прекалено, удоволствието беше толкова голямо, че почти болеше. Той ме дръпна в устата си, докато топлината се разстилаше нагоре от слабините ми във втурвания, които оставяха свята замъглена и тогава с бяло покривало сякаш гледах през мъгла. С последната капка на удоволствието усетих Рейна да напуска. Мунинът си тръгна, когато Ричард ме дръпна на пода. Устата му блестеше. Той използва остатъците от тениската си, за да се изтрие
- Винаги мога да отида да си измия зъбите.
Просто поклатих глава.
- Да не си се осмелил. – вдигнах ръката си към него.
- Тя махна ли се? – попита той.
Кимнах.
- Просто аз, просто ние.
- Добре – каза той. 
Премести се над мен и положи голото си тяло по дължината на моето. Бе твърде висок за мисионерската поза. Имаше възможност да се задуша под него. Видгна се нагоре в някакъв вид избутващо движение и се плъзна в мен. Беше стегнат и мокър, а аз можех да усетя всеки сантиметър от начина, по който работеш в мен. Очите му ставаха поразителното кехлибарено на вълка. Бяха почти оранжево - златно срещу тена на лицето му. Той работеше, навътре навън, един, два, три пъти, нежно. Тогава бедрата му хванаха ритъм. Плъзнах ръцете си към задника му и го хванах, докато той буташе себе си в мен. Стиснах пръстите си върху гладката твърдост на плътта му. Помпеше по - бързо, по - силно, докато държеше повече от тежестта си на ръцете и раменете си. Вдигнах бедрата си да срещат неговото тяло. Без тялото му да ме притиска под него, можех да се движа. Ритъмът бе започнал между нас, вълна от движение и топлина и мускули, движещи се заедно. Нещо се отвори вътре в мен, в него. Усетих белезите между нас да се отварят като врата. Каквото усетих през вратата беше топло, 
 , златно, втурване на сила. Разля се над мен, в мен. Настръхна всяко косъмче по тялото ми, сякаш минаваше течащо електричество. Ричард ме вдигна в ръцете си, все още бе в мен. Наполовина ме носеше, наполовина ме хвърли на леглото. Той падна отгоре ми и аз се изгубих под топлината на кожата му и тежестта на гърдите му. Беше сякаш неговата сила яздеше кожата ми; всяко влизане изпращаше прилив на топла линия вътре в мен. Беше сякаш се къпя в златната топлина на тялото му, отвътре и отвън. Прорастваше във златно пулсиране с всяко навлизане. Пулсът се завъртя във вълна, която накара тялото ми да се стегне около неговото. Той се вдигна на ръцете си, само бедрата и краката му ме притискаха към леглото. Очите му все още бяха кехлибарени, все още не бяха човешки, а на мен не ми пукаше. Гледах звяра да се вдига през тези непознати очи. Гледах го как гледа надолу към мен от лицето на Ричард. Гледах мисълта да се плъзга през прекрасното лице и беше повече като за храна, отколкото за секс, не беше нищо свързано с любов. Ръцете му се свиха на леглото от двете ми страни. Чух плат да се къса, съдира. Обърнах главата си и видях ръцете му да се удължават, превръщаха се в онези нокти. Тези нокти разкъсваха дюшека с плътен, раздиращ звук. Погледнах нагоре към Ричард и не можех да задържа страха далеч от лицето си.
- Ричард – казах.
- Никога няма да те нараня. 
Прошепна го докато ръцете му се свиваха в леглото, части от белият дюшек подскачаха във въздуха. Казах:
- Ричард! – гласът ми беше по - висок, не паникьосан, но близо.
Той плъзна ноктите надолу по дължината на леглото и се дръпна, завъртайки се от мен. Той се завъртя на неговата страна в стегната топка. Ръцете му, ноктите му бяха дълги и тънки с пръстите му, които се бяха превърнали в нещо чудовищно и опасно. По дяволите. Прокарах ръцете си по гърба му.
- Съжалявам Ричард. Съжалявам.
- Няма да се променя по време на секс, Анита, но толкова близо до пълнолунието е трудно.
Той обърна главата си да ме погледне и очите му все още бяха кехлибарени. Ръцете му започнаха да се реформират, смаляваха се към човешки. Гледах ги да се променят, усещах вдигащата се енергия като вълна от маршируващи насекоми по кожата ми. Знаех, че ако го оставя така, той никога няма да се възстанови. Не беше моя загуба, не наистина. Това беше подкрепяне на най - дълбоките му страхове: това, че той беше чудовище и беше годен само за чудовища. Ричард не беше чудовище. Вярвах в това. Вярвах му, че няма да ме нарани. Вярвах му повече от колкото се доверявах на себе си понякога.
- Обърни се – казах.
Той просто ме гледаше.
Обърнах го за бедрата и той ме остави. Не беше напълно твърд сега. Нищо, като да имаш любовник, който крещи за помощ не премахва удоволствието. Докоснах го и той потръпна, затвори очи. Държах го в ръката си, движех я докато той не стана отново топъл и твърд. Плъзнах се над него и той беше почти прекалено голям от този ъгъл, почти прекалено много. Беше по интензивно с мен отгоре, измамно по някакъв начин. Слабо стенание избяга от него.
- Обичам те, Ричард. Обичам те.
Движех се над него с него толкова дълбоко в мен, че се чувствах сякаш бях способна да го вкуся. Ръцете му се плъзнаха около кръста ми, тогава към гърдите ми. Чувството за ръцете му върху мен докато яздя тялото му беше почти прекалено силно. Движех бедрата си нежно и бързо, и по - бързо. Принуждавах го да влиза в мен, твърдо и силно и дълбоко, докато не бях сигурна дали се чувствах добре или ме болеше. Усетих оргазма да нараства. Усетих го да ме изпълва като топла вода - чаша. Усетих го да се влива над мен в малко спазми. Дъхът на Ричард се промени, забърза се и аз знаех, че той е близо.
- Не още, - прошепнах – не още.
Той зарови пръстите си в леглото от двете ми страни. Усетих как кожата се променя. Усетих ги като малко освобождаване, като ехо на това какво правеше неговото тяло в мен. Ноктите разкъсаха леглото и чаршафите. Чух материала на дюшека да издава тежък, раздиращ звук и беше прекалено късно. Оргазмът ме хвана, спускайки се по гръбначния ми стълб карайки ме да изстена. Окъпа ме променяща се кожа, скачащи нерви, сякаш всяка част от мен се опитваше да напусне всяка друга част. За секунда, не усещах кожата, костите, нищо, освен топлото завъртащо се удоволствие и чувството за неговото тяло под мен. Само то ме държеше, само чувството за него вътре в мен в едно голямо спускащо напомняне къде бях, коя бях. Отворих очите си и открих неговите кафяви и човешки. Той вдигна ръцете си към мен и аз паднах върху тялото му. Лежах с главата на гърдите му и усещах ударите на сърцето му срещу бузата си. Лежах там, чувствайки пулсирането на тялото му под мен. Ръцете му ме държаха. Той се засмя и беше радостно. Той вдигна лицето ми към неговото и ме целуна, леко и внимателно.
- Аз също те обичам – каза той.


28 ГЛАВА
Топло. Той беше топъл. Той? Очите ми се отвориха широко и сънят се разпадна надалеч като счупено стъкло. Останах лежаща в леглото с биещото ми сърце и ръка с тен, която беше върху стомаха ми. Погледнах нагоре по ръката и открих Ричард по корем. Косата му бе паднала върху лицето, като завеса. Аз лежах по гръб, чаршафите бяха смъкнати до кръста ми, затиснати под ръката на Ричард. Вдигнах главата си нагоре и отрих картината „Слънчогледите” на Ван Гог закачена над леглото. Хижата на Ричард. Ние бяхме направили прекалено много щети в моята. Трябваше много силно да дръпна чаршафа, за да покрия гърдите си. Добре, Ричард беше видял цялото шоу снощи, но на сутринта, исках да се покрия. Бях смутена. Не много, ужасно смутена, а малко, объркано смутена. Разбрах, че лежа с ръката си пред гърдите, сякаш се криех. Ръката на Ричард изглеждаше много тъмна върху бледата бяла кожа на стомаха ми. Жан - Клод бе отбелязвал не веднъж, че кожата ми е почти толкова бледа колкото неговата. Имах достатъчно морални проблеми с правенето на секс с немъртъв. Единственото ми успокоение бе, че съм моногамна. Сега нямах дори и това. Блудството накрая пристигна, точно както баба ми Блейк винаги ме предупреждаваше. Този път тя беше права. Веднъж щом правиш секс с някого, сексът се превръща в по - възможен с други.
Завесите на хижата не затъмняваха напълно стаята. Сутрешните слънчеви лъчи падаха по белите чаршафи и покриваха леглото. Никога не бях виждала мъж на сутрешна светлина. Никога не съм спала с мъж и после да се събудя до него. Добре де, веднъж със Стивън, но бяхме напълно облечени с оръжия и лоши типове можеха да минат през вратата, това не е същото.
Дръпнах се от ръката на Ричард, експериментално. Мислите си, че след това което направихме снощи, аз ще съм смела, но аз почти се страхувах да го докосна. Аз имах сексуални фантазии за Ричард, но това ... това беше нещо голямо. Да се събудя до него, топъл и жив. Господ да ми прости, но аз ценях това. Докоснах ръката му толкова леко, че бе сякаш докосвам златна коса а не кожа. Докоснах леко точно над кожата докато там нямаше нищо освен голата кожа на горната част на ръката и рамото му. Прокарах пръстите си по топлотата на кожата му. Той беше невероятно топъл. Температурата на кожата му грееше, почти бе трескава. Почувствах го да се събужда, стягане в раменете и гърба му, което не беше там преди. Обърнах главата си и кафявите му очи гледаха надолу към мен през плътната завеса на косата му. Той се вдигна на лакътя си и гладката му коса се дръпна от лицето му. Той се усмихна, и беше същата усмивка, която ме е сгрявала до пръстите на краката стотици пъти.
- Добро утро – каза той.
- Добро утро – отвърнах. 
Дръпнах чаршафа над гърдите си без да мисля за това. Той дойде по - близо, което накара чаршафите до кръста му да се плъзнат надолу, разкривайки гладките му задни части. Той ме целуна, меко, гладко и потри лице надолу по бузата ми, докато дъхът му не беше топъл до ухото ми, тогава продължи навътре в косата ми. Даваше ми вълчото приветствие. Целуна ме леко надолу по врата и се спря на рамената ми, това беше всичко което беше открито.
- Чувствам те напрегната – каза той.
- А ти не си.– отвърнах.
Той се засмя и звукът ме накара да потръпна и да се усмихна по същото време. Беше смях, който никога не бях чувала от Ричард. Беше много мъжки, много ... нещо: притежателен, задоволен, може би. Усетих червенината да се катери по лицето ми. Започването на изчервяването ме накара да се чувствам глупаво за това.
- О, по дяволите.
- Какво? – попита той. 
Той се галеше по едната страна на лицето ми.
- Прегръщаш се с мен, Ричард. Сексът беше страхотен, но аз мисля за този момент, мисля за това, че ти ме държиш, че ме прегръщаш.
Усмивката му беше любезна, приятна. Той се обърна на едната си страна и дори чаршафът се върна до кръста му. Той се вдигна по - нагоре на ръцете си. Завъртях се на една страна, така че гърбът ми да е към него и да се притисне към топлотата на тялото му. Беше малко прекалено висок, за да се прилепи към тялото ми, но ние се намърдахме с много кикотене и глупави коментари, докато не намерихме позиция, в която не се чувствахме добре. Завих се с него около мен, потъвайки в топлите извивки на гърдите му и всичко останало, въздъхнах. Чувството за голите му слабини, притиснати към мен не беше толкова много възбуждащо, сякаш беше просто правилното чувство. Усетих притежанието на неговото тяло, на него. Исках да го държа така завинаги. Кожата му беше почти гореща.
- Чувствам те, сякаш имаш треска – казах.
- Пълнолуние е – каза той. – до довечера, когато луната ще е напълно пълна, основната ми температура ще бъде над тридесет и осем градуса (по Целзий).
Той избута косата ми настрана, докато не можеше да подуши задната част на врата ми. Това накара кожата ми да изтръпне. Загърчих се.
- Това гъделичка.
- Да – каза той – прави го. – Можех да го усетя да пораства срещу тялото ми.
Засмях се и се завъртях по гръб.
- Защо, г - н Зийман, вие изглежда се радвате да ме видите.
Той се наведе за целувка.
- Винаги.
Целувката прерасна, превърна се в нещо повече. Аз преместих тялото си към неговото и обвих единия си крак около задника му, когато се дръпна назад, заставайки на колене.
- Какво не е наред? – попитах. 
Ние вече се бяхме установили снощи, след като беше малко късно, че съм на хапчета. Той беше приятно ужасен, когато мислеше за това. Върколаците не могат да получават или разнасят болести. Единственото предпазване е от бременност, така че съм в безопасност. Което и обяснява защо не се притеснявах да ближа кръв от ликантропа миналата нощ. Противно, но не и опасно.
- Не мога – каза Ричард.
Погледнах надолу по дължината на тялото.
- О, видях че си готов.
Той се изчерви.
- Видя ме снощи, Анита. Един ден до пълнолунието и контролът ми ще бъде по - лош, не по - добър.
Легнах обратно по гръб.
- О. – Бях разочарована. 
Преди минути се притеснявах, че бяхме се отдали на страстта си, а сега съжалявах, че няма да го направим отново. Доверете ми се да бъда логична за мъжете си.
- Радвам се, че ти също си разочарована – каза той. – За минути си помислих, че ти ще се изправиш от леглото, казвайки каква огромна грешка сме направили и ще се върнеш при Жан - Клод.
Покрих очи с ръцете си, тогава се насилих да погледна Ричард докато говорех. Той стоеше, изглеждайки твърде прекрасен за думи, но аз не можех да се оставя да се подхлъзна. Ако той си мислеше, че това означава, че ще зарежа Жан - Клод, не можех да се оставя да се подхлъзна. Но исках.
- Какво мислиш че означава снощи, Ричард?
Усмивката му увехна по краищата, но разочарованието не беше напълно.
- Това значеше нещо за мен, Анита. Мисля, че значи нещо и за теб.
- Така е. Но ...
- Но Жан - Клод – каза Ричард меко, сякаш казваше някой си.
Кимнах, държейки чаршафите до гърдите си.
- Да.
- Можеш ли да се върнеш и просто да се срещаш с него след снощи.
Седнах, протегнах се към ръцете му. Той ги пое.
- Липсваше ми толкова много, Ричард. Сексът беше приятен, но ...
Той повдигна вежди.
- Приятен, просто приятен?
Усмихнах се.
- Беше чудесен и ти го знаеш. Както и знаеш, че не това имах предвид.
Той кимна, косата му се плъзна пред очите му. Той я дръпна назад.
- Ти също ми липсваше. Загубих уикендите си без теб.
Притиснах ръката му към бузата си.
- Аз също.
Той въздъхна.
- Така че ти ще бъдеш и с двама ни?
Оставих ръката му да падне в скута ми, все още я държах.
- Ти си за това?
- Може би. – той се наведе и целуна челото ми, толкова нежно. – Не искам от теб да го зарежеш  и просто да излизаш с мен.
Докоснах лицето му.
- Знам, и съм и двете, облекчена и смаяна. Благодаря ти, че не ме молиш за това.
Той се дръпна назад достатъчно, за да вижда лицето ми ясно. Изглеждаше много сериозен.
- Ти не обичаш ултиматумите, Анита. Ако те притисна, ще изгубя.
- Защо искаш да спечелиш, Ричард? Защо просто не ме зарежеш?
Той се усмихна.
- Сега тя ми дава избора. 
- Дадох ти избора и преди – казах. – Имам предвид, знам защо Жан - Клод ме слага с него. Помагам за основната му сила. Ти ще си по - добре, ако си избереш приятна, безопасна върколачка за твоя лупа. Аз наранявам твоята основна сила.
- Аз съм влюбен в теб. – каза той просто.
- Защо се чувствам сякаш трябва да се извинявам за това? – попитах.
- Бях започнал да мисля много за това, защо не мога да те намразя. Защо не мога да те оставя да си отидеш.
- И? 
Дръпнах чаршафите около мен, за да не бъда гола. Ако някъде в този разговор той ме зарежеше, не исках да бъда гола. Глупаво, но истина. Голотата изглежда не притесняваше Ричард. Всъщност това разсейваше мен.
- Нуждая се от човешка приятелка. Нуждая се от някого, който не е чудовище.
- Има много хора, които ще се радват да се притиснат до теб, Ричард.
- Открих това – каза той. – Но не съм правил секс с никого от тях.
- Защо не?
- Далеч от пълнолунието имам по - добър контрол. Очите не се променят, остават само ръцете. Аз мога да мина за човек, но не съм човек. Ти знаеш какво съм аз и дори ти почти не ме прие.
Нямаше нищо, което можех да кажа, така че и не опитах. Той погледна надолу към леглото, пръстите му си играеха с края на чаршафа. Гласът му беше много тих.
- Първата ми година в глутницата, един от другите нови върколаци имаше човешка приятелка. Той бе смачкал тазобедрената й кост, докато те са правили любов.
Очите ми се разшириха.
- Малко прекалено грубо – казах.
Ричард поклати глава. Косата му падна напред, криейки почти цялото му лице.
- Не разбираш, Анита. Силата си е сила. Ние можем да вдигнем малка кола и да я хвърлим. Ако не разбереш собствената си сила, не можеш да я контролираш. – той погледна към мен внезапно, гледаше към мен през косата си. Беше жест, който Габриел правеше, сякаш косата ги утешаваше или им напомняше за козина. – Ти си първият неликатроп, с когото съм правил секс, откакто станах такъв.
- Поласкана съм, предполагам.
- Аз все още се страхувам, че ще те нараня, както приятелят ми беше наранил приятелката си или по хиляда други начини. По време на секса с теб, загубих контрол. От части беше забавно. Аз никога не мога да изгубя контрол, не и напълно, освен ако не съм с друг върколак. - Погледнах го.
- Какво се опитваш да ми кажеш, Ричард?
- Казвам ти да излизаш и с двама ни. Да правиш секс и с двама ни. Аз ще те мразя за това, но ...
Погледнах го. Не ми харесваше това, че той не искаше да завършва изречението. Караше ме да се изнервя.
- Какво, Ричард?
Той дръпна косата си с двете си ръце, докато лицето му не беше чисто и ясно.
- Ти ще се срещаш и с двама ни, а аз ще продължа да излизам с други ликантропи.
Просто го гледах.
- Кажи нещо – каза той.
Отворих устата си, затворих я, опитах отново.
- Имаш предвид да продължиш да правиш секс с Луси.
- Не Луси, тя е ... Ти я срещна. Тя никога не може да бъде лупа на глутницата ни.
- Значи ти продължаваш прослушването за лупи?
- Не знам дали ще го продължа или не, но знам че ако ти спиш с Жан - Клод, аз съм в правото си да спя с други хора.
Не можех да го оспоря , но исках.
- Ти все още се опитваш да ме вземеш от Жан - Клод.
- Не – каза той. – Просто казвам, че ако ти не си моногамна с мен, тогава защо аз да съм моногамен с теб?
- Няма причина предполагам. Освен ... мислех, че се обичаме един друг.
- Ние се... Аз го правя. – Той се изправи и взе дънките си от пода. – Но ти не ме обичаш достатъчно, че да оставиш Жан - Клод. Защо аз трябва да те обичам достатъчно, за да зарежа другите?
Погледнах го и усетих че сълзите започват да пълнят очите ми.
- Копеле.
Той кимна. Плъзна се в дънките си без долно бельо, закопча ги внимателно.
- Истински гадното е това, че аз те обичам достатъчно, за да зарежа останалите. Просто не знам дали мога да те деля с Жан - Клод. Просто не знам дали мога да стоя и да мисля за теб в леглото му. Мисълта за това, че той прави с теб, това което аз правя ... – Той поклати глава. – Отивам да си взема душ. Все още имам да изучавам тролове.
Дори не можех да помисля за това, което той току - що каза. Беше прекалено много за наведнъж. Когато си объркан - съсредоточи се в работата.
- Трябва да дойда с теб и да говоря с биолозите. Трябва да открием дали Франк Нилей е купувача на земята. Типът, който си загуби ръката снощи се страхуваше от него. Трябва да е някой доста страшен, за да накара мъжа да се поколебае, когато е обграден от върколаци. Твоя нормален тип имот няма този вид сок.
Ричард закрачи към долната част на леглото. Той ме хвана около кръста и ме целуна. Притисна ме към себе си, сякаш щеше да пропълзи през устата ми и ме дръпна около себе си. Бях задъхана, когато той ме постави обратно на леглото.
- Искам да те докосвам, Анита. Искам да държа ръката ти и да се хиля глупаво. Искам да правим неща, които правят хората когато са влюбени.
- Ние сме влюбени – казах.
- Тогава за днес, изхвърли всички съмнения. Просто бъди с мен по начина, по който винаги съм искал да бъде. Ако искам да те докосна днес, не искам да се страхувам. Искам това, което се случи снощи да промени нещата.
Кимнах.
- Добре.
- Не ми изглеждаш сигурна – каза той.
- Ще ми хареса да се разхождам наоколо държейки ръката ти, Ричард. Просто разбирам това че ... О, по дяволите, Ричард, какво ще кажа на Жан - Клод?
- Питах Жан - Клод колко различна те правят белезите, колко сила може да те нарани физически. Той ме попита защо го питам. Накрая му казах цялата тъжна история за моя приятел и мъртвата му приятелка.
Погледнах го.
- Какво ти каза той?
- Той каза:”Вярвай на себе си, mon ami. Ти не си като приятеля си с толкова тъжната история. И Анита не е човек. Чрез нас тя е повече от това. И двамата сме се струпали около нейната човечност, сякаш е последният пламък в свят от тъмнина. Но нашата любов я правят по - малко човек и повече”.
Повдигнах вежди.
- Ти помниш всичко това.
Ричард ме погледна и беше дълъг, разсъждаващ поглед. Кимна.
- Помня защото той е прав. Той е прав. И двамата сме влюбени в теб по наш си начин, с подобни причини. Не е просто силата, която го тегли към теб. Ти го виждаш като чудовище. Факт е, че ти не правиш нищо, което да го накара да се чувства по - малко като такова.
- Звучи сякаш вие момчета сте имали няколко дълги разговора.
- Да, беше истинска връзка между истински мъжки опит. – Той звучеше горчиво, изморено.
- Звучиш така, сякаш си обсъждал какво ще е да правиш любов с мен, с Жан - Клод, преди да го обсъдиш с мен.
- Никога директно – каза той. – Никога дума по дума.
- Все още звучи ужасно много, сякаш си искал разрешение – казах.
Ричард беше с гръб на вратата на банята.
- Какво щеше да направиш ако ние правим любов и Жан - Клод се опита да ме убие след това? Ще го убиеш ли, за да ме защитиш?
Просто го погледнах.
- Не знам. Аз ... Няма да го оставя да те убие.
Ричард кимна.
- Точно. Което и да е, Жан - Клод да убие мен или аз да убия него, или ако ти убиеш някого от нас, дори ако ние оцелеем с белезите, влачещи ни към гроба, дори и ако аз или ти и аз оцелеем, ти никога няма да си простиш, че си го убила. Никога няма да се възстановиш от това. Ние никога няма да имаме живот заедно. Дори мъртъв и изчезнал, Жан - Клод ще ни преследва.
- Така че ти изпробва водите – казах.
Ричард кимна.
- Изпробвах водите.
- Искал си неговото разрешение – казах.
Той кимна отново.
- Исках разрешението му.
- И той ти го даде – казах.
- Мисля, че Жан - Клод знае, че ако той ме убие, ти ще убиеш него. Това, че ти ще жертваш всички ни за един от нас.
Това беше истина. Звучеше като нещо много глупаво, но все още беше истина.
- Предполагам, че да.
- Така че, ако аз мога да стоя и ти се съгласиш да го направиш, можеш да излизаш и с двама ни. Ще споделяш леглата и на двама ни. – Ръцете му се свиха в юмруци от двете му страни. – Но ако не мога да получа моногамия от теб, ти не можеш да я имаш от мен. Честно ли е?
Погледнах го и кимнах.
- Честно е, но го мразя. Мразя това много.
Ричард ме погледна.
- Добре – каза той и затвори вратата. Момент по късно, чух водата да тече. Аз останах гола в леглото му с всичко, което някога съм искала предложено ми на сребърен поднос. Тогава защо стоях там, дръпнала коленете към гърдите си и се борех да не заплача?

29 ГЛАВА
Исках да се облека. Бях донесла куфара си от моята хижа, но се нуждаех от душ. Имах прекалено много битки, прекалено много изпотяване, прекалено много кръв, прекалено много секс, миналата нощ, че да не се изкъпа. Така, че седях свита на гнездо в чаршафите с миризмата на одеколона на Ричард, моят парфюм, сладката миризма на кожата му и секс. Бях се справила да не плача. Факт бе, че ако Ричард просто беше разбрал не умиращата моногамия при мен, щях да се присъединя при него под душа. Но той не беше, така че аз бях объркана. Почука се на вратата. Стресна ме и почти просто го игнорирах. Почти претендирах, че ние все още спим или сме някъде другаде, но второто почукване беше по настоятелно. Третото беше толкова твърдо, че вратата се разтресе.
- Полиция е, отворете!
Полиция?
- Не съм облечена. Само минутка. - Наистина не си бях опаковала пеньоар. Но също внезапно се чувствах зле. Ако той просто ни искаше извън града, защо идваше толкова рано? Защо не ни даде време да се опаковаме и да изчезнем? Освен ако не му пукаше дали ще напуснем вече или най - малко по наш избор. Може би той знаеше за удара снощи. Може би той имаше пред вид да ни убие. Разправяла съм се с корумпирани ченгета преди, веднъж. Правят всичко по - трудно. Ако ги срещна на вратата с пистолет, ще им дам извинение да ме застрелят. Ако не се защитя и те така или иначе ме застрелят, ще бъда ядосана.
- Отвори проклетата врата, Блейк.
Не взех пистолета, взех телефона. Нямаше да се обаждам на адвоката. Карл Велизарий беше добър, но не толкова, че да ми помогне да спра куршум. Обадих се на Долф. Това, което исках беше друг свидетел, който не може да бъде застрелян. Ченге от друг щат изглежда като добър залог. Телефонът беше близо до възглавницата ми. Възглавницата под която беше Браунинга, но ако излезех с пистолет, бях мъртва. Долф отговори с:
- Стор.
- Анита е. Уилкс и неговите заместници чукат на вратата ми.
- Защо?
- Не знам все още.
- Ще сложа обаждането през другата линия, щатните ченгета са там.
- Защо? Защото ченгетата ще счупят вратата ми, когато не я отворя?
- Ако не искаш помощ, защо ми се обаждаш, Анита?
- Искам да съм на телефона с друго ченге, когато те дойдат през вратата.
Чувах дъха на Долф за секунда или две, тогава:
- Да нямаш оръжие в ръката си. Не им давай извинение.
И вратата се счупи и се отвори. Мейдан беше първи през вратата. Той почисти парчетата от вратата от долу. Висок заместник с белега. И двамата бяха насочили пистолетите си към мен. Големият пистолет на Мейдан изглеждаше точно като у дома си в големите му ръце. Просто стоях там, едната ръка хванала чаршафа пред гърдите ми, телефона в другата ми ръка. Бях много внимателна да не се движа. Стоях замръзнала със сърцето ми което биеше в гърлото. Гласът на Долф беше в ухото ми.
- Анита?
- Тук съм сержант Стор. – Не го извиках, но се уверих че всички са го чули.
Шериф Уилкс дойде зад заместниците си. Пистолетът му беше в кобура.
- Затвори телефона, Блейк.
- Защо, шериф Уилкс? Приятно е да ви срещна в хижата на Ричард, в подобна прекрасна сутрин.
Той пресече стаята към мен. Дръпна силно телефона от ръката ми, не се борех. Не мисля, че той беше тук, за да убие някого, но беше тук, за да наранява. Щях да се опитам много усърдно да не му дам извинение да го направи. Каквото и да направеше той днес, нямаше да го направя по - лесно за него. Той сложи телефона на ухото си просто достатъчно дълго че да чуе Долф, тогава затвори.
- Телефонното обаждане няма да те спаси този път, Блейк.
Погледнах го и му демонстрирах големите си кафяви очи. Направих всичко освен да запърхам с мигли.
- Нуждая ли се от спасяване, шериф Уилкс?
Телефона звънна. Ние стояхме там, оставихме го да звъни. Седем позвънявания и Уилкс го вдигна без да го слага на ухото си. Той беше толкова ядосан, че трепереше. Добър тремор премина през ръцете му. Лицето му беше почервеняло от усилието да не направи нещо много буйно или нещо, за което ще съжалява. Стоях там толкова неутрална колкото можех. Изглеждах толкова безвредна колкото можех. С дългата ми коса разрошена от сън, без да нося нищо освен чаршафа, не беше трудно да изглеждам безвредна. Вратата на банята се отвори и Ричард стоеше там само по кърпа. Пистолетите се обърнаха и се насочиха към него. Той замръзна на вратата с пара, която го обгръщаше, разливаше се в стаята като облаци. Имаше много викане. Ченгетата крещяха.
- Ръцете горе! Лягай на пода!
Ричард сплете пръсти на главата си и прие всичко много спокойно. Той ги бе чул. Той беше излязъл от банята, знаейки че са там. Можеше да излезе през прозореца, но не го направи. Разбира се, ако те наистина мислеха че сме опасни, щяха да го държат там. Но го оставиха да дойде при нас. Не се отнасяха с нас като с престъпници. Те действаха като престъпници. Ричард беше по корем с пистолета на Мейдан притиснат към гърба му. Белезниците бяха извадени. Белязаният заместник го дръпна на колене използвайки дългата му мокра коса, кърпата си остана там. Здрава кърпа. Телефона звънна. Звънеше за трети път. Всеки следващ изглеждаше по дълъг. Уилкс грабна целия телефон и го дръпна рязко от стената. Хвърли го към отсрещната стена, където остана да лежи мълчалив. Погледна надолу към мен, дишаше толкова силно, че изглеждаше болезнено. Проговори много спокойно, сякаш се страхуваше да вика, страхуваше се, че ако загуби контрол над гласа си ще бъде свършено.
- Казах ти да се махнеш от града ми.
Държах гласа си много мек, много не заплашителен.
- Каза ми докато не залезе слънцето днес Уилкс. Само девет часа сутринта е. За какво е втурването?
- Ще го направиш ли днес?
Отворих си устата да излъжа. Ричард каза:
- Не.
По дяволите. Уилкс грабна ръката ми и ме дръпна към Ричард. Аз се спънах в чаршафа и той ме влачи последните няколко стъпки. Вложих повече усилие в това да държа чаршафа на гърдите си. Натъртванията бяха наред. Да бъда гола пред тях определено не беше наред. Уилкс наполовина ме хвърли, наполовина ме пусна на пода до Ричард. Ричард се опита да се изправи на крака и белязаният заместник го удари по рамото с дръжката на пистолета. Докоснах ръката на Ричард.
- Всичко е наред, Ричард. Всички просто ще бъдем спокойни.
Белязаният заместник каза.
- Добре, ти си студена кучка.
Просто погледнах Уилкс. Той беше този със заповедите. Той беше този, който диктуваше колко лошо ще стане. Ако той останеше спокоен, и другите щяха да бъдат. Ако той се изпуснеше, ние бяхме на дълбоко в лайна. Уилкс просто гледаше надолу към мен. Дишаше по - лесно, но очите му все още бяха диви.
- Напуснете града, г-н Зийман. Напуснете града днес.
Ричард отвори устата си и аз стиснах ръката му. Той щеше да каже истината, освен ако не го накарах да млъкне. Истината не беше това, от което се нуждаехме точно сега.
- Ще напуснем, Уилкс. Ти показа позицията си – казах.
Уилкс поклати глава.
- Мисля че лъжеш, Блейк. Мисля, че Ричард планира да остане. Мисля, че ти ще кажеш всичко, за да го изведеш от стаята точно сега.
Това беше истината и беше трудно да споря.
- Ще бъде глупаво да останем, Уилкс.
- Мисля, че Ричард е глупак. Мекосърдечен, обичащ природата либерал. Не си ти тази, която трябва да убедим, Анита. Гаджето ти е.
Не спорех за частта за гаджето. Не можех вече. Наведох се малко към Ричард.
- Как планираш да го убедиш?
Уилкс каза:
- Томсън.
Белязаният заместник дойде на мястото си при гърба на Ричард до Мейдан. Мейдан изглеждаше несигурен, сякаш нещата се движеха прекалено бързо за него, но той задържа пистолета навън, не насочен към Ричард, някак го остави на лицето му.
- Томсън, ние не претърсихме госпожица Блейк за оръжия.
Томсън се усмихна, голяма щастлива усмивка.
- Не, не сме, шерифе.
Той грабна чаршафа с шепи и ме дръпна на крака. Дръпна ме толкова силно, че аз се препънах в него. Заключи едната ми ръка зад мен, държеше ме върху него. Катарамата на колана му се притискаше към корема ми, но държеше останалата част далече от него, от това да ме докосне. Усетих повече от колкото почувствах Ричард зад мен. Погледнах назад. Меидан замени пистолета си с палка. Палката беше под брадичката на Ричард притискайки гърлото му над адамовата ябълка, така че да не може случайно да смачка трахеята му. Изглеждаше сякаш Мейдан беше тренирал. Томсън каза:
- Не се бори още любовнико. Не си видял нищо, което да те раздразни още.
Не ми харесваше как звучеше всичко това. Той грабна чаршафа и се опита да го откъсне от ръцете ми. Преборих го. Той отстъпи назад, държейки чаршафа и дръпна силно. Беше достатъчно силно за да се спъна, но държах чаршафа.
- Томсън – каза Уилкс. – Спри да си играеш с добрата дама на дърпане и го направи!
Томсън плъзна пръстите си надолу по предната част на чаршафа и даде всичко, което има. Дръпна ме на колене в неграциозен куп, но аз не исках да го пусна. Държах чаршафа. Бях му ядосана, не беше най - добрата ми идея, но нямам добри идеи, когато съм гола. Никога не се чувствам гола. Сега се чувствах гола. Той ме грабна за косата на тила и я използва, за да ме хвърли върху леглото. Можех да се дръпна, ако исках да оставя шепа коса и кръв в ръката му, не без да боли, освен ако не бях разположена да започна да убивам хора, това щеше да се случи. Да се боря, беше по – лошо, отколкото да се случи. Толкова дълго сякаш беше малка плесница или гъделичкане за изгода на Ричард, можех да издържа това. Това си казвах, докато Томас ме дръпна силно на половина върху леглото за косата ми. Той държеше надолу главата ми, влагайки достатъчно тежест в ръката си, че почти болеше. Чаршафът се плъзна надолу по гърба ми до кръста ми. Той до дръпна по - нататък, излагайки на показ дупето ми. Борех се просто за части тогава. Той натисна главата ми надолу толкова силно, че лицето ми беше притиснато така в леглото, че да ми бъде трудно да си поемам напълно дъх. Матракът не беше достатъчно твърд за такива глупости. Лежах много неподвижно. Не исках той да притисне лицето ми още по - надолу в матрака. Усещането беше лошо. Нищо не може да ви събуди повече от това, което ние започнахме.
- Стой – каза Томсън – или ще ти сложа белезниците.
Направих каквото ми каза. Ричард можеше да счупи на части белезниците. Аз не можех. Толкова много, колкото обичах Ричард, не исках той да е единственият свободен в стая пълна с лоши ченгета. Ако наистина бяха дошли за да се бият, това значеше, че може и да убиват. Знаех, че Ричард никога не бе убивал досега. Той беше достатъчно гнуслив и за убиването на превръщачи.
Томсън дръпна ръцете ми из под гърдите и ги сложи от двете страни на леглото. Плъзна своите собствени над моите, сякаш голата кожа може да крие някакви оръжия. Те се постилаха надолу по голия ми гръб. Ръцете му се плъзнаха над задника ми и между бедрата, разтваряйки краката ми. Беше прекалено напомнящо за снощи с Ричард, прекалено интимно. Вдигнах се.
- Какво е това, изнасилването ли е основното тук?
Той удари задната част на главата ми.
- Бъди неподвижна или аз ще те накарам да бъдеш. 
Но ръцете му не си играеха с бедрата ми. Той ме удари, повече и по - силно сякаш нямаше да слиза надолу.
- Всичко това може да спре, Ричард – каза Уилкс. – Всичко може да свърши. Просто напусни.
- Ще убиеш троловете – каза Ричард.
Обърнах се да погледна Ричард. Иска да му изкрещя:”Просто излъжи!”. Щяхме да се борим по - късно, но сега исках от него просто да излъже. Не можех да го кажа това на глас. Погледнах го и направих нещо, което наистина опитах. Опитах се да отворя връзките между нас. Протегнах се към него не с ръце или длани, но чувството беше такова. Движех се навън към него с нещо, което не можех да видя, но го усещах. Отворих нещо в него. Усетих го. Видях разширяването на очите му. Почувствах ударите на сърцето му. Томсън грабна рамото ми и ме блъсна обратно на леглото. Прекъсна концентрацията ми. На вратата се почука. Другият заместник, който беше с Томас първия път, престъпи през вратата. Той огледа стаята, очите му се забавиха върху мен на леглото, но лицето му остана неутрално.
- Събира се тълпа, шерифе.
- Тълпа? – каза Уилкс. – природолюбители който изучават скъпоценните си тролове. Ако са просто бодигарди - разкарай ги.
Заместникът поклати глава.
- Обикновени хора са, шерифе.
Уилкс въздъхна. Погледна към Ричард.
- Това е последното предупреждение, Зийман. 
Тръгна към мен и Томсън отстъпи. Той приклекна така, че да бъдем очи в очи. Събрах чаршафа и се обърнах да среща погледа му.
- Къде са Чък и Тери? – попита той.
Примигнах и задържах лицето си неутрално. Някога, не толкова отдавна, нямаше да съм способна да го направя. Сега лицето ми не издаваше нищо. Бях безизразна и празна, колкото чаршафът около тялото ми.
- Кои?
- Томсън – Уилкс се изправи.
Усетих Томсън да се движи зад мен.
- Той ли ти върши цялата мръсна работа, Уилкс? Не си ли достатъчно мъж, за да злоупотребиш с невъоръжена жена?
Уилкс ме удари с опакото на ръката си силно връщайки ме към леглото. Усетих кръв. Вероятно можех да блокирам плесницата, но това щеше да направи вторият удар по - силен. Освен това, аз поисках това. Това не означаваше, че си го заслужавах. Значи, че предпочитах Уилкс пред Томас за злоупотреба. Никога не исках да съм на милостта на Томас без Уилкс, който да му дърпа юздите. Томсън не беше ченге. Той беше глупак с значка. Вторият удар беше плесница, третият - беше с опакото на ръката. Ударите бяха бързи и силни и оставяха ушите ми да звънтят. Виждах петънца от светлина пред очите си. Блещукаха звезди, а той дори не беше близо до юмрук. Уилкс се изправи над мен, дишаше прекалено силно, ръцете му от страните му. Силното треперене се завърна отново, сякаш се бореше да не стисне юмруци. И двамата знаехме, че ако той го направи, няма да спре. Ако той ме удареше дори веднъж с юмрук щеше да свърши. Той щеше да ме удря, докато някой не го дръпне. Не бях сто процента сигурна, че имаше някой в стаята, който щеше да го дръпне. Погледнах нагоре към него с капеща кръв от ъгъла на устата ми. Облизах кръвта с езика си и погледнах в кафявите очи на Уилкс. Видях пропастта в погледа му. Чудовището беше там, едва скрито. Разбрах колко близо до ръба беше Уилкс. Разбрах, че в момента това беше последно предупреждение, ама наистина такова. Последният шанс, не просто за нас, но и за Уилкс. Последният му шанс да продължи без да прави нищо, което ще изцапа с кръв чистите му ръце. Заместника на вратата каза:
- Шерифе, има над двадесет души отвън.
- Не може да направим това пред публика – каза Мейдан.
Уилкс продължаваше да гледа надолу към мен, а аз задържах погледа му. Беше почти така, сякаш и двамата се страхувахме да извърнем поглед, сякаш дори малко движение можеше да освободи чудовището. Може би не беше Томсън този, от когото трябваше да се страхувам.
- Двадесет и четири часа – каза Уилкс, гласът му бе толкова изцеден, че беше болезнено само да се слуша. – Ще открием липсващите личности Чък и Тери. Тогава ще се върнем, госпожице Блейк. Ще се върнем и ще те вземем, за да ти зададем въпроси за тяхното изчезване.
- Какво ще напишеш в рапорта, където трябва да напишеш защо мислиш че аз знам къде са?
Той отстъпи назад гледайки ме, но трепета спря. Държах гласа си неутрален, но казах.
- Сигурна съм, че някой от природолюбителите се е обадил на ченгетата снощи. Но не са дошли снощи. Ти си закона в този град, Уилкс. Ти си всичко, което тези хора имат между тях и лошите типове. Снощи ти не дойде, защото знаеше какво се случваше. Ти мислеше, че Чък и Тери ще се погрижат да ни махнат. Така че дойде на сутринта за да прибереш телата, но няма никакви тела.
- Ти си ги убила – каза той. 
Гласът му беше нисък стегнат. Поклатих глава.
- Не, не съм. 
Което технически беше истина. Аз не бях убила тях. Аз убих Чък, но не и Тери.
- Казваш, че не си ги видяла снощи.
- Не съм казала това. Казах просто, че не съм ги убила.
Уилкс погледна назад към Ричард.
- Не го е направило момчето скаут.
- Никога не съм казвала, че го е направил.
- Малкият тип който беше с теб, Джейсън? Той не може да ги вземе и двамата.
- Не може – казах.
- Ядосвате ме, госпожице Блейк. Ти не ме искаш ядосан.
- Не, не искам, шериф Уилкс. Наистина не искам да ви ядосвам. Но не лъжа. Не съм ги убила. Не знам къде са.
Това най - малко беше тоталната истина. Започнах да се чудя дали Тери беше отишъл в болницата и започнах да мисля, че вероятно не е. Дали глутницата на Върн го беше убила, след като му бях обещала че няма да го правят? Надявах се че не.
- Аз съм ченге от толкова дълго, колкото ти си жива, Блейк. Ти ме изкарваш от нерви. Лъжеш ме и си много добра в това.
- Не съм убила двамата ти приятели, шерифе. Не знам къде са сега. Това е истината.
Той се наведе надолу към мен.
- Това е последното предупреждение пред теб, Блейк. Махни се от града ми или ще те изритам. Живея тук от дълго време. Ако скрия тяло, то остава скрито.
- Много хора ли изчезват в този град? – попитах.
- Изчезването на хора е лошо за туризма – каза Уилкс. Изправи се. – Но се случва. Не оставяйте да се случи на вас. Махнете се сега, днес. Ако не изчезнете до стъмване, всичко свършва.
Гледах го и знаех че го има в предвид. Кимнах.
- Ние сме история.
Уилкс се обърна към Ричард.
- Ами ти, бойскаут? Съгласен ли си? Това достатъчно ли е? Или искаш да стане по - лошо.
Погледнах към Ричард, нуждаех се от него да излъже. Мейдан все още беше натикал дулото в гърлото му. Кърпата се бе плъзнала надолу и той беше гол с китките му все още в белезниците зад гърба. Ричард преглътна, тогава каза.
- Това е достатъчно.
- Ще се махнеш до вечерта? – Уилкс го изрече като въпрос.
- Да – каза Ричард.
Уилкс кимна.
- Не мога да Ви кажа колко много се радвам да чуя това, г-н Зийман. Елате момчета.
Мейдан много бавно дръпна дулото от гърлото на Ричард и отстъпи назад.
- Ще махна белезниците, ако обещаеш да се държиш прилично.
- Свърши, нали, Ричард – каза Уилкс. – Махни белезниците. Те няма да ни създават повече проблеми.
Мейдан не изглеждаше толкова убеден, колкото изглежда бе Уилкс, но направи каквото му беше казано. Свали белезниците. Ричард потри китките си, но не се притесняваше за падналата си кърпа. Без дрехи, Ричард беше гол, сякаш не беше гол. На него му беше удобно. Повечето ликантропи бяха така. Мейдан последва Уилкс към вратата, но държеше очите си върху двама ни, сякаш очакваше проблеми. Добрите ченгета никога не обръщат гръб напълно. Томсън беше последния, който тръгна към вратата. Каза:
- На любовника ти му е почти толкова голям, колкото моя.
Нищо друго, което бе направил не ме бе накарало да се изчервя, но това го направи. Мразех това, но не можех да го спра.
Той се засмя.
- Надявам се, че няма да напуснеш града. Надявам се, че ще останеш, защото наистина искам друг шанс да остана с теб насаме.
- Новата ми цел в живота, Томсън, е никога да не остана насаме с теб.
Той се засмя отново. Смееше се докато излизаше през вратата. Заместникът продължи оплакванията си за събиращата се тълпа. Само Мейдан изчака на вратата Уилкс.
Шерифа каза.
- Надявам се никога да не се срещнем отново, Блейк.
- Подобно, шерифе – казах.
- Г-н Зийман. – Той кимна леко сякаш ни беше спрял за транспортно нарушение и ни бе пуснал с предупреждение. Езикът на тялото му се промени, докато излизаше през вратата. Просто доброто старо момче, което е дошло да провери за нещо странно, което се е случило миналата нощ. Когато вратата се затвори зад тях, Ричард запълзя към мен. Той започна да докосва лицето ми, тогава спря, пръстите му се рееха безпомощни около лицето ми.
- Боли ли те?
- Малко.
Той ме прегърна, придръпвайки ме нежно към тялото си.
- Върви си в къщи Анита. Върни се в Сейнт Луис.
Дръпнах се достатъчно, за да среща очите му.
- О, не. Ако ти останеш - аз оставам.
Той обви лицето ми с ръце.
- Те ще те наранят.
- Не и ако мислят, че наистина сме напуснали. Дали хората на Върн могат да ни скрият?
- Кой мислиш е вътрешността на навалицата?
Погледнах в откритото му лице.
- Те убиха ли другият мъж? Хората на Върн убиха ли Тери преди да напуснат?
- Не знам, Анита – Той ме прегърна отново. – Не знам.
- Обещах му, че ще живее, ако ни каже какво знае.
Той се дръпна обратно, държеше лицето ми в ръцете си.
- Ти можеше да го убиеш по време на битката снощи и нямаше дори да мигнеш, но защото си му обещала безопасността, ти се безпокоиш.
Дръпнах се от Ричард, изправих се, дърпайки чаршафа из под коленете му.
- Ако дам думата си, това означава нещо. Аз му дадох думата си, че ще оживее. Ако той е мъртъв сега, искам да знам защо.
- Ченгетата са от другата страна. Не ядосвай Върн и глутницата му, Анита. Те са всичко, което имаме.
Коленичих до куфара от другата страна на леглото и започнах да вадя дрехи.
- Не Ричард, ние имаме всеки друг и имаме Шанг - Да, и Джейсън, и Ашър и всеки друг когото доведохме с нас. Ако хората на Върн са отишли зад гърба ми снощи и са убили Тери, ние нямаме тях. Те имат нас. Защото ние се нуждаем от тях и те го знаят.
Изправих се с куп от дрехи и отидох към банята с чаршафа все още около мен. По същата причина, просто не исках да съм гола пред никого точно сега, дори и пред Ричард. Направих една спирка по пътя си. Взех Браунинга из под възглавницата и го сложих отгоре на купа с дрехи. Без повече ходене невъоръжена. Ако на някого не му харесва, да си гледа работата. Те включиха най - близките и най - скъпите ми. Макар че, за добро на Ричард, той не каза нито дума за пистолета или нещо друго докато затварях вратата.


30 ГЛАВА
Исках дълъг, горещ душ. Задоволих се и с по - кратък, горещ душ. Обадих се обратно на Долф, за да го оставя да научи, че не бях мъртва. Но всичко което можех е да му оставя съобщение. Надявах се да му дам името на Франк Нилей и за види дали той е имал някакви престъпни връзки. Долф обикновено не споделяше с полицейска информация с мен, освен ако не сме забъркани в случай заедно, но се надявах, че той ще направи изключение. Корумпираните ченгета не са едно от любимите неща на Долф. Той може би ще помогне просто от злоба към Уилкс. Сложих си бели джогинг чорапи, сини дънки и царско-син потник. Сложих си риза с къси ръкави върху потника, за да скрия браунинга. Кобурът се търкаше малко около краищата, но когато лятото дойде положението с носенето на дрехи, които крият е доста ограничено. Щях да нося по - късо, ако не планирах да ходя през гората след тролове и биолози. Аз обикновено започвах да се обличам, за да се защитя от храсталаците. Прекарах гребена през влажната си коса, която бе започнала да се завива и къдрите ги нямаше. Обикновено не се безпокоя за грима след бързия душ. Вгледах се в овалното огледало, което изчистих с кърпата. Останалото все още беше загубено в пара. Натъртванията от първоначалния бой беше изчезнало, погълнати в кожата ми, сякаш никога не са съществували. Но устата ми беше леко подпухнала от едната страна, а петно от червено седеше на кожата ми близо до устата ми като рана. С това темпо, можех да се бия през деня и да съм излекувана по същото време на следващият ден. Чуваха се гласове от другата страна на вратата. Единият глас беше на Ричард. Другият глас имаше ниско басово боботене, което звучеше като Върн. Добре, нуждаех се да говоря с него. Там имаше още гласове. Чух гласа на Натаниел - висок и ясен.
- Не знам какво друго да направя.
Цялата група беше там. Чудех се каква бе темата на разговора. Имах няколко идеи. Сложих браунинга в предната част на джинсите си. Докато не седнех, щях да съм добре. Дулото беше твърде дълго, за да е удобно при сядане. Отворих вратата и разговора спря, сякаш бях дръпнала шалтера. Страхотно, аз бях темата на разговора. Натаниел стоеше близо до мен. Той носеше копринени джогинг шорти и потник. Дългата коса беше на дебела плитка на гърба му. Той изглеждаше сякаш се приготвя за гимнастически салон.
- Аз съм бодигард, Анита, но те са ченгета. Не знаех какво да правя.
Той погледна надалеч, обърна се надалеч, а аз хванах ръката му и го обърнах обратно. Той обърна големите си лилави очи към мен.
- Следващият път, просто извикай да предупредиш. Това е всичко, което можеш да направиш различно.
- Прецаках се като бодигард – каза.
Това беше отчасти истина, но не исках да му го казвам в лицето. Но наистина не е имало много, което той да направи. Погледнах към Шанг - Да. Той седеше с гръб на стената, балансирайки безпроблемно на краката си. беше облечен в черни панталони и бяла риза с къси ръкави. Белезите от нокти на лицето му бяха станали червени, ядосани линии. Каквото и да бе нанесло белезите, той щеше да се излекува за няколко дни.
- Ако ти имаше това задължение, Шанг - Да, какво различно би направил?
Продължих да държа ръката на Натаниел докато питах.
- Те нямаше да преминат през мен без твоето разрешение.
- Щеше ли да се биеш с тях, ако те се опитаха да ти сложат белезници?
Изглежда помисли над това за секунда или две, тогава ме погледна.
- Не обичам да ми слагат белезници.
Дръпнах Натаниел в полупрегръдка.
- Виждаш ли, Натаниел, там има бодигарди, които ще им дадат извинение да започнат да стрелят. Не се притеснявай за това. 
Но определено планирах дълга на бодигард никога да не пада върху плещите на Натаниел отново. Също планирах това и за Шанг-Да. Заради много различни причини, не се доверявах на никого от тях.
Върн седеше в голям стол до прозореца. Освен тениската, която беше различна, облеклото му беше същото, каквото бе първия път, когато го срещнах. Може би всичко, което имаше беше такова. Дънки и безкрайно много различни тениски. Той бе вързал дългата си, посивяваща коса на свободна конска опашка. Ричард си беше сложил бледи дънки и беше изсушил косата си, но това беше. Той ходеше цял ден без да носи нищо освен дънки или шорти, обуваше обувките си само, когато трябваше да излиза навън. Ризата се появяваше, когато излизаше навън. На Ричард му беше удобно в тялото му. Разбира се когато имаш тяло като неговото, защо да се притесняваш?
- Добре ли си? – попита Върн.
Свих рамене.
- Ще оживея. Говорейки за живееше, как е старият Тери? Отиде ли в болницата?
Ричард протегна ръката си към мен. Поколебах се, тогава поех ръката му. Оставих го да ме дръпне на колене до него. Извадих Браунинга от дънките си, така че да мога да седна между краката му. Той дръпна гърба ми към голите си гърди, свивайки коленете си от двете ми страни. Ръцете му бяха топли и много твърди. Облегнах главата си на гърдите му. Задържах контакта с очите на Върн през цялото време. Не болеше, но имах Браунинга в ръцете си. Ричард целуна влажната ми коса. Той се опитваше да ми напомни да бъда добро момиче. Да не започвам друга битка. Беше прав, по собствен начин. Със сигурност имахме достатъчно битки на подноса си, без да започваме друга.
- Отговори ми Върн – казах.
- Повечето от глутницата ми се правят на хора, Анита. Наистина ли мислиш, че той щеше да си държи устата затворена?
Той се наведе напред в стола, ръцете една в друга. Г-н Искрен.
- Той беше единственото ни звено към другите лоши типове, Върн. Единственият, който бе предразположен да говори с нас.
Ръцете на Ричард се задържаха просто малко по - стегнато около ръцете ми. Разбрах, че ако той ме стискаше, не можех да насоча пистолета.
- Няма да го застрелям, Ричард. Успокой се, става ли?
- Не може ли просто да те прегръщам? – попита той, гласът му бе толкова близо до ухото ми, че можех да усетя дъха му.
- Не – казах.
Ръцете му се плъзнаха от двете страни, свободно около кръста ми, което слагаше ръцете му почти в скута ми, както бях на колене. При други обстоятелства, това можеше да бъде интересна поза, но когато трябва да показвам позицията си, не се разсейвах.
- Глутницата е моя приоритет, Анита. Трябва да бъде.
- Никога не бих направила нещо, което да изложи на опасност глутницата ти, Върн. Но аз му дадох думата си, че ако той ни каже всичко което знае, ще го заведем в болницата и ще ги оставим да оправят ръката му. Дадох му думата си, Върн.
- Ти приемаш думата си на сериозно – каза той.
- Да.
- Уважавам това – каза той.
- Уби го, нали? – казах.
- Не лично, но аз дадох заповедта.
Ръцете на Ричард се стегнаха около мен. Усетих го да се бори, да се отпусне върху мен. Той потри бузата срещу влажната ми коса, ръцете му се плъзгаха надолу по голите ми ръце, както като утешаваш куче, когато се страхуваш, че то ще отиде и ще ухапе някого.
- А аз му дадох думата си – казах.
- Как мога да оправя това между нас? – попита Върн.
Исках да кажа:”Никак”, но Ричард беше прав. Нуждаехме се от тях. Или се нуждаехме от някого, а те бяха всичко, което имахме. Какво можеше да направи той за да оправи това. Вдигането на мъртвите беше моята работа, а да му доведа зомби не беше същото нещо, както и да е.
- Искрено, Върн, не знам. Но ще измисля нещо.
- Имаш предвид, че ще имам дълг към теб.
- Мъжът е мъртъв, Върн. Това трябва да донася някакъв дълг.
Той ме погледна за дълъг, измерващ момент, тогава кимна.
- Предполагам, че е така.
- Добре – каза – добре. Ние ще напуснем от там за сега, Върн, но когато се върна, искайки нещо от теб, да ме разочароваш отново няма да бъде добра идея.
Той ми показа бърза усмивка.
- Не знам, когато гледам напред към теб и Роксан дали да ви събера или да се ужасявам от това.
- Коя е Роксан? – попитах.
- Неговата лупа – каза Ричард.
Върн се изправи.
- Ричард каза, че ти и Роксан ще се харесате една друга, ако не се убиете една друга първоначално. Сега знам какво е имал предвид.
Той вървеше към нас. Държеше ръката си надолу, сякаш ми предлагаше помощ да стана от пода. Но наречете го предчувствие, мисля че беше повече от това. Ръцете на Ричард се отвориха и аз поех ръката на Върн. Той не ме дръпна на крака толкова, колкото просто ме държеше докато се изправях. Другата ми ръка все още държеше Браунинга.
- Ако искаш нещо, което ще нарани глутницата, не мога да ти го обещая. Но изключвайки това, имаш думата ми. Поискай нещо от мен и ще го имаш.
Той се ухили внезапно, тогава погледна покрай мен към Ричард.
- Добре, тя е мъничко нещо.
Ричард е умен, не коментира. Върн коленичи пред мен.
- За да запечатам думата си, аз трябва да ти предложа врата си. Разбираш ли този символизъм?
Кимнах.
- Ако аз бях вълк, мога да ти разкъсам гърлото. Това е акт на доверие.
Той кимна и наклони главата си на една страна, така че голямата вена на врата му да се покаже хубаво под кожата му. Той продължи да държи ръката ми по същото време. Погледнах назад към Ричард.
- Какво се очаква да направя?
- Целуни пулса на врата му или го ухапи нежно. По силно е да го ухапеш, това е най - малко, че му се доверяваш или че се виждаш по - доминираща отколкото е той.
Погледнах надолу към Върн. Той беше много добър. Нямаше процеждане на сила изливаща се от него, а аз държах ръката му, кожа до кожа. Усещах колко могъщ беше, той можеше да накара кожата ми да запълзи, ако искаше. Стиснах ръката му и я преместих да застане зад него. Хвърлих Браунинга на леглото. Прокарах ръката си по врата му, намирайки пулсът му с пръстите си. Погледнах към Ричард. Можеш почти да видиш ”не” на лицето му, близо до предупреждение да не правя това, което мислех. Което означаваше, че начинът беше повече от съблазнителен. Върн ме дръпна към него, дърпайки ръката ми срещу гърдите си, сякаш го прегръщах. Това доведе устата ми на врата му, сякаш беше правил това и преди. Той миришеше на топлина, сякаш е бил отвън на слънце. Миризмата на дървета и земя се бе залепила за кожата му. Прокарах носа си по кожата му. Можех да помириша кръв. Беше сякаш кожата на врата му ставаше по - тънка и по - тънка, докато там нямаше нищо между миризмата на сладката кръв, освен огъващата се топлина, сякаш кожата почти не съществуваше. Устата ми се носеше над пулсиращата топлина, давех се в миризмата на тялото му, нуждата да поставя устата си над пулса му, оставяше всичко почти поразително. Не се доверявах на себе си да го направя или по - скоро не се доверявах на себе си да не го направя прекалено много. Дали Ричард през живота си беше вкусвал кръвта на други хора? Можеше ли да усети живота им като нещо чупливо и, което можеше да се докосне? Може би се колебаех прекалено дълго. Може би Върн усети силата, която се опитваше да ме залее. Неговата сила се пречупи над тялото ми в потрепващо втурване, което ме накара да се задъхам. И беше прекалено много. Прекалено съблазнително да пия от предлагащ изгладнял мъж. Зъбите ми се затвориха над сгъстяващата се топлина. Това означаваше, че вратът му изпълни устата ми. Езикът ми намери пулса му и го ухапах, опитвайки се да издълбая скачащото, биещо нещо извън кожата му. Силата му изрева около мен и нещо вътре в мен се изля обратно като две океански вълни, които се сблъскаха, като се пенеха и разрушаваха. По долу, там имаше земя и плаж и всичко се изми надалеч в удавяща дълбочина. Почувствах очи да се отварят и не бяха моите очи. Жан - Клод отвори очите си на толкова мили разстояние, изненадан, защото трябваше да спи още няколко часа. Съня се отдръпна от глада му, моя глад, нашия глад, Трябваше да се нахрани. Ръце ме дръпнаха от пулсиращата топлина. Дойдох на себе си с Ричард, който ме дърпаше във въздуха, напълно безпомощна. Върн все още беше в ръцете ми. Той ме държеше, опитваше се да ме дръпне обратно. Вратът му кървеше. Почти перфектен отпечатък от зъбите ми стоеше на врата му. Ръцете му паднаха и Ричард ме дръпна от него. Очите на Върн, тежко се затваряха. Той пое дълбок, разтърсващ дъх и се засмя. Ниският кикот накара тялото ми да реагира.
- Боже, момиче, какво, по дяволите, беше това?
Не се борех да се върна при него. Не се борех да довърша това. Лежах пасивно в ръцете на Ричард, мигайки срещу разливащата се сутрешна светлина. Гледах това, което бях направила на врата на Върн и не разбирах. Когато можех да говоря, попитах:
- Какво, по дяволите, беше това?
Ричард ме обгърна с ръцете си сякаш бях дете. Докато не бях сигурна, че мога да се изправя, нямаше да се ядосвам за това. Чувствах се дистанцирана и светла и ужасена. Той ме прегърна към него, целуна челото ми.
- Да ги използваме заедно засилва белезите. Жан - Клод мислеше, че може да стане.
Погледнах Ричард. Все още имах проблеми с фокуса.
- Да не искаш да кажеш, че това че правехме секс засили неговият захват над двама ни.
Ричард изглежда помисли над това за секунда две.
- Засилва захвата на всеки един, към всеки друг.
- Пусни ме долу.
Той направи каквото поисках. Плъзнах се на колене, неспособна да се изправя и бутнах ръцете му надалеч, когато той се опита да ми помогне.
- Ти знаеше и не ми каза.
- Това щеше ли да промени снощи? – попита той.
Погледнах нагоре към него и исках да кажа „да”, но това беше лъжа.
- Не – казах – не.
Просто снощи знанието, че белезите ще да се засилят, нямаше да ме задържи далеч от леглото на Ричард. Разбира се, снощи аз не разбирах какво значи това. Снощи просто не ме беше грижа за това. Вдигнах се на крака и паднах в същата секунда. Нямаше липса на енергия - беше почти така сякаш бях дрогирана. Но това не беше успокоително.
- Какво не е наред с мен?
Шанг - Да отговори.
- Виждал съм вампирите да правят това. Ако те пият от някого, който е могъщ и изпият прекалено много ... сила.
- По дяволите!
- Аз се чувствам доста дяволски добре – каза Върн. 
Той докосна ухапването на врата си.
– Никога не бях оставял вампир да прави това преди. Чувството е добро, може би пропускам.
- По - добре – каза Натаниел – можеш да се чувстваш много по - добре от това.
- Това не беше вампирско – каза Ричард. – Това беше сила. – силата на Върн, моята, тази на Анита и тази на Жан - Клод.
- Нещо като свръхестествен самоубийствен коктейл. – казах и се изкикотих. 
Легнах на пода, криейки лице зад ръцете си се борех да не се оставя на приятната възбуденост. Исках да взема чувството и да го обвия около тялото си като одеало. И надолу в дългата нажежена топлина усещах тъмнината. Усещах Жан - Клод като дупка поглъщаща всичката топлина, нашите животи. И в този момент знаех две неща. Първо, това че той е разбрал когато аз и Ричард правехме любов. Беше го усетил. Второ, това че той се хранеше от нашите животи, ние се хранехме от неговата тъмнина. Ние пиехме неподвижна, студена смърт толкова сигурно, колкото той усещаше затоплената ни от слънцето плът и пулса на телата ни. И всички ние дърпахме от силата. Светлина и мрак, хлад и топлина, живот и смърт. Както белезите ни бяха придърпали по - близо, така линията между живота и смъртта беше станала неясна. Усещах сърцето на Жан - Клод да бие в ранния час, както никога не е било през над четиристотин хиляди години. Усетих го да се радва, да се наслаждава на това. В този момент аз го мразех.



31 ГЛАВА
Два часа по - късно Ричард, Шанг Да и аз вървяхме през дърветата в търсене на биолози и тролове. Ние трябваше да напуснем града до смрачаване и в случай, че не го направим наистина, трябваше да продължим с наш оригинален план. Оставихме всички зад нас да тичат като мравки, опаковайки, опаковайки, опаковайки. Ние щяхме да го направим и да напуснем. Всъщност, предполагаше се, че трябва да се обадим на шерифа, когато напуснем наистина. Уилкс имаше любезността да ни предложи ескорт извън града преди свечеряване. След свечеряване, мисля че офертата беше куршум и дупка някъде си. Аз последвах Ричард през дърветата. Той се движеше между тях, сякаш можеше да види отворите или сякаш вървеше напред, а дърветата се местеха около него. Знаех, че това не беше истина. Усещах присъствието на прекалено много свръхестествена енергия, но Ричард го правеше да изглежда лесно. Не беше това, че е върколак. Беше това, че е г-н Отворен-към-всичко-мъж. Туристическите му обувки бяха удобни, а тениската, синьо – зелена, с картинка на хипопотам и морска крава, плуващи по гръб. Имах същата тениска вкъщи, подарък от Ричард. Той беше разочарован, че не съм си опаковала моята. Дори и да бях, нямаше да я нося. Не бях много за това да приличаме на близнаците Бобси. Освен това, все още му бях ядосана за неясният вит път. Аз би трябвало да не бъда единствената от трима ни, която да не знае, какво би означавало аз и Ричард да правим секс. Трябваше да ми кажат, че това щеше да ни свърже всички по близо. Разбира се, беше трудно да му се ядосвам, когато тениската му прилепва към него като втора кожа. Гъстата му коса беше вързана назад в свободна конска опашка. Всеки път щом минеше под лъч слънчева светлина, косата му блестеше на линии от мед и злато. Трудно е да бъда ядосана, когато погледът към него кара гърдите ми да се стегнат.
Ричард се движеше гладко пред нас. Аз го следвах в найките си, не вършеха прекалено зле работата. Аз съм добре в горите. Не толкова добра колкото Ричард, но не и зле. Шанг-Да от другата ми страна, не беше горски човек. Той се движеше през дърветата почти изтънчено, сякаш се страхуваше да не стъпи в нещо. Черните отпуснати панталони и бялата свежа риза изглежда хващаха неща, които не притесняваха мен и Ричард. Обувките му бяха черни, добре полирани и лъскави. Официалните обувки, дори мъж носещ официални обувки, не са предназначени за ходене в гора. Никога не бях срещала градски върколак преди, но навлизането във физическата грация, караше да изчезва и последната близост с природата.
Имаше бриз днес. Дърветата зашумоляха и се успокояваха с вятъра. Имаше хладен звук високо в дърветата, но вятърът никога не дойде близо до земята. Ние се движехме през свят от зелена горещина и солидно кафявото на стъблата на дърветата. Слънчевата светлина блестеше пропусната, осветявайки земята в блестящо жълти участъци преди да премине към плътната сянка. Сянката беше с температура няколко градуса по - ниска, но все още плътна и гореща. Ричард спря, както си беше пред нас.
- Чувате ли това? – попита той тихо.
Шанг Да каза:
- Някой плаче. Жена.
Аз не чувах нищо. Ричард кимна.
- Може би е жена. 
Той побърза през дърветата в движение, което беше почти бяг. Наведен, ръцете почти докосваха земята. Силата му се разливаше назад от него, като мехурчета направени от кораб. Последвах го. Опитах се да гледам къде отивам, но се спънах и паднах. Шанг Да ми помогна да се изправя на крака. Дръпнах се рязко от него и побягнах. Престанах да гледам в краката си или в дърветата. Гледах единствено гърба на Ричард, тялото му. Имитирах неговите движение, доверявайки се, че мога да мина през отворите през които и той може. Прескачах дънери, които не бях видяла преди той да се придвижи над тях. Беше почти хипнотично. Светът преминаваше около тялото му, което тичаше през дърветата. Отново и отново почти се накланях към дърветата, натискайки тялото си да се движи по - бързо. Движех се по - бързо отколкото умът ми можеше да работи. Ако Ричард прескочеше камък, последвах го, защото аз просто се движех. Беше, сякаш отдавах всичко на тялото си. Просто се плъзгах, тичайки през дърветата. Той се спря внезапно. В едната минута тичаше в следващата беше спрял, нямаше средно положение. Но аз не се забих в него. Аз също спрях. Беше сякаш част от тялото ми, до която нямах достъп знаеше, че той ще спре. Шанг - Да беше зад гърба ми. Пристъпи толкова близо до мен, че да помириша скъпият му одеколон. Той прошепна:
- Как направи това, човеко?
Погледнах го.
- Кое?
- Тичането.
Знаех че това „тичането” значеше много повече отколкото казваше самата дума. Стоях там, покрита от слънчевите лъчи, дишах съвсем леко по - тежко, но знаех, че нещото не се бе случвало преди. Ричард и аз бяхме опитали да бягаме заедно преди и не беше проработило. Той беше с по - дълги крака от мен. Много от това беше в краката. Той бе намалил бързината си, за да тича с мен, но дори и тогава аз не можех да се задържа с него. Добавете факта, че той беше ликантроп, и добре де, той беше прекалено бърз за мен. Единствения път, когато се задържах с него беше, когато държеше ръката ми и ме дърпаше напред с белезите и силата. Обърнах се и погледнах Шанг Да. Трябва да е имало нещо на лицето ми, някакъв вид учудване, защото неговото изражение омекна до, нещо почти, като жал. Ричард се придвижи далеч от нас и двамата се обърнахме, за да следваме прогреса му. Пулсът ми се забави, можех да чуя това, което те бяха чули преди малко; плач, макар че това беше прекалено мека дума. Някой ридаеше, сякаш сърцето му беше счупено. Ричард се движеше към звука, а ние го последвахме.
Имаше грамаден клен по средата на сечището. От другата страна на дългото грапаво стъбло, жена се бе свила надолу, в малка стегната топка, ръцете й прегръщаха коленете. Лицето й беше обърнато нагоре към блестящата светлина, очите й стиснати затворени, сляпа. Косата й беше кафява, толкова тъмна, че можеше да мине за черна, отрязана много късно. Тя беше бяла с черна спирала, която се бе разтекла по бледите й бузи. Лицето й беше малко и триъгълно, но толкова далеч не може да го опиша. Кожата й бе почервеняла от сълзи, а очите - подпухнали. Тя беше малка, носеше къси панталони с цвят каки, плътни чорапи, туристически обувки и тениска. Ричард коленичи в тревата до нея. Докосна ръката й преди да каже нещо и тя изкрещя, очите й се отвориха широко. Имаше момент, в който паниката прекоси лицето й, тогава тя се хвърли към гърдите му, обгръщайки ръцете си около него. Той погали косата й, шепнейки.
- Кари, Кари, всичко е наред. Всичко е наред.
Кари. Можеше ли това да бъде д-р Кари Онслол? Изглеждаше вероятно. Но защо водачът на биологичен проект за троловете беше изпаднал в истерия в гората. Ричард се плъзна напълно долу в тревата. Той я дръпна в скута си, сякаш бе дете. Беше трудно за определяне, но тя изглеждаше дребничка, малка колкото мен. Плачът се успокои. Тя лежеше свита в скута му, неговите ръце я държаха. Те се бяха срещали. Опитах се да почувствах ревност, но не можех да се принудя. Нещастието й беше прекалено крайно. Ричард разтресе леко лицето й.
- Какво не е наред, Кари? Какво се е случило?
Тя си пое дълбоко дъх тогава с треперене го изпусна през устните си, кимна и погледна към Шанг Да и мен.
- Шанг Да. – Тя обърна очите си към мен. Изглеждаше смутена, че я бяхме видели да губи контрол.
- Не те познавам.
- Анита Блейк – казах.
Бузата й почиваше на гърдите на Ричард, така че тя трябваше да завърти очи, за да може да го погледне.
- Ти си неговата Анита? – Тя го каза като въпрос.
Той ме погледна.
- Когато не сме си ядосани един на друг, да.
Гледах я как се възстановява, събирайки личността си отново около нея, като слой от дрехи, срещу зимното време. Очите й се пълнеха докато гледах да изгрява интелигентност, с усилие отговорност, решителността заблестя толкова свирепо, че изглежда излизаше през кожата й. Гледах я и знаех мигновено защо Ричард бе излизал с нея. Гледайки надолу към нея, бях доволна че тя беше човек, доволна че той не беше правил секс с нея. Само пет минути в нейно присъствие и знаех това за нея, можеше да е проблем. Беше наистина опасно без моногамия. Не беше сексът това, което ме човъркаше много. Беше фактът, че другите няма да бъдат задоволени, за това те ще продължават да търсят. Ако продължаваш да търсиш, понякога го намираш, каквото и да е то. Не ми харесваше да гледам надолу към тази жена, която очевидно страдаше и да мисля за собствените си проблеми. Не ми харесваше факта, че малко се страхувах от нея. Имам предвид, аз съм човек, а той беше правил секс с мен. Мразех, че за това мислех преди всичко останало. Мразех го много. Тя започна да се дръпва от ръцете на Ричард. 
Казах:
- Не се премествай заради мен. 
Това излезе сухо и саркастично. Добре, по - добре е, отколкото наранено и объркано. Ричард ме погледна. Не можех да прочета изражението му и се уверих, че моето беше любезно и не показваше нищо. Д-р Кари Онслол погледна към Ричард, намръщи се, накрая се дръпна. Тя се плъзна от скута му, облягайки се на дървото. Малки намръщени линии се бяха сформирали между веждите й и те продължи да поглежда от Ричард към мен, сякаш беше объркана и не й харесваше.
- Какво се случи, Кари? – попита Ричард отново.
- Излязохме днес, точно преди да се съмне, както обикновено. 
Тя спря да говори, погледна към скута си, тогава пое дълбок треперещ дъх. Три вдишвания и тя изглеждаше по добре.
- Открихме тяло.
- Друг турист? – попитах.
Тя ме погледна, тогава обратно към скута си, сякаш не искаше да гледа никого, докато разказва.
- Може би, беше невъзможно да се каже. Било е жена, преди ...
Гласът й пропадна. Тя погледна към нас, малките й очи трептяха със свежи сълзи.
- Никога не съм виждала нещо толкова ужасно през живота си. Местните полицаи казаха, че троловете са го направили. Това било доказателство, че и онзи турист е бил убит от трол.
- Троловете в тези планини не нараняват или убиват хора – казах.
Тя ме погледна.
- Е, понякога го правят. Полицаите поискаха мнението ми на експерт: какво може да го е направило, ако не е трол. 
Тя скри лице в ръцете си, тогава вдигна лицето си сякаш нещо идваше от дълбоката вида. 
– Погледнах ухапванията. Беше ги направило нещо, което имаше челюст на примат.
- Човек? – предложих.
Тя поклати глава.
- Не знам, но не мисля така. Не мисля, че човешка уста може да направи такъв вид поражения. – тя се прегърна, треперейки в горещината – Те ще използват това, за да извикат няколко ловеца и ще убият троловете ни, ако могат да докажат, че трол е направил това. Не виждам как можем да ги спрем да ги убият всичките или да ги закарат в зоопарк.
- Троловете ни не са започнали да убиват хора – каза Ричард. 
Той докосна рамото й когато го каза.
- Понякога го правят, Ричард. Това не е било вълк, мечка или друг голям хищник. Никога не съм виждала нещо такова.
- Каза ли на щатските ченгетата тяхното местоположение? – попитах.
Тя ме погледна.
- Да.
- Ти ли ги повика?
Тя поклати глава.
- Пристигнаха веднага след местната полиция.
Щеше да ми хареса да знам кой ги е извикал, въпреки че местните ченгета подозираха, че е било или убийство или свръхестествено убийство, щеше да е стандартно за тях да извикат щатски или местен вампирски убиец, въпреки че разбира се беше единствено ако те мислеха, че убийството е направено от немъртъв.
- Тялото беше ли открито близо до гробището? – попитах.
Д-р Онслол поклати глава.
- Защо? – попита Ричард.
- Ако са били гули. Те са страхливи, но ако тя е паднала или се е ударила и изпаднала в безсъзнание, гулите щяха да се хранят от нея. Те са активни боклуджии.
- Какво значи това? – попита д-р Онслол. – Активни боклуджии.
- Означава, че ако си ранена и пълзиш, не искаш да бъдеш в гробище с гули.
Тя ме погледна тогава поклати глава.
- Няма гробища. Просто по средата на земята ни. Средата на територията на тролите.
Кимнах.
- Нуждая се да видя тялото.
- Мислиш ли, че това е добра идея? – попита Ричард. Той задържа гласа си неутрален колкото може.
- Те я очакват – каза д-р Онслол.
Това изненада всички ни.
- Какво имащ предвид? – попитах.
- Щатските полицаи разбраха, че си в окръга. Основно твоята репутация е достатъчно добра, че да искат ти да видиш тялото. Те се опитваха да стигнат до хижата ти, когато аз си тръгнах.
Колко удобно. Колко странно. Кой беше извикал щатските? Кой им бе дал името ми? Кой, кой, кой?
- Ще отида да видя тялото тогава.
- Вземи Шанг Да с теб – каза Ричард.
Погледнах към лицето на високият мъж. Белезите от нокти все още бяха червени и изглеждаха някак страховити на лицето му. Поклатих глава.
- Не мисля така.
- Не искам да отиваш сама – каза Ричард.
Забавно как той не ми предложи да дойде с мен. Той щеше да остане тук и да утешава д-р Онслол. Добре. Аз бях голямо момиче.
- Аз ще съм добре, Ричард. Ти остани тук с добрият доктор и Шанг Да.
Ричард се изправи.
- Държиш се детински.
Извъртях очи и му посочих да се отдръпне от д-р Онслол. Когато бях сигурна, че тя не може да ни чуе, казах:
- Погледни лицето на Шанг Да.
Той не погледна назад, знаеше как изглежда.
- Какво за него?
Погледнах го.
- Ричард, ти трябва да знаеш по - добре от мен, че ако има някакъв мъртъв човек със мистериозен извършител, върколаците са винаги най - отгоре в листа с обвиненията.
- Те се опитват да ни обвинят за доста неща – каза той.
- Затова, Уилкс и неговите мъже не знаят какво си. Ако ние се покажем с Шанг Да с такива порязвания и когато той се излекува, те ще научат. А ти не искаш те да научават.
- Шанг Да няма да се излекува до свечеряване – каза Ричард.
- Но той ще бъде по - излекуван отколкото е сега. Не е човешко да се лекуваш толкова бързо. Ако Уилкс открие, че не сме напуснали града наистина, ще използва всичко, което има. Той ще те изкара или ще те обвини в това престъпление.
- Какво може да е убило онази жена?
- Не знам, докато не видя тялото.
- Не искам да отиваш сама. Ще дойда с теб.
- На полицията не им харесва, когато водиш цивилното си гадже на местопрестъпление, Ричард. Стой тук, утешавай д-р Онслол.
Той ми се намръщи.
- Не съм заядлива, Ричард – усмихнах се. – Всичко е наред, не съм много заядлива. Тя е в шок. Дръж й ръката. Аз ще бъда добре.
Той докосна нежно лицето ми.
- Не се нуждаеш много да ти държат ръката, нали?
Въздъхнах.
- Една нощ с теб и аз почти изядох врата на Върн. Една нощ и аз просто тичах през гората като ... като върколак. Просто едно любене и ти ми казваш, че си знаел, че това е възможно. Трябваше най - малко да се опиташ да ми кажеш, Ричард.
Той кимна.
- Права си, трябваше да го направя. Нямам никакво достатъчно добро извинение. Съжалявам, Анита.
Гледайки към толкова искреното му лице, беше трудно да бъда ядосана. Но не беше трудно да бъда подозрителна. Може би Ричард бе научил повече от Жан - Клод за това, как да контролира белезите. Може би лъжеше, че го беше пропуснал.
- Трябва да отида да видя тялото, Ричард.
Д-р Онслол ми посочи на дясно. Започнах да вървя през дърветата. Ричард тръгна с мен.
- Ще дойда с теб.
- Въоръжена съм Ричард. Ще бъда добре.
- Аз искам да дойда с теб.
Спрях, обърнах се и го погледнах.
- Аз не те искам с мен. Точно в този момент се нуждая от това да си някъде другаде.
- Не съм имал предвид да крия нещо от теб. Всичко се случи толкова бързо снощи. Аз просто нямах време. Не помислих.
- Кажи го на някого, когото го е грижа, Ричард. Кажи на някого, на когото му пука. 
Вървях напред между дърветата и той остана там, където го бях оставила. Усещах го да ме гледа, докато се движа през дърветата. Можех да усетя тежестта на погледа му, като ръка на гърба си. Ако погледнех назад, дали той щеше да се олюлее? Не погледнах назад. Аз обичах Ричард. Той ме обичаше. Бях сигурна в тези две неща. Това, в което не бях сигурна е, дали любовта е достатъчна. Ако той спеше с други жени, нямаше да бъде честно или не, аз нямаше да го преживея. Ричард каза, че не иска да зарязвам Жан - Клод. Но колкото дълго аз споделях леглото си с Жан - Клод, толкова Ричард щеше да спи с други жени. Докато аз не съм моногамна и той няма да бъде. Той не искаше да зарежа Жан - Клод. Той просто се уверяваше, че няма да бъда щастлива в ничие легло. Можех да имам и двамата, докато Ричард спи и с други. Можех да имам целият Ричард за себе си, ако разкарах Жан - Клод. Не бях готова да направя втория избор, а не можех да живея с първия. Освен, ако нямаше трети избор, ние бяхме в беда.



32 ГЛАВА
Местопрестъплението беше по средата на гората, на пет мили от най - близкия добър път за всичко на четири колела според д-р Онслол. Беше прекрасно място за тролове, но не и за екипировката на полицейско разследване. Те трябваше да домъкнат всичко тук и когато времето дойде, да отнесат тялото. Не беше приятно, не беше бързо. Едно добро нещо за изолираното място бе, че нямаше тълпа. Била съм на много местопрестъпления, но тези без публика бяха само или в наистина странни часове или по средата на нищото. Странните часове не са достатъчни, ако има съседи. Хората слизат от леглата си, за да видят трупове. Дори и без цивилни имаше тълпа. Забелязах униформата на Уилкс и на един от неговите мъже. Наистина щях да изглеждам дръзка да се видя с тях днес, отново. Държавните рейнджъри се трупаха на мястото, както и някои детективи с цивилен статус. Нямаше нищо, което да ми показва, че те бяха ченгета. Движеха се из мястото с докторски ръкавици и приклякваха внимателно, за да не рискуват да унищожат доказателсво. Жълтата лента за местопрестъпления беше обвита наоколо като панделка на подарък. Нямаше униформени от тази страна, защото никой не очакваше компания от отсрещната посока на пътя. Аз носех Браунинга и Фаистара, и ножа по гръбначния ми стълб, така че извадих лиценза си и го държах високо сякаш щях да го хвърля през лентата. Евентуално някой щеше да ме види и униформен щеше да извика да ме пуснат през периметъра. Един щатски пристъпи към мен не много време след като стоях там. Те бяха направили широк кръг с лентата и той трябваше да стои близо до нея. Имаше кафява коса и тъмни очи и пръснати лунички по бледото му лице. Ходеше към мен, а ръката му бе вдигната.
- Съжалявам госпожице, но вие не можете да сте тук.
Поклатих лиценза към него.
- Аз съм Анита Блейк. Чух, че вие сте ме търсили. Нещо за тяло, което искате да погледна.
- Да погледнеш – каза той. – Ти искаш да погледнеш тялото?
Той го каза някак меко, но сякаш се опитваше да ме изпробва. Тъмните му очи погледнаха покрай мен за секунда, тогава сякаш си спомни къде беше. Вдигна ръката си към лиценза ми. Оставих го да го вземе, огледа го, прочете го два пъти. Върна ми го. Тогава погледна надолу по хълма към дружина хора и посочи.
- Ниският мъж с черният костюм, русата коса, това е капитан Хендерсон. Той е със заповедите.
Просто го погледнах. Той трябваше да ме заведе при мъжа с заповедите. Няма начин ченге, което не ме познава да ме пусне да вървя през местопрестъпление без компания. Вампирските екзекутори не са цивилни, но повечето от нас не сме детективи. Аз съм един от много малкото, който е толкова навътре с полицията. В Сейнт Луис ме познаваха по репутация или ме бяха виждали, знаех това. Но тук, където никой не ме познава, няма начин.
Прочетох табелката с името му.
- Мишелс, нали?
Той кимна и отново очите му не ме гледаха. Той не се държеше като ченге, а като страхливец. Ченгетата не се сдухват лесно. Дай им няколко години работа и те ще усъвършенстват безразличието; бъди там, направи това, не се издавай, не се безпокои да си вземеш тениска. Мишелс беше скорошен сержант с униформа. Не взимаш скорошни сержанти за щатско подкрепление, за да ги шокираш на всяко местопрестъпление.
- Сержант Мишелс – каза той. – Има ли нещо, което мога да направя за вас, госпожице Блейк? – Той изглежда се възстановяваше пред очите ми. Напомни ми на начина, по който д-р Онслол се възстановяваше. Очите му бяха станали неясни, стъклени. Той ме погледна, но все още имаше стегнатост около очите, почти сякаш нещо го болеше. Какво, по дяволите, имаше долу? Какво можеше да накара такова ченге да изглежда така?
- Нищо, сержант, нищо. Благодаря. 
Продължих да държа лиценза си отвън, защото бях почти сигурна, че някой щеше да ме спре отново без полицейски ескорт. Жена беше на четири крака до малко борово дърво. Тя и мъж, който държеше челото й носеха медицински униформи. Лош знак е, когато медицинският екип започнеше да повръща. Много лош знак. Беше Мейдан този, който ме спря. Ние стояхме там за няколко секунди и просто се гледахме един друг. Аз стоях по - високо, гледайки надолу към него.
- Госпожице Блейк! - каза той.
- Мейдан! – казах аз. 
Пропуснах титлата „офицер”, защото докато бях заета той не беше офицер. Той спря да бъде ченге, когато стана лош тип.
Демонстрира ми малка, странна усмивка.
- Ще те заведа при капитан Хендерсон. Той командва.
- Добре.
- Може да искаш да се подготвиш, Блейк, то е ... лошо.
- Аз ще бъда добре – казах.
Той поклати глава, погледна към земята, а после – обратно. Очите му бяха празните, студени очи на ченге.
- Ти може би ще бъдеш, Блейк, ти може би ще бъдеш. Но аз няма да бъда.
- Какво се предполага, че означава това?
- Коя, по дяволите, е тя? 
Беше капитан Хендерсон. Той идваше с официалните си обувки, плъзгайки се съвсем малко. Но беше решителен и знаеше как да ходи по трева, дори с грешните обувки. Беше нисък с руса коса. Имаше странни очи, които сменяха цвета си, докато се движеше през петната светлина. В един момент бяха зелени, а в друг - сиви. Той дойде и застана между двама ни. Погледна към Мейдан.
- Кой е тя и защо е в периметъра ми?
- Анита Блейк, капитан Хендерсон – каза Мейдан.
Той погледна към мен и очите му бяха студени и сиви с петънца зелено. Беше красив по някакъв оригинален начин. Може би беше повече от това, но имаше грубост на лицето му, раздразнение, което грабеше от неговата привлекателност и любезност. Няма значение колко плашещ бе цвета на очите му, когато ме погледна те бяха дистанцирани, преценяващи, очите на ченге.
- Значи ти си Анита Блейк? – Гласът му беше почти ядосан.
Кимнах.
- Да. 
Не го оставих да ме ядоса, защото ядът му не беше предназначен за мен. Нещо не беше наред. Нещо свързано с престъплението. Чудех се какво? Той ме погледна от долу до горе, не сексуално, а сякаш щеше да ми взима мярка.
- Колко силен стомах имате, Блейк?
Повдигнах вежди, тогава се усмихнах.
- Какво, по дяволите, е забавното? – попита Хендерсон.
- Вижте, знам че е зле. Току - що оставих сержанта ви на върха на хълма, който бе като призрак и не можеше да се приближи втори път. Мейдан тук вече ми каза, че е ужасно. Просто ме заведете при тялото.
Хейдън пристъпи, навлезе в личното ми пространство.
- Толкова ли си уверена че ще можеш, Блейк?
Въздъхнах.
- Не.
Това не изглежда да взе част от гнева. Той примигна и отстъпи назад.
- Не? – каза той.
- Не знам, дали мога да го поема, капитан Хендерсон. Винаги има шанс следващият ужас да е нещо толкова гадно, че никога да не мога да се възстановя. Нещо опетнява ума ми и ме изпраща крещяща. Колкото по - далече, толкова по - добре. Така че, заведете ме да видя ужасните останки. Подготвянето започна да уморява.
Гледах емоциите да си играят на лицето му; развеселение, после гняв, но накрая, развеселението спечели. Късмет за мен.
- Ужасните останки. Сигурна ли сте, че не сте репортер?
Това ме накара да се усмихна.
- Виновна съм за много грехове, но този не е от тях.
Това пък накара него да се усмихне. Когато се усмихна, изглеждаше десет години по - млад и беше повече от просто оригинално красив.
- Добре, госпожице Блейк, последвайте ме, ще ви отведа за видите ужасяващите останки. – Той се засмя тихо, ниско и дълбоко с изразителния си глас. – Надявам се, че ще сте толкова забавна и след като видите шоуто.
- Аз също – казах.
Той ми хвърли странен поглед, тогава тръгна надолу по хълма. Последвах го защото това ми беше работата. Преди час, бях казала че денят не може да стане по - лош. Имах потръпващото усещане, че ще стане по - лошо, много по - лошо.




33 ГЛАВА
Тялото беше положено насред малко сечище. Знаех, че е човешко, защото някой ми беше казал това. Но сега не можеше да изглежда точно, като човешко. Формата беше достатъчна, за да кажа, че то лежеше по гръб. Мозъкът ми отказваше да признае, че това е било човешко същество. Очите ми го виждаха, но умът ми отказваше да свърже частите, така че беше все едно да гледаш към една от тези картини, в които се вглеждаш и вглеждаш, докато скритата форма не изкача. Изглеждаше сякаш е имало експлозия от кръв и плът и тялото е било в центъра й. Изсъхналата кръв се разстилаше от тялото във всички посоки, сякаш то е било преместено, за да бъде оформено място, като мастилено петно
Аз можех да гледам всичко това, но все още очите ми не можеха да намерят смисъла. Мозъкът ми се опитваше да ме предпази. Беше се случвало и преди - веднъж или два пъти. Умно беше да се обърна и да си тръгна. Да оставя главата си объркана, защото истината щеше да е един от тези умовзривяващи моменти. Шеговито казах на Хендерсън, на върха на хълма, че някой неща остават, като петна в паметта. Това не беше забавно сега. Насилих се да погледна, принудих се да не извърна поглед, но лятната жега трепна около мен с противно втурване. Исках да покрия очи с ръце, но устоях на това да се обърна. Да покрия очите си би изглеждало глупаво и детско, като да се скриеш от най - лошото в страшен филм.
Хендерсън се обърна, когато аз го направих. Беше сякаш аз не бях погледнала тялото и той нямаше да го направи.
- Добре ли си?
- Ще се оправя. – Гласът ми звучеше задъхано.
- Добре – каза той.
Ние стояхме там няколко секунди повече, тогава си поех плитък дъх. Знаех по - добре, че да си поемам дълбок дъх толкова близо до тялото не е добра идея. Но трябваше да направя това. Трол не беше направил това. Никое естествено животно не беше. Обърнах се бавно с лице към тялото. Хендерсън се обърна към мен. Той беше мъжът със заповедите. Той можеше да го поеме, ако аз можех. Не бях сигурна, че аз мога, но нямах друг избор. Сложих хирургически ръкавици. Някой ми предложи по - големи гумени ръкавици за отгоре. СПИН - знаете. Отказах ги. Първо, ръката ми щеше да се изпоти. Второ, ако нямах усещането за тялото, нямаше да съм способна да усетя глупостите. Трето, с три вампирски белега, не се притеснявах за СПИН. Бях свободна от това да се притеснявам за болести предавани по кръвен път, така ми беше казано. Вярвах на Жан - Клод за това, защото той не искаше да ме загуби. Аз бях третата в неговият триумвират. Той ме искаше в безопасност. Едно гласче от задната част на главата ми каза ”Той те обича”. Гласът от предната част на главата ми каза „Да бе”.
- Може ли да стъпя върху кървавите следи? – попитах.
- Не можеш да се приближиш до тялото, освен ако не стъпиш в кръвта – каза Хендерсън.
Кимнах.
- Истина е. Така че, записали ли сте го на камера, направили ли сте всичките снимки?
- Ние знаем как да си вършим работата, госпожице Блейк.
- Не питам за това, капитане. Искам да знам дали мога да местя тялото, това е всичко. Не искам да прецакам някое доказателство.
- Когато свършиш с това, ние ще го приберем.
Кимнах.
- Добре.
Погледнах надолу към тялото и внезапно можах да го видя. Цялото. Притиснах ръцете си към корема си, задържайки ги да не покрият очите ми. Носа беше отхапан, така че беше само кървава дупка. Устните бяха откъснати, докато зъбите и костите на плътта не се виждаха под засъхващата кръв. Мускулите на челюстта бяха изчезнали от страната, която беше към мен. Каквото и да бе направило това, не беше просто бърза захапка. Беше стояло долу и се бе хранило. Толкова много ухапвания, толкова много липсващи парчета, но повечето бяха прекалено плитки, за да убият. Казах бърза молитва, за това повечето ухапвания да са били след смъртта. Дори и молейки се, бях много сигурна, че нямах добър отговор, имаше прекалено много кръв. Тя е била жива през по - голямата част от това. Вътрешностите се бяха разлели над разкъсаните й дънки в изсъхващо гнездо, в нещо по - гъсто от кръв. Навън миришеше, сякаш долните й вътрешности бяха разкъсани без да се е хранело от там. Умираща миризма, но там винаги има друга. Тялото й беше започнало да узрява в лятната горещина. Миризмата беше трудна за описване, съкрушителна и достатъчна част от гадене. Поемах си плитки вдишвания и пристъпих напред. Нещо премина през мен, като повей на призрак. Косата отзад на врата ми се опита да пропълзи надолу към гръбначния стълб. Частта от мозъка ми – тази, която не прави нищо с коли или с водопроводи и всичко свързано с бягане, и пищене, и не мислеше за нещо, ми шептеше сега. Казваше, че има нещо грешно. Нещо зло беше тук, не просто опасно - зло. Почаках да видя дали чувството ще порасне, но то повяхна. Точно като лош спомен, което вероятно означаваше, че аз бях преминала през края на някакъв вид заклинание, или по - скоро, останки от такова - неприятно такова. Не викаш нещо, толкова зло, без кръга на сила за защита на магьосника да остане или да го сложи в животно. Претърсих земята, но там нямаше нищо освен кръв. Кръвта не формираше кръг за защита. Беше просто плисната, нямаше очертания. Трябваше да знам дали там няма нещо очевидно. Полицаите не практикуват изкуство, въпреки че това ще бъде промяна, но не може да бъдеш ченге достатъчно дълго и да не видиш знак за магия, когато глупостите са толкова странни. Мястото изглеждаше недокоснато, но това не означава, че не е било докосвано. Ако някой е наистина добър в магията, може да те накара да не видиш нищо. Не наистина невидимо. Човек не може да направи това. Психиката си е психика. Светлината удря солидно предметите. Но те могат да направят окото неспособно да ги види, така че ти можеш да продължиш да гледаш през нещо и умът ти да не го регистрира. Приклекнах до тялото. Нямах гащеризона, който обикновено носех на местопрестъпления и не исках кръвта да изцапа дънките ми. Все още се прегръщах. Тук имаше нещо, което някой не искаше да видим. Но какво? Хендерсън извика:
- Намерихме портфейл. Искате ли личната карта.
- Не – казах. – Не. 
Не се правех на умна. Просто не исках име, за да даде самоличност на нещото в краката ми. Имах трика да мисля за тялото като за То. То не беше истинско. То не беше нещо претенциозно, определено. Никога не трябваше да е истинско. Мислех за всичко друго, за да не повърна над доказателствата. Бях направила това преди, преди години. Долф и групата никога не ме оставиха да забравя това. Очите бяха издрани и бяха изсъхнали в почерняли бучки по бузите. Дългата коса беше от едната страна на лицето й, залепнала за рамото й. Може би цветът беше рус. Но беше трудно да се каже с всичката тази попила кръв. Дългата коса ме накара да мисля че е жена. Очите ми слязоха надолу и откриха останки от дрехи. Блузата бе станала буца от плат под едната ръка. Гърдите бяха голи. Едната гърда откъсната напълно. Другата се бе смалила като балон, от който някой бе ял от плътта по средата. Имах нещастието дрехите да са метафорични, дори и в моята глава. Трябваше да се изправя. Трябваше да отида далеч, дишах много бързо и много плитко. Отидох да застана до едно дърво в края на сечището. Поех си дълбоко дъх, но миризмата тук долу беше по - силна. Сладката миризма се плъзна през езика ми и премина надолу по гърлото ми, докато не можех да преглътна, но не знаех какво друго да направя. Преглътнах, миризмата се плъзна надолу и сутрешното ми кафе се придвижи. Имах две утехи. Първо, бях се махнала от кръвта преди да повърна. Второ, нямаше нещо много в стомаха ми, което да излезе. Може би това беше причината да спра да закусвам. Имала съм много прегледи на тела рано сутрин.
Коленичих в сухата трева и се почувствах по - добре. Не бях повръщала на местопрестъпление от много време. Най - малко Зербовски не беше тук да ме дразни за това. Не бях дори притеснена. Това знак за зрялост ли е? Мъжки глас зад мен. Шериф Уилкс говореше, почти викаше.
- Тя е просто цивилен. Тя не може да е тук. Тя дори не е лицензирана за този щат.
- Аз командвам тук, шерифе. Аз казвам кой остава и кой си тръгва.
Хендерсън не викаше, но гласът му беше делови. Хванах стъблото на дървото, за да си помогна да стана и ръката ми изтръпна толкова силно, че почти се вцепени. Изправих се, дърпайки се далеч от дървото, близо до падане, но се задържах на крака. Погледнах гладкото стъбло. Около двадесет и четири метра имаше пентаграм, издълбан в дървото. Беше потъмнен с кръв. С изсъхналата кръв, която го покриваше, беше почти невидим срещу тъмната кора, но там също имаше и съпротивляваща се магия. Такава, която никой не може да види, дори аз. Единствено, когато докоснах дървото го усетих. Като всяка илюзия, веднъж щом я видиш, знаеш че е там. Погледнах към другите дървета и открих пентаграми, покрити с кръв на всяко едно. Имаше кръг от сила, защитаващ. Кръга беше формиран от кръв и от самата земя. Wiccans, вещици, който използват силите си за зло, ако са готови да платят цената на кармата. Каквото и да направиш, добро или зло, връща се при теб трикратно. Но дори Wiccans не би издълбала дърво. Имаме дървета, земя, самият той, за призоваване? Това можеше да значи Стихиен. Те могат да бъдат гадни. Но те не се усещат зли. Те се усещат ядосани, ако ти се намесиш с тяхната земя, но те не са зли, повече - натурално ядосани. Аз бях усетила полъх на зло, когато преминах кръга. Зло с главно З. Просто няма много свръхестествени същества, създаващи нещо такова по лична причина.
- Капитан Хендерсън – казах. Трябваше да го повторя два пъти, преди те да спрат да спорят и да ме погледнат.
И двамата се обърнаха. Нито единият не беше с приятелски поглед, но поне знаех на кого бяха ядосани, един на друг. Местните ченгета не харесват, някой да им се бърка в работата. Нормално е местни ченгета да негодуват за външните. Но аз знаех, че Уилкс просто защитаваше собствения си задник. Той трябва да е безумно алчен. Но сега нямах време за това. Нямах доказателства. Да обвиниш полицай в корупция преобръща другите ченгета.
- Виждате ли пентаграмите на дърветата?
Въпросът беше толкова странен, че и двамата да престанат да бъдат ядосани и да ми обърнат внимание. Посочих пентаграмите, като всяка добра илюзия, веднъж щом им я покажех, те щяха да я видят.
- Е и? – попита Уилкс.
- Е, те са кръг за защита, на сила. Нещо е повикано, за да я убие.
- Белезите на дърветата може да са тук от няколко дни – каза Уилкс.
- Тествайте кръвта на пентаграмите – казах. – Не е нейната, но ще е свежа.
- Защо да не е на жертвата? – попита Хендерсън.
- Защото те са използвали кръвта, за да напечатат кръга. Те са се нуждаели от кръв преди да я убият.
- Човешко жертвоприношение тогава – каза Хендерсън.
- Не точно – казах.
- Това е убийство от трол – каза Уилкс. 
Той не звучеше сигурно, звучеше безнадеждно. Хендерсън се обърна към него.
- Продължаваш да казваш това, Уилкс. Продължаваш да казваш това.
- Биоложката сама каза, че изглежда като примат. Сигурно е, че не е човек. Няма много примати, които тичат свободно тук.
- Тя каза хуманоид – казах.
И двамата ме погледнаха отново.
- Д-р Онслол каза хуманоид. Много хора приемат, че хуманоид значи примат, но има и други опции.
- Като какво? – каза Уилкс. 
Пейджърът му звъна. Той провери номера, тогава ме погледна.
– Извинете ме, капитан Хендерсън.
Хендерсън ме погледна.
- Ти и шерифа да нямате някаква история, госпожице Блейк?
Намръщих се.
- История? Каква?
- Той е много убеден, че вие не трябва да бъдете никъде близо до тялото. Също е много убеден, че това е убийство извършено от трол. Много убеден.
- Кой се обади на твоите момчета тогава?
- Анонимна връзка.
Ние се гледахме един друг.
- Кой е предложил да се присъединя в забавлението?
- Един от EMS екипа. Обичайният партньор на мъжа те е срещнал снощи.
Поклатих глава.
- Не го познавам.
- Обичайният му партньор е жена. Луси нещо си.
Това обясняваше медицинското познание на Луси и защо тя не работеше ден преди пълнолуние. Не иска да бъде до свежа кръв с луната, която скоро ще се напълни. Прекалено съблазнително. Прекалено рисковано.
- Помня я смътно, предполагам. 
Помнех я много повече от смътно, но последния път когато я видях беше точно след като бях убила някого, така че нямаше да давам детайли. За един ужасен момент се чудех дали Хендерсън се опитва да ме измами и тялото беше наистина на Луси. Но височината беше грешна. Жената бе висока - не с моята височина. Повечето от жените, с които Ричард се беше срещал, бяха ниски. Предполагам, че ако имаш някой вид тяло, който ти допада се придържаш към него. Моят избор от жертви изглежда беше с широк обхват.
- Защо се нуждаят от кръг на сила, госпожице Блейк? – попита Хендерсън.
- За да задържат в него това, което са повикали.
Той ми се намръщи.
- Както казахте преди, подготвянето уморява. Просто ми кажете какво по дяволите мислите че е било.
- Мисля, че те са извикали демон.
Очите му се разшириха.
- Какво?
- Демон – казах.
Хендерсън просто ме гледаше.
- Защо?
- Когато пресякох кръга, усетих нещо зло. Няма значение какво същество е било създадено. Усетих нещо, което е посветено на злото и няма други цели.
- Виждали ли сте много демони, докато сте убивали вампири, госпожице Блейк?
- Веднъж, капитане, само веднъж. Беше ...
Пристъпих извън кръга и се почувствах по - добре. Те бяха направили най добрите си криещи очертания, но нещата сякаш имаха склонността да прилепват. 
– Бях повикана в случай, в който мислеха че е вампир, но беше демонично действие. Жената... – спрях отново, защото нямах думи за това или думите изглеждаха глупави, мелодраматични. Опитах се да разкажа историята само с фактите.
- Жената беше обикновена домакиня, майката също. Тя бе получила диагноза шизофрения, капитане. Нейната лична драма от лудост беше почти създадена от личностно разстройство, но не толкова ясно. Тя беше като малко момиче с къдри по средата на челото си. Когато беше добра, тя беше много, много добра. Модел за праведник, учителка в съботното училище. Тя консервира собственото си израстване, шиеше дрехи за кукли за нейните момичета. Но когато беше лоша, спеше където свари, обиждаше децата, закачаше семейното куче на дървото.
Хендерсън вдигна веждите си на това. За ченге, това си беше чист удар.
- Защо не е била в болница?
- Защото когато си взимаше лекарствата тя беше добра майка, добра съпруга. Говорих с нея, когато тя беше „добра” и наистина се оказа много приятен човек. Видях защо мъжът й се опитваше да я задържи. Беше трагично - истината в усещането за света в собствения й мозък, унищожаваше живота й.
- Това е тъжно, но не е демонично – каза Хендерсън.
- Съседното домашно животно беше изчезнало, появи се изсушено от кръв. Аз забелязах жената. Нейната история за умствената болест беше знаме за ченгетата. Толкова много, просто тъжно, нали. – погледнах нагоре по хълма към ченгетата и техниците и всички. 
Те не поглеждаха надолу. Никой не искаше да се закача с никого. Дори, ако не усещаш никакви психически чувства, на всички ни бяха оцелели инстинктите да работим така че да отидем към по - доброто място. Всеки бе не склонен да погледне насам и те не знаеха защо.
- Все още ли сте с мен, Блейк? – попита Хендерсън.
- Съжалявам. Нощта, в която я арестувахме, двама униформени трябваше да я изтеглят от друг мъж, който бе в леглото, той бе с белезници. Нямаше друга жена на мястото тази нощ, така че аз трябваше да се возя с нея отзад. Тя бе гръмогласна и буйна, флиртуваше с мен, ядосваше ми се. Не помня дори какво казах, но помня погледа на лицето й, когато тя се обърна към мен. Ние се возехме в тази тъмна полицейска кола и когато главата й се обърна да ме погледне, тялото ми настръхна. Нямаше светлина в очите й, нямаше миризма на сяра, капитан Хендерсън, но усетих злото да се вдига в нея като някакъв обезпокоителен парфюм. – погледнах го, а той гледаше лицето ми, сякаш се опитваше да го запомни. – Аз не се плаша лесно, капитане, но в този момент бях изплашена. Изплашена от нея и това се показа на лицето ми, тя се засмя и моментът беше изчезнал.
- Какво направихте?
- Препоръчах да я заведат на прогонване на зли духове.
- Те направиха ли го? – попита той.
- Не полицията, но съпругът й го направи.
- И? – попита Хендерсън.
- И проработи. Ако тя продължеше да си пие лекарствата, мозъчното заболяване е под контрол. Обладаването не е шизофрения.
Хендерсън кимна.
- Ще вземем всички лекции в обучението на умствени заболявания, които могат да отворят личността към демонично обладаване, госпожице Блейк. Ще бъде като PCP, но по - свръхестествено.
- Да – казах. – PCP не се случва на хората, които левитират.
Той ми се намръщи.
- Ще свидетелствате ли, че е екзорсизъм?
Поклатих.
- Няма да говоря за това. Особено няма да говоря за това тук и сега. Думите са могъщи, капитане. Спомените са могъщи. Няма да си играя с това.
Той кимна.
- И вие казвате, че не хора са направили това?
Поклатих глава.
- Те са я яли до смърт. То я е яло до смърт. Човек може да е способен да ти откъсне гърлото или да направи някои от тези щети, но не и всичко това.
- Ако вие ми казвате, че това е обладаване. Ще дръпна веригата си от командване и ще започна да търся свещеник, но Блейк, знаете ли колко редки са демоничните атаки?
- Вероятно по - добре от вас, капитане. Получавала съм обаждания за много видове свръхестествени глупости.
- Виждали ли сте някога убийство от демон в права атака, не измамно.
- Не.
- Тогава как можете да бъдете толкова сигурна? – попита той.
- Казах ви защо съм сигурна, капитане. Веднъж щом сте били в присъствието на демон, никога няма да забравите как сте се чувствали. 
Поклатих глава и се преборих с подтикването да направя друга стъпка надалеч от тялото.
- Но, аз не съм експерт по демоните, капитане. Предполагам, че трябва да се свържете със свещеник. Също не съм експерт по този вид магия. Обадете се на местна вещица да погледне. Те може би ще са способни да ви дадат повече информация. Най - доброто, което мога да ви дам, са общите глупости.
- Вие можете ли да извикате демон и да го накарате да я убие.
Намръщих се.
- За какво говорите?
- Просто отговорете на въпроса ми, госпожице Блейк.
- Аз вдигам мъртвите, капитане. Не го правя с демони.
- Много хора не виждат голяма разлика между двете неща.
- Страхотно, просто страхотно. Викате ме тук долу. Казвам ви, че това е черна магия и сега вие обвинявате мен. Не се чувствам приятно от лова на вещици, капитан Хендерсън.
Той се усмихна.
- Просто отговорете на въпроса. Можете ли да направите това?
- Не, не мога да направя това. Търгуването с демони опетнява душата. Може да не съм перфектната християнка, но се опитвам.
- Чукането с вампири също петни душата, Блейк.
Погледнах го. Гледах го за няколко дълги секунди, защото това, което исках да направя е да го ударя или да го навикам. Не, да го ударя. Но не можех да направя това. Сложих си тази усмивка, която си слагате, когато наистина искате да нараните някого.
- Добре, капитане, добре. Това е могъща магия, а аз имам слава с могъщите магии. Не е ваша вината, че не разбирате огромната разлика между изучаването на двете магии. Липсата на обучение, не може да държи това срещу вас. – Гласът ми беше равен какъвто исках да бъде. – Но ако аз ще убия някого, вероятно просто ще го застрелям. Това най - малко ще ме постави близо до средата на списъка, не най - отгоре.
- Чух това за вас. Това, че вие сте стрелец.
Погледнах го.
- Чухте от кого?
- Ченгетата си говорят едни с други, госпожице Блейк. Ако тя беше застреляна с куршум в главата, тогава може би щях да повярвам, че вие сте го направили.
- Защо ще убивам някоя непозната жена?
- Но тя не е непозната госпожице Блейк. – Той ме гледаше много съсредоточено.
Погледнах обратно към тялото. Погледнах го от горе до долу. Нямаше нищо, което да разпозная. Всяка жена, която бях срещнала откакто бях тук не беше достатъчно висока за да бъде тялото. Освен една. Обърнах се към него и усетих кръвта да се дръпва от лицето ми.
- Коя е тя?
- Бети Шефър – жената, която е обвинила любовника ви в изнасилване.
Светът заплува в петна от цветове и горещина. Нещо държеше лактите ми и беше единственото, което ме държеше права. Когато зрението ми се изчисти, Хендерсън държеше ръката ми, а Уилкс беше зад гърба ми.
- Добре ли сте, госпожице Блейк? – попита Уилкс.
Погледнах го право в очите и не знаех какво да кажа. Бети Шефър беше по - лошо от предумишлено убийство. Ритуалът беше направен правилно и личността беше опасна, не незамесена, сякаш беше предадена или излъгана, или развратна, тогава душата можеше да се вземе с живота й. Единственото, което виждах беше ритуално убийство от демон и не трябваше да бъде нищо друго. Жертвата е била убита с нож, но душата е била взета. И аз не можех да вдигна тялото. Ако демонът беше забъркан със смъртта, то тогава тялото просто беше прекалено много покрито с пръст. Аз нямах сила тук. Уилкс не можеше да извика демон. Никой от мъжете му нямаше тази сила. Кой можеше да го е направил? Никой, когото бях срещнала след като пристигнах нямаше такъв вит сила и такъв вид поквара. Преди да мога да помисля да кажа нещо, Уилкс проговори първи.
- Получихте обаждане. Мисля, че трябва да го приемеш.
Той се страхуваше да проговоря. Проблемът беше, че нямах доказателства за нищо. По дяволите, аз дори не знаех какво ставаше. Какво в тази обикновена на вид земя си заслужаваше убийство? Какво бяха направили троловете, че да трябва да бъдат премахнати? Защо земята просто не можеше да бъде продадена? Или там имаше тъмни намерения? Някой беше извикал демон, за да го накара да изглежда като убийство от трол. Знаех защо са го направили, но не и как. Знаех дори, защо е Бети. Тя бе направила компромис със себе си, беше се изложила на риск за този вит церемония. Движение се опитваше да ни пробута глупостите около нуждата от девственици и чистота за жертвоприношение, но истинското зло не иска да убиват и да му изпращат чистота. Истинското зло иска покварено добро и единственото добро беше смърт, те бяха оттатък простирането на дявола. Но покварявайки ги, жертвайки ги, убивайки ги, е, дяволът си взимаше дължимото. Уилкс хвана ръката ми сякаш да ми помогне.
- Не ме докосвай, Уилкс. Никога не ме докосвай отново.
Той остави ръката си да падне. Хендерсън ни гледаше сякаш виждаше повече, от колкото ние му казвахме. Ченгетата бяха добри в това. Дай им нещо да подозират и те ще съберат две и две и ще направят десет към двадесет и пет за живот.
Уилкс ме погледна.
- Може ли да е върколак? – Гласът му беше тих.
Не можех да задържа шока от лицето си. Борех се да си върна приятното, празно лице, но това беше достатъчно. Уилкс знаеше, че Ричард беше тук, някак си знаеше и се опитваше да хвърли вината за смъртта на Бети върху Ричард. Върколаците бяха добри изкупителни жертви и беше много по - забавно за вярване отколкото демони. Той извади мобилен телефон от джоба си. Набра номер.
- Тя е точно тук. – той държеше телефон към мен.
Хендерсън ни гледаше сякаш бяхме забавление. Поех телефона. Гласът от другата страна беше мъжки и аз не го познавах.
- Аз съм Франклин Нилей, госпожице Блейк. Мисля, че е време да се срещнем, лице в лице.
- Аз не мисля така – казах.
- Уилкс ми каза, че ти разваляш малкият ни план да обвиним тези досадни тролове за смъртта. Но не е прекалено късно да обвиним любовника ти. Колко хора ще повярват в неговата невинност щом открият, че той е върколак?
- Не знам за какво говорите – казах.
Трябваше да обърна гръб на бдителните очи на Хендерсън. Вниманието му беше прекалено интензивно. Уилкс не ме гледаше. Той гледаше Хендерсън. За нещастие, обръщането ме постави да гледам към трупа. Обърнах се настрани и гледах към дърветата. Гласът от телефона беше културен, почти с прекалено добри обноски.
- Елате, госпожице Блейк, нека да не играем игри. Двама сме. Знам какво е г-н Зийман и веднъж щом е обвинен, проста проба на кръвта в затвора ще докаже, че съм прав. Той ще загуби работата си, кариерата си и вероятно ще бъде екзекутиран. Вие сте наели отличен адвокат, моите поздравления. Но ако той бъде намерен за виновен, това автоматично му отсъжда смъртна присъда. Съдиите имат силната склонност да намират чудовищата за виновни.
- Слушам ви.
- Срещнете се с мен на обяд в града. Публично място е, така че да се чувствате в безопасност.
- Защо искате да се срещнем? – Гласът ми беше станал по нисък, шептях.
- Да ви помоля за последен път да напуснете града, госпожице Блейк. Нямам желание да заставам срещу вас. Призраците казват, че този който е застанал срещу вас е намерил смъртта си.
- Призраците? – прошепнах.
- Срещнете ме госпожице Блейк. Вие и г-н Зийман и ви обещавам, че всичко ще свърши. Ще напуснете града и всичко ще бъде наред.
- Не ти вярвам.
- Нито аз на вас – каза Нилей. Той се засмя, дълбоко и богато. – Срещнете се с мен на обяд, госпожице Блейк. Ще отговоря на въпросите ви. Ще ви кажа защо искам земята. Веднъж щом хората ми се уверят, че не носите микрофон, ще отговоря на всеки директен въпрос който имате. Сигурно ви изкушава.
- Звучите като мъж, който знае много за изкушението, г-н Нилей.
Той се засмя отново.
- Парите изкушават много хора, госпожице Блейк, а аз правя големи сделки с тях.
Вървях бавно далеч от Хендерсън.
- Ще ми предложите пари?
- Не, госпожице Блейк, това ще спечели със сигурност офицера на закона в моята работа и той е мъж. Аз не мисля, че парите са ключа към вашата душа.
Не ми хареса начина, по който каза това.
- Какво искаш, Нилей?
- Да поговорим, това е всичко. Кълна ти се или ти обещавам безопасността ти, но не мисля, че ще ми повярваш.
- Прав си.
- Елате при мен, госпожице Блейк. Нека поговорим. След като отговоря на въпросите ви, тогава можете да решите дали да останете или да напуснете. Сега бихте ли върнали телефона на шерифа?
Обърнах се обратно към чакащите мъже.
- Той иска да говори с теб, отново.
Уилкс дойде за телефона. Бяхме просто двамата до тялото, когато той се опита да вземе телефона. Аз го държах. Наведох се близо до него и казах:
- Парите не се харчат в ада, Уилкс. Дяволът търгува с различна тарифа.
Той дръпна рязко телефона от ръката ми и тръгна към дърветата, слушайки гласа в ухото си. Гласът му беше предложил пари за да продаде всичко, което беше или си мислеше, че беше. Да разбера мотива беше най - малкото за всички убийства или за маменето от алчност. Но по дяволите, ако това не беше популярен мотив и за двете.



34 ГЛАВА
Ричард не каза нито дума, откакто започнахме да караме към обяда. Той беше дръпнал ластика от косата си и си играеше с него, разтягаше го широко, оставяше го да се стегне, разширяваше - стесняваше, разширяваше - стесняваше. Той обикновено нямаше нервни навици. Това не бе добър знак. Влязох в паркинга. Ричард седеше по средата, като бе свил дългите си крака. Той искаше аз да карам. Нещо за по - лесното обезумяване толкова близо до пълнолунието. Шанг Да седеше от другата страна, лицето му бе спокойно. Всеки път щом го погледнех, ужасните белези от нокти изглеждаха, сякаш по - бледи. До утре вечер той щеше да е чист. Беше впечатляващо и белега, всеки който го види ще разбере какво е той - превръщач.
Ние стояхме там, за момент, слушайки звуците от колата.
- Няма да правиш нищо глупаво, нали? – попитах Ричард.
Той скъса ластика с щракване, падна на пода.
- Какво те кара да мислиш това?
Докоснах ръката му. Той ме погледна. Очите му бяха перфектното шоколадово кафяво, човешки, но имаше нещо дълбоко в тези очи, което не беше човешко. Звярът му се катереше точно зад тези искрени, кафяви очи.
- Можеш ли да седиш с това без да го изгубиш? – попитах.
- Мога.
- Ще го направиш ли?
Той ми демонстрира стегната си усмивка и не ми харесваше как изглежда лицето му.
- Ако оставя да се ядосам пред публика, с луната отгоре, може и да се променя. Не се притеснявай, Анита. Знам как да управлявам гнева си.
Той изглеждаше много безопасно въздържан, сякаш се дърпаше в себе си, зад внимателно изградени стени. Но зад тези стени имаше трептящо, опасно нещо. Ако магьосникът на Нилей беше вътре, той или те, щяха да познаят, че нещо не е наред. Разбира се, те знаеха, какво е Ричард, така че всичко е наред, предполагам. Шанг Да подаде на Ричард чифт черни очила. Той ги взе, сложи ги и прокара ръце през косата си, оправяйки я около раменете си. Друг нервен жест.
- Никога не съм те виждала да носиш очила – казах.
- В случай, че очите ми се променят – каза Ричард.
Погледнах Шанг Да. Неговите очи бяха непокрити.
- Ами ти?
- Аз не съм се срещал с момичето. Аз дори не я харесвах.
- Аха. Страхотно. Да тръгваме.
Мъжете вървяха зад гърба ми, като бодигарди. Енергията им се завърташе около мен, като някакъв вид психическа стена. Караше кожата ми по гърба да се стегне и да ме сърби. Минах през стъклените врати на ресторанта и стоях там за момент, претърсвайки за Нилей. Ресторанта беше с интериор от 1950, дълъг и тесен отпред, с широко пространство от едната страна, което изглеждаше като странично събиране. Имаше дълъг бар с малки, завити столове. Мястото беше пълно с местни и семейства, което обясняваше многото паркирали семейни коли отвън. Сервитьорките бяха в розови униформи и малки безполезни престилки. Едната дойде до нас усмихната.
- Ричард, Шанг Да, не съм ви виждала тук цяла седмица. Знам, че не можете да останете далеч от яхнията на Албърт.
Ричард я ослепи с тази усмивка, с която знаеше, че ще разтопи жената в малка трепереща локва. Фактът, че той не забелязваше ефекта, беше повече от опустошителен. Шанг Да й кимна, което за него беше въодушевено поздравяване.
- Здравей, Аги – каза Ричард. – Ние трябва да се срещнем с някого - Франк Нилей.
Тя се намръщи и тогава кимна.
- Те са там на голямата маса при ъгъла. Знаеш пътя. Ще ти донеса вода и менюто само след секунда.
Ричард си проправи път през претъпканите маси. Бодигардът Мило, беше един от тримата мъже на масата. Той се изправи, когато ни видя. Все още беше висок, мускулест, с късо отрязана коса, красив по някакъв студен начин. Носеше дълго палто, а беше прекалено горещо за дълго палто. Хванах ръката на Ричард, забавяйки го.
- Моля те! – казах.
Ричард погледна надолу към мен зад черните стъкла, очите му загубени. Никога не бях разбрала колко от изразяването му беше в очите. Не можех да прочета за какво си мислеше. С някакво усилие, можех и да ги открия, но последното нещо, което исках ,е да активирам белезите пред хората на Нилей. Ричард ме остави да вървя малко пред него. Шанг Да си беше сложил спортното яке над бялата риза и черните панталони. Имаше кобур с малко кожа на гърба си, който не пречупваше линията на тялото. Когато го попитах за пистолета, той каза:
- Там няма да има полицай.
Звучеше логично. Той държеше пистолета като по навик. Беше първият ликантроп, когото някога бях срещнала, който носи и изглежда комфортно с пистолет. Всъщност, беше приятно да не бъда единствената личност на наша страна, която носи пистолет. Имаше двама мъже, които все още седяха. Единият беше под двадесет и пет с къдрава кафява коса, отрязана късо и широко с почти изненадано лице. Не беше Нилей. Другият беше около метър и деведесет и трябваше да тежи близо сто и двадесет килограма. Той оставяше впечатление за размер, без да е ужасно дебел. Косата му беше черна и добре сресана отпред. Не бе направил нищо, за да скрие лицето си. По - скоро останалата част от косата му бе отрязана много близо до главата, правейки всичко повече от очевидно. Липсата на коса правеше лицето му да изглежда прекалено малко за широките му рамене. Тъмният раиран костюм прилепваше върху бялата му риза гладко. Носеше синя жилетка, но без вратовръзка. Широката бяла яка показваше сиви къдрави гръдни косми. Той се усмихваше, докато ни гледаше да се движим през масите от туристи и техните пищящи деца. Очите му бяха приятни и празни като на развеселена змия. Златен пръстен блестеше от всеки пръст на ръката му.
- Госпожице Блейк, толкова е добре, че дойдохте. 
Той не стана заради мен, което ме накара да се чудя какво имаше в скута си - рязана пушка може би. Или може би неговите прекомерни обноски в речта беше само преструвка и той не знаеше действията, които вървят с тях. Или може би той не ме приемаше като дама. Може би. Шанг Да се премести от едната страна, така че той и Мило да са лице в лице. Аз ограничих фокуса си към Нилей и младия мъж. Той изглеждаше приятен, сякаш се предполагаше да седи на една от другите маси, заобиколен от нормални хора, правейки нормални неща. Нилей ми предложи ръката си. Поех я. Ръкостискането му беше бързо.
- Това е Халърд.
Халърд не ми предложи ръката си, което ме накара аз да му предложа своята. Големите му очи станаха дори по - големи. И разбрах, че Халърд се страхуваше от мен. Интересно.
- Халърд не се здрависва. – каза Нилей. – Той е могъщ ясновидец. Сигурен съм, че разбирате.
Кимнах.
- Никога не съм срещала силен прорицател, който с готовност докосва непознати. Прекалено много лайна за прибиране.
Нилей кимна.
- Точно така, госпожице Блейк, точно така.
Седнах. Ричард се плъзна в стола до мен. Очите на Нилей се преместиха от мен на Ричард.
- Е, г-н Зийман, срещнахме се най накрая.
Ричард го погледна зад тъмните си очила.
- Защо я уби?
Рязкостта накара дори мен да потръпна. Трябва да съм направила някакво движение, защото Ричард каза:
- Не съм дошъл тук да играя игри.
- Нито пък аз – каза Нилей. – Ако ме придружите до мъжката тоалетна, ще ви проверя за подслушващи устройства. Мило ще провери бодигарда ви.
- Шанг Да – каза Ричард. – Името му е Шанг Да.
Нилей се усмихна широко. Усмивката му се задържа голяма.
- Разбира се.
- Кой ще претърси мен? – казах. – Халърд?
Нилей поклати глава.
- Другата ми свръзка е в женската тоалетна. – Той се изправи и нямаше нищо в скута си. Параноя. – Последвайте ме г-н Зийман? Може ли да ви викам Ричард?
- Не – каза Ричард, гласът му дълбок и нисък, сякаш искаше да каже нещо повече.
Докоснах ръката му, когато той мина покрай мен. Погледнах към лицето му, опитвайки се да му кажа с поглед да не прави нищо глупаво. Нилей пое другата ръка на Ричард, държеше я така както вие ходите ръка за ръка с любовника си. Той държеше ръката на Ричард.
- За мен не сте ли хубав другар.
Ричард ме погледна, докато Нилей го отвеждаше надалеч. Давам много, за да видя очите му в този момент. Обикновено лошите типове правят движенията си на мен. Шанг Да се премести назад, така че Мило да излезе из зад масата. Те се движеха заедно, без да се докосват, усещането между тях беше достатъчно обтегнато. Останах с Халърд и с гръб към вратата. Смених си стола, сядайки там, където беше Мило, така че да мога да виждам влизащите. Преместих се по близо до Халърд и това не му хареса много. Усмихнах се.
- Колко добър си? – попитах.
- Достатъчно, че да се страхувам от теб – каза той.
Намръщих му се.
- Аз не съм един от лошите типове, Халърд.
- Мога да видя аурата ти – каза той, едва можех да чуя гласа му от мърморенето на гласове и щракането на съдовете.
Сервитьорката дойде с чаша вода и менюта. Предложих й да дойде, когато другите се върнат на масата. Тя ни остави с усмивка. Обърнах се обратно към Халърд.
- Е можеш да усетиш аурата ми. Какво от това?
- Знам колко могъща си, Анита. Мога да го усетя.
- Аз не мога да видя аурата ти, Халърд. Мога да усетя съвсем малко от силата ти, но не много. Заслепи ме. Покажи ми какво можеш.
- Защо?
- Може би съм отегчена.
Той облиза устните си.
- Дай ми нещо добро. Без оръжия, без магия.
Това орязваше много опциите ми. Най - накрая свалих кръста от врата си и му го подадох. Пуснах веригата в ръката му.
- Не докосвай кожата ми с ръката си – каза той.
Оставих последната част от веригата да се плъзне в ръката му и внимавах да не докосна кожата му. Той затвори ръката си. Не затвори очи, но не виждаше ресторанта. Гледаше покрай всичко и усетих силата му да се втурва над мен като електричество.
- Виждам жена, стара, баба ти. – Той примигна и ме погледна. – Тя ти е дала това, когато си завършила университета.
Кимнах.
- Впечатляващо!
Бях започнала да се уморявам от кръста си напоследък. Ценен беше, а аз имах много кръстове които ми бяха отнемани през годините. Но, по - късно, усещах нуждата от нещо специално. Прабаба ми, Блейк, ми го даде и ми каза: ”Вярата ти да бъде силна, като веригата е чиста, колкото среброто.” По - късно аз се нуждаех от всичката чистота, която можех да взема. Очите на Халърд погледнаха покрай мен, гледайки нещо в края на стаята. Дъхът му спря само за секунда, като недоловимо задъхване. Обърнах се да видя какво беше хванало вниманието му толкова пълно. Мъжът беше близо два и двадесет метра висок и тежеше над петстотин паунда. Лицето му беше напълно обезкосмено, не просто обръснато. Той нямаше мигли, нищо, гладък и нереален. Очите му бяха почти сиви и прекалено малки за дългото му лице. Той носеше черна риза, разпусната над черен панталон и черни обувки. Кожата на ръцете му и лицето бяха невероятно бели сякаш слънцето никога не го бе докосвало. Мъжът не накара сила да пропълзи по кожата ми. Факт бе, че той бе прекалено празен, вървящ към нас, сякаш се защитаваше сам. Изправих се. Отчасти заради размерите му. Отчасти от липсата на всичко от него, сякаш не беше там. Не ми харесваше, когато някой работеше толкова силно, за да се защити сам. Обикновено означаваше, че крие нещо. Ако той беше магьосникът, който бе убил Бети, знаех какво точно криеше. Мъжът спря пред нас. Халърд се прегърна и направи въвеждането.
- Линус, това е Анита Блейк. Анита, това е Линус Бек. – Гласът на Халърд беше по - висок от колкото беше, сякаш се страхуваше. Той изглежда се страхуваше от много хора.
Линус Бек се усмихна към мен. Гласът му беше възмутително изтънчен сопрано глас.
- Толкова се радвам да те срещна, Анита. Толкова рядко срещам някого, който практикува изкуството.
- Не практикуваме в един и същ бранш, Линус.
- Сигурна ли си? – попита той.
- Със сигурност. – Дори изправена трябваше да наклоня врата си, за да гледам към лицето му – Защо Нилей се нуждае от първи ранг прорицател и чародеец?
Линус Бек се усмихна и изглеждаше искрен.
- Знаеш правилния термин. Приятно ми е.
- Радвам се да го чуя. Сега, отговори на въпроса.
- Когато те проверя за микрофони, тогава ще се отговори на всичко.
Погледнах към тези дълги, бели ръце и не исках той да ме докосва. Почти нямаше косми, дори и на ръцете му. Бяха светли, като ръка на малко дете. Нещо прещрака в главата ми и аз го погледнах. Може би се е показало на лицето ми. Може би той бе прочел ума ми, въпреки, че не мисля така.
- Моята зрялост беше жертвана преди много години, така че да бъда по - добър служител на господаря си.
Погледнах към него.
- Ти си евнух.
Той кимна. Исках да попитам защо, но не го направих. Нямаше отговор, който да покаже усещането, така че защо да се притеснявам?
- От кой вид си ти, социопат, психопат или шизофреник?
Той примигна с малките си очи, усмивката повяхна.
- Заблудените хора ми казват, че съм луд, Анита. Но аз чувам гласове, гласа на господаря си.
- Да, но дали първоначално е било гласа на господаря ти или просто лоша мозъчна химия.
Намръщването му се задълбочи.
- Не знам какво имаш предвид.
Въздъхнах. Вероятно не разбираше. Чародеите са хора, които получават магията си през дявола или по - лоша сила. Те се спогаждат за това, което ще получат и разменят душата си за пари, утеха, похот или сила. Но някъде имаше версия на обладаване. Хората отслабнали през пукнатините, умствени болести и дори пукнатини в характера.Точно те са правилният начин да активираш злото.
Нилей остави другите мъже да се върнат обратно. Той и Ричард вече не се държаха за ръце. Лицето на Ричард беше стегнато и ядосано. Лицата на Шанг Да и Мило не показваха нищо от това, което се бе случило. Нилей изглеждаше щастлив, доволен от себе си. Той плесна Линус Бек по гърба и евнухът вдигна главата на другия мъж към устата си и го целуна. Може би не знаех толкова много за евнусите, колкото мислех. Мислех, че те са безполови. Може би грешах.
- Линус ще ви претърси за микрофон, тогава ще можем да поговорим.
- Не искам той да ме докосва. Нищо лично, Линус.
- Ти се страхуваш от господаря ми – каза той.
Кимнах.
- Обзаложи се.
- Настоявам да е Линус, в случай, че вие имате някаква магия или друго около личността си, което може да ни разтрои.
Намръщих му се.
- Като какво? Свещена граната?
- Линус трябва да ви претърси, но ако не ви харесва, можете да вземете един от мъжете си да ви придружи.
Не ми харесваше, но вероятно беше най - добрата оферта, която щяхме да получим. Сервитьорката дойде да вземе поръчките ни и аз разбрах, че съм гладна. Учиш се да бъдеш в състояние да ядеш по средата на бедствие и гнусни неща или се насочваш към друга работа. Бях минала на закуска цял ден. Поръчах си палачинки и бекон. Ричард ме погледна шокиран.
- Как можеш да ядеш?
- Научаваш се да ядеш по средата на бедствия и гадости или си намираш друга работа, Ричард.
- Много практично, госпожице Блейк – каза Нилей.
Погледнах го и усетих малка неприятна усмивка да извива устните ми.
- Просто за по - късно г-н Нилей. Аз съм много, много практична.
- Добре – каза той – много добре. Тогава ще се разберем един друг.
Поклатих глава.
- Не, г-н Нилей, аз не ви разбирам. Знам какъв сте и какво ще направите, но не разбирам защо.
- И какво съм, госпожице Блейк?
Усмивката се разшири.
- Лош тип, г-н Нилей, вие сте лош тип.
Той кима.
- Да, госпожице Блейк. Аз съм много, много лош тип.
- Предполагам, че това прави нас - добрите – казах.
Нилей се усмихна.
- Аз знам какво съм госпожице Блейк, и аз съм доволен от това. Вие доволна ли сте?
Ние се гледахме един друг за дълъг момент.
- Състоянието на ума ми, не е въобще ваша работа.
- Отговорът е достатъчен – каза той.
- Нека да поръчаме. – казах.
Всички поръчаха, накрая дори Ричард. Когато сервитьорката си отиде, Линус, Ричард и аз оставихме останалите, така че той да може да ме претърси за подслушващи устройства и магични глупави трикове.
Имах един въпрос.
- Коя тоалетна ще използваме?




35 ГЛАВА
Използвахме мъжката тоалетна. Чувствах ръцете на Линус невероятно меки, сякаш нямаше мускули под кожата, просто кости и плът. Може би той бе дал и други неща в служба на господаря си. Той бе зловещ, но беше цял. Дори прекара пръсти през косата ми, нещо което много хора забравят да направят. Той се задържаше, дори когато ръцете му бяха на деликатни места. Той не даде никаква причина на Ричард да му се ядосва. На мен също. Цялата група бяхме обратно на масата. Храната все още не беше пристигнала, но моето кафе беше. Всичко е по - добро с кафе. Ние отново бяхме на столовете с гръб към вратата. Ако ние бяхме пристигнали първи, те щяха да заемат тези столове, така че беше трудно да се дразня. Линус седна от дясно на Нилей. Разбрах защо ние не бяхме в сепаре. Линус нямаше пристъп.
- Вие искахте да говорим, Нилей, говорете. 
Отпих от кафето. Беше горчиво и беше варено твърде много време, но няма нещо като кафе, което да не може да се пие. Надявах се, че храната беше по - добра.
- Искам да напуснеш града, Анита.
- Уилкс и хората му вече покриха това. Казахме им, че ще напуснем до залез – казах.
- Знам какво си казала на добрия шериф – каза Нилей. 
Не се усмихваше сега. Очите му бяха студени, забавлението умираше на лицето му, както слънцето, което потъва в далечината, оставяйки света на тъмнината.
- Не мисля, че той ни вярва, че ще напуснем, Ричард – казах.
- Не ми пука на какво вярва – каза Ричард.
Погледнах към Ричард. Той стоеше с кръстосани ръце, гледаше Нилей. Биха били по - неизнервящи без морските крави на тениската, но той показваше противоположната си позиция. До тук Ричард да играе на интелигентно остроумие с мен. Оставих го на тихия му гняв и продължих сама.
- Защо е толкова важно да напуснем града, Нилей?
- Казах ти. Призраците казват, че който е застанал срещу теб, е умрял.
Поклатих глава.
- Какви призраци?
- Халърд използва дъска за сеанси толкова добре, колкото другите си дарове. Духовете предупредиха за Лейди Смърт. Жена, която ще ме премахне. Ние бяхме предупредени за това във връзка с тази покупка. Когато чух името ви да се споменава, внезапно знаех коя е Лейди Смърт. Призраците казаха, че ако застана срещу теб, директно ти ще ме убиеш.
- Така че изпрати Уилкс и неговите побойници да ме изплашат.
- Да, и чух за двамата местни, които си убила. Те мъртви ли са?
Усмихнах се.
- Аз не съм ви претърсила за микрофони момчета, сега да го направя ли?
Той изглежда намери това за забавно.
- Предполагам, че не. Но приемам, че двамата мъже няма да се върнат за втората половина от заплащането.
- Може да приемете това – казах.
Сервитьорката дойде с храната. Всички бяхме напълно тихи, докато слагаше ястията на масата. Тя сложи сироп пред мен и ни попита дали ще искаме нещо друго. Всички поклатихме глави и тя си тръгна. Погледнах надолу към палачинките и бекона и си пожелах да не ги бях поръчвала. Не бях в настроение да протакам повече. Просто исках това да свърши.
- Ако не сте мислили да заставате срещу мен директно, тогава защо променихте плана си? Защо е тази среща?
Той се усмихна и отряза парче от омлета си.
- Анита, не бъди умна. Мисля, че и двамата знаем, че Уилкс няма стомах за тази работа. Той може да се насили да те застреля, но той не може, наистина да те изплаши и да си тръгнеш. Той заплашва, но нека да кажем, че му липсва плашещия фактор. – Той взе парчето от омлета си и го сдъвка.
- Това следващата заплаха ли е? – казах, поливайки сироп върху палачинките си.
Той се усмихна и поклати глава.
- Нека оставим това за накрая. Сега задайте въпросите си.
- Защо искаш точно тази земя?
Ричард се премести на стола си, облегна се напред. Той се притесняваше за лични въпроси, по - дълги от моите.
- Има реликва някъде на тази земя. Нуждая се земята да е моя, така че да мога да я прекопая и да търся реликвата.
- Каква реликва? – попитах.
Той се усмихна.
- Копието, поразило Христос.
Погледнах го. Гледах го дълго. Той изглежда не се шегуваше. 
- Това е мит, Нилей.
- Не вярвате в Христос?
- Разбира се, че вярвам, но римското копие не е било проследявано от хиляди години. То е било загубено преди много време.
- Вярвате ли в Граала? – попита той.
- Граалът е исторически факт. Бил е откриван и загубван два пъти в архивираната история. Копието никога не е било удостоверено. Преминало като кости от някакъв светец, но е просто стръв за наивните.
- Приличам ли ви на наивен, Анита?
- Не – казах. – Защо мислите, че е в планините в Тенеси?
- Копието е било дадено като подарък на президента Джеймс Мадисън.
Намръщих се.
- Не го помня от класовете по история.
- В регистъра с подаръци е от сигурното Mideastern княжество. Едно копие. Римско. За нещастие, няколко от редовете бяха изчезнали след британският пожар и плячкосването от Вашингтон през 1815.
- Спомням си, че съм чела за пожар в бяла къща по време на войната през 1812. Скъпоценности бяха изчезнали. Така че това, което казваш е правилно. Как е свършило тук? – попитах.
- Халърд го проследи до тук, с психическите си дарове. Духовете ни отведоха до това място. Ние наехме ясновидец и той начерта границите на мястото което да претърсим. Мястото пресича земята на Грийн.
- Претърсване на земята – каза Ричард. – Не ти трябва да я купуваш за това. Не трябва да обезпокояваш троловете, за да търсиш копие.
- Може да е погребано навсякъде в земята, Ричард. Не мисля, че Грийли ще оцени претърсването на собствеността му, освен ако не е наша.
- Изумена съм, че Грийн все още е жив – казах.
- Ние погледнахме в завещанието на баща му. Знаете ли, че ако синът му умре, земята ще стане животински резерват? Той беше очарован от троловете ти, г-н Зийман, такъв беше покойният фермер Грийн.
- Не знаех това – каза Ричард.
- Защо трябва да знаеш? Джон Грийн – синът му, се опитва да продаде земята. Той ни каза, че всичко е обезпечено за имота на баща му. Той се оплаква от тях, но това ще спаси живота му, така че ние трябва да купим земята и троловете трябва да изчезнат, освен ако вие просто не спрете битката срещу продаването на земята. 
Нилей се усмихна на Ричард. 
- Ще направиш ли това за мен, Ричард? Ще ни оставиш ли просто да купим земята? Обещавам ти, че ще обезпокояваме троловете ти колкото е възможно по - малко.
Ричард се наведе към мен и прошепна:
- Ти ли прокарваш крака си по моя?
Погледнах го.
- Не.
Ричард дръпна стола си назад с дълго стържене. Той се премести по - близо до мен и сложи ръката си на облегалката на стола ми.
- Веднъж щом земята е твоя, Нилей, ти можеш да я направиш на нищо и аз не мога да те спра. Единственото нещо, което можем да направим е да те спрем да я купиш.
- Ричард, разочароваш ме. След нашето малко tête - à - tête в банята, мислех, че сме приятели.
Ричард се зачерви от врата до корените на косата си.
- Защо уби Бети?
- За да обвиня троловете в смъртта на човек. Мисля, че не трябва да се притесняваш за това сега.
- Защо Бети?
Линус отговори с високият си музикален глас.
- Тя е лъжкиня, предателка и е палава. Тя се отвори за злото.
Дъх от сила се разля от ръката на Ричард зад гърба ми. Почти видима аура от топлина се вдигна около него. Нещо щракна вътре в мен. Сложих ръката си на бедрото му. Той подскочи преди да разбере, че бях аз - тогава се успокои отново. Мисля, че мисълта го успокои. Но това, за което той мислеше, беше Бети и мисълта за това, беше достатъчно силна, че ме накара да си спомня тялото й. Получих бърза картина към нейният труп и той се изправи толкова рязко, че столът му падна на земята. Ръцете му бяха върху масата и той се залюля леко. Мисля, че можеше да загуби съзнание. Започнах да го докосвам, но се страхувах да го направя, страхувах се да не види повече. Шанг Да дойде да го хване. Гласовете около нас бяха затихнали. Всички ни гледаха.
- Моля те, Ричард, седни – прошепнах.
Шанг Да му помогна да седне. Всички чакахме тихи, гледайки се един друг, докато гласовете наоколо се усилиха и хората продължиха да ядат. Халърд прошепна:
- Вашите аури се събраха за момент. Те станаха едно и пламнаха. Какви сте вие, един на друг?
Гласът на Ричард излезе изцеден.
- Бети не беше перфектна, но тя не заслужаваше да умре така.
Той наведе главата си към масата и аз разбрах, че плачеше. Докоснах гърба му, колебливо, правех малки кръгове.
- Ти планираше да обвиниш троловете за смъртта й. Сега какво?
- Няма значение какво ще направим сега, Анита. Ти ще напуснеш града.
- Ние казахме на Уилкс, че ще напуснем града – казах.
Ричард свали очилата си и покри очите си с длан.
- Погледни ме, моля те Ричард – каза Нилей.
Може би беше молбата или просто беше неотложно, Ричард погледна през масата. Нилей видя очите му.
- Толкова красиво кафяви очи. Ти си жена с късмет, Анита.
Ричард започна да се изправя. Поставих длан на ръката му. Мускулите му бяха твърди и толкова стегнати, че трепереха с, мисля, желанието да прескочи масата и да нарани Нилей.
- Искам да се уверя, че ще изчезнете. По - късно, духовете ще кажат на Хендерсън най - добрата воля в помощ на лейди. Мисля, че аз търся най - доброто.
- Как ще откриеш? – попитах.
Ричард плъзна очилата обратно на място и плъзна стола обратно на място. Рамената му бяха прегърбени толкова силно, че ризата му се опъваше по шевовете.
- Местните вампири не ви харесват много – каза Нилей. – Приближих ги, опитвайки се да взема информация за копието. Някои от тях са тук от толкова дълго, че са били свидетели на случилото се. За жалост, те нямаха, но ми казаха нещо интересно за теб, Ричард, и господаря на града на Сейнт Луис. Те казаха, че вие сте тройка, въпреки че Ричард изглежда не склонен да споделя интересите си с мъж.
- Не вярвай на всичко, което ти казват, Нилей, особено на хора които не ни харесват. Враговете ти винаги правят по - добри слухове, отколкото приятелите ти.
Нилей се нацупи.
- О скъпа. Тогава моето напредване трябва да е много излишно наистина. – Той се засмя. Усмивката увехна. – Мисля, че е време за заплахата.
- Помогни си сам – казах.
- Мисля, за упойваща стрела от разстояние за Ричард. Когато той се събуди, ще бъде ограничен от сребърни вериги и ще бъде гол. Щя го изнасиля и ще се наслаждавам на това. Тогава ще оставя Линус да разкъса гърлото му и той ще се наслаждава. 
Обърна студените си очи към мен. 
– Теб, Анита, ще те дам на господаря на Линус.
Последният се обърна към мен. Той изглеждаше същият, но косъмчетата по гърба ми се опитаха да се откъснат и да се скрият. Дори косъмчетата на ръката ми настръхнаха в нервни редици. Злото лепнеше. Хендерсън се задъха, прегърна се. Погледнах към Линус и не се опитах да го крия. Страхувах се от него и това, което лежеше в него. Нилей се засмя, дълбоко и приятно.
- Мисля, че се разбрахме един друг накрая, Анита.
Ричард се обърна и погледна Линус. Косъмчетата на неговата ръка също бяха настръхнали. Той проговори, гледайки директно в чародея.
- Как си паднал от Рая, о дневна звезда, сине на зората!
Първата линия от тази ужасна приета сила, пълзеше по кожата малко по - малко. Лицето на Линус не беше приятно. Ричард каза:
- Как си бил отсечен до земята, ти който положи нациите ниско! Каза със сърцето си „Аз ще се изкача до Небесата, над божите звезди, ще поставя престола си високо.” Исая
И последната линия от усещането за зло отстъпи. Забави се, като парфюм в празна стая, но беше близо до изчезване сега.
- Впечатляващо Ричард – каза Нилей. – Значи ти си истински вярващ.
Ричард се вдигна бавно от стола си. Сложи ръката си на масата и се облегна напред. Усетих бодливата енергия да се вдига гореща, притискаща се срещу тялото ми. Той сниши очилата си просто достатъчно, че Нилей да види очите му и аз знаех какво прави. Знаех, че Нилей гледаше тези кафяви очи, които бяха станали кехлибарени. Ричард проговори ниско и внимателно.
- И светлината блестеше в тъмнината; и тъмнината не разбираше. 
Той плъзна очилата обратно пред очите си, изправи се и отстъпи от масата. Той държеше ръката си към мен. Поех я. Оставих го да ме води извън ресторанта. Шанг Да ни последва зад гърба. Рискувах да погледна назад. Не се обърнах стабилно, но видях лицето на Нилей. И знаех, знаех без съмнение, ще той щеше да ни види мъртви.





36 ГЛАВА
Дори не попитах Ричард дали ще напуснем града наистина. Знаех отговора и честно казано, бях с него. В случай, че Нилей беше прав и копието е тук, не можехме да го оставим да го има, но беше повече от това. Ричард беше дръпнал линия от чистота, добро против злото. Добре, че не можеш да подгънеш опашка и да избягаш. Това е против правилата. 
Отне ни три часа да опаковаме и да се преструваме, че напускаме града. Сложихме Джамил отзад във вана с ковчезите от двете му страни, да ги държи, да не се плъзнат нанякъде. Натаниел беше защитил честта ми. Макар, че той разбира се, не се е бил, за да вземе мерака на желаещия върколак. Каквото и да се бе случило, той беше отзад, вероятно изтягайки се върху някой ковчег, това бе всичко което знаех. Чери се возеше отзад с тях, мисля, че тя беше помиряващото лице. Джамил изглежда не харесваше Натаниел много. Аз карах вана. Ричард ме следваше в своето четири по четири с Шанг Да и всичката екипировка, която бе донесъл за цялото лятно лагеруване и изучаване на големи примати. Всички останали се возеха с мен. 
Шериф Уилкс изпрати Мейдан и Томсън да ни ескортират в черно и бяло или както е в случая, синьо и бяло, но ефектът беше същият. Томсън беше весел, докато ние карахме покрай тях извън границите на града. Щеше да бъде детско да му покажа някой пръст, така че не го направих. Зейн го направи за мен. Джейсън им изпрати целувка. Карахме около час към уредената среща с Върн. Ние не можехме да останем всички в една къща. Прекалено много нови хора създаваха подозрение, така че се разделихме. Не ми харесваше, но трябваше да се съглася, че всички, заедно правехме прекалено добро шоу. Накрая тръгнах към къщата на Мариан. Возех се в нейният камион със Зейн, Чери и ковчезите. Натаниел беше отишъл в кабината на камиона, заради раните си от нокти. Раната от пушка на Зейн изглежда се лекуваше по – бързо, отколкото белезите от нокти. Не бях сигурна, че е защото Натаниел се лекува бавно или просто, защото раните от куршум се лекуваха по – бързо, от тези от нокти.
В багажника на камиона друсаше доста. Аз се забих в ъгъла близо до кабината с ковчега на Деймиън притиснат срещу ребрата ми. Ако притиснех главата си по – назад, към камиона, ще ми се стегне вратът и зъбите ми ще тракат. Ако седна по - изправена, вратът ми ще изщраква при всяка дупка на пътя. Беше като безкрайно удряне, докато костите ми не затрепериха с него и аз имах главоболие. Слънцето беше като жълт пламък по небето. Удряйки надолу непоколебимо, неумолимо, докато потта ме се прокара по лицето и ръцете ми. Зейн беше в ъгъла, срещу мен, натикан срещу ковчега на Ашър. Черната му тениска прилепваше към него, сякаш му беше втора кожа. Чери днес беше избрала бяла блуза. Червеникавият прах от пътя покриваше бялата материя и се смесваше с потта, докато не заприлича на изсъхнала кръв. Косата ми се бе превърнала в маса от потна буца. Не беше толкова умно като буцата на Шърли Темпъл. Нищо толкова стегнато, просто накъдрена маса. Косите на Зейн и Чери просто лежаха гладки и равни върху главите им. И тримата не правехме усилие да говорим. Ние стояхме в горещината, с дрънкащи кости, като в някакъв вид кома, нещо по - скоро продължително, отколкото участващо. Дупките се разляха в асфалтиран път и внезапната гладкост беше почти потресаваща. Можех да чувам отново.
- Благодаря ти, Господи – каза Чери.
Мариан извика назад към нас.
- Колата идва, скрийте се.
Всички се намърдахме под пласт от плат който покриваше ковчезите. Имаше втори такъв пласт и въже под мен. Всичко това миришеше на плесен и изсъхнала пот. Мисля, че чух колата да отива към пясъчният път, но Мариан не ни каза да се изправим, така че не го направихме. Можех да видя Зейн през горещия полумрак. Ние се гледахме един друг и тогава се усмихнах. Той се усмихна. Всичко това започваше да изглежда забавно. Просто достигаш ниво на дискомфорт, където правиш едно от двете, крещиш или се смееш. Камионът започна да спира. Във внезапната тишина можех да чуя Зейн да се смее. Гласа на Чери дойде ясен.
- Какво, по дяволите, ви е толкова забавно?
- У дома сме, момчета и момичета – каза Мариан. – Можете да дойдете сега.
Зейн и аз пропълзяхме към свежият въздух, все още ухилени.Чери ни се намръщи и на двамата.
- Какво е толкова забавно?
И двамата поклатихме глави. Или разбираш шегата, или не. Не може да бъде обяснено, дори и на себе си. Мариан дойде да застане до мен.
- Радвам се да те видя в по - добро настроение.
Прокарах ръце през косата си и почти можех да изстискам потта.
- Може да съм била в добро настроение. Този ден не върви към подобряване.
Мариан се намръщи.
- Песимизмът е неподходящ за някого, толкова млад.
Тя стоеше там, изглеждаше студена и хладнокръвна, носеше бяла риза, без ръкави вързана на кръста. Не беше къса, но оставаше илюзията за такава. Чифт светло сини панталони и равни, бели тенис - обувки допълваха облеклото. Светлата й коса беше на кок преличащ от сребристо сиво, светло русо и бяло. Над петдесет, но като Върн, нейното тяло все още бе стегнато и във форма. Тя изглеждаше студена, спокойна и прекалено чиста.
- Нуждая се от душ – казах.
- Аз съм втора – обади се Чери.
Зейн просто кимна.
- Добре дошли в дома ми – каза Мариан.
Пикапът беше паркиран на чакълената алея на историческа бяла къща. Тя беше с жълти капаци и розови пълзящи рози от едната страна пред хода. Имаше две бели каци с вода (?) и розово мушкато от края на широките стълби към входа. Цветята бяха големи и добре поливани. Дворът беше кафяв и умиращ в лятната жега. Всъщност, одобрявах го. Не вярвам в поливането на трева.
- Приятно.
Тя се усмихна.
- Благодаря ти. Плевнята е над пътя, скрита от дърветата. Имам няколко млекодайни крави и коне. Градината е зад къщата. Ще си способна да я видиш от спалнята.
- Страхотно, благодаря.
Тя се усмихна.
- Защо си мисля, че не те интересуват доматените ми корени.
- Остави ме да си взема душ и ще ме интересуват – казах.
- Можем да разтоварим ковчезите, тогава ти и двата леопарда можете да си вземете душ. Надявам се, че има достатъчно гореща вода. Ако двама от вас си го вземат заедно, ще спестите вода.
- Аз не споделям – казах. 
Погледнах към Чери. Тя се засмя.
- Зейн и аз може да си го споделим.
Трябва да се е показало нещо на лицето ми, защото тя добави:
- Ние не сме любовници, Анита. Макар, че сме били. Би било ... по - удобно да се докосваме един друг. Не е сексуално. То е ... – Тя погледна към Мариан сякаш за помощ.
Мариан се усмихна.
- Едно от нещата, който свързват глутницата е докосването. Те се докосват един друг постоянно. Така си помагат един на друг. Грижат се един за друг.
Поклатих глава.
- Няма да споделям банята.
- Никой не иска това от теб – каза Мариан. – Има много начини да създадеш връзки в глутницата, Анита.
- Аз не съм част от глутницата – казах.
- Има много начини да си част от глутницата, Анита. Аз намерих мястото си сред тях, а не съм лъкой.
Тя остави нас тримата да разтоварим ковчезите, докато взима Зейн да лежи долу. Чери и Зейн помогнаха да подредим ковчезите в сутерена, тогава колективно отидохме да се изкъпем. Входа към сутерена беше отвън, като стария маниер за зимниците. Задната врата беше мрежа и дърво. Имаше гръмогласен метален звук, докато леопардите влизаха вътре. Мариан ме срещна на вратата, престъпвайки през вратата, блокирайки пътя ми. Тя се усмихна и бе спокойна. Изглеждаше на място в центъра на собствената си вселена. Просто гледането на задоволеното изражение на лицето й ме накара да ме сърби и да ми е неудобно. Накара ме да искам да закрещя и да удрям докато нейната вселена се обърка като моята. Как се осмеляваше да е доволна, когато аз съм толкова объркана.
- Какво е толкова грешно, дете? Мога да усетя смущението ти, като пчела бръмчаща зад стената.
Имаше борови дървета близо до гърба на къщата, като линия от войни. Въздухът миришеше на постоянна Коледа. Обикновено харесвам мириса на бор, но не и сега. Просто не бях в Коледно настроение, облегнах се срещу ерозиралите дъски на къщата, докато тя остана с гръб към портата, гледайки надолу към мен. Фаистара беше на гърба ми. Дръпнах го и го насочих надолу пред дънките си. По дяволите, ако някой го видеше.
- Видя Върн – казах.
Тя ме погледна, дивите й очи бяха спокойни, нечетливи.
- Видях какво си направила на врата му, ако това имаш предвид.
- Да, това имам предвид.
- Белега, който направи на врата му доказват на всички поне две неща. Това, че приемаш себе си за негова равна, не е малка хвалба, и това, че не си зарадвана от неговото гостоприемство. Някое от двете погрешно ли е?
Помислих за това за момент, тогава казах:
- Не признавам никого за доминиращ над мен. Може би те могат да ме удрят дяволски или да ме убият, но не са по – добри, отколкото съм аз. По - силен не значи доминиращ.
- Това са две неща, с които съм съгласна с теб, Анита, но аз не съм от тях.
- И не, не съм зарадвана от неговото гостоприемство. Унищожих повечето от вампирите на Колин за твоите момчета. Върн беше щастлив, но все още не ме остави да имам пистолет миналата нощ. Ако имах пистолети, тогава лошите момчета нямаше да са близо до това да убият Джамил, Джейсън, Зейн, по дяволите, и мен.
- Върн съжалява за миналата нощ или нямаше да предложи себе си на теб.
- Страхотно, добре, но аз нямах предвид да го белязвам. Нямах предвид да правя това. Разбираш ли това, Мариан? Нямах това намерение. Точно като снощи с мунина, сутринта бях извън контрол. Бях съблазнена от миризмата на кръв и топла плът. Беше. . . зловещо.
Тя се засмя.
- Зловещо? Това е най - добрата дума, с която можеш да дойдеш, Анита. Зловещо. Ти си Екзекуторката и създаваш страх, но ти все още си толкова ... млада.
Погледнах я.
- Имаш предвид наивна.
- Ти не си наивна в значението, в което значи обикновено. Сигурна съм, че си видяла повече кръв и смърт от мен. Това оцветява силата ти, това насилие. Ти го притегляш и го преследваш. Но там има нещо от теб, което остава свежо и някак безкрайно невинно. Няма значение колко мъчение преживяваш, винаги ще има част от теб, на която ще й бъде по - удобно да казва „Боже”, отколкото „мамка му”.
Исках да се размърдам под напрегнатостта на погледа й или да избягам.
- Губя контрол над живота си, Мариан, а контролът е много важен за мен.
- Ще кажа, че контролът е едно от най важните неща за теб.
Кимнах, косата ми се захвана за белещата се боя на къщата. Дръпнах се от дъските и застанах пред нея.
- Как да си върна контрола, Мариан? Ти изглежда имаш всички отговори.
Тя се засмя отново, толкова разумен звук.
- Не всички отговори, но отговорите, които ти търсиш, може би. Знам, че Мунинът ще дойде при теб отново. Може би ще е, когато най - малко очакваш или когато се нуждаеш от скъпоценния си контрол най - много. Или може би ще те завладее и ще струва живота на хората, които са ти скъпи, както можеше да стане миналата нощ. Всичко, което спаси Ричард, от това, да трябва да убива, за да те получи, бе застъпничеството на Върн.
- На Рейна щеше да й хареса това, да изтегли един от нас в гроба.
- Усетих удоволствието на Мунина от унищожението. Ти притегляш насилието, но само когато служи на намеренията ти. Това казва, че го използваш добре. Старата лупа е привличала насилието за нея, за да унищожава неща. Унищожението е това, което е било за нея. Това е хубава ирония, че някой толкова предан към пренебрегването е също лечител.
- Животът е просто пълен с малки иронии – казах. Не се опитвах да задържам сарказма от гласа си.
- Ти имаш шанса да направиш Мунина й, нейната същност, нещо положително. По този начин, ще помогнеш на духът й да продължи кармата си.
Намръщих й се. Тя разпери ръце.
- Моите извинения. Аз имам философия за Мунина. Вярвам, че мога да ти помогна да извикаш и опитомиш Мунина. Вярвам, че заедно можем да обуздаем всички различни видове от силите ти, които започват да ти се предлагат сега. Мога да те науча да яздиш не просто Мунина, но и твоят господар вампир, и дори Улфика ти. Ти си ключът им един към друг, Анита. Техния мост. Техните чувства към теб са част от свързването между трима ви. Мога да те направя ездач, а не кон.
Имаше пламенност на лицето й, която принуди кожата ми да реагира. Тя имаше предвид това което казваше; и тя вярваше в това. И странното бе, че и аз го правех.
- Искам да го контролирам Мариан, това е всичко. Искам това почти повече от всичко друго точно сега. Ако не мога да го спра, искам да го контролирам.
Тя се усмихна, и това накара очите й да заблестят.
- Добре; тогава да започнем с първия урок.
Намръщих се.
- Какъв урок?
- Ела в къщата, Анита. Първият урок те чуква, ако отвориш ума и сърцето си за него. – Тя влезе в къщата, без да ме изчака.
Стоях там за момент в лятната горещина. Ако умът и сърцето ми са отворени за това. Какво по дяволите значеше това? Добре, както клишето идва, явно това бе единственият начин е да открия. Отворих вратата и влязох вътре. Урок номер едно ме чакаше.





37 ГЛАВА
Мариан ме въведе в стаята, където беше оставила Натаниел. Беше голяма спалня на долният етаж. Часове по - рано, стаята е била изпълнена със сутрешни лъчи, но близо до три часа следобеда, стаята бе мътна, почти тъмна. Прозореца беше отворен, бризът най - накрая ни намери, разливайки белите дантелени завеси в стаята. Малък вентилатор висеше на кухненския стол. Тапетите бяха бели с фини линии на розови цветя. Имаше голямо петно от кафява вода в ъгъла на тавана като огромно мастилено петно. Леглото беше месингово, четирите страни бяха оцветени в бяло. Покривката на леглото беше кувертюра и изглеждаше изработено на ръка, с многото червени и розови материи, украсени с цветя. Мариан сгъна кувертюрата и я постави отгоре на големия кедров шкаф, който бе под прозореца.
- Прекалено горещо е за юрган – каза тя.
Натаниел лежеше гол в розовите чаршафи. Мариан повдигна чаршафа до началото на бедрата му, погали рамената му по някакъв майчински начин. Щях да протестирам, че е съблечен, но знаех, че обгрижването на раните е на първо място. Нещо с нокти го бе одрало широко и дълбоко. Започваше около средата на гърба му и разсичаше надолу по дясната страна на дупето му. Раната беше дълбока и разкъсала гърба му, ставаше по - плитка докато вървеше надолу. Трябва да боли да имаш дрехи върху това, ама да боли много. Бях учудена, че Натаниел не ми беше показал раните си по - рано. Той обикновено правеше много неща, за да ми покаже тялото си. Какво се беше променило? Мариан посочи телефона до леглото.
- В случай, че твоят приятел от полицията ти се обади. Имам некодиран телефон за нормални обаждания, но използвам телефона до леглото за работа на глутницата.
- Така че, никой да не може да те наглежда по некодирания телефон– казах.
Мариан кимна. Тя отиде до тоалетката, на която имаше тежко кръгло огледало и мраморни дръжки на чекмеджетата.
- Когато бях малко момиче и бях наранявана или се чувствах самотна, особено когато е толкова горещо, майка ми разпускаше косата ми и я решеше. Правеше го, докато не легне като коприна надолу по гърба ми. – Тя се обърна с четка в ръцете си. – Дори сега, когато ми е неприятно, едно от най - големите ми удоволствия е някой приятел да реше косата ми.
Погледнах я.
- Да не ми подсказваш да ти среша косата?
Тя се усмихна и усмивката бе светла и очарователна, и аз не й вярвах.
- Не, предлагам ти да срешеш косата на Натаниел.
Продължих да я гледам.
- Я пак?
Тя вървеше към мен, предложи ми четката с тази жизнерадостна усмивка на лицето си.
- Част от това, което те прави уязвима на Рейна е твоята собствена гнусливост.
- Аз не съм гнуслива.
- Прекалената ти стеснителност, тогава – каза тя.
Намръщих й се.
- Какво се предполага да значи това.
- Значи, че всеки път, когато някой ликантроп се съблече, ти се смущаваш. Всеки път щом някой от тях те докосне, ти го приемаш сексуално. Това не винаги е това, което те имат в предвид. Здравата глутница е изградена с хиляди нежни докосвания. Милиони малки утехи. Това е като да изграждаш взаимоотношения с гаджето си. Всяко докосване дава основа и го засилва.
Намръщването ми се задълбочи.
- Мислех, че каза, че не е сексуално.
Беше неин ред да се намръщи.
- Различна метафора тогава. Това е като да градиш взаимоотношенията си с новородено бебе. Всяко докосване, всеки път щом го храниш, когато е гладно, преобличаш го, когато се намокри, утешаваш го, когато се изплаши, всеки ден близостта създава връзки между вас. Истинското майчинство се изгражда в години на взаимоотношения. Връзките в глутницата се строят по много подобен начин.
Погледнах към леглото. Натаниел все още лежеше гол, освен чаршафа върху краката му. Обърнах се обратно към Мариан.
- Ако той е новородено бебе, аз ще бъда добре с него гол. Може да се страхувам да го изпусна, но не и да се смущавам.
- Това е точно моята позиция – каза тя. Държеше четката към мен. – Ако можеш да контролираш Мунина, ще можеш да излекуваш раните му. Можеш да вземеш болката му.
- Ти не предлагаш нарочно да се опитам да извикам Рейна, нали?
- Не, Анита. Това е първият урок, не упражнение за завършване. Днес, просто искам да започнеш да се опитваш да ти бъде по - удобно около тяхната голота. Вярвам, че ако ти можеш да се направиш по - малко чувствителна към сексуалните ситуации, Рейна ще загуби захвата си върху теб. Ти се дърпаш от ситуации като тази и това оставя свобода и място където ти не отиваш с готовност. Така че Рейна се разлива на свобода и те принуждава да стигнеш много по - надалеч, отколкото ти би стигнала сама.
- И какво ще направи това да реша косата на Натаниел?
Тя държеше четката към мен.
- Това е малко нещо, Анита. Нещо, което ще му даде утеха, докато чакаме д-р Патрик да дойде. Тогава ще му даде нещо за болката, но преди той да свърши да зашива, обезболяващото ще е изчезнало. Техния метаболизъм е прекалено бърз и им дават повече. Това може да е смъртоносно за някого, с толкова слаба аура от сила, колкото Натаниел.
Погледнах я, срещайки тези спокойно сериозни, сиви очи.
- Казваш, че той ще бъде шит без обезболяващи.
Тя просто ме гледаше.
- И това е по моя вина, защото мога да го излекувам, ако мога да контролирам Мунина.
Мариан поклати глава.
- Вината не е твоя, Анита, не все още. Но Мунинът е инструмент, като оръжията ти и некроманията ти. Веднъж щом научиш как да го контролираш, то може да прави прекрасни неща. Трябва да погледнеш на възможността да го викаш не като проклятие, а като дар.
Поклатих глава.
- Мисля, че надхвърли урока за един ден, Мариан.
Тя се усмихна.
- Може би. Но вземи четката, направи това малко нещо. Не за мен. Не за Натаниел, а за себе си. Премахни частта от себе си, която те отдалечава от тялото му. Дай на Рейна по - малко земя в сърцето си.
- И ако не мога да не се смутя или не мога да не мисля за сексуални неща и Рейна дойде и се опита да ме завладее, тогава какво?
Усмивката на Мариан се разшири.
- Тогава ще ти помогна, дете. Ние ще ти помогнем. За това е глутницата.
- Натаниел не е лъкой повече от мен – казах.
- Лъкой или леопард, няма разлика за теб, Анита. Ти си кралица и на двата знака. Израстването на удобството с едните, ще помогне и с другите.
Тя всъщност взе ръката ми хващайки я под лакътя, като сложи четката в дланта ми и затвори пръстите ми над нея.
– Бъди с него, дете. Изчакай за телефонното си обаждане. Отговаряй само на телефона на леглото. Само глутницата знае номера. Ти няма да можеш да отговаряш на другите ми обаждания защото си в друг щат. Не отговаряй и на вратата.
- Звучиш сякаш отиваш някъде – казах.
- Ти трябва да се научиш да ти е удобно около хората ти, Анита. Това значи да ме няма да ти надничам над рамото.
Тя ме дръпна към леглото за ръката. Опита се да ме накара да седна на леглото, но аз просто не се свивах. След кратко бутане към леглото, ме остави права.
- Стой тук и не прави нищо, това е избора ти, дете, но най - малкото стой тук. 
Тя излезе. Останах права по средата на стаята, до където я бях последвала, като дете, което не искаше да остава само през първия ден в училище. Четката все още стоеше в ръката ми. Изглеждаше антична, като останалата част от стаята. Беше дървена, но боядисана в бяло и лакирана. Лакът се беше напукал, но държеше. Прокарах бледите влакна по другата си ръка. Бяха меки, колкото изглеждаха, копринени, като на бебешка четка. Нямах и на идея от какво бяха направени. Погледнах обратно към Натаниел. Той ме гледаше с лилавите си очи. Лицето му беше неутрално, сякаш нямаше значение, но очите му не бяха неутрални. Те бяха стегнати, чакаха отхвърлянето, чакаха ме да изляза и да го оставя сам в странната стая, гол и чакащ доктора да дойде и да го зашие. Той беше на деветнадесет и лежеше там със суров поглед в очите си, който не му прилягаше. По дяволите, той изглеждаше по - млад. Точно като бебе. Когато вие бъдете лишавани, започвате да се грижите за себе си. Но лицето ... лицето беше младо и дори със стария поглед. Натаниел все още имаше най - измъчените очи на някого, когото бях срещала и бе под двадесетте си години. Не, не са измъчени, загубени. Вървях около далечната страна на леглото. Поставих четката на възглавницата от празната страна на леглото. Натаниел просто местеше главата си, обръщайки се да погледне към мен. Не, да гледа мен. Той ме следеше, сякаш всяко движение беше важно. Беше ниво на внимание, което ме караше да искам да се свия, зачервя или избягам. Не беше точно сексуално, не беше и точно не сексуално. Нямаше значение какви метафори използва Мариан, това не бе същото нещо, като да се грижиш за пеленаче. Натаниел беше млад, но определено не беше дете. Най – малкото, не детското щеше да направи това по - удобно. Съблякох ризата с къси ръкави. Нямаше какво да се види освен презраменния кобур и това беше перфектно. Разбира се, нямаше да е така, ако сваля пистолетите и канията на гръбначния си стълб, но не беше толкова горещо. Оставих Файстара под възглавницата. Спусъкът беше достатъчно къс, за да седя или да лежа с него, но наистина няма нещо като удобен пистолет за носене, ако ще сядаш или лягаш. Оръжията не бяха предназначени да бъдат удобни. Плъзнах се в леглото, коленичила, все още бях на разстояние. Той беше толкова лесно раняем, за да го кажа на глас.
- Не че не се безпокоя за теб, Натаниел. Просто не обичам да го играя ученик.
- Ти харесваш Мариан, но негодуваш срещу нея – каза той.
Това ме накара да премигам за период от време и да го погледна. Той беше прав и това беше по – схватливо, отколкото очаквах от Натаниел. Чух го да казва нещо, че находчивостта ме кара да се чувствам по - добре. Ако имаше мозък в това тяло, то тогава той не беше просто покорна маса. И може би, просто може би, той можеше да бъде спасен, предпазен. Това беше най - позитивната мисъл от целия ден. Пропълзях към Натаниел, с четката в ръка. Гледах надолу към него, изтегнал се по леглото, очите ме гледаха. Погледът в му ме спря. Беше прекалено напрегнат. Може би той го усети, защото обърна главата си, така че да не мога да виждам лицето му. Всичко, което можех да видя бе цялата му дълга, кестенява коса. Дори и с леката светлина, беше невероятно богат цвят. Най - тъмното кестеняво, което някога бях виждала и все още истинско кестеняво, а не кафяво. Погалих с ръка косата му. Беше като плътна коприна, топла на докосване. Разбира се, това можеше да е просто от стаята.
Вентилаторът се понесе над леглото, набръчквайки чаршафите, премина като студена ръка по гърба ми. Дългата коса на Натаниел се разля под милувката на вятъра, чаршафите над бедрата му бяха овеяни, сякаш ръка ги бе преместила. Той помръдна, сякаш вятърът бе преминал по голото му тяло. Тогава настана тишина. Косата му, чаршафите, всичко беше напълно неподвижно след обиколката на вятъра. Вентилаторът се върна плъзгайки се над всичко противоположно; розовите чаршафи, косата на Натаниел, гърдите ми този път, отвя собствената ми коса назад от лицето. Тогава покрай нас и горещината се обви, като задушаваща ръка. Бризът от прозореца умря. Белите завеси стояха, сякаш нарисувани, докато малкият вентилатор не беше насочен към тях. Оказах се коленичила в горещата стая, с единствения звук от щракането на вентилатора, което идваше в единия или в другия край. Прокарах четката през косата му и размахът ми свърши много преди да съм стигнала края на косата му. Имах коса под дупето си веднъж, когато бях на четиринадесет. Но косата на Натаниел бе до коляното. Ако той беше жена, щях да кажа, че косата му е като рокля около него. Тя лежеше мека покрай тялото ми, така че четката не докосваше раната. Вдигнах коприната в ръцете си и сякаш държах нещо живо. Косата се изливаше през ръцете ми с звук като от изсъхваща вода, когато започва да шуми. Имах достатъчно проблеми с грижите за коса дълга до рамото. Не можех да си представя усилията, които полагаше само, за да я измие. Трябваше да направя едно от двете или да разделя косата на две, всъщност да я хващам и да я премествам от едната страна към другата или да преместя косата назад с главата му така, че да може да се разлее върху леглото. Гласувах за това. Дръпнах косата из зад гърба му и я плъзнах зад главата му. Той премести главата си сякаш се сгушваше във възглавницата, но не направи друго движение и не каза нищо.
- Как се справяш? – попитах.
- Добре съм – каза той. 
Гласът му беше тих, неутрален, почти празен.
- Кажи ми, Натаниел – казах.
- Ти не харесваш, когато ти говоря.
Наведох се към него, приглаждайки косата му назад, така че да имам чист поглед към лицето му.
- Това не е истина.
Той се обърна достатъчно, че да ме погледне.
- Не е ли?
Облегнах се назад.
- Не е говоренето, това което имам предвид, Натаниел. Изборът ти на теми е.
- Кажи ми за какво да говоря и ще говоря.
- Мога да ти кажа за какво да не говориш – казах.
- За какво?
- Не говори за порно филмите, садомазо, секс най - общо. – Помислих за секунда или две. – Това са обикновените неща, за които говориш и ме ядосваш.
Той се засмя.
- Не знам за какво друго да говоря.
Започнах да сресвам косата му върху леглото. Движението беше твърдо и отпускащо, тогава наистина подбирах косата му до края. Вентилаторът издуха част от косата му и тя се разля около лицето ми във ванилен аромат, погъделичка лицето и врата ми.
- Говори за нещо, Натаниел. Говори за себе си.
- Не обичам да говоря за себе си.
- Защо не? – попитах.
Той се вдигна достатъчно, че да ме погледне.
- Ти говори за себе си.
- Добре. 
Тогава не знаех какво да кажа. Просто внезапно не можех да измисля от къде да започна. Усмихнах се. 
– Получаваш точка, забрави че съм го казала.
Телефонът звънна и от устата ми избяга тих стреснат звук. Нервна? Кой, аз? Беше Долф.
- Анита?
- Да, аз съм.
- Франклин Нилей, освен ако не е различен тип със същото има, е арт - търговец. Специализира в мистични артефакти. Той не е придирчив за начина, по който ги получава.
- Колко не е придирчив? – попитах.
- Действа основно в Маями. На ченгетата там ще им хареса да го свържат с най - малко половин дузина убийства, но нямат достатъчно доказателства. Във всеки град, който е посетил по работа, хора изчезват или умират. В Чикаго почти са го хванали за смъртта на високопоставен свещеник миналата година, но свидетелят изпаднал в мистериозна кома и все още не е излязъл от нея.
- Мистериозна кома? – казах го като въпрос.
- Докторите мислят, че е някакъв вид магия, но знаеш колко трудно се доказва това.
- Какво имаш за неговата компания?
- Един не е с него от дълго време, медиум на име Халърд Грант, млад, няма го в криминалните регистри. Има черен бодигард, Мило Харт. Той има втора степен черен колан в карате и е бил вкаран в затвора веднъж за опит за убийство. Той е един от най - добрите хора на Нилей откакто го е извадил от затвора преди пет години. Третият е Линус Бек. Той е бил два пъти в затвора. Веднъж за ужасно нападение, вторият път е за убийство.
- Чудесно – казах.
- Става по - добре – каза Долф.
- По - добре? – попитах. – Колко по - добре може да стане?
- Убийството, за което Бек е бил осъден е човешко жертвоприношение.
Премислих това за секунда или две.
- Как е била убита жертвата?
- Рана от нож – каза Долф.
Казах му за тялото, на което бях завършила с огледа.
- Директната атака от демони е излязла през годините, Анита.
- Те са искали да го направят, за да изглежда като тролска атака.
- Ти си говорила с тях – каза той.
- Да.
- Защо?
- Те искаха да ме заплашат – казах.
Чух хартия да шумоли от другият край.
- Защо искат да те заплашат?
Казах на Долф почти всичко. Казах му също, че не мога да докажа проклетото нещо.
- Говорех с ченге от Маями. Той каза, че Нилей му е признал две убийства, казал му детайли, но не под показания и неизползваемо в съда. Той сякаш се подиграва.
- Той си мисли, че е недосегаем – казах.
- Но духовете са казали, че ще го убиеш.
- Така е казал неговият домашен медиум.
- Когато взех името и попитах за информация, всички полицаи в страната и извън нея проявиха желание да ми дадат всичко, което имат, ако можем просто да заковем този тип – каза Долф.
- Лош тип, лош тип – поправих.
- Той не е по - горе, че да не убива сам, Анита. Те мислят, че най - малко двама от убитите в Маями, са убити лично от Франклин. Ти пазиш задника си като кучи син. Ако имаш нещо, което дори да изглежда като доказателство за местопрестъпление, обади ми се.
- Ти нямаш никаква власт тук – казах.
- Довери ми се за това, Анита. Ти ела с някакво доказателство и аз ще мога да ти пратя някого там с власт, готов и чакащ да хване този тип.
- Той е под светлините на прожекторите на парада.
- Той е направил кариера в неспазването на закона и никога не е виждал вътрешността на килията в затвора за повече от двадесет и четири часа. На много хора в много щатове ще им хареса да го видят изчезнал.
- Ще видя какво мога да направя – казах.
- Нямам предвид мъртъв, Анита. Имам предвид арестуван.
- Знам какво имаш предвид, Долф.
Той беше тих за секунда.
- Знам, че знаеш какво имам предвид, но мисля че трябва да го кажа, така или иначе. Не убивай никого.
- Бих ли направила нещо толкова незаконно?
- Не започвай Анита.
- Съжалявам. Благодаря ти за информацията. Повече е от това, на което се надявах. След като се срещнах с него, не съм точно изненадана от тези неща. Той е доста зловещ тип.
- Зловещ? Анита, по дяволите, той е много повече от зловещ!
- Звучиш притеснен Долф.
- Ти си там, отвън, без обезопасителна мрежа, Анита. Ченгетата не са ти приятели.
- Това е омаловажаване – казах. – Но щатските ченгета са тук заради убийството сега.
- Не мога да дойда там – каза Долф.
- Никога не съм те питала за това.
Той беше тих толкова дълго, че казах:
- Долф, все още ли си там?
- Тук съм – той не звучеше щастлив. – Разбра ли като ти казах да не убиваш никого?
- Да – казах.
- Ще се отрека от това, но не се колебай, Анита. Ако стане до теб или него, направи правилният избор.
Устата ми се отвори.
- Долф, да не ми казваш да го убия ако имам шанс?
Долф беше тих отново. Накрая, каза:
- Не, не да го убиеш, но ти казвам да не го оставиш да те завлече. Не искаш да зависиш на милостта на този мъж, Анита. Някой от телата, които са били открити са били измъчвани. Той е истински създател по тази тема.
- Какво има във файловете, което не си ми казал Долф?
- Те са открили мъжка глава да плава в локвата си. Нямало е белези от оръжие, сякаш главата просто е била дръпната. Никога не открили тялото. Всичко, което прочетох е като това, Анита. Не просто жестоко, но и е необяснимо.
- Ти ще бъдеш ли гарант, ако аз го закова и го хвана.
- Ако го хванеш, никога няма да трябва да водим този разговор.
- Мълчалив свят – казах.
- Пази си гърба, Анита. Нилей няма никакви граници. Това е всичко, което тези документи казват. Той е тотален социопат, Анита. Бек и Харт са същите.
- Ще бъда внимателна, Долф, обещавам!
- Не бъди внимателна, бъди безмилостна. Не искам да идентифицирам това, което е останало от тялото ти, след като той свърши с него.
- Да не се опитваш да ме изплашиш, Долф?
- Да – каза той, тогава затвори.
Затворих телефона и седнах обратно на леглото в горещата стая и бях изплашена. Внезапно бях по - изплашена, отколкото бях преди да пристигна тук. Долф не говори лесно. Никога не съм го чувала такъв, не за нищо или никого. Натаниел докосна крака ми.
- Какво не е наред?
Поклатих глава. Не можех да махна лошото чувство. Долф, г-н закон и ред, ме бе насърчил да убия някого. Нечувано. Полицай ми казваше да наруша закона. Прекалено необикновено. Но под това учудване беше страхът, добре, треперещото усещане за неудобството. Демони. Аз не харесвам демони. Те нямат нищо като сребърни куршуми или нещо друго. Ричард се чувстваше силен с вярата си. Завиждах му за това. Аз имах криза на вярата точно сега. Имам предвид, спях с немъртав и измамих единия любовник с друг. Също имах малко повече убийства на листа си и бях докосвана от демон. Не се чувствах особено чиста и набожна точно сега. Нуждаеш се от това срещу демони. Нуждаеш се от увереност. Натаниел постави главата си на бедрото ми.
- Изглеждаш сякаш си видяла призрак.
Погледнах надолу към голия мъж с главата му в скута си. Не, ако бягах срещу демон сега, къщата ми щеше да е от стъкло, а нищо не хвърля камъни като демоните. Те просто знаят къде да те ударят, така че цялото проклето нещо да дойде срутено в слуха ти. Наистина не съм в настроение да намирам до каква граница щях да падна.




38 ГЛАВА
Чери влезе в стаята. Тя бе облякла чифт къси дънки и бял до корема потник. Малките й гърди бяха притиснати към материята. Аз бях малко прекалено надарена, че дори да си мечтая да ходя без сутиен, но малки или не, в този потник, тя се нуждаеше от сутиен. Аз и моят морал. Късата й руса коса все още беше мокра. Тя се плъзгаше в стаята, с тези дълги крака, карайки и двамата да погледнем към неестествената й грация. Просто да я гледам как влиза в стаята ме накара да искам главата на Натаниел да не е в скута ми. Принудих се да не се дръпна от него. Ние не правехме нищо грешно. Но това ме притесняваше.
- Твой ред е – каза Чери. – Аз ще изчакам с Натаниел.
- Зейн излезе ли вече?
Видях движение в хола и беше Зейн. Той също носеше къси дънки, но нищо друго. Сребърната халка беше единственото нещо на бледите му стегнати гърди.
- Махаш ли някога това нещо от гърдите си? – попитах.
Той се усмихна.
- Ако махна обицата, дупката ще се затвори и ще трябва да правя цялата процедура отново. Мислех да си продупча и другото зърно, но не искам да продупчвам отново първото.
- Мислех, че харесваш болката – казах.
Той сви рамене.
- В някой ситуации с гола жена, да. – Той докосна обицата, дърпайки докато зърното не се изтегна съвсем малко. – В действителност продупчването боли адски.
Погледнах към слабите, прекалено слабите му гърди, особено частта от дясно до ръката му. Имаше тъмно място, където рамото се свързваше с гърдите, но това бе всичко.
- Това ли е всичко, което остана от раната от куршум? – попитах.
Зейн кимна и седна до леглото, пропълзя в завивките така, че да е до Натаниел и прекалено близо до мен.
- Можеш да докоснеш раната, ако искаш.
Намръщих се.
- Не, благодаря. 
Започнах да се дърпам от леглото на четири крака, плъзгайки нежно главата на Натаниел върху завивките. Спрях се сама. Мариан каза, че Рейна се храни от моята притеснителност, скромността ми, така че ако можех да се чувствам удобно около малките неща, Рейна може да изгуби част от силата си върху мен. Това истина ли беше? Аз не бях привлечена от Зейн. Момента миналата нощ си беше изцяло на Рейна. Тя изглежда бе привлечена от всичко, което има пулс и от някои неща, които нямат. Стиснах зъби и се протегнах към Зейн. Той беше много неподвижен, лицето му внезапно стана сериозно, сякаш той имаше някаква нишка, по която разбра колко много ми костваше. Прокарах пръсти по раната. Кожата беше равна, лъскава като белег, но по - мек и по еластичен. Открих се, че прокарвам ръка по раната, проучвайки я. Чувството беше необичайно гъвкаво и по същото време меко, като бебешка кожа.
- Чувството е ... готино.
Зейн се ухили. Напомни ми на Джейсън и тази мисъл отпусна напрежението в раменете ми, което дори не знаех, че е там. Чери дойде зад него, прокара ръцете си по рамената му, масажираше ги.
- Никога не спирам да се удивявам, как се лекуваме.
Исках да дръпна ръката си, само защото и Чери го докосваше. Принудих се да задържа ръката си върху раната, но спрях да я проучвам, просто я докосвах.
- Мускулите могат да се стегнат докато се лекуваш – каза Чери. – Получаваш спазми, сякаш тялото ти се лекува прекалено бързо за мускулите, за да издържат.
Дръпнах ръката си бавно. Седях в леглото, гледайки как Чери масажира рамената на Зейн. Натаниел се сгуши в крака ми, завъртя очите си към мен. Не се дръпнах от него и той изглежда го прие като разрешение да сложи главата си върху бедрото ми. Той се сгуши в мен с доволна въздишка. Зейн се завъртя по гръб от другата ми страна, не ме докосна, но ме гледаше. Очите му бяха много внимателни. Чери застана коленичила на леглото, гледаше ме. И тримата ме гледаха сякаш бях центъра на света им. Виждах кучета, които покорно наблюдаваха собственика си. За кучетата това беше добро нещо. За хората беше ненормално. Аз нямах куче, защото не се чувствах достатъчно отговорна, че да се грижа за такова. Сега внезапно имах три леопарда и знаех, че не бях достатъчно отговорна за тях. Положих ръката си върху топлата коса на Натаниел. Зейн изтегна пълните метър и деведесет на тялото си, пръстите на ръцете и краката опънати, гръбначният стълб извит като голяма котка. Засмях се.
- Какво се очаква да направя, да ти потрия коремчето.
Всички се засмяха, дори Натаниел. Разбрах с шок, че това беше първия път, когато го чувам да се смее. Смехът беше млад, като в гимназията. Лежеше гол в скута ми с белег от нокти на задника си и той се смееше, напълно гърлен, щастлив звук. Бях щастлива да го чуя, но и нервна. Те се опитваха да ме направят техен дом, защото това се предполагаше да е Улфика или Нимир Ра, за тях, бяха еквивалентни. Странното бе, че изглежда върколаците нямаха еквивалент за вълча кралица. Сексизъм? Или някаква тайнствена глупост, която не разбирах все още? Ще питам Ричард по - късно. (Тя има предвид, че когато водачът на леопардите е мъж, те го наричат Nimir - raj, когато е жена - Nimir - ra; докато при вълците няма значение дали е жена или мъж, те го наричат Улфик.)
- Трябва да си взема душ.
- Ние можем да ти помогнем – каза Зейн. Той лизна ръката ми, направи гримаса. – Харесвам вкуса на пот, но на праха от пътя . ..
Натаниел вдигна глава достатъчно, че да оближе другата ми ръка. Езикът му премина надолу по ръката ми в дълго и бавно плъзгане.
- Аз нямам нищо против праха – каза той, гласът бе му нисък и тих.
Плъзнах се от леглото, спокойно, бавно. Не започнах да викам. Бях много спокойна и много облекчена да стоя на пода. Леглото внезапно беше станало претъпкано.
- Благодаря, но един душ е добре. Не отговаряйте на никой телефон освен този до леглото и не отваряйте вратата на никого, освен на д-р Патрик.
- Да, Капитане – каза Зейн. 
Плъзнах файстара в дънките си и подбрах от куфара си срещу стената. Погледнах назад към тримата от вратата. Зейн беше легнал на една страна до Натаниел, подпрян само на лакътя си, едната му ръка докосваше гърба на леопарда. Чери се бе свила в долния край на леглото. Тя прокарваше ръката си по бедрото му. Или чаршафите се бяха плъзнали надолу или тя ги бе преместила, така че да може да го докосва. Нямаше нищо сексуално в лицата им, нищо открито. Изглеждаха ми като отворена сцена за порно филм на мен, но бях сигурна , че когато напусна стаята нямаше да се случи нищо. Нямаше привличане между тях, нямаше желание да ме няма така, че те да са сами, очите им все още ме следяха. Те се докосваха един друг успокоително, но не и сексуално. Неудобството беше мое, не тяхно.
- Съжалявам, че отидох с Мира – каза Натаниел внезапно.
Това ме спря на вратата.
- Ти си голямо момче, Натаниел. Имаш пълното право да намериш някого. Просто избора ти на партньори е лош.
Зейн започна да трие ръката си надолу по гърба на Натаниел, както вие правите с кучето си. Натаниел наведе главата си така, че косата му да се плъзне около него като воал, който крие лицето му.
- Мислех, че ти ще бъдеш моя господарка, моя връх. Мислех дълго време, че ти разбираш играта. Това, че ти ми каза да не правя секс с всеки. Аз бях толкова добър. Дори не се докосвах.
Отворих устата си, затворих я, отворих я и нямах нищо което да кажа.
- Когато накрая ми дадеш разрешение да правя секс с теб, може да бъде правилна ванилия. Това беше очаквано, изграждано, усещането ще бъде достатъчно.
Открих гласа си.
- Не знам каква ванилия имаш предвид, Натаниел.
- Правилен секс – каза Зейн – нормални неща.
Поклатих глава.
- Каквото и да е, не съм играла игри с теб, Натаниел. Никога няма да направя това.
Той ме погледна някак на една страна, сякаш се страхуваше да ми покаже лицето си.
- Знам това сега. В тази екскурзия разбрах, че ти дори не знаеш, че играем игра. Ти не ме изпитваш. Ти не мислиш за мен, така като цяло.
Последното звучеше толкова болезнено, но не можех да му помогна.
- Продължавам да ти се извинявам, Натаниел. През половината време дори не знам за какво ти се извинявам.
- А аз не разбирах как може да си Нимир Ра и да не бъдеш мой връх, но сега знам, че ти виждаш това, като и двете страни. Габриел не го правеше.
- Какво е връх? – попитах.
Зейн отговори отново.
- Доминиращият над покорството на Натаниел. Покорният е отдолу.
Аха.
- Аз не съм Габриел – казах.
Натаниел се засмя, но не беше щастлив звук.
- Ще ми се ядосаш ли ако ти кажа, че понякога ми се иска да си?
Просто примигнах.
- Не съм ядосана, Натаниел, ти просто дяволски ме озадачаваш. Знам, че се предполага да поема грижата за теб, но не знам как да го направя. 
Той беше като екзотично домашно живото, което бях получила като подарък, но инструкциите не дойдоха с кутията. Той легна по гръб на възглавницата, главата обърната така, че да ме гледа.
- Отидох с Мира, когато разбрах, че ти не си там, за мен.
- Аз съм там за теб, Натаниел, но не по този начин.
- Да не би да ми казваш, че ние все още можем да бъдем приятели? – Той се засмя и беше сурово.
- Ти не се нуждаеш от приятел, Натаниел, ти се нуждаеш от пазител.
- Мисля, че ти си мой пазител.
Погледнах към Чери и Зейн.
- Ами вие?
- Натаниел е най ... – Чери се поколеба. – най - пречупеният от нас. Габриел и Рейна се увериха, че ние всички ще бъдем по - долу, всички бяхме тренирани да бъдем такива. Те бяха върха винаги, но ... но Натаниел. . . – Тя накрая сви рамене.
Знаех какво има предвид. Натаниел беше най - слабият от тях. Този, който се нуждае от най - много грижи.
Седнах на куфара и отидох на четири крака до леглото. Махнах косата от лицето му така, че да мога да виждам очите му.
- Ние всички сме тук за теб, Натаниел. Ние сме твоята глутница. Ти си човек. Ние ще се грижим за теб. Аз ще се грижа за теб.
Сълзи напълниха очите му.
- Но ти не искаш да ме чукаш.
Поех си дълбок дъх и се изправих.
- Не, Натаниел, не искам да те чукам. – поклатих глава и взех куфара. 
Имах всичко което можех да поема за един следобед. Ако Мариан не беше доволна от този малък урок, да си гледа работата. Може да не се предполага да е сексуално, но благодарение на начина, по който Габриел и Рейна са обучавали леопардите, сексът продължаваше да идва. Почти се страхувах да чуя какво е решението на Мариан за това.




39 ГЛАВА
Изразходих топлата вода преди да напълня ваната и не ми пукаше. Малката бяла стая беше достатъчно топла, така че наистина гореща вана иглеждаше лоша идея. Единственият прозорец беше високо на стената, така че ако бях внимателна, нямаше да се покажа. Затова оставих прозореца отворен, дори завесите, надявайки се да се появи лек бриз. Потънах надолу в хладката вода без балончета. Нямаше нищо освен сапунерка от слонова кост и частично изгоряла бяла свещ, в ъгъла, близо до крана. Оставих Файстара в малкия ъгъл до главата ми. Опитах с Браунинга там, но той е прекалено голям и се опитваше да се спусне във водата.
Бях напълно мокра, измивах косата си, когато чух вратата да се блъска отворена. Подхлъзнах се, грабнах пипнешком Фаистара. Бях насочила пистолета преди да съм видяла какво идва през вратата. Дори и да можех да видя нямаше да има някаква разлика. Имаше жена на вратата. Физически беше малка, с моята височина, но изглежда изпълваше стаята, сякаш заемаше повече пространство, отколкото виждаха очите. Косата й беше дълга и кафява, покрила лицето й като воал. Имаше и докачливи кичури, боядисани в синьо. Носеше джинсово яке без ръкави. Една гола, мускулеста ръка държеше вратата така, че да я задържи, да не се върне отново към лицето й. При други обстоятелства щях да съм някак пренебрежителна, освен към завъртащата се сила, която се изливаше от нея. Тя изглеждаше, сякаш се е загубила по пътя си, към уличен рокерски бар. Психологически, тя се усещаше като вятър от устата на ада, горещ и неприятелски. Имаше толкова много сила в малката стая, че чувствах сякаш стените започват да се подуват. Държах пистолета много стабилно насочен към гърдите й. Мисля, че това бе единственото нещо, което я задържаше, от това да не влезе просто през вратата. Изражението на лицето й беше чист гняв. Вода капеше надолу по лицето ми от косата, заплиташе се в миглите ми. Премигнах, съпротивлявайки се на желанието да махна водата с ръце.
- Една стъпка, само една и ще дръпна този спусък – казах.
Роланд се появи зад нея на вратата. Това просто ставаше по - добро и по - добро. Той все още беше висок, с тен, с къса къдрава коса. Кафявите му очи се понесоха из стаята и останаха върху мен, гола в банята. Държах пистолета към жената, но беше съблазнително.
Той докосна рамената на жената и й проговори ниско.
- Роксан, повярвай ми, тя ще те убие.
Това ме накара да не искам да го застрелвам след всичко. Втори мъж надникна в стаята. Той беше по - висок от Роланд, което го правеше над метър и деведесет. Хвърли ми достатъчно бегъл поглед, за да знам, че той бе натурален американец с дълга черна коса. Тогава се дръпна назад, очите му се отклониха, джентълмен. Той каза:
- Роксан, това е неуместно.
Роксан разтърси ръцете на Ролан и започна да върви по навътре в стаята. Стрелях на инч от главата й. Звукът беше оглушителен. Куршумът отнесе част от вратата и се заби в стената. Куршумите бяха Glazer Safety Round, така че стените ги спираха. Не се страхувах, че ще мине през стената. Ушите ми звъняха от изстрела в тази малка, покрита с плочки стая. За секунда, ако някой проговореше, нямаше да мога да го чуя. Държах очите си на Роксан. Тя бе спряла да се движи. Бях насочила дулото по средата на прекрасното й лице. Отне секунда или две, за да започна да разбирам, че под всичките тези татуировки, коса и сила, тя беше красива. Беше традиционна, съседска красота. Може би имаше причина за татуировките и косата й. Когато обикновеното те прави красива, има начини да измамиш.
- Ела, Роксан – каза Роланд – Върни се.
Тя просто стоеше там. Силата й дишаше около мен като топъл облак. Беше непрекъснато и почти задушаващо. Никога не съм била около някой върколак с такъв вид сурова сила. Никога не съм била около някого, който е толкова могъщ и дори не се опитва да минава за човек. Роксан не трепереше със сила. Тя беше силата. И това беше само за няколко секунди щом я усетих.
- Ти щеше наистина да ме убиеш – каза тя.
- За един сърдечен удар – казах. 
Опитах се да се свия във водата. Правеше по трудно да бъда твърда. Разбира се да бъда гола не помагаше така или иначе.
- Защо не ме убиеш просто сега?
- Ти си лупата на глутницата на Върн. Да те убия ще пусне всички лайна надолу. Но ще го направя, Роксан. Сега си излез от стаята, затвори вратата и ме остави да се облека. Ако все още искаш да говорим, добре, но никога, никога не прави това отново.
- Без малкия си пистолет няма да бъдеш толкова уверена.
- Да, това наистина усилва увереността. Сега, излез, по дяволите, от стаята или ще те застрелям.
Мариан беше внезапно на вратата.
- Роксан, хайде да отидем за чая и да оставим Анита да се облече. 
Не знам как го направи Мариан, но дори аз се чувствах по - спокойна. Беше, сякаш тя изпращаше спокойствие и мир в стаята. Роксан остави Роланд и Мариан да я издърпат през вратата. Вълчицата посочи с пръст към мен.
- Ти оскърби Улфика ми и ще си платиш за това, със, или без пистолет.
- Добре – казах.
Вратата се затвори зад тях. Гласът на Чери дойде през вратата.
- Ще стоя отвън на вратата, докато ти излезеш. Ще те предупредя, ако още някой лош тип дойде.
Лош тип. Дали Роксан е лош тип или просто психопат? Обзалагам се, че е второто.

40 ГЛАВА
Облякох се за рекордно време. Черни къси панталони, червена блуза с къси ръкави, бели джогинг чорапи, черните Найки. Нормалното, сложих презраменния кобур. Черният кобур изглеждаше много очевиден върху червената блуза. Сложих Файстара в преданата част на шортите в обикновеният му кобур за панталони. Оставих ножницата по гръбначния ми стълб. Кожата беше започнала да мирише на пот. Трябваше да я почистя и изсуша, преди да мога да я нося отново. Намазах косата си с крем и я оставих да изсъхва сама. Наречете го предчувствие, но не мисля, че Роксан е търпелив тип. Ако си вземех време да се гримирам или да си изсушавам косата, тя може да дойде да ме провери. Нормално не бях суетна, така или иначе. Истината беше, че единствената причина поради, която планирах да го направя, бе фактът, че Ричард идваше с д-р Кари Онслол и аз се чувствах несигурна. Аз несигурна. Колко тъжно. Ричард беше през деня с д-р Кари Онслол. Аз ревнувах и мразех това. Разбира се, първо трябваше да застана пред ядосан върколак. Можех да се оправям с Ричард след като говорех с Роксан. За едно нещо бях много сигурна, ако я убия, това ще бъда война между двете глутници. Не исках да вкарвам наши хора, не и ако можех да го прекратя. Анита, политик, ето това беше тъжно. Отворих вратата. Чери ме погледна, както беше седнала на пода. Имаше нещо на лицето й, колебание, което ме накара да кажа:
- Какво?
Тя се избута на крака, използвайки стената.
- Изглеждаш... агресивна.
- Имаш предвид пистолетите?
- Пистолетите, червеното и черното. Всичко е много непоколебимо.
- Мислиш, че трябва да облека розово и нещо, което ще покрие пистолетите?
Чери се усмихна.
- Мисля, че Роксан е почти психична доминираща и, ако ти отидеш там облечена така, тя ще го вземе за знак, че трябва да е агресивна.
- Ти дори не я познаваш – казах.
Тя каза, много просто:
- Мислиш ли, че греша?
Поставено по този начин.
- Нямам нищо розово и дантелено в куфара си.
- Какво ще кажеш за нещо не черно и не червено.
Намръщих й се.
- Пурпурно?
- Ще е по добре.
Върнах се обратно и смених блузата с идентична, с голи рамене, но в царско пурпурно. Трябва да допусна, че този цвят бе по - мек. Запазих презраменния кобур, но преместих Файстара на гърба си. Теоретично, можех да го дръпна от там, но не беше любимата ми позиция. Единствената тениска, която си отиваше с пурпурното и покриваше презраменият кобур беше тънка, черна и найлонова. Побеждаваше с точка памучената тениска, с която започнах, но трябваше да призная, че изглеждаше по - добре. Все още беше черно, а не весело, но не беше толкова агресивно. Не можеш да видиш пистолетите. Можех да влезна във всеки мол в страната и да не ме погледнат втори път. Естествено, ако се движех бързо, тениската щеше да се повдигне и пистолета да се покаже, но хей, не планирах да ходя да скачам.
Отворих вратата за втори път и казах:
- По - добре ли е?
Чери кимна и се усмихна.
- Много по - добре. Благодаря, че ме послуша. Знам, че това не е едно от нещата, които правиш често.
- Няма да вкарам глутницата на Ричард във война, защото не мога малко да снижа тона си.
Тя се усмихна, някак нежно и почти топло.
- Ти си добра лупа, Анита, добра Нимир Ра. За човек, ти си положително превъзходна.
- Да, но частта с човека си остава истина.
Тя докосна рамото ми.
- Но ние няма да използваме това срещу теб.
Погледнах я, за да видя дали се шегува, но не можех да кажа.
- Мисля че Роксан, ще го използва срещу мен.
Чери кимна.
- Вероятно. Всички ни чакат в кухнята.
Кухнята бе в черни и бели плочки, някои са започнали да се напукват на най - използваните места, но пода беше пребоядисан с три сантиметра отгоре. Плочките проблясваха меко на светлината, която идваше от прозореца. Както и в стаята на Натаниел, тук влизаха сутрешните лъчи, но не и следобедните. Роксан седеше с гръб към вратата. Краят на бялата покривка на масата бе в скута й. Имаше скованост в начина, по който се държеше, който казваше, че знае, че аз съм там, но не се обърна. Мариан седеше срещу нея с китайска чаена чаша и чайник. Тя ме погледна сякаш се опитваше да ми каже нещо с очите си, но не знаех какво беше. Роланд стоеше в ъгъла до шкафа държеше подобна чаша. Ръцете му бяха скръстени и изглеждаше много като бодигард. Другият мъж стоеше в отсрещния ъгъл и изглеждаше като втори подирач за книги (?). Ръцете му бяха скръстени и той също изглеждаше много като бодигард. Имаше само едно нещо, което беше сходно. И двамата имаха страхотен тен. Но се съмнявах, че както Ричард, и с тези двамата не беше просто тен. Неговата кожа беше богато кафява, очите му бяха оформени почти перфектно бадемови. Но и бяха малко малки за останалата част от лицето му. Всичко беше английско, високи скули, широко чело, извит нос. Всяка черта, която той имаше бе агресивно мъжка и етническа. Косата му беше дълга и черна, соличдно тъмна, като моята и се придвижи като копринена вода, когато ме погледна. Височината му бе поне метър и деведевет, може би и повече, с широки рамене. Той се бе облегнал на стената, отделяйки някаква проста физическа енергия, като някой, който знае възможностите си и не се поти да ги доказва.
- Това е Бен. Той заема мястото на Скол, докато Джамил се излекува.
Исках да кажа, че няма да слагам живота си в непознати ръце, но бях почти сигурна, че това ще се приеме за обида. Кимнах.
- Здравей.
Той също кимна.
- Здравей.
Роксан се обърна в стола, плъзна краката си, така че да застанат от двете страни на стола.
- Върн има предвид, че нашите вълци трябва да се извиняват на твоите хора, на които са нанесли обида, докато са на наша земя. – погледа й падна върху мен и тези кафяви очи не бяха приятелски. – Аз мисля, че ти си тази, която трябва да се извинява на нас.
- Да се извинявам, за какво? – попитах.
Тя се изправи и енергията се плъзна през стаята като вода, завъртайки се около глезените, вдигайки се към коленете, изливайки се навън и нагоре, сякаш тя искаше да изпълни стаята, с дишащата топлина на присъствието си. Беше толкова могъща, че накара гърлото ми да се стегне, само като стоя толкова близо до нея.
- По дяволите – прошепнах.
- Ти беляза Върн, сякаш е малък сред нас, а не велик.
- Имаш предвид нещото на врата – казах.
Тя блъсна стола назад на пода. Той падна със силен звук. Не посегнах към пистолета, но си беше с усилие. Роксан се изправи, дъхът й идваше прекалено бързо и прекалено силно. Силните емоции правят гнева да се разлее по - зле, а нейният накара силата й да се удря и да танцува по кожата ми като електричество. Чери се премести малко зад мен. Зейн се показа на вратата и се присъедини към нея. Те стояха от двете страни, малко назад, като бодигарди. Те правеха най - доброто, но не исках да ги изпробвам срещу Роланд и Бен. Бях доста сигурна кой ще спечели и това нямаше да сме ние.
- Съжалявам, че белязах Върн – казах.
- Лъжа – каза Роксан.
- Наистина нямах предвид да правя това.
Тя направи трепереща стъпка напред. Аз не отстъпих назад, но може би трябваше. Тя беше прекалено, дяволски близо. В този обсег, може и да извадех Браунинга, но ако го направех, трябваше да го използвам, защото тя щеше да е върху мен за секунди.
- Може ли някой, моля да ми обясни, защо тя е толкова ядосана и какво можем да направим, за да не свърши някой от нас мъртъв?
Мариан се изправи бавно. Главата на Роксан се завъртя и интензивността в погледа, дори насочен към друг, накара кожата ми да подскочи. Мариан държеше ръцете си с дланите навън и напредваше бавно около масата към лупата си.
- Роксан вижда белязването като обида към Върн и цялата глутница – каза Мариан.
- Разбрах това – казах. – Аз нямах предвид да бъде обида. Не мислех да направя нищо от това.
Главата на Роксан се обърна бавно, докато тя не гледаше мен. Очите й се промениха от богато кафяво към жълто, както ги гледах. Дръпнах ръката си и я сложих върху Браунинга.
- Спокойно, вълчице.
Ниско, боботещо ръмжене пропълзя по гърлото й.
Мариан каза:
- Ако ти не си имала предвид наистина да обиждаш, тогава склона ли си да направиш компенсация?
Държах погледа си на Роксан, но отговорих.
- Как мога да направя компенсация?
- Може да се бием – каза Роксан.
Погледнах в почти нажежените й жълти очи.
- Не мисля така.
Мариан стоеше някак между нас, без наистина да е между нас.
- Можеш да предложиш врата си на Роксан в публична церемония.
Очите ми се плъзнаха към Мариан, тогава отново към върколака.
- Няма да я допусна близо до врата си публично или лично, нямам такова намерение.
- Ти не ми вярваш – каза Роксан.
- Не.
Тя направи друга болезнено бавна крачка напред. Мариан направи стъпка между нас. Ако Роксан мръднеше напред още, рамото й ще се сблъска с Мариан.
- Има друга церемония – каза Мариан.
- Няма да предложа врата си на Роксан – казах.
- Не предлагане на врат, но размяна на удари.
Почувствах очите ми да се разширяват. Погледнах към почти ръмжащата жена срещу мен.
- Трябва да се шегуваш. Тя ще ме убие.
- Ще те оставя ти да ме удариш първа – каза Роксан.
- Чела съм тази история. Не благодаря.
Роксан се намръщи.
- История?
- Сър Галахад и Зеленият Рицар. – казах. 
Тя все още изглеждаше объркана. 
– Зеления Рицар оставил на сър Галахад първият удар. Галахад му отрязал главата. Зеленият Рицар сложил главата си под рамо и казал „ Мой ред, за година от сега!”
- Не съм я чела – каза тя.
- Не е в листа с двайсетте най - четени предполагам. Както и да е, положението е същото. Мога да те ударя, колкото силно мога и това няма да те нарани. Ти можеш да удариш леко с пръсти в моя посока и да ми счупиш врата.
- Тогава ще се бием – каза тя.
Ръката ми все още почиваше върху Браунинга.
- Ще те убия Роксан, но няма да се бия с теб.
- Страхливка!
- Обзалагай се – казах.
Усетих Ричард да ме докосва, сякаш бе до мен, през мен, като вятър. Той позна колата на Роксан и ме остави да знам, че водеше човек в тази каша. Човек, който не знаеше кои бяха чудовищата. Погледнах, за да видя очертанията му извън кухненската вратата и не трябваше да го правя. Не толкова видях бързината на Роксан, колкото усетих движението. Ръката ми вече беше на Браунинга, само секунда да го дръпна, но размазано движение ме хвана за врата. Имах усещането за падане, но не си спомнях да съм удряла пода или не го усетих. Бях на пода гледайки към белия таван. Мариан беше до мен. Устните й се движеха, но не идваше звук. Звукът най - накрая дойде с почти доловимо изпукване като малка звукова бомба. Крещене. Всички крещяха. Чух гласа на Ричард и този на Роксан и други. Опитах се да седна и не можех. Мариан докосна рамото ми.
- Не се опитвай да мърдаш.
Исках да видя какво се случва, но не можех да накарам тялото ми да се движи. Можех да го усетя, но беше сякаш имаше голяма тежест по, сякаш наистина исках да спя. Стиснах дясната си ръка и тя беше празна. Бях изпуснала Браунинга някъде. Истината бе, че се радвах, че бях способна да си движа ръката. Не се шегувах, когато казах на Роксан, че тя може да ми счупи врата без да се опитва много. Продължих да се свивам, чакайки да бъда способна да стана. Най - накрая успях да си придвижа достатъчно врата, че да видя останалата част от стаята. Ричард държеше Роксан за кръста, краката напълно не докосваха земята. Роланд и Бен се опитваха да дръпнат Ричард от нея. Шанг Да се опитваше да изведе д-р Кари Онслол назад извън кухнята. Роксан се извъртя от ръцете на Ричард. Тя закрачи към мен, а Зейн и Чери ме придвижиха като стена между тях. Тя се блъскаше между двамата, крещеше.
- Твой ред е кучко! Твой ред е!
Тя стоеше там, с двата леопарда, които се опитваха да я задържат, без да я наранят. Десният й крак се присви напред. Мисля, че само Мариан ме чу да казвам.
- Мое е удоволствието.
Ритнах Роксан точно под капачката на коляното. Чух как изпука от гнездото си и тя падна надолу, пищейки. Ритнах я два пъти в лицето. Кръв потече от носа и устата й. Изправих се на крака. Никой не се опита да ми помогне. Стаята внезапно беше толкова тиха, че можеш да чуеш дъха на Роксан, прекалено дълъг, прекалено бърз. Тя плюеше кръв на пода. Минах около нея и леопардите, докато не бях близо до масата. Бен и Роланд все още държаха Ричард, но беше сякаш са забравили, че го правят. Шанг Да беше вдигнал Кари Онслол и я носеше извън вратата с нейните викове:
- Ричард!
Това беше един от моментите, когато времето изглежда бавно и удължено, а всичко се случва толкова бързо по същото време. Чух Роксан да казва:
- Ще те убия за това!
Но честно не помня дали бях взела стола преди или след като го каза. Единственото, което помня е, че имах стола когато тя ми скочи, разбих го в нея, както се използва бейзболна бухалка, дърпайки ръцете назад, ударих с мускулите на рамената и гърба си. Шока от удара остави по пръстите и ръцете ми треперене, но аз продължих да държа стола. Роксан беше на четири крака на пода, но не беше долу. Вдигнах стола за друг удар, докато нейната сила се завърташе около мен, като горещ вятър. Разбих стола надолу с всичко, което имах. Тя го хвана и го дръпна от ръцете ми. Отстъпих и дръпнах Фаистара. Роланд извика:
- Без пистолети!
Погледнах към Ричард. Той каза:
- Без пистолети. 
Изражението на лицето му беше достатъчно. Той се страхуваше за мен. Така както и аз. Без пистолети. Те да не се шегуваха? Роксан се опита да се изправи на крака, но коляното й не я издържа. Тя падна, стола изтрака на пода. Изкрещя и хвърли стола към мен. Трябваше да падна на пода, за да го избегна. Тя идваше към мен на ръце и един крак в движение, което беше почти прекалено бързо за преследване. Имах изобилие от време да я застрелям, но се предполагаше да не го правя. Аз се дръпнах назад, опитвайки се да стоя надалеч. Файстара все още беше в ръката ми. Извиках:
- Ричард!
Белезите внезапно се отвориха между нас, като шлюз. Бях окъпана в усещането за кожата му и отдалечения мускус на козината. Роксан се поколеба в това маниакално, бързо пълзене. Красивото й лице започна да се разтяга навън, сякаш ръка го буташе от вътре. Муцуна разцъфна по средата на това човешко лице, покрито в човешка кожа с линия от червило там където трябваше да е устата. Протегнах надолу линията на сила между Ричард и мен. Обвих се в усещането за него, чувствах го, трепереща игра от енергия. Можех внезапно да усетя луната на дневното небе и знаех, знаех с всичко в тялото си, че в утрешната нощ, ще бъда свободна. И моментално не бях сигурна чия беше тази мисъл, на Ричард или на звяра му. Оставих Файстара на пода и се изправих с прозореца зад мен. Знаех, че Ричард нямаше да я остави да ме убие, но също знаех, че тя ще ме нарани. Изхвърлих един върколак веднъж през прозореца. Това спря битката. Това беше всичко, за което можех да мисля. Разбира се, Роксан трябваше да сътрудничи и да тича към мен, като маниак, изпращайки се сама през прозореца. Ако тя дойдеше към мен бавно, това нямаше да проработи. А тя идваше към мен бавно в накуцукващо тичане. Нямах идея. Знаех едно нещо: ако тя ме докоснеше с тези нокти или муцуна, може би щях да бъда истинска лупа от следващия месец. Време беше за кристално бягане, бавно и бързо, бавно или заслепяващо бързо. Мислех за няколко неща, които да направя и никое от тях не беше достатъчно бързо. Но щях да опитам. Ричард викаше.
- Без нокти, Роксан, без нокти.
Не мисля, че Роксан го чу. Тя дереше към мен с тези чудовищни нокти и аз се наведох под ръцете й. Навеждах се от удари, които бяха прекалено бързи, че да се видят, отбягвах я сякаш знам, къде бе тя. Това беше Ричард, белезите, но прекалено объркващо, прекалено ново за мен, за да съм способна да се бия с него. Можех да го използвам за да я отбягвам, но няма да работи за дълго. Накрая бях по гръб, на пода, насочила Фаистара към нея. Тя идваше с нокти и зъби, а аз нямах други опции. Вратата се отвори с удар и Върн крещеше.
- Роксан, не!
Усетих силата му да пада през стаята като похлупак на вряща тенджера. Нещо се хвърли върху горещината, държеше я, сдържаше я, но не я спря. Бен и Роланд внезапно висяха над Роксан, издърпвайки я от мен. Ако Върн им бе дал заповед, не я бях чула. Роксан ги порязваше, гладки разрези се отвориха на ръцете им. Върн все още крещеше.
- Излъгах, Роксан. Излъгах. Тя не ми е правила предложение.
Роксан беше много спокойна в ръцете им. Тя проговори със само отчасти човешка уста:
- Какво каза?
Луси дойде зад Върн, през все още отворената врата. Тя я затвори и се облегна на нея, усмихваше се, наслаждаваше се на шоуто.
- Казах, че излъгах – каза Върн. – Аз съм стар мъж, а ти си красива и могъща и по - млада с двадесет години от мен. Казах ти, че когато тя беляза врата ми, ми е направила предложение. Но не го направи.
Роксан се отпусна в хватката на кървящите бодигарди. Можеш да усетиш напрежението да се отдръпва и над нейната кожа. Лицето й, ръцете й бяха отново човешки. Носът й кървеше там, където я бях ритнала.
- Можете да ме пуснете – каза тя. – Няма да я нараня.
Те не я пуснаха. Погледнаха Върн.
- Ами аз, скъпа? – каза той. – Ще нараниш ли мен?
- Когато се приберем у дома, ще те изритам здравата, но не и тук, не и сега.
Върн се усмихна. Роксан се усмихна. И двамата се усмихваха по един и същ начин. Беше повече от похот, въпреки че бе примесено с това. Беше поглед, който двойките имат, като таен език, поглед който изключва всички останали и не може да бъде обяснен. Погледнах към Ричард.
- Те са по – луди, отколкото сме и ние.
Той ми се усмихна и усмивката му ме стопли до Найките. Върнах му усмивката и разбрах с разтърсващо вълнение, че ние си имахме собствен секретен поглед. Господи, пропусках го. Луси закрачи горделиво в стаята с чифт високи обувки, пурпурни къси панталонки и нещо, което изглеждаше като бледо лилав сутиен, но вероятно не беше. Тя се придвижи до Ричард, плъзгайки и двете си ръце през едната негова.
- Той ме отхвърли заради теб, бонбонче – каза тя с глас, който беше прекалено приятен за ядосаните й очи.
Погледнах към Ричард.
- Не мисля, че той те е зарязал заради мен.
Тя се дръпна от Ричард, за да застане пред мен. Имах пистолета в ръката си. Технически бях в безопасност. Белезите с Ричард, повехнаха, дърпаха се назад, заменени с знанието, че ние бяхме двойка отново. Ценях това, дяволски повече от белезите.
- Мога да направя неща за него в леглото, което твоето човешко тяло никога няма да може. Мога да поема всеки удар от сила, всяко тласкане и просто ще се чувствам добре. Не му е нужно да бъде нежен или внимателен с мен.
Този удар беше малко по - близо до вкъщи, което беше единственото извинение за това, което казах. 
- Брей, Луси, не знам. Той прекара една нощ с мен и те изхвърли като вчерашна новина. Или ти не си толкова добра или аз съм по - добра.
Лицето й се стегна, очите й се разшириха, за секунда си помислих, че тя може да заплаче. Не исках тя да плаче. Това, което стана ме накара да се чувствам като лайно. Луси се обърна от мен, покривайки лице с ръцете си. По дяволите. Погледнах покрай нея към Ричард. Изражението на лицето му не беше щастливо. Не можех да го обвиня този път. Не видях Луси да се обръща, усетих я. Усетих въздуха да се движи, докато тя се завърташе. Ръцете й уловиха лицето ми. Имах усещането че падам, но ако съм ударила земята, не си спомням.




41 ГЛАВА
Събудих се в тъмнина и мирис на чисти чаршафи. Примигнах към странния прозорец и разлялата се лунна светлина на пода. Не разпознах стаята. Веднъж щом разбрах, че не бях никъде, където съм била преди, усещането ме изпълни като вода. Чух някой до мен и се вдигна усещането за друга бележка. Опитах се да лежа много неподвижно, но дишането ми се беше променило. Ако бяха хора, може и да не забележеха, но точно сега не познавах много хора.
- Анита, Деймиън е.
Завъртях се на дясната си страна и болеше. Дясната ми ръка бе превързана от дланта до средата по пътя към лакътя ми. Не болеше много, но не помнех как се бях наранила. Вампирът седеше на стол до вратата. Дългата му червена коса изглеждаше странно светло кафява в тъмнината. Той носеше жилетка и панталони от много приятен, вероятно ръчно ушит, бизнес костюм. Може би беше черен или тъмно син, или дори тъмно кафяв. Кожата му светеше бледа срещу тъмнината на дрехите.
- Кое време е? – попитах.
- Ти си единствената, която носи часовник – каза той.
Вдигнах лявата си ръка пред лицето си и натиснах бутона, който караше циферблата да свети. Светлината изглеждаше по - ярка, отколкото трябваше да бъде, заради тъмнината.
- Страхотно, след единадесет е. Трябваше да съм навън преди часове. – Легнах обратно в леглото. – Някой сети ли се да ме заведе в болницата?
- Слънцето залезе преди по - малко от два часа, Анита. Не знам какви избори са били направени. Когато Ашър и аз се събудихме бяхме тук, в мазето. Нахранихме се и аз заех мястото на Ричард до леглото ти.
- Къде е Ричард?
- Мисля, че е в техния лупар, но не съм сигурен.
Погледнах го. Той изглеждаше някак дистанциран.
- Не си задавал никакви въпроси?
- Беше ми казано да седя тук и да те пазя. От какво повече се нуждая да знам?
- Ти не си роб, Деймиън. Позволено ти е да задаваш въпроси.
- Седях тук в тъмното и те гледах да спиш. Какво повече може да иска твоят домашен вампир? – Последното беше горчиво.
Седнах бавно защото все още се чувствах несигурна.
- Какво се предполага да значи това? – Опитах се да подпра гърба си на здравата дървена дъска на леглото, но се нуждаех от повече възглавници под мен. Опитах се да ги дръпна с дясната си ръка и болеше. Беше тънка, остра болка.
- Помня, че Луси ме удари, но какво се е случило с ръката ми?
Деймиън сложи едното си коляно на леглото и ми помогна да издърпам възглавниците под гърба си. Той дори откри допълнителна, така че да поставя дясната си ръка върху нея.
- Ричард каза, че Луси се е опитала да ти откъсне ръката.
Това късче знание ме остави студена и изплашена.
- Господи, женското презрение.
- Възглавниците по - добре ли са? – попита той.
- Да, благодаря.
Той се изправи и започна да се движи назад, към стола си. Казах:
- Недей. – И вдигнах лявата си ръка към него.
Той пое ръката ми. Неговата беше топла на докосване. Имаше пот по дланта му. Вампирите можеха да се изпотяват, но не го правеха често. Стиснах ръката му и погледнах към лицето му. Луната светлина беше силна, така че можех да видя лицето му. Кожата му беше бледа, почти светеше. Тези брилянтни зелени очи бяха като течна тъмнина заради луната светлина. Дръпнах го да седне до мен.
- Ти си се хранил тази вечер или кожата ти щеше да бъде студена, така че от какво е потта?
Той дръпна ръката си от моята, обръщайки лицето си настрани.
- Не искаш да знаеш.
- Да, искам. – Докоснах брадичката му с пръсти, обръщайки лицето му обратно към мен. – Какво не е наред?
- Нямаш ли достатъчно проблеми, без да се притесняваш за мен?
- Кажи ми какво не е наред, Деймиън. Имам го предвид.
Той изпусна дълга трепереща въздишка.
- Това го прави директна заповед.
- Кажи ми – казах.
- Аз бях щастлив да седя тук в тъмнината и да те гледам докато спиш. Мисля, че ако Ричард знаеше колко точно щастлив, щеше да накара Ашър да го направи.
Намръщих му се.
- Загуби ме.
- Ти също го усещаш, Анита. Не толкова силно колкото мен, но го усещаш.
- Усещам какво, Деймиън?
- Това! 
Той постави ръката си на лицето ми и аз исках да потрия лице срещу кожата му. Имах моменталното желание да го дръпна надолу на леглото до мен. Не за секс, ни най - малко, но да го докосвам. Да прокарам ръце по бледата му кожа да се окъпя в силата на живата му плът. Преглътнах трудно и се дръпнах от ръката му.
- Какво става, Деймиън?
- Ти си некроман, а аз съм ходещ труп. Ти ме вдигна от смъртта два пъти. Викна ме веднъж от ковчега ми и веднъж ме върна от края на истинската смърт. Ти ме излекува със своите сили. Аз съм твое създание. Аз обещах лоялността си на Жан – Клод, като мой господар на града и го правя с чест, но теб ще те последвам в ада. Не от дълг, а по желание. Не мога да мисля за нищо по - добро от това да съм на твоя страна. Нищо не ме задоволява повече от това да правя нещо, за което ме помолиш. Когато съм близо до теб, намирам за много трудно да правя почти всичко голямо, като да се храня или да напусна присъствието ти, без да те попитам за позволение.
Просто го гледах. Не знаех какво да кажа - необикновено за мен. Но с него седящ толкова близо в тъмната стая, трябваше да кажа нещо.
- Деймиън, аз ... аз не съм имала предвид нищо от това да се случи. Не искам ти да си нещо като немъртъв слуга.
- Знам – каза той. – Но и също разбирам защо вампирският съвет има навика да убива некроманите. Аз не ти служа от страх. Аз го искам. Когато съм с теб, аз съм по щастлив, от когато съм без теб. Това е нещо, като да бъдеш влюбен, но. . . много по - приятелско.
- Знаех, че имаме връзка. Дори знаех защо я имаме. Просто си нямах и на идея, колко силна е тя за теб – казах.
- Не разбирах, че ти усещаш придръпването, както и аз, до миналата нощ. Ти можеше да избереш Ашър. Той те обожава, а ти си спомняш какво е да бъдеш в леглото му. Но ти избра да целунеш мен. Да държиш мен. Мисля, че това не беше случайно.
Поклатих глава.
- Не знам. Не помня всичко ясно от миналата нощ. Мунинът е нещо като дрога.
- Помниш ли какво ми каза?
- Казах много неща. – Но гласът ми беше мек и аз се страхувах много да си спомня фразата, която той търсеше.
- Ти каза, не ме карай да кървя, чукай ме.
Да, това беше фразата. Просто споменаването ме накара да се смутя, свих се. Беше мой ред да извърна поглед.
- Тогава Мунинът говореше – казах. – Ти си единственият мъж в обхват от няколко мили, който никога не е правил секс с Рейна. Може би тя е искала нещо различно.
Той докосна лицето ми, обърна ме обратно да срещна очите му.
- Това не е така и ти го знаеш.
Дръпнах се от ръката му.
- Виж, моят поднос е пълен до преливане с типове точно сега. Поласкана съм, благодаря за офертата, но не благодаря.
- И колко щастлива си от това, че имаш двама мъже в леглото си сега? – попита той. – Ти правиш секс с Ричард сега и белезите са по - здрави.
- Всеки ли е знаел че това е възможно освен мен? – попитах.
- Жан - Клод ми забрани да ти казвам. Аз мислех, че ти имаше правото да знаеш.
- Усетих Жан - Клод да се събужда тази сутрин преди десет. Усетих го как се събужда, Деймиън. Усетих силата на радостта му, на триумфа му. – Опитах се да скръстя ръце пред гърдите си и дясната не сътрудничеше. – По дяволите.
- Аз бях слуга на оригиналната ми господарка много дълго време, Анита. Мисълта да бъда твой слуга, нечий слуга ме ужасява. – Той докосна превръзката на дясната ми ръка. – Но ги виждам да те използват, Анита. Виждам ги да крият информация от теб. Той обви превързаната ми ръка с двете свои. – аз се заклех на Жан - Клод, но твоята сила кара сърцето ми да бие. Твоят пулс, мога да го усетя като черешка на езика си.
Дръпнах ръката си от неговите.
- Какво казваш, Деймиън?
- Казвам, че ти не трябва да си единствената от тримата която да не знае какво става.
- И ти можеш да ми кажеш – казах.
Той кимна.
- Мога да отговоря на въпросите ти. Всъщност, ако ги направиш на заповед аз не мога да откажа да ти отговоря.
- Ти ми даваш ключа за душата си, Деймиън. Защо?
Той се усмихна.
- Защото служа на теб, преди да служа на всеки друг. Опитах се да се боря с това, но не мога, така че оставям борбата. Давам себе си на теб с готовност, дори с желание.
- Ако имаш предвид това, което си мисля че имаш, Ашър не каза ли нещо снощи като това, че ако правя секс с теб Жан - Клод ще те убие?
- Да – каза той.
Погледнах го.
- Може би е добре, Деймиън, но няма ли да умреш, заради думите.
- Не мисля, че той ще ме убие. Жан - Клод има въпроси за връзката, която чувствам към теб.
- Има?
- Да, той е доволен. Той мисли, че това е друг знак за увеличаването на силите ти на некроман. И е прав.
- Жан - Клод знае, че ти ми се подчиняваш и не ми е казал?
- Той мисли, че това ще те разтрой.
- Кога той щеше да спомене този малък факт на мен?
- Той е господар на града. Не отговаря пред мен. Не знам какво е планирал да ти каже или кога.
- Добре, какво друго мога да очаквам да спечеля от белезите?
Той легна от другата страна на възглавницата, която бе сложил за наранената ми ръка. Повдигна се на лакът, дългите му крака отпуснати по дължината на леглото.
- Тяхната физическа сила, тяхното зрение, слухът им. Ти можеш да спечелиш почти всяка тяхна сила, без да даваш човечността си. Макар че, вероятно трябва да приемеш четвъртия белег, за да спечелиш пълните сили.
- Не, благодаря – казах.
- Вечен живот, без да трябва да умираш за него, Анита. Това е изкушило много през вековете.
- Имах прекалено много изненади за последните два дни, Деймиън. Не се опитвам да се приближа до Жан - Клод.
- Казваш това сега, но остави няколко години да минат и може да си промениш мнението. Вечна младост, Анита. Това не е малка оферта.
Поклатих глава.
- Какво да очаквам от белезите?
- Теоретично, всяка сила, която те притежават.
- Това не е типично за човешки слуга, нали?
- Всички печелите някаква сила, издръжливост, лечение, съпротива срещу щетите, имунитет срещу болести и отрова. Въпреки че, отново, без четвъртият белег, не знам колко много от това ще спечелиш ти. Не съм сигурен дали Жан - Клод или Ричард ще разберат докато ти не извадиш друг заек от шапката си.
- Мунина изненада ли ги?
- О, да – каза Деймиън. Той постави главата си на ръба на възглавницата която не използвах и се завъртя по гръб, така че да може да гледа към мен. – Жан - Клод знае за мунина, но не мислеше наистина, че те са духове на мъртвите и какво означава това за теб. Дори некроманите от легендите не могат да контролират мунин.
- Некроманите от легендите нямат връзка с алфа върколак – казах.
- Така мисли и Жан - Клод.
Застанах малко по надолу в гнездото от възглавници.
- Толкова е страхотно, че той говори за мен с всеки, освен с мен.
Деймиън се завъртя, така че да може да гледа към мен.
- Знам колко много цениш честността и с цялата честност, Жан - Клод може и да не знае дали ще спечелиш тези сили. Човешкият слуга е инструмент за използване, така че е добре, ако е могъщ инструмент, но ти изглежда печелиш такава сила, която може да направи на въпрос кой е господаря и кой е слугата. Може би е заради факта, че си некроман.
- Жан - Клод ми каза преди да взема белезите, че не е сигурен кой ще е господаря и кой ще е слугата, заради това че съм некроман. Но не ми обясни наистина. Предполагам, че трябваше да попитам.
- Ако той ти е казал това, преди белезите да бъдат предложени, щеше ли да ги приемеш сама?
- Приех белезите, за да спася живота на тях двамата, не съм го искала.
- Но ако знаеше, какво щеше да направиш? – Той се завъртя на една страна, лицето му толкова близо до ръката ми, че можех да усетя дъха му срещу кожата си.
- Мисля, че по същия начин. Не мога да ги оставя и двамата да умрат. Може да загубя един от тях, но не и двамата. Не и двамата, ако мога да ги спася.
- Тогава Жан - Клод крие всичко това от теб заради нищо. Той ти е ядосан за нищо.
- Да, аз съм ядосана.
- Това те кара да не му вярваш. – Деймиън се преместваше по - близо докато бузата му не почиваше на горната част на ръката ми.
- Да, това ме кара да не му се доверявам. По - лошо, кара ме да не вярвам на Ричард. – Поклатих глава. – Никога не съм мислела, че той ще скрие нещо от мен, да оставим настрани, че е нещо толкова важно.
- Кара те да се съмняваш в тях – каза Деймиън.
Погледнах надолу към вампира. Само бузата му почиваше върху ръката ми. Останалата част от тялото му се разтягаше по леглото и не ме докосваше.
- Това не изглежда като теб, Деймиън.
- Кое не изглежда като мен? – попита той. 
Той плъзна ръката си, откъдето беше, върху чаршафа. Бледата му ръка лежеше между телата ни, без докосване, просто чакане.
- Това, всичко това, това не си ти.
- Ти не знаеш нищо за мен, Анита. Не знаеш какво харесвам, не и наистина.
- Какво искаш от мен Деймиън?
- Точно сега, да сложа ръката си около кръста ти.
- И ако кажа да?
- Това да ли е? – попита той.
Ами Ричард? Ами Жан - Клод? По дяволите на тях.
- Да – казах.
Той плъзна ръката си по кръста ми, докато тя не си почиваше върху стомаха ми. Беше естествено за прегръдката тялото да последва ръката, но той не го направи. Той държеше неестествена дистанция между нас. Прокарах лявата си длан надолу по бледата му ръка, играейки си с малките косъмчета по нея. Усещах ужасно правилно да го докосвам, сякаш бях чакала да го направя от дълго време. Не исках той да ме държи. Исках аз да го държа. Беше много различно чувство от това, което чувствам към Ричард или Жан - Клод. Деймиън беше прав, това беше некроманията. Тя искаше да го докосва, проучване на края от силата на връзката между нас да го оживи. Собствената ми сила затворила връзката между Жан - Клод и Ричард. Беше студена сила, недокосван вятър, който си играеше над ума и тялото. Оставих тази студена нишка да се разлее през дланта ми надолу към ръката на Деймиън. Забих я в него, като невидима ръка, блъскайки я в бледото тяло и усетих отговарящата искра дълбоко в него. Усетих силата ми да пламва и да познава собственото си място, каквото и да оживяваше Деймиън преди, сега го нямаше. Сега аз оживявах Деймиън. Той наистина беше мой, което разбира се не беше възможно. Той плъзна тялото си през последните сантиметри, така че дължината му да легне срещу мен от кръста до крака. Плъзна единия си крак върху краката ми, притискайки себе си към мен.
- Ти се опитваш да ме съблазниш – казах, но гласът ми беше прекалено мек, прекалено личен.
Той положи нежна целувка върху ръката ми.
- Аз съблазнявам теб или ти вече съблазни мен?
Поклатих глава.
- Стани и се махни от мен, Деймиън.
- Ти ме искаш, мога да го усетя.
- Силата те иска, не аз. Аз не те искам по начина, по който искам Ричард или Жан - Клод.
- Аз не те моля за любов Анита, а просто да бъда с теб.
Исках да прокарам ръце надолу по тялото му. Знаех, че мога да проуча тялото му, да докосна всеки сантиметър от него и той нямаше да ме спре. Беше съблазнително и плашещо. Плъзнах се от леглото, оставяйки Деймиън изцяло на него. Можех да стоя, нямаше замайване, страхотно.
- Няма да правим това, Деймиън. Няма да правим това.
Деймиън се вдигна на лактите си, гледаше ме.
- Ако ти ми дадеш директна заповед, аз трябва да ти се подчиня, Анита. Дори и ако заповедта е противоположна на тази, която Жан - Клод ми е дал.
Намръщих се.
- За какво говориш?
- Не се ли чудиш, какво друго ми е забранил да ти казвам? – попита Деймиън.
- Ти малко копеле.
Той седна, люлееше краката си от едната страна на леглото.
- Искаш ли да знаеш?
Гледах го за един сърдечен удар.
- Да, по дяволите, да. Искам да знам.
- Трябва да ми заповядаш да ти кажа. Не мога да го направя по друг начин.
Почти не го направих. Страхувах се от това което той щеше да каже. Страхувах се от това, което Жан - Клод криеше от мен.
- Заповядвам ти, Деймиън, кажи ми тайните, които Жан - Клод ти е забранил да ми казваш.
Дъхът му дойде с дълга въздишка.
- Свободен най - накрая. Жан - Клод, Ашър и моят господар са произлезли всичките от линията на Бела Морт, красива смърт. Тя е нашият общ господар. Питала ли си се някога, защо преди хиляда години повечето отчети за вампири казват, че те са противни чудовища, ходещи трупове?
- Не. И какво общо има това с всичко?
- Исках от дълго време да ти кажа, Анита. Остави ме да ти кажа.
Въздъхнах.
- Добре, кажи ми.
- Никой не е мислел за вампирите, като за сексуални обекти през 17 век. Имало е няколко истории за красиви вампира, но всичките били измама, не истина. Но тогава нещата се променили. Повече лични отчети говорят за красота и за голямото сексуално привличане. 
Той се плъзна от леглото и аз отстъпих. Не го исках толкова близо. Не бях сигурна на кого вярвам по - малко, на него или на себе си. Когато отстъпих той спря да се движи и просто стоеше там, гледаше ме.
- Съветът реши кои от вампирите да изпратят да направят още. За хиляда години, това бяха Кралицата на Кошмарите, нашият лидер; Морте Д’амур и Дракон; но те превърнаха това в игра и отстъпление, вътре в членовете на съвета. Рядко ги виждаш. Тази, която ме направи ме водеше в двора повече от веднъж. Там срещнах Жан – Клод и Бел Морт. Красивата смърт, изпрати четирима от хората си, за да заселят света с вампири. Жан - Клод, Ашър и аз произлизаме от нейната линия. Дори нейната кръв не може да превърне грозния в красив, въпреки че всичко се усъвършенства с докосването й, но е много повече от това. Някои от нейната линия имат силата на секса. Те живеят с него, дишат го. Хранят се от него. Както Колин и моя стар господар се храни със страх. Те могат да печелят сила чрез секс и да я използват, за да примамват смъртните. – Той спря и ме погледна.
- Довърши, Деймиън – казах.
- Жан - Клод е един от тези. В други времена той ще бъде разглеждам като инкубус. Ашър и аз не сме като него. Това е рядка сила, дори за тези, които произлизат директно от Бел Морт.
- Така, че Жан - Клод може да се храни от секса, както Колин от страха. Какво от това?
Деймиън се премести към мен и го оставих да докосне рамото ми.
- Не разбираш ли? Жан - Клод печели сила чрез секс, не просто отношения, а сексуална енергия. Това значи че всеки път когато правиш секс - това е сила. Дори интимният акт между трима ви прави белезите по стегнати и увеличава силата ти.
Почувствах се почти немощна.
- Кога е щял да ми каже това?
- В защита на Жан - Клод, той каза че не е станало по този начин първия път, когато те е белязал. Сексуалността не е усилвала фокуса на силата. Ти си имала трите белега дълбоко преди да си ги счупила и това не е работело така между вас. Той си мисли, че допълването на Ричард е това, което е изтикало нещата до края.
- Защо излизаш от това, Деймиън? Защо излизаш и ми казваш всичко това? – гледах нагоре към него в тъмното.
- Господарката ми ме контролира векове със страх и секс. Ти заслужаваш истината, това е всичко.
Дръпнах се от него, обърнах му гръб. Това имаше перфектен смисъл. Жан - Клод носеше секса както други хора носеха одеколон. Това обясняваше защо първият му бизнес беше стриптийз клуб, много сексуална енергия, от която да се храни. Това променяше ли всичко? Не бях сигурна. Просто не бях сигурна. Погледнах през прозореца, притиснала челото си на студеното стъкло. Завесата бе раздухвана нежно от нощния бриз.
- Ричард знае ли, че Жан - Клод е някакъв вид инкубус?
- Не мисля. – каза Деймиън.
Сила дишаше във вятъра. Почти можех да я помириша, като озон във въздуха. Настръхнаха косъмчетата по тила ми. Не беше вампир или ликантроп. Разпознах това, което беше: некромания. Някъде наблизо, някой използваше сили, който бяха много подобни на моите.
Обърнах се към Деймиън.
- Човешкият слуга на Колен, тя некроман ли е?
Той сви рамене.
- Не знам.
- По дяволите. 
Разпръснах се навън, претърсвайки за Ашър. Силата ми го докосна и бях отхвърлена назад, навън, надалеч. Бягах към вратата. Деймиън ме последва, питайки.
- Какво има? Какво не е наред?
Държах Браунинга в ръцете си, когато излязох на двора. Деймиън ги видя преди аз да го направя и ги посочи. Човешкият слуга на Колин беше накрая на дърветата, почти загубен в сенки и тъмнина. Ашър беше на няколко метра от нея. Той бе на колене. Стрелях към нея, докато тичах. Изстрелите бяха диви, но пречупиха концентрацията й и можех да усетя Ашър отново. Животът му се дърпаше от него, като риба в капан. Можех да усетя кръвта му силно под кожата му. Сърцето му подскачаше в гърдите, като нещо, което се бори да излезе от клетка и беше тя това, от което се опитваше да излезе, сякаш тя можеше да издърпа сърцето му през гърдите от разстояние. Принудих се да спра да тичам. Стоях там и насочих ръката си. Усетих движение наоколо. И погледнах нагоре навреме, за да видя бледото лице на Барнаби да идва към мен, като някоя гигантска птица към жертвата си, тогава Деймиън беше на земята с два вампира, бореха се. Бях достатъчно близо, че да видя лицето на Ашър сега. Той кървеше от всеки отвор: очите, устата, носа. Беше маска от кръв, дрехите му бяха напоени с нея. Той падна напред, на четири крака. Застрелях жената. Застрелях я в гърдите два пъти. Тя падна бавно на колене, погледна към мен. Изглеждаше изненадана. Чух я да казва.
- Не ни е позволено на човешките слуги да се убиваме един друг.
- Ако Колин не знаеше, че ще те убия, той щеше да дойде сам.
Това я накара да се усмихне по някаква причина. Тя каза.
- Надявам се той да умре с мен. – Тогава тя рухна с лице надолу към земята. Дори на лунната светлина можех да видя изходните дупки на гърба й като големи зейнали усти.
Ашър стоеше на четири крака, кръв капеше от него. Коленичих, докоснах рамото му и то беше напоено с кръв.
- Ашър, Ашър, можеш ли да ме чуеш?
- Мислех, че си ти – каза той. 
Гласът му беше плътен с нещо, което не трябваше да напуска гърлото. 
- Мислех, че ти ме викаш. 
Той изкашля кръв върху земята. Погледнах към небето, но нямаше и следа от Деймиън и Барнаби. Изкрещях за помощ, но никой не отговори. Сложих ръцете си около Ашър и той рухна в скута ми. Прегърнах толкова от него в скута си, колкото можех да поема. Трябваше да се наведа към него, за да чуя гласа му.
- Мислех, че ти ме викаш навън в нощта, за да се срещнем. Това не е ли иронично? – той се закашля толкова силно, че беше трудно да го държа. По - гъсти неща от кръв се разляха от устата му. Държах го, докато животът му изтичаше на земята и извиках:
- Деймиън!
Чух писък, отдалеч, но това беше всичко.
- Не умирай, Ашър, моля те, не умирай.
Той кашляше, докато нещо тъмно и черно излезе от устата му. Кръв се изля от устата му в почти стабилен поток. Докоснах кожата му и тя беше студена на докосване.
- Ако се нахраниш от един от ликантропите, ще бъде ли достатъчно да се спасиш?
- Ако е скоро, може би. – Гласът му беше нисък и плътен.
Докоснах челото му и усетих студена пот.
- Колко зле си ранен?
Той ме игнорира говорейки много ниско.
- Знай това, Анита, да видя себе си през твоите очи излекува сърцето ми.
Гърлото ми се стегна със сълзи.
- Моля те, Ашър, недей.
Капчици от чиста кръв се плъзнаха от очите му.
- Бъди щастлива с двамата си обожатели. Не прави същата грешка, която Жан - Клод и аз правехме всичките тези дълги години. 
Той докосна лицето ми с ръка, която беше хлъзгава от кръвта. 
- Бъди щастлива в техните ръце, ma cherie.
Очите му запърхаха. Ако той припаднеше, щяхме да го загубим. Нямаше нищо в нощта, освен звука на цикадите и вятъра. Къде, по дяволите, бяха всички?
- Ашър, не припадай.
Очите му се отваряха, но той имаше проблем с фокусирането. Усетих сърцето му да се колебае, да пропуска удар. Той можеше да живее без сърцето му да бие, но знаех, че в момента, когато то спре, това щеше да е края. Той умираше. Ники го бе пречупила вътрешно, прекалено зле беше, че да се излекува. Сложих дясната си ръка, покрита от бяла превръзка, пред устата му.
- Вземи моята кръв.
- Да пия от теб ще ти даде сила над всеки от нас. Не искам да бъда твой слуга повече, отколкото вече съм. - Заплаках, сълзите толкова горещи, че изгаряха.
- Не оставяй Колин да те убие. Моля те, моля те! 
Държах го срещу себе си и шепнех. 
- Не ни напускай, Ашър. 
Усетих Жан - Клод през всичките тези мили. Усетих паниката му от мисълта да загуби Ашър. 
– Не ни напускай, не и сега, не сега когато те открихме отново. Tu es beau, mon amour. Tu me fais craquer. (Ти си красив, любов моя. Караш ме да се късам отвътре)
Той наистина се усмихна.
- Разбих сърцето ти, ех.
Целунах бузата му, целунах лицето му и плачех, горещи сълзи срещу грубите белези на лицето му.
- Целувам те навсякъде. Целувам те навсякъде. Целувам те целият, mon amour.
Той ме гледаше.
- Je te bois des yeux. (Изпивам те с очи)
- Не ме изпивай с очи, по дяволите, изпий ме с уста. – Разкъсах превръзката от дясната си китка със зъби и поставих голата си топла плът върху студените му устни.
Той прошепна.
- Je t’adore. (Обожавам те)
Зъбите потънаха с китката ми. беше остро и дълбоко. Устата му се заключи над кожата ми. Гърлото му потръпваше, преглъщаше. Погледнах в тези светли очи и усетих нещо в част от главата си да е като зад перде, нещо защитаваше разтрошаването. Нямах време дори да се паникьосам. Ашър завъртя ума ми като с топли устни на океан, приятно, гальовно. Спусна се над мен в черепа ми, втурване крадящо дъха, което ме остави задъхана и потна. Тогава Ашър беше коленичил над мен, поставяйки ме нежно на земята. Лежах, гледайки към нищото, яздех усещането нагоре, надолу по тялото ми. Никога не съм оставяла вампир да направи това така, никога не съм ги оставяла да грабнат ума ми, докато взимат кръвта ми. Дори не знаех, че той може да го направи. Не и на мен. Той ме докосна по челото.
- Прости ми Анита. Не знаех че мога да хвана ума ти. Не знаех, че някой вампир може. 
Той гледаше надолу към лицето ми, претърсвайки за някаква реакция. Не му дадох нищо все още. Той се дръпна достатъчно назад, че да вижда лицето ми ясно. 
- Страхувах се, че ще ме притежаваш, както притежаваш Деймиън, ако се храня от кръвта ти, без да използвам никоя от силите си. Не съм си и мечтал, че мога да премина през такива непроницаеми стени. 
Той започна да докосва лицето ми, тогава спря, ръката му падна в скута.
- Белезите, които те свързват с Жан - Клод те защитават от това, той да хваща ума ти. Но той никога не е бил толкова добър, колкото съм аз. Трябваше да помисля за това преди.
Аз просто лежах там, наполовина плаваща. Нищо не беше реално все още. Не можех да мисля, не можех да говоря. Той вдигна ръката ми и я притисна към белязаната си буза. 
- Дръпнах се веднага, след като разбрах какво съм направил. Беше просто, както казваш ти, нещо кратко. Беше само малко опитване от това, което можеше да бъде, Анита. Моля те, повярвай ми.
Той се изправи и аз не можех да последвам движението. Лежах на земята и се опитвах да мисля. Джейсън коленичи до мен. Бях достатъчно съзнаваща, че да мога да се зачудя от къде, по дяволите, беше дошъл. Той не беше стоял в къщата. Или беше? 
- Това първият ти път ли е? – попита той.
Опитах се да кимна, но не можех.
- Сега разбираш защо стоя с тях – каза той.
- Не – казах, но гласът ми беше дистанциран сякаш въобще не беше моят глас. – Не, не го правя.
- Ти го усети. Язди го. Как можеш да не се влюбиш в това?
Не можех да го обясня. Чувството беше удивително, но докато блясъка повяхваше, страхът извираше голям и достатъчно черен, че да погълне света. Чувството беше невероятно, а това беше „бързо”, както го бе нарекъл той. Никога не искам нещо повече от Ашър. Защото, ако беше много по - добро от това, можеше през останалите дни да гоня друго изпробване. И Жан - Клод не можеше да ми даде това. Белезите го спираха да завърти ума ми. Това бе единствената разлика между слуга и роб. Аз никога няма да получа това с Жан - Клод, никога. А го исках. Не исках Ашър да умре. Сега, не съм сигурна. Ашър се върна, стоеше над мен. Ние се гледахме един друг. Сега имаше хора в тъмнината. Някой имаше фенерче. Те светеха към мен. Аз останах в светлината, полусляпа. Светлината осветяваше сурово лицето на Ашър, подчертавайки червените следи от сълзите.
- Не ме мрази, Анита. Няма да мога да понеса, ако ти ме намразиш.
- Не те мразя, Ашър. - Гласът ми все още звучеше плътен и с тежестта от насладата. - Страхувам се от теб.
Той просто стоеше там, сълзи се плъзгаха надолу по лицето му. Сълзите пълзяха в зачервени линии надолу по гладката кожа от лявата му страна. Те се губеха в белезите от другата страна и бяха започнали да се събират в зачервено петно при твърдата кожа.
- По лошо – прошепна той – по - лошо, мисля.




42 ГЛАВА
Изритах навън всички освен Джейсън. Той можеше да остане, защото те бяха започнали да спорят, че не мога да оставам напълно сама. Щях ли да забравя, че се опитват да ме убият? Щях ли да забравя, че Жан - Клод бе казал, че ще убие всички тях, ако аз умра? Последното не ми печелеше приятели и влияние върху хората с мен. Моят коментар беше:
- Ако всички умрем, предполагам, че това ще реши всичко. 
Което сложи край на спора. Джейсън лежеше на леглото, подпрял се в гнездото от възглавници. Той се опита да се завърти на една страна, тогава спря по средата на движението с лек звук от болка. Движеше се втвърдено, докато се премести на леглото от стола. Аз крачех в стаята. Правех малки кръгове. Долната част на леглото, прозорците, далечната стена, близката стена с вратата.
- Знаеш ли, че премина покрай долната част на леглото около двадесет пъти и това само откакто започнах да броя – каза Джейсън.
- Млъкни – казах. 
Бях си сложила всичките пистолети отново. Не защото си мислех, че се нуждая от тях, а защото те ми бяха познати. Стегнатостта на презраменния кобур, тежестта на Фаистара в кобура на панталона ме караше да се чувствам повече като себе си. Аз бях единствената от всички нас, която носеше пистолет. Беше нещо, което знаех, че не е на никого от тях. Това бе мое. Оръжията, тази индивидуална догма за насилие, беше изцяло моя. Точно сега се нуждаех от нещо, което беше изцяло мое. Джейсън се премести на една страна, бавно, сантиметър по сантиметър. Трябваше му време, за което аз направих един кръг и бях обратно до крака на леглото, преди той да се облегне на едната си страна с облекчен поглед. Той и Джамил бяха преместени в тази къща, така че всички наранени да са на едно място. Роксан беше в долния салон с Бен за пазач. Както изглежда силата на Ричард достатъчно преминаваше през мен, че те мислеха, че тя може да ги удари. Не бях сигурна дали Бен се предполага да пази Роксан от мен или от нещо наоколо. Д-р Патрик беше долу в кухнята с Мариан и останалата част от нас. Зейн и Чери бяха тук, но другите превръщачи бяха в лупара. Те завършваха церемонията, която беше прекъсната миналата нощ. Ашър беше някъде в къщата. Не знаех къде и не исках да знам. Прекалено много се беше случило и то дяволски бързо. Нуждаех се от някакво време за прегрупиране. На вратата се почука.
- Кой е? – попитах.
- Деймиън.
- Махай се.
- Има вампири долу с един от заместниците на шериф Уилкс. Те казват, че трябва да говорят с теб или Ричард. Не се държат така, сякаш е по полицейска работа.
Това привлече вниманието ми. Спрях обиколката и отидох до вратата. Деймиън стоеше там, все още носеше жилетката, на която Барнаби беше разкъсал всички копчета. Когато човешкият слуга на Колин умря, Барнаби спря да се бие и излетя надалеч. Жилетката на Деймиън беше черна в ярката светлина и караше кожата му да изглежда невероятно бяла.
- Какво казаха те, точно? – попитах.
- Просто, че имат съобщение за вас двамата от Франк Нилей.
- По дяволите – казах тихо.
- Те са в кухнята с д-р Патрик и Ашър.
- Кажи на Роксан и Джамил, че те са лошите типове тук. Аз ще сляза и ще говоря с тях.
- Мъжът има пистолет – каза Деймиън.
- За това и аз имам – казах. 
Тръгнах надолу по коридора и усетих Деймиън да пристъпва зад мен. Джейсън извика от вратата.
- Чакайте ме.
- Последвай ни на своя крачка, Джейсън. Няма да те чакам, докато слизаш надолу по стълбите.
- Не оставяй да я убиват, Деймиън – каза той.
Извиках назад през рамо.
- Той ще направи това, което му кажа да направи. 
За час или по - малко мислех за всичко което бях научила, което не подобри настроението ми. Слязох надолу по стълбите. Деймиън ме последва като беззвучна сянка. Защо Уилкс и хората му не бяха връхлетели тук? Аз наистина очаквах те да започнат да стрелят, ако разберат че не сме напуснали града. Какво съобщение можеше да имат те от Нилей? И защо вампирите бяха вътре? Долф не спомена нищо за това Нилей, да пътува с вампир. Долф мразеше вампирите достатъчно, така че щеше да го спомене. Толкова много въпроси наведнъж и аз щях да получа отговорите почти веднага. Колко освежаващо.
Кухнята изглеждаше нормално. Бяха почистили кръвта от линолеума и бяха сложили свежа покривка на масата. Заместник Томсън седеше на един от кухненските столове. Той беше цивилно облечен - без униформа. Висок, слаб вампир който никога не бях срещала преди седеше на стола до него. Д - р Патрик седеше на стола с лице към тях и с гръб към входа, към нас. Натаниел беше заел последния стол. Той стоеше до вампира. Зейн стоеше с гръб към стената. Ашър се бе облегнал срещу китайският шкаф, достатъчно близо до Томсън, че да може да го докосне и несъмнено можеше да му попречи да извади пистолет. Въпросният пистолет беше Берета 10 милиметров в презраменен кобур. Да остави Ашър да се приближи толкова беше небрежно, но Томсън изглежда не мислеше за това. Той ми се усмихна и усмивката беше уверена, арогантна, сякаш той ме имаше там, където искаше и аз не можех да направя нищо за това. Какво ставаше.
- Как ме открихте? – попитах.
Той посочи с палец към вампира.
- Местният господар на града ни каза, че все още може да те усети в града. Те ни помогнаха да те хванем. Явно ти си по - лесна за намиране от гаджето ти. Нещо в твоята сила ги привлича.
Погледнах към вампира. Лицето му беше нечетливо, бледо и празно. Очите му бяха тъмно сиви, косата му беше права и черна. Беше отрязана късо и загладена назад над челото му в прическа „Помпадур”. Така й викаха през петдесетте. Прическата съответстваше на това, как го чувствам в главата си. Той бе умрял преди малко повече от петдесет години.
- Как се казваш?
- Доналд.
- Здравей Доналд, пропуснала съм те в печенето.
Гняв пламна на лицето на вампира. Не беше достатъчно стар, за да се прикрие.
- Ти каза на господаря ми, че си тук просто, за да измъкнеш вашият трети от затвора. Веднъж щом свърши това, трябваше да напуснеш града. Ти претендираше, че ще напуснеш града, но не го направи. Ако просто бе напуснала ние щяхме да приемем убийството на нашите хора. Оставайки ти показа намерението си да притежаваш земите ни и силата на господаря.
- Ще говориш ли с господаря си по - късно? – попитах. – Или по - важното, той ще говори ли с човешкия си слуга по късно?
Вампирът ме гледаше свирепо, но нямаше сила в това.
- Колин е пострадал, но все още не е мъртъв. Но съветът ще те убие за това, че ... уби човешкия му слуга.
Ашър каза.
- Човешките слуги дават своята безопасност, ако те атакуват друг вампир директно. Това е закон на съвета. Анита не е направила нищо, за което съветът да я нарани. Ако Колин упорства в опитите си да ни нарани, той е този, когото съветът ще дойде да нарани и унищожи.
- Достатъчно вампирски глупости – казах. 
Обърнах се към Томсън. 
– Е, какво е съобщението? Мислех, че ако ние все още сме тук, след като се стъмни, Франк ще направи това лично.
- Старият Франк изглежда трепери от теб. Халърд продължава да мънка, че знаците са истинска кръв, а те се нуждаят да останат сега в града. Но ако те останат, ти ще ги убиеш всичките.
Повдигнах вежди.
- Срещнах се с Нилей и неговия екипаж. Поласкана съм да бъда техният торбалан. Сега, какво по дяволите, е шибаното съобщение?
Томсън извади малка, бяла кутийка от джоба си. Беше като нещо, с което купуваш евтина огърлица. Той я държеше към мен с усмивка, която беше толкова отблъскваща, че ме накара да се страхувам да взема кутията.
- Не хапе – каза той.
Погледнах Ашър, той сви рамене. Взех кутията. Беше груба в долния край. Вдигнах я за да видя кафяво петно върху белият картон. Кутията беше лека, но не беше празна.
- Какво има вътре?
- Не искам да развалям изненадата – каза Томсън.
Поех си дълбоко дъх и вдигнах похлупака. Имаше кичур от коса обвит около някакъв памук. Косата беше дълга и кестенява, завързана с част от червена панделка като тези, които използвате за подарък. Повдигнах кичура коса и го усетих в дланта си. Памукът беше леко нацапан в единият ъгъл. Нацапаното беше червеникаво кафяво. Преборих се да запазя лицето си празно.
- Е? – попитах.
- Не го ли разпознаваш? Тялото на братът на Зийман даде това.
- Не си взел кръвта, режейки косата на Даниел – казах.
- Не – той се усмихна, засмя се, гърчеше се на стола като дете, което не може да дочака останалата част от шегата. – Има друг малък подарък в кутията. Оставен под памука.
Поставих косата на масата. Лежеше там накъдрена и блестяща. Не исках да вдигам памука. Не исках да видя какво друго бяха отрязали от Даниел. Единствената ми утеха бе, че има много ужасяващи възможности, които се втурнаха в ума ми и повечето от тях бяха прекалено големи, за да влезнат в кутията. Вдигнах памука и паднах на колене, сякаш някой ме беше ударил. Коленичих там, гледайки надолу към крайчето от кутре, което беше прекалено деликатно, за да е на Даниел. Нокътят на пръста беше все още перфектен, гладък и блед. Нещо изискано за майката на Ричард. Доктор Патрик напусна масата и се хвърли към мивката.
- Какво е това? – попита Чери.
Не можех да говоря. Ашър отговори, защото той можеше да види над рамото ми в кутията.
- Женски пръст.
Джейсън точно влезе в стаята.
- Какво каза току що?
- Какво ти стана, човеко?
- Ние държим майката и брата на Ричард – каза Томсън. – Аз мислех, че просто ще ги убием, но Нилей дава парите. Той иска да ти даде път навън без убийства. Изглежда той си мисли, че ако не се опитва да убие теб, ти няма да се опиташ и да убиеш него. Забавно, нали?
Най - накрая погледнах нагоре, далеч от пръста на Шарлот Зийман.
- Какво искаш?
- Да напуснеш града! Ние ще освободим майката и брата на Ричард на следващата сутрин, когато сме сигурни, че наистина те няма. Ако не напуснеш този път, Нилей ще продължи да разрязва на парчета семейството на Ричард. Може би ще е ухо следващия път, може би нещо по - голямо.
Той се хилеше докато го казваше. Томсън беше садистично животно, но той не ме разбираше изцяло или нямаше да бъде усмихнат. Имаше изражение на лицето на Доналд, което казваше, че той ме разбира. Изправих се много бавно. Оставих кутийката на масата до кичура от коса. Гласът ми беше много спокоен, почти празен.
- Къде са те?
- Оставихме ги в безопасност – каза Томсън.
- Аз не знаех какво ще направят те – каза вампира. – Не знаех, че ще осакатят семейството на вашия трети.
Поклатих глава.
- Ти си го видял, това е проблемът, Доналд. Когато играеш с лошите типове, не можеш да контролираш това, колко лоши ще станат. И двамата сте оставили Даниел и Шарлот, просто сте ги оставили там.
- Да – каза Томсън.
Вгледах се в пръста. Изглежда не можех да не го гледам. Вдигнах очите си към вампира Доналд.
- Така че и двамата знаете къде са те – казах.
Очите на Доналд се разшириха. Той прошепна.
- Аз не знам.
Ашър се премести напред и сложи ръцете си на раменете на Томсън. Явно той не се притесняваше.
- Ако нещо се случи с нас, те ще направят нещо по - лошо с тях. Майката на Ричард е наистина привлекателна жена. Срам е да променяме това.
Доналд каза:
- Съжалявам за това, което те направиха, но мойте заповеди са същите. Ти трябва да напуснеш територията ни тази вечер.
- Използвайте кухненският телефон. Кажете им, че се предаваме. Кажете им да не ги нараняват и ние ще се махнем.
Томсън се ухили самодоволно.
- Не, без телефони обаждания. Те ни дадоха два часа. Тогава, ако не сме се върнали, те ще започнат да режат неща от тях, които ще има много по - голям ефект.
Кимнах и насочих Браунинга. Прицелих се и стрелях в движение. Дори не помня да имах цел. Главата на вампира експлодира в облак от кръв и мозък. Тялото падна назад, повличайки стола със себе си. Ашър държеше Томсън седнал. Част от кръвта се бе разпръскала по лицето на заметсника. Нещо по - гъсто от кръв се свличаше надолу по челото му. Той се опита да махне парче плът, но Ашър го държеше. Взех пистолета му и насочих Браунинга към челото му. Томсън спря да се бори и ме погледна. Вярваше ми. Покрит с кръв и мозък, държан от вампир, гледащ дулото на пистолета и той си бе сложил храбра маска.
- Убий ме, това няма да ти спечели нищо, но те ще отрежат парчетата.
- Кажи ми къде са, Томсън и аз ще отида за тях.
- Да ти го начукам! Ти ще ме убиеш така или иначе.
- Давам ти думата си, че ако ни кажеш къде са и ние ги измъкнем живи, ти ще живееш.
- Не ти вярвам, кучко!
- Проблемът да бъдеш ненадежден и нищожен предател, Томсън, е в това, че започваш да вярваш, че всички други са такива. 
Сложих предпазителя на Браунинга и го прибрах в кобура. Той ме гледаше да го правя, объркан. 
- Аз държа на думата си, Томсън. Искаш ли да живееш или не?
- Нилей и Линус Блек са дяволски изплашени от това, което си, пиленце.
Той ме наричаше кучка и пиленце. Или беше невероятно глупав или ...
- Ти се опитваш да ме накараш да те убия.
- Ако ти кажа, с живота ми е свършено. И Нилей няма просто да ме застреля. 
Томсън ме гледаше и имаше знание в очите му за това, че той вече е мъртъв. Единственото, което имаше значение бе как и кой. И той предпочиташе мен - сега, пред Нилей - по - късно.
- Той не се страхува от смъртта – каза Ашър тихо.
Поклатих глава.
- Не, не се страхува.
- Можем да се обадим на ченгетата – предложи Джейсън.
- Ако не се страхува от нас, няма да се страхува и от щатските полицаи. 
Гледах надолу към Томсън. 
- Не знам какво ще правя с теб, Томсън, но ще ти кажа какво няма да направя. Няма да стоя тук два часа и да гледам как времето тече. Няма да оставя Даниел и Шарлот да умрат.
- Тогава напусни града – каза Томсън.
- Срещнах се с Нилей, Томсън. Наистина ли очакваш от мен да повярвам, че той ще ги пусне да си вървят?
- Той каза, че ще го направи.
- Вярваш ли му? – попитах.
Томсън просто ме гледаше.
- Не мисля.
Пръстите на Ашър се свиха върху раменете на мъжа, почти сякаш ги масажираха. 
- Има други неща, от които да се страхуваш освен смъртта, Анита. Ако имаш стомах за тях. 
Погледнах към красивото, наполовина обезобразени лице и не можех да го разчета.
- Какво имаш на ум?
- Око за око, мисля – каза вампирът.
Погледнах в тези кристално сини очи и оставих идеята да порасне в главата ми като ужасяващо цвете. Много хора можеха да се изправят пред застрелването, бърза смърт, без мъчения. Аз бях един от тях. И това беше, за което мислихме.
- Вярвам, че заместникът ще ни каже къде са те в следващият половин час, ако ние сме безжалостни – каза Ашър. – Аз ще свърша мръсната работа. Нуждая се само от разрешението ти.
Томсън изглеждаше притеснен.
- За какво, по дяволите, говорите?
- Джейсън – казах.
Той дойде до мен и гледаше надолу към масата. Не каза нищо, но сълзите се плъзгаха надолу по лицето му. Той е бил в къщата на Зийман за много неделни вечери.
- Помогни да държим Томсън – казах.
Джейсън отиде от другата страна, слагайки едната си ръка върху масата. Ашър все още държеше раменете на Томсън. Погледнах Ашър и кимнах.
- Направи го.
- Деймиън ще ми донесеш ли нож. Този с назъбеното острие ще е най - добре. Ще мине през костите по - лесно.
Деймиън просто се обърна и пресече кухнята. Зейн и той започнаха да отварят чекмеджетата.
- Какво ще правите? – попита Томсън.
- Предположи! – отвърнах.
- Аз не съм рязал нищо от това, кучко. Аз не съм ги докосвал. Беше странния палячо на Нилей. Линус Бек. Той отряза пръста. Аз не съм направил нищо.
- Не се притеснявай, Томсън. Ще хванем и Линус. Но точно сега ти си всичко, което имаме.
Деймиън държеше голям, назъбен, касапски нож. Той идваше към масата с него. Томсън се бореше сега. Беше трудно да го държат седнал.
- По добре го сложете на пода – казах.
Натаниел помогна. Те го държаха с лицето надолу, за двете ръце, Натаниел притискаше краката. Томсън беше голям, силен мъж, но не можеше да се бори с тях. Те бяха прекалено силни. Томсън крещеше.
- Да ти го начукам.
Деймиън държеше ножа към Ашър.
- Аз ще го направя.
Докоснах ръката на Деймиън и поклатих глава.
- Не, аз ще го направя..
Деймиън ме погледна.
- Правилото е „никога не искай от някого да направи нещо, което не би направил сам”. Ако аз не мога да направя това, тогава няма да го правим. Ще открием друг начин.
Джейсън ме погледна, държейки крещящия мъж.
- Няма друг начин. – Никога не бях виждала такъв гняв в очите му.
- Ти можеш ли да направиш това? – попитах. – Можеш ли да го насечеш?
Джейсън кимна леко.
- Мога да отхапя шибаните му пръсти един по един заради това, което е в кутията. – Той изглежда го имаше в предвид, което ме накара да мисля, че не познавах изцяло Джейсън.
- Ние можем да направим това, Анита – каза Ашър – и няма да ни струва нищо.
- Трябва да струва нещо, Ашър. Ако ще правим нещо толкова зло, трябва да ни безпокои каквото и да е.
- Това не е зло – каза Ашър. – Това е практично. Дори е справедливо.
Държах ръката си към ножа.
- Това е зло и всички го знаем. Сега, дай ми ножа. Или аз ще направя това или ще направим нещо друго.
Деймиън просто стоеше дам, държеше ножа.
- Остави ме да направя това за теб, Анита, моля те.
- Дай ми проклетия нож.
Той ми го даде, защото не можеше да направи нищо друго. Коленичих до Томсън.
- Къде са те, Томсън? – попитах.
- Не, не, Нилей ми каза какво ще се случи с мен, ако ти помогна. Той е луд.
- Чакай – каза Зейн. Той държеше малък касапски сатър. – Това ще свърши по - добра работа.
- Благодаря – взех го, проверявайки баланса. 
Не бях сигурна, че мога да го направя. Не бях сигурна дали дори съм способна да го направя. Факт е, че знаех какво ще се случи, ако не го направех. Но ако ние наистина щяхме да правим това, аз трябваше да го направя. Аз го правя или намираме друг начин. Пръстът на Шарлот Зийман лежеше в кутията. След по - малко от два часа те щяха да отрежат нещо друго. Аз бях убила вампира, опръсквайки Томсън с кръв и мозък, и той не проговори. Той беше кучи син, но беше и жилав. Шарлот и Даниел нямаха време той да е жилав. Ние трябва да го пречупим и трябва да го направим бързо. Изясних си всичките тези причини. Те бяха добри причини, истински причини. И все още не знаех дали ще мога да го направя.
- Ще започнем с пръста, Томсън. Точно както Линус – казах.
Той крещеше.
- Недей, моля те, недей! О, Господи, недей!
Ашър облегна почти цялата си тежест така, че дланта му да се разтвори, принуждавайки пръстите му да стоят изправени.
- Кажи ми къде са те и това няма да се случи – казах.
- Нилей каза, че ще ме разтворят и ще ме накарат да си изям вътрешностите. Каза че го е направил веднъж в Маями. Вярвам му.
- Аз също му вярвам, Томсън. А ти не вярваш, че ние ще направим това, нали? Не вярваш, че ние сме толкова луди, колкото Нилей.
- Никой не е луд, колкото Нилей.
Вдигнах сатъра.
- Грешиш. 
Стоях замръзнала за един дълъг момент. Не можех да се насиля да започна удара. Не можех да го направя. Даниел, Шарлот!
- Нилей изнасили ли вече Даниел? – гласът ми беше толкова празен, че сякаш не бях там.
Томсън спря да се бори. Лежеше много спокойно. Завъртя очите си нагоре.
- Моля те, недей.
Гледах в очите му когато казах следващото:
- Ти изнасили ли Шарлот Зийман? 
Видях страх в очите му. Този проблясък ми каза, че го е направил. Това беше достатъчно. Можех да го направя. Господи прости ми. Ударих кутрето му и края на безименния, защото той помръдна. Но те станаха по - добри в това да го държат, а аз по - добра в рязането. Томсън ни каза къде те държаха Даниел и Шарлот Зийман. Беше на по - малко от петнадесет минути, той щеше да ни каже съставната част за тайна подправка и всичко друго. Той щеше да признае за убийството на Хофа или че е танцувал с дявола - всичко, всичко което ще ни накара да спрем. Аз го бях набутала в ъгъла, докато там нямаше нищо освен злоба и чувствах главата си сякаш щеше да експлодира. И знаех че най - накрая направих нещо, от което нямаше да се възстановя. Някъде в първия удар или в втория, пречупих нещо вътре в мен, което никога нямаше да се излекува. И аз бях съгласна с това. Ако върнехме Даниел и Шарлот, съм съгласна с това. Твърд студен възел ме изпълни. Беше отвъд омразата. Аз щях да ги накарам да си платят за това, което направиха. Щях да ги убия. Щях да ги убия всичките. Чувствах се странно лека и празна и се чудех дали това е като да бъдеш луда. Чувството не беше прекалено лошо. По - късно, когато шокът изчезнеше. Щях да се чувствам по - зле. По - късно щях да се чудя, дали имаше друг начин да накараме Томсън да проговори. По - късно щях да си спомня защо исках да го нараня, че исках да го накарам да пълзи и да се моли. Това, което трябваше да направим е да спасим Даниел и Шарлот. О, и последното нещо. Томсън крещеше високо и жалко като ранен заек. Застрелях го в главата. Писъците спряха.



43 ГЛАВА
Карах вана надолу по тесния чакълен път в тъмното. Настоях да карам, защото трябваше да правя нещо. Не исках просто да седя и да гледам през прозореца. Но започнах да мисля, че трябваше да оставя на някого другиго да кара, защото все още не изглеждах много реална. Чувствах се лека и празна, шокирана, но не и виновна. Не все още. Томсън си беше спечелил смъртта. Той бе изнасилил майката на Ричард. Те измъчваха майката на Ричард. Те изнасилиха Даниел. Те измъчваха Даниел. Те всички заслужаваха да умрат.
Джамил и Натаниел бяха отзад във вана с Роксан и Бен. Лупата не искаше да остане извън битката, въпреки че тя трябваше да ходи с бодигарда си. Нямах време да споря с Роксан, затова тя дойде. Джейсън и д - р Патрик бяха отпред с мен. Зейн и Чери бяха изпратени до лупара да доведат Ричард и останалите. Но ние не ги изчакахме. Не се доверявах на Нилей, че няма да измисли нещо. Не, не се доверявах на Линус и неговия господар. Какъв контрол има Нилей върху неговия домашен психопат? Вече бяха ли ги ударили. Какво друго се случваше с тях сега? Нилей нямаше правила. Знаех това. Бях се съсредоточила да насочвам колелата по лошия път. Предните фарове правеха златен тунел през тъмнината. Дървета обгръщаха пътя, толкова близо, че драскаха страните на вана. Дърветата се притискаха към нас, като козина. Фаровете осветяваха пътя, но светлината не беше достатъчна. Светлината никога не е достатъчна. Нямаше достатъчно светлина в света, за да освети тази тъмнина.
- Не мога да повярвам, че направи това – каза Патрик. – Той беше от далечната страна, притиснат срещу вратата сякаш се страхуваше да се доближи до мен.
Джейсън беше по средата.
- Преживей го, Патрик – каза той.
- Тя го разсече като животно, тогава го застреля.
Това беше третия път когато го казваше.
- Млъкни – каза Джейсън.
- Няма. Това беше варварско.
- Аз нямах добра нощ, Патрик. Остави това – казах.
- По дяволите, ти го каза – отвърна той.
- Томсън крещеше от болка – казах.
- И ти го уби – каза Патрик.
- Някой трябваше да довърши това – казах.
- За какво по дяволите говориш? Да го довърши! 
Гласът му се повиши и беше сякаш започвам спор с него, колко ядосана щеше да е Роксан, ако аз бях застреляла него. След като вече бях направила това тази вечер, не изглеждаше като толкова голяма работа.
- От колко години си лъкой? – попита Джейсън.
Въпросът ни даде момент на изненадано мълчание, тогава прозвуча отговорът:
- Две години.
- И какво е правилото ти за ловуване? – попита Джейсън.
- Кое?
- Не се прави на срамежлив, Патрик – каза Джейсън. – Знаеш кое.
Патрик беше толкова дълго тих, че единствените звуци бяха от бръмченето на мотора и от гумите на пътя. Ванът се клатеше по пътя. Дали беше моето въображение или звука от пътя беше висок и остър като писък? Беше моето въображение. Въображението ми не ми бе приятел за момента. Патрик накрая каза:
- Никога не започвай лова, ако нямаш предвид да убиваш.
- Това е – каза Джейсън.
- Но това не беше лов – каза Патрик.
- Да, беше – каза Джейсън. – Ние просто не преследвахме заместника.
- Какво трябва да значи това? – попита той.
Аз отговорих:
- Значи, че ние преследваме хората в тази къща.
Патрик обърна бледото си лице към мен в тъмнината.
- Нямаш предвид, че ще убием всички тях. Само мъжът, който й е отрязал пръста. Само мъжът е виновен.
- Те са гледали. Не са направили нищо, за да предотвратят това. Това е едно и също пред очите на закона – казах.
- Ти не си закона – каза той.
- О, да, съм.
- Не, не си! По дяволите, не, не си!
- Всеки, който нарани глутницата без причина е наш враг – казах.
- Не ми цитирай закона на глутницата, човеко.
- Какво ще направим с враговете си? – попитах.
Джейсън отговори.
- Ще ги убием.
- Повечето глутници не държат на старите закони вече и двамата знаете това – каза Патрик.
- Виж Патрик, нямам време да ти обяснявам всичко. Нилей и компанията му са изнасилили и тероризирали брата и майката на Ричард. Ние отиваме да ги убием за това. Всичките!
- Ами шериф Уилкс и неговите мъже.
- Ако Томас е помогнал в изнасилването на майката на Ричард, тогава той не е бил единственият. Всеки, който е докоснал някого от тях е мъртъв. Разбираш ли това, Патрик? Мъртъв.
- Не мога да направя това – каза той.
- Тогава стой в колата – казах – но, по дяволите, млъкни или ще те застрелям.
- Виждам – каза той – виждам, че съвестта ти те тревожи.
Погледнах го през тъмнината.
- Не съвестта ми не ме притеснява. Не все още. Може би по - късно. Може би не. Но сега, тази вечер, аз не чувствам нищо за това, което направих. Аз исках да нараня Томсън. Исках да го накажа за това, което бе направил. И знаеш ли какво, Патрик? Това не беше достатъчно. Никога няма да е достатъчно, защото го убих прекалено бързо.
Сълзите заплашиха да се върнат в гърлото ми, отново. Когато вцепенението и гнева си отидоха, аз щях да съм в беда. Трябваше да задържа адреналина, гнева. Това щеше да ме придвижи през нощта. Утре щяхме да видим.
- Трябваше да има друг начин – каза Патрик.
- Не те чух да предлагаш нещо по онова време.
- Това безпокой добрия доктор – каза Джейсън – това, че не е казал нищо. Той не направи нищо, за да ни спре.
Оцених това „нас”
- Аз не го държах – каза Патрик. – Аз не го докосвах.
- Всичко, което трябваше да направиш е да кажеш „спрете, недейте” но ти остана тих. Ти ни остави да го разсечем. Ти ни остави да го убием и не каза и дума – каза Джейсън. – Съвестта ти нямаше да работи така, ако той все още беше жив.
Патрик не каза нищо дълго време. Ние се тресяхме по пътя, отбягвайки клоните на дърветата. Тук нямаше нищо, освен тъмнина, златния тунел от светлина и тишината от двигателя. Не бях сигурна, че тишината беше любимото ми нещо в момента, но беше по - добро от това Патрик да ми казва какво чудовище съм. Съгласявах се с него, което правеше по трудно да го слушам. Нещо пречупи тишината. Патрик плачеше. Той се беше прегърнал до вратата толкова далече от нас, колкото можеше и плачеше тихо. Накрая каза:
- Права си, аз не направих нищо и това ще ме преследва през останалата част от дните ми.
- Добре дошъл в клуба. – казах.
Той ме погледна в тъмнината.
- Тогава защо го направи?
- Някой трябваше да го направи.
- Никога няма забравя да погледа ти, когато го режеш. Това малко момиче ... изражението на лицето ти, когато го убиваше. Господи, ти изглеждаше празна, сякаш не беше там. Защо ти трябваше да си този, който да го направи.
- Щеше ли да е по - добре, ако някой от момчетата го беше направил? – попитах.
- Да – каза той.
- Моля те, не ми казвай, че това са някакви мачо - глупости. За това ли си толкова разтревожен, защото жена направи това?
Патрик изсумтя.
- Предполагам, че е. Имам предвид, предполагам, че нямаше да изглежда толкова ужасно, ако някой от другите го беше направил. Ти си хубаво малко нещо. Не се предполага ти да отсичаш пръстите на хората.
- О, моля те – казах.
- Когато отида в гроба, последното нещо, което ще видя е изражението на лицето ти тогава.
- Продължи така и ще това ще стане по - скоро – смутолевих.
- Какво каза? – попита Патрик.
- Нищо – казах.
Джейсън издаде звук, който можеше и да е смях. Ако знаеше само, колко не беше забавен коментарът. Имах достатъчно проблеми с това, което бях направила. Не се нуждаех от това хленчещия Джими Крикет да подчертава факта, че съм паднала в пропастта. Чудовището не ми дишаше във врата, беше в главата ми - вътре в главата ми, плътно и добре нахранено. Това, което ме караше да мисля, че чудовището си бе у дома бе фактът, че не се чувствах виновна. Чувствах се зле, защото се предполагаше, че трябва да се чувствам зле, но и не го правех. Аз трябваше да имам някаква лична линия, която да не мога да пресека и мислех, че това беше измъчването. И явно грешах. Сълзите стегнаха гърлото ми, но, по дяволите, ако заплачех. Трябваше да го изпусна или да го притисна назад за достатъчно дълго, че да си свърша работата. Работата беше да спася Даниел и Шарлот. Ако не ги измъкнех, тогава всичко това щеше да е за нищо. Прибавих нов кошмар към нощите си, но беше повече от това. Не можех да застана пред Ричард, ако ги оставя да умрат. Бях му ядосана, бясна, но не и сега. Давах много точно сега той да ме държи. Разбира се, той вероятно щеше да се съгласи с Патрик. Ричард ще е много разумен мъж, ако не се заеме да ми чете лекции тази вечер. Но не беше просто Ричард. Бях се срещнала с целия клан Зийман. Те бяха толкова близо до перфектното, че караха зъбите да те заболят. Семейството може никога да не се възстанови от загуба като тази. Моето семейство не беше. Смятам, че Даниел и Шарлот щяха да се възстановят от това мъчение. Смятам, че са достатъчно силни, за да не оставят това да ги унищожи. Надявах се да съм права. Не - молех се да съм права. Томсън ни каза в коя стая ги държат. Беше в задната част - близо до гората, колкото е възможно по далече от пътя. Не беше изненадващо. Томсън имаше информация, която можехме да използваме. Може би трябваше да използвам по - малко мъчения и повече заплахи. Може би това щеше да ни даде по изчерпателна подготовка. Може би - да, може би - не. Бях нова в това да измъчвам, липсваха ми характерни умения, предполагам. Бих казала, че ще стана по - добра с практика, обаче нямаше да правя това отново. Получих достатъчно крещене завинаги само от един път, но ако направех това отново, щеше да е краят. Ще трябва те да ме хванат и да ме дръпнат надалеч. Задържах картината на падащия сатър, забиващ се в пода. Спомних си мисълта, че не почувствах да преминава през костта. Просто го усещах да се забива в пода. Виждах пръста да пада и течащата кръв, но не беше толкова много кръв, колкото си мислите.
- Анита! Анита, спри!
Примигнах и натиснах спирачката, изпращайки всички напред. Аз бях единствената, която носеше предпазен колан. Обикновено напомнях на всички да си го сложат. Моя небрежност. Джейсън се дръпна от таблото, бутайки се назад към седалката и каза:
- Добре ли си?
Подкарах назад вана, бавно.
- Добре съм.
- Лъжеш – каза той.
Спокойно карах назад, докато не можах да видя бял знак гласящ „Greene Valley House”. Не очакваш да откриеш къща с име в края на чакъления път, но ето я. Само защото пътят не беше асфалтиран, не значеше, че хората нямат стил или може би претенции. Понякога е ужасно трудно да кажеш разликата. Пътят беше посипан с дребен чакъл. Той удряше по долната част на вана, дори когато бе с по - малко от четирисет километра в час. Забавих още. Роксан знаеше къщата. Тя бе пораснала със сина на Грийн. Те са били най - добри приятели, докато хормоните не пощурели и той не започнал да се опитва да го играе момче за неговото момиче. Но тя знаеше къщата. Имаше сечище на половината надолу по пътя и ние щяхме да паркираме вана там. Сечището беше отдясно до знака. Дръпнах вана в дърветата. Те се удряха в метала, дерейки боята. Черният ван беше някак невидим, паркиран в дърветата. Беше също някак и заклещен. Ние нямаше да се придвижим бързо. Разбира се аз не планирах, че ние ще трябва да бягаме. Приоритетът ми беше да измъкна Даниел и Шарлот толкова невредими, колкото е възможно. Нямах други идеи. Това правеше нещата прости. Спасявахме заложниците, тогава убивахме всички. Просто. Част от мен се надяваше Ричард да пристигне по време на нападението. Част от мен не искаше. Първо, не бях сигурна как ще приеме новините за семейството си. Второ, не бях сигурна как ще приеме моя план за игра. А аз не исках да споря. Аз платих цената, за да дойда тук. Щяхме да играем по начина, по който исках. Някой докосна ръката ми и аз подскочих толкова зле, че за секунда не можех да говоря. Сърцето ми се качи в гърлото и не можех да дишам.
- Анита, Джейсън е. Добре ли си?
Пасажерската врата беше отворена, но не виждах Патрик. Чух движение, идващо от моята страна на вана. Беше Натаниел. Той почука леко на прозореца и аз го свалих.
- Всички отзад слязоха – каза той.
Кимнах.
- Дай ни пет минути – каза Джейсън.
Натаниел се отдръпна към задната част на вана без друга дума. Той следваше заповеди добре.
- Кажи ми, Анита!
- Няма нищо за казване.
- Ти продължаваш да гледаш в пространството за минути. Дори не си тук. Нуждаем се от теб за тази работа. Даниел и госпожа Зийман се нуждаят от теб.
Главата ми се завъртя бавно и аз го погледнах.
- Направих най - доброто за тях тази вечер. Направих повече от личното си най - добро за тях тази вечер.
- Докато не са в безопасност, не е свършило.
- Знам това. Да не мислиш, че не знам? Ако не ги измъкна живи, ще съм направила това за нищо.
- И какво мислиш си направила? – каза той.
Поклатих глава.
- Видя.
- Аз го държах.
- Съжалявам за това.
Джейсън сложи ръката си на рамото ми и ме разтърси нежно.
- По дяволите, Анита, съвземи се. Това не е като теб, ти не се отдаваш на ужаса. Ти си добър воин. Убиваш и продължаваш да действаш, както се очаква да направиш.
Бутнах го да се отдръпне от мен.
- Аз измъчвах мъж, Джейсън. Рязах го на пода, докато той хленчеше от ужас и болка. И аз исках да го направя. Исках да го нараня за това, което бяха направили на Шарлот и Даниел. Исках да го направя. – поклатих глава. – Ще направя това, което трябва тази вечер, но прости ми, че ми е по - трудно да се държа толкова нормално. Прости ми, че не съм супер жена след всичко това.
- Не си супер жена? – възкликна той, сложи ръката си на гърдите в изиграна изненада. – Ти си ме лъгала всичките тези години!
Това ме накара да се усмихна, а аз не исках да се усмихвам.
- Спри.
- Да спра какво? Да те насърчавам? Или животът трябва да спре защото ти си направила нещо ужасно? Ще ти кажа ужасната истина, Анита. Няма значение какво си направила или колко зле се чувстваш за това, животът просто продължава. На Него не му пука, че съжаляваш или си разтроена или объркана или измъчена. Той просто продължава и ти живееш с него или сядаш по средата на пътят и се самосъжаляваш. А не те виждам да правиш това.
- Аз не се самосъжалявам.
- Ти не си пречупена заради, Томсън. Ти си пречупена заради това, което направи на Томсън и заради начина, по който те накара да се почувстваш. Ти не даваш нищо за него. Ти просто се оплакваш и скърцаш със зъби за това, колко много си чудовище. Е, получих достатъчно от това от Ричард. Не се нуждая от това и от теб, така че действайме заедно. Ние трябва да извадим хората и да се погрижим за тяхната безопасност.
Погледнах го.
- Знаеш ли какво наистина ме притеснява?
- Не. Какво?
- Не се чувствам зле за това, че нарязах Томсън. Мисля, че той си го заслужи.
- Направи го – съгласи се Джейсън.
- Никой не заслужава да бъде измъчван, Джейсън. Никой не заслужава това, което ние направихме - аз направих, на него. Това е, което предната част на мозъка ми продължава да казва. Продължава да ми казва, че трябва да съжалявам за това, да съм ужасена. Това трябва да е нещо, което да ме пречупи. Но знаеш ли какво?
- Какво? – попита той.
- Това не ме пречупва, защото точно сега единственото нещо, за което съжалявам е това, че нямам достатъчно нерви да отрежа голямо парче и да го занеса като сувенир на майката на Ричард. Да го убия, дори измъчвайки го не е достатъчно. Зийман са като Waltons. Мисълта, че някой от тях може да бъде отнет, откраднат завинаги, ме кара толкова да се ядосвам, че мога да ги убия. Да ги убия всичките. Няма съжаление в мен. – Гледах към него в тъмнината. – Трябва да има съжаление за нещо, Джейсън. Аз мога да убия и да не премигна. Сега мога да измъчвам и да не съжалявам. Аз ставам едно от чудовищата и, ако това ще спаси семейството на Ричард, ще съм щастлива да бъда такова.
- Чувстваш ли се по - добре? – каза Джейсън.
- Да. Аз съм чудовище, но е заради добра причина.
- За да спася майката на Ричард, ще направя много по - лошо от това да отрежа няколко пръста – каза Джейсън.
- Аз също – казах.
- Тогава нека да го направим – каза той.
Излязохме от вана и отидохме да направим това.



44 ГЛАВА
Всички се бяха стопили в гората, като камъни хвърлени в тъмно езеро. Дори Бен, който се грижеше за Роксан, беше изчезнал. Движех се през дърветата бавно в човешка крачка. Натаниел стоеше с мен, като добре тренирано куче. Почти му прошепнах да отиде с другите. Неговата компания не беше комфортна, защото той беше парче месо и не бях сигурна дали може да се бие. Той се сви до мен, ръката му беше върху моята, дърпайки ме надолу. Бях на колене до него, пистолета готов. Той посочи в наше дясно и аз го чух: някой ходеше през шубрака. Не беше един от нас. Сложих устата си близо до ухото му.
- Застани зад каквото и да е това. Накарай го да тръгне към мен.
Той кимна и се плъзна в дърветата. Аз бях зад голямо дърво използвайки го като защита. Планът ми беше да натикам Браунинга в каквото и да беше и да открия какво се случваше в къщата. Някой ахна и сега тичаха. Усетих движението между дърветата без наистина да го виждам. Превръщачите го предвижваха към мен. Натаниел беше открил другите. Ако беше невинен турист ... Не мисля че имаше достатъчно силно извинение. Фигурата падна през дърветата и точно пред мен. Хванах ръката му и го завъртях около и към дървото за да привлека вниманието му. Натиках дулото на пистолета под брадичката му и чак тогава разбрах кой бе той. Беше Халърд, медиума.
- Не ме убивай – задъха се той.
- Защо не? – попитах.
- Мога да ти помогна.
- Започни да говориш – казах.
- Мило и заместниците на Уилкс са там, спорят за това, кой да убие мъжа.
Притиснах дулото на пистолета в гърлото му, докато той не се повдигна на пръсти и издаде висок звук.
- Ти наслаждава ли си на Шарлот Зийман?
Той се опита да говори, но не можеше заради дулото. Помислих за това да натикам дулото през гърлото му, докато устата му се напълни с кръв и умре. Поех си дълбоко дъх и дръпнах достатъчно дулото така, че той да може да говори.
- Господи, не съм докосвал жената. Не съм докосвал някого от тях. Аз съм ясновидец. Не мога да се накарам да докосвам някого, докато го изнасилват или го измъчват – каза Халърд.
Повярвах му. И знаех, че ако по - късно открия, че той ме бе излъгал, светът нямаше да е достатъчно широк ,за да се скрие. Знаех със студена увереност, че ако беше виновен, щеше да си плати.
- Казваш, че Даниел е в къщата? Къде е Шарлот?
- Нилей и Линус я взеха, за да използват кръвта й да извикат демона. Те ще извикат демона да претърси земята за копието. Нилей планира да напусне тази нощ.
- Не можеш да изпратиш демон да намери свещена реликва – казах.
- Линус мисли, че е богохулство да моли господаря си за това.
- Защо те оставиха да избягаш, Халърд?
- Тук няма копие, излъгах.
Отпуснах пистолета още и го погледнах.
- За какво говориш?
- Знаеш колко е трудно да се живее като ясновидец. Толкова много ужасни спомени и обикновено накрая работиш с полицията без да ти плащат. Започнах да използвам силите си за мое добро с богати хора, които не бяха толкова внимателни със закона. Обещавах им понякога, но не беше истинско. Тогава те бяха прекалено затруднени да правят каквото искат покрай полицията и не можех да се оплаквам за това, че те крадяха предмети. Работеше. Аз единствено мамех измамниците. Работеше.
- До Нилей – казах.
- Той е луд. Ако дори открие, че го мамя, той ще ме убие и ще остави Линус да нахрани онова нещо с душата ми.
- Те ще убият Шарлот, за да се опитат да открият нещо, което дори не е там, ти копеле.
- Знам, знам и съжалявам. Наистина, наистина съжалявам. Не знаех на какво е способен. О, господи, остави ме. Остави ме да избягам надалеч.
- Ти ще дойдеш с нас в къщата. Ще ни помогнеш да спасим Даниел.
- Няма време да спасиш и двамата – каза Халърд. – Те ще убият мъжа и ще жертват жената сега. Ако влезнем в къщата, жената ще бъде мъртва, преди да можеш да стигнеш до нея.
Роксан се появи от едната страна на дърветата, просто така, като магия. Халърд издъхна.
- Не мисля така – каза тя. 
Отвори устата си пълна със зъби и щракна с тях близо до лицето му. Халърд изкрещя. Тя притисна ноктите на ръцете към дървото от едната му страна и издра дълги линии в кората. Халърд припадна. Оставих го с Роксан, вампирите и Бен. Когато той се съвземеше, щеше да ги заведе в къщата и те щяха да спасят Даниел. Взех останалите за да спасим Шарлот. Нямаше избор. Нямаше или/или. Щяхме да ги спасим и двамата. Трябваше да вярвам в това хвърляйки се през тъмната гора. Пуснах силата която беше в мен и я изпратих навън, хвърляйки я като риболовска мрежа ... слабо усещайки нещо зло. Те знаеха, че идвам сега, но това нямаше да помогне. Бягах като по - рано днес със Ричард. Бягах, сякаш земята ми казваше накъде да вървя, дърветата се отваряха като приветстващи ръце. Бягах в тъмнината и не можех да виждам, но и не се нуждаех. Усетих Ричард да тича, да тича към нас. Усещах края от паниката му и бягах по - бързо.



45 ГЛАВА
Те бяха избрали върха на хълма, където е имало ливада, но по някое време днес те бяха изкоренили всички храсти и тревата, така че ливадата беше гола и пуста под лунната светлина. Във филмите щеше да има олтар може би факел или два. Но нямаше нищо освен тъмнината и сребърните лъчи на луната светлина. Най - бледото нещо в сечището беше кожата на Шарлот Зийман. Тя беше прикована гола за земята. Първоначално помислих, че е в безсъзнание, но ръцете й се свиваха и отпускаха под въжетата. Бях и щастлива да я видя, че още се бори и съжалявах, че не е в безсъзнание. Линус Бек носеше всеизвестната черна роба с качулка. Предполагам, че ако това ще ме спаси да го видя гол, ще го преживея. Нилей стоеше до Линус. Носеше същият костюм, с който го бях видяла по - рано. Те рисуваха кръга в земята с нещо черно и ронливо. Шарлот беше в кръга. Тя щеше да нахрани демона, стръвта. Уилкс стоеше на по - малко от осем крачки от мен, от мое дясно. Той имаше пушка и претърсваше тъмнината. Гласът на Линус се вдигна в монотонен ритъм, който изпълни нощта с ехо и тъмнината се раздвижи сама, потрепваща от думите. Натаниел и аз легнахме на земята на линията на дърветата - гледахме. Джамил и Джейсън се предполагаше, че ще са от другата страна на сечището. Момент на концентрация ми каза, че те бяха там. Белезите с Ричард бяха отворени и буйни. Никога не съм усещала така чувството и звуците на лятната нощ. Беше, сякаш кожата ми се разтягаше навън, докосвайки всяко дърво и храст. Леех се и едва се задържах в кожата си. Усетих Ричард и друго движение през дърветата, като звук на вятър. Лъкойте идваха. Но те бяха на километри разстояние, а заклинанието беше почти напълно завършено. Можех да го усетя да пораства, да се издува, като невидима мъгла. Злото идваше. Изстрели от къщата проехтяха над хълма. Уилкс се обърна към тях и аз застанах на едно коляно, прицелвайки си. Първият изстрел го удари по средата на гърба. Вторият - малко по - високо от първия, защото той падна на колене. Той стоя неподвижен на колене за няколко секунди. Имах време за трети куршум в гърба. Куршум удари дървото до главата ми, завъртях се по гръб в шубрака. Още куршуми удариха храсталака, където бях. Нилей имаше пистолет полуавтоматичен - можеше да съдържа осемнадесет куршума ако пълнителят бе модифициран. Не е добре. Разбира се можеше да съдържа само десет. Трудно е да се каже в тъмното от такова разстояние. Застанах до дървото, облягайки рамо на него и се прицелих в неговата фигура в тъмнината. Натиснах веднъж, внимателно спусъка и той падна. Не бях сигурна колко зле беше ранен, но бях ударила някъде. Той върна изстрела и аз ударих земята. Натаниел пропълзя по корем към мен.
- Какво да правим ние?
Нилей извика:
- Не можеш да пресечеш кръга, Анита. Ако ни убиеш всичко, което можеш да направиш е да гледаш как Шарлот умира.
Рискувах да погледна. Нилей се беше покрил. Можех да застрелям Линус, но не бях сигурна на сто процента какво ще стане с Шарлот. Не знаех какъв е реда на заклинанието. Просто не знаех толкова много за чародейството.
- Какво искаш, Нилей?
- Хвърли пистолета.
- Ти също хвърли твоя или ще застрелям Линус.
- Какво ще се случи с Шарлот, ако Линус умре по средата на заклинанието.
- Ще поема риска. Хвърли пистолета.
Той се изправи и хвърли пистолета от страната на хълма. Не можах да го чуя да пада заради монотонното говорене на Линус, но той го направи. Излязох от дърветата и хвърлих Браунинга. Все още имах Фаистара.
- Другият пистолет също – каза Нилей. – Помня когато Линус те претърси по - рано днес.
Хвърлих Фаистара далеч в откъснатата трева. Всичко беше наред. Нямаше вече пистолети. Усетих заклинанието да се затваря. Последната дума на Линус проехтя в нощта, като голяма месингова камбана, която бе ударена с тънко езиче, но ехото беше изцяло монотонно. Ехтеше и растеше, докато кожата по тялото ми не се опита да пропълзи надалеч и да се скрие, усещането беше сякаш всички насекоми в светът пълзяха под кожата ми. за секунда не можех да дишам или да се движа. Нилей каза:
- Прекалено закъсня, Анита. Прекалено е късно.
Шарлот крещеше през превръзката на устата си. Крещеше отново и отново, толкова бързо, колкото можеше да си поеме дъх. Започнах да пресичам ливадите и разбрах, че има нещо друго в кръга. Не бях сигурна, че тъмнината беше затруднението да го вида или то беше като дим, никаква особена форма. Изглеждаше като висок мъж, може би два и педесет метра, не повече. Беше толкова тънък, че изглеждаше сякаш беше направен от игли. Краката бяха толкова дълги, колкото трябваше, сгънати някак грешно. Разбрах, докато го гледах, че ставаше по плътен. Вратът беше дълъг змиевиден, наклонен назад на раменете като на чапла и имаше човка за уста. Ако имаше очи, не можех да ги видя. Лицето изглеждаше сляпо и само наполовина оформено.
- Прекалено закъсня – повтори Нилей.
- Не. Не съм. 
Изправих се и излязох от дърветата. Нилей изглеждаше ужасно уверен сега, след като демонът бе тук.
- Само Линус може да го изпрати обратно веднъж щом дойде. Ако го нараниш, тогава то със сигурност ще погълне цялата Шарлот.
Игнорирах го защото знаех, че плана е нещото да изяде Шарлот. Оставих ги да повярват, че желая да я спасят. Оставих ги да мислят, че тя все още е полезна като заложник. Исках да се приближа достатъчно, че да видя кръга, който те бяха очертали. Шарлот спря да крещи. Можех да чуя гласът й да боботи срещу превръзката, но сега тя говореше, не крещеше. Силна жена, много силна жена. Демона пристъпи към края на кръга, удряйки го с дългата си тънка, като камшик опашка. Започваше да става по развълнуван, движейки се около кръга като затворник в килия.
- Кръгът е завършен – каза Линус. – Ти си под мое командване.
Демонът му изсъска и звукът накара черепа ми да ме заболи. Обърна се и ме погледна, въпреки че нямаше очи. Бях на ръба на кръга сега. Можех да видя, че Шарлот бе затворила очите си и знаех какво правеше. Тя се молеше. Паднах на колене до кръга. Не чувствах нищо от него. Което значеше, че това не се отнасяше за мен. Каквото и да трябваше да задържи или отпрати, аз не бях такова.
- Тя е чиста Линус. Тя е с чисто сърце и душа. Тя не става за жертвоприношение за това.
- Чистотата е рядка и се отнася добре с господаря ми.
- Не, ти не можеш да нахраниш това с душата й, Линус. Нейната душа се произнесе и това нещо не може да я докосне.
Демонът се движеше толкова далеч от Шарлот, колкото му позволяваше кръга. Не беше щастлив.
- Дай му заповедите, Линус – каза Нилей.
- Предлагам ти жертвоприношение от плът и кръв и душа. Приеми офертата ми и изпълни заповедите ми.
Демонът се премести да застане над Шарлот. Човката му щракна до лицето й и тя изкрещя. Молитвите спряха и то се засмя, звукът беше като скърцащ метал.
- Кръгът е срещу зло, нали Линус? Просто зло.
- Ти си некроман – каза Нилей – Ти си зло.
- Не вярвай във всичко, което чуеш или прочетеш, Нилей.
Демонът вдигна пръсти към луната светлина, пръстите завършваха с черни остриета. Шарлот разтвори очи и изкрещя. Господарят на мъртвите може би има решение, но аз бях празна. Всичко което можех да измисля бе християнството.
- И там бяха същите овчари който живееха в полето, пазейки грижливо стадото си през нощта - Престъпих през кръга. И там нямаше нищо за мен. Това означаваше, че кръгът задържаше зло. А аз не съм зло.
- И гледай, ангели Господни идват над тях и славата на Господа блестеше около тях: и те бяха наранени от страх.
Демонът изщрака с човка, хапеше към мен, удари въздуха около мен като ветрило от ножове, но не ме докосна.
- И ангела им казаха. „Без страх; съзирайте, нося ви добри новини за велико щастие, което ще е за всички хора.
Коленичих и започнах да развързвам Шарлот. Когато дръпнах превръзката от устата й тя започна да рецитира с мен.
- Днес за вас се роди спасителят, който ще е мисията на Господ.
Прегърнах голото тяло на Шарлот с ръце. Тя се сгуши в мен и заплака и аз също плачех. И знаех, че щях да ни извадя от кръга, защото помнех само още три стиха.
- И това ще бъде знак за вас; вие трябва да намерите бебето обвито в пелени, лежащо в яслата.”
Шарлот не можеше да стане и аз трябваш наполовина да я нося. Ние се спънахме близо до края на кръга и демонът се втурна към нас във вълна от тракане на човка, хапане и ужас. 
- И внезапно те бяха там с множество ангели които се носеха в небето, възхвалявайки бог и казаха ... 
Погледнах надолу към кръга и се молех, внимателно в основите на кръга ... 
- „Слава на великият Господ, и на земята, мир, доброжелание, близост на хората.” – Заличих кръга с ръка. Пречупих кръга на Линус за защита.
Демонът отхвърли глава назад и крещеше. Звукът беше като от перчещ се гарван или може би ръмжене, или може би нещо друго. Беше сякаш дори, чувайки го не можех да го задържа в ума си. Втурна се навън от кръга и падна върху Линус. Започна да крещи и крещи колкото бързо можеше да си поеме дъх. Кръв започна да пръска, поръсвайки ни като дъжд. И внезапно там имаше фенерчета и мъже викаха:
- ФБР. Не мърдайте. - ФБР?
Фенерите откриха демона. Светлината блестеше върху човката и кръвта, която пръскаше. Ако те не започнеха да стрелят, мисля че това щеше да не ги закача. Но те стреляха в него и аз бутнах Шарлот в тревата, криейки нейното тяло под моето.
Демонът се втурна да се храни и те започнаха да умират. Извиках:
- Куршумите не работят! Молете си, молете се, по дяволите, молете се!
Опитах се да последвам собственият си пример и най - накрая открих, че си спомням останалото. Мъжки глас повтори моя, тогава друг. Чух и друг да го прави:„Благослови мен, о, Господи, за да опростиш греховете ми.” някой се молеше и не беше на християнски. Индийски мисля, но всички религии важаха за демона. Молитвите на всеки език. Всичко, което трябваше бе вярва. Демонът се изправи вдигайки част от мъж в устата си. Вратът му бе откъснат и той бе покрит с кръв. Но най - малко нямаше да убие никой друг. Молитвите се вдигнаха в тъмнината и се обзалагам, че никой от тях не се е молел толкова усилено някога. Демонът стоеше на извитите си крака и вървеше обратно към мен. Шарлот мърмореше нова молитва. Мисля че беше песента на Соломон. Забавно какво си спомняш под напрежение. Той посочи с дългият си пръст към мен и проговори, гласът му беше много дълбок сякаш не бе използван често.
- Свободен? – каза то.
- Да – казах – свободен си.
Клюнът и сляпото лице изглежда се поколебаха. Само за секунда мисля, че видях мъжкото лице, чисто и блестящо, но никога няма да бъда сигурна. То каза.
- Благодаря ти – и изчезна внезапно.
Федералните бяха навсякъде. Един от тях даде якето си на Шарлот, което имаше надпис на гърба ФБР. Помогнах й да седне и плъзнах палтото върху нея. Стигаше й до средата на бедрата. Един от федералните беше Мейдан. Просто го гледах в шок. Той се усмихна и коленичи до нас.
- Даниел е добре. Той ще се оправи.
Шарлот грабна яката на якето му.
- Какво са направили те на момчето ми?
Усмивката му изчезна.
- Те щяха да го пребият до смърт. Извиках да се отдръпнат, но ... те са мъртви госпожо Зийман. Тя няма да ви наранят отново. Толкова съжалявам, че не бях там по - рано днес да ви помогна и на двамата.
Тя кимна.
- Вие сте спасили живота на момчето ми, нали?
Майдан погледна към земята и кимна.
- Тогава не ми се извинявайте – каза тя.
- Какво правят федералните в малък град като този? – попитах.
- Когато Нилей дойде тук, те ме сложиха с Уилкс. Това проработи.
- Ти се обади на щатните ченгета – казах.
Той кимна.
- Да.
Друг агент приближи и Мейдан се извини. Почувствах Ричард да пристига. Почувствах ги да се плъзгат през дърветата. И знаех, че някой от тях не са в човешка форма. Повиках агента, който бе дал якето на Шарлот.
- Има няколко върколака в гората. Те са приятели. Идват да помогнат. Нека никой не ги застрелва, става ли?
Той погледна надолу към мен.
- Върколаци?
Погледнах го.
- Не знаех че ФБР ще се появят. Нуждаех се от подкрепление.
Това го накара да се засмее и той започна да казва на всички да приберат оръжията си и да не стрелят по върколаците. Не мисля, че всички бяха щастливи от това но изпълниха това, което им бе казано. Жена от ЕМС коленичи до нас. Тя погледна Шарлот, освети с фенерче очите й и започна да я пита въпроси като това дали знае къде е или коя дата е. Ричард внезапно беше там, все още в човешката си форма, хвърли се напред в дънките си и опърпаните си обувки. Шарлот се хвърли от ръцете ми в неговите, заплаквайки отново. Изправих се и оставих Шарлот на сина й и на медицинският екип. Ричард грабна ръката ми преди да можех да се отдалеча. Той ме гледаше, сълзите блестяха на лунната светлина.
- Благодаря ти за майка ми!
Аз се издърпах от ръката му и ги оставих да правят това. Ако не ги оставех сами, щях да заплача отново. Друг от ЕМС дойде при мен.
- Вие ли сте Анита Блейк?
- Да, защо?
- Франклин Нилей иска да говори с вас. Той умира. Няма нищо, което можем да направим за него.
Отидох с него да говоря с Нилей. Той лежеше по гръб. Те стояха там с медицинските си чанти и се опитаха да спрат кървенето, но той беше наранен доста зле. Застанах така, че той да може да ме погледне без да се разтяга. Той облиза устните си и му отне два опита за да проговори.
- Как премина кръга?
- Той е предназначен да заклещи злото в капан вътре или да държи злото отвън. Аз не съм зло.
- Ти вдигаш мъртвите – каза той.
- Аз съм некроман. Бях изпълнена със съмнения къде ме поставя това при злото или доброто, но очевидно Бог е добро е с това, което съм.
- Ти пристъпи през кръга без да знаеш дали ще си в безопасност? – той се намръщи, очевидно объркан.
- Не можех просто да стоя там и да гледам Шарлот да умира.
- Би ли жертвала себе си за нея?
Помислих над това за секунда или две.
- Не мислех за това ясно, но не можех да я оставя да умре, не и ако мога да я спася.
Той потрепна, затвори очи, след което ме погледна.
- Без значение какво ти струва това на теб?
- Предполагам, че е така – казах.
Той погледна покрай мен, очите му започваха да губят фокуса си.
- Необикновено, удивително. – Той въздъхна и умря. 
Медицинският екип се стрелнаха към него като хищници, но той бе свършен. Никога нямаше да го накарат да си поеме дъх отново. Джейсън внезапно беше до мен.
- Анита, Натаниел умира.
- За какво говориш?
- Два от куршумите го удариха в гърдите, когато хората стреляха по демона. Федералните са използвали сребърни куршуми, защото са знаели какво е Линус.
- О, господи. – Поех ръката на Джейсън. – Заведи ме при него.
Имаше парамедици от двете му страни. Имаше и хора, които осветяваха с фенери. Кожата на Натаниел беше бледа и подобна на восък под светлината. Потта го покриваше като роса. Когато коленичих до него и се опитах да се направя път покрай парамедиците, светлите му очи не ме видяха. Оставих парамедиците да ме избутат. Седях там в гората и слушах опитите на Натаниел да диша през двете дупки на гърдите си. Не го бяха застреляли лошите типове. Той бе ударен от добрите типове. Беше просто тъп инцидент. Той щеше да умре, защото е стоял на грешното място в грешното време. Не, нямаше да оставя инцидента да го вземе. Нямаше да изгубя друг човек, знаех че беше лош момент за това. Погледнах към Джейсън.
- Мариан тук ли е?
- Ще видя. – Той избяга към бъркотията.
Гърба на Натаниел се сви нагоре. Дъхът му се разкъса. Той лежеше по гръб на земята, ужасяващо неподвижен. Един от парамедиците поклати глава и се дръпна. Той взе част от екипа и отиде да помага на някой друг. Пропълзях, за да заема мястото му до Натаниел. Погледнах към другият парамедик. Беше жената със светлорусата конска опашка.
- Има ли нещо друго което да направиш?
Тя поклати глава.
- Приятел ли ти е?
Кимнах.
- Близък?
Кимнах.
- Съжалявам.
Поклатих глава.
- Не, няма да го оставя да умре. 
Аз не бях зло. Всичко, което бях направила, но все пак вярата ми все още беше чиста. Когато казах думите, те бяха толкова реални за мен, колкото когато си ги спомнях всичките тези години в християнските литургии. Думите все още ме раздвижваха. Аз никога не се съмнявам в Господ. Съмнявам се в себе си. Но може би Господ бе по - великодушен бог колкото аз възприемах че е. Джейсън беше там с Мариан. Грабнах ръката й.
- Помогни ми да извикам мунина.
Тя не спори, просто коленичи до мен.
- Спомни си чувството за тялото му. Спомни си усмивката му. Миризмата на косата и кожата му.
Кимнах.
- Миризмата е като ванилия и козина. 
Коленичих до него, докосвайки кожата му, но тя вече бе станала студена на докосване. Той умираше. Не чувствах секс в последното. Чувствах тъга и страх. Наклоних глава и се помолих. Помолих се да разкрия Рейна. Помолих се да отворя очи и да видя Натаниел чувствайки похотта. Беше странно нещо, за което да се молиш, но трябваше да опитам. Усещах размерите на спокойствието, както правех понякога когато се молех. Това не означава, че ще получиш това което искаш, но значи, че някой слуша. Отворих очите си бавно и погледнах надолу към Натаниел. Имаше кичури от дългата му свободно пусната коса. Дръпнах ги настрана. Държах косата му в ръцете си и зарових лице в нея, все още миришеше на ванилия. Потрих буза срещу неговата, заравяйки лицето си до ухото му в мекотата на косата му. Поставих ръка над раните му с лице, все още заровено в косите му. Той издаде звук от болка, когато го докоснах. Не знам дали беше заради звука от болката или познатата миризма на тялото му или от молитвата, но Рейна се разля през тялото ми като пламък. Мунинът ме яздеше и аз се отворих, не се напрягах, не се борех. Прегърнах я и нейния смях се завъртя през устните ми. Вдигнах се на колене и погледнах надолу към Натаниел. Не бях ужасена вече. Рейна мислеше, че ще е страхотно нещо да го чука докато той умира. Положих устни срещу неговите и те бяха студени, сухи. Притиснах устата си към неговата и чувството за огън се изля в неговата уста от моята. Пръстите ми откриха раната на гърдите му и я потърках, бутнах пръстите си в раната. Парамедикът се опита да ме издърпа от него и Джейсън и някой друг я дръпнаха. Ровех в раната, докато очите на Натаниел не се отвориха и той изстена от болка. Очите му пърхаха, бледо лилавото бе с неестествена светлина. Той гледаше, но не ме виждаше, не виждаше нищо. Закрих лицето му с меки целувки и всяко докосване бе изгарящо. Върнах се на устата му и дъхнах в него. Тогава се дръпнах, очите му бяха фокусирани. Дъхът му излезе в нещо прекалено ниско за да бъде шепот.
- Анита.
Разкрачих се над тялото му и поставих ръцете си на голите му гърди. Покрих раните му с ръцете си, но аз докосвах вътрешната част на гърдите му с нещо, което не беше ръцете ми. Можех да усетя поражението. Можех да завъртя нараненото му сърце в топлината, падаща от ръцете ми, да потъна под кожата му изпълвайки плътта му. Аз горях жива. Трябваше да нахраня топлината с него. Трябваше да споделим тази енергия. Ръцете ми оставиха раната на гърдите му и затършуваха към ризата ми. Свалих ризата и тя изчезна в тревата, но потника бе заклещен под презраменния кобур. Ръце ми помогнаха да плъзна кобура от раменете си. Падна тежко и несръчно на бедрата ми. Откопчах колана и мисля че Мариан бе тази, която ми помогна да измъкна колана от гайките. Знаех че тя бе тази, която ме спря да си разкопчая панталоните. Рейна изръмжа в главата ми. Ръце погалиха голия ми гръб и знаех, че това бе Ричард. Той коленичи зад мен, краката разкрачени през краката на Натаниел, но не остави тежестта си върху тях. Той опря гърба ми към тялото си. Внезапно осъзнах, че ние бяхме под погледа на глутницата. Те ни бяха заобиколили като стена от лица и тела. Ръцете на Ричард се плъзнаха по ножницата на гръбначния ми стълб и острието падна от гърба ми. Ръцете му откриха закопчалката на сутиена ми и я разкопчаха. Започнах да протестирам, трепвайки да го задържа и той целуна рамото ми, придвижи устните си надолу по гърба ми и дръпна сутиена. Той прошепна:
- Голата кожа е най - добра за това. 
Това бодливо втурване на енергия падна от гледащите лъкой, падна от тях и се разстла в мен. Тяхната енергия хранеше Мунина и тази сила прерасна, докато не си помислих, че кожата ми ще експлодира. Ричард насочи тялото ми към това на Натаниел. Голите ми гърди докоснаха гърдите на Натаниел, докосване на кадифена кожа срещу разкъсаната плът на гладките му гърди. Потръпнах срещу него и топлината се плъзна от голата ми кожа. Първото, което усетих бе голата ми плът, която докосваше кожата му, която бе вир вода, тогава усетих плътта. Тялото ми падна върху неговото с въздишка и беше сякаш нашите тела бяха пластични, течни. Телата ни се свързаха заедно в една плът, едно тяло, сякаш бях потънала в гърдите му. Усетих докосването на сърцата ни, биейки ясно едно срещу друго. Лекувах сърцето ми, затваряйки неговата плът с моята. Устата на Натаниел откри моята и силата се вливаше между нас като дъх, докато не накара кожата по тялото ми да настръхне и нямаше нищо освен неговите ръце около моите, неговата уста на моята, моите ръце на неговото тяло и отдалечено усещах за Ричард като котва и покрай него останалата част от глутницата. Усещах ги да ми предлагат енергията си, тяхната сила и аз я поех. И освен това, отдалечено като сън, усещах Жан - Клод. Усетих студената му сила да се присъединява към нашата и да я засилва: живот от смъртта. Поех всичко и го хвърлих в Натаниел, докато той не откъсна устата си от моята и извика. Усетих тялото му да ми се отдава под моето, а неговото удоволствие се втурна по кожата ми, и аз го хвърлих към чакащата глутница. Взех тяхната енергия и им дадох удоволствие. Мунинът ме напусна във втурване на изумени гласове. Рейна никога няма да бъде способна да взима сила от други. Това аз го правех. И дори кучката от запада не бе задоволявала толкова много хора наведнъж. Седнах, все още разкрачена върху Натаниел. Той ме погледна с тези лилави очи и се усмихваше. Прокарах пръстите си по гърдите му и там нямаше рани, само лекуващи се белези. Той все още изглеждаше ужасно и блед, но беше жив. Ричард ми подаде ризата, която бях хвърлила. Плъзнах я над гърдите си и я закопчах. Не знаех какво се е случило с останалите дрехи. Джейсън държеше кобура ми и ножа. Важните неща. 
Когато се опитах да стана, се спънах и само ръката на Ричард ме задържа права. Той ми помогна през навалицата. Те ме докосваха, докато се движехме през тях, прокарвайки ръцете си по мен. Нямаше значение или не ми пукаше. Аз сложих ръката си около кръста на Ричард и допуснах това за тази нощ. Щях да се притеснявам за всичко това утре или може би на следващия ден. Върн пристъпи от навалицата.
- По дяволите, момиче, ти си добра.
Роксан бе от едната му страна.
- Аз съм излекувана. Как направи това?
Усмихнах се.
- Говори с Мариан. – продължих да вървя.
Парамедиците се избутаха напред. Чух жената да казва.
- Боже! Това е чудо! – И може би беше.
Ричард каза:
- Няма да търся друга лупа.
Прегърнах го.
- Без повече прослушвания?
- Ти си моята лупа, Анита. Заедно ние можем да бъдем по - силни от всяка двойка, която някога съм виждал.
- Не е просто ние двамата това, което ни прави толкова могъщи, Ричард. Беше Жан - Клод.
Той целуна челото ми.
- Почувствах го, когато повика силата. Почувствах го да дава силата си на нас.
Ние спряхме да вървим. Обърнах се да го погледна в луната светлина.
- Ние сме триумвират, Ричард, харесва ли ти или не.
- Ние сме тройка – каза той.
Повдигнах вежди.
- Не, освен ако не направиш повече от това, просто да говориш с Жан - Клод.
Ричард се засмя и ме прегърна.
- Той не ме е опорочил толкова.
- Радвам се да го чуя. 
Ние вървяхме надолу по хълма, държейки се един друг. Шарлот лежеше на носилка в долната част на хълма. Тя вдигна ръцете си и към двама ни. Едната от тях беше с дебела превръзка. Тя ни се усмихна.
- Защо не ми каза, Ричард?
- Мислих, че това ще направи нещата различни. Мислех, че ще спреш да ме обичаш.
- Глупаво магаре – каза тя.
- И аз му казах същото – казах.
Шарлот започна да плаче тихо, притискайки ръката на Ричард към устните си. Аз просто се усмихвах и държах ръката й. Животът не беше перфектен, но стоейки там и гледайки Ричард и майка му да държат ръцете си, това беше близо.



46 ГЛАВА
Носът на Даниел беше зле счупен. Перфектният му профил не беше толкова напълно перфектен. Той каза, че жените обичат това, правело го да изглежда по - жив. Даниел никога не говори с мен за това, което се бе случило. Нито Шарлот. Но първия неделен обяд, след като и двамата излязоха от болницата, тя се пречупи и заплака. Аз бях тази, която отиде в кухнята първа. Тя ме остави да я държа докато плаче, казвайки й колко глупаво се чувства, че всичко вече е наред. Защо трябваше да плаче? Ако можех да съживявам наистина, щях да доведа Нилей и да го върна обратно, убивайки го много по - бавно.
Семейството на Ричард мислеше, че не мога да направя нищо грешно и те не бяха потайни в плановете си - женитба, ние трябваше да се оженим. При други обстоятелства, нямаше да е лоша идея. Но ние не бяхме двойка. Ние бяхме тройка. Трудно беше да се обясни на Ричард.
Халърд Грант - ясновидецът, беше в затвора за измама. Той призна някои от нещата, които е направил в миналото. Казах му, че ако не прекара малко време в затвора, ще го убия. Неговата алчност бе започнала всичко. Той не бе докоснал Шарлот или Даниел. Той беше ужасен от това, което бе Нилей и от това, което се случваше, но неговите лъжи задвижиха всичко. Той не можеше да се измъкне свободен. Просто му дадох да избере наказанието си. Полицията мислеше, че заместник Томсън е избягал от щата. Все още го търсеха и никой от нас не проговори. Не знаех какво е направила глутницата на Върн с тялото. Може би го бяха сложили при дървото си, чакайки Коледа, която никога няма да дойде. Може би го бяха изяли. Не знаех и не исках да знам.
Вампирският съвет не изпрати никого да ни убие. Очевидно Колин бе прекрачил границите си. Ние бяхме в правото си да убием него и хората му. Той не преживя смъртта на човешкият си слуга. Нямаше нов господар на града все още. Върн и глутницата му не бяха щастливи, че Колин щеше да бъде заменен. 
Събудих се от сън, който не беше мой. Мислите, чувствата, не бяха мои. Любовта беше поразително достатъчна, в първата топлина на похотта, но белезите ме засмукваха и в двамата. Те щяха да ме погълнат. Всеки секс правеше нещата по - лоши. Така че ... без повече секс. Трябва първо да поема контрол над белезите. Когато спях и с двамата, Ричард спеше с други. Когато аз станах целибат, така направи и той. Жан - Клод, мисля, знаеше, че все още търся добро извинение за да кажа: ”Ах, видя ли, не ме обичаш наистина.” Така, че той се държеше прилично като тъмен ангел.
(Целибат - целомъдрие, без секс)
Отне ми месец и се върнах обратно в Тенеси да се уча от Мариан. Ученето да контролирам Мунина помагаше да контролирам белезите. Просто не беше добра идея Жан - Клод да бъде моят единствен учител. Той прекалено много бе инвестирал в мен. Научих се да слагам бариери. Бариери толкова високи, толкова широки, толкова очевидни, че да ме пази и от двамата. Защитена зад стените си. Но сексът срутваше всички бариери. Беше като давенето. Мислех, че ако му позволя и те му позволят, можехме да станем като един организъм от три части. Ричард не виждаше опасността. Той все още беше наивен или може би аз не го разбирах. Обичах го, но дори когато мислех с неговите мисли, чувствах неговите емоции, той все още беше мистерия за мен. Жан - Клод разбираше опасността. Той каза, че ще задържи това да не се случи, но аз не му вярвах. Обичах го, но някак не му вярвах. Чувствах ликуващия му смях, който се наслаждаваше докато силата на триумвирата растеше. Веднъж ми каза, че ме обича толкова много, колкото е способен. Може би бе така, но той обичаше силата повече. Така че, се обрекох на целомъдрие, по дяволите.
Как да бъдеш целомъдрен с двама свръхестествени мъже, които през цялото време ми бяха зад гърба и ме викаха? Изчезваш от града.
Взех всичката съживителска работа извън града, която можех за три месеца. Прекарвах уикендите си с Мариан. Аз правех голяма сделка със силата в мен, не белезите, а аз. Отбягвах конфронтацията с магията, колкото е възможно повече, но Жан - Клод ме принуди да се изправя пред нея. Трябваше да се науча да контролирам магията. Звучеше тъпо някой, който вдига мъртвите към живот да игнорира магията в себе си, но аз го правех. Вече се научих да властвам над Мунина. Това бе краят.
Мариан ми каза, че аз имам инструментите за оцеляването на триумвирата. Докато не се почувствах сигурна в тези инструменти отбягвах момчетата. Три месеца без да докосвам някого от тях. Никой не споделяше леглото ми. Три месеца не бях лупа. Трябваше да оставя глутницата, да оставя Ричард.
Но не можех да оставя леопардите. Те нямаха никого, освен мен. Така, че аз все още съм Нимир Ра. Мариан дори ме научи как да подкарам леопардите към здравия път. Тя и Върн. Оставих толкова от свръхестествените неща, колкото можех. Трябваше да открия през това, което оставаше коя мислех, че съм. 
Изправих се пред демон с вярата и молитвите си. Това значеше ли, че Бог е простил греховете ми? Не знаех. Ако Той беше ми простил, тогава е по - великодушен от мен.





Това е кратка история която се е случила в интервала между „Синя луна” и „Обсидиановата пеперуда”.


Беше пет дни преди Коледа, някъде към полунощ. Трябваше да бъда завита в леглото си, сънувайки захарни бонбони, или каквото и да е, но не бях. Седях на бюрото си. Пиейки кафе и предлагайки кутия с кърпички на клиента си - госпожа Ронда Макензи. Тя плачеше почти по време на цялата ни среща, така че старателно избърса грима си, оставяйки очите си бледи и незавършени, по-млади, сякаш е трябвало да изглежда така в гимназията. Тъмното перфектно червило накара очите й да изглеждат по-празни, по-уязвими.
– Обикновено не съм такава, госпожице Блейк. Аз съм много силна жена. 
Гласът й бе с тон, който казваше че тя вярва в това и може би беше истина. Тя вдигна кафявите си очи към мен и в тях имаше жестокост, която можеше да накара по-слаба личност да трепне. Дори аз, ловецът на вампири имах проблем с това да срещна гнева в тези очи.
– Всичко е наред, госпожо Макензи, вие не сте първият клиент, който плаче. Трудно е когато загубиш някого.
Тя погледна разтревожено.
– Аз не съм загубила никого, не все още.
Оставих чашата обратно на бюрото без да отпивам и я погледнах.
– Аз съм съживител, госпожо Макензи. Аз вдигам мъртвите, ако причината е достатъчно добра. Самонадеяно приех скръбта Ви, че е защото идвате да ме помолите да вдигна някой ваш близък.
Те поклати глава, кафявите й къдрици бяха в безредие около лицето, сякаш тя е прекарвала ръце през някога перфектната прическа.
– Дъщеря ми, Ейми, е жива и искам тя да остане такава.
Сега просто бях вече съвсем объркана.
– Аз вдигам мъртвите и съм легален вампирски екзекутор. Кое от тези две неща ще Ви помогне да запазите дъщеря си жива.
– Искам да ми помогнете да я открия преди тя да се е самоубила.
Просто я гледах. Лицето ми беше професионално празно, но отвътре ... Щях да си поговоря с шефа си. Ние имахме и имахме дискусии за това, каква точно беше работата ми и самоубийства на дъщери не беше от моята компетенция.
– Отидохте ли в полицията? – попитах.
– Те няма да направят нищо преди да минат двадесет и четири часа, но тогава ще е прекалено късно.
– Имам приятелка, която е частен детектив. Това звучи много повече като в нейната компетенция отколкото в моята, госпожо Макензи. – Вече се протягах към телефона. – Ще й се обадя .
– Не – каза тя. – Само Вие можете да ми помогнете.
Въздъхнах и оставих ръката си върху чистото бюро. Повечето от работата ми беше във вътрешния офис, така че бюрото не се използваше много, много.
– Дъщеря ви е жива, госпожо Макензи, така че не се нуждаете да я вдигна. Тя не е измамена от вампир, така че не се нуждаете от екзекутор. Как мога да Ви бъда от помощ?
Тя се наведе напред с кърпичка, смачкана в ръката й, яростта се върна в очите й.
– Ако не ми помогнете до сутринта тя ще се превърне във вампир.
– Какво имате предвид? – попитах.
– Тя е решила да стане една от тях тази вечер.
– Трябват три ухапвания за да станеш вампир, госпожо Макензи и всички те трябва да са от един и същ вампир. Това не може да стане за една нощ.
– Тя има две ухапвания на бедрата си. Случайно минах, докато тя излизаше от банята и ги видях.
– И сте сигурна, че това са вампирски ухапвания? – попитах.
Тя кимна.
– Хванах я, Преборих се с нея за да ги видя ясно. Бяха вампирски ухапвания, точно като на картинките, които са налепени около срещите на ПТА, така че мога да ги разпозная. Знаете, една от тези лекции, които ти помагат да разбереш, когато децата ти са забъркани с чудовища.
Кимнах. Знаех какво има предвид. Част от това бе ценна информация, част беше просто плашеща и част беше расизъм, ако това е термина
– На колко години е дъщеря Ви?
– На седемнадесет.
– Само една година и това можеше да е законно, г-жо Макензи. Веднъж щом тя навърши осемнадесет, ако иска да стане вампир не може да я спрете законно.
– Казвате го толкова спокойно. Одобрявате ли го?
Поех си дълбоко дъх и го изпуснах, бавно. 
– Склонна съм да говоря с дъщеря Ви, ще се опитам да я измъкна от това. Но как знаете, че ще бъде тази вечер? Трите ухапвания трябва да се в много къс период от време или тялото няма да се зарази, или каквото там става. 
Учените все още спореха какво правеше някого вампир. Имаше биологична разлика между преди и след, но също имаше и някакво ниво в което е забъркана мистиката, а учените никога не са били добри в диагностицирането на подобен вид неща.
– Ухапванията бяха пресни, госпожице Блейк. Обадих се на мъжа, който изнесе лекцията в нашето училище и той каза да дойда при Вас.
– Кой е той?
– Джерами Рубенс.
Сега се намръщих.
– Не знаех, че е излязъл от затвора – казак.
Очите й се разшириха.
– Затвора.
– Той не спомена ли, докато говореше че бе в затвора за заговор за предумишлени убийства, около дузина, може би стотина. Той беше водача на „Хора преди всичко”, когато се опитаха да премахнат всички вампири и някои превръщачи в Сейнт Луис.
– Той говори за това – каза тя. – Той каза, че никога няма да намери извинение за такова насилие, което е направено без неговото знание.
Усмихнах се и знаех от усещането, че усмивката не беше приятна.
– Джерами Рубенс веднъж седеше в стола, в който сте Вие сега и ми каза, че целта на „Хора преди всичко” е да унищожи всички вампири в САЩ.
Тя просто ме гледаше и аз я оставих. Тя щеше да повярва в това, което искаше - повечето хора го правят.
– Госпожо Макензи, независимо дали Вие или аз, или Джерами Рубенс, одобряваме или не, вампирите са закони граждани със законни права в тази страна. Това просто е начинът, по който стоят нещата.
– Ейми е на седемнадесет, ако това нещо я направи такава докато е непълнолетна, аз ще го преследвам за убийство. Ако той убие моята Ейми, аз ще видя него мъртъв.
– Знаете ли случайно, кой е той?
– Ухапванията са много, много високо на бедрото й. – Тя погледна в скута си. – До интимните й части.
Започнах най-накрая да разбирам какво искаше да направя госпожа Макензи и защо Джерами Рубенс я бе изпратил при мен.
– Искате да открия дъщеря Ви, преди тя да е получила третото ухапване, така ли?
Тя кимна.
– Господин Рубенс изглежда мисли, че ако някой може да я намери навреме това сте Вие.
„Хората преди всичко” се бяха опитали да убият и мен по времето на „голямото разчистване на града”, така че вярата на Рубенс в мен ми беше леко странна. Точна, вероятно, но странна.
– От колко време дъщеря Ви е изчезнала?
– Съвсем малко след девет. Тя си взимаше душ за да е готова да излезе с приятелите си. Тогава стана ужасната кавга и тя се затвори в стаята си. Спорех с нея да си избие лудата идея от главата, да бъде вампир.
– И когато отидохте да я проверите, тя бе изчезнала? – изрекох го като въпрос.
– Да. 
Тя се облегна назад в стола си, приглаждайки полата си. изглеждаше като нервен жест. 
– Обадих се на приятелите, с които се предполагаше, че ще излезе и те не ми казаха нищо по телефона, така че отидох в къщата на най-добрата й приятелка лично и тя ми каза. 
Тя приглади полата си отново, ръцете докоснаха коленете й сякаш чорапогащникът се нуждаеше от оправяне, на мен ми изглеждаше на мястото си. 
– Те ми показаха фалшифицираните лични карти, които гласяха че и двете са на двадесет и една. С тях са ходили във вампирски клуб през уикенда.
Госпожа Макензи погледна към скута си, ръцете й се бяха стегнали.
– Дъщеря ми има рак на костите. За да спасят живота й, следващата седмица, ще отрежат левият й крак от коляното надолу. Но тази седмица тя започна да има болки и в другия крак, същата болка която се появи когато започна всичко. 
Тя погледна нагоре, очаквах сълзи, но очите й бяха празни, нямаше сълзи, но там беше всичко останало. Беше ужасът от всичко, чудовищността, това я бе пресушило.
– Съжалявам, госпожо Макензи, и за двете ви.
Тя поклати глава.
– Не съжалявайте за мен. Тя е на седемнадесет, красива, интелигентна, честна и, накрая, тя ще загуби крака си следващата седмица. Тя ще трябва да използва бастун. Приятелите й се присъединиха към това и й подариха невероятен бастун, черно дърво със сребърен череп от горе. Тя го обожава, но не можеш да използваш бастун, ако загубиш и двата си крака.
Някога имаше време, когато мислех че да бъдеш вампир е по-лошо от смъртта, но сега, просто не бях сигурна. Просто нямах достатъчно възможности, че да хвърлям камъни.
– Тя няма да загуби краката си, ако стане вампир.
– Но ще загуби душата си.
Дори не се опитах да споря с нея. Не бяг сигурна дали вампирите имат душа или не: просто не знам. Познавам добри такива и лоши такива, точно както хората, добри и лоши, но едно нещо беше вярно, вампирите трябваше да се хранят от хора, за да оцелеят. Няма значение какво виждате във филмите, животинската кръв не вършеше работа. Ние бяхме тяхната храна. Но на глас казах:
– Тя е на седемнадесет, госпожо Макензи. Мисля, че тя вероятно вярва, че краката й са по-важни от душата й.
Жената кимна, малко прекалено бързо.
– И вината е моя.
Въздъхнах. Не исках да се замесвам в това, но вярвах че госпожа Макензи ще направи точно това, което казва. Не се притеснявах толкова за момичето, колкото за вампира, който ще я превърне. Тя бе непълнолетна и това означаваше, че ако той я превърне, това автоматично ще му донесе смъртна присъда. Смъртната присъда за хората обикновено означаваше доживотен затвор, но за вампирите, значеше смърт. Някои от групите за гражданските права се оплакваха, че вампирските наказания са твърде бързи. И може би някой ден, ще обработят някакво решение, но това не може да направи вампирите „живи” отново. Веднъж щом вампирът е прободен с кол, обезглавен и сърцето извадено, всички части се изгарят и пепелта се изсипва в течащата вода.
– Приятелката знае ли, как изглежда вампира или може би име?
Тя поклати глава.
– Барбара каза, че това е изборът на Ейми. – Госпожа Макензи поклати глава отново. – Но не е, не и докато не стане на осемнадесет.
Някак бях съгласна с Барбара, но не бях майката. Може би, ако бях възгледите ми щяха да са различни.
– Така че не знаете дали вампирът е женски или мъжки.
– Мъжки – каза тя, много официално, прекалено официално.
– Приятелката на Ейми ли Ви каза, че вампирът е мъжки?
Госпожа Макензи поклати глава, но рязко.
– Ейми никога не би оставила друга жена да й направи това, не и ... там долу.
Започнах да не харесвам госпожа Макензи. Имаше нещо около тези, които бяха срещу всичко различно, което караше зъбите ми да изкърцват.
– Ако зная със сигурност че е мъж, това ще стесни претърсването.
– Бил е мъжки вампир сигурна съм. 
Тя наблегна толкова на това, че означаваше че не е сигурна в нищо. Оставих я, тя нямаше да си промени мнението.
– Трябва да говоря с Барбара, приятелката на Ейми, без Вие или нейните родители да присъстват и трябва да започнем претърсването от клуба, където е ходила Ейми. Имате ли нейна снимка.
Имаше, алилуя, беше дошла подготвена. Беше една от тези снимки, които са за годишника. Ейми имаше дълга права коса в по-скоро невзрачен кафяв цвят, достатъчно наситен че да бъде почти черен или достатъчно светъл, че да не бъде. Тя се усмихваше, лицето й беше открито, очите й искряха; на снимката бе здрава и изпълнена с надежди.
– Снимката е направена миналата година – каза майката, сякаш тя се нуждаеше да обясни защо снимката изглежда точно така.
– Нещо по-скорошно?
Тя извади друга снимка от портмонето си. Имаше две жени в черно с черен молив за очи и пълни нацупени устни, Едната с пурпурно червило другата с черно. Отне ми секунда да разбера, че момичето в дясно беше Ейми. Невзрачната й коса беше бухнала в небрежна маса от свободни къдрици, които оставяха ясните високи скули на лицето й като недовършена рисунка - нещо трябваше да се добави. Драматичният грим подхождаше на цветовете й. Приятелката й беше руса и това не отиваше много на тена на кожата й. Снимката изглеждаше по-издържана от другата, Сякаш те бяха играли да се преобличат, знаейки че и двете ще изглеждаха по-големи, драматични, съблазнителни, прекрасни, но също й неразличими от стотиците други тийиейджъри отдали се на готиката. Сложих двете снимки една до друга и гледах от едната към другата.
– Като коя от двете снимки е излязла днес?
– Не знам. Тя има много готически дрехи. Не мога да кажа какво е изчезнало. – Тя се чувстваше неудобно от това, сякаш е трябвало да знае.
– Добре е, че сте донесли и двете снимки, госпожо Макензи, повечето хора няма да мислят много.
Тя погледна отново нагоре, почти се усмихна.
– Тя изглежда толкова различна в зависимост от това, което носи.
– Повечето от нас са така – казах.
Тя кимна, не сякаш се съгласяваше, но сякаш бе любезна.
– На колко години е Барбара, приятелката й?
– Осемнадесет, защо?
– Ще изпратя мой приятел, частен детектив, който да говори с нея - може би ще се срещна с нея в клубовете.
– Барбара няма да ни каже кой е този, който ще ... – Тя не можеше да се накара да довърши изречението.
– Приятелката ми може да е много убедителна, но ако смятате че Барбара може да бъде проблем, мисля, че познавам някого който ще се справи.
– Тя е много упорита, точно като моята Ейми.
Кимнах и се протегнах към телефона. Обадих се на Вероника (Рони) Симс, частен детектив и най добрата ми приятелка. Госпожа Макензи ми даде адреса на Барбара, който дадох на Рони по телефона. Рони каза, че ще ми звънне, когато има някакви новини или когато пристигне в областта на клуба.
– Следващият номер, който набрах бе на Зербовски. Той беше полицейски детектив и наистина нямаше причина да го забърквам, но той имаше две деца, не харесваше чудовищата, и ми беше приятел. Той всъщност работеше, откакто той разпределен в Регионалният отряд за свръхестествени разследвания и работеше много през нощта.
Обясних му ситуацията и това, че се нуждаех от малко свиване на официални мускули. Той каза, че ако нощта е празна ще бъде там.
– Благодаря, Зербовски.
– Длъжница си ми.
– За това, да.
– Хмм – каза той. – Знам няколко начина да ми се отплатиш. 
Гласът ми бе станал нисък и измамно съблазнителен. Това бе игра, която започна откакто се срещнахме.
– Бъди внимателен какво ще кажеш, Зербовски, или ще те обадя на Кати.
– Любимата ми съпруга знае, че съм развратник.
– Не всички сме такива. Благодаря отново, Зербовски.
– Имам деца, не ми споменавай – каза той и затвори.
Оставих госпожа Макензи в способните ръце на нощният ни секретар Крег и отидох да видя дали можех да спася живота на дъщеря й и „живота” на вампира, който й бе достатъчно близък приятел за да ухапе Ейми два пъти много високо на бедрото.
Вампирската област в Сейнт Луис е едно от горещите места за туристи. Повечето хора се доверяваха на немъртвите през последните пет години откакто вампирите станаха граждани с всички права и привилегии, които това налага, освен гласуването. Имаше пресмятания кръжащи около Вашингтон да им дадат право да гласуват и други пресмятания в другите щати, които искаха да направят убиването на вампири отново законно, просто защото са вампири. Съединените щати не се присъединяват точно към това становище.
„Страховити танци” бе един от новите вампирски клубове. Беше най-горещото място за танцуване в Сейнт Луис. Имаше актьори, които дойдоха от западният бряг за да участват в представянето на клуба. Беше станал модерен огнен клуб с вампири, особено красиви такива и в Сейнт Луис бяха повече от безпристрастни да споделят с прекрасните трупове. Повечето прекрасни трупове танцуваха на главният дансинг в новият клуб. Дансингът беше толкова претъпкан, че едва имаше място за танцуване, но някак си погледът ми откри Жан Клод, видях го през тълпата. Когато първоначално го забелязах, дългите му бледи ръце бяха над главата, грациозното движение на тези ръце заведе погледа ми до къдрите на дългата му коса, която спокойно се плъзгаше по раменете му. На гърба освен всичката му коса, ризата му бе просто червена, хващаше очите, но нищо специално, тогава той се обърна и аз получих бегъл поглед към предната част.
Червеният сатен бе точно по раменете му сякаш някой беше рязал по раменете му с ножица, ръкавите бяха тънки и стегнати на китките. Яркият червен цвят подчертаваше лицето му, карайки кожата, косата му, тъмните му очи да изглеждат по-сияйни, по-живи. Музиката го завъртя далече от мен и аз го гледах как танцува. Той винаги бе грациозен, но ритъма на музиката караше движенията му да изглеждат не грациозни, а могъщи, провокативни. Накрая разбрах, когато той пое жената в ръцете си, докато тя се сгушваше срещу него, че той имаше партньор. Мигновено започнах да ревнувам и мразех това.
Носех дрехите, с които бях в офиса и се радвах, че бях с модерно късата черна пола и със царско синята риза. Дългото черно кожено палто, с което ми бе толкова горещо в клуба и забележителни черни обувки довършваха облеклото, о, и презраменният кобур с 9 милиметровият Браунинг Хай Пауър., заради който все още носех палтото. Хората стават доста нервни, ако пистолета ти се вижда, а той се показваше доста добре срещу дълбоко синьото на блузата ми.
На другите хора трябва да им изглежда, че се опитвам да изглеждам студена (готина), носейки толкова много кожа. Не, просто се опитвах да не плаша туристите. Но нищо, което носех не можеше да бъде наречено искрящо, тесните дрехи и високите токчета, които жените имаха, не.
Беше мой избор да стоя далече от Жан Клод последните няколко месеца. Аз го оставих да ме бележи, така че човешкият му слуга да спаси живота му и живота на другият приятел, когото не виждах, Ричард Зийман, Улфик - вълчият крал на местната глутница. Бях го направила за да спася тях двамата, но има граница, която ме приближи до тях и всеки сексуален акт я правеше мистичната връзка по-стегната. Ние можехме да мислим мислите един на друг, да се посещаваме един друг в сънищата. Бях попаднала в сън на Ричард, в който той гонеше човешка жертва. Бях вкусила кръв под женска кожа, защото Жан Клод седеше до мен, когато мислеше за това. Беше прекалено много за мен така че излетях при приятел-медиум, който да ме учи как да защитавам себе си, метафизически, от момчетата. Бях добре, толкова дълго, колкото стоях далече от тях. Гледайки Жан Клод да се движи сякаш бе свързан с музиката, с дансинга, с енергията, предвиждайки не само музиката, но и движенията на жената в ръцете му ме накара да искам да избягам крещейки, защото това, което исках да направя е да отида там, да я грабна за дългата кося и да я изхвърля. Нямах това право. Защото те само танцуваха. Сигурно.
Но ако някой беше способен да ми каже кой водеше Ейми Макензи към немъртвият живот, това е Жан Клод. Нуждаех се да бъда тук. Нуждаех се от информация, но беше опасно, опасно по толкова много причини.
Музиката спря за няколко секунди, тогава започна нова песен, толкова бързо колкото бе необходимо. Жан Клод целуна ръката на жената и се опита да напусне дансинга. Тя хвана ръката му, очевидно опитвайки се да го убеди за още един танц. Той поклати глава, целуна бузата й и се издърпа, напускайки я с усмивка. Но докато тя го гледаше да върви към мен, погледът й не бе приятелски. Имаше нещо официално около нея, сякаш трябваше да я познавам, но бях почти сигурна, че не е така. Отне ми секунда или две да разбера, че тя бе актриса и ако някога се сетя за филм ще знам името й. Фотограф коленичи пред нея и тя мигновено от неприятна премина към перфектно усмихваща се, приемайки факта, избирайки си друг партньор. Втори фотограф последва Жан Клод, без да прави снимки, но бдителен за удобен случай. По дяволите! Имах два изхода. Можех или да стоя там и да го оставя да снима Жан Клод и мен. Или можех да се махна нанякъде, където бе по-лично. Не беше новина, но Жан Клод беше вампир, който се застрахова. Пресата беше заинтригувана от жената, която другите вампири наричаха Екзекуторката, защото тя имаше повече вампирски убийства от всеки друг ловец в страната, и тя се срещаше с господаря на града. Дори и аз можех да допусна, че това беше хубава ирония, но да бъда преследвана от папараци бе много странно. Особено, когато те се опитваха да ме снимат, когато работех по свръхестествени убийства с полицията. За Американските медии, ако стоиш до ужасни останки, те не могат да издадат снимките или да ги отпечатат, но европейските вестници го правеха. Някои от европейските медии караха американските да изглеждат откровено политически. Когато спрях да се срещам с Жан Клод, те оставиха темата. Аз не бях толкова фотогенична или толкова приятелски настроена. Аз не се притеснявах за това да печеля пресата; нямаше хора във Вашингтон, които искаха да ме убият. Вампирите се нуждаеха от добри отзиви и Жан Клод беше излязъл на свобода пред тях.
Реших да не гледам Жан Клод докато върви към мен, защото бях виждала как изглежда лицето ми когато го правех, цветно в предните страници на таблоидите. Изглеждах като малко хванато животно, което гледа тигър да се плъзга към него, това обясняваше страхът, но ужасното очарование, откритата ... похот, това бе трудно да се види заснето, така че държах очите си върху кръжащия фотограф и се опитах да не гледам Жан Клод, който се плъзгаше към мен, облегнах се на далечната стена, точно до вратата на офиса му. Можех да избягам и да отхвърля пресата, но това щеше да означава, че ще съм сама с Жан Клод, а аз не исках това. добре де, истината бе че го исках и точно там е проблемът. Не беше Жан Клод този, на когото не се доверявах, не вярвах на себе си. Бях толкова концентрирана да не го гледам докато идва, че бях почти изненадана, когато разбрах че съм се вгледала в червеният сатен на ризата му. Погледнах нагоре, за да срещна очите му. Повечето хора не могат да срещнат погледа на вампира, пропускайки господарите, но аз можех. Аз съм некроман и това ми дава частичен имунитет срещу вампирските сили и бях човешки слуга на Жан Клод, независимо дали го желаех или не, а това ми даваше повече имунитет. Не беше вампирско доказателство в много отношения, но аз бях отрязала много от техните игрички. Не беше вампирска сила, която правеше толкова трудно да срещна тези полунощно сини очи. Не, не бе нищо толкова ... просто.
Той каза нещо, но аз не можех да го чуя над баса на музиката. Поклатих глава и той пристъпи по-близо, достатъчно близо че червеното на ризата му да изпълни зрението ми, но беше по-добре от това да срещна удавящо синият му поглед. Той се наведе към мен. И аз го почувствах като гореща линия, достатъчно близо за целувка, достатъчно близо за много неща. Аз вече бях прилепнала към стената, така че нямаше накъде да отида. Той постави устата си до лицето ми, дългата му коса падна, движейки се пред устата ми, когато той каза.
– Ма petite, това беше прекалено дълго. 
Гласът му, дори и през врявата, погали кожата ми сякаш можеше да ме докосне. Той можеше да прави неща с гласа си, които повечето мъже не можеха да правят с ръцете си. Можех да помириша одеколона му, ароматен, екзотичен с намек на мускус. Можех почти да вкуся кожата му на върха на езика си. Отне ми два опита за да кажа:
– Не е и близо до достатъчно дълго.
Той положи бузата си срещу косата ми, много леко.
– Щастлива си да ме видиш, ma petite, мога да усетя ударите на сърцето ти.
– Тук съм по работа – казах, но гласът ми беше задъхан. 
Обикновено бях по-добра в това около него, но трите месеца на целомъдрие, трите месеца на нищо, направиха това да бъда около него по-лошо. По дяволите, защо трябваше да е по-лошо?
– Разбира се че си.
Стегнах се достатъчно. Сложих ръката си на сатена, покриващ гърдите му и го бутнах. Вампирите могат да останат на място бутани от малък камион, така че той можеше да не ме остави да го изблъскам, но го направи. Той ми даде някакво пространство, тогава устата му се движеше сякаш казваше нещо, но аз не можех да го чуя над музиката и виковете на тълпата. Поклатих глава и въздъхнах. Трябваше да отидем в офиса така, че да мога да го чувам. Да остана сама с него не е най-добрата идея, но исках да открия Ейми Макензи и вампира, който щеше да я промени. Отворих вратата без да го поглеждам. Фотографа ни снима, докато минавахме през вратата. Той трябва да ни е снимал и докато Жан Клод фактически ме бе притиснал до стената, аз просто не бях забелязала. Жан Клод затвори вратата зад нас. Коридора беше бял със суровото осветление, което бе навсякъде в клуба. Той ми каза, че планирал коридорът да бъде обикновен, така че ако клиентите отворят вратата, те да разберат моментално че не е част от забавлението. Група келнери, всичките вампири, излязоха от врата от лявата страна, носейки винилови къси панталони и нямаха ризи. Те се плъзнаха от вратата, докато говореха възбудено, спряха рязко когато ни видяха. Единият започна да казва нещо, но Жан Клод го прекъсна:
– Вървете.
Те изчезнаха през вратата, без да поглеждат отново, почти сякаш бяха уплашени. Харесваше ми да мисля, че беше Жан Клод тези от когото бяха изплашени, но аз бях Екзекуторката, еквивалента на електрическият стол, така че може и да бях аз.
– Да се уединим ли в офиса ми, ma petite?
Въздъхнах и в тихия коридор с музиката като далечна нишка, звукът звучеше силен.
– Хайде.
Той ходеше по пътя надолу по коридора, поглеждайки към мен. Панталоните му бяха от черен сатен и изглеждаха сякаш бяха ушити по тялото му, прилепнали като втора кожа. Чифт черни ботуши подчертаваха краката му. Ботушите бяха вързани отзад от глезена до бедрата. Бях виждала ботушите и преди, бяха наистина приятни ботуши. Достатъчно приятни, че да гледам начина по който краката му се движеха и по скоро начина, по който сатенът прилепваше към дупето му. Много приятни ботуши, наистина.
Той започна да държи вратата за мен, тогава се усмихна, почти се засмя и просто премина през нея. Беше ми отнело време да го отуча да ми държи вратата отворена, но накрая научих много старо куче на нов номер.
Офисът бе направен в ориенталски мотив довършен с ветрило и кимоно в рамка. Цветовете бяха червено и синьо. Червен японски параван, на който бе изрисуван черен замък на върха на черна планина. Бюрото бе от гладко дърво, което изглеждаше като абанос и вероятно беше. Той се облегна срещу бюрото, краката - изпънати, кръстосани при коленете, ръцете му - в скута, очите му ме гледаха, докато затварях вратата.
– Моля те, седни, ma petite. – Той посочи черно-сребърният стол, който седеше пред бюрото.
– Добре съм където съм. 
Облегнах се на стената, кръстосвайки ръце под гърдите, което слагаше ръката ми удобно близо до пистолета. Нямаше наистина да застрелям Жан-Клод, но когато пистолетът е по-близо ме кара да се чувствам по-добре. Беше като малко осигурително одеало. Освен това, никога не ходех някъде след като се стъмни невъоръжена. Усмивката му беше развеселена и снизходителна.
– Не мисля, че стената ще падне ако не се облягаш на нея.
– Трябва да открием вампирът, който ще превърне Ейми Макензи.
– Каза, че имаш снимки на момичето. Може ли да ги видя? 
Усмивката повехна по краищата, но очите му все още оставаха развеселени, изтощени и снизходителни, което означаваше че той носи маската, а той прави това когато крие нещо. Въздъхнах и се протегнах към джоба на палтото си. Държах снимките към него. Той вдигна ръката си към тях, но не направих движение за да се приближа.
– Няма да те ухапя, ma petite.
– Само защото аз няма да те оставя. – казах.
Той грациозно сви рамене, което значеше всичко и нищо.
– Истина, но все пак няма да те пленя защото стоиш на няколко крачки от мен.
Той беше прав. Бях глупава, но можех да вкуся пулса в гърлото си, докато вървях към него в новото кожено палто, което се развяваше около мен. Новата кожа винаги го прави. Новото палто замени това, което вампир бе разкъсал от мен. Държах снимките към него и той се наведе напред за да ги вземе. Дори седнах на стола пред бюрото, докато той ги разглежда. Можехме да се държим възпитано за това. Разбира се, че можехме. Но аз не можех да спра да гледам начина, по който голите му рамена се показваха под отрязания плат, начина по който искрящия свят караше косатата му да изглежда чисто черна почти колкото моята. Устните му изглеждаха по-червени отколкото ги помнех, сякаш той носеше светло червило и аз не можех да го подмина. Но той не се нуждаеше от грим, за да бъде красив, той просто бе такъв. Той проговори без да вдига поглед от снимките.
– Не я разпознавам, но тя може да е идвала тук от време на време и аз да не съм я забелязал.


Той погледна нагоре, срещайки очите ми, хващайки ме да гледам голите му рамене. Погледът в очите му казваше че знае какво точно гледах. Погледът бе достатъчен, за да ме накара да се изчервя и мразех това. Гласът ми прозвуча гневен и аз се радвах. Гневът беше по добър от смущението в някои дни.
– Ти каза по телефона, че може да ми помогнеш.
Той постави снимките на бюрото и хвана ръцете си една в друга, в скута си. поставянето на ръцете му беше напълно културно, но те също рамкираха място от тялото му, където сатенът беше много стегнат и можех да кажа, че други неща бяха също стегнати. Това ме накара да се изчервя отново и ме накара да стана по-ядосана, точно като едно време. Харесваше ми да бъда умната и да кажа нещо, което ще накара нещата да изглеждат по-малко неудобни, но не исках да приема, че съм го забелязала така че нямаше опции да съм любезна. Изправих се и се обърнах.
– Никой от вампирите ми няма да посмее да превърне някого без мое разрешение – каза той.
Това ме накара да се обърна.
– Какво имаш предвид?
– Заповядах ... как го казваше ти ... Hiring freeze, докато противниците на вампири във Вашингтон не загубят.
– Hiring freeze, - казах. – Имаш предвид, че никой от вампирите ти не може да превръща някого преди закона на сенатор Брустър не падне.
– Точно.
– Така че си сигурен, че никой от вампирите ти няма да направи това? – казах.
– Няма да рискуват да бъдат наказани.
– Така че не можеш да ми помогнеш. По дяволите, Жан Клод, можеше да ми кажеш това по телефона.
– Обадих се на Малкълм докато ти бе на път – каза той.
Малкълм беше главата на Църквата на вечният живот - вампирска църква. Това бе единствената църква, в която някога съм била и няма свещени предмети разгърнати по стените, дори стъклописите бяха измислени рисунки.
– Защото, ако не е един от твоите, тогава е един от неговите – казах.
– Да.
Вярно, самонадеяно бях помислила, просто че е един от вампирите на Жан-Клод, защото църквата бе много строга за това, когато водиш човек да те последва от мъртвата страна, църквата също проверяваше.
– Приятелката на момичето каза, че тя е срещнала вампира в клуб.
– Не може ли да ходи на църква, а през уикендите на клуб?
Кимнах.
– Добре де, печелиш точка. Какво каза Малкълм.
– Че ще се свърже с всички вампири, които го следват и ще даде строги заповеди на вампира и момичето ще бъде намерено.
– Те ще се нуждаят от снимка – казах. 
Пейджърът ми иззвъня и аз подскочих. По дяволите. Проверих номера и беше на телефона на Рони.
– Може ли да използвам телефона ти?
– Каквото е мое е и твое, ma petite!
Той погледна към черния телефон, който стоеше на бюрото и застана от едната страна така, че да мина около бюрото без той да се накланя към мен. Внимание от негова страна, което вероятно значеше, че той имаше нещо друго, вероятно по-важно. Рони отговори на първото позвъняване.
– Анита?
– Аз съм, какво става.
Тя снижи гласа си до шепнене.
– Твоят приятел детектив убеди Барбара, че ако Ейми се самоубие тя ще бъде обвинена в съучастничество в предумишлено убийство.
– Не мисля, че Зербовски може да направи това.
– Барбара мисли, че може.
– Какво ти каза тя?
– Името на вампира е Бил Стикер. 
Тя произнесе второто име за мен.
– Вампир с фамилия. Той е наистина нов – казах. – Единственият друг вампир, когото бях срещна;а с фамилия бе мъртъв от по-малко от месец.
– Не знам дали е стар или нов, просто име.
– Тя даде ли ви адреса му?
– Не, а Зербовски я притиска доста силно. Тя казва, че никога не е била там и аз й вярвам.
– Добре, кажи на Зербовски, че му благодаря. Ще се видим в съботното бягане.
– Няма да го пропусна – каза тя.
– Благодаря и на теб Рони.
– Винаги съм щастлива да спася някое от чудовищата, което ми напомни, там ли си с когото си мисля че си?
– Ако имаш предвид Жан Клод, да.
– Махни се от там, колкото можеш по-скоро – каза тя.
– Не си ми майка, Рони.
– Не - просто твоя приятелка.
– Лека нощ, Рони.
– Не оставай – каза тя.
Затворих. Рони бе една от най-добрите ми приятелки, но отношението й към Жан Клод ме караше да се изнервям, главно защото бях съгласна с нея. винаги мразех да греша.
– Името Бил Стиклер говори ли ти нещо? – попитах Жан Клод.
– Не, но ще се обадя на Малкълм и ще видя дали говори нещо на него.
Подадох му телефонната слушалка и отстъпих назад от пътя, тоест не бях на разстояние, на което може да ме докосне. Неговата част от разговора се състоеше главно от даването на името и казването на „Разбира се, и „Да”. Той ми подаде телефона.
– Малкълм желае да говори с теб.
Взех телефона и Жан Клод се отдръпна давайки ми някакво пространство.
– Госпожице Блейк, съжалявам за това което някой брат от църквата може да е направил. Той е в компютъра ни с адреса си. Изпратих дякон, който ще е в къщата ми след минути.
– Дай ми адреса и аз ще отида да говоря с момичето.
– Това не е необходимо. Сестрата от църквата е предупредена, тя е била медицинска сестра преди да бъде превърната.
– Не съм сигурна, че Ейми Макензи се нуждае от друг вампир, няма значение какво е учил. Дай ми адреса.
– И не вярвам, че вампирите ми се нуждаят от Екзекуторката, която да им чука на вратата.
– Ще дам името му на полицията. Те ще намерят адреса му и те ще почукат на неговата врата, а те може да не са толкова любезни, колкото ще бъда аз.
– Сега, последното ми е трудно да си го представя.
Мисля, че той се шегуваше с мен.
– Дай ми адреса Малкълм. 
Гневът стегна раменете ми, карайки ме да искам да завъртя врата си и да се опитам да ги отпусна.
– Изчакай момент – той ме сложи на изчакване.
Погледнах Жан Клод и оставих гнева да изпълни гласа ми. 
– Той ме сложи на изчакване.
Жан Клод седеше в стола, който аз бях освободила; той се усмихваше, сви рамене, опитвайки се да остане неутрален. Вероятно умно от негова страна. Когато съм ядосана имам тенденцията да се разпростирам наоколо, дори и върху хората, който не го заслужават. Опитвах се да премахна гадните си навици, но някои навици са по-лесни за пречупване от други. Темперамента ми бе един от трудните.
– Госпожице Блейк, бе линията за спешни случай. Момичето е живо, но едва, завели са я в болница. Не сме сигурни че тя е направила това. Ще предадем Бил на полицията, ако тя умре. Давам Ви думата си за това.
Трябваше да приема думата му, защото той беше вековен вампир и ако те ти дадат думата си, държат на нея.
– Коя болница, така че да мога да кажа на майка й?
Той ми го даде. Затворих и се обадих на майката на Ейми. Истеричният разговор приключи и сега бе мой ред да седна на края на бюрото и да гледам надолу към него. Краката ми не докосваха земята, така че бе трудно да изглеждам грациозно. Но никога не съм се опитвала да се съревновавам с грациозността на Жан Клод, някои битки са създадени за да се губят.
– Имаше време, ma petite, когато ти щеше да настояваш да се втурнеш напред, рискувайки живота си, ти щеше да разпитваш момичето и щеше да откажеш да замесиш полицията във всичко това.
– Ако мислех да заплашвам Барбара с насилие или с това, че ще я застрелям това ще я накара да проговори, аз съм перфектна за тази работа. Но аз няма да застрелям или нараня, осемнадесет годишно момиче, което се опитва да спаси краката на най-добрата си приятелка, ако не и живота й. Зербовски може да я принуди със закона, аз не мога да направя това.
– Никога не използваш заплахи, когато няма да ги изпълниш – каза той тихо.
– Да.
Гледахме се един друг. Той бе спокоен в стола, глезенът му бе върху коляното, пръстите му бяха сплетени пред лицето така, че главното, което видях от него бяха тези необикновени очи, огромни, сини толкова тъмни, че в края беше черно, но никога не се съмняваш че очите му са чисто, неподправено синьо, като океанска вода течаща на дълбоко и студено. Рони беше права, трябваше да си тръгна, но не исках. Исках да остана. Исках да прокарам пръсти по ризата му, да галя голата кожа на раменете му. И защото го исках толкова силно скочих от бюрото и казах.
– Благодаря за помощта!
– Винаги съм благоразположен да бъда от помощ, ma petite.
Можех да мина далеч от стола, но това щеше да обиди и двама ни. Просто трябваше да мина до стола и през вратата. Просто. Почти бях подминала стола, почти до него, когато той проговори.
– Щеше ли някога да ми се обадиш, ако не се нуждаеше да спасиш човек? 
Гласът му бе толкова обикновен, колкото можеше. Той не се опитваше да използва вампирски трикове, че да накара думите да са повече от това, което са и това ме спря. Бе по-трудно да обърна гръб на честния въпрос, отколкото на съблазнителните трикове. Въздъхнах и се обърнах за да открия как гледаше към мен. Погледът на цялото му лице предизвика най-малко две чувства, които ме накараха да сдържа дъха си.
– Знаеш защо стоя настрана.
Той се усука на стола, слагайки едната си ръка на облегалката, показвайки голата плът на рамото си отново.
– Знам, че намираш за трудно да контролираш силите от вампирските белези, които ни свързват заедно. Връзките трябваше да ни направят по-близки, не да ни избутат в противоположни страни. 
Отново гласът му бе толкова внимателно неутрален, колкото можеше да го направи. Поклатих глава.
– Трябва да направя това.
Той се обърна на стола, така че да постави и двете си ръце на облегалката, брадичката му почиваше върху ръцете, косата му падаше върху червения плат, тази бледа кожа, тези давещи очи. Беше на по-малко от две крачки, почти достатъчно да протегна ръка и можех да го докосна. Преглътнах толкова силно, че почти болеше. Свих ръцете си в юмруци, защото можех да си спомня усещането за кожата му под ръцете ми. Всичко, което трябваше да направя бе да смаля дистанцията, но знаех че ако го направя, нямаше да мога да напусни, не и за известно време. Гласът ми прозвуча задъхан.
– Трябва да го направя.
– Така каза.
Трябваше да се обърна и да тръгна, но не можех да се принудя да го направя. Не исках да го направя. Исках да остана. Тялото ми бе стегнато от нуждата, и то само гледайки го напълно облечен, облегнат на стола. По дяволите, защо не можех да си тръгна? Но не се протегнах към него, имах точка за това. Понякога заемате такава позиция, че просто стоите там където сте.
Жан Клод се изправи, много бавно, сякаш се страхуваше че ще го застрелям, но нямаше. Аз стоях там, сърцето ми беше в гърлото, очите ми - леко разширени, страхуваща се, ядосана, желаеща, чакаща. Той стоеше на сантиметри от мен, гледайки надолу, но все още не ме докосваше, ръцете му бяха от двете страни, лицето бе неутрално. Той вдигна едната си ръка, много бавно нагоре и дори това малко движение накара пръстите му да докосват коженото ми палто. Когато не се дръпнах той хвана края на кожата и пръстите му бяха от вътрешната страна на кожата на равнището на кръста ми. Той започна да плъзга ръката си нагоре, по кръста ми, корема ми, тогава горната част на пръстите му докоснаха гърдите ми, без колебание, движейки си по ръба на палтото, но това бързо докосване накара тялото ми да се стегне, спря дъха в гърлото ми. Ръката му се плъзгаше по яката ми към врата, пръстите му бяха под косата ми докато той не обви врата ми от задната страна, палецът му почиваше на пулса на врата ми. Тежестта на ръката му върху кожата ми беше почти повече от колкото можех да поема, само ако можех да потъна в него през тази ръка.
– Липсваше ми, ma petite! – Гласът му беше нисък, милващ този път, плъзна се по кожата ми карайки дъха ми да се превърне в трептяща линия.
Той ми липсваше, но не можех да се накарам да го кажа на глас. Това, което можех да направя бе да се вдигна на пръсти, поставяйки едната си ръка на гърдите му за баланс, чувствайки как сърцето му бие под дланта ми. Той се бе нахранил от някого или сърцето му нямаше да бие, някой само предложил се донор и дори тази мисъл не бе достатъчна да ме спре да накланям главата си назад, предлагайки му устните си. Неговите устни докоснаха моите, най-мекото погалване. Дръпнах се от целувката, ръцете ми се плъзнаха по сатена на ризата му, чувствайки твърдостта му отдолу. Направих това, което исках да направя откакто го видях тази вечер. Преминах с пръсти по голата кожа на раменете му, толкова гладка, толкова мека, толкова твърда, спуснах ръцете си зад раменете му и движението накара телата ни да се докосват едно друго, леко. Ръцете му откриха кръста ми, плъзнаха се зад гърба ми, притискайки ме към себе си, не леко, а силно, достатъчно силно че можех да усетя дори през сатена на панталоните и плата по моята кожа. Можех да го усетя толкова твърд и готов, че трябваше да затворя очите си, да скрия лицето си в гърдите му. Опитах се да стъпя отново на цяло стъпало на пода, да се отдръпна, само малко, просто достатъчно, че да мисля отново, но ръцете му ме държаха притисната към тялото му. Отворих очите си тогава, готова да му каже да ме пусне, но погледнах нагоре и лицето му бе толкова близо, устните му полуразтворени, че думите не дойдоха. Целунах тези полуразтворени устни почти толкова нежно, колкото той бе целунал моите. Ръцете му се стегнаха на гърба ми, на кръста ми, притискайки ни силно един към друг, толкова близо, толкова стегнато. Дъхът ми излезе с дълга въздишка и той ме целуна. Устата му се затвори над моята, тялото ми потъваше в неговото, устата ми се отвори за устните му, езика му, за всичко. Плъзнах езика си деликатно през заострените връхчета на зъбите му. Беше изкуство да целуваш вампир по френски и аз не го бях загубила, не се порязах и това ми спечели точка. Без да се откъсва от целувката, той се наведе и обви ръцете си около горната част на бедрата ми, вдигайки ме, носейки ме нахално към бюрото. Той не ме остави, което бе донякъде очаквано от мен. Той се обърна и седна на бюрото, плъзгайки краката ми от двете страни, така че той внезапно бе притиснат между краката ми само с дрехите между нас. Той легна назад върху бюрото и аз бях отгоре, триейки телата ни през сатена на неговите панталони и моята пола. Ръцете му преминаха нагоре по краката ми търсейки чорапогащника, когато ръцете му откриха ластика на чорапогащника се притиснах достатъчно силно към тялото му, свързвайки телата ни заедно. На вратата се почука. И двамата замръзнахме, Жан Клод каза: 
– Не ни безпокойте!
Гласът, който не разпознах каза.
– Съжалявам, господарю, но Малкълм е тук. Той настоява че това е спешно.
Евентуално Жан Клод разпозна гласа, защото затвори очи и прокле леко под дъха си на френски.
– Какво иска?
Плъзнах се от Жан Клод, оставяйки го да лежи на бюрото с краката висящи от края.
Равният глас на Малкълм каза:
– Трябва да говоря с госпожица Блейк.
Проверих дрехите си за да се уверя че бяха добре, странно но бяха. Жан Клод седна, но остана на края на бюрото.
– Влез!
Вратата се отвори и висок, рус, в тъмен костюм Малкълм премина през нея. Той винаги се обличаше сякаш беше телевизионен проповедник, консервативно, безупречно, скъпо. Сравнен с Жан Клод той винаги изглеждаше обикновен, но така бяха всички. Тихо, там беше присъствието на Малкълм, спокойна, успокояваща сила, изпълваща стаята около него. Той бе вампир повелител и силата му трептеше по кожата ми. Той се опитваше да мине за човек и винаги съм се чудила, че ако равнището на сила което той изпуска е негова версия на много ниско, тогава каква ще бъде истинската му сила?
– Госпожице Блейк, Жан Клод. 
Той леко се поклони с глава, тогава последва движение на вратата и два вампира в черни костюми и бели ризи, носеха вампир който бе завързан на вериги между тях. Той имаше къса кървава коса и кръв бе изсъхнала на устата му сякаш те го бяха хванали преди той да има време да се почисти.
– Това е Бил Стикер; момичето, съжалявам да го кажа, свърши.
– Тогава тя е една от вас – казах.
Малкълм кимна.
– Той се опита да избяга, но аз ти дадох думата си, че ще бъде наказан по твоя закон, ако тя умре.
– Можеше просто да го заведеш в полицейското управление – казах.
Очите му се присвиха към Жан Клод, към мен, към коженото палто на пода.
– Съжалявам, че прекъсвам забавлението ви, но мислех че ще е по-добре ако Екзекуторката заведе вампира до полицията. Мисля, че този който пише доклада ще те послуша когато кажеш, че ние нямаме нищо общо с това, а ти си достатъчно честна, че да кажеш истината.
– Казваш че останалите от полицията не са?
– Казвам, че много от изпълнителите на закона не ни се доверяват и ще се радват ако загубим статуса си на граждани.
Щеш да ми хареса да споря, но не можех.
– Ще го заведа заради теб и ще се уверя, че пресата ще разбере, че ти не си замесен в това.
– Благодаря, госпожице Блейк. – Той погледна към Жан Клод. – Отново моите извинения; беше ми казано, че двамата отдавна не сте се срещали.
– Ние не се срещаме – казах, малко прекалено бързо.
Той сви рамене.
– Разбира се. 
Той погледна Жан Клод и му се усмихна, с което казваше че те не са съвсем един като друг. На него му харесваше да прекъсва вечерта на Жан Клод. Имаше два много различни вида вампири и едните не одобряваха напълно другите, както и обратното. Малкълм пристъпи покрай борещия се, завързан вампир към другите вампири и излезе през вратата с дяконите си. Никой от тях дори не погледна към вампира, който бе завързан на пода. Имаше няколко келнера и келнерки в техните оскъдни униформи, които се бяха скупчили на вратата.
– Вземете вампира и го вкарайте в колата на ma petite.
Той ме погледна и аз дръпнах ключовете от коженото палто и ги хвърлих към един от вампирите. Една от жените хвана веригите на вампира от пода и го метна през рамото си сякаш той не тежеше въобще. Те затвориха вратата зад себе си без да проговорят. Вдигнах палтото от пода.
– Трябва да го направя.
– Разбира се, че трябва. – Гласът му беше съвсем малко гневен. – ти пусна желанието си към мен и сега ще го затвориш отново, криейки се надалеч, срамувайки се от това.
Започнах да се ядосвам, но гледайки го да седи там, главата - надолу, ръцете - увиснали в скута му, толкова обезсърчен колкото го виждах сега, не можех да се ядосвам. Той бе прав, това бе точно начина, по който се отнасях с него. Стоях там където бях с палтото в едната ръка.
– Аз трябва да го заведа в полицейското управление и да се уверя, че пресата ще вземе истината, нищо от това няма да накара вампирите да изглеждат по-лошо отколкото вече са.
Той кимна без да вдига поглед. Ако той беше с обикновената си арогантност аз щях да мога да го оставя така, но той бе оставил болката му да се покаже и заради това не можех да си тръгна просто така.
– Нека опитаме с маслинова клонка – казах.
Той ме погледна тогава, намръщен.
– Маслинова клонка?
– Бял флаг? – казах.
Той се усмихна тогава.
– Примирие. – Той се засмя и смехът танцуваше по кожата ми. – Не знаех, че сме във война.
Този удар бе малко по-близо до дома.
-Ще ме оставиш ли да кажа нещо приятно или не?
– Имайки всичко предвид, ma petite, ти ще прекъснеш безмилостното си отдръпване.
– Опитвам се да те поканя на среща.
Усмивката му се разшири, очите му се изпълниха с такова моментално удоволствие че ме накара да извърна поглед, защото исках да отвърна на усмивката му.
– Трябва да е минало доста време, откакто си канила мъж да излезете, изглежда си изгубила практиката.
Сложих си палтото.
– Добре, прави се на умен. Виж докъде те отведе това.
Бях почти на вратата когато той каза:
– Не война, ma petite, а обсада, и този беден войник се чувства изоставен на студа.
Спрях и се обърнах. Той все още седеше на бюрото, опитвайки се да изглежда невинен. Той беше много неща: прекрасен, съблазнителен, интелигентен, жесток, но не и невинен, не и тялото, ума или душата му.
– Утре вечер - избери ресторанта. 
Имаше ефект, който като негов човешки слуга му позволяваше да вкуси храната през мен. Това бе първият път, откакто той можеше да вкуси храна от векове. Това бе малка сила, която ние споделяхме, но той я обожаваше, а аз обожавах да го гледам как за първи път се наслаждава на стек от четиристотин години.
– Ще направя резервацията – каза той, гласът му бе внимателен отново, сякаш се страхуваше че ще си променя мнението.
Докато го гледах, седеше на бюрото целия в червено и черно, сатен и кожа, не исках да си променям решението. Исках да седна на бюрото срещу него. Исках да го откарам до дома му, да влезна и да видя какви са чаршафите на голямото му легло. Не беше просто секса, исках някой да ме държи. Исках някакво безопасно място, място за себе си и харесвайки го или мразейки го в ръцете на Жан Клод бях съвършена с това кой и какво бях. Можех да се обадя на Ричард и той щеше да е също толкова щастлив да ме чуе и там щеше да е същата топлина, но Ричард и аз имахме няколко философски разлики, които бяха извън това, че той бе вълк. Ричард се опитваше да бъде добър човек и мислеше, че аз убивам прекалено лесно за да бъда добър човек. Жан Клод ми бе помогнал да се науча, че крайните мерки ме пазят жива, помагаше ми да спася чужди животи. Но мисълта за ръцете на Жан Клод да ме обгръщат бе мое убежище в този свят.
Той се плъзна от бюрото в грациозно движение сякаш тялото му бе на конци. Той започна да се придвижва към мен, движеше се като голяма котка. Просто да го гледам как върви накара гърдите ми да се стегнат. Той хвана едната страна на коженото палто и ме дръпна в кръга на ръцете си.
– Трябва ли да избутваш границите на примирието не толкова далече – има часове, докато се съмне?
Гласът ми излезе задъхан.
– Трябва да го заведа в полицията и да дам рапорт, това отнема часове.
– През това време на годината слънцето изгрява много късно. 
Прошепна го докато навеждаше устните си към моите. Целунахме се и аз се дръпнах достатъчно че да прошепна.
– Ще се опитам да се върна преди изгрев.
Беше четири дена преди коледа и час преди да се съмне, когато почуках на вратата на спалнята на Жан Клод под цирка на прокълнатите - това бе друга негова собственост. Гласът му извика.
– Влез, ma petite.
Час. Не беше много време, но е време, което върши работа. Спрях до хранителният магазин по пътя и взех малко истинска шоколадова глазура в един от тези метални спрейове. Той можеше да вкуси шоколада, докато го ядях и ако просто ще се радва да ме гледа докато ям, е ... копринените чаршафи бяха бели и ние се смеехме докато го покривах със сметана и ги цапахме. Но когато както исках бях покрила всеки инч от него с дебело, сладко „одеало”, смехът спря, друг шум започна, шум по-любим за мен от смехът му. Съмна се преди той да може да си вземе баня и той се почисти в лепкавите чаршафи. Оставих го в купчината чаршафи, омазани със шоколад, тялото му беше все още топло, но сърцето му не биеше. Изгрева го намери и открадна живота му. Той щеше да лежи безжизнен за часове, тогава щеше да се събуди и да „живее” отново. Той наистина бе труп. Знаех това. но той имаше най-сладката кожа, която някога бях вкусвала, покрита със захар или паста. Той нямаше пулс, не дишаше, не се движеше, беше мъртъв. Трябваше да прави разлика и я правеше. Мислех за обсадата, както я наричаше той, дали беше откакто бе жив или може би не. Да бъде вампир бе прекалено голяма част от това, което бе Жан Клод, за мен това особено ги отделяше. Имаше разлика, но накрая лежах, покривайки го със шоколад, целувайки челото му и бях у дома. Имахме среща тази вечер и с усещането за тялото му, което все още прилепваше до моето, едва щях да я дочакам.


Превод: La_amour
Редактор: lina_