Кървави кости Глава 1 Днес беше денят на Свети Патрик ,бях облечена изцяло в зелено, с блуза, на която пише „притисни ме и си мъртвец”. Започнах работа снощи със зелена блуза, но тя е цялата в кръв заради обезглавеното пиле. Лари К., съживителят, на обучение изпусна обезглавената птица. Малкото пиле „затанцува” без глава и напръска и двама ни с кръв. Най-накрая уловихме проклетото нещо, но блузата беше съсипана. Трябваше да тичам до вкъщи за да се преоблека. Единственото, което не беше погубено, бе въгленово сивото яке, което беше в колата. Облякох го заедно с черна блуза ,черна пола, тъмен чорапогащник. Бърт, моят шеф, не харесваше да нося черно на работа, но ако аз трябва да бъда в офиса в 8 ч. без да спя въобще той трябва да го преживее . Сгуших се над чашата си за кафе, преглъщайки на големи глътки. Това не ми помогна много. Започнах да прелиствам серия снимки от по 8 до 10, разположени на моя монитор. Първата снимка е на хълма, на който са били открити парчета, вероятна с булдозер. Скелет на ръка, простираща се по суровата земя. Следващата снимка показва, че някой е опитал внимателно да остърже мръсотията, показваща парчета от ковчег и кости от едната страна на ковчега. Ново тяло. Булдозерите докарани отново. Изринали червената земя и намерили гробището. Костите покриват земята като разпръснати цветя. Един череп с неуравновесени челюсти в тих писък, а нащърбената му бледа коса все още прилепва към черепа. Оцветения в тъмно плат, увит около тялото бе останките на рокля. Разположени близо до горната половина на черепа са три надбедрени кости. Освен ако трупа няма три крака, ще търсите по-реална бъркотия. На снимките е бил добре направен ужасния вид на пътя. Цветът направен по-лесно да се диференцират труповете, но гланцът е в малко повече. Така изглеждат като снимки на морга извършени от моден фотограф. Вероятно картинна галерия в Ню Йорк ,където държат такива неща, сервират сирене и вино, докато хората ходят наоколо и казват: „Мощен, не мислите ли? Много мощен.” Снимките са силни и тъжни. Там нямаше нищо, но снимките... Никакво обяснение. Бърт беше казал да дойда в неговия офис след като разгледам снимките. Щял да ми обясни всичко. Така ли, вярвам в това. Великденския заек е и мой приятел. Събрах снимките, пъхнах ги в плика, взех чаша за кафе в другата си ръка и отидох към вратата. Нямаше никого на бюрото. Крейг си беше отишъл в къщи. Мери, дневната ни секретарка, не идваше преди осем. Имаше интервал от два часа, в които офисът е безлюден. Бърт ме вика в офиса, когато сме единствените хора в него и това ме притеснява много. Защо е тайната? Вратата на Бърт беше отворена. Той стоеше зад бюрото, пиеше кафе, отбелязваше някакви документи около него. Той погледна нагоре, усмихнат и ме подкани да затворя. Усмивката ме притесняваше. Той никога не е любезен, освен ако не иска нещо. Той беше с хиляда-доларов костюм-рамка, с бяла риза и вратовръзка. Неговите сиви очи искряха с добро намерение. Очите му са с цвят на мръсно стъкло, да са така искрящи е истинско усилие. Снежно русата му коса бе скоро подстригана. Косата му е подстригана толкова късо, че мога да му видя скалпа. – Седни, Анита. Хвърлих плика на бюрото и седнах. – Какво правиш, Бърт. Усмивката му се разшири. Той обикновено не хаби усмивките си за никого освен клиентите. Той със сигурност не ги хаби за мен. – Ти погледна ли снимките? – Да, и какво от това? – Можеш ли да ги повдигнеш от мъртвите? Аз го погледнах на криво и отпих от кафето си. – На колко години са? – Не можеш ли да кажеш от снимката? – Ако са пред мен мога да ти кажа, но не и само от снимка. Отговори на въпроса. – Около двеста години. С право го зяпнах – Повечето съживители не могат да вдигнат толкова старо зомби без човешка жертва – Но ти можеш - каза той – Да. Аз не виждам надгробни плочи в картината. Имаме ли някакви имена. – Защо? Поклатих глава. Той ми е шеф в продължение на 5 години, започна когато компанията се състоеше само от него и Мани, и не знаеше нищо за съживяването на мъртъвци. – Как може да си около банда съживители от толкова много години и да знаеш толкова малко за това, което правим. Усмивката се прибра малко и наежеността започна да избледнява от очите му. – Защо са ти нужни имената. – Използвам имената, за да извикам зомбито от гроба. – Без име не можеш да ги повдигнеш? – Теоретично – не! – казах. – Но ти можеш да го направиш - каза той. Не ми хареса колко сигурен беше – Да, мога да го направя. Джон вероятно също може да го направи. Той поклати глава. – Те не искат Джон Изпих си кафето. – Кои е Те? – Beadle, Beadle, Stirling and Lowenstein. – Адвокатската кантора. Той поклати глава – Без повече игри, Бърт. Кажи ми какво по дяволите става. – Beadle, Beadle, Stirling and Lowenstein имат клиент, който изгражда луксозен курорт в планината близо до Брансан. Много ексклузивен курорт. Място където богатите стари звезди, които нямат собствен дом наблизо, може да отидат и да се измъкнат от тълпата. Милиони долари са изложени на риск. – Какво трябва да правят със старото гробище. – Земята, на която са основите на сградата е в спор между две семейства. Съдилището реши, че земята е собственост на Кели и те са платили много пари. Бувиер заявили, че земята била тяхна и имат семеен парцел върху нея, за да го докажат. Никои не можел да намери гробището. Аха „Те са намерили.” – Намериха стари гробове, но не е задължително да са на семейство Бувиер. – И така, те искат да вдигна мъртъвците и да питам кои са те? – Точно така. Поклатих рамене. – Аз мога да вдигна някои от труповете в ковчези. И да ги питам кои са. Какво ще стане, ако фамилията им е Бувиер? – Кели ще трябва да купят земята за втори път. Те си мислят, че някои от труповете са Bouvier. Ето за това трябва да се вдигнат всички трупове Веждите ми се вдигнаха – Ти се шегуваш! Той скръсти ръце . – Можеш ли да го направиш. – Аз не знам. Дай ми снимките отново. Поставих чашата си за кафе на бюрото и взех снимките отново. – Бърт, те ще разбъркат това до шест пъти . Благодарение на булдозерите това е масов гроб. Всички кости са смесени заедно. Четох за само един случай на някой, който е вдигнал зомби от масов гроб. Но те бяха призовали конкретен човек. Те са имали име. – Аз поклатих глава – Без име това не може да бъде възможно – Би ли желала да опиташ? Разстлах снимките върху бюрото, загледах се в тях. Горната част на черепа бе обърната надолу като паница. Кости на два пръста прикрепени с нещо сухо и изсушени повече от една човешка тъкан около него. Кости, кости навсякъде, но не и име, за да отговоря. Мога ли да го направя? Аз честно казано не знам. Дали искам да опитам? Да, това мога да направя. – Аз ще се съглася да опитам. – Чудесно. – Ще вдигам по няколко всяка вечер, ще отнеме седмица, дори ако не мога да го направя. С помощта на Джон, би било по-бързо. – Ще им струва милиони за толкова време - Каза Бърт – Няма друг начин да го направя. – Ти повдигна Давидсън, цялото семейство, включително и пра-дядото, когото дори не трябваше да вдигаш. Ти можеш да вдигаш повече от един по един. Поклатих глава. – Това бе нещастен случаи. Бях във фокус. Те искаха да вдигна три члена от семейството. Мислех, че мога да запазя парите им вдигайки всички членове наведнъж. – Ти повдигна десет-членно семейство Анита. Те искаха само три. – Е и? – Така че можеш да вдигнеш цяло гробище в една нощ? – Ти си луд. - казах аз. – Можеш ли да го направиш. Отворих си устата да кажа „НЕ” и я затворих. Веднъж вдигнах цяло гробище. Не всички от тях бяха на два века, но някои бяха дори по-големи, почти триста годишни. И аз вдигнах всички тях. Разбира се имах две човешки жертви да яздя за мощност. Това е дълга история, как се озовах с двама души умрели в кръга на властта. Самозащита, но магията не я е грижа. Смъртта е смърт. Дали мога да го направя? – Аз наистина не знам, Бърт. – Това не е не. - каза той. Беше изписано желание на лицето му, когато го погледнах. – Трябва да са ти предложили цял куп пари. - казах аз. – Ние наддаваме за проекта. – той се усмихна, докато го казваше. – Ние какво? – Те изпратиха този пакет на нас, на възкресителната компания в Калифорния и в Essential Spark в Ню Орлианс. – Те предпочитат Елан Витал от English translation-честно казано това звучи по-скоро като козметичен салон отколкото съживителска фирма, но мен никой не ме пита – И какво? Най-ниската оферта печели? – Това е планът. Той изглеждаше напълно и твърде доволен от себе си. – Какво? - попитах – Ще върна назад за теб.-каза той- Има трима съживители в цялата страна, които биха могли да вдигнат толкова старо зомби без човешка жертва. Ти и Джон сте двама от тях, другата е Филипа, с облицования камък на възкресението. – Вероятно – съгласих се. Той поклати глава. – Добре. Може ли Филипа да вдига зомби без име? – Няма никакъв начин да знам това. Джон би могъл. Може би и тя може. – Тя или Джон може ли да съживява от масата кости, а не тези, които са в ковчега Това не ме е спирало. – Аз не знам. – Някой от тях би ли успял да вдигне цяло гробище. – Той ме гледаше настойчиво. – Позволяваш си твърде много. – Само отговори на въпроса, Анита – Аз не знам дали Джон може. Аз не мисля, че Филипа е толкова добра колкото Джон, затова не, те не могат да го направят. – И отиваме към офертата. Засмях се. – Да офертата. – Никой друг не може да го направи. Никой освен теб. Те преговарят както при всеки друг строителен проблем. Но те няма да действат преди всички предложения да са при тях? – Вероятно не. – Съгласих се – Ние отиваме заедно с техния човек. Поклатих глава – Ти алчен кучи син. – Ти получаваш дял от таксата, нали знаеш. – Знам – Вгледах ме се един в друг – Какво ще стане ако опитам и не мога да вдигна всички в една нощ? – Все още ще можеш да вдигнеш всички в крайна сметка нали? – Вероятно – Станах и взех чашата си за кафе. – Но няма да харчиш чека, докато не го направя. Ще отида да поспя. – Те искат офертата тази сутрин. Ако приемат нашите условия, ще летиш с частен хеликоптер. – Хеликоптер? Ти знаеш, че мразя да летя. – За толкова пари ще летиш. – Страхотно! – Бъди готова да тръгнеш без предизвестие. – Не прекалявай, Бърт. – Поколебах се на вратата. – Нека взема Лари с мен. – Защо? Ако Джон не може да го направи, Лари със сигурност няма да успее. Свих рамене. – Може би, но има начин да съчетаем силите си по време на съживяването. Ако не успея да се справя сама, а и ще дадем тласък на нашите стажанти. Той изглеждаше замислен. – Защо не вземеш Джон, комбинирай силата си с него. – Само ако той иска да сподели силата си с мен. Мислиш ли, че би го направил? Бърт поклати глава – Ще му кажеш, че клиента не иска него? Че го предлагаш на клиент, който е попитал за мен? – Не - каза Бърт – Точно за това трябва да го направим без свидетели. – Времето също е от значение, Анита. – Разбира се Бърт, но не искаш да се изправя пред г-н Джон Бърк с още един клиент, който иска мен повече от него. Бърт погледна на ръцете си, които бяха прихванати върху бюрото, след това погледна към мен и сви очи в сериозен поглед – Джон е почти толкова добър колкото и ти, Анита, не искам да го загубя. – Мислиш ли, че той ще отиде при още един клиент, който пита за мен? – Неговата гордост е ранена. – Каза Бърт – И е толкова голяма част от него. Бърт се усмихна. – Той никога няма да ти помогне. Поклатих глава. Детинско беше да кажа, че той е започнал. Ние се опитахме да се опознаем, но той не можеше да се държи с мен като женската версия на самия него. И не можеше да се справи с това че съм по добра от него. – Опитай се да се държиш прилично, Анита, Лари не е достатъчно обучен, имаме нужда от Джон. – Аз винаги се държа прилично Бърт. Той въздъхна – Ако не правеше толкова много пари, бих те нагласил с твоите глупости. – Подобно. С това се обобщават нашите взаимоотношения. Най-доброто общуване. Ние не се харесваме, но можем да правим бизнес заедно. Свободна инициатива по време на работа. Глава 2 На обяд Бърт ми звънна и ми каза, че сме го получили. – В два часа бъди в офиса готова и с багажа си. Г-н Лионел Баиарт ще лети с теб и Лари . – Кой е Лионел Баиарт? – Младши партньор в адвокатската кантора на Beadle, Beadle, Stirling, and Lowenstein. Харесва звука на собствения си глас. Не бъди груба с него относно това. – Кой, аз ли? – Анита, не се дразни от помощ. Той може да е облечен в хиляда доларов костюм, но все пак може и да е от помощ. – Ще го имам за един от партньорите. Навярно никой от Beadle, Beadle, Stirling, and Lowenstein няма да се появи този уикенд. – Не дразни шефовете, Анита. – Както кажеш. – моя глас беше съвсем благ. – Ще правиш каквото искаш независимо какво ти кажа, нали? – Боже Бърт, кой е казал, че не можеш да научиш старо куче на нови номера. – Бъди тук в два часа. Обадих се на Лари. Той ще бъде тук. – Ще дойда, Бърт имам да направя нещо, затова ако закъснея малко не се безпокойте. – Не закъснявай. – Ще бъда там веднага, щом мога. Затворих бързо, преди да може да започне да спори. Трябваше да си хвърля душ, да се преоблека и да отида в Sackman гимназия. Ричард Зийман преподава там. Имахме среща утре. Първо Ричард трябваше да ме помоли да се омъжа за него. Това един вид се очаква и му дължа повече, от съобщение на телефония му секретар, казвайки: „Съжалявам, скъпи, не може да се видим утре. Няма да съм в града за уикенда.” Съобщението е по-лесния начин, но и по-страхливия. Опаковах един час куфара си. Бях готова за четири дни и малко повече. Ако опаковаш достатъчно бельо и дрехи които смесваш и съчетаваш можеш да живееш една седмица с малък куфар. Добавих и няколко екстри: 9 милиметровия Фаистар и неговия кобур за панталона, достатъчно амуниции да потопиш малък кораб и два ножа с кании за ръката. Имах четири ножа. Всички ръчно направени за мен. Два от тях загубих докато се защитавах. Ще ги възстановя, но ръчната изработка отнема доста време, особено когато настояваш за възможно най-високото съдържание на сребро в стоманата. Два ножа и два пистолета, трябва да са достатъчни за един бизнес уикенд. Нося и Браунинг Hi-Power. Опаковането не беше проблем. Какво да облека обаче, беше. Те искаха да вдигна зомбитата довечера, ако мога. Проклетите хеликоптери могат да стигат директно до строителната площадка. Което означава, че ще трябва да ходя по влажна мръсотия, кости и разбити ковчези. Не звучи като място за високи токчета. И все пак, ако е младши партньор и носи хиляда доларов костюм, човекът който ме е наел ще очаква да съм част от това. Аз бих могла да се облека в професионална рокля или в кръв и пера. Всъщност имах един клиент, който се е разочаровал, че не съм се появила гола и намазана с кръв. Възможно е причините за неговото разочарование да са били повече от една. Не мисля, че някога съм имала клиент, който ще възрази на някакво церемониално облекло, но дънки и джогинг обувки не изглежда да вдъхват доверие. Не питайте защо. Мога да опаковам моя работен гащеризон и да го поставя върху това, което съм облякла. Да това ми харесва. Вероника Симс – Рони – най-добрата ми приятелка ме бе убедила да купя модна къса флот-пола. Достатъчно е къса и е съвсем малко неудобна, когато е под гащеризона. Полата не се мачка и не е надипля след това. Носех дрехата при вампирски пробождания на кол или на местопрестъпленията. Свалям гащеризона и съм готова да отида в офиса или на вечеря. Толкова съм доволна, че излязох и купих още две в различни цветове. Едната в пурпурно, другата в лилаво. Не успях да намеря и една в черно. Поне не толкова къса, че да се съглася да я нося. Естествено късите поли ме карат да изглеждам висока, карат ме да изглеждам дори дългокрака. Когато сте с къси крака това е нещо. На лилавото не отиват много неща които имам, на пурпурното отиваха. Открих блуза с къс ръкав, която е точно същия нюанс на червеното. Червено с виолетов полутон, студените твърди цветове изглеждат чудесно с моята бледа кожа, черна коса и тъмно кафяви очи. Рамения кобур и Браунинга изглеждаха много драматично срещу него. Черен колан пристегнат здраво в талията помагаше за спускането на примките по кобура. Черно яке с валцовани обратно ръкави облякох над всичко, за да скрия пистолета. Завъртях се пред огледалото в спалнята ми. Полата не беше много по дълга от якето ми, но нямаше как да се види пистолета. Най-малкото няма да е лесно. Освен ако нямате нещо направено от шивач е трудно да се скрие оръжие, особено при жените с елегантни дрехи. Сложих достатъчно грим само до колкото червеното да не кара лицето ми да изпъква прекалено много. Отивам да кажа „Довиждане” на Ричард за няколко дни. Малкото грим нямаше да пострада. Когато кажа грим имам предвид сенки за очи, руж, червило и това е. Извън телевизионното интервю на Бърт, когато говореше с мен, аз не нося боза. Освен чорапогащник и черни високи токчета, които би трябвало да нося независимо с коя пола съм, беше ми удобно. Докато помня да не се навеждам направо от кръста. Бях в безопасност. Единствените бижута, които нося са сребърен кръст под блузата и часовник на китката. Моето украшение беше счупено и аз просто не успях да го дам наоколо да го оправят. Съвременния часовник на „мъже в черно” изглеждаше на мястото си върху моята малка китка. Но хей, той свети на тъмно, ако натиснеш един бутон. Той ми показва коя дата сме, кой ден и кога трябва да тръгна. Не бихте открили жена, която може всичко това. Не трябваше да отменям бягането с Рони утре сутрин. Тя е извън града по случай. За един частен детектив работата никога не се свършва. Прибрах куфара в джипа си и тръгнах за училището на Ричард в един часа. Щях да закъснея за офиса. О, добре. Те ще ме изчакат или ще се откажат. Сърцето ми пропусна един удар, заради полета с хеликоптер. Мразех самолетите, но хеликоптерите ... ме плашеха до смърт. Не се страхувах да летя, докато не се озовах в самолет, падащ с няколко хиляди фута в секунда. Стюардесите, като пияни, разливаха кафе и по тавана. Хората крещяха и се молеха. Една възрастна жена до мен рецитираше молитви към Господ на немски език. Тя беше толкова уплашена, сълзите се стичаха по лицето й. Подадох и ръката си и тя я стисна. Знаех, че ще умра, но нищо не можех да направя, за да предотвратя това. Но ние щяхме да умрем хванати за човешка ръка. Умирахме в човешки сълзи и човешки молитви. Тогава крилата се изправиха и изведнъж бяхме в безопасност. Вече нямам доверие на въздушния транспорт. Обикновено в Сейнт Луи няма истинска пролет. Има зима, два дни леки метеорологични условия и следва лятната горещина. Тази година пролетта е по-ранна и продължителна. Въздухът е мек срещу кожата ви. Вятърът миришеше на зеленина и изглеждаше сякаш зимата е била само лош сън. Редбудс беше запълнена и от двете страни на пътя с дървета. Малки пурпурни цветя като деликатната лавандула се появяваха между голите дърветата. Те още не се бяха разлистили, но имаше намек за зелено. Сякаш някой беше взел гигантска четка и е оцветил всичко. Погледнеш ли директно дърветата ти изглеждат голи и тъмни, но ако погледнеш, не специално дърво, а всички дървета ще видиш разцъфващата зеленина. 270-та Южна е толкова приятна, колкото една магистрала може да бъде, можеш да пътуваш доста бързо, дори по-бързо. Излязох на Tesson Ferry Road. Пътят е изпълнен с гъста ивица молове, както и ресторанти за бързо хранене и когато си тръгваш, търговските центрове строят нови сгради толкова гъсто че почти се докосват. Все още има гори и открити пространства, но няма да остане така задълго. Завоят на Олд 21 минава по билото на хълма след река Марамес. Обграден е от няколко къщи, бензиностанция, офиса на областната служба за водоснабдяване, както и големи газови компании. Хълмът е отдалечен и висок. На първата червена светлина на светофара завих наляво и минах покрай търговска зона. Пътят е тесен, добре оформен като змия през къщите и гората. Видях само бегло нарцисите в дворовете на къщите. Пътят слиза надолу към долината и в долната част на стръмния хълм е поставен знак. Пътят се изкачва бързо по гребена на хълма до Т, където завивате наляво и сте почти до гимназията. От историята знам, че училището се намира в широката, плоска долина, заобиколена от хълмове. Поставили го в областта на фермата Индиана , впечатлени от планините. Началното училище седи отделно, но достатъчно близо да споделят площадката, когато завършат зрелостниците. Когато бях твърде малка за да отида със зрелостниците, ми изглеждаше, че скоро ще завърша. Но когато това се случи - не исках. Това е пътя на света. Паркирах колкото можех по-близо до сградата. Това беше второто ми посещение в училището на Ричард, както и първият ми път, когато училището работи. Дойдох с Ричард, веднъж, за да вземе някакви статии, които бил забравил. Нямаше студенти тогава. Влязох през главния ход заедно с тълпата. Сигурно са между часове, когато трябва да се преместят от една стая в друга. Веднага ми стана ясно, че бях на една височина с всички около мен. Имаше някаква клаустрофобия около блъсканицата на тълпата, която носеше книги и раници. Там беше кръга на Ада, когато си вечно на четиринадесет, вечно гимназист. Един от по-ниските кръгове. Придвижих се е тълпата към стаята на Ричард. Признавам, чувствах се комфортно от факта, че съм по-добре облечена, от колкото по-голямата част от момичетата. По дяволите, но бях ниска и набита в младите си години. Не е голяма разликата между нисък и набит и дебел, когато става въпрос за дразнене. Пораснах и никога не бях дебела отново. Най-ниското момиче в училище година след година. Стоях от едната страна на вратата, чакайки студентите които идват и си отиват. Ричард показваше нещо в учебника на едно младо момиче. Тя беше блондинка, облечена в тенис фланелка над черна рокля с три размера по-голяма от нея. Тя бе облечена прилично, в черни ботуши с бели подметки, валцовани над върховете. Облеклото беше много за това време. На лицето й беше изписано обожание. Тя сияеше от желание, само защото г-н Зийман и е дал малко помощ. Трябва да призная, че Ричард е увлекателен. Неговата гъста кафява коса е вързана в опашка, която дава илюзия, че косата му е къса и близо до главата. Той е висок, с пълни скули и силна челюст, с трапчинки, които омекотяват лицето и го карат да изглежда почти перфектен. Очите му са твърд шоколад с гъсти мигли каквито, толкова много мъже и жени искат. Под ярко жълтата му, загоряла кожа изглеждаше дори още по-тъмна. Вратовръзката му беше тъмно, богато зелено като повечето дрехи, които носи. Якето му бе преметнато на гърба на стола. Мускулите на горната част на ръката му се движеха, когато той разлистваше книгата. Класът беше предимно седнал, коридорът почти безшумен. Той затвори книгата и я връчи на момичето. Тя се усмихна и тръгна към вратата, закъсняваше за следващия си час. Очите и се присвиха когато премина покрай мен. Чудеше се какво правя там. Не беше само тя. Няколко студенти бяха седнали и гледаха към мен. Пристъпих в стаята. Ричард се усмихна, като ме стопли до краката. С усмивката ставаше твърде красив. Нямаше да е той без прекрасната си усмивка. Можеше да рекламира паста за зъби. Но усмивката е малко, момчето с усмивката, отворен и приветлив. Ричард никога не е бил лукав, никакъв дълбок и тъмен план. Той беше най-големия бой-скаут. И усмивката показваше това. Исках да отида при него, да ме обгърне с ръцете си. Имах силното желание да го хвана за вратовръзката и да го изведа от стаята. Исках да докосвам гърдите му под жълтата риза. Вътрешния инстинкт бе толкова силен, че се наложи да си пъхна ръцете в джобовете на якото си. Не се шокирах от студентите. Ричард ми влияе така понякога. Добре де, по-голямата част от времето, когато няма козина или не облизва кървавите си пръсти. Той е върколак. Споменах ли го? Никой в училището не може да знае. Ако научат ще го изгонят от работа. Никой не иска ликантроп да обучава скъпоценните им деца. Незаконно е да се дискриминира някой заради болест, но всички го правят. Защо в образователната система да са различни? Допря пръстите си до бузата ми. Обърнах лицето си в ръката му, очерта с пръсти устните ми. Толкова много „готино” от предната част. Имаше няколко охо, и нервен смях, „Сега се връщам, момчета ”Повече охо, гръмогласен смях и едно „Браво, Г-н Зийман” Ричард ми посочи да излезем и аз го последвах все още с ръце в джобовете. Обикновено бих казала, че не се чувствам комфортно в група от осем души, но напоследък не съм сигурна. Ричард ме изведе от малката класна стая в пустия коридор, той се подпря на стената, на шкафовете и погледна към мен. Момчето-усмивка си беше отишло. Погледът върху тъмните му очи ме накара да потреперя. Сложих ръката си върху вратовръзката му изглеждаше гладка върху гърдите му. – Позволено ли ми е да те целуна или ще скандализираме децата – не гледах нагоре към него, докато питах. Не исках да види суровата нужда в очите ми. Беше достатъчно неудобно да знам, че го е усетил. Не можете да скриете похот от върколак. Могат да я помиришат. – Ще рискувам – гласът му бе мек, нисък и с топъл завършек, който накара стомаха ми да се свие Той се наведе към мен. Вдигнах лицето си към него. Устните му бяха толкова меки. Облегнах се на тялото му с длани срещу гърдите му. Чувствах как зърната му се втвърдяваха под кожата ми. Плъзнах ръцете си към кръста му, плъзнах ги по протежение на плътната му риза. Исках да издърпам ризата от панталоните му и да движа ръцете по голата му кожа. Отдръпнах се назад от него като затаих дъх. Беше моя идея, че няма да правим секс преди брака. Моя идея. Но по дяволите, беше трудно. Колкото по-близо беше датата, толкова по-трудно ставаше. – Господи, Ричард – поклатих глава – става по-трудно, не мислиш ли? Ричард се усмихна, не изглеждаше нито невинен, нито като бой-скаут. – Да знам. Горещина плъзна по лицето ми. – Не исках да кажа това. – Знам какво искаше да кажеш – гласът му беше мек, лека жилка на дразнене. Лицето ми все още бе зачервено от неудобство, но гласът ми беше стабилен. Точка за мен. – Трябва да изляза от града по работа. – Зомби, вампир или полицията? – Зомби . – Добре. Вгледах се в него – Защо добре? – Тревожа се повече, когато ходиш по полицейска работа или на лов за вампири. Знаеш това. Поклатих глава. – Знам това – стояхме в коридора, вгледани един в друг. Ако нещата бяха по-различни в момента щяхме да подготвяме сватба. Цялото това сексуално напрежение трябваше да има край. Къде беше... – Ще закъснея, така че трябва да тръгвам. – Ще се видиш ли с Жан Клод за да му кажеш – лицето му бе неутрално, както искаше, но очите му не бяха. – Дневна светлина е. В момента той е в ковчега си. – Аха – съгласи се Ричард. – Нямам среща с него запланирана за този уикенд, така че не му дължа обяснение. Това ли искаше да чуеш? – Доста близко – той приближи с една стъпка и телата ни бяха много близо. Той се наведе да ме целуне за довиждане. Хихикане избухна в стаята. Обърнахме се, за да видим по-голямата част от класа му сгушен на прага на вратата. Страхотно. Ричард се усмихна. Той повиши гласа си достатъчно, така че да го чуят . – Вътре вие чудовища. Имаше подсвирквания и едно малко момиче, брюнетка, ми хвърли много мръсен поглед. Мисля, че вътре е имало доста момичета, които са хлътнали по г-н Зйиман – Туземците са неспокойни, трябва да се връщам. – Надявам се да се върна до понеделник – Ще отидем на поход следващия уикенд – Избегнах Жан-Клод този уикенд. Не мога да не го видя две седмици подред. По лицето на Ричард се показаха наченки на гняв. – Екскурзия през деня, среща с вампира през поща. Колко честно. – И да не ми харесва това е най-доброто, което мога да направя. – Искаше ми се да вярвам в това – каза той. – Ричард! Изпусна една дълга въздишка. Гневът премина през него. Никога не разбирам как го прави. Той можеше да бъде бесен в една минута и спокоен в следващата. И двете емоции бяха истински. Веднъж, когато се ядосам - съм ядосана. Може би това е характерен недостатък? – Съжалявам, Анита, не ми харесва, когато си уреждаш срещи с него зад гърба ми. – Никога не бих направила нищо зад гърба ти, знаеш това. Поклати глава. – Знам това. - Поглед към собствения си клас – Трябва да отида преди да подпалят стаята. – тръгна към стаята без да погледне назад. Почти извиках след него, но го пуснах. Настроението бе често разваляно. На никого не му харесва, когато приятелката му се среща с някого, който взема вятър от платната му. Аз не бих могла да съм с него, ако бях на негово място. Двоен стандарт, но не можем да живеем и тримата. Животът е период за Жан Клод. О, по дяволите, моя личен живот е твърде объркващ за да се разкаже. Минах по долния коридор, за да не се налага да премина през отворената му класна стая. Токчетата ми издаваха силен и ехтящ звук. Не се опитах да хвана погледа му за последно. Това само щеше да ме накара да се чувствам зле по-късно. Не бяха моя идея срещите с господаря на града. Жан Клод ми предложи две възможности: или да се опита да убие Ричард, или да излизам на срещи и с двамата. Изглеждаше ми като добро решение тогава. Пет седмици по-късно не съм толкова сигурна. Моя морал спираше Ричард и мен да консумираме отношенията си. Консумираме е хубав евфемизъм. Но Жан Клод беше дал ясно да се разбере, че ако правя нещо с Ричард, трябваше да го правя и с него. Жан Клод се опитваше да ме ухажва. Ако Ричард може да ме докосва, а той не може - няма да е честно. Беше прав предполагам. Но мисълта, че трябва да правя секс с вампир е по-вероятно да ме опази целомъдрена, от всички високи идеали. Не можех да ходя на среши с двамата безкрайно. Сексуалното напрежение направо ме убива. Можех да оставя Ричард. Той ще ми позволи да го направя. Няма да му хареса, но ако не го исках, той щеше да ме пусне. Жан Клод от друга страна... Той няма да ме пусне. Въпросът е дали искам да ме пусне? Отговорът: Да, по дяволите. Отговорът беше как да се освободя без някой да умре. Да, това беше въпрос за 64 000 $. Обезпокояващо бе, че нямам отговор. Ще имам нужда от един рано или късно. И по-късно, само да го имам най-накрая. Глава 3 Притиснах се към стената на хеликоптера, ръката ми държеше каишката, която беше захваната на стената, като че ли от това зависи живота ми. Исках да използвам и двете си ръце, за да се държа, сякаш ако се хванех достатъчно здраво за каишката, това би ми спасило, когато хеликоптера пада към земята. Използвах една ръка, защото ако се хванех и с двете щях да изглеждам страхлива. Носех слушалки, прилепнали към ухото като тези на стрелбището, но с микрофон, за да можем да говорим на високо без тракащия звук от зъби. Всъщност до голямата степен хеликоптерите ми бяха ясни, като при спускане голямото бръмчене, вибриращия балон. Държа затворени очите си, до колкото е възможно. – Добре ли сте, госпожице Блейк? – попита Лионел Байард. – Добре съм – гласът ми беше странен. – Не изглеждате добре. -Не обичам да летя. Той се усмихна слабо. Не мисля, че вдъхвам доверие на Лионел Байард, адвокат и съдружник в Beadle, Beadle, Stirling, and Lowenstein. Лионел Байард е нисък и спретнат мъж с малък рус мустак, който изглеждаше като косъмчета на лицето. Триъгълната му челюст е гладка, колкото моята. Може би мустаците са залепени. Кафявия му костюм от тънък жълт туид, стоеше върху тялото му като добре ушита ръкавица. Вратовръзката му беше в кафеникаво-жълто злато с тънки златни ленти. Вратовръзката беше като монограма. Пясъчната му кожа и куфарчето бяха сходни. Всичко си пасваше, чак до златните пискюли на мокасините му. Лари се усука на стола си. Той седеше до пилота – Ти наистина ли се страхуваш да летиш? – Можех да видя устните му да се мърдат, но всеки звук идваше от слушалките ми, без тях нямаше да можем да говорим при този шум. Звучеше сякаш се забавлява. – Да, Лари, наистина се страхувам да летя. – надявах се сарказма в гласа ми да се чуе така ясно, както развеселеността му. Лари се засмя. Очевидно е чул сарказма. Лари изглеждаше свеж. Беше облечен в сив костюм и бяла риза, която беше една от трите, които имаше, и втората му най-хубава вратовръзка. Най-хубавата му вратовръзка беше цялата в кръв. Той е все още в колежа и работи за нас, докато завърши. Късата му коса е с цвят на изненадан морков, покрит е с лунички, височината му е около моята - дребен, със светло сини очи. Изглеждаше като порасналия Юпи. Байард се стараеше усилено да не ми се начумери. Усилията му показваха, че няма да имам неприятности с него. – Сигурна ли сте, че сте за тази задача. Срещнах кафявите му очи – По-добре се надявайте да съм, г-н Байард, защото съм всичко което имате. – Наясно съм със вашите специални умения, госпожице Блейк. Прекарах последните дванадесет часа в контакт с всяка съживителна фирма в САЩ. Филипа, от компанията „Облицовъчен камък на възкресението”, ми каза че не може да направи това, което искам и че единственият човек в страната, който е способен да го направи е Анита Блейк. Еван Витал от Ню Орлианс каза същото. Те споменаха Джон Бърк, но не са сигурни, че може да направи всичко което искам. Искаме да се вдигнат всички мъртъвци, иначе е безсмислено. – Моя шеф обясни ли ви, че не съм сто процента сигурна, че ще успея да го направя. Байард премигна - Г-н Вон изглеждаше много сигурен, че бихте могли да се справите с това което искаме. – Бърт може да е толкова сигурен, колкото иска. Не той трябва да повдигне тази бъркотия. – Да разкрием гробовете, дори и с оборудване бе сложна задача, госпожице Блейк, но ние не сме разбъркали гробището умишлено. Замълчах си. Бях виждала снимките. Те се бяха опитали да го покрият. Повечето хора не са били месни и са симпатизирали на Боувиер, изринали са гробището, изсипали са пръстта някъде си и ето - няма доказателства. – Както и да е. Ще направя каквото мога с това, което сте ми оставили. – Щеше ли да е по-лесно, ако ви бяхме довели преди да разрушим гробовете? – Да! Той въздъхна, беше като вибрация заради слушалките. – Тогава ме извинете. Свих рамене. – Ако не сте го направили вие, тогава не сте човекът, който ми дължи извинение. – той се размърда в стола си. – Не съм поръчвал изравянето, г-н Стерлинг е на мястото. – Г-н Стерлинг? Байард мислеше че се шегувам. – Да, г-н Стерлинг – Или може би той наистина очакваше да знам името. – Винаги ли старшите партньори ви надничат през рамото? С единия си пръст той поправи златните рамки на очилата си. Изглеждаше като стар жест от времето преди новите очила и дизайнерския костюм. – Г-н Стерлинг е заложил много пари на карта, че той трябва да е в областта в случай че възникне някакъв проблем. – Още проблеми? – Попитах. Той примигна бързо като добре обучен заек. – Проблеми с Бувиер. – Той лъжеше. – Какво друго не е наред с малкия ви проект? – Какво имате предвид, госпожице Блейк. – Приглади вратовръзката си. – Имате и други проблеми освен семейство Бувиер. – казах го като изявление. – Всички проблеми, които имаме или нямаме, госпожице Блейк, не ви засягат. Наели сме ви да вдигнете мъртвите и да установите самоличността им. Освен тези, вие нямате други задължения тук. – Били ли сте някога на съживяване на зомби, г-н Байард? Той примигна отново – Разбира се че не. – Звучеше обиден. – Тогава как знаете, че други проблеми няма да се отразят на работата ми. Малки намръщени линийки се появиха между веждите му. Той е адвокат и си е спечелил добър живот, но мисленето изглежда го затрудняваше. Започвате да се чудите къде е завършил. – Не разбирам как нашите трудности могат да засегнат вашата работа. – Естествено вие не знаете нищо за моята работа. От къде знаете какво ще я засегне и какво няма? – Добре де, бях рибар. Вероятно Байард е прав. Другите проблеми, сигурно няма да ми окажат влияние, но никой не знае. А аз не обичам да стоя на тъмно. Не обичам да ме лъжат, или да пропускам нещо. – Мисля, че трябва да говоря с г-н Стерлинг дали да бъдете осведомена или не. – Не сте достатъчно старши, за да вземете решението. – казах. – Не, не съм. Боже, някои хора просто не са прозорливи. Погледнах към Лари, той сви рамене. – Вижте наближаваме земята. Погледнах бързо към приближаващата земя. Бяхме в средата на планината Озарк, прелетяхме над една скала, оформена от силния вятър,върху голата земя. Строителната площадка, предполагам. Земята се увеличаваше, за да се срещне с нас. Затворих очи и преглътнах трудно. Летенето почти свърши. Няма да повърна близо до земята. Летенето почти свърши. Почти приключи. Почти приключи. Сърцебиенето ми ме накара да се задъхам. – Приземихме се – каза Лари – Можеш да си отвориш очите. Направих го. – Наслаждаваш се на моя ад, нали? Той се ухили – Не те виждам такава често. Хеликоптерът бе заобиколил мъглата от червеникава мръсотия. Перките започнаха да се забавят със силен фиу-фиу звук. Когато перките спряха, червеникавия прах се разсея и ние можехме да видим къде сме. Бяхме в една малка плоска зона между два планински насипа. Изглеждаше като тясна долина, но булдозерите я бяха разширили и изгладили, за да я направят като площадка за кацане. Земята бе толкова червена, че изглеждаше като река от ръжда. Планината пред хеликоптера беше като червена могила. Тежкото оборудване и колите бяха разпръснати по далечната част на долината. Мъжете кръстосваха около екипировката, защитени до очите от праха. Когато перките спряха да се плъзгат. Байард откопча колана си, аз също. Махнахме слушалките и Байард отвори вратата си. Отворих моята и установих, че земята е малко по-далече от колкото мислех. Трябваше да изтегна доста бедрото си за да докосна земята. Строителните работници реагираха одобрително. Подсвирквания, дюдюкане и едно предложение, да провери под полата ми. Не използваше точно тези думи. Висок мъж с бяла шапка закрачи твърдо към нас. Той носеше цял жълто-кафяв костюм, но неговите покрити с прах обувки Гучи и тенът му бяха обединени перфектно. Един мъж и една жена го следваха. Мъжът изглеждаше като истински бодигард. Той беше облечен в дънки и работна риза с ръкави, опънати от мускулите на ръцете му. Не от бейзбол или от тенис, а от обикновена тежка работа. Жената носеше традиционния костюм - пола с малка цветна вратовръзка на гърлото. Костюмът е скъп, но е жалко че червеникаво-кафявия цвят не отива на жени с кестенява коса и с ружа, който слагаше на бузите си. Проверих деколтето й, и да, тя имаше бледа линия, която съвпадаше с яката й, където основата не се съчетава. Изглеждаше сякаш някой от училище за клоуни я беше подготвил. Не изглеждаше да е млада. Мислиш, че някой някъде я е ударил, за да изглежда зле, нямаше да отида да й кажа. Коя съм аз, че да критикувам? Стерлинг имаше най-учтивите сиви очи, които бях виждала. Ирисът му бе само с няколко цвята по-тъмен от бялото на очите му. Той стоеше със свитата си зад него. Той ме погледна от горе до долу. Не изглеждаше да му е харесало това, което видя. Той неочаквано сви очи към Лари и неговия евтин и намачкан костюм. Г-н Стерлинг се намръщи. Байард заобиколи, приглади якето си на мястото му. – Г-н Стерлинг, това е Анита Блейк. Госпожице Блейк, това е Рейманд Стерлинг. Той просто стоеше там, като мен и той беше разочарован. Жената имаше clipboard notebook и държеше химикалка. Трябваше да е неговата секретарка. Тя изглеждаше притеснена, явно беше много важно г-н Стерлинг да ни хареса. Бях започнала да не се интересувам дали той ни харесва или не. Това което исках да кажа е „Проблем ли имаш?”, това което казах бе: – Има ли проблем, г-н Стерлинг? – Бърт щеше да е доволен от мен – Не сте това което очаквах, госпожице Блейк. – Как така? – Хубава за работа. – Това не беше комплимент – И? Той посочи дрехите ми. – Не сте облечени по подходящия начин за работа. – Секретарката ви носи токчета. – Облеклото на г-жа Харисън не е ваша грижа! – И моето облекло не е ваша! – Добре, но вие ще трябва да преминете пътя в планината с тези планински обувки. – Имам гащеризон и найкове в куфара си. – Не мисля, че ми харесва отношението ви, госпожице Блейк. – Аз знам, че не харесвам вашето – казах аз. На бодигардът зад него му беше трудно да не се усмихне. Очите му блестяха от усилие. Г-жа Харисън изглеждаше малко уплашена. Байард се премести с една стъпка по-близо до Стерлинг. Показваше ясно, на чия страна беше той. Страхливец. Лари се приближи по-близо до мен. – Искате ли тази работа, госпожице Блейк. – Не достатъчно, за да търпя неприятностите наоколо. Г-жа Харисън изглеждаше сякаш е глътнала буболечка. Голяма, отвратителна, гърчеща се буболечка. Мисля че липсваше само реплика и тя да падне да се кланя в краката на шефа си. Бодигардът се изкашля зад ръката си. Стерлинг погледна към него, след това обратно към мен. – Винаги ли сте толкова арогантна? – попита той. Въздъхнах – Предпочитам думата „уверена” - не „арогантна”, но ще ви кажа какво. Аз бих сменила тона, ако обичате. – Толкова съжалявам, г-н Стерлинг. – каза Байард – Извинете ме. Аз нямах представа. – Млъкни Лионел – каза Стерлинг. Лионел замлъкна. Стерлинг ме гледаше с неговите странно бледи очи. Той поклати глава. – Договорихме се, госпожице Блейк. – Той се усмихна. – Ще сменя тона. – Страхотно – казах аз. – Добре, госпожице Блейк, да отидем най-горе и да видим наистина ли сте толкова добра, колкото мислите, че сте. – Мога да погледна гробището, но преди да се стъмни не мога да направя нищо друго. Той се намръщи и погледна Байард – Лионел – тази дума съдържаше много горещина. Гневът търсеше мишена. Той спря избора си на мен, но Лионел беше горещия дивеч. – Казах ви с бележка по факса, сър, веднага щом разбрах, че госпожица Блейк ще бъде в състояние да ни помогне, да бъде отложено до след здрач. Добър човек. Когато се колебаете, покрийте задника си със хартия. Стерлинг крещеше по него. Байард погледна извинително, но стоеше на мястото си, в безопасност зад бележката си. – Обадих се на Бо и трябваше да свали всички тук долу. Разбира се можехме да свършим някаква работа днес. Той се втренчи много стабилно в Байард. Лионел се оклюма леко, очевидно една бележка не беше достатъчна защита. – Г-н Стерлинг ако успея да вдигна гробището за една нощ, а това е голямо „Ако”, какво ако всички мъртъвци са Боувиер? Какво ако това е тяхната семейна площ. – Те няма да искат да продават – каза Бо. Стерлинг го погледна гневно. Бодигардът просто смекчи усмивката си. – Да не казваш, че с целия проект ще е свършено ако това е площта на семейство Боувиер. Попитах Байард. – Лионел, защо не сте ми казали за това. – Не е нужно да знаете това. – Отвърна ми Байард. – Защо няма да искат да продадат земя за милиони долари? – Попита Лари. Мисля, че това е добър въпрос. Стерлинг го изгледа, сякаш се е появил лек ветрец. Лошо, не предполагах, че ще отговори. – Магнус и Dorcas имат само ресторант, казващ се „Кървави кости”. Това е нищо. Нямам идея защо не искат да станат милионери. – Кървави кости? Името с какво отговаря на ресторанта? - Попита Лари. Свих рамене. – Не е точно като да кажеш „добър апетит”. Погледнах Стерлинг. Изглеждаше ядосан, но така бяха всички. Обзалагам се на милион долара, че той знае защо Бувиер не искат да продават. Но това не се показваше на неговото лице. Картите му бяха затворени за неговите пари и неразгадаеми. Обърнах се към Байард. Беше с нездравословно изчервяване по бузите и отбягваше погледа ми. Трябва да играя покер с Байард някой ден. Но не искам да заставам пред неговия шеф. – Добре. Аз ще намаля тежестта и ще отидем да погледнем. – Пилотът ми подаде куфара. Гащеризона и обувките ми бяха най-отгоре. Лари дойде с мен. – Страхотно. Иска ми се и аз да се бях сетил за гащеризон. Този костюм няма да оцелее на краткото ни пътешествие. Извадих два гащеризона. – Подготвена съм. Той ми стисна ръката. – Благодаря. Свих рамене. Хубавото е, че сме почти един и същ размер. – плъзнах надолу черния жакет, отляво се виждаше оръжието ми. – Госпожице Блейк – Да не сте въоръжена? Въздъхнах. Бях изморена от Рейманд. Нямаше дори да успея да стигна до хълма, ако не исках да отида. Последното нещо, което мислех, че е нужно, е да седя тук и да дискутирам дали се нуждая от оръжие. Червената блуза беше с къси ръкави. Визуално помощно средство, винаги добро при лекции. Минах покрай него с видно оръжие, изложено от вътрешната страна в кобура. Там под точния, спретнат белег от нож на дясната ми ръка, нищо толкова драматично. Лявата ми ръка е каша. Преди не малко повече от месец превръщач, леопард, беше разрязал ръката ми с нокти. Добрият доктор я беше зашил, но това просто направи белега по-малък. Кръстообразния ми белег от изгорено, който един изобретателен вампирски слуга ми направи, сега беше леко изкривен заради белега от нокти. Кълбото белези в горната част на ръката ми, където вампир я беше захапал през плътта и ми гризеше костта, белегът пълзеше по ръката ми като вода. – Исусе – каза Бо. Г-н Рейманд Стерлинг изглеждаше леко пребледнял, но се справи добре, сякаш е виждал и по-лошо. Байард изглеждаше позеленял. Госпожа Харисън пребледня толкова, че бледата й кожа изглеждаше като импресионистична водна лилия. – Не ходя никъде без оръжие, г-н Стерлинг. С него съм, защото трябва. - Той поклати глава, гледаше много сериозно. – Добре, госпожице Блейк. Вашият асистент също ли е въоръжен? – Не – отговорих. Поклати глава отново. – Добре. Преоблечете се и ще сте готови да се качите горе. Лари пъргаво обличаше гащеризона си, когато се върнах. – Мога да съм с оръжие, знаеш – каза той. – Носиш ли си оръжието? – Попитах. Поклати глава. – Разтовари ли си сака? – Точно както ми каза. – Добре. Оставих го. Лари искаше да бъде вампирски екзекутор освен съживител, което означава, че има нужда да знае как се използва оръжие. Пистолетът със сребърни куршуми може да забави вампир. Работим с пушка, която може да махне главата и сърцето от безопасна дистанция. Да вървят по дяволите заострените колове. Позволих му да я вземе при условие, че не я носи в себе си, докато не преценя, че е достатъчно добър в стрелбата, за да не застреля себе си или мен. Разрешавам да я взима главно, когато може да я носи около колата и когато ходим на стрелбището, във всеки свободен момент. Гащеризонът стоеше над полата като по магия. Обух найките си и го подпъхнах вътре. Отляво на гащеризона отворих ципа достатъчно, че да мога да извадя пистолета си, ако ми потрябва и бях готова да тръгна – Ще дойдете ли с нас, г-н Стерлинг? – Да. – Тогава да тръгваме. Той ходеше зад мен, оглеждаше работния ми гащеризон. Или си представяше пистолета под него. Бо понечи да ни последва, но Стерлинг каза. „Не, ще я заведа горе сам”. И тримата се смълчаха. Очаквах г-жа Харисън да застане зад високия надувко, но бях сигурна, че двамата мъже трябва да са с нея. Така че, от погледа на лицето й разбрах, че и тя остава. – Само минута. Вие сте на нейното мнение. Искате ли, Лари, да останете и вие тук? – Да. Поклатих глава. – Той се учи. Не можеш да се научиш, ако не виждаш нищо. – Вие няма да правите нищо, защо е нужно да гледа сега? Замислих се за минута. – Предполагам нищо. – Да се кача ли след като се стъмни? – Попита Лари. – Ще видиш мъха и мръсотията, Лари. Не се притеснявай. – Разбира се – каза Стерлинг – Нямам проблем с вашето присъединяване във вършенето на работата й. – Защо не може да дойде сега? – Попитах. – На цената, която плащаме, шегувате се, госпожице Блейк. Той беше необичайно вежлив, така че поклатих глава. – Добре. Г-н Стерлинг, - каза Байард – сигурен ли сте, че трябва да се качите горе сам? – Защо не Лионел? Байард отвори устата и после я затвори, тогава каза. – Няма причина г-н Стерлинг. Бо сви рамене. – Ще кажа на мъжете да се прибират за днес. Тръгна да се отдалечава и спря. – искате ли екипът да се върне утре. Стерлинг погледна към мен. – Госпожице Блейк? Поклатих глава. – Не знам все още. – Какво е най-доброто ви предложение. – Попита той. Погледнах към чакащия човек. – Ще им плащате ли, ако се появят или няма? – Само ако се появят. – Каза Стерлинг. – Тогава няма да работят утре. Не мога да гарантирам, че ще имат какво да правят. Стерлинг кимна. – Чу я Бо. Бо ме погледна, след това се върна на Стерлинг. Той имаше странно изражение на лицето, полу-развеселен, полу-нещо, което не мога да разчета. – Както кажете г-н Стерлинг, госпожице Блейк. Той се обърна и закрачи по суровата земя, поклащаше се докато се движи. Мина доста време преди да успее да стигне до тях. – Какво искате от нас да правим, г-н Стерлинг? – Попита Байард. – Изчакайте ни. – Хеликоптера също ли? Той трябва да напусне преди да се стъмни. – Ще се върнем ли преди да се стъмни, госпожице Блейк? – Сигурно. Просто ще хвърля един бърз поглед наоколо. Ще трябва да се върнем тук след като се стъмни, все пак. – Ще ви дам кола и водач за престоя си. – Благодаря. – Ще ме последвате ли, госпожице Блейк? – той ми посочи напред. Нещо се беше променило в начина, по който се държеше с мен. Не искам да соча с пръст, но това не ми харесваше. – След вас г-н Стерлинг. Той кимна и пое напред,ходеше по червената земя,с хиляда-доларовите си обувки. Аз и Лари се спогледахме. – Няма да съм далече Лари. – Писна ми да не ходя никъде – каза той. Усмихнах се. Той се усмихна. Свих рамене. Защо Стерлинг искаше да останем само двамата. Изгледах старши партньора с широк гръб, докато ходеше по разкъсаната земя. Последвах го. Щях да открия каква е тайната, всичко около нея, когато стигнем до хълма. Нямаше да ми хареса това, което ще чуя. Само аз и големия шеф на върха на планината с мъртъвците. Какво би могло да е по-добре. Глава 4 Гледката от върха на планината. Беше като екскурзия. Дърветата се разтягаха по хоризонта. Бяхме заобиколени гора, която не бе докосвана от човешка ръка и се простираше докъдето очите ти виждат. Разцъфващата зеленина беше тук бе по-ярко изразена, но забелязах нещо, което много приличаше на червена пъпка на лавандула, показваща се между тъмните дървета. Пъпките са толкова деликатно нещо, че ако се покажат в разгара на лятото ще изгубят всичките си листа и цветове,нямаше да има нищо, но на голите дървета червените пъпки бяха като червени очи. Няколко дряна бяха започнали да разцъфват, добавяйки бяло към лавандулите. Лято в Озарк. – Гледката е великолепна – казах -Да – каза Стерлинг, – Не е ли? Черните ми найки бяха покрити от ръждивата мръсотия. Сурова, наранена земя бе покрила планинския връх този хълм е бил толкова красив, колкото всичко останало. Една кост на ръка стърчеше от пръстта до крака ми - Долната част на ръката, ако се съди по дължината. Костите бяха тънки и все още свързани с остатък от суха тъкан. След като видях една кост, очите ми намериха още като се загледах. Беше като една от тези магически снимки, които гледаш и гледаш, и изведнъж виждаш какво има на тях. Видях ги всичките, протягаха се по земята, приличаха на ръце които достигат ръждива река. Имаше малко отломки от ковчег, счупен на парчета и разсипан по посока на вятъра, но най-вече бяха само кости. Коленичих и сложих ръцете си с дланите надолу върху разрушената земя. Опитах да почувствам нещо от мъртвите. Намерих нещо и се отдалечаваше като полъх на парфюм, но това не беше добре. През пролетта на светло със слънчева светлина, не можеше да работи моята ... магия. Съживяването на мъртвите не е нещо зло, но се нуждаеше от тъмнина. Не знам защо. Изправих се, избърсах ръцете си в гащеризона, опитвах се да почистя червения прах от ръцете си. Стерлинг стоеше на ръба на голата мръсотия загледан в пространството. Погледът му беше хладен, когато ми каза, че не се възхищава на дърветата. Той заговори без да ме поглежда. – Не мога да ви тормозя, мога ли госпожице Блейк? – Не – казах. Той се обърна към мен с усмивка, но остави очите си празни, витаещи. – Инвестирал съм всичко в този проект. Не само мои пари, но и парите на клиента ми. Разбирате ли какво казвам, госпожице Блейк? – Ако скелетите тук са на Бувиер, вие сте прецакан. – Колко красноречива сте. – Защо сме тук сами г-н Стерлинг. Това да не е измама? Той пое дълбоко дъх от чистия въздух и каза: – Искам да кажете, че не са предци на Бувиер, дори да са. Наблюдаваше лицето ми, докато го казваше. Наблюдаваше лицето ми. Усмихнах се и поклатих глава. – Няма да лъжа заради вас. – Не можете ли да накарате зомбито да излъже? – Мъртвите са много честни, г-н Стерлинг. Те не лъжат. Направи крачка към мен, лицето му беше много прямо. – Бъдещето ми зависи от вас, госпожице Блейк. – Не г-н Стерлинг, бъдещето ви зависи от мъртвите в краката ви. Каквото излезе от устата им, ще вземе решението. Кимна. – Предполагам, че така е справедливо. – Справедливо или не, това е истината. Той кимна отново. Някои светлини бяха изчезнали от лицето му, сякаш някои беше спрял енергията. Линиите на лицето му, внезапно бяха ясни. Изглеждаше на 10 години за няколко секунди. Когато срещнах погледа му, драматичните му очи бяха тъжни. – Ще ви дам част от печалбата, госпожице Блейк. Може да бъдете милионер за няколко години. – Знаете ли, подкупването няма да сработи. – Знаех, че няма да сработи няколко минути след като се запознахме, но трябваше да опитам. – Вие наистина ли вярвате, че тази земя е на Бувиер? – Попитах. Той пое дълбоко дъх и се отдалечи от мен, за да гледа дърветата. Нямаше да отговори на въпроса ми, но трябваше. Той не би бил толкова отчаян, ако не вярваше, че са прецакани. – Защо Бувиер не искат да продават? Той погледна назад към мен. – Не знам. – Вижте, Стерлинг, тук сме само ние двамата - никой няма да се впечатли или остроумничи. Знаете защо не искат да продават. Просто ми кажете. – Не знам госпожице Блейк. – Вие контролирате прищевките, г-н Стерлинг. Под надзора ви е всеки детайл от тази сделка. Вие лично сте гледали всяко “i” да е с точка и всяко ”t” да е пресечено. Това е вашето бебе. Знаете всичко около Бувиер и техния проблем. Просто ми кажете. Просто ме гледаше, бледите му очи бяха неразгадаеми, празни като прозорци на една къща. Той знаеше, но нямаше да ми каже. Защо? – Какво знаете за Бувиер? – Месните мислят, че са вещици. Имат малко впечатляващо богатство спечелено от няколко невинни заклинания. Имаше нещо в начина по който го каза, твърде непринудено, твърде грубо. Накара ме да искам да се срещна с Бувиер лично. – Всички те ли са добри в магията? – Попитах. – Как очаквате, че мога да знам? Свих рамене. – Просто любопитство. Има ли причина, поради която те трябва да имат тази планина? – Огледайте се. – Той разпери широко ръце. – Перфектно е. – Прекрасно е – казах – но изгледът е също толкова добър, колкото и при друг планински връх. Защо трябва да имате точно този? Защо трябва да имате планината на Бувиер? Той сви рамене, тогава се изправи и ме погледна. – Искам тази земя, и ще я имам. – За да я имаш. Измама, Рейманд, така ли ще я задържиш. – Ако няма да ми помогнете не ми се присмивайте. И не ме наричайте Рейманд. Отворих уста, за да кажа нещо и пейджъра ми иззвъня. Взех го от под гащеризона ми и проверих номера. – По дяволите – казах. – Какво не е наред? – Звънят ми от полицията. Трябва да намеря телефон. Намръщи се към мен. – Защо полицията ви се обажда? Толкова много за едно домакинско име. – Аз съм легалния екзекутор на вампири в три щата. И съм заедно с Регионални отряд за свръхестествени разследвания. Той ме гледаше много настоятелно. – Изненадвате ме, госпожице Блейк. Не са много хората, които правят това. – Трябва да намеря телефон. – Имам клетъчен в подножието на проклетия хълм. – Страхотно. Готова съм да сляза, ако и вие сте готов. Направи последен кръг, привлечен от тази спираща дъха милиард-доларова гледка. – Да, готов съм да сляза. Това беше интересен избор на думи. Фройдски подмятания може да се каже. Стерлинг е искал тази земя заради някакво перверзна причина. Може би просто защото не може да я има. Някои хора са такива. Колкото повече ти казват „не”, толкова повече го искаш. Това ми напомня на един вампир-повелител когото познавам. Довечера щях да се разхождам по земята, да посещавам мъртвите. Това вероятно ще се случи следващата нощ, преди действително да се опитам да вдигна мъртвите. Ако полицейската работа бе достатъчно спешна, вероятно ще бъде по-дълга. Надявах се да не е неотложно. Неотложно обикновено означаваше мъртви тела. Когато са замесени чудовища, тялото никога не е само едно. По един или друг начин мъртвите се умножаваха. Глава 5 Върнахме се в долината. Строителите си бяха тръгнали, с изключение на Бо - бодигарда. Г-жа Харисън и Байард стояха до хеликоптера говореха против пустошта. Лари и пилота бяха застанали от едната страна, пушеха, споделено другарство от всички, които са решили да си чернят дробовете. Стерлинг отиде близо до тях с неговата твърда и уверена крачка.лявата му страна се колебаеше към върха на планината, или поне така изглеждаше. Беше отново непроницаемия старши партньор. Илюзията е всичко. – Байард, донеси телефона. Трябва й на госпожица Блейк. Байард леко стреснато подскочи, сякаш го бяха хванали да прави нещо, което не трябва. Г-жа Харисън изглеждаше леко зачервена. Имало ли е романтика във въздуха? Не беше ли позволено? Никакво обвързване между колеги. Байард изтича напречно до последната кола. Той взе нещо, което приличаше на малка, черна кожена раница с дръжка. Извади телефона и ми го подаде. Приличаше на уоки-токи. Лари се приближи с миризмата на цигари. – Какво става. – Позвъниха ми. – Бърт? Поклатих глава. – Полицията. – отдалечих се леко от групата. Лари беше достатъчно любезен да остане с тях, макар че не трябваше. Набрах номера на Долф. Детектив сержант Рудолф Стор е ръководител на Регионалния отряда за свръхестествени разследвания. Отговори ми на второто позвъняване. – Анита? – Да Долф аз съм. Какво има? – Три мъртви тела. – Три? По дяволите. – Да. – Не мога да дойда скоро Долф. – О, можеш. Имаше нещо в гласа му. – Какво трябва да значи това? – Жертвите са много близо до вас. – Близо до Брансан? – На 25 минути източно от Брансан. – Аз съм на 40 мили от Брансън, в средата на нищото. – По средата на нищото е мястото, където са те. – С момчетата ще долетите до тук? – Попитах. – Не, в града имаме вампирска жертва. – Исусе, те да не са други три вампирски жертви? – Не мисля така. – Какво искаш да кажеш с това, че не мислиш така? – Мисурския главен патрул са там. Сержант Фриймънт е следовател по случая. Тя не мисли, че е било вампир, защото тялото е разфасовано. Парчета от тялото липсват. Трябваше да танцувам степ за да получа голяма част от информацията. Сержант Фриймънт е убедена, че РОСР няма да дойдат и да откраднат цялата слава. Тя е особено притеснена за нашата домашна кралица на зомбита. – Частта с домашните любимци не ми харесва много – казах – но ми звучи сякаш тя е очарователна. – Сигурен съм, че като я срещнеш лично ще си още по очарована. – Каза Долф. – Ще отида да се запозная с нея? – Като се има в предвид, че трябваше да избира между това по-голямата част от екипа да дойде по-късно или ти да отидеш сега, тя избра теб. Смятам, че ако се види с теб насаме и направите резервен доклад, това ще е по-малкото зло. – Приятно е да бъда по-малкото зло за разнообразие. – казах. – Ще получиш повишение – каза Долф – тя все още не знае колко си добра. – Благодаря за вота на доверие. Нека тестваме разбиранията ми тук. Никой от вас ли няма да дойде на мястото? – Не веднага. Знаеш имаме недостиг на работна ръка докато Зербовски не се върне на работа. – Какво правят Мисурския главен патрул, мислех че цивилни не им помагат в разследването на убийства? – Дадох ясно да се разбере, че ти си ценен член от моя отряд. – Благодаря за комплимента, но аз все още не разполагам с бляскава значка. – Може да имаш, ако новия федерален закон влезе в сила. – Не ми напомняй. – Не искаш ли да станеш федерален маршал? – Гласът му беше много мек. Не развеселен. – Съгласна съм да се споразумеем за лиценз, но това което означава статусът „маршал” е нелепо. – Можеш да се справиш. – Но кой друг? Джон Бърк със силата на закона зад него? Остави ме на мира. – Няма да премина, Анита. Вампирското влияние е твърде голямо. – От устата ти - в божиите уши. Докато не отменят необходимостта от съдебна заповед за екзекуции, така вампирите ще бъдат убивани по-лесно и без да са виновни. Не съм готова да екзекутирам вампири така. Нямам нужда от воняща значка. Долф се засмя. – Ако се сблъскаш с проблеми, кажи ми. – Наистина не ми харесва това, Долф. Да разследвам убийство без официален статус. – Виждаш ли имаш нужда от значка. – чух го как въздъхна по телефона. – Виж, Анита, нямаше да те оставя соло, ако си нямахме свои проблеми. Имаме мъртвец тук. Когато мога ще изпратя някого. По дяволите, бих искал да дойдеш да видиш нашия труп. Ти си нашия експерт по чудовища. – Дай ми няколко детайла и ще се опитам да помогна. – Мъж в началото на двадесетте си години. Още не е настъпило вкочанясването. – Къде е тялото? – В апартамента му. – Как сте го намерили толкова скоро? – Съседите чули борба, звъннали на 911. Те се обадиха на нас. – Дай ми името му. -Фредерик Майкъл Самърс, Фреди Самърс. – Има ли стари вампирски ухапвания по тялото си? Зараснали ухапвания? – Да, доста са. Прилича на проклет игленик. Откъде разбра? – Какво е първото правило при убийство? – казах – Да провериш най-близките и скъпите. Ако е имал вампирска любовница. Ще има излекувани малки захапки. Колкото са повече, толкова по-дълго е продължила връзката им. Вампирът може да ухапе човек три пъти в рамките на един месец, без да поеме риска да го убие и той да стане вампир. Може да има различни вампирски захапки върху някого, но това прави Фреди вампоман. Разпитай съседите дали много мъже и жени идват и си отиват през нощта. – Никога не съм си представял, че вампир може да бъде близък и скъп за някого. - каза Долф. – Законно те са хора. Означава, че и те могат да се влюбват. – Ще проверя радиусите на ухапванията. Ако открия, че са от един вампир, е любовник, повече от един, мъжът е бил вампоман. – Надявай се на любов. Ако всички ухапвания са от един вампир, той може да възкръсне от мъртвите. – Повечето вампири знаят, че е достатъчно да смачкат гърлото или ще махнат главата. – Не звучи добре планирано, престъпление от страст, може би. – Може би. Фриймънт държи телата за тен. С нетърпение очаква експертното ти мнение. – Обзалагам се. – Не разбивай топките на Фриймънт така, Анита. – Няма да направя нищо, Долф. – Бъди учтива – каза той. – Винаги – казах с най-миловидния си глас. Въздъхна. – Опитай се да запомниш да не напускаш мястото, докато не видиш телесните части, който липсват. Беше мой ред да въздъхна. – Ще бъда добра разузнавачка. Някакви указания? – имам малък бележник с химикалка, закачена за спиралата на бележника, в горния джоб на гащеризона си. Използвах го в подобни случай. Даде ми това, което има от Фриймънт. – Ако видиш нещо подозрително в местопрестъплението, запази мястото недокоснато, ще изпратя хора. В противен случай, оглеждаш жертвата, даваш мнението си и нека си вършат работата. – Наистина ли мислиш, че Фриймънт би ме оставила близо до отряда си и ще мога да я заставя да изчака РОСР. Замълча за няколко минути. – Направи най-доброто, на което си способна, Анита. Звъни ако можем да направи нещо в този край. – Разбира се. – Ще намериш убиеца много по-бързо от повечето ченгета, знам го. – каза Долф. Идващ от Долф, това е много голям комплимент. Той е посветил целия си живот на полицията. – Благодаря, Долф. Говорех на въздуха. Долф беше затворил. Винаги прави така. Натиснах бутона за затваряне и просто си стоях за една минута. Не ми харесва тук на непозната територия с непознати полицаи и разчленена жертва. Мотаенето с отряда по привиденията ме легитимизираше. На местопрестъплението рядко се отдръпват дори като съм с екипа. Имам малка идентификационна значка закачена на дрехите. Не е полицейска значка, но изглежда официална. Но да претендирам на домашен терен, където знам, че мога да изтичам до Долф, когато става нещо опасно, както беше веднъж, той ще ми пази гърба, дълга история. Полицаите нямат никакво чувство за хумор, когато цивилни се месят в разследванията им. Не мога да ги обвинявам. Аз не съм истински цивилен, но нямам официален статус. Нямам власт. Може би новия закон ще е за добро. Поклатих глава. Теоретично, ще мога да отида във всяко едно управление в страната, което иска помощта ми или да включа себе си неканена в някой случай. Теоретично. В реалния свят, ченгетата ще те намразят. Ще бъда добре дошла като за мокро куче - студената нощ. Не федерален, не местен а и няма достатъчно лицензирани екзекутори на вампири в страната, за да запълнят дузина столове. Сещам се само за осем от нас: Двама от тях са пенсионирани. Повечето от тях са специализирали, вампири. Аз бях една от малкото, която се занимаваше с различни типове убийства. Говореха за нов закон за разширение и включващ всички свръхестествени убийства. Повечето от вампирските екзекутори са извън тази дълбочина. Нужма е информативна степен. Имах диплома от колежа по свръхестествена биология, но това не е необичайно. Повече са ликантропите, случайно тролове, тичащи ядосани и други по солидни зверове взети от ловци на глави. Но новият закон не би дал специални правомощия на ловци на глави. Вампирските екзекутори, повечето от тях, работят много скрито в рамките на закона. Или може би е по-добре това да знае пресата. Казвах, че вампирите са чудовища в продължения на години, но докато дъщерята на сенатора не бе атакувана преди няколко седмици, никой не беше съгласен. Сега внезапно стана популярно. Легитимираните вампирски общности връчиха предполагаемия нападател в сак, в къщата на сенатора. Оставили главата му и торса непокътнати, което означава,че дори и без ръце и крака той няма да умре. Той си призна за атаката. Бил е наскоро умрял, съвсем скорошна дата и като всеки двадесет и една годишен мъж е невъздържан. Да, точно така. Местния ловец, Джералд Малъри е извършил екзекуцията. Той е основата на Вашингтонския Джи Си. Сега е на 60 години и все още използва кол и чук. Можете ли да повярвате? Някой говореха, че ако отрежем ръцете и краката не вампирите ще можем да ги държим в затвора. Сложи се вето на тази идея, главно заради необичайността и жестокостта на наказанието. Също така нямаше да сработи, не и за наистина старите вампири. Така е, защото не само телата им са опасни. Освен това, не вярвам в мъчения. Ако да ти отрежат краката и ръцете и да ги оставят в малка кутийка за цяла вечност не е мъчение , не знам какво е. Върнах се обратно при групата. Подадох телефона на Байард. – Надявам се, че новината не е лоша – каза той. – Не е лично – отговорих Изглеждаше объркан. Не е необичайно за Лионел. Казах директно на Стерлинг. – Трябва да отида на местопрестъпление - близо до тук. Има ли откъде да наема кола? Той поклати глава. – Казах ви, имате кола и шофьор докато сте тук, не се шегувах. – Благодаря, но не съм толкова сигурна за шофьора. Това е местопрестъпление, няма да искат цивилен да се навърта наоколо. – Кола тогава, без водач. Лионел убедете се, че госпожица Блейк ще получи каквото желае. – Да сър. – Ще се срещнем отново тук, когато се стъмни, госпожице Блейк. – Ще бъда тук, когато се стъмни, ако мога, г-н Стерлинг, но полицейската работа е с предимство. Той ми се намръщи. – Работите за мен, госпожице Блейк. – Да, но също съм лицензиран вампирски екзекутор. Да сътруднича на местната полиция е с предимство. – Значи вампир убива? – Не съм свободна да споделям полицейска информация с никого. – Казах. Но проклета да съм. Като използвах думата „вампир” пуснах слух, който ще се разрасне. Проклятие. – Не мога да оставя разследването по-рано само за да дойда да погледна в планината. Ще бъда тук, когато мога. Определено ще погледна жертвата на дневна светлина, така че наистина няма да ви губя времето. Не му харесваше, но остави нещата така. – Добре, госпожице Блейк. Ще ви чакам тук, ако се наложи цяла нощ. Любопитен съм към това, което правите. Никога преди не съм виждал вдигане на зомби. – Няма да вдигаме мъртвец тази вечер, г-н Стерлинг. Ще направим нещо повече. – Разбира се. Той просто ме гледаше. Поради някаква причина ми беше трудно да срещна очите му. Накарах се да отговоря на погледа му и да не погледна встрани, но положих усилие. Сякаш той желаеше да направя нещо и се опитваше да ме принуди с поглед като вампир. Но вампир, дори един от младите, не той не беше. Примигна и тръгна без да каже нищо повече. Г-жа Харисън тръгна след него с високите си токчета по неравния терен. Бо ми кимна и ги последва. Предполагам, че всички бяха дошли с една и съща кола. Може би Бо беше шофьора на Стерлинг. Сигурно е доста весела работа. – Ще летим до хотела, където сме ви резервирали стая. Можете да разопаковате багажа си и аз ще оставя колата ви около хотела – каза Байард. – Няма да разопаковам, само колата. Местопрестъпленията остаряват бързо. – казах. Той кимна. – Както ви харесва. Ако ще се връщате с хеликоптера можем да го задържим. Не е до това да взема гащеризона и да се оплаквам хем в действителност да можех да тръгна с г-н Стерлинг. Можех да карам от тук, вместо да летя. Мамка му. Глава 6 Байард беше намерил черен джип със затъмнени стъкла и с повече звънци и свирки от колкото мога дори да предполагам. Притеснявах се, че ще ми дадат Кадилак или нещо също толкова нелепо. Байард ми даде ключовете, като ми каза: „Някои от тези пътища са дори без настилка. Мислех, че ви трябва нещо по-съществено от просто кола.” Съпротивлявах се с желанието да го потупам по главата и да кажа: ”Добър Флънки”. По дяволите беше направил страхотен избор. Може би щеше да стане пълноправен партньор след всичко. Дърветата правеха дълги тънки сенки по пътя. В долината между планините слънчевата светлина бе омекотена до късно-следобедна мъгла. Бихме успели да се върнем до гробището, когато се стъмни. Да, ние. Лари седеше до мен в смачкания си син костюм. Ченгетата не биха имали нищо против синия му костюм. Моят придружител, а и от друга страна можеше да повдига вежди. Няма много жени полицаи между грубияните. И малко от тях носеха къси червени поли. Бях започнала наистина да съжалявам за избора си на дрехи. Несигурна, кой аз? Лицето на Лари блестеше от вълнение. Очите му блестяха като дете на Коледа. Той барабанеше с пръсти по подлакътниците, нервно напрегнат. – Как я караш? – Никога не съм била на местопрестъпление преди. – Винаги има първи път. – Благодаря, че ме взе с теб. – Само не забравяй правилата. Той се засмя. – Не пипам нищо. Не ходя през кръвта. Не говоря, ако не ме заговорят. – Той се намръщи. – Защо последното? Разбирам всичко останало, но защо не мога да говоря? – Аз съм член на Регионалния отряд за свръх естествени разследвания. Ти не си. Ако обикаляш около тялото и повтаряш „боже господи, мъртво тяло”, възможно е те да се изненадат. – Няма да ви притеснявам. – Изглеждаше обиден, после се замисли. – Ще се представим за полицейски офицери ли? – Не. Ще повтарям, аз съм член на отдела за привидения, аз съм член на отдела за привидения. – Но аз не съм. – каза той. – Ето защо не искам да говориш. – О – каза той. Той се настани обратно на седалката си, малко от блясъка му беше изчезнал. – Никога преди не съм виждал прясно убито тяло. – Вдигаш мъртви постоянно, Лари. Виждаш трупове през цялото време. – Не е същото, Анита. – изглеждаше ядосан. Погледнах го. Той се смъкна толкова надолу в седалката, колкото му позволяваше колана и скръсти ръце върху гърдите си. Бяхме на билото на хълма. Под слънчевата светлина оранжевата му косата приличаше на експлозия. Сините му очи изглеждаха полупрозрачни в момента, в който минахме от светлината в сянката. Той изглеждаше толкова съкрушен и намръщен. – Виждал ли си някога мъртъв човек не на погребение или на вдигане на зомби. Беше тих за минута. Концентрирах се върху карането, оставяйки тишината да изпълни джипа. Тишината беше удобна поне за мен. – Не – отговори той най-накрая. Звучеше като малко момче, на което му е казано, че не може да излезе навън и да играе. – Не винаги съм се справяла добре и с пресните трупове. – казах. Той ме погледна през рамо. – Какво искаш да кажеш? Мой ред беше да се размърдам в седалката. Принудих се да седна изправена. – Веднъж повърнах върху жертва на убийство. – дори като го казах бързо, все още ми беше неудобно. Лари се разтресе на мястото си - хилеше се. – Казваш го само за да ме накараш да се чувствам по-добре. – Щях ли да кажа нещо за себе си, ако не е вярно? – Попитах. – Наистина ли си повърнала върху тялото на местопрестъплението? – Не е нужно да звучиш толкова щастлив. Изкикоти се. Кълна се, той се изкикоти. – Не мисля, че ще повърна върху тялото. Свих рамене. – Три тела с липсващи части. Не давай обещания, които не можеш да спазиш. Преглътна достатъчно силно, че да мога да го чуя. – Какво означава, липсващи части. – Ще разберем – казах. – Това не е част от твоята работа, Лари. Плаща ми се за да помагам на полицията, на теб - не. – Ще бъде ли ужасно? – Гласът му беше нисък и несигурен. Нарязани тела. Той да не се шегува. – Няма да знам, докато не стигнем. – Но какво мислиш ти? – Гледаше ме много сериозно. Погледнах обратно към пътя, а след това към Лари. Изглеждаше много сериозен, като роднина, който пита доктора за истината. Ако той е смел, мога да му кажа истината. – Да, ще бъде ужасно. Глава 7 Беше ужасно. Лари успя клатушкайки се да са махне от местопрестъплението преди да повърне. Единствената му утеха бе, че не беше единствен. Някои от ченгетата на огледа също бяха леко позеленели. Аз не повърнах, все още, но го запазих като възможност за по-късно. Телата са в малка котловина близо до един хълм. Теренът беше почти до коленете с листа. Никой ли не почиства в гората. Сушата, изсушава листата добре, парчета шумолящи под краката. Кухината е обградена с кръг от голи дървета и храсти с разклонени и тънки кафяви клони. Когато се разлисти, кухината ще бъде скрита от всички страни. Най-близкото тяло до мен беше на мъж с руса коса, толкова късо подстригана, че приличаше на старомодна кучка. Имаше кръв около очите, течеше от тях надолу по лицето. Имаше нещо нередно в лицето му освен очите, но не можех да разбера какво е. Коленичих в сухите листа, радвах се, че крачолите на моя гащеризон защитават чорапогащника от листата и кръвта. Имаше локва кръв от едната страна на лицето на момчето, накиснато в листата. Изсъхващата кръв е лепкава субстанция. Изглеждаше като тийнейджър с очи, плачещи с тъмни сълзи. С върха на пръстите си, в ръкавицата, докоснах русата брадичка.Костите се разместиха, завъртащо движение, което брадите не могат да направят. Преглътнах трудно и се опитах да дишам повърхностно. Радвам се, че все още е пролет. Ако тела бяха стояли толкова дълго в лятната жега, щяха да са узрели в повече от един начин. Хладното време беше благословия. Сложих ръце в листата и се наведох доста неудобно с помощта на ръцете. Опитвах се да видя под брадичката му без да движа тялото му отново. Там почти изгубено от кръвта на шията имаше прободна следа. Пpободната следа бе по-широка от разперената ми длан. Виждала съм рани от нож и нокти, които могат да направят подобна рана, но тази беше твърде голяма за нож и твърде чиста за нокти. Освен това, какво по дяволите може да има толкова големи нокти. Приличаше на масивно острие бутнато под русата брадичка доста близо до предната част на лицето, като нарязва очите, нагоре, от вътрешната страна на главата. Ето защо очите кървяха, а изглеждаха непокътнати. Мечът почти е откъснал русото лице от черепа му. Прекарах пръстите си по късата руса коса и търсех нещо. Когато мечът е излязъл, ако е бил меч, ще има изходен отвор в горната част на главата. Когато острието е било пъхнато, кръвта се е просмукала в листата. Моментална смърт, не съм сигурна, но със сигурност е смъртоносно. Краката му липсваха точно от тазобедрената кост. Там където са били срязани краката нямаше почти никаква кръв. Отрязани са след като е бил мъртъв. Благодаря ти, Господи. Умрял е сравнително бързо и не е измъчван. Това беше по-лошия начин да умре. Коленичих до мястото, където трябваше да започват краката. Лявата кост е била отрязана чисто, с един удар. Дясната кост беше на трески, сякаш е ударил лявата страна, нарязва лявата кост чисто, но не е откъснал добре дясната. Бил е нужен втори удар за да се отреже десния крак. Защо краката? Трофей? Може би. Серийните убийци взимат за трофей дрехи, лични вещи или части от тялото. Може би трофей? Другите две момчета бяха наблизо, на не повече от пет метра. Може би бяха млади, може би - не. И двамата бяха с къси и тъмни коси, слаби. Вероятно от типа момчета, които изглеждат доста красиви, но честно казано беше трудно да се каже. Единият лежеше почти противоположно на русия. Едното му кафяво око гледаше към небето, стъклено и неподвижно, някак нереално, като очите на препарираните животни. Останалата част на лицето му бе разрязана в две огромни дупковидни бразди, сякаш върха на ножа е използван като бекхенд удар. Трети разрез беше взел част от шията му. Раната беше много чиста - те всички бяха. Проклетият меч или каквото е там беше невероятно остро. Но беше много повече от добро острие. Никой човек не е достатъчно бърз, за да ги убие без борба. Но повечето зверове, когато убиват хора не използват оръжия. Много от тях биха те разпрали с нокти или да те изядат живи, но списъкът със свръхестествени същества, които разфасоват с оръжие е доста малък. Тролът ще откъсне дърво и ще ви удря докато умрете, но не би използвал нож. Не само това, че е използвал нож, а не обикновеното си оръжие, но то имаше умения. Възкликнах над лицето на убитото момче. Защо другите двама не са избягали? Ако блондинът е убит пръв, защо този не се е затичал? Нищо не е толкова бързо, че да убие трима тийнейджъри с нож преди някой от тях да се затича. Ударите не са били бързи. Който или каквото е направило това, му е отнело известно време за всяко убийство. Но всички те са действали сякаш ги е ударил изненадващо. Момчето е паднало с гръб върху листата държейки гърлото си. Листата са одраскали доста тялото, докато е ритал с крака. Поех си леко дъх. Не исках да разследвам раните, но вече имах идея - лоша. Коленичих и проследих раната на врата с върховете на пръстите си. Краищата на кожата бяха толкова гладки. Но това беше застояла човешка плът, човешка кожа, кръв засъхнала до гъста лепкавост. Преглътнах трудно и затворих очи си, нека пръстите ми откриеха това, което смятах че ще намеря. В края на раната имаше два ръба започващи от средата. Отворих очи и проследих двойната рана с пръсти. Очите ми все още не можеха да я видят. Имаше твърде много кръв. Когато раната е чиста можете да я видите, но не и тук. Не и тази. Вратът е бил разрязан на два пъти - дълбоко. Един разрез е бил достатъчен за да го убие. Защо два пъти? Защото трябва да скрие нещо на врата. Белег от зъби, може би? Ако са убити от вампир, това обяснява защо не са се отдалечили. Той просто е лежал в листата и е ритал, докато е умирал. Вгледах се в последния тийнейджър. Беше сгънат на дясната си страна. Имаше локва кръв под него. Беше така разфасован, че на пръв поглед нямаше смисъл в това, което виждах. Исках да погледна надалече преди мозъка ми да разбере гледката, но не можах. Лицето му беше просто разкъсано, издълбана дупка. Съществото бе направил същото като при блондина, но тук бе по задълбочено. Предната част на черепа е бил ударена отдалеч. Огледах листата в търсене на част от кости или плът, но не виждах. Върнах погледа си върху тялото. Сега знаех какво да търся. Беше по-добре, от колкото да не знам. Задната част на черепа беше пълна с кръв и съсирена кръв, но мозъкът липсваше. Разреза с острието беше отворил гърдите и корема. Червата му бяха разпилени като плътна, жилава маса. Стомахът се бе изсипал от раната като от полу-пълен балон. Левия крак е бил отсечен, от разстояние, от тазобедрената става. Скъсаната тъкан на дънките прилепваха към дупката като венчелистчета на неотворено цвете. Лявата ръка е била срязана малко под лакътя. Раменната кост беше тъмна, със засъхнала кръв, стоеше под странен ъгъл, сякаш ръката е била счупена в рамото преди да е мръднал. Повече насилие. Дали този се е борил? Погледнах обратно към лицето му. Не исках да го гледам, но не го бях проучила. Имаше нещо ужасно лично в обезобразяването на едно лице. Ако беше възможно човек да направи всичко това, щях да проверя най-близките и най-скъпите му хора. Общо правило: само когото обичаш ще ти нареже лицето. Ако предполагам страст, тя не може да се получи от непознат. С изключение на серийните убийци. Те работят патологично, за тях жертвите представляват някой друг. Някой към когото убиецът изпитва страст. Когато е разрязано лицето, това е символично: разрязва, казва - мразя родителското тяло. Деликатната кост на синусната кухина е разрушена. Челюстите ги нямаше, правейки лицето да изглежда незавършено. Част от долната челюст беше там, но тя е била строшена чак до задните кътници. Някакъв трик на кръвта беше оставил два зъба, чисти и бели. Единия зъб беше пълен. Гледах към съсипаното му лице. Бях много добра в това да мисля за него, като за месо, просто мъртво месо. Но мъртвото месо няма устна кухина и не ходи на зъболекар. Той беше случаен тийнейджър или може би по-млад. Можех да съдя само по височината и видимата възраст на другите двама. Може би с лице е бил дете, високо дете. Малко момче. Пролетният следобед трептеше около мен. Поех дълбоко дъх, за да се успокоя и сгреших. Вдишах полъха на черва и застояла смърт. Храната се обърна в стомаха ми. Никога не повръщай върху жертва на убийство. Нервираш полицаите. Паднах на колене на върха на възвишението, където се бяха събрали всички ченгета. Не паднах точно толкова, че да се изтърколя надолу. Вдишах дълбоко от чистия, хладен въздух. Помогна. Тук духаше лек бриз, премахваше миризмата на смърт. Помагаше много. Полицаи от всички форми и размери се бяха сгушили в началото на възвишението. Никой не стоеше дълго долу около мъртвите. Линейка чакаше на отдалечения път, но частите от телата можеха да са навсякъде. Телата бяха заснети от групата специалисти на местопрестъплението. Всички си бяха свършили работата, освен мен. – Да не ви стане зле, госпожице Блейк. Гласът беше на сержант Фриймънт, участъка за наркотици и криминален контрол, DD/CC - познат още като D2C2. Тонът й беше лек, но неодобрителен. Разбрах тона й. Бяхме единствените жени на местопрестъплението, което означава, че играехме с големите момчета. Трябваше да бъдем по-добри от мъжете, по-силни или те ще го използват срещу вас. И ще те третират като момиче. Обзалагам се, че на сержант Фриймънт нямаше да и стане зле. Нямаше да си го позволи. Поех си още веднъж въздух и издишах. Погледнах нагоре към нея. Докато бях на колене видях всеки инч от пет футовите й крака. Косата й беше права, тъмна и отрязана точно до брадичката. Краищата бяха навити като рамка около лицето й. Панталоните й бяха в ярко жълто, черно яке и меко жълта блуза. Имах добър изглед към черните й мокасини. Имаше сватбен пръстен на лявата ръка, но нищо обвързващо. Дълбоката и усмивка я правеше да изглежда далече от четиридесетте, но сега тя не се усмихваше. Преглътнах още веднъж, опитвайки се да махна вкуса на миризмата от ръба на езика си. Трябваше да се изправя. – Не сержант Фриймънт, няма да се разболея. Радвах се че е вярно. Надявах се да не ме прати обратно в котловината. Щях да повърна, ако се наложеше да гледам това отново. – Какво е това? – попита тя. Не се обърнах да видя къде е посочила. Знаех какво е там долу. Свих рамене. – Не знам. Кафявите й очите бяха неутрални и нечетливи, очи на добро ченге. Тя се намръщи. – Какво имате предвид с това, че не знаете. Очаква се да бъдете експерт по чудовища. Щях да кажа „така трябва да бъде”. Тя не ме нарече зомби кралица в лицето, факт беше, че бе учтива, коректна но не ми беше приятна. Тя не беше впечатлена, показа ми го по тих начин, с поглед или леко поклащане. Трябваше да извадя много голям труп от шапката си, за да впечатля сержант Фриймънт, DD/CC. Досега не се доближавах. Лари се приближи до нас. Лицето му беше с цвят на жълто-зелена тънка хартия, която не отиваше на червената му коса. Очилата му бяха с червени рамки, очите му изглеждаха изморени, защото беше повръщал. Ако насилието ти дойде в повече, понякога плачеш докато повръщаш. Не попитах Лари дали е добре, отговорът бе твърде очевиден. Но той беше на крака, ходещ. Ако не беше слаб щеше да се оправи. – Какво искате от мен сержант? – попитах. Бях много търпелива. Щях да бъда много любезна. Долф щеше да се гордее с мен. Бърт би се изумил. Тя скръсти ръцете си над стомаха. – Сержант Стор ме убеди да ви позволя да видите местопрестъплението. Той каза, че сте най-добрата. Според вестниците, просто правите малко магия и разбирате всичко. Или можете само да възкресите мъртвите и да ги питате кой ги е убил. Поех си дъх и го изпуснах. Не използвам магия за решаване на престъпления, общо правило. Използвах знания, но ако го кажех щях да се защитя. Нямах нужда да доказвам нищо на Фриймънт. – Не вярвайте на всичко, което четете във вестниците, сержант Фриймънт. Що се отнася до вдигане на мъртвите, няма да ни свърши работа с тези тримата. – Ще ми кажете, че не можете да вдигате зомбита, или? - Тя поклати глава. – Ако не можете да ни помогнете, прибирайте се в къщи, госпожице Блейк. Погледнах към Лари. Той сви леко рамене. Изглеждаше нестабилен. Не мисля, че има енергия да си каже името. Или може би беше също толкова уморен от Фриймънт, както бях аз. – Мога да ги вдигна като зомбита сержант, но трябва да имат работеща уста и гърло за да могат да говорят. – Те биха могли да го напишат - каза Фриймънт. Беше добро предложение. Накара ме да мисля по–добре за нея. Ако беше добър полицай, можех да се примиря с малко враждебност. Ако дълго след това не видех тела като тези долу, щях да се примиря с много враждебност. – Може би, но мъртвите често губят главната мозъчна функция по-бързо след травматична смърт. Те няма да бъдат в състояние да пишат, но дори и да могат, те няма да знаят какво ги е убило. – Но те са го видели. – каза Лари. Гласът му беше дрезгав, изкашля се леко зад ръката си, за да изчисти гърлото си. – Никой от тях не се е опитал да избяга, Лари, защо? – Защо го питате? – попита Фриймънт. – Той се обучава. – Обучава се? Довели сте стажант на случаят ми за убийство? Вгледах се в нея. – Не ви казвам как да си вършите работата. Не ми казвайте как да си върша моята. – Нищо не сте свършили още. С изключение на асистента Ви, който повърна в храстите. Нездравословна червенина се прокрадна по шията на Лари. Беше се изчервил, че не беше успял да се сдържи и повърна. – Лари не беше единственият, който повърна в гората, просто - единственият без значка. – Поклатих глава. – Не се нуждаем от това. – Подминах Фриймънт – Хайде Лари. Лари ме последва послушно. – Не искам нищо от това да изтече в пресата, госпожице Блейк. Ако медиите дойдат, ще знам къде да отида. Тя не викаше , но гласът й призоваваше. Обърнах се. Не виках но можеше да ме чуе. – Имате свръхестествено същество, което използва нож, и е по-бързо от вампир. Нещо проблесна на лицето й, може би най-накрая бях направила нещо интересно. – От къде знаете, че е по-бързо от вампир? – Нито едно от момчетата не се е опитало да се измъкне. Всички са умрели, както са си стояли. Или е по-бърз или има невероятен контрол над ума. – Защо да не е ликантроп? – Дори ликантропите не са толкова бързи, а и те не са в състояние да замъглят умовете на мъжете. Ако ликантропът беше отишъл там с нож, момчетата щяха да закрещят и разбягат. Най-малкото би имало признаци на борба. Фриймънт просто стоеше там и гледаше. Погледът й беше много сериозен, изглеждаше сякаш ме претегля и измерва. Все още не ми се радваше, но ме слушаше. – Мога да ви помогна сержант Фриймънт. Мога да ви помогна да разберете какво е това, може би преди да го направи отново. Тихата й уверена маска се разпадна по ръбовете за секунди. Ако не я гледах с неутралните си кафяви очи щях да го пропусна. – По дяволите. – Казах го силно. Върнах се обратно при нея и понижих гласа си. – Това е нали? Това не е първото убийство. Погледна надолу към земята, след това срещна погледа ми - челюстите й бяха стегнати. Очите й сега не бяха неутрални, бяха леко притеснени. Не за себе си, а за това, което е направила или не е направила. – Щата Highway Patrol може да се справи с убийство. – Гласът и беше толкова слаб, че едва я чувах. – Колко? – попитах. – Две. Няколко тийнейджъри, момче и момиче, вероятно милувки в гората. – гласът й беше слаб, почти изтощен. – Какво каза съдебния лекар? – Права сте – каза тя – било е острие, вероятно меч. Чудовищата не използват оръжия, госпожице Блейк. Мислех, че е бившето гадже на момичето. Той колекционира сувенири от гражданската война, включително мечове. Изглеждаше ми доста краен и изсушен. Кимнах – Звучи логично. – Никой от мечовете му не съвпадащи с ударите, но помислих, че е изхвърлил оръжието от убийството. Не мислех... – тя се отдалечаваше от мен. Пъхна толкова трудно ръцете си в джобовете, че помислих че ще скъса плата. – първото убийство не изглеждаше така. Бяха убити с първия удар, бяха прободени през гръдния кош до земята. А човек би могъл да направи това. – тя ме гледаше, чакаше да се съглася с нея. Направих го. – Телата им били ли са разрязвани след смъртта? Тя кимна. – Обезобразени лица и лявата ръка на момичето липсва. Тази, на която е носила пръстен от бившето си гадже, – Гърлата им срязани ли са? Тя се намръщи, мислеше, след това кимна, – Нейното. Няма много кръв, следователно е направено след като е починала. Беше мой ред да кимна. – Страхотно. – Страхотно? – Попита Лари. – Мисля, че имате вампир в ръцете си, сержант Фриймънт. И двамата ми се намръщиха. – Вижте частите от тялото, които са изчезнали. Краката на едното момче са били отрязани след смъртта. Бедрената артерия е до свода на бедрото. Виждала съм вампири, които предпочитат да взимат кръв от бедрената артерия, пред тази на шията. Отсечеш ли краката, няма белег от зъби. – Какво е станало с другите двама? – Попита Фриймънт. – Може ни най-малкото момче е ухапано, шията му бе срязана два пъти без причина. Може би харесва повечето насилие и обезобразява лицата. Не знам. Но вампир може да вземе кръв от китката и да счупи рамото. Всички части, който са изчезнали. – Един от мозъците липсва. – каза Фриймънт. Лари се олюля внимателно до мен. Той избърса с ръка неочаквано изпотеното си лице. – Ще се оправиш ли? – Попитах. Той кимна, не вярваше на гласа си. Браво Лари. – Много добър начин да заблуди следите, няма да му е изгодно, ако търсим вампир, нали? – казах. – Добре, казано така - има смисъл. Защо по този начин? Това е ... – тя разпери широко ръце към местопрестъплението. Тя беше единствената от тримата която гледаше натам. – Това е лудост. Ако беше човек щях да кажа, че си имаме сериен убиец. – Може би имаме. – Казах тихо. Фриймънт се вторачи в мен. – Какво по дяволите искате да кажете? -Вампирът е бил човек. Само защото е умрял не означава, че се излекуват всичките му проблеми докато е бил живо същество. Ако е бил патологично болен преди смъртта, защо да се е променил, когато е умрял. Фриймънт ме погледна сякаш аз бях лудата. Мисля че думата „мъртъв” я притесняваше. След като заподозрените умрат, вече не са заподозрени. Опитах отново. – Да кажем, че Джон е сериен убиец. Той става вампир. Защо трябва да е вампир и да е леко агресивен? Защо да не е много агресивен? – О, боже мой – Каза Лари. Фриймънт си пое дълбоко въздух през носа и го изпусна бавно. – Добре, може би сте права. Не казвам, че не сте. Виждала съм снимки на вампирски жертви и те не изглеждат така, но ако сте права, с какво мога да ви помогна? – Снимките от първото убийство. Трябва да видя, какво се е случило. – Ще изпратя файла в хотела ви. – Каза тя. – Къде е убита двойката? – Само на стотина метра от тук. – Нека отидем да погледна. – Ще ви дам някой да ви заведе. – По дяволите това е прекалено малък географски район. Предполагам, че сте го претърсили. -– Всеки сантиметър. Но да бъда честна, госпожице Блейк, не бях сигурна какво търся. А и листата са изсъхнали от времето, почти е невъзможно да се намерят следи. – Да – казах – следите ще помогнат. – Погледнах назад. Листата нарушаваха равността на хълма. – Ако е вампир... Фриймънт ме прекъсна. – Как така, ако? Посрещнах внезапно обвинителните й очи. – Вижте сержант, ако е вампир има най-добрия контрол над ума, който съм виждала. Никога не съм срещала вампир, дори вампир повелител, който може да държи хора в плен, докато ги убива. Докато не видях това, щях да ви кажа, че не е възможно. – Какво друго може да е? – попита Лари. Свих рамене. – Мисля, че е вампир, но ако кажа, че съм сто процента сигурна, ще излъжа. Опитвам се да не лъжа полицията. Може би нямаше да намерим следи по хълма дори ако земята беше влажна, тъй като вампирите могат да прехвърчат. – Като прилеп? – попита Фриймънт. – Не, те не могат да си променят формата на прилеп, но могат... – търсех точната дума но нямаше такава - те могат да ливитират, вид полет. Виждала съм го. Не мога да го обясня, но съм го виждала. – Вампир сериен убиец. – тя поклати глава, линията до устата й се задълбочаваше. – Федералните ще искат да поемат това. – Това не е шега – казах – намерихте ли липсващите части от тялото? – Не, мислех, че може би ги е изяло. – Ако ги е изяло, защо толкова малко? Ако ги е изяло, защо няма следа от зъби? Ако ги е изяло, защо няма откъснати части от тялото като трохи? Тя стисна ръцете си в юмруци. – Вие направихте своето предположени. Че е вампир. Дори и най-глупавите ченгета знаят, че те не ядат месо. Тя обърна кафявите си очи към мен, бяха изпълнени с много гняв. Не точно към мен, но може би го направи с добра цел. Отвърнах на погледът й без да потрепва. Тя отклони очи първа. Може би моя не беше с добра цел. – Не ми харесва, че имам цивилен в разследване на убийство, но забелязахте неща долу, които аз пропуснах. Вие или сте много добра или знаете нещо което не ми казвате. Можех да й кажа просто, че бях добра в работата си, но не бях. Не исках полицията да мисли, че крия информация, когато не криех. – Имам едно преимущество над нормалните детективи от отдел „Убийства” - аз очаквам то да бъде чудовище. Никой не ме вика, ако е просто пронизване или побой и бягство. Не прекарвам повечето време в опити да изляза с хубаво, нормално обяснение. Което означава, че мога да игнорирам много теории. Тя кимна. – Добре ако ми помогнете да хвана това нещо, не ме интересува какво ще правите с живота му. – Радвам се да го чуя – казах. – Но без репортери и медии. Аз командвам тук. Това е моето разследване. Аз решавам какво ще стане публично. Ясно ли е? – Разбира се . Тя ме гледаше сякаш не ми вярва. – Искам да кажа всички медии, госпожице Блейк. – Нямам проблем с медиите, сержант Фриймънт. Предпочитам по този начин. – За човек, който не иска медиите около себе си получавате много внимание. Свих рамене. – Участвам само в сензационни случаи, детективе. Дела, които правят добри отзиви в пресата. Убивам вампири в името на Бога, това прави големи заглавия. – Разбрахме се помежду си, госпожице Блейк. – Без медии, няма да е трудно изпълнимо. – казах. Тя кимна – Ще ви дам някой да ви заведе на първото местопрестъпление. Ще получите файла в хотела си. – тя започна да се обръща. – Сержант Фриймънт? Тя се обърна отново, но погледът й не беше приятелски. – Какво има сега, госпожице Блейк? Свършихте си работата. – Не можете да се отнасяте все едно серийният убиец е човек. – Аз отговарям за това разследване, госпожице Блейк. Мога да правя каквото искам. Вгледах се в нея, срещнах враждебните й очи. Не се чувствах много приятелско настроена. – Не се опитвам да ви открадна славата. Но вампирите не са просто хора със зъби. Ако вампирът е можел да замъгли и задържи ума на всеки един от тях, докато ги убива, той може да замъгли и вашия ум, всеки един ум. Талантът на вампира, може да ви накара да мислите, че черното е бяло. Разбирате ли ме? – През деня сме, госпожице Блейк: ако е вампир - ще го намерим и убием. – Имате нужда от съдебна заповед за екзекуцията. – Ще я получим. – Когато я получите, ще се върна да си свърша работата. – Мисля, че ще се справим. – Някога промушвали ли сте с кол вампир? – попитах. Тя просто ме гледаше. – Не, но съм застрелвала човек. Не може да бъде много по-трудно. – Не е по-трудно по начина, който имате предвид. – казах – Но е дяволски по опасно. Тя поклати глава. – Докато федералните не го поемат, аз нареждам не вие или някой друг, разговорът свърши. Ясна ли съм, госпожице Блейк? Кимнах. – Кристал, сержант Фриймънт. Вгледах се в кръста закрепен на ревера на сакото й. Повечето цивилни полицай носят кръста на вратовръзките си. Стандартно за полицаите от цялата страна. – Имате сребърни куршуми нали? – Грижа се за хората си, госпожице Блейк. Повдигнах леко ръце. Толкова много за женски разговор. – Добре, тръгваме си. Имате номера на пейджъра ми. Използвайте го, ако имате нужда от мен, детектив Фриймънт. – Няма да се нуждая. Поех си дълбоко дъх и преглътнах много думи. Започването на спор с ченге, което разследва убийство, не е начин да получите покана за да се върнете в играта. Тръгнах си без да кажа довиждане. Ако си отворех устата, не бях сигурна какво ще излезе. Нищо приятно и нищо полезно. Глава 8 Хората, които не стоят много на тъмно, мислят че пада от небето. Това не е така. Тъмнината се плъзга по дърветата и после ги използва и за да се настани в далечното пространство. Беше толкова тъмно под дърветата, че дори аз пожелах фенерче. Когато попаднахме на пътя ни чакаше джип, а още се здрачаваше. Лари погледна идващата нощ и каза. – Ще можем да се върнем на гробището при Стерлинг. – Първо нека се наядем. Той ме погледна. – Ти искаш да спрем първо за храна. Обикновено се налага да се моля да спрем на Мак драйв. – Забравих да ям на обяд. Той се усмихна. – На това вярвам. – усмивката избледняваше бавно от лицето му. – Първия път, когато ми предлагаш храна доброволно и аз не мисля, че ще мога да ям. Той ме гледаше. Имаше достатъчно светлина от ляво на мен за да мога да видя търсещото му лице – Наистина ли можеш да ядеш след това, което видяхме? Погледнах го. Не знаех какво да кажа. Не отдавна отговорът беше „Не”. Няма да мога да се изправя пред чиния спагети или стек тартър, но да, мога да ям. Той поклати глава. – Какво по дяволите е стек тартър? – Недопечено месо, много хубаво. – казах Той преглътна трудно, изглеждаше само малко по-блед отколкото преди няколко секунди. – Как можеш да мислиш за такива неща, толкова скоро след... - Той си спести думите. Бяхме го видели, думите не бяха необходими. Свих рамене. – Ходила съм на местопрестъпление в продължение на три години Лари. Научаваш се да оцелееш. Което означава да ядеш след като видиш нарязаните тела. Не добавих че съм виждала и по-лошо. Виждала съм човешки тела опръсквали и цяла стая в кръв и плът ядена до неузнаваемост. Излязох на Бик Мак след това. – Искаш ли да се опиташ да хапнеш малко? Пой ме погледна подозрително. – Какво имаш в предвид? Развързах найките си и стъпих внимателно на чакъла. Не исках да си късам чорапогащника си. Разкопчах гащеризона си и излязох от него. Лари също, но той се опитваше да стъпва върху обувките си. Успя да го изхлузи през краката си, но това изискваше няколко подскоци на един крак. Сгънах гащеризона си внимателно, така че кръвта да не засегне безупречния интериор на джипа. Сложих найките в багажника и извадих високите токчета. Лари се опита да изглади намачкания си костюм, но някои неща могат да се оправят само с химическо чистене. – Би ли искал да отидем в „Кървави кости”? – попитах. Той ме погледна все още гладейки с ръце гънките и се намръщи. – Къде? – Това е ресторанта на Магнус Бувиер. Стерлинг го спомена. – Каза ли ти къде е? – попита Лари. – Не, но попитах един от местните полицаи за ресторант „Кървави кости” и той каза, че не е много далече. Лари стана подозрителен. – Защо искаш да отидем там? – Искам да говоря с Магнус Бувиер. – Защо? Това е добър въпрос. Не бях сигурна обаче, че имам добър отговор. Свих рамене и се качих в джипа. Лари нямаше друг избор, освен да дойде с мен, е освен, ако не искаше да продължим разговора. Когато всички бяхме в джипа, аз все още не разполагах с добър отговор. – Не харесвам Стерлинг. Не му вярвам. – Останах с впечатлението, че не го харесваш. – Каза Лари, гласът му беше леко дрезгав. – Но защо не му вярваш? – Ти вярваш ли му? – попитах? Лари се намръщи и се замисли. Той поклати глава. – Не бих могъл да му се доверя. – Виждаш ли? – Предполагам, че е така, но мислиш ли, че разговорът с Бувиер ще помогне? – Надявам се. Не обичам да вдигам мъртви за хора, на които нямам доверие. Особено за нещо толкова голямо. – Добре ще отидем да вечеряме в ресторанта на Боувиер, ще говорим с него, и тогава какво? – Ако не успеем да научим нищо ново, ще отидем при Стерлинг и ще обходя гробището за него. Лари ме погледна сякаш не беше сигурен дали да ми се довери. – Какво ще правиш? – Не искаш ли да знаеш защо Стерлинг иска тази планина, планината на Боувиер, а не някоя друга? Лари ме погледна. – Навърташ се около полицията твърде много. Не вярваш на никого. – Не са ме научили ченгетата Лари, това е природен талант. Сложих джипа на скорост и потеглихме. Дърветата хвърляха дълги и тънки сенки. В долината между планините сенките оформят басейн идващ през нощта. Трябваше да отидем направо към гробището. Само ходенето на гробището не би ми навредило. Но ако не можех с лов за вампири, можех да реша въпроса с Магнус Боувиер. В тази част от работата ми никой не ме преследва. Наистина не исках да ходя да ловя вампири. Ловът на вампири след залез слънце е лесен начин да бъдеш убит. Особено на такъв, който би могъл да контролира съзнанието, както този може. Вампир може да замъгли ума ви и дори да ви боли, ако контролът е много добър, и той няма против. Но ако се концентрира върху вас, а не върху някой друг, ще се разбудите и ще започнете да крещите. Ще бягате. Но момчетата не са се разбягали. Те не са се събудили. Те са умрели. Ако нищо не го спре и други хора ще умрат. Мога да го гарантирам. Фриймънт ще ми се обади. Нуждаят се от вампирски експерт за това. Нуждаят се от мен. Добре, те се нуждаят от полицай с опит с чудовищата, а нямат. Няма и три години откакто закона на Адисън В. Кларк обявява вампирите за живи. Преди три години Вашингтон направи вампирите граждани с права. Никой не мислеше какво означава това за полицията. Преди закона да се промени със свръхестествените престъпници се оправяха ловците на глави и ловците на вампири. Обикновени граждани с достатъчно опит, да ги опази живи. Повечето от нас са със свръхестествена сила, която ни помага да се изправим пред чудовищата. Повечето ченгета нямат. Обикновените хора не се справят добре срещу чудовища. Там винаги е имало някой от нас, който да се изправи пред най-зверското. Вършихме си добре работата и изведнъж се налага ченгетата да поемат всичко. Без допълнително обучение, без допълнително хора, без нищо. По дяволите, повечето полицейски служби не са чували за сребърни куршуми. Вашингтон взе решението в дългосрочен план, така че не осъзнават, че може да са го взели прибързано. Така че може би, просто чудовищата наистина са си чудовища и полицаите се нуждаят от допълнително обучение. Ще отнеме години обучението на полицаите, но те се нуждаеха от бързо решение за пресата, така че изпратиха ченгетата вън при всички ловци на вампири и чудовища. За мен, лично, вършеше работа. Харесваше ми да имам отличителен знак който да тикам в лицето на Фриймънт. Тя не можеше да ме изгони на далеч, не и ако не е федерална. Но за повечето ловци на вампири, щеше да бъде ужасно. Имате нужда от нещо повече от опит със свръхестественото, за да работиш в случаи с убийство. Сигурни ли сте, какво по дяволите ти е необходимо, за да носиш значка, освен опит с вампири. Няма лесен отговор. Но там навън, в настъпващия мрак бяха полицаите, тръгнали за лов на вампир който може да прави неща, който никога не съм си помисляла че може. Ако имах значка, можех да бъда с тях. Аз не бях автоматично в безопасност, но знаех, по дяволите, много повече неща от държавното ченге, което ми даде да „разглеждам” снимки на вампирски жертви. Фриймънт никога не е виждала нещо истинско. Надяван се да преживее първата си среша с него. Глава 9 До бар и грил „Кървави кости” се стига по червен чакълен път. Някой беше счупил дърветата от едната страна, така че джипът се изкачваше нагоре под черно одеало на небето, поръсено с милион звезди. Блясъкът на звездите беше единствената светлина за очите. – Много е тъмно тук. – каза Лари. – Няма улично осветление. – Защо не сме видели светлините от ресторанта до сега? – Не знам. – гледах счупените дървета. На дънерите белееше бял варовик. Това беше направено наскоро от някой полудял с брадва или може би с нож, или нещо голямо е разчупило дънера. Забавих, гледайки в тъмнината. Беше ли наред? Бяха ли тролове? Имаше ли голям Озарк, планински трол, останал в тези планини? Някой който използва нож? Вярвах за първи път във всичко. Забавих джипа почти до стоп. – Какво не е наред? – попита Лари. Пуснах аварийните светлини. Пътят е тесен, широк едва за две коли, но само докато не стигнеш хълма, ако някой слезе няма да види джипа веднага. Светлините помагат, но ако е с превишена скорост... По дяволите, щях да го направя, защо си играя на думи? Спрях джипа в аварийната лента и излязох. – Къде отиваш? – Чудя се, дали трол е счупил дърветата. Лари започна да слиза от неговата страна. Спрях го. – Излез от моята страна, ако ще слизаш. – Защо? – Не си въоръжен. – Извадих браунингът навън. Той беше твърд със комфортно тегло, вярно, срещу нещо с размерите на един планински трол, не е много полезен. Може би взривяващия се куршум, но за кратко, девет милиметровите не са предназначени за нещо с големината на малък слон. Лари затвори вратата и се плъзна през другата. – Наистина ли мислиш, че тук има трол? Вгледах се в далечната светлина. Нещо мръдна. – Не знам. Преместих се до отрязаното сухо дърво на ръба на пътя. Отидох много внимателно до него. Токчетата ми потънаха в сухата, песъчлива почва. Взех с шепа плевели в лявата си ръка и ги използвах като дръжка заради склона. Трябваше да взема едно от счупените стъбла, без да се плъзна назад в насипаното от листа и борови иглички. Ръката ми беше върху гъст слой дървесни сокове. Борех се да стоя далече от дънера, принуждавайки се да се държа за лепкавата кора. Лари лазеше по купчината. Гладките подметки на официалните му обувки се плъзгаха по сухите листа. Нямах свободна ръка да му предложа. Той застана в нещо като полу-лицева опора и използва плевелите за да стигне до мен. – Проклети официални обувки. – Най малкото не си на токчета. – Не мисля, че не съжалявам – каза той – ще си счупя врата. Нищо не мърдаше в тъмната, пуста нощ освен нас. Звукът се зараждаше в района , но нищо по-голямо. Издишах, дори не бях разбрала, че си задържам дъха. Застанах по-солидно и погледнах дърветата. – Какво търсим – попита Лари. – Брадвата прави широки и гладки удари, ако трол е счупил дърветата те ще бъдат напълно назъбен дървен материал. – На мен ми изглежда гладко – каза той. Той опипа с пръсти голото дърво. – Но това не ми прилича на брадва. Дървесината беше много гладка. Брадвата ще я отсече под ъгъл. Отсекът беше почти плоско и всяко дърво беше отсечено с един или два удара. Някои от дърветата бяха с диаметъра на крак. Човек не може да направи това дори и с брадва. – Кой би могъл да го направи? Претърсих мрака, преборих се да не се прицеля с пистолета си в тъмното, но го задържах към небето. – Вампир с меча си може би. Той гледаше към тъмнината. – Имаш предвид, този който е убил момчетата. Защо вампир ще насича няколко дървета, след като ги убие? Това е добър въпрос. Чудесен въпрос. Но толкова много въпроси днес имаше, за които нямах добър отговор. – Не знам. Хайде да се връщаме в колата. Върнахме се обратно по начина, по който дойдохме. Никой не падна този път. Отбелязах го. Когато бяхме в колата, прибрах пистолета. Може би не ми е необходим за всичко, но онова... което е отсякло онези дървета. Използвах кърпички с алое и ланолин за бебета, който държа в колата, за да избърсвам кръвта, за да избърша мърсотията по ръката си. Тръгнахме да търсим светлина. Трябваше да сме близо до „Кървави кости”, според указанията не беше далеч. Надявах се да не е. – Това факел ли е? – попита Лари Вгледах се в мрака. Имаше трептене на огън, твърде високо над земята за да е лагерен. Две факли осветяваха чакъла от лявата страна на пътя. Дърветата тук също бяха срязани, но преди години. Беше старо установено сечище. Дърветата очертаваха фона на едноетажна сграда. Дървен знак висеше от стряхата. Беше трудно да се прочете на тази светлина, но аз разчетох „Кървави кости”. Тъмни дървени летви обхващаха покрива и се катереха надолу по стените, така че цялата сграда приличаше на естествен прираст, изникнала от червената глинеста почва. Около двадесет леки и товарни автомобила са паркирали случайно на тъмния чакъл. Знакът се обърна по посока на вятъра, далечните факли отразиха дълбоко издълбаните думи „Кървави кости” с равен криволичещ почерк. Ходих внимателно през чакъла на високите си токчета. Официалните му обувки се справяха много по-добре от моите. – „Кървави кости” е странно име за грил-бар. – Може би сервират ребра. – предложих. Той се намръщи. – Не мога да се изправя пред никакво барбекю точно сега. – Това нямаше да е първия ми избор. Вратата се отваряше навътре директно пред бара. Вратата се затвори и ние бяхме заслепени от здрача. Повечето барове са мрачни места, за да пиеш и да се скриеш. Място, убежище където се криеш от лъскавия свят. Ако искаш да се скриеш, това е добро място. Имаше бар покрай едната стена на стаята и дузина малки масички, пръснати по тъмното, полирано дърво. Имаше малка сцена от ляво и джубокс близо до задната стена, където малък коридор водеше до санитарен възел и кухня. Всяка повърхност от тъмно дърво беше полирана до блясък. Свещи в стъклени лампи светеха от стените. А полюлей с повече стъкло от ниското тъмно дърво на тавана. Дървесината беше като най-тъмното огледало, нажежената светлина се отразяваше. Гредите, които поддържаха тавана бяха издълбани в плодни лозя и бездомни листа, който приличаха на дъбови. Всяко лице се обърна към нас като в лош уестърн. Много от лицата бяха на мъже, очите им се плъзнаха над мен видяха Лари и се върнаха към напитките си. Малко останаха с надежда, но аз ги игнорирах. Твърде рано е, за когото и да е за да се напие достатъчно, за да създава неприятности. Освен това, бяхме въоръжени. Жените бяха на три групи навътре в бара. Те бяха облечени като за петък вечер, ако планирате да прекарате петък вечер на улицата, натискайки се с непознати на някой ъгъл. Гледаха Лари сякаш се чудеха дали е вкусен. Мен те изгледаха с мразещ поглед. Ако знаех нещо за тях , щях да кажа, че са ревниви, но аз не съм типа жена, която предизвиква ревност. Не съм достатъчно висока, не съм достатъчно руса, не съм скандинавка, не съм достатъчно екзотична. Хубава съм, но не съм красива. Жените ме погледаха сякаш съм нещо, което не съм. Това ме накара да погледна зад мен, за да видя дали някой е дошъл зад нас, въпреки че знаех че не беше. – Какво става? – прошепна Лари. Това беше друго. Беше тихо. Никога не съм била на бар в петък вечер, където някой да ми шушне и аз да го чувам – Не знам – казах тихо. Жените се разделиха като човек, който иска да ни изясни картинката в бара. Имаше човек зад бара. Мислех си каква красива коса има, когато за първи път го видях. Косата му падаше до кръста като вода с кестенов цвят. Пламъците от свещите блестяха в косата му, както блестяха и по полираното дърво на бара. Той повдигна изумително сините си очи, като дълбока морска вода за нас. Той беше тъмен и красив, по-скоро прекрасен, двуполов като котка. Той беше екзотичен като ада и изведнъж разбрах защо жените бяха в дъното на бара. Той седна в тъмния стол, оправи една малко салфетка и каза: – Вие сте с Ърл. – Гласът му бе учудващо нисък сякаш пее дълбок бас. Един човек стана от масите, Ърл вероятно. Той беше едър тромав човек формиран от малки квадратчета, приличаше на нежната версия на чудовището на Борис Карлов. Не беше опасно момче. Той отиде да вземе питието си и ръката му докосна една от жените. Жената се обърна ядосано, очаквах да му каже да върви по дяволите, но бармана я докосна с ръка. Тя внезапно стана много спокойна, сякаш слушаше гласове, които не можех да чуя. Въздухът се разколеба. Бях наясно, че изведнъж Ърл замириса на сапун и вода. Косата му беше още влажна от душа. Можех да доближа водата до кожата си, да почувствам тези големи ръце върху тялото си. Поклатих глава и отстъпих назад от Лари. Той ме хвана за ръката. – Какво не е наред? Вгледах се в него, хванах ръката му, пръстите ми ровеха по плата на сакото му, докато успях да почувствам ръката му твърда под моята. Обърнах се отново към бара. Ърл и жената отиваха да седнат на една маса. Тя целуваше закоравялата длан на ръката му. – Исусе. – казах – Какво не е наред, Анита? – попита Лари. Поех дълбоко дъх и застанах настрани от него. – Добре съм. Просто това беше неочаквано. – Какво беше? – Магия. – преместих се до бара. Тези невероятни очи гледаха назад към мен, но в тях нямаше сила. Това не е като с вампирите. Мога да гледам в тези красиви очи завинаги и те ще си бъдат само очи. Горе-долу. Сложих ръцете си на лъскавото дърво на бара. Още лозя бяха извити около ръба на тежкото дърво. Пръстите ми минаваха по дърворезбата. Ръчно издълбано, всичко. Неговите пръсти погалиха дървото сякаш беше кожа. Беше лично докосване, начина по който мъжете докосват приятелките си, когато са в тяхно владение. Бих заложила, че той е издълбал всеки сантиметър. Брюнетката в рокля, която е два размера по-малка, отколкото трябва да е, докосна ръката му. -Магнус, не се нуждаеш от непознати. Магнус Бувиер се обърна към брюнетката. Той мина с галещите си пръсти по ръката й. Тя трепереше. Той вдигна леко пръсти от ръката й и притисна устни към задната част на дланта й. -Избирам, когото искате скъпа. Прекалено красива сте тази вечер, за да ви откажа. Тя не беше красива. Очите й бяха малки и кално-кафяви, брадичката - прекалено остра, носът й - прекалено голям за лицето. Бях на една крачка разстояние от нея, и лицето й беше спокойно. Очите й внезапно станаха големи и пенливи с тънки плътни и влажни устни. Беше все едно я виждам през един от онези филтри, които се използваха през 60-те години. Погледнах Лари. Изглеждаше сякаш е ударен от камион. Слаб и прекрасен камион. Вгледах се в бара, всеки друг мъж с изключение на Ърл беше вторачил очи в нея по абсолютно същия начин, все едно тя просто се е появила пред тях. Пепеляшка трансформирана във фея. Не е лоша аналогия. Обърнах се отново към Магнус Бувиер. Той не гледаше жената. Беше се вторачил в мен. Облегнах се на бара и срещнах погледа му. Той се усмихна леко. Казах: – Любовните магии са незаконни. Усмивката се разшири. – Прекалено сте хубава, за да сте полицай. – той посегна да докосне ръката ми. – Докосни ме и ще те арестувам за неоправдано използване на свръхестествено влияние. – Това е дребно престъпление – каза той. – Не и ако не сте човек. Вие не сте! – казах. Той примигна към мен. Не го познавам достатъчно добре, за да бъда сигурна, но мисля, че го изненадах, аз трябваше да вярвам, че той е човек. Да точно така. – Да поговорим на някоя маса. – каза той. – Добре. – Дори, можеш ли да поемеш за няколко минути? Една жена дойде зад бара. Тя имаше същата кестенява коса, но тя я беше вързала във висока и тежка опашка здраво на главата й. Дългата блестяща опашка се движеше, когато тя се местеше, сякаш беше жива. Лицето й свободно от косата й без грим бе триъгълно, екзотично и котешко. Очите й бяха същите като на Магнус, изумителни като морската вода. Мъжете най-близо до бара, я проследиха с ъглите на очите си, като че ли се страхуваха да гледат директно в нея. Лари я загледа с отворена оста. Ще наглеждам бара но това е всичко – каза тя. Обърна се към гледащия я Лари и попита: – Какво гледаш? Гласът и беше тежък и дебел от презрение. Лари премигна, затвори оста и изпелтечи. – Н-нищо. Тя го изгледа сякаш знаеше, че лъже. Май разбирах защо мъжете не са се вторачили в нея. – Дорис, бъди мила с клиентите. Тя изгледа Магнус, той се усмихваше, но отстъпваше назад. Магнус излезе зад бара. Беше облечен в мека синя официална риза отпусната над дънките, които бяха толкова бледи, почти бели. Ризата стигаше почти до средата на бедрото му, ръкавите му бяха загънати до лактите. Черно-сребърните ботуши завършваха облеклото. Всичко освен обувките не изглеждаше на мястото си. Той трябваше да изглежда небрежно, непринудено като всички в петък вечер, но той не беше. Неговата увереност, правеше облеклото да изглежда перфектно. Една жена от масите хвана долния край на ризата му, когато той се премести. Той махна ръцете й с палава усмивка. Магнус ни заведе до една табла на празно площадка. Той спря, позволявайки ми да си избера място - колко джентълменско от негова страна. Седнах с гръб към стената, така че да мога да виждам вратата и помещението. Беше лека магия, но се въртеше във въздуха. Незаконна магия. Лари седна от дясно на мен. Той ме погледна и помръдна стола си далече от масата, за да може също да гледа помещението. Почти се плашех колко сериозно гледа Лари на това, което съм направила. Трябваше да го задържа жив, но той беше нещо като три годишен с разрешително за оръжие. Изглеждаше леко смутен. Магнус ни се усмихна, доволно, сякаш сме направили нещо сладко или забавно. Не бях в настроение да бъда забавна. – Любовната магия е незаконна – заявих. – Вече го каза. – Отвърна Магнус. Той ми се усмихна сякаш трябва да мисля, че е очарователен и безвреден. Той не беше. Нищо, което можеше да те направи по-екзотичен, не е безопасно. Гледах го, докато усмивката му увяхваше по краищата и той преглътна. Той разпери дългите си пръсти на плота, погледнах ги. Когато погледнах отново нагоре, усмивката беше изчезнала. Погледът му беше официален, дори малко нервен. Добре. – Това не е магия – каза той. – По дяволите - не е. – казах. – Не е. Заклинание, но нищо повече от чар. – Вие разделяте косата. – казах. Лари се втренчи в нас. – Това на бара беше любовна магия? – Какво на бара? Лицето на Магнус беше невероятно мило, все едно не вярваше на Лари. Лари ме погледна. – Той шегува ли се? Жената от 30 годишна отиде на 23. Това трябва да е магия. Магнус за първи път обърна внимание на Лари, изключи ме и аз се почувствах изключена. Беше сякаш лъч светлина се движи далече от мен и ми беше леко студено, бях в тъмното. Поклатих глава. – Спрете с глупавото очарование. Магнус се обърна отново към мен, за миг осетих топлината. – Спри! – Какво? Изправих се. – Добре, да видим дали ще се усмихваш в затвора. Магнус хвана китката ми с ръка. Кожата му трябваше да бъде загрубяла от работа, но не беше. Кожата му беше неестествено мека, като кадифе. Естествено това също беше илюзия. Опитах се да дръпна ръка, но захвата му се затегна. Продължих да дърпам, той продължи да затяга със сигурност на някой, който знае, че не можех да се измъкна. Той грешеше. Не е просто въпрос на сила, това е въпрос на ловкост. Обърнах китката си между бръстите му с бързо завъртащо движение, дърпайки по същото време. Пръстите му се плъзнаха по кожата ми, опитаха се да ме хванат, но беше вече късно. Издраска китката ми, там където пръстите му се докоснаха в кожата ми. Не кървеше, но все пак болеше. Щеше да ми стане по-добре, ако ги потъркам, но не бих му доставила удоволствие. В края на краищата бях твърда вампироубийца. Освен това, това би съсипало ефекта, защото на лицето на Магнус беше изписана изненада. – Повечето жени не се дърпат, когато ги докосна. – Ако използвате върху мен магия още веднъж, ще ви издам на полицията. Той ме гледаше, погледнах внимателно лицето му. Той кимна. – Печелите. Без повече магия върху вас или вашия приятел. – Или някого другиго – казах. Седнах обратно внимателен поставих малко повече разстояние между мен и него. Отдръпнах стола си леко на една страна, така че да мога да стигам по-лесно до пистолета си. Не мислех, че ще стрелям, но китката ме болеше от захвата му. Ръката, която се бие с вампири и с превращачи. Знаех, когато има свръхестествена сила, защото го чувствам. Той имаше. Той можеше да стиска докато извади костите от кожата ми, но той не стискаше достатъчно силно. Не искаше да ме нарани. Негова грешка. – О, но моите клиенти не искат магията да изчезне. – каза той. – Не можете да ги манипулирате по този начин и аз ще ви попреча. – Но всеки знае, че в петък вечер е любовна нощ в „Кървави кости” – каза Магнус – Какво е любовна нощ? – попита Лари? Магнус се усмихна, вече завръщаше част от чара си, но трептенето на топлината бе изчезнало. Държеше на думата си, доколкото мога да кажа. Дори вампирите не могат да се опитат да контролират ума ми без да разбера. Магнус можеше да ме накара да се изнервя. – Аз правя всички, красиви или хубави или секси тази вечер. За няколко часа може да бъдете с любовника от вашите мечти или някого другиго. Въпреки, че няма да прекарат нощта. Сексапила не трае толкова дълго. – Какво сте? – попита Лари? – Какво изглежда като Хомо сапиенс, може да се размножава с Хомо сапиенс, но не е Хомо сапиенс? – попитах. Очите на Лари се разшириха. -Хомо арканус. Той е елф? -Моля снижете глас. – каза Магнус. Той огледа близките маси. Никой не ни слушаше внимателно. Те бяха твърде заети да се гледат един друг с вдъхновените си от магията очи. -Вие не можете да минете за човек. – казах аз. -Бувиер ще правят и правят тук любовна магия от векове. -Казахте, че не е любовна магия. – казах. -Те си мислят така, но вие знаете какво е. -Илюзия – казах. -Как илюзия? – попита Лари. -Това е магия на елфите. Това което позволява да замъглят умовете ни, да накарат нещата да изглеждат по-добри или по-лоши, отколкото са. Магнус кимна, усмихна се, сякаш беше доволен, че знам толкова много. – Точно, наистина малка магия сравнена с някои. Поклатих глава. – Чела съм за илюзията и тя не работи добре, освен ако не сте от върховния палат Daoine Sidhe. Палата във Феиленд не се свързва често със смъртните. Не и обикновено. Въздушния палат не минава от другата страна. Той ме гледаше с красивите си очи, погледнах го, дори и без илюзията, бяха така красиви, че исках да го докосна. Исках да видя дали косата му е толкова буйна, колкото изглежда. Той е като една наистина добра скулптора. Искате да сложите ръцете си върху него, по чувствените му линии. Магнус се усмихна леко. – Това във въздушния палат е зло и жестоко. Това, което правим тук не е зло. За една нощ тези хора могат да дойдат тук и да осъществят собствените си фантазии. Те мислят, че е любовна магия и аз им я давам. Ние всички пазим тайната на този малък, незаконен акт. Месната полиция знае. Дори слизат от време на време за да присъединят към нас. – Това не е любовна магия. – Не, това е мой естествен талант. Използването на собствената ми магия не е незаконно, ако всеки знае, че я използвам. – Значи, преструвате се че е любовна магия, и всеки изглежда по различен начин, но това е естествената магия на елфите, което не е незаконно с разрешението на участниците. – Точно така – каза той. – Което прави всичко законно. Той кимна. – Ако бях от страната на тъмните елфи, щях ли да правя всичко за да доставям удоволствие? – Ако подхожда на вашето - да. – Не е ли забранено някой от въздушния палат да е в страната? – попита Лари. – Да! – Не и ако семейството ми е тук преди забраната да влезе в сила. Бувиер са тук от почти триста години. – Не е възможно – казах. – Никой освен индианците на са били тук преди толкова време. – Луи Бувиер е бил френски продавач на козина. Той е първия европеец стъпил на тази земя. Той се оженил за месна индианка и го покръстили. – Хубаво за него. И защо не искате да продавате на Рейманд Стерлинг? Той премигна срещу мен. – Много ме разочарова това, че работите за него. – Съжалявам, че ви разочаровам. – казах. – Какво сте вие? Той не попита „коя”, той попита „какво”. Това беше много различен въпрос. Това ме спря за секунда. – Аз съм Анита Блейк, това е Лари Каркланд. Ние сме аниматори. – Няма да ви позирам за карикатура. – каза той. Това ме накара да се усмихна. – Не. Ние възкресяваме мъртвите; „анимате” от латински, давам живот. – Това ли е всичко, което правите. Той ме гледаше много внимателно, сякаш имаше нещо написано на вътрешната страна на черепа ми и той се опитваше да го прочете. Беше неприятно ниво на внимание, но аз бях една от най- добрите. Срещнах очите му и отговорих. – Аз съм лицензиран вампирски екзекутор. Той поклати глава. – Не питам какво правите в живота. Питам какво сте. Намръщих се. – Може би не разбирам въпроса ви. – Може би не, но вашия приятел ме пита какво съм. Аз казах „елф”. Аз ви питам какво сте и вие ми казвате какво работите. Ако беше така аз щях да кажа барман. – Не знам как да ви отговоря. – казах. Той все още ме гледаше. – Да. Аз виждам една дума в очите ти. Една дума. Когато каза това, думата ми дойде на ум. – Некроман, аз съм некроман. Магнус кимна. – Господин Стерлинг знае ли какво сте? – Съмнявах се, че ще разбере дори и да му кажех. – Наистина ли можете да контролирате всички видове мъртви? – попита Магнус. – Можеш ли да направиш сто обувки за една нощ? – попитах аз. Магнус се усмихна. – Грешен вид елф. – Да. – Ако работите за Стерлинг, защо сте тук. Надявам се, че не сте тук за да се опитате да ме убедите да продавам. Мразя да отказвам на такава прекрасна жена. – Можете да правите комплименти, Магнус, но те не печелят навсякъде. – Какво ще ми спечели някъде? Въздъхнах. – Имам прекалено много мъже в чинията си сега. – Кълна се в Бога, истина е. – промърмори Лари. Намръщих му се. – Аз не те питам да излезем на среща. Питам те за място в моето легло. Намръщих се срещу Магнус. Не - изгледах го гневно, това е по-добро определение. – Не и в този живот. – Сексът между свръхестествени същества е невероятен Анита. – Аз не съм свръхестествено същество. – Сега кой увърта? Не знаех какво да кажа, затова си замълчах. Рядко замлъквам от неудобство. Магнус се усмихна. – Накарах те да се чувстваш неудобно. Съжалявам, но никога нямаше да си простя, ако не бях попитал. Мина много време, откакто бях с някого, който не е напълно човек. Нека ви купя две напитки заради грубостта. Поклатих глава. – Само менютата мерси. Все още не сме яли. – Менютата ще бъдат за сметка на заведението. – Не – казах аз. – Защо не? – Защото не ви харесвам особено и не взимам услуги от хора, които не харесвам. Той седна на стола си със странно почти стреснато изражение на лицето. – Ти си директна. – Нямаш си на идея. – Каза Лари. Устоях на желанието да ритна Лари под масата и казах: – Ще може ли няколко менюта? Той вдигна ръка и извика: – Две менюта, Дори. Тя ги донесе. – Собственичка съм на това място, не сервитьорка, Магнус. Побързай! – Не забравяй задълженията, които имам тази вечер, Дори. – Гласът му беше мек. Тя не се заблуди. – Не можеш да ме оставиш сама с тези хора. Аз не... – тя погледна към нас. – Аз не одобрявам любовните вечери, знаеш това. – Ще се погрижа за всички преди да си тръгна. Няма да трябва да си петниш морала. Тя погледна от високо към нас. – С тях ли си тръгваш? – Не – каза той. Тя се обърна се обърна на пети и се върна в бара. Мъжете, които нямаха партньори, гледаха как се люлее обратно, внимателни, не гледаха докато тя можеше да ги види. – Сестра ти не одобрява злоупотребата с илюзията? – попитах. – Дори не одобрява много неща. – Тя има морал. – Не мисля така. – отвърна той. – Ти го каза, не аз. – Винаги ли е толкова осъдителна? – Попита той Лари. Магнус кимна – Обикновено. – Хайде да поръчаме храната – казах. Лари се усмихна, но погледна към менюто. Беше ламиниран лист хартия отпечатан от две страни. Поръчах си чийзбургер, големи картофи и голяма кола. Нямах кофеин в продължение на няколко часа и той започна да се изчерпва. Лари се намръщи на менюто. – Не мисля, че мога да изям един хамбургер в момента. – Имат салати – казах. Магнус положи върховете на пръстите си на гърба на Лари. – Нещо плува зад очите ви. Нещо ... ужасно точно зад очите ви. Лари го гледаше. – Не знам какво имаш предвид. Взех китката на Магнус и я дръпнах от Лари. Той ме погледна, нямаше нищо повече от цветът им, за да е трудно да ги гледам. Зениците на очите му се завъртяха надолу, като на птица. Човешкото око просто не може да прави това. Много внезапно осъзнах, че още държа китката му. Издърпах ръката си. – Спри с четенето, Магнус. – Ти носеше ръкавици, може да ми кажеш какво докосваше. – Това е текущо полицейско разследване. Всичко, което разбереш с психически средства трябва да остане поверително или ще бъдеш отговорен, както ако си откраднал информация от нашите файлове. – Винаги ли правиш така? – попита той. – Как? – Цитираш закона, когато си нервна. – Понякога. – признах – Видях само кръв, това е всичко. Дарът ми в областта на гледането е много ограничен. Дори трябва да ви докосне. Тя е най - добра във виждането. – Добре, но не благодаря. – каза Лари. – Ти не си полицай или не ме заплашваш с полицията, но ти беше с тях по-рано. Защо? – Мислех, че всичко, което видя е кръв – казах. Беше грациозен и изглеждаше леко притеснен, хубаво е да знам, че може да бъде объркан. – Може би и още нещо. – Докосващото ясновидство не е традиционна магия. – Нашата пра-пра–пра- баба е дъщеря на шаман, така че историята върви. – Взимате магия от двете страни на родословното дърво – казах – лошо съдружие. – Ясновидството не е магия. – каза Лари -Един много добър ясновидец ще ви накарате да мислиш, че е. – казах. Погледнах Магнус. Последният ясновидец, който ме докосна, видя кръвта и беше ужасен. Не искаше да ме докосне отново. Не ме искаше никъде близо до себе си. Магнус не изглеждаше ужасен и ми предлагаше да спи с мен. Различни стилове за различни хора. – Ще взема поръчката ви и ще я занеса в кухнята, просто реши какво искаш. Лари се взираше в менюто. – Салата предполагам. Без дресинг. – той помисли още малко – без домати. Магнус започна да става. – Защо не продавате на Стерлинг? – попитах. Магнус наклони глава на една страна и се усмихна. – тази земя е на нашето семейство от векове. Това е наша земя. Гледах го и не можех да прочета по лицето му. Това би могло да бъде абсолютната истина или безочлива лъжа. – Това ли е единствената причина, поради която не искате да станете милионер, заради ... семейна традиция? Усмивката се задълбочи. Той се наведе по-близо, дългата му коса се разпръсна отпред. Той шепнеше достатъчно тихо, колкото имаше нужда. – Парите не са всичко Анита. Въпреки, че Стерлинг мисли така. Лицето му беше много близо, на достатъчно далечно разстояние, за да не се оплаквам. Можех да подуша афтършейфа му, слаб, сякаш трябва да се приближиш до кожата му за да го помиришеш, но си струва усилията. – Какво искаш Магнус, ако не пари? – Гледах го прекалено близо. Дългата му коса криеше ръката ми. – Казах ти какво искам. Дори и без да се опитва с илюзия гласът му беше мек, разсейваше ме. – Какво се е случило с дърветата на пътя. – Аз не се разсейвам лесно. Той примигна с дългите си мигли. Нешо се плъзна зад очите му – Аз им се случих. – Вие сте отсекли тези дървета? – попита Лари. Магнус се обърна към него, и аз се радвам че насочи погледа си другаде. – За съжаление, да. – Защо? – попитах. Той се изправи и изведнъж стана делови. – Напих се и се отдадох на силна превъзбуда. – Той сви рамене – неудобно, нали? – Това е една от думите. – казах. – Ще отида да донеса храната. Една голяма салата идва. – Помните ли какво поръчах? – Попитах. – Месо изгорено до смърт, помня. – Звучиш като вегетарианец. – О, не – каза той – аз ям всичко. Той тръгна през тълпата, преди да може да реша дали е обиден или не. Може би е по-добре. За живота ми, не можех да си позволя да мисля за добро завръщане на линията. Глава 10 Дорис ни донесе храната без да продума. Тя изглеждаше ядосана – може би не на нас, но с нас. Или на всички. Симпатизирах й. Магнус отиде зад бара, разпръсвайки специалната си магия върху клиентите отново. Той погледна към нас и ни се усмихна, но не се върна да завършим разговора си. Разбира се ние бяхме готови. Бях задала всичките си въпроси. Отхапах от чийзбургера си. Беше хрупкав около краищата и леко розово по средата. Перфектно. – Какво не е наред? – Попита Лари. Хапваше си листо маруля. Преглътнах. – Защо нещо да не е в ред? – Мръщиш се. – Магнус не се върна на масата. – Е и? Той отговори на всичките ти въпроси. – Може би просто ние не знаем какви въпроси да питаме. – Подозираш ли го в нещо сега? – Лари поклати глава. – Навърташ се около ченгета твърде дълго, Анита. Мислиш, че всеки е виновен за нещо. – Те обикновено са. – отхапах друга хапка от бургера. Лари присви силно очите си. – Какво ти има? – попитах го. – Сок излиза от бургера ти. Как можеш да ядеш това, след онова което видяхме? – Предполагам, че това означава, че няма да искаш да си слагам кетчуп на картофите. – Той ме погледна с нещо като физическа болка изписана на лицето му. – Как можеш да се шегуваш? Пейджърът ми се включи. Дали бяха хванали вампира? Натиснах бутона. Телефона на Долф се изписа. Какво сега? – Долф е. Яж на спокойствие. Ще звъна от джипа и ще се върна. Лари стана с мен. Остави бакшиш на масата и остави салатата си почти недокосната. – Свърших. – Е, аз не съм. Отиди при Магнус да го опакова. – оставих го със започнатата салата и полу-изядения бургер. – Няма да ядеш в колата, нали? – Просто го опаковай. – отидох в джипа при луксозния телефон. Долф вдигна на третото позвъняване. – Анита? – Да ,Долф, аз съм. Какво има? – Вампирска жертва близо до вас. – По дяволите още една. – Какво искаш да кажеш с още една? Това ме спря. – Фриймънт не ти ли се обади, след като говорих с нея? – Да, тя каза добри неща за теб. – Това ме изненадва, тя не беше много приятелски настроена. – Как така не е била приятелски настроена. – Не искаше да ме вземе на вампирския лов с нея. – Разкажи ми – каза Долф. Разказах му. Долф замълча за дълго след като свърших. – Още ли си там, Долф? – Тук съм, иска ми се да не бях. – Какво става Долф? Защо Фриймънт ти се обажда да ти каже колко добра работа върша, но не те пита отряда да й помогне за нещо толкова голямо? – Обзалагам се, че не иска да се обажда на федералните – каза Долф. – Какво става, Долф? – Мисля, че детектив Фриймънт иска да вземе Lone Ranger от нас. – Момчетата от федералните, ще искат парче от това. Първият вампир сериен убиец в писаната история. Фриймънт не може да го запази за себе си. – Знам – каза Долф. – Какво ще правим? – Тялото на земята, този път изглежда като ясно вампирско убийство. Класическо, белег от зъби, без друга вреда по тялото. Може ли да бъде различен вампир? – Може. – казах. – Звучи съмнително. – Двама луди вампира в този малък географски район, толкова далече от града, не изглежда вероятно. – Тялото не е нарязано. – Така е. – Сигурна ли си, че първият убиец е вампир? Може ли да бъде нещо друго. Отворих уста, за да кажа „не” и я затворих. Всеки, който можеше да отреже всички тези дървета в пиянска караница, със сигурност може да разреже хора. Магнус със неговото очарование. Но не бях сигурна, че е в състояние да направи това, което видях в котловината, но … – Анита? – Може да има алтернатива. – Какво? – Кой? – казах аз. Не исках да давам Магнус на ченгетата. Той пазеше тайната си толкова дълго, но… ами въпросът, ако трябваше да го попитам, дали е убил петима души? Бях усетила силите в ръцете му. Спомних си дънерите на дърветата, срязани само с един удар, два най-много. Спомних си сцената на убийството. Кръвта, голите кости. Не можех да изключа Магнус, но не мога да си позволя да сгреша. Дадох го на Долф – Можеш ли да запазиш него и елфите далече от това, за сега? – Защо? – Защото, ако не го е направил, тогава живота му ще бъде разрушен. – Много хора харесват елфите, Анита. – Кажи го на студентката в колежа, чийто годеник миналата година я преби до смърт когато разбра, че е елф. Претендира в съда, че не е искал да я убие. Елфите трябвало да бъдат трудни за убиване, нали? – Не всеки е такъв, Анита. – Не всички, но достатъчно. – Ще се опитам Анита, но не мога да обещая. – Достатъчно е – казах. – Къде е новата жертва? – Маймунски Вежди – каза той. – Какво? – Това е името на града. – Исусе. Маймунски Вежди, Мисури. Нека позная, малък град. – Достатъчно голям, за да има шериф и убийства. – За съжаление. Имаш ли насоки? Взех малкия спираловиден бележник от джоба на черното си яке. Той ми даде направления. – Шериф Ст. Джонли ни каза за тялото. Той се обади пръв. Тъй като Фриймънт иска да е сама, ще я оставим. – Няма да й се обадиш? – Не. – Не мисля, че Маймунски Вежди е местопрестъпление, Долф. Ако Фриймънт не е дошла с хората си, ние се нуждаем от някого. Може ли някое от момчетата да слезе? – Все още работим над нашето убийство. Но тъй като шериф Джон ни се обади заради убийството, ще бъдем там, когато може. Не тази вечер, но утре. Фриймънт трябва да ми изпрати снимки от първото местопрестъпление? Обзалагам се, че ако попитам, тя ще м изпрати снимки и от втората сцена. Ще ти кажа утре, когато ги получа. – Фриймънт може да стане подозрителна, ако питаш за повече снимки – каза Долф. – Ще й кажа, че ги искам за сравнение. Може да пази случая за себе си, но го иска решен. Тя просто иска да го реши. – Има славата на хрътка – каза Долф. – Изглежда е така. – Не знам дали ще успея да задържа Фриймънт далече от този случай или не, но ще се опитам да ти пратя някого на време, така че да може да огледа около нея и тя да не ти диша във врата. – Оценявам го. – Тя каза, че си била с асистента си на местопрестъплението. Бил е Лари Каркланд, нали? – Да. – Защо си го завела на местопрестъплението? – Той ще получи научна степен по свръхестествена биология тази пролет. Той е аниматор и вампирски ловец. Не мога да бъда навсякъде, Долф. Мисля, че той може да се справи и ще е хубаво да има двама експерти по чудовищата. – Може би. Фриймънт каза, че Лари си е загубил обяда на местопрестъплението. – Той не повърна на местопрестъплението, просто близо до него. Имаше момент на мълчание. – По-добре отколкото да повърне върху тялото. – Никога няма да ме оставиш да го забравя, нали? – Не – каза Долф – няма. – Страхотно. С Лари ще тръгнем веднага щом можем. Това е тридесет минути път, може и повече. – Ще се обадя на шериф Джон да му кажа, че сте на път. – Той затвори. И аз затворих. Долф ме беше тренирал да не казвам довиждане по телефона. Глава 11 Лари се отпусна в седалката колкото му позволяваше колана. Ръцете си беше стиснал в скута. Той гледаше тъмнината, сякаш е нещо повече от преминаващ пейзаж. Обзалагам се, че картината на изкланите тийнейджъри беше в главата му,. Те не танцуваха в моята глава. Не още. Щях да ги видя в сънищата си, но не и будна, не сега. – Колко зле ще бъде това? – попита той. Гласът ми беше тих и обтегнат. – Не знам. Вампирска жертва е. Може да бъде чисто, само няколко ухапвания, може да бъде и касапница. – Касапница, като при момчетата ли? – Долф каза, че не е, каза че е класическо, просто ухапвания. – Ще бъде ли объркано? – Гласът му беше понижен до почти шепот. – Няма да разберем докато не отидем – казах. – Не можеш ли просто да ме утешиш. – гласът му звучеше толкова несигурен, че почти предположих, че ще повърне в джипа. Той не трябваше да вижда друга сцена на убийство, това беше моя работа – не негова, не още. – Не трябва да виждаш друго местопрестъпление Лари. Обърна главата си към мен и ме погледна. – Какво имаш предвид. – Премина квотата си от кръв и вътрешности за един ден. Обръщам и се връщаш в хотела. – Ако не дойда тази вечер, какво ще стане следващия път? – Ако не си за този вид работа, не си. Не е срамно. – Ами следващия път? – попита той. – Няма да има следващ път. – Няма да се отървеш от мен толкова лесно – каза той. Надявах се мрака да скрие леката усмивка на лицето ми. – Разкажи ми за вампирите, Анита. Мислех, че вампир не може да изпие достатъчно кръв за една нощ, че да убие някого. – Хубаво е, че мислиш така – казах. – В колежа ни казаха, че вампир не може да източи човешко същество с една хапка. Искаш да кажеш, че не е вярно? – Те не могат да изсушат човек с една хапка, за една нощ, но могат да източат кръвта на някого с една хапка. Той се намръщи. – Какво трябва да значи това. – Те могат да пронижат плътта и да източат кръвта без да я пият. – Как? – попита той. – Просто забиват зъбите си в началото на притока на кръв и кръвта от тялото пада на земята. – Но те не взимат кръвта за хранене, това е убийство. – каза Лари. – Така ли мислиш? – Хей, защо го няма в класовете ни? Погледа ми улови пътен знак. – По дяволите! Забавих, но не можех да виждам през билото на хълма. Не смеех да направя обратен завой, въпреки, че бях сигурна, че нямаше коли от другия път. Имаше половин миля преди да минем към чакъления път. Имаше наредени пощенски кутии по пътя. Дърветата бяха израснали толкова близо до пътя, че допи и през зимата, когато са голи, обхващат алеята и правят сянка. Няма място да се обърнеш. По дяволите, ако дойдеше втори автомобил, един от нас трябваше да се връща. Пътят израстваше нагоре, като че ли отива направо към небето. Заради хълма не можех да видя нищо освен предната част на колата. Просто трябваше да вярвам, че пред нас е път, а не някаква безкрайна пропаст. – Боже, стръмно е – каза Лари. Джипът напредваше спокойно, гумите докосваха пътя. Раменете ми се отпуснаха леко. Пред нас видях къща. Входът светеше, сякаш очакват компания. Гола електрическа крушка - неестествено. Къщата бе небоядисана с корозирал покрив от калай. Повдигнатата веранда беше хлътнала пот тежестта на предната седалка на автомобил, стоящ до вратата. Обърнах в мръсотията в предната част на къщата, която минава за преден двор. Изглеждаше така, сякаш сме първия автомобил, който го прави. Там, където са били следите от колела, беше покрита с прах мръсотията от последната кола която е излизала от тук. По времето, когато стигнахме до края на пътя, тъмнината беше станала кадифена. За късмет джипът беше висок, но беше като да шофираш в тунел. В света съществува само светлина, всичко останало е тъмнина. – Бих се радвал на няколко улични лампи сега – каза Лари. – Аз също. Ще ми помогне светлината на пътя. Не искам да минавам от тук отново. Той се наведе напред, опъвайки колана на рамото си. – Там. – той посочи докато говореше. Забавих и внимателно се обърнах към пътя. Фаровете изпълваха тунела от дървета. Пътят беше просто гола, червена земя. От земята се издигаше мъгла около джипа. Веднъж да се зарадвам на сушата. Калта е истинска кучка за черните пътища. Пътят бе толкова широк, че ако имате стоманени нерви или шофирате друг автомобил, може да карат две коли една до друга. Поток пресича пътя, в ров най-малко петнадесет фута дълбок. А мостът не е нищо друго освен дъски, пресечени от други дъски. Без релси, без нищо. Докато джипът минаваше през моста, дъските се раздрънкаха и се разместиха, не бяха заковани. Господи! Лари се вгледа в рова, лицето му се притисна към затъмнените стъкла. – Този мост не е много по-широк от колата. – Благодаря, че ми каза Лари. Никога не бих забелязала. – Съжалявам. Минах моста, пътят все още бе достатъчно широк за две коли. Предполагам, че ако две коли се срещнат на моста се редуват. Няма вероятност някой закон за движението да го покрие. Първата кола от ляво трябва да бъде първа, може би. По билото на хълма светлината се показваше отдалече. Полицейските светлини, светеха в тъмното, като проблясващи светкавици. Бяха по-далече, от колкото изглеждаше. Трябваше да преминем два хълма, надолу-нагоре, преди осветлението да се отрази в голите дървета, карайки ги да изглеждат черни и нереални. Пътят се разпростря до широко сечище. Тревата се разпростираше до пътя, заобикаляйки голяма бяла къща. Това беше истинска къща, с беседка, с капаци и обикаляща я веранда, на два етажа и с подредени в ъглите спретнати храсти. Алеята беше с бял чакъл, което означаваше, че някой го е доставил. Имаше наредени нарциси в два широки реда. Униформен полицай ни спря в подножието на наклонения хълм. Той беше висок с големи рамене и тъмна коса. Той светна с фенерчето в колата. – Съжалявам, госпожице, но не може да продължите точно сега. Показах картата си и казах: – Аз съм Анита Блейк. С регионалния отряд за свръхестествени разследвания съм. Казаха ми, че шериф Ст. Джон ме очаква. Той се облегна на прозореца и светна към Лари. – Кой е той? – Лари Каркланд. Той е с мен. Той зяпаше Лари за няколко секунди. Лари се усмихна, правейки всичко възможно да изглежда безобидно. Той е почти толкова добър в това, колкото съм и аз. Имах добър изглед към пистолета на ченгето, което се бе облегнало на прозореца. Беше Колт 45. голям пистолет, но той имаше ръце за него. Усетих полъха на афтършейфът му. Той се наведе твърде навътре през прозореца, за да гледа Лари. Ако имах пистолет скрит в скута си, можех да го застрелям с него. Той е голям, обзалагам се, че размерите му са чист късмет, но той беше непредпазлив, на оръжието не му пука с колко големи размери си. Той кимна и се дръпна от колата. – Тръгнете към къщата, шерифът ви очаква. – не звучеше особено щастлив от това. – Има ли проблем? – попитах. Той ми се усмихна, но кисело. Поклати глава. – Това е наш случай. Не мисля, че имаме нужда от помощ, което включва вас. – Имате ли си име? – попитах. – Колтън. Заместник Зак Колтън. – Добре, заместник Колтън, ще се видим в къщата. – Предполагам, госпожице Блейк. Той мислеше, че съм ченге и умишлено не ме нарече „офицер” или „детектив”. Оставих го. Аз наистина нямах професионално звание, което да изисквам, но имах няколко аргумента защо той не ме нарече „детектив”, а аз исках да е иначе. Паркирах между полицейски коли. Закачих картата си на ревера. Ние тръгнахме нагоре по бледата крива на тротоара и никой не ни спря. Стояхме пред вратата в тишина, която беше почти зловеща. Била съм на много местопрестъплениия. Има едно нещо, което те не са – не са тихи. Нямаше статично пращене на полицейските радиостанциите, нямаше милион мъже наоколо. Местопрестъплениията винаги са пълни с хора, цивилни, детективи, униформени, техници, хора които правят снимки и видео, линейка която чака да отнесе трупа. Ние стояхме на току-що пометената веранда в прохладната пролетна вечер и се чуваше само звука от жабите. Пронизителният обаждащ се звук си играеше странно с въртящите се полицейски светлини. – Чакаме ли нещо? – попита Лари. – Не – отворих леко вратата. Звукът се разнесе дълбоко в къщата. Едно малко куче, лаеше бясно някъде дълбоко в нея. Вратата се отвори. Една жена стоеше в светлината на залата, по-голямата част от нея беше в сянка. Полицейската светлина освети лицето й, нарисувана като с неонови цветни моливи. Тя беше с дълга тъмна коса, беше или естествено къдрава, или много добре беше накъдрена. Тя правеше с нея повече от колкото аз с моята , беше я направила като рамка около лицето си. Моята винаги изглеждаше леко непокорна. Тя беше облечена в риза с копчета и дълги ръкави, отпусната над дънките. Изглеждаше на около седемнадесет, но не се заблудих. Беше млада, за да е на моите години. По дяволите беше колкото Лари. Може ли да е толкова малка? – Вие не сте държавни полицаи – каза тя. Изглеждаше много сигурна в това. – Аз съм с регионалния отряд за свръхестествени разследвания. – казах – Анита Блейк. Това е моят колега Лари Каркланд. Лари се усмихна и кимна. Жената се премести от вратата и светлината от коридора падна напълно върху лицето й. Това добави пет години към възрастта й. Отне ми няколко минути да разбера, че има лек грим. – Моля, елате госпожице Блейк. Съпругът ми, Дейвид, чака с тялото. – тя поклати глава. – Ужасно е. Тя надникна в тъмнината преди да затвори вратата. – Дейвид каза да изключим светлините. Не искаме всички от километри да разберат какво става. – Как се казвате? – попитах. Тя се изчерви леко. – Съжалявам обикновено не съм толкова разпиляна. Аз съм Бет Ст. Джон. Съпругът ми е шерифа. Трябва да седя с родителите си. Тя направи леко движение към двойни врати от лявата страна на входа. Кучето все още лаеше зад тези врати като малък кожен пистолет. Един човешки глас каза: – Тихо, Ривън - и лаенето спря. Ние стояхме в антрето. Таванът се извисяваше от покрива, сякаш архитектът е отрязал част от стаята над нас, за да направи повече пространство, кристален полилей с искрящи светлини светеше зад нас. Светлината отрязваше правоъгълник от затъмнено място от наше дясно. Видях черешово дърво в трапезарията полирано до блясък. В коридора зад нас имаше далечна врата, която вероятно водеше до кухнята. Стълбище се изкачваше по стената, където бяха двойните врати. Перилата и ръбовете на вратите бяха бели, килима беше бледо син, тапетите бели с малки сини цветчета и листа. Беше отворено и ефирно, светло и приветливо, и съвсем тихо. Ако намерехме място, където не е покрито с килим и пуснехме игла, щяхме я чуем как пада. Бет Ст. Джон ни доведе до синьо бялото стълбище. В центъра на коридора от дясната страна имаше серия семейни портрети. Започваха с усмихната двойка, усмихната двойка и усмихнато бебе, една усмихната двойка, едно усмихнато бебе и едно плачещо бебе. Вървях надолу по коридор и гледах как годините минават. Бебетата станаха деца, момиче и момче. Миниатюрен черен пудел се появи в снимките. Момичето е по-голямо, но само с около една година. Родителите остаряват, но не си личи много. Родителите и усмихващото се момиче, понякога и момчето се усмихва, понякога не. Момчето се усмихва повече на другата стена, когато е бил сниман по време на риболов. Или с мокра коса излизащ от басейна. Момичето се усмихва където и да погледнеш. Чудех се кой от тях е мъртъв. Имаше прозорец в края на коридора. С бели завеси около него, нито една не пречеше на изгледа ,му. Прозореца приличаше на черно огледало. Тъмнината се притискаше към стъклото сякаш е тежест. Бет Ст. Джон почука на последната врата в дясно, притисната в мрака. – Дейвид, детективите са тук – оставих го да мине. Грях е да пускам някои бляскави мисли. Чух движение в стаята, но тя отстъпи от вратата преди да може да я отвори. Бет Ст. Джон се върна в средата на коридора, така че да не може да вижда вътре в стаята. Очите й прескачаха от една снимка на друга, като улавяше усмихнатите лица. Тя постави тънката си ръка на гърдите си защото имаше проблеми с дишането. – Отивам да направя кафе. Вие искате ли? – гласът й беше леко напрегнат. – Разбира се – казах. – Звучи добре – съгласи се Лари. Усмихна се слабо и тръгна надолу по коридора. Тя не избяга, за което и давах много точки. Обзалагам се, че това е първото местопрестъпление което вижда. Вратата се отвори. Дейвид Джон бе облечен в светлъл син костюм, като костюма на заместника му, но тук приликите свършват. Имаше дълги крака и беше като бегач на маратон. Косата му беше бледа версия на червеното на Лари. Забелязвате очилата му преди да забележите очите му, но очите му заслужават да бъдат забелязани. Перфектното бледо зелено е като на котка. Като изключим очите, лицето му е обикновено, но това е едно от тези лица, на които не се очаква да си личи умората. Подаде ми ръка. Поех я. Той едва докосна ръката ми, сякаш се страхуваше да я стисне. Много мъже правят така, но най-малко той предложи да си стиснем ръцете, повечето дори не си правят труда. – Аз съм шериф Ст. Джон. Вие трябва да сте Анита Блейк. Сержант Стор ми каза, че ще дойдете. – Той погледна към Лари. – Кой е този? – Лари Каркланд. Очите не Ст. Джон се присвиха. Той бързо излезе в коридора и затвори вратата зад него. – Сержант Стор не спомен друг. Може ли да видя картата ви? Свалих картата си за самоличност. Той я погледна и поклати глава. – Вие не сте детектив. – Не, не съм. – Бях подхлъзната от Долф. Знаех, че няма да проработи. – Какво ще кажете за него? – Той посочи с брадата си Лари. – Всичко, което е на мен, е водещ лиценз. – Кой сте вие? – попита шерифа. – Аз съм Анита Блейк. Част съм от отряда на привиденията. Просто не се случи да имам значка. Лари е стажант. Извадих новия си лиценз за екзекутиране на вампири от джоба на якето си. Приличаше на прославен лиценз за шофиране, но беше най-доброто което имах. Той се втренчи в лицето ми. – Ти си вампирски ловец? Не е ли малко рано да те викат. Не знам все още кой го е направил. – Аз съм към екипа на сержант Стор. Идвам в началото на разследването, а не в края. Тенденция е да се пази тялото по този начин. Върна ми лиценза. – Не мисля, че закона на Брустът е още в сила. Брустът е сенатора, чиято дъщеря е нападната. – Не е това. Работя с полицията от дълго време. – Колко дълго? – Близо три години. Той се усмихна. – Повече отколкото съм бил шериф. Той кимна, почти отговаряйки си на собствения си въпрос – Сержант Стор каза, че ако някой може да ми помогне да разреши този случай, това си ти. Ако главата на РОСР ви има такова голямо доверие, няма да откажа помощта ви. Никога не сме имали вампирско убийство тук. – Вампирите са склони да стоят близо до градовете – казах – те могат да крият жертвите си по-добре от това. – Е, никой не се е опитал да скрие този. Той бутна вратата да се отвори и направи малък жест с ръка показвайки ни вътре. Тапетите бяха целите в розови рози, големи старомодни рози-зеле. Те бяха суетни, с повдигнати огледала и всичко, като погледнеш изглежда старинно, но всичко останало е плетени кошничка и розови ленти. Приличаше на стая на много младо момиче. Момичето лежеше на тясно легло. Завивката съвпадаше с тапетите. Чаршафите усукани под тялото й бяха желирано розови. Главата й беше в края на възглавниците, сякаш се е подхлъзнала на едната страна, след като е поставена върху тях. Розови завеси се вееха срещу отворения прозорец. Хладният бриз премина през стаята и разроши дебелите й черни коси. Тя е била навила и оформила косата си с гел. Имаше малки червени петна по лицето и шията й, където чаршафите са били напоени с малко кръв. Можех да се обзаложа, че имаше белег от зъби от тази страна на врата. Тя носеше грим, не толкова добре направен като на Бет Ст. Джон - опитно направен. Лошо си беше сложила червилото. Едната ръка висеше на разстояние, ръката бе полу-стисната сякаш да достигне нещо. Ноктите й блестяха от прясно положения червен лак за нокти. Дългите й крака бяха разстлани на леглото. Имаше два белега от зъби, високо от вътрешната страна на бедрото – не бяха пресни, но все пак. Ноктите на краката й бяха лакирани като огън на пръстите й. Все още носеше черно мече-чанта като черно момче, започнала е нощта така. Каишките трябва да стягат определени места от раменете и, за да изложат добре малките й оформени гърди. Сгъвката беше изтръгната, или е била от тези, които стоят отворени, защото долния край е бил дръпнат чак до кръста, мечето е било повече от чанта. С широко разпрострените си каката, тя е напълно изложена на риск. Това ме вбеси повече от всичко. Можеше поне да я покрият, а не да я оставят като някаква курва. Беше арогантно и жестоко. Лари премина през цялата стая до прозореца. Той също беше открил разливането на хладния въздух в стаята. – Докосвали ли сте нещо? Ст. Джон поклати глава. – Правили ли сте някакви снимки. – Не. Поех си дълбоко дъх и си напомних, че тук съм гост и нямам официален статус. Не можех да си позволя да го ядосам. – Какво сте направили? – Обадих ви се, както и на държавните ченгета. Кимнах. – Преди колко време открихте тялото? Той погледна часовника си. – Преди един час. Как дойдохте до тук толкова бързо? – Не бях и на десет мили от тук. – отговорих. – Късмет за мен. – каза той. Погледнах тялото на момичето – Да. Лари повръщаше от прозореца, подпираше се на ръцете си. – Лари защо не отидеш до джипа и не ми донесеш ръкавици от чантата? – Ръкавици? – Имам кутия с хирургически ръкавици при нещата ми за съживяване. Донеси ми кутията. Той ме погледна и кимна. Всички лунички се открояваха на лицето му като мастилени петна. Той излезе много бързо от вратата и я затвори зад себе си. Имах два комплекта ръкавици в джоба на якето си, но Лари се нуждаеше от въздух. – Това първото му убийство ли е? – Второ – казах. – На колко години е момичето? – Седемнадесет. – Това е убийство дори и тя да е била съгласна. – Съгласна? Какво говорите? Първият намек за гняв във гласа му. – Какво мислите, че се е случило тук, шерифе? – Вампир скача от прозореца, докато тя се готви да си ляга и той я убива. – Къде е всичката кръв? – Повечето кръв е под врата. Не можете ли да видите белега на мястото, където той я е изцедил. – Това не е достатъчно кръв, за да я е убие. – Пил е на почивки. – в гласът му прозвуча леко негодувание. Поклатих глава. – Нито един вампир не може да изпие цялата кръв на възрастен човек наведнъж. – Тогава е от повече от един - каза той. – Имате предвид ухапванията по бедрата? – Да, да. – той разроши косата си и тръгна по килима в бързи нервни крачки. – Тези белези са най-малко от няколко дни. – Той я е хипнотизирал два пъти преди, но този път я е убил. – Времето е ужасно рано, за един тийнейджър да си ляга. – Майка й каза, че не се е чувствала добре. В това вярвах. Дори и да искате това да се случи, голямата загуба на кръв може да отнеме блясъка от вашите стъпки. – Тя си е оправила косата и се е гримирала преди да си легне – казах. – И? – Познавате ли това момиче? – Да, по дяволите, да. Това е малък град, госпожице Блейк. Познаваме се един друг. Беше добро дете, никога не е имала проблеми. Никога нямаше да я намерите с момче или пияна. Беше добро момиче. – Вярвам, че е била добро момиче, шериф Ст. Джон. Да бъдете убит не ви прави лош човек. Той кимна, но очите му бяха като дива пропаст, показваше се твърде много бяло. Исках да го питам колко убийства е видял, но не го направих. Дали му беше първото, или двадесет и първото, той беше шериф. – Какво мислите, че се е случило тук шерифе? – зададох въпроса отново, но бях готова да опитам отново и отново. – Вампир е изнасилил и убил Ели Клинлан, това се е случило. – Каза го предизвикателно, сякаш дори той не го вярва. – Това не е изнасилване шерифе. Елин Клинлан е поканила убиеца в тази стая. Той отиде до далечния прозорец и застана като Лари, загледан в тъмнината. Той покри ръцете около себе си, сякаш сам се прегръща. – Как да отида да кажа на родителите й, на малкия й брат, че е някой – нещо, което е правило любов с нея? Че тя го е оставила да се храни от нея? Как мога да им кажа това? – След три нощи, две с тази вечер, Ели ще стане от мъртвите и ще им каже за себе си. Той отново се обърна към мен, лицето му беше бледо от шок. Той поклати глава бавно. – Те искат да я промушат. – Какво? – Искат да я промушат. Те не искат тя да се вдига като вампир. Гледах надолу към все още топлото тяло. Поклатих глава. – Тя ще се вдигне след две нощи. – Семейството й не иска. -Ако тя е вампир, ще бъде убийство да я промушите, само защото семейството й не иска тя да стане вампир. – Но тя все още не е вампир – каза Ст. Джон – Тя е труп. – Съдебния лекар, трябва да удостовери смъртта, преди тя да може да бъде прободена с кол. Това може да отнеме малко повече време. Той поклати глава. – Знам доктор Кембъл, той ще ускори нещата за нас. Стоях там и гледах надолу към момичето. – Тя не е планирала да умре, шерифе. Това не е самоубийство. Тя е планирала да се върне. – Не можете да знаете това. Вгледах се в него. – Знам това по-добре от вас. И ако я прободем с кол, преди да може да се вдигне от мъртвите, това е убийство. – Не съответства със закона. – Няма да извадя главата и сърцето на седемнадесет годишно момиче, само защото родителите й не харесват начина на живот който е избрала. – Тя е мъртва, госпожо Блейк. – Госпожица Блейк и знам, че е мъртва. Знам кога ще се върне. Вероятно по-добре от вас. – Тогава разбирате защо искат да го направят. Погледнах го. Разбирах. Имаше време, когато щях да го направя и да се чувствам добре от това. Чувствах, че помагам на семейството освобождавайки душата й. Сега, просто не бях сигурна. – Нека родителите си помислят за 24 часа. Доверете ми се. Точно сега те са ужасени и опечалени, наистина ли мислите, че са в състояние да решат какво ще стане с нея? – Те са й родители. – Да и до два дни, считано от тази нощ, тя ще е на крака, разговаряща с тях или мъртва в ковчег. – Тя ще бъде чудовище. – каза той. – Може би е вярно, но мисля, че трябва да ги държите известно време на разстояние за да помислят. Мисля, че прекият проблем е заради този, който й е изпил кръвта. – Съгласен съм, трябва да го намерим и да го убием. – Не можем да го убием без съдебна заповед за екзекуция. – Познавам местния съдия. Мога да получа съдебна заповед. – Обзалагам се, че можете. – Какво ви има? Не искате ли да го убиете. Погледнах момичето. Ако той наистина искаше тя да се върне като вампир, щеше да вземе тялото й с него. Щеше да я скрие, пазейки я в безопасност от хора като мен. Ако го беше грижа за нея. – Да, ще го убия за вас. – Добре, какво можем да направим? – Ами, първо убиецът излиза само след залез слънце, така че мястото му за дневна почивка трябва да е много близо. Има ли някакви стари къщи, пещери, някакво място, където може да се скрие ковчег? – Има стар чифлик около една миля от тук и знам, че там има пещера по протежението на потока. Ходех там, когато бях малък. Всички го правехме. – Радвам се, шерифе. Ако тръгнем сега, когато е тъмно, той вероятно ще убие някого от нас. Но ако не опитаме тази вечер, той ще премести ковчега си. Няма да може да го намерим отново. – Ще тръгнем след него тази вечер. Сега. – От колко години вие и съпругата ви сте женени? – попитах. – Пет години, защо? – Обичате ли я? – Да, влюбени сме още от гимназията. Що за въпрос е това? – Ако излезете след вампира, може никога повече да не я видите. Ако никога не сте ловували през нощта, това е чужда територия, не знаете срещу какво сте, и нищо, което ви кажа не може да ви подготви за това. Мисля, че Бет никога няма да ви види отново. Никога няма да докоснете ръката й. Никога няма да чуете гласът й. Може да излезем и на сутринта. Вампирът няма да може да премести ковчега си тази вечер или да може да премине от пещерата във фермата, или обратното. Бихме могли да го хванем утре без да рискуваме нечий живот. – Мислите ли, че няма да го премести тази вечер? Поех дълбоко въздух и исках да излъжа. Бог знае, исках да излъжа. – Не. Мисля, че незабавно ще напусне зоната тази вечер. За това вероятно е дошъл след като се стъмни. Това му дава цяла нощ да избяга. – Тогава тръгваме след него. Кимнах. – Добре, но има някои основни правила. Аз съм на местна почва. Правила съм го и преди и все още съм жива, което ме прави експерт. Ако правите всичко, което ви кажа, може би, просто може би, всички ще доживеем до сутринта. – С изключение на вампира – каза шерифа. – Да разбира се. – мина много време от както бях гонила вампир през нощта на открито. Вампирския ми комплект е у дома в килера. Незаконно е да го нося с мен, без съдебно разрешение. Бях с кръст, двата пистолета и двата ножа, това беше. Без светена вода, без допълнителни кръстове, без пушка. По дяволите без кол и чук. – Имате ли сребърни куршуми? – Мога да намеря. – Направете го, намерете ми и пушка със сребърни муниции. Има ли Католическа или Епископиална църква наоколо? – Разбира се. – каза той. – Ще ни трябва светена вода и свети нафори, много. – Знам, че може да се хвърля светена вода по вампир, но не знаех, че може да хвърляте нафори. Трябваше да се усмихна. – Те са като малки святи гранати. Искам много нафори, за да мога да ги сложа под всеки прозорец и пред всяка врата. – Мислите, че ще дойде за тях? – Не, но момичето го е поканило, само тя може да отмени поканата, а тя е мъртва. По добре да вземем мерки, преди да съжаляваме. Той се поколеба, после кимна. – Аз ще отида до църквата. Ще видя какво мога да направя. – той тръгна към вратата. – И, шерифе? Той спря и се обърна към мен. - Искам съдебното разпореждане в ръцете си, преди да тръгнем. Не искам да бъда обвинена в убийство. Той кимна, леко нервно, главата му се клатеше, като едно от онези кучета, които виждате в автомобилите. – Ще го имате госпожице Блейк. – той излезе и затвори вратата зад себе си. Останах сама с мъртвото момиче. Тя лежеше там бледа и неподвижна, изглеждаше толкова студена и мъртва. Ако родителите й решат, тя щеше да остане в това състояние. И моя работа щеше бъде да го направя. Имаше учебници, разпръснати около леглото й, учила е преди той да дойде. Избутах една книга, хващайки я с пръсти, внимавах да не пренаредя нещо. Смятане. Тя е учила математика, преди да си сложи грим и черно мече. Мамка му. Глава 12 Докато чакахме съдебната заповед, говорих със семейството. Не ми харесваше да го правя, но беше необходимо. Това не беше случайна атака, което означава, че вероятно знаят вампира или са го познавали преди да умре. В хола продължаваха пастелните цветове, преобладаваше синьото. Бет Ст. Джон беше направила кафе. Тя занесе до Лари пълния поднос. Предполагам, че тя не искаше да вижда тялото отново. Не можех да кажа, че я обвинява. Виждала съм много кървави местопрестъплениия, но всяка смърт си има своя собствена трогателност. Имаше нещо много плачевно около Ели Клинлан простряна в розовите си чаршафи и аз не я разбирах. Бет Джон я разбираше. Правеше го трудно. Семейството беше сгушено на белия диван. Мъжът е широк не от мазнини, по-скоро заради квадратни линии. Беше с къса черна коса и сиви бакенбарди. Много изтънчен. Кожата му беше румена, не беше тена му, но изглежда като такъв. Той беше облечен с официална риза, разкопчана на врата, но със спортни копчета на ръкавелите. Лицето му беше много стегнато, неподвижно като маска, като че ли под него има нещо съвсем различно. Изглеждаше спокоен, сдържан, но усилията се показваха по кожата. Гняв блестеше в тъмните му очи. Ръката му беше около раменете на съпругата му. Тя се бе облегнала на него и плачеше тихо, със затворени очи сякаш това го правеше по-добре. Гримът й се беше размазал на дълги, многоцветни ивици, като петролни петна по бузите й. Тя имаше гъсти черни коси, направена от някого в къс, объркан стил, който изглежда твърде твърд, за да се докосне. Тя носеше дълги ръкави с бутон в долния край на блуза с деликатни образи на цветя, розовия цвят преобладаваше. Панталоните й също бяха розови. Краката й бяха боси, с изключение на тъмен чорапогащник. Деликатен златен кръст и брачна халка бяха единствените й бижута. Момчето бе с моята височина и тънко като върлина. Внезапния растеж не го бе стигнал още и той изглеждаше по-млад от колкото е. Лицето му беше с мека перфектна кожа, която казва: „никога не съм имал пъпки” и бръсненето все още беше далечен блян. Ако момичето е на седемнадесет години, той трябва да е най-малко на петнадесет, може би шестнадесет. Той можеше да мине за дванадесет годишен. Перфектната жертва, с изключение на очите му и на начина, по който се държи. Дори в средата на мъката с изсушените линии, направени от сълзите по лицето му, той изглеждаше сигурен в себе си, хладнокръвен. Очите му бяха изпълнени с интелигентност и гняв, който може да удържи побойниците от залива. Косата му е перфектно черна като на баща му, но е бебешки мека, вероятно естествена като госпожа Клинлан, преди стилът и да си отиде. Малък черен пудел беше в скута му. Той лаеше като картечница, бау-бау-бау, докато не го прибраха и хванаха. Меко ръмжене гъделичкаше къдравите му челюсти. – Тихо Равен, - каза момчето. Той погали кучето, когато го каза, като по този начин награждаваше ръмженето. Кучето изръмжа отново, той го погали отново. Реших да го игнорирам. Ако изпусне пудела, можех да го гръмна. Бях въоръжена. – Г-н и г-жа Клинлан името ми е Анита Блейк. Трябва да ви задам няколко въпроса. – Набучихте ли на кол тялото вече? – попита мъжа. – Не господин Клинлан, аз и шерифа се съгласихме да изчакаме 24 часа. – Нейната безсмъртна душа е в опасност. Ние искаме да го направите сега. – Ако все още искате да го направите и утре вечер, ще го направя. – Искаме да го направите сега. Той държеше жена си много здраво, пръстите му се впиваха в рамото й. Тя отвори очи и примигна към него. – Джефри, моля те, нараняваш ме. Той преглътна и разхлаби хватката си. – Аз съжалявам, Сали, съжалявам. – Докато се извиняваше никакъв гняв не излизаше по лицето му. Линиите на лицето му омекнаха. Той поклати глава. – Ние трябва да спасим душата й. Животът й си е отишъл, но душата си остава. Трябва да я спасим. Имаше време, когато и аз вярвах в това. До мозъка на костите си мислех, че вампирите са зло. Сега не съм толкова сигурна. Знаех твърде много за тях, което не изглежда толкова зле. Познавам злото, когато го усетя и те не са това, което бяха. Не знам какво са, но по дяволите те не са такива. Според католическата църква те са, но не за момичето на горния етаж. Но според църквата и аз бях зло. Присъединих се към Епископиалната църква, когато Католическата отлъчи съживителите. – Вие католик ли сте г-н Клинлан? – Да, какво значение има? – Бях католик, така че разбирам вярванията ви. – Това не са вярвания госпожице ... Как се казвате? – Блейк, Анита Блейк. – Това не са вярвания, госпожице Блейк. Това са факти. Безсмъртната душа на Ели е в опасност от вечно проклятие. Ние трябва да й помогнем. – Разбирате ли какво искате от мен да направя? – Да я спасите. Поклатих глава. Г-жа Клинлан ме гледаше. Очите и бяха много напрегнати. Обзалагам се, че мога да предизвикам несъгласие в семейството. – Ще поставя кол в сърцето й и ще отрежа главата й. Пропуснах факта, че повечето екзекуции, които съм извършила са с пушка. Беше мръсно и имаше нужда от затворен ковчег, но това беше много по-лесно за мен и смъртта на вампира беше по бърза. Г-жа Клинлан започна да плаче отново, облегнала се на съпруга си. Тя скри лицето си в него, като размаза грима си върху чисто бялата му риза. – Да не се опитвате да разтроите жена ми? – Не сър, но искам да осъзнаете, че след две нощи като изключим тази, Ели ще се вдигне като вампир. Тя ще ходи и говори. В крайна сметка тя ще може да бъде около вас. Ако я пронижа, всичко което ще бъде е да е мъртва. – Тя вече е мъртва. Искаме да си свършите работата – каза той. Г-жа Клинлан нямаше да ме погледне. Или се смяташе силна, колкото съпруга си или тя не можеше да спори със него. Дори и за да продължи съществуването на дъщеря й. Оставих го. Могат да решат след 24 часа. Съмнявах се, че г-н Клинлан ще си промени решението. Надявах се г-жа Клинлан да го промени. – Пуделът винаги ли лае срещу непознати? Те всички премигнаха към мен като зайци, уловени на светлината на фаровете. Промяната на темата е твърде рязка за скръбта им. – Какво общо има това с всичко? – попита той. – Там някъде има смъртоносен вампир. Отивам да го хвана, но ми трябва вашата помощ. Така че, моля Ви, отговаряйте на въпросите ми. – Какво може да направи кучето с това? Въздъхнах и отпих от кафето. Той просто е намерил дъщеря си мъртва, убита, изнасилена, сигурна съм че си е казал така. Ужасът от това е скрит, но започва да излиза на повърхността. Пуделът започна да лае, когато дойдох до вратата. Лае ли всеки път, когато чужд човек приближи къщата? Момчето видя какво искам да разбера. – Да, Равен винаги лае по непознати. Игнорирах родителите и разговарях с най-разумния човек в къщата. – Как се казваш? – Джеф – каза той. Господи, Джефри-младши, разбира се. – Колко пъти трябва да дойда в къщата преди пудела да спре да лае по мен? Той мислеше, долната му устна се движеше, наистина мислеше за това. Г-жа Клинлан седна и малко се отдалечи от съпруга си. – Равен винаги лае, когато някой приближи до вратата. Дори и ако го познава. – Лаел ли е тази вечер? Родителите ми се намръщиха, Джеф каза: – Да. Тя лаеше като луда, когато Ели се качи в стаята си след залез слънце. Ели я взе, след няколко минути тя се върна в долната стая. -Как открихте тялото? – Равен започна да лае отново и не спираше. Ели не слезе да я вземе. Тя винаги слиза при нея. Имам предвид, на мен не ми е позволено да влизам в стаята й, но Равен отива в стаята й дори, когато тя иска лично пространство. Той направи последната дума да звучи толкова обикновено колкото му позволяваха очите. – Почуках на вратата й и тя не отвори. Равен драскаше по вратата. Тя беше заключена. Тя заключва вратата си често, но отговаря – сълза избяга от широко отворените му очи. – Отидох при татко. – Вие ли отключихте вратата г-н Клинлан? Той кимна. – Да тя просто беше оставена там. Не можех да понеса да я докосна. Тя е нечиста сега. Аз . . . – той се задавяше от сълзи, опитваше се, трудно, да не плаче лицето му добиваше лилав цвят. Джеф дойде и сложи ръка на рамото на баща си, на което беше облегната майка ми, все още държеше пудела в другата си ръка. Кучето изскимтя леко и облиза грима от лицето на г-жа Клинлан. Жената погледна нагоре и се засмя заглушено на къдравата муцуна. Исках да си тръгна. Да ги оставя прегърнати и скърбящи. По дяволите смъртта беше толкова неопитна, те не трябваше още да тъгуват. Те все още са в шок. Но аз не можех да си тръгна. Шериф Джон ще се върне със заповедта и ми трябваше толкова информация, колкото можех да получа преди да излезем в тъмнината. Лари седеше в ъгъла в един бледо син стол. Той беше толкова тих, че почти бях забравила, че е там. Но очите му бяха нетърпеливи, забелязващи всичко, всичките му чувства бяха далеч. Когато за първи път осъзнах, искаше да е дяволски близо да разбере всичко, аз му казах и показах, той беше уплашен. Сега броях и него. Бет Джон влезе в стаята с поднос със сандвичи, кафе и безалкохолни напитки. Не помня някой да е питал за още, но мисля, че Бет се нуждаеше да прави нещо, освен да седи тук и да гледа как Клинлан плачат. Аз също. Тя сложи таблата на масата между дивана и кушетката. Клинлан я игнорираха. Взех нова чаша с кафе. Тъгуващите семейства се преглъщат по-добре с кофеин. Събраната купчина се раздели. Пудела отиде в ръцете на жената и двамата мъже седнаха от двете й страни. Джефри и Джеф ме погледнаха с еднакви очи. Тя беше почти зловеща. Генетика на работното място. – Вампирът би трябвало да е бил в стаята на Ели, когато тя е пуснала кучето след залез слънце – казах. – Дъщеря ми не е пуснала убиеца си. – Ако тя беше на осемнадесет години, г-н Клинлан, това не би било убийство. – Когато я направи вампир против волята й е убийство госпожице Блейк. Уморих се от всичкото това „госпожице” но на тъгуващ баща можеше да му се позволи. – Вярвам, че дъщеря ви е познавала вампира. Мисля, че го е пуснала доброволно. – Вие сте луда. Бет повикай шерифа. Искам тази жена далече от къщата си. Бет се изправи несигурно. – Дейвид е отишъл да прави нещо Джефри. Аз . . . заместник Колтън е на горния етаж с тялото но ... – Тогава го викнете тук. Бет ме погледна след това обратно към него. Тя стисна ръце, сякаш се опитваше да изстиска нещо. – Джефри тя е лицензиран ловец на вампири. Сторила е толкова много. Изслушай я. Той се изправи. – Дъщеря ми е била убита и изнасилена от бездушно, кръвопиещо животно и аз искам тази жена вън от къщата си – Ако и се разплачеше по същото време, можех да повярвам, че е пиян. Бет ме погледна. Беше готова да се изправи срещу него ако е необходимо. Мачо. точка за нея. – Има ли някой, който е изчезнал или починал на скоро? – попитах. Клинлан ме погледнаха злобно. Той изглеждаше объркан. Промяната на темата отново бе прекалено рязка. Надявах се че мога да отложа изгонването си достатъчно дълго, за да науча нещо. – Какво? – Някой да е изчезнал или починал наскоро? Той поклати глава. – Не. – Анди липсва – каза Джеф. Клинлан поклати глава. – Това момче е без значение за нас. – Кой е Анди? – попитах. – Гаджето на Ели. – Той не е нейно гадже –каза Клинлан. Срещнах погледа на Джеф. Той казваше всичко. Анди й е бил гадже и скъпия стар татко не го е харесвал ни най-малко. – Защо не харесвате Анди, г-н Клинлан? – Той е престъпник. Повдигнах вежди. – Какъв по-точно? – Беше арестуван за злоупотреба с наркотици. – Пушеше като комин – каза Джеф. Започна да ми се иска да отида да говоря с Джеф някъде по-далеч. Той изглежда, че знае какво става и не се опитва да го крие. Трик е да го ръководиш. – Той влияеше лошо на дъщеря ми и аз сложих край на това. – И той липсва? – попитах. – Да – каза Джеф. – Аз ще отговарям на въпросите на госпожица Блейк, Джеф. Аз съм мъжа в къщата. Все едно не го чувах от време на време. – Бих искала да видя и останалата част от къщата, в случай че вампирът е влизал и в друга стая освен нейната. Ако Джеф може да ми ги покаже, ще го оценя. – Аз мога да ви ги покажа, госпожице Блейк. – Сигурна съм, че жена Ви се нуждае от вас точно сега, г-н Клинлан. Джеф може да ме разведе, а вие можете да поддържате удобството на жена си. Г-жа Клинлан погледна нагоре към него, след това към мен, сякаш не беше сигурна, че трябва да бъде утешена, но аз знаех, че и се иска да му поплаче на рамото. Той кимна: – Може би сте права – той докосна жена си по рамото, - Сали се нуждае от мен сега. Сали съдейства с малко плач, използвайки пудела като импровизирана кърпичка. Пудела се сви и изскимтя. Клинлан седна и взе жена си в прегръдките си. Кучето се извъртя , за да се освободи и изтича до Джеф. Стоях. Лари стоеше. Тръгнах към вратата и погледнах назад към момчето. Джеф тръгна и пуделът се затича от едната му страна. Отворих вратата и ни изведох навън. Равен ме погледна подозрително, но дойде. Срещнах за последно погледа на Бет Ст. Джон, която гледаше към вратата, сякаш искаше да дойде с нас, но седна до таблата с нежеланите сандвичи и охладеното кафе. Седна като добър войник. Тя нямаше да се откаже от поста си. Затворих вратата страхливо. Радвах се, че не е моя работа да стоя с Клинлан. Да посрещна вампир дори в тъмното не изглеждаше толкова лошо сравнение. Разбира се, все още бях в безопасност в къщата. Навън в тъмното с вампира, щях да се чувствам различно. Глава 13 Ние стояхме в антрето. Въздухът тук беше охладен, по-лесен за дишане. Сигурно само ми се струва така. Пудела душеше в краката ми. Леко изръмжа и Джеф я вдигна с една ръка, познат жест, който е правил стотици пъти преди това. – Вие не искате да виждате наистина стаите нали? – Не – отвърнах. – Татко е наред,той просто е ... – Джеф сви рамене. – Той просто прави това, което трябва да направи, когато не е наред. Той няма нищо срещу вас. – Знам, той сега е уплашен. Това кара всеки да се държи като кучка. Джеф се ухили. Не бях сигурна дали се хилеше на „уплашен” или на думата „кучка”. Едва ли чува много хора да говорят така за баща му. – Колко сериозни са били Анди и сестра ти? Той погледна към затворените врати и отпусна леко главата си. – Татко няма да каже много, но те бяха сериозни, наистина сериозни. – Той погледна отново към вратата. – Можем да отидем някъде другаде да говорим. – казах – Ти избираш стаята. Той ме погледна. – Вие наистина ли сте ловец на вампири? Ако нещата бяха различни, той би се наслаждавал. Трудно е да мисля, че впечатлява забиването на колове в същества в сандъци. – Да, също вдигам и зомбита. – И двете ли? – Той звучеше изненадан. – Аз съм напълно пълноправен съживител. – Каза Лари. Джеф поклати глава. – Може да поговорим в моята стая. Той ни поведе нагоре по стълбите. Последвахме го. Ако бях ченге, разговор с непълнолетен без настойник или настоящ адвокат би бил незаконен, но аз не съм ченге. И той не е заподозрян. Само събирах информация. Просто разпитвах шестнадесетгодишен младеж за сексуалния живот на сестра му. Разследването на убийство никога не е приятно, а и кой приятен инцидент има нещо общо с труп. Джеф завъртя главата си на стълбите, взирайки се надолу към коридора. Заместник Колтън стоеше отвън. Стаята на Ели беше зад гърба му, ръцете му също бяха зад гърба, внимаваше за нарушители. Вратата беше отворена. Трудно му беше да стои в стаята предполагам. Видя Джеф и затвори вратата, все още стоейки пред нея. Колтън внимаваше да не позволи на Джеф да види тялото. Но да стои пред затворената врата не е най-добрата идея. Вампирът, ако е достатъчно стар, би могъл да влезе в стаята и да отвори вратата още преди заместника да може да си извади пистолета. Мъртвите не издават шум. Поспорих със себе си дали да му кажа. Оставих го. Ако вампирът искаше да убие повече хора щеше да го направи. Можеше да избие цялото семейство. Вместо това когато кучето е залаяло той се е паникьосал и изчезнал. Това не е стар вампир. Някой нов в тези работи. Бих заложила, че е гаджето Анди, но още не съм сигурна. Анди можеше да замине за Калифорния, да намери жени и слава, но се колебаех. Джеф отвори вратата в близост до стълбите и до стаята на сестра му и ние влязохме. Стаята му беше по-малка от тази на сестра му. Като първородна е имала своите предимства. Тапетите бяха с каубои и индианци върху тях. Върху леглото му също имаше. Стая на много по-малък, точно като при сестра му. Стените бяха голи, без снимки, без спортни фигури. Имаше на високо рафт с подредени книги. Малка купчина дрехи близо до вратата на килера. Равен – пуделът, душеше дрехите. Джеф го махна от там, ритна дрехите в килера и затвори вратата. – Седнете където можете. Той дръпна малък стол, който стоеше близо до прозореца, не бях сигурна какво да правя. Съмнявам се, че много възрастни влизаха в стаята му за да разговарят. Родителите не се броят. Въпреки че, честно, не мога да си представя някой от Клинлан да идва за приятелски разговор. Взех стола. Реших, че Джеф ще се чувства по-комфортно на леглото си с Лари до него. Освен това, започнах да нося поли от скоро и от време на време забравям за тях. Столът изглеждаше по-безопасен. Лари седна на стола, опрял гръб на стената. Джеф седна до него, като подпря една възглавница в ъгъла за облегалка. Пудела скочи на леглото и се настани в скута му. Уютно. – До къде бяха стигнали Анди и сестра ти? Без увод, направо на въпроса. Той погледна и двама ни. Лари го дари с окуражаваща усмивка. Той намести по-удобно възглавницата си и каза: – Доста далече. Те се закачаха един друг дори в училище. – Неудобно – отвърнах. – Да. Искам да кажа - тя ми е сестра. Само с година е по-голяма от мен и там, с това момче, опипващо я. Той поклати глава. Погали пудела по ушите, ръцете му се придвижваха надолу по къдравото животно. Той я галеше сякаш по навик така се утешаваше. – Ти харесваше ли Анди? Той сви рамене. – Той беше по-възрастен и по-сигурен, но не, мисля, че Ели можеше да си намери много по-добър. – Как така? – Той пушеше много и нямаше никакви планове за колеж. Анди не ходеше никъде. Фактът, че обичаше сестра ми беше всичко. Сякаш живееше за любовта или нещо също толкова глупаво. Съгласих се с това, че е глупаво. – Когато баща ти е сложил край, те спряха ли? Той ми се ухили. – Не. Те започнаха да се крият навсякъде. Мисля, че ако не друго, това че казаха на Ели да не го вижда влоши нещата. – Така е обикновено – казах. - Кога изчезна Анди? – Преди две седмици. Колата му изчезна и всички помислиха, че е избягал, но той не би изоставил Ели. Можеше и да е гаден, но не би я оставил. – Ели беше ли разтроена, че я е изоставил. Той се намръщи като притисна кучето към гърдите си. Пуделът облиза брадичката му с малкия си розов език. – Това е страната част. Имам предвид: знаех, че ще се преструва пред мама и татко, че не я е грижа, но дори и в училище и навън с приятелите ни не изглеждаше загрижена. Радвах се. Имам предвид Анди - губещия, но изглеждаше сякаш тя не вярваше, че си е отишъл или знаеше нещо, което останалите от нас не знаеха. Мислех си, че просто ще си намери работа извън града и щеше да я вземе. – Може би е той. – казах. Мръщенето му се задълбочи между гладките му вежди. – Какво искаш да кажеш? – Мисля, че Анди е вампирът на сестра ти. Погледа на възмущение се махна от лицето му. – Не го вярвам. Анди обичаше Ели, той не би я убил. – Ако той е вампир Джеф, той не е замислил нейното завръщане от мъртвите като убийство. Вероятно е мислил, че тя ще е като него. Джеф поклати глава. Пуделът се размърда в хватката му, сигурно го е притиснал твърде силно. Равен слезе от скута му и легна на завивките. – Анди не би наранил Ели. Не и докато умира? – Вероятно. – Храстите под прозореца са целите смачкани – Каза Лари. Погледнах го. – Я повтори. Той се усмихна доволен от себе си. – Поогледах отвън, затова ми отне толкова време да ти донеса ръкавиците, от които не се нуждаеше. Всички храсти под прозореца на момичето са счупени, сякаш нещо тежко е паднало върху тях. За момент си представих Лари навън в тъмното сам, без оръжие с изключение на кръста си. Мисълта накара кожата ми да изстине. Отворих уста за да му се разкрещя и я затворих. Никога не се карай на някого пред публика, освен ако това е нагледен урок. Попитах: – Някакви следи. – Дадох си десетина точки задето не се разкрещях. – Да ти приличам на глупак. Освен това, земята е покрита с трева и е била суха напоследък. Не мисля, че има някакви следи – той се намръщи. – Вампирите оставят ли следи? – Не е нормално, но ако е нов, може би. – кимнах. – Да. – Изправих се. – Трябва да питам заместника нещо. Благодаря ти за помощта Джеф. Подадох му ръката си. Той я взе. Ръкостискането му беше малко несигурно, сякаш не го беше правил преди. Тръгнах към вратата и Лари ме последва. – Ще го намерите и ще го убиете ли дори и да е Анди? – попита Джеф. – Да ще го намерим. – И ще го убиете. – И ще го убием. – Добре – каза – добре. Не бях сигурна дали бих избрала думата „добре”, но не моята сестра лежеше мъртва в другата стая. – Имаш ли кръст? – попитах. Той се намръщи, но отговори: – Да. – Носиш ли го? Той поклати глава. – Вземи го и го носи, докато не го хванем, става ли? – Мислиш ли, че ще се върне – страхът проблесна в очите му. – Не, но никога не се знае Джеф. Просто ми угоди. Той се изправи и отиде до бюрото си. Имаше блестяща верижка на единия ъгъл на огледалото. Когато я вдигна едно малко кръстче висеше от него. Гледах го, докато си го слага. Кучето ни гледаше с разтревожени очи. Усмихнах се. – Ще се видим по-късно. Той кимна, държеше кръста, висящ сега под брадичката му. Оставихме го под грижите на Равен. – Наистина ли смяташ, че вампирът ще се върне в къщата? – попита Лари. – Не, но малката ти визита навън в тъмното ми даде идея, и искам Джеф поне да си носи кръста. – Хей, намерих следа – каза той. Заместник Колтън ни гледаше, ние не бяхме в уединение. Продължих да говоря тихо и се надявах, че е достатъчно. – Да, и ти излезе сам, без оръжие, в мрака с вампир, който е убил веднъж и е на свобода. – Ти каза, че той е наистина нов вампир. – Не и преди да излезеш за ръкавиците. – Може би аз си мислех, че е нов – каза той. Изглеждаше непреклонен, сякаш ме предупреждаваше, че просто ще го направи отново. – Новият вампир все още може да те убие Лари. – С кръст? Точка за него. Много малко от новите вампири може да устоят на болка от кръст или да играят достатъчно добри умствени игрички, че да те накара да си го свалиш доброволно. – Добре Лари, но къде е другия вампир. Той е на няколко века и също е в тъмното. Той леко пребледня. – Никога не съм мислил за това. – Аз го направих. Той сви рамене и имаше благоволението да изглежда смутен. – Това е защото ти си шефа. – Правилно – казах. – Добре де, добре. Обещавам да бъда добър. – Страхотно, сега да отидем да попитаме заместник Колтън дали знае за други следи от вампира. – Може ли наистина да има вампирски следи. – Не знам, но ако е някой на по-малко от две седмици, който може да падне от прозореца върху храстите, може и да е оставил. Най-малкото, може да сме в състояние да намалим броя на случаите, които трябва да погледнем първо. Той ми се усмихна много широко. – Да, знаех, че падането му през прозореца е полезна информация. Не може да им хрумне да проверят за следи извън прозореца. Ако той се усмихнеше по-широко, щеше да си разтегне лицето. – И ако вампирът беше достатъчно стар, за да устои на кръста и ти беше изял лицето, никога нямаше да науча за храстите. – Ох, Анита. Направих добре. Поклатих глава. Всичко, което беше видял Лари от вампирите не беше достатъчно. Той все още не оценяваше напълно това, което са. Нямаше никакви белези още. Ако останеше в бизнеса достатъчно дълго, за да си получи книжката, ще се промени. Бог да му е на помощ. Глава 14 Вятърът беше хладен и миришеше на дъжд. Обърнах лицето си към мекото му докосване. Въздухът миришеше на зелена растяща трева. Миришеше на чисто и ново. Стоях на тревата и гледах на горе. Прозорецът на Ели Клинлан светеше като жълт фар. Ели е отворила прозореца си, но баща й е изключвал светлината. Срещала се е с любовника си вампир в тъмнина. По-добре е да не го е виждала като ходещ труп, какъвто е. Отново бях в гащеризона си, разкопчан до средата, за да мога да изваждам Браунинга. Понеже Фаистара влиза само в вътрешния кобур за панталон, затова го пъхнах в джоба на гащеризона. Не е удобен за бързо изваждане, но е по-добре отколкото без него. Кобурът за панталони просто не е много удобен добре за пола. Лари имаше пушка на рамото си. Той стоеше до мен, свивайки рамене, опитвайки се да намести ремъците по-удобно. Не е неудобно, ако е сложен добре, но ако не е - е много неприятно. Нещо като суетата. Подходящи са, когато имаш нужда, но никога не са напълно комфортни. Лари беше облечен в гащеризон, разкопчан чак до бедрата му. Фенерче трептеше над нас и освети кръста на Лари. Светлината мина през мен, ослепявайки очите ми. – Сега, когато съсипа нощното ми виждане, махни проклетото нещо от очите ми. Дълбок мъжки смях дойде зад блестящия лъч светлина. Двама полицаи, които са пристигнали да се присъединят към нас в лова. О, радост. – Уолъс – каза мъжки глас – направи това, което казва дамата. – Гласът беше дълбок и ясно заплашителен. – Отиди до капака на колата и стой там – Правиш това или нищо друго. Офицер Грейнджър се приближи към нас, с фенерче светещо към земята. Той не е толкова висок колкото Уолъс, коланът на оръжието започна да се свлича и той го премести в тъмното, сякаш знаеше какво прави. Сякаш е ловувал в тъмното и преди. Може би не вампири, но нещо друго. Може би човек. Уолъс се приближи до нас, фенерчето светеше около нас като извън габаритна светулка. Не в очите ми, но все още не помагаше на нощното ми зрение. – Изключете фенерчето, ... моля – казах. Уолъс направи крачка напред, която го доближи до мен. Беше висок, като футболист, с дълги крака. Да се отдръпна, може би. Той и заместник Колтън можеха да се борят по-късно. Сега просто желаей да са далече от мен. – Изключи го, Уолъс – каза Грейнджър. Той вече беше изключил своето. – Няма да мога да видя проклетото нещо – протестира той. – Страх ли те е от тъмното? – Попитах аз, усмихвайки му се. Лари се засмя. Това беше грешното нещо, което можеше да направи. Уолъс се обърна към него. – Мислиш ли, че е смешно? Той застана пред Лари, докато почти не се докосваха, като използва размерите си, за да го сплаши. Но Лари е като мен, бил е нисък през целия си живот. Бил е обект на тормоз от най-добрите. Той остана на място. – Ти ли? – попита Лари. – Какво аз? – отвърна Уолъс. – Страх ли те е от тъмно? Съживяването не е единственото нещо, което Лари учи от мен. За нещастие на Лари, той е момче. Аз можех да се размина с това да съм трън в задника и повечето хора не биха ме ударили, но Лари не е такъв късметлия. Уолъс хвана с ръце гащеризона на Лари и го повдигна на пръсти. Фенерчето падна на тревата, показваше движенията им до глезените. Офицер Грейнджър отиде близо до тях, но не докосна Уолъс. Дори и в тъмното можете да видите напрежението в ръцете и раменете му. Не от това, че е вдигнал Лари, а от очакване на съпротива за да го удари. – Уолъс, пусни го долу. Той нямаше нищо лошо предвид. Уолъс не каза нищо, просто придърпа Лари по-близо до себе си, като застана лице в лице с Лари. Квадрат жълта светлина премина през лицето му. Мускулите около челюстта му пулсираха и сякаш изпъкваха под лицето му. Имаше белег под линията на челюстната кост. Белег, който беше изчезнал в яката на якето му. Уолъс доближи лицето си почти нос до нос с това на Лари. – Аз не се страхувам от нищо – всяка дума се процеждаше през зъбите му. Отидох близо до него. Той се беше навел за сплашването над Лари, така че можех да прошепна в ухото му: – Хубав белег, Уолъс. Той подскочи сякаш съм го ухапала. Пусна Лари толкова внезапно, че той падна на земята. Завъртя едната си вдигната ръка, за да удари лицето ми. Най-малкото той пусна Лари. Обърна се към мен. Изблъсках ръката му настрана и той ме пропусна. Той се обърка. Ударих го с коляно в корема силно. Той се присви и се размърда, наистина го болеше. Той беше ченге. Един от добрите типове. Не се биете с тях. Отстъпих назад, извън обхвата му, надявах се, че потенциалната опасност се е разсеяла. Бих могла да го нараня с първото движение, но сега той беше готов. Труден за нараняване. Той беше с почти един крак по-висок от мен и тежеше с повече от сто килограма от мен. Ако борбата стане сериозна, бях в беда. Надявах се да не съжаля за смелия си жест. Уолъс се спря на четири крака до храстите. Изправи се по-бързо от колкото исках, но остана полу-наведен и с ръце на коленете. Погледна към мен. Не бях сигурна какво означава това, но той не беше напълно враждебен. Имам предвид външния му вид, като че ли го изненадах. Отвърнах на погледа му. – Добре ли си, Уолъс – попита Грейнджър. Уолъс кимна. Трудно е да говориш, когато са те одарили в червата. Грейнджър ме погледна. – Вие добре ли сте, госпожице Блейк? – Добре съм. Той кимна. – Да вие сте. Лари дойде до мен. Стоеше твърде близо. Ако Уолъс се върне при мен ще ми трябва повече място за маневриране. Знаех, че за Лари това означава израз на подкрепа. След като научех Лари да стреля, трябваше да поработи върху някои техники с ръцете. Защо го уча да стреля, преди да съм го научила да се бори? Защото не можеш да се бориш с вампири. Можеш да ги застреляш. Той ще оживее след побой от офицер Уолъс. Но няма да оживее след вампирска атака. Не и ако не може да стреля. – Беше ли с него, когато получи този белег? – попитах. Грейнджър поклати глава. – Първият му партньор не оцеля. – Вампир ли го е направил? Той кимна. Уолъс стана съвсем бавно. Широкият му гръб беше леко приведен. – Добър удар – каза. Свих рамене. – Беше коляното ми, не юмрука. – Все пак добър удар. Нямам достатъчно добро извинение за това, което направих. – Нищо – отвърнах – не искаше. Той погледна надолу към земята и после нагоре. – Не знам какво ме накара да го направя. – Нека да повървим малко. Тръгнах в тъмното без да поглеждам назад, като че ли не се съмнявам, че ще ме последва. Тази техника върши работа по-често, отколкото мислите. Той ме последва. Спря да вземе фенерчето, но смело го изключи. Спрях съвсем близо до гората и се взирах в дърветата, позволявайки на очите ми да се адаптират към тъмнината. Не гледах към нещо по-специално. Оставих очите си просто да виждат всичко. Внимавах за движение. Всичко се движеше. Краищата на дърветата се местеха често от пролетния вятър, но това е общо движение, като океанските вълни. Дърветата не са това, което ме притеснява. Уолъс почукваше със изгасеното фенерче по бедрото си. Леко тап, тап. Искаше ми се да му кажа да спре, но не го направих. Ако го утеша, можех да живея с това. Оставих тишината между нас да се обтегне. Вятърът се усили, полетя бързо през нощта с лек звук. Можете да помиришете дъждът и вятърът. Той взе фенерчето в двете си ръце. Можех да чуя преминаването на въздушните течения. – Какво е това? – Вятърът. – Сигурна ли сте? – Почти. – Какво искате? – попита той. – Това първият ви вампир ли е след смъртта на партньора ви? Той ме погледна. – Грейнджър ви е казал? – Да, но видях врата ви. Бях сигурна какво го е направило. Исках да му кажа, че е добре, че се страхува. По дяволите и аз се страхувах, но той беше ченге и мъж и аз не го познавах достатъчно добре, за да знам как ще приеме агитация от мен. Но аз трябваше да знам дали ще ме следва в тази гора. Трябваше да знам дали мога да завися от него. Ако той остане с този страх, не можех. – Какво се е случило? –попитах. Може би, ако поговорим за това сега за нежеланото нещо, ако го игнорирам - работата няма да бъде добра. Той поклати глава. - Началникът каза да Ви се подчиняваме, госпожице Блейк. Добре ще направя това, което съм казал. Но няма да отговарям на лични въпроси. Имах прекалено много общи проблеми и наистина не исках да падна в капан. Разкопчах едно копче от блузата си и я разтворих. – Какво правиш? – Колко добро е нощното ти зрение? – Защо? – Можеш ли да видиш белег? – Какво говориш? Той звучеше подозрително. Може би ме смяташе за луда. Моето нощно зрение щеше да го види. Но повечето хора не са като с моите очи. – Дай ми ръката си. – Защо? – За да ти дам един урок от живота. По дяволите подай ми ръката си! Той беше леко колеблив като погледна назад към чакащите мъже. Ръката му беше студена на допир. Той беше едно уплашено кученце. Проследих с пръстите му ключицата си. В момента, в който докосна белега ми ръката му трепна, сякаш го бе ударил токов удар. Пуснах ръката му и той проследи белега сам. Той дръпна ръката си назад, бавно, търкаше пръстите си един във друг, сякаш продължаваше да усеща допира на кожата ми. – Какво е това? – Същото като на врата ви. Вампир, но не чист като от хранене. – Исусе. – Да – отвърнах. Закопчах копчето на блузата си. – Кажи ми какво се случи, Уолъс, моля те. Той ме погледна, за по-дълго от миг, след това кимна. – Хари, партньорът ми, и аз получихме обаждане, че някой е намерил тяло с извадено гърло. Той изговори думите спокойно, но знаех, че в момента го вижда в главата си. Гледайки как всичко това се случва пред очите му. – Беше на строителна площадка. Просто стояхме в средата на мястото с нашите фенерчета. Имаше звук като на люлеещия се вятър. И нещо удари Хари. Той падна с един човек върху него. Крещеше и аз извадих пистолета си. Прострелях го три или четири пъти. Той се обърна към мен и лицето му беше покрито с кръв. Нямах много време преди той да ми скочи. Изпразних пистолета си в него, преди да се ударим в земята. Той пое дълбоко дъх. Големите му ръце се усукваха напред-назад фенерчето. Той също претърсваше дърветата, но не за вампира или поне не за този. – Той разкъса якето ми и ризата все едно са хартия. Опитах се да се бия с него, но ... – Той поклати глава –Той ме хвана с очите си и когато захапа врата ми, аз исках да го направи, исках го повече от колкото съм искал нещо в живота си. Той се отдръпна малко по-далече от мен, искаше да не виждам очите му, но това не беше достатъчно. – Когато се събудих, него просто го нямаше. Хари беше мъртъв. Момичето също. Аз бях жив. Той най-накрая се обърна към мен, погледна ме право в очите и каза: – Защо не ме уби, госпожице Блейк? Погледнах в сериозните му очи и нямах добър отговор. – Не знам, Уолъс. Може би е искал да те направи един от тях. Не знам защо ти, а не Хари. Хванахте ли го? – Местен повелител изпрати главата му в кутия на гарата. С бележка с извинение за нецивилизованото му поведение. Това пишеше в бележката нецивилизовано поведение. – Трудно е да го гледаш като убийство, когато се изхранваш с хора. – Всички ли го правят? Ядат хора? – Никога не съм срещала някого, който го прави. – Не могат ли да ядат животни? – Теоретично да. На практика изглежда липсват някакви хранителни вещества. Истината е, че храненето е много близо до секса за повечето вампири. Вампирите не са содомити, така че не хранят с животни. Не мисля, че аналогията със секса ще мине добре пред офицер Уолъс. (Содомит – човек, който харесва секса между хора и животни и между хора от един и същи пол.)– Можете ли да го направите, Уолъс? – Какво искате да кажете? – Можете ли да излезете в тъмното на вампирски лов? – Това ми е работата. – Не питам дали това ви е работата. Питам ви дали можете да излезете сред тъмнината на лов за вампири. – Мислите, че има повече от един? – Винаги е по-добре да си подготвен. – отвърнах. Той кимна. – Да предполагам, че е така. – Уплашен ли си? – попитах. – А ти? Погледнах силния нощен вятър. Блъскащите се дървета, стенещи заради него. Имаше движение навсякъде. Скоро щеше да вали и светлината от звездите щеше да изчезне. – Да, уплашена съм. – Но вие сте ловец на вампири – каза той – Как може да правите това нощ след нощ, ако ви плаши? – Не се ли плашите да знаете, че всеки път щом се приближите до някого от пътнотранспортно нарушение, че той може да е въоръжен? Отивате при тази кола и никой не знае. – Това ми е работата. – А това е моята работа. – Но се страхувате? – Да. Лари извика. – Шерифът се върна. Той е получил заповед. С Уолъс се вгледахме един в друг. – Имате ли сребърни куршуми? – попитах. – Да. Усмихнах се. – Тогава да тръгваме. Ти ще се оправиш. – казах. И го вярвах. Уолъс ще си свърши работата. Аз ще си свърша работата. Ние всички ще си свършим работата. И в идващата сутрин някои от нас щяха да са живи, други може би нямаше. Разбира се можехме и да се справим с наскоро мъртъв вампир. Ако е така, всички щяхме да видим изгрева на слънцето. Но не съм живяла толкова дълго като приемам най-доброто. Като приема най-лошото винаги е по-безопасно. И обикновено е истина. Глава 15 Взех пушката и се почувствах добре. Да незаконно е, но е по-лесно за използване и прави вампирите на кайма. Какво повече можеш да искаш от модерен ловец на вампири. Помпа „Итаки” с близо 12 габарита. – Защо не получавам пушка? – Попита Лари. Погледнах го. Погледа му беше сериозен. Поклатих глава. – Когато можеш да се справиш с девет милиметров, ще говорим и за пушка. – Страхотно. Ентусиазмът на младостта. Лари е само четири години по-млад от мен. Понякога ми изглеждат като милион години. – Той няма да ни застреля случайно в гръб, нали? – попита заместник Колтън. Усмихнах се, но не сладко – Той обеща, че няма. Колтън ме погледна, не беше сигурен дали се майтапя. Шериф Джон се присъедини към нас в края на гората. Той също беше с пушка. Трябваше да повярвам, че той знае как да я използва. Уолъс беше с пушка от военните части. Партньорът му Грейнджър имаше нещастието да е с пушка,като на снайперистите. Беше неправилен инструмент за работата тази вечер и му го казах. Той ме погледна. Свих рамене и ги отпуснах. Беше си неговия врат и неговия пистолет. Огледах ги. Те ме погледнаха. Чакаха да им дам думата. – Всички ли имат светена вода? – попитах. Лари потупа джоба на гащеризона си. Всеки друг кимна с глава каза „да”. – Не забравяйте трите правила на вампирския лов. Първо: никога, никога не ги гледайте в очите. Второ: никога не си сваляйте кръста. Трето: целете се в главата и сърцето. Дори и сребърните патрони не могат да ги убият, ако ги уцелите другаде. – Почувствах се като детска учителка, която изпраща деца до далечната враждебна площадка. – Не се паникьосвайте ако бъдете ухапани. Захапката може да бъде почистена. Докато не ви хипнотизират с очите си, все още ще може да се биете. Погледнах ги, всички мълчаха, всичките по-високи от мен, дори Лари с един или два инча. Всичките те можеха да се борят с мен и да спечелят. Тогава защо исках да ги изпратя всичките в къщата, където е безопасно? По дяволите всички можехме да стоим вътре. С приятна чаша горещо какао. Кажете на Клинлан и малкото момиченце да се оправят. Имам предвид, течната диета на тийнейджъра. Така ли е? Поех дълбоко дъх. – Да го направим момчета. Губим светлината от звездите. Или никой не схвана превъплъщението ми в Джон Уейн или никой не мислеше, че е смешно. Трудно е да се каже кое от двете. Трябваше да взема шериф Джон измежду черните дървета. Аз не знам района, той го знаеше. Не исках да го взимам. Не исках да взимам никого. Исках да го върна при жена му. При неговото училище. Пет години женен и все още влюбен. Исусе, не исках да го убият. Дърветата бяха затворени около нас. Ст. Джон тръгна през тях, сякаш знае какво прави. По това време на годината имаше много малки храстчета. Той вървеше леко, но природата го затрудняваше в тъмните участъци. Наистина не можете да виждате дори и с фенерче. Минавате през дърветата, като че ли минавате през вода. Не се концентрирате върху водата или върху собственото си тяло. Концентрирате се върху ритъма на движението на тялото, плъзгащо се през прохладната течност. В гората също ви трябва ритъм. Концентрирате се да плъзгате тялото си през естествените отвори. Намирането на място, където гората става ще ви пусне. Ако се борите с нея, тя ще ви отвърне на удара. Точно както водата, може да те убие. Всеки който не вярва, че гората е смъртоносно място никога не се е губил в нея. Ст. Джон знаеше как да се движи и аз също. Всъщност се чувствах доста приятно. Бях градско момиче от дълго време. Лари се спъна в мен. Трябваше да го хвана или щяхме да паднем заедно на земята. – Съжалявам – каза той, и се отдалечи от мен. – Какво правиш там, вампирски ловецо? – извика Колтън. Той беше в тила ни. Аз бях втора зад Ст. Джон и Лари беше в тила ми. Колтън така искаше. Каза, че той и шерифа ще ни охраняват задника. Добре за мен. – Викни малко по-силно – каза Уолъс – не мисля, че вампирите са те чули. – Нямам нужда да ми казваш как да си върша работата. – Той знае, че ние сме тук. – казах. Това ги спря. И двамата ме погледнаха. Грейнджър, който беше пред Уолъс също ме погледна. Имах вниманието на всички. – Дори вампирът да е на няколко седмици, слухът му е изключително силен. Той знае, че ние сме тук. Той знае, че идваме. Няма значение дали сме тихи или водим духов оркестър. Все едно е. Не можем да го изненадаме в тъмното. Вероятно той ще ни изненада, но не добавих тази част на глас. Всички го мислехме така или иначе. – Губим си времето заместник – каза Ст. Джон. Колтън не се извини нито изглеждаше да съжалява. Уолъс го направи. – Съжалявам шерифе. Няма да се повтори. Ст. Джон кимна и се обърна без да продума повече и ни поведе навътре в гората. Колтън Леко изхъмка, но го остави. Каквото и да кажеше, не ме интересува. Уолъс се издигна от стръв отново. Аз не го очаквах. Не ме беше грижа, ако го е страх имах достатъчно проблеми и без техните борби. Шумолящите дървета се поклащаха около нас. Миналогодишните мъртви листа хрущяха под краката ни. Някой приклекна тихо зад мен. Вятърът се взриви в див порив и разроши косата ми около лицето. Да вървиш сред тъмнина е различно. Бяхме приближили до сечището. Ст. Джон спря на крачка след дърветата. Той погледна назад към мен. – Как искаш да направиш това? Може да усетите как дъждът и вятърът приближават. Ако е възможно исках да се махнем от тук преди да дойдат. Видимостта и така беше лоша. – Убиваме го и се връщаме обратно в къщата. Не е сложен план. Той кимна сякаш бях казала нещо важно. Искаше ми се. Тяло се премести пред нас. Една минута нищо, след това той беше там. Тъмнина и сенки, магия. Той хвана Ст. Джон за пистолета и го хвърли в сечището с високо издигаща се парабола. Застрелях вампира почти без да заобиколя диапазона. Той се срина на колене. Срещнах погледа на очите му, който беше невярващ. Трябваше да изпразня помпата в него, преди да се е преместил. Пушката на Грейнджър стреля зад мен като оръдие. Някой изкрещя. Застрелях вампира между очите. Главата му се пръсна в тревата. Обърнах се с пушката на рамото си пред друго тяло на земята. Лари беше на земята с вампир върху него. Видях дълга кестенява коса, преди кръста да проблесне в синьо-бял пламък. Тя се хвърли назад с вик, движение в тъмнината. Изчезна. Вампир с дълга руса коса бе привела Грейнджър с тънките си ръце, главата й беше натисната към врата му. Не можех да използвам пушка. Те бяха твърде близо един до друг. При това разстояние щях да ги убия и двамата. Оставих пушката в изненадания Лари. Той все още стоеше на земята, мигайки. Взех Браунинга и стрелях в гърдите й. Тя трепна, но не пусна Грейнджър. Вампирът ме погледна с мъжа все още в ръцете си и изсъска към мен. Стрелях в отворената й уста. Отнесох задната част на главата й. Вампирът потрепери. Изстрелях втори куршум в главата й. Тя пусна Грейнджър и той падна върху листата в конвулсия. Грейнджър просто си стоеше там. В тъмното не можех да видя лицето или гърлото му. Жив или мъртъв, направих всичко което можех. Лари беше на крака с неудобната пушка в ръцете си. Чу се писък, нисък и дълбок. Уолъс беше на земята с плътно прилепнал вампир върху него, зъбите потънали в ръката му. Счупи костта със силно щракване. Той изкрещя отново. Погледнах към стоящия Колтън, замръзнал само след това. Имаше движение зад него. Обърнах се, чакайки вампирът да се оформи от сенките, но нещо проблесна. Мярнах блясък от сребърен нож. Вгледах се в него, но загубих секунда по някаква причина. Следващото нещо, което знам е как върха на острието удари гърлото на Колтън. Загубих още няколко секунди, проблясване в сенките и вампирът разкъса гърлото му с ножа и си отиде. Той минаваше през дърветата невероятно бързо, както никой човек, невероятно бързо, като комар който виждаш с периферното си зрение. Лари вдигна пушката на рамото си и се прицели към Уолъс. Грабнах я от него и нещо ме удари в гърба, поваляйки ме на листата. Ръка притискаше лицето ми в сухите листа. Втора ръка хвана гащеризона от рамото ми и го изтръгна брутално. Изгърмяване точно зад главата ми и вампирът го нямаше. Завъртях се, ушите ми звъняха. Лари стоеше над мен с протегнат в ръката пистолет. По каквото и да беше стрелял, то изчезна в тъмното. Лявото ми рамо беше наранено, но не толкова лошо, че да не мога да се изправя. Застанах на крака. Вампирите бяха изчезнали. Уолъс седеше с присвита ръка. Колтън лежеше на земята без да се движи. Звук зад нас. Обърнах се вдигайки Браунинга. Лари също се обърна, но твърде бавно. Видях някой да седи на земята и беше Ст. Джон. – Не стреляй. Аз съм. Лари държеше пистолета с две ръце почти към земята. – Мили боже – каза той. – Какво се случи с теб? – Паднах на земята. Чух звукът от изстрел – каза Ст. Джон. Поривът на вятъра удари срещу нас. Миришеше толкова силно на дъжд, че можех да го почувствам по кожата си. – Лари провери дали Грейнджър има пулс. – Какво? – Лари погледна шокиран. – Провери дали е жив – това беше объркана работа и щях да го направя и сама, но си вярвах повече отколкото на Лари, че ще го пазя от вампирите. Той ме спаси веднъж тази вечер, но аз все още не му вярвах много. Ст. Джон отиде до Уолъс и той кимна. – Ръката ми е счупена, но ще оживея. Отиде и до Колтън все още във форма. Лари коленичи до Грейнджър. Той сложи пистолета в лявата си рака, не е нещо което е хубаво да прави, но разбирах. Трудно е да се провери пулса на гърлото в тъмното с топла кръв, по-добре да използваш доминиращата си ръка. – Има пулс – той ме погледна с широка усмивка, скептична белота в тъмното. – Колтън е мъртъв – каза Ст. Джон. – Боже, помогни ни - той е мъртъв. Той вдигна ръка и кожата му блестеше в кръв, черна в мъжделивата светлина. – Той е почти обезглавен. Какво е това? – Меч – казах. Видях го. Наблюдавах го как се случва. Но всичко, което можех да си спомня е черна форма, по-голяма от човешко същество. Или по-голям от повечето. Една сянка с меч беше всичко, което видях и гледах първо за нея. Нещо течеше по кожата ми и не беше вятърът. Сила изпълни пролетната нощ като вода. – Има нещо старо тук – казах – Какво говориш? – попита Ст. Джон. – Древен вампир. Тук е. Мога да го почувствам. , Търсех в тъмнината, но нищо не се местеше, дърветата вятърът. Нямаше какво да се види. Нищо, с което да се бием. Но е тук - близо. С меч в ръка, може би. Грейнджър се изправи така внезапно, че Лари падна на земята с писък. Очите на големия човек се обърнаха към мен. Вдигнах ръката си към пистолета и знаех, че това го прави вампир. Насочих Браунинга и зачаках. Трябваше да съм сигурна. Грейнджър не тръгна да взима пушката си. Той извади пистолета и го насочи много бавно, сякаш не искаше да го прави. Той го насочи към Лари, който беше на крачка разстояние от него. Уолъс крещеше. – Грейнджър какво правиш по дяволите? Аз стрелях. Грейнджър трепна, пистолетът му се накланяше, после ръката му тръгна нагоре отново. Стрелях отново и отново. Ръката му падна бавно на земята, пистолетът беше още в нея, след което и той се строполи в листата. – Грейнджър – крещеше Уолъс пълзейки към своя партньор. По дяволите. Отидох първа и ритнах пистолета от ръката му. Ако той мръднеше, щях да го застрелям отново. Не мръдна, просто си лежеше там, мъртъв. Уолъс се опита да го люлее с една ръка. – Защо го уби, защо? – Щеше да убие Лари, видя го. – Защо? – Господарят на младите вампири е тук. Той е силен кучи син. Използва го. Кървавата глава на Грейнджър беше в скута на Уолъс, той притискаше мъртвия към гърдите си. Плачеше. Мамка му! Звук дойде от усилващия се вятър. Остър, бесен вик. Вампирски писък, високо и ясно пресичащ звука. – О боже – прошепнах. – Бет! – Ст. Джон беше на крака и бягаше преди да мога да кажа нещо. Хванах Уолъс за рамото и го теглех за сакото. Той погледна нагоре. – Какво се случи? – Те са в къщата – отвърнах – можеш ли да вървиш? Той кимна, а аз му помогнах да се изправи. Друг писък, но не от същия човек. Мъж беше този път или момче. – Лари, остани с него. Стигнете до къщата веднага, щом можете. – Какво ще стане, ако се опитват да ни разделят? – попита Лари. – Тогава е проработило. Стреляйте по всичко, което се движи Докоснах ръката му, това трябваше да го направи по реално, по безопасно. Би трябвало, но това беше всичко, което мога да направя. Трябваше да отида в къщата. Лари беше признат като убиец на чудовища. Клинлан и Бет Ст. Джон не бяха. Пъхнах Браунинга в кобура, хванах с две ръце пушката и тръгнах през дърветата. Тичах, но не се опитвах да видя къде отивам. Минавах през отворите на дърветата, за които не бях сигурна дали бяха там, но са били. Скочих върху дънер и почти паднах, но се хванах и продължих да бягам. Клон удари лицето ми, като накара очите ми да сълзят. Гората, в която беше приятно преди, сега е лабиринт от корени и клони, който те удрят и спъват. Тичах на сляпо. Това не е добър начин да останеш жив с вампир в тъмното. Паднах на колене върху тревата на Клинлан, сграбчила здраво пушката. Входната врата беше отворена. Леко развявайки се като жив правоъгълник. Изстрели прозвучаха от вътрешността на къщата. Изправих се на крака и се затичах към светлината. Пуделът беше убит на вратата, смачкан, все едно някой се е опитал да го направи на топка. Вратите към хола бяха отворени. Прозвуча втори изстрел. Застанах от ляво на вратата със стената зад гърба ми и пушка в готовност. Г-н и г-жа Клинлан бяха сгушени в далечния ъгъл с техните кръстове пред тях. Метални, блестящи с бяла светлина, като запален магнезий. Това пред тях не изглеждаше като вампир. Приличаше на скелет с мускули и плът поставена отгоре като рамка. Беше невъзможно тънък и висок. Имаше меч на гърба си, блестящ и широк като ятаган. Убиецът на Колтън? Ст. Джон стреляше във вампира с кафявите коси от гората. Кестенявата й коса се разделяше в средата, права и прекрасна очертаваше намазаното и с кръв лице и зъбите й. Видях Бет Ст. Джон на пода зад нея. Не се движеше. Ст. Джон стреля в тялото на вампира. Тя продължи да го приближава. Червеният цвят беше и по жакета на якето й. Оръжието му прещрака на празно. Вампирът се олюля и след това падна на коленете си. Тя падна напред на четири крака и можехте да видите цялата й плът на гърба. Тя се задъхваше на пода, докато Ст. Джон презарежда. Бях на крака, опитвайки се да държа вратата под око в случай, че това не са всички. Тръгнах към Клинлан и нещото, което стоеше пред тях. Трябваше ми по-добър ъгъл преди да използвам пушката. Не исках да застрелям и тях. Нещото се обърна към мен. Видях лицето му, не беше нито човешко, нито животинско. Но разтегна и странните си зъби и безразсъдните си живи очи. Той се сви и кожата му се движеше по голата плът, обхванала почти голите кости. Никога не бях виждала нещо подобно. Прицелих се с пушката в това, което може да мине за човешко лице. Дългата бяла коса беше като рамка за лицето му и той избяга, ако бягане е дума за размазано движение. Той тичаше сякаш лети, почти сякаш правеше нещо съвсем различно, но нямам точните думи за това. Някой от тях летят, този тичаше. Отиде си преди да мога да дръпна спусъка. Останах вторачена в отворената врата, замръзнала, следяща движението. Можех ли да стрелям? Колебаех ли се? Не мисля така, но не бях сигурна. Беше както в гората, когато Колтън умря,тогава пропуснах няколко секунди. Вампирът трябва да е нашият убиец, но единственото нещо, което видях в гората беше нож. Ст. Джон стреля в падналия вампир. Стреляше докато пистолета не прещрака на празно отново. Отидох при него. Вампирската глава беше се превърнала в кърваво месо и тежко влажно нещо. Вече нямаше лице. – Мъртъв е Ст. Джон. Уби го. Той просто се загледа в нея, зад цевта на празния си пистолет. Той се тресеше. Внезапно се срина на колене, сякаш не можеше да стои повече. Пропълзя до жена си, пистолетът от лявата му страна падна на килима. Той я люлееше на ръце, полу-повдигната я люлееше. Беше напоена с кръв. Гърлото и беше разкъсано от едната страна. Ст. Джон извика силно, остър звук, дълбоко в гърлото. Кръстовете на Клинлан бяха спрели да светят. Все още стояха прилепени един към друг, като чели са заслепени от светлината – Джеф, те взеха Джеф – каза г-жа Клинлан. Погледнах я, очите й бяха твърде широки. – Той взе Джеф. – Кой взе Джеф? – попитах. – Големия – каза г-н Клинлан – това нещо каза на Джеф да си махне кръста и той го напари. – Той ме погледна със стреснати очи – Защо го направи? Защо го свали? – Вампирът го е хванал с очите си – казах – не е можел да си помогне. – Ако вярата ти е силна, той не може да те хване. – каза Клинлан. – Синът ви не е виновен. Клинлан поклати глава. – Той не беше достатъчно силен. Обърнах се настрана от него, което ме поставяше пред Ст. Джон. Той се беше сгънал около голяма част от тялото на съпругата и я обгръщаше, колкото може. Той я залюля, очите му бяха далечни. Не виждаше стаята. Той отиде някъде далече, някъде на по-добро място, надявах се. Отворих вратата. Не трябваше да гледам това. Да гледам Ст. Джон, който люлее тялото на жена си не е характерно за мен. Честно. Седнах на стълбите, от където можех да виждам вратата, коридора и стълбището на далечната площадка. Ст. Джон започна да пее със странен разбит глас. Отне ми няколко минути да разбера какво пее. Беше „Ти си толкова красива”. Станах и отидох до външната врата. Лари и Уолъс накуцваха по верандата. Просто поклатих глава и продължих нататък. Бях почти до алеята за коли, преди да спра, да чувам пеенето. Стоях там, поемайки дълбоко дъх, издишвайки бавно. Концентрирах се върху дишането си, концентрирах се върху звука на жабите и вятъра. Концентрирах се върху всичко, в звука от изгарящото ми гърло. Стоях там в мрака, на открито, знаейки, че е опасно и не бях сигурна, че се страхувам. Стоях там, докато не бях сигурна, че ще започна да крещя. Тогава се обърнах и тръгнах обратно към къщата. Това беше най-смелото нещо, което съм направила през цялата нощ. Глава 16 Детектив Фриймънт седна в единия край на дивана на Клинлан, аз в другия. Бяхме толкова далече една от друга, колкото ни позволяваше дивана. Само гордостта ме въздържаше да седна на стола. Не бих паднала по очи пред хладното ченге. Така че останах прикована към края на дивана, но това изискваше усилие. Гласът й беше нисък и внимателен, всяка дума формулирана, тъй като смяташе, че ще се развика ако се изпусне. – Защо не ми се обадихте да ми кажете, че имате втори вампир-убиец. – Шериф Ст. Джон е щатски полицай. Щях да съм самонадеяна, ако ви кажех. – Добре,че не сте. Вгледах се в хладните й очи. – Вие сте на двадесет минути от местопрестъплението и търсите вероятния вампир убиец. Защо ви пращат на втора местопрестъпление свързано с вампир. Фриймънт погледна на една страна и после обратно към мен. Очите й на хладно ченге се бяха разтопили малко. Трудно ми беше да разбера със сигурност, но тя изглеждаше притеснена. Може би дори изплашена. – Вие сте им казали, че е вампирско убийство, нали? – Очите й трепнаха. – По дяволите, Фриймънт. Знам, че не искате федералните да ви откраднат случая, но да криете информация от хората си ... Обзалагам се, че началниците Ви не са доволни от вас. – Това е моя работа. – Добре, каквито и планове да имате за повече власт за вас, но защо сте ядосана на мен? Тя си пое дълбоко дъх и го изпусна като бегач, който се опитва да бяга по- бързо. – Колко сигурна сте, че вампирът е използвал нож. – Видя тялото. - казах. Тя кимна. – Вампирът му е свалил шията. – Видях острието, Фриймънт. – Както желаете, ще си върнете ли думите или не. – Защо не искате това да е вампир? Тя се усмихна. – Мислих над решението на този случай. И го намерих тази сутрин. Не мисля, че е вампир. Вгледах се в нея, не се усмихвах. – Ако не е вампир, тогава какво е? – Елф. Вгледах се в лицето й. – Какво искате да кажете? – Шефът ви, сержант Стор, ми се обади и ми каза какво сте разбрала за Магнус Бувиер. Той няма алиби за времето на убийството и дори той би могъл да го направи. – Само защото може да го направи, не означава, че е – казах. Фриймънт сви рамене. – Той избяга когато се опитахме да го разпитаме. Невинните хора не бягат. – Какво искате да кажете с избягал. Ако сте били там да го разпитвате, как е избягал. Фриймънт се размърда на дивана, сложи ръцете си плътно едно до друга, така че пръстите да се докосват. – Той използва магия, замъгли умовете ни и избяга. – Какъв вид магия? Фриймънт поклати глава. – Какво искате да ви кажа, госпожице експерт, по свръхестественото. Четирима от нас стояха в ресторанта му като идиоти, а той просто излезе навън. Дори не го видяхме да става от масата. Тя ме погледна без да се усмихва. Очите й бяха обърнати към прохладния въздух. Можеш да зяпаш, ако искаш цял ден някой в очите и да запазиш всичките си тайни. -Той изглеждаше човек като мен Блейк. Изглеждаше като приятен, нормален човек. Не бих могла да го разпозная от тълпата. От къде разбрахте какво е? Отворих уста и я затворих. Не бях сигурна, как да й отговоря на въпроса. – Той се опита да използва илюзия върху мен, но аз знаех какво се случва. – Какво е илюзия и от къде знаеш, че не е използвал магия срещу теб? – Илюзията не е магия – казах. Мразех да обяснявам свръхестествени неща на хора, които нямаха умения в областта. Беше нещо като да им обяснявам квантова физика. Мога да им дам понятията, но трябваше да им го обяснявам дума по дума като в математиката. Математиката беше далече от мен, мразех да си го признавам, но беше така. Но да не разбираш квантовата физика няма да ме убие. Но да не разбира от свръхестествени същества може да те убие Фриймънт. – Не съм глупава, госпожице Блейк, обяснете ми. – Не мисля, че сте глупава, детектив Фриймънт. Това е просто трудно за обяснение. Обяснявах на двама униформени в Сейнт Луис. Те ме транспортираха от местопрестъплението, викайки такси. Имаше един тип който се разхождаше. Партньорът ми излезе от колата. Човекът носеше оръжие и е издирван от полицията в друга държава за въоръжен грабеж. Ако бях в една стая с него щях да забележа пистолета, но не и ако просто минава покрай мен, няма начин. Не го гледах. Попитах партньора си как е забелязал пистолета. Той не можеше да ми обясни как го прави, просто можеше да го прави. – Практика? – предположи Фриймънт. Въздъхнах. – По дяволите, детективе, вдигам мъртвите от гроба. Имам някои свръхестествени способности. Това ми дава някакво предимство. – Как по дяволите, ние сме полицаи, госпожице Блейк. Ако Бувиер имаше пистолет, ние щяхме да стоим там и нека той ни застреля. Просто се събудихме и той не беше там. Не съм виждала нищо подобно. – Има някои неща, които може да направите, за да се предпазите от илюзията на елфите. – Какво? – Четирилистна детелина, пречупва илюзията, но няма да ви пази ако е в ръка, която иска да убие елф. Има и други растения, които може да носите със себе си, за да възпрепятствате илюзията: червена върба, маргаритки, офика и ясен. Моята препоръка е да си намажете с четирилистна детелина, клепачите, устата, ушите и ръцете. Това ще накара илюзията да изчезне. – Къде можем да го намерим? Помислих за секунда. -В Сейнт Луис знам къде да отидете. Тук, опитайте се да го намерите в магазин за хранителни стоки или в окултни магазини. Всяко феерично мазило ще е трудно да се намери, защото няма никакви елфи, родени в тази страна. Кремът от детелина е много скъп и рядък. Тя въздъхна. – Мазилото работи ли при всеки вид контрол над ума, и срещу вампири. – Не – казах. – Можете да се потопите в пълна вана с крем от четирилистна детелина, но срещу вампир това няма да даде резултат. – Какво правите срещу вампири тогава? – Държите кръста, избягвате контакт с очите и се молите. Те могат да направят неща, пред които Магнус Боувиер прилича на аматьор. Тя потри очите си, размазвайки сенките по юмрука си. Изведнъж изглеждаше уморена. – Защитава ли се населението срещу нещо такова? – Не. – Да, но ние – каза тя – трябва, това ни е работата. Не знаех какво да й кажа за това, така че си замълчах. – Така, вие обвинявате Магнус, защото е избягал и защото няма алиби. – Защо иначе ще бяга? – Не знам – казах – но той не го е направил. Видях нещо в гората, не беше Магнус. По дяволите само чух вампира в сенките. Никога не бях виждала такова нещо. Тя ме погледна. – Вие не сте го виждали преди. Това не е хубаво. – Не трябва и да бъде. Но тъй като не е Магнус, можете да се обадите да премахнат заповедта. Тя поклати глава. – Той използва магия срещу полицейски служител, това е престъпление, углавно престъпление от клас С. – Какво е престъплението? – Бягство. – Но той не е под арест. – Имах заповед за арестуването му. – Не разполагате с достатъчно за заповед. – Помага да познавате съдията. – Той не е убил децата или Колтън. – Ти го посочи. – Само като вероятна възможност. С петима мъртъвци, нямам право на грешки. Тя стоеше. – Това е вашето желание. Ако беше вампир, аз не знам защо по дяволите Магнус Бувиер избяга от нас. Но само използването на магия срещу полицейски служител е углавно престъпление. – Дори и ако е невинен за първоначалното престъпление, в което се опитвате да го обвините? – попитах. – Умишленото използване на магия е тежко престъпление госпожице Блейк. Имам заповед за ареста му. Видяхте го, не го забравяйте. – Знам, че Магнус не е порядъчен човек, детектив Фриймънт. Не знам защо е избягал, но ако той не е използвал магия срещу ченгетата, някой можеше да го застреля. – Той е опасен, госпожице Блейк. -Да, но много хора са такива, детективе. Не ги хващат и арестуват заради това. Тя кимна. – Всички имаме предразсъдъци, госпожице Блейк и правим грешки от време на време. Поне тук знаем, кой го е направил. – Да, знаем кой го е направил. – Знаете ли кога са взели тялото на момичето? – Извади една работна тетрадка от джоба на палтото си. Поклатих глава. – Не. Просто като отидох, тялото го нямаше. – Какво ви накара да проверите тялото? – Погледнах я, очите й бяха хладни и нечетливи. – Дали са си много труд, за да я направят една от тях. Мислех, че ще се опитат да я вземат. Така са и направили. – Бащата е вдигнал шум и е искал да набодете на кол тялото преди да тръгнете на лов, така ли е? Гласът й беше лек, лишен от факти. Но обръщаше внимание на отговорите. Тя не пишеше много, както Долф. Преносимата тетрадка изглеждаше, че прави повече от едно нещо в ръцете й. Най-накрая виждах Фриймънт да върши работа. Изглеждаше добра в това. Това беше успокояващо. – Да така е. – Защо не си пробола с кол момичето, след като родителите са го искали? – Имах един баща. Вдовец. Единствената му дъщеря беше ухапана. Той искаше да я пробода на кол. Направих го още същата нощ. На следващата сутрин той беше в офиса ми и плачеше, искаше да го промени. Искаше да я върна като вампир. – Облегнах се назад към дивана и се прегърнах – Обзалагате ли се, че да прободеш сърцето на нов вампир е добра смърт. – Мислех, че трябва да се махне главата, за да е сигурно. – Наистина ли, - казах. – Ако бях пробола момичето, щях да й извадя сърцето и отсека главата. – Поклатих глава. – Не е много правилно. Тя погледна нещо в бележника си. Не успях да видя какво. Обзалагам се че са драскулки, а не думи. – Виждам защо сте искали да изчакате, но г-н Клинлан ви е помолил. – Да знам. – Само, че сте искали да са сигурни. – Благодаря. – Още не сме намерили тялото на момчето. – Не мисля, че ще го намерите. Очите й вече не изглеждаха хладни. Бяха присвити и подозрителни. – Защо? – Ако са искали да го убият, са могли да го направят и тук, тази вечер. Мисля, че искат да го направят един от тях. – Защо? Свих рамене. – Не знам. Но обикновено, когато вампир има личен интерес към някое семейство има причина за това. – Искаш да кажеш, мотив? Кимнах. – Видяхте Клинлан. Те са набожни католици. Църквата вижда вампиризма като самоубийство. Децата им ще бъдат прокълнати за цяла вечност, ако станат вампири. – По-лошо от колкото просто да ги убият. – За Клинлан мисля, че е така. – Мислите ли, че вампирите ще се върнат и за родителите? Помислих за минута. – По дяволите, не знам. Искам да кажа и преди е имало случаи където господар вампир е превръщал цели семейства. По някои съм работила и аз. Прави го, за да си отмъсти, за нещо незначително. Но тъй като са били законни, не знаех защо вампирът го прави. Имам предвид вампирът може да ги убие. Какво може да са направили Клинлан, че да е достатъчно лошо за това? Вратата се отвори. Фриймънт се обърна вече намръщена. Двама мъже се появиха на вратата. И двамата бяха облечени в тъмни костюми, тъмни вратовръзки и бели ризи. Стандартно федерално облекло. Единия от тях беше нисък и бял, другият висок и чернокож. Само този факт трябваше да ги различава, но те бяха монотонни, сякаш е използвана една и съща машина за бисквити, без значение колко добре беше сготвено отвън. По-ниският от двамата ни показа значката си. – Аз съм специален агент Братфорд, това е агент Елууд. Коя от вас е детектив Фриймънт? Фриймънт отиде при тях и им подаде ръка. Показваше, че не е въоръжена и приятелски настроена. Да, точно така. – Аз съм детектив Фриймънт. Това е Анита Блейк. Оцених това, че ме включи. Изправих се и се присъединих към четворката. Агент Братфорт ме гледаше дълго време. Достатъчно дълго, за да ми лази по нервите. – Има ли нещо нередно, агент Братфорт? Той поклати глава. – Присъствах на лекцията на сержант Стор в Куантико. Начинът, по който говореше за теб. Мислех, че си по-висока. Той се усмихна като го каза. Нещо средно между приятелски и снизходителен. Много унищожителни остроумия ми дойдоха на ума, но никога нямаше да ги кажа пред федералните. Вие губите. – Съжалявам, че ви разочаровам. – Вече говорихме с офицер Уолъс, който също ви похвали доста. Свих рамене. – Трудно е да ме похвали малко. Той се усмихна. – Бихме искали да говорим с детектив Фриймънт насаме, госпожице Блейк. Но не отивайте далеч, ще искаме декларация от вас и вашия служител, г-н Каркланд. – Разбира се. – Взех изявление от госпожица Блейк лично – каза Фриймънт. – Не мисля, че имаме нужда от нея повече тази вечер. Братфорт я погледна. – Аз ще реша това. – Ако госпожица Блейк ми се беше обадила, когато имаше само един мъртвец, нямаше да има двама мъртви полицая и един мъртъв цивилен. Аз просто я погледнах. Нечий задник щеше да изгори и Фриймънт не искаше това да е нейния. Добре. – Не забравяйте изчезналото момче – казах. Всички ме погледнаха. – Искате да сочите с пръсти, добре. Има достатъчно вина за всички. Ако не бяхте ме изгонили по рано, аз щях да ви се обадя, но аз се обадих на щатския полицай. Ако вие бяхте казали всичко, което ви казах, на началниците си, те щяха да свържат двата случая и вие така или иначе щяхте да сте тук. – Имах достатъчно мъже с мен, да покрият къщата и цивилните граждани – каза Фриймънт. Кимнах. – Вероятно, но ти щеше да дойдеш тук и да ме изриташ отново. Щеше да вземеш Ст. Джон и хората му в тъмното при петте вампира, единия от тях древен, когато всички сте видели снимките на вампирските убийства. Те щяха да ви изколят, но може би, просто може би Бет Ст. Джон щеше да е жива. Може би Джеф Клинлан все още щеше бъде тук. Вгледах се в нея, гледах как гнева преминава през очите й. Спогледахме се. – Какво се получи сержант. – обърнах се към двамата агенти. – Ще изчакам отвън. – Чакай – каза Братфорт – Стор каза, че понякога общността на вампирите помага на отделни случай като този. Може ли да поговорим с някого? -Защо ще преследват един от тях? – попита агент Елууд. -Тези неща са лоши за бизнеса. Особено сега с убитата дъщеря на сенатор Брустър. Вампирите не се нуждаят от лоша публичност. Повечето от тях са легални. Харесват факта, че ако ги убият се счита за престъпление. -Тогава с кого можем да поговорим? – Попита Братфорт. Въздъхнах. – В тази област не знам. Не съм тукашна. – Как да намерим някого, с когото да поговорим? – Тук може и да съм в състояние да ви помогна. – Как? Поклатих глава. – Познавам някого, който може да знае имена. Не се опитвам да ви дам много време тук, но повечето чудовища не биха говорили с ченгета. Просто не е толкова отдавна, когато полицията стреляше по тях. – Казвате, че вампирите ще говорят с вас, а не с нас? – каза Елууд. – Нещо такова. – Това няма смисъл, вие сте екзекутор на вампири. Работата ви е да ги убивате. Защо ще повярват на вас, а не на нас? – попита той. Не знаех как да му го обясня и не бях сигурна, че искам. – Аз вдигам зомбита агент Елууд. Мисля, че ме взимат за едно от чудовищата. – Въпреки, че сте версията на електрическия стол? – Въпреки това. – Това не е логично. Засмях се, не можах да се удържа. – Господи, кое от нещата, които се случиха тази вечер е логично? Елууд се усмихна леко. Разбрах, че е по-новия от двамата. Не мислех, че ФБР ще вземат някого, който се усмихва. – Няма да предоставите информация на ФБР нали, госпожице Блейк? – попита Братфорт. – Ще разбера името на вампира в тази област, ще говоря с него и ще Ви дам името. – Какво ще кажете да разберете имената на всички вампирите в областта и да ни ги дадете. Ние ще се притесняваме дали те ще разговарят с нас или не. Гледах го и го излъгах. – Добре. Ако очаквам чудовищата да ми помогнат, не можех да ги дам всички на полицията. Само някого от тях. Изглеждаше така, сякаш не ми повярва, но не можеше да ме нарече лъжкиня в лицето. – Когато намерим вампирът отговорен за всичко, със сигурност ще ви се обадим да го убиете. Беше повече, отколкото Фриймънт ми бе позволила да направя. – Звънете ми по всяко време. – Сега ще говорим със сержант Фриймънт, госпожице Блейк. Бях отпратена. Добре е за мен. Той ми подаде ръката си, взех я и си стиснахме ръцете. Стиснахме си ръцете и с агент Елууд. Всички се усмихнахме и аз напуснах. Лари чакаше в антрето. Той стана от стълбите, където беше седнал. – И какво сега? – Трябва да се обадя по телефона. – На кого. Още двама мъже, „федерални агенти” беше татуирано на челата им, тръгнаха нагоре по коридора от кухнята. Поклатих глава и излязох през вратата в прохладната ветровита нощ. Мястото беше пълно с ченгета. Никога не бях виждала толкова много федерални агенти в живота си. Но хей, вампир-сериен убиец си е новина. Всеки би искал парче. Гледах как ходят около внимателно подържаната морава и изведнъж поисках да се прибера в къщи. Просто да си събера багажа и да си тръгна. Все още беше рано. Час два след съмване. Изглеждаше сякаш е минала цяла вечност откакто напуснах гробището. По дяволите имах време да се върна и да разгледам гробището на Стерлинг преди зазоряване. Имах джипа който Байард ми беше дал, с чудесен портативен телефон. Лари седна от страната на пътника. – Личен разговор. – Хайде, Анита. – Вън, Лари. – В тъмното с вампирите. Той примигна с големите си сини очи към мен. – Мястото е пълно с ченгета. Мисля, че ще си в безопасност. Вън! Излезе мърморейки под носа си. Можеше да мърмори, колкото си иска. Лари искаше да бъде ловец на вампири, да, но той не трябваше да е свързан толкова тясно с чудовищата, колкото бях аз. Опитвах се да го пазя от това, доколкото можех. Не е лесно, но си струва усилията. Излъгах добрите агенти. Не беше това, че вдигам зомбита и че съм добра с вампирите. Беше фактът, че господарят на град Сейнт Луис беше увлечен по мен. Може би беше влюбен в мен или най-малкото той смяташе така. Номерът беше труден, което само по себе си е лош знак – „Престъпни удоволствия”, където се сбъдват най-тъмните Ви фантазии. Робърт е. С какво мога да ви помогна Страхотно, Робърт, един от вампирите, които не харесвам. – Здравей Робърт, Анита Блейк е. Трябва да говоря с Жан Клод. Той се поколеба и после каза.: – Ще те прехвърля на телефона в кабинета му. Нова система е, така че ще прекъсне връзката за малко. Телефонът кликна преди да отговоря. Един миг тишина и после глас се разнесе от линията. Можеше да критикувам Жан Клод, но той беше добър с телефоните. – Добър вечер, ma petite. – Това беше всичко, което каза, но дори и през телефонното бръмчене, гласът му беше като кожа, която се потърква до скелета ми. – Близо съм до Брансън. Трябва да се свържа с тукашния господар на града. – Няма добър вечер, как се чувстваш Жан Клод? Просто работа. Ужасно си груба, ma petite. – Виж нямам време за играчки точно сега. Няколко вампира тук буйстват. Отвлекли са младо момче. Искам да го намеря преди да са го превърнали в един от тях. – Колко младо е момчето? – Шестнадесет. – В миналите векове, ma petite, той не се счита за дете. – В този век е още дете. – Доброволно ли е отишъл? – Не! – Знаеш ли със сигурност или просто са ти казали, че той е отвлечен? – Говорих с него преди това. Той не е отишъл доброволно. Жан Клод въздъхна. Звукът се плъзна по кожата ми като хладен пръст. – Какво искаш от мен, ma petite? – Искам да говоря с тукашния господар на града. Нуждая се от името му. Знаеш ли как се казва тукашния господар на града? – Разбира се, но не е толкова просто. – Имаме само три нощи за да го спасим и по дяволите имаме още по-малко, ако те просто го искат за закуска. – Господарят на града няма да говори с теб, ако някой не те заведе. – Изпрати ми някого тогава. – Кого? Робърт? Уили? Никой от тях не е достатъчно силен, за да ти бъде придружител. – Ако искаш да кажеш, че не мога да се защитя, мога да се грижа за себе си. – Знам, че можеш да се грижиш за себе си, ma petite. Показала си го пределно ясно. Но не изглеждаш толкова опасна, колкото си. Може би ще трябва да застреляш един или двама, за да ги поставиш на мястото. Но ако искаш да излезеш от там жива, това няма да ти помогне. – Искам да прибера това момче обратно непокътнато, Жан Клод. Работи с мен. – Ma petit ... Виждах пред себе си Джеф Клинлан с кафявите му очи, стаята му с каубойските тапети. – Помогни ми Жан Клод. Той млъкна за момент. – Аз съм единственият с достатъчно сила, за да ти бъда придружител. Желаеш ли да оставя всичко и да дойда при теб? Беше мой ред да се замълча. В момент като този тишината е точна. Прозвуча ми като голяма услуга. А аз не исках да съм му задължена. Аз вероятно щях да оцелея и без неговата услуга, но Джеф Клинлан нямаше. – Добре. – казах. – Искаш да дойда да ти помогна? Стиснах зъби и казах: – Да. – Ще летя надолу утре вечер. – Тази вечер. – Ma petite, ma petite, какво ще правя с теб? – Ти каза, че ще ми помогнеш. – И ще го направя. Но тези неща изискват време. – Какви неща? – Може да не ти харесва, но Брансан е като чужда страна. Потенциално враждебна чужда страна, където трябва да свърша някои неща, за да мина безопасно. Има митнически правила, които трябва да бъдат спазени. Ако премина просто така, ще го разберат като обявяване на война. – Няма ли начин да преминеш тази вечер? Без да започнеш война? – Може би, но ако изчакам още една нощ, ma petite, можем да влезнем много по безопасно. – Ние можем да се грижим за себе си, Джеф Клинлан не може. – Това ли му е името? – Да. Той пое дълбоко дъх и тази въздишка ме накара да потреперя. Бих му казала да спре, но това би го развеселило, така че не му казах. – Ще летя надолу тази вечер. Как да се свържа с теб? Дадох му името на хотела си, след това с въздишка и номера на пейджъра си. – Ще ти се обадя като пристигна. – Колко време ще ти отнеме да долетиш от толкова далече? – Анита, смяташ че ще летя надолу като птица ли? Не харесах слабото забавление в гласът му, но му казах истината. – Така мислех. Той се засмя и сякаш звука ме погали по ръцете. – О, ma petit, ma petite, ти си скъпоценна. Точно това, което исках да чуя. – Е, как ще дойдеш до тук? – С частния си самолет. Разбира се частния му самолет. – Кога може да си тук? – Ще бъда там веднага щом мога, нетърпеливото ми цвете. – Предпочитам, ma petite, пред цвете. – Както искаш, ma petite. – Трябва да се видя с господаря на Брансън преди зазоряване. – Казах пределно ясно, че ще се опитам. – Повече от опитване. – Чувстваш се виновна за това момче, защо? – Не се чувствам виновна. – Отговорна, тогава. Седях там и не бях сигурна какво да кажа. Той беше прав. – Не знаех, че можеш да прочетеш мислите ми така. – Не, ma petite, просто гласът ти и нетърпението. Мразех, че ме познава толкова добре. Мразех го. – Да, чувствам се отговорна. – Защо? – Бях на местна почва. – Не направи ли всичко, за да ги запазиш? – Сложих пост на всеки вход. – Някой ги е пуснал тогава. – Имаха вратичка за пудела на стената при гаража. Просто са преминали и са отворили другите врати. – Имало ли е дете вампир сред тях? – Не. – Тогава как? Описах му тънкия скелет на вампира. – Той почти си промени формата. И я промени отново за секунди, той можеше да мине за човек на мъжделива светлина. Никога не съм виждала подобно нещо. – Аз съм виждал само веднъж тази способност – каза той. – Знаеш кой е нали? – Ще бъда при теб, веднага щом мога, ma petite. – Заговори сериозно изведнъж, защо? Той се засмя, но горчиво, като че преглъща счупено стъкло. Боли само да го чуеш. – Познаваш ме много добре, ma petite. – Просто отговори на въпроса. – Момчето изглежда ли прекалено младо за годините си? – Да, защо? Мълчанието след този отговор беше доста голямо. – Говори с мен, Жан Клод. – Имало ли е други изчезнали млади момчета? – Не ми е известно, но не съм и питала. – Питай. – каза той. – Колко млади. – Дванадесет, четиринадесет и по-възрасни, ако изглеждат по-млади. – Като Джеф Клинлан. – Опасявам се. – За този вампир е повече от убийство? – Какво искаш да кажеш, ma petite? – Убийство, не просто от ухапване, а убийство. – Какъв вид убийство? Поколебах се. Не обсъждам текущи разследвания на полицията с чудовищата. – Знам, че не ми вярваш, ma petite, но това е важно. Кажи ми за тези смъртни случаи, моля те. Той не казва много често ”моля”. Казах му. Не в детайли, но достатъчно. – Бяха ли осквернени? – Какво имаш предвид под осквернени? – Осквернени, ma petite, осквернени. Има и други думи, но те не са много добри за деца. – О, не знам дали са били сексуално нападнати. Те бяха все още облечени. – Има неща, който могат да се направят и без да се свалят дрехите. Но изнасилването да се е случило преди убийството. Системно изнасилване в продължение на седмици или месеци. – Ще разбера дали са били нападнати. – Хрумна ми една идея. – Може ли вампирът да е оправял момиче? – Оправям, значи секс? – Да. – Ако е притиснат от компания, той ще вземе и младо момиче, но само в случай, че не намери нищо друго. Преглътнах, не исках да говоря за деца, сякаш са неща и предмети. – Но това момиче прилича на жена, тя не изглежда по-млада. – Тогава не, той няма да има желание да я докосне. – Какво имаш предвид с желание? Какъв избор би имал? – Господарят му може да го накара, може ако е достатъчно силен. Въпреки, че познавам много хора, които се боят от нещо толкова отвратително. – Познаваш този вампир. Кой е той? Дай ми името. – Когато пристигна, ma petite. – Просто ми дай името. – За да можеш да го дадеш на полицията? – Това е тяхна работа. – Не, ma petite. Ако е това което мисля, то няма да бъде работа на полицията. – Защо не? – Просто казано, твърде е опасно и екзотично, за да се разкрива пред широката публика. Ако смъртните разберат, че между нас има такива неща, те могат да се обърнат всички срещу нас. Трябва да си наясно с противния закон пуснат от сената. – Наясно съм. – Тогава можеш да разбереш вниманието ми. – Може би ако повече хора умрат заради твоето внимание. Ще помогне на закона на Брустър да мине. Помисли ли за това. – Помислил съм, ma petite. Повярвай ми че съм. Сега прощавай. Имам да свърша много неща. – Той затвори. Седях там и се взирах в телефона. По дяволите. Какво имаше предвид той под екзотично? Какъв по дяволите беше този нов вампир, че другите не трябваше да знаят. Той беше достатъчно тънък за да се провре през кучешка вратичка. Може би прави номерата на Худини, но това не беше престъпление. Но запомних това лице. Не беше човешко. Не беше дори и като труп в лицето. Беше нещо съвсем друго. Нещо различно. Помнех загубените секунди. Аз големият вампирски ловец бях безпомощна като всеки гражданин със смело сърце. С вампири, смелостта не е достатъчна. Пред краткия поглед на Клинлан това нещо било демон. Полицията го игнорира и аз не исках резервно копие на неговата история. Клинлан никога не е срещал истински демон или никога не бе правил грешка. След като сте били в присъствието на демон, никога няма да го забравите. По-скоро ще се бия с дузина вампири отколко да стоя с демон. Те не дават пукната пара за сребърните куршуми. Глава 17 Стана два часа сутринта преди да се върна в гробището. Федералните щяха да ни държат завинаги, но не вярваха, че ще им кажа истината. Фантазия. Мразех да ме обвиняват във укриване на информация, когато не го правех. Караха ме да искам да ги излъжа, за да не ги разочаровам. Мисля, че Фриймънт се облагодетелстваше със снимките които ми беше дала. Това ще ме научи да бъда щедра. Но получаваше малко точки, след това което каза, когато Бет Ст. Джон беше все още покрита с кръв на килима. Имаше вятър, но с дъжда беше различно. Гъстите облаци, които закриваха гората, докато си играех с вампирите изведнъж изчезнаха. Луната щеше да изгрее напълно следващите два дни. След запознанството ми с Ричард, обръщах повече внимание на луните цикли. Луната плуваше блестяща в нощно небе, блестеше сякаш е полирана. Луната светлина беше толкова силна, че хвърляше лека сянка. Не ти трябваше фенерче, но Рейманд Стерлинг имаше такова. Голямо халогенно фенерче, което докосваше като ръка земята под него. Дадох точки на нас с Лари. Вдигнах ръка и казах: – Не го насочвайте към нас. Ще развалите нощното ни зрение. Не бях много дипломатична, но бях уморена и нощта беше дълга. Той се поколеба по средата на движението си. Не трябваше да гледам към лицето му, за да знам, че не му хареса. Хора като Рейманд дават заповеди по-добре от колкото изпълняват. Той кимна и изключи светлината. Добре за него. Той чакаше с г-жа Харисън, Байард и Бо около него. Той имаше само едно фенерче. Обзалагам се, че обкръжението му не се притесняваше от нощта и не би желал светлина. Лари и аз бяхме все още в гащеризоните си. Бях уморена от лова. Това, което наистина исках да направя, беше да се върна в хотела и да заспя. Но след като Жан Клод пристигнеше със сигурност нямаше да спя, щяхме да вършим добра работа. Освен това Стерлинг беше мой клиент. Получавам пари за убийството на вампир, ако е под юрисдикция, но не са много. Стерлинг финансира това пътуване. Той беше заслужил парите си, знаех го. – Чакахме ви доста дълго време, госпожице Блейк. – Съжалявам, че смъртта на младото момиче ви е била неудобна господин Стерлинг. Ще тръгваме ли? – Не съм коравосърдечен към загубата на другите, госпожице Блейк, възмущавам се, че ме мислите за такъв. Той стоеше там под луната тъмнина, изправен, много внушителен. Г-жа Харисън и Байард се преместиха по-близо до него, показвайки подкрепа. Бо просто стоеше там с нещо като развеселено изражение зад гърба на Стерлинг. Беше облечен в черен дъждобран с качулка. Изглеждаше като призрак. Погледнах нагоре към чистото искрящо небе и погледнах към Бо. Той се усмихна толкова широко, достатъчно зъбите му да блеснат на луната светлина. Просто поклатих глава и го оставих. Може би беше бой скаут, винаги подготвен за всичко. – Добре, както и да е. Хайде де приключваме с това. Не ги изчаках. Подминах ги и продължих напред. Лари застана от едната ми страна. – Груба си. Погледнах го. – Да такава съм. -Той е плащащ клиент, Анита. – Виж. Няма нужда да ме наказват, разбра ли? – Какво не е наред с теб? Спрях се. – Какво не е наред с мен ли. Мисля, че се притеснявам малко повече. – И аз се притеснявам, но трябва да се справим с всичко останало. Поех си дълбоко дъх и го изпуснах бавно. Беше прав. Проклятие! – Добре, ще направя нещо по този въпрос. Ще се опитам да бъда по мила. Стерлинг ходеше до нас. – Можете ли да дойдете госпожице Блейк? - той ни подмина, гърбът му напредваше. Г-жа Харисън се спъна и само това, че Байард я задържа за лакътя попречи на това да падне по задник. Тя все още беше с високи токчета. Може би това беше дрес-код за секретарките, точно както обувките за тенис. Бо ни последва с черния дъждобран, който се ветрееше между дългите му краката. Издаваше отличителен шляпащ звук. Беше много дразнещо. Добре де, може би сега всичко ме дразнеше. Определено се чувствах ядосана. Джеф Клинлан беше някъде там. Може би беше мъртъв или в момента го хапеха. Не беше моя вината. Казах на бащата да сложи пост в предната част на всеки вход. Не бях помислила за вратата на кучето като я видях, но и нямаше да се сетя за нея. Дори бих помислила, че е параноично, да охраняваш кучешки вход. Но ако го бях направила Бет Ст. Джон щеше да е жива. Хвърлен камък. Не можех да върна Бет Ст. Джон, но можех да помогна да спасим Джеф. И щях да го направя. Исках да отмъстя на вампира, който я уби, като го убия. Поне веднъж исках да съм навреме. Веднъж исках да спася някого и да не се опитвам да отмъщавам за друг. Може ли в момента Джеф да бъде изнасилван? Можеше ли нещото, което видях в хола на Клинлан да му направи нещо повече от това да го ухапе? Господи, надявах се, че не. Бях сигурна, че Джеф ще се оправи ако вампирът го е ухапал, но съчетано с изнасилване, не бях толкова сигурна. Ами ако го намеря и не мога да го спася? Умът е изненадващо крехък понякога. Мислех, докато вървяхме нагоре по хълма. Молех се и чувствах спокойния мрак. Без посещения. Без ангелски песни. Но чувството на мир течеше над мен. Поех си дълбоко въздух и нещо твърдо и стегнато и кухо стигна чак до сърцето ми. Взех го за добър признак, че аз щях да стигна до Джеф навреме. Но част от мен беше скептична. Бог не винаги оставя някого. Често, той просто ви помага да оживеете чрез загубата. Предполагам, че не се доверявам изцяло на Бог. Никога не се съмнявам в него, но мотивите му са прекалено далечни от мен. Тъмното стъкло и всичко останало. Само веднъж бих искала да видя през проклетото стъкло ясно. Луната блестеше на върха на хълма като сребърен огън. Въздуха беше почти луминесцентен. Нямаше дъжд, даваше благословията си някъде другаде. Небето знае, че може да се вдигаме и докато вали, но лично на мен не ми харесваше. Радвах се, че не трябва да ходим в тази мръсотия, когато вали. Калта вече щеше да е прекалено. – Е, госпожице Блейк, не трябва ли да започваме? – попита Стерлинг. – Да. Поех си дъх и преглътнах нещата, които исках да кажа. Лари беше прав. Стерлинг беше трън в задника, но не на него бях ядосана. Той просто беше удобна мишена. – Г-н Каркланд и аз ще обходим гробището. Но вие трябва да останете тук. Други хора, които се разхождат е доста объркващо – бях много дипломатична. – Ако щяхте да ни карате да стоим като публика, можете да го кажете в началото на планината. И да ни спестите разходката. – Толкова за дипломацията. – Ще желаете ли да ви кажа да стоите в началото на хълма, където не можете да видите какво прави? Той помисли за около минута. – Не, предполагам, че няма да ми хареса. – Тогава какво се оплаквате? – Анита! – Каза Лари с дъха си. Не му обърнах внимание. – Вижте г-н Стерлинг, това наистина е гадна нощ. Много съм чувствителна точно сега. Моля Ви, нека си свърша работата. Колкото по-бързо свърши, толкова по-бързо ще се приберем в къщи, става ли? Честност,надявах се дълбоката честност да проработи. Беше всичко, което ми остана.той се поколеба малко, след това кимна. -Добре, госпожице Блейк, свършете работата си, както знаете. Несъмнено сте неприятна, но по-добре да си свършите работата. Отворих уста да кажа нещо и Лари ме докосна по ръката. Той стисна ръката ми не твърде силно,но беше достатъчно. Преглътнах това, което щях да кажа и се отдалечих от всички тях. Лари се влачеше зад мен. Смелият Лари. – Какво става с теб тази вечер? – попита той, когато бяхме далече от Стерлинг и компания. – Казах ти. – Не – каза той. – Не е просто убийството от тази вечер. По дяволите виждал съм те да убиваш хора и от по-малко разстояние. Какво не е наред? Спрях да ходя и просто стоях там за една минута. Той ме беше видял да убивам хора и от по-малко разстояние. Беше ли вярно? Мислех ли, че е сме. Вярно беше. Това беше поста по-тъжно. Знаех какво не е наред. Бях видяла прекалено много хора, загинали през последните няколко месеца. Твърде много кръв, твърде много убийства. Аз съм убийцата в някои от тях. Не всички от тях бяха санкционирани от държавата. Аз също исках да търся Джеф Клинлан. Не можех да направя нищо, докато Жан Клод не пристигне. Наистина не можех. Но чувствах как полицейската работа се намесва в моята. Беше ли лош знак? Или добър? Поех си дълбок дъх от хладния въздух. Изпуснах го много бавно като се съсредоточих само върху дишането, навън и на вътре. Когато отново се почувствах спокойна, погледнах Лари. – Малко съм на ръба тази вечер, Лари. Ще се оправя. – Ако аз ти кажа, че съм на ръба, с учудена нотка в гласа, ще ми се разсърдиш ли? Усмихнах се. – Да щях. – В по-лошо настроение си, отколкото обикновено, след като говори с Жан Клод. Какво става? Вгледах се в лицето му и не исках да му кажа. Той не е много по-възрастен от Джеф Клинлан, само четири години. Той все още можеше да мине за висок ученик. – Добре – отвърнах и му разказах всичко. – Вампир педофил не е ли против правилата? – Какви правила? – Може да бъде само един вид чудовище в даден момент. – Този вид условия не те подготвят. Изглеждаше странен, когато мярнах лицето му. – Мили Боже, Джеф Клинлан е с това нещо. Той ме погледна с целия ужас, всичката болка или поне толкова, колкото той можеше да си представи, изписана на лицето му. – Трябва да направим нещо, Анита. Трябва да го спасим. Той се обърна, сякаш да се върне в началото на планината. Хванах го за ръката. – Не можем да направим нищо, докато Жан Клод не пристигне. – Не може просто да не правим нищо. – Ние не правим нищо, вършим си работата. – Но как може да сме ... – Тъй като не можем да направим нищо друго в момента. Лари ме погледна за секунда и след това кимна. – Добре, ако можеш да бъдеш спокойна, то и аз мога. – Добре. – Благодаря. Сега ми покажи този чудесен трик, за който ми говореше. Никога не съм чувал за някого, който може да прочете мъртвите без първо да ги е вдигнал. Искрено, не знаех дали Лари ще може да го направи. Не му го казах, защото нямаше да му помогне, ако си няма доверие. Магията, ако това е точната дума, често се усилва и смалява според убеждението ти в собствените ти способностите. Виждала съм много силни хора да са напълно осакатени от съмненията си. – Аз ходя из гробището – опитвах се да измисля как да го опиша с думи. Как да обяснявам нещо, което самата аз не разбирам? Винаги съм имала афинитет към мъртвите. Дори като малко дете знаех дали душата е излязла от тялото. Спомням си погребението на пра-леля ми Катерина. Кръстена съм на нея, средното ми име. Тя беше моята любима леля по бащина линия. Отидохме рано, за да видим тялото и да се уверим, че всичко е готово. Усетих с душата си, че нещо се рееше над ковчега. Погледнах нагоре, очаквайки да го видя, но нямаше нищо върху което да се задържат очите ми. Никога не съм виждала душа. Чувствам ги, но никога не съм ги виждала. Сега знам, че душата на леля Катерина се рееше наоколо дълго време. Повечето души остават в рамките на три дни, някои напускат веднага, някои - не. Душата на майка ми си тръгна преди погребението да започне. Не я чувствах там. Нямаше нищо друго, освен затворен ковчег и одеало от розови рози върху ковчега, сякаш ковчегът беше пуст. – Когато се прибрах, почувствах майка ми да се носи наблизо. Не душата й, не истинската. А някой части от нея, които не могат да напуснат веднага. Чувах стъпките й в коридора пред спалнята ми, сякаш идваше да ме целуне за лека нощ. Тя се рееше в къщата с продължение на месеци и установих, че ме утешава. Когато тя най-после си тръгна, бях готова да я пусна. Никога не го казах на баща си. Бях само на осем, но още тогава знаех, че той не можеше да я чуе. Може би той чуваше други неща. Не знам. С баща ми никога не говорехме за смъртта на майка ми. Караше го да плаче. – Усещах духове, много преди да мога да вдигам зомбита. Това, което щях да на направя, беше просто продължение на тази или онази комбинация от двете умения. Не знам. Но как да обясня, че душата на леля ми Катерина витаеше над ковчега си. Или знаете, че душата е там или не. Думите не стигат, за да се обясни. – Можеш ли да виждаш призраци? – Имаш предвид точно сега? Поклатих глава и се усмихнах. – Не, обикновено. – Е знаех, че къщата на Калвин не е обитавана от духове, без значение колко истории са съчинили. Но там беше една малка пещера близо до града, имаше нещо в нея. Нещо, което не беше хубаво. – Призрак ли беше? Той сви рамене. – Никога не се опитах да разбера, но никой друг не го почувства. – Разбираш ли, когато душата напусне тялото, искам да кажа, можеш ли да кажеш кога напуска? – Разбира се – харесваше му, че не всеки може да го прави. Не можех да не се усмихна. – Това е достатъчно. Просто ще го направя. Не знам какво ще видиш, ако се вижда. Знам, че Рейманд ще бъде разочарован, защото няма да види нищо, освен ако е по-талантлив от колкото изглежда. – Какво ще правиш, Анита? В колежа никога не са ни говорили за „ходене по гробовете”. – Това не е като магическо заклинание, няколко думи и жестове и то да проработи. Не е нищо подобно. – борех се да опиша нещо, за което няма думи в речника. – По-близо е до психическа способност, от колкото до магия. Не е физическо. Не е мускул, който да се движи или мисъл. Това е ... Просто ще го направя. Нека да започваме, след това ще се опитам да ти го обясня, докато го правя. Става ли? Той сви рамене. – Предполагам, че става. Все още не разбирам какво по дяволите ще правиш, но всичко е добре. Обикновено не знам какво се случва. – Но винаги разбираш. – Така е, не е ли? – усмихна се докато го казваше. – И още как. Стоях на центъра на мъртвата сурова земя. Неотдавна ме беше страх от това, което съм на път да направя. Не беше много страшно за мен. Бях уплашена от факта, че съм единствената, която можеше да го прави. Не беше много човек, за да бъда в състояние да го правя. Но тогава, преосмислях какво те прави човек и какво те прави едно от чудовищата. След което бях много сигурна в себе си и оставих останалите. Сега не съм толкова сигурна. Освен това се упражнявам. Разбира се специализирах в празни гробища, където нямаше нищо друго освен мен и мъртвите. Добре де, нощни насекоми, но никой от членестоногите не ми пречи на концентрацията. Хората го правят. Всичко се завърташе зад гърба ми. Чувствах топлото присъствие на Лари зад мен. Той ме притискаше. – Можеш ли да се върнеш малко по-назад? – Разбира се, колко далече? Поклатих глава. – Колкото можеш и все още да си ми пред погледа. Той вдигна вежди. – Искаш да отида да чакам с господин Стерлинг? – Ако можеш. – Мога. Разбирам се с клиентите по-добре от теб. Господи, това си беше чистата истина. – Страхотно. Когато те извикам ела бавно. Никога не съм се опитвала да говоря докато правя това. – Както кажеш. – Той се засмя почти нервно – Не мога да чакам да видя това. Оставих го и се обърнах. Тръгнах да вървя. Когато погледнах назад - той ходеше на другата страна. Надявах се, че Лари няма да бъде разочарован. Аз все още не бях сигурна дали той ще е в състояние да усети нещо. Обърнах гръб на всички. Виждайки ги сгушени там, щяха да ми отвличат вниманието, сигурна бях. Горната част на планината беше гола. Беше сякаш стоя и гледам светът отгоре. Заради лунните лъчи, всичко беше окъпано от мека светлина. Беше толкова ярка тук близо до земята, без никакви дървета, за да правят сянка, че самия въздух блестеше в дузина светлини. а лек вятър вееше в лицето ми. Миришеше на зеленина и свежест, почти сякаш в действително е валяло. Затворих очи и нека вятърът който докосваше кожата ми да разроши косата ми. Нямаше почти никакъв звук, дори без пеенето на насекомите. Нищо друго освен вятъра, мен и мъртвите. Не можех да кажа на Лари как точно да го направи, защото и аз не бях много наясно. Ако е мускул, щях да го преместя. Ако беше мисъл, щях да я помисля. Ако беше вълшебна дума, щях да я кажа. Това не беше нито едно от тези неща. Това е сякаш кожата ми се отваря. Всичките ми нервни окончания се оголват на вятърът. Кожата ми става студена. Това е като хладен вятър, който се излъчва от тялото ми. Не е точно като вятър. Вие не можете да го видите или почувствате, никой друг не може. Но е там. Истински е. Хладните пръсти на „вятърът” се простряха извън мен. В диаметър от десет до петнадесет крачки можех да претърсвам гробовете. Щом се преместех, кръга се движеше с мен, търсейки. Вдигнах ръка и махнах. Не се обърнах, за да видя дали Лари ме е видял. Останах здраво с моя личен кръг. Държах го, опитвайки се да не започна да търся мъртвите, докато Лари не дойде. Надявах се да усети какво става. Логично беше да го разбере по-лесно ако го види от самото начало. Чух стъпките му по сухата земя. Сякаш бяха гръмотевично усилени, тъй като можех да чуя всяко зърно мръсотия под обувката му. Той застана до мен. – Господи, какво е това? – Какво? Гласът ми звучеше далечен и силен в същото време. – Вятърът, студения вятър. – звучеше малко уплашен. Добре, винаги трябва да те е малко страх, когато правиш магия. Когато започнеш да я приемаш за даденост, си в беда. – Ела близо до мен, но не ме докосвай Не бях сигурна за последното, но ми звучеше като добра идея. По-добре предпазливи, отколкото не. Той дойде бавно от едната ми страна, леко приведен сякаш усеща вятъра по кожата си. – Исусе, Мария и Йосиф! Анита, той идва от теб. Вятърът идва от теб. – Да. Очите му бяха шокирани. Той изглеждаше, както и гласа му, малко уплашен. – Ако стоях близо до Стерлинг, той нямаше да почувства нищо. Никой от тях няма. Лари поклати глава. – Как биха могли да го пропуснат? – ръката му се задържа на малко разстояние от тялото ми, почти сякаш да ме докосне, но не съвсем. – Това е нещо студено или силно или нещо, което е тясно около тялото ти. – Интересно – казах. – И сега какво? – попита той. – Сега докосвам мъртвите. Пуснах го, сякаш наподобяваше ръка. Пръстите на „вятъра” се протегнаха надолу. Какво е чувството да минеш през солидната земя и да докоснеш мъртвите? Като нищо човешко. То е сякаш невидими пръсти преминават през пръстта в търсене на мъртвите. Този път не трябваше да търся много. Земята беше разкопана и мъртвите бяха в горната й част. Опитвала съм това, но на добре организирано гробище. Където всеки гроб и всяко тяло е отделно. Вятърът докосна Лари като камъче в поток. Силата се накъдри около него. Той беше жив и ме обезпокояваше. Но аз се упражнявах и бих могла да работя и около него. Стоях върху костите. Под земята, където очите не могат да виждат. Опитвах се да премина през тях. Земята беше покрита с тела, като стафиди на пудинг. Стоях върху сал от кости в морето от суха червена земя. Където и да докоснех усещах тела или части от кост. Нямаше много свободно място. Нямаше раздвижване на въздуха. Стоях там, сгушена в себе си, опитвайки се да погледна чрез това, което бях почувствала. Гръдният кош от ляво е с бедрената кост на няколко метра. Вятърът се движеше навън, докосвайки част след част. Бих могла да сглобя скелетите като един гигантски пъзел, мозайка. Това беше, което силата ми ще направи, ако се опитах да ги вдигна. Преместих се, кръга се местеше с мен, където и да отидех. Сложих частите заедно. Парчетата се отделиха, но се сетих, че Лари може да мести с мен. Той се премести невероятно гладко през силата, като плувец който прави съвсем малки вълни след себе си. Призрак - беше като бледа следа от живот, като танцуващи пламъци. Преминах през него. Той се изви като змия, без да ме гледа в очите. Имаше нишка на враждебност, някои призраци просто са чувствителни в отношението си към живите. Ревнуваха ги. Но ако и аз останех за повече от сто години на земята и аз щях да бъда враждебна. – Какво е това? – попита Лари. – Какво виждаш? – Мисля, че е призрак. Просто никога не съм ги виждала преди да се материализират. Той протегна ръка сякаш да го докосне. Хванах го за китката преди да успее. Почувствах живителната му сила в прилива на вятърът, който се изливаше от косата към лицето ми. Кръгът внезапно нарасна, като разширен обект на камера. Мъртвите се събудиха под нашите комбинирани сили, които ги докосваха като огън. Силата ни се разпростираше над тях, и те ни разказваха своите тайни. Парчета от мускули изсъхнали върху кости, кухи черепи, всички парчета бяха там. Всичко, което трябваше да направим е да ги съберем. Двама от призраците се издигнаха като дим. Това бяха много активни призраци, за толкова малко и старо гробище. И те бяха ядосани заради безпокойството. Нивото на враждебност е нещо необичайно. Комбинацията от силите не удвои кръга – направи го четири пъти по-голям. Най-близкият призрак стоеше като бял стълб от пламък. Той беше силен и мощен. В най-добрия случай гробището не беше виждало погребение от двеста години. Вгледах се в него. Лари направи същото. Докато не го докоснехме ние бяхме в безопасност. По дяволите бяхме в безопасност дори и да го докоснехме. Призраците не могат да предизвикат физически увреждания, не и наистина. Могат да те хванат, но ако ги игнорираш те пускат. Ако им обърнеш внимание, могат да бъдат досадни. Плашещо, но духът, който може да те нарани физически не е просто призрак. Демон, зъл, мъртъв магьосник но не и нормален призрак. Вгледах се в колебливата форма, не бях сигурна, че е нормален призрак. Призраците се изтощават. Те избледняват впоследствие, като обикновено след това не могат да се материализират, горещи точки които може да ви разтърсят, просто треперещи места. Призраците не са вечни. Този по дяволите изглеждаше доста солиден. За призрак. – Спри! – изкрещя човешки глас. Лари се обърна към гласа. Магнус Бувиер идваше от отсрещната страна на планината, от която бяхме дошли ние. Косата му беше паднала пред лицето му, криейки всичко освен очите му от луната светлина. Очите му светеха в мрака, отражение от светлината, не можех да видя. – Спри! Той размахваше ръце. Дългите ръкави на ризата му, спусната върху дънките, се развяваха. Той удари кръга и замръзна. Той сложи ръце нагоре, като че ли се опитваше да го докосне. Двама души в една нощ, които можеха да усетят силата. Необичайно, но застудя. Ако Магнус не се укриваше от полицията, ние можехме да седнем и да си поговорим хубаво за това. – Казахме ти да стоите далече от тази земя, г-н Бувиер. – каза Стерлинг. Магнус го погледна, като извъртя глава бавно, сякаш да се концентрираше върху нещо друго освен усещането за сила, беше трудно. – Опитахме се да бъдем внимателни по този въпрос – каза Стерлинг. – Няма да бъдем внимателни още дълго, Бо. Дърпането на предпазителя на пушка е доста отличителен звук. Обърнах се към звука с пистолет в ръка. Не трябваше дори да помислям за това. Просто обърнах цевта на оръжието към Бо. Той просто държеше пушка в ръцете си, не беше насочена към никого. Това го спаси. Знам, че ако се бе прицелил близо до нас, щях да го застрелям. Все още виждах две неща. Можех да видя гробището зад очите си, където няма зрителен нерв. Гробището беше мое. Знаех телата, знаех призраците. Знаех къде са всички парчета. Свалих пистолета си, гледайки Бо и пушката, но в главата ми все още бяха мъртвите и протегнатата ръка, търсеща проснатите части. Призраците все още бяха реални. Силата им беше развълнувана. Те танцуваха и се люлееха на местата си в момента. Но избледняваха отново на местата си. Имаше повече от един начин да вдигнете мъртвите, но не и за постоянно. Не можех да погледна далече от пушката, за да видя какво прави Бувиер. – Анита, моля те не вдигай мъртвите. – в дълбокия му глас имаше нотка на умоляване. Обърнах се към него. – Защо не, Магнус? – Махни се от земята ми – каза Стерлинг. – Това не е Ваша земя. – Махни се от земята ми или ще бъдеш застрелян като нарушител. Бо погледна към мен. – Господин Стерлинг? - много внимаваше да не насочва пушката, безвредна в ръцете му. – Бо, покажи му, че не се шегуваме. – Г-н Стерлинг. – повтори той с малко повече настоятелност в гласа си. – За това ти плащам – каза Стерлинг. Той започна да вдига пушката на рамото си, но бавно, гледайки ме. – Не го прави – казах. Поех си дълбоко дъх и го изпуснах, докато тялото ми не стана спокойно и тихо. Нямаше нищо освен пистолета ми и това в което се целех. Бо свали пушката. Поех си дъх и каза: – Сега я остави на земята. – Госпожице Блейк, това не е Ваша работа – каза Стерлинг. – Няма да застреляте никого като нарушител, докато гледам. Сега и Лари си беше извадил пистолета. Той не го беше насочил към никого специално, бях благодарна за това. Военните с оръжия имат склонността да стрелят от разстояние, когато не знаят какво да правят. – На земята Бо, сега. Няма да потретям. – Той остави пушката на земята. – Плащат ми заплата. – Не ти плащат достатъчно, за да бъдеш убит. Стерлинг издаде бесен звук и тръгна на пред сякаш да вземе оръжието. – Не го пипай, Рейманд. Ще прокървиш точно толкова лесно, колкото и всеки друг. Той се обърна. – Не мога да повярвам, че ме държат на прицел в собствения ми имот. Свалих пистолета. Ставаш колеблив, когато държиш някого прекалено дълго на мушка. – А аз не мога да повярвам, че сте довели Бо с оръжие. Знаехте, че малкото шоу ще доведе Бувиер. Знаеше и го планира. Ти студенокръвен кучи син. – Г-н Карклан, ще й позволите ли да ми говори така? Аз съм клиент. Лари поклати глава. – Аз съм с нея в това, г-н Стерлинг. Вие направихте капан за този човек. За да го убиете. Защо? – Добър въпрос – казах. – Защо се страхувате толкова от семейство Бувиер? Или просто той е този, от когото се страхувате? – Не се страхувам от никого. Хайде, ще ви оставим с новия ви приятел. Той се отдалечи и другите го последваха. Бо се поколеба. – Ще ти донеса пушката долу. – казах. Той кимна. – Добре тогава. – И ще е по-добре да не чакате долу с друго оръжие. Той ни погледна за дълга минута, и двама ни, и поклати глава. – Прибирам се в къщи при жена ми. – Наистина ли, Бо – казах. Той тръгна, черният дъждобран удряше по краката му. Той се поколеба и после каза. – Махам се от това още сега. Парите не ти помагат, ако си мъртъв. Познавах няколко вампира, който щяха да поспорят с него, но не му казах. – Радвам се да го чуя. – Просто не искам да ви застрелям – каза той. Тръгна надолу по склона, извън погледа ми. Стоях там със Браунинга, който сочеше към небето. Обърнах се бавно в кръга, който проучваше планинския връх. Бяхме само ние тримата. Така че, исках ли да прибера пистолета? Магнус направи крачка по склона и се спря. Той повдигна тънките си ръце към заредения със сила въздух. Той придвижи пръстите си сякаш по вода. Усещах вълните от докосването му като тръпки по кожата си, треперещи по магията ми. Не, не бях готова да прибера пистолета. – Какво беше това? – попита Лари. Оръжието му все още сочеше към земята. Бувиер насочи лъскавите си очи към Лари. – Той не е некромант, Анита, но е повече от това което изглежда. – Не сме ли всички ние – казах. – Защо не искаш да вдигам мъртвите Магнус? Той гледаше към мен, очите му бяха пълни с бляскава светлина, като отражение в басейн, но не беше отражение. Това нещо си беше там. – Отговори ми Магнус! – Или какво? – попита – Ще ме застреляш ли? – Може би. – отвърнах. Наклонът го направи по-нисък от мен, така че трябваше да гледам надолу към него. – Не вярвах, че ще можете да вдигнете толкова стар мъртвец без човешка жертва. Мислех, че г-н Стерлинг ще ви плати да опитате, вие няма да успеете и ще си отидете у дома. Той направи крачка напред като мърдаше пръстите си със силата, сякаш я тестваше. Като че ли не беше сигурен дали може да премине през нея. Докосването накара Лари да се задъха. – С тази сила можете да вдигнете няколко от тях, може би и достатъчно. – Каза Магнус. – Достатъчно за какво? Той ме погледна, сякаш се затрудняваше да говори на глас. – Анита, Лари не трябва да вдигате мъртвите в тази планина. Не трябва! – Ще ни дадете ли причина да не го правим. Той се усмихна към мен. – Не може ли само, защото аз моля. Поклатих глава. – Не. – Щеше да е много по-лесно, ако илюзията ми работеше върху вас. – Той направи още една стъпка по склона. – Разбира се, ако илюзията ми работеше върху вас ние нямаше да сме тук, не е ли така? Ако той не отговаря на един въпрос, опитай с друг. – Защо избягахте от полицията? Той направи още една крачка по-близо и аз отстъпих. Той не е направил нищо заплашително, но имаше нещо около него, както стоеше там, нещо извънземно. Образът в очите му ме накара да искам да погледна зад неговите очи. Почти можех да видя дърветата, водата ... Не мислех, че ще видиш нещо специално в очите му освен цветът. – Казали сте тайната ми на полицията, защо? – Трябваше. – Наистина ли мислите, че съм направил онези ужасни неща на момчетата? Той направи още една стъпка, движейки потока от сила, но той не се плъзгаше лесно, както Лари. Магнус е като планина, огромен, като караше силата се отдръпва широко около него, сякаш той изпълваше повече магическо пространство отколкото можеше да видиш през простите му очи. Насочих Браунинга с две ръце към гърдите му. – Не, не мисля. – Тогава, защо сочите този пистолет към мен? – За какво е всичката тази магия на елфите? Той се усмихна. – Правих доста илюзии тази вечер. Това я повишава. – Не сте около клиентите си – казах. – Не можеш да го правиш без да си на работното си място. Ти ги изсмукваш, като проклет съд е. Той изящно сви рамене. – Аз съм това, което съм. – От къде знаеш, че жертвите са момчета? – попитах. Лари се премести от лявата ми страна. Оръжието му сочеше към земята. Виках му, когато взимаше на прицел хората прекалено рано. – Полицията ми каза. – Лъжеш. Той се усмихна леко. – Един от тях ме докосна. Видях всичко. – Удобно – казах. Той протегна ръка към мен. – Дори не си го и помисляй. Лари насочи пистолета си към Магнус. – Какво става Анита? – Не съм сигурна. – Не мога да ви позволя да вдигнете мъртвите. Съжалявам. – Как мислиш да ни спреш? Той се втренчи в мен и аз почувствах тласък срещу магията ми, сякаш нещо плува навън в тъмнината. Накара ме да се задъхам. – Замръзни, точно там или ще натисна спусъка. – Не съм помръднал и мускул – каза тихо той. – Без игри, Магнус, прекалено близо си по дяволите, за да умреш. – Какво е това, което прави? – попита Лари. Двете му ръце трепереха и се задъхваше. – По късно – казах. – Магнус, сложи и двете си ръце в горната част на главата, бавно. – Ще ме задържиш, както правят по телевизията? – Да. Не е ли по-добрия случай да те взема с мен жив, от колкото да го направят повечето полицай. – Не мисля, че ще дойда с теб. – Беше под прицела на два пистолета и все още звучеше сигурен. Той е или глупав, или знае нещо което аз не знам. Не мисля, че е глупав. – Кажи ми кога да го застрелям – каза Лари. – Когато стрелям, стреляй и ти. – Добре. Магнус погледна от единия към другия. – Наистина ли ще ме убиете заради нещо толкова малко? – В сърцето – казах. – Сега сложи ръцете си бавно върху главата. – Ако не го направя? – Не блъфирам, Магнус. – Имате ли сребърни куршуми в този пистолет. Просто го гледах. Усещах промяната на Лари до мен. Не можеш да държиш на прицел няколко толкова дълго без да се измориш. – Обзалагам се, че са сребърни. Сребърните не са много ефективни срещу елфите. – Студеното желязо работи най-добре. Помня. – Дори нормалните оловни куршуми работят по-добре от сребърните. Металът на луната е приятел на елфите. – Ръцете - веднага или ще разберем дали сребърния куршум пробива кожата на елфите. Той вдигна ръцете си, бавно, елегантно на горе. Ръцете му бяха над нивото на рамото, когато той отскочи назад, надолу по хълма. Стрелях, но той остана неподвижен на земята и някакси въобще не можех да го видя. Той сякаш беше замъглил въздуха около себе си. С Лари стояхме в горната част на склона и стреляхме надолу по него. Не мисля, че някой от нас го уцели. Той беше слязъл по пръстта по-бързо от колкото изглеждаше, че може, защото беше по-трудно да го видиш дори на лунна светлина докато изчезваше в храсталака пред нас. – Моля те, кажи ми, че той не изчезна просто така. – каза Лари. – Той не изчезна просто така. – Какво направи тогава? – От къде по дяволите мога да знам. Не съм абонира за „елфи 301” – поклатих глава. – Хайде да се махаме от тук. Не знам какво стана, но каквото и да е мисля, че изгубихме клиента си. – Мислиш ли, че загубихме хотелските си стаи? – Не знам Лари. Нека отидем да разберем? Щракнах предпазителя на Браунинга, но го оставих в ръката си. Бяхме в безопасност. Но ми изглеждаше като мъдра постъпка с всичките тези скали и склонове, дори и на луна светлина. – Мисля, че можеш да прибереш пистолета за сега Лари. За него не беше безопасно. – Ти не си. – Но аз съм в безопасност. – О, - той изглеждаше леко притеснен, но щракна предпазителя и го прибра. – Мислиш ли, че те наистина щяха да го убият? – Не знам. Може би. Бо би стрелял по него, но виж колко добре избяга от нас. – Защо Стерлинг иска Магнус мъртъв? – Не знам. – Защо Магнус е избягал от полицията? -Изнервям се, когато отговаряш на всичките ми въпроси с „Не знам”. – Аз също. Погледнах назад още веднъж преди да загубя от поглед планинския връх. Раздвижените призраци, горящи като огън от свещ бяха вече охладнели бели пламъци. Знаех нещо, което до тази вечер не ми беше известно. Някои от телата бяха на близо триста години. Сто години по възрастни отколкото ни беше казал Стерлинг, че са. Стоте години правят вдигането на зомби много по-различно. Защо той ни излъга. Страхуваше се да откажа, може би. Може би. Някои от телата бяха оставени от индианците. Сечива, бижута, животински кости, неща които не са европейски. Индианците в тази област не са погребвали мъртвите или поне не в прости гробища. И това не е могила. Нещо се случваше и нямах ни най малка представа какво беше то. Но щях да разбера. Може би след като утре имахме нови хотелски стаи, върнехме готиния джип, вземем под наем нова кола и кажехме на Бърт, че вече нямаме клиент. Може би щях да оставя на Лари да съобщи новината. За какво са чираците, ако не може да ти свършат мръсната работа? Добре, добре, сама ще кажа на Бърт, но не трябваше да се радвам за това. Глава 18 Стерлинг и компания бяха изчезнали, когато слегнахме от планината. Тръгнахме с джипа обратно към хотела. Бях откровено изненадана, че не са взели джипа с тях и не ни оставиха да ходим пеша. Стерлинг не ми прилича на човек, на когото му харесва да насочват пистолет към него. Тогава, какъв е? Стаята на Лари беше първата в коридора. Той се поколеба пред стаята с магнитната си карта. – Мислиш ли, че стаите ще са платени за тази вечер или ние ще трябва си опаковам багажа? – Опаковай си багажа. Той кимна и сложи картата в слота на вратата. Дръжката се завъртя и вратата се отвори. Отидох до по-следващата врата и пъхнах собствената си карта. Имаше една врата между стаите ни. Не беше заета, но си беше там. Лично аз харесвам уединението, дори и от приятели. И особено от колегите си. Стаята беше изпълнена с тишина около мен. Беше прекрасно. Трябваха ми няколко минути тишина преди да се изправя пред Бърт и да му кажа, че ще трябва да върне парите. Стаята е с кабинет и отделна спалня. Апартаментът ми не беше по-голям. Имаше бар поставен от лявата страна на стената. Като трезвеник, беше истински плюс за мен. Стените са в мек розов цвят с деликатен мотив от златни листа, килимът беше в тъмно бордо. Диванът беше в толкова тъмно пурпурно, че беше почти черен. Харесвах съчетанието. Двете кресла бяха в лилаво, бордо и с мотив, бели цветя. Цялото дърво, което се виждаше беше много тъмно и силно полирано. Съмнявах се, че е младоженски апартамент, докато не видях стаята на Лари. Беше като огледало на моята, но в нюанси на зелено. Бюрото от черешово дърво от отсрещната стена изглеждаше като антика. Свързващата врата беше до него, но се отваряше на обратно, за да не би случайно да удари бюрото. Монограм канцеларски материали красяха бюрото, заедно с втори телефон, за техния модем предполагам. Не знаех дали ще остана в тази скъпа стая. Сериозно се съмнявах, че Beadle, Beadle, Stirling, and Lowenstein ще ни вземат след последната ни раздяла. Звук от движение около мен. Браунингът беше в ръката ми. Бях втренчена в Жан Клод. Той стоеше на вратата, която водеше до спалнята. Ризата му беше с дълги, широки ръкави, бяха събрани в три кълба по дължината на ръката завършваха като разливаща се тъкан, която обгражда дългите му бледи пръсти. Яката беше висока и завързана с бяло шалче, така че се разпиляваше дантела от предната му част и се скриваше в жилетка. Тя беше черна и със сребърни шевове. Беше с високи до бедрото кожени ботуши и му бяха като втора кожа. Косата му беше почти черна, колкото жилетката и беше трудно да се каже къде къдриците свършват и започва гладкия кадифен плат. Карфицата за вратовръзка, сребърна и с оникс, бях виждала и друг път забодена върху бяла дантела на гърдите му. – Добре, ma petite, ще ме застреляш ли? Все още стоях там с пистолета насочен към него. Той не се премести. Беше много внимателен да не направи нещо, което ще приема като заплаха. Неговите сини, сини очи ме гледаха. Сериозни, чакащи.Насочих пистолета към таван и изпуснах дъха си, не бях разбрала че го задържам. – Как по дяволите влезе тук? Тогава се усмихна и се отблъсна от вратата. Тръгна из стаята с прекрасни плъзгащи се движения. Частично като котка, частично като танцьор, частично като нещо друго. Каквото и да беше „ другото”, не беше човешко. Оставих пистолета и не бях сигурна, че исках да го правя. Караше ме да се чувствам по-добре, когато е в ръката ми. Трудното е, че пистолетът не би ми помогнал с Жан Клод. О, ако можех да го убия, но не това беше нещото, което правихме напоследък. Напоследък ние се срещахме. Можех ли да устоя? Не бях сигурна, че аз мога. – Взех един от чиновниците с мен. Гласът му беше лек, присмиваше се дали на мен или на себе си, трудно ми беше да кажа. – Защо той ще прави това? – Защото го помолих. Ходеше около мен, като акула която обикаля плячката си. Не се въртях с него. Гледах напред, нека си се върти. Само щях да го забавлявам, ако го следя с очи. Космите на тила ми настръхнаха. Направих крачка напред и усетих ръката му да пада от рамото ми. Той беше докоснал рамото ми. Не исках да ме докосва. – Използва ли умствени трикове върху чиновника? – Да – каза той. Думата беше пълна с много повече. Обърнах се към него, за да мога да виждам лицето му. Той се беше вгледал в краката ми. Той вдигна лицето си към мен и по някакъв начин хвърли бърз поглед по цялото ми тяло. Полунощно сините му очи по-тъмни от обикновено. Не бяхме сигурни как успявам да срещна погледа му. Започнах да подозирам, че да бъдеш некроман има повече ползи, отколкото просто за вдигането на зомбитата. – Червеното ти отива, ma petite. Гласът му бе по-мек и по-дълбок. Той се премести по-близо до мен, без да ме докосва. Много добре го знаеше, но понякога очите му бяха като ръце върху мен. – Харесва ми, много. Гласът му беше мек и топъл далече по-интимен от думите. – Краката ти са прекрасни. Думите му ставаха все по-меки. Шепот в тъмното, който се задържаше около тялото ми като линия от топлина. Гласът му винаги беше такъв, сякаш можеш да го докоснеш. Все още беше най-хубавия глас, който съм чувала. – Спри Жан Клод, краката ми са прекалено къси, за да са прекрасни. – Не разбирам тази модерна мания по височината. Той премина с ръцете си точно над чорапогащника, много близо. Можех да го почувствам като почти топъл дъх по кожата ми. – Спри – казах. – С какво? – гласът му беше лек, безобиден. Поклатих глава. Молих Жан Клод да престане да бъде трън в задника и преди, но той не спираше. Защо да го прави? – Добре, флиртувай ако искаш, но не забравяй, че си тук, за да спасим живота на едно младо момче. Младо момче, което може да бъде изнасилвано, докато седим тук и губим време. Въздъхна дълбоко и застана пред мен, понякога искам да можеше да чете по лицето ми, защото щеше да седне на стола и да не се опитва да ме приближава. – Имаш навика, ma petite, да разваляш цялото удоволствие от съблазняването ти. – Ура-а, сега може ли да започнем с работата? Той се усмихна с прекрасната си перфектна усмивка. – Уредил съм среща с господаря на Брансан тази вечер. – Добре. – отвърнах. – Не беше ли това, което искаше да направя? – попита той. Гласът му беше възвърнал веселата си нотка отново. – Да, просто не съм свикнала да ми даваш точно това, което искам. – Ще ти дам всичко, което поискаш, ma petite, стига само да го поискаш. – Искам да излезеш от живота ми. Изглежда не искаш да направиш това. Той въздъхна. – Не, ma petite не искам да правя това. Оставих го. Не се обвинявах, че в момента исках да съм повече с Ричард, отколкото с него. Не исках да заплашвам живота на Ричард. Беше нещо странно. – Криеш нещо – казах. Той обърна очите си към мен, ръката му беше на сърцето. – Moi? – Да ти. Поклатих глава и го оставих. Той криеше нещо. Познавам го достатъчно добре, за да познавам признаците, но го познавах и достатъчно добре, за да знам, че няма да ми каже докато той не е добре и готов. Никой не пазеше тайни като Жан Клод и никой нямаше като неговите. Нямаше хитрост при Ричард. Жан Клод живееше и я дишаше. – Трябва да се преоблека и да си опаковам багажа преди да тръгнем. – Да смениш прекрасната червена пола, защо. Защото ми харесва? – Не е това – казах – макар, че това да плюс. Не мога да нося кобур за панталони върху полата. – Няма да споря, че наличието на второ оръжие ще показва силата ни от утре вечер. Спрях и се обърнах. – Какво имаш предвид с утре вечер? Той разпери широко ръце. – Ще се зазори твърде скоро ma petite. Не може да отидем в леговището на господаря преди залез слънце. – По дяволите – казах тихо и с чувство. – Свърших моята част, ma petite. Но не мога да спра слънцето да изгрее. Облегнах гръб на любовния стол, ръцете ми се вкопчиха в ръба достатъчно силно, че да ме заболи. – Ще отидем прекалено късно, за да го спасим. – Ma petite, ma petite. – Той коленичи пред мен, гледаше ме. – Защо се притесняваш толкова много за момчето? Защо животът му е толкова скъп за теб? Вгледах се в перфектното лице на Жан Клод и нямах отговор. – Не знам. Той положи ръцете си върху моите. – Причиняваш си болка, ma petite. Преместих ръцете си изпод неговите и ги кръстосах върху стомаха си. Жан Клод остана на колене, с ръце от двете ми страни. Той беше твърде близо до мен и внезапно бях много наясно с това, колко къса беше полата ми. – Трябва да се преместя. – казах. – Защо? Не харесваш ли стаята? – Без да се движи, изглеждаше сякаш е по близо до мен. Усещах линията на тялото му по краката си като топлина. – Мръдни – казах. Той се облегна назад, седна на петите си, принуждавайки ме да мина покрай него. Полата ми докосна бузата му, когато преминах до него. – Като трън в задника си. – Много мило, че забеляза, ma petite. Сега защо трябва да напуснеш тази прекрасна стая. – Клиентът ми плащаше за нея и той вече не ми е клиент. – Защо вече не е, ma petite? – Извадих пистолет срещу него. Очите му се разшириха, лицето му доби маска на изненада, маската се подхлъзна и той ме гледаше с древни очи. Очи видели много, но все още не знаещи какво да правят с мен. – Защо направи това? – Щеше да застреля човек за нарушение. – Направил ли е нарушение? – Технически - да. Жан Клод просто ме гледаше. – Той няма ли право да защити собствената си земя? – Не и ако убиеш човек. Земята не си струва убийство. – Защитата на земята е валидно извинение за убийство, така е от дълго време, ma petite. Знаеш ли дали са променили правилата? – Не можех да стоя там и да гледам как убиват човек,защото е ходил върху парче земя. Освен това мисля, че беше устроено. – Устроено? Имаш предвид заговор за убийство. – Да. – Коя част си ти от този план? – Може би стръвта. Той можеше да усети силата ми над мъртвите. Това го извика. – Сега това е интересно. Какво е името на този човек? – Дай ми името на мистериозния вампир - първо. – Ксавие. – Добре. Защо не искаше да ми дадеш името по-рано? – Не исках полицията да го има. – Защо не? – Ще ти обясня всичко. Сега ми дай името на човека, когото си спасила тази вечер. Вгледах се в него и не исках да му давам името. Не ми харесваше колко е заинтересован от името. Но сделката си е сделка. – Бувиер, Магнус Бувиер. – Не знам името. – Трябва ли? Той само се усмихна. Това означаваше всичко и нищо. – Ти дразнещ, кучи син. – Ах, ma petite, как можеш да ми се съпротивляваш, когато получаваш такива сладки ласки от мен? Изгледах го, това го накара да се усмихне. Зъбите му се показваха съвсем малко. Някой почука на вратата. Вероятно мениджърът ще ми каже да си ходим. Отидох при вратата. Не си губех времето да гледам през шпионката на вратата, така че се изненадах от мъжа, който беше отвън. Беше Лионел Байард. Беше дошъл да ни изхвърли лично? Стоях там за секунда като го гледах. Той първи заговори и нотката в гласът му беше нервна. – Госпожице Блейк, може ли да говоря с вас за момент? Беше ужасно любезен за някой, който беше дошъл да ни разкара. – Слушам ви, г-н Байард. – Мисля, че наистина коридорът не е място, където можем да обсъждаме това. Застанах от едната страна и го пуснах в стаята. Той премина и оправи с ръце вратовръзката си. Погледът му трепна към Жан Клод, който стоеше сега. Жан Клод се усмихна на Байард. Приятно, очарователен. – Не знаех, че имате компания, госпожице Блейк. Мога да си тръгна. Затворих вратата. – Не, г-н Байард, всичко е наред. Казах на Жан Клод за недоразумението ни тази вечер. – Аха, да, ъ ... Байард гледаше от единият към другият, тъй като не беше сигурен какво да каже. Жан Клод не толкова седна в стола, колкото прегъна тялото си. движението бе почти котешко. – С Анита нямаме тайни един от друг, господин ... – Байард, Лионел Байард. Той се приближи и предложи ръка на Жан Клод. Жан Клод повдигна вежди, но си предложи ръката. Изглежда в ръкостискането Байард се чувстваше по-добре. Нормален жест. Той не знаеше какво е Жан Клод. Той можеше да го гледа и да си мисли, че е човек, не и аз. Имаше само един вампир, който мина пред мен за човек и той изобщо не беше човек. Байард се обърна отново към мен. Повдигна очилата си, които не трябваше да оправя. Още един нервен жест. Нещо ставаше. – Какво има, Байард? – попитах. Затворих вратата и се облегнах на едната си страна, кръстосах ръцете си на корема. – Тук съм, за да ви предложа най-искрените си извинения за по рано тази вечер. Просто го гледах. – Вие се извинявате на мен. – Да. Г-н Стерлинг се разпали. Защото, ако не бяхте там да ни предизвикате, щеше да стане голяма трагедия. Опитах се да запазя лицето си празно. Исках да му се намръщя или да изглеждам объркана. – Стерлинг не ми е ядосан? – Напротив госпожице Блейк. Той ви е благодарен. Не вярвах на това. – Наистина. – О, да. Всъщност съм упълномощен да ви предложа бонус. – Защо? – За да компенсирам поведението ни тази вечер. – Вашето поведение беше наред – казах. Той се усмихна скромно. Неговите действия бяха искрени като изкуствени перли, но не и на половина така реалистични. – Колко е боносът? – Десет хиляди. Облегнах се на стената, вторачена в него. – Не. Той примигна срещу мен. – Извинете ме? – Не искам бонусът. – Не съм упълномощен да ви дам повече от десет хиляди, но мога да говоря с г-н Стерлинг. Може би той ще ги увеличи. Поклатих глава и се отблъснах от стената. – Не искам повече пари. Не искам бонуса. – Нали не се отказвате от нас госпожице Блейк? Мигаше толкова бързо, че мислех, че ще изпадне в безсъзнание. Накара ме да се обезпокоя. Много. – Не, не се отказвам. Но вие вече плащате голяма такса. Няма нужда да плащате повече. – Г-н Стерлинг просто е много загрижен да не ви е обидил. Оставих го този път. Твърде лесно. – Кажете на г-н Стерлинг, че щях да си мисля по-добре, ако извинението беше дадено лично. – Г-н Стерлинг е много зает човек. Щеше да дойде сам, но той управлява бизнес. Чудех се колко често Байард трябваше да се извинява вместо големия мъж. Чудех се колко често се извинява, за това че някой от колегите му е стрелял. – Добре доставихте съобщението. Кажете на г-н Стерлинг, че ще забравя престрелката. Прочетох гробището. Някои от телата са по-близо до триста годишни отколкото до двеста. Триста години Лионел, това е доста старо зомби. – Можете ли да ги вдигнете Той се премести по-близо до мен, ръцете му се плъзгаха по ревера му. Той нахлу близо в личното ми пространство. По скоро предпочитах Жан Клод до себе си. – Може би. Въпросът е не дали мога, а дали искам Лионел. – Какво искате да кажете? – Вие ме излъгахте Лионел. Смалихте възрастта на умрелите с почти един век. – Не умишлено, госпожице Блейк, уверявам ви. Аз просто повтарям това, което изследователския отдел ми каза. Не съм ви заблудил умишлено. – Сигурно. Той протегна ръка, почти сякаш да ме докосне. Отдръпнах се, достатъчно. Изглеждаше ужасно напрегнат. Свали си ръката. – Моля ви, госпожице Блейк, не съм целял да ви излъжа. – Проблемът Лионел е, че не съм сигурна дали ще мога да вдигна толкова стари зомбита без човешка жертва. Дори и аз имам граници. – Така приятно е да го знам – каза Жан Клод тихо. Намръщих се към него. Той се усмихна. – Ще се опитате, нали, госпожице Блейк? – Може би. Не съм решила все още. Той поклати глава. – Ще направим всичко възможно, за да поправим този пропуск, госпожице Блейк. Изцяло е моя вината, че не наложих двойна проверка от отдела по констатациите. Има ли нещо, което мога да направя лично за вас, за да ви се реванширам? – Просто оставете, ще се свържа с офиса Ви утре, за да обсъдим подробностите. Може да ми се наложи някои допълнителни принадлежности за опита да ги вдигна. – Всичко, всичко, госпожице Блейк. – Добре, ще ви се обадя. Отворих вратата и застанах до нея. Мислех, че е достатъчно подсещане. Беше. Байард отиде до вратата и почти се върна да се извини отново. Затворих вратата и стоях там за минута. – Този малък мъж крие нещо – каза Жан Клод. Обърнах се и го погледнах. Той все още беше в стола, изглеждайки вкусен. – Не се нуждая от вампирски сили за да го знам. – Нищо – каза той – аз имам. Той лесно стана от стола. Ако седях в стол като този, аз щях да се схвана. – Трябва да отида да кажа на Лари, че може да спре да си опакова багажа. Не разбирам защо все още сме наети, но сме. – Може ли някои друг да вдигне гробището? – Не и без човешка жертва, може би и тогава няма да успее – казах. – Нуждаят се от теб, ma petite. Малкият мъж се тревожи, нуждаят се много да вдигнат мъртвите. – Милиони долари са изложени на риск. – Не мисля, че парите са всичко, което е заложено на карта. – каза той. Кимнах. – Аз също. Той дойде да се присъедини към мен на вратата. – Какви допълнителни принадлежности ще ти трябват за вдигането на триста годишен труп, ma petite. Свих рамене. – По-голяма смърт. Първоначално мислех да използвам няколко кози. – отворих вратата. – Какво мислиш да използваш сега? – Слон може би. Бяхме в коридора и той ме гледаше. – Шегувам се, честно. Освен това слоновете са застрашен вид. Мислех си за крава. Жан Клод се вгледа в лицето ми за дълго време, лицето му беше сериозно. – Не забравяй, ma petite, мога да кажа кога лъжеш. – Какво имаш предвид.? – Имам предвид коментара за слона. Намръщих се към него. Какво можех да кажа? – Добре де само за минута. Не бих искала наистина да убия слон. Казвам истината. – Да, ma petite, знам. Наистина нямах предвид забележката за слона. Не наистина. Това просто беше най-голямото животно, за което се сетих. Ако щях да се опитам да вдигна няколко триста годишни трупа, аз се нуждаех от нещо голямо. Не мисля, че крава ще свърши работа. По дяволите не мисля и че стадо крави ще свършат работа. Просто не се сещах за добра алтернатива още. Но няма да е слон обещавам. Освен това можете ли да си представите как ще разрежа гърлото на слон? Логично е, как ще държа главата му докато го убивам. Има причина, поради която повечето жертви са малки. По лесно е да ги държиш. – Не можем да оставим Джеф с това чудовище – каза Лари. Той стоеше по средата на зеления си килим. Жан Клод седеше на шарения зелен диван. Той гледаше развеселено като котка, която е открила една много интересна мишка. – Не го оставяме – казах. – Просто не можем да го търсим тази вечер. Той се завъртя и посочи с пръст към Жан Клод. – Защо? Защото той така казва? Усмивката на Жан Клод се разшири. Определено се забавляваше. – Погледни времето Лари. Скоро слънцето ще изгрее. Всички вампири ще бъдат в ковчезите си. Лари поклати глава. Лицето му ми напомняше за мен. Упорит, не искаше да го приеме. – Трябва да направим нещо, Анита. – Не можем да говорим с вампири през деня, Лари. Нещата просто стоят така. – И какво ще се случи с Джеф днес, докато чакаме слънцето да залезе? Бледата му кожа беше станала почти бяла. Луничките му бяха като кафяви мастилени петна. Светлите му очи блестяха като ядосано стъкло. Никога не бях виждала Лари толкова ядосан. По дяволите никога не го бях виждала ядосан. Погледнах Жан Клод, той отвърна на погледа ми. Бях сама както винаги. – Хавиер ще трябва да спи. Той няма да бъде в състояние да навреди на Джеф след като изгрее слънцето. Лари поклати глава. – Ще го върнем ли навреме? Исках да кажа „Разбира се”, но нямаше да го излъжа. – Не знам, надявам се. Лицето му тип Худи-Дуди изглеждаше много инатливо. Погледнах го и разбрах, защо толкова много хора ме подценяват. Той изглеждаше толкова безобиден. По дяволите той беше нещо като безобиден, но беше въоръжен и се обучаваше как да бъде опасен. За първи път видях върху лицето му да има мрачна цел. Мислех да го оставя, когато отида при господаря на Брансан. Гледайки го сега, не бях сигурна, че той ще ми позволи да го направя. Тази вечер беше първият му вампирски лов. Успях да го предпазя от грубите неща до сега. Но това няма да премине. Надявах се, че ще се откаже от идеята за лов на вампири. Втренчена в блестящите му очи разбрах, че аз бях тази, която се лъжеше. По свой собствен начин Лари е упорит колкото мен. Тази вечер се плашех от това. Но тази вечер той бе в безопасност. – Не можеш ли просто да ме утешиш? Не можеш ли да ми кажеш, че ще го намерим? Попита Лари. Усмихнах се. – Опитвам се да не те лъжа, ако мога да го избегна. – Само веднъж – каза Лари – бих искал да ме излъжеш. – Съжалявам. Той си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. Гневът му просто си отиде. Лари не знаеше как да задържа гнева си. той не задържаше много неща. Една от основните разлики между нас. Никога не прощавам на никого за нищо. Недостатък в характера ми, но по дяволите, всеки има поне един. На вратата се почука. Лари отиде до вратата. Жан Клод изведнъж беше до мен. Не бях видяло движението му. Не бях чула кожените ботуши да се плъзгат по килима. Нищо. Магия. Сърцето ми изведнъж беше в гърлото. – Тропни с крак или нещо такова, когато правиш това. – Да правя какво, ma petite? Вгледах се в него. – Това беше трик на ума, нали? – Не - каза той. Тази една дума се плъзна по кожата ми, като бавно пълзящ бриз. – Проклет да си – казах с чувство. Той се усмихна. – Вече съм такъв, ma petitе, прекалено закъсня. Лари затвори вратата. – Човекът в коридора казва, че е с Жан Клод. – Човек или вампир? – попитах. Лари се намръщи. – Не е вампир, но ако имаш предвид човек не мисля, че е такъв. – Очакваш ли компания? – попитах? – Да. – Кой? Той пристъпи до вратата и сложи ръка на дръжката. – Някой, когото вярвам, че вече си срещала. Той отвори вратата с изящен жест, разтваряйки я до стената, оставяйки ми добър изглед. Джейсън стоеше пред отворената врата, усмихнат и спокоен. Той беше с моята височина – нещо, което не е често срещано. Правата му руса коса почти докосваше яката му, очите му бяха невинно сини като пролетното небе. Последния път, когато го бях видяла той се опитваше да ме изяде. Върколаците го правят понякога. Беше облечен с голям черен пуловер, който стигаше почти до средата на бедрото. Трябваше да прегъне ръкавите си до китките. Панталоните му бяха кожени с дантела от едната страна на талията до средата на прасеца, като дантелата изчезваше в ботушите. Дантелата беше толкова свободна, че беше като бледа линия по кожата надолу. – Здравей, Анита. – Здравей, Джейсън. Какво правиш тук? Имаше приличието да изглежда смутен. – Аз съм новия домашен любимец на Жан Клод. Той каза последната дума сякаш е наред. Ричард нямаше да го каже по този начин. – Не ми каза, че ще си доведеш компания – казах. – Искаме да отидем при господаря на града. Трябва да направим добро шоу. – Така върколак и какво ... Аз? Той въздъхна. – Да, ma petite, независимо дали носиш белезите или не, повечето те считат за мой човешки слуга. – Той вдигна ръка – Моля те, Анита, знам че не си ми човешки слуга в технически смисъл. Но ти ми помогна да защитя територията си. Можеха да те убият, докато ме защитаваш. Това е най-доброто определение за това, което прави човешкият слуга. – И какво? Трябва да претендирам, че съм ти човешки слуга на това посещение? – Нещо такова – каза той. – Анита, нуждая се да покажа силата си тук. Брансан беше част от територията на Николаос. Отказах я, защото популацията на населението може да се подкрепя от друга група. Но това е било моя земя и сега не е. Някои го виждат като слабост, а не като практичност. – Така че и без белези и всичко, накрая ще трябва да се преструвам на твой слуга. Ти манипулативен, кучи син. – Ти ме помоли да дойда, ma petite. – нишка на раздразнение се промъкна в думите му. Той застана близо до мен. – Правя ти услуга, не забравяй това. – Не мисля, че ще ми позволиш да забравя. Той въздъхна тежко, сякаш нямаше думи за гнева си. – Защо се примирявам с теб? Обиждаш ме на всяка крачка. Има много хора, които ще дадат душата си, за това което ти предлагам. Той стоеше срещу мен. Очите му като тъмни сапфири, кожата бяла като мрамор. Кожата му светеше, сякаш светлината се излъчва от него. Изглаждаше като някакъв вид жива скулптура, изработена от свели скъпоценни камъни и камък. Беше впечатляващо и страшни, но го бях виждала и преди. – Спри с глупавите вампирски сили, Жан Клод. Почти се съмна, не трябва ли да си някъде в ковчега си? Той се засмя, но не беше приятно, беше горчиво като докосване на стоманена вълна. Нещо, което те дразни и примамва. – Багажът ни пристигнал ли е, вълчо? – Не господарю. – Каза Джейсън. – Ковчегът ти не е пристигнал? – попитах. – Или съм избрал много луксозен самолет, или ... – Той остави думите да висят, лицето му скучно и приятно. – Или какво? – Попита Лари. – Ma petite. – Мислиш, че местния господар ще ти заеме ковчег – казах. – Наказание за влизането ми в територията й без да спазя всички социални тънкости. – Той ме погледна като го казваше. – Предполагам, че аз съм виновна за това – казах. Той сви рамене. – Мога да кажа не, ma petite. – Как може да си толкова учтив за това. – Ще бъдеш ли по-щастлива, ако бях ядосан? – гласът му беше много мек докато го казваше. – Може би – казах. Това щеше да ме накара да се чувствам по-малко виновна, но не казах това на глас. – Отиди на летището и намери багажа, ако можеш Джейсън. Донеси го в стаята на Анита. – Изчакай минута. Не можеш да се преместиш в моята стая. – Почти се съмна, ma petite. Нямам избор. Утре ще намерим друг хотел. – Ти си планирал това. Той се изсмя кратко и горчиво. – Дори и моята нечестност знае граници, ma petite. Не бих излязъл доброволно без ковчег толкова близо до зазоряване. – Какво ще правиш без ковчег? – Попита Лари. Изглеждаше загрижен. Жан Клод се усмихна. – Не се бой Лари, всичко от което се нуждая е тъмнина или по-скоро липса на слънчева светлина. – Не знаех, че вампирът може да спи извън ковчег – казах. -Ако е под земята на сигурно място, мога да се откажа от ковчега. Макар и вярно след като излезе слънчевата светлина, загубвам съзнание и мога да спя на легло от пирони и да не го знам. Не бях сигурна, че вярвам в това. Той беше по-труден от повечето хора. – Ще видиш истината в думите ми скоро, ma petite. – Това е, от което се страхувам – казах. – Можеш да спиш на кушетката ако предпочиташ, но то казвам истината, че след като слънцето изгрее напълно, ще бъда безвреден, безпомощен ако желаеш. Няма да съм в състояние да те безпокоя дори и да искам. – И в кои от другите ти приказки се предполага да повярвам? Виждала съм те да се движиш след като се съмне, скрит от светлината, но си работеше доста добре. – След осем часа сън, ако още е ден мога да се движа, истина е, но се съмнявам, че ще останеш в леглото повече от осем часа. Имаш клиенти или нещо, разследване на убийство, работата ти ще те държи навън. – Ако те оставя сам, кой ще види, ако някоя камериерка дойде, дръпне пердетата и Французина се изпържи? Усмивката му се разшири. – Притесняваш се за моето благополучие. Развълнуван съм. Погледнах го. Изглеждаше приятен, забавен, но това беше маска. Изражение му, когато не искаше да разбера за какво си мисли, но вие искате да знаете, когато той не го иска. – Какво криеш? – Веднъж, ma petite, нищо. – Сигурно. – Ако намеря ковчег, ще трябва да наема камион – каза Джейсън. – Можеш да използваш нашия джип – каза Лари Погледнах го. – Не може. – Мисли практично, ma petite. Ако Джейсън наеме камион, тогава ще трябва да прекарам още един ден в леглото ти. Знам, че не искаш това. – Имаше забавление в гласът му, но и нещо друго. Може би беше горчивина. – Аз ще карам – каза Лари. – Не, няма да го правиш – казах. – Почти се съмна, Анита, ще се оправя. Поклатих глава. – Не. – Не можеш да се отнасяш с мен като малко момче винаги. Мога да карам джипа. – Обещавам да не го изям – каза Джейсън. Лари извади ръката си за ключовете. – Трябва да ми повярваш някога. Просто го гледах. – Обещавам да застрелям всеки, човек или чудовище ако ме заплаши. – Той направи знака на бой скаутите с три пръста нагоре. – Можеш да ми платиш гаранцията в затвора и да обясниш, че съм стрелял само по причина. Въздъхнах. – Добре по дяволите – дадох му ключовете. – Благодаря – той ми се усмихна. Поклатих глава. – Само побързай да се върнеш. – Както кажеш. – Махай се от тук и бъди внимателен. Лари тръгна с Джейсън зад него. Вгледах се във вратата след като я затвориха, чудех се дали да тръгна с тях. Знаейки, че Лари ще се сърди като луд, но луд е по-добре от мъртъв. По дяволите това просто беше разхождане - отива до летището и взема ковчега. Какво би могло да се обърка в пътуването им за час в тъмното? Мамка му. – Не можеш да го защитиш, Анита. – Мога да опитам. Жан Клод сви пренебрежително рамене, което означаваше всичко и нищо. – Трябва да се преместим в стаята ти, ma petite. Отворих уста да му кажа, че може да легне в леглото на Лари, но не го казах. Вярвах, че няма да ухапе Лари, но бях сигурна че няма да ухапе мен. – Разбира се – казах. Той изглеждаше изненадан, че не започнах с аргументите. Но аз бях целия аргумент тази вечер. Можеше да има леглото. Аз щях да взема дивана. Какво можеше да бъде по-невинно? Калугерите от Ада, но освен това. Глава 19 Усетих как зората изгрява през прозорците като хладна ръка, когато се върнахме в стаята. Изгревът беше много близо. Жан Клод ми се усмихна. – За първи път успявам да споделя хотелска стая с теб и нямам време – той въздъхна тежко. – Нещата никога не работят по план с теб, ma petite. – Може би това е намек – казах. – Може би. – Той погледна към затворените завеси. – Трябва да отивам, ma petite. При тъмнината. – той затвори вратата на спалнята бързо. Усещах идващата светлина около сградата. Усещам, заради годините лов на вампири, кога идват зората и залеза. Имаше време, в което се борех от катастрофа към катастрофа просто да остана жива докато меката засилваща се светлина се разнесе по небето и да ме избави. За първи път, чудно защо, сякаш я виждах като опасност вместо, като благословия. След като затвори вратата разбрах, че куфарът ми беше в спалнята. По дяволите. Поколебах се и накрая почуках. Нямаше отговор. Отворих вратата само натискане на дръжката, след това широко. Той не беше там. Водата течеше в банята. Линия светлина се показваше от вратата. Какво правят вампирите в банята. По-добре да не знам. Взех куфара от пода и го изнесох преди вратата на банята да може, да се отвори. Не исках да го видя отново. Не исках да видя какво ще се случи с него, когато изгрее слънцето. Когато слънцето изгря достатъчно, за да се вижда през затворените завеси като бледа светлина, се преоблякох в тениска и дънки. Имах и рокля с мен, но ако щях да се виждам с Лари и Джейсън исках да нося панталони. Обадих се предварително за допълнително завивки и възглавница. Никой не беше раздразнен петнадесет минути преди зазоряване а е странно време да имам нужда от спално бельо. Те просто донесоха нещата. Истинска класа. Прислужницата дори не погледна през затворената врата на спалнята. Постлах завивките на дивана и се загледах в тях. Това беше хубав диван, но не изглеждаше много удобен. О добре, целомъдрието се наказва. Разбира се, може би не само целомъдрието ме държеше далече от спалнята. Ако Ричард се излягаше в съседната стая, тогава само целомъдрието щеше да ме държи извън спалнята. С Жан Клод ...Никога не съм го виждала след като се съмне, когато той е мъртъв за света. Не бях сигурна, че искам да го видя. Знаех, че не исках да се сгушвам до него докато топлината изоставя тялото му. На вратата се почука. Поколебах се. Вероятно беше Лари, но все пак … Отидох до вратата с Браунинга в ръка. Бо имаше пушка снощи. Параноя или повишено внимание, трудно е да се различи понякога. Стоях на вратата и казах: – Да. – Анита, ние сме. Щракнах предпазителя и прибрах Браунинга в кобура в предната част на джинсите ми. Беше твърде голям, за да се носи във вътрешния кобур за панталони, но в момента вършеше работа. Отворих вратата. Лари се беше облегнал на касата на вратата. Изглеждаше смачкан и уморен. Носеше плик на Мак Доналдс в ръката си и четири чаши прибрани в плик на Styrofoam. Две от чашите бяха със кафе, другите две със сода. Джейсън носеше по един голям кожен куфар под всяка ръка, един износен, по-малък куфар в дясната си ръка и втори плик от Мак Доналдс в лявата. Той не изглеждаше и леко изморен. Сутрешен човек, дори и да не е спал цяла нощ. Беше отвратителен. Очите му се присвиха към кобура с пистолета на колана. Забеляза го, но не коментира. Точка за него. Лари дори не погледна към пистолета. – Храна? – попитах. – Не ядох много снощи, освен това и Джейсън беше гладен – каза Лари. Той влезе вътре. Остави напитките и храната на мокрия бар. Никой от нас не пие, добре беше да използваме бара за нещо. Джейсън мина през вратата настрани с куфара и храната, без никакво усилие. Не се напрягаше дори малко, за да направи това. – Фукльо! – казах. Той остави багажа на пода. – Не съм и близо до фукането – отвърна той. Заключих вратата зад себе си. – Предполагам, че ще можеш да донесеш ковчега и сам. – Не, но не защото е тежък. Прекалено е дълъг. Балансът не е наред. Велико!. Супер върколак! Въпреки, че го знаех. Всички ликантропи можеха да вдигат много тежко. Може би Ричард можеше да вдигне ковчег с една ръка. Това не беше хубава мисъл. Джейсън започна да се храни на бара. Лари вече се бе качил върху един от бар-столовете. Сипваше захар в едно от кафетата. – Вие просто оставихте ковчега във фоайето? – попитах. Трябваше да оставя Браунинга на бара, за да седна. Имах прекалено къс гръден кош, за да го оставя в панталоните си. Лари постави неотвореното кафе пред мен. – Той липсва. Погледнах го. – Намерихте куфарите, но не намерихте ковчега? – Да – каза Джейсън, докато разделяше сготвената храна в три купички. Избута част от нея в предната част към нас, но по-големият дял беше пред него. – Как може да сте гладни толкова рано сутринта? – Аз винаги съм гладен – каза той. Той ме изгледа очакващо. Оставих го. Беше твърде лесно. – Хайде де, опитах се да те изям веднъж – каза той. – Не изглеждаш много притеснен от това – отвърнах. Той се повдигна и слезе от стола. – Какво искаш да кажеш? Видях някои странни глупости, тъй като щях да стана върколак. Ако изпадах в истерия всеки път, когато нещо се обърка, всеки път, когато знам че някой ще умре, щях да съм се побъркал до сега. – Мислех, че само борбите между доминиращите в глутницата, с изключение на борбата за водач на глутницата, не са до смърт –казах. – Хората забравят. – Ще трябва да поговоря с Ричард, когато се върна в града. Той не ми е споменавал нищо от това. – Никой не го спомена – каза Джейсън. – Просто бизнес, както обикновено. Страхотно. – Някой видял ли е кой е взел ковчега? Лари отговори, гласът му беше ленив, дори след кафето със захар. Понякога това е всичко което можеш да направиш, когато не си спал цяла нощ. – Никой не е видял някой да го взема. Всъщност един човек от нощната смяна каза: „просто се обърнах за миг и той не беше там. Багажът си беше там без ковчега”. – По дяволите – казах – Защо са взели ковчега? – попита той. Той отпи голяма глътка от кафето си. Яйчения му Мак кекс беше недокоснат пред него. Той постави палачинки пред мен с чашка сироп до тях. – Закуската ти изстива – каза Джейсън. Позволяваше си твърде много. Намръщих се към него, но си отворих кафето. Не исках храна. – Мисля, че господарят е използвал малко сила. Ти как мислиш Джейсън? – гласът ми беше небрежен. Той ми се усмихна, докато отхапваше, преглътна и каза: – Мисля каквото Жан Клод иска да мисля. Може би гласът ми беше твърде небрежен. Трябваше наистина да се откажа от коварството, просто не бях достатъчно добра в него. – Той да не ти е казал да не говориш с мен? – Не, просто да бъда внимателен какво казвам. – Той казва скачай и ти питаш колко високо - така ли? – Така е. – той отхапа от бърканите си яйца. Лицето му беше спокойно. – Не те ли притеснява? – Понякога, но не аз определям правилата, Анита. Аз не съм алфа. – Не разбирам всичко това – каза Лари. – Аз също. – Не е нужно да разбирате – каза Джейсън. Той не беше на повече от двадесет, но очите му не изглеждаха млади. Изглеждаше като човек, който е видял много и е направил много, и не всичко е било хубаво. Това беше външния вид, който се страхувах, че ще видя на лицето на Лари някой ден. Бяха почти на една и съща възраст, Какво кара хора като Джейсън да имат такива измъчени очи? – Какво ще правим сега? – попита Лари. – Вие сте вампирските експерти. Аз съм просто домашното животно на Жан Клод. Каза го така, като че ли не го притесняваше. Караше ме да се безпокоя. Поклатих глава. – Ще се обадя на ченгетата и след това ще поспя. – Какво ще им кажеш? – Ще им разкажа за Ксавие. – Жан Клод каза ли ти, че можеш да кажеш на полицията? Погледнах го – Не съм го питала за разрешение. – На Жан Клод няма да му хареса, да кажеш на полицията. Просто го гледах. Той примигна към мен – Не го прави, просто защото ти казвам, моля те! – Познава те доста добре за някого, с когото си се срещала само два пъти– каза Лари. – Три пъти – казах. – В два от трите пъти той се опита да ме изяде. Очите на Лари се разшириха леко. – Шегуваш се. – Тя просто изглежда толкова вкусно – каза Джейсън. – Получих достатъчно от теб – казах. – Какво не е наред? Жан Клод и Ричард - и двамата се закачат с теб. – Срещам се и с двамата – казах. –Не се срещам с теб. – Може би си привързана към чудовищата. Мога да бъда просто страшния, следващ тип. Вгледах се в него. – Не – казах – не можеш. - Ето защо не си алфа. Ето защо си домашния любимец на Жан Клод, защото не си достатъчно страшен. Нещо премина през бледосините му очи. Нещо ядосано и опасно. Стоейки там с неговите пържени, бъркани яйца и колата си в едната ръка, изведнъж беше различен. Беше трудно да се опише с думи, но настръхнах по врата и гърба. – Успокой се, вълчо – казах. Гласът ми беше мек и внимателен. Седях на по-малко от крачка, от него. На това разстояние можеше да ми скочи лесно. Пистолетът беше на сантиметри от дясната ми ръка, но знаех по-добре, че щях да взема пистолета, но нямаше да ми стигне времето да стрелям. Бях го виждала и преди и не бях достатъчно бърза. Липсата на сън ме прави доверчива или глупава. Това е едно и също. Ниско губещо се ръмжене дойде от гърлото му. Пулсът ми заби малко по-бързо. Пистолетът на Лари внезапно беше насочен покрай носа ми към лицето на върколака. – Недей – каза Лари. Гласът му беше нисък и по дяволите много сериозен. Успокоих се и слязох от бар-стола, взех Браунинга с мен. Наистина исках пистолета на Лари да е далече от лицето ми. Насочих пистолета си към гърдите на Джейсън с една ръка, почти случайно. – Никога не ме заплашвай отново. Джейсън се вторачи в мен. Животното му само дебнеше за очите му, като вълна на бриз към брега. – Започнеш ли да се превръщаш, аз нямам достатъчно търпение за да разбера дали блъфираш – казах Лари беше с едното си коляно на бар-стола, сочеше с пистолета приятно и стабилно. Надявах се да не падне от бар стола и случайно да застреля Джейсън. Ако го застреля, исках да бъде спокойно. Раменете на Джейсън бяха спокойни. Ръцете му бяха стиснати, оставяйки храната и напитките на бара. Той затвори очите си и стоеше много спокоен за няколко минути. Лари и аз чакахме с все още прицелени оръжия. Очите на Лари се отклониха към мен. Поклатих глава. Джейсън отвори очи и въздъхна дълбоко. Погледът му беше отново нормален, оставил напрежението далеч. Той се усмихна. – Трябваше да се опитам. Отстъпих назад, облегнах се на стената. Далече от обсега му свалих пистолета. Лари се поколеба, но ме последва. – Така, опита и сега какво? Той сви рамене. – Ти си ми доминираща. – Просто така – казах. – Щеше ли да бъдеш по-щастлива, ако те накарам да ме убиеш? Поклатих глава. – Но аз я подкрепих – каза Лари. – Тя не го направи сама. – Няма значение. Ти си лоялен към нея, би рискувал живота си за нея. Да си доминиращ е нещо повече от мускули и оръжие. Лари изглеждаше озадачен. – Какво имаш предвид под „доминиращ”? Имам чувството, че съм изпуснал част от разговора. – Защо работиш толкова дяволски усилено да не си човек Джейсън? – попитах. Той се усмихна и се върна към закуската си. – Отговори ми Джейсън. Той свърши с пържените си яйца и каза: – Не! – Какво става? – попита ЛАРИ. – Номера на ума – казах. Лари въздъхна раздразнен. – Някой ще ми обяснили, защо трябваше да взимам на прицел някой, който трябва да бъде на наша страна. – Жан Клод все ми казва, че Ричард не е повече човек отколкото е той. Джейсън малко наблегна на това. Не е ли така, вълчо? Джейсън изяде останалата част от храната си, сякаш не беше там. – Отговори ми – казах. Той се обърна на бар-стола, слагайки лактите си зад него. – Имам прекалено много господари, Анита. Не се нуждая от още един. – Имам прекалено много чудовища в кашата вече. Не се добавяй към списъка, Джейсън. – Това кратък списък ли е? – Става по-къс през цялото време – казах. Той се усмихна и слезе от бар-стола. – Има ли някой уморен освен мен? С Лари го гледахме. Върколакът не изглеждаше уморен – повече отколкото можеше да се каже за нас хората. Джейсън нямаше да отговори на въпросите ми и те не бяха достатъчно важни за да го застрелям. Безизходица. – Добре, къде ще спиш? – попитах. – Ако ми вярваш, че няма да го изям - в стаята на Лари. – Няма начин – казах. – Искаш ли тук с теб? – Казах му, че може да остане в стаята ми, докато бяхме в колата – каза Лари. – Това беше преди да направи върколашките глупости. Лари сви рамене. – Имаш господаря на града, сгушен в леглото си. Мисля, че мога да се справя с един върколак. Аз не мислех така, но не исках да го обсъждаме пред върколака. – Не Лари. Той незабавно се ядоса. – Какво трябва да направя, за да се докажа пред теб? – Остани жив – казах. – Какво трябва да значи това? – Ти не си стрелец, Лари. – Бях готов да го застрелям – той посочи усмихнатия върколак. – Знам. – Защото не натиснах спусъка ли не ми вярваш, че ще се справя? Въздъхнах. – Лари, моля те, ако Джейсън се преобрази по средата на деня и те убие, няма да мога да живея със себе си. – А ако той убие теб? – попита Лари. – Няма да го направи. – Защо не? – Тъй като Жан Клод ще го убие. Ако той те нарани, аз ще го убия, но не знам дали Жан Клод ще иска да отмъсти за теб. Джейсън се страхува много повече от Жан Клод, отколкото се страхува от мен. Така ли е Джейсън? Джейсън седна на края на дивана върху завивките ми – О, да. – Не знам защо – каза – Ти си тази, която убива за Жан Клод. Никога не съм го виждал да убие някого сам. – Лари от кого ще те е по-страх, от Жан Клод или от мен. – Ти няма да ме нараниш. – Ако трябваше да се изправиш срещу един от нас, кого би предпочел? Лари ме гледаше дълго време. Гневът си отиде заменен от нещо като умора в очите му. – Него. – Господи, защо? – Виждал съм те да убиваш много хора Анита. Много повече от Жан Клод. Той може да се опита да ме изплаши до смърт, но ти просто ще ме убиеш. Отворих уста за малко. – Ако наистина вярваш, че съм по-опасна от Жан Клод, тогава не си обърнал внимание. – Не съм казал, че си по-опасна. Казвам, че убиваш по-бързо. – Ето защо не се страхувам от Анита, толкова колкото от Жан Клод. – каза Джейсън. Лари го погледна. – Какво искаш да кажеш? – Всичко, което ще направи тя, е да ме убие, бързо и чисто. Жан Клод няма да ме убие бързо и чисто. Той ще се увери, че боли. Двамата мъже се вгледаха един в друг. Всеки един с логиката си. Аз бях с Джейсън. – Ако наистина вярваш в това, което каза, Лари, тогава не си виждал достатъчно вампири. – Как някога ще видя достатъчно вампири, ако ти ме държиш на разстояние, Анита? Наистина го държах прекалено далече от всичко. Бях ли прекалено защитнически настроена към него. Бях ли го оставила да види моята безпощадност, но не и тази на Жан Клод? – И отивам при господаря на града утре вечер. Няма да ме оставяш надалече повече. – Прав си – казах. Изглежда отговорът го изненада. – Ако наистина вярваш, че ще убия някого по-бързо от Жан Клод, съм те защитавала прекалено. Трябва сега да разбереш колко са опасни Лари. Колко са смъртоносни или някой ден няма да съм около теб и ти ще бъдеш убит. Поех си дълбоко дъх и бавно го изпуснах. Стомахът ми беше стегнат от страх. Страх, че Лари ще бъде убит, защото го държах далече от всичко. Това беше нещо, което не бях очаквала. – Хайде, Джейсън – каза Лари. Джейсън се изправи. – Не. Утре ще бъдеш трън в задника за вампирите заедно с мен. Докато не разбереш колко са опасни чудовищата, няма да ти позволя да оставаш сам с тях. Очите му бяха ядосани и наранени. Аз подкопавах увереността му, неговото самочувствие. Но ... Какво друго можех да направя? Лари се обърна рязко на пети и си тръгна. Не спори. Не каза довиждане. Тръшна вратата зад себе си и се преборих с желанието да го последвам. Какво мога да кажа? Облегнах чело срещу вратата и прошепнах: – По дяволите! – Аз ли съм на дивана – попита Джейсън. Обърнах се и се облегнах на вратата. В ръката ми все още беше Браунинга, въпреки че вече не знаех защо. Бях уморена, скапана. – Не, аз съм на дивана. – Къде ме искаш тогава? – Не ми пука, просто не близо до мен. Той прокара ръцете си по ръба на одеалото, платът преминаваше между пръстите му. – Ако наистина ще спя тук, просто ще легна на леглото. – То е заето. – Колко е голямо? – Царски размер, но какво значение има? – Жан Клод няма да има нищо против да го сподели с мен. Той предпочита да си ти, но ... – Той сви рамене. Погледнах в толкова спокойното му и приятно лице. – Това ли е първия път, когато споделяш едно легло с Жан Клод? – Не. Може би си е проличало на лицето ми, защото той дръпна яката на пуловера си достатъчно надолу за да видя два белега от зъби. Отблъснах се от стената и се приближих по-близо. Достатъчно близо, за да видя, че захапката е почти излекувана. – Понякога му харесва да закусва, когато се събужда за начало. – Исусе! Джейсън пусна яката и тя се плъзна над ухапването, сякаш го нямаше. Сякаш можеш да скриеш подобно нещо. Джейсън седеше там, изглеждайки безвреден. Беше с моята височина и лице на опитен ангел. – Ричард не оставяше Жан Клод да закусва с него. – Не! – каза Джейсън. – Не. Това е всичко което ще кажеш? – Какво искаш да кажа, Анита? Помислих за секунда. – Бях насилен. Ядосан. – Защо? Поклатих глава. – Отивай в леглото, Джейсън. Изморяваш ме. Той отиде в спалнята, без да каже нищо повече. Не погледнах дали се е променил във вълк и лежи на килима или беше легнал в леглото при трупа. Не беше моя работа или най-малкото не исках да виждам нищо. Глава 20 Сложих Браунинга под възглавницата със спуснат предпазител. В къщи имах специален кобур, който бях сложила в предната част на дъската, отдалечена безопасно. Но ще изглежда доста глупаво, ако случайно застрелям себе си през нощта или деня, опитвайки се да се предпазя от върколаци. Поставих Фаистара под възглавниците на дивана, за по-безопасно. Обикновено бих го оставила в багажа си, но се чувствах малко несигурна. Ножовете бяха в багажа ми. Те не са напълно безопасни, в каниите около китките, в леглото. Освен това не беше много удобно да се спи с тях, така или иначе. Тъкмо се подготвих за дълъг дневен сън, когато се сетих, че не съм се обадила на специален агент Братфорт. По дяволите. Отметнах одеалото и отидох до телефона само по тениска и дамско бельо. Да, Браунингът дойде с мен. Няма значение колко ти е добро оръжието, ако не е с теб. Набрах номера и нямаше отговор. Въобразявах ли си? Не трябваше ли да има някой, който да работи по двадесет и четири часа на ден. Може би беше номер на пейджър. Можеха ли новините около Ксавие да изчакат? Щеше ли да им помогне дори да им дам името? Агент Братфорт беше показал много ясно, че аз съм персона нон-грата. Първо Фриймънт ме отхвърли, второ Клинлан заплашиха да съдят всички, освен ако не ме държат далече от случая. Бях се провалила в работата да защитя семейството им и те не искаха да се повтори. Те сякаш мислеха, че съм искала да убият сина им. Измислях си. Имах номера на пейджъра на Братфорт. Той даде строги нареждания, че ако разбера нещо, мога да го кажа само на него. Накара ме да искам да му разкажа нещо кърваво. Но какво можех да им кажа, може би ФБР имаше някакви вампирски файлове. Може би името означава нещо за тях. Може би това ще им помогне да намерят Джеф. Освен това Жан Клод не ми беше казал да не давам името на Ксавие на ченгетата. Използвах номера на пейджъра. Оставих собствения си номер. Сега можех да се върна в леглото и след като звънне да дойда отново или можех да седна, да изчакам няколко минути в стола. Изчаках. Телефона звъна след пет минути. Като човек, който връща обратно страницата. Казах: ”Здравейте” в случай, че не беше той. Той беше. – Специален агент Братфорт. Звънели сте ми от този номер. – Гласът му беше груб от съня. – Анита Блейк е. Миг тишина, след това: – Знаете ли колко е часът? – Не съм си лягала още, така че, да знам колко е часа. Друго мълчание. – Какво искате, госпожице Блейк Поех дълбоко дъх и го изпуснах. Нямаше да ми помогне да ме вземе за луда. – Имам името на вампира, който може би е убил децата. – Какво е името? – Ксавие. – Фамилия? – Вампирите нямат фамилии, това е общо правило. – Благодаря ви за името, госпожице Блейк. От къде го взехте? Помислих за няколко секунди. Не можех да измисля наистина добър отговор. – Това си е моя работа. – Защо не вярвам в това, госпожице Блейк? Мисля, че бях достатъчно ясен. Не трябва да се включвате в случая, по какъвто и да е начин. – Вижте, не трябваше да ви се обаждам, но искам Джеф Клинлан да се върне жив. Мисля че ФБР може да използва името на вампира, за да го хване. – Искам да знам, от къде сте получили името. – Информатор. – Бих искал да говоря с този информатор. – Не! – Отказвате да предоставите информация на федерално разследване ли, госпожице Блейк? – Не, агент Братфорт, нарушавам правилата като ви предоставям информация. Замлъкна отново. – Добре госпожице Блейк, права сте. Благодаря ви за името. Ще го потърсим в компютрите. – Той има история с млади момчета. Той е педофил. – Господи, вампир-педофил. Най-накрая изглеждаше заинтересован от това което казвах. – И той е с момчето на Клинлан. – Да. – Наистина искам да говоря с информатора Ви. – Той е малко стеснителен около полицията. – Мога да настоявам, госпожице Блейк. Получихме съобщение, че един частен самолет е долетял снощи и е оставил ковчег. Регистриран е на Ж. К. Корпорация. Изглежда сякаш е собственост на сроден с вампирите, Сейнт Луиски неизвестен бизнесмен. Знаете ли нещо за това, госпожице Блейк? Да излъжа ФБР изглеждаше като доста лоша идея, но не бях сигурна какво ще правят с истината. Федерални, които разследват вампирски убийства и внезапно се появява нов вампир в града. Най-малкото ще му зададат няколко въпроса. Най-зле ... Ще помислят, че Мисисипският вампир не е пристигнал случайно и ще го затворят в клетка с прозорец. Слънцето ще изгрее и ... френски изпържен вампир. Един ACLU адвокат предяви иск срещи ченгетата и спечели, но това не убеди вампирът да се върне. Естествено вампирът е бил от скоро мъртъв. Жан Клод би избягал доста лесно, но той просто ще избяга от закона като използва вампирските си сили, ако получи заповед за арестуването му. Нещо като това, което се случи при Магнус. Освен това вампирът е убил ченге снощи. Полицията не може да бъде много внимателна с вампирите точно сега. Полицаите са само хора, въпреки всичко. – Още ли сте там, госпожице Блейк? – Тук съм. – Не отговорихте на въпроса ми. – Къде беше занесен ковчега? – попитах. – Никъде. Той просто изчезна. – Е, и какво искате от мен. – Някой е взел багажа преди малко. Багажът е бил отнесен от двама мъже. Описанието на един от тях много прилича на Лари Каркланд. – Така ли? – Така. И двамата стояхме на телефона, чакайки някой да каже нещо. – Мога да изпратя някой агент в хотелската ви стая. – Нямам ковчези в хотелската си стая, агент Братфорт. – Сигурна ли сте в това, Блейк? – Да. – Знаете ли кой движи тази Ж. К. Корпорация? – Не. Това беше истината. Освен това Братфорт ме питаше това, а аз никога не бях чувала за Ж. К. Компания. Ако ме беше попитал „кой е създал тази компания”, щях да кажа, че собственикът е Жан Клод. Добре де правих се на малко глупава, но какво от това. – Знаете ли къде е бил доставен ковчега? – Не. – Бихте ли ми казали, ако знаехте? – Ако това ще помогне за намирането на Джеф Клинлан можете да се обзаложите. – Добре, Блейк, но не помагайте повече. Стойте дяволски далече от случая. Когато намерим вампира, ще ви извикаме и можете да си свършите работата. Вие сте вампирски ловец, не ченге. Опитайте се да запомните това. – Добре. – Добре. Сега се връщам да спя. Предлагам ви да направите същото. Ще намерим вампира днес, Блейк. И нека ви кажа, че просто не вярвам на всичко, което Фриймънт каза. Ще ви се обадим, за да го убиете. – Добре. – Лека нощ, Блейк. – Лека нощ, Братфорт. Затворихме. Стоях там за минута, просто бях погълната. Ако намереха Жан Клод в стаята ми какво ще правя? Виждала съм как ченгета отнасят вампири, докато са в летаргия до специална стая, изчакват да се свечери и после ги разпитват. Мисля, че е лоша идея, защото вампирът се събужда жаден. Прави го. И накрая убива полицаите. Винаги се чувствах зле при официални убийства. Винаги е било извън правомощията ми. Местните ченгета ме поканиха да ги посъветвам. След като открихме вампира, те престанаха да се вслушват в съветите ми. Напомняха ми точно сега. Вампирът просто беше за разпит. Внезапно се почувствах уморена. Беше сякаш цялата нощ ме удари като една тежка вълна. Влечеше ме да заспя. Трябваше да отида да спя. Не бих могла да помогна на Джеф Клинлан или на някой друг, ако не поспя няколко часа. Освен това, може би федералните ще го намерят. Странни неща се случват. Поръчах събуждане по телефона за обяд и се сгуших под одеалото. Браунингът беше под възглавницата. Поне не можех да усетя Фаистара под възглавниците на дивана. Почти си пожелах да бях опаковала Зигмунд, плюшената ми играчка пингвин, но някак си шансът Жан Клод и Джейсън да ме намерят спяща с плюшена играчка ме безпокоеше повече от това, да се опитат да ме изядат. Каква ценностна система? Глава 21 Някой почука на вратата. Отворих очи в стаята, пълна с мека, непряка слънчева светлина. Завесите тук не са толкова дебели, колкото тези в спалнята. Ето защо аз съм тук, а Жан Клод там. Преборих се да си обуя дънките и извиках: – Идвам. Чукането спря, след това звукът беше сякаш ритаха по вратата. Дали това бяха федералните? Отидох до вратата с Браунинга в ръка. Някак си не мислих, че ФБР ще са толкова груби. Стоях от едната страна на вратата и попитах: – Кой е? – Аз съм Дорис Бувиер. – тя отново ритна вратата. – Отворете тази проклета врата. Погледнах през малката шпионка на вратата. Беше Дорис Бувиер или злия й близнак. Не се виждаше да има оръжие. Вероятно е безопасно. Сложих Браунинга под фланелката в колана на панталона ми. Фланелката е голяма и стигаше до средата на бедрата ми. Беше достатъчно за да скрие пистолета. Отключих вратата и застанах от едната страна. Дорис бутна вратата да се отвори, оставяйки я да се вее отворена зад нея. Затворих и заключих вратата, облегнах се и я наблюдавах. Дорис се разхождаше през стаята като някоя екзотична котка. Дългата й кестенява коса беше като завеса, тя я премести. Тя най-накрая се обърна към мен с тези морско зелени очи, същите като на брат й. – Къде е той? – Къде е кой? – попитах аз. Тя ме изгледа и отиде до вратата на спалнята. Не можех да отида там навреме, за да я спра, а и не бях готова да я застрелям. Когато отидох при нея, тя беше направила първите две крачки в спалнята, замръзнала, вторачена в леглото. Беше зяпнала. Жан Клод бе легнал по гръб с винено тъмен чаршаф дръпнат до средата на гърдите му. Едното рамо и бледата му ръка бяха извън тъмните чаршафи. В полумрака, косата му се смесваше с възглавницата оставяйки бялото му лице почти неземно. Джейсън лежеше по корем. Единственото нещо под завивките беше единия му крак и задника му. Не можех да кажа дали носеше бельо. Той се повдигна на лакти и се обърна към нас. Русата му коса падна върху лицето му и той примигна сякаш е дълбоко заспал. Усмихна се когато видя Дорис Бувиер. – Това не е Магнус. – Не – казах -не е. Искаш ли да поговорим отвън? – Не си отивайте заради мен – каза Джейсън. Той се обърна на единия си лакът. Копринената завивка се плъзна по крака му, когато той се премести. Дорис Бувиер се обърна на пети и излезе от стаята. Затворих вратата съпроводена от звука на смеха на Джейсън. Дорис изглеждаше стресната, смутена дори. Радвах се да го видя. Аз също бях смутена, но не знаех какво да направя за това. Да се опитваш да обясниш изход от ситуация като тази никога не става. Хората са склони винаги да вярват най-лошото за теб. Така, че не се и опитах. Просто стоях и я гледах. Тя нямаше да срещне очите ми. След неудобно мълчание, което предизвика изчервяването й, тя каза: – Аз не знам какво да кажа. Мислех, че брат ми е там. Аз ... Най накрая тя срещна очите ми. Вече си беше възвърнала спокойствието, нейната уверена цел. Можете да гледате в твърдите й очи. Тя беше тук не само за да търси брат си в леглото ми. – Защо мислите, че Магнус е тук? – Може ли да седна? Посочих към местата за седене. Тя седна на един от столовете, гръбнака й беше изправен - добра стойка. Мащехата ми, Джудит, щеше да е горда. Облегнах се на облегалката на дивана. Защото не можех да седна с Браунинга в панталоните си. Не бях убедена в това как тя ще приеме това, че съм въоръжена, така че не исках да показвам пистолета. Някои хора се смръзват около огнестрелно оръжие. – Знам, че Магнус е бил с вас снощи. – С мен? – Нямам предвид ... – изчервяването отново пропълзя по лицето й – Нямам предвид с Вас. Искам да кажа, че знам, че сте го видели снощи. – Той ли Ви го каза? Тя поклати глава, което накара косата й да се разпръсне по раменете й. Беше зловещо напомнящо за Магнус. – Видях ви заедно. Проучих лицето й, опитвайки се да разчета смущението. – Вие не бяхте там миналата нощ. – Къде? – попита тя. Намръщих се към нея. – Как сте ни видели? – Допуснете, че съм Ви видяла с него миналата нощ – каза тя. Срамът и се превърна в изчервяване. – Това, което искам да знам е как ни видяхте заедно. Тя си пое дълбоко дъх. – Това си е моя работа. – Магнус каза, че сестра му е по-добър гледач от него. Истина ли е? – Какво ти е казал? – попита тя. Отново беше ядосана. Чувствата й се сблъскваха и преминаваха прекалено бързо през лицето и гласът й. – Той не ми каза, защо е избягал от полицията. Тя погледна надолу към ръцете си, сгънати в скута й. – Не знам защо избяга. Той не прави нищо смислено. Тя погледна отново към мен. – Знам, че не е убил тези деца. – Съгласна съм. Изненадата пролича на лицето й. – Мислех, че си казала на полицията, че той го е направил. Поклатих глава. – Не, казах им, че би могъл да го направи, не че го е направил. – Но ... Детективът беше много сигурен. Тя каза, че вие сте казали така. Проклех я изпод дъха си. – Детектив Фриймънт? – Да. – Не вярвай на всичко, което казва, особено за мен. Тя изглежда не ме харесва много. – Ако вие не сте им казали, тогава защо са толкова сигурни, че Магнус е извършил тези ужасни неща? Той няма причина да убие тези хора. Свих рамене. – Магнус не е издирван за убийство повече. Никой ли не ви го каза? Тя поклати глава. – Не. Имаш предвид, че може да се върне в къщи? Въздъхнах. – Не е толкова просто. Магнус използва илюзия за да се измъкне от полицията. Това е углавно престъпление. Щом ченгетата го видят, ще го убият, госпожице Бувиер. Те не се бъркат там, където има замесена магия. Не мога да кажа, че ги обвинявам. – Видях двама ви да говорите навън, под небето. – Видях го снощи. – Каза ли на полицията? – Не. Тя се вторачи в мен. – Защо не? – Магнус вероятно е виновен за нещо или нямаше да избяга, но той заслужава много по-добро отношение от това да го убият. – Да. – Какво ви накара да мислите, че е в леглото ми? Тя отново погледна към скута си. – Магнус може да бъде много убедителен. Не си спомням, кога жена за последен път му каза не. Извинете ме, че допуснах това за вас. Тя се спря, погледна към спалнята,после обратно към мен. Изчерви се отново. Нямаше да й обяснявам как съм приключила с двама мъже в леглото си. Сигурно е било очевидно от одеалото и възглавницата, че съм спала тук. Наистина. – Какво искате от мен, госпожице Бувиер? – Искам да намеря Магнус, преди да е умрял. Мислех, че можете да ми помогнете. Как сте могли да предадете Магнус на полицията? Сигурно знаете, че Магнус е различен. Исках да я попитам дали си личи, дали виждаше „Некромант” изписано на челото ми, но не го направих. Ако отговорът е да, не бях сигурна, че искам да знам. – Ако не беше избягал, те просто щяха да го разпитат. Нямаха достатъчно доказателства, за да го арестуват. Имате ли някакво идея, защо е избягал? Тя поклати глава. – Опитах се да измисля нещо, всичко, но нямаше никакъв смисъл за мен, госпожице Блейк. Брат ми е малко аморален, но не е лош човек. Не бях сигурна, че може да бъде малко аморален, но го пропуснах. – Ако той се върне при мен ще го заведа в полицията. Но това е всичко, не знам какво друго мога да направя. – Бях навсякъде където можеше да е, но не беше там. Проверих дори в могилата. – Могилата? Тя погледна към мен. – Той не ви ли каза за създанието? Помислих си дали ще мога да получа информация, но погледът в очите й показваше, че е усетила, че съм оживена. – Не ми е казвал за никакво създание. – Разбира се, ако ви беше казал полицията щеше да бъде там с динамит. Динамитът нямаше да го убие, но щеше да развали магическата пътека до Неделя. – Какво същество? – Има ли нещо, което Магнус ви е казал да не казвате на полицията? – попита Дорис. Помислих за една секунда. – Не. – Бил е прав да не ви казва. – Може би, но сега се опитвам да му помогна. – Имате ли нечиста съвест? – попита тя. – Може би – казах. Тя ме погледна. Зениците и се показаха на повърхност и тя изглеждаше почти нормална. Почти. – Как мога да ви се доверя? – Може би не можете. Но искам да помогна на Магнус. Моля ви кажете ми, госпожице Бувиер. -Трябва да имам думата ви, че няма да кажете на полицията. Сериозна съм, госпожице Блейк. Ако полицията се намеси може да загубят нещо и да умрат много хора. Обмислих ги, но не видях причина защо трябва полицията да знае. – Добре, давам ви думата си. – Не мога да използвам илюзията на Магнус върху вас, но да обричате елф е сериозно нещо, госпожице Блейк. Ако ни лъжете може да стане зле. – Това заплаха ли е? – Мислете за това, като за предупреждение. Въздухът, който се движеше между нас сякаш се затопли. Очите й бяха като миниатюрни водовъртежи. Може би трябва да покажа пистолетът си. – Не ме заплашвай, Дорис. Не съм в настроение. Магията сякаш се просмукваше далече като вода, която изтича през пукнатината на скалите. Знаеш, че е там все още под повърхността. Но за някого, който е бил заплашван от вампири и върколаци, тя беше приятна в сравнение. Магнус сякаш имаше най-много от таланта в семейството. На скалата в планината, Магнус я надмина там. – Точно за това трябва да се разберем по между си, госпожице Блейк. Ако кажете на полицията и те пуснат съществото, смъртните случаи ще бъдат на главата Ви. – Добре, разбрах го, сега ми разкажете за него. – Магнус каза ли ви за пра-родителя ни Лион Бувиер? – Да той е бил първият европеец от тази област. Оженил се е за жена от местното племе. Те го покръстили в християнството. Той също е елф. Тя кимна. – Той доведе още един елф с него. – Жена? – Не, той заловил един от най-малко интелигентните елфи. Той е затворен в магически изработена кутия. Той избягал и изклал почти цялото племе, от което сме произлезли. Най-накрая успели да го задържат с помощта на индийски шаман или свещеник, но той никога не е възвърнал контрола си над него. Най-доброто, което е можел да направи е да го затвори. – Какъв вид елф довел със себе си? – Кървави кости не е цялото име на нашия бар – каза тя – Краткото от Сурова Глава и Кървави Кости. Очите ми се разшириха – Но това е развъдник; защо вашите пра-родители са искали да го уловят? Не са имали съкровище или желания да раздават. Или греша? – Не, не съвсем точно. Кървави кости не предоставя богатство или илюзия. – Какво улавя тогава? – Повечето деца родени от човек и елф нямат много магия. – Това е, което казват легендите – казах. – Но Магнус доказа, че грешат. – Лион Бувиер е направил един вид пакт за себе си и потомството му. Ние всички ще имаме силата на елф, на дадена цена. Тя го остави така, а аз бях уморена. – Просто ми кажете, госпожице Бувиер. Напрежението става дразнещо. – Не ви ли хрумна, че ми е неудобно да призная? – Не, ако е така, се извинявам. – Моят предшественик затворил Кървави Кости за да може да прави отвара от кръвта му. Тази отвара трябва да се поддържа периодично, да се взима или магията ще ни изостави. Вгледах се в нея. – Какво са направили другите елфи с тази малка идея? – Той е бил принуден да избяга в Европа или те са щели да го убият. Забраниха на друг да прави подобно нещо. – Не мога да разбера защо. – Неговия варварски акт ни дава илюзия. Власт. Но тя все още е закупена от кръв госпожице Блейк. След като Сурова Глава и Кървави Кости беше затворен, моят предшественик отказал отварата. Най-накрая го видял като зло. Въпреки прищявката за сила децата му имат силата на елфи в кръвта си, когато ние сме тук. – Така вие имате Суха Глава и Кървави Кости скрити в някаква магическа кутия? Тя се усмихна и направи лицето си внезапно да изглежда младо и красиво. Нямаше как да разбера възрастта й. Не можех да видя бръчки върху лицето й. – Когато магията се провалила първият път, Суха Глава и Кървави Кости се разраснали до пълния си размер. Той е по-голям от човек, почти толкова голям, колкото гигант. Той е затворен в купчина пръст и магия. – Вие не казахте ли току-що, че се е измъкнал и е унищожил почти цялото племе? Тя кимна. Аз въздъхнах. – Трябва да видя къде е затворен. – Ти обеща ... – Обещах да не кажа на полицията, но току-що ми казахте, че има същество с гигантски размери в състояние да убие много хора, затворено някъде близо. Трябва да видя, че е сигурно и че той няма да излезе и да започне да убива хора. – Уверявам Ви, госпожице Блейк. Семейството ни го държи в продължение на векове. Знаем какво правим. – Ако не мога да кажа на ченгетата, трябва да видя с очите си. Тя се изправи, опита се да използва височината си за да ме заплаши. – И ще се свържете с полицията, нали? Смятате ли, че съм толкова тъпа? – Няма да ви предам на ченгетата, госпожице Бувиер, но трябва да го видя. Ако избяга и аз не съм предупредила ченгетата след това ще бъде моя вината, че никой не е бил подготвен. – Не можете да се подготвите за Кървави Кости. Той е безсмъртен, госпожице Блейк, наистина безсмъртен. Той не може да умре. Може да осечете главата му, но той няма да умре. Полицията не може да направи нищо друго, освен да усложни нещата. Тя получаваше една точка. – Все още трябва да го видя с очите си. – Вие сте упорита жена. – Да, мога да бъда истински трън в задника, госпожице Бувиер. Нека да не си играем, нека просто да видя затвора и ако той е защитен, ще ви оставя. – Това ли ще е достатъчно, за да сте сигурна? – Ще се свържем с вещица и ще видим какво препоръчва тя. Дорис се намръщи. – Да не би само да отидете в полицията? – Ако домът ми е ограбен ще се обадя на полицията. Ако се нуждая от помощ с магията, ще се обадя на някого, който може да прави магия. – Вие сте странна жена, госпожице Блейк. Не мога да ви разбера. – Много е това, което трябва да направя наоколо –казах. – Може ли да видя къде Суха Глава и Кървави Кости са заровени или не? – Добре ще ви покажа. – Кога? – Без Магнус имаме недостиг на работна ръка в бара, така, че не днес. Елате в бара около три утре. Аз ще ви взема от там. – Имам колега, когото бих искала да взема. – Един от тези в спалнята? – Не. – Защо искате да го вземете? – Защото го обучавам и кога друг път ще може да види магия на елфи? Тя изглежда се замисли за минута и след това кимна. – Може да вземете още един човек с вас, но не повече. – Доверете ми се, госпожице Бувиер, един е много. – Приятелите ме наричат Дорис – каза тя и ми подаде рака. – Аз съм Анита. – стиснах ръката й. Ръкостискането й беше хубаво и твърдо за жена. Повечето жени изглеждат сякаш не могат да се ръкостискат добре. Тя задържа ръката ми повече от колкото трябваше. Когато дръпна краката си назад си спомних прозрението на Магнус. Дорис обърна широко зловещите си очи към мен. Задържа ръката на гърдите си сякаш я боли. – Аз видях кръв и болка и смърт. Те ви следват като облак, Анита Блейк. Гледах ужасът, който проникваше в очите й. Ужасът, който погледай от мен, моят живот, моето минало, й беше донесъл. Не погледнах настрани. Ако не се срамуваш, няма нужда да поглеждаш настрани. Понякога бих предпочела различна линия на работа, но това е което правя, което съм. Изглежда започна да контролира очите си и примигна. – Няма да ви подценявам, Анита. Дорис изглеждаше отново нормално или колкото нормална, колкото беше първият път, когато я срещнах, което не беше много. Сега когато за първи път я гледах се чудех дали наистина виждам това, което е. Тя използваше ли илюзия, за да изглежда нормална сега? Да се покаже по-силна, от колкото е? – Ще ти върна услугата Дорис. Прекрасната й усмивка проблесна отново и тя изглеждаше млада и уязвима. Илюзия, може би? -До утре тогава. -До утре. Тя тръгна и затвори вратата след себе си. Така - семейството на Магнус са пазители на чудовище. Има ли нещо общо с това, че той избяга? Дорис не мисли, че това е причината. Тя трябваше да знае. Но имах чувството, че в стаята силата леко се движи из въздушните течения. Слаб полъх на магия остана във въздуха като парфюм и не знам до кога след като излезе. Може би Дорис е точно толкова добра в илюзията, колкото брат й, просто по-коварна. Можех ли наистина да вярвам на Дорис Бувиер?Хм-мм. Защо не попитах Лари дали можем да отидем заедно? Защото знаех, че ще му хареса. Можех да го държа далече от това да остава сам с Джейсън. Но да стои там, усещайки сила на Дорис Бувиер във въздуха, не бях сигурна, че е добра идея. О, по дяволите, знаех че не е, но щях да отида и Лари също. Той има право да отиде. Той дори имаше правото да застраши себе си. Не можех да го държа надалече завинаги. Той трябва да се научи да се грижи за себе си. Мразех това, но знаех че е вярно. Не бях готова да отрежа ограниченията, с които го защитавах, но щеше да се наложи да ги удържа за малко. Щях да оставя Лари на пословичната бесилка. Оставаше ми само да се надявам, че няма да се обеси. Глава 22 Спах по-голямата част от деня и когато се събудих открих, че никой не ми се беше обадил да поиграем. Всички работеха по делото на Клинлан, а аз бях персона нон грата където и да се опитах да отида. Агент Братфорт ме отпрати и заплаши, че ще ме вкара в затвора за възпрепятстване на правосъдието и възпрепятстване на полицейско разследване. Това е признателността. Денят беше гаден. Единственият човек, който говореше с мен е Долф. Всичко, което можеше да ми каже е, че не са намерили никакви следи за Джон Клинлан или тялото на сестра му. Никой не беше виждал и Магнус. Ченгетата разпитваха хора, търсейки улики, а аз им стисках палци, но нито един от тях не дойде с нищо полезно. Гледах тъмнината в стаята с чувство на облекчение; най-малко сега можехме да направим нещо. Лари се беше върнал в стаята си, без да ме пита. Може би искаше да ми даде някакво уединение с Жан Клод. Това бе страшна мисъл. Най-малкото поне Лари говореше с мен. Хубаво е, че някой го правеше. Отворих завесите и гледах в почернялото стъкло. Измих си зъбите в стаята на Лари, днес. Не можех да стигна до моя санитарен възел, просто не исках да видя Джейсън гол и със сигурност не исках да виждам Жан Клод. Така че взех назаем част от стаята на Лари. Чух вратата на стаята да се отваря, но не се обърнах. Някак си знаех кой е. – Здравей, Жан Клод. – Добър вечер, ma petite. Обърнах се. Беше почти тъмно. Единствената светлина беше от уличното осветление на вън и светещия знак на хотела. Жан Клод влезе в тази слаба светлина. Яката на ризата му беше толкова висока, че обхващаше врата му напълно. Майката на перлите бе закачена високо на яката, така, че поставяше лицето му като в рамка на бяла, бяла тъкан. Имаше дузина лъскави копчета, които надиплят предната част на ризата. Черно, до кръста, яке, почти прекалено черно, за да се види, че ръкавите са кожени. Само ръкавелите се показваха, широки и твърди, обхващащи половината му ръка. Той вдигна ръката към светлината и ръкавелите се върнаха под ръкава в пълна гама от движение. Стегнатите му черни панталони бяха подпъхнати в друг чифт черни ботуши. Те покриваха краката му, така, че той бе обвит в кожа, черно върху черно, закопчан колан държеше меката кожа на мястото. – Харесва ли ти? – попита той. – Да, приятно е. – Приятно? – имаше лек хумор в думата. – Не можеш ли просто да приемеш комплимента – казах. – Моите извинения, ma petite. Това е комплимент. Благодаря ти. – Не го споменавай. Отиваме ли да вземем ковчега ти сега? Той излезе на светлината, така че да мога да виждам лицето му. – Може ли да звучи толкова просто, ma petit. – Не е ли? Мълчание тогава. Чувствах широката стая празна. Почти извиках към него; вместо това се отправих към бара и се обърнах да гледам светлината. Меката бяла светлина светеше в тъмното сякаш е запалена в пещера. Чувствах се по-добре със светлината. Но зад гърба ми, където си помислих че трябва да бъде, не можех да усетя Жан Клод. Чувствах стаята празна. Обърнах се и той бе там, седнал в един от столовете. Дори когато го погледнах не усетих движение. Беше сякаш изчаква да го снимат, за да продължи. – Желая да не го правиш. Той обърна главата си към мен и ме погледна. Очите му бяха солидни в тъмнината. Слабата светлина караше да има сини искри по тях. – Ти какво, ma petite? Поклатих глава. – Нищо. Какво е толкова сложно довечера? Имам чувството, че не си ми казал всичко. Той беше прав с едно плавно движение, сякаш почти премахваше част от процеса и просто изведнъж е на крака. – По нашите правила, Серафина има правото да ме предизвика тази вечер. – Името на господаря на града е Серепфина? Той кимна. – Не мислиш, че ще кажа на ченгетата? – Ще те заведа при нея, ma petite. Няма да има време за твоето нетърпение да прави глупости. Ако бях останала тук, цял ден с нищо за правене, но имах името, щях ли да се опитам да я намеря сама? Да бих. – Добре, да тръгваме. Той закрачи из стаята, усмихна се и поклати глава. – Ma petite, разбираш ли какво означава, ако тя ме предизвика тази вечер? – Това означава, че ще се бием с тях, нали? Той се спря и влезе в светлината. Той седна на един от бар-столовете. – Няма страх в теб, никакъв. Свих рамене. – Да се страхувам няма да помогне. Подготвена съм. Ти страхуваш ли се от нея? Погледнах го, опитвайки се да разчета тази прекрасна маска. – Не се страхувам от силата. Вярвам, че сме равни в това, но нека да кажем, че съм притеснен. Съществува равенство, а аз все още съм на нейна територия само с един от вълците си, човешкият си слуга и мосю Лорънс. Това не е израза на сила, който бих избрал, за да изправя срещу нея след два века. – Защо не доведе повече хора? Повече върколаци, така де. -Ако имах време да говоря с повече от антуража си да, но с големия наплив ... – Той погледна към мен. – Нямах време да се пазаря. – В опасност ли си? Той се засмя и то, не изцяло приятно. – Тя пита дали съм в опасност. Когато съветът ме попита дали ще разделя земята. Те ми обещаха да поставят някого със сила равна или по-малка от моята. Но те не са очаквали да влизам в територията така неподготвен. – Кои са те? Какъв съвет? Той килна главата си на една страна. – Можеш ли да се движиш сред нас толкова дълго и да не си чула за нашия съвет? – Просто ми кажи. – Ние имаме съвет, ma petite. Съществува от много дълго време. Той не е толкова управляващ орган, колкото съд или полиция, може би. Преди съдът Ви да ни направи граждани с права, имахме много малко правила и само един закон. Да не привличаме вниманието към себе си. Това е законът, който Тапе забрави. – Тапе, - казах – Влад Тапе? Искаш да кажеш Дракула? Жан Клод просто ме погледна. Лицето му напълно празно, без израз. Той изглеждаше като особено прекрасна статуя, ако на статуите очите можеха да блестят като сапфири. Не можех да прочета безизразното му лице, нито пък исках. – Не ти вярвам. – За съвета, нашия закон или Тапе? – Последната част. – О, уверявам те, че го убихме. – Каза това да звучи така сякаш си бил наоколо, когато се е случило. Той е умрял, кога, 1300? – Беше 1476 или беше 1477? Той правеше страхотно шоу, сякаш се опитваше да си спомни. – Ти не си толкова стар. – Сигурна ли си в това ma petite? Той обърна неземното си празно лице към мен, дори очите му бяха мъртво празни. Беше като да гледам добре изработена кукла. – Да, сигурна съм. Той се усмихна и въздъхна. Животът, поради липса на по-добра дума, се върна обратно в лицето и тялото му. Беше сякаш да гледаш Пинокио, когато му дават живот. – По дяволите! – Толкова е приятно да знам, че все още мога те разстройвам от време на време. – оставих го, той знаеше точно какъв ефект има над мен. – Ако Серафина ти е равна, тогава се погрижи за нея, аз ще застрелям всички останали. – Нали знаеш, че няма да е толкова просто. – Никога не е. Той ме гледаше с усмивка. – Наистина ли смяташ, че ще те предизвика. – Не, но исках да знаеш, че може да го направи. – Има ли нещо друго, което трябва да знам? Той се усмихна достатъчно широко за да се покажат малко зъбите му. Той изглеждаше прекрасно на светлината. Кожата му беше бледа, но не прекалено бледа. Докоснах ръката му. – Ти си топъл. Той ме погледна. – Да, ma petite, какво от това? – Ти спа цял ден, трябва да си студен на допир, докато не се нахраниш. Той просто ме гледаше с удавящите си очи. – По дяволите – казах. Отидох към спалнята. Той не се опита да ме спре. Той дори не се опита. Това ме накара да се изнервя. Почти бягах по времето когато отворих вратата. Всичко, което можех да видя бе блед силует на леглото. Обърнах се да затворя вратата. Включената светлина беше ярка и безмилостна. Джейсън лежеше по корем на леглото, русата му коса светла срещу тъмните възглавници. Той беше гол с изключение на много изрязани сини бикини. Вървях към леглото, загледана в гърба му, като желаех да диша. Когато бях почти до леглото, можех да видя, че диша. Нещото, което беше стегнало гърдите ми се разхлаби. Трябваше да коленича на гърба на леглото, за да го достигна. Докоснах рамото му. Той се премести под ръката ми. Покатерих се покрай едната му страна и той не се опита да ми помогне. Беше напълно пасивен. Той гледаше към мен с полуотворените си очи. Две тънко червени линии течаха от врата му. Не е много кръв, най-малкото нямаше и върху чаршафите. Нямаше как да знам колко е загубил. Колко Жан Клод е взел. Джейсън ми се усмихна, беше бавна и мързелива усмивка. – Добре ли си? Той плъзна ръката си по кръста ми, като легна по гръб. – Ще приема това за да. Опитах се да се дръпна от леглото, но ръката му беше категорично около мен и ме държеше. Той ме придърпа към гърдите си. Извадих Браунинга докато ме дърпаше. Той можеше да ме спре, но не се опита. Натиснах пистолета в ребрата му. Другата ми ръка натискаше гърдите му, опитвайки се да държа лицето си малко по-нагоре. Той вдигна лице към мен. – Ще дръпна спусъка. Той спря лицето си на няколко инча от мен. – Ще се излекувам. – Една целувка струва ли си да имаш дупка в гърдите? – Не знам – каза той. – При всеки друг изглежда е така. Лицето му се приближаваше бавно до моето, сякаш му трябваше много време, за да се реши. – Джейсън пусни я веднага. Гласът на Жан Клод изпъни стаята със шепот като леко ехо. Джейсън ме пусна, плъзнах се от леглото, но с пистолета в ръка. – Трябва ми вълк тази вечер, Анита. Опитай се да не го застреляш докато не се видим със Серепфина. – Кажи му да спре да се занимава с мен. – О, ще го направя, ma petitе. Ще го направя. Джейсън легна по гръб на възглавниците. Той вдигна коляното си, ръцете му бяха около стомаха. Изглеждаше спокоен, сладострастен, но очите му останаха на Жан Клод. – Може да си перфектният домашен любимец Джейсън, но не ме провокирай. – Никога не си казвал, че тя е извън границите. – Сега го казвам – отвърна Жан Клод. Джейсън седна на леглото. – Ще бъда перфектния джентълмен от сега нататък. – Да – каза Жан Клод – ще бъдеш. Той стоеше до вратата все още прекрасен, но опасен. Можеш да чуеш напрежението в стаята изразено от неговият глас. – Остави ни за момент, ma petite. – Нямаме време за това – казах. Жан Клод ме погледна. Очите му все още бяха с този тъмно син полунощен цвят, в който да се удавиш. – Защитаваш ли го? – Не искам да бъде наранен, защото е излязъл от контрол с мен. – Но ти щеше да го застреляш. Свих рамене. – Никога не съм казала, че съм последователна, просто сериозна. Жан Клод се засмя. Рязката промяна на настроението му накара мен и Джейсън да подскочим. Смехът му беше богат и плътен като шоколад, можете да го вземете от въздуха и да го изядете. Погледнах Джейсън. Той наблюдаваше Жан Клод по начина, по който добре обучено куче гледа господаря си, търсейки указания за това, което ще иска господаря му. – Обличай се, вълчо, и ти ma petite, трябва да се облечеш по-добре. Бях с черни дънки и синя риза с кристални топчета. – Какво не е наред с това, което съм облякла? – Трябва да направим добро шоу тази вечер, ma petite. Нямаше да го искам ако не беше важно. – Няма да нося рокля тази вечер. Той се усмихна. – Разбира се, че не. Просто нещо по-стилно. Ако ти и приятелят ти нямате нищо подходящо, мисля, че той и Джейсън са еднакъв размер. Сигурен съм, че за теб ще намерим нещо. – Трябва да говоря с Лари за това. Жан Клод ме погледна за миг. – Както желаеш, ma petite. Ако оставиш дрехите на Джейсън? Ще остана тук, докато не си избереш по-подходящо облекло. Исках да споря. Не обичам да ми казват какво да нося или какво – не, но го оставих. Бях достатъчно време около вампири, за да знам, че се възхищават на грандиозното или опасното. Ако Жан Клод казваше, че трябва да направим шоу там, може би е прав. Малко официални дрехи нямаше да ме убият. Ако откажех, можеха и да ме убият. Просто не знаех правилата в тази ситуация. Подозирах, че не бяха всичките такива. Не бях предвидила, че ще се срещам с господаря-вампир на града, така, че изборът ми беше ограничен. Бях в червена блуза с висока яка и разливаща се дантела от предната част. Имаше дори малък набор на маншона на всеки ръкав. Тя изглеждаше като кръстоска между викторианска блуза и бизнес-риза. Щеше да изглежда много консервативно, ако не беше в това крещящо червено. Мразех идеята да я нося, защото Жан Клод би искал това. С изключение на цвета, тя изглеждаше като нещо, което той може да носи. Сложих предназначеното черно яке върху блузата. Двата пистолета, двата ножа и кръстът около врата ми и бях готова да изляза. – Ma petite, може ли да вляза? – Разбира се. Той отвори вратата и разгледа всичко с един поглед. – Изглеждаш прекрасно, ma petite. Оценявам грима. – Ще изглеждам бледа в червено без него. – Разбира се. Имаш ли други обувки. – Имам само найките и високи токчета. Движа се по-добре с найките. – Блузата изисква нещо повече от обувки за джогинг. Те са черни най-малкото. Джейсън излезе от спалнята. Той носеше черни кожени панталони, достатъчно прилепнали, за да разбера, че не носеше бельо. Горната част беше неясно ориенталска с една от онези изправени яки и едно черно копче, от вида, където линията на връзката идва над копчето. Ръкавите бяха пълни и с мека яка, ризата беше в блестящо синьо, което съвпадаше съвършено с очите му. Беше украсено от тъмно жълти конци като злато и тъмно сини конци. Ръкавите, яката и краят на плата бяха бродирани с черно върху черно. Когато Джейсън се премести, ризата се отвори малко, достатъчно за да позволи поглед върху голия му корем. Меките черни ботуши му бяха до коленете. – Знам кой е шивачът Ви – казах. Отидох да оплаквам облеклото си. – Ако искаш да доведа мосю Къркланд. Когато той се облече, мога да го направя. – Лари може и да не иска да се преоблече. – Ако той не иска, няма да го насилвам. Гледах го - не съвсем сигурна дали му вярвам, но оставих Лари. Той се съгласи да отиде в спалнята и да види какви други екстри имаше в багажа, но не обеща да се преоблече. Той излезе още в тъмно сините дънки и найки. Беше сменил тениската си с копринена официална риза в богато, ярко синьо. Тя направи очите му да изглеждат още по-сини от обикновено. Черното яке беше съвсем малко издуто в областта на раменете, където беше скрил кобура. Предполагам, че това е по-добре в сравнение с гигантската тениска, която беше облякъл. Яката на ризата се разпростираше върху якето, като обикаляше около лицето му. – Трябва да видиш някои неща там – каза Лари. Той поклати глава, сякаш все още не може да повярва на това. – Някои неща, дори не знам как някой се облича в тях. – Изглеждаш много добре – казах. – Благодаря. – Може ли да тръгваме? – попитах. – Да, ma petite, може да тръгваме. Ще бъде интересно да се срещна със Серепфина след два века. – Знам, че това е стар дом за теб, но помни защо сме тук – казах. - Ксавие е с Джеф Клинлан. Кой знае какво прави с него? Искам да го върна в дома му. Това е втората нощ. Трябва да стигнем до него тази вечер или може да намерим някого другиго. Жан Клод кимна. – Тогава нека да тръгваме. Серепфина ни очаква. Той звучеше почти нетърпеливо, сякаш очаква с нетърпение да я види. За първи път се чудих дали той и Серепфина са били любовници. Знаех, че Жан Клод не е девствен. Имам предвид наистина. Но да си любовник и да се срещаш с някого са две различни неща. Осъзнах, че започва да ме притеснява. Той се усмихна към мен, сякаш почти знаеше за какво си мисля. Бялото в очите му се появи отново. Направи го да изглежда почти човек. Почти. Глава 23 Жан Клод пресече паркинга. С ботушите и якето си, изглеждаше сякаш някой трябва да му се нахвърли да го снима или да му иска автограф. Останалите бяхме след него като антураж - това, което бяхме независимо дали ми харесваше или не. Но за да запазя Джеф Клинлан можех да се направя за малко на подлизурко. Дори можех да се подмазвам малко, ако е достатъчно добра причината. – Ти ли ще шофираш или ще ми дадеш упътване до къщата на Серепфина сега? – попитах. – Ще ти кажа накъде да завиваш, когато трябва. – Мислиш, че ще изтичам при ченгетата и ще им кажа къде е къщата й? – Не! Това беше всичко което каза. Намръщих му се, но всички се качихме в джипа. Познайте кой беше на предните седалки. Карахме по главния път, Стрип. Движението беше броня до броня. Ако движението е лошо, можех да карам няколко часа за да премина четирите мили, от които се състои главния път. Жан Клод каза да завия по малък път. Приличаше на алея, която води до още една арена, но това се оказа единственият път за достъп. Ако минеш по по-малките пътища, можете да избегнете по-голямата част от задръстването. Никога не сме знаели малките улици в Брансан, но просто погледнах отсрещния хълм и наистина бе Озарк. Планина, гори, къщи където хората, които не харесват живота с туристите. На Стрип всичко е неон и храсти, в рамките на петнадесет минути бяхме заобиколени от дървета, на пътя, който преминава през планината Озарк. Тъмнината беше около джипа. Единствената светлина идваше от звездите, притиснали от тъмнината и тунела светлина от собствените ми фарове. – Като че ли се радваш, че ще видиш Серепфина, въпреки, че ковчегът липсва – казах. Жан Клод се обърна на мястото си, колкото му позволяваше колана. Настоявах всеки да носи колан, дори развеселения вампир. Предполагам, че е глупаво мъртвец да си слага колан, но все пак аз шофирах. – Вярвам, че Серепфина все още мисли за мен, като за много млад вампир, който познава през вековете. Ако тя все пак е достоен противник, тя ще се сблъска с мен или моето право. Тя не е откраднала просто ковчега. Тя е уверена. – Говориш за нея като за един от слугите си. – се обади Лари от задната седалка – Сигурен ли си, че не си ти този, който е самоуверен? Жан Клод погледна към него. – Серепфина беше на векове, когато я срещнах. Границите на вампирските сили се установяват след два три века. Знам границите й Лорънс. – Престани да ме наричаш Лорънс. Името ми е Лари. Жан Клод въздъхна. – Обучила си го добре. – Той си дойде такъв. – казах. – Жалко. Жан Клод направи това да звучи като враждебна семейна среща или като оксиморон? Надявах се да е прав, но едно нещо съм научила от вампирите – те винаги пазят нов заек под пелерината си. Големи, зъбати, месоядни зайчета, които ти изяждат очите, ако не им обръщаш внимание. – Вълчо, какво правиш зад гърба ми? – Правя това, което съм казал – каза Джейсън. – Страхотно! – отвърнах. Пътувахме в мълчание. Жан Клод рядко започваше кратък разговор, а и не бях в настроение. Бихме могли да имаме хубаво малко посещение, но някъде там Джеф Клинлан се е събудил във втората нощ, под грижите на Ксавие. Този вид мисли ми разваляха настроението. – На следващия завой - в дясно и после право напред, ma petite. Гласът на Жан Клод ме накара да подскоча. Бях потънала в тишината и тъмното мълчание на магистралата Забавих джипа. Не исках да пропусна отклонението. Чакъления път приличаше на многото други пътища встрани от главния път. Нямаше нищо, което да го откроява. Нищо особено. Пътят беше тесен, дърветата растяха и от двете страни на пътя, беше сякаш шофирам в тунел. Голите клони на дърветата се сключваха над нас като стена. Фаровете се плъзгаха през почти голите дървета, подскачайки, когато джипът преминеше през дупка. Голите клони на дърветата закачаха покрива на джипа. Беше почти клаустрофобично. – Боже! – каза Лари. Той притисна лицето си към тъмното стъкло, като се опитваше да види през клоните. – Ако не знаех, че има къща в края на пътя, щях да се върна. – Това е идеята – каза Жан Клод – много от по-старите ценят личният си живот над всичко останало. Фаровете осветиха дупка, която се простираше сякаш по целия път. Приличаше на дере, където дъждовната вода в преминавала в продължение на десетилетия. Лари се наведе зад гърба на седалката ми, напрягайки се под колана си. – На къде отива пътят? – Джипът може да го направи – казах. – Сигурна ли си? – Много сигурна. Жан Клод се облегна назад в седалката. Той изглеждаше напълно спокоен, почти отдалечен, сякаш слушаше музика, която не мога да чуя, мислейки мисли които никога не бих разбрала. Джейсън се наведе напред, поставяйки ръка на облегалката ми. – Защо не искат да оправят пътя? Това е тук от година. Погледнах назад към Джейсън. Беше интересно да разбера, че той знаеше повече за бизнеса на Жан Клод от мен. – Това е нейния ров – каза Жан Клод. – Нейната бариера срещу любопитните. Някои от нас все още приемат трудно новия ни статус. Колата се плъзна по ръба. Беше сякаш карам през кратер. Като по чудо джипът излезе от другата страна. Ако оставехме колата, трябваше да ходим. Пътят се изкачваше нагоре в продължение на стотина метра и изведнъж дясната страна на пътя беше отворена. Не изглеждаше достатъчно голяма, за да прекарам джипа през нея без да надраскам боята. Единственото нещо, което можех да кажа, е че в сечището пулсираше луната светлина срещу мрака на дърветата. Това означава, че луната светлина беше там. Трябва продължаваше след чакъла в отбивката, която някога е била път. – Това ли е? – попитах за да съм сигурна. – Вярвам, че е това – каза Жан Клод. Прекарах джипа през дърветата и слушах как клоните удрят страните. Надявах се фирмата на Стерлинг да е собственик на джипа, а не само да я е наела. Излязохме от дърветата с последното метално изстъргване. Акър земя се разтвори пред нас, под сребърните лъчи на лунната светлина. Тревата беше израстнала късо, сякаш някой я е подрязал миналата есен и я е оставил недовършена през зимата. Имаше овощна градина зад къщата. Земята се увличаше в лек наклон нагоре към подножието на планината. Само израстналата трева, гъста и девствена. Къщата беше в средата, благородно издигната. Къщата беше сребристо сива под луната светлина. Къдрави петънца от боя висяха тук и там, като последни останки от тъжна индианска дреха. Голям веранден камък красеше предната част на къщата и скриваше вратите и прозорците в сянка. – Изключи осветлението, ma petite. Погледнах към тъмната веранда и не исках да изключвам светлината. Следваше да проникна на луна светлина между тези сенки. – Ma petite – осветлението! Изключих го. Лунната светлина къпеше забележимо въздуха. Верандата остана тъмна и все още като купа мастило. Жан Клод откопча колана си и се плъзна навън. Момчетата го последваха. Аз бях последна. Големият плосък камък стоеше в тревата, образувайки извит път до подножието на стъпалата, които водеха до верандата. Имаше голям прозорец от едната страна на отворената врата. Стъклото беше нащърбено. Някой беше заковал шперплат зад счупения прозорец, за да предпазва от вятъра през нощта. По-малкия прозорец от дясната страна на вратата беше непокътнат, но така обхванат от мърсотия, че почти не се виждаше. В сенките беше вискозен и изглеждаше достатъчно дебела, за да я докоснеш. Това ми напомни за тъмнината, когато видях меча. Но не беше толкова плътна. Можех да видя през мрака. Имаше нещо там в сенките. – Какво има в сенките? – попитах. – Всекидневна хитрост – каза Жан Клод – нищо повече. Той се плъзна по стълбите без да погледне назад. Ако беше притеснен, не го показваше. Джейсън се плъзна по стълбите след него. Аз и Лари просто тръгнахме нагоре. Най-доброто, което можехме да направим. Сенките бяха по-студени от колкото трябваше да бъдат и Лари трепереше до мен. Но нямаше смисъл да го защитавам. Жан Клод каза, че това е всекидневен трик. Вратата бе изтръгната от пантите. Тя лежеше на верандата, счупена и забравена. Дори със защитата на верандата се предполага беше откъсната и обелена, открита от твърде много време. Листа бяха натрупани в ъгъла на парапетите на верандата, където вятъра ги развяваше. – Сигурен ли си, че е това? – попита Лари. – Сигурен съм – отвърна Жан Клод. Разбрах въпроса. Ако бяха просто сенки щях да заявя, че къщата е пуста. – Сенките ще предотвратят, евентуално, случайните минувачи – казах. Жан Клод погледна назад към нас. – Домакинята ни идва. Без протакане, разбитата врата се отвори. Очаквах обитаваната от духове къща да е с ръждясали панти, но вратата се отвори гладко.Една жена стоеше на вратата. В стаята зад нея беше тъмно. Силуетът на стаята зад тялото се виждаше и през нощта. Но дори и в тъмното знаех две неща; тя е вампир и че не беше достатъчно възрастна за да е Серепфина. Вампирът бе само няколко сантиметра по-висок от мен. Тя вдигна една незапалена свещ в ръката си. Космите по гърба и врата ми настръхнаха, когато кипенето на сила се плъзна през стаята. Свещта се запали, оставяйки искри да блестят в нощното ми зрение. Вампирът имаше кестенява коса, отрязана много късо, а от двете страни главата й беше обръсната. Сребърни обици висяха от ушите й. Дълга сребърна обица висеше от лявото й ухо. Беше зелен емайл висящ на сребърна верига. Носеше червена рокля от естествена кожа, толкова прилепнала по тялото й, че дори в тъмното си личеше, че е жена. Полата на роклята падаше върху глезените. Цепката беше от бедрото й. Официална кожа, уау. Тя ни се усмихна, проблясък на зъби. – Аз съм Айви. В гласа й имаше лек смях, но за разлика от смеха на Жан Клод, който чувствах смътно сексуален или за угояване, нейният го почувствах остър като счупено стъкло, предназначен да боли, ужасно ме дразни. – Влезте в дома ми и добре сте дошли. Думите звучаха твърде формално, като репетирано слово или заклинание, което не разбирате. – Благодаря, Айви, за щедрата Ви покана – каза Жан Клод. Той внезапно взе ръката й. Не го бях видяла да стигне до нея. Не го бях видяла да се движи. Беше сякаш пропускам част от филма. От вида на лицето на Айви съдя, че тя го беше видяла. Изглеждаше ядосана. Жан Клод вдигна ръката й много бавно към устните си. Не сваляше очите си от вампирката. Висока линия се процеди през долната страна на бялата свещ. Беше сякаш я държеше гола в юмрука си, не в поставка за свещи. Жан Клод бавно вдигна ръката и положи устните си върху нея. Восъкът капеше по-бързо от колкото трябваше. Той освободи ръката си навреме за да я запази, но тя стоеше там с линията горещ восък, който капеше по кожата й. Само малко трепване в очите й показа, че я боли. Тя остави восъка да се втвърди в ръката й. Ръката й беше леко зачервена заради восъка. Тя го игнорира. Вече не капеше восък от свещта. Обикновено, когато една свещ е запалена тя тече непрекъснато. Восъкът беше направил малък златен басейн в началото на свещта, като еластична капка вода. Погледнах от единия вампир към другия и поклатих глава. Терминът „детински” означава ли нещо за Вас? Не го казах на глас все пак. Всичко което знаех е, че това е някакъв древен вампирски ритуал. Макар че се съмнявах в искреността. – Спътниците Ви няма ли да влязат? Айви застана от едната страна на пътя, като полата й се размърда, държейки свещта високо за да освети пътят ни. Жан Клод застана от другата страна на вратата, така че трябваше да минем между двата вампира, за да влезем в къщата. Вярвах на Жан Клод, че няма да ме ухапе. Дори вярвах, че Айви няма да го направи. Но не харесвах много шегите на Жан Клод. Изнервят ме. Никога не съм била около вампири, които в добро време да не са опасни. Джейсън премина между тях в къщата. Лари ме погледна. Свих рамене в влязох вътре. Той ме следваше по петите, вярвах, че ако влезем ще сме добре. Вероятно ще бъде така! Вероятно! Глава 24 Вратата зад нас се затвори и не мисля, че някой я затвори, поне не с ръце, безопасни или не. Тези малки показвания на сила започнаха да ми лазят по нервите. Въздухът в стаята беше все още застоял. Миришеше на остаряло, сухо, мухлясало. Ако затвориш очи ще мислиш, че тези стаи са празни от много дълго време. Имаше отворена арка от ляво, която водеше до по-малка стая. Можех да видя легло пълно с постелка и възглавници, сякаш обхванато в прах и изглеждаше сиво. Тоалетка с огледало стоеше в единия ъгъл и отразяваше празната стая. Нямаше оставени мебели в хола. Дървеният етаж бе покрит с прах. В полата на роклята на Айви се губеше дебелия прах, когато тя се преместваше през вратата към далечната стена. Тънка линия светлина се показваше от тази врата. Златиста и по-дебела от електричество. Бих заложила повече на свещи. Вратата се отвори преди Айви до отиде до нея. Разля се богата вълна от светлина, по-ярка от колкото трябва да бъде, защото стояхме в тъмното толкова време. Мъжки вампир стоеше в рамките на светлината. Той беше нисък, слаб с лице твърде младо да бъде хубаво, повече красиво. Той беше толкова от скоро мъртъв, че все още имаше тен от плаж или езеро или някакво друго място напоено със слънце. Изглеждаше ужасно млад за да е мъртъв. Той трябваше да бъде на осемнадесет години, ако е по-млад е незаконно, но той все още изглеждаше деликатен или полуготов. Така за винаги. – Аз съм Брус. Той изглеждаше неясно объркан. Може би заради дрехите. Той беше облечен в светлосин смокинг, пълен с връзки и въгленово-сива ивица имаше по края на панталона му. Ръкавиците му бяха бели и съвпадаха с каквото може да се види от ризата. Жилетката му беше копринено-сиво. Леката вратовръзка и колана бяха червени, съвпадаха с роклята на Айви. Изглеждаха сякаш отиват на бал. Два свещника с човешки размери стояха от двете страни на вратата, изпълваха стаята с движеща се златна светлина, стаята беше голяма два пъти колкото дневната и вероятно някога е била кухня. Но за разлика от предната стая, тя беше боядисана. Персийски килим беше разпрострян по целия етаж. Цветовете бяха ярки, така че приличаше на стъклопис. Декоративни завеси обхващаха двете най-дълги стени.на едната стена еднорог бягаше от глутница кучета. На другата висеше сцена на битка, толкова възрастна, че цифрите са изчезнали от плата. Светли копринени завеси обхващаха далечния край на стената, окачени на тавана с тежки въжета. Вратата от ляво на завесата беше отворена. Айви седеше със свещ в ръката си. тя се премести пред Жан Клод. Трябваше да си наклони главата, за да го погледне в очите. – Ти си красив. Тя премина с пръстите си по ръба на сакото му. – Мислех си, че тя лъже. Никой не може да бъде толкова красив. Пръстите й бяха на перлата на яката му, започна от врата му и ги плъзна надолу. Жан Клод премести ръката й, когато тя достигна последното копче преди ризата да изчезне в панталоните му. Айви изглежда откри това за забавно. Тя стоеше на пръсти, поставила ръцете си върху гърдите му. Устата й се наклони към него, да го целуне. – Чукаш ли се толкова добре колкото изглеждаш? Тя каза така, но ти си толкова красив. Никой не може да е чак толкова добър! Жан Клод положи пръсти от едната страна на лицето й, спирайки позата й. Той й се усмихна. Нейните червени устни се изкривиха в усмивка. Тя се притисна към него, оставяйки цялото си тегло да почива на неговото. Жан Клод запази лекото докосване на лицето й, сякаш тя не се бе облегнала пълно към него. Усмивката й започна да избледнява, падайки от лицето й както слънцето потъва в земята. Тя бавно се плъзна обратно на площадката с стълбите пред него. Лицето й беше празно и ръцете й се люлееха. Вампирът Брус я дръпна назад с една ръка. Айви се спъна, и щеше да падне, ако не я беше уловил. Тя се огледа объркана, сякаш очакваше да е на друго място. Жан Клод не се усмихваше сега. – Мина доста дълго време, от както бях всякаква храна за този, който ме иска. Много дълго време. Айви беше почти паднала в ръцете на Брус. Лицето й натежало от страх. Тя се отблъсна от Брус, за да остане права сама. Тя дърпаше червената си рокля, сякаш се опитваше да се намести. На лицето й беше изписано най-вече страх; просто стягане около очите. – Как го направи? – Векове на практика, малката. Имаше гняв във тъмните й очи. – Ти не трябва да си в състояние да уловиш друг вампир с погледа си. – Ти не можеш ли? – попита той, гласът му с изумителна веселост. – Не ми се подигравай. Съчувствах й за нейното чувство за неудовлетвореност. Жан Клод може да бъде такъв трън в задника, когато поиска. – Ти каза, че ще ни отведеш някъде, дете, направи го. Айви застана пред него, ръцете й – свити в юмруци. Гневът беше разпален в очите й и кафявите ириси погълнаха бледото на очите й, докато тя не изглеждаше като сляпа. Мощта й полъхна във стаята, пълзеше по протежение на кожата ми, тялото ми настръхна, сякаш е преминал с пръст по него. Ръката ми тръгна към Браунинга. Старите навици. – Не Анита, не е необходимо – каза Жан Клод. – Тя е малка и не може да ме нарани. Тя си показва зъбките, но освен, ако не желае да умре на този прекрасен килим е по-добре да си припомни кой и какъв съм. Аз съм господар на града. Гласът му гръмна из къщата, ехото в стаята беше толкова плътно ехо, че беше сякаш думите му раздвижиха въздуха. Когато звукът умря, аз треперех. Айви се беше овладяла. Все още изглеждаше ядосана, но очите й си бяха отново нормални. Брус положи рака на рамото й, сякаш не беше сигурен, че е чул причината. Тя изтръска ръката и посочи елегантно към отворената врата. – Трябва да ви отведем на долния етаж. Другите ви чакат там. Жан Клод се поклони много театрално, без въобще да сваля очи от нея. – След теб моя сладка. Дамата винаги трябва да ходи пред един мъж, никога зад него. Тя се усмихна внезапно доволна от себе си отново. – Тогава, човешката дама маже да ходи до мен. – Не мисля така – казах. Тя обърна невинните си кафяви очи към мен. – Тогава, вие не сте ли дама? – тя тръгна към мен, като прекалено полюшваше бедрата си. – Защо си довел някой, който не е дама Жан Клод? Чух го да въздиша. – Анита е дама. Ходи до нея, ma petite, но внимателно. – Какво значение има какво си мислят тези задници за мен? – Ако не си дама, тогава си курва. Не искаш да разбираш какво се случва с човек, който е курва зад тези стени. Изглеждаше уморен когато го каза, сякаш не беше добро време да го казва. Айви се усмихна и ми даде голяма доза от кафявите си очи. Срещнах погледа й и се усмихнах. Тя се намръщи. – Ти си човек. Не можеш да срещнеш погледът ми, не и като този. – Изненада, изненада! – казах. – Ще тръгваме ли? – каза Жан Клод. Айви се намръщи отново, но влезе в стаята с отворената врата. Направи една две крачки, и оправи роклята около краката си. Тя се обърна и погледна към мен. – Идваш ли? Попитах Жан Клод: – Колко внимателна трябва да бъда? Лари и Джейсън застанаха до мен. – Защитавай се, ако те нападнат първи. Но не се хвърляй след първата кръв или спречкване да нападаш. Защита - не нападение, ma petite. Играем игра тази вечер, освен ако можеш да направиш повече; залозите не са толкова високи. Намръщих се към него. – Това не ми харесва. Той се усмихна. – Знам, но си с нас, ma petite. Запомни, като човек - ти трябва да се държиш безопасно и да контролираш този твой прекрасен темперамент. – Е, човеко – каза Айви. Тя чакаше на стълбите. Приличаше на нетърпеливо капризно дете. – Идвам – казах. Не тичах да достигна чакащия вампир. Ходих нормално, въпреки тежестта на погледа й, който караше кожата ми да ме сърби. Стоях отгоре на стълбите и погледнах надолу. Охлаждаше се - влажен въздух излезе срещу лицето ми. Миризмата беше на плътно затворено и плесенясало. Знаеш, че има прозорци и някаква вода, която изяждаше стените. Мазе. Мразех мазетата. Поех си дълбоко дъх от зловонния въздух и тръгнах надолу по стълбите. Беше най-широкото стълбище, което съм виждала на едно мазе. Дървесината чувствах като нова и сурова, сякаш е нямала време да плесеняса. Имаше достатъчно място за двете ни да споделяме стъпалата. Може би тя не беше заплаха за Жан Клод, но не си и представях това, което можеше да направи на мен. Тя беше беше повелител, не в пълната си зрялост все още, но силата бълбукаше под повърхността, пълзеше по кожата ми. Спрях стъпка преди нея и я изчаках да слезе. Тя можеше да усети страхът ми. – Ако и двете сме дами, тогава ще отидем заедно. Хайде, Анита! – тя изпъна ръката си към мен. – Хайде да слезем долу заедно. Не исках да бъда близо до нея. Ако се опиташе да ми скочи, нямаше да имам време да направя много. Можех да извадя оръжието си сега, може би не. Ако ме дразнеше не трябва да показвам първа оръжие. И се страхувах! Едно от нещата, които ме държат жива е, че първо стрелям - после питам. Няма друг начин да останеш жив. – Да не би човешкият слуга на Жан Клод да се страхува от мен? Тя стоеше в рамката на тъмнината и ми се усмихваше. Сутеренът беше като черна яма зад нея. Но тя не можеше да усети вампирските белези или щеше да знае, че не съм негов слуга. Тя не е толкова гореща, колкото си мисли тя. Надявах се. Игнорирах вдигнатата й ръка, но направих двете стъпки. Рамото ми докосна голата й кожа и аз се почувствах сякаш червеи пълзят по ръката ми. Продължих да вървя по стълбите в тъмнината и се хванах с ръка за парапета. Чух високото дрънкане на токчетата й, когато се изравни с мен. Усетих дразнещата топлина да се увеличава от кожата й. Чух мъжете зад нас, но не се обърнах да проверя. Играех неопитен човек тази вечер. Това беше една от най-добрите ми игри. Продължихме надолу по стълбите, като коне дърпащи превоз, лявата ми ръка хваната за парапета, нейните ръце повдигаха роклята й. Продължихме с темпо, което правеше плъзгането невъзможно без усилия, освен ако тя не висеше свободно в пространството. Тя не можеше. Тя хвана дясната ми ръка и ме завъртя с лице към нея. Не можех да хвана пистолета. Тъй като носех канията на китките си дори не можех да опитам с ножа. Стоях там почти лице в лице с гневния вампир и не можех да достигна оръжието си. Всичко което можеше да ме спаси, бе тя да не ме убие. Да доверя живота си на Айви ми изглеждаше като лош залог. Гневът се разпространи по кожата ми. Топлината идваше от тялото й. Усещах ръката си гореща дори и през коженото яке. Не се опитах да дърпам, нещата който можеше да направи ако натисне. Не ме пусна. Докосването и не гореше, защото не беше този вид топлина, но беше много трудно да убедя тялото си, че евентуално няма да боли. Годините на предупреждение, не пипай че е горещо. Топлината изгаряше тялото ми, сякаш стоях в огън. Ако не го правеше неволно, щеше да е впечатляващо. По дяволите и до тука беше впечатляваща. Дайте й няколко века и ще бъде страшна като ада, ако тя вече не беше. Все още можех да срещна очите й, потъващи дълбоко и блестящи със собствена светлина. Ако се приближеше до мен, можеше лесно да ми разкъса гърлото. – Ако я нараниш, Айви, с примирието ни е свършено. Жан Клод се плъзна надолу по стълбите и просто стоеше горе. – Ти не искаш примирието да свърши, Айви. Той я блъсна с пръста си по челото. Усещах сътресение в силата, която прескочи от него към нея, към мен. Аз ахнах, но тя ме пусна. Ръката ми беше вцепенена, сякаш съм спала върху нея. Не можех да държа оръжие. Исках да го попитам какво по дяволите ми направи тя, но не го направих. Тъй като дълго нямаше да мога да си използвам ръката, можехме да спорим за това и по-късно. Брус премина между нас и се въртеше около Айви като разтревожен приятел. Гледайки лицето му разбрах, че е точно такъв. Бих заложила, че тя го е превърнала. Айви го отблъсна толкова силно, че той падна надолу по стълбите, изгубен в дебелата тъмнина. Всичко, което можех да кажа за работата й е, че просто е добра. Аз едва си чувствах пръстите. Топлината се спусна около мен като горещ вятър, понесе се пасивно в тъмното. Факлите по стените се подпалиха на секундата със свистящ дъжд от искри. Голяма лампа висеше от синия таван, пълна с огън. Стъкленият й комин експлодира в дъжд от стъкло, гол пламък и горящ фитил. – Серепфина ще те накара да почистиш кашата – каза Жан Клод. Направи го да звучи сякаш е разляла мляко. Айви тръгна да се плъзга по останалата част от стълбите. – Серепфина няма да я е грижа. Счупеното стъкло и пламъкът имат много малко приложения. Не ми хареса начина, по който тя каза това. Сутеренът беше черен. Черни стени, черен под, черен таван. Това е като да си в голяма черна кутия. Синджири висяха от стените, някои от тях изглеждаха като кожени белезници. Презрамки висяха от тавана като неприлична декорация. Имаше ... приспособления, пръснати по цялата стая. Познах някой от тях. Изтезания в стил железен човек, но повечето от тях приличаха по-скоро на робски приспособления. Доста си сигурен какво представляват, но не и как работи. Там винаги имаше прекалено много дупки от колкото можех да разбера и нищо не даваха с инструкции. Имаше изтичане по пода и тънка кипнала вода се стичаше по него. Бих заложил, че това което изтича не е само вода. Лари се премести надолу по стълбите, за да застане до мен. – Тези неща, това което си мисля ли са? – Да те са приспособления за изтезаване. Принудих ръката си да се свие в юмрук и още един път. Усещането се върна. – Мислиш ли, че ще ни наранят – каза Лари. – Мисля, че трябва да ни изплаши. – Работи – каза той. Не харесвах декора много, но можех да почувствам ръката си. Бих могла да извадя пистолета ако се налага. Врата, която дори не бях видяла, се отвори от ляво. Таен панел. Вампир излезе през вратата. Той трябваше да се огъне почти двойно, за да го направи през касата. Той не беше ял тази вечер и не използва сила за да изглежда добре. Кожата му бе с цвета на стар пергамент и се притискаше до костите на лицето му като тънък лист едва покриващ черепа му. Очите му бяха мътни и потънали в главата му, мъртви сини очи на риба. Болнавите му ръце бяха дълги и с невероятно дълги кости на пръстите, като бели паяци залепнали за ръкава на черното му палто. Той пристъпи в стаята, като черно платно прикри вратата зад него. Той бе облечен изцяло в черно, само кожата и късата му бяла подстрижка го предадоха. Тъй като той се движеше през черна стая, изглеждаше сякаш ръцете и главата му плаваха в стаята. Поклатих глава, за да премахна изображението. Когато погледах назад, той изгледаше една идея по-човешки. – Той използва вампирските си сили за да изглежда по-страшен - казах. – Да, ma petite, така е. Имаше нещо в гласа му, което ме накара да се обърна и да го погледна. Лицето му беше с обичайната прекрасна маска, но в очите му само за секунда видях страх. – Какво има Жан Клод? – Правилата не са се променили. Не вади оръжие. Не стреляй в началото. Те не могат да ни наранят, ако спазваме тези правила. – Защо изведнъж се изплаши? – Това не е Серепфина – каза той. Гласът му звучеше много спокойно, когато го каза. – Какво трябва да значи това? Той дръпна главата си назад и се засмя. Звукът отекна през стаята като ехо, външно радостен. Но можех да го усетя по гърба си и той беше горчив. – Това означава, ma petite, че аз съм глупак. Глава 25 Смехът на Жан Клод изчезна, когато се прилепна към стените. – Къде е Серепфина? – попита той. Айви и Брус излязоха от стаята. Не знаех къде отиват, но трябваше да е по-добро от това. Колко много помещения за измъчване може да има в една къща? Не ми отговаряйте. Високият вампир ни погледна с очите си на мъртва риба. Нямаше притегляне, нищо, беше като да гледам в очите на труп. Гласът му, когато се разнесе беше почти шокиращ. Беше богат и дълбок резониращ, но не и с вампирска сила. Беше гласът на актьор или оперен певец. Гледах го как излиза от тънките устни на устата му и все още приличаше на всекидневна хитрост, сякаш устата трябва да се движи в синхрон с думите, а тя не го прави. – Трябва да минете през мен, преди тя да ви види. – Изненада ме, Януш. Жан Клод се плъзна надолу по стълбите. Предполагам, че щяхме да слезем надолу. Жалко! – По-силен си от Серепфина. Как не си я надминал? – След като я видиш, ще разбереш. Хайде всички вие присъединете се към нас. Нощта е млада и искам да видя, всички Ви голи и кървящи преди зазоряване. – Кой е този тип? – попитах. Мога да използвам ръката си, а и съм на добро разстояние. Жан Клод се спря на последната стъпка. Джейсън се премести едно стъпало зад него. Аз и Лари останахме малко зад тях. Не мисля, че някой от нас е нетърпелив да слезе. Вампирът обърна мъртвите си очи към мен. – Аз съм Януш. – Но правилата казват, че не можем да кървим или нещо подобно. Или изпускам нещо? – Пропускаш много малко, ma petite – каза Жан Клод. – Вие няма да бъдете засегнати против волята си – каза Януш – Трябва всички да сте съгласни за вредата, която ще ви сполети. – Тогава сме в безопасност – казах. Той се усмихна, кожата на лицето му се разтегна като хартия. Очаквах половината кости да я пробият, но не го направиха. Усмивката беше отвратителна. – Ще видим. Жан Клод направи последната стъпка и се премести по-далече от стаята в която бяхме. Джейсън го последва, след момент на колебание и аз го направих. Лари ме последва като кавалерист. – Тази стая е твоя идея Януш – каза Жан Клод. – Не правя нищо без съгласието на господаря си. – Тя не може да ти бъде господар, Януш. Не е достатъчно силна. – И все пак тук съм аз, Жан Клод. Тук съм аз. Жан Клод обиколи тъмното дърво на стената. Ръката му изглеждаше бледа върху него. – Серепфина никога не е била много по мъченията. Тя беше много неща, но не и садист. Жан Клод застана пред Януш. Мисля, че ти си тукашния господар, а тя ти е префект. Тя е господар на всички съревнования, които и се изпречват на пътя. Когато тя умре, ти ще си намериш друга кучка. – Уверявам те, Жан Клод, тя е мой господар. Мисли за тази стая, като за награда, за това, че съм и верен слуга. Той огледа стаята с имуществена усмивка, сякаш се възхищава на склад с добре снабдени рафтове. – Какво си планирал за нас от тази стая? – Изчакай малко, нетърпеливото ми момче и всичко ще бъде разкрито. Беше странно някой да нарича Жан Клод - момче, както ако беше по-младият му братовчед и Януш го е гледал как расте. На Януш известно ли му е какъв е бил Жан Клод като малък вампир? Просто мъртъв? Женски глас се чу: – Къде ме водите? Вие ще ме нараните. Айви и Брус влачеха млада жена през страничната врата. Буквално я влачеха. Тя използва краката си за да им пречи, опивайки се да ги използва както кучетата, когато се опитват да ги заведат на ветеринар. Но тя имаше само два крака и вампир на всяка ръка. Нямаше много късмет да ги забави. Тя беше с права руса коса, която едва докосваше раменете й. Очите й бяха големи и сини, имаше нощен грим, но размазан от плача. Айви изглеждаше добре. Очите на Брус бяха много широки. Той се страхуваше от Януш. Трудно е да не се страхува, предполагам. Момичето гледаше изучаващо Януш за секунда и после се разпищя. Айви й постави преграда на устата, като тази която слагате на кучетата, когато лаят. Момичето скимтеше и млъкна, загледана в пода. Пресни сълзи падаха по бузата й. В стаята с нас беше само Януш и двамата малки младежи. Бих могла да заложа, че можем да ги убием. Още двама вампири влязоха, но те не влачеха след себе си момиче. Тя влезе очите й блестящи от гняв, с ръце от двете й страни, свити в юмруци. Тя беше ниска, малко тежка, но не съвсем от мазнини, като че ли добрият й растеж се грижи за мазнините. Косата й бе в безлично кафява, с малки кафяви очи и лунички пръснати по лицето й. Личност излъчваше това, че лицето й не беше безлично. Веднага я харесах. – О, Лиса – каза тя – стани! Тя звучеше неудобно, сякаш е ядосана! Русото момиче - Лиса, просто извика по-силно. Двата вампира, които охраняваха второто момиче, не бяха млади. И двамата бяха високи, около шест фута, облечени в черна кожа, единият имаше дълга руса коса, сплетена в плитка на тила му, а другият - с черна коса, падаща свободно на лицето му. Голите им ръце бяха мускулести и във форма. Приличаха на бодигарди на жени като от някой лош шпионски филм. Силата, която се излъчваше беше второкласен филмов ефект. Промъкна се през стаята като поток от вода, гъст и прохладен. Когато линията на силата се сблъска с тялото ми, ми взе дъха. Силата обхвана костите ми и ме накара да ме заболи. Лари ахна зад мен. Погледнах го само за да се уверя, че той се задъхва поради същата причина като мен. Нямаше нови чудовища зад нас, само силата на два нови вампира. – Какво ще правите, че изпълвате къщата с всички вампири над петстотин? – попитах. Всички се обърнаха към мен. Двата женски вампира се усмихнаха, най-неприятно. Те ме гледаха, като че съм обвивка от бонбон и се чудеха какъв е видът на сърцевината ми. Мек и лигав или с твърд орех в средата? Мъже са ме събличали с очи, но никога, никой не се е опитвал да ме гледа така, сякаш свалят кожата ми. Уф! – Искате ли да добавите нещо? – попита Януш. – Не може просто да доведете двойка непълнолетни момичета тук и да очаквате от нас да не направим нищо. – Точно обратното, Анита, очакваме да направиш много неща. Не ми хареса начина, по който го каза. – Какво трябва да значи това. – Първо младите момичета не са непълнолетни, не сте момичета? Второто момиче само погледна към него. Лиса поклати глава, все още се взираше в пода. – Кажи й възрастта си – каза Януш. Нито една от тях не отговори. Айви дръпна достатъчно силно, за да накара русото момиче да извика. – Осемнадесет. На осемнадесет съм. Тя се срина на пода, свита да ридае и вампирът я пусна, така че да можеше да го направи. Едната жена вампир каза: – Възрастта ти, веднага. – Гласът й беше като тих гръм, предупреждаващ за идващата буря. Очите на второто момиче се разшириха зад очилата. – Аз съм на деветнадесет. Страхът й не се показа над гнева. – Добре, те са на повече от осемнадесет, но нежелаещия човек, все още е нежелаещ човек, независимо от възрастта – казах. – Бихте ли извикали полицията тук, Анита? – попита Януш. Звучеше малко развеселен. – Не мога просто да стоя тук и да гледам как ги нараняваш. – Имаш високо мнение за себе си, Анита. Увереност. Това ми харесва. Винаги е много по-забавно да пречупиш някой силен. Болнавите се свиват и крещят и подсмърчат, но тези смелите, те сякаш искат да ги нараня. Той се пресегна близо до мен, протягайки бялата си ръка-паяк. – Искаш ли от мен да те нараня? Спомних си предупреждението на Жан Клод да не използвам оръжие, но по дяволите, насочих ръката си към Браунинга. Жан Клод просто внезапно беше там. Хвана китката на Януш. Януш изглеждаше впечатлен. Искрено, както бях и аз. Не го бях видяла да се движи, очевидно и Януш. Това е готин трик. Оставих ръката си да се отпусне далече от пистолета, въпреки че бях сигурна, че закаления метал ще ме накара да се чувствам по-добре. Но целта на таз вечерното занимание е да останем живи, не да се чувствам по-добре. – Няма да навредите на никого от нас, това е обещанието – каза Жан Клод. Януш дърпаше китката си от захвата на Жан Клод бавно, почти се мотаеше, както ако му беше приятно. – След като Серепфина е дала обещание - ще го спази. – Тогава защо младите жени са тук? – Тези двамата – той посочи мен и Лари – Наистина ли няма да стоят и гледат как вредим на непознати? – той звучеше изненадан, но не и нещастен от това. – За съжаление, да – каза Жан Клод. – И ако те направят свада, ти ще се присъединиш, за да я предпазиш? – попита Януш. – Ако трябва. Януш се усмихна и можех да чуя как кожата му изскърца, когато се опъна над участъкът от кости. – Великолепно. Видях тремор да преминава през гърба на Жан Клод, защото беше хванат неподготвен. Аз бях просто объркана. – Двете млади жени дойдоха доброволно в къщата ни. Те знаеха какво сме и се съгласиха да ни помогнат да забавляваме гостите. Погледнах към второто момиче. – Това вярно ли е? Единият от вампирските й бодигардове я докосна по рамото леко, но това беше достатъчно. – Дойдохме доброволно, но ние не знаехме ... Ръката на вампира се сгъна. Лицето на момичето се разпадаше от болка, но тя не издаде никакъв звук. – Те дойдоха по свое желание и са на позволената възраст – каза Януш. – И какво ще се случи сега? – попитах. – Айви, веригата ето там. Когато го каза, той посочи някакви подплатени с кожа окови от лявата страна на вратата. Айви и Брус качиха момичето, изтеглиха краката й и я опънаха на стената. – Гърбът й да е към стаята, моля. Пристъпих до Жан Клод и прошепнах, въпреки, че знаех че всички в къщата ще ме чуят. – Това не ми харесва. – Нито на мен, ma petite. – Можем ли да ги спрем без да нарушим примирието? – Не и ако те не ни навредят пряко. – Какво ще стане ако наруша примирието? – Ще се опитат да ни убият, най-вероятно. Имаше пет вампира в стаята, трима от тях стари колкото Жан Клод. Ние щяхме да умрем. По дяволите! Блондинката плачеше и се бореше, теглеше ръцете си, които вампирите бяха оковали в стената. Тя изкрещя и дръпна рязко, толкова силно, че и с кожената обшивка, ръцете й прокървяха. Една жена влезе в стаята от страна на вратата. Беше висока, по-висока от Жан Клод. Кожата й бе с цвят на кафе с две сметани. Тъмната й коса беше дълга до кръста. Беше облечена в черен костюм, прилепнал по тялото й. Това оставяше много малко на въображението. Тя стъпваше твърдо на петата си, много човешка походка. Но тя не бе човек. – Кисса – каза Жан Клод – ти все още си със Серепфина! Той звучеше изненадано. – Не всички от нас имат твоят късмет. Гласът й беше дебел като мед. Имаше мирис на подправки във въздуха и не бях сигурна дали това е парфюмът й или илюзия. По лицето й нямаше грим и все пак тя беше красива – все пак се чудех как ще изглежда, ако тя не замъгляваше съзнанието ми. Защото със сигурност човек не може да има излъчване на сурова сексуалност, което прилепваше по Кисса като облак, който можеш да докоснеш. – Съжалявам, че си тук, Кисса. Тя се усмихна. – Не ме съжалявай Жан Клод. Серепфина те обеща на мен, преди Януш да пречупи красивото ти тяло. Шест вампира, четири на възраст над Жан Клод. Шансът не беше на наша страна. – Веригите на другото момиче са там. Януш потупа друг набор окови пред вратата. Момичето поклати глава. – Няма начин. Тя просто отказа да отиде и се бореше по-добре от блондинката. Тя хвърли тялото си на земята и използва всеки сантиметър от него, не се биеше, просто нямаше да отиде. Два вампира, стари няколко века, достатъчно силни, за да накарат да ме заболят зъбите и те трябваше да я вземат от двата края и да я отнесат до стената. Накрая тя започна да крещи, един силен дрезгав, изпълнен с ярост звук след това друг. Тъмнокосият женски вампир я заковаваше за стената с другите вериги. – Не мога просто да гледам това – каза Лари. Той стоеше много близо до мен, може би не знаеше, че вампирите могат да го чуят и да шепне. Това не беше истински въпрос. – Нито аз мога. Щяхме да се убием, но щяхме и да вземем колкото се може повече от тях с нас. Жан Клод се обърна, тъй като можеше да помирише накъде се насочват оръжията ни. – Ma petite, мосю Къркланд, не вадете оръжията си! Те не престъпват закона. Тези жени са дошли да помогнат за забавлението. Те няма да ги убият. – Сигурен ли си в това? Той се намръщи. – Не съм сигурен в нищо, но вярвам, че те държат на думите си. Жените са уплашени и малко изнасилени, но те няма да ги увредят. – Това не е ли вреда? – попита Лари. Той погледна изнасилената и не можех да го виня. Отговорих му. – Вампирите имат уникално чувство за това, кое е вредно и кое не е, не е ли така, Жан Клод? Той срещна погледът ми. – Виждам обвинението в очите ти, но не забравяй това, ma petite, ти ме помоли да те доведа тук. Така че не можеш да хвърлиш вината за този конкретен проблем на мен. – Развлечението ни толкова ли е скучно? – попита Януш. – Обсъждахме дали да убием всички ви сега или по-късно – казах. Гласът ми бе сдържан от факти. Януш ми демонстрира много ниско кудкудякане. – Моля те, наруши примирието, Анита! Бих искал да имам извинение за да ти покажа една от последните ми новости. Мисля, че ще ми отнеме много време, за да те пречупя. И все пак понякога самохвалковците се пречупват първи. – Не се хваля Януш. Казвам истината. – Тя вярва в това, което казва – каза Кисса. – Да, тя е тревожен намек за истината в нея – каза Януш. – Най-вкусното. Блондинката - Лиса, спря да се бори срещу веригите. Тя се провисна в тях с почти несвързан плач. Другото момиче сега беше окована. Стоеше много спокойно, но ръцете и дланите й започнаха да треперят. Тя държеше дланите си в юмруци, но не можеше да спре да трепери. – Жените дойдоха за малко приключение. Те със сигурност ще получат парите, които заслужават – каза Януш. Двата женски вампира отвориха панела на черната стена. Извадиха дълга намотка на камшик. Не виждах нито едно от момичетата. Радвах се. Не можех да стоя и да гледам. Не можех. Това ще убие нещо вътре в мен просто да стоя и да гледам, дори и ако това означаваше, че ще умра. Ако влезех в бой, поне щях да взема някого от тях с мен. По-добре от нищо. Но преди всички да отидехме към самоубийство, щях да опитам да говоря. – Ако не се опитваш да ни предизвикаш да нарушим примирието, тогава какво по дяволите искаш? – Искам? – каза Януш – Искам? Защо толкова мислиш, Анита. Бях започнала да мразя начина, по който изрича името ми, нещо като полу-забавно и интимно, сякаш бяхме приятели или близки врагове. – Какво искаш Януш? – Не трябва ли ти да говориш от името на хората си – попита той Жан Клод. – Анита достатъчно добре говори от свое име – отвърна Жан Клод. Януш се усмихна неволно. – Много добре. Какво искаме? Вампирите отидоха при момичето. Тя държеше камшиците, така че двете момичета да ги видят. – Какво е това? – Попита блондинката. – Какво е това? Гласът и беше висок и препълнен от страх. – Това е камшик – каза второто момиче. Твърд и раздразнен, гласът й не я предаде, треперещото й тяло обаче го направи. Двата вампира заднешком, просто достатъчно назад, за да използват камшиците, предполагам. – Какво по дяволите искаш – попитах. – Запозната ли си с термина ”изкупителна жертва” – попита Януш. – Това е човек, използван от кралска особа, за да бъде победен вместо царският наследник. – Много добре, толкова малко млади хора имат чувство за история. – Как урокът по история се оказа свързан с нещо? – Тези момичета са изкупителна жертва за твоите двама младежи – каза Януш. Двата вампира удариха камшиците по пода и те изпукаха почти в унисон, но камшиците не докоснаха момичетата. Второто момиче изкрещя, кратък, откъснат звук, когато камшикът изсвири до нея. Блондинката просто се опъна на стената и зарева: – Моля, моля, моля … – отново и отново с дрипав глас. – Не ги наранявай – каза Лари – моля те. – Би ли искал да си на мястото им? – Попита Януш. Най-накрая разбрах къде са позициите ни. – Не можеш да ни нараниш без сътрудничеството ни. Ти коварен кучи син. Той се усмихна. – Отговори ми момче. Би ли искал да си на мястото им? Лари кимна. Хванах ръката му. – Не. – Наистина, това е неговия избор – каза Януш. – Пусни ми ръката, Анита. Вгледах се в очите му, търсейки да видя дали той разбира какво върши. – Ти не знаеш какво ще направи камшика с човешката плът. Не знаеш какво ти предлагат. – Можем да поправим това – каза Януш. Вампирите разкъсаха гърба на блузата на момичето с остър бърз звук. Блондинката крещеше. – Не можем просто да гледаме – каза Лари. Той беше прав, дали ми харесва или не, той беше прав. – Аз съм виждал какво може да направи камшик – каза Джейсън внезапно. – Няма да ги боли. – Не си се удрял собственоръчно. Той сви рамене. – Всички си имаме нашите моменти. -Ще направи ли по-лесен избора ако обещая, че няма да осакатим младия мъж, който ще заеме мястото на момичето? – Какво ще кажеш да го убиеш? – казах – Можеш да го убиеш с шока от загубата. – Без убиване, без осакатяване. Ние просто искаме нашия килограм месо и литър кръв. Нещо трябваше да се е показало на лицата ни, защото той се засмя. – Образно казано, разбира се. Ще носиш белезите докато не умреш, но не е голяма вреда. – Това е нелепо – казах – няма да го направим. – Ако извадим оръжията си, можем ли да застреляме някого от тях? – попита Лари. Погледнах далече от сериозните му очи. Той ме докосна по ръката. – Анита? – Можем да вземем някого от тях с нас. – казах. Но ние все още ще бъдем мъртви и след като ние сме мъртви, кой ще помогне на момичетата? Поклатих глава. – Има и по-добър начин от това. Лари погледна Жан Клод. – Той ще държи ли на думата си? Няма ли да ме убие? – Думата на Януш винаги е била надеждна или поне беше преди няколко века. – Можем ли да им се доверим? – попита Джейсън. – Не – казах. – Да – каза Жан Клод. Изгледах го. -Знам, че би предпочела да го убиеш, но единственото, което ще постигнеш е да причиниш смъртта на всички ни. Или може би да убиеш и някого от вампирите. Лари ме докосна по раменете. Това ме накара да го погледна. – Всичко е наред. – Не е наред – казах. – Добре, но това е най-доброто, което можем да направим точно сега. – Не прави това. – Нямам избор – каза той. – Освен това съм голямо момче, забрави ли? Мога да се грижа за себе си. Прегърнах го, нямаше какво друго да направя. – Ще съм добре – прошепна той. Просто кимнах. Не се доверявах на гласа си и се опитвах да не лъжа приятелите си. Той нямаше да бъде добре. Аз го знаех. Той го знаеше. Ние всички го знаехме. Джейсън тръгна от нас към вампирите. – О не мой добър превръщачо, не искаме да си окован за стената. – Но ти каза ... – Казах, че можете да запазите момичетата но не и така. Нека човека да си поеме боя. Всички вие трябва да се съгласите с желанията на двамата ми помощници, Бетина и Палада. Джейсън се загледа в двата вампира. Те обърнаха лицата си към нас. Изведнъж се опитах да ги погледна от гледната точка на двадесет годишен мъж. Те бяха гърдести, с тънки талии, ако лицето на Палада беше малко по-хубаво щеше да бъде по вкуса ми и очите на Бетина бяха прекалено малки, това съм си аз. Никоя от тях не беше хубава, дори красива. Те бяха красиви като някои високи дългокраки жени. Красиво би било добре, ако те бяха хора. Джейсън се намръщи. – Изглежда ще получа по-добра сделка. – Ще има ли някаква разлика, ако кажа, че трябва да го направиш тук, в тази стая, на пода, пред всички? – попита Януш. Джейсън помисли за минута. – Ако кажа не, момичето ще бъде ли бито с камшик? Януш кимна. – Тогава съм съгласен – каза той, но гласът му беше мек и несигурен. Сякаш личната похот е едно нещо, да го направи публично беше различно. – Хайде тогава, превръщачо, нека шоуто започне – Януш направи широко движение с белите си ръце. Джейсън погледна назад към Жан Клод, като дете на първия учебен ден, което се чудеше дали побойниците наистина ще го наранят. Жан Клод не го успокои. Лицето му беше все още като да четеш картина. Той кимна леко, което можеше да означава всичко от „ще бъдеш добре” до „просто го направи. Гледах как раменете на Джейсън нарастват докато си поема въздух и го чух да го издишва като бегач преди надбягване. Защо това беше като повечето неща, които можеш да дадеш доброволно при други условия, когато стане неприятно нямате друг избор? – Бил ли си някога с един от нас? – Попита Януш. Джейсън поклати глава. Януш постави дългите си пръсти на рамото на Джейсън. Джейсън не изглеждаше да се радва на това. Не можех да го обвинявам. – Има много удоволствия, които те очакват, мой млади превръщачо. Неща които, никой човек или върколак не може да ти даде. Чувства, които само мъртвите могат да ти предложат. Двата женски вампира стъпиха в далечният край на стаята в едно свободно пространство на черния етаж. Камшиците бяха навити в подножието на двете момичета, сякаш напомняха за това, което би се случило ако някой се изплашеше. Ако Джейсън искаше да чука няколко вампира, това беше добре за мен. Освен това, той не се нуждаеше от защитата ми. Но сексът нямаше да продължи вечно. Не можех да оставя Лари. Не можех да стоя и да гледам как го изтезават. Просто не можех. Но ако слезехме в стаята, и тогава дори не се върнем от мазето – всичко ме съмняваше – имаше повече вампири от нас. Те бяха повече, те винаги бяха повече. Но какво каза Жан Клод? Ако те развалят примирието първи, можехме да извадим оръжията си. Имахме възможности. Тази с дългата руса коса разпусна плитката си. Тя поклати косата си, сякаш беше дебела завеса от жълти вълни. Тя скри лицето си за момент и тя изглеждаше по-мека, по-човешка. Може би това бе илюзия. Както и да е, Джейсън докосна гъстата й коса, сри ръцете в нея, след това плъзна ръцете си около кръста й. Ако трябваше да го направи, изглежда, че щеше да се забавлява, докато го прави. Приятно ми беше да видя, че някой се забавлява от работата си. Тъмнокосият вампир дойде зад него, прилепи облеченото си в тяло кожа срещу него. Джейсън беше достатъчно нисък, че лицето му да е на нивото на гърдите и на двете. Той зарови лице във гърдите на блондинката. Тя разтвори предната част на кожената си жилетка, дърпайки я назад, че той да може да смуче гърдите й. Извърнах се. Никога не съм била много по воайорството. Имах неудобната способност да почервенявам. Айви и Брус се преместиха до стената по близо до тройката. Брус беше очарован и изчервен, но продължаваше да гледа. Нямаше зачервяване по лицето на Айви. Тя застана с гръб към стената, ръцете й чувстваха техните движения. Намазаната й с червено червило уста беше частично отворена. Тя слезе надолу по стената, набирайки червената си рокля около бедрата, като застана на четири крака. Гледайки я да се предвижва по дължината на стената, погледът ми се върна назад към развлечението. Ризата на Джейсън беше свалена. Не носеше нищо, освен кожените панталони и черните ботуши, съвпадаше с двата вампира. Той беше на колене, гърбът му беше извит, така че той се беше облегнал срещу брюнетката зад него. Тя погали с ръцете си голите му гърди. Той се обърна като й даде устните си. Целувката беше дълга, дълбока и пълна с повече правдоподобност от всяка друга, но Вашият доктор може да я направи. Блондинката седеше с широко отворени крака пред тях, Отваряше панталоните на Джейсън. Тя вече беше направила нещо на кожените си панталони, така че слабините й бяха на показ. Тя е естествена блондинка. Защо се изненадвам? Айви протегна ръката си към другия вампир с дълга руса коса. – Айви – каза Януш – не беше поканена. Тя дръпна ръката си обратно, но не далече назад. Тя беше токова близо до действието, че можеше да се присъедини, но не беше част от него. Брус все още беше облегнат на стената с отворена уста и малко потен, но не изглеждаше да иска да се приближи. Януш стоеше много спокойно и гледаше. Имаше строга усмивка на лицето си и за първи път имаше някаква светлина в очите му, в тези умрели риби. Той се наслаждаваше. Жан Клод беше полу-наклонен, полу-седнал върху металната рамка, така че очертанието на тялото му беше неравно. Той гледаше шоуто, но лицето му беше все още нечетливата маска. Видя ме, че го гледам, но нямаше никаква промяна в очите му. Той беше затворен и самотен, като че ли стоеше в празна стая. Той не дишаше или поне не можех да видя. Дали имаше пулс, когато се държеше така? Или всичко беше спряло? Кисса стоеше до вратата, сякаш не беше там. Ръцете й бяха скръстени пред корема. За някой, който искаше да скача по костите на Жан Клод, тя не изглеждаше да показва толкова много. Или тя може би охраняваше Лари и мен да не избягаме, крещейки през вратата. Лари се обърна с гръб далече от действието. Той се притисна към стената, опитвайки се да намери нещо, което да разгледа, но очите му се изтегляха обратно към другия край на стаята. Беше като да гледаш пътна катастрофа. Не искаш да видиш какво се случва, но ако се случи, не можете да погледнете достатъчно надалеч. Кога ще има шанс да го видите отново? Гледката беше от трима, двама вампира и един върколак, Лари не можеше да понася гледката. Той не можеше дори да погледне мен. Бедните момичета, все още оковани за стената, не можеха да видят какво става. Може би беше и по-добре. Нисък стон излезе от другата страна на стаята. Това ме накара да погледна назад. Панталоните на Джейсън бяха свалени от части надолу и показваха гладкостта на бедрата му. Ръцете му бяха подпрени, оставяйки само долната част на тялото му да се докосва до жената. Тялото му се вдигаше и падаше ритмично. Блондинката се гърчеше под него. Гърдите й бяха разпилени над черната жилетка, като седна те се срещнаха с устата на Джейсън. Брюнетката облиза бавно с розовият си език гръбначният му стълб. Конвулсия премина по гърба му с усещането или това беше друго усещане. Ефектът беше един и същ. Обърнах се, но картината явно е обгорила съзнанието ми. Чувствах топлината да се прокрадва по врата ми. Проклятие. Очите на Лари се разшириха, гледах как цветът изчезваше от лицето му, докато кожата му изненадващо заприлича на бяла хартия и очите му не станаха прекалено големи за лицето му. Поспорих със себе си за минута, но се обърнах да видя, като жената на Лот, рискувайки всичко за един последен забранен поглед. Джейсън беше рухнал, лицето му скрито в косата на блондинката. Нейното лице се обърна към стаята. Кожата й изтъня, докато можеше да се види всяка кост от лицето й. Устните й се отдръпнаха нагоре, правейки зъбите й да изглеждат по-дълги. Сякаш не можеше да скрие зъбите си зад устните. Брюнетката, просто коленичи зад тях, между коленете й бяха краката на двамата. Наклони се с ръце към лицето на блондинката и едната половина на лицето й значително гниеше. Тя прокара ръката си през дългата си коса и оправи един кичур. Тя обърна лицето си към останалата част от нас. Кожата й се белеше от костите от едната страна на лицето й и падна на пода със силно и влажно цоп. Преглътнах достатъчно силно, че да ме заболи и отстъпих до Лари. Той не изглеждаше бял вече, той беше зелен. – Сега е мой ред – каза единият вампир. Лицето ми се върна в края на стаята почти против волята ми. Не можех да търпя да гледам и не можеш да търпя да гледам надалеч. Джейсън се надигна с нещо като бутащо движение. Той зърна лицето на блондинката и лицето и раменете му се стегнаха, линията на гърба му се опъна. Той се дръпна от нея бавно, заставайки на колене. Брюнетката прокара пръсти по голия му гръб. Обелващата й се плът остави следа от зеленикава течност след себе си. Потреперване премина през тялото му, което нямаше нищо общо със секса. От другия край на стаята можех да видя гърдите на Джейсън да се вдигат и спадат по-бързо и по-бързо, сякаш хипервентилираше. Той остана да гледа право напред, не се обърна и не погледна зад себе си, като че ли щеше да избяга, ако погледне. Брюнетката обви разпадащите си ръце около раменете му, опря гниещото си лице до него и прошепна нещо. Джейсън се преобърна далече от тях, пълзеше до стената. Голите му гърди бяха покрити с парченца от плътта й. Очите му бяха невероятно шокирани, показваха твърде много бяло. Изглежда не можеше да си поеме достатъчно въздух. Нещо дебело и тежко се изправи и се плъзна по шията върху гърдите му. Той се закова, както ако вие намерехте паяк по кожата си. Той се натисна в черната стена с панталоните му почти до бедрата. Блондинката се обърна по гръб и запълзя към него протягайки ръце - нищо освен кости и с парчета изсушено месо. Тя сякаш се разпадаше на сухата земя. Брюнетката беше мокра. Тя легна обратно на пода, а някаква течност се спусна под нея и се обедини под тялото й. Тя отвори собствената си кожена риза и гърдите й бяха като течни торби с течност. – Готова съм за теб – каза брюнетката. Гласът й все още беше ясен и твърд. Не човешки глас трябва да излезе от тези гниещи устни. Блондинката хвана Джейсън за ръката и той изкрещя. Жан Клод седеше и гледаше, неподвижен, равнодушен. Тръгнах към тях. Това изненада дори и мен. Продължих да чакам миризмата, която трябваше да придружава изгнилата плът, но с всяка стъпка въздухът си беше чист. Застанах до Жан Клод и казах: – Това илюзия ли е? – Той не ме погледна. – Не, ma petite, това не е илюзия. Мушнах го с ръка и той беше много твърд и корав като дърво. Не я чувствах като плът. – Това илюзия ли е? – Не, ma petite. – той ме погледна най-сетне, а очите му бяха солидно удавящо сини. – И двете форми са реални. Той се изправи и дори като стоях до него не можех да го видя да диша. Брюнетката на четири крака тръгна към Джейсън, от ръката й падаха влажни парчета, докато се местеше. Джейсън изкрещя и се избута в стената, сякаш искаше да мине през нея. Той криеше лицето си като дете игнориращо чудовището под леглото, но той не беше дете и той знаеше, че чудовищата са истински.. – Помогнете му – прошепнах аз и не бях сигурна на кого от нас говоря. – Ще направя каквото мога – каза Жан Клод. Гледах го, когато чух следващите думи в главата му. Устните му не се движеха. – Ако нарушат примирието първи, ma petite, тогава си свободна да убиеш всеки в тази стая. Вгледах се в него, но лицето му не предаваше нищо. Само ехото от гласа му в главата ми, ми казваше, че не халюцинирам. Нямах време да се оплаквам, че той нахлува в главата ми. По-късно, можехме да спорим по-късно. – Януш. Тази дума отекна през стаята, докато не се повтори до стъпалата като дълбок бас на барабан. Януш се обърна да погледне към Жан Клод, скелетното му лице определено изразяваше удоволствие. – Ти ли извика? – Аз те предизвиквам. Тези три думи бяха любезни, те паднаха като включиха ключа, който дрънкаше по нервите ми. Дали тонът обезпокой Януш, не можех да кажа. – Не можеш да надделееш над мен – каза Януш. – Остава да видим, не е ли така? – каза Жан Клод. Януш се усмихна, докато кожата му не се опъна. – Ако по някакво чудо си по-добър от мен, какво искаш? – Безопасното преминаване на всичките ми хора. Аз прочистих гърлото си. – И на двете момичета. – И ако аз спечеля – каза Януш – какво ще получа? – Какво искаш? – Знаеш, какво искам. – Кажи го – отвърна Жан Клод. – Ако искаш безопасното Ви преминаване. Ти препоръчвам да го направиш, както ни харесва. Жан Клод кимна леко. – Така да бъде. – той посочи към гниещите вампири. – Махни ги от вълка ми. Януш се усмихна. – Те няма да го наранят, но ако не успееш ... Ще го подаря на красавиците ми. Нисък, като поглъщащ писък, излезе от гърлото на Джейсън. Ръката на брюнетката започна да обхожда корема и интимните му части. Той изкрещя и я отблъсна, но ако той прибегне до насилие беше хванат в капан. И ако ние първи нарушим примирието - бяхме мъртви, но ако те го нарушат ... Жан Клод и Януш се преместиха в центъра на стаята. Те стояха на няколко метра един от друг. Жан Клод стоеше с разкрачени крака, сякаш се подготвяше за бой. Краката на Януш бяха събрани, удобно и спокойно. – Ще загубиш всичко Жан Клод. Какво ще правиш? Жан Клод само поклати глава. – Предизвикателството е било предложено и прието, какво чакаш Януш? Страхуваш ли се от мен, най-сетне? – Страх от теб? Никога, Жан Клод. Не и преди сто години, не и сега. – Стига си говорил, Януш. Гласът му беше станал нисък и мек, но все още преминаваше през цялата стая до черните стени като капки дъжд, които са тъмни и изпълнени с гняв. Януш се засмя, но звукът не можеше да бъде докоснат като гласа на Жан Клод. – Нека потанцуваме. Мълчанието се разпространи толкова бързо в стаята, че си помислих, че съм оглушала. След това разбрах, че все още можех да чуя сърдечната си дейност, кръвта която бучеше в главата ми. Вълни от нещо се издигна между двата вампира повелители, както топлината расте по летния тротоар. Това, което се изля по кожата ми не беше топлина ... беше сила. Вихър се втурна като буря от сила. Почувствах Жан Клод над другия вампир и аз никога не бях чувствала нещо подобно. Косата ми се разроши от вятъра, който идваше от двамата. Лицето на Жан Клод беше изтъняло, бялата му кожа беше като полиран алабастър. Очите му бяха сини пламъци, всяка вена по кожата му беше като сапфирен пламък. Костите му блестяха златни. Човечността му си отиваше надалеч, но това не беше достатъчно. Той щеше да загуби. Освен ако те не нарушат първи примирието. Кисса стоеше до вратата, все още охранявайки я. Тъмното й лице беше спокойно. Тя нямаше да ми помогне. Двете неща все още гниеха над Джейсън. Само Айви и Брус все още стояха. Брус изглеждаше уплашен. Айви изглеждаше развълнувана. Тя гледаше двамата вампира повелители с полу-разделени устни, долната й устна изпълнена с концентрация и възбуда. Аз бях във състояние да срещна очите й и това я безпокоеше – много. Прекосих стаята зад Жан Клод. Когато минах покрай него, сегашната му сила се разбунтува и се нави около мен като ръка. Продължих да ходя и й се изплъзнах, но кожата ми трепереше, когато тя се допря до мен. Лайната щяха да бъдат пуснати във вентилационната шахта, освен ако не можех да го спра. Кисса ме наблюдаваше как ходя и присви очи. Игнорирах я. По един вампир повелител на момент. Подминах Брус и се спрях до Айви. Тя гледаше към двамата повелители, игнорираше ме. Отворих уста. Докато говорех, тишината се обособи и звукът се върна в ушите ми, почти болезнен като малък звук „бум”. – Предизвиквам те. Айви примигна към мен, сякаш просто съм се появила. – Какво каза? – Предизвиквам те – казах. Държах лицето си празно и се опитвах много силно да не мисля за това, което правя. Айви се засмя. – Ти си луда. Аз съм вампир-повелител. Не можеш да ме предизвикаш. – Но мога да срещна очите ти – казах. Оставих малка усмивка да заиграе по устните ми. Опитах се да запазя празен ума си, мислите ми нямаше да ме предадат, страхът нямаше да излезе, но разбира се, когато си помислих за страха - той сви стомаха ми. Тя се засмя, широк звън на счупено стъкло. Почти наряза кожата ми само като го чух. Какво по дяволите правех? Вятърът се втурна срещу гърбът ми и почти ме захвърли в нея. Погледнах назад, за да видя Жан Клод да залита и да се разпръсква кръв от ръката му. Януш дори не се беше изпотил. Каквото й да направех. По-добре да го направех бързо. – След като Жан Клод загуби, ще попитам Януш дали може да го чукам. Тялото на господарят ти ще бъде някакво месо и ти също ще бъдеш такова. Очите ми се присвиха върху изгнилите същества над Джейсън. Стимулираха ме достатъчно. Обърнах се и срещнах кафявите й очи. – Престани с глупостите. Ти не можеш да превъзхождаш дори един слаб човек. Тя ме изгледа. Гневът й беше моментален, като огън извиращ от меч. Гледах как кафявите очи се разпространяват по ирисите. Очите й светеха като басейни с тъмна светлина. Пулсът ми ме заплаши, че ще ме задуши и малко гласче в главата ми крещеше: „бягай надалеч, бягай надалеч”. Стоях там и гледах към нея. Тя беше вампир-повелител, но - един от младите. След сто години тя щеше да ме изяде за закуска, но точно сега, тази вечер, може би, просто нямаше да го направи. Тя изсъска към мен и си показа зъбите. – О, това е впечатляващо – казах – като куче, което си показва зъбите. – Това куче може да ти разкъса гърлото Гласът й - нисък и зъл пълзеше по гръбнака ми, докато аз прекарвах повечето време в усилието да не затреперя. Не се доверих на гласа си, така че поклатих глава и ниско и много ясно казах: -Опитай, да видя колко далече ще стигнеш. Тя се стрелна напред, но аз я видях и се преместих, почувствах как идва към мен, хвърлих се назад, далече от нея, но тя хвана ръката ми и ме издигна, така че краката ми не докосваха земята. Силата й беше невероятна. Тя можеше да смачка ръката ми и аз не можех да направя нищо по въпроса. Кисса изведнъж беше там. – Пусни я веднага! Айви ме събори. Тя ме хвърли в стаята. Въздухът преминаваше около мен, светът ме подминаваше толкова бързо, че бях като сляпа. Въздухът спря да ме удря и аз паднах долу. Глава 26 Скоростта на падaнето внезапно ме беше хвърлило на десет крачки от нея. Ударих се в стената и се опитах да подложа първо ръцете си преди да се ударя главата в стената. Плъзнах се бавно надолу по стената, макар и бавно, имаше нещо странно в това. Паднах в основата на стената задъхана, мигаща към шокиращо ярката картина сякаш са ми правили снимка. Първият образ който беше ясен, бе изгнилото лице с дългата тъмна коса, която висеше от главата. Вампирски език се плъзна зад счупените зъби, нещо черно и по плътно от кръв се разпиля от устата й по земята. Застанах на колене и извадих пистолета от презраменния кобур. Блондинката със суха, полу-озъбена уста прошепна в ухото ми. – Хайде да си поиграем. Нещо твърдо и сухо се мушна в ухото ми. Беше езикът й. Полазих надалеч, но нокти уловиха якето ми. Ръцете, които трябваше да са слаби като сухи пръчки бяха като стоманени ленти. – Те нарушиха примирието, ma petite. Не мога да го задържа дълго. За един момент погледнах към Жан Клод, който беше на колене и с двете си ръце протегнати срещу Януш. Януш все още стоеше, но не правеше нищо друго. Имах няколко минути, нищо повече. Спрях да се и се опитвах да гледам към двата вампира. Те бяха над мен в бъркотията от ръце и телесни течности, извадих Браунинга. Стрелях без заобикалки в изгнилите гърди на едната. Тя се олюля, но не падна. Зъбите потънаха в гърба ми и аз изкрещях. Пистолет изстреля от отсрещната страна на стаята, но нямаше време да гледам. Джейсън внезапно дръпна блондинката от мен. Аз стрелях в гниещия череп на брюнетката. Тя окончателно се срина на пода в локва от течност и части. Обърнах се назад към Жан Клод, и го намерих почти паднал на пода в локва кръв. Той все още държеше едната си ръка към Януш. Януш направи леко движение и кръвта рукна от тялото на Жан Клод. Той се срина на пода и силата му се втурна навън, разроши назад косата ми. Светът изведнъж завоня на гнили трупове. Запуших устата си и дръпнах спусъка в дългото му черно тяло. Януш се обърна. Сякаш движенията ми бяха бавни, като че ли ми трябваше цялото време на света, за да стрелям отново, но някак си той беше пред мен, когато дръпнах спусъка отново. Куршумът попадна точно в гърдите му. Той се заклати, но не падна. Прицелих се в скелетната му глава. Бялата му ръка се приближи и разсече въздуха. И невъзможно почувствах как невидими нокти се врязаха в ръката ми. Стрелях, но прицелът ми беше леко отклонен. Куршумът го одари от едната страна на лицето. Той замахна отново и видях как кръвта започна да капе от ръцете ми. Страшна тактика. Не болеше много, поне не толкова, ако наистина ръцете му ме стискаха. Втори пистолет прозвуча и Януш се олюля, когато куршумът го уцели в рамото. Лари беше зад него с пистолет. Зрението ми избледня сякаш оставаше зад миглите на очите ми. Целта ми беше да насоча пистолета към горната част на тялото му и да натисна спусъка. Чух куршумът на Лари да отиде високо в широката стена зад мен. Стреснах се. „Хей!” ме уведоми, че Джейсън е все още там. Видях Януш да се движи към вратата, сякаш гледах бавното движение мъгла, токова дебела, че едва можех да го видя, стрелях два пъти и знаех, че съм го улучила поне веднъж. Когато излезе от стаята, бях на четири крака и чаках зрението ми да се оправи. Надявах се, че ще се проясни. През съсипаното ми зрение видях Жан Клод неподвижно да лежи във собствената си пола от кръв. Въпросът който влезе в главата ми е дали той е мъртъв? Глупав въпрос за вампир, но това все още беше първото нещо, което си мислех. Погледнах зад мен и видях Джейсън да разкъсва със зъби двата женски вампира на пода. Той ги разкъсваше с голите си ръце, късаше костите им и ги хвърляше далече от всичко друго, като че ли като ги унищожи той може да отмине това, което му направиха. Брус лежеше по гръб до стената. Кръвта му беше пропила в смокинга. Не можех да кажа със сигурност, но той изглеждаше мъртъв. Айви и Кисса не се виждаха никъде. Лари още беше в стаята, държеше пистолета, сякаш не знае, че Януш си беше отишъл. Той беше намръщен. Всички бяха горе, всички се движеха с изключение на Жан Клод. Мамка му! Допълзях до него, не се доверявах на изправената си стойка и на зрението си с тези зрителни петна. Струваше ми се, че ми отне много време да го стигна, като че ли не само зрението ми не беше съвсем наред. Зрението ми беше почти ясно по времето, по което стигнах до него. Коленичих в дълбокия басейн от кръвта му и се загледах към него. Как да ви кажа дали вампирът е мъртъв? Понякога той няма пулс, или сърцебиене или не дишаше. По дяволите отново! Прибрах Браунинга. Нямах нищо, точно сега, за да мога да стрелям и се нуждаех от ръцете си. Кървях от ризата ми и погледнах ръцете си за първи път. Изглеждаха като издрани от нокти, малко по-дълбоко от нормалното, но щяха да се излекуват. Вероятно дори нямаше да ми остане белег. Докоснах рамото на Жан Клод и плътта му беше мека, много човешка. Обърнах го по гръб. Ръката му се спусна на пода сякаш беше мъртва. Някакъв трик на нощта направи лицето му красиво отново. Най-човешкото нещо, което съм виждала с изключение на факта,че беше красив. Проверих за пулс на врата му. Държах пръстите си върху охладената му кожа и не чувствах нищо. Нещо като сълза се изплъзна от очите ми и гърлото ми се затегна. Но нямаше да плача, не все още. Не бях сигурна, че исках да го правя. Кога е мъртъв, мъртвият вампир? Има ли нещо като SPR за мъртви? По дяволите той дишаше и сърцето му биеше в по-голямата част от времето. Да не бие не беше нещо добро. Позиционирах главата му, стиснах носа му да се затвори и издишах един дъх в устата му. Гърдите му се надигнаха. Опитах с още две издишвания, но той не дишаше сам. Разкопчах ризата му и намерих мястото по-нагоре на гърдите му и притиснах, един, два, три, четири пъти и така до петнадесет. Две вдишвания. Джейсън се клатушкаше зад мен, тогава се срина на колене. – Отиде ли си? – Не знам. Натисках ритмично с всичко, което имах – сила, която е достатъчна да счупи ребрата на човешко същество, но той не е човек. Той лежеше там, тялото му се движеше само, когато аз го движех, толкова отпуснат, колкото само мъртвите можеха да бъдат. Устните му бяха полуотворени, затворените му очи бяха обрамчени в черно от гъстите му мигли.Къдравата му черна коса все още беше като рамка около лицето му. Гледката на мъртвия Жан Клод. Мислила съм до го убия веднъж или два пъти, но сега когато смъртта му е факт, не знаех как се чувствам. Не изглеждаше справедливо някак си. Аз го бях довела тук. Бях го помолила да дойде и той дойде. И сега той беше мъртъв, наистина мъртъв. И това отчасти беше по моя вина, частично беше мое дело. Ако убиех Жан Клод, исках в действителност аз да дръпна спусъка и да гледам в очите му докато умира. Не по този начин. Вгледах се надолу към него. Нямаше да мисля за Жан Клод вече. Това красиво тяло гниеше най-после в гроба, толкова богато заслужен. Поклатих глава. Не можех да позволя това да се случи, не и ако можех да го спася. Знаеш единственото нещо, на което всички мъртви държат, жадуват. Кръв. Опитах се да вдъхна живот в него, още един път, с една разлика. Намазах първо устата си със кръв. Когато долната ми устна я докосна аз вкусих сладкия металически вкус на собствената си кръв. Нищо. Лари коленичи до нас. – Къде отиде Януш? Той не беше в състояние да вижда през мъглата, но нямах време да обяснявам. – Гледай вратата, стреляй по всичко, което идва от нея. – Може ли да пусна момичетата? – Разбира се! Бях забравила за момичетата. Бях забравила за Джеф Клинлан. Бях се съсредоточила изцяло върху това, Жан Клод да примигне към мен. Не и ако беше избрал да се принесе в жертва заради мен, но той не беше просто непознат. Не беше. – Повече кръв, може би – каза Джейсън тихо. Погледнах го. – Ти ли се предлагаш? – Никой един от нас не може да му върне обратно пълната сила без да умре, но аз ще ти помогна – каза той. – Ти вече го храни веднъж тази вечер, можеш ли да го направих два пъти? – Аз съм върколак. Ще се излекувам бързо, освен това кръвта ми е по-енергийна, от колкото човешката, по-силна. Наистина го гледах сега. Той беше покрит с тиня. Голямо черно петно, беше обхванало по-голямата част от бузата му. Сините му очи не изглеждаха вълчи, те просто бяха обхванати от духове и болка. Имаше неща, които вредят много повече от физическото нараняване. Поех дълбоко дъх и извадих един от ножовете в каните. Разрязах лявата си китка. Болката е остра и незабавна. Сложих раната срещу устните на Жан Клод. Кръвта потече в устата му. Кръвта напълни устата му като вино, което пълни чаша. Тя се просмука по ъгълчетата на устата му и прокапа надолу по бузата му. Побутнах гърлото му, за да погълне кръвта. Как ще се смее като разбере, че най-накрая отворих вените си за него. Повечето от кръвта се разпиля по неотзивчивите му устни. По дяволите. Вдишах в устата му и опитах собствената си кръв. Накарах гърдите му да се вдигнат и раздвижат с кръвта ми. Мислех си за една дума: Живей, живей,живей. Изтръпване премина през тялото. Гърлото конвулсивно преглъщаше. Дръпнах се от него. Той улови китката ми, преместих я обратно над устата му. Захватът му беше болезнен. Усещах неестествената сила, която можеше да счупи костите ми. Очите му бяха все още затворени, само захватът на китката ми ме уведоми, че сме постигнали напредък. Сложих ръка на гърдите му, той не дишаше самостоятелно все още. Сърцето му не биеше. Това беше ли лошо? Добро? Безразлично? По дяволите не знаех. – Жан Клод, чуваш ли ме? Аз съм Анита. Той се повдигна със слабо движение и притисна кървящата ми китка към устата си. той ме ухапа и аз ахнах. Той използва и двете си ръце, за да натисне китката ми към устата си и засмука. По средата на секс можеш да се почувстваш добре, Сега просто ме болеше. – По дяволите! – казах. – Какво не е наред? – попита Лари. – Боли! – отвърнах. – Мислех, че трябва да се чувстваш добре – каза русото момиче. Поклатих глава. – Не и ако не си под хипнотичен контрол. – Колко време ще отнеме? – попита Лари. – Колкото трябва – казах. – Гледай вратата. – Кой? – О, по дяволите, просто стреляй по всичко, което дойде от нея. Чувствах се замаяна. Колко още ще пие? – Джейсън започвам малко да се замайвам. Опитах се да дръпна китката си, за да я освободя, но ръцете му бяха като желязо около кожата ми. – Не мога да го махна. Джейсън дръпна бледите ръце, но не можеше да ги мръдне. – Мога да дърпам пръстите му един по един и да те освободя, но ... – Да, Жан Клод ще се ядоса. Световъртежът идваше на вълни, гаденето започна да се заражда в стомаха ми. Трябваше да го махна от себе си. – Махни се от мен, Жан Клод! Махни се от мен, по дяволите! Очите му все още бяха затворени, лицето празно. Хранеше се като решително бебе, но това бебе изпиваше живота ми. Усещах как се стичаше от ръката ми. Сърцето ми биеше оглушително в ушите, като че ли бягах, изпомпваше кръвта по-бързо. Той се хранеше по-бързо. Убиваше ме по-бързо. Петна танцуваха пред очите ми. Тъмнината започваше да яде светлината. Изтеглих Браунинга. – Какво правиш? – Попита Джейсън. – Той ще ме убие. – Той не знае какво прави. – Аз все още ще бъда мъртва. – Нещо се движи в горната част на стълбите – се обади Лари. Велико. – Жан Клод, пусни ме веднага! Натиснах цевта на пистолетът в безупречната кожа на челото му. Тъмнината ядеше зрението. Гаденето изгори гърлото ми. Наведох се към него и прошепнах. – Моля те, Жан Клод, пусни ме! Аз съм твоята, ma petite, пусни ме! – седнах отново. – Вампирите идват – каза Лари – побързайте. Вгледах се в това красиво лице, заключило ръката ми, ядейки живота ми, изцеждайки го. Очите му се отвориха леко. Преместих пръста си от спусъка, за да не го натисна. Той лежеше, главата му падна обратно на пода, все още държеше китката ми, но вече не се хранеше. Устата му беше червена от кръвта ми. Пистолетът ми все още беше насочен към него. – Ах, ma petite, никога ли не сме правили това преди? – Пистолетът да – казах – но не и това. Дръпнах китката си от неохотните му ръце и седнах обратно с Браунинга във скута си. Гаденето и тъмнината летяха в главата ми като облаци,задвижени от вятърът. Видях Лари да седи в подножието на стълбите с изваден пистолет, но беше сякаш гледа в далечен тунел, не толкова важно колкото трябва да бъде. Джейсън легна на кървавия под. Погледнах го. – На врата боли по-малко – каза той, сякаш съм го попитала. Жан Клод се надвеси над него. Джейсън обърна главата на една страна без дори да бъде помолен. Жан Клод стисна. Видях мускулите на устата му окървавените си устни над пулса на врата на Джейсън. Видях мускулите на устата му и челюстта, когато зъбите потънаха в кожата. Дори и да знаех, че на врата по-малко боли, нямаше да го предложа. Това изглеждаше твърде много като секс. С китката поне не можеш да го направиш като нещо интимно. – Анита! Обърнах се назад към стълбите. Лари седеше там с пистолета си. Двете момичета се придвижиха далече от вратата. Блондинката истерично припадна отново. Не можех да я обвинявам. Поклатих глава, вдигнах Браунинга, сякаш държах чаша и се прицелих във вратата. Имах нужда от допълнителна ръка за да го балансирам. Ръцете ми трепереха леко – за да ми помогне много с прицелването. Сила премина през стаята, боцкаше по кожата ми. Можеше малко да ти заприлича на парфюмирани чаршафи в тъмното. Чудех се дали Жан Клод е отслабил усещането ми за този вид сила, когато се хранеше от мен. Не забелязвах такова нещо. Нещо бяло се появи на вратата. Отне ми секунда да разбера какво е това. Бяла носна кърпа вързана на пръчка. – Какво по дяволите е това? – попитах. – Флагът на примирието, ma petite. Не изглеждаше този меко къс глас да е далече от стълбите. Жан Клод звучеше по-добре или по-лошо от обикновено, всяка дума се потърка като кожа по измореното ми тяло. Гласът му беше достатъчно плътен, за да се увие около всичките ми болки и страдания. Той можеше да се движи. Просто го знаех. Преглътнах и отпуснах оръжието към пода. – По дяволите, стой далече от главата ми. – Моите извинения, ma petite. Мога да те вкуся в устата си, да усетя обезумялата ти сърдечна дейност като съкровище в паметта ми. Ще огранича ентусиазма си, но с усилие, Анита, с голямо усилие. Той звучеше разочаровано сякаш просто му бях дала малко секс и той искаше още. Погледнах го. Той стоеше до почти голото тяло на Джейсън. Джейсън гледаше в тавана, очите му тежко се затваряха, като че ли е полу-заспал. Кръв течеше от двете нови прободни рани на шията му. Не изглеждаше сякаш изпитва много болка. В действителност изглеждаше сякаш се чувства добре. Аз взех остротата, от която Жан Клод се нуждаеше и Джейсън получи по-мекото возене. Браво на него. – Може ли да поговорим? Гласът дойде от коридора – беше мъжки. Не можех да се прицеля в него, по дяволите аз имах проблем да се фокусирам във всичко, да не говоря за този, на когото принадлежеше безплътния глас. – Анита, какво искаш да направя? – попита Лари. – Това е флага на примирието – казах. Чувствах думите си неясни, въпреки, че звучаха доста ясно. Почувствах се почти пияна или уморена. Но това не беше лошо пиянство, а опасно донорство. Магнус пристъпи през вратата. За миг си помислих, че виждам вещ. Това беше дяволски неочаквано. Той беше облечен в изцяло бял смокинг и обувки. Платът сякаш блестеше върху тъмната му кожа. Дългата му коса беше вързана назад с хлабава бяла панделка. Той носеше пръчка с кърпата в едната си ръка. Тръгна надолу по стълбите в официалното си облекло, движението беше почти танцувално. Не се плъзгаше като вампирите, но беше близо. Лари държеше пистолета насочен към него. – Стой където си! – каза Лари. Прозвуча сякаш малко го е страх, но го имаше в предвид. Пистолетът беше насочен приятно и стабилно. – Не обсъдихме ли вече факта, че сребърните куршуми не работят срещу елфи. – Кой казва, че това оръжие е със сребърни куршуми? – каза Лари. Това беше добра лъжа. Гордеех се с него. Бях твърде сигурна, че трябва да мисля за него. – Анита? Погледът на Магнус премина през Лари, сякаш той не беше там, но не слезе по последните стъпала. – Ще направи каквото каже Магнус. Сега, какво искаш? Магнус се усмихна и разпери ръце далече от тялото си. за да покаже, че е невъоръжен предполагам. Но знаех и Лари знаеше, че не беше оръжието е това, което го прави опасен. – Искам да ви кажа, че няма да бъдете наранени. Знаем, че Айви първа наруши примирието. Серепфина предлага своите най-искрени извинения. Тя иска директно да отидете в стаята й за аудиенции. Без повече тестове. Всички бяхме коравосърдечно груби с посрещането на господар. – Можем ли да му вярваме? – не попитах никого в частност. – Той говори истината – каза Жан Клод Страхотно. – Нека мине, Лари. – Сигурна ли си, че това е добра идея. – Не, но го направи така или иначе. Лари посочи с пистолета си пода, не изгледаше щастлив. Магнус тръгна надолу по стълбите, усмихнат най-вече на Лари. Той мина покрай него и направи шоу като му обърна гръб. Това беше почти достатъчно за да накарам Лари да го застреля. Той се спря на няколко метра пред останалата част от нас. Ние всички все още бяхме на пода, стояхме или в случая - Джейсън лежеше. Магнус погледна надолу към нас, развеселен или вглъбен. – Какво по дяволите правиш тук? – попитах. Жан Клод ме погледа. – Вие изглежда се познавате един друг. – Това е Магнус Бувиер – казах. – Какво правиш тук, с тях? Той разпусна връзката от яката си и разтвори твърдия плат. Бях сигурна какво се опитваше да ми покаже, но не можех да го видя от пода. Бях сигурна, че изобщо нямаше да мога да стоя права без да падна. – Ако искаш да ми покажеш нещо, ще трябва да дойдеш до тук. – С удоволствие. – Той коленичи пред мен, на по-малко от две крачки. Имаше два белега от зъби на вратът си. – По дяволите Магнус, защо? Той ме погледна в очите и очите му се стрелнаха към кървавата ми китка. – Трябва да те попитам същото нещо. – Дарих кръв, за да спася живота му. Какво е твоето извинение? Той се усмихна. – Нещо наполовина толкова добре. Магнус развърза лентата около косата си и тя падна като завеса около раменете му. Той ме погледна с тюркоазено сините си очи и запълзя на четири крака към Жан Клод. Той се движеше сякаш имаше мускул на места, на които хората нямаха. Беше сякаш гледам голяма котка да се движи. Хората просто не се движат така. Той коленичи пред Жан Клод, толкова близо, че те почти се докосваха. Той преметна косата си от едната страна и му предложи врата си. – Не! – каза Жан Клод. – Какво става? – попита Лари. Това беше добър въпрос. Нямах добър отговор. Нямах дори лош такъв. Магнус свали бялото си яке и го остави да се плъзне по пода. Той нави маншона на дясната си китка и го дръпна назад. Той предложи голата си китка на Жан Клод. Кожата гладка и здрава. Жан Клод взе ръката му и я повдигна към устните си. – Почти изглеждах сякаш съм далеч, но не бях, гледах надалече и исках да се отдалеча. Преструвах се, че нищо не се случва, но то се случваше. Жан Клод докосна със устни кожата, след това пусна ръката на Магнус, но ще препия, ако добавя твоята кръв към тяхната. – Препиеш? – попитах – За какво по дяволите говориш? – Ах, ma petitе, можеш ли да го обясниш със думи. – Млъкни! – Загубеното количество кръв те кара да се ядосваш - каза той. – Майната ти! Той се засмя и звукът беше сладък. Той имаше вкус просто извън описанието, като някакъв забранен бонбон, не отровен, само угояващ. По какъв начин да отидеш. Магнус остана на колене, загледан в смеещият се вампир. – Ти не искаш да ме вкусиш? Жан Клод поклати глава, сякаш нямаше доверие на гласът си. Очите му блестяха от подтиснат смях. – Кръвта беше предложена. Магнус запълзя обратно към мен. Косата му бе отметната отпред, така че едното око беше скрито и блестящо като скъпоценен камък през косата. Очи не би трябвало да имат такъв цвят. Той пълзеше до мен, докато лицата ни не застанаха на инч едно от друго. – Литър кръв и половин килограм месо. – прошепна той и се наведе към мен сякаш ще ме целуне. Облегнах се назад, далече от него и надвесването му. Накрая бях по гръб на пода. Това не беше подобрение. Магнус застана над мен все още на четири крака. Аз натиснах Браунинга в гърдите му. – Назад или ще те застрелям. Магнус се дръпна назад. Но не много далеч. Аз седнах като държах пистолета с една ръка. Цевта се разколеба повече от нормалното. – Какво е всичко това? Жан Клод каза: – Януш взе от нас кръв и плът тази вечер. Като извинение Серепфина ни предлага кръв и плът. Гледах Магнус все още на четири крака, все още изглеждащ див и опасен. Снижих пистолетът. – Не, благодаря! Магнус седна обратно на пода, по някакъв начин ръцете му пригладиха косата и тя се върна зад лицето му. – Вие отказахте мирните оферти на Серепфина. Ще откажете ли извинението й? – Заведи ни при Серепфина и ще направиш това което се иска от теб – каза Жан Клод. Магнус ме погледна. – Е, вие и Анита? Ще приемете ли това, което Ви предлага Серепфина? Ще приемете ли извинението й? – Поклатих глава. – Защо аз? – Анита не е господар – каза Жан Клод – Това е отмъщението за мен, моето извинение, трябва да питаш мен. – Правя това, което са ми казали – каза той. – Тя предизвика Айви - тестваше я. Айви изгуби. – Аз не я хвърлих през цялата стая. – казах. Жан Клод се намръщи. – Тя е прибягнала до груба сила, ma petite. Тя не може да спечели със силата на ума или на вампир срещу хитростта на човешко същество. – Той ме погледна изведнъж много сериозно. – Тя загуби ... от теб. – Е и? – Така че, ma petite, ти се обяви за господар и доказа искането си. Поклатих глава. – Това е смешно; Аз не съм вампир. – Не съм казал че си вампир-господар* ma petite. Казах, че си господар. [* Замених термина „вампир повелител” със синонима „вампир господар”, защото иначе се губи смисъла.] – Господар какво? Човешко същество? Беше негов ред да поклати глава. – Не знам, ma petite. – Той се обърна към Магнус. – Какво каза Серепфина за това? – Серепфина каза да я доведа. Жан Клод кимна и се изправи сякаш ставаше сутринта. Изглеждаше свеж и нов, макар и малко окървавен. Как можеше той да изглежда толкова добре, когато се чувствах толкова зле? Той погледна надолу към Джейсън и мен. Странното му настроение се върна. Той се усмихна към мен и дори с окървавени устни, той беше красив. Очите му блестяха от някаква забавна тайна. Той изглеждаше като себе си и както никога не е изглеждал. – Не знам дали спътниците ми са в състояние да ходят. Те се чувстват малко изсушени. Той се засмя на собствената си шега, постави ръката пред очите си, като че ли беше твърде смешно дори и за него. – Ти си пиян – казах. Той кима. – Вярвам, че съм! – Не можеш да се напиеш от кръв. – Аз пих от двама смъртни, но никой от вас не е човек. Не исках да чувам това. – Какво по дяволите говориш? – Некроман, следван от върколак, питие което може да накара на всеки вампир да му се завие сват. Той се изкикоти, Жан Клод никога не се кикотеше. Игнорирах го, до колкото може да се игнорира един пиян вампир. – Джейсън можеш ли да станеш? – Мисля, че да. Гласът му беше плътен, тежък, но не от сънливост, повече като от летаргия след секс. Може би се радвах, че не е наранен. – Лари? Лари се приближи до нас, гледаше Магнус, пистолета в ръката му. Не изглеждаше щастлив. – Можем ли да му се доверим? – Отиваме – казах - помогни ми да стана и да се махаме от тук преди да гръмна зъбаткото. Жан Клод се изсмя двойно по-силно. Изглеждаше сякаш мисли, че „зъбатко” е жестоко смешна дума. Богове! Лари ми помогна да стана и след втория световъртеж бях добре. Той подаде ръка на Джейсън без да бъде молен. Джейсън се олюля на краката си, но остана прав. – Можеш ли да вървиш? – Ако ти можеш и аз мога – каза той. Мъжът след собствените ми главоболие. Направих една стъпка, друга и преминах през цялата стая. Джейсън и Лари ме последваха. Жан Клод се клатушкаше на краката си, все още смеейки се тихо. Магнус стоеше в подножието на стълбите. Чакаше ни. Якето му беше окачено на едната ръка. Той дори върза косата си назад с лентата. Джейсън отиде при двете разкъсани тела на любовниците си и вдигна ризата си от пода. Ризата обхвана кашата около гърдите му, но господи все още имаше на лицето му и на косата му, която стоеше по-тъмна от панталоните. Дори гърба на дрехите на Жан Клод и косата му бяха покрити със съсирена кръв. Имах свой собствен принос за кръвта и глупостта. Добре беше, че носихме повече черно тази вечер, не показваше мръсотията толкова лошо. Пурпурната блуза изглеждаше малко по-лоша идея за носене. Лари беше единствения без течаща или съсирваща се кръв по него. Надявах се да продължи с добрата работа. Двете момичета се бяха скрили под стълбите докато ние бяхме започнали да обсъждаме нещата. Бих заложила, че идеята да се скрият е на момичето с кафявата коса. Лиса изглеждаше много уплашена за да мисли, да не говорим да направи нещо умно. Не, че я обвинявах, но истерията няма да ти помогне никъде където умираш. Момичето с кафявите очи се приближи до Лари. Блондинката дойде зад нея, с ръце така прилепнали около скъсаната блуза, че ще трябва да я оперират, за да ги махнат от там. – Ние просто искаме да се приберем. Може ли да го направим? Гласът и беше леко слаб, но повече твърд. Лари ме погледна. – Магнус! – казах. Той вдигна вежди, все още чакаше на стъпалата като екскурзовод или иконом, готов да ни ескортира нагоре. – Ти ли ме извика? – Искам момичетата да си тръгнат сега в безопасност. Той погледна към тях. – Не виждам защо не. Серепфина ги доведе най-вече във ваша полза Анита. Те изпълниха целта си. Не харесах начина, по който каза последното. – В безопасност Магнус, без повече вреди. Наясно ли сме какво означава това? Той се усмихна. – Те ще излязат през вратата и ще се приберат в къщи. Това достатъчно ясно ли е за теб? – Защо станахте така отзивчиви изведнъж? – Като ги пуснем ще бъде ли достатъчно извинение? – попита Магнус. – Да, ако те бъдат освободени невредими. Аз ще приема извинението. Той кима. – Тогава ще го направим. – Не трябва ли първо да го обсъдиш с господаря си? – Господарят ми прошепва сладко зад мен Анита и аз се покорявам. Той се усмихна, когато го казваше, но се забелязваше стягане около очите му и принудително стягане на ръцете. Не ти харесва да си послушното куче. – Може би, но не мога да направя много по този въпрос. – започна да се изкачва по стълбите. – Ще тръгваме ли? Жан Клод се спря до долния край на стълбите. – Имаш ли нужда от помощ, ma petite. Взех доста от кръвта ти. Ти не се възстановяваш бързо като вълк. Искрено, стълбите ми изглеждаха много дълги, когато слизахме. Но поклатих глава. – Мога да направя това. – За това, ma petite, не се и съмнявам. – Той пристъпи по близо до мен, но не шепнеше, почувствах го в ума си. – Слаба си, ma petite. Остави ме да ти помогна. – Спри да правиш това, по дяволите! Той се усмихна и въздъхна. – Както искаш, ma petite. Той тръгна по стълбите и се движеше сякаш едва ги докосва. Лари и момичетата го последваха, но никой от тях не изглеждаше уморен. Аз упорито тръгнах след тях. Джейсън беше зад нас. Очите му изглеждаха празни. Той можеше да се чувства добре, но даряването на много кръв беше все още силно, дори и за превръщач. Ако Жан Клод му предложи да го пренесе нагоре по стълбите, той би ли се съгласил? Джейсън срещна погледа ми, но не се усмихна. Той просто погледна в страни. Може би също щеше да каже не. Защо всички бяхме толкова неотзивчиви тази вечер? Глава 27 Копринените завеси бяха дръпнати на едната страна. Тронът просто седеше в далечния десен ъгъл. Нямаше друга дума за него, „стол” просто не беше достатъчно да покрие това златисто нещо. Възглавнички бяха пръснати на пода около него, натрупани сякаш трябваше да бъдат сложени харем момичета или най малко разглезени кучета. Нямаше нищо седнало върху тях. Това беше като празен етап, в който чакаш участниците да се появят. Една малка стена закрепена на задната стена беше избутана за да се покаже врата. Вратата се отваряше с триъгълно парче дърво. Пролетния въздух излезе през отворената врата, заменена от миризмата на гниене. Започнах да казвам „Хайде момичета” но вятърът се промени. Духаше по-трудно, по-студено и знаех, че вятърът не беше всичко. Кожата ми настръхна и мускулите на ръцете и коленете ми потрепериха с нея. – Какво е това? – Попита Лари. – Призраци. – казах. – Призраци? Какво, по дяволите, правят призраци тук? – Серепфина може да вика призраци – каза Жан Клод. – Това е уникална възможност сред нас. Кисса се появи на вратата. Дясната й ръка висеше съсипана от едната й страна. Кръв капеше от ръкава й в бавена, тежка линия. – Ти ли я простреля? – попитах. Лари кимна. – Стрелях по нея, но сякаш всичко се движеше много бавно. – Ти я нарани. Очите на Лари се разшириха. – Страхотно. Той не звучеше добре като го каза. Да нарани вампир-господар и е несигурен по дяволите. – Серепфина каза да дойдете отвън. – каза Кисса. Магнус падна върху възглавниците, без кости като котка. Изглеждаше сякаш се е излягал там и преди. – Ти няма ли да дойдеш? – попитах. – Аз трябваше само да Ви доведа – каза той. Жан Клод тръгна към вратата. Джейсън се движеше редом с него, но няколко стъпки по-назад като добро куче. Двете момичета се бяха хванали за якето на Лари. Той беше този, който ги освободи от оковите. Те го видяха да стреля по лошите. Той беше герой. И като всички добри герои, той би загинал докато ги защитава. Жан Клод внезапно беше до мен. – Какво не е наред, ma petite? – Може ли момичетата да излязат отпред? – Защо? – Защото, каквото и да е там, ще е голямо и лошо, и аз не искам да излизат при него. – Какво не е наред? – попита Джейсън. Той стоеше леко от едната ми страна. Той свиваше ръцете си, затворени, отворени, затворени, отворени. Той изглеждаше много по-спокоен преди 30 минути, но тогава не бяхме ли всички така? Жан Клод се обърна към Кисса. – Той прав ли е?- Жан Клод посочи към Магнус. – Момичетата свободни ли са да си вървят? – Могат да си отидат, така каза господаря ни. Той се бърна към момичетата. – Тръгвайте – каза той. Те се спогледах, след това погледнаха Лари. – Сами? – Каза блондинката. Брюнетката поклати глава. – Хайде Лиса, те ни позволиха да си тръгнем. Хайде. – Тя погледна към Лари. – Благодаря ти. – Просто се прибирайте – каза той – в безопасност. Тя кимна и се запъти към вратата с Лиса прилепена към нея. Те оставиха вратата на стаята отворена и ние ги гледахме как излизаха. Нищо не се спусна върху тях. Нямаше писъци от нощта. – Готова ли си ma petite? Трябва да покажем нашето уважение. Той направи крачка напред като ме гледаше. Джейсън вече бе застанал от едната му страна, нервно стискайки ръце и всичко останало. Кимнах и направих една крачка зад Жан Клод. Лари остана от моята страна като втора сянка. Можех са почувствам страха на Лари, като трептене по кожата си. Разбирах защо е уплашен. Януш победи Жан Клод. Януш се страхуваше от Серепфина, което означаваше, че тя може да убие Жан Клод без да се изпоти. Ако тя можеше да победи вампира, който е на наша страна, нямаше да й се видим като голямо предизвикателство. Ако бях умна, щях да я застрелям веднага щом я видя. Разбира се, ние бяхме тук, за да поискаме помощта й. Това определено намаляваше възможностите ми. Хладният вятър си играеше с косите ни, сякаш имаше малки ръце. Той е почти жив. Никога не съм усещала някакъв вятър, който можеше да ме накара да избягам бързо, като от прекалено влюбен обожател. Но не се страхувах. Би трябвало да го правя. Не бяха зли духове, но независимо от това бяха призовани. Но се чувствах отделена и слабо нереална. Загубата на кръв прави това с вас. Ние минахме през вратата и две малки каменни стъпала. Редове малки овощни дървета украсяваха гърба на къщата. Имаше стена в тъмнината след овощните дървета. Тя беше дебела стена от сянка, така че не можех да видя през нея. Голите дървета бяха засадени заради тъмнината. – Какво е това? – попитах. -Някои от нас могат да тъчът сенки и мрак около себе си – каза Жан Клод. – Знам, видях го когато Колтън беше убит, но това е необикновена стена. – Това е впечатляващо – каза той. Гласът му беше много приветлив, лишен от факти. Погледнах го, но дори на ярката лунна светлина не можех да прочета лицето му. Искрица бяла светлина се показа зад тъмнината. Сноп студена бледа светлина прободе бялата светлина. Тя ядеше тъмнината като изгаряща хартия, тъмнината се разпадаше, изчезна когато светлината я погълна. Когато за последно тъмнината се отдръпна надалече, бледа фигура стоеше между дърветата. Дори и от това разстояние не бих я сбъркала с човек, но тя не се опитваше да премине. Бледа бяла луминесцентна врата имаше над главата й, блестящ облак. Сякаш разпръскваше в двора безцветен неон. Неясни фигури се спуснаха от нея, след това се завъртяха обратно. – Това каквото си мисля ли е? – попита Лари – Призраци – казах. – По дяволите – отвърна той. – Точно моите мисли. Призраците се накачиха по дърветата. Те висяха на мъртвите клони като движещ се цвят. Ако цветовете можеха да се движат и да се прививат, и да блестят. Странен вятър духаше в лицето ми, развяваше косите ми назад. Дългата тънка линия от фосфоресциращи фигури се завъртя. Призраците започнаха да идват към нас, ниско към земята. – Анита! – Просо ги игнорирай Лари. Всъщност не могат да те наранят просто се движи и ги игнорирай. Първият призрак беше дълъг и тънък, с широка, крещяща уста, така че приличаше на димен пръстен. Той ме удари по средата на гръдния кош. Шокът премина през мен като електричество. Малките мускули на ръцете ми се свиха. Лари ахна. – Какво по дяволите беше това? – попита Джейсън Направих една стъпка напред. – Продължавай да вървиш и ги игнорирай. Не го исках, но темпото ми на вървене ме отведе до Жан Клод.Следващия призрак премина през лицето ми. Имаше момент, в който не можех да дишам, но продължих да ходя и той отмина. Жан Клод ме докосна по ръката. Вгледах се в лицето му и не бях сигурна какво видях. Той определено се опитваше да ми каже нещо. Той пристъпи пред мен, все още ме гледаше. Аз кимнах и го оставих да води. Това не ми струваше нищо. – Това не ми харесва – каза Лари с монотонен глас. – На мен също – каза Джейсън. Той се въртеше, и докато го правеше сякаш бяла мъгла се сгъстяваше око него. Колкото повече се вглеждаше в нея, толкова по-солидна стана тя. Лицето му беше форма над мъглата. Отидох обратно към Джейсън и хванах ръката му. – Игнорирай ги. Малък призрак кацна на рамото му. Имаше голям подут нос и две полуотворени очи. Ръцете на Джейсън се напрегнаха в моите. – Всеки път, когато ги забележиш, можеш да им дадеш власт да се появяват – казах. Призракът мина през гърба ми. Беше сякаш буца лед минава се движи в центъра на тялото ми. Той се плъзна през предната част на тялото ми като студено въже, което е изтеглено чрез мен. Усещането беше дяволски изнервящо, но не беше постоянно. Това дори не боли наистина. Призракът се гмурна през гърдите на Джейсън и той извика. Само захватът ми около ръцете му го предпази за започне да дере нещото. Всеки мускул в тялото на Джейсън потрепери, както когато конете ядат. Той се изви, когато призракът премина през него като ме гледаше с очи изпълнени с ужас. Беше ми приятно да знам, че и той можеше да се уплаши. Изглежда вампирите са взели част от смелостта му с гниещите си ръце. Не можех да го виня. Аз също крещях. Лари подскочи, когато призракът премина през него, но това беше всичко. Очите му бяха малко по-широки, но той знаеше къде е опасността и тя не беше призраците. Жан Клод дойде близо до нас. – Какво не е наред, Вълко мой? – имаше подтиснато предупреждение, гняв. Домашните му любимци не живееха с репутацията му. – Добре сме – казах. Стиснах ръката на Джейсън, очите му все още бяха широки, но той кимна. – Ще се оправим. Жан Клод тръгна към далечната бяла фигура, движението му беше прецизно, неувредено, като че ли той не беше толкова уплашен като останалата част от нас. Може би той не се страхуваше. Придърпах Джейсън към мен. Лари се премести зад гърба ми. Трима от нас ходеха като нормални човешки същества зад Жан Клод. Ние изглеждахме като добри малки войници с изключение на факта, че аз държах ръката на върколака. Ръката му се беше изпотила върху кожата ми. Не можехме да си позволим да имаме изплашен върколак. Дясната ми ръка все още беше свободна, насочих я към пистолета или ножа. Ако ги нараним веднъж, ако те държаха на себе си, можехме да свършим с работата. Или най-малко да се опитаме. Жан Клод ни доведе до голите дървета с призраците, които пълзяха по дърветата като змии фантоми. Той се спря на няколко крачки от вампира. Почти очаквах да се поклони, но не го направи. – Поздравления, Серепфина. – Здравей, Жан Клод. Тя беше облечена в проста бяла рокля, която падаше на блестящи вълни върху краката й. Бели ръкавици почти напълно бяха обхванали ръцете й. Косата й бе сива с бели ивици, оставена без украшения с изключение на лента от сребро и перли. Не беше лента, вероятно беше корона или нещо такова. На лицето й имаше бръчки от възрастта. Беше добавен деликатен грим, но не достатъчно за да скрие факта, че тя е стара. Вампирите не остаряват. Това беше сигурно, нали? – Ще влезете ли вътре? – попита тя. – Ако искаш – отвърна й той. Тя се усмихна слабо. – Можеш да ме ескортираш навътре, както в старите времена. – Но вече не е старото време, Серепфина. Сега и двамата сме повелители. – Имам много повелители, които ми служат, Жан Клод. – Аз служа само на себе си – каза той. Тя го погледна за миг, тогава кимна. – Ти направи своят избор. Сега бъди джентълмен. Жан Клод пое достатъчно дълбоко дъх, за да мога да чуя въздишката от устните му. Той й предложи ръката си и тя плъзна едната си ръка с ръкавица през него и ръката й почти достигна китката му. Призраците се носеха зад нея като призрачен влак. Минаваха през останалата част от нас бързо пускане по кожата, след това се понасяха нагоре, носеха се около десет фута над земята. -Можете да вървите с нас – каза Серепфина. – Те няма да ви наранят. – Удобно – казах. Тя се усмихна отново. Беше трудно да се каже заради лунната светлина и призрачното сияние, но очите й бяха бледи, може би сиво, може би синьо. Не Ви трябва да виждате цвета, за да не ви харесва как ви гледа с тях. – Очаквах с нетърпение да се запознаем, некроман. – Иска ми се да можех да кажа същото. Усмивката не се разшири и не избледня, не се движеше. Лицето й изглеждаше като добре изработена маска. Вдигнах поглед към очите й само за миг. Те не се опитваха да ме завладеят, но имаше енергия в тях, дълбок огън, който стоеше на повърхността сякаш огънят се натрупваше; направи едно грешно движени и огънят ще излезе и ще ни изпепели. Не можех да разбера възрастта й, тя ме спираше. Никога не съм срещала някого, който в действителност може да ме спре – трикът ми е млад да, но той не само беше ярък, а и ме пазеше от това което правеха. Тя се обърна и тръгна към вратата. Жан Клод й помогна на стълбите, като че ли е необходимо. Скорошната загуба на кръв ми беше попреминала, оставяйки ме в реалността и жива, и желаех да остане така. Може би беше ръката на Джейсън в моята. Потта по дланите му. Реалността за него. Бях внезапно уплашена и тя не ми беше направила нищо по дяволите. Призраците се придвижиха в къщата, някои минаха през вратата, някои през стената. Гледайки ги как минават свободно през дървото почти очаквах някакъв звук като плясък, но беше съвсем тихо. Мъртвите не издават шум. Призраците отскачаха по тавана, като балони напълнени с хелий, изливаха се в задната част на престола като млечна вода. Бяха призрачно близо до пламък на свещ, като мехурчета. Серепфина седна в ъгъла, на трона си. Магнус се нави на възглавничката до краката й. Имаше проблясък на гняв в очите му там и си отиваше. Той не се радваше, че е момчето играчка на Серепфина. Това му даваше допълнителна точка от мен. – Хайде седни до мен Жан Клод – каза Серепфина. Тя посочи възглавничката от противоположната страна на Магнус. Те щяха да са интересна двойка. – Не! – каза Жан Клод. Тази една дума беше достатъчно предупреждение. Дръпнах ръката си от Джейсън. Ако наистина щяхме да се бием ми трябваха и двете ръце. Серепфина се засмя, като пусна силата си и тя се разби в нас хората. Силата се изкачваше по мен като удар на коне. Цялото ми тяло вибрираше с него. Устата ми беше твърде изсъхнала, за да преглътна и съвсем не можех да си поема добре въздух. Тя не трябваше да ме докосва, за да ме нарани. Тя просто можеше да седи на престола и да хвърли силата си към мен. Тя можеше да строши костите ми на прах от приятна безопасна дистанция. Нещо ме докосна по ръката. Аз трепнах и го чувствах като забавен кадър. Беше трудно да се съсредоточа върху лицето на Жан Клод, но след като го направих, смазващата сила намаля, както океан се дърпа от брега. Поех дълбок, изтръпващ дъх, след това друг, всеки следващ беше по сигурен. – Илюзия, - казах – шибана илюзия. – Да, ma petite. Той се дръпна от мен и отиде при Лари и Джейсън, които все още бяха омагьосани. Погледнах назад към трона. Призраците се бяха оформили като блестящ ореол над нея, много впечатляващо. Но не толкова впечатляващо, колкото очите й. Погледнах бързо очите й, които сякаш изглеждаха вечни, тогава се вгледах в полите на бялата й рокля, толкова силно колкото можех. – Не можеш да срещнеш погледът ми? Поклатих глава. – Не. – Може ли наистина един могъщ некроман, дори да не може да срещне погледът ми? Просто не можех да срещна очите й. Бях прегърбена. Изправих се, но все още не можех да преместя очите си. – Ти си само на около шестстотин години. – вдигнах очите си бавно, инч по инч от бялата й рокля докато не видях брадичката й. – Как по дяволите си станала толкова могъща, за такъв период от време? – Стига фукане. Срещни очите ми и ще ти отговоря. Поклатих глава. – Не, искам да знам защо си толкова силна! Те се засмя и звукът беше нисък и тъмен. Пропълзя надолу по гръбнака ми като нещо гнусно и полу живо. – О, Януш, Айви толкова е добре, че се присъединявате към нас. Януш се плъзна пред вратата с Айви от едната си страна. Януш изглеждаше по-човешки от колкото, когато го срещнах за пръв път. Кожата му беше бледа, но месеста. Лицето му беше все още слабо, той не можеше да мине напълно за човек, но изглеждаше по-малко чудовищно. Също така изглеждаше здрав. – По дяволите. – Нещо не е наред ли некроманте? – попита Серепфина. – Мразя да хабя много куршуми. Тя се изкикоти ниско отново, това накара кожата ми да се стегне. – Януш е много талантлив. Той мина покрай нас. Можех да видя дупката от куршум на ризата му. Поне бях съсипала дрехата му. Айви изглеждаше елегантно. Тя избяга, ли когато престрелката започна? Остави ли Брус да умре? Януш седна на едното си коляно върху възглавниците. Айви коленичи с него. Те стояха там, навели глава, чакаха известие. Кисса се премести да седне зад Магнус, държеше кървящата си ръка близо до нея. Но тя погледна до двата коленичили вампира пред Серепфина и обратно. Тя изглеждаше ... притеснена. Нещо се случваше. Нещо неприятно. Тя ги остави на колене и каза: – Каква работа те води при мен, Жан Клод? – Вярвам, че имам нещо, което ми принадлежи – каза той. – Януш – каза тя. Януш се изправи и отиде обратно до входната врата. Той се отдалечи само за миг, след това се върна с голям платнен чувал - изглеждаше като нещо, което би носил Дядо Коледа. Той издърпа връзката, която го затваряше и изпразни съдържанието на пода пред краката на Жан Клод. Трески от дърво, нито една от тях не бе достатъчно голяма дори за кол, изпаднаха в средно голям куп. Дървесината беше черна и полирана беше скоро разчупено. -С моите комплименти – каза Януш. Той изтръска последните дървени частички от чувала и коленичи обратно на същото място. Жан Клод гледаше надолу към дървените трески. – Това е детско, Серепфина. Щях да очаквам друго от теб пред век. Сега ... – той направи знак с глава което значеше всичко. – Как караш Януш да ти се покорява. Някога се страхуваше от него. – Кажи за работата си, Жан Клод, преди търпението ми да свърши и да те предизвикам сама. Той се усмихна и грациозно се поклони, ръцете му направиха широк жест като актьор. Когато се изправи, усмивката я нямаше. Лицето му беше станало като красива маска. – Ксавие е на територията ти – каза той. – Наистина ли мислиш, че съм усетила присъствието на слугата ти некроман и не съм почувствала Ксавие? Знам, че той е тук. Ако ме предизвика, ще се справя с него. Кажи останалата част от работата си или това е всичко? Да не си дошъл, за да ме предупредиш? Колко трогателно. – Разбирам, че сега си по-силна от Ксавие – каза Жан Клод – но той избива хора. Не само е нападнал липсващото момче в къщата, но има и много умрели. Той е разрязал домашните си любимци. Той ще се обърне да атакува всички ни. – Тогава нека съветът го убие. – Ти си господар на тази територия Серепфина, твоя е задачата да се справяш с полицията. – Не предполагах, че ще ми казваш задълженията. Бях на векове когато ти умря. Ти не беше нищо освен партньор за многото вампири който те искаха. Нашият прекрасен Жан Клод! – Тя накара този красив звук да изглежда сякаш е лошо нещо. – Знам какво бях Серепфина. Сега съм господар на града и следвам законите на съвета. Ние не трябваме да позволяваме хора да бъдат убивани в териториите ни. Това е лошо за бизнеса. – Ксавие ще убие стотици. Винаги има още – каза тя. – Приятна нагласа – казах. Тя обърна вниманието си към мен и ми се прииска да не бях казвала нищо. Силата й пулсираше върху мен като голямо пулсиращо сърце. – Как смееш да ме порицаваш – каза Серепфина. Чух шумоленето от копринената й рокля, когато тя се изправи. Никой не се премести повече и аз чух как роклята й минаваше по възглавниците, плъзгаше се по пода, когато тя се приближи. Не исках да ме докосва. Вгледах се в линията на тялото й и видях, когато си сваляше ръкавицата, бавно. Аз ахнах. Кръв капеше надолу по ръката ми. – По дяволите! Това беше по-дълбоко срязване от това на Януш и болеше повече. Срещнах очите й, гневът ми ме прави смела или глупава. Очите й бяха чисто бели, сякаш беше затворила блестящата луна на лицето си. Тези очи ме викаха. Исках да се хвърля в бледите й ръце, да почувствам натискът на тези меки устни, рязката сладка милувка на зъбите й. Исках да чувствам тялото й притиснато към мен. Исках да ме държи както майка ми веднъж направи. Тя щеше да се грижи за мен за винаги и никога да не ме остави, никога нямаше да умре, никога нямаше да ме напусне. Това ме спря. Стоях много близо. Бях застанал на ръба на възглавниците. Полата на роклята ми се разля по краката ми. Бих могла да протегна ръка и да я докосна. Страхът качи сърцето в главата ми. Можех да усетя пулса си с езикът си. Тя разпери широко ръце. – Ела при мен дете и аз ще бъда с теб завинаги. Ще те държа завинаги. Гласът и беше всичко добро: топлина, храна, подслон всички неща, които нараняват разочарованието. Знаех, че в този момент всичко, което трябваше да направя е да направя стъпка към ръцете й и всичко лошо щеше да изчезне. Стоях там със ръце свити в юмруци. Кожата ми ме болеше от докосването й. Кръв все още капеше по ръката ми, от където ме беше порязала. Потрих пръстите си върху нарязаното, което направи болката рязка. Поклатих глава. – Ела при мен дете. Ще бъда твоя майка за винаги. Намерих гласът си. Звучеше дрезгав, задавен, но дойде. – Всички умират, кучко. Ти не си безсмъртна, никой от вас не е. Почувствах силата и да потреперва, като че ли си хвърлил камък в локва и се преместих една стъпка назад, след това още една. Отне ми всичко, което ми беше останало да не изтичам от стаята и да запазя походката си. Да тичам и тичам, и тичам. Далече от нея. Не избягах. Всъщност стоях две стъпки по, назад и гледах наоколо. Хората бяха заети. Януш стоеше до Жан Клод. Той не се опитваше да използва вампирски играчки към някого другиго, но заплахата беше отворена и там. Кисса стоеше на една страна, кръвта се бе обединила на възглавницата под краката й. Гледах лицето й и не можех да го разчета. Беше почти изумително. Айви стоеше сега, вторачена в мен, усмихната, доволна, че почти съм попаднала в ръцете на Серепфина. Аз не бях доволна. Никой не се е доближавал толкова, дори и Жан Клод. Бях извънредно уплашена. Кожата ми беше студена. Имах наранявания причинени от нея, но те бяха временни. Тя не можеше да ме измами с ума си, но се чувствах сякаш ума й беше изчеткал моя. Ако тя искаше можеше да ме има. Това не беше хубаво. Без илюзия, без трикове, просто шибана груба сила и тя можеше да ме има. Никога нямаше да отида в ръцете й, но тя можеше да смаже главата ми. Това можеше да го направи. Знанието беше почти успокоително. Ако не можех да направя нищо за да го предотвратя, нямаше да се тревожа за това. Тревожиш се за нещата, които можеш да контролираш, останалите неща ще си работят сами или ще те убият. Така или иначе, без повече притеснения. – Права си, некромане – каза Серепфина – всички ние в тази стая сме смъртни. Вампирите могат да живеят дълго, дълго време. Това ни кара да забравим, че сме смъртни. Но дори безсмъртието ни се изплъзва. Това не беше въпрос, а и бях съгласна с всичко което каза, така, че просто я гледах. – Януш ми каза за аурата ти на сила, некромане. Той каза, че си я използвала срещу него и другите вампири. Усетих го точно сега, когато разсякох ръката ти. Никога не съм срещала човек, който може да ме нарани така. – Не знам какво искаш да кажеш с тази аура на сила. – Това е, което ти разрешава да се измъкнеш от магията ми. Никое човешко същество не може да ми устои и малко вампири. – Радвам се, че направих нещо, което те впечатли. – Никога не съм казала, че съм впечатлена, некромане. Свих рамене. – Добре, може би не ти пука за хората или да запазиш слабия профил. Не знам нищо за вашият съвет или какво ще направиш за да не ни помогнеш. Но искам да знам какво да правя. – Защо си се загрижила за хората? – Аз съм вампирския екзекутор за този щат. Ксавие и хората му отвлякоха младо момче. Искам да го върна обратно жив. Вие можете да ми помогнете да го върна жив или ще отида в съда и ще получа смъртна присъда за вас. – Жан Клод поговори с нея или ще я убия. – Тя има тежестта на човешките правила зад себе си, Серепфина. – Какво са човешки правила за нас? – Съветът казва, че правилата на хората важат и за нас. Отказът от човешките закони, е същото като да скъсаш със съвета. – Не ти вярвам! – Можеш да тестваш истината в думите ми. Никога не съм те лъгал, не съм - преди двеста години, не - и сега. – Гласът му беше много спокоен, много сигурен. – Кога този нов закон е влезнал в действие? – Когато съветът видя облагата от политическата сила. Те искат пари, власт, свободата да ходят по улиците безопасно. Те не искат да се крият повече, Серепфина. – Вярваш в това което казваш, това е истината – каза тя. Тя погледна към мен и тежестта на погледа й беше като огромна ръка, която ме натиска надолу. Останах на крака, но с голямо усилие. Трябваше да се наведа пред такава сила. Да пълзя пред нея. Да се поклоня. – Спри, Серепфина – казах. – Евтините умствени трикове не работят и ти го знаеш. Студената буца в стомаха ми не беше толкова сигурна. – Ти се страхуваш от мен, човеко. Мога да го усетя на ръба на езика си. – Да, плашиш ме. Вероятно плашиш всички в тази стая. И какво? Тя стегна всеки инч от дългото си слабо тяло. Гласът й беше неочаквано мек, потърка се в кожата ми като козина. – Ще ти покажа. Тя вдигна бавно ръката си с ръкавицата. Аз се напрегнах, чаках друго порязване, но нищо не дойде. Един писък прозвуча във въздуха и ме завъртя наоколо. Кръв се спусна от лицето на Айви. Други нарязвания се появиха по голите й ръце. Още две на лицето й. Серепфина правеше дълги прорезни рани с всеки жест. Айви изкрещя: -Серепфина, моля! – тя падна на коленете си сред ярките възглавници, едната й ръка беше протегната към вампира повелител. – Серепфина, господарке, моля те. Серепфина започна да ходи около нея, с плъзгащи движения. – Ако си беше сдържала темперамента, те всички щяха да бъдат наши. Знаех сърдечните им болки, мислите, най-дълбоките им страхове. Щяхме да ги разбием всичките. Тя щяха да нарушат примирието и ние щяхме да празнуваме с кръвта им. Тя почти се изравни с мен. Исках да се махна далече от нея, но тя можеше да го види като знак за слабост. Роклята й докосваше краката ми и не ме интересуваше. Не исках да ме докосва. Направих крачка назад и тя ми хвана китката. Дори не бях видяла движението й. Гледах ръката с копринена ръкавица, сякаш змия се е навила около китката ми. По дяволите, предпочитах да е змия. – Ела, некромане, помогни ми да накажа този лош вампир. – Не благодаря – казах. Гласът ми прозвуча нестабилно. Съвпадаше с развълнуваните ми черва. Тя не направи все още нищо с мен, освен да ме докосва, но докосването прави силата по-голяма. Ако сега тя опиташе трик с ума, аз бях свършена. – Айви с голямо удоволствие ще гледа болката ти, некромане. – Това си е неин проблем, не мой. Много твърдо се бях вторачила в плата на роклята й. Имах ужасното желание да погледна нагоре, за да отговоря на очите й. Не мисля, че това е силата й, просто моя нездрава принуда. Трудно е да си твърд, когато си се вторачил в тялото на някого. Айви лежеше на пода, полу подпряна на ръцете си. прекрасното й лице беше с дълбоки прорези. Костите й блестяха от свещите на едната буза. дясната й ръка беше нарязана и се виждаше как мускулите потрепват и кървят. Айви гледаше към мен и зад болката беше с достатъчно силна омраза като светлина на меч. Гневът се надигаше в нея на силни вълни. Серепфина коленичи до нея и ме придърпа надолу. Погледнах назад към Жан Клод. Ръката на Януш беше върху гърдите му. На устата на Лари беше думата „пистолет”. Поклатих глава. Тя не ме беше наранила все още. Все още! Ръката внезапно се стегна около ръката ми, достатъчно силно, за да накара лицето ми да се обърне към нея. Стояхме очи в очи, внезапно - страшно. Това, което видях в очите й не беше ужасно. Очите й, които можех да се закълна, че са били като бледа сянка, изглеждаха като масивно кафяво дърво. Очите на майка ми. Мисля, че искаше да ме утеши или съблазни. Не ставаше. Кожата ми стана студена от сраха. – Спри! – Ти не искаш от мен да спра. – каза тя. Опитах се да дръпна ръката си от нея. Опитах се да държа слънцето на различна част от небето. – Всичко, което можеше да ми предложиш е смърт. Смъртта на майка ми е в твоите мъртви очи. Вгледах се в тези кафяви очи, които никога не съм мислила, че ще видя отново в тази част на света. Извиках очите на майка ми, защото не можех да гледам надалече. Серепфина нямаше да ме пусне, а аз не можех да се боря с това, не и докато тя ме докосва. – Ти си ходещ труп и всичко останало е лъжа. – Аз не съм мъртва, Анита. Имаше ехо от гласа на майка ми в думите й. Тя вдигна другата си ръка сякаш да ме погали по бузата. Опитах се да си затворя очите. Опитах се да погледна надалече. Не можех. Странна парализа пълзеше по цялото ми тяло, като усещането, когато сте на ръба да заспите, когато тялото ви тежи хиляди паунда и всяко движение е почти невъзможно. Ръката дойде към мен на забавен кадър и знаех, че ако тя ме докосне попадам в ръцете й. Щях да се прилепя до нея и да заплача. Спомних си лицето на майка ми последния път, когато я видях. В ковчега, който беше от тъмно дърво, обхваната от одеало в розови рози. Знаех, че мама е там, но те не ме оставяха да я видя. Никой не можеше да я види. В затворения ковчег, казваха те, в затворения ковчег. Всички възрастни в живота ми изпадаха в истерия. Стаята беше пълна с викове и плач. Баща ми се срина на пода. Той беше безполезен за мен Аз исках майка си. Ключалките на ковчега бяха сребърни. Отворих ги и чух вик зад мен. Нямах много време. Капакът беше тежък, но аз го избутах нагоре и го преместих. Видях белият сатен и сенките. Аз го вдигнах над главата си с целия грам сила, който имах и се вгледах в нещото. Леля ми, Мати, ме дръпна назад. Капакът шумно се затвори и тя плъзна заключалките обратно на мястото им, влачейки ме надалеч. Не се борех, бях видяла достатъчно. Това беше като да гледам в една от онези снимки, които трябва да Ви изглеждат като нещо, но нямаше смисъл в него. Отне ми години, за да му придам смисъл. Но това, което видях, не беше майка ми. Не можеше да бъде красивата ми майка. Това беше една обвивка, нещо останало след нея. Нещо скрито в тъмна кутии и оставено да гние. Аз отворих очи и очите на Серепфина бяха бледо сиви. Извадих китката й от внезапно хлабавата й хватка и казах: – Болката помага. Изправих се и се отидох далече от нея, тя не ме спря. Това беше добре, защото цялата ми кожа трепереше и това не беше от вампира. Спомените също имат зъби. Тя остана коленичила до Айви и каза: – Много впечатляващо, некромане! Ще ти помогна да намериш момчето, което търсиш. Нейното внезапно сътрудничество ме изнерви. – Защо? – Тъй като достигнах цялата си сила, никой никога не се е изплъзвал от моята илюзия два пъти за една нощ. Нито един жив или мъртъв. Тя хвана Айви за едната й кървава ръка и я издърпа в скута си да кърви на бялата рокля. Айви ахна. – Не забравяй това, млади вампир-повелител. Тази смъртна направи това, което ти не можеш. Тя се изправи пред мен и спечели. – Тя изведнъж я хвърли надалеч, карайки я да премине цялата стая. – Ти не си достойна да те гледам. Махай се! Серепфина стоеше. Свежата кръв се открояваше червена върху бялата й рокля и ръкавици. – Ти ни впечатли. Сега си вървете, всички вие! Тя се обърна и тръгна към трона си, но не седна. Тя стоеше с гръб към нас с едната ръка на облегалката на стола. Може би беше моето въображение, но тя изглеждаше изморена. Призраците й се спускаха надолу, за да се срещнат с нея във въртелива бяла мъгла. Не бяха толкова много отделни фигури като преди, сякаш някои от призраците са загубили здравината си. – Тръгвайте! – каза тя без да се обръща. Задната врата се отвори, но Жан Клод се отправи към отсрещната врата. Нямаше да споря. Просто исках да се махна. Не ми пукаше през коя врата ще изляза. Тръгнахме хладно и спокойно към вратата. Исках да тичам. Лари стоеше до мен и можех да видя как пулсът на гърлото му подскача от усилията да не се изстреля.Джейсън стигна до вратата малко преди нас, но ни изчака и се обърна, и направи жест с ръце към нас сякаш е портиер или иконом. Видях очите му, твърде широки и знаех, колко му струваше този жест. Преминахме и той ни последва. Жан Клод ни изведе през задната част. Вратата се затръшна зад нас и ние продължихме. Просто така. Но това беше първия път, когато ме пускаха да си отида. Не съм се борила по моя начин и не съм излязла безцеремонно. Тя можеше да впечатли всички ни и да успее, но тя ни позволи да си отидем. Да ни позволи да си отидем, не е същото нещо като да спечели. Никога нямаше да се върна в тази къща доброволно. Няма да пожелая никога да бъда близо до нея. Защото я впечатлих тази вечер, но може и да не мога да продължа да го правя. Дори и да знаех, че тя можеше да ме има. Тя беше билетът ми към вампира. Ако ме е излъгала, почти ми струваше безсмъртната ми душа. Проклятие. Глава 28 Джейсън влезе през хотелската стая и направо се запъти към банята. – Ще си взема душ. Беше натрапчив, но миришеше на разложен труп. Докато карахме на обратно всички прозорци бяха свалени. През повечето време смърдеше и не можеше да помиришеш нищо друго. Имах все още някои изгнили неща по мен, но все още не стигам миризмата на Джейсън. Някои миризми са твърде уникални дори и да изчезнат. – Чакай! - каза Лари. Джейсън се обърна, но не беше щастлив. – Използвай моя душ. Той вдигна ръка преди да мога да кажа нещо. – Име един час до зори. Ако искаме всички да се измием преди това, ще трябва да използваме и двете бани. – Мисля тази вечер всички да спим в тази стая – казах. – Защо – попита той. Жан Клод седеше на любовния стол, изглеждайки прекрасен и безполезен. Джейсън просто изглеждаше нетърпелив. – За безопасност, например – казах. Лари поклати глава. – Добре, но мога да заведа върколака до следващата врата да си вземе душ. Или не ми се доверяваш дори и след това, което направих? Той се ядосваше отново. – Вярвам ти, Лари. Ти се справи добре тази вечер. Очаквах да се усмихне. Не го получих. Той изглеждаше много сериозен. – Аз убих вампирът Брус. – Кимнах. – Мислех, че трябва да убием всички в стаята. – Така е. – Той потъна във един от столовете. – Никога не съм убивал преди. – Това беше вампир. Не е същото като да убиеш човек. – Точно така. И за колко от труповете напоследък са ти давали заповед? Погледнах към Жан Клод, който ми се усмихваше. Свих рамене. – Само за един. Можеш ли да ни оставиш за малко уединение тук? – Ще чуя всичко, което си казвате, без значение къде стоя в тази стая – каза Жан Клод. – Илюзията е всичко. Просто се отдръпни. – казах. Жан Клод се поклони и отиде при Джейсън от другата страна на стаята близо до прозореца. Знаех, че ще чуе всичко, но най-малкото той не бе до нас. – Ти наистина не мислиш, че той е мъртъв, нали? – попита Лари. – Видя какво се случи с тези два вампира – казах .- Те са просто гниещи трупове, всичко останало е илюзия. – Мислиш ли, че той винаги изглежда така? Загледах се за минута в гърба на Жан Клод. – Страхувам се, че го прави. – Как можеш да излизаш на срещи с него, след като видя това? Поклатих глава. – Не знам. – Труп или не, ти се опита да го запазиш жив. – Той реагира на външния вид на лицето ми. – Жив, мъртъв, както искаш го наречи, но ти се опита да го запазиш. Ти беше уплашена, че той наистина е мъртъв. Просто го гледах. – И? – Така че, аз съм убил друго живо същество или мъртво такова. По дяволите Анита, Брус беше от толкова скоро мъртъв, че той изглеждаше като човек. – За това вероятно само един куршум в гърдите свърши работа. – Как можеш да мислиш за това? – За убийството му, ли имаш пред вид? – Да. – Те са чудовища Лари. Някои от тях са по-красиви от други, но са чудовища. Никога не се съмнявам в това. – Можеш ли да ми кажеш честно, че мислиш Жан Клод за чудовище? Това беше повече изявление, от колкото въпрос. Почти погледнах чудовището за което питаше, но не го направих. Гледах го достатъчно за една нощ. – Да. – Сега я питай дали тя се мисли за чудовище. Жан Клод се облегна на гърба на любовната седалка, ръцете му бяха скръстени на гръдния кош. Лари изглеждаше малко стреснат, но каза: – Анита? Свих рамене. – Понякога. Жан Клод се усмихна. – Виждаш ли Лорънс? Анита мисли, че всички ние сме чудовища. – Лари не е. – казах. – Дай му време. Това бе твърде близо до истината. – Помолих те за уединение или забрави? – Не забравям нищо, ma petite, но времето е малко. Моят вълк не е единственият, който се нуждае от баня. Само ти и младият ти приятел сте още свежи. Погледнах Лари. Нямаше и капка кръв по себе си. той беше единственият, който не се би с вампири тази вечер. Той сви рамене. – Съжалявам, просто никой не успя да ме разкървави тази вечер. – Не се шегувай, Лари – казах. – Със Серепфина мисля, че ще получиш още един шанс. – Тъжно, но вярно, ma petite. – Колко дълго можеш да стоиш без ковчег? – попитах. Той се усмихна. – Тревоги по моето благоденствие. Поласкан съм! – Не ме баламосвай. Дадох ти кръвта си тази вечер. – Ако не съм ти благодарил за опазването на животът ми тази вечер ma petite, моите извинения. Погледнах го. Той изглеждаше приятен, развеселен, но това беше само маска. Изражението му, когато той не искаше да знам за какво си мисли. – Не го спомена. – Ще помня, че ме спаси, ma petite. Вече не си ми задължена. Благодаря ти. Звучеше достатъчно искрено. – Няма за какво. – Трябва да махна този боклук от себе си – каза Джейсън. Той звучеше просто леко обезумяло. Бих се обзаложила, че той ще се опита да премахне нещо много повече от мърсотията. Но спомените не се заличават толкова лесно. Колко жалко! – Отивайте и двамата. Джейсън можеш да се изкъпеш в стаята на Лари. Това е само практичност. Лари се ухили към мен. – Благодаря. – Имах го предвид, когато ти казах, че си се справил добре тази вечер. Най-накрая получих усмивката, която очаквах. – Хайде Джейсън, топлата вана и чистите кърпи те очакват. Лари отвори вратата за Джейсън и ми даде малък поздрав. Брей! Отново сама с Жан Клод. Тази вечер няма ли да свърши? – Не ми отговори на въпроса за ковчега, – казах. – Ще бъда добре за още една нощ или две. – Как Серепфина се е сдобила със силата, която видяхме тази вечер? Той поклати глава. – Наистина не знам, ma petite. Тя ме изненада неприятно. Тя не трябваше да е уведомена, че ще отидем тази вечер. Докато тя не ни нарани, можем да я посетим през деня. – Трябваше ли да я изненадаш с идването ни? – попитах. – Да. Жан Клод се отблъсна от любовната седалка. – Вземи си душ, ma petite. Ще изчакам младите мъже да се върнат. – Мислех, че искаш да отидеш да измиеш кръвта от косата си. Той сложи ръка, на задната част на косата си. Направи гримаса, когато я осети. – Отвратително, но искам вана, ma petite. Това отнема повече време от един душ, така че ти си първа. Гледах го продължително. – Ако не побързаш, няма да имам време да си взема вана преди зазоряване. Не бих искал да спя на чистите чаршафи, покрит с кръв. Поех си дълбоко дъх и го изпуснах бавно. -Добре, просто исках да бъда сигурна, че няма да стоиш пред банята. -Имаш честната ми дума, че няма да го направя. -Добре. – Въпреки че е странно, му повярвах. Жан Клод се опитваше да ме съблазни от дълго време. А фронталната атака просто не му е в стила. Отидох да си взема душ. Глава 29 Рони ме бе завела във Виктория Секрет. Казах й, че никой няма да ми гледа бельото или нощните ми дрехи освен другите жени в залата. Рони ми бе отвърнала: „Ще видим.” Логиката ми избягваше, но тя ми взе една нощница. Беше в бургундско червено, цветът на наистина тъмното вино. Тя изпъкваше около бледата ми кожа и си отиваше с някои от синините на гърба ми. Нищо друго нямаше този цвят. Ухапването на гърба ми не беше много дълбоко. Зъбите не можаха да проникнат по удобен ъгъл. Белегът от зъби на китката ми беше по-дълбок. Бяха две спретнати малки дупчици, почти изтънчени. Не ме болеше толкова, колкото трябваше. Може би вампирите имат болкоуспокоително в слюнката си или може би обикновено е така. Все още не можех да повярвам, че зъбите му се бяха забили в мен. По дяволите! Дръпнах нощницата близо до себе си. Материята е достатъчно плътна, за да е уютна и през зимните вечери с широки, копринени ръкави и повече коприна по краищата. Изглеждах деликатна в нея, като викторианска кукла, не напълно официална. Сложих една голяма черна тениска под нощницата. Разваляше някои от ефектите, но скрих това което се показваше през нощницата и нямаше да посрещам момчетата само по нощница и бельо. Взех Браунинга от стола в задната част, където стоеше докато си взимах душ. Взех го с мен в спалнята и се поколебах. Там винаги бях въоръжена. По дяволите, спала съм с пистолет, но няма да се чувствам добре, ако си сложа кобура. Оставих Браунинга и пъхнах Фаистара е джоба на нощницата. Направи го да виси смешно, но ако нещо гадно дойде през вратата, аз щях да съм готова. Жан Клод стоеше до прозореца, когато отворих вратата на дневната. Той беше отворил завесите и се бе облегнал на прозорците като гледаше тъмнината. Той се обърна, когато вратата се отвори, въпреки че знаех ,че ме е чул преди това. – Ma petite, изглеждаш прекрасно! – Това е единствената нощница, която имам – казах. – Разбира се – каза той. Лицето му отново бе приело развеселената маска, този път обаче исках да знам какво си мисли. Полунощно сините му очи бяха много напрегнати, те не отговаряха на безгрижното изражение. Може би не исках да знам какво си мисли. – Къде са Лари и Джейсън? – Те дойдоха и излязоха – каза той. – Излязоха? – Джейсън внезапно огладня и Лари потегли с него в джипа. Просто го гледах. – Има нещо наречено „рум сървис”. – Ние сме малко преди изгрева, ma petit. Менюто е доста ограничено. Джейсън ми даде от кръвта си два пъти тази вечер. Той се нуждае от протеини. Жан Клод се усмихна. – Или взима нещо отвън или изяжда Лари. Мислех, че ще предпочетеш да си вземе нещо отвън. – Не е смешно. Не трябваше да го изпращаш сам. – В безопасност сме от Серепфина тази вечер, ma petite, и докато останат в града са в безопасност и от Ксавие. – Как можеш да си толкова сигурен? – кръстосах ръце пред стомаха си. Той се облегна с гръб срещу прозореца и ме погледна. – Твоят мосю Каркланд се справи добре тази вечер. Мисля, че не е нужно да се тревожиш толкова за него. – Една нощ на геройство не те опазва жив – казах. – Скоро ще съмне ma petite, дори и Ксавие не може да понася дневната светлина. Всички вампири ще търсят убежище. Няма да имат време да преследват младите ни мъже. Вгледах се в него, опитвах се да прочета зад приятното му лице. – Искаше ми се да бъда толкова сигурна, колкото ти изглеждаш. Тогава той се усмихна и се отблъсна от стената. Той остави якето си да падне на розовия килим. – Какво правиш? – Събличам се. Показах с палец към спалнята. – Събличай се там. Той започна да разкопчава ризата си. – В другата стая, веднага – казах. Той дръпна бялата риза от панталона си, като разтвори последните няколко копчета, както ходеше към мен. Плътта по гърдите и стомаха му беше по цветна от ризата. По него имаше кръв, и част от нея беше моя. Сухите петна от кръв, които бяха напоили ризата му, бяха белязали бледото съвършенство на тялото му. Очаквах от него да се опита да ме целуне или нещо такова, но той само ме подмина, на гърба на ризата му имаше кафява засъхнала кръв. Той дръпна ризата от кожата си и звукът беше като от раздиране. Той хвърли ризата на килима и тръгна към спалнята. Стоях там загледана след него. Имаше бели белези на гърба си. Поне си помислих, че това трябваше да е. Трудно е да се каже през всичката тази кръв. той остави вратата на спалнята отворена и след няколко минути можех да чуя водата да пълни ваната. Седнах на един от столовете, който не гледаше натам. Не бях сигурна какво трябва да правя. Водата течеше дълго време, след това мълчание, а след това се чу звукът на нещо, което влиза във ваната. Той беше във ваната. Не беше затворил първо вратата банята!. Страхотно. – Ma petite! – извика той. Стоях там една минута, като не желаех да се движа – Ma petite, знам че си там. Мога да чуя как дишаш. Отидох до прага на вратата на спалнята, много внимавах да не гледам вътре. Облегнах се срещу стената и спуснах ръцете си. – Какво искаш? – Изглежда, че няма чисти кърпи. – И аз какво да направя за това? – Може ли да се обадиш на рецепцията да изпратят няколко? – Предполагам, че мога. – Благодаря ти, ma petite. Отидох до телефона полу-залитайки. Беше му известно, че няма чисти кърпи преди да влезе във ваната. По дяволите, аз знаех че няма чисти кърпи, но бях толкова заета да слушам влизането му във водата, че не мислех за това. Бях ядосана колкото на себе си, толкова и на него. Той винаги е бил досаден кучи син. Трябваше да се оглеждам около себе си по-добре от това. Бях в хотелска стая, която приличаше на шибан булчински апартамент с Жан Клод гол и сапунисан в съседната стая. След като бях видяла Джейсън, нямаше толкова много сексуално напрежение във въздуха, но беше там. Може би беше навик или може би Лари беше прав. Аз просто не вярвах наистина, че Жан Клод е загниващ труп. Обадих се за повече кърпи. Те с радост щяха да изпратят някого горе. Никой не се оплака за времето. Никой не спореше. Винаги казвам колко много плащам за една стая и те колко малко се оплакват. Камериерката донесе четири големи кърпи. Погледнах за една минута, поколебах се. Бих могла да я накарам да занесе кърпите на Жан Клод. Тя каза: – Мадам? Взех кърпите, благодарих й и затворих вратата. Просто не можех да позволя на чужда жена да види, че имам гол вампир във ваната. Аз дори не бях сигурна, че частта с вампира беше това, което е неудобно. Добрите момичета не срещат голи мъже във вани, в четири часа сутринта. Може би аз не бях добро момиче, може би никога не съм била. Поколебах се на вратата на спалнята. В стаята беше тъмно. Единствената светлина идваше от банята и се разливаше по целия килим. Стиснах кърпите пред гърдите си, поех си дълбоко дъх и влязох в стаята. Можех да видя ваната от тук, но не всичко от нея. Виждах белия порцелан и купчина бели мехурчета. Виждах просто вана с мехурчета и мускули, това накара раменете ми леко да се успокоят. Мехурчетата скриваха много прегрешения. Спрях на вратата на банята. Жан Клод се обърна на ръба на ваната. Черната му коса беше мокра и очевидно бе почистена. Кичури от нея се бяха прилепили към голите му рамене. Ръцете му се бяха облегнали на ръба на ваната, главата му си почиваше срещу тъмните плочки на стената. Ръката му се вдигна във въздуха сякаш да хване нещо, но беше съвсем отпусната. Очите му бяха затворени, правейки черната му коса да блести върху бледото му лице. Капчици вода бяха прилепили към лицето му и частта от тялото, която виждах. Той изглеждаше почти заспал. Коляното му премина през купчината от мехурчета в изненадваща погледа гола влажна кожа. Той обърна главата си и отвори очи. Полунощно сините му очи изглеждаха по-тъмни. Може би беше заради мократа му коса, която изглеждаше по-тъмна. Поех си леко дъх и казах: – Ето ти кърпите. – Може ли да ги поставиш тук, моля? Той посочи с полу-вдигнатата си ръка. – Ето – приближих се до началото на тоалетната, където бях достатъчно близо за да ме сграбчи от ваната. – Ще ги поставя на ръба на мивката. – Ще разлея вода по целия под до там – каза той. Гласът му беше неутрален, без вампирски трикове, почти без тон. Той беше прав, а аз бях глупава. Той не можеше да ме хване и да ме изнасили. Ако това му беше планът, щеше да го направи преди години. Оставих кърпите на столчето, очите ми шареха навсякъде, но не и към ваната. – Ти трябва да имаш много въпроси за тази вечер – каза той. Погледнах го. Водата по голия му торс улавяше светлината като живак. Сапунената пяна беше прилепнала по гърдите му, скриваше едното му зърно. Имах ужасното желание да махна мехурчетата. Отстъпих назад, докато не се озовах на отсрещната стена. – Ти не ми даваш отговори – казах. – Чувствам се щедър тази вечер. Гласът му бе добил качество, приличащо на времето в което си лягаш да спиш. – Ако не си гол във ваната с балончета, ще ми предложиш ли отговори на въпросите ми? Той се усмихна, след това бързо придоби обикновеното си изражение. – Може би не, но ако трябва да отговарям на вълчото ти любопитство, така не е ли по забавно? – Забавно за кого? – И за двама ни, стига само да го признаеш. Усмихнах му се и не исках да се усмихвам. Не исках да го гледам целия насапунисан и мокър. Исках да се страхувам от него. Правех го, но също го и исках. Исках да прокарам ръцете си по голата му плът, исках да докосна това, което беше под тези мехурчета. Не исках да правим секс. Не исках да си се представям с него, но исках малко проучване. Мразех това. Той беше труп, това което видях тази вечер ме убеди в това. – Мръщиш се, ma petite, защо? – Попитах те дали двата гниещи вампира са илюзия, ти каза не. Попитах те дали са истински форми и ти ми каза да, и двете форми са реални. – Това е вярно – каза той. – Ти гниещ труп ли си? Той се потопи по-ниско в сапунената вода, дръпна ръцете си с него, докато само главата му се показваше над главата. – Това не е една от моите форми. – Това не е отговор. Той повдигна бялата си ръка над водата, в шепата му имаше мехурчета, като снежна топка. – Има различни вампирски способности, ma petite, ти знаеш това. – Това какво общо има с въпроса ми? Той вдигна другата си ръка и започна да си играе с мехурчетата като ги поставяше от едната ръка в другата. – Януш и двамата му женски спътника са различен вид вампири. За повечето от нас са. Те са много редки. Ако някога ме видиш като изгнил труп, ще бъда наистина мъртъв. Те могат да изгният и да се реформират и това ги прави много по-трудни за убиване. Единствената истинска гаранция е огънят. – Доброволно ми даваш много информация, това ти ли си? Той свали ръцете си във водата разбутвайки сапуна надалеч. Той седна малко по-изправено, сапунената вода се притисна до тялото му. – Може би се страхувам, че ти ще си помислиш, че каквото се случи с Джейсън, ще се случи и с нас. – Никога няма да тестваме теорията ти – казах. – Звучиш толкова сигурна – каза той. – Аромата на похотта ти се носи във въздуха, и ти все още си сигурна, че никога няма да правиш любов. Как можеш да ме желаеш почти толкова, колкото аз теб и все още да бъдеш сигурна, че никога няма да усетим тялото на другия до себе си? Не бях сигурна, че имах отговор за това. Аз се плъзнах надолу по стената и седнах на колене като облегнах гърба си на стената. В джоба пистолетът ми издрънка о стената. Преместих пистолета в по-добро положение и казах: – Просто няма да можем да го направим Жан Клод, никога. Аз просто не мога. Една част от мен съжаляваше, но само част. – Защо, ma petite? – Сексът е доверие. Ако мога да се доверя на мълчанието на някого, мога да правя секс с него. Аз не ти вярвам. Той ме гледаше с неговите сини, сини очи, изглеждаше изцяло вкусен и влажен. – Искаш да кажеш, че не можеш да ми се довериш? – Да. – Не мога да те разбера, ma petite. Опитвам се, но все още не мога. – Ти също си почти загадка за мен. Ако това е някакво успокоение. – Това не е така. Ако беше жена, която се отдава на моментната страст, ние отдавна щяхме да сме в леглото Той въздъхна и седна почти изправено, така че водата да му стига до кръста. – Разбира се, ако беше жена на случайното желание, не мисля, че щях да те обичам. – Радваш се на лова, на предизвикателството – казах. – Вярно е, но е повече от това с теб, ако само можеше да ми повярваш. Той се наведе напред, дръпна голите колене до гърдите си, прегърби раменете си, за да се прегърне. Белите белези по гърбът му бяха изчезнали под водата, не много от тях, но достатъчно. – Какво направи белезите на гърба ти? Освен, ако не е свещен предмет, ти трябва да си в състояние да се излекуваш от тях. Той постави бузата на коленете си, така че да може да ме погледна. Изглеждаше по-млад, по-човешки, внезапно по-уязвим. – Не и ако вредата е настъпила преди смъртта. – Кой те е удрял с камшик? – Аз бях изкупителната жертва за един аристократски син. Вгледах се в него. – Казваш ми истината, нали? – Да. – За това ли Януш избра камшици тази вечер, за да ти припомни от къде идваш? – Да. – Ти не си роден в аристокрацията? – Роден съм в къща с мръсен под, ma petite. Гледах до. Той вдигна глава. – Ако бях направил нещата по-добри, ma petite, щеше да бъде по-романтично, по-забавно отколкото да излизаш на срещи с френски селянин. – Значи си бил служител в замъка? – Аз бях техния единственият син на постоянен спътник. Когато правеше дрехи и аз правех. Неговият учител беше мой учител. Неговият инструктор по езда - мой. Научих фехтовка и танци и правилния начин за хранене на трапеза. И когато той беше лош, аз бях наказван, защото той беше единственото им дете, единственият наследник на стара семейна фамилия. Хората говорят за злоупотреба с деца сега. Той се облегна назад във ваната, потъвайки надолу във водата. – Те се оплакват от бой. Те си нямат на представа какво е истинска злоупотреба. Когато бях момче, родителите биеха лошите деца с конски камшици и ги биеха до кръв. Дори и аристократите биеха децата си. Това беше нормално. Но той бе единствен наследник, единствено дете. Така че са платили пари на родителите ми и са ме взели. Дамата от имението избра мен, защото имах честно лице. Когато вампирът, който ме направи ме заведе надалеч, тя говореше за красотата ми извикваше я към нея. – Чакай малко. Той обърна главата си и ми даде цялата тежест на сините си очи. Постарах се здраво, но не погледнах настрани. – Тази великолепна фигура и лицето, всичко е вампирска илюзия, нали? Имам предвид - никой не е толкова красив. – Казах ти веднъж, че не моята сила е тази, която те кара да ме виждаш така, не в по-голямата част от времето, а нормално. – Серепфина каза, че ти си бил пасивен партньор за всеки вампир, който те е поискал. Какво имаше предвид тя? – Вампирите убиват за храна, но те превръщат поради много различни причини. Някои за пари, богатство, дори титли, любов, но аз бях превърнат заради похот. Когато бях млад и слаб, те ме взеха при тях. Ако един се умореше от мен, винаги имаше друг. Вгледах се в него ужасена. – Казваш истината. Ако щеше да си измисляш история, тя нямаше да бъде такава. – Истината толкова често е разочароваща или грозна, не смяташ ли, ma petite. Кимнах. – Да, Серепфина е стара. Мислех, че вампирите не би трябвало да са възрастни. – На каквато възраст умрем, на такава оставаме. – Познаваше ли Серепфина, когато беше млад? – Да. – Спеше ли с нея? – Да. – Как можеше да я докосваш? – Дадоха ми я като подарък от господаря, той правеше дори новите й и подобрени сили да изглеждат слаби. А и аз имах много малък избор. – той ме гледаше. – Тя знае какво искаш. Най-големите ти нужди, най-цените ти желания и тя ще ги изпълни или просто изглежда така. Какво ти предложи, ma petite? Какво ти предложи, че почти спечели тази вечер? Погледнах на далеч, не исках да срещна очите му. – Какво ти бе предложила всичките онези години? – Сила. Погледнах нагоре. – Сила? Той кимна. – Силата да избягам от всички тях. – Но ти е трябвало да имаш способността да бъдеш вампир-повелител от самото начало. Никой не може да ти го даде – казах. Той се усмихна, но това не беше щастлива усмивка. – Знам го сега, но тогава си мислех, че само тя може да ме спаси от вечност на ... Думите му се загубиха и той се потопи във водата, оставяйки само няколко черни кичура да плават на повърхността на водата. Той седна и си пое силно въздух, водата падаше от очите му. Водата бе слегнала гъстите му тъмни мигли. Той прокара ръце през мократа си коса и я дръпна зад раменете. – Косата ти не беше толкова дълга, когато се срещнахме за първи път. – Ти, като че ли препрочиташ мъже с дълга коса. – Ако си мъртъв, как може да ти расте косата? – Това е въпрос, на който имаш отговора – каза той. Той прокара ръце през косата си отново стискайки я в края. Той протегна ръка към кърпата. Изправих се на крака. – Ще те оставя да се облечеш. – Джейсън и Лари връщат ли се? – попита той. – Не. – Тогава няма да се обличам. Той стоеше увил кърпата около него. Виждах едната страна от светлото му голо тяло, водата течеше от него. Кърпата се премести от погледа ми точно на време. Аз избягах. Глава 30 Сгуших се в най-отдалечения стол от спалнята. Но гледах към вратата. Мамка му! Исках да избягам от стаята, но защо? Не беше, защото нямам доверие на Жан Клод. Беше заради мен. По дяволите. Докоснах пистолета в джоба си. Беше гладък и твърд, и успокояващ, но нямаше да ми помогне сега. Разбирах насилието, полът ми създаваше повече проблеми. Не исках да спя с него, но част от мен се надяваше отново да зърне голата му плът. Може би дългата линия на голото му бедро. Може би ... Сложих длани пред очите си, сякаш можех да изтрия образът самo с натиска на дланите си. – Ma petite? Гласът му звучеше близо до банята. Не исках да гледам, като че ли точно както баба ми Блейк казваше, да удариш на сляпо. Усетих го да стои пред мен. Усетих движението на въздуха. Свалих ръцете си на милиметър за момент. Той беше коленичил пред мен с една от дебелите бледи кърпи около кръста си. Свалих ръцете в скута си. Капчици вода все още бяха прилепнали по кожата му. Той беше пригладил косата си, но тя все още беше мокра, пригладена назад, оставяйки лицето му ясно, повече от нормалното. Очите му изглеждаха сини без косата около тях. Той сложи ръцете си на облегалките на стола, повдигна се нагоре, устните му върху моите бяха меки, почти чиста целувка. Той се дръпна назад, оставяйки обратно на пода. Можех да вкуся сърцето си в гърлото и то не от страх. Жан Клод докосна ръцете ми и ги вдигна. Той постави ръцете ми върху голите му рамене. Кожата му беше топла, гладка, мокра. Той държеше китките ми в ръцете си, леко - много леко. Бих могла да се дръпна по всяко време. Той пусна ръцете ми да се плъзнат надолу по цялото му тяло. Дръпнах ръцете си да се освободят. Той не каза нищо, не направи нищо. Остана на колене, гледайки ме. Чакащ. Можех да видя пулса на шията му как скача под кожата му и исках да го докосна. Плъзнах ръце през раменете му и отпуснах лицето си към него. Той започна да се движи към мен, за да ме целуне, но плъзнах ръка по челюстта му и обърнах главата му настрани. Докоснах с устни врата му и плъзнах устата си по кожата му. Докато не можах да усетя вкусът на пулса му да бие под езика ми. Той миришеше на парфюм от сапун, вода и чиста кожа. Плъзнах се от стола към него, коленичих пред него. Сега той беше по-висок, но не твърде много. Облизах водата от гърдите му и направих нещо, което исках да направя в продължение на месеци. Минах с езика си през зърното му и той потрепери срещу мен. Облизах водата от средата на гърдите му и придвижих ръцете си по кръста и влажната линия на гърба му. Той вдигна полата на нощницата ми и аз не протестирах. Оставих ръцете му да се плъзгат под нощницата, около талията ми с нищо друго освен тениската между неговата плът и моята. Той плъзна ръцете си настрани, палците му си играеха с гърдите ми. Пистолетът се олюля, когато платът се плъзна от мен. Беше достатъчно. Вдигнах лицето си към неговото. Ръцете му се плъзнаха по гърба ми и ме притиснаха към дългата мокра линия на тялото му. Кърпата застрашително се клатеше. Устните му срещнаха моите, след това целувката се превърна в нещо повече. По-силно, почти нараняващо с ръцете му заключени зад раменете ми. Ръцете ми слязоха към кръста му, потрих плъзгащата се горна част на кърпата и установих, че вече е паднала. Ръката ми докосна гладкото начало на бедрото му. Само натискът на телата ни, държеше кърпата на място. Той проникна в устата ми и аз почувствах нещо остро и болезнено. Дръпнах се назад и усетих кръв. Жан Клод ме пусна. Той беше обратно на петите си, кърпата събрана в скута му. – Съжалявам, ma petite. Трябваше да съм по-внимателен. Докоснах устата си и когато отдалечих пръстите си имаше петно кръв. – Ти ме ухапа. Той кимна. – Наистина съжалявам. – Просто ще съм залог за теб – казах. – Не давай всичките си добродетели на мен, ma petite. Най-накрая ще признаеш ли на себе си, на мен, че почувства притеглянето на тялото ми. Седях на пода пред стола с нощницата в безпорядък. Тениската висеше до кръста ми. Сетих се твърде късно за това, за да протестирам за невинността си. – Добре, похот. Щастлив ли си? – Почти - каза той и сега имаше нещо в очите му. Нещо тъмно и удавящо и по-силно от колкото трябваше да бъде. – Мога да ти предложа смъртното си тяло и повече, ma petite. Между нас може се получи много повече отколкото всеки човешки любовник може да ти предложи. – Ще загубвам всеки път по малко кръв? – Това беше инцидент – каза той. Вгледах се в него, целия блед и влажен, коленичил на пода с бялата кърпа опакована в скута му. Оставяйки почти всеки инч от него гол. – Това е първия път, когато мамя Ричард – казах. – Ти излизаш на срещи с мен в продължение на седмици. Поклатих глава. – Но не изневерявах. Това е изневяра. – Тогава изневеряваш на мен с Ричард? Не знаех какво да кажа за това. – Иди се облечи. – Наистина ли искаше да се облека? – попита той. Погледнах настрани. Бях се изчервила и се чувствах неудобно. – Да, моля. Той се изправи кърпата прикована от ръцете му. Погледнах надолу към пода, не трябваше да виждам лицето му и усмивката на него. Той се дръпна от мен и не премести кърпата около себе си. Мускулите му се движеха под кожата и талията му. Той отиваше гол в спалнята и аз се радвах на гледката. Докоснах с пръсти езикът си. Все още кървеше. Това е, което получаваш от френска целувка с вампир. Дори да мисля за това ме изнервя. – Ma petite? – се провикна той от другата стая. – Да. – Имаш ли сешоар? – В куфара ми е. Обслужи се сам. Благодарна бях, че куфарът ми е в спалнята до вратата на банята. Една точка за мързела. Бях освободена от нов поглед върху голото му тяло. Сега, когато хормоните се отдръпваха, аз се изчервявах. Стоях и чух звукът от сешоара, чудех се дали е гол пред огледалото в банята докато, суши косата си. Бях съвсем наясно, че всичко, което трябваше да направя беше да отида до вратата и можех да видя с очите си. Изправих се, дръпнах тениската надолу, вързах отново нощницата си на мястото и седнах на дивана. Гърбът ми беше към спалнята. Извадих Фаистара от джоба си и го оставих върху масичката пред мен. Пистолетът стоеше там и изглеждаше много твърд, много черен и някак си обвинителен. Сешоарът спря и той извика към мен отново: – Ma petite? – Какво? – Ела да си поговорим, докато изгрее слънцето. Погледнах към прозореца. Той беше отворен. Небето отвън беше по-малко черно, не бе светло все още, но не бе вече и чистата тъмнина. Затворих завесите и отидох в спалнята. Оставих пистолета на масата. Браунингът бе в спалнята така или иначе. Жан Клод бе сгънал одеалата в подножието на леглото. Само винено-тъмен чаршаф го покриваше. Той лежеше с черната си мека и къдрава коса на тъмните възглавници. Чаршафът беше до кръста му. – Можеш да се присъединиш към мен, ако искаш. Облегнах се на стената и поклатих глава. – Не ти предлагам секс, ma petite, изгревът е твърде скоро за това. Предлагам ти твоята половина от леглото. – Ще взема дивана, благодаря все пак. Той се усмихна, бавно извиване на устни – старата му арогантност се завръщаше. Беше почти утешително да знам, че нищо не се е променило. – Не е това, че не ми вярваш. Това си ти. Свих рамене. Той повдигна чаршафа до гърдите си, почти защитнически жест. – Тя идва! В гласът му имаше страх. – Какво идва? – Зората. Погледнах към затворените завеси на отсрещната стена. Те бяха двойно дебели, но линията от светлина се блъскаше в тях. – Докога ще се чувстваш добре без ковчег? – Докато някой не отвори завесите. Той ме гледаше за дълъг момент. – Обичам те, ma petite, толкова много, колкото съм способен. Не знаех какво да кажа. Да кажа, че ме привлича след неговото не е подходящо. Да кажа, че го обичам - ще излъжа. Светлината се засили, бял ръб около завесите. Тялото му се отпусна в леглото. Той се обърна на една страна, едната му ръка беше отпусната, другата нагъваше чаршафите върху гърдите му. Той се взираше срещу нарастващата светлина и можех да вкуся страха му. Аз коленичих до леглото. Почти хванах ръката му, но не го направих. – Какво се случва сега? – Искаш ли истината, тогава гледай. Очаквах очите му да затрептят, гласът му да се разтрои малко, сякаш заспиваше. Не се случи по този начин. Той затвори очите веднъж. Болка пролича на лицето му. Той прошепна: – Това боли. Лицето му беше неподвижно. Виждала съм хора да умират, гледала съм как светлината избледнява от телата им. Усещах как душата си отива. Това, което виждах сега, беше същото. Той умираше. Светлината растеше срещу завесите и когато светлината стана по-солидна, той умря. Дъхът му излезе от него с дълга въздишка. Коленичих до леглото и се загледах. Познавам смъртта, когато я видя и това беше тя. По дяволите! Сложих ръцете си на леглото и подпрях брадичката си върху тях. Гледах го, чаках го да вдиша, да мръдне нещо. Но нямаше нищо. Протегнах ръка към издигнатото му рамо. Пръстите ми се задържаха над кожата му, тогава го докоснах. Кожата му все още беше топла, все още човешка, но той не помръдваше. Проверих китката му и той нямаше пулс. Кръвта не се движеше в тялото му. Знаеше ли, че бях там? Можеше ли да усети докосването ми? Вгледах се в него, за дълго време. Това беше отговорът на въпроса. Вампирите бяха мъртви. Колкото и живи да бяха - те са като моята сила, някакъв вид некромания. Но аз познавам смъртта, когато я видя. Това дава на некроманията изцяло нова позиция. Дали само не съм си представила напускането на душата му? Със сигурност вампирите нямат души – това беше сигурно, но аз почувствах нещо да напуска. Ако не е душа - какво е? Ако е душа, къде отива през дневните часове? Кой гледа всички вампирски души, когато те лежат мъртви? На вратата се почука - вероятно другите момчета. Изправих се, дръпнах нощницата си и я стегнах. Беше ми студено и не бях сигурна защо. Отидох да отворя вратата. Разрезът на езика ми почти бе спрял да кърви. Глава 31 Сънувах. В сънят ми, някой ме държеше в скута си. Гладка тъмна ръка беше обвита около мен. Погледнах на горе и лицето на майка ми се смееше. Тя бе най-красивата жена в светът. Сгуших се в тялото й и чистата миризма на кожата й беше там. Тя винаги миришеше на чисто. Тя се наведе и ме целуна по устните. Бях забравила вкусът на червилото й, начинът по който тя докосваше с палец устните ми и се смееше, защото червилото й се бе размазало по малката ми уста. Когато палецът й се отдалече бе доста по ярък от червилото. Кръв капеше от палеца й. Тя се беше пробола с безопасна игла. Заради това кървеше. Тя задържа палецът си пред мен и каза: – Целуни го, Анита, ще се почувствам по-добре. Но имаше прекалено много кръв. Бутнах ръката й надолу. Вгледах се в усмихнатото й лице и кръв закапа от него, като дъжд. Събудих се изправена на кадифения диван и се задъхвах. Все още можех да почувствам вкусът на червилото й и миризмата на кожата й. Лари седна на любовната седалка и потърка очите си. – Какво не е наред? Събудиха ни по телефона ли? – Не, имах лош сън. Той кимна, протегна се, после се намръщи. – Подушваш ли парфюма? Вгледах се в него. – Какво искаш да кажеш? – Парфюм или чистота или нещо такова, подушваш ли го? Аз преглътнах и почти заглуших собствения си пулс. – Да, подушвам го. Аз се заметнах с допълнителното одеало и хвърлих възглавницата през цялата стая. Лари люлееше краката си на любовната седалка. – Какво не е наред с теб? Отидох до прозореца и отворих завесите. Вратата на спалнята е затворена, а Жан Клод е в безопасност вътре. Джейсън спи там. Стоях сред слънчевата светлина и я оставих да ме загрее. Облегнах се върху топлото стъкло и едва тогава осъзнах, че не съм облечена в нищо друго освен голямата тениска и дамско бельо. О, добре! Останах сред слънчевата светлина за няколко минути, изчаквайки пулсът ми да се успокои. – Серепфина ми изпрати сън. Миризмата е от парфюма на майка ми. Лари дойде и застана до мен. Той носеше шорти за фитнес и зелена тениска. Къдравата му червена коса стърчеше на всички посоки. Присви сините си очи, когато застана под светлината. – Мислех, че само вампир който е свързан с теб, държи те, може да нахлуе в сънищата ти. – Това е, което мислех и аз!– казах. – Как мога аз да помириша парфюма от твоя сън? Поклатих глава. – Не знам. – Тя белязала ли те е? – Не знам. Той докосна рамото ми, стисна. – Всичко ще бъде наред. Отдалечих се от него с една крачка. – Няма да бъде наред, Лари. Серепфина нахлу в сънищата ми. Никой освен Жан Клод не го е правил. Спрях се, защото не беше вярно. Николаос го направи, но беше след като ме ухапа. Поклатих глава. Така или иначе, това е много лош знак. – Какво ще правиш? – Ще я убия. – Предумишлено убийство, имаш предвид. Ако сериозните очи на Лари се бяха вгледали в мен, щях да кажа „И още как!” Но е трудно да говориш за убийство, когато някой те гледа като ритнато кученце. – Ще се опитам да получа заповед – казах. – Ако не успееш? – Ако е тя или аз, Лари, тогава ще е тя. Разбра ли? Лари ме погледна тъжно. – Това, което направих снощи бе убийство. Знам това, но няма да планирам нечие убийство. – Ако останеш в този бизнес достатъчно дълго – ще започнеш. Той поклати глава. – Не вярвам в това. – Вярвай в каквото искаш, но това е истината. Тези неща са твърде опасни за да се играе честно. – Ако наистина вярваш в това, тогава как можеш да се срещаш с Жан Клод? Как можеш да го оставиш да те докосва? Поклатих глава. – Никога не съм казвала, че съм последователна. – Не можеш да защитиш себе си или можеш? – Да се защитя срещу какво? Убийството на Серепфина или срещите с Жан Клод? – И двете. По дяволите, Анита, ако си един от лошите типове, не може да си и един от добрите. Отворих устата си и я затворих. Какво можех да кажа? – Аз съм един от добрите типове, Лари. Но аз няма да стана мъченик. Ако това означава да спазвам закона, така да бъде. – Ще отидеш ли да вземеш заповед? – Лицето му беше много неутрално, когато попита. Погледът му остаря внезапно. Дори и със залепените си оранжеви къдрици, той изглеждаше официален. Гледах как Лари расте пред очите ми. Не в годините, а в опита. Изразът в очите му беше по-стар от преди няколко месеца. Видя прекалено много, направи прекалено много. Той все още се опитваше да е Сър Галахад, но Галахад е имал Господ на своя страна. Всичко което имаше Лари, бях аз. Това не беше достатъчно. – Единственият начин да получа заповед за екзекуцията й е да излъжа – казах. – Знам. Вгледах се в него. – Серепфина не е нарушила никой закон все още. Аз няма да спечеля, ако излъжа. Той се усмихна. – Добре. Кога ще се срещнем с Дорис Бувиер? – В три. – Имаш ли представа каква жертва да използваш за вдигането на зомбитата за Стерлинг? – попита той. – Не. Той ме гледаше. – Какво ще кажеш на Стерлинг? Поклатих глава. – Не знам още. Иска ми се да знаех, защо иска толкова напористо и силно да убие Бувиер. – Той иска земята. Стерлинг и Компания казаха „семейство Бувиер”, не Магнус Бувиер. Това значи, че той не е единственият човек, който ги съди. Ако убие Магнус, проблемите им няма да се решат. – Тогава, защо го прави? – Точно. Лари кима. – Трябва да говорим с Магнус отново – каза той. – За предпочитане, без Серепфина наоколо. – Съгласен съм с това. – Искам да говоря с Магнус, но преди да се справя с г-н Бувиер, бих искала да намеря няколко феерични мазила. – Няколко какво? – Не сте ли учили в клас за феите и елфите? – Беше избирателно – каза той. – Фееричното мазило те прави непроницаем срещу илюзията. Само в случай, че Магнус крие лошия си нрав пред Серепфина. – Нищо не е с по-лош нрав от нейния – каза той. – Вярно е, но просто за всеки случаи, ако използва магия срещу нас. В действителност, това не е лоша предпазна мярка и преди срещата с Дорис. Тя може да не е страшна като Магнус, но прави впечатление и аз не искам да го прави върху нас. – Мислиш ли, че Серепфина ще намери Джеф Клинлан? – Ако някой може – то това е тя. Тя изглежда е доста убедена, че ще се справи с Ксавие, но и Жан Клод беше доста убеден, че ще се справи с нея. Той сгреши. Лари се намръщи. – Така че ние ще се внедрим сред Серепфина? Звучеше погрешно поставено по този начин, но кимнах. – Ако изборът е между вампира, който спазва повечето закони и този, който убива деца - да, ние сме на нейна страна. – Ти говореше за убийството й преди малко. – Мога да стоя настрана от пътят й, докато тя спасява Джеф и убива Ксавие. – Защо ще го убие? – попита Лари. – Той е убивал хора в територията й. Тя може да казва каквото си иска, но това е директно предизвикателство към властта й. Освен това, не мисля, че Ксавие ще се откаже от Джеф без бой. – Какво мислиш, че му се е случило снощи? Поклатих глава. – Не е много добре да се спираме на това Лари. Правим всичко, което можем. – Бихме могли да кажем на ФБР за Серепфина. – Едно нещо, което съм научила е, че господар-вампир не разговаря с ченгета. Твърде много години ченгетата са ги убивали или са се опитвали. – Добре, – каза той – но ние все още трябва да измислим нещо достатъчно голямо, което да убием, за да вдигнем гробището довечера. – Не мисля за него. – Наистина ли нямаш идея какво да правиш? Той звучеше изненадан. – Без човешко жертвоприношение Лари, не мисля, че ще мога да вдигна няколко триста-годишни трупа. Дори и аз имам граници. Той се усмихна. – Приятно ми е да чуя, че го признаваш. Трябваше да се усмихна. – Това ще бъде нашата малка тайна. Той вдигна ръката си и аз я плеснах. Той ме плесна по гърба и се почувствах по-добре. Лари винаги ме караше да се усмихвам. Приятел винаги ще направи това за теб. Глава 32 Дорис Бувиер се беше облегнала на една кола на паркинга. Косата й блестеше на слънчевата светлина и се движеше като течаща вода, когато тя въртеливо я премести. В дънки и зелена блуза - тя беше безупречна. Лари се опитваше да не я зяпа, но това беше трудна работа. Той беше облечен в синя тениска, дънки, бели найки, както и огромна фланелка, която скриваше презраменния кобур. Аз бях в дънки и синя риза, черни найки и както и голяма дълга синя тениска. Трябваше да я заема от Лари, след като черното ми яке бе покрито с вампирска мръсотия. Трябваше да скрия с нещо Браунинга. Караш хората да се изнервят, ако ходиш с открит пистолет. С Лари, изглеждахме така сякаш се обличахме от един гардероб. Дорис се отблъсна от колата. – Тръгваме ли? – Бихме искали да говорим с Магнус. – За да можеш да го предадеш на полицията? Поклатих глава. – За да мога да разбера, защо Стерлинг иска толкова много да го убие. – Не знам къде е – каза Дорис. Може би лицето ми показваше нещо, защото тя каза. – Не знам къде е, но ако знаех, нямаше да ти кажа. Използването на магия срещу полицията се наказва със смърт. Няма да те заведа при него. – Аз не съм полицай. Тя ме погледна, очите й присвиха. – Дойдохте за да погледнете Кървави кости или да ме питате за брат ми? – Как знаехте, че трябваше да ни изчакате тук? – попитах. – Знаех, че ще сте на време. – зениците й се завъртяха надолу, като очите на развълнуван папагал. – Нека да тръгваме! Тя ни отведе до задната част на ресторанта, която почти достигаше гората. А пътят започваше в края на сечището. Беше широк достатъчно за един човек. Въпреки, че ходехме в редица, клоните удряха раменете ми. Зелените им листа се триеха като кадифе по бузата ми. Пътят беше дълбоко набразден – на места до голите корени, но плевелите започваха да нахлуват по пътя, като че ли не се използва, както някога си били. Дорис се движеше по неравния път лесно, с жива крачка. Тя очевидно бе запозната с пътя, но беше повече от това. Клоните, който удряха ризата ми, не захващаха косата й. Корените, който заплашваха пътуването ми, не я забелязваха. Ние намерихме мазило в магазина за здравословни храни. Така че това, че храстите се отдръпваха за нея, но не й за нас беше реално, не илюзия. Може би илюзията не бе единственото нещо, което трябваше да ме притеснява. Което беше и причината, че Браунинга не е зареден със сребърни куршуми. Трябваше да изляза и да купя някои специални за случая. Лари също беше с такива куршуми и за първи път исках той да има две оръжия. Аз все още имах Фаистара със сребърни патрони, но Лари нямаше да има късмет, ако вампир ни скочи. Разбира се, беше посред бял ден. Бях по-притеснена от елфи, отколкото от вампири, точно сега. Имахме сол в джобовете на тениските си, не много, но и не се нуждаехме от много, просто достатъчно, за да хвърля върху елф или някаква негова магия. Солта разрушава магията на елфите. Временно! Бриз излезе на пътя. Прерасна в променлив вятър, в един порив. Въздухът миришеше на чисто и свежо. Надявах се, че вятърът ще замирише на: топъл хляб, чисто пране, детски спомени от пролетта. Вероятно миришеше на озон и блатна вода. Реалността, почти винаги е по-лоша от мечтите. Дорис спря и се обърна отново към нас. – Дърветата на пътя са просто илюзия, те на са твърди. – Какви дървета? – попита Лари. Проклех тихо. Би било хубаво да запазим мазилото в тайна. Дорис направи две крачки към нас. Тя се втренчи в лицето ми на няколко инча, тогава направи физиономия, сякаш е видяла нещо мръсно. – Вие носите мазило. Изрече го така, че да изглежда като много лошо нещо. – Магнус се опита два пъти да ни заслепи няма нищо лошо в предпазливостта – казах. – Добре, нашите илюзии нямат значение за вас – тя тръгна с по-бързо темпо, като ни остави да се препъваме след нея. Пътят ни доведе до полянка, която беше в почти перфектен кръг. Имаше малка могила в центъра с бял каменен келтски кръст в средата от масата живи сини цветя. Всеки инч от земята бе покрит с камбанки. Английски камбанки, дебели и месести, сини като небето. Тези цветя никога не растат в страната без чужда помощ. Те някога няма да порастат в Мисури, без повече вода отколкото е практично. Но стояща, пред синята маса заобиколена от дървета, изглеждаше, че си струва. Дорис се спря замръзнала с цветя почти до коленете. Тя гледаше с отворена уста и ужасът се изписваше на прекрасното й лице. Магнус Бувиер беше коленичил в цветята, на върха на могилата, в близост до кръста. Устата му беше покрита със свежа кръв. нещо се движеше около него, пред него. Чувствах, че е нещо повече от това, което виждах. Ако беше илюзия - мазилото трябваше да се погрижи за него. Опитах се да се огледам с периферното си зрение. Понякога периферното зрение работи по-добре с магия отколкото директното. С периферното си зрение, можах да видя нещо да плува във въздуха - почти имаше форма. Беше по-голямо от човек. Магнус се обърна и ни видя. Той се изправи и плувеца във въздуха изчезна сякаш никога не е съществувал. Той избърса с една ръка устата си. – Дорис ... – Гласът му беше мек и удушаващ. Дорис тръгна отново по пътя. Крещеше: – Богохулство – и му удари шамар. Можех да чуя звука от удара през цялото сечище. – Ох – каза Лари. – Защо тя обезумя? Тя одари Магнус отново, достатъчно силно, че да го накара да седне на цветята, на земята. – Как можа? Как можа да направиш такова подло нещо? – Какво е направил? – попита Лари. – Той се е хранил от Суха Глава и Кървави Кости както предшественика му – казах. Дорис се обърна към мен. Изглеждаше измъчена, ужасена сякаш е хванала брат си в блудство с деца. – Беше забранено да се храни. – тя се обърна отново към Магнус. – Ти знаеше това. – Искам сила Дорис. Какво е вредата от това? – Каква вреда? Каква вреда? Тя хвана една шепа от дългата му коса и я издърпа до коленете му. Тя показваше белега от зъби на врата му. – Ето защо онова същество може да те повика. Ето защо един от Daoine Sidhe, дори мелез като теб, е викан от мъртвите. Тя го пусна така рязко, че падна да стои на ръце и колене. Дорис седна в тревата и извика. Нагазих през цветята. Разделяха се като вода, но не се движеха. Те просто не бяха точно там, където стъпвах. – Исусе, те се мърдат от пътя? – попита Лари. – Не точно – каза Магнус. Той тръгна към могилата, като застана в основата й. Беше облечен в белия смокинг от вчера или поне това, което беше останало от него. Петното от кръв на ризата му беше много ярко на фона на бялото. Ние преминахме през цветята, които се движеха и не се движеха, за да застанем пред него в предната част на могилата. Той издърпа косата си зад ушите, за да се вижда лицето му. И не, ушите му не бяха остри. От къде започна този слух? Той срещна очите ми без да трепне. Ако се срамуваше от това, което е направил, не го виждах. Дорис все още плачеше сред камбанките, сякаш сърцето й се къса. – И сега знаеш – каза той. – Не можеш да вземеш кръв от елф, от плът или не от плът, без ритуална магия. Чела съм ръкописите Магнус. Това е doozy – казах. Той се усмихна и усмивката все още беше прекрасна, но кръвта в ъгъла на устата му съсипа ефекта. – Трябваше да свържа себе си със звяра. Трябваше да му дам малко от моята смъртност, за да взема кръв. – Ръкописът не е предназначен да помогне да събирате кръв – казах. – Той помага на елфите да се убиват един друг. – Ако ти му дадеш малко от своята смъртност, можеш ли да получиш малко от неговата безсмъртност? – попита Лари. Това беше добър въпрос. – Да – каза Магнус – но не за това го направих. – Направи го за сила, ти кучи син – каза Дорис. Тя слезе от могилата, премина през странните цвета. – Ти просто направи реална илюзия, реална магия. Боже мой, Магнус, трябва да си пил с години, може би от както си тийнейджър. Ето защо силата ти стана толкова силна. Всички ние си мислихме, че е пубертета. – Не се страхувай, скъпа сестро. Тя се изплю срещу него. – Семейството ни е проклето. Обвързани сме с тази земя за винаги, като покаяние от това, което сме направили. Кървави Кости е чупен свободно, в последно време някой се е опитвал да пие от вените му. – Той е в безопасност в затвора от десет години, Дорис. – Откъде знаеш? От къде знаеш, че мъглявото нещо, както и да го наричаш не плаши децата? – Докато не наранява никого от тях, каква е вредата? – Чакай минута, - каза Лари. – Защо ще плаши децата? – Казах ти за детската ясла. Това е трябвало да яде лошите деца – казах. Имах идея, ужасна идея. Бях видяла вампир да използва меч, но сигурна ли съм в това което видях? Не! – Когато нещото излезе и започна да коли индианското племе, използва оръжие или ръцете си? Дорис ме погледна. – Не знам. Има ли значение? Лари каза: – О боже мой. – Има голямо значение – казах. – Не можеш да имаш предвид онези убийства – каза Магнус. – Кървави Кости не може да приеме физическа форма. Виждал съм това. – Сигурен ли си, скъпи братко? Напълно ли си сигурен? Гласът на Дорис беше режещ, тя влагаше презрението си като оръжие. – Да, сигурен съм! – Трябва да намерим вещица да провери това. Не знам достатъчно за това – казах. Дорис кимна. – Разбирам, колкото по-скоро, толкова по-добре. -Суха Глава и Кървави Кости не са извършили тези убийства – каза Магнус. – За твое добро Магнус, надявам се – казах. – Какво имаш предвид? – Петима души са убити. Петима души, които, по дяволите, не са го заслужавали. – Затворен от комбинация между индианска, християнска и елфска сила – каза той. – Не може да се освободи от това. Вървях около могилата бавно. Цветята се местеха от пътя ми. Опитах се да гледам в краката си, но беше зашеметяващо, защото цветята все още не се движеха, когато се опитвах да ги гледам. Знаете че го правят, но никога не можете да го видите. Игнорирах цветята и се концентрирах върху могилата. Не се опитвах да доловя мъртвите, беше през деня. Имаше магия тук – много от нея. Никога не съм усещала магия на елф преди. Имаше нещо, познат вкус и не беше християнско. – Има някакъв вид мъртва магия – казах. Аз обикалях могилата, докато не можах да видя лицето на Магнус. – Малко човешко жертвоприношение, може би? – Не точно – каза Магнус. – Ние никога не сме правили човешко жертвоприношение – каза Дорис. Тя може би не, но не бях толкова сигурна за Магнус. Не го казах на глас. Дорис беше достатъчно разстроена. – Ако не е жертва, какво е тогава? – Трите хълма са погребани с наши мъртви. Всяка смърт е като залог за задържането на Кървави Кости под земята – каза Магнус. – Как си загубил следите от хълмове, които принадлежат на теб? – Било е в продължение на триста години. Не е имало актове тогава. Не бях сигурен, че хълмът е правилния. Но когато те изровиха мъртвите го почувствах. Той се сгуши в себе си, сякаш въздухът внезапно е станал студен. – Не трябва да вдигнете мъртвите от този хълм. Ако го направите, Кървави кости ще бъде пуснат. Магията ще спре и ще стане сложно. Не съм сигурен, че ще го задържа сам. А и не знам да има вече индиански шамани. – Ти си се подиграл с всичко, което направихме – каза Дорис. – Какво ти предложи Серепфина? – попитах. Той ме погледна, изненадано. – За какво говориш? – Тя предлага това, което ти е на сърцето. Какво ти предложи Магнус? – Свобода и власт. Тя каза, че ще намери друг пазител за Суха Глава и Кървави кости. Тя каза, че ще намери начин да запази силата дадена ми от него, без да се налага да се грижа за него. – И ти й повярва? Той поклати глава. – Аз съм единственият човек от семейството, който има силата. Не сме му завинаги настойници, затова че сме го откраднали и сме го оставили да убива. Той падна на колене в сините цветя, главата му се наклони, косата му се разпиля напред и скри лицето му. – Аз никога няма да бъда свободен. – Ти не заслужаваш да бъдеш свободен – каза Дорис. – Защо Серепфина те иска толкова силно? – попитах. – Тя се страхува от смъртта. Тя каза, че пиейки от нещо с толкова дълъг живот й помагам да държи смъртта надалеч. – Тя в вампир – протестира Лари. – Но, не е безсмъртна – отвърнах. Магнус погледна на горе, страните му зеленикаво сини очи проблеснаха от косата му. Може би беше косата или очите, или заради странното движение, цветята не се размърдаха, но той не изглеждаше много човешки. – Тя се страхува от смъртта – каза той. – Тя се страхува от теб. Гласът му беше нисък и ехтящ. – Тя почти ме хвана милата нощ. Защо се страхува от мен? – Доведе смъртта сред нас снощи. – Това не може да е за първи път – казах. – Тя дойде при мен за дългия ми живот, за безсмъртната ми кръв. може би следващия път ще отиде при теб. Може би вместо да бяга от смъртта, тя ще я прегърне. Кожата по ръцете ми изтръпна, мравки маршируваха през колената ми. – Тя ли ти го каза миналата нощ? – Участва властта, болката от стария й враг Жан Клод, но това не е краят, Анита, тя се чудеше дали силата ти може да направи нещо различно. Дали ако те изпие ще стане безсмъртна? Дали си в състояние да я запазиш от смъртта със своята магия? – Можеш да напуснеш града – каза Лари. Не бях сигурна на кого от нас говори. Поклатих глава. – Вампирите-повелители не се отказват толкова лесно. Ще кажа на Стерлинг, че няма да вдигна мъртвите, Магнус. Никой друг не може да го направи, така че това няма да стане. – Но те няма да върнат земята – каза Магнус със странен глас. – Ако взривят планината ефектът ще е същия. -Вярно ли е Дорис. Тя кимна. – Какво искаш да направя? – попитах. Магнус премина през цветята, взираше се в мен през блестящата завеса на косата си. Очите му бяха въртеливи ленти от зелено и синьо, докато не се замаях. Извърнах поглед. – Вдигни няколко от мъртвите. Можеш ли да направиш това? – попита той. – Без проблеми – казах – Но всичките юристи ще го приемат ли? – Ще се погрижа! – каза той. – Дорис? – попитах. Тя кимна. – Ще се погрижа за това! Вгледах се в Магнус за момент. – Серепфина наистина ли ще спаси момчето? – Да. – Тогава ще се видим довечера. – Ще бъда добре и наистина пиян. Не е съвсем безопасно, но ми помага да я заглуша. – Добре. Ще вдигна част от мъртвите. Пази земята си в безопасност. – Имате благодарността ни – каза Магнус. Той изглеждаше див и плашещ, стоящ в красивите цветя. Благодарността му може да струва нещо, ако Серепфина не го убие първо. По дяволите, ако не убие първо мен. Глава 33 Обадих се на специален агент Братфорт по-късно същия ден. Не бяха открили Ксавие. Не бяха открили Джеф. Не са открили никакви вампири, които да убия и защо по дяволите им звънях? Не участвах в този случай, помня ли? Помня ... и да, и двете по-млади жертви са били нападнати сексуално, но не са убити същия ден. Може би трябваше да им предам Магнус, но той беше единственият, който разбираше от магиите на Кървави Кости. Нямаше да е добре да го заключат. Дорис знае местна вещица, на която има доверие. А аз си мисля, че може би Кървави Кости е нашия убиец. Никога не съм виждала вампир така да скрие себе си, както убиецът на Колтън. Добавих го в моя списък със заподозрени, но не казах нищо на ченгетата. Сега се радвам, че не го направих. Сексуалното насилие на Ксавие покрива всичко. Освен това, обяснението че някой, предназначен да плаши шотландските деца извършва убийства на етническа основа звучи малко пресилено, дори и за мен. По небето имаше дебели облаци, които блестяха като скъпоценни камъни. Те блестяха и се разливаха по небето, като гигантско лъскаво одеало, което е издрано на големи късове. През дупките в облаците на небето надничаха няколко диамантено-ярки звезди, достатъчни за да направят небето да блести. Стоях на хълма, вторачена в небето, дишайки хладния пролетен въздух. Лари стоеше до мен и гледаше нагоре. Очите му отразяваха нежната светлина. – Качвай се – каза Стерлинг. Обърнах се и го погледнах. Бяха той, Байард и г-жа Харисън. Бо беше с тях, но аз го накарах да остане в долната част на планината. Казах му, че дори само да си покаже лицето горе, ще го гръмна. Не бях сигурна, че Стерлинг ми повярва, но Бо го направи. – Не разбирам красотата на природата, а ти Рейманд? Дори и на лунна светлина можех да видя намръщения му поглед. – Искам да приключа с това. Сега, тази вечер. Странно, но бях съгласна с него. Това ме накара да се изнервя. Аз не бях като Рейманд. Това ме караше да искам да споря с него, дори и да съм съгласна. Но не го направих. Точка за мен. – Ще го направя тази вечер Рейманд, не се безпокой. – Моля Ви, спрете да ме наричате с първото ми име, госпожице Блейк. – Каза искането си през стиснати зъби, но каза „моля”. – Добре. Ще го направя тази вечер, г-н Стерлинг. Добре ли е? Той кимна. – Благодаря ви! Сега да се заемем с това. Отворих оста да кажа нещо умно, но Лари каза много тихо: – Анита. Той беше прав, както обикновено. Беше забавно да дърпам веригите на Стерлинг, но само отлагах неизбежното. Бях изморена от Стерлинг, от Магнус - от всичко. Беше време да си свърша работата и да се прибера в къщи. Добре де, не направо в къщи. Нямаше да си тръгна без Джеф Клинлан, по един или друг начин. Козата високо и въпросително блееше. Беше по средата на гробището. Беше кафява на бели петна, с тези жълти очи, които всички кози имаха. Увисналите й бели уши, бяха като нарисувани върху главата й. Беше домашно животно на Лари, докато я карахме насам с джипа. Винаги лоша идея. Никога не се сприятелявай с жертвата. Прави трудно убийството им. Не обръщах внимание на козата. Знаех по-добре. Това беше първата коза на Лари. Той се учи. Трудно или лесно, той се учи. Имаше още две кози в началото на хълма. Едната дори беше по-малка и хубава от тази. – Защо адвокатите на Бувиер не присъстват, г-н Стерлинг? – попита Байард. – Бувиер се отказаха от това адвокатът им да присъства – казах. – Защо ще го правят? – попита Стерлинг. – Имат ми доверие, че няма да ги излъжа – казах. Стерлинг ме гледаше за дълго време. Не можех да видя очите му ясно, но чувствах колелата вътре в главата му да се движат. – Ще излъжете за тях, така ли е? – каза той. Гласът му беше хладен, подтиснат, с твърде много гняв. – Няма да излъжа за мъртвите, г-н Стерлинг. Понякога за живите, но никога за мъртвите. Освен това Бувиер не са ми предлагали подкуп. Защо да му помагам, ако той не ми е предложил пари? Лари не се обади този път. Той гледаше Стерлинг. Чудеше се какво е казал, може би. – Направихте своите заключения. Може ли да приключим с това сега. Той звучеше разумно, внезапно обикновено. Целият му гняв, недоверие отиде някъде. Но не беше в гласът му. – Добре. Коленичих и отворих, спортната чанта в краката си. В нея беше оборудването ми за вдигане. Имах още една с вампирско оборудване. Аз просто я използвах и хвърлях, каквото си искам в чантата. След това си купих втора чанта. Появих се на едно вдигане на зомби с грешната чанта, също така е незаконно да разнасяш комплект за убиване на вампири, ако нямаш заповед за екзекуция в себе си. Законът на Брустър може да промени това, но до тогава ... имах две торби. Чантата за зомбитата беше в бургундско, вампирска чанта беше в бяло. Дори и в тъмното ми беше лесно да ги различавам. Това беше и планът. Зомби чантата на Лари беше зелена с костенурки нинджа върху нея. Почти се страхувах да попитам как изглежда вампирската му чанта. – Нека тествам разбирането ми за това – каза Лари. Думите му се върнаха при мен. Той коленичи и разкопча чантата си. – Давай – казах. Извадих бурканчето с мас. Познавам аниматори, който имат специални контейнери за мас. Глинени съдове, ръчно издухано стъкло, мистични символи издълбани в страните. Използвах стар буркан, в който баба ми Блейк държеше зелен боб. Лари извади буркан от фъстъчено масло, етикетът все още беше на него. Екстра хрупкав. Ями-ям. – Ние трябва да се опитаме да вдигнем най-малко три зомбита, нали? – Правилно. Той се огледа наоколо към разпръснатите кости. – Трудно е да вдигнеш зомби от масов гроб, нали? – Това не е масов гроб. Това е гробище, което е било разрушено. По-лесно е от масов гроб. – Защо? Сложих мачетето до буркана с маста. – Защото за всеки гроб е извършена отделна церемония, което прави връзките на мъртвите индивидуални в гробището, така че, ако ги повикаш имаш по-голям шанс те дадат индивидуален отговор. – Отговор? – Да вдигнеш мъртвия. Той кимна. Извади страшно извито острие на земята. Изглеждаше като шибан ятаган. – От къде взе това? Той наведе глава и аз бих се обзаложила, че се е изчервил. Просто не можех да видя на лунната светлина. – От един тип в колежа. – От къде го е получил? Лари ме погледна, изненадата изписана на лицето му. – Не знам. Нещо не е наред с него ли? Поклатих глава. – Просто предизвиква фантазии за обезглавени пилета и разрязани кози. – Чувствам го добре в ръката си – той сви рaмене. – Освен това изглежда готино. – Ухили ми се. Поклатих глава, но го оставих. Наистина се нуждаех от мечето за да обезглавявам пилетата, но само за този случай да не е крава, да. Защото, ние поискахме, но нямахме крава тази вечер? Байард никога няма да продаде нищо. Негова беше брилянтната идея да каже защо му трябва кравата. Добрите фермери продават кравите си, за да ги изядат, но не и за вдигане на зомбита. Нечестни копелета. – Най-младият от мъртвите е на двеста години нали? – Правилно – казах. – Ние ще вдигнем най-малко три от тези тела в достатъчно добро състояние да отговарят на въпроси. – Това е планът. – отвърнах. – Можем ли да го направим? Усмихнах му се. – Това е планът. Очите му се разшириха. – По дяволите не знаеш дали можем да го направим или не? – гласът му беше изумителен шепот. – Ние обикновено вдигаме по три зомбита всяка нощ. Просто сега ще го направим наведнъж. – Обикновено не вдигаме двеста годишни зомбита. – Вярно е, но на теория е едно и също. – На теория? – Той поклати глава. – Знам, че сме в беда когато започнеш да говориш за теории. Можем ли да направим това? Честния отговор беше не, но да не си уверен влияе на вдигането. Вярвайки би могъл да го направиш. Така, че ... бях изкушена да излъжа. Но не го направих. Истината между мен и Лари. – Мисля, че можем да го направим. – Но не знаеш със сигурност – каза той. – Не. – Боже, Анита. – Не дърдори. Можем да го направим. – Но ти не си сигурна! – Аз не съм сигурна и че ще оцелея след полет със самолет, но все още се качвам на самолети. – Беше ли ти комфортно? – попита той. – Да. – Това не беше. – Съжалявам, но това е най-доброто, което ще получиш. Искаш ли сигурност, стани счетоводител. – Не съм добър по-математика. – Аз също. Той си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. – Добре шефе, как ще комбинираме силите си? Казах му. – Ясно. Не изглеждаше нервен вече. Изглеждаше нетърпелив. Лари можеше да иска да е вампирски екзекутор, но той е съживител. Това не е избор на професия, това е дар или проклятие. Никой не може да ви научи как да вдигате мъртвите, ако нямате силата в кръвта си. Генетиката е прекрасно нещо: кафяви очи, къдрава коса, вдигане на зомби. – Кой мехлем искаш да използваш? – попита Лари. – Моя. Дадох рецептата за мехлема на Лари и му казах съставките, които може да промени, но сега няма място за експерименти. Всеки съживител има своя специална рецепта. Никога не можеш да разбереш как мирише мехлема на Лари. За да споделим силата си трябва да използваме един и същ мехлем, така че ще бъде моя. Всичко което знаех е, че трябва а използваме един и същи мехлем, но съм споделяла силата си три пъти. Два пъти с човека, който ме е обучил за съживител. Всеки път, когато го правех използвахме един и същ мехлем. Бях във фокус и трите пъти. Което означава, че трябва да водя. Трябваше да ми хареса, нали? – Мога ли да правя фокус? – попита Лари – Не този път, но по-късно? – Ако ни потрябва отново ще опитаме – казах. Истината е, че не знам дали Лари ще бъде във състояние да го направи. Мани е този, който ме научи да го правя. Много малко съживители могат да работят във фокус. Тези, които могат са недоверчиви и повечето не си играят с нас. Ние буквално споделяме силата си. Много от съживителите не биха били склони да направят това. Има теория, че постоянно можеш да крадеш от силата на другия. Но аз не вярвам. Вдигането на мъртвите не е като неповторимо очарование, че някой може да ти го вземе и да те остави без него. Съживяването е във всяка клетка на телата ни. То е част от теб. Не можеш да откраднеш това. Отворих мехлема и въздухът внезапно замириса на коледни елхи. Използвах много розмарин. Мехлемът е плътен и восъчен и винаги го чувствам студен. Петънцата от загорял гробищен мухъл, приличаше на блестящи буболечки. Намазах челото и бузите на Лари. Той хвана тениската си и я вдигна за да мога да го намажа на сърцето, което беше по-трудно заради презраменния кобур, но ние и двамата си носехме пистолети. Бях оставила ножовете и Фаистара в джипа. Докоснах кожата му и можех да усетя ударите на сърцето му под ръката си. Подадох буркана с мехлема на Лари. Той потопи два пръста в дебелият мехлем. Положи мехлема на лицето ми. Ръката му беше много стабилна, лицето му изпълнено с концентрация. Очите му съвсем сериозни. Разкопчах ризата си и Лари пъхна пръстите си вътре за да докосне сърцето ми. Пръстите му докоснаха веригата на разпятието ми, така че то излезе от ризата ми. Пъхна го обратно в близост до кожата си. Той ми връчи буркана, взех го и затворих капака. Направих го за да не го оставя да изсъхне. Никога не съм чувала някой да прави точно това, което ние се опитвахме. Не частта с възрастта, а с разпръснатите тела. Ние искахме само три, но там нямаше само три разпръснати тела. Дори и да го направя един по един, все още беше несигурно. Как да вдигнеш толкова мъртъвци и не повече, когато те лежат разбъркани с други? Нямах имена, които да използвам. Нямах надгробен камък за да обградя силата. Как да го направя? Това беше изненада. Но за сега трябваше да затворим кръга. По един момент в даден проблем. – Увери се, че имаш мехлем и по двете ръце – казах. Лари затърка ръцете си сякаш мажеше лосион. – Какво следва шефе? Извадих дълбока сребърна купа от чантата си. Тя блесна на лунната светлина като част от небето. Лари разшири очи. – Това не трябва да бъде сребърно. Няма мистични символи върху него. Можеш да използваш обикновена купа, но животът на друго живо същество ще бъде тук. Използваме нещо хубаво, за да покажем уважение, но разбира се, че не е задължително да е сребро или с тази форма или нещо подобно. Просто контейнер. Разбра ли? Лари кимна. – Защо не доведохме всички кози на върха? Или ще слизаме да ги качваме всеки път. Свих рамене. – Първо - ще се паникьосат. Второ, жестоко е да ги оставим да гледат как приятелите им умират, знаейки, че са следващите. – Моят професор по зоология би казал, че си хуманна. – Остави го. Знам, че чувстват болка и страх. Това е достатъчно. Лари ме загледа за дълъг момент. – Ти не обичаш да го правиш за другите. – Не. Ти искаше ли да помогнеш като ги държиш или ги храниш с моркови? – Моркови? Извадих морков със зеленина от горе от чантата. – Това ли взе от магазина, докато чаках в колата с козите? – Да. Аз държах моркова във въздуха. Козата се обтегна до краят на въжето си, към моркова. Козата докосна зеленината с горната си устна. Тя блееше към мен. Оставих я се опитва да докосне зеленината. Блееше и опъваше врата си към мен. Опашката започна да се върти. Щастлива коза. Връчих на Лари сребърната купа. -Постави я на земята под гърлото. Когато кръвта започне да тече хвани колкото можеш. Дясната ми ръка беше зад гърба с мачетето, морковът в лявата. Почувствах се като детски зъболекар. Не, нямам нищо зад гърба си. Не обръщай внимание на тази огромна игла. Освен това иглата е постоянна. Козата издърпа силно част от зеленината на моркова изчаках докато тя надигне устата си нагоре. Лари коленичи до нея с купата на земята предложих й месестата част от моркова. Тя я вкуси и дръпнах моркова леко, докато шията й не се изпъна, опитвах се да получа повече твърда плът. Положих мачетето срещу косматото гърло, не я разсякох, нежно. Вратът вибрираше срещу острието, обърнах моркова. Минах с острието по шията. Острието на мечето е остро, а и аз имам практика. Нямаше никакъв звук, само шок, разширени очи и изливането на кръвта от шията. Лари вдигна купата и я държеше под раната. Кръв пръсна по ръцете и върху синята му тениска. Козата падна на колене. Кръвта напълни купата, тъмна и бляскава, повече черна, от колкото червена. – Има късчета моркови в кръвта – каза Лари. – Това е добре – казах. – Морковът е инертен. Главата на козела падна бавно, докато не докосна земята. Купата беше до гърба му, пълна с кръв. Беше почти перфектно убийство. Козите понякога могат да бъдат досадни, но понякога, когато тази вечер, всичко работи. Разбира се, че не съм права. Положих окървавеният нож върху лявата си ръка и я порязах. Болката бе остра и незабавна. Държах раната над купата, давах кръвта си да се смеси с козята. -Дай ми дясната си ръка – казах. Лари не спори. Той просто ми подаде голата си ръка. Бях му казал какво ще се случи, но все пак това си беше доверчив жест. Лицето му се обърна към мен без следа от страх. Боже! Порязах ръката му. Той потрепери, но не се дръпна назад. – Нека се влее в купата. Той държеше ръката над купата. Червената кръв е черна на лунна светлина. Началото на силата мина по кожата ми. Моята сила, силата на Лари, силата на ритуалната жертва. Лари погледна към мен с широко отворени очи. Коленичих до него и поставих мачетето в купата. Протегнах лявата си ръка към него. Той ми подаде своята. Ние стиснахме ръцете си и натиснахме раните на предмишниците си една към друга, смесихме кръвта си. Лари държеше от едната страна пълната купа, аз от другата. Кръвта се стичаше по ръцете ни и капеше от лактите ни в купата и голата стомана. Ние стояхме все още хванати, все още държащи купата. Оттеглих бавно ръката си от него, след това взех и купата. Той следеше всяко мое движение, както винаги. Беше в състояние да затвори очи и да ме имитира. Отидох до края на кръга и потопих главата и ръката си в купата. Кръвта все още беше невероятно топла, почти гореща. Взех мачетето в ръката си и започнах да използвам острието да ръся кръв докато ходя. Можех да усетя Лари в центъра на кръга, сякаш докато ходя между нас имаше опънато въже. Тъй като ходех, въжето се простираше по-стегнато и по-стегнато като усукан ластик. Силата нарастваше с всяка стъпка, с всяка капка кръв. Земята беше гладна за тях. Никога не съм вдигала мъртви погребани с погребален ритуал. Магнус трябваше да го е споменал, но може би не му е било известно. Щедро от моя страна. Това нямаше значение сега. Тук имаше магия за кръв и смърт. Нещо, което ме правеше нетърпелива да затворя кръга. Силно желание да вдигна мъртвите. Глад! Стоях близо, когато започна. Бях далече от затварянето на кръга. Линията на сила между мен и Лари беше толкова силна, че болеше. Потенциалната енергия беше плашеща и вълнуваща. Ние щяхме да събудим нещо старо и от дълго пасивно. Това ме накара да се поколебая. Накара ме да не искам да затварям кръга. Инат и страх. Не разбирам напълно това усещане. Беше някаква магия, някакво заклинание. Ние го задействахме, но не знаех какво да правя. Бихме могли да вдигнем мъртвите, но щеше да бъде като ходене по тънко въже между заклинание ... и нещо. Усещах стария Кървави Кости на километри от тук. Чувствах, че ме гледа, че ме подтиква да направя последната крачка. Поклатих глава сякаш елфът можеше да ме види. Просто не разбирах магията достатъчно добре, за да рискувам. – Какво не е наред? – попита Лари. Гласът му звучеше задавено. Бяхме задушени от непозната сила и по дяволите не знаех какво да правя с това. Улових движение с ъгъла на окото си. Айви стоеше на върха на планината. Тя бе облечена в туристически обувки с дебели сгънати чорапи, провиснали черни гащета, кожата й отново бе стегната и розова с риза върху нея. Висящите й обици блестяха на лунната светлина. Тя беше облечена като името си тази вечер. Всичко, което трябваше да направя е да напръскам последните капки кръв и кръгът ще се затвори. Мога да използвам този кръг срещу нея, срещу всички тях. Нищо не можеше да пресече кръга, не исках да го пресича. Добре де, има изключения. Демон или ангел може да го пресече, но вампир не може. Почувствах рязкото увеличаване на триумфа в нещото хванато в могилата. Той искаше да затворя кръга. Хвърлих купата и мачетето зад мен към центъра на кръга, далече от външния ръб, така че да не може да падне кръв върху него. Айви тръгна към мен по-бързо от скоростта на светлината, размазана скорост. Тръгнах към оръжието си, почувствах плъзгането на кобура и тя се разби в мен. Ударът изблъска браунинга от ръката ми. Ударих повърхността с нищо в ръцете си, освен въздух. Глава 34 Айви се вдигна назад, оголи зъби. Лари изкрещя: – Анита! Чух звук от гърмящ пистолет, куршумът се заби в тялото й. Удари се в рамото й, тя си изви тялото, но се обърна към мен с усмивка. Тя ровеше с пръсти по раменете ми и ни обърна,слагайки ме отгоре с ръцете й обвити около задната част на врата ми. Тя го огъна докато не изпъшках. – Ще счупя гръбначният й стълб ако не хвърлиш играчката си – каза тя. – Тя ще ме убие така или иначе. Не го прави! – Анита ... – Сега или ще я убия докато гледаш – каза Айви. – Застреляй я! Но не се чу изстрел. Трябваше да ме заобиколи, за да намери къде да стреля. Айви можеше да ме убие два пъти преди той да дойде до нас. Айви притисна врата ми по-ниско. Опънах дясната си ръка към земята. Ако ми счупеше нещо, щях да се измъкна от нея. Ако ми счупи вратът, ще бъде свършено с мен, ако ми счупи китката просто ще боли. Чух нещо да пада с тъпо и тежко тупване. Оръжието на Лари. Проклятие! Тя притисна по силно задната част на врата ми. Аз зарових длани в земята достатъчно силно, че да си оставя белег. – Мога да счупя ръката ти и да те взема с мен. Твой е изборът: лесно или трудно. – Трудно – казах през зъби. Тя хвана ръката ми и аз имах една идея. Паднах напред върху нея. Хванах я неподготвена. Имах няколко секунди да дръпна веригата от врата ми под ризата. Ръката й се плъзна през косата ми като любовник, натисна лицето ми към блузата й, не болеше, беше почти нежно. – След три нощи смятано от тази, ти ще си като мен, Анита. Ще ми се поклониш. – Съмнявам се! Веригата се плъзна напред, разпятието застана срещу гърлото й. Имаше ослепителна бяла светлина. Прилив на топлина под косата ми. Айви изкрещя и бутна кръста да се скрие отново. Останах на четири крака с кръста, висящ от мен. Синьо-белите пламъци угаснаха, понеже кръстът вече не докосваше вампирска плът, но блестеше като пленена звезда и я държеше далече от мен. Не знаех къде ми е пистолета, но мачетето блесна върху тъмната земя. Хванах го с ръката си и се изправих на крака. Лари беше зад мен със собствения си кръст, пред него висящ на верижката. Бяло-синята светлина беше почти болезнено ярка. Айви изкрещя и закри очите си. Всичко, което трябваше да направи е да си тръгне. Но тя беше замръзнала, неподвижна изправена срещу кръстовете на двама истински вярващи. – Пистолетът! – казах на Лари. – Не мога да го намеря. И двата пистолета бяха в матово черно, така че не се открояваха на светлината на нощта, когато се прицелвам и сега ги правеше невидими. Бяхме пред вампира. Тя хвърли двете си ръце пред лицето си и крещеше: – Неее ... Тя се отдръпна почти до края на кръга. Ако тя избягаше, нямаше да можем да я преследваме, но тя не избяга. Може би не можеше. Избутах мачетето в ребрата й. Кръв се изля по острието и ръцете ми. Плъзнах мачетето нагоре към сърцето й. Внезапно го бутнах в нея. Ръцете й паднаха далече от лицето й бавно. Очите й бяха широки, изненадани. Тя гледаше надолу към острието в стомаха си, като че ли на разбираше какво правя там. Плътта й беше черна там, където кръстът я изгори. Тя падна на колене и аз бях с нея, запазвайки си позицията с мачетето. Тя не умря. Аз не го очаквах наистина. Издърпах острието от нея, за да направя повече щети. Тя издаде нисък бълбукащ звук, но остана на колене. Ръцете й докоснаха кръвта, която се стичаше по ръцете и корема й. Тя изглеждаше така, сякаш никога не е виждала кръв преди. Потокът от кръв вече се забавяше, освен ако не я убия скоро - раната ще се затвори. Стоях над нея и хванах мачетето с двете си ръце. Вложих цялата си сила, която имах в този удар. Острието се удари в шията, до гръбначния стълб, достигна кост. Айви гледаше към мен с кървавия поток от вратът си. Нанесох друг удар и тя ме гледаше докато го правя, прекалено я болеше за да избяга сега. Трудно ми беше да прекърша с острието гръбначния й стълб и тя продължаваше да мига към мен. Ако не я довършех, тя щеше да се излекува дори и от това. Поднесох острието за последен път и почувствах края на костта. Острието излезе от другата страна и главата се плъзна далече от раменете й в пръски от кръв като черен фонтан. Тази черна кръв се изсипа в кръга и го затвори. Силата изпълваше кръга, докато не се удавихме в нея. Лари падна на колене. Светлината от кръстовете избледняваше като умираща звезда. Вампирът е мъртъв и кръстовете не могат да ни помогнат сега. – Какво се случва? Можех да почувствам силата като вода около себе си, задавящо близо. Бях се задъхала от този натиск на кожата ми. Аз изкрещях и паднах на земята. Паднах през слоевете от сила и момента, в който ударих земята, усещах силата под мен, разтягаща се надолу, пасивна. Лежах върху костите. Те потръпваха като нещо, което се раздвижва в съня си. Изправих се на колене и зарових ръце в земята. Докоснах дълга тънка кост от ръка и тя се премести. Изправих се на крака, бавно, твърде бавно заради натиска от въздух и гледах. Костите се плъзгаха под земята като вода, идващи заедно. Издигаха се и потрепваха под земята. Лари сега също беше на крака. – Какво се случва? – Нещо лошо – казах. Никога не бях виждала мъртви да се обединяват. Те винаги стигат до повърхността на гроба цели. Никога не осъзнавах, че това нещо е като редене на пъзел. Скелетите се формираха в краката ми и плът започваше да пълзи по тях, изливаше се като глина, оформяха се обратно от костите. – Анита? Обърнах се към Лари. Той сочеше към един скелет в далечния край на кръга. Половината от костите са били от вътрешната страна на кръга. Плътта от тази част на костите беше покрита с кръв. Земята се надигна за последно и магията се изля във земята. Чух пукване в главата си сякаш налягането се освобождава. Въздухът се разпредели и не беше толкова давещ. Изсипа се върху склона като невидим пламък и докосна всички формиращи се тела. – Спри, Анита! Престани! – Не мога! Убих магията в земята и откраднаха юздите. Всичко, което можех да направя е да гледам и да усещам как силата се разпространява пасивно. Достатъчно мощност да яздя завинаги. Достатъчно за да вдигна хиляди мъртъвци. Разбрах когато затворът на Суха Глава и Кървави Кости се разруши. Почувствах изкривяването на нещо, което избяга. Тогава силата се върна обратно в тази малка земя и подкоси коленете ми. Мъртъвците се бореха под земята, като плувци които пълзят към брега. Когато почти двадесет мъртъвци стояха, изчакваха с празни очи, силата течеше пасивно. Почувствах го да търси повече мъртви, нещо друго за вдигане. Това можех да го спра. Елфа го нямаше, беше излязъл от затвора, имаше това което иска. Извиках енергията обратно. Обърнах я в мен обратно към земята, сякаш дърпах змия за опашката от земята. Хвърлих силата в зомбитата. Хвърлих я в тях и казах: – Живей! Набръчканата плът се размести. Мъртвите очи блестяха. Със скъсани облекла закрепени към себе си. Мръсотия падна от дълга, памучна рокля на райета. Жена с полунощно тъмна коса и тъма кожа, и изумените очи на Магнус ме гледаше. Те всички ме гледаха. Двадесет мъртъвци, всички на повече от двеста години, а можеха да минат за хора. – Боже мой! – прошепна Лари. Дори и аз бях впечатлена. – Много впечатляващо, госпожице Блейк. – Гласът на Стерлинг беше трогателен, сякаш той не трябваше да бъде там. Той беше от другата част на реалността, срещу полу-идеалните зомбита. Елфите бяха вън, но аз вършех работа, колкото добре е това за всички нас. – Кои от вас са Бувиер? Имаше шумолене на гласове, като повечето от тях говореха френски. Почти всички бяха Бувиер. Жена се представи като Ани Бувиер. Тя изглеждаше много жива. – Изглежда, че ще трябва да преместите хотела си – казах. – О, аз не мисля така – отвърна Стерлинг. Обърнах го и го погледнах. Той беше извадил голям лъскав сребърен пистолет, никелиран 45 калибър. държеше го като от филмите, на височината на кръста. С 45 калибър пистолет, не можеш да направиш тежък изстрел. Или това беше теория. С насочения пистолет към нас, не бях нетърпелива да опитам теорията. Байард ни беше взел на прицел 22 калибров автомат. Не изглеждаше сякаш е държал пистолет преди. Може би беше забравил и да дръпне предпазителя. Госпожа Харисън имаше никелов 38 калибър, който сочеше много настоятелно към мен. Тя стоеше с крака един до друг, балансирайки на високите си токчета. Тя държеше пистолета с две ръце, сплетени сякаш знаеше какво прави. Погледнах лицето й. Очите и бяха покрити с грим и леко широки, но тя беше стабилна. Байард беше в по-стабилна позиция от Стерлинг. Надявах се Стерлинг да му плаща добре. – Какво става, Стерлинг? – попитах. Гласът ми беше равен, но изпълнен със сила. Яздех цялата тази енергия, достатъчно сила да поставя всички зомбита в земята. Достатъчно сила, за да направя много неща. Той се усмихна видимо и ярко отразено от светлината. – Вие вдигнахте създанията, сега ще ви убия. – Защо ви пука за това Кървави Кости да е на свобода? Гледах пушката и все още не знаех защо. – Той дойде в сънищата ми, госпожице Блейк. Той ми обеща цялата земя на Бувиер. Всичко от нея. – Елфът ще излезе, но няма да ви даде земята – казах. – Тогава ще убием Бувиер. Търсих този хълм и земята към него и никой не може да ми се противопостави. – Дори и Магнус да умре няма да получиш земята – казах, но гласът ми не беше сигурен – Имаш предвид сестра му? – каза Стерлинг. – Тя ще умре също толкова лесно колкото и Магнус. Стомахът ми се огъна. – Децата й? – Суха Глава и Кървави Кости обича, най-много от всичко, децата – каза той. – Ти кучи син! – каза Лари. Направи крачка напред и пистолетът на госпожа Харисън се насочи към него. Хванах ръката му със свободната си ръка. Мачетето все още беше в ръката ми. Лари спря, пистолетът остана насочен към него. Не бях сигурна, че е подобрение. Напрежението се стичаше по ръката на Лари. Бях го виждала ядосан, но никога като сега. Силата отговори на гнева. Всички зомбита се обърнаха към нас с шумолене на плът. Блестящите им, така живи очи ни чакаха. – Преместете се пред нас – прошепнах. Зомбитата тръгнаха към нас. Най-близките веднага се преместиха отпред. Не можех да виждам пистолетите на триото. Надявах се, че те не ни виждат. – Убийте ги – каза Стерлинг силно, почти крещеше. Паднах на земята все още държейки ръката на Лари. Стрелбата избухна около нас и Лари падна в мърсотията. Едната страна на лицето му беше притисната към земята, той каза: – И сега какво? Куршумите удряха зомбитата. Телата им се движеха и потръпваха. Някои от най-живите лица гледаха надолу, разтревожени от отворите в телата си. но нямаше болка. Паниката е рефлекс. Някой викаше и това не бяхме ние. – Спри! Спри! Не можем да направим това, не може просто да ги убием. – беше Байард. – Късно е за съвети след като вече ги нападнахме – каза госпожа Харисън. Май това беше първия път, когато чух гласът й. Звучеше афектирано. – Лионел, или сте с мен или сте против мен. – По дяволите! – промърморих. Пропълзях напред, опитвайки се да видя какво се случва. Избутах настрана една пола, тъкмо навреме за да видя Стерлинг да застрелва Лионел в стомаха. 45 калибровият изгърмя и почти се изтръгна от ръката на Стерлинг, но той го държеше. От по-малко от десет инча, можеш да убиеш всичко със 45 калибров. Байард се срина на колене, гледайки Стерлинг. Опита се да каже нещо, но звукът не излезе. Стерлинг взе пистолета от ръката на Байард и го сложи в джоба на сакото си. Той обърна гръб на Байард и излезе върху твърдата суха почва. Госпожа Харисън се поколеба, но го последва. Байард падна на една страна и кръв се стичаше от него. Очилата му отразяваха луната, правейки го да изглежда сляп. Стерлинг и Харисън идваха към нас. Стерлинг буташе мъртвите, сякаш бяха дървета, които той трябваше да изреже. Мъртвите не се движеха за него. Те стояха като инатливи месести бариери. Не им бях казала да се движат, така че те не го правеха. Госпожа Харисън спря да се опитва да си направи път със сила. Лунната светлина освети пистолета й, когато тя използваше рамото на зомбито за да се прицели в нас. – Убий я – прошепнах. Зомбито, което тя използваше се обърна към нея. Тя издаде раздразнен звук и мъртвият се приближи до нея. Лари ме погледна. – Какво им каза? Госпожа Харисън крещеше сега. Високи уплашени писъци. Тя стреляше с пистолета, отново и отново. Той изщрака напразно. Бавни нетърпеливи ръце и уста разкъсваха тялото й. – Спри ги! – каза Лари. Той хвана ръката ми. – Спри ги! Усещах ръцете, които откъсваха плът от госпожа Харисън. Зъбите потънали в рамото й, които разкъсваха врата й и аз разбрах, когато кръвта потече в устата на зомбито. Той ме достигна. – О, Боже, спри! – той беше на коленете си, дърпаше ме, умоляваше ме. Стерлинг не стреляше. Къде беше той? – Спри! – прошепнах. Мъртвите замръзнаха като роботи, на които е спряно действието. Госпожа Харисън се плъзна на земята като стенещ куп. Стерлинг дойде от едната страна и големият му пистолет сочеше много настойчиво към нас, държеше го с две ръце, както трябваше. Той се промъкна зад нас, докато зомбитата работиха върху госпожа Харисън. Той стоеше почти над нас. Отнемаше много нерви да стоиш близо до зомбита. Лари ме стисна за ръката. – Не, Анита, моля те. Дори втренчен в оръжието, Лари си остана моралист. Възхитително. – Ако кажете и една дума, госпожице Блейк, ще ви убия. Просто гледах към него. Бях толкова близо до него, че можех да протегна ръка и да докосна крачола на панталона му. 45 калибровият сочеше много настойчиво в главата ми. Ако дръпнеше спусъка, аз бях свършена. – Това, че бяхме небрежни към Вас, ви позволи да ни атакувате със зомбитата. Съгласна бях с него, но всичко което можех да направя е да гледам нагоре към него. Все още държах мачетето в едната си ръка. Не се опитах да го ударя. Не трябваше да привличам вниманието му. Може би съм направила някакво движение, защото той каза: – Махнете си ръката от ножа, госпожице Блейк, бавно. Не го направих. Гледах него и пистолета му. – Сега, госпожице Блейк, или ... Той дръпна петлето на пистолета - не е необходимо, но винаги е драматично. Пуснах мачетето. – Ръката далече от него, госпожице Блейк. Преместих ръката си. Не се отдръпнах от него и пистолета. Исках, но не го направих - щях да бъда себе си. Няколко сантиметра не би направило оръжието по-малко смъртоносно, а ако се опитах да му скоча. Не е първия ми избор, но нямахме други варианти ... аз нямаше да се предам без бой. – Можете ли да поставите зомбитата отново в земята, господин Каркланд? Лари се поколеба. – Не знам. Добро момче. Ако кажеше не - Стерлинг щеше да го убие. Ако кажеше да - Стерлинг щеше да убие мен. Лари пусна ръката ми и се премести само малко по-далече от мен. Очите на Стерлинг се присвиха към мен, но пистолетът му не се поколеба. Проклятие! Лари все още беше на колене и се движеше далече от мен, карайки Стерлинг да държи и двама ни под око. 45 калибровият се премести от центъра на челото ми близо до Лари. Поех си дъх и го задържах. Не още, не още ... Ако го направех твърде скоро, щях да умра. Лари докосна нещо на земята. 45 калибровият се насочи към него. Направих две неща наведнъж. Сложих лявата си китка зад крака на Стерлинг и дръпнах, сграбчих слабините му и стиснах с всичко, което имах. Направих нещо нередно, но му причиних болка, а и той беше над мен. Той падна по гръб с пистолета, насочващ се към мен. Надявах се да изпусне пистолета или да бъде бавен. Той не го направи и не беше бавен. Така че нямаше друго решение освен да дръпна срамните му части и да му причиня колкото болка мога или да хвана пистолета. Посегнах към пистолета, не се опитвах да го взема, но пъхнах ръцете си в неговите ръце. Ако можех да контролирам ръцете му, можех да контролирам и пистолета. Пистолетът изгърмя. Не гледах. Нямах време. Беше ударил Лари или не беше. Ако не го е направил, трябваше да хвана пистолета. Ръцете на Стерлинг бяха притиснати над земята, ръцете ми ги държаха там, но аз нямах лост. Той вдигна ръцете си от земята и аз не можех да го спра. Натиснах краката си в земята и принудих ръцете му да застанат над главата, но аз се борех сега и той ме компенсираше с шест точки. – Хвърли пистолета! Гласът на Лари прозвуча зад мен. Не можех да го видя. Не можех да отклоня вниманието си от пистолета. И двамата не му обръщахме внимание. -Ще те застрелям. – каза Лари. Привлече вниманието на Стерлинг. Очите му се присвиха към Лари, за момент тялото му се поколеба. Държах захвата върху ръцете му и избутах себе си върху тялото му. Мушнах коляното си в слабините му, опитвайки се да достигна земята през него. Той изплака. Ръцете му се сгърчиха. Преместих ръцете си и докоснах оръжието. Захватът му се затегна. Той не искаше да го пусне. Застанах зад ръцете на Стерлинг и ги стиснах с бедрата си. Дръпнах ръката с тялото си – просто, бързо движение и изпънах ръката му в лактите. Ръката му се вцепени и изпусна оръжието в моята ръка. Отдръпнах се от него с пистолета в едната ръка. Лари стоеше над нас с пистолет насочен към Стерлинг. Не изглеждаше сякаш Стерлинг го беше грижа. Той се люлееше напред назад на земята, опитвайки се да се люлее и с двете наранявания. – Имах пистолет. Можеше просто да се отдалечиш от него – каза Лари. Просто поклатих глава. Вярвах, че Лари ще застреля Стерлинг. Нямах доверие на Стерлинг, че няма да застреля Лари. – Трябва да имам пистолет в ръцете си. Срамота беше да го оставя – казах. Лари насочи пистолетът към земята, запази хубавия захват с двете си ръце. – Твоят е - искаш ли го? Поклатих глава. – Задръж го, докато стигнем до колата. Погледнах към зомбитата. Те ме гледаха със спокойни очи. Имаше кръв по устата на тъмната жена. Нейни бяха зъбите, разкъсали врата на госпожа Харисън. Госпожа Харисън все още беше на земята. Най-малкото беше припаднала. Силата започна да се разпилява. Ако исках да върна всички в гроба, трябваше да го направя сега. – Върнете се в земята! Върнете се в гробовете си! Вървете се, всички вие, вървете си! Мъртвите тръгнаха по земята - движеха се един до друг, като деца които играят на музикален стол. След това един по един те лягаха на земята и тя ги погълна като вода. Земята се движеше от изкривени вълни, докато всички те не бяха скрити от погледа ни. Нямаше кости стърчащи по земята. Земята беше гладка и мека, сякаш цяла гора е изкарана от планината и е била загладена почвата. Силата се разкъса, потече обратно в земята или от където по дяволите беше дошла. Трябваше да отидем при джипа и да започна да провеждам телефонни разговори. Имаше необуздан елф на свобода. Поне трябваше да предам мястото на Бувиер на ченгетата. Лари коленичи до госпожа Харисън. Докосна врата й. – Тя е жива – ръката му беше оцветена с кръв. Погледнах към Стерлинг. Той спря да се движи и просто се беше сгушил на една страна, ръката му - застанала в странен ъгъл. От външния му вид се виждаше само болка и омраза. Ако някога имаше втори шанс, щях да умра. – Застреляй го, ако мръдне! – казах. Лари се изправи и насочи пистолета към Стерлинг. Отидох да проверя Байард. Той лежеше на една страна, полу-сгънат към раната на корема си. Широк черен кръг показваше откъде кръвта се изливаше в жадната земя. Знаех, че е мъртъв когато го видях, но коленичих от далечната страна на тялото му, за да мога да следя Стерлинг. Не беше защото нямам доверие на Лари, просто нямах доверие на Стерлинг. Нямаше пулс на шията му. Кожата му вече се охлаждаше във въздуха на меката пролет. Това не беше неотложна смърт. Лионел Байард почина, докато се биехме. Той умря сам, и знаеше кой го е убил и знаеше, че е предаден. Това беше лош начин да умреш. Изправих се и погледнах Стерлинг. Исках да го убия за Байард, за Магнус, за Дорис Бувиер, за нейните деца. Защото е безсърдечен кучи син. Той щеше да свидетелства, че съм използвала зомби като оръжие. Използване на магия за убиване е наказуемо със смърт. Самозащитата не е приемливо извинение. Вгледах се много спокойно в Стерлинг и в госпожа Харисън, която бе в безсъзнание, и осъзнах, че мога да премина по земята, да ги застрелям и да заспя просто така. Мили боже! Лари погледна към мен, пистолета все още беше хоризонтиран, но той върна очите си към Стерлинга за секунда. Не е фатално тази вечер, но можех да го пречупя. – Байард мъртъв ли е? – Да. Тръгнах обратно към тях и се чудех какво да направя. Не мислех, че Лари ще ме остави да ги застрелям хладнокръвно. Част от мен се радваше. Част от мен - не. Вятърът духаше срещу лицето ми. Имаше шумолене в звука на вятъра, сякаш от дървета или от плат. Нямаше дървета на тази планина. Обърнах се държейки 45 калибрения с две ръце и Януш стоеше там на ръба на планината. Втренчих се в скелетното му лице и мисля, че спрях да дишам. Той беше облечен целия в черно, дори ръцете му бяха скрити в черни ръкавици. За един момент изглеждаше сякаш черепа му виси. – Имаме момчето – каза той. Глава 35 Кръстовете все още бяха на показ. Те светеха с меко бяло сияние. Не изгаряща светлина, не още. Ние не бяхме в активна опасност, но кръстът ми се затопляше дори и през ризата. Януш сложи ръка пред очите си, начина по който бихте предпазили очите си от светлината на фаровете на кола. – Моля скрийте това, така че да можем да поговорим. Той не ме помоли да го махна. Можех да преживея да прибера кръста си под ризата. Можех да го извадя по-късно. Прибрах верижката с кръста под ризата си с една ръка и държах с другата 45 калибрения готов. Тогава разбрах, че не знам дали оръжието е с сребърни куршуми. Сега не беше време да питам. Стерлинг вероятно щеше да излъже така или иначе. Лари скри кръста си от погледа. Нежната нощ беше само леко светла. – Добре, сега какво? – попитах. Кисса излезе зад него, Джеф Клинлан беше пред нея като щит. Очилата ги нямаше и той изглеждаше по-млад без тях. Тя го държеше за гърба в единия край на рамото, което можеше да бъде много болезнено само с едно дръпване. Той беше облечен в кремав костюм с пояс, и вратовръзка в съшия цвят, но малко по-тъмна. Кисса беше в черна кожа. Джеф стоеше пред нея в чудесен контраст. Аз преглътнах и пулсът ми ме заплашваше да ме удуши. Какво ставаше? – Добре ли си Джеф? – Предполагам, че да. Кисса го стисна леко. Той изпъшка. – Добре съм. Гласът му беше малко по-висок, отколкото трябваше да бъде, леко изплашен. Протегнах ръката си към него. – Ела тук. – Не още – каза Януш. Опитах се. – Какво искаш? – Първо пусни оръжието. – Ако не го направя? Мисля, че знаех отговора, но исках да го чуя да го казва. – Кисса ще убие момчето и ще си направила всичко това за нищо. – Помогнете ми – каза Стерлинг – Тя е луда. Тя атакува госпожа Харисън със зомби. Когато се опитах да я защитя, тя почти не ни уби. Вероятно това щеше да каже и в съда. И те щяха да му повярват. Те искаха да му повярват. Аз щях да съм голямата лоша кралица на зомбитата, а той ще бъде невинната жертва. Януш се засмя и тънката му хартиена кожа бе заплашена да се разкъса, но никога не го направи до сега. – О, не г-н Стерлинг, гледах от тъмнината. Видях Ви да убивате другия мъж. Страхът премина през лицето му. – Не знам какво имате предвид. Ние го наехме добросъвестно. Той се обърна срещу нас. – Господарката ми отвори съзнанието ви за Кървави Кости. Тя го остави да шепне в сънищата ви за земя, пари и власт. Всичко, което желаехте. – Серепфина изпрати Айви да ме убие или по-скоро аз да я убия. Така, че да е сигурна, че Кървави Кости ще бъде на свобода – казах. – Да – отвърна той – Серепфина й каза, че тя трябва да се освободи от позора да загуби от вас. – Като ме убие. – Да. – Ами, ако тя беше успяла? – Моята господарка вярва в способностите ти, Анита. Ти доведе смъртта сред нас. Дъха на смъртността. – Защо тя иска нещото свободно? – изглежда, че въпросите бяха добри тази вечер. – Тя иска да опита безсмъртна кръв. – Това е нещо като малко повече допълнения в храната ти. Той се усмихна неволно. – Ти си това, което ядеш, Анита. Помисли върху това. – Тя си мисли, че като пие от безсмъртна кръв, ще бъде безсмъртна? – Много добре, Анита. – Няма да проработи – казах. – Ще видим – отвърна той. – Какво ще получиш ти? Той поклати главата си от едната страна на другата. – Тя е мой господар, което значи, че ще участвам в пира. – Ти също искаш безсмъртие? – Искам сила – каза той. Страхотно. – И не ви притеснява, че ще убиете деца? Той вече убил ли е някого? – Нуждаем се от фураж, за да нахраним Кървави Кости, какво от това? – И Кървави Кости просто ще ви позволи да държите фуража далече от него? – Серепфина е открила магията, която прародителите на Магнус са използвали. Тя контролира елфа. – Как? Той поклати глава и се усмихна. – Без повече отлагане, Анита. Хвърли оръжието или Кисса ще го убие преди да мигнеш. Кисса прокара ръка през късата коса на Джеф, галещ жест. Избута главата му на една стара, като оголи една дълга и гладка линия от шия. – Не! Джеф се опита да се дръпне и Кисса издърпа ръката му, достатъчно силно, че той извика. – Ще ти счупя ръката, момче – изръмжа тя. Болката го държеше неподвижен, но очите му бяха ококорени и ужасени. Той ме погледна. Той нямаше да ме извика, да ме помоли, но очите му го правеха. Кисса изтегли устните си с ръмжене, зъбите се показаха. – Недей – казах и го мразех. Хвърлих 45 калибровия на земята. Лари хвърли пистолета ми на земята. Обезоръжаваха ни два пъти за една нощ. Това беше рекорд дори и за мен. Глава 36 – И сега какво? – попитах. – Серепфина ни очаква на партито. Тя Ви изпрати подходящо облекло. Можете да се преоблечете в лимузината – каза Януш. – Какво парти? – Такова, на което дойдохме да Ви поканим. Тя отиде да предостави поканата на Жан Клод лично. Това не ми звучеше добре. – Мисля да пропуснем партито. – Аз не мисля така – каза Януш. Друг вампир излезе от дърветата. Беше брюнетката, която измъчваше Джейсън. Тя вървеше напред в дълга черна рокля, която я покриваше от врата до глезените. Тя плъзна ръцете си на сляпо по шията на Януш и ни показа светлия си гръб. Само черни колани и ремъци я покриваха отзад. Роклята изглеждаше така, сякаш ще падне при най-малкото движение, но някакси остана на мястото си. Пластичната магия на модата. Нейната тъмна коса беше вързана в плитка от едната страна на лицето й. Тя изглеждаше добре за някого на когото плътта беше изгнила. Не можех да скрия изненадата от лицето си – Мислех, че тя е мъртва. – каза Лари. – И аз. – Никога не бих рискувал Палада, ако мислех наистина, че върколак може да я убие – каза Януш. Втора фигура излезе от тъмната гора. Дълга бяла коса рамкираше фино обезкосмено лице. Очите му блестяха кървави. Аз бях виждала вампири с нажежени очи и преди, но те винаги блестяха с цвета на ириса. Никой, който е бил човек няма червени ириси. Той носеше смокинг наполовина черен с вратовръзка около врата си. – Ксавие – казах тихо. Лари ме погледна. – Това ли е вампирът, който е убил всички? Кимнах. – Тогава какво прави тук. – Ето така сте намерили Джеф бързо. Работиш с Ксавие – казах – Серепфина знае ли? Януш се усмихна. – Тя е господар на всички, дори и на него. Той каза последното сякаш беше впечатляващо. – Няма да успеете да задържите елфа дълго, след като полицията проследи Ксавие до Вас. – Ксавие изпълнява заповеди. Той беше накаран да шофира. Януш го каза, сякаш беше някаква шега. – Защо искаш Ели Клинлан? – Ксавие се интересува от млади момчета. Това е една от слабостите му. Той се обърна към момичето като любовник и момчето искаше тя да е с него завинаги. Тази нощ ще се вдигне и ще се нахрани с нея. – Не и ако можех да помогна. – Какво искаш Януш? – Бях изпратен да направя живота ти по-лесен – каза той. – Да бе, правилно. Палада се дръпна от Януш. Плъзна се нагоре към Стерлинг. Стерлинг гледаше към нея, присвил счупената си ръка. Трябваше да го боли адски, но нямаше болка по лицето му, беше страх. Той гледаше към вампира и цялата му арогантност изчезна. Той изглеждаше като дете, което е открило , че нещото под леглото наистина е там. Трети вампир излезе от дърветата. Тя беше блондинката от двойката. Изглеждаше добре, когато не гниеше пред очите ми. Никога не ми е бил известен вампир, който можеше да изглежда толкова мъртъв и да не бъде. – Помниш ли Бетина? – каза Януш. Бетина носеше черна рокля, която оставяше бледите й рамене голи. Тя повдигна роклята си и закри рамото с предната част на роклята. Златен колан беше стегнат като ремък около кръста й за да държи всичко на мястото си. Русата й плитка беше увита като златна корона около главата й. Тя тръгна към нас с перфектното си лице. Сухата й изгнила кожа беше само лош сън, кошмар. Искаше ми се – пожар. Жан Клод беше казал, пожарът е единствената гаранция. Мислех си, че има предвид просто Януш. Януш се протегна и дръпна Джеф от Кисса. Той сграбчи раменете на момчето с двете си черни ръкавици. Пръстите му бяха по-дълги отколкото трябва да бъдат, като че ли имаше допълнителна става. Върху светлото яке на Джеф бихте могли да видите, че показалецът е толкова дълъг колкото средния пръст. Друг мит, който е истина, поне за Януш. Тези дълги странни пръсти вкопчени леко в Джеф. Очите на Джеф се разшириха изглеждаше пълно с болка. – Какво става? Кисса беше облечена в черна рокля, както и в стаята за изтезания, макар че нямаше как да бъде същата, защото Лари проби куршум в нея. Тя стоеше до него, ръцете й бяха свити в юмруци. Тя все още стоеше, само както мъртвите могат, но имаше напрежение в нея, предпазливост. Не беше щастлива. Тъмната й кожа беше странно бледа. Не се бе нахранила още тази вечер. Винаги можех да го кажа ... при повечето вампири. Винаги има изключения. Ксавие се премести със сянката с невъзможна скорост подмина Стерлинг и стоящата все още в безсъзнание до него госпожа Харисън. Лари поклати глава. – Той просто се появи там или аз не видях движението? – Премести се. – казах. Очаквах Януш да изпрати Кисса при другите, но той не го направи. Видях фигура на хълма, да се плъзга сякаш я боли. Светлите ръце се подкопаха в голата мръсотия, бели голи ръце в пролетната нощ. Главата бе наведена към земята, къса тъмна коса криеше лицето. Едно движение на лицето нагоре и то се показа на лунната светлина. Тънки безкръвни устни се отдръпнаха от зъби. На лицето й бушуваше гладът. Знаех, че очите са кафяви, само защото ги бях видяла на тавана в спалнята на Ели Клинлан. Тя не затвори очите си, но там в дълбината имаше нещо трептящо, изгарящо я. Не беше здрав разум, глад може би. Една животинска емоция, нищо човешко. Може би след като се нахрани за първи път, щеше да има време за емоции, сега всичко се свеждаше до една основна нужда. – Това, което си мисля ли е? – попита Лари. – Да. – отвърнах. Джеф се опита да избяга към нея. – Ели! Януш рязко го хвана през гърдите, едната ръка около раменете му, като прегръдка. Джеф се бореше срещу тази ръка, опитваше се да избяга към мъртвата си сестра. Бях с Януш този път. Скоро вдигналите имат навика първо да ядат, а после да задават въпроси. Това, което щеше да зарадва Ели Клинлан беше разкъсания врат на малкото й братче. Тя щеше да се къпе в кръвта и след минути, дни или седмици тя щеше да разбере какво е направила. Дори можеше да съжалява. – Давай, Анджела, върви при Ксавие – каза Януш – Новото име не променя това, което е тя – казах. Януш ме погледна. – Тя е две годишен мъртвец и нейното име е Анджела. – Името й е Ели – каза Джеф. Той спря да се бори, но гледаше мъртвата си сестра със зараждащ се ужас, като че ли сега е започнал да я вижда. – Хората ще я познаят, Януш. – Ще бъдем внимателни, Анита. Новият ни ангел няма да бъде видян от никого, когото ние не желаем. – Добре, не е ли уютно? – казах. – Ще бъде – каза той – след като пие за първи път. – Впечатлена съм, че си я домъкнал толкова надалече без първо да я нахраниш. – Аз го направих. Гласът на Ксавие беше учудващо приятен. Разтревожи ме да чувам гласът идващ от това бледо, призрачно лице. Погледнах го, внимателни избягвайки погледа му. – Впечатляващо. – казах. – Анди я превърна, а аз превърнах Анди. Аз съм господаря й. Тъй като Анди не се показа, бях сигурна, че съм го убила в гората с шериф Ст. Джон. Вероятно не беше добър момент да го казвам. – А кой е господарят ти? – Серепфина, за сега – каза Ксавие. Погледнах към Януш. – Не работите за това кой да стане първото куче, нали? – усмихнах си. – Губиш време, Анита. Господарят ни Ви очаква с нетърпение. Нека да свършим с това. Извикай ангела ни! Ксавие извади едната си бледа ръка. Ели издаде нисък звук в гърлото си и падна на четири крака в суровата земя. Дългата черна рокля се заплете около краката й. Тя я скъса нетърпеливо. Платът взе като кърпа около ръцете си, полата се раздра около босите й крака. Тя хвана ръката на Ксавие, но това не беше от жизнено значение. Тя се наведе над китката му и само ръката в косата й я държеше да не се храни от него. – Не се препитавай от нас мъртвите, Анджела – каза Януш. – Храни се с живите. Палада и Бетина коленичиха от двете страни на Стерлинг. Ксавие падна елегантно до госпожа Харисън, носът му минаваше по локвата кръв. Той държеше косата на Ели като дръжка, принуждавайки ръмжащото й лице да докосне земята. Ръцете й се вкопчиха в неговите, скимтящи звуци излизаха от гърлото й. Никой човек, не може да звучи така. – Госпожице Блейк, – каза Стерлинг – вие сте закона. Вие трябва да ме защитите. – Мислех, че ще се видим в съда, Рейманд. Защото съм атакувала вас и госпожа Харисън със зомбита. – Не исках да кажа това. – Той погледна към коленичилите вампири, след това към мен. – Няма да им кажа. Няма да кажа на никого. Моля ви! Просто го гледах. – Молиш за милост, Рейманд? – Да, да, аз моля. – Като милостта която показа на Байард. – Моля! Бетина погали бузата на Стерлинг. Той трепна сякаш за го изгорили. -Моля ви! Мамка му! – Не можем просто да гледаме – каза Лари. – Имаш ли други предложения? – Ти никога не даваш някого на чудовищата, не и за всякаква причина. Това е правило. Това беше мое правило. Спазвах го винаги когато знаех кои са чудовищата. Той извади верижката извън ризата си. – Не прави това Лари. Няма да се убиваме за Рейманд Стерлинг. Кръстът му се виждаше. Блестеше като очите на Серепфина. Той просто ме гледаше. Въздъхнах и извадих своя кръст: – Това е лоша идея. – Знам, но не мога просто да гледам. Вгледах се в сериозното му лице и знаех, че е вярно. Той не можеше просто да гледа. Аз можех. Нямаше да ми е приятно, но бих могла да ги оставя да го направят. Колко жалко. – Какво ще правиш с малките си свещени предмети? – Попита Януш. – Спирам това – казах. – Искаш ги мъртви, Анита. – Не е това. – Искаш да те оставя да използваш оръжието си и да похабиш всичката тази кръв? Той ми предлагаше да ги застрелям. Поклатих глава. – Не мисля, че това е вариант вече. – Това никога не е било вариант – каза Лари. Оставих го, нямаше нужда да го разочаровам. Тръгнах към Палада и Бетина. Лари тръгна към Ели и Ксавие, кръстът висеше на веригата на врата му. Нищо грешно в малкия драматичен жест, но аз го следях, наистина не му трябваше помощ. Но по-късно. Сиянието на кръста нарастваше, докато не светеше като 100-ватова електрическа крушка около шията му. Виждаш светът извън сиянието като черен кръг. Ксавие беше на крака пред Лари, но другите се отдръпнаха от плячката си, победени от светлината. – Благодаря Ви, госпожице Блейк – каза Стерлинг. – Благодаря ви. Той сграбчи крака ми със здравата си ръка, подмазваше ми се. Имах желанието да го отърся. – Благодари на Лари, аз щях да ги оставя да те убият. Той изглеждаше, сякаш не ме е чул. Той почти плачеше от облекчение, олигави ми целите найки. – Отдалечете се от тях, моля – Гласът беше женски и медно дебел. Примигнах през сиянието на кръста и видях Кисса да държи пистолет. Револверът приличаше на Магнум, трудно ми беше да кажа заради сиянието. Каквото и да беше, правеше големи дупки. – Отдръпнете се от тях, сега. – Мислех, че Серепфина не ме иска мъртва. – Кисса ще застреля младият ти приятел. Спрях по средата на дишането си и издишах. – Ако го убиете. Няма да ви сътруднича за това, което имате предвид за тази вечер. – Ти не ни разбираш, Анита – каза Януш. – Господарят ми не иска твоето сътрудничество. Всичко, което иска е да вземе е силата ти. Вгледах се в него през блестящата светлина. Той беше прегърнал Джеф пред себе си, колко трогателно. – Свалете кръстовете си и ги хвърлете навътре в дърветата – каза Януш. Той сложи ръцете си от двете страни на лицето на Джеф, сякаш ще го целуне по бузата. – Сега когато знаем, че ще дадете всичко за Вашата безопасност и безопасността на младия мъж, ние имаме още един заложник, който не ни е нужен. Той сложи ръцете си от двете страни на врата на Джеф, просто хващане, без болка, все още. – Свалете си кръстовете и ги хвърлете в гората. Няма да моля за трети път. Вгледах се в него. Не исках да си давам кръста. Погледнах Лари. Той все още стоеше пред Ксавие, кръстът му светеше смело. Мамка му! – Кисса, застреляй мъжа. – Не – казах. Измъкнах верижката. – Не го убивай. – Не го прави, Анита – каза Лари. – Няма да гледам как те застрелват, не и ако мога да ги спра. Веригата беше в ръката ми, кръстът светеше със синьо-бял пламък, като запален магнезий. Беше лоша идея да го хвърля. Наистина лоша идея. Хвърлих го в гората. Кръстът блестеше като падаща звезда, скриваща се от погледа в светлината. – Сега - твоят кръст, Лари – каза Януш. Лари поклати глава. – Ще трябва да ме застреляш. – Ще застреляме момчето – каза Януш. – Или може да се нахраня от него, докато гледаш. Той притисна Джеф към себе си с едната си ръка, докато другата ръка хващаше косата на момчето, държеше главата неподвижна, гърлото му оголено. Лари ме погледна. – Какво да правя, Анита? – Трябва да решиш сам за себе си – казах. – Те наистина ли ще го убият? – Да. Той прокле под носа си и хвана кръста от гърдите си. Дръпна верижката и го хвърли в гората с много сила, сякаш можеше да хвърли и гнева си с него. Когато светлината на кръстовете изчезна, ние стояхме там в тъмнината. Лунната светлина изглеждаше толкова ярка, като скептичен заместител. Нощното ми зрение се върна на етапи. Кисса се премести по-близо все още с пистолет в ръка. Когато я видях за първи път от нея се излъчваше сексуалност, сила - сега тя беше схватлива, спокойна, като чели част от силата й беше из смукана от нея. Изглеждаше бледа и нерешителна. Нуждаеше се от храна. – Защо не си се хранила тази вечер? – попитах. – Господарят ни не е сигурен в лоялността на Кисса. Това е необходимо изпитание, не е ли така моя тъмна красавице? Кисса не отговори. Тя ме гледаше с големите си тъмни очи, но оръжието й и за момент не се разколеба. – Храна, деца, храна. Палада и Бетина се приближиха до Стерлинг. Те ме гледаха ме през него. Отвърнах на погледат им. Стерлинг ме хвана за крака. – Не можеш да ги оставиш да ме имат. Моля те, моля те! Палада коленичи до него. Бетина застана от страната, която бях аз. Тя дръпна ръката на Стерлинг от крака ми. Болната част на гърба на вампира докосна крака ми. Отстъпих назад и Стерлинг започна да крещи. Ксавие и Ели вече бяха започнали да се хранят с кръвта на госпожа Харисън, която беше в безсъзнание. Лари ме погледна, ръцете му бяха празни и безпомощни. Не знаех какво да кажа. – Не ме докосвай, не ме докосвай! – Стерлинг удряше Палада със здравата си ръка и вампира го хвана лесно, държеше го. – Поне го омайте – казах. Палада погледна към мен. – След като той се опита да те убие? Защо показваш милост? – Може би не искам да чувам писъците му. Палада се усмихна, видях в очите й черен огън. – За теб, Анита, всичко! Тя хвана брадичката на Стерлинг, принуждавайки го да я погледне в очите. – Госпожице Блейк, помогнете ми. Помогнете ... Думите умираха в устата му. Гледах очите му докато те станаха празни и чакащи. -Ела при мен, Рейманд – каза Палада. – Ела при мен. Стерлинг седна , здравата му ръка се протегна към вампира. Той се опита да използва счупената си ръка, но тя беше прекършена в лакътя. Бетина бутна счупената ръка назад и напред, смееше се. Стерлинг никога нямаше да реагира на болката. Той се сгуши в Палада. На лицето му беше изписано само щастие и радост. Желание. Зъбите на Палада потънаха във врата му. Стерлинг се сгърчи за секунда, след това се успокои и започна да издава меки звуци от гърлото си. Палада премести главата на Стерлинг на една страна, смучеше раната, но оставяше достатъчно място, за някой друг от другата страна. Зъбите на Бетина потънаха в откритата плът. Двата хранещи се вампира, бяха толкова близо, че косите им се смесиха, черно и златно. И Рейманд Стерлинг издаваше щастливи звуци, докато те го убиваха. Лари тръгна към ръба на сечището, скръстил здраво ръцете пред гърдите си. Аз останах където бях. Гледах. Исках Стерлинг мъртъв. Щях да изглеждам страхлива, ако се отдалеча. Освен това, трябваше да гледам. Имах нужда да запомня кои са чудовищата. Може би ако принудех себе си да не гледам надалече, да не мигам, нямаше да го забравя отново. Вгледах се в щастливия Стерлинг, нетърпеливото му лице, докато ръката му не падна от гърба на Палада и очите му не се затвориха. Той припадна от загубата на кръв и шока, вампирите го прегърнаха здраво и се хранеха. Очите му се отвориха широко и бълбукащ писък излезе от гърлото му. Страхът крещеше от очите му. Палада вдигна ръка и погали косата на Стерлинг – жест, който използвате за изплашено дете. Страхът умираше в очите му и аз гледах как последната светлина умира в него, гледах Рейманд Стерлинг да умира и знаех, че ще го запомня като вид терор в сънищата ми в идните седмици. Глава 37 Появи се повей на вятъра, който повдигна облак мръсотия. Жан Клод се появи като магьосник от въздуха. Никога не съм била толкова щастлива да го видя. Не изтичах към ръцете му, но се преместих да застана по-близо до него. Лари ме последва. Жан Клод не винаги е бил най-безопасното убежище, но в момента изглеждаше дяволски добро. Беше облечен в една от белите си ризи. Многото дантела в предната част изглеждаше пухкава. Късо бяло сако му стигаше до талията. Още дантела надничаше из под ръкавите на сакото. Той носеше стегнати бели панталони с черен колан. Колана съответстваше на кадифено черните му ботуши. – Не те очаквах тук, Жан Клод – каза Януш. Не можех да кажа със сигурност, но той звучеше изненадано. Боже! – Серепфина достави поканата си лично Януш, но това не беше достатъчно. – Изненадваш ме, Жан Клод – каза Януш. – Изненадах Серепфина много добре. Звучеше страшно спокойно. Ако се страхуваше от численото превъзходство на хълма, не можех да го видя. Щеше да ми хареса да разбера как е изненадал Серепфина. Джейсън приближи от далечната страна да хълма, от към посоката на джипа. Той носеше черни панталони, които изглеждаха сякаш са изляти по него, къси черни ботуши и беше без риза. Той беше с нещо, което приличаше на кучешки сребърен нашийник около врата си и с черни ръкавици около ръцете си, но освен тези неща той беше гол до кръста. Надявах се Джейсън да е избрал костюма си за тази вечер. Дясната страна на лицето му беше насинена от брадичката до челото, като че ли нещо голямо го е ударило. – Виждам, че домашният ти любимец ще се присъедини към борбата – каза Януш. – Той е мой по всякакъв начин, Януш. Те всички са мои. Този път го оставих. Ако изборът ми е да принадлежа на Жан Клод или на Серепфина, знаех за кого ще гласувам. Лари се приближи толкова близо до мен, че можех да хвана ръката му. Може би той не искаше да се включи в менажерията на Жан Клод. – Развали атмосферата на смирение, която бях създал толкова мъчително Жан Клод. Отказахте ли поканата на Серепфина? – Аз ще отида на партито на Серепфина, но сам с хората си около мен. Погледнах го. Да не беше полудял? Той се намръщи. – Серепфина те искаше на партито във вериги. – Можем да живеем с този избор, Януш. – Искаш да кажеш, че ни предизвикваш всички тук и сега? – имаше присмех в гласа му. – Аз няма да умра сам, Януш. В крайна сметка можеш да ме имаш, но ще ти струва скъпо. – Ако наистина ще дойдеш по своя воля, тогава ела – каза Януш – Господарят ни вика, нека оставим разговора си. Януш, Бетина и Палада просто изчезнаха във въздуха. Не летяха, не левитираха - нямах дума за това. Лари прошепна: – Мили Боже! Първият му път, когато вижда полет на вампир в черната нощ. Останалите се разпръснаха с вдървени движения, размиха се и изчезнаха почти толкова бързо, колкото летенето. Ели Клинлан беше изчезнала с останалата част от тях. Брат й беше взет от Януш. До този момент не ми беше известно, че вампир може да премести нещо друго освен себе си, докато лети. Научавах нещо ново всяка нощ. Намерихме оръжията си и тръгнахме от планината. Кръстовете ни бяха наистина загубени. Дори Жан Клод ходеше и знаех, че има и други методи за предвижване. Считаше ли за неучтиво да лети, когато другите не могат? Джипът все още беше паркиран. Нощта все още беше дълбока. Имаше час до зори и аз просто исках да се прибера в къщи. – Избрах свободно дрехите, които ще носите тази вечер – каза Жан Клод. – В джипа са. – Аз заключих джипа. Той просто ми се усмихна. Въздъхнах. – Добре. Когато опитах дръжката беше отключена. Дрехите бяха сгънати на седалката на пътника. Бяха от черна кожа. Поклатих глава. – Не мисля така. – Дрехите ти, ma petite, са на седалката на шофьора. Това са дрехите на Лорънс. Лари погледна над рамото ми. – Трябва да се шегуваш. Минах около джипа и намерих чифт черни дънки и риза. Хванах ризата в ръцете си. Беше кърваво червена - не си спомнях да съм купувала такова нещо. Беше като коприна. Имаше черна връхна дреха, която никога не бях виждала. Когато я пробвах дължината ми стигаше до средата на прасеца и подскачаше весело, когато се движех. Харесвах палтото. Можех да преживея копринената блуза. – Не е лошо – казах. – Моето е лошо – каза Лари. – Аз дори не знам как да обуя тези панталони. – Джейсън помогни му с облеклото Джейсън взе кожите и ги премести в задната част на джипа. Лари го последва, но не изглеждаше щастлив. – Без ботуши? – казах. Жан Клод се усмихна. – Не мислех, че ще си дадеш обувките за джогинг. – Дяволски си прав. – Преоблечи се бързо, ma petite, трябва бързо да пристигнем при Серепфина преди да реши да убие момчето заради злобата. – Ксавие ще остави ли да убият новата му играчка? – Ако тя наистина му е господар, той няма друг избор. Сега дрехите, ma petite, бързо. Отидох от другата страна на джипа, но това беше достатъчно почти да ме постави в погледа на Лари. Спрях и въздъхнах. Какво по дяволите...? Обърнах гръб на Жан Клод и плъзнах презраменния кобур. – Как се размина със Серепфина? Извадих ризата си над главата си. Имах желанието да погледна назад. Знаех че Жан Клод наблюдава, защо да проверявам? – Джейсън скочи в решаващия момент. Разсейването беше достатъчно, за да избягаме, но нищо друго. Страхувам се, че в стаята е нещо като каша. Гласът му беше толкова лек, че трябваше да видя лицето му. Плъзнах се в червеното горнище и се обърнах. Той стоеше толкова близо, че мисля че можех да го докосна. Той стоеше в белите си дрехи безупречен и съвършен. – Отстъпи няколко крачки назад, бих искала малко уединение. Той се усмихна, но направи това, за което го помолих първо. – Лошо ли е, ако те е подценила? – попитах. Смених дънките си колкото бързо можех. Опитах се да не мисля, че ме гледа. Това беше неудобно. – Бях принуден да избягам, ma petite. Януш беше от господаря си, а тя победи мен. Не мога да се изправя срещу нея, не и в честна борба. Отново си сложих презраменния кобур. Ремъците ме ожулиха малко, но по-добре от това не можеше да бъде. Имах Фаистара под седалката си и закътания вътрешен кобур в предната част на панталона си. Щеше да се види, дори и през дрехите. Накрая сложих дребния на гърба си, макар че не беше първия или втория ми избор. Имах сребърни ножове в жабката и ги сложих в каниите на предмишниците си. Също имах малка кутия с допълнителни кръстове. Вампирите сякаш винаги ми ги взимаха. Жан Клод гледаше всичко с интерес. Тъмните му очи следяха движенията на ръцете ми сякаш ги запаметяваше. Сложих сакото и направих няколко стъпки, за да получа усещане за всичко. Дръпнах ръкавите над двата ножа, само за да съм сигурна, че каниите не са прекалено стегнати. Хванах пушката - все още не ми харесваше Фаистара. Най-накрая преместих кобура за панталон от едната си страна. Застана на място достатъчно трудно за да ме нарани, но можех да го извадя бързо. Беше по-важно от комфорта тази вечер. Пуснах допълнителни пълнители за двата пистолета в джобовете на палтото. Бяха пълни с не сребърни куршуми. Това ме караше да се изнервям, защото единствените сребърни куршуми бяха в пистолетите, но Суха Глава и Кървави Кости щеше да се покаже тази вечер. Можеше Магнус да е там. Исках да имам амуниции срещу всичко, срещу което щях да се изправя тази вечер. Лари излезе из зад джипа. Прехапах устната си за да не се засмея. Не защото изглеждаше зле, просто изглеждаше, неудобно. Той изглеждаше сякаш има проблеми с ходенето в кожени панталони. – Върви си естествено – каза Джейсан. – Не мога – отвърна Лари. Беше с копринено горнище, копие на това, с което бях аз само, че синьо - не червено. Беше с къси черни ботуши. Черното яке, което вчера беше върху Джейсън. Погледнах ботушите. – Черни обувки за джогинг може би, ma petite, но бели обувки за джогинг с черна кожа? Не мисля така. – Чувствам се смешно – каза Лари. – Как можеш да го носиш през цялото време? – Обичам кожата – каза Джейсан. – Трябва да тръгваме – каза Жан Клод. – Анита, искаш ли да караш? – Мислех, че може да поискаш да излетиш – казах. – Важно е да пристигнем заедно – отвърна той. Аз и Лари добавихме сол в джобовете си. С допълнителните пълнители в единия джоб и сол в другия, палтото ми висеше малко криво, но хей, нямаше да ходим на модно шоу. Всички влязохме в джипа. Имаше много протести от задната седалка. – Панталоните са още по-неудобни, когато седиш. – Ще запомня, че не харесваш кожа за в бъдеще, Лорънс. – Името ми е Лари. Изкарах джипа на определения набразден път, който извеждаше на строителната площадка. – Серепфина иска да е безсмъртна. Обърнах към главния път, който ни водеше към Брансан, разбира се, нямаше да спираме по пътя към Серепфина. Жан Клод се обърна на седалката си и се взираше в мен. – Какво искаш да кажеш ma petite? Разказах му. Казах му за Суха Глава и Кървави Кости и за плана на Серепфина. – Тя е луда! – Не съвсем, ma petite. Това няма да й даде безсмъртие, но ще й даде невиждана сила. Останалият въпрос е как тя е успяла да получи Януш преди да се е хранила от Магнус и Кървави Кости? – Какво искаш да кажеш? – Януш беше от стара страна. Той не би я напуснал доброволно. Той е последвал Серепфина. От къде е намерилата силата да го подчини? – Може би Магнус не е първият елф от когото се е хранила – казах. – Може би, или може би тя е намерила друга храна. – Каква друга храна? – Това, ma petite, е въпрос на който мога да ти дам много отговори. – Мислиш, че си е сменяла диетите? – Силата винаги е била съблазнителна, ma petite, но тази вечер мислех по по-практични въпроси. Ако открием източника й на сила, ще бъдем в състояние да го унищожим. – Как? Той поклати глава. – Не знам, но ако не извадим някой трик от шапката си тази вечер, ma petite, ние сме обречени. Той звучеше изключително спокойно за това. Аз не бях спокойна. Пулсът ми беше оглушителен, толкова бърз, че можех да го почувствам в гърлото и китките си. Чувах го как бърза с ушите си. Осъдени: имаше лош тунел около тази дума. Със Серепфина чакаща на другия край, беше много лош тунел наистина. Глава 38 Тръгнахме нагоре по каменистите стълби на верандата. Лунната светлина изпълваше верандата пред мен с мрак. Там бяха дебелите сенки, неестествените сенки, нямаше намек за това, което беше вътре. Това беше просто една изоставена къща, нищо повече. Нервното трептене в стомаха ми знаеше, че не е така. Кисса отвори вратата. Светлина на свещи се разля зад нея от отворената врата на далечната стая. Без претенции - тази вечер стаята беше напълно празна. Капчиците пот на лицето й, бяха златни от идващата светлина. Тя все още бе наказана. Чудех се защо, но това не беше най-големия ми проблем. Кисса ни проведе през отворената врата без да продума. Серепфина стоеше на трона си в ъгъла на стаята. Диамантите в косата й блестяха като наниз от огън, тя кимна за поздрав. Магнус беше се свил в краката й в бял смокинг и вратовръзка, бели ръкавици и шапка, пръчка до коленете му. Неговата дълга кестенява коса беше цветна картина. Всеки вампир-повелител, когото бях срещала беше добър в сценичното представление. Януш и двете жени в черно стояха зад трона, като жива тъмна завеса. Ели лежеше на нейната си страна на възглавницата, изглеждаше почти жива. Дори и с разкъсаната си и оцветена в кръв рокля тя изглеждаше задоволително, като котка с пълен корем. Очите й блестяха, устните й изкривени в усмивка. Ели, наречена още Анджела се радваше на съществуването си на немъртва. До сега. Киса пристъпи зад тях и коленичи от далечната страна на Магнус. Черната й кожа се смесваше със сакото на Януш. Серепфина погали изпотеното лице на Кисса с бялата си ръкавица. Серепфина се усмихна и беше приятно, докато не погледнеш очите й. Те светеха бледо фосфоресцентни. Все още можехте да намерите намек на зеници, но те потъваха бързо. Очите й бяха като роклята. Координация на цветовете. Джеф и Ксавие липсваха. Това не ми харесваше. Аз отворих уста да попитам и Жан Клод ме погледна. Само този път - това беше достатъчно. Той е господарят, играех служителя. Добре, толкова дълго докато той задава правилните въпроси. – Дойдохме Серепфина – каза Жан Клод. – Дайте ни момчето и ще ви оставим намира. Тя се засмя. – Но аз няма да ви оставя на мира. Тя обърна тихите си нежни очи към мен. Беше сякаш гледам към фенерчета, просто не беше човешко. – Нина. Толкова съм щастлива да те видя. Спрях да дишам за секунда. Нина: така майка ми ме наричаше. Нещо прогоря в очите й, като далечен поглед на огън, след което светлината се прибра обратно към хладното колебание. Тя не се опитваше да ме улови с очите си. Защо? Защото беше сигурна, че ще ме получи. Кожата ми изведнъж стана студена. Това беше. Щях да заявя, че е арогантна, но не го направих. Тя ми предлагаше нещо по-добро от секс, по оправдано от сила. Дом. Лъжа или не беше добра оферта. Лари докосна ръката ми. – Трепериш. Преглътнах. -Никога не признавай, че си уплашен на глас Лари, гибелни резултати. – Съжалявам. Преместих се далече от него, нямах нужда да се свивам. Погледнах Жан Клод, нещо като питане, дали мога да счупя вампирския протокол. – Тя те призна за друг господар. Въпросите са едни. Той не изглеждаше притеснен от това. – Какво искаш Серепфина? – попитах. Тя се изправи, плъзна се през целия етаж, изглеждаше независима, сякаш под плата на роклята, краката й не докосваха земята. Краката просто не се движеха така. Може би тя левитираше. Въпреки това, тя се справяше, продължаваше да се приближава. Отчаяно исках да е далече от нас. Не исках да е близо до мен. Лари се премести на една крачка зад мен. Джейсън се премести на стъпка от другата страна на Жан Клод. Стоях на място. Това беше най-доброто, което можех да направя. Нещо проблесна в очите й, нещо като далечен поглед на движещите се клони на дърветата. Очите не правеха това. Погледнах надалече и си спомних, че не съм гледала очите й. Така че как може да погледна надалече? Почувствах я да се движи към мен. Видях ръката й. Дръпнах се назад и погледнах нагоре в същото време. Едва погледнах лицето й, но това беше достатъчно. Очите й бяха пожар, изгарящ дълъг тунел, като че ли вътре в главата си паднах в невъзможна тъмнина и някакви малки същества запалиха огън срещу светлината. Мога да топля ръцете си в този пламък завинаги. Изкрещях. Изкрещях и покрих очите си със ръце. Ръка ме докосна по рамото. Дръпнах се далече и изкрещях отново. – Ma petite, аз съм тук. – Тогава направи нещо – казах. – Аз съм, – каза той. – Ще те имам след изгрева – тя посочи към мен. Плъзна се към Джейсън. Погали с ръкавицата си голите му гърди. Той стоеше там и го понесе. Аз нямаше да я оставя да ме докосва. – Ще те дам на Бетина и Палада. Те ще те научат как се използва гниещата плът. Джейсън гледаше право напред, но очите му се разшириха малко. Бетина и Палада се преместиха из зад трона и застанаха на няколко метра зад Серепфина. Драматичен жест за нас. – Или може би ще те принуда да приемаш вълчата си форма, докато тя не ти стане по-естествена от човешката. – Тя плъзна пръст по яката на шията му. – Ще те завържа с верига за стената и ти ще ми бъдеш куче-пазач. – Стига с това, Серепфина – каза Жан Клод. – Кървавата нощ си отиде. Тези малки мъчения не са достойни за силата ти. – Чувствам се дребнава тази вечер, Жан Клод и скоро ще имам правото да издребнявам, колкото си искам. – Тя погледна Лари. – Ти ще се присъединиш към стадото ми. Тя гледаше нагоре към Жан Клод. Не бях забелязала, че е по висок. – И ти, моя обичана дива котко, ще ни служиш за всичко завинаги. Жан Клод гледаше към нея, крайно арогантно. – Сега съм господар на града, Серепфина. Не може да се изтезаваме един друг. Не можем да накараме някого да ни е собственост, без значение колко привлекателни са те. Отне ми секунда да видя отношението, което влага в ние сме. Серепфина се усмихна. – Ще имам твоя бизнес, твоите пари, твоята земя, твоите хора преди нощта да свърши. Съветът наистина ли мислеше, че ще се задоволя с трохите от масата ти? Ако тя го предизвика официално, ние бяхме мъртви. Жан Клод не можеше да я победи, нито аз можех да ги разсея, нямахме нужда от разсейване. -Носиш достатъчно диаманти да си купиш свой бизнес, своя къща. Тя обърна нежните си очи към мен, почти си бях пожелала да замълча. – Мислиш ли, че живея в тази къща защото не мога да си позволя друга? – Не знам. Тя се плъзна обратно на трона си, оправи полата си. – Не вярвам в човешките закони. Аз ще остана в тайна, както винаги сме били, нека другите да си ходят в светлината на прожекторите. Бях тук, когато такива съвременни мислители бяха нищо. Тя внезапно махна с ръка. Жан Клод се олюля. Кръв потече от лицето му. Плисна по бялата му риза и яка на малки пурпурни петънца. Капки от кръвта му бяха в косата ми и по бузата ми. Тя отново махна, друг разрез от другата страна на лицето му изпръска Джейсън с кръвта на Жан Клод. Жан Клод остана на крака, не извика. Не докосна раните. Той все още стоеше там, освен кръвта, нямаше движение в него. Очите му бяха удавящи сапфири в маска от кръв. Голи мускули потръпнаха на бузата му. Кости блестяха на челюстта и на бузата му. Беше плашещо дълбока рана. Но знаех, че може да се излекува. Колкото и ужасно да изглежда колкото и плашещо умело да е. Продължих да го казвам, докато картината се забиваше в сърцето ми. Исках да си извадя пистолета. Да застрелям кучката. Но не можех да застрелям всички тях. Не бях сигурна дали Януш може да бъде застрелян. – Не ми трябва да те убивам, Жан Клод. Горещ метал в раните ти и те ще останат постоянни. Красивото ти лице, ще бъде опустошено за вечни времена. Все още можеш да претендираш, че си господар на града, но аз ще диктувам правилата. Ти ще бъдеш куклата ми. – Кажи думата, Серепфина – каза Жан Клод. – Кажи я и да започнем играта. Гласът му беше скучен, нормален, както никога преди не е бил. Гласът му не изразяваше нищо далечно, без болка, без страх, без терор. – Предизвикателство: това ли е думата, която искаш да чуеш, Жан Клод. – Ще го направя. Силата му обхвана кожата ми като хладен огън. Силата замахна изведнъж и почувствах да профучава покрай мен като гигантски юмрук. Вряза се в Серепфина, като раздуха въздушните течения. Кисса улови част от него и падна до трона, падайки на възглавниците. Серепфина отметна главата си назад и се засмя. Смехът умря по средата, сякаш никога не е бил. Лицето й беше маска с бял огън в очите си. Вените й се показаха през кожата, като линии син пламък. Силата й потече през стаята като нарастваща вода, по-дълбока и по-дълбока, когато тя я освободеше, всички щяхме да се удавим. – Къде са призраците, Серепфина? – попитах. Помислих си за секунда, че тя ще ме игнорира, но това мазохистично лице се обърна бавно, бавно към мен. – Къде са ти призраците? Въпреки, че тя гледаше право към мен, не можах да разбера дали ме е чула. Беше като да се опитвам да прочета лицето на животно. Не лице, а статуя. Нямаше някакъв дом. – Не можеш да контролираш Кървави Кости и призраците едновременно? Това ли е? Трябваше ли да се откажеш от едно от тях. Серепфина се изправи на крака и знаех, че ще полети, покачването на собствената й власт се въртеше над възглавниците. Тя се издигна бавно нагоре към тавана и беше впечатляващо. Бях се оплакала, опитвах се да спечеля време, но време за какво? Какво по дяволите щяхме да правим? Глас проехтя в главата си. – Кръстовете, ma petite, не се притеснявай заради мен. Не спорих и не се поколебах. Кръстът излезе от ризата ми като кълбо ярка светлина, толкова ярко, че беше болезнено. Присвих очи и погледнах надалеч, за да открия, че кръстът на Лари зад мен искреше. Жан Клод се сви зад мен, изгърбен, ръцете му - на лицето. Серепфина възкликна и почти падна на пода. Тя можеше да стои пред кръст, но не можеше да прави триковете си пред него. Тя хвана купчината си копринени поли. Другите вампири закриха лицата си със съскане. Магнус се вдигна от възглавниците. Той тръгна към нас. Джейсън застана пред мен. Той ме погледна с кехлибарени очи, звярът ме гледаше през сиянието на кръстът и нямаше страх. Заради сърцебиенето си се радвах, че имам сребърни куршуми, просто за всеки случай. – Не Магнус, не ти – каза Серепфина. Магнус се поколеба, вгледан в Джейсън. Тънко ръмжене се изплъзна от гърлото на Джейсън. – Мога да го убия – каза Магнус. Чу се звук от отваряща се врата в мазето. Нещо идваше по стълбите. Нещо тежко. Стълбите скърцаха в знак на протест. Една ръка излезе от мрака, достатъчно голяма за да вземе главата ми в шепа. Пръстите бяха дълги мръсни, почти приличаха на човешки. Скъсени дрехи прилепваха към огромните рамене. Това, което беше, бе високо най-малко десет метра. Трябваше да се огъне странично за да мине през вратата и когато се изправи докосваше с главата си тавана, и вече не можеше да претендирате, че е човек. Огромната глава имаше рани по кожата си. Сурово месо и открити рани. Вените пулсираха и туптяха с кръвта минаваща през тях, но не кървеше. Той отвори уста, пълна с разбити жълти зъби и каза: – Тук съм. Беше шокиращо да чуя думи от тази уста и това лице. Гласът му беше като от дъното на кладенец дълбок, груб и губещ се. Стаята изведнъж изглеждаше малка. Суха Глава и Кървави Кости можеше да се пресегне и да ме докосне. Не беше добре. Джейсън се премести назад и се присъедини към нас. Магнус се върна обратно от страната на Серепфина. Той гледаше съществото с широко отворени очи, както останалата част от нас. Той не го ли беше виждал от плът и кръв преди? – Ела при мен! – каза Серепфина. Тя протегна ръцете си към създанието и то се премести към нея, изненадващо добре. Той имаше плавна походка, всичко беше грешно. Нищо толкова голямо и грозно не трябваше да се движи като живак, но той го правеше. В това движение виждах Магнус и Дорис. Той се движеше като нещо прекрасно. Серепфина хвана огромната му мръсна ръка с нейните облечени в бели ръкавици ръце. Тя дръпна дрипавия ръкав, погали дебелата, гола мускулеста китка. – Спри я, ma petite? Погледнах към Жан Клод,той все още се бе превел пред кръста. – Какво? – Ако тя пие от него, кръстовете няма да действат срещу нея. Не питах повече, нямаше време. Грабнах Браунинга и усетих, че Лари беше насочил пистолетът си. Серепфина се наведе над китката на Елфа, широко отвори оста, зъбите блеснаха. Дръпнах спусъка. Куршумът я одари от едната страна на главата. Силата я разлюля и кръв потече надолу. Тя можеше да бъде застреляна. Животът е добър. Януш се хвърли пред нея и беше сякаш се опитвам да застрелям супермен. Дръпнах спусъка два пъти, вторачих се в мъртвите му очи. Той ми се усмихна. Сребърните куршуми, просто не му правеха нищо. Лари заобиколи Жан Клод. Той стреляше по Палада и Бетина. Те приближаваха. Кисса остана на пода. Ели изглеждаше замръзнала пред кръстовете. Кървави Кости стоеше сякаш дали ще му дадат поръчка или не – не му пукаше. Беше се вторачил в Магнус сякаш го познаваше. Това не беше приятелски поглед. Гласът на Серепфина дойде из зад защитаващото я тяло на Януш. – Дай ми китката си. Елфът се усмихна дрипаво. – Скоро ще бъда свободен да те убия! Гледаше Магнус, докато го казваше. Наистина не исках малкия гигант да полудее срещу мен, но не исках силата на Серепфина да се увеличи. Стрелях в главата му и сякаш плюех по него. Изстрелът не ми заслужи мръсния поглед. – Нямам спор с вас – каза елфът. – Не го създавайте. Втренчих се в лицето на чудовището и бях съгласна. Ни какво можех да направя? – Какво ще правим? – попита Лари. Той се премести докато почти не се изравни с мен. Бетина и Палада бяха спрели само на една ръка разстояние, кръстовете ги държаха на разстояние, не оръжията. Жан Клод застана на колене, лицето му беше скрито от кръстовете, но не отиде надалече. Той остана в рамките на защитното докосване на тази светлина. Сребърните куршуми не вредят на елфите, обаче ... Натиснах копчето на Браунинга и пълнителят се показа. Извадих от джоба си допълнителния пълнител и го плъзнах на мястото му. Насочих го към нещото, към гърдите му, като се надявах да извадя сърцето му. Кървави Кости изрева. Кръв се разпръсна по дрипавите му дрехи. Разбрах, когато зъбите на Серепфина захапаха плътта му. Силата се завъртя през стаята, настръхна всеки косъм от тялото ми. Сърцето ми се разтуптя, аз не можех да дишам, имаше твърде много магия в стаята за нещо толкова банално като дишането. Серепфина се изправи бавно зад тъмната форма на Януш. Тя се издигна към тавана, окъпана от светлината на кръстовете, усмихната. Раната от куршум на главата й беше излекувана. Очите й бяха бял пламък в лицето й и аз знаех, че ще да умрем. Ксавие се появи от вратата на мазето. Държеше меч в ръцете си, но беше по-тежък и с толкова малки резци на острието, каквито никога не съм виждала. Той погледна Серепфина и се усмихна. – Нахраних те – каза Кървави Кости. – Освободи ме. Серепфина дигна ръцете си нагоре, галеше тавана: – Не – тя издиша – никога няма да спра да пия от теб и да се къпя в силата ти. – Ти обеща – каза Кървави Кости. Тя го погледна, очите й бяха огнени дори на суровото й лице: – Излъгах. Ксавие извика: – Не! Той се опита да се приближи, но кръстовете го задържаха надалече. Хвърлих шепа сол към Серепфина и Кървави Кости. Тя се засмя към мен. – Какво правиш, Нина? – Никога не нарушавай дума, която си дал на елф – казах. – Това анулира всякакви сделки. В ръцете на Кървави Кости се появи меч, изглеждаше сякаш елфът го е хванал по средата докато пада. Това беше този, който бях видяла Ксавие да вика в къщата на Клинлан. Колко още мечове можеше да има? Той намушка гърдите на Серепфина, удари я във въздуха като пеперуда. Нормалната стомана не би трябвало да може да я докосне, но подкрепена с магията на Елф, може. Той я запрати към стената, използваше дръжката на меча, за да я управлява. Той дръпна меча от нея, завъртайки го, правеше раната толкова лоша колкото можеше. Тя пищеше и падна надолу, оставяйки кървава следа по голата стена. Кървави Кости се обърна отново към останалата част от нас. Той допря пръстите си към кървавите си гърди. – Ще ти простя тази рана, защото ме освободи. Когато той е мъртъв няма да има повече ранени. Той тръгна към Магнус. Движенията му бяха толкова бързи, че изглеждаше сякаш действието е спряло. Беше толкова бърз, колкото Ксавие. Мамка му. Магнус падна на колене, широко отвори устата си да изпищи, но нямаше въздух, за да го направи. Кървави Кости вдигна меча си нагоре, както удари Серепфина и това ми напомни за раните, които момчетата имаха. Ако Кървави Кости ми помогне да избягам от Серепфина и компания, нямах никакъв проблем с това, но тогава какво. Той извади меча си и Магнус все още беше жив, погледна ме. Той протегна ръка към мен и аз можех да го оставя да умре. Кървави Кости вдигна острието отново за последния удар. Насочих Браунинга към него. – Не мърдай. Докато не го убиеш си смъртен и куршумите могат да те убият. Елфа замръзна втренчен в мен. – Какво искаш да кажеш със „смъртен”? – Ти уби децата в гората, нали? Кървави Кости примигна към мен. – Те бяха лоши деца. – Ако излезеш навън, ще убиваш ли още лоши деца? Кървави Кости ме гледаше, примигна и каза: – Това е, което правя. Това съм аз. Застрелях го преди да си го помисля. Ако той мръднеше пръв. Аз бях мъртва. Куршумът го удари между очите. Той се клатушна назад, но не падна. – Ma petite, кръстовете или аз не мога да ти помогна – гласът на Жан Клод беше остър шепот. Пуснах кръста си в ризата ми и Лари ме последва след секунда. Стаята изведнъж беше по-тъмна, студена само със светлината на свещите. Кървави Кости тръгна напред и беше просто като мъгла. Стрелях към него и не знаех дали съм го уцелила или не. Мечът се надигна за да ме удари и Жан Клод внезапно хвана ръката, за да го извади от равновесие. Лари застана зад мен и двамата стреляхме в гърдите на елфа. Той изхвърли Жан Клод на разстояние като го прати до отсрещната стена. Лари и аз стояхме, рамо до рамо. Видях меча да идва като сребърно петно и знаех, че няма начин да се отдръпнем, нямаше време. Ксавие изведнъж беше пред мен, странният меч блокира острието на Кървави Кости. Стоманеното острие беше на сантиметри от лицето ми. Мечът на Ксавие го беше хванал между зъбците си. Странният меч го избута към гърдите на Кървави Кости. Елфът ревна от разреза на Ксавие, но разстоянието беше прекалено тясно за гигантското острие на Кървави Кости. Кървави Кости се срина на колене. Ксавие усука меча си в сърцето му. Той дръпна ножа и кръвта започна да тече. Елфът падна по корем, пищеше. Той опита да се вдигне. Натиснах дулото на пистолета върху черепа му и стрелях толкова бързо, колкото можех. Когато стреляте от упор, не трябва да се тревожите. Лари застана до мен и стреляше. Изпразнихме пълнителите в него и той все още дишаше. Ксавие мина с меча през гърба му, дращеше по пода. Гърдите му се издигаха и спадаха, бореше се за въздух. Извадих Фаистара и смених пълнителя с този с не сребърните куршуми. Още три изстрела и сякаш това й стигаше на огромната маса, главата избухна в прилив от кости, кръв и дебели влажни неща. Ксавие беше по гръб от взрива. Стояхме там, обхванати в кръв и мозък. Ксавие извади меча от гърба му. Мечът излезе драскащ, беше от контакта му с костите. Стояхме до мъртвия гигант, двамата бяхме изолиран в момент на ясно разбиране. – Мечът е от студено желязо, нали? – попитах. – Да – каза той. Зениците на очите му бяха червени като череши не с цвета на кръв като албинос, но наистина червено. – Ти си елф – казах. – Не бъди глупава. Елфите не могат да станат вампири, всеки знае това. Вгледах се в него и поклатих глава. – Ти се смеси с магията на Магнус. Ти го направи такъв. – Той направи това за себе си – каза Ксавие. – Ти ли помогна на Кървави Кости да убие тийнейджърите, децата или просто му даде меча си? – Хранех го с жертвите си, когато се уморих от тях. Имах осем изстрела във Фаистара. Може би той беше видял мисълта да се придвижва в очите ми. – Сребърните куршуми не могат да ме наранят. Доказах ти го вече. – Къде е Джеф Клинланд? – Долу в мазето. – Доведи го. – Не мисля така. И изведнъж отново имаше звук, движение. Той ме блъсна и нещо лошо се случи докато бях хваната. Джейсън кашляше кръв върху килима. Ако беше човек, щях да кажа, че е на смъртно легло. В качеството си на ликантроп, можеше да оживее до сутринта. Един от вампирите беше наранен лошо. Не знаех кой. Жан Клод беше под купчина вампири, съставена от Ели, Кисса, Бетина и Палада. Гласът му беше оглушително викащ, ехтящ през стената. Беше впечатляващо, но не достатъчно: – Не прави това, ma petite. Януш стоеше близо до трона с Лари. Беше вързал ръцете му с въже зад гърба. Парче плат беше бутнато в устата му. Януш сложи едната си бледа ръка като паяк около врата на Лари. Серепфина се беше подпряна на трона си, черна кръв се стичаше от нея. Никога не бях виждала някой да губи толкова много кръв, толкова бързо. Гърдите й бяха широко разтворени, толкова широко отворени, че виждах лудо биещото й сърце. – Какво искаш? – попитах. – Не, ma petite – Жан Клод се бореше да се раздвижи и не можеше. – Това е капан. – Кажи ми нещо, което не знам. – Тя иска теб, некромане – каза Януш. Оставих си минута да го възприема. – Защо? – Ти открадна безсмъртната кръв от нея. Ти ще заемеш мястото на тази кръв. – Той не е безсмъртен. Доказахме го. – Той беше могъщ, некроманте, както и ти си могъща. Тя ще пие от теб и ще живееш. – Какво за мен. – Ще живееш вечно, Анита, вечно. Ако премахнех частта с „вечно”, знаех, че ще е по-добре. – Тя щеше да те вземе и да го убие така или иначе – каза Жан Клод. Той вероятно беше прав, но какво можех да направя? – Тя пусна момичетата да си вървят. – Не знаеш това, ma petitе. Видя ли ги живи? – той печелеше една точка. – Некроманте. Гласът на Януш ме обърна обратно към него. Серепфина се подпираше на трона до него. Бялата рокля беше напоена с кръв. – Ела, некромане – каза Януш. – Ела сега или човекът ще пострада. Тръгнах напред и Жан Клод извика: – Не! Януш пасивно свали едната си бледа ръка, точно по тялото на Лари. Разряза бялата риза на Лари кръвта напои ризата. Той не можеше да крещи ако е хванат с очи, но Януш не го беше заблудил, Лари падна. – Свали оръжието и ела при нас, некромане. – Ma petite на прави това. Моля те! – Знаеш, че трябва да го направя, Жан Клод. Знаеш го. – Тя го знае – отвърна той. Погледнах го, борещ се безпомощно, под телесното тегло на вампирите. Това трябваше да е нелепо, но не беше. – Тя не те иска просто за себе си. Тя не иска да те имам. Тя ще те вземе въпреки мен. – Аз те поканих този път да играеш, не помниш ли? – казах. – Това е моето парти. Вървях към Януш. Опитах се да не гледам зад него, да не виждам другото нещо, към което се приближавам. – Ma petite, не прави това. Ти си признат господар. Тя не може да те вземе насила. Ти трябва да се съгласиш. Откажи! Поклатих глава и продължих. – Пистолетите първо, некромане – каза Януш. Сложих двата пистолета на пода. Лари тресеше главата си яростно. Той издаваше малки протестиращи звуци. Той се бореше, несполучливо на колене. Януш трябваше да спре да го държи за врата за да не го удуши. – Сега ножовете. – Аз не ... – Не се опитвай да лъжеш тук и сега. Точка за него. Поставих ножовете на пода. Сърцето ми биеше толкова силно, че трудно дишах. Спрях точно пред Лари. Вгледах се в сините му очи. Свалих плата от устата му, някакъв копринен шал. – Не го прави. Боже, Анита, не го прави. Не за мен. Моля те! Свежите остри прорязвания на ризата му още кървяха. Той ахна, но не изкрещя. Погледна към Серепфина. – Ти каза, че тази острота не работи само с аура на сила. – Той си има своя собствена аура – каза Януш. – Пусни го. Нека си отидат и ще го направя. – Не прави това за мен, ma petite. – Правя го за Лари, той струва повече от колкото всеки в тази стая. Януш погледна Серепфина. Тя падна на една страна, притвори очи. – Ела при мен, Анита. Остави ме да докосна ръката ти и ще ги освободя всичките, имаш думата ми, от един господар на друг. – Анита, не! Лари не се бореше да се измъкне за да дойде към мен. Януш повдигна ръката си във въздуха и от ръкава на сакото на Лари полетя кръв. Лари изкрещя. – Спри – казах. – Спри. Тръгнах към него. – Не го докосвай отново. Никога не го докосвай отново. Изплюх последните думи в лицето му, гледах мъртвите му очи и не усещах нищо. Ръката му докосна моята и аз се разтреперих задъхана. Оставих гневът ми да направи тези последни няколко стъпки. Какво щях да направя, ако се страхувам, не можех да мисля за това. Серепфина свали ръкавицата си. когато голата й ръка хвана китката ми, не беше прекалено стегнато, не беше болезнено. Вгледах се в ръката върху моята ръка. – Пусни го – каза тя. Януш го пусна на момента. Лари се опита да дойде при мен. Януш му удари шамар изпращайки го на земята и няколко метра назад. Останах замръзнала. За един ужасен момент си помислих, че го е убил, но той се изправи и се опита да се върне. Погледът ми премина през Лари и срещнах очите на Жан Клод. Той ме искаше от години; сега аз оставях друг вампир господар да забие зъбите си в мен. Серепфина ме дръпна към коленете си, стискаше костите ми на ръката толкова силно, че мислех, че ще ги счупи. Болката ме накара да срещна очите й. Тя бяха солидно перфектно кафяво, толкова тъмни - почти черни. Тези очи ми се усмихваха леко. Помирисах парфюма на майка ми, лака й за коса, кожата й. Поклатих глава. Всичко бе една лъжа. Не можех да дишам. Тя коленичи до мен и когато видях лицето й то беше на майка ми с гъстата черна коса паднала около бузите й. – Не! Това не е истина. – Може да бъде толкова реално, колкото пожелаеш, Нина. Вгледах се в тези очи и усетих да падам надолу в дълбокия тъмен тунел на очите й. Падах към този малък пламък. Стигнах го. Той щеше да топли плътта ми, да стопля сърцето ми. То беше всичко, всички хора, всичко за мен. Далечно и сънено чух Жан Клод да крещи името ми: „Анита!”, но беше прекалено късно. Пожарът й ме затопли, премина през цялото ми тяло. Болката беше толкова малка цена като заплащане. Черният тунел се срина зад мен, докато нямаше нищо друго освен мрака и трептенето на очите на Серепфина. Глава 39 Сънувах. Бях много малка. Толкова малка, че можех да седя в скута й, само краката ми оставаха извън скута й. Когато тя ме прегърна с ръцете си беше толкова безопасно, толкова бях сигурна, че никога няма да ме боли, когато мама е около мен. Положих главата на гърдите й. Можех да чуя ритъма на сърцето й под ухото ми. Силен и сигурен ритъм, който биеше силно под лицето ми. Звукът ме събуди, н не бях будна. Тъмнината беше толкова плътна, че сякаш бях сляпа. Лежах в ръцете на майка си в тъмнината. Заспала бях в леглото на майка ми и баща ми. Сърцето й туптеше под ухото ми и ритъмът не беше наред. Сърцето на майка ми издаваше прекалено много сърдечен шум. В леглото ритъмът й беше колеблив, бавен, след това колебание и след това три бързи удара. Сърцето й биеше под кожата ми редовно като часовник. Опитах се да се вдигна, далече от нея и ударих главата си в нещо твърдо и кораво. Ръката ми се плъзна над юргана, който ме беше завил. Докоснах една сатенена рокля с гладки бижута, пришити към нея. Лежах там в пълна тъмнина и се опитах да се отвия. Плъзнах роклята около ръката й. Гола плът се плъзна по голото ми рамо, без кости като мъртвец, но ръцете ми дори в пълната тъмнина се бореха да не докосват нейните. Телата ни бяха едно до друго. Това не беше ковчег, построен за двама. Пот се плъзна по трескавата ми кожа. Тъмнината изведнъж беше задушаваща, гореща. Не можех да дишам. Опитах се да се обърна по гръб. Опитах се да я обърна и не можех. Това не беше стая. Въпреки малката си борба, само карах обезкостеното тяло да се клатушка. Вече не ми миришеше на парфюма на майка ми. Миришеше ми на стара кръв и застояло, миризма която съм подушвала и преди. Вампири! Аз изкрещях и се опитах да блъсна нещото на разстояние и капакът се мръдна. Аз стоях, ръцете ми блъскаха по долната част на ковчега - сатен и дърво. Капакът рязко се отвори и аз изведнъж бях върху тялото й, горната част на моето тялото повдигнато наполовина. Слаба светлина осветяваше краищата на лицето й. Внимателният грим изглеждаше наред, като лошо гримиран труп. Излязох от ковчега, като паднах на пода. Ковчегът на Серепфина беше по средата на сцената с бар и грил „Кървави Кости”. Ели се беше свила в основата на сцената. Преминах покрай нея, почти очаквах да ме хване за глезена, но тя не помръдна. Дори не дишаше. Тя беше един от новите мъртъвци, но със изгрева тя наистина беше мъртва. Серепфина също не дишаше, но сърцето й туптеше, биеше живо. Защо? За мое успокоение. Заради моето докосване. По дяволите, не знаех. Ако излезех, щях да попитам Жан Клод. Ако беше жив. Ако тя беше удържала думата си. Януш лежеше по средата на пода, по гръб, с ръце на гърдите му. Бетина и Палада бяха сгушени в него. Ковчегът лежеше на пода. Нямаше как да знам колко е часа. Бих се обзаложила, че със Серепфина нямаше да спя цял ден. Щях да се махна от тук. – Казах й, че няма да спиш целият ден. Гласът трептеше около мен. Магнус беше зад бара, облегнал лакти върху гладката му повърхност. Режеше лимон с нож, който изглеждаше много остър. Той ме погледна със зелено-сините си очи. Дългата му кестенява коса беше разпиляна около лицето му. Той беше облечен с една дантелена риза, като тези които взимате под наем, за да носите под смокинга. Ризата му беше бледо зелена и караше зеленото в очите му да изпъква. – Изплаши ме – казах. Той прескочи бара лесно, кацна на краката си като котка. Усмихна се и усмивката не беше приятелска. – Не мислех, че се плашиш толкова лесно. Направих една крачка назад. – По дяволите, възстановяваш се бързо! – Пих от кръвта на безсмъртен, това помага. Гледаше ме с топлина в очите и това въобще не ми харесваше. – Какво не е наред с теб, Магнус? Той избута дългата си коса на една страна. Дръпна яката на ризата си, докато първите две копчета не паднаха на пода. Нямаше нова следа от зъби по гладката му кожа. Направих още една крачка назад към вратата. – И какво? – Плъзнах ръката си към собствения си врат и открих белега от зъби. – Имаме съвпадение в човека, който ни го причини. И какво? – Тя ми забрани да пия. Тя каза, че ще спиш цял ден. Тя щяла да те задържи да спиш цял ден, но аз мислих, че те подценява. Направих още една стъпка към вратата. – Недей, Анита. – Защо не? – Но се опасявах, че знам отговора. – Серепфина ми каза да те държа тук, докато тя се събуди. Погледна ме с тъжен израз на лицето. – Просто седни. Ще направя нещо за ядене. – Не, благодаря. -Не бягай, Анита. Не ме карай да те наранявам. – Кой е в другия ковчег? – попитах. Въпросът сякаш го изненада. Той остави косата си да падне около врата му. Ризата зейна отворена пред гърдите му. Не помнех да съм забелязвал гърдите му по този начин или начина, по който косата му заля раменете. Мехлема трябва да е изветрял. – Спри Магнус. – Да спра какво? -Илюзията не работи при мен. – Илюзията ще е по добра алтернатива – каза той. – Кой е в ковчега? – Ксавие и момчето. Затичах се към вратата. Той изведнъж беше зад мен, невъзможно бързо, но аз го видях по-бързо. Просто през повечето време така се случва с мъртвите. Не се опитах да отворя вратата. Обърнах се към тялото му и това го изненада. Той падна като сви рамене почти перфектно като по учебник. Опитах се да го избутам назад по пода, колкото далече можех с всичко което имах. Той лежа зашеметен за секунда. Отворих вратата. Пролетната слънчева светлина се изсипа върху лицето на Януш и неговите жени. Лицето на Януш се усука далече от светлината. Не можех да чакам да гледам повече. Побягнах. Писък ме последва през слънчевата светлина. Чух вратата да се хлопва зад мен, но не погледнах назад. Удрях чакъла по паркинга и бягах с всичко което имах. Чух го малко зад мен. Нямаше да избягам от него. Изчаках последната секунда, спрях да бягам и го ритнах. Той видя, че кракът ми идва и мина под него удряйки другия ми крак, изпращайки и двама ни на земята. Хвърлих шепа чакъл в лицето му и той удари челюстта ми с юмрук. Един момент на шок и парализа, където всичко което можете да правите е да мигате. Лицето на Магнус ся появи пред мен. Той не ме попита дали съм добре; това му отнемаше точка. Той ме вдигна и ме хвърли върху раменете си. Имах хубава гледка към земята и за това време бях в състояние да се движа отново. Сложих ръцете си на гърба му, опитах се да ги поставя като лостове за люлка на раменете му. Оставих го да стегне долната ми част от тялото, но преди да опитам това. Той ритна вратата да се отвори и ме хвърли на пода, нищо прекалено внимателно. Той се облегна на вратата и я заключи. – Просто трябваше да го направим по трудния начин, нали? Изправих се на крака и се отдалечих от него, което ме приближи до вампирите. Не беше подобрение. Застанах с гръб към бара. Там трябваше да има задна врата. – Не знам друг начин, Магнус. Той си пое дълбоко дъх и се отблъсна от вратата. – Тогава, това ще бъде дълъг ден. Сложих ръката си на хубавото дърво на бара. – Да – казах. Разрязаният на шест лимон и ножа бяха само на няколко инча. Вгледах се в Магнус, опитвайки се много упорито да не поглеждам ножа отново. За да не прикова вниманието към него, което не бе толкова лошо, колкото звучеше. Очите му се присвиха към ножа. Той се усмихна и поклати глава. – Не го прави, Анита. Сложих ръцете си на бара и се избутах върху него. Чух го да идва, но не погледнах назад. Никога не поглеждай назад, нещо винаги идва да те хване. Взех ножа и се плъзнах от другата страна на бара по същото време. Лицето на Магнус се появи на бара твърде бързо. Не бях готова. Всичко, което можех да направя е да гледам нагоре към него и да държа ножа в ръката си. ако беше малко по-бавен щях да го пробода в гърлото или поне това беше плана. Магнус седна на бара, гледаше към мен, мокрите му очи блестяха. Светлини и цветове играеха в тях, като отразяваха неща, които не бяха там. Той остана на бара, люлееше като камбанки краката си, едната му ръка беше на бара за равновесие. Косата му падна напред, оставяйки дебели кичури около лицето му. Той отново ми изглеждаше див, както в могилата. Но този път той не се опитваше да бъде един от добрите. Очаквах да скочи върху мен, но той не го направи. Разбира се, той не трябваше да ме бие, просто трябваше да пази да не си тръгна. Погледнах към това, което беше под бара. Алкохолни напитки в бутилки, чисти чаши, вана с мед, няколко чисти кърпи, салфетки. Нищо не изглеждаше полезно. Мамка му. Пристъпих бавно към стената, застанах колкото се може по-далече от Магнус. Започнах да се движа от обратната страна на бара към вратата. Магнус пристъпи с мен, движейки се на бара, правейки тромавото движение грациозно. Той беше по-бърз от мен, по-силен от мен, но аз бях въоръжена. Ножът беше с добро качество, направен за рязане на храни, не хора, но добрият нож си е добър нож. Универсален е. Трябваше да се принудя да не държа твърде здраво дръжката, да я отпусна. Направих го. Можех. Очите ми се присвиха към ковчега на Серепфина. Мисля, че я видях да диша. Магнус ми скочи. Тялото му се вряза в моето и аз забих ножа в корема му. Той изсумтя и теглото му ме прикова към пода. Забих ножа по-дълбоко. Той хвана ръката ми и се преобърна от мен, взимайки ножа със себе си. Запълзях по края на бара на четири крака. Магнус беше там, издърпваше ме за крака ми с едната си ръка. Кръвта напояваше предната част на ризата му. Той вдигна окървавения нож пред лицето ми. – Това боли – каза. Той постави острието срещу едната страна на гърлото ми. Усещах пулса си да подскача под острието. Той се изправи и ме дръпна със себе си. – Къде отиваме? – попитах. – Ще видиш. – Не Ми хареса нячина по който го каза. Краката му се удариха в тялото на Ели. Можех да видя ковчега на Серепфина зад мен, ако извъртях очи. Движенията са трудни, когато имаш нож около врата. Той дръпна ръката ми и аз не го направих. Облегнах се назад на петите си, леко, усещайки ножа, но повече се страхувах от Серепфина от колкото от всеки нож. – Ела, Анита! – Не и докато не ми кажеш какво правим! Говорех много внимателно около ножа. Ели остана неподвижна. Без кости, мъртва в краката му. Кръвта на Магнус падна върху лицето й. Ако тя беше един от другите, можеше да оближе кръвта, дори и в дрямката, но добре че Ели беше наистина мъртва. Тя е наскоро умряла, празна, чака личността й да се възстанови, ако някога го направи. Виждала съм вампири, които не си я възстановяват. Никога не са близо до човешкото същество, което са били. – Ще те поставя в ковчега и ще те заключа, докато Серепфина не се събуди. – Не – казах. Магнус стисна ръката ми, сякаш пръстите му търсиха костите ми. Ако я счупеше, това ще бъде адска контузия. Не извиках, но ми беше трудно. – Мога да те нараня, Анита, има много различни начини. Просто влез. – Нищо, което ще направиш не може да ме изплаши повече от това да вляза в този ковчег отново. Мислех го. Което означаваше, че освен ако не искаше да ме убие, ножът не вършеше работа. Обърнах главата си към острието. Той беше принуден да премине по кожата ми преди да го махна от себе си. Вгледах се в него на една крачка разстояние и видях нещо в очите му, което не бях виждала преди. Той бе изплашен. – Кървави Кости умря защото споделяше твоята смъртност. Беше ли по-труден за убиване преди, Магнус? Без да черпиш от безсмъртния, това ли е? – Ти се прекалено умна, за свое собствено добро – каза тихо той. Усмихнах се. – Безсмъртен точно като всички останали; бедното бебче. Той се усмихна с бързо оголване на зъби. – Все още мога да ти причиня повече вреди, от колкото ти на мен. – Ако наистина го вярваш, ти нямаше да искаш да ме върнеш обратно в ковчега. Ръката му се премести със размазваща скорост, която беше почти като бързината на вампир. Той удари ръката ми, взе я в шепа за секунда и ме поряза. Кръв потече от разреза и капеше от ръката ми. Той замахна с ръката си от горната част на ръката ми до китката, по-бързо от колкото можех да се възползвам. Гледах как кръвта се стича по ръката ми към лакътя ми. Не беше голям разрез, не можеше дори да остави белег, разбира се на лявата ми ръка, кой би могъл да каже? – Не можеше ли да порежеш дясната ми ръка? Имам толкова много белези на тази. Той направи един бърз разрез надолу и разряза дясната ми ръка от рамото близо до лакътя. – Винаги се радвам да услужа на дамите. Разрезът болеше и беше по-дълбок от първия. Аз и моята голяма уста. Кръвта се спусна по ръката ми като малка червена линия. Кръвта от лявата ми ръка се стичаше по лакътя ми и падна с меко цоп върху бузата на Ели. Кръвта се плъзна по кожата й в устата й. Гръбначния ми стълб изтръпна от магия. Задържах дъха си. можех да го почувствам. Чувствах го с тялото в краката ни. Беше посред бял ден. Не трябваше да съм във състояние да вдигна дори зомби, да не говорим за вампир. Това беше невъзможно, все още чувствах тялото, чувствах магията. Знаех, че е моя, ако поискам. Исках го. – Какво не е наред? Магнус рязко дръпна ръката ми, връщайки очите ми към лицето му. Бях се вторачила във вампира. Не го целях, по дяволите това беше неочаквано. Можех да усетя магията само на места, недостатъчна, почти там. Но как да я направя по-силна? Как? Усмихнах се на Магнус. – Планираш да ме порязваш, докато не вляза в ковчега ли? – Мога. – Единственият начин да вляза в ковчега е мъртва, Магнус, а Серепфина не ме иска мъртва. Пристъпих към него, той започна да отстъпва назад, но се накара да стои мирно. Телата ни се притиснаха едно към друго. Страхотно. Плъзнах ръката си под ризата му, погалих кожата му. Очите на Магнус се разшириха. – Какво ще правиш? Усмихна се и проследих с пръсти пътя на свежата кръв към раната. Пръстите ми преминаха по ръба на раната и той издаде такъв звук, сякаш го боли. Погалих със свободната си ръка кожата му, размазвайки кръвта по плътта му сякаш рисувах с бои. – Видя сцената на убийството, когато ме докосна и все още искаше да правиш секс с мен, не помниш ли? – Той си пое дъх и трепна когато го остави да се изплъзне между устните му. Издърпах покритата си с кръв ръка изпод ризата му. Държах я пред него, оставих я да я види. Дъхът му излизаше само малко по-бързо. Коленичих, бавно; той не ме пусна и не остави ножа, но не ме спря. Намазах кръвта по устата на Ели. Изгаряща магия, премина през кожата ми като хладен огън. Това накара Магнус да изпусне ръката ми. -По дяволите. – Магнус замахна с ножа към мен. Блокирах китката му с ръка и се изкачих по него, придвижвайки се на колене. Той беше балансиран над раменете ми, но все още имаше нож. Метнах го върху Ели. Стоях над него, дишах трудно. -Ели, вдигни се! Очите на вампира се отвориха широко. Магнус започна да става от нея. -Хвани го! – казах. Ели обгърна кръста му с ръце и го държеше. Той я намушка с ножа и тя изкрещя. „Боже, помогни ми” крещеше тя. Зомбитата не крещят. Изтичах към вратата. Магнус дойде след мен, влачейки Ели след себе си. Движеше се по-бързо отколкото си мислех, че ще може, но не достатъчно бързо. Отворих вратата и по дългия бар се разля слънчева светлина. Пристъпих навън, когато крещенето започна. Погледнах назад, не можеше да ми помогне. Ели гореше. Магнус се опитваше да разхлаби ръцете й, крещейки. Но нищо не държи по-добре от мъртвите. Избягах на паркинга. – Нина, не трябва да излизаш! Гласът ме спря в края на паркинга. Погледнах назад. Магнус беше излязъл от вратата и беше на чакъла. Ели гореше в бял пламък. Ризата и косата на Магнус горяха. Изкрещях: – Върни се обратно, кучи сине! Но същия глас който ме спря на края на паркинга, го беше накарал да излезе на светлината. Гласът дойде отново. – Върни се в леглото, Анита. Уморена си. Трябва да си починеш. Внезапно бях уморена. Чувствах всеки прорез, всяко натъртване. Тя ще направи всичко по-добре. Тя ще ме докосне и хладните й ръце ще направят всичко по-добро. Магнус падна по средата на алеята, пищеше. Вампирът се топеше върху него, гореше го жив. Исусе Христе! Той вдигна едната си ръка към мене. Изкрещя: – Помогни ми! – Вампирът се топеше върху плътта му, ядеше я. Тичах. Тичах и гласът на Серепфина шептеше в ухото ми: – Нина, майка ти, ти липсва! Глава 40 Колата караше по магистралата. Бях покрита със засъхнала кръв, порязана, удряна, насинена и една възрастна двойка ме качи в колата си. Кой казва, че няма добри самаряни? Те искаха да извикат полиция и аз ги оставих. Милият полицай ми хвърли един поглед и ме попита дали се нуждая от линейка. Отказах им и ги помолих да звъннат на специален агент Братфорт и да му кажат, че е Анита Блейк. Опитаха се да ме накарат да отида в болница, но нямаше време. Беше средата на следобеда. Трябваше да отидем преди да се стъмни. Помолих полицията да изпрати двама души да се уверят, че никой няма да премести ковчезите. Казах им, че може да има човек на паркинга и ако той още е там да се обадят за линейка, но при никакви обстоятелства да не влизат вътре. Всички кимнаха и се съгласиха в мен. Повечето полицаи са били в къщата на Серепфина снощи и днес. Ченгетата ми казаха, че Каркланд им е издал леговището на вампирите, след като са ме взели. Отне ми секунда да осъзная, че Каркланд е Лари. Което означаваше, че Серепфина е удържала думата си и ги е пуснала. Сигурността, че Лари е жив накара коленете ми да се подкосят и беше достатъчно, за да спре колебанието ми. Ченгетата бяха намерили дузина тела заровени в мазето на къщата на Серепфина. Тя е трябвало да ги погребе в гората. Всичко което знаех е, че вика призраци. Друго не знаех. Това не беше въпроса. Всичко, което знаех, е че имам заповед за екзекуция, както и ченгета които ме слушаха. Сложиха ме в една стая за разпит с чаша черно кафе, достатъчно дебело одеало, че да може да ме обгърне. Треперех и не можех да се спра. Братфорт влезе в стаята срещу мен. Той ме гледаше с очи, които просто бяха твърде широки. – Местните казват, че си намерила леговището на господаря-вампир. Засмях се и прозвуча криво, почти като плач. – Не бих казала, че съм намерила леговището на Серепфина. По скоро се събудих в него. Вдигнах кафето към устата си и трябваше да спра по средата на движението. Ръцете ми трепереха толкова силно, че бях на път да разлея кафето по масата. Поех си дълбоко дъх и издишах, концентрирах се да отпия от кафето. Концентрирах се върху обикновено физическо движение. Това помогна. Отпих от кафето и в същото време бях по-спокойна. – Трябва да отидете в болницата – каза Братфорт. – Трябва да убия Серепфина. – Имаме заповед за всички тях. За всички участващи вампири. Как искате да го направим? – Да ги изгорим. Ще преградим всичко освен вратата. Ако Магнус е вътре, той ще излезе. – Магнус Бувиер? – Да. Имаше нещо в начина, по който го каза, което не ми харесваше. – Ченгетата намериха това, което е останало от него на паркинга. Изглежда нещо е разтопило долната половина на тялото му. Знаете ли нещо за това? Гледаше ме много настойчиво, когато ме попита. Глътнах внимателно малко кафе и посрещнах очите му без да мигна. Какво можех да кажа? – Вампирите го контролираха. Той трябваше да ме държи в бара, докато се стъмни. Може би са го наказали за неизпълнение на задълженията. Това, което направих на Магнус и Ели беше достатъчно за да ми докара смъртна присъда, нямаше да го кажа на федералните. – Вампирите са го наказали? – изрече го като въпрос. – Да. Гледаше ме дълго време след което кимна и промени темата. – Вампирите няма ли да се опитат да избягат, когато започнем да палим? – Слънчева светлина или огън. Само изборът между двете може да убие вампирите, както искате. Свърших с кафето в чашата си. – Протежето ви, господин Каркланд, каза, че са Ви отвлекли от гробището. Това ли е и вашата история? – Случилото е истина, агент Братфорт. Това беше истина, доколкото беше. Пропуските са чудесно нещо. Той се усмихна и поклати глава. – Криете повече глупости от колкото ми казахте. Вгледах се в него, докато усмивката увяхваше по краищата. – Истината е нож с две остриета, не мислите ли така, агент Братфорт? Той ме гледаше за миг и после кимна. – Може би, госпожице Блейк, може би. Обадих се в хотела и никой не отговори в стаята на Лари. Опитах в моята стая и Лари беше там. Имаше момент на зашеметено мълчание, когато разбра, че съм аз. – Анита, о Боже мой, Боже мой! Добре ли си? Къде си? Ще дойда да те взема. – В полицейското управление в града съм. Добре съм или нещо такова. Имам нужда да ми донесеш дрехи да се преоблека. Тези смърдят на вампир. После отиваме при Серепфина. Друго мълчание. – Кога? – Сега, днес. – Ще бъда там. – Лари? – Ще донеса оръжията и ножовете и допълнителни кръстове. – Благодаря. – Никога не съм се радвал да чуя гласът ти толкова много през целия си живот. – Идвай скоро. Чакай Лари. – Имаш нужда от нещо друго? – Жан Клод и Джейсън добре ли са? – Да. Джейсън е в болница, но е жив. Жан Клод е в спалнята заспал. След като Серепфина те ухапа, удари Жан Клод с някакъв вид сила, енергия. Почувствах я и беше внушително. Тя го одари и го остави. Останалите тръгнаха с нея. Всички бяха живи или толкова живи, колкото си бяха в началото. Беше повече от колкото се надявах. – Страхотно, ще се видим скоро. Затворих телефона и имах ужасното желание да заплача, но се сдържах. Страхувах се и ако започнех да плача нямаше да бъда в състояние да се спра. Не можех да изпадам в истерия, не все още. Столът на агент Братфорт не беше празен. Специален агент Брадли Братфорт, да Брадли Братфорт изглежда, че знаеше какво прави. За първи път някой със значка или без значка не спореше с мен. Това беше освежаваща промяна. Не прегърнах Лари, когато ми донесе дрехите, той ме прегърна. Отблъснах се по-рано отколкото исках, защото исках да се свия в ръцете му и да заплача. Просто нека чифт приятелски ръце да ме държат докато се успокоя. По-късно, по-късно. Имаше огромна подутина на едната страна на лицето си от челюстта до средата. Изглеждаше сякаш е ударен с бейзболна бухалка. Имал е късмет, че Януш не му е счупил челюстта. Лари ми бе донесъл сини дънки, черно поло, джогинг чорапи, белите найки, допълнителни кръстове от куфара ми, сребърните ножове Фаистара с кобура за панталони, Браунинга и презраменния кобур. Беше забравил сутиен, но освен това беше перфектен. Каниите стягаха прорезите, но се чувствах прекрасно отново въоръжена. Не се опитвах да скрия пистолетите. Полицията знаеше коя съм и лошите не бяха глупави. Едва два часа след като излязох от ковчега на Серепфина ние паркирахме пред Кървави Кости. Имаше повече полицаи отколкото можеш да си представиш. Местни ченгета, щатски ченгета, федерални ченгета, беше смесица от полицаи. Пожарен камион ако има спешен случай завършваше списъка. О, Лари и аз. С мъртвия Магнус, Серепфина и компания бяха незащитени. Не са безпомощни. О, не. Нищо от тази страна не можеше да ме накара да вляза вътре доброволно. Но имаше алтернативи. Газовият камион мина зад гърба ни и счупи прозорците. Гледах как змиеподобния маркуч минава през задната врата. Стоях там в топлата слънчева светлина, хладен бриз си играеше по кожата ми и аз прошепнах: – Можеш да изгниеш в Ада. – Каза ли нещо? – попита Лари. Поклатих глава. – Нищо важно. Маркучът трептеше живо и острата сладка миризма на бензин изпълни въздуха. Усетих я да се събужда. Усетих очите й да се отварят в тъмнината. Вдишах сладникавата миризма на бензин и ръцете ми се увиха около ковчега. Сложих ръце около очите си. – О Боже! Лари ме докосна по рамото. – Какво има? Продължих да натискам ръцете си към лицето. – Извади си пистолета, веднага! – Какво ... – Направи го! Пуснах ръцете си и го погледнах. Погледнах познатото му лице и в него виждах Серепфина. Тя прошепна: -Убий го. Извадих ножовете от каните и ги пуснах на земята. Започнах да се отдръпвам към ченгетата. Имах нужда от хора с пистолети около мен. Гласът в главата ми каза: – Анита какво правиш на майка си? Ти не искаш да ме нараниш. Нина, помогни ми, мамо! – О Боже! – побягнах и почти се блъснах в Братфорт. – Помогни ми Нина, помогни ми! Ръката ми се приближи до Братфорт. Извадих ръцете си в юмруци пред него. – Братфорт обезоръжете ме сега. Моля ви! Той се втренчи в мен но извади пистолетите от кобурите. – Какво не е наред, Блейк. – Белезници, имаш ли белезници. – Да. Протегнах ръцете си към него. – Използвай ги! Гласът ми прозвуча сух, гърлото ми беше толкова стегнато, че не можех да дишам. Миришеше на хипнотичния парфюм, усещах червилото на майка си в устата си. Белезниците щракнаха на място. Отдръпнах се от него и се вгледах в белезниците. Отворих уста да кажа да ги махне и я затворих. Можех да усетя косата на майка ми да гъделичка лицето ми. – Помирисвам парфюма – каза Лари. Гледах го с разширени очи. Не можех да говоря, не можех да мръдна. Нямах доверие на себе си да направя нещо в този момент. – О, Боже мой! – каза той. – Чувстваш я как изгаря. Просто го погледнах. – Какво мога да направя? – Помогни ми – гласът ми беше само шепот. – Какво се случва с нея? – попита Братфорт. – Серепфина се опитва да получи Анита, за да я спаси. – Вампирът там е буден? – попита той. – Да – отвърнах. Серепфина излезе от ковчега си. Широката й пола на роклята се събра по краищата, когато тя отиде към вратата на кухнята. Тя не можеше да се приближи по-близо, защото слънчевата светлина се излъчваше от прозореца. Бензинът се наливаше през целия етаж към нея. -Анита, помогни на мама. -Това е лъжа – казах. -Какво е лъжа? – попита Братфорт. Поклатих глава. -Анита, помогни ми, ти не искаш да умра. Не искаш да умра, когато можеш да ме спасиш. Паднах на колене, ръцете ми копаеха по чакъла на паркинга. – Спрете бензина. Лари коленичи до мен. – Защо? Това беше добър въпрос. Серепфина имаше добър отговор. – Джеф Клинлан е там. Вътре е. – По дяволите – каза Лари. Той погледна нагоре към Братфорт. – Не може да изгорим мястото. Детето е вътре. – Спрете бензина – каза Братфорт. Той ни подмина и тръгна към камиона, посочи му да се отдалечи. Усетих резкия триумф в Серепфина. Това беше лъжа. Ксавие беше убил Джеф миналата нощ. Нямаше никой жив в сградата. Хванах раменете на Лари с ръцете си. – Лари, това е лъжа. Тя излъга. Чрез мен. Върнете колата обратно и я опечете на място. Той ме погледна. – Но ако Джеф ... – Не спори с мен, просто го направи. Изкрещях загръщайки лицето с ръцете си, опитвах се да игнорирам гласа в главата си. Можех да подуша парфюма й. Беше твърде много. Серепфина беше уплашена. Лари извика Братфорт да се върне и почти ме влачеше зад колите. Започнах да се боря, когато те се опитваха да ме вкарат вътре, но не успях да им попреча и те затвориха вратите. Бях в метална и стъклена клетка. Приковах пръстите си срещу очите си. Докато не ме заболя. Но дори и болката не помогна. Бензинът бе навсякъде, напояваше всичко. Серепфина се задушаваше от него. – Нина, не прави това. Не наранявай майка си. Не ме губи отново. Започнах да се клатушкам назад и напред, ръцете ми копаеха да хванат нещо. Назад и напред, назад и напред. Скоро щеше да свърши. Скоро щеше да свърши. Усетих докосване по лицето си, паметта ме накара да се обърна и да погледна нещото. – Моята смърт ще бъде също толкова реална, Анита. Някой освети. Пламъците изреваха за живот и аз изкрещях преди те да я ударят. Свих ръцете си в юмруци, удрях стъклото и изкрещях: -Неее! Пламъците преминаха около нея, разпадащия се плат от роклята й беше сякаш цвете, което се бели, пламъкът ядеше плътта й. Удрях с ръцете си по стъклото, докато вече не можех да ги чувствам. Трябваше да й помогна. Трябва да отида при нея. Паднах по гръб и изритах стъклото. Ритах и ритах, чувствайки шок по целия си гръбнак. Крещях и ритах по стъклото и го пропуках. Стъклото се счупи и падна пасивно. Тя крещеше името ми: -Анита! Анита! Бях повече от половината извън прозореца, преди някой да се опита да ме хване. Оставих го да ми държи ръцете, но избутах краката си да излязат от прозореца. Трябваше да стигна до нея, нищо друго нямаше значение. Нищо. Паднах на земята и някой стискаше ръката ми. Дръпнах ръката си и по средата на движението я извъртях и се освободих. Бягах към огъня. Усещах топлината сега, докосваше кожата ми. Усещах топлината вътре в нас да оживява. Някой бе хвана и аз се преборих да му ударя юмрук. Ръцете ги нямаше, преборих се да се изправя. Викове и някой друг ме хвана. Той ме вдигна от земята, ръцете бяха увити около кръста ми, захващайки ръцете ми. Изритах назад и ударих коленете му. Ръцете изчезнаха, но имаше още ръце. И още ръце. Някой се хвърли върху мен. Ръка обърна главата ми на една страна, лицето ми към чакъла. Ръце придържаха моите към камъните, беше оставил цялата си телесна маса върху китките ми. Някой стоеше върху краката ми. -Нина! Нина! Крещях с нея. Аз крещях докато не се задуших от миризмата на изгоряла коса и мириса на чистота. Виждах игличките от едната страна и започнах да плача. -Не, не! Мамо! Мамо! Иглата потъна дома и тъмнина погълна земята. Тъмнина, която миришеше като запалена плът и вкус на червило и кръв. Глава 41 Прекарах няколко дни в болницата. Натъртвания, порязвания, няколко шева, но най-вече изгаряния втора степен по гърба и ръцете. Изгарянията не бяха толкова зле, дори нямаше да ми останат белези. Лекарите просто не можеха да разберат как съм придобила изгарянията. Не знаех как да им обясня, може би защото не бях сигурна, че можех. Джейсън имаше счупени ребра, едно е проболо белия му дроб и други вътрешни наранявания. Той се излекува перфектно за рекордно време. Имаше полза, че е ликантроп. Жан Клод се беше излекувал. Лицето му отново беше съвършеното, което Серепфина бе видяла преди толкова много време. Компанията на Стерлинг откупи земята от Дорис Бувиер и я направи богата. С Кървави Кости - мъртъв, тя можеше да продаде земята. Беше свободна. Клинлан все още искаха да ме съдят. Бърт имаше адвокати, които обещаха да не вкарат това в съда, но не бях много сигурна. Ако минех през къщата, проверявайки всеки сантиметър, може би. По дяволите, дори и аз нямаше да се сетя да защитя кучешката врата. Може би заслужавах да ме осъдят. Казах на Клинлан, че Ели е мъртва. Трябваше да приемат думата ми за това, нямаше нищо останало от Ели за доказателство. Когато вампирите изгарят, няма остатъци от зъби, нищо лично. Джеф наистина беше мъртъв също. И двете им деца бяха загубени за тях. Трябваше някой да е виновен, защо да не съм аз? Вдигнах вампир като зомби, което не беше възможно. Некроманите би трябвало да са в състояние да контролират всички видове мъртъвци. Но това беше легенда, не истина. Нали? Серепфина беше мъртва, но кошмарите живееха. Кошмарите бяха запълнени от спомените за смъртта на майка ми. Беше ужасно. За първи път в живота си, бях в безсъзнание. Какво щях да правя с двамата мъже в живота си? Как по дяволите да знам? Ръцете на Ричард, дъха и топлината на тялото му, бе най-близкото нещо, което съм усещала като ръцете на майка ми. Това не беше същото, макар че знаех, че Ричард щеше да даде живота си за мен, дори това не беше достатъчно. Когато бях дете вярвах, че ще е така. Сега няма реална безопасност. Загубиш ли невинността си, никога не можеш да си я върнеш. Но понякога с Ричард исках да вярвам в това отново. Няма нищо утешително в ръцете на Жан Клод. Той не ме караше да се чувствам безопасно дори малко. Той беше като някакво забранено удоволствие, знаех, че евентуално ще съжалявам. Бях непоклатима, че няма да чакам, съжалявах сега, но аз все още го виждах. Някак си Жан Клод беше преминал линията, която шепа вампири бяха пресекли. Не мислех за него като чудовище вече. Господ да се смили над душата ми. КРАЙ