Превода е направен от Люба Арабаджиева, администратор на българският форум за Лоръл К Хамилтън. Превода на следващите книги, все още не преведени в България, можете да намерите само на страниците на форума. Линк: http://laurellhamilton.bulgarianforum.net/ 7-ма книга от поредицата за Анита Блейк – Екзекуторката Огнено жертвоприношение 1 ГЛАВА Повечето хора не се интересуват от белези. Гледат ги разбита си, тогава извръщат поглед. Ти знаеш, че са те погледнали бързо, след което са извърнали очи, тогава те просто поглеждат втори път. Но го правят бързо. Рани които не изглеждат особено зле, но са интересни. Капитан Пит Макконън, пожарникар и следовател по палежите, седеше срещу мен, големите му ръце увити около чаша студен чай, която секретарката, Мери, беше донесла за него. Той се беше вторачил в ръцете ми. Не беше мястото където повечето мъже гледаха. Той се беше вторачил в белезите и не изглеждаше сякаш дори и малко му беше неудобно. Дясната ми ръка беше порязвана два пъти. Единият беше бял и стар. Другият все още беше розов и нов. Лявата ми ръка бе по-зле. Имаше кълбо от белези при мишницата на ръката ми. С трудност бях опазила живота си, белега можеше да бъде по-голям и щях да изгубя подвижността на ръката си или поне така каза физиотерапевтът ми. Имах белег от изгоряло във формата на кръст, малко крив, защото го бяха одрали нокти на един превръщач който вещица бе направила. Имах още един или два скрити белега под блузата си, но ръката ми наистина беше най-зле. Бърт, шефът ми искаше да нося костюм или блуза с дълги ръкави в офиса той казваше че някой от клиентите изразявали известни резерви за моите, ъ-ъ-ъ... професионално придобити рани. Аз не носих дълга буза както той искаше. Той превключваше климатика на малко по-студено всеки ден. Беше толкова студено днес, че ръката ми беше настръхнала. Всеки друг носеше пуловер на работа. Бях си купила блуза която да показва и белезите по гърба ми. Макконън беше препоръчан към мен от сержант Рудолф Стор, ченге и приятел. Те са играли футбол в колежа заедно и те са приятели до сега. Долф не използва думата „приятели” лековерно, тъка че знаех че те са близки. -Какво се е случило с ръката ви? – попита Макконън накрая. -Аз съм законен вампирски екзекутор. Понякога е досадно. – Отпих от кафето. -Досадно – каза той и се усмихна. Той остави чашата си на бюрото и си свали якето. Раменете му бяха почти толкова широки, колкото аз висока. Той бе няколко сантиметра по-нисък от Долф, но това не му липсваше. Той беше само в четиридесетте си години, а косата му беше напълно сива с малко започваше от темето му. Не го правеше да изглежда изтъкната. Правеше го да изглежда уморен. Той ме биеше в белезите. Белезите от изгоряло се спускаха от дланите му по ръцете му под късите ръкави на бялата му официална риза. Кожата беше на петна розова, бяла и странна сянка на тен, сякаш беше кожа на някакво животно, което си я изхвърляше редовно. -Това трябва да боли – казах. -Правеше го. – Той стоеше там срещайки очите ми в дълъг твърд поглед. – Ти видя в болницата част от това. -Да – Дръпнах ръкава на лявата си ръка и показах блестящото място, където куршум ме беше уцелил. Очите му се разшириха просто още малко. -Сега като си доказахме колко твърди мъже сме, може ли просто да прекъснем това? Защо сте тук капитан Макконън? Той се отдръпна и сложи сакото си. той взе отново чашата чай и отпи. -Долф ми каза че не харесвате да ти показват големина. -Не обичам да преминавам проверки. -От къде знаете че сте преминала? Беше мой ред да се усмихна. -Женска интуиция. Сега какво искате? -Знаете ли какво значи терминът подпалвач? -An arsonist – казах. Той ме погледна очаквателно. -Пирокинеза, някой който вика огъня с ума си. Той кимна. -Виждали ли сте истински пиро? -Видях в филмите за Офелия Райян – казах. -Ставите черно-бели? – попита той. -Да. -Тя е мъртва сега, знаете. -Не не знам. -Изгоря до смърт в леглото си, спонтанно запалване. Много подпалвачи си отидоха сега, като чели когато остаряват губят контрол над това. Виждала ли сте някой от тях лично? -Не. -Къде видяхте филмите? -Два семестъра психически изследвания. Имахме много медиуми които дойдоха да говорят с нас, демонстрираха силите, но пирокинезата е твърде рядка способност, не мисля че професорите можеха да намерят някой. Той кимна и изпи останалата част от чая си едно дълго преглъщане. -Срещнах Офелия Райян веднъж преди да почине. Приятна дама. – Той започна да върти пълната с лед стъклена чаша в големите си ръце. Гледаше стъклото, а не мен докато говореше. – Срещнах един подпалвач. Той беше млад, в двадесетте си години. Той започна да пълни къщата с пламъци, като много от пироманите. Той го направи когато сградата бе пълна с хора, но всички излязоха. Тогава той го направи в един апартамент, истински огнен капан. Той обгради всеки изход в огън. Уби около шест души, повечето жени и деца. Макконън гледаше към мен. Погледа в очите му бе обхванат от духове. -Това все още е най-големия брой на тела който някога съм виждал да горят. Той го направи в офис на сграда по същия начин, но пропусна няколко изхода. Двадесет и трима мъртви. -Как го хванахте? -Той започна да пише на пресата и телевизията. Той искаше признание за смъртните случаи. Подпали няколко полицая преди да го хванем. Носехме тези големи сребърни костюми, който се носят при пожарите на нефтените платформи. Не можеше да ни изгори. Свалихме го в полицейското управление и това беше грешка. Той го опожари. -Къде другаде бихте могли да го заведете? – попитах. Той сви масивните си рамене. -Не знам, някъде другаде. Аз все още бях в костюм и го държах. Казах му че ще изгорим заедно ако не спре. Той се засмя и се самозапали. – Макконън постави стъклената чаша много внимателно на ръба на бюрото. -Пламъците бяха почти толкова сини, че сякаш гореше газ, но светъл. Не го изгори, но по някакъв начин костюма ми гореше. Проклетото нещо е класирано до някъде от 60000 и започна да се топи. Човешката кожа гори при 1200, но по някакъв начин знаех, че няма да се разтопя, само костюма. Аз трябваше да легна на разстояние докато той се смееше. Той излезе през вратата и не мислеше, че някой е достатъчно глупав да го хване. Аз не казах очевидното. Оставих го да говори. -Настигнах го в коридора и го тръшнах към стената няколко пъти. Странно беше, там където кожата ми го докосваше, не гореше. Беше сякаш огъня дойде в пространството и беше над ръцете ми, тъка че ръцете ми бяха добре. Кимнах. -Теорията е че пироаурата ги предпазва да не се изгорят. Когато докосваш кожата му си прекалено близо до аурата му, собствената му защита от горене. Той ме гледаше. -Може би това се е случило, защото аз го хвърлях към стената отново и отново. Той крещеше:”Ще те изгоря. Ще те изгоря жив.” Тогава огънят прие жълт цвят, нормален и той започна да гори. Аз го пуснах и отидох за пожарогасител. Не можехме да махнем огъня от тялото му. Пожарогасителите проработиха със стените, с всичко друго, но не проработи с него. Беше сякаш пожара излизаше дълбоко от тялото му. Ние потушавахме някой от пламъците, но те просто идваха още и още докато той гореше. Очите на Макконън бяха дистанцирани, пълни с ужас, сякаш все още не можеше да умре. -Той не умря госпожице Блейк, не беше както трябваше да бъде. Той крещеше дълго и ние не можехме да му помогнем. Не можехме да му помогнем. Гласът му губеше силата си. Той просто седеше и зяпаше нещо. Чаках и накрая казах внимателно: -Защо сте тук капитане? Той примигна и излезе от някакъв вид шок. -Мисля че имаме друг подпалвач в ръцете си госпожице Блейк. Долф каза, че ако някой може да ни помогне да намалим загубата на трупове, това сте вие. -Психическите способности, технически не са свръхестествени. Това е просто талант който някой има. Той поклати глава. -Това което видях онзи ден на пода на гарата не беше човек. Не може да е било човек. Долф каза че сте експерт по чудовищата. Помогнете ми да хвана това чудовище преди да убива. -Той или тя не е ли убило вече. Или са просто материални щети? – попитах. Той кимна. -Може да си загубя работата, за това че идвам при вас. Трябваше да се отдръпна от линията и да намеря решение за веригата командващи, но единственото което загубихме са няколко сгради. Искам да продължи по този начин. Поех си дълбоко дъх и го изпуснах. -Ще се радвам да ви помогна капитане, но честно казано не знам какво мога да направя. Той извади дебела папка. -Тук е всичко което имаме. Прегледайте го и ми се обадете довечера. Взех папката от него и по средата на бюрото си. -Номера ми е в папката. Обадете ми се. Може и да не е подпалвач. Може да е нещо друго. Но каквото и да е госпожице Блейк, може да се окъпе в пламъци и да не обгори. Може да мине през сграда и да разпръсне огъня като вода. Не е успокоително госпожице Блейк, но къщите се вдигат, все едно са били напоени с нещо. Когато дървеният материал е в лабораторията той е чист. Сякаш каквото й да е може да накара огъня да направи неща каквито друг не може. Той погледна часовника си. -Закъснявам. Работя да направя това официално, но се страхувам, че те ще изчакат докато някой не умре. Аз не искам да чакам. -Ще ви звъна тази вечер, но може би по-късно. Колко късно е твърде късно да ви се обадя? -По всяко време госпожице Блейк, по всяко време. Кимнах и се изправих. Предложих му ръката си. той я стисна. Захвата му беше категоричен, твърдо, но не прекалено стегнато. Много от клиентите който искаха да разберат от какво са белезите на ръцете ми, се здрависваха с мен като плачещия ми чичо. Но Макконън беше сигурен. Той имаше своите белези. Едва бях седнала отново, когато телефона звъна. -Какво има Мери. -Аз съм – каза Лари. – Мери мисли че няма да ти хареса ако ме вкара направо. – Лари Каркланд беше вампирският екзекутор стажант, той набиваше на колове повечето вампири от моргата. -Не. Какво става? -Трябва да ме закараш до вкъщи. –Имаше малко колебание в гласът му. -Какво не е наред. Той се засмя. -Трябва да разбера по-добре, че не мога да съм снизходителен пред теб. Аз съм зашит. Докторите казаха, че ще се оправя. -Какво е станали? – попитах. -Ела да ме вземеш и ще ти кажа всичко. – Then the little son of a gun hung up on me. Имаше само една причина той да не искаше да говори с мен. Беше направил нещо глупаво и се беше наранил. Имаше две тела за пробождане на кол. Двете тела нямаше да се вдигнат най-малко след една нощ. Какво е можело да се обърка. Както старите казват, има само един начин да разбереш. Мери отмени срещите ми. Взех презраменния кобур с Браунинга от най-горното чекмедже на бюрото и го сложих. Тъй като отказвах да нося сако в офиса, слагах пистолета в чекмеджето, но извън офиса след залез слънце винаги бях с пистолет. Повечето от съществата който ми бяха направили белезите, бяха мъртви. По-голямата част бях убила лично. Посребрените куршуми са чудесно нещо. 2 ГЛАВА Лари седна много внимателно на седалката за пътник в джипа ми. Трудно е да седнеш в кола, когато имаш пресни шевове на гърба си. бях видяла раните. Беше една остра дупка и един дълъг кървав разрез. Две рани, наистина. Той все още носеше синята тениска като и преди, но на гърба беше кървава и дрипава. Бях впечатлено, че той стоеше докато медицинската сестра я разрязваше от него. Те имат тенденцията да режат дрехите който стаят на пътят им. Лари се опъваше срещу предпазния колан, опитваше се да намери по удобно позиция. Късата му червена коса беше наскоро подстригана. Той беше с пет или шест инча по висок от мен. Той завършваше първа степен по свръх естествена биология през май тази година. Но с луничките и малката бръчка от болка между ясните си сини очи, той изглеждаше по-близо до шестнадесет, от колкото до двадесет и една. Бях толкова заета да го гледам че пропуснах отбивката към I-270. продължихме по Балас докато не излязохме на Олив. Беше малко преди обяд и Олив щеше да бъде пълен с хора, опитващи се да набутат храната в устата си и да успеят да се върнат на работа. -Взе ли си хапчето за болка? – попитах. Той все още се опитваше да седне, едната му ръка беше на ръба на седалката. -Не. -Защо не? -Защото подобни неща ме изваждат от съзнание. Не искам да спя. -Упоения сън не е същото като нормалният сън – казах. -Не, сънищата са по-лоши. -Какво се случи Лари? -Изумен съм че изчака толкова дълго да ме попиташ. -Не го направих, просто не исках да те питам пред доктора. Ако започнеш да задава въпроси на пациенти, докторите имат склонността да отидат на разстояние и да лекуват някой друг. Исках да разбера от лекаря който те заши, колко сериозно е. -Само няколко шева – каза той. -Двадесет. -Осемнадесет. -Закръглих ги нагоре. -Довери ми се – каза той. – Няма нужда да ги закръгляш. – Той направи гримаса когато направи това. – Защо боли толкова много? Това беше риторичен въпрос, но аз отговорих тъка или иначе. -Всеки път когато движиш ръка или крак използваш мускулите на гърба си. движението на главата ти и мускулите на раменете ти също движат гърба. Никога не оценяваш гърба си докато не се случи нещо. -Страхотно – каза той. -Стига си променял темата Лари. Кажи ми какво се случи. Бяхме спрели зад дълга линия от трафик който водеше до Олив. Бяхме застанали между двете малки ивици с центрове. От ляво имаше фонтани и V. J.'s Tea and Spice , от където взимах всичкото си кафе. От ляво беше улицата на рекордите и китайския квартал. Ако идваш от Балас по обяд, винаги имаш време да проучиш магазините от двете страни. Той се усмихна, след това направи гримаса. -Имах две тела в който трябваше да забия кол. И двете вампирски жертви който не искаха да се вдигнат като вампири. -Имаха завещания, спомням си. ти правеше много такива напоследък. Той кимна и замръзна по средата на жеста. -Дори и поклащането на главата боди. -Ще те боли до утре. -Боже, благодаря ти шефе. Имах нужда да знам това. Свих рамене. -Лъжата няма да го накара да боли по малко. -Никога никой ли не ти е казвал че обноските ти са гадни? -Много хора. Тай направи лек „хмм” звук. -Вярвам в това. Както и да е, аз бях готов с телата и вече ги опаковах. Жената завъртя друго тяло. Кажа че е вампир който няма съдебно предложение. Погледнах го и се намръщих. -Не го направи без да документи, нали. Той ми се намръщи. -Разбира се. Казах или, без съдебна заповед, няма мъртъв вампир. Да промушваш вампир без съдебна заповед е убийство и аз няма да бъда обвинен защото на някой не му се занимава с канцеларска работа. Казах им че няма да го направя. -Тях? – Попитах. Линията на трафика се облекчи, приближавахме се към светлината, -Друг сътрудник от моргата беше зад гърба й. Те излязоха да търсят документите. Останах със вампира. Беше сутрин. Той нямаше да отиде никъде. Той се опита да извърне поглед и да не срещне очите ми, но болеше. Накрая той се вторачи в мен ядосан. -Аз излязох за цигара. Погледнах го и трябваше да ударя спирачките, когато движението спря. Лари се хвърли в обезопасителния колан. Той изпъшка и когато престана да се гърчи на седалката каза: -Направи го нарочно. -Не не съм, но може би трябваше. Оставил си вампирско тяло само. Вампир който е можел да има достатъчно убийства за да получи съдебна заповед, сам в моргата. -Не беше просто цигарата Анита. Тялото просто си лежеше на плота. Не беше вързано или хванато. Нямаше кръстове навсякъде. Направих екзекуцията. Те покриваха вампирите със сребърни вериги и кръстове. Докато е трудно да намериш сърцето. Това просто не ми изглеждаше правилно. Исках да говоря с медицински ревизор. Тя трябва да одобри вампирите преди екзекуция или някой трябваше да го направи. Овен това ми се пушеше. Реших че можем да изпушим по една в офиса й. -И - казах. -Тя не искаше и аз се върнах в моргата. Когато бях там жената се опитваше да набоде кола в гърдите на вампира. Имаше късмет че трафика беше спрял. Ако бяхме в движение, щях да си имам проблем с някой. Аз го погледнах. -Оставил си вампирският си комплект без надзор. Той успя да изглежда смутен и ядосан по едно и също време. -Вампирския ми комплект не включва пушка като твоя, така че си помислих, че никой няма да го притеснява. -Много хора крадат неща от чантите за сувенири Лари. Трафикът започна да пропълзи на пред и аз трябваше да гледам пътя, а не лицето му. -Добре, добре, греша. Знам че греша. Хванах я през кръстът и я дръпнах от вампира. – Очите му все още се плъзгаха надолу, не ме гледаха. Това беше частта която го притеснява или частта която той мислеше че ще притесни мен. – Обърнах й гръб, за да проверя вампира. Да бъда сигурен че не го е наранила. -Тя беше зад гърба ти – казах. Ние се придвижвахме на пред. Бяхме в капан между Dairy Queen и Kentucky Fried Chicken от едната страна и авто-къща за коли и бензиностанция от другата страна. Природата не се усъвършенстваше. -Да, да. Тя трябва да си го е помислила, когато я оставих долу да мисли, защото тя ме остави и се върна към вампира. Аз я обезоръжих, но тя все още се опитваше да стигне до вампира, когато придружителят й дойде. Беше сякаш взе и двама ни. Тя беше луда, маниакално. -Защо не взе пистолета си Лари? – Пистолета му беше във вампирския комплект, защото презраменнен кобур и наранения му гръб нямаше как да бъдат съчетани. Но той е бил въоръжен. Аз го заведох на стрелбището и не го заведох на вампирски лов, докато не му се доверих, че няма да застреля краката си. -Ако извадех пистолета, може би ще трябваше да я застрелям. -Това е нещо като точка Лари. -Това си е точно точка. Не исках да я застрелвам. -Тя можеше да те убие Лари. -Знам. Хванах кормилото достатъчно здраво, за да кожата ми да се оцвети в бяло и розово. Изпуснах дъха си и не се опитах да крещя. -Очевидно не си знаел или щеше да бъдеш по-внимателен. -Аз съм жив и тя не е мъртва. Вампирът няма и драскотина. Всичко проработи добре. Завих към Олив и започнах да се изкачва по 270. трябваше да продължим на север по Сейнт Чарлз. Апартамента на Лари беше там. Пътят беше около двадесет минути с кола. Неговият апартамент гледаше към езерото, където гъски гнездяха през пролетта и се струпваха през зимата. Ричард Зийман, млад учител по висши науки, алфа върколак и в този момент мой приятел, му беше помогнал да се премести там. Ричард наистина харесваше гнездото на гъските под балкона. Както и аз. -Лари трябва да преживееш тази твоя придирчивост или ще бъдеш убит. -Ще продължавам да правя това което смятам за правилно Анита. Нищо което можеш да кажеш няма да промени мнението ми. -По дяволите Лари, не искам да те погребвам. -Какво щеше да направиш ти? Да я застреляш? -Нямаше да й обърна гръб Лари. Можех вероятно да я обезоръжа и да я държа заета докато спътникът й пристигне. Нямаше да трябва да я застрелвам. -Аз оставих нещата да излязат извън контрол – каза той. -Приоритетите ти не са правилни. Трябваше да неутрализираш заплахата, преди да проверяваш жертвата. Жив, можеш да помогнеш на вампира. Мъртъв, ти си просто друга жертва. -Добре, поне ще имам белег какъвто ти нямаш. Поклатих глава. -Трябва доста да се опитваш за да имаш белег който аз нямам. -Оставила си човек да напъха собствения ти кол в гърба ти. -Двама души с множество ухапвания, на който съм свикнала да наричам вампирски слуги, преди да знам какво значи наистина термина. Натиснах единия и го намушках. Жената дойде зад гърба ми. -Тъка че не е било твоя грешка – каза той. Свих рамене. -Можех да ги застрелям първият път когато ги видях, но тогава не застрелвах толкова лесно хора. Научих си урока. Просто защото нямат зъби, не означава че не могат да те убият. -Докачлива ли си в използването на термина човешки слуга? – попита Лари. Завих по 270. -Никой не е перфектен. Защо жена е упорствала толкова да убие вампира? Той се усмихна. -Това ще ти хареса. Тя е член на Хора преди всичко. Вампирът е бил лекар в болница. Той се е бил сгушвал в килера за бельо. Той е бил в дневният си отдих, сякаш му се е наложило са остане до по късно в болницата вместо да кара до вкъщи. Тя просто го е увила и до е свалила в моргата. -Изненадана съм че просто не го е пуснала на слънчевата светлина. Слънчевата светлина винаги работи, а и беше пладне. -Използвал е килера за бельо е суверенния етаж, в случай че някой отвори вратата в грешното време на деня. Няма прозорци. Тя се е страхувала, че някой може да я види преди да може да го изкара по асансьорите навън. -Тя наистина ли е мислила че ще го прободеш на кол просто тъка? -Предполагам. Не знам Анита. Тя беше луда, наистина луда. Тя плюеше по вампира и по нас. Тя ни изпрати всичките да сгнием в ада. Сякаш трябва да прочистим светът от чудовища. Чудовищата щели да ни поробят всички. – Лари трепна после се намръщи. – Мислех, че Хората срещу вампири са достатъчно лоши, но са отцепена група, Хора преди всичко наистина за страшни. -ХСВ се опитват да работят в рамките на закона – казах. – Хората преди всичко не претендират че ги е грижа. Те твърдят че са набили на кол вампирския кмет в Мичиган. -Заявили? Ти не им ли вярваш? -Мисля че някой близък и скъп до него го е направил. -Защо? -Ченгетата ми изпратиха описание и снимки на някой от предпазните мерки който беше взел. Хората преди всичко може да са радикални, но те не изглеждат достатъчно организирани все още. Може да планираш и да си голям щастливец, за да стигнеш до дневната спалня на вампира. Той беше от един от старите, много сериозен за дневната си безопасност. Мисля че който й да го е направил е щастлив са остави вината на десните радикали. -Каза ли на полицията какво мислиш? -Разбира се. Те за това ме питат. -Изненадан съм че не си слязла да видиш лично. Свих рамене. -Не мога да съм лично на всяка свръхестествено престъпление. Освен това технически съм цивилен. Полицаите се нуждаят от хитри цивилни който да се включат в работата им, но повечето не е толкова важно, медиите не трябва да бъдат в всичко. Екзекуторката решава вампирско убийство. Лари се ухили. -Това е меко заглавие за теб. -За съжаление – казах. – Също така мисля че убиецът е човек. Мисля, че той просто му е бил близък, било е като всяко добро планирано убийство, с изключение на това че жертвата е вампир. -Само ти можеш да направиш заключена стая с вампирско убийство да звучи обикновено – каза Лари. Трябваше да се усмихна. -Предполагам, че е тъка. – Пейджъра ми иззвъня и аз подскочих. Дръпнах проклетото нещо от полата си, за да мога да видя номера. Намръщих се към него. -Какво не е наред? Полицията къде е. -Не, не мога да разпозная номера. -Ти не раздаваш номера на пейджъра си на непознати. -Наясно съм с това. -Хей не се ядосвай на мен. Въздъхнах. -Съжалявам. Лари леко ме предупреждаваше, че прага ми на агресия падаше. Той беше чисто повторение, учеше ме на по-добро. Някой друг и аз щях да го нахраня и да завра главата му в кошница. Но Лари успяваше да натисне копчето ми а правилното. Той можеше да внимава и да бъде по-приятен и аз не го режеш. Основата на много успешна връзка. Бяхме само на няколко минути от апартамента на Лари. Аз го оставих на леглото и отговорих на полицията. Ако не беше полицията или зомби вдигане щях да се раздразня. Мразех да ми се обаждат, когато не е важно. Заради това беше пейджъра нали? Ако не беше за важно нещо, щях да направя някой на парчета. Със заспалия Лари, можех да бъда толкова лоша колкото си искай. Това почти беше облекчение. 3 ГЛАВА Когато Лари беше в безопасност сгушен на леглото с Демерола, беше токова дълбоко заспал че това земетресение не можеше да го събуди, направих телефония си разговора. Все още нямах ни най-малка идея кой ме тревожи. Беше просто неудобно и изнервящо. Кой му беше дал номера на пейджъра ми и защо? Телефона дори не довърши Звъненето си преди да бъде вдигнат. Гласът от другата страна беше мъжки, мек и паникоьосан. -Ало, ало. Всичкото ми раздразнение изчезна и се замени с нещо близо до страх. -Стивън какво не е наред? Чух го да преглъща в края на телефона. -Благодаря ти боже. -Какво се е случило. – Направих гласа си много ясен, много спокоен, защото исках да му се разкрещя, да го насиля да ми каже какво по дяволите става. -Можеш ли да слезеш в Сейнт Уиската болница? Това привлече вниманието ми. -Колко зле си наранен. -Не съм аз. Сърцето ми се качи в гърлото и гласът ми излезе стегнат и нацеден. -Жан Клод. В момента в който го казах, знаех че е глупаво. Беше точно след обяд. Ако Жан Клод имаше нужда от лекар, те щяха да го принудят да дойде при него. Вампирите не пътуваха посред бял ден. Защо бях толкова притеснена за вампира? Случило се бе да излизам на срещи с него. Семейството ми, набожни католици, бяха просто развълнувани. Тъй като аз все още бях малко притеснена за това, ми беше малко трудно да се защитавам. -Не е Жан Клод. Натаниел е. -Кой? Дъхат на Стивън излезе с дълга въздишка. -Той е един от хората на Габриел. По друг начин казано, той беше превръщач който се превръщаше в леопард. Габриел беше лидер на леопардите, тяхната алфа докато не го убих. Защо го убих? Повечето от раните който ми беше причинил зараснаха. Това беше една от ползите от вампирските белези. Вече не ме белязваха толкова лесно. Но винаги щях да имам навитите белези по хълбоците си и долната част на гърба ми, слаби, почти нежни, но аз винаги щях да имам малко напомняне за Габриел. Напомняне за фантазията му как ме изнасилва, кара ме да викам името му и тогава ме убива. Въпреки че познавах Габриел, той вероятно нямаше да бъде толкова придирчив кога да умра, след или по време, докато работя с него. Колкото дълго бях гола. Повечето ликантропи, не харесват мършата. Звучах небрежна за това, дори в главата си. Но пръстите ми проследиха гърба ми сякаш можех да почувствам белезите през полата си. трябваше да бъда небрежна за това. Трябваше. Или започваш да крещиш и не можеш да спреш. -Болницата не знае че Натаниел е превръщач тъка ли? Той понижи гласа си. -Знаят. Той се лекуваше прекалено бързо пред тях, няма как да не знаят. -Тогава защо шепнеш? -Защото съм на телефона в чакалнята. – Той звучеше от другия край сякаш говорителя беше далеч от устата му. Той промърмори. – Задръж за минута. – Той се върна. – Нуждая се да слезеш долу Анита. -Защо? -Моля те. -Ти си върколак Стивън. Не можеш ли да си детегледачка на едно сладко коте. -Имам името на портфейла му за всеки случай. Натаниел работи в „Престъпни удоволствия”. -Той е стриптизьор? Направих го като въпрос защото можеше и да е стриптизьор, но не беше нормално за Жан Клод, собственика на „Престъпни удоволствия” той никога не пропиляваше превръщачите извън сцената. Тя бяха прекалено много екзотични. -Да. -И двамата се нуждаете от кола. – Днес беше деня ми за това, предполагам. -Да и не. Имаше нещо в гласа му което не ми хареса. Тревога, напрежение. Стивън не беше потаен. Той не играеше игри. Той просто говореше. -Как се е наранил Натаниел? – Може би ако задавах по-добри въпроси, щях да получа по-добри отговори. -Клиентът стана прекалено груб. -В клуба? -Не Анита, моля те няма време. Ела долу и се увери че той няма да се прибере в къщи със Зейн. -Кой по дяволите е Зейн? -Друг от хората на Габриел, той трябваше да ги води след смъртта на Габриел. Но той не ги защитава както Габриел. Той не е алфа. -Да ги води? За какво ми говориш. Гласът на Стивън се повиши и беше прекалено весел. -Здравей Зейн. Видя л вече Натаниел. Не можех да чуя отговора, просто бръмчене на всичките хора в чакалнята. -Не мисля че те искат да го оставят още. Той е ранен – каза Стивън. Зейн трябва да се е преместил много близо до телефона, много близо до Стивън. Нисък ръмжащ глас дойде през слушалката. -Той ще се прибере, когато аз кажа, че ще се прибере. В гласа на Стивън имаше паника. -Не мисля, че това ще хареса на докторите. -Не ми пука. С кого говориш? Гласът му беше ясен, той трябва да е приковал Стивън към стената. Заплашваше го без да казва нещо конкретно. Ръмжащият глас изведнъж беше много ясен. Той взе телефона от Стивън. -Кой е. -Анита Блейк, ти трябва да си Зейн. Той се засмя и звучеше твърде ниско, сякаш го болеше гърлото. -Вълчата човешка Лупа. О, аз съм толкова уплашен. Лупа беше дума, която върколаците използваха за женската на водача си. аз бях първият човек който имаше тази чест. Аз дори не излизах с Улфика вече. Ние скъсахме след като го видях да яде някого. Хей. Момичетата трябва да имат някакви стандарти. -Габриел не се страхуваше от мен. Виж къде е – казах. Зейн беше тъй за един удар на сърцето. Той дишаше срещу телефона, като задъхано куче, тежко, но не го правеше нарочно, беше сякаш не можеше да се удържи. -Натаниел е мой, стой далеч от него. -Стивън не е един от твоите – казах. -Той принадлежи ли на теб? – Можех да чуя плат да се движи. Чувството за движение в другия край на телефона не ми харесваше. – Той е толкова хубав. Вкусвали ли си меките му устни. Дългата му руса коса, заливала ли е възглавницата ти? Знаех без да го виждам че той докосваше Стивън, галеше го с думите си. -Не го докосвай Зейн. -Твърде късно. Сграбчих телефона и принудих гласа си да се успокои. -Стивън е под моя защита Зейн. Разбираш ли ме? -Какво ще направиш за да държиш домашния си вълк в безопасност Анита? -Не искаш да натискаш това копче Зейн. Наистина не искаш. Той понижи гласа си до почти болезнен шепот. -Ще ме убиеш ли, за да го запазиш в безопасност? Обикновено срещах някой поне веднъж преди да започна да заплашвам че ще го убия, но този път щях да направя изключение. -Да. Той се засмя, ниско и нервно. -Виждам защо Габриел те е харесвал. Толкова твърда, толкова сигурна в себе си. толкова опасна. -Звучиш като лоша имитация на Габриел. Той издаде звук някъде между подсвирквана и бав. -Не беше нужно Стивън да се намесва. -Натаниел му е приятел. -Аз съм приятел на всички които имат нужда. -Не мисля тъка. -Аз взимам Натаниел с мен Анита. Ако Стивън се опита да ме спре ще го нараня. -Ти нарани Стивън, аз ще нараня Теб. -Тъка да бъде – Той затвори телефона. Мамка му. Тичах към джипа. Имах тридесет минути, двадесет ако побързах много. Двадесет минути. Стивън не беше доминиращ. Той беше жертва. Но той беше толкова лоялен. Ако той мислеше че Натаниел не трябва да отива със Зейн, той щеше да се опита да го задържи. Той нямаше да се бие с него, но щеше да хвърли тялото си пред колата. Нямах съмнения че Зейн ще мине направо през него. Най-добрият сценарии. Най-лошият е Зейн да вземе и Стивън и Натаниел. Ако той действаше както и говореше като Габриел, по-скоро щях да приема шанса с колата. 4 ГЛАВА Бях за втори път в спешното за два часа. Пишеше се червен ден дори и за мен. Добрата новина че нито едно от нараняванията не беше мое. Лошата новина беше че това можеше да се промени. Алфа или не, Зейн беше превръщач. Те бяха в състояние да вдигнат слон със средни размери. Нямаше да се бия с него. Не и без да загубя, но вероятно той но той вероятно щеше да откъсне ръката ми и да я изяде. Повечето ликантропи обичат да се опитват да минават за хора. Не бях сигурна дали Зейн харесваше малките детайли като тези. Все още не исках да убивам Зейн ако не е нужно. Не беше милост. Мисълта че щеше да ме принуди да го направя публично. Не исках да отивам в затвора. Фактът че наказанието ме притискаше повече от престъплението, беше показно за моралното ми състояние. Някой дни си мислех че ще стана социопат. Някой дни си мислех че вече съм. Носих сребърни куршуми в пистолета си по всяко време. Среброто работи върху хората както и върху свръх естествените същества. Защо да се прехвърлям на нормални куршуми само заради хората и шепа създания? Но преди няколко месеца срещнах елф, който беше дяволски близо до това да ме убие. Среброто не работеше при елфите, но нормалното олово работеше. Тъка че носех резервен пълнител с нормални куршуми в жабката си. махнах първите два сребърни куршума от пълнителя и ги замених с оловни Glazer Safety Rounds. Което означаваше, че имам два куршума да разубедя Зейн, преди да го убия. Защото не правех грешки ако той продължеше след като бях изстреляла първите два куршума,който щяха да го болят дяволски дори и да можеше да излекува раните, първият сребърен куршум няма да бъде насочен само да го нарани. Докато не пристигнах там и не минах през вратите не се сетих че не знам фамилното име на Натаниел. Името на Стивън няма да ми помогне. По дяволите. Чакалнята бе претъпкана. Жени с плачещи бебета, деца тичащи между столовете, на който никой не стоеше, мъж с кървав парцал около ръката си, хора без видими щети гледаха празно в пространството. Стивън не беше никъде на хоризонта. Викове, звуци от счупено стъкло, метал падащ по пода. Сестрата бягаше от коридора. -Доведете охраната, сега! – Сестрата премина през бюрото и натисна едно от копчетата на телефона. Наречете го предчувствие , но се обзалагах че знам че там бяха Стивън и Зейн. Показах картата си на сестрата. -Аз съм с регионалният отряд за свръхестествени разследвания. Мога ли да ви помогна. Сестрата стисна ръката ми. -Ти си ченге? -С полицията съм да. – Отклонението беше добро. Когато си цивилен подкрепящ полицейски отряд се научаваш какво да правиш. -Слава Богу. – Тя започна да ме бута към шума. Дръпнах ръката си, за да я освободя и извадих пистолета си. безопасно насочен към тавана, готов. С нормални патрони не можех да соча кум тавана, не и в болница пълна с пациенти около мен, но с Glazer Safety Rounds, не може да го наречеш кръг на безопасност. Върнах в площадка, която беше като всяка площадка на която съм била.завеси закачени на метални релси, тъка че да направиш много и много малки отделни стаи за свиждане. Шепа пердета бяха затворени, но пациентите не бяха на местата си, гледаха през завесите, гледаха шоуто. Стена разделяше стаята по средата на коридора, тъка че не можеше да се види много. Един мъж носеше зелени хирургически дрехи, висеше във въздуха над тази стена. Той беше захвърлен на отсрещната стена, плъзна се надолу тежко и лежеше много неподвижно. Сестра изтича през мен към него и аз я оставих. Какво лежеше оттатък, какво можеше да размята доктори като играчки, не беше ли работата им да го лекуват. Това беше работа за мен. Още двама лекари паднаха на пода, мъж и жена. Жената беше будна, очите и широко отворени, китката й извита на 45 градуса, счупена. Тя погледна картата ми за самоличност. -Той е превръщач, бъдете внимателна. -Знам какво е – казах. И понижих пистолета с едно докосване. Очите й трепнаха и не беше от болка. -Не го застрелвайте в центъра ми за травми. -Ще се опитам да на го правя – казах и се преместих покрай нея. Зейн излезе в от коридора. Никога не бях виждала Зейн преди, но кой друг можеше да бъде. Той носеше някой в ръцете си. първоначално си помислих, че е жена, защото косата беше дълга и блестящо кафява, но когато видях гърба му и раменете, те бяха твърде мускулести. Това трябваше да е Натаниел. Той просто си висеше в ръцете на мъжа. Зейн беше около шест крачки, изтегнато висок и тънък. Той носеше само черна тънка жилетка върху бледата горна част на тялото си. косата му беше памучно бяла, отрязана късо. Той отвори уста и изръмжа към мен. Той имаше зъби, горни и долни, като на голяма котка. Мили Боже. Аз насочих пистолета към него и оставих въздуха да преминава през тялото ми, докато не бях много неподвижна и тиха. Целих се в линията на рамото му над все още немърдащия Натаниел. От това разстояние го уцелих. -Ще те помоля само веднъж Зейн. Сложи го долу. -Той е мой, мой. – Той направи стъпка надолу по коридора и аз стрелях. Куршумът го препъна и го постави на колене. Рамото му спря да работи и Натаниел се плъзна от ръцете му. Зейна беше на крака с малкият човек повдигнат под едната му ръка като кукла. Плътта на рамото му вече се оправяше, възстановяваше се като на снимка, на която цъфтеше цвете. Зейн можеше да се опита да мине бързо покрай мен, да използва скоростта си, но не го направи. Той просто вървеше сякаш не ми вярваше, че ще го направя. Той трябваше да ми повярва. Вторият куршум го удари във гърдите. Кръв потече от бледата му кожа. Той падна по гръб, приви гръбначният си стълб, бореше се да диша с дупка голяма колкото юмрук в гърдите си. отидох при него, не тичах, но бързах. Обикалях широко около него, извън обсега му, излязох малко зад него и от едната му страна. Рамото което бях застреляла все още не беше добре, другата му ръка беше в капан под тялото на Натаниел. Зейн се задъхваше, широките му кафяви очи гледаха към мен. -Сребро Зейн, останалите куршуми са сребърни. Ще застрелям главата ти и ще пръсна шибания ти мозък по този приятен чист под. Накрая успя да каже: -Няма – Кръвта която беше напълнила устата му беше се изляла по брадичката му. Насочих пистолета към лицето му, между веждите. Ако дръпнех спусък, той бе изгубен. Гледах надолу към мъжа, когото не бях срещала преди. Той изглеждаше млад, изобщо не доближаваше тридесетте. Голяма празнота ме изпълни. Беше сякаш седя в по средата сред бял шум. Не чувствах нищо. Не исках да го убиван, но не ми пукаше, ако го направех. Той нямаше значение за мен. Оставих знанието да изпълни лицето ми. Не ми пукаше дали ще е по единия или другия начин. Оставих го да види това, защото той беше превръщач и щеше да разбере какво му показвам. Повечето хора нямаше. Повечето нормални хора, така де. Казах: -Ще оставиш Натаниел сам. Когато полицията пристигне, ще отидеш да им кажеш всичко което си направил. Без спорове, без бой или ще те убия. Разбираш ли ме Зейн? -Да – каза той и още кръв потече на голяма линия от устата му. Той започна да плаче. Сълзите се стичаха по кървавото му лице. Плачеше? Лошите типове не трябва да плачат. -Толкова се радвам че дойде – каза той. – Аз се опитах да се погрижа за тях, но не мога. Опитах се да бъда Габриел, но не мога да бъда него. – Рамото му зарасна достатъчно, че той да закрие очите си с ръка, но гласът му беше изпълнен със сълзи, както и с кръв. -Толкова се радвам че дойде при нас Анита. Толкова се радвам че вече не сме сами. Не знаех за какво говори. Да отрека че съм техен лидер изглеждаше лоша идея с телата разхвърляни по площадката. Ако откажех офертата му, той отново щеше да стане гаден и аз трябваше да го убия. Изведнъж осъзнах с нещо като физическо земетресение, че не исках да го убивам. Беше ли заради сълзите? Може би. Но имаше нещо повече от това. Беше фактът че бях убила техният алфа, техният защитник и никога нямаше да получат това което си мислеха за останалата част от леопардите. Никога не ми хрумна че няма втори в тяхното командване, нямаше кой да запълни мястото на Габриел. Аз със сигурност не можех да бъда техен алфа. Аз не придобивах козина веднъж месечно. Но ако запазех Зейн да не разкъса докторите, можех да играя за известно време. По времето когато ченгетата дойдоха Зейн беше оздравял. Той се беше увил около тялото на Натаниел, който все още беше в безсъзнание, сякаш беше плюшено мече, продължаваше да плаче. Той галеше косата на Натаниел и шепнеше отново и отново: -Тя ще ни задържи в безопасност. Тя ще ни задържи в безопасност. Тя ще ни задържи в безопасност. Мисля че „тя” бях аз или бях по някакъв начин в главата ми. 5 ГЛАВА Стивън лежеше в тясно болнично легло. Къдравата му коса беше по дълга от моята, падаше по цялата възглавница. Ядосани червени и розови белези кръстосваха деликатното лицето му. Той изглеждаше сякаш е бих изхвърлен през прозорец, което бе точно това което се бе случило. Стивън който не тежеше повече от мен с двадесет паунда е стоеше на място. Зейна най-накрая го е хванал и го е хвърлил през прозореца за безопасност. Беше сходно сякаш някой го бе одрал с ренде. Ако беше човешко същество щеше да е мъртъв. Стивън беше наранен, силно наранен. Но се лекуваше. Не можех да видя буквално белезите да се затварят. Беше като да се опитваш да видиш как цъфтеше цветето. Знаеш че се случва, но никога не можеш да го видиш. Поглеждах назад към него и там беше с един белег по-малко. Беше дяволски изненадващо. Натаниел беше в другото легло. Косата му беше по-дълга от тази на Стивън. Залагам, че беше до талията. Трудно беше да преценя, защото го виждах само легнал. Беше тъмно кестенява, почти кафява, но не беше. Беше богат махагон. Косата му лежеше върху белите чаршафи, като животинска козина, гъста и лъскава. Той беше по-хубав от колкото красив, не можех да му дам повече от пет или шест стъпки. Косата му придаваше илюзия за женственост. Раменете му бяха широки, част от вдигане на тежести, част вродено. Той имаше големи рамене, но те принадлежаха на някого с половин крачка по-висок. Трябваше да има осемнадесет за да са съблича в „Престъпни удоволствия”. Лицето му беше слабо, челюстта твърде гладка. Беше на осемнадесет, но не на повече. Може би някой ден щеше да израсне в раменете си. Бяхме в стаята където изолират свръхестествения свят. Подът беше като в повечето болници, където държаха ликантропи, вампири и други свръхестествени граждани. Всичко, което можеше да е опасно Зейн беше опасен. Но ченгетата го откараха, раните му почти бяха излекувани. Плътта му беше изхвърлила куршумите на пода, под падналото му тяло. Аз не мислих че има нужда от изолация на Стивън и Натаниел. Можех и да греша за Натаниел, но не мислех така. Да се доверя на Стивън беше по-доброто решение. Натаниел не беше дошъл в безсъзнание. Попитах какви бяха нараняванията ми и те ми казаха, защото все още мислеха, че съм ченге и аз запазих техните оценки. Благодарността е прекрасно нещо. Някой хубаво беше изкормил Натаниел. Нямам предвид само да разреже стомаха му с нож. Имам предвид да го отвори и да остави червата му да паднат на пода, те намериха части от червата му. Имаше признаци за тежки травми на другите части на тялото му. Той беше изнасилен. Да проститутка може да бъде изнасилена. Всичко, което трябва да направи е да каже не. Никой, дори ликантроп не би се съгласил да бъде изнасилен докато вътрешностите му са разпилени на пода. Може да са го изнасилили първо, тогава са се опитали да го убият. Едно докосване правеше болките в друг ред. Едно докосване. Имаше следи по китките и глезените си сякаш е бил окован. Белезите бяха ожулени до кръв, сякаш той се е борил и не се е излекувал. Което означава че са използвали вериги с високо съдържание на сребро, тъка че да му навредят, а не само да го задържат. Те са били подготвени, което повдигаше някой много интересни въпроси. Стивън беше казал че Габриел е незначителен извън леопардите. Разбрах защо хората искаха нещо екзотично от леопардите. Знам че садо-мазохизмът съществува. Превръщачите могат да поемат дяволски много наранявания. Така че комбинацията дори има някакъв смисъл. Но това беше извън секс игрите. Никога не бях чувала нещо толкова брутално извън случаите на серийни убийци. Не смеех да ги оставя сами, незащитени. Дори и без заплаха за сексуални убийци, там все още имаше леопарди. Зейн можеше да плаче и да ми целува ръцете, но имаше и други. Ако те нямат структура на глутница, нямат алфа, те няма на кого да кажат, че са оставили Натаниел сам. Без лидер може да се наложи да трябва да слизам долу и да убия всеки по отделно. Не е приятна мисъл. Истинските леопарди не треперят от този, който ги командва. Те не се нуждаят от структура на глутница, но превръщачите не са животни - те са хора. Това означава, че е без значение колко самотни и неуслужливи са животинските им форми, човешката половина ще намери начин да закачи нещата. Ако Габриел подбираше с ръка хората си, не можех да се доверя че те няма да дойдат и да пробват с Натаниел отново. Габриел беше едно извратено коте, а Зейн не ме впечатли много, така или иначе. Кой извиква подкреплението? Местната вълча глутница разбира се. Стивън е член на тяхната глутница. Те бяха задължени да го защитават. Някой почука на вратата. Взех браунинга и го сложих в скута си под списанието, което четях. Бях успяла да намеря такова от преди три месеца на „Националната дива природа”, в него имаше статия за мечките Кодак. Списанието скриваше пистолетът добре. -Кой е? -Аз съм Ървинг. -Влез. – Оставих пистолета изваден просто за всеки случай, ако някой се опита да мине покрай него. Ървинг Гризолд е върколак и репортер. За репортер беше добър тип, но не беше толкова внимателен като мен. Когато го видях, че е сам поставих пистолета отгоре. Ървинг бутна отворената врата и се усмихна. къдравата му кестенява коса като кафяв орел с плешиво теле по средата. Очила бяха кацнали на малкият му нос. Той беше нисък и даваше впечатление, че е закръглен, без да бъде дебел. Той изглеждаше като всичко освен голям лош вълк. Той дори не изглеждаше много като репортер, което е едно от нещата които го правеха толкова добър интервюиращ, но вероятно винаги пропускаше видео материала. Той работи в „Сейнт Луис Post-Dispatch” и ме е интервюирал много пъти. Той затвори вратата зад себе си. Извадих пистолета. Очите му се ококориха. Той говореше ниско, но не шептеше. -Как е Стивън? -Как влезе тук? Би трябвало да има ченге на вратата. -Боже Блейк и аз се радвам да те видя. -Не се замесвай с мен Ървинг. Трябваше да има охрана отвън. -Той говори с една много хубава медицинска сестра на бюрото. -По дяволите. – Аз не бях истински полицай, така че не можех да отида и да ги навикам, но беше изкушаващо. Имаше закон, който се обмисляше във Вашингтон, който можеше да дава федерални значки на ловците на вампири. Понякога ми се струваше като лоша идея. Понякога - не. -Говори по-бързо преди да ме изритат. Как е Стивън? Казах му. -Не ти ли пука за Натаниел? Изглеждаше, че му е неудобно. -Знаеш че Силвия е пълномощния водач на глутницата, докато Ричард е извън града и работи по магистърската си степен, нали? Въздъхнах. -Не, не знам. -Знам, че не говориш с Ричард от както скъсахте, но мислех че някой друг ти е казал това. -Всички останали вълци минават покрай мен сякаш съм смъртта. Никой не говори за Ричард с мен Ървинг. Мислех, че той им е забранил да говорят с мен. -Не ми е известно. -Изненадана съм че не дойде тук да питаш за историята. -Не мога да напиша тази история Анита. Прекалено близо е до дома. -Защото ти познаваш Стивън? -Защото всички участващи страни са превръщачи и аз съм просто обикновен репортер. -Наистина ли смяташ че ще загубиш работата си, ако разберат за тебе. -По дяволите работата. Какво ще кажа на майка си? Усмихнах се. -Така че ти не можеш да го играеш бодигард. Той се намръщи. -Знаеш, че не мислех за това. Когато един от глутницата е ранен публично, където не може да се скрие, Рейна винаги е била на помощ. С нейната смърт, аз не знам да имаме някакви алфи които да не крият какви са. Аз не се доверявам на никой да пази Стивън тъка или иначе. Рейна беше лупата на старата глутница, преди работата да я приема аз. Технически Лупата няма нужда да умира, за да се оттегли, за разлика от Улфика или кралят вълк. Но Рейна беше партнйор на Габриел. Те споделяха определени хобита, като правенето на порнографски снап филми с участието на превръщащи и хора. Тя помагаше във филма, в който Габриел се опита да ме изнасили. О, да беше истинско удоволствие да ударя билета на Рейна. -Това е вторият път, когато игнорираш Натаниел – казах. – Какво става Ървинг? -Казах ти че Касандра е отговорна докато Ричард се върне в града. -Е и? -Тя забрани на всеки от нас да помага на леопардите по всякакъв начин. -Защо? -Рейна използваше леопардите си в много от филмите заедно с вълци. -Видях един от филмите. Не бяха впечатляващи. Ужасяващи, но не и впечатляващи. Ървинг изглеждаше сериозен. -Тя също оставяше Габриел и котките да наказват непокорните членове на глутницата. -Наказват? – Направих го да звучи като въпрос. Ървинг кимна. -Силвия бе една от тези който беше наказвана повече от веднъж. Тя мрази всички тях Анита. Ако Ричард не й беше забранил, тя щеше да използва глутницата, за да нарани леопардите и да ги убие всичките. -Виждала съм какво Рейна и Габриел смятат за забавно и за игри. Мисля че веднъж съм на страната на Силвия. -Ти почисти къщата за нас, ти и Ричард. Ричард уби Маркус и сега той е Улфик, лидер на глутницата. Ти уби Рейна за нас и сега си нашата лупа. -Застрелях я Ървинг. Според закона на глутницата, който ми беше казан, пистолета отрича предизвикателството. Аз измамих. -Ти не си ни лупа, , защото уби Рейна. Ти си лупа, защото Ричард те постави като своя женска. Поклатих глава. -Ние вече не излизаме на срещи, Ървинг. -Ричард не е сложил нова лупа, Анита. Докато не го направи, работата е твоя. Ричард е висок, тъмен, красив, честен, истински, смел. Той беше перфектен, с изключение на това, че беше върколак. Въпреки че последното го бях забравила или поне тъка си мислех. Докато не го видях в действие. Saw the whole enchilada. Месото беше сурово и гърчещо се, за сос с малко кръв. Сега излизах просто с Жан Клод. Не бях сигурна какво подобрение е излизането с главата вампир на града от излизането с главата на върколаците, но направих своя избор. Бяха бледите ръце на Жан Клод, които държаха тялото ми. Неговата черна коса се навиваше около възглавницата ми. Неговите полунощно сини очи гледах докато правихме любов. Добрите момичета не правят често секс, особено с немъртви. Аз не се мислех за добро момиче, скърбях за бившето си гадже. Когато избрах за гадже Б. може би направих грешка. Ричард и аз се избягвахме един друг, доколкото можехме, което беше в по-голямата част от последните шест месеца. Сега той беше извън града. Беше лесно да се избягваме сега. -Няма да питам за какво си мислиш – каза Ървинг. – Мисля че знам. -Не се прави на толкова дяволски умен. Той разпери широко ръце. -Рисковете на професията. Това ме накара да се засмея. Тъка че Силвия е забранила да се помага на леопардите. Къде Стивън е получил разрешение. -Той отиде против заповедта й Анита. За някой които е толкова ниско в структурата на глутницата като Стивън, това ще го излапа. Но Силвия няма да бъде впечатлена. Тя ще го разкъса и няма да остави никой да дойде при тях. Познавам я добре. -Не мога да правя това по двадесет и четири часа на ден, Ървинг. -Те ще се излекуват за тен или два. Намръщих му се. -Не мога да седя тук два дни. Той погледна далеч от мен и отиде да застане до леглото на Стивън. Той гледаше надолу към спящият човек, сложил ръцете си пред себе си. Отидох при тях. Докоснах ръката на Ървинг. -Какво не ми казваш? Той поклати глава. -Не знам какво имаш предвид. Обиколих ги, карайки го да погледне лицето ми. -Кажи ми Ървинг. -Ти не си превръщач. Вече не излизаш на срещи с Ричард. Трябва да се измъкнеш от нашият свят, не да навлизаш в него. Изглеждаше токова сериозен, официален, че ме изплаши. -Какво не е наред Ървинг? Той просто поклати глава. Хванах ръцете му и го разклатих. -Какво криеш? -Начина по който ти си опазила Стивън и дори Натаниел. Направих една стъпка назад. -Слушам. -Ти превъзхождаш Силвия. -Аз не съм превръщач. Аз бях приятелката на новият лидер на глутницата. Дори и това не съм вече. -Ти си повече от това Анита и ти го знаеш. Ти уби някои от нас. Уби ги лесно и без колебания. Глутницата зачита това. -Боже Ървинг какво въодушевено одобрение. -Чувстваш ли се зле че уби Рейна? Загуби ли съня си заради Габриел? -Убих Рейна, защото тя се опита да ме убие. Убих Габриел по същата причина, самосъхранение. Така, че не, не загубих съня си. -Глутницата има респект към теб Анита. Ако откриеш членове от глутницата който вече е извън превръщачите и ги убедиш че си по-страшна от Силвия, те ще ги пазят и двамата. -Аз не съм по-страшна от Силвия. Аз не мога да ги победя в бой. Тя може. -Но ти можеш да ги убиеш. – Каза той много тихо като гледаше лицето ми, претърсваше изражението ми. Отворих оста и я затворих. -Какво се опитваш да ме накараш да направя Ървинг? Той поклати глава. -Нищо, забрави че съм го казах. Не трябваше да го казвам. Получи повече ченгета тук и се прибери в къщи Анита. Просто излез от това докато можеш. -Какво става Ървинг? Силвия проблем ли е? Той ме погледна. Обикновено веселите му очи бяха официални и замислени. Той поклати глава. -Трябва да тръгвам Анита. Хванах ръката му. -Не отиваш никъде, докато не ми кажеш какво става. Той се обърна към мен бавно и неохотно. Пуснах ръката му и отстъпих. -Говори. -Силвия предизвиква всички който се по-нагоре в глутницата от нея и печели. Погледнах го. -И? -Разбираш колко е необичайно една жена да се бори по пътя за втори командващ. Тя е около пет, шест крачки, с малки кости. Питах я как печели. -Отново си сдържан Ървинг. Това не е присъщо за теб. Няма да си играя на двадесет въпроса с теб. Просто ми кажи. -Тя уби първите двама с който се би. Не й беше нужно да го прав. Тя го избра. Следващите три предизвикателства те просто я признаха за тяхна доминираща. Те не искаха да рискуват да бъдат убити. -Много практично – казах. Той кимна. -Силвия винаги е била такава. Най-накрая един от вътрешният кръг се пребори. Тя беше прекалено малка, за да се подкрепи, освен това мисля, че се страхува от Джамил и Шанг-Да. -Джамил? Ричард не го ли изгони? Но той беше един от flunkies на Маркус и Рейна. Ървинг сви рамене. -Прехода на Ричард беше много гладък, той задържа някой от старите силни бодигардове. Поклатих глава. -Джамил е трябвало да бъде изгонен или убит. -Може би, но изглежда Джамил подкрепя Ричард. Мисля че наистина го изненада когато той не се и опита да го убие незабавно. Ричард спечели лоялността му. -Не знам дали Джамил има лоялност – казах. -Никой от нас не знам. Силвия се би и спечели мястото на Гари, вторият в командването. -Тя уби ли го? -Изненадващо - не. -Добре, Силвия разкъсва глутницата. Тя е втора в командването. Страхотно и какво от това? -Мисля че тя иска да бъде Улфик Анита. Мисля че иска работата на Ричард. Зяпнах го. -Има само един начин да станеш Улфик Ървинг. -Като убиеш стария цар. Силвия знае това. -Не съм я виждала да се бие, но съм виждала Ричард. Той я превъзхожда със сто паунда, сто паунда мускули и той е добър. Тя не може да го победи в честен бой нали? -Сякаш Ричард е наранен Анита. Сърцето му го няма. Мисля, че ако тя го предизвика и наистина го иска, тя ще спечели. -Какво ми казваш? Че той е в депресия? – попитах. -Повече от това. Знаеш колко мрази, че е едно от чудовищата. Той никога не е убивал преди Маркус. Той не може да си прости. -От къде знаеш всичко това? -Слушам. Репортерите са добри слушатели. Гледахме се един друг. -Кажи ми останалото. Ървинг погледна надолу и после нагоре. -Той не го е обсъждал с мен. Единственото което каза, е че дори ти не можеш да приемеш това което е. Дори ти, Екзекуторката, си била ужасена. Беше мой ред да погледна надолу. -Не исках да бъда. -Не можем да променяме чувствата си – каза Ървинг. Срещнах очите му. -Щях, ако можех. -Вярвам ти. -Не искам Ричард да умре. -Никой от нас не иска. Страхувам се че Силвия ще го направи без никой да я спре. – Той посочи към другото легло. – Първият и закон на тази работа ще бъде да преследваме леопардите. Ние ще ги изколим. Поех си дълбоко дъх и го изпуснах. -Не мога да променя начина по който се чувствам когато го видях Ървинг. Видях Ричард да яде Маркус. – Обикалях около малката стая, клатейки глава. -С какво мога да помогна? -Извикай глутницата и потърси признанието си като лупа. Увери се че някой от тях ще дойде да охранява и двамата срещу заповедите на Силвия. Но трябва да им дадеш своята защита. Трябва да обещаеш, че тя няма да ги нарани, защото ще се погрижиш тя да не може. -Ако направя това и на Силвия не й хареса, ще трябва да я убия. Това е сякаш съм изпратена за да я убия. Това ме плаши малко дори и мен. Той поклати глава. -Моля те да бъдеш нашата лупа. Да бъдеш лупата на Ричард. Да покажеш на Силвия, че ако продължи да се налага, Ричард може да не я убие, но ти ще го направиш. Въздъхнах. -Мамка му. -Съжалявам Анита. Не трябваше да казвам нищо, но... -Имах нужда да го зная – казах. Прегърнах го, беше твърде изненадан, после ме прегърна и той. -Кое от това? -Да ми го кажеш. Знам че на Ричард няма а му хареса. Усмивката избледня от лицето му. -Ричард наказа двама члена от глутницата след като я пое. Те бяха предизвикали властта му, голяма работа, и той почти не ги уби и двамата. -Какво? – попитах. -Той ги наряза до горе Анита. Той сякаш е някой друг, нещо друго. -Ричард не прави неща като тези. -Той ги прави сега, не през цялото време. През повечето време е добре, но след това нещо му прещраква и става ядосан. Не искам да бъда някъде близо до него когато това се случва. -Колко лош е станал? – попитах. -Той трябва да приеме това което е Анита. Трябва да прегърне звяра си или ще се побърка. Поклатих глава. -Не мога да му помогна да обикне звяра си Ървинг. Аз дори не мога да го приема. Ървинг сви рамене. -Не е толкова лошо да имаш козина Анита. Има и по лоши неща. . . като ходещите мъртъвци. Намръщих му се. -Махай се Ървинг и благодаря че ми го каза. -Надявам се че все още ще ми бъдеш благодарна след седмица. -Аз също. Ървинг ми даде няколко телефони номера и напусна. Не искаше да се застоява твърде дълго. Хората могат да заподозрат че е нещо повече от репортер. Никой не изглеждаше притеснен за моята репутация. Вдигах зомбита, убивах вампири и излизах на срещи с господаря на града. Ако хората започнеха да подозират че съм превръщач, каква разлика ще се да има? Трите имена на членове на глутницата който Ървинг ми даде бяха достатъчно твърди, за да си играят на бодигардове и достатъчно слаби че да бъдат тормозени. Не исках да правя това. Глутницата се основаваше на послушание: наказание и награди, най-вече наказание. Ако член на глутницата ми откаже обаждане, аз трябва да го накажа, или не съм липа, не съм достатъчно силна за да съм гръб на Ричард. Разбира се той вероятно няма да бъде благодарен. Той струва ми се ме мрази сега. Не го обвинявам. Той ще ме мрази междувременно. Но това не беше просто Ричард. Беше Стивън. Той ми спаси живота веднъж и аз все още му връщах услугата. Той беше един от тези хора който винаги са жертва, до днес. Зейн почти го уби, но това не беше точка. Той сложи приятелството над лоялността към глутницата. Което означаваше че Силвия щеше да отдръпне защитата на глутницата от него. Той щеше да бъде като леопардите, нечие месо. Не можех да оставя това да се случи, не и ако можех да го спра. Стивън може да се окаже мъртъв. Ричард може да се окаже мъртъв. Може би трябваше да убия Силвия. Може би трябваше да убия или да осакатя няколко члена на глутницата. Може би, може би, може би. По дяволите. Никога не съм убивала освен при самозащита. Ако сложех главата си на тепсията, щеше да бъде умишлено, студенокръвно убийство. Може би не в техническия смисъл, но знаех какво движение щях да започна. Беше като доминото. Всички стоят непокътнати и чисти докато не бутнеш едно от тях, тогава не можеш да ги спреш. Щях да свърша като хубав образец на пода. Щях да свърша като добър образец на пода: Ричард здраво на властта си, Стивън и леопардите в безопасност, Силвия отстъпила или мъртва. Първите три неща които трябваше да се случат. Изборът беше на Силвия как ще се развие последното. Жестоко, но истина. Разбира се имаше и друг вариант, Силвия да ме убие. Това ще направи нещата в нейна полза. Силвия не е точно безмилостна, но тя не позволява на никой да застава на пътя й. Ние споделяхме тази отлична черта. Не аз не съм безмилостна. Ако бях просто щях да извикам Силвия на среща и да я застрелям на место. Не бях достатъчен социопат за това. Милостта може да те убие, но понякога тя е всичко което те прави човек. Направих разговорите. Избрах мъж с първо име Кевин, нямаше последно. Гласът му беше дебел от съня, сърдите, сякаш пуши. -Кой е по дяволите? -Изтънчен – казах – много изтънчен. -Кой е? -Анита Блейк е. Знаеш ли коя съм? – Опитвах се да заплашвам повече и по-малко. Аз и Клинт Истуд. Той беше тих в продължение на почти тридесет секунди и аз се оставих да стоя в мълчание. Дъхът му се ускори. Почти можех да почувствам как се ускорява пулсът му по телефона. Той отговори сякаш използваше странно телефонно обаждане от работата на глутницата. -Ти си нашата лупа. -Много добре, Кевин, много добре. – Снизхождението винаги е добро. Той се изкашля за да прочисти гърлото си. -Какво искаш? -Искам да слезех в Сейнт Луиската университетската болница. Стивън и Натаниел бяха наранени. Искам да ги пазиш за мен. -Натаниел, той е един от леопардите. -Точно тъка. -Силвия забрани да помагаме на леопардите. -Силвия ли е твоята лупа? – Въпросът беше страхотен, но само ако той знаеше отговора. Ако задаваш въпрос и отговора те изненада, изглеждаш глупаво. Трудно е да заплашваш когато изглеждаш зле. Той беше тих за секунда. -Не. -Кой е? Чух го да преглъща. -Ти си. -По горе ли съм от нея? -Знаеш че си. -Тогава си довлечи задника тук и направи каквото те моля. -Силвия ще ме нарани, лупа. Тя наистина ще го направи. -Ще се уверя че няма. -Ти си просто човешката приятелка на Ричард. Ти не можеш да се биеш със Силвия не и на живот. -Прав си Кевин. Не мога да се бия с нея, но мога да я убия. -Какво искаш да кажеш? -Ако тя те нарани, за това че си ми помогнал, ще я убия. -Не можеш да го имаш предвид. Въздъхнах. -Виж Кевин, срещала съм Силвия. Повярвай ми когато казвам че мога да насоча оръжието към главата й и да дръпна спусъка. Мога и ще убия Силвия ако тя ме насили. Без шеги, без блъфове, без игри. – Слушах гласа си докато го казвах. Прозвучах толкова уморена, толкова отегчена и толкова сериозна, че почти ме беше страх. -Добре, ще го направя, но ако ме оставиш, тя ще ме убие. -Ти имаш защитата ми Кевин и аз знам какво означава това в глутницата. -Означава че трябва да потвърдя че си ми доминираща. -Означава също и че ако някой те предизвика, мога да ти помогна в битката. Изглежда като честна сделка. Тишината изпълни телефонната линия отново. Дишането му се забави, задълбочи се. -Обещай че няма да позволиш да ме убият. -Не мога да ти обещая това Кевин, но мога да ти обещая, че ако Силвия убие теб, аз ще убия нея. Тишината този път беше по кратка. Вярвам, че ще го направиш. Ще бъда в болницата след четиридесет минути или по-малко. -Благодаря, ще чакам. Затворих и направих останалите две обаждания. И двамата се съгласиха да дойдат. Направих линия в пясъка със Силвия от едната страна и аз от другата. Това нямаше да й хареса ни най-малко,, въобще. Не можех да я обвинявам. Ако местата ни бяха разменени, и аз щях да се дразня. Но тя трябваше да остави Ричард сам. Ървинг каза че Ричард е като ранен, сякаш сърцето му го няма. Аз помогнах да се отвори тази рана. Нарязах сърцето му на малки парчета и танцувах върху тях. Не беше умишлено. Намеренията ми бяха добри, но знаете какво казват за добрите намерения. Аз не можех да обичам Ричард, но можех да убия за него. Убийството беше по практичното от двете. И напоследък ставах много, много практична. 6 ГЛАВА Сержант Рудолф Стор се появи преди детегледачките върколаци да дойдат. Аз го извиках сама. Той беше мъжа който отговаряше за Регионалния отряд за свръхестествени разследвания РОСР или РСР. Много хора ни викаха РСР от Почивай в мир. Най-малко знаеха кой сме ние. Долф е шест крачки висок с тяло на борец, но не бяха просто физическите размери това което го правеше впечатляващ. Той взе отряд, който бе сформиран на шега, за да успокой либералите и го накара да проработи. РОСР се занимава със свръхестествени разследвания от последните три години, от както полицаите са заедно. Включително и ФБР. Долф беше поканен да изнесе лекция в Клантико. Не е зле за някой на когото командването е дадено като наказание. Долф не е оптимист, повечето ченгета не са, но ако му дадеш лимони, той ще си направи дяволски добра лимонада. Той затвори вратата и погледна към мен. -Лекарите казаха че моя детектив е тук. Аз виждам просто теб. -Никога не съм казвала че съм детектив. Казах само че съм с отряда. Те приеха останалото. Той поклати глава. Черната му коса в действителност скриваше върховете на ушите му. Той бе закъснял с подстригването на косата си. -Ако го играеш ченге, защо не навика униформения който се предполага да е на тази врата? Усмихнах му се. -Мислех да го оставя на тен. Предполагам, че той знае че е лошо момче. -погрижих се з това – каза той. Той остана изправен до вратата. Аз останах седнала на стола. Всъщност не успях да дръпна пистолета си от него. Радвах се за това. Той се бе вторачил в мен достатъчно силно да ме нарани и без да вижда пистолета. -Какво става Анита? -Знаеш всичко което аз знам – казах. -Как се случи да си Джони на мястото? -Стиван ми се обади. -Кажи ми. Казах му. Дори частта със сводничеството. Исках да го спра. Ченгетата са добри в спирането на престъпления, ако им кажеш истината. Пропуснах някой неща, като това че убих старият алфа на леопардите. Това беше единственото нещо. За мен това беше почти същото като да бъда частна. Долф примигна към мен с вече приготвеният му верен тефтер. -Искаш да кажеш че нашата жертва е допуснала да му причинят това? Поклатих глава. -Не мисля че е толкова просто. Мисля че той е знаел с какви вериги ще го задържат. Той е знаел за секса и болката, но не мисля че е знам че те толкова ще се приближат до това да го убият. Лекарите всъщност трябваше да му прелеят кръв. Тялото му е било в шок по-бързо от колкото той е можел да се самоизлекува. -Чувал съм за превръщачи който се лекуват сами от по лоши рани от тази – каза Долф. Свих рамене. -Някой се лекуват по-добре от други, дори и сред превръщачите. Натаниел е доста ниско в структурата на силата, това мисля. Може би част от слабите не се лекуват толкова добре. – Разперих широко ръце. – Не знам. Долф търсеше назад в бележките си. -Някой го е хвърлил пред спешния вход увит в чаршафи. Никой не е видял нищо. Той просто се е появил. -Никой не е вижда нищо, Долф. Това не е ли правило? Това ми спечели малка усмивка. Беше приятно да го виждам усмихнат. Долф не беше много щастлив напоследък. Той наскоро разбра че излизам на срещи с господаря на града. Той не харесваше това. Той не се доверяваше на никой свързан с чудовищата. Не можех да го обвинявам. -Да, това е правило. Ще ми кажеш ли всичко з това което знаеш Анита? Вдигнах ръка е поздравяващ поздрав. -Бих ли те излъгала? -Ако целите ти са подходящи, да. Гледахме се един друг. Тишината стана достатъчно дебела, за да може да се ходи по нея. Останах седнала там. Ако той мислеше че първа ще я прекъсна, грешеше. Напрежението между нас не беше заради случая. Беше заради неговото неодобрение върху избора ми за срещи. Той беше разочарован от мен. Натискаше притегляше, чакаше ме да се извиня или да кажа по дяволите шегувах се. Фактът че излизам с вампир го накара да ми се доверява по-малко. Разбирах го. Преди два месеца, дори по-малко аз щях да се чувствам по същият начин. Но аз излизах с когото и с каквото излизах. Аз и Долф, и двамата трябваше да се справим с това. И все пак той ми беше приятел и аз го уважавах. Дори се съгласявах с него, но ако някога можех да изляза от тази проклета болница, имах среща с Жан Клод довечера. Независимо от съмненията ми за Ричард, морала ми като цяло, и ходещият мъртвец. Аз исках срещата. Мисълта за Жан Клод който чака да направи тялото ми здраво и топло. Притеснително, но истина. Не мисля че това да отрежа Жан Клод ще задоволи Долф. Аз не бях сигурна че беше опция за много причини. Така че седях и гледах Долф. Той отвърна на погледа ми. Тишината ставаше по-плътна и се задълбочаваше с всяко тик-такване на часовника. Почукване на вратата ме спаси. Униформения, сега внимаващ на вратата, подшушна нещо на Долф. Долф кимна и затвори вратата. Изражението на лицето му беше малко по-благоприятно. -Униформения казва че има трима роднини на Стивън някъде тук. Той каза също, че ако те са му роднини, ще си изяде пистолета. -Кажи му да не се цупи – казах. – Те са членове от глутницата му. Върколаците смятат че са нещо като семейство. -Но не юридическо семейство – каза Долф. -Колко от своите хора ще загубиш, когато следващия превръщач иска да мине през тази врата? -Ние можем да ги застреляме също толкова добре колкото и ти Анита. -Но ти все още трябва да ги предупредиш, преди да ги застреляш, нали? Трябва да се отнасяш към тях като към, а не като чудовища или ще свършиш пред комисия за проверяване. -Свидете ли казват че си дала на Зейн, няма фамилно име, предупреждение. -Чувствах се щедра. -Ти си стреляла пред свидетели. Това винаги те кара да бъдеш щедра. Ние продължихме да се гледаме един в друг. Може би не беше просто това, че излизам с вампир. Може би бе фактът че Долф е ченге и започна да ме подозира в убийството на хора, че убивам хора. хора който са ме наранили или застрашили имат склонността да изчезват. Не много, но достатъчни. И преди по-малко от два месеца, аз бях убила двама души, на които телата не бяха скрити. И двата пъти беше самоотбрана. Никога не влязох в съда. И двамата имаха повече убийства в списъка си от колкото аз висока. По пръстовите отпечатъци разбраха, че жената е отговорна за няколко политически убийства, че Интерпол я търсеше. Лошите типове никога не бяха оплаквани, поне не е и от ченгетата. Но това хранеше подозренията на Долф. По дяволите това беше всичко, за да ги потвърди. -Защо ме препоръча на Пит Макконън, Долф? Той не ми отговаряше толкова дълго време, че мислех че няма да ми отговори, но той каза: -Защото си най-добрата в това което правиш Анита. Не мога винаги да одобрявам методите ти, но ти ми помогна да спася много човешки животи, да премахна лошите. Може би си по-добра в сцените на убийства от повечето детективи в отряда ми. За Долф това беше слово. Отворих оста и я затворих, тогава казах: -Благодаря Долф. Идвайки от теб е голям комплимент. -Ти просто прекарваш твърде много време с проклетите чудовища Анита. Нямам предвид само с кого се срещаш. Имам предвид всички тях. Може би играеш по техните правила, от толкова дълго, че понякога забравяш какво е да бъдеш нормална. Усмихнах се. -Аз вдигам мъртвите към живот Долф. Никога не съм била нормална. Той поклати глава. -Нарочно не разбираш това което казвам Анита. Това не е козина или зъби, което те правят чудовище, не винаги. По някога просто трябва да теглиш чертата. -Фактът че си играя с чудовища е това което ме прави цена за теб Долф. Ако я нямаше тази игра, аз нямаше да бъда толкова добра в това да ти помагам да решаваш свръхестествени престъпления. -Понякога се чудя, ако те бях оставил, ако бях намерил друг консултант. Аз му се намръщих. -Искаш да кажеш, че ти си виновен за това което съм станала? – Опитах се да се засмея, но лицето му ме спря. -Колко често се случва да отидеш при чудовищата, заради мои случаи? Колко често се случва, ти да трябва да предложиш изгодна цена за да ни помогнеш да хванем лошият тип? Ако те бях оставил. . Изправих се. Протегнах ръка към него, тогава пуснах ръката си да падне обратно без да го докосвам. -Аз не съм ти дъщеря Долф. Не можеш да ме пазиш. Помагам на полицията защото ми харесва. Аз съм добра в това. И на кой друг ще се обадиш. Той кимна. -Да, на кой друг? Превръщачите от вън могат да дойдат да посетят пациента. -Благодаря Долф. Той си пое дълбоко дъх и го изпусна. -Видях прозореца през който е бил хвърлен в приятелят ти Стивън. Ако беше човек, щеше да е мъртъв. Това просто е късмет, че не са били убити цивилни. Поклатих глава. -Мисля че Зейн е внимавал най-малко за хората. Силата му е такава, че може да убие по-лесно от колкото да осакатява. -Защо ще го е грижа? -Защото ще отиде в затвора и той със сигурност ще получи съдебно заседание. -Те няма да го пуснат – каза Долф. -Той не е убил никого, Долф. От кога получаваш съдебно нареждане само за побой или наранявания. -Мислиш ли че като си с полицай Анита. Това е което те прави добра. -Мисля че това че съм с полицията и с чудовищата е нещото което ме прави добра. Той кимна, затвори бележника си и го пусна в джоба на сакото си. -Да това е което те прави добра. Той излезе без да каже нещо друго. Изпрати тримата върколаци и затвори вратата. Кевин беше висок, тъмен, мърляв и миришеше на цигари. Лорен беше чист и спретна като учител от втора степен. Тя миришеше на бял парфюм от спално бельо и мигаше срещу мен нервно. Теди, предпочитанието за име не беше мое, тежеше около триста паунда, повечето мускули. Той беше направил тъмната си коса на остри иглички, а главата му изглежда твърде малка за масивното му тяло. Мъжът изглеждаше страшен, но това не се показваше в ръкостискането на Лорен, когато силата му пропълзя по кожата ми. Показваше го като уплашен заек и аз разполагах с мощта на големия лош вълк. В срок от двадесет минути бях свободна да си тръгна. Неосъщественото трио се разпределяха на смени, така че един от тях да бъде с момчетата през цялото време. Доверявах ли се на младите върколаци да го пазят? Да защото ако те напуснеха поста си и Стивън беше убит, аз наистина щях да ги убия. Ако се опитаха и просто не бяха достатъчно силни, добре, но ако те просто се откажеха. Аз дадох на Стефан и на Натаниел защитата си. Не се шегувах. Уверих се че всеки от тях ще разбере това. Кевин каза, най-доброто. -Ако Силвия се появи, ние ще я изпратим при вас. -Настина го направете. Той поклати глава, играеше си с незапалената цигара. Аз му казах да не пуши, дори и ако това го утешава. -Дразниш я доста. Надявам се да можеш да се изчистиш от това. Усмихнах се. -Красноречиво Кевин, много красноречиво. -Красноречив или не Силвия ще ти разкъса задника ако може. Усмивката ми се разшири. Не можех да си да си помогна. -Остави на мен да се тревожа за задника си. Моята работа е да държа твоят задник извън линията, не моя. Тримата върколаци ме гледаха. Имаше нещо на лицата им, почти еднакъв израз, но не можех да го прочета. -Да бъдеш лупа е повече от борба за надмощие – каза Лорен с тънък глас. -Знам това – казах. -Наистина ли? - попита тя и имаше нещо детинско във въпроса. -Така мисля. -Ти ще ни убиеш ако не успеем – каза Кевин – но ще умреш ли за нас? Ще рискуваш ли същата цена, която молиш ние да платим? Харесвах повече Кевин, когато не е красноречив. Вгледах се в тримата непознати. Просто хора който срещнах. Щях ли да рискувам живота си за тях? Можех ли да искам те да рискуват живота си за мен и да не пожелая да им върна услугата. Гледах ги, наистина ги погледнах. Малките ръце на Лорен стискаха толкова силно портмонето, че ръцете й трепереха. Теди, който ме гледаше със спокойни, приемливи очи, но имаше предизвикателство в тях, интелигентност, която може да пропуснеш ако просто гледаш тялото му. Кевин който изглежда сякаш е на боулинг и се закрепва или в бар пие дяла си от уиски. Имаше нещо под цинизма. Беше страх. Страхът че ще ги изоставя като всички останали. Някой който ги използваше и не му пукаше за тях. Рейна беше такава, и сега Силвия. Глутницата трябваше да бъде тяхното убежище, тяхната защита, а не нещото от което те се бояха най-много. Тяхната топла електрическа енергия напълни залата, течеше от тях, танцуваше по тялото ми. Те бяха нервни, уплашени. Силните емоции казаха превръщачите да си изпускат силите. Ако можете да го осетите, го усещате. Аз го усещах от години. Този път беше различно по някакъв начин. Аз не просто усещах силата, тялото ми реагира не нея. Не само трептенето по кожата ми, изтръпващата линия, имаше нещо по дълбоко. Беше почти сексуално, но не беше от никой от тях. Беше сякаш силата е открила част от мен, галеше част от мен, която никога не съм знаела че е там. -Тяхната сила ме изпълни, докосваше нещо и аз го усетих, каквото и да бе, да се отваря, сякаш отхвърляше някакво съществуване. Приливът на енергия потече през тялото ми и излезе през кожата ми, като че ли всяка пора на тялото излъчваше линия топъл въздух. Знаех че вкусвам силата, и не беше Жан Клод. Беше Ричард. Някак усещах силата на Ричард. Чудех се дали той го усеща през целият път през държавата, изучавайки своята степен. Преди шест седмици, за да спася живота и на двама ли, оставих Жан Клод да обвърже трима ни. Те умираха и аз не можех да го допусна. Ричард беше нападнал сънищата ми от инцидента, но най-вече Жан Клод го държеше отделно защото беше прекалено болезнено. За първи път усещах силата на Ричард от тогава. За първи път бях сигурна, че връзката все още е там, все още силна. Магията беше такава. Дори да я мразиш, не можеш да я убиеш. Изведнъж имах думи, който не би трябвало да знам. -Аз съм лупа, аз съм майка на всички, аз съм вашият пазител, вашият настойник, вашият мир. Аз щя застана срещу всичките ви вреди. Вашите врагове са мой врагове. Аз ще деля кръв и плът с вас. Ние сме лъкой, ние сме глутница. Топлината рязко се прекъсна. Аз залитнах. Единствено ръката на Теди ме задържа да не падна на пода. -Добре ли си? – попита той с глас толкова дълбок и впечатляващ колкото останалата част от него. Кимнах. -Добре съм, добре съм. – Веднага щом можех отстъпих. Почувствах придръпването на Ричард от стотици километри и той ме отряза. Той тръшна вратата да се затвори, без да знае какво правя или защо. Прилив на ярост танцуваше в главата ми като безшумен вик. Той беше толкова ядосан. И двамата бяхме длъжници на Жан Клод. Аз бях неговият човешки слуга, а Ричард беше неговият вълк. Това беше болезнено интимно. -Ти не си лакей – каза Лорен. – Ти не си превръщач. Как направи това? Усмихнах се. -Професионална тайна. Истината беше, че не знаех. Щях да попитам Жан Клод довечера. Надявах се че той може да ми обясни. Той беше третият вампир повелител в дългата им история който се бе обвързвал с смъртен и превръщач в една връзка. Силно се съмнявах че не знаеше това, Жан Клод често криеше неща който искам да знам. Теди падна на колене. -Ти си лупа. – Другите двама го последваха. Те се унижаваха сами като добри, малки, покорни вълци, на Кевин не му харесваше, нито пък на мен. Но аз не бях сигурна каква е формата и какво е необходимо. Исках да са покорни, защото не исках да се бия с никого или да убия някого. Така че ги оставих да лазят по пода и да прокарват ръцете си по краката ми и да душат кожата ми като кучета. Когато медицинската сестра влезе. Всички станаха от пода. Опитах се да обясня и най-накрая спрях. Сестрата просто стоеше и ни гледаше, със страна замръзнала усмивка на лицето си. тя най накрая излезе без а прави нищо. -Ще изпратя доктор Уилсън да ги провери. – Тя кимаше с глава твърде често и твърде бързо затвори вратата зад себе си. ако тя носеше токчета, се обзаложих че щях да я чуя да тича. Беше прекалено много за някой, който не беше едно от чудовищата. 7 ГЛАВА Дундуркането на бавачките върколаци ме накара да закъснея за срещата си. когато беше време да прочета папката на Макконън вече бях закъсняла, но ако имаше пожар довечера, щеше да е неудобно да бъда неподготвена. Научих две неща от документите. Едното че всички пожари са били започнали след залез слънце, което моментално ме накара да помисля за вампири. Освен това вампирите не могат да започнат пожар. Не беше една от техните способности. Факт беше че пожара е едно от нещата от които се страхуват. О, бях видяла няколко вампира, който можеха да контролират съществуващ пламък в малка степен. Караха пламък да се запали на свещ или да изчезне, салонен трик, но огънят е елемент от чистота. Чистотата и вампирите не се смесваха. Второто нещо което научих от преписките по делото беше че не знам дали пожарите са обши или направени лично. Щях да имам нужда от книга или добър лектор. Жан Клод беше направил резервация в Демиш, много приятен ресторант. Трябваше да изтичам до вкъщи, до новият ми апартамент под наем, да се преоблека. Беше достатъчно късно, за да подредя да го срещна в ресторанта. Проблемът с капризните срещи, бе къде да си сложа оръжието. Женските рокли са истинско предизвикателство, когато трябва да криеш пистолет. Привидно трябваше да го скрия повече, но това правеше изваждането му по-трудно. Всичко с удобна форма го правеше трудно. Тази вечер бях облечена официално с ленти като спагети, с високи цепки от двете страни. Трябваше да се уверя че каишката съвпадаше черна с черното ми дантелено бельо. Познавах се достатъчно добре за да знам че по време на вечерята щях да забравя и да ми проблесна бельото. Ако тръгнех към пистолета щях да ги зашеметя. Тогава защо го носех? Отговор: Имах Фаистар закътан от вътрешната страна на ластика на корема. Ластика на корема беше еластична лента която минаваше над бельото, но под връхното облекло. Беше предназначено за да се носи едно нещо от долу под роклята. Издърпах нагоре ризата си с свободната си ръка, изваждам пистолета и ето, започвам да стрелям. Ластика за корем не работеше добре под повечето официални неща, защото имате няколко сантиметра да вдигнете плътта преди да може да стреляте. Беше по добре от нищо, но само от лошият тип е търпелив. Но с тази рокля, всичко което трябваше да направя е да бутна ръката си през прореза. Трябваше да дръпна пистолета, надолу под роклята, все още не беше бързо, но не беше зле. Ластика за корем не работеше и с елегантно униформени дрехи. Никой не печели от тежест с формата на пистолет. В действително бях намерила сутиен без презрамки който съвпадаше с черните бикини, така че щом свалих оръжието и дрехите да бъда по бельо. Обувките бяха с по-висок от колкото приемах обикновено, но това беше заради подгъва на роклята. Тъй като отказвах да я шият, беше си върха. Един от основните проблеми с тънките презрамки беше че показва всичките ми белези. Мислих да си купя малко по късо яке, но това не беше рокля за яке. Така че се завъртях. Жан Клод беше виждал белезите ми и преди и малко хора бяха достатъчно груби да гледат два пъти някой. Бях с доста добър грим, сенки за очи, спирала и червило. Червилото бе червено, много, много червено. Но имах нужда от цвят. Бледа кожа, черна къдрава коса, чисто кафяви очи. Цялата бях в контраси и силния цвят на червеното червило съвпадаше. Аз се чувствах доста хубаво до голяма степен докато не погледнах Жан Клод. Той седеше на масата чакаше ме. Можех да го видя от входа, докато двама души бяха пред мен. Нямаш нищо против. Радвах се на гледката. Косата на Жан Клод беше черна и къдрава, но той правеше нещо, за да я прави блестяща и добра, падаща покрай раменете му, накъдряща се по краищата. Лицето му изглеждаше по-деликатно от фин порцелан. Той беше прекрасен, не просто красив. Не бях сигурна какво предпазваше лицето му да не бъде женствено-някой линии на бузите му, челюстта му, нещо. Никога не можете да го объркате с нещо различно от мъжки пол. Той бе облечен в кралско синьо, цвят с който никога не го бях виждала. Късата блестяща яка, почти с метален отблясък беше обиколена с черна дантела с модел на цветя. Ризата беше с типичната яка, а ла 1600 му ризи, но тази беше богато, ярко синя, до извиващите му се къдрици изкачваше вратът му за да подчертае лицето му и изсипаните му ръкави през якето който покриваха горната половина на тънките му бели ръце. Той хвана празната чаша за вино в ръката си, прокара стъблото на чашата през пръстите си, гледайки как светлината се разлива върху кристала. Той не можеше да пие повече от глътка вино в даден момент и тъгуваше. Сервитьора ме водеше през масите към него. Той погледа нагоре и изгледа към цялото му лице редовно ми свиваше гърдите и ми беше неочаквано трудно да дишам. Синьото толкова близо до лицето му правеше очите му по-сини от колкото някога ги бях виждала, не беше цветът на небето в полунощ, но кобалтов синьо, цветът на добрият сапфир, но не бижу имаше тежестта на интелигентността и тъмното знание. Да гледам към очите му докато той ме гледа да ходя ме накара да трепна. Не от студено, не от страх. Предчувствие. С подгъва и цепките от двете страни, ходенето не беше изкусно. Трябваше по някакъв начин да я вдигна, да се отпусна, бедрата ми да се олюляват или дрехата щеше да се увие около краката ми и ръба щеше да се обвие около глезените ми. Ако се усъмних или колебаех. Щях да падна на пода и да се завъртите по гъз. След години в който не бях в състояние да нося токчета и да нося официални дрехи, Жан Клод ме научи за месеци, това което мащехата ми не можа за двадесет години. Той се изправи и аз нямах нищо против, макар че по едно време се ядосвах когато той ставаше всеки път когато друга жена идваше до масата. Първо, поумнях от тогава; второ, можех да видя останалата част от облеклото на Жан Клод. Панталоните бяха черен лен, прилепнали гладко и перфектно към тялото му, тока оформено че да знам че нямаше нищо под панталоните освен самия той. Черни ботуши се изкачваха по краката му до коленете. Ботушите бяха меки, сякаш закрепени с кожа, намачкани и pettable. Той се плъзна кум мен, а аз стоях там гледайки го как идва. Все още наполовина се страхувах от него. Страх от това колко много го искам. Бях като заек уловен от фаровете, замръзнал, докато чака смъртта да дойде. Но дали сърцата на зайците биеха по-бързо и по-бързо? Дали дъхът им идваше сякаш задушен в гърлото? Бяха ли нетърпеливо бързи в страха си или просто стояха там да умрат? Той обви ръце около мен, придърпа ме по близо. Бледите му ръце бяха приятни докато се плъзгаха по голите ми ръце. Той се беше хранил тази вечер, беше приел тяхната топлина. Но те бяха готови, дори нетърпеливи. Господаря на града никога не моли за донори. Кръвта беше единствената телесна течност която не споделях с него. Прекарах ръцете си през копринената му риза под късото яке. Исках да притисна топлото си тяло към откраднатата му топлина. Исках да прокарам ръце по грапавия лен, който контрастираше с гладкостта на коприната.Жан Клод винаги имаше нещо сексуално в дрехите си. Той целуна устните ми леко. Бяхме се научили без почти да махаме червилото. Тогава той наклони глава на една страна дишаше срещу лицето ми, надолу по вратът ми. Дъхът му беше като огнена линия по кожата ми. Той проговори с устни точно над пулсът на вратът ми. -Прекрасна си тази вечер ma petite. – Той притисна устни срещу кожата ми нежно. Оставих един трепващ дъх да излезе и се отдръпнах от него. Това беше поздрав след вампирите, да те целуват върху пулса на гърлото. Това беше като жест запазен за най-близки приятели. Показваше голямо доверие и обич. За да го откажете значи означава че сте ядосани или недоверчиви. Това все още ми изглеждаше твърде интимно пред публика, но го бях виждала да го прави и на други хора и бях виждала битката която започва с откъса. Беше стар жест който просто се връща на мога. Всъщност ставаше шикозен поздрав между артисти и други от същия бранш. По-добре от това да целуваш въздуха близо до нечие лице, предполагам Сервитьора държеше стола ми. Аз му махнах да се отдалечи. Не беше феминизъм, но ми липсваше грация. Никога не успях да сядам на стол под маса без стола да се удря в краката ми или да седна далеч от масата и накрая трябваше да се предвижвам сама. Така че по дяволите, правех го сама. Жан Клод ме гледаше докато сядам на стола, усмихнат, но без да ми предлага помощ. Най-накрая бях пречупила това в него най-малко. Той седна в стола си с грациозно падане. Беше почти превзето движение, но той беше като котка. Дори останалата част имаше потенциални мускули под кожата, физическото му присъствие беше съвсем мъжко. Мислех че използва вампирски трикове. Но беше той, просто той. Поклатих глава. -Какво не е наред ma petite? -Чувствах се доста издокарана докато не те видях. Сега се чувствам като една от грозните доведени сестри. -Знаеш че си прекрасна ma petite. Няма ли да нахраня суетата ти казвайки ти колко много? -Не мога да приема комплимента. – Посочих към него и поклатих глава отново. – Изглеждаш изумително тази вечер. Той се усмихна, наклони глава на една страна така че косата му се придвижи напред. -Благодаря ma petite. -Какво си направил с косата си? – попитах. – Изглежда страхотно – Добавих на бързо, направих го, но се надявах да не е постоянно къдрене. Обичах неговите къдрици. -Ако е така, какво ще кажеш? -Ако беше тека, ти просто трябва да го кажеш. Сега ме дразниш. -Би ли скърбяла за моите къдрици? – попита той. -Мога да ти върна услугата – казах. Той разшири очи, симулираше ужас. -Не се увенчаваш със слава ma petite, mon Dieu. – Той ми се смееше, но аз използвах това. -Не знам как можеш да го правиш в стегнатият лен – казах. Усмивката му нарасна. -И аз не знам как можеш да скриеш пистолет под толкова.тънка дреха. -Докато не прегърна никой, те никога няма да разберат. -Много вярно. Келнера дойде попита дали ще желая напитка. Поръчах вода и кола. Жан Клод отказа. Ако той можеше да си поръча нещо то това беше вино. Жан Клод придърпа стола си и седна почти до мен. Когато вечерята дойде, той се върна на мястото си, но избирането на храна беше част от нощното развлечение. Трябваха ми няколко срещи с вечеря, за да разбера какво иска Жан Клод – не, почти му беше необходимо. Аз бях човешкият слуга на Жан Клод. Носих три от неговите белези. Един от страничните ефекти на втория белег бе че той можеше да се препитава чрез мен. Така че ако предприемехме достатъчно дълго пътуване по море той нямаше да има нужда да се храни от хората на лодката. Той можеше да живее чрез мен известно време. Той можеше да вкуси храна чрез мен. За първи път от почти четиристотин години, той можеше да опита храна. Аз трябваше да ям за него, но той можеше да се радва на храната. Това беше маловажно сравнение с някой други неща, който той натрупваше от връзката, но изглежда това го радваше най-много. Той нареждаше храната с радост на дете и ме гледаше как ям, опитваше докато аз го правех. Частично се беше прегърбил като котка, ръцете притиснати към устните му, сякаш се опитваше да вземе всеки вкус. Това беше единственото нещо което го правеше сладък. Той беше красив, чувствен, но рядко сладък. Качих четири паунда от шест седмици хранене с него. Той сложи ръката си на гърба на стола ми и ние четяхме менюто заедно. Той се бе навел достатъчно близо, че косата му да докосне бузата ми. Миризмата на парфюм, о съжалявам, на одеколон галеше кожата ми. Какво като Жан Клод носеше одеколон, напоследък Брут беше голяма клечка. Преместих главата си далеч от лъскавата му коса, главно заради усещането за него толкова близко и всичките мисли които се пораждаха. Може би ако бях приела поканата му да живея с него в Цирка на прокълнатите, част от тази топлина ще се разсее. Но аз наех къща за рекордно бързо време, по средата където нямаше никакви съседи, където съседите да искат да ме изгонят, както се случи с последният ми апартамент. Мразех къщата. Не исках къща голяма за детска градина. Но аз изказах съболезнованието си на съседите също. Дантелата която беше над якето му драскаше почти голите ми рамене. Той сложи ръка на рамото ми, върховете на пръстите му си играеха по кожата ми. Краката му докосваха бедрата ми и аз разбрах че не съм чула нищо от това което казваше. Бях притеснена. Той млъкна и ме погледна, гледаше ме от сантиметри с извънземните си очи. -Обяснявам менюто ти за избор. Чу ли нещо от това? Поклатих глава. -Съжалявам. Той се засмя и смеха се носеше по кожата ми като козина, топла и се плъзгаше по тялото ми. Това беше вампирски трик, но от ниската скала и беше публичната ни любовна игра. Сами, правихме други неща. Той прошепна срещу бузата ми: -Без извинения ma petite. Знаеш че ме радва, че ме намираш за.опияняващ. Той се засмя отново и аз го отблъснах. -Отиди да си седнеш от твоята страна на масата. Бил си достатъчно време тук, за да знаеш какво искаш. Той премести стола си и го върна на мястото си. -Имам това което искам ma petite. Трябваше да погледна надолу и да не срещам очите му. Топлината се прокрадваше по вратът и лицето ми и аз не можех да я спра. -Ако имаш предвид вечерята, това е друг въпрос – каза той. -Ти си болка в задника – отвърнах. -И на толкова други места. Мислех че не мога да се изчервя повече. Грешах. -Спри. -Харесвам факта че мога да те накарам да се изчервиш. Очарователно е. Тонът на гласът му ме накара да се усмихна въпреки себе си. -Роклята не е за да бъда очарователна. Опитах се да бъда секси и изискана. -Не може ли да бъдеш очарователна както и секси и изискана. Или има правило за всичките три? -Изкусно, много изкусно – казах. Той разшири очи, опитвайки се да изглежда невинен и примирен. Той беше много неща, но невинен не беше едно от тях. -Сега, нека да започнем преговорите за вечеря – казах. -Правиш го да звучи толкова скучно. Въздъхнах. -Преди да дойдеш, мислех че храната е нещо което ядеш, за да не умреш. Никога не съм била влюбена в идеята за храна като теб. Това е почти като фетиш за теб. -Едва ли е фетиш ma petite. -Хоби тогава. Той кимна. -Може би. -Така че просто ми кажи какво ти харесва от менюто и ще го уредим. -Всичко което се налага да направиш е да го вкусиш. Не се налага да го ядеш. -Не, без повече опитване на гадости. Аз съм напълняла. Никога не надавам тегло. -Трябва да си надала четири паунда. въпреки че съм търсил усърдно тези измамни четири паунда и не можах да ги намеря. Ти поддържаш теглото си до краен избор от сто и десет паунда нали? -Да точно така. -О, ma petite, ти си гигант. Погледнах го и не беше приятелски поглед. -Никога не дразни жените за теглото им Жан Клод. Поне не американки от двадесети век. Той разпери ръце. -Най-искрените ми извинения. -Когато се извиняваш, опитай да не се усмихваш по същото време. Губи се ефектът – казах. Усмивката ми нарасна до намек за зъбите му. -Ще се опитам да запомня това в бъдеще. Сервитьорката се върна с напитките ми. -Искате ли да поръчате или имате нужда от няколко минути? Жан Клод ме погледна. -Няколко минути. Договарянето започна. Десет минути по късно имаш нужда от нова Коледа и ние знаехме какво искахме. Келнера се върна, писалката готова, надеждна. Аз бях спечелила за предястието, за това нямахме такова. Отказах салата и го оставих да има супа. Картофена супа, хей, не беше трудно. И двамата искахме пържола. -Дребно нарязана? – казах на келнера. -Как искате да ви я подготвят? -Половината добре направена, половината леко сурова. Келнерът мигна към мен. -Извинете госпожо? -Тя е нарязана на осем унции нали? -Срежете я на половина и сгответе четири унции добре и четири леко сурови. Той се намръщи към мен. -Не мисля, че можем да направим това. -При тези цени трябва да жертвате кравата на масата. Просто го направете. – Подадох му менюто. Той го взе. Все още намръщен той се обърна към Жан Клод. -А вие сър? Жан Клод му даде лека усмивка. -Няма да си поръчвам храна тази вечер. -Тогава ще желаете ли вино с вечерята си сър? Той никога не пропускаше да го натърти. -Аз не пия-вино. -Аз изкашлях колата по цялата покривка. Келнерът направи всичко, но не ми даде Хеймлиш. Жан Клод се смееше докато сълзи не потекоха от очите му. Не можете да го кажете на тази светлина, но аз знаех че сълзите са червени. Знаех че има розови петна по коктейлната салфетка, с която той беше избърсал очите си. келнерът избяга без да схване шегата. Втренчих се през масата към усмихнатия вампир, чудих се дали приемах шегата или беше просташка шега. Имаше нощи в който не знаех как се разпада гробната мръсотия Но когато той вдигна ръката се през масата към мен,а з я поех. Определено беше просташка шега. 8 ГЛАВА Десертът беше малиново-шоколадов пай. Тройна заплаха за всеки диетичен план. Честно казано предпочитах чийзкейковете. Плодове, с изключение на ягоди, о шоколад, просто добавяха вкус към чистата сметана, но Жан Клод го харесваше и десертът беше на мястото на виното, което отказвах да поръчам с вечерята. Мразех да опитвам алкохол. Така че Жан Клод трябваше да избере десерта. Освен това в ресторанта не сервираха обикновени байове. Нищо достатъчно артистично, предполагам. Изядох всичкият чийзкейк, последван от останалите шоколадови клечки в чинията и я блъснах. Бях пълна. Жан Клод беше оставил ръцете си върху покривката, опрял буза на ръката си с затворени очи, стоеше, опитваше да осети последният вкус. Той проговори, главата му си почиваше на ръката. -Трябва да ти е останала сметаната ma petite. -Пълна съм. -Това е истинска сметана. Топи се в езика и се плъзга по небцето. Поклатих глава. -Свърших. Ако яма повече ще се разболея. Той издиша дълго и седна обратно нагоре. -Има нещо в който се отчайвам от теб ma petite. Аз се усмихнах. -Странно, и аз мисля същото нещо за теб понякога. Той кимна с глава, малък жест. -Туше ma petite, туше. Погледа му премина през рамото ми и се нажежи. Усмивката не избледня от лицето му. Беше станал чист. Лицето му беше празната нечетлива маска. Знаех без да се обръщам, че някой стой зад мен, някой от когото той се страхуваше. Успях да пусна салфетката си и да се оправя с лявата ръка. С дясната ръка хванах Файстара. Когато седнах обратно, пистолета беше в ръката в скута ми. Въпреки че да стрелям в Демиш изглеждаше лоша идея. Но хей, това не беше първата лоша идея която имах. Обърнах се и видях двойка да вървят към нас през масите и кристала. Жената изглеждаше висока, докато не погледнете какво носи. Токче, четири инча. Аз щях да си счупя глезените, ако се опитах да ходя с тях. Роклята беше бяла с квадратно деколте, подчертаваше я, повече от цялото ми облекло, дори да махнеш роклята. Косата й беше бяло руса, такова бледа че съвпадение с роклята й и просто беше сякаш навита около раменете й. Косата беше прибрана на кок върху главата и блестеше със сребро и огнения кристал на диамантите, обгръщащ главата й като корона. Тя беше тебеширено бяла и въпреки многото грим, знаех че не са се хранили тази вечер. Мъжът беше човек, въпреки че имаше от онази трепереща енергия, която ме караше да искам да върна това с човешката част. Той беше в жълто-кафяво, което беше богато кафяво което само мургава кожа може да има. косата му беше буйно къдраво кафява, къса от страните му, но направена така че да пада на къдри близо до очите му. Очите му бяха чисто кафяви и гледаха Жан Клод настойчиво, радост, но беше тъмна радост. Той носеше бял ленен костюм, в комплект с копринена вратовръзка. Спряха на нашата маса, както знаех че ще направят. Цялото красиво мъжко лице беше за Жан Клод. Аз бях сякаш не бях там. Той имаше много силни черти, заради високите си скули и почти крив нос. Един инч от всяка страна на лицето му и той щеше да бъде приятен. Вместо това беше поразително, завладяващ,красив по съвсем мъжки начин. Жан Клод се изправи, ръцете му стояха от двете страна, лицето му прекрасно и празно. -Ивет, не сме се виждали от много време. Тя се усмихна прекрасно. -Много дълго време Жан Клод. Помниш ли Балтазар? – Тя докосна ръката на мъжа и той услужливо я плъзна около кръстът й. Той я целуна по бледата буза. Тогава той ме погледна за първи път. Не беше поглед, който получавам от мъж. Ако беше жена, щях, да кажа че ревнува. Английският на вампира беше перфектен. Акцентът й чисто френски. -Разбира се, че го помня – каза Жан Клод. – Времето прекарано с Балтазар винаги е запомнящо. Тогава мъжът се обърна отново към Жан Клод. -Но не достатъчно запомнящо да те задържи от нас. – Той също звучеше френски, но там беше скрит и друг език. Беше като да смесиш синьо и червено и да получиш лилаво. -Аз съм господар на собствената си територия. Това е всичко което съм мечтал, не е ли така? -Някой мечтаят за място в съвета – каза Ивет. Нейният глас все още беше леко развеселен, но лицето й беше подтиснато сега,сякаш плуваш в тъмни води, където знаеш че има акули. -Не се стремя към такива високи цели – каза Жан Клод. -Наистина ли? -Наистина. Тя се усмихна, но очите й все още бяха дистанцирани и празни. -Ще видим. -Няма нищо за гледане Ивет. Аз ще се задържа там където съм. -Ако е така , няма защо да се страхувате от нас. -Ние няма от какво да се страхуваме така или иначе – казах. Усмихнах се когато го казах. И двамата ме погледнаха сякаш бях куче, което е направило нещо интересно. Наистина аз започвах да не ги харесвам. -Ивет и Балтазар са пратеници на съвета ma petite. -Браво на тях – казах. -Тя не изглежда много впечатлена от нас – каза Ивет. Тя обърна наполовина лицето си към мен. Очите й бяха сиво-зелени, с мънички танцуващи кехлибарени петънца. Усещах как се опитва да ме завладее с тези очи, но не проработи. Силата й се вдигна и накара кожата ми да изтръпне, но не можеше да ме плени с очите си. тя беше силна, н не беше вампир повелител. Усещах възрастта й като болка в черепа й. Хиляда години най-малко. С последният толкова стар вампир, с когото се бях срещнала не се спогодихме добре. Николаос беше господар на града, а Ивет никога нямаше да бъде. Ако вампир не достигнеше статус повелител за хиляда години, той или тя, никога нямаше да го постигнат. Ивет нямаше да го достигне. Вгледах се в очите й, оставих силата й да премине през кожата ми, не бях впечатлена. Тя се намръщи. -Впечатляващо. -Благодаря – казах. Балтазар пристъпи около нея и застана на едно коляно пред мен. Той сложи едната си ръка на гърба на стола ми и се наведе към мен. Ако Ивет не беше повелител, тогава той не беше неин човешки слуга. Единствено вампир повелител може да направи човешки слуга. Което означаваше, че принадлежи на някой друг. Някой, когото не бях срещнала още. Защо имах чувството, че ще го срещна скоро? -Моят господар е член на съвета – каза Балтазар. – Нямаш си и на идея какви сили владее той. -Питай дали ме е грижа. Гняв изгори лицето ми, потъмни очите му, накара го да стисне по здраво стола ми. Той постави ръката си точно над коляното ми и започна да стиска. Играех си достатъчно с чудовища, за да знам че това бе свръхестествена сила. Пръстите му се забиха в плътта ми и аз знаех че той можеше да ме стиска докато мускула не се пукне и той не извади костите ми във въздуха. Хванах копринената му вратовръзка и го дръпнах към себе си бутнах дулото на Фаистара под вратът му. Гледах как изненадата прекосява лицето му от няколко инча. -Обзалагам се че мога да направя дупка в гърдите ти, преди да можеш да ми смажеш крака. -Не би посмяла. -Защо не? – попитах. Едно докосване от страх премина през очите му. -Аз съм човешки слуга на член на съвета. -Не съм впечатлена – казах. – Опитай с вариант номер две. Той се намръщи към мен. -Не разбирам. -Дай и по добра причина да не те убие – каза Жан Клод. -Ако ме застреляш тук пред свидетели, ще отидеш в затвора. Въздъхнах. -Това е така . – Дръпнах го достатъчно близо, че лицата ни да се докосват. – Махни си ръката от коляното ми, бавно и няма да дръпна спусъка. Продължи да ме нараняваш и ще опитам късмета си с полицията. Той ме гледаше. -Ти ще го направиш, наистина ще го направиш. -Аз не блъфирам Балтазар. Запази това за бъдеща справка и може да не се наложи да те убивам. Ръката му се отпусна, след това бавно се отдалечи от мен. Оставих го да се отдръпне, вратовръзката се плъзгаше през ръката ми като корда за риболов. Аз се облегнах на стола си. пистолетът не излезе и за мин над покривката. Ние бяхме предпазливи. Келнера дойде така или иначе. -Има ли проблем? -Няма проблем – казах. -Моля донесете сметката – каза Жан Клод. -Веднага – каза келнера. Той изглеждаше малко нервен докато Балтазар се изправяше. Балтазар заглади бръчките по ленения си панталон, но те бяха единствено толкова много при лена. Наистина той не е за цял да се коленичи. -Ти спечели първият рунд Жан Клод. Бъди внимателен и не го превръщай в пирова победа – каза Ивет. Тя и Балтазар напуснаха без да си взимат маса. Предполагам че не бяха гладни. -Какво става? – попитах. Жан Клод седна обратно долу. -Ивет е мазник на съвета. Балтазар е човешкия слуга на един от най-могъщите членове на съвета. -Защо са тук? -Вярвам че е заради господин Оливър. Г-н Оливър беше най-стария вампир който бях срещала. Не бях чувала дори намек за толкова стар. Той беше на милион години, не се шегувам, милион години, плюс или минус. За всички онези с глава в праисторията, да той не беше Хомо Сапиенс. Хомо Еректус който можеше да се разхожда на през деня, въпреки че никога не го бях видяла да преминава през дневна светлина. Той бе единствения вампир който ме беше направил на глупачка, дори за няколко минути мислих, че е човек, каква приятна ирония, защото той не беше човек изобщо. Той имаше план да посече Жан Клод, да поеме вампирите в района и да ги принуди да изколят хората. Оливър мислеше че клането, щеше да принуди властта да направи вампирите отново незаконни. Той смяташе че вампирите щяха да се разпространят много бързо с законни права и ще завземат човешката раса. Аз един вид бях съгласна с него. Планът му можеше да проработи, ако не го бях убила. Как бях успяла да го убия беше дълга история, която завърши с това че бях в кома. Седмица в безсъзнание и толкова близо до смъртта, че лекарите не знаят как съм оцеляла. Разбира се те не бяха наясно с това защо съм в кома и как съм излязла от нея и никой не чувстваше че трябва да им обяснява за вампирски белези и вампири който бяха Хомо Еректус. Погледнах Жан Клод. -Лудият кучи син който се пита да те убие миналия Хелоуин? -Да. -Какво за него? -Той беше член на съвета. Почти се засмях. -Няма начин. Той беше стар, по стар от греха, но той не беше толкова могъщ. -Казах ти, че той се съгласи да ограничи силите си. Не знам кой и какво е бил в началото, но той е известен член на съвета на Earthmover. -Моля? -Той може да накара земята да се тресе чрез силата си. -Няма начин – казах. -Има начин ma petite. Той не се съгласи да разтресе земята и да погълне града, защото щеше да бъда обвинено земетресението. Кой искаше кръвопускане, за да може да бъдат обвинени вампирите. Помниш ли плана му, как щеше да накара вампирите отново да са извън закона. Земетресението не би довело до това. Кървавата баня би. Никой, дори и ти не вярваш че вампир може да предизвика земетресение. -Дяволски си прав, не го правя. – Гледах внимателното му лице. – Ти си сериозен. -Ужасно сериозен ma petite. Беше твърде много, за да бъде прието всичко на веднъж. В случай на съмнение игнорирай ужасното неразбиране. -Ние сме убили член на съвета, и какво? Той поклати глава. -Няма страх в теб ma petite. Разбираш ли в каква опасност сме всички? -Не и какво имаш предвид с:” всички ние сме в опасност”? кой е в опасност освен нас? -Всички наши хора – каза той. -Дефинирай всички. -Всички вампири който съветът счита че са наши. -Лару? Той въздъхна. -Може би. -Трябва ли да му се обадя? Да го предупредя? Колко е в опасност? -Не съм сигурен. Никой не е убивал член на съвета и не е заемал неговото място. -Аз го убих, не ти. -Ти си мой човешки слуга. Съвета вижда всичко, което правиш като разрешение на действията ми. Вгледах се в него. -Искаш да кажеш че когото съм убила, си го убил ти? Той кимна. -Аз не бях твой слуга когато убих Оливър. -Ще запазя тази малка част за себе си. -Защо? -Те не могат да ме убият ma petite, но вампирски ловец който убие член на съвета ще бъде екзекутиран. Няма да бъде проверено, няма да се колебаят. -И какво като сега съм твой човешки слуга? -Това може да те спаси. Един от най-старите ни закони е да не унищожаваме слугите на другите. -Така че те не могат да ме убият защото съм твой слуга. -Но те могат да те наранят ma petite. Могат да те наранят толкова много че може да искаш смъртта. -Искаш да кажеш да ме измъчват? -Не в традиционния смисъл на думата. Но те са майстори в това да намерят това което те ужасява и да го използват срещу теб. Те ще използват желанията ти срещу теб и ще ги усучат под форма каквато те изберат. -Аз срещнах вампир повелител, който може да вижда чувствата в сърцето ти и да ги използва срещу теб. -Всичко което си виждала досега от нас ma petite е като далечен сън. Съветът е реалността. Те са кошмара с когото всички сме обвързани. Нещото което ни кара да се страхуваме. -Ивет и Балтазар не ми изглеждаха страшни. Той ме гледаше. Нямаше изражение на лицето му. Беше маската, гладка приятна и скрита. -Ако не те плашат ma petite, това е защото не ги познаваш. Ивет е мазника на съвета, защото те са достатъчно могъщи за да я накарат да води жертви. -Жертви? Не говориш за човешка плячка, нали? -Може да е човек. Но Ивет се смята за извратена дори от другите вампири. -Не бях сигурна че искам да знам, но. . . -Извратена по какъв начин? Той въздъхна и погледна надолу към ръцете си. те стояха много неподвижни все още на масата. Сякаш той беше дръпнат далеч от мен. Можех да видя как стените щракват обратно на мястото си. той сам се възобнови към Жан Клод, господаря на града. Това беше шок да разбера че е имало промяна. Беше толкова постепенно че не бях осъзнала, че с мен, на нашите срещи, той беше различен. Не знаех дали той е по-себе си или по малко от това което искаше да бъде, но той беше повече от”отпуснат”, по-малко внимателен. Гледах го как си слага публичното лице докато седях срещу него почти депресирана. -Ивет обича мъртвите. Аз му се намръщих. -Но тя е вампир. Това е излишно. Той ме погледна и не беше приятелски поглед. -Няма да стоя тук и да го обсъждам с теб ma petite. Ти споделяш леглото ми. Ако бях зомби нямаше да ме докоснеш. -Това е истина. – Отне ми няколко секунди да разбера какво беше казал. – Ти да ми казваш че Ивет обича да прави секс със зомбита, истински гниещи трупове? -Между другото, да. -Не можех да задържа отвращението далеч от лицето си. -Господи това е. . . – Думите не стигаха. След това намериш една дума. – Тя е некрофил. -Тя ще използва мъртво тяло ако няма друго на разположение, но истинската й радост са изгнилите вдигнати трупове. Тя ще намери таланта ти за много привлекателен ma petite. Ти можеш да й доведеш безкраен поток от партньори. -Аз не бих вдигнала мъртъв за забавление. -Не и първоначално – каза той. -Не, не и при всякакви обстоятелства. -Съвета е начина за намиране на обстоятелства, който могат да те принудят да направиш почти всичко. Гледах лицето му и си пожелах да мога да го прочета. Но разбирах. Той вече се криеше от тях. -Колко дълбока е дупката в която сме? -Достатъчно дълбока, че да погребе всички ни, ако съветът пожелае. -Може би не трябваше да вадя пистолета – казах. -Може би не. Сметката дойде. Ние платихме. Тръгнахме. Направих спирка през женската тоалетна по пътя за навън и извадих пистолета. Жан Клод взе ключовете ми за колата, така че не трябваше да се справям с нищо освен с пистолета. Беше късо разстоянието от вратата да тоалетната. Черен пистолет срещу черна рокля. Или никой не забеляза никой не искаше да го отбележи. Какво друго беше ново? 9 ГЛАВА Паркинга беше почти тъмен освен басейна от светлина, който озаряваше лъскавите коли. Ягуар, Волво и Мерцедес бяха доминиращия вид на паркинга. Видях Джипа ми в далечния край на линията. Загубих погледа си към него, докато ходихме между колите. Жан Клод държеше ключовете за колата ми обвити в ръката си, така че докато се движеше не дрънкаха. Не се държахме за ръце или нещо друго сега. Аз държах Файстара с двете си ръце, насочен към земята, но готов. Сканирах паркинга очите ми се мятаха напред назад. Не можех да се сдържа. Полицай щеше да разбере какво правя от няколко метра. Претърсвах за опасност, търсех цел. -Почувствах се глупава и нервна. Космите по голите ми рамене се опитваха да пропълзят към гръбначният ми стълб. Беше глупаво, но щях да се чувствам по добре в тениска и джинси. По-сигурна. -Не мисля, че те са тук – казах тихо. -Сигурен съм че си права ma petite. Ивет и Балтазар направиха своето представление и изтичаха обратно при господарите си. Погледнах го преди да върна обратно вниманието си на паркинга. -Тогава защо съм в борбен режим? -Защото съветът пътува с антураж. Ние не сме видели последното от тях тази вечер ma petite. Това мога да ти обещая. -Страхотно. Вървяхме между последните автомобили между нас и джипа. Имаше мъж облегнат на джипа. Фаистара просто внезапно отскочи към него. Без да мисля, параноично, извинете повишено внимание. Жан Клод замръзна до мен. Старите вампири могат да изглеждат просто спрели, спрели да дишат, спрели да се движат, спрели всичко. Като че ако не ги гледаш, те могат просто да изчезнат. Мъжът облегнал гърба си на джипа ми, беше в профил. Той беше по средата да си запали цигара. Можехте да си помислите, че той не ни вижда, но аз заех по-добре. Бях насочила пистолета към него. Той знаеше, че ние сме там. Линията светлина показваше един почти най-съвършения профил, който някога бях виждала. Косата му блестеше в златна светлина, покриваше раменете му, плътни вълни се оформяха от лицето му. Той хвърли предмета на тротоара с едно практикувано движение на ръката. Взе цигарата от устата си и вдигна лице към небето. Уличната светлина си играеше по лицето му и златните му коси. Той издуха три съвършени пръстена от устата си и се засмя. Смехът му се гънеше грубо по гръбначният ми стълб, сякаш той ме е докоснал. Накара ме да трепна и се чудех как по дяволите съм си помислила, че той е човек. -Ашър – каза Жан Клод. Тази една дума беше казана лишена от емоции, празна от значение. Но това беше всичко което можех да видя на лицето на Жан Клод. Знаех кой е Ашър, но само репутацията му. Ашър и човешкият му слуга Джулиана са пътували през цяла Европа за няколко десетилетия. Те са били тройка, най-близкото нещо до семейство, което Жан Клод е имал от както е станал вампир. Ашър и Джулиана са били пленени от църквата. Четете ловци на вещици. Ашър се обърна и показа десният си профил. Уличната светлина, която галеше съвършената му лява страна, сега изглеждаше груба. Дясната му страна изглеждаше като разтопен восък от свещ. Изгорели белези, киселина, белези от свята вода. Вампирите не можеха да излекуват нанесени щети от свети предмети. Свещениците са имали теория че могат да изгорят дявола от Ашър като го къпят с светена вода в даден момент. Продължих да се целя в него, твърдо, без колебание. Бях видяла по-лоши, съвсем скоро. Бях видяла вампир, чието лице беше изгнило на половина. Окото от изгнилата страна беше голо в гнездото. Сравнение с това Ашър беше GQ покрито момче. Това, което правеше белезите някак си по лоши, бе че останалата част от него беше съвършена. Правеше го по някакъв начин по-лошо, по-неприлично. Оставяше очите му чисти, по средата на лицето беше носът му, пълните устни седяха в морето от белези. Жан Клод го беше спасил преди фанатиците да го убият, но Джулиана е била опожарена като вещица. Ашър никога не е простил на Жан Клод за смъртта на жената, която и двамата са обичали. В действителност, бях чула, че той иска смъртта ми. Той искаше да убие човешкият слуга на Жан Клод за отмъщение. Съветът ме беше отказал до сега. -Отдръпни се от джипа бавно – казах. -Би ли ме застреляла докато се облягам на колата ти? – Звучеше развеселен, приятен. Тонът на гласа му, начина по който избираше думите си, ми напомняше на Жан Клод, когато се срещнахме за първи път. Ашър се изправи като използваше само тялото си. Той издуха пръстен от дим към мен и се засмя отново. Звукът на смехът му премина по кожата ми, като докосване на козина, меко с чувство - о, толкова срито - смърт. Беше смехът на Жан Клод и това беше дяволски изнервящо. Жан Клод си пое дълбоко и бавно дъх, и излезе напред. Той не блокираше линията на погледа ми и не ми каза да сваля пистолета. -Защо си тук Ашър? – Неговият глас беше нещо което рядко чувах, съжаление. -Дали тя ще ме застреля? -Попитай я сам,. Аз не съм този който държи пистолета. -Значи това е вярно. Ти не контролираш собствения си човешки слуга. -Най добите човешки слуги са тези, който идват доброволно при теб. Ти ме научи на това Ашър, ти и Джулиана. Ашър хвърли цигарата на земята. Направи две бързи крачки напред. -Недей – казах. Ръцете му бяха свити в юмруци от двете му страни. Гневът му се покачи по кожата ми като нещо близо до мълния. -Никога, никога не казвай името й отново. Ти не заслужаваш да произнасяш името й. Жан Клод се поклони леко. -Както желаеш. Сега, какво искаш Ашър? Търпението на Анита ще свърши скоро. Ашър ме погледна. Той ме изгледа от глава до пети, но нямаше нищо сексуално в това, въпреки че то беше там. Беше сякаш ме оглеждаше, сякаш бях кола която си мислеше да купи. Очите му бяха страна сянка от свело синьо. -Наистина ли би ме застреляла? – Той обърна главата си така че да не мога да виждам белезите. Той знаеше точно от къде падат сенките. Той ми даде усмивка която трябваше да ме разтопи до чорапите. Не проработи. -Отрежи чара си и ми дай причина да не те убия. Той обърна косата си, така че кичури златна коса да се разпилеят над дясната страна на лицето му. Ако нощното ми зрение беше по-лошо, той можеше да скрие белезите. -Съветът изпраща поканата си до Жан Клод - господаря на Сейнт Луис и човешкият му слуга Анита Блейк. Те искат присъствието ви тази вечер. -Можеш да свалиш пистолета ma petite. В безопасност сме преди разглеждането от съвета. -Да бе – казах. – Последно бях чула че Ашър е искал да ме убие. -Съветът отказа искането му – каза Жан Клод. – Човешките ни слуги са прекалено ценни за нас за да се съгласят. -Много вярно – каза Ашър. Двамата вампира се гледаха един друг. Очаквах от тях да изпробват вампирските си сили един върху друг, но те не го направиха. Те просто стояха и се гледаха един друг. Лицата им бяха някак далечни, но ако те бяха хора, а не чудовища, щях да им кажа да се прегърнат и да се приемат. Можете да почувствате болката във въздуха. Разбрах нещо, което не бях преди. Някога те са се обичали. Само любовта може да обърне тази горчилка. Джулиана е била тяхната връзка, те не просто са я обичали. Беше време да прибера пистолета, но беше дразнещо, защото трябваше да показвам плът на паркинга. Бях готова да инвестирам в по-изискан костюм с панталони. Роклите просто са смущаващи при криенето на оръжия. Нямаше никой друг освен нас тримата на паркинга. Обърнах гръб и на двамата и повдигнах роклята достатъчно, за да прибера пистолета. -Моля те не се стеснявай от моята компания – каза Ашър. Загладих роклята на мястото преди да се обърна. -Не се лъскай. Той се усмихна и изражението на лицето му беше развеселено, снизходително, но имаше и нещо друго. Това „нещо” ме притесняваше. -Скромно. Къде е било целомъдрието ти преди нашият елегантен Жан Клод да те намери? -Това е достатъчно Ашър – каза Жан Клод. -Тя е била девствена преди теб? Той го изрече като въпрос, след което отметна глава назад и се засмя. Той се смееше докато не трябваше да се облегне на джипа, за да се задържи. – Ти си прекъснал девствеността й. Това просто е прекалено перфектно. -Аз не бях девствена, но и така да беше, по дяволите не е твоя работа. Смехът спря толкова внезапно колкото беше започнал. Той се плъзна надолу да седне на тъмният тротоар. Той гледаше към мен през завеса от златна коса. Очите му изглеждаха страни и бледи. -Не девствеността, а чистотата. -Имах достатъчно игрички за една нощ – казах. -Игрите са само началото – казах. -Какво трябва да значи това? – попитах. -Това означава ma petite, че съветът ни очаква. Те ще разполагат с много игри за нас, да играем, нито една от тях няма да бъде приятна. Ашър се изправи сякаш беше дръпнат от конец. Той се изправи. Оправи черното си палто на мястото му. Беше горещо за дълго палто. Не че непременно трябва да го е грижа, но беше странно. Вампирите обикновено се опитват да се слеят по-добре от това. Накара ме да се чудя какво има под палтото. Можеш да скриеш доста голям пистолет в палто дълго до глезените. Никога не съм срещала вампир, носещ пистолет, но винаги има първи път. Жан Клод и аз бяхме в безопасност докато стигнем до съвета, но това не означава че Ашър може да извади пистолет след това и да ни издуха. Беше нехайно да прибера моят пистолет, без да проверя Ашър първо. Въздъхнах. -Какво не е наред ma petite.? Ашър беше вампир. Колко по-опасен би бил с пистолет? Но не можех а го направя. -Нека тествам разбирането си. Ашър ще се вози в колата с нас на срещата? -Трябва да ви давам насоки – каза Ашър. -Тогава се облегни на джипа. Той ми се намръщи по един развеселен, снизходителен начин. -Моля? -Не ме интересува дори ако идва второто пришествие на Антихриста, не можеш да седиш зад мен в собствената ми кола, докато не съм сигурна дали не носиш оръжие. -Ma petite той е вампир. Ако той седне зад теб в колата, той е достатъчно близо за да те убие без пистолет. Поклатих глава. -Прав си. знам че си прав, не е въпрос на логика Жан Клод. Въпросът е че аз просто не мога да го пусна в колата зад мен, докато не знам какво има под палтото. Просто не мога. – Беше истина. Параноично, но все още истина. Жан Клод ме познаваше много добре, за това не спори. -Много добре ma petite. Ашър бъди така любезен да застанеш с лице към джипа. Ашър се усмихна блестящо на двама ни, показваше зъби. -Искаш да ме претърсиш до долу. Мога да те разкъсам на парчета с голи ръце, продължаваш ли да се притесняваш че имам пистолет? – Той се засмя, ниско, боцкащ по кожата звук. – Това е много сладко. Сладка? Аз? -Просто го направи, моля. Той се обърна с лице към джипа, все още се смееше тихо. -Ръцете на капака, разкрачи се. – Извадих оръжието още веднъж. Може би трябваше да го нося на верига около вратът си. натиснах дулото в гръбначният му стълб. Почувствах го да се стяга под ръцете ми. -Ти си сериозна за това. -Абсолютно – казах – Разкрачи краката. Той се разкрачи, но не беше достатъчно. Ритнах краката му да се отдалечат един от друг, докато го балансирах в центъра започнах да го претърсвам с една ръка. -Господстваща, много господстваща. Тя обича ли да е отгоре? Игнорирах го. По изненадващо беше, че Жан Клод го направи. -По-бавно, по-бавно. Жан Клод не те ли е научил да не бързаш? – Той провлачи дъха си в подходящият момент. – Ооо, че е хубаво. Да това беше неудобно, но аз го претърсих от горе до долу. Нямаше нищо което да се намери. Но се чувствах по-добре. Отстъпих назад докато не бях на мястото и си вдигнах пистолета нагоре. Той погледна над рамото си. -Бикините ти съвпадат ли със сутиена? Поклатих глава. -Можеш да се изправиш вече. Той остана на колата. -Не трябва ли да ме съблечеш за да ме претърсиш? -В мечтите ти – казах. Той се изправи, изглади палтото обратно на мястото си. -Нямаш идея за какво мечтая Анита. – Не можех да прочета изражението на лицето му, но изглежда бе достатъчно. Не исках да знам какво вижда Ашър когато затвори очи през дневната си почивка. -Тръгваме ли? – каза Жан Клод. -Толкова ли си нетърпелив да изхвърлиш живота си? – попита Ашър. Гневът се върна втурвайки се през подигравателното му лице. -Съветът няма да ме убие тази вечер – каза Жан Клод. -Толкова ли си сигурен? -Собственият им закон забранява борбите между нас в САЩ, докато закона отпадне или бъде приет във Вашингтон. Съветът иска от нас да останем от страната на закона. Ако те преминат собствените си правила, никой друг няма да им се подчинява. Ашър обърна цялото си лице под светлината. -Има много по-лоши неща от смъртта Жан Клод. Жан Клод въздъхна. -Не съм те изоставил Ашър. Какво мога да кажа за да те убедя, че е истина? Ти можеше да усетиш истината в думите ми. Аз дойдох при вас веднага след като разбрах. -Имаше век за да се убедиш в това, което искаш да бъде истина Жан Клод. Липсата на истина не се проявява така . -Така да бъде Ашър. Но аз щях да унищожа, което ти мислеше че трябва. Бих я върнал обратно ако можех. Ашър вдигна глава към главата си сякаш можеше да изкара мислите си. -Не, не, не! Ти я уби. Ти я остави да умре. Устави я да изгори до смърт. Аз чувствах докато умира Жан Клод. Аз бях нейният господар. Тя толкова се страхуваше. Последното нещо за което си мислеше е, че ще дойдеш да я спасиш. Аз бях нейният господар, знам че последната й дума беше твоето име. Жан Клод обърна гръб на Ашър. Другият вампир скъси дистанцията с две бързи стъпки. Той грабна ръката на Жан Клод и го обърна към светлината. Уличните лампи показваха сълзите върху лицето на Жан Клод. Той плачеше за жена, която е умряла преди двеста години. Това беше дълго време за сълзи. -Никога не си ми казвал това преди – каза Жан Клод тихо. Ашър го блъсна достатъчно силно, че той да се спъне. -Запази сълзите си Жан Клод. Ще ти трябват за теб и за нея. Те ми обещаха отмъщение. Жан Клод докосна с опакото на ръката си сълзите си. -Ти не можеш да я убиеш. Те няма да ти позволят. Ашър се усмихна и беше много неприятно. -Аз не искам животът й Жан Клод. Аз искам болката ти. – Той ходеше около мен, обикаляше като акула. Мърдах се с него и знаех че той е прекалено близо. Ако той ми се нахвърлеше, никога няма да мога да извадя пистолета си на време. -Ти най-накрая ми даде това, с което мога да те нараня Жан Клод. Ти обикна някого най-накрая. Любовта никога не те освобождава Жан Клод. Това е най-скъпата емоция, която имаме и аз ще гледам как болката те изпълва. – Той стоеше пред Жан Клод, ръцете му свити в юмруци от двете страни. Той трепереше от усилието да не го направи. Жан Клод спя да плаче, но не бях сигурна че ще отвърне на удара. В този момент разбрах, че той не искаше да наранява Ашър. Вината е много великолепно нещо. Проблемът беше че Ашър искаше да го нарани. Пристъпих между тях. Една стъпка напред. Ашър трябваше да направи крачка назад или щяхме да се докоснем. Той отстъпи, погледна към мен сякаш току-що се бях появила. Той ме беше забравил за секунда. -Любовта не е най-скъпата емоция Ашър – казах. Направих една стъпка напред и той отстъпи още веднъж. – Омразата е. Защото омразата ще те изяде отвътре, ще те унищожи много преди да умреш. -Много философско – отвърна той. -Философията е страхотна – казах. – Но запомни това: никога не ни заплашвай отново. Защото ако го направиш, ще те убия. Защото не ми пука колко са те изтезавали в миналото. Сега, не трябва ли да тръгваме? Ашър ме гледаше в продължение на няколко сърдечни удара. -С всички средства. Не мога да дочакам да те запозная със съвета. Той искаше да е зловещ, но не беше. Не исках да отивам и да срещна плашилото на вампирите, но ние отивахме. Едно нещо бях научила за вампирите повелители. Можеш да избягаш, но никога достатъчно далеч. Можете дори да се скриете, но не завинаги. В крайна сметка те щяха да ви хванат. И вампирите повелители не обичат да ги карат да чакат. 10 ГЛАВА Карах. Ашър ме насочваше. Той също висеше на облегалката на седалката. Не го помолих да си сложи колана за безопасност. Жан Клод седеше на седалката на пътника до мен, тих, не гледаше нито мен нито Ашър. -Нещо не е наред – каза Жан Клод. Погледнах го. -Искаш да кажеш освен идването на съвета в града? Той поклати глава. -Не можеш ли да го почувстваш? -Не чувствам нищо. -Това е проблема. – Той се обърна колкото му позволяваше колана и срещна очите на Ашър. – Какво се случва с моите хора? Ашър седеше така че лицето му се показваше перфектно в огледалото за обратно виждане, сякаш искаше да го виждам. Той се усмихна. цялото му лице се развълнува когато се усмихна. мускулите се движеха под белезите му. Всичко изглеждаше да работи освен белезите. Изражението на лицето му беше спретнато, самодоволно. Вида на котка която измъчва мишка. -Аз не знам какво се случва с тях, но ти трябва. Ти, в края на краищата, си господар на града. -Какво става Жан Клод? Какво друго не е наред? – попитах. -Аз трябва да мога да чувствам хората си ma petite. Ако се концентрирам, те са като шум на фон. Мога да чувствам приливите и отливите им. Когато ги принуждават кога да усетя болката им, страхът им. Сега се концентрирам и сега съм като в празна стая. -Господарят на Балтазар ти пречи да чуеш виковете на вампирите си – каза Ашър. Ръката на Жан Клод се придвижи с размазваща скорост, която беше почти магическа. Той хвана палтото на Ашър, задържайки го в задушаваш пръстен. -Не съм направил нищо грешно. Те нямат право да нараняват хората ми. Ашър не се опита да се измъкне. Той просто го гледаше. -Има празно място в съвета за първи път от четири хиляди години. Всеки, който изпразни мястото - сяда. Това е закона за наследяване. Жан Клод освободи бавно Ашър. -Не го искам. -Тогава не трябваше да убиваш Earthmover. -Той щеше да ни убие – казах. -Привилегията на съвета – каза Ашър. -Това е нелепо – казах. – Казваш, че само защото не сме се извърнали и умрели, ще бъдем убити сега, така ли? -Никой не е дошъл тук с плана да убие някой – каза Ашър. – Повярвай ми това беше моя глас, но аз бях малцинство. Съветът просто иска да се увери, че Жан Клод не се опитва да създаде свой малък съвет. Жан Клод и аз го погледнахме. Трябваше да върна вниманието си обратно на пътя, преди да спра да се чудя. -Ти издаваш тайни Ашър – каза Жан Клод. -Някой не са щастливи от настоящият съвет. Някой казват че е старомоден. -Хората казват че е такъв от четиристотин години – каза Жан Клод. -Да, но досега е нямало алтернатива. Някой казват че отказваш мястото в съвета защото имаш нови закони. -Знаеш защо не го приемам. Ашър се засмя, ниско въртеливо движение по кожата ми. -Какво имаш предвид Жан Клод. -Аз не съм достатъчно силен за да задържа мястото в съвета. Първият претендент ще ме убие, за да вземе мястото ми в съвета. Аз ще бъда прикритие. -И все пак ти уби член на съвета. Как успя Жан Клод? – Той се облегна на гърба на седалката ми. Можех да го усетя. Той хвана кичур от косата ми и аз дръпнах косата си веднага. -Къде отиваме? Ти би трябвало да дадеш напътствие – казах. -Не се нуждаем от насоки – каза Жан Клод. – Те са в цирка. -Какво? – погледнах го и единственото нещо, което задържа Джипа да не се удари някъде беше чист късмет. -Какво каза? -Не разбра ли вече? Traveler - господаря на Балтазар, блокира правомощията ми над моите вампири, държи ги да не могат да стигнат до мен. -Вълците ти. Трябва да може да усетиш вълците си. извикай животните си – казах. Жан Клод се обърна към Ашър. -Само един вампир може да задържи вълците ми да не чуят повикването ми. Господаря на животните. Ашър опря брадичка на гърба на седалката ми. Чувствах дъха му. -Махни се от седалката ми – казах. -Той вдигна главата си но не се отдръпна назад. -Те трябва да ме мислят за много могъщ, че да изпратят двама от членовете на съвета – каза Жан Клод. Ашър издаде тежък звук. -Само ти Жан Клод може да си достатъчно арогантен за да повярваш, че двама от членовете на съвета са дошли просто заради теб. -Ако не е за да си научат урока, тогава защо са тук? – попита Жан Клод. -Тъмната ни кралица искаше да знае колко легално работят вампирите в САЩ. Трябваше да минем от Бостън до Ню Орлиънс до Сан Франсиско. Тя избра градовете който да посетим и в какъв ред. Тъмната ни кралица остави Сейнт Луис и теб последни. -Защо ще прави това? – попита Жан Клод. -Кралицата на вампирите може да прави всичко, което й харесва – отвърна Ашър. – Тя казва да отидем в Бостън - ние отиваме. -Ако тя каже да излезеш на слънчева светлина, ще го направиш ли? – попитах. Той беше толкова близо че ми бе достатъчно да си обърна главата, не се нуждаех от огледало. -Лицето му беше спокойно и красиво, празно. -Може би – отвърна той. Обърнах се назад към пътят. -Ти си луд, вие всички сте луди. -Близо до истината – каза Ашър. Той подуши косата ми. -Престани. -Миришеш на сила Анита Блейк. Миришеш на смърт. – Той проследи с пръсти вратът ми. Отклоних, целенасочено джипа, изпращайки го да се плъзне обратно на седалката. -Не не докосвай. -В съвета решихме че сме те открили като ново допълнение с власт. Изпълнена с новите си възможност, все още можеш да изглеждаш по същият начин. Но тя е различна. Тя е нова. И там е върколака. Да - Улфика Ричард Зийман. Можеш да се свързваш с него толкова добре. Ашър се дръпна назад към седалката си, не беше толкова близо до мен. -Твоят слуга е този който има сила. Не ти. -Падма без животните си ли е? – попита Жан Клод. -Много вярно, мисля че не можеш да го кажеш пред него. – той се облегна на гърба на седалката ми отново, без да ме докосва този път. – Така че трябва да призная, слугата ти е дал силата да убиеш член от съвета. -Моят човешки слуга у моят вълк са разширяване на силата ми. Техните ръце са мои ръце; техните дела мои дела. Това е закон на съвета. Така че какво от това, че силата ми идва от тях? -Цитираш закон на съвета Жан Клод. Изглеждаш по предпазлив от последният път, в който се срещнахме. -Предпазливостта ми служи добре Ашър. -Но забавляваш ли си? Това беше странен въпрос идващ от някой който се предполага че мрази Жан Клод. -Понякога,а ти? Как са нещата при теб Ашър? Все още ли обслужваш съвета или си дошъл с мисията да ме измъчваш? -Да, и на двата въпроса. -Защо не се освободи от съвета? -Много се стремят да им служат – каза Ашър. -Ти не. -Може би моите отмъстителни стремежи са ме променили. Жан Клод сложи ръка върху ръката на Ашър. -Ma petite е права. Омразата е студен огън, той не дава топлина. Ашър се дръпна назад, плъзна се назад, колкото седалката му позволи. Погледнах го в огледалото си за задно виждане. Той беше сгушен в тъмното, прегръщаше се. -Когато видя плачът ти, за любимият ти човек, аз ще имам цялата топлина от която се нуждая. -Скоро ще бъдем в цирка – казах. – Какъв е плана? -Не съм сигурен че има план. Трябва да освободим всички, които са в плен. Така че да бъде само това което ние двамата сами можем да направим. -Ще се опитаме ли да си вземем цирка обратно или какво? Ашър се засмя. -Тя сериозна ли е? -Винаги – каза Жан Клод. -Добре. Какво се предполага да направим? -Да оцелеете ако можете – каза Ашър. -Млъкни – казах. – Това е, от което се нуждая да знам Жан Клод. Отиваме да ритаме задници или да се унижаваме? -Искаш ли да се унижаваш ma petite? -Там са Уили и Джейсън, и кой знае още колко други. Така че да ако ще ги запази в безопасност, ще се унижа малко. -Не мисля че ще си много добра в това – каза Жан Клод. -Аз не съм. -Но не, няма да се унижаваме довечера. Не сме достатъчно силни за да си върнем цирка, но ще отидем, както ти казваш, да ритаме задници. -Доминираща? – направих го като въпрос. -Да. -Колко доминираща? -Бъди агресивна, но не глупава. Можеш да нараниш някого, да го боли, но не убивай. Ние не искаме тяхното управление. -Те мислят, че ти започваш революция Жан Клод – каза Ашър от тъмнината. – Като при всяка революция, мъртъв ще станеш мъченик. Те не искат смъртта ти. Жан Клод се обърна, така че да може да вижда вампира. -Тогава какво искат Ашър? Кажи ми. -Те трябва да покажат своя пример за теб. Със сигурност да видиш това. -Ако бях планирал да изграждам втори съвет в Америка, да щях да видя техните примери. Но аз си знам ограниченията. Не мога да удържа мястото в съвета срещу всички желаещи. Това ще бъде смъртна присъда. Аз искам просто да бъда оставен на мира. Ашър въздъхна. -Прекалено късно е за това, Жан Клод. Съветът е тук и те няма да повярват на протестите ти за невинност. -Ти му вярваш - казах. Той беше тих за няколко секунди, тогава каза: -Да, вярвам му. Единственото нещо в което Жан Клод винаги се е справял добре е да оцелее. Предизвикателство към съвета не е добър начин да направиш това. – Ашър се плъзна напред от седалката, слагайки лицето си много близо до моето. – Помня Анита, че той чакаше да ме спаси. Чакаше докато не знаеше, че няма да го хванат. Чакаше докато може да ме спаси и да не рискува себе си. изчака докато Джулиана беше мъртва, защото беше твърде голям риска да я вземе. -Това не е вярно – каза Жан Клод. Ашър го игнорира. -Бъди внимателна, той няма да има търпението да те спаси. -Аз не чакам никой да ме спасява – казах. Жан Клод гледаше извън прозореца към преминаващите коли. Той клатеше глава леко, напред-назад, напред-назад. -Уморих се вече от теб, Ашър. -Умори се от мен, защото говоря истината. Жан Клод се обърна с лице към него. -Не, уморих се от теб защото ми напомняш за нея, и за това, че веднъж, преди много време, аз почти бях щастлив. Двата вампира се гледаха един друг. -Но сега ти имаш втори шанс – каза Ашър. -Ти също можеше да имаш втори шанс, Ашър. Ако само беше оставил миналото. -Миналото е всичко което имам. -За това, вината не е моя – каза Жан Клод. Ашър се плъзна назад в тъмнината, сгушвайки се в седалката. Мислех че за сега Жан Клод печели с аргументи. Но просто да го наречем предчувствие: мисля че борбата не е свършила. 11 ГЛАВА Цирка на прокълнатите е приспособен от склад. В предната част приличаше на карнавал с плакати показващи чудни шоута и танцуващи клоуни в горната част на нажежения знам. От задната страна, просто беше тъмно. Вкарах джипа в малкият паркинг предназначен за работници и служители. Беше малък, защото повечето от тях живееха в цирка. Когато не се нуждаем да излизаме нямаме нужда от кола. Изключих двигателя и тишината се завъртя в колата. Вампирите бяха потънали в тишина, която ме караше да ги погледна за да бъда сигурна, че все още са там. Бозайниците могат да замръзват, но замръзването на заека, докато чака лисицата да премине е някак вибриращо. Диша по-бързо и по-бързо. Сърдечният му ритъм се ускорява. Когато змията опъне тялото си замръзва. Няма усещане че движението е спряло. Няма усещане че движението ще продължи. Този замръзнал момент от времето змията изглежда нереална, по-скоро като произведение на изкуството, нещо издълбано, а не нещо живо. Жан Клод сякаш бе паднал в кладенец с мълчание, където движението, дори дишането е забранено. Погледнах назад към Ашър. Той седеше на задната седалка. Напълно неподвижен, перфектно златно присъствие, но не жив. Тишината изпълваше джипа като ледена вода. Исках да пляскам с ръце, да викам, всичко за да вдигам шум, за да не се стряскам от тях отново. Но знаех по-добре. Щях да получа примигване и поглед. Ако не изглеждаш като човек, може би никога няма да бъдеш. Звукът от роклята ми срещу тапицерията беше силен. -Ще ме пуснат ли долу с оръжията? Гласът ми сякаш беше равен в нарастващата тишина. Жан Клод примигна грациозно, тогава обърна вратът си, за да ме погледне. Изражението му беше по скоро приятно т колкото празно. Започнах да се чудя дали тишината не е форма на медитация за вампирите. Може би ако оживеехме тази нощ, щях да попитам. -Това е предизвикателства ma petite. Те няма да ни оставят да бъдем опасни. Въпреки че аз няма да показвам оръжието ти. Малкият ти пистолет е добре. Поклатих глава. -Мислех си за повече. Той повдигна вежди. -Повече? Обърнах се да погледна Ашър. Той примигна и вдигна очи към мен. Натиснах копчето за светлината и за първи път видях истинския цвят на очите му. Бяха сини. Но това не ги правеше справедливи. Те бяха толкова бледосини колкото тъмносини бяха очите на Жан Клод. Бледи, студени и сини, изумителния цвят на очите на хъски. Но не бяха просто очите, беше косата. Изглеждаше златно, но нормалното златно на тъмно русото. В истинската светлина на косата, осъзнах че не е просто илюзия и игра на светлината, тя беше златна. Косата му беше истинското злато, което бях виждала в бутика или на металните оцветители. Съчетанието между косата и очите беше невероятно. Дори и без белезите той изглеждаше нереален. Погледнах другия вампир. Жан Клод беше красив, но нямаше белези. Ашър беше по-прекрасен, от колкото хубав. -Същият вампир е направил и двамата, нали? – попитах. Жан Клод кимна. Ашър просто ме погледна. -Къде е отишла тя? – попитах. - Unnaturally-Beautiful-Studs-R-Us. Ашър се засмя сурово. Той прокара пръсти по белязаната страна на лицето си, което опъваше кожата, дърпаше я от окото му, тъка че да можете да видите светлото месо от вътрешната страна на гнездото. Той подчертаваше всичко като отвратителна маска. -Наистина ли мислиш че съм красив Анита? – Той опусна кожата си и тя се върна обратно на мястото, еластична, съвършена по свой собствен начин. Погледнах го. -Какво искаш да ти кажа, Ашър? -Искам да се уплашиш. Искам да видя на лицето ти, това което съм видял на всяко лице през последните двеста години – отвращение, присмех, ужас. -Съжалявам – казах. Той се отблъсна от седалката, показваше белезите. Той изглежда имаше вродено чувство за това, което светлината правеше на раните, за да знае кога падат сенките. Години на практика предполагам. Просто го погледнах. Срещнах бледите му перфектни очи, гледах гъстите златни вълни на косата му, пълните му устни. Свих рамене. -Какво мога да кажа? Моята коса и очи са като на всеки човек, а ти имаш страхотна коса и невероятни очи. Ашър се тръшна обратно на седалката. Той гледаше и двама ни и там имаше ярост в очите му. Такава ужасна ярост, че ме плашеше. -Там – каза той. – Ето, ти се страхуваш от мен, мога да го видя, помирисвам го, вкусвам го. – Той се усмихна, доволен от себе си, някак си тържествуващ. -Кажи му от какво се страхуваш ma petite. Погледнах към Жан Клод, тогава обратно към Ашър. -Не са белезите, Ашър. Омразата ти е страшна. Той се наведе на пред и мисля, че без да го иска, косата му се разпиля около лицето му, прикриваше го. Имаше вид на дълъг навик, много удобен. -Да, омразата ми е страшна. И не забравяй, Анита Блейк, че всичката ми омраза е към теб и към господаря ти. Знаех че има предвид Жан Клод и вече не можех да споря с титлата, макар че понякога ми се иска. -Омразата ни прави грозни – казах. Той изсъска към мен и нямаше нищо човешко в жеста. Погледнах го отегчено. -На разстояние Ашър. Бил там, направил това. Ако искаш да си играеш на големия лош вампир, нареди се на редицата. Той свали палтото си с рязко, склонно към насилие движение. Кафявото сако от костюма му свърши смачкано на седалката. Той обърна главата си тъка че да мога да видя, белезите, които пълзят по врата му към яката на бялата официална риза. Започна да разкопчава ризата. Погледнах Жан Клод. Лицето му беше спокойно, безполезно. Бях сама. И какво, това да не е нещо ново? -Не че не оценявам предложението, но обикновено не оставям мъжете да се събличат на първата среща. Той изръмжа към мен. Оголи гърдите си към светлината, ризата беше все още внимателно пъхната в панталоните му. Белезите пълзяха надолу по плътта му, като имаше разграничена линия в центъра на тялото му. Едната половина бледа и перфектно, другата половина чудовищна. Те са били по внимателни върху лицето и шията му. Не са внимавали на гърдите му. Белезите бяха дълбоко прорязани. Кожата толкова разтопена, че дори не изглеждаше истинска вече. Белезите продължаваха надолу по стомаха му и се скриваха в началото на панталоните му. Гледах ги, защото той искаше от мен да го направя. Когато най-накрая срещнах очите му, нямах думи. Бях изсипала светена вода върху вампирски ухапвания преди. Викат му почистване. Изтезаване е друга дума за това. Влачих се, проклинах и повръщах. Не можех да си представя болката която той е преживял. Очите му бяха широки, разярени и уплашени. -Белезите отиват по целият път на долу – каза той. Оставих следа от изражението си, което се опитах да избегна. Мислех за много неща да каза: „Уау”, но изглеждаше твърде детско и жестоко; „Съжалявам” беше напълно неадекватно. Разперих ръце, наклоних се на седалката докато гледам. -Питам те още веднъж Ашър. Какво искаш да кажа? Той се дръпна толкова далеч от мен, колкото му позволяваше вратата на джипа. -Защо тя не извърна поглед? Защо тя не ме мрази? Защо тя не е отвратена от това тяло? Както той беше отвратен. Висеше във въздуха, но не беше в очите му, в начина по който се държеше сам. Мълчание, думите висяха във въздуха като тежест и притискаха като гръмотевица. Той крещеше. -Защо не виждам в очите й, това което виждам във всички очи? -Не виждаш ужас в моите очи mon ami. – каза Жан Клод. -Не – каза Ашър. – Виждам по-лошо. Виждам съжаление. – Той отвори вратата на колата без да се обръща. Бих казал, че бе паднал от колата, но не беше истина. Той се понесе нагоре преди да може да докосне земята. Имаше звук от вятър, който ме заля като буря и той беше изчезнал. 12 ГЛАВА Стояхме в мълчание няколко секунди и двамата гледахме отворената врата. Накрая аз трябваше да запълня тишината. -Хората идват и си отиват бързо от тук. Жан Клод не позна за кой филм се отнася. Ричард щеше да познае. Той харесваше „Магьосника от Оз”. Жан Клод ми отговори сериозно: -Ашър винаги е бил добър в летенето. Някой се засмя. Звукът ме накара да хвана Файстара. Гласът беше познат, но тонът беше нов: арогантен, дълбоко арогантен. -Сребърните куршуми няма да ме убият вече Анита. Новият ми господар ми обеща това. Лив се появи през отворената врата, взираше се в нас, мускулестите й ръце се подпираха на страната на вратата. Тя се усмихна достатъчно широко, за да покаже зъби. Когато си преминал петстотин години, като Лив, показваш зъбите си само когато искаше. тя се хилеше като котка, много доволна от нещо. Носеше черен спортен сутиен и късо изрязани джогинг шорти, така че всичките й изградени мускули по тялото блестяха на уличната светлина. Тя бе една от вампирите, които Жан Клод бе поканил наскоро в територията си. тя трябваше да бъде един от неговите лейтенант-вампири. -Какво канарче си яла? – попитах. Тя ми се намръщи. -Какво? -Котките ядат канарчета – казах. Тя продължи да се мръщи. Английският на Лив е перфектен, без никакъв акцент. Понякога забравям, че това не й е първият език. Много от вампирите са загубили оригиналният си акцент, но те все още не разбират всички жаргони. Но хей, обзалагам се че Лив знае славянски жаргони, които никога не бях чувала. -Анна се пита защо си толкова доволна от себе си – каза Жан Клод. – Но мисля че вече знам отговора. Погледнах го, след това се обърнах към Лив. Държан Файстара, но не го насочих. Тя трябваше да бъде на наша страна. Имах усещането, че това се е променило. -Да не би Лив да казва че има нов господар? – попитах. -Да – Отвърна Жан Клод. Вдигнах пистолета и го насочих към нея. Тя се засмя. Беше изнервящо. Тя запълзя по задната седалка, все още смеейки се. Много изнервящо. Лив можеше да е на шестстотин години и малко променена, но не беше могъща. Безспорно тези, които не са достатъчно могъщи, не се смеят срещу сребърни куршуми. -Знаеш че ще те застрелям Лив. Така че какво се смешно? -Не можеш ли да го усетиш ma petite? Тя е различна. Стабилизирах се с ръка облегната на седалката, пистолета насочен към нея. Бях на по-малко от две крачки от нея, при това разстояние куршумът ще унищожи сърцето й. Тя не беше притеснена, а трябваше да бъде. Концентрирах се върху Лив. Опитах се да завъртя силите й в съзнанието си. бях го правила преди, знаех как я чувствам в съзнанието си. Или мислех така. Силата й се удари в черепа ми, преминаваше по костите ми. Усещах силата й като удряща бележка толкова дълбоко и ниско, че беше почти болезнено. Поех си дълбоко дъх и го изпуснах бавно. Държах пистолета насочен към нея. -Ако дръпна спусъка, Лив, дори с такъв тласък на сила, ще умреш. Лив погледна Жан Клод. Беше дълъг самодоволен поглед. -Ти знаеш, че няма да умра Жан Клод. -Само Traveler може да направи толкова екстравагантно обещание и да се надява да го спази – каза Жан Клод. – Ти си твърде женствена за вкуса му, освен ако той не се е променил. Лицето й беше надменно. -Той е над тези дребни неща. Той ми предложи само сила и аз я приех. Жан Клод поклати глава. -Ако наистина вярваш че Traveler е над желанията на тялото, тогава той е бил много внимателен около теб Лив. -Той не е като другите – каза тя. Жан Клод въздъхна. -За това няма да споря Лив. Но бъди внимателна силата му да не се превърне в пристрастяване. -Стремиш се да ме изплашиш, но няма да проработи Жан Клод-Неговата сила е нещо, което никога не съм чувствала преди и той може да я споделя. Мога да бъда това, което трябва да бъда. -Той може да те изпълни със силата си, но не може да те направи повелител Лив. Ако той ти го е обещал, тогава те е излъгал. Тя му изсъска. -Ще кажеш всичко за да се спасиш тази вечер. Той сви рамене. -Може би. -Мислех че Лив е дала клетва за вярност към теб. – казах. -Да. -Тогава какво става. -Съветът е много внимателен да спазва правилата ma petite. Циркът е публичен бизнес, като по този начин съветът може да прекрачи прага неканен. Вместо това те са намерили някой да ги покани от вътре. -Вгледах се в самодоволният вампир в джипа ми. -Тя ни предаде? -Да – каза той меко. Докосна ме по рамото. – Не я убивай ma petite. Куршумът ще влезе, но Traveler няма да позволи смъртта й. Просто ще си изхабиш куршума. Поклатих глава. -Тя те предаде, всички нас. -Ако те не успееха да подкупят някого, тогава щяха да измъчват някого за да ни предаде. Предпочитам този метод – каза той. Вгледах се по цевта на пистолета към усмихнатото лице на Лив. Можех да дръпна спусъка и не се притеснявах за това. Тя направи всички поражения които можеше да направи. Не беше като да я убия, за да спася нас. Аз не исках или исках да дръпна спусъка. Тя просто заслужаваше да умре заради предателството й. Нямаше гняв или възмущение, просто добра работа. Беше лош прецедент да позволя на някой да ме предаде и да оцелее. Това даваше лош пример. Осъзнах с почти физическо сътресение, че убийството не значи нищо за мен. Просто работа. Мили боже. Отпуснах пистолета. Не исках да убивам никого толкова студено. Убийството не ме притесняваше, но това трябваше да означава нещо. Лив се облегна назад в седалката, усмихната, доволна че бях видяла безполезното в това да я застрелям. Ако само разбереше защо не го направих, тя все още можеше да се страхува от мен, но тя се криеше зад силата на този Traveler. Уверена че е достатъчен да я защити срещу всичко. Ако тя ме вбесеше достатъчно тази вечер, може би щяхме да тестваме тази теория. Поклатих глава. Ако щях да се срещам със страшилището на вампирите се нуждах от повече оръжие. Щях да имам каниите за китки си със сребърните ножове в жабката. Често ги возех в джипа, когато носех нещо с което не мога да ги нося, като рокля. Никога не знаеш кога ще се нуждаеш от добър нож. -Ще им разкажа за всички оръжия който видя – каза тя. Сложих каниите с ножовете на мястото им. -Ивет и Балтазар знаят че имам пистолет. Не се опитвам да бъда лукава, просто подготвена. – Отворих вратата и излязох навън. Сканирах тъмнината за още другари, въпреки че наистина старите могат да се скрият от обикновен поглед. Някои вампири са хамелеони, когато се стигне да се смесят с обкръжението си. аз бях виждала един който може да се завие в сенките и след това да ги хвърли настрани като прикритие. Беше впечатляващо. Лив скочи от колата и беше близо до мен. Тя повдигна няколко пъти тежестта в ръцете си удобно, но се опитваше да изглежда като безгрижен бодигард. Тя беше шест крачки висока, устроена като тухлена постройка, беше й трудно да се опитва да не изглежда стряскащо. Жан Клод излезе от моята страна на кола, застана между нас двете. Не бях сигурна кого защитава мен или нея. Той държеше дългото палто на Ашър в ръцете си. -Предполагам ma petite, че би носила това, за да покриеш оръжията. -Аз ще им кажа за ножовете – каза Лив. -Ако оръжието се вижда от пръв поглед е повече от предизвикателство – каза Жан Клод. – Може да се почувстват принудени да ти ги вземат. -Могат да опитат – казах. Той ми връчи палтото, сложи го в ръцете ми. -Моля те, ma petite. Взех го. Той не казваше ”моля” често. Сложих си черното палто и си спомних две неща. Първо, че беше твърде дяволски горещо, за да се носи палто. Второ Ашър беше шест или повече стъпки висок, палтото беше огромно. Започнах да навивам ръкавите. -Анита – каза Лив. Погледнах я. Тя ме погледна сериозно, но лицето й празно и нечетливо. -Погледни ме в очите. Поклатих глава. -Какво искаш да правя, да седя и да гледам стари филми за Дракула и да следя диалога. Лив направи крачка напред. Аз просто гледах нагоре към нея. -Запази си рутината на големият лош вампир, Лив. Правили сме с това и ти не можеш да ме хванеш с очи. -Ma petite – каза Жан Клод. – Направи това, което те моли. Намръщих се към него. -Защо? Съмняваш се в мен? -Защото ако с допълнителната сила Traveler и е дала силата да те завладее с очи, ще е по-добре да го разберем тук в относителна безопасност, от колкото вътре сред нашите врагове. Той получаваше точка, но това не ми харесваше. Свих рамене. -Добре. – вгледах се в лицето й, в сините й очи, макар че цветът беше малко измит от уличната светлина. Лив се обърна, оставяйки жълтата светлина от отворената врата на автомобила да озари очите й и ги направи удивително виолетово-сини, почти лилави. Очите й бяха най-добрата й черта и аз никога не бях срещала по впечатляващ поглед. Все още го можех. Нямах угризения. Ръцете на Лив се стиснаха в юмруци. Тя проговори, но не мисля че говореше на някой от нас. -Ти ми обеща. Обеща ми че ще бъда достатъчно силна да завладея ума й. Имаше прилив на вятър, достатъчно студен че да ме накара да трепна дори скрита в дългото палто. Лив се засмя, силен магарешки ревящ звук. Тя вдигна ръце към студеният вятър, сякаш се обвиваше в него като завеса от бриза. Студеният вятър повдигна космите от врата и гърбат ми, но не беше температурата - беше силата в него. -Сега – каза Лив. – Погледни ме в очите ако смееш. -Малко по добър диалог. -Страхуваш ли се да срещнеш погледа ми Екзекуторке? Студеният вятър който беше дошъл от нищото умираше, избледня и последната ледена милувка. Изчаках докато лятната жега не се плъзна над мен като найлонова обвивка, чаках докато потта не потече надолу по гръбнака ми; тогава вдигнах поглед. Имаше време когато избягвах да гледам вампирите в очите. Имах някакъв вроден имунитет, но дори и по-малко, вампирите са опасни. Погледите им бяха хитрост, почти всичко в тях беше в по-малка или по-голяма степен. Моите сили бяха узрели и вампирските белези улесняваха работата. Бях впечатлена от имунитета си към вампирският поглед. Така че, защо се страхувах сега? Срещнах виолетовият поглед на Лив, без да трепна. Първоначално нямаше нищо извънземно освен цветът. Напрежение излезе от мен, рамената ми се отпуснаха. Те бяха просто очи. Тогава бяха толкова виолетови, че очите й бяха вода и аз бях сякаш някак се пързалях над повърхността на напрежението, докато нещо не се вдигна от нея и ме издърпа надолу. Винаги преди това беше като падане. Но сега нещо ме държеше, нещо тъмно и силно. Всмукваше ме като вода под лед. Изкрещях и се избих навън. Биех се срещу студената покривка на леда която се простираше на повърхността, не беше физическо, не беше дори метафорично, но аз се борих да се вдигна. Борих се против влиянието на тъмнината. Дойдох на себе си, коленичила на паркинга реката на Жан Клод държеше моята. -Ma petite, ma petite, добре ли си? Аз просто поклатих глава. Не се доверявах на гласа си. бях забравила колко много мразя да бъда хваната от погледа им. Бях забравила безпомощността която чувствах. Моята собствена сила ме беше накарала да бъда невнимателна за проклетото нещо. Лив се бе облегнала на вратата на джипа. Тя също изглеждаше уморена. -Почти те хванах. -Ти не си направила нищо. Не бяха очите ти това, което ме засмука. Това беше той. Тя поклати глава. -Той ми обеща силата да направя това с теб Анита. Ще приема мнението ти. Оставих Жан Клод да ми помогне да се изправя на крака, което казваше колко нестабилна се чувствах. -Тогава те е излъгал Лив. Това не беше твоята сила, беше неговата. -Ти се страхуваш от мен сега – каза тя. – Мога да усетя страхът ти в главата си. Кимнах. -Да, уплашена съм. Ако това те прави щастлива, тогава смей се. - Започнах да отстъпвам от нея. Повече оръжия. Нуждаех се от повече оръжия. -Това ме прави щастлива – каза тя. – Никога няма да разбереш колко щастлива ме прави. -Неговата сила те напусна Лив – каза Жан Клод. -Тя ще се върне – отвърна му тя. Аз бях от другата страна на джипа, бях с гръб към тях, но точно в тази секунда не исках да бъда в обхвата на Лив. Аз се бях освободила, но не исках да продължавам да насилвам късмета си. -Силата може да се върне, Лив, но Анита счупи връзката му с теб. Тя избута силата му настрани. -Не – каза Лив. – Той е избрал да я пусне. Жан Клод се изсмя и звука премина по тялото ми, знаех че и Лив го е усетила. -Traveler би задържал, ma petite, ако можеше да я задържи. Н той не може. Тя е прекалено голяма риба дори и за неговата мрежа. -Лъжец! – каза Лив. Оставих Лив и Жан Клод да спорят помежду си. бях се измъкнала от силата на Traveler, но не беше приятно, нито лесно. Въпреки, че не мислех за това, веднага щом започнах да се боря, го пречупих. Тъжното беше, че не се бях опитала да се защитя. Гледах празните очи на Лив и чаках, уверена че не може да ме хване. Това беше глупаво. Не – арогантно. Понякога разликата между двете не беше голяма. Отидох до задната част н а джипа. Отворих багажника. Едуард, убиецът на немъртвите ме беше склонил да оставя да реконструира джипа ми. Над колелото от едната страна имаше тайно отделение. Вътре беше допълнителният ми Браунинг и допълнителните куршуми. Сега не се чувствах глупаво. Отворих отделението с изненада. Мини узи в комплект с каишки за рамо. Имаше бележка сложена върху оръжието. -Никога не можеш да имаш прекалено много огнева мощ. Той не я беше подписал, но беше от Едуард. Беше започнал кариерата си като обикновен убиец, но хората са били твърде лесни за убиване, за това се е прехвърлил на чудовища. Той обичаше предизвикателствата. Имах друго мини узи в къщи. То също беше подарък от Едуард. Той имаше най-добрите играчки. Свалих палтото и плъзнах каишките на узито през гърдите си. когато сложих отново палтото, узито висеше на гърбът ми. Не беше перфектно, но не беше много забележимо. Вторият Браунинг също беше в отделението. Сложих го в джоба, допълнителния пълнител в другия. Когато ходех по земята, палтото висеше смешно, но то беше толкова голямо, че ми беше неудобно. Вампирите не спореха вече. Лив се бе облегнала срещу джипа, изглеждаше мрачна, сякаш Жан Клод е имал последната дума или е спечелил спора. Стоях и я наблюдавах. Исках да я застрелям. Не защото ни беше предала, а защото ме плашеше. Не беше достатъчно добра причина. Освен това, случилото се беше по моя небрежност. Опитвах се да не наказвам другите хора за моите грешки. -Не мога да ти позволя да не останеш ненаказана, Лив – каза Жан Клод. – Съвета ще го види като моя слабост. Тя просто поклати глава. -Удари ме ако това ще те накара да се чувстваш по добре, Жан Клод. – Тя се отблъсна от джипа и премина разстоянието между тях с три крачки. Отметна брадичката си като смел побойник който щеше да си отнесе първият удар. Той поклати глава. -Не, Лив. – Той докосна лицето й внимателно. – Имам нещо друго на ум. – Той милваше лицето й, търкаше ръката си в бузата му. Тя въздъхна, разтривайки бузата си в дланта му. Лив се бе опитала да влезе в панталоните на Жан Клод, за да удари града. Тя никога не е криела плана си да спи с него по пътя към върха. Тя беше много разочарована, че той не и сътрудничеше. Тя нежно го целуна по дланта. -Нещата можеха да са толкова различни, ако не беше твоят домашен човек. Аз преминах покрай тях и сякаш не бях там. Тя бяха на някакво частно място, просто сякаш се случваше пред обикновен поглед. -Не, Лив – каза Жан Клод – нямаше да бъде различно. Не е Анита това което те пази далеч от леглото ми, това си ти. – Ръката му се затвори на гърлото й. Пръстите му се свиха в плътта й. Той направи рязко движение и скъса предната част на гърлото й. Лив се срина на тротоара, задавяше се, кръв течеше надолу по нея, от устата й. Тя се завъртя по гръб, ръцете й обвили гърлото й. Аз дойдох да застана до него и гледах надолу към нея. Видях гръбнака й от толкова дълбоката рана. Очите й бяха широки, изпълнени с болка, уплашени. Жан Клод избърса ръката си в копринена кърпа, която бе извадил от някъде. Той хвърли откъснатата плът на тротоара, където Лив лежеше изглеждаща малка и недостатъчно важна да умре. И двамата гледахме как се гърчи на тротоара. Лицето на Жан Клод беше празната маска, красива и далечна, сякаш се опитваше да хване удобството от пълната луна. Аз нямах огледало и лицето ми никога не бе съвършено прекрасно, но точно сега беше празно. Гледах Лив да се мята на тротоара и не чувствах милост. Студеният вятър не дойде да я спаси. Мисля, че Лив беше изненадана, защото тя достигна Жан Клод. Достигна го, просеше с очите си неговата помощ. Той беше неподвижен, потънал в тази голяма изчакваща тишина, сякаш той самият желаеше да изчезне. Може би не го притесняваше да я гледа как умира. Ако тя беше човек, би било доста бързо. Но тя не беше човек и не беше бързо. Тя нямаше да умре. Не бях сигурна че ми беше жал, но не можех просто да стоя и да гледам тази болка, този ужас. Извадих Браунинга от джоба на палтото и го насочих към главата й. -Ще сложа край на това. -Тя ще се излекува, ma petite. Това е рана, която тялото й на вампир може да излекува, с времето. -Защо новият й господар не й помага? – попитах. -Защото той знае че ще се излекува и без неговата помощ. -Да не губи енергия? -Нещо такова – отвърна той. Трудно беше да се каже от кръвта, но изглежда сякаш раната се запълваше. Просто имаше прекалено много за запълване. -Не предлагаме гърлото или китката, или сгъвката на лакътя си като официален поздрав. Най малкото предлагане на плът е потвърждаване за сила. Това е хубаво нещо, полезно нещо, но това е реалността ma petite. Лив ми предложи гърлото си и аз го взех. Вгледах се в нейните широки, широки очи. -Тя знаеше ли че това е възможно? -Ако не е знаела, тогава е глупачка. Подобно насилие никога не е оправдано, освен ако не е за по-малък вампир, ръководен от по-голям. Тя постави под въпрос господството ми над нея. Това бе цената. Лив се обърна на една страна, кашляше. Дъхът и беше гърлен в гърлото й в болезнени вдишвания. Всичко повторно се реформираше. Тя дишаше отново. Когато разполагаше със достатъчно въздух, че да може да говори, каза: -Проклет да си Жан Клод. – Тогава тя изкашля кръв. Yummy. Жан Клод държеше ръката си към мен. Той я беше избърсал но никога не можеш да махнеш кръвта около ноктите си без сапун и вода. Поколебах се, после взех ръката му. Ние щяхме да прокървим преди нощта да свърши, почти беше гарантирано. Тръгнахме към циркът. Палтото се влачеше след мен като пелерина. Узито скачаше леко върху мен. Бях добавила един допълнителен нож от жабката. Дълга верига с кръст. Бях удължила веригите от както излизах с Жан Клод, когато беше по-къса и кръста излезе над облеклото ми, беше неловък момент. Държах тежестта, ъ-ъ, вампир и бях готова да убия нещо. Едуард щеше да се гордее с мен. 13 ГЛАВА Страничната врата на цирка нямаше дръжка. Единственият начин вратата да се отвори беше отвътре. Мерки за сигурност. Жан Клод почука и вратата се олюля от докосването му. Отвори се, чакаща, очакваха ни. Зловещо. Вратата се отвори към една малка стая с гола крушка висяща от тавана. Гола стая с няколко кашона срещу едната стена. Вратата вдясно водеше към основната част от цирка, където хората обикновено се возиха на виенско колело и ядяха захарен памук. По-малката врата оставаше от ляво. Нямаше ярки светлини и захарен памук в онази посока. Лампата се люлееше напред назад, сякаш току-що я бяха ударили. Непокритата крушка правеше сенките дебели и светлината танцуваше, докато беше трудно да се покажат сенките в светлината. Нещо проблесна на лявата врата. Нещо сложено на нейната повърхност. Не знаех какво беше освен проблясване в светлината. Бутнах вратата до стената, за да се уверя, че нямаше никой зад нея. Тогава затворих вратата и завъртях Браунинга в стаята. -Спри люлеенето на крушката – казах. Жан Клод я достигна и докосна крушката. Трябваше да се изправи на пръсти за да го направи. Което поставяше светлината на шест фута височина. -Стаята е празна ma petite – каза Жан Клод. -Какво е това на вратата? – Беше плоско и тънко и умът ми не можеше да му придаде форма. Каквото и да беше, беше заковано на вратата със сребърни гвоздеи. Жан Клод пусна дълга въздишка. -Боже мой! Пресякох стаята с Браунинга, насочен с две ръце към земята. Жан Клод каза, че стаята е празна. Доверявах му се, но повече вярвах на себе си. Лив се олюля през вратата. Предната част на тялото й беше покрита с кръв, н гърлото й беше перфектно. Чудех се дали Traveler й беше помогнал след като я бяхме оставили. Тя се изкашля, прочисти гърлото си толкова рязко че изглеждаше болезнено. -Исках да видя лицата ви когато видите компромиса на Господаря на зверовете – каза тя. – Traveler отказа да пусне него и неговите хора да те поздравят лично. Това е визитната картичка на Господаря на зверовете. Харесва ли ти? – Тя прозвуча нетърпелива с хищнически неприятен вид. Какво по дяволите беше това на вратата? Дори и стояща до него, не разбирах какво е. Тънко ручейче кръв се бе просмукало във вратата от него. Сладникавият металичен мирис се носеше в застоялия въздух. Нещото беше като тънка хартия, но имаше плътност, повече като пластмаса. Беше се навило в краищата, и изпънато срещу петте сребърни гвоздея. Изведнъж ми дойде ужасна идея. Толкова ужасна, че очите ми не можеха да го видят, дори и да го мислех. Направих три крачки назад и се опитах да видя силуета. Има... две ръце, два крака, рамене. Беше човешка кожа. След като намерих формата в това, не можех да спра да го гледам. Знаех че когато затворя очи тази вечер, това ще ме преследва. Това тънко опънато нещо, което някога е било човек. -Къде са ръцете и краката? Попитах. Гласът ми звучеше странен, далечен почти необвързващ. Устните ми и пръстите ми бяха изтръпнали от чист ужас. -Това е само гърба на нечие одрано тяло, а не цялата кожа, ma petite. Освен това е трудно да вземеш жива кожа от пръстите на ръцете и краката, когато жертвата все още се бори – каза Жан Клод. Гласът му беше съвсем равен, внимателно празен. -Борил? Имаш предвид, че който и да е това, е бил жив? -Ти си полицейският експерт, ma petite. -Нямаше да кърви толкова много, ако той не е бил жив – казах. -Да, ma petite. Той беше прав. Знаех го, но човешката кожа пред очите ми прикована към вратата ме метна. Това ми беше първата, дори и на мен. -Мили Боже, сребърните гвоздей означават ли че жертвата е била вампир или ликантроп? -Най-вероятно. – каза Жан Клод. -Това означава ли, че те са все още живи? Той ме погледна. Погледът му успя да бъде красноречив и празен по едно и също време. -Те са били живи, когато кожата е била премахната. Ако на вампир или ликантроп, само му махнат кожата, не би било достатъчно, за да ги убие. Изтръпване премина от главата до краката ми. Не беше точно страх. Беше ужас. Ужас за пострадалия, за безсърдечието в това. -Ашър посочи Падма. Той ли е Майстора на зверовете? -Господаря на зверовете – каза Жан Клод. – Не можеш да го убиеш за това благоразумие, ma petite. -Грешиш – казах. Ужасът беше като ледено покритие под кожата ми, но там беше и гневът. Ярост. И под гнева беше страхът. Страх от всеки който би отдрал друг човек просто да покаже позиция. Казах си нещата за човека. Казах си за няколкото правила, които имах. Казах си за някакъв неопределен период, че трябва да го убия веднага щом го видя. -Не можеш да ги накажеш тази вечер, ma petite. Тази вечер всички трябва да оцелеем. Запомни го и ограничавай гнева си. Вгледах се в нещото на вратата. -Аз съм начина да премине гнева. -Когато овладееш яростта си. ние трябва да спасим останалата част от хората си. -Ако са живи. -Те бяха живи когато дойдох на горният етаж да ви чакам – каза Лив. -Чия е кожата? – попитах. Тя се засмя и беше почти обичайният й рев. Всичко оздравяло, всичко по добре. -Познай – каза тя. – Ако предположиш правилно, ще ти кажа, но само ако предположиш правилно. Отне ми повече от контрола да не насоча приятно Браунинга към нея. Поклатих глава. -Без игрички, Лив, не и с теб. Истинската игра няма да започне докато не слезем по стълбите. -Добре казано, ma petite. Хайде да слизаме. -Не – каза Лив. – Не, познай, познай кой е. Искам да го видя на лицето ти. Искам да видя болката в очите ти докато си мислиш за всеки един от приятелите си, Анита. Искам да видя ужаса на лицето ти докато виждаш картината: как това се случва с всеки един от тях. -Защо не съм го направила никога не теб, Лив? -Ти застана на пътя ми – каза тя. Поклатих глава и насочих пистолета към нея. -Трета крачки и си вън, Лив. Тя се намръщи. -За какво говориш? -Да ни предадеш беше първата. Да се опиташ да ме хванеш с очите си, беше втората. Това отчасти бе и моя грешка, така че го пропускам. Но ти се закле да защитаваш хората на Жан Клод. Можеше да използваш прекрасното си тяло, силата си за да защитиш по-слабите от себе си. на когото и да принадлежи тази кожа, ти си се заклела да го пазиш. Вместо това си ги предала. Предаде ги на ада. Третата крачка Лив. -Не можеш да ме убиеш Анита. Traveler ще ме изцели, без значение какво правиш. Стрелях в дясната капачка на коляното й. Тя падна на пода държейки разбития си крака, гърчеше се, пищеше. Чувствах се как се усмихвам, много неприятно. -Надявам се, че боли, Лив! Надявам се, че боли адски. Температурата в стаята падна като камък. Чувствах достатъчна студенина, че наполовина можех да видя дъха си. писъците на Лив спряха и тя гледаше към мен с виолетовите си очи. Изглеждаше сякаш ще умре. Щях да падна на място. -Не можеш да ми навредиш, Анита. Господарят ми няма да ти го позволи. – Лив се изправи с малко накуцване. Тя се отправи към вратата с ужасна тежест. Тя опъна краищата на нещото, показвайки дупките в кожата, които нямаха нищо общо с процеса на одиране. – Аз се храних от него, докато го измъчват. Пих от него, докато той крещеше. – Пръстите и се отдръпнаха покрити с кръв. тя ги почисти с облизване, плъзгаше пръстите си навътре и навън от устата. – Хм, вкусно. Всичко, което трябваше да направя е да позная кой е и тя щеше да ми каже. Всичко, което трябваше да направя е да играя играта й. Застрелях я в другото коляно. Ти се срина на пода, пищеше. -Не разбираш ли? Не можеш да ме нараниш. -О, мисля че мога, Лив, мисля че мога. – Стрелях в дясното й коляно отново. Тя лежеше по гръб, пищеше, хващаше колената си и се отдръпваше, защото собственото й докосване я болеше. Силата на Traveler вдигна космите по тялото ми в тръпки. Той наистина щеше да я излекува. Ако не можех да я убия, тогава имах нужда да съм някъде другаде преди тя да може да ходи. Познавах достатъчно добре Лив, така че знаех че когато можеше да върви, щеше да бъде ядосана. Не че я обвинявам. Всъщност, ако стоях там достатъчно дълго, докато тя стане на крака, щях да бъда на безопасна дистанция. Разбира се това щеше да бъде умишлена самозащита. -Ела, ma petite, остави я. Traveler няма да бъде толкова благосклонен толкова лесно втори път или това беше трети? Той ще я излекува сега. Благословение и наказание, завъртяно в едно. Повечето момичета на съвета са свикнали да бъдат. Той отвори вратата която водеше надолу. Ръката му се отдръпна с кръв по нея. Той държеше ръката си пред себе си сякаш не знаеше какво да прави с това. Накрая той мина през вратата, изтривайки ръката си в стената, размазвайки кръвта по подредените камъни в слаба пурпурна линия. -Колкото повече закъснеем, толкова по-интензивно те ще мислят. – С удобната линия той пристъпваше надолу по стъпалата. Направих последен поглед към Лив. Тя лежеше на една страна, плачеше, крещеше. Крещеше че ще ме види мъртва. Трябваше да стрелям в главата й докато мозъкът й не се разтече по пода. Ако бях наистина безмилостна, щях да го направя. Но не го направих. Оставих я жива да крещи заплахи. Едуард щеше да бъде разочарован. 14 ГЛАВА Стъпалата бяха по високи от нормалното, сякаш за каквото и да са били предназначени първоначално, не е било за хора. Ритнах вратата да се затвори, като не исках да докосвам кръвта. Вратата отряза писъкът на Лив по средата. Все още можех да я чуя от стълбите много слабо, като високо бръмчене на насекомо, вратата бе почти звукоизолирана. Нуждаех се от нещо повече за да заглуша писъка по-нататък.Разбира се единственото тази вечер на стълбите беше тишината. Тишина беше толкова дълбока, че вибрираше в ушите ми. Жан Клод се движеше обезпокоително тревожно, като голяма котка, надолу по неудобните стъпала. Трябваше да хвана края на палтото над лявата си ръка, за да не загубя равновесие. Дори и тогава, не се плъзгах надолу по стълбите. В три инчовите токчета беше нещо като накуцване. Жан Клод чакаше на завоят на стълбите, по средата на слизането си. -Мога да те нося, ma petite. -Не, благодаря. – Ако свалях обувките, роклята щеше да стане толкова дълга, че ще трябва да я държа. Нуждаех се от една свободна ръка за пистолета. Ако изборът ми беше да вървя бавно, имайки пистолета или да бързам с роклята в ръцете си щях да съм бавна. Стълбите просто бяха празни, достатъчно широки че да прекарам малка кола надолу. Вратата в основата на стълбите беше от твърд дъб, обвързана с желязо като врата на тъмница. Тази вечер, това не беше аналогия. Жан Клод бутна тежката врата и тя се отвори, обикновено я държаха заключена. Той се обърна към мен. -Съветът може да поиска поздравление от всеки вампир в рамките на тази стая, официално. -Имаш предвид, както ти направи, с Лив? – попитах. Той ми даде много малка усмивка. -Ако не призная тяхното господство над мен, тогава може би. -Какво ще стане, ако не ги признаеш? – попитах. Той поклати глава. -Ако бяхме отишли да се присъединим към съвета по някакъв начин, тогава нямаше да се бия. Аз просто признах тяхното превъзходство. Аз не съм достатъчно силен да съм в съвета. Знам това. – Той приглади с ръцете си ризата. Оправи маншетите, така че да се къдрят над китките му, показвайки голяма изгода. Той често се суетеше с дрехите си, когато беше притеснен. Разбира се той се суетеше над дрехите си и когато не беше нервен. -Чувам че „но” идва – казах. Той ми се усмихна. -Да, ma petite, но те дойдоха при нас. Навредиха на народа ни. Ако ги признаем като по-големи от нас без борба, те могат да направят нов господар на мое място. Те могат да вземат всичко, което съм придобил. -Мислех че единственият начин да свалиш господаря е да го убиеш. -Те са дошли и за това, евентуално. -Тогава отиваме да ритаме задници. -Но ние не можем да спечелим с насилие, ma petite. Това което направихме с Лив се очакваше. Тя трябваше да бъде наказана. Но в битка, в която биват убивани и убиват, съветът ще спечели. Намръщих се към него. -Ние не можем просто да кажем, че те са по-големи и по-добри от нас и не можем да се бием с тях, тогава какво можем да направим? -Ние ще играем играта, ma petite. -Каква игра? -Играта която аз управлявам от дълги години. Това е нещо от дипломация, перчене и обиди. – Той вдигна лявата ми ръка към устните си и я целуна нежно. – Ти ще бъдеш много добра в една част на играта и много лоша в друга. Дипломацията не е от най-добрите ти черти. -Перченето и обидите са две от най-добрите ни страни. Той се усмихна все още държеше ръката ми. -Наистина, ma petite, наистина. Прибери пистолета. Не казвам да не го използваш, но бъди предпазлива кого застрелваш. Не всичко което срещнеш тази вечер може да бъде засегнато със сребърни куршуми. – Той наклони глава на една страна, сякаш мислеше. – Мислейки над това, никога не съм виждал някой да се опитва да убие член на съвета с модерни сребърни куршуми. – Той се усмихна. – Може и да проработи. – Той поклати глава сякаш да изкара някаква картина. – Но ако стане дума да се опитваме да убием член на съвета с куршум, тогава всичко е загубено и всички ние ще вземем колкото повече от тях можем. -Ще спасим колкото може от хората си също – казах. -Ти не ги разбираш ma petite. Ако ние умрем няма да има милост за тези, които са лоялни към нас. Във всяка добра революция, лоялността е на челно място. Той докосна дясната ми ръка като напомняне. Все още държах пистолета. По някакъв начин просто не исках да го пусна, но го направих. Сложих предпазителя. Не исках да знаят че оръжието ми беше там, тъка че н можех да продължа да го държа. Сложих предпазителя защото не исках да се застрелям сама в крака. Би било смущаващо, както и болезнено и вероятно нямаше да впечатли съвета. Аз не разбирах „играта”, но бях около тях достатъчно дълго, за да знам че ако можеш да ги впечатлиш, понякога си тръгваш жив. Разбира се понякога те убиваха така или иначе. Понякога перченето само ви печели бавна смърт, както правят някои американо-индиански племена, който смятат измъчване на враговете си за чест. Честта можех да я изкарам. Но понякога по средата на измъчването може и да си отидете. Ако те просто ви разкъсат гърлото, всички варианти са променят. Ние категорично трябваше да ги впечатлим. Ако не можехме да ги впечатлим, щяхме да ги убием. Ако не можехме да ги убием те щяха да ни убият. Лив просто беше започнала таз вечерните развлечения. Холът бе отново голямата стая от камък. Усилията на Жан Клод за предекориране лежаха в купчина от бял и черен плат, и натрошено дърво. Единственото нещо което бе недокоснато, бе портрета над фалшивата камина. Жан Клод, Джулиана и Ашър без белези гледаха надолу към останките. Очаквах една невероятна изненада да ни чака. Имах само Уили Маккой, стоящ пред студената камина. Той беше с гръб към нас, сложил ръцете си зад него. Неговият грахово зелен костюм се допираше в пригладената му назад коса. Единият му ръкав беше разкъсан и къдрав. Обърна се към нас. Кръв се просмукваше от дълбока рана на челото му. Изтри я с кърпа, покрита с танцуващи скелети. Тя беше копринена и подарък от приятелката му, вампир на век, който наскоро се присъедини към нас. Анна беше толкова висока, изтънчена и прекрасна, колкото той нисък, лошо облечен и добър. Той ни се усмихна. -Толкова е добре за вас, че се присъединихте към нас. -Моля, сарказма – казах. – Къде са всички? – Започнах да вървя към него, но Жан Клод ме спря с ръка на рамото. Уили се усмихна почти нежно. Той погледна Жан Клод с очакващо изражение. Това беше израз, който никога не бях виждала на лицето на Уили. Погледнах идеалната маска на Лицето на Жан Клод, затворена и внимателна. Не- уплашен. -Какво става? – попитах. -Ma petite, мога ли да ти представя Traveler. Намръщих му се. -Какви ги говориш? Уили се засмя и това не беше същият магарешки рев който винаги е имал, но всичко свърши с ниско кикотещо се ръмжене, което повдигна космите на вратът ми. Погледнах го и знаех, че шокът се е изписал на лицето ми. Трябваше да преглътна бавно и дори тогава не знаех дали мога да проговоря. -Уили? -Той не може да отговори на повика ти, ma petite. Уили стоеше там вторачен в мен. Той беше несръчен, когато беше жив. Мъртъв, не беше много по-добър. Той не беше достатъчно дълго мъртъв, че да може да овладее духовните движения, които другите могат. Той тръгна към нас в една вълна от собствената си течна грация. Не беше Уили. -По дяволите – казах тихо. – Това постоянно ли е? Непознатият в тялото на Уили се засмя. -Аз просто съм заел тялото му. Завземал съм много тела, не е ли така Жан Клод? Почувствах Жан Клод да се отдръпва назад. Аз не исках той да се доближава. Не спорих, отдръпнах се. Беше странно да се отдръпвам от Уили. Обикновено той беше един от най-малко страшните вампири които познавах. Сега напрежението се лееше надолу по ръката на Жан Клод. Можех да усетя сърцето му в собствената си глава. Той се страхуваше и това ме накара и аз да се страхувам. Traveler спря, ръцете на бедрата, смееше се. -Страхуваш се, че ще те използвам за мой кон ли Жан Клод? Ако наистина си достатъчно силен, за да убиеш Earthmover, тогава трябва да си достатъчно силен да ме удържиш. -Предпазлив съм по природа Traveler. Да не подценявам времето е навик. -Винаги си имал добър език в главата и на толкова много други места. Намръщих се на двусмисленото съглашение, не бях сигурна че хващам смисъла и не бях сигурна, че искам да го правя. -Остави Уили. -Той няма да бъде наранен – каза вампира. -Той все още е вътре в тялото – каза Жан Клод. – Той все още чувства, все още вижда. Имаш право само да го отблъснеш Traveler, не можеш да го замениш. Погледнах Жан Клод. Лицето му не показваше нищо. -Казваш го сякаш го знаеш от личен опит. -Жан Клод беше едно от любимите ми тела едно време. Аз и Балтазар се забавлявахме с него много. Балтазар излезе от коридора, сякаш досега е чакал на площадката. Може би беше. Той се усмихваше, но беше по-скоро оголване на зъби, от колкото удоволствие. Той премина през стаята с белият си костюм. Той стоеше зад Уили, ръцете му върху тънките рамене на мъжа. Уили, Traveler, се облегна назад към гърдите на Балтазар. По-големият мъж обви ръцете си около него. Те бяха двойка. -Ще знае ли какво правят с тялото му? – попитах. -Да – каза Жан Клод. -Уили не харесва мъже. -Не – отвърна Жан Клод. Преглътнах и се опитах да мисля разумно и просто не можех. Вампирите не можеха да поемат чуждо вампирско тяло. Беше невъзможно. Просто не беше. Но погледнах познатото лице на Уили със страните мисли, преминаващи през кафявите му очи и знаех, че е вярно. Тези кафяви очи се усмихваха в мен. Прекъснах погледа си. ако Traveler ме беше хванал с очите на Лив, когато беше в нея, то тогава сега със сигурност щеше да ме засмуче. Беше минало дълго време, откакто бях практикувала гледането на лице без да срещаш очите. Бях освободена от вампири опитващи се да уловят погледа ми и го избягвах. Това беше дразнещо и страшно. Жан Клод беше казал, че насилието няма да ни спаси тази вечер. Той не се шегуваше. Ако вампирът принудеше Уили против волята му към нещо сексуално, щях да го застрелям. Но това беше тялото на Уили и той щеше да го върне. Стрелбата напразно е лоша идея. Това от което се нуждаех бе добра идея. -Traveler, харесваш ли жени? – попитах. -Да не би да се предлагаш на негово място? – попита вампира. -Не просто се чудех, как ще се чувстваш, ако масите бяха обърнати. -Никой друг няма възможността да споделя чуждо тяло – каза Traveler. -Ще ти хареса ли ако те принудят да правиш секс с жена? Главата на Уили се килна на една страна и изразяваше чужденеца в него. Усещането за другият беше достатъчно силно че да се завърти по кожата ми. -Никога не съм чувствал привличане от женско тяло. -Намираш го за неприятно – казах. Уили, Traveler кимна. -Да. -Тогава остави Уили. Избери някого, който няма да има толкова много напротив. Traveler се сгуши в ръцете на Балтазар и ми се засмя. -Да не се опитваш да извикаш чувството ми за милост? Свих рамене. -Не мога да те застрелям. Ти си от съвета. Надявам се, че това означава че имаш повече правила от останалата част от тях. Предполагам, че греша. Той погледна Жан Клод. -Да не би човешкият ти слуга ще говори всичко вместо теб сега? -Тя е достатъчно добра – каза Жан Клод. -Ако тя се цели да извика чувството ми за честна игра, тогава би трябвало да не си ни казал нищо за нея в съвета. Жан Клод държеше лявата ми ръка свободно до себе си, но той се премести по-далеч. Почувствах го как се изправя, сякаш се беше изгърбил малко, сгушен в паниката си. знаех че той все още се страхува, но той се държеше. Смелият Жан Клод. Аз не се страхувах вече. но тогава, аз не знаех по-добре. -Аз не живея в миналото – каза Жан Клод. -Той се срамува от нас – каза Балтазар, потри лицето си в лицето на Уили. Целуна леко Уили по слепоочието. -Не – каза Traveler. – Той се страхува от нас. -Какво искаш от мен Traveler? Защо съветът нахлува в земите ми и взима хората ми за заложници? Тялото на Уили се отблъсна от Балтазар, и просто застана пред високият мъж. Уили обикновено изглеждаше по-малък от колкото беше, нещо като изгърбен, но сега той изглеждаше тънък и сигурен в себе си. Traveler беше дал на Уили грацията и увереността че никога няма да е сам. -Ти уби Earthmover, но не дойде да заемеш мястото му в съвета. Няма друг начин да влезеш в съвета освен чрез смъртта на друг. В момента има свободно място и само ти можеш да го запълниш. -Не го искам, не съм достатъчно могъщ, за да го задържа. -Ако не си достатъчно могъщ, тогава как си убил Оливър? Той управляваше природните сили. – Traveler вървеше към нас с Балтазар по петите. – Как го уби? Жан Клод не се отдръпна. Ръката му се стегна в моята, но стоеше на място. -Той се съгласи да не вика земята срещу мен. Вампирът и неговият слуга обикаляха като акули. Единият обикаляше наляво, а другият надясно, така че да бъде трудно да държиш и двамата под око. -Защо ще ограничи силите си? -Той беше изменник Traveler. Оливър искаше да върне дните, когато вампирите бяха незаконни. Едно земетресение може да унищожи града, но нямаше да обвинят вампирите. Той искаше да притежава вампирите ми и да причини кървава баня, която ще ни върне извън закона. Оливър се опасяваше, че в крайна сметка ще унищожим всички хора и по този начин и себе си. Смяташе, че е твърде опасно да ни се разрешат законни права и свобода. -Получихме доклада ти – каза Traveler. Той спря до мен. Балтазар спря от другата ми страна, близо до Жан Клод. Те се спогледаха един друг. Не бях сигурна дали вампира контролира слугата си или е просто векове на практика. -Аз знаех за идеите на Оливър. Аз се отдръпнах към Жан Клод. -Това е просто с вампирите или можеш да поемаш и хора също? -Ти си в безопасност от неговата намеса, ma petite. -Страхотно – казах. Вгледах се в Traveler и ме беше страх колко лесно мога да мисля за това тяло като за Traveler, а не Уили. -Тогава защо не спря Оливър? – попитах. Traveler се плъзна по-близо и по-близо докато накрая само палтото ни пазеше от това да се докосваме. -Той е от съвета. Членовете на съвета не могат да се бият по между си до смърт. И нищо друго освен смърт нямаше да го спре. -Вие го оставихте да дойде тук, знаейки какво планира да направи – казах. -Ние знаехме, че е напуснал страната, но ние не знаехме накъде е побягнал или какви точно бяха плановете му. – Traveler вдигна ръката си към лицето ми. Балтазар направи същото от страната на Жан Клод. Малката ръчичка на Уили се задържа близо до лицето ми. -Трябвало е да го декларирате като измамник – каза Жан Клод. – Всеки вампир, който го беше намерил, щеше да го убие, без да нарушава нашите закони. Това е което означава измамник. Traveler докосна с пръсти лицето ми. Трепващо, ориентировъчно докосване. -Така че все пак ние да не дойдем на вашата врата, тъй като си ни спасил от неприятността да го преследваме сами. -Да. Балтазар беше спрял да гали лицето на Жан Клод. Той дойде да застане до господаря си. Той наблюдаваше малкият човек да придвижва ръката си по лицето ми. Балтазар изглеждаше озадачен, изненадан. Нещо се беше случило и аз не знаех какво беше. Traveler хвана брадичката ми в ръката си. той обърна лицето ми към неговото. Той прокара ръката си по челюстта му зад вратът ми, прокара пръсти през косата ми. Дръпнах се от него. -Мислех, че не харесваш момичета. -Не харесвам. – Той стоеше, вторачен в мен. – Силата ти е изумителна. Ръката му се хвърли прекалено бързо, за да реагирам. Той държеше кичури от косата ми и очите му, очите на Уили срещнаха моите. Защитавах се този път, подготвена, но сърцето ми все пак падна в краката. Чаках тази студена тъмнина да ме дръпне надолу. Нищо не се случи. Ние стояхме там на няколко сантиметра, а това бяха просто очи. Можех да усетя силата му да се бие по ръката ми като преминаващи ледени пръсти, но не беше достатъчно. Той положи и двете си ръце на лицето ми, почти сякаш щеше да ме целуне. Лицата ни бяха толкова близо, че следващите думи бяха интимни, въпреки че не трябваше да бъдат. -Мога да те принудя с погледа си, Анита, но ще бъде изразходване на енергия, за която мога да съжалявам преди зазоряване. Ти нарани Лив два пъти тази нощ. Аз я излекувах, но това също е отнемане на сила. Той отстъпи назад от мен, прегръщайки се сякаш е получил нещо повече от мен, освен просто усещане за кожа. Той направи три пълни стъпки и застана лице в лице с Жан Клод. -Силата й е опияняващо нещо. Нещо се увива около студената ти кожа и те държи топъл за цяла вечност. Жан Клод изпусна бавен дъх. -Тя е мой човешки слуга. -Наистина ли – каза Traveler. – Преди сто години можех да те завладея без да докосвам кожата ти. Сега не мога. Тя ли ти дава тази сила? – Той докосна лицето на Жан Клод, както направи с моето. Дръпнах Жан Клод назад, извън досега му и пристъпих между тях. -Той е мой, не споделям. Жан Клод плъзна ръката си около мен, държеше ме свободно от едната страна. -Ако ще ни оставиш намира, ще оставя Балтазар и всеки който иска да ме разбере, но никога отново няма да бъда твой кон Traveler. Кафявите очи на Уили гледах Жан Клод. Имаше проницателност, плашещо напрежение в тези познато очи. -Аз съм от съвета. Ти не си. Ти нямаш избор в тази област. -Искаш да кажеш, че ако той заеме мястото в съвета, тогава няма да можеш да го нараниш? – попитах. -Ако той е достатъчно могъщ да задържи мястото в съвета, тогава няма да бъда в състояние да нахлуя в прекрасното му тяло, дори и устните ми да се притиснат до мен. -Остави ме да тествам разбирането си. ако той приеме мястото в съвета ти все още ще се опитваш да го принудиш, защото можеш да го принудиш, тогава той няма да е достатъчно силен, за да бъде в съветът? Но ако той не приеме мястото, ти ще го направиш така или иначе. Traveler ми се усмихна красиво, радост блестеше в очите му, очите на Уили. -Много вярно. -Защо всичко с вас хора е приумица на параграф 22? Ти не си дошъл по работа. Ти просто изтезаваш – казах. -Съдиш ли ни? – попита той. Гласът му беше необичайно по-нисък и по-дълбок от колкото гърлото Уили можеше да издържи. Той направи последната крачка напред и изведнъж ги докоснах и двамата. Силата им изгоря над мен, бях като по средата между два различни пожара, но не горях. Силата на Traveler беше като тази на Жан Клод, хладна и плуваща, дъх на смърт, с докосване от гроба. Силата извади дъха от гърлото ми и повдигна всеки косъм от тялото ми. -Назад! – питах се да го отблъсна далеч от нас, но той хвана китката ми твърде бързо за да го спра, твърде бързо, за да го видя. Усещането за топлата му кожа, изпрати вълна от вкочаняващ студ по тялото ми, като ледено копие. Той ме дръпна от Жан Клод. Жан Клод хвана другата ми китка. В момента, в който докосна кожата ми студенината избледня. Неговата сила премина през мен като наводнение на топла вода и това не беше неговата сила. Знаех вкуса на тази топлина. Беше Ричард. Жан Клод извика силата на Ричард, както аз бях направила по рано. Той прогони силата на Traveler от мен, както лятната горещина - леда. Беше Traveler, който ме пусна. Той отстъпи назад, триейки ръката в палтото си, сякаш го боли. -Жан Клод бил си много палаво момче. Жан Клод ме дръпна към себе си, едната му ръка почиваше на вратът ми, така че пръстите му да докосват кожата ми. Електрическата топлина все още си играеше по кожата ми и знаех че в този момент Ричард усеща нашата спешност, нашата нужда. 15 ГЛАВА Шум обърна всички ни към коридора. Не можех да позная мъжа. Той беше висок, слаб с тъмна кожа, испанец може би, може би нещо по екзотично. Той не носеше нищо друго освен чифт черни панталони със сатенени сребърни бродерии по протежението на крачолите. Той влачеше любимата на Уили - Хана с една ръка. Спиралата и беше потекла като черни сълзи то лицето й. Скъпата й подстрижка все още рамкираше лицето й, все още показваше очите й, високите й скули и пълните устни. Ни лицето й беше маска сега, черни сълзи, бургундско червеното червило бе размазано по долната част на лицето й като рана. Traveler каза: -Защо си я довел тук, Фернандо? -Баща ми е толкова от съвета, колкото си и ти Traveler. -Не оспорвам това. -Но ти му забрани да дойде на тази първа среща. -Ако той е от съвета, тогава нека да ме прегъне с волята си. – Гласът на Traveler беше подигравателен. – Ние всички сме от съвета, но не всички сме равни. Фернандо се усмихна. той хвана мънистата от синята й рокля и я събори по гръб. Тя крещеше. Traveler се олюля, постави ръката на лицето си. -Аз ще я чукам – каза Фернандо. Балтазар пристъпи към тях, но два леопарда с размерите на понита вървяха по коридора. Единият черен, другият с жълто оцветяване, и двата достатъчно големи, за да го разкъсат на парчета. Те изръмжаха ниско и дълбоко, придвижиха се на огромните си лапи между Фернандо и Балтазар. Фернандо хвана Хана около талията, дръпна роклята от бедрата й и показа бледо сините й жартиери. Тя се обърна и го удари достатъчно силно, за да се наклони назад. Тя е толкова женствена колкото изглежда, но тя също е вампир и можеше да го хвърли към солидна каменна стена, така че да остане там. Фернандо удари гърбът й. Кръв се изсипа от устата й по блестящите маниста. Тя седна полушокирана на пода. Силата на Фернандо премина през стаята, като че ли държеше контрола сега. Превръщач. Дали той беше като леопардите който пазеха гърба му? Може би, но нямаше значение какъв вкус има. той хвана предната част на роклята на Хана, влачейки я на колене. Той дръпна ръката си обратно, когато тя го удари отново. Извадих Браунинга от джоба на палтото. Уили се срина на колене на пода. Той погледна на пода и каза: -Ангелски зъби. – Той се опита да се изправи, но не можеше. Жан Клод го хвана под мишниците и го вдигна лесно. Фернандо удари Хана отново. Случаен шамар, който разклати главата й и завъртя очите й. -Той трябва да обича истински за да пребори докосването на Traveler, всеки път щом той вижда злоупотребата. Ръката на Жан Клод на рамото ми ме върна към мен. Държах Браунинга насочен към Фернандо. Трябваше да си поема дъх, за да дръпна спусъка. Безопасността на разстояние, не си спомнях да съм го правил. Защо Фернандо да не е котка? Леопардите можеха да се приближат за едно мигване на окото, но аз знаех кой е алфата. Премахнете лидера и котките ще отидат да си играят някъде другаде. Жан Клод подкрепяше Уили с една ръка, другата беше все още на рамото ми, сякаш се страхуваше от това, което мога да направя. -Фернандо – каза той – ще направиш това, което си казал, че ще направиш. Traveler беше принуден да си отиде и ще му отнеме време да си намери втори домакин. Можеш да оставиш Хана да си върви. Фернандо ни се хили, белите му зъби блестяха срещу тъмната му кожа. -Не мисля така. – Той провлече Хана на крака, ръцете му около кръстът й, държеше ръцете й от двете й страни. Той се опита да я целуне. Тя обърна глава и изкрещя. Уили стоеше сам сега. Отблъсна се от Жан Клод. -Не, няма да те оставя да я нараниш. Черният леопард пълзеше по корем, плъзгаше се по близо до Уили, по-близо до нас. -Ако ще ги вземем, трябва да го направим сега – казах. Фернандо първи, после единият от леопардите ако имах време. Ако нямах по един проблем наведнъж. -Не още, ma petite. Бащата на Фернандо, Падма, няма да губи ценното си време да терзае малките. Traveler ще се върне скоро за това. -Traveler няма да ме остави да я вкуся щом се върне – каза Фернандо. Той държеше натискът на тялото на Хана с едната си ръка и вдигаше роклята с другата. -Той наистина ли мисли че просто ще стоим тук докато той я изнасилва? – попитах. -Баща ми е господаря на животните. Ти няма да ме спреш, заради страхът от гнева му. -Ти просто не го приемаш, не е ли така Фернандо? – Насочих пистолета много сигурно към главата му. – Не ми пука кой е баща ти. Махни се от нея и кажи на кожените си приятели да отстъпят или ще направя баща ти много нещастен вампир. -Ти не искаш да съм нещастен. – Гласът само леко накара очите ми да преминат към коридора, но оръжието не помръдна. Вампирът на вратата беше индиец, от Индия. Той дори беше облечен в онези палта-туники. Беше златна и бяла и блестеше по краищата докато го гледах как влиза в стаята. Държах погледа на сина му. По едно чудовище в даден момент. Жан Клод пусна ръката си далеч от моята. Той пристъпи зад мен, от едната страна, внимаваше да не ме блокира. -Падма, Господарю на зверовете, поздравления и добре дошли в дома ми. -Жан Клод, господарю на града, поздравления. Гостоприемството ви е отвъд най-смелите ми очаквания. – Тогава се засмя но не беше просто смях. Театрално и досадно, дори зловещо, но не премина по кожата ми. -Кажи му да пусне Хана – казах. -Ти трябва да си човешкият слуга на Жан Клод, Анита Блейк. -Да, приятно ми е че се запознахме. Сега кажи на сина си да пусне нашият вампир или щя направя наистина голяма дупка в гърдите му. -Ти няма да смееш да навредиш на сина ми. Беше мой ред да се изсмея, кратко, рязко и не много смешно. -Синът ти каза почти същото нещо. И двамата толкова грешите. -Ако убиеш сина ми, ще те убия. Ще убия всички ви. -Добре, нека тестваме разбирането ми. Ако той не я пусне, какво ще прави с нея? Фернандо се засмя и беше ниско и съскащо. Смехът беше достатъчен. Някъде в това прекрасно тяло имаше черна кожа и големи очи копчета, плахолък. -Аз ще я имам защото Traveler ми забрани да я имам и моя баща ми я даде. -Не – каза Уили. Той направи крачка на пред, но Жан Клод го спря. -Не Уили, това не е твоята битка. Фернандо плъзна ръката си по слабините на Хана. Само ръката на Жан Клод държеше Уили да не изтича при превръщача. Хана каза: -Господарю помогнете ми. -Той не може да ти помогне, дете – каза Падма. – Той не може да помогне никого. Стрелях на два инча от главата на Фернандо. Изстрелът проехтя в голямата зала. Куршумът се заби в каменната стена. Всички замръзнаха. -Следващият куршум ще бъде в черепа на Фернандо. -Не смееш – каза Падма. -Продължаваш да казваш това. Нека изясним нещо Повелителю на зверовете. Фернандо няма да изнасили Хана. Няма начин. Аз ще го убия преди това. -Тогава аз ще убия теб – каза Падма. -Добре, но няма да може да върнеш сина си обратно, нали? – Поех си дъх и оставих тишината да премина през тялото ми. – Решавайте Повелителю на зверовете. -Аз съм Господаря на зверовете – каза той. -Не ме интересува и ако ще да си Дядо Коледа. Той или я пуска или умира. -Жан Клод, контролирай слугата си. -Ако можеш да я контролираш, Падма, бъди мой гост. Но това е голяма грижа. Анита никога не блъфира. Тя ще убие сина ти. -Решавай – казах тихо – решавай. – Исках да го застрелям. Наистина щях да го направя, защото знаех, че така както си стоя тук, ако не го застрелям, ще се наложи да го застрелям по-късно. Той беше твърдо арогантен за да остави мира, твърде заслепен от собствената си власт, че да остави Хана и да не я има. това беше линия, която той можеше и да не пресече, жив. -Остави я Фернандо – каза Падма. -Татко – мъжът изглеждаше шокиран. -Тя ще дръпне спусъка Фернандо. Тя иска да го дръпне. Не е ли така Анита? -Да, така е. -Сребърни куршуми предполагам – каза Падма. -Никога не напускам дома си без тях. -Пусни я, Фернандо. Дори и аз не мога да те спася от сребърни куршуми. -Не, тя е моя. Ти обеща. -Слушай баща си, Фернандо. -Не ми се подчиняваш ли, сине? – Имаше тон в гласа на Падма, който изпрати прилив на топъл въздух през стаята. Началото на гняв. Нещо се удряше в кожата ми, един отзвук от сила, но не беше вампирска сила, не точно. Той не се опитваше да контролира Жан Клод. Имаше вкус на топла кръв, електрически танц, който казваше ликантроп. Което не беше наистина възможно. Вампирите не могат да бъдат ликантропи, както и обратното. Фернандо се сви, хванал Хана като кукла, криейки лицето си в жълтите й коси. -Не, татко, никога не бих ти се противопоставил. -Тогава прави каквото ти казвам. Фернандо хвърли Хана назад. Тя лазеше до Уили. Той я пое в ръцете си, докосвайки кръвта по лицето й, попивайки я с копринената си кърпичка. Снижих пистолета. Фернандо насочи тъмната си ръка към мен. -Може би ще питам ти да си ми домашен любимец. -Труден разговор, момче плъх. Нека видим дали си достатъчно мъж да се отдръпнеш. – Изкушавах го. Разбрах, че искам той да се втурне към мен. Исках извинение, за да го убия. Не бе добре. Не бе добре. Аз трябваше да се успокоя или щяха да ни убият. Черният леопард, раменете му по високи от кръстът ми, започна да пълзи към мен. Тя беше по корем на земята, мускулите напрегнати и свиващи се. Пистолетът просто се измести към него. -Не опитвай. -Елизабет – каза Падма. Името ме стресна. Аз бях виждала Елизабет в човешката й форма, веднъж преди време. Тя беше един от местните леопарди. Бях приела до този момент, че леопардите са част от антуража на Падма който бе взел със себе си. Ако Елизабет беше местна, другият превръщач също беше. Единственото нещо за което си мислех е дали не е Зейн или Натаниел. Другият можеше да бъде всеки. Но Зейн ме бе признал като алфа, за това че съм го спасила от това. Ако Зейн бе алфа, след като го победих, щеше да ми даде всички леопарди и някои от тях щяха да са тук. Или това бе само теория. С мен като човек, а не ликантроп господаря на зверовете, все още можеше да вика котките. Но аз се опитвах да ги запазя в безопасност. Чудех се дали Елизабет се опитва. Тя изръмжа на него, на мен, на всички. Зъбите й бяха като слонова кост, бяха най-малко седем сантиметра, дяволски впечатляващо. Толкова близо, дори и истински леопард може да ми се нахвърли преди да мога да възпроизведа изстрел. Не отивате да ловите едър дивеч с пистолет. Леопардът продължи да се плъзга по корем напред. -Елизабет. – Тази една дума бе хвърлена пасивно, изгори кожата ми и ме накара да издъхна. Леопардът спря сякаш някой беше дръпнал краят на каишката й. Тя се завъртя на земята, бореше се, стремеше се за въздух. -Тя те мрази, Анита. Гласът му сега беше нормален, но каквото и да правеше на леопарда - то все още се случваше. Можех да го усетя като маршируващи мравки по кожата си. мравките бяха с нажежени до червено крака. Погледнах Жан Клод, чудех се дали той можеше да го почувства. Лицето му беше спокойно, празно, нечетимо. Ако той чувстваше болка, не я показваше. Не бях сигурна че това, че мога да го чувствам беше добра идея. -Спри – казах. -Тя ще те убие, ако я оставя. Ти си убила любимия й, техният водач. Тя иска отмъщение. -Разясни позицията. Пусни я. -Милост за този който те мрази? – Той се плъзна в стаята, краката му едва докосваха земята, сякаш се беше качил на тънкото течение на собствената си сила. Трябваше да усещам вампирските му сили. Но той бе почти празен, сякаш нещо го покриваше или го пазеше от мен. Погледнах Жан Клод отново. Беше ли достатъчно мощен да ни задържи сега? Дали триумвирата щеше да му помогне толкова много? Лицето му не казваше нищо, аз не посмях да го попитам, не и пред Господаря на зверовете. Леопардът лежеше на една страна силно задъхан. Гледаше ме с бледо зелените си очи и това не беше приятелски поглед. -Когато ги повиках – каза Падма – тя се опита да се пазари. Те нямаха алфа и тя все още се опитваше да се пазари. Елизабет да доведе леопардите без борба да правят всичко което ми хареса, ако я оставя да те убие. Да й помогна да те убие. – Господаря на зверовете посочи зад него и малка тънка жена ходеше зад него, сякаш тя е чакала в коридора повика му. Като добре обучено куче. Тя бе гола с изключение на огърлицата, която трябваше да тежи пет килограма и светеше с диаманти. Кожата й беше бледа сянка на афроамериканците в Ирландия. Ожулвания украсяваха лицето й, течеха на лилави петна по тялото й. Тя бе една от най-красивите жени, които бях виждала дори и с нараняванията. Беше с перфектни пропорции от челото до тънките си крака. Очите й бяха кафяви, присвиха се от леопарда на пода към Жан Клод, до плъхолъка. Назад-напред, назад-напред, докато накрая не се вгледа в мен. Имаше защита в очите й и не бяха нужни думи за да разбера, че тя казва:”помогни ми.” Това го разбирах, но защо аз. -Когато Елизабет дойде, тя доведе другата с нея. Избрах Вивиян за свой собствен подарък. – Падма погали косата й по начина по който галиш домашното си куче. – Ще й дам подарък за всяко нараняване, което й направя. Тя ще бъде богата, ако оцелее. Въздухът около нея трептеше като топлината, която излиза от летният път. Друг такъв леопард никога не бях срещала. Колко много бяха там? Колко хора беше довела Елизабет на лошите момчета? -Какво е това, баща и син на екскурзия за изнасилване? – попитах. Падма се намръщи към мен. -Започвам да се изморявам от теб, Анита Блейк. -Взаимно е – казах. -Ние принудихме Traveler да излезе от тялото си, но неговата сила все още те защитава. Той те държи далеч от усещането ти за вампирите. Сега изглежда те предпазва от пълният прилив на моите сили. Жалко. Щяхте да затреперите от усещането за тях. Жан Клод ме докосна леко по рамото. Докосването му беше достатъчно. Не бях тук за да разменям находчивост с Господаря на зверовете. Убиването му звучеше като една наистина добра идея, но бях срещала по стари вампири, които не можеш да убиеш със сребърни куршуми. Ще бъде точно мой късмет ако Падма беше един от тях. Падма извика леопардите при него. Жълтият се завъртя около глезените му като голяма котка. Елизабет беше като добре обучено куче. Уили и Хана бяха забравили стаята. Той я докосваше леко, сякаш тя е от стъкло. Те се целунаха, чисто докосване на устните, което заявяваше всичко, нежност и любов. Уили и Хана просто се разбираха един друг. Беше красиво. -Виждаш ли защо я дадох на сина си. такава силна мъка щеше да доведе, злоупотребата и с двамата, но Traveler се нуждаеше от телата им. Погледнах го. Беше достатъчно да мисля, че беше само за това че Хана бе руса и прекрасна, но да знам че е било умишлена жестокост, а не само страст-това го направи по лошо. -Ти кучи син – казах. -Да не се опитваш да ме накараш да се ядосам? – каза Падма. Жан Клод ме докосна отново. -Анита, моля те. Той рядко използваше истинското ми име. Когато го правеше, беше за нещо много сериозно или за нещо което не харесвам. Този път беше и за двете. Не знаех какво щях, защото изведнъж Traveler вдигна щита. Силата на Падма се разби върху нас. Гръмна над мен, запълни главата ми, всеки коридор които имах. Паднах на колене, сякаш бях ударена с чук между очите. Жан Клод остана изправен, но чувствах силата му до мен. Падма се засмя. -Той не може да влезе отново в друг и да поддържа щита си. Глас дойде като вятър от стената. Не бях сигурна дали чувам гласа наистина или беше само в главата ми. -Той има нужда от силите си в коридора. Аз избрах да вдигне щита. Достатъчно игри Падма. Нека видим какво лежи от вътре. – Имаше аромат в думите; прясно окосена трева, миризмата на корени извадени от земята. Почти можех да усетя рухващата почва между ръцете си. държах ръцете си около Браунинга докато те трепереха, и все още не можех да разгранича мисълта за ронещата се земя от пистолета в ръцете ми. Дори и докато се взирах в пистолета, беше празно, сякаш го нямаше. -Какво става? – попитах. Изненадана и доволна че мога да образувам смислено изречение. -Съветът – каза Жан Клод. – Те хвърлиха, как се казваше, ръкавиците? -Мамка му – казах. Падма се засмя. Той ме гледаше и знаех че той концентрира годините си върху мен. Силата му беше над мен, в мен. Беше нещо по средата между това да се сложиш ръката върху включена оголена жица и да блъскаш ръката си в огъня. Електрическа топлина ядеше тялото ми. Топлината се събираше в центъра ми. Огъваше се като юмрук и ставаше по-голям и по-голям. Ако разпереше пръстите си вътре в мен, щеше да ме разкъса, да ме пръсне от вътре навън само със силата си. Изкрещях. 16 ГЛАВА Хладно докосване се плъзна над топлината. Вятър, хладен и спокоен като смърт заля тялото ми. Вятърът развихри косата ми около лицето. Благословена прохлада ме изпълни, ръцете на Жан Клод погалиха раменете ми. Той бе коленичил на пода, обгръщайки ме с ръце. Не помнех да съм падала. Кожата му беше хладна на пипане. Знаех си, че някак си той беше изхвърлил трудно извоюваната топлина надалеч. Неговата топлота бе охладила огъня. Това ужасно налягане в мен се отпусна, тогава намаля. Беше сякаш вятъра на Жан Клод разпръскваше огъня на Падма. Но това му беше скъпо. Почувствах сърцето му да се забавя, кръвта във вените му да тече по-бавно и по-бавно. Топлината на животът го напускаше и смъртта проникваше вътре, за да попълни мястото. Обърнах се в ръцете му, така че да мога да видя лицето му. Лицето му беше бледо и перфектно и никога нямаше да мога да разбера, просто като го гледам, какво му струваше да ме спаси. Хана се обърна към нас, лицето й беше подредено в спокойни линии. -Моите извинения Жан Клод. Моят колега остави слугата ти на най-добрата си присъда. Уили отстъпи далеч от Хана, клатеше глава. -Проклет да си, проклет да си. Зелените очи на Хана се обърнаха към него ядосани. -Не ме изкушавай, малкият. Не можеш да хвърляш обиди към мен и да оцелееш. -Уили – каза Жан Клод. Нямаше сила в думата, просто предупреждение. Това беше достатъчно. Уили отстъпи. Жан Клод погледна Traveler в новото му тяло. -Ако той убиеше Анита, аз можех да умра с нея. За това ли дойде наистина? За да ни убиеш? -Заклевам се, че не е така. – Той не се плъзгаше както правеше в тялото на Уили, беше му неудобно в Хана на нейните токчета. Той не падна, но не се плъзгаше така или иначе. Това беше почти показателно. Той не бе перфектен. -За да ти докажа искреността си – каза той – Прибери топлина от слугата си. ние няма да те спрем. -Той ме изгони – каза Падма. – Как можеш да му позволиш да укрепи силата си отново. -Звучиш изплашен – каза Traveler. -Аз не се страхувам от него – каза Падма. -Тогава го остави да се нахрани. Облегнах се на гърдите на Жан Клод, бузата ми почиваше срещу копринените дантели на предната част на копринената му риза.. сърцето му беше спряло да бие. Той дори не дишаше. Той използва прекалено много от себе си. Гледах Падма в безопасност в ръцете на Жан Клод и знаех че той щеше да го убие. Знаех че Падма ни иска мъртви. Усещах го. Никой не беше толкова могъщ не може да излезе извън контрол толкова зле. Той почти ме беше убил, нас и всичко щеше да бъда трагичен инцидент. Глупости. Браунинга беше където го бях оставила, но сега можех да усетя силата на Падма. Среброто нямаше да бъде достатъчно, за да го убие. Да го нараня беше една наистина лоша идея. Убий или напусни, беше като голям хищник. Не се закачай с него, ако не може да довършиш работата. -Нахрани се от слугата си – каза Падма. – Няма да те спирам. Traveler го каза. Последният искаше да докосне горчивината. Член на съвета или не, Падма се бои от Traveler или той го водеше повече. Колеги, но не и равни, Коленичих, стиснах ръцете на Жан Клод през грубата дантела и блестящият плат на сакото му. Ръцете му бяха твърди, истински. -Какво... Той ме спря с пръсти на устните, деликатно докосване. -Не е кръв от което се нуждая Падма. Нейната топлина е. Това е единствено за по-малките господари, които трябва да взимат кръв от слугите си. Лицето на Падма беше празно, спокойно. -Не си загубил саката си да обиждаш без да правиш обиди, Жан Клод. Вгледах се в Жан Клод, дори коленичил беше по-висок от мен. Гласът му лесно прозвуча в съзнанието ми. -Без въпроси, ma petite, или те ще разберат, че не си изцяло моя. Тъй като имах много въпроси, беше доста гадно. Но ако искам да запитам директни въпроси имаше и друг начин. -Дали господаря трябва да потапя зъби, когато рестартира сърцето си? -Да, ma petite. -Колко вулгарно – казах. Това беше една от най-цивилизованите обиди, които някога бях измисляла. Тя също работеше. Падма изсъска към нас. -Не тествай търпението ми твърде много, Жан Клод. Traveler не е глава на съвета. Имаш достатъчно врагове сега, гласуването може да тръгне по друга пътека. Притисни ме прекалено много и ще дам по принуда гласа си. -Принуждаване на гласа си с каква цел? – попита Жан Клод. – Traveler обеща, че не сте тук за да ме убивате. За какво друго бихте гласували, Господарю на зверовете. -Вземи го, Жан Клод. – Гласът на Падма беше нисък звук, който беше почти ръмжене. Звучеше повече като животно, от колкото като вампир. Жан Клод докосна лицето ми нежно, обръщайки ме да го погледна. -Оставиха ни да видим Господаря на зверовете, това е направено, ma petite. Наистина не ми хареса как звучи това. Но едно нещо знаех, Жан Клод имаше нужда да върне силите си. той никога нямаше да може да повтори трика с избутването на член от съвета, когато е толкова студен, толкова изцеден. -Направи го – казах. Трябваше да му се доверя. Да му се доверя, че няма да ме нарани. Доверие, че няма да направи нищо ужасно или неудобно. Разбрах, че не му вярвах. Нямаше значение колко обичах тялото му, знаех че той е друг. Знаех, че това което той мисли че е наред, не е напредено най-доброто за другите. Той се усмихна. -Ще се къпя в топлината ти, ma petite. Ще те завъртя около мен докато сърцето ти не бие за мен. Моят дъх ще нарасне от твоята целувка. Той хвана лицето ми с хладната кожа на ръцете си и ме целуна. Устните му бяха кадифени, докосването му галеща топлина. Ръцете му се плъзнаха нагоре по страните на лицето ми, пръстите му се плъзнаха през косата ми до скалпа, масажираше. Той целуна челото ми и аз потреперих. Опитах се да го целуна и той се отдръпна. -Не забравяй, ma petite, ако тялото ти докосва прекалено много моето, ще бъде заглушаващо. Не бъди толкова нетърпелива да загубиш сладкото усещане върху устните си за нощта. Бях много неподвижна в ръцете му, обмисляйки това което беше казал. Телата ни се докосваха, гола необходимост за кожа, може би? Но ако някоя част се допре твърде дълго или твърде енергично, кожата ми ще бъде заглушена, но само за нощта. Жан Клод наистина беше добър в даването на информация, без да го показва. Накара ме да мисля колко често е трябвало да го прави в миналото. Той отдръпна палтото от раменете ми, докато то не провисна почти до кръста ми. Той прокара ръце по кожата ми, масажираше пръстите си в мен. Ръцете му бяха топли. Той пъхна ръце под палтото, хващайки ръцете ми под него, но не гола кожа. Той целуна гърлото ми като крила на пеперуда, лицето му триеше вратът ми, бузата ми. Той се дръпна от мен с бърз прилив на дъх. Сложих ръка на сърцето му, но там нямаше нищо. Погалих лицето му, докосвайки пулсът на гърлото му. Нищо. Исках да разбера в какво сме сгрешили, но не посмях. Не исках лошите типове да разберат, че ние не правихме нещата както тях. В секса го правехме. Можехме да прескочим вампирската глупост ако можех да го направя. Започна да разкопчава ризата си. Погледнах го, очите ми бяха леко разширени. Той оголи кръг от стомаха си. Просто гледах бледата му кожа. -Какво? – попитах. -Докосни ме, ma petite. Погледнах към гледащите вампири. Поклатих глава. -Без любовна игра пред лошите момчета. -Мога просто да взема кръв, ако предпочиташ – каза той тихо. Каза го сякаш го правим всяка вечер. Бяхме го правили два пъти доброволно от моя страна. Първият беше, за да спася животът му. Вторият път за да спася него и Ричард. Не исках да давам кръв. понякога си мислех че поенето е по-интимно от секса за вампирите. Не исках да правя и двете пред компания така или иначе. Погледнах го, показвайки гнева си. той ме караше да правя интимни неща през непознати. Не ми харесваше и той знаеше, че няма да ми хареса. Тогава защо не ме беше предупредил? Наистина ли не мислеше, че ще правим това тази вечер? -Тя ти е ядосана – каза Падма. – Тя наистина ли е толкова скромна? – Той звучеше изпълнен със съмнения. – Може би тя наистина не прави това, което казваш че можеш да направиш. Тялото на Хана стоеше разкрачено, балансирано на непознатите високи токчета. -Толкова ли си слаб колкото Падма? Просто друг кръвопиец? – Traveler поклати глава, косата на Хана се плъзна върху раменете на съсипаната рокля. – За какво друго си блокирал, Жан Клод? -По дяволите, всички вървете по дяволите – казах. Плъзнах ръце под ризата на Жан Клод, пръстите пълзяха през стомаха му. Той беше студен на пипане. По дяволите. Спрях пръстите си на панталоните му, нищо прекалено нежно и прокарах ръцете си по кожата му. Започнах да масажирам с пръсти мускулите на гърба му и чувствах усещането за топлина да се вдига по вратът и лицето ми. При други обстоятелства, в уединение в спалнята това беше възможно. Сега просто ми беше не удобно. Той извади ръцете ми навън. -Внимателно, ma petite, или ръцете ти ще охладнеят. Пръстите ми бяха станали студени, сякаш бях навън без ръкавици. Вгледах се в него за секунда или две. -Ако не мога да те докосвам с ръцете си, какво предполагаш да използвам? Падма предложи нещо достатъчно ясно, че да ме накара да насоча пръст към него. -Ти стой далеч от това. Той се засмя. -Тя наистина е смутена. Ашър каза че тя е била девствена преди теб. Не му вярвах, до сега. Оставих главата му да падне към гърдите ми. Нямаше да казвам нищо, не дължах обяснение на съвета за любовния ми живот. Жан Клод премести ръката си в полезрението ми. Той не ме докосна, но простото движение накара лицето ми да срещне погледа му. -Нямаше да искам това от теб сега, ако не беше необходимо. Трябва да го повярваш. Претърсих толкова силните му очи и му вярвах. Глупаво но истина. -Какво искаш да направя? Той вдигна пръсти, точно над устните ми, толкова близо че той можеше да докосне дъха ми. -Използвай прекрасната си уста над сърцето ми. Ако връзката ни е толкова силно, колкото аз вярвам че е, това ще съкрати процедурата, ma petite. Въздъхнах и дръпнах блузата му, оголвайки гърдите му. Когато бяхме сами, обичах да прокарвам езика си по изгореният белег от кръст на гърдите му. Но не бяхме сами. Чудо голямо. Положих устни срещу хладната кожа на стомаха му, близнах го бързо, мокра линия до гърдите му. Той си пое остър, подсвиркващ дъх. Как можеше да диша и да няма пулс? Нямаше отговор за това, бях го виждала и преди. Вампири които дишат, но нямат пулс. Прокарах езика си плавно по изгорелия белег във формата на кръст, завърших с целувка над сърцето му. Чувствах устните ми да се охлаждат. Не беше изтръпваща студенина, все пак. Той просто го беше казал. Тялото му крадеше топлината ми. Животът ми се просмукваше в него. Коленичих обратно далеч от него, облизах устните си, опитвайки се да си почувствам. -Как е това? Той се засмя и звукът слезе по гърлото ми като ледено кубче, втриваше се дълго и целенасочено по гръбначният ми стълб. Потреперих. -Чувствах се по-добре. Той се вдигна внезапно, ръцете му бяха на бедрата ми. Оставих да излезе изненадана въздишка, слагайки ръцете на рамената ми за баланс. Той обви ръцете си около краката ми и гледаше нагоре към мен. Зениците на очите му бяха станали този блестящ син пламък. Усещах пулса му в гърлото си. Пулсът му минаваше през тялото ми. Той ме остави да се плъзна бавно през ръцете му. -Целуни ме, ma petite, тъй като ние сме предназначени, да се целуваме. Аз съм приятен и безопасен на допир. -Топъл, но никога безопасен – казах. Започнах да го целувам като започнах от челото му и продължих да го целувам надолу по тялото му. Той ме целуна, сякаш щеше да ме изяде от устата на долу. Зъбите му ме натиснаха твърди и остри, той трябваше или да се отдръпне или да ми пусне кръв. Целувката ме остави без дъх, изтръпнала, но не и студена. Разбрах, че трябваше да поеме топлината ми. Чувствах се добре, повече от практичният начин. Доверявах му се, че е направил необходимото. -Сега, когато изпълни силите си,отново – каза Traveler. Ще те оставя. Ти избута Падма без моята помощ. Разбира се можеш да се защитиш отново. -Той е по-добър от теб, толкова добре – каза Падма. Лицето на Хана погледна към нас. -Да, той го направи. Не очаквам нищо по-малко от повелителя убил Earthmover. – Хана се обърна към Падма. – Той също направи нещо което ти не можеш. Той възвърна топлината си от човешкият си служител без да взима кръв, трик, който само истински вампир повелител може да направи. -Достатъчно – каза Падма. Звучеше ядосано. Сякаш да споделяш кръвта на човешкият си слуга е истински гаф. - Нощта губи блясъка. Сега, когато изпълни силата си, Жан Клод, намери хората си. виж кой не отговаря на повика ти. -Аз ще те оставя сега, Жан Клод. Ще ви чакам след това. – Хана внезапно увисна. Уили я хвана и я свали към пода. -Търси, Жан Клод, търси хората си – каза Падма. Жан Клод се изправи, вдигайки ме с него. Зениците му плуваха през блестящият син огън на очите му. Очите му се връщаха към нормалният свят. Той се вгледа покрай мен, покрай Падма. Не мислех че вижда нещо от стаята. Силата му запълзя през ръцете му по кожата ми. Малко блещукаше на енергия, сякаш той правеше нещо. Той примигна и погледна Падма. -Деймиън. Деймиън беше един от лейтенантите на Жан Клод. Както Лив той беше над петстотин години, но никога нямаше да стане повелител. В случая Деймиън беше над хиляда години, но той нямаше да бъде повелител. Беше страшен период от време, за да придобиеш толкова много енергия. Не ме разбирайте погрешно, Деймиън беше могъщ. За петстотин годишен вампир той беше страшен. За някой хиляда годишен, той беше бебе, месоядно бебе, но все още такова. Деймиън беше придобил цялата сила, която някога щеше да има. той можеше да живее докато слънцето експлодира и погълне земята и той щеше да бъде толкова силен, колкото бе днес. Той бе един от малкото вампири, които ме направи глупак с пълната си възраст. Бях подценила възрастта му с повече от половината. Съдех по-силата и просто се научих, че силата не е единственото нещо, което трябва да се преценява. Жан Клод беше направил сделка със стария господар на Деймиън, за свободата му да дойде тук и да го играе втори. -Какво си направил с Деймиън. -Аз, нищо, но той мъртъв ли е? – Падма се усмихна и пое ръката на Вивиян. – Това е въпроса, на който само господаря му може да отговори. Той тръгна надолу по коридора, водеше леопарда за ръка. Вивиян погледна назад към мен, погледа й беше широк, уплашен докато ги загубих от поглед. Черният леопард се бавеше, гледаше ме. Говорех преди да помисля, почти инстинктивно. -Какво можеш да ми дадеш повече от това? Тя изръмжа към мен, опашката й потръпна. -Ти си слаба Елизабет. Габриел го знаеше и те презираше за това. Тя издаде кашлящ рев. Гласът на Падма проряза гласа като острие. -Елизабет ела веднага или ще бъда много ядосан. Леопардът ми остави последно ръмжене и изчезна от погледа ми. -Габриел ли ти каза, че тя е слаба, ma petite? Поклатих глава. -Тя нямаше да дойде тук, ако е достатъчно силна. Той я е извикал и тя е дошла, но тя е трябвало да дойде сама. -Може би тя е най-добрата, ma petite. -Тогава да е най-добрата не е достатъчно. – Погледнах внимателното нечетливо лице на Жан Клод. Тялото му беше неподвижно, спокойно. Положих ръка върху сърцето му под ризата. Сърцето му биеше силно. -Мислиш, че Деймиън е мъртъв – казах. -Знам че е мъртъв. –Той погледна надолу към мен. – Дали е постоянно, това е въпроса. -Мъртво мъртъв – казах. Той се засмя и ме прегърна в него. -О, ma petite, преди всичко трябва да знаеш, че не всичко е истина. -Мислех да кажа, че няма да ни убиват тази вечер – казах - Така си мислех. Страхотно. Всеки път, когато разберях правилата, те се променяха. Защо проклетите правила винаги изглежда се промени към по-лошо? 17 ГЛАВА Уили дойде при нас, водеше Хана за ръката. -Благодаря ви, господарю, Анита. Имаше тънък разрез на лицето му, част от първоначалната борба в цирка, предполагам. Те вече се бяха излекували. Той изглеждаше ужасно. Повече като ходещ мъртвец от колкото обикновено. -Изглеждаш дяволски – казах. Той ми се ухили, проблясване на зъби. Той не беше мъртъв и от три години. Отнема малко практика, за да се усмихваш без да показваш зъби. -Аз съм добре. – Той погледна към Жан Клод. – Опитах се да ги спра. Всички се опитахме. Жан Клод прибра ризата си в панталоните. Той заглади с ръце предната част на ризата си и докосна рамото на Уили. -Ти си се бил със съвета Уили. Спечелил или загубил си се справил добре. -Благодаря господарю. Жан Клод обикновено коригираше всеки, който го наричаше господар, но не и тази вечер. Предполагам че щяхме да бъдем официални. -Хайде, трябва да се погрижим за Деймиън. – Той ми предложи китката си и когато не разбрах какво иска, той положи пръстите ми над пулса си. -Докосваш ме и намираш пулсът ми. -Това има ли някакво значение? -Това показва, че си повече от мой слуга или партньор в леглото. Показва че те считам за равна. -Какво ще си помисли съветът за това? – попитах. -Това ще ги принуди да преговарят не само с мен, но и с теб. Това ще усложни нещата и ще ни даде повече опции. Оставих ръката ми да си почива на китката му. Пулсът му бе стабилен под пръстите ми. -Объркваме враговете си, нали? Той кимна, почти направи лек поклон. -Наистина, ma petite, наистина. Тръгнах до него по коридора, дясната ръка в джоба ми при Браунинга, който бях вдигнала от пода. Когато имахме ясен поглед към коридора. Пулсът на Жан Клод се усили под пръстите ми. Деймиън лежеше на една страна, свит около меча. Кръв беше напоена по острието и тъмният материал на ризата му. The Point идваше от гърдите му. Беше дълбоко. Трудно беше да бъда сто процента сигурна, но ми изглеждаше като сърдечен ритъм. Имаше нов вампир стоящ до него. Той държеше меч за две ръце в ръцете си, насочен надолу, като секира. Познах ножа. Беше този, с който Деймиън спеше в ковчега си. Новият вампир беше висок, шест крачки или повече, широки рамене. Косата му бе отрязана като купа жълти пръстени около лицето му, оставяйки ушите му голи. Той носеше бяла туника, бели панталони. Бяло на бял план. Той стоеше твърд, но внимателен като войник. -Уорик – каза Жан Клод. – Надявах се, че си избягал от предложеното състрадание на Ивет. Високият вампир погледна към нас. Очите му се присвиха към ръката ми върху китката на Жан Клод. Той падна на едно коляно и държеше меча на Деймиън в ръцете си. той наведе глава и ни предложи меча. -Той се би добре. Той се би много дълго за опонента който имаше. Самозабравих се и го убих. Аз не искам отговорността за смъртта на такъв воин. Неговата смърт е голяма загуба. Жан Клод взе ножа от ръцете на вампира. -Запази си извиненията Уорик. Дойдох за да спася Деймиън, не за да те погребвам. Уорик повдигна светло сините си очи към нас. -Но аз прободох сърцето му. Ако вие бяхте повелителя, който го е направил, тогава имаше шанс, но вие не можете да го извикате от гроба за вторият му живот. -Но аз съм господар на града и съм взел кървава клетва от Деймиън. Уорик положи меча на земята до все още неподвижния Деймиън. -Вашата кръв може да го извика. Моля се, това да бъде достатъчно. Вгледах се в него. Никога не бях чувала вампир да казва: „ще се моля”. Вампирите по очевидни причини не се молеха много. Имам предвид: кой щеше да им отговори? О, да, те си имаха Църквата на вечният живот, но това беше хуманистична религия, сортирана по нов начин. Не бях сигурна, че говорят много за бог. Косата на Деймиън беше почти кърваво червена, изумителен цвят срещу алабастърната белота на кожата му. Знаех че очите му бяха зелени, но тази вечер очите му бяха затворени и ако нещата станеха зле, той нямаше да ги отвори отново. Жан Клод коленичи до Деймиън. Той положи ръка върху гърдите на Деймиън, близо до меча. -Ако извадя ножа от и сърцето му не започне да бие, очите му не се отворят, тогава той е свършен. Един шанс, само един шанс. Бихме могли да забием меч в нечие сърце за сто години и когато изтеглим ножа от сърцето, все още ще има шанс. Ако ние го направим тук и сега, рискуваме да го загубим. Последното късче от знанието защо никога не махаш кол от сърцето без значение колко мъртъв изглежда. Коленичих до тях. -Има ли ритуал за това. Той поклати глава. -Аз ще го призова с кървавата клетва. Това ще ми помогне да го върнем обратно, но Уорик е прав. Аз не съм направил Деймиън. Не съм истинският му господар. -Не, той е по-голям от теб с около шестстотин години. – Погледнах надолу към вампира, към забитият меч, лежеше в локва от собствената си кръв. Той беше облечен в официални панталони, които бяха в един цвят с жилетката. Без консервирана риза под жилетката изглеждаше странно еротично. Все още можех да почувствам Деймиън в главата си. силата му в ритъм от век течеше през него. Той не беше мъртъв или поне не напълно мъртъв. Все още можех да почувствам неговата аура, нещо... -Аз все още мога да усетя Деймиън – казах. -Какво имаш предвид, ma petite? Имах ужасната принуда да докосна Деймиън. Да прокарам длани по голите му ръце. Не беше некрофилия, колкото и близо да ходех по ръба. Какво ставаше? -Мога да го почувствам. Енергията му в главата си. като идваща от свеж труп, преди душата да напусне тялото. Той все още е непокътнат, мисля. Уорик ме гледаше. -Как може да знаеш това? Вдигнах ръце към Деймиън и се спрях, ръцете ми бяха свити в юмруци. Ръцете ми почти го докосваха, нищо сексуално, но изглеждаше като истинска скулптора. Исках да проследя линиите на тялото му, за да почувствам прилива на потока от него. За да... -Какво не е наред, ma petite. Докоснах с пръсти ръката на Деймиън, като че ли се страхувах че ще го изгоря. Ръката ми се плъзна над хладната му плът почти без мен. Силата на съживител потече по охладената кожа на тялото на Деймиън, течеше от дланта ми, надолу от ръката ми, кожата ми настръхна там където премина. Ахнах. -Какво правиш, ma petite? – Жан Клод триеше ръцете си сякаш и той го е усетил. Уорик посегна с ръка към мен, сякаш държеше ръката си пред огън, не бях сигурна дали може или трябва да ме докосне. Той се дръпна назад, триейки ръка в панталоните. -Истина е. Ти си некроман. -Нищо не си видял още – прошепнах. Обърнах се към Жан Клод. – Когато извадиш ножа, трикът е да бъде здраво изправен докато напуска откритата рана. За да се запази, при липса на по-добра дума, да избяга душата му, нали? Жан Клод ме гледаше, сякаш никога до сега не ме е виждал истински. Приятно ми е да знам, че все още мога да го изненадам. -Не знам, ma petite. Аз не съм вещица или студент по магическа метафизика. Ще се позова на клетвата, говорещ ритуал и ще се надявам, че той ще оцелее. -Понякога когато извикам зомби от гроба ми е по лесно да го извикам втори път. – Плъзнах надолу ръцете си, за да задържа отпуснатата ръка на Деймиън, но не беше достатъчно. Моята сила и силата във вампира се нуждаеха от повече пряко докосване на повече ръце. -Той не е зомби, ma petite. -Уорик каза, че ти не можеш да извикаш Деймиън от гроба, но аз мога. - Преди време, почти инцидентно вдигнах три от вампирите на Жан Клод. Това беше, когато аз, Ричард и той за първи път опознавахме триумвирата. силата беше толкова огромна, че вдигнах всеки истински труп близо до нас като зомби, но имаше прекалено много власт. Некроманията беше слух че може да извика всички видове мъртви и да има даваш заповеди. Но това е легенда. Доколкото знам аз съм единственият жив некроман който умее този трик. -Какво искаш, ma petite? Пропълзях около тялото на Деймиън. Кръвта беше студена през чорапогащника. Дланта ми губеше ръката му, но не загубих контрола над тялото му, със силата обвита в него. Силата която го съживява ме изгони веднъж, изхвърли ме, нарани ме. Но веднъж след като се докоснахме ние бяхме свързани. -Ти си свързан с Деймиън, но си свързан и с мен. Мога да усетя Деймиън в главата си. не знам дали е връзка, но е нещо. Използвай го – казах. -Имаш предвид да използвам силата ти за да си помогна да укрепя захвата си над него? – каза Жан Клод. -Да. – Дърпах Деймиън в скута си, на една страна с меча забит в него. Когато Жан Клод видя какво правя ми помогна. Завъртях Деймиън на една страна, раменете му бяха в скута ми, главата му си почиваше на ръката ми. Плъзнах ръката си надолу към гърдите, търсех сърцето му и го намерих под острието. Беше пробило сърцето му. Дори и с моята помощ, дори и с помощта на Жан Клод, ако не беше над петстотин години, той щеше да е мъртъв. Петстотин изглежда като възраст, в която вампирите печелят голяма част от силата си. Като е над хиляда това само може да му помогне. Можех да го почувствам през тялото, главата си. нарастващата сила, разбрах че сме обърнали гръб на коридора. Трудно ми беше да мисля, но казах: -Можем ли да им се доверим докато го вдигаме? -Имаш предвид дали ще ми нападнат докато го спасяваме? -Да. -Аз ще те пазя – каза Уорик. Той се изправи и взе ножа на Деймиън. -Това не е ли конфликт на интереси? – попитах. -Ако той не бъде вдигнат ще бъда наказан. Не е просто моята скръб да му помогна. Страхувам се какво ще ми направи господарката ми. Жан Клод се загледа надолу към Деймиън. -Падма желае да убие силата, която триумвирата ни дава, ma petite. Сега когато той знае, че можеш да извикаш Деймиън от гроба като зомби, той ще се страхува от теб дори повече. -Уорик ли ще му каже? Жан Клод се усмихна леко. -Не е нужно Уорик да му казва, тук ли си Traveler? Един глас въздъхна около нас. -Тук съм. Вгледах се във въздуха, в нищото. -Ти дребен кучи син, подслушвал си ни. Уили падна, Хана се дръпна назад от него. -Аз съм много неща Анита. – Уили се обърна към нас с това древно знание в очите. – Защо си задържал тази информация от нас? -Виждаш ни като заплаха и без тази информация Traveler. Обвиняваш ли ме че го скрих? Той се усмихна леко и на двамата, приятно и снизходително. -Не, предполагам че не. Жан Клод хвана дръжката на ножа. Сложи ръката си на гърдите на Деймиън за опора. Пръстите му докосваха моите. -Може би искаш да махнеш ръката си, ma petite. Ножът е остър. Поклатих глава. -Аз ще накарам сърцето му да забие. Не мога да го направя, ако не го докосна. Жан Клод обърна глава на една страна. -Магията те е хванала, ma petite, и се самозабравяш. Поне използвай лявата си ръка. Той беше прав. Магията, поради липса на по-добра дума, беше изграждаща. Никога не бях чувала собствената си сила без кървава жертва. Разбира се тук имаше много кръв, просто не аз я бях проляла. Но аз можех да усетя сърцето на Деймиън в гърдите му. Беше почти сякаш съм го достигнала отвътре и галех мускула. Сякаш не можех да го видя, но го докосвах или не е ни едното от двете. Нямах дума за това. Аз не го пипах или виждах, но така или иначе просто го усещах. Дръпнах дясната си ръка и поставих лявата си над сърцето на Деймиън. -Готова ли си, ma petite? Кимнах. Жан Клод се вдигна на колене. -Аз съм господаря на града. Ти си пил от моята кръв, докосвал си плътта ми. Ти си мой Деймиън. Ти се даде на мен. Ела при мен сега, Деймиън. Вдигни се при мен сега. Ела в ръката ми. – Той стегна захвата си над ножа. Чувствах тялото на Деймиън да става безкостно като мъртвите. Почувствах сърцето му, галех го студено и мъртво. -Аз съм господаря на сърцето ти Деймиън – каза Жан Клод. – Ще го накарам да бие. -Ние ще го накараме да бие – казах. Гласът ми звучеше далечен странен, не като обикновения ми глас. Силата дишаше през мен, през Деймиън, към Жан Клод. Почувствах го да се простира и знаех че всеки труп ще е на мястото където тя се втурва. -Сега – прошепнах. Жан Клод ме погледна, след това върна цялото си внимание на Деймиън. Той дърпана острието с рязко движение. Същността на Деймиън се опита да последва острието, опита се да се измъкне през раната. Чувствах я как се плъзга надалеч. Виках го притиснах мъртвата му плът, но това не беше достатъчно. Преместих ръката си над сърцето му. Плъзгащото острие проряза ръката ми. Кръв, свежа топла и човешка течеше по раната. Това, което бе в Деймиън се поколеба. Остана да вкуси кръвта ми. Това беше достатъчно. Аз не галех сърцето му. Разбих го, напълних го със силата която се завъртя през нас. Сърцето му биеше в гърдите му, толкова че го чувствах в костите си. гръбначният му стълб се сви, вдигна го от скута ми, главата му се отметна. Устата му се отвори и издаде тих писък. Очите му се отвориха широко. Той се сми обратно в скута ми. Гледаше ме, очите му бяха широко отворени, изплашени. Той хвана ръката ми. Той се опита да говори, но говора не можеше да премине през пулса в гърлото му. Усещах кръвта в тялото му, ритъмът на сърцето, който се бие в него. Той протегна ръка към Жан Клод, хвана ръкава на сакото му. Най-сетне прошепна. -Какво бе това, което направи с мен? -Запазих те, mon ami, запазих те. Деймиън се смъкна изведнъж. Тялото му започна да затихва. Започнах да губя усещането за пулса му, вкуса на сърцето му. Той се плъзна бавно надалеч и аз го оставих. Но бях почти сигурна, че мога да го задържа. Можех да съхраня усещането и прилива от тялото му. Можех да го накарам да се изправи или да падне с докосването си. бях почти сигурна. Прокарах ръката си през червената му коса и знаех изкушението, това бе само леко примесено с секс. Вдигнах все още кървящата си ръка, така че да мога да я видя. Не беше голям прорез два или три шева и съм готова. Боли, но няма да е достатъчно. Прокарах все още кървавите си пръсти през косата му. Плътната му коса покриваше един прорез. Болката внезапно беше рязка, боляща и отвратителна. Болката стигаше, за да се върна към себе си. Деймиън гледаше към мен със страх. Страхуваше се от мен. 18 ГЛАВА -Ужасно съм впечатлена. – Обърнах се, Деймиън все още лежеше на скута ми. Ивет вървеше надолу по коридора към нас. Тя бе загубила палтото си и бялата й рокля беше много проста, много елегантна, много Шанел. Останалата част от сцената беше чисто Маркиз Дьо Сад. Джейсън, върколакът, понякога доброволно мезе за немъртвите, беше с нея. Той беше облечен в кръстоска между черни кожени панталони и прилепнала кожа. Гола кожа се показваше на бедрата му и това което приличаше на кожен ремък обхващаше слабините му. Около вратът му беше сложен метален нашийник с каишка прикрепена към него. Ивет държеше каишката. Пресни драскотини маршируваха по лицето му, врата, ръцете. Имаше одрано по-ниско на гърдите и стомаха си, което приличаше на нокти. Ръцете му бяха вързани зад гърба, толкова здраво захванати зад тялото му, че само това трябва да боли. Ивет спря само на около осем крачки от нас, стоеше. Тя бутна Джейсън достатъчно силно по гърба, за да се чуе лек звук и да го принуди да коленичи. Тя дръпна каишката здраво, така че тя почти го бесеше. Тя погали с ръка жълтата му коса, като я оправяше, сякаш бяха на път да си направят снимка. -Това е подаръка ми докато съм тук. Харесва ли ви обвивката? -Може ли да седна? – попита Деймиън. -Така мисля. – Той се завъртя от скута ми, седна внимателно, като чели не всичко му работеше още. Изправих се на крака. -Как си Джейсън? -Добре съм – отвърна той. Ивет дръпна каишката по-здраво, така че той да не може да говори. Разбрах че вътрешната страна на нашийника имаше метални шпайкове, една задушаваща яка. Страхотно. -Той е мой вълк Ивет. Под моя защита. Не можеш да го имаш – каза Жан Клод. -Аз вече го имам – каза тя. – Но ще го имам отново. Аз не съм го наранила още. Синините не са мое дело. Той ги получи докато защитава това място. Докато защитава теб. Попитай го сам. – Тя отпусна нашийника, а след това и каишката. Джейсън си пое дълбоко дъх и погледна към нас. -Тя нарани ли те? – попита Жан Клод. -Не – каза той. -Проявила си голяма сдържаност – каза Жан Клод на Ивет. – Или вкусовете ти са се променили, когато за последно се прегърнахме? Тя се засмя. -О не, моите вкусове са си същите, каквито винаги са били. Мога да го измъчвам пред теб и ти все пак ще бъдеш безсилен да ме спреш. По този начин ще измъчвам няколко души на цената на един. – Тя се усмихна. изглеждаше по-добре отколкото в ресторанта. Не чак толкова бледа. -Кой те нахрани? – попитах. Очите й се присвиха към мен. -Ще видиш достатъчно скоро. – Тя обърна вниманието си към Уорик. Той не точно се смали, но изглеждаше по-малък, по-малко блестящ. – Уорик ти ме провали. Уорик стоеше на стената, меча на Деймиън все още в ръцете му. -Не исках да го нараня, господарко. -О, аз не исках това. Можеше да го пазиш, докато те се върнат. -Ти каза че ще бъда наказан ако той умре. -Така и ще направя, но наистина ли ще използваш този голям меч за мен? Той падна на колене. -Не, господарко. -Тогава как ще можеш да го опазиш? Уорик поклати глава. -Аз не мисля. -Ти никога не го правиш. – Тя дръпна Джейсън в краката си, притисна лицето на Джейсън към бедрото си. -Внимавай Джейсън, гледай какво правя на малките лоши момчета. Уорик се изправи бутна се към стената. Той пусна ножа и той изтрака по камъните. -Моля Ви, господарко, моля ви не правете това! Ивет си пое дълбоко дъх, главата назад, очите затворени, галеше лицето на Джейсън. Беше очакващ момент. -Какво прави тя? – попитах. -Гледай – беше единственото което каза Жан Клод. Уорик коленичи достатъчно близо до мен за да ме докосне. Каквото и да се случваше, ние трябваше да стоим и да гледаме. Уорик се загледа към далечната стена покрай нас, игнорираше ни колкото може. Тънка белота се разпростря през светло сините му очи, докато не станаха замъглени, слепи. Ако не стоях достатъчно близо да го докосна, щеше да е прекалено фино да го видя. Очите му се сгъваха на вътре, разпадаха се като гниеха. Лицето му все още беше перфектно, силно, героично като гравюра на св. Георги, но очите му бяха празни, гниещи дупки. Гъста зеленикава гной се спускаше по бузите, като дебели сълзи. -Тя ли му го причинява? – попитах, -Да – каза Жан Клод почти прекалено тихо, за да го чуя. Уорик издаде нисък звук от гърлото си. черна течност потече от устата му, като се изливаше по устните му. Той се опита да крещи и всичко което излизаше беше дълбоко задавящо бълбукане. Той падна напред, ръцете върху коленете. Плътна гнойна течност излизаше от устата, очите и ушите му. Течеше в течна локва по-плътна от кръв. Трябваше да смърди, но както често се случва с вампирите, когато гният нямат мирис. Уорик повръщаше собствените си изгнили органи. Всички започнахме да се придвижваме назад от уголемяващата се локва. Не искахме да стъпваме в това. Нямаше да нарани никого от нас, но дори и другите вампири отстъпваха назад от него. Уорик се срина на една страна. Белите му дрехи бяха почти черни от нещото. Но под бъркотията той все още беше цял. Тялото му беше недокоснато. Ръката му посегна сляпо. Беше безпомощен жест. Жест, който казва по добре от всичко, че го боли и че той все още е там. Все още чувства. Все още мисли. -Мили Боже – казах. -Трябва да видиш какво мога да направя със собственото си тяло. – Гласът на Ивет привлече вниманието ми обратно към нея. Тя все още стоеше притиснала Джейсън към краката си. тя беше бяла блестяща фигура с изключение на ръката й. От лакътя надолу, зеленото гниене беше започнало. Джейсън го забеляза. Той започна да крещи и тя дръпна ръката прекалено стегната, за да говори. Тя галеше лицето му с гниещата си ръка оставяйки нещо дебело и тъмно, и твърде реално. Джейсън се отдаде на дивата си природа. Той се откъсна от нея. Тя дърпаше яката докато цветът на лицето му стана розов, след това червен. Той се бореше да остане далеч от нея. Бореше се като риба на кука. Лицето му стана лилаво, но той все още не идваше при гниещата й ръка. Джейсън се срина на пода. Беше на път да се задуши до безсъзнание. -Чувствал си удоволствието от гниещата плът и с други вампири, нали Джейсън? Той толкова се страхува. Ето защо Падма го даде на мен. – Ивет започна да запълва разстоянието между нея и проснатото тяло на Джейсън. – Съмнявам се че ще оцелее дори една нощ. Не е ли вкусно? -Ние не сме много съгласни да правиш това – казах. Взех Браунинга от джоба и й го показах. – Не го докосвай. -Вие сте спечелени хора, Анита. Не го ли разбираш все още? – попита тя. -Спечели това – казах. И вдигнах Браунинга към нея. Жан Клод докосна ръката ми. -Прибери пистолета, ma petite. -Не можем да я оставим да има Джейсън. -Тя няма да го има. – Той гледаше надолу по коридора към Лив. – Джейсън е мой. Мой по всякакъв начин. Аз няма да го споделям с теб и това е против правилата на гостоприемството, да правиш нещо на хората ми, което ще доведе до трайно увреждане. Разрушаването на ума му е против закона на съветът. -Падма не мисли така – каза Ивет. -Но ти не си Падма. – Жан Клод се плъзна към тях. Силата му започна да изпълва коридора като хладно нарастваща вода. -Ти беше моя играчка преди сто години Жан Клод. Наистина ли мислиш, че можеш да се изправиш срещу мен сега? Почувствах камшика й като порязване на нож, но силата й срещна тази на Жан Клод и избледня. Беше сякаш е поразена от мъгла. Неговата сила не отвърна на удара. Той я абсорбира. Жан Клод пристъпи напред, почти я докосна и дръпна каишката от ръката й. Тя докосна лицето му с гниещата си плът, размазвайки нещо по-лошо от кръв на бузата му. Жан Клод се засмя и беше горчиво, като гълтане на счупено стъкло. Боли само да чуваш звука. -Виждал съм те и по зле Ивет. Няма нищо ново, което да ми покажеш. Тя отпусна ръце от двете си страни и погледна към него. -Има повече изкушения от преди. Падма и Traveler те очакват. – Тя не знаеше, че Traveler е вече с нас. Тялото на Уили остана тихо, не показваше Traveler вече. Интересно. Ивет вдигна ръката си, тя отново беше гладка и перфектна. -Ти си завладян Жан Клод. Просто не го знаеш все още. Жан Клод я удари, петно от скорост което е изпрати по пода, не толкова елегантно, притисната към стената. -Аз може да съм завладян Ивет, но не и от теб. Не и от теб. 19 ГЛАВА Жан Клод развърза ръцете на Джейсън и разкъса каишката около вратът му. Джейсън се сгуши в малка топка на пода. Той издаваше малки звуци от гърлото си, по-примитивни т думи и по-жалки. Ивет си бе намерила високите токчета и ни остави. Уорик се лекуваше, ако това беше точната дума. Той седна, все още покрит с останките от собствената си телесна течност, но очите му бяха ясни и сини, той изглеждаше цял. Traveler в тялото на Уили вървеше за да застане до, Жан Клод. -Впечатли ме повече от веднъж тази нощ. -Аз не направих нищо от това което те впечатли, Traveler. Това са моите хора. Това са моите земи. Аз ги защитавам. Това не е игра. – Той извади и две носни кърпички от някъде. Подаде ми едната. -За ръката ти, ma petite. – Той започна да забърсва гнойта от лицето на Джейсън с другата. Вгледах се надолу към лявата си ръка. Кръвта се стичаше в приятно постоянна линия по дланта ми. Бях забравила за това, докато гледам гниенето на Уорик. Някой ужасии са по лоши от болката. Взех малко синя коприна от Жан Клод. -Благодаря. – Завих импровизираната превръзка около раната, но не можех да се вържа с една ръка. Traveler се опита да ми помогне да вържа превръзката. Дръпнах се далеч от него. -Предлагам ти помощ, не да те нараня. -Не, благодаря. Той се усмихна и отново мислите на Уили се плъзнаха през лицето ми. -Ти си толкова притеснена от пребиваването ми в това тяло. Защо? -Той ми е приятел – казах. -Приятелство. Можеш да искаш приятелство от този вампир. Той е нищо. Сила, с която не трябва да се съобразяваш. -Той не ми е приятел защото е могъщ или не е могъщ. Той просто ми е приятел. -Минало е много дълго време, от когато някой се позовава на приятелство в моя присъствие. Те се молят за милост, но не се основават на приятелство. Жан Клод се изправи. -Никой не си е помислял за това. -Никой друг не е бил толкова наивен - каза Traveler. Това е форма на наивност – каза Жан Клод. – Истина е, но от колко време Traveler, който е имал смелостта да бъде наивен пред съвета? Те идват да искат сила, безопасност, отмъщение, но не и приятелство, не и лоялност. Не, те това не го искат от съвета. Главата на Уили се наклони малко на една страна, сякаш Traveler мисли. -Да не би тя да ми предложи приятелство или го иска от мен. Започнах да отговаря, но Жан Клод ме прекъсна. -Можеш ли да предложиш истинско приятелство без да искаш нещо в замяна? Отворих уста да кажа, че по-скоро бих била приятелка с крокодил, но Жан Клод докосна ръката ми нежно. Това беше достатъчно. Печелехме. Да не го разваля. -Приятелство – каза Traveler. – Това е нещо, което не са ми предлагали от както заех място в съвета. Говорих този път без да мисля. -Това трябва да е доста самотно. Той се засмя и беше смес от обикновения магарешки рев на Уили и плъзгащо кикотене. -Тя е като вятър през дълго затворен прозорец Жан Клод. Смесица между цинизъм, наивност и сила. – Той докосна лицето ми и аз го оставих. Той обгърна едната страна на лицето ми с едната си ръка в почти познат жест. – Тя разполага с някакъв чар. Ръката му преминаваше надолу по лицето ми, пръстите му спряха на бузата ми. Той отпусна ръка внезапно, триейки пръстите си един в друг, като че ли се опитваше да чувства нещо невидимо. Той поклати глава. -Аз и това тяло ще ви чакаме в стаята за мъчения. – Той отговори, преди да мога да кажа не. – Не планирам да нараня това тяло Анита, нужно ми е да ходя наоколо. Ще оставя това тяло, освен ако няма някого когото предпочиташ да взема. Той обърна глава и се загледа в останалата част от групата. Погледът му се почина най-накрая върху Деймиън. -Мога да взема този. Балтазар ще се забавлява от това, мисля. Поклатих глава. -Не. -Той също ли е един от приятелите ти? Погледнах Деймиън. -Не приятел, но той все пак е мой. Traveler обърна главата си на една страна, вторачен в мен. -Той ти принадлежи като твой любовник? Поклатих глава. -Не. -Брат? Братовчед? Праотец? -Не – казах. -Тогава как той е твой? Не знаех как да му го обясня. -Няма да ти дам Деймиън за да спася, Уили. Ти сам го каза. Няма да го нараниш. -Ами ако щях. Би ли изтъргувала Деймиън за безопасността на приятеля си? Поклатих глава. -Няма да водя този спор с теб. -Просто се опитвам да разбера колко важно е приятелството за теб, Анита. Поклатих глава отново. Не ми харесваше накъде отива този разговор. Ако кажех грешните неща Traveler ще се захване с Уили. Можех да го видя че идва. Това беше капан и всичко, което кажех, щеше да ме бутне в него. Жан Клод ни прекъсна. -Ma petite, цени приятелите си. Traveler вдигна ръка. -Не, тя трябва да отговори за себе си. това е нейната лоялност, не твоите разбирания – Той ме гледаше на по-малко от една крачка разстояние, неудобно близо. – Колко важни са приятелите ти за теб Анита? Отговори ми на въпроса. Мисля, че имаше един отговор, който нямаше да ме заведе там където Traveler иска. -Достатъчно важно, за да убия за него – казах. Очите му с разтвориха широко. Устата му се отвори от изумление. -Заплашваш ли ме? Свих рамене. -Ти зададе въпрос - аз отговорих. Той отметна глава назад и се засмя. -О, какъв мъж можеше да стане от теб. Прекарвах достатъчно време около мачо-типове, за да знам че това беше комплимент и беше искрено. Те никога не разбираха подразбиращите обиди. И докато не режехме хората, аз се грижех за това, аз нямаше да променя мнението си. -Благодаря – казах. Лицето му стана спокойно незабавно, хуморът изчезна от него като лош сън. Само очите му - очите на Уили все още бяха живи, блестящи със силата, която пълзеше по кожата ми като хладен вятър. Той ми предложи ръката си, както Жан Клод бе направил по-рано. Погледнах Жан Клод. Той кимна. Поставих все още кървящата си ръка на китката на Traveler. Пулсът биеше силно и бързо под ръката ми. Имаше малък спомен от втори сърдечен ритъм, биещ в съзнанието на пулса. Кръвта от прорезите течеше по-бързо, извикана от силата му. Капеше в гъделичкаща линия по ръката ми, падаше в лакътя под палтото, мокреше тъмният плат. Кръвта се изсипа върху китката му като пурпурна река. Моят кръв. Сърцето ми заби по-бързо, подхранено от страха, изтласкваше кръвта по-бързо. Знаех, че в този момент може да стои там и аз да кървя до смърт от тази малка рана. Той може да изхаби всичката кръв от мен, всичката сила в мен, това беше точка. Сърцето ми се качи в ушите. Знаех, че трябва да мръдна ръката си, но просто не можех да реализирам движението, като че ли някой се намесваше и крещеше в главата ми, преди да мога мръдна ръката си. Жан Клод протегна ръка към мен, но Traveler проговори преди да можем да се докоснем. -Не, Жан Клод. Аз ще я призная като сила с която трябва да се съобразяват, ако тя може да счупи този захват сама. В гласът ми се долавяше дишането, задъхването, сякаш бях тичала, но можех да говоря, мисля, просто не можех да си мръдна ръката. -Каква ще направиш, ако се измъкна? Той се засмя, доволен от себе си. мисля че най-накрая му зададох въпрос, който му беше удобен. -Какво искаш? Помислих си докато пулсът в ръката ми биеше все по-бързо. Кръвта беше започнала да намокря ръкава на Traveler, ръкава на Уили. Исках Уили да се върне. -Безопасно преминаване за мен, всичките ми хора и приятели. Той хвърли главата си назад и ревеше с цяло гърло. Смехът спря по средата на движението, като лошо направен филм. Той обърна блестящите си очи към мен. -Счупи този захват, Анита и ще ти дам каквото искаш, но ако не успееш да го прекъснеш, какво ще получа аз? Това беше капан и аз го знаех, но не знаех как да изляза от това. Ако той продължеше да кара кръвта ми да тече, докато припадна от кръвозагуба, всичко щеше да свърши. -Кръв – казах. Той се усмихна. -Имам я сега. -Желаеш да пиеш от мен. Това не е нужно. -Примамливо, но не достатъчно. Сиви петна се разпростряха по зрението ми. Бях се изпотила и неясно ми се гадеше. Отнема много време да припаднеш от кръвозагуба, но той го ускоряваше. Не можех да измисля какво да му предложа. Имах затруднения с мисленето изобщо. -Какво искаш? Жан Клод остави да му се изплъзне въздишка, като че ли казах нещо грешно. -Истината. Паднах бавно на колене и само ръката му на лакътят ми ме държеше изправена. Зрението ми беше на големи сиво-бели петна. Бях замаяна и това само се влошаваше. -Коя истина? -Кой наистина уби Earthmover? Кажи ми и сте свободни. Преглътнах и прошепнах: -Майната ти. Плъзнах се на земята, той все още ме държеше, все още кървях. Той се наведе над мен, но през нарушеното ми зрение беше просто Уили. Уили с острото правоъгълно лице. Уили с крещящите си костюми и по-лошите си вратовръзки. Уили който обичаше Хана с нежна преданост, която караше гърлото ми да се стегне. Достигнах го и докоснах лицето му, прокарах изтръпналите си пръсти по гелосаната му коса, хванах челюстта му в ръката си и прошепнах: -Уили, ела при мен. Имаше сътресение като тръпка на електричество и можех да го видя. Все още чувствах тялото си вцепенено и далечно, но зрението ми беше ясно. Погледнах в тези блестящи очи и мислех за Уили. Там дълбоко имаше отговарящ крясък. -Уили ела при мен. – Гласът ми беше по-силен този път. Пребиваващият каза. -Какво правиш? Не му обърнах внимание. Уили беше един от другите вампири, когото случайно бях вдигнала от ковчега, като Деймиън. И може би, просто може би, той беше мой, повече от приятелство. -С кръв те викам, Уили Маккой. Вдигни се и ела при мен. Третия пулс в ръката ми се забави. Traveler се опита да се отдалечи сега, като че се опитваше да счупи оковите, които той беше направил, но това беше нож с две остриета. Режеше и в двете посоки и аз исках да направя моята половина дълбока и остра. -Ела при мен, Уили. Вдигни се от гласа ми, ръката ми, кръвта ми. Вдигни се и ми отговори, Уили Маккой, ела сега! – Гледах как очите му се разливат, като чаша пълна с вода. Чувствах Traveler насилствено да напуска. Аз го избутах, бутнах го далеч и тръшнах вратата, нямах знанието в главата си. в тялото на Уили. Аз принудих Traveler да напусне и той се завъртя крещейки в тъмнината. Уили се втренчи в мен и беше сякаш, никога до сега не ме е виждал преди. -Какво ще искате от мен господарю? Сгънах се на пода, плачех. Исках да кажа:”Не съм ти господар”, но думите умряха в гърлото ми, погълнати от кадифена топлина, която изяде зрението ми и след това светът. 20 ГЛАВА Бях заспала с глава в скута на баща ми. Той погали косата ми. Аз се сгуших в скута му, бузата ми си почиваше на голото му бедрото. Голо бедро? Внезапно бях будна, избутах се в седнало положение, преди да мога да виждам наистина. Джейсън се беше облегнал на каменната стена. Неговият скут беше, в който се събудих. Той ми даде много смекчена версия от обичайната си усмивка за добре дошла, но очите му бяха студени и уморени. Не беше похотлив към мен тази вечер. Нещата се губеха, когато Джейсън спираше да дразни. Жан Клод и Падма спореха на френски. Те стояха от страни на една дървена маса. Мъж беше вързан с лице надолу за масата със сребърна ленти на китките, глезените и шията. Ленти, които бяха заковани за самата маса. Той беше гол, но повечето му дрехи бяха изчезнали. Цялата задна част на тялото му бе една сурова кървава каша. Открих собственика на кожата на вратата. Мрачното красиво лице на Рафаел беше отпуснато, в безсъзнание. Надявах се, че е по такъв начин от дълго време. Рафаел, кралят на плъховете, бе водач на втората по големина и сила глутница на превръщачи в града. Той никога не е бил играчка. Какво по дяволите правеше тук така? -Какво прави Рафаел тук? – попитах Джейсан. Той ми отговори с уморен, влачещ глас. -Господарят на зверовете искаше плахолък. Рафаел не беше достатъчно силен, за да не дойде когато го повикат, но беше достатъчно силен, за да не доведе някой от другите плахолъци. Той се предаде като жертва. – Джейсън облегна глава назад към стената, затвори очи. – Тя не успяха да го пречупят. Не успяха да пречупят и Силвия. -Силвия? – гледах из стаята. Тя беше двадесет на двадесет, не много голяма. Тя беше в стаята, окована за стената. Бе провиснала на веригите, с цялата си тежест върху китките си, в безсъзнание. Повечето от нея беше скрито от погледа от масата, на която Рафаел беше окован. Тя не изглеждаше наранена. -Защо е тук? -Господарят на зверовете извика също и вълците. Ричард не е тук за да отговори, така че Силвия дойде. Тя защити останалата част от нас, точно както Рафаел - народа си. -За какво се карат Жан Клод и звярът-момче? -Traveler ни предостави свободата ни, но те не искат да включат Рафаел в сделката. Господарят на зверовете каза, че краля на плъховете не е от нашите хора или наш приятел. -Той е мой приятел – казах. Той се усмихна без да отваря очи. -Знаех си, че ще го кажеш. Трябваше да се подпра на стената за да се изправя. Бях малко нестабилна, но не беше зле. Вървях към спорещите вампири. Френският беше горещ и бесен. Жан Клод се обърна към мен. -Ma petite, ти си будна. – Английският му беше със силно ударение. Толкова чист, дори след като говори много на френски. Падма вдигна ръка. -Не, не и въздействай. Жан Клод направи малък поклон. -Както пожелаеш. Исках да докосна Рафаел. Можех да видя гърба му да се вдига и пада, но нямаше да повярвам наистина че е добре, докато не го докоснех. Ръцете ми се задържаха над него, но там почти нямаше останало място, което да не е сурово и наранено. Накрая докоснах косата му, после се отдръпнах. Не исках да го събудя. Безсъзнанието беше по-добро от всичко друго в момента. -Какъв ти е този? – попита Падма. -Той е Рафаел, царят на плъховете. Той е мой приятел. Хана мина през вратата на тъмницата. В момента, в който знаех, че се е появила, знаех че е Traveler. Той се отпусна в много женственото тяло на стената при вратата и успя да изглежда като мъж. -Не можеш да бъдеш приятелка с всички чудовища в града. Погледнах го. -Искаш ли да се обзаложим? Той поклати глава. Русата коса на Хана подскачаше напред-назад като в реклама за шампоан. Той се засмя и беше женствено. -О, не Анита Блейк няма да се пазаря с теб отново тази нощ. Той започна да слиза надолу по стълбите. Той беше свалил високите токчета и се плъзгаше надолу по стълбите в обутите си с чорапи крака. – Но ще има и други нощи. -Поисках безопасно преминаване и ти ни го даде – казах. – Не можеш да ни нараниш повече. -Дадох ви безопасно преминаване само за тази нощ, Анита. -Не помня срок да беше оказан в обещанието – каза Жан Клод. Traveler махна протестирайки. -Това се подразбираше. -Не и от мен – казах. Той спря от другата страна на масата, до Падма. Той ме гледаше със сивите очи на Хана и се намръщи. -Всеки щеше да знае, че имам предвид само тази вечер. -Както ти сам каза, Traveler, тя не е всеки друг – каза Жан Клод. -Той е един от членовете на съвета, не може да прави сделка за всички – каза Падма. – Той може да ни принуди да ви оставим тази вечер, но за останалите не може. Той не може да освободи всички ви, без всички присъстващи тук да дадат гласа си. -Тогава обещанието му не значи нищо – казах. Ако бях и сънувал да ви оставя в безопасност през целият ми престой каза Traveler. – Щях да поискам много повече от истината за смъртта на Earthmover. -Направихме сделка, аз удържах на моята част – казах. Той се опита да скръсти ръце на гърдите си, но трябваше да го направи на стомаха си, ръцете му притискаха гърдите. Жените просто не са предназначени да изглеждат твърди. -Ти ми създаваш още един проблем, Анита. Може би не трябва да си толкова проблематична. -Заплашвай всички колкото си искаш – казах. – Но за тази нощ не можеш да ни докоснеш. -Не пускай това в главата си. – Гласът му се увеличи с две октави, преминавайки по гърлото на Хана. Движех се около стоящата глава на Рафаел, като исках да докосна косата му, но не смеех. Сълзите се натиснаха като ръка към задната част на очите ми. -Отключи го. Той е с нас или думата ти е глупост, Traveler. -Няма да го дам – каза Падма. -Ще направиш, каквото ти казвам – каза Traveler. Отвърнах поглед от одраното тяло на Рафаел. Също и не исках лошите типове да ме видят че плача. Отвръщайки поглед от Рафаел, можех по-добре да видя Силвия. Това, което видях ме спря по средата на стъпката. Панталоните й бяха на глезените, обувките й все още там. Направих крачка към нея, после друга и почти тичах по времето в което стигнах до нея. Плъзнах се на колена до нея. Кръв оцветяваше бедрата й. Ръцете й бяха свити в юмруци, очите й здраво стиснати. Тя шепнеше нещо много тихо, отново и отново. Докоснах ръката й и тя трепна. Гласът й се повиши достатъчно, че да мога да я чуя. -Не, не, не. – отново и отново като мантра. Плачех. Бях казала, че ще пусна куршум в Силвия по-рано днес. Сега плачех zа нея. Излязох от групата на големите и твърди социопати. Имах проблем със Силвия, но това .... Тя дори не беше мъж, в най-добрите обстоятелства. Това правеше, това което й бяха направили по някакъв начин по-лошо, по-обидно. Или може би беше само това че си спомних колко горда, колко уверена и изпълнена в себе си. да я видя така беше почти повече от колкото мога да понеса. -Силвия, Силвия, Анита е. – Дръпнах дрехите й обратно на мястото, но се страхувах да я докосна отново, докато не бях сигурна, че тя знаеше че съм аз. – Силвия можеш ли да ме чуеш? Джейсън дойде и застана с нас. -Нека да опитам. -Тя не иска никой да я докосва. -Няма да я докосвам. – Той коленичи от другата й страна. – Аз мириша като глутницата, ти не. – Той много внимателно сложи ръката си пред лицето й, опитвайки се да не я докосне. – Помириши глутницата Силвия. Познай удобството от нашето докосване. Тя спря да казва „не”, но това беше. Тя не отвори очи. Изправих се с лице към стаята. -Кой направи това? -Тя може да го спре по всяко време – каза Падма – дава ми глутницата и всичко свършва. Тя ще бъде свободна. Аз изкрещях: -КОЙ НАПРАВИ ТОВА! -Аз – каза Падма. Погледнах към пода и когато върнах погледа си нагоре, узито сочеше към него. -Ще те разрежа на половина. -Ma petite, ще удариш Рафаел и може би мен. Картечницата не е направена за една цел, в тълпа не е предпазваща като Браунинга. Поклатих глава. -Той умира. За това, той умира. Traveler пристъпи до Падма. -Ще убиеш ли това тяло? – Той застана пред Падма. – Ще убиеш ли любимата дама на Уили? Сълзи достатъчно горещи, за да ме опарят, потекоха по бузите ми. -Проклет да си, проклети да сте всички вие. -Падма не е изнасилил лично твоят приятел – каза Traveler. – Всеки неквалифициран може да го изнасили, но само истински артист може да одере кожата на жив превръщач. -Кой тогава? – Гласът ми просто беше малко по-спокоен. Нямаше да използвам узито и всичко го знаехме. Пуснах узито и то се плъзна обратно под палтото. Обвих ръката си около Браунинга и мислех за това. Жан Клод тръгна към мен. Той ме познаваше прекалено добре. -Ma petite, ние всички ще излезем от тук в безопасност тази нощ. Не е нужно да даваш това за нас. Не ни унищожавай заради отмъщение сега. Фернандо мина през вратата и тогава знаех. Той не беше единственият но беше един от тях. Той се усмихна мазно към мен. -Traveler не ме оставя да имам Хана. Започнах да треперя - добър трепет, който започна през ръцете ми, обхвана раменете ми и продължи надолу по тялото. Никога не съм искала да убия някого толкова силно, както исках да го убия в тази секунда. Той се плъзна по стъпалата с босите си крака, ръцете му бродеха из гърдите, играеха си с линията от косми, която започваше от корема му. Триеше ръцете си по копринените панталони. -Може би ще те окова за стената – каза той. Почувствах усмивката да се опъва на лицето ми. Говорех много ясно, много внимателно, защото ако не го направех щях да закрещя и ако загубех контрол над гласа си, щях да го застрелям. Знаех че щях да го направя, просто както си седях там. -Кой ти помогна. Падма спря сина си, изтегли го в кръга на ръцете си. видях истински страх на лицето на вампира-повелител. Синът му все още бе твърде арогантен или твърде глупав, за да го разбере. -Аз лично го направих. Засмях се, достатъчно горчиво, за да изкарам шока. -Не можеш да му причиниш такива щети сам. Кой ти помогна? Traveler докосна рамото на Фернандо. -Други, неназовани други. Ако жената може да ти каже, нека. Ако не, не ти е нужно да знаеш. Ти няма да ходиш на лов за тях, Екзекуторке. -Не и тази вечер – казах. – Трепетът се успокои. Този студен, леден център на душата ми, бе на мястото където съм се отказала от част от себе си, и се разпростираше пасивно. Можех да ги застрелям всичките и да не мигна. – Но ти сам го каза, Traveler, ще има и други нощи. Джейсан говореше с тих глас на и Силвия му отговаряше. Погледнах я. Тя не плачеше. Лицето й беше бледо и странно схванато, като че държеше всичко в себе си, стегнато и твърдо. Джейсан отключи ключалките на веригите и тя слезе надолу по стената. Той се опита да й дръпне нагоре панталоните, но тя го отблъсна. Коленичих до нея. -Остави ме да ти помогна, моля те. Силвия се опита да си дръпне панталоните, но ръцете и все още не работеха правилно. Тя се пазеше непохватно и накрая се срина на пода и плачеше. Започнах да я обличам и тя ме остави. Тя ми помогна колкото можеше, но ръцете и все още се разклащаха много толкова зле, че не можеше да направи много. Панталоните й бяха от розов лен. Не може да намеря бельото. Нямаше го. Знаех че го е носела, защото Силвия няма да излезе без бельо. Тя е дама и дамите не правят така. Когато всичко беше покрито, тя най-накрая срещна очите ми. Погледът на кафявите й очи ме накара да искам да извърна очи, но не го направих. Ако тя можеше да има толкова много болка на лицето си, най-малко можех да я гледам. Без да трепна. Дори спрях да плача. -Няма да им дам глутницата – каза тя. -Знам – каза. Исках да я докосна, да я успокоя, страхът да си отиде. Тя се срина напред ридаеше; не плачеше, но беше сякаш проплаква части от името си на пода. Сложих ръце около нея, колебливо. Тя се сгуши в мен, държеше ме. Държах я наполовина в ръцете си, наполовина в скута си и я люлеех бавно. Наведох се до ухото й и казах: -Той е мъртъв. Той е наистина мъртъв. Тя бавно се успокой, след което погледна към мен. -Кълнеш ли се? -Кълна се. Тя се сгуши в мен и каза тихо: -Няма да убия Ричард. -Добре, защото ще мразя да те убия сега. Тя се засмя и го превърна в плач, но сега по-мек, по-тих, не толкова отчаян. Погледнах нагоре към другите. Мъже, мъртви и живи бяха вторачени в мен. -Рафаел идва с нас, без повече обсъждане. Падма кимна. -Много добре. Фернандо се обърна към него. -Татко не можеш да я оставиш да го направи. Вълците - да, но не и царя на плъховете. -Тихо Фернандо. -Той не може да продължи да живее, не и ако не се предаде. -Ти не си достатъчно плъх за да му бъдеш доминиращ, нали Фернандо? – казах. – Той е по силен отколкото ти ще бъдеш някога и го мразиш за това. Фернандо направи крачка към мен. Падма и Traveler, и двамата, го задържаха с ръка на всяко рамо. Жан Клод пристъпи между нас. -Нека си тръгнем по пътя, ma petite. Нощта си тече. Traveler отстъпи от Фернандо бавно. Не бяха сигурна на кого не се доверява, на мен или на момчето-плъх. Той започна да разкопчава веригите, които държаха Рафаел на място. Плахолъка все още беше в безсъзнание, несъзнаващ съдбата си. Изправих се на крака и Силвия дойде с мен. Тя се отблъсна от мен, опита се да ходи сама и почти падна. Хванах я, а Джейсан хвана другата й ръка. Фернандо се засмя. Силвия се спъна. Тя изглеждаше сякаш са я ударили. Смехът прорязваше повече от всяка дума. Положих устни срещу бузата й подкрепяйки лицето й към моето със свободната си ръка, устните ми бяха на ухото й. -Той е мъртъв, помни това. Тя се облегна за миг на мен и после кимна. Тя се изправи и оставих Джейсан да й помогне да върви към стълбите. Жан Клод вдигна Рафаел в ръцете си, толкова нежно колкото можеше, балансирайки мъжа върху раменете си. Рафаел простена, ръцете му се свиха, но очите му останаха затворени. Вгледах се в Traveler. -Трябва да си намериш друг кон да яздиш – казах. – Хана идва с нас. -Разбира се – отвърна той. -Сега, Traveler. Арогантността премина по лицето му. Изражение, което никога преди не бях виждала на лицето на Хана. -Не оставяй един акт на магическо перчене да те направи глупава, Анита. Усмихнах си и знаех че въобще не беше приятна усмивка. Беше горчива и арогантна, и ядосана. -Търпението ми тази вечер свърши, Traveler. Махни се сега от нея, или ... – Натиках Браунинга в слабините на Фернандо. Всички бяха струпани толкова близо. Очите на Фернандо се разшириха, но той не беше близо до страха който трябва да изпотява. Натиснах дулото малко по-силно, което кара повечето мъже да отстъпят. Той издаде малко грухтене, но се наведе към мен, лицето му се приближаваше към моето. Той щеше да се опита да ме целуне. Засмях се. Засмях се докато устните му се задържаха над устата ми и пистолета беше бутнат в тялото му. Беше смеха който го накара да се дръпне, не пистолета. Хана се срина на колене. Traveler си беше отишъл. Някой трябваше да й помогне по стълбите. Помислих си за Уили и той дойде. Той й помогна да се изправи на крака, без да погледне към мен. Държах очите си върху лошите момчета. По един проблем на момент. -Защо се смееш? – попита Фернандо. -За това че си прекалено тъп, за да оцелееш. – Дръпнах се от тях, но все още се целех към него. – Той единствения ти син ли е? – попитах. -Единственото ми дете – каза Падма. -Моите съболезнования – казах. Не го застрелях. Но вгледана в гневните очи на Фернандо, знаех че ще имам и други възможности. Някой хора отчаяно си търсят смъртта. Някои хора я намираха от глупост. Ако Фернандо искаше да я намери, ще бъда повече от щастлива да му помогна. 21 ГЛАВА Рафаел лежеше на маса за прегледи. Ние не бяхме в болница. Ликантропите имаха импровизирано спешно отделение в порутена сграда, която притежават. Бяха се погрижили за собствените ми рани тук веднъж. Сега Рафаел лежеше по корем, закачен на система пълна с течности и болкоуспокояващи. Обезболяващите не винаги работеха добре при ликантропите, но трябваше да опитат нещо. Той дойде в съзнание в джипа. Той не крещеше, нo малки изцедени изскимтявания, излизаха през гърлото му всеки път, когато натиснех спирачките и това беше повече от достатъчно. Д-р Лилиан беше малка жена с бяло-черна коса отрязана късо без никакви модни глупости. Тя също беше плахолък. Тя се обърна към мен. -Ще направя това толкова удобно за него колкото мога. -Той ще се излекува ли? Тя кимна. -Да. Истинската опасност при този вид наранявания, след като се преживее шока и загубата на кръв, е инфекцията. Ние не можем да се инфектираме. -Чувала съм в последния есемес за косматковците. Тя се усмихна и ме потупа по рамото. -Знам че хумора е начин да се справиш със стреса, но не го пробвай с Рафаел тази вечер. Той иска да говори с теб. -Дали той е ...? -Достатъчно добре, не, но той ми е цар и няма да ме остави да го поставя в безсъзнание докато не говори с теб. Ще отида да погледна другите ни пациенти, докато слушаш това което той мисли че е толкова важно. Докоснах ръката й преди тя да може да ме подмине. -Как е Силвия? Лилиан не погледа към мен, накрая каза: -Физически ще се излекува, но аз не съм терапевт. Не съм подготвена да се справям с наранявания причинени по такъв начин. Искам тя да остане тук за през нощта, но тя настоява да дойде с теб. Очите ми се разшириха. -Защо? Лилиан сви рамене. -Мисля, че се чувства в безопасност с теб. Мисля, че не се чувства в безопасност тук. – Възрастната жена изведнъж погледна много внимателно лицето ми. – Има ли причина да не се чувства в безопасност тук. Помислих за това. -Някога лекувани ли се леопарди тук? -Да – каза тя. -По дяволите. -За какво е този въпрос? Това е неутрално място. Всички се съгласиха за това. Поклатих глава. -За тази вечер всички са в безопасност, но всичко което знае Елизабет го знае и Господаря на зверовете. От утре това може и да не е сигурно убежище. -Знаеш ли го със сигурност? – попита тя. -Не, н съм сигурна, че няма да е в безопасно за тях двамата. Тя кимна. -Много добре. Вземи тогава Силвия със себе си, но Рафаел трябва да остане тук поне за една нощ. Ще направя планове да го преместим утре. – Тя огледа медицинското оборудване. – Ние не можем да вземем всичко, но ще вземем каквото можем. Сега отиди говори с царя ни. – Тя напусна стаята. Бях сама във внезапно тихото мазе. Погледнах Рафаел. Бяха наредили нещо като десет чаршафа над тялото му, покриваха го но не го докосваха. Голата кожа беше покрита с мехлем, но нямаше бинтове. Всичко което можеха да поставят върху него, беше по-лошо от нищо. Те го лекуваха като при изгаряне. Не знаех всичко, което са му направили, за да го лекуват, защото зашиваха ръката ми в по-голямата част от времето. Завъртях се около маса така, че Рафаел да не трябва да се движи, за да ме погледне. Движението беше лошо. Беше с затворени очи, но дишането му беше бързо и разкъсано. Не беше заспал. -Лилиан каза че си искал да говориш с мен. Той мигна и ме погледна. Очите му се завъртяха под неудобен ъгъл. Той се опита да мръдне главата си и ниско от гърдите му излезе звук. Никога не бях чувала такъв звук. Не исках да го чувам отново. -Не мърдай, моля те. – Намерих малко столче с колела и го взех. До мен както бях седнала бяхме почти на една и съща височина. – Трябва да я оставиш да ти сложи лекарствата. Нуждаеш се да спиш ако можеш. -Първо – каза той. – Трябва да знам как ме освободи. – Той се пое дълбоко дъх и болката се махна от лицето му с успокояваща вълна. Извърнах поглед, тогава го върнах. Не трепнах. -Спазарих се за теб. -Какво ... – Ръцете му се свиха и той затвори пълните си устни в здраво стисната линия. Когато проговори отново, гласът му беше по-нисък, по-внимателен, сякаш дори нормалното говорене го болеше, -Какво им даде за мен. -Нищо. -Той не би ме дал толкова лесно. – Рафаел ме погледна, тъмните му очи ме чакаха да кажа истината. Той мислеше че лъжа, за това не можеше да си почине. Той мислеше че съм направила нещо благородно и ужасно, за да го спася. Въздъхнах и му разказах много съкратен вариант на нощта. Това беше най-лесния начин да му обясня. -Видя ли не ми е струвало нищо допълнително да те взема. Той почти се усмихна. -Плахолъците ще запомнят какво направи тази вечер, Анита. Аз ще помня. -Може би не пазаруваме заедно или не ходим на стрелбището, но ти си ми приятел Рафаел. Знам че ако те извикам на помощ, ще дойдеш. -Да – каза той – ще го направя. Аз му се усмихнах. -Ще отида да доведа Лилиан, нали? Той затвори очи и някакво напрежение излезе от него. Беше сякаш той най-накрая можеше да си позволи болка. -Да, да. Изпратих Лилиан при него и отидох да намеря Силвия. Тя беше в малката стая, където Лилиан се надяваше че тя може да поспи. Тя се бе присъединила при приятелката си, другата важна любовница, каквото и да беше. Джейсан я извика. Аз не знаех за нейното съществуване. Гласът на Гуен дойде много ясно от коридора. -Трябва да й кажеш, Силвия, трябва. Не чух отговора на Силвия, но тогава високите токчета не бяха тихи. Те знаеха че идвам. Пристъпих през отворената врата и намерих Гуен да ме гледа, Силвия беше нерешителна. Бялата възглавница рамкираше късата й, много къдрава кестенява коса. Тя е три инча по-висока от мен, но успя да изглежда нестабилна и малка в леглото. Гуен стоеше в стол до леглото, държеше ръката на Силвия с двете нейни. Гуен имаше дълга мека къдрава руса коса и големи кафяви очи на деликатното си лице. Всичко в нея беше приятно и женствено, като бледа, фино направена кукла. Гуен е психолог. Тя беше убедителна личност, дори ликантропската енергия която трептеше около нея като парфюм. -Какво трябва да ми кажеш? – попитах. -От къде знаеш, че съм имала предвид теб? – каза Гуен. -Наречи го предчувствие. Тя погали ръката на Силвия. -Кажи й. Силвия обърна главата си, но все още не срещаше очите ми. Облегнах се на стената и чаках. Картечницата малко натискаше гърба ми, принуждавайки ме да се облегна предимно на рамене срещу голата стена. Защо не махнах оръжията? Когато оставиш оръжията си, тогава се нуждаеш от тях най-много. Доверявах се на Traveler, че ще спази думата си, но не достатъчно, че да заложех живота си на това. Мълчанието се разпростря в малката стая, докато бръмченето на климатика не беше толкова силно колкото звука на кръвта в ушите ми. Най-накрая Силвия ме погледна. -Господарят на зверовете заповяда на брата на Стивън да ме изнасили. – Тя погледна нагоре, после пак нагоре, гневът изпълни очите й. – Грегорий отказа. Не се притеснявах да скрия изненадата на лицето си. -Мислех че Грегорий беше една от звездите в порно филмите на Рейна. -Беше – каза Силвия тихо. Това което исках да попитам е, кога е станал придирчив, но това изглеждаше сурово. -Да не би съвестта изведнъж да му е пораснала? – попитах. -Не знам. – Тя се беше вторачила в чаршафите, държеше ръката на Гуен сякаш лошото идваше. – Той отказа да им помага да ме мъчат. Господаря на зверовете каза, че ще го накаже. Грегорий продължаваше да отказва. Той каза, че Зейн му е казал, че Анита е новата им Алфа. Така че всички сделки, които са направили с Елизабет няма да продължат. Те се нуждаят да търгуват с теб за тях. Силвия оттегли ръката си от Гуен и гледаше към мен. Кафявите й очи бяха разгневени, но не на мен беше ядосана. -Ти не можеш да бъдеш техен водач и наша лупа. Не можеш да бъдеш и двете. Той лъже. Въздъхнах. -Страхувам се че не. -Но, как ... -Виж, късно е и всички сме уморени. Просто ще ти дам кратката версия. Аз убих Габриел, технически това ме прави водач на леопардите. Зейн ме призна след като вкарах два не-посребрени сребърни куршума в него. -Защо не го уби? – попита Силвия. -Това е вид моя грешка. Не разбирах какво означава да ги оставя без водач. Някой трябваше да ми каже, че те са просто месо без водача си. -Аз исках да страдат – каза Силвия. -Аз също щях да ги искам всичките мъртви, ако имах твоя път, глутницата да ги излови и да ги убие всичките. -Да – каза тя. – Искам да ги видя всичките мъртви. -Знам че те са помагали в наказанията ти и при другите членове на глутницата. Тя поклати глава, ръцете й пред. Отне ми секунда да разбера, че плаче. -Ти не разбираш. Те ме филмираха там. Снимаха как леопарда ме изнасилва. – Тя свали ръцете си надолу и ме гледаше със очи пълни със сълзи. Гневът и болката бяха сурови на лицето й. – Аз бях пряма с Рейна и Маркус. Това беше моята вина. Рейна искаше да ме направи пример за другите. Това също проработи. Всеки се страхуваше след това. Аз отворих устата си, затворих я, после казах: -Не разбирах. -Сега виждаш ли защо ги искам мъртви? -Да. -Грегорий ме изнасили веднъж. Защо не го направи отново? Защо отказа да ме нарани тази вечер. -Ако той наистина вярва, че аз съм неговият водач, тогава той ще знае какво ще направя с него. -Знаеш ли какво означава това? Наистина ли би помислила да ги убиеш всичките за нас. -О, да – казах. – Мисля го. -Тогава Грегорий е бил прав. Намръщих се към нея. -Какво имаш предвид? -Той каза че ти си техният léoparde lionné, техният необуздан леопард. -Не съм запозната с термина – казах. Гуен отговори. - Léoparde lionné е термин от френската хералдика. Това е леопард или дори лъв, който е необуздан в действията си. той е символ на смел и великодушен войн, който е направил някакъв смел акт. В този случай значи защитник или дори отмъстител. Габриел беше млад пасивен вълк, спящ вълк. Той води, но не защитава. В смисъл Габриел няма да откаже да нарани Силвия, той дори ще каже на Господаря на зверовете, ако той бъде наранен, че ще го спаси. -Как мога да бъда леопард какъвто ти казваш ако не съм леопард. - Léoparde lionné, - каза Силвия. – Как можеш да си ни лупа без да си вълк или любовница на Улфика ни. Тя ме имаше там. Сълзи потекоха по лицето на Силвия. -Той се опита да накара Вивиян, неговият домашен любимец, докато е тук, да ми направи нещо. Каза че това, че не харесвам жени, може да ми развърже езика. Тя отказа и даде същата причина като Григорий. Спомних си, че Вивиян се беше вторачила в мен, уплашените й очи молещи ме за помощ. -До дяволите, значи тя наистина е очаквала да я спася тази вечер. Силвия просто кимна. Гуен каза: -Да. -По дяволите. -Не мислех за това, докато не бяхме в джипа. Заклевам се, не се сетих по рано – каза Силвия. – Но не казах нищо, защото исках да страдат. Не мога да спра да ги мразя просто така. Разбираш ли? Правех го. -Силвия, ти и аз имаме нещо общо по между си. ние сме дяволски отмъстителни. Така че разбирам, но не можем да ги оставим там така, ако те са очаквали да бъдат спасени. Тя избърса сълзите си. -Не можеш да отидеш там тази вечер. Не можем да направим нищо тази вечер. -Аз не планирам да се бия повече тази вечер Силвия. -Но планираш нещо – Силвия звучеше притеснена. Усмихнах се. -Да. Гуен се изправи. -Не ставай глупава Анита. Поклатих глава. -Глупаво. Подминала съм глупавите начини. – Спрях се на прага и се обърнах назад. – Освен това Силвия, не предизвиквай Ричард, никога. Очите й се разшириха. -От къде знаеш? Свих рамене. -Няма значение. Това, което има значение е, че ще те убия ако го убиеш. -Това ще бъде честна битка. -Не ме интересува.. -Ти не си го виждала Анита. Той е краен. Можеш да забраниш на мен да го предизвиквам, но там са другите, който няма да бъдат толкова добри за глутницата колкото съм аз. -Тогава правя „карт бланш” – казах. – Ако някой убие Ричард, аз ще го екзекутирам. Без предизвикателство, без честна борба, просто ще го убия. -Не можеш да направиш това – каза Силвия. -О, мисля че мога. Аз съм лупа, помня. -Ако ти забраниш борбата за наследяване – каза Гуен – ти подкопаваш Ричард. Ти го казваш в смисъл че не вярваш, че той наистина може да бъде лидер на глутницата. -Двама от членовете на глутницата ми казаха че той е извън контрол, близо до самоубийство. Той подхранва омразата към себе си, ненавистта към животното си, и моето отхвърляне. Няма да го оставя да умре защото аз съм избрала някой друг. Преди няколко месеца, когато той се излекува, аз отстъпих назад. Оставих го да се грижи за себе си, но не и точно сега. -Ще приема думата – каза Гуен. -Направи го. -Отиваш да се опиташ да измъкнеш леопардите нали? – каза Силвия. Продължих да виждам насиненото тяло на Вивиан. Болката в очите им. -Те очакват от мен да се грижа за тях и аз не го направих. -Ти не знаеше – каза Гуен. -Знам сега – отвърнах. -Не можеш да спасиш всички. -Всеки се нуждае от хоби. – започнах да вървя по коридора, но Гуен ме извика обратно. Обърнах се към вратата. -Кажи й останалото – каза Гуен тихо. Силвия не ме погледна. Тя говореше докато гледа надолу в чаршафите. -Когато Вивиян отказа да ме нарани, те извикаха Лив. – Тя вдигна поглед, очите й пълни със сълзи. – Тя използваше неща за мен. Знаеше неща за мен. – Силвия покри лицето си с ръце и се сви на една страна да плаче. Гуен срещна очите ми. Погледнах изражението й на страшна омраза. -Трябва да знаеш кого да убиеш. Кимнах. -Тя няма да напусне Сейнт Луис жива. -А другият? Сина на члена на съвета? – попита Гуен. -Той също. -Обещаваш – каза тя. -Вече го направих – казах. Излязох тогава, търсех телефон. Исках да говоря с Жан Клод преди да направя нещо. Жан Клод беше завел всички останали в къщата ми. Тя бяха в сутерена, така че вампирите да бъдат в безопасност преди зазоряване. Traveler отказа да ги остави да си вземат ковчезите. Освен това, опитвали сте се да наемете камион през уикенда след полунощ? Какво щях да правя с леопардите? Да пукна ако знаех. 22 ГЛАВА Гласът на Жан Клод се носеше от телефона, от моя телефон, от моята къща. Той никога не е бил там преди. -Какво се е случило, ma petite? Джейсан звучеше много спешно. Казах му за леопардите. Той беше тих толкова дълго време, че трябваше да кажа нещо. -Говори ми Жан Клод. -Наистина ли мислиш да застрашиш всички нас в името на двама души, единият от които никога не си срещала преди, и другият които някога описваше като боклук? -Не мога да ги оставя там, когато те очакват да им помогна. -Ma petite, ma petite, имаш аристократично чувства за задължение в кредит. Но не можем да ги спасим. Утре вечер съветът ще дойде за нас и ние дори няма да бъдем в състояние да спасим себе си. -Те са туk за да ни убият? -Падма ще ни убие, ако може. Той е най-слабият от съвета и мисля, че се страхува от нас. - Traveler е този когото трябва да победим – казах. -Не, ma petite, съветът е от седем члена, винаги нечетно число, така че гласуването да може да реши въпроса. Падма и Traveler ще гласуват един срещу друг, това е вярно. Това е истина в продължение на векове. Но Ивет е тук, за да гласува на мястото на господаря си Morte d'Amour. Тя мрази Падма, но може да мрази нас повече. По този въпрос Балтазар може да убеди Traveler срещу нас и ние сме загубени. -За какво са другите? Тя представляват ли някого. -Ашър говори от името на Бела Морте. Красива смърт. Нейната линия е това от което произхождам, както и той. -Той те мрази – казах. – Ние сме затънали. -Вярвам че избора между четиримата е много обсъждан. Те искат да приема мястото в съвета, така че аз съм петият вот. -Ако Traveler гласува с теб и Ивет мрази Падма повече от колкото мрази теб ... -Ma petite, ако в действителност гласувам като член на съвета, те ще искат да се върна в Франция и да заема мястото си в съвета. -Франция? – казах. Той се засмя и звукът напусна телефона като рояк от докосване. -Няма да е справедливо да живея в града, който се плаши от мен, ma petite. Това е да държиш мястото. Ако триумвиратът беше напълно оформен може би, щеше да е възможно да прояви достатъчно страшна сила, че тези които предизвикват да изберат друг. -Искаш да кажеш, че без четвъртия белег триумвиратът е безполезен? Мълчание от неговия край, толкова дълго и дълбоко, че казах: -Жан Клод? -Тук съм, ma petite. Четвъртия белег няма да оправи триумвирата докато Ричард не се излекува. -Имаш предвид докато ме мрази. -Той ревнува, за това че сме заедно да, това е проблем, но не е само това, ma petite. Отвращението към звяра му е толкова голямо, че той отслабва. Отслабва всяка звено на веригата и тя ще щракне. -Знаеш ли какво се е случило в глутницата? -Ричард е забранил на вълците си да ми казват без негово разрешение. Вярвам, че ти си ограничена със същата причина. Това е, цитирам, нищо не е моя работа. -Изненадана съм че не си принудил Джейсън да ти каже. -Виждала ли си Ричард през последните няколко месеца? -Не. -Аз го видях. Той е на ръба, ma petite. Не ми трябва Джейсън да ми го каже. Това е ясно за всички. мъката му изглежда като слабост за глутницата. Слабостта ги привлича както кръвта вампира. Те ще го предизвикат евентуално. -Говорих с двама лъкой който не мислят да се бият с Ричард. Тя просто ще оставят някой да го убие. Вярваш ли в това? -Простото самоубийство при защита е достатъчно трудно. Хмм. – Той беше тих отново, тогава каза. – Ще помисля за това. Ако имам, ma petite, ще ти кажа притесненията си. не искам Ричард да се нарани. -Да бе точно така. -Той е нашият трети, ma petite. В мой интерес е да го направя щастлив и здрав. Нуждая се от него. -Както се нуждаеш от мен – казах. Той се засмя ниско и дълбоко и дори по телефона можех да почувствам гъделичкането по тялото си. -Да, ma petite. Ричард не трябва да умира. Но трябва да излекува отчаянието си и да прегърне звяра си. не мога да му помогна за това. Аз опитах, но той не ме слуша. Той ограничава това което има нужда за да се предпази от сънищата ти или теб от него, но след това той не иска нищо от нас. Той не допуска нищо. -Какво трябва да означава това? – попитах. -Твоето нежно състрадание е това от което се нуждае, ma petite, не моето. -Нежно състрадание? – Казах го като въпрос. -Ако ти можеш да приемеш звяра му, напълно, това ще означава нещо за него. -Не мога Жан Клод. Искам да мога, но не мога. Видях го да яде Маркус. Аз ... Бях видяла Ричард веднъж да се превръща. Той беше наранен от битката с Маркус. Той наполовина се срина върху мен. Аз бях хваната под него, докато кожата му се мърдаше, мускулите се образуваха и местеха, костите се преместваха. Бистра течност бликна от силата му. Може би ако просто гледах щеше да е различно. Но в капан под него, усещането за тялото му да прави неща над моето, което никога не е било предназначено да прави ... това беше твърде много. Ако Ричард се бе бил по различен начин, ако го бях видяла да се променя по хубав спокоен начин от разстояние, след което да го докосна целият, може би ... Но както се случи, никога нямаше да го забравя. Все още можех да затворя очите си и да видя неговата човеко-вълча форма да гълта неопределено червено, кърваво парче от Маркус. Облегнах гръб на стената, дърпайки слушалката. Стената беше толкова каменна. Напомни ми на Джейсън в коридора. Направих стойката си много неподвижна. Исках да го забравя. Исках да съм в състояние да приема Ричард. Но не можех. -Ma petite, добре ли си? -Добре, добре съм. Жан Клод ми позволи да отида. Той наистина беше умен, най-малко с мен. -Не искам да причиниш бедствие. -Ще направя, каквото би направил Ричард на мое място. – Казах на Жан Клод какво са ми казали върколаците. -Изненадваш ме, ma petite. Мислех, че не искаш да правиш нищо повече с лъкойте. -Не искам Ричард да умре, само защото съм му разбила сърцето. -Ти ще се чувстваш отговорна ако той умре, така ли? -Да. Той си пое дълбоко дъх и продължи да диша в телефона. Това ме накара да потреперя без конкретна причина. -Колко силно желаеш да помогнеш на леопардите? -Що за въпрос е това? -Важен – каза той. – Какво си склона да рискуваш за тях? Какво ще понесеш за тях? -Имаш нещо конкретно на ум, нали? -Падма може да пусне Вивиян в замяна на теб. Григорий може да е свободен, ако им дадем Джейсън. -Забелязах, че не предлагаш себе си – казах. -Падма не ме иска, ma petite. Той не харесва мъже или други вампири в частност. Той предпочита компаньоните му да са топли и женствени. -Защо Джейсън тогава? -Върколак за леопард би била приятна размяна за него. -Не за мен. Няма да разменяме един заложник за друг и няма да дам себе си на тези чудовища. -Виждаш ли, ma petite, няма да търпиш това. Няма да рискуваш Джейсън, за да спасиш Габриел. Питам те отново, какво си готова да рискуваш за тях? -Ще рискувам живота си, но само ако имам добри шансове да изляза жива. Без секс, категорично не. Без размяна на един заложник за друг. Никой няма да одира чужди кожи или да изнасилва. Как са периметрите? -Падма и Фернандо ще бъдат разочаровани, но другите може да се съгласят. Ще направя най-доброто в границите, които ми даде. -Без изнасилване, осакатяване, действително сношение, заложници и без връзване на ръцете ми много. -Когато преживеем всичко това, ma petite, съветът ще си отиде, ще ти разкажа за времето ми при съвета. I have seen spectacles that even in the telling would give you nightmares. -Приятно ми е да знам че ще оцелеем. -Надявам се че да. -Но не си убеден -Нищо не е сигурно, ma petite, дори смъртта. Имаше ме това. Пейджърът ми иззвъня. Издъхнах. Нервна, кой аз? -Добре ли си ma petite? - Пейджърът ми иззвъня – казах. Проверих номера. Беше Долф. – Полицията е. Трябва да отговоря на обаждането. -Аз ще започна да преговарям със съвета, ma petite. Ако поискат прекалено много ще оставя леопардите където са. -Падма ще убие Вивиян щом разбере че принадлежи на мен. Той може да не я е убил преди, но това ще се случи. Ако не я измъкнем от там, той ще го направи нарочно. -Една среща с него и вече си толкова сигурна в това? -Мислиш ли че греша? -Не, ma petite, мисля че е точно така. -Измъкни ги от там Жан Клод. Направи най добрата сделка, която можеш. -Имам ли разрешението ти да използвам името ти в това? -Да. – Пейджърът ми иззвъня отново. Долф е нетърпелив както обикновено. -Трябва да тръгвам Жан Клод. -Много добре, ma petite. Ще направя сделка за всички нас тогава. -Направи го – казах. – Чакай... -Да, ma petite. -Няма да се връщаш лично в цирка тази вечер нали? Няма да ходиш там сам – казах. -Ще използвам телефон, ако предпочиташ – отвърна той. -Направи го. -Не им вярваш. -Не е трудно. -Мъдра си за годините си – каза той. -Толкова съмняваща се за годините си, имаш предвид. -Така е, ma petite. Ако те не преговарят по телефона? -Тогава ги остави. -Ти каза, че си готова да рискуваш живота си, ma petite. -Но не съм казала, че съм склона да рискувам твоя. -Аз – каза той. - Je t'aime, ma petite. -Аз също те обичам. Той затвори и аз набрах полицията. Надявах се каквото и да има Долф да е някоя хубава, ясна полицейска работа. Да бе. 23 ГЛАВА Жертвата бе заведена в болницата по времето, когато пристигнах в Burnt Offerings. Една от любимите ми нови вампирски фирми. Беше далеч от вампирската област. Единственият вампирски бизнес в блок, на мили разстояние. Когато минеш през вратата там пред теб е плакат от 1970 г. На филма „Burnt Offerings”, Оливър Рийд и Бет Дейвис, втренчени в теб. Имаше восъчна отливна в живи размери на Кристофър Лий, като Дракула, на бара. Имаше една стена с карикатури на звездите от ужасите от шейсетте и седемдесетте години, от пода до тавана, без маси които могат да възпрепятстват гледката. Не беше необичайно да виждате група от посетители който се опитват да определят кой, кой е. В полунощ, който ги познае правилно печели безплатна вечеря за двама. Мястото си беше чисто schlock. Някои от членовете бяха истински вампири, но други бяха измамници. За някои беше просто работа, за други специализиране в пластмасови хелоуински зъби и шега. За другите това беше шанс да се пошегуват. Те имаха стоматологични шапки на кучешките си зъби и работеха много усърдно за да направят истинско това. Други сервитьори и сервитьорки бяха облечени като мумията, вълко-човек, чудовището на Франкенщайн. Аз знаех че истинските истински чудовища бяха вампирите. Ако превръщачите излезеха от килера, те щяха да направят много пари и мястото по-екзотично. Мястото винаги беше пълно. Не бях сигурна дали Жан Клод не съжалява че не се е сетил първи за това или дали просто му е неудобно от това. Беше малко déclassé за него. За мен, обожавах го.. от саундтрака на къщата на духовете до бургерите Бела Лугоши, без да бъде допълнително рядък освен ако не си поискаш. Бела беше една от персонажите от 60-те и 70-те при филмовият плакат. Трудно беше да направиш ресторант с тема ужас без оригиналния филм на Дракула. Не сте живели докато не сте били там в петък вечер за Страшното караоке. Бях взела Рони. Вероника (Рони) Симсън е частен детектив и моя най-добра приятелка. Бяхме се разбили. Но обратно към тялото. Всичко бе наред без труп, само жертва. Но ако барманът не беше загасил бързо огъня с пожарогасителя, тогава щяхме да имаме труп. Детектив Пери мъж от местните. Той беше висок, слаб и приличаше на Дензъл Уошингтън без широките рамене. Той беше един от най-учтивите хора който бях срещала. Никога не съм го чувала да вика, не съм го видях да губи спокойствието си дори веднъж когато едно голямо бяло ченге бе насочило пистолета си към него, към „негъра-ченге”. Още тогава аз бях тази, която насочи пистолета си към нелоялното ченге. Вече бях готова да стрелям, докато Пери все още се опитваше с говорене да успокои ситуацията. Може би аз реагирах пресилено. Може би не. Никой не умря. Той се обърна с усмивка и мек клас. -Госпожице Блейк, радвам се да ви видя. -Аз също се радвам да ви видя детектив Пери. – Той винаги имаше такъв ефект към мен. Той беше толкова любезен, толкова внимателен, че се чувствах по същия начин. Никога не съм била толкова мила с никой друг. Бяхме На бара с восъчната отливка с живи размери на Кристофър Лий, сякаш Дракула се задаваше към нас. Барманът беше с вампирското име Хари, имаше дълга кестенява коса и сребърни копчета на носа. Той изглеждаше много млад, много остър по краищата и вероятно помнеше правата на Джеймисън, въпреки че Британския закон показва, че той е нов в страната от 1600 г. Той беше полирал бара, сякаш животът му зависеше от това. Дори и с приятното си спокойно лице можех да кажа, че е нервен. Невъзможно бе да го обвинявам предполагам. Хари беше частен собственик, както и барман. Жена е била нападната на бара от клиент-вампир. Много лошо за бизнеса. Жената е хвърлила напитката си в лицето му и го е запалила със запалката си. Изкусно за критичен момент. Вампирите наистина горят много добре, но в бара със семействата туристи, това не изглежда като място за такива крайни мерки. -Свидетелите на всичко казват че тя е изглеждала приятелски настроена, докато той не се е приближил малко прекалено близо – каза Пери. -Дали той я е ухапал? Пери кимна. -По дяволите – казах. -Но тя го е подпалила. Изгарянията му са лоши. Той може и да не оправи това. Какво може да е хвърлила върху него, за да се получат трета степен изгаряния по него толкова бързо. -Колко бързо? Той провери бележника. -Няколко секунди. Попитах Хари. -Какво е пиела тя? Той не попита кой, просто каза: -Скоч „Straight”. Най-добрия, който имаме тук. -С високо съдържание на алкохол? Той кимна. -Това би било достатъчно – казах. – Веднъж щом, се запали вампир, те горят докато не ги загасиш. Те са много горими. -Значи тя не идва тук с някакъв вид успокоение? – попита той. Поклатих глава. -Тя не се нуждае от това. Не ми харесва факта, че тя е знаела да запали питието. Ако той беше човек и й бе пуснал ръка, тя щеше да го залее с напитката и да извика помощ. -Той не я е ухапал – каза Пери. -Ако тя е имала проблеми с това вампирите да й вкарват зъби, тя нямаше да бъде в този бар с него. Някой помисли ли по този въпрос? -Да – каза той – но не аз. Ако вампирът оцелее, това ще го направи обвинението. -Бих искала да видя жената. -Долф я заведе в спешното отделение за да третират ухапването. Той ще я доведе в централата ни. Той каза да слезеш там, ако мисли че имаш нужда да я видиш. Беше късно, бях уморена, но по дяволите нещо не беше наред. Приближих се до бара. -Тя извика ли вампира Хари? Той поклати глава. -Когато влезе използва телефона, после седна. Тя е красива. Не отне много време да я забележат. Просто лош късмет, че беше вампир. -Да – казах – лош късмет. Той поддържаше полиран бара с малки кръгови движения, очите му ме наблюдаваха. -Ако тя ни съди, това ще ни съсипе. -Тя няма да ви съди – казах. -Кажи го на крематориума в Бостън. Жена е била ухапана там и е осъдила фирмата. Те са били набучени на кол. Аз погалих ръката му и той беше съвсем неподвижен под докосването ми. Кожата му беше толкова твърда, че я чувствах почти дървена, вампирите го могат когато не се опитват да бъдат хора. Срещнах тъмните му очи, лицето му беше неподвижно и непрочетимо като стъкло. -Аз ще говоря с предполагаемата жертва. Той просто ме гледаше. -Това няма да помогне, Анита. Тя е човек. Ние не сме. Нищо, което могат да направят във Вашингтон няма да промени това. Дръпнах ръката си и се преборих с желанието да я потрия в роклята си. никога не харесвах начина, по който чувствах вампирите когато бяха затруднени и сякаш не са от този свят. Те не чувстват плътта си тогава, почти пластмасова е като на делфините, но по-твърда, тъй като нямаше мускули от долу, нищо което да раздвижва, точно като дърво. -Ще направя каквото мога Хари. -Ние сме чудовища, Анита. Ние винаги ще бъдем чудовища. Наистина се радвам, че мога да ходя по улицата като всички останали, но това няма да е последното. -Може би да, а може би не – казах. – Нека да се погрижим за този проблем, преди да се заемем с друг, става ли? Той кимна и отиде да подрежда чашите. -Много утешително от твоя страна – каза Пери. Всеки друг от отряда, чу това което съм казала,че не ми е било утешително. Разбира се всеки друг щеше да отдели време и за роклята. Трябваше да отида до централата на РОСР. Долф щеше да бъде там, Зербовски вероятно. Той щеше да знае какво да каже за роклята. 24 ГЛАВА Три часът ме намери е управлението на Регионалният отряд за свръхестествени разследвания. Другите отбори бяха направили за нас значки с абревиатура РСР в червено или зелено по ваш избор. Зербовски ги раздаваше и всички ги носехме, дори Долф. Първият вампир, когото бяхме убили пристигна в моргата с значка на ризата. Никой на разбра кой го е направил. Аз заложих на Зербовски. Зербовски ме срещна на стълбите водещи до управлението. -Ако на тази рокля цепката й беше по висока щеше да бъде риза – каза той. Огледах го от горе до долу. Светлосинята му риза не беше разпасана над тъмно зелено официални панталони, вратовръзката беше вързана на възел и беше като топка на вратът му. -Исусе, Зербовски, Кейти да не ти е сърдита? Той се намръщи. -Не защо? Посочих вратовръзката която съвпадаше с ризата, но не и с панталоните. -Оставила те е да носиш това там, където хората могат да те видят. Той се усмихна. -Обличах се в тъмното. -Докоснах тъмната вратовръзка. -Вярвам ти. Но това не го обърка. Той бутна вратата да се отвори към стаята. Той ми се засмя. -Красотата преди възрастта. Беше мой ред да се намръщя. -Какво правиш Зербовски? Той ме погледна с невинните си очи. -Аз нищо. Поклатих глава и минах през вратата. Имаше плюшени пингвини на всяко бюро. Всички говореха по телефона, разглеждаха папки, работеха на компютри. Никой не им обръщаше внимание. Пингвините просто си седяха на бюрата. Беше минала почти една година откакто Долф и Зербовски бяха видели колекцията ми от пингвини. Подигравките не започнаха веднага и аз си мислех, че съм в безопасно. Когато Зербовски се върна от отпуската си по болест след нова година пингвините започнаха да се появяват на всяко местопрестъпление. В моята кола, на задната седалка. Те трябва да са похарчили неколкостотин долара за да докарат нещата до това. Все още не знаех как да реагирам. Да ги игнорирам? Да се правя, че нямаше дузина пингвина в стаята. Да ги събирам докато преминавам през стаята и да си ги взема в къщи? Да се разсърдя? Ако имаше точна реакция, която щеше да спре шегата, щях да им я дам. До този момент се опитвах да ги игнорирам и да ги събирам. Не ги спря. В същност изглеждаше сякаш се влошава. Аз подозирах че ще има някаква велика кулминация в сградата. Нямах представа какво беше и не бях сигурна че исках да разбера -Радвам се да ви видя всички толкова ефективни в три часът сутринта. -Не са много големи усилия, не е толкова късно – каза Зербовски. -Къде е Долф. -На разпит с жертвата ни. Имаше нещо в начина по който го каза, който ме накара да го погледна. -Долф я нарече „предполагаемата” жертва по телефона. Защо не и вярва? Той се усмихна. -Долф ще се сърди ако го разваля. – Той ме потупа по рамото. – Хайде малката. Имаме някого, с когото искаме да се запознаеш. Намръщих му се. -Ако това е някаква шега, започвам да се ядосвам. Той ми държеше вратата. -Успяхме ли да прекъснем срещата ти с Граф Дракула? -Не е ваша работа. Хорово „оооох” премина през стаята на отряда. Отидох до вратата с всички подвиквания зад мен. Някои предложения бяха лудо, физически невъзможни дори с вампир. Сексуалният тормоз или просто винаги да си един от момчетата, винаги е била тънка линията между тях. Надникнах през вратата и казах: -Вие всички просто ревнувате. – Това доведе още обаждания. Зербовски чакаше над стълбите зад мен. -Не знам дали краката ти се показват повече, когато ходиш напред и се обръщаш назад или когато гледаш или просто отзад. Аз мисля че е първото. -Прекали още малко Зербовски и ще кажа на Кейти за теб. -Тя знае, че съм развратник. – Той тръгна надолу по стълбите, поглеждайки назад към мен. Вървях надолу по коридора и оставих роклята да пада колкото може. Когато носиш рокля с цепки почти до бедрата, дори ако имате удобен пистолет или сте с подходящия мъж, започвате да носите нещо друго. -Как убеди Кейт някога да излиза на срещи с теб, камо ли да се ожени за теб. -Напих я. Засмях се. -Ще я попитам следващия път когато вечеряме. Той се ухили. -Тя ще ти даде невероятна история за нещо романтично и глупаво. Не й вярвай. – Той се спря пред първата стая за разпит и почука тихо. Долф отвори вратата. Той изпълваше вратата много плътно. Долф не беше просто висок, той е обемист като кечист. Неговата вратовръзка беше завързана перфектно, бялата колосана яка стоеше здраво около вратът му. Сивите му официални панталони имаха остри ръбове. Единствената му концепция за горещината и за късния час бяха дългите бели ръкави на ризата му. Без сако. Можех да разчитам по всяко време да видя Долф с риза. Всички ченгета имаха спокойни или празни лица, някои дори леко развеселени. Но всички те имаха евентуално лице, с което да пазят всичко под повърхността. Имаше празнота в очите им, която криеше всички техни тайни. Долф изглеждаше много празен, когато трябваше да разпитва заподозрени. Изражението на лицето му беше ядосано. Никога не съм го виждала толкова очевидно ядосан на разпит на заподозрян. -Какво става? – попитах. Той затвори вратата зад себе си и пристъпи в коридора. Поклати глава. -Не знам защо това се случва на мен. -Кажи ми. Очите му се намръщиха върху дрехата ми, сякаш просто я забеляза. Намръщването му се омекоти в нещо близо до усмивка. -Някой има лошо влияние върху гардероба ти. Намръщих му се. -Имам пистолет в колан за корем, нали? С цепки е по-лесно да се стигне до него. – Никога не бих обяснила избора си на рокля на Зербовски, но на Долф ... -О – каза Зербовски. – Покажи ни. Долф се усмихна достатъчно широко, че очите му да заблестят. -Ако показваш краката си то поне е за добра кауза. Скръстих ръце пред стомаха си. -Наистина ли има заподозрян там или ме извикахте тук просто, за да ми дръпнете веригата? Усмивката избледня и ядосаното намръщване се върна. -Тя не е заподозрян. Тя е жертва. Знам че си говорила с Пери на мястото, но искам да чуеш нейната версия, тогава ми кажи какво мислиш. – С това той отвори вратата. Това беше Долф никога не обичаше да влияе на хората си. Но често казано беше малко твърд. Нямах време да си сложа професионалното лице. Направих контакт с очите на жената докато все още изглеждах малко изненадана. Видях впечатляващо големи сини очи, копринена, руса коса и деликатна фигура и все пак я беше висока. Дори и докато тя стоеше, можех да го кажа. Малко жени мога да си високи и фини, но тя го правеше. -Г-жо Вики Пиърс, това е Анита Блей. Бих искал да й разкажете историята си. Г-жа Пиърс премигна с големите си сини очи, пълни със сълзи, не падаха, просто блестяха. Тя ги изтри с кърпичка. Имаше превръзка от едната страна на шията. -Сержант Стор казах ви какво се случи. Казах ви и ви казах. – Една сълза потече надолу по бузата. – Аз съм толкова уморена и толкова травматизирана от тази нощ. Трябва ли да разказвам всичко от начало? – Тя се наведе към него на стола, ръцете си държеше като защита пред нея, почти умолително към него. Много хора ще се пречупят под натискът на тези очи. Това беше твърде лошо изпълнение за Долф. -Само още веднъж за госпожица Блейк. Тя погледна през мен към Зербовски. -Моля ви, толкова съм уморена. Зербовски се облегна на стената. -Той е шефа. Тя се опита да използва женски хитрини, но не свършиха работа. Тя премина към сестринско единство само с едно примигване на бебешко сините си очи. -Ти си жена. Знаеш какво е да си сама сред всички тези... – Гласът й падна до шептене. – Мъже. – Тя гледаше надолу към масата, после върна погледа си надолу и сълзите се бяха разлели по перфектната й кожа. Това беше представление достойно за Оскар. Исках да ръкопляскам, но се опитвах първо да съчувствам. Винаги има време за сарказъм по късно. Вървях около масата, облегнах се на стола й. Бях на няколко сантиметра от нея, определях илюзията за лично пространство. Потупах рамото й и се усмихнах, въпреки че не бях добра актриса, за да достигне и очите ми, -Сега не сте сама г-жо Пиърс. Аз съм тук. Моля ви просто ми кажете историята. -Вие адвоката ли сте? – попита тя. Ако тя помолеше за адвокат и беше настоятелна, разпитът приключваше. Коленичих пред нея, взех все още треперещите й ръце в моите. Вгледах се в нея. Не успях да изглеждам симпатична, но не ми пукаше. Дадох и цялото си внимание. Вгледах се в лицето й сякаш щях да го запомня и казах: -Моля те, Вики, помогни ми да ти помогна. Ръцете й бяха много неподвижни в моите. Тя ме гледаше с големите си очи като на елен който подушва пистолета, но като че ли ако е много неподвижен пистолетът няма да стреля. Тя кимна повече на себе си отколкото на мен. Тя сграбчи ръцете ми, лицето й много истинско. -Имах проблем с колата и отидох до бара в ресторанта за да използвам телефона. – Тя наведе глава, не срещаше очите ми. – Знам, че не трябваше да отивам там. Жена на бара просто си търси белята. Но нямаше телефон никъде другаде. -Имаш право да ходиш където искаш, по което време искаш Вики. Да бъдеш жена не значи винаги да бъдеш правилна. – Не беше нужно да издавам звук на изненада. Тя ме погледна отново, очите й изучаваха лицето ми.почти можех да видя как колелата в главата й се въртят. Тя мислеше, че ме има. Господи, тя беше права. Пръстите й се стегнаха в ръцете ми, добър трепет премина през ръцете й. -Обадих се на един приятел да дойде да погледне колата. Аз съм в колежа и нямам много пари, така че не исках да се обаждам на пътна помощ докато приятелят ми не види колата. Надявах се, че той може да я оправи. Тя доброволно даваше твърде много информация. Вече се оправдаваше. Или може би просто тя бе разказвала историята прекалено много пъти. Сега. -Аз щях да направя същото нещо – казах. И може би я имах. Тя стисна ръцете ми и се наведе към мен, малко нетърпелива да разкаже историята. -Този мъж беше на бара. Той изглеждаше приятен. Ние говорехме и той ме помоли да седна с него. Аз му казах че чакам приятел. Той каза, добре, просто ще си говори. – Тя погледна отново на долу. – Той каза, че съм имала най-хубавата кожа, която някога е виждал. – Тя ме погледна отново, очите й широки. – Искам да кажа, беше толкова романтично. Тя толкова го беше репетирала. -Продължавай. -Оставих го да ми купи питие. Знаех, че не беше нужно. – Очите й се замъглиха. – Попитах го дали има нещо против ако пуша и той каза не. – Имаше пълен пепелник до лакътя й. Нито Долф, нито Зербовски пушеха, което означаваше че Вики е пушач. -Той сложи ръката си около мен и се наведе да ме целуне, помислих си. – Сълзите идваха по бързо, тя ги избърса с кърпичката. – Той ме ухапа по врата. Кълна се, че до тази секунда не разбрах че е вампир. – Тя ме погледна, от нея вибрираше искреността. Потупах ръката й. -Много хора не могат да различат вампирите от хората. Освен ако те първо са се нахранили. Тя премигна към мен. -Нахранили първо? -Ако вампир е изпълнен с кръв, тогава изглежда повече като човек. Тя кимна. -Какво направи когато той те ухапа? -Хвърлих напитката си към него и го запалих със запалката. -Запали го? – казах. – Ликьора или вампира. -И двете. – каза тя. Кимнах. -Вампирите са много горими. Той изгоря наистина добре, нали? -Аз не знаех че ще изгори така – каза тя. – Хората просто не горят така. -Не, те не го правят. -Аз започнах да крещя и избягах от него. Приятелят ми дойде на вратата след това. Хората викаха и крещяха. Беше ужасно. Изправих се. -Обзалагам се, че е било. Тя гледаше към мен, очите й бяха искрени, но не изпълнени с ужас за това, което е направила. Нямаше разкаяние. Тя сграбчи ръката ми внезапно, много здраво, като че ли можеше да ме разбере. -Трябваше да се защитя. Сложих ръката си върху нейната и се усмихнах. -Какво ви накара да запалите алкохола след като сте го хвърлили по него? -Спомних си, че вампирите се страхуват от огън. -Но ако хвърлиш напитка върху човек и му запалиш лицето, той ще гори докато алкохолът изгори. Да изсвисти и той щеше да бъде цял. Човекът ще те остави намира след това, въпреки че ще го боли. Не се ли страхуваше че просто ще ядосаш вампира? -Но вампирите са много горими, сама го каза – отвърна Вики. Усмивката ми се разшири. -Така че ти знаеше че той ще се запали. -Да каза тя, хвана ме, желаеше да разбера нейното положение. Долф каза. -Мислех че не сте знаели че вампирът ще изгори в пламъци, г-жо Пиърс. -Не знаех, не и докато не изгоря така. Аз потупах ръката й. -Но, скъпа Вики, ти току-що каза, че си знаела че той е горим. -Но ти го каза първа. -Вики, ти току-що каза че си знаела ще пламне, ако го запалиш. -Не съм. Кимнах. -Да, направи го. Тя дръпна ръцете си от мен, застана изправена на стола си. -Опитвате се да ме бъркате. Поклатих глава. -Не, Вики, ти направи всичко това сама. – Отдалечих се от нея, все още поддържах контакт с очите й. -Какво трябва да значи това? – попита тя. Слаб гняв премина през безпомощното й дамско поведение. -Какъв беше ресторанта? – попитах сякаш не бях там преди двадесет минути. Разпитите толкова често се повтаряха. -Какво? – попита тя. -Какво бе името на бара? -Не знам не си спомням. -Долф? -Burnt Offerings – каза той. Засмях се. -Всеизвестно вампирско свърталище. -Това не е във вампирската област – каза тя. – От къде да знам че това е вампирски бар. -Какво ще кажете за снимката на Кристофър Лий като Дракула отвън. -Беше много късно и нищо друго не беше отворено. -В университетския град в петък вечер? Хайде, Вики. Можеше да се справиш по-добре от това – казах. Тя докосна превръзката на шията си с деликатната си трепереща ръка. -Той ме ухапа. – Гласът й се разтрепери и повече сълзи потекоха по лицето й. Аз отидох при нея. Сложих ръцете си на двете страна на стола й, наведох лицето си към нейното. -Лъжеш, Вики. Тя се разплака и скри лицето си. Сложих пръст под брадичката й и вдигнах лицето й. -Дяволски добра си, но не достатъчно добра. Тя се дръпна от мен, изправи се така внезапно, столът падна на пода. -Аз бях нападната и ти ме караш да се чувствам като лош човек. Ти си жена. Мислих, че ме разбираш. Поклатих глава. -Можеш да спреш с университетското сестринство, Вики, не работи. Тя дръпна превръзката от вратът си и я хвърли на пода. -Виж, виж какво ми направи! Ако тя очакваше да се впечатля - беше избрала грешното момиче. Отидох при нея, накланяйки глава на една страна. Имаше белег от вампирски зъб, много пресен. Чиста, приятна захапка, нямаше много синини не беше като белег който се разстила върху плътта. Бяха само два чисти белега от зъба. Отстъпих назад от нея. -Хвърли напитката си върху него веднага ли след като те ухапа. -Да, не исках да ме докосва. -Мръсен вампир - казах. -Ходещ труп. Тя получаваше точка. -Благодаря ти, Вики, благодаря че говори с мен. – Тръгнах към вратата и посочих на Долф да ме последва. Зербовски остана с г-жа Пиърс. Долф затвори вратата зад нас. -Какво видя в захапката, което аз не съм? – попита той. -Ако вампир забие зъбите си в теб, но няма време да се нахрани, остават синини. Както когато хората смучат вратът ти. Зъбите не си правят дупка, те просто се забиват в кожата, така че вампирът да може да смуче кръв. Една от причината белезите да са толкова малки. Ако вампирът се храни достатъчно дълго, той взима кръвта от мястото на раната и не се получават синини. Няма начин да е свършил толкова дълго и да е смукал толкова че да я изчисти така. Някой друг й го е правил преди време и това е отнело много повече време от няколко секунди. -Знаех, че лъже – каза Долф и поклати глава. – Но мислех, че е хвърлила нещо повече върху него от самото пиене. Мислех, че е влезнала в бара с някакъв катализатор. Поклатих глава. -Щом запалиш вампир, той гори докато не го изгасиш или изгарят до пепел. Може и да получиш няколко останали кости, но вампирите горят по плътно от хората. Дори стоматологията не може да ти помогне. -Барманът е използвал пожарогасителя зад бара. Свидетели казват, че е бил бърз. Кимнах. -Добрият стар Хари. Чудно е сред вампирите, че е жив. Знам, че има някои консерватори, които са против вампирски фирми извън вампирския квартал. Имало е петиция и нещо като градско събиране. Г-жа Пиърс ще е голям свидетел за опасността на вампирите извън техният квартал. -Собственика на ресторанта каза, че ако това стане публично може да го разори. Кимнах. -О да. Да това също може да бъде личен мотив срещу вампира. Не малката госпожица сини очи, но някой тя е знаела, искала е да умре. -Тя може да е член на Хората преди всичко. На тях ще им хареса всички вампири да изгорят. -Фанатиците мразят вампирите. Няма да оставят вампир да направи с врата им това. Не. Хората преди всичко може да са я пратили за да дискредитира бара. Тя може да е член на Хора срещу вампирите, ХСВ, или дори хората преди всичко, но тя не им вярва наистина. Захапката го доказва. -Може ли вампирът да й е хванал ума? -Не мисля така, но имам някои добри въпроса за останалите свидетели. -Като например? – попита той. -Дали са сигурни дали вампирът не я е попитал дали може да я опита? Дали те мислят че той я е захапал? Питайте ги дали тя е миришела на кръв когато е дошла. -Обясни – каза Долф. -Ако тя е дошла с ухапването, тогава някой от тях може да го е помирисал. Може би не, раната е доста чиста, вероятно вампирът го е направил по този начин. Ако той просто я беше ухапал и донесъл кръвта й на повърхността, всички вампири щяха да я усетят. Долф написа всичко във верният си бележник. -Така че вампира включен ли е? -Той може да не е знаел какво планира тя да направи. Аз бих проверила за гадже вампир, може би или поне с кого се е срещала последно. Гадже може да е прекалено силна дума за г-жа Пиърс. Видях че тя има на заден план актьорско майсторство. Провери я в големите колежи може би. -Направих го – каза Долф. – Тя им опит в театралното изкуство. Аз се усмихнах. -Защо се нуждаеш от мен? Ти имаш всичките решения. -Захапката, фактът че всички вампири горят лесно... – Той поклати глава. – Нито едно от тези неща ги няма в литературата. -Книгите не са предназначени за полицейска работа, Долф. -Може би трябва да направиш такава – каза той. -Да бе. Имаш ли достатъчно за да получиш заповед за банковите й извлечения. -Ако съм внимателен кого съдя питам, може би. -Знаеш, че дори като го изискаш и я осъдиш, вредата ще бъде направена. Петициите и срещите ще бъдат насочени за следващата седмица. Всички те ще чуят за нападението и слухът ще прерасне. Долф кимна. -Нищо не можем да направим за това. -Можеш да отидеш там и да им кажеш какво си научила за Вики. -Защо не го направиш ти? -Защото аз съм блудницата от Вавилон с правилните крила. Аз съм приятелката на главата на кръвопийците. Те няма да повярват на нищо което казвам. -Не ми е нужно да присъствам на граждански срещи Анита. -Мислиш ли, че вампирските фирми трябва да бъдат изолирани? -Няма да отида там, Анита. Няма да харесаш отговора. I dropped it. Долф мислеше, че вампирите са чудовища, че обществото има нужно да бъде защитено от него. Бях съгласна с него до някаква степен. Но аз спах с едно от чудовищата. Това прави трудно заставането на една страна с Долф. Съгласихме се да не се съгласяваме. Това задържа мястото и ни държеше да работим заедно. -Ако мразиш вампирите толкова много, защо не се съгласи с историята на г-жа Пиърс? -Защото не съм глупав – каза Долф. -Съжалявам – казах. – Съжалявам, че помислих дори само за секунда че личните ти чувства може да се намесят в работата. Ти никога не би си го позволил, или би? Той се усмихна. -Не знам. Ти все още не си в затвора. -Ако имаше доказателства че съм извършила някакво нарушение, може би щях да бъда. -Може би – каза той. Усмивката избледня от лицето му. Очите му станаха празни, очите на ченге. – Какво се е случило с ръката ти? Погледнах към превръзката на ръката си сякаш току-що се беше появила. -Кухненски инцидент – казах. -Кухненски инцидент – повтори той. -Да. -Какво се случи? -Порязах се с нож? -Какво правеше? Аз никога не готвех в къщи. Долф знаеше това. -Рязах едно кравайче. – Дадох му празните си очи. Някога, преди не много време, лицето ми показваше всичко. Можехте да видите всяка мисъл, но не и сега. Вгледах се в подозрителното лице на Долф и знаех че лицето ми не му даваше нищо. Само на мой познат език, това значеше че лъжа. Но той знаеше, че лъжа. Не се хабих времето за него или прокарвах една наистина добра лъжа. Защо се притеснявах? Гледахме един към друг. -Има кръв на чорапогащника ти, Анита. Трябвало е да са били няколко кравайчета – каза той. -Бяха – казах и тогава не можех да си помогна, усмихна х се. – Бих казала, че са ме ограбили, но ще искаш да ти дам рапорт. Той въздъхна. Твоите малки глупости. Забъркваш се в нещо друго точно сега. В тази минута. – Той вдигна големия си свит юмрук пред лицето ми. – Ще ти крещя, но това няма да го направи по-добро. Ще те затворя в килията за една нощ. – Той се засмя и беше горчиво. – За останалата част от нощта, нямам никаква такса, нали? -Не се съмнявам че ще направиш всичко, Долф. – Вдигнах пострадалата си ръка. – Правех услуга на приятел, вдигнах няколко мъртъвци. Порязах се за повече кръв. това е. -Истината? Кимнах. -Да. -Защо просто не ми каза? -Защото за тази услуга не получих пари. Ако Бърт разбере, че съм вдигала зомбита безплатно, ще получи удар. Той ще повярва на историята с кравайчетата. Долф се засмя. -Ако не те пита, дали те боли. Той не иска да знае. Кимнах. -Много вярно. -Просто в случай че кухнята стане гореща не забравяй да се обадиш, ако имаш нужда от помощ. -Ще го имам предвид Долф. -Наистина. – Той вдигна бележника. – Не убивай никого този месец Анита. Дори да е чиста самоотбрана, труповете ти са твърде много и накрая ще те заключат. -Не съм убивала никого от шест седмици, хей, почти седем. Слизам надолу. Той поклати глава. Последните две са само тези който успяхме да докажем, Анита. И двата при самозащита. Свидетел посочи задника ти, но ние никога не намерихме тялото на Харолд Грейнар. Само инвалидната му количка на гробището. Доминга Салвадор все още е изчезнала. Аз се усмихнах. -Хората казват че синьората се е върнала в Южна Америка. -Имаше кръв по целият стол, Анита. -Имало ли е? -Късмет беше, че излезе от това и дори не съм ти помагал. -Не съм искала помощ – казах. – Освен това, ако новият закон влезе в сила, аз ще имам федерална значка. -Да си в полицията не означава, че не можеш да бъдеш арестувана. Въздъхнах. -Уморена съм и се прибирам се в къщи. Лека вечер, Долф. Той ме погледна за една две секунди и тогава каза: -Лека вечер, Анита. – Той се върна обратно в стаята за разпит и ме остави в коридора. Долф не беше толкова нацупен преди да разбере, че излизам с Жан Клод. Не бях много наясно с това колко точно са му се променило отношението към мен, но бях сигурна, че беше. Малко стриване от немъртвите и той не ми вярва вече, не напълно. Това ме караше да се натъжа и да се ядосам. Което беше наистина трудно, поради факта че преди два месеца щях да се съглася с Долф. Нямаше да повярвам на никой, който спи с чудовища. Но аз съм тук и го правя. Аз, Анита Блейк, се превърнах в стръв за ковчези, тъжно, много тъжно. Не беше работа на Долф с кого излизам. Не го обвинявах за отношението ми. Не ми харесваше, не бях кучка за това. Добре де, може да съм кучка, но не беше честно от моя страна да го правя. Тръгнах без да минавам през главната зала отново. Чудех се колко дълго ще държат пингвините на бюрата си докато чакат да се върна. Тази мисъл за всички тези глупави плюшени играчки държани на бюрата, чакащи ме да се върна, докара усмивката на лицето ми. Но това не беше последното. Не бяха просто подозренията на Долф за мен. Той беше много добро ченге, добър следовател. Ако той наистина започне да копае ще намери доказателства. Господ знаеше, че съм направила достатъчно несанкционирани убийства за да ме вкарат в затвора. Бях използвала силите си за да го постигна. Ако можеха да докажат това, то ми гарантираше автоматична смъртна присъда. Смъртната присъда за някого, който използва магия за да убие другия вид, да речем че е като брадвата за убийците. Един човек може да заколи семейството си и следващите петнадесет години да обжалва смъртната си присъда. Нямаше обжалване за убийствата с магия. Съд, обеждени, смърт в срок от шест седмици, обикновено е по-малко. Затворите се страхуват от магията и не запазват вещиците за толкова дълго време. Имаше един магьосник в Мейн, който извика демони докато беше в килията си. как си е доставил всичко необходимо за ритуала, не знам. Всички хора бяха мъртви, без да могат да задават въпроси. Никога не намериха главите им. Дори аз не можех да ги вдигна достатъчно като зомбита за да могат да кажат какво се е случило. Беше ужасно. Магьосникът беше избягал, но по-късно беше хванат отново с помощта на група от вещици и странна група от сатанисти. Никой не извършва магии когато станат измамници. Те дават на всички нас много лошо име. Последната изгорена вещица пред тълпа е през 1953. Името й е Агнес Симпсън. Бях видяла черно-бели снимки на нейната смърт. Всеки който изучава свръхестественото трябва да е виждал снимката й най-малко на един учебник. Снимката, която бе останала при мен беше, когато лицето й е било недокоснато, бледо, дори и от разстояние показваше терора върху лицето й. Дългата й кестенява коса се движи от енергията на топлината, но все още не гори, само нощницата й мантията й бяха запалени. Главата й дръпната назад, крещеше. Снимките спечелиха награда Пулицър. Останалата част от снимките не се виждаха толкова ясно. Прогресивни снимки има, които завършват с нея изгоряла и почерняла, и мъртва. Как може някой да стой и да прави тези снимки, не знам. Може би наградата Пулицър срещу повтарящи се кошмари. За повтарянето може би не. 25 ГЛАВА Спрях пред сградата с тайната болница в мазето. Беше почти пет. Свих се от натискът на хладният вятър срещу ръката ми. Небето беше сиво, уловено между тъмнината и светлината. Трепереше края, където вампирите все още се движеха и времето в което душата им излиза през гърлата. Такси спря пред предната част на сградата. Висока жена с ,много къса коса излезе. Тя беше облечена в много къса пола и кожено яке, без обувки. Зейн излезе след нея. Някой му беше платил гаранцията и не бях аз. Което означаваше че Господарят на зверовете се е погрижил. Просто късмет, че той не беше част от тези които измъчваха Силвия. Ако той беше отказал щеше да го боли много, ако той се беше показал. Ако го беше направил щеше да се налага да го убия. Това бе ужасно неловко. Той ме видя че тръгнах към тях. Сложих дългото палто и прикрих оръжието. Зейн ми махна, усмихна се. Той не носеше нищо освен лъскав черен винилов панталон, стегнат достатъчно за да му бъде като втора кожа и ботуши. Имаше обица на зърното. Не трябва да забравяме бижутата. Високата жена ме гледаше. Тя не изглеждаше щастлива да ме види. Не точно враждебна, но не беше доволна. Шофьора каза нещо и тя извади пари от джоба на якето си и му плати. Таксито си тръгна. Вивиян, домашният любимец на Господаря на зверовете, когото той бе взел за престоя си тук, не я пускаше. Грегорий, братът на Стиван, с новата съвест, не ги беше пуснал и двамата. Аз бях по-ниска и от двамата леопарда. Какво ставаше? Зейн тръгна към мен сякаш бяхме стари приятели. -Казах ти Чери, тя е нашата алфа, нашият. Léoparde lionné. Знаех че тя ще ни спаси. – Той падна на колене пред мен. Дясната ръка в джоба ми хвана Браунинга, така че той трябваше да се задоволи с лявата ми ръка. Обикалях достатъчно време около върколаци, за да знам че алфите трябва да се чувстват на докосване, нещо такова. Подобно на животните, понякога и превръщачите имаха нужда от докосване за успокояване. Така че не се борех, но не освободих Браунинга. Зейн взе ръката ми нежно, почти благоговейно. Той положи срещу бузата си кокалчетата на ръката ми, след това лицето му се завъртя на другата страна - много котешко действие. Езикът му бавно облиза горната чат на дланта ми и аз внимателно я дръпнах. Отне ми много воля да не изтрия ръката в роклята си. Високата жена – Чери, предполагам, просто ме гледаше. -Тя не спаси всички ни – Гласът й беше почти изумително нисък. Мъркаше дори в човешката си форма. -Къде са Вивиян и Грегорий? – попитах Той посочи назад, откъдето бяха дошли. -Върнаха се там, те са все още там. -Сделката беше всичките ми хора да бъдат свободни. Зейн скочи на крака. Движението беше толкова бързо, че сърцето ми се качи в гърлото и пръстът ми отиде на спусъка. Извадих за по-безопасно Браунинга в ръката си. Не го насочих към тях, но ако Зейн продължеше да скача наоколо като пънк версия на Тигъра (Тигъра от Мечо Пух) щях да го застрелям. Нервите ми обикновено са по-добри в това. -Господарят на зверовете каза, че всеки който признае доминирането ти над него може да си върви ако може да ходи. Но те вече убедиха Григорий, а Вивиян не може да ходи. Нещо студени и стегнато притисна стомаха ми. -Какво искаш да кажеш? -Вивиян беше в безсъзнание когато си тръгнахме. – Чери погледна към земята докато казваше следващите думи. – Грегорий се опита да пълзи след нас, но той бе наранен твърде зле. – Тя повдигна очи и имаше треперещи сълзи в тях. Тя държеше очите си много широки. – Той извика след нас, преди да го оставим. – Тя избърса сълзите си с ядосан неточен удар на ръката. – Но аз го оставих. Оставих го да крещи защото исках да се махна от там повече от всичко друго на света. Дори и ако това означава да оставя приятелите ми да бъдат измъчвани, убивани и изнасилвани. – Тя скри лицето си в двете си ръце и плачеше. Зейн застана зад нея и я прегърна. -Габриел така или иначе нямаше да ни спаси. Това я прави най-добрата. -Като ада – казах. Зейн ме погледна. Той потри бузата си срещу страната на вратът на Чери, но очите му бяха сериозни. Той се радваше, че е жив, но не искаше да ги остави. -Отивам да се обадя по телефона. – Тръгнах към сградата и след няколко секунди те ме последваха. Използвах същия телефон, от който се бях обадила на Жан Клод по-рано. Имах само момент преди изгрева и той щеше да е долу да пресмята. Той отговори на телефона като че ли очакваше повикване. -Да, ma petite. -Грегорий и Вивиян не са го направили. Мислех че си се договорил за тях. -Другите принудиха Падма да се съгласи, но той създаде правило, всеки който желае да напусне трябва да ходи навън. Знаех какво иска да направи, знаех какво искаше той да направи, но това беше най-добрата сделка която можеш да направя. Моля те, повярвай в това. -Добре но няма да ги оставя. Ако те могат да цепят косъма на две, то тогава и ние можем. -Какво планираш, ma petite? -Връщам се и ще им помогна да ходят. Падма не е казал нищо за ходенето на тяхната собствена сила, нали? -Не – каза Жан Клод и въздъхна тежко. – Зората е ужасно близо, ma petite. Ако трябва да правиш нещо, изчакай поне два часа. Времето е достатъчно дори за най-могъщите от нас да заспят, но не чакай много дълго. Не знам по колко трябва да спят членовете на съветът. Те може и да се събудят по-рано. -Ще изчакам два часа. -Ще изпратя някой от вълците при теб. С Падма заспал те ще ти бъдат полезни. -Добре. -Трябва да вървя. Телефона замря и аз почувствах слънцето да се показва на хоризонта. Чувствах го като голямо тегло и само за миг не можех да дишам, чувствах тялото си тежко, толкова тежко. След като това усещане изчезна, знаех че Жан Клод го няма за деня. Дори и с три белега никога не бях го почувствала това преди. Знаех че той ме защитава от неща който третият белег ми позволяват да усещам. Той дори ме защитаваше от Ричард. И трима ни от нас. Жан Клод знаеше повече за белезите, как да ги използва, как да не ги използва и какво наистина означават. Месеци във високо и аз вече не задавах много въпроси. Понякога не бях сигурна че искам да знам, Ричард изглежда имаше същото желание, според Жан Клод. Вампирът просто се грижеше за нас, като майка за двете си деца. Чери се бе облегнала на стената, ръцете й скръстени пред корема. Тя не носеше нищо под коженото яке. Очите й бяха предпазливи сякаш щеше да бъде разочарована или наранена. -Ти отиваш за тях. Защо? Зейн седеше до краката й облегнат на стената. -Защото тя е наша алфа. Чери поклати глава. -Защо би рискувала себе си за двама души, които не познаваш? Приех доминирането ти защото исках да се разкарам от там, но не вярвам. Защо ще се върнеш там? Не бях сигурна че мога да го обясня. -Те очакват да ги спася. -Е и? – отвърна тя. -Така че просто отивам. -Защо. Въздъхнах. -Защото...защото помня умоляващите очи на Вивиян и синините по тялото й. Защото Грегорий е викал и е крещял зад вас докато вие сте го оставяли. Защото сега Падма ще ги нарани по-лошо отколкото ги бе наранил преди, защото мисли че като нарани тях, ще нарани мен. – Поклатих глава. – Отивам да си намеря легло за няколко часа. Предлагам ви да направите същото. Но не трябва да идвате с мен. Това е нещо което е строго доброволно. -Не искам да се връщам там – каза Чери. -Тогава няма. -Аз ще дойда – каза Зейн. Той почти ме накара да се усмихна. -Някак си знаех че ще дойдеш. 26 ГЛАВА Лежах в болнично легло в една от свободните стаи. Вечерната рокля беше сгъната на единственият стол в стаята. Столът беше бутнат под дръжката на бравата. Несолидно заключване. Столът нямаше да задържи никого, но щеше да ми даде няколко секунди да се прицеля. Аз се изкъпах и хвърлих чорапогащника. Бях облечена само в бикините си. Нямаха резервни облекла в болницата. Бях заспала в странното легло, стискайки чаршафите си към гърдите, с Файфстара под възглавницата си. Картечницата беше под леглото. Мислех си, че не се нуждая от нея, но къде другаде да я скрия? Сънувах. Нещо се бе загубило в изоставена къща, търсеше малки котенца. Котенцата плачеха и имаше змии в тъмното, ядяха котенцата. Не ти трябва Фройд за да ти тълкува това. В момента си мислех че е ясно, че това е сън и какво означава. Сънят се стопи и ме остави будна в тъмното. Събудих се гледаща нагоре, чаршафът се беше разпилял около тялото ми така че ме оставяше почти гола в мрака. Можех да почувствам пулсацията в тялото си. Беше сякаш минавам към съзнание т съня. Имаше нещо под гърдите ми. Нещо грешно. Дръпнах чаршафите над мен и седнах, дори не мислех, че е студено. Като дете си мислех, че чудовищата в килера и под леглото не са там ако съм сигурна в това. След като излязох от кошмара все още държах чаршафите, нямаше значение колко горещо беше. Разбира се бях в мазе с климатик. Не беше горещо. Тогава защо чувствах тялото си почти трескаво? Стигнах Файфстара под възглавницата и го извадих. Чувствах се по-добре, когато беше в ръката ми. Ако беше просто призрак насън, щях да се чувствам глупаво. Седях в тъмното и се стегнах да се ослушам преди да запаля светлината. Ако имаше някого в коридора щеше да види светлината под вратата. Ако те се опитваха да ми направят засада, не исках да виждат светлината. Не още. Почувствах нещо да ходи по коридора към мен. Въртяща се енергия, топлина, която си играеше по кожата ми като ръка. Беше като буря, която идва към мен, с боцкащо докосване беше като зараждаща се мълния в стаята. Махнах предпазителя на Файфстара и изведнъж знаех кой е. Беше Ричард. Ричард крачеше към мен. Ричард идваше като ядосана буря. Сложих предпазителя на Файфстара обратно. Той беше ядосан. Можех да го усетя. Бях го видяла да хвърля дъбово масивно голямо легло като играчка когато беше ядосан. Държах оръжието просто за всеки случай. Не ми харесваше да го държа, но моралните дилеми не бяха достатъчни за да ме притеснят и да го пусна. Запалих светлината. Седях в миг на внезапна яркост, с твърдия възел в стомаха си. Не исках да го виждам. Не знаех какво да му кажа от първата нощ, в която спах с Жан Клод. Нощта, в която избягах от Ричард, избягах от това което беше той при пълнолуние. Избягах от погледа към животното му. Отидох боса до стола и събрах дрехите си. Борех се с презрамките на сутиена си, пистолета на леглото до мен, когато помирисах автършейфа му. Почувствах въздуха под вратата и знаех че той е преминал през въздушните течения. Автършейфът му не беше силен. Аз не би трябвало да мога да го помириша. Знаех внезапно, сякаш някой ми го беше прошепнал в ухото, че след като можех да помириша Ричард през вратата, тогава той подушваше „Оскар де ла Рента” - парфюма на Жан Клод. Почувствах пръстите му да натискат страната на вратата в малко тласкащо движение, почувствах го да изтегля въздуха и аромата на тялото ми дълбоко в него. По дяволите какво става? Ние бяхме обвързани от два месеца и аз никога не го бях чувствала така, нито Ричард, нито Жан Клод. Гласът на Ричард беше внимателният официален: -Анита, трябва да поговоря с теб. – Гневът беше в гласа му, тялото му беше яростно. Той беше като гръм притиснат към вратата. -Обличам се – казах. Чух го да застава пред вратата. -Знам. Мога да те почувствам. Какво става с нас? Това беше натоварен въпрос какъвто никога не бях чувала. Чудех се дали може да почувства ръцете ми така както аз го чувствах преди момент.. -Не сме били толкова близо след изгрев от както бяхме обвързани. Жан Клод не е тук да ни е буфер. – Надявах се че бе това. Единствената алтернатива, която можех да измисля за това е че причината е в белезите. Но бях помисляла, но все пак. Но ние нямаше със сигурност да знаем докато не питаме Жан Клод. По дяволите. Ричард пробва дръжката на вратата. -Какво те бави толкова. -Почти приключих – казах. Сложих роклята. Това същност беше най-лесната дреха за обличане. Обувките не бяха удобни без чорапогащник, но щях да се чувствам още по-малко удобно боса. Не можех да го обясня, но обувките ме караха да се чувствам добре. Преместих стола и отключих вратата. Аз отстъпих назад, малко прекалено бързо докато не стигнах до далечната страна на стаята. Сложих ръцете си зад себе си, все още държах пистолета в ръце. Не мислех че той ще ме нарани, но никога не го бях чувствала тъка. Гневът му беше като горещ възел в червата му. Той твори вратата внимателно, сякаш се замисляше преди всяко движение. Управлението му трепереше между линията на гнева и мен. Той беше шест крачки висок с високи изваяни скули и широки меки устни. Имаше трапчинка на брадата си и тя го правеше твърде съвършено красив. Очите му бяха с все още хубавото шоколадово кафяво, само болката в тях беше нова. Косата му падаше на гъсти вълни около раменете му, кафява, подплатена със злато и подчертаващ мед, сякаш трябваше да има различна дума за този цвят. Кафяво е проста дума, а косата му не беше проста. Обичах да прекарвам ръце през косата му да я хващам в шепи когато го целувам. Той носеше кървавочервен потник, който оставяше мускулите на раменете му и ръцете му голи. Знаех че всеки инч от тялото му, който можеш да видиш и който не можеш имаше приятен кафяв тен. Но това не беше истински тен, просто беше нормалният цвят на кожата му. Сърцето ми биеше в гърлото и не беше от страх. Той се вгледа в мен, в черната ми рокля. Лицето почистено от грим, косата ми несресана и аз почувствах тялото му да реагира на погледа му към мен. Чувствах го като усукване в моето тяло. Трябваше да затворя очи, за да не погледна дънките му и това което почувствах че се виждаше. Когато отворих очи той не се беше преместил. Той просто седеше по средата на стаята, ръцете му - свити в юмруци, дишането му малко по-трудно. Очите му бяха диви, показваха твърде много бяло като кон преди да го застрелят. Намерих гласа си. -Каза, че искаш да поговорим, тогава говори. – Звучах задъхана. Беше сякаш можех да усетя сърцето на Ричард, гърдите му се вдигаха и спадаха, сякаш бяха мой. Имах такива моменти с Жан Клод, но никога с Ричард. Ако ние все още се виждахме, щеше да е интригуващо. Сега, беше просто объркващо. Той успокои ръцете си, изпъна ги, борейки се да не ги свие в юмруци. -Жан Клод каза, че ще ни защитава един от друг. Ще ни държи да не сме прекалено близо, докато не бъдем готови. Не му вярвах, до сега. Кимнах. -Това е неудобно. Той се усмихна и поклати глава, но усмивката не махна гнева от очите му. -Неудобно? Такова ли е всичко това за теб, Анита? Просто неудобно? -Можеш да у,сетиш какво чувствам точно сега Ричард. Отговори на проклетите си въпроси. Той затвори очи и стисна ръце пред гърдите си. Той притисна дланите си една към друга докато ръцете му не затрепереха от усилия и мускулите се опънаха, опъваха кожата му по целият път до раменете. Почувствах го да се отдръпва от мен. Въпреки че не беше покриващо чувство. Беше сякаш поставя стена между нас. Той вдигна психически щит между нас. Някой трябваше. Аз не помислих да опитам. Зрението и чувстването му в ума ми ме превръщаха в пулсиращ хормон. Беше прекалено неудобно за думи. Гледах тялото му да се отпуска и мускулите също, едновременно с отварянето на очите му, бавно почти сънливо, тялото му се отпусна тихо, в покой. Аз никога не съм била толкова добра в медитацията. Той свали ръцете си и ме погледна. -По-добре ли си? Кимнах. -Да, благодаря ти. Той поклати глава. -Не ми благодари. Или трябваше да го контролирам или да избягам с писъци. Ние стояхме там втренчени един в друг. Тишината беше неудобно наситена. -Какво искаш Ричард? Той ми демонстрира задавен смях, червенина се вдигна по лицето му. -Знаеш какво имам предвид – казах. -Да – каза той – знам какво имаш предвид. Ти се позова на статуса си на лупа докато бях извън града. -Имаш предвид защитата на Стиван? Той кимна. -Нямаше право да заставаш срещу заповедите на Силвия. Тя е тази която оставих да управлява, не теб. -Тя премахна защитата на глутницата от него. Знаеш ли какво значи това? -По-добре от теб – каза той. – Без защитата ти на доминиращ, ти си ти си парче месо, като леопардите след като уби Габриел. Отдръпнах се от стената. -Ако ми беше казал какво щеше да се случи с тях тогава, Ричард, щях да им помогна. -Би ли? – попита той. Той посочи пистолета в ръката ми. – Или просто щеше да ги убиеш? -Не, това е това, което Силвия иска да направи, не аз. – Но стоях там с пистолета в ръка и не знаех добър начин да го оставя. -Знам колко много мразиш превръщачите, Анита. Ако не мислех, че не ти пука, и някой друг трябваше да го направи или те трябваше да ти кажат. Те всички мислеха, че не ти пука. Имам предвид, ако може да отхвърлиш предложението на някого, който те обича защото се превръща в чудовище веднъж месечно, какъв е шансът да приемеш непознати такива? Той беше умишлено жесток. Никога не го бях виждала да прави нещо прости за да нарани, просто да се опитва да натика ножа по дълбоко. Това беше дребнаво и не беше мисъл на Ричард. -Познаваш ме по-добре от това – казах. -Така ли? – каза той. Той седна на леглото, сграбчи с две шепи чаршафа. Той повдигна чаршафа към лицето си и си пое дълбоко дъх. Гледаше ме с гневните си очи, докато го правеше. – Миризмата ти все още се движи около мен като някакъв вид наркотик и аз те мразя за това. -Току-що прекарах няколко минути в главата ти, помня. Ти не ме мразиш Ричард. Ще бъде по-малко болезнено, ако го правиш. Той смачка чаршафа в скута си, ръцете му бях свити в юмруци в плата. -Любовта няма да завладее всички нали? – попита той. Поклатих глава. -Не няма. Той се изправи с почти насилствено движение, разхождаше се из стаята в стегнат кръг. Застана пред мен. Нямаше „магия” сега само с двама души. Но все още беше толкова трудно да стоя близо до него. Все още ми беше трудно да знам, че не ми беше позволено да го докосвам отново. По дяволите, не трябваше да е толкова трудно. Аз бях направила избора си. -Ти никога не си ми била любовница, сега дори не си ми приятелка. Ти не си превръщач. Ти не можеш да бъдеш моята лупа. -Ти наистина си ядосан, че защитих Стиван? -Ти заповяда на членове от глутницата да охраняват него и леопарда. Ти си им казал, че ще ги убиеш ако те не се подчинят. Ти нямаш това право. -Ти ми даде това право, когато ме направи лупа. – Вдигнах ръката си за да му попреча да ме прекъсне. – И дали ти харесва или не ти харесва, това е хубаво, че имах влияние което можех да използвам. Стиван можеше да е мъртъв сега, ако не бях там заради него. И Зейн щеше да направи по голяма каша в болницата. Ликантропите не се нуждаят от по-лошо. -Ние сме чудовища Анита. Ти нямаше да си толкова добра в пресата ако беше чудовище. -Ти не вярваш в това. -Ти вярваш че сме чудовища Анита. Доказа го. Ти предпочете да спиш с труп от колкото да ме оставиш да те докосна. -Какво искаш да ти кажа Ричард? Съжалявам че не се справих? Съжалявам! Че все още ми е неудобно че избягах в леглото на Жан Клод? Така е. Това че мисля по-малко за себе си, че не съм в състояние да те обичам след това което те видях да правиш с Маркус? -Ти искаше да убия Маркус. -Той щеше да те убие, ако ти не го направиш. Така че, да исках да убиеш Маркус. Но аз не съм ти казвала да го ядеш. -Когато член на глутницата е убит в борба за доминиране, ние всички се храним. Това е начина да абсорбираме тяхната енергия. Маркус и Рейна не изчезнаха за много време след като глутницата остана. -Вие сте изяли и Рейна? -Не знаеше ли къде е отишло тялото? Да не мислеше че приятелите ти от полицията са скрили труповете? -Мислех че Жан Клод го е уредил. -Той го направи, но това беше мръсната работа на глутницата. На вампирите не им пука за телата веднъж щом изстинат. Ако кръвта не е топла, не я искат. Почти го попитах той какво предпочита: топла плът или студена, но не го направих. Наистина не искам да знам. Целият този разговор, отиваше натам накъдето не исках. Погледнах часовника на китката си. -Трябва да тръгвам Ричард. -Отиваш а спасяваш леопардите. Погледнах го. -Да. -Ето защо съм тук. Аз съм твой гръб. -Това идея на Жан Клод ли е? -Силвия ми каза, че Григорий е отказал да я нарани. Независимо от това което те направиха под управлението на Габриел, те са ликантропи и ние помагаме на своите дори да не са лъкой. -Леопардите имат ли измислено име за себе си? – попитах. Той кимна. -Те наричат себе си леопарди. Върколаците са лъкой. Хората, които се превръщат в леопарди са леопарди. Минах покрай него, рамото ми докосна голата му ръка. Това единствено докосване вдигна космите ми по тялото, сякаш той беше докоснал нещо по лично. Но аз се свих от това. Аз бях направила избора си и нямаше значение колко съм объркана, не трябваше да се обърквам. Така че все още желаех Ричард, дори го обичах. Аз бях избрала вампира и не може да имам и вампира и върколака. Извадих картечницата изпод леглото и плъзнах ремъците през гърдите си. -Жан Клод каза, че няма да трябва да убиваме никого – каза Ричард. -Той знаеше, че ще дойдеш тук? – попитах. Той кимна. Аз се усмихнах но не беше щастлива усмивка. -Той не ти е казал? – попита Ричард. -Не. Ние гледахме един към друг. -Не можеш да му се довериш, Анита, знаеш това. -Ти си този, който го остави да ти постави първият белег. Каквото направих аз, Ричард, го направих за да спася живота ви и на двамата. Ако наистина мислеше, че е толкова несигурен, защо се свърза с него? Ричард изглеждаше далечен тогава и проговори много тихо. -Не мислех, че ще те загубя. -Отивай в коридора, Ричард. -Защо? -Трябва да приключа с обличането. Погледът му се плъзна по краката ми много бели върху черните токчета. -Чорапогащник – каза той тихо. -Нов кобур, всъщност – казах. – Изхвърлих чорапогащника снощи. Сега моля те ,излез. Направи го. Дори не направи последна остра забележка. Това беше подобрение. Когато той затвори вратата зад себе си - седнах на леглото. Не исках да го правя. Връщането на леопардите беше много лоша идея. Влизането там с Ричард като мой гръб беше по-лоша. Но ние щяхме да го направим. Не можех да му кажа да си остане в къщи. Освен това имах нужда от подкрепление. Няма значение колко емоционално болезнено ми беше да съм около него, той беше един от най-могъщите превръщачи, които някога съм срещала. Ако той не беше контузен от съвестта с размерите на Роуд Айлънд той щеше да бъде опасен. Разбира се, Маркус би казал че Ричард е опасен точно колкото и той. И той щеше да бъде прав. 27 ГЛАВА Ричард караше своето 4х4 до цирка. Седях до него, но по някакъв начин сякаш не бях там изобщо. Той никога не ме погледна, камо ли да ми проговори. Но напрежението му в тялото му беше достатъчно. Той знаеше че бях там. Чери и Зейн се качиха на задната седалка. Изненада ме когато Чери се плъзна в колата. Очите й бяха прекалено широки, клепачите й мигаха като нервен тик. Тя изглеждаше сякаш ще припадне. Зейн беше в обичайното си състояние, усмихнат, очите потайни. Обичайното му състояние? Това почти беше смешно. Познавах го по-малко от 24 часа. Не знаех какво по дяволите е обичайното му състояние. Чери беше потънала надолу в седалката, прегръщаше се сама. Тя бавно се свиваше на малка топка. Познавах я от по-малко време от колкото познавах Зейн, но това не е нормално състояние за никого. Обърнах се колкото ми позволяваше колана и казах: -Какво не е наред Чери? Очите й се завъртяха към мен, тогава се затвориха, стегнато. Тя поклати глава и се прегърна още по-силно. Имаше прясна синина на бузата й. Може би тя я имаше и първия път когато се видяхме. Просто не бях сигурна. -Зейн, какво не е наред с нея? -Тя е уплашена – каза той. Гласът му беше неутрален, но имаше нещо на лицето му което беше гняв. -Казах й че това е напълно доброволно. Тя не трябва да идва. -Кажи го на г-н Мачо – каза той. Беше се вторачил в задната част на главата на Ричард. Обърнах се на седалката, докато можех да виждам профила му. Той не ме погледна. -Какво става Ричард? -Тя идва – каза той, гласът му беше много тих. -Защо? -Защото аз казвам. -Глупости. Той ме погледна тогава. Опита се да изглежда студен, но беше ядосан. -Ти си моята лупа, но аз все още съм Улфик. Думата ми е закон. -Майната ти. Няма да я вкарваш в това, защото си ядосан на мен. Мускулите на челюстта му се стегнаха достатъчно здраво че да мога да ги видя. -Те и двамата изоставиха техен човек. Сега и двамата ще отидат да направят правилното нещо. – Гласът му все още беше много тих и внимателен, сякаш ако не беше внимателен щеше да загуби контрол. Той говореше като хората когато искаха да викат. -Погледни я, Ричард. Тя ще бъде по-лошо от безполезна. Тя просто ще бъде още една жертва, която ще трябва да пазим в безопасност. Той поклати глава. -Не изоставяш един от своите, заради никаква причина. Това е закона. -Законът на глутницата, но тя не е от глутницата. -Докато не спреш да бъдеш моя лупа Анита. Всичко, което ти принадлежи, принадлежи и на мен. -Ти арогантно копеле. Той се усмихна но беше просто оголване на зъби, повече ръмжене от колкото хумор. -Всеки трябва да прави неща, които да го дърпат от ръба. Отне ми секунда да разбера какво е искал да каже, тогава се изчервих. Но аз щях да пукна, ако седях там и му обяснявах че нямам предвид нищо буквално. Той знаеше, че го нямам предвид буквално. Той се опитваше да ме накара да се изчервя. Майната му. -Удари ли Чери? Той изведнъж стана много заинтересован от пътят, но ръцете му все още стискаха волана. Той не харесваше това, че я е ударил. Нито пък аз. -Искаше от мен да бъда силен. Ето - получи си желанието. -Има разлика между това да бъдеш силен и жесток, Ричард. -Наистина ли? Никога не съм намирал разлика. Миля че последното беше предназначено за мен. Но можете да ме накарате да се чувствам виновна дълго време и тогава просто съм ядосана. -Добре. Ако това което принадлежи на мен принадлежи и на теб, тогава това работи и по обратният начин. Той погледна към мен намръщен. -Какво имаш предвид? Харесваше ми притеснението на лицето му, удоволствието да използвам неговата логика срещу него. По мой собствен начин аз просто му бях ядосана, така както той на мен. Аз нямах високи морали, но не се превръщах в канибал. Може би имах някакви високи морални стандарти след всичко това. -Ако можеш да принудиш Чери да дойде с нас, тогава аз мога да заповядам на глутницата да охранява Стиван. Аз мога да им заповядам да направят всяко проклето нещо и съм достатъчно доминираща за да го направя. -Не – каза той. -Защо не? –попитах. -Защото аз казвам така. Тогава се засмях и дори на мен ми звучеше злобно. Той крещеше, дълги дрипави крясъци на безсилие и гняв. -Боже, Анита, Боже. -Започнахме да се прорязваме прекалено за да можем да работим заедно – казах. Той ме погледна отново. Очите му не бяха ядосани вече. Бяха почти паникьосани. -Ти спиш с вампир. Това е нищо за да работим. -Тримата сме обвързани помежду си за много, много дълго време, Ричард. Трябва да намерим начин да живеем заедно. Той се засмя и беше горчиво. -Да живеем заедно? Искаш ли къща за трима ни с Жан Клод в сутерена и мен окован на двора? -Не точно, но не можеш да продължиш да се мразиш тъка. -Не мразя себе си, а теб. Поклатих глава. -Ако беше вярно щях да те оставя на мира. Но ти мразиш звяра си, а звяра ти си Ти. Той зави пред цирка. -Тук сме. – Той загаси двигателя и тишината изпълни колата. – Чери може да остане тук. Той поклати глава. -Не ми благодари, Анита. – Той прокара ръце през лицето към косата си, прокарвайки пръсти през нея. Жестът показваше ръцете и гърдите му в чудесна светлина. Той никога не осъзнаваше колко проста мисъл имаха движенията му пред мен. – Не ми благодари. – Той излезе от колата. Казах на Чери да стои ниско. Не исках да има всякаква идея за нея докато бяхме долу и спасявахме останалите. Това щеше да провали целта на цялото пътуване. Зейн я целуна по челото по начина, по който успокояваш дете. Той й каза, че всичко ще бъде наред и аз ще ги запазя в безопасност. Господи надявах се, че е прав. 28 ГЛАВА Един човек дойде да се срещне с Ричард. Чакаше го. Стиснах джоба на палтото си и махнах предпазителя на браунинга, защото го познавах. Зейн, който беше много близо до мен ме попита: -Нещо не е наред ли? Поклатих глава. -Здравей Джамил. -Здравей Анита. Той беше висок шест крачки, облечен в бял потник близък до този, който носеше Ричард. С изключение на това, че беше изрязан врата имаше разрез по средата на ризата, така че пясъчната талия и плочките на корема му да се виждат. Белият плат беше изумително контрастиращ с богатият кафяв тен на кожата му. Косата му беше до кръста и я беше направил на малки плитки с ярки маниста. Носеше бели панталони и изглеждаше сякаш току-що идва от салона. Последния път когато бях срещнала Джамил, той се опитваше да убие Ричард. -Какво правиш тук? – дори на мен това не ми звучеше приятелско. Той се усмихна, бързо оголване на зъби. -Аз съм изпълнителя на Ричард. -Е и? -Позволяват си всеки да си има гръб, плюс леопардите – каза Ричард. Той го каза без да ме погледне, вгледан в предната част на цирка и нарастващата слънчева светлина. -Аз съм нещо като леопард и гръб – казах. Тогава ме погледна. Лицето му беше затворени и се пазеше от погледа ми. -Мислех, че Жан Клод ти е казал, ти си просто непоколебим гръб на всеки. -Аз съм гръб в ада, Ричард. Знаеш това. -Не ме обвинявай, ако гаджето ти е забравило да ти го каже. -Той вероятно ти го е споменал. Той просто ме гледаше с ядосаните си очи. -Има ли нещо друго, което си забравил да ми кажеш? -Той просто каза да ти кажа да не убиваш никого. -Той спомена ли някого по-специално? – попитах. Тогава Ричард се намръщи. -В интерес на истината, той го направи. – Той каза следващото с френски акцент. – Кажи на ma petite да не убива Фернандо, без значение с какво я провокира. Това доведе обтегната усмивка на лицето ми. -Добре. Джамил ме погледна. -Изражението на лицето ти, скъпа. Това е най-злата усмивка, която някога съм виждал. Какво ти е направил този Фернандо? -На мен лично - нищо. -Той изнасили, вашата втора в командването – каза Зейн. Двата върколака го погледнаха, внезапно избухна враждебност която накара Зейн да отстъпи. Той се премести малко зад мен, което не беше достатъчно за да проработи защитата - той беше почти със една стъпка по-висок. Трудно е да треперите зад някого, който е по нисък от вас. -Той е изнасилил Силвия? – попита Ричард. Кимах. -Той трябва да бъде наказан – каза Ричард. Поклатих глава. -Казах на Силвия, че съм го убила. Че сме убили всички. -Всички? – Ричард го каза като въпрос. Той изглеждаше далечен тогава, не срещаше очите ми. Той попита без да се обръща. -Колко много? -Двама, за които ми каза. Може би има още, но ако има тя не е готова да говори за тях все още. -Ти си сигурна че са били повече от този, Фернандо? Той ме погледна, очите му с надежда сякаш почти искаше да му кажа, че не е наистина толкова зле колкото изглежда. -Това е банда изнасилвачи Ричард. Бяха много горди когато ми казаха това. -Кой е вторият? – попита той. Той питаше. Аз отговарях. -Лив. Той примигна към мен. -Тя е жена. -Наясно съм с това. Той просто ме гледаше. -Как? Повдигнах вежди. -Наистина ли искаш а ти разкажа техническата част? Ричард поклати глава. Изглеждаше болен. Джамил не изглеждаше. Той срещна очите му без да трепне, лицето му изтъняло в яростни линии. -Ако те могат да вземат нашите вълци и да ги използват така, тогава глутницата не е никаква заплаха. -Това също – казах. – Но аз няма да го убия просто за да запазя доброто състояние на глутницата. -Тогава защо? – попита Джамил. Помислих за секунда над това. -Защото дадох дума. Те си изкопаха гроба, когато я докоснаха. Всичко което ще направя е да го запълня с пръст. -Защо – каза Джамил.- Ти мразиш Силвия. – Стори ми се, че за него беше важен отговора ми, сякаш въпроса означаваше повече отколкото на пръв поглед, или поне за него. -Те не я пречупиха. С всичко което й направиха не можаха да я пречупят. Тя можеше да спре изтезанията като им даде глутницата. Тя не им я даде. – Опитах се да вложа всичко в думите. – Този вид лоялност и сила заслужават същото в замяна. -Какво знаеш ти за лоялността? – попита Ричард. -Това е –казах. Обърнах се към него и забих пръст в гърдите му. – Ние можем да се върнем към славният спор, след като спасим Вивиян и Григорий. Тяхната банда изнасили Силвия. Помислял ли си наистина какво ще направят с двама превръщачи, за които те мислят че нямат алфа, който да ги защитава? Аз плюех всяка дума в лицето му, гласът ми беше изцеден, стегнат и нисък, защото ако се отпуснех щях да крещя. – Отиваме да ги вземем и да ги завеем на безопасно място. Когато всички излезем от там, тогава можеш да се върнеш към това да ми се ядосваш. Можеш да наслагващ ревността си и омразата си към нас, докато не се задушим. Но точно в тази секунда имаме работа за вършене. Ясно ли е? Той ме гледаше за един сърдечен удар или два, тогава кимна. - Ясно. - Страхотно – казах. Оставих чантата си в болницата, но имах ключ за входната врата в джоба на палтото си заедно с картата си за самоличност. От какво друго се нуждае едно момиче? -Имаш ключ от входната врата? – попита Ричард. -Преглътни го, Ричард. -Права си, права си. Аз греша. Може би, ако бях по-внимателен в работата си за тези два месеца, Силвия ми го каза, но аз не слушах. Може би ако аз бях, тя ... Може би, ако я бях послушал, тя нямаше да бъде насилствено наранена. -Исусе, Ричард не тегли друг рейс с вина върху мен. Ти можеш да си и Атила, но съветът пак щеше да дойде тук. Не показването на сила ще ги задържи далече. -Тогава какво. – попита той. Поклатих глава. -Те са съвета, Ричард. Материализиран кошмар. Кошмарите не се интересуват от това колко си силен. -От какво се интересуват? Бутнах ключа в ключалката. -Да те изплашат. – Голямата двойна врата се отвори на вътре. Извадих браунинга от джоба си. -Не трябва да убиваме никого – каза Ричард. -Помня – казах, но продължих да държа пистолета. Не можех да убивам някого, но Жан Клод не беше казал нищо за осакатяване. Не беше задоволяващо, но когато се нуждаеш да предпазих гърба си от заплаха, някой гърчещ се на пода от болка е почти толкова добър колкото един труп. По някога е по-добре. 29 ГЛАВА Стоях с гръб към отворената врата, другите се разпиляха около мен. Мека филтрирана светлина идваше от високият прозорец. По средата изглеждаше тъмно и уморено от сутринните слънчеви лъчи. Виенското колело се извисяваше над къщата на духовете, лабиринта с огледалата и павилиона за игри. Това беше пълен пътуващ карнавал, само че не беше пътуващ. Миришеше както се предполага: захарен памук, корн докс, сладолед на фунийки. Двама мъже излязоха иззад ъгъла на огромната десет тона шатра. Те вървяха към нас рамо до рамо. По високия беше около шест стъпки, с квадратни рамене, коса, която беше нещо средно между русо и кафяво. Косата му права, плътна, достатъчно дълга че да покрива яката на ризата му. Бяла официална риза беше подпъхната дънки захванати с бял колан. Носеше бели мокасини, без чорапи. Той изглеждаше сякаш трябва да се разхожда с кредитна карта по магазините. Дори и от разстояние, имаше нещо странно в очите му. Те бяха orangish. Хората нямат такъв цвят на очите си. Вторият мъж беше около пет - шест крачки висок, с тъмно златна коса, отрязана много късо. Кафявият му мустак красеше горната му устна и се извиваше назад срещайки кафявите му бакенбарди. Никой не носеше мустаци, като тези от 1800 г. Неговите бели панталони бяха стегнати и се плъзваха в полирани черни ботуши. Бяла жилетка и бяла риза се подаваха от червеното яке. Той изглеждаше сякаш трябваше да язди с хрътка, преследвайки малки животни с козина. Очите му бяха приятно нормално кафяво. Но очите на първият мъж ставаха още по-страни докато той се приближава. Очите му бяха жълти, не кехлибарено, не кафяво, жълто с оранжеви петънца разположени по ириса като цветовете на фойерверка. Това не са човешки очи, няма начин-няма как. Ако не бяха очите му нямаше да мога да позная че е ликантроп, но очите му го издаваха от далеч. Бях виждала снимки на очите на тигролаци и те бяха такива. Те спряха на малко разстояние от нас. Ричард се премести до мен, Зейн и Джамил ни бяха гръб. Всички стояхме и се гледахме един друг. Ако не знаех по-добре щях да кажа, че двамата мъже изглеждат сякаш им е неудобно или да притеснени. По-ниският мъж каза. -Аз съм капитан Томас Карслел. Ти трябва да си Ричард Зийман. – Гласът му беше с британски акцент, но акцентът не беше прекалено много. Ричард направи крачка напред. -Аз съм Ричард Зийман. Това са Анита Блейк, Джамил и Зейн. -Аз съм Гедеон – каза мъжът с очите. Гласът му бе почти болезнено нисък, сякаш дори и човешкият му говор е ръмжащ. Звукът беше толкова нисък че накара да ме засърби гръбнака. -Къде са Вивиян и Грегорий? – казах. Капитан Томас Карслел примигна и ме погледна. Не изглеждаше щастлив от прекъсването. -Наоколо. -Първо – каза Гедеон – нуждаем се от пистолета Ви, госпожице Блейк. Поклатих глава. -Не мисля така. Те се спогледаха. -Не можем да Ви позволим да продължите с пистолет в ръка, госпожице Блейк – каза Карслел. -Всеки път когато ми взимат пистолета, означава че или не ми вярват или планират нещо, което на мен няма да ми хареса. -Моля ви – каза Гедеон с дрезгавият си глас. – Наистина трябва да разбирате нашето нежелание. Вие си имате репутация. -Анита? – каза Ричард, полувъпрос, полунешо друго. Сложих предпазителя и дадох пистолета в на Гедеон. Имах още две оръжия и два ножа. Можеха да вземат Браунинга. Гедеон взе пистолета от мен и отстъпи да застане до Карслел. --Благодаря ви госпожице Блейк. Кимнах. -Няма защо. -Тръгваме ли – каза Карслел. Той ми предложи ръка, сякаш да ме ескортира до вечеря. Вгледах се в него, после обратно в Ричард. Повдигнах вежди, опитах се да попитам какво мисли той без да говоря - той ми отговори с полусвиване на рамене. Плъзнах лявата си ръка през ръката на Карслел. -Много си цивилизован за това – казах. -Няма причина да губя всичките си добри обноски само защото нещата са станали ... малко екстремни. Оставих го да ме води към шатрата. Гедеон вървеше с Ричард. Те бяха почти еднаква височина и въртящата се енергия, която идваше от тях накара космите на врата ми да настръхнат. Те изпробваха властта на другия, опитваха се един друг без да правят нещо, но най-малко губеха контрол. Джамил и Зейн вървяха в тила като добри войници. Бяхме почти до палатката, когато Карслел спря и стегна захвата около ръката ми. Плъзнах дясната си ръка зад гърба си под палтото, докоснах картечницата. -Има нещо тежко на гърба ви госпожице Блейк. Нещо, което не е чантата ви. – захвата около лявата ми ръка стана по-строг, не болеше, но знаех че нямаше да ме пусне, не и без бой. Дръпнах картечницата за ремъка в дясната си ръка и сложих дулото на гърдите му, но го натиснах, просто беше там, като ръката му около моята ръка. -Всички да се успокоят – казах. Другият мъж внезапно стана много, много неподвижен. -Отиваме да ви дадем хората Ви, госпожице Блейк – изръмжа Гедеон. – Това не е необходимо. -Томас попита какво имам на гърба си. Показвам му. -Не ме познавате достатъчно добре, за да ме наричате с първото ми име госпожице Блейк – каза Карслел. Примигнах към него. Нямаше страх в него. Той беше човек, едно дърпане на спусъка и го нямаше, но нямаше страх. Вгледах се в кафявите му очи и видях само ... тъга. Уморена тъга, сякаш почти приветстваше това. Поклатих глава. -Съжалявам, капитан Карслел. -Не можем евентуално да те пуснем в шатрата с това оръжие. – Гласът му беше много спокоен, просто факт. -Бъди разумна, Анита – каза Ричард. – ако нещо се обърка вътре, не искаш да си без оръжия. Проблемът бе че трябваше да си сваля палтото за да сваля картечницата. Ако го свалях ножовете щяха да се видят. Не исках да си губя ножовете. Разбира се все още имах Файстара. Оставих картечницата да се плъзне обратно скрита от погледа. -Ще се наложа да си сваля палтото. Карслел освободи ръката ми и отстъпи назад все още достатъчно близо за да ме хване. Вгледах се внимателно в облеклото му. Сакото беше твърде пригодено за презраменнен кобур, панталоните му нямаха джобове, но той можеше да има нещо малко на гърба си. -Аз ще си махна палтото, ако и ти го махнеш – казах. -Аз нямам оръжия, госпожице Блейк. -Свали палтото си и ще ти повярвам. Той въздъхна и махна червеното яке, като направи пълен кръг с разперени ръце от двете страни. -Както виждате няма оръжия. – Не бях наистина сигурна докато не го претърсех, но не исках той да ми върне услугата, така че го оставих. Измъкнах се от палтото и очите му се разшириха докато гледаше каниите на китките ми. -Госпожице Блейк, впечатлен съм и съм разочарован. Оставих палтото да падне на пода и махнах ремъците през главата си. Мразех да се отказвам от картечницата, но. разбирах. Те бяха направили ужасни неща на Грегорий и Вивиян. И аз нямаше да се искам с пистолет, ако бях на тяхно място. Извадих пълнителят от пистолета и го подадох на Карслел. Очите му се разшириха малко. -Страхувате се, че ще се обърна срещу вас и вашите приятели? Свих рамене. -Не можете да обвините едно момиче, че е предпазливо. Той се усмихна и усмивката почти достигна очите му. -Не, предполагам че не мога. Извадих един от ножовете на китките си и му го подадох с дръжката напред. Той го избута в страни. -Можете да запазите ножовете си, госпожице Блейк. Те могат да ви защитят от някого, който е много близо, някой много личен. Мисля, че трябва да се позволи на една дама да защити честта си. По дяволите, той беше приятен джентълмен. Ако задържех втория пистолет и той го открие по-късно, можеше и да не е толкова мил. -По дяволите – казах. Карслел се намръщи. -Имам още един пистолет. -Трябва да е много добре скрит, госпожице Блейк. Въздъхнах отново. -Ненамираем, но да. Искате ли го или не. Той погледна назад към Гедеон, който кимна. -Да, моля ви, госпожице Блейк. -Всички да обърнат гръб. Всички ме погледнаха объркано или развеселено. -Трябва да вдигна роклята за да взема пистолета. Не искам никой да наднича. – Добре де беше глупаво и детско, но аз все още не можех просто да вдигна роклята си пред петима мъже. Баща ми ме беше научил по-добре от това. Карслел се обърна без да пита втори път. Получих много развеселени погледи, но всички се обърнаха, освен Гедеон. -Ще бъде лошо за мен като бодигард, ако ни застреляте е гръб докато ние предпазваме вашата скромност. – Той получаваше една точка. -Добре и аз ще се обърна. – Когато го направих, извадих пистолета за последен път. Ластикът за корем беше добра идея, но Файстарът щеше да е в другия джоб на палтото когато си го върнех. Бях уморена да го крия. Връчих пистолета на Гедеон. Той го все, все още изглеждаше развеселен. -Това ли е всичко друго освен ножовете? -Да – казах. -Честната ви дума. Кимнах. -Честна дума. Той кимна сякаш това беше достатъчно. Знаех, че Карслел е нечий човешки слуга. Той беше истински, британски войник от армията на кралица Виктория, но до този момент не ми бе известно колко стар е Гедеон. Ликантропите не растат бавно. На него или му помагаше някой или той беше повече от превръщач. -Ликантроп – казах - но какъв си? Той се усмихна показвайки горните и долните си зъби. Единственият ликантроп, когото бях видяла със зъби като неговите беше Габриел. Стават такива неща когато прекарвате прекалено много време в животинската си форма. -Познай-каза той - шептейки толкова ниско и тътнещо, че ме накара да потреперя. Карслел каза: -Може ли да се обърнем госпожице Блейк? -Разбира се – казах. Той сложи обратно якето си, изглеждаше на място и ми предложи ръката си още веднъж. -Тръгваме ли, госпожице Блейк. -Анита, името ми е Анита. Той се усмихна. -Сега можеш да ме наричаш, Томас. Той го каза сякаш не оставяше много хора да го наричат с първото му име. Накара ме да се усмихна. -Благодаря ти Томас. Той завъртя ръката ми по-сигурно в своята. -Иска ми се, ... Анита, нашата среща да се бе състояла при по-добри обстоятелства. Срещнах тъжните му очи и казах: -Какво става с моите хора, докато ти ме забавляваш тук с учтиви усмивки? Той въздъхна. -Надявах се, че ще свършат преди да отидем там. – Изражение почти на болка премина през лицето му. – Това не е достатъчно порядъчно за една дама. Опитах се да дръпна да си освободя ръката и той я притисна по силно. Очите му не бяха пълни вече с тъга. Бяха пълни с нещо което не можех да разчета. -Знайте че това не е мой избор. -Махни се от мен, Томас. Той остави ръката ми да се освободи от неговата. Внезапно се изплаших от това което е в палатката. Никога не бях говорила с Вивиян у Григорий извън боклука, но изведнъж не исках да видя какво се случва с тях. Гедеон каза. -Томас тя трябва ли да ...? -Остави я – каза той. – Тя има само ножовете си. Аз не точно изтичах, но бях доста близо по времето по което стигнах до завесата която затваряше шатрата. Чух Ричард да казва: -Анита ... Почувствах го да идва зад мен, но не изчаках. Бутнах завесата настрани и пристъпих вътре. Шатрата имаше само един ринг, в центъра на кръга. Грегорий лежеше гол в центъра на ринга, ръцете му вързани зад гърба му с плътна сива лента. Тялото му беше маса натъртвания и прорези. Можех да видя лъскавите кости в краката му, назъбени и мокри, те му бяха счупили краката. Сложните фрактури са много лоши неща. Ето защо не е можел да излезе със силата си. Бяха му счупили краката. Имаше малък звук, който ме накара да се обърна към олтара на парапета около ринга. Вивиян и Фернандо също бяха в ринга. Аз ги бях пропуснала защото бяха твърде близо до парапета, скрити от погледа. Вивиян вдигна лице от земята, имаше лепенка на устата си, едното й око кървеше и беше затворени и подуто. Фернандо бутна лицето й обратно към земята, показваше ръцете й обвързани с тиксо. Показваше какво й прави. Той се дръпна от нея мокър и приключил най-накрая. Погали голото й дупе й я шляпна леко. -Това беше приятно. Вече вървях надолу към тях в ринга, което означаваше че ще трябва да прескоча парапета на високи токчета и дълга до пода пола. Не помня да съм го правила преди. Фернандо се изправи, закопчаваше панталоните си и ми се усмихваше. -Ако ти не се беше пазарила за свободата й, никога нямаше да мога да я докосна. Баща ми нямаше да ми позволи. Продължих да ходя. Извадих един от ножовете и го държах от страната на роклята. Не бях сигурна дали той го беше забелязал или дали ми пукаше. Вдигнах празната си лява ръка към него. -Ти си големият мъж който завързва и запушва устата на дамите. Какво правиш когато дамата е въоръжена? Той се усмихна и беше подигравателно. Допря крака си до Вивиян небрежно, сякаш мушка куче.. -Тя е красива, но малко прекалено покорна за моя вкус. Обичам ги, когато се борят повече, като твоята вълча кучка. – Той свърши с закопчаването на панталоните си, прокара ръце през гърдите си сякаш помнеше. - C't'une bonne bourre." Знаех достатъчно френско за да знам, че казваше че Силвия е добра в леглото. Балансирах ножа. Не беше направен за хвърляне, но в краен случай можех да го направя. Имаше малка сянка в очи те му, сякаш за първи път разбра че няма никой който да го спаси; тогава нещо премина през парапета. Размазваща скорост и движение което се удари достатъчно силно в Фернандо за да го захвърли на пода. Когато те се спряха, Ричард беше върху него. Изкрещях. -Не го убивай Ричард! Не го убивай! – Тичах към тях но Джамил беше по-бърз. Джамил коленичи до Ричард, хвана ръцете му, казвайки му нещо. Ричард хвана Джамил за гърлото и го метна през ринга. Затичах се към Джамил коленичих до него, но беше прекалено късно. Гърлото му беше смачкано. Очите му бяха широки и уплашени, той се опитваше да диша, но не можеше. Краката му се гърчеха, присви гръбначния си стълб, сякаш се бореше за дъха си. Той хвана ръката ми, очите му ме викаха да му помогна. Нищо не можех да направя. Той или щеше да се излекува или щеше да умре. Изкрещях. -По дяволите, Ричард, помогни му! Ръката на Ричард влезе в стомаха на Фернандо. Нямаше все още нокти. Бяха само човешки нокти, които копаеха в плътта, търсеха сърцето. Той беше достатъчно силен, за да го намери освен ако не го спрем. Изправих се, ръката на Джамил се плъзна от мен. Той ме пусна, но очите му ме следваха. Тичах към Ричард, крещях името му: -Ричард! Той ме погледна с кехлибарените си вълчи очи върху човешкото му лице. Той видна към мен едната си покрита с кръв ръка и психическият щит, който ни предпазваше един от друг, се разби в мен. Пред очите ми притъмня, когато можех да виждам отново, бях коленичила на пода. Можех да почувствам тялото си, но също можех и да почувствам пръстите на Ричард да си прокарват плът през дебелата плът. Кръвта беше топла, но не беше достатъчно. Той искаше да използва зъбите си за да отвори корема и се бореше с това. Томас коленичи до мен. – Използвай белезите, за да го успокоиш преди да убие Фернандо. Поклатих глава. Пръстите ми минаваха през плътта. Трябваше да притисна ръцете върху очи те си, за да си спомня кое тяло бях аз. Намерих гласа си и това ни помогна да се отделим. Помогна ми да разбера коя бях аз, какво бях аз. -Мамка му, не знам как. -Тогава вземи гнева му, неговият звяр. – Томас докосна ръцете ми, взе ги здраво, болеше но ми помогна да се закотвя в собственото си тяло. Сграбчих ръцете му и го гледах като удавница. -Не знам как, Томас. -Той издаде рязък звук. -Гедеон ще трябва да се намеси тогава, след като ти не можеш да го успокоиш. – почти го каза като въпрос. Кимнах. Разбира се аз бях готова да убия Фернандо, но знаех че ако го убием, ние няма да видим друг ден. Падма ще ни убие. Всички ни. Продължих да гледам лицето на Томас, но усетих как Гедеон грабва Ричард. Ричард се усука и удари Гедеон, знаейки че той е на земята, тогава му скочи. Те се въртяха по земята, всеки един се опитваше да е отгоре. Единственото което ги държеше да не се убият беше че и двамата бяха в човешката си форма и все още се опитваха да се бият сякаш имаха нокти. Но звярът на Ричард растеше вътре в него. Ако той се превърнеше, за кратко щеше да го убие и ние нямаше да можем да го предпазим да убие и друг. Томас докосна лицето ми и аз осъзнах, че не виждам лицето му. Виждах страните очи на Гедеон на сантиметри от ръцете ми, опитвах се да смажа гърлото му. Но това не бяха моите ръце. -Помогни ми – казах. -Просто отвори звяра му – каза Томас. – Просто го отвори или той ще го убие. Звярът ще намери пукнатина да избяга. Дай му една и той ще влезе в теб. – В този момент знаех, че Томас и Гедеон са част от триумвират какъвто бяхме ние. -Аз не съм ликантроп – казах. -Няма значение. Направи го или ще трябва да го убием. Изкрещях и направих това, което каза той. Но не беше просто отваряне към него. Аз протегнах ръка към тази ярост. Силата, с която той викаше звяра си дойде с моето докосване. Миришеше ми сякаш съм у дома, някак, и това се изсипа в мен, над мен, през мен, като ослепителна буря от топлина и електрическа енергия. Беше подобно на времето, когато вдигнах силата с Ричард и Жан Клод, но този път нямаше магия, която използваше силата. Нямаше накъде да избяга звяра. Той се опита да премине през кожата ми, опита се да разшири тялото ми, но нямаше звяр, който да се обади. Бях празна за него и то бушуваше вътре в мен. Почувствах го да се уголемява докато не помислих, че ще ме разпръсне на малки кървави късчета. Натискът се увеличаваше и увеличаваше и нямаше къде да отиде. Изкрещях, един дълъг дрипав писък, след това друг, толкова бързо колкото можех да си поема друг. Почувствах Ричард да пълзи към мен, чувствах ръцете и краката му да ходят по земята, чувствах мускулите на тялото му, което превръщаше пълзенето в чувствено движение, предизвикваше нещо. Той се наведе над мен само лицето му гледаше надолу. Дългата му коса падаше около лицето му, като завеса. Кръв блестеше в ъгъла на устата му. Чувствах го, че искаше да оближе кръвта, но сам се спираше и с това тясно обвързване, знаех защо се спираше. Заради мен. Страхуваше се че ще си помисля, че е чудовище. Силата му все още се опитваше да си направи изход от тялото ми. Тя също искаше кръвта. Искаше да оближе кръвта от лицето му и да вкуси устата му. Търсеше завиващата топлина на тялото му около себе си и тяхното превръщане в едно. Силата му извика като разочарован любовник за да отвори ръцете си, тялото си, ума си за него и да го прегърне. Ричард му беше дал име сам, звяра му, но той не беше отделен. Той беше самия той, точно както козината се формира по собственика на човешкото тяло така и яростта, унищожението бяха изтеглени от неговата човешка психика. Неговото животно беше заровено в тази част от мозъка му, която ние заравяме като й позволяваме да се изяви само в най-лошите ни кошмари. Не сънищата, където се появяват чудовища, а сънищата където вие сте чудовищата. Ние вдигнахме кървавите си ръце към небето и извикахме, не от страх, а от радост. Чистата радост от убийството. В момента, в който ние потопим чистите си ръце в горещата кръв на нашите врагове и без цивилизовани мисли, танцуваме върху гробовете им. Силата гореше вътре в мен като ръка, която ме галеше вътре в мен, достигайки и него докато беше коленичил до мен. Страхът изпълваше очите му, но не беше страх от мен или за мен. Това беше страхът че звярът е реален и че целият му внимателен морал и всичко което е бил някога е лъжа. Вгледах се в него. -Ричард – прошепнах. – Ние всички сме същества на светлината и тъмнината. Разбери че твоя мрак не може да убие светлината. Добрината е по силна от него. Коленете му поддадоха, падна близо до земята, беше подпрян само на лактите си. Косата му докосваше лицето ми и от двете страни, и трябваше да се боря с желанието си да потъркам напред назад лицето си в него. Миризмата на кожата му се приближаваше, автършейфа му, но под него беше самият той. Топлият аромат, който имаше тялото му. Исках да докосна топлината му, да се увия около него и да се питам да го държа вечно. Исках го. Силата гореше при мисълта, примитивните мисли я развълнуваха правеха я по трудна за контролиране. Той прошепна все още с кръвта капеща от устата му. -Как можеш да кажеш че доброто е по-силно? Искам да оближа кръвта от собственото си тяло. Искам да натисна кървавата си уста срещу твоята. Искам да се храня от раната си. Това е зло. Докоснах лицето му, кървавите следи от пръсти и силата прескочи между нас. -Това не е зло, Ричард. Това просто не е много цивилизовано. – Кръвта трепна и падна от ръба на устните му. Падна на кожата ми и сякаш беше изгарящо гореща. Силата му изгаряше нагоре и ме хвана в нея. Исках да оближа кръвта от лицето на Ричард. Част от мен все още ме викаше, докато не вдигнах глава достатъчно че да прокарам езика си, устните си, и леко зъбите по лицето му. Върнах се надолу със соления вкус в устата си и исках още. Което ме плашеше повече. Бях толкова уплашена от тази част от него, от мен, тъй като това бе той. Ето защо избягах от него в нощта на пълнолунието. Не беше това, че той изяде Маркус, макар че това не помагаше или че той боравеше с всички толкова зле. Спомних си, когато ме обитаваше духа на силата на глутницата и само за един миг исках да падна на колене и да се храня с тях. Беше ме страх, че звярът на Ричард ще вземе това, което беше останало от моята човечност. Страхувах се по същата причина, по която Ричард го правеше. Но това, което казвах беше вярно. Не беше зло, просто не беше много човешко. Той положи устни върху моите в разтреперана целувка. Звук излезе ниско от гърлото му и той внезапна натисна устата си към моята, докато или не ме насини или не отворех устата си за него. Отворих я и езикът му попадна вътре в мен, устните му се хранеха от моите. Разрезът на устата му попълни моята, вкусвайки го, солено сладко. Държах лицето му в ръцете си устните ми търсещи, но това не ми беше достатъчно. Един малък висококачествен подържащ звук премина през гърлото му. Звукът се състоеше от необходимост, чувство за неудовлетворение, желание което не беше цивилизовано и никога не го е имало. Ние си играхме на Ози и Хариет, но това което искахме един друг беше по-измамно и прикрито. Ние коленичихме, устните ни все още притиснати. Ръцете ми се плъзгаха по гърдите, гърбът му и нещо вътре в мен щракна и се успокоих. Как някога съм можела да бъда толкова близо до него и да не го докосвам? Силата му се опита да се разлее навън, но аз я задържах. Аз я държах, както когато можех да задържам собствената си магия, оставих я да се изгражда докато не можех да я държа по дълго. Ръцете на Ричард се плъзнаха нагоре по краката ми, намериха дантеленото начало на бикините. Пръстите му проследиха голият ми гръбначен стълб и аз бях загубена. Силата се разпиля нагоре, пасивно, поглъщайки и двама ни. Изгаряше над нас в бързи вълни от топлина и светлина, докато зрението ми не се влоши и двамата викнахме в един глас. Животното му се плъзна вътре в него. Чувствах го да преминава през мен, сякаш съм дръпнала голяма дебела връв която се вливаше в тялото на Ричард, сви се в тялото му. Очаквах да усетя последният от преминаването през нас като източване на последната капка вино от чаша, но останаха капки. Някъде по средата на този прилив на сила усетих Ричард да поема контрола на звяра си и да изпраща тази пулсираща топлина към Джамил. Аз не знаех как го правеше, но Ричард го правеше. Чувствах как Джамил се лекува под яростния прилив на енергия. Ричард коленичеше с мен в ръцете си, лицето ми притиснато към гърдите му. Сърцето му биеше срещу бузата ми като живо същество. Пот бе избила по тялото му като лека роса. Близнах потта от гърдите му и погледнах на горе. Очите му тежко се затваряха, замаяни. Може дори да сгрешите че изглежда сякаш му се спи, но не съвсем. Той сложи ръцете си от двете страни на лицето ми. Раната на устата му беше излекувана. В прилива на енергия, животното му го беше изцелило. Той наведе меките си устни до моите и просто докосна устата ми. -Какво се смята да направим? Хванах ръцете му на лицето си. -Отиваме да направим това, което дойдохме да направим. -Тогава какво? – попита той. Поклатих глава, триейки лицето си в ръцете му. -Оцеляването на първо място Ричард. Тревожи се за тънкостите по късно. Нещо напълни очите му с паника. -Джамил, можех да го убия. -Но ти също и го излекува. Той остави това да отнеме част от паниката на лицето му, но когато се изправяше все още беше паднал в обвиненията си. Аз останах на колене, не бях сигурна че мога да ходя в момента, по редица причини. -Не е начина, по който Гедеон и аз го правим – каза Томас – но в края на краищата го направи. Чувствах топлината да се изкачва по лицето ми. -Съжалявам. -Не се извинявай – изръмжа Гедеон – беше страхотно шоу. – Той ходеше към нас, едната му ръка свита до тялото. Кръв течеше по ръката и рамото. Червеното се показваше брилянтно върху бялата тениска. Нямах абсолютно никакво желание да оближа кръвта от тялото му. Бях благодарна за това. -Ричард ли направи това? -Той започна да се превръща, когато го повика. Ти прие звяра му и той се успокои. – Той стоеше наклонен на една страна. Имаше малка локва кръв на пода, но той никога не помоли за помощ, не с думи или с изразяване. Но Томас протегна ръка към него. Докосна рамото му неутрално, почти безгрижен жест. Силата се вдигна с боцкащото усещане по кожата, което се удряше по мен като студен вятър, но ако не бях в състояние да го усетя, никога нямаше да го разбера. -Това е просто европейско съхранение, нали? – попитах – или Ричард и аз правим нещо ужасно грешно? Томас се усмихна, но Гедеон беше този, който ми отговори. -Не правите нищо грешно. Всъщност, чувствах много изменения. – Той потупа ръката на Томас и се усмихна показвайки зъби. – Има начини да споделяте силата си, който са по-тихи и по-малко ... показни. Но днес вие направихте това, което трябваше да направите. Това беше отчаяно нещо и изискваше отчаяни мерки. Оставих го. Нямах нужда да ми обяснява колко често щяхме да прибягваме с Ричард до „отчаяни мерки”. През целият ринг Джамил се изправи с помощта на Ричард. Зейн развързваше двамата леопарда. Той доведе Вивиян над Григорий. Те двамата коленичеха до него, Вивиян прегърна Зейн и заплака. Изправих се на крака и разбрах, че мога да ходя. Страхотно. Ричард беше там преди мен. Той махна златистата коса на Григорий от лицето му, докато леопардът не погледна нагоре към него. -Ще трябва да наместим краката. Григорий кимна, устните му в тънка линия която ми напомняше на Чери. -Нуждаем се от болница за това – казах. Ричард ме погледна. -Краката вече са започнали да се реконструират така Анита, всяка минута, в която костите му подредени така го доближава до това да се излекува зле. Вгледах се надолу към краката на Грегорий. Той бе напълно гол, но раните бяха толкова повече ужасяващи отколкото беше неудобно, просто беше жалко. Краката му бяха свити от коленете на грешната посока. Трябваше да затворя очи и да извърна поглед. Ако той беше труп, можех да гледам към него, но Грегорий все още кървеше, все още го болеше. Правеше нещата да изглеждат по-зле. Погледнах отново. -Искаш да кажеш, че краката му ще зараснат така. -Да – каза Ричард. Погледнах надолу към уплашените очи на Грегорий. Там все още имаше част от метличено синьото на очите на Стиван. Те продължаваха да изглеждат сини под маската от кръв която покриваше лицето му. Опитах се да измисля да кажа нещо, но той заговори пръв. Гласът му беше тънък, гърлен, сякаш е крещял докато не е пресипнал. -Когато ме остави първоначално, мислех че ти ще ги оставиш да ме задържат. Коленичих до него. -Ти не си нещо за държане. Ти си личност. Заслужаваш да те третират ... по-добре от това. – Това изглеждаше твърде очевидно. Опитах се да държа ръката му както се успокоява дете, но два от пръстите му бяха счупени толкова зле, че не знаех къде да го докосна. Вивиян проговори за първи път. -Мъртъв ли е? – Гласът й беше задъхан, здрав, някъде между това малко момиче и съблазнителка. Тя щеше да бъде страхотна по телефона. Погледът в очите й не беше нито детински, нито съблазнителен, тя беше изплашена. Тя гледаше покрай мен, където лежеше Фернандо и омразата й гореше. Не че я обвинявах. Отидох да проверя малкият ни изнасилвач. Гедеон и Томас отидоха при него първи. Забелязах, че те не отидоха при него, докато не го направих аз. Защо си мислех, че те харесваха Фернандо не повече от нас? Фернандо просто имаше начин да ядосва хората от разстояние. Изглежда това беше единственият му талант. Голият му стомах беше кървава каша, където Ричард се бе опитвал да докопа червата, но раната се лекуваше. Запълваше се сама като бързо движение на картина. Можеше да видите действието как тялото му се възстановяваше. -Той ще оживее – казах. Дори и на мен ми прозвуча разочаровано. -Да – каза Томас и тази една дума прозвуча толкова разочарована колкото бях и аз. Той видимо потрепери и тъжните му кафяви очи се обърнаха към мен. -Ако той беше умрял, Падма щеше да унищожи града, търсейки те. Не се заблуждавай, Анита. Падма обича сина си, но е повече от това, той е единственият му син. Единственият начин той да има наследник. -Не мислех че вампирите ги интересува това – казах. -Той идва от време и култура, където синът е изключително важно нещо. Без значение колко дълго живеем и какво се случва накрая, ние започваме като хора. Никога не губим напълно това, което сме имали докато сме били живи. Тя ни преследва с векове, нашата човечност. -Ти си човек. Той се усмихна и поклати глава. -По някога, може би. Отворих устата си да го питам нещо, но той вдигна ръката си. -Ако има време Гедеон и аз ще поговорим с теб и Ричард за процеса какъв триумвират можете да бъдете, но сега, трябва да напуснете преди Фернандо да се е събудил. По време на деня, той е отговорен за нас. Очите ми се разшириха и погледнах Гедеон. -Но той не е достатъчно алфа за да има Гедеон. -Падма е суров господар, Анита. Ние му се подчиняваме или ще пострадаме. -Ето защо – каза Гедеон – Трябва да напуснете възможно най-скоро. Когато petit bâtard ни заповяда за теб, ако се събуди сега, ще останем без думи. Той получаваше точка. Грегорий изкрещя силно, свърши и хленчене. Ричард беше казал че краката му са започнали да се лекуват обърнати. Изведнъж разбрах какво означава това. -Ако краката му зараснат счупени, Грегорий ще бъде контузен – казах. -Да – каза Гедеон. – Това беше идея за наказание на Падма. Фернандо изпъшка, очите му все още затворени. Трябваше да се махнем от тук. -Нуждая се да ми върнете пистолетите – казах. Те дори не спореха. Просто ми ги върнаха. Или те ми вярваха или си мислеха че няма да застрелям Фернандо, докато той е безсъзнание. Те бяха прави, въпреки, че той си го заслужаваше. Бях убивала хора за много по-малко от това, което бе направило момчето-плъх, много по-малко. Грегорий припадна. Ричард го държеше толкова внимателно колкото можеше в ръцете си. те бяха открили дърво от някъде и бяха използвали потника на Ричард за да вържат импровизираните шини на краката на Грегорий. Вивиян се беше облегнала здраво на Зейн, сякаш краката й не работеха много добре. Те също беше опитала да покрие долната част на тялото си. Толкова я болеше да ходи и се притесняваше че е гола. Ние й бяхме предложили дрехите си. Палтото което носех беше на външната площадка. Томас спаси деня, като й даде якето си. Беше й голямо и я покриваше достатъчно. Просто излязох от шатрата бях някъде по средата, когато ръцете ми започнаха да се отпускат. Вдигнах палтото и поставих пистолет във всеки джоб. Картечницата вече беше на гърдите ми. Томас държеше вратата за нас. Аз минах последна. -Благодаря ти – и двамата знаехме, че нямам предвид вратата. -Ти си повече от добре дошла. – Той затвори вратата зад нас и аз го чух да я заключва. Стоях в горещите летни лъчи на слънчевата светлина и чувствах тялото ми да потъва в топлината. Беше добре да бъда отвън на дневна светлина. Но нощта идваше и аз все още не знаех каква е цената, на която Жан Клод беше предложил за да измъкне Вивиян и Грегорий от там. Но мисълта за прекрасното тяло на Грегорий контузено за винаги и Вивиян която минаваше повече за месо, ме накара да се радвам, че ги извадихме от там. Не казвах че цената нямаше значене, щеше да има значение, но близо. Жан Клод беше казал без изнасилване, без действително сношение, без осакатяване и без одирани живи. Списъкът изглеждаше по безопасен и по-пълен преди един час. 30 ГЛАВА Ние изтеглихме колата от алеята и подкарахме към къщата ми под наем с двама ранени леопарди, двама неранени леопарда, двама много тихи върколака, a partridge in a pear tree, и достатъчно оборудване за Ричард да монтира две екстензии в спалнята ми. Грегорий имаше нужда да бъде държан за тях за двадесет и четири часа според доктор Лилиян. Болницата беше евакуирана. Ако Фернандо отговаряше за деня, евакуацията не беше просто предпазна мярка, беше необходимост. Момчето-плъх не искаше да освобождава Рафаел и със сигурност искаше да отмъсти на Ричард за това че го беше набил, така че плъхолъците и върколаците бяха в опасност. Мисълта за това, което щеше да направи ако си върнеше Вивиян и Грегорий беше прекалено страшна за да се помисля. Най-доброто, което можех да направим е да ги държим заедно с нас и да ги оставим там където Фернандо няма да мисли, че ще бъдат. Наполовина се доверявах на Томас и Гедеон, че ще задържат момчето плъх да ни търси прекалено усилено. Обикновено не се доверявам толкова лесно на някой, но Гедеон го беше нарекъл petit bâtard. Малко копеле. Те не изглеждаха сякаш го харесват повече от нас. Трудно за вярване, но може би истина. Освен това къде можехме да отидем и да сме в безопасност? Не можехме да отидем в хотел. Това ще застраши всеки, който е там. Същото беше и при повечето къщи. Едно от основните неща, които търсех беше изолацията. Честно казано ми харесваше да имам малък град около мен, но животът ми стана доста напечен напоследък. Без апартаменти, без квартал, нещо с много земя и без съседи, които да бъдат засегнати бе това което исках. Имах го. Заедно с изолацията го намерих и го исках. Къщата просто беше прекалено голяма за мен. Това е къща, която наемаш за семейни разходки в гората, с куче което подскача около децата. Ричард никога не беше виждал къщата. Щеше да ми е по-удобно с това той да го види преди случката преди няколко месеца. Преди Жан Клод да се намеси, аз и Ричард бяхме сгодени. Ние планирахме в бъдеще да си купим такъв вид къща. Не знаех дали Ричард ще се да се буди с мириса на засъхнала кръв и кафе, но аз го правех. Бъдеще, което включваше дървена ограда и две деца просто не беше за мен. Не знаех дали това е в неговите представи така или иначе, но не исках да му пукам балона. Не и докато балона му не включи и мен. Ако го направеше ... щяхме да имаме проблем. По средата пред къщата имаше правоъгълна цветна леха, която беше осветена от слънцето почти през целият ден. Това е било розова градина, но последните собственици бяха изкопали растенията и опитали да ги вземат със себе си. изглеждаше като едната страна на Луната, пълно с кратери. Изглеждаше толкова безплодно, че прекарах уикенда в засаждането на проклето нещо. Рози по ръбовете на градинката само защото ми харесваше ярките цветя. Лилии зад тях защото цветовете се повтаряха едни други. Бунта на цветята беше нещо коварно. Лилиите бяха привлекли пеперуди и колибри. Бях засадила други цветя зад лилиите, внушителни, пухкави и запленителни (Екстензии, въжетата на който държат счупения долен крайник, на човек, вдигнат когато е в болнично легло.) в същото време, с прекрасни бледи цветове, които пеперудите обичаха, а колибрите не чак толкова. Цветовете на тези цветя твърде пастелни във сравнение с другите цветя, но хей все още вършеше работа, през есента те щяха да сменят цветовете си в златно. Цветната леха беше някакъв вид допускане от мен, че мога да остана тук известно време. Това не можеше да ми върне апартамента или квартала. Това ми даваше живот и не ми позволяваше лукса от близки съседи. Ричард беше отбелязал когато пристигнахме. -Приятни цветя. -Не можех просто да оставя земята гола. -Той издаде некоментиран звук. Почти три месеца далеч един от друг и дори без белезите той ме познаваше достатъчно добре за да знае кога не казвам нищо. Той ми показваше, че съм била в състояние да оставя цветната леха безплодна и гола. Мразех факта, че движението беше хубаво. Не, аз не бях в удобство с женската си част. Ричард и Джамил носеха Габриел в носилката, която ни отпуснаха от болницата. Лилиан беше напомпала леопарда с толкова болкоуспокояващи, че той да не чувства болка. Бях благодарна за това. Буден, той имаше склонността да крещи и хленчи. Странно, Чери се оказа медицинска сестра. Тя погледна веднъж Грегорий и изведнъж стана специалист. Слой от доверие и компетентност дойде от нищото. Веднъж щом Грегорий я остави да го докосне, не отхвърли нейната помощ и Чери беше спокойна. Въпреки, че истината бе, че не и се доверявах докато не видях доктор Лилиян да й се доверява. Лилиян беше убедена че тя може да ни помогне да поставим Грегорий и да не го нараним по нататък. Доверявах се на мнението на Лилиян, но все още не се доверявах на Чери. Не одобрявах неодобрителните шумове на Ричард около нея, но бях съгласна че всеки който оставя някой да умре не е надежден. Не е срамно да си слаб, но никога няма да й се доверя да ми пази гърба. Вивиян не остави Зейн да я носи до къщата, въпреки че очевидно да ходи беше болезнено. Тя държеше ръката ми с двете си малки ръце. Всъщност ръцете й не бяха по-малки от моите, но по някакъв начин тя изглеждаше по-крехка. Не беше заради размерите или дори заради изнасилването, не, беше нещо вътре във Вивиян. Дори увита във взетото на заем черно палто и синята роба, която Лилиян беше заела, Вивиян изглеждаше деликатна, женствена и почти ефирна по някакъв начин. Трудно е да изглеждаш прекрасно и екзотично с половината й лице подуто и силно насинено, но тя успяваше. Тя се натъкна на камък върху пътеката. Аз я хванах но колената й подадоха и аз бях достатъчно близо до това да я изпусна до скалите. Зейн се опита да ми помогне, но Вивиян издаде малък звук и скри лицето си в рамото ми. След като я вкарахме в колата, тя не искаше никой мъж да я докосва. Зейн беше този, който й възрази, но изглежда тя ме виждаше като неин спасител. Или може би аз бях единственият спасител от женски пол и жените бяха безопасните точно сега. Въздъхнах и кимнах. Зейн се отдръпна. Ако аз бях с обувките си за джогинг или дори на равни обувки, щях лесно да съпроводя Вивиян до къщата, но аз носех три инчови висок тънки токчета. Аз почти не можех да нося собственото си телесно тегло с тези обувки. Аз ритнах обувките да ги събуя, тогава роклята стана толкова дълга че я настъпвах. Започнах наистина да мразя това облекло. -Вивиян. – Тя не отговори. – Вивиян? – Тя все още се плъзгаше към земята. Ритнах с краката си достатъчно за да махна обувките надалеч и бях готова да я хвана, когато тя се срине напълно. Аз щях да мога да я вдигна и на токчета, но вече бях виждала сините по тялото й, те бяха по-тъмно сини на корема й. Да я вдигна на раменете си щеше да я заболи. Успях се да я вдигна на ръце, но знаех че ще е по-добре ако се опита и ходи. -Доведи Чери – казах. Зейн кимна и влезе в къщата. Стоях там държейки Вивиян и чаках помощта да пристигне. Юлското слънце се удряше надолу по гърба ми през черното палто. Пот потече по гръбначния ми стълб. Цикадите изпълваха топлината с песните си. имаше малка армия от пеперуди който се хранеха от цветята. Не го казвах, но пия поне по една чаша кафе всеки ден тук и гледах глупави неща. Всичко беше много живописно, но аз ставах нетърпелива. Колко време му отнемаше да Зейн да каже на Чери да си довлече задника тук? Разбира се тя можеше да е заета с Грегорий и ужасните му наранявания. Ако беше, щеше да се забави малко. не беше това че не можех да стоя тук да я държа. Чувствах се толкова глупаво, че не можех да я занеса до къщата. Това ме караше да се чувствам като момиче в най-лошият смисъл. Опитах се да преброя колко различни видове пеперуди имаше. Тигрова, американска, големите безделници, черна, червено-петнисто лилава и боядисаната дама. А трио от сини пеперуди се надпреварваха във въздуха, блестяха като части от небето. Красиво, но къде по дяволите беше Чери. Стига с това. Седнах по задник в цветната леха, смачках малко от ниския розов мъх и лилиите. Пастелните цветя се извисяваха над мен, тъй като някои от тях бяха високи около шест фута. Вивиян изпъшка, примигна и едното й око се отвори. -Всичко е наред. – Успокоявах я. – Всичко е наред. – Седях, държах я, наполовина я люлеех, задникът ми беше в цветята и краката ми бяха пред мен. Успявах да се запазя на крака пред вампири, превръщачи, човешки служители, както и подпалвачи, но чифт високи токчета, ме поставяха по задник. Суета, твоето име е жена. Въпреки, че всеки който пишеше за нея, никога не я вижда въпрос на GQ. Тигрова пеперуда почти толкова голяма колкото половината ми ръка, се издигна близо до лицето ми. Тя беше бледо жълта с ярки кафяви ивици на крилата си. тя се задържа над Вивиян, след което кацна на ръката ми. Пеперудите ближат потта от кожата заради солта, но обикновено трябва да стоиш много неподвижно. Ако мръднех, щеше да излети надалеч. Това насекомо изглеждаше непоколебимо. Нейното хоботче не е много голямо, но можете да го почувствате като гъделичкаща линия. Това може би беше третият път в живота ми когато пеперуда се хранеше от кожата ми. Аз не се опитах да я махна. Беше приятно. Нейните крила се мърдаха нагоре надолу, много бавно, тъй като се хранеше, слабото движение се усещаше почти безтегловно върху ръката ми. Чери излезе през вратата, очите й се разшириха, когато ме видя. -Ранена ли си? Поклатих глава, все още внимавах да не изплаша пеперудата. -Просто не мога да я вдигна. Чери коленичи до нас, пеперудата се плъзна надалеч. Тя я загледа за момент. -Никога не съм виждала пеперуда да прави това. -Това е заради солта по кожата ми. Пеперудите се хранят и със сол освен с плодове – казах. Чери направи физиономия. -Благодаря, че съсипа друг идиличен образ. – Тя взе Вивиян от ръцете ми, повдигайки се на едно коляно. Вивиян се стегна в ръцете й докато Чери ставаше, опитваше се да балансира цялото си . Вдигането не беше просто сила. Балансът е и когато тялото е в безсъзнание, не е в най-добрият баланс. – Ти нуждаеш ли се от помощ да станеш? – попита тя. Поклатих глава, застанах на колене. Чери прие думата ми и просто тръгна към къщата. Тя беше по умна от колкото си мислех в началото. Разбира се, ако не бях прекарала нощта да се грижа за сделки с Падма, може би нямаше да ми направи добро първо впечатление така или иначе. Опитах се да се вдигна от цветята, когато пърхащата пеперуда се върна обратно. Тя се рееше около лицето ми и аз почувствах първото боцкащо усещане от сила. Ако беше тъмно щях да кажа че е вампир, но беше посред бял ден. Изправих се и извадих Браунинга от джоба на палтото. Красивото насекомо летеше пред лицето ми с тънките си колкото хартия крила. Каквото преди момента беше забавно, сега беше зловещо. За първи път в живота ми, имах докосването на пеперуда като нещо омразно. И може би беше. Аз не предполагах, че пеперудата буквално беше вампир. Те не можеха да се превръщат, поне аз не знаех. Разбира се те не можеха и да са под слънчевата светлина. Те бяха съвета. Наистина ли знаех на какво не са способни? Пеперудата се носеше от мен към гората от далечната страна на пътят. Тя летеше назад-напред, сякаш ме чакаше. Поклатих глава. Почувствах се глупаво да държа пистолета само заради пеперуда от гората. Но имаше нещо друго там. Стоях под лятната жега, чувствах как слънцето се удря в горната част на главата ми. Трябваше да съм в безопасност. Най-малко от вампири. Не беше честно да променят правилата. Бях на път на влезна в къщата и да извикам подкрепление, когато видях една фигура. Висок с дебело качулата пелерина увита около него. Дори и с пелерината знаех кой е той. Широките рамене и тази височина, дори и аз знаех, че е Уорик. С изключение, че не можеше да бъде той. Той не беше достатъчно близо до силата, която му позволява да е навън на дневна светлина. Вгледах се във високата форма и блестящата бяла пелерината. Той стоеше много неподвижно там, сякаш беше издълбан от мрамор. Дори и г-н Оливър най-старият жив вампир когото бях срещала, избягваше директната слънчева светлина. Но там Уорик стоеше като призрак, научил трика да ходи през деня. Разбира се той не ходеше. Той стоеше в разколебаните сенки на дърветата. Той не се опитваше да излезе на директна светлина на пътя. Може би не можеше. Може би тази тънка лента от сянка беше всичко, което го предпазваше от това да избухне в пламъци. Може би. Вървях към него. Претърсих със сетивата си, но неговата сила беше единствената която усещах. Това можеше да е капан, засада, но не мислих така. Ако те целяха да ме хванат в капан нямаше да е толкова очевидно. Но просто за всеки случай спрях на добро разстояние от гората. Ако видех някакво движение, щях да извикам за помощ и да побягна към къщата. Може би дори щях да произведа един или два изстрела. Уорик стоеше с главата си наведена толкова ниско, че качулката покриваше напълно лицето му. Той стоеше неподвижен, сякаш не знаеше че съм там. Само вятъра който правеше малки вълни на бялото плътно показваше движение. Той беше като статуя с плат увит около него. Колкото по-дълго стоеше неподвижен, толкова по зловещ ми се струваше. Трябваше да запълня тишината. -Какво искаш Уорик? Тръпка премина през него и той бавно вдигна глава. Гниене беше разпространено по силните черти на лицето му. Кожата му беше зелено-черна, сякаш този тънък слой от тъкан са се държали през вековете смърт. Дори и сините му очи бяха загубили блясъка си, като риба която е била мъртва от твърде дълго за да се яде. Устата ми се увисна отворена. Мислех че след това, което бях видяла снощи Ивет да му причинява, това няма да ме шокира, но го направи. Някои неща не могат да спрат да те измъчват. -Ивет ли те наказа? – попитах. -Не, не, бледата ми господарка спи в ковчега си. тя не знае нищо за това посещение. – Гласът му беше единственото нещо което си бе останало нормално. Гласът му все още беше силен и твърд. Не съвпадаше с това, което се случва в тялото му. -Какво става с теб Уорик? -Когато слънцето изгря, аз не умрях. Мисля че това е знак от Бога. Той ми дава шанс да сложа край на това фалшиво съществуване. Той ми даде шанс да ходя през светлината за един последен път. Аз ходя през изгарящото слънце и не горя, нo се случва това. Той вдигна наметалото от ръката си и ми показа застаряваща плът. Ноктите бяха почернели, дори края на пръстите му сякаш изглеждаше сбръчкан. -Ще го излекуваш ли? – попитах. Той се усмихна и дори на това ужасно лице, усмивката беше пълна с надежда. Гниещото лице издаваше светлина която нямаше нищо общо с вампирските сили. Пеперудите закръжиха над лицето му. -Бог ще ме извика в ръцете си съвсем скоро. В края на краищата аз съм мъртвец. Не можех да споря с него за това. -Защо дойде тук Уорик? Втора пеперуда се присъедини към първата, след това и трета. Те летяха над главата му като въртележка. Уорик им се усмихна. -Дойдох да те предупредя. Падма се страхува от Жан Клод и твоят триумвират. Той ще ви види мъртви, ако може. -Това не е новост – казах. -Нашият господар Morte d'Amour, даде нареждания на Ивет да унищожи всички ви. Това беше ново. -Защо? – попитах. -Аз не вярвам че някой от съвета наистина вярва, че Жан Клод има средства за да създаде свое съперничество срещу съвета в тази страна. Но го виждат като част от промяната, която може да помете съществуването на старите. Старите, които имат достатъчно власт която им е удобна не искат да променят положението си. В момента в който гласуването се проведе, Анита, ще имате двама срещу вас. -Кой друг има глас? – попитах. -Ашър има пълномощие от господарката си Бела Морте, красива смърт. Той мрази Жан Клод, с истинска горяща омраза, ясна колкото светлината която минава през стъклото. Не мисля че можеш да разчиташ на неговата помощ. -Така че те всички са дошли да ни убият – казах. -Ако те бяха дошли да ви убият Анита, щяха да са го направили до сега. -Тогава, съм объркана – казах. -Страхът на Падма е прекалено силен, но аз вярвам че нашият господар ще бъде доволен ако Жан Клод се откаже от местото и силата си тук и се присъедини към съвета както трябва да бъде. -Първият претендент, който дойде да го предизвика ще го убие – казах. – Не благодаря. -Така продължава да казва и Жан Клод – каза Уорик. – Но аз започвам да мисля, че той се подценява и ти -Той е предпазлив, така че и аз съм. Тълпа от пеперуди се събра над главата му. Те летяха около него в многоцветен облак. Една кацна на ръката му, светлите й крила пърхаха леко, сякаш се хранеше от изгнилата плът. Неговата сила трепереше срещу тялото ми. Не беше нивото на мощност на съвета, но беше ниво на повелител. Уорик беше вампир-повелител и това не му беше последната нощ. -Взимаш ли сила от някой друг? -От Бог – каза той. Разбира се. -Колкото по-дълго сме далеч от нашият господар, Ивет отслабва, а моята сила ръсте. Свещения огън на божата вечна светлина влезе в тялото ми отново. Може би той ще ми прости за моята слабост. Аз се страхувам от смъртта, Анита. Страхувам се от наказанието на ада, повече от колкото се страхувам от Ивет. Но аз ходя през светлината. Горя с Божията сила още веднъж. Лично аз не вярвах че Бог има частна камера за изтезания. Адът беше откъснат от Бога, откъснат от неговата сила, неговата енергия, него. Ние обикаляхме през силата му всеки божи ден, сякаш тя е бял шум, нещо което игнорираме или не успяваме да чуем. Но някак фактът беше положителен, че Уорик оставяше Ивет да го мъчи в продължение на векове, защото се боеше от вечното проклятие, което всъщност не вярвах че съществува, изглеждаше безсмислено. Дори жестоко. -Радвам се за теб, Уорик. -Ще поискам една молба от теб, Анита. -Молба за услугата, нали? – казах. Не исках да се съгласявам с нещо и да сгреша. -Да – каза той. -Питай. -Имаш ли кръст в теб? Кимнах. -Покажи ми го, моля те. Не мислех че това е добра идея, но ... дръпнах сребърната верига и кръстът заблестя на слънчева светлина. Той не сияеше. Просто висеше. Уорик се усмихна. -Светият кръст не ме отхвърля. Нямах сърце да му кажа че кръстът не свети винаги около всички вампири.Обикновено това означаваше, че ще ме нарани, въпреки че имаше изключения в двете посоки. Аз като Уорик не задавах въпроси за божията мъдрост. Реших че Той знаеше какво прави и ако Той не иска да знам, аз наистина не искам да знам. Уорик приближи към ръба на дърветата. Той стоеше там в бялата си пелерина с черната си подплата и се колебаеше. Гледах борбата на лицето му. Той искаше да премине през тази последна черта и да застане под чистата светлина и се страхуваше. Не го обвинявах. Той протегна ръка към треперещият край на тъмната зелена светлина и след това я пусна обратно надолу. -Куражът ми и вярата ми все още ме провалят. Все още съм недостоен. Трябва да премина през светлината и да взема светият кръст и страхът ме задържа. – Той покри лицето си с потъмнелите си ръце. Дневните пеперуди литнаха към всеки инч от голата му кожа, крилата им пърхаха. Нямаше какво да се види, освен бялата пелерина и пърхащите насекоми. За миг илюзията беше перфектна че пеперудите са всичко което беше покрито с пелерината. Уорик разпери ръце бавно, внимателно, така че да на пречи на насекомите. Той се усмихна. -Чувал съм господарите да си говорят за призоваването на животни си от векове, но никога не съм го разбирал до сега. Това е чудесна облигация. Той беше щастлив от неговото „животно”. Аз щях да съм малко разочарована. Пеперудите не бяха добри в защитата срещу другите животно, който повечето вампири могат да призовават. Но хей, Уорик беше щастлив, защо да бъда кучка? -Ивет ме накара да дам клетва пред бога за някои от нейните тайни. Аз не мога да предам думата си или клетвата си. -Искаш да кажеш че има неща, които трябва да знам и ти не си ми казал? – попитах. -Казах ти всичко което съм свободен да ти кажа, Анита. Ивет винаги е била умна. Тя ме манипулира всичките тези години преди да предам всичко което ми е скъпо. Тя ме върза с клетва, преди да пристигнем тук. Аз не разбирах тогава, но сега вече разбирам. Тя е знаела, че ще те видя като човек на честта. Личност която защитава слабите и не изоставя приятелите си. ти накара съвета да говори за чест и отговорността изглеждаше като блед предлог. Да кажа благодаря не ми изглеждаше достатъчно, но беше всичко което имах. -Благодаря ти Уорик. -Дори когато бях жив имаше огромна разлика между благородниците, истинската политици и тези от който хората имаха нужда, както и тези които просто взимаха от тях. -Това не се е променило много – казах. -Съжалявам да го чуя – каза той. Той погледна може би към слънцето, може би към нещо, което не можех да видя. – Когато слънцето е в апогея си аз се чувствам слаб. -Имаш ли нужда от място за дневна почивка? – попитах. В момента в който го казах, не бях сигурна че трябва да предлагам офертата. Наистина ли му се доверявах да е в мазето с Жан Клод и бандата му без да го наглеждам на всяка минута? Не точно. -Ако това ще бъде последният ми ден на дневна светлина, тогава не искам да го загубя като се крия. Ще се разходя във възхитителната гора, тогава ще съм надълбоко сред листата. Крил съм се сред листата и преди. Те са дебели и дълбоки в кухините. Кимнах. -Знам. Някак си, си те представях повече като гръцко момче. -Живея в града от много години, но първите ми дни бяха сред дървета, по-дебели и по-буйни от тези. Земите на баща ми бяха далеч извън града. Въпреки че се е променило. Сега там няма дървета, както когато лових риба като момче. Там всичко е забравено. Ивет ми позволи да отида до вкъщи в нейната компания. Иска ми се да не бях ходил. Това опетни спомените ми и ги направи да изглеждат като сън. -Добрите неща са реални колкото лошите неща – казах. – Не оставяй Ивет да се държи така с теб. Той се усмихна след което трепна. Дневните пеперуди се завъртяха във въздуха, като през есените листа, и литнаха към небето. -Трябва да вървя. – Той се придвижи през дърветата, следван от линия на нетърпеливи пеперуди. Загубих погледа към бялата пелерина когато той премина през далечната страна на хълма, но пеперудите се влачеха след него като лешояди, които маркират малка линия от смърт. 31 ГЛАВА Пресякох двора, алеята и се обърнах на тротоара, когато звукът от кола слизаща по чакъла ме накара да се обърна. Това бе Рони. Мамка му. Бях забравила да й се обадя и да отменя сутрешния джогинг. Вероника (Рони) Симс в частен детектив и най-добрата ми приятелка. Тичаме заедно най-малко веднъж седмично, обикновено в събота сутрин. Понякога ходим на фитнес, понякога да тичаме. Беше събота сутрин и аз забравих да го отменя. Държах пистолета покрай мен, скрит в палтото. Не че на нея й пукаше. Това просто беше автоматично движение. Ако сте достатъчно привилегировани за да имате разрешително да носите пистолет, не го показвате наоколо. Преднамереното показване на пистолет публично без причина се нарича „заплашително размахване” (brandishment) и тогава ти отнемат оръжието. Това е като нов вампир който си показва зъбите. Това е знак, че е аматьор. Чувствах се виновна че съм накарала Рони да дойде чак до тук за нищо, когато разбрах, че не е сама. Луис Фейн, д-р Луис Фейн който преподава биология в университета беше с нея. Те излязоха от колата заедно, смееха се, хванаха се за ръце веднага след като колата не беше между тях. И двамата бяха подготвени за джогинг. Тениската му не беше запасана, и слизаше толкова на ниско по краката му, че късите му шорти едва се показваха. Косата му беше отрязана късо и спретнато и стигаше до огромната тениска. Рони носеше чифт бледо лилави къси панталони, които показваха дългите й до съвършенство крака. Една къса тениска в същият цвят показваше проблясъци от плоският й корем докато тя вървеше към мен. Тя никога не се бе обличала толкова добре просто за да отиде на упражнения с мен. Русата й коса, дълга до раменете, беше току-що измита, изсушена със сешоар и блестяща. Единственото нещо, което й липсваше беше грима, но тя не се нуждаеше от него. Лицето й блестеше. Сивите й очи получават син оттенък, когато тя носи правилните цветове. Тя бе избрала такъв цвят и Луи имаше очи само за нея. Стоях там, гледайки ги как ходят ръка за ръка по тротоара и се чудех кога щяха да ми кажат. Те изглеждаха почти стреснати, сякаш съм се появила от въздуха. Рони благоволи да изглежда засрамена, но Луи изглеждаше просто сдържан. Случайно знаех факта, че те спят заедно, но само да ги гледаш заедно би било достатъчно. Пръстите му си играеха леко над кокалчетата на ръката й, както стояха и ме гледаха. Не бях сигурна че беше любов, но че беше похот - за това бях сигурна. Рони ме погледна от горе до долу. -Малко натруфена за джогинга, не си ли? Намръщих се. -Съжалявам, забравих да ти се обадя. Току-що се прибрах. -Какво се е случило? – попита Луи. Той все още държеше Рони, но всичко останало се промени. Той внезапно се стегна, беше по-висок някак си, черните му очи претърсваха лицето ми, за първи път забеляза превръзката на ръката ми и другите признаци по облеклото. – Миришеш на кръв и – носът му се зачерви – нещо по лошо. Чудех се дали той може да помирише изгнилата плът на Уорик по обувките ми, но не попитах. Наистина не исках да знам. Той беше един от лейтенантите на Рафаел и бях изненадана, че не знае какво се беше случило. -Да не сте били извън града? И двамата кимнаха, усмивката на Рони също избледня вече. -Бяхме горе във хижата. – Хижата е това, което и остана от развода след две годишен брак, който приключи много зле. Но беше голяма хижа. -Да, приятно е там. -Какво се е случило? – Попита Луи отново. -Да влезем вътре, не мога да измисля достатъчно къса версия без кафе. Те ме последваха в къщата, все още се докосваха, но част от сиянието им бе изчезнало. Изглежда имах такъв ефект върху хората. Трудно е да бъдеш светещ и блестящ по средата на зоната с убийства. Грегорий лежеше на канапето ми, все още упоен и в безсъзнание. Луи се спря. Разбира се може би не беше просто леопарда. Имаше голям персийски килим под бялата ми кушетка и стол. Не беше мой килим. Имаше светли възглавници върху бялото обзавеждане, който бяха отзвук на цветовете на килима. Цветовете бяха подобни на огърлица в началото на слънчевата сутрин. Рони каза: -Стиван. – Тя дори направи крачка към него, сякаш да го докосне, но Луи я дръпна обратно. -Това не е Стиван? -Как можеш да кажеш? – попитах. -Те не миришат еднакво. Рони просто гледаше. -Това ли е Грегорий? Луи кимна. -Знаех, че са идентични близнаци, но ... -Да – казах. – Трябва да се измъкна от тази рокля, но нека да изясним нещо. Грегорий е мой сега. Той е от добрите типове. Без обиди. Луи се обърна към мен и черните му очи бяха покрили цялата зеница, така че очите му бяха черни копчета, очите на плъх. -Той измъчва своя брат. -Аз бях там Луи. Видях го. -Тогава как можеш да го защитаваш? Поклатих глава. -Това беше дълга нощ Луи. Нека просто кажем, че без Габриел който да ги принуждава да бъдат зли, леопардите са избрали други пътища. Той отказа да измъчва един от върколаците и точно за това те му счупили краката. Изражението на Луи казваше, че не ми вярва. Поклатих глава и направих изпъшкващо предложение. -Отидете в кухнята, направете кафе. Позволете ми да се измъкна от тази проклета рокля и ще ви кажа всичко. Рони го повлече към кухнята, но очите й ме гледаха, пълни с въпроси.Казах й: -По късно – и тя влезе в кухнята. Доверявах й се да дърли Луи зает докато се преобличах. Не мислех наистина че ще навреди на Грегорий, но леопардите бяха ядосали толкова много хора. По добре да бъдат в безопасност, отколкото да съжалявам. Ричард правеше дупка на тавана над леглото ми. Толкова много за да доведа сигурност. Моята спалня бе единствената на първият етаж. Дадох им я така че да не трябва да изкачват Грегорий по стълбите. Малки люспи от тавана покриваха голият му торс със фин бял прах. Той изглеждаше като много сръчен мъж само по дънки. Чери и Зейн бяха на леглото, държаха парчетата за сцепление от апарата, помагаха му да ги бележи. Упражнението спря и аз попитах: -Къде е Вивиян? -Гуен я взе за да види Силвия – каза Ричард. Очите му бяха много неутрални, когато ме погледна, гласът му внимателен. Не си бяхме казали много един на друг след момента на ринга. -Приятно е да имаш обучен терапевт в дома си – казах. Чери и Зейн ме гледаха. Приличаха ми на голдън ритривари в обучен кръг, очите им сериозни, значение във всяка дума и жест. Наистина не харесвах, когато хората ме гледат така, кара ме да се изнервям. -Просто дойдох за дрехи, искам да се махна от тази рокля. – Придвижих се покрай тях към скрина. Жан Клод също е бил зает тук. Просто не беше очевидният мой вкус. На другата стена беше панорамния прозорец, под него имаше място за седене. То беше пълно с плюшените играчки от колекцията ми от пингвини. Нов пингвин седеше на леглото с голям червен шал и карта облегната на вълнестият му корем. Части от тавана вече бяха паднали върху черната му козина. Упражнението спря и Ричард каза. -Давай, провери картата. Това е каквото искаш да направиш. Погледнах нагоре към него, все още имаше гняв в очите му и болка, но под това имаше нещо друго. Нещо, за което нямах дума, или може би не исках да имам. Взех пингвина от леглото, тупайки го докато вървя и отворих картичката с гръб към него. Можех да почувствам как ме гледа докато чета картичката. Пишеше. -Нещо с което да спиш, когато не съм с теб. – Беше подписано само с елегантно Ж. Пъхнах картичката обратно в плика и се обърнах към Ричард, притискайки пингвина към стомаха си. Изражението му беше внимателно, толкова неутрално колкото можеше да го постигне. Той ме гледаше, бореше се да запази празнотата на лицето си и накрая не успя. Суровост се плъзна през очите му, нужда и думи който остават неизказани. Зейн и Чери отстъпиха от леглото, плъзнаха се към вратата. Не си тръгнаха, но имаха точка че не заставаха между нас. Не мислех, че може да се сбием, но можех ли да ги виня че се махат от пътя. -Можеш да прочетеш бележката ако искаш. но не съм сигурна, че ще помогне. Той издаде малък рязък звук - съвсем смях. -Предлагаш любовните писма от гаджето си на бившето си гадже? -Не исках да те нараня, Ричард. Наистина не исках. Ако видиш бележката ще те накара да се чувстваш по-добре, може да я видиш. Освен това никога не съм предлагала нещо, което не възнамерявам да направя. Няма да започна от сега. Гледах мускулите на челюстта му да се напрягат докато напрежението не премина през врата и ръцете му. Той поклати глава. -Не искам да я виждам. -Добре. – Обърнах се, с пингвина и картата в едната ръка и отворих чекмеджето с другата. Взех това, което беше отгоре, без наистина да обръщам внимание. Аз просто исках да се махна от внезапно тихата стая и тежестта на очите на Ричард. -Чух, че някой дойде с теб – каза той с тих глас. – Кой е? Обърнах се стиснала пингвина и дрехите. -Луи и Рони. Ричард се намръщи. -Рафаел ли е изпратил Луи? Поклатих глава. -Били са заедно в любовното си гнездо. Луи не знае какво се е случило. Той изглежда наистина ядосан на Грегорий. Лично ли е или е за това, което направи на Стиван? -Стиван – каза Ричард. – Луи е много лоялен към приятелите си. Имаше нещо в начина по който го каза, че сякаш предполагаше че ,може би не всички в къщата са толкова лоялни. Може би. Вината е велико нещо. Но срещайки истинските кафяви очи на Ричард, не мислех, че чувам нещо което той не е имал предвид да чуя. Ако знаех какво да му кажа, щях да изпратя леопардите вън от стаята, така че да си поговорим. Но Бог да ми е на помощ, ако знаех какво да му кажа. Докато нямаш време да помисля над това, разговорът може да почака. В действителност е по-добре да изчака. Аз не очаквах да чувствам все още нещо към Ричард или той към мен. Аз спях с друг мъж, обичах друг мъж. Това усложняваше нещата. Само мисълта ме накара да се усмихна и да поклатя глава. -Какво е толкова смешно? – попита той. Очите му бяха толкова наранени, толкова объркани. -Смешно? – казах. – Нищо Ричард, абсолютно нищо. – Тръгнах към долната баня да се преоблека. Това беше най-голямата баня в къщата, в която имаше вана от мрамор. Не беше по-голяма от тази на Жан Клод в цирка, но беше близо. Бели свещи обикаляха горната и долната част на банята. Недокоснати, свежи, нови, чакащи вечерта. Той беше избрал ментови свещи. Той обичаше аромата на свещи, които имаха мирис на храна. Храната му беше фетиш. Имаше втора картичка подпряна на сребърният свещник. Отворих го. В бележката пишеше: -Ако бяхме сами, ma petite, щеше да ги запалиш по здрач и аз да се присъединя към теб. Je rêve de toi. – Последното беше на френски и означаваше- мечтая за теб. – Това дори не беше подписано. Той беше толкова уверен в малките неща. Според него, аз съм единствената жена за близо четиристотин години, която му се е противопоставяла. И дори и аз най-накрая загубих битката. Трудно е да не бъдеш сигурен с постигане на резултати като тези. Искрено, обичах да пълня ваната, да запалвам свещите и да го чакам гола и мокра да се вдигне за нощта. Звучеше като много, много добро време. Но имахме къща пълна с гости и ако Ричард отседнеше тук за през нощта, щяхме да се сдържаме. Ако Ричард ме беше изоставил заради друга жена,. нямаше да го приема толкова зле колкото той , но нямаше да мога да остана с него в една къща и да го слушам как прави секс с другата жена. Дори моите нерви не са толкова силни. Със сигурност нямаше да поставям Ричард в тази позиция. Не и нарочно. Трябваше да направя две пътувания напред назад от спалнята до банята. Първо, забравих нормален сутиен. Сутиен без презрамки просто не трябва да се носи толкова дълго. Второ бях взела шорти, затова ги размених с първите дънки, които хванах. Бях много наясно с Ричард, който ме гледаше докато влизах и излизах. Зейн и Чери ни гледаха като нервни кучета, които очакваха да бъдат ритнати. Напрежението беше достатъчно дебело за да се ходи по него и леопардите можеха да го почувстват. Напрежението беше повече от физическо усещане. Беше сякаш той мислеше много усърдно и аз можех да го почувствам, налягане в сградата, което го има в края на лекция или в битка. Накрая облякох чифт нови джинси в прекрасен тъмно син цвят, царско син потник, бели чорапи за джогинг и бели найкове с черни линии. Сложих старите дрехи при мръсните дрехи и сгънах роклята върху тях. Роклята разбира се беше само за химическо чистене. Сложих Фаистара в предната част на дънките. Имах кобур за панталон за него, но той беше в спалнята. Не бях достатъчно зле за да се върна там в точно тази секунда. Чувствах сякаш изкушавам съдбата всеки път когато се разминем с Ричард. В крайна сметка той настояваше да говорим, а аз не бях готова. Може би специално за този разговор никога нямаше да бъда готова. Сгънах палтото през рамото си с Браунинга в единия джоб. Държах пистолета през рамото си като чанта. Когато спалнята се разчисти, щях да поставя картечницата в килера. Номера за много заредените пистолети е да не ги оставяш, когато има някой около тях. Ликантропите са добри в битките, но повечето от тях не разпознават единият край на пистолета от другият. Има неща за пистолетите, които просто са оставени някъде, особено за такива като картечница, което изкушава хората. Налице е почти физическият сърбеж да го вземеш, насочих и стреляш. Или оставяш пистолетите на безопасно място, незаключени или заключени, или ги държиш до тялото си, където можеш да ги контролираш. Такива се правилата. Отклонението от правилата е това, което позволява на осем годишните деца да застрелват малката си сестра в главата. Отидох в хола. Грегорий беше изчезнал от дивана. Започнах да разбирам, че беше пренесен в спалната, тогава отидох в спалнята за да бъда сигурна. Беше дяволски глупаво да отвлекат Грегорий от хола ми и да не забележа. Ричард и Чери го поставяха на леглото с помощта на Зейн. Грегорий беше достатъчно буден, че да хленчи. Ричард ме хвана че надничам през вратата. -Само да се уверя, че Грегорий е наред – казах. -Не, ти дойде да се увериш, че не са го взели лошите типове – каза той. Погледнах надолу и след това на горе. -Да – казах. Можехме да си кажем и още, но Грегорий се събуди и сложи край на сцената. Той започна да крещи. Ликантропите матаболизират болкоуспокоя-ващите твърде бързо. Чери приготви игла пълна с бистра течност. Излязох. Не обичам игли. Но вярно не исках Ричард да ми изнася лекция за оръжията. Това че е ликантроп не беше единственият ни проблем. Ричард мислеше че убивам прекалено лесно. Може би беше прав но съм спасявала задника му повече от веднъж с бърз пръст на спусъка. И той ме е застрашавал повече от веднъж с squeamishness. Вървях по стълбите клатейки глава. Защо дори се притеснявахме? Имахме много важна област, в която ако липсваше съгласие нямаше да може да работим. Ние се желаехме един друг, дори се обичахме един друг. Но това не беше достатъчно. Ако не можехме да намерим компромис в отношението към останалата част от нас, просто накрая щяхме да се отрежем един друг. По-добре просто да правехме пауза колкото е възможно по-често. Главата ми беше съгласна с логиката. Част от тялото ми не беше сигурна. Проследих миризмата на кафе към кухнята. Това е прекрасна кухня, ако готвех или се занимавах. Имаше тъмни дървени шкафове, с голям рафт по средата на кука над него предназначен за готвени ястия и тенджери. Аз нямах достатъчно неща за кухнята да запълня целият шкаф да не говорим за останалата част от лъскавото пространство. Всичко в стаите в новата къща ме караше да се чувствам повече като непознат. Не беше както бих го предпочела. Рони и Луи седяха на малката двуместна кухненска маса. Беше на вдигната платформа до прозореца. Мястото бе предназначено за трапезна маса в пълен размер. Моят малък кът за закуска изглеждаше като времена мярка. С изключение на цветята. Цветята бяха прекрасни с масичката. Цветята бяха друго допълнение. Нямаше нужда да ги броя за да знам, че имаше дузина бели рози и една самотна червена. Жан Клод ми беше пращал бели рози в продължение на години, но откакто правихме любов за пръв път имаше тринадесета роза. Червена, ярка, място на страст изгубена в море от бяла чистота. Нямаше картичка, защото не се нуждаеше от картичка. Джамил се беше облегнал на стената близо до Рони и Луи, пиеше кафе. Той спря да говори, когато влязох в стаята, което означаваше че те вероятно са говорели за мен. Може би не, но мълчанието беше много тежко, а Рони усилено се стараеше да не ме поглежда. Луи ме погледна малко прекалено трудно. Да, Джамил беше разлял зърната. Дори не исках да знам преди да имам някакъв кофеин в мен. Сипах си в чаша за кафе на която пишеше: „Внимание: докторите са установили, че да ме притеснявате преди първата ми чаша кафе е опасно за здравето ви.” Чашата беше в офиса ми докато шефа не ме обвини, че плаша клиентите. Не си бях избрала нова чаша, която да занеса все още. Трябваше да намеря нещо подходящо дразнещо. Имаше блестяща нова машина за еспресо върху таблата до кафе машината с друга картичка. Отпих от кафето и я отворих. -Нещо, което да затопли тялото ти и да запълни празната ти cuisine. – Последното беше на френски и значеше-кухня. Той често правеше това в бележките си,сякаш дори и след сто години в тази страна понякога забравяше правилните английски фрази. Речта му беше безупречна, но много хора говорят чужди езици много по-добре от колкото ги пишат. Разбира се това можеше и да е двусмислен начин да ми преподава френски език. Работеше. Той пишеше бележки, а аз го преследвах и го питах какво значи това. Когато ти шепти в ухото нещо френско е чудесно, но след известно време се чудиш какво точно е шептял, така че го питам. Имаше и други уроци, но нищо не беше такова, че да мога да го споделям публично. -Приятни цветя – каза Рони. Гласът й беше неутрален, но тя ми беше изяснила много ясно позицията си за Жан Клод. Те мислеше, че е нахално копеле. Беше права. Тя мислеше, че е зло. С това не се съгласявах. Седях в далечният край на осмоъгълника, с гръб към стената, главата на нивото на прозореца. -Не се нуждая от повече лекции днес, Рони. Става ли? Тя сви рамене и отпи от кафето си. -Ти си голямо момиче, Анита. -Точно така. – Дори на мен ми прозвуча капризно. Сложих пистолета до мен на пода с палтото. Помирисах кафето, черно и плътно. Понякога добавям сметана и захар и първата чаша за деня го правя черно. -Джамил ни въведе – каза Луи. – В действителност ли ти и Ричард сте вдигнали силата по средата на цирка? Поех една глътка кафе преди да отговоря. -Очевидно. -Няма еквивалент между плахолъците за вълчата луба, но това ли е общото, че можете да викате силата така? Рони поглеждаше напред назад, от единият към другият. Очите й бяха малко разширени. Аз и казвах какво се случва в живота ми. Тя се навърташе около мен и чудовищата достатъчно дълго че да срещне Луи, но това все още беше един странен нов свят за нея. Понякога си мислех, че тя ще е по-добре далеч от чудовищата, но както тя каза, и двете бяхме големи момичета. Понякога тя дори носеше пистолет. Тя можеше да взима собствени решения. Джамил отговори. -Аз съм върколак от повече от десет години. Това ми е третата глутница. Никога дори не съм и чувал за лупа, която може да помогне на Улфика за вдигне силата си извън нашият кръг от сила. Повечето лупи дори не могат да го направят и там. Рейна е първата, която съм срещал и която може да вика силата си в мястото ни на сила. Тя можеше да извика малка част от силата си без силата на пълнолунието, но нищо като това което почувствах днес. -Джамил каза, че си помогнала на Ричард да извика достатъчно сила за да го излекува – каза Луи. Свих рамене, внимателно, така че да не разлея кафето. -Помогнах на Ричард да контролира звяра си. аз вдигнах ... нещо. Не знам какво. Нещо. -Ричард се е отдал на гнева си и ти си му помогнала да се върне? – попита Луи. Тогава го погледнах. -Виждал ли си го когато изгуби контрол? Той кимна. -Веднъж. Спомена ме накара да потръпна. -Веднъж е достатъчно. -Но ти му помогна да го контролира. -Тя го направи – каза Джамил. Той звучеше доволен. Луи го погледна и поклати глава. -Какво става? – попитах. -Аз казах на Ричард, че няма да бъде добре докато не те премахна напълно от системата си. Помислих, че ако те забрави, ще се излекува. -Звучиш сякаш си променил мнението – казах. -Ако ти можеш да помогнеш на Ричард да контролира звяра си, тогава той се нуждае от теб. Не ми пука как работи, Анита. Но ако той не направи нещо скоро, ще свърши мъртъв. За да спра това да се случи, щях направя почти всичко. За първи път разбрах, че Луи не ме харесва вече. той беше най-добрият приятел на Ричард. Предполагам, че не мога да го обвинявам. Ако той изхвърли Рони, така както аз изхвърлих Ричард, аз също щях да бъда ядосана. -Дори да насърчиш Ричард да ме види отново? – казах го като въпрос. -Не е ли това което искаш? Поклатих глава и не срещнах очите му. -Не знам. Ние сме обвързани помежду си за вечността. Това е прекалено дълго време да се държим гадно един с друг. Ричард се появи на вратата. -Твърде дълго – каза той – Да те гледам в ръцете му. Той не звучеше горчиво. Звучеше уморен. Гъстата му коса и мускулестата горна част на рамото му бяха покрити с фин бял прах. Дори дънките му бяха прашни. Той изглеждаше като от порно филм, в който майсторът среща самотната домакиня. Той отиде да застане пред розите. – За винаги да виждам бели рози с името ти върху тях. – Той докосна единствената червена роза и се усмихна. –Приятна символика. – Ръката му се затвори около пурпурният цвят, а когато той отвори ръката си, червените листа се разпръснаха по масата. Капки кръв паднаха по масата. Той беше открил трън. Очите на Рони бяха широки вторачени в разрошената роза. Тя ме погледна, повдигна вежди, но аз дори не знаех какви чувства я вълнуват. Казах: -Това беше детинско. Ричард се обърна към мен, протягайки и ръката си. -Жалко, че третият не е тук да оближе кръвта. Почувствах неприятна усмивка да къдри устните ми и проговорих преди да мога да се спра или може би просто бях уморена за да опитвам. -Има най-малко трима души в тази стая, които ще се радват да оближат кръвта от кожата ти, Ричард. Аз не съм от тях. Ръцете му се свиха в юмруци. -Ти си такава кучка. -Джаф, джаф – казах. Луи се изправи. -Спрете и двамата. -Ще го направя, ако той го направи – казах. Ричард само се обърна, проговори без да ме поглежда. – Сменихме чаршафите на леглото ти. Но аз все още съм мръсен. – Той отвори ръката си. кръвта се беше разпростряла по линиите на ръцете му като река в коритото си. Той се обърна към мен с гневни очи. – Може ли да използвам една от баните за да се почистя? – Той повдигна бавно ръката към устата си и облиза кръвта много бавно, много съзнателно от кожата си. Рони издаде малък звук който беше почти издъхване. Аз не бях слаба, бях виждала шоуто и преди. -Има пълна вана с инсталиран душ. Вратата след като прекосиш коридора пред спалнята. Той сложи пръст в устата си на забавен кадър, сякаш облизваше пръстът си след наистина добро пиле. Очите му не се отместиха от лицето ми. Дадох му най-добрият си скучен поглед, празен, нищо. Каквото и да искаше от мен, нямаше да се смутя. -Какво ще кажеш за фантазия във ваната? – попита той. -Помогни си сам – казах. Опих от кафето, картина на безгрижие. Едуард щеше да се гордее с мен. -Няма ли Жан Клод да се разтрои, че ползвам скъпоценната ти вана? Знам колко много и двамата обичате водата. Някой му беше казал, че сме правили любов във ваната на циркът. Щеше да ми хареса да разбера кой е и да го нараня. Горещината се издигна по лицето ми, не можех да я спра. -Най-сетне реакция – каза той. -Изчерви ме, доволен ли си. Той кимна. -Да. -Иди си вземи душ Ричард или вана. Запали проклетите свещи има и топки. -Ще се присъединиш ли към мен? – Имаше време когато исках поканата на Ричард повече от всичко на света. Гневът в гласа му, когато го каза, прокара нещо близо до сълзи в очите ми. Не беше точно плач, но болеше. Рони се изправи и Луи сложи ръка върху рамото й. Всички стояха или седяха и се опитваха да не претендират че са свидетели на нещо болезнено лично. Няколко дълбоки вдишвания и бях добре. Нямаше да му позволя да види как плача. Няма начин. -Не аз се присъединих към ваната на Жан Клод, Ричард. Той се присъедини към мен. Може би, ако не се беше правил на толкова плашещ бой скаут, щях да бъда с теб точно сега и не с него. -Едно добро чукане ли те взе? Беше ли толкова лесно за теб? Изправих се на крака. Кафето се разля по ръката ми, по пода. Оставих чашата на масата, като застанах далеч от обхвата на Ричард. Рони и Луи се преместиха назад от масата, отстъпвайки ни стаята. Мисля че те щяха да излязат от стаята ако бяха сигурни че няма да стигнем до бой. Джамил бе оставил кафето си, сякаш беше готов да скочи и да ни спаси от самите нас. Но беше твърде късно да ни спасява, твърде късно. -Копеле – казах. – Ти ни доведе до това, което сме сега с Ричард. -Тримата сме. -Добре – казах. Очите ми горяха, гърлото ми бе стегнато. – Може би едно добро чукане го направи. Не знам. Дали високите ти идеали те държат топъл през нощта Ричард? Високият ти морал прави ли те по-малко самотен? Той направи последната крачка, която почти не постави да се докосваме. Гневът му потече по мен като електричен ток. -Ти ми изневери, но ти го имаш в леглото си, а аз нямам никого. -Намери си някого, Ричард, намери някого, но го остави. Остави това да върви по дяволите. Той отстъпи назад така внезапно, че ме накара да се олюлея. Той напусна стаята, яростта му оставаше след него като миризма от смущаващ парфюм. Постоях там за секунда, тогава казах. -Махайте се, всички вън. Мъжете напуснаха, но Рони остана. Аз не заплаках честно, но тя ме докосна по рамото, прегърна ме и прошепна: -Съжалявам. – Можех да устоя на всичко освен съчувствие. Заплаках скрила лице в ръцете си, все още се криех, все още се криех. 32 ГЛАВА На вратата се звъна. Тръгнах да отговарям, но Рони каза: -Нека някой друг да отвори. Зейн се обади от хола. -Аз ще отворя. – Което ме накара да се чудя къде са Джамил и Луи. Успокояваха Ричард, може би? Отблъснах се от Рони, почистих лицето си. -Кой може да бъде тук? Ние сме по средата на нищото. Джамил и Луи внезапно бяха в стаята. Или ме бяха чули или просто бяха толкова пълни със съмнение, колкото бях аз. Вдигнах картечницата от пода и застанах на вратата с пистолет в лявата ми ръка, извън погледа. Фаистара беше в дясната ми ръка, също извън погледа. Луи и Джамил се преместиха в хола на другата стена. -Не пресичайте линията на зрението ми – казах. И двамата се преместиха малко по-далеч един от друг. Рони каза: -Не си нося пистолета. -Браунинга е в палтото на пода. Сивите й очи просто се разшириха, дишането й стана малко по-бързо, но тя кимна и отиде за пистолета. Зейн погледна назад към мен със широко отворени очи. Задаваше ми въпрос и аз кимнах. Той погледна през шпионката. -Прилича на човек, който доставя цветя. -Отвори – казах. Зейн го направи, блокира погледа ми към мъжа. Гласът на мъжа беше прекалено тих, за да го чуя. Зейн се обърна към мен. -Казва, че цветята трябва да се регистрират. -От кого са. Мъжа надничаше около него, увеличи силата на гласа си и каза: -Жан Клод. -Само минута. – поставих картечницата на пода и запазих Файстара скрит до краката ми докато се движих към вратата. Жан Клод продължаваше да ме снабдява с цветя, но той обикновено изчакваше старите да изсъхнат или най-малко избледнеят. Разбира се той беше станал извънредно романтичен днес. Беше дребен мъж, държеше букет от рози в ръката си и кутия в лявата си ръка с химикалка от едната страна. Зейн отстъпи от вратата и ми позволи да се придвижа напред, но погледнах от малкия прозорец. Жълти рози. Спрях да се движа напред и се опитах да се усмихна. -Нуждаете се от бакшиш. Изчакайте да взема чантата си. Очите на мъжа си обиколиха стаята, гледайки Джамил да се движи от ляво и Луи от дясно. Отстъпих на една страна опитвах се да не съм директно пред него. Той ме последва с ръка под кутията. Джамил беше с най-добрият ъгъл. Изрекох името му като въпрос. -Джамил? -Да – беше всичко, което каза, но беше достатъчно. -Не се нуждая от бакшиш – каза мъжа, - Но гоня време. Може ли просто да се подпишете, че сте ги получили да си отида. -Разбира се – казах. Джамил разбра какво става, но Зейн все още изглеждаше озадачен. Рони беше някъде зад мен. Не посмях да погледна към нея, но се преместих малко извън линията на мъжа, който ме последва с ръка която не можех да видя, в която Джамил бе потвърдил че има пистолет. Почти бях с Луи. Той спря да се движи, чакаше да дойда при него. Той също го беше измислил. Страхотно, сега какво? Рони беше тази която го реши. -Хвърли оръжието или ще те застрелям. – Гласът й беше уверен. Погледнах я за да видя как стой с раздалечени крака, Браунинга в двете й ръце, сочеше към мъжа на вратата. Джамил извика: -Анита! Обърнах се и насочих Фаистара с едно движение. Мъжът вече беше вдигнал ръката от кутията. Видях пистолета. Той игнорира Рони, насочвайки пистолета към мен. Ако той просто стреляше през кутията щеше да има време за един изстрел, но той се опитваше да стреля от по-добра позиция и това е всичко. Зейн накрая реагира, това което трябваше а направи е да стои далеч от пътя, като не се опитва да показва суперменската си сила или скорост, това не бе достатъчно. Трябва да знаеш какво да правиш с тях. Той удари кутията и пистолета извън ръката на мъжа, произвеждайки първият изстрел в земята. Първият изстрел на Рони отиде в дъската на вратата. Зейн блокираше линията ми на огън. Гледах пистолета да се вдига нагоре, насочен към Рони този път. Зейн хвана пистолета и пистолетът стреля два пъти. Тялото на Зейн се разтресе, падайки на забавен кадър на пода. Имах насочен пистолет и когато тялото на Зейн се махна от пътя ми бях готова. Вторият изстрел улучи човека в рамото. Той стреля по мен, смъквайки се по вратата. Куршумите му бяха големи. Моите - не. Кръв разцъфна на гърдите му. Той гледаше към мен, очите му широки, почти озадачени, сякаш не разбираше какво се случва с него. Дори с това първо докосване на смъртта, която изпълва очите му, той започна да вдига пистолета, опитвайки последен изстрел. Двата изстрела бяха като оглушително ехо. Моят изстрел го уцели в гърдите. Изстрелът на Рони го уцели от едната страна на главата. Глейзерите правят това не незащитена плът. Отидох до човека, пистолетът беше насочен към него, готова да стрелям но беше свършило. Гърдите му бяха маса от кръв, главата му изглеждаше сякаш някой е издълбал широка дупка. По-плътна течност от кръв потече от всичко по верандата ми. Рони дойде до мен с насочен към него пистолет. Тя хвърли един поглед към падналия. Тя падна, повръщаше и плачеше. Зейн просто лежеше там, кървеше. Луи провери пулсът му. -Той умира. – Той изтри кръвта в тениската си и излезе на слънчевата светлина за да се погрижи за Рони. Вгледах се надолу в бледите гърди на Зейн. Единият куршум го беше уцелил в белите дробове. Червени мехурчета изпълваха раната, като този ужасен звук, с който кръвта преминава през гърдите казва че без лекари човекът е мъртъв. Въпросът е просто кога, а не ако. 33 ГЛАВА Ние извикахме линейка и установихме, че няма да дойдат веднага. Твърде много извънредни случай преди нас. Беше Луи, които взе телефона от ръцете м и се извини на оператора. Чери отиде в кухнята. Чух я да отваря и затваря чекмеджета, шкафове да се удрят. Отидох в кухнята. Тя стоеше по средата на стаята чекмеджетата по целия й път бяха отворени. Очите й бяха почти диви. Преди да мога да кажа нещо, тя каза: -Трябва ми медицинска чанта, самозалепващи се лепенки и ножици. Не задавах глупави въпроси. Отворих малък шкаф до печката и й подадох лепенките и ножицата. Медицинската чанта и няколко неща бяха над мивката. Чери ги изтръгна от мен и се насочи към хола. Нямах представа какво си мисли, но тя имаше медицинско образование. Аз нямах. Ако тя можеше да даде няколко минути в повече на Зейн, тогава бях с нея. Бързата помощ щеше да дойде накрая. Номерът беше той да е жив до тогава. До колкото можех да кажа, тя не използва ножици. Тя сложи чантата над гърдите му, покри го с лепенки с изключение на един ъгъл. Беше много очевидно какво цели, но трябваше да попитам. -Защо е този непокрит ъгъл? Тя отговори без да ме поглежда. -Откритият ъгъл му позволява да диша, но когато си поема въздух чантата се свива и запечатва раната. Викат му включена превръзка. – Тя звучеше сякаш обучава. Чудех се за първи път какво прави извън нещата с чудовищата. Тя беше почти двама различни души. Нямам предвид чудовище или не, тя изглеждаше толкова разделена. -Ще го запази ли жив достатъчно дълго докато пристигне линейката? – попитах Най-накрая ме погледна, очите й много сериозни. -Надявам се. Кимнах. -Това беше по-добро от колкото аз можех да направя. Аз бях страхотна в това да вкарвам хората в дупката. Не толкова добра в това да ги държа живи. Ричард донесе одеала и ги сгъна около краката на Зейн, остави Чери да оправи горната част от одеалото, по начина по който тя искаше около раната. Ричард не носеше нищо освен една кърпа през кръста си, тъмната му кожа беше покрита с вода, сякаш е нямал време да се изсуши. Кърпата се придвижи нагоре в тъмна линия по задника му докато той поставяше одеалото над Зейн. Гъстата му коса висеше на тежки кичури така че водата се стичаше по фини линии по гърба му. Той се изправи и кърпата показваше много от бедрото му. -Имам и по-големи кърпи – казах. Той ми се намръщи. -Чух изстрели. Наистина не бях притеснен за размера на кърпата. Кимнах. -Прав си съжалявам. Гневът ми към Ричард изглежда намаляваше право пропорционално с дрехите му. Ако той искаше да спечели войната всичко което трябваше да направи беше да бъде гол. Щях да вдигна бялото знаме и да аплодирам. Неудобно, но почти вярно. Той прекара ръка през косата си, тя се махна от лицето му и изстиска излишната вода. Това малко движение показваше ръцете и гърдите му в прекрасна светлина. Той изви гърба си съвсем малко, което постави останалата част от тялото му като една дълга линия от мускул. Знаех че той показваше тялото си с цел. Той винаги имаше безсъзнателен ефект върху тялото ми до сега. Сега, гледах в ядосаните му очи и знаех, че той ми показва тялото си умишлено. Неговият начин да каже без думи, виж какво си загубила. Ако беше просто загубата за красивото му тяло нямаше да ме боли толкова много. Изпусках съботните следобеди в които гледахме старите мюзикли. Съботните обиколки из гората, гледането на птици или всички дни, които оставяхме за рафтинг по реката. Изпусках да слушам за неговите дни в училище. Изпусках него. Тялото му беше просто един много приятен бонус. Не съм сигурна, че има достатъчно рози на света, които могат да ме накарат да заправя какъв беше Ричард до мен. Той тръгна нагоре по стълбите да продължи душа си. Ако имах по-силна воля, нямаше да го гледам как се отдалечава. Внезапно имах жив образ на водата върху гърдите му и внезапно бялата кърпа се развя. Образът беше достатъчно ясен, че трябваше да извърна поглед и да поема няколко дълбоки вдишвания. Той не беше мой вече. Може би той никога не е бил. -Не че искам да прекъсвам погледа ти – каза Джамил. – Но кой е мъртвият тип и защо се опита да те убие? Ако мислех, че съм се притеснила преди грешах. Фактът че бях позволила на Ричард да ме разсее от важният въпрос с кандидат - убиеца просто доказва, че това не е моята игра. Това беше прекалено нехайно за думи. Вид невнимание което може да те убие. -Не го познавам – казах. Луи вдигна чаршафа който някой беше сложил върху него. -Не мога да го разпозная така или иначе. -Моля те – каза Рони. Тя отново изглеждаше някъде между сиво и зелено. Луи остави чаршафа да падне обратно, но беше лъскав по някакъв начин и се притискаше към главата му. Кръвта попиваше в памука като петрол в фитил. Рони издаде кратък звук и се затича към банята. Луи гледаше как бяга. Аз го гледах как я гледа. Той ме хвана да го гледам и каза: -Тя е убивала хора и преди. – Подразбираше се:”Защо това е по-лошо?”, и остана неизказано. -Веднъж преди – казах. Той се изправи. -Тя така ли реагира? Поклатих глава. -Мисля, че гледката на мозъка му който изтича по верандата причини това. Глен тръгна към стаята. -Много хорqа които могат да гледат кръв, не харесват да гледат как други неща изтичат. -Благодаря ви госпожо терапевт – каза Джамил. Тя се обърна към него като малка руса буря, духовната й енергия се завъртя из стаята. -Ти си хомофобско копеле. Повдигнах вежди. -Пропускам ли нещо? -Джамил е от онези мъже, които смятат всяка лесбийка за хетеросексуална жена която чака подходящият мъж. Той е достатъчно упорит към мен след като Силвия му срита задника. -Такъв език от обучен терапевт – каза Джейсан. Той отиде в мазето където стояха вампирите за дневната си почивка когато започна стрелбата. Когато вълнението утихна, той дойде обратно да провери всички. -Всичко ли е спокойно долу? – попитах. Той ми се усмихна и успя да изглежда пакостлив само с намек за зло. -Тихо като в гробница. Простенах, защото той очакваше да го направя. Но усмивката остана на лицето ми преди неговата да напусне. -Може ли да са от Съвета? – попитах. -Какъв съвет може да бъде? – попита Луи. -Който е изпратил този ловец – казах, -Наистина ли мислишq че той е ловец? – попита Джамил. -Имаш предвид дали е професионален убиец? Джамил кимна. -Не – казах. -Защо да не е професионалист? – попита Гуен. -Не достатъчно добър – отвърнах. -Може би е бил нов – каза Джамил. -Имаш предвид първия му път? -Да. -Може би. – погледнах чаршафа, който го обхваща – Взел е грешната поръчка. -Ако е бил някой крайградски домакин или банкер инвеститор, той е направил добре – каза Джамил. -Звучиш сякаш знаеш. Той сви рамене. -Изпълнител съм откакто съм на петнадесет. Заплахата ми не струва нищо, освен ако не съм готов да убивам. -Как се чувства Ричард за това? – попитах. Джамил отново сви рамене. -Ричард е различен, но ако не беше, тогава щях да съм мъртъв. Той трябваше да ме убие след като убие Маркус. Стандартно е за новия Улфик да убие изпълнителите на стария. -Аз исках да умреш. Той се усмихна и усмивката беше обтегната, но не напълно приятна. -Знам какво искаш. Ти си по близо до нас отколкото той понякога. -Просто нямам много илюзии, Джамил. Това е всичко. -Мислиш, че моралът на Ричард е илюзия? -Той почти смачка гърлото ти по-рано днес. Какво мислиш ти? -Мисля, че той също ме и излекува. Маркус и Рейна не биха го направили. -Те биха ли те наранили в някой лош инцидент? – попитах. Той се усмихна, бързо оголване на зъби. -Ако Рейна беше смачкала гърлото ми, това нямаше да е инцидент. -Заради хрумване – каза Гуен - но не и инцидент. Между върколаците протече момент на пълно разбирателство. Никой не жалеше Рейна дори и Джамил, който един вид беше на нейна страна. Поклатих глава. -Просто не мисля, че съветът ще изпрати някой аматьор с пистолет. Те имат достатъчно дневни мускули за да свършат работата без да наемат външни лица. -Тогава кой? – попита Джамил. Поклатих глава отново. -Иска ми се да знам. Рони се върна обратно в хола. Всички я наблюдавахме, докато тя нестабилно върви към дивана. Тя седна очите й червени от плач и други неща. Луи донесе чаша вода. Тя отпи много бавно и ме погледна. Очаквах да говори за мъртвеца. Може би да ме обвини, че съм ужасна приятелка. Но тя реши да игнорира тялото и да говори за живите. -Ако ти беше спала с Ричард, когато започнахте в началото да излизате, цялата тази болка щеше да бъде избегната. -Толкова си сигурна в това – казах. Оставих Рони да смени темата. Тя се нуждаеше от нещо друго върху което да се концентрира. Предпочитах всички други теми освен любовният ми живот ... но аз я оставих. -Да – каза тя. – Начинът по който го гледаш, Анита. Начина по който те гледа, когато не е жесток. Да, сигурна съм. Част от мен се съгласяваше, част от мен ... -Тук все още е Жан Клод. Тя издаде натъртен звук. -Познавам те. Ако беше правила секс с Ричард първо, ти все още нямаше да спиш с проклет вампир. Ти смяташ секса за обвързване. Въздъхнах. Бяхме водили този разговор и преди. -Сексът трябва да означава нещо, Рони. -Съгласна съм – каза тя. – Но ако имах колебания, аз все още щях да държа просто ръката на Луи. Ние прекарахме прекрасно времето си. -Но къде отивате? Тя затвори очи и облегна глава на облегалката на канапето. -Анита, ти правиш живота си по-труден от колкото трябва да бъде. – Тя отвори очи и просто премести главата си така, че да може да ме вижда и все още да се обляга. – Защо не може връзката да е проста каквато е? Защо всичко трябва да бъде дяволски сериозно? Скръстих ръцете си на корема и се вгледах в нея. Ако мислех, че тя ще погледне надолу грешах. Аз първа извърнах поглед. -Това е сериозно или трябва да бъде. -Защо? – каза тя. Най-накрая се свих. Ако не бях правила секс с вампир извън брака аз щях да имам морал, на който да стъпя. Но сега нямах с какво да отвърна на удара. Бях добродетелна толкова много време, но когато го загубих, загубих доста от безбрачието да чукаш немъртвите. Аз все още бях католичка, това би било достатъчно да ме отлъчат. Разбира се и това, че бях съживител беше достатъчно, за да ме отлъчат. Късмет за мен, че бях протестант. -Искаш ли малък съвет от леля си Рони? Това ме накара да се усмихна, малка усмивка, но беше по-добре от нищо. -Какъв съвет? -Отиди в банята и се присъедини към мъжа под душа. Погледнах я подходящо шокирано. Фактът, че доста мечтаех за това, само преди десет минути го направи по-неудобно. -Ти го видя в кухнята, Рони. Не мисля че той ще има настроение под душа. Погледът който премина през очите й, изведнъж ме накара да се чувствам млада и може би наивна. -Направи ги и го изненадай, той няма да те изгони. Не получаваш този вид гняв без топлина. Той те иска толкова зле, колкото го искаш ти. Просто си го дайте. Поклатих глава. Тя въздъхна. -Защо не? -Хиляди неща, но най-вече Жан Клод. -Изхвърли го – каза тя. Засмях се. -Да бе, точно така. -Той наистина ли е толкова добър? Толкова добър, че не можеш да го предадеш? Помислих за една минута и не знаех какво да кажа. Накрая се сведох към една мисъл която казах на глас. -Не съм сигурна че има достатъчно бели рози на светът за да забравя Ричард. – Вдигнах ръка преди тя да може да ме прекъсне. – Но не съм сигурна, че има достатъчно уютни следобеди през цялата вечност, които да ме накарат да забравя Жан Клод. Тя седна на дивана вторачена в мен. Изглежда почти печал беше напълнила очите й. -Имаш го в предвид, нали? -Да. Рони поклати глава. -Исусе, Анита, прецакана си. Това ме накара да се засмея защото тя беше права. Беше или плача или смеха над това, а Ричард беше взел всичките ми сълзи за този ден. 34 ГЛАВА Телефона иззвъня и аз подскочих. Сега опасността беше свършила можех да подскачам. Отидох в кухнята и вдигнах телефона. Преди да отговоря чух гласа на Долф. -Анита, добре ли си? -Месната полиция е по-бърза отколкото си мислех. - казах -За какво говориш? Казах му това, което бях казала и на оператора на 911. -Не знаех – каза Долф. -Тогава защо искаш да знаеш дали съм добре? -Почти всеки вампир собственик на бизнес или къща е ударен по същото време сутринта. Подпали ли са бомба в Църквата на вечният живот, и не са само вампирите, по целият град е. Страхът ме заля трескаво като хубаво шампанско, нямаше къде да отиде адреналина. Имах много приятели немъртви, не само Жан Клод. -Мъртвият Дейв ударен ли е? -Знам, че Дейв се възмущава от положението от както ...умря, но ние се грижим за нашите. В нара му има униформена охрана докато не разберем какво по дяволите става. Имаме художник който е изрисувал дим по външната стена. Знаех че лошите вампири бяха в циркът, но Долф не знаеше. Можеше да му стане странно ако не попитах. -Циркът? -Той е защитен срещу подпалвачи. Защо не попита първо за любовта на живота си, Анита? Той не е ли в къщи. Долф питаше сякаш вече знаеше, което означаваше, че той или знаеше или просто изпробваше. Но аз не бях сигурна че от съвета му бяха казали истината. Полуистина. -Жан Клод остана до по-късно вечерта. Тишината този път беше по-тежка, отколкото преди. Оставих я да остане по-дълбока и достатъчно неприятна за да ме задуши. Не знаех колко дълго щяхме да слушаме ехото на дъха си, но Долф беше този който се пречупи. -Късмет за него. Знаеше ли, че това идва? Това ме хвана неподготвена. Ако си мислеше че крия нещо голямо, нищо чудно че ми се сърдеше. -Не, Долф, кълна се нямах никаква представа. -А гаджето ти? Помислих за секунда. -Не мисля така, но ще го попитам когато се събуди. -Имаш предвид, когато се вдигне от мъртвите? -Да, Долф, точно това имах предвид. -Мислиш ли че той може да е знаел всичките тези неща и да не ти е казал? -Вероятно не, но той си има неговите моменти. -Но ти все още излизаш с него. . . Просто не мога да разбера това, Анита. -Ако можех да го обясня така че да има смисъл за теб, Долф, щях да го направя, но не мога. Той въздъхна. -Имаш ли някаква идея защо някой ще удря всички чудовища днес? -Имаше предвид защо чудовищата или защо датата? – попитах. -И двете. -Имаш няколко заподозрени в ареста нали? -Да. -Те не говорят. -Само питат за адвокати. Много от тях са били мъртви накрая като в твоя случай. -Хора срещу вампирите или хората преди всичко, може би – казах. -Някой от тях ще удари ли превръщач? Стомахът ми се сви на стегнат възел. -Какво искаш да кажеш? -Мъж е влязъл в бар с картечница със сребърни куршуми. За малко си помислих че Долф имаше предвид „Кафето на лунатиците”, старият ресторант на Рейна, но той не беше отворено ликантропско свърталище. Опитах се да помисля кое е отворено място за превръщачи. -„Кожен ден”? – казах го като въпрос. -Да – каза той. „Кожен ден” беше единствения бар в страната който знаех че е свърталище на садо - мазохистични гейове, които по случайност са превръщачи. Тройна заплаха. -Боже, Долф, ако това не се е случило никъде другаде щях да кажа че може да са почти всички десни фанатици. Типът с картечницата жив ли е? -Не – каза Долф. – Оцелелите го изядоха. -Обзалагам се, че не са. -Те са използвали зъби, за да го убият Анита. Това е ядене в моята книга. Бях видяла превръщачи да ядат хора, не просто да ги атакуват, но тъй като повечето от това бяха незаконни убийства, тоест престъпление, оставих Долф да спечели битката. Той все още грешеше, но беше трудно да му покажа доказателства без да въвлека хора в беда. -Както кажеш, Долф. Той беше тих толкова дълго, че трябваше да кажа: -Все още ли си тук? -Защо си мисля че криеш нещо от мен, Анита? -Защо да го правя? -За сърдечен пулс – каза той. Той питаше дали датата има нещо значимо в спомените ми. -Има ли нещо за днешната дата. -Какво е? – попита той. -Не знам-нещо. Имаш ли нужда да дойда. Тъй като почти всички свръх естествени неща са свързани с К9 те питат нас. Така че да, нужен ни е всеки днес. Те са оттеглили всички чудовища изолирани в повечето основни болници. -Исусе, Стиван – казах. -Той е добре, те всички са добре. – каза Долф. – Тип с 9милиметров се е опитал да отиде при тях. Полицаят го е изблъскал на вратата. -Той е напълно наред? – попитах. -Той ще оживее. – Долф не звучеше щастливо и не беше просто ловеца или раненото ченге. -Какво се е случило със стрелеца? – попитах. Той се засмя с рязък, пълен с болка смях. -Един от „братовчедите” на Стиван го е хвърлил срещу стената толкова силно, че му е смазал черепа. Медицинската сестра казва, че е бил на път да застреля униформения между очите когато е бил ... спрян. -Значи братовчедът на Стиван е спасил живота на ченгето – казах. -Да – каза Долф. -Не звучиш щастлив за това. -Остави ме намира, Анита. -Извинявай. Какво искаш да направя? -Наехме детектив Падгет. Той е добро ченге. -Това не е малка похвала идваща от теб – казах. – Но защо усещам, че „но” идва. -Но – каза Долф – е странен около чудовища. Някой трябва да отиде да му държи ръцете, докато той се занимава с убийството при превръщачите. -Така, че аз ще съм бавачка? -Това е твоята част, Анита. Мога да изпратя някой друг. Мислех че ти ще искаш това. -Така е и благодаря. -Не стой цял ден, Анита. Направи го колкото можеш по-бързо. Пит Макконън ми се обади да ме попита дали може да те вземе назаем. -Има друг палеж? -Да, но не е подпалвач. Казах ти за бомбата в църквата на вечният живот. -Да. -Малкълм е там – каза той. -Мамка му – казах. Малкълм беше мъртвият Бели Греъм, основател на най-бързо развиващата се църква в страната. Това беше вампирска църква, но хората могат да се присъединят. В действителност те бяха насърчавани. Въпреки че колко дълго оставаха хора това беше спорно. -Изненадана съм че мястото му за дневна почивка е толкова очевидно. -Какво имаш предвид? -Повечето вампири повелители изразходват много време и енергия за това по време на дневния им отдих за да не се случват глупости като тези. Той мъртъв ли е? -Дяволски забавна си днес, Анита. -Знаеш какво искам да кажа. -Никой не знае. Макконън ще се обади за повече детайли. Болницата първо, после местопрестъплението. Когато свършиш всичко обади ми се. Ще разбера къде да те изпратя след това. -Обади ли се на Лари? -Мислиш ли, че той е готов да действа соло? Помислих за няколко секунди. -Той познава свръхестественото. Долф каза: -Чувам че идва „но”. Засмях се. -Работили сме заедно дяволски дълго време. Да, но той не е стрелец. И не мисля, че това може да се промени. -Много добри ченгета не са стрелци, Анита. -Ченгетата може да изкарат двадесет и пет години и никога не почистват кожата си. Вампирските екзекутори нямат този лукс. Ние отиваме с плана да убиваме някого. Нещата, които планираме да убием знаят това. -Ако имаше чук, Анита, всеки проблем щеше да ти изглежда като пирон. -Аз също чета „Massad Ayoob” Долф. Не използвам пистолета си като единствено решение. -Сигурно Анита. Ще се обадя на Лари. Исках да кажа, „не оставяй да го убиват”, но не го направих. Долф нямаше да го убие нарочно, а Лари беше възрастен. Той спечели правото си за шанс като всички останали. Но щеше да ме боли нещо вътре в мен като знам, че е сам без да го пазя днес. They call it cutting the apron strings. Чувството беше повече сякаш ампутират част от тялото ти. Изведнъж си спомних важността на датата. -Денят за пречистване – казах. -Какво? – отвърна Долф. -Историята го нарича „Деня на пречистването. Вампирите му викат „Ада”. Преди двеста години църквата се обединява и принуждава войските на Германия, Англия, ох, по дяволите, почти всички страни в Европа с изключение на Франция, и изгарят всички вампири и тези, които са били подозирани, че симпатизират на вампирите в един ден. Унищожението е пълно и много хора се изгорели в пламъците. Но огънят осъществява целта им, за много по-малко вампири в Европа. -Защо Франция не се е присъединила към всички? -Някои историци казват, че кралят на Франция е имал любовница - вампир. Френската революция изнася пропаганда за благородството на всички вампири в този момент, което не е било истина разбира се. Някои казват, че е било гилотината защото е било популярно. Те убиват както живи, така и неживи. Някъде по-времето на малката си лекция осъзнах, че мога да попитам Жан Клод. Не беше много възможно да е пропуснал френската революция. Всичко което знаех е, че той намира революцията за обединение на страната. Защо не съм мислела да го питам? Защото все още ме подлудяваше, че мъжът с който спах беше почти повече от триста години по-голям от мен. Говорим за пропаст от поколения. Така че съдете ме, че се опитвах да бъда нормална в тези неща в които беше възможно. Да питам любовника си за събития които са се случили, когато Джордж Вашингтон и Томас Джеферсън все още са били живи, определено не е нормално. -Анита, добре ли си? -Съжалявам Долф, аз ... мислех. -Искам ли да знам за какво? -Вероятна не – отвърнах. Оставих го. Преди на повече от няколко месеца Долф щеше да бута докато не помисли, че съм му казала всичко за всичко. Но ако щом щяхме да останем колеги, оставихме намира приятелите, някои неща бе по-добре да останат неизказани. Нашите отношения не бяха напълно разкрити. Никога нямаше да бъдат, но аз не мислех че Долф ме разбира до неотдавна. -Деня на пречистването е добре. -Ако говориш с някой вампир, те не го наричат така. Викат му „Ад”. Друга фраза с която го наричат е Европейският холокост, расовото прочистване. -Получаваш точка – каза той. – Не забравяй, докато вършиш полицейската работа че все още си под огъня на парада. -Боже, Долф, ти ме обичаш. -Не бутай – каза той. -Пази собственият си гръб, Долф. Всичко може да ти се случи под командването на Зербовски. Дълбокият смях на Долф беше последното, което чух преди телефона да кликне на умряло. Не мисля, че от почти пет години не знам случай в който Долф да е казал довиждане по телефона. Телефонът звънна веднага след като го затворих. Беше Пит Макконън. -Здравей Пит. Току-що говорех с Долф. Каза ми че искаш подкреплението ми в църквата. -Той каза ли ти защо? -Нещо за Малкълм. -Почти всички членове на църквата му ни викат да се уверим, че нищо няма да го изпече. Но ние отворихме пода за да проверим вампирите от долната страна, но там нямаше ковчези. Двама от тях се изпариха като дим. Ако изпечем Малкълм, докато се опитваме да го спасим ... Нека просто кажем че не искам да работя на бюро. -Какво искаш да направя? – Стори ми се, че задавам прекалено много този въпрос напоследък. -Ние трябва да знаем дали е безопасно да го оставим на мира докато той не се вдигне сам или трябва да го махнем от там. Вампирите не могат да се удавят, могат ли? Помислих над последният въпрос. -Освен ако не е светена вода, вампирите нямат никакъв проблем с водата. -Дори с течаща вода? – попита той. -Направил си си домашното. Впечатлена съм, - казах. -Самоусъвършенствам се. Ами течащата вода? -До колкото ми е известно водата няма възпиращ ефект. Защо питаш? -Ти никога не си била в сграда след пожар, нали? – попита той. -Не – казах. -Освен ако мазето не е херметически затворено, то ще се напълни с вода. Много вода. Дали вампирите могат да се удавят? Това беше добър въпрос. Не бях сигурна. Може би можеха и за това някои от народите говореха за течаща вода. Или може би това беше като да казват, че вампирите могат да се превръщат, не е вярно въобще. -Те не дишат постоянно, така че не мисля че ще се удавят. Имам предвид ако вампирът се събуди в ковчега си под вода, мисля че те просто няма да дишат и ще излязат от водата. Но това е теоретично, не мога да съм сто процента сигурна. -Можеш ли да кажеш че той ще е добре без да влизаме там долу? -Истината е че не съм сигурна. Никога не съм опитвала нещо такова. -Ще опиташ ли? Кимнах, усетих се, че не ме вижда и казах: -Разбира се, но ти си ми втори в списъка, не първи. -Добре, но побързай. Медиите са навсякъде. Между тях са и членовете на църквата и ние нямаме много добро време. -Питай ги дали Малкълм е единственият вампир там. Питай ги дали мазето е подсилено със стомана. -Защо е това? -Много от мазетата в които вампирите спят, таваните са подсилени със стоманени греди. В мазето на църквата няма никакви прозорци, което означава че долната част може да е проектирана специално по ума на вампира. Мисля, че трябва да го знаеш ако решиш да отвориш пода на горният етаж. -Ще го направим. -Вземи малко от оплакващите членове и им задай въпросите. Нуждаеш се от отговорите по един или друг начин, дай им илюзията че нещо се случва докато пристигна там. -Това е добра най-добрата идея която чувам от два часа. -Благодаря. Ще съм там веднага щом мога, обещавам. – Имах една мисъл. – Чакай Пит. Малкълм има ли човешки слуга? -Много хора тук са с вампирски ухапвания. -Не – казах – Имам предвид истински човешки слуга. -Мислех че това е просто човек с едно или две вампирски ухапвания. -Както и аз преди – казах. – Човек, който просто има няколко ухапвания от вампирите е наричан Renfield, като и в персонажа от романа граф Дракула. – Аз попитах Жан Клод как са ги наричали преди да излезе книгата. Той каза „роби”. Задай глупав въпрос ... -Какво е човешки слуга тогава? – попита Пит. Напомняше ми на Долф. -Човек, който е свързан с вампир с нещо наречено белези. Това е нещо мислeно и магическо, но дава на слугата и вампира връзка, която можем да използваме за да кажем дали Малкълм е добре. -Може ли някой от вампирите да имат слуга? -Не, само вампирите повелители и дори не всички от тях. Никога не съм чувала Малкълм да има, но той може ако иска. Попитай преданите, макар че мисля че ако той има слуга, той ще вика най-силно от останалите. Той все още ще има изстрел. Ако го намериш преди да пристигна там, обади ми се. Долф каза че има много други глупости да се заобиколят. -Той не се шегува. В града става глупости. До сега сме успели да удържим пожарът до няколко сгради, но ако продължават така, ще излязат извън контрол. Не се казва каква част от града може да стигне. -Трябва да разберем кои стои зад това – казах. -Да, трябва – каза Пит. – Ела тук колкото се може по-скоро. Той звучеше толкова сигурен че ще му помогна. И аз исках да бъда толкова сигурна. Аз не бях сигурна, че мога да нагазя в лайната посред бял ден. Веднъж ми бяха казали, че единствената причина поради която не мога да вдигам мъртви посред бял ден е, че аз мисля че не мога. Бях на път да проверя теста. Аз все още не мислех, че мога. Съмнението е най-големият враг на всяка магична или психична способност. Да се съмняваш е себе си е като да се предсказваш сам. -Ще съм там веднага щом мога. -Страхотно. Няма да лъжа. Облекчен съм, че някой с опит с вампирите ще дойде на площадката. Ченгетата започнаха да получават обучение как да се справят със свръхестественото, но никой не включва пожарникарите в този вид лайна. Никога не ми беше хрумнало, че пожарникарите се справят с чудовища почти толкова, колкото и полицията. Те не ги хващаха, но влизаха в къщите им. Това може да бъде толкова опасно, в зависимост от това как чудовището ви разбере защо сте там, за да помогнете или не. -Ще бъда там, Пит. -Ще те чакаме. Довиждане. -Чао, Пит. Затворихме. Отидох за презраменния кобур и различна риза. Презраменният кобур само ще се търка в потника. 35 ГЛАВА Облякох поло и изтичах покрай Ричард. Водата беше спряла да тече, но той не излезе. Аз не исках да го виждам отново, особено наполовина гол. Исках да съм далеч от него. Късмет беше за мен, че лайната бяха паднали в вентилатора, професионална реч. Полицейската работа, много от нея, може да е достатъчна, за да ме държи навън цял ден. Беше добре за мен. Линейката пристигна и взе Зейн, Чери отиде с него. Чувствах се виновна, че не останах с него, но тя можеше да се справи по-добре от колкото аз. Полицията все още не беше видяла трупа. Мразех, че оставях другите да говорят с полицията без мен, но трябваше да отида. Фактът, че трябваше да ги оставя ми донесе няколко минути вина, но не много. Рони беше седнала на дивана. Тя ме попита точно преди да изляза от вратата. -Ще отида ли в затвора тази вечер? Коленичих пред нея като хванах странно студените й ръце в моите. -Рони ти не си го убила. -Стрелях в главата му. Какъв вид патрони имаш в пистолета си все пак? -Аз го застрелях два пъти в гърдите. Там не беше останало достатъчно за да гребеш сърцето му и с лъжичка – казах. Тя затвори очи. -Мозъкът му течеше по цялата веранда. Не ми казвай, че не съм го убила. Въздъхнах и погалих ръцете й. -Моля те, Рони, ти направи това което трябваше да направиш. Може би трябва да се вземе медицински тест за да се реши кой куршум го е убил, но когато ченгетата дойдат ще се увериш че няма да поемеш вината. -Била съм тук и преди, Анита, помня. Знам какво да кажа и знам какво да не казвам. – Тя ме погледна и това не беше съвсем приятелски поглед. Освободих ръцете й и се изправих. -Съжалявам Рони. -Застрелвала съм само двама души и двата пъти бях с теб. -И двата пъти го направи, за да спасиш живота ми – казах. Тя погледна нагоре към мен с тъмните си очи. -Знам. Докоснах лицето й и исках да я потупам по главата или да я утеша по начина, по който се утешава дете, но тя не беше дете. -Съжалявам за случилото се, Рони. Истина е, но какво друго можеше да направиш? -Нищо – каза тя – и това ме кара да се чудя дали си избрала правилният бизнес. Нещо вътре в мен се стегна. -Да не би да имаш предвид дали ли избрала правилните приятели? Това не се случи заради твоята работа. Случи се заради моята. Тя сграбчи ръката ми силно. -Най-добри приятелки, Анита, завинаги. -Благодарна съм ти Рони, повече от колкото ще разбереш някога. Аз не мисля, че ще те загубя като приятел, но не оставай с мен заради лоялността. Помисли за това, Рони, наистина помисли за това. Животът ми изглежда няма да става по-безопасен. Ако не друго, ще стане по опасен. Може би си мислиш, че искаш да бъдеш на линията на огъня. – Просто направих предложението с горящите си очи. Дръпнах ръката си и се обърнах преди тя да може да види че бичът на вампирите беше пречупен. Тя не ме извика да се върна и да не изповяда нестихващото си приятелство. Едната ми половина го искаше, но другата ми половина се зарадва, че тя наистина се замисли за това. Ако Рони беше убита заради мен, аз просто нямаше да мога да махна вината която ще застане в душата ми като огромна дупка. Хванах Ричард да ме гледа през отвора на стълбите. Може би той и аз споделяхме една обща дупка. Това щеше да бъде достатъчно наказание. -Какво се е случило сега? – попита той. Той беше изсушил косата си в блестяща маса от вълни, който се плъзгаха по горната част на раменете му докато той се движеше из стаята. Той си беше сложил отново дънките и открих, че не носеше собствената си риза. Това беше дълга тениска с карикатура на Артър Конан Доил. Аз я използвах за да спя. Беше малко прилепнала по раменете и гръдният кош на Ричард. Бе беше малка, не си го помисляйте, просто опъната. На мен ризата ми висеше почти до коленете. -Виждам че си намерил тениската и сешоара в чекмеджето. Помагаш си сам – казах. -Отговори ми на въпроса – отвърна той. -Питай Джамил. Той ще ти даде всички детайли. -Питам теб – каза Ричард. -Нямам време да стоя тук и да го разказвам повторно. Трябва да вървя по работа. -Полиция или вампири. -Използваше въпроса, защото се притесняваше повече от вампирските екзекуции. Ти винаги си бил спокоен когато е проста полицейска работа. Защо по дяволите искаш да знаеш сега, Ричард? Какво ти пука? – Тръгнах без дори да дочакам отговор. Трябваше да прескоча мъртвият човек на верандата си. Надявах се ченгетата да дойдат по-скоро. Беше типичен юлски ден в Сейнт Луис-клаустрофобично горещо и влажно. Тялото щеше да започне да мирише и миризмата нямаше да се разкара скоро. Просто още едно много радостно лято. Джипът ми беше в гаража, където трябваше да бъде. Оставих Жан Клод да го използва за да доведе всички тук. Въпреки, че той не караше. Никога не съм срещала сам вампир, които да кара. По-старите бяха малко скарани с технологията. В действителност излизах на задна от гаража, когато видях Ричард в огледалото за задно виждане. Той изглеждаше ядосан. Помислих си много сериозно просто да продължа. Той се премести. Но само в случай, че той беше достатъчно глупав го изчаках да дойде на страничното стъкло при водача. Натиснах копчето на прозореца за да се спусне надолу както се очакваше. -Какво? – попитах. Оставих тази една дума да бъде толкова враждебна колкото очите ми. -Трима от глутницата ми са в опасност. Трима от хората ми могат да бъдат арестувани и ти не ми казваш. -Не се грижи за това Ричард. -Моя работа е да се грижа за вълците си. -Искаш да отидеш там и лично да обявиш, че си техният Улфик ли? Не можеш дори да слезеш там и да бъдеш техен приятел защото това ще застраши скъпоценната ти тайна. Той сграбчи ръба на прозореца достатъчно силно че пръстите му да станат по-бели. -Повечето лидери на глутницата са с тайна самоличност, Анита. Знаеш това. -Рейна е била публична алфа, Ричард. Тя щеше да отиде в болницата при тях. Но тя е мъртва. Ти не можеш. Кой остава? Нещо изпука на вратата. -Ще бъда ядосана като счупиш колата ми. Той премести ръцете си много бавно,сякаш имаше нужда да държи ръцете си заети. -Не се чувствай прекалено удобно като лупа, Анита. Ще те сменя. Ние се гледахме един друг на по-малко от една крачка разстояние. Някога, когато той излизаше от колата ми даваше последна целувка. Сега беше последна битка. -Добре, но докато намериш някой друг аз съм всичко, което имаш. Сега трябва да отида да видя как да задържа вълците далеч от затвора. -Полицията няма да я е грижа, ако не го бутнеш по нараненият път. Той ме имаше там. -Ако не ги бях поставила като бодигарди на Стиван и Габриел те щяха да са мъртви сега. – Поклатих глава и започнах да подкарвам отново джипа на задна. Ричард пристъпи назад, така че да не мога да прегазя пръстите му. Той стоеше там и гледаше как отпътувам. Ако ме беше попитал щях да му намеря блуза, но нямаше да е тази. Първо, тя беше любимата ми, второ напомняше ми за един конкретен уикенд. Филмов маратон на Серлок Холмс с участието на Редбърн. Не ми беше любим, защото караше д-р Уотсън да изглежда като простак, но все пак беше добър. През уикендите носех ризата въпреки, че беше твърде голяма и извън къщата. Модната полиция не ме хвана, но Ричард харесваше тениската. Той просто беше я взел и не си беше спомнил? Или я носеше за да ми напомни от какво се бях отказала? Мисля че предпочитам отмъстителния жест. Ако можеше да носи тениската и да не си спомни за уикенда не исках да знам как ние бяхме успели да разлеем пуканки навсякъде около мен на дивана. Ричард не ме остави да ги махна сама от себе си. Той настояваше да ги почисти сам от мен. В почистването не изглеждаше да са се включили много ръцете, най-вече устата. Ако спомена не значеше нищо за него, може би тогава никога не е бил влюбен. Може би това просто беше страст и аз просто ги бърках. Господи надявах се, че не. 36 ГЛАВА Друго местопрестъпление - друго шоу. Най-малко тялото беше преместено. Това беше подобрение от къщата ми. Бях оставил три върколака да охраняват Стиван и Натаниел. Двама от тези върколаци бяха в коридора. Лорен все още беше облечен като идеалния гимназиален учител с изключение на белезниците, които не съвпадаха с дрехите му. Той седеше в един от тези столове с права облегалка, които всяка болница има. Столът беше в ужасен оранжев цвят, който си отиваше с някои от меките пастелни стени. Тя плачеше с ръце, покрили лицето й. Китките й изглеждаха малки в белезниците. Теди бе коленичил до нея като малка планина, галейки тънкият й гръб. Имаше по един униформен полицай от двете им страни. Единият беше поставил небрежно ръката си върху приклада на пистолета. Каишката, която държеше пистолета беше разкопчана. Това ме ядоса. Отидох при въпросния полицай твърде близо, навлязох дяволски в личното му пространство. -По-добре хванете оръжието офицер, преди някой да ви го отнеме. Той примигна с бледите си очи към мен. -Мадам? -Използвай кобура по начина, за който е предназначен или го извади. -Какъв е проблемът Мърдок? Висок слаб мъж с тъмни къдрици идваше към нас. Костюмът му изглеждаше така широк по тънкото му тяло, че изглеждаше сякаш е взет на заем. Лицето му беше заето от огромен чифт си сини очи. С изключение на височината той приличаше на дванадесет годишен, който е облякъл дрехите на баща си. -Не знам сър – каза Мърдок, гледайки го в очите. Обзалагам се, че той е бил в армията или иска да бъде. Той просто имаше вкус на такова желание. Високият мъж се обърна към мен. -Какъв е проблемът детектив ...? – Той постави празно пространство за мен да си сложа името. -Блейк, Анита Блейк. Аз съм с Регионалният отряд за свръхестествени разследвания. Той държеше голямата си кокалеста ръка към мен. Клатеше ръката ми малко твърде силно, но не стискаше силна. Той не се опитваше да ме пробва, просто се радваше да ме види. Докосването му накара кожата ми да изтръпне. Той беше медиум. Първият сред полицаите, когото бях срещала с изключение на вещицата, която бяха наели. -Вие трябва да сте детектив Падгет – казах. Той кимна и пусна ръката ми, усмихвайки се прекрасно. Усмивката го правеше да изглежда по-млад. Ако той не беше почти на височината на Долф, той щеше да има проблеми с реалния си авторитет. Не много хора грешат височината с твърдост. Борила съм се с обратната реакция през голяма част от живота си. Той сложи ръка през раменете ми и ме заведе при върколаците. Не ме беше много грижа за ръката на раменете ми. Ако аз бях мъж той нямаше да го прави. Оставих го да мине от едната ми страна след това излязох от кръга на ръката му. Не му казах нищо, просто го направих. Кой казва че не съм зряла? -Последвайте ме вътре. Той го направи. Беше доста добър както Долф беше казал. Единственото допълнение бе, че Лорен бе хвърлила човек на стената, което се обясняваше от сълзите. Вероятно нямаше да отиде в затвора. Не можех да обещая, че няма. Ако тя беше човешко момиче, което е спасило полицейски живот, като по невнимание убива лошият тип, тя няма да отиде в затвора не и днес. Но тя не беше човек и законодателството не бе с вързани ръце или сляпо, без значение в какво вярваме. -Нека тестваме разбирането ми за това – казах. – Офицерът на вратата е долу. Стрелецът е насочил пистолета си към главата на офицера и е на път да натисне спусъка, когато жената го блъска. Нейната инерция изпраща и двамата към далечната стена, където той си удря главата. Така ли е? Падгет погледна бележките си. -Да така се е случило. -Защо тя е с белезници. Очите му се разшириха и той ми даде най-добрата си момчешка усмивка. Детектив Падгет беше очарователен. Нямаше значение, че прилича на плашило. Той беше свикнал да се оправя с чар. Най-малко с жените. Обзалагам се, че е изпробвал номера си най-малко на Лорен. -Тя е ликантроп – каза той усмихвайки се сякаш това обяснява всичко. -Тя ли ви го каза? – попитах. Той изглеждаше стреснат. -Не. -Защо сте приели че тя е превръщач? Усмивката му увехна, заменена от намръщване, изглеждаше повече раздразнен от колкото ядосан. -Тя е хвърлила човек към стената достатъчно силно, че да му размаже черепа. -Малки стари баби вдигат автомобилите от внуците си. това прави ли ги ликантропи? -Не, но ... – лицето ме се наклони надолу, защитно. -Казаха ми, че не харесваш много превръщачите, Падгет. -Какви са личните ми чувства, не пречат на работата ми. Аз се засмях и той се стресна. -Падгет, личните ни чувства винаги имат ефект върху работата ни. Когато дойдох тук бях ядосана, защото се скарах с бивше гадже, така че се спречках с Мърдок за кобура му. Защо не харесваш ликантропите, Падгет? -Побиват ме тръпки от тях. Имах една идея. -Буквално? – попитах. -Какво имаш предвид под буквално. -Дали като си около превръщачи, сякаш нещо пълзи по кожата ти? Той погледна назад към другите, които бяха с ченгетата. Той се наведе напред и понижи гласа си, така че знаех че съм права. -Сякаш буболечки пълзят по кожата ми всеки път когато съм около тях. – Той не изглеждаше на дванадесет сега. Страхът и омразата показваха линиите на лицето му близо до тридесетте или двадесетте. -Ти чувстваш енергията им, тяхната аура. Той се отдръпна от мен. -По дяволите аз съм ... -Виж Падгет знам, че си медиум в мига в който докоснах ръката ти. -Това са пълни глупости – каза той. Беше уплашен, уплашен от себе си. -Долф търси полицаи, които имат талант в тази област. Защо не си кандидатствал? -Аз не съм изрод – каза той. -А, истината излезе. Ти не се страхуваш от ликантропите. Ти се страхуваш пот себе си. Той вдигна юмрука си и не като да ме удари а просто гнева да отиде някъде. -Ти не знаеш нищо за мен. -Те пълзят и по моята кожа, Падгет. Той се успокои малко. -Как можеш да стоиш близо до тях? Свих рамене. -Свиква се. Той поклати глава почти потрепери. -Никога няма да свикна с това. -Те не го правят нарочно детектив. Някои превръщачи са по-добри в това да се крият от други, но всички те изпускат енергията си, когато са под влияние на силни емоции. Колкото повече мислят, че са в затруднено положение, толкова повече енергия излиза, тази която си почувствал. -Когато бях сам с жената в стаята си помислих че кожата ми ще се отлепи от тялото. -Чакай сам? Ти Mirandize ли я? Той кимна. -Тя каза ли ти нещо? Той поклати глава. -Нито една проклета дума. -Какво ще кажеш за другите? -Мъжете не са направили нищо. -Свободни ли са да си отидат? -Големият не искаше да я остави, а другият е в стаята с двама ранени такива. Той каза че не може да ги остави незащитени. Казах му, че ние ще се погрижим за това. Той отвърна че очевидно няма. Съгласна бях с Кевин. -Имаш свидетели, които казват че тя не е искала да нарани човека. Той дори не е мъртъв още. Защо тя е тук с белезници. -Тя вече уби човек днес. Мисля че това е достатъчно – каза той. -Две неща детективе. Първо тя може да счупи тези белезници по всяко време по което желае. Второ ако тя беше човек щеше да я пуснеш да си отиде у дома сега. -Това не е вярно. Погледнах го. Той се опита да ме погледне, но не трепна. Той каза гледайки някъде над главата. -Мъжът умира. Ако я пусна да си вървя тя може да прескача навън. -Да прескача какво? Тя е видяла да бъде насочен пистолет към полицай и е скочила върху въоръжения мъж за да го спаси. Тя не го е разфасовала. Тя го е блъснала в стената. Повярвайте ми детектив, ако тя е целяла да го убие, това щеше да е много по-лоша работа. Тя рискува живота си за да спаси един от вашите. -Тя не рискува нищо. Куршумите не нараняват ликантропите. -Сребърните го правят. Работят както обикновените патрони при хората. Всеки удар, който е направен днес е бил със сребърни патрони, Падгет. Лорен можеше да бъде убита, но тя не се е поколебала. Ако беше - сега щяхме да имаме мъртво ченге. Колко граждани ще рискуват живота си за да защитят ченге? Накрая той ме погледна, очите му бяха токова ядосани че помрачаваха нюанса на синьото. -Показа положението си. -Така ли? Той кимна. -Да. – Той тръгна към чакащите униформени и плачещият върколак. – Отключете я. Мърдок каза: -Сър? -Направи го, Мърдок – отвърна Падгет. Той не пита отново, просто коленичи пред Лорен и отключи белезниците й. Неговият партньор откопча кобура си и направи две крачки назад. Оставих го. Бихме могли да спечелим, но нямаше нужда да се борим. Веднага след като беше свободна, Лорен се хвърли към мен. Знаех че тя не искаше да ме нарани, но можеш да чуя как махат кожата от коридора. Повиших глас и казах -Наред е момчета. Тя е наред. Лорен коленичи. Ръцете й бяха около краката ми, плачеше силно и объркано. Държах ръката си за да отбележа края на коридора. Теди се изправи и половината пистолети се насочиха към него. Бяхме на път да направим нещо наистина погрешно. -Падгет, дръж мъжете си. Погледнах към него и открих, че той също беше насочил пистолета си към Теди. Мамка му. -Падгет, прибери си пистолета. -Кажи му да седне – каза Падгет, гласът му беше много сериозен. -Теди – казах меко – Седни обратно, много бавно, без внезапни движения. -Не съм направил нищо – каза той. -Няма значение, просто го направи, моля те! Той седна обратно под зоркото око на половин дузина пистолети. Той сложи големите си ръце на коленете показвайки че не е въоръжен. Сякаш беше практикувал да изглежда безобидно. -Сега си приберете пистолета детективе – казах. Падгет ме погледна за секунда. Мислех си, че той няма да го направи. Но погледнах в тези големи сини очи и видях нещо опасно. Страх, толкова дълбок, че имаше нужда да унищожи нещото, което причинява страха. Той свали пистолета си, но един поглед към очите му ми беше достатъчен. Щях да кажа на Долф, ако Падгет убива превръщачи. Почти се обзалагам, че той щеше да го направи. Да си ясен не винаги означава, че си невинен. Потупах главата на Лорен. -Всичко е наред. Всичко е наред. – Трябваше да ги измъкна от тук. Добрите типове бяха почти толкова голяма заплаха колкото и лошите. Тя погледна към мен, очите - й подпухнали, носът й - зачервен. Истинският плач е като истинският секс. Ако наистина го правиш, не е хубав. -Не исках да го нараня – прошепна тя. -Знам. – погледнах полицаите в коридора. Някои от тях избягваха погледа ми. Поклатих глава и й помогнах да стане. -Ще ги взема в стаята на Стиван и Натаниел с мен, детектив Падгет. Някакви възражения? Той просто поклати глава. -Страхотно. Хайде Теди. -Мога ли да се изправя? – попита той. Погледнах Падгет. -Мислиш ли че ти и хората ти можете да задържите рутината, Рамбо? -Ако той се сдържа, разбира се. Падгет не се опитваше да е очарователен вече. Мисля, че беше смутен от шоуто. Знаех че той все още е ядосан може би на мен, може би на себе си. не ми пукаше докато не започне да стреля. -Има ли униформен в стаята? – попитах. Той кимна грубо. -Той е толкова щастлив колкото останалата част от вас или мога да отворя вратата без да стрелят по мен? Падгет пристъпи към вратата и почука. -Смит, аз съм Падгет. Детектив влиза вътре. – Той отвори вратата със замах показвайки Лорен и мен. Погледнах към младият униформен просто седнал до вратата. Кевин се бе отпуснал на стола до него, с незапалена цигара в ъгъла на устата си. Върколакът ме погледна и само един поглед беше достатъчен, не беше щастлив. Не беше просто никотина. Избутах наполовина Лорен в стаята и след това се върнах за Теди. Вдигнах лявата си ръка към него и той я пое. Не му помагах да стане, той нямаше нужда от помощ. -Благодаря! – каза той и нямаше предвид, че съм му помогнала да стане. -Няма проблем. - аз го ескортирах до стаята. След като и двамата бяха в безопасност вътре, се обърнах към Падгет. -Трябва да поговорим. Предпочитам да е лично, ако мога да гарантирам че никой няма да стреля докато ме няма. -Добре ли си тук, Смит? – попита той. Младото ченге каза. -Добре съм. Обичам животните. Изражението на Теди дори и на мен ми се стори страшно. Енергията му нарасна като топла хаплива течност. -Ако приятният полицай се държи така, значи той е като останалата част от вас. Теди погледна към мен. -Знам как да следвам заповеди. -Страхотно. Ще намерим ли място, където да поговорим лично детектив Падгет? Дъхът му излизаше твърде бързо, почти задъхващ. Той също чувстваше нарастващата енергия. -Можем да говорим точно тук. Няма да оставя един от хората ми сам с тези неща. -Аз съм добре шефе – каза младото ченге. -Ти не се страхуваш? – попита Падгет. Това е въпрос, който ченге рядко задава на друго. Те питаха и всичко беше наред. Те приемаха, че са изнервени. Никога страхливи. Очите на офицера Смит се разшириха малко, но той поклати глава. -Познавам Кросман. Той е добър тип. Тя му спаси живота. – Смит седна малко по-изправен в стола си и каза: - Те не са от лошите типове. Тик премина през бузата на Падгет. Той отвори уста, затвори я, тогава се обърна рязко на пети и излезе. Вратата се плъзна затворена зад него. Ние всички стояхме във внезапно дълбоко мълчание. Стиван каза: -Анита. – той държеше ръката си към мен. Лицето му беше безупречно, без белези, без никакви белези. Взех ръката му и се усмихнах. -Знам че вие момчета се лекувате бързо, но все още е впечатляващо. Изглеждаше доста зле последният път, когато те видях. -Аз изглеждах по-зле– каза мек мъжки глас. Натаниел беше буден в другото легло. Дългата му кестенява коса висеше като блестяща завеса около лицето му, може би бе по-дълга до кръста. Не можех да видя лицето му, защото бях прекалено заета да гледам очите му. Те бяха с цвета на люляк, прекрасна бледа лавандула. Отне ми няколко секунди в гледането на мъжа за да мога да видя останалата част от лицето му. Той изглеждаше няколко години по-голям, буден, от колкото в безсъзнание-шестнадесет вместо дванадесет, може би. Той все още изглеждаше измъчен и уморен, болен, но имаше огромно подобрение. -Да, ти изглеждаше по-зле – казах. Стиван се обърна към офицер Смит сякаш бяха стари приятели. -Може ли да ни оставите няколко минути насаме? Смит ме погледна. -Съгласна ли сте? Кимнах. Той се изправи. -Не знам дали на Падгет ще му хареса, така че ако ще разменяте тайни кодове или нещо подобно направете го бързо. -Благодаря – казах. -Не го споменавайте. – Той се спря пред Лорен преди да излезе. – Благодаря ти. Кросман имаше съпруга и две дъщери. Знам, че те ще ти благодарят, ако могат. Лорен се изчерви и кимна, промърмори. -Няма нищо. Смит напусна и аз се приближих до леглото на Натаниел. -Приятно ми е да се срещнем докато си в съзнание. Той се опита да се усмихне, но усилията се показаха. Той протегна лявата си ръка км мен, дясната му все още беше свързана с абокада. Поех ръката му. Захватът му беше треперливо слаб. Той обърна ръката си към устата си сякаш да ме целуне. Оставих го. Усилието накара ръката му да се разтрепери. Той прокара устни по ръката ми, очите му затворени, почти сякаш си почиваше. За секунда си помислих, че е припаднал, но езикът му ме облиза, бързо и влажно. Дръпнах се назад, борех се с желанието да избърша ръката в дънките си. -Благодаря, едно ръкостискане щеше да е достатъчно. Той ми се намръщи. -Но ти си нашият léoparde lionné – каза той. -Така продължават да ме наричат – казах. Той обърна главата си така, че да може да вижда Стиван. -Ти ме излъга. – Сълзи трепнаха по бледите му очи. – Тя няма да ни нахрани. Погледнах Стиван. -Пропуснала съм част от разговора нали? -Виждала ли си Ричард да споделя кръвта си с глутницата? Започнах да казвам не, но ... -Видях го да оставя Джейсън да се храни от раната му веднъж. Джейсън изглеждаше почти упоен от това. Стиван кимна. -Така е. Габриел можеше да споделя кръвта си. Очите ми се разшириха. -Не мислех, че той е достатъчно силен за това. -Нито ние – каза Кевин. Той дойде да застане близо до мен, прехвърляше цигарата си, все още незапалена в лявата си ръка. -Беше много интересно да слушам как Натаниел говори за Габриел. Натаниел е бил пристрастен към хероина и уличниците, когато Габриел го е спасил и му е дал втори живот. -Браво на него, измъкнал го е от наркотиците, но Габриел все още си остава сводник. Разболява клиентите. Кевин потупа краката на Натаниел под чаршафите, небрежен жест, както вие галите кучето си. -Но на Нат му харесва, нали така момче. Натаниел го погледна и каза тихо: -Да. -Моля те, кажи ми, че не си се наслаждавал докато те са те изкормвали. Той затвори очи. -Не, не на това. Но преди това да се случи беше ... -Всичко е наред – казах. Хрумна ми нещо. – Каза ли на полицията кой ти причини това? -Той не знае – каза Кевин. Той сложи цигарата обратно в устата си, сякаш само вкуса на хартията беше сладък. -Какво искаш да кажеш с това не знае? – попитах. Стиван отговори. -Зейн го е оковал и му е завързал очите, тогава е напуснал. Това е била сделката. Натаниел да не ги види. -Тях? – казах го като въпрос. Стиван кимна. -Тях. Поех си дълбоко дъх и го изпуснах бавно. -Помниш ли нещо уникално или различно което ще помогне да ги разпознаем. -Парфюмът беше като градина, сладникав мирис. Страхотно, а аз си мислех, че ще е полезно. Той ме изгледа напълно и изведнъж очите му не бяха просто изморени от болестта. Разбрах, че те схващат бавно с опита. Той изглеждаше измъчен, сякаш гледаше от по-ниските стъпала на ада. Той е доживял да разкаже приказката си, но не е оцелял наистина, не е непокътнат. -Спомням си парфюма. Ще го разпозная, ако го помириша отново. -Добре, Натаниел, добре. – В дъното на пълните му с ужас очи имаше паника. Той беше уплашен, невероятно уплашен. Погалих ръката му и пръстите му се увиха около моите, задържах го. – Никой няма да те нарани отново Натаниел. Обещавам ти го. -Ти ще се грижиш за мен? – Той погледна към мен с нужда в очите, която беше токова сурова, толкова примитивна, че да му обещая изглеждаше нещо далечно. -Да, аз ще се погрижа за теб. Цялото му тяло се успокои. Напрежението изчезна от него като вода от спукана чаша. Почувствах я да бяга от неговата ръка към мен като сътресение на енергия. това ме накара да подскоча, но не се отдръпнах. Той ми се усмихна, лежеше по гръб, облегнат на възглавницата. Изглеждаше много по-добре по някакъв начин, по-силен. Плъзнах ръката си бавно и той ме пусна. Страхотно. Обърнах се към останалата част от стаята. -Трябва да махнем всички ви от тук. -Аз мога да се прибера в къщи – каза Стиван – но Натаниел все още не може да се движи. -Не се доверявам на полицията без мен тук да се правя на буфер. -Падгет се страхува много от нас. – каза Теди. Кимнах. -Знам. -Нахрани ме – каза Натаниел. – Дай ми от силата си и аз ще дойда с теб. Намръщих се към него и след това се обърнах към Стиван. -Той не предполага сериозно, че ще отворя вената си за него, нали? -Ричард може да го направи – каза Стиван. -Ричард не може да нахрани леопард – каза Лорен – само нас. -Рейна можеше да те чука и да ти върне здравето – каза Кевин. Това му спечели един дълъг поглед от мен. -За какво говориш? -Рейна можеше да споделя енергията си без да споделя кръв – каза той. Лицето му беше нещо средно между отвращение и похот, сякаш той е изпробвал силите на Рейна въпреки себе си. – Тя прокарва ръцете си по теб, след това тялото си. винаги завършва с това да те чука. Колкото повече боли толкова повече започва да ти харесва, но ти си здрав, когато тя свърши. Обърнах се към Стиван защото не можех да повярвам това. Той кимна. -Виждал съм я да я прави. -Ти да не предлагаш тя ... – Лорен стави изречението неизказано, но аз бях с нея. -Няма да отворя вената си за него и няма да отида да правя секс с него. -Ти не ме искаш – Гласът на Натаниел беше пълен със сълзи, разбито сърце. -Нищо лично – казах. – Просто не съм за случайният секс. – Този разговор започна да става прекалено странен дори и за мен. -Тогава Натаниел трябва да остане тук поне още двадесет и четири часа – каза Кевин. Той свиваше цигарата между пръстите си докато говореше. Стиван кимна. -Точно това казаха лекарите. Попитахме, когато ми казаха че мога да се прибера днес. -Не ме оставяй Стиван. – Натаниел протегна ръка в пространството между тях, сякаш можеше да го докосне. -Няма да те оставя сам Натаниел, не и без някого, който да се грижи за теб. Теди каза: -Само защото е приключвало със секс с Рейна не означава, че трябва да свършва по този начин. Всички го погледнахме. -Какво имаш предвид? – попита Кевин. -Всичко при Рейна приключва със секс. Но оздравяването е заради докосването. Мисля, че нараняванията са зараснали преди да с стигне до това. – Само да го слушам да говори ме караше да си го представям като купчина чисти мускули, което накара мозъка ми да ме заболи. Беше като да намерите голдън ритривар, за когото сте говорили. You just didn't expect to get brains in such a bulky package. Кевин сви рамене. -Не знам. Всичко което знам е, че тя ме излекува. Не помня кога бях по-добре. Просто си спомням нея. -Има ли някой в тази стая, който да не е спал с Рейна? – попитах. Единственият човек, който вдигна ръка беше Лорен и познавайки Раян, това беше спорно. -Исусе Христе. -Аз мисля, че Анита може да го излекува без секс само с гола кожа – каза Теди. Започнах да казвам не, но си спомних за обмяната на енергия между мен и Жан Клод. Докосването на гола кожа беше важно тогава.Може би това беше същото. - Рейна изглеждала ли е уморена или изцедена? Всички мъже поклатиха глава. Консенсусът беше, че те са стимулирали нея. Не са я отслабили. Разбира се това беше Рейна и те беше необичайно кученце дори и за върколак. Не исках да оставям Натаниел тук, не дори и с върколаци пазачи. Не се доверявах на Падгет. Нямах също и гаранция, че фанатиците, които и да са няма да ударят отново. Или всички се махаме или всички оставаме. Имах още няколко местопрестъплениия, които трябваше да посетя. Не може да седя тук целият ден. -Добре, нека опитаме, но нямам ни най-малко представа как да започнем. Натаниел се върна обратно на възглавницата с нещо като очакваща усмивка на лицето си. като дете което е на път да получи сладоледа, който му е бил обещан. Трудното беше, че аз бях сладоледа. 37 ГЛАВА Кевин постави стол под дръжката на вратата и бяхме сигурни, че никой няма да влезе докато правим това. Казах на Смит, който сега пазеше на вратата, че трябва да получа представа за нещата и да направя каквото трябва да направя. Бях третирана като детектив, така че униформените стояха на страна. Единственото ми притеснение беше Падгет. Той щеше да стои настрана само докато егото му се възстанови. Наполовина очаквах да се опита да ни изблъска. Единственото нещо, което ни пазеше в безопасност от него беше, че той нямаше да иска да разбие вратата за да разбере какво правим, защото той ще го усети. Стоях до леглото. Натаниел погледна към мен с поглед които бе толкова доверчив, че ме накара да се изнервя. Обърнах се и установих, че всички останали ме гледаха. -Добре момчета, сега какво? Дори не съм виждала как става. Всички си размениха погледи. Стиван каза: -Не знаем дали може да ти обясним. Кимнах. -Знам, магията е така. Или я имаш или не. -Магия? – попита Теди – Или просто психични способности. -Не съм сигурна, че има разлика – казах. – Понякога си мисля, че единствената разлика е че психическата възможност е нещо което правиш без да мислиш за него, а магията е ритуал изисква се някои неща за нея. -Наистина ти си повече в тези неща от нас – каза Кевин. – Ние сме просто върколаци, не вещици. -Аз не съм вещица. Аз съм некроман. Той сви рамене. -Няма разлика за мен. – Той седна на стола и започна да разчупва цигарата си в ръката си като я оставяше в един пепелник. Той ми се намръщи. Не го познавах достатъчно добре, за да съм сигурна че изглежда нервен. Аз бях. Единствените начини да извикам магията, които аз знаех бяха ритуал и секс. Сексът заемаше мястото на ритуала, когато бях с Жан Клод или Ричард. Но аз нямах връзка с Натаниел. Няма белези, няма чувства, нищо. Аз не бях неговата léoparde lionné не и наистина. Това беше само лъжа. Не можех да направя това без да имам чувства към него. Съжалението не беше достатъчно. Теди се наведе към мен. -Какво не е наред, Анита. Бих пресякла стаята и да му го прошепна, но знаех че Натаниел ще ме чуе където и в стаята да се намирам. -Нуждая се от някаква емоция за да проработи, нещо. -Емоция? – попита той. -Не познавам Натаниел. Не чувствам нищо към него освен жал, задължение. Нито едно от двете не е достатъчно за да започне това. -От какво се нуждаеш? – Очите му бяха много сериозни. Вълнението в тях почти можеше да се докосне. Опитах се да го опиша с думи и накрая казах. -Трябва ми нещо, което да замени ритуала. -Рейна не използваше ритуал – каза Кевин от стола си. -Тя е използвала секса. Сексът може да заеме мястото на ритуала. -Вие вдигнахте силата с леопарда в онази нощ с Ричард – каза Стиван. – Ти не прави секс, но все пак вдигна силата. -Но аз ... аз искам Ричард сексуално. Това е някакъв вид собствена енергия. -Натаниел е красив – каза Стиван. Поклатих глава. -Никога не е било нещо за мен. Нуждая се от повече от красиво лице. Стиван се плъзна по леглото в онези болнични роби, но не показваше движението му. Беше увита около него като чаршаф, повече кърпа от която той се нуждае, това сякаш беше за мен. Един размер никога не се вписва за всички. Той се опита да вземе ръката ми и аз не го оставих. -Остави ме да ти помогна. -Дефинирай помощ. – Съмнителна, кой аз? Той се усмихна и беше почти снизходително. Усмивката на мъже около момичета, когато те правят нещо сладко и женствено. Усмивката само ме ядоса. -Какъв ти е проблема? – попитах. -Ти – каза той тихо. – Знаеш, че никога няма да те нараня, нали? Погледнах в метличино сините му очи и кимнах. -Никога, не и нарочно – казах. -Тогава ми се довери сега. Нека ти помогна да извикаш силата. -Как? Той взе ръката ми в двете негови по същото време и аз го оставих. Той прокара ръката ми през челото на Натаниел. Кожата му беше хладна. Само с докосването на кожата му знаех че не е добре. -Погали го – каза Стиван. Погледнах го и поклатих глава. Дръпнах ръката си обратно. -Не мисля така. Натаниел започна да казва нещо, но Стиван сложи пръст на устата му. -Не, Натаниел. – Беше сякаш той знаеше какво ще каже. Но той не можеше да знае със сигурност, може ли? Можех да го повярвам, ако Натаниел беше от глутницата, но той не беше. -Затвори си очите – каза Стиван. -Ъхъ – казах. -Нямаме време за това – каза Кевин. -Той е прав – каза Теди. – Разбирам натуралното желание, но полицията всеки момент може да почука на вратата. Ако Натаниел не напуснеше с нас, това означаваше, че някой трябва да остане да го пази, което излагаше хората на опасност отново. Ако всички ние бяхме заедно, най-малко нямаше да застрашаваме невинни полицаи, въпреки че повечето ченгета биха тръпнали от това да им викат невинни. Поех си дълбоко въздух и го издишах. -Добре, каква ти е идеята? -Затвори си очите – каза Стиван Намръщих се. Той погледна към пациента с голямо търпение и аз затворих очи. Той взе ръката ми в своята и докато не разтвори внимателно юмрука ми не бях разбрала, че го стискам. Той започна да масажира ръката ми. -Спри – казах. -Тогава се отпусни – каза той – няма да боли. -Не се страхувам, че ще боли. Той премина зад гърба ми, толкова близо че полата на робата му докосна краката ми. -Но ти все още се страхуваш. – Гласът му стигна почти до шепот. – Можеш ли да използваш страха за да повикаш силата? Пулсът ми се качи в гърлото и аз се страхувах, но не правилният вид страх. Страхът, че в повечето спешни случаи мога да извикам силата почти без усилия. Това е видът страх, който ви пази да не скочите от самолета, въпреки че вече сте го решили. Нездравословен страх, но ти пази гърба. -Не – казах. -Тогава махни страха – каза той. Той докосна леко ръцете ми и седна на ръба на леглото. Натаниел издаде малък протестиращ звук сякаш го боли. Аз отворих очи и Стиван каза: -Затвори ги. – Това беше най-близкото нещо до заповед, което го бях чувала да казва. Затворих ги. Той взе ръцете ми и положи върховете на пръстите ми от двете страни на лицето на Натаниел. -Кожата малко над слепоочието е толкова мека. – Той прокара пръстите ми надолу по меките линии на лицето на Натаниел. Пръстите ми галеха двете му страни, като че ли бях сляпа и се опитвах да запомня чертите му. Той пъхна ръцете ми в косата на Натаниел. Беше копринена, невероятно мека. Косата му имаше качеството на сатен. Свих ръцете си през меката топлина, сниших лицето си към косата му и го помирисах. Имаше слаба медицинска миризма. Погребах лице в сатенената му коса и намерих вратът му под всичко. Той миришеше на ванилия и под всичко това беше миризмата на дървесина и поля и кожа. Не беше всичко това, но ароматът беше подобен. Той миришеше като дом. Нещо дълбоко вътре в мен се премести, сякаш нещо беше превключено. Отворих очи и знаех какво да правя, как да го направя, исках да го направя. Като далечна мисъл разбрах, че ръцете на Стиван ги нямаше отдавна. Вгледах се в люляковите очи на Натаниел и се наведох към този удивителен поглед. Докоснах устните му с моите, чиста целувка и това меко докосване донесе силата като топло изтръпване по кожата. Разля се от мен като вода, топла успокояваща, изпълваща. Но силата не беше достатъчна. Това беше необходимото направление, указание и аз знаех какво точно да правя, сякаш съм го правила преди. Не задавах въпроси, не исках. Опитах се да прокарам ръце през гърдите му, но робата го покриваше. Той беше като Стивън, като мен, малък. Робата се стягаше отпред не и отзад. Ръката ми искаше да се плъзне по голата кожа. Да се плъзга докато не почувствам разреза. Разкрачих се над краката на Натаниел. Той издаде изненадан звук и ми хареса. Застанах на колене, така че само краката ми да докосват тялото му. Плъзнах чаршафа от тялото ми и разтворих робата, той беше на показ. Шевовете бяха тънки тъмни линии през бледата му кожа че минаваха почти от единият край до другият. Страшна рана, убиваща рана. Той не носеше нищо под талията си. болниците никога не ни обличат отдолу, оставяйки ни уязвими колкото е възможно. Гледката към него гол просто ме спря по средата на движението. Неясно, но ме шокира. Не го бях очаквала, но беше твърде късно. Силата не я интересуваше. Прекарах пръстите си през шевовете. Натаниел извика и беше само наполовина от болка. Той беше полу изправен преди да наведа лицето си към шевовете. Аз облизах раната като куче, с дълги плавни движения. Той беше на повече от половин ерекция, когато вдигнах лицето си и видях очите му загледани надолу към мен. Знаех че в този момент можех да го имам, той искаше от мен да направя последната стъпка. Можех да почувствам другите в стаята като бучаща енергия, вибрираща на фона на енергията вътре в мен. Никога не съм се интересувала от случаен секс, но миризмата и усещането за тялото на Натаниел беше почти поразително. Никога не съм била изкушена толкова от непознат човек. Но изкушена, просто похот. Няма нужда да се отдавате. Вдигнах се на колене над него, сложих ръцете си на бедрата му, прекарах ръката си към средата на разреза. Когато ръцете ми го докоснаха, поставих ги една върху друга и натиснах. Не с мускули или кожа, просто със сила. Вкарах топлата покачваща се енергия в тялото му. Той ахна, гръбначният му стълб се сви под мен, ръцете му хванаха моите, пръстите му се свиха срещу голата ми кожа. Беше като да вдигна едно несъвършено зомби само от плът и живот, и аз не можех да видя как го оправям с очите си. но можех да го усетя. Можех да почувствам тялото му гладко и твърдо, галещо места, които никога не трябваше да се докосват. Завъртах я между пръстите си, зареждах го с растяща топлина от мен. Разливаше се от ръцете ми, дланите ми в него. Топлината се разпространяваше през тялото му, през моето тяло, докато не беше като треска, преминаваща през кожата, през тялото, през нашите тела в едно нещо плът и енергия, прилива на енергия продължаваше. Растеше докато не затворих очи, но дори и тъмнината беше изгубена от ярките, бели цветове които избухнаха пред очите му. Дъхът ми беше задъхан, прекалено бърз, прекалено плитък. Отворих очите си и гледах лицето на Натаниел. Неговият дъх съвпадаше с моя. Принудих се да ни забавя, принудих дъхът ни да се забавя. Усещах сърцето му като че ли го галех, сякаш съм го стиснала в ръцете си. можех да докосна всяка част от него. Можех да имам всяка част от него. Можех да помириша кръвта под кожата му и исках да я вкуса. Той беше излекуван когато се наклоних над него и притиснах устните си към неговите. Обърнах лицето му на една страна и прокарах устните си по долната страна на шията му докато не усетих пулса под шията му. Облизах кожата, но това не беше достатъчно. Положих устата си над пулса, захапах леко кожата му, докато не можех да задържа пулсът му в устата си. исках да захапя по-силно и по-силно, докато не потече кръв. исках го. Неясно знаех, че Жан Клод се е събудил от дневната си почивка. Това беше неговият глад, който чувствах, неговата нужда. Но не беше нуждата която ме беше накарал да застана над тялото на Натаниел. Не бях дори аз. Споменат за тялото на Натаниел и аз никога не го бях срещала преди. Знаех вкуса му. Усещах го така, както само стар любовник може. Не в спомена. Не в енергията. Аз се плъзнах на разстояние от Натаниел, опитах се да се махна от леглото и паднах на колене. Не можех да се изправя, все още не. Ричард беше казал неотдавна, че докато глутницата съществува, Рейна няма да изчезне. Не разбирах какво е искал да каже до сега. Аз се бях предала на кучката от ада, предадох нея и го направих в много добро време. Но аз знаех нещо друго, нещо което Рейна не бе направила. Не можех да я обвиня за това. Знаех как да излекувам тялото на Натаниел, но знаех и как да го разкъсам. Всичко което можеш да поправиш, можеш и да счупиш. Когато държах метафизично сърцето му в ръката си, за част от секундата, тъмнината настояваше, да затворя ръка, да смажа този пулсиращ мускул, докато не потече кръв и животът му не бъде прекъснат. За един миг, толкова много настояваше, че дори мен ме беше страх. Желаех да съм кучката от ада, но нещо ми казваше, че това късче от тъмнина е само мое. Ръката на Стиван на устата ми беше единственото, което ме спря да изкрещя на глас. 38 ГЛАВА Ръката на Стиван, задържаше хленченето и писъците. Той ме прегърна срещу тялото си, твърдо като че ли се страхуваше от това, което щях да направя ако се изплъзна. Аз не бях сигурна в себе си. бягането ми изглеждаше като добра идея. Да бягам докато не премахна мисълта за това, усещането, всичко. Но както Ричард, аз не можех да избягам от себе си. това спря борбата ми и аз просто седях в кръга от ръцете на Стиван. -Добре ли си? – попита той тихо. Кимнах. Ръката му се плъзна далеч от устата ми бавно, сякаш не беше сигурен дали съм го чула или разбрала. Аз се свих в него, почти плъзгайки се на пода. Той галеше лицето ми отново и отново, както утешавате болно дете. Той не попита какво не е наред. Никой от тях не го направи. Натаниел коленичи до нас. Той не просто изглеждаше оздравял, изглеждаше здрав. Той се усмихна, красиво по момчешки, незавършено по някакъв начин. Ако отрежете косата му и му смените очите, той ще изглежда както трябва да изглежда играч от гимназиалният отбор по футбол и щеше да излиза с кралицата на бала. Фактът че преди две минути бях върху него донесе прилив на топлина, която ме накара да скрия лице в рамото на Стиван. Не исках да гледам в това младо красиво лице и да знам колко близо сме били до това да го направим. Фактът, че все още си спомнях тялото му в детайли и това как съм го докосвала, не помагаше. Рейна я нямаше, но не беше забравена. Почувствах движение. Вибрираща енергия от превръщач да се приближава. Знаех без да поглеждам че те се струпваха около мен. Енергията им се стягаше като затворен кръг. Трудно беше да се диша. Почувствах някой да докосва лицето ми. Обърнах глава достатъчно, за да видя че Кевин беше на сантиметри от мен. Очаквах да е Натаниел. Големите ръце на Теди погалиха моите. Той вдигна ръката си към лицето си. -Миришеш на глутницата. Лорен беше зад гърба ми - очите й бяха станали странни и вълчи. -Тя мирише като Рейна. - Тя завъртя лицето си така, че устните й докоснаха коленете ми. Знаех, че ако разреша ние можехме да спим и да се държим заедно като кученца, докосването беше част от задържането на глутницата, като контенето за примадоните. Докосването беше удобство, не трябваше да бъде сексуално. Такъв беше изборът на Рейна. Те бяха вълци, но също така те са и хора, и това ги прави примати. Две различни животни, не просто едно. Кевин положи глава на скута ми, бузата му си почуваше на крака ми. Не можех да видя очите му, за да кажа дали бяха станали вълчи. Гласът му беше дебел и нисък. -Сега, се нуждая от цигара. Това ме накара да се засмея. Веднъж започнех ли да се смея, не можех да се спра. Смях се, докато не потекоха сълзи по лицето ми. Върколаците прокараха ръце надолу по мен, лицата им се триеха в голата ми кожа. Те приемаха аромата ми, завъртащият спиращ дъха аромат на Рейна. Маркирайки ме с техният аромат. Стиван ме целуна по бузата, както целувате сестра си. -Добре ли си? – Беше ми трудно да си спомня, но мисля че ме беше питал и преди. Кимнах. -Да. – Гласът ми прозвуча тънък и далечен. Разбрах че съм на ръба на шока. Не беше добре. Стиван прогони всички вълци далеч от мен. Те се движеха упоени, сякаш енергията което бяхме вдигнали беше като някакъв вид дрога или може би секс е по-добра аналогия. На знаех. Дори не бях сигурна, че искам да знам. -Ричард каза, че Рейна няма да изчезне докато съществува глутницата. Това ли е имал предвид? – попитах. -Да – каза Стиван. – Мисля, че никога не съм чувал за някого, който не е член на глутница да прави това, което ти направи току-що. Духовете на мъртвите са в състояние да влезнат само в лъкой. -Духовете на мъртвите – казах. – Имаш предвид, че нямате специално име за тях? -Те са минум – каза Стиван. Започнах да се смея отново. -Спомням си гарвана на Один. Той кимна. -Да. -Какво точно са те? Не са призраци. Знам как усещам призраците. -Ти се чувстваш като един от тях. Това е най-доброто обяснение, което мога да ти дам. -Енергията – каза Теди. – Енергията нито създава, нито унищожава. Тя съществува. Ние имаме енергията на всеки, който е бил в глутницата. -Имаш предвид всички лъкой? -Не – каза той, - Но от първият член на глутницата до сега, ние ги имаме всички тях. -Не всички – каза Лорен. Той кимна. -Понякога някой от нас загива в инцидент и тялото му не може да бъде възстановено и споделено. Тогава те са всичко което ни е известно, тяхната сила е загубена за нас. Кевин се облегна на стола все още на пода, облегна раменете си на подлакътниците. -Понякога – каза той. – Решаваме да не се храним. Нещо като отлъчване. Глутницата те отхвърля както в смъртта, така и в живота. Защо не се отказахте от Рейна? Тя беше засукана, садистична кучка. -Това беше решение на Ричард – каза Теди. – Да отхвърли тялото й за последно той реши, че това ще разгневи някои от членовете на глутницата които не са все още на негова страна напълно. Той беше прав, но ... сега я имаме вътре в себе си. -Тя беше могъща – каза Лорен и потрепери. – Достатъчно могъща за да притежава вълците. -Бабини приказки – каза Кевин. – Тя е мъртва. Нейната сила оцелява, но само когато я повикаме. -Аз не съм я викала – казах. -Ние може да сме го направили – каза Стиван тихо. Той легна по гръб на пода и закри очи с ръце сякаш беше ужасно дори да погледне. -Какво имаш предвид? -Имам предвид, че ние никога не сме виждали никого освен Рейна да прави това, което ти направи. Аз мислех за нея, помня. -И аз – каза Кевин. -Да – каза Теди. Той се премести с гръб към далечната стена, сякаш си нямаше доверие да е близо до мен. Лорен се премести до него, седяха толкова близо че почти се докосваха. Удобно близо. -Аз също си мислех за нея. Радвам се, че тя не е тук. Щастлива съм за Анита. – Тя се прегърна сякаш и беше студено и Теди сложи мускулестите си ръце около нея, прегърна я близо, постави брадичката си на косата й. -Аз не мислех за Рейна – каза Натаниел, той пълзеше към мен. -Не ме докосвай – казах. Той се завъртя по гръб и беше като голямо сладко котенце, което чака да го потрият по коремчето. Той се изтегна протягайки се от пръстите на краката си до върховете на пръстите на ръцете си. Той се засмя и се обърна по стомах, подпрян на лактите си. Погледна към мен, дългата му гъста кестенява коса падна като завеса пред лицето му. Люляковите му очи гледаха към мен диви и почти плашещи. Той легна надолу и поклати глава енергично. Погледът му остана на лицето ми и аз разбрах, че се закача. Не точно съблазнително, но закачливо. Той беше различен и почти смущаващ. Натаниел успяваше да изглежда детински котешки и все още като възрастен. Не знаеш дали да му потупаш главата, да му потъркаш корема или да го целунеш. Всичките три сякаш те грабваха. Беше твърде объркващо за мен. Използвах леглото и се изправих на крака. Когато бях сигурна, че мога да ходя без да падна, пуснах леглото. Олюлях се малко, но не много зле. Можех да ходя. Страхотно, защото исках да изляза от тук. -Какво искаш от нас да направим? – попита Стиван. -Отидете в къщата ми. Жан Клод е там и Ричард е там. -Какво за него – каза Кевин. Натаниел вдигна главата си достатъчно, че да погледне всички ни.Той не каза нищо, не помоли за нищо, но можех да усетя пулсът в устата му. Знаех, че той се страхува. Страхуваше се да остане сам отново. Надявах се, че това съпричастие с мен няма да е постоянно. Имах достатъчно хора на главата си, за да добавям още един. -Вземете го с вас – казах. – Леопардите са мои, както и вие сте мои. -Той да бъде третиран и защитаван като част от глутницата? Потърках слепоочието си. Получавах главоболие. -Да, да. Аз му давам защитата си. Всеки един от леопардите, който иска защитата ми я има -Като наша лупа ни обвързваш да ги защитаваме – каза Лорен – Дори да дадем живота си за тях. Те ще направят ли същото? Нямаше да получа главоболие още малко. Натаниел се завъртя на крака и се придвижи толкова грациозно реално и почти толкова бързо, че да не мога да го видя. Той седна в долната част на леглото на Стиван, гледаше ме с ярките си нетърпеливи очи. Той каза: -Тялото ми е твое. Животът ми, ако искаш е твой. – Той каза всичко лишено от факти- не радостно, като нещо добро. Вгледах се в него. -Не искам ничий живот Натаниел, но ако глутницата рискова живота си за да ви защити, очаквам да направите същото. -Ще направя всичко, което искаш – каза той. – Всичко, което ми кажеш ще го имаш. Той не каза „което ме помолиш”, той каза „което ми кажеш. Никога не бях чувала фраза като тази. Подразбираше се, че той няма право да каже „не”. Попитах: -Всички ли тук знаят че имат правото да не се съгласяват с мен? Имам предвид когато кажа „скочи”, няма да питате просто колко високо, нали? -Ние няма – каза Стиван. Лицето му беше предпазливо внимателно. -Какво ще кажеш ти? – попитах обръщайки се към Натаниел. Той се вдигна на колене, облягайки горната част на тялото си към мен, но и двете му ръце бяха на леглото. Той не се опитваше да ме докосне, просто се доближи. -Какво ще кажа за кое? – попита той. -Ти разбираш ли, че имаш право да ми откажеш? Че моята дума не е закон? -Просто ми кажи какво искаш да направя, Анита, и аз ще го направя. -Просто така, без въпроси, просто ще го направиш? Той кимна. -Всичко. -Това обичайно ли е при леопардите? – попитах. -Не – каза Стиван – това просто е начинът на Натаниел. Поклатих глава, буквално разлях ръцете си във въздуха сякаш ще залича всичко. -Нямам време за това. Той се излекува. Вземете го с себе си. -Искаш ли да те чакам в стаята ти? – попита Натаниел. -Ако се нуждаеш от почивка, самообслужи се сам с легло. Аз няма да бъда там. Той се усмихна щастливо и аз имах странното чувство, че той не беше приел думата ми на сигурно. Изчаках извън стаята далеч от всички тях. Казах на Падгет че съм изпратила всички тях на безопасно място и той се хвана, защото не искаше детайли. Той искаше да се освободи от тях повече от мен. Лекарят се изуми от възстановяването на Натаниел. Те го освободиха, въпреки че започнаха да говорят че искат да го прекарат през повече тестове. Аз наложих вето. Бяхме в мястото за почивка, хората се срещаха. Всички се натрупаха в колите на Теди и Кевин и аз отидох с моят джип. Щастлива да се отърва от тях за известно време. Щастлива дори и ако това означава друго местопрестъпление. Все още не знаех как да кажа дали Малкълм е жив там долу в тъмното. Натаниел ме гледаше през задния прозорец на колата, люляковият му поглед беше върху мен докато колата не зави на ъгъла. Той се беше загубил и сега си мислеше, че се е намерил. Но ако той очакваше да бъдем нещо повече от приятели, той все още беше изгубен. 39 ГЛАВА Чувствах се като и нямах нетърпение да го покажа. Концентрирах се върху следващият проблем, избутах това което съм направила почти на заден план. Нищо не можех да направя за това, докато не говорех с Ричард и Жан Клод. Притеснявах се от обвързването с вампир, но никога не съм се притеснявала наистина да се свържа с върколак. Трябваше да се досетя, че лайната са и от двете страни. Звъннаха ми на пейджъра три пъти за три минути. Първо Макконън, после Долф, и непознат номер. Непознатият номер ми звънна два пъти за десет минути. По дяволите. Спрях да една бензиностанция. Обадих се първо на Долф. -Анита. -Как винаги разбираш че съм аз? -Не знам. -Какво става? -Имаме нужда от теб на ново място. -На път съм към църквата към Макконън. -Пит е тук с мен. -Това звучи зловещо. -Имаме вампир на път към болницата – каза той. -В ковчега си? -Не. -Тогава как? -Той беше по стълбите обхванат в одеала. Те не са мисли ли, че той ще направи това. Но това е в половината къщи около църквата. Имаме жена тук с две ухапвания, която казва че вампира, когото сме взели е бил пазител на по-младите вампири, които все още са вътре. Тя изглежда притеснена за това какво ще стане с тях когато пазителят им не е там да ги успокои или нахрани. -Да ги нахрани? – попитах. -Казват че вземат малки напитки от пазителя им, когато започне нощта. Без това, тя казва че те стават прекалено силни и могат да бъдат опасни. -Тя не раздава информация. -Тя е изплашена, Анита. Тя има две вампирски ухапвания на врата си и е изплашена. -Мамка му – казах. – На път съм, но честно казано Долф, не знам какво искаш да направя. -Ти си вампирският експерт, ти ми кажи. – Имаше малко враждебност. -Ще помисля по пътя. Може да ми излезе някакъв план докато стигна там. -Преди да стане законно, щяхме просто да ги оставим да изгорят. -Да – казах – добрите стари дни. -Да – каза Долф. И не мислех, че има сарказъм. Но с Долф винаги е трудно да се каже. Набрах третия номер. Отговори Лари. -Анита. – Гласът му звучеше обтегнат, пълен с болкоуспокояващи. -Какво не е наред? – попитах, гърлото ми изведнъж се стегна. -Добре съм. -Не звучиш добре – казах. -Просто се раздвижих прекалено много с шевовете и такива неща. Трябваше да взема болкоуспокояващо, но не съм в състояние да шофирам. -Нуждаеш се от някой да те закара. Той замълча за секунда две, тогава каза: -Да. Знаех колко му е било трудно да се обади. Това беше първият път, в който той работеше по полицейска работа без мен. Фактът че се нуждае от помощта ми трябва да му е стегнала задника. Той би се разкарал от мен. Факт беше, че аз нямаше да му се обадя. Щях да съм твърда, докато не припадна. Това не беше критика към Лари, а критика към мен. Той просто понякога беше по-умен от мен. Това беше един от тези моменти. -Къде си? Той ми даде адреса и беше много близо, късмет за нас. -На по-малко от пет минути съм, но не мога да те заведа у вас. На път съм за друго местопрестъпление. -Докато не трябва да карам ще бъда добре. Започвам да обръщам цялото си внимание на пътя. Време е да спреш да караш когато е толкова трудно. -Наистина се нуждаеш от няколко мъдрости от мен. -Което означава, че ти все още нямаше да поискаш помощ – каза той. -Ани ... да! -Кога щеше да поискаш помощ. -Когато изкарам колата от пътя и се обадя на пътна помощ да я изтеглят. Той се засмя и си пое рязко въздух, сякаш го боли. -Ще те чакам. -Ще съм там. -Знам – каза той. – Благодаря, че не ми говори прекалено много. -Дори не съм си го помисляла, Лари. -Честно? -Кръст на сърце и ... -Не го казвай. -Сега не ставаш суеверен към мен, Лари? Той беше тих за един сърдечен удар. -Може би, или може би това просто е един дълъг ден. -Това ще бъде дълга нощ – казах. -Благодаря – каза той. – Точно това имах нужда да чуя. Той затвори след това без да каже довиждане. Може би бях тренирана от Долф, никога да не казвам довиждане. Може би винаги носех лоши вести и всеки се опитваше да ми затвори телефона, възможно най-скоро. 40 ГЛАВА Очаквах Лари да седи в колата си. Не седеше. Той се беше облегнал на нея. Дори от разстояние можех да кажа, че е болен, схванат, опитваше се да не се движи повече от колкото е необходимо. Спрях до него. Отблизо изглеждаше още по-зле. Бялата му риза беше намацана с черни сажди. Летният му кафяв официален панталон беше оцелял само малко повече. Имаше черно петно от челото до брадичката си. В мрачните очертания бяха сините му очи, така че изглеждаха по-тъмни, като сапфири заобиколени от оникс. Погледът в очите му беше скучен, сякаш болката го беше изсушила. -Боже изглеждаш като лайно – казах. Той почти се усмихна. -Благодаря, имах нужда от това. -Вземи едно хапче и се качвай в джипа. Той започна да клати глава, спря се насред движението. -Не, ако ти можеш да караш аз мога да отида на следващото бедствие. -Миришеш сякаш дрехите ти са се подпалили. -Ти изглеждаш недокосната – каза той; Звучеше възмутен. -Какво не е наред Лари? -Чувствам гърба си като нажежен до червено, това маха ли се? -Освен това – казах. -Ще ти кажа в колата. – Той въздъхна, звучеше уморено. Не спорих с него, просто тръгнах към джипа. Няколко крачки и разбрах че той не продължи. Обърнах се и го намерих да стои много неподвижно, очите затворени, ръцете у свити от двете страни в юмруци. Отидох при него. -Нужда от ръка? Той отвори очите си. Усмихна се. -Всъщност, ръцете вършат добра работа. Усмихнах се и поех ръката му внимателно, наполовина очаквах да ми каже да не го правя, но не го направи. Болеше го. Той направи търпелива стъпка и аз го стабилизирах. Ние бавно но сигурно напредвахме към джипа. Дъхът му беше малко плитък от време на време, докато го поставях от страната на пътника. Отворих вратата, не бях сигурна как да го вкарам вътре. Щеше да го боли по всякакъв начин. Остави ме да държа ръката ти. Мога да се справя – каза той. Предложих му ръката си. Той я стисна като мъртвец и седна. Издаде малко съскане между зъбите си. -Ти каза, че ще боли повече вторият ден. Защо винаги си права? -Трудно е да бъдеш съвършен – казах – но бремето е да се справиш с това. – Дадох му най-доброто си скучно лице. Той се усмихна, след това започна да се смее и го заболя два пъти повече т преди. Когато можеше да стой неподвижен отново, той стисна таблото докато пръстите му не станаха по-бледи. -Господи, не ме карай да се смея. -Съжалявам – казак. Имах мокри кърпички с алое в багажника на колата. Те са страхотни за махането на кръв. Вероятно работеха и за саждите. Връчих му кърпичките и му помогнах да си сложи колана. Да, раните щяха да го болят по-малко ако нямаше колан, но той не може да се вози с мен без обезопасителен колан. Майка ми щеше да е жива сега, ако носеше колан. -Вземи едно хапче Лари. Спи в колата. Аз ще те заведа у вас като свърша с местопрестъплението. -Не – каза той и звучеше толкова упорито, толкова сигурен, че знаех че не мога да го разубедя. Така че защо да опитвам? -Както искаш – казах. – Но какво си правил за да изглеждащ така. Той се премести само за да може очите му да ме погледнат, намръщи се. -Падащи сажди – казах. – Никога ли не си гледал филм на Дисни или не си чел книга за деца? Той ми се усмихна. -Не и напоследък. Имах три пожара, на които просто трябваше да потвърдя, че вампирите са мъртви. На първите два не можах да намеря нищо, само пепел. Третият изглеждаше като черна пръчка. Не знаех какво да правя, Анита. Опитах се да проверя за пулс. Знам, че е глупаво. Черепът просто избухна в пепел и всичко беше върху мен. Той седеше много схванат, много контролиращ, но тялото му издаваше впечатляващо голяма болка, която бе избягала ударя на това което той бе видял днес. Каквото и да кажех не можех да му помогна. -Вампирите горят до пепел, Лари. Ако е имало тленни останки, значи не е било вампир. Той ме погледна, това внезапно движение изкара сълзи в очите му. -Искаш да кажеш, че е било човек? -Може би, не съм сигурна, но най-вероятно. -Благодарение на мен никога няма да кажем със сигурност. Без зъбите от черепа не може да кажеш разликата. -Това не е съвсем вярно. Могат да направят ДНК тест. Но не съм сигурна какво ДНК могат да взимат при пожари. Ако могат, то тогава е възможно да кажат дали е било човек или вампир. -Ако е човек унищожих всичките шансове да разберат кой е от стоматологичен тест. -Лари, ако черепът е толкова крехък, не мисля че нещо може да го запази. Със сигурност нямаше да могат да направят стоматологичен тест. -Сигурна ли си? – попита той. Облизах устните си и исках да излъжа. -Не на сто процента. -Ти щеше да знаеш, че е човек. Нямаше да го докоснеш, мислейки го за жив, нали? Оставих мълчанието да изпълни автомобила. -Отговори ми – каза той. -Не, нямаше да проверя за пулс. Щях да предположа, че са човешки останки. -По дяволите, Анита, правя това в продължение на една година и все още правя глупави грешки. -Не са глупави, просто грешки. -Каква е разликата? Аз помислих за това, което правя и си помислих, че спорът ни е глупава грешка, но не го казах на глас. -Знаеш разликата, Лари. Когато престанеш да се самосъжаляваш, ще видиш разликата. -Не бъди снизходителна, Анита. Гневът в гласа му жилеше повече от думите. Не се нуждаех от това днес. Наистина. -Лари обичам да успокоявам егото ти и да правя всичко по-добро, но не съм някакъв бонбон или върти опашка. Моят ден не беше също за смях така или иначе. -Какво не е наред? – попита той. Поклатих глава. -Хайде, съжалявам, слушам те. Дори не знаех от къде да започна и дали бях готова да кажа какво се бе случило в болницата най-малко на Лари. -Дори не знам от къде да започна, Лари. -Опитай – каза той. -Ричард е неприятен. -Неприятности с гаджето – каза той, звучеше развеселен. Погледнах го. -Не бъди снизходителен, Лари. -Съжалявам. -Не е просто това. Преди това спешното да дойде ме искаха в църквата на вечният живот. Малкълм спи в мазето. Последователите му искат да бъде спасен. Пожарникарите искат да знаят дали могат да го оставят там, докато се здрачи и той се вдигне. -Е и? – попита Лари. -Нямам ни най-малка представа как да разбера дали Малкълм е жив или мъртъв. Той ме погледна. -Шегуваш се. -Иска ми се. -Но ти си некроман – каза той. -Вдигам зомбита и случайно вампири, но не мога да вдигна вампир повелител със силата Малкълм. Освен това, какво ако можех? Би ли доказало че той е жив или ще докаже че е мъртъв? Искам да кажа, ако мога да го вдигна, може просто да е за това, че той е готов да бъде зомби. По дяволите Жан Клод вече е буден, може би Малкълм също. -Вампир зомби? – попита Лари. Свих рамене. -Не знам. Аз съм единственият човек, който може да вдига вампири като зомбита, това знам. Не пишат в книгите за това. -Ами Сабитини? -Имаш предвид магът? -Той вдигаше зомбита като част от номера си, той имаше и вампири, които следваха заповедите му. Чел съм очевидци да говорят за него. -Първо той е умрял през 1880. Малко преди моето време. И второ вампирите не са му се подчинявали, те просто са били с него. Това е било начин за вампирите да бъдат обикновени, защитени от убийства и да ходят свободно между хората. Сабитини и домашните му вампири, така им викаха. -Никой не е доказал, че това е измама, Анита. -Добре де, но той е мъртъв и не е оставил някакви дневници. -Вдигни го и го питай – каза Лари. Вгледах се в него толкова дълго, че трябваше да набия спирачки за да не ударя колата пред нас. -Какво каза? -Вдигни Сабитини и разбери дали той е можел да вдига вампири като теб. Той е мъртъв малко повече от сто години. Вдигала си зомбита много по-стари от това. Ти си пропуснал случая, в който вуду-жрица беше вдигнала магьосник. Зомбито беше напълно извън контрол и започна да убива хора. -Каза ми за това, но жрицата не е знаела какъв е той. Ако знаеш какво правиш можеш да вземеш предпазни мерки. -Не – казах. -Защо не? – каза той. Отворих устата си и я затворих. Нямах добър отговор. -Не одобрявам вдигането на зомбита в името на любопитството. Знаеш ли колко много пари са ми предлагали, за да вдигна знаменитости? -Все още ми се иска да знам истината за случилото се с Мерилин Монро – каза той. -Когато семейството й дойде и помоли, може би ще го направя. Но няма да вдигна бедната жена защото таблоит е платил на шефа ни. -Доста пари на шефа ни – каза Лари. – Достатъчно пари, че той да изпраща Джеймисън да опита. Той не успя да я вдигне. От прекалено отдавна е мъртва за да се вдигне без голяма жертва. Поклатих глава. -Джеймисън е кренвирш. -Всеки друг съживител се опита. -Включително и ти – казах. Той сви рамене. -Може и да я вдигна и да я питам как е умряла, но не и пред камери. Бедната жена беше преследвана през живота си. Мъртва тя все още е преследвана. Не изглежда справедливо. -Ти си добър човек, Лари. -Не достатъчно добър за да знам че вампирите изгарят до пепел и скелетните останки са били на човек. -Не се стряскай Лари. Просто опит. Трябваше да ти го кажа преди да излезеш днес. Вярно е че си добър в работата си, не мислех, че трябва да ти го казвам. -Мислила си че го знам? – каза той. -Да. -Взех си бележник да си записвам лекциите напоследък. Използвам бележника повече в работата си с теб, от колкото в колежа. -Няма толкова много бележки напоследък, нали? -Не. Наистина не съм мислил за това, но не. – Той се ухили внезапно, очите му светнаха, пропъдиха ужасният ден. За момент той имаше светлият поглед на оптимистично хлапе, на което първа съм му показала нещо. – Ти искаш да кажеш, че накрая съм научил как да върша работата? -Да – казах. – В действителност ако беше по-бърз със спусъка, щях да кажа, че си добър в това. Трудно е сам да научиш всичко, Лари. Нещо идва и ти го откриваш, без да знаеш какво е, в края на краищата. -Ти също? -Аз също. Той си пое дълбоко дъх и го изпусна. -Виждал съм те да се изненадваш веднъж или два пъти. Когато чудовищата са толкова страни, че ти не знаеш какво да правиш или обикновено когато са наистина гадни, наистина бързи. Той беше прав. Искаше ми се да не беше, защото точно сега аз не знаех какво по дяволите да правя. Не знаех какво се е случило с Натаниел. Не знаех как белезите работят с Ричард. Не знаех как да разбера, дали Малкълм е все още е сред мъртвите, или е преминал към постоянната смърт. Факт беше, че имах толкова много въпроси за толкова много отговори, че просто исках да се прибера в къщи. Може би Лари и аз можехме да вземем успокоително и да спим до утре. Сигурно утре щеше да е по-добър ден. Боже надявах се. 41 ГЛАВА Къщата все още пушеше, когато пристигнахме там. Тънък сив дим се вдигаше от почернелите прозорци, през гредите като миниатюрни призраци. Някакъв трик на огъня беше оставил купола на върха на сградата непокътнат. По-ниско беше мокро и почерняло, но куполът се издигаше като Фар над развалините. Изглеждаше сякаш голям гигант беше отхапал част от сградата. Пожарникарската кола беше заела по голямата част от тясната улица. Имаше разляна вода по цялата улица, като плитко езеро. Пожарникарите пускаха водата, през мили маркуч на раменете си. Един униформен полицай ни спря и ни обърна обратно. Облегнах се на прозореца си и показах картата си за самоличност. Тя беше малка пластмасова карта за самоличност, която беше за длъжностни лица, но не беше значка. Понякога униформените ме пускаха, понякога трябваше да отидат да поискат разрешение. Законът на Брустър, ако бъде приет във Вашингтон ще даде на екзекуторите на вампири федерален статус. Не бях сигурна как се чувствах за това. Отнемаше дяволски много време на ченгетата да си поставят значката, но лично на мен ми харесваше да показвам значка. -Анита Блейк, Лари Каркланд, да видим сержант Стор, Офицерът се намръщи към картата ми за самоличност. -Трябва да попитам някого. Въздъхнах. -Добре, ще ви изчакаме тук. Униформеният отиде да търси Долф, а ние чакахме. -Ти не спориш с тях – каза Лари. Свих рамене. -Те просто си вършат работата. -От кога спря да бъдеш кучка? Погледнах до. Той се усмихваше, което го спаси от унищожителното завръщане, за което бях готова. Освен това ми беше приятно да го виждам да се усмихва за нещо точно сега. -Добре де любезна съм малко. какво от това? Усмивката му нарасна до мазна усмивка, както й викаше чичо ми. Това беше, когато най-близкото нещо на езика ти беше твърде смешно за да бъде казано. Бих се обзаложил, че няма да помисля за смешно всичко това. -Защото правиш любов с Жан Клод ли си любезна или е просто редовният секс? Усмихнах се сладко. -Като говорим за редовен секс, как е детектив Тами? Той се изчерви първи. Бях щастлива. Униформеният вървеше по улицата към нас с детектив Тами Рейнолдс. О, животът е добър. -Е, ако това не е твоят малък подкуп – казах. Лари я видя тогава. Червените вълни в къдравата му коса имаха цветът на суров пламък, наситено червена беше косата му. Очите му бяха малко по-изпъкнали от усилието да диша. Саждите бяха махнати от лицето му, което оставяше лицето му да изглежда сякаш беше червено от натъртване. -Няма да казваш нищо, Анита, нали? Тами не харесва да я дразнят. -За кое? – казах. -Съжалявам – каза той, говореше много бързо преди е да могат да ни стигнат. – Извинявам се. Никога няма да се повтори отново. Моля те, не ме изчервявай пред Тами. -Защо да го правя? -Това е гореща секунда – каза той. – Моля те недей. Те бяха почти до колата. -Не ме спъвай и аз няма да спъвам теб – прошепнах. -Сделка – каза той. Наклоних се през прозореца и се усмихнах. -Детектив Рейнолдс, как се радвам да те видя. Рейнолдс се намръщи, защото беше рядкост да се радвам да я видя. Тя беше вещица и първият детектив със свръхестествени способност извън психическите порядъци. Но тя беше млада, ярка, блестяща и опитът да ми бъде приятелка беше труден. Тя също беше толкова очарована от факта, че вдигах мъртвите. Тя искаше да знае всичко за това. Никога вещица не ме е карала да се чувствам като проклет изрод. Повечето вещици са приятни хора, разбират душите. Може би това беше фактът че Рейнолдс беше християнска вещица, член на „Последователите на пътя”. Секта която води началото си до Gnostics, който възприемаха почти всичко като магически способности. Те всички са били унищожени по времето на инквизицията, защото техните убеждения не им позволяват да се скрият, но те са оцелели. Фанатиците имат начини да правят това. Рейнолдс беше висока, слаба, с кестенява коса, която падаше около раменете й, очите й, както казвах аз бяха лешникови, тя ги наричаше зелени. Сиво-зелени с широк кръг от светло кафяво около зеницата. Котешки очи. Тя се опита да ми бъде приятелка и когато й казах, че вдигам мъртвите тя се обърна към Лари. Той беше несклонен по същата причина, по която бях аз, но тя не предложи секс на мен. Тя избута Лари към ръба с ръцете си. Щях да се оплаквам от избора му, ако имах високи морали за да стъпя на тях. Не беше това, че е вещица което ме притесняваше, или това че е ченге. Беше, че тя беше религиозен фанатик. Но когато споделяш чаршафите си с ходещ труп, не ти остава много да си кучка. Усмихнах й се сладко. Нейното намръщване се задълбочи. Никога не съм била толкова щастлива да я видя преди. -И аз се радвам да те видя, Анита. – Поздравът й беше предпазлив, но изглеждаше искрен. Винаги готова да обърне другата буза. Добро време за малко християнство. Бях започнала да се чудя дали все още бях добра християнка. Аз не се съмнявах в Бог. Съмнявах се в мен. Когато правиш секс с вампир, това разклаща вярата ти към много неща. Тя се наведе през партньора си към прозореца на Лари. -Здравей, Лари. – Усмивката й също беше истинска. Очите й блестяха. Усещах как вълните на похот, ако не на любов, излизаха от нея като топъл, изчервяващ шок. Червенината напусна млечно бялото лице на Лари, оставяйки луничките като кафяви мастилени петна. Той обърна големите си сини очи към нея и не ми хареса начина, по които той я погледна. Не бях сигурна, че е просто похот от страна на Лари. Може би не беше и от Рейнолдс, но не се притеснявах за нейните чувства, колкото се притеснявах за тези на Лари. -Детектив Рейнолдс – каза той. Беше ли въображението ми или гласът му наистина беше станал по дълбок? Не. -Лари. – Тази една дума беше прекалено пълна с топлина. -Къде искаш да паркирам? – попитах. Тя примигна с лешниковите си очи към мен, сякаш за секунда беше забравила че съм там. -Някъде тук. -Страхотно. Тя отстъпи назад и ме остави д паркирам, но очите й останаха на Лари. Може би беше повече от похот. По дяволите. Паркирахме. Лари откопча колана внимателно, правеше гримаси. Неговата врата беше от страната на бензиностанцията. -Искаш ли да отворя вратата? Той се обърна към вратата сковано, опитваше се да държи тялото си неподвижно. Той се спря с ръка върху дръжката. Дъхът му излизаше малко по-бързо. -Да моля. Аз, щях да изляза сама от вратата, само на чист инат. Лари наистина беше по-мъдрият от двамата. Държах вратата за него и му предложих ръката си. Дръпнах я, той се дръпна на краката си и го изправихме. Той започна да се изгърбва от болката, но тогава се наведе назад, което направи болката по-лоша. Той приключи като беше колкото може изправен, облегнал се на джипа, опитваше се да си поеме дъх отново. Болката му беше взела дъха. Рейнолдс внезапно беше до нас. -Какво не е наред? -Ти й кажи. Аз ще говоря с Долф. -Разбира се – каза Лари, гласът му беше стегнат. Той трябваше да е на легло, свален от болкоуспояващи. Може би той не беше по-умен от мен. Не беше трудно да намеря Долф. Пит Макконън стоеше с него. Те приличаха на две малки ходещи планини. Тъмният костюм на Долф изглеждаше току-що облечен, свежа бяла риза, вратовръзката стегната при яката. Той не беше на горещината от много време. Дори и Долф се потеше. -Анита – каза той. -Долф. -Госпожице Блейк приятно ми е да ви видя отново – каза Пит Макконън. Усмихнах се. -Добре е да знам, че някой се радва да ме види. Ако Долф го беше схванал го игнорира. -Всички те чакаме. -Долф винаги е бил човек на няколко думи – заяви Пит. Усмихнах му се. -Радвам се да разбера, че не е нищо лично. Долф се намръщи към нас. -Ако двамата сте приключили имате работа за вършене. Аз и Пит се усмихнахме един на друг и след това на Долф и мократа улица. Радвах се, че съм с найковете. Можех да ходя толкова добре, колкото повечето мъже в правилните обувки. Висок тънък пожарникар със сви мустаци ме гледаше от другата страна на улицата. Той все още носеше каска и палто в Юнската жега. Четирима души си бяха свалили тениските и бяха останали само по гумените си панталони. Някой трябваше да пръска с водата. Те приличаха на реклама за конкурса, мокра фланелка. Пиеха Gatorade и вода сякаш животът има зависеше от това. -Did a Gatorade truck just roll by или това е някакъв мистериозен ритуал след пожар? – попитах. Пит отговори: -Ужасно горещо е докато гасим огъня. Дехидратираш се. Водата те рехидратира и Gatorade е за електролити, така че да не припаднеш от горещината. -Аха – казах. Пожарникарят, който навиваше маркуча дойде при нас. Деликатно триъгълно лице надничаше из под маската. Чистите му сиви очи срещнаха моите. Брадичката му беше приведена така, сякаш това беше предизвикателство. Познах симптомите. I had my own mountain-sized chip on my shoulder. I felt like apologizing for assuming she was a man, but didn't. Щеше да бъде обидно. Пит ме запозна с високият мъж. -Това е капитан Фултън. Той е командването в тази страна. Предложих му ръката си, докато той все още мислеше за това. Ръката му беше голяма. Той раздруса ръката си сякаш се страхуваше да не стисне прекалено силно и прекъсна контакта веднага след като можеше. Обзалагам се, че той просто се радваше че има жена пожарникар в частта си. Той въведе пожарникарката. -Ефрейтор Такър. – Тя ми предложи ръката си. Нейното ръкостискане беше силно и контактът й с очите беше искрено агресивен. Усмихнах се. -Приятна промяна е да не съм единствената жена на мястото. Това ми докара малка усмивка на лицето й. Тя кимна строго и отстъпи, оставяше капитанът й да поеме всичко. -Какво знаете за пожара, госпожо Блейк. -Госпожица Блейк, и не много. Той се намръщи на корекцията. Усетих Долф да се премести зад мен, нещастен от мен. Лицето му нямаше да го покаже, но чувствах как почти е готов да не ми е като трън в задника. Кой аз? Ефрейтор Такър гледаше към мен, очите й бяха широки, лицето й неподвижно, сякаш се опитваше да не се засмее. Друг пожарникар се присъедини към нас. Влажната му тениска бе прилепнала към стомаха, който беше ненужно стегнат в много твърди форми, но все пак радваше окото. Той беше висок, с широки рамене, рус и изглеждаше както трябва да изглежда сърфист или посетител на Барби в нейната мечтана къща в Малибу. Имаше сажди по лицето му, а очите му бяха леко зачервени. Той предложи ръката си без въведение. -Аз съм Рен. Без ранг, просто името му. Уверен. Той задържа ръката ми само малко по-дълго от колкото бе необходимо. Не беше неприятно, просто интересно. Прекъснах погледа си. не от притеснение, а защото някой мъже приемат директният контакт с очите като покана. Имах достатъчно кексчета в чинията си, с които не може х да се справя и без да добавям любов с пожарникар. Капитан Фултън се намръщи към Рен. -Имаш ли някакви въпроси към госпожица Блейк? Той подчерта толкова много госпожица Блейк, че чак го натърти в края. -Имате мазе пълно с вампири, които трябва да се спасят, без да се излагат на слънчева светлина или преди да изядат някого от хората ви, нали така? Той ме погледна за секунда - две. -Това всъщност е така. -Защо не може просто да ги оставите в мазето, докато не се стъмни? – попитах аз. -Подът може да пропадне всяка минута – каза той. -Което ще ги изложи на слънчева светлина и ще ги убие – казах. Той кимна. -Долф каза, че един от вампирите е бил завит в одеало и заведен в болницата. Мислите ли, че и другите не са си в ковчезите? Той примигна. -Вампирът също слезе надолу по стълбите. Беше ... – Погледът му падна към земята, след това се вдигна към мен ядосан. -Виждал съм изгорели жертви, но нищо толкова бързо. -Сигурен ли сте, че е вампир? -Да, защо? -Защото вампир изложен на слънчева светлина или огън обикновено изгаря напълно до пепел и няколко части от кости. -Заляхме го с вода – каза Рен. – Мислехме, че е човек първоначално. -Какво ви промени мнението? Беше негов ред да извърне поглед. -Движението. Беше сякаш имаше трета степен изгаряния до хрущяла на мускулите на костите си и държеше ръката си към нас. – Лицето му изглеждаше бледо, обвито от духове. – Никой човек не може да направи това. Ние го покрихме с вода смятайки че можем да го спасим, но той спря да се движи. -Така че предположихте, че е мъртъв? – попитах. И тримата ме погледнаха. Капитан Фултън каза: -Искаш да кажеш, че може и да не е мъртъв? Свих рамене. -Никога не подценявайте вампирските способности за оцеляване, капитане. -Ние трябва да се върнем там и да го закараме в болница – каза Рен. Той се обърна сякаш щеше да отиде обратно в къщата. Фълтън му хвана ръката. -Можеш ли да кажеш дали вампира е жив или мъртъв? – попита Фултън. -Така мисля. -Мислиш? -Никога не съм чувала вампир да оцелява след огън. Така че да, мисля че мога да кажа ако е жив. Ако го кажа по друг начин ще излъжа. Опитвам се да не го правя, когато е важно. Той кимна два пъти, утвърдително, сякаш беше направил решението си за мен. -Водата ускори процеса, така че не можем да ходим по пода над мазето. -Е и? -Подът няма да издържи, госпожице Блейк. Ще го направя строго доброволно за своите хора. Погледнах към лицето му много сериозно. -Каква е вероятността да падне пода и колко скоро? -Няма как да знаем. Честно казано съм изненадан как не е паднал до сега. -Това е от половината къщи на църквата на вечният живот. Ако остават в мазето за дневната си почивка, то тогава то е подсилено с стоманени греди. -Това обяснява защо не е паднал до сега – каза Фултън. -Значи сме в безопасност, нали? – попитах. Фултън ме погледна и поклати глава. -Топлината може да отслаби бетона или да отслаби здравината на опънатите стоманени греди. -Така че всеки момент може да падне – казах. Той кимна. -С нас върху него. Страхотно. -Да го направим. Фултън хвана ръката ми и захвата му беше прекалено стегнат. Вгледах се в него, но той не трепна не ме пусна. -Разбирате ли, че можете да бъдете погребана там или смачкана до смърт или дори удавена ако има достатъчно вода? -Махнете се от мен, капитан Фултън. – Гласът ми беше тих, стабилен, не ядосан. Точка за мен. Фултън ме пусна и отстъпи. Очите му изглеждаха малко диви. Беше като видение. -Просто искам да разберете какво може да се случи. -Тя разбира – каза Долф. Имах една идея. -Капитан Фултън, какво мислите за това да изпратите хората си в потенциална дупка, за да спасите няколко вампира. Нещо премина през тъмните му очи. -Закона казва че те са хора. Не оставяме хората да бъдат наранени или в капан. -Но – подканих аз. -Но хората ми струват повече за мен от няколко ходещи трупа. -Не много отдавна щях да съм съгласна с вас – казах. -Какво промени мнението ви? – попита Фултън. -Продължих да срещам хора, които бяха повече чудовища от самите чудовища. Може би не толкова страшни, но толкова зли. -Работата ти с полицията е нарушила погледа ти към ближният човек – каза детектив Тами. Тя и Лари се бяха присъединили към нас най-накрая. Толкова много го болеше, че нямаше да настоява да влезе в къщата. Добре. -Аз ще отида защото това ми е работата, но не е нужно да ми харесва – каза Фултън. -Добре, но ако влезем вътре ще трябва да е преди да падне нощта. Защото без вампирският пазител сме изправени пред мазе пълно с нови вампири, които не могат да контролират глада си. Очите му се разшириха, показваше се твърде много бяло бих се обзаложила че Фултън е имал среща със зъбатко някога. Нямаше белег на врата му, но това не доказваше нищо. Вампирите не винаги отиват към врата, без значение какво показват към филмите. Потоците с кръв са на много места. Докоснах леко ръката му. Напрежението се бе разпространило по мускулите, стягайки ги. -Кого сте загубили? -Какво? – Той сякаш има проблем с това да се съсредоточи върху мен. -Кой е бил отнет от вас от вампир? Той ме погледна, тъмните му очи бяха фокусирани върху мен. Какъвто и ужасен образ да плуваше зад очите му, отстъпваше. Лицето му беше почти нормално когато каза: -Съпруга и дъщеря. Чаках го да каже повече, но мълчанието ни обгради, мълчание което съдържаше целият ужас от тези две прошепнати думи. Жена и дъщеря. И двете загубени. Не, взети. -И сега трябва да отидеш в тъмното и да рискуваш себе си и хората си за да спасиш кръвопийци. Това наистина е гадно. Той си пое дълбоко въздух през носа и го изпусна бавно. Гледах го как си възвръща контрола нас себе си, гледах го как се оправяше парче по парче. -Исках да ги оставя да изгорят, когато разбрах какво има вътре. -Но не го направи – казах. – Свърши си работата. -Но работата не е свършена – каза той тихо. -Животът е гаден – казах. -И след това умираш – завърши Лари след мен. Обърнах се към него намръщена, но беше трудно да му се ядосам. Днес той беше прав. 42 ГЛАВА Двете ухапвания, както Долф беше нарекъл така поетично една малка жена на тридесет години. Кафявата й коса бе вързана на опашка и показваше белезите от ухапване болезнено видими. Вампирите се хранят от хора, които просто харесват секса с вампир, те криеха белезите, освен когато не са в клубовете на вампирите. На хората от църквата на вечният живот, почти може да гарантирате, че ухапванията ще са видими. Те просто ги показваха, носеха къси ръкави, ако белезите бяха на китките или на сгъвката на лакътя. Тя бяха горди от ухапванията, като ги виждаха като признак на спасение. Горният белег от зъби беше по-голям, кожата по-червена и поскъсана. Някой не е бил чист с храната си. Вторият белег беше почти изтънчен, хирургически чист. Името на тази жена беше Каролин и тя стоеше и се прегръщаше сякаш й е студено. Тъй като вероятно можеш да изпържиш яйца на тротоара,не мислех че й е студено или поне не този вид студ. -Ти си искала да ме видиш Каролин. -Тя кимна, клатеше глава нагоре надолу, като от онези кучета с мърдащите глави които слагате в колата. -Да – каза гласът й задъхан. Тя погледна към Долф и Макконън и тогава към мен. Погледът й беше достатъчен, тя искаше да е лично. -Ще се разходя с Каролин. Ако няма проблем? Долф Кимна. Макконън каза: -Червеният кръст има кафе и безалкохолни напитки. Той посочи малък камион. Доброволци от червеният кръст, които предлагаха кафе и удобство на пожарникарите и полицаите. Няма да ги видите на местопрестъпление, не те си имат техният дял. Долф хвана погледа ми и кимна леко. Той ми се доверяваше да и задавам въпроси без него, доверяваше ми се като на всеки униформен на мястото. Фактът, че той все още ми имаше доверие, направи деня ми малко по-ярък. Приятно е, че нещо го правеше. Също така ми беше приятно, че щях да направя нещо полезно. Долф беше готов да ме докара до местото. Сега вероятно сме на задънена улица. Фултън просто не беше нетърпелив да рискува живота на хората си за трупове. Но не трябваше да бъде така. Ако там имаше шест човека, щяхме да подходим по различен начин. Но те не бяха хора и нямаше значение от това, което казваше закона, правеше се разлика. Долф беше прав, за времето преди всичко да стане законно. Щяха да се извикат пожарникари тук, за да са сигурни, че огънят няма да се разпространи на другите къщи, но щяха да ги оставят а изгорят. Стандартна оперативна процедура. Но това беше преди четири години и светът се беше променил. Ако вампирите не бяха в ковчези и покрива се срине, те щяха да бъдат опожарени от слънчевата светлина и това щеше да бъде. Пожарникарите бяха използвали брадва за стената до стълбите за да могат да видя вторият вампирски труп. Той се беше опекъл до хрупкавост, но не беше на пепел. Нямах обяснение, защо тялото е останало непокътнато. Дори не бях сто процента сигурна, че като дойде нощта той няма да се излекува. Тялото беше лошо изгорено, беше като черна пръчка, мускулите на лицето му се дръпнали от зъбите, пълен комплект зъби и гримасата, която показваше, че го е боляло. Пожарникаря Рен не знаеше, че мускулите, когато са достатъчно топли понякога могат да счупят и кост. Точно когато си мислиш че знаеш най-ужасния начин да умреш, откриваш че грешиш. Трябваше да мисля за тялото като за”то” иначе не можех да го погледна. Каролин познаваше вампира. Мисля че тя имаше много проблеми с това да мисли за тялото като за „то”. Тя получи безалкохолна напитка от приятна дама от червеният кръст. Дори и аз си взех кола, което означаваше че е прекалено горещо за мен за да си взема кафе. Аз я доведох пред двора на съседната къща, където никой не излизаше за да провери мястото. Завесите бяха дръпнати, алеята за кола празна. Всеки беше излязъл за деня. Единственият призрак за живот беше рози до прозореца и пеперуди, които кръжаха над тях. Спокойно. За миг се зачудих дали една от пеперудите не е от домашните любимци на Уорик, но нямаше усещане за сила. Това просто бяха пеперуди, които летяха от двор на двор. Аз седнах на тревата. Каролин се присъедини към мен, изправяйки бледосините си шорти сякаш беше свикнала да носи пола. Тя си взе кола. Сега ме имаше при себе си, но изглежда не знаеше как да започне. Може би щеше да стане по-добре, ако я изчаках да започне, но търпението ми се бе изчерпило отдавна. Бях започнала да изчерпвам добродетелите си. -Какво искаш да ми кажеш? – попитах. Те постави содата много внимателно на тревата. Тънките й ръце загладиха шортите. Носеше бледо розов лак на ноктите на краката си в тон с ивиците по потника й. По-добро от бледо синьо предполагам. -Мога ли да ти се доверя? – Гласът й толкова крехък и блед колкото изглеждаше тя. Мразех винаги когато ми задават този въпрос. Не бях в настроение да лъжа. -Може би. Зависи от това което ще ми доверите. Каролин изглеждаше леко стресната, сякаш е очаквала да кажа „разбира се”. -Много честно от твоя страна. Повечето хора ще излъжат без да се замислят за това. – Нещо в начина, по който го каза ме накара да си помисля, че Каролин е била лъгана много често от хората, на които се е доверявала. -Опитвам се да не лъжа Каролин, но ако имаш информация, която може да ни помогне, трябва да ми кажеш. Взех глътка от колата си и принудих тялото си да не се напряга и да не покаже, че исках да изкрещя докато не ми каже всичко. Късите изтезания не могат да накарат хората да говорят, не и наистина. Каролин искаше да ми каже нейните тайни. Аз просто трябваше да се успокоя и да я оставя да го направи. Ако прекаля или я оскърбя, тя можеше да ми каже всичко или да ни остави да се оправяме. Никога не знаете по кой начин ще стане, така че първо опитайте със търпение. Винаги можете да я насилите по-късно. -Аз бях човека за свръзки за тази къща от почти три месеца. Пазителят, който ръководеше по-младите бе Джейлс. Той е силен и могъщ, но той е в капан в ковчега си докато не настъпи пълна тъмнина. Преди две нощи той се събуди по средата на деня. За първи път му беше. Този на стълбите трябва да е един от по-младите вампири. Тя ме погледна, кафявите й очи бяха разширени. Тя се наклони към мен, гласът и стана още по тих. Трябваше да се наклоня към нея за да я чуя, достатъчно близо, че косата ми да докосне рамото й. -Нито един от младите, които са тук не е на повече от две години. Разбираш ли какво значи това? -Означава че те не трябва да се вдигат през деня. Означава че този на стълбите е трябвало да изгори до пепел. -Точно така – каза тя. Звучеше освободена, че най накрая е намерила някой които я разбира. -Колко рано се събуждат останалите от къщата. Тя поклати глава, сега шепнеше. Главите ни бяха една до друга като първи приятелки говорещи си в час. Бях достатъчно близо за да видя червените линии в очите й. Каролин беше загубвала съня си понякога. -Всяка къща и всички в църквата внезапно започнаха да стават по-рано. Гладът изглеждаше по-лош за младите. – ръката й отиде към раната на шията. – Трудно се контролират дори от някой от настойниците. -Някой има ли теория защо това се случва? – попитах. -Малкълм смята, че някой се намесва. Имах няколко кандидата, които можеха да се намесят с вампири, но ние не бяхме тук за да получа моите отговори. Бяхме тук за да получим отговорите на Каролин. -Той има ли някакви идеи кой е? -Знаеш ли за нашият знаменит посетител? – попита тя гласът й беше нисък, сякаш се страхуваше да каже последното. -Ако имаш предвид вампирският съвет, да срещнах ги вече. Тя се дръпна тогава от мен шокирана. -Срещнала. Но Малкълм все още не се е срещнал с тях все още. Свих рамене. -Техните отношения с Господаря на града са на първо място. -Малкълм заяви, че те ще се свържат с нас, когато са готови. Той вижда идването им като знак, че останалите вампири са готови да приемат вярата. Нямаше да седя там и да й кажа защо съветът беше дошъл в града. Ако църквата не знаеше, нямаше нужда да разбират. -Не мисля че съветът мисли за религията Каролин. -За какво друго да дойдат? Свих рамене. -Съветът си има своите причини. Виждате ли не излъгах, дяволски загадъчно, но не излъгах. Изглежда го прие. Може би и тя използваше загадъчни глупости. -Защо съветът иска да ни нарани? -Може би те не го виждат като нараняване. Ако пожарникарите слязат долу да спасят младите и те са будни без пазителя ... Тя се сви към коленете си, прегърна краката си с ръце. – Те ще се събудят като привидения, безмозъчни зверове, докато не се нахранят. Хората може да са мъртви преди те да дойдат на себе си. Докоснах рамото й. -Страхуваш се от тях нали? Никога не бях срещала човек, член на църквата, който да се страхува от вампири, особено тези, които даваха кръв и бяха човешките връзки. Тя дръпна надолу деколтето на потника си докато не видях горната част на малките й гърди. Имаше белег от ухапване върху бледата плът на гърдата й, който изглеждаше повече като ухапване от куче от колкото от вампир. плътта беше насинена, сякаш вампира се е махнал веднага от нея след като е започнал да смуче. -Джейлс трябваше да го дръпне от мен. Трябваше да го задържи. Гледах лицето му, знаех че ако Джейлс не беше там, щях да съм мъртва. Те ме прегръщаха, целуваха ме, но само защото съм храна. Тя остави потника и той се върна на мястото си. -От колко време си член на църквата Каролин? -Две години. -И това е първият път в които се плашиш? Тя кимна. -Тогава значи те са били много внимателни около теб. -Какво имаш предвид? – попита тя. Вдигнах лявата си ръка, показвайки белезите. -Кълбото от белези е там, където веднъж ме беше гризал един вампир. Той ми счупи ръката. Късметлийка съм, че не я загубих. -Какво е това? – Тя докосна белега, който се провлачваше по цялата горна част на ръката ми. -Вещица превръщач. -Как се е озовал изгорелият белег с формата на кръст върху ръката ти. -Хора с няколко ухапвания като теб, помислиха че ще е много забавно да ни направят изгорял белег с формата на кръст. Просто да се забавляват докато господаря им се вдигне за нощта. Очите й бяха широки. -Но вампирите в църквата не са такива. Ние не сме такива. -Всички вампири са такива, Каролин. Някои от тях се контролират по-добре от други, но те все още се хранят с хора. Можеш ли наистина да имаш отношение с нещо, което те вижда като храна. -Но ти си с господаря на града. Вярваш ли това за него? Помислих за това и й казах истината. -Понякога. Тя поклати глава. -Мислех, че знам какво искам. Какво ще правя цяла вечност. Сега не знам нищо. Чувствам се ... загубена. – Сълзи капеха от очите й. Сложих ръката си през раменете й. Тя се наведе към мен, прилепна се към мен внимателно с малките си ръце. Тя плачеше тихо, само треперенето на дъхът й я издаваше. Държах я и я оставих да плаче. Ако взема приятните пожарникари долу в тъмнината и шестима скорошни мъртъвци се вдигнат като животни или пожарникарите щяха да умрат или аз щях да бъда принудена да убия вампирите. И в двете ситуации не се печели. Имахме нужда да разберем дали вампирите бяха живи, нуждаехме се от някой, който да ги контролира. Ако съветът беше причинил проблема, може би те бяха начина да го поправим. Когато големите лоши вампири идваха в града, за да ме убият, обикновено не се обръщах към тях за помощ. Ние се опитвахме да запазим вампирите живи, не само хората. Може би те щяха да помогнат. Може би нямаше да боли да попитам. Добре де, можеше и да боли да попитам, вероятно щеше. 43 ГЛАВА Дори по телефона можех да кажа,, че Жан Клод е шокиран от идеята да се обърна за помощ към съвета. Той буквално беше изумен. Това почти беше на първо място. -Защо да не питам за тяхната помощ? -Те са съвета, ma petite – каза той, гласът му беше почти задъхан от емоции. -Точно така! – казах. – Те са лидери на народа ти. Лидерството не значи само привилегии. Трябва да платят цената! -Кажи го за политиците ти във Вашингтон с костюмите си за три хиляди долара – каза той. -Аз не казвам, че ние сме по-добре. Те щяха да помогнат за този проблем. Тя щяха да могат да се оправят. – Имах лоша мисъл. – Освен ако не са го направили нарочно – казах. Той въздъхна. -Не, ma petite, не е нарочно. Не осъзнах, че това се случва и на другите вампири. -Защо това не се ли случва и на нашите вампири? Мисля, че той се засмя. -Нашите вампири, ma petite? -Знаеш какво имам предвид. -Да, ma petite, знам какво имаш предвид. Аз защитавам нашият народ. -Не го приемай погрешно, но съм изненадана, че продължаваш да смесваш съвета с хората си. -В действителност, ma petite, такъв съм и аз. -Ти си по силен от колкото е Малкълм сега? -Изглежда е така – каза той тихо. Помислих за минута. -Но защо е ранното вдигане? Защо е увеличаването на глада? Защо съветът би искал това да се случва? -Те не го искат, ma petite. Това е страничен ефект от близостта им. -Обясни. -Тяхното присъствие дава на незащитените вампири допълнителни сили: ранно ставане, може би и други подаръци. Вълчият апетит и липсата на контрол над по-младите може да значи, че съвета е взел решение да не се храни докато е на територията ми. Знам, че Traveler може да отнеме от енергията на вампири без да ги притежава. -Така, че той поема част от кръвта, която те пият? -Да, ma petite. -Другите хранят ли се? – попитах. -Ако всички членове на църквата изпитват тази трудност, мисля, че не. Мисля, че Traveler е намерил начин да оцелява пиейки енергията от всички тях, въпреки, че не мога да си представя Ивет да издържи и една нощ без да причинява болка на някого. -Тя тормози Уорик. – в момента, в който го казах се сетих, че не съм казала на Жан Клод за малката дневна екскурзия на Уорик и за неговото предупреждение. Жан Клод се събуди от съня си докато бях в болницата заобиколена от превръщачи. От тогава се премествах от една спешност на друга. -Уорик дойде да ме посети, когато бяхме навън през деня – казах. -Какво имаш предвид, ma petite? Казах му всичко. Той беше мълчалив. Само тихото му дишане ме уведомяваше, че той е там. Накрая каза: -Знаех, че Ивет печели силата си от господаря си, но не бях разбрал, че това забавя способностите на Уорик. – Той изведнъж се засмя. – Може би това беше причината да не мога да разбера кой е вампирът-повелител, когато бях в съвета за първи път. Може би моят господар също задържаше силите ми да не процъфтят. -Предупреждението на Уорик променя ли плановете ни? – попитах. -Ние сме комитета по официалното развлечение, ma petite. Ако откажем да платим цената за леопардите ти, тогава само ще дадем извинение на Падма и Ивет да ни предизвикат. Да нарушиш дадената дума е почти непростим грях за нас. -Аз ни изложих на опасност – казах. -Да, но ти си тази, която не можеше да направи по-малко. Уорик е вампир повелител, кой може да си го помисли? Той е играчка на Ивет от доста дълго време. -Колко дълго? – попитах. Жан Клод беше тих за миг или два, тогава каза: -Той е рицар от кръстоносния поход, ma petite. -Кой кръстоносен поход? Те са няколко – казах. -Толкова е приятно да говоря с някой които познава историята, ma petite. Но ти си била близо до него. На каква възраст е той? Помислих за това. -Деветстотин, плюс-минус. -Какво означава това? -Не обичам да ме изпитват, Жан Клод. Първият кръстоносен поход е в края на 1000 г. -Точно. -Значи Ивет е била стара тогава – казах. -Не знаеш ли нейната възраст? -Тя е на хиляда години. Но е мека за хиляда. Сещала съм вампири на нейната възраст които дяволски ме плашат. Тя не го прави. -Да, Ивет е ужасяваща, но не заради годините си или силата си. тя може да живее до края на света и никога няма да стане повелител сред нас. -И това я прави трън в задника – казах. -Грубо, но точно казано, ma petite. -Аз ще попитам Traveler за помощ. -Ние се спазарихме за всичката помощ, която ще получим от тях, ma petite. Не им ставай длъжница. Аз те моля за това. -Ти никога не ме молиш за нищо – казах. -Трябва да внимавам сега, ma petite. Не прави това. -Аз няма да се пазаря – казах. Той издиша сякаш беше задържал дъх си. -Добре, ma petite, много добре. -Аз просто ще попитам. -Ma petite, mа petite, какво ти казах току що? -Виж, опитваме се да спасим вампирите тук, не само хората. Вампирите са в закона в тази страна. Това не означава само привилегии. Идва с цената. Или трябва. -Ще апелираш към съвета с чувството им за справедливост? – Той не се притесняваше да не показва недоверието в гласа си. В действителност той си играеше с него. Казано по този начин звучеше глупаво, но ... -Съветът отчасти е виновен за това, което се случва. Те са застрашили собственият си народ. Добрите лидери не правят това. -Никой не казва, че са добри лидери, ma petite. Те просто са. Това не е въпрос на добро или зло. Ние се страхуваме от тях и това е достатъчно. -Глупости. Това не е достатъчно. Дори не е близо до достатъчно. Той въздъхна. -Обещай ми само, че няма да се пазариш с тях. Направи молбата си, но не им предлагай нищо в замяна на тяхната помощ. Трябва да ми се закълнеш, ma petite. Моля те. Той изрече това „моля те” изпълнено със страх. -Обещавам. Тяхна работа е да направят това. Не трябва да се пазариш с някого, който трябва да си свърши работата. -Ти си чудна комбинация от цинизъм и наивност, ma petite. -Мислиш, че е наивно да очаквам съветът да помогне на вампирите от този град? -Те ще попитат какво ще получат за това, ma pette. Какво ще им кажеш? -Ще им кажа, че това е тяхно задължение и ще ги нарека копелета, ако те го направят. Той се засмя тогава. -Бих платил за да чуя този разговор. -Би ли помогнало, ако го слушаш? -Не. Ако те смятат, че това е моя идея ще поискат заплащане. Само ти, ma petite, може да си толкова наивна пред тях и да се надяваш че ще повярват. Не се мислех за наивна и това, че той го мислеше ме притесняваше. Разбира се, той беше почти с три века по-голям от мен. Мадона вероятно също щеше да му се стори наивна. -Ще те оставя да разбереш какво е станало. -О, Traveler ще се увери, че знам резултата. -Ще ти донеса ли беда? -Ние вече сме в беда, ma petite. Не може да стане по-голяма. -Това трябва да звучи утешаващо ли? – попитах. -Un peu – каза той. -Това означава „малко” нали? -Oui, ma petite. Vous dispose a apprendre. -Спри – казах. -Както ти хареса. – Той сниши гласа си до съблазнителен шепот, като че ли гласът му беше от мокри сънища. – Какво прави когато се събудих днес? Почти бях забравила за малкото си болнично приключение. Сега беше достатъчно за да докара топлината по лицето ми. -Нищо. -Не, не ma petite, това не е вярно. Ти не си правила нищо със сигурност. -Стиван и Натаниел пристигнаха ли в къщата? -Да. -Страхотно ще поговорим по-късно. -Отказваш да отговориш на въпроса ми? -Не, просто не знам кратка версия, която няма да ме накара да се почувствам като уличница. А нямам време за дългата версия точно сега. Така, че можеш ли да почакаш? -Ще чакам цяла вечност щом дамата ми иска. -Стига, Жан Клод. -Ако ти пожелая късмет със съвета, ще ти хареса ли повече? -Да, да. -Тогава всичко е наред да бъдеш дама Анита. Не е лошо да бъдеш жена. -Опитай след това ми говори – казах и затворих. „Моята дама” ми звучеше като „моето куче”. Собственост. Аз бях човешкия му слуга. Не можех да променя това. Но аз не му принадлежах. Ако трябва да принадлежа на някого, принадлежа на себе си. и това беше начина по който щях да се обърна към съвета, като себе си: Анита Блейк - вампирски екзекутор, полицейски служител за връзка с чудовищата. Те нямаше да послушат слугата на Жан Клод, но можеха да послушат мен. 44 ГЛАВА Томас отговори по телефона в Цирка. ― Теб ли са хванали да им вършиш лакейската работа? ― попитах. ― Извинете? ― каза той. ― Съжалявам, Анита Блейк е. Той замълча за секунда. ― Съжалявам, не отваряме преди свечеряване. ― Фернандо там ли е? ― Да, точно така. Свечеряване. ― Трябва да говоря с Пътника, Томас. Искането ми е свързано с полицейска работа, не се обаждам като човешкия слуга на Жан-Клод. Няколко вампира са загазили и си мисля, че той може да помогне. ― Да, правим резервации ― каза той. Дадох му номера на телефона в колата на Долф. ― Не разполагаме с много време, Томас. Ако той няма да ми помогне, ще се наложи да вляза сама с ченгетата и пожарникарите. ― Очаквам с нетърпение да ви видя довечера. ― Той затвори телефона. Животът би бил много по-лесен, ако Фернандо беше мъртъв. Освен това, бях обещала на Силви, че ще го убием. Винаги се опитвам да спазвам обещанията си. Долф се беше облегнал на вратата и искаше да знае защо се бавя толкова, когато телефонът звънна. Погледнах го. Той кимна и се отдалечи. Вдигнах. ― Да. ― Казаха ми, че искаш да говориш с мен. Чудех се чии устни използва, чие тяло. ― Благодаря, че отговори на обаждането ми, Пътнико. ― Малко учтивост нямаше да навреди. ― Томас беше изненадващо красноречив в твоя полза. Какво искаш от мен? Обясних колкото мога по-кратко. ― И какво желаеш да направя относно този твой проблем? ― Можеш да престанеш да отнемаш от енергията им. Това би помогнало. ― Тогава трябва да се храня от живи хора. Има ли някой, който би предложила на тяхно място за всеки един от нас? ― Не, без оферти, без пазарлъци. Това е полицейска работа, Пътнико. Човешките закони са зад гърба ми, а не Жан-Клод. ― А какво означават човешките закони за мен? За нас? ― Ако слезем там и ни нападнат, накрая ще убия някои от тях. Може да убият полицай или пожарникар. Това е лоша публичност, като се има предвид, че законопроектът на Брюстър ще бъде внесен тази есен. Съветът е забранил на всички вампири в тази страна да се бият помежду си, докато законопроектът не бъде одобрен. Несъмнено избиването на полицаи също е забранено? ― Забранено е ― каза той. Гласът му беше толкова предпазлив. Не издаваше нищо. Не можех да кажа дали беше ядосан или развеселен, или дали въобще го интересуваше. ― Моля те да ми помогнеш да спася живота на твоите вампири. ― Те принадлежат на вашата Църква. Не са мои ― каза той. ― Но Съветът е всеобщият лидер на вампирите, нали? ― Ние сме върховният им закон. Не харесах формулировката, но продължих. ― При всеки отделен случай можеше да разбереш дали вампирите в изгорелите сгради са живи или мъртви. Можеше да ги спреш от ранното събуждане или да им попречиш да ни нападнат. ― Мисля, че надценяваш силите ми, Анита. ― Не съм съгласна ― казах. ― Ако Жан-Клод ни достави... храна, ще бъда повече от щастлив да престана да заемам от другите. ― Не, от това няма да спечелиш нищо, Пътнико. ― Ако ти не ми даваш нищо, и аз няма да ти дам ― каза той. ― Това не е игра, по дяволите! ― Ние сме вампири, Анита. Не разбираш ли какво означава това? Ние сме отделна част от вашия свят. Това, което ви се случва, не ни влияе. ― Глупости! Някакви фанатици са навън и се опитват отново да повторят Адът. Това ви влияе. Томас и Гидиън трябваше да отблъскват нападатели докато спите. Това ви влияе. ― Няма значение. Ние сме във вашия свят, но не сме част от него ― каза той. ― Виж, това може и да е било така през 16 век или когато и да е, но в момента, в който вампирите се превърнаха в легални граждани, това се промени. Вампир беше закаран в болница с линейка. Дават най-доброто от себе си, за да го запазят жив, каквото и да означава това за вас, момчета. Пожарникари рискуват живота си, когато влизат в изгорели сгради, за да спасят вампири. Фанатиците се опитват да ви убият, но останалите от нас се опитваме да ви спасим. ― Значи сте глупаци ― каза той. ― Може би ― казах аз ― но ние, клетите хора, сме се заклели да браним и защитаваме. Държим на обещанията си. ― Да не би да искаш да кажеш, че аз не го правя? ― Казвам, че ако не ни помогнете днес, значи не сте достойни за Съвета. Не сте водачи. Вие сте просто паразити, които се хранят със страха на последователите си. Истинските лидери не оставят хората си да умрат, не и когато могат да ги спасят. ― Паразити. Мога ли да споделя с останалите от Съвета високото ти мнение за нас? ― Сега беше ядосан. Можех да го доловя по линията като горещ полъх. ― Да, кажи им всичко. Но запомни това, Пътнико: с узаконяването си, вампирите не получават само права. Също така имат и отговорност към човешкият закон, който ги е направил легални. ― Така ли? ― Да, точно така. Това загадъчно „във вашия свят, но не част от него” може и да е действало преди. Но добре дошли в 20 век, защото узаконяването означава точно това. След като веднъж сте станали граждани, които плащат данъци, имат собствен бизнес, сключват брак, получават наследство или имат деца, не може да се скриете някъде в някакво подземие и да отброявате десетилетията. Вече сте част от нашия свят. ― Ще помисля върху казаното от теб, Анита Блейк. ― Когато приключа разговора с теб, ще вляза в къщата. Ще започнем да изнасяме вампирите в чували за трупове, за да ги предпазим, в случай, че подът се срути. Ако се събудят като привидения докато го правим, ще настане кървава баня. ― Наясно съм с проблемите ― каза той. ― А наясно ли си, че присъствието на Съвета им дава силата да се събудят толкова рано през деня? ― Не мога да променя резултата от присъствието ни върху по-слабите вампири. Ако този Малкълм иска да претендира за статут на господар, тогава е негово задължение да пази хората си. Не мога да го направя вместо него. ― Не можеш или не искаш? ― Не мога. Хм. ― Може би съм надценила силите ти. Моите извинения, ако е така. ― Приети са и разбирам колко е необичайно за теб да се извиняваш за нещо, Анита. ― Телефонът замлъкна. Натиснах бутона, който изключваше линията. Долф се приближи, докато излизах от колата. ― Е? ― попита той. Свих рамене. ― Изглежда, че ще влезем без подкрепление от вампири. ― Не можеш да разчиташ на тях, Анита, не и като подкрепление. ― Той ме хвана за ръката, нещо, което не беше правил никога и я стисна. ― Това е всичко, на което можеш да се осланяш. Един човек на друг. Чудовищата не ги е грижа за нас. Ако мислиш, че го правят, значи се заблуждаваш. ― Пусна ръката ми и се отдалечи преди да мога да измисля някакво остроумие. Още по-добре. След разговора ми с Пътника, не бях сигурна, че можех. 45 ГЛАВА След един час бях облечена в костюм за биологична защита, накратко биозащита. Меко казано беше неудобен и в жегата на Сейнт Луис се превърна в преносима сауна. Тежката лента беше увита около лактите и китките ми, запечатвайки мястото, където се съединяват ръкавиците и ръкавите. Бях събула ботушите си два пъти и затова превързаха с лента и краката ми. Чувствах се като астронавт, който е отишъл при грешния шивач. И за да стане още по-зле, върху гърба ми бяха прикачени кислородни бутилки за самостоятелно дишане. Добавете „подводен” и се получава SCUBA*, но ние не планирахме да слизаме под вода. Бях благодарна за това. (*игра на думи – на английски абревиатурата на „кислородни бутилки за самостоятелно дишане” е SCBA, а „SCUBA” означава „леководолазен дихателен апарат”) Имаше маска, която покриваше цялото лице, вместо само регулатор за устата, но като се изключи това, екипировката много наподобяваше леководолазната. Имах сертификат за гмуркане. Взех го в колежа и го обновявах. Ако проявиш небрежност, ще трябва да преминеш отново през целия проклет курс. Подновяването беше по-малко досадно. Отлагах слагането на маската толкова дълго, колкото можех. Заради инцидент по време на гмуркане във Флорида имах клаустрофобия. Не чак толкова сериозна, че асансьорите да са проблем, но затворена в костюм, с маска, която щеше да покрие лицето ми и защитен шлем изцяло върху главата ми, започвах да се паникьосвам и не знаех какво да направя. ― Наистина ли мислиш, че всичко това е необходимо? – попитах за дванайсти път. Ако просто ми дадяха обикновен противопожарен шлем с кислородна бутилка, можех да боравя с нея. ― Да, ако ще идваш с нас – каза ефрейтор Тъкър. Допълнителните й осем сантиметра височина не й помагаха особено. И двете изглеждахме сякаш сме облекли дрехи втора употреба. ― Има вероятност от зараза, ако има плаващи тела в сутерена – каза лейтенант Рен. ― Наистина ли в мазето ще има толкова много вода? Те размениха поглед. ― Никога не си била в къща след пожар, нали? – попита Тъкър ― Не. ― Ще разбереш, след като влезем – каза тя. ― Звучи заплашително. ― Нямах намерение да прозвучи така – каза тя. Тъкър нямаше кой знае какво чувство за хумор, а Рен имаше прекалено много. Беше прекалено нетърпелив, докато ние се пъхахме в костюмите. Погрижи се да ми сложи лента и сега дори ми хвърляше брилянтни усмивки. Но нямаше нищо прекалено открито. Нищо достатъчно явно, за да кажа: „виж, имам приятел”. От това, което знаех, винаги е бил такъв и щях да изглеждам като задник, ако го приемех лично. ― Сложи си маската и ще ти помогна да наместиш каската отгоре – каза Рен. Поклатих глава. ― Просто ми дай обикновен шлем и ще ползвам кислородна бутилка. ― Ако паднеш във водата без уплътнена каска, Анита, все едно си без костюм.. ― Ще рискувам – казах. Тъкър каза: ― Имаше проблем да вървиш от автомобила за биологична защита до тук. С практика ще станеш по-добра, но в дълбока вода, дори ние ще имаме проблем със стабилността. Отново поклатих глава. Сърцето ми биеше толкова силно, че имах проблем с дишането. Сложих си маската на лицето. Поех въздух и онзи ужасен звук започна. Като дишането на Дарт Вейдър, само че беше моето. Във водата, в тъмнината, единственият звук е твоето дишане. Можеше да стане оглушително силно, докато чакаш да умреш. ― Каишката се нуждае от затягане – каза Рен. Той започна да я нагласява, сякаш бях на пет и бях отпратена да играя в снега. ― Мога да се справя. – Гласът ми се чу от отворената радиовръзка в маската. Той вдигна ръцете си в ръкавици нависоко, все още усмихвайки се. Беше трудно да го обидиш, бях се опитала. Притежаваше такава весела благосклонност, която, изглежда отклоняваше всичко. Никога не се доверявам на хора, които се усмихват постоянно. Или продават нещо, или не са много умни. Рен не ми се струваше глупав. На всичко отгоре, не можех да наглася каишката на проклетата маска. Винаги съм мразела да работя с нещо по-голямо от хирургически ръкавици. Махнах маската и първото ми вдишване на истински въздух беше много шумно, много продължително. Бях се изпотила и не беше само заради горещината. Имах Браунингът и Файърстарът, които лежаха от страната на камиона на пожарната. Имаше достатъчно джобове от външната страна на костюма, за да напъхам половин дузина пистолети. Имах рязана пушка от вампирския ми комплект в импровизиран калъф през гърба ми. Да, нелегално е, но Долф беше с мен едно време, когато преследвахме завърнал се онзи свят вампир. Те са като ползващите ангелски прах*: имунизирани срещу болката, по-силни дори от нормален вампир. Сила от ада със зъби. Показах му пушката преди да я изкарам. Той я одобри. Последният път приключихме с двама мъртви охранители и един новобранец полицай, разпилян по целия вестибюл. Поне сега Долф и хората му имат сребърни куршуми. Това, че той и Зербровски бяха почти убити, беше факторът, които задвижи бумащината. Дадох им кутия с куршуми за Коледа, преди официално да получат сребърни. Никога не искам да гледам някого от тях, губещ живота си, поради липса на амуниции. ( *синтетичен наркотик, силен халюциноген) Оставих ножовете в техните калъфи за китки. Носенето на незащитено острие в джобовете на костюм, който е херметически затворен, изглежда малко пораженческо. Ако загубех двата пистолета и трябваше да се боря за ножовете под костюма, тогава най-вероятно щяхме да сме обречени. Нямаше нужда да се притеснявам за това. Сребърният ми кръст беше окачен около врата ми. Това беше най-доброто оръжие, което имах срещу бебета-вампири. Те не можеха да си пробият път покрай оголения кръст, не и когато беше подкрепен с вяра. Срещала съм само един вампир, който можа да мине покрай светещ кръст и да ми навреди. И беше мъртъв. Интересно колко много от тях завършваха по този начин. Тъкър се приближи: ― Ще ти помогна да нагласиш маската. Поклатих глава: ― Остави ме до последно. Колкото по-кратко съм с тази екипировка, толкова по-добре. Тя облиза устните си, започна да казва нещо, спря се, след това каза: ― Добре ли си? Обикновено щях да кажа „разбира се”, но те зависеха от мен, може би с живота си. Колко уплашена бях? Уплашена. ― Не точно – казах. ― Имаш клаустрофобия, нали? – каза тя. Трябва да съм изглеждала изненадана, защото каза: ― Много хора искат да бъдат пожарникари, но насред пожара, когато маската е свалена и пушекът е толкова гъст, че не виждаш ръката пред лицето си, не искаш да имаш клаустофобия. Кимнах. ― Това го разбирам. ― Има част от тренировката, където ти закриват напълно очите и те карат да си сложиш екипировката чрез пипане, сякаш пушекът е закрил света. Научаваш на кого не му харесва. ― Бих могла да нося костюм без каската. Причината е в комбинацията между костюма и слушането на дъха ми. Имах инцидент с гмуркане точно след колежа. ― Можеш ли да го направиш? ― Нямаше обвинения, просто честност. Кимнах: ― Няма да ви изоставя в нужда. ― Не попитах това – каза тя. Втренчихме се една в друга. ― Дай ми няколко минути. Просто не разбирах какво представлява костюма за биозащита. Ще се оправя. ― Сигурна ли си? Кимнах. Не каза нищо друго, просто се отдалечи, за да ме остави да събера разбъркания си ум. Рен най-накрая пристигна, за да говори с Фултън. Рен и Тъкър щяха да влязат вътре, защото и двамата бяха парамедици, а ние можехме да имаме нужда от техния медицински опит. Освен това, честно казано, не исках Фултън с мен в тъмното с куп вампири. Просто беше прекалено изплашен. Не го винях, но и не го исках зад гърба си. Разбира се, ако се гледах потна и бореща се да дишам спокойно, можеше да не искам да съм вътре. По дяволите. Мога до го направя. Трябва да го направя. Детектив Тами Рейнолдс дойде, бъхтейки се в собствения си костюм. Нямаха достатъчно голям за Долф, затова тя беше моето въоръжено подкрепление. О, радост. Не можех да ги пратя там само с Тами като единственото им подкрепление. Тами беше успяла да сложи презраменния кобур върху костюма. Тя имаше един от онези, които просто обикаляха около рамената, без колан, който се слага през ремъците. Когато пазарувах, всички кобури, които минаваха през рамената, се разместваха прекалено много през моите. Част от това, да имаш тесни рамена. Трябваше да го стеснят. Не си купувам неща, за които трябва да се притеснявам. Нито рокли, нито кобури. Рейнолдс ми се усмихна. ― Лари е наистина обезпокоен, че не може да дойде. ― Облекчена съм – казах Тя ми се намръщи. ― Мислех, че го искаш за подкрепление. ― Да, но един пистолет не може да му помогне, ако таванът се срути върху нас. ― Мислиш, че ще стане? – попита тя. Свих рамене. Концентрирах се върху обличането на костюма, върху малките детайли, върху дискретните шеги на Рен. Успях да не мисля постоянно за това, че щяхме да прекосим под, който можеше се срути под нас, след това да вървим отдолу и да чакаме да се срути върху нас, докато газим през вода, пълна с ковчези и вампири. Какво по-хубаво? ― Нека просто да кажем, че съм предпазлива. ― И не искаш да рискуваш Лари. ― Точно така. Не ми харесва мисълта Лари да бъде наранен, от каквото и да било. – Втренчих се в нея, докато го казвах. Тя премигна с лешниковите си очи, после се усмихна. ― Нито на мен, Анита, нито на мен. Кимнах и зарязах въпроса. Бях свършила моята част от покровителстването. Дори не бях сигурна защо не вярвах на Тами, но й нямах доверие. Женска интуиция, или просто вече не вярвах на никого. Може би. Тъкър се върна при нас. ― Време е да се обличаш. Тя ме погледна директно. Кимнах. Оставих я да ми помогне да наглася маската върху лицето си. Затворих очи и се концентрирах върху дишането – навътре, навън, навътре, навън. При гмуркането, ако дишаш прекалено бързо, можеш да унищожиш белия си дроб. Сега просто се предпазвах от хипервентилация. Тя нагласи качулката на костюма на главата ми. Гледах я докато го прави и знаех, че очите ми са разширени малко повече. Бодрият глас на Рен дойде от радиото в маската. ― Дишай нормално, Анита. ― Дишам нормално – казах. Звучеше странно да мога да говоря нормално, докато собственото ми дишане хриптеше силно и злокобно в ушите ми. С регулатор не можеш да говориш, макар че се научих, че можеш да викаш, когато е заклещен между зъбите ти. Под водата ехти дяволски силно. С шлемът върху маската, видимостта не беше добра. Упражнявах се да завъртам главата си, за да видя колко големи бяха мъртвите точки. Периферното ми зрение почти го нямаше. Гласът на Тими се чу по радиото: ― Трудно се вижда в това нещо. ― Ще свикнеш – каза Тъкър. ― Надявам се, че няма да сме дълго в това облекло, за да свикнем – казах. ― Ако кажем „бягай”, бягате дяволски бързо – каза Тъкър. ― Защото подът ще се срутва, нали? – казах. Мисля, че кимна, но беше трудно да се каже през пластовете. ― Правилно. ― Добре, но когато стигнем стълбите, трябва да поема водачеството и ако кажа „багайте дяволски бързо”, означава, че вампирите ще ни изядат. Рен и Тъкър размениха погледи. ― Казваш ни да бягаме - каза Рен – а ние ще питаме колко бързо. ― Съгласна – каза Тъкър. ― Страхотно – казах. Честно казано, беше голямо облекчение да не трябва да споря с някого. Без дебати. Какво успокоение. Ако не се потях като прасе, слушайки ужасното ехо на собствения си дъх като в „Издайническото сърце”*, припомняйки си как да ходя в обшити с метал ботуши, бих казала, че работата с пожарникарите беше като почивка. Но не беше. Бих предпочела да ме спуснат с въже заедно със спецчасти в зона, в която се стреля без предупреждение, отколкото да се влача в костюм на мумия и да се опитвам да не загубя самообладание. Беше просто фобия, по дяволите. Нямаше проблем. Нищо не ме нараняваше. Тялото ми не вярваше на логиката. При фобиите е така. Разумът не ги трогва. (* разказ от Едгар Алън По, по който има направен филм) Рен стъпи върху пода. Това издаде шум сякаш гигант стененеше докато спи. Той замръзна, след това стовари крака си толкова тежко, че помислих, че сърцето ми ще изскочи през гърлото. ― Не трябва ли да сме по-тихи? – попитах. Гласът на Рен се чу в ухото ми. ― Ходи точно, където аз ходя. Не се отклонявай, не се отделяй. ― Защо? – попитах. ― Само защото подът където вървя е солиден, не означава, че е такъв навсякъде другаде. ― О – казах. Вървях точно след Рен, затова имах близък поглед върху тежките му стъпки. Не беше успокояващо. Тъкър беше зад мен, а накрая детектив Рейнолдс. Бях дала кръстове на всички, за да ги сложат в джобовете на костюмите си. Защо никой не носеше по един по начина, по който го носех аз? Защото Тъкър и Рен носеха за всеки един пакет от непрозрачни чували за трупове. Планът беше да сложим вампирите в чувалите и да ги изкараме. Във вътрешността на линейка и в чувал щяха да са в безопасност до вечерта. Ако успеехме да го направим и таванът не се срутеше преди нощта, щях да съм ядосана. Стига да не паднеше, докато бяхме долу. Това можех да пропусна. Добросъвестно вървях, където ходеше Рен. Все пак трябваше да кажа: ― Дори и ако не съм в този костюм, крачките ми не са толкова големи, колкото твоите. В него съм почти като саката. Може ли да правя по-малки стъпки. ― Стига стъпките да са в една линията на моите ― да – каза Рен. Облекчение. Подът беше покрит с развалини. Гвоздеите бяха навсякъде по почернелите дъски. Сега разбрах причината за металните подметки. Бях благодарна за тях, но това не ги правеше по-лесни за вървене. От едната страна имаше линия, която се спускаше в дупка в пода. Беше пожарникарски маркуч, прикрепен към шумна помпа някъде далече. Отводняваха сутерена. Ако мястото беше водонепропускливо, можеше да е пълно до тавана. Успокоителна мисъл. За водата, Фултън беше поръчал цистерна на „Гражданска защита. Изглежда, считаше вампиризма за заразна болест. Беше заразно, но не по начина, по който той си мислеше. Но той отговаряше за такива инциденти. Започвах да научавам, че при пожарите, тази длъжност беше равна на Бог. Не можеш да спориш с Господ. Можеш да му се ядосваш, но това не променя нищо. Концентрирах се върху движението на краката си. Внимавах за отломки. Стъпвах в стъпките на Рен. Оставих светът да се изплъзне и да съществува само движението напред. Усещах как слънцето пече безмилостно, по гърба ми се процеждаше пот, но всичко това беше далечно. Не съществуваше нищо друго освен движението напред, не се изискваше мислене. Дишането ми беше нормално, когато се ударих в гърба на Рен. Замръзнах, страхувах се да мръдна. Проблем ли имаше? ― Какво става? – попитах. ― Стълби – каза той. „О” помислих си. Сега трябваше да поема водачеството. Не бях готова. Честно казано, не бях сигурна колко добре можех да вървя по стълби в проклетия костюм. Просто не бях преценила колко е трудно да вървя в него. ― Стълбите са възможно най-опасното място в сгради като тази – каза Рен. – Ако нещо се срути, ще бъде стълбището. ― Опитваш се да ни накараш да се почувстваме по-добре ли? – попита Рейнолдс. ― Просто подготовка – каза той. – Ще проверя първите няколко стъпала. Ако изглеждат сигурни ще се преместя и ще оставя Блейк да поеме. – Вече не се шегуваше. Беше напълно делови и изведнъж преминахме на фамилия. ― Гледай тялото на стълбите – каза той. Премести се на първото стъпало, стъпвайки толкова силно, че подскочих. Тялото на стълбите беше черно, овъглено. Устата зееше отворена в беззвучен вик. Трябва да погледнеш от близо, за да видиш зъбите. Истинските вампирски зъби просто не са толкова големи. Сухожилията бяха разпънати оголени и изглеждаха сякаш ще се скъсат, ако ги докоснеш. Тялото изглеждаше чупливо, сякаш един допир и ще стане на прах. Спомних си Лари и черепът, който се разпадна след като го беше докоснал. Това тяло изглеждаше по-здраво, но не много. Можеше ли да е жив? Имаше ли вътре някаква искра, която с падането на нощта можеше да го раздвижи, да го съживи? Не знаех. Би трябвало да е пепел. Би трябвало все още да гори на слънчевата светлина, без значение колко вода са излели. Гласът на Рен ме сепна. ― Можеш да поемеш водачеството, Анита. Погледнах надолу по стълбите и открих Рен няколко стъпала надолу, почти по средата. Тъмнината отдолу се разпростираше около краката му като в басейн. Той беше достатъчно далеч и някой наистина смел вампир можеше да го сграбчи за крака и да го дръпне надолу. Не бях концентрирана. Моя грешка. ― Върни се, Рен – казах. Направи го, без да осъзнава възможната опасност. По дяволите. ― Стълбите са бетонни, което е по-сигурно. Би трябвало да си в безопасност. ― Трябва ли да стъпвам тежко на всяка крачка? ― По-безопасно е – каза той. ― Ако почувствам, че поддава, да викам ли? ― Да – каза той. Мина покрай мен. Вгледах се надолу в дълбините на Стикс*. (*в древногръцката митология една от петте реки, които минават през царството на Хадес) ― Нуждая се от ръка заради ограниченията в костюма. Ръка за пистолета. Нямам ръце за фенерчето – казах. ― Ще се опитам да осветявам пред теб, но няма да е там, където се нуждаеш. ― Освен ако не помоля, не се притеснявай за това. ― Отне ми повече от минута, може би две, за да изкарам непохватно Браунинга от джоба. Пистолетът определено щеше да бъде в една от ръцете ми. С неудобните ръкавици, се наложи да използвам двете си ръце, за да дръпна предпазителя. Плъзнах ръката си по предпазителя на спусъка. При нормални обстоятелства, никога не съм държала пистолет по този начин. Но пръстът в ръкавицата не искаше да влезе в предпазителя. Сега бях готова за тръгване. Ако поставех безопасността на първо място, никога нямаше да стрелям навреме. Упражнявала съм се със зимни ръкавици, но никога не съм си помисляла да стрелям по вампири в костюм за биозащита. По дяволите, до днес дори не знаех какво е костюм за биозащита. ― Какво ви спира? – гласът на Фултън. Бях забравила, че той наблюдаваше всичко, което казвахме. Сякаш бяхме шпионирани. ― Тези проклети ръкавици не са направени точно за стрелба. ― Какво значи това? – попита той. ― Означава, че вече съм готова за слизане – казах. Държах Браунинга насочен нагоре и леко напред. Ако паднех в костюма и стрелях случайно, щях сериозно да се опитам да не застрелям някой зад мен. Чудех се дали детектив Тами беше изкарала своя пистолет. Чудех се колко добър стрелец е. Каква беше при спешна ситуация? Казах кратка молитва, за да не бъдем открити, сграбчих силно парапета и стъпих тежко върху първото стъпало. Не се срути. Втренчих се напред в плътната тъмнина по средата на стълбите. Слънчевата светлина проряза тъмнината като нож. ― Ето ни момчета и момичета – казах. И тръгнахме надолу. 46 ГЛАВА Водата заливаше последните няколко стъпала. Мазето се беше превърнало в езеро. Фенерът на Рен пресече тъмната повърхност като мини прожектор. Водата изглеждаше солидна и тъмна, прикривайки всичките си тайни на сигурно и тихо. Ковчег се носеше на не повече от пет метра от стълбите, поклащайки се нежно в толкова тъмната вода. Дори и през собственото си хриптящо и задъхано дишане, можех да чуя плясъка на водата. Дочуваше се и звук от две почукващи се дървета, които звучаха като лодки, завързани заедно на пристанище. Посочих и фенерчето на Рен последва ръката ми. Два ковчега се блъскаха един в друг, близо до отсрещната стена. - Три ковчега са видими, но трябва да има още четири. Един за пазача, един за вампира на стълбите и още два. Направих тази последна крачка към водата. Дори и през костюма можех да усетя течността като далечна студенина, като течна тежест, притискаща глезените ми. Усещането на водата беше достатъчно да ускори дишането ми и да накара биенето на сърцето ми да запулсира в гърлото. - Започваш да хипервентилираш - каза Рен – Забави дишането си. Поех дълбоко дъх и го издишах бавно, като броях, за да го направя по бавно. Когато стигнах до петнайсет си поех отново дъх. - Добре ли си? - Какво става? - попита Фултън. - Нищо – отговори Рен. - Добре съм - казах. - Какво се е случило? - каза Фултън. - Липсват четири ковчега. Два може и да са потънали, но два все още липсват. Просто се чудим къде са - казах. - Бъдете внимателни там долу. - Като девственица на първата й брачна нощ - прошепнах. Някой се засмя. Винаги е добре да си забавен. Опитах се да стъпя на следващото стъпало, до коляно във водата, но кракът ми поддаде под мен. Изведнъж се плъзгах надолу по стълбите, единствено хватката ми за перилата ме предпазваше да не се окажа под вода. Бях седнала във вода, стигаща ми до брадичката, чувствайки се глупава и уплашена. Комбинация, на която не съм голям фен. Рен дойде и застана над мен, светлината се плъзгаше по водата, докато той ми помагаше да се изправя на крака. Нуждаех се от помощта. Повдигнах мокрия браунинг на светло. - Дали пистолетът ти ще работи сега? – попита той. - Бих могла да стрелям под вода и пак ще работи – казах. Все още ме учудваше колко много хора мислеха, че малко вода може да съсипе пистолет. Налагаше се да го почистиш много добре след това, но по време на стрелба водата не беше проблем. Дните, в които трябваше да пазиш оръжието си сухо, бяха отдавна в миналото. Полека се спуснах надолу и се плъзнах в студената вода. Дишането ми стана неравно. Мамка му, бях уплашена. Стъпила здраво във водата бих могла да бръкна за фенерчето в единия си джоб или да измъкна пушката от торбата на гърба ми. Но преди да започна да сменям оръжията трябваше да накарам на детектив Тами да дойде долу с пистолета си, за да ме прикрива. Все още не знаех колко е добра, но беше по-добре от нищо. Водата се плъзгаше по гърдите ми, не точно до мишниците ми, но почти. Плъзнах се много внимателно във водата, повече плувайки отколкото ходейки, държах пушката с двете ръце и в готовност. Или колкото може да се чувстваш готов във взет назаем астронавтски костюм, носейки се във водата. Не ми харесваше фактът, че липсваха два ковчега с вампирите вътре в тях. Вероятно просто бяха потънали, но коремът ми беше напрегнат в очакване на ръце, които да се плъзнат по глезените ми и да ме дръпнат под водата. Кракът ми докосна нещо голямо и дишането ми спря за секунда. Кракът ми се удрари в него. Кофа с боя може би. Предполагам, че и вампирите държаха разни боклуци в мазетата си, точно като останалите от нас. - Намерих някакви остатъци ето тук. - Звучиш като истинки пожарникар – каза Рен. - Ковчег? - попита дедектив Тами, която седеше на стълбите. Тя се плъзна последна във водата. - Не, просто някаква кофичка. Ковчегът почти бе доплувал до мен. Без никакво усилие. Протегнах ръка, за да го докосна, помагайки му да се носи нежно по малките вълнички. - Когато Рен и Тъкър стигнат до ковчега, аз ще се оттегля. Прикривай ме докато извадя пушката. - Дадено - каза Тами. Тя държеше в едната си ръка фенерчето, а в другата оръжието, едно над друго, за да може светлината да се движи с цевта на оръжието. Наблюдаваше водата за движение. Дори само да я видя, че го прави разхлаби малко напрежението в раменете ми. - Не отваряйте ковчега, докато не съм готова - казах. В един момент осъзнах, че не съм притеснена за дишането си. Страхът от задушаващата близост беше изчезнал под натиска на прилива от чист адреналин, породен от факта, че се намирахме до гърди във вода, гъмжаща от вампири. Можеше да се задушавам и после, след като оцелеехме. Рен и Тъкър хванаха двата края на ковчега. Дори те имаха затруднения да се движат във водата със целите костюми. - Подготвям пушката, Рейнолдс. - Прикривам те - каза тя. Дръпнах се назад и завъртях чантата на една страна. Имах една секунда да реша дали да прибера браунинга в джоба на панталоните или да го сложа в чантата, където досега стоеше пушката. Реших да го сложа в чантата. Оставих чантата отпред, където можех да пъхна ръка бързо, ако ми потрябваше оръжие. Завъртях пушката наобратно, поставяйки приклада й на рамото си. Пристегнах се толкова, колкото е възможно във водата и казах: - Отваряй го. Тъкър го стабилизира и Врън преметна капака назад. Пресече линията ми на стрелба, докато го отваряше. - Закриваш ми взора, Рен. - Какво? - Премести се на твое дясно - казах. Той го направи без повече въпроси, но дори и само това забавяне можеше да е достатъчно, за да пострада или да умре. Вампирката лежеше по гръб, дългата й коса се стелеше около бледото й лице, едната й ръка почиваше на гърдите й като спящо дете. - Можем ли да я преместим? - попита Рен. - Стой на страна от линията ми на стрелба и можеш да правиш, каквото искаш. - Съжалявам - каза той. Дори и през микрофона звучеше засрамен. Нямах време да успокоявам егото му. Бях твърде заета да гледам за вампири. Вниманието ми беше концентрирано главно на вампирката в отворения ковчег, но с костюма нямах никакво периферно зрение. Слухът ми беше намален наполовина или повече. Чувствах се тотално неподготвена. - Защо не светят кръстовете ни? - попита Рейнолдс точно иззад мен. - Не светят около трупове - казах. Рен и Тъкър имаха проблеми с прибирането на тялото в чувала. Накрая Рен успя да прехвърли тялото през рамо и Тъкър започна на нахлузва чувала нагоре по краката на тялото. Вампирката беше напълно отпусната върху гърба на Рен. Дългата й коса потъваше във водата, ставайки черна, докато абсорбираше вода. Когато успяха да я напъхат докрай в чувала, успях да зърна мъртво-бледото й лице с кичури мокра коса залепнали по него, сякаш е жертва на удавяне. Тъкър затвори чувала и каза: - Има вода в чувала. Не знам как да го предотвратя. Рен взе тялото балансирайки, колкото можеше и тръгна към стълбите. - Това ще отнеме много време, ако само двамата носим - каза той. Гласът на Фултън прозвуча по радиото. - Имаме още два костюма, госпожице Блейк. Безопасно ли е да пратиим още двама мъже долу? - Говорейки като едно от жертвените агнета - казах - Да. Защо само ние да се забавляваме? Рен стигна до стълбите и започна да се изкачва с една ръка на перилото. Той се опита рутинно потропа с крак, както го правехме на слизане и едва не се стовари по гръб във водата. - Точно тръгвам по стълбите нагоре. Ако се срутят, опитай да не ме оствяш погребан, докато ми свърши въздуха. - Ще направим каквото можем - казах. - Благодаря - каза той, сарказмът се предаваше прекрасно по микрофоните. Тъкър беше успяла да изолира един от останалите ковчези. Рейнолдс се бореше да го задържи стабилен, докато Тъкър стигне до капака. Тя не беше достатъчно висока, за да го обърне назад, толкова лесно, както го беше направил Рен. Просто го избута. Капакът падна обратно и се плесна в другия ковчег със силен тропот, който пройзведе невероятно ехо. Звукът накара връхчетата на пръстите ми да трепнат. - Мамка му - издиша Рейнолдс. - Всичко наред ли е?- попита Фултън. - Дам – казах – Само сме малко нервни тук. - Добре ли си там долу, Тъкър? - Аз бях - каза Рейнолдс - Съжалявам. Вторият вампир беше мъж с къса кестенява коса и лунички, все още вкопчили се в бялата му кожа. Беше над два метра. Щеше да е дори по трудно да се прибере в чувал. На Тъкър й хрумна идеята да завлечем ковчега по стълбите и да ги използваме, за да намалим тежеста му. На мен ми звучеше добре. Долната част на стълбите не беше на слънце, така че и вампирът нямаше да има нещо против. Рейнолдс и Тъкър почти бяха стигнали до стълбите, когато Рен се върна долу. Той постави незакопчан чувал по дължина на тялото. - Ако Рейнолдс и Тъкър задържат ковчега стабилно, мисля, че ще успея просто да го търкулна в чувала. - Звучи ми като план, който ще свърши работа - каза Тъкър. Тя пристъпи по-ниско във водата. Рейнолдс погледна към мен и аз казах. - Давай. Тя се премести от другата страна на ковчега, пистолетът й вече не беше насочен към никого и никъде, фенерчето задържаше кръгчето си от светлина и го караше да изглежда като далечна златна топка на дъното на тъмен басейн. Рен се беше навел настрана, за да може да прехвърли тялото. - Пак си застанал пред линията ми на стрелба, Рен. - Съжалявам - каза, но ръцете му бяха наполовина под тялото, за да може да го претърколи. Не се премести от линията. - Премести се, по дяволите – изръмжах. - Почти го вкарах в чувала. Главата на вампира потрепна в спазъм. Случваше се понякога, дори и в "съня” им, но сега не ми хареса особено. - Пусни го и отстъпи назад, Рен, веднага - кръстовете ми и тези на Рейнолдс пламнаха за живот, като две малки слънца. Рен направи каквото поисках, но беше твърде късно. Вампирът се обърна срещу него с отворена уста и приготвени зъби. Захапа костюма, който започна шумно да изпуска въздух. Бяха прекалено близо един до друг, за да се доверя на пушката. - Рейнолдс, този е твой. Рен изкрещя. Оръжието на Рейнолдс произведе искри в мрака. Вампирът се дръпна от Рен с дупка в челото. Но не беше мъртво, дори и малко. Дегенериралите вампири не умират толкова лесно. Стрелях право в това бледо лице. Главата експлодира в кръв и парчета месо, малки тежки парчета заваляха във водата, с тихо джвакване. То падна назад срещу надигащия се капак на кофчега, с липсваща глава, с ръце, които все още помръдваха в белия сатен. Краката му все още ритаха. Рен падна по задник на стълбите. Тъкър повтаряше. -Рен, Рен, отговори ми. - Тук съм - каза той с дрезгав глас - Тук съм. Направих две внимателни стъпки към покритите с вода стъпала и вкарах още един куршум в гърдите на вампира, пробивайки дупка в тях и в капака на ковчега зад гърба му. Изпомпах нов патрон в пушката и извиках: - Качвайте се по стълбите, сега! Клекнах до Рен и сложих ръка под рамото му, другата държеше пушката. През звънтенето в ушите ми, причинено от изстрелите, чух Тъкър да казва: - Нещо докосна крака ми. - Излизайте веднага – опитах се да ги накарам да побързат нагоре по стълбите с гласа си. Повдигнах Рен на краката му и го блъснах нагоре по стълбите. Той нямаше нужда от допълнителна подкана. Когато излезе на слънце се обърна, за да ни изчака. Рейнолдс беше почти до нас. Две мокри ръце се показаха от двете страни на Тъкър. Изкрещях: - Тъкър! Ръцете се затвориха и тя внезапно се оказа без опора, повлечена назад под водата. Тя се затвори над нея като черен юмрук. Изобщо не се показа нещо, по което да мога да стрелям. Гласът й звучеше кристално ясен по радиото, дишането й беше толкова грубо, че беше болезнено за слушане. - Рен! Помогни ми! Плъзнах се надолу по стъпалата, падайки във водата, позволявайки на тъмнината да се затвори над мен. Кръстът ми светеше във водата като фар. Забелязах движение, но не бях сигурна дали беше тя. Почувствах движение във водата, секунди преди две ръце да ме сграбчат изотзад. Зъби разпориха костюма ми, ръце откъснаха шлема ми като мокра хартия. То ме завъртя във водата и аз му позволих. Позволих на нетърпеливите ръце да ме влачат наоколо, докато успях да натикам пушката под брадичката му и стрелях. Наблюдавах как главата му изчезна в облак от кръв под блясъка на кръста ми. Все още носех кислородната си маска, благодарение на което не бях започнала да се давя. Писъците на Тъкър сега бяха непрестанни. Гласът й беше навсякъде, в радиото, във водата, ехтящ и постоянен. Изправих се, останките от костюма се свлякоха по тялото ми. Част от ехото от писъците на Тъкър изчезна. Водата действаше като усилвател на звука. И Рейнолдс, и Рен бяха във водата. Лоша идея. Той се опитваше да се добере до нещо и аз видях към какво. Биокостюмът на Тъкър плуваше в другия край на мазето. Той се хвърли през водата, опитвайки се да стигне до нея. Рейнолдс се опитваше да не изостава с пистолет в ръка. Кръстът й блестеше заслепяващо. Изкрещях в радиото: - Всички навън! Навън, мамка ви, навън! – никой не ме слушаше. Писъците на Тъкър спряха рязко. Всички останали започнаха да крещят още по-силно. Всички, освен мен. Запазих мълчание. Крясъците нямаше да помогнат с нищо. Имаше поне още три вампира тук долу при нас. Три дегенерата. Щяхме да умрем, ако останехме тук. Вампирът експлоадира от водата точно пред мен. Стрелях преди да осъзная, че го правя. Гърдите му се взривиха, но въпреки това то посегна към мен. Имах време да вкарам друг патрон, но не и да стрелям. В моменти като този светът започва да се движи твърде бързо и твърде бавно. Не можеш да попречиш на нещо да се случи, но можеш да го видиш цялото, с всички подробности. Пръстите на вампира се забиха в рамената ми и ме стиснаха болезнено, докато той се надигаше, за да ме захапе. Забелязах проблясък от зъби, обградени от тъмна брада. кръстът ми блестеше като обезумял, осветявайки лицето на вампира отдолу, като в кошмар за Хелоуин. Стрелях с пушката точно под брадичката му, нямах време да се наместя, само успях да натисна спусъка. Главата избухна в червен дъжд върху цялата лицева част на маската ми. Бях ослепена от кръв и по-плътни неща. Откатът от пушката ме накара да седна във водата. Потънах надолу без да знам дали нещото все още ме преследваше или вече беше мъртво. Изплувах на повърхността. Водата беше отмила кръвта от маската ми, но по тежките неща бяха прилепнали по нея, така че все още бях сляпа. Издърпах маската от лицето си. Загубих радиото, но си възвърнах зрението. Вампирът се насеше пред мен, нито с лице нагоре, нито с лице надолу. Обезглавен. Суперско. Когато пистолетът на Рейнолдс гръмна, изстрелите звучаха странно и осъзнах, че съм оглушала с ухото, до което бях стреляла. Тялото на вампира реагира на изстрелите, залитна, но не спря. Тя се целеше в средата на тялото му, както я бяха обучавали на стрелбището. Изкрещях: - Стреляй в главата. Тя повдигна пистолета и той изщрака празен. Мился, че посягаше за резервния пълнител, когато нещото скочи върху нея и заедно изчезнаха под водата. Измъкнах се от това, което беше останало от костюма. Дори и със залепени свръзки, той се смъкна от мен като стара кожа. Прехвърлих пушката в другата си ръка и се гмурнах под водата. Плуването беше по-бързо, а ако имаше нещо, което да ме хване, щеше да ме е хванало досега. Кръстът осветяваше пътя ми като фар. Но кръстът на Рейнолдс беше това, към което плувах. Той беше моят фар. Имах няколко секунди, за да стигна до нея или всичко щеше да свърши. Усетих движение секунда преди последният вампир да се блъсне в мен. Обърнах се започвайки да насочвам пушката и то я сграбчи. Мисля че просто се опитваше да хване каквото и да е, но по този начин измъкна пушката от ръката ми и посегна към мен. Тя беше почти красива с дългата си бледа коса, носеща се зад нея, като русалка изскочила от някоя приказка. Кръстът накара кожата й да заблести, докато посягаше към мен. Ножът ми беше готов и веднага го забих под брадичката й. Той се плъзна лесно, но не достигна мозъка. Не беше смъртоносен удар, дори не се и доближаваше до такъв. Тя се изправи във водата, ръцете й стискаха ножа. Не мисля, че беше от болка. Просто не можеше да отвори устата си достатъчно, за да се нахрани. Забих второто острие под ребрата й, нагоре в сърцето. Тялото й потрепера, очите й се разшириха невероятно. Устата й се отвори достатъчно, за да видя острието на ножа ми, което я приковаваше. Тя изкрещя без думи и ме удари с опакото на ръката си. Единственото нещо, което ме предпази да не излетя беше водата. Тя пое част от шока. Паднах назад и водата се затвори над мен. Потънах за секунда, опитах се да вдишам, което напълни устата ми с вода след това успях да се изтегля на крака, кашляйки, падайки отново, веднага след като се бях изправила. Закрепих се на краката си и почувствах нещо по-топло от водата върху лицето си. Кървях. Зрението ми се замъгляваше, малки бели точки препречваха погледа ми. Вампирката все още се опитваше да ме нападне, с двата ми ножа, забити в тялото й. В стаята вече не се чуваха никакви писъци. Не виждах толкова надалеч, но това можеше да означава само едно нещо. Рейнолдс, Рен и Тъкър бяха заминали. Отстъпвах във водата. Спънах се в нещо и паднах, водата ме заля. Този път ми беше по трудно да се изправя, по-бавно. Бях се спънала в биокостюма и в торбата с браунинга в нея. Зрението ми беше разпокъсано. Сякаш наблюдавах вампирката под примигващи дискотечни светлини. Затворих очи, но белите точици покриха задната страна на клепачите ми. Потопих се под водата и напипах торбата си с крак. Дали задържах дъха си или просто бях спряла да дишам? Не можех да си спомня. Изкарах браунинга без да отварям очи. Нямах нужда да виждам, за да го използвам. Тя сграбчи кичур от косата ми и ме издърпа на повърхността. Стрелях веднага ,щом се показах отгоре, пробивайки дупки в тялото й като цип, докато стигнах до бледото й лице. Протегна ръка точно пред дулото на пистолета и деликатната й длан се разлетя под формата на дребни кости и кървави остатъци. Стрелях в лицето й, докато не заприлича на кървава развалина и осъзнах, че бях оглушала и с двете уши. Вампирката падна назад във водата, а аз се сринах на колене. Водата се затвори над мен. Опитах се да се стигна отново до повърхността и не можах. Мисля че успях да си поема въздух още един, последен път и после сивите и бели петна завзеха всичко. Не можех да видя блясъка на кръста или черната вода. Гладка и перфектна тъмнина завзе зрението ми. За един момент просто се носех, помислих си, че би трябвало да съм уплашена и после всичко изчезна. 47 ГЛАВА Събудих се в тревата, където седяхме с Каролин. Повръщах вода, чувствах се като лайно, но жива. Почти толкова добре колкото детектив Тами Рейнолдс, която седеше над мен и гледаше как ми оказват първа помощ. Имаше лепенка от едната страна на ръката си и плачеше. Стана нещо - сякаш някой беше сменил канала и аз се събудих в различно шоу. Бях в болницата. Страхувах се, че съм сънувала Рейнолдс и тя наистина е мъртва. Лари седеше на стола до леглото ми, главата на зад, заспал или свален от болкоуспокояващите. Приех присъствието ми като знак, че не съм халюцинирала Рейнолдс. Ако любимата му е мъртва, не мисля, че ще седи тук или поне най-малко нямаше да спи. Той примигна буден, очите му нефокусирани под действието на обезболяващите, мисля. -Как си? -Ти ми кажи. Той се усмихна, опита се да се престори, че поема дълбоко дъх преди да го направи. -Ако не бях наранен, щях да помагам на Тами да спасява вампирите сега. Нещо стегнато в гърдите ми се разхлаби. -Следователно тя е жива. Мислех, че съм сънувала. Той премигна към мен. -Да, тя е жива. Както и Рен. -Как? – попитах. Той ми се ухили: -Вампир, известен като Traveler, изглежда е способен да обитава телата на другите вампири. Каза, че е член на техният съвет и е тук за да помогне. Каза, че ти си осигурила неговата помощ. Лари ми гледаше много внимателно, болкоуспокояващите се плъзгаха далеч от очите му сякаш се опитваше да ме накара да му кажа истината. -Това е по същество – казах. -Той влезе в тялото на вампира, което атакува Тами и Рен. Той ги спаси. Тя е била бутнала ръката си в устата на вампира и сега е счупена, но ще се излекува. -Ами Рен? -Добре е, но той е доста разбит заради Такър. -Тя не успя – казах. Той поклати глава. -Те беше разкъсана почти на половина, всичко което я държеше цяла беше костюма. -Значи не трябва да я набиваш на кол – казах. -Вампирите не работеха сами – каза той. – Те издърпаха тялото на Такър, но не вампирите, които ти уби. Те все още са там долу. -Нека позная в мазето, нали? -Не, пет минути след като издърпаха тялото на Такър и те я положиха на тревата, всичко се разпадна. Вампирското тяло, което използваше Traveler започна да гори. Никога не ги бях виждал преди да изгарят. Беше впечатляващо и страшно. Развалините обхванаха вампира. Те няма да копаят докато не се стъмни, защото това ще ги изложи на светлина отново. Той изкопа своят път, докато те все още не бяха започнали. -Той атакува ли някого? – попитах аз. Лари поклати глава. -Той изглеждаше доста спокоен. -Ти беше там? -Да. Оставих го нямаше смисъл да се тревожа за това, което можеше да се случи ако вампира беше възстановил начина си на свободно пиене. Също ми беше много интересно това, че Traveler не можеше да понася слънчевата светлина, така както Уорик можеше. Да оцелееш на слънчева светлина дори и слаба слънчева светлина е най-редкият талант сред ходещите мъртъвци. Или може би Уорик беше прав. Може би това беше божия благодат. Коя бях аз да знам? -Представям ли си или ти се движиш по-добре, с по-малко болка? – попитах. -Изминаха двадесет и четири часа. Започвам да се лекувам. -Моля? -Ти си в безсъзнание от един ден. Късният следобед на събота е. -По дяволите – казах. Дали Жан Клод се беше срещнал със съвета без мен? Бяха ли „вечеряли”, какво се беше случило? – По дяволите – казах отново. Все още намръщен той каза: -Имам съобщение от Traveler за теб. Кажи ми защо изведнъж изглеждаш толкова уплашена и ще ти го предам. -Просто ми кажи, Лари, моля те. Намръщването му се задълбочи, но каза: -Вечерята се отлага, докато не се чувстваш достатъчно добре, че да присъстваш. Лежах по гръб на възглавницата и не можех да задържа облекчението от лицето, от тялото си. -Какво по дяволите става, Анита? Може би беше мозъчно сътресение. Може би беше факта, че не можех да излъжа Лари в лицето. Каквото и да беше, казах му истината. Казах му всичко. Казах му за Ричард и белезите. Той знаеше за тях, но не и това, което бях открила на скоро. Оставих няколко неща, но не много. Когато свърших, той се облегна обратно на стола и изглеждаше зашеметен. -Е, кажи нещо. Той поклати глава. -Света Дево Мария, не знам от къде да започна. Жан Клод имаше пресконференция снощи с Traveler до себе си. те говореха за единството на хората и вампирите, на фона на това ужасно събитие. -Чие тяло използва Traveler? – попитах. Лари трепна. -Този вампир има сили каквито никога не бях виждал. Той използва вампир от църквата на Малкълм. Малкълм също беше на конференцията. Traveler използва силите си за да помогне на другите вампири, дори и на Малкълм. -Кой действа на негово място, докато слънцето свети? – попитах. -Балтазар, човешкият му слуга. -Балтазар като публична личност, колко ужасяващо – казах. Лари се намръщи. -Той ми каза, че има мисли за мъже с червена коса. Той шегуваше ли се? Засмях си и това накара главата ми да ме заболи. Внезапно бях наясно с нарастващото главоболие, сякаш е било там през цялото време, просто замаскирано от болкоуспокояващи. Модерната химия няма заместител. -Може би не, но не се притеснявай. Ти не си в менюто. -Кой е? – попита Лари. -Не знам все още. Долф установи ли кой стои зад бомбените атентати? -Да – каза той сякаш тази дума беше напълно достатъчна. -Кажи ми или ще се измъкна от това легло и ще те нараня. -Бяха хората преди всичко. Полицията нахлу внезапно в щаба им по-рано днес, заловили са повечето от лидерите. -Това е чудесно. – Намръщих се защото болеше, затворих очи и казах: -Как хората преди всичко са научили къде са всички чудовища? Те са подарили частните им домове, тайните им дневни леговища. Това не са неща които са известни на всички. Чух вратата да се отваря в момента, в който чух гласа на Долф да казва: -Има вампирски предател сред тях. -Хей Долф. -Хей и на теб. Добре е да те видя будна. -Радвам се, че се събудих – казах. – Кой е предателя? -Спомняш ли си Вики Пиърс и малката сцена в Burnt Offerings? -Помня. -Тя има приятел, който е с хората преди всичко. Тя ни го предаде, когато я разпитахме отново. -Защо ви го е предала? -Изглежда тя има малки сценични задачи. Заплашихме я, че ще я осъдим за опита за убийство тя се прегъна като евтина маса за карти. -Какво е правила госпожица сини очи с вампирския предател. -Тя се е срещала с Хари, бармана и собственик на заведението. Бях объркана. -Тогава защо е направила това там? -Човешкият й приятел е искал да й плати за да го направи. Тя не е искала той да разбере, че тя се вижда с Хари. Хари е бил в това, защото му е изглеждало смешно неговият бизнес да е единственият подарен от фанатици. -Значи Хари е знаел, че тя го използва за информация? – казах. Беше ми трудно да го повярвам за вампир които е толкова стар колкото Хари. -Той е знаел. Той е взел част от парите – каза Долф. -Защо? -Когато го открием, ще го попитаме. -Нека позная, изчезнал е. Долф кимна. -Не го казвай на гаджето си, Анита. -Вампирите може да са единствената ви надежда да хванете Хари сега. -Но те ще ни го доведат или ще го убият? Извърнах поглед, не срещнах очите му. -Ще го убият. -Не мога да ги обвинявам за това, но го искам жив, Анита. Нуждая се от него жив! -Защо? -Не сме получили, всеки член на хората преди всичко. Не искам да ми излязат с някой друг изненадващ номер. -Имаш Вики. Тя няма ли да ти каже. -Тя помоли за адвокат накрая и изведнъж придоби амнезия. -По дяволите. -Нуждаем се от него да ни каже кои са те. -Но не можеш да го намериш – казах. -Точно така. -Не искаш да казвам на Жан Клод. -Дай ни двадесет и четири часа да намерим Хари. Ако се провалим, тогава вампирите ти нека си получат точките. Преди да го убият опитай се да вземеш някаква информация от него. -Казваш го така, сякаш ще бъда там, когато той умира. Долф просто ме гледаше. Този път срещнах очите му. -Не убивам за Жан Клод, Долф, без значение какво се говори на улицата. -Иска ми се да повярвам в това Анита. Не знаеш колко много ми се иска да повярвам. Легнах по гръб върху възглавницата. -Вярвай в каквото искаш, Долф. Ще го направиш така или иначе. Тогава той излезе без да каже нито дума сякаш това, което искаше да каже беше твърде болезнено, твърде крайно. Долф поддържаше боричкането между нас, срещу мен. Бях започнала да се тревожа, че той ще продължи да подстрекава докато не ни раздели. Главоболието ми ставаше по-лошо сякаш болкоуспокояващите отслабваха напълно. Бях добре. Докторите бяха изумени от възстановителните ми сили. ако само знаеха. Пит Макконън ми се обади по-късно през деня. Той установи, че има пожари подобни на тези при нашият подпалвач в Ню Орлиънс и Сан Франциско. Отне ми момент за да разбера защо тези конкретни градове бяха от значение. Когато си спомних, попитах: -Има ли нещо за Бостън? -Не, няма пожари в Бостън. Защо? Не мислех, че ми повярва, когато казах „нищо”, но за разлика от Долф той ме остави. Не бях готова да намеся вампирският съвет. Просто защото тайнствените пожари са се случили в градовете, които са посещавали не означава, че задължително те са виновни. Нямало е пожари в Бостън. Това, че имаше мистериозни пожари в Сейнт Луис и съветът е тук, не доказваше нищо. Да добрият Великденски заек ми донася добри идеи всяка година. Казах на Жан Клод за подозренията си. -Но защо съветът ще гори празни сгради, ma petite? Ако някой от тях можеше да вика огън с ръцете си, защо ще го използва върху празни недвижими имоти. Не и ако недвижимите имоти не трябва да изгорят. -Имаш предвид финансов мотив? – казах. Той сви рамене. -Може би, макар, че личният мотив би бил по-добър. -Не мога да получа повече информация без да дам съвета на властите като заподозрени – казах. Той като че ли помисли за секунда две. -Може би трябва да изчакаш да оцелеем тази нощ преди да се впускаш в пълно самоубийство. -Разбира се. Тъмнината ме завари в къса оформена черна кадифена рокля с V-образно деколте и без ръкави. Талията на роклята беше дантелена. Кожата ми се показваше бледа и съблазнителна през нея. Черните високи чорапи стигаха действително малко по-нагоре от средата на бедрото ми, като през целият път до върха бяха опънати за черна дантела до черните сатенени бикини с дантелена обшивка. Чорапогащникът, купен от Жан Клод, беше прекалено дълъг и той го беше направил умишлено. Опитах се да го облека преди да сложа жартиерите, но беше прекалено дълъг за късите ми крака. Ако планирахме извънкласни дейности щеше да ми хареса да видя лицето му, когато не съм по нищо друго освен жартиерите. Това ме разочароваше малко и малко ме плашеше. Наложи се да наложа ветото си на високите кадифени обувки, които беше избрал. Вместо това си сложих моите черни. Не бяха толкова елегантни. Може би не бяха и толкова удобни, но токовете бяха достатъчно ниски, че да тичам с тях или да се погрижа за припаднал леопард при нужда. -Съвършена си, ma petite, с изключение на обувките. -Забрави – казах. – Имаш късмет, че не си бях взела чорапогащник. Мисълта за роклята ми, която се вдига на една страна и оставя бельото ми да се види, е просто ужасяваща. -Ти говори с Traveler за цена и отговорност. Е тази вечер ще платиш цената за леопардите ти. Изпитваш ли съжаление сега? Грегорий все още беше вързан в спалнята ми, блед и уязвим. Вивиян се беше сгушила в стаята и сричаше. -Не, не съжалявам. -Тогава да съберем останалата част от нас и да тръгваме. Но той не помръдна. Остана да лежи по корем на белият диван, сложил главата си върху скръстените си ръце. Ако беше някой друг, бих предложила, че се изтяга на дивана, но Жан Клод е се изтягаше. Той стоеше. Беше отпуснат, но не се изтягаше. Лежеше по цялата дължина, дългото му тяло проснато, така че само черните му обувки бяха извън дивана. Той носеше облекло което бях виждала преди, но това, че го бях виждала, не го правеше по-малко прекрасен. Обичах дрехите му, обичах да гледам как ги облича и съблича. -За какво си мислиш? – попитах. -Иска ми се да си останем в къщи тази вечер. Искам да свалям част по част дрехите ти в даден момент, наслаждавайки се на тялото ти докато се разкрива. Само предложението му накара тялото ми да се стегне. -Аз също – казах и коленичих на пода пред него. Оправих късата си пола така, че да не се набръчква или набира. Не той ме беше научил на това, баба ми Блейк беше, през целият си живот в неделната църква, когато това ми изглеждаше по-важно от проповедта. Положих брадичка на дивана близо до лицето му. Косата ми се разля около мен, докосна сгънатите му ръце, сви се пред лицето му. -Долните ти дрехи изглеждат ли толкова приятни колкото моите? – попитах. -Материята е копринена – каза той тихо. Сензорната ми памет беше толкова силна, че ме накара да потреперя. Усещането зад него през коприната, почти го усещах, докосването на плата върху твърдостта на тялото му. Трябваше да затворя очи за да му попреча да го види на лицето ми. Образът беше толкова ярък, че ме накара да свия ръце. Почувствах го да се премества в секундата, в която целуна челото ми. Той проговори, докато устните му все още докосваха кожата ми. -Мислите ти те предават, ma petite. Вдигнах лицето си, устните му се плъзнаха по лицето ми. Той беше напълно пасивен, докато се премествах и устните ни се срещнаха. След това устата му се притисна към моята, устните и езика му работеха. Никой не използва ръце,само докосвахме устните си. лицата ни се натискаха едно към друго. -Може ли да ви прекъсна? – познатият глас беше толкова плътен, че ме накара да се отдръпна от Жан Клод. Ричард стоеше на края на дивана втренчен в нас. Не бях го чула да влиза. Дали Жан Клод го беше чул? Обзалагам се, че беше. Някак си никога не съм си мислела, че дори отдаден на страстта Жан Клод ще позволи на никой да се приближи до него без знанието му. Или просто не мислех, бях объркана. Самочувствие - кой аз? Седнах отново на коленете си и погледнах нагоре към Ричард. Той беше облечен в черен смокинг, с вратовръзка. Дългата му коса беше хваната назад в опашка, толкова плътно, сякаш косата ми беше къса. Винаги знаете колко е красив Ричард, но когато дръпне косата си разбирате колко прекрасно е лицето му. Високите изваяни скули, пълните устни, трапчинките. Той гледаше към мен с това красиво, познато лице и изглеждаше арогантен. Той знаеше, че това има ефект върху мен и искаше да набута ножа по навътре. Жан Клод седна на дивана, устата му беше намазана с моето червило. Червеното беше толкова ярко върху бледата му кожа, че изглеждаше като кръв. той прокара езика си по устните си, след това прокара пръст над горната си устна бавно, докато не махна червилото. Той сложи пръст в устата си и облиза червилото, много бавно, много умишлено. Очите му бяха върху мен, но шоуто беше за Ричард. Бях благодарна, че го ядосва. Той знаеше, че Ричард се опитва да ме нарани, така че той нараняваше Ричард. Но той също беше стръв, триеше сол в раната. Изражението на лицето на Ричард беше толкова сурово, че извърнах поглед. -Това е достатъчно, Жан Клод – казах – Това е достатъчно. Жан Клод изглеждаше развеселен. -Както искаш, ma petite. Ричард погледна отново към мен. Срещнах очите му. Може би на моето лице също имаше нещо толкова сурово, че не можеше да се гледа. Той се обърна рязко и излезе от стаята. -Отиди си освежи вкусното червило, ma petite, тогава тръгваме. – Гласът на Жан Клод беше изпълнен със съжаление, за нещото на което се наслаждаваше или за сексът. Взех ръката му и я вдигнах леко към устата си. -Все още ли се страхуваш от тях след всичката тази публичност? Разбира се, че ако планираха да ни убият те нямаше да се появят пред камера с теб. – Докоснах краката му, прокарах пръсти през платът, чувствах бедрото му отдолу. – Traveler се е ръкувал с кмета на Сейнт Луис. Той докосна лицето ми, присви ръката си около бузата ми. -Съветът никога не се е опитвал да бъде както ти им викаш политици. Това е първата им крачка към много нова сцена. Но те са елемент от кошмарите ни в продължение на хиляди години ma petite. Един ден в човешката политика не ги прави различни. -Но ... Той докосна с пръсти устните ми. -Това е добър знак, ma petite. С това се съгласявам, но не ги познаваш така както аз. Не си ги виждала когато са най-лоши. В ума ми проблясва, суровото кървящо тяло на Рафаел, Силвия увиснала на веригите, гласът й - тих и пречупен, как Фернандо използваше Вивиян. -Виждам ги да правят достатъчно ужасни неща, когато ударят града – казах – Ти установяваш правилата1 Жан Клод. Те не могат да ни осакатят или изнасилят или убият. Какво остава? Той ме целуна леко и се изправи, предложи ми ръка. Поех я оставяйки го да ме дръпне на крака. Той носеше развеселената си маска, тази която някога мислех за нормалното му лице. Сега знаех, че това означава, че той крие нещо. Той изглеждаше, така когато беше уплашен и не искаше хората да го разбират. -Плашиш ме – казах тихо. Той се усмихна. -Не, ma petite, те ще направят това с мен, с всички нас. – С този удобен изстрел той отиде при другите. Бръкнах в дамската си чанта и взех червилото. Съветът беше дал своите условия. Без оръжия тази вечер. Ето защо бях облечена така, един поглед беше достатъчен за да разбереш, че не крия нищо. Жан Клод трябваше да ги задържа от извинението да ме избутат надолу. Когато го попитах какво е станало, всичко което беше казал: -Не искаш да им даваш причина да те докосват, ma petite. Повярвай ми за това. Вярвах му. Не исках никой от съвета да ме докосва, никога. Това щеше да бъде дълга нощ. 48 ГЛАВА Това беше всекидневната на Жан Клод и тронната зала на Николаос преди това да се превърне в банкетна зала. Те бяха открили маса, която беше десет крачки дълга. Това което можех да видя от масата беше долната част на краката, където се опираха в земята, бяха издълбани във формата на глава на лъв. Покривката на масата беше дебела със златни бродерии, блещукаше под светлината. Ако те я бяха предназначили за нас в действителност да ядем от нея, се притеснявах че ще бъдат боклуци, но нямаше никаква храна. Нямаше и столове. Нямаше и плата. Имаше бели платнени салфетки със златни пръстени, кристални винени чаши и едни от онези сини пламъци, които правеха барманите, блестящи по повърхността им. Имаше мъж провиснат за китките, краката му безпомощно висяха над блестящата маса. Той висеше върху празен, затоплен тиган. Името му беше Ърни. Мускулната горна час на тялото му беше гола. Превръзка през устата пресичаше лицето му, захващайки част от дългата му конска опашка. Косата му от двете страни беше обръсната до голо. Съветът все още не го беше изтезавал. Той щеше да го направи сам. Той беше един от новите пощальони на Жан Клод, хора които искат да бъдат вампири и ходеха по задачи, което си беше вид слугуване и бяха момчета за всичко. Сега очевидно той беше предястие. Ричард, Жан Клод и аз стояхме с Джамил, Деймиън, Джейсън и изненадващо Рафаел, той беше подкрепление. Краля на плъховете беше настоявал да ни придружи. Не спорех прекалено много. Но ние допуснахме един човек повече, плюс Джейсън. Ивет го искаше - него особено. Взимайки го, печелехме върколак, но очите му бяха разширени и дишаше прекалено бързо. Ивет беше идеята на Джейсън за ада, а адът му беше изпратил специална покана. Ърни ни гледаше, краката му се бореха опитваше се да говори през превръзката. Мисля, че се опитваше да каже :„Свалете ме”, но не можех да чуя. -Какъв е смисълът на това. Гласът му изпълни цялата стая, свистеше и трептеше докато сенките не изпратиха думите му обратно като плътно ехо. Падма пристъпи от далечният коридор. Беше облечен в костюм, който блестеше като златната покривка. Той дори носеше златен тюрбан с паунови пера и сапфири по-големи от палеца ми. Изглеждаше като някой, който се бе явил на театрален кастинг за ролята на махараджата. -Ти не ни предложи никакво гостоприемство, Жан Клод. Малкълм и хората му ни предложиха освежаване. Но ти, господарят на града, трябваше да ни го предложиш. – Той посочи към Ърни. – Той влезе без наше разрешение. Каза че е твой. Жан Клод вървеше, докато не застана до масата и можеше да погледне лицето на Ърни. – Ти се прибра два дни по-рано от семейното си посещение. Следващия път, ако има такъв, първо се обади. Ърни го гледаше, очите му - широки, издаваше малки хленчещи звуци през превръзката около устата си. Риташе с крака достатъчно силно, че да се разлюлее. -Да се бориш само ще направи болката в раменете ти по силна – каза Жан Клод. – Кротувай! Когато го каза, Ърни бавно увисна. Жан Клод го беше завладял с очи, ако не сънуваше поне беше мирен. Напрежението се махна от него и той гледаше Жан Клод, кафявите му очи бяха празни, чакащи. Най-малко не се страхуваше вече. Гедеон и Томас дойдоха и застанаха от двете страни на Падма. Томас беше с пълна униформа, ботушите му - лъснати до огледално черно. Шлемът му беше бял с дълги пискюли на върха, вероятно - от конски косми, палтото - черно, копчетата - месингови, бели ръкавици, дори меч. Гедеон беше почти гол. Бял ремък беше всичко, което носеше по тялото си. Едва го покриваше. Яка тежка златна яка инкрустирана с диаманти, малки и огромни изумруди, беше обхванала почти целият му врат. Внимателно сресаните му златисти коси падаха около яката. Верижка от яката водеше към ръцете на Томас. Падма вдигна глава и Томас му даде веригата. Нито Томас, нито Гедеон си разменяха погледи. Бяха правили това шоу и преди. Единственото нещо, което ме въздържаше от това да направя някоя язвителна забележка беше, че бях дала думата си на Жан Клод че няма да говоря тази вечер. Той смяташе че мога да кажа нещо, което ще ядоса някога. Кой аз? Жан Клод обиколи масата. Ричард и аз бяхме на две стъпки назад, огледално на домашните любимци на Падма. Символиката не беше загубена за никого. Мисълта беше Ричард и аз да се преструваме. Не мислех къде са другите. -Предполагам, че ще разрежеш гърлото ми и ще го сервираш, докато още е топло, нали? – каза Жан Клод. Падма се усмихна и грациозно кимна с глава. Жан Клод се засмя и беше прекрасен докосващ смях. -Ако наистина имаше предвид да го направиш, Господарю на зверовете, щеше да го провиснеш за глезените. Ричард и аз се спогледахме зад гърба му. Обърнах погледа си към увисналата фигура на Ърни. Как Жан Клод знаеше, че трябваше да го провесят за глезените? Задай глупав въпрос. -Казваш, че блъфираме? – попита Падма. -Не! - отвърна Жан Клод – само демонстрирате. Падма се усмихна и жестът почти докосна очите му. -Винаги си играел играта добре. Жан Клод се поклони леко, очите му без да сваля поглед от другия вампир. -За мен е чест, че имаш такова високо мнение за мен, Господарю на зверовете. Падма рязко се засмя. -Медният език на господаря на града. – Хуморът умря внезапно, нямаше го, изчезна. Лицето му беше неочаквано твърдо, празно с изключение на гнева. – Но въпросът стига до това, което имаш бедни ми домакине. Аз трябва да нахраня слугите си. – Той прокара тъмната си ръка по голите рамене на Гедеон, милвайки ги. Тигролъка не реагира. Сякаш Падма не беше там. Или може би сякаш той, Гедеон, не беше там. -Но има други които не са благословени като мен. Те гладуват Жан Клод. Те са на твоя територия като твои гости и гладуват. -Traveler ги е хранел – каза Жан Клод. – Мисля че той е нахранил и теб много добре. -Аз не се нуждая от неговата придобита енергия – каза Падма. – Той поддържаше останалите, докато някой – той посочи със свободната си ръка към мен – му каза да спре. Започнах да казвам нещо, почти помолих за разрешение и помислих да кажа:„Помолих го да спре”, вместо това казах: -Никой не казва на Traveler какво да прави. – Това беше толкова дипломатично, че ме заболяха зъбите. Смехът му влезе в стаята преди него. Новото тяло на Traveler беше млад, красив мъж и беше толкова от скоро мъртъв, че имаше добър тен. Балтазар дойде от едната му страна, ръцете му се плъзгаха по тялото на другият мъж чувство. Изследваше новата играчка. Бих казала, че Малкълм е дал на заем на Traveler член от църквата. Чудех се дали Малкълм знаеше какво наистина правеха Traveler и Балтазар с тялото. Бих казала че и двамата са облечени с тоги, но не беше достатъчно. Traveler носеше богато лилав плат с рубинено-златна брошка хващаща платът на едното рамо. Лявата му ръка беше гола, показваше добрият тен на кожата в добра светлина. Дрехата беше събрана на талията с две черни тънки връзки. Тя падаше почти до глезените му, давайки поглед към сандалите които се обвързваха около глезените. Балтазар носеше червена с аметистово-сребърна брошка закопчана над едното рамо. Голото му рамо се показваше просто достатъчно за да се докаже че той е мускулест, ако имаше някакво съмнение. Черната му роба беше завързана за тялото му с лилави връзки. -Приличате на близнаците Бобси – казах. Жан Клод прочисти гърло. Спрях да говоря, но ако всички бяха с такива готини дрешки не бях сигурна, че щях да мога да спра да правя забележки. Искам да кажа не беше прекалено лесно. Traveler отхвърли глава назад и се засмя. Беше развеселен смях по краищата сякаш беше като съскане на змия. Той обърна кафявите си очите към мен, но нямаше дълбочина в тях. Познавах го независимо от чии очи ме гледаше. Балтазар в действителност беше по-нисък от новото тяло с инч или два. Стоеше достатъчно близо, че Traveler да може да го поеме под ръката си, както висок мъж правеше, когато ходеше с жена, придръпвайки я към тялото си защитнически. -Спасих хората ти днес, Анита. Спасих много вампири. Това не е ли достатъчно за теб. -Жан Клод? – Изрекох името като въпрос. Той издиша дъха си с дълга въздишка. -Безсмислено е обещанието. Бъди себе си, ma petite, но се опитай да не обиждаш твърде много. – Той отстъпи назад, така че да бъдем един до друг. Може би той не харесваше символиката. -Радвам се че си спасил приятелите ми днес – казах. – Възторгната съм от това, че си спасил всички вампири, които са били в капан. Но ти имаше добри отзиви в печата за това без да поемаш някакъв риск за себе си. Мислех, че си съгласен, че вие момчета трябва да се модернизирате малко, да дойдете в двадесети век. -Но аз съм съгласен, Анита, съгласен съм. – Traveler потри бузата си в лицето на Балтазар, вгледан в мен достатъчно усилено, че се радвах че той не беше хетеросексуален. -Тогава какви са тези средновековни глупости? – Посочих с палец назад към Ърни. Очите му се присвиха към мъжа, след това обратно към мен. -Аз щях да го пусна, но другите гласуваха и това е вярно, че Жан Клод е домакин. Жан Клод докосна ръката ми. -Ако бяхте дошли по моя покана или дори да поискате разрешението ми да влезнете на моя територия, бих бил повече от щастлив да ви дам ловни права. Въпреки че и вие ще откриете една от ползите на законността, Това е удивителният брой от желаещи жертви. Хората дори плащат за да утолите жаждата си с телата им. -Това е стар закон за нас – каза Traveler – не се храни в чужди земи без разрешението на владетеля им. Аз поддържах другите, но тогава човешкият ти слуга ми показа, че силата ми има сериозно странично въздействие върху местното население. Той се отдалечи от Балтазар, приближи се на една ръка разстояние от Жан Клод. -Но никой от твоите вампири не е засегнат. Не можех да открадна от тях енергия или да им дам допълнително. Ти предотврати това. Това ме изненадва повече от всичко друго, което си направил, Жан Клод. Това е плесница от сила, която не съм вярвал, че ще получа от теб, не и сега, не и за хиляда години считано от сега. Той застана пред Ричард. Новото му тяло все още беше по високо. Той стоеше толкова близо че лилавият плат докосваше тялото на Ричард по-цялата му дължина. Движеше се около него, толкова близо, че платът не спря да го докосва, плъзгаше се върху официалният смокинг като платнена ръка. -Падма не е усещал такава сила от присъединяването си. – Той завърши като застана между Жан Клод и Ричард. Той вдигна лице за да погали ръката на Ричард и Ричард го хвана за китката. -Това е достатъчно – каза Ричард. Traveler дръпна китката си бавно надолу, така че ръката му да докосне Ричард. Обърна се към Балтазар с усмивка. -Какво мислиш? -Мисля, че Жан Клод е щастлив мъж – каза Балтазар. Червена вълна се издигна по лицето на Ричард, ръцете му се свиха в юмруци. Той обикновено оставяше това си положение за жените. Ако отречеш, че спиш с някого, никога не ти вярват. Трудно е да отречеш, когато всеки мисли, че си виновен. Ричард бе по-умен от мен. Той не се опита да опровергава. Той просто се обърна и погледна Traveler в очите. Те се гледаха очи в очи и той каза: -Махни се от мен. Всички лоши момчета се засмяха. Никой от нас не го направи. Нас включваше Гедеон и Томас, достатъчно странно. Какво правеха те с Падма? Каква серия от събития ги е хванала с него? Ако всички оцелеехме може би щях да получа шанс да попитам, но се съмнявах. Ако убиехме Падма, те вероятно също щяха да умрат. Ако Падма убие един от нас, тогава ние щяхме да бъдем така. Traveler тръгна към мен в облак от лилав плат. -Което ни води до теб, Анита. – Новото му тяло се извисяваше над мен, над една стъпка по-висок, но хей, можете да свикнете с това. -Какво? – Казах загледана нагоре към него. Той се засмя отново. Той беше толкова дяволски щастлив. Разбрах какво е – приятна възбуда. Той и Балтазар полираха семейните си бижута. Вгледах се в това усмихнато лице и казах: -Това ново тяло е за двойно забавление или нещо подобно, или на Балтазар просто му харесва малка промяна в менюто? Смехът избледня от очите му, лицето му, както слънцето се скрива зад хоризонта. Което го остави студен и далечен и нищо не можеш да кажеш. Може би бяха говорила твърде много. Жан Клод докосна рамото ми и ме дръпна назад. Той започна да застава пред мен, но аз го спрях. -Аз го ядосах. Не ме защитавай от него. Жан Клод ме остави да седя отпред, но някакъв невидим сигнал накара останалата част от антуража ни да се премести напред, стояха зад гърбовете ни. Ивет и Уорик излязоха от коридора с Лив. -Всички изглеждате достатъчно добре за ядене. Тя се засмя на собствената си шега. Беше облечена в проста бяла рокля. Голите й рамене бяха бели колкото платът. Веднага щом я видях разбрах, че тя не е нахранена. Ръкавите, които не бяха свързани с бялата рокля, обхващаха ръцете й от подмишниците до китките. Елечето от роклята й избухваше в долната си част в бяла пола със слоеве, които бяха отражение на слоевете по ръкавите. Бяло-русата й коса, падаше на сплетена елегантна плитка около лицето й. Нямаше костюм от някоя епоха за Ивет, само сегашна мода. Гримът й беше малко тъмен върху хартиената белота на кожата й, но е трудно да погледнеш разбиращо, когато си толкова ужасно суха. Уорик носеше бял костюм, но от тези с кръглите яки, на които нямаше място къде да се сложи вратовръзка. Беше прекрасен костюм, който пасваше с роклята на Ивет толкова добре, че те приличаха като от корица на модно булчинско списание. Ивет носеше рокля, която изглеждаше сякаш е направена само за нея. Уорик изглеждаше задушаващо неудобно. Лив ни изгледа всички безпристрастно. Тя беше облечена в синя рокля, която бе предназначена за някоя по-фина жена и с по-малко мускули. Тя беше отрязана и оформена за нея и Лив изглеждаше зле. Това беше първия път, когато виждах Лив след като разбрах че тя е помагала в изтезанието на Силвия. Очаквах да съжалявам, че не съм я убила когато съм имала шанс. Но имаше една несигурност в очите й, едно притеснение в тялото й, което заявяваше че тя може би е видяла другата страна на съвета. Тя се страхуваше и аз се радвах. -Изглеждаш сякаш нещо от типа направи си сам, Лив – казах. – Сякаш някой беден те е осиновил. -Нима Traveler те е дал за слуга на Ивет? – попита Жан Клод. – Дал те е толкова бързо? -Ивет просто ми помогна с роклята. – каза тя, главата й беше високо вдигната, но ръцете й се опитваха да поставят роклята на мястото. -Имаш много по-атрактивни дрехи в собствената си стая – каза Жан Клод. -Но не и рокли – каза Ивет. – Официалният повод изисква рокли от жените. – Тя се усмихна сладко. Накара ме да съжалявам за това, че носех рокля. -Знам какво си направила със Силвия, Лив. Изразявам съжаление че не ти пръснах главата както направих и с колената ти. Но знаеш ли какво Лив, след няколко години със съвета и ти може да съжаляваш. -Не съжалявам за нищо – каза те. Но имаше напрежение около очите й, едно трепване в тези прекрасно очи. Видяла е нещо дълбоко и солидно. Част от мен искаше да знае какво са направили с нея, но ми беше достатъчно да виждам, че беше уплашена. -Радвам се, че се наслаждаваш Лив – казах. Ашър вървеше към средата на стаята. Косата му беше стегната назад в здрава плитка. Косата му все още бе с цвета на златните нишки покривите, един неземен цвят дори и за човек. Косата му бе стегната назад и оставяше белезите голи на лицето му. Трудно бе да не ги зяпаш. Останалата част от облеклото го правеше не толкова трудно. Голата му горна част на тялото беше в изненадващ контраст. Беше като лицето му, наполовина ангелска красота, наполовина разтопен кошмар. Панталоните му бяха от черна кожа с гола линия показваща плътта от бедрата до средата на прасеца, до ботушите. Плътта от дясната страна на едрото му беше белязана. Белезите сякаш спираха до средата на бедрото. Това поставяше голям въпрос. Мъчителите му са го направили евнух или са го оставили изцяло? Това беше като автомобилна катастрофа. Искате да знаете и не искате. -Жан Клод, Анита, толкова е добре че се присъединихте към нас. – Той направи всяка дума като учтива подигравка и ги изпълни със съскащата топлина на заплахата. -Твоето присъствие винаги е било удоволствие за нас – каза Жан Клод. Тези думи бяха празни, напълно неутрални, комплимент или скрита подигравка. Това беше избор на слушателя. Ашър се плъзна към нас, усмивката му опъваше перфектните му устни. И двете страни от устата му работеха. Мускулите му изцяло бяха под белезите. Той дойде да застане точно пред мен. Беше две стъпки по-близо от колкото беше удобно, но аз не се отдръпнах или оплаквах. Просто срещнах неговата усмивка с една от моите. Ничия усмивка не докосваше очите ни. -Харесва ли ти облеклото ми, Анита? -Малко е агресивно не мислиш ли? Той проследи с един пръст дантелата на кръстът ми. Пръстът се плъзгаше по откритата дантела като докосваше голата кожа. Това донесе малко издишане от гърлото ми. -Можеш да ме докосваш, където искаш – каза той. Преместих ръката му. -Не мога да върна офертата. -Аз мисля, че можеш – каза Traveler. Погледнах го. -Не – казах – не мога. -Жан Клод много ясно изясни правилата ти – каза Traveler. – Ашър има нужда да се нахрани. В рамките на правилата е да се нахрани от теб, Анита. Той би предпочел да вкара нещо друго в теб, но той ще се задоволи и със зъби. Поклатих глава. -Не мисля така. -Ma petite – каза Жан Клод нежно. Не ми хареса начина по който произнесе името ми. Обърнах се и един поглед беше достатъчен. -Трябва да се шегуваш. Той пристъпи по-близо, хвана ме от едната страна. -Насоките, които ми даде нямаха нищо срещу споделянето на кръв. Вгледах се в него. -Наистина ли искаш той да се храни от мен? Той поклати глава. -Не е въпросът какво искам аз, ma petite. Но ако те не могат да ни изтезават или изнасилват, не им остава нищо друго. -Ако искаш можем да направим сделка за един от леопардите – каза Падма. – Вивиян може би, ще ти дам безопасно преминаване, ако ми върнеш сладката Вивиян. Фернандо влезе в стаята сякаш го бяха извикали. Той беше насинен, но ходеше. Повече от жалко. Той беше облечен в блестяща жилетка и нещо като шалвари. За хиляда и една нощи може би отколкото за махараджата. -Фернандо каза ли ти, че той я изнасили? -Знам какво е направил синът ми. -Това не я ли разваля за теб? – попитах. Падма ме погледна. -Какво ще правя с нея, когато тя отново е моя не е твоя работа, човеко. -Няма начин. -Тогава нямаш избор. Трябва да нахраниш един от нас. Ако има някой сред нас, който да ви помоли за друго, някой ... по-малко отвратителен, Бихме могли да направим нещо. Може би аз може да те взема за себе си. Сред собствените ни хора само Ивет намира Ашър за привлекателен, щом като го вкуси, но след като го опита тя винаги тича при непознати и уродливи. Лицето на Ашър не предаваше нищо, но знаех че го е чул. Трябваше да го е чул. Той е прекарал последните два века третиран като цирков изрод. Нищо чудно че беше раздразнителен. -Ще оставя Ашър да ми изпие цялата кръв преди да ти позволя да ме докоснеш. Изненада се показана за миг на лицето на Падма и тогава арогантност. Той не беше харесал обидата. Добре. -Може би преди краят на нощта Анита, желанието ти ще се изпълни. Не беше удобно, но Ашър имаше проблем с това да ме погледне, сякаш беше уплашен. Не от мен точно, но сякаш някакви разбирания на играта са го наранили. Той имаше случайното напрежение на жертвите, на които са им удряли плесници за прекалено много и различни неща. Жан Клод прошепна: -Благодаря ти, ma petite. Мисля, че той се успокои. Мисля, че той си е представял че може да отида в пламъците. Може би Падма беше направил малка шега и аз would have put up more of a fight. Щях да го направя. Ако поставех черта тук и откажех означаваше, че сме ги излъгали.Ние щяхме да изгубим. Ако това да дам малко кръв щеше да ни запази живи до сутринта, можех да го направя. Изреваха леопарди. Ръцете ми настръхнаха. Два леопарда влязоха в стаята с каишки около вратовете си. Черният от едната страна, Елизабет предполагам, изръмжа към мен. Те бяха с размерите на прости леопарди. движеха се сякаш с кадифени мускули, тяхната гневна енергия изпълни стаята, боцкаше по другите превръщачи като наркотик. Леопардите отидоха в краката на Падма. Почувствах силата на Ричард да расте. Течеше от него като успокояваща линия, успокояваше леопардите, призоваваше ги да се върнат в човешката им форма. Падма каза: -Не, не те са мои. Аз ще ги държа в каквато форма си избера. -Те ще започнат да губят човешките си качества – каза Ричард. – Елизабет е медицинска сестра. Тя не може да върши работата си ако зъбите или очите й не се променят обратно. -Тя няма друга работа освен да ми служи – каза Падма. Ричард направи крачка напред. Жан Клод го докосна по рамото. -Той ни настървява, mon ami. Ричард махна ръката му, но кимна. -Не мисля, че господарят на зверовете може да ме спре да ги принудя да се върнат в човешката си форма. -Това предизвикателство ли е? – попита Падма. -Леопардите не ти принадлежат, Ричард – казах. -Те не принадлежат на никого – каза той. -Те могат да бъдат мои, ако искат – казах. -Не – каза Падма. – Не, няма да се откажа от нищо друго. Никой друг за теб. – Той отстъпи към стената, влачейки Гедеон за каишката му. Томас ги последва. – Ашър вземи я. Ашър се опита да хване ръката ми, но аз отстъпих. -Задръж малко. никой ли не ти е казвал, че чакането увеличава насладата? -Очаквал съм това от двеста години, ma chérie. Ако добавя повече очакване, тогава ще бъде наистина чудно. Отстъпих от желанието в очите му и отидох при Жан Клод. -Някакви съвети? -Той ще се опита да направи това изнасилване, ma petite. – Той ме спря преди да мога да кажа нещо. – Не действително изнасилване, но ефектът е учудващо сходен. Направи го толкова съблазняващо, колкото можеш. Включи необходимост от удоволствие. Това ще бъде последното нещо, което той ще очаква и това ще го разтрои. -Колко не нервиращо? – попитах. -Това зависи, според мен, колкото си нервна. Погледнах назад към Ашър желанието в очите му беше страшно. Съжалявам, че той е така от векове, но не беше моя вината. -Не мисля, че това е добро. Ричард слушаше. Той дойде достатъчно близо, че да прошепне: -Даваш кръв на един вампир, какво е още един? -Ma petite и аз нямаме нужда да споделяме кръв, за да споделяме сила – каза Жан Клод. Ричард се намръщи към него, след това към мен. -Все още се задържаш? Знаеш ли как да се отдаваш напълно на някого? Лицето на Жан Клод беше много неутрално, празно и красиво. Преместих погледа си от безупречното му лице към ядосаното лице на Ричард и поклатих глава. -Ако можех да намеря някой друг да запълни третото място, бих, Ричард. Ние сме един за друг, така че спри да бъдеш такъв трън в задника. – Избутах го достатъчно силно, че да се препъне и това беше всичко, което можех да направя, за да не му ударя шамар. Да си гаден когато е лично е едно нещо. Да го правиш пред лошите типове е против правилата. 50 ГЛАВА Ашър ме завлече до ъгъла, останалите се събраха наоколо по пода като в старите основни училища. Или може би като в шоута беше по-добра аналогия. Той ме дръпна към него, едната ръка в косата ми, контролираше главата ми. Той ме целуна достатъчно бързо, че да ме нарани ако не си отворех устата. Направих нещо по-добро от това. Затворих очите си и го целунах по френски, прокарвайки езика си по зъбите му. Бях се усъвършенствала във френските целувки с вампир без да прокървя и очевидно бях добра, защото Ашър се дръпна първи. Изражението му беше напълно учудено. Той нямаше да изглежда изненадан, ако го бях ударила. Но беше изненадан. Той очакваше шамар. Жан Клод беше прав. Ако надхитрях Ашър, да бъда по-смела от него, той никога нямаше да вкара зъбите си в мен. Заслужаваше си да опитам. Не оставях дори Жан Клод да се храни от мен. Аз не бях сигурна, че това е лошо, но едно момиче трябваше да поставя чертата някъде. Ашър доближи лицето си толкова близо до моето, че носовете ни почти се докосваха. -Погледни ме момиче, погледни ме. Ти не искаш да докосваш това. Вгледах се в светлосините му очи, почти бяло-синьо, обрамчени от златни мигли, беше прекрасно. Концентрирах се на очите му. -Пусни косата си – казах. Той ме отблъсна от себе си, достатъчно силно, че да се спъна. Бях го ядосала, започваше отмъщението му. Не можех да изритам желанието. Отидох при него, дебнех около него, наполовина желаех да нося токчетата, които Жан Клод ми беше избрал. Гърбът на Ашър бе чист и непокътнат. Само няколко белега от светена вода, които се губеха от страните му. Прокарах ръце по гладката кожа и той подскочи сякаш го бях ухапала. Той се завъртя, хвана ръцете ми, държеше ме далеч от него. Той претърсваше лицето ми почти трескаво. Каквото и да видя, не му хареса. Той премести ръцете си нагоре, докато все още държеше китките ми, след това постави едната ми ръка върху белезите на гърдите си. -Лесно е да затвориш очи и да се преструваш. Лесно е за докосване когато не е наранената част. – Той притисна ръката ми върху гърдите си. – Това е реалността. Това, с което живея всяка вечер, с което ще живея цяла вечност, каквото той направи с мен. (стр. 457) Пристъпих по-близо, натиснах горната част на ръката му срещу белезите като и моята. Кожата беше на груби ивици като замръзналата повърхност на водата. Погледнах нагоре към лицето му от няколко сантиметра и казах: -Не Жан Клод е направил това с теб. Мъже, които са отдавна мъртви са ти го направили. – Вдигнах се на пръсти и целунах белязаната му буза. Той затвори очи и една сълза падна от очите му, правейки пътека по грубата буза. Целунах сълзата и когато той отвори очи те бяха внезапно обезпокоително близо. В очите му видях страх, самота, необходимост, толкова голяма, че изяждаше сърцето му както светената вода бе прояла кожата му. Исках да премахна болката от очите му. Исках да го държа в ръцете с докато болката стане по-поносима. В този момент разбрах, че това не бях аз, не беше и той. Беше Жан Клод. Той искаше да излекува болката на Ашър. Той искаше да премахне тази ужасна празнота. Погледнах Ашър през лента на емоции, които никога не бях чувствала към него, част носталгия за по-добрите нощи, любовта и радостта от топлите тела в студената нощ. Целувах брадичката му,внимавайки да докосвам само белезите, игнорирайки перфектната кожа, както бях игнорирала ранената по-рано. Странно, брадичката му беше изцяло непокътната. Целунах костта под шията му, кожата му беше бледа. Ръцете му се отпуснаха, но не ме освободиха. Спрях се на захвата му като преместих тялото му с нежна целувка. Прекарах езика си по корема му докато не се скри в панталоните. Той потрепери. Преместих се на откритата кожа на бедрата и работих надолу. Когато белезите свършиха по средата на бедрото така направих и аз. Изправих се. Той гледаше към мен сякаш се страхуваше от това, което щях да направя. Трябваше да се изправя на пръсти за да достигна плитката му. Би било по-лесно да се преместя зад него, но той щеше да го приеме като отхвърляне.аз не бих отхвърлила белезите дори и ако това правеха всички. Разпуснах косата. Разпределих я, а след това той трябваше да се подпре на тялото ми за да остане стабилен, докато аз прокарвах пръсти през златната му коса. Имаше нещо много лично в докосването на косата около лицето му. Оставих си време, наслаждавах се на усещането за косата му, извънземният й цвят, гъстите кичури между пръстите ми, когато косата му падна на вълни около раменете му, аз застанах изцяло на стъпалото си. Пръстите на краката ми бяха изтръпнали, прекалено дълго се опирах на тях. Гледах го с очите си и това което видях бе, че той е красив. Ашър ме целуна по челото, лек допир. Той ме прегърна за миг и след това отстъпи. -Не мога да те хвана с очите си. Без това или върхът на страстта, това само ще ти причини болка. Не мога да се храня с никого. Това което видях на лицето ти, никой друг не може да ми го даде. – Той погледна Жан Клод. Те гледаха един към друг за един дълъг момент, след това Ашър излезе от кръга и аз се върнах обратно при Жан Клод. Седнах до него, коленете ми свити, полата загладена назад. Той ме прегърна и ме целуна по челото, както беше направил Ашър. Чудех се дали той се опитва да опита устните на Ашър от кожата ми. Мисълта не ме притесняваше. Може би трябваше, но не го попитах. Не бях сигурна, че искам да знам. Traveler дойде пред краката ни сякаш с магия, просто изведнъж бе там. -Не мисля, че можем да бъдем по-учудени дори и ако Анита направи дракон от въздуха. Тя опитоми Ашър и не заплати никаква кръв за това. – Той се плъзна към празното место. – Ивет не се нахранва толкова лесно. – Той й се усмихна, когато тя стана на крака. – Не си ли ти скъпа? Те прокара ръце през косата на Джейсън, когато мина край него. Той подскочи сякаш го бяха ужилили, което я развесели дяволски. Тя все още се смееше когато се обърна, завъртайки белите си поли и вдигна ръцете си към него. -Ела при мен, Джейсън. Той се прегъна свивайки се на топка. Просто поклати глава. -Ти си моят избор, моят специалитет за тази страна – каза Ивет. – Не си достатъчно силен за да ми откажеш. Една ужасна мисъл ми хрумна. Бях сигурна, че Жан Клод не е обхванал изгниването на хора. Джейсън не можеше да се възстанови от друга прегръдка на разлагащ се мъртвец. Наведох се към Жан Клод и попитах. -Ти си покри мъченията, но не правилните мъчения, нали? -Разбира се – каза той. Изправих се. -Можеш да се храниш от него но не можеш да гниеш до него. Те обърна хладният си поглед към мен. -Ти не се намесвай в това. -Жан Клод се договори за изтезанията. Да гниеш докато се храниш с Джейсън това е изтезание. Знаеш го и затова искаш да го направиш. -Искам върколашка кръв, при това я искам така, както я харесвам най-много – каза тя. Ричард се намеси. -Можеш да се храниш от мен. -Не знаеш какво предлагаш Ричард – казах. -Знам, че Джейсън е под моя защита и той не може да издържи това. – Той се изправи в прекрасният си нов смокинг. - Джейсън каза ли ти какво се случи в Брансън? – Попитах. Джейсън бе принуден да прави секс с два женски вампира, които започнаха да гният. Те се превърнаха в отдавна изгнили трупове, докато той все още беше гол до тях. Това беше по-лошо от кошмар, почти фобия сега. Аз бях свидетел на събитията, дори онези мъртви ръце бяха по тялото ми, когато се опитвах да го спася. Не можех да го обвинявам за това, че беше ужасен. - Джейсън ми разказа – каза Ричард. -Да го чуеш не е същото като да си там, Ричард. Джейсън скри лице в коленете си. Той казваше нещо ниско. Трябваше да падна на колене за да го чуя. Той казваше: -Съжалявам, съжалявам. – Отново и отново. Докоснах ръката му и той изкрещя очите му и устата му отворени от учудване. -Всичко е наред Джейсън. Всичко е наред. – Ричард беше прав. Джейсън нямаше да се справи. Кимнах. -Прав си Ричард. -Не – каза Падма. – Не, вашият крал е мой. Няма да го споделям. -Няма да приема нищо по-малко от превръщач – каза Ивет. Джамил се изправи. Ричард каза: -Не моя е работата да защитя Джейсън, не е и твоя Джамил. -Моя е работата да защитавам Улфика. Ричард поклати глава и започна да маха черната вратовръзка. Той разкопча няколко копчета на плисираната си риза, оголи една добра линия от шията си. -Не – каза Ивет. Тя тропна с крак, ръцете бяха на бедрата й. – Ти не се страхуваш. Искам някой, който се страхува. В главата си си мислех, че се страхува. Той щеше да се страхува много. Знанието ме спираше да скоча и да се предложа на мястото на Джейсън. Бях виждала точно това шоу. Нямах никакво желание да го гледам отново. -И аз имам своите планове за Улфика – каза Падма. Traveler ги разпитваше като палави деца. -Това е справедлива оферта Ивет, Улфика в замяна на някой от по-малките вълци. -Не е силата на кръвта, която искам. Искам терор. -Това е прекалено едра оферта за някой, който не е от съвета – каза Падма. -Те винаги ли го карат така? – попитах. -Да – отвърна Жан Клод. Близо до вечен живот,със плашеща сила, а те бяха дребнави. Колко разочароващо. Колко типично. Докоснах лицето на Джейсън принуждавайки го да ме погледне. Дишането ми беше задъхано. Докоснах ръцете му, кожата му беше студена. -Ако тя не гние пред теб ще можеш ли да я понесеш? Той преглътна два пъти преди да може да проговори. -Не знам. Искрен отговор. Той беше ужасен. -Ще дойда с теб. Той ме погледна тогава, погледа му падна върху мен и не крещеше в главата ми. -На нея няма да и хареса така. -Майната й. Тя може да го приеме или да го остави. Това ми спечели дух на усмивка. Хвана ръцете ми които бяха над него. Той кимна. Погледнах все още усмихнатият Жан Клод до нас. -Не помагаш много. -Аз също съм гледал това шоу, ma petite. Ехото в мислите ми беше много ясно, чудех се чии мисли са били. Но това, което той казваше беше страшно. Той нямаше да се предложи на Ивет, не и просто, за да спаси Джейсън. Изправих се, дърпайки Джейсън на крака. Той се държеше за ръката ми като дете в първия си ден в детската градина, което се страхуваше, че майка му, че го остави сам с насилниците. -Ако дадеш честната си дума, че няма да гниеш до него, можеше да се храниш от него. -Не – каза Ивет. – Не, това разваля всичко. -Това е изборът ти – казах. – Можеш да имаш Ричард, ако Падма ти го остави, но той няма да се страхува. Можеш да си гниеш тази вечер, но ти няма да получиш ужаса на Джейсън. Преместих се така, че тя да го види ясно. Джейсън трепна, но остана на място, не искаше или не можеше да срещне погледа й. Той се вгледа в мен. Мисля, че той в действителност гледаше към долната част на роклята ми. Но за първи път не го накарах да спре. Разсейването беше точно това, от което се нуждае. Познавайки Джейсън, не се изненадвах, че поглед към това което показваше дантелата бе изборът му. Ивет облиза устните си и накрая кимна. Заведох Джейсън при нея. Той беше облечен в своят костюм. Носеше чифт кожени панталони боядисани в нюанс на синьото малко по-тъмен от очите му. Панталоните изглеждаха сякаш бяха нарисувани, плъзгащи се безпроблемно в съответстващи ботуши. Не носеше тениска, само жилетка която съответстваше на панталоните, захваната с три кожени връзки. Той се спъна, когато влязохме в чистото пространство. Ивет се плъзна към него и той провисна. Само ръката ми го държеше да не падне напълно. -Спокойно Джейсън, спокойно. Той просто продължи да клати глава, напрежението се усещаше в захвата на китките ми. Той не се бореше, но и не съдействаше. -Това е прекалено много за да се иска от него – каза Ричард. – Той е мой вълк и аз няма да гледам как го измъчват. Погледнах Ричард, горд, арогантен. -Той също е и мой. – Освободих китките на Джейсън и бавно поставих ръце от двете страни на лицето му. – Ако това е твърде много за да го искаме от теб, тогава кажи и ще направим нещо друго. Той сграбчи китките ми и гледах как се възстановява. Гледах как трудно извоюваният контрол изпълва очите, лицето му. -Не ме оставяй. -Точно тук съм. -Не – каза Ивет. – Не може да държиш ръката му, докато аз се храня. Обърнах се към нея, Джейсън беше толкова близо, че телата ни се докосваха. -Тогава всичко свършва. Няма да го докосваш. -Първо опитоми Ашър. Сега се стремиш да опитомиш мен. Нямаш нищо, което искам Анита. -Имам Джейсън. Тя изсъска срещу мен, всичката внимателна красота беше развалена и тя показа звяра в нея. Тя го грабна както бе около мен и той се дръпна назад. Тя го драсна като котка и аз задържах тялото си между тях, движих ни в центъра на кръга. Почувствах гърба на Джейсан да удря стената и грабнах ръката на Ивет. -Усети ужасът му, Ивет. Аз мога да почувствах сърцето му да бие до гърба ми. Това да държа ръката му няма да премахне страха му. Нищо, което мога да направя няма да премахне страха му от докосването ти. Джейсън скри лице в гърба ми, ръцете му се плъзнаха около кръста ми. Аз погалих ръката му. Тялото му пулсираше от ударите на сърцето му, кръвта му преминаваше през тялото му на толкова силни тласъци, че можех да го почувствам. Страхът му яздеше въздуха като гореща, невидима мъгла. -Съгласна – каза тя. Тя отстъпваше назад към центъра на свободното място. Вдигна бледата си ръка към нас. -Ела, Анита, донеси ми наградата. Плъзнах ръцете му докато не го водех за ръката отново. Дланите му бяха изпотени. Доведох го да застане с гръб към нея. Той сграбчи ръцете ми със своите. Ръцете му трепереха. Той се вторачи в лицето ми, сякаш беше единственото станало нещо на света. Ивет докосна гърба му. Той изскимтя. Дръпнах го към мен, докато ръцете ни не се докоснаха, лицата ни не бяха на сантиметри разстояние. Нямах думи за да го утеша. Не можех да предложа нищо друго освен да го държа и нещо друго за което да мисли. Ивет прокара пръсти по раменете му докато не стигна връзките на жилетката. Ръцете й докоснаха предната част на тялото му, сякаш проверяваше връзките. Започнах да отстъпвам назад и усетих ръцете на Джейсън да се стягат. Останах където бях, но собственият ми пулс биеше в гърлото. Беше ме страх от нея, страхувах се също толкова колкото и той. Тя трябваше да плъзне ръцете си около кръста му за да стигне последната връзка, след това изви тялото си по гърба му. Облиза ухото му, бързо движение на бледо розовия й език. Той затвори очи и главата му се наклони, така, че челата ни се докоснаха. -Можеш да се справиш с това – казах. Той кимна, очите му бяха все още затворени, челото му все още докосваше моето. Ивет прокара ръце по гърба му под жилетката, след което обви с тях голите му гърди, прокарвайки ноктите си по тялото му в бързи линии. Джейсън ахна и аз осъзнах моментално, че не беше просто страх. Той бе спал с нея, преди да е знаел каква е. Тя познаваше тялото му, знаеше как да го доведе до страстта, така както само един любовник можеше. Тя използваше сега това срещу него. Джейсън дръпна лицето си от моето. Погледна ме и изглеждаше изгубен. Тя плъзна жилетката по раменете му и облиза дълга мокра линия по гръбначния му стълб. Той извърна лицето си от мен така, че да не виждам очите му. -Всичко е наред, ако нещо те кара да се чувстваш по-добре, Джейсън. Той се обърна отново към мен и имаше нещо друго в очите му освен страх. Щеше да ми е по-удобен страха, но болката беше неговата. Ивет коленичи и направи нещо ниско на гърба му с устата си. коленете му внезапно поддадоха, изпращайки и двама ни на пода. Накрая бях с гръб към пода с Джейсън върху мен. Единият ми крак бе свободен, което беше помощ и затруднение, тъй като той беше паднал удобно върху мен. Можех да кажа, че тялото му беше щастливо да бъде там. Не бях сигурна за останалата част от него. Той издаваше малки ниски звуци с гърлото си. Дръпнах се достатъчно из под него, така че слабините му да не докосват моите и да мога да седна за да видя какво му беше направила Ивет. Имаше белег от зъби ниско на гърба му. Кръвта кървеше по синята кожа сякаш беше Scotch-garded. Ръцете му се заключиха около кръста ми. -Не ме оставяй, моля те. – Бузата му се притисна към кръста ми. Напрежението в тялото му накара сърцето ми да забие по-бързо. -Няма да те оставя Джейсън. – Вгледах се в Ивет над тялото му. Тя коленичи с бялата си пола, спускаща се около нея, сякаш някой фотограф щеше да дойде. Тя се усмихна и жеста докосна очите й, изпълваше ги с тъмна, радостна светлина. Тя се радваше дяволски, че разкриваше себе си. -Нахрани се. Това свърши – казах. -Това не беше хранене и ти го знаещ. Аз го опитах, но не съм се хранила. Струваше си да опитам. Тя беше права. Знаех, че не се е нахранила. -Тогава просто го направи, Ивет. -Ако ме беше оставила да гния, тогава щеше да бъде бързо, но аз искам ужаса му и удоволствието му. Това отнема време. Джейсън издаде кратък звук като дете, което плачеше в тъмното. Погледнах Ричард. Той все още беше изправен, но не беше ядосан с мен сега. Имаше истинска болка в очите му. Той беше по готов да бъде на мястото на Джейсън. Като истински цар той поемаше болката му. Помирисах гората, богата и зелена, изгнилата шума толкова мокра и нова, че накара гърлото ми да се стегне. Погледнах Ричард и знаех какво ми подсказваше. Ние премахнахме малките си борби. Той наистина смяташе, че бях в безопасност от тях защото не бях превръщач. Той не знаеше, че белезите които споделям с него ме излагат на риск. Но сега това беше възможно. Не сбиването с Рейна, никога не исках да го правя отново, но силата на глутницата. Тяхната топлина, тяхното докосване, това можеше да помогне. Затворих очи и почувствах как белезите се отварят като завеса, която разделяше тялото ми. Джейсън вдигна глава, загледан в мен. Ноздрите му пламнаха, миришеше ме, помирисваше силата. Ивет разкъса жилетката надолу по гърба му като хартия. Джейсън ахна. Тя облиза тялото му, тогава изведнъж устата й се затвори на ребрата му. Видях мускулите на челюстта й да се стягат, когато тялото на Джейсън се сгърчи срещу мен. Той се виеше срещу мен, ръцете му преминаваха по пода сякаш не знаеше какво да прави с тях или с тялото си. Ивет се отдръпна и остави чисти червени дупки. Кръв капеше от раната. Тя облиза устни и ми се усмихна. -Боли ли? – попитах Джейсън. -Да – каза той – и не. Започнах да го вдигам. Ивет сложи ръка на средата на гърба му. -Не, искам го на земята. Искам го под мен. Помирисах острият мирис на мускус на козината. Джейсън се опита да ме погледне, но тя принуди главата му да остане в скута ми. Тя го използваше за да подкрепи тялото си докато се вглеждаше в лицето ми. -Какво правиш? -Аз съм неговата лупа. Викам глутницата, за да му помогне. -Те не могат да му помогнат – каза тя. -Да – казах – могат. Плъзнах се надолу извивайки се по тялото на Джейсън. Малката черна рокля се озова на нивото на талията ми. Всеки получи прекрасна гледка към жартиерите ми и дамското ми бельо. Добре, че всичко си отиваше. Но не можех да видя лицето на Джейсън. Можех да почувствам тялото му малко повече от колкото искам. Но исках очите му, лицето му. Исках той да ме погледне. Никога не съм опитвала мисионерска поза с мъж, който беше точно с моята височина. Контакта с очите беше невероятно интимен. Той се засмя нервно. -Имал съм подобни фантазии. -Странно – казах. – Аз нямам. -Ох, прекалено жестоко. – Гърбът му се изви, тялото му се притискаше към моето. Ивет го вкусваше отново. Страхът се завърна с пълна сила, изпълни очите му с паника. -Аз съм тук. Ние сме тук. Той затвори очи и си пое дълбоко дъх. Обгърна се в аромата на листа и козина и тъмно място пълно с тела който принадлежаха на глутницата. И Ивет удари отново. Джейсън изкрещя и аз се вдигнах достатъчно, за да видя, че вампирът беше издърпал ивица от кожата му, която пльосна на пода. Кръв се изливаше от кожата му. Жан Клод стигна до единия край на кръга. -Това е мъчение не хранене. Това спира тук. -Не – каза Ивет – аз ще се нахраня. -Тогава се храни – каза Жан Клод. – Но го направи бързо преди търпението ми да свърши. Тя се присви към тялото, оставяйки теглото си върху него, приковавайки ме на пода. Коженият шев на слабините ми беше толкова твърд върхуу мен, че ме болеше. Дъхът му идваше на бързи вдишвания, по-бързи и по-бързи. Той щеше да хипервентилира. -Погледни ме – казах. Ивет рязко вдигна главата си. -Не, погледни мен. Защото аз ще те нараня Джейсън. Ще обитавам кошмарите ти. -Не – казах. Силата прерасна в мен и аз я хвърлих към бледото й лице. Кръв излетя от дълъг плитък разрез на бузата й. Всички замръзнаха. Ивет вдигна главата си към кървящата си буза. -Как направи това? -Ако ти кажа, че не съм напълно сигурна, ще ми повярваш ли? -Не – каза тя. Тогава повярвай на това, кучко. Свърши с това сега или ще те разфасовам. – Вярвах в това, когато го казах, въпреки, че не бях сигурна, че мога да го направя повторно. Само вампир повелител може да пореже някого от разстояние. Никога не бях виждала дори Жан Клод да го прави. Ивет ми повярва. Тя се наведе достатъчно бързо, че кръвта от прореза да капне върху русата коса на Джейсън. -Както ти харесва пачавро, но знай това. Аз няма да го поставя отдолу. За това – тя посочи разреза на лицето си. – той ще пострада. -Помощта не винаги е път – казах. Тя ми се намръщи, не беше очевидният отговор, който беше очаквала. Сложих ръката си от едната страна на лицето на Джейсън, принуждавайки очите му да срещнат моите. Имаше изненада под страха сега, защото Джейсън знаеше, че никога не съм правила нещо като това, което просто се случи с Ивет. Но ние не можехме да го кажем, господи, как можех да направя това пред лошите типове? Ивет премести тялото си докато не натисна по дължина Джейсън. Той се премести върху мен. Нямаше нищо между Джейсън и мен освен кожените панталони и сатена. Тялото ми реагира. Беше мой ред да затворя очи така, че той да не може да ги види. Може би беше физическа реакция, но изведнъж се давех в миризмата на козина и топлота, знанието за близкото му тяло. Munin беше топъл и изглеждаше ужасяващо силен. Вдигнах лицето си и го целунах. В момента, в който устните ни се докоснаха, силата потече между нас. Беше свързана по различен вид, по-добре от колкото с Натаниел и знаех защо. Натаниел не беше от глутницата. Джейсън не ми върна първата целувка, след това той потъна в устата ми, топлата сила нарастваше докато можех да я почувствам като горещ вятър в тялото си, в телата ни. Силата потече по Ивет и я накара да извика. Тя вкара зъбите си във врата на Джейсън. Той изкрещя в устата ми, тялото му се скова, но болката повиши топлината, изграждаше силата до оптимума й. Можех да усетя устата на Ивет като сифон, смучещ властта. Забих я в нея изпращайки й нашето зашеметяване, пияна и то повече от кръвта. Освободени от тялото на Ивет, Джейсън се премести върху мен. Той ме целуна сякаш щеше да ме глътне и ме дръпна към себе си, отвърнах на целувката. Аз извиках силата на Рейна и не знаех как да я махна. Чувствах долната част на тялото му да реагира, почувствах го да идва и това беше достатъчно, за да ми помогне да си завърна контрола. Един неудобен момент и аз се управлявах отново. Джейсан се срина върху мен, задъхан, но не от страх. Обърнах лицето си така, че никой който беше около нас да не може да го види. Ивет лежеше на една страна близо до нас, свита на кълбо, имаше кръв по брадичката й. Тя облиза кръвта почти неохотно, сякаш дори това малко движение изискваше прекалено много усилие. Тя говореше с мен на френски: - Je reve de toi. – Бях чувала това и преди от Жан Клод. Тя казваше, че ще ни сънува. Чух се да казвам. -Защо французите винаги знаят какво да кажат в моменти като този? Жан Клод коленичи до нас. -Генетично е, ma petite. -Аха – казах. – Беше ми трудно да срещна очите му с Джейсън все още изтегнат върху тялото ми. - Джейсън! – казах, побутвайки голото му рамо. Той не каза нищо. Просто се завъртя от мен и легна на пода близо до Ивет, по-близо от колкото си мислех, че някога ще застане. Изведнъж осъзнах, че полата ми все още беше около кръста. Жан Клод ми помогна да седна, докато аз намествах роклята надолу. Ричард коленичи с нас. Очаквах язвителна забележка. Със сигурност имаше достатъчно амуниции за една. Той ме изненада като каза. -Рейна я няма, но не е забравена. Аз казах: -Не е шега. -Съжалявам, Анита. Когато ми каза, не разбрах, че почти напълно разкриваш картите. Сега разбирам защо се страхуваш. Това е нещо, което не можеш да задържиш да се случи отново. Бях прекалено ядосан, за да ти повярвам, че това е толкова зле. – Погледът, който премина през лицето му беше наполовина болка, наполовина объркване. – Съжалявам за това. -Ако можеш да задържиш това да не се случи отново, извинението е прието. Падма изведнъж тръгна към нас. -Ти и аз сме следващите на дансинга, Улфик. След шоуто, което лупата ти ни даде, съм по нетърпелив от всякога да те вкуся Ричард погледна към мен, тогава към Джейсан и Ивет, и двамата все още лежаха на пода сякаш са се движили прекалено много. -Не мисля, че съм толкова добър. -Аз мисля, че се подценяваш, вълчо – каза Падма. Той предложи ръка на Ричард, но той се изправи сам. И двамата бяха почти на една и съща височина. Те гледаха един към друг, и аз вече можех да почувствам ослепителната сила между тях, те се тестваха един друг. Облегнах се на гърдите на Жан Клод и затворих очи. -Измъкни ме от тук преди това да започне. Не мога да съм толкова близо до толкова много сила толкова скоро. Той ми помогна да стана и когато краката ми не ме държаха, той ме вдигна и ме хвана в ръцете си, държеше ме без усилие. Той просто стоеше там и ме държеше, сякаш очакваше знак на протест. Сложих ръце около врата му и казах: -Просто го направи. Той се усмихна и беше удивителен. -Исках да направя това от много дълго време. Беше ли романтично да ме носи в ръцете си най-накрая? Да. Но когато Джейсън успя да се олюлее по пода, предната част на кожените му панталони беше оцветена, това не беше въобще романтично. 51 ГЛАВА Падма и Ричард се сблъскаха помежду си на място. Всеки оставяше силата си като примка в края на леда, за да види кой ще захапе въдицата първи. Силата на Ричард беше както винаги електрическа топлина. Но силата на Падма беше сходна. Не като повечето вампири, които бяха наоколо, неговата сила беше топла, жива при липсата на по-добра дума. Нямаше електрическото блещукане на Ричард, но беше топла. Силата им изпълни стаята, сякаш въздухът беше много наситен с енергията им. Беше навсякъде и никъде.силата на Ричард боцкаше кожата ми, изкара издишване от гърлото ми което беше повторено от Жан Клод. Силата на Ричард изгоря по кожата ми като прекалено бърз и открит огън. Двете комбинирани енергии бяха почти болезнени. Рафаел дойде до нас. Жан Клод все още ме държеше в ръцете си, което ви позволява да разберете колко зле се чувствах. Кралят на плъховете беше много обикновен в тъмно синият си костюм, бяла риза и вратовръзка. Черните му мокасини бяха полирани до блясък, но той би могъл да отиде с тях навсякъде от бизнес среща до погребение. Да имаха вид на едни от онези обувки, които бяха предназначени за смърт и за женитба. -Чувстват се сякаш съвпадат – каза той – но това е лъжа. – Той го каза достатъчно тихо сякаш ако просто говори за нас но ние бяхме достатъчно близо, че Ричард да може да чуе. – Беше почти същото с мен, тогава той ме смачка. -Той не те е смачкал – казах. – Ти спечели. -Само защото ти ме спаси. -Не – казах. – Ти не си му дал плъхолъците. Ти спечели. – Докоснах рамото на Жан Клод и той ме пусна. Можех да стоя, Юпи. -Много впечатляващо, Улфик – каза Падма. – Но нека да видим колко впечатляващ можеш да бъдеш, ще видим ли? Благодаря ти, Рафаел, че развали изненадата. Ще ти го върна някой ден. Той свали ръкавиците си, когато го каза. Силата на Падма гръмна през стаята. Олюлях се и само ръката на Жан Клод ме задържа да не падна на колене. Ричард изкрещя и падна на колене. Ние просто бяхме получили отката от силата на Падма. Ричард беше получил пълната доза. Очаквах да стори на Ричард това, което направи с мен, но той не го направи. Той имаше други планове. -Промени се за мен Ричард. Обичам храната си в козина. Ричард поклати глава. Гласът му излезе задавен, сякаш всяка дума се провлачваше през гърлото му. -Никога. -Никога може да е много дълго време – каза Падма. Почувствах силата му като насекоми, които маршируват по кожата ми, мравки с нажежени до червено крачета. Беше така, когато той направи онова нещо с Елизабет, когато я наказа. Ричард не се гърчеше по пода като нея. Той каза: -Не. Той се изправи на крака и направи една колеблива стъпка към вампира. Горенето стана по-лошо, нажежените до червено крачета се обединиха в непрекъснати малки пожари. Издадох лек звук и Ричард все още беше на крака. Той направи друга стъпка. Приливът на енергия спря толкова рязко ,че липсата на болка събори Ричард на колена почти до краката на Падма. Дишането му беше силно във внезапната тишина. -Болката няма да те доведе до мен – каза Падма. – Да се откажем от игрите Улфик? Мога ли да се храня сега? -Просто живей с това – каза Ричард. Падма се усмихна и имаше нещо в усмивката му, което не ми хареса. Сякаш всичко беше под контрол и всичко си вървеше по план. Той застана зад Ричард и елегантно падна на колене. Той прокара ръката си по долната страна на шията на Ричард, завъртя главата му на една страна. Едната му ръка се плъзна през гърдите на Ричард, придърпваше го към тялото му, а с другата притискаше лицето му на една страна. Падма се наведе над него и прошепна нещо в ухото му. Трепет премина надолу по тялото на Ричард. Той се опита да се измъкне от Падма, но вампирът беше невероятно бърз. Той сложи и двете си ръце върху Ричард, пръстите му зад шията на Ричард. Един класически пълен Нелсън. Борбата на Ричард завърши на земята с вампира върху него. Ако това беше мач по борба, Ричард бе прикован към земята и губеше. Но нямаше време, който да каже „време” -Какво става? – попитах. -Предупредих Ричард – каза Рафаел. – но той винаги е бил толкова силен. -Какво? – попитах. -Той вика звярът на Ричард, ma petite – каза Жан Клод. – Виждал съм го да го прави преди. Тялото на Ричард се сви толкова рязко, че главата му се удари в пода със силен звук. Той се завъртя на една страна, но вампирът остана над него, шепнеше и шепнеше. -Дали той ще успее да извика звяра му така? – попитах Рафаел. -Да. Погледнах го. Той се взираше в шоуто, без да среща очите ми. -Той викаше звяра ми като вода, която се налива в кожата ми, тогава бях изцеден. Той го направи отново и отново, докато не припаднах. Събудих се както ти ме намери завързан, без кожа. Гласът му беше неутрален когато го каза, сякаш всичко се беше случило на някой друг. -Помогни му – казах обръщайки се към Жан Клод. -Ако влезна в този кръг. Падма ще го използва като извинение за да ме предизвика. Ако се дуелираме, ще загубя. -Той е стръв за теб тогава – казах. -Той се наслаждава на това, ma petite. Пречупването на силните е най-голямата радост в съществуването му. Писък излезе от устата на Ричард. Писък който завърши с вой. -Аз ще му помогна. -Как, ma petite? -Падма не може да ме предизвика на дуел и не може да извика моят звяр. Докосването прави белезите по-силни, нали? -Да. Аз се усмихнах и тръгнах към Ричард. Жан Клод не се опита да ме спре. Никой не го направи. Ричард бе успял да се вдигне на колене с вампира все още на гърба си. Очите на Ричард бяха тъмните вълчи очи и той беше близо до паника. Толкова близо, че можех да почувствам огромният му звяр да се формира сякаш под повърхността на тъмно езеро. Когато повърхността се пречупи, щеше да го вземе. Рафаел сякаш бе приел загубата си, но Ричард не беше. Ричард щеше да приеме поражението и да се бие с него. -Какво правиш човеко? – попита Падма вгледан в мен. -Аз съм лупа и неговата трета. Върша си работата. – Хванах лицето на Ричард в ръцете си и това беше достатъчно. Физическата връзка беше всичко което му трябваше, за да засили контрола си. Почувствах сърцето му да се забавя, пулсирането в тялото му да се забавя. Почувствах как страховитата форма потъваше обратно в дълбините. Ричард се хвана за белезите ми като удавник за въже, навивайки го около себе си. -Не – каза Падма – Той е мой. Усмихнах му се. -Не, той е мой. Независимо дали ти харесва или не, той е мой. Тъмните очи на Ричард отново възвръщаха нормалната и форма и той измънка думите. -Благодаря ти. Падма се изправи бързо, толкова бързо, че почти бе магично. Той грабна китката ми, достатъчно силно че да ме нарани и аз казах: -Не можеш да ме предизвикаш защото не съм вампир. Не можеш да се храниш от мене, защото мога да го играя жертва само веднъж тази вечер, а Ашър беше този един път. Ричард лежеше на пода, подпираше се на едната си ръка, така че не беше напълно легнал, но той беше толкова уморен, толкова слаб. -Знаеш нашите правила добре, Анита – каза Падма. Той ме придърпа по близо, телата ни почти се докосваха. – Ти не си вампир или храна, но все още си неговата алфа. -Ще се опиташ да извикаш звяра ми? – казах. – Не можеш да повикаш нещо, което не е там. -Почувствах силата ти с малкия върколак. – Той вдигна ръката ми към лицето си и подуши кожата ми сякаш помирисваше някакъв екзотичен парфюм. – Миришеш като глутницата, Анита. Има нещо в теб, което да се вика. Каквото и да е аз ще го имам. -Тя не е част от сделката – каза Жан Клод. -Тя се намеси – каза Падма. – Това я направи част от това. Не се притеснявай. Няма да я нараня. Прекалено много. Той се наклони към мен и говореше ниско, меко. Беше на френски и не говорех достатъчно френски за да го следя. Улових дума като вълк и власт и луната и почувствах силата вътре в мен да се издига. Беше твърде скоро след Джейсън. Силата беше твърде близо до повърхността, твърде близо. Падма я викаше и аз не знаех как да я спра. Силата премина през кожата ми като горещ душ. Коленете ми поддадоха и той ме хвана, когато се сринах по тялото му. Ричард докосна ръката ми, но беше твърде късно. Той се опита да засили контрола ми както аз бях направила за него, но аз нямах никакъв контрол все още. Падма вика и силата отговаря. Предадох се на Рейна за втори път в рамките на час. Силата изпълни кожата ми аз се изправих, притиснах тялото си към Падма вгледах се в него от няколко сантиметра. Силата искаше да докосне някого, който и да е. Това не ме интересуваше. Интересуваше ме това, че имах достатъчно контрол за да откажа. Казах: -Не. – отблъснах се от него, падайки на земята. Падма ме последва, докосваше косата ми, лицето ми, дръпнах се от него. -Силата на сексуалната природа, чифтосване може би. Колко интересно. Жан Клод каза: -Остави я на мира, Господарю на зверовете. Той се засмя. -Какво мислиш че ще се случи ако продължа да викам звяра й? Мислиш ли, че тя ще ми го даде? Мислиш ли, че ще ме чука? -Няма да разберем – каза Жан Клод. -Ако се намесиш в моето забавление, то това ще бъде предизвикателство между нас. -Това е, което искаш през цялото време. Падма се засмя отново. -Да, аз мисля че трябва да бъдеш убит заради смъртта на Earthmover. Но не мога да те убия просто заради това. Съветът отхвърли вота. -Но ако ме убиеш в дуел никой няма да те вини, нали? -Точно така. Сгуших се на пода, прегърнах се, опитвайки се да преглътна енергията обратно, но тя не ходеше никъде. Ричард пропълзя до мен, докосна голата ми ръка. Дръпнах се от него, сякаш докосването му ме е изгорило, защото го исках, исках го по токова суров и примитивен начин, че накара тялото ми да ме заболи. -Не ме докосвай моля те. -Как се отърва от това последният път? -Секс или насилие. Силата напуска само след секс или насилие. – Или излекуване си помислех. Въпреки, че сексът беше същото в известен смисъл. Силата на Падма се покачи като цистерна, като резервоар, на който му беше махнат запушалката. И двамата изкрещяхме и Жан Клод крещеше с нас. Кръв шурна от устата му в червен фонтан и аз знаех какво му е направил. Почувствах го да се опитва да го прави на мен. Той избута силата си в Жан Клод и я разшири, разрушавайки нещо вътре в него. Жан Клод падна на колене, кръв потече по бялата му риза. Бях на крака без да се замислям и застанах между Падма и Жан Клод. Силата гореше по кожата ми. Гневът ми я подхрани, сякаш наистина имах звяр. -Махни се от пътят ми, човеко или първо ще убия теб и тогава господаря ти. Беше като постоянна невидима стена от огън и болка да бъда толкова близо до Падма сега. Той отслаби Ричард, тогава мен, направи същото с белезите. Без нас, Жан Клод не можеше да спечели. Престанах да се боря с енергията вътре в мен. Прегърнах я, хранех я и от устата ми се разпиля смях от който настръхнаха космите по ръцете ми. Не беше моят смях. Беше смях, който не мислех, че някога ще чуя отново от тази страна на ада. Падма ме хвана, с по една ръка на всяко рамо, повдигайки ме така, че краката ми не докосваха земята. -Позволено ми е да те убия ако ми пречиш в дуел. Целунах го, с меко докосване на устни. Той беше толкова стреснат, за секунда просто замръзна, след това ми върна целувката, заключвайки ръце зад гърба ми, краката ми все още висяха над земята. Той отдръпна лицето си достатъчно за да каже: -Дори и да ме чукаш тук и сега, няма да го спасиш. Смехът се разпиля от устните ми и почувствах топлината да изпълва очите ми. Студената, празна част от мен в която нямаше нищо неподвижно и тихо, мястото където убивах, отворих главата си и Рейна я изпълни. Спомних си чувството за сърцето на Натаниел в ръцете ми, момента в който разбрах че можех да го убия, исках да го убия, повече от колкото исках да го излекувам. Толкова повече по-лесно беше да го убия. Заключих ръцете си около шията на Падма и целунах устата му. Бутнах енергията в него. Тялото му се втвърди, отвори ръцете си, но аз го държах сега. Сърцето му беше хлъзгаво и тежко. Биеше срещу силата като риба в мрежа. Смачках силата около него. Той падна на колене и крещеше в устата ми. Кръвта течеше топла, пълнеше устата ми с топлата му солена кръв. Ръце ме дръпнаха, опитваха се да ме махнат от Падма. Държах се за него, краката обвити около кръста му, ръцете около вратът му. -Назад или ще му пръсна сърцето! Назад сега! Томас падна на колене до нас, кръв течеше надолу по брадичката му. -Ще убиеш мен и Гедеон. Не исках да ги убивам. Силата започна да си отива, погребвана от съжаление. -Не – казах на глас. Хранех силата с гнева си с недоволството си. силата набъбваше в мен, изпълваше ме. Стиснах сърцето на Падма, бавно и леко. Положих лице срещу бузата му и прошепнах. -Защо не се бориш, Господарю на зверовете? Къде е голямата ти горяща сила? Нямаше никакъв отговор, но аз затруднявах дишането му. Стиснах малко по силно. Той ахна. -Можем да умрем заедно – каза той, гласът му се давеше в собствената му кръв. Потрих буза срещу лицето му. Кръвта от устните му се размаза по кожата ни. Винаги съм знаела, че кръвта е преобръщаща за ликантропите, но никога не бях оценявала повика й никога не съм усещала толкова много кръвта и миризмата й. Гореща, сладка, металическа и отдолу миризмата на страх. Той се страхуваше толкова много. Можех да го помириша, да го усетя. Вдигнах глава достатъчно, че да мога да видя лицето му. Беше маска от кръв. наполовина ме ужасяваше. Наполовина исках да я оближа като котка купа сметана. Вместо това стиснах малко повече сърцето му и гледах притока на кръв от устата му. Силата му се вдигаше, приятно топла. -Ще те убия пред да умра лупа. Аз го държах и усетих силата му да се изражда все още беше слаба, недостатъчна да свърши работа. -Все още ли си добрият индуит? – попитах. Очите му показаха объркване. -Колко лоша карма си натрупал през обратите на колелото? Облизах леко устата му, положих челото си на неговото и затворих очите си, продължавах да правя това, което искаше силата. Каквото Рейна щеше да направи ако беше тук. – Какво е наказанието за лошите деца в следващото им прераждане, Падма? Колко много живота си зле, за да балансираш своя? Отдръпнах се достатъчно, че да видя лицето му. Отново имах достатъчно контрол, за да не почистя лицето му с език. Погледнах в очите му и знаех че бях права. Той се страхуваше от смъртта и това което щеше да дойде след нея. -Какво би направил за да се спасиш Падма? Какво би дал? Какво би дал? – Прошепнах последното. Той ми отвърна шепнейки. -Всичко. -Всеки? – попитах. Той просто ме гледаше. Жан Клод се беше изправил, вдигнал Ричард в ръцете си. -Това все още е дуел, докато той не умре. В нашите права е да настояваме да довършим това. -Толкова ли си нетърпелив да умреш? – каза Traveler. – Смъртта на един е смърт за всички. – Той стоеше до нас и малко о назад сякаш не искаше да е прекалено близо до нас. Твърде кърваво, твърде примитивно, твърде смъртоносно. -Това е въпрос за Падма, не за мен – каза Жан Клод. -Каква е цената? – попита Падма. -Без повече наказания за смъртта на Оливър. Той загуби в дуел, толкова е просто. – Жан Клод се изкашля и още кръв се изсипа от устата му. -Съгласен – каза Падма. -Съгласен – каза Traveler. -Никога не съм искал да умират заради смъртта на Оливър – каза Ивет. – Съгласна. Ашър каза: -Оливър си е спечелил смъртта. Съгласен съм. Жан Клод вдигна ръката си към мен. -Ела, ma petite. Имаме безопасността си. Поклатих глава и целунах челото на Падма нежно, чисто. -Обещах на Силвия че ще убия всеки, който я е изнасилил. Падма рязко отдръпна тялото си, най-сетне реакция. -Можеш да имаш мен, но не и сина ми. -Съгласен ли си с това, Traveler? Ти, който се наричаш господар на Лив. Ще я дадеш ли толкова лесно? -Ще го убиеш ли, ако откажа? – попита той. -Дадох думата си на Силвия – казах и знаех, че това означаваше нещо за тях. -Тогава Лив е твоя, прави с нея каквото ти хареса. -Господарю – каза тя. -Тишина – каза Traveler. -Виждаш ли, Лив, те са просто чудовища. – Вгледах се в кървавото лице на Падма и гледах как страхът запълва очите му като вода, която напълва чаша. Гледах го с поглед върху лицето му, който беше празен. Не за първи път исках да убия. Не за отмъщение или безопасност или дори заради думата ми, а просто защото можех. Защото някаква тъмна част щеше да изпита удоволствие от това да смаже сърцето му и да гледа как тъмната кръв се излива от него. Исках да обвиня силата на Рейна, но не бях съвсем сигурна. Може би това бях просто аз. Може би винаги е било там. По дяволите, може би бе едно от момчетата. Не знаех и нямаше значение. Оставих мисълта да изпълни лицето ми и очите ми. Оставих Падма да го види и страх изпълни лицето, очите му, защото той разбираше. -Искам Фернандо – казах тихо. -Той е мой син. -Някой трябва да умре за престъпленията му, Падма. Бих предпочела да е той, но ако няма да ми го дадеш, мога да взема и теб на негово място. -Не – каза Ивет. – Ние бяхме много щедри тук. Оставихме убийството на член от съвета ненаказано. Върнахме ви новата си играчка. Не ви дължим нищо. Погледнах Падма, но говорех на Traveler. -Ако просто бяхте обидили вампирите в този град, тогава това щеше да свърши и да не ни дължите нищо. Но ние сме лъкой и не вампири. Извикахте нашето Гери и тя дойде. Опитахте се да я пречупите и когато тя не се прегъна я измъчихте. Измъчвахте я със знанието, че тя няма да ви даде лъкоите. Обезчести я без причина, от тази която си имал. Направихте го защото не очаквахте наказание. Господаря на зверовете отбеляза наша глутница. Пионки в една голяма игра. Освободих сърцето му защото ако не го направех щях да го убия. Вкарах силата дълбоко в него. Вкарах я силно и бързо докато той не закрещя. Гедеон и Томас повториха писъка. Падма се срина на пода с мен, яздейки тялото му. Изправих се, поставих ръцете си на гърдите му, с краката ми свити до тялото. -Ни сме Thronos Rokke, Thronos Rock хора и ние не сме пешки. Фернандо коленичи просто извън кръга. -Тате – каза той. -Неговият живот или твоят Падма. Неговият живот или твоят. Падма затвори очи и прошепна: -Неговият. -Татко! Не можеш да ме дадеш на нея. На тях! -Честната ти дума, че няма да ни наказват, ако го нараним, дори до смърт – казах. Падма кимна. -Думата ми. Деймиън, Джейсан и Рафаел просто внезапно се появиха около Фернандо. Той протегна ръка към баща си. -Аз съм твой син. Падма не го погледна. Дори когато се дръпнах от него, той се сви на една страна далеч от Фернандо. Избърсах кръвта от брадичката си с опакото на ръката си. силата ме беше напуснала. Можех да вкуся кръвта по целият път надолу. Обърнах се на една страна и повърнах кръвта не се махна до вторият път. Жан Клод протегна ръка към мен и аз отидох при него. В момента, в който усетих хладното му докосване се чувствах добре. Не много но някак. Ръката на Ричард докосна лицето ми. Оставих ги да ме оставят в кръга от ръцете си. Жан Клод изглежда получаваше сила само от докосването ми. Той стоеше малко по-изправен. Погледнах нагоре и видях Томас и Гедеон да правят същото като Падма. Кръв излизаше от всички тях, но само очите на Падма бяха изпълнени със страх. Бях го избутала до ръба на пропастта. Надминавах католиците и не бях сигурна, че има достатъчно Hail Marays, които да обхванат това, което се случваше с мен напоследък. 52 ГЛАВА Фернандо се опита да се противи, но беше надхитрен. Или може би беше надхитрено чудовището му? Вързаха го със сребърни вериги и запушиха устата му. Последното беше необходимо, за да спре постоянните му молби. Той просто не можеше да повярва, че баща му го е предал. Лив не се бореше. Тя изглежда го приемаше почти безропотно. Което беше по изненадващо от факта, че не ги убих и двамата, както си стояха там. Но имах други планове за тях. Те бяха обидили глутницата. Беше някакъв вид групова дейност. Може би ние поканихме плъхолъците и ние бяхме кръстосали видовете веселба. Тогава всички се разположихме по земята, мълчанието беше толкова дълбоко, че изпълваше стаята. Ивет прекъсна мълчанието. Тя се усмихна прекрасно, свежа и красива от кръвта на Джейсън и смесената ни сила. -Жан Клод все още трябва да отговаря за предателството си – каза тя. -Какви са оплакванията ти? – попита Traveler. -Моят господар, Morte d' Amour, го обвинява, че той се опитва да постави началото на друг съвет в тази страна. Съвет който ще открадне силата ни и ще ни направи смешни кукли. Traveler се извъртя настрани. -Жан Клод е виновен за много неща, но това не е едно от тях. Ивет се усмихна и усмивката беше достатъчна. Тя щеше да каже нещо лошо. -Какво казваш ти, Падма? Ако той е предател тогава, можем да го екзекутираме. Той може да бъде пример за всички останали, които се осмелят да оспорят силата на съвета. Падма все още беше на земята, прегръщайки с ръце двамата си слуги. Той все още не се чувстваше много добре. Той се вгледа в малката ни група. Ние също се бяхме сгушили на пода. И шестимата нямаше да танцуваме повече тази вечер. Погледа в очите на Падма казваше всичко. Аз го бях унижила, дяволски го уплаших и го принудих да даде единственият си син на смъртта. Той се усмихна и не беше хубава усмивка. -Ако те са предатели, тогава трябва да бъдат наказани. -Падма – каза Traveler – знаеш, че това е лъжа. -Аз не съм казал, че те са предатели, Traveler. Казах, ако те са предатели. Ако са предатели, трябва да бъдат наказани. Дори и ти трябва да се съгласиш с това. -Но те не са предатели – каза Traveler. -Използвам господарските си правомощия за да свикам гласуване – каза Ивет. – Мисля, че знам какви ще са три от гласовете. Ашър дойде да застане по близо до Жан Клод и нас. -Те не са предатели, Ивет. Както казаха това е лъжа. -Лъжата е нещо много интересно. Не мислиш ли така ..., Хари? Тя вдигна ръката си, сякаш беше някакъв сигнал и Хари, бармана, се присъедини към нея. Не мислех, че мога да се изненадам повече тази вечер. Грешах. -Виждам, че познаваш Хари – каза Ивет. -Полицията те издирва, Хари – казах. -Знам – каза той. Най-малко имаше проблем с това да среща очите ми. Не ме накара да се чувствам много по-добре, но малко. -Знам, че Хари е един от твоята линия – каза Жан Клод – но той наистина е един от твоите. -Да. -Какво значение има това Ивет? – каза Traveler. -Хари даваше информация на фанатиците, така че те да убиват чудовищата. -Защо? – попита Traveler. -Точно моят въпрос – казах. -Моят господар се страхуваше от промяната, както много други от старите. Да ни направят легални е промяна, която ще бъде много заплашителна. Той се страхува. Той иска да спре това. -Подобно на Оливър – казах. -Точно. -Но вампирските убийства няма да спрат това – казах. – Ако не друго, то това ще помогне на вампирите да станат легални. -Но сега – каза тя. – Ще им покажем отмъщението си, отмъщение с толкова кръв и ужас, че ще накара всички да застанат срещу нас. -Не можеш да направиш това – каза Traveler. -Падма ми даде ключа. Господарят на града е слаб, връзката със слугите му все още е слаба. Лесно ще бъде убит сега, ако някой го предизвика. -Ти – каза Traveler – можеш да предизвикаш Жан Клод, но никога не можеш да бъдеш господар на града, Ивет. Никога няма да имаш достатъчно сила, сама, за да бъдеш вампир повелител. Твоят господар вдигна силата ти до мястото, на което е сега. -Вярно е, че аз никога няма да бъда повелител, но тук има повелител който мрази Жан Клод и слугата му. Ашър. – Тя каза името му сякаш това бе планирано. Той я погледна, но сякаш беше стреснат. Каквото и да бе планирала тя, той не беше наясно. Той погледна надолу към Жан Клод. -Искаш да го убия, докато той е твърде слаб за да се бие? -Да – каза тя. -Не – отвърна Ашър. – Не искам мястото на Жан Клод, не и така. Да се бия с него в дуел е едно, но това е ... предателство. -Мислех, че го мразиш – каза Ивет. -Да, но честността значи нещо за мен. -Предполагам, че това не се отнася и за мен? – Тя се засмя. – Прав си. Ако мога да управлявам този град, ще го направя. Но дори и да живея още хиляда години аз няма да бъда повелител. Но не честта е това, което те спира. Това което те спира е тя. – Ивет ме посочи. – Трябва да има някаква алхимия в теб която аз не виждам, Анита. Можеш да очароваш всеки вампир който се приближи до теб и всеки превръщач. -Имам голям вкус и не изглежда да ги взимам с мен – казах. -Моят вкус притичва към по-екзотични неща от твоят, съживителке. -Ако Ашър не завземе града, тогава не можеш да контролираш вампирите в града. Не можеш да ги накараш да направят нещо, което ще ужаси хората – каза Traveler. -Не се доверявах на омразата на Ашър, за да проработи плана ни. Би било полезно да имаме контрол над вампирите в града, но това не е необходимо. Кръвопролитието вече е започнало – каза Ивет. Всички млъкнахме, вторачени в нея, всички си мислехме едно нещо. Аз го казах на глас. -Какво имаш предвид с това, че вече е започнало? -Кажи им, Уорик – каза тя. Той поклати глава. Тя въздъхна. -Добре, аз ще им кажа. Уорик беше свещен войн преди да го открия. Той може да вика божественият огън с ръцете си, нали Уорик? Той не погледна никой от нас. Стоеше там, в блестящо белият си костюм, главата му - надолу като малко момче, което е хванато да бяга от училище. -Ти си направил пожара в Ню Орлианс и в Сан Франсиско. Защо няма пожар в Бостън? – попитах. -Казах ти, че започнах да се чувствам по-силен, докато се отдалечавах от господаря си. В Бостън все още бях слаб. Когато пристигнахме в Ню Орлиънс почувствах божията благословия да се връща в мен за първи път от почти хиляда години. Бях пиян по това време. Срамувам се много, че опожарих сградата. Нямаше значение, но се чувствах толкова прекрасно, толкова чист. -Аз го хванах – каза Ивет. – Казах му да го направи и на други места, навсякъде, където отидехме. Казах му да убие хора, но дори и мъчението не го накара да го направи. Той погледна нагоре. -Уверих се, че няма никой да пострада. -Ти си подпалвач – казах. Той се намръщи. -Това ми е дар от Бога. Първия знак, че неговата благословия се връща в мен. Преди, мислех, че се боя от свещеният огън. Страхувах се, че ще ме унищожи. Но сега не се страхувам, че ще ме унищожи. Тя желае да използвам подаръците от бога за зли дела. Тя искаше да изгоря стадиона с всички хора тази вечер. Казах: -Уорик какво си направил? Той прошепна: -Нищо. Ивет го чу. Тя изведнъж бе до нас, белите й поли се завъртяха. Тя хвана брадичката му и го принуда да я погледне. -Всичко беше в това да изгориш другите сгради като оставено доказателство, че тази вечер ще има жертви. Малко изгаряне за господаря ни. Изгори стадиона, както бяхме планирали. Той поклати глава, сините му очи не бяха уплашени. Тя го удари достатъчно силно, че червена следа от ръката й да остане на бузата му. -Ти свято копеле. Отговаряш пред същия господар, пред който отговарям аз. Ще те накарам да изгниеш до кожа и кости заради това. Уорик стоеше изправен. Можете да го видите как се подготвя за идващото мъчение. Той стоеше блестящ и бял и приличаше на свят войн. Имаше мир на лицето му, което го правеше толкова красиво за гледане. Силата на Ивет нарасна и аз получих само малък отзвук. Но Уорик стоеше там недокоснат, чист. Нищо не се случи. Ивет се обърна към всички ни. -Кой му помага? Кой го защитава? Разбрах какво се случва. -Никой не му помага Ивет – казах. – Той е вампир повелител и ти не можеш да го нараниш вече. -Какво говориш? Той е мой, мой за това което ми харесва. Винаги е бил мой. -Вече не – казах. Той се усмихна и усмивката беше радостна. -Бог ме освободи от теб, Ивет. Той най-накрая ми прости за отказването от благословията му. Моето желание, след като ти започна да ме караш да гния се превърна в ад. Аз съм свободен от това, свободен съм от теб. -Не – каза тя. – Не! -Изглежда нашият брат, член на съвета е ограничавал силите на Уорик – каза Traveler. – Както е давал сила на теб Ивет, така е взимал от Уорик. -Това не е възможно – каза тя. – Ние ще изгорим града докато не го сравним с земята. Ще им покажем, че сме чудовища. -Не Ивет – каза Уорик – няма. -Ти не си ми нужен за това – каза тя. – Аз съм чудовище достатъчно за това. Сигурна съм, че има репортери, които мога да прегърна. Ще изгния пред камерата, пред него. Няма да проваля господаря ни. Аз ще бъда чудовището, което той иска от нас да бъде. Чудовищата, които сме наистина. – Тя задържа ръката си за Хари. – Ела, нека намерим жертви на много публични места. -Не можем да допуснем това – каза Traveler. -Не – каза Падма. Той се избута на крака с помощта на Томас и Гедеон. – Не можем да допуснем това. -Не – каза Уорик. – Не можем да ти позволим да изтезаваш никой друг. Това бе достатъчно. -Не, не е достатъчно. Никога няма да бъде достатъчно. Ще намеря някой, който да заеме местото ти на моя страна, Уорик. Мога да направя друг като теб. Някой, който ще ми служи през цялото време. Той поклати глава бавно. -Не мога да ти позволя да вземеш друга човешка душа на мое място. Няма да оставя друг мъж в ада на прегръдката ти. -Мислех, че дяволски те плашеше – каза Ивет. – Притесняваше се за спечеленото наказание за престъпленията ти. – Тя го посочи, преувеличавайки с глас. – От векове слушам хленченето ти за чистотата ти и благоволението и наказанието, което те очаква. -Вече не се страхува от наказанието си, Ивет. -Защото мислиш, че ти е простено – каза Ивет. Той поклати глава. -Само бог знае дали наистина съм опростен, но ако бъда наказан, тогава ще съм си го заслужил. Както всички ние. Не мога да ти позволя да поставиш друг на мое място. Тя дойде до него, прокара пръсти през бялото му сако. Загубих я от поглед, когато тя мина зад широкият му гръб и когато се показа беше изгнила. Тя прокара разлагащите се ръце през белия костюм, оставяйки черно-зелена слуз, която се тресеше като гол охлюв. Тя се засмя с лицето си обхванато в рани. Ричард прошепна: -Какво се случва с нея? -Ивет й се случва – казах. -Ти ще се върнеш във Франция с мен. Ще продължиш да ми служиш дори и да се повелител сега. Ако някой ще направи такава жертва то това би бил ти, Уорик. -Не, не – каза той. – Ако наистина бях силен и достоен за божията благословия, тогава може би щях да се върна с теб, но аз не съм толкова силен. Тя опакова изгнилите си ръце около кръстът му и му се усмихна. тялото й се рушеше, течеше тъмна течност по бялата рокля. Гъстата й светла коса изсъхваше пред очите ни, превръщаше се в слама. -Тогава ме целуни, Уорик, един последен път. Трябва да ти намеря заместител преди зазоряване. Той я обгърна с ръцете си, държейки я срещу високото си тяло. -Не, Ивет, не. – Той се вгледа надолу към нея и имаше нещо като чувство в лицето му. – Прости ми – каза той. Той държеше ръцете си пред себе си. Син огън изскочи от ръцете му, странен блед цвят, по блед дори от пламъка на газта. Ивет обърна изгнилото си лице, така, че да гледа над огъня. -Не би посмял – каза тя. Уорик затвори ръце около нея. Роклята й го хвана първо. Тя изкрещя. -Не бъди глупав, Уорик! Пусни ме! Той я държеше и когато пламъкът я удари тя гореше сякаш бе полята с керосин. Гореше със синя светлина. Тя крещеше и се бореше, но той я държеше до гърдите си. тя дори не можеше да удря с ръцете си по пламъка. Огънят кипеше в син ореол около Уорик, но той не гореше. Той стоеше сред жълто-белият огън заобиколен от синьо и изглеждаше като светец. Нещо свято и прекрасно, и ужасно за гледане. Той стоеше там светещ и Ивет започна да почернява до въглен в ръцете й. Той ни се усмихна. -Бог не ме е оставил. Само страхът ми ме държеше в нейния плен през всичките тези години. Ивет се усука в ръцете му, опитваше се да се измъкне, но той я държеше здраво. Той падна на колене, кимаше с глава докато тя се бореше. Тя гореше, кожата й се белеше от костите и все пак тя крещеше. Миризмата на изгоряла плът и косми изпълни стаята, но нямаше дим, само стана по-топло. Накара всички в стаята да се дръпнат от тях. И накрая, милосърдие, Ивет спря да се движи, спря да пищи. Мисля, че Уорик се молеше докато тя плачеше и се гърчеше, и гореше. Сините пламъци се вдигнаха почти до тавана, след което промениха цвета си. Станаха жълто-оранжеви - цвета на обикновеният пламък. Спомних си историята на Макконън как подпалвачът е изгорял след като пламъкът си е променил цвета. -Уорик, Уорик, пусни я. Ще изгориш с нея. Гласът на Уорик дойде за последно. -Не се страхувам от божията прегръдка. Той изисква жертви, но е милостив. – Той не закрещя. Огънят започна да яде и него, но той не издаде и звук. В това мълчание чухме различен глас. Писък, нисък и без думи, безмилостен, безнадежден. Ивет все още беше жива. Някой най-накрая попита дали има пожарогасител. Джейсън каза: -Не, няма. – Погледнах го в другия край на стаята и той срещна погледа ми. Гледахме се един друг и знаех, че той знаеше къде точно се намираше пожарогасителя. Жан Клод, чиято ръка все още ме държеше, знаеше също къде е. По дяволите, аз знаех къде е. Никой от нас не отиде при него. Оставихме я да изгори. Оставихме и двамата да изгорят. Щях да спася Уорик ако можех, но Ивет - гори скъпа, гори. 53 ГЛАВА Съветът си отиде у дома. Имахме думата на двама от членовете, че няма да бъдем притеснявани отново. Не бях сигурна, че им вярвах, но това беше най-доброто което щяхме да получим. Ричард и аз се срещахме редовно с Жан Клод, който ни учеше как да контролираме белезите. Все още не можех да контролирам силата на Рейна, но работех над това и Ричард ми помагаше. Ние се опитвахме да бъдем по-малко гадни един към друг. Той излезе от държавата за останалата част от лятото за да довърши магистърската си степен по свръхестествена биология. Той се обърна към местната глутница за възможността да кандидатстват за лупа. Не знаех как се чувствах за това. Не бях сигурна, че Ричард ще бъде това, което ми липсва. Щеше да е глутницата, лъкойте. Винаги можете да си намерите нов приятел, но ново семейство, особено с тези странности беше рядък дар. Всички леопарди дойдоха на моя страна, дори Елизабет. Изненада, изненада. Леопардите ме наричаха Нимир-Ра, кралицата на леопардите. Аз и Тарзан, нали? Дадох Фернандо и Лив на Силвия. Няколко парчета Силвия си запази за сувенири, тях и двамата ги нямаше. Натаниел искаше да се принесе при мен. Заплатих за апартамента му. Той изглежда беше загубен без някой, който да организира живота му. Зейн, който се възстанови от огнестрелната рана, каза, че Натаниел се нуждае от господар или господарка, that he's what the S & M crowd call a pet. Терминът означаваше една стъпка по-надолу от роб, някой които не функционира самостоятелно. Никога не бях чувала за подобно нещо, но изглежда беше истина, най-малко за Натаниел. Не, не знаех какво ще правя с него. Стиван и Вивиян излязоха на среща. Искрено, бях започнала да си мисля, че Стиван харесва мъже. Което показва колко много го познавам. Ашър остана в Сейнт Луис. Тук, странно, беше сред приятели. Той и Жан Клод се връщаха към минали неща, за които само бях чела в учебника по история или гледала във филм. Предложих на Ашър да се види с пластичен хирург. Той ми каза, че изгарянията не могат да бъдат излекувани, защото са причинени от свещен предмет. Казах му:”Ще заболи ли ако опиташ?”.Когато прие шокиращата идея, че съвременните технологии могат да направят нещо, което прекрасното му тяло не може, той опита. Лекарите бяха обнадеждени. Жан Клод и аз направихме кръщаване на ваната в новата ми къща. Белите свещи бяха навсякъде, блещукаха по голите му гърди. Листенцата на две дузини червени рози, плуваха по повърхността на водата. Оправях я от един до три часа сутринта. Играехме си докато не се съмна, когато се скътах с него в леглото си. останах с него докато топлината напускаше тялото му и нервите ми не се пречупиха. Ричард беше прав. Не можех да се отдам напълно на Жан Клод. Не можех да го нахраня. Не можех наистина да споделя леглото си с него. Той е, няма значение колко прекрасен, ходещ мъртвец, стоях свенливо далеч от него в леглото, което ми напомни прекалено силно за факта, че пиеше кръв когато температурата на тялото му беше ниска. Жан Клод със сигурност не държи ключа за либидото ми, но за сърцето ми ... Може ли ходещ мъртвец да държи ключа за сърцето ми? Не. Да. Може би. “Как по дяволите щях да разбера?” ?? ?? ?? ?? 236