"Небесносини грехове" книга – 11 1 Беше началото на септември – натоварено време в годината за възкресяване на мъртви. Изглежда треската, предшестваща Хелоуин, всяка година започваше все по- рано и по-рано. Всеки съживител в „Съживители” ООД беше ангажиран плътно. Аз не представлявах изключение; всъщност, беше ми придложена повече работа, отколкото способността ми да издържам без сън можеше да поеме. Г-н Лео Харлан би трябвало да е благодарен, че си е назначил среща. Не изглеждаше благодарен. Честно казано, не изглеждаше по какъвто и да било начин. Харлан беше среден. Среден на ръст, тъмна коса, но не прекалено тъмна. Кожата му не бе нито прекалено бледа, нито прекалено тъмна. Кафяви очи, но с неотличим отенък на кафявото. Всъщност, най- забележимото нещо в г-н Харлан бе, че в него няма нищо забележимо. Дори костюмът му беше тъмен, консервативен. Облекло на бизнесмен, което е на мода през последните двайсет години и вероятно ще продължи да бъде на мода и през следващите двайсет. Ризата му бе бяла, вратовръзката – спретнато завързана, неговите нито прекалено големи, нито прекалено малки ръце бяха добре поддържани, но без маникюр. Външният му вид ми говореше толкова малко, че това, само по себе си, беше интересно и смътно обезпокоително. Отпих глътка кафе от чашата си, върху която имаше надпис: „Ако ми пробуташ безкофеиново кафе, ще ти откъсна главата”. Бях я донесла на работа когато шефът ни – Бърт, бе сложил безкофеиново в кафемашината, без да каже на някого, като си е мислел, че няма да забележим. Половината от офиса в продължение на седмица мислеха, че имат грип, докато не разкрихме подлия заговор на Бърт. Кафето, което секретарката ни Мери беше донесла за г-н Харлан, стоеше на края на бюрото ми. Върху неговата чаша имаше лого на „Съживители” ООД. Когато Мери първоначално донесе кафето му, той бе отпивал от него в продължение на минута. Беше поискал да е черно, но пиеше от него сякаш не беше усетил вкуса му, или нямаше значение какъв е той. Беше го приел от учтивост, а не защото го иска. Отпивах глътки от моето кафе, пълно със захар и сметана и се опитвах да компенсирам работата до късно снощи. Кофеин и захар – двете основни хранителни групи. Гласът му бе като останалата част от него – толкова обикновен, че беше чак необикновен. Говореше без никакъв акцент, без намек за регион или държава. - Искам да възкресите моя прародител, г-це Блейк. - Вече го казахте. - Изглежда се съмнявате в мен, г-це Блейк. - Наречете го скептицизъм. - Защо бих дошъл тук, за да ви лъжа? Свих рамене. - Хората са го правили и преди. - Уверявам ви, г-це Блейк, че казвам истината. Проблемът беше, че не просто не му вярвах. Може би се държах като параноик, но лявата ми ръка под синьото сако беше нашарена от белези – от извитата следа от изгаряне под формата на кръст, където един вампирски слуга ме беше дамгосал, до резките от нокти на вещица-превръщач. Плюс белезите от нож – тънки и ясни в сравнение с останалото. А под синята пола и подплатата в кралско синьо имаше още белези. Коприната не се интересуваше дали се плъзгаше върху белези или върху гладка, недокосната кожа. Бях заслужила правото си да бъда параноик. - Какъв прародител искате да възкреся и защо? Усмихнах се когато изрекох това, любезно, но усмивката не стигна до очите ми. Трябваше да започна да се упражнявам тя да изминава пътя до очите ми. Той също се усмихна и очите му останаха толкова непроменени колкото моите. Усмихна се, защото на него му се усмихнаха, а не защото влагаше нещо в това. Отново се протегна към чашата за кафе и този път забелязах тежестта в предната лява част на сакото му. Не носеше презраменен кобур, щях да го забележа, но в джоба горе в ляво имаше нещо по- тежко от портфейл. Можеха да бъдат много неща, но първоначалната ми мисъл беше „оръжие”. Бях се научила да се вслушвам в първоначалните си мисли. Човек не е параноик, ако хората наистина го дебнат. Моето оръжие беше пъхнато под лявото ми рамо в презраменен кобур. Това уравновесяваше нещата, но не исках кабинетът ми да се превърне в бойно поле. Той имаше оръжие. Може би. Вероятно. Доколкото знаех, това __________можеше да бъде и наистина тежка табакера. Но бих се обзаложила на почти всичко, че тази тежест беше оръжие. Можех или да стоя и да опитам да се разубедя от това мнение, или да действам сякаш съм права. Ако грешах, по-късно щях да се извиня, ако бях права, щях да оживея. По-добре жива и груба, отколкото мъртва и любезна. Прекъснах обясненията му за семейното родословие. Не бях чула и дума от тях. Бях съсредоточена върху тежестта в джоба му. Докато не разберях дали е оръжие или не, нищо друго не беше от кой знае какво значение за мен. Усмихнах се и направих усилие това да стигне очите ми. - С какво точно изкарвате прехраната си, г-н Харлан? Той пое малко по-дълбок дъх и съвсем леко се намести в стола си. Това беше най-близкото нещо до напрежение, което бях виждала в мъжа. Първото реално, човешко движение. Хората шаваха. Харлан не. Хората не обичат да си имат работа с хора, които възкресяват мъртъвци. Не ме питайте защо, но ги изнервяме. Харлан не беше нервен, не беше какъвто и да било. Той просто седеше от другата страна на бюрото ми, смразяващ, а неопределените му очи бяха любезни и безизразни. Обзалагах се, че е излъгал за причината си да дойде тук, и че беше донесъл оръжие, скрито по тялото му, на място, което не можеше да се види лесно. Харесвах Лео Харлан все по-малко и по-малко. Оставих внимателно чашата си за кафе върху подложката за бюро, като продължавах да се усмихвам. Бях освободила ръцете си, което беше стъпка номер едно. Да извадя оръжието си щеше да бъде стъпка номер две; надявах се да я избегна. - Искам да възкресите един от предшествениците ми, г-це Блейк. Не виждам работата ми каква връзка има тук. - Угодете ми – отвърнах, като все още се усмихвах, но усетих как усмивката се изплъзва от очите ми като топящ се лед. - Защо да го правя? – попита той. - Защото, ако не го направите, ще откажа да поема случая ви. - Г-н Вон, вашият шеф, вече взе парите ми. Той прие от ваше име. Усмихнах се и този път имаше истински хумор. - Всъщност, Бърт вече е само бизнес мениджър в „Съживители” ООД. Повечето от нас сме пълноправни партньори, като при адвокатска кантора. Бърт продължава да се занимава с деловата страна, но вече не ми е шеф. Лицето му стана по-тихо, ако това бе възможно, по-затворено, по-тайнствено. Сякаш човек гледаше лоша картина – всички технически подробности ги имаше, и въпреки това в нея нямаше усещане за живот. Единствените хора, които бях виждала да бъдат толкова затворени, бяха плашещи. - Не бях наясно с промяната в статута ви, г-це Блейк. – Гласът му бе станал с един тон по- дълбок, но беше толкова пуст, колкото и лицето му. Той караше всеки предупредителен звънец в мен да се задейства, раменете ми бяха стегнати от нуждата да извадя първа оръжие. Ръцете ми се спуснаха без да се замислям. Чак когато неговите ръце се вдигнаха до страничните облегалки на стола му, осъзнах какво съм направила. И двамата се придвижвахме към по-добра позиция, за да насочим оръжие. Внезапно се появи напрежение – тежко и наситено, като невидима мълния в стаята. Вече нямаше съмнение. Видях го в безизразните му очи и в леката усмивка на лицето му. Тази усмивка беше истинска, нямаше преструвка, нямаше лъжа. Оставаха ни секунди до извършването на едно от най-истинските неща, които едно човешко същество може да направи на друго. Щяхме да се опитаме да се избием. Наблюдавах, не очите му, а горната част на тялото му, в очакване на това предателско движение. Вече нямаше съмнение, и двамата знаехме. В това тежко, наситено напрежение, гласът му ми се струваше като камък, хвърлен в дълбок кладенец. Гласът му, сам по себе си, едва не ме накара да посегна към оръжието си. - Аз съм наемен убиец, но не съм дошъл за теб, Анита Блейк. Не отделих очи от тялото му, напрежението не намаля. - В такъв случай защо ми го казваш? Гласът ми бе по-тих от неговия, почти само дихание. - Защото не съм дошъл в Сейнт Луис да убивам някого. Наистина се интересувам предшественикът ми да бъде възкресен. - Защо? – попитах, като продължавах да наблюдавам тялото му, да следвам напрежението. - Дори наемниците имат хобита, г-це Блейк. Гласът му беше делови, но тялото му оставаше много, много неподвижно. Внезапно осъзнах, че той се опитва да не ме подплаши. Усетих как погледът ми подскочи към лицето му. То продължаваше да бъде невъзмутимо, неестествено неемоционално, но м него имаше и още нещо... следа от хумор. - Кое е толкова смешно? – поисках да знам. - Не знаех, че идването ми при теб ще бъде предизвикателство към съдбата. - Какво имаш предвид? Опитвах се да се държа за този остатък от напрежение, но се изплъзваше. Той звучеше прекалено обикновено, прекалено внезапно реален, за да мога да продължа да си мисля как вадя оръжие и правя кабинета си на решето. Изведнъж това започна да изглежда малко глупаво, и въпреки това... като гледах в тези мъртви очи, които хуморът никога не изпълни докрай, не изглеждаше чак толкова глупаво. - Има хора по целия свят, които имат огромно желание да ме видят мъртъв, г- це Блейк. Има хора, които са похарчили значително количество пари и усилия, за да може това да се случи, но нито един не се бе доближил толкова много, до днес. Поклатих глава. - Това не беше близо. - При нормални обстоятелства щях да се съглася с теб, но подочух за репутацията ти, така че не носих оръжието си по обичайния си начин. Забеляза тежестта, когато последния път се наведох напред, нали? Кимнах. - Ако трябваше да насочим оръжия един срещу друг, твоят кобур е с няколко секунди по-бърз от тази проклетия за вътрешен джоб, която нося. - В такъв случай защо я носиш? – запитах. - Не исках да те изнервям като идвам тук въоръжен, но не ходя никъде невъоръжен, така че реших, че ако проявя ловкост, няма да забележиш. - Замалко да стане точно така. - Благодаря за това, но и двамата сме наясно. Не бях толкова убедена, но си замълчах; няма причина да споря, когато изглежда, че побеждавам. - Какво искаш наистина, г-н Харлан, ако това име е истинско? На това той се усмихна. - Както казах, наистина искам моят прародител да бъде възкресен. За това не излъгах. – За миг изглежда, че се замисли. – Странно, но не излъгах за нищо. – Изглеждаше озадачен. – Мина много време, откакто това беше истина. - Моите съболезнования – изрекох. Той се намръщи. - Моля? - Сигурно не е лесно никога да не може да кажеш истината. Знам, че бих го намирала за изтощително. Той се усмихна, и отново имаше това леко извиване на устните, което изглежда бе истинската му усмивка. - Не съм се замислял върху това от дълго време. – Сви рамене. – Предполагам, че човек свиква. Беше мой ред да свия рамене. - Може би. Кой прародител искаш да бъде възкресен и защо? - Какво защо? - Защо точно този прародител? - Има ли значение? – попита той. - Да. - Защо? - Защото не вярвам, че мъртвите трябва да бъдат безпокоени без основателна причина. Усмивката отново се изви. - В този град имате съживители, които всяка нощ вдигат зомбита за забавление. Кимнах. - В такъв случай непременно отиди при някой от тях. Ще направят почти всичко, което искаш, ако цената си заслужава. - Могат ли да възкресят труп, който е на почти двеста години? Поклатих глава. - Извън категорията им е. - Чух, че един съживител може да възкреси почти всичко, ако е готов да направи човешко жертвоприношение. – Гласът му беше тих. Отново поклатих глава. - Не вярвай на всичко чуто, г-н Харлан. Някои съживители могат да възкресят ценен труп на няколкостотин години с помощта на човешка жертва. Разбира се, това би било убийство и следователно незаконно. - Според слуховете ти си го правила. - Слуховете могат да гласят всичко, не извършвам човешки жертвоприношения. - Значи не можеш да възкресиш моя прародител. – Изрече това като твърдение. - Не съм твърдяла такова нещо. Очите му се разшириха и това бе най-близкото до изненада, което бе показал. - Можеш да възкресиш почти двестагодишен труп без човешко жертвоприношение? Кимнах. - Слуховете твърдяха и това, но не го повярвах. - Значи си повярвал, че съм жертвала човек, но не и че мога със собствени усилия да възкреся няколкостотин годишен ценен мъртвец? Той сви рамене. - Свикнал съм хората да убиват други хора. Никога не съм виждал някой да бъде възкръснат. - Късметлия. Той се усмихна, а очите му омекнаха съвсем леко. - Значи ще възкресиш прародителя ми? - Стига да ми кажеш основателна причина за това. - Не се разсейваш лесно, нали, г-це Блейк. - Упоритост, това съм аз – отвърнах и се усмихнах. Може би бях прекарала прекалено дълго време около наистина кофти хора, но сега, когато знаех, че Лео Харлан не е дошъл да убие мен или някой друг в града, нямах проблем с него. Защо му повярвах? Поради същата причина, поради която не му бях повярвала първия път. Инстинкт. - Проследих архивите на фамилията ми в тази държава толкова назад в миналото, колкото можех, но най-ранният ми прародител не е записан в никакъв официален документ. Вярвам, че още първоначално е казал фалшиво име. Докато не намеря истинското, не мога да проследя семейството ми в Европа. Много ми се иска да го направя. - Възкресявам, питам го за истинското му име, за истинската причина за идването му в тази държава и го връщам обратно? – изрекох въпросително. Харлан кимна. - Точно така. - Звучи ми достатъчно основателно. - Значи ще го направиш – каза той. - Да, но услугите ми са скъпи. Вероятно съм единственият съживител в тази страна, който може да възкреси толкова стар труп, без човешко жертвоприношение. Търсенето е голямо, ако схващаш намека ми. - По мой начин, г-це Блейк, аз съм толкова добър в работата си, колкото и ти в твоята. – Опита се да изглежда скромен и се провали. Изглеждаше доволен от себе си чак до тези обикновени и плашещи кафяви очи. – Мога да платя, г-це Блейк, не се съмнявай. Споменах нечувана сума. Той дори не трепна. Започна да се пресяга към вътрешността на сакото си. Казах: - Недей. - Кредитната ми карта, г-це Блейк, нищо повече. Той извади ръце от сакото си и ги протегна с разтворени пръсти, така че да мога да ги видя ясно. - Може да приключите с документите и да платиш във външния офис. Имам други срещи. Той почти се усмихна. - Разбира се. Той се изправи. Аз се изправих. Никой от нас не предложи да си стиснем ръцете. Той се поколеба на вратата. Спрях на разстояние, без да се движа толкова близо, колкото го правя при нормални обстоятелства. Място, за да маневрирам, нали разбирате. - Кога можеш да свършиш работата? - Тази седмица съм ангажирана плътно. Може да успея да те вмъкна следващата сряда. Или следващия четвъртък. - А какво стана със следващия понеделник или вторник? – попита той. Свих рамене. - Плътно запълнени. - Ти каза, цитирам: „Тази седмица съм ангажирана плътно”. След това спомена за следващата сряда. Отново свих рамене. Имаше времена, в които не ме биваше в лъжите, дори и сега не съм съвършена, но не поради същите причини. Усетих как погледът ми става безизразен и пуст докато изричах: - Исках да кажа, че съм ангажирана през повечето време през следващите две седмици. Той се взираше в мен достатъчно твърдо, че да ми се прииска да се свия. Преборих се с нуждата и му отвърнах с невъзмутим, смътно приятелски поглед. - Следващият вторник е пълнолуние - изрече тихо той. Примигах срещу него, борейки се да прикрия изненанадата от лицето си и мисля, че успях, но се провалих с езика на тялото си. Раменете ми се напрегнаха, а ръцете ми се свиха. Повечето хора забелязват лицето ти, не останалата част от теб, но Харлан беше човек, който би забелязал. По дяволите. - Значи е пълнолуние, хип хип ура, и какво от това? – Гласът ми беше толкова обикновен, колкото можех да го направя. Той се усмихна с типичната си лека усмивка. - Не те бива много в престорената свенливост, г-це Блейк. - Не, не ме бива, но след като не се преструвам, това не е проблем. - Г-це Блейк – каза той с почти ласкав глас – моля те, не обиждай интелигентността ми. Почудих се дали да не отвърна с „но това е толкова лесно”, но не го направих. Първо, въобще не беше лесно; второ, малко се бях изнервила от посоката на този лек разпит. Но нямаше да му помогна с доброволно споделена информация. Говорѝ по-малко, това дразни хората. - Не съм обиждала интелигентността ти. Той се намръщи, което, мисля, беше толкова истинско, колкото тази негова лека усмивка. Истинският Харлан надничаше. - Според слуховете вече няколко месеца не си работила в нощта на пълнолунието. Внезапно той започна да изглежда много сериозен, не по заплашителен начин, а сякаш се бях държала нелюбезно, бях забравила маниерите си по време на хранене или нещо подобно, и той ме поправяше. - Може би съм Уикан. За тях пълнолунието е свят ден, нали знаете? Или по- точно нощ. - Уикан ли си, г-це Блейк? Никога не ми беше необходимо дълго време, за да се уморя от игри на думи. - Не, г-н Харлан, не съм. - В такъв случай защо не работиш по време на пълнолуние? Взираше се в лицето ми, изучаваше го, сякаш поради някаква причина отговорът беше по- важен, отколкото би трябвало. Знаех какво иска да кажа. Искаше да призная, че съм някакъв вид превръщач. Проблемът беше, че не можех да го призная, защото не бе истина. Аз бях първият човек в тяхната история, който е Нимир-Ра, кралица на леопардите в пард на леопардлаци. Наследих леопардите, когато бях принудена да убия лидера им, за да му попреча да убие мен. Освен това бях и Бьолверк на местната глутница върколаци. Бьолверк беше повече от телохранител и по-малко от екзекутор. В общи линии това беше някой, който върши неща, които Улфрик или не може, или не би направил. Ричард Зийман беше местният Улфрик. В продължение на няколко години той беше и непостоянното ми гадже. Точно сега не ми беше гадже, ама никак. Прощалните му думи към мен бяха: „И не искам да обичам някого, който се чувства по-спокойно с чудовищата от мен.” Какво отговаряш на това? Какво можеш да отговориш? По дяволите, ако знаех. Казват, че любовта побеждава всичко. Лъжат. Имаше хора, които зависят от мен в качеството ми на Нимир-Ра и Бьолверк. По време на пълнолуние спирах работа, за да бъда на разположение. Всъщност, беше просто и нищо от това не желаех да споделям с Лео Харлан. - Понякога си взимам почивни дни, г-н Харлан. Ако те са по време на пълнолуние, то това е съвпадение. - Според слуховете преди няколко месеца си била накълцана от превръщач и сега си една от тях. Гласът му все още бе тих, но този път бях готова. Лицето ми, тялото ми, всичко беше спокойно, защото той грешеше. - Не съм превръщач, г-н Харлан. Очите му се присвиха. - Не ти вярвам, г-це Блейк. Въздъхнах. - Не ме интересува особено дали ми вярваш, г-н Харлан. Това дали съм ликантроп или не, няма общо с това колко съм добра във възкресяването на мъртвите. - Според слуховете си най-добрата, но продължаваш да ми повтаряш, че те не са верни. Наистина ли си толкова добра, колкото твърдят? - Още по-добра. - Говори се, че си възкресявала цели гробища. Свих рамене. - Ще завъртиш главата на някое момиче с такива приказки. - Твърдиш, че това е вярно ли? - Има ли значение? Нека да повторя: Мога да възкреся прародителя ти, г-н Харлан. Аз съм един от малкото, ако не и единственият съживител в тази страна, който може да го направи, без да прибягва до човешко жертвоприношение. – Усмихнах му се със служебната си усмивка, тази, която бе като електрическа крушка - ярка и бляскава, и напълно лишена от съдържание. – В следващите сряда или четвъртък ще бъде ли удобно? Той кимна. - Ще оставя номера на мобилния си телефон, може да се свързваш с мен денонощно. - Тази работа спешна ли е? - Нека да кажем, че никога не знам кога може да ми предложат нещо, на което да ми е трудно да устоя. - Не са само парите – констатирах. Той отново се усмихна с неговата усмивка. - Не, не са само парите, г-це Блейк. Имам достатъчно, но работа, която да представлява нов интерес... ново предизвикателство. Винаги търся такова нещо. - Внимавай какво си пожелаваш, г-н Харлан. Винаги съществува някой, който е по-голям и по- страшен от теб. - Не съм забелязал такова нещо. Тогава се усмихнах. - Или си по-страшен, отколкото изглеждаш, или не си срещал подходящите хора. Той се загледа в мен продължително, докато не почувствах как усмивката ми не се изплъзва от очите ми. Погледнах мъртвите му очи с моите собствени. В този миг познатият извор на тишина ме изпълни. Това бе мирно място, в което отивах когато убивах. Огромно място, изпълнено с бял шум, където нищо не болеше, където не усещах нищо. Гледайки в безизразните очи на Харлан, се почудих дали и неговата глава не беше голяма и изпълнена с бял шум. Едва не го попитах, но се спрях, защото за секунда реших, че е излъгал, излъгал за всичко и ще опита да извади оръжието си от сакото. Това би обяснило защо иска да знае дали съм превръщач. За миг или два помислих, че ще се наложи да убия г-н Лео Харлан. Не бях уплашена или нервна, просто се подготвих. Това беше негов избор – да живее или да умре. Не съществуваше нищо друго, освен тази бавна, безкрайна секунда, в която се прави избор и се губи живот. Тогава той се отърси, почти като птица, която намества перата си. - Щях да ти напомня, че аз самият съм доста страшна личност, но сега няма да го направя. Би било глупаво да продължавам да си играя с теб по този начин, сякаш ръчкам гърмяща змия. Само го погледнах с празен поглед, като продължавах да стоя в това тихо място. Гласът ми се чу бавен, предпазлив, по същия начин, по който усещах тялото си. - Надявам се, че днес не си ме излъгал, г-н Харлан. Той ми се усмихна с онази негова смутена усмивка. - Аз също, г-це Блейк, аз също. Докато изричаше този странен коментар, той внимателно отвори вратата, като въобще не свали погледа си от мен. След това се обърна и напусна бързо, затвори плътно вратата след себе си и ме остави сама с притока на адреналин, който се отцеждаше като локва в краката ми. Не страхът ме остави слаба, а адреналинът. Изкарвах си прехраната като възкресявах мъртъвци и легален екзекутор на вампири. Това не беше ли достатъчно неповторимо? Нима трябваше да привличам и плашещи клиенти? Знам, че трябваше да откажа на Харлан, но му бях казала истината. Можех да възкреся това зомби и никой друг в тази страна не можеше – без човешко жертвоприношение. Бях почти сигурна, че ако му бях отказала, Харлан щеше да намери някой друг да свърши работата. Някой друг, който или нямаше моите възможности, или нямаше моите принципи. Понякога си играеш с дявола не защото искаш, а защото, ако не го направиш, някой друг ще го направи. 2 Гробището Линдъл беше едно от модерните, при които надгробните камъни са ниско в земята и не е позволено да се садят цветя. Улеснява придвижването, но също така и подпомага усещането за депресиращо празно пространство. Нищо друго, освен равна земя с малки издължени форми в тъмнината. Беше толкова празно и безлично, колкото тъмната страна на Луната и горе-долу също толкова ободряващо. Дайте ми гробище, в което има надгробни паметници и мавзолеи, каменни ангели, които плачат над снимки на деца, Богородица, която се моли за всички ни, а безмълвните ѝ очи са извърнати към небето. Едно гробище трябва да има нещо, което да напомня на минаващите хора, че има Рай, а не само дупка в земята с камък отгоре. Бях тук да възкреся Гордън Бенингтън от мъртвите, защото застрахователна компания „Фиделис” се надяваше да се е самоубил, а не смъртта му да е била случайна. На карта беше изложен мултимилионен застрахователен иск. Полицията бе определила смъртта като следствие от инцидент, но застрахователите не бяха доволни. Те избраха да платят моя по-скоро голям хонорар с надеждата да спестят милиони. Аз струвах скъпо, но не чак толкова. В сравнение с това, което беше вероятно да загубят, бях по-изгодна. На гробището имаше три групи коли. Две от групите бяха поне на петнайсет метра разстояние една от друга, защото и г-жа Бенингтън, и главният адвокат на „Фиделис” – Артър Конрой, имаха ограничителна заповед един срещу друг. Третата група коли беше паркирана между другите две. Белязана полцейска кола и небелязана полицейска кола. Не ме карайте да обяснявам откъде знам, че това е небелязана полицейска кола, просто имаше този вид. Паркирах малко зад първата група коли. Излязох от чисто новия си джип Гранд Чероки, който бях купила отчасти с парите, които получих от починалия ми джип Кънтри Скуайър. Застрахователната компания не искаше да изплати иска ми. Не повярваха, че хиенолаци са изяли джипа. Изпратиха хора, които да направят снимки и измервания, да видят кървавите петна. Най-накрая платиха, но също така и прекратиха полицата ми. Сега плащам всеки месец на нова компания, която ще ми даде пълна полица, единствено ако успея да не унищожа друга кола през следващите две години. Много малко вероятно това да стане. Съчувствието ми беше изцяло за семейството на Гордън Бенингтън. Разбира се, трудно е да изпитваш съчувствие към застрахователна компания, която се опитва да се измъкне от плащане на вдовица с три деца. Оказа се, че колите, които бяха най-близо до мен, са на застрахователната компания. Артър Конрой се приближи към мен с протегната ръка. Беше висок сред по- ниските хора, с оредяваща руса коса, която решеше върху оплешивялата част на главата си, като че ли това я криеше, носеше очила със сребърна рамка, които обкръжаваха големи, сиви очи. Ако миглите и веждите му бяха по-тъмни, очите щяха да бъдат най-хубавата му черта. Но очите му бяха толкова големи и голи, че си помислих, че смътно прилича на жаба. Но можеше и скорошното ми недоразумение със застрахователната компания, да ме е направило по-строга. Може би. Конрой беше придружен от приличащ на скала мъж в тъмен костюм. Здрависах се с Конрой и хвърлих поглед зад него към двамата мъже, които бяха високи над 1.80 м. - Телохранители? – изрекох въпросително. Очите на Конрой се разшириха. - Как разбрахте? Поклатих глава. - Изглеждат като телохранители, г-н Конрой. Здрависах се с други двама служители на „Фиделис”. Не предложих да стисна ръце на телохранителите. Повечето от тях не биха се здрависали, дори и да им предложиш. Не знам дали това разваляше репутацията им на здравеняци или просто искаха ръката, с която стрелят, да им бъде свободна. Така или иначе не предложих, те също. Въпреки това, тъмнокосият телохранител, с рамене, почти толкова широки, колкото аз бях висока, се усмихна. - Значи ти си Анита Блейк. - А ти си? - Рекс, Рекс Кандучи. Повдигнах вежди. - Рекс наистина ли е малкото ти име? Той се разсмя с този изненадващ изблик на смях, който е толкова мъжествен, и обикновено е за сметка на жените. - Не. Не си направих труда да питам какво е малкото му име, вероятно беше нещо смущаващо като Флорънс или Роузи. Вторият телохранител беше рус и мълчалив. Наблюдаваше ме с малки, светли очи. Не го харесах. - А ти си? – попитах. Той примига, сякаш въпросът ми го беше изненадал. Повечето хора не обръщат внимание на телохранителите, някои поради страх, че не знаят какво да правят, защото никога не са срещали такъв, а други защото са срещали такъв и ги считат за мебелировка – да бъдат игнорирани, докато не се наложи друго. Той се поколеба, след което отвърна: - Балфур. Изчаках за секунда, но той не добави нищо. - Балфур, едно име, като Мадона или Шер? – попитах с кротък глас. Очите му се присвиха, раменете му се напрегнаха леко. Дразнеше се прекалено лесно. Излъчваше заплаха и в погледа му имаше натиск, но той представляваше само физическа сила. Изглеждаше страшно, и го знаеше, но може би нямаше кой знае какво друго. Рекс се намеси: - Мислех, че си по-висока. – Постара се да звучи като шега с гласа си тип „радвам се да те видя”. Раменете на Балфур се бяха отпуснали, напрежението се отцеждаше. И преди са работили заедно и Рекс знаеше, че партньорът му не е най-стабилният здравеняк. Срещнах погледа на Рекс. Ако нещата се объркаха, Балфур щеше да е проблем, щеше да преиграе. Рекс нямаше. Чух повишени гласове, един от тях принадлежеше на жена. По дяволите. Бях казала на адвокатите на г-жа Бенингтън да я държат вкъщи. Или не ми бяха обърнали внимание или не са били в състояние да устоят на очарователната ѝ личност. Цивилният полицай ѝ говореше, гласът му се носеше спокоен, и се чуваше ниско буботене, докато той, очевидно, се опитваше да я държи на петнайсет метра от Конрой. Преди седмици тя зашлеви адвоката и той я шамароса в отговор. След това тя нацели челюстта му с юмрук и адвокатът падна по задник. Горе-долу по това време се наложи съдебният пристав да се намеси и да прекрати нещата. Присъствах на цялото веселие, защото в известен смисъл бях част от съдебното споразумение. Тази нощ щеше да реши изхода. Ако Гордън Бенингтън се изправеше от гроба и заявеше, че е умрял случайно, „Фиделис” трябваше да платят. Ако признаеше самоубийство, тогава г-жа Бенингтън оставаше с празни ръце. Наричах я „г- жа” по нейно настояване. Когато се бях обърнала към нея с „госпожица Бенингтън”, тя едва не ми отхапа главата. Не беше от жените, които се борят за права. Харесваше ѝ да бъде майка и домакиня. Радвах се за нея, това означаваше повече свобода за останалите от нас. Въздъхнах и минах през пътеката с бял чакъл към звука от повишаващи се гласове. Минах край униформения полицай, който се облягаше на колата си. Кимнах и казах: - Здрасти. Той кимна в отговор, погледът му беше насочен основно към хората от застрахователната компания, сякаш някой му беше казал, че неговата работа е да се погрижи те да не започнат да идват насам. А може и просто да не харесваше размерите на Рекс и Балфур. И двамата го надвишаваха с петдесетина килограма. За полицай той беше слаб и все още имаше това неопитно изражение на лицето си, сякаш не е бил дълго на тази работа и не е решил окончателно дали въобще иска да бъде. Г-жа Бенингтън крещеше на полицая, който ѝ препречваше пътя. - Тези копелета са я наели и тя ще направи това, което ѝ наредят. Ще накара Гордън да излъже, знам го! Въздъхнах. Бях обяснила на всички, че мъртвите не лъжат. В общи линии, само съдията ми беше повярвал, и ченгетата. Мисля, че „Фиделис” вярваха, че възнаграждението ми гарантира изхода и г-жа Бенингтън си мислеше същото. Най-накрая тя ме видя над широките рамене на полицаите. С високите си токове стърчеше над полицая. Което означаваше, че тя е висока, а той – не чак толкова много. Той може би беше 1.75 м., максимум. Тя се опита да мине покрай него, като вече ми крещеше. Той се мръдна точно толкова, че да ѝ попречи да мине, но да не се налага да я хваща. Тя се блъсна в рамото му и сведе намръщен поглед към него. Това спря крясъците ѝ, за секунда. - Махни се от пътя ми – нареди тя. - Г-жо Бенингтън – избоботи дълбокият му глас – г-ца Блейк е тук поради съдебна заповед. Трябва да ѝ позволите да си свърши работата. Той имаше къса, сива коса, малко по-дълга отгоре. Не мисля, че това беше някаква модна демонстрация, а по-скоро от известно време не бе ходил до фризьорския салон. Тя отново се опита да мине покрай него, като този път го хвана, сякаш се опитваше да го премести от пътя си. Той не беше висок, но беше с широки рамене, с квадратно телосложение, квадрат от мускули. Тя бързо осъзна, че не може да го избута, така че се премести, за да го заобиколи, все още решена да ме наругае. Наложи се той да я хване за рамото, за да я държи далеч от мен. Тя вдигна ръка към него и дълбокият му глас се чу ясно в спокойната нощ: - Ако ме ударите, ще ви сложа белезници и ще ви сложа отзад в полицейската кола, докато не приключим тук. Тя се поколеба с вдигната ръка, но явно е имало нещо в лицето му, което все още бе извърнато от мен, което говореше ясно, че той мисли сериозно всяка дума. Тонът на гласа му ми беше достатъчен. Аз бих направила това, което каза той. Най-сетне тя свали ръката си. - Ще накарам да ви отнемат значката, ако ме докоснете. - Да удариш полицай се счита за престъпление, г-жо Бенингтън – изрече той с дълбокия си глас. Дори на лунната светлина можеше да се види удивлението по лицето ѝ, сякаш по някакъв начин не бе осъзнала, че правилата се отнасят и за нея. Осъзнаването изглежда намали доста арогантността ѝ. Тя се върна и позволи на авангарда адвокати с тъмни костюми да я отдалечат леко от полицая. Аз бях единствената достатъчно близо, която го чу да казва: - Ако тя беше моя жена и аз щях да се гръмна. Разсмях се, не можах да се спра. Той се обърна с ядосан поглед, отбранителен, но каквото и да видя в лицето ми, го накара да се усмихне. - Считайте се за късметлия – отбелязах. – Виждала съм г-жа Бенингтън по няколко повода. Протегнах ръка. Той я разтърси сериозно, силно, здраво. - Лейтенант Никълс и моите съболезнования за това, че ви се налага да се занимавате с... - Той се поколеба. Довърших изречението вместо него. - Тази откачена кучка. Мисля, че търсите тази фраза. Той кимна. - Тази е. Съгласен съм вдовица и децата ѝ да получат пари, които им се полагат – обясни той – но тя прави съчувствието лично към нея изключително трудно. - Забелязах – изрекох с усмивка. Той се разсмя и се протегна към якето си за пакет цигари. - Нещо против? - Тук, на открито, не, предполагам. Освен това си го заслужихте като се разправяхте с нашата прекрасна г-жа Бенингтън. Той извади цигара с едно от онези опитни потропвания, които дългогодишните пушачи използват. - Ако Гордън Бенингтън възкръсне от гроба и заяви, че се е самоубил, тя ще побеснее, г-це Блейк. Не ми е позволено да я застрелям, но не съм сигурен какво друго бих могъл да направя с нея. - Може би адвокатите ѝ ще могат да я овладеят. Мисля, че са достатъчно, за да успеят да я удържат. Той пъхна цигарата между устните си, като продължаваше да говори. - Те също бяха шиб... напълно безполезни, защото се страхуват да не изгубят възнаграждението от нея. - Шибано безполезни, лейтенант. Шибано безполезни е фразата, която търсите. Той отново се разсмя, достатъчно силно, че му се наложи да извади цигарата от устните си. - Шибано безполезни, аха, точно тази е. Отново пъхна цигарата в уста и извади една от онези големи метални запалки, които вече не се виждат често. Пламъкът лумна оранжево-червен, докато мъжът автоматично сви ръце около него, въпреки че нямаше вятър. Когато краят на цигара му светеше ярко, той затвори запалката с щракване и я пъхна обратно в джоба си, след което извади цигарата от устата си и издуха дълга струя дим. Направих несъзнателно крачка назад, за да избегна дима, но бяхме на открито и г-жа Бенингтън беше достатъчна, за да накара всеки да пропуши. Или би трябвало да кажа „да пропие”? - Може ли да извикате още хора? - И на тях няма да им бъде позволено да я застрелят – отвърна Никълс. Усмихнах се. - Не, но може да направят стена от тела и да ѝ попречат да нарани някого. - Вероятно мога да уредя още един полицай, може би двама, но дотам. Тя има връзки в най- горните етажи на управлението, защото има пари, а след тази вечер може да се окаже с още повече. Освен това е шибано противна. – Изглежда, че той харесваше думата „шибано” почти толкова, колкото и пушенето, сякаш около скърбящата вдовица беше внимавал за езика си и това болеше. - Политическото ѝ влияние губи от блясъка си? – попитах. - Вестниците я изтипосаха на цялата първа страница как поваля Конрой. Властимащите са притеснени, че това ще се превърне в мръсотия, и не искат тя да се стовари върху тях. - Значи се дистанцират в случай, че тя извърши нещо още по-неуместно – констатирах. Той дръпна много дълбоко от цигарата и задържа дъх почти като някой, пушещ джойнт, след което остави димът да се процеди от устата и носа му, докато ми отговаряше: - Дистанциране, и така може да се каже. - Освобождаване, зарязване, изоставяне на кораба... Той отново се смееше и тъй като не беше издухал дима напълно, се задави малко, но изглежда не му попречи. - Не зная дали наистина сте толкова забавна или просто аз имах нужда от малко смях. - Заради стреса е – казах. – Повечето хора въобще не ме намират за забавна. Той ме погледна леко косо с изненадващото си светли очи. Обзалагах се, че на дневна светлина са сини. - Чух това за вас, че сте като трън в петата и че дразните доста хора. Свих рамене. - Едно момиче, прави това, което може. Той се усмихна. - Но същите хора, които заявиха ,че можете да бъдете като трън в петата, нямаха проблем да работят заедно с вас. Всъщност, г-це Блейк – той хвърли цигарата си на земята – повечето казаха, че биха предпочели вас за подкрепление пред доста полицаи, които могат да посочат. Не знаех какво да отвърна на това. При полицаите няма по-висока похвала от това да ти позволят да им бъдеш подкрепление в ситуация на живот и смърт. - Ще ме накарате да се изчервя, лейтенант Никълс . – Не го погледнах когато казах това. Изглежда, че той се взираше надолу към все още димящата цигара върху белия чакъл. - Зербровски от РОСР* твърди, че не се изчервявате често. (*РОСР – Регионалния отряд за свръхестествени разследвания) - Зербровски е доволно и развратно копеле – заявих. Той се засмя сподавено, дълбок, боботещ смях и стъпка неколкократно цигарата си, така че дори малката искра се изгуби в мрака. - Несъмнено е такъв, несъмнено е такъв. Виждала ли сте жена му? - Срещала съм Кати. - Някога чудила ли сте се как Зербровси е успял да я докопа? - Всеки път когато я видя – отговорих. Той въздъхна. - Ще се обадя за още една патрулка и ще се опитам да получа двама униформени. Нека да приключваме с това и да се махаме от тези хора. - Да приключваме – съгласих се. Той отиде да се обади. Аз отидох да взема оборудването си за възкресяване на зомбита. Тъй като един от основните ми инструменти беше мачете по-голямо от половината ми ръка, го бях оставила в колата. Има навика да плаши хората. Тази вечер много усилено щях да се опитам да не плаша телохранителите или полицаите. Бях почти сигурна, че няма мое действие, с което да уплаша г-жа Бенингтън. Също така бях и почти сигурна, че не мога да направя нищо, за да е доволна от мен. 3 Оборудването ми за възкресяване на зомбита се намираше в сив, спортен сак на Найк. Някои съживители се занимават със сложни случаи. Дори съм виждала един, който имаше малък куфар, който се трансформираше в маса като на вълшебник или на уличен продавач. Що се отнася до мен, аз се грижех всичко да е опаковано здраво, така че нищо да не се счупи или издраска, но като се изключи това, не виждах смисъл да бъда по-луксозна, отколкото ми се налагаше. Ако хората искаха шоу, можеха до отидат до Циркът на прокълнатите и да гледат как зомбита изпълзяват от гробове, а актьори да се преструват, че са ужасени от тях. Аз не бях за забавление, бях съживител и това беше работа. Всяка година отказвам партита по случай Хелоуин, при които хората искат да възкресявам зомбита точно в полунощ или някаква подобна глупост. Колкото по-плашеща ставаше репутацията ми, толкова повече хора искаха да бъда страшна вместо тях. Бях заявила на Бърт, че винаги мога да отида и да заплаша да застрелям всички купонджии, това би било плашещо. На Бърт не му беше смешно. Но престана да ме кара да ходя на партита. Бях обучена да използвам мазило за лицето, ръцете и сърцето. Миризмата на розмарин, от която човек имаше чувството, че се е заврял и диша в коледно дърво, продължаваше да е изключително носталгична за мен, но вече не използвах мазилото. В спешни ситуации бях възкресявала мъртви без него, при това повече от веднъж, така че това ме накара да се замисля. Някои вярваха, че това помага на духовете да те обладаят, така че висшите сили да могат да те използват да възкресят мъртвите. Повечето хора, поне в САЩ, вярваха, че уханието и допира до смесицата от билки повишава свръхестествените им способности или им помага да се отворят, така че по принцип да могат да работят. Аз никога не съм имала проблем с възкресяването на мъртъвци. Моите свръхестестени способности бяха винаги готови да съживяват. Така че продължавах да нося мазилото за всеки случай, но вече не го използвах много. Трите неща, от които продължавах да се нуждая за съживяването, бяха стомана, прясна кръв и сол. Макар че всъщност целта на солта бе да върне зомбито обратно в гроба след като приключим с него. Бях отрязала личните си принадлежности до абсолютния минимум, а напоследък ги бях отрязала дори още повече. И имам предвид буквално „отрязала”. Лявата ми ръка беше покрита с малки превръзки. Използвах чисти, така че да не изглеждам като версия на ръката на мумия, но с тен. Между китката и лакътя ми имаше по-големи превръзки. Всички рани си ги бях причинила сама и това започваше да ме вбесява. Изучавах как да контролирам нарастващите си свръхестествени способности като се обучавах с Мариан, която беше медиум когато се запознах с нея, но по-късно бе станала вещица. Сега беше Уикан. Не всички вещици бяха Уикани, и ако Мариан беше друга, нямаше да ми се налага да се кълцам. Мариан, като мой учител, споделяше част от моя кармичен дълг, или поне така вярваше нейната група, под „група” да се разбира сборище. Фактът, че убивах животно всеки път когато съживявах мъртвец, три - четири пъти на нощ, почти всяка нощ, беше накарал сборището ѝ да изнася проповеди, да беснее, да вика и в общи линии да загуби самообладание. За Уиканите кървавата магия е черна магия. Да отнемеш живот заради магическа цел, всякакъв живот, дори и този на пиле, е много черна магия. „Как можело Мариан да се обвърже с някой, който е толкова... зъл?” – настояваха да разберат. За да облекчат кармичния товар на Мариан, и моя, както ме увери заветът, трябвало да се опитам да съживявам мъртви, без да убивам нещо. В спешни ситуации бях действала без да жертвам животно, така че знаех, че е възможно. Но, голяма изненада, макар да беше вярно, че можех да си свърша работата без да убивам, не можех да я свърша без да има свежа кръв. Магията с кръв за Уиканите е пак черна магия, така че какво да се направи? Компромисът гласеше, че ще използвам само моята кръв. Не бях сигурна, че ще се получи. Но се получи, поне при починалите наскоро. Бях започнала първо с порязването на лявата ми ръка от лакътя до китката, но това бърза изгуби привлекателността си след като ми се налагаше да го правя поне три пъти на нощ. След това бях започнала да си бода пръстите. За тези, които бяха мъртви не повече от половин година, малкото кръв изглежда бе достатъчно. Но пръстите ми бяха свършили, а ръката ми вече имаше достатъчно белези. Освен това бях открила, че когато стрелям с лявата си ръка, съм по-бавна защото раните боляха. Не бих тръгнала да режа дясната си ръка, защото не можех да си позволя да бъда по-бавна с нея. В общи линии бях решила, че колкото и да съжалявам, че се налага да убия няколко пилета или кози, за да възкреся мъртвите, животът на животните не струва колкото моя. Ето, изрекох го, напълно егоистично решение. Наистина се надявах, че малките порязвания ще завехнат незабавно. Благодарение на свързаността ми с Жан-Клод – Господарят на града, се лекувах бързо, много бързо. Малките порязвания не заздравяваха бързо. Мариан предположи, че това се дължи на факта, че използвам зареден с магия нож, с който се порязвах. Но аз си харесвах мачетето. Честно казано, не бях напълно сигурна, че мога да възкресявам мъртви със съвсем малко кръв и ножът да не е с магия. Това беше проблем. Щеше да ми се наложи да се обадя на Мариан и да ѝ съобщя, че съм се провалила на теста по доброта на Уиканите. Защо е нужно с тях да е различно? Повечето консервативни християнски групи също ме мразеха. Хвърлих поглед зад мен на публиката ми. Двамата нови униформени полицаи се бяха присъединили към лейтенант Никълс и първия полицай. Полицаите стояха по средата между двете групи, което позволяваше да се приближат достатъчно до гроба, за да чуят какво ще каже зомбито. Беше доста по-близо от петнайсет метра, но и двете групи трябваше да чуят Гордън Бенингтън, или поне така беше разпоредил съдията. Всъщност, въпросният съдия се бе присъединил към нас, заедно със съдебния репортер и малката ѝ машина. Освен това, той беше довел и двама едри съдебни пристави, което ме накара да мисля, че беше дори още по-умен, отколкото изглеждаше, а аз бях доста впечатлена даже още преди това. Не всеки съдия ще приеме показанията на зомби. Тази нощ гробището Линдъл беше съдебна зала. Бях доволна, че от Корт* ТВ не бяха дочули за това. Това бяха точно такива странни неща, които обичаха да снимат. Нали разбирате... случай на арест на транссексуален; учителка изнасилва 13-годишен ученик; процес за убийство на професионален футболист. Процесът на О. Дж. Симпсън оказа лошо влияние въху американската телевизия. (*Корт – на англ. Court – означава и „съд”; в случая – съдебна телевизия) Съдията изрече с гръмкия си, съдебен глас, който отекна странно в равната празнота на гробището: - Започвайте, г-це Блейк, всички сме се събрали. При нормални обстоятелства, щях да обезглавя пиле и да използвам тялото му да ми помогне да напръскам кръвта в кръг, кръг от сила, с който да задържа зомбито след като го съживя, така че да не се мотае навсякъде. Освен това кръгът ми помагаше да концентрирам силата и да създам енергия. Но в този момент нямах пилета. Имаше вероятност, ако се опитам да извлека достатъчно кръв от моето тяло и да оградя дори малък кръг от сила, да се окаже, че за тази нощ ще съм приключила – прекалено замаяна и не на себе си, за да правя нещо друго. Така че какво се очакваше да направи един добросъвестен съживител? Въздъхнах, извадих мачетето от ножницата и чух зад мен няколко ахвания. Острието беше голямо, но бях установила, че за да обезглавиш пиле с една ръка, ти трябва дълго, наточено острие. Взирах се в лявата си ръка и се опитвах да открия място, което няма превръзка. Допрях върха на острието до средния си пръст (символиката не ми убягна) и натиснах. Поддържах го прекалено остро, за да рискувам и да го плъзна навътре по пръста. Би било неприятно да ми трябват шевове, само защото съм се порязала прекалено дълбоко. Раната не ме заболя веднага, което означаваше, че вероятно съм се порязала по-дълбоко, отколкото възнамерявах. Вдигнах ръка, така че лунната светлина падна върху нея и видях първия тъмен изблик на кръв. В мига, в който го видях, раната ме заболя. Защо всичко започваше да боли по-силно, когато човек осъзнаеше, че кърви? Започнах да обхождам кръга като държах върха на острието насочен надолу, а кървящият ми пръст беше успоредно на земята, така че по нея да падат по-ряко капки кръв. Всъщност никога не съм усещала мачетето да дълбае кръга от магия в земята или в мен, докато не престанах да убивам животни. Вероятно винаги е било като молив от стомана, който очертава кръга ми, но никога не съм успявала да го усетя през по-силния прилив от смъртта. Чувствах всяка паднала капка кръв, усещах сякаш земята жадува за нея, като дъжд по време на суша, но земята изпи не влагата, а силата. Разбрах кога съм обиколила целия кръг около надгробния камък, защото в мига, в който докоснах мястото, от което започнах, кръгът се затвори с прилив, който може да накара кожата ми да настръхне и косата ми да се изправи. Обърнах се с лице към надгробната плоча, усещах кръга около мен като невидимо трептене във въздуха. Отидох до надгробния камък, който се намираше в далечния край на кръга. Потропах по камъка с мачетето. - Гордън Бенингтън, със стомана те призовавам от гроба. – Върнах се обратно към другия край на кръга, до долната част на гроба. – Чуй ме, Гордън Бенингтън, чуй и се подчини. Със стомана, кръв и сила, ти нареждам да се въздигнеш от гроба. Стани от твоя гроб и ходѝ между нас. Земята се завъртя като бурна вода и просто изплю тялото нагоре. Във филмите зомбитата винаги изпълзяват от гробовете с протегнати ръце, сякаш земята се опитва да ги задържи, но през повечето време земята дава без проблем и зомбитат просто се издигат отгоре, като нещо, което се носи по повърхността на течност. Този път не пречеха цветя, нямаше нищо друго, върху което тялото да се препъне, когато зомбито седна и се огледа. Бях забелязала, че когато не убивам животни, зомбитата ми не изглеждат толкова добре. Ако имах пиле, можех да накарам Гордън Бенингтън да изглежда като снимката във вестника. Но само с моята кръв, той приличаше на това, което беше – съживен труп. Не беше ужaсен, виждала съм много по-зле, но вдовицата му изпищя – дълго и високо, и започна да плаче. Имаше повече от една причина, поради която исках г-жа Бенингтън да си остане вкъщи. Хубавият син костюм прикриваше раната в гърдите, която беше убила Гордън Бенингтън. Но човек пак можеше да види, че е мъртъв. Личеше си по странния цвят на кожата му. По начина, по който тя беше започнала да хлътва в костите на лицето му. Очите му оставаха прекалено кръгли, прекалено големи, прекалено оголени, така че се въртяха в орбитите си, като едва се държаха от подобна на восък плът. Русата му коса бе като разпокъсана и изглеждаше сякаш е пораснала. Но това беше илюзия, причинена от хлътването на кожата на тялото му. Косата и ноктите не растяха след смъртта, въпреки разпространеното мнение. Имаше още една нещо, което трябваше да извърша, за да помогна на Гордън Бенингтън да говори. В „Одисея” се говори за кръвно жертвоприношение, за да може Одисей получи съвет от духа на мъртвия гадател. Много стара истина е, че мъртвите копнеят за кръв. Минах през вече твърдата земя и коленичих до обърканото и съсухрено лице. Не можех да придърпам полата си надолу защото с едната си ръка държах мачетето, а другата кървеше. Всички успяха да разгледат продължително бедрата ми, но това всъщност беше без значение, защото щях да извърша неща, които ме притесняваха най-много след като приключих с жертвоприношенията на домашни птици. Протегнах ръка към лицето на Гордън Бенингтън. - Пий, Гордън, пий от кръвта ми и говорѝ с нас. Тези кръгли, въртящи се очи се втренчиха в мен, след което хлътналият му нос улови миризмата на кръв и той сграбчи ръката ми с двете си ръце и сведе уста към раната. Чувствах ръцете му като студен восък, в който имаше клечки. Устата му беше почти без устни, така че зъбите му се притиснаха близо до плътта ми, докато смучеше от ръката ми. Езикът му се стрелкаше напред и назад върху раната като нещо отделно и живо в устата му, което се храни от мен. Поех дълбок, уравновесяващ дъх, вдишване и издишване, вдишване и издишване. Нямаше да ми стане лошо. Не. Нямаше да се поставя в неудобна ситуация пред толкова много хора. Когато реших, че той е поел достатъчно, казах: - Гордън Бенингтън. Той не реагира, а продължи да притиска раната с уста и да стиска китката ми силно с ръце. Почуках внимателно отгоре по главата му с едната страна на мачетето. - Г-н Бенингтън, хората чакат, за да разговарят с теб. Не знам дали се дължеше на думите или бе заради почукването с мачете, но той вдигна поглед и бавно започна да се отдръпва от ръката ми. В очите му вече имаше повече от личността му. Изглежда кръвта винаги има такъв ефект, изпълва ги с тях самите. - Ти ли си Гордън Бенингтън? – попитах. Трябваше да действаме според процедурата. Той поклати глава. Съдията изрече: - Нужно е да отговорите гласно, г-н Бенингтън, заради протокола. Той се взираше нагоре към мен. Повторих думите на съдията и Бенингтън проговори: - Аз съм... бях Гордън Бенингтън. Един от страничните ефекти на съживяването на мъртъвци само с моята кръв, е, че те винаги знаят, че са мъртви. Преди бях съживявала някои, които не го знаеха и беше неприятно да им съобщавам, че са мъртви и че скоро ще ги върна обратно в гроба. Истински кошмар, несъмнено. - Как умря, г-н Бенингтън? – попитах. Той въздъхна, всмуквайки въздух и чух как изсвири, защото по-голямата част от дясната страна на гърдите му липсваше. Костюмът го прикриваше, но бях виждала снимките от местопрестъплението. Освен това знаех каква бъркотия прави 12-калиброва пушка от близко разстояние. - Бях прострелян. Зад мен имаше напрежение, можех да го усетя през жуженето на кръга от сила. - Как беше прострелян? – попитах със спокоен глас, успокояващ. - Прострелях се сам докато слизах по стълбите към мазето ни. От едната страна на тълпата се чу победоносен вик и нечленоразделен писък от другата. - Нарочно ли се простреля? - запитах. - Не, разбира се. Спънах се и оръжието стреля, толкова глупаво стана всъщност. Толкова глупаво. Зад мен се чуха много викове. Повечето бяха на г-жа Бенингтън, която крещеше: - Предупредих ви, малката кучка... Обърнах се и извиках: - Съдия Флетчър, чухте ли всичко? - Повечето – отвърна той. Превключи гръмкия си глас на по-силен звук и извика: - Г-жо Бенингтън, ако запазите мълчание достатъчно дълго, за да чуете, съпругът ви току-що каза, че смъртта му е случайна. - Гейл – гласът на Гордън Бенингтън беше неуверен – Гейл, там ли си? Не исках сърцераздирателна среща върху гроба. - Приключихме ли, съдия? Мога ли да го върна обратно? - Не - това се чу от адвокатите на „Фиделис”. Конрой пристъпи по-близо. – Имаме някои въпроси към г-н Бенингтън. Те задаваха въпроси и първоначално се налагаше да му ги повтарям, за да може да отговори, но стана по-добър в отговарянето. Физически не изглеждаше по-добре, но започваше да идва на себе си, да внимава повече, да осъзнава повече заобикалящата го среда. Забеляза жена си и каза: - Гейл, толкова съжалявам. Беше права относно оръжията. Не бях достатъчно внимателен. Толкова съжалявам, че напуснах теб и децата. Г-жа Бенингтън се приближи към нас, а адвокатите ѝ я следваха. Помислих си, че ще трябва да им кажа да я държат настрана от гроба, но тя спря извън кръга, сякаш можеше да го усети. Понякога хората, които се оказва, че са надарени, могат да изненадат човек. Съмнявам се, че тя въобще е била наясно защо спря да се движи напред. Разбира се, държеше ръцете си плътно до тялото си. Нямаше да се протегне напред, за да докосне съпруга си. Не смятам, че искаше да разбере какво е усещането за тази приличаща на восък кожа. Не можех да я виня. Конрой и останалите адвокати се опитаха да продължат с въпросите, но съдията каза: - Гордън Бенингтън отговори на всичките ви въпроси подробно. Време е да го оставим да... почива. Бях съгласна. Г-жа Бенингтън беше обляна в сълзи и Гордън също щеше да бъде, но неговите слъзни канали бяха пресъхнали преди месеци. Привлякох вниманието му. - Г-н Бенингтън, ще те върна обратно. - Сега Гейл и децата ще получат ли парите от застраховката? Хвърлих поглед зад мен към съдията. Той кимна. - Да, г-н Бенингтън, ще ги получат. Той се усмихна, или поне се опита. - Благодаря, в такъв случай съм готов. – Погледна жена си, която продължаваше да седи на колене върху тревата до гроба му. – Радвам се, че успях да се сбогувам. Тя клатеше глава, отново и отново, а по лицето ѝ се стичаха сълзи. - Аз също, Горди, аз също. Ще ми липсваш. - И ти ще ми липсваш, моя малка вещице. При тези думи тя избухна в плач. Скри лице в ръцете си. Ако един от адвокатите не я беше уловил, щеше да падне в гроба. „Моя малка вещице” не ми звучеше като израз на любов, но това доказваше, че Гордън Бенингтън наистина е познавал жена си. Освен това, вероятно доказваше и че наистина ще ѝ липсва до края на живота ѝ. Пред лицето на такава болка можех да ѝ простя няколко гневни избухвания. Стиснах раната на пръста си и добре че имаше още малко кръв. Някои нощи се налага да отварям наново раната или да правя нова, за да върна зомбито. Допрях кървава си ръка до челото му и оставих малък, тъмен отпечатък. - С кръв те обвързвам с гроба ти, Гордън Бенингтън. – Внимателно го докоснах с острието на мачетето. – Със стомана те обвързвам с гроба ти. – Прехвърлих мачетето в лявата си ръка и взех отворения съд със сол, който бях оставила извън кръга. Поръсих Гордън Бенингтън със солта и това прозвуча сякаш валеше суграшица. – Със сол те обвързвам с гроба ти, Гордън Бенингтън. Върви си и не се вдигай повече. С докосването на солта, погледът му загуби бдителността си и когато се отпусна в земята вече беше празен. Пръстта го погълна, сякаш някакъв голям звяр бе разгърнал козината си и той просто изчезна, потънал обратно в гроба си. Трупът на Гордън Бенингтън се беше върнал там, където принадлежеше и вече нищо не отличаваше този гроб от някой друг. Нямаше дори стръкче трева, което да не си е на мястото. Магия. Все още ми оставаше да обходя кръга обратно и да го разваля. При нормални обстоятелства за тази част нямам публика. Зомбито се е върнало в гроба си, всички са си тръгнали. Но Конрой от застраховки „Фиделис” спореше със съдията, който заплашваше да го призове за неуважение към съда. И г-жа Бенингтън още не беше във форма, за да може да ходи. Полицаите стояха наоколо и наблюдаваха шоуто. Лейтенант Никълс ме погледна и поклати глава с усмивка. Той се приближи към мен когато развалих кръга и започнах да почиствам новата си рана с антисептични кърпички. Той снижи глас, така че истински скърбящата вдовица да не го чуе. - Никой не може да ми плати достатъчно, че да позволя на това нещо да смуче кръвта ми. Свих леко рамене, като държах марлята върху пръста си, така че да спра кървенето. - Ще останеш изненадан колко плащат хората за такава работа. - Не е достатъчно – каза той, а в ръката му вече имаше незапалена цигара. Понечих да отговоря остро, но усетих присъствие на вампир, като хладина по кожата ми. Там някъде в тъмнината някой чакаше. Имаше порив на вятъра, но тази вечер нямаше вятър. Погледнах нагоре, но никой друг не го направи, защото хората никога не гледат нагоре, никога не очакват смъртта да се стовари върху тях от небето. - Не стреляйте, той е приятел. - Разполагах само със секунди, в които да го изрека, преди Ашър да се появи при нас, много близо до мен, дългата му коса се вееше зад него, а обутият му в ботуш крак докосна земята. Беше принуден да направи една стъпка почти тичешком, заради инерцията от полета му, което го премести до мен. Обърнах се и застанах пред тялото му. Беше прекалено висок, за да мога да го прикрия целия, но се опитах да направя всичко възможно, като ни преместя, така че ако някой стреля по него, да рискува да уцели мен. Всички полицаи, всички телохранители бяха извадили оръжие, и всяко дуло бе насочено към Ашър и към мен. 4 Взирах се в полукръга от оръжия и се опитвах да държа всички под око, но се провалях, защото бяха прекалено много. Държах ръцете встрани от тялото си, с разперени пръсти – универсалния знак за „безвредна съм”. Не исках някой да реши, че посягам към собственото си оръжие, защото това нямаше да е добре. - Той е приятел – казах с леко висок глас, но иначе спокоен. - Чий приятел? – попита Никълс. - Мой – отвърнах. - Е, но не е мой – възрази един от униформените. - Той не представлява заплаха – настоях, като притиснах тялото си достатъчно назад, за да усетя Ашър в една дълга линия до мен. Той каза нещо на френски и всички хванаха оръжията си малко по-силно. - На английски, Ашър, на английски. Той пое дълбок, треперещ дъх. - Нямах намерение да плаша някого. Не много отдавна на полицаите им бе позволено да стрелят по вампир на мига, само защото е вампир. Минаха само няколко години откакто делото „Адисън срещу Кларк” „съживи” вампирите отново, или поне според закона. Сега те бяха граждани с права и да ги застрелят без основателна причина беше убийство. Но това все пак се случваше от време на време. - Ако стреляте докато аз съм на пътя, може да се сбогувате със значките си. - Нямам значка. – Беше Балфур, разбира се, и се правеше на велик, но заплашителните му приказки бяха подкрепени от голямо оръжие. Погледнах го. - Ако стреляш, по-добре да ме убиеш, защото няма да имаш втори шанс. - Никой няма да стреля по никого – намеси се Никълс, а аз бях достатъчно близо, че да го чуя да мърмори под носа си: - Мамка му! Беше изместил дулото на оръжието си и сочеше към телохранителите. - Свалете оръжията, веднага! Останалите полицаи го последваха и внезапно кръгът от оръжия не сочеше към мен, а към Балфур и Рекс. Изпуснах дъх, за който не бях осъзнала, че задържам, и се извих леко към Ашър. Той не беше толкова глупав, че да изненадва куп хора, особено полицаи, като прелети покрай тях. Нищо друго не караше хората така да откачат, като да видят вампири да правят невъзможни неща. Освен това беше проговорил на френски, което означаваше, че е достатъчно изплашен, че да забрави английския. Нещо много сериозно не беше в ред, но не можех да го питам, все още не. Първо се махни от огнестрелната линия, след това оправяй останалото. Стояхме толкова близко един до друг, че неговата тежка, златиста коса докосваше моите черни къдрици. Той постави ръце на раменете ми и аз можех да усетя напрежението. Беше изплашен. Какво бе станало? Полицаите бяха убедили телохраните да оставят оръжията си настрана. Униформените се бяха разделили и изпращаха двете заинтересовани страни обратно до колите им. Заради това Никълс, съдията и съдебният репортер останаха близо до нас. Поне репортерът вече не печаташе. Никълс се обърна към мен, оръжието му сочеше надолу и почукваше леко по панталоните си. Намръщи се, а погледът му прескочи към Ашър, след което се премести върху мен. Знаеше достатъчно, че да не рискува да гледа вампир в очите. Можеха да те омагьосат с очите си, стига да искаха. Аз бях имунизирана, защото бях човешкият слуга на Господаря на града. Благодарение на Жан-Клод бях в безопасност от повечето неща, които Ашър можеше да направи. Не от всичко, но от повечето. Никълс очевидно не беше доволен. - Добре, какво беше толкова спешно, че той трябваше да долети така? По дяволите, беше прекалено добро ченге. Дори след като вероятно се беше занимавал с вампири прекалено малко, беше направил логическото заключение, че единствено спешен случай би накарал Ашър да се появи така. Погледът му отново се прехвърли към Ашър и след това към лицето ми. - Това е добър начин да накарате да ви застрелят, г-н... - Ашър – отвърнах вместо него. - Не попитах вас, г-це Блейк. Попитах него. - Казвам се Ашър – изрече той с глас, който се усещаше по въздуха като ласка. Използваше вампирски сили, за да се направи по-приемлив. Ако Никълс откриеше какво прави, това щеше да рикошира. Но не стана. - Какво не е наред, г-н Ашър? - Само Ашър – и гласът се плъзна по кожата ми толкова успокояващ. Имах някакъв имунитет към гласа, но Никълс нямаше. Той примига, след това се намръщи объркан. - Хубаво, Ашър, за какво по дяволите е това бързане? Пръстите на Ашър върху раменете ми се стегнаха и го почувствах как поема дъх. Имах секунда, в която да се надявам, че няма да опита да се прави на Оби-Уан Кеноби върху лейтенант Никълс. Нали знаете „Това не са дроидите, които търсите”*. Никълс беше с по- силна воля. (*Реплика от „Междузвездни войни”) - Мюзет беше ранена смъртоносно. Дойдох, за да заведа Анита при нея. Усетих как цветът се отдръпва от лицето ми и дъхът ми заседна в гърлото. Мюзет беше един от лейтенантите на Бел Морт. Бел Морт беше първоизточникът, le sourdre de sang на кръвната линия на Жан-Клод и Ашър. Освен това беше и член на Вампирския съвет, чиято щабквартира беше някъде в Европа. Всеки път, когато членове на Съвета ни посещаваха, умираха хора. Някои от тях бяха наши, а други – техни. Но Бел Морт никога досега не беше изпращала някого. Течаха някакви предпазливи преговори относно посещение на Мюзет. Тя се очакваше да пристигне след три месеца, точно след Деня на благодарността. Така че, какво по дяволите правеше в града месец и нещо преди Хелоуин? Дори и за миг не повярвах, че е ранена. Това беше потайният начин на Ашър да ми съобщи пред свидетели колко зле са нещата. Не ми беше необходимо да се преструвам на шокирана или изплашена. Физиономията ми сигурно е изглеждала като на човек, който току-що е получил лоши новини. Никълс кимна, сякаш беше удовлетворен. - Тази Мюзет близка ли ти е? - Лейтенант, може ли да тръгваме? Искам да стигна колкото се може по-скоро. Вече се оглеждах за сака си. Бях доволна, че е прибран. Кожата ми се беше вледенила от мисълта какво би могла да причинява Мюзет в този момент на хората, на които държах. Самото споменаване на името ѝ винаги беше достатъчно да накара Жан-Клод и Ашър да пребледняват. Никълс отново кимна и насочи нагоре оръжието си. - Да, вървете. Надявам се, че... приятелката ти е добре. Вдигнах поглед към него и не се опитах да прикрия объркването в очите си. - И аз така се надявам. Не мислех за Мюзет, а за всички останали. Имаше толкова хора, които тя би могла да нарани, стига да имаше благословията на Съвета, или поне благословията на Бел Морт. Бях научила, че според политиката на Съвета, ако един от тях е твой враг, това не означава, че останалите те мразят. Всъщност, много от членовете на Съвета изглежда вярваха в старата сицилианска поговорка „Врагът на моя враг е мой приятел”. Съдията промърмори благодарностите си и надеждите си за бързото възстановяване на приятелката ми. Съдебният репортер не каза нищо, само се взираше в Ашър като хипнотизирана. Не мисля, че я беше омагьосал, а по-скоро сякаш никога не беше виждала нещо толкова красиво. Може и да не беше. Срещу отразената светлина от автомобилните фарове, косата му беше като истинско злато, завеса от почти метални вълни се лееше като блестящо море пред дясната страна на лицето му. Косата изглеждаше даже по-златиста на фона на тъмнокафявата коприна на ризата му. Ризата беше с дълги ръкави и падаше върху сините му дънки и кафявите му ботуши. Изглеждаше сякаш се е облякъл бързешком, но знаех, че това е нормалният му стил. Той се погрижи лявата страна на лицето му, най-идеалният профил, да се вижда на светлината. Ашър беше майстор в използването на светлините и сенките, за да подчертае това, което иска да бъде видяно и да скрие онова, което иска. Окото, което се виждаше, беше ярко светлосиньо като очите на Сибирско хъски. Човешките същества просто нямаха такива очи. Сигурно е бил необикновен дори и като жив. Човек можеше да зърне тези пълни устни, блясъка на другото му много синьо око. Това, което той внимаваше да не покаже на светлината и беше на няколко сантиметра от окото му и стигаше почти до устата му, бяха белези. Потоци от белези, където светена вода е била излята върху това най-красиво лице. Върху дясната страна на тялото му имаше още белези, скрити под дрехите. Съдебният репортер се взираше в него толкова неподвижно, сякаш беше спряла да диша. Ашър го видя и се вцепени до мен. Може би защото знаеше, че с едно трепване на главата си, можеше да ѝ покаже белезите и да наблюдава как това обожание се превръща в ужас, или в съжаление. Докоснах го по ръката. - Да вървим. Той се запъти към джипа ми. При нормални обстоятелства това беше като плъзгане, сякаш стъпалата на вампирите никога не се олюляваха по чакъла, а се носеха точно над него. Тази вечер той се движеше почти толкова тежко, колкото човек. Никой от нас не проговори, докато не влязохме в джипа. Разполагахме с уединението на сумрачната кола, никой нямаше да ни чуе. Закопчах предпазния си колан, докато говорех. - Какво е станало? - Мюзет пристигна преди час. Включих джипа на скорост и започнах внимателно да карам по чакъла около все още паркираните полицейски коли. Махнах на Никълс докато минавахме покрай него и той махна в отговор, а в другата му ръка проблясвяше цигара. - Мислех, че не сме приключили преговорите относно това колко хора може да доведе със себе си. - Не сме. В гласа му имаше толкова наситена болка, че човек можеше да я изтиска, като сълзи в чашата. Гласът на Жан-Клод беше по-добър в споделянето на радост, съблазън, но Ашър беше майстор в споделянето на по-мрачни емоции. Хвърлих поглед към него. Взираше се право напред, лицето му беше много неподвижно, прикривайки каквито и чувства да имаше. - В такъв случай не е ли нарушила някакво споразумение или закон или нещо подобно, като е нахлула в територията ни по този начин? Той кимна, косата му се плъзна около лицето му, прикривайки се от мен. Мразех да виждам как крие белезите си от мен. Намирах го за красив, с белезите и с всичко останало, но той никога не ми повярва напълно. Според мен вярваше, че привличането се дължи отчасти на спомените на Жан-Клод, които бяха в съзнанието ми, и отчасти заради съжаление. Не изпитвах съжаление, но не можех да отрека за спомените на Жан-Клод. Бях човешкият слуга на Жан-Клод и поради това имах най-различни интересни странични облаги. Една от тези облаги беше надзърването в спомените на Жан-Клод. Помнех кожата на Ашър като хладна коприна под върховете на пръстите ми, всеки сантиметър от него бе безупречен. Но пръстите на Жан-Клод го бяха докосвали, а не моите. Фактът, че дори сега помнех толкова ясно допира на кожата на Ашър, че изпитах нужда да се протегна към ръката му, само за да видя дали споменът е истински, беше просто едно от тези странни неща, с които трябваше да живея. Дори и Жан- Клод да присъстваше в колата, той също нямаше да докосне Ашър. Минали са векове откакто са били част от menage a t rois с Джулиана – човешкия слуга на Ашър. Тя е била изгорена като вещица от същите хора, които използвали светена вода, за да прочистят злото на Ашър. Жан-Клод е успял да спаси Ашър, но е закъснял прекалено много за Джулиана. Нито един от двамата мъже не е простил на Жан-Клод за закъснението му. - Ако Мюзет е нарушила закона, не можем ли да я накажем или да я изритаме от територията ни? Вече бях на края на гробището и се оглеждах за несъществуващия трафик. - Ако друг Господар-вампир беше дошъл по такъв оскърбителен начин, тогава щяхме да имаме право да го убием, но това е Мюзет. Както ти си Бьолверк на върколаците, по същия начин Мюзет е... – Изглежда търсеше думата. – Не зная как се казва на английски, но на френски Мюзет е bour reau. Тя е нашето плашило, Анита, и е такова от над шестотин години. - Добре – съгласих се – тя е плашеща, това го приемам, но то не променя факта, че е нахлула в земите ни. Ако я оставим да ѝ се размине, ще опита още повече неща. - Анита, не става въпрос само за това. Тя е... – изглежда, че отново търсеше подходящите думи. Това, че забравяше толкова много думи на английски, показваше колко бе уплашен. – Vaisseau... защо не мога да се сетя английските думи? - Разтревожен си. - Изплашен съм – поправи ме той – но Бел Морт е направила Мюзет свой представител. Да нараниш Мюзет означава да нараниш Бел. - Буквално ли? – попитах, докато завивах по Макензи. - Non, по-скоро става въпрос за учтивост, отколкото за магия. Дала е печата си на Мюзет, владическия си пръстен, което означава, че Мюзет говори от името на Бел и сме приндуни да се отнасяме към нея така както бихме се отнасяли към Бел Морт. Това беше много неочаквано. - Какво значение има vaisseau? – попитах. Чакахме на светофара на Уотсън и гледахме към Макдоналдс и Юниън Плантърс Банк. - Ако Мюзет не беше представител на Бел, тогава щяхме да я накажем за това, че е дошла по-рано и за прекратяването на преговорите. Но ако я накажем сега, това би означавало, че ще направим същото и с Бел, ако беше тук. - И какво от това? Защо да не накажем Бел, за това, че е дошла по такъв оскърбителен начи, както ти се изрази? Тогава Ашър ме погледна, но не можех да задържа погледа му, защото сигналът на светофара най-накрая се беше сменил. - Не разбираш какво говориш, Анита. - В такъв случай ми обясни. - Бел е нашата sourdre de sang, нашият първоизточник. Тя е кръвната ни линия. Не можем да я нараним. - Защо не? Той обърна цялото си лице към мен и остави косата си да падне назад, така че най-сетне цялото му лице се показа. Мисля, че беше прекалено шокиран от въпроса ми, за да се притеснява за прикриването си. - Това не се е правило, това е всичко. - Кое не се е правило? Да защитиш територията си от всички, които нахлуват незаконно? - Да нападнеш главата на рода си, твоя sourdre de sang, твоя първоизточник на кръв, това просто не е правено. - И ще повторя пак, защо не? Бел ни оскърби. А не обратното. Жан-Клод преговаряше честно. Мюзет е тази, която се държи като лош вампир. И щом тя идва с благословията на Бел, значи Бел е злоупотребила със статуса си. Мисли си, че ще приемем всичко, което ни сервира. - Ни сервира? – повтори въпросително той. - Каквото и да ни направи, си мисли, че ще го приемем, просто ще го преглътнем без да се оплакваме. - Права е – каза Ашър. Намръщих му се, след това се обърнах към пътя, като продължавах да се мръщя. - Защо? Не трябва ли да се отнасяме към всяка обида или заплаха по един и същи начин? Той прокара ръце през гъстата си коса и я дръпна назад от лицето си. Уличното осветление пресичаше лицето му в сянка и светлина. Бяхме спрели на друг светофар, до нас имаше още един джип, така че прозорецът му бе наравно с нашия. Жената зад волана ни хвърли бегъл поглед, след което се втренчи повторно. Очите ѝ станаха кръгли, но Ашър не забеляза. Погледнах я и тя отклони очи, смутена, че са я хванали да се взира. Американците са научени да не се взират в нищо, което не е идеално. Сякаш като го гледаш, става по- реално. Игнорирай го и ще изчезне. Ашър въобще не забеляза, светофарът се смени и ние потеглихме. Той показваше лицето си на непознати и не забелязваше ефекта, който правеше., Без значение колко гневен беше, без значение колко тъжен беше, без значение колко някакъв беше, той никога не забравяше за белезите си. Те господстваха над мислите му, над действията му, над живота му. Да ги забрави по този начин, говореше колко сериозно беше положението, а аз продължавах да не разбирам защо. - Не разбирам, Ашър. Ние се защитихме, когато членове на Съвета нахлуха в територията ни преди време. Наранихме ги, направихме всичко възможно да ги убием. Защо сега да е различно? Той пусна косата си и тя се върна на мястото си като завеса. Не смятам, че беше разстроен по-малко, това беше само навик. - Последния път Бел Морт я нямаше. - Какво значение има това? - Mon Dieu, не разбираш ли какво означава, че Бел е майка на нашата кръвна линия? - Очевидно не, обясни ми. Отиваме в „Циркът на прокълнатите”, нали? Ще отнеме време докато стигнем. Имаш време. - Oui. Той се взираше през прозореца на джипа, сякаш търсеше вдъхновение от електрическите светлини, търговските центрове и от заведенията за бързо хранене. Най-накрая обърна лицето си към мен. - Как да ти обясня това, което никога не би разбрала? Никога не си имала крал или кралица, американка си и си млада, и не разбираш задълженията към сеньора. Свих рамене. - Предполагам, че не разбирам. - Тогава как би могла да разбереш какво дължим на Бел Морт и как би било... измяна да вдигнем ръка срещу нея? Поклатих глава. - Страхотна теория, Ашър, но съм се занимавала с достатъчно вампирска политика, за да знам едно. Ако я оставим да ни разиграва, тя ще види в това знак за слабост, и ще ни притиска и притиска, докато не види колко сме слаби, или колко сме силни. - Не сме във война с Бел Морт – каза той. - Не сме, но ако тя мисли, че сме достатъчно слаби, това може да е следващото. Виждала съм как действате. Едрата риба-вампир изяжда дребната риба-вампир. Не можем да си позволим Мюзет или Бел да ни мислят за дребни риби. - Анита, не си ли разбрала още? Ние сме дребни риби, в сравнение с Бел Морт, ние наистина сме много дребни риби. 5 Беше ми трудно да повярвам, че наистина сме много дребни риби. Може и да не бяхме едри риби, но това не беше съвсем същото като да сме много дребни. Но Ашър толкова очевидно бе убеден в това, че не спорих. Обадих се по мобилния си телефон и оставих съобщения из града относно подранилото пристигане на Мюзет. Ричард можеше и да ми е бесен, но продължаваше да бъде другата част от триумвирата ни – Улфрик на Господаря на града Жан-Клод и на моя некромант. Ричард беше животното на Жан-Клод, а аз бях неговият човешки слуга, без значение дали ни харесваше или не. Обадих се и на Майка Калахан, който беше моят Нимир- Радж и се грижеше за всички превръщачи, когато бях заминала някъде по друга работа. Толкова често се въвличах в друга работа, че се нуждаех от помощта. Майка ми беше и гадже заедно с Жан-Клод. Изглежда, че никой от тях двамата нямаше против, макар че аз все още се чувствах неудобно. Бях възпитавана да вярвам, че едно момиче не се среща с двама човека едновременно, поне не и сериозно. Свързах се само с телефонни секретари и оставих сбити и спокойни съобщения, доколкото ми беше възможно. Как човек да остави подобно съобщение: „Здрасти, Майка, Анита е, Мюзет пристигна в града по-рано, нахлувайки в територията на Жан-Клод. Двамата с Ашър в момента караме към Циркът; ако не се чуем до зазоряване, изпратѝ помощ. Но не идвай в Циркът преди това, освен ако не ти се обадя лично. Колкото по-малко хора има на огневата линия, токлкова по-добре.” Позволих на Ашър да остави съобщение на телефонния секретар на Ричард, защото понякога той изтриваше съобщенията от мен без да ги прослуша. Зависеше от това в колко лошо настроение е бил този ден. Въпреки че той ме заряза, се държеше като наранения и обвиняваше мен за всичко. Игнорирах го доколкото можех, но имаше моменти, например сега, когато вероятно щеше да ни се наложи да работим заедно, за да опазим всичките си хора живи и здрави. Оцеляването беше с предимство пред емоционалната болка. Трябваше да бъде. Надявах се, че Ричард помни това. Циркът на прокълнатите беше комбинация от постановка на живо с плашещи теми; традиционно, макар и страховито, цирково представление; цирк, допълнен с езда, игри, корн-дог, сладкиши; и допълнителна атракция, която дори и на мен можеше да ми докара кошмари. Зад Циркът беше тъмно и тихо. Музиката от орган, която гърмеше отпред, беше като далечен сън тук отзад. Някога идвах в Циркът само за да убивам вампири. Сега използвах паркинга за служители. О, как паднаха силните*. (*цитат от Библията) Бях се отдалечила на няколко крачки от джипа, когато осъзнах, че Ашър продължава да седи в колата, неподвижен. Въздъхнах и се върнах обратно при джипа. Наложи се да почукам по прозореца му, за да го накарам да ме погледне. Почти очаквах да подскочи, но той не го направи. Само обърна лицето си бавно към мен като някой, който се намира в кошмар и знае, че ако се движи прекалено бързо, чудовището ще го докопа. Очаквах да отвори вратата, но той само се взираше в мен. Поех дълбоко въздух и бавно преброих. Нямах време да държа емоционалните му рани закрити. Жан-Клод, моят любим, беше долу в Циркът и забавляваше плашилото на вампирите. Ашър ми беше казал, че никой не е бил наранен, все още. Но не можех да повярвам напълно преди да видя Жан-Клод, да докосна ръката му. Колкото и да се безпокоях за Ашър, нямах време за това. Никой от нас нямаше. Отворих вратата вместо него. Той продължаваше да не помръдва. - Ашър, не губѝ самообладание сега. Тази вечер имаме нужда от теб. Той поклати глава. - Трябва да знаеш. Анита, Жан-Клод не ме изпрати при теб защото се движа по-бързо от всеки друг. Той ме изпрати при теб, за да ме отдалечи от нея. - Не трябва да се връщаш, така ли? – попитах. Той отново поклати глава, тези златисти вълни се развълнуваха покрай лицето му. На фона на падащата отгоре светлина под формата на купол очите му бяха с нормалния си леденосин цвят. - Аз съм неговият temoin, заместник, трябва да вляза вътре. - В такъв случай ще ти се наложи да излезеш от джипа – казах. Той сведе поглед към отпуснатите в скута си ръце. - Знам. Но продължаваше да не помръдва. Поставих едната си ръка на вратата на колата, а друга върху покрива и се наведох към Ашър. - Ашър,... ако не можеш да направиш това, тогава долети до къщата ми и се скрий в мазето, имаме допълнителен ковчег. Тогава той вдигна поглед. По лицето му имаше гняв. - Да те оставя да отидеш там сама? Не, никога! Ако нещо ти се случи... – Той отново сведе поглед, косата криеше лицето му като завеса, която беше направил от това. – Не бих могъл да живея с мисълта, че съм те подвел. Отново въздъхнах. - Страхотно, благодаря за отношението. Знам, че го мислиш, но това означава, че сега трябва да излезеш от колата. Порив на вятъра ме блъсна в гръб, прекалено силен вятър, като този, който Ашър беше издигнал в гробището. Посегнах към оръжието си, докато се спусках на коляно. Пред мен се приземи Деймиън. Дулото на оръжието сочеше ниско в тялото му. Ако той беше малко по-нисък от 1.80 м., сега цевта щеше да сочи към гърдите му. Бавно изпуснах дъх и отпуснах пръста си от спусъка. - По дяволите, Деймиън, стресна ме, а това може да е много нездравословно. Изправих се на крака. - Съжалявам – извини се той – но Майка искаше с теб да има и някой друг. Той разтвори широко ръце, демонстрирайки, че е невъоръжен и безвреден. Може и да беше невъоръжен, но безвреден никога. Въпросът не беше само в красотата на Деймиън – много мъже, живи и мъртви, са красиви. Косата му се спускаше в права, копринена завеса, алена, като разлята кръв. Така изглеждаше червената коса след повече от шестотин години без слънце. Той примига със зелените си очи към светлините от уличните лампи отгоре. Зелено, на което би завидяла всяка котка. Очите бяха с три тона по-светли от тениската, която беше прилепнала към горната част на тялото му. Черни спортни панталони падаха върху черни официални обувки. Облеклото се допълваше от черен колан със сребърна катарама. Деймиън не се беше наконтил, просто носеше такива панталони и обувки. Повечето от вампирите, които са дошли наскоро от Европа, не се чувстваха удобно в дънки и маратонки. Да, той представляваше заплаха за очите, но опасността не беше тази. Фактът, че исках да го докосвам, да прокарам ръцете си по бялата кожа на раменете му. Това беше опасността. Не ставаше въпрос за любов или дори за похот. Чрез серия от събития и спешни ситуации, бях обвързала Деймиън с мен като мой вампирски слуга. Което беше невъзможно, имам предвид вампирите имат човешки слуги, но хората нямат вампирски слуги. Започвах да разбирам защо от Съвета убиваха незабавно всички некроманти. Деймиън сияше от добро здраве, което означаваше, че наскоро се е хранил от някого, но аз знаех, че жертвата е била съгласна, защото му бях забранила да ловува. Той би направил точно това, което съм наредила, нито повече, нито по-малко. Подчиняваше ми се във всичко, защото нямаше избор. - Знаех, че мога да дойда преди да си влязла вътре – каза той. - Да, летенето си има предимства. Поклатих глава и прибрах оръжието си. Трябваше да изтрия длани в полата си, за да не докосна Деймиън. Дланта ми копнееше да докосне кожата му. Той не ми беше любовник, или гадже, и въпреки това жадувах за докосването му, когато бе наблизо, по начин, който бе смущаващо познат. Поех дълбоко дъх, който изглеждаше съвсем леко несигурен. - Казах на Майка да не праща никого, докато не разбера какво става. Деймиън сви рамене и вдигна ръце. - Майка нареди: „Върви”, така че ето ме тук. Внимаваше изражението на лицето му да остане неутрално. В него имаше напрежение, което говореше, че чака да нараня вестоносеца. - Докосни го – намеси се Ашър. Тихият му глас точно в дясно от мен ме накара да подскоча, но поне бе излязъл от джипа. - Какво? - Докосни го, ma cherie, докосни слугата си. Усетих как лицето ми почервенява. - Толкова ли е очевидно? Той ми се усмихна, но не изглеждаше щастлив. - Помня как беше с... Джулиана. Изрече името ѝ с шепот, който продължаваше да се носи в хладния, есенен въздух. Стреснах се леко когато го чух да произнася името ѝ, защото го избягваше когато можеше – да го казва или да го чува. - Аз съм човешкият слуга на Жан-Клод, но не усещам непреодолима нужда да го докосвам всеки път когато го видя. Той вдигна поглед към мен. - Не усещаш? Понечих да отговоря „Не”, но след това се замислих. Исках да докосвам Жан- Клод когато го видех, но това се дължеше на секса, на еуфорията от това, че сме сравнително нова двойка, нали? Намръщих се и се съсредоточих върху нещо друго. - Жан-Клод изпитва ли същата нужда да ме докосва? – „Както се чувствам с Деймиън” остана неизречено. - Почти сигурно е – отговори Ашър. Намръщих се още повече. - Добре го прикрива. - Защото, ако покаже толкова силна нужда към теб, ще те накара да избягаш. – Той докосна лакътя ми, съвсем леко. – Не исках да издавам неловки тайни, но тази нощ трябва да се покажем единни пред... нея. Когато докоснеш Деймиън, придобиваш сила, точно както когато Жан-Клод докосне теб и Ричард, придобива сила. Поех си дълбоко дъх и го изпуснах бавно. За едно нещо бях почти сигурна -че тази вечер Ричард няма да е тук. Не се беше приближавал до „Циркът на прокълнатите” след като скъсахме. Това, че едната трета от триумвирата ни липсваше, ни отслабваше. Той беше обещал да дойде в Циркът след три месеца и да поздрави Мюзет, но не би дошъл по-рано. Бих си заложила живота на това, и може би наистина го правех. Кой, по дяволите, знаеше какво ни причакваше във вътрешността на Циркът? Преместих поглед от единия вампир към другия и поклатих глава. Трябваше да влезем вътре и трябваше да престана да се държа толкова претенциозно. Ашър също трябваше да престане, но не можех да контролирам какво прави той, а само това, което правя аз. Докоснах Деймиън по рамото и силата припламна между нас като дихание на вятъра. Плъзнах ръката си по гладкостта на неговата, като използвах всичко без върховете на пръстите си. Те ме боляха когато ги допирах прекалено силно. Дъхът му излезе треперещ, докато плъзгах лявата си ръка в неговата дясна и притисках пръсти около неговите. Стига да не стисках прекалено силно, превързаните ми пръсти бяха добре. Чувствах се толкова правилно да го докосвам. Беше трудно за обяснение, защото допирът до него не ме караше да мисля за секс. Не беше както когато докосвах Жан-Клод или Майка, или дори Ричард. Двамата с Ричард враждувахме, но той все още можеше да ми окаже въздействие само с присъствието си. Когато успеех да бъда в една и съща стая с Ричард и тялото ми да не се напряга, тогава щях да знам, че наистина съм престанала да го обичам. - Нямам против, че Майка е изпратил подкрепление. Почувствах ръката му, рамото му, тялото му да се освобождават от напрежение, което не бях осъзнала, че е задържал. Той се усмихна и стисна ръката ми в отговор. - Добре. - Размекнали сте се – подвикна глас зад нас. Всички се завъртяхме бързо и открихме Джейсън, който вървеше към нас по пътя. Беше се ухилил, горд, че ни е стреснал, предполагам. - Дяволски тихо за върколак – отбелязах. Беше облечен с дънки, маратонки и късо кожено яке. Той беше толкова американец, колкото и аз – обичахме ежедневния външен вид. Косата му все още беше подстригана късо, като на млад шеф. Това го караше да изглежда по-възрастен, повече пораснал. По някакъв начин, без косата, която да се спуска около лицето му, очите се забелязваха повече, сини – цветът на невинното пролетно небе. Цветът никога не съответстваше на дяволитите пламъчета в очите му. - Малко е топло за кожено яке – отбелязах. Той свали ципа на якето с гладко движение и показа голите си гърди и корем, като продължаваше да се приближава към нас, не забави и за миг. Понякога забрявам, че основната работа на Джейсън е като стриптизьор в „Престъпни удоволствия” – един от другите клубове на Жан-Клод. И тогава имаше подобни моменти, в които той успяваше да ми го припомни. - Нямах време да се обличам, когато Жан-Клод ме изпрати навън да ви чакам. - Защо е това бързане? – попитах. - Мюзет предложи да сподели нейния pomme de sang с Жан-Клод, стига той сподели мен с нея. Pomme de sang буквално означаваше „кръвна ябълка” и беше жаргон между вампирите за някой, който беше много повече от донор на кръв. Жан-Клод веднъж го описа като обична любовница, само че вместо секс получаваш кръв. Държанка, само че в случая на Джейсън – не жена, а мъж. - Мислех, че е проява на нетактичност да искаш да се храниш от нечий pomme de sang – учудих се. - Може да бъде и голяма чест и вежливост – обясни Ашър. – Можеш да не се съмняваш, че Мюзет ще превърне обичая в мъчение, ако може. - Значи тя не предлага нейния pomme de sang в знак на уважение към Жан- Клод, а го прави защото знае, че той няма да иска да дели Джейсън? - Oui – съгласи се Ашър. - Страхотно, просто страхотно. Още какви вампирски обичаи ще се появат, за да ни захапят отзад тази вечер? Той се усмихна и приближи ръката ми към устните си за една бърза, непорочна целувка. - Бих предположил, доста, ma cherie, наистина доста. – Погледна към Джейсън. – Честно казано съм изумен, че Мюзет ти е позволила да напуснеш без да споделиш кръв. Усмивката на Джейсън посърна. - Нейният pomme de sang в тази страна е незаконен, така че Жан-Клод трябваше да откаже. - Незаконен – повторих. – В какъв смисъл? Той въздъхна, изглеждайки определено нещастен. - Момичето не може да е на повече от петнайсет. - И е незаконно да взимаш кръв от непълнолетен – казах. - Жан-Клод я осведоми за това, ето защо се озовах тук навън на студа. - Не е студено – намеси се Деймиън. Джейсън потрепери. - Въпрос на мнение. – Той навлече все още незакопчаното си яке около голото си тяло. – Жан-Клод не иска да бъдеш изненадана, Анита, но два от вампирите с нея са деца. Усетих как лицето ми се стяга от гняв. - Не е чак толкова зле, не са нови. Ако трябва да гадая, бих казал, че са поне на няколкостотин години. Дори и в САЩ ще бъдат освободени поради заварени обстоятелства. Опитах се да освободя част от напрежението, което задържах. Пуснах ръцете на всички, защото усетих необходимост моите да са свободни за оръжия. Нямаше с какво да се боря, все още, но необходимостта продължаваше да присъства. Деймиън ме докосна по рамото, неуверено, страхувайки се, че гневът ще се изсипе върху него, предполагам. Обичайната ми теория гласеше, че е по-добре да има на кого да съм ядосана, отколкото да няма. Полагах усилия да бъда по-добра, по-честна, но мамка му, беше трудно. След като не се отдръпнах и не му се развиках, Деймиън докосна ръката ми, а лекият допир на пръстите му по кожата ми ме накара да се чувствам по-спокойна. - Мислиш ли, че Мюзет е довела непълнолетен pomme, само за да види реакцията ни? - Мюзет харесва младите – отвърна Ашър с все още много тих глас, не точно като шепот, но близко до това, сякаш се страхуваше някой да не го подслуша. Може и да го подслушваха. Вдигнах поглед към Ашър. Пръстите на Деймиън продължаваха да се движат леко върху външната част на ръката ми. - Тя не е педофил, моля те, кажи ми, че не е. Той поклати глава. - Не, не става въпрос за секс, Анита, но за кръв – да, предпочита ги по-млади. Отвратително. - Докато се намира в тази страна, не може да взима кръв от никой, който е под осемнайсет. Ако някой направи такова нещо, ще се уреди със заповед за екзекуция с неговото име отгоре, а аз съм Екзекуторът. - Вярвам, че Мюзет е много внимателно подбрана от Бел Морт. Бел разполага с други лейтенанти, които имат не толкова осъдителни навици. Вярвам, че Мюзет е изпитание в традиционния смисъл на думата. Тя е изпратена от Бел да ни тества, най-вече теб, мисля, теб и може би Ричард. - Защо получаваме специално отношение? – попитах. - Защото не познава нито един от двама ви от преди. Тя обича да изпробва оръжията си преди да ги нарани, Анита. - Аз не съм нейно оръжие, не съм нейно какво и да било. Ашър имаше търпеливо изражение на лицето си. - Тя е le sourdre de sang, изворът на нашата кръвна линия. Бел е като императрица, а всички господари-вампири, които произлизат от нейната линия, са като крале, които ѝ дължат вярност. Да дължиш вярност означава да дължиш войска за каузата. - Каква кауза? Той въздъхна раздразнено. - Каквато кауза желае императрицата. Поклатих глава. - Не ми звучиш много логично. Пръстите на Деймиън продължаваха да играят леко върху ръката ми. Мисля, че ако той не ме докосваше, щях да бъда по-разтревожена. - Бел счита всички, които произлизат от кръвната ѝ линия, за нейни, по този начин чрез Жан-Клод ти и Ричард ѝ принадлежите. Поклатих глава и понечих да заговоря. Ашър вдигна ръка. - Моля те, оставѝ ме да довърша. Няма значение, Анита, дали си съгласна, че ти и Ричард принадлежите на Бел. Има значение само това, че тя вярва, че ѝ принадлежите. Във вас тя вижда повече оръжия в арсенала си. Можеш ли да разбереш това? - Разбирам какво казваш, не съм съгласна, че принадлежа на някого, но мога да видя откъде Бел Морт може да си мисли така. Той кимна, изглеждаше леко облекчен, сякаш не е бил сигурен какво да направи, ако аз продължавах да споря. - Bon, bon, в такъв случай трябва да се съгласиш, че Бел ще пожелае да тества метала на двете си най-нови оръжия. - Да тества по какъв начин? – попитах. - Единият начин е като доведе непълнолетен pomme de sang в Америка и да парадира с това пред самия Екзкекутор. Ако Мюзет е предложила да сподели pomme de sang, значи може да предложи и да сподели човешките слуги. Това се счита за голяма чест. - Да сподели? – попитах с инстинктивно подозрение. Пръстите на Деймиън се задвижиха по-бързо, но не му казах да спре, защото гневът напрягаше раменете ми, ръцете ми. - Да сподели кръв, вероятно, защото повечето вампири взимат кръв от човешките си слуги. Не се притеснявай за секса, ma cherie, Мюзет не обича жени. Свих леко рамене. - Това е облекчение, предполагам. – Намръщих се. – Ако тя счита мен и Ричард за част от нейния... нещо си, тогава какво е положението с неговата глутница и с моя пард? Бел счита ли нашите хора за нейни? Ашър облиза устни и аз разбрах отговора преди да го изрече. - Би било характерно за нея да предположим такова нещо. - Значи Мюзет и останалите ще изпробват не само мен или Ричард, но и останалите от хората ни. – Изрекох го като твърдение. - Логично е да го предположим – каза той. Затворих очи и поклатих глава. - Мразя вампирската политика. - Тя все още не крещи – намеси се Джейсън. – Никога не съм я виждал толкова спокойна, след толкова много лоши новини. Отворих очи и му се намръщих. - Вярвам, че това се дължи на влиянието на Деймиън – отвърна Ашър. Погледът на Джейсън се премести надолу, към мястото където Деймиън ме докосваше леко по ръката. - Искаш да кажеш, че само като я докосва по този начин, ѝ помага да удържа темперамента си? Ашър кимна. Почувствах импулс да накарам Деймиън да спре да ме докосва, но не го направих, защото бях бясна. Как смее някой да идва на наша територия и да ни тества? Колко арогантно! Колко типично за вампирите. И вече бях уморена, уморена от игрите, които тепърва предстояха. Само ако Жан-Клод просто ми позволеше довечера да изпозастрелям всички от групата на Мюзет, това щеше да спести много проблеми. Просто знаех, че ще спести. Накарах Деймиън да спре да докосва ръката ми, като взех неговата в моята и я хванах здраво. Част от гнева ми омекна. Все още бях ядосана, но вече беше сдържано, управляемо. Мамка му, Ашър беше прав. Това не ми хареса. Не ми харесваше, че някаква нова свръхествена глупост се беше протегнала, за да ме принуди да имам по- близък контакт с още един вампир. Защо метафизиката поне веднъж не работеше без тези глупости с докосването? Джейсън ни гледаше със странно изражение върху лицето си. - Мисля, че за тази вечер трябва да прикрепим Деймиън към Анита. - Смяташ, че Мюзет ще ме вбеси чак толкова силно ли? – попитах. - Тя все още не е наранила никого, Анита, не е вдигнала и пръст, и все пак всички са ужасени. Аз съм ужасeн и не мога да разбера защо. Тя е малка, сладка блондинка и е прекрасна като кукла Барби, но с човешки размери и с по-малки гърди, но един мъж се нуждае от малко, нали? - Споделяш прекалено много – отвърнах. Той не ми се усмихна. Лицето му беше прекалено сериозно. - При нормални обстоятелства, не бих имал против прекрасен вампир да впие зъби в мен, но Анита, не искам това маце да ме докосва. – Изведнъж започна да изглежда уплашен, уплашен и по-млад дори от неговите двайсет и две години. – Не желая тя да ме докосва. – Взираше се в мен с преследван поглед. – Жан-Клод ми обеща, че Мюзет не е от онези вампири, които гният върху теб. Но това няма значение, аз съм толкова изплашен от нея, че от това ме заболява коремът. Протегнах свободната си ръка и Джейсън дойде при мен. Прегърнах го и можех да усетя слабо треперене, което пробягваше през него. Беше студен, но това не беше студ, който се оправяше с допълнителни дрехи. - Ще я държим далеч от теб, Джейсън. Той ме прегърна толкова силно, че ми беше трудно да дишам, и заговори с лице, допряно до врата ми. - Не обещавай неща, които не можеш да изпълниш, Анита. Отворих уста, за да обещая точно това, но Ашър се намеси. - Не, Анита, не обещавай безопасност на някого от нас, все още не, не и преди да си се срещнала с Мюзет. Отдръпнах се от Джейсън и вдигнах поглед към Ашър. - Ако просто я застрелям, когато вляза в стаята, какво би направила Бел? Той пребледня, а това при вампир е труден номер, дори и при такъв, който се е хранил. - Не можеш, не трябва, Анита... умолявам те! - Знаеш, че ако тази вечер я убия, всички ще бъдем в по-голяма безопасност. Той отвори уста, затвори я, отново я отвори. - Анита, ma cherie, моля те... Джейсън се отдръпна от мен и направи движение с ръцете си. Деймиън се озова зад гърба ми с ръце върху раменете ми. В мига, в който ме докосна, се почувствах по- добре, не точно по-спокойна, или дори с по-ясно съзнание. Защото бях права, трябваше да убием Мюзет тази вечер. В краткосрочен план това щеше да ни спести много проблеми. Но в дългосрочен Бел Морт, а може би дори и целият Съвет, щяха да пристигнат и да ни избият. Това ми беше ясно. С ръцете на Деймиън, които нежно разтриваха напрегнатите мускули на раменете ми, дори можех да се съглася с това. - Защо докосването на Деймиън намалява желанието ми да убивам разни същества? – попитах. - Забелязал съм, че когато той те докосва, придобиваш определено спокойствие, повече размисъл, преди да натиснеш спусъка. - Жан-Клод не е по-малко безжалостен, когато съм около него. - Можеш да вземеш от слугата си само това, което той може да предложи – обясни Ашър. – Бих казал, че ти си помогнала Жан-Клод да стане по-безжалостен, а не по- малко, защото твоята природа е такава. – Той погледна към стоящия зад мен вампир. – В продължение на векове Деймиън е служил на господарка, която не е позволявала изблици на гняв или гордост. Нейната воля и само тя е била позволена. Деймиън се е научил да бъде по- малко гневен, не толкова безжалостен, или тази-която-го-е-създала щеше да го е унищожила преди много време. Ръцете на Деймиън върху раменете ми бяха застанали много неподвижно. Потупах едната по начин, по който го правиш с приятел, който разбира лоши новини. - Всичко е наред, Деймиън, сега не може да те докосне. - Не, Жан-Клод спазари свободата ми от нея и за това винаги ще съм му изключително задължен. Но това няма нищо общо с кръвните клетви или с обвързването между вампири. Задължен съм му, че ме измъкна от ужасни окови. - Ако можеш да предпазиш Анита от извършването на нещо злочесто тази вечер, тогава ще си изплатил част от дълга – каза Ашър. Усетих как Деймиън кимна. - Тогава нека да слезем в подземието, защото познавам Мюзет отдавна и не се страхувам от нея толкова, колкото се страхувам от тази-която-ме-създаде. Извърнах се, за да мога да видя лицето на Деймиън. - Да не би да намекваш, че се страхуваш малко по-малко от Мюзет, отколкото от тази- която-те-е-създала? Излежда, той се замисли върху това за миг или два, след което кимна бавно. - Повече се страхувам от стария си господар, но да, страхувам се и от Мюзет. - Тя плаши всички – каза Ашър. Деймиън кимна. - Тя плаши всички. Облегнах горната част на главата си върху гърдите на Деймиън, като я клатех напред и назад, разбърквах косата си, но не ме интересуваше. - По дяволите, само ако ме оставите да я убия, сега, това ще спести толкова проблеми. Права съм, знам, че съм права. Деймиън повдигна лицето ми, така че се наложи да срещна погледа му. - Ако убиеш Мюзет, Бел-Морт ще унищожи Жан-Клод. - А ако Мюзет извърши нещо наистина ужасно? Деймиън погледна зад мен към Ашър. Обърнах се, така че можах да видя как двамата разменят поглед. Ашър най-накрая проговори: - Никога не бих искал да ти кажа, че при никакви обстоятелства не можем да убием Мюзет, защото може да настъпи време, когато тя няма да ти остави избор. Не бих те накарал да се поставиш в опасност като се поколебаеш, ако дойде такъв момент. Но смятам, че Мюзет ще играе политическите игрички много добре и няма да ти даде извинение за такова ужасно нещо. Въздъхнах. - Ако не прикачите с белезници Деймиън към Анита тази нощ, тя никога няма да премине през малкото представление на Мюзет – каза Джейсън. - Не вярвам, че ще бъде нужно – отговори Ашър. – Нали, Анита? Намръщих се. - Откъде, по дяволите, да знам? Освен това, съвсем скоро ми свършиха белезниците. Джейсън __________измъкна един чифт от джоба на якето си. - Може да вземеш назаем моите. Намръщих се още повече. - За какво разнасяш наоколо чифт белезници? – Вдигнах ръка. – Чакай, не искам да знам. Той ми се ухили. - Аз съм стриптизьор, Анита, използвам всякакви реквизити. От една страна, се радвах да разбера, че Джейсън не разнася белезници заради собствения си любовен живот. Но от друга – не бях сигурна, че искам да знам, че белезниците са част от стриптизьорските му реквизити. Що за представления изнасяха тези дни в „Престъпни удоволствия”? Чакайте, всъщност, и на този въпрос не исках отговор. Всички отидохме до задната врата на „Циркът на прокълнатите”. Не използвахме белезниците на Джейсън, но в крайна сметка, докато слизах по всички тези стъпала, държах ръката на Деймиън. Имаше увеличаващ се списък с хора, с които бих се чувствала романтично или вълнуващо да им държа ръката. Деймиън не беше в този списък, за голямо съжаление. 6 Дълбоко под „Циркът на прокълнатите” имаше нещо, което приличаше на километри от подземни помещения. Те са били домът на Господарят на града на Сейнт Луис, който и да е бил в съответния момент, от незапомнени времена. Единствено големият склад над земята се е променил. Жан-Клод беше модернизирал подземието, обзавел наново част от него, но това бе всичко. Все още бяха стая след стая от камък и факли. За да омекоти каменния вид Жан-Клод беше използвал огромни прозрачни завеси, за да направи нещо като шатра, за стените в дневната си. Отвън бе бяло, но след като човек разтвореше първите висящи „стени” цветовете ставаха сребристо, златисто и бяло. Джейсън се беше протегнал, за да разтвори завесите, когато Жан-Клод премина през тях. Той ни направи знак да се върнем обратно, а върху устните си беше поставил пръст. Преглътнах поздрава си. Беше облякъл тесни кожени панталони, върху тях имаше ботуши с височина до бедрата, така че беше трудно да се определи къде свършваха панталоните и къде започваха ботушите. Ризата бе една от типичните за него, в стил от 18- ти век, с издутини от дипли по ръкавите и шията. Но цветът на цялата тази коприна бе нещо, което досега не бях виждала на него. Трептящо синьо с нюанс между кралско синьо и тъмносиньо. Цветът караше среднощносините му очи да изглеждат по-сини от всякога. Лицето му бе както винаги безупречно, спиращо дъха. И както обикновено, той беше като сбъднат мокър сън – прекалено красив, за да е истински, прекалено чувствен, за да е в безопасност. Сърцето ми биеше в гърлото. Исках да се хвърля върху него, да се обвия около него като одеало. Исках всички тези черни къдри да обвият тялото ми сякаш ме докосваше жива коприна. Исках го. Почти винаги съм го искала, но тази вечер ИСКАХ него. С всичко, което ставаше и което щеше да стане, можех да мисля единствено за секс, секс с Жан-Клод. Той се плъзна към мен, а аз протегнах ръка, така че да не ме докосва. Ако ме докоснеше дори само с пръст, не бях сигурна какво ще направя. Той изглеждаше объркан и чух гласа му в главата си. - Какво не е наред, ma petite? Все още не умеех да разговарям със съзнанието си и да не се замислям, така че не се опитах. Само вдигнах лявата си ръка и посочих към часовника си. Оставаха десет минути до полунощ. И аз като Пепеляшка всяка вечер трябваше да съм се прибрала преди полунощ. Бях казала на колегите си, че това е обедна почивка, и понякога наистина ядях. Но това, което трябваше да храня на всеки дванайсет часа, нямаше много общо със стомаха ми. Не, с по-ниски места, определено с по-ниски места. Очите на Жан-Клод се разшириха. Изрече в съзнанието ми: - Ma petite, моля те, кажи ми, че вече си хранила ardeur. Свих рамене. - Преди дванайсет часа. Не си направих труда да шепна; вампирите зад завесите щяха да чуят, така че използвах нормалния си тон на гласа. Така или иначе, нямаше да мога да скрия ardeur от тях. Аrdeur беше един от страничните ефекти на това да си човешкият слуга на Жан- Клод. В други времена щяха да считат Жан-Клод за инкуб, защото можеше да се храни от похот. Не просто да се храни от това, но да кара другите да изпитват желание към него. Това беше начин да създаде повече от това, от което се нуждае. В спешна ситуация можеше да се храни от похот и да се въздържа от кръв в продължение на няколко дни. При вампирите е много рядко да притежават втора сила по такъв начин. Господарката на Деймиън е можела да се храни от страх. Тя е била това, което са наричали вещица, която лети нощем, или морана. Бел Морт, разбира се, притежаваше ardeur. Използвала го е в продължение на векове, за да манипулира крале и императори. Жан-Клод беше един от малкото от нейната кръвна линия, които са наследили точно тази сила. А аз бях, доколкото знам, единственият човешки слуга, който някога я е наследил. Когато ardeur се проявява при вампир за пръв път, тя го контролира точно като жаждата за кръв, след което постепенно вампирът се научава да контролира. Или поне планът беше такъв. Откакто се сдобих с нея, се борех като полудяла да я храня на около дванайсет часа. Храненето не беше необходимо да включва сношение, но сексуалният контакт беше нужен. Всички тези стари истории за сукуби и инкуби, които убиват хора, обичайки ги до смърт, бяха верни. Не можех всеки път да се храня от един и същи човек. Майка ми позволяваше да се храня от него. Жан-Клод в продължение на години е чакал да сподели ardeur с мен, макар че е смятал, че той ще бъде този, който се храни, а не аз. Бях принудена да превърна Натаниел - един от леопардлаците ми, в моя версия на pomme de sang. Невероятно неловко, но унищожаваше шансовете да тормозя непознати, което беше напълно възможно, ако човек се противопоставяше на ardeur. Аrdeur беше взискателна господарка, точно както Бел Морт. Планът за тази вечер беше да отида до вкъщи и да се срещна с Майка, но вместо това се намирах тук, в Циркът. Това, самo по себе си, не беше нещо лошо, защото Жан-Клод беше винаги готов. За съжаление, в съседната стая си имахме лоши вампири, а аз не мисля, че те щяха да чакат докато ние правехме горещ, животински секс. Наречете го предчувствие, но подозирах, че Мюзет няма да изрази състрадание. Проблемът беше, че и ardeur нямаше да изрази съчувствие. Мъжете стояха наоколо с често срещаното мълчание тип „о, боже господи”. Всички гледахме към Жан-Клод, за да разреши този проблем. - Какво да правим? – попитах. За момент изглеждаше объркан, след което се разсмя с този смях, който можеше да докоснеш. Това ме накара да потреперя, и не паднах само заради Деймиън, който ме улови. Зачаках ardeur да се разпростре върху него като заразна болест, но това не се случи. В мига, в който той ме докосна, ardeur избледня като океан, който се отдръпва от брега. Почувствах се лека и чиста, с прояснена глава. Отново можех да разсъждавам. Вкопчих се в ръката на Деймиън сякаш беше последното парче дърво в океана. Извърнах разширените си очи към Жан-Клод. Той изглеждаше много сериозен. - И аз го усетих, ma petite. От практиката знаехме, че ако Жан-Клод се съсредоточи върху контрола на ardeur, можеше да помогне и на мен да го контролирам. Но когато не беше съсредоточен, огънят гореше и през двама ни като някаква непреодолима природна сила. Усетих страданието на Деймиън за хладното ми докосване, усетих го като вкус по езика си, сякаш дъждът можеше да има вкус. Знаех, че Деймиън ме иска, по този старовремски начин, който имаше много малко общо с цветя и сърца, и много общо с похотта. Той жадуваше за мен така, както жадуваше за кръв, защото да бъде без мен, означаваше да умре. Деймиън беше на повече от 600 години, но никога нямаше да стане вампир-господар. Което означаваше, че неговата първоначална господарка буквално беше накарала сърцето му да бие и тялото му да се движи. След това Жан-Клод е бил силата, която го съживява, и след това, случайно, го бях откраднала от Жан-Клод и сега моята некромантия караше кръвта му да тече и сърцето му да бие. Бях ужасена, когато открих, че имам вампир – домашен любимец. Бях се опитала да игнорирам извършеното от мен, да избягам от него. Бягала съм от толкова много неща. Но знаех, че Деймиън не е едно от тези неща, които мога да игнорирам. Ако прекъснех връзката си с Деймиън, той първо щеше да полудее, след което щеше да умре. Разбира се, щеше да се наложи другите вампири да го екзекутират много преди да умре. Не може вампир на 600 години да откачи напълно и да обикаля из града, убивайки хора. Беше __________лошо за бизнеса. Откъде знаех какво ще се случи, ако отхвърлех Деймиън? Защото през първите 6 месеца, след като това бе станало, не знаех, че той е мой вампирски слуга. Той беше полудял и беше избил невинни. Жан-Клод го беше затворил, докато ме е чакал да се прибера вкъщи, докато ме е чакал да изпълня отговорностите си, вместо да бягам от тях. Деймиън беше един от нагледните ми уроци, при които или трябваше да приема силата си, или други трябваше да платят цената. Погледнах Жан-Клод. Все още бе красив, но вече можех да го гледам, бе да искам да му се хвърля на врата. - Това е невероятно – казах. - Ако още преди месеци беше позволила на Деймиън да те докосва така, щяхме да сме го разбрали по-рано – отвърна той. Имаше времена, не чак толкова отдавна, когато щях да негодувам, ако някой ми припомнеше собствените ми недостатъци, но едно от новите ми решения беше да не споря за всичко. Да подбирам битките си, това беше целта. Жан-Клод кимна, приближи се към мен и протегна ръка. - Поднасям извиненията си за по-раншната си недискретност, ma petite, но сега съм господар, а не пионка на огъня, който изгаря и двама ни. Взирах се в ръката, толкова бледа, с дълги пръсти, грациозна. Дори и без влиянието на ardeur, той винаги бе пленителен по начини, които не можех да опиша. Поех ръката му, докато все още се бях вкопчила за рамото на Деймиън. Пръстите на Жан-Клод обвиха моите, но сърцето ми остана спокойно. Аrdeur не надигна похотливата си глава. Жан-Клод приближи ръката ми към устата си, бавно, и докосна с устни кокалчетата ми. Нищо не се случи. Той рискува с допир на устните, които се плъзнаха по кожата ми. Това ме накара да затая дъх, но аrdeur не се надигна. Жан-Клод се изправи, ръката ми все още бе в неговата. Той се усмихна с тази блестяща усмивка, която ценях, защото бе истинска, или поне толкова близо до това, колкото можеше. В продължение на векове, той бе шлифовал изражението на лицето си, всяко движение трябваше да бъде изтънчено, грациозно, и да не издава нищо. Беше му трудно да реагира неподправено. - Ела, ma petite, ела да посрещнем гостите си. Кимнах. - Добре. Той обви ръката ми около неговата и погледна Деймиън. - Вземи другата ѝ ръка, mon ami, нека да я въведем вътре. Деймиън постави ръката ми върху неговата гладка, изпълнена с мускули, долна част на ръката. - С удоволствие, господарю. При нормални обстоятелства, Жан-Клод не обичаше вампирите му да го наричат „господар”, но тази вечер щяхме да бъдем официални. Опитвахме се да впечатлим хора, които от векове не са били впечатлявани от нищо. Ашър пристъпи напред, за да отмести завесите, Джейсън отиде от другата страна, и двамата задържаха завесите настрани, за да можем да влезем, без да ни се налага да се борим с плата. Неслучайно висулките над вратите вече не се харесват. Единственият недостатък на това от двете ти страни да има по един привлекателен вампир, бе, че не можех бързо да посегна към оръжието си. Разбира се, ако трябваше да вадя оръжие веднага след като преминем през вратата, значи нощта щеше да бъде от лошите. Достатъчно лоша, че можеше и да оживеем тази нощ, но не и следващата. 7 Мюзет стоеше до бялата тухлена камина. Сигурно беше тя, защото бе единствената, приличаща на кукла Барби, дребна блондинка в стаята, както я беше описал Джейсън. Той имаше много недостатъци, но неточното описание на жена, не бе от тях. Тя наистина беше дребна, по-ниска от мен с поне пет сантиметра. Което я правеше висока едва 1.50 м., а ако носеше обувки с токове под дългата бяла рокля, значи беше още по-ниска. Косата ѝ падаше в руси вълни около раменете ѝ, но веждите ѝ бяха черни и идеално извити. Умряла е или като блондинка, или като брюнетка, или беше една от онези редки блондинки, при които цветовете на косата и космите по тялото не съвпадаха. Което се случваше, но не често. Русата коса, светлата кожа, тъмните вежди и мигли обграждаха сини като пролетно небе очи. Осъзнах, че те бяха едва с няколко нюанса по-сини от очите на Джейсън. Може би тъмните вежди и мигли ги караха да изглеждат толкова по-светли. Тя се усмихна с уста като розова пъпка, която бе толкова червена, че разбрах, че носи червило, и след като видях това, осъзнах, че има повече грим. Добре нанесен, не особено подчертан, но тук-таме имаше лек цвят, който подпомагаше поразяващата, почти детинска, красота. Нейната pomme de sang беше коленичила до краката ѝ като домашен любимец. Дългата кестенява коса на момичето бе струпана върху горната част на главата ѝ в сложна подредба от къдрици, която я караше да изглежда още по-млада, отколото беше. Бе бледа, не като вампирите, а просто бледа и леденосиният цвят на старомодната рокля не ѝ придаваше повече цвят. Тънкият ѝ врат беше гладък и недокоснат. Ако Мюзет взимаше кръв, откъде го правеше? Исках ли да знам? Не особено. Между камината и голямото бяло канапе със златисти и сребристи възглавници стоеше мъж. Представляваше противоположност на Мюзет в почти всичко. Висок доста над 1.80 м. с телосложение на твърде широк плувец, широки рамена, тънък кръст, тесен ханш, с крака, които изглеждаха по-дълги, отколкото аз бях висока. Косата му беше черна, черна като моята – със синкави оттенъци. Беше хваната в стегната плитка по гърба му. Кожата му беше толкова тъмна, колкото бе възможно за кожа, която не е виждала много слънце от векове. Обзалагах се, че той потъмнява със съвсем малко усилие. Просто не беше имал кой знае каква възможност да се изложи на слънце. Очите му имаха странен синьо-зелен цвят, светлосинкавозелен, като водата при Карибите. Бяха изумителни на фона на тъмното му лице и трябваше да добавят сърдечност и красота. Но бяха студени. Той трябваше да е красив, но не беше, раздразнителното изражение на лицето му отнемаше всичко това. Изглеждаше сякаш винаги е в лошо настроение. Може би се дължеше на дрехите. Беше облечен като че е пристъпил от нарисувана преди векове картина. Ако трябваше да обикалям наоколо в чорапогащник, сигурно и аз щях да съм кисела. Макар че и под двете ми ръце имаше по един мъж, Жан-Клод бе този, който ни заведе до изцяло тапицираните столове – единият в златисто, а другият в сребристо, с купчините им от бели възглавници. Спря пред бялата дървена масичка за кафе, върху която имаше кристална купа с бели и жълти карамфили. Деймиън също спря на мига и застана много неподвижно под допира на ръката ми. Джейсън се пльосна грациозно в зластистия стол, който бе най-близо до камината. Ашър застана прав от другата страна на сребристия стол, колкото се може по-далече от Мюзет, без да напуска стаята. Мюзет каза нещо на френски, Жан-Клод ѝ отвърна също на френски, и аз всъщност разбрах, че той ѝ обясни, че аз не говоря френски. Тя изрече още нещо, което бе пълна загадка за мен, след което премина на английски със силен акцент. Повечето вампири нямат акцент, поне не и тези в Америка, но при Мюзет беше невероятен. На места толкова наситен, че знаех, че ако заговори прекалено бързо, английски или не, нямаше да мога да я разбера. - Деймиън, мина толкова време, откакто оказа благоволение на двора ни с присъствието си. - Предишната ми господарка не се интересуваше от дворцовия живот. - Странна е, господарката ти Морворен. Почувствах как тялото на Деймиън реагира на името, сякаш го зашлевиха. Погалих го по ръката по начина, по който човек успокоява разтревожено дете. - Морворен е досатъчно силна, че да се съревновава за място в Съвета. Даже ѝ беше предложено предишното място на Земетръс. Дори не ѝ беше необходимо да се бие за него. Беше дар. – Мюзет наблюдаваше Деймиън, изучаваше лицето му, тялото му, реакциите му. – Защо, според теб, тя отказа такъв дар? Деймиън преглътна, дишането му беше треперещо. - Както казах – наложи му се да прочисти гърло, за да довърши – старата ми господарка не обича дворцовия живот. Предпочита усамотението си. - Но да се откажеш от място в Съвета, което ти е предложено без риск от битка, е лудост. Защо Морворен би направила това? Всеки път, в който тя изговаряше името ѝ, Деймиън трепваше. - Деймиън отговори на въпроса – намесих се. – Предишната му господарка е харесвала уединението си. Мюзет обърна сините си очи към мен и абсолютната студенина в погледа ѝ ме накара почти да си пожелая да не се бях намесвала. - Значи, тази е новата. Тя се приближи към нас, и това не бе просто плъзгане, а люлеене на бедра, под полата имаше високи токове. Такава плавна походка не се получава без тях. Високият тъмен и плашещ мъж се движеше зад нея като сянка. Младото момиче остана седнало пред камината, бледосините поли на роклята ѝ бяха разперени около нея, сякаш бяха наредени. Ръцете ѝ седяха много неподвижно в скута. Тя също изглеждаше като подредена, като че ѝ е било наредено „седни тук ето така” и тя щеше да продължи да седи тук по този начин, докато Мюзет не ѝ кажеше да се премести. Определено гадост. - Бих искал да ти представя Анита Блейк, човешкият ми слуга, първият, който някога съм имал. Няма друг, тя е единствена. – Жан-Клод използва ръката си, която бе в моята, за да ме насочи навън и по-далече от масичката за кафе, и съвсем между другото, по-далече и от Мюзет. Движението беше почти като танцово, едва ли не от мен се очакваше да направя реверанс или нещо подобно. Деймиън последва движението, като го накара да изглежда като много грациозна игра на влакче. Вампирите се поклониха, и хваната между тях не ми остана кой знае какъв избор, освен да направя същото. Може би имаше повече от една причина, поради която Жан-Клод ме бе поставил по средата. Мюзет се залюля към нас, бедрата ѝ караха издутата бяла рокля да танцува. - Сещаш се за кого говоря, слугата на Ашър, как ѝ беше името? В тези сини очи имаше изражение, което говореше, че тя знаеше дяволски добре какво беше името. - Джулиана – отвърна Жан-Клод с толкова неутрален глас, колкото му беше възможно. Но нито той, нито Ашър можеха да изричат името на Джулиана без някакво чувство. - А, да, Джулиана, хубаво име за някой толкова обикновен. – Беше застанала пред нас. Високият тъмен мъж стоеше зад нея, заплашителен поради самия си размер. Сигурно беше много близо до два метра. – Защо се получава така, че двамата с Ашър избирате толкова обикновени жени? Предполагам, че има нещо успокояващо в добрия, здрав селянин. Изсмях се преди да се усетя. Жан-Клод стисна ръката ми. Под другата ми ръка Деймиън застана много неподвижно. На Мюзет не се хареса, че ѝ се присмиват, това бе съвсем очевидно по физиономията ѝ. - Ти се разсмя, момиче, защо? Жан-Клод стисна ръката ми толкова силно, че бе на крачка от болката. - Съжалявам – казах, - но да ме наричаш „селянка” не е голяма обида. - Защо да не е? – учуди се тя и изглеждаше искрено объркана. - Защото си права, доколкото може да се проследи фамилията ми в миналото, няма нищо друго, освен войници и фермери. Аз съм здрава селянка и се гордея с това. - Защо би се гордяла с такова нещо? - Защото всичко, което сме постигнали, сме го постигнали с двете си ръце, с потта на гърба си, такива неща. Трябвало е да се трудим за всичко, което сме имали. Никой никога не ни е дал даром нещо. - Не разбирам – изрече тя. - Не знам дали ще мога да ти го обясня – отговорих. Мислех си, че това е същото когато Ашър се опитваше да ми разясни какво означава да дължиш вярност на господаря си. Нищо в живота ми не ме беше подготвило да разбера такъв вид задължение. Но това не го изрекох гласно, защото не исках да повдигам идеята, че дължа на Бел Морт нещо. Защото нямах усещането, че дължа. - Не съм глупачка, Анита, бих разбрала, стига да обясниш думите си ясно. Ашър се премести от мястото зад нас и отиде от едната ни страна, все още толкова далеч от Мюзет, колкото бе възможно, но от негова страна беше проява на смелост да привлече вниманието към себе си. - По-рано се опитах да обясня на Анита какво дължи човек на своя сеньор, но тя не можа да разбере. Тя е млада и американка и никога не е изпитала... щастието да бъде управлявана. Тя наклони глава на едната си страна, което обезпокоително приличаше на птица, точно преди да отхапе от червей. - А какво общо има неразбирането ѝ на цивилизованите начини? Едно човешко същество щеше да оближе устните си, Ашър застана неподвижен, тих. (Ако застанеш достатъчно неподвижно, лисицата няма да усети, че си там.) - Ти, прекрасна Мюзет, никога не си живяла на място, където не си била подвластна на господар или господарка, или където не си управлявала други. Никога не си живяла без да познаваш задълженията, които човек дължи на своя сеньор. - Oui? – тя изрече тази единствена дума студено, толкова студено, сякаш искаше да каже „продължавай, изкопай си още по-дълбок гроб, в който да бъдеш заровен”. - Никога не си сънувала възможността да бъдеш селянка, да не дължиш никому нищо и това да те кара да се чувстваш свободна. Тя махна с грижливо поддържана ръка, сякаш прочистваше въздуха от самата мисъл. - Абсурд. „Да се чувствам свободна”, какво означава това? - Вярвам – намеси се Жан-Клод – че фактът, че не разбираш, е идеята на Ашър. Тя се намръщи и на двамата. - Не разбирам, следователно това не може да е важно. Прекрати темата с махване на изящните си ръце.След което отново върна вниманието си върху мен, което бе плашещо. Не бях сигурна какво точно има в неподправения взор на тези очи, но то ме вледени до мозъка на костите. - Виждала ли си нашия дар към Жан-Клод и Ашър? Сигурно съм изглеждала толкова объркана, колкото се чувствах, защото тя се обърна и се опита да махне с ръка зад себе си, но всичко, което можех да видя, бе изключително едрият ѝ човешки слуга. - Анджелито, дръпни се, така че тя да може да види. Анджелито? Поради някаква причина името – „малкият ангел”, не му отиваше. Той се дръпна и тя довърши движението на ръката си към камината. Бяха само камината и картината над нея, но след това нещо в картината привлече погледа ми. Трябваше да са изобразени Жан-Клод, Ашър и Джулиана, в дрехи като на „Тримата мускетари”, но не бяха. Ако в стаята нямаше нови и странни вампири, съм сигурна, че щях да го забележа по-скоро. О, да, щях да го забележа по-скоро. Бяха нарисувани Купидон и Психея*, традиционната сцена, в която носещата свещ Психея най-накрая вижда спящия Купидон. Денят на Св. Валентин е отнел на Купидон това, което той е представлявал в началото. Не е бил закръглено безполово бебе с крила. Бил е бог, бог на любовта. (*От гръцката митология. Психея е най-младата от трите дъщери на царско семейство. Притежава изключителна красота и хората започват да се прекланят пред нейния образ, така както се кланяли пред Афродита. Заради запустелите си олтари пренебрегнатата богиня се разгневява и пожелава да отмъсти. Тя праща своя син Купидон да накара Психея със силата на стрелите си да се влюби в най-презряното същество. Но Купидон, пленен от красотата и миловидността на девойката, сам се влюбва в нея. Психея заживява щастливо в небесния дворец на бога. Единственото, което я измъчва е, че не трябва да вижда с очите си на смъртна лицето на Купидон, докато стои в нейните обятия. Той остава винаги невидим за нея.Но завистните й сестри я посъветват да го види. Една вечер докато Купидон спял до нея тя поднесла свещ до лицето му, но една капка восък парнала по гърдите бога и той избягал от нея. Психея трябвало да мине през множество изпитания докато отново се събере с Купидон. Зевс показва благосклонност към двамата и дарява с безсмъртие Психея, като и поднася чаша с амброзия.) Знаех кой е позирал за Купидон, защото никой друг нямаше такава златиста коса, толкова дълго, безупречно тяло. Имах спомени за това как Ашър е изглеждал преди, но никога не го бях виждала, не и лично аз. Приближих се към картината като цвете, привлечено към слънцето. Беше непреодолимо. На картината Ашър лежеше настрани, едната му ръка беше извита до корема, а другата бе протегната навън, отпусната от съня. Кожата му блестеше в златисто от светлината на свещите, само с няколко нюанса по-светла, отколкото морето от коса, което обрамчваше лицето и раменете му. Беше гол, но тази дума не можеше да го опише напълно. Светлината от свещите караше кожата му да излъчва топлина от широчината на раменете до извивката на стъпалата му. Зърната му бяха като тъмни ореоли на фона на издутината на гърдите му, стомахът му беше плосък до изяществото на пъпа му, сякаш ангел беше докоснал тази безупречна кожа и бе оставил деликатен отпечатък, линия от косми с цвета на тъмно злато, почти кестеняви, проследяваше края на стомаха му и се спускаше надолу, надолу, за да се извие около него, където той лежеше издут, частично еректирал, хванат завинаги между съня и страстта. Извивката на бедрото му представляваше най-идеалните няколко сантиметра кожа, които някога бях виждала. Извивката привлече погледа ми към очертанието на бедрото му, към дължината на краката му. Сетих се от спомените на Жан-Клод какво беше усещането за тази извивка под върховете на пръстите. Спомних си за спор относно кои бедра са най-меки, най- съвършени. Бел Морт беше заявила, че очертанията на телата и на двамата са най-близкото до съвършенство нещо, което тя е виждала в мъж. Жан-Клод винаги е вярвал, че Ашър е по- красивият, а Ашър винаги е вярвал същото за Жан-Клод. Художникът беше нарисувал бели криле на спящата фигура, толкова подробно, че изглеждаха сякаш, ако човек ги докосне, ще бъдат още по-меки. Крилата бяха огромни и ми напомняха на ренесансови картини на ангели. Изглеждаха не на място върху това златисто тяло. Психея надничаше от края на едното крило, така че то прикриваше горната част на тялото ѝ, и въпреки това разкриваше едното рамо, очертанията на тялото ѝ, чак до първата извивка на бедрото, но по-голямата част от нея се губеше зад тялото на Купидон. Намръщих се срещу картината. Познавах това рамо, извивката на ребрата под тази бяла кожа. Въпреки очертанията от златистата светлина на свещите, познавах очертанията на това тяло. Очаквах Психея да бъде Бел Мрот, грешала съм. Погледнах зад дългите черни къдрици, които повече украсяваха, отколкото прикриваха тялото, и лицето, което надничаше зад свещите, бе на Жан-Клод. Отне ми секунда, за да се убедя, защото изглеждаше по-деликатно красив от обичайното, докато не осъзнах, че има грим, или поне старинната версия на грим от тези векове. Бяха направени някои неща, за да смекчат линията на лицето му, да направят устните му по-пълни. Но очите, очите бяха непроменени, обточени с черните си мигли и с удавящия, наситен цвят. Картината бе прекалено голяма, за да мога да седя до камината и да я виждам цялата, но в очите на Купидон имаше нещо. Трябваше да се приближа, за да видя, че бяха отворени колкото цепки, достатъчно, че да се види студеният син пламък, който бях забелязвала когато гладът беше върху Ашър. Жан-Клод докосна лицето ми и това ме накара да подскоча. Деймиън се беше отдръпнал назад, за да ни даде пространство. Жан-Клод проследи сълзите по бузите ми. Изражението в очите му говореше ясно, че плачех със сълзи и за двама ни. Той не можеше да си позволи да изглежда слаб пред Мюзет. А аз не можех да се спра. И двамата се извърнахме към Ашър, но той стоеше възможно най-далече, доколкото позволяваше стаята. Беше се обърнал, така че от лицето му се виждаше само спускащата се златиста коса. Раменете му бяха леко прегърбени, сякаш е бил ударен. Мюзет застана от другата страна на Жан-Клод. - Нашата господарка помисли, че тъй като сте заедно както преди, ще се насладите на това леко напомняне на отминалите дни. Погледът, който ѝ отправих покрай рамото на Жан-Клод, не беше приятелски. Видях момичето, което беше нейното pomme de sang, от другата страна на канапето. Дори не бях разбрала, че се е отдалечила от камината. Ако лошите са искали да ме повалят, можеха да го направят, защото в продължение на няколко минути не виждах нищо друго, освен картината. - Картината е нашият дар като гости за домакина, но за Ашър имаме по-личен подарък. Анджелито се премести и застана до нея като тъмна планина, с много по- малка картина в ръцете си. Имаше остатъци от хартията и връвта, които я бяха покривали като захвърлена на пода кожа. Картината беше наполовина на другата, но стилът очевидно бе същият, реалистичен, но със сияещи цветове, хиперреалистичен, много наподобяващ Тициан. Единствената светлина в картината бе от камина, сияние от огнището. Тялото на Ашър беше оцветено в златисто и пурпурно от отражението от камината. Отново беше гол, ръбът на наковалнята прикриваше слабините му, но дясната страна на тялото му бе открита към светлината. Дори косата му бе вързана на хлабава конска опашка, така че дясната страна на лицето му не можеше да се скрие. Ръцете му продължаваха да бъдат силни докато се преструваше, че кове меча, който лежеше върху наковалнята, но дясната страна на лицето му, дясната страна на гърдите му, коремът му, бедрата му, представляваха сливащи се рани. Това не бяха старите побелели белези, които бях свикнала да виждам, тези бяха пресни, червени, потъмнели, възпалени линии, сякаш някакво чудовище бе разцепвало и дълбало тялото му. Внезапно бях връхлетяна от спомен, който не бе мой. „Ашър лежи на пода на стаята за мъчения, освободен от сребърните окови, мъжът, който го беше измъчвал, посечен около него сякаш бе имало експлозия на кръв. Той се протегна към нас, лицето му... лицето му...” Припаднах и двамата с Жан-Клод се свлякохме в купчина на пода, защото аз преживявах същото, което той си спомняше. Деймиън и Джейсън се приближиха до нас, но Ашър остана доста назад. Не го винях ни най- малко. 8 - Ашър, ела да видиш подаръка си – извика го Мюзет. Деймиън вече бе на земята до мен, ръцете му бяха върху раменете ми, а пръстите бяха впити в мен. Мисля, че се страхуваше от това, което бих направила. И с право. Гласът на Ашър се чу напрегнат, но ясен. - Точно този дар съм го виждал вече. Познавам го добре. - Искаш да се върнем при Бел Морт и да ѝ съобщим, че не оценяваш подаръка ѝ? - Можеш да осведомиш Бел Морт, че съм получил точно това, което тя е искала да получа от даровете ѝ. - И какво е то? - Беше ми напомнено какъв бях преди и какъв съм сега. Изправих се на крака, а Деймиън все още се бе вкопчил с всички сили в рамото ми. Жан-Клод се изправи грациозно като кукла, на която бяха дръпнали невидимите конци. Аз никога нямаше да бъда толкова грациозна, но тази нощ това беше без значение. Мюзет отново се обърна към Жан-Клод. - Връчихме даровете си на теб, Жан-Клод, и на Ашър. Очакваме нашите подаръци за гости. Гласът му беше празен, толкова вял, че сякаш човек слушаше тишината. - Казах ти, Мюзет, седмици делят нашите дарове от завършване. - Убедена съм, че можеш да намериш нещо на тяхно място. – Тя се взираше в мен. Успях да проговоря, и гласът ми не бе вял. - Как смееш да пристигаш тук три месеца по-рано, да знаеш, че няма да бъдем готови и да отправяш изисквания към нас? – Деймиън се притискаше към гърба ми малко обезумяло, но аз се държах любезно, за мен. След това, което тя и Бел Морт бяха направили току-що, бях направо мила. – Твоята грубост няма да бъде използвана като извинение, което да ни принуди извършим нещо, което не искаме. Ръцете на Деймиън се спуснаха по рамене ми, така че ме беше притиснал към тялото си. Не се противопоставих, защото без присъствието му, мисля, че вероятно щях да съм я ударила или застреляла. Което звучеше като много добра идея. Жан-Клод се опита да заглади нещата, но Мюзет му махна с ръка да стои настрани. - Нека слугата ти да говори, щом има да казва нещо. Отворих уста, за да я нарека безсърдечна кучка, но не излезе това. - Нима си вярвала, че дарове, подходящи за такава красота, могат да бъдат направени набързо? Наистина ли би приела някакъв беден заместител вместо великолепието, което бяхме поръчали? Престанах да говоря. Всички наши мъже ме бяха зяпнали, с изключение на Деймиън, който ме прегръщаше с всички сили. - Вентрилоквизъм* - отрони __________Джейсън от другата страна на Жан-Клод – това е единственото обяснение. (*способност на човек да говори с корема си, без да движи устните си) Жан-Клод кимна. - Истинско чудо. – След това се обърна към Мюзет. – Всички, с изключение на една, бледнеят пред твоята красота, Мюзет. Как бих могъл да предложа нещо не толкова прекрасно, което да украси твоята прелест? Погледът ѝ се върна върху мен. - Нейната красота не се ли равнява на моята? Разсмях се. Ръцете на Деймиън се стегнаха толкова, че се наложи да го потупам по ръката, за да мога да дишам спокойно. - Не се тревожѝ, погрижила съм се за това. – Не мисля, че някой ми повярва, но аз си вярвах, честно. – Мюзет, знам, че съм хубавка, това мога да го призная, но в сравнение с неземната тройка тук, не съм най-красивият човек от нашите. - Тройка – повтори Джейсън – защо си мисля, че не съм включен в нея? - Съжалявам, Джейсън, но ти си като мен – хващаме окото, но с тези тримата, които стоят тук, сме извън категорията им. - Включваш ли Ашър при тримата красавци? – попита Мюзет. Кимнах. - Ако включваш в каталог красиви хора и Ашър е в стаята, тогава той винаги ще е в списъка. - Някога, oui, но не и сега, не от векове – отвърна тя. - Не съм съгласна – възпротивих се. - Лъжеш. Погледнах я. - Ти си господар-вампир, не можеш ли да определиш кога някой лъже или казва истината? Не можеш ли да го усетиш в думите ми, да го подушиш върху кожата ми? Наблюдавах лицето ѝ, тези красиви, но плашещи очи. Тя не можеше да каже дали лъжа или не. Бях срещала само един господар-вампир, който не можеше да различи истината от лъжата, и това се дължеше на факта, че тя заблуждаваше себе си толкова много, че си беше повярвала. Мюзет бе сляпа за истината, което означаваше, че можехме да я лъжем колкото си искаме. Това имаше своите възможности. Тя ми се намръщи и отхвърли всичко с тези малки, добре поддържани ръце. - Достатъчно по този въпрос. Беше достатъчно интелигентна, за да осъзнае, че губи част от спора, но не бе достатъчно умна, за да разбере защо. Така че продължаваше с нещо, за което мислеше, че може да спечели. - Дори Ашър, с неговата разрушена красота, е по-красив от теб, Анита. Беше мой ред да се намръщя срещу нея. - Мисля, че вече го казах. Тя отново се намръщи. Сякаш е била изпратена с определени реплики, които да изрече, и аз не отговарях по начина, по който тя очакваше. Обърквах представлението ѝ, а изглежда, че импровизацията не се харесваше на Мюзет. - Не те притеснява, че не си по-хубава от мъжете? - Още преди време ми се наложи да се примиря с факта, че съм обикновената в групата. Тя се намръщи толкова силно, че изглеждаше болезнено. - Много е трудно човек да те обиди. Свих рамене доколкото ми беше възможно с ръцете на Деймиън,все още обвити около мен. - Истината си е истина, Мюзет. Наруших основното момичешко правило. - И какво може да е то? - Никога не се срещай с някой, който е по-хубав от теб. Това я накара да се разсмее, изненадващ изблик от звук. - Non, non, правилото е да не го признаваш. – Усмивката избледня. – Ти наистина нямаш... проблем да казвам, че съм по-прекрасна от теб. Поклатих глава. - Не. За момент тя изглеждаше напълно объркана, докато собственият ѝ човешки слуга не я докосна по рамото. Тя потрепери, пое си дълбок, несигурен дъх, и сякаш си спомни коя е и какво е, и защо е тук. Последният остатък от смях изчезна от погледа ѝ. - Ти призна, че твоята хубост не може да съперничи на моята, следователно да взема кръв от теб не би бил дар, който да е подходящ за замяна на дреболията, която Жан-Клод прави за мен. Ти също така си права и за вашия вълк. Той е очарователен, но не колкото тримата. Внезапно изпитах лошо усещане за посоката на разговора. - По някакъв начин Деймиън е твой. Не го разбирам, но мога да го усетя. Той ти принадлежи по начина, по който Анджелито ми принадлежи, а ти принадлежиш на Жан- Клод. Като Господар на града, от Жан-Клод не може да се пие, но Ашър не принадлежи на никого. Дайте ми го като дар за гост. - Той е мой заместник, мой temoin – отвърна Жан-Клод с този безизразен, изпразнен от съдържание глас. – Не бих го делил с лека ръка. - Тази нощ срещнах някои от останалите ти вампири. Минг Ди има свое животно. Тя е по- силна от Ашър, защо тя не е твой заместник? - Тя е чужд заместник и ще се върне при него след няколко месеца. - В такъв случай защо е тук? - Аз я извиках. - Защо? Истинската причина бе, че докато бях отишла да търся себе си, Жан-Клод е имал нужда от повече подкрепление. Но не смятах, че би го казал. Не го каза. - Един господар привиква вкъщи своето стадо периодично, особено, ако счита, че те скоро ще се превърнат в господари на собствена територия. Последно посещение преди да загуби силата да ги вика. - Бел беше много разтревожена, че си станал Господар на града без това последно посещение, Жан-Клод. Тя се събуди, произнасяйки името ти, твърдейки, че си започнал да действаш сам. Никой от нас не предполагаше, че някога ще се издигнеш толкова много. Той направи нисък, дълбок реверанс, а тя стоеше толкова близо, че косата му едва не докосна роклята ѝ. - Не се случва често някой да изненада Бел Морт. Изключително съм поласкан. Мюзет се намръщи. - Наистина трябва да бъдеш. Тя беше изключително... недоволна. Той се изправи бавно. - Защо моето издигане я прави недоволна? - Защото да бъдеш Господар на града означава да бъдеш над обвързаността на задълженията. Обвързаността на задълженията явно означаваше повече за вампирите, отколкото за мен, защото усетих как всички те замлъкват. Деймиън внезапно застана толкова неподвижно около тялото ми, сякаш въобще не беше там. Единствено тежестта на ръцете му ми даваше да разбера, че все още се е вкопчил в мен. Ритъмът и пулсът на тялото му бяха изчезнали, скрити някъде дълбоко. - Но Ашър не се е издигнал толкова нависоко. Той все още може да бъде призован вкъщи – допълни тя. Хвърлих поглед на Жан-Клод, но физиономията му беше напълно безизразна, тази учтива празнота, която означаваше, че крие всяка своя реакция. - Това, разбира се, е нейно право, но бих имал нужда от някакво предизвестие, преди Ашър да бъде извикан. Америка не е толкова уредена, колкото Европа и борбите за територия са много по-нецивилизовани. – Гласът му продължаваше да бъде пуст, безстрастен, сякаш нищо нямаше значение. – Ако заместникът ми просто изчезне, другите ще видят в това знак за слабост. - Не се тревожѝ, господарката ни няма да го вика вкъщи, но тя признава, че е объркана. Всички зачакахме да продължи, но Мюзет изглеждаше доволна да остави тишината да се задържи. Дори и с Деймиън, който висеше на мен, наруших мълчанието първа. - Объркана за какво? - Защо Ашър я е напуснал, разбира се. Ашър се премести по-близо, макар че продължаваше да се държи на по- голямо разстояние от Мюзет, отколкото се държахме ние. - Не съм я напуснал – възрази той. – Бел Морт не ме докосна в продължение на векове. Тя дори не гледаше забавления, в които... участвах. Тя заяви, че съм ѝ неприятен за гледане. - Нейна привилегия е да прави с хората си това, което счита за правилно . отвърна Мюзет. - Вярно е – съгласи се Ашър – но тя ми нареди да дойда в Америка с Ивет като мой надзирател. Ивет умря и аз нямах повече нареждания. - А ако господарката ни ти беше наредила да се прибереш вкъщи? Тишина, този път от нас. Лицето на Ашър беше изпразнено от емоция като на Жан-Клод. Каквото и да чувстваше, бе скрито, но самата безизразност на лицата и на двамата говореше, че това е от значение и е важно. - Бел Морт окуражава хората си да стават самостоятелни – каза Жан-Клод. – Това е една от причините нейната кръвна линия да управлява повече територии, отколкото която и да било друга линия, особено тук, в Съединените щати. Мюзет обърна тези красиви безмилостни очи към него. - Но Ашър не е напуснал, за да стане Господар на града, той напусна, за да отмъсти на теб и на човешкия ти слуга. Той искаше да получи отплата за смъртта на неговата любима Джулиана. Виждате ли, през цялото време е знаела името. - И въпреки това твоят човешки слуга стои тук, силен, здрав и невредим. Къде е отмъщението ти, Ашър? Къде е цената, която Жан-Клод трябваше да плати за убийството на слугата ти? Ашър изглежда се свиваше в себе си, толкова неподвижен. Помислих си, че ако мигна, той щеше да изчезне напълно. Гласът му се чу отдалече, пуст. - Открих, че, може би съм винял Жан-Клод погрешно. Че, вероятно, той също е скърбял за загубата ѝ. - Значи – тя щракна с пръсти – просто така, цялата ти болка, цялата ти омраза е забравена? - Не просто така, non, но научих много неща, които бях забравил. - Например приятното докосване на тялото на Жан-Клод? – попита тя. Този път тишината беше толкова наситена, че можех да чуя как кръвта бучи в ушите ми. Усещах Деймиън като призрак до тялото си. Бях сигурна, че на всички вампири им се щеше да ги няма. Или Жан-Клод и Ашър са го правили зад гърба ми. Което не беше невъзможно. Но ако не бе така, нямаше да е добре да се отговори на въпроса честно. Джейсън улови погледа ми, но нито един от нас не посмя дори да свие рамене. Не мисля, че бяхме сигурни какво става, но че това ще свърши по някакъв болезнен начин, бе почти сигурно. Мюзет се олюля около Жан-Клод, за да застане близо до Ашър. - Двамата с Жан-Клод щастлива двойка ли сте, още веднъж, или – тя ме погледна – става въпрос за щастлива menage a t rois? Затова ли не се прибра вкъщи? – Тя си проби път покрай Ашър и Жан-Клод, карайки ги да се отдръпнат назад, така че да застане пред мен. – Как може докосването на нещо подобно да се сравнява с великолепието на нашата господарка? Мисля, че току-що намекна, че не съм толкова добра в леглото, колкото Бел Морт, но не бях напълно сигурна, че има предвид точно това и не ме интересуваше. Можеше да ме обижда колкото си иска. Да обижда мен беше по-малко болезнено, отколкото много други неща, които можеше да извърши. - Бел Морт е отвратена от вида ми – каза най-накрая Ашър. – Тя ме избягва по отношение на всичко. – Той направи жест към картината, която Анджелито продължаваше да държи. – Тя ме вижда по този начин. Така ще ме вижда винаги. Мюзет се олюля обратно, за да застане пред Ашър. - Да бъдеш най-незначителният в нейния двор е по-добре, отколкото да управляваш където и да било. Не можах да се сдържа. - Да не би да твърдиш, че е по-добре да си слуга в Рая, отколкото господар в Ада*? (*перифраза на цитат от Милтън от „Изгубеният Рай”– По-добре господар в Ада, отколкото слуга в Рая) Тя кимна с усмивка, като изглежда не осъзнаваше литературната аналогия. - Oui, precisement*. Нашата господарка е слънцето, луната, всичко. Да бъдеш разделен от нея, само това е истинската смърт. (* френски - именно) Лицето на Мюзет беше възторжено, сияещо от тази вътрешна убеденост, която обикновено е запазена за религиозните фанатици и евангелистите по телевизията. Тя беше, в крайна сметка, истински вярваща. Не можех да видя лицето на Деймиън, но се обзалагах, че беше внимателно равнодушно като на останалите. Джейсън се взираше в Мюзет сякаш ѝ беше поникнала втора глава – грозна, покрита с шипове втора глава. Мюзет беше фанатик, а те никога не са напълно нормални. Тя се обърна към Ашър с това сияние, което продължаваше да изпълва лицето ѝ. - Нашата господарка не разбира защо я напусна, Ашър. Аз разбирах. Мисля, че всички в стаята разбираха, може би с изключение на Анджелито и момичето, което продължаваше да стои в другия край на канапето, където Мюзет я бе поставила. - Погледни картината с мен като Вулканец, Мюзет, виж какво мисли господарката ни за мен. Мюзет не си направи труда да погледне зад нея. Тя сви рамене по онзи начин, който означаваше едновременно всичко и нищо. - Анита не ме вижда по този начин – каза той. - Жан-Клод не може да те погледне, без да види какво е изгубено – отвърна тя. - Времето, в което можеше да говориш вместо мен, отдавна отмина. Не познаваш сърцето ми, или разума ми, никога не си ги познавала истински – възрази Жан-Клод. Тя се извърна към него. - Наистина ли ми казваш, че би го докоснал, такъв, какъвто е сега? Внимавай как отговаряш, Жан-Клод, знай, че господарката ни е виждала дълбоко в сърцето и в съзнанието ти. Мен можеш да излъжеш, но нея никога. Жан-Клод беше тих за известно време, но най-накрая изрече истината. - В настоящия момент не сме заедно по този начин. - Виждаш ли, отказваш да го докоснеш, както и тя отказва да го докосне. Разхлабих ръцете на Деймиън достатъчно, че да мога да се движа по-лесно. - Не е точно така – казах. – Съжалявам, но вината, че те не са заедно, е моя. Тя се обърна към мен. - Какво имаш предвид, слуга? - Виждаш ли, дори и да бях например прислужница, знам достатъчно за висшето общество, за да съм наясно, че човек не нарича една прислужница, просто „прислужница”. Не наричаш слугата „слуга”, освен ако наистина никога не си имала работа с прислуга. – Скръстих ръце пред корема си, като нарочно изглеждах объркана. Ръцете на Деймиън стояха леко върху раменете ми. – Това ли е, Мюзет? В крайна сметка, не си аристократка? Цялата история е една преструвка и просто можеш само толкова? Жан-Клод ме изгледа многозначително, но тя не можа да го види. - Как си позволяваш! – ядоса се Мюзет. - Тогава докажи, че си аристократка, обърни се към мен като някой, който наистина е имал прислуга. Тя отвори уста, за да спори, след това изглежда чу нещо, което аз не можех. Въздъхна продължително. - Както желаеш, Блейк, в такъв случай. - Блейк става – съгласих се. – И това, за което говорех е, че не се чувствам съвсем спокойна с тази бисексуална история. Няма да деля Жан-Клод с друга жена и със сигурност – с мъж. Мюзет отново наклони на една страна главата си, сякаш дебнеше червея, който възнамерява да изяде. - Много добре, в такъв случай Ашър не е свързан с някого от вас. Той е едва заместник. Местех поглед от единия вампир към другия, единствено Джейсън изглеждаше толкова объркан, колкото се чувствах и аз. Вампирите се държаха сякаш се е появил капан, но аз все още не го виждах. - Какво става? – попитах. Мюзет се разсмя, но това дори не бе близо до хубавия смях, на който бяха способни Жан- Клод и Ашър. Това беше просто смях, смътно неприятен. - Имам право да го поискам като дар за мен за тази нощ – изрече тя. - Чакай – казах и ръцете на Деймиън се опитаха да ме придърпат обратно към него, но този път не се движех. – Мислех, че си съгласна с Бел, че Ашър не е достатъчно хубав, за да правиш секс с него. - Кой е споменал нещо за секс? – попита Мюзет. Сега вече бях наистина объркана. - Защо иначе би го искала за тази нощ? Тя отново се разсмя с отметната назад глава, много неженствено, остър звук като проточен лай на ловджийско куче. Не бях казала нищо чак толкова смешно, нали? Тихият глас на Жан-Клод се чу в тишината, последвала този смях. - Мюзет се интересува повече от болката, отколкото от секса, ma petite. Погледнах го. - Не говориш за господар и подчинен, при които има кодова дума, нали? - Не съществува дума в какъвто и да било език, която да съм чувал някой да изкрещи и която да накара Мюзет да се откаже от удоволствията си. Облизах внезапно пресъхналите си устни. Лъжат за това овлажняващо червило. Устните на човек продължават да пресъхват, когато се уплаши. - Нека да видим дали съм разбрала правилно. Ако Ашър беше твой любовник, или мой, или нечий, тогава щеше да е в безопасност от нея? - Non, ma petite, Ашър щеше да е в безопасност единствено ако принадлежеше на теб или на мен. Не толкова силните не могат да предпазят тези, които обичат. - Но понеже не правим секс с него, той е уязвим? – попитах. Той изглежда се замисли по въпроса за известно време. - Това е достатъчно точно, oui. - По дяволите – казах. - Oui, ma petite, oui. – Нишка от умора най-сетне се бе прокраднала в безизразния му глас. Погледнах към Ашър и той отново се криеше зад тази блестяща коса. Какво се очакваше да кажа? Че ако не бях толкова претенциозна, това нямаше да се случи? Съжалявам, че имам проблеми гаджето ми да оправя други мъже. Съжалявам, че имам проблеми аз да оправям други мъже. Защо винаги ме караха да изпитвам вина когато не исках да правя секс с още хора? Не трябваше ли да е обратното? Мюзет протегна ръка към Ашър. Той остана там за миг или два, след което пое ръката ѝ. Погледна още веднъж назад към Жан-Клод, проблясък на очи през цялата коса. Жан-Клод въобще не реагира, сякаш се опитваше да се преструва, че не е там. Преместих се напред, единствено пръстите на Деймиън, които се впиваха в раменете ми ме накараха да спра внезапно. - Няма да ѝ позволим да направи това – заявих. - Тя е Мюзет и е лейтенант на Бел Морт. – Гласът на Жан-Клод беше станал тих и далечен. Мюзет не преведе Ашър през завесите в друга стая. Тя се отдалечи на няколко метра и спря, дори не толкова близо до „стените”. Обърна го с лице към нея, след което извади нож от бялата си рокля и го вкара в корема му преди някой да успее да реагира. Ашър можеше да се движи по-бързо, отколкото погледът можеше да го проследи, но не направи никакво движение, за да се предпази. Просто я остави да забие ножа, въртейки го, докато дръжката не срещна кожата му и Мюзет не можеше да натиска по-навътре. Бях извадила оръжието си от кобура и Жан-Клод ме сграбчи за ръката. - Ножът не е сребърен, ma petite, когато го извади, Ашър ще се излекува почти незабавно. Вдигнах поглед към него, като се мъчех да вдигна оръжието и донякъде успявах. Благодарение на собствените му вампирски белези, бях по-силна, отколкото трябваше. - Откъде знаеш, че не е сребърен? - Защото и преди съм играл тази игра с Мюзет. Това ме накара да спра да се опитвам да вдигна оръжието. Замлъкнах в ръцете му. Техните ръце, трябваше да кажа, защото ръцете на Деймиън бяха като залепнали за раменете ми. Единствено Джейсън не се бе присъединил в опитите да ме удържат. От изражението на лицето му, мисля, че той искаше да ми помогне, а не да ме спира. Преместих поглед зад Жан-Клод и видях Ашър, който продължаваше да стои, а ръцете му бяха върху корема, от където кръв пресичаше кожата на ръцете. Кафявият цвят на ризата му бе достатъчно тъмен, за да скрие първия изблик на кръв. Мюзет опря ножа до деликатната си уста и облиза цялото острие. От спомените на Жан-Клод знаех, че вампирската кръв не е хранителна. Човек не може да се храни от мъртвите, не и по този начин. Ашър ни погледна. - Това не е сребро, ma cherie, няма да ме убие. Дъхът му заседна в гърлото му когато Мюзет вкара ножа за втори път. Светът се завъртя в потоци от цветове. Затворих очи за секунда и заговорих с нисък, предпазлив глас. - Пусни ме, Деймиън. Ръцете върху гърба ми се дръпнаха моментално, защото бях дала пряка заповед. Отворих очи и срещнах погледа на Жан-Клод. Взирахме се един в друг, докато и неговите ръце не се отпуснаха, бавно, настрани. Гласът му отекна като шепот в съзнанието ми: - Не можеш да я убиеш заради това. Върнах оръжието си обратно в кобура. - Да, знам. Не можех да я убия, защото тя не се опитваше да убие Ашър, но нямаше да стоя и да наблюдавам как го измъчват. Нямаше, не можех да го направя. Някога мислех, че да се боря с голи ръце срещу вампир е лоша идея. Тя бе по-силна от мен, дори и с белезите на Жан-Клод, но също така се обзалагах, че не е обучена в битката с голи ръце. Ако грешах, щяха да ми сритат задника. Ако бях права, е... щяхме да видим 9 Мюзет не направи никакво движение, за да се предпази. Анджелито остана при останалите мъже в другия край на стаята. Сякаш никой от тях не виждаше заплаха в мен. Човек би си помислил, че при моята репутация, вампирите биха престанали да ме подценяват. Но мъртви или живи, глупаци винаги ще има. Можех да усетя как се усмихвам и не ми трябваше огледало, за да знам, че усмивката не беше приятна. Тази усмивка придобивах когато бях прекалено вбесена и най- сетне решавах да направя нещо по въпроса. Мюзет демонстративно облиза острието до блясък, докато Ашър стоеше пред нея и кървеше. Облизваше като хлапе, което ближе сладолед на пръчка в горещ ден – трябва да го правиш старателно, но бързо, или започва да капе по ръката и губиш част от него. Погледът ѝ беше насочен към мен, представлението беше изцяло за мен. Сякаш за нея Ашър беше напълно без значение. Може и така да беше. Всъщност, тя се беше обърнала, за да вкара острието за трети път, когато аз се озовах на една ръка разстояние. Не знам тя какво си мислеше, че съм планирала, защото изглеждаше напълно изненадана, когато сграбчих ръката ѝ. Може би очакваше да се бия като момиче, какво и да означава това, по дяволите. Ударих я с рамо и тя залитна назад върху високите си токове. Мушнах пета зад глезените й и подсякох крака ѝ. Тя падна назад, защото ѝ помогнах. Хвърлих се върху нея, обръщайки ножа в ръката ѝ с моята, така че когато се удари в земята, вкарах острието в нея. Натиснах ръцете ни с коляно и усетих как острието излиза от задната страна на тялото ѝ. Прошепнах ѝ: - Не е сребро, ще се излекуваш. Тя изпищя. По-скоро усетих, отколкото чух Анджелито да се движи. - Ако дойдеш тук, Анджелито, ще натисна острието нагоре към сърцето ѝ, и тогава няма да има значение дали е сребро или не. Ще накълцам сърцето ѝ преди да успееш да прекосиш стаята. Завесите в далечния край се разтвориха и в стаята се изсипаха вампири, някои бяха наши, а други - нейни. Не знам какво щеше да стане, но чух далечната врата зад завесите да се отваря. Чух голямо раздвижване и едва не прокарах острието нагоре през нея, без да съм напълно уверена, че металът е достатъчно здрав, за да поеме натиска. С по- хубаво острие можех да се опитам да достигна сърцето ѝ, но с това не бях сигурна. Миг преди да пробвам чух звук, който накара космите по ръката ми да настръхнат. Звукът на ловуващи хиени. Той е много по-зловещ, отколкото воя на вълк, но и той се чуваше. В мига, в който чух шумовете, разбрах, че идваше нашата войска, не на Мюзет. Не погледнах назад, защото не посмях да отместя очи от вампира, който бях приковала към пода. Но усетих как тълпата нахлува зад мен, почувствах как сила на превръщачи, която караше косъмчетата на врата да настръхват, изпълва стаята като електрическо одеало. Докосването на толкова много от тях, изпълнени с такова напрежене, накара моят собствен звяр да се загърчи и да прелее в тялото ми. Не бях превръщач, но заради Ричард и връзките ми с леопардлаците, за човешко същество имах най-близкото нещо до собствен звяр. Боби Лий, който всъщност беше плъхолак, дойде достатъчно напред, за да мога да го видя. - Възнамеряваш да я убиеш? - Размишлявам по въпроса. Той застана на едно коляно до нас. - Мислиш ли, че това е най-умното, което можеш да направиш? - Той хвърли поглед нагоре към вампирите, които бяха от другата страна на стаята. - Вероятно не. - В такъв случай може би трябва малко да забавиш темпото преди да си я изкормила. - Майка ли ви изпрати? – попитах, а погледът ми продължаваше да се задържа върху изпълненото с болка лице на Мюзет. Бях доволна да видя, че я боли. Обикновено не се наслаждавам да причинявам болка на някого, но просто нямах против да наранявам Мюзет. - Той не е изпратил някой от леопардите ти, защото ти му каза да не го прави, но се свърза с останалите водачи, и ето ни нас. Момиче, ако няма да я убиваш, вероятно трябва да я пуснеш. - Все още не – не се съгласих. Той не повтори, но застана до нас като добър телохранител, какъвто всъщност беше. Заговорих директно на Мюзет, но се погрижих гласът ми да се чува. - Никой не може да идва на наша територия и да наранява хората ни. Никой, нито Съветът, нито дори le sourdre de sang на кръвната ни линия. Всички ми казват, че когато говоря на теб, говоря на самата Бел, е, ето го съобщението: „Следващият от хората ѝ, който нарани някой от нашите, ще умре. Ще отсека главата му, ще извадя сърцето му и ще изгоря останалото.” Мюзет успя да проговори, най-накрая, макар че гласът ѝ бе напрегнат и малко уплашен. - Не би посмяла. Облегнах се върху ножа, малко повече, и я накарах да сумти от натиска. - Пробвай ме. Болката по лицето на Мюзет се изпари, изчезвайки сякаш някой я беше избърсал, и сините ѝ очи започнаха да потъмняват. Натисках ножа вътре в нея, докато светлокафявите очи на Бел се издигнаха на повърхността, тъмното надвиваше цялото това синьо, докато очите на Мюзет придобиха цвета на отровен мед. Бях виждала Бел да прави този номер веднъж, но тогава беше в огледало и със собствените ми очи. Страхът ме прободе като острие, накара кожата ми да се вледени и пулсът да се качи в гърлото ми като същество, уловено в капан. Страхът може или да прогони обратно звяра, или да го призове. Този страх успокои звяра, заглуши го, така че нарастващата сила изчезна, като ме остави сама и изплашена. Пожелах да пусна Мюзет и да избягам не заради някакъв вампирски номер. Бях усещала Бел да се движи в собственото ми тяло и не исках никога повече да го прави отново. Ако вземех сърцето на Мюзет, докато Бел все още бе в нея, можех ли да убия и двете? Вероятно не, но господи, беше изкушаващо. Гласът на Бел се чу без следа от страх или напрежение. Ако ножът нараняваше и нея, не си пролича. - Жан-Клод, на нищо ли не си я научил? Гласът не принадлежеше на Мюзет, а бе по-дълбок, по-богат, нисък контраалт. Непочтителната мисъл, че тя би могла да прави наистина добър телефонен секс, мина през съзнанието ми. Жан-Клод започна да върви плавно към нас. Направи знак на Деймиън да го последва и червенокосият вампир изравни крачка зад него. Жан-Клод се приближи и застана на колене до нас и махна на Деймиън да направи същото. И двамата сведоха глави, като внимаваха да стоят извън обсега ѝ. - Мюзет прекрачи границите за посетител в земите ми. Ти не би толерирала такова отношение към един от собствените ти хора. Знам добре уроците, на които си ме учила, Бел Морт. - За какъв урок става въпрос? – попита тя. - Не толерирай нищо. Без намек за неподчинение. Никакъв полъх от революция. Не се търпят никакви обиди. Признавам, че забравих за това по време на стремителния страх, който Мюзет донесе със себе си. Мисълта да те обидим, дори непряко, бе немислима, но вече не съм твое създание. Сега съм Господар на града. Сега съм мое творение и Ашър ми принадлежи. Ще бъда това, което ме възпита да бъда, Бел, ще бъда наистина твое дете. Ще оставя ma petite да бъде толкова безмилостна, колкото желае, и Мюзет или ще се научи на по-добри обноски, или никога няма да се прибере при теб. Тя седна изправена. С нож, промушил тялото ѝ, тя се седна, а аз не можех да я държа притисната надолу. Движението ме изблъска достатъчно назад, че да докосна Деймиън. Той допря гърба ми и когато не му казах да спре, докосна и рамото ми. Бел даже отпусна ръката на Мюзет далеч от ножа, така че моята ръка го задържа на място. Но тя не показа, че боли, всъщност, даже ме игнорира, за да погледне към Жан-Клод. Започнах да се чувствам глупаво с окървавените си ръце и с нож, който продължаваше да пробожда Мюзет. Не, не глупаво, безполезна. - Знаше какво бих ти направила, ако я нараните – каза Бел. - Знам, че според собствените ни закони, тези, които ти помогна да влязат в сила, на никого не е позволено просто да навлезе в чужда територия, без преди това да е договорено. Мюзет и хората ѝ са тук три месеца преди да сме им дали разрешение да влязат, което означава, че всъщност, са извън закона и нямат права, нямат гарантирана безопасност. Можех да избия всички и законът на Съвета щеше да е на моя страна. Прекалено много хора в Съвета се боят от теб, Бел, те щяха да решат, че това е хубава шега. - Не би посмял - заяви тя. - Няма да ти позволя да нараниш Ашър, вече не. - Той не означава нищо за теб, Жан-Клод. - Ти си най-красивото същество, което някога съм виждал, великолепна в похотта си, аз съм смирен от силата ти, изпитвам страхопочитание пред политическите маневри, които изпълняваш с такава лекота. Но съм далеч от теб от дълго време и съм научил, че красотата не винаги е това, което изглежда, че похотта не винаги е по-добра от любовта, че силата, сама по себе си, не е достатъчна да изпълни леглото или сърцето, и че нямам твоето търпение за политиката. Тя протегна тънка ръка към него. - Показах ти такава любов, каквато никой смъртен някога ще може. - Ти ми показа похот, господарке, сексуално желание. - Oui, amour – съгласи се тя, а гласът ѝ бе достатъчно страстен, за да накара ръцете ми да настръхнат. Жан-Клод поклати глава. - Non, желание, не любов, никога любов. Някакво изражение прекоси лицето ѝ, сякаш кожата на Мюзет бе лошо направена маска, под която се движи течност. Това неловко ми напомни на гледката на звяр, прокрадващ се под кожата на превръщач, преди да изскочи на показ. Ако тя напълно се превърнеше в Бел, щях да се опитам да стигна до сърцето ѝ, докато имам възможност. - Някога ме обичаше, Жан-Клод. - Oui, с цялото си сърце и душа. - Но сега не ме обичаш – гласът ѝ беше тих, дори е възможно да имаше следа от загуба. - Научих, че любовта може да нарастне без да има намесесн секс, и че сексът не винаги води до любов. - Мога да те обичам отново – прошепна тя. - Non, можеш да ме притежаваш отново, а при любовта не става въпрос за притежание. - Говориш със загадки – каза тя. - Говоря истината, такава, каквато я знам – отвърна той. Тези светли медно-кафяви очи се обърнаха към мен. - Ти си направила това. По някакъв начин, ти си го направила. Определено започвах да се чувствам глупаво с ножа в Мюзет, но се страхувах да го извадя, защото почти очаквах Бел да се изправи и да каже: „А-ха, това чаках!”. Така че продължих да го държа в тялото ѝ и се опитах да измисля какво да правя. Но докато се взирах в тези светли кафяви очи бе трудно да разсъждавам, трудно или да не избягам, или да не се опитам да я убия. Ако не мога да избягам от страховете си, имам навика да се опитвам да ги унищожавам. Засега тази стратегия работи. - Какво съм направила? – попитах, а гласът ми издаде напрежението. Ръцете на Деймиън започнаха да мачкат раменете ми нежно, не като масаж, а по-скоро като уверение, че е там, мисля. - Обърнала си го срещу мен – отговори тя. - Не – възразих – ти си го направила съвсем сама, векове преди да се родя. Течната маска под кожата на Мюзет се раздвижи отново. Помислих си, че ако докосна лицето ѝ, ще почувствам неща под повърхността, които не би трябвало да са там. - Заведох го в леглото си, какво повече може да иска някой от Бел Морт? - Ти му показа колко струва любовта ти, когато прогони Ашър от леглото си. - Какво общо има съдбата на Ашър с любовта на Жан-Клод? Беше невероятно, че някой, който познава двамата, може да попита такова нещо. Това, че вампирът, който ги е събрал заедно, може да зададе такъв въпрос, бе едновременно тъжно и плашещо. - Трябва да си тръгваш сега, Бел – казах. - Защо, какво казах, че да те разстроя? Поклатих глава. - Списъкът е прекалено дълъг, Бел, не разполагаме с цялата нощ, така че нека да набележа основното. Върви си, за сега, моля те, просто си върви. Уморих се да опитвам да обяснявам цветовете на слепец. - Не разбирам какво означава това. - Не – съгласих се – не разбираш. Тя се взираше нагоре към мен. Ръката ѝ се приближи сякаш да докосне лицето ми. - Ако ме докоснеш – предупредих я – ще проверя дали Мюзет може да оцелее без сърце. - Защо допирът на ръката ми да е по-лош, отколкото допирът на телата ни едно в друго? - Наречи го предчувствие, но не искам да ме докосваш нарочно. Освен това, тялото не е твое, а на Мюзет. Макар че и за това не съм сигурна, така че приеми, че съм предпазлива и просто не ме докосвай. - Ще се видим отново, Анита, това ти го обещавам. - Да, да, знам. - Изглежда не ми вярваш. - О, вярвам ти, просто не мога да се развълнувам прекалено от това. - Да се развълнуваш? – изрече въпросително тя. - Иска да каже, че не може да се разстрои прекалено много от заплахата ти – обясни Жан- Клод. Бел отново ме погледна. - Защо не можеш? - Много вампири са ме заплашвали, не мога всеки път да се паникьосвам. - Аз съм Бел Морт, член на Висшия съвет, не ме подценявай, Анита. - Кажи това на Земетръс – отговорих. Той беше член на Съвета, който веднъж бе дошъл. Умря. - Не съм забравила, че Жан-Клод уби член на Съвета. Всъщност, аз го убих, но защо да изпадаме в подробности? - Просто си отивай, Бел, моля те, просто си отивай. - А ако избера да остана? Какво ще направиш? Какво можеш да направиш? Помислих си за няколко варианта, повечето от тях фатални за едната от нас или и за двете ни. Най-накрая отвърнах: - Ако желаеш да задържиш това тяло, добре. Не е мое. Дори не е на мой вампир. Щом го искаш, разполагай се. Отдръпнах се назад и извадих ножа от нея. Нямаше начин да оставя оръжие в Мюзет. Беше прекалено вероятно да извади ножа и да го забие в мен. Издърпването на острието накара Бел да ахне, нещо, което не се случи когато я намушках. Тя ме сграбчи за китката, сякаш, за да ме спре да я наранявам, но аз трябваше да съм по- умна. Някаква малка, крещяща част от мен знаеше, че все още съм коленичила върху килима в дневната на Жан-Клод, но останалата част от мен се намираше в мрачна, осветена от свещи стая. Леглото бе голямо и меко, затрупано с възглавници, едва ли не сякаш щеше да се надигне в мека вълнa, съставена от възглавници и да ме погълне. Жената, притисната към цялата тази мекота, лежеше в легло от собствената си тъмна коса, очите ѝ бяха като наситено златисто-кафяв огън, сякаш гледах в слънцето през цветно стъкло. Бел Морт се взираше нагоре към мен, бледото ѝ тяло беше голо. Красотата ѝ се разстилаше пред мен, нищо не бе скрито. Желаех я, желаех я както никога досега в живота си не бях желала нещо. Дойдох на себе си, ахвайки. Жан-Клод се беше вкопчил с всички сили в другата ми ръка. Деймиън бе като тежест върху гърба ми. Джейсън стоеше над нас докато ние бяхме коленичили. Ръцете му бяха върху едното рамо на Жан-Клод и допрени до едната страна на врата ми, над ръката на Деймиън. Можех да усетя как пулсът във врата ми бумтеше до пулса в дланта на Джейсън. Надушвах плесенясалия дъх на козина, богатия, почти ядивен мирис на гора. Това беше миризмата на глутницата. Върколаците, дошли да пазят гърбовете ни, бяха пристъпили пред тълпата. Можех да усетя вълците, които бяха направили кръг зад мен, да ги почувствам сякаш имаше невидима нишка между Джейсън, мен и тях. Връзките на Жан-Клод с вълците бяха директни, те бяха негови животни. Той нямаше нужда от звяра на Ричард, за да призове вълците. Аз имах нужда от вълк-заместител, който да ме обвърже с тях. Ричард трябваше да е до нас, но го нямаше. Ако и Джейсън го нямаше, за да бъде в ролята на третия от нас, тогава Бел можеше да призове ardeur и да ни удави в спомени за сладката ѝ плът. Да ни запрати в стаята и да превърне мъгливата ми победа в оргия. Но Жан-Клод ми даде от неговия контрол чрез натиска на ръката си; Деймиън ми даде от неговата отчаяна сдържаност чрез тялото си, слято с гърба ми; Джейсън ми даде пулса на глутницата върху извивката на врата ми. Не бяхме просто триумвират от сила, заради присъединяването на Деймиън, бяхме повече. И това повече беше по-силно от уловената в тялото на Мюзет Бел Морт. Ако тя беше тук лично, положението можеше да е различно, но я нямаше. Намираше се някъде на майната си в Европа. Зад мен се чу вой, и след него друг, и друг... Джейсън отметна главата си назад и откри дългата, чиста линия на гърлото си. От устата му потрепери вой и се присъедини към хора зад нас. Звукът се издигаше и спадаше, един вълчи тон замираше, друг поемаше зова, докато звукът не започна да се издига и спуска като музика – самотна, трептяща, невероятна музика. Срещнах светлокафявите очи на Бел и открих, че са изпълнени с огън, сякаш гледах в пламъци през кафяво стъкло. Това ми напомни за очите ѝ в спомена, който бе избрала, но това бе просто спомен. Сега в тях нямаше привличане или жило. Ardeur лежеше тих, държан зад решетките, които бяхме изковали само с неподправената сила на волята ни и с месеци упражнения. - Последният път, в който изсипа ardeur върху нас, за мен беше нов. Вече не е такъв – казах. Нещо премина под кожата на Мюзет. Сякаш наблюдавах второ лице, което минава под кожата ѝ. Отново почти очаквах Бел да избухне от тялото на Мюзет като нещо подобно на превръщач. Но движещата се форма спря и тези изпълнени с тъмен огън очи се взряха в мен. - Ще има и други нощи, Анита – обеща тя с този нейн нисък, почти мъркащ глас. Кимнах. - Знам. След това тя изчезна. Мюзет се свлече назад върху пода... в припадък. Вампирите ѝ се втурнаха напред. Вълците останаха зад гърба ми, хиенолаците се приближиха, плъхолаците извадиха оръжия и Боби Лий каза: - Не пропилявайте възможността, господа. Хиенолаците се поколебаха, образуваха две групи – по една от двете страни на вампирите. Нашите вампири се отделиха от тези на Мюзет и си проправиха път през тълпата превръщачи. - Никой да не мърда и няма да пострада – нареди Боби Лий. - Оставете ги да вземат господарката си – каза Жан-Клод. Някои от превръщачите погледнаха към него, но нито един от плъхолаците не извърна поглед. Разполагахме с такова подкрепление не защото Жан-Клод имаше връзки с друго животно, освен вълците, а защото аз бях създала приятелства. Плъхолаците и хиенолаците бяха тук заради мен, а не заради него. - Успокой топката, Боби Лий, оставѝ ги да приберат Мюзет. Със сигурност не искам да ми се налага да се грижа за нея. Мъжете и жените - всички плъхолаци, с добре насочените си оръжия, се дръпнаха назад в две редици, така че вампирите на Мюзет се принудиха да вървят между тях, за да стигнат до нея. Анджелито се бе присъединил към тях, но Боби Лий му махна с ръката, в която държеше оръжието си, да се върне. Анджелито беше внушителен, но също така бе един от малкото хора сред тях. Не бях сигурна, че здравенякът е най-опасната личност от тях. Малко момиче на седем или осем години с тъмни къдрици, подстригани късо около ангелското ѝ лице, показа фини зъби и ми изсъска. По-голямо момче, което изглеждаше в началото на дванайсетте си години или в края на десетте, хвана Мюзет за раменете и повдигна отпуснатото ѝ тяло от пода сякаш тя въобще не тежеше. Той не показа зъби, само ме погледна с тъмни, враждебни очи. Мъжки вампир с тъмен консервативен костюм хвана краката на Мюзет, но не направи опит да вземе дребната жена от момчето. Знаех, че вампирът можеше да я носи с лекота, но той не спори с момчето. На него не му липсваше сила, а само височина и опорна точка. Те я отнесоха обратно при Анджелито, който я пое. Мюзет изглеждаше миниатюрна, носена в дългите му ръце. В стаята имаше хора с по-дебели ръце от неговите. Хиенолаците тренираха редовно, но от наша страна нямаше никой с височината и размера на малкия ангел на Мюзет. Жан-Клод стана и ме придърпа да се изправя. Деймън мръдна едновременно с мен. Също и Джейсън. - Подготвили сме стаи за всички ви. Ще бъдете придружени до тях, след което ще оставим пазачи пред вратите ви, за защита на всички заинтересовани. Боби Лий продължаваше да държи оръжието си насочено стабилно върху вампирите. - Анита? – изрече въпросително той. - Не искам да се мотаят наоколо без пазачи, така че да, идеята ми звучи добре. Можете ли да останете толкова дълго? - Сладкишче, бих те следвал до края на земята. Разбира се, че можем. – Южняшкият акцент бе толкова наситен, че можеше да се върви по него. - Благодаря, Боби. - Удоволствието е наше. - Минг Ди, Фауст, знаете пътя към стаите, покажете на охраната ни накъде да вървят. Минг Ди беше прекрасна, деликатна, с напълно права черна коса, подстригана точно над раменете; кожата ѝ бе като светъл порцелан. Щеше да изглежда като идеална китайска кукла, ако не носеше черна кожа по тялото през повечето време. Кожата някак разваляше образа. Тя беше вампир-господар и нейното животно беше вълкът, както научих с изненада. Странно, но това не я правеше по-привлекателна за вълците или за мен. Просто беше прекалено враждебна. Фауст не беше много по-висок от Минг Ди, но не караше човек да си мисли думи като „деликатен”, а просто нисък. Беше жизнерадостно привлекателен – като някой съсед, който по случайност е вампир, и беше боядисал косата си в тъмно винено червено. Очите му бяха с цвят на нови жълти монети, сякаш в кафявото имаше една идея свежа кръв. Той беше вампир-господар, но не достатъчно силен, за да стане някога Господар на града, или поне не и да може да се задържи като такъв. Слаб Господар на града обикновено означава мъртъв. Менг Ди и Фауст поведоха през завесите и през отдалечения коридор зад тях. Вампирите на Мюзет ги следваха. Последни бяха плъхолаците и хиенолаците. Завесите се спуснаха с шум зад тях. Останахме насаме с мислите си. Надявах се, че мислите на всички останали бяха по-полезни от моите, защото аз единствено можех да разсъждавам как на Бел нямаше да ѝ се хареса да ѝ връчат шапката и да ѝ покажат вратата. Щеше да открие начин да ни изкара обидата през носа, стига да може. Може да не успееше, но бе на повече от две хиляди години, според Жан-Клод. Човек не оцелява толкова дълго без да знае разни неща, неща, които ще накарат враговете ти избягат с писъци. Членът на Съвета, когото бяхме убили, можеше да предизвиква земетресения само като си помисли за това. Бях доста сигурна, че Бел разполага със собствени номерца. Просто все още не ги бях виждала. 10 След по-малко от час двамата с Жан-Клод бяхме в стаята му, сами. Деймиън беше един от пазачите пред вратата ни. Бяхме разпръснали вампирите си сред превръщачите, с надеждата лошите вампири да не могат да използват умствени номера върху превръщачите, без вампирите да разберат. Направихме най-доброто, което можехме, което всъщност беше наистина добро. Ardeur продължаваше да се крие. Не се питах защо, бях просто благодарна. Голямото легло с балдахин на Жан-Клод беше драпирано със синя коприна, заринато с възглавници в поне три трептящи нюанса на същия цвят. Беше купил драперията и възглавниците така, че да съвпадат със съответния цвят на чаршафите, така че и без да ги гледам, знаех, че ще бъдат синя коприна. Жан-Клод не се занимаваше с бели чаршафи, без значение от какъв плат бяха. Той седеше в единствения стол в стаята, отпуснат, а ръцете му бяха скръстени върху стомаха. Аз седях върху черджето, което бе сложил до леглото. Черджето, всъщност, бе от кожа – плътно и меко, и по някакъв начин само от докосването, човек можеше да разбере, че някога е било живо. И двамата изпитвахме необяснима неохота да отиваме в леглото. Мисля, че и двамата се страхувахме, че ardeur ще се появи, а не бяхме готови за него. - Нека да видим дали съм разбрала правилно – казах. Жан-Клод ме погледна, движейки единствено очите си. - Утре вечер, ако Ашър все още е ничий, те ще имат право да го поискат? - Не както направиха тази вечер, не, ти го направи невъзможно, освен ако не го вземат насила. Поклатих глава. - Имала съм работа с достатъчно вампирска политика, за да знам, че ако им попречиш да направят едно нещо, ще направят нещо друго, не защото го искат, а защото това ще причини болка. Той ми се намръщи. Въздъхнах. - Нека да пробвам пак. Ето за какво става въпрос: какво имат право да поискат, докато са тук? - Да ловуват, или доброволни донори, любовници... основните им нужди. - Сексът е основна нужда? Той само ме погледна. - Съжалявам, съжалявам. Частта с доброволните донори я разбирам – трябва да се хранят. Но любовниците... какво точно означава това? - declasse* Би било да се настоява за любовници за прислугата, така че не е необходимо да се тревожим за камериерката и икономът на Мюзет. Двете деца са специален случай. Момичето физически е прекалено младо, тя не прави такива неща. Момчето е проблемът. Бартоломe е преждевременно развит, затова Бел е изпратила Мюзет да го вземе. (*липса на класа) Взирах се в него. - Моля те, кажи ми, че Мюзет никога не е правила секс с детето? Внезапно той започна да изглежда уморен и да търка очи с върховете на пръстите си. - Искаш да ти кажа истината или благородна лъжа? - Истината, предполагам. - Бел Морт може да надуши сексуалния апетит, това е една от дарбите ѝ. Бартоломe може да изглежда като дете, но нито сега разсъждава като такова, нито разсъждаваше така, когато беше момче и караше дванайстата си година. Беше наследник на голямо състояние. Бел искаше да контролира това състояние. Освен това, той беше известен във възраст, в която на благородническите синове им бе позволена почти всяка недискретност с обикновени жени. - Обясни ми това – настоях. - Той изглеждаше като дете, Анита, и щеше да използва тази невинна физиономия, за да вкара жени в компрометиращи ситуации. Докато осъзнаеха, че са в опасност от насилие, много често бе прекалено късно. Даже той заплашваше да обвини тях, че са агресорът. Тогава нямаше израз „насилие върху дете”, но всички знаеха, че това се случва. Често женеха децата още на десет или на единайсет години, така че хората, които имат подобни наклонности, да могат да ги задоволяват в брачното ложе, докато партньорът им стане прекалено възрастен за вкуса им и тогава да започнат да търсят извън брака си, или докато техните собствени деца не пораснат достатъчно. Зяпах го. - Не мисля, че исках да знам последното. Това е повече от отвратително. - Oui, ma petite, но все пак е истина. При нормални обстоятелства толкова голямо състояние като това на Бартоломe, би било задача на Бел. Тя никога не би оставила толкова пари, или земи, или титли на някой друг. Но тя не харесва деца, без значение колко пораснали може да бъдат, така че прехвърли задачата на Мюзет. Която, както сега осъзнаваш, би направила всичко, което господарката ни ѝ нареди. - Това го забелязах. - Така че –да, тя съблазни, или позволи да бъде съблазнена от момчето. Бел ѝ даде частица от ardeur и Бартоломe беше очарован. Бел не искаше да го превръща докато е момче. Желанието ѝ бе да изчака, докато той порасне, но Бартоломe беше хвърлен от коня си. Черепът му бе счупен и умираше. Следващият му брат беше само на пет и Бел нямаше с какво да го държи. Трябваше ѝ Бартоломe, така че повелѝ на Мюзет да го довърши. - Как се е чувствал, когато се е събудил? - Щастлив, че е жив. - Как се е чувствал, когато най-накрая е осъзнал, че завинаги ще остане малко момче, без значение колко преждевременно развит? Жан-Клод въздъхна. - Беше... недоволен. Не случайно превръщането на деца е забранено. Мюзет не превърна Валентина в една от нас. Бел разбра, че един от нейните вампири-господари е педофил и е превръщал деца, за да станат негови постоянни... компаньони. – Накрая гласът му стана тих. Стана ми лошо. Започнах да дишам дълбоко и бавно. - Мили Боже – изрекох. - Той беше нарушил забраната ни срещу превръщането на деца, и когато Бел Морт разбра защо го е направил... тя го уби. С пълното разрешение на Съвета, тя го уби. Те унищожиха повечето деца, които той беше създал. Те бяха вампири в капана на телата на деца, и бяха насилвани. – Той поклати глава. – Умовете им не оцеляха, не и напълно. - Как избяга Валентина? – попитах. - Тя беше най-новото му творение и още не беше докосвана. Беше дете и вампир, но не беше полудяла. Бел я прибра и намери хора, които да се грижат за детето вместо нея. Тя имаше човешки детегледачки в продължение на много години. Имаше човешки приятели, с които играеше. Трябва да кажа, че Бел даде най-доброто от себе си за Валентина. Мисля, че тя се обвиняваше за това, че не е разбрала Себастиан какво невероятно чудовище е. - Защо ли си мисля, че тази образцова картинка не остава такава? - Познаваш ни прекалено добре, ma petite. Валентина се опита да превърне някои от приятелчетата си във вампири, така че да не бъде единствената. Когато бавачката ѝ я разкри, Валентина преряза гърлото ѝ. Това беше краят на човешките бавачки и човешките приятелчета. - Ето защо бавачката е вампир – констатирах. Той кимна. - Тя не се нуждае от такава в традиционния смисъл, според който се нуждае едно дете, но остава завинаги на осем, и дори в днешно време не може сама да си хване таксѝ или да се регистрира в хотел, без хората да се почудят. Някои хора с добри намерения ще се обадят в полицията, за да съобщят за бедното, изоставено дете, което е отседнало в хотела им. - Това сигурно ѝ е противно. - Това? - Съществуването ѝ – поясних. Той сви леко рамене. - Не знам. Не разговарям с Валентина. - Страх те е от нея. - Non, ma petite, но ме изнервя. Малкото деца, които са оцелели през вековете, са особени. Няма как да бъде другояче. - Как се е озовала в свитата на Мюзет? - Валентина беше взета преди тялото ѝ да наедрее достатъчно за повече физически удоволствия. Тя насочи енергията си към други... – той облиза устните си - ... интереси. Възъдхнах. - Мюзет е мъчителят на Бел, което означава, че Валентина е какво... малката ѝ помощница в мъченията? Той кимна с глава, отпусната върху облегалката на стола и затворени очи. - Валентина е много схватлив ученик. - Тя те е измъчвала? Той кимна, очите му продължаваха да бъдат затворени. - Казах ти, че цената на Бел за спасяването на живота на Ашър е държането ми в робство при тях в продължение на век. Но Бел желаеше да ме накаже защото съм я напуснал и дълго време вместо удоволствие, ме даряваше с болка. Отидох при него, пълзейки по пода около стола му и пригладих полата си надолу с автоматичен жест, въпреки че нямаше кой да ме види. - Значи Валентина няма да иска любовник. - Non. - Ще се опита ли за... какво? Подчинен? - Oui. - Не можем ли просто да откажем? - Oui. - А можем ли да я принудим да приеме отказа? Той отвори очи и сведе поглед към мен. - Така мисля, но да отговоря със сигурност, би било твърде близо до лъжа. Поклатих глава. - Ако Мюзет си тръгнеше тази вечер и се завърнеше след три месеца, щяхме ли да имаме по-малко основания да се противопоставим? - Тя няма да си тръгне, ma petite. - Не, нямам предвид това. Искам да кажа, че ако тя се беше върнала след три месеца, след като сме преговаряли честно и почтено, пак ли щеше да ми се размине това, което направих тази вечер? Или щяхме да се изправим пред гнева на Съвета? - Щяхме да изберем жертва за Мюзет, или любовник, или и двете, преди тя да е пристигнала. Това щеше да е уредено, а не изненада. - Нали знаеш, че повечето гости-хора не очакват от домакините си да им доставят секс партньори? - Нито повечето от кръвните линии, които водят началото си от Съвета, но родът на Бел се основава на секс и да им се предлага секс, когато ти гостуват, се превърна в обичай. Предполага се, че всички носим частица от нейния сукуб вътре в нас. - Това не е вярно – не се съгласих. - Non, но никой от линията ѝ никога не е пожелал да разубеди останалите. Усмихнах се, почудих се дали да не се разсмея, но бях прекалено уморена. - Можем да държим Уили и Хана в безопасност, защото трябва да управляват двата клуба. Вече договорихме бизнесът ни да не пострада от посещението – казах. - Бел винаги е внимавала откъде идват парите, така че да, Уили е мой мениджър в „Усмихнатият труп”, а Хана е временен мениджър в „Танц на смъртта”. Двамата най-слаби в стадото ми са в безопасност далече. - Деймиън е мой вампирски слуга, аз съм твоят човешки слуга, ти си Господаря на града, pomme de sang, Джейсън е твоят Натаниел е моят pomme de sang, Майка е мой любовник и моят Нимир-Радж, Ричард е Улфрик, а телохранителите не могат да охраняват телата ни, ако се чукат с други хора. - Държим всички в безопасност, доколкото можем, ma petite. - Същестува едно име, което очевидно липсва от този списък, Жан-Клод. - Всъщност три, ma petite, четири, ако броиш и Гретхен. - Гретхен е луда, Жан-Клод. За нея имаш специален пропуск от Бел, защото все още е болна, нали? Веднъж Гретхен се беше опитала да ме убие и като наказание беше затворена в ковчег за известно време. Изолацията я беше накарала да полудее още повече. - Oui, Гретхен ще седи в стаята си, докато трае посещението на Мюзет, но това не предпазва Минг Ди или Фауст. - Фауст предпочита мъже и доколкото знам никой от групата на Мюзет не е гей, нали? - Oui, но това не винаги е пречка. - Тази вечер въведохме закон, че никой няма да бъде наранен отново. Да принуждаваш някого да прави секс с партньор, когото намира за отблъскващ, е вид изнасилване, и съответно има нараняване. Той ме погледна изненадано. - Ma petite, ставаш непочтена. Поклатих глава. - Не, просто практична. Значи Фауст е в безопасност, защото той харесва само мъже, а никой мъж от свитата на Мюзет не харесва мъже. Мъчението отпада, защото това си е чисто нараняване. - Минг Ди ще заплени Бартоломe. - И отново – Минг Ди не харесва деца, така че Бартоломe ще се наложи да я изнасили, за да му се отвори парашутът с нея, следователно... - Тя е в безопасност от претенциите му. – Изглежда той се замисли върху това за секунда или две. – А Анджелито? - С Мюзет не са ли двойка? Двамата не правят ли секс? - Когато пожелаят – да. Намръщих му се. - Не са ли истинска двойка? - Истинската любов на Мюзет не е сексът, ето защо двете с Валентина са толкова близки от дълго време. - Не е наш проблем. Ако всеки има достъп до някого, с когото да спи, или ние не разполагаме с подходящи партньори за тях, като се изключи изнасилване, в такъв случай всеки е покрит. Или пропускам нещо? Той се замисли мълчаливо върху това в продължение на няколко минути. - Non, ma petite. Машинациите ти са достойни за самата Бел, ако намеренията ѝ бяха да държи хората си в безопасност. – След което той ме погледна. – С изключение на един проблем. Мюзет е правила секс с Ашър в миналото, така че не можеш да я обвиниш в изнасилване. - Да правиш секс с някого някога, не означава, че сега не може да бъде изнасилване – казах. Той отрече това с махване на ръката си. - Знам, че вярваш в това, ma petite, дори няма да го отрека, но Мюзет няма да бъде разубедена от този довод. Ашър харесва и мъже, и жени, той е правил секс с нея преди и му е харесало. Ти се погрижи тя да не може да го нарани физически, така че ще бъде само секс, просто чукане. От това няма да бъде наранен. Вдигнах учудено вежди към него. - Вярваш, че в това няма да има вреда? - Non, нито Мюзет, всъщност. Мюзет е наясно, Бел е наясно, че да прави отново секс с Мюзет след толкова години, ще бъде болезнено за Ашър. Това ще го нарани, но не по начин, за който Бел би ни позволила да преговаряме. За Бел Морт, ако един мъж получи оргазъм, значи му е харесало. Това е логиката ѝ. - Тя наистина не разбира, че има разлика между любов и похот, нали? - Non, ma petite, t res non*. (*t res non – френски – не много) - Защо все Ашър е този, когото не можем да предпазим? Ашър е този, когото не можем да спасим? Той поклати глава. - Задавам този въпрос от много дълго време, ma petite. Все още ми предстои да открия отговора. Допрях бузата си до коляното му. - Това е най-продължителният период, който съм имала между храненията. – Хвърлих поглед на часовника си. – Почти два е. - Зората ще настъпи след три, почти четири часа. Преди това трябва да махна контрола, който ти поставих относно ardeur. Трябва да го нахраниш. - Не е само заради твоя контрол, нали? - Не, заради страха и изтощението е, и заради прекалените размишления върху нарастващите ти способности. След някой друг месец ще стигнеш до едно хранене на ден, или на нощ. Ще можеш да се запасяваш с хранения и да изкарваш по-дълго време. - На практика главата ми е в скута ти, а не се усещам ни най-малко развълнувана. Той ме погали успокояващо по косата. Повече исках да бъда прегърната, отколкото исках секс. Исках той да ме прегръща, докато се унасям в сън. Това ми звучеше по- добре от всичко останало, за което можех да се сетя в този момент. - След като се зазори, връзката ми с теб ще отслабне и няма да можеш да държиш настрани ardeur. Съжалявам, ma petite, но трябва да го нахраним. - Ти си уморен колкото мен – възразих. - Не искам нищо повече от това да се пъхна между копринените чаршафи и да обвием голите си тела едно около друго. Искам да прегръщам и да бъда прегръщан. Сексът е нещо прекрасно, но тази нощ повече искам да бъда успокоен, отколкото задоволен. Чувствам се като дете в тъмното, което знае, че под леглото има чудовища. Искам някой да ми каже, че всичко ще се оправи, но съм прекалено стар, за да повярвам в такива успокояващи лъжи. Може би се дължеше на факта, че бях изморена. Може би се дължеше на факта, че Жан-Клод току-що изрече гласно почти същото, което чувствах и аз. Спомних си за други нощи, в които всички сме били толкова уморени, толкова изплашени, толкова несигурни в онова, което следващото спускане на нощта ще ни донесе. Спомних си как Ашър, Джулиана и аз, ние, Жан-Клод се прегръщаме един друг. Просто се прегръщаме, усещането за гола кожа и топлина, като голямо плюшено мече. „Прегръщай ме тази вечер” казваше Джулиана, и това, което оставаше неизречено между двамата мъже бе, колко често сълзите ѝ им позволяваха да бъдат толкова близки и изплашени, колкото наистина бяха. Джулиана е била мостът между двамата мъже. Те никога не биха могли да бъдат толкова близки за толкова дълго време без нея. Имах спомените, знаех колко често нейните нужди са събирали Жан-Клод и Ашър, нейната любов за всеки от тях ги е сближила. Жан-Клод е бил разумът, на Ашър се е падало очарованието, въпреки че и двамата бяха очарователни и интелигентни, но Джулиана е била сърцето им. Едно живо, биещо сърце и за тримата. Никога не можех да бъда Джулиана. Нямах нейната доброта, нейната нежност, нейното търпение. Бяхме толкова различни, но ето че векове по-късно аз бях със същите двама мъже. Изпуснах дълга въздишка, поех дъх, изпуснах го и слушах как трепереше. - Нещо не е наред ли, ma petite? Искам да кажа, по-лошо отколкото вече знам? Вдигнах лице от коленете му. - Ако с Ашър бяхме истинска menage a t rios, тогава на Мюзет щеше да ѝ се наложи да го остави на мира, нали? Някакво изражение премина през лицето му, сподави го бързо, скрито зад тази красива, любезна маска, която той носеше когато не бе сигурен какво изражение би помогнало и кое би навредило. - Ако тази вечер можехме честно да кажем, че Ашър е в леглото ни, тогава Мюзет нямаше да може да го иска. Това е вярно. - Ако той се присъедини към нас тази вечер, утре ще бъде в безопасност. – Гласът ми прозвуча толкова прозаично, сякаш предлагах да отидем да пазаруваме или да вечеряме. Неговият глас бе даже по-предпазлив от моя. - Това би било вярно. - Ако просто оставех ти и Ашър да бъдете двойка, когато не съм наоколо, тогава той щеше да е в безопасност, но не мога. – Поклатих глава. – На теория нямам проблем с това. Харесвам мъжете. Виждам ги като привлекателни, така че разбирам всеки, който също ги вижда като привлекателни. Това, че един мъж е привлечен от друг, за мен звучи напълно логично. Но на практика, не мога да се принудя да деля моя мъж с друг мъж. Не мога да го направя. Ако разбера, че двамата с Ашър сте го правили зад гърба ми, ще те зарежа. Знам, че е невероятно нечестно. Спя с Майка и почти спя с Натаниел, и допреди няколко месеца правех секс и с Ричард. И въпреки това ти трябва да бъдеш само с мен. Това е чудовищно нечестно, знам го. - Аз не съм чужд на леглото ти, когато другите са с теб, с изключение на Ричард, който никога не би делял. - Знам, получаваш кръв от мъжете, защото аз продължавам да не ти дарявам кръв, но това не е същото. - Не искам никой друг, освен теб, ma petite. Това го изясних. Тогава вдигнах поглед към него. - Изясни го, но знам, че искаш някой друг, освен мен. Усетих какво чувстваш, когато погледнеш Ашър. Виждам начина, по който двамата се гледате. Понякога боли само като ви гледам когато сте в една стая. - Съжалявам, ma petite. Присвих коленете си към гърдите си и ги прегърнах. - Оставѝ ме да довърша тази мисъл, Жан-Клод, моля те. Той ми направи жест да продължа. - Не мога да ти позволя да вземеш Ашър в леглото си и не мога да го взема в моето. Но помня какво беше за трима ви. Помня в каква безопасност се чувствахте. Има мигове, при които забравям, че това не са мои спомени и копнея за това, което сте имали тримата. Изглежда много по-спокойно от това, което правим ние. Прегърнах краката си толкова силно, че ръцете ми започнаха да треперят от усилието. - Не зная дали мога да премина през всичко, но бих искала да опитам. - Да опиташ какво, ma petite? – Гласът му бе станал много предпазлив. - Искам Ашър да е в безопасност. Жан-Клод застана много неподвижно. - Не разбирам, ma petite. - Напротив, разбираш. Той поклати глава. - Non, не желая да има неразбирателство тук. Трябва да бъдеш ясна. Не можех да го погледна, докато го изричах. - Доведи Ашър тук за тази нощ. Нищо не обещавам, но го искам топъл и гол до нас. Искам да прогоня тази болка от погледа му. Искам да му покажа с моите ръце и с моето тяло, че го намирам за прекрасен. – Вдигнах поглед към него и открих, че лицето му е неразгадаемо. – Не знам кога ще започна да крещя и да ви разкарам и двамата. Сигурна съм, че ще настъпи такъв момент, обикновено така става, но ако тази вечер го доведем в нашето легло, без значение по какъв начин, тогава той утре ще бъде в безопасност, нали? - Какво ще каже твоят Нимир-Радж? - Когато пристигна в града, той предположи, че ти и аз имаме интимни отношения с Ашър. Много хора мислят така. - Каза ли му истината? - Да. - Няма ли да се разгневи, че ще те дели с още един мъж? Поклатих глава. - Майка е по-практичен от мен, Жан-Клод. Не става въпрос само за любов, или желание, които ме връщат към Ашър. Тази вечер става въпрос да заздравим позицията си. Ако Ашър е в безопасност, значи всички ние сме в по-голяма безопасност. Неговата __________болка не може да бъде използвана срещу нас. - Колко невероятно практично от твоя страна, ma petite. - Уча се от най-добрите. Той ме изгледа многозначително, едната му вежда бе повдигната. - Ако аз наистина бях практичен в сърдечните въпроси, нещата между нас щяха да се развият по-бързо. - Може би да, а може би не, ти беше наясно, че ако ме притиснеш прекалено силно, или щях да побягна, или щях да се опитам да те убия. Той сви грациозно рамене. - Възможно е, но съм длъжен да попитам, за да няма недоразумения, само за тази вечер ли искаш Ашър да бъде в леглото ни? - Има ли значение? – попитах. - За него би могло. Опитах се да осмисля всичко това и не успях. - Не знам. Сигурна съм, че не искам да се отказвам от прекарано насаме време с теб, само с теб. Сигурна съм, че не искам винаги да имаме компания. - Джулиана и Ашър успяваха да остават насаме, дори след като бяхме тройка. - За пръв път от дълго време личният ми живот е възможно най-близо до работещ. Не искам да прецакам това. - Разбирам. - Предполагам, че искам Ашър да е в безопасност, искам да прогоня този страх от погледа му, но в истинския свят просто опипваме почвата за тази идея. Ако се получи – чудесно, но ако не стане, тогава какво? Ще се наложи ли Ашър да ни напусне? Ще изгубиш ли заместника си? Това ще нарани ли Ашър още повече? Ще... Той докосна устните ми с върховете на пръстите си. - Ш-ш-шт, ma petite. Извиках Ашър. Той идва в този момент. Усетих как очите ми се разширяват, дъхът замря в гърлото ми, докато пулсът ми биеше като полудял. Какво направих? Все още нищо. Въпросът за десет хиляди долара бе: „Какво бях напът да направя и можех ли да живея с него след това?”. 11 Ашър влезе през вратата, бавно, лицето му бе грижливо скрито зад водопад от златиста коса. Беше се преоблякъл в нова, неизцапана с кръв риза. Беше бяла и цветът не му отиваше. - Извика ме – каза той. Замръзнах, все още прегърнала коленете си, а пулсът ми внезапно започна да кънти в гърлото ми. Даже дъхът ми спря за миг или два. - Ние те извикахме – уточни Жан-Клод. Тогава Ашър вдигна очи, бегъл поглед върху лицето му през всичката коса. Мисля__________, че думата „ние” доведе до тази реакция. Преди Ашър да влезе през вратата Жан-Клод бе седнал много изправен. Беше елегантен, застанал в кожа и коприна. Аз продължавах да се свивам върху черджето до краката му и се взирах в Ашър сякаш той бе лисица, а аз – заек. Жан-Клод докосна рамото ми и подскочих. Вдигнах поглед към него, а той се бе втренчил надолу към мен. - Решението трябва да е твое, ma petite. - Защо решението винаги е мое? – попитах. - Защото ти няма да допуснеш нищо друго. О, сега си спомних. - Страхотно – прошепнах. Той нежно стисна рамото ми. - Още нищо не е изречено. Можем да продължим както досега. Поклатих глава. - Не, няма аз да бъда отговорна, ако всичко се обърка следващата нощ. Няма да го поставям на риск заради пристъп на морал. - Както решиш, ma petite – отвърна той с този предпазлив глас, който не издаваше нищо. - Какво е станало пък сега? – попита Ашър, но неговият глас не бе напълно безизразен, в него се прокрадваше страх. Като се има предвид какво спеше надолу по коридора, не можех да го виня. Отпуснах ръцете си от коленете. Бяха като вцепенени от прекалено силното стискане. Опитах се да плъзна изтръпналите си ръце по краката си, за да достигна до полата, но открих единствено чорапите си. Тъмносинята ми пола беше прекалено къса, за да седя по начина, по който го правех. Ако в стаята имаше някой, който да види, щеше да каже, че цветът на бельото ми съвпадаше. Преместих коленете си под мен като се движех бавно, схванато, а тялото ми бе напрегнато. - Какво е станало? – повтори Ашър, и този път гласът му беше безизразен. - Нищо, mon ami – отговори Жан-Клод – или по-точно – нищо повече от преди. - Вината е моя – казах. Изправих се на крака, като продължавах да се движа бавно. - Кое е твоя вина? – Ашър местеше поглед между двама ни, опитвайки се да разбере нещо от лицата ни. Пристъпих извън кожата и обувките ми с високи токове издадоха рязък звук по пода. - Това, че ти си в опасност от Мюзет. - Ти направи всичко, което можеш, за да ме предпазиш, Анита, повече, отколкото някога съм мечтал. Никой не се опълчва на Мюзет, защото се страхува от Бел Морт. Ти извърши това, което много от членовете на Съвета, се страхуват да направят. - Незнанието е блаженство – казах. Той ме погледна бързо през блясъка на косата си. - Какво означава това? Приближих се към него, там, където той продължава да стои точно от вътрешната страна на вратата. - Това означава, че може би съм смела, защото мога само това. Никога не съм виждала Бел лично. Не ме разбирай погрешно, тя е достатъчно внушителна и от разстояние, но не съм се срещала с истинската Бел. В този момент стоях точно пред него. Той бе извърнал лицето си така, че се виждаше единствено идеалната му половина. От месеци не се беше крил от мен в такава степен. Пресегнах се, за да докосна тази част на лицето му, която бе извърнал и той трепна, отдръпвайки се назад достатъчно силно, че накара вратата да потрепери. - Non, non. - Докосвала съм те и преди – изрекох, гласът ми бе нисък, мек, глас, с който се говори на плашливо животно или на човек, който е на ръба. Той извърна цялото си лице от мен. - Видя картините. Видя какъв бях някога и видя как изглеждах когато... раните бяха пресни. – Той обърна гръб, застана с ръка на вратата и заклати главата си. – Ти видя това, което Бел Морт виждаше. Поклатих глава, осъзнах, че не може да ме види, и го докоснах по рамото. Той трепна. Хвърлих поглед назад към Жан-Клод, но лицето му бе безизразно, единствено в очите му можеше да се зърне болка, толкова дълбока, че едва не бе унищожила трима човека. Притиснах тялото си в гърба на Ашър, преместих ръцете си нагоре от двете му страни и го прегърнах отзад. Той замръзна от докосването ми, толкова неподвижен, затваряйки се надалеч, отивайки дълбоко в себе си, там, където нямаше да боли. Притиснах буза в гърба му и го прегръщах, докато тялото му утихна под допира ми. Преглътнах отминалите сълзи, които нямаше да пролея. Но гласът ми беше стабилен. - Виждала съм те много преди тази нощ чрез спомените на Жан-Клод. Помня великолепието ти под ръцете ми, до тялото ми. – Притиснах се плътно към него, прилепнах към него. – Нямах нужда от картина, която да ми покаже красотата ти. През тялото му пробяга тръпка и той се опита да се извърне, да ме отблъсне, но аз се вкопчих и той не можеше да се премести, без да ме нарани. - Пусни ме, Анита, пусни ме. - Не – възразих – не и тази вечер. Той направи леки движения, в опит да се пребори, притиснат до вратата, като мъж, който се опитва да крачи из стая, която е едва със сънтиметър по-широка от тялото му. - Какво искаш от мен? – В гласа му имаше нещо, близко до сълзи. - Присъедини се към нас тази нощ, това искам, ела при нас. Той спря неспокойните си движения и отново замръзна неподвижно, но не както преди. Усещах как сърцето му биеше до бузата ми. Можех да се закълна, че преди секунда не биеше. - Да се присъединя сега? – Гласът му бе като сподавен шепот. Сграбчих ризата му и го обърнах. Той се раздвижи бавно, сякаш се опитвах да накарам земята да се завърти срещу оста си. Притисна гърба си към вратата и ми показа единствено онова, което оставаше от идеалния му профил. Дръпнах ризата в опит да го заведа навътре в стаята, но той не желаеше да се движи чак дотам. Погледна край мен към Жан-Клод. - Не мога да направя това. – В гласа му имаше такава болка. - Какво мислиш, че иска тя? – Гласът на Жан-Клод продължаваше да бъде толкова грижливо безизразен. - Тя ще направи всичко, за да държи хората си в безопасност, дори ще приеме осакатен в леглото си за една нощ. Смачках ризата в ръцете си и бях принудена да отида при него, защото той нямаше да дойде при мен. - Наистина искам да те пазя от Мюзет, и това ще свърши работа, но не това е причината, не и истинската. Той погледна надолу към мен, в погледа му имаше цял свят, свят на болка и нужда, и ужас, толкова много, такава самота. Първата гореща сълза докосна бузата ми. Заговорих му тихо на френски и разбрах част от това, което казах. Ашър ме сграбчи за китката и ме отблъсна от себе си. - Non, Жан-Клод, не по този начин. Или желанието е нейно, или няма да го бъде. Няма да ви разделям от останките от триумвирата ви. Предпочитам да прекарам една нощ в леглото на Мюзет, отколкото да отслабя силата ви по този начин. Трябва да сте силни, докато са тук, или всички ние ще загинем. Поех дълбоко дъх и сякаш нещо се отдръпна от мен, като че беше вдигнато було. Обърнах се и хвърлих поглед на вампира зад мен. - Нарочно ли го направи? Той скри лице в ръцете си и каза, изрече с вече изпълнен с чувство глас. - Не мога да спра да желая това, което желая, ma petite, прости ми. Отново се извърнах към Ашър. - Искаш не моето желание, Ашър. Знаеш, че съм привлечена от теб. Той опита да се извърне, но аз го докоснах по лицето и този път той не трепна и не се извърна. Позволи ми да го обърна отново с лице към мен, пръстите ми бяха върху ръба на брадата му. Там кожата все още бе гладка, въпреки че бе от дясната страна, по-голямата част от която беше в белези. Сякаш хората, които му бяха причинили това, не са могли да се насилят да унищожат идеалната извивка на устните му. - Не похот желаеш от мен. Погледът му се спусна. Едва не затвори очи, изражението на лицето му бе като на човек, който се подготвя за удар. Прошепна: - Не. Застанах на пръсти, поставих ръце от двете страни на лицето му, едната гладка като сатен и коприна, но по-мека, а другата грапава, издълбана, почти не се усещаше като кожа. - Наистина те обичам, Ашър. Очите му се отвориха и бяха като кървящи рани, изпълнени с толкова много неща, които биха могли да се използат, за да наранят. - Не знам първончално доколко се е дължало на спомените на Жан-Клод, но както и да е започнало, аз те обичам истински. Аз, не някой друг. - И въпреки това не си ме приела в леглото си. - Обичам много хора, с които не спя. Добре, с които не правя секс. Изражението в очите му започна да замира. Осъзнах какво съм казала. - Искам да дойдеш в леглото тази нощ, моля те, Ашър, и не само, за да спиш. Той постави ръцете си от двете страни на моите. - Само за да ме държиш в безопасност от Мюзет. Това не можех да го отрека, но... - Вярно е, но има ли чак такова значение? Има ли значение, че причината е тази? Той се усмихна нежно и махна ръцете ми от лицето си. - Да, Анита, причината е от значение. Тази нощ ще ме приемеш в леглото си, но утре ще се почувстваш виновна и ще избягаш отново. Намръщих се. - Приказваш __________сякаш съм ти го причинявала това и преди, а аз не съм. Той погали ръцете ми между неговите. - Ти прие четирима мъже в онова легло там, четирима, и въпреки това прави секс единствено с Жан-Клод. Нахрани ardeur от Натаниел, но не спа с него. – Той пусна ръцете ми и поклати глава със смях. – Само ти би могла да имаш такава воля да спиш нощ след нощ до такава красота и да не вземеш всичко, което Натаниел може да предложи. През вековете съм срещал светци и свещеници, които не са имали твоята воля да устояват на изкушението. - Изглежда, че напоследък не устоявам чак толкова много – изрекох с ръце върху бедрата ми. Той отново се разсмя, но усмивката избледня още докато се смееше. - Джейсън, когото определено си върнала твърдо под етикета „приятел”. А аз? Не желая отново да се присъединя към теб в това легло, ако утре ще бъда просто поредният приятел. Не мога да го понеса. Намръщих му се. Бях дала всичко от себе си да забравя случката преди месеци, когато Бел Морт стана причина ardeur да се появи. Благодарение на нея участвах в най- близкото нещо до оргия, в което се надявах някога да бъда. Без сношение, но с много ръце и тела, които те докосват на места, където не би трябвало. Ашър бе прав – бях дала всичко от себе си да игнорирам цялата история. Отхвърлѝ го достатъчно твърдо и никога не се е случвало. Но, разбира се, че се бе случило и аз не се бях справила с това. - Какво искаш да кажа? Че съжалявам, че се чувствам малко докачлива защото съм била с четирима мъже едновременно в леглото? Да, това ме накара да се чувствам неудобно, съди ме. - Тази нощ също ще те накара да се чувстваш така. - Много неща ме карат да се чувствам така, Ашър, това не мога да го променя. - Не можеш да промениш и същността си, Анита. Аз не бих те променял, но също така няма да бъда и една благотворителна нощ в леглото ти. Казах ти, че не мога да понеса отново да бъда отхвърлен. В този миг разбрах, че той няма предвид аз да го отхвърля от леглото ни след ardeur. Говореше за това, което Бел му е сторила преди векове. Беше го захвърлила като повредена играчка. В крайна сметка, винаги можеш да си купиш още играчки. Започнах да кръстосвам пространството пред него, без да поглеждам нито един от двамата, но правех нещо, каквото и да е, за нервното напрежение, което отново бе започнало да расте. - Какво искаш от мен, Ашър? Гаранция? - Да – потвърди той най-накрая. – Точно това искам от теб. Престанах да кръстосвам и го погледнах. - Каква гаранция? Че няма да откача утре относно това? – Поклатих глава. – Съжалявам, не мога да обещая, защото не знам как ще се чувствам. - Какво би казал Майка, ако открие, че си била с мен? - Майка няма проблем с това. Ашър ме погледна. - Знам, знам, продължавам да го чакам да се ядоса за нещо. Той е съгласен да ме дели с Жан- Клод, и с Натаниел и с цитирам: „всеки друг, когото имаш нужда да включиш” край на цитата. Очите на Ашър се разшириха към мен. - Леле, не е ли самото разбирателство? - И представа нямаш – отвърнах. – Когато той влезе в живота ми, заяви, че ще направи всичко, за да остане с мен, всичко, за да бъде мой Нимир-Радж. Засега го изпълнява. - Изглежда идеален за теб – констатира Ашър с глас, изпълнен с мека ирония. - Знам, кара ме да се чудя кога ще ме изненада и ще се обърне срещу мен. Ашър ме докосна по лицето, което ме накара да го погледна. Сега той бе обърнал физиономията си напълно към мен, тези ледено сини очи бяха толкова искрени. - Никога не бих искал да извърша нещо, което да навреди на това, което си създала в живота си. Ако направим това и ти избягаш, тогава Жан-Клод ще е разрушил връзката си с теб и аз ще напусна. Почувствах как очите ми се разшириха. - Какво имаш предвид под „напусна”? - Искам да кажа, че ако тази вечер ме вземеш в леглото си, а утре ме прогониш, ще си тръгна. Повече няма да гледам как Жан-Клод се влюбва в други, докато аз чакам. Ще отнеме време докато открия друг Господар, който да ме иска, и вероятно не като заместник. Знам, че за господар съм слаб. Нямам свое животно – той поклати глава – толкова много от силите ми са безполезни, освен при интимни ситуации, а след като... – той едва не докосна белязаната страна от лицето си, но остави ръката си да падне – след като това стана, никой не ми позволи да се доближа достатъчно, за да използвам силите си върху него. Той облиза устните си, като същевременно въздъхна, и самият жест ме накара да затая дъх. Желаех го, желаех го по начина, по който една жена желае мъж от дълго време. Но желанието само по себе си никога не ми е било достатъчно. - Казваш, че ако вечер те вземем в леглото си, но утре аз откача, и този път е единствен, ще ни напуснеш? – попитах. Той кимна. Дори не му се наложи да се замисли. - Поставяш ми ултиматум, Ашър, не ме бива много с ултиматумите. - Наясно съм с това, но трябва да защитя себе си, Анита. Не мога да живея толкова близо да рая и да не бъда допускан вътре. Мисля, че това накрая ще ме подлуди. – Той се облегна назад върху вратата и погледна покрай мен към Жан-Клод. – От няколко месеца размишлявам върху това, което би трябвало да направя. За всички ни е прекалено трудно. Знай, че да бъда отново с теб като приятел излекува някои от раните, Жан- Клод. – Той се обърна и ми се усмихна. – И като виждам начина, по който ме гледаш, ми помогна повече, отколкото ме нарани, Анита. – Той се обърна и постави длан върху дръжката на вратата. Сложих ръката си върху вратата като я задържах. Ашър ме погледна. - Пусни ме, Анита, знаеш, че не искаш това. - Какво се предполага да отговоря на това, Ашър? Че си прав? Че ако Мюзет не бе пристигнала днес, сега нямаше да отправям това предложение? Прав си. Нямаше. – Притиснах се към едната страна на вратата. – Но мисълта за напускането ти, и никога повече да не те видя... – Поклатих глава и да бъда проклета, ако заплачех отново. – Не си отивай, моля те, не си отивай. - Трябва да си тръгна, Анита. Той ме докосна по рамото, опита се да ме отмести от пътя си, така че да може да отвори вратата. Поклатих глава. - Не. Той ми се намръщи. - Ma cherie, ти не ме обичаш, не и наистина. Щом не ме обичаш и не ме желаеш, трябва да ме пуснеш да си отида. - Обичам те и те желая. - Обичаш ме като приятел, желаеш ме, но ти желаеш много мъже и въпреки това не им се отдаваш. Разполагам с цялата вечност, но търпението ми не е достатъчно, за да те чакам толкова време, ma cherie. Ти ме победи. Бих опитал да те съблазня, но... – Той отново едва не докосна белязаната страна на лицето си, но ръката му падна настрани, сякаш не можеше да понесе да се докосне. – Виждал съм мъжете, които си отблъсквала. Толкова идеални, а ти си отиваш, без дори да съжаляваш. – Той се намръщи, сякаш не го разбираше, но знаеше, че е вярно. – Какво бих могъл да предложа аз, което те да не могат? Той постави ръцете си върху раменете ми и внимателно опита да ме премести. Притиснах гръб към рамката на вратата, а ръката ми беше върху дръжката. - Не - бе всичко, което успях да се сетя да изрека. - Да, ma cherie, да. Време е. Поклатих глава. - Не. Притиснах гърба си към вратата толкова силно, колкото можех, и знаех, че на сутринта ще имам синини. Не можех да го оставя да си отиде. По някакъв начин бях наясно, че ако той отвори тази врата, никога нямаше да имаме друга възможност. Помолих се за убедителност. Помолих се да успея да разкрия сърцето си и да не се страхувам. - Позволих на Ричард да ме напусне. Мисля, че така или иначе щеше да го направи, но аз просто седнах на земята и го наблюдавах как си тръгва. Не застанах на пътя му. Реших, че това е негов избор и че човек не може да задържи някой, който не иска да бъде задържан. Ако някой наистина иска да се освободи от теб, трябва да го пуснеш. Е, майната му на това, да върви по дяволите. Не си отивай, Ашър, моля те, не си отивай. Обожавам начина, по който косата ти блести на светлината. Обожавам начина, по който се усмихваш, когато не се опитваш да се криеш или да впечатлиш някого. Обожавам твоя смях. Обожавам начина, по който в гласа ти има болка, като вкуса на дъжда. Обожавам начина, по който наблюдаваш Жан-Клод, когато той се движи из стаята и ти си мислиш, че никой друг не гледа, защото това е начинът, по който го наблюдавам и аз. Обожавам очите ти. Обожавам болката ти. Обожавам теб. Скъсих разстоянието между нас, обвих ръцете си около него, притиснах буза към гърдите му, изсуших сълзите в коприната на ризата му, и продължавах да шепна: „Обичам те, наистина те обичам”, когато той повдигна лицето ми и ме целуна, истински, за пръв път. 12 Откъснахме се от тази нежна целувка и аз поведох Ашър за ръката към леглото. Той се дърпаше, идвайки като съпротивляващо се дете. Жан-Клод стоеше до леглото, лицето му бе толкова безизразно, колкото му беше възможно. - Има нещо, което трябва да кажа, преди да започнем. Контролирам ardeur на ma petite, но ще настъпи момент, в който ще загубя контрол. Не мога да гарантирам какво ще стане когато той изчезне. Двамата с Ашър стояхме до него и се държахме за ръце. Той се бе вкопчил в моята със свирепост, която бе почти болезнена. Гласът му не издаде напрежението, което усещах в тялото му. - Ако вярвах, че единствено ardeur е причината Анита да ме заведе в леглото си, тогава щях да откажа, защото когато ardeur се успокои, тя щеше да ме отхвърли както преди. – Той поднесе ръката ми към устните си и едва докосна кокалчетата на пръстите ми. – Вярвам, че Анита ме желае в леглото си. Аrdeur може да се появи, или да изчезне, сега за мен всичко това е едно и също. Жан-Клод ме погледна. - Ma petite. - Бих искала да направя колкото е възможно повече, преди ardeur, но разбирам, че за теб... ще бъде трудно. – Свих рамене. – Не знам. Знам, че съм се ангажирала с това, така че предполагам няма проблем. Той повдигна вежда към мен. - Никога не си убедителна когато лъжеш, ma petite. - Е това вече просто не е вярно – възразих – лъжа много добре. - Не и за мен. Свих рамене. - В момента давам всичко от себе си, Жан-Клод. – Погледнах нагоре към тавана, сякаш можех да видя небето през всички тези камъни над нас. – Знам едно, искам това, което ще правим, какво и да е то, да го направим преди разсъмване. Не искам, вие момчета, да припаднете насред цялата работа. - Ma petite продължава да намира за изнервящо, че умираме на сутринта – обясни Жан-Клод. - Колко е часът? – попита Ашър. Погледнах часовника си. - Остават ни около два часа и половина. - Едва ще ни стигне времето – заяви Ашър. Нещо относно изреченото от него, или относно начина, по който го каза, накара Жан-Клод да издаде онзи мъжкарски смях, който мъжете имат само когато става въпрос за жени или за секс. Не бях сигурна дали някога съм чувала такъв звук от Жан-Клод. Внезапно бях много наясно, че съм единствената жена, а те и двамата бяха мъже. Знам, че това звучи глупаво. Имам предвид, вече знаех всичко това, но... изведнъж го усетих. Сякаш човек влиза в бар и всички погледи го следват докато върви, като лъвове, които наблюдават газели. Ако някой от тях беше обърнал този поглед към мен, мисля, че щях да побягна, но те не го направиха. Жан-Клод пропълзя върху леглото, все още напълно облечен и протегна ръка към мен. Взирах се в тази бледа ръка с дълги пръсти, грациозна дори в това дребно движение. Ръката на Ашър стисна, по-нежно, другата ми ръка. В този момент осъзнах, че ако се проваля в това поради страх или съвест, това ще бъде краят. Няма да има натиск от нито един от двамата. Но Ашър ще замине, не тази вечер, но скоро. Не исках да ни напуска. Поех ръката на Жан-Клод и той внимателно ме издърпа върху копринената кувертюра. Коприната е хлъзгава, когато човек носи чорапи. Техните ръце върху моите ме предпазиха от подхлъзване от ръба на леглото. Почти ме издърпаха върху леглото. - Защо – почудих се аз – никога не се пързаляш от леглото, когато носиш коприна? - Практика в продължение на векове – обясни Жан-Клод. - Спомням си когато не беше толкова трениран. Помниш ли херцогиня Виканте? – попита Ашър. Жан-Клод се изчерви, слаб намек за розово. Дори не знаех, че може да се изчервява. - Какво е станало? – поисках да знам. - Паднах – обясни той, опитвайки се да запази достойнство, но без успех, защото се усмихна. - Това, което той не би казал е, че си поряза брадичката на сребърно огледало, когато падна от херцогинята и копринените ѝ чаршафи. Навсякъде имаше кръв, а по стълбите и един съпруг-рогоносец. Погледнах Жан-Клод. Той кимна и сви рамене. - Какво стана? – попитах. - Херцогинята се поряза на едно стъкло и каза на съпруга си, че това е нейната собствена кръв. Тя беше много предприемчива жена, тази херцогиня Виканте. - Значи сте се познавали, когато не сте били напълно изискани. Жан-Клод каза: - Не, Ашър ме наблюдаваше как научавам уроците си, но той е бил с Бел от пет години, преди да отида в двора. Ако е имал остри ръбове, те са се омекотили, преди да се появя там. - Имах ги, mon ami – изрече Ашър и се усмихна. Бях залята с вълна от образи на тази усмивка. Тази усмивка когато косата му е на дълги къдрици, а шапка с пера стои грациозно на главата му; тази усмивка на светлина от свещи; тази усмивка докато играем на шах и Джулиана е изтощена от огъня; тази усмивка насред купчина чисти чаршафи и смеха на Джулиана. Мина дълго време откакто не бяхме виждали тази усмивка. Привлякохме го в леглото си и усмивката изчезна. Жан-Клод отметна ковертюрата настрани и разкри чаршафи, малко по- сини от очите на Ашър, сини като небето през деня, небесносини. Но Ашър остана на колене, сякаш се страхуваше да легне върху леглото. Можех да видя пулса му, който туптеше в гърлото му, и това нямаше нищо общо със силите на вампир или превръщач, само със страха, мисля. Ашър бе изплашен. Можех да почувствам страха му върху задната част на езика си. Можех да го преглътна, да се насладя на аромата, като хубаво вино, което изостря апетита. Страхът извика тази част от мен, която беше звярът на Ричард. Той се изви в мен сякаш някаква котка се протягаше и разучаваше пространството, в което се намираше като в капан. От устните ми се процеди тихо ръмжене. - Контрол, ma petite, не го губи прекалено скоро. Беше ми трудно дори да мисля, а какво остава да говоря. Застанах на колене и вдигнах ризата на Ашър, а пръстите ми играеха по кожата му. Исках да разкъсам ризата и да допра устни до тази нежна кожа. Но не си мислех за секс. Вампирите може и да не се хранят един от друг, но един върколак ще яде от вампир. Затворих очите си и насила отдръпнах ръце от тялото му. - Опитвам се, но знаеш какво става, ако отблъсквам ardeur прекалено дълго. - Другият глад се появява,oui, ma petite. Не съм забравил. - Не можеш да помогнеш да контролирам звяра на Ричард. – Гласът ми звучеше леко пресипнал. - Non. Погледнах в широко разтворените сини очи на Ашър, изплашени, толкова изплашени, но не от моя звяр. Това ми помогна да се успокоя, но знаех, че няма да продължи дълго, така че каквото и да правехме, трябваше да е бързо. - За пръв път искам да те видя гол, без да съм под властта на ardeur, Ашър. Но няма много време. – Опитах да го привлека върху леглото, но той не искаше да идва. Жан-Клод се подпря на възглавниците и протегна ръце, почти по начина, по който човек се протяга към бебе. Заговори меко на френски, не успях да разбера всичко, но повечето бе молба да побърза. Ашър пропълзя целия върху леглото, въпреки че всяко движение бе бавно, неохотно. Той си позволи да се настани до тялото на Жан-Клод, но и двамата бяха напълно облечени, и ако се съди по начина, по който седяха, можеха да се намират във всеки клуб. Не беше чак толкова сексуално, колкото успокояващо. Погледах към двамата и разбрах, че ще се наложи някой да съблече някакви дрехи. Добре. Съблякох сакото си и го метнах на пода. Жан-Клод повдигна вежди. - Ако продължаваме да бъдем толкова внимателни, ще настъпи утрото и нищо няма да се е променило. – Трябваше да се плъзна от леглото, за да сваля полата и да я оставя върху купчината с блузата ми. Сутиенът и бикините бяха комплект – искряща тъмносиня коприна. Когато ги открих, ми напомниха за цвета на очите на Жан-Клод. Очаквах да се почувствам неудобно, стоейки пред тях по бельо, но това не стана. Може би прекарвах прекалено много време около превръщачи и поведението им на всекидневни нудисти. А може би, просто не ми изглеждаше погрешно да бъда съблечена пред Ашър. Не знам, но не го поставих под въпрос. Внимателно се покатерих обратно върху небесносинята коприна, така че да не се плъзна отново. - Наистина си се отдала на това – изрече Ашър тихо, несигурно. Кимнах, докато пълзях към тях с дългите си до бедрата чорапи и обувките си на висок ток. Задържах обувките, защото знаех, че на Жан-Клод ще му хареса, а той бе носил в леглото достатъчно ботуши заради мен. Обратът може да бъде справедлив. Потупах глезените на Ашър и той отвори леко краката си. Пропълзях между тях, като ми се наложи да си пробия път нагоре между прасците и коленете му. Краката на Жан-Клод от двете страни на Ашър, изглежда го задържаха срещу мен. Остана ми да се провра между бедрата му, като използвам моите бедра и крака, и най-накрая да използвам ръцете си с нетърпение, за да разтворя широко краката му пред мен. Това ме накара да се озова, най- накрая, коленичила между краката му, коленете ми го притискаха, което всъщност беше много по-малко еротично, отколкото звучи, защото той продължаваше да носи панталоните си и ъгълът бе необичаен. Пресегнах се към копчетата на ризата му. Ашър сграбчи ръцете ми. - Бавно, ma cherie. Повдигнах вежди към него. - Няма за кога да бъдем бавни. Той извъртя главата си назад, така че да може да види Жан-Клод. - Винаги ли е толкова нетърпелива? - Започва като американец, но прави любовната игра като французойка. - Какво би трябвало да означава това? – попитах. - Нека да ти помогнем да се съблечеш, mon ami, и няма да има нужда да задаваш въпроси, защото ще си разбрал. Ръцете на Ашър се спуснаха настрани от моите и аз разкопчах ризата му. Направих го бързо, защото времето не бе на наша страна. Не исках да съм в леглото с тях, когато щяха да умрат на сутринта. Все още се изнервях когато Жан-Клод го правеше с мен, не исках да гледам същото, но стерео. Жан-Клод повдигна Ашър и двамата свалихме ризата с дълъг ръкав от тялото му. - С удоволствие бих се бавила върху всяка част от тялото ти, Ашър, но искам да те видя гол преди изгрев. Следващия път, ако започнем по-рано, ще разполагаме с време. Той се усмихна. - Следващия път... все още не си видяла всичко, не обещавай, преди да видиш, както казват, цялото шоу. Наведох се към него, лицата ни бяха само на сантиметри едно от друго. - Не вярвам, че има нещо, което можеш да ми покажеш, и което може да ме накара да не те желая. - Почти вярвам в това, ma сherie, почти. Облегнах се назад върху коленете си, за да обвия лицето му с ръце. Разликата в структурата не беше дразнеща, а просто част от това да докоснеш Ашър. Целунах го, продължително, бавно, изучавайки го нежно с устните си. Отдръпнах се достатъчно, за да видя лицето му. - Повярвай. Прокарах пръстите си надолу по ръба на челюстта му от двете страни, плъзнах нокти по гладката линия на шията му, едната ми ръка бе като огледало на другата, докато не стигнах до гърдите му. Не ръце исках да използвам там. Целунах покрития с белези ръб на ключицата му, но те правеха кожата прекалено плътна и трябваше да се преместя от другата страна, за да хапя леко ключицата, да го подразня леко със зъби. Той потрепери заради мен. Преместих се от дясната страна и започнах да го целувам надолу, докато открих зърното му, обградено от цялата тази твърдост. Не бях сигурна дали зърното има същата чувствителност, както преди. Имаше само едни начин да разбера. Облизах го, едно бързо трепване на езика и усетих кожата да помръдва, да потреперва. Използвах ръцете си, за да помогнат да повдигна тази страна от гърдите му, така че да мога да го захапя. Белезите бяха толкова груби за устата ми, но зърното му се стегна под езика ми, под устата ми и малко от зъбите ми. Едва когато проучих старателно дясната страна, се обърнах на ляво. Поех лявото му зърно по-лесно в устата си, по-лесно го вкусих. Използвах повече зъби и той простена, докато го белязвах съвсем леко, нищо, което не би избледняло след мигове. Продължих да ближа надолу лявата страна на гърдите му, корема му, след което се върнах обратно от дясно и започнах да изучавам белязаната плът така, както бях направила с другата, защото сега знаех, че белязана или не, тя действаше. Той можеше да усети устата ми върху кожата си, пръстите ми, които се спускаха по-ниско. Щом можеше да усеща, значи исках да го даря с всичко, което можех. Устата ми се озова на кръста му, до колана, до горната част на панталоните му. Облизах от едната страна на кръста му до другата, след което отново се върнях на дясната страна и облизах по дължина равното очертание на корема му, така че върхът на езика ми се плъзна вътре в самата горна част на панталоните му, дори както бяха с колана. Гласът на Ашър се чу задъхан, рязък. - Научил си я много добре. - Моята заслуга е малка, mon ami, тя се наслаждава на работата си. Извъртях очи към тях. - Моля, престанете да говорите за мен сякаш не мога да ви разбера. - Най-искрените ни извинения – изрече Жан-Клод. - Oui – потвърди Ашърф – това не бе обида. - Не, но ти предположи, че ако съм добра, то трябва да ме е научил мъж. Това е толкова сексистко. - Можем единствено да се извиним отново, ma petite. Разкопчах катарамата на колана на Ашър и този път той не ме спря. Разкопчах и най- горното копче, но никога не ме е бивало в свалянето на ципове, когато мъжът е седнал. Мисля, че винаги съм се страхувала малко да не го захвана с ципа. - Малко помощ – примолих се. Жан-Клод повдигна, Ашър помогна и ципът бе свален и разкри кралско сини копринени слипове, какво друго? Няма начин панталони да се свалят грациозно от някого. Смъкнах панталоните по дългите крака на Ашър, свалих обувките, които той продължаваше да носи, нямаше чорапи, които да ме затрудняват. Той лежеше по гръб, облегнат на Жан-Клод и облечен с нищо друго, освен малките слипове от синя коприна. Исках да ги сграбча и да ги откъсна от него. Исках да го видя напълно гол, това изглеждаше по-важно от всичко останало. Най-накрая да видя дали белезите го пресичаха изцяло. Пропълзях напред и облизах ръба на корема му, така че езикът ми се потопи точно под ластика на коприната, като ехо от това, което бях направила с панталоните му. Можех да го усетя притиснат в тънкия плат, твърдостта му, която се допираше до брадичката ми докато се движех около кръста му. Върнах се обратно при дясната страна и при белезите, които дълбаеха до средата на бедрото. Ближех, целувах и ги захапвах леко, докато той не извика. След това направих същото и с другото му бедро, спускайки се надолу, докато не облизах задната страна на коляното му и той не започна да стене. Гласът на Жан-Клод се чу почти задавен. - Ma petite, моля те. Погледнах нагоре, а върхът на езика ми продължаваше да танцува леко върху извивката на коляното на Ашър. Очите на Ашър бяха почти извъртени навътре в главата му. Чрез спомените на Жан-Клод знаех неща, които само любовник можеше да знае, например факта, че Ашър обожаваше да му ближат свивките на коленете. - Какво „моля те”? – не разбрах. - Моля те довършѝ. Знаех за какво говори той. Изпълзях обратно, докато отново не застанах между краката им. Синята коприна беше опъната силно и този път това бе много еротично. Плъзнах пръсти върху коприната и ръцете на Ашър се отвориха нетърпеливо, за да плъзнат плата надолу по бедрата му. Издърпах коприната по бедрата, но не внимавах особено, защото се взирах в това, което се бе разкрило. От бедрата към слабините му се спускаха белези, като бели червеи, замръзнали под кожата, но спираха на няколко сантиметра от слабините, и той лежеше дебел, и дълъг, и изправен, и идеален. Имах объркано видение на белязаната му плът, и той бе деформиран, не можеше да еректира напълно, извит на една страна и неможещ да функционира. Трябваше да разтърся глава, за да се отърва от спомена. Срещнах погледа на Жан-Клод. Никога не го бях виждала толкова изгубен, шокиран, удивен. Никога не бях виждала толкова различни емоции да пробягват през лицето му. Най-накрая бе хванат между смях и сълзи. - Mon ami, какво...? - Едва преди няколко години се появи лекар, който мислеше, че повечето белези са в препуциума, и наистина бяха. Жан-Клод облегна главата си на рамото на Ашър, изгубен в тази златиста коса, и се разрида и заплака. - През цялото време... през цялото време си мислех, че вината е моя, че си унищожен, и тя беше моя. Ашър се пресегна и погали косата на Жан-Клод. - Никога не е била твоя, mon ami. Ако беше с нас, когато бяхме пленени, щяха да направят и на теб това, което направиха на мен, а това нямаше да мога да понеса. Ако ти не бе свободен, за да освободиш мен, сега щях да съм мъртъв, заедно с Джулиана. Те се прегръщаха и плакаха, и се смяха, и се лекуваха, а аз внезапно станах излишна, коленичила на леглото по бельо. И за пръв път нямах ни най-малко против. 13 Жан-Клод освободи ardeur когато оставаше по-малко от час, преди двамата да умрат. Не исках да се озова в капан под някого, когато това станеше. Но ardeur беше възпиран по- дълго, отколкото някога съм го правила, и сега бе като природна сила, сякаш над нас се разрази буря, отнесе дрехите на Жан-Клод и това, което беше останало от моите. Поех Ашър в устата си и разучавах неговата перфектност, открих тънък белег, който се спускаше по скротума му. Засмуках с уста ръба на белега и това накара Ашър да извика над мен. По-скоро шансът, отколкото планирането, бе поставил Жан-Клод под мен, в мен, а Ашър беше зад гърба ми, тежестта му се блъскаше и в двама ни, но без да има отвор, за който да претендира. Или поне такъв, какъвто бях склонна да споделя. Можех да усетя дължината на Ашър, притисната към гърба ми. Всеки път когато Жан-Клод се тласкаше навътре в мен, Ашър се притискаше към гърба ми, вклинен между двете части на дупето ми. Двамата бяха като идеално ехо един на друг. Когато единият мръднеше, и другият мърдаше. Докато някъде насред всичко това, аз не започнах да умолявам, Ашър да влезе в мен, да ме вземе. Гласът на Жан-Клод дойде сякаш бе на голямо разстояние. - Non, mon chardonneret*, не сме я подготвили. Никога не го е правила преди. (*chardonneret - щиглец) Смътно осъзнах какво бях поискала и бях щастлива, че някой можеше да разсъждава достатъчно добре, за да ми попречи да позволя на друг да ме нарани. Но част от мен бе гневна, ardeur искаше Ашър да влезе, искаше да го погълне. Яздех тялото на Жан-Клод, докато тялото на Ашър яздеше моето. Ръцете на Жан-Клод бяха върху кръста ми, придържаха ме, подкрепяха ме, направляваха ме по начина, по който се води партньор по танци. Едната ръка на Ашър го повдигна върху леглото, но другата се беше протегнала, за да обгърне гърдата ми, а дланта му мачкаше, дърпаше, на ръба на болката. Усетих нарастващото напрежение вътре в мен, това чувство, което предшестваше експлозията, но не го исках, все още не. Желаех Ашър по начина, по който желаех Жан-Клод. Исках, нуждаех се да прониже тялото ми. - Моля те, Ашър, моля те влез в мен, моля те! Той придърпа косата ми на една страна и оголи врата ми. Ardeur се разгоря в мен. - Да, Ашър, да. Топлият и дълбок кладенец се пълнеше, вътре в мен, оставаха само мигове преди той да се присъедини към нас. Исках неговото освобождаване да бъде едновременно с нашето. Исках го заедно с нас. Изглеждаше сякаш има и нещо друго, което трябваше да помня, но то бе изгубено сред тласъците на тялото на Жан-Клод, ритъма на бедрата ми, усещането за неговите ръце върху кръста ми, ръката на Ашър върху гърдата ми, която сега бе достатъчно напрегната, че да боли, усещах го толкова твърд, толкова мокър от собственото му тяло, така че се движеше като в корито от собственато си влага, и въпреки това знаех, че още не е свършил. Той вдигна ръката си, която бе върху леглото и наклони главата ми на една страна, като я държеше и изпъна шията ми в една дълга, чиста линия. Сякаш знаеха, сякаш и двамата знаеха какво ще направи тялото ми, едва ли не можеха да го подушат, или да го чуят, или да го вкусят. В мига, в който тази топлина се изля през ръба, сякаш първата капка се изля върху кожата ми и накара тялото ми да се напрегне, Ашър ме прободе. Имаше един миг на остра болка, после тя премина в удоволствие и аз си спомних това, което бях забравила. Ухапването на Ашър носеше удоволствие. Яздех вълната на това удоволствие отново и отново, докато не закрещях, без думи, без звук, без кожа, без кости, бях нищо друго, освен това топло, бликащо удоволствие. Не съществуваше нищо друго. Жан-Клод достигна върха с вик, ноктите му се впиха в кожата ми и това ме накара да се завърна в тялото си, припомни ми, че имам тяло, че кожата беше моята обвивка, че костите и мускулите яздеха тялото под мен. Ашър достигна върха в изгаряща вълна зад гърба ми, докато устата му бе сключена около гърлото ми. Хранихме се един от друг. Моят ardeur пи от Жан-Клод чрез топлата влага на тялото ми, чрез местата, при които моята кожа докосваше неговата. Неговият ardeur ме пресуши, издърпвайки дългия му ствол като ръка, която бе вътре в тялото ми и която сякаш изваждаше неща от него. Моят ardeur пресуши Ашър, погълна го там, където той лежеше въху кожата ми, всмука го през неговата уста, докато той смучеше кръвта ми и се хранеше, преглъщайки, изпивайки ме до дъно. Докато той продължаваше да се храни, ме караше да изпитвам оргазъм в една смазваща вълна след друга, вълна след вълна на удоволствие, и чак когато Жан-Клод извика под мен, осъзнах, че чрез собствените му белези, той можеше да усети това, което усещах аз. Ашър яздеше и двама ни, яздеше ни и ни караше да свършваме, яздеше ни и ни караше да свършваме, докато не се отдръпна назад, от устата му се изливаше кръв и разбрах, че е взел повече, отколкото му е било нужно само за да се нахрани. Това нямаше да ме убие, но в този блестящ миг не бях сигурна дали има значение. Удоволствието бе такова, за което човек се моли, за което убива може би, а може би и за което се оставя да умре. Свлякох се върху Жан-Клод, трепереща, не можех да контролирам тялото си, не можех да направя нищо повече, освен да треперя. Жан-Клод лежеше също треперещ под мен. Ашър се отпусна върху нас. Усетих как трепери до гърба ми. Лежахме разтърсени, треперщи, и чакахме един от нас да може да се движи достатъчно, за да успее да ходи, или да вика, или каквото и да било. След това настъпи утрото и почувствах как душите им се изплъзват, усетих как телата им стават отпуснати и празни. Бях притисната между френетичния пулс и топлината на телата им, течности, които дори още не се бяха охладили върху кожите ни, и изведнъж Ашър стана тежък, а Жан-Клод – напълно отпуснат под цялата тежест. Започнах да се боря, за да се измъкна от тях, но ръцете и краката ми все още не работеха. Не исках да лежа тук, докато телата им ставаха по-студени. Не можех да стана. Не можех да махна Ашър от мен. Не можех да накарам тялото си да заработи. Колко кръв бях загубила? Прекалено много? Колко? Бях зашеметена, главата ми бе замаяна, но не можех да кажа дали е заради секса, или Ашър наистина бе взел прекалено много кръв. Опитах се да го изблъскам от мен, това би трябвало да мога да го направя, но не можех. Първата вълна на прилошаване ме застигна и разбрах, че това се дължи на кръвозагубата. Докоснах врата си и открих, че от раните от зъби продължаваше да капе кръв. Това не би трябвало да се случва. Нали? Никога не бях давала кръв доброволно. Не знаех колко дълго трябва да кървят раните. Опитах се да се повдигна на ръце, сякаш правех лицеви опори, но светът се завъртя в потоци от цветове, замайването заплашваше да го погълне. Направих единственото, за което се сетих – изкрещях. 14 Вратата се отвори и се показа Джейсън. Не мисля, че някога съм била толкова щастлива да го видя. Успях да изрека: - Помогни ми. Гласът ми звучеше отпаднал и изплашен, и това ме дразнеше, но също така се чувствах замаяна и ми се гадеше, което не се дължеше на отпадналостта след полов акт, а на загубата на кръв. Сега, когато отново можех да виждам, осъзнах, че съм подгизнала от кръв – и от други течности – но основно кръвта ме притесняваше, защото бе изцяло моя. Джейсън претърколи Ашър от мен. Той се премести с тази безплътна лекота, която единствено истински мъртвото тяло притежава. Не знам каква е разликата между съня и смъртта, но човек разбира на мига, когато мести даже ръка, дали е на мъртвец, или на някой заспал. Ашър лежеше по гръб, косата му бе разпръсната около лицето му като ореол, червена кръв се процеждаше по брадичката му, по шията, по горната част на гърдите му. Белезите не отнемаха от красотата му докато беше гол. Не бяха първото, което човек забелязва, или дори третото. Той лежеше, измокрен от моята кръв, като някакъв паднал бог, изправен най-сетне пред смъртта. Дори замаяна от загубата на кръв, не можех да видя нищо друго в него, освен красотата му. Какво, по дяволите, не беше наред с мен? Наложи се Джейсън да ми помогне да се плъзна от Жан-Клод, улови ме в ръцете си и ме задържа така, както човек държи дете. Бях гола, той току-що ме бе измъкнал от легло, в което очевидно бях правила секс с двама мъже, и въпреки това не направи нито една остроумна забележка или шега. Когато Джейсън разполагаше с толкова амуниции, но не се шегуваше, нещата бяха зле. Облегнах глава на рамото на Джейсън и това помогна на замаяността ми, накара светът да изглежда не толкова несигурен. Джейсън понечи да ме извърне от леглото, но аз възразих: - Чакай, още не. Той спря да се движи. - Какво? - Искам да запомня това. - Какво? – повтори той отново. - Начина, по който изглеждат заедно. И двамата лежаха по гръб, но докато Ашър като някакъв паднал мъртъв бог, Жан-Клод приличаше на друг вид бог. Гъстата му черна коса лежеше тежко около главата му, небрежно подредена като тъмна рамка за това изключително бледо лице. Устните му бяха полуразтворени, миглите – гъсти като дантела върху скулите. Лежеше сякаш бе заспал след голяма страст, едната му ръка беше прехвърлена през стомаха, а другата лежеше отстрани, едното коляно бе свито, така че той изглеждаше почти на показ. Само Жан-Клод можеше да умре и да изглежда толкова добре. - Анита, Анита – осъзнах, че Джейсън ми е говорил от известно време. – Колко кръв ти взеха? Гласът ми излезе пресипнал, устата ми беше пресъхнала. - Не те, само Ашър. Той ме настани по-близо в ръцете си, едва ли не сякаш ме прегръщаше. Коженото му яке скърцаше докато се движеше. Голите му гърди бяха много топли до кожата ми. - Той не просто се е хранил. – Джейсън звучеше неодобрително, което не можеше да се чуе често от него. - Той се поувлече, мисля. Джейсън ме премести, така че да освободи едната си ръка и да ме докосне по челото, което изглеждаше глупаво, след като бях гола, но ние често се подчиняваме на навика, когато се намираме под стрес. Проверяваш температурата на човек на челото, дори и да е гол. - Не изглежда да имаш треска. Даже по-скоро си малко студена. Това ме накара да си спомня нещо, и фактът, че съм го забравила говореше, че се чувствам по-зле, отколкото си мисля. - Шията ми още ли кърви? - Малко. - Така ли трябва да бъде? Той ме носеше към банята. - Преди никога ли не си била хапана толкова лошо? Отвори вратата с коляно и една ръка и ме внесе вътре. - Не и без да припадна след това, non. – Намръщих се. – Да не би току-що да казах „non”, вместо „не”? - Аха – потвърди той. - Мамка му – ядосах се. - Аха – съгласи се той. Седна на ръба на огромната вана от черен мрамор и ме закрепи в скута си, докато пускаше водата. Тя се изля от устата на сребърния лебед, който винаги съм смятала за показен, но... е, банята не беше моя. Гаденето ми беше отминало, замайването бе слабо. - Долу, оставѝ ме долу. - Мраморът е студен – предупреди ме той. Въздъхнах. - Трябва да разбера колко добре функционира тялото ми. - Опитай се да седнеш в скута ми, без аз да те държа. Ако си добре, ще донеса хавлии и ще можеш да седнеш върху тях, но, повярвай ми, не искаш да седиш гола връху този мрамор. - Практично – казах. - Не казвай на никого, че аз, всъщност, съм се държал смислено, ще разруши образа ми. Усмихнах се. - Тайната ти е в безопасност при мен. Опитах се да седна по-изправена, докато Джейсън се суетеше с водата, за да нагласи правилната температура. Можех да седя. Чудесно. Направих опит да стана и единствено ръката на Джейсън около кръста ми ми попречи да падна върху мраморните стъпала, които излизаха от ваната. Той ме намести по-безопасно обратно в скута си. - Не опитвай толкова много прекалено бързо, Анита. Облегнах се на него, а ръката му бе като безопасен колан около кръста ми. - Защо съм толкова отпаднала? - Как може толкова време да си около вампири и да ми задаваш този въпрос? - Не им позволявам да се хранят – обясних. - Аз им позволявам, и повярвай ми, когато дадеш толкова много кръв, е необходимо известно време, за да се възстановиш. – Той най-сетне изглеждаше удовлетворен от температурата на водата. Усили крановете и трябваше да заговори по-високо, за да надвие шума. – Ще те почистим и ще видим как ще се чувстваш. Почувствах как се мръщя, но не бях сигурна защо. Имах усещането, че трябва да съм ядосана. Трябваше да съм някаква, но не бях. Сега, когато вече не бях в капан между Жан- Клод и Ашър, бях необичайно спокойна. Не, не просто спокойна, чувствах се добре, а не би трябвало. Намръщих се по-силно в опит да прогоня тази прекрасна отпадналост. Сякаш се опитвах да се събудя от кошмар, който не искаше да ме пусне. Само че вместо да се опитвам да се събудя от кошмар, се борех да унищожа хубав сън. Това също изглеждаше погрешно. Всичко изглеждаше погрешно. Усещах, смътно, сякаш съм пропуснала нещо важно, но дори с цената на живота си, не можех да го посоча. Чувствах се не на себе си и същевременно прекрасно. Сякаш естествената ми нацупеност се бореше с някаква топла и щастлива мисъл. Топлата и щастлива мисъл побеждаваше, но не бях убедена, че това със сигурност беше нещо добро. - Какво не е наред с мен? – попитах. - Какво имаш предвид? – не разбра Джейсън. - Чувствам се добре, а не би трябвало. Чувствам се прекрасно. Преди няколко минути бях ужасена, замаяна, повдигаше ми се и се страхувах. Но след като ти ме изкара от леглото, всичко започна да изглежда по-добре. - Само по-добре? – запита той. Сваляше коженото си яке, първо от едната ръка, после от другата, докато ме придържаше с една ръка. - Прав си, не просто по-добре. Веднъж след като престанах да се страхувам, отново започнах да се чувствам прекрасно. – Намръщих се и се опитах да помисля, но все още имах проблем с това. – Защо не мога да го обмисля? Той ме намести в скута си, така че да може да свали ципа на ботушите си и да ги махне от краката си. Най-накрая ми просветна, че той се събличаше, докато продължаваше да ме държи в скута си. Кой твърди, че уменията, които научаваш в работата си, не са ти от полза във всекидневния живот? - Защо се събличаш? - Не можеш да се движиш, без да паднеш, ще ми бъде неприятно да се удавиш във ваната. Опитах се да отблъсна това прекрасно усещане, но сякаш се опитвах да се боря с топла, успокояваща мъгла. Можех да замахвам, но нямаше нищо твърдо, което да ударя. Мъглата просто се отместваше и оформяше наново, и оставаше. - Стоп – наредих, тази единствена дума, достатъчно твърда, въпреки че вътрешно не се чувствах много твърда. - Какво? – попита той, докато ме местеше напред, така че да може да разкопчае дънките си. - Това би трябвало да ме притеснява – ти да се опитваш да се съблечеш, докато аз съм гола, във вана, това би трябвало да ме притеснява, нали? - Но не е така, нали? – запита той. Разкопчаваше дънките си с една ръка. За това беше необходим талант. - Не, не е – потвърдих и отново се мръщех – защо това не ме притеснява? - Наистина не знаеш, така ли? – попита тай. - Не – отвърнах, като дори не бях сигурна на какво казвам „не”. Беше разкопчал дънките си. - Мога или да те сложа да легнеш върху много студената облицовка, или да те метна на рамо, докато си свалям панталоните, изборът е на дамата. Решението ми изглеждаше прекалено трудно. - Не знам. Той не попита втори път, направо ме преметна, колкото се можеше по- внимателно, върху рамото си, полунаподобявайки начина, по който го правят пожарникарите. Но да съм надолу с главата накара светът отново да се завърти и се почудих дали ще повърна върху гърба му. Той ме крепеше докато се измъкваше от дънките си. Сега се взирах надолу в голия му гръб, докато дънките се плъзгаха от горната част на дупето му. Гаденето беше отминало и аз се изкисках – никога не се кискам: - Хубав задник. Той се задави или се изсмя. - Никога не съм знаел, че ти прави впечатление. - Бельо – отвърнах. - Какво? - Имаше бельо, мернах го. Изпитах страхотна нужда да прокарам ръцете си по задника му, само защото бе там, и можех да го направя. Сякаш бях пияна или напушена. - Аха, имах бельо, какво за него? - Можеш ли да си го сложиш пак? - Всъщност, не те интересува особено дали нося бельо или не, нали? – и в гласа му имаше нещо, което беше почти като шегуване. - Тц. – Поклатих глава, което накара светът да се завърти отново. – Ох, господи, мисля, че ще повърна. - Престани да се движиш, ще отмине. Въобще нямаше да ти става лошо, ако не се беше борила да се измъкнеш от тях двамата. Прекаленото много физическо усилие точно след станалото, ще те накара да се чувстваш като куче. Потопи се в усещането, просто го яхни, и ще усетиш, че е страхотно. Чувствах се малко глупаво да говоря на задника му, но това не изглеждаше толкова глупаво, колкото би трябвало. - Кое е страхотно? - Познай –отговори той. Това ме накара да се намръщя. - Не искам да гадая. – Господи, какво ми ставаше? – Кажи ми. - Нека да те вкараме във ваната, една баня ще ти помогне да си проясниш главата. Той ме върна в ръцете си и пристъпи през ръба на ваната. - Ти си гол – отбелязах. - Ти също – изрече той. В това имаше някаква логика, с която не можех съвсем да споря, макар да имах усещането, че би трябвало да го направя. - Нямаше ли да си наметнеш нещо отгоре? - Бельото ми е от коприна, няма да го унищожа, като го нося във вана, само защото ти си мислиш, че трябва да го нося. Освен това, ти всъщност не се интересуваш дали съм гол или не, забрави ли? Точно зад очите ми започваше главоболие. - Не – отвърнах – но би трябвало да се интересувам, нали? Искам да кажа... Джейсън снижи и двама ни във водата. Усещането беше страхотно, толкова топло, толкова гладко, толкова хубаво до кожата ми. Джейсън внимателно ме премести във водата, докато не се озовах седнала пред него, сгушена до тялото му. Водата бе толкова топла, толкова топла, а аз бях страшно уморена. Би било невероятно хубаво просто да заспя. Ръката на Джейсън върху кръста ми ме дръпна обратно. - Анита, не може да спиш във ваната, ще се удавиш. - Ти няма да ме оставиш да се удавя – казах, а гласът ми бе натежал от топлина и сънливост. - Не, няма да позволя да се удавиш – изрече той. Намръщих се, докато почти се носех във водата. - Какво не е наред с мен, Джейсън? Чувствам се пияна. - Съзнанието ти е било изцяло и напълно замъглено от вампир, Анита. - Жан-Клод не може, собствените му белези ме предпазват – гласът ми сякаш идваше от голямо разстояние. - Никога не съм твърдял, че е Жан-Клод. - Ашър – прошепнах името. - Споделял съм кръв с него преди и това е най-невероятното нещо. Жан-Клод твърди, че Ашър винаги се въздържа, защото знае, че не съм неговият pomme de sang. Аз съм само назаем. - Назаем – повторих. - Не смятам, че тази вечер Ашър се е е въздържал с теб. - Ardeur, ние... ние правехме... ardeur. – Всяка дума бе натежала от усилие. - Ardeur би могъл да го направи невнимателен – изрече Джейсън. Ръцете му стояха много стабилно върху мен, като по-скоро ме прегръщаше във водата, отколкото към тялото си. - Невнимателен? – не разбрах. - Продължавай и припадни, Анита. Когато се свестиш, ще разговаряме. - За какво? - За разни неща –отвърна той, а гласът му потъваше в сумрака на свещите. Не помнех да е палил свещите, които Жан-Клод обикновено държеше около ваната. Понечих да попитам: „Какви неща?”, но думите никога не се чуха. Пропаднах в топъл, мек мрак, в който нямаше страх, нямаше болка. Толкова топло, толкова безопасно, толкова обичана. 15 Събудих се от телефонен звън. Свих се върху чаршафите, опитвайки се да не го чуя. Господи, бях уморена. Леглото се раздвижи, някой друг затрополи към телефона. Чак когато гласът на Джейсън изрече: „Здравейте”, тихо, сякаш се страхуваше да не ме събуди, се разбудих напълно. Защо Джейсън беше в спалнята ми? На този въпрос бе отговорено веднага, щом отворих очи. Не се намирах в моята спалня, всъщност, не знаех къде по дяволите съм. Леглото беше с размер на спалня, но представляваше само възглавници и легло – нито лицева дъска, нито таблата откъм краката, само легло, много модерно, много нормално. Единствената светлина идваше от малка врата право срещу долната част на леглото. Можех да мерна вана или душ. Проследих мъждивата светлина, открих голи каменни стени и разбрах, че все още съм във вътрешността на Циркът на прокълнатите, някъде. - Не е добре – каза Джейсън. Замълча за секунда. – Спи. Предпочитам да не я будя. Опитах се да си спомня защо съм тук, но нищо не ми хрумна, само празнота. Понечих да се превъртя, мисля, за да попитам кой се е обадил, когато осъзнах, че съм гола. Издърпах завивката нагоре върху гърдите си и се обърнах, за да видя Джейсън. Той лежеше настрани, с гръб към мен, завивката се беше смъкнала достатъчно, че да видя горната част на задника му. Какво по дяволите правех гола в едно легло с Джейсън? Къде бе Жан-Клод? Добре, вероятно в ковчега си, или в леглото си. Никога не делях легло с него, когато беше студен като камък. Но защо не се бях прибрала вкъщи? - Не мисля, че тя ще се оправи достатъчно, че да излезе днес. Опитах се да седна и открих, че светът не бе напълно стабилен. Може би седенето не беше чак толкова добра идея. Останах легнала по гръб, притисках силно чаршафите към гърдите си и ми се наложи да опитам два пъти, преди да изрека: - Будна съм. – Устата ми бе невероятно суха. Джейсън се обърна към мен. Движението накара чаршафът да отиде в скута му и задната част на тялото му остана открита. Той покри слушалката с длан. - Как си? - Как се озовах тук? Защо съм тук? – попитах с толкова пресипнал глас, че едва звучеше като моя. - Спомняш ли си нещо? Намръщих се, а това заболя. Шията ме болеше. Вдигнах ръка и открих, че голяма превръзка от дясната страна на врата ми. Имаше следи от ухапване от вампир под превръзката, това го знаех, и с тази информация, си спомних. Спомних си всичко, и не само съзнанието ми си припомни. Тялото ми започна да се гърчи върху леглото, гръбнакът ми се изви, ноктите на ръцете ми се впиха в чаршафите, а от гърлото ми се откъсна стон, преди тялото ми да отнеме целия ми дъх, тресях се върху леглото, впримчена в спомена за усещането. Не беше толкова добро като оригинала, но бе дяволски близо. Забих юмруци в чаршафите, свивайки плата на топка, и се опитах да намеря нещо, което да уловя. Внезапно Джейсън се озова до мен, сграбчи ме за раменете и се опита да ме удържи неподвижно. - Анита, какво не е наред? Ръцете ми се вдигнаха нагоре автоматично, хванаха го под лактите и се задържаха. Очите ми се завъртяха навътре, тялото ми се тресеше, а ръцете ми разкъсаха неговите. Усетих как ноктите ми потънаха в плътта му и как кожата му поддава под мен. Джейсън извика, нещо средно между писък и стон. Лежах по гръб върху леглото, дишах тежко, не можех да фокусирам погледа си. Държах се за ръцете на Джейсън, защото те бяха единственото твърдо нещо, с което разполагах. - Анита - изрече той, а гласът му бе напрегнат – добре ли си? Опитах се да кажа „да”, но накрая се задоволих с кимане. Той откопчи пръстите ми от ръцете си, внимателно, и сви ръцете ми върху чаршафите и корема ми. Усетих леглото да се движи, докато той мърдаше. Осъзнах, че очите ми са затворени. Не помнех да съм ги затваряла. - Какво по дяволите беше това? – попита той. Понечих да отвърна „не знам”, но всъщност знаех. Спомних си как Ашър седи край голяма банкетна маса с коса в златисти къдрици, облечен в златно и пурпурно. Съпругата на нашия домакин счупи чашата си за вино в облечената си в ръкавица ръка, устата ѝ бе полуотворена, а дъхът караше белите възвишения на гърдите ѝ да се вдигат и спускат. Тих звук се отрони от нея, и когато бе в състояние да говори, помоли за камериерката си и да бъде изпратена до нейната стая, защото ѝ е зле. Не ѝ беше зле. Ашър я беше съблазнил предишната нощ, по заповед на Бел. Той се беше оплакал на Жан-Клод, че жената просто е лежала, очите ѝ се завъртели към главата, но без друга реакция. Било е изключително разочароващо. Беше изпитала ретроспекция на оргазма от предишната нощ на масата за вечеря, но тя бе тих сексуален партньор, което означаваше, че ретроспекциите ѝ биха могли да бъдат смекчени на публично място. Донякъде. Лежах и се взирах в Джейсън, като сега виждах него вместо осветени от свещи и отдавна изоставени стаи и хора, отдавна превърнали се в прах. Успях да проговоря, но гласът ми бе по-пресипнал от преди, сякаш виковете бяха отнели и останалото от него. - Беше ретроспекция – закашлях се. - На какво? – попита той. - Вода, ако обичаш? Той отскочи от леглото и коленичи до малък хладилник, който се намираше до него. Извади дребна бутилка с някаква напитка за спортисти. - Помага да се възстановят електролитите повече отколкото водата. - Не обичам такива неща. - Повярвай ми, ще се почувстваш по-добре, ако изпиеш това, отколкото, ако пиеш вода. От водата може да ти се догади. Внезапно неоновото синьо питие започна да изглежда много по-добре. Той го отвори и ми го подаде. Кръв беше изпълнила драскотините по ръцете му и бавно се процеждаше по кожата му в червени потоци. - Господи, Джейсън, съжалявам. Не исках да те порежа. Отпих от ярката неонова течност. Вкусът беше толкова лош, колкото го помнех, но след няколко малки глътки се почувствах по-добре. Когато проговорих, гласът ми не звучеше сякаш съм била в пустинята в продължение на месец. Той вдигна ръцете си нагоре. - Няма проблем, макар че при нормални обстоятелства, когато съм толкова порязан, то е защото съм свършил прекрасна работа, забавлявайки приятел. – Той се усмихна. Поклатих глава и този път не усетих замайване. Хубаво. - Каза, че това е било ретроспекция, ретроспекция на какво? – попита той. - На това, което се случи с Жан-Клод и Ашър. Той повдигна вежди към мен. - Искаш да кажеш, че това е било ретроспекция на какво, на оргазъм? Почувствах как лицето ми се сгорещява. - Нещо такова – промърморих. Той се разсмя. - Майтапиш се. - Не мисля. Отпих още малко от противната напитка и избягвах да го поглеждам. - В продължение на години Жан-Клод пие от мен и никога не съм изпитвал такава реакция. - Това е нещо, което Ашър може да прави. - Какво? – запита той. - Цапаш всичко с кръв – казах. - Ще се закърпя след минута. Първо искам да довършиш обяснението. - Нали знаеш, ухапването на Ашър може да... - Доведе до оргазъм – довърши той вместо мен. - Да – потвърдих. - Изпитал съм умерения вариант на това – вметна Джейсън. – Както и ти веднъж в Тенеси, когато Ашър умираше. Той замъгли съзнанието ти. Ако си спомням точно, не ти хареса особено. - Проблемът не беше, че не ми хареса, Джейсън, а че може би ми хареса прекалено много, така че да, това ме уплаши. - Жан-Клод каза, че Ашър винаги се въздържа, освен ако не може да задържи човека, каквото и да означава това. Кимнах, отпих и отново кимнах. - Мисля... не, знам, че Ашър снощи не се въздържаше. - Откъде знаеш? – поиска да разбере той. - Имам някои от спомените на Жан-Клод. Реагирам като една жена, която е била съблазнена от Ашър по нареждане на Бел. - Как реагираш? – попита той. – Порязваш хората? - Казах, че съжалявам. Той седна на ръба на леглото, едното му коляно бе свито, а другото спуснато долу, така че в общи линии ми се показваше. При нормални обстоятелства, нямам проблем да гледам един мъж в очите, но това някак привличаше погледа. - Просто се майтапя с теб, Анита. Той изглежда въобще не осъзнаваше голотата си, като повечето превръщачи, които познавах. Подадох му края на чаршафа. - Покрий се малко, ако обичаш. Той се ухили. - Защо, спахме в продължение на... – хвърли поглед към часовника до леглото – четири часа голи заедно. Защо трябва да се обличам сега? Намръщих му се и изведнъж стана лесно да го гледам в очите. Така става обикновено когато гледам ядосано. - По какъв начин си реагирала като другата жена? – повтори той. - Ехо, ретроспекция на удоволствието когато Ашър е пил кръв. - Това ще продължи ли да се случва? – запита той. Отново се изчервих. - С прекъсвания, по дяволите. - Какво? – попита той. - Жената, която помня, е тиха в леглото, не е подскачала наоколо много, не и според Ашър. - И? - Тя е можела да се прикрива по-добре от мен. Той се разсмя високо. - Да не би да ми казваш, че цялото това подскачане е нормално за теб? Изгледах го ядосано. - Би трябвало да си наясно, виждал си ме в леглото веднъж, помогна да достигна до оргазъм, забрави ли? – Изчервявах се толкова силно, че главата започваше да ме боли. Усмивката му избледня. Бяха ми нужни месеци след това, за да се почувствам комфортно около Джейсън. - Всички бяхме във властта на аrdeur тогава – каза той – и бяхме малко по- скокливи от обичайното. Поклатих глава без да го поглеждам, присвих колене и придърпах чаршафа към гърдите си. - С изключение на факта, че исках да разкъсам гърлото ти, при мен ситацията беше горе- долу нормална. Той се разкашля, след това се разсмя, и най-сетне изрече: - Няма начин. Задържах погледа си стабилно върху чаршафите. - Хубаво, забавлявай се. Той ми взе бутилката. - Имам нужда да пийна. Свих коленете си до гърдите и прегърнах завивките. - Въобще не си забавен. Той се спусна на колене до леглото, за да видя лицето му. - Съжалявам, наистина, но... – Сви леко рамене. – Не можеш да ме виниш. Не може да ми заявиш, че изпитваш такива силни, прекрасни оргазми, и да очакваш да не се майтапя с теб. Това съм аз, Анита, знаеш, че не мога да се въздържа. Изглеждаше толкова момчешки, толкова невинен. Всичко беше преструвка. Когато се запознах с Джейсън, е бил използван и захвърлен, и цялата му невинност беше изчезнала отдавна. Подаде ми питието обратно. - Прости ми, става ли, може би просто завиждам. - Не започвай с това – казах. - Не на теб - отвърна – но ако ухапването на Ашър е толкова хубаво, защо не съм получил пълното обслужване? Опитах да му се намръщя и успях едва наполовина. - Сам го каза – не си неговият pomme de sang, ти си само назаем. - А ти си човешкият слуга на Жан-Клод, не на Ашър, така че защо се ползваш с привилегията на пълния оргазъм? Звучеше логично, доста логично. Свих рамене. - Мисля, че ardeur взима връх над нещата. Не знам. Предполагам, че ще се наложи да ги попитам, когато се събудят. Защо Ашър ми беше направил такова нещо? Нарочно ли? Знаех, че единствено той с най- обикновено пиене на кръв би могъл да направи това, което повечето мъже не могат да направят с цялото си тяло. Ашър ми беше направил нещо, което самият Жан- Клод не можеше да повтори. Споменът за това накара тялото ми да се напрегне и едва имах време да бутна бутилката на Джейсън, преди да се хвърля по гръб върху леглото. Този път не беше толкова бурно, колкото последния път и Джейсън не направи движение, за да ме докосне. Явно е имал достатъчно драскотини. Когато приключих, дишайки тежко на леглото, със смъкнати завивки около корема ми и проясняващо се зрение, Джейсън попита от другия край на леглото: - Вече безопасно ли е? - Затваряй си устата – успях да изрека. Той се разсмя и скочи обратно на леглото. Повдигна ме с една ръка и ми предложи бутилката с другата. - Облегни се на възглавниците и пий бавно, ще си сложа някакви превръзки на ръцете. - Също и антисептичен крем – предложих. - Аз съм върколак, Анита, не мога да получа инфекция. О. - Добре, тогава защо въобще си правиш труда да се превързваш? - Не искам да си изцапам целите дрехи с кръв и не мога да позволя на полицията да ме види в това състояние. - Полиция, каква полиция? - Те бяха на телефона, когато ти се събуди. Продължават да звънят от около час. Лейтенант Стор и детектив Зербровски се обаждаха и помолиха за присъствието ти. Лейтенантът спомена, че може да пристигне и да те извлече от леглото ми. - Откъде е разбрал, че съм в твоето легло? Той ми се ухили, застанал в рамката на широко отворената врата на банята, така че светлината обграждаше тялото му. - Не знам, може да е гадаел. - Джейсън, не си се бъзикал с Долф, моля те, кажи, че не си. Той постави длан на гърдите си. - Аз, да се бъзикам с някого? - Мили боже, направил си го. - Бих му се обадил незабавно, ако бях на твое място. Би ми било неприятно, отрядът за бързо реагиране да нахлуе на партито ни. - Нямаме парти. - Не мисля, че твоят приятел-лейтент ще повярва на това, ако ни завари голи в спалнята. – Той вдигна ръце. – Особено ако види това. - Той няма да види ръцете ти или някаква друга част от теб. Просто ми дай дрехите и ще престаня да ти лазя по нервите. - А ако имаш друга ретроспекция докато шофираш, тогава какво? Позволи ми само да добавя, че съм давал кръв на вампири много по-отдавна, отколкото ти. Знам колко трудно може да бъде, когато човек е загубил толкова кръв, колкото теб. Може да се чувстваш добре, но ако прекалиш, отново ще започне да ти се вие свят и да ти става лошо. Това не би било добре, когато си на местопрестъпление, нали? - Долф не допуска цивилни на неговите местопрестъпления. - Ще стоя в джипа, но не мога да те оставя да караш сама днес. - Обадѝ се на Майка, или на Натаниел, те ще дойдат да ме вземат. Той поклати глава. - Натаниел припадна снощи в клуба. - Какво?! - Според Майка храненето на ardeur поне по веднъж на ден, в продължение на три месеца, е взело своя дан от Натаниел. - Той добре ли е? - Има нужда просто от един ден почивка. Жан-Клод само взима кръв от мен през ден, обикновено. - Забравих за Майка, Жан-Клод и ardeur – казах. - Да, но Жан-Клод има нужда да се храни само по веднъж на ден, а ти – по два пъти на ден. Да си го кажем директно, Анита, трябват ти повече постоянни pomme de sang. - Какво, предлагаш ли се? Възхищение премина по лицето му. - О, да, по дяволите, с удоволствие бих получил един от онези извиващи гърба оргазми. - Джейсън – изрекох, и тази единствена дума бе достатъчно предупреждение. - Добре, така да бъде, но кой друг ще сложиш на мястото на Натаниел, докато той се възстановява. Въздъхнах. - Мамка му. - Виждаш ли, не знаеш, нали? - Сега мога да се храня от Ашър. - Да, но той няма да се събуди още часове наред. Трябват ти още ходещи през деня донори, Анита. Не е задължително да бъда аз, но някой трябва да бъде. Помисли върху това. Но днес съм твоят придружител, тъй като не може да излезеш сама, не __________и при такава кръвозагуба и с това, което Ашър ти направи, каквото и да е то. Би могла да звъннеш на Майка, но докато той пристигне и докато двамата отидете там, където полицията иска, мисля, че приятелите ти от полицията ще са се вбесили. - Добре, успя да ме убедиш. - Успях ли? При теб винаги е толкова трудно човек да е сигурен. Понякога си мисля, че съм спечелил спора, след което отнякъде ти идва сила и ми разказваш играта. - Просто върви, Джейсън, сложи някакви превръзки върху драскотините. - Драскотини, друг път, ако бях човек, щеше да ме караш до Спешното. Не забравяй, Анита, че имаш част от силата едновременно на вампир, и на върколак. Ние можем да пробием дупка с пръст в нечии ребра. - Наистина ли си ранен? – попитах, оставяйки шегата настрани, не исках да е ранен. - Не е за постоянно, но ще се излекувам бавно като човек. - Съжалявам, Джейсън. – Усетих се да изрека: - И мерси, че се погрижи за мен. Усмивката му избледня и нещо близко до сериозно изражение се разкри в очите му, след което изчезна, скрито зад друга усмивка. - Нищо необичайно за мен, г-жо. – Той докосна въображаема шапка и понечи да затвори вратата. – Бих светнал лампата, преди да затворя вратата, дяволски тъмно е без прозорци. Протегнах се и включих малка лампа до часовника, върху малкия хладилник. Сиянието изглеждаше неестествено ярко. - Телефонът ти е на пода от моята страна на леглото. Изпуснах го когато започна да се гърчиш. - Не съм се гърчила – възразих. - О, съжалявам, изпуснах го когато изпитваше изключително силния, изумителен, крещящ оргазъм. Така по-добре ли беше? Прозвуча по-добре, нали? - Отивай да се почистиш – заявих, звучейки сърдито. Той се смееше, докато затваряше вратата. Останах насаме с малката лампа, голямото легло и никакви дрехи, които да се виждат. Точно щях да започна да обмислям дали да се опитам и да намеря някакви дрехи преди да изровя телефона си, когато той отново звънна. Полазих върху леглото, отмятайки завивките, така че да не ми се заплитат. Полуседнах, полупаднах на пода и открих телефона си като седнах върху него. Беше Долф, и не бе щастлив. Докато ме е чакал, се е получило второ обаждане, за второ местопрестъпление. Беше вбесен от маймунджилъците на Джейсън по телефона, от двете местопрестъпления, и особено, както изглеждаше, от мен. 16 Първото местопрестъпление се намираше в Уайлдууд., този нов бастион на парите и социалния престиж. Последните адреси бяха в Ладю., Клейтън., Крейв Кър , но вече не бяха актуални. Не, актуалното местоположение беше Уайлдууд. Фактът, че това беше насред нищото, не изглеждаше да притеснява новобогаташите или тези, които искаха да бъдат такива. Лично за мен, единствената причина, поради която бих живяла насред нищото, на не толкова моден адрес, е защото не бих искала заради мен да прострелят съседите ми. (. град в щата Ню Джърси) (. градове в щата Мисури ) (. или в Калифорния, или в Джорджия) Докато Джейсън мине по всички ветровити пътища, водещи към местопрестъплението, бяхме разбрали няколко неща. Първо, очите ми бяха чувствителни към светлина, така че слънчевите ми очила бяха мои приятели. Второ, стомахът ми не харесваше виещи се пътища. Не ни се беше наложило да спираме, за да повръщам, което беше добре, тъй като освен ако не спрехме на нечия отбивка за къща, пътят нямаше банкет. Граничеше с дървета, хълмове, еднообразна пустош, където истински вълци вече не скитат и дори черните мечки са намерили по-големи дупки, в които да се скрият. При нормални обстоятелства обичам да карам през природата. Днес всичко ярко зелено означаваше, че когато ми се завие свят, зеленото ставаше прекалено наситено и сякаш към очите ми беше запратена жаба, което всъщност увеличи замайването. - Как можеш да издържаш на това? – попитах. - Ако беше спала през деня като нормален pomme de sang или човешки слуга, въобще нямаше да ти е лошо. - Извини ме, че имам работа през деня. - Също така, ако Ашър бе взел достатъчно, че да се нахрани, тогава можеше леко да ти е зле – той преодоля един завой – но смятам, че това, което Ашър ти е направил едновременно с пиенето на кръв, е влошило положението. – Той направи пауза. – Честно казано, въобще не би трябвало да ти е толкова лошо. Изкачихме възвишението, неясните очертания на хълмовете се протягаха на километри с нюанси на зелено и тук-таме златисто. - Поне вече не ми се гади когато гледам дърветата. - Това е добре, но говоря сериозно, Анита. След като си спала и си се раздвижила, би трябвало да си добре. – Тои взе следващия завой внимателно, много по- бавно, отколкото беше взел първия. - Какво се е объркало? – попитах. Той сви рамене и намали скоростта дори още повече, докато се опитваше да види адреса върху скупчените пощенски кутии. - Долф каза, че местопрестъплението се намира на главния път. Няма да го пропуснеш, Джейсън. - Как можеш да си сигурна? - Довери ми се. Той отново ми се ухили, сините му очи скрити зад огледални слънчеви очила. - Доверявам ти се. - Какво се е объркало? – повторих. - Какво правеше, когато съмна? – попита той, като ускори отново и взе следващия завой малко по-бързо, отколкото ми харесваше. - Ardeur, Ашър се хранеше и... – Поколебах се за миг. – Правех секс. - Едновременно с двамата – заяви той с измамно сериозен тон. – Толкова съм разочарован от теб, Анита. - Защо разочарован? - Че не съм бил поканен. - Имаш късмет, че в момента караш. Той се ухили, но този път не извърна поглед от пътя. - Защо мислиш го казах, докато карам? – Той намали скоростта. – Разбирам какво си имал предвид под „няма да го пропуснеш”. Насочих вниманието си от Джейсън към пътя. Полицейски коли, маркирани и немаркирани, бяха навсякъде. Две коли на Бърза помощ бяха паркирани отстрани на пътя, което блокираше движението. Ако бяхме възнамерявали да продължим нататък, щеше да ни се наложи да намерим друг път. Но, за наш късмет, спирахме тук. Джейсън отби джипа, оставяйки го върху тревата в безполезен опит да остави малко място за някой друг, който би могъл да дойде след нас. Униформен полицай се запъти към нас още преди Джейсън да е загасил двигателя. Извадих значката си от джоба на сакото. Аз, Анита Блейк, екзекутор на вампири, технически бях федерален шериф. Всички ловци на вампири, които към настоящия момент имаха разрешително за територията на някой щат в САЩ, получиха статут на федерални, при условие, че отговаряха на изискванията за стрелкови умения. Аз отговарях и сега бях към федералните. В окръг Вашингтон продължаваха да спорят дали можеха да ни дадат нещо повече от оскъдната заплата, която всеки щат ни плащаше, за да убиваме, която не беше достатъчна, за да можем да си позволим това да е постоянната ни работа. От друга страна, за късмет вампирите не бяха излезли чак толкова от контрол, че всеки щат да се нуждае от ловец на вампири на пълно работно време. Не получавах повече пари, така че защо исках значката? Защото това означаваше, че мога да преследвам вампири, или други свръхестествени типове, и да пресичам границите на съответния щат, при различна законова юрисдикция, и да не искам разрешение от никого. Също така нямаше да бъда обвинявана в убийство, ако убиех вампир от погрешната страна на щатска граница, където нямах лиценз. Но за мен, Ловецът на вампири, имаше допълнителна полза от значката. Нямаше нужда да се осланям на приятелите си полицията, да ме вкарат на местропрестъплението. Не познавах униформения полицай, който щеше да почука по прозореца на джипа, но това нямаше значение. Той не можеше да ми попречи да отида на местопрестъплението. Бях федерален шериф – можех да си завра носа във всяко местопрестъпление, свързано със свръхестественото, в което исках. Един истински федерален шериф би могъл да се натрапи във всяко разследване, и технически значката ми не показваше, че съм свързана със свърхестествените престъпления, но си знам границите. Разбирам от чудовища и от свързаните с тях престъпления. Не съм нормално ченге. Това, в което съм добра – съм много добра, но това, от което не разбирам – не разбирам въобще. Отдалечат ли ме от чудовищата, не съм сигурна от каква полза ще бъда. Бях излязла от джипа и показвах значката си, още преди униформеният да стигне до нас. Той ме прецени с поглед, по начина, по който мъжете го правят от обувките до лицето – в този ред. Всеки мъж, който започва от краката ми и тогава продължава нагоре, в общи линии губи всякакъв шанс да ме впечатли. Прочетох името му на табелката на униформата. - Полицай Дженкинс, аз съм Анита Блейк. Лейтенант Стор ме очаква. - Стор не е тук – отвърна той със скръстени върху гърдите ръце. Страхотно, не позна името ми, дотук със знаменитостта, и щеше да играе на „не искам федералните да пикаят в локвичката ми”. Джейсън беше излязъл от неговата страна на джипа. Може би изглеждах малко опърпана в леко намачкания си костюм, с бримка на чорапите, която се спускаше от бедрото до пръстите, но Джейсън не приличаше на федерален или на ченге. Беше облечен в сини дънки, които заради прането в пералня бяха избелели и непретенциозни, синя тениска, която почти съвпадаше с цвета на очите му, които продължаваха да са скрити зад огледални слънчеви очила, и бели маратонки. Оказа се, че денят е един от тези необичайно топли есенни дни, които понякога имахме. Прекалено топъл за коженото яке, така че не си беше направил труда да облече нищо друго. Белите превръзки на ръцете му бяха много забележими. Той се облегна на предния капак на джипа, като се усмихваше любезно и не приличаше на какъвто и да било федерален. Погледът на полицай Дженкинс се прехвърли към Джейсън, след което се върна на мен. - Не се викали федералните. Докато стоях там на повече от седем сантиметровите си токове върху леко неравния път, отново започнах да се чувствам замаяна. Нямах търпението, или силата, да споря. - Полицай Дженкинс, аз съм федерален шериф, знаете ли какво означава това? - Не – отрече той, провлачвайки думата. - Това означава, че нямам нужда от разрешението ви, за да бъда на това местопрестъпление. Нямам нужда от ничие разрешение. Така че няма значение дали лейтенантът е тук или не. Съобщих ви кой ми каза за това местопрестъпление от любезност, но ако не желаете да бъдете учтив, полицай, значи не е нужно да бъдем. Обърнах се и погледнах Джейсън. При нормални обстоятелства бих го оставила при колата, но не бях напълно сигурна, че мога да мина по останалата част от хълма, без да падна. Наистина не се чувствах достатъчно добре, за да бъда тук. Но ето че се намирах тук и щях да отида да огледам местопрестъплението. Направих знак на Джейсън да се приближи. Той заобиколи джипа, усмивката му избледняваше леко. Може изглеждах толкова пребледняла, колкото се чувствах. - Да вървим. - Той не е федерален – възрази Дженкинс. Писна ми от него. Ако се чувствах по-добре, щях да ни пробия път, но... имаше и други начини да тормозя. Изчаках докато Джейсън не дойде, за да ме придържа, след което отместих косата си на една страна, откривайки превръзката на собствената си шия. Дръпнах я от едната страна, докато не се отлепи и показах ухапването на Дженкинс. Раната не беше с изчистени пробождания. Ашър се беше отнесъл, защото ръбовете на раната бяха разкъсани. - Мааамка му – каза Дженкинс. Позволих на Джейсън да постави отново превръзката върху раната, докато разговарях с другия мъж. - Имах тежка нощ, полицай Дженкинс, и имам властта да присъствам на всяко свърхестествено местопрестъпление, на което преценя, че е необходимо да бъда. Превръзката бе пригладена на място и Джейсън стоеше много близо до лявата ми ръка, сякаш знаеше колко нестабилна се чувствам. Изглежда, че Дженкинс не забеляза. - Това не е нападение на вампир – заяви той. - Да не би да не говоря на английски, Дженкинс? Казала ли съм, че това има нещо общо с вампири? - Не, сър, искам да кажа... не. - В такъв случай или ни съпроводете до местопрестъплението, полицай, или отстъпете и сами ще намерим пътя. Показването на ухапването от вампир го беше смутило, но все още не искаше да позволи на федерални да се бъркат на местопрестъплението му. Вероятно шефът му нямаше да го хареса, но това не бе мой проблем. Имах федерална значка. На теория, имах право да бъда на това местопрестъпление. Всъщност, ако от местната полиция ми пречеха, не можех да направя кой знае какво. Можех да поискам съдебна заповед и да ги принудя, но това щеше да отнеме време, а аз не разполагах с такова. Долф вече ми беше бесен. Не исках да го карам да чака чак толкова. Дженкинс най-сетне се дръпна. Започнахме __________да се качваме по хълма. Приблизително по средата ми се наложи да се хвана за ръката на Джейсън. В този момент целта на живота ми бе да не падна, да не повърна, или да не припадна, докато Дженкинс продължаваше да се чуди дали не е сбъркал като ни е пуснал. 17 Значката ми, закачена на къса верижка около врата ми, ни помогна да преминем покрай повечето ченгета. Малкото, които ни зададоха въпроси, познаха името ми, или бяха работили с мен преди. Винаги е хубаво да бъдеш известен. Те поставиха под въпрос присъствието на Джейсън. Най-накрая им съобщих, че съм го упълномощила. Едър щатски полицай, с рамене по-широки от височината ни, каза: - Чувал съм да го наричат по много начини, но упълномощяване не е от тях. Обърнах се към него, бавно, защото не можех да се движа бързо, и самото забавяне на движението увеличи заплахата. Трудно е да бъдеш заплашителен към някого, когато дори не стигаш до кръста му, но аз имах богат опит. Сигурно Джейсън се бе изплашил от това, което бих отговорила, защото се намеси: - Просто ревнувате. Едрият мъж поклати глава в шапката тип „мечката Смоуки”. - Предпочитам жените ми да са по-големи. - Странно – вметнах – и жена ти каза така. Беше му необходима минута, за да схване, след което разтвори едрите си ръце и направи крачка към нас. - Защо ти...? - Полицай Кенеди – изрече глас зад нас – няма ли да хващате шофьори за превишена скорост? Обърнах се и видях Зербровски да се приближава към нас. Бе облечен по обичайния си начин – дяволски небрежно, сякаш беше спал с кафявия костюм, жълтата риза, чиято яка от едната страна бе изправена, и с вратовръзката, която беше леко разхлабена и вече нашарена с някакви петна, макар че вероятно още не бе закусил. Съпругата му, Кати, винаги беше невероятно спретната. Никога не успях да разбера как го пуска навън, изглеждащ по този начин. - Тук съм в извънработно време, детектив – отговори полицай Кенеди. - Това е моето местопрестъпление, полицай. Не смятам, че се нуждаем от вас. - Тя твърди, че го е упълномощила. - Тя е федерален шериф, Кенеди, може да го направи. Едрият мъж изглеждаше смутен. - Не исках да кажа нищо с този коментар, сър. - Знам, че не искаше, Кенеди, точно както шериф Блейк не искаше да каже нищо. Нали, Анита? - Не познавам жена му, така че не, само се майтапех, полицай Кенеди, съжалявам за това. Кенеди се намръщи, мислейки по-усилено, отколкото беше полезно за него, предполагам. - Не съм се обидил и не съм искал да обиждам, г-жо. Не можеше да се насили да ме нарече „полицай” или „шериф”, с което нямах проблем. Статусът на федерален беше толкова нов, че не винаги вдигах поглед когато някой извикаше „шериф”. Продължавах да забравям, че имат предвид мен. Когато едрият полицай се беше изнизал към колата си, Зербровски подвикна на един от другите детективи в Регионалния отряд за свръхестествени разследвания, наричан с умиление РОСР. Ако човек имаше желание да ги вбеси, ги наричаше ПВМ*. (*на английски двете абревиатури си приличат – RPIT и RIP – „почивай в мир”) - Виж дали не можеш да разчистиш малко от персонала, от когото не се нуждаем. - Дадено, сержант – и мъжът отиде да говори с всички приятни полицаи от всякакви възможни отдели. - Сержант – повторих. – Знаех, че Долф най-накрая е станал лейтенант, но не съм чула за теб. Той сви рамене, прокарвайки ръка през вече разбърканите си къдрици. Кати щеше да го накара да отиде да се подстриже скоро. - Когато издигнаха Долф, той се нуждаеше от подкрепление, и мен ме прикачиха. - Спретнаха ли ти вече купон? Той намести очилата си с тънки рамки. Нямаха нужда от наместване. - Аха. Ако бях мъж, щях да оставя въпроса, но бях жена, а жените любопитстват повече от мъжете. - Бях поканена на купона на Долф по случай повишението, но не на твоя? - Харесвам Майка, Анита, но Долф... не очакваше да доведеш Майка. Не мисля, че можеше да приеме да го види и на моята веселба. - Просто не може да приеме факта, че основното ми гадже е превръщач. Зербровски сви рамене. - Кати ми даде строги нареждания да поканя теб и Майка на вечеря следващия път, когато те видя. Така че, ето – кога можете да дойдете? Има момент, в който спираш да притискаш. Не попитах дали наистина Кати е казала това на Зербровски, вероятно го е направила, но той се опитваше да предложи социална лула на мира, и аз щях да я приема. - Ще попитам Майка за програмата ни. Погледът му прескочи към Джейсън и се ухили. Това толкова ми напомни на усмивката на Джейсън, че ме накара да се почудя какъв е бил Зербровски в колежа, когато са се запознали с Кати. - Освен ако отново не си сменила мъжете? - Не – отрекох – Джейсън е само приятел. - Речта за приятелството – Джейсън притисна свободната си ръка към сърцето си, другата все още бе обвита около моята – наранява толкова дълбоко. - Аха, от години се опитвам да се намърдам в гащите ѝ. Просто не иска да го направи. - На мен ли го казваш? – съгласи се Джейсън. - Престанете и двамата, веднага – заявих. Те се разсмяха, и смехът и на двамата толкова си приличаше, че беше малко изнервящо. - Знам, че имаш право да го упълномощаваш, но съм наясно какъв е г-н Шулер и къде е живее основно. – Зербровски се наведе близо до нас, така че да не чуе друг. – Долф ще ме убие, ако го допусна до местопрестъплението. - Хвани ме, ако припадна, и той може да остане тук. - Да припаднеш – повтори Зербровски – шегуваш се, нали? - Ще ми се да се шегувах. – Вече се държах с две ръце за раменете на Джейсън и се борех да не залитам на високите си токове. - Долф каза, че си съобщила, че ти е зле. Знаел ли е колко ти е зле? - Не изглеждаше да го интересува, само искаше да се докарам задника до тук. Зербровски се намръщи. - Ако е бил наясно, че си толкова зле, нямаше да настоява. - Удобно е да си мислиш така – отвърнах. Усещах как кръвта се отцежда от лицето ми. Имах нужда да седна, скоро, само за няколко минути. - Бих попитал дали е грип, но видях превръзките на шията ти. Какво го е направило? - Вампир – отговорих. - Искаш ли да съобщиш за престъпление? - Проблемът е решен. - Очистила си го? Погледнах го през тъмните стъкла на очилата. - Наистина трябва да седна за няколко минути, Зербровски, и знаеш, че не бих молила, ако не се налагаше. Той ми предложи ръката си. - Ще те придружа, но Шулер не може да дойде. – Той погледна Джейсън. – Съжалявам, човек. Джейсън сви рамене. - Няма проблем, наистина ме бива да се забавлявам сам. - Дръж се прилично – казах. Той се ухили. - Не го ли правя винаги? Бих останала, за да го накарам да ми обещае, че ще бъде добър, но имах сили само колкото да вляза в къщата и да седна, преди краката ми да подадат. Оставих полицейските служители и спешните екипи на милостта на Джейсън. Нямаше да направи нещо лошо, само щеше да досажда. Спънах се на стълбите, които се изкачваха към малка предна веранда. Ако Зербровски не ме беше уловил, щях да падна. - Господи, Анита, трябваше да си в леглото. - И аз това казах на Долф. Той ми помогна да мина през вратата и ми намери малък стол с изправена облегалка в коридора. - Ще кажа на Долф колко си зле и ще оставя хлапето да те заведе вкъщи. - Не – възразих, макар че облегнах челото си на коленете, докато светът около мен стана стабилен. - Господи, Анита, инат си като него. Долф не приема „не” за отговор, така че си измъкваш задника от леглото и се довличаш до тук. Ще те пратя да си ходиш и ще поема гнева на Долф, но неееее, ще му покажеш, че си точно толкова инат и вироглава, колкото е и той. Да не би да възнамеряваш да припаднеш в ръцете му? Така наистина ще му дадеш да се разбере. - Млъкни, Зербровски. - Добре, поседни тук за няколко минути. Ще се върна да те проверя, и ще те придружа през местопрестъплението. Но се държиш глупаво. Проговорих с лице все още в скута ми. - Ако на Долф му беше зле, пак щеше да е тук. - Това не доказва, че си права, Анита, а само, че и двамата сте глупави. С тази реплика си тръгна и влезе навътре в къщата. Беше добре, че тръгна, защото дори и ако някой ми беше опрял пистолет в челото, нямаше да мога да споря с него. 18 Когато Зербровски ме заведе в стаята за пръв път, си помислих: „Някакъв човек лети до тази стена”. Изглеждаше сякаш се носи във въздуха. Знаех, че това не е истина, но само за момент очите ми, разумът ми, се опитаха да го превърнат в истина. След това видях тъмните очертания там, където кръвта бе засъхнала върху тялото. Изглеждаше, че по него е било стреляно, много, и е кървял, но куршумите не биха могли да го държат прикачен за стената. Странно, но не се чувствах отпаднала, или замаяна, или нещо подобно. Усещах се лека и дистанцирана, и по-здрава, отколкото се бях чувствала от часове. Продължих да вървя към мъжа на стената. Ръката на Зербровски се изплъзна от моята, но аз бях стабилна на високите си токове и мекия килим. Сигурно съм била почти под тялото, преди очите ми да успеят да осмислят гледката, и дори тогава щеше да ми се наложи да попитам човек, който разбира от инструменти, дали съм права. Сякаш някой беше взел пистолет за пирони, от тези с индустриален размер, и беше заковал мъжа за стената. Раменете му бяха на около 2.50 метра над пода, така че или е използвана подвижна стълба, или убиецът е бил почти 2 метра висок. Тъмните петна по тялото се намираха на двете длани, двете китки, точно под лактите, раменете, ключиците, под коленете, над глезените, и през всяко стъпало. Краката бяха разделечени, а не прободени заедно. Не са се опитвали да имитират Разпятието. Беше странно да си създаваш чак толкова труд и да не копираш тази драма от миналото. Самият факт, че не са се опитали, ми изглеждаше необичаен. Главата на мъжа беше наведена напред. Шията му изглеждаше бледа и непокътната. Върху почти бялата му коса имаше потъмняла кървава превръзка точно зад едното ухо. Ако пироните бяха толкова големи, колкото си мислех, ако причината за тази кръв е бил пирон, върхът му би трябвало да стърчи от лицето, но това не бе така. Застанах на пръсти. Исках да видя лицето. Бялата коса и лицето, отпуснати от смъртта, говореха, че мъжът е по- възрастен, отколкото останалата част от него изглеждаше. Тялото бе добре поддържано - тренировки, вероятно е вдигал тежести, тичане, единствено лицето и бялата коса подсказваха, че вероятно е на повече от 50 г. Целия този труд, за да се поддържаш здрав и във форма, и накрая някаква откачалка пристига и те заковава за стената. Изглежда толкова нечестно. Наведох се прекалено много напред и се наложи да се подпра на върховете на пръстите си, за да не падна. Докоснах изсъхналата кръв на стената. Едва тогава осъзнах, че бях забравила хирургическите си ръкавици. По дяволите. Зербровски се озова до мен с ръка на лакътя ми, за да ме подкрепи, без значение дали имах нужда или не. - Как ме остави да дойда тук, без да съм си сложила ръкавици? - Не очаквах да докосваш доказателство – отвърна той. Измъкна шише с дезинфектант за ръце от един от джобовете си. – Кати ме кара да го нося. Оставих го да излеее малко в ръцете ми и ги изтърках. Не че се притеснявах сериозно, че мога да хвана нещо от толкова малък допир, по-скоро го направих по навик. Човек не взима части от местопрестъплението вкъщи, освен ако не се налага. Гелът се сгъсти по кожата ми и имах усещането, че ръцете ми са мокри, въпреки че знаех, че не са. Огледах местопрестъплението, като разглеждах останалото, което преди това не бях. Върху кремавите стени беше използван цветен тебешир. От двете страни на тялото имаше пентаграми с различни размери. Розово, синьо, червено, зелено, почти като декорация. Всеки глупак, който се опитва да имитира ритуално убийство е досатъчно запознат, че да използва няколко пентаграми. Но имаше и скандинавски руни, начертани сред многоцветните пентаграми. Не всяка откачалка знае, че скандинавските руни могат да бъдат използвани при ритуалната магия. Един семестър учих Сравнителна религия при професор, който наистина харесваше старонорвежкия. Това ме накара да изуча руните по-добре, отколкото повечето християни ги познаваха. Оттогава минаха години, но все още ги разпознавах достатъчно, че да бъда озадачена. - В това няма смисъл – констатирах. - Какво? – не разбра Зербровски. Посочих към стената, докато отговорях. - Мина време откакто изучавах руни в колежа, но извършителите са използвали всички руни в доста стандартен ред. Ако наистина извършваш ритуал, то го правиш с конкретна цел. Не използваш всички старонорвежки руни, защото някои от тях си противоречат. Имам предвид, не искаш да ползваш руна за хаос и руна за ред. Не мога да се сетя за истински ритуал, при който можеш да използваш всичките. Дори ако искаш да призовеш някаква противоположност, някакво лечение, вреда, хаос, ред, бог, богиня, пак не го правиш. Някои от тях не могат да бъдат лесно направени, за да са подходящи за всякаква полярност/противоположност. Също така са в доста стандартен ред, като по учебник. Отдръпнах се назад, като повлякох Зербровски със себе си, защото продължаваше да ме държи за лакътя. Посочих към лявата страна до тялото докато го гледахме. - Започва с Феху., преминава направо и свършва с Дагаз. от другата страна. Някой просто е копирал, Зербровски. (.Феху – първата руна; руната на собствеността; ) (.Дагаз – последната; руната на светлината; ) - Знам, че това звучи страхливо, но усещаш ли някаква магия? – попита той. Помислих върху това. - Питаш дали това е било магия? Той кимна. - Да, чувстваш ли магия? - Не, в тази стая не е имало нищо магическо. - Как може да си толкова сигурна? – запита той. - Магията, всякаква свръхестествена сила, оставят следа след себе си. Понякога това е просто като изтръпване на тила ти, настръхване на кожата ти, но друг път е като шамар в лицето, или дори имаш чувството, че си се блъснал в стена. Но тази стая е мъртва, Зербровски. Не съм достатъчно надарена със свръхествени способности, за да уловя емоции от станалото тук, и съм доволна от това. Но ако това е била някаква голяма магия, щеше да е останало нещо от нея, но стаята е просто местопрестъпление, нищо повече. - След като не е имало магия, тогава защо са всички тези символи? – поиска да разбере той. - Нямам никаква представа. Както изглежда, той е бил прострелян зад ухото и прикован към стената. Тялото не е поставено така, че да имитира някакъв мистичен или религиозен символизъм, с който да съм запозната. След това са нахвърляли някакви пентаграми наоколо и са копирали от книга руни. - Коя книга? - Има много книги за руните, всички колежански учебници, които тръгват от окултното и свършват с Ню Ейдж. Вероятно ще ти се наложи да отидеш до някой магазин в колеж или до Ню Ейдж-магазин, а може и да направиш поръчка през всяка книжарница. - Значи това не е ритуално убийство? – каза той. - Може да има ритуал от гл. т. на убиеца, но да е направен с магическа цел? Не. Той въздъхна дълбоко. - Добре, и Рейнолдс каза така на Долф. - Детектив Тами Рейнолдс, единствената вещица от служителите ви? – попитах. Той кимна. - Долф защо не ѝ е повярвал? - Обясни, че е искал потвърждение. Поклатих глава и това не ме накара да усещам замаяност. Чудесно. - Той не ѝ се доверява, нали? Зербровси сви рамене. - Долф е просто предпазлив. - Пълни глупости, Зербровски, не ѝ вярва, защото е вещица. Тя е християнска вещица, за бога, Последовател на Пътя. Не можеш да получиш по-общоприето експертно мнение, от това на християнска вещица. - Ей, не се ядосвай на мен, не аз те измъкнах от леглото, за да проверявам работата на Рейнолдс. - А той щеше ли да я довлече дотук, за да проверява моята работа, ако аз бях първа на местопрестъплението? - Трябва да попиташ Долф за това. - Може и да го направя – заявих. Зербровски пребледня леко. - Анита, моля те, не преследвай Долф ядосана. Той е в много лошо настроение. - Защо? Той отново сви рамене. - Долф не споделя с мен. - Само днес ли е в лошо настроение, през последните дни, или...? - Последните няколко дни е по-зле, но две убийства в една нощ му дадоха причина да бъде кисел и той се възползва напълно от това. - Страхотно, направо страхотно – казах. Гневът ми помогна да се отдалеча с тежки стъпки към прозорците, които заемаха почти цялата стена. Стоях там и се взирах в невероятната гледка. Нищо друго, освен хълмове, дървета, изглеждаше сякаш къщата се намира насред някаква необятна пустош. Зербровски застана до мен. - Хубава гледка, а? - Който и да е извършил това, трябва да е наблюдавал къщата. – Махнах към прозорците. – Трябвало е да знае със сигурност, че няма съсед, който би могъл да забележи какво прави. При стрелба може да рискуваш, но да го закачиш на стената, с всички тези символи... не, трябва да си сигурен, че няма да бъде видян. - Доста организирано за откачалка – отбеляза Зербровски. - Не и ако някой не иска да го мислят за откачалка. - Какво искаш да кажеш? - Не ми казвай, че двамата с Долф не сте се сетили за това. - За кое? - За някой близък на мъртвеца, някой, който се готви да наследи всичко това. – Огледах дневната, която бе голяма колкото целия долен етаж на къщата ми. – Когато дойдохме ми беше прекалено зле, за да забележа наистина, но ако и останалата част от къщата е толкова впечатляваща, то ще се получават и парѝ. - Не си видяла плувния басейн, нали? - Басейн? - Вътрешен, с джакузи, достатъчно голямо, че да побере дванайсет човека. Въздъхнах. - Както казах, парѝ. Проследи ги, разбери кой ще се облагодетелства. Ритуалът е само фасада, димна завеса, която убийците се надяват, че ще ви обърка. Той стоеше и се взираше в красивата гледка, ръцете му бяха зад гърба и леко се полюшваше на пети. - Права си, точно същото си помисли и Долф, след като Рейнолдс каза, че в това няма магия. - Няма да ходя на другото местопрестъпление, само за да проверя отново работата ѝ, нали? Защото, ако случаят е такъв, се отправям към вкъщи. Може да не съм харесвала винаги детектив Тами Рейнолдс, но тя е доста добра в това, което прави. - Просто не харесваш, че тя излиза с Лари Къркланд – съживителя, когото обучаваш. - Не, не ми харесва, че двамата с Лари се срещат. Тя е първото му сериозно гадже, така че прости ми, но съм настроена покровителствено. - Странно, аз въобще не съм настроен покровителствено към Рейнолдс. - Защото си странен, Зербровски. - Не – отрече той – защото виждам начина, по който Рейнолдс и Къркланд се гледат.Те са напълно отнесени, Анита, В-Л-Ю-Б-Е-Н-И. Въздъхнах. - Може би. - Ако не си видяла, то е защото не си искала да видиш. - Може да съм била заета. Този път Зербровски остана тих. Погледнах го. - Не отговори на първия ми въпрос – ще ходя ли на следващото местопрестъпление, за да проверявам работата на Тами? Той спря да се люлее на петите си и застана тих, със сериозна физиономия. - Не знам, до известна степен вероятно. - В такъв случай се прибирам вкъщи. Той ме докосна по рамото. - Отиди на другото местопрестъпление, Анита, моля те. Не давай на Долф още причини да се вбесява. - Това не е мой проблем, Зербровски. В този случай Долф усложнява собствения си живот. - Знам, но двамата полицаи, които са били и на двете местопрестъпления, твърдят, че второто е зле. Съответства повече на твоята квалификация, отколкото на Рейнолдс. - По какъв начин съответства? - Насилие, много насилие. Долф не иска да знае дали има магия, той иска да разбере дали нещо, което не е човек, го е извършило. - Долф е фанатик на тема да не дава подробности на хората си, преди те да са видели местопрестъплението, Зербровски. Това, което ти ми каза току-що, ще го вбеси много. - Страхувах се, че не би отишла, ако не... добавех малко. - Какво те интересува дали Долф и аз враждуваме? - Тук сме, за да разрешаваме престъпления, Анита, не да се караме по между си. Не знам какво тормози Долф, но един от вас трябва да се държи като възрастен. – Той се усмихна. – Аха. Наясно съм, че нещата вървят на зле, след като ти си възрастната, но това е положението. Поклатих глава и го пляснах по рамото. - Такъв трън в задника си, Зербровски. - Радвам се, че съм оценен – отвърна той. Гневът замираше и едновременно с това избликналата енергия. Облегнах глава на рамото му. - Изведи ме, преди отново да се почувствам зле. Ще отида на второто местопрестъпление. Той сложи ръка около раменете ми и ме прегърна леко. - Ето това е малкият ми федерален шериф. Вдигнах глава. - Не прекалявай, Зербровски. - Не мога да се въздържа, съжалявям. Въздъхнах. - Прав си, не можеш да се въздържиш. Забравѝ, че съм казала нещо, продължавай да приказваш дразнещи остроумия, докато ме изпращаш обратно при Джейсън. Запътихме се през стаята, неговата ръка все още бе обвита около раменете ми. - Как се озова с върколак-стриптизьор като шофьор за деня? - Излезе ми късметът, предполагам. 19 Второто местопрестъпление се намираше в Честърфийлд, който е бил привлекателен адрес за по-амбициозните, преди повечето богаташи да се преместят още по- далече в Уайлдууд и след него. Кварталът, през който Джейсън ни караше, контрастираше ярко с големите и изолирани къщи, които бяхме видели току-що. Това беше квартал на средната класа, на средностатистическа Америка, на един вид гръбнака на нацията. Съществуваха хиляди точно като него. Но при този не всички къщи бяха еднакви. Пак бяха прекалено близо една до друга и носеха еднаквост в себе си, сякаш някакво колективно съзнание ги беше проектирало, но някои бяха едноетажни, други на два етажа, някои бяха тухлени, а други – не. Единствено гаражите изглеждаха едни и същи при всички, сякаш архитектът не е бил склонен да прави компромис с този детайл. В дворовете имаше дървета със среден размер, което означаваше, че областта е повече от десетгодишна. Нужно е време, за да могат да пораснат. Видях огромната антена на новинарския бус още преди да видя колите на полицията. - Мамка му. - Какво? – не разбра Джейсън. - Репортерите са вече тук. Той вдигна поглед. - Откъде знаеш? - Никога ли не си виждал новинарски бус с една от онези големи антени? - Май не. - Късметлия – казах. Вероятно заради новинарския бус, полицейските коли бяха блокирали улицата. Когато някой имаше време, вероятно щеше да донесе от онези официално изглеждащи заграждения. В този момент разполагаха с полицейска патрулка, униформен, който се беше облегнал на нея и жълта полицейска лента, опъната между пощенските кутии по цялата улица. Имаше два буса на местни новинарски канали и известно количество представители на печатни медии. Последните могат да бъдат разпознати винаги, защото имаха фотоапарати и нямаха микрофони. Въпреки че завираха магнетофони в лицето ти. Наложи се да паркираме приблизително на половин пряка от тях. Когато двигателят замлъкна, Джейсън попита: - Как са чули за това толкова бързо? - Някой съсед е съобщил, или един от новинарските бусове е бил наблизо за нещо друго. След като нещо стигне до полицейските скенери, репортерите ще научат за него. - Защо тези репортери не са били на първото местопрестъпление? - Защото е по-изолирано, по-трудно е да стигнеш до него и да успееш с крайния срок. Или в този случай може да е намесена местна знаменитост, или просто копието е по-добро. - По-добро копие? – попита той. - По-сензационно. На ум се запитах дали е възможно да бъде по-сензационно от това да приковеш някого за стена, но разбира се, тези подробности не бяха съобщени на медиите, не и когато можеха да бъдат държани в тайна. Разкопчах колана си и поставих ръка на дръжката на вратата. - Минаването през пресата ще бъде първото препятствие. Аз самата сега съм нещо като местна знаменитост, без значение дали ми харесва или не. - Любимата на Господаря на града – изрече Джейсън с усмивка. - Не мисля, че някой е бил толкова любезен – казах – но, да. Макар че днес ще бъдат по- заинтересовани от убийството. Ще ми задават въпроси за него, не за Жан- Клод. - Изглежда, че се чувстваш по-добре – отбеляза Джейсън. - Така е, не съм сигурна защо. - Може би причината за лошата реакция, каквато и да е била, изчезва. Кимнах. - Може би. - Ще излизаме ли от колата или ще наблюдаваме от тук? Въздъхнах. - Излизаме, излизаме. Джейсън отвори вратата си и се озова от моята страна още преди да съм успяла да стъпя на земята с повече от един крак. Днес ще го оставя да ми помага. Чувствах се по-добре, но все още не бях в най-добрата си форма. Щеше да ми е неприятно да откажа помощ и след това да се пльосна по лице. Днес наистина се опитвах да понамаля мъжкарското държание. Моето, не на Джейсън. Поставих ръка върху рамото на Джейсън и се запътихме по тротоара към тълпата. Имаше много хора и повечето от тях не бяха репортери. Първото местопрестъпление беше изолирано, без съседи наблизо, които да излязат от вратите си и да наблюдават шоуто. Но в този квартал имаше изобилие от къщи, така че си имахме тълпа. Значката ми висеше около врата на късата си верижка, не я бях махнала още от предишното местопрестъпление. Сега, като се чувствах по-добре, ми хрумна, че ръката на Джейсън се намираше на пътя, ако се наложеше да посегна за оръжието си под лявата ми ръка. Не исках той да бъде от дясната ми страна, защото това беше ръката, с която стрелях, но дори и от ляво, той пречеше, поне малко. Чувствах се по-добре, щом можех да се тревожа чак толкова за оръжието си. Радвам се. Да се чувстваш зле е гадно, и гаденето е една от най-големите беди във вселената. Мисля, че на репортерите им бе необходимо повече време да осъзнаят коя съм и че не сме просто част от нарастващата тълпа зяпачи, защото се бях хванала за ръката на Джейсън. Даже си пробивахме път през тълпата, почти до полицейската линия, когато един от репортерите ме видя. Завряха микрофон в лицето ми. -Г-це Блейк, защо сте тук, убитата жена жертва на вампир ли е? Мамка му, ако отвърнех само с „без коментар”, щяха да напишат „Вероятно убийство, извършено от вампир”. - Викат ме на много престъпления, свързани със свръхестевеното, г-н Милър, нали? Не само за вампири. Беше щастлив, че съм си спомнила името му. Повечето хора обожават да им помниш имената. - Значи това не е вампирско убийство? По дяволите. - Още не съм била на местопрестъплението, г-н Милър. Не знам повече от вас. Репортерите се затвориха около мен като юмрук. Към нас сега беше насочена голяма камера, която се поставя на рамото. Щяхме да се превърнем в основната тема в обедните новини, ако не се случеше нищо по-вълнуващо. Въпросите валяха от всички посоки: „Убийство, извършено от вампир ли е? Какво чудовище е? Смятате ли, че ще има и други жертви?”. Една жена се приближи толкова много, че само вкопчването ми в рамото на Джейсън попречи да бъдем разделени. „Анита, това новото ти гадже ли е? Да не би да си зарязала Жан-Клод?” Това, че репортер би задал такъв въпрос при наличието на труп само на метри, говореше колко беше нараснал интересът на медиите към личния живот на Жан-Клод. Веднъж след като въпросът бе повдигнат, още няколко репортери зададоха подобни въпроси. Не разбирах защо личният ми живот е по-интересен, или дори толкова интересен, колкото едно убийство. За мен това нямаше смисъл. Ако кажех, че Джейсън е приятел, те щяха да го разберат погрешно. Ако кажех, че е телохранител, щяха да изтипосат факта, че се нуждая от телохранител, навсякъде. Най- накрая спрях да се опитвам да отговарям на въпроси и задържах значката си вдигната нагоре, така че униформеният полицай да може да я види. Той вдигна лентата, за да ни пропусне вътре и след това се наложи да отблъсне назад натиска от тела, които се опитваха да ни следват. Приближихме се към къщата през градушка от въпроси, които игнорирах. Само господ знаеше какво щяха да направят с малкото неща, които бях казала. Можеше да бъде всичко от „Екзекутора казва: „нападение на вампир””, през „Екзекутора твърди: „не е вампир””, до любовния ми живот. Бях спряла да чета вестници или да гледам новини, ако мислех, че мога да присъствам в тях. Първо, мразех да се гледам на движеща се камера. Второ, това винаги ме вбесяваше. Нямах право да обсъждам текущо полицейско разследване, никой нямаше, така че на пресата ѝ оставаше да спекулира с малкото факти, с които разполагаха. И ако Жан-Клод и любовният ни живот бяха избраната тема, не исках никога да виждам или да чета репортажите. Поради някаква причина да бъда уловена в медийната еуфория, ме накара отново да се чувствам отпаднала. Не толкова силно, колкото преди това, но не се чувствах и толкова добре, колкото когато излязох от джипа в началото. Страхотно, направо страхотно. Тук имаше по-малко ченгета, и повечето от тях разпознах, членове на РОСР. Никой не постави под въпрос правото ми да бъда на местопрестъплението, или присъствието на Джейсън. Вярваха ми. Униформеният до вратата изглеждаше пребледнял, тъмните му очи показваха прекалено много бяло. - Лейтенантн Стор ви очаква, г-це Блейк. Не поправих обръщението на „шериф”. „Шериф Блейк” ме караше да се чувствам сякаш е трябвало да участвам в ”Пушечен дим”. (*сериал, уестърн, излъчван в периода 1955 – 1975 г.) Униформеният ни отвори вратата, защото носеше каучукови ръкавици. Бях оставила комплекта си за местопрестъпления вкъщи, защото когато вдигах зомбита за по-изискани клиенти, Бърт предпочиташе да не бъда покрита с работния гащеризон. Заяви, че не изглеждало професионално. След като той се беше съгласил да ми възстановява парите за всяко химическо чистене, на което щях да дам дрехите си заради това правило, и аз се съгласих на условието. Казах на Джейсън: - Не докосвай нищо, докато не ни намеря някакви ръкавици. - Ръкавици? - Хирургически ръкавици, по този начин, ако открият скрит отпечатък, няма да изпаднат във възторг и после да открият, че е мой или твой. Стояхме в тесното антре, чийто стъпала водеха нагоре директно от вратата, отляво имаше дневна, а отдясно имаше врата, която водеше към помещение, приличащо на трапезария. Отвъд трапезарията имаше врата, през която зърнах плот и мивка. Не можех да видя цветовата гама ясно, защото все още носех слънчеви очила. Почудих се дали ако ги сваля, главоболието ще се завърне. Свалих ги, бавно. Замигах болезнено, но след няколко секунди всичко беше наред. Ако можех да стоя извън пряка слънчева светлина, вероятно щях да бъда добре. Детектив Мерлиони влезе в дневната и ни видя пръв. - Блейк, реших, че си се изплашила и не си дошла. Вдигнах поглед към високия мъж с къдрава, посивяваща коса, подстригана късо. Бялата риза с дълъг ръкав беше разкопчана около шията му, вратовръзката му беше издърпана разкривена надолу, сякаш беше разхлабил всичко, без да се интересува как ще изглежда. Мерлиони мразеше вратовръзки, но обикновено се опитваше да бъде по- спретнат. - Сигурно е от лошите – констатирах. Той ми се намръщи. - Какво те кара да го кажеш? - Изкривил си вратовръзката си, като че ли си имал нужда от въздух, и все още не си ме нарекъл „малката” или „маце”. Той се ухили, демонстрирайки бели зъби. - Още е рано, маце. Поклатих глава. - Имаш ли някакви ръкавици, с които да ни услужиш? Днес не очаквах да ходя на местопрестъпление. Тогава той хвърли поглед към Джейсън, сякаш го виждаше едва сега, но аз знаех, че го е видял преди това. Ченгетата забелязват почти всичко около едно местопрестъпление. - Кой е той? - Шофьорът ми за днес. Той повдигна вежди. - Шофьор, издигаш се в обществото. Намръщих се. - Долф знаеше, че съм прекалено зле, за да карам, така че даде разрешение да доведа шофьор. Ако отвън нямаше толкова журналисти, че да покрият цял квартал, щях __________да го накарам да ме остави при вратата, но не искам той да се връща там. Никога няма да повярват, че не е замесен в разследването. Мерлиони пристъпи да големия прозорец и повдигна края на завесата, за да надзърне навън. - Днес са дяволски упорити. - Как се озоваха тук толкова бързо? - Вероятно някой съсед им е звъннал. Тези дни всеки иска да се появи по скапаната телевизия. – Той се обърна към нас. – Какво е името на шофьора ти? - Джейсън Шулер. Той поклати глава. - Името не ми говори нищо. - И аз не знам кой си – намеси се Джейсън с усмивка. Намръщих се. - Знаеш ли, Мерлиони, не знам малкото ти име. Не мога да те представя. Той ми демонстрира перлената белота на зъбите си. - Роб, Роб Мерлиони. - Не изглеждаш като Роб. - И майка ми смята така, винаги ме преследва – „Роберто, дадох ти такова хубаво име, трябва да го използваш.” - Роберто Мерлиони, харесва ми. Представих ги по-официално, отколкото съм представяла някого на местопрестъпление. Мерлиони печелеше време, не искаше да се връща вътре. - Има кутия с ръкавици в кухнята, върху шкафа, обслужи се. Излизам навън за една цигара. - Не знаех, че пушиш – учудих се. - Току-що започнах. – Той ме погледна, а очите му бяха като обладани. – Виждал съм и по-зле, Блейк, по дяволите, минавали сме заедно и през по-лошо, ти и аз, но днес съм уморен. Може би остарявам. - Не и ти, Мерлиони, никога ти. Той се усмихна, но не истински. - Ще се върна след малко. – След това усмивката му се разшири. – Не позволявай на Долф да разбере, че не съм накарал шофьорът ти да чака отвън. - Нито дума – обещах. Той излезе, тихо затваряйки вратата след себе си. Къщата бе много тиха, чуваше се единствено увеличеният шум на климатичната инсталация. Беше прекалено тихо за скорошно местопрестъпление, и прекалено неподвижно. Трябваше да има хора навсякъде. Вместо това стояхме в малко антре, обгърнати от тишина, толкова наситена, че почти можеше да се чуе бучащата кръв в ушите ни, която изпълваше тишината с нещо, с каквото и да е. Косъмчетата на тила ми настръхнаха и се обърнах към Джейсън. Стоеше прав, облечен с тениската си в бебешко синьо и спокойно лице зад огледалните очила, но от енергията, която струеше от него, ме побиха тръпки по кожата на ръцете ми. Изглеждаше толкова безобиден, приятен. На ако човек имаше способността да усеща какво е той, внезапно вече не изглеждаше толкова безобиден, или приятен. - Какво ти става? – прошепнах. - Не го ли помирисваш? – гласът му бе задъхан шепот. - Какво да помирисвам? - Месо, кръв. По дяволите. - Не – отрекох, но, разбира се, неговата пълзяща по кожата ми енергия накара собственият ми звяр да се надигне, като призрак във вътрешностите ми. Тези очертания на привидение се разпънаха в мен като някаква огромна котка, която се събужда от дълга дрямка, и тогава го подуших. Не само кръв, Джейсън беше прав, и месо. Кръвта мирише донякъде сладникаво, и на метал, като стари монети, но много кръв мирише като хамбургер. Знаеш, че ще бъде лошо, наистина лошо, когато някое човешко същество е сведено до миризмата на смляно месо. Главата ми се повдигна и подуших въздуха, вдишах голяма глътка въздух и я пробвах на вкус. Кракът ми се озова на долното стъпало преди да се усетя. - Горе е – прошепнах. - Да – потвърди Джейсън, а в гласа му имаше намек за ръмжене. Ако някой не знаеше какво чува, щеше да си помисли, че гласът на Джейсън просто е по- дълбок от нормалното. Но аз бях наясно. - Какво става? – попитах, като продължавах да шепна, предполагам защото не исках да ме чуят. Може би Джейсън шепнеше поради същата причина, може би не. Не попитах. Ако той се бореше с порива да се втурне нагоре и да се овъргаля в местопрестъплението, не исках да знам. Прегърнах се в опит да прогоня тръпките по кожата ми. - Да отидем да вземем ръкавиците – предложих. Той ме погледна и дори през стъклата можех да усетя как се бори да си спомни думите ми, или по-скоро значението им. - Не губи ума и дума, Джейсън. Имам нужда от теб. Той си пое дълбоко дъх, който изглежда дойде от подметките на обувките му и се изплъзна през върха на главата му. Раменете му увиснаха, след което се изправиха, сякаш се опитваше да се отърси от нещо. - Добре __________съм. - Сигурен ли си? – попитах. - Мога да го направя, ако и ти можеш. Намръщих се. - Още проблеми ли ще имам? - Не искам да ходя горе в тази стая, ти искаш. Въздъхнах. - Толкова ми е писнало от тези глупости. - Какви глупости? – попита той. - От всички. Той се усмихна. - Хайде, шерифе, да отидем за тези ръкавици. Поклатих глава, но го поведох през столовата към кухнята. Виждах кутията с ръкавици да стои до незавързана, почти пълна, торба за боклук. Имало е много служители, минали от тук, които да напълнят една от тези големи торби. Така че, къде бяха всички и къде беше Долф? 20 Долф ни откри в кухнята, докато помагах на Джейсън да си сложи ръкавиците. Да ги поставиш е цяло изкуство, а на Джейсън му беше за пръв път, така че беше като малко дете с първия си чифт ръкавици – прекалено малко пръсти и прекалено много дупки. Долф дойде през столовата, по същия път, през който влязохме и ние, макар че той почти изпълни рамката на вратата, докато двамата с Джейсън бяхме влезли едновременно и остана доста място. Долф има телосложение на професионален борец, широк, и е висок два метра. Вече съм му свикнала донякъде, но Джейсън направи това, което правят повечето хора. Той погледна нагоре, и нагоре. Като се изключи това, се владееше, което за него беше малко чудо. - Той какво прави тук? – попита Долф. - Ти заяви, че ако не съм достатъчно добре да карам лично, мога да си доведа цивилен шофьор. Джейсън е шофьорът ми. Той поклати глава, тъмната му коса бе подстригана съвсем скоро, така че ушите му изглеждаха бледи и самотни. - Не са ли ти останали никакви приятели-хора? – запита той. Съсредоточих се в помощта с ръкавиците на Джейсън и преброих до 10. - Да, но повечето от тях са полицаи, а те не обичат да изпълняват ролята на шофьори. - Не му трябват ръкавици, Анита, защото няма да остане. - Наложи се да паркираме прекалено далече, за да мога да вървя без някой да ме хване, ако стане нужда. Не мога да го отпратя през глутницата репортери. - Напротив, можеш – възрази Долф. Най-сетне поставих последния пръст на място. Джейсън стоеше и свиваше ръцете си в ръкавиците. - Как така едновременно ги усещам като мокри и покрити с талк? - Не знам, но така е винаги – отвърнах. - Да го няма, Анита, чуваш ли ме? - Ако седне отпред на верандата, ще го снимат. А ако някой го познае? Наистина ли искаш в заглавията да пише, че върколаци са нападнали предградията? Плъзнах се в собствените си ръкавици с отработена лекота. - Леле – изрече Джейсън – това беше елегантно, направи го да изглежда лесно. - Анита! – това бе почти вик. И двамата погледнахме Долф. - Не е необходимо да крещиш, Долф, чувам те съвсем добре. - Тогава той защо е още тук? - Не мога да го отпратя обратно при колата. Не може да седне отпред. Къде искаш да бъде, докато оглеждам местопрестъплението? Той сви големите си длани на още по-големи юмруци. - Искам-той-да-се-махне-оттук. – Всяка дума беше процедена през стиснати зъби. – Не ме интересува къде ще върви. Игнорирах гнева, защото нямаше да стигна до никъде, ако му обръщах внимание. Долф беше в лошо настроение, местопрестъплението беше кофти, а и той напоследък не си падаше много по чудовищата. Мерлиони влезе в кухнята. Спря на прага между кухнята и трапезарията, сякаш беше доловил напрежението. - Какво става? Долф насочи пръст към Джейсън. - Да изчезва от тук. Мерлиони ми хвърли поглед. - Не гледай към нея, по дяволите, гледай към мен! – Гневът гореше в гласа му. Не крещеше, но и нямаше нужда. Мерлиони заобиколи Долф, предпазливо, и се протегна, за да хване рамото на Джейсън. Спрях го като поставих обвитата си в ръкавица ръка върху неговата. Мерлиони погледна Долф, след което влезе малко по-навътре в кухнята, извън огневата линия, мисля. - Има ли заден двор? – попитах. - Защо? – поиска да разбере Долф, гласът му беше станал нисък и ръмжащ, не заради намек за някакъв звяр, а поради гняв. - Мерлиони може да го заведе отзад. Ще бъде извън къщата и същевременно в безопасност от репортерите. - Не – каза Долф – да го няма. Изчезнал, напълно изчезнал. Главоболието ми се завръщаше, пулсираща болка зад едното око, но съдържаше обещание за повече. - Долф, не се чувствам достатъчно добре за подобни глупости. - Какви глупости? - Твоите глупости относно всеки, които не е човек – отговорих, звучейки уморена, не ядосана. - Махай се. Вдигнах поглед към него. - Какво каза? - Махай се, вземи любимеца си върколак и се прибирай вкъщи. - Копеле. Той ме погледна с този поглед, който в продължение на години беше карал опитни полицаи да се свиват. Аз бях прекалено уморена и прекалено отвратена от цялата работа, за да се свивам. - Казах ти, че ми е прекалено зле, за да карам, когато ме събуди. Ти се съгласи да доведа шофьор, дори и да е цивилен. Не каза, че трябва да бъде човек. Сега, след като измъкна задника ми от нас и го довлече тук, ще ме отпратиш обратно, без да съм видяла местопрестъплението? - Да –изрече Долф, а тази единствена дума бе почти задавена от краткост. - Не – възразих – няма да го направиш. - Това е мое убийство, Анита, аз казвам кой ще остане и кой ще си тръгва. Най-накрая започвах да се ядосвам. Дори и благосклонноста към приятелителите си има предел. Престъпих пред Джейсън, по-близо до Долф. - Не съм тук, за да страдаш ти, Долф. Сега съм федерален шериф и имам право да разследвам всяко свръхестествено престъпление, което считам за необходимо. - Отказваш да се подчиниш на пряката ми заповед? – гласът му беше станал много тих. Не изпълнен с гняв, а празен, и това би трябвало да ме уплаши повече, но не се страхувах от Долф. Никога не съм се страхувала от него. - Ако преценя, че директните ти заповеди застрашават това разследване, тогава да, отказвам. Той направи крачка към мен. Надвеси се отгоре ми, но аз бях свикнала с това, много хора го правеха. - Никога повече не поставяй под въпрос професионализма ми, Анита, никога. - Когато се държиш като професионалист, няма да го правя. Дланите му се свиваха и отпускаха от двете му страни. - Искаш ли да видиш защо не го искам на това местопрестъпление? Искаш ли? - Да – отвърнах – искам да видя. Той ме сграбчи над лакътя. Не знам дали ме беше докосвал преди. Хвана ме неподготвена и чак след като той отчасти измарширува, отчасти ме завлече през кухнята към столовата, успях да реагирам. Погледнах зад мен и поклатих глава към Джейсън. На него вероятно това не му хареса, но се облегна обратно на шкафовете. Мернах шокираното изражение на Мерлиони преди да се озовем в столовата. Долф ме влачеше към стълбите, а когато се спънах, не ми остави време да се изправя на крака, а буквално ме завлече нагоре по стълбите. Зад нас се отвори врата и чух мъж да изрича: - Лейтенант! Помислих, че познавам гласа, но не бях сигурна, а нямаше време да се оглеждам, бях прекалено заета да внимавам да не ми се протърка кожата от стълбите. Не можех да се изправя на крака достатъчно дълго, за да застана на токове. Главоболието се завърна с пълна сила зад очите ми и светът се превърна в нещо вибриращо. Успях да проговоря: - Долф, Долф, по дяволите! Той отвори една врата и ме изправи на крака. Олюлях се докато светът пробягваше в потоци от тъмни цветове. Задържа ме с една от големите си ръце, поставена на всяко от раменете ми, единствено това ме задържа на крака. Зрението ми се проясняваше постепенно, сякаш местопрестъплението бе вид видео-пъзел. До далечната стена имаше легло. Мернах бели възглавници, подпрени на бледолилава стена, след това глава на жена, част от раменете ѝ. Не изглеждаше реално, сякаш някой беше подпрял фалшива глава на възглавниците. Приблизително от ключицата надолу, всичко беше в червена бъркотия. Нямам предвид тяло. Искам да кажа, че изглеждаше сякаш леглото е било потопено в тъмна течност. Кръвта не беше червена, бе черна. Игра на светлината или това не беше само кръв. Тогава миризмата ме застигна – на месо. Всичко миришеше като хамбургер. Видях купчината завивки, черни, и червени, и мокри, подгизнали от засъхнала кръв. Засъхнала кръв, не просто кръв, а засъхнала. Отново погледнах главата на жената, не исках, но не можех да се въздържа. Погледнах, и най-накрая можех да видя. Това беше всичко, което бе останало от нея, всичко, което беше останало от една зряла жена. Сякаш беше избухнала докато главата ѝ е била на възглавниците, а тялото ѝ... навсякъде. Усетих как писъкът се надига в гърлото ми, но знаех, че не мога да го направя. Трябваше да съм по-силна, по-добра. Преглътнах писъка и стомахът ми се опита да се изкачи през гърлото ми. Преглътнах и това също, и се опитах да разсъждавам. - Какво мислиш? – попита Долф и ме бутна към леглото, впримчена в капана на големите му ръце. – Достатъчно хубаво ли е за теб? Защото един от приятелите ти го е извършил. Той ме буташе прекалено близо до леглото и краката ми се притиснаха към подгизналите от засъхнала кръв завивки. Кръвта беше студена на допир и това помогна звярът ми да не се извие нагоре в тялото ми. Каква полза от кръвта, ако не беше гореща и прясна? - Долф, спри с това – казах, а гласът ми не звучеше като моя. - Лейтенант – чу се глас от отворената врата. Долф се извърна като продължаваше да ме държи в ръцете си. Детектив Клайв Пери стоеше в рамката на вратата. Той беше строен афроамериканец, облечен консервативно, спретнато, но хубаво. Беше един от най-любезните мъже, които някога съм срещала и най- любезният полицай. - Какво има, Пери? Пери пое дълбоко дъх, което накара гърдите и раменете му да се повдигнат и спуснат. - Лейтенант, мисля, че г-ца Блейк засега видя достатъчно от местопрестъплението. Долф ме ръзтърси леко, което накара главата ми да се разтресе, а стомахът ми да се разбърка. - Не, все още не е. Той ме завъртя рязко и ме обърна отново с лице към стаята. Завлече ме към лицевата дъска на леглото, която бе боядисана в бледолилаво, толкова близко до цвета на стената, че не я бях забелязала. Изблъска ме напред, докато лицето ми не се озова на сантиметри от дъската. Имаше прясна следа от нокти, като блед белег по дървото и боята. - Според теб какво го е направило, Анита? – Той ме завъртя рязко, докато не се озовах с лице към него, а големите му ръце все още бяха около раменете ми. - Пусни ме, Долф. – Гласът ми продължаваше да не звучи като моя. Никой друг нямаше да може да ми причини нещо такова. Досега щях да съм отвърнала, или да съм се изплашила, или да съм се вбесила. Не бях нито едно от изброените. - Какво мислиш го е направило? – И отново ме разтресе леко. Това накара главата ми да се заклати, а погледът ми се замъгли. - Лейтенант Стор, настоявам да пуснете г-ца Блейк. – Детектив Пери беше зад него, от едната му страна, така че да мога да видя лицето му. Долф се извърна към него, и мисля, че фактът, че ръцете му вече бяха заети, го спря да не сграбчи Пери. - Тя знае. Тя знае какво е направило това, защото познава всяко скапано чудовище в града. - Пуснете я, лейтенант, моля ви. Затворих очи, което помогна за замайването. Ръцете му върху раменете ми ми подсказваха къде се намира тялото му. Забих острия си ток в стъпалото му. Той трепна, ръцете му се отпуснаха. Отворих очи и направих това, за което съм обучавана. Вдигнах ръцете си между неговите и замахнах навън и надолу. Това разруши захвата му върху мен и аз преместих дясната си ръка назад и го ударих с ъперкът в корема. Ако беше по-нисък щях да пробвам да го ударя в слънчевия сплит, но ъгълът беше лош, така че ударих това, което мога. Въздухът излезе от него със свистене и той се преви надве, с ръце върху корема. Все още не бях свикнала с факта, че съм силна повече от нормалното за човек. За миг се надявах, че не съм го наранила повече, отколкото исках, след което пристъпих назад, отдалечавайки се от него. Светът трепереше, сякаш гледах през вълнообразно стъкло. Продължих да отстъпвам назад, токовете ми се натъкнаха на нещо хлъзгаво и по-гъсто от кръв, и се озовах на пода. Приземих се тежко по задник и нагоре изпръска кръв. Тя попи в полата ми и се помъчих да се изправя на колене, за да ѝ попреча да попие в бикините ми. Кръвта беше студена на допир и тогава коленете ми се изцапаха в нещо, което не беше кръв. Изпищях и се изправих на крака. Ако Пери не ме беше хванал, щях отново да падна. Но той се движеше прекалено бавно към вратата. Не исках да повръщам тук. Отблъснах се от него и донякъде залитайки, донякъде тичайки, отидох към вратата. Когато стигнах коридора, паднах на ръце и крака и повърнах на светлия килим. Главата ми бучеше от болка, а пред погледа ми избухнаха звезди с бяла светлина. Запълзях към началото на стълбите, без да съм сигурна какво смятам да правя. Подът се надигна, за да удари тялото ми, и не остана нищо друго, освен меко, сиво небитие, след което светът стана черен и главата вече не ме болеше въобще. 21 Усещах плочките на пода толкова приятни под бузата си, толкова хладни. Някой се движеше наоколо. Почудих се дали да не отворя очи, но усилието ми изглеждаше прекалено голямо. Някой постави студена кърпа на врата ми. Това ме накара да потреперя и отворих очите си. На зрението ми му бе необходима секунда, за да се фокусира, и тогава видях колена до лицето си, които имаха чорапогащник и пола. Разбрах, че не е един от мъжете, освен ако нямаха хобита, за които не знаех. - Анита, това съм аз – Тами, как се чувстваш? Завъртях очи, но част от собствената ми коса се изпречваше и не можех да видя чак толкова нагоре. Опитах се да кажа „помогни ми да седна”, но от устата ми не излезе звук. Опитах пак и на нея ѝ се наложи да се наведе по-близо, за да ме чуе. Отметна кичур от правата си кестенява коса зад ухото си, сякаш това щеше да помогне да чува по-добре. - Помогни ми – преглътнах – да седна. Тя пъхна ръка под раменете ми и ме повдигна. Детектив Тами Рейнолдс беше висока към 1.80 м. и успяваше да постигне с труд достатъчно, че да пречи на останалите, да се разбира мъже, ченгета да ѝ стъжняват живота. Не ѝ беше особено трудно да ме вдигне и да подпре гърба ми на ваната. Да остана така бе моя работа, а това беше малко по-проблематично. Повдигнах се на ръка и се подпрях на ваната. Тя взе кърпата от ръба на мивката, където я бе оставила, и я постави на челото ми. Платът беше студен и аз отскочих назад. Беше ми студено, това бе нов симптом. Хрумна ми нещо. - Слагала ли си – прокашлях се, за да прочистя гърлото си – студени кърпи върху мен? - Да, това ми помага, когато ми е зле. - Изглежда, че студените кърпи на мен не ми помагат. Не ѝ казах, че това вероятно е едно от най-лошите неща, които можеше да направи. Откакто придобих звяра на Ричард, или нечий друг, студеното не ми помагаше, когато бях зле. Сега се лекувах като превръщач, което означаваше, че __________температурата ми се повишаваше, когато бях зле, сякаш тялото ми се печеше самo. Един добронамерен лекар едва не ме беше убил с ледени бани, защото помислил, че съм с опасно висока температура. Започнах да треперя. Тя се изправи, изпра кърпата и я разпростря да съхне върху ръба на мивката. - Повърнах на двора – изрече. Постави ръце на мивката, а главата ѝ бе наведена. Прегърнах се в опит да спра треперенето, но това не ми помогна особено. Беше ми студено. По-рано днес не ми бе студено. Този нов симптом беше положителен или отрицателен? - Престъплението е тежко – казах. – Сигурна съм, че не си била единственото ченге, загубило закуската си. Тами ме погледна през края на косата си. Налагаше се ѝ се да поддържа косата си точно над ръба на яката, като мъжете в полицията, но я пускаше толкова дълга, колкото можеше. - Може би, но аз съм единствената, която припадна. - С изключение на мен – допълних. - Аха, ти и аз, единствените жени на местопрестъплението. – Звучеше толкова уморена. Всъщност, Тами и аз не бяхме приятелки. Тя беше Последовател на Пътя, християнската версия на вещиците. Повечето от Последователите на Пътя бяха фанатици – по-големи християни от консерваторите, сякаш трябваше да доказват, че наистина заслужават спасение. Тами беше омекнала след като започна да се среща с Лари Къркланд, колегата ми съживител. Но сега за пръв път осъзнавах каква част от това бляскаво покритие е било заличено. Работата в полицията изяжда и изплюва човек. Като жени ни се налагаше да бъдем по-твърди, само за да ни приемат. Днешният ден не бе помогнал на нито една от нас. - Вината не е твоя – изрекох. Треперенето започваше да става малко по-силно. - Не, вината е на проклетия лекар. Вдигнах поглед към нея. - Моля? - Дава ми рецепта за противозачатъчни, след което ми предписва антибиотици и не ме предупреждава, че докато пия антибиотиците, противозачатъчните няма да действат. Зяпнах. - Извинявай, да не би да казваш...? - Че съм бременна, да. Знам, че изненадата пролича по лицето ми, не можах да я прикрия. - Лари знае ли? Тя кимна. - Да. - Какво... – Опитах се да кажа нещо положително, но се предадох. – Какво ще правиш? - Ще се омъжа, по дяволите. Сигурно нещо се е изписало по физиономията ми, защото тя застана на колене до мен. - Обичам Лари, но не възнамерявах сега да се омъжвам, и със сигурност не планирах да имам дете. Знаеш ли колко е трудно за жена да напредне в тази работа? Разбира се, че знаеш. Съжалявам. - Не – възразих – за мен не е същото. Полицейската работа не е цялата ми кариера. Треперенето отново бе започнало; никакво удивление не можеше да ме задържи топла. Тя свали собственото си сако, разкривайки оръжието си в кобура отпред. Обви сакото около мен. Не възразих, а го придърпах по-близо. - Треперенето заради бременността ли е? – попита тя. – Някой каза, че си обяснила, че ти е лошо, нали? Бяха ми необходими няколко секунди, докато мигах донякъде глупаво срещу нея, за да разбера какво ме пита. - Да не би току-що да каза „бременност”? Тя направи физиономия. - Анита, моля те, аз също не съм казала на никого, но ще се досетят. Повърнах на местопрестъплението, това никога не го правя. Не припаднах като теб, но бях близо. Наложи се Пери да ми помогне да се махна от двора, за да повърна. Няма да им отнеме дълго време, преди да се усетят. - Това не е първото местопрестъпление, на което повръщам, даже не е четвъртото – отвърнах. – От известно време не го бях правила, но със сигурност ми се е случвало. Със сигурност са ти казвали за случая, при който повърнах върху едно тяло. Зербровски го обожава. - Разбира се, но си помислих, че преувеличава. Знаеш го какъв е. - Не е преувеличил. - Можеш да ме лъжеш, щом предпочиташ, но освен ако не възнамеряваш да направиш аборт, рано или късно ще разберат. - Не съм бременна – настоях, макар че ми беше леко трудно докато го изричах, защото треперех толкова силно, че едва говорех. – Просто ми е зле. - Ти замръзваш, Анита, нямаш треска. Как можех да ѝ обясня, че реагирах лошо на вампирско ухапване и на факта, че споделях звяра на Ричард. Необичайната метафизика е трудна за обяснение. Бременността беше лесна и проста в сравнение с това. Тя ме сграбчи за раменете, подобно на Долф. - Бременна съм в трети месец. Ти в кой си? Моля те, кажи ми, кажи ми, че не съм глупачка. Кажи ми, че не съм разрушила живота си, защото не съм прочела ситните букви върху шишето с лекарството! Треперех толкова силно, че ми бе трудно да говоря, но успях да изрека: - Не... съм... бременна. Тя се изправи и се обърна с гръб към мен. - Върви по дяволите за това, че не споделяш. Опитах се да отговоря нещо, дори не бях сигурна какво, но тя си тръгна, като остави вратата отворена след себе си. Не бях сигурна, че да бъда сама е добра идея, треперенето се усилваше, сякаш измръзвах до смърт отвътре навън. Лари Къркланд беше отишъл на обучение за федерален шериф. Все още нямаше 4 г. стаж като екзекутор на вампири, така че не можеше да бъде освободен от това. Чудех се дали заради бременността му е по- трудно да бъде далеч от Тами, или му е по-лесно. По дяволите, и при двата варианта. Пери доведе Джейсън горе при мен. Той ме докосна. - Господи, студена си. – Вдигна ме с ръце, сякаш бях лека като перце. – Ще я отведа вкъщи. - Ще ви осигурим ескорт, за да минете през пресата – отвърна Пери. Джейсън не се възпротиви. Той ме понесе надолу по стълбите. Изчакахме няколко минути, докато Пери организира достатъчно топли тела, които да играят ролята на нещо подобно на жива предпазна ръкавица и да държат пресата на разстояние. Вратата се отвори, слънчевата светлина блесна в очите ми и главоболието се завърна с пълна сила. Зарових лице в гърдите на Джейсън. Изглежда, че той знаеше какво не е наред, защото повдигна края на сакото на Тами върху очите ми. - Готови ли сте? – гласът на Пери. - Да го направим – отвърна Джейсън. При нормални обстоятелства щях да се почувствам унижена да бъда изнесена като увяхнало цвете от местопрестъпление, но полагах прекалено големи усилия да държа треперенето под контрол. Беше нужна цялата ми концентрация, за да не позволя тялото ми да се разпадне. Какво, по дяволите, ми ставаше? Бяхме навън и се движехме с бърза крачка. Можех да преценя колко близко се намирахме до пресата по това колко по-шумни ставаха виковете им. „Какво не е наред с г-ца Блейк?”, „Какво се е случило с нея?”, „Кой сте вие?”, „Къде я водите?”. Имаше още въпроси, много повече. Всички се сляха в шум, подобен на прибоя на океана. Тълпата се надигна около нас. Имаше миг, в който имах усещането, че ни приближават като юмрук, който ни обгражда, но гласът на Мерлиони се извиси: - Назад, отдръпнете се веднага, или ще прочистим мястото. Джейсън ме вкара в джипа и се наведе с рамо към мен, за да закопчае предпазния колан. Сакото сега беше върху лицето ми и странно защо, но се почувствах клаустрофобично. - Затворѝ очите си – каза той. Вече правех това, което той предложи, но не казах нищо. Сакото бе отместено и слънцето отново заблестя в затворените ми клепачи. Усетих слънчевите очила да се спускат върху очите ми и ги отворих предпазливо. По-добре. Имаше редица от детективи и униформени, които бяха пред джипа и държаха групата репортери назад, така че да можем да се измъкнем. Всяка камера, с която разполагаха, беше насочена в наша посока. Само господ знаеше след като приключеха какво щяха да гласят заглавията. Джейсън даде газ до дупка и тръгна назад със свистене на гумите. Беше стигнал доста далече по улицата, преди да успея да избъбря: - Ще те глобят. - Обадих се на Майка. Чака те. Ти и Натаниел ще вземете вана. Успях да кажа: - Какво? - Не знам какво точно не е наред, Анита, но се държиш като превръщач, който е ранен сериозно. Сякаш тялото ти се опитва да излекува някаква дълбока рана. Трябва ти горещина и докосването на групата ти. - Аз... – зъбите тракаха толкова силно, че не можех да довърша – не съм... – млъкнах, в опит за изречение и се спрях на: - Не съм ранена. - Знам, че не си ранена толкова сериозно. Но дори ако това беше ухапване от вампир, ти щеше да си топла на допир, гореща, сгрявайки се, за да се излекуваш. Не би трябвало да ти е студено. Ушите ми започнаха да звънят. Звучеше сякаш някой бие камбана отново и отново. Звъненето удави гласа на Джейсън, звука на двигателя, и най-накрая всичко останало. Загубих съзнание за втори път за по-малко от два часа. Очертаваше се този ден да не е от добрите ми. 22 Носех се по гръб във вода, в топла, топла вода. Нечии ръце ме държаха на място, а мъжко тяло докосваше моето във водата. Отворих очи към трептящата светлина на свещите. Обратно в „Циркът на прокълнатите” ли бях? Случиха се две неща, които ми подсказаха точно къде се намирам: светлата облицовка на ръба на ваната, която заблестя и ръцете около раменете ми се стегнаха, привлякоха ме по-близо. Мига, в който задната част на тялото ми се настани стабилно в предната част на неговото, разбрах, че това е Майка. Познавах извивката на рамото му, начина, по който тялото ми се плъзгаше по всяко очертание и вдлъбнатина на тялото му. Покритите му с тен ръце бяха деликатни за мъж, но докато ме притискаше към себе си, мускулите под кожата му се движеха. Знаех колко сила има в това стройно тяло. Той бе като мен – много повече, отколкото се виждаше на пръв поглед. - Как се чувстваш? – запита той, а гласът му бе толкова близо до ухото ми, че шептенето би изглеждало високо. Моят глас се чу отдалечен и глух, така, както се чувствах през целия ден. - По-добре. - Поне си по-топла – отвърна той. – Джейсън каза, че ти се е повръщало, че си била замаяна. Това премина ли? Помислих по въпроса, опитах се да почувствам тялото си, не само успокояващата топлина и близост. - Да, чувствам се по-добре. Какво, по дяволите, ми имаше? Той ме извърна в ръцете си, така че ме държеше срещу себе си и можехме да се гледаме. Усмихна ми се. Първоначалният тен избледняваше леко, но все още бе тъмен, и тази тъмнина очертаваше една от най-порязяващите му черти. Очите му бяха като котешки. Първоначално мислех, че са жълто-зелени, но всъщност бяха жълти, или зелени, или всяка комбинация от двете, в зависимост от настроението му, осветлението, цвета на ризата, с която бе облечен. Зениците му се бяха разширили като черни басейни и тънката цветна линия, която ги обграждаше, бе истинско бледозелено. Човешките очи не бяха зелени, не и наистина. Сиво зелени, може би, но истинско неподправено зелено, рядко. Но очите на Майка бяха. Тези очи се намираха върху лице, което бе красиво по начина, по който беше красиво женското лице. Деликатно. Челюстта му беше очертана, брадичката бе мъжка, но и нежна. Устата му бе широка, а долната устна по-тънка от горната, като му придаваше вид сякаш се цупи непрекъснато. Исках да почувствам устните му върху моите, да усетя докосването на кожата му под ръцете си. Той ми влияеше по начина, по който го правеше почти от първия път, в който го видях – сякаш бе липсваща част от мен, която трябваше да приближа колкото се може по- близо до тялото си, сякаш някой ден щяхме да се слеем един с друг. Той не се противи когато го придърпах надолу, за да го целуна. Не ми каза, че съм ранена и трябва да почивам. Просто се наведе и притисна уста към моята. Целувката с него бе като дишане, автоматична, нещо, което тялото прави, за да не умре. Не си помислих, че искам да го докосна, нямаше несигурност като при всеки друг мъж в живота ми. Той беше моят Нимир-Радж, и от момента, в който бяхме заедно, това беше по- силно от женитба, по-постоянно, отколкото някакви думи или хартия могат да обвържат. Ръцете ми се спуснаха по гърба му, върху рамене му, по гладката влажност на кожата му, и зверовете ни се надигнаха. Неговата енергия бе като горещ дъх срещу кожата ми, трептейки навсякъде, където се докосвахме. Звярът ми се надигна от дълбините на тялото ми и усетих как звярът на Майка откликна. Те се движеха в разделените ни тела като две плуващи форми, нагоре и нагоре, всеки един от тях се състезаваше с другия, като единствено кожите ни ги държаха разделени. След това сякаш и те не бяха достатъчни, за да ги удържат, и зверовете ни преплуваха през всеки един от нас. Това накара гърбът ми да се извие и от гласа на Майка да се чуе нещо като писък. Зверовете ни се извиха между телата ни, енергиите им се преплетоха повече, отколкото телата ни някога биха могли. Извиваха се и танцуваха като някакво невидимо въже, заплитащи се, съединявайки се, плъзгайки се навътре и навън от нас, докато не прободох с нокти тялото на Майка, а той не заби зъбите си в моето рамо. Не знам дали се дължеше на болката, на удоволствието, на зверовете, или на всичко заедно, но изведнъж отново можех да мисля. Изведнъж разбрах защо цял ден ми беше лошо. Усетих това дълго метафизично въже, което ме свързва с Жан-Клод, видях го в леглото му в „Циркът на прокълнатите”, а Ашър все още бе с него. Върху голите гърди на Жан-Клод седеше сянка, тъмна форма. Колкото по-дълго се взирах в нея, толкова по- солидна ставаше, докато не обърна безформено лице към мен, озъби се и ми показа очи, горящи с тъмен меден пламък. Гледах гладната сянка на силата на Бел Морт, която се опитваше да изсмуче „живота” на Жан-Клод през целия ден. Но подсигурителната система на Господар-вампир се беше задействала – неговият човешки слуга, и вероятно и неговото животно. Ричард беше отказал да ни помогне директно, но вероятно днес плащаше цената за това. Съществото отново ми изсъска, като някаква огромна котка-демон, и аз реших да се отнасям с нея като с такава. Хвърлих звяра си по дългото метафизично въже. Това, което не бях планирала, бе, че звярът на Майка би последвал моя, че когато нападнем, ще го направим заедно и ще разкъсаме създанието на димящи парцали. То изхвърча през стената. Почудих се къде е отишло и мисълта бе достатъчна. Видях го в стаята за гости, която бяхме подготвили за Мюзет. Сянката седна върху гърдите ѝ за секунда, след което изглежда се разтопи в тялото ѝ. Имаше миг, в който това плаващо нещо се движеше под мъртвата кожа на вампира, след което всичко утихна. Гласът на Анджелито: - Господарке, тук ли си? След което се озовах обратно в топлата вода и ръцете на Майка. - Какво беше това? – попита той с тих, напрегнат глас. - Сенчестото нещо бе част от силата на Бел Морт, която е дала на Мюзет. - Сякаш се опитваше да се храни от Жан-Клод, но не успяваше. - Аз съм неговият човешки слуга, Майка. Мисля, че когато Мюзет се е опитала да открадне силата на Жан-Клод, атаката се е отклонила към мен. Изсмуквала ме е цял ден. - Жан-Клод нарочно ли го е направил? – запита той. - Не, той наистина е мъртъв за света. Дължи се на начина, по който редът е направен. Ако тя можеше да пресуши Жан-Клод, тогава щеше да може да вземе енергия от всичките му вампири, от всеки, който има кръвна връзка с него. - Вместо това тя се е хранила от теб. - Да, и вероятно от Ричард. Обзалагам се, че днес се е обадил в училището да каже, че е болен. Майка ме прегърна здраво към себе си. - Как можем да го предотвратим да не се случи отново? Потупах ръката му. - Това е едно от нещата, които харесвам най-много в теб. Повечето хора щяха да прекарат време в чудене какво можеше да стане, колко лошо можеше да бъде, а ти минаваш направо на практическата част. - Трябва да направим нещо преди това да скочи обратно през стената. - Мобилният ми телефон да е наоколо? - В купчината с дрехите ти – отвърна той. - Можеш ли да го достигнеш? Той протегна дългата си ръка. Ръцете му бяха по-дълги, отколкото изглеждаха. Използва върховете на пръстите си, за да премести телефона достатъчно близо и да го вземе. Подаде ми го, без да зададе и един въпрос. Майка не ме караше да губя време, за да се обяснявам. Обадих се в „Циркът на прокълнатите”, на специалния номер, който го нямаше в указателя. Ърни, който беше човешкото момче за всичко на Жан-Клод и понякога аперитив, вдигна. Попитах дали Боби Лий все още е там. Когато описах как изглежда, Ърни заяви: - Да, не мога да се отърва от него. Изглежда си мисли, че той командва. Тъй като и аз донякъде си мислех, че той командва, нямах проблем с това. Боби Лий дойде на телефона. - Анита, какво става? - Помолѝ Ърни да ви намери някакви кръстове и ги поставете върху вратите на стаите за гости. - Може ли да попитам защо? - За да попречим на лошите вампири да правят повече метафизични номерца днес. - Това не ми говори абсолютно нищо. - Просто го направѝ. - Не трябва ли да поставим кръстове върху ковчезите, за да попречим на вампирите да използват силите си? - Има само по един изход на всяка стая, като по-голям ковчег е. Повярвай ми, ще се получи. - Ти си шефът, поне докато Рафаел не ми нареди нещо друго. Той попита Ърни за кръстовете. Можех да чуя гласът на Ърни да протестира, но не различавах думите. Боби Лий се върна на телефона. - Притеснява се, че ако кръстовете са на очевидно място върху вратите, ще пречат на нашите вампири, когато се събудят. - Може би, но се притеснявам повече от това, което гостите ни правят в момента. Когато нощта падне, тогава ще се притесняваме. Дотогава просто го направѝ. - Ще ми обясниш ли някога защо го правя? - Щом искаш да знаеш, добре, новите вампири използват вампирски хитрини, за да изсмукват енергия от Жан-Клод, а чрез него, и от мен. Цял ден се чувствам скапана. - Знаеш, че те харесвам, Анита, обясняваш нещата, когато помоля. Почти никога не разбирам за какво по дяволите говориш, но разговаряш с мен като че ли съм достатъчно умен, за да разбера, и знам достатъчно за магията, за да схвана всички сложни думи. - Затварям телефона, Боби Лий. - Да, г-жо. Подадох телефона на Майка, за да го остави близо до купчината с дрехи, която нямах шанс да достигна, без да накапя с вода навсякъде. Облегнах се назад върху Майка и той се потопи по-дълбоко във водата, така че дори върхът на брадичката ми бе под вода. Исках да да се потопя в тялото му, да бъда прегърната, да подремна. Сега, когато сянката беше махната от Жан-Клод, бях уморена. Сякаш имах разрешение да спя. Но имаше още една криза, която да бъде обсъдена. - Джейсън ми съобщи, че Натаниел е припаднал в работата снощи. - В стаята си е, лежи между Зейн и Чери. Добре е. – Майка ме целуна отстрани по главата. - Вярно ли е, че е припаднал, защото вие двамата не може да продължавате да храните моя ardeur по два пъти на ден? Майка внезапно застана неподвижен и мълчанието му говореше много. - Знаеше ли, че двамата не можете да ме поддържате? - Ти се храниш и от Жан-Клод – отвърна той. - Добре, знаеше ли, че тримата не можете да ме поддържате? - Жан-Клод продължава да повтаря, че апетитът ти скоро трябва да намалее. Тримата можехме да те храним, ако се нуждаеше от едно хранене дневно. Два пъти на ден е по- трудно. - Защо не ми каза? – попитах. Той ме прегърна и аз му позволих, но не бях доволна. - Защото знам колко е трудно за теб да приемаш нови хора в леглото си. Надявах се, че няма да ти се налага. Това ми напомни. - В известна степен го направих. - Какво си направила? – не разбра той. - Приех някой друг в леглото си. – Имах чувството, че трябва да се гърча от неудобство, но способността ми да бъда смутена не бе това, което беше. - Кого? – попита той с тих глас. - Ашър. - Ти и Жан-Клод? – прозвуча повече като твърдение, отколкото като въпрос. - Да. Той ме придърпа към себе си. - Защо сега? Обясних му причината си. - Довечера ще направиш онези вампири много нещастни. - Надявам се. – Извърнах се в ръцете му, за да видя лицето му. На светлината на свещите изглеждаше достатъчно спокоен. – Това притеснява ли те, относно Ашър? Той изглежда размишляваше по въпроса за секунда или две. - Да и не. - Обясни да-то – настоях. - Докато имаш нужда ardeur да бъде нахранен, ще имаш достатъчно време за всички. Малко се притеснявам какво ще стане, ако сега, когато ardeur се увеличава, се сдобиеш с поредица от мъже, а после той изчезне. Ще се окажеш с недоволни хора, ако са прекалено много. Намръщих се. - Не се бях сетила за това. Искам да кажа, не съм имала сношение с никой друг, освен с теб и Жан-Клод. - Ще кажа това, което би казал Жан-Клод, ако беше тук: „Ma petite, шикалкавиш.” - Добре, добре, не възнамерявам да изритам Натаниел от леглото си, само защото ardeur е утихнал. - Не, но ще бъдеш ли склонна да го докосваш по начина, по който очаква? Извърнах се, за да не ми се налага да срещам този негов открит поглед. - Не знам, това е истината, не знам. - А Ашър? - С него ще карам стъпка по стъпка. - А Ричард? Поклатих глава срещу гърдите на Майка. - Съмнително е. Ричард едва понася да бъде на двайсет крачки около мен. - Сериозно ли казваш, че ако той се появи днес и те помоли да се върнеш, ще откажеш? Беше мой ред да утихна в ръцете му. Помислих върху въпроса, опитах се да размишлявам ясно и благоразумно. Проблемът бе, че Ричард никога на беше тема за разговор, по която можех да бъде логична. - Не знам, но клоня към „не”. - Наистина? - Майка, все още изпитвам чувства към него, но той ме заряза. Заряза ме, защото се чувствам по-комфортно с чудовищата от него. Заряза ме, защото съм прекалено кръвожадна за него. Заряза ме, защото не съм човекът, какъвто иска да бъда. Никога няма да бъда такъв човек, какъвто иска. - Ричард никога няма бъде човекът, какъвто самият той иска – отвърна тихо Майка. Въздъхнах. Това бе вярно. Ричард искаше, повече от всичко друго, да бъде човек. Не искаше да бъде чудовище. Искаше да бъде учител по естествени науки в прогимназия, да се ожени за приятно момиче, да се установи, да има 2.5 деца, и може би куче. Беше учител по естествени науки, но останалото... Ричард беше като мен, никога нямаше да има нормален живот. Аз бях приела това, но той продължаваше да се бори. Да се бори да бъде човек, да се бори да бъде обикновен, да се бори да не ме обича. Беше успял с последното. - Ако Ричард се върне обратно при мен, няма да бъде завинаги. Ще се върне, защото няма да може да се спре, но мрази себе си прекалено много, за да може да обича някой друг. - Това е сурово – каза той. - Но е истина – отговорих. Майка не тръгна да спори с мен. Не го правеше, когато знаеше, че греши, или че аз съм права. Ричард щеше да спори. Ричард винаги спореше. Изглежда, че вярваше, че ако се преструва, че светът е по-добро място, отколкото е, това ще промени света. Не стана така. Светът бе това, което е. И никакви гняв, омраза, ненавист към самия себе си, или непреклонното заслепение, няма да го променят. Може би Ричард щеше да се научи да се възприема, но започвах да вярвам, че ще научи този урок, без аз да присъствам в живота му. Придърпах ръцете на Майка около себе си като топло палто, но сега бях уморена, болезнено уморена. Ако Ричард днес почукаше на вратата и ме помолеше да се върне, какво бих направила? Честно казано, не знаех. Но знаех едно: той нямаше да ми позволи да храня ardeur от него. Смяташе го за чудовищно. И нямаше да ме дели физически с никого, освен с Жан-Клод. Дори ако той искаше да се върне, освен ако не ми позволеше да храня ardeur от други, нямаше да се получи. Чисто практически. Аrdeur трябваше да бъде хранен. Ричард нямаше да го прави. Ричард нямаше да ми позволи да го храня от никой друг, освен от Жан- Клод. Само Жан-Клод не можеше да задоволи апетита ми. По дяволите, Майка, Жан-Клод и Натаниел заедно не можеха да го задоволят. Ако Ричард се върнеше днес, какво щях да правя, да му предложа една трета от леглото си, от другата страна на Майка? Ричард се беше съгласил да се среща с мен, докато се срещам с Жан-Клод, но никога да дели легло с него и с мен по едно и също време. Щеше да се опита да се върне към това, което имахме преди. Това не можех да направя. Какво щях да направя, ако Ричард почукаше на вратата в този момент? Да му предложа да се присъедини към нас във ваната, да наблюдавам как лицето му изразява цялата болка и ярост, да гледам как отново излиза с тежки стъпки. Какво бих направила, ако той пожелаеше да се върне? Единственото, което бих могла е да кажа „не”. Въпросът бе, достатъчно силна ли бях, за да ко изрека? Вероятно не. 23 Отчасти изплувах на повърхността на съня, достатъчно, за да чувам гласове, но не се събудих напълно. Пръв бе гласът на Майка: - Какво каза Грегъри? - Че баща му се е опитал да се свърже с него – гласът на Чери. - Защо това не е добре? - Баща му е бил този, който е сводничел на двамата със Стивън, докато са били деца. - Всеки път, когато реша, че съм чул за най-лошото в хората, се оказва, че греша – отвърна Майка. Опитах се да отворя очи, но сякаш всеки от клепачите ми тежеше по 50 кг. Примигах и открих, че Майка все още ме е прегърнал, но се беше подпрял на лакът. Чери стоеше до леглото. Беше висока, стройна, с източено тяло, с руса коса, подстригана по момчешки късо. Не носеше никакъв грим, което означаваше, че е бързала, и всъщност беше облякла дрехи, което бе необичайно за леопардлак. Обикновено те се обличаха единствено ако аз настоявах. Или тя се готвеше да излиза, или нещо не беше наред. Естествено, нещо не беше наред. Опитах се да се пробудя достатъчно, за да изрека нещо, но ми бе необходимо повече усилие, отколкото беше приятно. Гласът ми се чу пресипнал: - Какво каза за Грегъри? Чери се наведе по-близо и ми бе необходимо почти всичко, с което разполагах, за да мога да съсредоточа поглед, докато тя се приближаваше към мен. - Знаела си, че Грегъри и Стивън са били насилвани като деца? – изрече полувъпросително тя. Успях да отговоря: - Да. – Намръщих ѝ се. – Да не би да каза, че баща им ги е продавал като деца? – Може би сънувах. Или това, или бях недоразбрала. - Не си знаела – констатира Чери. Лицето ѝ бе толкова сериозно. Внезапно бях по-будна. - Не. Зейн влезе през вратата на спалнята, понесъл в ръце Натаниел. Зейн беше висок 1.80 м. , малко прекалено слаб за моя вкус, но след като двамата с Чери живееха заедно, не моят вкус бе от значение. Изключително късата му коса сега бе бяло-руса. Това беше първият естествен цвят, с който бях видяла някога да си бядисва косата. Нямах никаква представа какъв беше истинският му цвят. Зейн носеше Натаниел притиснат към гърдите си, като спящо дете. Сплетената на тежка плитка дълга почти до глезените коса на Натаниел, бе в една от ръцете на Зейн. Ако човек се опиташе да носи Натаниел, без да контролира цялата тази коса, щеше да се препъне. От двете страни на плитката, тялото беше голо. - Носи бельо – обясни Зейн – знаем правилата. Никакво спане голи с теб. – Отмести косата достатъчно, за да покаже сатенените шорти, по които Натаниел си падаше вместо пижама. Опитах се да се подпра на лакът, но това изглеждаше прекалено трудно. Накрая реших да остана легнала по гръб, а двете ми очи напълно отворени. - Как е той? - Добре е – отвърна Майка. Погледнах го. Опитах се погледът ми да бъде скептичен, но се провалих, така че се наложи да изрека: - Изглежда в безсъзнание. - Кажѝ ѝ нещо, мързелива котко – предложи Зейн. Натаниел бавно обърна глава, почти болезнено бавно, докато Зейн го носеше до другата страна на леглото. Примига с лавандулови очи към мен и ми се усмихна мързеливо. Изглеждаше почти толкова уморен, колкото се чувствах аз. И защо не? Нима не беше припаднал поради същата причина, поради която и аз – защото някакъв вампир се е хранил от него? Ardeur не взимаше кръв, но все пак беше вид вампиризъм. Майка изпълзя изпод завивките, разкривайки идеално потъмнелия силует на тялото си. Милостиво, държеше повечето от ценните си качества скрити от погледа ми. Мисля, че бях прекалено уморена, за да се изкуша, но знаех, че съм прекалено изморена, за да искам да ме изкушат. Той навлече някакви дрехи с гръб към мен, но когато се обърна с безопасно вдигнат цип на пантолоните, изражението на лицето му говореше съвсем ясно, че знае, че съм го наблюдавала. Изключително тъмната му кестенява коса се виеше на къдри около раменете му. Едно движение на главата му я запрати всичката от едната страна на лицето му. Тъмната коса обграждаше тези невероятни очи, блестящи с жълто и зелено едновременно. - Ако не се поместиш от полезрението ѝ, ше бъдем тук през целия проклет ден – изрече Зейн. - Звучиш сякаш ревнуваш – го укори Чери. - Е – отвърна той – мен не ме гледаш по този начин. - Никого не гледам така – обясни тя. Зейн ѝ се ухили. - Знам. Смееха се така, както го правят двойките, и човек разбира, че е извън някаква тяхна шега. Зейн беше прав за едно – бавех. Чак когато се опитах да се измъкна от леглото, осъзнах, че все още съм гола. В известен смисъл го знаех, но подсъзнателно, мъгляво. - Трябват ми дрехи – заявих. Майка беше извадил тениска с яка от общото чекмедже. Това бе тази, която бях купила, докато си мислех за него, в наситено, богато тревно зелено. Караше зеленото на очите му да изпъква. Но тениската ставаше и на двама ни, както и повечето от останалите ни тениски. Ежедневните ни дрехи бяха станали обща собственост – единствено официалните дрехи бяха стриктно негови и мои. Майка по-скоро ме докосна по раменете, за да спра да ставам, а не че ме принуди да легна. Изглежда движенията ми не бяха достатъчно координирани, за да мога да седя в леглото, да държа завивките върху гърдите си и да дъвча дъвка едновременно. Сякаш тялото ми все още не ме слушаше достатъчно. - Анита, ако не си починеш, няма да си от полза за никого. - Грегъри е мой леопрад, аз съм неговата Нимир-Ра. Майка погали лицето ми отстрани с двете си ръце. - А аз съм неговият Нимир-Радж. Заспивай. Ще се погрижа, затова ме нае, нали? Не можах да не му се усмихна, но не ми хареса, че не отивам да спасявам Грегъри. Сигурно е проличало по физиономията ми, защото той коленичи до леглото и пое ръката ми в двете си ръце. - Грегъри е изпаднал в истерия, защото баща му е в града. Ще отида да видя как се справя, може да го доведа тук, така че баща му да не го открие чрез телефонния указател. Изпитвах трудност да се фокусирам върху лицето на Майка. Бях изпълзяла от съня, но той ме всмукваше отново. - Да – съгласих се, а гласът ми вече запозваше да звучи отдалечен дори и за мен – доведи го обратно тук. Той ме целуна нежно по челото, а ръката ми все още бе в неговите. - Ще го направя. Сега спи, или ще се разболеш сама. Болна Нимир-Ра не може да защити никого. Тъй като не можех да попреча на очите си да се притварят продължително, беше трудно да противореча. Целувката му по ръката ми бе първият знак, който имах, че се е изправил. Притварянето явно е било дълго. Леглото се раздвижи и Натаниел се намести до мен. Ръката му беше върху корема ми, а единият му крак пресичаше бедрото ми. Това бе една от любимите му пози за сън, но нещо не беше както трябва. - Дрехи – изрекох и се намръщих още. – Не мога да се храня отново от Натаниел. Майка отново се появи в полезрението ми. - Спала си само два часа, затова си толкова уморена. Ако си хранила ardeur на зазоряване, значи имаш поне шест часа, преди да ти се наложи да го храниш отново. Настанихме Натаниел тук, само за да не бъде сам. Последните няколко думи отплуваха в тъмнината и чак когато той бе тих в продължение на дълго време, отворих очи към празната стая. Натаниел се беше свил към мен, лицето му бе скрито в рамото ми. Притискаше се силно, оставяйки ми само около сантиметър от леглото. Понечих да го обърна, за да стана и да намеря пижамата, която никой не ми беше дал, но отново заспах. Леопардлаците влияеха зле върху това колко удобно се чувствах с голотата си. 24 Сънувах. Бел Морт седеше пред тоалетката си, дългата ѝ черна коса се спускаше на вълни, току-що сресана, и блестеше на светлината на свещите. Носеше рокля в наситено златисто жълто и знаех още преди да обърне тези медено-кафяви очи към мен, че цветът на роклята подчертаваше златистото в тях. Устните ѝ бях червени и влажни, сякаш току-що ги бе облизала. Протегна към мен бялата си ръка. - Ела, ma petite, ела и седни до мен. – Усмихна се тази червена уста и най- много от всичко исках да отида при нея, да поема тази протегната ръка и да бъда прегърната. Даже направих крачка напред и открих, че съм облечена в подобна на нейната рокля. Можех да усетя слоевете фуста, метала на банелите, който се впиваше и караше стойката ми да бъде напълно права. Роклята бе в наситено червено – цвят, който караше собствената ми кожа да блести с белота, косата ми да изглежда по-тъмна заради контраста, устните ми бяха по-червени отколкото бяха в действителност, а тъмните ми очи изглеждаха почти черни. Докоснах необичайните дрехи и това ми помогна да разсъждавам, помогна ми да се поколебая. Поклатих глава. - Не – и шепотът ми отекна странно в стаята. Тя махна с бледата си ръка към мен. - Както предпочиташ, ma petite, но ела по-близо, така че да те опозная по- добре. Отново поклатих глава и насилих пръстите си да докоснат тежкия, непознат плат на роклята. - Не съм твоята ma petite. - Разбира се, че си, защото всичко, което принадлежи на Жан-Клод, принадлежи и на мен. - Не – отрекох. Струваше се ми се, че би трябвало да кажа повече, но не можех да мисля, докато тя седеше обивита в светлината на свещите, а на масата до лакътя ѝ имаше купа със старомодни червени рози. Това беше нейната роза, създадена и наречена на нея още преди векове. Тя се изправи, шумолейки с полите си, шептящ звук, който накара пулсът ми да забие по- бързо и тялото ми да се напрегне. „Бягай, бягай” изкрещях в съзнанието си, но тялото ми не се движеше. Тя бавно се приближи към мен, гърдите ѝ бяха като хълмове заради стегнатото облекло. Внезапно си припомних какво беше да целувам тази блестяща кожа. Сграбчих с две шепи дългите си поли, обърнах се на обувките си с високи токове и побягнах. Докато тичах, стаята изчезна и се озовах в безкрайно дълъг коридор, по който продължих. Беше тъмно, но това бе мракът от сънищата, при който дори без светлина, човек винаги можеше да види чудовищата. Макар че това, което се криеше в нишите в коридора, не бе точно чудовище. От двете ми страни ме обградиха двойки. Зърнах плът, бледа и тъмна, образи на чувствени удоволствия. Не видях ясно всичко, не исках. Затичах се и се опитах да не виждам, но разбира се, не бе възможно да не видя съвсем нищо. Гърди като узрели плодове се разкриваха от старомодни рокли. Широки поли се повдигаха, за да докажат, че под тях няма друго, освен плът. Мъж с панталони смъкнати около бедрата и жена, надвесена над него. Проблясваща кръв върху бледа плът, вампири, вдигнали зъби към светлината, и хора, притиснати към тях и умоляващи за още. Затичах се по-бързо и по-бързо, борейки се с тежката рокля и тесния корсет. Беше ми трудно да дишам, да се движа, и без значение колко бързо бягах, вратата, която виждах на края на целия този чувствен кошмар,изглежда въобще не се приближаваше. Нищо прекалено плашещо не се случваше в нишите. Нищо, което досега не бях виждала или в което не съм участвала по един или друг начин, но по някакъв начин знаех, че ако спра да тичам, те ще ме хванат. И повече от всичко друго, не исках да ме докосват. Внезапно вратата се озова пред мен. Сграбчих дръжката, дръпнах я, но беше заключена. Разбира се, че ще е заключена. Изкрещях и още преди да се обърна, знаех, че съществата в коридора вече не бяха в нишите. Гласът на Бел: - Ела при мен доброволно, ma petite. Опрях челото си във вратата, очите ми бяха затворени, сякаш ако не се обърнех, не ги видех, нямаше да могат да ме уловят. - Престани да ме наричаш така. Тя се разсмя, и както смехът се плъзна по кожата ми, имах усещането за секс. Смехът на Жан-Клод бе невероятен, но това, това... звукът ме накара да започна да се гърча срещу твърдото дърво и метала на вратата. - Ще ни нахраниш, ma petite. Това ще стане, ти можеш да избереш единствено как да стане това. Обърнах се бавно, по начина, по който това става в кошмарите. Обръщаш се, знаейки, че този горещ дъх върху кожата ти наистина е на чудовището. Бел Морт стоеше в центъра на огромното пространство на коридора, и чрез спомените на Жан-Клод, знаех, че това място, този коридор е истински. Хората от нишите се тълпяха от двете ѝ страни и зад нея, полугола тълпа с огромни, гладни очи. - Предлагам ти ръката си, ела, вземи я, и удоволствието ще бъде повече, отколкото си мечтала. Ако ми откажеш... – Тя направи жест с ръка, и това дребно движение изглежда обхвана всички нетърпеливи, похотливи лица. – Мога да бъда мечта, или кошмар. Изборът е твой. Поклатих глава. - Ти не предлагаш избор, Бел, никога не си го правила. - В такъв случай избираш... болката. Тълпата зад гърба ѝ се втурна към мен и сънят се разпадна. Озовах се тежко задъхана срещу разтревоженото лице на Натаниел. - Извика докато спиш. Кошмар ли имаше? – попита той. Сърцето ми биеше толкова бързо, че едва можех да преглъщам покрай пулса си. Успях да изрека задъхано: - О, да. След което подуших рози, наситен мирис, пресищащ, старомоден, почти противно сладникав. Гласът на Бел отекна в главата ми „Ще ни нахраниш”. Ardeur бликна в мен, карайки кожата ми да гори. Натаниел дръпна рязко ръцете си назад, сякаш се бе опарил, но знаех, че не го е заболяло. Той коленичи в заплетените чаршафи, очите му бяха широко отворени, малките сатенени шорти бяха силно опънати върху бедрата му. Все още не бяха силно опънати отпред, все още не бе възбуден, а аз исках да бъде. Извъртях се настрани и протегнах към него една бледа ръка. - Ела, вземи ръката ми. – В мига, в който думите излязоха от устата ми, се озовах обратно в моя кошмар, но този път бях в ролята на Бел. Натаниел се протягаше към мен, за да докосне ръката ми, но знаех, че ако го направи, ardeur ще се разпространи върху него и аз щях да се храня. Натаниел беше припаднал последната нощ, защото бях взимала прекалено много от него, какво щеше да се случи, ако се хранех отново толкова скоро? - Стоп – изрекох почти непоколебимо. Ако беше някой друг, той нямаше да спре, но това бе Натаниел и той направи това, което му беше наредено. Остана на колене, а малките шорти бяха опънати толкова силно около тялото му. Остави ръката си да падне обратно в скута му. Беше само на сантиметри от мен. Всичко, което трябваше да направя, бе да скъся това малко разстояние. Трябваше да стана от леглото, да се отдалеча, но такава сила нямах. Сякаш не можех да откъсна погледа си от него, толкова близо, толкова изгарящ от нетърпение, толкова млад. Тази мисъл не беше моя. Намръщих се и объркването ми помогна да изтикам назад ardeur достатъчно продължително, за да седна изправена, достатъчно продължително, за да се вгледам в огледалото на тоалетната маса до отсрещната стена. Опитвах се да видя дали очите ми искрят с медено-кафяв огън, но бяха моите. Бел не ме беше обладала, както го направи ведъж преди време. Но бе направила нещо – събуди ardeur часове по-рано. Леглото се раздвижи и главата ми се извъртя назад, като хищник, който чува мишка в тревата. Натаниел се намираше точно там, където го бях оставила, но сигурно беше направил някакво дребно движение и то бе достатъчно. Пулсът ми се качи в гърлото ми, тялото ми се напрегна и набъбна заради нуждата. Нужда, каквато не бях изпитвала досега. Не можех да дишам покрай нея, не можех да я заобиколя. Сякаш ме беше превзела и от мен не бе останало нищо. Това не беше правилно. Това не бях аз. Успях да разтърся глава, да изпусна дъха, който бях задържала. Играеха си с мен. Даже знаех кой го правеше, но не знаех как да го спра. Вратата на спалнята се отвори. Беше Джейсън. Стоеше под рамката и потриваше с длани голите си рамене. Беше навлякъл дънките си, но не си бе направил труда да дръпне ципа или да ги закопчае. Мернах ново копринено бельо, светлосиньо, за да пасва на блузата, която вече не носеше. - Какво правиш, Анита? Силата пълзи по кожата ми. Опитах да отговоря през биенето на собствения си пулс и се провалих два пъти, преди да успея да произнеса: - Ardeur. Той влезе по-навътре в стаята, като продължаваше да потрива раменете си в опит да се отърве от настръхването. - Подранила си с часове. Исках да му разкажа за съня, за Бел, но можех да се съсредоточа единствено върху проблясъка на коприна през разкопчаните му дънки. Исках да отида при него, да смъкна панталоните до глезените му, да го поема в устата си... Образът беше толкова силен, че се наложи да затворя очи, да обвия ръцете си силно около мен, за да остана на леглото. Натаниел направи още едно леко движение. Беше легнал върху леглото, а плитката му се влачеше след него като на Рапунцел. Лицето му беше спокойно. Той би ми позволил да правя с него всичко, което исках, дори да го обичам до смърт. - Махни се, Натаниел, махни се. Почувствах леглото да се свижи, но не посмях да погледна. Продължих да държа очите си затворени. - Излез! - Чу я, Натаниел – намеси се Джейсън, - излез сега. Чух тихи звуци, докато той прекосяваше стаята, след което вратата се затвори. - Вече можеш да гледаш, Анита, няма го. Отворих очи, стаята бе празна, с изключение на играта на слънчевата светлина и стоящият до леглото Джейсън. Косата му изглеждаше много жълта на фона на светлината, с цвят на масло, очите му бяха невероятно сини. Проследих очертанията на тялото му до широките рамене, до мускулестия край на ръцете му, до гърдите с бледи зърна. По гърдите и корема му нямаше косми. Много стриптизьори бръснеха космите по тялото си. Достатъчно често бях виждала Джейсън гол, за да знам, че беше предимно обръснат. Просто не бях забелязала къде точно. Той ми беше приятел, така че дори и гол, продължаваше да ми е приятел. Човек не се взира в слабините на приятелите си, за да види колко косми имат там. Но сега, докато седях на леглото и се прегръщах силно, не се чувствах много приятелски настроена, а полудяла. Исках да се хвърля от леглото върху него. Исках го съблечен. - От какво имаш нужда? – попита той. Вдигнах поглед към него, без да знам дали да изплача или да изкрещя, но най-сетне намерих думи, а задъханият ми глас се процеди покрай пулса ми: - Трябва да се храня. - Знам. – Изглеждаше толкова сериозен. – Какво искаш да направя? Исках и на него да му кажа да се махне, но не го направих. Майка не беше тук. Вампирите все още бяха мъртви за света. Натаниел беше под забрана за деня. Извън стаята имаше и други, но не исках да докосна никой от тях. Нито един, който дори да ми е приятел. Погледнах Джейсън. Квадрат от слънчева светлина пресичаше гърдите му и го оцветяваше в златисто и топло. - Какво искаш да направя, Анита? Гласът ми едва се чу като нещо повече от шепот. - Нахрани ме. - Кръв, плът или секс? – Лицето му бе предпазливо докато питаше, сериозно. Моят ardeur винаги беше смесен с други желания, но не и днес. Днес нуждата бе само една. - Секс. – Единствена дума, с нисък глас, тих, докато се възпирах да отида при него. Изключително сериозното му лице се ухили. - Ще се жертвам за отбора. Плъзнах се от леглото и за момент застанах гола пред него. Исках да изтичам към него, да скоча върху него, да го чукам. Нямаше друга дума за това, което тялото ми искаше. Но не исках да го направя. Исках да избегна сношението, стига да можех. Бях успяла да го направя с Натаниел в продължение на месеци. Несъмнено само за един път щях да успея и с Джейсън. Затворих очи и поех дълбоко дъх няколко пъти, след което се спуснах върху пода на ръце и крака. Запълзях към Джейсън и ми се струваше, че имам мускули на места, на които не би трябвало. Звярът ми се изви в тялото ми като котка по гръб, която се протяга на слънчева светлина. Но ardeur изрева над звяра ми, сякаш желанието бе като някаква голяма ръка, която премазва всяка друга нужда. - Няма ли да се оплачеш, че си гола пред мен? - Не – прошепнах, без да се доверявам на нещо по-шумно. Краката му бяха боси. Снижих лицето си към гладката кожа върху стъпалото му и я облизах. Дъхът му излезе треперещ. - Господи. Използвах ръцете си, за да пропълзя нагоре по краката му, дърпайки дънките му, докато не застанах на колене пред него. Без да искам бях успяла да сваля панталоните по-ниско на бедрата му, разкривайки широк триъгълник от синьо копринено бельо. Лицето ми беше почти на едно ниво със слабините му. Можех да видя, че е силно и здраво притиснат под плата, а върхът му изпъваше ластичното бельо, уловен в капан. Исках да смъкна този плат, да му помогна. Плъзнах ръце зад него, забих пръстите си в дънките му и се вкопчих в задника му. Това накара от гърлото му да се чуе звук, но ми попречи да разкъсам дрехите му. Притиснах лицето си към бедрото му, обръщайки се настрани от слабините му. Контролът ми висеше на бързо изтъняваща нишка. Благодарение на дългата практика с Нататниел, бях научила, че единственият начин да не правя нещо повече, бе да правя всичко внимателно, бавно. Но не исках да бъда внимателна, и се чувствах всичко друго, но не и бавна. Исках да го умолявам да ме вземе. По дяволите, можех да се справя по-добре. Джейсън ме погали по косата и това единствено нежно докосване накара лицето ми да се вдигне нагоре. Вгледах се през очертанията на тялото му към лицето му. Имаше онова изражение, което един мъж придобива когато е сигурен в теб, сигурен в това, което ще се случи. Никога не съм мислила, че ще видя това изражение върху лицето на Джейсън, не и заради мен. Погледът в пролетно-сините му очи накара от дълбоко в гърлото ми да се чуе звук. Джейсън ме докосна по бузата. - Не спирай – настоя той с тих глас, – не спирай. Наведох лицето си към него, все още гледайки нагоре. Облизах го през коприната и докато го правех наблюдавах физиономията му. Облизах го по цялата му дължина, докато той не отметна главата си назад със затворени очи. Беше толкова твърд, толкова корав до устата ми, под плата. Обвих устни около главата през коприната, вдигнах едната си ръка, за да го държа, здрав и дебел. Джейсън издаде звук между дума и вик, сякаш го бях изненадала. Сведе поглед към мен, а очите му бяха като диви. Отдръпнах се от него, коприната беше станала тъмносиня там, където устата ми го беше докосвала. Ръцете му се озоваха отзад на панталоните му и самият той смъкна коприната и дънките по бедрата си. Той бе този, който ми се разкри, докато аз бях застанала на колене пред него. Беше гладък, главата – широка и заоблена, грациозен, прав и изящен, извивайки се леко на една страна, така че се притискаше в извивката на бедрото му. Взех го в ръка и дъхът на Джейсън се учести. Повдигнах го надалеч от тялото му, достатъчно, за да мога да обвия устата си около главата му, да очертая с езика си тази грациозна извивка. Той потрепери под докосването ми. Поех повече от него в устата си и плъзнах ръката си надолу, за да обхвана по-ниски неща. Беше гладък на допир, навсякъде, където можех да го докосна с уста или ръка, нямаше нищо друго, освен гладкото му съвършенство. Беше добре избръснат. Била съм с мъже, които са се подстригвали и бръснели отчасти, но никога с някой, който е толкова идеално гладък. Харесваше ми. Така можех по-лесно да поема в устата си толкова много неща, да ги изследвам и изучавам. Всеки допир, всяко докосване, всяко облизване изглежда го караха да издава звуци – скимтене, тихи викове, задъхани думи. Стана като игра да видя колко различни звуци можех да изкарам от него. Смъкнах още по-надолу панталоните, така че да мога да разтворя краката му, да прокарам език между тях по протежение на тази тънка линия от кожа между тестисите и ануса. Той извика и аз се преместих нагоре по тялото му, по едно близване, по едно леко захапване. Отново го поех в устата си, толкова дълбоко, колкото можех от този ъгъл, обвих пръстите си като пръстен около останалата част от него, другата ми ръка обхвана тестисите, докато прокарваше пръсти по тази линия между краката му. Дъхът му излизаше все по-забързан и по-забързан. Тялото му трепереше срещу мен. Сграбчи косата ми с шепа и ме издърпа към себе си. Погледна надолу като удавник. - Горе – нареди. Намръщих се. - Какво? Той се наведе, хвана ме за раменете и ме изправи на крака. Целуна ме сякаш се опитваше да пропълзи в мен чрез устата ми, чрез устните, езика, зъбите – нещо средно между целувка и изяждане. Ръцете му се спуснаха по гърба ми, следвайки извивката на гръбнака ми, след това още по- ниско върху издутината на хълбоците ми, докато пръстите му не откриха бедрата ми. Повдигна ме само с ръцете си върху бедрата ми, устите ни все още бяха сключени заедно. Движението на ръцете му накара краката ми да се разтворят и ме притисна към него. Усещането за това колко бе твърд, колко бе готов, притиснат към тялото ми, накара от гърлото ми да се чуят тихи звуци, Джейсън ги погълна направо от устата ми, сякаш опитваше вкуса на виковете ми. Използва ръцете си, за да отдалечи от себе си долната част на тялото ми, а моите ръце все още бяха сключени около раменете му, като едната ми длан се спускаше през бебешката коприна на косата му. Той премести едната си ръка върху дупето ми, като ме държеше изцяло с нея, докато движеше другата между нас. Имах секунда, в която да осъзная какво възнамерява да прави. Отблъснах ardeur, преборих се с усещането за устата на Джейсън върху моята, с усещането за него в ръцете ми и се отдрънах назад достатъчно, за да се опитам да изрека нещо, успях да кажа само „Джейсън” и той тласна бедрата си напред и нагоре. Усещането за него вътре в мен бе точно това, което ardeur искаше. Точно това, което аз исках. Той влезе в мен, и това не беше колебливо или внимателно. Пребори се с влажната стегнатост на тялото ми, и двете му ръце се намираха отзад на бедрата ми и ме придърпваха към него, докато той се изтласкаше вътре в мен. Това накара от гърлото ми да излязат тихи писъци, един след друг. Той поведе двама ни назад, докато не се стовари с мен върху ръба на леглото, като продължаваше да държи с ръцете си повечето от долната част на тялото ми, уловено в капан срещу него. Той остана прав, тялото му ме приковаваше към ръба на леглото, а ръцете му ме държаха, сякаш бях лека като перце. Взираше се надолу към мен с очи, които вече не бяха човешки, а на вълк. Отдръпна се извън тялото ми, бавно, сантиметър по сантиметър докато не се озова почти свободен, след което се върна обратно вътре и ме накра отново да извикам. Това не беше вик от болка. Откри ритъм, който бе бърз, и дълбок, и силен, сякаш се опитваше да излезе от другата ми страна. Удряше тялото си в моето с глух, месест звук. Оргазмът ме хвана неподготвена. В един миг бях уловена в ритъма на неговото тяло в моето, а в следващия виках и се извивах под него. Забих нокти надолу в тялото му, навсякъде, където можех да го докосна, но когато това не бе достатъчно, забих нокти и в собственото си тяло. Виковете на Джейсън отекнаха след моите, тялото му се напрегна срещу мен, гърбът му се изви и от устните му се откъсна вой. Ardeur го пресуши, изпи кожата му, потта му, семето му. Той се отпусна върху мен. Дъхът му излизаше с болезнени напъни, а сърцето му туптеше като хванато в капан срещу кожата ми. Намести ни по-стабилно върху леглото, а тялото му все още бе дълбоко в моето. Когато и двамата се бяхме настанили на леглото и дишахме тежко, а пулсът и на двама ни се успокояваше, Джейсън сведе поглед към мен, в очите му имаше нещо, нещо сериозно и много нетипично за него. Гласът му продължаваше да е задъхан, дрезгав, когато изрече: - Осъзнавам, че това може би е единственият път, в който ще получа това. Когато мръдна, позволи ми да те подържа за още малко. Собственият ми глас не беше много по-добре от неговия: - Тъй като от кръста надолу не мога да се движа, става. Той се разсмя и понеже все още беше в мен и отчасти в ерекция, движението ме накара да се загърча под него, да се стегна и да забия ноктите си в гърба му. Той изкрещя и бедрата му се забиха отново към мен. Когато бе в състояние да диша, прошепна: - Ох, господи, не го правѝ отново. - Тогава се махни от мен – отвърнах с почти толкова задъхан глас, колкото неговия. Той се подпря на ръце, като че правеше лицеви опори, и се измъкна от мен. Усещането за движението му ме накара отново да започна да се извивам. Той се стовари до мен, смеейки се. Когато можех да говоря, попитах: - Кое е толкова забавно? - Господи, невероятна си. - И ти самият не си зле – отвърнах. - Не съм зле? – учуди се той и ме погледна опулен. Не можах да сдържа усмивката си. - Хубаво, ти също си невероятен. - Не го казвай, ако не го мислиш – изрече той. Най-сетне успях да се извърна настрани, така че да мога да виждам лицето му по-добре. - Наистина го мисля. Беше невероятен. Той се обърна, така че двамата лежахме с лице един срещу друг, но без да се докосваме. - Ако това не се повтори повече, исках да е хубаво. Трябваше да затворя очи, за да се преборя с още един порив да започна се извивам върху леглото. Въздъхнах продължително и отново отворих очи. - О, това беше. Беше ми наистина много хубаво, но винаги ли си толкова енергичен. Не всяко момиче обича да бъде блъскано към матрака. - Виждал съм мъжете, с които спиш, Анита, и знаех, че мога да бъда толкова бърз и твърд, колкото искам, и да не те нараня. Намръщих се. - Да не би да намекваш, че ти е малък? - Не, намеквам, че не ми е огромен. Прилично надарен съм, но някои от мъжете в леглото ти са повече от добре надарени. Изчервих се. През цялото време докато правехме любов не се бях изчервила, а сега го направих. - Не знам какво да кажа, Джейсън, имам чувството, че трябва да защитя егото ти, но... - Но сантиметър по сантиметър си знам мястото, Анита. – Той се разсмя и плъзна ръка под раменете ми. Позволих му да ме намести в извивката на рамото си. Сложих едната си ръка върху корема му, а другата се намираше под кръста му, краката ми се плъзгаха върху бедрата му. Прегърнахме се, почти толкова близо един до друг, колкото бяхме по-рано. - Беше невероятен – казах. - Забелязах за колко невероятен ме смяташ. – Вдигна свободната си ръка, за да видя пресните драскотини, които бях направила по ръцете му. Отворих очите си широко. - И другата ти ръка ли изглежда толкова зле? - Да. Намръщих се и той ме докосна по челото. - Не се мръщи, Анита, радвам се на всеки белег. Ще ми липсват, когато заздравеят. - Но... Той докосна с пръсти устните ми, за да ми попречи да довърша. - Без но, само страхотен секс, и що се отнася до мен, искам да усещам всяка болка и драскотина толкова дълго, колкото мога. – Той докосна ръката ми на мястото, което се намираше върху корема му, вдигна я, за да може да я види. Имаше следи от нокти, от някои от тях се процеждаше кръв, а други бяха само червени и разранени. – Тези белези не са от мен. Разбира се, след като ги видях, започнаха да болят. Защо дребните рани не болят, докато не ги забележиш? - Всъщност - отвърнах, - те са от теб, или поне са знак за добре свършена работа. Не помня някога да съм се белязвала толкова лошо. Той се изхили с този нисък, мъжествен звук, който бе на ръба на смеха, и бе типичен за Джейсън. - Благодаря за комплимента, но съм наясно, че каквото и да правя, не може и да бъде наполовина толкова прекрасно, колкото това, което Жан-Клод и Ашър направиха преди няколко часа. Няма сантиметри или талант, които да поставят един мъж в тази категория. Потреперих и го прегърнах. - Това не е задължително нещо лошо. - Как може да твърдиш такова нещо? Усетих частица от това, което Ашър ти направи, и то беше... – изглежда търсеше подходящите думи и накрая довърши, – удивително, спиращо дъха. - Да – потвърдих, - такова удоволствие, за което би направил почти всичко, за да го изпиташ отново. – Гласът ми не прозвуча щастливо. Джейсън ме докосна по брадичката и я повдигна, за да го погледна. - Да не би да мислиш да не се връщаш за повече? Притиснах лице към рамото му. - Нека просто да кажем, че не съм много щастлива относно това. - Защо не – попита той. - Не знам точно. – Поклатих глава доколкото ми беше възможно, притисната така към него. – Истината е, че това ме плаши. - Кое те плаши? - Сексът е страхотен, Джейсън, но това... това, което Ашър може да направи с ухапването си... – Опитах се да го опиша с думи, но знаех, че каквото и да кажех, щях да се проваля. – В съзнанието си усещам Ашър като вампир-господар, нивото му на сила, но той няма свое животно. Може да прави номера с гласа си като Жан-Клод, но това е малка сила. Бях леко объркана, искам да кажа, усещам го като господар, но къде е силата му? – Отново потреперих. – Открих я. Джейсън постави брадичката си върху главата ми и каза: - Какво имаш предвид? - Имам предвид, че силата му се базира върху прелъстяването, секса, интимната игра. Той не може да се храни от похотта така, както го прави Жан-Клод, и не кара тези около него да изпитват желание както го прави Жан-Клод, но по дяволите, веднъж след като предварителната игра е премината, той може да предизвика такова... удоволствие. Това наистина е нещо, за което хора биха убивали, за което биха се отказали от цели състояния, за което биха извършили всичко, което Бел Морт иска от тях, стига само Ашър да продължава да посещава спалните им. - Значи сексът с него е страхотен – констатира Джейсън. - Не, с теб е страхотен, с Майка е страхотен, не съм напълно убедена, че Жан- Клод е толкова добър, за колкото се смята, защото вече не знам каква част от това е истински талант, и каква част е вампирска сила. Не съм имала сношение с Ашър. Просто споделяхме кръв. Джейсън се мръдна така, че да може да се намръщи към мен. - Съжалявам, но един вълк разбира от тези неща. Не Жан-Клод подуших, когато влязох в стаята. Отново се изчервих. - Не съм казала, че Ашър не се е забавлявал, а само, че не сме имали сношение. - Какво намекваш? – попита той. - Намеквам, че ако това е само при пиене на кръв, се страхувам какво ще бъде когато има истински секс с него. Имама предвид, колко по-хубаво може да стане? Той се изсмя със звук, на ръба на кикотенето, почти като хихикане. - С удоволствие бих разбрал. Повдигнах се на лакът. - Да не би да ми казваш, че би го направил с Ашър? Той се намръщи, а смехът все още проблясваше в погледа му. - За известно време бях леко объркан относно предпочитанията си. Искам да кажа, вече от около две години съм pomme de sang на Жан-Клод. Когато се храни е невероятно, Анита, адски невероятно. Това, че толкова много се наслаждавам да бъда с него, ме накара да мисля, че може да съм гей. – Той спусна ръката си по рамото ми. – Но харесвам жени. Не твърдя, че с подходящия човек, бисексуалността не е възможна, но не и ако това означава никога да не направя това отново. Харесвам жените. – Той провлачи „харесвам” като дума с повече срички. Това ме разсмя. - А аз харесвам мъжете. - Забелязах – отвърна, а в гласа му все още се прокрадваше смях. Седнах изправена. - Мисля, че се прегръщахме достатъчно. Той ме докосна по ръката, а физиономията му отново бе станала сериозна. - Наистина ли няма да спиш с Ашър? Въздъхнах. - Нали помниш когато каза колко е невероятен Жан-Клод когато взима кръв? - Да. - Според Жан-Клод ухапването на Ашър предизвиква оргазъм, буквално. Така че това означава, че ухапването на Ашър носи повече удоволствие дори от това на Жан-Клод. - Добре – изрече той. Подпря се на възглавниците, сви ръцете си върху корема и се приготви да слуша. Седях по турски, все още гола, но това изглеждаше без значение. Вече не ставаше въпрос за секс, а само за удобство. - Правила съм секс с Жан-Клод, но никога не съм му позволявала да взима кръв заедно с това. - Никога? – попита Джейсън. - Никога. Той поклати глава. - Ти си човекът с най-силна воля, когото някога съм срещал. Никой друг не би отказал двойното удоволствие, не и толкова дълго. - И ти не си правил едновременно двете с него – напомних. Той се ухили. - Счита се за лош стил да се чукаш с твоя pomme de sang, освен ако той не го пожелае. Ако го поискат, тогава се счита за специално отношение, но е само ако са били добри. - Звучиш, сякаш си го искал от него. - Исках го. Вдигнах вежди. - О, стига, Анита, спал съм с него по-дълго отколкото ти. Човек трябва да бъде повече краен хетеросексуален от мен, за да не се почуди. - Отказал ти е? - Много любезно, но да. Мръщех се. - Обясни ли защо? Джейсън кимна. - Заради теб. Не можех да се намръщя повече, така че опитах да спра, но бях объркана. - Защо заради мен? Ти си негов pomme de sang по-дълго, отколкото аз съм негово гадже, и много по-дълго, отколкото съм негова любовница. - По времето когато попитах, вие двамата се срещахте. Явно той мислеше, че ще го зарежеш, ако разбереш, че спи с друг мъж. - Заболя ме главата от теб – казах. - Съжалявам, но ако не искаш истината, не питай. – Той намести възглавниците зад гърба си по-удобно. – Но успя да избегнеш отговора на първоначалния ми въпрос. - Какъв беше той? – попитах. Той ме погледна. - Не се правѝ на скромна, Анита, въобще не те бива в това. - Хубаво, Ашър, какво да правя с Ашър? Дадох нещо като обещание и на двамата, че ще намерим начин да бъдем menage a t rois, или по-скоро menage a quat re*. (*четворка) - Кой е четвъртият ви? - Майка – отговорих. - По дяволите – възмути се той. Намръщих се. - Не можах да се въздържа, съжалявам. - Ако не изпълня това обещание, ще загубим Ашър. - Какво имаш предвид под „загубим”? Обясних за плановете на Ашър да се махне. - Значи, ако не го направиш, той ще си замине. - Да. Той се намръщи, после се разсмя, и след това поклати глава. - Нека да обобщя всичко. Ухапването му носи всепоглъщащ оргазъм и спиращо дъха удоволствие. Ти смяташ, че ако се чукаш с него докато той пие кръв, това ще бъде дори още по-невероятно. - Да - потвърдих. - И защо това е проблем? – учуди се Джейсън. Обвих ръцете си около себе си. - Страх ме е, Джейсън. Той седна изправен до мен. - Страх от какво? - Страх да не бъда... – поколебах се, в опит да намеря думи и най-накрая – страх ме е да не бъда погълната. Той се намръщи. - Погълната? Знам какво означава тази дума, но не разбирам какво имаш предвид. - Не те ли е било страх от това да желаеш някой от тях толкова силно, че би направил почти всичко, за да го имаш за себе си? - Само за вампири ли говориш или за хората по принцип? Облегнах брадичката си на коленете. - За вампирите, разбира се. - Не, не говориш само за вампири, страх те е да искаш някого напълно, нали? Не можех да го погледна. - Не знам за какво говориш. Той прибра косата ми зад ухото, но тя беше прекалено гъста, за да остане там. - Не лъжи чичо Джейсън, не говориш само за вампирите. Погледнах го и присвих коленете си към мен. - Може би не, но идеята е същата. Не искам да желая някого толкова силно, че ако той не е с мен, да умра. През погледа му премина някакво изражение, но не можех да го разгадая. - Искаш да кажеш, че те е страх да обичаш някого повече от самия живот? - Да. Той се усмихна меко и малко тъжно. - Бих дал някоя от не толкова любимите ми части от тялото ми за жена, която да се интересува от мен толкова силно, колкото ти се интересуваш от Натаниел. Понечих да протестирам, че не обичам Натаниел. Джейсън постави пръст на устните ми. - Стоп. Знам, че не си отдала сърцето и душата си на Натаниел, но не си го направила и с никой друг, нали? Отместих поглед, защото да гледам това търпеливо, зряло изражение в очите му, беше най-малкото некомфортно. - Една от целите в живота ми е, поне веднъж някоя жена да ме погледне по начина, по който гледаш Жан-Клод. По начина, по който ти и Жан-Клод гледате Ашър. По начина, по който гледаш Натаниел. По начина, по който Натаниел гледа теб. - Остави Майка извън списъка. - Между вас двамата има някакво ниво на удобство, което го няма с другите ти любовници, но сякаш удобството е за сметка на нещо друго. - На какво? – попитах. - Не знам, никога не съм бил влюбен, откъде да знам? - Значи, какво... не съм влюбена в Майка? - Не аз трябва да отговарям на този въпрос. - Не може да обичам четирима мъже едновременно. - Защо не? Погледнах го. - Не е закон – продължи той. - Би било абсурдно – възразих. - Бореше се с Жан-Клод, защото се страхуваше от него. След което се появи Ричард и според мен ти го обичаше, наистина го обичаше, и това те изплаши, така че се отдръпна. Мисля, че излизаше с двамата, за да не се влюбиш в нито един от тях. - Това не е вярно. - Така ли? - Първоначално Жан-Клод заплаши да убие Ричард, ако и той не получи възможност да ме ухажва. - Тогава защо просто не уби Жан-Клод? Не толерираш ултиматумите, Анита, в такъв случай защо допусна този? На това нямах отговор, или поне не добър. - Ричард се дистанцира повече, става по-вглъбен в собствените си угризения, което дава поле за изява на Жан-Клод. И изведнъж Натаниел се приютява при теб. Знам, знам, той е твоят pomme de sang, твоят домашен леопард, но все пак съвпадението е интересно. Исках да му кажа да спре, да не продължава с приказките, но той не го направи, продължи да говори. Преди никога не съм го мислела за толкова неумолим. - Някъде във всичко това се появява и Ашър, може би е заради спомените на Жан-Клод, може би – не. Каквато и да е причината, ти си привлечена към него, но в него има толкова гняв, че не е заплаха. Изпълнен е със самоненавист, почти като Ричард. И тогава внезапно Ричард се маха, този път наистина. Ти оставаш само с Жан-Клод и Натаниел, но Натаниел не е достатъчна заплаха в романтичен смисъл, че да държи Жан-Клод на разстояние, и изведнъж ето го Майка. Появява се от нищото, незабавно привличане, незабавно се настанява в дома ти. Имаш Майка, и Жан-Клод отново те дели с друг, и отново си в безопасност. Не можеш да се влюбиш безпаметно в Жан-Клод или в друг, защото си разделила света си на парчета за всеки един от тях. Защото нито един мъж не притежава целия ти свят, нито един мъж не може да разтърси света ти. Станах от леглото и се увих с чаршафа като мантия. Изведнъж вече не исках да бъда гола пред Джейсън. - Мислех, че всичко е случайно, и то е донякъде, а донякъде не е. Изпитваш ужас от това да принадлежиш само на един човек, нали? Поклатих глава. - Не от това да принадлежа само на един човек, Джейсън, а от това да искам да принадлежа само на един човек. - Защо, защо това те ужасява толкова? Повечето хора през целия си живот искат точно това, аз поне го искам. - Веднъж обичах някого с цялото си сърце, но той го стъпка. - Моля те, не за годеника в колежа. Анита, това е било преди години, и той е бил задник. Не можеш да прекараш остатъка от живота си под знака на един лош опит. Вече бях при долната част на леглото, присвила раменете си към краката вътре в чаршафа. Изпитвах студ, но това нямаше нищо общо с температурата. - Не е само това – възразих с тих глас. - Тогава защо? Поех дълбоко въздух и го изпуснах бавно. - Обичах майка си с цялото си сърце и душа, тя беше целият ми свят. Тя умря и това почти ме унищожи. – Помислих върху всичко, което той каза, но не можех да го отрека и не можех да се преструвам, че в него няма логика. – Не искам никога повече да поставя целия си свят в ръцете на друг човек, Джейсън. Ако той умре, няма да умирам с него. - Значи ще пазиш част от себе си от всеки. - Не – възразих, - ще пазя част от себе си за самата мен. Никой няма да ме получи цялата, Джейсън, никой, освен мен. Той поклати глава. - Значи Жан-Клод получава секс, но без кръв. Натаниел получава интимност, но без сношение. Ашър получава кръв, но без сношение. Майка получава интимност и сношение, от него какво задържаш? - Все още не го обичам. - Лъжкиня. - Желая го, но все още не го обичам. - А Ричард, какво не даде на Ричард? Стоях, завита с проклетите чаршафи и имах усещането, че светът се отдръпва и се свежда до нещо дребно и пищящо. - Нищо – отговорих, - не задържах нищо и той ми би шута. Джейсън остана така за секунда или две, след което стана от леглото. Мисля, че искаше да ме прегърне, да ме успокои. Вдигнах ръка, за да го спра. - Ако ме прегърнеш, ще се разплача, а Ричард вече получи последната сълза от мен, която някога ще получи. - Съжалявам, Анита. - Вината не е твоя. - Не е, но и не е моя работа. Нямам право да те анализирам. - Просто завиждаш – отвърнах и се опитах да прозвучи леко, шеговито, но не успях. - За какво? – попита той. - За това, че имам толкова хора, с които можем да сме влюбени, стига само да се откажа от този последен сантиметър. Той седна на ръба на леглото. - Права си, по дяволите, права си. Завиждам, но не исках да те нараня. Не разбирах до мига, в който каза колко се страхуваш да не бъдеш погълната. Аз искам да бъда погълнат, Анита. Искам някой да се появи и да ме изпепели. - Ти си романтик – заявих. - Това прозвуча като нещо мръсно. - Не мръсно, Джейсън, само безполезно. – Запътих се към вратата. – Ще се почистя, ползвай банята на горния етаж, ако желаеш. Джейсън ме извика, но продължих да вървя. За един ден имах предостатъчно задушевни разговори. 25 Обожавах новия душ, който бях накарала да инсталират в основната баня на долния етаж. Една от мечките-превръщачи в града се оказа, че е водопроводчик. Пак платих пълната цена, но поне знаех, че няма да задава тъпи въпроси относно начина ми живот. Обичах дългата и гореща баня, когато се появеше възможност за това, но в душата си падах по душове. Пуснах силна струя, така че водата ме удряше по врата, по главата и по раменете. Не се чувствах неудобно за това, че съм правила секс с Джейсън, и може би това не бе правилно, но не го чувствах и греховно. Може би просто защото това беше още един начин за него да се погрижи за мен. Но малкият разговор след това ме притесни. Това, че емоционалните истини ме разтревожиха повече, отколкото сношението с човек, в когото не бях влюбена, вероятно говореше нещо за това колко далече бях стигнала в моралното падение. Стоях под горещата вода, парата се виеше към стъклените врати на душкабината, и бях щастлива, че не бях отдала сърцето си на никого. Беше мое, по дяволите, и държах да го запазя цяло, стига да можех. Ричард беше пречупил част от мен, някаква последна частица, която се беше вкопчила в по-мека и по-романтична представа за любовта. Той си беше тръгнал, беше ме зарязал, защото за него не бях достатъчно човек. Годеникът ми в колежа ме заряза защото не бях достатъчно бяла за майка му. Мащехата ми – Джудит – никога не ми позволи да забравя, че съм дребна и тъмна, а тя, децата ѝ и баща ми бяха високи, руси и със сини очи. През целия ми живот разни хора ме бяха отхвърляли заради неща в мен, които не можех да променя. Така че, майната им, всички да си гледат работата. Седях на пода в душкабината. Не го бях направила нарочно. Не исках да се свивам под водата и да се крия. Защо винаги преследвах любовта на хора, на които никога не можех да бъда достатъчна? Имаше много други, които ме искаха точно такава, каквато бях – дребна, тъмна, сурова, изцапана с кръв, пълна с метафизични неща. Хора, които ме обичаха точно такава, каквато съм. За нещастие, аз не бях нито един от тях. На вратата се почука и осъзнах, че някой тропа по нея от известно време. Винаги заключвах, когато влизах, по навик. Спрях водата, за да чувам по-добре. - Какво има? - Анита, Джамил е, трябва да вляза. - Защо? Тази единствена дума съдържаше цяла вселена от подозрение. Ако причината му беше някаква, която нямаше да ме подразни, вече щеше да е казал защо иска да влезе. Даже го чух да въздиша през вратата. - Става въпрос за Ричард, ранен е и трябва да използваме голямата вана. - Не – отказах. Спрях водата и се пресегнах към прекалено голямата хавлия. - Анита, след като глутницата продаде къщата на Рейна, не разполагаме с достатъчно голяма вана, в която да потопим него заедно с други членове на глутницата. Намерих го в безсъзнание на пода на спалнята му, ледено студен е. Покрих с по-малка хавлия мократа си коса. - Няма да го доведеш тук, Джамил. Трябва да има друго място, на което да го закараш. Жан- Клод би ти позволил да използваш ваната при него. - Анита, той е леден, ако не го затоплим скоро, не знам какво ще стане. Облегнах главата си на вратата. - Да не би да ми казваш, че ще умре? - Казвам ти, че не знам. Никога не съм виждал друг върколак да е толкова зле, без да се вижда някаква рана. Не знам какво му има. За нещастие, аз знаех. Бел беше хранила хората си не само от мен, но и от Ричард. По-рано през деня се бях сетила за това, но не ми беше хрумнало, че той няма да се обади на глутницата си и няма да извика някои от тях при себе си, да се подсили от колективната им енергия. Не знаех, че просто ще се остави да умре. Защото дълго преди да се влоши толкова, би трябвало да е разбрал, че нещо никак не е наред. - Той ли те извика на помощ? – попитах, все още облегната на вратата. - Не, трябваше да го питам нещо относно глутницата, и опитах да го открия в училището, но се е обадил, че е болен. След това се обадих в къщата му, но никой не ми отговори. Анита, моля те, пусни ни. По дяволите! Не можех да повярвам, че ми се налага да го направя. Мъжът, който разби сърцето ми, който ме нарече чудовище, беше напът да се потопи във ваната ми за господ знае колко време. Отключих вратата и я отворих като се криех зад нея, така че да не бъда видяна или да не видя. Джамил се промъкна през вратата с Ричард в ръцете си. Не тежестта го затрудняваше, Джамил можеше да вдигне цялата баня от легнало положение, а Ричард беше с широки рамене и самият Джамил не беше дребен. Опитах се да не гледам в нито един от двамата, мернах само за кратко сплетената на ситни плитки коса на Джамил, в която имаше ярко червени мъниста. Ризата му беше червена, за да пасва на мънистата, а сакото – черно. Не отделих време, за да видя дали панталоните му отиваха на сакото. Взирах се в пода и притисках силно хавлиите. - Би ли пуснала водата вместо мен, Анита – помоли Джамил. - Не – отвърнах и избягах. 26 Облякох се. Не можах да си спомня дали все пак бях използвала шампоан на косата си или само я бях намокрила, но не ми пукаше. Образът на Ричард изгаряше ума ми. Затворените очи, перфектната квадратната брадичка с трапчинката. Но липсваха кичурите страхотна кафява коса, висящи около раменете му. Тази чудесна коса, кафява с златисти и медни проблясъци, които почти блестяха на слънцето. Беше отрязал косата си. Беше отрязал косата си. Помнех усещането й по ръцете си, коприненото й докосване по тялото ми, как се изсипваше около лицето му, когато се надвесваше над мен. Ричард лежащ под тялото ми, косата му като плътен облак по възглавницата, докато очите му губят фокус и тялото му потъва в моето. Седях на леглото си, плачеща, когато на вратата се почука. Бях си обула дънките, но отгоре бях стигнала само до сутиена. - Минутка – гласът ми бе само леко дрезгав. Навлякох червената тениска над черните дънки. Започнах да казвам „Влез”, когато се сетих че може да е Ричард. Не много вероятно, след като беше в безсъзнание само преди минути, но не можех да се пробвам. - Кой е? - Натаниел. - Влез. Разтърках очи и обърнах гръб на вратата, докато оглеждах презраменния си кобур и се чудех какво съм направила с колана си. Коланът ми трябваше, за да го прекарам през кобура. Къде по дяволите, ми беше колана? - Полицията е на телефона – каза той с тих глас. Само поклатих глава. - Не мога да си открия колана. - Аз ще ти го намеря – каза той. По гласа му разбрах че вече е влязал в стаята. Не го бях чула да се движи. Сякаш не чувах всички звуци, сякаш ми се губеха моменти. - Какво не ми е наред? – не бях планирала да го казвам на глас. - Ричард е тук – Натаниел го каза така, сякаш това обясняваше всичко. Продължавах да клатя глава, опитвайки се да прекарам пръсти през косата си. Беше заплетена. Не бях използвала шампоан, да не говорим за балсам. Щеше да е истинска плетеница, когато изсъхнеше. - По дяволите! Той ме докосна по рамота и аз се дръпнах рязко настрани. - Не, не бъди мил с мен. Ако си мил, ще се разплача. - Искаш ли да съм злобен, това ще те накара ли да се чувстваш по-добре? Въпросът беше толкова странен, че ме накара да го погледна. Все още носеше шортите за бягане, в които беше напуснал стаята, но беше разплел косата си и я беше сресал като блестяща кестенява завеса. Случаен лъч светлина блестеше в нея. Знаех какво беше чувството, когато цялата тази коса се стичаше по тялото ми. Беше толкова гъста, толкова тежка, че предизвикваше звук като от суха вода, когато се спускаше около мен. Винаги си бях отказвала всичко, което Натаниел можеше да предложи. Винаги се бях отдръпвала от насладата, която всяка част от тялото му можеше да достави. Думите на Джейсън отново надвиснаха над мен. Че не се бях отдала напълно на никой. Че отказвах по нещо на всички. Бях отказала големи части от себе си на Натаниел. Повече отколкото кой да е друг мъж в живота ми, той беше този, на когото бях отказала най-много, защото не вярвах че ще го задържа. Щом успеех да поставя под контрол ardeur, нямаше да имам нужда ежедневно от pomme de sang. Щом се научех да храня ardeur от разстояние, като Жан-Клод, щях да спра да използвам pomme de sang. Не е ли така? Той изглеждаше притеснен. - Какво не е наред, Анита? Поклатих глава. Направи крачка към мен и това малко движение накара косата да се завърти около едното му рамо. С небрежно отмятане на главата я запрати отново отзад. Наложи се да притворя очи, да вдишам и да издишам, да се концентрирам само върху дишането. Нямаше да плача. Мамка му, нямаше да плача отново. Всеки път, когато си помислех, че това са последните сълзи, които проливам заради Ричард, се оказваше че греша. Всеки път, когато си помислех, че няма повече начини, по които да ме нарани, той откриваше нов. Само това, което някога е било любов, можеше да се превърне в толкова горчива омраза. Отворих очи и открих Натаниел на една ръка разстояние. Взирах се в тези състрадателни лилави очи, това нежно, грижовно лице, и го мразех. Не знам защо. Но го мразех, поне отчасти. Мразех го, защото не беше някой друг. Мразех го, заради косата, падаща до коленете му. Мразех го, защото не го обичах. Или може би, защото го обичах. Но не беше същото, което чувствах към Ричард. Мразех го и мразех себе си. В този момент мразех всички в живота си, всекиго и всичко, и себе си повече от останалите. - Махаме се оттук – казах. Той се намръщи. - Какво? - Ти, аз, Джейсън, махаме се оттук. Така или иначе трябва да върна Джейсън обратно в „Цирка на прокълнатите”преди Жан-Клод __________да се е събудил. Ще си вземем някои неща и ще отстъпим къщата на Ричард. Натаниел разшири очи. - Искаш да се изнесем от къщата, докато Ричард не се махне? Кимнах, може би прекалено бързо, може би прекалено често, но имах план и бях решила да се придържам към него. - Какво ще каже Майка? Поклатих глава. - Може да се присъедини към нас в „Цирка”. Натаниел ме изгледа за секунда, след това сви рамене. - Колко дълго ще сме там? - Не знам – казах и погледнах встрани от него. Не протестираше, не ме обвиняваше в страхливост. Просто се придържаше към фактите. Отивахме. Колко дълго нямаше да ни има? - Ще опаковам като за два дни, ако имаме нужда от други неща, ще дойда да ги взема. - Направи го – отговорих. Той тръгна към вратата, оставяйки ме да се оглеждам наоколо. - Коланът ти е до крака на леглото. Това ме накара да го погледна. В очите му имаше нещо, нещо по-старо от него, нещо, което ме караше да се присвия и да погледна настрани, но аз вече бягах от Ричард, не можех да бягам от нищо друго. Едно малодушие на ден, беше горе-долу всичко, което егото ми можеше да поеме. - Благодаря – казах и гласът ми звучеше твърде тих, твърде дрезгав, твърде нещо... - Искаш ли да опаковам и за теб? – лицето му отново беше приело неутрален израз, сякаш беше осъзнал че погледът му е твърде остър за сегашното ми състояние. - Мога да си опаковам нещата – казах. - Мога да опаковам вещите и на двама ни, Анита, не е проблем. Опитах се да споря, после спрях. Бях прекарала последните двадесет минути, опитвайки се да намеря колан, който вероятно бях прекрачила поне два пъти. Ако започнех да опакоам в това състояние, вероятно щях да забравя да си взема бельо. - Добре. - Какво да кажа на сержант Зербровски? – попита той. - Ще говоря с него, докато опаковаш. Натаниел кимна. - Добре. Позабавих се докато загащя тениската, сложа колана и наглася презраменния кобур. Автоматично проверих пълнителя на пистолета. Тръгнах да казван нещо на Натаниел и тези стари очи на това младо лице, но нямах нищо, което да си заслужаваше казване. Бягахме от къщата, докато Ричард не се махнеше. Взела това решение, не знаех какво друго да кажа. Оставих Натаниел и се отправих към кухнята, чудейки се дали Зербровски още чакаше от другата страна или търпението му бе изчезнало преди моето объркване. 27 Влязох в кухнята и открих, че слушалката на телефона е закачена обратно, и Кейлъб, който седеше на масата. Кейлъб беше един от най-малко любимите ми нови леопарди, които бяха дошли, когато с Майка сляхме пардовете си. Беше достатъчно хубав по един младежки, привлекателен, тип МТВ сладур. Вълниста кестенява коса, подстригана къса отдолу, а отгоре представляваше корона от гъсти къдрици, които артистично падаха върху очите му. Тенът на кожата му беше тъмен, но не колкото косата. Цветът на кожата му бе леко избледнял през няколкото месеца, откакто бе в града. Очите му имаха приятен наситен кафяв цвят, а на едната си вежда беше сложил сребърен пиърсинг. Гладката горна част на тялото му бе гола, така че можех да видя и пиърсинга на пъпа му. Освен това забелязах, че е добавил два нови пиърсинга – и двете му зърна бяха пробити с малки сребърни гири. По принцип обикаляше наоколо с разкопчано горно копче на дънките си, като обяснението му гласеше, че коланът дразнел пиърсинга на пъпа му. Не му повярвах, но след като никога не бях пробивала дори ушите си, не можех да го нарека лъжец. Държеше едната си ръка върху чашата за кафе,но другата прокара върху гърдите си и завъртя едната сребърна гира между пръстите си. - Направих ги преди няколко седмици. Харесват ли ти? - Какво правиш тук? – попитах, без да ме интересува, че това прозвуча враждебно. Денят ми беше тежък и да открия Кейлъб в кухнята си не го подобряваше. - Нося съобщение за теб. – Не се хвана на заяждането ми. Не беше типично за него да пропусне такава възможност. - Какво съобщение? Подаде ми малко парче хартия. Лицето му бе толкова невъзмутимо, колкото му беше възможно, единствено в очите му имаше онова проблясване, което никога не изчезваше напълно. Изражението, което казваше: „Мисля си порочни неща за теб”. Поех въздух, изпуснах го бавно и се приближих към Кейлъб, за да взема бележката. Разпознах хартията за писма; беше една от тези, които държахме до телефона. Кейлъб я задържа за две секунди по-дълго, което ме накара да я дръпна леко, но той я пусна и не изрече нищо дразнещо. Това бе едва ли не за пръв път. Погледнах бележката. Не познах почерка, което вероятно означаваше, че принадлежи на Кейлъб. Беше изненадващо подреден, изцяло с печатни букви. „НИКОЙ НЕ Е МЪРТЪВ. КОГАТО ИМАШ ВРЕМЕ, МИ СЕ ОБАДЍ. ДОЛФ ИМА ДВУСЕДМИЧНА ОТПУСКА. С ОБИЧ, ЗЕРБРОВСКИ.” Сигурно на последното съм повдигнала вежди, защото Кейлъб обясни: - Записах точно това, което полицаят каза. Не съм добавил нищо. - Вярвам ти. Зербровски се мисли за умник. – Срещнах кафявите очи на Кейлъб. – Защо си тук, Кейлъб? - Майка ми се обади по телефона си и ми нареди днес да стоя близо до теб. – Не изглеждаше особено щастлив от това. - Той спомена ли защо иска да стоиш близо до мен днес? Кейлъб се намръщи. - Не. - И ти заряза всичките си планове за днес и пристигна да ме дундуркаш, заради доброто си сърце. Той се опита да продължи да се мръщи, след което постепенно усмивката му съвпадна с порочното проблясване в погледа му. Усмивката беше неприятна, сякаш си мислеше нещо жестоко, и тези мисли го забавляваха изключително много. - Мърл заплаши, че ще ме нарани, ако подведа Майка относно това. Мърл беше главният телохранител на Майка, 1.80 м. мускули и поведение, което би разколебало и „Ангелите на ада”*. Кейлъб беше висок около 1.70 м. и мек по начини, които говореха, че няма нищо общо с мускули. (*рокерска банда) Не можах да не се усмихна. - Мърл те е заплашвал и преди и това не беше впечатлило особено. - Това бе преди смъртта на Химера. Той ме харесваше повече, отколкото харесваше Мърл или Майка. Знаех, че би ме защитил, без значение какво казва Мърл. Химера беше старият лидер на парда им, в известен смисъл се явяваше като Кръстника за групите на превръщачите. Но сега бе мъртъв и ние разпределихме хората му между нашите. Повечето от тях мислеха, че така е по-добре, защото Химера беше сексуален садист, сериен убиец и напълно лош човек. Но на малкото, коитос удоволствие му помагаха да разиграва дребните си кървави фантазии, изглежда той им липсваше. Тъй като Химера беше едно от най-страшните създания, на които бях попадала, сред списък, който включваше кандидати за богове и хилядолетни вампири, не се доверявах на нито един от хората му, които изпитваха носталгия по доброто старо време. Кейлъб бе един от тях. - Чудесно, радвам се, че си започнал да приемаш заповеди като добър войник. Предай на Майка като се върне, че ще бъда в „Циркът на прокълнатите”. - Ще дойда с теб. – Вече се изправяше на крака. Беше бос. Естествено, като се има предвид, че това беше Кейлъб, носеше пръстен на крака. Поклатих глава. - Не, ще останеш тук и ще предадеш съобщението ми на Майка. - Мърл беше пределно ясен. Днес трябва да стоя близо до теб, през целия ден. Намръщих се. В главата ми се зараждаше ужасна мисъл. - Абсолютно си сигурен, че нито Майка, нито Мърл са ти обяснили защо искат днес да си залепен за мен? Той поклати глава, но изглеждаше притеснен. За пръв път се почудих дали Мърл не е направил нещо повече от това само да „приказва” с него. - Мърл какво каза, че ще се случи, ако не останеш близо до мен? - Заяви, че ще отреже всичките ми пиърсинги с нож, най-вече новите. – Гласът му не прозвуча ни най-малко закачлив. Звучеше разтревожен. - Най-новите? На зърната? – изрекох полувъпросително. - Не – поклати глава той. Ръцете му отидоха към горната част на дънките му и към вече частично разкопчаното копче. Разкопча и второто. Вдигнах ръце. - Стоп, това е предостатъчно. Схванах идеята. Сложил си пиърсинг на нещо... там. - Помислих си „защо не, ще се излекувам за дни, не за седмици или месеци, както е при хората”. Прииска ми се да попитам „Наистина ли не болеше?”, но след като среброто прогаря кожата на превръщачите, човек трябва да е мазохист, за да си пробие нещо. Веднъж бях задала въпрос на един от другите леопарди, който имаше пиърсинги „Защо не със злато?”. Отговорът: „Телата им покриваха златото, зарастваха върху раната. Но не зарастваха върху среброто.” - Мерси за прекалено многото информация, Кейлъб. Появи се намек за обичайната му усмивка, но погледът му изглеждаше основно притеснен, почти изплашен. - Опитвам се да направя това, което ми е наредено, това е всичко. Въздъхнах. Нещото, което не бях очаквала, бе да съжалявам Кейлъб. По дяволите, точно сега не ми трябваше още някой, за когото да се грижа. Имах достатъчно проблеми докато се грижа за себе си. - Добре, но двамата с Натаниел ще върнем Джейсън в „Циркът”, за да може той да е там навреме за събуждането на Жан-Клод. - Ще дойда с вас. Само го погледнах. Притеснението избуя напълно пред страха. - Анита, моля те, знам, че бях като трън в петата, но вече ще се държа добре. Няма да причинявам никакви проблеми. Майка наистина ли беше изпратил Кейлъб в случай, че ardeur подрани? Не харесвах Кейлъб, силно; Майка сериозно ли е мислел, че ще го използвам по този начин? Разбира се, първия път, в който срещнах Майка, се бях хранила от него. Освен това, тогава беше и първият път, в който ardeur се появи, и контролът ми не съществуваше. Сега бях по- добра, но това, което направих с Джейсън доказваше, че не съм кой знае колко по-добра. По-късно щях да се оплаквам на Майка за избора му на детегледачка, той вероятно щеше да отвърне с „Ако не Кейлъб, тогава кой?”. На това нямах добър отговор. По дяволите, нямах дори лош отговор. 28 Тръгнах, когато пристигнаха още вълци от глутницата на Ричард и писъците започнаха. Той си имаше половин дузина детегледачки. Не се нуждаеше от мен. По дяволите, дори не ме искаше. Не знаех какво да правя повече за Ричард. Можех да помогна на глутницата като цяло, но изглежда, да помогна на Ричард, ми беше свръх силите. Имаше нужда от лечение, а това не знаех как се прави. Ако имаш нужда да убиеш някого или да го заплашиш, или дори да го нараниш, аз съм твоето момиче. Можех да действам при самозащита, не бях над убийството при подходяща причина, но самоубийство, това не правя. Ричард се беше оставил да изстине, енергията му да бъде изсмукана, но не се беше обадил за помощ. Това си беше самоубийство, може би пасивно самоубийство, но намерението беше същото. Шофираше Джейсън. Той настоя, че цял ден физическите ми реакции бяха странни и нямаше да е добре да получа някой от припадъците зад волана на колата. Отговорих му, че съм отстранила причината за припадъците като съм поставила кръстове в Цирка. Той парира с факта, че не бяхме сто процента сигурни, че това е единствената причина да припадам. Нямаше ли да е по-добре да сме внимателни? С това не можех да споря. Гордостта ми не си заслужаваше да разбия джипа с трима човека вътре. Ако залагах само собствената си кожа, вероятно щях да се пробвам. Обикновено съм по-внимателна с безопасността на другите хора, отколкото с моята. Фактът че и тримата бяха ликантропи и вероятно щяха да преживеят разрушението по- добре от мен, не беше от значение. Ако хвърлиш косматковците през стъклото, не кървят ли? Бяхме на 21 магистрала и завивахме по 270 шосе, когато подуших рози. - Надушвате ли това? – попитах. Джейсън ми хвърли поглед, косата му още беше мокра от душа, бялата му тениска беше на мокри петна, сякаш се беше подсушил набързо и беше пропуснал някои места. - Какво каза? - Рози, надушвам рози. Той погледна зад нас към Натаниел и Кейлъб. Аз бях поканила Натаниел. Кейлъб почти се беше разплакал, когато отказах да го взема. Каквото и да му беше казал Мърл, го беше изплашило истински и много. Можех да вкуся сладкия, наситен парфюм на задната част на езика си. И никой освен мен не го надушваше. По дяволите. Гласът на Бел Морте прошепна през главата ми: - Наистина ли вярваше, че можеш да ми избягаш? - Избягах ти. - Какво? – попита Джейсън. Поклатих глава, концентрирайки се на гласа в главата ми и на засилващия се аромат на рози. - Не си избягала, нахрани ме и ще ме храниш отново и отново, докато се заситя. - Жан-Клод казва, че си ненаситна. Тя се засмя в главата ми и сякаш вътрешността на черепа ми беше потъркана с козина, сякаш можеше да докосва с гласа си неща, които никой не трябваше да допира с ръцете си. Този смях, това мъркащо контраалто се изви в тялото ми и накара кожата ми да настръхне. В главата ми се появи образ, спомен. Имаше огромно легло и купчина от тела върху него. Беше като плетеница от ръце, крака, гърди, слабини, всичките мъжки. Тогава един мъж се изправи само с горната част на тялото си и под него мернах Бел. Той сведе тялото си и тя изчезна от поглед. Сякаш наблюдавах гнездо на змии, имаше толкова много движение, разпокъсано заради осветената от свещи тъмнина, като че всеки крайник беше нещо отделно и живо без тяло. Ръката на Бел се издигна над телата, след което Бел изплува на повърхността, махна мъжете от голото си тяло, докато не застана насред тях, ръцете им се протягаха към нея, умолявайки я. Тя беше освободила ardeur върху тях и се бе хранила, хранила, хранила, докато не се изправи над купчината плът, излъчвайки сила, а очите ѝ бяха толкова ярки от тъмните пламъци, че хвърляха сенки докато тя полупристъпи, полуизплува от леглото. Едно мъжко тяло бе паднало на пода, забравено. Той лежеше много неподвижно, докато тя крачеше гола и със страстно тяло, искряща от сила. Мина над тялото на мъжа, който бе дал всичко, за да задоволи нуждите ѝ, докато останалите се протягаха към нея и я умоляваха да не спира. Мъжете започнаха да се изправят на колене или да падат от леглото, в опит да я последват. Поне още две тела лежаха на леглото завинаги неподвижни, завинаги мъртви. Бяха умрели трима, обичани до смърт, но останалите продължаваха да молят за още, продължаваха да се опитват да станат и да я последват. Знаех, че е вързала Жан-Клод за стола и го е накарала да гледа. Знаех, че той, а не аз, я наблюдаваше с ужасени, гладни очи. Но когато тя го подмина, без дори да го докосне, се задавих от отчаянието му. Това бе част от наказанието му заради това, че е посмял да я напусне. - Анита, Анита – гласът изглеждаше далечен. Някой ме докосна по рамото, ахнах, и се озовах обратно, като примигвах, а дъхът ми пронизваше гърлото ми. Все още бях закопчана за седалката на джипа. Продължавахме да се движим по шосе 270 и скоро щяхме да завием по шосе 44. Не бях вързана за стол, не се намирах в леговището на Бел, бях в безопасност. Но сладникавата миризма на рози се беше прилепила за мен като някакъв зъл парфюм. Джейсън беше викал името ми, но ръката на Натаниел се намираше върху рамото ми. - Добре ли си? – попита Джейсън. Кимнах, след което поклатих отрицателно глава. - Бел си играе с мен. Натаниел ме стисна по рамото. Бях отворила уста, за да изрека „Може би, точно сега не бива да ме докосваш”, когато ardeur изрева в мен. Горещината препусна върху кожата ми във върволица от вълни, накара сърцето ми да забие учестено, издигайки се като някакъв узрял плод, който изпълваше гърлото ми и спираше дъха ми, така че за момент се давех в ритъма и пулса на собственото си тяло. Можех да чуя кръвта си като ревящ потоп. Можех да усетя всеки удар, всяка капка чак до изтръпналите върхове на пръстите на ръцете и краката си. Никога не съм осъзнавала по-ясно колко много кръв тече във вените ми, колкото в този спиращ дъха момент. Сложих длан върху вкопчената в рамото ми ръка на Натаниел. Кожата му бе толкова топла, почти гореща. Извърнах се към него. Вгледах се в тези лавандулови очи и само силата на погледа ми накара Натаниел да се приближи, достатъчно близо, за да облегне буза върху седалката ми. В мен имаше останало достатъчно съзнание, за да си помисля, отдалеч, че сигурно е разкопчал предпазния си колан, но не бе останало чак толкова, че да се притеснявам за безопасността му. Всичко, за което можех да мисля беше, че това го е накарало да се приближи до мен, а аз го исках по-близо. - Анита – гласът на Джейсън, - Анита, какво, по дяволите, става? Кожата ми е настръхнала от него, каквото и да е то, усещам го като ardeur. Но не е. И за момент не отклоних поглед от лицето на Натаниел. Гласът на Джейсън беше като жужащо насекомо, като шум, като нещо, което чувам, но всъщност не се вслушвам. Вдигнах ръката на Натаниел от рамото си и я приближих нежно до устните си. Дланта му обхвана долната част на лицето ми, дъхът ми бе топъл срещу ръката му, и тази топлина върна уханието му към мен. Ръцете му миришеха не само на топлина и кръв, но и на всичко, което бе докосвал през този ден. Неясни следи, които сапунът не можеше напълно да измие. Ръцете му миришеха на живот и аз го исках. - Анита, говорѝ ми – каза Джейсън. - Какво става? – попита Кейлъб. - Защо в колата е трудно да се диша? - Сила – отвърна Джейсън. – Все още не знам каква. Преместих ръката на Натаниел покрай лицето си, докато устните ми не се плъзнаха върху китката му, и там, точно под кожата имаше нова топлина. Прокарах езика си по кожата на китката му и той потрепери. - Анита! – извика Джейсън. Можех да го чуя, но това беше безкрайно маловажно. Единственото, което бе от значение беше топлината на кожата и слабият пулс точно под нея. Отворих устата си широко, а устните ми бяха дръпнати назад, за да вкусят от този пулс. Джипът изви рязко и отхвърли Натаниел назад и настрани, откъсвайки ръката му от мен. Натаниел се приземи в скута на Кейлъб. Тогава погледнах към Джейсън, наистина го погледнах. Подсъзнателно бях наясно, че това е Джейсън, но съзнателно можех единствено да виждам пулса от едната страна на шията му. Биеше в кожата му като нещо, уловено в капан. Знаех, че мога да го освободя, да го накарам да се втурне червено и горещо в устатата ми. Разкопчах предпазния си колан. Това ме накара да замръзна за миг, защото по отношение на безопасността в колата бях като фанатик. Майка ми щеше да е жива, ако си беше сложила нейния. Никога не се возех в движеща се кола без колан. Никога. Този страх беше пуснал корени толкова дълбоко, че изблъска Бел назад, изблъска назад жаждата за кръв, която тя беше възбудила в мен. Успях да проговоря със задъхан и напрегнат глас, но все пак беше моят: - Мислех, че е предизвикала ardeur, но не е това. - Жажда за кръв – вметна Джейсън. Кимнах, а ръцете ми все още бяха замръзнали върху незакопчания предпазен колан. - Жаждата за кръв може да се усеща като ardeur, но не е. Понякога не знаеш коя жажда е, докато не откриеш дали човек се цели към слабините ти или към шията ти. Примигах към Джейсън. - Какво каза току-що? Въобще не чух отговора, ако имаше такъв, защото Бел отново изръмжа в мен и внезапно се озовах по-съсредоточена върху ритъма на пулса във врата му, отколкото върху факта, че устните му се движат. Не чувах друг звук, освен този всепоглъщащ бумтеж на моята кръв, на моето сърце, на собственото ми туптящо, пулсиращо тяло. Плъзгах се по предната седалка към него, но не помнех да съм се движила или да съм искала да го направя. Той отново завъртя кормилото, запращайки ме обратно през колата към далечната врата. В мига, в който гърбът ми се удари във вратата, чух гневното свирене на автомобилните клаксони, докато джипът се плъзгаше странично през автомобилните платна. След това се изправи и отново тръгна направо. Джейсън ме гледаше с разширени очи. - Не мога да карам, докато се храниш от мен. Гласът ми беше пресипнал: - Не мисля, че ме интересува. Седнах изправена, а ръцете ми бяха върху седалката, за да му попречат отново да ме хвърли срещу вратата. - Натаниел, Кейлъб, дръжте я далече от мен, докато не намеря безопасно място, където да отбия. Бях обкрачила неловко скоростния лост, когато Натаниел доближи ръката си пред лицето ми. Не се опита да ме докосне, но задържа китката си достатъчно близо, за да подуша топлината на кожата му, след което бавно отдръпна ръката си към задната седалка, а аз го последвах, като се плъзнах между предните седалки, следвайки притеглянето на плътта му, сякаш между него и мен имаше въже. Прехвърлих се на задната седалка. Натаниел сега седеше от неговата страна. Извих се над тялото му, разкрачвайки се от двете му страни. Можех да усетя колко е изпънат вътре в шортите, дори през дънките си, но днес това не беше толкова важно, колкото гладката линия на гърлото му. Беше сплел косата си преди да тръгнем, така че шията му бе оголена. Джипът кривна отново и паднах на пода в краката на Кейлъб. За късмет досега успявахме да избегнем катастрофа или бетонената мантинела. Все някога късметът ни щеше да свърши, но не съм сигурна че ми пукаше. - Щом все още не можеш да получиш секс от Натаниел, мисля че и кръв не трябва да взимаш. Той все още е твърде слаб – чувах гласа на Джейсън, сякаш идваше от много далеч. Втренчих се в това, което седеше над мен, обутите му в дънки крака докосваха тялото ми. Кейлъб не ставаше за секс, но за храна ... Изправих се на колене между краката му и започнах да се изтласквам нагоре по тялото му, докато пръстите ми се забиваха в дънките му, чувствайки плътта отдолу. Дланите ми се плъзнаха под незагащената му, но закопчана риза, със смешните анимационни картинки. Кожата му бе толкова топла. Пръстите ми се плъзнаха нагоре, докосвайки пръстена на пъпа му. Поколебах се там, прекарвайки пръсти по ръба на метала, подръпвайки го нежно, усещайки как кожата се разтяга, докато той не изпъшка в знак на протест. Втренчих се в лицето му и каквото и да видя там, накара очите му да се разширят, накара устните му да изпуснат едно леко „О” от изненада. Прокарах пръсти по стомаха му, по гърдите му, ръцете ми се загубиха под огромната риза и чак когато дланите ми започнаха да се плъзгат по раменете му, ризата започна да се повдига, откривайки стомаха му. Видът на голата кожа, започна да предизвиква други гладове, за плът, вместо само за кръв. Но Бел стегна метафизичната каишка, която ми беше прикачила и звярът се оттегли, преди да се беше надигнал наистина. Тя искаше да искам, това което тя искаше и в този момент разбрах, че макар да имаше свои животни, тя не споделяше зверовете им, апетитът им за плът. Мисълта беше прекалено разумна и каишката се отпусна, така че можех да мисля за себе си. - Защо има значение дали взимам кръв или плът, нали можеш да се храниш и от двете енергии? Храниш се от Ричард цял ден – попитах. - Може би ми омръзна плътта. Имах проблясък, сякаш прочетох мислите й. - Не можа да накараш Ричард да се храни. Той се бори с теб цял ден, позволи ти да го изсмучеш до сухо, но не можа да го накараш да нападне някого другиго. Гневът й беше като горещ метал, забит в кожата ми. Той изви гърба ми, изтегли стенание от гърлото ми. Кейлъб сграбчи ръцете ми, иначе щях да падна. Гласът на Бел измърка в главата ми: - Вълкът беше изненадващо силен, но той нито е моето животно, нито е привлечен от мъртвите, но ти, ma petite, ти си. – Силата й се изля върху ми, но не жегата на жаждата за кръв, а студенина, студенината на гроба. В момента, в който силата ме докосна, моята собствена пламна за живот, тази част от мен, която вдигаше мъртвите. Пламна, сякаш студената енергия на Бел беше гориво за моя собствен хладен пламък. – Ти си моя, ma petite, моя, по начини, които вълкът не може да си представи. Неговата връзка с мъртвите е инцидентна, а твоята е съдбата ти, от момента, в който си родена. Силата й беше силата на гроба, на самата смърт, но такава беше и моята. Бел искаше да се наложи, но беше събудила некромантията ми, а самата тя бе само мъртвец. Знаех как да се справям с мъртвите. Поех си глътка въздух, привличайки собствената си магия, подготвяйки се да я отхвърля. Вече го бях правила. Но студът се промени в жега, преди да успея да довърша тази глътка. Жаждата за кръв отнесе магията ми, удави я в поток от нужда. Гласът й покапа по кожата ми като топъл мед, сякаш тъмната сила на погледа й се беше разтопила върху мен. - Силата на гроба е под твой контрол, но не и силата на желанието. Желанието, във всичките му форми, го контролирам аз. Ако можех да си поема въздух, бих изкрещяла, но за един зашеметяващ момент нито можех да вдишам, нито да виждам. Но се давех в звуци – кръвта, кипяща в тялото ми, сърцето ми, меко и туптящо, пулсът ми, като второ сърцебиене на хиляди места под кожата ми. Можех да чувам и можех да чувствам. Можех да почувствам гърдите на Кейлъб под дланите си, грубите косъмчета, обграждащи зърната му, самите му зърна, втвърдяващи се под пръстите ми. Малките метални барбели, които ги пронизваха ме разсейваха. Исках да потъркам зърната му между пръстите си, а металът ми пречеше. Пречеха също като клечката, на която се набучват хапките. Преживях момент, в който Бел се чудеше дали да не ги изтръгне и мисълта беше толкова чужда за мен, че ми помогна да изпълзя обратно в главата си, поне частично. Когато погледът ми се проясни очите на Кейлъб бяха нефокусирани, а устните му леко разтворени. Чрез мен, сякаш самата Бел го докосваше, а нейното докосване разпръскваше страст, страст от всякакъв вид. Бях пак в главата си, в кожата си, но и гладът на Бел беше в мен и не можех да го изтласкам навън. Тя бе права: жаждата за кръв не беше смъртна присъда. Дръпнах с ръце ризата на Кейлъб, разтваряйки копчетата, оголвайки горната част на тялото му. Когато канализирах жаждата за кръв на Жан-Клод, винаги бях привлечена към врата, китката, сгъвката на лакътя, понякога слабините, всичките големи вени или артерии, но Бел не погледна нагоре или надолу. Тя се втренчи в гърдите на Кейлъб, сякаш беше някаква първокласна пържола, сготвена точно по неин вкус. Собствената ми логика се опита да спори. Имаше други места, с повече кръв, много го по- близо до повърхността. Простата изненада от избора на място, ми помогна да я отблъсна назад. Гласът на Кейлъб прозвуча натежал: - Защо спря? - Не мисля че иска точно секс – каза Натаниел с тих глас. Гласът му обърна погледа ми към него. Ако това, което ме управляваше беше ardeur, това можеше да е достатъчно, за да ме накара да пропълзя към него. Но Натаниел беше прав. Не ставаше дума за секс, а за храна, а Натаниел не беше храна. Това означаваше ли че Кейлъб е храна? Много неприятна мисъл. - Какво имаш предвид? – попита Кейлъб. Втренчих се в голите гърди на Кейлъб, младото, недооформено лице. Изглеждаше толкова объркан. Казах го на глас, макар че не се обръщах към някого в колата. - Той не разбира. Шепотът на Бел: - Ще го направи, достатъчно скоро. - Изглежда е твой ред да се жертваш за отбора – долетя гласът на Джейсън от предната седалка. - Какво? - Ще те подъвчат малко – каза Джейсън. Комбинацията от моята собствена морална дилема и факта, че Бел беше избрала странно място за пиене на кръв, място, което беше просто безсмислено за мен, ми помагаше да изплувам. Клекнах пак на пода, отдръпвайки се малко от тялото на Кейлъб. - Не – казах на глас и никой от мъжете не ми отговори, сякаш бяха успели да схванат факта, че всъщност не говорех на никой от тях. Гласът на Бел в главата ми: - Досега бях нежна, ma petite. - Не съм твоята ma petite, затова спри да ме наричаш така, мамка ти. - Ако не искаш да съм мила с теб, тогава ще спра да го предлагам. - Ако това е идеята ти за мило, бих искала да видя ... – не можах да довърша мисълта, защото Бел ми показа, че наистина е била мила. Тя не се изтъркаля върху мен, тя се разби в мен в един умопоглъщащ, дъхоотнемащ, сърцеспиращ шамар от сила. За една секунда или за цяла вечност, аз увиснах. Джипът го нямаше, Кейлъб го нямаше, не можех да виждам, да чувствам или да бъда. Не беше нито светло, нито тъмно, нито горе, нито долу. Имала съм близки до смъртта преживявания, губила съм съзнание и преди, припадала съм, но този момент, в който силата на Бел пропадна през мен, това беше най-близкият до истинското нищо опит, който съм имала. В това небитие, тази пустота, се чу гласът на Бел: - Жан-Клод е започнал танца, но го е оставил недовършен, между теб, вълка и себе си. Позволил е на сантименталността да замъгли преценката му. Кара ме да се замисля, коло добре съм го обучила. Опитах се да проговоря, но не можех да си спомня къде е устата ми или как се поема въздух. Не можех да си спомня как да й отговоря. - Разбрах го с вълка, но не можах да го поправя, защото той не е моето животно. Не разбирам кучетата, а всеки вълк си е все пак куче – гласът й шепнеше през мен, ниско и все по-ниско, трептящ през тялото ми, но за да може гласът й да танцува през тялото ми първо трябваше да имам тяло, което тя да използва. Пропаднах отново в себе си, сякаш падах от голяма височина. Намерих се паднала на пода, бореща се за въздух, с очи вренчени в стреснатото лице на Кейлъб и притесненото на Натаниел. Гласът на Бел се плъзна през мен като осведомена длан. Изведнъж разбрах кой беше тренирал Жан-Клод да използва гласа си за прелъстяване. - Но теб, ma petite, теб те разбирам. Поех си дълбока, треперлива глътка въздух и болката пропълзя през целите ми гърди, сякаш бях прекарала дълго време без въздух. Гласът ми прозвуча дрезгав: - За какво говориш? - Четвъртият белег, ma petite, без четвъртия белег не принадлежиш истински на Жан-Клод. Това е като разликата между годеж и брак: единият е за постоянно, другият не задължително. Разбрах какво има предвид секунда преди да видя два танцуващи, оцветени в медно пламъка да се появяват във въздуха пред мен. Знаех че това е вторият белег, защото го имах вече три пъти: два пъти от Жан-Клод и един път от вампир, когото бях убила. Никога преди не бях успявала да се предпазя от него. От опит знаех, че нищо физическо няма да ме спаси. Не беше нещо, което да можеш да удариш или да застреляш. Мразех неща, които не можеш да удариш или да застреляш. Но сега имах и други умения, които не бяха точно физически. Пресегнах се надолу по тази свръхестествена корда към Жан-Клод. Гласът на Бел се носеше около мен, тя разтегляше момента, наслаждавайки се на удоволствието си и на моя страх. - Жан-Клод ще е мъртъв още часове наред и не може да ти помогне. Тъмните пламъци на очите й, започнаха да се спускат, като някакви зли ангели, дошли да изядат душата ми. Направих единственото, което можах да измисля. Пресегнах се по другата половина от нашата свръхестествена корда. Пресегнах се към място, което не ми беше помагало от месеци. Пресегнах се към Ричард. Видях Ричард в горещата вана, обърнат от ръцете на Джамил. Ричард погледна нагоре, сякаш можеше да ме види. Прошепна името ми, но или беше прекалено слаб, за да ме отблъсне, или не се опита. За момент нещата бяха такива, каквито сякаш трябваше да бъдат, после бях издърпана обратно и отново набутана в собствената си глава, в собственото си тяло. Този път не Ричард ме беше изхвърлил. Пламъци като тъмен мед надвисваха над лицето ми и около тях имаше едва забележима форма, като спомен за дълга тъмна коса, за форма на лице. Кейлъб крещеше: - Какво има в колата заедно с нас? Не мога да видя нищо, но мога да го почувствам. Какво е това по-дяволите? Гласът на Натаниел прозвуча приглушен и странно, но силен: - Бел Морт. Нямах време да погледна нагоре, да видя другите, защото тези призрачни устни говореха. - Няма да ти позволя да получиш сила от своя вълк. Поставих ти първия белег и ти дори не разбра. Тук и сега ще ти поставя и втория, а довечера чрез Мюзет като мой пълномощник, и третия. Когато с Жан-Клод сме наравно в теб, три на три, ma petite, ти ще дойдеш при мен. Ще прекосиш целия свят, ако го поискам, ще направиш всичко, само за да вкусиш сладката ми кръв. Прозрачната уста се приведе към моята. Някак си знаех, че ако успееше да ми даде тази призрачна целувка, ще бъда нейна. Направих това, което винаги правя, опитах се да ударя това лице, но там нямаше нищо осезаемо. Изкрещях без думи и изпратих метафизичен вопъл: - Помогни ми! Внезапно можех да подуша гора, дървета, свежо разровена трева, мокри листа под краката и сладкият мускусен аромат на вълк. Бел можеше да ме спре да се протегна към Ричард, но не можеше да спре него, ако той се протегнеше към мен. Силата на Ричард се надигна като сладък ароматизиран облак около мен, избутвайки назад тези светещи очи и призрачната уста. Тя се засмя и смехът се плъзна по тялото ми, накара ме да потреперя, дъхът ми спря в гърлото. Беше толкова приятно, толкова хубаво, дори и докато разумът ми крещеше, че е лошо. - Чухте ли някой да се смее? – попита Кейлъб. Джейсън каза не. Натаниел каза да. Бел прошепна по кожата ми и дори силата на Ричард, дишаща върху тялото ми, не можа да спре гласа й. - Ако се докосваше до плътта на вълка си, можеше и да ме отблъснеш, но не и от разстояние. Колкото е по-близо плътта, толкова са по-здрави връзките и си по-силна. Вече си моя, ma petite, не можеш да се освободиш от мен. Очите й започнаха да се спускат отново. Силата на Ричард се надигна над мен като мек щит. Силата на Бел се плъзна по тази енергия като листо по повърхността на водата, после започна да натиска в нея, през нея. - Помогни ми! – изкрещях го на глас към всички, към всеки и към никой. Почувствах ръката на Натаниел върху моята и призрачната целувка наистина се поколеба, обърна се и погледна Натаниел. Почувствах как го призовава, като дълбоко туптене в костите ми. Леопардът беше първото й гербово животно. Ако ме хванеше, щеше да притежава и целия ми пард. Натаниел протегна свободната си ръка, сякаш можеше да я види. - Не! – изтеглих се рязко от него и в момента, в който прекъснах физическия контакт, сякаш за нея Натаниел стана по-малко реален. Тя пак обърна тези тъмно медени очи към мен. - Ще ги имам, ma petite, във всички случаи. - Не – казах, но гласът ми беше тих, защото вярвах че е права. - Ти ще ми ги дадеш, всички тях. Страхът ме заля, сякаш ме потопиха в ледена вода. Мисълта какво Бел би причинила на моя пард, на моите приятели. Не, не можех да позволя това да се случи. - Майната ти, майната ти, Бел, на теб и ня коня, който те довлече - гневът ми, страхът ми изглежда подхранваха силата на Ричард. Сладката, сбръчкваща носа мускусна миризма на вълк стана толкова силна, сякаш ме обви невидима козина. Джипът рязко зави на една страна. Веднага последва ядосано свирене на клаксони и пищене на спирачки. Джейсън се беше отказал да търси безопасно място и беше спрял до бетонната мантинела. Натаниел и Кейлъб бяха хвърлени през седалката и спряха в пътническите врати. Нямах време да се притеснявам от факта, че изглежда никой не беше сложил проклетия си колан. Очите на Бел пробиваха през силата на Ричард. Не беше без усилие. Той я накара да се бори за всеки сантиметър, но тези горящи очи, това призрачно очертание се приближаваше все по-близо и по-близо ... докато не задържах дъха си, уплашена, че ако вдишам прекалено силно, това ще постави точно пред устата ми. С ъгълчето на окото си видях движение. Джейсън беше между седалките. Беше спрял джипа и откопчал предпазния колан. Прекара ръка през призрачното нещо, сякаш не можеше да го види. Стисна ме за рамото и в момента, в който ме докосна, звярът на Ричард се надигна в мен. Винаги преди мислех, че моят звяр се движи през мен, но това, каквото и да беше, беше Ричард, не аз. Неговият вълк се изля през мен като гореща вода, изсипваща се в чаша, изпълваща ме до край, изпразваща кожата ми от леопарда и смъртта, докато гърбът ми се изви, размахах ръце и устата ми се отвори в беззвучен писък. Можех да почувствам козината, потъркваща се вътре в тялото ми, дълбаещите силни нокти. Вълкът се бореше да намери изход от тялото ми. Бел изсъска насреща ми като огромна котка. Очите се оттеглиха, надвисвайки във въздуха близо до покрива на джипа, докато Джейсън ме издърпа на предната седалка, обгръщайки ме с тялото си. Близостта му изглежда успокои вълка и го почувствах как сяда, задъхан, нетърпелив, втренчен във формата на тавана с гладни, арогантни очи. Очите на Джейсън бяха приели вълчата си форма, но днес пасваха перфектно на лицето му. Но силата на Ричард, силата на Клана на каменния трон, беше тази която се обвиваше около двама ни. Никога не бях чувствала звяра на Ричард толкова плътно в себе си. Сякаш бях чантичка, торбичка, държаща звяра му, чувствах как се движи из мен, сякаш плътта ми бе клетка, от която не можеше да избяга. Гласът не Бел се спусна над нас, но този път пробождаше, горещ от гнева й. - Можеш цял ден да се возиш в ръцете на вълка си, но все пак ще дойде време за банкета довечера. Мюзет ще е там и чрез нея, ma petite и аз ще съм там. Гласът ми съдържаше нотка ръмжене: - Не съм твоята ma petite. - Ще бъдеш – каза тя и очите бавно се разтвориха, докато само бледият аромат на рози остана да ми напомня, че бяхме спечелили този рунд, но щеше да има и други. Спомените на Жан-Клод ми показваха Бел твърде добре, за да мисля друго. Тя никога не се отказваше, не и след като един път беше решила да има нещо или някого. Бел Морт беше решила, че ще бъда нейна. Жан-Клод никога не беше чувал да е променяла мнението си за нещо такова. Толкова беше нечестно, не беше ли право на дамите да променят мнението си? Разбира се, Бел не беше точно дама. Тя беше двехилядигодишен вампир, а те не бяха известни с честите промени в мнението, навиците или целите си. Последният път, когато вампир-повелител бе дошъл в града и се беше опитал да ме открадне от Жан-Клод, се оказах в кома за седмица. Гърлото на Ричард беше зле разкъсано, а Жан-Клод за малко да умре наистина. Вампирите винаги се опитваха или да ме убият, или да ме притежават. Боже, колко мразех да съм популярна. 29 Натаниел беше извадил от жабката един от допълнителните кръстове. Винаги носех такива, точно както и допълнителни амуниции; когато преследваш вампири е много лошо да ти свърши едното или другото. Да накарам да сложат кръстове из „Цирка на прокълнатите”, но да не си поставя на мен, беше чиста глупост. Някои __________дни просто загрявам бавно. Седях отново отпред, но треперех. Не, това не описваше напълно състоянието ми. Ръцете ми се тресяха леко, а някои малки мускули в тялото ми продължаваха да потрепват в странни моменти. Беше ми студено, а бе един от онези прекрасни късни летни следобеди, затоплени от слънцето, блестящи, ярки, и същевременно меки. Карахме през море от синьо небе и слънце, а на мен ми беше студено – студ, срещу който никакви завивки нямаше да помогнат. Натаниел се беше свил върху долната част на тялото ми като живо одеало, наместил се между краката ми и пода на колата. Спорех колко опасно е това, но не се бях оплаквала прекалено много. В колата не разполагах с истински завивки. Налагаше се да променя това, като се има предвид колко често изпадах в шок напоследък. Дърветата от двете страни на шосе 44 отстъпваха пред къщи и от време на време пред някое старо училище, превърнато в апартаменти, църква, в сгради, неизползвани много, но на вид стари, уморени. Добре, може би за последното, проблемът беше в мен. Погалих с ръка главата на Натаниел, отново и отново, топлата коприна на косата му. Главата му лежеше в скута ми, ръцете му бяха обвили кръста ми, а тялото му се вклиняваше между краката ми. Понякога Натаниел ме караше да си мисля за секс, но друг път, например сега, ставаше въпрос само за успокоение. За близост. С повечето хора това не можеш да го имаш, защото са прекалено заети да мислят за секс. Според мен затова кучетата са толкова популярни. Можеш да прегръщаш куче толкова, колкото искаш, и то никога не мисли за секс или да прекрачва границите ти по някакъв начин, освен ако случайно не се храниш в момента. Кучетата ще навлязат в личното ти пространство за остатъци от храна, освен ако не са обучени на обратното. Но все пак, това е куче, а не човек в костюм от козина. Точно сега, имах нужда от животно, не от човек. Натаниел можеше да бъде и двете. Неудобно, но вярно. Джейсън караше. Кейлъб се беше разположил изцяло на задната седалка. Никой не говореше. Не мисля, че някой знаеше какво да каже. Исках Жан-Клод __________да се събуди. Исках да му разкажа за стореното от Бел. Исках той да ми каже, че има начин да ѝ попречим да направи нещо друго, освен да ми даде четвъртия белег. Той щеше да ме направи неостаряваща и безсмъртна, докато Жан-Клод беше жив. На теория, той можеше да живее вечно, а с четвъртия белег – също и аз. Така че, защо досега го отказвах? Първо, плашеше ме. Като християнка не бях сигурна какво чувствам относно вечния живот. Искам да кажа, какво стана с рая, с Господ, и с историята със страшния съд? От гл. т. на теологията какво би означавало това? На едно по-земно ниво, колко по-близо би ме обвързало това с Жан-Клод? Той вече може да нахълтва в сънищата ми, какво би означавало, ако направя тази последна крачка? Или отказът от четвъртия белег беше просто поредният начин да не се отдам напълно на някого? Може би. Но ако единственият начин да държа Бел настрани от мен, е да позволя на Жан-Клод да ме има, знам какво ще избера. Чудех се, ако сега се обадех на свещеника си, дали щеше да ми отговори преди настъпването на нощта относно теологичните последици на четвъртия знак. През годините отец Майк беше отговарял и на други, също толкова странни, мои въпроси. - Анита – изрече Джейсън с нотка на тревога в гласа. Хвърлих поглед към него и осъзнах, че вероятно от известно време се е опитвал да привлече вниманието ми. - Съжалявам, бях се замислила прекалено дълбоко. - Мисля, че ни следят. Това накара веждите ми да се вдигнат. - Какво искаш да кажеш? - Когато едва не станах причина четири коли да се сблъскат, за да мога да те докосна, в огледалото за обратно виждане мернах една кола. Беше близо, плътно зад нас. Това беше една от колите, които замалко не ни удариха, когато скочих върху спирачките. - Движението е натоварено, много хора карат зад нас. - Да, но когато спрях, всички, които бяха близо, се махнаха колкото се може по-бързо. Тази кола продължава да ни следва. Хвърлих поглед в страничното огледало и видях тъмносин джип. - Сигурен ли си, че е същата кола? - Не видях номера, но е същият модел, същият цвят, и вътре има двама мъже, единият е с тъмна коса, а другият е рус с очила. Вгледах се в джипа, който явно следваше нашия джип. Двама мъже - единият тъмен, другият светъл; можеше да е съвпадение. Разбира се, може и да не беше. - Нека да продължим с идеята, че ни следят – предложих. - Какво? – попита Джейсън. – Да им избягам ли? - Не – отговорих, - пресечи платната и поеми по първия изход, стига да не ни води към „Цирка”. Не искам да ги заведа при Жан-Клод. - Почти всяко чудовище в Сейнт Луис знае, че скривалището на Господаря на града е под „Циркът на прокълнатите” – възрази Джейсън, но премина в друго платно, доближавайки се до изхода. - Но мъжете зад нас не знаят, че сме отправили натам. Той сви рамене и премина през още две платна, нагласявайки се изхода. Синият джип изчака докато между нас не се появиха две коли и не започнахме да излизаме, преди да пресече платната. Ако не гледахме за това, или ако имаше по-висока кола между нашия джип и техния, нямаше да видя, че излизат. Но наблюдавахме, нямаше по-висока кола и ги видях. - Мамка му – казах, но се бях затоплила. Няма нищо по-добро от екшъна, който да мотивира и да концентрира човек. - Кои са тези? – изрече Джейсън на глас това, което се питах и аз. Кейлъб погледна назад. - Защо някой би ни следвал? - Репортери? – изрече въпросително Джейсън. - Не мисля така – възразих. Не гледах в нищо друго, освен в покрива на джипа, който се извисяваше над колите зад нас. - Накъде да завия? – Беше стигнал до най-долната част на изхода. Поклатих глава. - Не знам, шофьорът решава. Кои бяха те? Защо ни следваха? Обикновено, когато хората започнеха да ме следят, разбирах, че съм попаднала на нещо. Днес нямах никаква представа. При нито един от настоящите случаи, за които помагах на РОСР, не трябваше да има хора, които да ме следят. Щеше ми се да са репоретери, но нямах това усещане за ситуацията. Джейсън зави надясно. Една кола зави наляво, друга – надясно, а джипът я последва. На уличното осветление имаше поставени малки знаменца, италиански, с надпис „Дъ Хил”* върху тях. Хората от квартала винаги даваха да се разбере, че се намираш там и обичаха италианското си наследство. Дори противопожарните кранове бяха боядисани в зелено, бяло и червено, като знамената. (*The Hill – италианският квартал в Сейнт Луис) Натаниел повдигна главата си от бедрото ми достатъчно, за да изрече: - Бел ли е? - Какво? – не разбрах, а погледът ми продължаваше да е вперен в страничното огледало. - Те дневни помощници на Бел ли са? – поясни той с тихия си глас. Помислих върху това. Никога не бях попадала на вампир, който да има повече от един човешки слуга, но бях срещала няколко, които разполагаха с повече от един Ренфилд*. Ренфилд е това, което повечето американски вампири наричат човек, който им служи не по мистичен начин, а като кръвен донор, и който иска да стане вампир. В миналото, когато преследвах вампирите и не спях с тях, наричах човешки слуги всички хора , свързани с вамипирите, сега бях по-умна. (*слуга на Дракула от романа на Брам Стокър) - Биха могли да бъдат Ренфилд, предполагам. - Какво е Ренфилд? – попита Кейлъб. Беше се извърнал в седалката си и гледаше право в колата между нас и синя джип. - Обърни се, Кейлъб. Когато тази кола завие, не искам в джипа да разберат, че сме ги видели. Той се обърна незабавно, без да спори, което бе необичайно за него. Не ми харесваше когато хората биваха заплашвани, за да се подчиняват, но имаше някои, при които нищо друго не работеше. Може би той бе един от тях. Обясних какво е Ренфилд. - Като човекът в „Дракула”, който е изял насекомите – изрече Кейлъб. - Точно така – потвърдих. - Готино – възхити се той и изглежда го мислеше. Веднъж бях попитала Жан-Клод как са наричали ренфилдовците преди да се появи книгата през 1897 г. Отговорът на Жан-Клод гласеше: „Роби”. Вероятно се шегуваше, но нямах желание да го питам отново. Колата зад нас спря в една от тесните отбивки. Синият джип се разкри внезапно. Насилих се да не гледам пряко в него и да използвам единствено страничното огледало, но не ми беше лесно. Исках да се обърна и да се вгледам. Но заради мисълта, че не трябва да го правя, се чувствах още по-изкушена. В джипа нямаше нищо зловещо, или дори в двамата мъже, които се виждаха вътре. Бяха с къси коси, добре оформени и поддържани, джипът бе също толкова чист и бляскав. Единственото зловещо беше, че все още са зад нас. И тогава... завиха в една отбивка. Просто така, без заплаха. - Мамка му - казах. - Същото – съгласи се Джейсън, но видях как раменете му се отпуснаха, сякаш с тази дума някакво напрежение се изпари. - Прекалено параноични ли ставаме? – се почудих. - Може би – отвърна Джейсън, но продължаваше да гледа в огледалото за обратно виждане почти толкова продължително, колкото и напред, сякаш не можеше да повярва напълно. Нито пък аз, така че не му казах да гледа пътя. Той гледаше напред, а аз очаквах синият джип да се появи и отново да започне да ни следва. „Просто номер, хора, не сме наистина безвредни, в крайна сметка”. Но това не стана. Карахме по дългата, задръстена от коли, улица, докато отбивката, по която джипът зави, не се скри зад дървета и паркирали коли. - Изглежда просто са карали в нашата посока – заяви Джейсън. - Явно – съгласих се. Натаниел потърка лицето си в крака ми. - Още миришеш на страх, сякаш не го вярваш. - Не го вярвам – потвърдих. - Защо не? – попита Кейлъб, навеждайки се между двете седалки. Най-накрая се обърнах в седалката, но не гледах в него, а се взирах покрай седалката в празната улица. - Опит – обясних. Подуших рози и след секунда, кръстът на врата ми започна да свети слабо. - Господи – прошепна Джейсън. Сърцето ми бумтеше болезнено в гърдите ми, но гласът ми беше стабилен. - Не може да подчини съзнанието ми, докато имам кръст. - Убедена ли си в това? – попита Кейлъб, докато се отдръпваше от мен във възможно най- далечния край на седалката. - Да – отговорих, - убедена съм. - Защо? – запита той с широко отворени очи. Мигах срещу него, докато мекото, бяло сияние ставаше по-ярко под сенките на дърветата и почти невидимо под пряката слънчева светлина, отново и отново. - Защото вярвам – обясних с глас, мек, колкото светлината около врата ми, и също толкова уверен. Виждала съм кръстове да избухват в толкова ярка и силна светлина, че беше заслепяваща, но това ставаше когато съм изправена срещу вампир, който иска да ми навреди. Бел беше далече и светлината го показваше. Продължавах да чакам уханието на рози да се усили, но това не се случи. То остана слабо, със сигурност го имаше, но не се усили. Чаках гласа на Бел в главата си, но той не се появи. Всеки път, когато тя беше говорила директно в съзнанието ми, миризмата на рози беше наситена. Сладникавият парфюм остана слаб, а гласът на Бел го нямаше в мен. Стиснах кръста с ръка и почувствах топлината, силата в него, кожата нагоре по ръката ми настръхна и започна да бие като непрестанен пулс до ръката ми. Кейлъб беше попитал как мога да вярвам. Това, което винаги съм искала да запитам, бе: „Как може да не вярваш?“. Усетих гнева на Бел като топлина във въздуха. Силата изпълни джипа в спираща дъха вълна, която накара космите по врата ми да настръхнат, толкова усилия, а всичко, което можеше да изпрати бе образ на себе си, седяща пред тоалетката си. Дългата ѝ, черна коса се спускаше свободно, като наметало около халат в златисто и черно. Наблюдаваше себе си в огледалото с очи, пълни с меден огън, като очите на слепец, празни, с изключение на цвета на нейната сила. Прошепнах гласно: - Не можеш да ме докоснеш, не сега. Тя гледаше в огледалото сякаш стоях зад нея и можеше да ме види. Яростта беше превърнала красотата ѝ в нещо плашещо, истинска маска от бледа красота, която изглеждаше толкова лъжлива, колкото всяка маска за Хелоуин. Тогава се обърна и погледна покрай мен, зад мен, а страхът върху лицето ѝ беше толкова истински, толкова неочакван, че аз също се извърнах и видях... нещо. Тъмнина. Тъмнина като вълна, която се надига, надига над мен, над нас, като течна планина, която се извисява до невъзможно високото небе. Стаята, която Бел беше сътворила от сънища и сила, се срути, се разпадна като сън, какъвто бе, а това, което погълна ъглите на тази ярка, осветена от свещи стая, беше мрак. Мрак, толкова пълен, толкова черен, че в него проблясваха други цветове, като маслени петна във вода или оптическа илюзия. Сякаш тази чернота беше мрак, направен от всеки цвят, съществувал някога, всяка гледка, която някога е била видяна, всеки писък, съществувал от началото на времето. Бях чувала термина „първичен мрак“, но до този момент никога не бях разбрала какво означава. Сега разбирах, наистина разбирах и загубих надежда. Взирах се нагоре, нагоре в океана от тъмнина, който се надигаше и надигаше над мен сякаш земята и небето никога не бяха съществували. Това беше мракът преди светлината, преди света на Господ. Беше като дихание на древно създание. Но ако това бе създание, то не беше такова, което можех да разбера, каквото исках да разбера. Бел изпищя първа. Мисля, че бях прекалено изпълнена със страхопочитание , за да изкрещя или дори да се изплаша. Гледах в първичната бездна, в първоначалния мрак и познах отчаянието, но не и страха. Съзнанието ми се опитваше да намери думи, с които да го опише. То се надвеси над мен като планина, защото в себе си имаше тежест и усещане за клаустрофобия, като планина, която ще се срути, но не бе планина. По-скоро беше като океан, ако океанът можеше да се надигне по-високо и от най-високата планина, да застане пред теб, чакащ, отричащ гравитацията и всеки друг познат закон на физиката. Както при океаните, знаех... можех да усетя, че можех да зърна единствено видимото от брега, че можех само да започна да гадая за дълбочината и големината, за немислимата дълбочина на тъмнината пред мен. Вътре плуваха ли странни създания? В мрака имаше ли неща, които можеха да бъдат разкрити само в кошмари и сънища? Гледах трептящия, течен мрак и почувствах как вкочанеността на отчаянието започва да изчезва. Сякаш отчаянието беше като щит, който да ме предпазва, да ме вцепени, така че съзнанието ми да не се пречупи. В продължение на няколко мига можех да мисля, да разсъждавам „Какво е това?“. Как можех да го осъзная? Вцепенението започна да избледнява сякаш тази огромна тъмнина го изсмука, сякаш се нахрани от него. Останах пред нея, нея... трепереща, разтърсена__________, кожата ми бе студена и усетих как мракът ме всмуква, как се храни с топлината в мен. В този миг разбрах пред какво съм изправена. Вампир. Може би най-първият вампир, нещо, толкова древно, че да си помислиш за човешки тела и плът, която да съдържа този мрак, бе смехотворно. Тя беше първичният мрак, превърнал се в реалност. Тя беше причината, поради която хората се страхуваха от тъмнината, само от тъмнината, а не от това, което е в нея, което се крие в нея, а причината, поради която се страхуваме от самия мрак. Имало е времена, когато тя е ходела сред нас, се е хранела от нас, и когато падне мрак, някъде в подсъзнанието си, си спомняхме за гладната тъмнина. Този блестящ океан от чернота се протегна към мен и знаех, че ако ме докосне, ще умра. Не можех да се извърна, не можех да побягна, защото от мрака не можеш да избягаш, не и наистина. Светлината не е последна. Последната мисъл не беше моя. Не беше и на Бел. Взирах се в тъмнината, докато тя започна да се надвесва над мен и разбрах, че е излъгала. Мракът не е последният. Зората идва и го посича, а не обратното. Ако можех да поема достатъчно въздух, щях да изкрещя, но можех само да шепна. Мракът се наведе към мен, не можех да го застрелям, или да го ударя, и нямах достатъчно свръхестествена сила в себе си, за да го държа надалече. Направих единственото, за което се сетих – отправих молитва. Прошепнах: - Радвай се, благодатна Марио! Господ е с теб... – тъмнината се поколеба, -... благословена си ти между жените и благословен е плодът на твоята утроба, Исус! – Леко трептене пробяга през течния мрак. – Света Марио, Майко Божия, моли се за нас грешните... – Внезапно в мрака се появи светлина. Кръстът около шията ми висеше като в някаква сюрреалистична картина. Металът сияше като пленена звезда – искрящ и бял, и за разлика от истинския живот, можех да виждам през ослепителния блясък. Наблюдавах как тази истинска, бяла светлина прогони обратно мрака. Внезапно усетих седалката на колата, безопасния колан през гърдите ми, обвитото около краката ми тяло на Натаниел. Кръстът около шията ми сияеше ярко дори на фона на слънчевата светлина, така че трябваше да отместя поглед от него, но ярката светлина продължаваше да замъглява зрението ми. Кръстът нямаше да гори, ако опасността беше преминала. Зачаках Майката на мрака да направи следващия си ход. Въздухът в джипа внезапно стана по-мек, сладък, като идеална лятна нощ, в която човек може да помирише всяко стръкче трева, всяко листо, всяко цвете, сякаш някаква уханна завивка те обгръща във въздуха, по-мека от кашмир, по-лека от коприна, ароматна завивка от въздух. Гърлото ми изведнъж стана по-хладно, като че бях отпила глътка студена вода. Можех да усетя как минава през него и имаше лек привкус на жасмин. Натаниел зарови лице в скута ми, за да предпази очите си от светлината. Сякаш носех бяло слънце около врата си. - По дяволите – каза Джейсън, - трудно виждам пътя. Може ли малко да посмекчиш? Светът беше изпълнен с бели ореоли и не посмях да извърна глава, за да погледна в Джейсън. Можех да помириша единствено уханието на нощ, като че всичко останало бе изчезнало. Сякаш почти можех отново да отпия от хладната, парфюмирана вода, която минаваше през гърлото ми. Толкова реално, непреодолимо реално. Успях да прошепна: - Не. Продължавах да очаквам да чуя думи в съзнанието си, но имаше единствено тишина, ухание на лятна нощ, вкус на хладка вода и нарастващото усещане, че нещо голямо се приближава. Сякаш стоиш върху релси, усещаш първите вибрации по метала, знаеш, че трябва да се махнеш, но не можеш да видиш нищо. Докъдето ти стига погледът, върху релсите няма нищо, усеща се само онази вибрация по метала, като пулс, който бие под стъпалото ти, който ти показва, че няколко тона метал летят към теб. Всяка година във влакови катастрофи загиват хора и често последните им думи гласят: „Не видях влака“. Винаги съм мислела, че в тези случаи влаковете са магически, иначе хората щяха да ги видят и да се махнат от релсите. Усещах вибрацията от бързото ѝ приближаване към мен и с удоволствие бих се махнала от релсите, но те бяха вътре в главата ми, приковани през тялото ми и не можех да измисля как да избягам от това. Нещо докосна кожата ми, като някакво голямо животно, което притиска тялото си по дължината на моето. Усетих как Натаниел се отдръпна, но не можех да го видя през бялата светлина. Гласът му се чу, задъхан, изплашен: - Какво беше това? Отворих уста, а дори не бях сигурна какво да отговоря, когато невидимото животно ме удари в гърдите и в кръста на шията. Той избухна в толкова ярка светлина, че повечето изкрещяхме. Джейсън трябваше да натисне спирачките и да спре колата насред улицата, заслепен от светлината, неспособен да кара, предполагам. Светлината започна да намалява. За миг се почудих дали блясъкът не е изгорил ретините ми, след което зрението ми започна да се прояснява през воал от петна. Все още можех да я усетя как се притиска към мен, как ме притиска към седалката, как се опитва да премине през кръста, сякаш поглъщаше светлината. Натаниел се взираше нагоре към мен, лавандуловите му очи бяха станали леопардови, наситено сиви, в които на слънчевата светлина имаше намек за синьо. - Тя е превръщач – прошепна той. И знаех защо. Превръщачите не можеха да бъдат вампири или обратното. Вирусът на превръщачите изглежда беше устойчив на това, което създаваше вампирите. Не можеш да бъдеш и двете. Това е закон. Но каквото и да ме притискаше в този момент, беше животно, а не човек. Не можех да добия усещане за вида животно, но определено беше животно. Как Майката на мрака беше едновременно вампир и превръщач, бе проблем за друг ден. Точно сега не ме интересуваше какво е, просто исках да се разкара от мен и да ме остави намира. Кръстът продължаваше да сияе, но само металът, сякаш бе кух и в него горяха свещи. Сега светлината беше бяла и трептеше. Преди никога не бях виждала кръст, който толкова много да прилича на огън. Но този огън беше студен. Формата притискаше и се извиваше сякаш се опитваше да се покатери в мен, но кръстът продължаваше да свети, да играе ролята на свръхестествен щит, който я държи настрани от мен. - С какво можем да помогнем? – попита Джейсън. Джипът все още стоеше насред улицата. Някаква кола зад нас, на която бяхме препречили пътя, свиреше с клаксона. От двете страни на кварталната улица имаше паркирали коли, които пречеха на колата да се измъкне. Кварталът беше съставен само от малки, спретнати къщи, като нито пред една нямаше алея за коли. Джейсън включи мигачите и колата тръгна назад, опитвайки да обърне. Почти се страхувах да отворя връзките си с Ричард и Жан-Клод, ами ако първичният мрак можеше да пропълзи по връзките и да улови и двамата? Жан-Клод нямаше вяра, на която да разчита. Ричард имаше, но дали носеше кръст или не, бе спорно. Мина много време откакто го бях виждала да носи. Докато размишлявах, Джейсън ме сграбчи за ръката. Уханието на нощта не изчезна, а се добави, като няколко слоя боя един върху друг. Чистия мускусен аромат на вълци изпълни нощта. Студената вода, която сякаш се беше стекла по гърлото ми, сега имаше вкус повече на глина и гора, отколкото на парфюм. В съзнанието ми изникна образ на огромна животинска глава с дълги зъби – най-големите, които някога бях виждала. Козината на главата беше златиста и светлокафява, и червеникава, по-скоро с преливащи цветове, отколкото на ивици, повече приличаше на лъв, а не на тигър. Очи като златен огън се взираха в моите, а огромната уста се отвори широко и изрева раздразнението си със звук, наподобяващ вик на пантера, но по- нисък с няколко октави. Първите заселници винаги са бъркали крясъците на пантера с писъците на жена. Но никой не можеше да сбърка този рев с женски – може би на мъж, на мъж, когото измъчват и крещи от дъното на душата си. Изкрещях в отговор, сякаш тази глава наистина стоеше пред мен, а не на хиляди километри. Викът ми бе последван от други два. Натаниел ми изръмжа от пода на колата, от устата му се показваха зъби, които бързо се превръщаха в животински. Кейлъб се беше плъзнал между седалките, а очите му бяха станала жълти, като на котка. Започна да търка бузата си в рамото ми, сякаш искаше да ме маркира с миризма, след това спря и се озъби, като че бе докоснал другата котка-фантом. Джейсън __________не извика, а изръмжа, с този нисък, каращ козината да настръхне, звук, който нямаше нищо общо с ловуването и имаше много общо с битка, не за храна, а за оцеляване. Беше звук, демонстриращ пазене на територия и гонене на натрапници и размирници. Звук, който казва: „махни се или умри”. Тя изкрещя в отговор, звук, който трябваше да накара кръвта във вените ми да замръзне, и ми напомни за предците ми, които са се скупчвали около малките си огньове и са гледали с ужас за блясък на очи извън светлината на огъня. Но не разсъждавах като човек. Дори не бях сигурна, че „разсъждавам” е подходящата дума за това, което минаваше през съзнанието ми. По-скоро бях уловена в мига, напълно и безусловно. Усещах как кожената седалка обгръща тялото ми, Натаниел, който се притискаше в краката ми, а дланите му се плъзгаха нагоре, усещах Кейлъб, стоящ до рамото ми, бузата му бе до лицето ми, а челюстта му се опъваше, докато той ръмжеше, ръката на Джейсън върху рамото ми, която сякаш се бе сраснала с моята, станала част от мен. Можех да подуша кожата на Кейлъб, сапуна, който беше използвал тази сутрин и страха, като нещо горчиво под тази чиста кожа. Натаниел се повдигна на колене, по- високо, така че лицето му за момент увисна зад тази глава с дълги и извити зъби. Но можех да усетя уханието на ванилия в косата му и в него нямаше нищо от котката-фантом. Джейсън се приближи, постави лицето си до моето, подуши въздуха, а аз долових сапун, шампоан и миризмата на Джейсън, мирис, който бе започнал да означава дом за мен така, както уханието на ванилия от косата на Натаниел го правеше или скъпият парфюм на Жан-Клод или, някога, топлата извивка на шията на Ричард. Нямах предвид нищо сексуално, а говорех за начина, по който прясно изпечения хляб или любимите ви сладки в кухнята на майка ви ви карат да се чувствате в безопасност и миришат на дома. Обърнах глава към Кейлъб, така че носът ми докосна кожата му, и под страха, сапуна и меката кожа, той миришеше на леопард, слабо доловимо в човешка форма, но все пак там, миризма, която караше носа да се сбърчи и кожата да настръхне. Обърнах се към тежестта, която притискаше все още искрящия кръст. Погледнах в тези жълти очи, вперени над тези зъби, които не приличаха на нищо, което се разхожда по тази земя в днешно време, и то нямаше мирис. Джейсън душеше въздуха пред мен. Бледите му вълчи очи срещнаха моите и осъзнах, че той също се е досетил. Като вампир, тя миришеше на хладни вечери и сладка вода, и смътно на жасмин. Като превръщач, нямаше миризма, защото не беше тук. Това беше като проекция, психическа проекция. Имаше сила, но всъщност, тя не бе истинска, не беше материална. Без значение колко сила вложиш, психическата проекция има граници на физическите си възможности. Може да те изплаши и да те накара да се втурнеш към уличното движение, но не може да те блъсне. Може да се опита да те подлъже да извършиш разни неща, но без физическо присъствие не може да те нарани. Докато тя беше вампир, кръстът и вярата ми я държаха настрана. А като превърщач, не беше реална. Натаниел буквално бе изпълзял нагоре през образа, който все още можех да видя как се рее над гърдите ми. Натаниел бе този, който изрече гласно: - Няма миризма. - Не е истинска – отвърнах. В гласа на Кейлъб имаше намек за ръмжене толкова дълбоко, че почти нараняваше слуха: - Усещам го, някаква огромна котка, като леопард, но не точно. - Но подушваш ли нещо? – попита Джейсън. Кейлъб започна да души по протежение на тялото ми. При всеки друг случай, щях да го обвиня, че се приближава прекалено много до гърдите ми, но не и сега. Не го бях виждала да се държи по-сериозно, отколкото сега, докато душеше гърдите ми и буташе физиономията си почти в това зло лице. Той спря и се вгледа в жълтите очи от сантиметри. Изсъска като всяка изплашена котка. - Не мога да го подуша, но го виждам. - Да видиш, не винаги означава да повярваш* – вметнах. (*Seeing isn't always believing – Мартин Лутър Кинг) - Какво е това? – попита той. - Психическа проекция. Вампирът не успя да се премине през кръста, така че опита с друга форма, но котенцето не пътува толкова добре, колкото... каквото и да е това, по дяволите. – Погледнах в тези жълти очи и видях как тази голяма уста изревава към мен. – Нямаш миризма, не си истинска, ти си само лош сън, а сънищата нямат сила, освен ако не им я дадеш. Нищо не ти давам. Върни се от където си дошла, върни се в мрака. Внезапно видях много тъмна стая, не непрогледно тъмна, но сякаш единствената светлина се отразяваше от друго място. Имаше легло с покривало от черна коприна, а под това покривало лежеше фигура. Стаята имаше странна форма, не квадратна, нито кръгла, а почти шестоъгълна. Имаше прозорци, но по някакъв начин знаех, че не гледат навън, към света. Прозорците се взираха надолу, към мрака, който никога не се вдигаше, никога не се променяше. Бях привлечена към леглото, привлечена по начина, по който кошмарите привличат човек. Не исках да гледам, но трябваше, не исках да виждам, но трябваше. Протегнах се към тази блестяща черна коприна, можех да видя, че е коприна заради начина, по който отразяваше светлината от дъното, много извън прозорците. Светлината трептеше и разбрах, че това е огън. Нищо електрическо не бе докосвало този мрак на това място. Пръстите ми докоснаха коприната и тялото под завивката се размърда на сън, раздвижи се по начин, по който човек се движи докато сънува и не се е събудил още. В този миг разбрах, че аз също съм част от нейния сън и в действителност не можех да стоя в нейната Светая Светих, че без значение колко реалистично беше това, не можех да се изпратя при нея и да дръпна завивката. Сънищата не можеха да правят такива неща. Но в този същия момент разбрах, че всичко, което тя ми беше причинила този ден, беше направено по време на сън, който трае толкова дълго, че другите понякога са я мислели за мъртва, са се надявали да е мъртва, са се страхували, че е мъртва, са се молели да е мъртва, стига в тях да е останала смелост да се молят. На кого се молеха мъртвите без душа? През тази близка, безветрена стая премина въздишка и с това първо поемане на въздух, доиде първият прошепнат звук, първия звук, който тази стая е чувала от векове: - На мен. Беше ми необходим миг, за да осъзная, че това бе отговор на въпроса ми. „На кого се молеха мъртвите без душа?”. „На мен” отвърна шепотът. Фигурата под завивката отново се размърда в съня си. Не беше будна, все още не, но изплуваше нагоре, идваше на себе си, приближаваше се до безсънието. Дръпнах ръката си от завивката и направих крачка назад от леглото. Не исках да я докосвам. И най-вече – не исках да я будя. Но тъй като не знаех как съм се озовала в стаята ѝ, не можех за измисля как да изляза. Никога преди не съм била в нечий сън, макар че разни хора ме обвиняваха, че съм техен кошмар. Как спираш да бъдеш в нечий сън? Този шепот отново отекна в стаята. - Като ги събудиш. Тя отново беше отговорила на мой въпрос. Мамка му. В главата ми започваше да се оформя ужасна мисъл. Тъмнината можеше ли да бъде погълната от съня? Тъмнината можеше ли да бъде погълната от тъмнина? Можеше ли майката на всички кошмари да бъде хваната в капан в земята на сънищата? - Не хваната в капан – възрази шепотът в мрака. - А какво? – попитах гласно и тялото под завивката се завъртя, изпълвайки тишината със съскащия звук от приплъзване на коприна върху кожа. Гърлото ми се сви и се проклех, че не мисля. - Чакам – все още около мен дишаше въздухът, а не някакъв глас. Помислих наистина усилено: „Какво чакаш?”. От тъмната стая нямаше отговор. Но се чу нов шум. Някой до мен дишаше дълбоко и равномерно, сякаш спеше. Макар че можех да се закълна, че преди секунда фигурата на леглото не дишаше. Не исках да съм тук когато тя се изправи, категорично не го исках. Какво е чакала през цялото време? Този път гласът се чу откъм леглого, същият глас като вятъра, слаб, дълго неползван, толкова пресипнал и тих, че не можех да определя дали е мъжки или женски. - Нещо, което ме интересува. При последната реплика, най-сетне почувствах нещо от тялото. Бях подготвена за злоба, за гняв, но бях напълно неподготвена за любопитство. Сякаш тя се чудеше какво съм, а не се е чудила за каквото и да е в продължение на хилядолетие, или две, или три. Усетих мирис на вълк, мускусен, сладък, остър, толкова истински, че имах усещането, че се плъзга по кожата ми. Внезапно около врата ми се озова кръст, чието бяло сияние изпълни стаята. Мисля, че щях да видя фигурата на леглото ясно на светлината от кръста, но или съм затворила очи без да помня, или има неща, които не трябва да бъдат видени, дори и насън. Събудих се в джипа, а разтревожените лица на Натаниел и Кейлъб бяха надвесени над мен. На мястото на шофьора стоеше огромен вълк и душеше лицето ми с дългата си муцуна. Протегнах се и докоснах тази мека, гъста козина, след което видях блясъка на течност по цялата шофьорска седалка, където Джейсън беше сменил формата си върху кожата. - Господи, не можа да смениш формата си отзад, в багажника. Трябваше да е върху кожената седалка. Никога няма да се изчисти. Джейсън ми изръмжа, ниско и буботещо, и не ми беше нужно да говоря вълчи език, за да разбера какво казваше. Държах се като неблагодарна кучка. Но беше толкова по-лесно да се съсредоточа върху съсипаната тапицерия, отколкото върху факта, че съм била при Майката на вампирите, Майката на мрака, Първичната бездна. От спомените на Жан-Клод знаех, че я наричат Нежната майка, Мармe, с десетина различни евфемизми, с които да изглежда мила и... е, майчински. Но аз усетих силата ѝ, тъмнината ѝ, и накрая усетих един ум толкова студен и пуст, колкото всяко друго зло. Тя изпитваше любопитство към мен по начина, по който учените са любопитни относно някой нов вид насекомо. Намерѝ го, хвани го, сложи го в буркан, без значение дали иска да дойде с теб или не. В крайна сметка, това е само насекомо. Можеха да я наричат Нежната майка щом искат, но Милата мамичка беше много по- подходящо. 30 Кейлъб се беше изкатерил в багажника на джипа, за да вземе найлона, който бях започнала да нося, за моментите, когато тряваше да пренасям нещо по-мръсно от пилета и го разтвори на седалката, за да може Натаниел да шофира. Опитах се да настоя аз да карам, но Джейсън ми изръмжа. Прав беше, не се чувствах най-стабилна. Натаниел, чиито очи бяха избледнели до нормалното си люляково, ми каза: - Ти припадна. Спря да дишаш. Джейсън те разтърси и ти някак си изпъшка. – Натаниел поклати глава с много сериозен поглед. – Трябваше да продължим да те разтърсваме, Анита. Продължавaше да не дишаш. Ако бяха хора, можех да опитам да споря с тях, че само са мислели, че съм спряла да дишам, но те не бяха хора. Ако група превръщачи не бяха успели да видят или да чуят че дишам, трябваше да им повярвам. Дали Милата мамичка се беше опитала да ме убие? Или беше слчайно – или инцидентно? Едва ли се е опитвала да ме убие, но можеше да го направи по случайност. Бях се докоснала до достатъчно голяма част от ума й, за да знам, че това нямаше да я притесни. Нямаше да съжалява, нямаше да чувства вина. Тя не мислеше като личност или по-скоро не мислеше като мил, нормален цивилизован човек. Мислеше като социопат – без съпричатност, без симпатия, без вина, без състрадание. По един странен начин, това сигурно бе едно много спокойно съществуване. Дали ти трябваха повече емоции, отколкото тя притежаваше, за да се чувстваш самотен? Така мисля, но не знаех със сигурност. Самотна не беше дума, която бих използвала за нея. Ако не разбираш нуждата от приятелство и любов, можеш ли да бъдеш самотен? Свих рамене и поклатих глава. - Какво има? – попита Натаниел. - Ако не чувстваш любов или приятелство, можеш ли да си самотен? Той ме погледна с вдигнати вежди. - Не знам. Защо питаш? - Току що срещнахме Майката на вампирите, но тя е по-скоро като Майката на социопатите. Човешките същества рядко са пълни социопати. Сякаш по-скоро им липсва част тук или там. Истинската, чиста социопатия наистина е доста рядка, но мисля че Милата мамичка се класира там. - Няма значение дали е самотна – каза Кейлъб. Погледнах назад към него. Кафявите му очи бяха разширени и беше пребледнял под изсветляващия си тен. Подуших въздуха, преди да помисля и колата беше като игрище за миризми: сладкият мускус на вълк, чистата ванилия на Натаниел и Кейлъб. Кейлъб миришеше на ... младост. Не знам как до го обясня, но сякаш можех да надуша колко нежно щеше да е месото му, колко свежа кръвта му. Миришеше на чисто, лекият аромат на сапун обгръщаше кожата му, но отдолу се усещаше друга миризма. Едновременно горчива и сладка, също както кръвта е едновременно сладка и солена. Обърнах се докъдето ми позволяваше коланът и казах: - Миришеш добре, Кейлъб, толкова нежен и уплашен. Той беше истинският хищник, не аз, но погледът, който ми метна, беше като на жертва – големи очи, нежно лице, полуотворени устни. Гледах как пулсът бие срещу кожата на врата му. Изпитах нужда да пропълзя на задната седалка и да прекарам езика си над този обезумял пулс, да забия зъби в тази нежна плът и да го пусна на свобода. Сякаш пулсът на Кейлъб, като твърд бонбон, щеше да изскочи като едно цяло парченце и, попаднал в устата ми, щеше да бъде смукан и облизван. Знаех че няма да е така. Знаех че ако го захапя, пулсът му щеше да е унищожен, щеше да умре в плисък от кръв, но въображаемото бонбонче остана и дори мисълта за кръв, разливаща се в устата ми, не изглеждаше ужасна. Затворих очи, за да не мога да виждам туптенето на врата на Кейлъб и се концентрирах в собственото си дишане. Но със всяко вдишване поемах все повече от тази горчива сладост и вкуса на страха. Почти можех да усетя плътта му в устата си. - Какво ми става? – попитах на глас. – Искам да откъсна пулса на Кейлъб от гърлото му. Прекалено е рано за Жан-Клод да е буден. Освен това обикновено не искам кръв. Или поне не само кръв. - Пълнолунието е скоро – отговори Натаниел. – Това е една от причините Джейсън да загуби достатъчно контрол и да се превърне върху седалките ти. Отворих очи и се обърнах, за да го погледна и за да не гледам страха на Кейлъб. - Бел се опита да ме накара да се храня от Кейлъб, но не можа. Защо тогава изведнъж ми мирише вкусно? Натаниел най-после бе открил друг изход към шосе 44. Той се придвижи зад голяма жълта кола, която се нуждаеше от основно пребоядисване или може би беше насред такова, защото бе покрита наполовина със сив грунд. Мернах движение в огледалото за обратно виждане. Пак синият джип. Беше в края на тясната улица с коли от двете страни. Току що беше завил зад ъгъла и ни беше видял и сега връщаше назад, надявайки се, мисля, че не сме го видели. - По дяволите – казах. - Какво? – попита Натаниел. - Проклетият джип е на края на улицата. Никой да не поглежда назад. – Всички се спряха насред движението с изключение на Джейсън. Той дори не се беше опитал да погледне назад, може би вълчите вратове не работеха по този начин или може би се беше втренчил в други неща. Осъзнах че гледаше Кейлъб. Погледнах голямата космата глава. - Да не мислиш да изядеш Кейлъб? Той се обърна и насочи към мен силата на бледозеления си поглед. Хората казват, че кучетата произлизат от вълците, но има моменти, когато силно се съмнявам. Нямаше нищо дружелюбно, благоразположено или поне питомно в очите му. Той мислеше за храна. Срещна погледа ми, защото знаеше че съм го хванала да мисли как да изяде някого, който беше под моя защита, после пак се обърна да гледа Кейлъб и да мисли за месо. Едно куче никога няма да те погледане и да си помисли „храна”, по дяволите, то дори няма да погледане към друго куче и да си го помисли. Вълците го правят. Фактът че няма документирано нападение на северноамерикански вълк над човек за храна, винаги ме е смайвал. Поглеждаш в очите им и разбираш, че там няма никой, до когото да можеш да стигнеш. Знаех, че ликантропите се нуждаят от прясно месо, когато за пръв път сменят формата си. Младите ликантропи са смъртоносни, но Джейсън вече не беше нов и можеше да се контролира. Знаех го, но начинът, по който наблюдаваще Кейлъб пак не ми харесваше, а още по-малко ми харесваше че го проектираше върху мен. - Какво искаш да направя за джипа? – попита Натаниел. Вниманието ми се върна с прескок към Натаниел и по-далеч от глада. Трябваше ми усилие, за да мисля покрай него, но ако джипът беше пълен с лоши момчета, трябваше да се концентрирам върху тях, а не върху някакъв психически копнеж. - По дяволите, не знам. Не ми се случва толкова често да ме следят. Обикновено хората просто се опитват да ме убият. - Трябва или да се върна на магистралата, или да обърна обратно. Ако просто си седим тук, ще разберат, че сме ги видели. Беше прав и то доста. - Магистралата. Той ни придвижи напред, насочвайки се към рампата. - Щом се качим, накъде отиваме? - Към „Циркът”, мисля. - Искаме ли да заведем там лошите момчета? – попита Натаниел. - Джейсън го каза и преди, повечето хора знаят къде спи Господарят на града през деня. Освен това плъхолаците още са там, а повечето от тях са бивши наемници или нещо подобно. Мисля че ще им звънна и ще поискам мнението на Боби Лий. - Мнението му за какво? – попита Кейлъб от задната седалка. Очите му още бяха разширени и още миришеше на страх, но не гледаше към вълка на седалката до него. От каквото и да беше уплашен не се намираше толкова близо. - Дали ще се опитаме да ги хванем или ще обърнем и ще опитаме да ги проследим. - Да ги хванем? – каза Кейлъб. – Как да ги хванем? - Не съм сигурна. Но знам че знам доста повече как се хващат лошите, отколкото как се проследяват хора. Аз не съм детектив, Кейлъб, не и наистина. Мога да забележа улика, ако ме захапе за задника или да дам мнение по свързано с чудовищата престъпление, но по душа съм за по-директен начин на работа от детективския. Той изглеждаше объркан. - Аз съм екзекутор, Кейлъб, аз убивам неща. - Понякога трябва да проследиш нещо, за да го убиеш – намеси се Натаниел. Погледнах към сериозния му профил, с очи оглеждащи трафика и ръце на кормилото, на точно два без десет. Книжката му беше на по-малко от година. Ако не бях настояла, не знам дали изобщо щеше да я има. - Това е истина, но не искам да ги убивам. Искам да ги разпитам. Искам да знам защо ни следват. - Не мисля, че ни следват – каза Натаниел. - Какво? – попитах. - Синият джип не ни последва на магистралата. - Може би знаят, че ги забелязахме. - Или може би като всички останали знаят къде спи Господарят. Значи не е трудно да намериш и гаджето му – каза Натаниел с тих глас и очи забити в пътя. Знаеше, че мразя да съм гаджето на Господаря или поне да ме наричат така. Реално погледнато беше прав. Ако знаеш с кого излиза някой и къде живее, значи можеш да го засечеш отново. Мразех да съм предвидима. Голямата рунтава глава на Джейсън се надвеси над седалката и се потърка в рамото ми, козината по лицето му гъделичкаше бузата ми. Посегнах и потупах голямата глава без да помисля, по същия начин, по който щях да го направя, ако беше куче. В момента, в който го докоснах, гладът ме разтърси изцяло – от върха на главата до пръстите на краката. Космите по тялото ми настръхнаха, усещането беше сякаш нещо се опитваше да се изкатери по задната част на черепа ми, толкова силно бях настръхнала. Двамата с вълка се обърнахме като едно и се втренчихме в Кейлъб. Ако очите ми можеха да преминат във вълча форма, щяха да го направят тогава. Кейлъб изглеждаше ужасен. Мисля че, ако просто беше останал неподвижен, всичко щеше да е наред, но не го направи. Разтвори ръце от почти голите си гърди и се отдръпна по седалката. Джейсън изръмжа, а аз изскочих от седалката си и се намерих на пода зад предната седална, преди да успея да помисля, без колан в ускоряващата кола, каква лоша идея. Мисля че това щеше да ме върне обратно в собствената ми глава, но Кейлъб побягна. Той се плъзна през задната седалка и Джейсън и аз се изляхме след него. Бяхме като вода, следваща естествената си посока. Не толкова приковахме Кейлъб, колкото седнахме и клекнахме около него. Кейлъб се беше свил в ъгъла на товарното отделение, с ръце, притиснати плътно към гърдите. Опитваше се да заема колкото се може по-малко място. Мисля че Кейлъб знаеше, че беше лоша идея да докосне когото и да било от двама ни. Джейсън приседна на задните си крака и измежду проблясващите му зъби се процеди ниско ръмжене. Нямаше нужда от думи, за да разбереш, че това означаваше „Не мърдай, не си мисли да помръдваш”. Кейлъб не помръдна. Аз бях на колене пред Кейлъб и всичко, което можех да видя беше пулса на врата му, туптящ, туптящ срещу кожата, опитващ се да се освободи. Исках да му помогна. Внезапно можех да подуша гора, дървета и аромата на вълк, който не беше Джейсън. Ричард премина през ума ми като ароматен облак. Видях го във ваната ми през всичките тези километри. Ръка, по-тъмна, отколкото Ричард успяваше да стане през по- голямата част от годината, го придържаше през гърдите, подпирайки го във водата, придържайки го. Джамил, като добър Хети, внимаваше Ричард да не се удави. Същото, което Джейсън беше направил по-рано за мен, само че без секса. Ричард беше леко хомофоб. Не харесваше мъже, които му напомняха че харесват мъже, особено ако този мъж беше самият той. Не можех да го осъждам по този повод, аз се чувствах по същия начин спрямо жените. Без значени колко обиграна се очакваше да бъда, продължавах да забравям че друга жена може да ме намира за привлекателна. Винаги ме изненадваше. Лицето на Джамил се виждаше до това на Ричард, но сякаш в това видение само Ричард беше напълно ясен. Виждах части от тялото му през водата и фината светлина на свещите. Понякога ликантропите имат проблем с чувствителността към светлината, затова нямаше включени лампи, а свещите правеха водата тъмна и криеха от Ричард повече, отколкото ми се искаше. Почувствах се като метафизичен воайор. Но гладът толкова лесно се обръщаше в друг вид глад, винаги беше лесно. Ричард погледна нагоре към мен и гледката на лицето му с остриганата коса, накара гърлото ми да се стегне. Изках да попитам „Защо?”, но той проговори пръв. Това беше първият път, в който говорехме така, ум в ум и това ме стресна. Знаех че мога да го правя с Жан-Клод, но не и с Ричард. - Гладът е мой, Анита, съжалявам. Това същество ми причини нещо, което премахна повечето ми контрол – за секунда помислих, че имаше предвид Майката на мрака, после осъзнах че говореше за Бел. Втренчих се надолу в уплашените очи на Кейлъб, и отново погледът ми се впи във врата му, после слезе надолу по линията на гърдите му чак до стомаха. Дишаше достатъчно тежко, достатъчно уплашено, че пулсът му се виждаше чак долу на корема, вибриращ през линията от косми, водеща надолу в панталоните му. Стомахът му беше мек и нежен с доста плът. - Анита, – каза Ричард, – Анита, чуй ме. Трябваше да премигна, за да премахна образа на терптящата плът на Кейлъб и изведнъж виждах образа на Ричард по-ясно от това, което стоеше всъщност пред очите ми. - Какво? – знаех че думата не беше казана гласно, само в главата ми. - Можеш да обърнеш глада в секс, Анита. Поклатих глава. - Мисля че по-скоро бих изяла Кейлъб, отколкото да го изчукам. - Никога не си яла никого, иначе не би го казала – каза Ричард. Не можех да споря с това. - Сериозно ли ми казваш, че няма да имаш проблем, ако изчукам Кейлъб? Той се поколеба, водата проблясваше на светлината на свещите, докато тялото му се размърда неспокойно. Мернах коляното и бедрото му. - Ако трябва да избирам дали да го изядеш или да го ебеш, тогава да. - Не обичаше да ме споделяш дори с Жан-Клод. - Ние не излизаме, Анита. Ох. - Съжалявам, забравих за момент – казах аз. Моментната болка, като от полузарастнала рана, ми помогна да мисля по-ясно. – Джейсън е във вълча форма, Ричард. Не спя с косматковци. - По този въпрос мога да помогна. – Видях звярът му като огромна сянка да прескача от него в мен. Все едно ме проряза свръхестествен нож, докато силата се заби в мен и през мен в Джейсън, и внезапно бях по-средата на цялата тази сила, болка, гняв. Звярът се храни от болка и гняв, това е нещо като основно правило. Останах клекнала, задъхана, не ми достигаше въздух, за да изкрещя. Джейсън изкрещя и за мен, и почувствах как звярът му се изплъзва от него, не, в него, сякаш нещо невъзможно голямо се натъпка в куфар, който вече беше пълен. Но този куфар беше тялото на Джейсън и болеше. Почувствах костите да се извиват, мускулите да пукат и да се свързват наново. Мамка му, болеше. Хванах далечна мисъл от Ричард, че боли толкова, защото е насила. Когато се бориш с промяната, боли повече. Изглеждаше така, сякаш козината беше абсорбирана обратно в бледата плът, която се надигна под нея, както нещо замръзнало в лед, бавно се разтопява към повърхността. Тялото на Джейсън се разтопи и козината потъна в него, заедно с по-дългите кости и мускули. Всичко това просто потъна в него, докто не го остави да лежи блед и треперещ на легло от бистра течност. Дънките ми бяха накиснати от колената надолу. Джейсън се беше трансформирал, но не беше ял и сега, след по-малко от половин час, беше насилен да се промени отново. Може би, ако му беше позволено да се нахрани всичко щеше да е наред, но сега лежеше, треперещ, свит на топка, за да запази каквато топлина му беше останала и да заема колкото се може по-малко място. Мисля че и Джейсън, като Кейлъб, знаеше че е зле да ме докосва. Джейсън вече не беше опасен за Кейлъб. Докато не си починеше, не беше опасност за никого. На практика ... втренчих се в извивката на задника му, толкова гладка, толкова твърда, толкова нежна. Гледах го гол и изобщо не мислех за секс. Единственото, което Ричард е успя да направи, беше да ми даде ново ястие. Погледнах отново към Ричард, през това видение, което го показваше кристално ясен, а всичко друго замъглено. - Мисля единствено как да забия зъби в плътта му. Направи го безпомощен, а аз все още трябва да се нахраня, защото ти си още гладен. - Ще намеря нещо за ядене тук. Ще се храня, но ти нямаш нищо, което да можеш да ловуваш, Анита. Не искаш да нараниш никой от тях. Изкрещях, силно и дълго, позволявайки на раздразнението да изпълни джипа, да се излее през устата ми, да попари гърлото ми, да свие ръцете ми в юмруци и замахнах, удряйки стената на джипа. Чух метала да стене и това ме накара да премигна, да погледна какво бях направила. Бях изкривила метала. Кръгла вдлъбнатина с размера на юмрука ми. Мамка му. Кейлъб изстена тихо и ме накара да погледна към него, но всичко, което можех да видя беше нежната кожа на стомаха му, сякаш почти я чувствах между зъбите си. Намерих се свита върху Кейлъб, с лице притиснато в стомаха му. Не помнех да съм се приближавала. Ричард ме повика: - Анита! Погледнах нагоре, сякаш наистина стоеше пред мен. Той избута ръката на Джамил и се облегна назад във ваната. Плъзна длани по гърдите си, пръстите му подръпнаха зърната и едната му ръка се спусна по-ниско, докато той се избутваше от водата. Тя се плъзгаше по тялото му в линии като сребристи пламъци, а ръката му се спускаше все по- ниско и по- ниско. През стомаха, над линията от косъмчета и най-накрая се обви около себе си, заигравайки се. Наблюдавах как нарастваше и гладът се промени, сякаш се превключи. Но в момента, в който гладът стана секс, ardeur пламна за живот. Изригна от центъра на съществото ми като пламък, разстилащ се, разстилащ се и ръката на Ричард, тялото на Ричард разпали жегата, повлече я като тътнеща вълна върху кожата ми. Но този път Жан-Клод не беше тук, за да ни помогне, а Ричард не беше способен да се защити. Ardeur потече по метафизичната нишка и се вряза като бърз влак в Ричард. Гърбът му се изви, ръцете му потрепериха, там където държаха тялото му, тялото му се свлече отново на ръба на ваната, а краката му потънаха във водата. Погледнах в големите му кафяви очи, в лицето му, така голо, без гривата на косата му и видях как ужасът се бори с желанието. Не мисля че някога беше почувствал пълната сила на ardeur. Тя го заля, остави го бездиханен, неподвижен, но това нямаше да продължи задълго. Знаех че няма да продължи. Повторих това, което той беше казал на мен: - Можеш да обърнеш ardeur в глад, но ще трябва да се нахраним с някого или с нещо, Ричард. прекалено късно е за нещо друго. Дори гласът му в главата ми звучеше измъчен: - Чувствам се едновременно по-добре и по-зле. Мисля че вече мога да ловувам. Преди това не можех да се движа толкова много. - Всичко си има плюсовете и минусите, Ричард. – Бях ядосана на Ричард, фин горещ гняв, който ми помогна да изплувам от водите на ardeur, опитващи се толкова силно да ме погълнат, да ме удавят в желание. Но аз притиснах гнева до гърдите си и плувах водата с всички сили. Почувствах как гладът му се променя, как коремът му се стяга с нуждата от плът, кръв и разкъсване, и само отдалеч, много отдалеч беше тръпката на секса. - Ще хвана някое животно и мисля че ще съм добре. - Това няма да ми помогне много, Ричард – казах и позволих на гнева да се спусне по връзката помежду ни. - Съжалявам, Анита, не разбирах. В този момент разбрах, че мога насила да превърна глада му обратно в ardeur. Че така, както той насили Джейсън да промени формата си, аз можех да насиля гладът на Ричард да е във формата, която аз избера. Знаех че мога да плъзна магия надолу по кожата му и да го накарам да се нахрани по начинът, по който аз щях да трябва да се храня. Но не го направих. Той го бе направил от незнание, не можех да му върна услугата, не и нарочно. - Върви да ловуваш, Ричард. - Анита, ... съжалявам. - Ти винаги съжаляваш, Ричард. сега се разкарай от главата ми преди да съм направила нещо, за което и двамата ще съжаляваме. Той се отдръпна, но не окончателно. Нормално щитовете му бяха солидни като захлопващи се метални врати. Днес бяха като разтягащ се карамел, впити един в друг, големи пипала от лепкава, разтапяща се сладост, която дори разделена все още беше две половини от едно цяло. Исках да ни притисна заедно, да се разтопим в жегата, докато не се превърнехме в една голяма, гореща, лепкава маса, а днес Ричард не можеше да ме спре. Днес нямаше достатъчно контрол да ме задържи далеч от себе си. Жан-Клод се събуди. Усетих очите му да се разтварят широко, усетих как пое първата задъхана глътка въздух, почувствах как животът го изпълва. Той беше буден. Джейсън ме наблюдаваше със небесносини очи. - Той е буден. Кимнах. - Знам. Натаниел проговори, сякаш беше разбрал повече от нечутия разговор, отколкото би трябвало: - Почти до „Циркът” сме, Анита. - Колко дълго? - Пет минути или по-малко. - Направи ги по-малко – казах. Джипът подскочи напред, ускорявайки. Изкатерих се на задната седалка и закопчах предпазния колан здраво около себе си. Не за да съм в безопастност в случай на инцидент. А за да ми напомня да не се изтървавам, докато стигнем до „Циркът” и до Жан- Клод. 31 Борех се с ardeur, докато пътувахме към „Циркът“. Борех се с ardeur, докато тичах през паркинга и когато заблъсках по вратата. Профучах покрай изненаданата физиономия на Боби Лий и успях да изрека: - Питай Натаниел относно джипа. – След което вече го бях подминала и тичах към стълбите, които водеха надолу, към подземията. Ричард също тичаше. Тичаше през дървета, клони и листа, които го удряха, но той не беше точно на същото място, отмяташе ги, движеше се, като вода, превърната в плът, плът, превърната в бързина. Докато той бягаше през дърветата, чух нещо голямо, което трошеше клоните пред него. Главата на Ричард се вдигна и преследването започна. Блъснах вратата на спалнята на Жан-Клод, когато Ричард мерна елена, който бягаше с всички сили точно пред него. В гората имаше и други вълци, повечето бяха във вълча форма, но не всички. Отворих вратата и телохранителите до нея я затвориха плътно след мен. Не знам какво са усетили, или какво са видели, и вероятно така беше по-добре. Върху леглото все още имаше сини копринени чаршафи и Ашър продължаваше да лежи, обграден от тях, неподвижен, мъртъв. Единствено Господарят на града беше буден, само той се движеше. Изпратих мислено въпрос и усетих всички вампири да дремят в ковчезите си или затъкнати в легла. За миг докоснах Анджелито и го видях да крачи неспокойно, объркан, чудещ се защо господарката му не е успяла с дяволския си план. Той погледна нагоре сякаш ме видя, или почувства нещо, след което се озовах обратно до вратата на банята. Ричард беше уловил елена си и се бореше. Едно копито го удари през корема, разкъса кожата, но вече имаше и други вълци, и кошутата нямаше никакъв шанс. Вълк с черна козина разкъса гърлото ѝ и усетих как Ричард, в човешка форма, се е качил върху нея и се опитва да я удържи, докато борбата ставаше по-бавна, по- спазматична, неволна. Страхът на кошутата отслабваше, като отворено шампанско, което е оставено да изветрее. Вратата на банята се отвори, удари стената, но аз не помнех да съм я докосвала. Минах през вратата, преди тя да се затвори със сила зад мен, и отново – не помнех да съм я докосвала. Жан-Клод се намираше в черната мраморна вана. Беше застанал на колене, а дългата му черна коса прилепваше към раменете. Беше се изкъпал. Като ме е усетил да се приближавам към него каго буря от нужда, си бе взел душ. Разбира се, и преди ме е усещал като буря от желание, но това не винаги означаваше, че бурята ще се изсипе върху него. Усещах прясната, гореща кръв, докато Ричард се навеждаше към гърлото на кошутата. Вълкът, който беше извършил убийството, всъщност бе отстъпил, така че Улфрик да може да се храни. Кожата на кошутата миришеше остро, почти горчиво, сякаш страхът се беше просмукал навън по нея. Не исках да съм в съзнанието на Ричард, когато докоснеше с уста тази плът. Покатерих се във ваната облечена, горещата вода намокри дънките ми почти до горната част на бедрата ми. - Помогни ми – чу се като шепот, а исках да бъде вик. Жан-Клод се изправи, водата се стичаше по идеалната белота на кожата му и накара погледа ми да се плъзне надолу по тялото му и да открие, че е мек и не е готов за мен. Изкрещях, а Ричард заби зъбите си в кожа, покрита с козина. Жан-Клод ме хвана, иначе щях да падна във водата. Внезапно вече не можех да усещам Ричард. Като че някаква врата беше затръшната в лицето ми и настъпи миг на благословена тишина, спокойствие, което стигна до дъното на душата ми. Жан-Клод проговори в тази тишина. - Мога да те предпазя от нашия Ричард, ma petite, и него от теб, но не мога да предпазя едновременно теб и мен от ardeur. Взирах се нагоре към него, бях полуприпаднала в ръцете му, те бяха върху гърба ми, а тялото ми се беше навело към водата и краката ми бяха подгизнали от горещата течност. Отворих уста, за да изрека нещо, след което той удържа на думата си и ardeur се завърна с рев. Загърчих се в ръцете на Жан-Клод и той едва не ме изпусна, завлачи косата ми във водата и ме повдигна, след което притисна телата ни едно в друго. Ръцете ми, устата ми, тялото ми се нахвърлиха върху него, проследиха тази гладка, перфектна кожа, погалиха бледите следи от белезите от камшик върху гърба му, които бяха просто друга част от неговата перефектност. Той се отдръпна от устата ми достатъчно, за да издиша тежко: - Ma petite, не съм се хранил, няма кръв, която да изпълни тялото ми. Вдигнах поглед към него и открих, че очите му са възможно най-нормални, среднощно сини, обградени от черни мигли. Но в тях нямаше сила. Обикновено, когато е имало толкова много любовна игра, очите му бяха станали изцяло сини, без зеници. Трябваше да изплувам нагоре през ardeur, през нуждата, за да може най- накрая да разбера за какво говори. Преместих косата си на една страна и казах: - Хранѝ се, хранѝ се, след това ме чукай. - Не мога да подчиня съзнанието ти, ma petite, ще има единствено болка. Поклатих глава със затворени очи, а ръцете ми се плъзгаха по кожата на ръцете и раменете му. - Моля те, Жан-Клод, моля те, храни се от мен. - Ако разсъждаваше трезво, нямаше да ми предложиш такова нещо. Измъкнах червената тениска от дънките си, но имах затруднения със смъкването на ремъците на презраменния кобур, сякаш не можех да си спомня как да го направя. Извиках раздразнено, без думи. Може би заради това, или защото Жан-Клос се бореше да отблъсква прекалено много неща едновременно, изведнъж усетих как Ричард се храни, как горещата плът се спускаше на големи хапки по гърлото му. Задавих се, залитнах и паднах до ръба на ваната, като оставих горещата вода да стигне до кръста ми. Щях да повърна. Жан-Клод ме докосна по гърба и вече не усещах Ричард. - Не мога да предпазвам и двама ни от нашия вълк, да се боря едновременно с твоя и с моя ardeur и да се боря със собствената си жажда за кръв. Прекалено много е. Седях на ръба на ваната, пръстите ми бяха разперени и се опитвах да запазя равновесие върху мрамора. - Тогава не се бори с всичко. Избирай битките си. - Коя да избера? – попитай той с тих глас. Ardeur се надигна като нежна вълна и прогони замайването, прочиствайки ме от усещането за месо, което се спуска по гърлото ми. Не бях осъзнала, че в ardeur има някаква нежност. Сякаш прочел мислите ми, Жан-Клод каза: - Ако не се бориш срещу ardeur, не е толкова ужасен. - Също както при звяра, ако го приемеш, не ти разказва играта. Той се усмихна леко. - Oui, ma petite. Ardeur ме накара да се изправя на крака и вече не треперех. Бях уверена в желанието си. Придвижих се през горещата, дълбока до бедрата, вода, дънките ми залепнаха за мен като втора кожа, а маратонките ми се плъзгаха през гъстата вода. Стоях права и го докосвах единствено с поглед. Силата на бедрата му, отпуснатата изпъкналост на слабините му, при която кожата беше малко по-тъмна, отколкото останалата, линията от черни косми, която се издигаше към пъпа, до гладките очертания на гърдите му с бледите кръгове на зърната и равната белота на белега от изгаряне с форма на кръст. Стигнах до грацията на раменете му, до очертанията на врата му и най-накрая до лицето. Никога не бях сигурна как да гледам в него и да не бъда поразена. Ако ставаше въпрос само за тъмното величие на косата му, можех да го понеса, но очите му... очите му - възможно най- тъмното синьо, което да не е черно. Бяха най-наситеното синьо, коено съм виждала някога. Миглите му бяха толкова гъсти, че приличаха на черна дантела. Костите на лицето му бяха деликатни, дребни и прекрасно изваяни, сякаш този, който го е направил е внимавал с всяка извивка на шията му, всеки завой на брадичката му, с всяка вежда и най-накрая с устата. Тя беше просто красива. Толкова червена на фона на белотата на кожата му. Докоснах го по лицето, проследих контурите му от слепоочията до брадичката му и пръстите ми прилепнаха към капките влага по кожата му, така че докосването не беше гладко или плавно. Ardeur бе все още в мен като огромна топла тежест, но този път го приветствах, приветствах го защого прогони звяра на Ричард и можех да мисля, макар и само за мъжа срещу мен. Взирах се в това лице и споделих на глас мислите си: - Това ли е лицето, което вдигна хиляда кораба...?* - Плъзнах длан зад шията му и започнах нежно да го приближавам като за целувка. – И изгори губещите се във висините кули на Илиум?* – Обърнах лице и отметнах на една страна косата си, за да оголя врата си. – Прелестна Елена, дари ме с целувка за безсмъртие!* Той отвърна: - Ето това е ад, а аз не съм излязъл от него: Мислиш, че съм видял лицето Божие и съм вкусил вечните удоволствия на рая, а не съм измъчван нескончаемо в ада, лишен от безкрайно блаженство!* Цитатът ме накара да се обърна и да погледна Жан-Клод. - Това също е от „Д-р Фауст”, нали? (*И двата цитата са от „Трагичната история за живота и смъртта на д-р Фауст” от Кристофър Марлоу – 1564 - 1593) - Oui. - Знам само основните – казах. - Нека тогава да ти кажа друг: „С целувки те убих, звездице ясна – и върху теб, целувайки те, гасна!”* (*Шекспир – „Отело”, преводът е на Валери Петров) - Това не е Марлоу – констатирах. - Един от съвременниците му – подсказа Жан-Клод. - Шекспир – досетих се. - Изненадваш ме, ma petite. - Подсказа ми прекалено много – обясних, - Марлоу и Шекспир са горе-долу единствените от това време, които хората все още цитират. – Вдигнах поглед към него и се намръщих. – Защо се бориш с мен за това? - Днес, докато ardeur те беше обзел, ти каза „храни се”. Когато съзнанието ти се проясни, ще „свириш фал” и ще бъда наказан от съжалението ти. – Изражение, изпълнено с такъв копнеж и неудовлетвореност прекоси лицето му. – Искам повече от почти всичко друго да споделям кръв с теб, ma petite, но ако я взема сега, когато си като опиянена, по-късно ще ме отблъснеш по-категорично от всякога. Щеше ми се мога да го опровергая. Бих искала да открия нечий друг цитат, който да ми помогне да го убедя, но моят контрол върху ardeur все още не беше толкова добър като неговият. Само взирането нагоре към цялата тази красота ме караше да забравям. Да забравя и малкото поезия, която знаех. Да забравя логиката, разума, задръжките си. Да забравя всичко, освен красотата му, да забравя всичко, освен нуждата си. По-скоро се плъзнах по тялото му, а не коленичих. Горещата вода се просмука през блузата ми, през сутиена ми, в тялото ми, държейки ме в плен на емоцията, докато гледах нагоре към Жан-Клод. Той сведе поглед към мен, а очите му все още бяха човешки, нормални, прекрасни, но аз исках повече. Наведох лицето си към него, бавно, за целувка по устните. - Ma petite, не можеш да направиш нищо, преди да се нахраня. Целунах нежно слабините му. Той затвори очи и дъхът му излезе като сдържана въздишка. - Не твърдя, че не е приятно, но няма да съм ти от полза. Поех го в устата си, а той беше малък и мек, така че не ми се налжи да се боря, за да го поема целия вътре. Обожавах усещането за него, докато е малък, не само защото не се борех с ерекцията, за да мога да дишам и да преглъщам, но и заради разликата в тъканта. В женското тяло нямаше нищо, което да се усеща по такъв начин. Завъртях го нежно в устата си и Жан-Клод потрепери. Засмуках го внимателно, дърпайки с устните си и завъртях очи нагоре, за да видя как отмята глава назад, а ръцете му се свиха, вкопчвайки се за въздуха. Отдрънах се достатъчно, че да прошепна, така че дъхът ми погали мократа кожа на слабините му: - Храни се, за да можем и двамата да се храним. Той поклати глава и сведе поглед към мен, а в очите му имаше изражение, което не бях виждала често на лицето му. Упорство. - От теб ще взема наслада, ma petite, но не кръв, не и докато ardeur те е обзел. След като ardeur бъде задоволен, ако все още желаеш да бъдеш прегърната, то с удоволствие и наслада ще се подчиня, но не и така. Плъзнах ръце нагоре по гладката мокрота на бедрата му. - Трябва да се храня сега, Жан-Клод, моля те, моля те. - Non – и отново поклати глава към мен. Ardeur беше готов да бъде нежен, толкова нежен, колкото въобще някога го бях усещала, но да бъде отричан, не го направи, или не направи мен, нежна. Ядосан, непреклонен, измамен. Опитах се да не мисля за това, но не успях. Бях добра, толкова добра за дълго време. Не се храних от Кейлъб, а никой нямаше да ми се развика, ако го бях направила. Не се бях хранила от Натаниел, а той беше мой pomme de sang. Исках при него да мине още един ден, преди да бъде сдъвкан. Не ми харесваше, че е припаднал в клуба. Не бях притеснявала Джейсън, който беше прекалено слаб, за да спори. След като усетих, че Жан-Клод е буден, знаех какво искам. Дори не видях останалите мъже, покрай които минах на път за неговата стая. За мен те не съществуваха. А сега той ме отхвърляше, отказваше ми, отблъскваше ме. Някаква малка, далечна част от мен знаеше, че това не е вярно, че дори не е честно, но това беше далечен глас. А гласовете в съзнанието ми крещяха „чукай го, храни се от него, вземи го”. Борих се, докато от мен не остана достатъчно, че да продължа да се боря. Не остана нищо друго, освен нуждата, а тя нямаше милост. Отново го покрих с уста и направих нещо, което можех да правя единствено докато беше все още малък. Нежно придърпах тестисите му в устата си, така че го държах целия вътре. Да мога да го държа така, бе най-невероятното усещане, да удрям леко с езика си по отпуснатата кожа между тестисите му, да завъртя деликатните яйца не неговото тяло до зъбите и бузите си. По този начин, той изпълваше устата ми толкова широко, толкова невероятно широко, но тъй като дължината не съответстваше на широчината, не се давех, нито се борех да дишам. Сякаш можех да го държа в мен по този начин в продължение на дни. Засмуках го, члена, тестисите, всичко заедно, и поставих устата си в основата му, така че устните ми образуваха печат върху тялото му, смучех, ближех, въртях го, изучавах го. Погледнах нагоре и открих, че очите му най-сетне са станали сини, но вече не ме интересуваше. Затворих очи, обвих ръце около гладката стегнатост на задните му части и се отдадох на удоволствието. Чух виковете му и усетих как тялото му потрепери и се разтресе заради докосването ми, но всичко това бе далечно. Плътта му изпълваше устата ми, виеше се толкова лесно под езика ми. Винаги съм се наслаждавала на усещането за него, докато е увиснал, но никога не съм могла да задоволя желанието си, защото след няколко докосвания, като всички мъже, не оставаше малък. Обвих устатата си все по-близо и по-близо до основата му и докоснах съвсем леко със зъби. Там, в основата му, където, ако захапеш прекалено силно, можеш да отхапеш всичко. Осъзнавах какъв жест на доверие беше това от негова страна. Захапах достатъчно силно, за да го накарам да извика, след което дръпнах нежно, използвайки основно устните си за натиск. Оставих тестисите му да се изплъзнат и всмуках останалата част от него обратно в устата си, силно и бързо, дърпайки по-здраво, отколкото трябваше, смучех толкова силно и бързо, колкото исках, вече не се контролирах, не чаках, отдадох се на усещането за него как се движи вън и навътре в устата ми, докато се движех. Жан-Клод изкрещя името ми, смесица от удоволствие и болка, и ardeur избухна над двама ни. Горещината се разпростря нагоре през мен и усетих как се протегна, как се тласна в Жан- Клод. Толкова горещо, толкова горещо, невероятно горещо, сякаш водата около нас би трябвало да заври. Някъде във всичко това, от съзнанието ми беше останало достатъчно, че го пуснах от устата си, така __________че да не се увлека прекалено много. Загърчих се до краката му, ноктите ми се впиха в задника му, хълбоците му, бедрата му, докато той се разтърсваше над мен и се бореше да остане на крака. Най-накрая почти се свлече на ръба на ваната и остана там, подпрял се на ръцете си, като дишаше прекалено тежко, и това, че поначало дишаше, означаваше, че е нахранил неговия ardeur, докато аз се хранех от него. Понякога ставаше въпрос само за обмяна на енергия, а друг път беше истинско хранене. Покатерих се извън ваната, така че да седна до него, но не го докосвах. Понякога, точно след като ardeur е бил хранен, каквото и да било докосване можеше да го възпламени отново, особено между хора, които и двамата носят ardeur в себе си. Така е било между Жан-Клод и Бел, така бе понякога и между нас. Очите му продължаваха да бъдат изцяло сини, като среднощно небе, когато звездите са приглушени. Когато проговори, гласът му беше задъхан: - Ставаш по-добра в храненето на ardeur, без да има истински оргазъм, ma petite. - Имам добър учител. Той се усмихна с онази усмивка, която мъжете отправят към жените, с които току-що са свършили да правят секс и това не е за пръв път, и няма да бъде последен. - Схватлива ученичка, както казват. Погледнах го и той бе като блед алабастър с тази изключително черна коса и тези сини очи. Извивките и вдлъбнатините на тялото му, изложени на осветлението над главите ни, бяха красиви и познати, като любима пътека, по която мога да вървя вечно и никога да не ми омръзне. Взирах се в Жан-Клод и не неговата красота ме караше да го обичам, а го обичах заради самия него. Това беше любов, изградена от хиляди докосвания, от милиони разговори, от милиарди споделени погледи. Любов, изградена от споделена опасност, от победени врагове, от непоколебимост да опазим на почти всяка цена хората, които зависят от нас, от разбирането, че нито един от нас няма да промени другия, дори и да може. Обичах Жан- Клод, всичко в него, защото ако отнемех заговорите, ако отнемех лабиринта на неговия ум, това щеше да го осакати, да го превърне в някой друг. Седях на ръба на ваната, а дънките и маратонките ми бяха подгизнали, гледах го как се смее, наблюдавах как очите му отново стават човешки, и го исках, не за секс, макар че и това го имаше, но за всичко. - Изглеждаш сериозна, ma petite, за какво мислиш с толкова тържествено изражение? - За теб – отвърнах с тих глас. - И защо това те кара да изглеждаш толкова сериозна? – Хуморът започна да изчезва от лицето му и разбрах, без да съм напълно сигурна, че според него мисля отново да избягам. Вероятно се е притеснявал за това от мига, в който делих легло с него и с Ашър. Обикновено побягвах след като извършех някакъв голям пробив. Или трябваше да кажа провал? - Изненадващо мъдър приятел ми каза, че задържам някаква част от себе си от всички мъже в живота ми. Той заяви, че го правя, за да съм в безопасност, за да попреча на любовта да ме погълне. Лицето на Жан-Клод беше станало много предпазливо, сякаш се страхуваше да не разгадая изражението му. - Исках да споря, но не можех. Беше прав. Жан-Клод ме погледна, лицето му продължаваше да бъде безизразно, но около очите му имаше напрежение, тревога, която не можеше да скрие напълно. Чакаше ударът да се стовари, бях го научила да го очаква. Поех дълбоко въздух, изпуснах го бавно и довърших: - Това, което сдържах от теб, бе споделянето на кръв. Сега храним ardeur един от друг, но аз продължавам да не ти позволявам да пиеш кръв. Жан-Клод отвори уста, сякаш за да изрече нещо, сред което я затвори. Беше седнал по- изправен и държеше ръцете си стиснати в скута. Бореше да запази неутрално не само лицето си, дори езикът на тялото му беше изключително предпазлив. - Преди няколко минути ти казах да се храниш от мен и ти отвърна, че няма да го направиш, докато ardeur ме е обзел. Не и докато съм опиянена. – Не можех да не се усмихна на избора на думи, защото „опиянена” описваше подходящо ardeur. Свръхестествен алкохол. - Нахраних ardeur, и двамата го направихме. Вече не съм опиянена. Той беше замръзнал много неподвижно, с тази върховна неподвижност, която старите вампири можеха. Сякаш, ако отместех поглед, той нямаше да е там, когато погледнех отново. - И двамата сме нахранили ardeur, поне това е вярно. - А аз продължавам да предлагам кръв. Той пое дълбоко въздух. - Искам го, ma petite, знаеш го. - Знам го. - Но защо сега? - Казах ти, разговарях с приятел. - Не мога да ти дам това, което Ашър ти даде, даде и на двама ни, вчера. С моите белези върху теб, може въобще да не успея да подчиня съзнанието ти. Ще има само болка. - Тогава го направи насред удоволствието. Доказали сме неведнъж, че сетивата ми за болка/удоволствие се объркват леко, когато съм достатъчно възбудена. Това го накара да се усмихне. - Както и моите. А това накара мен да се усмихна. - Да се позабавляваме. - А после? – попита тихо той. - Когато времето настъпи, вземи кръв и след това да се чукаме. Това го накара да избухне в изненадващ смях. - Ma petite, приказваш толкова мило, как бих могъл да откажа? Наведох се към него, целунах го нежно по устните и изрекох: - „Устните ѝ изсмукват душата ми, виж къде отлита! Ела, Елена, ела и ми върни душата. Тук ще остана, тук, където раят докосва устните ѝ, и всичко, що не е Елена, е нечистота.”* (*Отново цитат от „Трагичната история за живота и смъртта на д-р Фауст” от Кристофър Марлоу – 1564 - 1593) Той се вгледа в лицето ми с такъв копнеж. - Мислех, че каза, че не можеш да си спомниш повече от пиесата. - Спомних си още – прошепнах. – А ти? Той поклати глава, а двамата бяхме толкова близо един до друг, че косата му докосваше моята и не можеше да се различи къде едната чернота свършваше, а другата започваше. - Не и когато си толкова близо до мен, не. - Добре – усмихнах се, - но ми обещай, че някоя нощ ще вземем пиесата и ще се редуваме да я четем един на друг. Той се усмихна, и това бе усмивката, която бях започнала да ценя повече от всяка друга, която бе истинска и уязвима, и може би едно от малкото неща, останали от мъжа, който вероятно би могъл да бъде, ако Бел Морт не го беше открила. - Кълна се, при това с удоволствие. - В такъв случай ми помогни да смъкна тези мокри дънки и нека да оставим поезията за друга нощ. Той обхвана с длани лицето ми . - Между нас винаги има поезия, ma petite. Внезапно устата ми пресъхна и ми бе трудно да преглъщам, заради __________биещия в гърлото ми пулс. Чу се задъханият ми глас: - Да, но понякога са мръснишки лимерици*. (*лимерик – хумористично петостишие) Той се разсмя, докато ме целуваше, след което ми помогна да махна мокрите дънки, мокрите чорапи, мокрите обувки и всичко останало мокро. Когато кръстът ми се изплъзна от блузата, не засия. Просто си лежеше и проблясваше заради осветлението над главите ни. Жан-Клод отклони поглед, както правеше винаги, когато видеше осветен предмет, но това беше единственият намек, който имах, че кръстът го притеснява. Осъзнах стреснато, че около Жан-Клод никога не съм носила кръст и той да е засиявал заради него. Какво означаваше това? Обикновено съм доста пряма, освен ако не става въпрос за нещо емоционално, но се опитвах да се променя, да променя това, така че попитах: - Наистина ли те боли, когато гледаш към кръста ми? Той гледаше непоколебимо в ръба на ваната. - Не. - Тогава защо отмести поглед? - Защото ще започне да сияе, а не искам. - Откъде знаеш, че ще започне да сияе? - Защото съм вампир, а ти си истински вярваща. – Продължаваше да се взира във водата, в мрамора на ваната, навсякъде, освен в гърдите ми и в кръста, който продължаваше да виси. - Когато ти си бил единственият вампир наоколо, никога не се е случвало кръстът ми да сияе. Тогава той погледна бързо нагоре, след което веднага сведе поглед. - Това не може да е вярно. Замислих се по въпроса. - Не мога да си спомня някога да се е случвало. Ти отместваш поглед, след това махам кръста, и продължаваме с работата си, но той не сияе. Той се размърда във водата достатъчно, че да изпрати дребни пръски към краката ми. - Има ли значение? – Гласът му показваше колко му бе неприятна насоката на разговора. - Не знам – отвърнах. - Ако не искаш да се храня, ще си вървя. - Не става въпрос за това, Жан-Клод, честно. Той постави ръка върху ръба на ваната и пристъпи навън. - Жан-Клод – казах. - Non, ma petite, не го искаш, иначе нямаше да се вкопчиш в осветения си предмет. – Той взе искрящо синя хавлия, чийто цвят съвпадаше с цвета на завивките на леглото и започна да се бърше. - Мисълта __________ми е..., ох, по дяволите, не знам каква ми е мисълта, просто не си отивай. Протегнах ръцете си назад, за да откача закачалката на веригата и вратата се отвори. Ашър пристъпи вътре, покрит със засъхнала кръв, изцяло моя. Това трябваше да ме притесни, но не се случи. Косата му продължаваше да се спуска около раменете като плетеница от злато, а при Ашър, това не беше евфемизъм за русо. Косата му беше като златна мрежа от плътни, меки вълни. Очите му бяха толкова светло сини, като зимни небеса, но по-топли, по-... живи. Той се приближи към нас, дългото му тяло бе голо и перфектно. Белезите не го правеха по-малко идеален, а бяха просто част от Ашър, и нищо не разваляше златистата грациозност, докато той влизаше в помещението. Беше толкова красив, че дъхът замря в гърлото ми и накара гърдите да ме заболят при вида му. Исках да изрека: „Ела при нас”, но гласът ми беше изчезнал заради неподправеното възхищение, докато Ашър се плъзгаше към нас с боси стъпала. Кръстът оживя, не с изгарящата бяла светлина, която беше в джипа, но и тази бе достатъчно ярка. Достатъчно ярка, че да ме накара да замигам. Достатъчно ярка, че да ми помогне да мисля. Ашър продължаваше да е красив, нищо не можеше да промени това, но сега можех да дишам, да се движа, да говоря. Въпреки че нямах представа какво да кажа. Досега никога кръстът ми не беше светел около него също. Жан-Клод бе този, който каза: - Какво си направил, mon ami, какво си направил? – Беше се обърнал с гръб към светещия кръст и използваше хавлията, за да предпази очите си. Ашър бе вдигнал ръка, за да предпази собствените си светло сини очи. - Опитах се да подчиня съзнанието ѝ достъчно, че да изпита удоволствие, но ardeur беше прекалено много. - Какво си направил? – запита отново Жан-Клод. Наблюдавах и двамата в светлината на кръста – единият, криещ се зад синя хавлия, а другият – зад собствената си ръка, и отговорих вместо него: - Той подчини съзнанието ми. Той подчини съзнанието ми напълно и съвършено. Дори докато го изричах, осъзнавах, че е направил повече от това. Съзнанието ми е било подчинявано и преди. Това дори се случи веднъж с Жан-Клод, когато се запознахме за пръв път. Но вампирите, притежаващи силата да подчиняват съзнанието, са под път и над път, повечето могат да го правят. По-голяма част от младите трябва да те уловят в погледа си, но по-старите могат да го направят просто с мисълта си. Бях имунизирана срещу повечето, което бе отчасти естествена способност на некромант, и отчасти се дължеше на белезите на Жан-Клод. Но към Ашър не бях имунизирана. Кръстът продължаваше да сияе, вампирите продължаваха да предпазват очите си, и дори докато те се прикриваха от бялата светлина, аз продължавах да ги желая, и двамата, но сега не можех да не се замисля каква част от това се дължеше само на мен и каква част се дължеше на умствените номера на Ашър. По дяволите. 32 Накрая се озовахме в спалнята, но не за да се забавляваме. Бях се изсушила и бях облякла допълнителните дрехи, които държах в Цирка. Но се наложи да обуя отново мокрите обувки. Кръстът пак лежеше безопасно под ризата. След като го прибрах под дрехата, престана да свети, но продължаваше да излъчва пулсираща топлина. Жан-Клод беше завързал синята хавлия около кръста си и тя се спускаше почти до глезените му. Бе увил косата си с по-малка хавлия и синият цвят на плата подчертаваше синьото на очите му. Докато гледах лицето му, без цялата коса, ми приличаше повече на момче. Скулите бяха тези, които спасяваха лицето му от това да изглежда крайно женствено. Продължаваше да бъде хубав, но без този черен воал от коса, бе на милиметър от красив. Ашър продължаваше да е облечен с нищо друго, освен със засъхнала кръв и с водопада от собствената си коса. Обикаляше стаята с големи крачки като уловен в клетка звяр. Жан-Клод седеше на ръба на леглото, а сините чаршафи още бяха изцапани с кръв и други течности. Изглеждаше обезсърчен. Стоях колкото може по-далеч от тях и стисках ръце през корема си. Бях оставила презраменния си кобур, така че да не докосвам оръжието си докато споря. Надявах се да смекча враждебността, не да я увеличавам. Жан-Клод беше покрил лицето си с длани, виждаше се само бледа кожа и син плат, и бе заобиколен от хавлии и чаршафи. - Защо го направи, mon ami?! Ако се беше държал прилично, сега щяхме да сме заедно така, както е писано. Не бях сигурна, че ми харесва убедеността на Жан-Клод в мен, но не можех да споря без да излъжа, така че си замълчах. Да си затварям проклетата уста рядко беше лош избор от моя страна. Ашър спря да обикаля и отвърна: - Анита усети как се храня. Тя бе наясно, че мога напълно да подчиня съзнанието ѝ. Не ми забрани да го правя. Каза да я взема, да се храня от нея, така и направих. Действах така, както тя ми каза и тя знаеше как бих го направил, защото веднъж вече ме е хранила. Жан-Клод повдигна лице от дланите си като удавник, който се надига, за да поеме въздух. - Знам, че си се хранил от Анита, когато си умирал в Тенеси. - Тя ме спаси – отвърна Ашър. Беше се приближил до ръба на голямото легло с балдахин. Наблюдавах двамата как са обградени от сините завивки, където съвсем наскоро се бяхме забавлявали прекрасно. Стоях права и желаех и двамата, вкопчих ръцете си в себе си, сякаш ако се държах здраво за нещо, щях да попреча на желанието. - Oui, тя те е спасила, но в онзи момент ти не си подчинил напълно съзнанието ѝ, защото щях да усетя докосването ти върху съзнанието и сърцето ѝ, а то не бе там. - Опитах да подчиня съзнанието ѝ, защото ми се струваше, че всеки вампир, който пие кръв от нея, по някакъв начин се оказва под нейно влияние, под влиянието на силата ѝ. Сякаш когато един вампир се храни от нея, тя е тази, която го контролира, а не обратното. Останах на мястото си, но не можех да подмина тези думи. - Повярвай ми, Ашър, не се получава така. Хапали са ме вампири и са ме подчинявали. Той ме погледна с невероятно бледите си очи. - Но преди колко време е било това? Мисля, че оттогава силите ти са се увеличили. Погледът ми продължаваше да се спуска надолу по тялото му, по следите от кръв върху тази бледа, леко златиста кожа. Затворих очи, защото имах нужда да престана да виждам мъжете, за да отговоря. - Имаше ли чувството, че трябва да правиш това, което съм казала? Той се поколеба и аз се преборих с желанието да го погледна, да го наблюдавам докато размишлява. - Не. –Гласът му бе тих. Поех дълбоко въздух, изпуснах го бавно, отворих очи и се помъчих с всички сили да остана с вперен поглед в лицето на Ашър и в нищо друго. - Виждаш ли, не си подвластен на силата ми или нещо подобно. Той се намръщи леко. - В такъв случай ти ли си под влияние на моята сила? - Не мога да спра да наблюдавам двама ви. Не мога да спра да размишлявам върху това, което сторихме, върху това, което тепърва можем да сторим. Той се изсмя сурово, и ме заболя да го чуя, като че смехът ме беше ударил по кожата. - Как би могла да не мислиш за нас, след като стоим пред теб по този начин? - О, въобще не си арогантен – заявих и обвих ръцете си около мен, сякаш това бе последното безопасно място където да се намират. - Анита, и аз мисля за теб. Бледите очертания на гърба ти, извивките на бедрата ти, издутината на дупето ти под мен. Усещането докато се търках в меката топлина на кожата ти. - Стоп – казах и се наложи да се извърна, защото се изчервявах и внезапно ми бе станало трудно да дишм. - Защо да спирам? Всички мислим за това. - Ma petite не обича да ѝ се напомня за удоволствието. - Mon Dieu*, защо? (*френски – „Боже мой”) Погледнах навреме, за да видя, че Жан-Клод повдига рамене по онзи начин, който означаваше всичко и нищо. Обикновено правеше движението грациозно, но днес изглеждаше уморено. - Анита – подкани ме Ашър. Погледнах го, но този път можех да го гледам в очите, само че взирането в тези невероятни очи не бе много по-безопасно от взирането в това невероятно тяло. - Ти ми заяви, че ме желаеш в себе си, доколкото помня. И когато оголих шията ти, ти изрече: „Да, Ашър, да!”. - Помня какво съм казала. - В такъв случай как е възможно да си ми ядосана за това, че направих каквото поиска? – Той направи три големи крачки към мен и аз се дръпнах. Движението го накара да спре. – Как може да ме виниш за това? - Не знам, но е така. Нечестно е, или може би не точно нечестно, не знам, но те обвинявам. Тогава Жан-Клод проговори, а гласът му беше като въздишка на вятъра пред самотна врата. - Само ако се беше въздържал, mon ami, сега дори можехме да сме заедно в банята. - Не съм сигурна за това – възразих. Гласът ми прозвуча ядосано и бях доволна. Жан-Клод ме погледна с тези синьо-черни очи. - Да не би да твърдиш, че би могла да откажеш такъв дар, след като веднъж вече си го опитала? Този път не се изчервих, а пребледнях. - Е, сега вече е спорно, нали, защото той измами. – Посочих към Ашър за по- драматичен ефект. Той ме зяпна с отворена уста. - Как така съм измамил? Жан-Клод отново държеше главата си с ръце. - Ma petite не разрешава върху нея да бъдат използвани вампирски номера. – Гласът му се приглушен, но необяснимо ясен. Ашър местеше поглед между нас. - Никога? Жан-Клод отговори без да мърда, а главата му все още бе върху ръцете му. - В повечето случаи, oui. - Значи тя никога не те е усещала така, както е писано да бъдеш усещан – отвърна Ашър, а в гласа му имаше меко удивление. - Това е нейн избор – обясни Жан-Клод и вдигна бавно лицето си, така че да мога да срещна този син поглед, в който имаше нещо подобно на гняв. Не разбирах целия разговор и не бях убедена, че искам, така че го игнорирах. Винаги съм била дяволски добра в игнорирането на това, което ме кара да се чувствам неудобно. - Мисълта ми е, че Ашър използва вампирски номера върху мен. Направил е нещо, което да замъглява начина, по който разсъждавам относно него. Сега няма да знам, никога няма да знам, дали това, което усещам е истинско или е номер. – Ето, сега усещах морално превъзходство, поне по отношение на този въпрос. Жан-Клод направи жест с ръце, сякаш, за да каже „Виждаш ли, казах ти!”. Физиономията на Ашър започна да губи гнева си и да придобива тази безизразност, в която и двамата ги биваше толкова много. - Значи е било просто лъжа. Погледнах ги. - Кое е било лъжа? - Че искаш да бъда с теб и Жан-Клод. Намръщих се. - Не, не беше лъжа. Наистина го мислех. - В такъв случай този гаф не променя нищо – заяви той. - Ти си игра със съзнанието ми. Не мисля, че това е просто гаф. Смятам, че е дяволски сериозно. – Ръцете ми бяха върху бедрата, по-добре отколкото да ги притискам към себе си, за да си попреча да докосвам когото и да било. Прегърнах гнева, защото той ги караше да изглеждат по-малко красиви. Разбира се, той караше и всичко останало да изглежда по- малко красиво. - Значи наистина си излъгала – констатира Ашър, а лицето му беше почти неразгадаемо. Мразех да го виждам как се затваря в себе си така, но не знаех какво да направя, за да го спра. - Мамка му, не, не съм излъгала. Ти си този, който промени правилата, Ашър, не аз. - Нищо не съм променял. Ти каза, че ще бъдем заедно. Ти ми предложи леглото си. Ти ме умоляваше да бъда вътре в теб. Жан-Клод заяви, че сладкото ти дупе не трябва да бъде докосвано, а дълбокото удоволствие на тялото ти бе пълно, така че къде се предполагаше да отида? Опитах се да не се изчервявам, но се провалих. - Това беше заради ardeur и ти го знаеш. Той започна да отстъпва назад, докато не опря в ръба на леглото и почти се свлече върху сините чаршафи, улавяйки се за подпорите, за да не се плъзне от коприната. Лицето му бе невъзмутимо, но останалата част от него се държеше сякаш съм го ударила и разбрах, че съм изрекла погрешните думи. - Преди казах, че след като ardeur утихне, ще намериш начин да ме отхвърлиш, да отхвърлиш това, - и той махна към стоящия в далечния край на леглото Жан- Клод и към самото легло, - и ти направи точно това, което предрекох, че ще извършиш. – Стана от леглото, вкопчвайки се в дървените подпори за миг, като че не беше сигурен дали краката му ще го издържат. Направи една колеблива крачка настрани от леглото, почти залитайки, последвана от още една, и от още една... Всяка стъпка бе по-стабилна от предишната. Отиваше към вратата. - Чакай малко, не може просто да си излезеш – спрях го. Той престана да върви, но не се обърна, докато отговаряше, и така ясно се видя идеалата задна част на тялото му. - Не мога да напусна преди Мюзет да си замине. Няма да ѝ дам извинение да ме върне заедно с нея обратно в двора. Ако не принадлежа на никого, тя ще го направи, а аз няма да имам основания да ѝ откажа. – Той потри рамене си с длани, сякаш му бе студено. – След като Мюзет се махне, ще помоля за друг Господар на града. Има такива, които ще ме приберат. Тръгнах към него. - Не, трябва да ми дадеш малко време да помисля върху това, което направи. Не е честно да си тръгнеш просто така – бях почти до него, когато се обърна рязко и гневът, изписан на лицето му, ме спря сякаш се ударих в стена. - Честно! Какво му е честното да ти предложат всичко, което някога си искал и си мислил че няма да имаш никога повече, само за да бъде измъкнато от ръката ти? Да ти го измъкнат, защото си направил точно това, което ти е казано, че можеш да направиш, каквото е поискано да направиш. – Не крещеше, но гневът изпълваше гласа му, така че всяка дума, хвърлен в лицето ми, беше като нагорещен до червено ръжен. Не знаех какво да кажа срещу толкова гняв. - Няма, не мога да остана и да ви гледам, теб и Жан-Клод. Предпочитам да не виждам и двама ви, отколкото да бъда толкова близо, но лишен от леглото ви, прегръдките ви, обичта ви – покри лицето си с ръце и нададе тих вик. – Да си с нас като наша любима, означава да си прелъстена от силите ни – свали длани от лицето си и ми позволи да видя очите му, потопени в синьо, гневът му компенсиращ липсата на кръв. – Никога не съм си и представял, че Жан-Клод не го е направил досега – погледна към другия мъж, който все още седеше на ръба на леглото. – Как си успял да си с нея от толкова отдавна и да устоиш на изкушението? - Тя е абсолютно категорично против такива неща – каза Жан-Клод. – Ти поне получи доброволно предложената й кръв, аз никога не съм бил благословен така. Ашър се намръщи, но изражението не стоеше добре на лицето му, сякаш се мръщеше ангел. - Това все ще ме изумява, въпреки че ми е известно. Но тя те е дарила с магията си, а аз вече никога няма да я получа. Всичко това се случваше прекалено бързо за мен. - Жан-Клод разбира правилата и двамата живеем според тях. – Разбира се, бях почти готова да променя правилата, но не мислех че Ашър трябва да го чува точно сега. Ашър поклати глава, карайки блестящата в злато грива да се плъзне по раменете му. - Дори и да разбирах правилата, Анита, не мога да им се подчинявам. Това ме накара да се намръщя. - Какво имаш предвид? - Анита, ние не сме хора, независимо колко много се преструват някои от нас. Но не всичко от това, което сме е лошо. Ти си навлязла в нашия свят, но си отказваш най- хубавото, което можем да ти дадем, докато виждаш само най-лошото. Но най-ужасното е, че отказваш на Жан-Клод най-хубавото от неговия свят. - Какво трябва да означава това? - Той се е обрекъл само на теб, но не получава пълно задоволство нито с теб, нито с някой друг. – Направи знак, който не разбрах. – Виждам този поглед на лицето ти, Анита, този американски поглед. Сексът не е самото проникване или дори самият оргазъм и това важи с особена сила за нас. - Защо, защото сте французи ли? Погледна ме толкова сериозно, че опитът за шега заседна в гърдите ми като ледена буца. - Ние сме вампири, Анита. Нещо повече, вампири-повелители от линията на Бел Морте. Можем да ти покажем удоволствие, каквото никой друг не може, но и можем да получим удоволствие, така както никой друг не може да го получи. Като се е съгласил да се ограничи, Жан-Клод си е отказал голяма част от това, което прави съществуването ни поносимо и дори приятно. Погледнах Жан-Клод. - Колко си се ограничавал? Той не искаше да срещне погледа ми. - Колко, Жан-Клод? - Аз не мога да предизвиквам безпаметно удоволствие с ухапването си като Ашър. Не мога да покоря ума ти напълно, както го може той – все още не искаше да ме погледне. - Не това попитах. Той въздъхна. - Има неща, които мога да направя и които не си виждала. Опитвах се да следвам желанията ти по всеки начин. - А аз няма да го направя – каза Ашър. И двамата го погледнахме. - Анита винаги ще си намери някаква причина, за да не приеме открито и двама ни. Тя не може да позволи на единствения си вампирски любовник да бъде истински вампир. Как ще успее да понесе откритото докосване на двама от тях. - Ашър – казах, но не знаех как да продължа, знаех само че гърдите ме болят и ми беше трудно да дишам. - Не, ти винаги ще намериш нещо в мъжете си, което не е достатъчно добро, не е достатъчно чисто. Идваш при нас заради нужда, дори заради любов, но никога не е достатъчно. Няма да ни позволиш да сме достатъно истински дори и заради нас – той отново разтърси глава в бъркотия от блясък, която разчупи светлината като златни огледала. – Сърцето ми е твърде чупливо да играя тези игри, Анита. Обичам те, но не мога да живея, какво остава да обичам по този начин. - Не ми даваш дори и час да смеля, че използва вампирските си сили над мен. Той сложи по една ръка на двете ми рамена и тежестта на дланите му накара кожата ми да се затопли. - Ако не е това, ще е нещо друго. Наблюдавах те с Ричард, Жан-Клоди и сега с Майка. Майка си пробива път през твоя лабиринт като просто се съгласява с всичко, което поискаш. Жан- Клод завоюва мястото си на ръба на лабиринта ти като си отказва невероятно удоволствие. Ричард не би преминал през твоя лабиринт, защото си има свой собствен, а в една връзка, в един момент само единият партньор може да е толкова объркващ. Някой трябва да прави компромисите, а нито ти, нито Ричард бихте направили достатъчно компромиси. Пусна ме и липсата на ръцете му почти ме накара да залитна, сякаш ми бе отнел заслона и бях останала беззащитна пред бурята. Тръгна заднешком към вратата. - Мислех че ще направя всичко, за да съм с Жан-Клод и новия му слуга. Мислех че ще направя всичко, за да съм пак в безопасността на прегръдките на двама човека, които ме обичат. Но сега разбирам, че любовта ти винаги има условия, че независимо колко са добри намеренията ти, винаги нещо те спира, Анита. Нещо не ти позволява да се отдадеш напълно на момента, на това блестящо нещо наречено любов. Така спираш себе си, но спираш и тези които те обичат. Не мога да живея имайки любовта ти в един момент и отритнат в следващия. Не мога да живея наказан за това, което не мога да променя. - Това не е наказание – казах и гласът ми звучеше странно, задушен. Той се усмихна тъжно и преметна косата си пред белязаната част от лицето си, така че в мен се втренчи само перфектната част от профила му. - Ще те цитирам, ma cherie, как ли пък не, по дяволите – обърна се и тръгна към вратата. Повиках след него. - Ашър, моля те ... – но той не спря. Врата се затвори зад него и стаята се изпълни с дълбока тишина. Жан-Клод проговори в тишината и тихият му глас ме накара да подскоча. - Събери си нещата, Анита и върви. Погледнах го и пулсът се качи в гърлото ми, внезапно бях уплашена, много уплашена. - Изхвърляш ли ме? – гласът ми дори не звучеше като моя. - Non, но в този момент имам нужда да съм сам. - Все още не си се хранил. - Да не би да казваш, че сега ще ме нахраниш доброволно? – Не ме погледна докато задаваше въпроса. Гледаше в пода. - Всъщност вече не съм в настроение – казах и гласът ми се бореше да звучи отново нормално. Жган-Клод не ме изхвърляше от живота си, но не ми харесваше, че не иска да ме погледне. - Ще се нахраня, но това ще е просто храна, а ти не си храна. Така че моля те, върви. - Жан-Клод ... - Просто върви, Анита, върви. Имам нужда да не си тук точно сега. Имам нужда да не те виждам в този момент. – Първите нишки на гняв се промъкнаха в гласа му, като току що запален пламък, който още не се е разгорял. - Ще помогне ли, ако ти кажа че съжалявам? – попитах с тих глас. - Това че разбираш, че има за какво да се извиниш е начало, но не е достатъчно, не и днес. – Сега ме погледна и очите му пробляснаха на светлината, не от гняв, а от непроляти сълзи. – Освен това не на мен дължиш извинение. Сега върви, преди да кажа нещо, за което и двамата ще съжаляваме. Отворих уста, поех си дъх, за да отговоря, но той протегна ръка напред и просто каза: - Не. Взех пистолета и презраменния си кобур от банята. Мокрите дрехи оставих да лежат на пода. Не погледнах назад и не се опитах да го целуна за довиждане. Мисля че, ако се бях опитала да го докосна щеше да ме нарани. Нямам предвид да ме удари, но има стотици начини да нараниш някого, когото обичаш, които нямат нищо общо с физическото насилие. В очите му имаше пленени думи, там блестеше цял свят от пленена болка. Не исках да ги чувам. Не исках да чувствам тази болка. Не исках да я виждам, да я докосвам или да я чувствам натрита в собствените си рани точно в този момент. Вярвах че съм права, а едно момиче трябва да има някакви стандарти. Не позволявам на вампирите да се ебават с ума ми, получават само тялото ми. Това изглеждаше като добро правило допреди час. Затворих вратата зад себе си, облегнах се на нея и се преборих да поема дъх, който не трепереше. Светът ми бе по-солиден преди час. 33 Все още стоях облегната на вратата и треперех, когато Натаниел дойде при мен. Не го видях веднага, макар че стоеше точно отпред. Взирах се в пода и видях маратонките му, краката му, шортите му, преди бавно да вдигна поглед и да открия лицето му. Имах чувството, че ми е било нужно дълго време, за да огледам тялото му и да видя тази позната физиономия и тези светловиолетови очи. - Анита... – гласът му беше мек. Вдигнах ръка, защото, ако някой се държеше мило с мен, щях да се разпадна. В този момент не можех да си го позволя. След като Ашър беше станал, вероятно същото важеше и за Мюзет. При нормални обстоятелства, тази мисъл щеше да е достатъчна, за да ме накара да отида и да проверя най-близкия вампир. Днес имаше пустота. Аз се чувствах пуста. Бях това, което Мариан – учителката ми в областта на свръхественото, наричаше „зашеметена”. Така става понякога, когато човек изпитва шок – физически, емоционален, какъвто и да е. Нямаше да съм от никаква полза относно свръхестествени неща, докато това не изчезнеше, ако въобще можеше. Точно в този момент ми се струваше, че светът под краката ми трябва да се отвори и голямата черна дупка, която изяждаше сърцето ми, да ме погълне. - Какво има, Натаниел? – Гласът ми беше като едва доловим шепот. Прочистих остро гърлото си, за да повторя, но той беше чул. - Двамата мъже, които ни преследваха със синия джип, са отвън и наблюдават задния паркинг. С друга кола са, но са те. Кимнах и черната дупка под краката ми започна да се затваря. Все още болеше, все още бях като зашеметена, но по този въпрос това беше без значение. Оръжията не се интересуват дали имаш психическа дарба. Оръжията не се интересуват от нищо. Също така, не ти държат сметка за правилата в личния ти живот. Разбира се, кучето също не го прави, но след като приключа със стрелбата, не ми се налага да използвам лопатката за изпражнения. Е, понякога се налага да се използа чувал за тяло, но това, обикновено, не е моя работа. Чувствах се по-добре. По-стабилно. Това можех да го направя. - Намерѝ Боби Лий, искам най-добрите хора, с които разполага, за работата с колите. - Работа с коли? – повтори въпросително Натаниел. - Ще ги обградим и ще разберем защо ни следят. - А ако не искат да ни кажат? – запита той. Погледнах го, докато си слагах презраменния кобур и си махах колана, за да мога да сложа кобура. Не казах нищо, докато подготвях оръжието и го поставих точно където исках да бъде. Налагаше се да нося дръжката на оръжието малко по-ниско, отколкото ми се щеше, в случай, че исках да го извадя по-бързо, но да ме удря по гърдите, ме забавяше още повече. Така че – малко по-ниско, за да избегна гърдите. Според легендите, амазонките са отсичали едната си гърда, за да бъдат по-добри в стрелбата с лък. Не го вярвах. Мисля, че това е поредният пример за това как според мъжете, жените не могат да бъдат велики воини, без да се откажат от женствеността си – символично или не. Можем да бъдем страхотни воини, просто трябва да опаковаме оборудването малко по-различно. Натаниел изглеждаше много сериозен. - Не нося оръжие. - Няма проблем, защото няма да идваш. - Анита... - Не, Натаниел. Научих те как да ползваш оръжията, за да не се нараниш и за да може да се защитаваш в спешна ситуация. Тази не е такава. Искам да останеш вътре, зад огневата линия. Нещо премина върху лицето му, нещо, което може да е било и упорство. Избледня, но упорството не е нещо, което съм виждала някога при Натаниел. Исках да бъде по- независим, но не инат. Той беше горе-долу единственият човек в живота ми, който правеше това, което исках, когато го исках. Точно в този миг, ценях това качество. Прегърнах го, и мисля, че и двамата се изненадахме от това. Прошепнах в ухото му, до сладкия аромат на ванилия, който се носеше от бузата му: - Моля те, просто направи това, което казвам. Той замлъкна за миг, след което ръцете му ме обвиха и прошепна: - Добре. Отдрънах се от него, бавно, огледах изпитателно лицето му и исках да го попитам дали счита „правилата” ми за тежест, дали и аз съм отнела половината удоволствие от живота му? Не го попитах, защото всъщност не исках да знам. Не че смелостта ми ме подведе, а по-скоро страхливостта ми ме надви. Бях получила горе-долу цялата истина, която можех да понеса за един ден. Целунах го по бузата и отидох да намеря Боби Лий. На него му имах доверие да бъде на огневата линия. Но имаше и още нещо: не спях с Боби Лий. Не го обичах. Понякога любовта те превръща в егоист. Понякога те превръща в глупак. А друг път ти напомня защо обичаш оръжието си. 34 Гледах през бинокъла към кола, паркирана в далечния край на паркинга за служители на „Цирка на прокълнатите”. Натаниел беше прав, мъжете бяха същите, но сега седяха в голяма златиста Импала от 60-те или там някъде. Беше голяма, стара, но в добра форма. Освен това беше и много различна от блестящия нов джип, който караха по- рано. Бяха се сменили, така че шофираше русия. През бинокъла ми изглеждаше по-млад – под четирдесет, над двадесет и пет. Гладко обръснат, с черно поло и очила със сребристи рамки. Очите му бяха бледи, сиви или сивосини. Тъмнокосият мъж беше сложил шапка с козирка и по-големи очила. Лицето му беше слабо, гладко обръснато с едра бенка в ъгъла на устата му. На такава й казват любовна бенка. Гледах ги как седят там и се чудех защо поне не четяха вестник или не пиеха кафе, нещо, каквото и да е. Бяха направили всичко, което се очакваше от тях, според „Наръчника за предотвратяване на престъпления на Каси”*. Бяха сменили колата. Бяха направили малки промени във външността си. И всичко това можеше да свърши работа, ако не седяха пред „Цирка на прокълнатите”, без да правят нищо. Без знанчение колко ти е добра маскировката, много малко хора седят в колите си рано сутрин, без да правят нищо. Ако беше вече тъмно можеше да паркират и да не бъдат забелязани толкова бързо, но по това време на деня, нямаше как да се скрият. Боби Лий ми обясняваше подробности от „Наръчника”, че и отгоре. - Ако не бяха сменили колите и не бяха променили нищо по външността си, можеше да предположим, че не ги притеснява, ако ги забележиш. Или дори че искат да ги забележиш. Но са се постарали достатъчно, затова мисля че наистина се опитват да те следят. Върнах му бинокъла. - И защо ме следят? - Обикновено, когато хора започнат да те следят, знаеш защо. - Мислех че може да са Ренфийлди, работещи за Мюзет и компания, но не мисля че Ренфийлдите биха си направили труда да променят така визията си. Повечето от тях не са от най-интелигентните. Боби Лий ми се ухили. - Как можеш да си приятелка с толкова много кръвопийци и все пак да се отнасяштолкова презрително към тях? Свих рамене и движението не беше грациозно. Никога не е било. - Просто съм късметлийка предполагам. Усмивката остана, но очите му започнаха да стават сериозни. - Какво искаш да направим с тези двамата? За секунда помислих че имаше предвид Ашър и Жан-Клод, после осъзнах че говореше за двамата в Импалата. Фактът че дори за секунда си мислех че има предвид нещо друго, показваше колко е зле концентрацията ми. Такава концентрация може да те убие в престрелка. Поех си дъх дълбоко, после пак, изпуснах ги бавно, опитвайки се да прочистя главата си. Трябваше да съм тук и сега, а не да се притеснявам за все по-усложняващия ми се личен живот. Тук и сега, с въоръжени мъже и жени, на път да рискуват животите си, защото аз бях поискала да го направят. Може би двамата мъже в колата изобщо не бяха опасни, но не можехме да разчитаме на това. Трябваше да се държим все едно бяха. Нямаше проблем, ако грешахме. Но ако бяхме прави, трябваше да сме възможно най-подготвени. Не можех да се отърся от чувството за връхлитащо бедствие. Подледнах към високата фигура на Боби Лий. - Не искам никой от вас да умре заради мен, момчета. - И ние бихме искали да го избегнем. Поклатих глава. - Не, не това имах предвид. Той ме погледна, после внезапно лицето му стана много сериозно. - Какво не е наред, Анита? Въздъхнах. - Мисля че не ми стигат вече нервите за тези глупости. Не заради моята безопастност, а заради тази на всички останали. Последният път, когато плъхолаците ми помагаха, заради мен един от тях умря, а друг беше жестоко нарязан. - Оздравях доста добре. – Клаудия се приближи към нас с всичките си метър деветдесет и пет здрави мускули. Дългата й черна коса беше опъната в стегната конска опашка, оставяйки лицето й чисто и неукрасено. Никога не я бях виждала да носи грим, и може би точно защото никога не я бях виждала с грим, нямаше и нужда от такъв. Носеше тъмно син спортен сутиен и чифт тъмносини дънки. Обикновено носеше спортни сутиени, може би защото се затрудняваше да намери риза, която да обхване впечатляващо широките й рамене и гърди. Тя беше сериозен бодибилдър, но не до степен, в която да я наречеш мъжествена. Не, Клаудия със сигурност беше момиче. Последният път, когато я бях видяла, ръката й беше почти отрязана от изстрели. На дясното й рамо имаше тънка ивица белези в бледорозово и бяло. Сребърните куршуми оставят белези и върху превръщачите. Имаше даже слаба вероятност, среброто да я лиши от употребата на дясната й ръка. Но сега дясната ръка изглеждаше също толкова цяла и мускулеста, колкото и лявата. - Изглеждаш страхотно, как е ръката? – попитах усмихнато. Едно от любимите ми неща при чудовищата е излекуването. Нормалните хора умират доста около мен, чудовищата оцеляват. Да живеят чудовищата. Клаудиа стегна ръката и мускули изскочиха под кожата й. Много впечатляващо. И аз вдигам, но не чак толкова. - Не е възвърнала предишната си сила. Още не мога да сгъна бицепса на повече от шейсет и пет килограма с нея. Аз можех да вдигна от лежанка собственото си тегло плюс още няколко килограма, и досега смятах за доста впечатляващо да правя бицепсово сгъване с осемнадесет килограма. Внезапно се почувствах неадекватна.** Исках да я попитам дали е готова отново да жертва живота си и това впечатляващо тяло за мен, но не го направих. Някои въпроси не се задават. Не и на глас. Стоях си там, притисната до тъмното стъкло, което отвън изглеждаше като част от стената. Винаги се бях чудила как все се намираше някой да ме посрещне при задната врата навреме. Вече знаех – имаше наблюдателница. Можехме да гледаме лошите момчета цял ден и те никога нямаше да го разберат. Тя беше част от тясното таванско помещение над главната част на „Цирка на прокълнатите”, но тази малка ниша беше екипирана с бинокли, удобни столове и малка масичка. Останата част от тавана се състоеше предимно от кабели, жици и складирано оборудване, като задното пространство в театър. В по-голямата част от подпокривното пространство на „Цирка” се виждаха греди и трегери като в голям склад, какъвто е бил по начало, но сега, когато вече знаех за нишата, осъзнах че по целия таван на сградата обикаляше тясна ивица затворено пространство. Бях попитала дали има други скрити наблюдателници и бях получила отговора – разбира се. Задай очевиден въпрос и ще получиш очевиден отговор. - Клаудия ще шофира една от колите за малкия ни план – каза Боби Лий. - Мислех че планът включваше хора, които да изглеждат безобидни и нормални да карат колите. Клаудия ме погледна с равен враждебен поглед. - Не се обиждай, но не си дори близко до обикновена. - Ще наметне една риза върху мускулите, ще пусне опашката и ще изглежда като момиче – каза Боби Лий. Погледнах ги двамата. Тя беше по-висока от него, по дяволите, беше и по- широка в раменете от него, освен това имаше повече обем. - Знаеш ли Боби Лий, ако трябваше да избера дали да играя канадска борба с теб или с нея, щях да избера теб. Той премигна към мен, тотално неразбиращ. Клаудия схвана. - Хабиш си дъха,Анита. Независимо колко тренирам, все още съм момиче, дори и за най- добрите от тях. Боби Лий местеше поглед от едната на другата. - За какво говорите вие двете? Опитах се да се изразявам ясно, използвайки къси думички. - Клаудия е по-мускулеста и по-висока от повечето плъхолаци, които са тук днес. Защо поставяш нея във първата кола да изглежда нормална и безобидна? Тя изглежда всичко друго, но не и безобидна. Той ми премигна, намръщвайки се. - Мускулите няма да се виждат под ризата. - Тя е сто и деветдесет и пет шибани сантиметра висока и носи чифт рамене широки, колкото твоите. Това не можеш да го скриеш под риза. - Наясно съм стова, Анита. - Тогава защо я изпращаш да изглежда безобидна? Боби Лий се опита да го осмисли, но в края на краищата той беше мъж, прекарал по- голямата част от живота си като „мускул” – умен „мускул”, но все пак „мускул”. - Тя е единственото момиче, което днсе е тук, с изключение на теб, а теб ще те разпознаят. - Искаш да ми кажеш, че лошите момчета ще се почувстват по-малко застрашени от Клаудия, отколкото от някой по-нисък, по-дребен мъж? Това беше достатъчно ясно, така че Боби Лий най-после схвана. Той отвори уста, затвори я, отвори я отново, усмихна се и се засмя леко. - Разбирам какво искаш да кажеш, но честно казано, да, ще са по-спокойни. Мъжете просто не виждат жените като заплаха, независимо колко са едри те и подозират всички мъже, независимо колко са дребни. Поклатих глава. - Защо, защото ние имаме гърди, а вие нямате? - Откажи се , Анита- каза Клаудия, – просто се откажи. Те са мъже, не могат да се справят. След като аз не бях мъж, приех думата на Боби Лий, че лошите ще се паникьосат по-малко, ако един от хората, въвлечени в нашия лъжовен инцидент, беше жена. Трябваше да призная, че дори и аз се страхувах по-малко физически от друга жена, но ми изглеждаше някак грешно. Клаудия наметна една бледосиня мъжка риза над дънките си и я закопча, дори и ръкавите. Остави достатъчно разкопчани копчета отпред, за да показва деколте, после свали ластика от опашката си. Разтърси коса и тя падна около лицето и по раменете й в хлъзгав кестеняв водопад. Косата омекоти строгите линии на лицето й, и внезапно разбрах как би могла да изглежда, ако положеше малко усилия да бъде традиционно момиче. Поразителна беше думата, която ми дойде на ум. Боби Лий наблюдаваше блестящата каскада с почти отворена уста. Мисля че можех да го прострелям два пъти преди да опита да реагира. По дяволите. Имах по-добро мнение за него. Клаудия срещна погледа ми и повдигна едната оформена вежда. Това казваше всичко. Имахме един от тези моменти на перфектно разбирателство между момичета, и мисля че за нея, както и за мен, те не бяха толкова чести. И двете прекарвахме прекалено много време около мъже. Но независимо колко пъти си спасявала животите им, и те са спасявали твоя, независимо колко можеш да вдигнеш от лежанка, независимо колко си висока или силна, или компетентна – ти си оставаш момиче. И фактът че си момиче засенчваше всичко останало за повечето мъже. Не беше добро или лошо, просто беше. Една жена може да забрави, че един мъж е мъжествен, ако са достатъчно добри приятели, но мъжете рядко забравяха че една жена е женствена. Повечето време това ужасно ме тормозеше, но днес щяхме да го използваме срещу лошите момчета, защото те щяха да видят тази коса, тези гърди и щяха да я подценят, защото беше момиче. *Бел. пр. – Ако някой знае какво е „Kasey Krime Stoppers”, приемам предложения. :) **Бел. пр. – Не познавам жаргона при бодибилдърите. Ако някой може да предложи по точни термини, да се чувства свободен да ми пише. Ако са подходящи ще ги променя. Цифрите са оригиналните, само са конвертирани от паунди в килограми. Така пишеше, не съм си измисляла. 35 Доколкото знаех ме следяха само от един ден, така че защо беше необходима такава решителност да разбера причината? Първо: по приницип, е по-добре човек да знае, отколкото да не знае когато разни хора го следят; и второ: бях в наистина отвратително настроение. Нямах представа какво да правя относно Ашър. Не исках да го изгубя, но сега не вярвах на това усещане. Всъщност, бях доста сигурна, че наистина ставаше въпрос за вампирски номера върху съзнанието. Може би никога не съм го обичала истински. Може би това е било лъжа. Логическата част от мен знаеше, че по този въпрос се заблуждавам, но изплашената част бе доволна от тази теория. Това, което ме притесняваше най-много, беше, че вече не бях убедена кое бе най-доблестното нещо, което можех да направя. Беше ли доблестно и правилно да зарежа Ашър заради коварството му? Или той бе прав и беше направил само това, което бях поискала? Грешах ли? И, ако грешах за това, за колко много други неща съм бъркала, съм била несправедлива? Губех чувството си за справедливост за толкова много неща. Без усещането си за самодоволен гняв, се чувствах несигурна и нереална. Вече не усещах себе си както преди. А ако заради мен убият Клаудия така както убиха Игор преди няколко месеца? По дяволите, а ако заради мен убият Боби Лий по същия начин, по който убиха приятеля му Крис? Бях станала причина да убият почти половината от всички плъхолаци, които Рафаел, техният крал, ми беше заел. Никой не се беше оплакал по въпроса, но днес мисълта за нови загуби изглеждаше напълно неприемлива. Ако не бях готова да позволя на хората да рискуват живота си, тогава този план нямаше да проработи. Имахме нужда от четири коли, които да блокират четири пътя и да се погрижат да няма място където лошите да отидат. Щяхме да им отрежем всички пътища за бягство и да ги убеждаваме. Това означаваше, че поне четири човека щяха да бъдат в опасност. И повече, тъй като Боби Лий искаше сред колите на паркинга да има скрити стрелци. Те щяха да излязат от „Циркът” докато лошите щяха бъдат заети да карат наоколо в опит да открият начин да се измъкнат от паркинга. Или поне идеята беше такава. Планът беше добър, освен ако лошите типове не извадеха оръжие и не започнеха да стрелят. Тогава щеше да се наложи да отвърнем на стрелбата, те можеха да бъдат убити, а аз нямаше да съм напреднала. Пак нямаше да знам нищо, а можеше и да стана причина още хора на Рафаел да загинат. - Добре ли си, Анита? – попита Боби Лий. Потривах слепоочията си с върховете на пръстите си и клатех глава. - Не, не съм. Наистина не съм съгласна с това. - С кое? - С това, с всичко това. Още докато отговарях, видях Клаудия да кара по задния път, а Фредо да се приближава по другия път. Бях се погрижила да разбера името му. Човек не трябва да кара хората да умират заради него, ако поне не знае имената им. Беше висок малко под 1,80 м, строен, с тъмна кожа, с големи, грациозни ръце и носеше повече ножове, отколкото всеки друг когото бях срещала от доста време. Боби Лий беше заявил, че и Фредо, и Клаудия могат да направят така, че инцидентите да изглеждат истински, и двамата бяха шофьори. Каза „шофьори” сякаш трябваше да е с главни букви. Бях поискала да бъда един от шофьорите и ме информираха, че не знам как да ШОФИРАМ, а това не можех да го оспоря. Но точно в този момент, да чакам и наблюдавам как други хора поемат рискове заради мен, ми беше по- трудно, отколкото да рискувам аз. Доверявах се на преценката на Боби Лий. Наистина. Това, на което не вярвах, бяха лошите типове. Те бяха лоши, така че човек не може да им вярва, че ще бъдат нещо друго освен непредсказуеми и опасни. Наблюдавах как двете коли се приближават една към друга и едва не изкрещях „Не, не го правете!”. Но исках да разбера кой ме следи, и освен това, ако кажех „стоп”, ако нервите ме подведяха тук, за нещо толкова обикновено, каква полза от мен щеше да има? Пробемът бе, че нервите ми ме подведоха. Държах си устата затворена, но ми се струваше, че единственото, което пречи на сърцето ми да изскочи, бяха здраво стиснатите ми устни. Молех се „Мили Боже, не позволявай някой да пострада”. След което ми хрумна една мисъл, секунди преди катастрофата. Щом като Боби Лий и останалите можеха да организират това, вероятно можеха да проследят мъжете, да ги следват обратно до където и да е. Следенето просто не ми беше хрумнало, само конфронтацията. Мамка му. Колите се удариха, наистина изглеждаше достоверно, случайно. Клаудия излезе, висока и женствена дори от разстояние. Фредо също излезе, като крещеше и размахваше ръце. Лошите типове запалиха двигателя на колата си и подкараха към входа за коли на паркинга, по-далече от улицата, която беше блокирана. Сигурно бяха надушили... плъх*. (*Игра на думи. На англ. изразът „да надушиш плъх” означава да надушиш нещо нередно, да усетиш капан.) Импалата спря преди да са завили напълно по пътя, което означаваше, че са забелязали третата кола, която беше близо до „Циркът” и блокираше алеята между него и съседната сграда. Боби Лий ни поведе към стълбите, а ние затрополихме, доверявайки се, че четвъртото превозно средство – камион, е блокирало далечната алея, където ставаше товаренето. И двамата се бяхме отказали да бъдем от първите стрелци на паркинга, за да можем да наблюдаваме изпълнението на плана. Докато стигнем до паркинга, между няколкото паркирани коли се бяха появили стрелци, като гъби след дъжд. Почувствах се почти глупаво, докато вадех оръжието си и се присъединявах към полукръга. Клаудия, Фредо и другите двама шофьори представляваха останалата част от кръга, която се падаше от другата страна. Кръгът не беше идеален, защото ако беше, това би означавало, че стреляме един срещу друг, така че „кръг” бе образно казано, но ефектът беше идеален. Импалата стоеше, обкръжена от оръжията ни, с включен двигател и засега не се виждаха оръжия. Русокосият държеше ръцете си стабилно върху горната част на волана. Тъмнокосият с бейзболната шапка бе този, чийто ръце не се виждаха. От нас се чуваха много викове „Ръцете горе!” и „Остани на място!”. Те не бяха помръднали, но двигателят продължаваше да работи, а ръцете на единия все още не се виждаха. Продължавах да държа оръжието си насочено с една ръка, но вдигнах другата. Не знам дали някой друг видя или разбра какво искам, но Боби Лий го направи. Той вдигна ръка с почти същия жест и виковете затихнаха. Внезапно настана тишина, като се изключи звука на двигателя. Проговорих в тази тишина, като се постарах гласът ми да се чува: - Изключете двигателя на колата. Този с шапката отвърна нещо, което не успях да чуя през стъклото. Русокосият снижи много бавно едната си ръка и двигателят замлъкна. Тиктакането от двигателя се чуваше много високо в тишината. Мъжът с шапката очевидно не беше доволен. Дори и със слънчевите очила, които прикриваха лицето му, си пролича по очертанията на устата му. Ръцете му все още бяха скрити. Русокосият бе поставил отново ръката си на волана. - Поставѝ ръцете там, където ще можем да ги виждаме – наредих. – Веднага! Ръцете на русокосия сякаш вибрираха върху волана, като че би ги сложил на видно място, ако вече не бяха там. Той каза нещо на спътника си, а мъжът с бейзболната шапка поклати глава. Снижих оръжието си, поех дълбоко въздух, прицелих се и натиснах спусъка, докато изпусках бавно и внимателно въздух. Изстрелът прозвуча силно в тишината и ми бе необходим момент, за да чуя свистящия от гумата въздух. Отново се прицелих в прозореца на русокосия. Очите му се разтвориха широко. Говореше бързо и обезумяло на приятеля си. - Боби Лий – изрекох, - прати някого от тази страна на колата и му кажи да допре дулото на оръжието си до прозореца на спътника на шофьора. - Искаш ли да стрелят? - Все още не, а ако се наложи, не искам да рискуваме да уцелят русокосия със същия куршум. – Вдигнах поглед към него. – Да се целят съобразно това. Клаудия бе тази, която пристъпи напред и опря дуло в прозореца, наклони оръжието леко надолу, така че да пропусне мъжа от другата страна. Куршумите имат гадния навик да отиват по-далече, отколкото искаш. Тя попита, без да ме погледне, без въобще да отмести поглед от мъжа, в когото се целеше. - Мога ли да го убия? - Трябва ни само единият от тях за разпит – отвърнах. Тя се усмихна, разкривайки бели зъби, което бе страховито и плашещо, обградено от цялата тази тъмна коса и това прекрасно лице. - Страхотно. - Няма да моля пак, поставѝ ръцете си на видно място, или... – заплаших. Той не вдигна ръце. Беше или глупав, или... - Боби Лий, някой пази ли гърбовете ни? - Имаш предвид подкрепление? – попита той. - Да, той е ужасно непреклонен, освен ако не смята, че някой ще му се притече на помощ. Той изрече нещо бързо и сурово, което звучеше като немски, но не беше, а южняшкият му акцент изчезна, когато проговори. Някои от плъхолаците се обърнаха навън, наблюдавайки периметъра. Намирахме се на открито, никой нямаше да ни издебне. Единствената реална опасност би била, ако някой разполагаше с пушка с мерник. Относно снайперистите не можехме да направим кой знае какво и поради тази причина не се занимавахме с въпроса и се преструвахме, че не може да се случи, а се заехме със ставащото в момента. Но кожата ми между ножовете на гърба ми и върха на главата ми беше настръхнала, сякаш можех да усетя насочения към мен мерник. Бях почти сигурна, че това се дължеше на въображението ми, но то винаги бе проблем когато бях превъзбудена. Опитах се да мисля за нещо друго, например защо мъжът не искаше да вдигне скапапаните си ръце. Прицелих се с една ръка, така че лявата ръка да ми е свободна. Вдигнах един пръст, след него още един. Русокосият приказваше като луд. Чувах гласа му накъсано „направѝ го, господи, направѝ го”. Започнах да вдигам третия пръст, когато мъжът с бейзболната шапка вдигна бавно ръцете си. Бяха празни, но се обзалагах на каквато и да било сума, че в скута си имаше някакво гадно оръжие. О, да. Клаудия продължи да държи оръжието си до неговия прозорец. Мисля, че защото не ѝ беше казано да се дръпне. Честно казано, предпочитах да е там, достатъчно близко, за да стреля, ако той посегне към това, което лежеше на скута му. Направих универсалния жест за сваляне на прозорец, като завъртях ръката си във въздуха. Те се намираха в достатъчно стара кола, така че трябваше да свалят стъклото с ръчка. Русокосият спусна прозореца, бавно, предпазливо, като продължаваше да държи другата си ръка прилепнала за волана. Беше предпазлив човек. Това ми харесваше. Смъкна прозореца до долу, постави ръката си обратно на волата и не каза нищо. Не се опита да твърди, че е невинен, или да се признае за виновен. Просто седеше там. Добре. Бях достатъчно ниска, че с леко привеждане да мога да надникна в скута на другия мъж. Беше празен, което означаваше, че каквото и да е държал там, сега беше на пода. Беше го пуснал, така че да не го видим. Какво беше това, по дяволите? Повиших леко глас. - Ти с шапката, поставѝ бавно ръцете си плътно върху таблото, и ако ги мръднеш от там, ще бъдеш застрелян. Ясно ли е? Той не ме поглеждаше. - Ясно ли е? Започна да движи ръцете си към таблото. - Ясно. - Защо ме следяхте? – попитах, основно русокосия, защото започвах да осъзнавах, че другият няма да сътрудничи много. - Не знам за какво говориш. Имаше немски акцент, имах прекалено много роднини със същия акцент, за да не го разпозная. Разбира се, всички бяха над 60 годишни и не бяха виждали родината си повече от няколко десетилетия. Обзалагах се, че русокосият беше по-скорошен внос. - Къде изчезна хубавият син джип? – попитах. Лицето му стана много неподвижно. - Казах ти – намеси се мъжът с шапката. - Да, забелязахме ви – потвърдих. – Не беше чак толкова трудно. - Не би трябвало да ни видите, ако не бяхте криволичили из целия път – каза Русокоско. - Съжалявам за това, но изпитвахме някои технически трудности. - Аха, например един от вас се покри с козина – заяви мъжът с шапката. Със сигурност беше средностатистически американец, от средата на нищото, без акцент. - Значи сте се почудили какво не е наред и сте се приближили, за да видите – досетих се аз. Нито един от тях не отвърна на това. - И двамата ще излезете от колата много бавно. Ако един от вас посегне към оръжието си, може да умрете и двамата. За разпит ми трябва само единият от вас, другият е допълнителна екстра. Ще направя всичко възможно единият да оцелее, но няма да си мръдна малкото пръстче да спася и двама ви, защото двама не ми трябвате. Ясно ли е? Русокосият отвърна „Да.”, а другият – „Кристално ясно, мама му стара.”. – О, да, той беше американец, само ние се изразяваме толкова поетично. След което чух сирените. Бяха близо, много близо, например пред сградата. Щеше ми се да мисля, че само са минавали, но когато държиш на открито толкова много оръжие, не може да разчиташ на това. - Никога няма ченге, когато ти трябва – констатира Боби Лий, - но опитай да извършиш нещо незаконно, и те налазват целия. Мъжът с шапката каза: - Ако приберете всичките си оръжия, преди ченгетата да се появят, ще се престорим, че това не се е случило. – Усмихваше се докато се навеждаше, така че със сигурност да видя самодоволното му изражение. Усмихнах му се в отговор и неговата усмивка увяхна, защото изглеждах прекалено доволна. Все още не можех да извадя значката си от джоба с отработено движение, поне не и с една ръка, но се справих. Показах металната звезда в малкия ѝ калъф. - Федерелен шериф, задник. Дръж ръцете си там, където можем да ги виждаме, докато полицаите не пристигнат. - За какво ни арестувате? – попита русокосият с немския си акцент. – Нищо не сме направили. - О, не знам. Ще започнем със скрито носене на оръжие без разрешително, след това подозрение в кражба на кола. – Потупах импалата отстрани. – Тази кола не е ваша, и какъвто и предмет приятелчето ти там да е пуснало на пода, ще бъде незаконен. Наречето го интуиция. - Боби Лий, не ни трябва толкова голяма тълпа. Той схвана мисълта ми и излая друга заповед с този странен, гърлен, почти немски език. Плъхолаците се разпръснаха с тази прекалено-бърза-за-да-се-види скорост, на която съм ставала свидетел веднъж или два пъти. Клаудия остана на мястото си, а Боби Лий отказа да напусне, така че бяхме само тримата, когато първият полицай ни забеляза. Е, петима, ако броите и лошите. Двама униформени полицаи дойдоха пеш по уличката, защото камионът, който блокираше пътя, не се беше преместил, а плъхолакът, който го караше вървеше точно пред тях, с ръце, поставени върху главата. Бяха взели оръжието му. Уверих се, че държа значката си колкото се може по-напред и нагоре. Крещях „федерален шериф”, докато те заобикаляха ъгъла. Полицаите използваха няколко коли от тази страна на паркинга за прикритие и извикаха: - Свалете оръжията! Изкрещях в отговор: - Федерален шериф Анита Блейк, останалите са федерални пълномощници. Боби Лий прошепна: - Пълномощници? Проговорих с ъгъла на устата си: - Просто се съгласявай с мен. - Да, госпожо. Дръпнах се назад от колата достатъчно, за да покажа по-добре значката си и извиках: - Федерален шериф Блейк, радвам се да ви видя, полицаи. Полицаите останаха зад колите, но бяха престанали да ни крещят. Опитваха се да разберат колко бяха загазили, ако наистина бяхме федерални и бяха оплескали това, което правехме, но не се притесняваха чак толкова, че да рискуват да ги прострелят. Одобрявах това. Снижих гласа си и заговорих на мъжете в колата, преди да се отправя към полицаите. - Носене на скрито оръжие без разрешение, при всички случаи притежание на незаконно оръжие, открадната кола, и се обзалагам, че когато пуснем отпечатъци ви за проверка, ще светнат като коледна елха. – Усмихвах се и кимах на двамата полицаи, скрити зад колите. Значката ги беше успокоила, но оръжията им все още бяха извадени и в далечината чух още сирени. Бяха се обадили за подкрепление, не можех да ги виня. Нямаше начин да знаят, че някой от нас може да се брои за ченге. Хвърлих поглед към русокосия. - Освен това, тукашната полиция не си пада по престъпници, които следят федерални шерифи. - Не знаехме, че си от полицията – възрази русокосият. - Разузнаването ви е скапано – отговорих. Той кимна, ръцете му все още бяха върху кормилото. - Да. Прибрах оръжието си, показах значката си много високо, вдигнах и двете си ръце, за да демонстрирам, че в момента не съм въоръжена и предпазливо се приближих към двамата униформени, и към другите, които се промъкваха от уличката внимателно, с извадени оръжия. Имаше дни, в които наистина ми харесваше, че имам значка. Този със сигурност бе един от тях. 36 Три часа по-късно седях във вътрешния офис на полицейското управление, пиех наистина горчиво кафе и чаках някой да ми разреши да говоря със затворниците си. Имах значка и имах правото в спешен случай да оправомощя всеки, който ми се струваше подходящ. Полицаите бяха довели Боби Лий, Клаудия и другия шофьор за разпит. Но те си бяха тръгнали преди час. Боби Лий се опита да настоява да остане с мен, но адвокатът му му каза че да се прибере след само два часа си е подарък и трябва да го приеме. Прие, след като аз настоях. Помогна и фактът, че на пода в колата имаше един автомат МП5 „Хеклер и Кох”, без да споменаваме около половин дузината по-малки оръжия, четирите ножа, една от тези сгъваемите бухалки. О, и колата, която караха не беше тяхна. Нацупеният тъмнокос пич се оказа бивш военен, така че отпечатъците му ги имаше в системата. Странно, но нямаше криминално досие. Бих заложила почти всичко, че е от лошите момчета. Но ако е такъв, значи бе достатъно добър в това и никога не беше залавян. Русият не съществуваше, отпечатъците му ги нямаше в нашата система. Заради немския акцент и по мое настояване бяха изпратили и двата комплекта отпечатъци в Интерпол, за да проверят дали момчетата не се издирваха зад граница, но това щеше да отнеме време. Така че бях оставена да се охлаждам на един много неудобен офис стол, до бюрото на детектив, който явно никога не седеше там. На табелката пишеше „О’Брайън”, но доколкото бях видяла през последните три часа, човекът бе просто мит. Не съществуваше детектив О’Брайън, просто слагаха хората пред бюрото му и им обещаваха че ще дойде скоро. Не бях арестувана, на практика изобщо нямах проблеми. Бях свободна да си тръгна, но не бях свободна да говоря със затворниците без да присъства и някой друг. Устройваше ме, говорих с тях в присъствието на любезните полицаи. Никой от нас не научи нищо друго, освен че и двамата искаха да говорят с адвокатите си. Това бе единственото, което излизаше от устите им, след като им прочетоха правата. Имаха достатъчно доказателства да ги задържат поне за седемдесет и два часа, но след това го бяхме загазили, освен ако отпечатъците им не се върнеха с валидна заповед за арест. Отпих друга глътка кафе, направих физиономия и го поставих внимателно на бюрото на невидимия детектив. Мислех че никога няма да попадна на кафе, което да не мога да пия. Бях сгрешила. Имаше вкус на стари спортни чорапи и беше почти толкова плътно. Поизправих се и се зачудих дали просто да не си тръгна. Значката ми предпази мен и плъхолаците от затвора и остави двамата лоши в затвора, но това бе горе- долу всичко. Местните полицаи не бяха щастливи, някой с „федерален” в титлата да се меси в разследването им. Една жена застана преде мен. Тя беше около метър и седемдесет, носеше черна пола, малко по-дълга от модерното, но пък и удобните й черни обувки, не бяха точно първа мода. Блузата й беше от тъмно златист плат, изглеждащ като коприна, но вероятно беше нещо по-лесно за почистване. Косата й някога е била тъмно кестенява, но вече бе толкова прошарена със сиво, сребърно и бяло, че изглеждаше като изрусено на кичури. Естествен пънк. Дълбоки бръчки от смях обграждаха наистина приятна усмивка. Протегна ръката си към мен. Изправих се, за да се здрависам и ръката й стискаше твърдо, силно. Хвърлих поглед към черното сако, провесено на стола на детектив О’Брайън и знаех с кого говоря, дори преди да се представи. - Съжалявам, че ми отне толкова време да се върна при вас. Имахме тежък ден – покани ме да седна. Седнах. - Разбирам ви. Тя се усмихна, но сега очите й не пасваха на усмивката, сякаш не ми вярваше. - Аз ще отговарям за този случай, затова искам първо да изясня няколко неща. – Тя постави папката, която носеше върху бюрото, отвори я и изглежда се зачете в някакви бележки. - Разбира се – казах. - Не знаете защот тези мъже са ви следвали, така ли? - Не, не знам. Тъмните й очи ми отправиха много директен поглед. - Но почувствахте че е толкова важно, че чак оправомощихте – тя провери записките си – десет цивилни, които да ви помогнат да заловите тези мъже. Свих рамене и я погледнах с приятен, празен поглед. - Не ми харесва да ме следват хора, които не познавам. - Казала сте на офицерите, дошли на място, че заподозрените може да имат незаконни оръжия. Това преди някой да претърси тях или колата. Как разбрахте че имат незаконни оръжия, – последва почти незабележимо колебание преди да добави, – маршал Блейк? - Инстинкт предполагам. Топлите й сиви очи внезапно станаха ледени като зимно небе. - Прекратете глупостите и просто ми кажете какво знаете. Погледнах я с широко разтворени очи. - Казах на колегите ви офицери всичко, което знам, детектив О’Брайън, честно. Тя ме погледна с такова изпепеляващо презрение, че трябваше да се свия и да си призная всичко, което знаех. Проблемът беше че нямах нищо за признаване. Нищичко. Опитах с честност. - Детектив О’Брайън, кълна се че едва днес на магистралата, забелязах че имам опашка. След това забелязах същите двама мъже отвън в различна кола. Докато не ги забелязах втория път, бях склонна да мисля че съм параноична. Но щом бях сигурна че ме следват, исках да спрат да го правят, и освен това исках да знам защо са започнали да ме следят – свих рамене. – Това е цялата истина. Иска ми се да знаех нещо, което да прикрия от вас, но в този случай съм толкова на тъмно, колкото сте и вие. Тя затвори рязко папката и я плясна остро в бюрото, сякаш да подреди документите в нея, но изглеждаше повече като автоматично или може би раздразнено движение. - Не се опитвайте да ми примигвате с дългите си мигли, госпожице Блейк, на мен не ми действа. Да примигвам с мигли? Аз? - Да не би да ме обвинявате че се опитвам да използвам женски хитрини върху вас, детектив? Това почти я накара да се усмихне, но тя го преодоля. - Не точно, но съм виждала жени като вас, толкова дребни, толкова сладки, само правите тази невинна физиономия и мъжете ще се избият да ви повярват. Загледах я за секунда да видя дали се шегува, но изглеждаше сериозна. - Каквато и томахавка да размахвате, намерете нечия чужда глава да я забиете. Дойдох и ви казах само истина. Помогнах да разкарате от улицата двама мъже, които носеха оръжия заредени с пробиващи бронежилетки „убийци на полицаи”. Но вие не изглеждате никак признателна. Очите й станаха ледени. - Свободна сте да си тръгнете, когато поискате, госпожице Блейк. Изправих се после й се усмихнах отвисоко, знаейки че очите ми са толкова студени и недружелюбни, колкото и нейните. - Много ви благодаря, госпожице О’Брайън – наблегнах на „госпожице”. - За вас съм детектив О’Брайън – поправи ме тя, както бях сигурна че ще направи. - Тогава за вас съм маршал Блейк, детектив О’Брайън. - Аз си спечелих правото да бъда наричана детектив, Блейк, не ми дадоха чина служебно. Може да имате значка, но това не ви прави полицай. Исусе, тя ревнуваше. Поех си дълбоко дъх и го изпуснах бавно. До никъде нямаше да стигна, ако продължах да вдигам летвата и да се карам с нея. Затова спрях. Точка за мен. - Може да не съм същия тип полицай, но съм надлежно назначен федерален шериф. - Можете да се намесвате във всеки случай, засягащ свръхестествено. Този не е такъв. – Тя се втренчи в мен със спокойо лице, но все още показващо следи от гняв. – Така че приятен ден. Премигнах и преброих бавно до десет. Влезе друг детектив. Той имаше къса къдрава руса коса, лунички и голяма усмивка. Ако беше само малко по-отскоро при цивилните полицаи, щеше да проскърцва докато върви. - Джеймс каза, че сме хванали някакъв международен супер шпионин, истина ли е? Някакъв израз прекоси лицето на О’Брайън, като от болка. Почти можеше да я чуеш как си мисли „По дяволите”. Ухилих се на другия детектив. - От Интерпол пристигна голям улов, а? Той закима ентусиазирано. - Германеца се издирва къде ли не – индустриален шпионаж, заподозрян в тероризъм ... О’Брайън го отряза: - Махай се, детектив Уебстър, махай ми се от главата и върви по дяволите. Усмивката му повехна. - Да не направих нещо грешно? Искам да кажа маршалът ги доведе и аз мислех .... - Махай се оттук веднага – каза О’Брайън и ръмженето в гласа й можеше да накара дори и върколак да се гордее. Детектив Уебстър се отдалечи без да ккаже друга дума. Изглеждаше притеснен и сигурно имаше защо. Можех да се хвана на бас, че О’Брайън беше злопаметна до гроб и гледаше всеки да си плати. Тя ме погледна, но гневът в погледа й не беше само към мен. Може би беше заради всички години, през които е била единствената жена в службата, може би самата работа я дразнеше или може би винаги си е била сърдитка. Не знаех и не ме интересуваше. - Залавянето на международен терорист тези дни, може да оправи кариерата на човек – казах, леко разговорно, без да гледам точно към нея. Изразът на омараза в очите й, ме накара да трепна. - Знаеш че ще е така. Поклатих глава. - О’Брайън, аз нямам кариера в полицията. Нямам кариера дори и при федералните. Аз съм екзекутор на вампири и помагам при случаи, в които участват чудовища. Да имам значка е толкова нова идея, че още се спори, дали ще имаме ранг на федерални маршали и дали изобщо ще можем да се изкачваме в йерархията. Аз не съм заплаха за повишението ти. Овациите по този случай няма да помогнат с нищо на кариерата ми. Така че – обслужвай се. Очите й омекнаха от омраза към недоверие. - Какво ще спечелиш ти? Поклатих глава. - Още ли не схващаш, О’Брайън? Какво каза Уебстър – международен шпионин, индустриален шпионаж, заподозрян в тероризъм и това е само началото на списъка. - И какво? – попита тя, с ръце притискащи папката върху бюрото, все едно я пазеше от мен, сякаш щях да я грабна и да хукна да бягам с нея. - Той ме следеше, О’Брайън, защо? Никога не съм излизала от страната. Какво иска един международен престъпник като него от мен? Тя се намръщи леко. - Наистина не знаеш защо те следваха, нали? Поклатих глава. - Не. А ти били искала някой като него да те следва наоколо? - Не – каза тя и гласът й беше омекнал, несигурен. – Не, не бих искала. – Вдигна поглед към мен, погледът й бе твърд, но не колкото преди. Не се извини, но ми подаде папаката. – Ако наистина не знаете защо ви следят, тогава е редно да знаете колко лош мъж сте си изровили ... маршал Блейк. Усмихнах се. - Благодаря, детектив О’Брайън. Тя не отговори на усмивката ми, но изпрати детектив Уебстър за ново кафе и за двете ни. Освен това му каза да свари прясно преди да го сипе в чашите. Започвах все повече да харесвам детектив О’Брайън. 37 Той се казваше Леополд Валтер Хайнрих. Германец. Беше заподозрян в почти всяко сериозно престъпление, за което се сетите. И под „сериозно” имам предвид „не незначително”. Не крадеше чанти, не беше измамник на дребно. Подозираха го в сътрудничество с терористични организации по цял свят, най-вече с тези с арийски уклон. Не че никога не е приемал пари от хора, чиято цел беше да предпазят света от фанатици, но явно предпочиташе да работи с последните. Свързваха го с шпионаж, помагащ на бледолики или да останат на власт, или да придобият власт над хора, които не са толкова бледолики. Досието съдържаше списък на познати съучастници, със снимки на някои от тях. Част от снимките бяха като от полицейски архив, но повечето бяха с лошото качество на правени по време на наблюдение. Лица в профил, лица, уловени докато се хвърлят към автомобили, във и извън сгради в далечни страни. Сякаш мъжете знаеха, че ги снимат, или се страхуваха, че това ще стане. Имаше две лица, към които непрекъснато се връщах, на двама мъже, единият бе в профил и носеше шапка, а другият беше с неясна физиономия, която се взираше право в обектива. О зБр айън астана до мен и се загледа надолу към двете снимки , които бях поставила една до друга на края на бюрото ѝ. - Разпознаваш ли ги? - Не съм сигурна. – Докоснах ръба на снимките, като че това щеше да ги направи по- истински, да ги накара да издадат тайните си. - Непрекъснато се връщаш към тях – отбеляза тя. - Знам, не е защото ги познавам. По-скоро съм ги виждала някъде. Някъде наскоро. Не мога да определя къде, но знам, че съм виждала тях, или двама, които много приличат на тях. – Взирах се надолу към неясните снимки, в сиво, бяло и черно, съставени от малки точки, сякаш факсът беше копие, направено от копие, което също е било копие. Кой знае оригиналът откъде е дошъл? О яБр айън вно разбра за какво мисля , защото отвърна : - Работиш с факс от лошо направена снимка по време на наблюдение. Ще бъдеш късметлийка, ако познаеш собствената си майка на такава снимка. Кимнах и взех тази, на която беше изобразен мъжът с голямата тъмна коса. Точно щеше да влезе в кола. Зад него имаше по-стара сграда, която не ми говореше нищо, не бях студентка по архитектура. Мъжът гледаше надолу като че внимаваше с бордюра, така че не можех да го видя напълно отпред. - Може би, ако го видя сниман отпред. Изпратили ли са ни всичко, с което разполагат? - Изпратили са ми всичко, или поне така твърдят. – Изражението на лицето ѝ говореше, че не е много убедена, че вярва в това, но трябва да действа сякаш вярва. – Бяха доста разтревожени, че в щатите може да има още от приятелите на Хайнрих. Ще раздадем копия от снимките на патрулните коли, с нареждания да следят и да докладват, но да не арестуват. - Смяташ, че са чак толкова опасни? – попитах. Тя ме изгледа многозначително. - Прочете досието на Хайнрих, какво мислиш? Свих рамене. - Да, звучеше опасен. – Отново се върнах към списъка на познатите съучастници. – Нито един от тези не ми говори нищо. – Затворих папката и я поставих зад двете снимки. Този път взех тази, на която беше мъжът със светлата коса. На снимката косата му изглеждаше бяла. Бяла или много, много светло руса. Не можех да преценя височината му, защото отзад нямаше много фон. Снимката беше в анфас, отблизо, виждаше се само горната част на тялото му. Беше се навел над маса и говореше. Тази снимка беше по-добра, с повече подробности, но пак не можех да се сетя откъде го познавам. - Снимката с един от онези скрити шпионски апарати ли е правена? - Защо питаш? Преместих снимката, така че тя да може да я види директно. - Първо, ъгълът на заснемане е странен, нагоре, сякаш апаратът е ниско, някъде на нивото на бедрото. Обикновено човек не снима от бедрото си. Второ, той говори, но не гледа към фотоапарата, прекалено естествено е. Обзалагам се на голяма сума, че не знае, че го снимат. - Възможно е да си права. – Тя взе снимката от мен и я огледа, като я обърна леко, за по- добра видимост. – Какво значение има как е направена? – Погледът ѝ беше станал остър и студен, добър поглед на ченге, подозрителен, искащ да разбере това, което знаех аз. - Виж, наблюдавах ви как разпитвате Хайнрих и приятеля му. Звучаха като развален грамофон. Може да ги задържите за 72 часа, но през цялото време могат да не казват нищо. - Да – съгласи се тя. - Можем да хвърляме въдица напосоки. Кажете на Хайнрих, че приятелите му трябва наистина да внимават. Не може да се определи къде са правени снимките. Русокосият е в някаква стая. О пБр айън оклати глава . - Не, не разполагаме с достатъчно информация, за да хвърляме въдицата, все още не. - Ако се сетя къде съм виждала тези типове, бихме могли – отвърнах. Тя ме погледна, сякаш най-накрая бях извършила нещо интересно. - Бихме могли – гласът ѝ бе предпазлив. - Дори да не се сетя къде съм ги виждала, ако стане прекалено близо до 72 часа, не можем ли да опитаме с блъф? - Защо? – попита тя. Скръстих ръце върху ребрата си и се преборих с желанието да се прегърна. - Искам да знам защо това леке ме преследва. Честно казано, ако той не преследваше конкретно мен, щях да съм по-притеснена за Сейнт Луис като цяло. Тя се намръщи. - Защо? - Ако Хайнрих и екипът му бяха дошли заради града, тогава бих казала, че трябва да се тревожим за тероризъм. Вероятно нещо с расистка насока. – Докоснах папката без да я отварям. – Макар че, според слуховете, той е работил няколко пъти за цветнокожи. Чудя се как го е обяснил пред белите си расистски приятелчета? - Може би е най-обикновен наемник – предположи О МБр. а–й ън оже би фактът, че е работил за привърженици на идеята за господство на белите, е съвпадение. Те просто са били хората с пари, когато той е имал нужда от пари. Вдигнах поглед към нея. - Вярваш ли на това? - Не – отговори тя и се усмихна. – Разсъждаваш повече като ченге, отколкото предполагах, Блейк. Това ти го признавам. - Мерси. – Приех това като комплимент, какъвто беше. - Не, ако нещо изглежда като патица, плува като патица, квака като патица, то значи е патица, а според досието му той е привърженик на теорията за превъзходството на белите, който не е над идеята да взима пари от същите хора, които иска да унищожи. Той е расист, не фанатик. Кимнах. - Мисля, че си права. Тя сведе поглед към мен за секунда или две, след което кимна, като че беше взела някакво решение. - Ако краят на седемдесетте и два часа наближи, може да дойдеш и ще хвърлим въдицата, но мисля, че ни трябва по-добра стръв от няколко снимки с лошо качество. Кимнах. - Съгласна съм. Ще направя всичко възможно да измисля нещо повече, преди да предизвикаме лъва в собствената му бърлога. - Да предизвикаме лъва в собствената му бърлога? – тя поклати глава. – Какви книги четеш?* (*На англ. фразата е „to beard the lion in his den”, което е идиом и означава да предизвикаш някого на негова територия, но същевременно има издадена книга с много подобно заглавие „How to beard a lion in his own den” на автора Р. Б. Томас) Поклатих глава. - Имам приятели, които ми четат, ако няма картинки, почти не мога да схвана за какво става въпрос. Тя ми отправи още един от онези погледи – наполовина възмущение, наполовина опит да не се засмее. - Съмнявам се, Блейк, много се съмнявам в това. Всъщност, Майка, Натаниел и аз се редувахме вечер да четем на глас един на друг. Майка беше шокиран, че нито аз, нито Натаниел сме чели оригиналния „Питър Пан”, така че започнахме с това. След това открих, че Майка никога не беше чел „Паяжината на Шарлот”. Натаниел беше прочел книгата като дете, но никой не му я бе чел на глас. Всъщност, той не помнеше някой да му е чел каквото и да било на глас, докато е бил дете. Това беше всичко, което каза, че никой не му е чел на глас, докато е бил малък, но това късче информация говореше много. Така че се редувахме да четем един на друг, ритуал преди лягане, който беше повече домашен и странното е, че бе по-интимен, отколкото секса, или храненето на ardeur. Човек не чете гласно любимите си детски приказки на хора, с които се чука, а на хора, които обича. Ето я пак тази дума, „любов”. Започвах да си мисля, че не знам какво означава. - Блейк, Блейк, тук ли си? Примигах към О иБр айън о съзнах , че ми е говорила , но не я бях чула . - Съжалявам, наистина, май се бях замислила прекалено дълбоко. - За каквото и да мислеше, не изглеждаше прекалено щастлива. Какво се очакваше да отговоря, една част беше хубава, друга не беше, като повечето от личния ми живот. На глас изрекох: - Съжалявам, да бъда следена от някой като Хайнрих ме накара да се изнервя малко. - Не изглеждаше изплашена, Блейк, изглеждаше замислена прекалено дълбоко. - И преди са ме преследвали наемни убийци, но не терористи, които са специализирали в политиката. В това, което правя, няма нищо политическо. – В момента, в който изрекох тези думи, осъзнах, че греша. Имаше два типа политика, в които бях дълбоко замесена – на превръщачите и на вампирите. Мамка му, да не би Бел да го е наела? Не, това не звучеше правилно. Бях се докоснала до съзнанието ѝ прекалено интимно, тя все още вярваше, че може да ме притежава. Не би унищожила това, което мислеше, че може да притежава, или да използва. Ричард все още се опитваше да се измъкне от политическата бъркотия, в която беше превърнал глутницата си, когато се опита да ги превърне в истинска демокрация. Нали знаете – по един глас на човек. Беше се получило толкова зле, защото той бе забравил да запази правото си на президентско вето. Беше Улфрик, вълчият крал, но унищожи длъжността на Улфрик, а все още не беше изградил наново уважението и силата, от които се нуждаеше. Помагах му да го направи, но някои от глутницата виждаха в намесата ми поредния знак за слабост. По дяволите, и Ричард мислеше така. Но, доколкото знаех, никой не се опитваше да превзема глутницата на Ричард. Съседните глутници се държаха на разстояние, докато бъркотията не се уталожеше. С изключение на Силви, нямаше друг, достоен да отправи предизвикателство, а тя се въздържаше, защото го харесваше и не искаше да ѝ се налага да го убива. Ако Ричард не се страхуваше от това, което Силви би могла да направи като Улфрик, можеше да ѝ отстъпи мястото, но тя бе признала, че първата заповед, която ще издаде, ще бъде да нареди да убият всички, заподозрени в нелоялност. Това би могло да означава дузина или две. Ричард нямаше желание това да се случи. Но Силви би дошла директно при мен, ако имаше проблем. Така че... Вдигнах поглед към О ТБр. айън я ме наблюдаваше и се опитваше да ме разгадае. Нямах представа какво е видяла, докато различните мисли танцуваха върху лицето ми. Днес определено не бях в най-добрата си форма. - Говорѝ ми, Брейк – каза тя. Реших да споделя половината истина, което бе по-добре от нищо. - Размишлявах, че има един тип политика, в която участвам. - И той е...? - Вампири. Свързана съм тясно с Господаря на града на Сейнт Луис. Не смятам, че Хайнрих съзнателно ще работи за вампири, но е възможно да не е наясно. Повечето хора ползват посредници при тази работа, така че никой никога не вижда лица. - Защо някакъв вампир ще иска да те убие само защото излизаш с Господаря на града? Свих рамене. - Последният път, когато някой се опита да ме убие, беше горе-долу поради тази причина. Мислеха, че това ще отслаби... Господаря, ще наруши концентрацията му. Тя се наведе през ръба на бюрото си, а ръцете ѝ бяха скръстени върху корема. - Наистина ли мислиш, че това е причината? Намръщих се и поклатих глава. - Не знам. Не смятам така, но това е единствената политика, за която се сещам. - Ще сложа бележка в досието, ще предам нагоре по йерархията – изрече тя. – Можем да ти предложим полицейска закрила. - Имате допълнителен бюджет за това? Тя се усмихна, но не изглеждаше щастлива. - В досието на Хайнрих пише „терорист”. Повярвай ми, точно сега, с думата с „т” на хоризонта, бих могла да организирам тежката артилерия. - Или трябва да се каже мъжката артилерия? – се почудих с безизразно лице, докато я гледах директно в очите. Тя изсумтя. - О, моля те, не съм чак толкова политически коректна, а не смятам, че ти също си такава. - Съжалявам, не можах да устоя. - Освен това си работила достатъчно дълго с полицията, за да си наясно, че обикновено става въпрос за мъжка артилерия. - Прекалено вярно – съгласих се. - Какво ще кажеш за полицейски ескорт или някакво наблюдение? - Нека да помисля – обещах. Тя се отблъсна от бюрото си. Не че се извисяваше над мен, но беше висока. - Защо не ни позволяваш да те предпазим, госпожице Блейк? - Мога ли да получа копие от доклада? Тя се усмихна, но усмивката не изглеждаше приятно. - Подай молба по каналния ред, сигурна съм, че ще получиш такова след ден или два. - Не мога ли просто да го копирам? - Не – отказа тя. - Защо не? - Защото не приемаш полицейската закрила, което означава, че криеш нещо. - Може би, но ако ми дадеш копия от снимките, може да ги идентифицирам. - Как? Свих рамене. - Имам някои връзки. - Според теб, връзките ти разполагат с по-добри сведения от правителството? - Нека да кажем, че съм наясно с мотивите и приоритетите на връзките ми. Не мога да кажа същото за всеки отрасъл на правителството ми. Загледахме се една в друга в продължение на няколко удара на сърцето. - Няма да се опитвам да споря по този въпрос с теб. - Добре, сега мога ли да получа копие поне на снимките? - Не. – И това звучеше окончателно. - Държиш се детински – заявих. Тя се усмихна, но това беше повече като оголване на зъбите, приятелско изръмжаване. - А ти криеш нещо. Ако това се обърне срещу нас и прецака разследването, ще поискам значката ти. Почудих се дали да не отвърна с „опитай и да видим колко далеч ще успееш да стигнеш”, но си замълчах. Имах значка от скоро и не бях сигурна какво можех да загубя и какво – не. Вероятно не трябваше да се вглеждам в такива подробности. - Не знам достатъчно относно причината, поради която Хайнрих ме следи, за да крия каквото и да било, О Б р ай ъ н . - Така твърдиш ти. Въздъхнах и се изправих. - Хубаво. - Приятен ден, Блейк. Говорѝ с връзките си и виж докъде ще доведе това. Аз ще се придържам към правителството и Интерпол. – Тя присви рамене преувеличено. – Наречи ме старомодна. - Както решиш – казах. - Просто си тръгвай – изрече тя. Тръгнах си. 38 Отворих вратата на джипа и чух телефона си да звъни. Продължавах да го оставям в колата, забравяйки че го имам. Плъзнах се по топлата тапицерия, ровейки под седалките за телефона, още докато затварях вратата. Да, по-хладно щеше да е ако оставя вратата отворена, но не исках краката ми да стърчат на открито, докато аз самата лежах върху седалката. Нормална момичешка параноя, не защото ме преследваха. Най-после изкопах телефона на четвъртото и последно позвъняване преди да мине на гласова поща. - Да, аз съм, какво? – звучах грубо и задъхано, но поне вдигнах. - Ma petite? – Жан-Клод накара думите да звучат почти въпросително, сякаш не беше 100 % сигурен, че точно аз бях вдигнала. Въпреки лоста за скоростите забит в корема ми и пренагрятата кожа под ръцете ми, пак се почувствах по-добре. По-добре, защото чувах гласа му, по-добре, защото той се беше обадил пръв. Не можеше да ми е толкова ядосан, ако се обаждаше пръв. - Аз съм, Жан-Клод, пак си забравих телефона в джипа, съжалявам. – Исках да кажа други неща, но не можех да измисля как да изкарам правилните думи през устата си. Част от проблема беше че не знаех какви са тези правилни думи. - Полицията взе Джейсън – каза той. - Какво каза? - Полицаите дойдоха и отведоха Джейсън. – Гласът му беше равен, дори празен. Което обикновено означаваше, че крие доста емоции, никоя от които не иска да сподели. Преместих се малко, така че лостът не се забиваше в мен и се отпуснах за момент на седалките. Първият намек за паника се промъкваше през стомаха ми. - Защо го отведоха? – гласът ми беше почти толкова нормален и равен, колкото и този на Жан-Клод. - Ще го разпитват във връзка с убийство – празният му, културен глас звучеше, сякаш думата с „У” не беше там. - Какво убийство? – попитах, докато гласът ми ставаше все по-пуст. - Сержант Зербровски каза, че ще разбереш. Че да заведеш Джейсън на местопрестъпление е било лоша идея. Не знаех че водиш някого с теб на местопрестъленията. - Караш го да звучи, сякаш съм била на гости. - Не исках да те обидя, но защо Джейсън е бил с теб? - Не се чувствах достатъчно добре, за да шофирам, а полицията не искаше да ме изчака да се почувствам по-добре. - Защо не си била достатъчно добре, за да шофираш? - Ами, може би защото Ашър изпи дяволски много кръв от мен. И тялото ми реагира зле на подчиняването на съзнанието ми. Чувствах се малко болна. - Колко болна? – попита той и сега в гласа му имаше намек за нещо, нещо, което не можех точно да определя. - Припаднах няколко пъти и повърнах, това е. Сега нека се концентрираме върху настоящата криза. Всъщност Джейсън арестуван ли е? - Не можах да разбера точно, но мисля че не. Макар че го отведоха с белезници. - Това е стандартна процедура за всеки известен или със съмнения за ликантропия заподозрян – казах. Избутах се, така че да мога да седна на седалката, вместо да лежа върху нея. – Нали знаеш, че ако не е арестуван, може да си тръгне от разпита по всяко време? - Това е красива теория, ma petite – вече звучеше уморен. - Това е законът – натъртих. - Може би, за хората – отговори със мек глас. Не можах да задържа възмущението си. - Законът важи за всички, Жан-Клод, така работи системата. Той се засмя тихо и за разнообразие този път си беше само смях, без нищо свръхестествено в него. - Обикновено не си толкова наивна, ma petite. - Ако законът не се прилага равно за всички, значи изобщо не работи. - Няма да споря по този въпрос, ma petite. - Ако Зербровски го е взел, знам къде са отвели Джейсън. Не съм толкова далеч от централата на РОСР. - Какво ще правиш? – попита, с все още засмян глас. - Да измъкна Джейсън – казах__________, закопчавайки колана си и опитвайки се да задържа телефона с рамо, достатъчно дълго, че да стартирам джипа. - Мислиш ли, че е възможно? – попита. - Разбира се – казах и почти изпуснах телефона, но успях да запаля двигателя. Изглежда че днес имах проблем с координацията на всичко. - Звучиш толкова уверена, ma petite. - Защото съм уверена. – Аз бях, паниката в стомаха ми не беше. – Трябва да тръгвам. - Късмет, ma petite, надявам се да успееш да спасиш нашия вълк. - Ще дам най-доброто от себе си. - По този въпрос нямам никакви съмнения. Je t'aime, ma petite.* - И аз те обичам. – Затворихме, но поне приключихме с „обичам те”. Това беше по-добре, отколкото да си крещим. Пуснах телефона на седалката до мен и включих на скорост. (*Обичам те, малката ми – от фр.) Криза по криза. Да измъкна Джейсън, да се обадя на някои хора, които познавам, за да видя дали знаят нещо за Хайнрих, да се приготвя за големия банкет с Мюзет и компания. О, и да измисля как бъркотията с Ашър да не се превърне в постоянен проблем между Жан-Клод и мен. Просто един ден от живота ми. Беше един от тези дни, в които се мислех че нов живот, различен живот, може би нямаше да е толкова лоша идея. Но къде по дяволите бях сложила касовата бележка и дали може да върнеш нещо, което е на повече от двадесет години? Къде отиваш, за да получиш нов живот, когато старият ти толкова те е объркал, че не знаеш как да го оправиш? Искаше ми се да знам. 39 Никой не ме спря на входа. Никой не ме спря и по стълбите. Всъщност, хората непрекъснато ме поздравяваха със: „Здрасти, Анита, как си?”. Официално не бях член на Регионалния отряд за свръхестествени разследвания, но бях работила с тях толкова дълго, че бях станала като офис мебел – нещо, което е там, прието, дори очаквано. Детектив Джесика Арнет бе тази, която най-накрая изрече нещо различно от „здрасти”. - Къде е сладурът, който винаги се мъкне след теб? - Кой от всички? – не разбрах. Тя се разсмя и се изчерви леко. Изчервяването привлече вниманието ми. Винаги е флиртувала с Натаниел, но никога не се бях замисляла особено за това, докато не видях да се изчервява. - Около теб има немалко сладури, но аз говорех за този с теменужените очи. Обзалагах се, че e напълно наясно как е името на Натаниел. - Днес остана в къщи – обясних. Тя остави купчината папки върху едно бюро, не нейното собствено, и отметна косата си от лицето. Нямаше достатъчно коса, която да махне. Жестът изглеждаше стар, от времето, в което е имала по-дълга коса. Късата, подстригана едва под ухото, коса не украсяваше лицето ѝ. Но то все пак беше хубаво, триъгълно, с деликатни кости, които обграждаха приятно усмивката ѝ. Досега не бях забелязала, но беше хубава. Натаниел искал ли е някога да ходи на срещи, просто на срещи? Не историите с господство и подчинение, а на вечеря и кино. Някой ден ще успея да контролирам ardeur и няма да се нуждая от pomme de sang, нали? Поне такъв е планът. Следователно Натаниел би трябва да ходи на нещо като... срещи. Нали? Ако аз нямаше да оставам с него, той трябваше да излиза на срещи. Точно между очите започваше да ме мъчи главоболие. Детектив Арнет едва не ме докосна по рамото, но се спря с протегната пъка. - Добре ли си? Насилих се да се усмихна. - Търся Зербровски. Тя ми каза в коя стая е, защото не знаеше, че не би трябвало да ме осведомява. По дяволите, дори не бях сигурна, че не трябва. Технически, това беше част от разследване, в което Долф искаше и моя принос, така че имах право да присъствам когато разпитват заподозрени. В съзнанието ми всичко звучеше логично, но малко отчаяно, сякаш се опитвах да убедя себе си прекалено силно. Застанах на пръсти до вратата, така че да мога да погледна през малкия прозорец. Телевизията ще ви накара да мислите, че всички стаи за разпити в полицията имат огромни еднопосочни огледала, които заемат почти цяла стена. Много малко участъци разполагат с такъв бюджет или с помещение за целта. Телевизията го използва, защото е по-драматично и улеснява работата на операторите. На мен ми се струваше, че истинският живот е достатъчно драматичен и без големи стъкла, и в него няма подходящи ъгли на заснемане, само болка. Или просто бях в отвратително настроение. Исках да надзърна набързо в стаята, за да съм напълно сигурна, че съм на правилното място. Джейсън беше при малката маса, Зербровски седеше срещу него, но това, което ме хвана неподготвена, бе Долф, който се облягаше на срещуположната стена. Зербровски беше заявил, че Долф отсъства от работа за две седмици. Беше ли ме излъгал? Не изглеждаше вероятно. Но какво правеше тук Долф? Почуках рязко на вратата. Изчаках, успокоявайки се или поне се постарах да изглеждам спокойна. Зербровски открехна вратата. Очите му изглеждаха изненадани зад слънчевите му очила. - Моментът не е подходящ – заяви. Опита се да ме предупреди с поглед, че Долф е в стаята. - Знам, че Долф е тук, Зербровски. Мислех, че няма да го има две седмици. Зербровски въздъхна, но очите му бяха гневни. Ядосани на мен предполагам, затова че не се измъкнах крадешком, а влошавах ситуацията. Влошаването на ситуацията беше един от специалитетите ми; досега трябваше да го е разбрал. - Лейтенант Стор е тук, защото все още е начело на Регионалния отряд за свръхестествени разследвания и той насочи вниманието ни към този заподозрян. - Заподозрян? Защо Джейсън е заподозрян? - Не искаш да правиш това в коридора, Анита. - Не, не искам, искам да вляза в стаята, така че да можем да разговаряме като цивилизовани същества. Ти си този, който ме държи навън, в коридора. Той облиза устните си и едва не се обърна, за да погледне Долф, но се пребори с импулса. - Влез - и снижи гласа си до шепот, – но в стаята остани от тази страна. Последвах го вътре и застанах там, където ми посочи, така че масата беше между мен и Долф. Сякаш Зербровски нямаше доверие какво би направил Долф. - Няма да позволиш тя да присъства – отсече Долф. Зербровски изправи рамене и се обърна към Долф. - Ние я помолихме за помощ в това разследване, Долф. - Аз не съм – възрази той. - Всъщност, напротив, нaправи го – не се съгласих. Долф отвори уста, след това я затвори в стегната линия. Обви ръце около себе си толкова силно, че изглеждаше сякаш боли, като че нямаше доверие какво биха направили ръцете му, ако не бяха обвити около нещо. В погледа му имаше такава ярост. Обикновено имаше едни от най-неразгадаемите очи, които бях виждала, пусти, които не издаваха нищо. Днес издаваха всичко, но не разбирах откъде идваше гневът. Джейсън седеше на края на масата и се опитваше да изглежда колкото се може по-дребен и безобиден. Тъй като не беше много по-висок от мен, се справяше добре в това. Зербровски затвори вратата и седна на масата близо до Долф, като остави за мен по- далечния стол. Не седнах. - Защо арестувахте Джейсън? - Има защитни рани по тялото си, които съответстват на престъплението. - Не вярваш наистина, че Джейсън е замесен в това... – потърсих дума – клане, нали? - Той е върколак и има защитни рани – каза Долф, - ако не е изнасили жертвата ни, то е изнасилил някой друг. - Тук си в ролята на наблюдател, лейтенант – вметна Зербровски, но физиономията му говореше ясно, че предпочита да е на всяко друго място, но не и да седи тук и да казва на Долф да си гледа работата. Долф понечи да отвърне нещо, след което се спря само благодарение на силата на волята си. - Добре, добре, сержант, продължавай. – В последните две думи имаше повече разпаленост, отколкото в горски пожар. - Момент – намесих се, - изнасилване ли каза? - Открихме сперма при първото местопрестъпление – обясни Зербровски. - Разпъването? – попитах. - Не – отвърна рязко Долф, - жената, която беше на парчета. - При такова престъпление, спермата не означава непременно изнасилване, а просто, че му е доставило удоволствие. Извратено е, но не означава задължително истински сексуален контакт. Видях тялото, от нея не беше останало достатъчно, за да се разбере дали я е докосвал по този начин или не. – Хрумна ми една мисъл, ужасна мисъл. – Моля те, кажи ми, че не говориш за главата. Зербровски поклати глава. - Не. Беше разпръсната из местопрестъплението. Това беше почти облекчение. Почти. - В такъв случай, защо Долф говори за изнасилване? - От втората жертва имаше останало малко повече – каза Зербровски. Погледнах го. - Не помня да са ме информирали за второ нападение. - Не беше необходимо да знаеш – _________заяви Долф. – Беше права – за първото ти се обадих, но не повторих същата грешка. Игнорирах Долф, доколкото можех и погледнах Зербровски. Той произнесе само с устни: - По-късно. Добре, Зербровски щеше да ме просветли, когато имаше време, в което Долф не присъства. Чудесно, страхотно. Не можех да направя нищо относно психопата- превръщач, който обикаляше в града, не и в този момент, но може би бе възможно да направя нещо относно настоящото бедствие. - Какво отговори Джейсън, когато го попитахте откъде са му драскотините? - Отвърна, че един мъж не разказва за любовните си истории – обясни Зербровски, - дори и аз реших, че този отговор е неубедителен. Погледнах Джейсън. Той сви рамене, сякаш казваше „Какво се очакваше да отговоря?”. Познаваше ме достатъчно добре, за да е наясно, че не бих искала да разкрива лична информация. Относно това беше прав. Със сигурност не исках Зербровски и Долф да знаят. По дяволите, не исках никой да знае. Но неудобството ми не си струваше влизането на Джейсън в затвора. Въздъхнах и съобщих истината. - Драскотините не са получени при защита. - Той е издран, Анита и разполагаме със снимки за доказателство – заяви Зербровски. – Долф забеляза, че е одраскан още при първото местопрестъпление. Сега ги няма, но има нови. - Аз го издрасках. – Гласът ми звучеше невъзмутим, защото се насилвах да звучи така. Долф издаде звук, който приличаше повече на сумтене, отколкото на смях. Нямаше нужда от думи, за да покаже, че не ми вярва. Зербровски изрече на глас: - Тия ги пробутвай на някой друг, Анита, не се връзваме. Вдигнах ръкавите на блузата си и показах собствените си драскотини, които зарастваха. - Когато се уплаших, че ще го нараня повече, започнах да дера себе си. Зербровски се опули. - Господи, Анита, винаги ли си толкова груба? - Никога няма да разбереш, Зербровски. - Ако това е „да”, в такъв случай нямам проблем. – Посегна да докосне някои от по- дълбоките драскотини по ръката ми, спря се и почти докосна драскотините по ръцете на Джейсън. – Надявам се, че сексът е бил добър. Джейсън __________сведе поглед към повърхността на масата и даде всичко от себе изражението му да бъде скромно и срамежливо. Успя едновремено да изглежда престорено срамежлив и доволен от себе си. - Това е достатъчен отговор – заявих. Джейсън ми се ухили и сините му очи заблестяха. - Както кажеш, господарке. Изгледах го много лошо, което не намали забавлението му ни на йота. Долф се отблъсна от стената, за да надникне над масата към ръката ми. - Не го вярвам, Анита. Може да си одрала ръцете си, докато идваш насам, за да му осигуриш алиби. - Драскотините не са толкова пресни, Долф. Той понечи да сграбчи ръката ми, но се отдръпнах извън досега му. - Не искам да ме мачкат отново, благодаря. Той се наведе към мен през масата, а Джейсън започна да дърпа назад стола си, сякаш не искаше да бъде по-средата. - Лъжеш – каза Долф. – Превръщачите се лекуват много бързо от всичко, с изключение на сребро и рани от друго чудовище. Ти ме научи на това, Анита. Досега трябваше да се е излекувал, ако наистина ти си била тази, която го е наранила. - Според същата логика, не би ли трябвало драскотините да са заздравели, ако са от жертвата? - Не и ако са от втората жертва. – Долф изрече остро това късче информация, като че беше удар, и по някакъв начин наистина беше. Погледнах Зербровски. - Не мога да обсъждам историята със заздравяването на драскотините, ако не съм наясно с хронологията. Трябва ми времето. Той отвори уста, но Долф отговори: - Защо, за да дадеш идеалното алиби? - Леле, Зербровски, не знам да си предал правомощията си на Долф, но сигурно е така, защото всеки път, когато ти задам въпрос, отговорът идва от неговата уста. – Сега и аз се бях навела през масата. - Неговите драскотини са по-стари от твоите – изрече Долф, а гласът му сякаш изръмжа, - по-заздравели. Никога няма да докажеш в съда, че са станали по едно и също време. - Той е превръщач. Лекува се бързо. Аз те научих на това. Помниш ли? - Наистина ли признаваш, че си го чукала? – попита Долф. Бях прекалено ядосана, за да трепна от избора му на думи. - Предпочитам „правила любов” пред „чукала”, но да, свършихме тази работа. - Ако това беше вярно, белезите досега щяха да са се излекували напълно. Стига да си само човек, както ми повтаряш непрекъснато. Усещах главоболието между очите ми като че нещо се опитваше да си пробие път извън черепа ми с пробождане. Определено не бях в настроение за това. - Какво съм, или какво не съм, не ти влиза в проклетата работа. Но ти казвам, че го белязах в разгара на страстта. Още повече, има реални шансове да е бил с мен по време на второто убийство. Може да ти съобщим време, ако искаш. - Това би било добре – Зербровски беше преместил стола си малко по-далеч от масата, но не беше изоставил поста си. Беше останал по-близо до цялата вибрираща ярост, отколкото повечето хора биха останали. Трябваше да помисля, но успях да му дам приблизителните часове за последните два дни. Честно казано, не бях от голяма полза за алиби на Джейсън за първото убийство, но за второто бях почти сигурна, че съм го покрила. Зербровски даваше всичко от себе си изражението му да остане безизразно, докато записваше казаното от мен. Целите показания бяха записани, но Зербровски, също като Долф, обичаше да записва и на хартия. Преди не се бях замисляла за това, но Зербровски можеше да е усвоил този навик от Долф. Долф остана прав близо до масата, надвесен над всички ни, докато говорех. Зербровски задаваше уточняващи въпроси, за да стесни времето доколкото е възможно. През цялото време Джейсън остана тих и неподвижен, доколкото му беше възможно. Държеше ръцете си върху масата, стиснати заедно, главата му бе сведена, и от време на време ни хвърляше по някой бърз поглед, без да мести главата или тялото си. Напомняше ми на заек, който се крие във висока трева с надеждата, че ако остане достатъчно тих и неподвижен, кучетата няма да го намерят. Аналогията трябваше да е забавна. Имам предвид, той е върколак. Но не беше смешно, защото беше вярно. Да бъдеш върколак не те предпазва от човешките закони, през повечето време само ти носи болка. Понякога дори става причина да те убият. Все още не ни грозеше такава опасност, но това можеше да се промени. Превръщач, обвинен в убийство на човек, получава съкратен процес и ускорена екзекуция. Ако даден превръщач е обявен за извън закона, такъв, който преследва хора, а полицията не може да го залови, тогава може да се вземе съдебно нареждане за екзекуция, точно както при вампир. Начинът беше почти един и същ. Срещу вампир, който е заподозрян в убийство, но не може да бъде заловен и се счита за опасен за обществото, би могло да се издаде от съдия заповед за екзекуция. Веднъж, след като получиш такава заповед, може да го убиеш, ако го откриеш. На мястото на „вампир” сложете „превръщач” и се получава същото. Няма нито съдебен процес, нито нещо друго – просто го преследвате и го убивате. Бях извършила няколко такива работи. Не много, няколко. Преди няколко години имаше движение, което искаше хората, използащи магия, да бъдат субекти на заповедите за екзекуция, но прекалено много организации за защита на човешките права се бяха противопоставили. Като човек, използващ магия, бях доволна. Като човек, екзекутирал хора заради съдебна заповед, не бях сигурна как бих се чувствала, ако преследвам и убивам човешки същества. Бях убивала хора когато са заплашвали живота ми или този на близките ми. Но самозащитата, дори като предпазна мярка, не беше съвсем същото. Човек, вещица или магьосник, получаваше съдебен процес, но ако беше обвинен в използването на магия с цел убийство, това означаваше автоматична смъртна присъда. В 99 % от случаите вещицата или магьосникът бяха осъдени. Съдебните заседатели просто не харесваха мисълта за хора, които могат да убиват с магия, да се разхождат свободно. Една от целите в живота ми беше да стоя далече от съдебната зала. Знаех, че Джейсън не е извършил нищо лошо, но също така знаех достатъчно за начина, по който работи системата, за да съм наясно, че понякога за тези от нас, които не са напълно хора, „невинен” не означава много. - Може ли някой друг да потвърди часовете? - попита Зербровски. - Да, няколко човека – отвърнах. - Няколко човека – повтори Долф. Изглеждаше отвратен, а не разбирах и това чувство. – Дори не знаеш кой е бащата, нали? Това ме накара да замигам като елен срещу фарове на автомобил. - Не знам за какво говориш. Той ме изгледа, сякаш вече съм го лъгала. - Детектив Рейнолдс ни съобщи малката си тайна. Погледнах го през масата. Продължаваше да стои надвесен, аз все още седях, така че бяхме почти лице в лице. - И какво от това? Той издаде звук между сумтене и кашлица. - Тя не беше единствената, която припадна на местопрестъплението и не беше единствената, която повърна. – Изглеждаше сякаш е казал изключителен довод, обяснил е нещата съвсем недвусмислено с точността на хирург. Намръщих се и запримигах срещу него. - Извинявай, за какво говориш? – Позволих си да изглеждам толкова объркана, колкото се чувствах. - Не се прави на скромна, Анита, не те бива. - Не се правя на скромна, Долф, не звучиш логично. – След което ми хрумна една мисъл, която бе невъзможна. Долф не би мислил... Погледнах го и си казах „може би би го помислил”. - Да не би да намекваш, че съм бременна? - Да намеквам, не. Леко си отдъхнах. А не трябваше. - Питам дали знаеш кой е бащата или вероятностите са прекалено много? Зербровски се изправи и бе достатъчно близо до Долф, за да го принуди да се отдалечи леко от масата. - Мисля, че трябва да си вървиш, Анита – каза Зербровски. Долф се взираше в мен. Трябваше да съм ядосана, но бях толкова изненадана. - И преди съм повръщала на местопрестъпление. Зербровски се отдръпна леко от масата. Върху лицето му имаше примирено изражение, като някой, който виждаше как влакът се приближава и знае, че никой няма да се дръпне от пътя му навреме. Все още не мислех, че ситуацията е толкова зле. - Преди никога не си припадала – заяви Долф. - Беше ми зле, Долф, прекалено зле, за да шофирам. - Сега изглеждаш добре – констатира той с нисък и буботещ глас, изпълнен с този гняв, който напоследък винаги изглеждаше точно под повърхността. Свих рамене. - Предполагам, че е бил просто един от онези вируси. - И няма нищо общо с белезите от зъби по шията ти, нали? Ръката ми се вдигна, след което се насилих да не го докосвам. Честно казано, бях забравила за това. - Бях болна, Долф, дори и аз се разболявам. - Изследвала ли си се за синдрома на Влад? Поех дълбоко дъх, изпуснах го, след което си казах „мамка му”. Долф нямаше да остави този въпрос. Искаше скандал. Това го можех. По дяволите, идеята за едно хубаво, просто крещене, звучеше почти привлекателно. - Ще го кажа веднъж: не съм бременна. Не ме интересува дали ми вярваш, защото не си ми баща, не си ми чичо, брат или какъвто и да било. Беше мой приятел, но точно сега дори това не се предлага. - Или си една от нас, или си една от тях, Анита. - Една от какво? – попитах. Бях почти сигурна за отговора, но исках да го чуя гласно. - От чудовищата – изрече той почти шепнешком. - Чудовище ли ме наричаш? – Не шепнех, но гласът ми беше нисък и предпазлив. - Казвам, че ще ти се наложи да избираш дали да бъдеш една от тях, или една от нас. – Посочи към Джейсън, когато изрече „тях”. - Присъединил си се към „Хората срещу вампирите” или някоя друга крайна групировка ли, Долф? - Не, но започвам да се съгласявам с тях. - Единственият добър вампир е мъртвият, така ли? - Те са мъртви, Анита. – Той направи тази крачка по-близо, която преместването на Зербровски, му позволяваше да направи. – Те са шибани трупове, които нямат достатъчно разум да останат в забравените си от бога гробове. - Според закона, те са живи същества с права и се ползват от закрилата му. - Може би законът греши по този въпрос. Една част от мен искаше да каже „Нали знаеш, че това се записва?”, а друга беше доволна, че го е изрекъл. Акозвучеше като откачен фанатик, това щеше да помогне за безопасността на Джейсън. Фактът, че нямаше да помогне на кариерата на Долф, ме притесняваше, но не толкова, че да жертвам Джейсън. Бих искала да спася всичките си приятели, но ако някой е решил да се саморазрушава, не може да се направи много. Не можеш да разчистваш бъркотията на другите, освен ако те не запретнат ръкави, за да помогнат. Долф не помагаше. Беше се навел, ръцете му бяха върху масата и бе заврял лице във физиономията на Джейсън. Джейсън се беше отдръпнал колокото можеше по- назад в стола. Зербровски ме погледна, а аз му отвърнах със свиреп поглед. И двамата знаехме, че ако Долф докосне заподозрян така както бе докоснал мен по-рано, с кариерата му беше свършено веднъж и завинаги. - То толкова прилича на човек, но не е – изрече Долф. Не харесах използването на „то” за един от приятелите ми. - Наистина ли му позволи да те докосва? Него. Виждате ли, дори да мразите чудовищата, е трудно да останат на същото мнение за това кое е „то” и кое е „него”. - Да – потвърдих. Зербровски се движеше около Долф в опит да стигне до Джейсън, да застане между тях, предполагам. Долф се извърна и ме погледна, все още приведен, прекалено близо до Джейсън, за да може някой да е спокоен. - А ухапването на шията ти, от кръвопиеца когото чукаш ли беше? - Не – казах, - то е ново. Сега се чукам с двама от тях. Той залитна сякаш беше ударен. Наведе се тежко върху масата и за миг помислих, че ще падне в скута на Джейсън, но се овладя с видимо усилие. Зербровски докосна ръката на едрия мъж. - Спокойно, лейтенант. Долф позволи на Зербровски да го сложи да седне. Не реагира когато сержантът освободи Джейсън от стола и го отдалечи от Долф. Долф не гледаше тях. Изпълнените му с болка очи бяха насочени изцяло към мен. - Знаех, че си падаш по ковчезите, но не знаех, че си курва. Усетих как собственото ми изражение става твърдо и студено. Може би, ако не бях толкова уморена, под такова напрежение... Но за това, което изрекох, нямаше истинско извинение, с изключение на факта, че Долф ме беше наранил и аз исках да го нараня. - Какво е положението с внуците, Долф? Все още ли бъдещата ти снаха е вампир? Усетих Зербровски да реагира на новината и в този момент разбрах, че за това съм знаела единствено аз. - Наистина не трябва да вбесяваш хора, пред които се изповядваш, Долф. – В мига, в който изрекох това, ми се дощя да не го бях правила, но беше прекалено късно. Дяволски късно. Той стана от стола, ръцете му бяха под масата и я преобърнаха с невероятен трясък върху пода. Всички се разпръснахме. Зербровски застана пред Джейсън до отсрещната стена. Аз отидох в ъгъла близо до вратата. Долф потроши стаята. Нямаше друга дума за това. Столове се удряха в стените, а масата ги последва. Най-накрая взе един стол и явно той беше специален повод за недоволство. Блъскаше металния стол в пода отново и отново. Вратата в стаята за разпити се отвори. Полицаите изпълниха рамката с извадени оръжия. Мисля, че очакваха да видят разбеснял се върколак. Но образът на разбеснелия се Долф ги накара да се заковат на място при вратата. Вероятно щяха бодро да гръмнат върколака, но не мисля, че искаха да стрелят по Долф. Разбира се, и никой не се писа доброволец да се пребори с голи ръце с него. Металният стол се сви на две и Долф се свлече на колене. Накъсаното му дишане изпълни стаята, едва ли не самите стени вдишваха и издишваха. Приближих се до вратата и изгоних навън всички. Казвах неща като „Всичко е наред. Той ще се оправи. Просто се махни.” Не бях сигурна, че той щеше бъде добре или наред, но наистина исках да излязат. Никой няма нужда да става свидетел как неговият лейтенант откача. Разклаща вярата им в него. По дяволите и моята вяра не се справяше много добре. Затворих вратата след тях и погледнах през стаята към Зербровски. Взирахме се един в друг. Не смятам, че някой от нас знаеше какво да каже, или дори какво да направи. Гласът на Долф се чу, сякаш идваше от някъде дълбоко в него, като че ли е трябвало да го изтегли като кофа от кладенец. - Синът ми ще стане вампир. – Погледна ме със смесица от такава мъка и гняв, с която не знаех какво да направя. - Сега доволна ли си? – попита той. Осъзнах, че по лицето му засъхваха сълзи. Беше плакал, докато унищожаваше всичко. Но не плачеше когато изрече: - Снаха ми иска да го превърне, така че завинаги да остане на 25 години. – Издаде звук, който беше нещо средно между стон и вик. Да отвърна, че съжалявам, не изглеждаше достатъчно. Не можех да измисля нищо, което би било достатъчно. Но съжалението беше всичко, което можех да предложа. - Съжалявам, Долф. - Защо, защо съжаляваш, вампирите също са хора. – Сълзите отново започнаха, безшумно. Човек никога нямаше да разбере, че Долф плаче, ако не го гледаше директно. - Да, излизам с кръвопиец, а някои от приятелите ми нямат пулс, но продълржавам да не одобрявам превръщането на хора. Той вдигна поглед към мен и болката му заливаше гнева. Това правеше погледа му по-твърд и същевременно можеше по-лесно да го погледнеш в очите. - Защо? Защо? Не мисля, че наистина ме питаше „защо”. Вярвах това, което вярвах относно вампирите. Мисля че това, което искаше да попита беше универсалният въпрос „защо аз”? Защо моят син, моята дъщеря, моята майка, моятта страна, моят дом? Защо аз? Защо вселената не е честна? Защо не всеки получава щастлив край? Не можех да отговоря на това „защо”. Помолих се на Бог да мога. Отговорих на директното „защо”, понеже не можех да отговоря на другите, по-болезнени въпроси. - Вече не знам защо, но знам че продължавам да изтръпвам всеки път, когато срещна някой, когото съм познавала като жив човек, а после и като мъртъв вампир – свих рамене. – Просто ми действа, как да кажа, изнервящо. Той изхълца през сълзи. - Изнервящо... – наполовина се засмя, наполовина заплака, след това покри лицето си с ръце и се предаде пред плача. Зербровски и аз просто стояхме. Не знам кой от нас се чувстваше по- безпомощен. Той заобиколи внимателно стаята, водейки Джейсън със себе си. Долф усети движението и каза: - Той няма да ходи никъде. - Той нямаше нищо общо с това – казах. Долф изтри ядосано лицето си. - Не си му дала алиби за първото убийство. - Търсите сериен убиец. Ако един заподозрян е чист за едно от убийствата, обикновено е чист и за другите. Той поклати глава инатливо. - Можем да го задържим за седемдесет и два часа и ще го направим. Огледах унищожената стая, срещнах очите на Зербровски и не бях сигурна, че Долф все още можеше да прави такива изявления. - След няколко дни е пълнолуние – отбелязах. - Ще го вкараме в един от укрепените домове – продължи Долф. Укрепените домове бяха собственост на правителството. Това бяха места, където нови ликантропи можеха да отидат и да са спокойни, че няма инцидентно да наранят някого. Идеята беше че оставаш докато овладееш звяра си, после те пуснат да живееш живота си. Това беше теорията. Реалността беше че веднъж влязъл, доброволно или не, почти никога не излизаш оттам. Асоциацията беше подела годините на съдебни битки, които да обявят домовете извън закона или за противоконституционални. Погледнах Зербровски. Той се втренчи в мен с нарастващ ужас и изтощение. Не бях сигурна, че нямаше да позволи Джейсън да бъде заключен завинаги, ако Долф го натиснеше. Това не можеше да се случва. Нямаше да позволя да се случи. Погледнах Долф. - Джейсън е върколак от години. Има перфектен контол над звяра си. Защо ще го изпращаш в укрепен дом? - Мястото му е в един от тях – каза Долф, омразата беше изместила болката. - Мястото му не е зад решетките и ти го знаеш. Долф ме изгледа лошо. - Той е опасен. - Защо? - Той е върколак, Анита. - Значи трябва да бъде заключен, защото е върколак. - Да. Зербровски изглеждаше позеленял. - Заключен само, защото е върколак – повторих. Исках Долф да чуе какво казваше, да не се съгласи, да се осъзнае, но не би. - Аха – каза той. И го каза пред запис, пред свидетели, не-въз-вратимо. Това можеше и вероятно щеше да бъде използвано срещу него. Нямаше нищо, което можех да направя, за да помогна на Долф, но вече знаех че Джейсън няма да отиде в укрепен дом. Част от мен се отпусна, но другата част беше толкова уплашена за Долф, че чак усещах металически вкус в устата си. Зербровски тръгна към вратата, избутвайки Джейсън пред себе си. - Ще те оставим сам за минута, лейтенант – кимна ми с глава да изляза. Долф не се опита да ни спре. Просто остана там клекнал, сякаш най-после осъзнал думите си, най-после осъзнал какво вероятно си беше причинил. Излязохме през вратата и Зербровски я затвори плътно зад нас. Всички в стаята на отряда гледаха към нас. Опитваха се да не го правят, но всички си бяха намерили работа наоколо. Никога не бях виждала толкова много детективи, нетърпеливи да свършат работата на бюрата си или на някое чуждо бюро, стига да беше близо до коридора. Зербровски погледна почти плътната стена от хора и каза: - Разпръснете се хора, нямаме нужда от тълпа. Всички се спогледаха, сякаш питайки се „дали да се преместим, дали да го послушаме”? ако беше Долф, щяха да се раздвижат без въпроси. Но най-накрая все пак се тръгнаха, премествайки се по един, по двама към други части от стаята. Тези, чиито бюра бяха близо до центъра на събитията, изведнъж си спомниха, че трябва да се обаждат по телефона. Зербровски се наведе към мен и каза тихо: - Вземи господин Шулер и тръгвайте. - Какво ще каже Долф? – попитах. Той поклати глава. - Не знам, но знам че Шулер не заслузава да отиде в един от онези домове. - Мерси, серж – каза Джейсън и се усмихна. Зербровски не отговори на усмивката му, но каза: - Понякога си като трън в задника, Шулер, осван това си косматко, но не си чудовище. Те споделиха един от онези мъжки моменти. Жени биха се прегърнали, но те бяха мъже, което означава, че дори не си стиснаха ръцете. - Мерси, Зербровски. Зербровски се усмихна слабо. - Хубаво е да знам, че днес направих някого щастлив. – Обърна се към мен. Спогледахме се. - Какво ще се случи с Долф? – попитах. Той изглеждаше още по-тъжен, което, при положение че преди това изглеждаше депресиран, вече беше много. - Не знам. Долф беше казал достатъчно неща пред записа, че да загуби работата си, ако се разчуеше. По дяволите, ако шефът на РОСР беше толкова предубеден, това можеше да доведе до преразглеждане на всичките им случаи, още отначало. - Гледай да си вземе две седмици лично време, Зербровски, дръж го далеч от тук. - Знам – каза. – Вече. Поклатих глава. - Извинявай, разбира се, че знаеш. - Просто тръгвай, Анита, засега върви. Докоснах ръката на Зербровски. - Не се връщай обратно вътре без подкрепление, чу ли. - Пери ми каза как се е държал онзи ден Долф с теб. Не се притеснявай, ще внимавам. – Хвърли поглед към затворената врата. – Моля те, Анита, тръгвай преди да е излязъл. Исках да кажа нещо. Нещо успокояващо или от помощ, но нямаше какво. Единственото нещо, с което можех да помогна, беше да си тръгна. Така и направихме. Чувствах се като страхливка. Но да останем щеше да е глупаво. Когато трябва да избирам между страх и глупост, винаги предпочитам глупостта. Днес се спрях на по- добрата част. Освен това не бях сигурна, че Долф нямаше да изскочи от стаята като някакъв побеснял бик и да се опита да атакува Джейсън или мен. Можеше и да успеем да го потулим в залата за разпити, но ако разбиеше цялата дежурна стая, това щеше да е краят на кариерата му. В момента може би беше прецакал кариерата си. Дори вероятно. Но може би и вероятно са по-добре от със сигурност. Оставих Зербровски да събира парчетата, защото аз не знаех как. Много по-добра съм в унищожаването на неща, отколкото в поправянето им. 40 Джейсън облегна глава на пътническата седалка на джипа. Клепачите му бяха сведени и изглеждаше изтощен. Когато бяха затворени, под очите му имаше вдлъбнатини. Кожата му е нежна, но не бледа. Не почернява много, само до златисто. Днес беше вампирски блед, а кожата му изглеждаше твърде тънка, сякаш някаква гигантска ръка беше търкала над очите и през лицето му, изтърквайки го, както се лъскаше камъче с ръка. - Изглеждаш като парцал – казах. Той се усмихна без да отваря очи. - Ах, ти, сладкодумнице. - Не, искам да кажа, че изглеждаш ужасно. Ще се справиш ли довечера, с банкета и всичко останало? Отвори очи достатъчно, така че да плъзне поглед към мен. - Имам ли избор? Има ли някой от нас избор? Поставено по този начин ... - Не, предполагам, че не – внезапно и моят глас звучеше изморено. Той отново се усмихна, с глава на седалката и все още притворени очи. - Ако лейтенантът не си беше изтървал нервите, сега щях ли да съм на път към някой от укрепените домове? Закопчах колана си на шофьорското място и запалих джипа. - Не ми отговори – настоя той с тих, но настойчив глас. Включих на скорост. - Може би не знам. Ако Долф не си беше изтървал нервите, както казваш, никога нямаше даже да му хрумне да те изпрати в дом. – Изкарах колата от паркинга. – Но можеше да те привика за разпит. Доста си надран, а си върколак – свих рамене. Той вдигна ръце над главата си, извивайки тяло на седалката, протягайки се чак до пръстите на краката. Жестът беше странно грациозен. Движението разкри драскотините на ръцете му, карайки ръкавите на тениската му да се вдигнат, а той го допълни и с извиване, нещо като потрепване или вълна, която потече от върховете на пръстите му, надолу през ръцете, през гърдите, извивката на врата, кръста, пълнотата на бедрата, надолу през краката, прасците, та чак до пръстите на краката му. Силният звук от клаксон и скърцането на спирачки, върнаха вниманието ми пак към пътя и към факта, че шофирам. Успях да не ударя никого, но за малко. Пробих си път през гора от груби жестове и смеха на Джейсън. - Вече се чувствам по-добре – каза, все още смеейки се. Погледнах го, намръщвайки се. Сините му очи блестяха, лицето му внезапно беше светнало от веселие. Борих се, но в крайна сметка и аз се усмихнах. Джейсън винаги беше успявал в това, да ме накара да се усмихвам, когато не искам. - Какво ти е толкова весело? – попитах, но в гласа ми се промъкваше смехът, който не можех да прикрия. - Опитвах се да флиртувам и то взе че стана. Досега никога не си реагирала на тялото ми, дори и когато съм бил съвсем гол. Концентрирах се в пътя, наистина силно, докато изчервяването прогаряше лицето ми. Той се изкиска. - Изчервяваш се заради мен. О, Боже, да! - Продължавай така и ще се ядосам – завих по „Кларк” и се отправих към „Цирка”. - Не схващаш, нали? – той ме погледна и аз не можах да разчета погледа му. Объркване, радост и нещо друго. - Да схвана какво? – попитах. - Вече не съм невидим на твоя мъжки радар. - Какво? - Ти забелязваш мъжете, Анита, но никога не си забелязвала мен. Започвах да се чувствам като дворцовия евнух. Намръщих му се набързо, преди да върна поглед към пътя. Не исках да рискувам с друг близък пропуск. Бях си получила дозата адреналин за деня. - Хайде де, знаеш какво имам предвид. Въздъхнах. - Може би. - Може би защото не спиш с всеки, но секса все още означава повече за теб, дори и с активния ardeur. Ако стоях, щях да запристъпвам смутено. Сега трябваше да се задоволя с усилено концентриране над шофирането. - Ако искаш да кажеш нещо, Джейсън, направи го вече. - Не се цупи, Анита. Искам да кажа, че дори и никога повече да не се докоснем един друг, вече ме засичаш на радара си. Виждаш ме. Наистина ме виждаш – изглеждаше много доволен. Бях объркана. Когато съм объркана, обикновено опитвам да се концентрирам върху работата. - Мислиш ли, че ликантропът, който изнасилва и убива тези жени, е местен? - Знам, че не е – каза Джейсън. Погледнах към него, защото звучеше толкова сигурен. - Как можеш да си толкова сигурен? - Беше върколак и не е някой от нашата глутница. В Сейнт Луис няма вълци, които да не са част от Клана на каменния трон. - Откъде знаеш че е бил върколак? Може да е бил кой да е от всичките хищници полу-хора. - Миришеше на вълк – намръщи ми се. – Не го ли надуши в къщата? - Там миришеше най-вече на кръв, Джейсън. - Понякога забравям, че все още не си една от нас. - Това комплимент ли е или оплакване? Той се ухили. - Нито едното. - Как можеш да си толкова сигурен, че е не е бил някой от нашите вълци? - Не миришеше на глутницата. - Забрави, че съм човек и носът ми не е четиристотин пъти по-чувствителен и изтънчен и ми го обясни с прости думи. - Носът ми в човешка форма не е толкова добър, колкото във вълчата ми форма. Светът е толкова жив. Подушването е почти като поглед. Ако никога не си го изпитвал е трудно да се обясни, но в човешка форма, докосването идва на второ място след погледа. Във вълчата форма миризмата е на второ място след погледа и даже понякога е на първо. - Добре, както кажеш, но какво означава това за конкретния случай? - Това означава, че знам че убиецът е върколак и знам че не е един от нашите. - Твоето мнение няма да има тежест пред съда – казах. - Не съм си и помислял. Честно, щях да спомена по-рано какво съм надушил в къщата, ако не бях приел, че и ти си го надушила. – Вече изглеждаше притеснен, а от там и по-млад, чисто ученическо очарование. Това, което каза, ме накара да мисля. - Повечето видове ловни хрътки не биха проследили върколак или какъвто и да е превръщач. Започват да се присвиват, да вият, скимтят и да се държат странно. Цялото им поведение казва на ловеца: „ Действаш сам” – казах. - Знам че кучетата не ни обичат, но не знаех че е толкова много. - Зависи от породата на кучето, но повечето кучета не искат да се замесват с вас, момчета. Не мога да кажа, че ги обвинявам. - Значи да отидем до кучкарника и да изберем куче, не е възможна опция. - Закова проблема право в десетката. - Добре, искаше ли да кажеш и нещо друго? – попита и пак се ухили. - Да, може ли върколак във вълча форма да проследи този убиец? Джейсън се замисли. Лицето му отново беше сериозно. - Вероятно, но не мисля, че полицията би го одобрила. И те не ни харесват много. - Вероятно няма, но ще пусна мухата на Зербровски, когато се обади. - Сигурна си, че ще се обади? - Да. - Защо? - Защото имаме две мъртви жени и вероятно всички медии знаят. - Ако гледаше телевизия, четеше вестници понякога или дори слушаше радио, можеше и да знаеш тези неща – отбеляза Джейсън. - Вероятно си прав, но има натиск този случай да се реши, а и още невинни животи са изложени на опасност. Зербровски ще се обади, защото нямат никакви следи, иначе нямаше да арестуват теб. Ако Долф имаше по-обещаваща следа, дори и полудял, какъвто е, нямаше да тормози теб или мен. - Сигурна ли си? - Той е най-вече ченге. Ако имаше какво друго да преследва, щеше да е там, преследвайки го, а не да си губи времето с теб. - Не знам, Анита, днес не видях да е останало много от ченгето. Изглеждаше като човек, който е позволил личните му проблеми да засенчат всичко останало. Щях да споря, ако можех, но нямаше как. - Ще спомена идеята пред Зербровски, ако се отчаят достатъчно, може и да се навият. - Колко отчаяни трябва да са? Вкарах джипа в паркинга пред „Цирка”. - Още две тела, може би три. Да използва върколак, за да проследи върколак, може и да пасне на чувството за хумор на Зербровски, но проблемът ще е да накара шефовете да се съгласят. - Още две жени, може би три, Исусе, Анита, защо не пробват отчаяните мерки, преди нещата да станат толкова зле? - Полицаите са като повечето хора, Джейсън__________, не обичат да мислят извън обичайните рамки. Да използват върколак във вълча форма, като вид свръхестествено гонче е доста извън границите на обичайното. - Може би, – каза той – но аз надуших какво имаше горе, Анита. Толкова много кръв, толкова много месо. Едно човешко същество не трябва да бъде редуцирано само до месо и кръв. - Не сме ли всички само ходеща храна? – опитах се да прозвучи като шега, но Джейсън изглеждаше обиден. - Ти, по-добре от всички хора, би трябвало да знаеш отговора на това. - Може би – казах, чувствайки как собствената ми усмивка се изплъзва. – Добре, съжалявам, не исках да те обидя, но прекалено много превръщачи са ме заплашвали през годините, за да имам някакви илюзии къде стоя в хранителната верига. И все още има ужасно много превръщачи, които си мислят, че са върха й. - Не вярвам в тези радикални лайна, че сме върха на еволюционната стълбица – каза Джейсън, - ако наистина ние сме върха на еволюцията, защо сме наоколо от хилядолетия и въпреки това вие, хората, ни превъзхождате по брой и обикновено успявате да ни очистите? Паркирах близо до задната врата и изключих двигателя. Джейсън отвори вратата си, но докато слизаше каза през рамо: - Не се заблуждавай, Анита, обикновените хора, убиват повече от нашите, отколкото ние някога ще убие от тях. - Усмихна се, но не весело. – Убиват и от своите повече, отколкото ние убиваме от тях. – После продължи през паркинга. Повече не се обърна. Бях обидила Джейсън. До този момент не бях сигурна дали беше възможно да го обидиш. Или порастваше, или аз бях станала по-недипломатична. След като реално не можех да стана по-малко дипломатична от обикновено, значи Джейсън порастваше. За пръв път от много време се зачудих, дали винаги щеше да е доволен от позицията си на домашен вълк и аперитив на Жан-Клод. И стриптизьор също. Не можеш да се събличаш и да храниш вампирите вечно, нали? 41 Боби Лий ме посрещна на вратата. Висок, светлокос и почти лъскав в сравнение с полуосветения склад зад него. Но настроението му не беше блестящо. - От полицията трябваше да ми разрешат да остана с теб. - Не смятам, че повярваха на твърденията ми, че съм упълномощила всички ви. - Просто трябваше да кажеш, че сме твоя охрана. - Ще го направя следващия път, Боби Лий. – Докато се спускахме по почти безкрайните стъпала, които водеха от склада към по-ниските части на „Циркът на прокълнатите”, му разказах какво съм разбрала в полицията. Стъпалата бяха достатъчно широки, за да могат четирима човека да вървят един до друг, но самите стъпала бяха поставени странно, сякаш това, за което първоначално са били издълбани, не е било човек. Със сигурност не са били направени за двукраки. - Името Хайнрих не ми е познато – заяви той. Погледнах го толкова внезапно, че се препънах и той ме улови за ръката. В този момент осъзнах, че всъщност не знам кой знае колко за Боби Лий. - Работиш за Рафаел, не може да си привърженик на теорията за превъзходството на белите. Той пусна ръката ми, когато беше сигурен, че стоях стабилно върху необичайно широките стъпала. - Сладкишче, познавам такива, които са специализирали в омраза към хора, малко по-тъмни от Рафаел. - Истинските южняци не казват „сладкишче”. Той ми се ухили. - Правят го, ако вие, негодници от севера, го очаквате. - Намираме се в Мисури, това не е точно север. - За мястото, от което идвам, е север. - И то е...? Усмивката му се разшири. - Когато не се намираме насред извънредна ситуация, може да седнем на по бира или кафе и да обменим лична информация. Точно сега се съсредоточи, сладкишче, щото сме затънали до шия и продължаваме да потъваме. - След като не познаваш Хайнрих, откъде знаеш, че потъваме? - Бях наемник преди хората на Рафаел да ме вербуват. Познавам хора като Хайнрих. - Какво би искал от мен някой като него? - Наблюдавали са те неслучайно, Анита, вероятно знаеш причината, просто трябва да помислиш. Поклатих глава. - Звучиш като един мой приятел. Той винаги ми казва, че когато стане някоя простотия, би трябвало да знам защо лошите типове ме преследват. - Прав е. - Не винаги, Боби Лий, не винаги. – Но разговорът ме накара да се сетя за Едуард. Беше започнал професионалната си кариера като наемен убиец, след това убиването на хора стана прекалено лесно, така че се прехвърли на чудовищата. Едуард разбираше много неща под „чудовище“. Не, заедно с вампирите и превръщачите, той включваше и серийните убийци, участниците в снъф* филмите, всеки и всичко, което привлече вниманието му. Макар че и цената трябваше да е добра. Едуард не работеше безплатно. Е, поне не често. Понякога работеше заради тръпката от преследването на нещо, което плашеше до смърт нас, обикновените простосмъртни. (*филми, в които са заснети истински убийства) - Някой от щаба на Рафаел има ли контакти с неправителствени канали? Не искам никой да дължи услуги на никого за това. Не искам някой да загази. Просто искам да разбера дали нормалните правителствени канали не знаят, или не споделят с полицията на Сейнт Луис. - Имаме някои бивши военни, от специалните части, такива неща. Ще поразпитам. Кимнах. - Добре. – А аз щях да се обадя на Едуард, да видя дали познава Хайнрих. Отново започнах да слизам по стълбите. Боби Лий се изравни с мен, въпреки че беше висок метър и осемдесет, за разлика от мен, и вероятно за него беше неудобно да крачи така. Не се оплака, а аз не предложих да ускоря ход. Не може да се каже, че очаквах с нетърпение да видя отново Жан- Клод или Ашър. Все още не знаех какво да кажа. Почти бяхме стигнали до голямата, тежка врата, която водеше към подземията. Беше леко открехната и ни очакваше. - Между другото, Жан-Клод и Ашър молят за присъствието ти в стаята на Жан- Клод. Въздъхнах и вероятно неудоволствието е проличало по лицето ми, защото той ме докосна по рамото. - Не гледай толкова мрачно, скъпа, споменаха нещо, че ти дължат извинение. При тези думи веждите ми подскочиха нагоре. Те, да ми дължат извинение. Харесваше ми как звучи. Много ми харесваше как звучи. 42 * Oui – да * Quelle – какво * mon ami - приятелю * Tres – много * Non - не * menage a trois - тройка Не беше извинението, което очаквах, но предвид обстоятелствата, каквото и да е извинение, беше по-добро от никакво. Особено, ако не аз трябваше да го давам. Естествено, отне им почти пет минути, за да ме накарат да чуя самото извинение, защото щом очите ми попаднаха въру тях, в цялата им банкетна хубост, останах безмълвна, глуха и почти сляпа за каквото и да е друго. Не мисля, че беше магия или някакъв вампирски номер. Просто изглеждаха добре. Ашър носеше сако в бледо златисто с по-тъмна бродерия, като през самата бродерия се промъкваше нишка истинско злато. Имаше още златни нюанси по яката, реверите и маншетите. Точно колкото да се смеси със златото на косата му, спускаща се по рамената му и да добави сила към жестовете му. Ризата му беше маса от бели къдрици на гърдите и кръста, като опитомен облак. След огледите си из гардероба на Жан- Клод, знаех че далеч не е толкова мека, колкото изглежда. Панталоните бяха в същото бледо златно като сакото, като бродерията продължаваше отстрани по ръбовете им. Ботуши в цвета на стридени черупки, обгръщаха краката му, краищата им бяха подгънати точно под коленете му и захванати с кафяви кожени колани с малки златни катарами, които се забелязваха, когато се движеше. Забелязах първо Ашър, може би заради силите му или пък защото целият бе блестящ, златист и привличащ погледа. Все едно забелязваш слънцето. Няма как да не го видиш, да не обърнеш лице към топлината му, да се окъпеш във великолепието му. Но често, когато слънцето е високо в небето и луната е там. Блед спомен за това, което ще представлява през нощта, но там въпреки всичко, бледа и замъглена, твърда и бяла. През нощта виждаш само луната, слънцето никакво го няма. Няма с какво да се разсейваш, когато луната властва над нощното небе. Палтото на Жан-Клод беше черна коприна, толкова мека и нежна, че изглеждаше като козина. Беше с оперна дължина, спускащо се до глезените му. По реверите и широките му маншети имаше бродерия в тъмно, кралско синьо. Бродерията по палтото пасваше на тази по черната жилетка, но ризата, която се показваше в цялата това черно и кралско синьо беше в същото синьо като копринените чаршафи на леглото. Небесно синьо, цвят, хванат на небето между деня и нощта. То подчертаваше синьото на очите му, така че изглеждаха като живи скъпоценни камъни, поставени в мрака на косата му и почти недокоснатата белота на кожата му. Коприната беше подредена в меки гънки на гърдите му и затъкната в жилетката. Игла за вратовръзка от злато и сапфири, пронизваше диплите над гърдите му. Камъкът беше голям почти колкото очите му. Ръкавели примигваха при всяко движение, злато и сапфири почти с размерите на този на иглата. Сапфирите бяха в цвета на метличина, като втвърдени капки от Карибско море. Косата му беше маса от черни къдрици. Сякаш я беше подредил по- небрежно от обикновено, оставяйки я да се роши около лицето и раменете му. Черното на косата се сливаше с черното на палтото, така че косата му беше като живо украшение. За момент, помислих че носи кожени панталони, докато не осъзнах, че черните ботуши обгръщаха цялата дължина на крака му. Носеше кожени панталони, но те едва се виждаха. Мернах само проблясък от задната им част, когато се раздвижи. Цялата дължина на ботуша, от глезена до задника му беше обвързана със синя корда, която пасваше на стряскащото синьо на ризата му. Бях хваната между желанията да заподскачам от радост, че мога да си поиграя и с двамата и да побегна като вихър. Успях просто да остана на място в средата на стаята и да не избягам или да падна в краката им като групи. Макар че последната част ми костваше повече усилия, отколкото бих признала на глас. - Ma petite, чу ли поне дума от това, което казахме? Спомних си че устите им се движеха, докато се взирах в цялата тази мъжествена прелест, но на никаква цена не можех да повторя и дума. Изчервих се, докато признавах: - Всъщност не. Той ме погледна раздразнено, сложил ръце на кръста, разтворил палтото назад, показвайки още от синята корда, докато се приближаваше към мен. - Точно както се страхувах, Ашър. Омаяна е от теб. Ако не успеем – направи безсмислен жест и мернах сапфирен пръстен да примигва на светлината, - да намалим този ефект, тя ще е безполезна тази вечер. - Не съм и сънувал, че мога да й повлияя толкова силно, иначе щях да се въздържа. Жан-Клод се обърна към Ашър. Видях че и на гърба на палтото имаше синя бродерия. Имаше някакъв модел или картина, но не можах да го различа през косата му. - Наистина ли, mon ami, наистина ли щеше да си откажеш такова удоволствие? Можеше ли да устоиш? - Ако знаех това, oui. Нямаше да ни отслабя, докато Мюзет и хората й са тук, срещу каквото и да е удоволствие. Намръщих се и поклатих глава. - Задръжте момчета. – Обърнаха се и ме погледнаха. И двамата изглеждаха изненадани, може би защото звучах толкова нормално. – Това не може да е от силите на Ашър, освен ако обаянието му не се разпростира и върху Жан-Клод, защото и двамата ми изглеждате еднакво готини. Иска ми се да подсдкачам и да викам „Юхууу, мога да си играя и с двама им” – примигнах и се опитах да не се изчервя. – Извинявайте, това на глас ли го казах? Двамата мъже спогледаха, после Жан-Клод се обърна пак към мен, а Ашър насочи бледосиния си поглед върху мен. - Какви ги говориш, ma petite? Досега не съм те виждал да оставаш толкова безмълвна и невъзприемчива пред мен. Погледнах ги и поклатих глава. - Имате нужда от припомняне, добре, мога да го направя – минах покрай тях към двойното огледало в края на стаята. Повиках и двама им при мен. – Елате, елате, нямаме цяла нощ. В крайна сметка приближиха, изглеждайки объркани. Леко се разсеях, докато гледах как се плъзгат към мен във всичките тези коприна, кожа и лъскави неща. Но най-накрая и двамата стояха пред огледалото, макар че не гледаха в него, а в мен, все още объркани. Най-накрая трябваше да ги докосна леко по ръцете и да ги наместя така, че златистият крем от палтото на Ашър се разтвори пред черното кадифе на Жан-Клод. Така че черни къдрици се смесиха със златни вълни. Побутнах ги заедно, докато стряскащото синьо от ризата на Жан-Клод и сапфира на нея, накараха да изпъкват сините очи и на двамата. - Погледнете се и ми кажете, че има смъртен, който няма да остане неподвижен и възхитен за няколко минути. Те погледнаха в огледалото, после един в друг и най-накрая Жан-Клод се усмихна. Ашър не. - Ако бяха просто силите на Ашър, ти си права, ma petite, нямаше да се разпростре и върху мен. – Обърна се с лице към мен, все още усмихнат. – Но никога не съм те виждал толкова омаяна. - Просто не си забелязвал. Той поклати глава. - Non, ma petite, бих забелязал подобен феномен. Свих рамене. - Може би никога не съм виждала двама ви облечени като за убийство. Двойният удар е леко зашеметяващ. Той се отделечи, за да може да се завърти грациозно, разперил ръце, за да покаже дрехите. - Мислиш че е прекалено? Усмихнах се, почти се засмях. - Не, никак, но все пак ми е разрешено да стоя зашеметено в присъствието на такава красота. - Tres поетично, ma petite. - Като ви гледам двамата, ми се иска да съм поет, защото не ми достигат думи. Изглеждате невероятно, удивително, шибано поразително. Ашър отиде в далечния край на стаята, до фалшивата камина. В сумрака се виждше трудно, но тази вечер някой беше сложил две високи свещи на полицата над камината, всяка обхваната от кристал, така че блещукаха като бижута. Косата на Ашър хвърляше искри на несигурната светлина. Сложи едната си ръка на полицата, лицето му беше наведено, сякаш се взираше в студената вътрешност, като че новата решетка за камина, която Жан-Клод беше поставил, бе tres очарователна. Решетката представляваше огромно антично ветрило, затворено в стъкло. Цветовете му бяха ярко червени и зелени, брилянтни пръски от цветчета и деликатна дантела. Беше красиво, но не толкова много. Погледнах Жан-Клод за помощ, но той просто ми махна да последвам Ашър през стаята. Когато останах на място, Жан-Клод пое ръката ми и ме поведе към другия мъж. Ашър трябва да беше чул приближаането ни, защото каза: - Бях ти много ядосан, Анита, ужасно ядосан. Толкова ядосан, че не помислих, че и ти може да имаш причина да си ми ядосана. Жан-Клод стисна ръката ми, сякаш да ми каже да не прекъсвам, но аз бях в час с дискусията, така че не планирах да кажа нищо. Никога не прекъсвай, когато побеждаваш. - Джейсън ни каза, колко си била болна, след като се храних от теб. Ако си била толкова зле, колкото ни докладваха, тогава е естествено да се страхуваш от прегръдката ми. – Внезапно вдигна поглед, очите му бяха разширени и някак диви, скрити в блясъка на косата му и свещите. – Не бих те наранил. Никога не е било толкова... – изглежда търсеше думи, - ужасно, за никоя от другите ми... – отново се поколеба, – жертви. Не бях сигурна какво да кажа, защото бях съгласна с част от това. Бях се почувствала жертва пред силите му, защото не ме бе попитал предварително. Но явно или не, някъде в подсъзнанието си трябва да съм мислила по проблема през целия скапан ден, защото едно нещо знаех със сигурност. И аз не бях абсолютно права. Проклятие. Пуснах ръката на Жан-Клод, защото допирът до кожата му ми пречеше да се концентрирам. - Разбирам откъде може да си получил идеята, че знам какво би означавало споделянето на кръв с теб. Аз те помолих да ме ухапеш, аз предложих да те нахраня и беше прав, знаех, че захапката ти може да преодолее естествените ми защити. – Беше мой ред да се втренча в красивата решетка, която никога нямаше да познае докосването на огън. – Просто бях толкова извън себе си – едва успях да го кажа, – от желание, че не мислех ясно. Но вината за това не беше твоя. Ти знаеш само това, което казвах на глас. Вдигнах поглед и срещнах очите му. - О, по дяволите, Ашър, дори и да можеше да прочетеш мислите ми в този момент, исках да ме вземеш, каквото и да означава това. В главата ми някмаше никакви правила или спирачки – издишах тежко и дъхът ми потрепери, защото бях уплашена, уплашена да го призная на глас, уплашена от всичко това. Бях уплашена да не бъда погълната от желанието или любовта, или нещото, както и да го наречем. – Исках да ме вземеш, докато Жан-Клод ме любеше. Исках да сме заедно както преди. - Няма „както преди” с теб, Анита – каза Ашър. Погледна покрай мен към Жан-Клод. – Виждаш ли, както се страхувахме, тя е увлечена по мен чрез твоите спомени. Чувствата й към мен не са истински. Не е истинско, с или без силите ми на очароване. - Нали и аз казвам същото, Ашър – отбелязах. – Че понеже се ебаваше с ума ми, никога няма да знам, дали това което изпитвам към теб е истинско. Но мога да ти кажа че това, което изпитвах към теб преди, то беше истинско. Не мисля за теб, какъвто си бил преди светената вода, а за теб сега, такъв, какъвто си. Той поклати глава и погледна настрани, спускайки косата си като бариера, така че да не мога да видя лицето му. - Но аз наистина използвах силите си, за да те очаровам, както змия хипнотизира птичка. Улових ума ти и исках да го направя. Докоснах косата му и той се дръпна рязко, премести се настрани покрай етажерката, за да не мога да го стигна. Не опитах да го последвам. Поех дълбоко въздух и го издишах бавно. Предпочитах да се изправя пред десет въоръжени мъже, отколкото да проведа следващата част от разговора. - В твоя защита, мисля че бяхме голи и мърсувахме преди да търкулнеш ума ми. Той вдигна поглед, но през сенките и несигурната светлина, едва успях да видя, че беше объркан. - Мърсувахме? - Правехме секс – обясни Жан-Клод. – Това е чудат жаргонен израз за секс, да мърсуваш. - Ах – каза Ашър, макар че не изглеждаше по-малко объркан. Продължих да притискам. Веднъж след като взема решение, нищо не може да ме спре. - Искам да кажа, че вече правехме секс. Не беше търкулнал ума ми, когато се съгласих всички да се съблечем. Нито по време на предварителната игра. Нито когато ближех задната част на коленете ти и другите неща. – Насилих се да срещна погледа му, който бавно се успокояваше. – Направих го доброволно. Ако можех да измисля начин да си вътре в мен, който не включва зъби, бих го направила, но исках и двама ви вътре в мен. Наложи се да затворя очи, защото внезапно го визуализирах толкова силно, че коленете ми за малко да поддадат. Заедно с това се завърна и вълната от усещания. Този път не се опитах да дера въздуха. Само държах лавицата в смъртна хватка и си поемах въздух на големи глътки. - Ma petite, добре ли си? Поклатих глава. - В сравнение с първия път, когато се върнах пак към оргазъма, сега си е направо цветенце. - Quelle? – попита Ашър. - Днес е имала повторения на удоволствието, което е изпитала с нас. Ашър изглеждаше още по-малко щастлив. - Тя има всеки симптом. Не вярвах, че ще ги има. Мислех че некромантията й ще я предпази. - Трябва да отбележа, мисля че и Бел Морт има вина за това, колко ми беше зле днес. Хранеше се от мен и Ричард чрез вас двамата. Жан-Клод се облегна на стената с кръстосани ръце. - Джейсън ни го каза, ma petite. Но все още вярвам, че цял ден силата ти се е борила с тази на Ашър. Като в стария проблем, какво би се случило, ако една неустоима сила се срещне с непоклатим обект. - Ашър като неустоимата сила и аз като непоклатимия обект? – попитах. - Oui. Искаше ми се да поспоря с разпределението на ролите, но бяха дяволски подходящи. - Та, какво означава това за нас като menage a trois за в бъдеще? По лицето на Жан-Клод премина нещо, после стана от безизразно по- безизразно. Ашър бе този, който попита: - Искаш да го направим отново? Тръгнах да пускам етажерката, реших все пак да не го правя, просто за всеки случай и казах: - Може би – погледнах към Жан-Клод и внимателното му, красиво лице. – Мисля че Жан-Клод най-после намери нещо, с което не би направил компромис. - Какво имаш предвид, ma petite? - Искам да кажа, че ако ти струвам Ашър, това ще нарани отношенията ни. - Значи аз съм нещо, което би отвела в леглото си, за да си с Жан-Клод! – Внезапно той беше бесен, очите му се изпълниха с течен син огън. Човечността му се разтопи пред очите ми и го остави блед и все още красив, но с красотата на гравиран камък, ярка красота, без живот в нея, без мекота, без човечност. Стоеше пред мен, а златната му коса се движеше около главата му като ореол, раздухвана от вятъра на собствената му сила. Не бях уплашена от него. Знаех че Ашър не би ме наранил нарочно. Още повече знаех, че Жан-Клод не би го позволил. Но ми писваше. От Ашър и от мен. По един перверзен начин, с Ашър добре си пасвахме по отношение на голямата нужда от терапия. И двамата имахме толкова проблеми относно личната интимност и толкова много прегради, които хората трябваше да преодолеят, че дори и на мен ми беше омръзнало. Разкопчах колана си и започнах да го измъквам от гайките, после го измъкнах от халката на презраменния кобур. Ашър попита с глас, който проехтя през стаята и пропълзя по гръбнака ми: - Какво правиш? Приключих със свалянето на колана, после се измъкнах от кобура. - Събличам се. Предполагам че Жан-Клод има дрехи и за мен, приготвени някъде наoкoло. Макар че няма сила, която да ме накара да облека нещо подобно на вашите дрехи, ако има фусти и банели и други подобни. С тези гадости не можеш да се движиш. - Не се притеснявай, ma petite, държах предпочитанията ти на преден план, докато подбирах дрехите. – Разпери ръцете си настрани и зае красива, макар и прекалено драматична поза. – Дори и нашите дрехи са удобни и лесни за движение. И двамата игнорирахме вампира, който ни гледаше заплашително. Нищо не отнема инерцията ти, когато се опитваш да изглеждаш заплашително, така, както игнорирането. Започнах да свалям ризата си, но спрях. Не исках пак да минавам през програмата със светещия кръст. Не исках да се бъзикам с него. Така че отидох до леглото, където можех спокойно да си сваля обувките. - Значи Джейсън ви каза, какво направи Бел? - Поставила ти е първият белег, oui. - Тя знае, Жан-Клод, знае че Ричард и аз не носим четвъртия белег – подскочих на леглото, оставяйки колана и кобура до мен. Концентрирах се на развързването на обувките, защото се страхувах от посоката, която предполагах че поема разговора. - Не искаш да ме погледнеш, ma petite. Защо, страхуваш се от това, което ще кажа ли? - Знам че, ако ми сложиш четвъртия белег, тя няма да може да ме маркира отново. Ще бъда в безопасност от нея. - Non, ma petite, няма да се лъжем. Тя няма да може да те маркира като своя, но няма да си в безопасност. Мога да използвам ситуацията като извинение да взема и последната част от теб, но няма да го направя, защото се страхувам от действията на Бел. Вдигнах поглед към него, с обувка в ръка. - Какво имаш предвид? - Засега тя мисли, че може да те вземе като свой човешки слуга. Може да те използва, за да увеличи собствените си сили. Ако открие че си извън обхвата й в този смисъл, може да реши че е по-добре да си мъртва. - Ако тя не може да ме има, никой друг няма да ме получи, така ли? Той кимна леко и сви почти извинително рамене. - Тя е много практична жена. - Не, тя е много практичен вампир. Повярвай ми Жан-Клод, това е съвсем друго ниво на практичност. Той кимна. - Oui, oui, бих спорил ако можех, но ще излъжа. Ашър се движеше към нас. Очите му все още блестяха в това задавящо синьо, сякаш зимното небе беше изпълнило черепа му, но останалото изглеждаше съвсем обикновено. Което беше необикновено. Но поне не предизвикваше слаб вятър от собствената си неземна енергия и не левитираше на няколко сантиметра от земята. - И двамата сте отслабени, защото не споделятте четвъртия белег. Никой от вас не е достатъчно могъщ без него. Знаеш това, Жан-Клод. - Да, но също така познавам Бел. Тя унищожава това, което не може да използва. - Или го изхвърля – каза Ашър с тих глас, достатъчно тъжен, че да накара гърлото ми да се свие. Вече бях събула обувките си на пода и чорапите ми бяха натъпкани вътре. - Да те изхвърли наистина те е унищожило – исках да прозвучи нежно, но в крайна сметка звучеше като обичайния ми тон. Той ме изгледа злобно, зениците му плуваха в синия огън, като остров прероден от морето. - Искам да кажа че е направила това, което може да те нарани повече от смъртта. Отказала ти е вниманието си и те е изхвърлила от леглото на Жан-Клод, след като то е и нейно. - Не би ме убила, защото бе обещала на Жан-Клод да не го прави. Погледнах Жан-Клод. - Върнах се при нея за сто години, ако спасеше живота на Ашър. Ако умреше, бях свободен от нея. - Така че тя се постара да ме запази жив – каза Ашър, но гласът му бе достатъчно горчив да те задави. – Имаше нощи, през които те проклинах заради живота си, Жан-Клод. - Знам, mon ami. Бел Морт често ми посочваше, че ако те оставех да умреш, щях да ти спестя това унижение. - Не знаех, че ти е дала този избор. Жан-Клод погледна настрани без да среща погледа на другия мъж. - Беше егоистично от моя страна. Предпочитах да си жив и да ме мразиш, отколкото да си мъртъв и отвъд всяка надежда – той вдигна поглед, лицето му беше раздрано от емоции, толкова различно от обичайната му любезна празнота. – Сгреших ли, Ашър? Предпочиташ ли да беше умрял преди всичките тези години? Седях на леглото и ги наблюдавах, чакайки за отговора. Аз бях само публика, сякаш изобщо не присъствах. - Имаше моменти, когато копнеех за смъртта. Жан-Клод се обърна настрани. Ашър докосна ръката му с пръсти върху кадифето. Това малко докосване накара Жан-Клод да замръзна. Ако дишаше, аз не можех да го видя. - Снощи не беше един от тези моменти. Те се втренчиха един в друг. Пръстите на Ашър едва докосваха ръката на Жан-Клод. Толкова неща стояха на пътя им, векове на болка, любов и омраза. Сякаш всичко това кипеше във въздуха, почти видимо на потрепващата светлина. Исках да им кажа да се целунат и да се сдобрят, но знаех че няма да го направят. Не знаех какви проблеми имат един с друг, но изглежда не можеха да правят подобни неща без своята Джулиана. Тя е била моста между тях. Нещото, което им позволяваше да се обичат един друг. Без нея те стояха на ръба на бездната и се гледаха, разделени от пропаст, която никой от тях не знаеше как да преодолее. Никога нямаше да мога да бъда Джулиана. Имах прекалено много спомени за нея. Та тя е бродирала за бога. Била е нежна и мила и всичко, което аз не мислех че съм. Но имаше едно нещо, което може би бях способна да направя. Плъзнах се от леглото и отидох първо при Ашър, защото не исках отново да го предизвиквам. Изправих се на пръсти и той трябваше да се наведе малко, за да го целуна, но не се противопостави. Обхванах лицето му с длани, сякаш беше купа от някакъв деликатен камък, нещо което би се разбило, ако го притиснеш. Целунах го нежно, отпивайки от тази купа свещения подарък, какъвто беше. Отидох при Жан-Клод с вкуса на Ашър по устните си. Обхванах лицето му по същия начин и го целунах. Той едва помръдна под устните ми. Отдалечих се и от двама им. - Така, целунахме се и се сдобрихме. Сега трябва да ме облечем и трябва да поговорим преди банкета. Гласът на Жан-Клод се понесе нисък и дрезгав, сякаш не можеше добре да си поеме въздух. - За какво да говорим, ma petite? - За Майката на мрака. - Джейсън спомена и за нея, но се надявах, че не е разбрал добре. - Не може да е Нежната майка – каза Ашър. – Тя не се е будила от хилядолетие. - Тя не е будна, Ашър, но се движи неспокойно в съня си. Двамата мъже се спогледаха. Ашър беше този, който каза: - Ще оставя настрани дребните ни различия, докато не стигнем до дъното на тази най-тежка мистерия. - Какви дребни различия? – попитах. - Дали ще бъдем menage a trois или не. Поклатих глава. - Харесвам те, Ашър, но не ми стига силата да изрина толкова много емоционални лайна. Осъзнаваш ли че имаш повече задръжки относно интимноста, дори от мен? Той отвори уста, затвори я, после сви рамене по френски. - Всъщност добре си пасваме по онзи „Още не съм те пребил до смърт” начин. Но засега нека опитаме да оставим личните си бъркотии настрани. Моля те. Той се поклони грациозно. - Ще постъпя, както нареди милейди. - Докато ти изнася – добавих. Той се разсмя с хубав смях, звукът, от който се плъзна по кожата ми и накара нещо ниско в тялото ми да потрепери. Измежду устните ми се изплъзна въздишка. _- И така, къде са дрехите които трябва да облека за малката трагедия тази вечер? 43 Бях , разбира се , се оплакаха дрехите ми . The черно кадифе и синя коприна сякаш се предлага гърдите ми се като бледите узрели плодове. Цветовете подчертаха близо до полупрозрачност на кожата ми с оттенък на сини акценти . Но аз знаех какво сини акценти наистина бяха кръв . Синята кръв вътре вените ми , че ще се пръсне в червено, когато кислород го удари . Стивън е направил косата си и грим. Той ги беше правил преди , за тези малки събирания . Той редовно я направи и за останалите стриптизьорките в Guilty Pleasures . Бях нека го постави косата ми в купчина свободни къдрици на върха на главата ми, така че врата ми изглеждаше бяла и гола . Следи от ухапвания Ашер изпъкнаха ярко срещу всички , че плът. " Врата и гърдите ми изглеждат като те трябва да бъдат в една чиния с табела с надпис " дойде и да го получите . " Стивън отстъпи назад от прилагането на последната част на очна линия . " Изглеждаш прекрасно , Анита . " Вероятно това означаваше , но сините му очи бяха всичко за грим , за работата му . Той ме видя като платно. Той леко се намръщи , направи някои минута корекция близо очите ми , че ме остави да мига. Той попи с кърпичка след това отново отстъпи назад. Той ме погледна от върха на главата ми до края на брадичката ми , след това кимна . "Това е добре. " "Това е положително апетитен ", чу се гласът на Мика от вратата . Той влезе в стаята и затвори вратата зад себе си. В момента, в който го видях , знаех, че беше загубила всички права да мрънкаш какво бях облечен . Цветът е тюркоазено синьо, с достатъчно зелено, за да направи очите си блясък зелено. Ризата имаше дупки в горната част на рамото му , в средата на горната част на ръката си , и две в средата на предмишницата си . Черно кабел е прекаран през плата и вързани около лакътя му , над и под дупките да се запази кърпата от плъзгащи се наоколо. Белезниците бяха широки и по-строги , с лъскави черни копчета, с отвори от долната страна , така че кожата на китките му беше гола , точно както дупките в лактите си оставил тези петна голи . Кожата му изглеждаше много загорял , много гладко , много топло срещу тюркоаз . Панталоните съвпадащи риза , а не само в цвят . Имаше дупки от двете страни , които блеснаха перфектната гладкостта на бедрото му , надолу на проблясъци на бедрото . Дупките вероятно отидоха още по-надолу , но черни ботуши отрязани гледката точно над коляното му . Панталоните бяха толкова тесни , че той наистина не се нуждаят от колан , но имаше черен кабел с резба чрез ненужни примките на коланите , които се обърнаха като Micah тръгна . Той всъщност беше почти до мен , когато разбрах, имаше дупки от вътрешната страна на крака панталони , също. Стиснах главата ми . " Има повече дупки , отколкото плат. " Той ми се усмихна . " Сигурен съм, храна , така че ще трябва да бъде в състояние да достигне до кръвта. Жан - Клод не исках никой да има извинение да се събличам на никого. " Погледнах към Жан - Клод . " Той не се храни всеки от тези хора . " "Non , ma дребничка , той е наш, и само наши , но ние не искаме да се наложи да го съблечете един от двамата. Ако всички ние спазваме своите дрехи здраво на място , а след това така ще те . Би било изкуствена ма от гигантски пропорции , ако те събличам храната си , а ние не. Това е нашата къща , и нашите правила. " Казано по този начин , че е трудно да се спори , но аз все пак искаха да . Тогава по-тясно погледна лицето на Мика . " Той носи грим на очите . " Слязох на стола , че ще седна в мен , докато Стивън фиксирани и се приближи по-близо до Micah . Той е бил облечен повече от просто око грим, но всичко това беше направено толкова изкусно , че не съм го видял на първо време. " Не можах да устоя тези очи ", каза Жан - Клод ", те заслужаваха да бъдат украсени . " Коса Мика беше вързана напълно от лицето си на кок , че е доброто съчетание от френска плитка и ефирна изкуство . " Къде отиде цялото набръчкването ? " Попитах аз . "Това е удар сушени прав ", каза Жан - Клод . Той дойде и почти докосна косата на Мика , за да покаже колко прекрасно е било. " Той не протестират нещо, което сме направили , за да го направи толкова красива . " Жан - Клод ме погледна така , от собствените си черни облицовани очите . "Това е освежаваща промяна . " Micah примигна тези невероятни очи , че някой е изкуство бе направил още по-невероятно . " Не ти ли харесва? " Стиснах главата ми . " Не, на мен ми харесва . Искам да кажа, че си красива . " Свих рамене . " Аз не знам , това е просто един много различен поглед за вас. " Обърнах се към Жан - Клод . "Аз никога не съм те виждал в тази много грим . " " Belle Morte ме измъкна от която желае да се виждам по този начин. " Той бе екранировка , както той го каза , сякаш каквото памет отиде с тези думи нищо не искаше да сподели . " Така че, защо доста Micah така? " " Не ми харесва ", Micah повтаря. Аз се намръщи. " Това не е това. Защо го правим сега? Какво печелим от като ви изглежда така , защото не се опитват и да ми каже , че няма намерение да го . " Обърнах се да се включат Asher в стола си в другия край на стаята на външния вид дадох Жан - Клод . " Нито един от вас ще отиде в този много неприятности тази вечер , без да има причина. Съм чувал нищо, но и двамата се оплакват, че ние не разполагат с достатъчно време, за да получите всички приличен за банкета . " I посочи Micah . "Това отне много време , че може да са били използвани на други места. Така че аз питам , и на двама ви , какво става? " Те се спогледаха , след това Asher погледна старателно в пода. Той се престори, че се учи перфектно поддържаните си нокти , но аз не се заблуждавайте . Обърнах се към Жан - Клод . " Out с нея", казах аз. Той сви рамене. Тя беше не толкова доброто като почти смутен . " Musette накрая беше принуден да ни даде пълния списък с гостите . Тя е укрита, три имена , защото те са част от подаръка от Belle . " " Така че три мистериозни гости , какво означава , че трябва да се направи с защо издокарана Micah нагоре ? " " Един от вампирите идва довечера има око за красив мъж . Както Asher и аз паднах прокобата на него, повече от веднъж. " " И , " казах аз. " За да парадират такъв прекрасен месо в предната част на масата си , все още не му дава вкус или допир, ни е угодно . " " Значи е дребна , " казах аз. Jean - Claude изведнъж се разгневи , той показа в лицето му , очите му пълни със син огън. " Ти не разбираш , ma дребничка . Belle е изпратил Paolo да ни мъчиш . Той трябва да ни напомнят какво сме били , и колко безпомощни сме били . Отидохме за никого, че Belle ни даде , на никого. Тя не го е направил небрежно , но ако нашите органи в чуждо легло ще получат нея нещо, което тя искаше , а след това тя ни използва , и нека другите да направят същото . " Той закрачи в стегнат кръг, черното палто плаващ навън около него като тъмни крила. " Мисълта, че седи на една маса с Паоло отново ме отвращава , и Belle знаеше , че би . Аз го ненавиждам по начин, който не искам да се опише. Но ние не може да му навреди , ma дребничка . Belle го е изпратил до мъчение и на двама ни от самото му присъствие . той ще Подсмихваме и злобен поглед и ни напомнят с всеки поглед , всяко докосване на ръцете си върху някой друг , това, което той някога е било позволено да направи за нас. " Jean - Claude застана пред мен , гневът му побой във въздуха като невидими пламъци. " Но това не можем да направим , ma дребничка , ние можем да парадират с наградата в ръка. Ние можем да покажем Paolo което аз съм в състояние да се докоснат и Asher е в състояние да се докоснат , но Паоло не може да има. Паоло е един от онези мъже, които винаги иска това, което другите имат . Тя разяжда душата му , ако той не може да има , по всякакъв начин , когото той желае " . Той докосна пръстите във врата ми и остави следа от топлината на кожата ми , което ме накара да ахна , почти болка, почти удоволствие. "Искам Paolo да страдат , ако само малко , защото не разполагат с него в рамките на моята власт да го накара да страда много. " Погледнах нагоре в ядосан , ядосан лицето на Жан-Клод , и въздъхна . " Това ще бъде като това цяла нощ , нали ? Belle само изпраща хора , които да ви неудобно , или че те мразя , или те мразя. " " Сега , ma дребничка . Страхуваме Musette , и Валентина . Вярвам Бартоломе Дойдох, защото той е отегчен. Paolo е първото име, което наистина ме аромапушилни . " Докоснах лицето на Жан-Клод , е приел, че гневът срещу дланта на ръката ми . Очите му обезкървени върне към нормалното , или както обикновено , тъй като те някога получите . Погледнах покрай него да Micah . " Добре ли си с Фанг - подигравателен някои мъжки вампир ? " "Докато аз не трябва да се намира , ще играя . " Това ме накара да се усмихне. "Ако Micah е наред с него, така че аз съм " I притисна лицето на Жан-Клод между ръцете ми , но се опитвах да не контакт с очите целувка. " Но нека запазим око върху топката , отмъщение не е защо сме тук тази вечер . " Той сложи ръцете си върху моите и ги държи както срещу лицето му. "Ние сме тук тази вечер, защото Belle Morte е ле sourdre де пее на нашата линия , и ние не може да откаже правото си да изпрати посетителите на пътя ни. Но не се заблуждавайте , ma дребничка , Musette и нейната компания са тук, за да отмъсти на нас. " " Revenge за какво? " Попитах аз . Asher отговор от другия край на стаята , " Revenge за нас оставяйки я , разбира се. " Погледнах към него. " Защо разбира се ? " Те си размениха още един поглед , едно , че не може да чете . Това беше Jean - Claude , който каза : "Защото Belle Morte смята себе си за да бъде най-желаната жена в света . " Дадох му повдигна вежди. " Тя е красива , аз ще ви даде . Но най-красивата жена в света , хайде ! Искам да кажа , че зависи от това, което считате красива. Някои хора харесват брюнетки , някои хора като блондинки . " " Казах, че най- желателно , малката ми не , красива . " " Не мога да разбера разликата . " Той ми се намръщи . "Мъжете са се самоубили , когато тя ги заточен от леглото си . Били са водени войни между владетели , които са били прогонени луд при мисълта, че всеки друг обмен на ласки Belle Morte е човек. " Беше мой ред да се мръщят . " Искаш да кажеш, че след като веднъж сте имали Belle Morte , че никой друг няма да направя? " " Това е нейната вяра . " Погледнах към него. " Вие и Asher ляво, два пъти на парче. " " Exactement ma дребничка , мислиш ли, не виждаш ли? " " Не съвсем. " "Ако напусна леглото си , ако има някаква връзка , че ние предпочитаме да нейната, тогава може би тя не е най-желаната жена в света . " Мислех, че за това за секунда . " Така че, цялата тази експедиция е да ви два накаже ? " " Не съвсем . Вярвам Belle иска да тествате почвата , така да се каже , преди самата тя посещава . " " Защо иска да посети на всички? " "Това ще бъде нещо политическо , на който можете да бъдете сигурни ", каза Жан - Клод . " Така че наказването на две от вас, този път е това , допълнително лечение ? " Те започнаха да се направи още един от онези погледи , но аз докосна лицето на Жан-Клод , го принуди да погледне към мен. " Не, не, по- загадъчни погледи , просто го казват . " " Belle е най-желаната жена в света , цялата си мощност база , целия си Аз-образ е изграден върху това. Тя трябва да намери начин да се разбере защо ние напуснахме , и защо ние предпочитаме да стоят настрана , дори и сега . " " Така че, " казах аз. " Вие сте твърде изтънчен , " каза Ашър , се мъчим да изправи на крака и закрачи към нас. " Добре , кажи ми , " казах аз. " Точно както Belle видя Джулиана като заплаха , така че тя ще те види. Но ние се надяваме да я убеди, че тя не е сама на друга жена , която ни държи забавляваха , но един човек . Belle никога не видях мъже като конкуренция , а не както тя го направи една жена . " " Така че това е защо сте разкрасиха Micah нагоре . " " И други", каза Ашър . Погледнах към Жан - Клод . " Други ? " Той имаше благодатта да изглежда смутен , но той не работи напълно , а очите му изглеждаха доволни. "Ако Musette може да докладва на Belle , че имам харем от мъжете , а след това Belle ще престане да се тревожа за теб. " Стиснах главата ми . "Аз не мисля, че е така, Jean - Claude . Мисля, че тя има вкус на мен сега . Тя или ще се страхуваш от мен , или привлечени от властта . " "Вярвам, че сте маркирали веднъж, за да ме мъчи , ma дребничка . Тя не наистина сте като нея човешки слуга искате, но тя е ядосан с мен , ти се сърдя , че ме поканихте . " Той поклати глава. " Тя мисли, че като жена , ma дребничка , а не един модерен . Мислиш ли, че по-скоро като човек , така че е трудно да ви обясня . " " Не, мисля, че имам някаква представа . Ще се опитаме да убедим хората на Бел , че не съм я зареже за всяка жена , но за много от мъжете . " " Oui . " " И ако пред очите на много прекрасни мъже измъчва Paolo , твърде , толкова по-добре . " Той се усмихна , но го остави трудно и неприятно очите му. " Oui , ma дребничка . " Аз не го казвам на глас , но Belle Morte не беше единственият, който рядко е направил нещо без да има повече от един мотив. 44 Банкетът беше в една от вътрешните стаи на цирк . Един никога не бях виждал преди. Знаех , че мястото е огромен и аз бях виждал само една малка част от това, но аз не бях осъзнала , че ще пропусна една стая с този размер . Това беше буквално пещера , тъй като тя първоначално е била една пещера , огромен , извисяващ се , пространство , че водата е изсечен от масивен камък в продължение на няколко милиона години . Не е имало вода сега, само рок и хладен въздух . Това беше начинът, по който вкуси въздуха , начина, по който го докосна кожата ти , че да ти кажа, че по някакъв начин всичко това тъмно великолепие беше удобна работа на природата , а не на човека. Не знам каква е разликата между естествените пещери и изкуствени такива , но въздухът се чувства различен , той просто го прави. Очаквах факли за през нощта , но бях изненадан да открия, че е имало газ. Газови лампи , поставени из стаята , гонейки обратно на тъмно. Попитах Jean - Claude , когато той беше инсталиран на газа , и той каза , че някои контрабандисти са го направили по време на забрана , че пещерата е бил нелегален . Николаос , на Господаря на града , преди Жан - Клод , пусна контрабандистите плащат наем за пространството. Нейните вампири също хранени с пияните гуляйджии . Той беше добър лесен начин да се хранят без да те хванат . Тъй като плячка вече е нарушаване на закона , това няма да отиде в полицията , за да се каже, когато вампир нападението се е случило. Никога не съм бил в една стая, която бе осветена изцяло от газови лампи. Той имал че мек ръб на светлината на огъня , но това беше по-стабилен и изгаря по-чист . Бях почти очакваше да има мирис на газ, но не е имало . Жан - Клод ме информира, че ако аз миришеше на газ , това би означавало е имало изтичане , и ние вероятно ще трябва да бягаме . Добре, това, което той всъщност казва, е , че трябва да напусне възможно най-бързо , но аз знаех, какво е имал предвид . Таблицата на банкет е както красиво и странно разположени. Тя блестеше със златни съдове за хранене и златото вдигна деликатен модел злато в белия фин обезкостено Китай. Имаше златни пръстени салфетка около бели ленени салфетки . Покривката е тройна пластове , един дълъг и бял , че почти влачеше по пода , златен ръб на листа и цветя бродирани около своята подгъва . Средният слой е деликатен злато дантела. В горната част е друг слой от злато - бяло и златно , сякаш някой бе взето злато боя и го попи гъба като на бял лен . Столовете са имали бели и златни тапицирани седалки и богато резбовани облегалки на тъмно , тъмно дърво . Таблицата седеше като блестящ остров в средата на gaslit тъмното. Но две неща ме объркват . Първо, имаше начин повече златни прибори от всяко място, от мен са знаели какво да правят с . Какво, по дяволите, искаш да използвате една малка две - tined разклона за така или иначе ? Тя е създадена в началото на плочата , така че е било за морски дарове, салата, десерт , или нещо, което не се беше сетил . Надявах се на морски дарове или десерт , тъй като мислех, че знам кой е вилица за салата. След като никога не е бил на официално вампир банкет , аз се опитах да не се спекулира относно други възможни употреби за два - tined вилица . Второ, налице са редица пълни комплекта на пода . Всяка настройка имаше бяла ленена салфетка спред под него , като миниатюрни пикници . Настройките на място на пода бяха разпределени между настройките на стола , така че има място да дръпне столовете и навън. Той беше ... странно. Стоях там в моята черно и кралско синьо рокля с неговите слаби искри на тъмносин, докосване на върха на моя черен висок ток , се опитвам да разбера защо имаше плочи на пода . Жан - Клод се плъзна през дългите черни завеси , които покриваха входа между тази стая и по-малката съседна камера. Всички се смесваше в другата стая . Мразех се смесваше при никакви обстоятелства , дори при нормални вечерни партита . Но тази вечер беше като малък разговор , борба стил . Всичко трябваше двойни или тройни значения. Всеки се опитва да бъде едва доловимо обидно . All толкова учтив, толкова подла , толкова болезнено . Моите малки беседа умения бяха доста ограничени , а сред Musette и екипажа си , аз бях невъоръжени . Бях нужда от почивка , преди да започна да се счупи неща за истински. Най-малко непълнолетни Pomme Musette де изпя е липсвало от празненства тази вечер . Бихме били казал на момичето е бил изпратен обратно в Европа , тъй като нейното присъствие сякаш ме разстрои толкова . Моето предположение е Musette просто не искам да загубя си играчка , ако нещата вървяха зле. Asher измъкна всичко, което чернота като златна визия , но той не се плъзгат , след като Жан - Клод , той побърза . Musette не беше напълно готов да повярва, че Ашър беше наистина наша. Тъй като аз не съм сто процента сигурен, че той е или , че е трудно за нея да не миришат лъжа върху мен , макар и да не е точно лъжа. Аз никога не трябва да са напуснали Asher сам, но бях уморен. Уморен от вампирски политиката. Уморен от изкопаване от проблеми , че не започват и не наистина разбират. " Ма дребничка , нашите гости се питат след теб. " " Обзалагам се , че са . " Jean - Claude направих това дълго, бавно , доброто мигане , което обикновено означава, че се опитва да разбера какво ще означава с малко на жаргон или сарказъм . Аз си мислех, миг беше да се покаже невероятно дългите си мигли , но му вярвам да направят нещо примамливо от това, което за някой друг щеше да е дразнещ навик. " Musette наистина иска след вас", каза Ашър , и той имитира гласа си , "Къде е вашият нов възлюбен ? Има ли тя изоставен толкова скоро ? " Бледите му сини очи блеснаха бели , които показват, че ръба на паниката , която е точно под повърхността. " Той не е искал да се скитат по такъв важен и потенциално опасно повод. Какво има, малката ми ? " "О, аз не знам , международен терорист ме преследваш , на вампир съвет върнал в града , една вечер на някои от най- учтиво порочен малък разговор , който някога съм чувал , Asher е обичайната си темпераментен себе си, един от моите приятели и любими полицаи с нервен срив , сериен убиец върколак е на свобода в моя град , о , както и факта , че Ричард и неговите вълци не са пристигнали все още , и никой не си вдига телефоните си . Вземи едно . " Знаех, че усмивката на лицето ми не беше приятно , когато свърших . Това беше предизвикателство усмивка. Той каза , защо не бих се впрягам ? " Не вярвам, че нещо се е случило с Ричард, ma дребничка ." " Не, ти се страхуваш , че ще вземе пас на цялата вечер . Това ще ни накара да изглежда адски слаба. " " Damian лети почти толкова добре , колкото и аз ", каза Ашър , " той ще ги намерите , ако те са близки . " " И ако те не са ? Искам да кажа , Ричард се екраниране толкова силно, че нито Жан - Клод , нито мога да се свържа с него . Той обикновено не се направи това , без да има причина , обикновено ядосваш един . " Asher въздъхна. " Не знам какво да кажа за вашия вълк цар , но знам, че той не е само наш проблем . " Той ме погледна , и имаше един инат набор на този красиво лице . "Аз не съм се темпераментен . " Аз не си направих труда да го обсъдят . Asher е темпераментен , той току-що беше . " Добре, но проблемът е, че Musette да помириша тази лъжа . Тя ме пита дали си мой , аз казвам , да, тя не повярвай ми. Тя не ми вярва , защото аз съвсем не го вярвам . вие не сте напълно моя. тя е твърде нов , за да се чувстват, че реално, и това е, което тя вдига нататък. тя практически ме преследваше из стаята намирането на нови начини, за да питат дали съм шибан , и дори , че ме хвана . " Стиснах главата ми , и пропусна усещането на косата ми срещу кожата ми. Докоснах гърба на голия ми врат и се чувствах уязвим. "Ако това е само за тяхното посещение , аз разбирам , " каза Ашър . " Не, не, дявол да го вземе , това е , че не сме имали полов акт . " Asher ме погледна , после вдигна поглед към Жан - Клод . " В това тя е много американски . Ако не сте имали полов акт , не са правили секс с ma дребничка . Това е много американски начин на мислене . " " Аз я покрита обратно в моето семе , и това не се брои ? " Аз се изчерви толкова внезапно, че се чувствах замаян . "Може ли да сменим темата? " Jean - Claude докосна рамото ми, а аз се отдръпна . Отчаяно исках утешително , и по този начин аз не можех да го оставя да го направи. Знам, че няма никакъв смисъл , но тя все още е вярно. Бях спрял опитвах да се говори от себе си и започна да се опита и да се работи с това, което имах . Бях бъркотия от противоречия . Не беше ли всички? Въпреки, че разбира се, че може да бъде teensy малко по- противоречива , отколкото най-много. Тръгнах си от него , и от двамата , но това също ми е далеч от светлините , по-близо до чакане басейните на тъмнината. Спрях . Аз не искам да влизам в тъмното. Говорих половин обърна , сякаш не вярваше на гърба ми с тъмнината напълно. " Защо има плочи на пода ? " Jean - Claude тръгна към мен , доброто в тези невероятни ботуши , тъмно палто зрънца се въртяха около него , бродерията улавяне на светлината тук и там като бледи сини звезди. Синята риза изглеждаше да плаваш от тъмнината , с което лицето му почти болезнено ми внимание , подчертавайки колко наистина прекрасна е той. Разбира се, той вероятно ще планирано за точно тази цел. Гласът му сякаш изпълваше пещерата като топъл шепот : "Бъди в мир , малката ми . " " Спрете това , " казах аз, и осъзнах, че обърна гръб на по-голямата тъмнина , се обърна към него като цвете се обръща към слънцето , се обърна , защото не може да не го погледна. Това не беше вампирски сили, това е ефект имаше върху мен , почти винаги е имал върху мен. " Спрете какво? " попита той , а гласът все още топло и спокойно , като успокояващо одеяло. " Опитвате се да използвате гласа си за мен. Аз не съм някой турист да бъде погален от красиви думи и добра доставка. " Той се усмихна , след това даде малък лък. "Non , но вие сте толкова нервен като турист. Той не е искал да бъде толкова ... нервен . " Усмивката бе изчезнала , заменена от малка гримаса . Аз търкат ръцете си нагоре и надолу по ръцете ми , които желаят коприна и кадифе не е бил там . Имах нужда да се докоснат собствената си кожа , със собствените си ръце. Пещерата е била около петдесет градуса , имах нужда от дълги ръкави , но имах нужда от контакта на кожата повече. Погледнах нагоре към извисяващата тавана над нас , а тъмнината , която сякаш натиснете надолу от нея , кръжи над газова лампа , натискане по краищата на сиянието като тъмен ръка. Въздъхнах . "Това е на тъмно , " казах аз, най-накрая. Jean - Claude застана до мен ; той не направи незабавно ход да ме докосне , защото бях завлича веднъж. Аз го бях научил повишено внимание. Той погледна за кратко към тавана , след това обратно да учат лицето ми. " Какво от това , малката ми ? " Поклатих глава и се опита да го опиша с думи , а аз се сви в себе си, като че ли можеше да побере в топлината . Бях облечен с кръст. Веригата за сребърен проследени във врата ми в щедрата разцепването разкрит от ниско - гърло рокля. Имаше едно парче черен кабел над сребро самия кръст , така че няма да се изсипе в неподходящ момент. След по-ранните посещенията от Belle и мама Скъпи , аз не ходя никъде без свято точка от мен. Не бях сигурен какво може да означава това за да правят секс с Жан - Клод , или който и да е вампир , но за по- кратък срок , не бях сигурен , че всеки секс е си струва риска. Jean - Claude докосна ръката ми нежно . Скочих , но не се отдалечат . Той взе , че като покана . Той винаги бе взето всичко, което не е било открито изобличение като покана . Той се премества да застане зад мен, сложи ръце над мината , където все още се хвана . " Ръцете ти са охладени . " Той ме притисна в кръга на тялото му , ръцете плъзгащи се около мен , като ме притисна нежно към себе си. Той опря бузата си срещу върха на главата ми . " Мога ли да попитам отново , ma дребничка , какъв е проблемът? " Спрях се в кръга на ръцете му , релаксиращи от инча срещу него , сякаш самите ми мускули не може да устои на мисълта, че поддава на нещо меко , или успокояващо. Не обърнах внимание на въпроса и попита отново: " Защо има плочи на пода? " Той въздъхна и ме държеше близо. " Не се сърди , защото там нищо не мога да направя, за да променят това. Знаех си, че няма да му хареса , но Belle е старомодно . " Asher дойде да се присъедини към нас. "Оригинал Нейното искане е да се сложи хора на големи тави , като бозаещите прасета, вързани и безпомощни . Тогава всеки можеше да избереш по- вена и се радва . " Обърнах главата ми срещу кадифето на палтото на Жан-Клод , за да мога да се взират в лицето Асир . "Ти се шегуваш , нали? " Изражението на лицето му беше достатъчно. " По дяволите , не сте . " Обърнах главата си нагоре , така че да погледнете Жан - Клод . Той услужливо погледна надолу към мен. Лицето му беше по- нечетлив , но аз бях сигурен, че Ашър не беше излъгал . " Oui , ma дребничка , тя предложи три хората ще са достатъчни за всички нас . " " Вие не може да изхрани толкова много вампири разстояние от трима души . " " Не е вярно , ma дребно , " каза той тихо . Аз продължавах да го гледа , докато той погледна встрани . " Искаш да кажеш, отцеди ги да изсъхнат от множество ухапвания . " " Да, да, това е, което искам да кажа. " Той звучеше уморен. Аз самият принудени да се заселят обратно в внезапно напрегнатите си ръце и въздъхна . " Само ми кажи , Jean - Claude , вярвам ти , че Belle настоя върху него , каквото и да е то. Вярвам ти , че иска по-лоши неща направи , просто ми кажи . " Той наведе главата си , така че той прошепна срещу косата ми , топъл дъх докосва ухото ми . " Когато имаш пържола, да ви поканя на кравата да седне на масата с вас ? " " Не, " казах аз , след това се обърна главата си на една страна , така че можех да видя лицето му. Погледът му беше достатъчно. " Не искам да кажа ... " Той исках . " Така че, който е седнал на пода? " "Всеки, който е храна , " каза той. Дадох му един поглед. Той говореше бързо, за да погледа в очите ми . " Вие ще бъдете настанени на маса, малката ми , точно както Angelito ще седне на масата . " " Какво ще кажете за Джейсън ? " " Pomme де sangs ще ядат от пода. " " Така че Натаниел , също. " Казах . Той кимна леко и ми позволи да видите как той е бил притеснен за това как аз ще взема всичко това. " Ако бяхте притеснен за това как ще реагира , защо не ме предупреди преди време ? " " В интерес на истината , не е имало толкова много се случва , че забравих. Това някога е бил много нормално за мен , ma дребничка , и Belle държи със старите начини . Има още по-възрастен от нея, който дори не би позволило на храна, за да седне на пода . " Той поклати глава , достатъчно силно, че косата му докосна лицето ми, миришещ на неговия одеколон и това неопределимо нещо, което е просто неговия аромат . " Има банкети, ma дребничка , че не би искал да види , или дори да знам. Те са наистина ужасно. " " Знаете ли, че те са ужасно , докато са участвали в тях? " " Някои, Oui . " Очите му , пълни с копнеж поглед , че , че изгубил невинността , векове на болка. Това не се случва често , но понякога в очите му мога да зърне онова, което бе загубено. "Аз няма да споря , ако ми каже, че е по-зле там, отколкото този режим. Просто ще ви повярвам. " Той ме погледна с недоверие. "Не се спори ? " Поклатих глава и се облегна назад в гърдите му , проведена ръце около мен като палто. " Не и тази вечер . " "Аз трябва да оставя това чудо сам, но аз не мога. Ти ме научи на лоши навици , ma дребничка . Мисля, че трябва да питам, още веднъж , какво не е наред ? " " Казах ви , че е тъмно. " " Вие никога не са се страхували от тъмното и преди. " "Аз никога не съм срещнал майката на всички Darkness преди . " Казах го тихо , но нейното име отекнали в мрака , сякаш самата тъмнина чакаха думите , сякаш думите можеше да я апелирам към нас. Знаех, че това не е вярно . Добре , аз бях сигурен, че това не е вярно , но тя ме накара да треперя само едни и същи . Jean - Claude затегна хватката си около мен , ме дърпа здраво в срещу тялото му. " Ма дребничка , аз не разбирам . " " Как можа? " дойде глас зад нас . Жан - Клод ми се обърна в ръцете му , когато той се премества да се изправи на глас , което го прави един танц - като движение , завършващ с лявата си ръка в дясната си . Палтото му и полата ми се вихреше навън и се заселва в кърпа шепот около нас . Нашите съоръжения са предназначени да се движат и да се излива като някои готик версия на Фред Астер и Джинджър Роджърс . Ашър вървеше бързо към нас, и дори начина, по който той се премества не е наред. Позата му все още беше перфектен, но имаше прегърби към него, като куче, което се очаква да бъде ударен . Той забърза в тези бели ботуши, забързани , и въпреки че все още красива, имаше малко милост към неговото движение . Имаше твърде много страх в него, за да се даде възможност за благодат. Жан - Клод протегна ръката си и Asher го взех. Стояхме там, ние тримата хванати за ръце като деца. Би трябвало да е абсурдно, като се има предвид вампира ние се сблъскахме , но това не беше Валентина , че ние искахме да се скупчват заедно против . Мисля, че за всички три от нас, това беше нощта, като цяло. Това беше всичко, в съседната стая , и това, което той е представлявал . Валентина застана пред завесите . Тя приличаше на малка кукла , облечена цялата в бяло и златно , така че тя, като Ашер , ще отговаря на настройките на таблицата . Всеки в страна Musette е съчетана таблицата , което означава, че това също е било нещо, което те договаряне . Някак си дрехи не биха били високи в списъка ми , но след това бях аз . Дрешки Валентина беше миниатюрна рокля седемнадесети век с полата , разширена от двете страни , така че тя е оформена като овален . Полата беше много пълен и даде проблясъци като тя тръгна от миниатюрни златни чехли и многобройни фусти . Тя дори имаше бяла перука , която криеше си брюнетка къдрици от погледа. Перуката изглеждаше прекалено тежък за тази тънка бяла гърлото , но тя вървеше така, сякаш бижутата и перата и пудра косата претеглят нищо. Тя имаше абсолютно перфектна поза , но аз знаех, че е от корсета , че е бил под роклята. Тези рокли не се вместват право без правилните бельото . Не е имало нужда от прах , за да направи кожата си бял , руж и червено червило беше достатъчно . О, и една черна бенка във формата на малка сърдечна близост че розова пъпка уста. Тя трябва да изглежда нелепо, но тя не го направи. Тя беше като зловеща кукла . Когато тя отвори злато и дантела си фен с остър модула , скочих . Тя се засмя , и само смехът беше детинска , намек за това как тя може да звучи много отдавна. "Тя стоеше на ръба на пропастта и се втренчи в него , а бездната е погледна назад , не го има ? " Аз трябваше да преглътне трудно да бъде в състояние да отговори, защото пулсът ми биеше , и изведнъж бях треперене . " Говориш като те познавам. " "Да . " Тя тръгна към нас , плъзгане и доброто . Тя носеше тялото на дете , но тя не се движи като един . Предполагам, че векове на практика могат да преподават на никого да се плъзгат . Тя се спря по-назад , отколкото един възрастен човек с размер би, така че тя не трябва да се напрягаме, за да погледна към мен. Бях забелязал, тя го направи , че докато всички се смесят . " След като бях наистина на детето този орган претендира да бъде . I скитаха далеч от всички, проучване , както правят децата . " Тя ме погледна с огромни кафяви очи . "Намерих една врата, която не е била заключена . Стая с много прозорци ... " " И никой от тях не изглеждаше отвън, " I завърши за нея. Тя примигна към мен . " Exactement . Какво прозорците гледат на ? " " Стая ", казах аз , " огромна стая. " Погледнах нагоре към кавернозните покрива. " Подобно на това, но по-големи, и с прозорец стаята стои над всичко . " " Вие не сте били в нашата вътрешна светая светих , в това съм сигурен, но вие говорите , като че ли стоеше , където стоях . " " Не физически, но аз стоях там , " казах аз. Ние се спогледахме , и че това е израз на споделени знания , обща терор , сподели страх. " Колко близо стигна до леглото ? " попита тя. "По-близо , отколкото исках, " прошепнах аз . " Докоснах черните чаршафи , защото си мислех, че е само за спане . " " Тя спи , " казах аз. Валентина поклати глава , тържествено . "Non , за да кажа, че тя спи с други думи всеки вампир спи . Това не е сън. " " Тя не не е мъртъв , мъртъв начина, по който останалата част от вас са , когато спите . " " Вярно е, но тя не е заспал от двамата. " Свих рамене . " Каквото и да го наричаме , тя не е буден. " " И за това ние сме наистина благодарни , не сме ние? " Тя говори достатъчно тихо , че аз се наведе към нея , за да чуе думите . " Да, " прошепнах аз назад ", ние сме . " Тя се пресегна и докосна врата ми , а аз не трепна , а не от пипане, но от напрежението на нашите думи. Тя не се засмя и този път. " Само ти и аз са били докоснати от тъмно . " " Belle Morte , също", казах аз. Валентина погледна въпросително към мен. " Belle ме е призовал в някакъв сън , когато Darkness роза около нас . " "Нашата господарка не ни информира за това", каза Валентина . " Това се случи днес само , рано днес , " казах аз. "Хм ", каза Валентина , сгъваеми фен я здраво , тя минава през малките си ръце , всяка малка нокти направи в злато. " Musette трябва да знае за това. " Тя вдигна поглед към мен, и имаше толкова много повече от нея, отколкото би трябвало да има . Тя винаги ще се появи , за да бъде осем , дребничка осем , но очите си , държани информираността на възрастен човек , и повече. "Има някои неочаквани гости , които са на път да направят своя външен вид. Не мога да разваля изненадата , за която ще разгневи Musette , и чрез нея , Belle , но аз мисля, че ти и аз ще бъда също толкова недоволни от тях. Мисля, че и аз повече от всеки ще го види за бедствието е то. " " Не разбирам ", казах аз. " Жан - Клод ще обясни присъствието си с теб, когато те се появяват , но само ти и аз наистина ще разбере защо самият факт, че те са тук, е лошо, много лошо. " Аз се намръщи. " Съжалявам , но вие сте ми загубени. " Тя въздъхна и се развя ветрилото си с практикува движение . " Ние ще говорим отново след изненадата. " Тя се обърна , за да се върнеш към завесата . Обадих се след нея. " Това, което спасява от тъмното? " Тя се обърна , вентилаторът сгъване далеч отново , сякаш играя с него е станала обичайно . " Това, което се спаси? " " A кръст, и приятели. " Тя даде една малка усмивка, която остави очите си като празна и сиво като зимна буря. "Моята човешка медицинска сестра. " " Знаете , че да видим какво е било на леглото ? " " Не, но я видях . Тя започна да крещи . Тя пищеше и пищеше , и застана там , загледан в нищо , докато тя паднала мъртва на земята . Нейното тяло лежеше там в продължение на много дълго време, тъй като никой не желае да влиза в стаята . " Валентина отвори ветрилото си с едно щракване . Успях да не скочи и този път. " Миризмата трябва да е доста брутално . " Тя се усмихна и направи шега от него , порочен шега, но тя не може да направи изражението си съвпада с хумор . Очите и са обитавани от духове , без значение колко жесток усмивката . Тя е излязла от едно движение на черни драперии . Всички три от нас видимо спокойна , когато завесите се обърнаха затвори , и споделихме с един поглед. " Защо ми се струва , че не съм само една твърде напрегната , за да се справим с това тази вечер ? " Казах . Asher държи ръката на Жан-Клод , но местят , така че той беше изправен пред двете ни. " Musette мирише на лъжа , и тя няма да ви позволи да го успокоя. " " Валентина и аз току-що завърши говорим за майката на всички лоши вампири , а ти вече си се върнал да опяваш Musette . " Jean - Claude стисна ръката ми и въздъхна. "The Sweet мрака няма да ми отнеме тази вечер , Анита . Тя няма да го направят до една маса и разкопчае дрехите си и да се принуди върху мен . Musette ще го направя. " " Ти си в леглото ни сега, правилата казват, че тя не може да имате . " " Но тя мирише , че това е лъжа. " "Аз не мога да помогна , че фактът, че не сме имали полов акт идва на вампир радар, както лъже за шибан . " " Musette желае тя да бъде вярно , ma дребничка . Тя е търсене на нещо, което ще позволи на нея повече място за игра. Вашите съмнения , съмнения Асир , я дават тази стая. " Затворих очи и бавно преброи до десет. Когато ги отвори , те бяха двете ми дава най-добрите си озадачени лица . Беше като да гледаш два превъзходни картини, изведнъж прави три - измерна , много реалистична , но не е жив . Стиснах ръката на Жан-Клод , и той стисна обратно . " Не си отивай всички странно за мен, момчета. Имам достатъчно проблеми тази вечер . " И двамата примигна , един дълъг доброто мигане , и те са " живи " отново. Потръпнах и хвана ръката ми върна от Жан - Клод . " Това е толкова тревожна , " казах аз. " Pourquoi , малката ми ? " " Защо . Той трябва да попитам, защо. " Стиснах главата ми , и кръстоса ръцете ми. Имах до люлка гърдите ми , защото , благодарение на сутиена и деколтето , не е имало начин да се пресече ръцете си пред гърдите си. Damian измъкна през черните драперии . Алено му коса блестеше срещу сметаната и златото на старомодните си дрехи . Той би могъл да излезе на живописта от седемнайсети век , пълна с бял маркуч долу панталони до коленете и тези странни ключалката обувки на висок ток благородниците носели . Само косата му , в насипно състояние и пламнал , бе неукротим , и му разпознаваема . Той не беше доброволно да бъде един от красивите мъже на Жан-Клод . Damian беше едно докосване хомофобски . Момче, ако беше паднал в с грешен куп вампири. Той прекоси килима и отиде на едно коляно пред мен . За тази вечер бяхме е формално, така че аз не споря , и му предложил лявата ми ръка. Той го взе , полагане целуна по пръстите ми . "The Ulfric и неговата партия са почти тук . " "Къде са те били ? " Попита Жан - Клод . Damian погледна нагоре , давайки ни пълната сила на неговите тревни зелени очи . Той изглеждаше почти облечен без грим на очите . Мисля, че почти всеки друг човек на тази малка страна носеше грим. В ъгълчето на устата му даде най-малката трепване , и аз осъзнах, че се опитва да не се разсмее . " Те трябваше да се намери някой да поправите коса Ulfric си . Никой в ​​тяхната опаковка е фризьорка . " " Какво означава това , " Ремонт на косата си ? " Попита Жан - Клод . Въздъхнах . " Знаеш ли как си забравил да ми кажеш за плочите на пода ? " " Oui . " " Забравих да спомена , че Ричард си отреже косата на разстояние . Не искам да кажа като отида до най - красота - салон - и -да - го - стил . Искам да кажа , че хакнат с ножица , себе си. " Jean - Claude изглеждаше почти толкова ужасен, както и аз се . "Неговата красива коса . " " Да ", казах аз , " аз знам . " Бих направил всичко възможно да не мисля за това. Искам да кажа , Ричард го беше казал , че не са били запознанства . Това не беше моя работа какво дължина е косата му . Моят основен проблем е, че здравомислещи щастливи хора не проникна косата си на разстояние у дома с ножица. Намаляване на косата си като че обикновено е заместител на наранява себе си и в други по-трайни начини. Всеки съветник ще ви кажа, че . Damian говореше, все още на едно коляно , все още държеше ръката ми леко . " Те са открили някой да спасят онова, което те биха могли, но той е всичко, но острига . " Jean - Claude изглеждаше болен , който за вампир е чист трик . "Дали той достатъчно добре, за всички тази вечер? " Аз не бях сигурен кой го е помолил , може би всички, може би никой . Но Жан - Клод бяха схванали колко лош знак е , че Ричард е " осакатява " себе си. "Аз не съм сигурен, че нито един от нас не е , " казах аз. Той ми даде един враждебен поглед. " Ние сме по-силни , отколкото тази , малката ми . " " Strong , да, но уморен. Предполагам , мога да говоря само за себе си, но ако Musette идва до мен още веднъж и ме пита за Asher , аз отивам да я ударя . " " Това е против правилата , ma дребничка . " " Какво щеше да я накара да спре да ни натяква за Asher ? Дали тя трябва да ни види шибан пред нея да отстъпи ? " Damian галеше ръката си в неговата. Аз се дръпна назад от него. " Аз не искам да се успокоя . Бесен съм , и аз имам право да се ядоса . " " Правото , Oui , но не на лукса , ma дребничка . " " Какво , по дяволите, означава това? " " Anger без цел е луксозно тази вечер , ma дребничка , и не можем да си го позволим . Ние не искаме да се даде Musette някаква причина да пресече границите , че имаме толкова внимателно договаряне . " Той беше прав , и аз я мразех . " Добре, добре , че си прав , ти си винаги шибан прав за политическата лайната . Но тогава какво ще правим , за да спре Musette пита за Asher ? " "Аз имам едно възможно решение", каза Жан - Клод . Решението трябваше да чакаме , защото Micah дойде през завесата с Натаниел и Мърл в кълчища . Дрешки Натаниел беше предимно крем цветни ленти от кожа , които покриват почти нищо. A бяла прашка покрита си отпред, но остави бедрата му гола . Той имаше кремави ботуши, които бяха над коляното , но и открита в гърба , така че имаш проблясъци на краката му до средата на прасеца , когато той се отдалечи от вас. Имаше три - сантиметров ток на ботушите , и Nathaniel знаеше как да направи пета работят за него . Знаех, че той носеше по-малко от това почти всяка вечер в Guilty Pleasures , но тя ме притискаше , докато Натаниел ме увери, че е добре с него . Стивън бе оформена кестенява коса Натаниел , го навиете обратно и над себе си, за да се образува най-голямата френска плитка , което някога съм виждал. Френските плитки просто не са предназначени да се удари в коленете. Деликатен грим на очите беше почти непреодолимо да виолетовите си очи , което ги прави почти болезнено , шокиращо красив . Червило е оформена устата му и го направи kissable , дори и от разстояние . Той щеше да изглежда като момиче , с изключение , че облеклото не остави никакво съмнение , че тялото е било почти покриваща беше много мъжки. Мърл е бил облечен с вариация на това, което всички гардове ще бъдат облечени : черна кожа . Черните кожени панталони над черни ботуши със сребърни точки, черна тениска под черно кожено яке . Мърл е имал своя собствена екипировка . Той беше шест фута плюс с прошарени коси , който падна на раменете му и мустаци и брада , които частично са както по-тъмен сиво от косата му . Той приличаше на това, което той е - дългогодишен велосипедист и твърд калъф . В момента той е вбесен , толкова ядосан , че неговият звяр е подвижен във въздуха около него като почти видимо присъствие . " Какво се е случило ? " Попитах аз . Мърл изръмжа : "Ако това копеле ми пипа Нимир - Радж още един път , аз отивам да откъсне ръката си и го набутам в задника . " Жан - Клод и Асир каза в унисон, " Paolo . " " Да, " Мърл изръмжа . Micah изглеждаше развеселен . Аз не мисля, че това го притесняваше , но не много притеснявани Micah . Той беше един от най- отстъпчив хората , които някога съм срещал. Предполагам, че той е трябвало да бъде , за да оцелее като гаджето ми . "Това не ме притеснява , Мърл . " " Това не е мястото ", каза едрият мъж . "Това е обидно . То показва, че той има никакво уважение към нас. " "Това е Паоло ", казва Ашер , " той няма уважение към никого, с изключение на Belle . " " Нека позная ", казах аз , " Паоло опипва Nathaniel , също. " Мърл даде ниско , кожата пълзи ръмжене . Завесите се отвориха и Боби Лий заби главата и раменете му инч "Ако само можем да започнем разкъсване хора , вие по-добре да се връщам тук . " Ние се спогледаха , въздъхна почти като група , и се върнахме там . 45 Имаше стена от нашите черни кожени облечени телохранители - плъхолаците , werehyenas , wereleopards - така че не бихме могли да видим кой правеше висок плачевен шум. " Направете дупка , " казах аз. I е бил пренебрегнат . Мърл изкрещя , " Направете дупка , хора", и бодигардовете разделиха като черна кожа океана . Беше Стивън прави шум . Той самият е колелцето е притиснато към отсрещната стена , сякаш се опитваше да се набута в него и излиза от другата страна. Валентина е пред него . Тя не прави нищо, за да му се, че можех да видя , или дори да се чувстват . Но тя стоеше много близо , една малка ръка висене пред него . Григорий е бил натиснат в друго пространство . Бартоломе стоеше точно пред него, погледнете на близо възторг на младия му лице. Съсредоточих се върху вампира и се чувствах му хранене , хранене на терор на Грегъри . Бях известен вампир или две, които може да предизвика страх у другите , а след това се хранят . Аз не знаех , че това е сила, която линия Belle е извършена . Стивън изкрещя и звукът ми я прати , за да види , че Валентина е положил една малка ръка върху голите му стомах. Тя не се хранят със страха си . Тя не го наранява по никакъв начин , че мога да видя. Stephen скрил лицето си , дългите си руси къдрици заплитане цяла измислена му лице , му гола горна част на тялото натиснат в камъка , сякаш си мислеше, че може да направи сам да изчезне. Валентина плъзна малка си ръка надолу кръста му , до бедрата на белите му кожени панталони , и че разкъса друг вик от гърлото на Стивън . Изведнъж имаше представа защо близнаците бяха ужасени от децата . Bobby Lee си проправи път до мен. " Пазители се очаква да е пръв , Анита , не втора . " Не обърнах внимание на гнева , защото знаех, че е чувство на неудовлетвореност. Бяхме казал на пазачите , че не бихме могли да започнат насилие при никакви обстоятелства , които Musette и нейният екипаж трябваше да се прекъсне примирие първа . Доколкото се отнася това направи пауза примирие . Започнах към Стивън , и един странен вампир давност по моя начин . Знаех, че изведнъж защо нашите охранители бяха просто стоеше там с ръцете си в пословичната си джобове. Вампирът не беше толкова висок, но той е обемист , и то не е само мускули. Имаше нещо на интуицията на раменете му . Формата на главата му е наред, по някакъв начин. Нямаше нищо конкретно бих могъл да сложи пръст на това изключение, че той удари на радара като не е човек . Не е човешко по начини, различни от други вампири. Той също беше един от малкото Черно вампирите , което някога съм виждал. Някои хора теоретизира, че едни и същи генетиката , които направиха много хора от африкански произход имунизиран срещу малария също ги прави по-малко вероятно да станат вампири. Той стоеше там, гледаше мен, с тъмната си кожа все още някак си странно бледа, като шоколад слонова кост. Очите му бяха златни жълто, и момента, в който погледна в тях , думите не човешкото дойдоха на ум. Друг писък раздра въздуха. Нямаше значение какво нещо пред мен е , или не е бил. Не ми пукаше . Опитах начин ще се избегнат и вампирът се движеше с мен, не заплашват , но не ме отдаване под наем или чрез . Стаята изведнъж тихо , толкова тихо . Гласът на Грегъри дойде първо , неестествено силен в напрегнатата тишина . " Не ме карай да правя това , о , Боже, не ме карай да правя това! " Жан - Клод беше мърмореше Musette , и аз чух гласа си , само една дума или две на френски език. Тя е основно твърдят, че те не са разбити примирие , това е само забавление. Усетих раменете ми се отпуснат , филц решението уреждане в центъра на тялото ми . I погледна нагоре към вампира . " Вие сте страхливец , грозна , дете - злоупотребява страхливец . " Вампирът не реагира , той не ми обърна внимание , и аз не мисля, че беше просто бодигард готино. Опитах се няколко по-голям избор обиди , относно всичко от произхода си, до неговата физическа външност, и имам остъклени мига . Той не говори английски. Добре. " Боби Лий, " казах аз. Той се наведе близо до мен , опитвайки се дори и сега да намеквам тялото му между мен и големия лош вампир . " Да, госпожо . " " Го затрупвам с цифри. " " Можем ли да го разфасоват ? " " Не. " " Тогава не можем да го смаже за дълго. " " Трябва ми само минута . " Той кимна леко . "Аз може просто да прокара минути от тази бъркотия . " Срещнах очите му. " Направи го . " " Да, госпожо . " Той направи знак с ръка , и всички плъхолаците преместени наведнъж . I заобиколили масата е от черна кожа , и отиде бързо към Валентина и Стивън . Аз говорех преди наистина бих стигнал до тях. Аз няма да имат много време. Мика се появи до мен. Мърл и Ной, вторият телохранител на Мика , бяха практически притисна към гърба му. Бях се е убедил всички мои телохранители бяха заети с вампира . Ако нещата се объркат, не бях сигурен нито Мърл или Ной ще ме защити , ако това означаваше да се застрашава Micah . О, добре . " Стивън е бил малтретиран като дете. Той е бил използван за секс от собствения си баща , и се продават на други мъже , " казах аз, като се придвижи напред . Спомних си какво бе казал Жан - Клод , че Валентина мразеше блудстват с деца , защото на собственото си минало . Тя се обърна , че малка сърцевидна форма на лицето ми , ръката си все още гали рамото на Стивън . Той се строполи на пода, сгушени в почти ембрионална поза . Вече бях до тях , и шумовете зад мен бяха ескалиращите . Там щеше да бъде по- скоро битка , лош един . " Кълна ти се , че това, което казвам, е вярно. Вижте го , погледнете ужаса си докосване вдъхновява в него. " Стивън не гледаше към някой от нас . Очите му бяха затворени изцедени , и сълзите му бяха намазани грим очите за черните писти по лицето му . Той прегърна тялото си здраво. Беше се отказал и над това, което се случва , тъй като ако той беше още дете . Валентина погледна надолу към него , и нещо като ужас започва да расте върху лицето си . Тя се втренчи в малката си ръка , като че ли е нещо ужасно , че току-що се бе появил в края на ръката. Тя поклати глава . "Non , които не са ", и по френски , че не биха могли да последват . " Той идва ", каза Мърл , и аз се почувствах го и Ноа се подпре в предната част на Михей и мен. Докоснах ръката на Валентина , и тя вдигна очи, изцъклени от ужас и се обърна към мен. " Обадете се на разстояние Бартоломе , кажи му защо Gregory се страхува от него. " Усетих въздействието на вампира затръшна в Мърл и Ной, и те натиснат напред , като борбата далеч от нас с няколко метра. Micah застана над мен, готов. Той можеше да оформи смени и работа с нокти , но той просто не разполагат с достатъчно на телесна маса , за да спре вампира . Нарязани глас Валентина чрез сраженията , отекна през стаята , и аз осъзнах, че е използвал вампирски правомощия да направи себе си чух , " Ние нарушихме примирие първа , първа кръв е по ръцете ни. " Musette изкрещя , " Валентина ! " Този път Валентина се повтаря на френски език. Боевете се забави на думите на Valentina , забави , и започнаха да измират . Валентина се обърна с лице Musette , който беше в рокля на всички бели , така че тя изглеждаше като булка. "Това е истина , Musette . Тези двама мъже са били достатъчно малтретирани от нас. Няма да позволя това да продължи . " " Той беше толкова страх от мен Валентина , като страх да се хранят ", Бартоломе каза: " Сега сте го развали . " Стройната момчешка фигура бе облечена в почти чисто злато , старомоден , много седемнадесети век , кърпа , така че той блестеше като той се премества . Валентина говореше ниско и меко , в бърза френски език. Лицето Бартоломе не е бледа , но той погледна назад към Грегъри. Той се обърна към мен. " Вярно ли е това ? Тяхната собствения си баща ? " Аз кимнах . Ридания Григорий бяха силно в внезапна тишина . " За да се насилваш върху децата е зло ", каза Бартоломе ", за да използвате вашите собствени синове ", той се изплю на пода и каза нещо в това, което беше признато испански, но не биха могли да последват . " Аз ги доведох тук тази вечер , така че те ще бъдат под моя закрила , сейф. Техният баща се е върнал наскоро, и се опитва да се срещне с тях отново . Те са тук, така че той не може да ги намерите . Не мислех, че за двама от вас . " " Ние не би направил това, ако беше казал , " каза Бартоломе . " Musette беше казал , " като че ли гласът на Жан-Клод , за да запълни напрежението като вода в чаша . Ние всички се обърна към Жан - Клод , който е бил не стои твърде далеч, в близост до масата на телохранители , които бяха взети на втория вампир като този, който ме е пазел от Стивън . " Казах и на Григорий и миналото на Стивън , защото в момента Стивън видя Валентина и Бартоломе , той каза, че не може да ги нахранят . Това спомените , че ще се събудят биха били твърде много за него, за да понесе. Аз съм казал Musette това. Ако I не я беше предупредил , аз никога нямаше да остави Стивън и Грегъри тук без Anita или себе си , за да ги пазят. " Всички от нас сега се обърна към Musette . Тя не носеше перука , но е навита косата си в дълги къдрици банани , така че тя изглеждаше като порцеланова кукла , с червени устни , я внимателно съставена очи, бледа си кожа , както и бялата рокля седемнадесети век с приложената към него нос . Нищо никога няма да вземе красотата си от нея, но физическата красота не е достатъчно , за да компенсирате садизъм . " Вярно ли е това ? " Попита Валентина . " Сега , ma Пуле , бих направил такова нещо? " " Да, " каза Валентина : "Да, ще го направиш. " Двете деца вампири гледаха Musette , се втренчи в нея безмълвно , докато тя беше тази, която отмести поглед , тя, която примигна големи сини очи . За миг видях това, което мислех, че никога няма да види. Musette беше смутен . " Боби Лий, улови я задник . " " Ма дребничка , какво правиш ? " "Знам, че правилата , Jean - Claude , те задържа тяхното безопасно поведение в нашата територия. Това означава, че ние сме в рамките на нашите права да я постави под домашен арест , докато малката си компания оставя . " " Но ние не можем да я нараня , тя е твърде важна, за да Belle ", каза той. " Разбира се, " казах аз. Хвърлих поглед към Боби Лий . " Я придружи обратно към стаята си и сложи на кръста обратно на вратата . " Той ме погледна , после към Жан- Клод . " Искаш да кажеш , просто ей така, ние можем да ги нарани , да ги затвора? " Аз кимнах . Той въздъхна. " Искаше тя работи по този начин с формата си при волана . " " От време на време , вампирите са толкова цивилизовани идва по-удобен . " Боби Лий се ухили на мен, и той и Клаудия и около половин дузина други преминаха към Musette . Angelito премества пред нея , да я блокира от погледа. Нейният глас прозвуча ясно , макар и скрито , " Не бой се , Angelito , плъхолаците няма да ме докосват . " Боби Лий и Клаудия са изправени с Angelito . Той ги е направил и двете изглеждат малки. " Ние можем да направим това лесно или трудно. " Боби Лий каза: " Мърдай, и ние всички ще отидем тихо до стаите . Останете казано, и ние ще ви нарани , след това плъзнете си задника обратно в стаите. " Имаше желание за гласа му , че каза , че се надява за битка . Мисля, че всички те са били . Никой от тях не беше харесвал да се налага да стои и да гледа Григорий и Стивън бъдат мъчени . " Отдръпнете се , Angelito , " каза Musette . " Сега . " Angelito преместени, лицето му показва как той е склонен да го направи. Бях изненадан, че Musette беше така кооперация . Щеше ми се стори като човек, който ще трябва да бъде изнесен рита и крещи . Боби Лий се протегна за Musette . Тя каза: " Не ме докосвай ". Той спря в средата на движение , сякаш ръката му бе замръзнала на място. " Вземи я , Боби Лий, " казах аз. " Не мога ", каза той, и имаше нещо в гласа му , че аз никога не бях чувал преди . Fear . " Какво искаш да кажеш , че не можеш ? " Попитах аз . Той взе ръката си назад , бавно , и го притисна към гърдите си , като че ли е бил наранен . " Тя ми каза да не я докосне , и аз не мога. " " Клаудия ", казах аз. Големият Жената поклати глава. "Аз не мога. " Първият намек имах за това как грешните неща бяха отишли ​​беше истинският плъх, който се заклатушка до помирише бели поли Musette се . Той я погледна с блестящи очи, черни копчета . Погледнах Musette , и сини очи бяха обезкръвени твърди , така че тя изглеждаше като сляпа руса кукла . Лицето и бе тържествуващ с триумф. " Плъховете са си животно, за да се обадя , " казах аз. " Още не сте Jean - Claude ви кажа ? " и смеха в гласа си каза ясно , тя знаеше, че той не е имал . " Той е забравил да го спомена . " "Аз не знам", каза Жан - Клод . " Нейната единствена животно, за да се обадя преди два века е прилепът . " Гласът му звучеше празен, крие каквото и да е чувство . " Тя е получила плъхът, като втория си животно преди около петдесет години", казва Ашер . Дадох му един поглед. " Щеше да е хубаво да се знае това. " Той сви рамене. "Никога не ми е хрумвало, че някой всъщност ще се опита да сложи Musette под стража . " Обърнах се към вампира под въпрос. " Защо не използвате новия си мощ , за да се отървете от охраната на wererat по-рано ? " " Исках да е изненада ", каза тя и се усмихна , усмихна достатъчно широко, за да мига зъби . Тя беше толкова страшно доволна от себе си . " Добре ", казах аз , " всички метаморф бодигардове , които не се случи да бъде плъхове , получават задника . " " Убийте ги ", и знаех, че тя говореше на Боби Лий . Това не бе предвидил . Shit . Но Боби Лий и Клаудия двамата клатеха глави , и се откажа от нея. " Можете да ни нареди да не ви навреди, но не може да ни накара да нараняваш другите . Не е ли такава власт , момиче . " Плъхолаците всички се отдалечава , объркан и притеснен. Още недвижими плъхове бяха започнали да подскачат в далечния от пещерата. Един от проблемите, с помощта на място, което е естествено създаден е, че можете да получите характер. Природата не винаги е хубава, или приятелски. Това беше най-вече werehyenas , която се движеше напред. Само двама от wereleopards окачестви като бодигардове , и тези две остана близо до Micah . Останалата част от нашите леопарди беше възпитан заедно като храна. Храната не се бори , храна само кърви . Осъзнах, нещо, което не е имал преди , не е имало върколаци в пещерата с изключение на Стивън . Къде бяха отишли ​​пазачите върколака ? Musette каза нещо , и то не е на френски език. В действителност това не е език, който дори може да отгатне . Двете вампирите с техните слонова сива кожа и златни очи се движеха пред нея . Жан - Клод каза: " Обади им се върне , ma дребничка , аз не бих ги загубят над това. " " Има само две от тях , Жан - Клод . " " Но те не са това, което изглеждат . " Обадих се на всички на разстояние и се обърна към Жан - Клод . " Какво? " Това беше Валентина , които се отзоваха и отговори на въпроса ми . "Има една стая, където служителите на Sweet Тъмно чакането , заспал. Членовете на Съвета ще отидат в тази стая от време на време и се опитват да им се обадя , за да им услуга . " Погледнах към двете вампирите , след това обратно към Валентина . " Тези две събудих , " казах аз. " Повече от тези два ", каза тя, " нашата любовница призова шест от тях буден. Тя вярва, че това е знак за нарастващия си мощ. " Валентина и аз се спогледахме . " Майката на всички Darkness се събужда , и слугите я събуди преди нея. " Аз го прошепна , но дори и прошепна тя потръпна и изпълни стаята с танцуващи ехо . "Вярвам, че е така, " каза Валентина . "Нашата любовница е по-мощен от всеки друг . Слугите на нашия Sweet Mother събудят до командния Belle Morte си . Тя е знак за величието на нашата господарка , " Musette го декларира като истина , звънене гордост в гласа си една . " Ти си глупак , Musette , на тъмно се събужда . Фактът, че те са застанали тук е доказателство за това. Те ще се покоряват Belle Morte , докато се издига тяхната истинска господарка , тогава Бог да ви помогне. " Musette буквално тропна с крак в мен. " Вие няма да развалят нашите забавно . Вие не може да ме докосне , те няма да ви разочарова . " Погледнах ги , и се намръщи . " Те не са просто вампири , нали? " " Какво искаш да кажеш , малката ми ? " Можех да ги чувствам , чувствам присъствие, което не е трябвало да бъде там. " Те се чувстват като форма - скоростите . Вампирите не може да бъде форма - скоростите . " Осъзнах, дори и като го казах , че това не е съвсем вярно . Майката на всички Darkness е форма - работник и вампир. Бях чувствал така. " Мислех, че мама Скъпи е първият вампир, този, който е всичко, което прави . " " Oui , ma дребничка . " " Има ли вампири в съвета , които слизат директно от нея? " Jean - Claude мислех за това за момент . " Ние всички слезе от нея. " " Това не е това, което попитах аз . " Asher отговори: "Няма такъв, който може да претендира за пряк произход от нейната линия, но тя основава на съвета на вампири. Тя започна нашата цивилизация , ни даде правила , така че ние вече не са самотни животни , избиват помежду си от пръв поглед . " " Така че тя е твоя майка културно , а не инициатор вашата линия на . " " Кой може да каже със сигурност, малката ми ? Тя е началото на това, което сме днес. Тя е нашата Майка по всички начини , които са важни . " Стиснах главата ми . "Не всички възможни начини ." Стоях извън обсега и каза: " Някой, който говори каквото и да се говори с превода на това за мен . " Валентина засилено. " Те разбират френски сега. " " Fine . Жан - Клод . " "Аз съм тук , малката ми . " " Кажи им , че е загубил Musette безопасно поведение , и ние трябва да я постави под арест. Тя няма да бъдат засегнати , но тя няма да бъде позволено да навреди на никого. " Jean - Claude говори бавно френски, така че аз може да разбере много от него . Бях натоварил повече и повече през годините , но бърза реч все още ми даде проблеми. "Аз съм им казал . " " Тогава им казвам това , също. Ако те не се придвижват от пътя, за да можем да я арестуват , тогава ние сме в рамките на правилата , че майката на мрака , определени - за да ги убие за неподчинение на правилата. " Jean - Claude изглеждаше съмнително. " Просто го повтарям, " казах аз. Тръгнах си малко, за да се намери Боби Лий . Той се потеше и изглеждаше зле . " Аз съжалявам , Анита . Ние ти се провали . " Стиснах главата ми . " Все още не сте го направили . " Той изглеждаше озадачен . " Отворете си кожено яке , широк . " Той върши това, което попитах . Взех пистолета си на рамото му кобур и имам поглед на втори пистолет в колана си . Правила каза само, охранители могат да бъдат въоръжени . Насочих пистолета към земята , и щракна предпазителя . Очите му бяха много широки . Всъщност не бях сигурен дали той би могъл да ми дадеш пистолета. Но той е направил , и аз резба по моя начин внимателно обратно през тълпата към предните линии. Пистолетът беше невидим , проведена в гънките на пълната ми черна пола . " Какво казаха , Жан - Клод ? " " Те не вярват на никого тук, може да ги нарани. Те казват, че те са непобедими. " " От колко време са били заспали ? " Jean - Claude ги попита . " Те не знаят със сигурност. " " Откъде знаят , че са непобедими ? " Попитах аз . Той попита , и те привлече мечове изпод белите си палта. Кратки мечове, изковани от нещо по-тъмен и по-тежки от стомана. Беше ли бронз ? Не бях сигурен . Аз просто знаех, че това не е стомана. Ние всички се отдръпна от съставените лопатките , независимо че са направени от . " Те казват, че никое оръжие роден на човек може да им навреди, " каза Жан Клод . Musette засмя . "Те са най-добрите воини , създавани някога . Вие няма да ме докосне с тях, тъй като моите протектори . " Отстъпих назад, се поставя в най-балансирано позиция като мога да получа с високи токчета , и вдигна пистолета. Насочих за хедшот , и го получи . Главата на вампира избухна в пране на кръв и мозък. Звукът на изстрела сякаш ехо завинаги , а аз не можех да чуя вик видях на устните на втория воин , както той ме зарежда . Главата му избухна като първия милион имал. All бойната подготовка на ръка - за - ръка в света е безполезен, ако врагът ти не позволи да се доближи достатъчно , за да го използвате. Musette застана мига, твърде шокиран, за да се движат , мисля. Тя беше покрита с кръв и Гор . Русата си коса и бледо лице беше червено маска , от които сините си очи мигаха . Бялата си рокля беше наполовина червено . Насочих пистолета към сепнато си лице . Мислех за това , Бог знае , аз мислех за това. Но аз не се нуждае от уплашени , Жан - Клод " Ма дребничка , моля , за доброто на всички ни , не прави това", да ме накара да се поколебае . Аз не може да убие Musette , защото от това, което може да направи Belle Morte като отмъщение . Но нека Musette видя в очите ми , лицето ми , тялото ми , че ще я убие , че съм искал да я убие , и че , като се има предвид полето извинение , аз може да забравите отмъщението Belle за второто ще ми отнеме да дръпнете спусък . Очите Musette се напълниха със сълзи блестящи . Тя беше глупак , но не толкова голям глупак като всичко това. Но аз трябваше да бъда сигурен , така че ние не разполагаме с тези недоразумения отново. " Какво виждаш в лицето ми , Musette ? " Гласът ми беше нисък, почти шепнешком , защото ме беше страх от това, което ръката ми би направил ако ти се развиках . Тя преглътна и , че е силен, за да ми звънят ушите . "Виждам моята смърт на лицето си. " " Да ", казах аз , " Да , нали . Никога не забравяй този момент , Musette , защото ако това се случи отново , това ще бъде последният ти миг . " Тя нададе разклащане дъх. "Аз разбирам. " " Надявам се, че е така, Musette , аз наистина , наистина , надявам се. " Свалих пистолета , бавно. " Сега , Мърл може да ви наблюдава Musette и Angelito ще стаите си , точно сега . " Мърл пристъпи напред , и една малка армия от werehyenas премести с него . " My Нимир - Ра говори , и аз се подчиняват. " Чувал съм го да казва такива неща да Micah и преди, но никога не е за мен, или поне не е искал той да го каже. Мърл прескочи телата на мъртви вампири , за да хване ръката Musette си . На werehyenas изглеждаха бледи , но щастливи. Току-що бях направил всичко на мускула в стаята щастливи, защото нещата сега са прости . Бихме могли да ги убие, ако те отново побъркани . Хванах израз на Жан-Клод . Той не беше щастлив. Бях направил " работата по-лесно , но не и политиците " войниците. Не, мисля, че току-що е сложно , по дяволите, от политическата страна на нещата . Мърл доведе Musette , нито твърде леко над телата. Тя залитна , а само една маса на werehyenas държат Angelito от нея измъкна . Musette възвърна равновесието си , и стаята изведнъж миришеше на рози. Мислех, че ще се задуши от моя собствен пулс като Musette вдигна глава и показа очи с цвят на тъмен мед . 46 Belle - Morte ме погледна , от лицето Musette , а аз мисля, че спря да диша . Всичко, което можеше да чуе за миг беше чукането на собственото ми сърце в главата ми . Звук се върна с пробив , а гласът Belle Morte , минал от устата му Musette . " Аз съм огорчил с теб , Жан - Клод . " Мърл продължаваха да я плъзнете другия край на стаята . Или той не знаеше лайната бе ударил на вентилатора , или един вампир беше все едно с него. Той е на път да научат по друг начин . " Освободи ме ", каза тя със спокоен глас. Мърл пусна ръката си, сякаш щеше да го изгори . Той се отдръпна от нея начинът, по който Боби Лий се отдръпна от Musette , с поглед на болка , държейки ръката му, сякаш го боли . " Леопардът е нейният животно, за да се обадя ", каза Жан - Клод , а гласът му занесе в поредното тежко мълчание. Но аз не са имали време да се мисли за мълчание , защото Belle говореше , казвайки ужасни неща . " Аз съм бил леко нагоре по-рано от сега. " Тя се обърна и погледна към двете мъртви вампири . " Знаете ли колко време съветът се опитва да се събуди първия деца на майката ? " Мисля, че ние всички , че това е риторичен въпрос , едно ние се страхувахме да отговори. Тя се обърна към нас се изправят , и нещо, което плуваше под лицето Musette си , като риба бутане срещу вода. " Но аз ги събуди . I, Belle Morte , събудил децата на майката. " " Не всички от тях , " казах аз, и веднага бих искала да държи устата си затворена . Тя ме погледна така , че беше толкова ядосан го изгори , и толкова студено , тя ме накара да потръпна . Сякаш всичко, което някога е бил на гняв и омраза са били в това един поглед. " Не, не всички от тях , а сега сте взели две далеч от мен . Какво някога трябва да направя, за да те накаже ? " Опитах се да говоря около пулса в гърлото ми , но Jean - Claude отговори: " Musette наруши примирието , и няма да го признае . Ние сме слушали закона на писмото . " "Това е вярно ", каза Валентина . Публиката е от черна кожа облечени пораснали премества , така че дете вампир може да дойде и да стоят близо до Musette / Belle . Валентина се пазят извън обсега , все пак. Аз забелязах, че . " Говори, малко един . " Валентина разказва историята за това как Musette бяха удържани информация за блудство с дете и това, което се е случило , защото от нея . Тялото Musette е обърна към Стивън и Грегъри . Gregory държеше брат му и го люлее . Стивън не гледаше никого, или нищо. Каквото и втренчени очи видяха , че няма нищо в тази стая. Belle се обърна към нас, и отново имаше това усещане за друг плувен лицето отдолу, но този път аз го видях като призрак насложена върху лицето Musette си . Призрачни черна коса обезкървяват над блондинката , лице с повече скули , повече сила , за да го , показа за миг , преди да го отпусна в по-меката красота на Musette . " Musette направи пауза примирие първа . Признавам , че . " Защо това е , че сърцето ми процент не забави единен ритъм , когато тя каза, че ? Следващите си думи излязоха в мъркане контраалт глас като кожа да гали кожата и лекота през ума. "Вие сте действали в рамките на закона , а сега така ще I. Когато Musette а останалите се върнеш при мен , Asher ще дойде с тях. " " Временно ", каза Жан - Клод , но гласът му проведе съмнение. "Non , Жан - Клод , той ще бъде мой , както на стария . " Jean - Claude си пое дълбоко дъх и бавно издиша . "Според собствените си закони , не можеш да вземеш някой постоянно далеч от тези, на които той или тя принадлежи. " "Ако той принадлежи на никого, че би било вярно . Но той е никой не е Pomme де пееше , слугата няма никой , никой не е любовник. " " Това не е вярно ", каза Жан - Клод ", той е нашият любим. " " Musette общувал с мен, ми каза, че тя миришеше на твоите лъжи , слаб си усилия, за да запази Asher от леглото си . " Belle е в състояние да миришат лъжи , прекалено , ако лъжата е нещо, което тя разбира . Не вампир може да каже истината от лъжата , ако тя е около нещо, което те не разбират . Ако вампир не е имал лоялност, те не биха могли да го разпознаем в други - че такива неща. Щях да се опитам да я дам нещо, което тя можеше да разбере . "Аз не мисля, че беше слаб усилия , " казах аз. Жан - Клод ме погледна , а аз поклати главата си към него. Той пристъпи грациозно настрана, защото знаеше, че имах план , но гласът му прошепна в главата ми : "Бъди внимателен, ma дребничка . " Да , щях да бъда внимателен. Belle обърна назаем тялото си , за да ме погледне . " Значи признаваш , че е направен опит да излъжеш Musette . " " Не, аз казах , че не е слаб. Намерих всичко неудобно , вълнуващ , прекрасен , и ужасяващ . Да бъдеш в леглото с Ашър не беше точно това, което мислех, че ще бъде. " " Не си излъгал , все пак, " каза тя , а гласът й. Беше толкова богата , тя е като че ли би трябвало да е в състояние да слезе на земята и да се търкаля в нея като някакъв мек , топъл , задушава килим. Нейният глас е привлекателен като Жан - Клод и Асир можеше да бъде, но също така страшно. " Взехме Asher до нашето легло , както и с европейските стандарти, ние сме любовници. " " По европейските стандарти", тя изглеждаше объркана , и лицето си избута срещу Musette си . Този път тя беше като маска . Усещането за нещо по-голямо , по-опасен бутане срещу лицето Musette се . Знаех, че чрез спомените на Жан-Клод , че Belle не е физически много по-голям , отколкото Musette , но физически размер не е всичко там е до Belle Morte . "Аз не разбирам какво означава това , " европейски стандарти " . " Jean - Claude отговори: "Американците имат най- особена представа, че само сношение между един мъж и една жена представлява истинска секс. Нещо друго не наистина брои. " "Аз вкус истина , но аз намирам , че най- странно. " " Тъй като аз правя, но тя все още е вярно. " Той даде този галски рамене . Добавих , " Какво Musette държат миришещи не е лъжа , това беше моя Hang- нагоре , че Ашер и аз не са имали истинска сношение . Повярвай ми , ние всички бяха голи и потни в леглото. " Тя се обърна , че странно половината лице към мен. Тя щеше да изглежда по-страшно , ако лицето си не е бил заобиколен от дълги руси къдрици банани Musette е . Външният вид Shirley Temple не е била предназначена за Belle . " Вярвам ти , но от собствения си допускане , че не са любовници , а не наистина от вашите собствени стандарти . Така , Asher е мое. " " Не ми пука за истината , аз забравих, че , " казах аз. Тя присви тези мед - златни очи към мен. " Вие сте забравили нищо , малката . Ти не ме познаваш . " "Имам спомени на Жан-Клод , тук и там. Това е достатъчно. Те е трябвало да ме научи по-добре , отколкото да използвате истина . " Тя тръгна към мен , и както тя го направи , тялото си струваше да се прибират над Musette , така че тя не е само лицето , но с рокля на тъмно злато , по-дълго рамо , бледо ръка с меден цвят на ноктите . Тя се движеше като призрак драпирани над Musette , така че имаш проблясъци на другата жена отдолу. Той не беше перфектна , Belle Morte не е наистина физически там, но това беше много близо , и това е притеснително . Жан - Клод се е преместил , така че той ме докосна отзад от времето Belle застана пред мен . Аз се облегна назад срещу него , защото тя ми беше белязал веднъж , и това е без никакво физическо докосване. Наведох срещу Жан - Клод и се бореше с желанието да се направи ръцете си около мен като щит . Belle застана толкова близо, че на ръба на пълен полата Musette докоснаха краката ми . Призрачна рокля Belle изглеждаше да кърви над обувките ми , пълзят нагоре глезените ми . Аз не можех да дишам . Jean - Claude нас премества назад, извън обсега на тази пълзяща власт. Извадих прегърна ме силно . Майната му , аз бях уплашен. "Ако истината, няма да работи с мен , какво ще , малката ми ? " Попита Belle . Намерих гласа ми , той беше задъхан , уплашен , но нищо не можех да направя за него . "Аз съм " ma дребничка , " Жан - Клод никой друг. " " Но каквото и да има, е мое, така си ми ma дребничка . " Реших да пусна този аргумент отида, за сега. Имаше и други по- важни от които се нуждаех , за да спечели. " Ти ме попита , ако истината не работи с вас, тогава какво прави ? " " Oui , ma дребничка , аз съм питал . " "Сексът и властта", казах аз, " това е, което работи за вас. Вие предпочитате и двете заедно , ако можете да го получите . " " Да не би да ми предлагаш секс? " Тя измърка към мен, и звукът ме накара да потръпне и насиля, по-трудно срещу Жан - Клод . Аз не искам да играя с Belle , по никакъв начин. " Не, " казах аз , почти шепнешком . Тя протегна ръка към мен , че тънка бяла ръка с неговите тъмни медни гвоздеи , както и че се появи остатъчно изображение на ръка Musette е отдолу, сякаш доброто ръка Belle бяха странно метафизично ръкавица. Jean - Claude ни се връща отново , една малка част от една малка част от един инч , така че тези дълги пръсти заковани пропуснати бузата ми с дъх. Belle го погледна , дългата си черна коса започва да се движите тялото си, като имаше вятър около нея. Нямаше никакъв вятър , само мощност Бел . " Страхувам се, че едно докосване и аз ще я взема от теб ли си? " " Не, " каза Жан - Клод ", но аз знам повече от това, което си докосване може да направи, Belle Morte , и аз не съм сигурен , че Анита ще се грижи за него . " Той беше използвал истинското си име , той почти никога не е направил това. Може би защото Belle е с моя псевдоним , той не искаше да . Гнева си изгори въздуха пред нас, като истински пожар, кражба на кислорода от белите дробове , което прави невъзможно да се диша , освен ако не сте взели , че топлината в белите дробове . След това те ще съсухрям , и вие ще умрете . Жегата попълнено думите си , така че едва ли не се очаква те да бъдат изгорени в самия въздух. " Знаете ли да попитам дали тя ще се грижи да се докосна ? " " Не, " Жан - Клод каза , гласът му беше много все още , и аз се почувствах го потъва далеч , дори и с ръце , обвити около мен , той потъваше далеч , сгъване в тази тишина , че той отиде в , когато той се скри от всичко. Имах един поглед на това тихо и спокойно място , и това беше по-тих от мястото, аз отидох , когато съм убил . Има дори не беше статичен там, само пълна тишина . Празнотата , изпълнен с аромата на рози , сладко, така сладко, преситена , задавяне . Аз ахна , и всичко, което би могло да опитате беше рози. Жан - Клод ме хванат, иначе щях да падна . Парфюмът на рози попълнено ми носа , устата ми , гърлото ми. Не можех да преглътне покрай нея , не можеше да диша , но нищо парфюм. Аз щях да изкрещя , но нямах въздух. Чух, Jean - Claude викове : "Спрете това! " Belle се засмя , и дори задушаване до смърт , звукът се качи през тялото ми като опитен ръка. Една ръка сграбчи моята, и глътка въздух с нокти пътя си в гърлото ми , борбата си проправя път през мощност Бел . Отново , ако бях имал достатъчно въздух , щях да изпищя. Лицето на Мика увисна над моя. Ръка на Мика в мината . "Non , пн чат, вие сте мои , както е тя. " Belle коленичи до нас , достигайки да докосне лицето на Мика . Jean - Claude всички ни се премества назад, така че ние се срина на пода на колене , но ние бяхме извън обсега отново , едва . Но едва беше добре Добре тогава. Очите Бел изгорени с мед огън и ноктите на ръката си обезкървени медни пламъци във въздуха , тъй като тя се пресегна за Micah . Жан - Клод се опита да ни помогне да пълзи далеч , но ние бихме паднали в купчина от дълги поли , дълги палта. Смърт чрез модата. Belle докосна лицето на Мика , прикачна тези светещи нокти по бузата му . Миризмата на рози затвори над главата ми като сладък отровена вода , и аз се давя отново. Друга ръка върху мен , и това докосване нямаше нищо топло в нея, тя не се обади на ardeur , тя не се обади моя звяр , го нарича нещо по-студено и по-сигурен за себе си. My некромантия дойде , извираща и нахлу през кожата ми , тялото ми , и аз се загледа в горящите очи на Бел , и аз можех да дишам . Гърлото ми беше възпалено като ада , но аз можех да дишам . Преместих очите ми достатъчни, за да видите Damian държите другата ми ръка. Очите му се бяха разширили , и можех да усетя страха си , но той е бил там , коленичил до мен , с лице на силата, която е Belle Morte . Belle привлече лицето на Мика към нейните. Нейната кожа сякаш се състои от бяла светлина , черен пламък коса, блестящото разтопен метал на пръстите и очите . Нейните устни блестяха като черта на прясна кръв . Ръка на Мика сгърчи в моята, толкова силно, че боли , и болката помогна , направени моите мисли по-ясно , по-трудно остриета. Той направи малка звук в гърлото му като Belle притисна устни в неговите . Знаех, че той не искаше да я докосне , и аз също знаеше, че не може да я откаже . Но той беше мой . Micah беше мой , не нейна . Mine . Седнах с Micah от една страна и Дамян , от друга, на топло и на студено , за да живеят и мъртвите , страстта и логиката . Ръцете на Жан-Клод все още бяха почти голи рамене. Той ме укрепи , както аз го подкрепи , но тази сила е моя, а не негова . Леопардите не са му се обадя . Те са мои . Обадих се , че част от мен, която леопарди докоснаха и реализирани за първи път , че той не е бил обвързан с Ричард, или дори наистина Жан - Клод . Леопардите са мои , и Бел . Изправих се с лицето си толкова близо до нейната , че сиянието на нея пожар погали лицето ми , и удоволствието от това леко докосване прати вълна от тръпки по кожата ми. То не беше, че бях имунизиран срещу докосване Бел . Тя беше, че имах моите собствени. Аз обикновено се бори моя звяр , каквото и аромат да е било, но не и тази вечер . Тази вечер аз го приветства , тя прегърна , и може би това е защо тя се излива през мен като попарване наводнения на властта. Ако бих бил вълк в интерес на истината , ми звяр щеше да се пръсне от кожата ми при наводнение на топли течности , но не е вълк . Но звярът се качи под кожата ми , изкрещя устата ми , и се удари в тялото на Мика като влак , огромен , течни мускулести влак. Тя се отскубна от устата му Belle Morte и плащаха писък отеква мина. Моят звяр изрева през тялото му , и неговият звяр той отговори . Неговата звяр се втурна от дълбините да се срещне моя, като две левиатани състезания за повърхността. Ударихме че метафорично повърхност заедно , и нашите зверове навиват вътре и вън от нашите тела , подвижен като огромни котки , се наслаждават на усещането на кожа и мускули. Имаше какво да се види с очите , но има неща, за да се чувстват . Belle четка светещи ръце точно над нас, милване тази енергия. " Très де бон подагра, " Тя докосна кожата на Михей , и тази енергия се хвърли към нея , носейки издихание от гърлото си. Мика се обърна , и мисля, че щеше да отиде с нея отново , но хванах лицето му в ръцете си . Ние целуна. Целувката започна като четка за устни , за проучване на езици , а залъгва със зъби , а натискане на устата . Тогава нашите зверове валцувани през устата ни , като двама души променящите се места. В прилив на енергия затръшна телата ни заедно , нарязани ноктите ми чрез ръката на Damian , сгърчи ръцете на Жан-Клод на раменете ми . Усетих двете му тяло и лък Damian е назад, а второто преди захранването да разкъса чрез тях , и изтръгнат звуци от двете гърлата им , които са имали повече да правя с удоволствие , отколкото болка. Micah и яздех един от друг, устите заключени в една безкрайна целувка , сякаш нашите зверове са се слели в едно. След това бавно , с преплетени енергии започна да се търкаля един от друг и се плъзга в техните отделни къщи от плът. Дойдох на себе си напълно на пода с Micah срина върху мен , Damian лежи на пода само с ръката ми го държи . Jean - Claude все още седеше изправено , но той бе люлее тихо място , почти като той се танцува на музика не можех да чуя. Мисля, че той е просто борба да не падне, но дори и това е направил да изглежда доброто . Belle се взираше надолу към нас с поглед близо до възторг на лицето си . " О, Jean - Claude , Жан - Клод , какви играчки сте извършили за себе си. " Jean - Claude възвърна гласа си , докато бях все още се борят да диша над пулса ми , и сърцето на Мика бе тропотът толкова силно срещу гърдите ми имах чувството, че това ще се пръсне. Пулсът в дланта Damian победи като втори пулс срещу кожата ми. Нито един от останалите от нас е намерил глас, който може да замени пулса на телата ни . "Не играчки, Бел , никога играчки. " " Те всички са играчки , Jean - Claude , някои са просто по-трудно да се използва от други. Но всички те са играчки. " Тя погали нажежен си ръка надолу по гърба на внимателно оформена коса на Мика . Нейната енергия играе по тялото му , донесе въздишка от всички нас , но беше слаб , почти реакция първосигнално , че не можеше да се избегне . Ние лежеше тихо под нейно докосване. Belle погледна надолу към нас, и това е трудно да се види чрез светещия маската , но аз мисля, че тя се намръщи. Тя прокара пръстите си от долната страна на лицето на Мика , и не е имало реакция. Тя призова да си добиче , но си звяр е добре нахранени , сънливи и съдържание. Гласът ми дойде , кух , сякаш не бях съвсем попълнено обратно нагоре . " Леопардите са мои , Belle . " " Леопардът беше първият ми животно, за да се обадя Anita , и ги наричам аз трябва . " Лежах на пода , чувствайки замечтан , съдържание. Micah валцувани лицето му , така че бузата му опря на меката възглавница на гърдите ми . Ние я наблюдаваше с мързеливи очи , начинът, по който само котките могат. Трябваше да съм страхувам , но не бях . В прилив на енергия изглежда , че са взели всички страха си заедно с него. Чувствах ясно съзнание и безопасно . Belle изсипва че мъглива власт върху нас , но все пак тя вдигна настръхна и донесе въздишки на устните ни , не е имало повече. Тя не може да се нарече Micah като си звяр , защото той беше мой . Тя не можеше да се обадя на моя звяр , защото бях на Мика . Ние наистина бяхме Нимир - Ra и Нимир - Радж, и заедно сме били достатъчно, за да я пази от нас. Тя се обърна тези злато пламък очите на някой зад нас , и аз се почувствах я достигне до един от леопардите . Знаех, че по някакъв начин това би било Натаниел . Ако тя ще го опитвали преди Micah и аз се сляха , той щеше да дойде при нея , но сега вече бе твърде късно . Ние ще затвори портата и я давност. Belle Morte не можеше да докосне нашите леопарди, не и тази вечер . "Това не е възможно", каза тя , а гласът я беше загубил част от мъркане ласка . Jean - Claude отговори я съмнение. " Можете да се обадите на почти всички големи котки , но не можете да се обадите на котките , които отговарят на капитана на зверове. " " Падма седи на съвета , вие сте един от моите деца . Че не може да вземе това, което принадлежи на друг член на съвета е просто истината . , Че някое от децата ми да ме предпази от това, което притежава , е тяхно е невъзможно. " " Може би ", каза Жан - Клод и той се изправи на крака . Той протегна ръка към двамата Micah и мен. Обикновено , аз не позволи на хората да ми помогне , но тази вечер бях облечен с дълга пола , високи токчета , и току-що е имал това, което възлиза на метафизично секс на публично място. Взехме ръцете си заедно , и той ни извади на краката ни . Дамян все още имаше мъртва хватка на другата ми ръка , но той остана на колене , очите все още само половин - съсредоточени , сякаш прилив на енергия като го повали повече, отколкото трябваше останалата част от нас . Той беше само един от нас, който не е бил или майстор или алфа нещо . Аз го извади , за да седне в краката ми , но не се опита да го направи да стои ; тя не изглежда като той е готов да си. " По американските стандарти", каза Жан - Клод ", това не се брои за секс. " Belle се засмя и звукът все още трепереше през кожата , но това е далечна . Или ние бяхме твърде вцепенен , или твърде екраниран за нея да се докоснат . "Американците не се зачитат това като секс, че е абсурдно ! " " Може би, но е истина, все пак. Ти и аз ще го помисли за секс , би ние не? " " О, Oui , достатъчно секс за една от моите забавления. " Аз почти се чувствах Jean - Claude усмивка. Аз не трябва да го видя. " Смятате ли, наистина вярвам, че ние не са направили това и още с Asher ? " Тя го погледна , и гнева си завързани през стаята отново като вятър край езерата на ада . " Аз няма да се отклони толкова лесно. " Тя посочи назад към две мъртви вампири . " Нямате представа какъв е вашият човешки слуга е взел от мен . Те не просто са вампири. " "Те бяха lycanthropes , " казах аз. Тя ме погледна , и там е по-голям интерес , отколкото гняв в нея сега . Belle винаги е бил по-заинтересован от енергия, отколкото е дребна , че ако тя може да бъде и двете, добре , това би било най-доброто от всички светове . " Откъде знаете това? " "Почувствах техните зверове , и аз се почувствах на звяра от мама Скъпи по-рано днес . " "Мамо Скъпи ? " Тя успяваше да изглежда озадачен под всичко това блестящото власт. "The Sweet мрака ", каза Жан - Клод . "Чувствах я разбъркайте в нея сън , Belle . Майката на всички Darkness се събужда , затова децата си , както се изразихте , най-накрая стигнаха до обаждане на някого . " " Аз им се обадих , " каза тя. " Можете да се обадите на всички от големите котки , и наред с другите неща , те са котки. Обзалагам се на Господаря на зверовете да ги наречем , също, ако той се опита , " казах аз. Мислех, че за момент тя беше всъщност ще изкорени болестта шап, или по-скоро я Musette's - при мен. " Те дойдоха на повика ми , никой друг. " " Не те ли тревожи , че децата на тъмнината се покачват ? Не че ви плаши ли те? " " Работил съм дълго и упорито , за да натрупат достатъчно мощност, за да се събуди децата на тъмнината. " Стиснах главата ми . " Ти си я почувствах днес , Belle , как можеш да стоиш там и да не се разбере, че това не е вашата сила да отидеш на ново ниво , това е нейно събужда . " Belle Morte поклати глава. "Non , ma дребничка , от вас се иска да ме възпре да си отмъсти . Аз никога не забравяме, обида , и аз винаги се уверете, че някой плаща цената за това . " Тя се приближи до нас, и че нажежен край на властта се завихри при пълен полата ми , но той не си поема дъх и този път. Това беше власт, и то пропълзя през кожата ми като линии от насекоми маршируване , но това не е съблазнителна , че не е специален. Ние всички ще има толкова много власт изсипва през нас, че ние просто не остана нищо друго за повече забавления и игри довечера . Тя прокара ръка надолу гърдите Михей , и аз се почувствах тялото му се стяга , но това не се отрази тя се използва за . Тя докосна лицето на Жан-Клод , и той я пусна . " Прекрасни , както винаги, Belle . " " Не, не , както винаги ", заяви тя. Тя се обърна към мен , тогава. Аз не искам тя да ме докосне , но аз знаех , че мога да я пусна да го направя сега . Тя не беше тук в плът , не наистина, и тя ограничава властта си . Интелектуално Знаех , че студения твърд чувство в стомаха ми не беше толкова сигурен . Направих си стои на едно място , докато тя сложи това нажежен ръка срещу лицето ми. Нейната ръка не е точно горят когато докосна , но тя беше топла , и разпространението на енергия от него , маршируват надолу по тялото ми като топла вода се излива от моето лице надолу кожата ми. Това ме накара да треперя и искате да дръпнете начин , но бих могъл да го толерира . Аз не трябва да се отдръпне . Аз не трябва да се изпълнява. Тя дръпна ръката си , и имаше един спиращ чувство за власт между ръката си и кожата ми. Тя го отърка в полата си , пола Musette е . Чудех се , беше Musette все още там? Тя знаеше ли какво се случва ? Или тя си отиде , само за да се върне , когато е завършен Belle ? Тя се обърна към последния Damian . Той се пъхна в здраво срещу мен , като на куче, което е било страх да не нарани , но той не се изпълнява. Belle докосна лицето му. Той трепна , не искаше да срещне очите си, но тъй като той коленичи в краката ми , и нищо по-лошо се е случило с него, отколкото усещането за власт над кожата си, той погледна нагоре , бавно. Имаше нещо подобно удивление в очите му , и зад това , триумфира . Belle дръпна ръката си назад, сякаш тя е била тя , който е бил изгорен . " Дамян е от моята линия , но не на твоя, Jean - Claude . Тя не е вашата сила , че той има вкус на . " Тя ме погледна , и имаше нещо на тази красива, извънземно лице, което не можах да разбера . " Защо той да вкуси от силата си , Анита ? Не е ли му , но той от твоя. " Не бях сигурен, истината ще помогне тук , но знаех, че лъжа няма. " Ще ми повярваш ли , ако ти кажа , че не съм съвсем сигурен . " " Oui , и не . Вие говорите истината , но има някои измами с него. " Преглътнах и си пое дълбоко дъх. Аз наистина не искам да знам Belle тази част . Аз наистина не искам тя да се върне към Съвета на свобода. Тя ме погледна , а очите му се разшириха , а някои от които светещия власт започна да проникне далеч , плъзгащи се обратно в тялото Musette , така че това е Musette с мед -кафяви очи, които срещнаха погледа ми . " По някакъв начин той е слугата си . Нашите легенди говорят за тази възможност. Тя е една от причините ние веднъж убиха всички некроманти от пръв поглед . " " Радвам се, че сме преместени от добрите стари дни , " казах аз. " Ние не трябва , но когато си мислехме , че си човешки слуга на Жан-Клод , тогава е имало нищо лошо , защото властта си беше негова . " Тя поклати глава и имаше сянка на изображение на черна коса над блондинката , тъмен призрак над целия окървавен бял . " Сега аз не съм толкова сигурен . Можете да вкуси от власт на Жан-Клод , Oui , но Damian вкус само твой . И леопарди вкус само на силата си , също . Не магьосник никога не е имало животно, за да се обадя. " Тя поклати глава . " Жан - Клод с новата си човешки слуга и слугите си , е в състояние да ме държи в шах . Ако бях тук в плът , а не на духа , това няма да ви спаси , мисля. " " Разбира се, това не би ", каза Жан - Клод , " красотата ти ще ни смаже . " "No фалшиво ласкателство , Jean - Claude , знаеш ли колко много го мразя . " "Аз не знаех, че е фалшива . " " Аз не съм толкова сигурен, че красотата ми ще смаже някой от вас . Някак си този, " и тя махна към мен, " ме отреже от леопарди и по някакъв начин , можете да ме отреже от вампирите , които се спускат директно от вас. " Пулсът ми се ускори малко по това , защото дори не бях я чувствах опитва да поеме Meng Dei или Фауст . Те стояха по-далеч от шоуто , тъй като те биха могли, облечени в черна кожа бодигард . Въпреки, че и двамата бяха толкова малки, в сравнение с останалите , че те изглеждаха не на място . Meng Die изглеждаше уплашен , Фауст не го направих. Което би могло да означава всичко и нищо. " Но не всеки вампир в тази стая е пряк потомък на твоя, Jean - Claude . Защото аз не съм тук в плът, за да ме предпази от стадото, което е твое , но не и това, което беше първата моя. " Страхувах се, че знаех какво има предвид , и се надяваше, че не съм. Belle Morte мина покрай нас, с пристъп на властта загубил като бриз срещу нашата кожа . Тя вървеше към Ашър . Тъй като тя го е направила сама , а той е по-възрастен от Жан - Клод , Asher дължи нищо Jean - Claude освен обетите вампир кара да си господар на града , както и любовта , може би любов. Не бях сигурен, любовта е достатъчно, за да го спаси от Belle Morte . Аз вярвах в любовта, но аз вярвах в злото , също. Нито любовта , нито злото побеждава всичко , но злите мами повече. 47 Вълците избра този момент да дойде през далечната завеса. Вход Тяхната спря всичко накратко , защото те се удвои нашите телохранители . Нямах нужда да видя Belle's -или Musette's лице да знаете , че не съм го искал . То показа, че в внезапно втвърдяване на раменете , леко стискане на юмруци . Внезапно осъзнах , че аз виждах Musette започнат да се покачват нагоре през Belle като муха , уловена в топящ се лед . Това беше , когато видях Jason в костюм, който беше най-вече тъмно сини ленти , които покриват почти толкова голяма част от тялото си като украшение Nathaniel обхвана му , че аз осъзнах, че не е имало вълци присъстват до сега , с изключение на Стивън , който е яздил с Micah от къщата ми . Знаех , че Ричард е било забавено , но не бях забелязал, че нито един от вълците е бил тук . Обикновено , винаги имаше някои вълци тук за Жан - Клод . Джейсън влезе усмихнат в черните му над коляното ботуши , но имаше нещо в очите му , някои малки предупреждение, че не можех да разчитам . Аз очаквах да го видя гримирана като Micah и Натаниел , но той не беше. Нито един от мъжките вълци били. Ричард влезе в очите , лесно се забелязват над морето от черна кожа , която е била раницата си . Знаех , че той е заклал косата му , но аз наистина не бях разбрал колко , докато не го видя . Сигурен съм, че Фризьорът е направил си най-добрият , но има само толкова много , че може да направи. Те ще трябва да бръмча косата си до по-малко от един инч от средно кафяво . Той изглеждаше по-тъмен този кратък , липсва злато и червени акценти . Той също изглеждаше забележително като по-големия си брат Аарон , и баща му . Приликата винаги е бил силен, но сега тя беше като те са клонинги. Той е бил облечен с черен смокинг с фланелката на дълбоки, богати синьо и съвпадение на папийонка . С новата прическа , и по-консервативни дрехи , той погледна - не на място . Очите му срещнаха моите, и шокът от колко красив е бил все още изпраща тръпка през мен от главата до пръстите на краката . Без косата, за да отвлече вниманието , че не можеш да се преструваш, че скулите не са острие съвършен, трапчинката в брадичката му не смекчи силната мъжественост на лицето му. Раменете му бяха широки , талията му не стройни , но малки . Нищо за Ричард беше строен . Той е построен по-скоро като футболист , отколкото танцьор . Джамил и Shang - Da, му Hati и Skoll , личните телохранители на Ulfric му , обградени него. Джамил носеше черни кожени каишки за една риза , за да допълни почти обикновени кожени панталони и къси ботуши. Ярките червени мъниста , работили в неговите cornrow плитки , приличаха на капки червено кръв срещу мрака на кожата му и черното на кожата . Той срещна погледа ми , и там отново е, че чувството за предупреждение, че бих намерила от Джейсън. Нещо не беше наред , нещо извън това, което вече се е случило , но какво от това? Shang - Da изглеждаше неудобно от обичайната си костюм, но с черна кожа , подходящ високата му рамка по същия начин всякакъв вид броня ще има . Shang - Da е най-високата китайска човек, когото някога съм срещал. Той беше физически налагане по всички стандарти . Той също беше един воин , и защитата му Ulfric беше всичко, което е направил. Той почти ме намрази, защото толкова много от болката, причинена Ричард беше нещо, което той не може да го защити срещу . Бодигардове не могат да направят нищо за емоционален стрес. Той избягва погледа ми . Jason наперено към мен , като се уверите, тялото му се поклащаше съблазнително . Той е бил по професия стриптизьорка , така че той беше доста добър в съблазнителната властта . Езикът на тялото му каза секс , а очите му , държани сянка на нещо друго , а когато стигна до мен, той плъзна ръка на раменете ми , притискайки тялото си срещу моята , но това, което той прошепна в ухото ми не беше мило нищо , това е предупреждение . " Ричард е открил гръбнака му , но той реши да го използва срещу Jean - Claude първи . " Той се усмихна , както той го каза , лицето му бе пълен със съблазнителна обещанието, което бе проведено на походката му . Той прокара ръце по гърба на врата ми , играейки върховете на пръстите си в хралупата на ключицата ми . Прошепнах срещу черупката на ухото му . " Какво означава това ? " Той се обърна главата ми към неговата , така че лицето ми е скрит от Ричард и глутницата. Изглеждаше като флирт . " Ричард ще се опита и да вземе всичките му вълци далеч от Жан - Клод . " Радвах се, че лицето ми е обърната само Джейсън , защото не можеше да скрие шока . Борих се контролираш лицето си , и Джейсън се засмя на нищо, което бих казал. Той сложи ръка от двете страни на лицето ми , че ми даде време, за да си възвърне контрола над себе си. I прошепна срещу кожата му , "Ти ли? " Той продължаваше да се усмихва , но той успя да ми даде да видя очите му , недоволни от неговите очи. "Дори и мен", каза той , едва се движи устните си и продължаваше да се усмихва . Shang - Da изведнъж до нас . Той се опита да хване ръката на Джейсън , а Джейсън се мести само на място. Ако беше гледал , може да не са разбрали какво се е случило изобщо. A ниско ръмжене се стичаше от човешка уста Shang - Da , един звук, който повдигна косата на гърба на врата ми . Джейсън изръмжа назад, и той стоеше достатъчно близо, че ръмженето прошепна през кожата ми. Това ме накара да потръпне , тръпка видими от разстояние. Ричард каза , " Shang - Da ". Една дума , просто си име, но големият човек не се опита и вземете Джейсън отново. Той наведе глава и заговори с глас, няма вече да ръмжи , " Един мъж не може да слугува на двама господари. " Той се опитваше да бъде дискретна , така че той бе наведе глава над мен , не Jason . Не мисля, че той е бил притеснен , че ще вземе парче от лицето му. Погледнах нагоре в които лице, което беше почти kissably близо , и попита: " Вашите поръчки са за да напомни на Джейсън , който си лидер пакет е ? " Погледът му се плъзна от Джейсън , за мен, и на външен вид е също толкова недружелюбен . " Поръчки My Ulfric са твоя работа . " Той го прошепна , защото той се опитва да не се представа лошите в разделението в редиците . Осъзнах, в този момент , че няма значение колко Shang - Da ме мрази , той не одобрява изцяло на това, което се прави на Ричард , не с враговете в града. Хванах движение с крайчеца на окото си . Жан - Клод беше отишъл на Ричард , и те говореха , ниско и сериозно. Жан - Клод се опита да се доближи достатъчно , за да прошепне както сме били прави, но Ричард се връща . Той не искаше да бъде, че близо. Погледнах по-далеч , за да видите Musette още стоеше близо до Asher . Но те не бяха сами ; на wereleopards са варирали около него , не го защитаваш точно , но като се уверите, че трябваше да се докосне до тях , преди да докосна Asher . Micah срещна погледа ми , даде най-малката кимване . Той каза , ясно , аз ще се погрижа за това , по-рано , че си свободен . Мика не се разсейва . Мърл кръжеше над всичко като разгневена черна кожа планина взираше в които дребничка фигура в бяло. Musette стоях там , гледайки много себе си, само себе си. Shang - Da гледаше Musette , също. Това беше почти толкова, ако той можеше да подуши където опасността лежеше . Ние отново се обърна да посрещне погледа в същото време на другия. Ние бяхме физически достатъчно близо , за да целуне , тя би трябвало да е интимно , но тя не беше , то беше почти плашещо. Тъй като и двамата разбираха , и че никога не се е случило преди това. Аз не твърдя, че аз бях Bolverk за своя клан, като по този начин нарежданията на Ulfric бяха моя работа. Shang - Da одобряваше , че съм нищо за тях. Опитах се за логика. Наведох се в удобна позиция и прошепна: " Каквото и Ричард прави , тази вечер не е нощта за него. Ние сме в беда . " Нещо щракна през неговите очи и той спадна погледа ми , но се наведе в една малка част по-близо , така че късите му черна коса докосна върха на моите къдрици . "Аз съм говорил с него . Той чува никой тази вечер . " Очите Му се приближиха да се срещне моя, и имаше нещо там мога да прочета сега. Pain . " Sylvie вече е обявявал за това да се изчака , докато враговете ни напускат . " "Аз не я виждам , " прошепнах аз , отново се наведе по-тясно , не мисля за него. " Тя не е с нас . " Той дишаше срещу бузата ми . Аз трябва да са реагирали , защото той добави: " Тя не е мъртва . " I премества обратно достатъчно само за да видя очите му , " Той се бори Силви . " " Тя го води . " I разшири очи. " Той спечели . " Shang - Da кимна . " Дали тя боли ? " Той отново кимна . " Зле ? " " Достатъчно Bad ", каза той, и за първи път видях нещо, което не е одобрение в лицето му. Утре той ще се върне , за да ме мразят , но тази вечер беше опасна нощ , и Shang - Da е твърде много на воина да не се вижда , че дори ако Ричард не можеше . " Джейсън трябва да дойде с мен , " не е имало категорично молбите в гласа му , Shang - Da не просят , но имаше мекота има , стая за компромис. " За сега, " казах аз. Джейсън е работил пътя си зад мен , ме използва като щит срещу голям човек. И като Джейсън , с оправданието да се облегне почти голи тялото му срещу гърба на моето кадифе и коприна облечена в една . Той положи нежна целувка на гърба на врата ми , и това ме накара да потръпна . "Аз не мога да се върна , за да бъде просто още един член на пакет , но не мога. " Знаех какво иска да каже , или , че съм направил. Аз отговорих , без да се опитват да направят контакт с очите , тъй като той целуна нежно по голата кожа на врата , където се срещна раменете . Него играе с врата ми беше което е трудно да се концентрирам. " Само за тази вечер . " " Какво става с теб , Анита ? Всички ли искаш да те чукам ? " Беше Richard . Когато той е бил много ядосан , че може да бъде повече омраза , отколкото някой някога съм датирани. Фактът, че той каза, че думата дяволите ми каза как точно груба той щеше да бъде тази вечер . Бог , аз не искам да правя това , с лопата емоционална лайна докато големите лоши вампири хрупаше върху нас . Бях достатъчно близо, за да видя погледа в очите Shang - прокурор ; той не харесва това, което си Ulfric беше казал . Докоснах лицето му , което го накара да скочи. Наведох в достатъчно близо, че от гледна точка на Ричард тя вероятно изглеждаше като целувка, но аз прошепна срещу устните Shang - Da -те години, " твой Джейсън тази вечер, но това не може да бъде постоянно . " Shang - Da остана близо , така че той вдъхна отговора си на устните ми , "Ще го обсъдим . " Той започна да се облегнете назад и хванах задната част на главата си с ръка . " Няма да има дискусия. " Лицето му се приближи с обичайната си гняв. Той се премества обратно достатъчно убедително , че аз или трябваше да го пусне , или да вземе една шепа от косата да го държи близо до мен . Аз го пусна. Той протегна ръка и каза: " Вашият Ulfric иска да застане с вълците . " Гласът му държи само една емоция , и че смътно - гняв. Джейсън се измъкна зад мен , зад гърба пръстите му през всяка част от голата кожа той може да намери , докато не ме остави на пресекулки . Shang - Da Го заведоха една ръка на рамото на по-малкия му. Джейсън остави погледа си върху мен , като дете се увлече от страшни непознати. Но той всъщност не беше в непосредствена опасност , а аз не можех да кажа, че за всички в стаята. За съжаление . " Може би трябваше да те накара да Ерато вместо Bolverk . " Ерато е била муза на еротична поезия , наред с други задължения. Сега тя е заглавието сред повечето върколаци за жената , която помага на новите малки върколаци контролират тяхното животно по време на секс . Ерос , бог на любовта и страстта , бе мъжки титлата. Още първия път форма - скоростите загубили контрол и убити хора по време на секс , отколкото през всеки друг отделен случай . Точката на оргазъм е да загуби контрол , в края на краищата . Погледнах през стаята към Ричард , се срещна гневните му кафяви очи , и се чувствах нищо. Аз не бях ядосан. Това беше твърде нелепо , че се бори по този начин пред Musette и нейните хора . Това беше отвъд нелепо , че е глупаво . " Ние ще обсъдим това, когато нашата компания се връща у дома, Ричард, " казах аз, и нямаше гняв в гласа ми . I звучеше разумно, обикновен. Нещо премина по лицето , нещо, Ричард , че пропускам през тесни си щитове. Rage . Той беше толкова ядосан. Беше се оказа , че гневът навътре и депресията го е ял , до точката, където той си отреже косата . Беше се извади от депресията , но той все още беше ядосан . Ако гневът не може да отиде навътре, след това трябваше да отида навън. Outward изглеждаше да бъде насочено към мен. Страхотно, просто страхотно . " Ако сте Bolverk , а след това дойде и да стоят с вашия пакет , " гласът му вибрираше от ярост , че той има проблеми , съдържащ . I примигна към него за секунда. " Съжалявам , какво ще кажеш? " "Ако наистина сте Bolverk за нашия клан , тогава ще трябва да се изправи с нас. " Той срещна погледа ми , и не е имало трепвания в него сега , не мекота. Бих го чакаше да спре да трепне . Никога не съм мечтал , че би могло да означава това. Джамил се върна в стаята и Стивън държи в ръцете си . Грегъри беше все още придържайки се към ръката на Стивън , така че те се движеха като едно цяло. Когато Джамил се върна с вълците , Ричард каза , " Григорий не е един от нас. Той не може да стои с нас. " Не можех да чуя какво каза Джамил , но аз мисля, че той се опитва да убеди Ричард , че това не е необходимо. Ричард поклати глава , след това Джамил е направил грешка . Той погледна назад към мен , и с очите си сам помоли за помощ . Беше го правил преди , много пъти, повечето от тях са имали . Тази вечер, Ричард го видях , той разбира , и не го толерирам . Той сграбчи китката на Грегъри и се опита да го мастурбираш далеч от Стивън . Stephen изпищя и отгледани в ръцете на Джамил , прилепени с двете ръце, за да ръката на брат си. Бях имала достатъчно. Не ми пукаше , ако Belle го чувала . I премества по пода към опаковката . " Ричард , ти си жесток . " Той не спира да се опитва да ги разкъсвам на парчета . " Мислех, че искаш да ми жестоко . " " Исках силен, не жесток. " Бях почти до тях, и не съм сигурен какво щях да направя, когато отидох там . " Ти си силен и ти си жесток. " "Всъщност , аз съм силна и прагматична , а не жесток. " Вече бях до тях , и аз знаех, че не смееше докосване никого. Ако Докоснах Ричард, или близнаците , това ще доведе до повече насилие . Мога да го почувствам. Стивън правеше висок плачевен шум като заек бебе бъдат изядени живи. Той е за кодиране с ръцете си , опитвайки се да се държа за Грегъри. Gregory плачеше и се опитва да се държа за брат си. " Прагматичен се казва, че вие правите ни изглежда слаб в предната част на член на съвета . Cruel се казва, че аз съм Bolverk защото не е нужно да има топки, за да бъде. " Той спря да дърпа на близнаците , и Джамил се , че в един момент на колебание да се плъзга далеч . Разбира се, че ме остави сама с лице на Ричард . И това е един от онези моменти, когато осъзнах колко физически внушителна беше той. Ричард беше едно от тези големи мъже, които не изглеждат големи, докато изведнъж , те правят , и да отидеш, о, Боже, и това е обикновено е твърде късно. Стояхме гневно един в друг . Не съм бил ядосан , докато той се опитал да нарани и Stephen Gregory . Но след като ми се ядосвате Аз обикновено останат там . Наслаждавам гнева ми , това е само хоби , което имам. A дузина жестоки забележки танцуваха в главата ми, а аз продължавах да затвори устата си . Страхувах се от това, което щеше да падне , ако го отвори. Вървях напред , затваряйки оставащото разстояние между нас. Трябва да видите нещо друго в очите му , освен гняв паника. Той не ме искаш толкова близо . Чудесно. Продължих да се движи напред , и Ричард всъщност се връща крачка , тогава той изглеждаше да реализира това, което е направил . Когато направи още една крачка към него , той държеше на своето . Аз ходих до пълното полата на роклята ми докосна краката му ; полата завъртя навън и покри пръстите на полираните си обувки. Бях достатъчно близо, че щеше да е по-естествено да се докоснат до един друг , отколкото просто да стоя там , както направихме . Погледнах нагоре по дължината на тялото му и срещна погледа му със знанието в очите ми , че съм знаел какво е под този консервативен костюм, всеки сантиметър от него. Ричард не гледаше в лицето ми, когато погледна нагоре ; той се взираше в деколтето ми . Поех си дълбоко дъх , като могилите на моя гърди възход и падение , сякаш ръка са ги тласка от отдолу. Той вдигна поглед от гърдите ми , и се срещна очите ми . Яростта на лицето му беше почти чисто нещо . An гняв без цел , без форма . Това беше един от онези огромни горски пожари , който започва от яденето на дърветата. Тогава някъде по пътя на огъня отнема по свой ​​собствен живот , почти толкова, ако тя не се нуждае повече гориво , тя не се нуждае от нищо, за да съществува. Тя изгаря и расте и разрушава , а не защото тя се нуждае от гориво, но защото това е, което го прави , какво е то. Аз изправени ярост Ричард с моята собствена. Му беше нова и свежа , тя не е имала време да изгори своя път надолу към душата му , да изваждате навън пространство, което нямаше нищо , но гневът . Моят беше стар , почти толкова стара, колкото можех да си спомня. Ако Ричард е искал да се бори , ние може да се бие. Ако искаше да се чука , бихме могли да се чука . В този момент нито един щеше да е почти еднакво вредно. За двама ни. Неговата звяр засече с гнева си като куче с гласа на стопанина си . Всяка силна емоция може да донесе на промяната , а това е почти толкова силна, колкото емоциите дойдоха за Ричард. Енергията на неговия звяр пламна като топлина на разстояние един път на един летен ден , видима вълна на властта. Тя танцуваше по кожата на тялото ми голо . Имало едно време той беше ми донесе нищо, но с помощта на неговия звяр бутане през тялото ми . Но тази вечер , щяхме да правят други неща . Съмнявах се , че ще бъде толкова забавно . Musette плъзна близо до нас в своята кръв опръска бяла рокля . Очите и отново бяха сини . Тя слаломира между ръцете си чрез енергията на звяр на Ричард , играе между два от нас , не се докосват , буквално си играе с енергията . " О, би било много добре да се яде , très бон , très très бон . " Тя се засмя , а тя беше от онези, смях, който ще ви накара да изглеждате два пъти в един бар , смях прави за да привлече вниманието . Звукът не отиде с изсушаването кръв като маска на лицето си . Richard нека ярост запълни очите му и го насочи към нея. Това беше поглед, който мисля, че щеше да подкрепи някой друг в стаята. Musette отново се засмя . Ричард се обърна с лице към нея . Гневът му наистина не се интересува кой е мишената , всеки би направил . "Това не е твоя грижа. Когато сме готови с бизнес пакет , тогава и само тогава, ние ще говорим за вампирите . " Musette отметна глава назад и се изкикоти , нямаше друга дума за него . Тя се засмя , докато сълзи изтекоха по лицето си , дърворезба бразди в кръвта на сушене. Смехът умира бавно , а когато тя отново отвори очи , те бяха мед - кафяво. Дъх Ричард заседна в гърлото му. Бях достатъчно близо до него, за да знаем, че той спрял да диша , само за момент . Миризмата на рози беше навсякъде . " Помниш ли ме , вълк, мога да го почувствам в страха си . " Това мъркане контраалт потрепери надолу кожата ми , и аз видях Richard тръпка , също. "Аз ще играя с теб по-късно , вълк, но за сега, " и тя се обърна и погледна към Ашър ", за сега аз ще играя с него . " Asher е все още притисната до стената , прави това пълна тишина , че старите могат да направят. Той е потънал в тишината на вечността , се опитва да направи това не се случи , като се опитва да се скрие в обикновен поглед . Тя няма да работи. Тъй като тялото Musette е плъзна към него , Belle започва да се изсипе от нея. Тъмно злато рокля на наслагване на бялото като призрак . Черната коса разпространява като фантоми пламъци около нея , движени от вятъра , който се процеждаше през стаята , вятърът на властта Бел . " Какво става? " Прошепна Ричард , а аз дори не знам дали е искал да получи отговор , но аз отговорих така или иначе. " Musette е сурогат Belle Morte си . " Очите му бяха всичко за призрачна форма Бел императивни на друг орган , когато той каза: " Какво означава това , по-точно? " "Това означава, че ние сме в лайна натоварване от неприятности. " Той ме погледна тогава. "Аз съм Ulfric , Анита , която не се променя , само защото някои високопоставени вампир идва в града . " " Бъдете Ulfric , Ричард, страхотно, себе си нокаутирам , но не унищожи всички ни , докато го правиш . " Някои от гнева е изтекла далеч по течението на страх . Беше невъзможно да се отблизо и лично с мощност Belle и да не се страхуваш от него . "Аз съм или Ulfric , или не съм , Анита . Съм или господар или роб, не мога да бъда и двете. " Повдигнах вежди към него. " Да, действително , че можеш. " Вдигнах ръка . " Аз нямам време за това тази вечер , Ричард. Утре , ако всички ние сме все още жив , а след това можем да го обсъдим , нали ? " Той се намръщи. " Тя не е тук в плът , Анита , това е само метафизични игри. Колко лошо може да е? " Осъзнах, в този момент , че Ричард е все още живеят в другия свят . В света , където хората играят честни и ужасни неща никога не се е случило . То трябва да е било спокойно място за живеене , на планетата , че хора като Ричард наричат ​​дом. Винаги съм се възхищавал на гледката , но аз никога не съм живял там. Проблемът беше, че Ричард не живеят там от двамата. Нарежете първия писък през тишината . На wereleopards бяха всички се отдръпнаха , снишил в краката Belle Morte си . Само Micah остана прав. Той ще постави себе си в предната част на Асир , но той е бил малък като мен, и той не можа да скрие Asher напълно. Погледнах към Ричард , и той имаше вид на такава болка в очите му. Той никога няма да се събуди и да помириша кръвта. Той не щеше наистина да се промени. Аз му обърна гръб и тръгна към Asher и Мика . Jean - Claude тръгна редом с мен, ми предложи ръката си , и аз го взех . Никой друг не се движеше с нас. Плъхолаците не можеше да атакуват Musette . На wereleopards правеха всичко възможно , но то няма да бъде достатъчно. Само вълците биха могли да ни помогнаха , и Ричард няма да им позволя. В този момент аз се чудех колко време ще бъде , преди да започна мразят Ричард. 48 Аз не можех да разбера защо Asher крещеше . Не е имало кръв, не раздиране на плътта , но той изкрещя всички са еднакви . След това , тъй като ние се приближи гледах плътта на лицето му да започне да проникне далеч . Това беше така, сякаш кожата му се срина около костите на черепа му , сякаш докосване Belle бяха източване го сух , не от кръв , но от всичко. Рискувах поглед към Жан - Клод , и той изглеждаше поразен , секунда преди лицето му показа нищо. Усетих го издърпайте далеч в тази празнота , където е скрил . " Тя може да му се отцеди до смърт по този начин. " Гласът му беше забележително празна . " Но ти си имунизиран срещу това , нали? Тя не е , което правите. " " Тя е нашата sourdre де пее , никой от нас не са имунизирани да я докосне . " Спрях и го бутна назад . " Тогава ще остана . Нямам нужда от двама от вас да се притесняваш. " Той не възрази , но погледът му мина покрай мен да Asher . Не бях сигурен , че ще дори ме чу , и не е имало време да се провери . Бях половин - бягане, когато Micah избута Belle назад, я бутна назад , като се използва цялото си тяло , счупи си докосване на лицето Асир . Asher срина бавно надолу по стената , и нажежен лицето на Бел целуна Micah . В момента, в устните им се докоснаха , усетих ardeur запълни стаята като топла вода, разлята в жилещите капки цяла кожата ми. Това ми замръзна в средата на стъпка , ме накара да се препъне . Стоях там , уловени между Asher срещу стената и Micah загубил в тази блестяща прегръдка. Знаех , че мога да са изцедени Micah до смърт с ardeur над рамките на няколко дни , но част от мен знаеше, че Belle може да го направи по-бързо. Ръка Asher , стигна до мен, скелетната тънка, като пръчки в хартия. Micah се опитва да се отблъсне от тялото Musette / Belle е , но тя му , ръцете зад гърба му се качи , нажежен алени устни като червена мъгла по лицето му . Имах момент на чувство Asher умиращ , замира , поради липса на по -добра дума . Jean - Claude отиде при него , но аз знаех, че Жан - Клод не е имал живот, за да споделите. Тогава кръстът залепена на гърдите ми лумна към живота. Тя пламна против плътта ми , сякаш черната лента проведе цялата топлина инча I половин изкрещя както аз изтръгнат лентата далеч и кръста изсипа в светлината , бяло , горещо, като пленник звезда на верижка . Micah препъна назад от Belle Morte . Jean - Claude разля черно кадифе покритие над себе си и Асир . Останалите вампири скриха лицата си и изсъска светлината . Видях движение от ъгъла на окото си , а второто преди Angelito се блъсна в мен. Нямаше кой да го спре сега. Кръстът е нож с две остриета . Той ме сграбчи в едната си ръка , напълно от земята , от друга опаковка ръка около кръста. Аз го мушна в гърлото с три пръста , скова до точка копие. Той запуши устата и ме остави , но той се държеше за кръста, и като паднах , веригата счупи, разрязване на врата ми , тъй като си тръгнах . В момента, в кръста му , сиянието започна да избледнява . Тялото Musette е се обърна към мен , но очите му бяха басейни на тъмно злато огън, а това не беше призрачно изображение наслагва над тялото си този път , тя е като че ли се вижда двойно. Очите ми видяха Musette с грешния цвят на очите . Но в главата ми , че е Belle . Belle в плът , малко по-висок , отколкото Musette , дълга черна коса, падаща на колене в вълни , тъмната златото на пеньоара показва триъгълник на бяла плът , лицето му като нещо, изваяни от перла , устните си перфектен червен паут . Тя обви ръце около бели ръце , дълги , тъмни нокти , играейки заедно кадифето на ръкавите . Тя ме притиска към тялото си и се наведе , за да положи целувка с тази уста върху моята. A малък глас в главата ми изкрещя : " Не я оставяй да те докосне . " Но не можеше да се движи , не може да се измъкне , не беше сигурен, че искам да се махна . Това червено, червено устата увисна над моя. Дъх я избута срещу устните ми. Светът миришеше на рози. Тогава , изведнъж , можех да опитате целувка Asher е върху устните ми. Вкусът сякаш бях го целуна , но секунда преди . Това един вкус ми отвори очите , ми помогна да се дърпат назад от устата на Бел . Помогна ми да искате да се дърпат назад . Нейните очи се взираха надолу към мен , басейни на златен огън като кафява вода в слънчева светлина. Аз разбрах, че съм припаднал , а тя ме държеше така, сякаш тя ме потопи в един танц . Нейната ръка е под главата ми, ме издига за посрещане си целувка. Усетих движение и се разточва на очите си обратно , за да видите Ричард. Belle го видях , също ", се намесвате , а аз ще се повиши ardeur в тебе , вълк . Донесъл нямаше жени с вас . Знаете ли, мисля, че ще ви спести ? Тя не ще . The ardeur иска само да се хранят , вълк , тя не се интересува как . " Ричард се поколеба . Мога да опитате страха си в устата ми , но отдолу , че все още е вкусът на целувка Асир . Jean - Claude изведнъж до Belle . " Той ми е , което искате. " Той разпери ръце в широк драматичен жест, който се разпространява в мрака на палтото си , пролята косата си около него. "Аз съм тук . " Не знам какво щеше да се случи , или това, което тя щеше да каже , защото следващото нещо , което ме претоварени беше споменът за правенето на любов Асир . Той дойде на мен като го имаше веднъж с Джейсън , но това е по- лошо , по-добре. Той се поклони гърба ми , ме сгърчи в ръцете на Бел , изненадан писък от мен , направи ми ръце нулата във въздуха , а в лицето на Бел . Тя ме остави тогава, и видях , смътно , като през бял прозорец , ръцете си вземете Жан - Клод . Ричард ме хвана , преди да се удари в земята , ме притисна в прегръдките си . Той изглеждаше толкова притеснен. Ръката му докосна лицето ми. " Анита , са ви нарани ? " Аз успях да се разклаща главата ми , но дори и с Ричард толкова близо , лицето му бе мек и се притесняват за мен , аз се обърнах главата ми, за да се обърнем към Ашър . Не можах да се сдържа . Коса Asher беше като златна коледна елха с гирлянди , безжизнена , висящи около лицето , че е по черепа от плът. Устните му бяха тънка твърда линия около зъбите , които са били най-вече зъби . Само очите му бяха все още Ашер , басейни на бледо син огън , сякаш зимата небе може да изгори . В момента, видях очите му , аз се опитах да пълзи от ръцете на Ричард , се опита да пропълзи до Asher . " Анита , Анита , какво не е наред ? " Той ме прегърна и ме обърна към него. Намерих гласа ми , но всичко, което би могло да се каже, беше: " Asher . " Той погледна към падналия вампир, и погнусата е ясно на лицето му. " Знам , Анита , съжалявам . " Не бях сигурен какво се извиняваш за това и не ми пукаше . Имаше нещо друго, което би трябвало да е по-притеснен за нещо, което бях забравил . Но аз не можех да мисля за нищо друго, освен очите Ашер и че аз трябваше да отида при него . Трябваше да . Ричард се изправи, внезапно , с мен все още е в ръцете му . Чух, дращене , сякаш на хиляди малки нокти. Плъхове , хиляди плъхове , течеше в космати , скърцащ вълна по пода на пещерата. Мощност Asher е намаляла , и аз знаех, че е му е струвало скъпо за да ме пусне. Знаех в този миг , че аз бях единственият, който може да го нахрани достатъчно енергия, за да го държи жив. Ричард направи малък звук на ужас и се обърна , така че можех да видя какво го бе пребледня . Двете вампирите , които са имали по върховете на главите си продухани бавно нараства до краката си. Те бяха изцелени . Тези странни котешки очи лица бяха цели . Има дори не е белег за марка , където куршумите е ударил . " Мамка му, " казах аз. Един от нерв на werehyena секна и той уцели свил маса на плъхове. Следващата Звукът беше втори изстрел и той падна с дупка в гърба му , падна в тълпата на плъхове. Те варено над него, и тялото му изчезна от погледа . Звуците , все пак, нищо маскирани звуците . Не съм бил достатъчно близо до изстрелите да бъде оглушал , и за първи път , че съжалявам за това. Звукът от малки зъби разкъсваха плътта , скърцащ глас раздорите над това, което се използва , за да бъде човек , сякаш всичко ни удави . Един от плъхолаците се взираше в пистолета в ръката си , като че ли изведнъж се появи . Той се обърна бяло лице обратно към нас. Мисля, че той изрече , " Съжалявам ", преди писък Боби Лий , " Guns надолу , пистолети шибани надолу , сега . Не един пожар . " Той хвърли собствения си пистолет предене другия край на стаята , а останалите плъхолаците последваха примера . Някои от werehyenas понижи своите пушки , но само един хвърли далеч . Боби Лий падна на колене и стисна ръцете си в горната част на главата му . Клаудия го е направил по-нататък, след това един по един всички плъхолаците последваха. Знаех защо , те се страхуваха Musette / Belle ще ги използва срещу нас. Но аз не бих искал да се коленичил на пода, когато ме намерени плъховете . Най-накрая можех да мисля достатъчно, за да се помни, че Жан - Клод може да се бори за живота си . Но той не беше. Belle проведе красивата си лице в ръцете си , но той все още стоеше . Неговите собствени ръце нейната шепите , натискане ръцете си срещу лицето му. Лицето му все още беше перфектна, недокоснати . A мека усмивка играе по устните му . Беше очите на Бел , че бяха широко , лицето си , че е нещастен . Той не можеше да я яде като тя имаше Asher , но странно , тя изглежда да има проблеми да го яде . Знаех, че Belle / Musette повика плъховете . Аз не мисля, че ще има нещо общо с рекуперативни правомощията на двете деца на нощта . Те са половината приклекна , един помагане на другите да се изправи , но те не гледаха Belle , или някой друг . Имах малко време да се чудя, ако те щяха да притежават злоба , когато вълната на плъхове скочи на първото werehyena , малки зъби , които се опитват да разкъсат чрез черна кожа . Хората крещяха , и werehyenas започнаха да стрелят в малките плъховете , взривяване телата им в червено разруха. Но имаше толкова много от тях . Плъховете се разделиха около плъхолаците коленичилите като те са големи скали в един поток . " Можеш ли да станеш ? " Попита Ричард. " Мисля, че да . " Той нежно ме наведе към пода , после погледна към върколаците , които са все още стоят в един нещастен група. Очевидно точка на Ричард да Sylvie беше достатъчно насилие , че никой от тях не са се подчинявали . Е, Джейсън се бореше в съвместна заключване , че Shang - Da имаше на ръката си, но никой друг не се е опитал да помогне. Какво, по дяволите, беше Ричард направи, за да Sylvie ? Светът изведнъж миришеше на мускус на вълк кожа , влажната богатството на листна плесен , на дърво аромат на вечнозелени Коледа , сякаш ми козина рамо току-що го докосна с роса все още върху него , на тиха , все още сутринта. Усетих, че част от мен , че е звяр на Ричард излея нагоре през тялото ми и лекота през кожата ми като вятър . Ричард ме погледна с кехлибарените вълчи очи. Беше отворил марки между нас , да ги отвори широко . Той отметна глава и изрева , и дузина гърла му отговориха , тогава върколаците се движеха напред като черна вълна от унищожение. Shang - Da и Джамил остана зад гърба на Ричард , и те показаха нокти , където ноктите трябва да са били , на половин смяна на много алфа . За останалата част , аз се почувствах ги измъкне кожата си , усети прилив на енергия като малки дърпаше експлозии в червата ми. Можех да почувствам сега, че Жан- Клод беше затворил си в края на нашия триумвират надолу като здраво , колкото можеше . Мога да го гледам , но за пръв път не можах да го чувстват като у всички. Той бе очаквал да умре , и той не е искал да ни вземе със себе си . Намерих един от пистолетите , които плъхолаците беше изхвърлят и се чувствали по-добре незабавно . Теглото на това в ръката ми беше много хубаво. За съжаление , аз не бях единственият човешки слуга , че е намерил пистолет. Angelito уволнен при werehyena , изпращайки го върти кръг , попадащи в масата на хапещите плъхове. Той изкрещя и се загърчи , опитвайки се да ги победим от него. Стрелях в плъховете , близки до него, но имаше твърде много. Беше като да се опитваш да стреля вода , можете да го премести , но не го нарани. Знаех, че един от начините да се спре плъховете . I забелязан надолу дулото към главата Musette / Belle лидер . Ако съм я убил , плъховете ще се върнат там, където са дошли. I изпусна дъха си , себе си усмириха за изстрел , който беше твърде близо до Jean - Claude за утеха . A плъх скочи на ръката ми , заби зъби в мен . Вълната от тях започнаха да скочи върху роклята ми , ноктите си улов в тежката плата. Аз изкрещях , и внезапно Micah беше там, половината - свито , съскащ при плъховете . Тези, на пода разпръснати , пищеше от ужас . Вече върху тялото ми тези изглеждаха имунизирани срещу страха . Той ми помогна да ги откъсвам и ги хвърли в препускаики масата . Плъховете се излива върху своите ранени другари и ги изядоха , също. Плъховете изглеждаха страхуват повече от wereleopards отколкото на вълците , и wereleopards започна да се разпространява навън от стената , съскане , изпращане на малки гризачи обратно , набира все по - разширяване на пространството. Двете вампири , които си мислех , че съм убил бяха пораснали нокти и зъби , че не вампир някога са имали . Те са блатни чрез върколаците в спрей на кръв и бяла кост. Една голяма ръка се вдигна в гърба Shang - Da , а без да се замислят уволних , в състояние да се стремят , защото аз стоях в кръга леопарди са направени . Главата на вампира отново избухна . Сега знаех , че ако искахме той да остане мъртъв , ние трябваше да вземе сърцето си и всичко изгоря . Разпръсват пепелта над различни органи на течаща вода нямаше да навреди . Shang - Da имал време за носил на погледи по моя начин , тогава другият вампир се хвърли и изпратиха всичките три от тях на пода за плъховете да погълне . Гласът Belle нарасна над шума като буря , гръм , че замрази всички нас в средата на действие. Дори окосмено морето на плъхове замръзна. "Стига! " Тя отстъпи назад от Jean - Claude , и той започна да се смее . Това не беше вълшебно му смях, който пързаляше през кожата и те накара да мисля за секс, това е само смях , чиста неподправена радост. " Ние ще се борим не повече ", каза Belle , и въпреки че нейния глас е все още дълбоко , че е загубил своята секси мъркане . Тя не звучеше ядосан , но протегна , сякаш тя щеше намерила неприятно изненадан . Плъховете издърпани назад като космати океана оттичане . Те изскърца и изписка , но те ​​са напуснали . Повечето от върколаците са били обхванати в малки марка пурпурен захапка . Останките от падналите werehyena изглеждаха като тя е била смачкан от нещо много по-голямо . Jean - Claude възвърна гласа си , и това беше като радостното като смехът му е бил. " Вие не може да изхранва от мен . Вие не може да вземе обратно това, което ти ми даде , защото аз вече не съм на вашата линия . Съм sourdre де пее на моя собствена линия сега. " Belle се втренчи в него , лицето си , че празна празнота , че знаех, че толкова добре. Тя се крие , как тя наистина се чувствах . "Аз знам какво означава това , Жан - Клод . " " Вече не може да се отнасяш с мен като малка член на вашата линия , Belle . Има различни тънкости трябва да се спазват между две sourdres де пееха . " Тя приглади с ръце надолу пълния си пола , и знаех, че този жест , той беше един от Жан - Клод . Нервната , Belle Morte беше нервен. "Аз бях в правото си, за да направите както направих аз , защото аз не знаех , нито сте го направили. " " Вярно е , но сега, че ние знаем , вие трябва да вземе всичките си хора и си отиват. Оставете нашите земи тази вечер , защото, ако ви се намират в нашата територия дойде утре вечер , животът ви ще се задържа. " " Ти не би наистина да убие моя Musette ? " Но гласът я държеше най-лекия нишката на несигурност. " За да бъде в състояние да убие Musette , законно , без политически последствия. " Той направи малка цъкам звук. " Това е най- най-съкровените желанието на мнозина магистърска Vampire , и аз ще го направя, Belle . Можете да опитате истината на думите ми . " Тя се вцепени , само малко . "Аз ще запази контрола на Musette докато ние сме от вашите земи. Тя има един нещастен нрав на моменти. " "Това би било нещо лошо , ако тя загуби самообладание тук, в Сейнт Луис ", каза Жан - Клод , а гласът му беше празен , радостта процежда далеч . Cherry появи на лакътя ми . "Съжалявам , че ви прекъсвам , аз не съм експерт по вампирите , но мисля, че умира Асир . " 49 Asher лежеше до отсрещната стена . Той беше един скелет със сушени пергамент кожа. Той лежеше на легло от златна коледна елха с гирлянди , славното остатъка от косата му . Дрехите му бяха рухнали около потъналия му тяло , като спукан балон. Очите му бяха затворени , а само на закръгленост на очите си , че отдолу тънка кожа е плът и твърдо . Всичко останало сякаш изчезна . Паднах на колене до него , защото изведнъж не можех да понасям . " Той не е мъртъв , " дойде дете глас Валентина , но тя остана на място. Тя предлага комфорт , но тя не беше глупав . Погледнах надолу към това, което бе останало от цялата тази красота и не я вярвам. " Виж с нещо друго, освен очите си , ma дребно ", каза Жан - Клод . Той не коленичат , но остана прав, с лице Belle Morte , почти толкова, ако той не посмя да обърне гръб на нея. Направих това, което Жан - Клод ми каза да направя ; Погледнах със сила , вместо на физическите си очи. Усещах искра вътре Asher , някаква малка част от него все още гореше . Той не е мъртъв , но той може и да бъде. Погледнах към Жан - Клод . " Той е твърде слаба, за да вземе кръв. " " И той няма човешки слуга, " каза Belle Morte ", нито едно животно , за да се обадя. Той е без ", и тя замълча, сякаш да мислят върху следващия си дума. И накрая , тя каза: " ресурси. " Ресурси , че е хубава дума за него. Но каквото и дума, която се използва , тя беше права . Asher нямаше какво да се хранят , но кръв, и ако той е твърде слаб, за да се хранят , че ... Аз не можа да довърши мисълта, дори и в главата ми . " Belle Morte може да го спаси, " гласът на Жан-Клод беше неутрален , празен. Погледнах нагоре към него , след това покрай него към нея. " Какво искаш да кажеш ? " " Тя го прави , а тя е sourdre де пееше . Тя можеше просто да му даде обратно част от енергията, която тя е откраднал от него. " " Откраднах нищо", каза Belle , и собствената си неутрален глас проведе нотка на гняв. " Вие не може да открадне това, което е твое по право , и Asher е мое, изцяло на него, Jean - Claude , всяка част от кожата му , всяка капка от кръвта му. Той живее само чрез моето страдание , и без това ще умре . " Jean - Claude направи малък жест . " Може би е откраднал не е правилният термин , но можете да възстановите някои от живота си енергия. Можете да го върне достатъчно, за да бъде в състояние да се хранят с кръв. " " Мога, но няма да го направя . " Гнева си беше като изгаряне вятър , ухапване по кожата ми , когато го докосна . "Не Защо ? " Аз го попитах , защото никой друг не изглеждаше склонен да , и аз трябваше да знам. "Не трябва да се обяснявам на вас, Анита . " Все още имах пистолет в ръката си. Изведнъж тя беше тежка , тъй като , ако тя би ми напомни , че е там , или може би шокът от това вдигане е достатъчно за мен да се чувствам отново. Изправих се и насочи пистолета към гърдите Musette си . "Ако Asher умира , така че няма Musette . " " Не съм имал много късмет убива вампири с вашия малък пистолет ", заяви Belle , и тя звучеше уверен. Разбира се, че не е тялото си, че бях на път да загадка с куршуми . "Мисля, че децата на майката са специални случаи. Те вероятно може да оцелее почти всичко, но огън. Не мисля, че това е вярно за Musette . " Бях изпусна дъха в тялото ми , така че аз бях като все още бих могъл да получи. Безплатно My ръка почиваше на моя долната част на гърба , половината залюля на моите бедра . Това беше любимата ми позиция за стрелба по мишени . " Angelito ще ви спре , " каза тя просто . Погледнах назад , за да намерите Angelito проведе на коленете си от три върколаци , но хей ... "Ако той прави неудобство за себе си , че може да умре , също. Той вероятно няма да оцелее ме убива Musette така или иначе. " Кафяви очи Belle Morte разшириха малко . "Ти не би посмял . " " Разбира се, че би " и аз се усмихна , но не се стигна до очите ми , защото аз ги имаше по тялото Musette си . Бях игнорирайки форма Belle над Musette , концентрирайки се върху виждайки, че бяла рокля с засъхнала кръв . Колкото повече се концентрира , толкова повече на Musette можех да видя , като двоен образ , гърдите Musette във физическите си очи , и призрачно наслагване Belle е в главата ми. Това ме накара да се чудя колко от Belle всички останали са били виждат , или ако бих имал по-добро шоу , защото на моята черна магия . Бих попитайте някой по-късно . Много по-късно . " Жан - Клод , не можем да позволим това . " " Ма дребничка има своите моменти на прибързаност , но в този момент тя ми напомни , че правилата не са същите сега. Аз съм в рамките на моите права като sourdre де пяха да накаже един от вашите хора, за да навреди на моя втори в командването . Тя е перфектно в рамките на нашите закони. " "Аз не знаех, че Ашър е бил втори в командването на sourdre де пееше , когато аз пих от него. " Ръката ми е все още стабилен , но това няма да продължи . Вие не може да побере един въоръжен позиция за стрелба завинаги . По дяволите, не можете да заема позиция стрелба завинаги . " Знаеш ли сега", казах аз, "и той все още не е мъртъв , така че убиваме втори в командването на друг sourdre де пееше с предвиждане . " "Ние сме в рамките на нашите права да вземат живота Musette в плащане за Asher ", каза Жан - Клод . " Вие трябва да бъдете по-внимателни , Belle . Изпращане на хора, които ценят далеч от вас го прави толкова много по-трудно да ги пази. " Борех се за ръката ми да не треперят . В крайна сметка , аз ще загубя . " Позволете ми да направя този лесен за вас, Belle , помогни Asher сега, или ще убия Musette . " Единственото нещо, което е същото както в визията на очите си и визията на главата ми , беше тези медоносни -кафяви очи. Тези очи ме погледнаха и аз почувствах жребия в тях. Тя искаше да намали пистолета си , и моята ръка боли , така че защо да не съм ? Ръката ми започна да се намали , а аз се хванах за момент , преди Жан - Клод докосна рамото ми. Сложих ръката там, където бих го имал. Но просто понижаване и повишаване на него бе помогнал на млечна киселина натрупване . Можех да държа позицията за много по-дълго сега. "Ако искате да играете игри с живота Musette , това е до вас ", каза Жан - Клод , а гласът му танцуваха по кожата ми, прави тялото ми потрепери , направи ръката ми се тресе , и само практика държат пръста си от изстискване на спусъка. Но аз не исках да му кажа да спре , защото Belle е използвал си отпечатък върху мен , за да замъгли съзнанието ми . Той е бил дълго време, тъй като вампир бе стигнал до мен, така небрежно . Секс на Жан-Клод прегази кожата ми, докато страхът се завтече като лед през останалата част от мен . Belle не е победен , дори не е близо . Arrogance ще получите повече от нас убити . Така че, без арогантност , просто истината . " Това, което трябва да се запиташ , Belle , " казах аз, с глас, който беше много тихо , защото бях се концентрира върху дишането си , опитвайки се да бъде все още , защото когато съм уволнен ", е , е любовта ти към Musette по-силна от вашата омраза към Ашър ? " " Вие не мразя по-малки същества , Анита , можете просто да ги накаже. " Нейният глас звучеше толкова сигурен в себе си. Жан - Клод каза една дума, " Liar ". Тези тъмни очи мед се стрелнаха към него, и не е имало изгубен в този поглед влюбен . Тя мразеше Жан - Клод , също. Тя ги мразеше . Те ми беше казал защо. Те бяха единствените двама мъже, които някога са напуснали леглото си доброволно , доколкото тя го видя . Те я бе изоставил , и никой не оставя Belle Morte , защото никой не би искал да . Странно, но тяхното напускане е повреден чувството си за себе си. Но аз не споделя това знание , защото наранява гордостта Belle Morte не ще ни помогне. За да спаси гордостта си , че ще нека Asher и Musette умре. Бях почти сигурен в това . Преглътнах думите , и се бори да контролира лицето ми , но бях забравил , че тя е sourdre де пее , и тя ще ме маркира веднъж. Това не беше лицето ми трябваше да се притесняваш. Нейният глас дойде в главата ми като сън , езда на аромата на рози , "Моята гордост не е толкова крехко нещо , Анита . " Целувка Jean - Claude по бузата ми подгони обратно аромата на рози , и че мъркане глас. " Ма дребничка , ma дребничка , че са добре ? " Аз кимнах . " Докажи го , " казах аз, " лекува Asher . " Жан - Клод не попита за когото говорех . Той бе чул през мен , или той предположил , или той не се притеснява да поставя под въпрос , защото ние бяхме изчерпване на времето . " Ще го накарам да говори до смърт ", каза Валентина . Всеки но ме погледна дете вампир . Аз все още се бори да запази мишена на гърдите Musette на облечената в бяло . " Ако не му дам целувката на живота скоро , той ще бъде извън дори вашите правомощия , Belle Morte ", казва Валентина . Belle бори да запази лицето си спокойно, но гневът изтече през стаята . Или може би беше просто по-чувствителни към него. " Не сте ли сменили страни , дребничка Morte ? " "Non , но аз не искам да губя Musette случайно. Ако решите смърт Asher , това е едно нещо. Да просто пропускайте възможността да го спаси, друг . " Исках зле да се обърне и да погледнем Валентина , но аз продължавах да погледа ми върху Musette , на Belle . Освен това, лицето на Валентина щеше да бъде като всички стари такива , когато са били сами крие , или себе си , празно , празно , прекрасна маска рискува . Нещо премина между тях. Нещо, което не можеше да чете . Belle пое дълбоко , нетърпелив дъх , приглади полите си , и започна да ходи напред. Тя не беше съвсем на доброто плъзгане , че тялото Musette е нормално трябваше . Чудех се дали вампирите са имали проблеми с плъзгане , когато те са нервни, защото Belle беше нервен. Мога да го почувствам. Свалих пистолета , като тя се мести , защото, ако тя щеше да спаси Asher , Musette живял . Това беше сделката . Освен това, рамото ми и ръката бяха започва да боли . Ако знаех , че ще трябва да се запази позиция толкова дълго , щях да отиде за две ръце позиция. Belle Morte изглеждаше да се съвземе , докато тя се мести из стаята , така че от времето, когато тя достигна Asher тя се плъзга , и бяла рокля Musette бе напълно изгубен до тъмно злато Бел , поне в очите ми . Тя коленичи до тялото Асир . Аз не можех да мисля за него като за нещо друго, но тяло. Вече бях себе си дистанцират от него. Осъзнах, с нещо като шок , че аз не вярвам , че ще го спаси . Той се чувствал толкова мъртво, така и много мъртъв. Ръцете на Жан-Клод изцедени раменете ми , и аз разбрах, че той е бил екраниране от мен , твърди. Той не искаше да споделя чувствата си точно сега, и аз не го обвинявам. Те бяха твърде лична за споделяне, твърде страшно. Ричард беше изчезнал , също. Аз всъщност трябваше да погледне в него, за да се уверете, че той е все още в залата , това е как здраво той прикрива . Не бях сигурен , когато той си отиде зад своите щитове , което изглежда странно. Трябва да сте забелязали . Той хвана погледа ми , и той не можеше да поддържа състраданието , или болката , от лицето му . Аз не мисля, че е болка за Asher . Ръцете на Жан-Клод се напрегнаха и движението донесе вниманието си обратно към Belle . Нейната коса падна около нея като черна пелерина , така че златната рокля показа само намеци през цялата тази тъмнина . Усетих Jean - Claude себе събере , като че ли е физическо усилие да събере волята му , а след това той въздъхна , а самият той поклати като птица уреждане на неговите пера. Той излезе иззад мен и ми предложи ръката си , много официално . Поколебах се за миг , после се плъзна ръката си чрез своя . Той все още се защитава от мен, все още крият емоциите си , но аз не трябва да бъде всичко друго, но приятелят му да знае какво си мисли . Това боли сърцето си , за да видите Asher намалена до това. Той ме нарани , а аз не са имали вековна история с мъжа . Той ни вървеше напред, към вампира колене и това, което бе останало от лицето , че и двамата обичаше. Аз никога няма да знам дали любовта ми към Asher е заради чувствата на Жан-Клод за него. Това вероятно е, но аз не можех да се разделят чувствата ми от Жан - Клод . Това би трябвало да ме паникьоса , но тя не го направи. Бях уморен да бъде уплашен през цялото време. Бях готов да се опита и да бъде толкова смел със сърцето си , както аз обикновено е с останалата част от мен . Освен това, аз бих бил внимателен с Ричард , и в края на краищата ние бихме разбити сърца на другите . Погледнах към него , докато вървях напред на ръката на Жан-Клод . Сърцето ми все още го дръпна при вида на него. По-рано днес , че ще е готов за помирение. Винаги съм бил готов за помирение с Ричард , всеки път, когато той даде един инч . Бедата беше , той продължаваше да се вземат обратно , че инч. Той ме хвана да го гледа , и имаше нещо в очите му , а болка, загуба , дълбока като океана , толкова широк, колкото на морето. Обичах го . Аз наистина го обичаше . Може би аз винаги бих. Имах ужасна нужда да тичам към него, за да му позволи да ме помете в прегръдките си , да гони , че боли от очите му . Но той най-вероятно няма да ме помете в прегръдките му. Той вероятно ще ме поглеждат неразбиращо . И това ще ме накара да го мразя . Аз не искам да мразя Ричард. Обърнах се отдръпна от него . Не исках той да види копнежа , загубата , или на първите наченки на омраза по лицето ми. Усетих Richard до мен , преди той ме докосна . Имах момент на изненада , докато се взирах в лицето му. Лицето му беше толкова близо до нечетлив като той може да получи . Той не ме помете в ръцете му , но той не ми предложи ръката си . Аз се поколеба , тъй като имах с Жан - Клод , а след това бавно , аз се плъзна ръката си чрез своя . Той стисна ръката му над моя, толкова топла , толкова твърд, ме притиска твърдата теглото на мускулната си ръка . Наведох очите ми , така че той няма да види как тя ми повлия . Ние всички са били екраниране като кучи син , опитвайки се да остане в безопасност в собствените си мисли . Ричард и Жан - Клод се спогледаха над главата ми. Аз не знам това, което външния вид е трябвало да кажа . Тя трябва да изглежда глупаво да се обменят всички погледи , когато всичко, което трябваше да направя, беше отворена на марки , които ни направиха триумвират . Тогава бихме могли да имат почти чете мислите на другите . Но това е първият път в месеца , че Ричард е на наша страна. Мисля, че и тримата са били по внимателни, тъй като знаехме, как да бъде. 50 Belle коленичи над Асир , главата наведена , сякаш да го целува . Но тя се държи на разстояние от тялото си , от една страна на пода , а другият срещу стената. Целувката изглеждаше толкова интимно , но тя отиде до големи усилия да не го докосне повече, отколкото тя е трябвало да . Един интимен акт съсипа . Трябваше да съм в състояние да се чувстват силата тя е бутане в него , но аз бях екраниране прекалено стегнат . Не бях достатъчно добър в екранировка да филтрират , и в това, което аз избрах . Когато екраниран този твърд , аз екраниран всичко. Исках да се чувстват това, което тя прави. Исках да усетя дали това слаб искра вътре Asher се разраства. Отворих само с едно докосване , като разширяване на затвора на камерата , само малко отваряне, достатъчно само да протегне ръка и да докосне , че искра. Вкусих целувка Asher е на устата си , сякаш бях пил вино с вкус на него. Искрата бе превърнал в пламък , студен пламък , която изпълваше тялото му , и все още Belle изля енергия в него. Asher изкрещя през ума ми , и че мълчи писък ме олюля , щеше да ме събори на колене , ако Ричард и Жан - Клод не ме хванат. " Анита , какво не е наред ? " Попита Ричард. " Ма дребничка , че са добре ? " Нямаше време да се обясни. Извадих безплатно както на тях, и те не се биеш с мен . Грабнах Belle за рамото и косата , и това беше почти шокиращо да се чувстват внимателни къдрици Musette се тъпчат под ръката ми , както аз я дръпна назад . Аз очаквах да се чувствам вълни Бел под ръката ми, но Belle не беше тук , не съвсем. Тя никога не съм бил тук . Тя не беше илюзия , но не точно недвижими двамата. Аз я запрати далеч от Асир , която я изпраща плъзна по пода на хлъзгав бял плат на роклята Musette си . Но това беше гласът на Бел , който гръмна през стаята , " Как смееш да положи ръце върху мен. " " Опитваш се да го върже отново при вас , като на стария . Той не иска да се обвърже . " " Той няма да избледнее и да умре , без да е силата, която мога да дишам в него. " Тя се огледа наоколо , сякаш очакваше някой да си помогне да се изправи на крака. Единствените хора, които биха били готови да помогнат са под стража , и никой друг не направи ход. Тя най-сетне се изправи сама , но с нищо в близост до хванеш , и старомоден корсет на , доброто не беше. Добре е да знаете , че някои мода дори вампир не може да направи работата . Belle обърна очи, които блестяха с кафява огън за мен. " Asher ще умре без мен. Виж го , виж какво е останало от него, това не е достатъчно, за да оцелее. " Нейната мощност е излял някои плът в по тази суха кожа, но не много. Сякаш виждах отделните мускули и сухожилията под кожата , като физиология диаграма , за да покаже къде всички точки на закрепване са . Но това не беше като човек . Косата е все още суха гнездо на златна сърма , а кожата като избледнял пергамент изтеглен над неприлично тънка рамка . Но очите , очите са гледали на човека, с изключение на тази извънредно лед син цвят. Дори когато той беше човек, очите му никога не са могли да погледнат всичко друго, но необикновено. Ашър е бил там в тези очи . Той е в капан в тази крехка, полумъртъв черупка. Той погледна нагоре към мен , и аз се почувствах теглото на всичко, което той беше в очите му. "Blood може да спаси живота си , " каза Belle ", но това няма да го върне това, което той е загубил . Само си машина, или този, който е взел неговата същност , да го върнеш . " Тя стоеше там с нея грее тъмнина излиза на очите в лицето Musette си . Тя не добави , че тъй като тя е едновременно производител на Asher и този, който е откраднал неговата същност , само тя можеше да го върне към предишната си слава . Belle Morte имаше твърде много класа да изтъкна очевидното. Но тя висеше недоизказани във въздуха . " Той просто се нуждае от власт", казах аз, " че не е нужно да е твоя. " " Ако имаше човешки слуга, или животно , за да се обадя, но той няма нищо ", каза Belle , и имаше един тон на задоволство в гласа си, че тя не може, или не се опитват да , да се крият . " Той е сам, и се свързва към мен отново е единственият избор , което има, освен ако не желаете той да прекара остатъка от вечността като той е сега. " Бележката на удовлетвореност плъзна в жестокост , без да мига окото. " Не мога да го оставя така , " каза Ричард, и там е жалко, на лицето му , да, но повече , там беше ужас. " Да бъдеш свързан с Belle Morte не е по-лошо от това. " " Ако някога сте я познаваше прегръдка ", каза Жан - Клод ", вие може да не е толкова бързо да се вземе решение . " Ричард го погледна , след това обратно в Asher , а след това в Belle Morte . " Не разбирам . " " Не, " казах аз , "вие не го правят. " Тогава погледнах нагоре към него , докосна ръката му , много леко . " Мислете за себе си в капан завинаги с Райна . " Един поглед на отвращение и погнуса лично отстраняват по лицето му , преди да успее да го скрие . Аз все още носеше парче Munin Райна , нейният дух памет , в мен . Тя е била сексуално садист , но тя също бих яростно защитаваха самите хора, тя измъчвани . Жената е необходима някаква сериозна терапия. В крайна сметка, единствената терапия тя ще намерила беше сребърни куршуми. Никога не съм чувствал зле заради убийството на Райна . Funny това. Ричард кимна . " Разбирам това, но ... " той направи безпомощен жест към Asher , " това не е ... " Той изглеждаше на загуба за думи. Не можех да го обвинявам. Нямах никакви думи при мисълта, че това е съдба Asher за следващите няколко века . Това не беше поносимо. Това просто не е така. Но не можех да направя Belle му даде енергия без приложени конците . Това беше същността на вампир енергия , че винаги са били приложени конците . Тя е проектирана да се свързва вампир до нейния производител , както и чрез нейния производител , до Съвета, до цялата власт структурата на техния свят. Всичко щеше да се разпадне , ако не принадлежи на някого. Има господари форма - скоростите , но не и без господари вампири. Има вампири, които са загубили своите господари , но те са принудени да се намери нов господар , да се закълне нови кръвни клетви , да се ловува на някой друг да ги управлява . А наистина малка вампир дори може да умре без господар вампир да ги управлява . Те отиват да спят на зазоряване и никога не се събуди отново. Знаех всичко това. Знаех всичко това , и не го беше грижа . Усещах Asher's - не мисли , но ще го направя. Той предпочиташе чиста смърт за това. Или да е роб Belle отново . Паднах на колене до него. Мога да му дам чиста смърт. Знаех всичко за смърт. Започнах да го докосне , ръката ми се поколеба . Не исках да го докосне . Не искам да се чувствам , че някога живяло кожата се обърна към това. Не исках последният ми спомен от него, за да бъде това. Но аз мразя малодушие , почти по-лошо , отколкото нещо друго , и ако Asher може да бъде затворен в това тяло , тогава бих могъл да го докосне един последен път. Сложих ръката си срещу лицето му , нежно , о, толкова нежно . Кожата се чувствах тънък като хартия , сушени, и чуплива . Страхувах се, че ако натисна , пръстите ми ще минават през кожата му като страници на древна книга борави твърде грубо . Бях забравил , че всички вампири правомощия са по-силни с докосване. Една секунда държах лицето му като деликатно , колкото можех , в следващия момент бях се срина през тялото му и се гърчеше с паметта на тялото Asher върху моята. Ръцете ми сграбчиха назад, ми изтръгнат от Асир , и аз се борих тези ръце , караха ми лакът в слабините . Ръцете не я пусна , но смътно чух някой да крещи името ми , " Анита , Анита , Анита , " отново и отново. Премигнах , и то беше като събуждане, но знаех, че очите ми не са били затворени. Ръцете на Ричард все още бяха върху мен , но той стоеше като нещо, което боли. Аз отворих устата си , за да се извини , но това, което излезе , не е извинение. " Защо ни спре? " " Мислех, че ще го смаже . " Загледан нагоре в толкова искрено му лице , аз знаех, че той означава. Ако не бях само миг преди да се е страхувал , че ще бутам звънене чрез чуплива кожа Asher е ? Но някак си знаех, че няма да се случи. Някак си знаех, че той е бил много по-трайни , отколкото той се появява . Jean - Claude застана до мен, а изражението на лицето му , каза , че е разбрал това, което Ричард не трябваше . Но Ричард не беше добре с мъртвите . Това не беше неговата област на специалност. Jean - Claude докосна лицето ми , внимателно , сякаш се боеше , че ще се счупят. " Той захранва от вас. От паметта си на него. " Аз кимнах . " Да . " " Колко вампири може да ви служи ? " Попита Belle . Очевидно, Жан - Клод не беше единственият, който забелязва. Осъзнах, че тя мислеше Asher ме беше белязал , но това не беше точно това . " Той не ме е маркиран , Belle , ако това е, което си мислиш. " " Тогава как може да се хранят от силата си ? " " Изненада ", казах аз , "Аз не мисля, че Жан - Клод е единственият вампир , който е натрупан нова сила. " " Това не е възможно . " " Но това е вярно , " казах аз , и аз не се опитвам и да запази триумф в гласа ми. Ние не нужда от нея сега. Ние не сме шибан нужда от нея сега. Ричард продължаваше да държи ръцете ми. Погледнах нагоре към него . " Пусни ме, Ричард. " Той се намръщи надолу към мен . Той или не разбира , или не искате да . Аз се повтаря , по- нежно . " Нека отида, Ричард, моля те. " Очите му се стрелнаха към Asher лежи срещу стената , все още се търсят най-вече мъртъв. " Последният път, когато говорихме за това , че имаш същото правило , което имах. Никой не се храни от вас . " Аз се вгледа в лицето му , докато той се взираше в това, което беше останало от красотата Асир . Опитах се да видя нещо в този поглед, който мога да говоря , да обясни неща , но аз не бях сигурен, че има някой там беше , че ще разбере . "Ако аз не го оставяй да се хранят , Ричард , той ще бъде в капан като той е точно сега . Той няма да умре . Той няма да гниене. Той просто ще съществува, като това. " Той откъсна поглед от Асир и ме погледна . " Той не е взел кръв. " "Това е по-скоро като енергиен фураж , като ardeur . " Изведнъж ми хрумна, че Ричард не може да знае , че Ашър наистина , наистина е бил в леглото ми . Бях се престори, че в миналото с повече от един човек, който е бил приятел или любовник , за да заблуди лошите. Ричард може да повярва , че това е просто игра отново. Сега не е време да се обясни на всички кървави подробности. Няма да има време по-късно , за да разберете дали Ричард е искал това, което той каза в съзнанието ми в джипа , че той не се интересува кой съм правил секс с , защото ние не се срещаме. Ако това означаваше , че ще ме разстрои . Ако не беше това означаваше , тогава , знаейки за Asher ще го разстрои . Така или иначе, тя може да почака. Той все още не бе пусна ръцете ми. " Били ли сте нека Asher се хранят с вас преди ? " Аз не знам какво щях да отговори , защото той пусна една от ръцете ми. Той протегна бавно ръка, за да докосне брадичката ми . Знаех, че това, което той ще направи , а аз не можех да го спра. Той се обърна главата си на една страна, и са изложени на вампирски ухапвания от страна на врата ми . " Кога започнахте споделяне кръв? " "Миналата нощ . " Той свали ръката си , и аз се обърнах да срещне очите му . Един поглед е достатъчен. Той , също като мен , помисли си секс е по-малкото зло . Проблемът с нещо като по-малко зло е, че нещо друго трябва да бъде по-голямо зло . " Дали е само Жан - Клод , или ... " Погледът му щракна да Asher . " Ще говорим за това утре , Ричард , аз обещавам , но точно сега , имам нужда да се помогне Asher . " Той поклати глава. " Има марки тези на Жан-Клод на врата ти ? " I въздъхна и погледна надолу към пода. Направих си срещне погледа му, но дявол да го вземе , аз не са имали време или енергия за това , не точно сега . " Не, " казах аз. Отново погледът му светна да Asher . " Му? " " Да . " " Как може да си позволи да ги хранят от теб ? " " Ако не бях нека Asher хранят снощи , след това тази вечер той щеше да е мъртъв , или очаровани да Belle Morte за останалата част от вечността. Това е една от причините да го направи. " " Ти знаеше , че ще бъде в състояние да се хранят ? " Той ми се намръщи . Стиснах главата ми . " Не, но Musette го претендира за Belle , защото той не принадлежи на никого. Ние направихме сигурен, че той принадлежи на нас. " " Нас ? " той всъщност погледна Micah първи . Лицето на Мика беше неутрална, след като той може да се справи . " Не е Михей , Жан - Клод . " Той погледна към вампира , след това обратно към Мика . " Как мога да ви пусна я направите това ? " "Бих го нахрани себе си , ако това ще помогне ", каза Мика . Очите на Ричард се разшириха , а изражението на лицето му беше неразбиращо . " Не мога да разбера това. " Micah просто го погледна за момент , след това той ме погледна , и имаше нещо в очите му , че каза , че разбира някои от нещата, всичко това ми струва , да ни струва и двете, всичко ни струва . Ричард пусна ръката ми. В действителност той беше взел една стъпка назад от мен , сякаш не искаше да бъде толкова близо . Държеше се така, сякаш съм направил нещо нечисто. Ако той знаеше само . Или може би сексът няма да го притеснява изобщо , може би това беше всичко за храненето за него. Моите морални стандарти просто не са били , че ситно нарязани вече. Въздъхнах и се обърна към Жан - Клод . " Тъй като сте отишли ​​заедно в надпреварата с храненето Asher , той може да бъде в състояние да се хранят от теб чрез мен. " Jean - Claude кимна . " Може би . " "Ако ме докосне , докато аз се докоснат Асир , и капка щитове , ние можем да го опитам. Между нас двамата мисля, че можем да го върнем до мястото, където една кръв хранене трябва да го върна към нормалното си славно себе си. " "Аз съм готов да се опита ", каза той. Борих се на изкушението да погледне към Ричард . " Знам, че сте . " Тръгнах си от тях, както към Ашър . Исках да се хранят Asher обратно към здравето , но честно , бих имал за достатъчно от всички мъже в живота си за една нощ . 51 Жан - Клод и аз коленичих от Asher . Той бе достатъчно натрупан от това първо за малките вкус да управлява усмивка . Усмивката е носил фантомът на това, което той е бил , но аз бях толкова облекчена да го видите, че тя ме накара да се усмихне , също. Стиснах ръката на Жан-Клод в лявата ми ръка , и сложи дясната си буза на Асир . В момента, в който го докосна , той е най-красивото нещо , което някога съм виждал. Нищо нямаше значение , освен да го докосне . Нищо нямаше значение , но за да бъде с него. Нищо нямаше значение , но Ашър . Това беше така, сякаш светът е сведен до очите му , тялото му . Слънцето се върти около него, аз просто го знаеше . В слабата част от мозъка ми, аз осъзнах, че Ашър не са използвали вампирски сили върху мен. Че каквото и бих изпитвал преди това е било истинско. Защото това е нереално. Никога не бях изпитвал към никого по този начин, тъй като тя не беше любов , или дори похот , тя е мания. Това беше най- сигурното знание , че ако аз не го пипай , че ще умра . Дори , както аз го мислех , знаех, че това не е вярно , но се чувствах така. Боже, помогни ми , се чувствах така. Борих се , за да освободи лявата си ръка , нещо я държеше , така че не може да се докосне Asher с двете си ръце . Имах нужда да го докосне с двете си ръце . I положено тялото ми на върха на Asher и погали ръцете си надолу него. Ръцете му капан лицето ми между тях , и в някаква част от мен, аз знаех, че те чувствах като стара кожа и пръчки с разни неща под тях, но за първи път , когато се занимават с вампир измама , аз не го бият. Оставих мощност Asher обърнем това, което може да е било ужас в нещо еротично и красиво. Аз се отвори широко и нека Asher търкаля през мен като поток , дълъг преграден , течаща , наводнение, попълване на земя, която е била твърде дълго без вода. Аз не се вози на неговата сила , неговата сила ме погълна , ме завъртя под с тегло хиляда вълни , като ме притисна към дъното на пясъка и ме държеше на дъното на океана. То не беше, че не се е удавил , то е, че не ми пукаше , че съм се удавил . Събудих , ако се събуди беше терминът , с тялото му ме натискане на твърдия каменен под . Взирах се нагоре в къдрене облак от косата му , светлините блестяха през него като златна воал . Тичах пръсти през нея, и тя отново е мека и жива. Краят на бузата му отново беше пълен и груб с белези. Докоснах тези познати марки , и той се обърна към мен се изправи напълно , и пред него хвана дъха си в гърлото ми . От кривата на челото му , към линията на бузата му , пълнотата на устните му , той беше перфектна още веднъж. Очите му седяха в това лице като ледените сапфири , определени сред перли и злато. Аз се засмях , когато го видях , радостен изблик на звука. Той обхвана лицето ми в ръцете си , и аз се обърнах да положи целувка срещу дланта му . Тежестта на тялото му върху моето е едно от най-добрите чувства , които някога съм имал , защото това беше доказателство, че той се е върнал , че той е добре , и че той е цяло. Той половин сплескани, и ми половин -рейзна до седнало положение в скута си , с гръб към стената. Той се обърна с ме държеше в прегръдките си , да погледнете другия край на стаята в Belle Morte . Не трябва да се види изражението на лицето му , за да знам , че не е съвсем приятелски един . " Впечатляващо , не мислиш ли ? " Каза Жан - Клод . " Не, аз не бих . Той може да се храни само с енергията на онези, които той е взел кръв от , и се претърколи бедни техните умове. Знаеш не по- зле от мен , Jean - Claude , че вие ​​не може да позволи да се търкаля Asher ума на всяка жертва. Тя ще бъде парад на любовта - заслепена глупаци следните го навсякъде. " I възмути от любов - заслепена глупак част , но пропусна . Бяхме спечели тази вечер . Никога не спори , когато печелиш . " Във всеки случай, тя може, Belle , Asher е възстановено Неговото славно самостоятелно . Ние нямаме повече нужда от теб тази вечер , така че вие ​​и вашите, трябва да се отиде от нашата територия преди утре вечер. " " Вие наистина ще убие всички нас ? " Тя го прави на въпрос . " Oui . " "Моето отмъщение ще бъде ужасно . " "Non , Belle , от Съвета законодателство не можете да накажа друг sourdre де пееше , както бихте направили вампир на вашата линия . Вашият омраза би било ужасно, но вашето отмъщение ще трябва да почака. " " Не и ако ръководителят на съвета е съгласен с моето отмъщение, " каза тя. "Аз не съм я докосвал , Belle , тя не го е грижа за вашето отмъщение . Тя дори не му пука за теб или мен, или голяма част от никого, " казах аз. " Майката е била заспала много дълго време , Анита , когато че сънят свършва тя може да се оттегли от Съвета. " Аз се засмях , и сега не беше весел . " Пенсионират ! Вампирите не се пенсионират . Те умират , но те ​​никога не се пенсионира. " Това не беше нещо, което показа на лицето си , това е повече тишина до раменете , движение на ръката . Не знам какво ме накара да го види. Мощност Asher е , или нещо друго. Но аз го виждам, и имах прекрасна , ужасна идея . " Вие планирате да я убие . Планирате да убие Първо Мрака и да направи себе си главата на съвета. " Лицето и е напълно празен , както тя каза: " Не бъди абсурден . Никой не атакува Gentle Майка. " " Да, знам , и там е много добра причина за това. Тя ще те убия , Belle . Тя ще преобърне можете и да унищожи всичко, което сме . " Тя се бореше , но тя не можеше да поддържа арогантността от лицето си. Предполагам, че ако си бил жив по-дълго , отколкото Христос е бил мъртъв , не може да помогне , но да бъде арогантен . "Ако ти обяви война на никого сега, Belle , като sourdre де пее в собствената си прав, нито аз, нито някой от моите хора трябва да дойде, когато ти се обадя. Тук ще намерите никаква помощ тук", каза Жан - Клод . " Помощ от вас, моите две дребно катамити ? I са намерили други мъже, за да служат на вашите цели. " Тя се обърна с шумолене на поли Musette си . " Хайде , моите poppets , ние ще напусне и се разклаща мръсотията на този провинциален град от нашите обувки. " " Един момент, моята любовница. " Беше Валентина . Тя даде много нисък поклон в нейната твърда бяла и златна рокля. " Бартоломе и аз съм имал честта ни опетнил с трик Musette си . " " Какво от това , кукло ? " Валентина остане долу в ниското реверанс , сякаш тя можеше да заема позицията завинаги . " Умоляваме ви снизхождение да остане зад гърба си и да компенсира формата си при волана . " "Non ", каза Бел . Валентина вдигна поглед към жената. " Те са били малтретирани като бях малтретиран , и ние направихме по-лошо. Умолявам разрешение да остане зад гърба и да го направи по-добре. " " Бартоломе ", каза Бел . Бартоломе дойде напред и падна на едно коляно , с наведена глава . " Да, любовница. " "Това е това, което искате ? " "Non , любовница , но исканията на честта , че ние поправят тази грешка ." Той погледна нагоре и след това , и имаше нещо на лицето му на момчето , че може някога да са били. " Те са се увеличили в мъжете , но белезите положени на момчетата , че те са били са дълбоки . Валентина и аз ги правят по-дълбоко. Това аз не съжалявам , и вие знаете , повече от всички други , че не съжалявам много. " Очаквах Belle да им кажа , не, за да събере хората си и да си тръгне, но тя не го направи. Тя каза: " Остани , докато чест е изпълнено, а след това се върнете към мен. " Тя погледна към Жан - Клод . " Ако ще им позволи да остане , че е ? " Jean - Claude кимна . "До чест е удовлетворен , Oui . " Не съм съгласен с това, но нещо в лицето на Бел , нещо в лицето на Жан-Клод , нещо в херметичността на тялото Asher е , нека да знаят , че нещата се случваха , че вероятно не разбират . "Ако вълците биха били така любезен да придружи гостите ни до стаите им да се опаковат , след това до летището. " Ричард изглеждаше стреснат буден , почти толкова, ако той също е бил под някакво заклинание. Аз не мисля , че беше . Той ме гледаше в скута Асир , с Micah облегнат на стената зад нас. Nathaniel изпълзял към нас , и аз вдигнах ръка , нека да го сложат на главата и раменете си в скута ми . " Ние ще ги придружи навън ", каза той, но гласът му звучеше празна . Той отвори уста, сякаш искаше да каже повече , а след това той се обърна и си вълци преместени с него . Те събра хората на Бел и започна да ги ескортират обратно към предната и основните помещения . Belle погледна назад веднъж на Валентина и Бартоломе като те стояха в техните блестящи бели и златни дрехи. Това един поглед назад , каза светове . Никога не бих бъдем сигурни , но мисля, че Belle Morte чувствах виновен не само за Валентина , но за Бартоломе . Валентина разбрах, защото вампир на вземане на Бел е направил неизразимото . Но привеждане Бартоломе над като дете е бил просто добър бизнес. Не съм мислил Belle Morte загубил съня си заради добър бизнес. Но тя все още ще го осъди за цяла вечност в тялото на детето. Тялото на детето с апетит на човека завинаги . Belle нека остане, въпреки че извинението беше слаб . Belle нека остане, защото вината е чудесен мотиватор дори и сред мъртвите . 52 Събудих в тъмното с успокояващо теглото на телата около мен. Знаех, че от качеството на тъмнина и на слабата светлина от близката банята , че съм бил в леглото на Жан-Клод . Спомних си, Jean - Claude ни дава леглото , защото беше близо до зори , и аз не мисля, че някой от нас иска повторение на вчера сутринта . Странно, какво се е случило с Asher изглежда са сит моя собствен ardeur . Или може би съм бил прекалено уморен. Веднъж щях да приема, това означаваше, че набира по-голям контрол , но бих спрял опитва да умувам на ardeur . Не бях прав твърде често. Там наистина не е достатъчно светлина, за да види ясно , но гъделичкане на къдрици по бузата ми да ме уведомите , че е лицето на Мика натиснат във вдлъбнатината на врата ми . Ръката му лежеше тежко и топло през горната част на корема ми , кракът му преплетени с бедрото ми . Имаше и друга ръка на бедрата ми , а второто лице притиснато в моята страна , втори корпус , отправен в строга топка срещу мен. Аз наистина не трябва да се докоснат до върха на главата на Натаниел да се знае , че е той . The частица светлина от банята показа бледо стройно рамо хвърли небрежно през една протегната крак на Мика . Ръката беше всичко, което се виждаше от завивките. Знаех, че ръката, и знаех, че някъде под капаците те бях откраднати беше Зейн , и останалата част от Cherry . Не съм против да спи в големи топли пилоти, но го направих ум споделяне голямо легло с такива възмутителни мотивационни свине . Чери не беше лоша сама , но я с Zane , а вие или се бори за всеки инч от покрива, който не е бил спокоен , или си се отказал . Съм открил , че листовете копринени на Jean - Claude бяха особено трудно да следите в съня ми. Не бях сигурен какво ме бе събудил , но аз знаех , че е по-добре wereleopards слух и по-добро обоняние , отколкото на мен . Ако не ги беше предупреден , то вероятно е било сън . Тогава аз го чух , много, много слаб . Това беше моя телефон , звучи като тя звънеше от дъното на дълбок кладенец . Опитах се да седне , но не можа . Бях притиснат от двамата мъже. Имаше освирквания и строен през рамо крак Micah изчезна под тъмната част на лист. В следващия миг там беше превърнал звук, туп , проклятие , и звукът на дрехи се разрови . Гласът Cherry беше гроги , както тя каза: " Да . " Silence , след това : "Не, това не е Анита , само на минути . " Другата си ръка надникна в тъмната част на листа , в подножието на леглото. Гласът на Зейн , " Какво ! " " Телефон", въздъхна тя. Ръката му сграбчи телефона и преди да успея да кажа нещо , той каза: "Здравей . " Zane замълча за секунда , след това , "Само една минута , тя е тук , дръж се . " Бледа по-мъжествен ръка се появи от бъркотията на листове и подаде слушалката смътно в моята посока , но все още бях закован . Телефонът висеше само на място. Най-накрая трябваше да прокара ръка на Мика се от мен , и се опитайте да седне. " Micah , преместване , трябва да достигне до телефона. " Той направи малка нечленоразделен шум и се претърколи от мен , за да ми даде дългата опашка на гърба му. Натаниел взе телефона от ръката на Зейн , преди да мога да го понеса. Гласът му беше най- буден , " На кого може да се каже, се обажда ? " Най-накрая аз бях седнал . "Дай ми телефона , " казах аз. Натаниъл ми подаде телефона с : "Това е Zerbrowski . " Аз висеше главата ми за секунда, въздъхна и сложи телефона до ухото си. " Да, Zerbrowski , какво става? " " Колко хора имаш в леглото с вас , Блейк ? " " Не е твоя работа . " " Един от тях звучеше като момиче. Не знаех, че се обърна по този начин. " Натиснах бутона на часовника ми , за да мога да видя по време на светлина - нагоре скалата за . " Zerbrowski , имахме около два часа сън . Ако току що се обади , за да провери на сексуалния ми живот , аз ще се върна да спя . " " Не, не, съжалявам . Просто , " той се засмя тихо , "просто ме хвана неподготвен . Ще се опитам да се запази дразненето до минимум, но , по дяволите , ти обикновено не ми даде толкова много боеприпаси. Can ' т ме вини за да се разсейва . " " Споменах ли, на два часа от сън ? " " Ти направи ", каза той, звучащи потискащо буден . Бях залагания бе имал кафе. " Разчитам на три , ако не съм казал нещо интересно от времето, когато аз съм готов , аз затварям , и аз съм като изключите мобилния си телефон. " " Имаме пресен сцена убийство. " I търкаляше нагоре , така че гърбът ми беше срещу таблата . "Аз слушам . " Мика остана навита на негова страна , обратно към мен, но Nathaniel гушкани отблизо , така че той е все още натиснат около мен. Cherry и Зейн бяха неподвижно под купчина листове . Мисля , че ще отиде да спи . "Това е отново метаморф изнасилвача . " Хуморът е изтичане далеч от гласа му , и той звучеше уморен. Чудех се колко сън той бе станал снощи . Вече бях напълно буден , пулсът ми се бързо в гърлото ми . " Кога? " " Тя се намира точно след зазоряване . Не сме били тук дълго. " " Аз ще бъда там , независимо , но е Долф ще бъде там ? " " Не, " каза Zerbrowski , " той е в отпуск . " Той снижи гласа си , "Top месинг му казал, че било необходимо доброволно платен отпуск , отпуск или изпълнено без него. " " Добре, къде си? " Той отново беше Chesterfield . " Той е отседнал в доста малка географска област , " казах аз. " Да, " каза Zerbrowski , и че една дума е имал толкова много умора. Почти попита как той държеше , но това е срещу кода на човек. Ти трябваше да се преструва, че не забелязва нищо нередно в . Престори се , и тя ще си отиде. Понякога , защото аз съм едно момиче , ще ти счупя кода на човек, но днес аз го оставете да престои . Zerbrowski имах дълъг ден пред него , а той беше човекът , който отговаря . Той не можеше да си позволи да погледне чувствата си точно сега . Тя е по-важно , че той се проведе заедно , отколкото , че той разбира това, което той се чувства . Zerbrowski започна да дава указания , и аз трябваше да му кажа да изчака, докато имах писалка и хартия. Не е имало писалка и хартия навсякъде в стаята. Най-накрая беше намалена с писането посоки в червило на огледалото в банята . Zerbrowski се смееше си задника от време намерих червилото и започва да рисува върху огледалото . Той ахна малко, и най-накрая успя да каже : "Благодаря , Блейк , аз толкова нужда от това . " " Радвам се, че мога да озарява вашия ден . " Аз пропълзя обратно на леглото. Мислех си за това, което Джейсън беше казал за върколак е в състояние да следват пътека аромат. I отскочи идеята на разстояние от Zerbrowski . Той беше мъртъв замълча за минута . " Няма начин мога да получа някой да се съгласи да остави друга форма - работник близо до тази сцена . " " Ти си човекът , който отговаря , " казах аз. " Не, Анита , ви донесе друг работник наоколо, и те в крайна сметка ще бъде разпитан само като Скайлер направих. Не го правете . Цялата тази работа ще се превърне в лов на вещици скоро. " " Какво искаш да кажеш ? " " Искам да кажа, те започват да се въвеждат в всички известни форма - скоростите за разпит . " " В ACLU ще бъде в ръцете , " казах аз. " Да, но не и докато не проведе няколко души, над , и ги поставя под съмнение. " " Той не е един от местните lycanthropes , Zerbrowski . " "Не мога да кажа горната медта , че нашият бандит не мирише като местната върколаците , Анита . Те ще кажа, че , разбира се, местните вълци биха казали , че те не искат да бъдат обвинявани за това лайно . " "Вярвам, че Джейсън. " " Може би аз му вярвам , твърде , може би аз не го направят, но това няма значение , Анита . Той наистина няма значение . Хората са шибани ужасени . Има законопроект за пробив в щатския сенат точно сега да декларира VARMINT закони правни отново в Мисури . " " VARMINT закони , Исус , Zerbrowski , не означават, като някои от западните държави все още има върху книгите ? " " Да, да го заколи на първо място, след това, ако кръвен тест доказва, че е вълк , това е самозащита , а не убийство, и няма съдебен процес. " "Това никога няма да влязат в закона", казах аз , и аз бях почти сигурен, когато го каза . " Вероятно не точно сега , но Анита , ще получите още няколко жени изтръгнати по този начин, и аз не знам. " "Бих искал да кажа, хората не са толкова глупави , " казах аз. " Но вие знаете по-добре ", каза той. " Да . " Той въздъхна. " Има и нещо друго . " Звучеше наистина нещастни. Седнах малко изправен срещу таблата , принуждавайки Nathaniel да recuddle . " Може да звучи като сте на път да ми даде наистина лоша новина , Zerbrowski . " " Аз просто не искам да трябва да се бори със себе си и Долф и горната медта на всички по едно и също време. " " Какво не е наред , Zerbrowski ? Защо съм аз ще се сърдя на теб ? " " Не забравяйте, че Анита , Долф е все още в такса до сега. " " Само ми кажи . " Стомахът ми беше странно стегнат като бях уплашена каквото бих казал . " "Имаше съобщение в първата сцена на изнасилване . " " Аз не виждам съобщение . " "Това беше през задната врата , Долф никога не ти даде шанс да го видя. Не знаех за това по-късно . " " Какво беше посланието , Zerbrowski ? " Много мисли ми минаха през главата ми. Беше ли съобщение за мен , за мен? " Първо съобщение чете :" Ние прикован този един , също. " Отне ми няколко секунди, за да го получи , или смятате, че аз го имам . Първият убийството , мъжът прикован си хол стена. Не е имало нищо, за да се свържете , че смъртта с убийствата на форма - работник . Освен може би за странно съобщение. " Вие си мислите на първия човек в Wildwood , " казах аз. "Посланието може да означава всичко , Zerbrowski . " " Това е, което си мислехме , докато второто изнасилване , една Долф не склони да ти се обадя по нататък. " "Имаше друго съобщение , " казах аз , гласът мека. " " Nailed още един, " каза той. " Той все още може да е съвпадение , прикован е евфемизъм за секс. " "Днешното съобщение бе , " Там ​​не е останало достатъчно , за да разпъне на кръст . " " Маниакът , който е клането на тези жени не е достатъчно методичен , или достатъчно чист, за които първото убийство. " " Знам ", каза той. " Но ние не пусне ноктите и на факта, че първият жертвата е бил разпнат . Никой но убиецът щеше да знае . " " Един от убийците , " казах аз. " Смъртта на мъжа е била група усилия. " Сетих се за нещо . " Има ли повече от един тип на сперматозоидите при кулисите ? " " Не. " " И какво от това , изнасилвачът нас иска да знае престъпленията са свързани , защо? " " Защо някои от тези луди негодници искат от нас да знае нещо? Това го забавлява , Анита . " " Какво фон изрови на първия жертвата ? " " Той е бивш военен . " " Вие не получите тази къща и закрития басейн на пенсионирани военни ползи. " "Той беше един вносител . Пътувах по целия свят и върна нещата . " " Наркотици? " " Не че ние можем да намерим . " Имах друга мисъл , което е рекорд , след като само два часа сън. " Името ми страните, които посещават . " " Защо ? " , попита той. Аз го попълва се на това, което той не бе чувал през лозите за Heinrick . "Ако мъртвецът посещаван от същите страни , то може да означава нещо . " " A представа ", каза Zerbrowski . " Истинска жива представа , аз не мисля, че щях да знам какво да правя с един . " " Имаш много улики , те просто не се помага. " " Вие забелязали, че също", каза той. "Ако Heinrick знаеше мъртвеца , аз все още не знам какво означава това. " " Аз също . Просто се тук , веднага щом можете. И не донесе всякаква форма - скоростите с вас . " "Разбирам , " казах аз. " Надявам се. " Той говори от телефона за секунда, " Аз ще бъда там . " След това той говори директно на мен . " По-бързо ", каза той и затвори. Мисля, че Долф беше научил всички нас да не казвам довиждане . 53 Бих се очаква на сцената да бъде лошо , защото последната сцена беше лошо. Но не бе очаквал това. Или нашия изнасилвач убиец се е преместил в банята за втория му убийство , или имахме един цял нов убиец. Бях миришеше по същия хамбургер миризмата , докато вървях из къщата . Zerbrowski ми беше дал малки пластмасови обувки да се сложи върху ми маратонките , и ми подаде кутията с ръкавици. Той беше казал нещо за пода е разхвърлян . Никога не съм мислил за Zerbrowski като майстор на подценяване. Стаята беше червено. Red , сякаш някой беше нарисувал всичко е тъмночервен, стени , но това не беше дори работа на живописта. Това не беше просто червено, или червено, но червено , рубин , червена тухла , където тя бе започнала да изсъхне , цвят, толкова тъмно , че е почти черен , но това предизвика червено като тъмен гранат . Опитах се да остана студено и интелектуална и погледнете всички нюанси на червено, докато не видях парче от нещо дълго и тънко и месест , които са били залепени за стената с кръвта , като парче карантии захвърли от невнимателно касапин . Стаята беше внезапно горещо, и аз трябваше да изглежда далеч от стените , но подът беше по-лошо . Подът е на теракот, и че не абсорбира течност. Тя беше покрита с кръв, кръвта достатъчно дълбоко , че тя седеше течност и блестящ на почти целия етаж . Площта е бил малък , разбира се, но тя все още е много кръв за една стая. Бях прегръща рамката на вратата , която водеше в стаята. Краката ми в малки обувки са все още на сравнително чиста плочка от зоната, в която седеше на столчето , една малка стая , с площ суета , пълен с двойна мивка отвъд . Родителската спалня е дори отвъд това, но леглото е внимателно изработени , недокоснати . Имаше малка устна от мрамор , която държеше плитко езеро кръв вътре в крайна стаята. A малка издатина на камък, за да се запази останалата част от стаите чисти. Бях благодарен за тази малка ръб. Отново погледнах към стените. Имаше три - човек , дълбоко душ в далечния ъгъл на вратата. Стъклени врати бяха пръснал с кръв, и го бяха спрели , за да хубава бонбони червена черупка. Душ кабината не беше покрита по-пълното другите стени . Не бях сигурен, защо все още . По-голяма част от пространството в стаята се смесва с вана . Това не е толкова голям, колкото е Жан - Клод , но това е почти толкова голям, колкото на един имах в моята къща . Хареса ми ваната ми , но аз знаех, че ще бъде ден преди щях да бъда в състояние да го използвате отново. Тази сцена ще се съсипе , че особено удоволствие за известно време. Ваната беше пълен с бледа кръв. Кръв с цвят на тъмно червени рози остави прекалено дълго на слънце , избледнели до розов оттенък , че никога не са изглеждали доста розово, но винаги като че ли е трябвало да бъде по-тъмен цвят. Pink кървава вода напълни ваната почти до ръба , като че ли е една чаша напълни с пунш . Bad мисъл. Bad мисъл. Мисля си за храна или напитки от всякакъв вид е лошо нещо точно сега, наистина нещо лошо. Аз трябваше да извърне поглед , гледайте назад в по-малките стаи , зървам на леглото и полицията все още фрезоване около далечния стаята. Никой от тях не беше доброволно да ме придружава на турнето. Не може да ги обвинявам , но аз изведнъж се почувства изолиран . Те бяха само три малки стаи далеч , но се чувствах така, сякаш са били на хиляди мили . Като че ли , ако аз изкрещя сега, никой няма да ме чуе . Използвах най-отдалечената рамката на вратата , за да стигнем до зоната на суета мивка. Наведох се на хладно мивката плочки и избяга студена вода върху ръката ми . Когато тя е достатъчно студено аз го плисна в лицето ми. Не е имало кърпа за ръце , най-вероятно тя е била нахвърлила и изпратени в лабораторията , където ще бъде проверен за коса и фибри и такива неща. I разпасана ми тениска от моите дънки и избърса лицето си суха. Аз си тръгнах с няколко тъмни петна. Останките от снощния грим . Погледнах в опразнената грее огледалото , гледаше ярко в светлината на лампата . Имах тъмни петна на спирала и очна линия под очите ми. Водоустойчив наистина не е така. Това е по-скоро като вода трудно, но не е доказателство . Използвах подгъва на тениската ми да попие черните марка , и получи голямата част от него . Аз също завърши с черно неща на ризата ми , но това не изглежда да има значение . Zerbrowski погледна в мен от вратата . " Как върви ? " Кимнах , защото аз не съм се доверя да се каже. Той се ухили внезапно , и ако бях чувствал по-добре щях да се ужасяваше следващия си коментар , но днес бях прекалено вцепенен . Това нямаше значение. Нищо нямаше значение. Защото за всичко да има значение , че не би могло да отиде обратно в тази стая , и аз трябваше да отида в онази стая . Така че нищо нямаше значение . Бях празен и тих, и не е имало нищо . ? . ". Тази сутрин Кой беше момичето Имаме басейн ще Някои хора мислят, че е най-добрият ти приятел Ronnie Sims Лично аз не мисля така , тя е все още горещо за този човек, професор по Wash U. Обзалагам на руси wereleopard , че винаги е в дома си. Което е? " Мисля, че просто примигна към него. Той се намръщи след това и влезе в малката стая . " Анита , добре ли си ? " Стиснах главата ми . "Не, аз не съм добре . " Лицето му беше цялото безпокойство , и той дойде достатъчно близо , почти ме хвана за ръката , после се спря. " Какво не е наред ? " Аз останах облегнат на мивката , но посочи назад с една ръка , без да гледа къде сочеше , че не желае да изглежда . Той погледна назад , където сочеше , после очите му се стрелнаха , много бързо , обратно към мен. " Какво ще кажеш за това ? " Аз просто го погледна . Той сви рамене. " Да, това е лошо . Виждали сте зле преди . " Наведох главата ми , така че аз се взираше в златната кранчето . " Взех един месец почивка , Zerbrowski . Мисъл имах нужда от почивка , и аз го направих , но може би един месец не е достатъчно. " " Какво искаш да кажеш ? " Погледнах се в огледалото , и лицето ми беше почти призрак бледо , очите ми изпъква като черни дупки в лицето ми , а останалите очната линия прави очите ми по-голям, по- убедителна , по- загубена , отколкото трябва да бъде. Това, което исках да кажа е , че не знам дали искам да го правя повече , но това, което казах на глас , беше: " Мислех, че на сцената спалня е лошо , но това е по-лошо . " Той кимна . Започнах да поемете дълбоко дъх , но заради във времето за миризмата , и пое плитко дишане, което не е толкова успокояващо да си психика , но по-добре за стомаха ми . "Аз ще се оправи. " Той не спори с мен , защото Zerbrowski се отнасяше с мен от Гай правила повечето от времето. Ако един човек казва, че ще се оправи , можете просто да го държи на думата си , дори и ако не мога да повярвам. Единственото изключение е, когато животи са изложени на риск , след това кода на човек може да бъде разбита , но човекът, който го разби с вероятно никога няма да ти простя. Изправих се , ръцете все още смъртта захващане на мивката. Премигнах в огледалото няколко пъти, след това се върна за момент стаята. Мога да направя това. Аз трябваше да направя това. Трябваше да съм в състояние да видя какво беше там, и мисля за това логично. Беше ужасно нещо да попитам за себе си. Най-накрая ще признае, че . Признаха, че виждат неща, като това, което лежеше в съседната стая бяха убийствен . Прието и се премества . Бях назад във вратата на банята . Zerbrowski беше дошъл при мен , обаче, стои точно зад мен. Там наистина не е място да застане на вратата заедно , а не удобно . Погледнах към стаята , в стените с тяхното покритие на кръв и Гор . " Колко души са били убити тук? " " Защо ? " , попита той. " Не бъди свенлив , Zerbrowski , аз нямам търпение за него днес. " " Защо ? " попита той отново , и този път имаше нотка на отбранителност в гласа му . Хвърлих поглед назад към него. " Какъв ти е проблема ? " Той не посочи касапницата . Всъщност за секунда или две , аз мислех , че ще ми каже да си гледам работата , но той не го направи . "Ако Долф каза защо , вие току-що му отговоря , не спори с него . " Въздъхнах . " Обувки Долф е трудно да се попълват ? " Попитах аз . " Не, но аз съм адски уморена да се повторя , когато знам , че никой не прави Долф шибан повтаря себе си. " Погледнах нагоре към него и усети усмивка пълзене по лицето ми. " Ами, всъщност , аз правя Долф се повтаря , също. " Той се усмихна . " Добре, добре , може би ще направя , но ти си такъв шибан досадник , Анита . " "Това е един талант , " казах аз. Стояхме на вратата и се усмихна на всеки друг. Нищо не се бе променило в тази малка камера ужас . Нямаше и капка по-малко кръв , или един инч по-малко на кървави парчета мазилка по стените , но и двамата се чувствах по-добре. " Сега , " казах аз, все още усмихнат, " колко много хора са били убити в банята. " Усмивката му се плъзна в пълен усмивка. " Защо питаш ? " " Копеле , " казах аз. Той размърда вежди над джанти на очилата си . " Не е това, което казва на майка ми , макар че не си първият, който се спекулира . " I половина се засмя и знаеше, че бих загубил . " Защото , Zerbrowski , има само два пълни стени в тази стая , и двете от тях са толкова дебели с кръв и по-тежки парчета , че това е като две убийства , по едно на една от стените , една в друга. " " Какво ще кажете за ваната ? " , попита той. " Бледо на водата. Никога не съм виждал някой да му изтече кръвта във ваната , така че аз не знам дали водата ще бъде това бледо , или , ако това ще бъде по-тъмен . Но червата ми ми казва, че никой не е кървял в ваната. Те може да са били убити във ваната , но голямата част от кръвта е на пода и стените. " " Сигурен ли си за това? " " Не, както казах, аз никога не съм виждал някой да му изтече кръвта във вана и преди, но аз също се чудех защо ваната е толкова пълен , почти до ръба Вие не може да запълни повечето вани , че пълното ; . Те" имам тази малка дупка, която го спира от преливане . Този е толкова пълен , че дори не можеш да влезеш в нея, без да плискат вода по целия под . " Той наблюдаваше лицето ми, докато аз говорих , после погледът му се плъзна и се загледа в стаята отвъд , след това до чиста част от етаж стояхме нататък. "Аз съм прав за най-малко двама души са убити , нали ? " Той имаше контрол на изражението му сега, и се срещна погледа ми . " Може би . " Въздъхнах , но това беше повече чувство на неудовлетвореност сега. " Вижте, аз съм работил с Dolph в продължение на години , и аз го харесвам . Уважавам неговите методи на работа , но дявол да го вземе , Zerbrowski , вие не трябва да го играе толкова близо до гръдния кош , както го прави . Винаги съм мразеше да играе двадесет шибани въпроси. Нека да опитаме нещо ново и различно. аз задавам въпроси , ти отговори на тях . " Той почти се усмихна . " Може би . " Борих се прииска да крещи . Говорих много спокойно , много тихо. " Най-малко двама души са били убити , заклани срещу стените. " Аз самият принудени да се обърнат назад и погледнете двете стени въпросните отново. Сега, когато съм имал друго човешко същество да говори с , и че е направил ми малко ядосан , което можех да мисля отново. Стените не бяха буквално покрити с кръв. Имаше места, където плочката показаха чрез , но плочката е средно кафяв цвят , така че най- първо да го погледна по-лошо , отколкото е било , и Бог е знаел , че е достатъчно лошо . Обърнах се към Zerbrowski . " Добре, двама убити един срещу всяка стена . Или поне те са били нарязани отворен , нагоре , независимо , срещу всяка стена . " Отново погледнах към ваната. " Има бита на органите във ваната ? " " Долф ще ви накара да отида на риба. " Вгледах се в него . " Може би , може би . Но ти не си Долф , и аз не съм в настроение . " " Оставихме бита там специално за теб , Анита . Не е шега. " Той вдигна ръце . " Ти си нашият експерт чудовище , и ако това не е чудовище , аз не знам какво е ". Той ми беше там. " Той е чудовище , Zerbrowski , но това е човешко чудовище , или нещо друго? Това е въпросът, шестдесет и четири милиарда долара . " " Мислех, че е шестдесет и четири хиляди долара въпрос , " каза той. " Инфлацията , " казах аз. " Смятате ли, най-малко имате някакви дълги ръкавици, или нещо такова ? " " Не са дълги ръкавици за мен", каза той. " Мразя те ", казах аз. " Не е първият, който го каже днес", каза той, и той отново изглеждаше уморен. " Аз отивам да следите кръвното цял ада и обратно . " Бръкна под мивката и извади торбичка боклук . " Сложете буйки в тук , преди да излезе от стаята. " " Какво бих могъл да се научи от риболов около в тази бъркотия? " " Вероятно не е проклето нещо ", каза той. Стиснах главата ми . " Тогава защо трябва да го правя? " " Защото ние проведе на сцената за вас. Ние не плъзнете проклетата вана, само в случай, че развали някаква тайнствена парче чудовище глупости , че ще сте забелязали , и ние щяхме да се изхвърля . " " Аркейн ", казах аз , " какво, били четене големите пораснали книгите ви отново Кейти ? " Той се усмихна . " Колкото по-бързо направите това, толкова по-скоро всички ние можем да се махаме от тук . " "Аз не съм в застой , " казах аз, както и аз знаех, че съм . " Да , вие сте , и аз не те обвинявам. " Погледнах в съседната стая , после пак към Zerbrowski . " Ако не се намери някои наистина готин представа , аз съм толкова ще ти сритам задника . " Той се ухили . " Само ако можете да ме хванат . " Поклатих глава , пое си дъх плитки , и се приближи , че миналата малко на врата. 54 Кръвта затворен около пластмасовата Bootie , не е съвсем в началото на това , не е съвсем преобръщане върху обувката ми , но близо . Дори през пластмасата , чрез обувката ми , можех да усетя , че кръвта е готино . Не е студено, но хладно . Не бях сигурен дали това е моето въображение или не. Аз не мисля, че би трябвало да е в състояние да се чувствам кръвта чрез Bootie и обувката ми . Но имах чувството, че мога. Понякога въображението ми не е актив на местопрестъпление . Аз се плъзна крака ми напред, една ръка все още на касата на вратата . Не бях сигурен , че пластмасовите обувки ще бъдат хлъзгави в тази много течност на подови плочки , но аз така не искате да разберете по трудния начин. Имаше две неща , които не исках да се направи в тази стая. One, беше спад на задника ми в локвата кръв , две, беше сложил ръката си във ваната . Аз трябваше да направя втори , но щях да пукна, ако съм направил първата. I отпусна краката си напред, бавно , предпазливо , и се държат пръстите си върху рамката на вратата толкова дълго, колкото е възможно. Всъщност стаята не беше толкова голям , и това не е толкова голяма обсега между вратата и ваната. Имам мъртва хватка на ръба на ваната с моите ръкавици покрити с ръце , и когато имах двата крака ми , засадени като стабилно като мога да ги взема , аз погледнах надолу към водата. Беше като някакъв вид червена супа. Знаех, че е най-вече вода, но цветът ... Аз продължавах да си мисля на чашките се използват за боядисване на великденски яйца. Той изглеждаше като една голяма чаша за боядисване на великденски яйца , и точно като понякога се случи , ако не получи правото на микс, че не е точно червено или розово, но и двете. Съсредоточих се върху мисълта на великденски яйца, миризмата на оцет , и по-добри времена от това. Водата изглежда завъртете , по-тежък , отколкото беше . Вероятно илюзия , но аз изведнъж този образ на нещо, плаващи точно под повърхността. Нещо, което ще се появи и се опита да ме хване . Знаех, че това не е вярно . Знаех, че е просто твърде много филми на ужасите , но пулсът ми беше в гърлото ми , сърцето ми разтуптяно . Хвърлих поглед назад към Zerbrowski . " Вие, момчета, не разполагат с никакви новобранци да направите това ? " " Как мислиш, че имаме първото парче навън? " , попита той. " Това би обяснило униформата , която хвърляше вътрешностите му в храстите като дойдох сам. " "Това е първата му седмица на работното място. " " Копеле ". " Може би, но никой друг не искаше да сложи ръката си там . Когато сте готови, търсите , техничари ще изпомпва водата и я филтрирате за доказателства. Но ти се да го видя първо . Кажи ми, че не беше т ликантроп убие , Анита , кажи ми , и аз ще кажа на медиите. Тя ще се успокои лова на вещици ". " Но не и истерията , Zerbrowski . Ако това е вторият убиец , а след това ние имаме две от най-лошите психопати , които съм виждал в Сейнт Луис . Бих искал да докаже, че не е във форма - работник , но ако това е не, тогава ние имаме други проблеми. " Той примигна срещу мен. " Вие наистина ще бъда по-щастлив , ако това е същата форма - скоростния лост ? " " Традиционно две отделни убийци колят повече хора, отколкото само един. " " Все още мисля, че по-скоро като ченге от експерт чудовище , Анита . " " Благодаря . " Обърнах се към ваната , и изведнъж знаех, щях да го направя. Аз не се извършва риболов по-дълбоко от ръкавиците. Твърде шибан нездравословно , но ако можех да намеря парче с по-къси ръкавици , щях да го направя. Водата е студена , дори чрез ръкавиците . Посегнах надолу , линията на студено , кървава вода пълзящи нагоре кожата ми , и с ръката ми по-малко от половината път , аз удари нещо твърдо . Замръзнах за миг , пое си дъх и се затича плитки ръката ми надолу по което бях докосвал. Това беше меко и твърдо в същото време , месест плът . Дойдох на костта, и това беше достатъчно, за да се хване , и я повдигнете безплатно на водата. Тя е това, което беше останало от ръката на жената. Костта показа розово бял като водата струеше от него. Краят , който е прикрепен към рамото е разбита . Имаше изкуствени инструменти, които биха направили този вид щети, но не съм се съмнявал ли някой щеше да отиде до неприятности . Поставям ръката настрана и се върна до мястото, където бих го намерих. Ръката ми потъна в малко по това време , а аз извадих почти постни кост. Той не изглежда като парче от човек , така че аз не мисля за него по този начин. Аз просто го погледна така, сякаш съм открил животно в гората и се опитвах да разбера какво я изядох . Големи зъби , много разтрошаване . Много малко истински хищници са имали този вид костна крекинг сила, но повечето lycanthropes направиха . Съмнявах се , че някои хиена е избягал от зоологическата градина , за да вилнеят в един крайградски баня . Оставих костта плаващите обратно във водата , бавно , тя облекчава надолу, защото по някаква причина аз наистина не искам да се пръска върху мен. I обърна гръб на ваната , внимателно се приближи до вратата , свали ръкавиците и ги хвърли в леглото , че Zerbrowski проведе отворена за мен , се облегна на рамката на вратата , извади на обувки , ги хвърли в торбата за боклук , излезе , че ужасна стая , и продължи да върви , докато не се удари в спалнята. Въздухът сякаш по-чист , по- дишаща тук . Zerbrowski ме последва навън , и това беше Merlioni който каза: " Тя го направи , нали? " " Да. " Merlioni направи нещо кукуригане звук. " Знаех си , че спечелих . " Погледнах го , а след това в Zerbrowski . " Съжалявам , какво ще кажеш? " Zerbrowski дори не изглеждаше смутен , когато той каза: "Имахме облог за това дали искате всъщност риболов около във ваната. " I въздъхна и поклати глава. " Вие всички сте такива абсолютен копелета . " " Едно неограничено , ох ", каза Merlioni ", ако използвате големи думи, за да ни обиди , Блейк , ние никога няма да го разбера . " Погледнах назад към Zerbrowski . "Това е форма - работник . Аз не знам дали това е същата. Първата жертвата е било направено в леглото си . Беше втората ? " Той кимна . "Това беше в банята , и има най-малко две тела нарязани във ваната . " " Защо две ? " Попита Zerbrowski . " Поради това, че купчината е прекалено високо, за да бъде само тялото на една жена , особено след като той яде части от него . " " Вие казвате, " той , "като ти знаеш. " Стиснах главата ми . " Аз не знам , но аз съм се предположи, мъжки , защото не можете да откриете много жени, готови да направят този вид глупости . Това се случва , но това е рядко . " " Ние всъщност има свидетелство, че жената, която е собственик на къщата и друга приятелка са били наблюдавани да влезе в резиденцията на около 2 AM" Zerbrowski е бил със затворени очи, сякаш се цитира . " Те се появи пиян , и имаше един човек с него . " "Вие имате свидетел? " Попитах аз . "Ако човекът, който ги донесе вкъщи е форма - лост , и не са част от това, което е във ваната , да. " Не съм мислил за това. " Той може да бъде във ваната. Между другото , защо е водата, толкова дълбоко , защо да не се преливния клапан работи? " "Нашата новобранец казва парче от тялото е пълнени в клапана. " Потръпнах . " Нищо чудно, че се възбуждате повърна . " " Загубих на този един , " каза Merlioni . "Изгубени в какво? " Попитах аз . " Повечето от нас Обзалагам се , че ще се разболеят. " " Кой Обзалагам се, че няма да бъде? " Zerbrowski прочисти гърлото си . " Me ". " Какво ще спечелите ? " " Вечеря за двама в Тони. " " Какво си победа за мен риболов във ваната ? " Попитах Merlioni . "Пари ", каза той. Стиснах главата ми . " Мразя ви . " I тръгна към вратата . "Чакай , имаме още един залог ", каза Merlioni ", който беше chickie по телефона , когато Zerbrowski ви събуди ? " Тъкмо щях да пускам язвителен коментар , когато един глас от вратата ме спря . " Не съм виждал нещо толкова зле , тъй като New Mexico ? " Обърнах се да намерите любимата си агент на ФБР в рамката на вратата . Специален агент Брадли Bradford се усмихна и ми подаде ръка . 55 Брадли беше с Special Research , секция ; това е ново разделение създадена, за да се справят свръхестествена престъпност. Ние миналата бих работил заедно по някои много страховити убийства в Ню Мексико. Взех неговата фирма ръкостискане и даде една от моите собствени . Той се усмихна , а аз мисля, че и двамата бяхме всъщност се радвам да се виждат един друг . Но погледът му обходи стаята , докато намери Zerbrowski . " Сержант Zerbrowski , трябва да се живее добре. " Zerbrowski тръгна към нас. " Какво искаш да кажеш , агент Брадфорд ? " Той вдигна тънка папка . " Има един магазин на отсрещната страна на улицата от клуба , където две жени излязоха снощи . Магазинът бил ограбен миналата година и пуснати в една система, много хубаво наблюдение. " Всички шегува беше изчезнал ; Zerbrowski беше много сериозно всички изведнъж . " И ? " " Хванаха снимка на мъж с описанието на съседа с двете жени снощи . Те вървяха покрай прозореца на магазина. " Той отвори папката. "Аз си позволих да си намерят все още се извършва . " " И тя премина към всичките си мъже ", каза Merlioni . " Не, детектив , това е единственото копие , и аз за първи път го е довел тук . " Merlioni изглеждаше като той щеше да твърди , но Zerbrowski го прекъсна. "Не ме интересува кой решава това , толкова дълго, колкото ние се този човек. " "Чувствам се по същия начин ", заяви Брадли. Аз не вярвам точно Брадли. Последния път бяхме говорили , малката му разделение е бил в опасност да бъде разпуснат , и техните дела върнати за разследващи Support четене Serial Killer -Unit . Брадли е един от най- добрите, той наистина се интересува повече за решаване на престъпления , отколкото професионално израстване , но той също се грижи за новото си устройство. Той усети силно, че федералните необходими един . Аз се съгласих с него . Така че, защо е той предаде единственото копие на снимката ? Sharing имаше смисъл , просто го даде на нас не . " Какво мислиш , Анита ? " той ме попита . Погледнах надолу към снимката . Беше черно и бяло, доста добро качество всъщност. Две жени се смееха нагоре към високия мъж в между тях. Брюнетката в ляво съвпадащи някои от снимките долу. Не е поискал от името на жената, която е собственост на къщата. Не съм искал да знам. Без да знае , го е направило по-лесно да отиде в банята и лапа през останките . Другата жена изглеждаше смътно позната . " Не беше жената в групова снимка долу? Той изглеждаше сякаш е взет по време на парти . " " Ще проверим ", каза Zerbrowski . " Какво ще кажеш за мъжа ? " Попита Брадли. Погледнах към мъжа на снимката. Човекът , който може да е убиецът , или може да е на дъното на купчината кости във ваната беше висок , с широки рамене . Straight кафява коса беше вързана на конска опашка дълго , че една от жените се дърпаше на , да играе с . Лицето беше високо бузата обезкостено , красив . Той не беше като Richard красив, но те ми напомни странно един от друг , и двамата високи, както с широки рамене , както класически красавец . Но имаше нещо в лицето на този човек дори през филма , което ме creeped вън . Вероятно е да знаят, че двете жени са били само няколко часа далеч от да бъдат избивани . Това вероятно е въображението ми , но не ми хареса изражението на лицето на човека , когато той вдигна поглед и забеляза камерата. Осъзнах , че това е това, което на вид е , защо го погледна странно. " Той забеляза камерата , " казах аз. " Какво искаш да кажеш ? " Попита Zerbrowski . " Погледни в лицето му , той не е искал да бъде на филм. " " Той вероятно е знаел какво ще направите, за да ги ", каза Merlioni , " не искам да се види с VIES преди убийството. " " Може би , може би . " Аз продължих да гледам в лицето му , и аз помислих, че е запознат . " Познавате ли го ? " Попита Брадли. Вгледах се в него . Лицето му беше празен , наивен , но аз не вярвам, че невинен вид . " Защо да го правя? " " Е, той е фигура - работник , ако той е нашият човек , мислех, че може да го е виждал . " Брадли беше лъжа, мога да го почувствам. Дори не бях достатъчно нетактични да го обвиняват, че тя в лицето му , но бях спасен от необходимостта да се излезе с нещо, което да се каже, от мобилния ми телефон звъни . Бих го държат с мен днес , закачен на гърба на колана ми , само в случай, Musette и компания не отиде тихо извън града. Обади ми се глупаво, но аз просто не им се доверите . "Hello ". " Това ли е Анита Блейк ? " Тя беше жена . Аз не разпозна гласа . " Да . " " Това е детектив O'Brien . " Странно, но с всички политика на вампири и новата убийството не бях мислила много за международно искаше терористична Leopold Heinrick . " Детектив O'Brien , радвам се да чуя от теб , какво става? " " Ние идентифицирахме две снимки ви извади . " " Наистина, аз съм впечатлен , снимките не бяха толкова добри . " " Лейтенант Nicols , вие го срещнаха веднъж , той ги избра . " Отне ми секунда, за да постави името. " Лейтенантът , който е отговарял на Lindel гробище . " " Да, това е едно . Той избра едни и същи две снимки, които сте направили , и тъй като вие двамата са се срещали само веднъж ... " Преди да успее да довърши , аз казах: " Бодигардовете , на възбуждате бодигардове . Canducci и ... " Тя каза: " Balfour . " " Да , точно така . Не мога да повярвам, че не ги помня. " "Ти ги видя веднъж през нощта, Блейк , и от това, което казва Nicols , вдовицата залагаше на голямо шоу . " " Да, но все пак. Знаете ли ги доведа за разпит ? " " Никой не знае къде са те. Те се откажат от работата си в агенцията за сигурност в деня , след като ги видя . Те ще работи само там в продължение на около две седмици. Всички забележки, които дадоха водят до задънена улица . " " По дяволите, " казах аз. Погледнах надолу към картината, която Брадли все още държеше там, където мога да го видя. Изведнъж разбрах защо тази картина изглеждаше смътно позната . Той беше още една от известните сътрудници Heinrick е . Или той изглеждаше невероятно , като един от тях . Но аз просто не вярвах , че случайно ще се простират дотам. Погледнах нагоре към Брадли. Той все още търпеливо провеждане на снимката долу, където мога да го видя , по-ниска от някой от другите двама мъже се нуждаеше . Може би той беше учтив, или може би не. Той срещна погледа ми , и той ми даде празен лицето . Cop лицето . " Какво , ако ти кажа , че аз гледам на снимка на една от другите известни сътрудници на Heinrick , и той е в града , също? " Лицето на Брадли никога не се променя. Zerbrowski и Merlioni е направил. Те изглеждаше изненадан . Брадли не го направих. " Как попаднахте на снимката ? " " Дълга история , но той искаше във връзка с някои убийства тук, в града . " " Кой човек ? " " Мисля, че той беше единственият, с по-дълга коса . Не мисля, че е на опашка като тя е тук , но определено беше дълга до раменете . " Чух шумолене на хартия . "Аз съм го. " Чух още документи шумолене , след това мека свирка. " Roy Van Anders . Той е много лош човек , Блейк. " " Колко е зле ? " " Странно , имаме файлове само днес за г-н Van Андерс местопрестъпление. Снимки, които ще се превърнат в стомаха си. " "Много от кръв, не много от тялото остава? " Попитах аз . Усещах Zerbrowski напрегната до мен. " Да, как разбрахте? " " Мисля, че съм на местопрестъплението в момента , че е работа Van Андерс . " " Ти си на това убийство вълк , нали? " " Да . " " Няма нищо в досието му , че казва, че той е всичко друго, но човек. Той е просто един болен кучи син , който обича да изнасилят и убият жените. " " Дали някой въпрос как той разчленил телата, или когато останалата част от тях отидоха ? " " Не съм чел през всичко, все пак, но не. Повечето от неговите престъпления са в страни, където сме късметлии да са придобили всички снимки на всички. Много ниска технологии, много малко пари, за да направи сложна работа престъпност. " " Как сложни ли трябва да бъде , за да разбера разликата между инструменти и зъбите ? " "Много серийни убийци използват зъбите , Блейк. " Тя звучеше като тя се е почувствала тя трябваше да защитава честта на някои далеч от полицията. " Знам , че О'Брайън , но , о , по дяволите, това няма значение . Важното е, че той е тук, в нашия град , точно сега, и ние не са ниски технологии, а ние нямаме поне малко пари, за да следите за определяне на лошите момчета . " " Прав си , Блейк. Концентрирайте се върху тук и сега. " " Имаме ли достатъчно, за да постави под въпрос Heinrick и неговият приятел сега? " "Мисля, че бихме могли . Ние можем да направим случай , че Heinrick знае за хобитата му приятел му . Това ще го направи един аксесоар преди факта , ако не и повече . " " Аз ще бъда там , веднага след като аз мога да се махна от тук . " " Блейк , това не е вашия случай . Ти си един от потенциалните жертви . Мисля, че те кара да се твърде близо до всичко, за да бъда обективен . " " Не прави това , О'Брайън , аз съм играл честно с вас . " " Това не е игра , Блейк , това е работа . Или искаш кредит за всичко ? " " Не ми пука за кредит. Аз просто искам да бъда там, когато те попитам Heinrick . " "Ако можете да получите тук във времето, но ние не държи партията за само ти . " " Добре, O'Brien , добре, вие сте детектив в заплащане. " " Радвам се, че за да се помни, че . " Тя ми затвори . Казах много искрена , " Bitch ! " Zerbrowski и Merlioni имаше нетърпеливи бъдещи лица , но Брадли не го направих. Той може да направи ченге лицето , но той не е бил актьор. Аз ги попълва , и Zerbrowski бе ядосан O'Brien , а не за да ме изключва , но за да не притеснява дори да се помисли свързвате член на RPIT . " Тя си ги имам в ареста за какво, след около ? Имаме четири убийства, може би и повече . " Той ме погледна . " Можете ли да те повозя в колата с сирени и светлини , така че можем да стигнем до там шибан преди тя да прави нещо, което да разруши нашия случай ? " Хареса ми " нашия случай ", и ми хареса , че той ме помоли заедно . Долф вероятно няма да има , дори ако той не е бил луд по мен. Аз кимнах . "Бих искала да отида езда в и вълна юрисдикционни знамена в лицето си. " Той се ухили . "Дайте ми десет минути , за да се даде на всички им заповедите , а след това да се срещнем долу. Ние ще заемат значително кола . Хората винаги се измъкнем от пътя по-бързо, за маркирана кола . " Той беше на вратата и надолу по стълбите колибри към себе си. Merlioni отиде след него , казвайки: " Кой трябва да остана тук с вана о " смърт почистването ? " Не мисля, че Merlioni искаше да се включи в почистването , не дори да се контролира . Брадли и аз се оказахме сами. Това беше нещо нечувано за хранене , две федерални предполагам , за да бъде оставен сам на сцена убийство като това. Повечето местни жители мразеха федералните , и федералните ги мразеха връщам. Погледнах нагоре към Брадли. " Сега, когато сте направили всички връзки , което искаше от мен да направя , кажи ми защо наистина дойдох тук . " Той затвори кафявия плик и ми го подаде . " За решаването на престъпление. " " Разрешаването на тези престъпления ще добавите към вашия влияние единица . Последния път си говорихме ли нужда от това влияние. " Той ме гледаше внимателно. "Ти си тук официално , Брадли ? " " Да . " Загледах се в скучно му лице. "Ти си тук официално само като агент на ФБР ? " " Не знам какво искаш да кажеш . " " Веднъж ми каза , че ще дойде на вниманието на някои от по-малко пикантни клоните на нашето правителство , призраци , мисля, че им се обадих . Дали Van Anders шпионин ? " " Нито едно правителство в правото си ум би искал животно като това в своята страна . " " Говори с мен, Брадли , говори с мен , или следващия път, когато се срещнем аз няма да ти се доверя като мен точно в този момент . " Той въздъхна и изведнъж изглеждаше уморен . Той разтърка очите си с палеца и показалеца си. "Тези убийства са били доведени до вниманието ни. Но съм виждал престъпления като това преди. В друга страна , на място, където правителството е по-притеснен за престой във властта , отколкото опазването безпомощни жени . " Имаше един поглед в очите му , нещо далечно , и болка напълнена . " Ти каза, че излязох от тази линия на работа. " "Аз го направих. " Той изглеждаше много стабилно при мен, не ченге очи сега. " Хора като Ван Anders бяха една от причините да не може да продължим да го правим . Но когато някои хора са открили , че Van Anders всъщност може да са били пуснати на свобода в пределите на Съединените щати , те не са били щастливи. Имам едно разрешение време, за да помогне нещата заедно тук . " " Каква е цената маркер върху тази помощ? " " Heinrick ще бъде изведено извън страната. Те никога няма да сложи името си на втори човек той бе взето с . Всичко това ще изчезне . " " Heinrick е заподозрян терорист . Мислиш ли, че те просто ще му позволи да ходи? " " Той е издирван в пет различни страни , че имаме силни договори с . Кой ще го дават да , Анита ? По-добре просто да го пусна. " " Не искате да знаете защо той е в града ? Знам, че искам да знам защо той ме следва . " " Казах ви защо тези вид на хората ще искате . " " Така че аз може да възкресява мъртвите за тях. A политически лидер тук , няколко там зомби бодигардове , " Опитах се да се пошегува , но Брадли не се смееше . " Знаеш ли човекът сте намерили прикован към неговия хол стена? " " Да . " " Той знаеше Heinrick и Van Anders , и той усети , че те са твърде крайни . Той напусна и той се скри , но не достатъчно добре. " "Ако това беше екзекуция , защо го правят да изглежда като някакъв ритуал убийство? " " Така че това не би изглежда като изпълнение. " " Защо те е грижа? " Попитах аз . Той поклати глава. "Това беше съобщение , Анита . Те го искаше мъртъв , и те го искаше мъртъв по такъв начин , че би било достатъчно да се направи сензационно заглавия. Те искаха смъртта си там, за всички други като него , като мен, които са напуснали . " " Вие не знаете това със сигурност, Брадли. " " Не всички от тях , но знам, че всеки, който участва иска Van Anders хванат, и Heinrick изчезна. " " Какво ще кажеш за другите? " " Не знам . " " Дали са отишли ​​за добро, или трябва аз все още се притеснявам ? " " Да се ​​тревожа , Анита , аз ще бъда . " " Чудесно. " Нещо ми хрумна . "Знам, че всичко това е извън протокола за вас. Ами , аз имам едно нещо извън протокола да ви попитам . " " Не мога да обещая , но какво е това? " Дадох му име Leo Харлан , и общо описание , тъй като тя не е толкова трудно да се промени името си. " Той казва, че е наемен убиец , и аз му вярвам . Той казва, че той е тук, на един вид ваканция, и аз вярвам , че прекалено . Но Сейнт Луис е внезапно въшлив с международно издирвани лошите момчета, и щях да съм любопитен да разбера ако моят клиент е свързан с тях по някакъв начин. " " Ще проверя наоколо. " "Ако той се изправя на всички ваши хит паради , аз ще го избегне , и да откаже да вдигне прародител. Ако не го направи , ще си свършат работата. " " Въпреки, че той е убиец ? " Свих рамене . " Кой съм аз , за да хвърлят камъни , Брадли ? Опитвам се да не съдя хората повече, отколкото трябва. " " Или може би сте се по-удобно с убийци . " " Да, всичките ми приятели са или престъпници , чудовища , или ченгета. " Това го накара да се усмихне. Zerbrowski извика от долния етаж. " Anita , йо, ние сме от тук . " Дадох Bradley моя мобилен телефонен номер. Той го е записал . Хукнах по стълбите . 56 О'Брайън е започнал разпита , преди да стигнем там. Хората в Сейнт Луис , не изглежда да се разбере, че сирени и светлини на полицейската кола , предназначени да се махаме от пътя. Това беше почти толкова, ако полицейската кола с всички знамена , плаващи направи Блок А зяпачи " около нас . Шофьорите са били толкова заети, се опитвам да разбера защо ние бяхме в такава треска , че те забравили да се измъкнем от пътя. Никога не бях виждал толкова ядосан Zerbrowski . По дяволите, аз не бях сигурен, че някога съм го виждал ядосан. Не е истинско. Беше повдигнат достатъчно шум , за да плъзнете O'Brien от разпита , но тя продължаваше да казва : "Вие може да го има, когато ние сме чрез с него , сержант . " Гласът Zerbrowski бе обходен надолу толкова ниско , че е почти болезнено да я слушат . Това влачене , внимателен глас държи достатъчно топлина , за да ме изнервя. О'Брайън не изглеждаше впечатлен. " Не мислиш ли , детектив , че са го разпитвали за сериен убиец , който вече е заклал три , може би четири човека , отнема предимство пред това да го разпитват за следващата федерален шериф ? " " Аз съм го разпитват за серийния убиец . " Една малка гримаса , образуван между очите си. " Какво искаш да кажеш с три , може би четири ? " " Ние не сме приключила с броенето на парчета на мястото на инцидента миналата престъпност. Може да има две жертви . " " Не можеш да кажеш ? " попита тя. Той въздъхна с висок Ах на въздуха. " Ти не знаеш нищо за тези престъпления. Вие не знаете достатъчно, за да се да го разпитват без нас", гласът му трепереше от усилието да не започне да крещи в нея. " Може би можете да седнете в, сержант , но не си. " Тя посочи с палец в моята посока . "Всъщност , детектив , технически , не можете да ме изключат от разпита сега, че Heinrick е заподозрян в свръхестествена престъпления. " О'Брайън погледна към мен , празен , недружелюбен поглед. "Аз ви изключени само глоба преди, Блейк. " " Ах , " казах аз и се почувствах усмихва , не можах да се сдържа. " Но това беше, когато Heinrick беше заподозрян терорист , и виновни за нищо повече от нарушения на незаконни оръжия , много светски неща . И нищо , че ми федерален статут маршал поставя под моя юрисдикция. Както вече беше посочено , че не съм редовен федерален шериф . My юрисдикция е много тесен . аз нямам правен статут на nonpreternatural престъпления , но по свръхестествен престъпления I е компетентен по цялата тази страна . не е нужно да чакате да бъдат поканени инча " Знам, че погледна самодоволно , когато свърших, но аз просто не успяваше да се сдържа . О'Брайън беше ядосваш , и pissiness трябва да бъдат наказани . O'Brien изглеждаше , че ще ухапан в нещо горчиво . " Това е моят случай. " "Всъщност , O'Brien , това е случай на всеки сега. Mine , защото федерален закон ми дава юрисдикцията . Zerbrowski , защото това е една свръхестествена случай , и това означава, че тя принадлежи към Регионална свръхестествена екип за разследване . Честно казано , вие нямате компетентност на убийства. Те не се случи на вашия трева , а вие дори не са знаели , че Heinrick е участвал , ако не бяхме споделена информация, така свободно с вас. " "Играхме честно с вас , " Zerbrowski каза , " играе честно с нас, и ние всички да спечели. " Гласът му беше почти нормално . Той бе загубил , че страшно бас. Тя посочи с пръст към мен, по-скоро драматично , помислих си аз. "Но това ще бъде името си във вестника. " Стиснах главата ми . " Исус , О'Брайън , е, че всичко това е на път ? Искаш името си в заглавията на вестниците ? " "Знам, че напукване сериен убийство можеше да ме направи сержант. " "Ако искате вашето име по този случай , добре, " казах аз, " но нека да се тревожи повече за решаване на делото , отколкото кой ще получите кредит за него. " " Лесно достатъчно , за да се каже , Блейк. Както ти каза , не е нужно на кариера в областта на правоприлагането. Първи кредит за това няма да ви помогне , но вие все още ще получите кредит. " Zerbrowski отблъсна от стената, където той бе облегнал . Той се допря до файловете на ръба на масата. Той отвори една достатъчно просто да извадя снимка. Той наполовина се плъзна , полу- хвърли картината през масата към О'Брайън . Беше плисък на форма и цвят . Повечето от цвета е червен . Аз не изглеждаше твърде усилено в това . Виждал съм реална сделка , аз не се нуждаят от напомняне. О'Брайън погледна надолу към картината, след това отново погледна . Тя се намръщи , и почти посегна към снимката, след което се взря по-трудно . Тя се концентрира върху изображението. Гледах я как се опита да придаде смисъл на това, което тя вижда , гледано ума си бунтар в правенето смисъл от него . Видях момента тя го видя , на лицето си , в внезапната бледност на кожата си . Тя бавно седна в стола на нейна страна на масата. Тя изглеждаше , че има проблем и отмести поглед от картинката. " Те всички са като този? " попита тя с глас, отишъл тънък . " Да, " каза Zerbrowski . Гласът му беше мек , прекалено , тъй като ако той беше направил си точка и не би го търка инча Тя погледна нагоре към мен , и тя изглеждаше като физически усилия, за да откъсне погледа си далеч от тази снимка. " Вие ще бъдете в любимец на медиите отново ", но гласът си беше мек , като това нямаше значение . " Вероятно , " казах аз, " но това не е така, защото аз искам да бъда . " " Ти си толкова дяволски фотогеничен , " глас я бе проведена намек за по-рано си презрение , после се намръщи и отново погледна към снимката . Тя като че ли да чуеш това, което тя току-що каза , и с тази ужасна , отвратителна снимка седи пред нея , тя изглеждаше нещо погрешно да се каже. " Не исках да кажа ... " Тя се събраха , и се връща на гневното лице, но тя изглеждаше по-скоро като маска, за да се скрие зад сега. " Не се притеснявай , О'Брайън , " Zerbrowski каза , и той имаше подигравателен си глас обратно . Знаех достатъчно, за да се страхуват какво ще излезе от устата му по-нататък, но тя не го направи. "Ние знаем, какво имате предвид . Анита е толкова дяволски сладка. " Тя даде слаба усмивка. " Нещо такова , да, " каза тя. Усмивката изчезна , сякаш никога не е съществувал. Тя отново бе всичко бизнес. О'Брайън никога не изглеждаше да получите много далеч от бизнеса. " Виждайки, че това не се случи с друга жена е по-важно от който получава кредит. " " Радвам се да чуя , че всички са съгласни , " каза Zerbrowski . О'Брайън се изправи. Тя бутна снимката обратно към Zerbrowski , си върши най-добре да не гледам на това по този път . "Може да се постави под въпрос Heinrick , а другият , макар че той не казва много. " " Нека да има план , преди да отидем там , " казах аз. И двамата погледнаха към мен. " Ние знаем, че Van Anders е нашият човек , но ние не знаем със сигурност, че той е само на нашия човек. " " Мислиш ли, че един от мъжете , което имаме тук помогна Van Anders направите това ? " O'Brien махна към картината, която Zerbrowski се завиете далеч . " Не знам . " Погледнах към Zerbrowski и се зачуди дали той е мислел същото нещо бях . Първото съобщение беше чел "ние закован този един , също. " Ние . Аз исках да се уверя , че Heinrick не е част от това " ние " . Ако беше , тогава той не е да ходя никъде , ако не мога да се сдържа. Аз наистина не се интересува кой има заслугата за решаване на случая. Аз просто исках да го решен. Аз просто исках да се никога, никога не трябва да се види нещо друго толкова зле, колкото , че баня , вана , че и неговите ... съдържание. Да използвам за да мисля, че помогна на полицията от чувство за справедливост , желание да защити невинен , може би дори герой комплекса, но напоследък , аз започвам да разбирам, че понякога ми се иска да разреши случая за много по- егоистична причина. Така че аз никога не трябва да ходят през друга местопрестъпление толкова зле, колкото на един Току-що видях . 57 Heinrick седеше зад масичката , отпусна на стола, който всъщност е по-трудно , отколкото изглежда в права облегалка . Неговата внимателно отрежете руса коса все още беше чист, но той бе посочено очилата си на масата , а лицето му изглеждаше по-млад и без тях. Досието му каза, че е по-близо до четиридесет от тридесет , но той не го гледам . Той имаше едно невинно лице , и аз знаех, че това е лъжа. Всеки, който изглежда , че невинен след тридесет е или лъжа, или докосната от ръката на Бог . Някак си не мисля, Leopold Heinrick беше някога щеше да бъде светец. Кои остави само един извод - че лъже . Лъжата за какво? Сега там е въпросът . Имаше стиропор чаша с кафе пред него . Той бе седнал достатъчно дълго, че кремът е започнал да се отдели от по-тъмната течност , така че върти на бледост украсена на върха на кафето. Той погледна нагоре , когато Zerbrowski и влязох . Нещо проблесна през светлите му очи : интерес , любопитство , се тревожи ? Външният вид е изчезнал преди да успея да го разчете . Той вдигна очилата си , че ми даде празен , невинно лице . С очилата си , той се приближи да гледам на неговата възраст . Те скъсаха линията на лицето му , така че кадрите са това, което си видял първо . " Искаш ли чаша прясно кафе? " Попитах го , както аз седнах . Zerbrowski се облегна на стената , близо до вратата . Ние ще започнем с мен разпит Heinrick да се види дали имам навсякъде. Zerbrowski даде да се разбере , че аз бях до бухалка , но никой , включително и аз , искаше сама с Heinrick . Той ми беше следната , а ние все още не знам защо. Agent Bradford се досетили , че това е част от някакъв заговор да ме накарат да възкресява мъртвите за някои престъпни цели. Брадфорд не знаех , не със сигурност. Докато не знаеше със сигурност, повишено внимание е по-добре . Hell , повишено внимание е вероятно винаги по-добре . " Не, " каза Heinrick , " не повече кафе. " Имах чаша прясно кафе в едната ръка и една купчина от папки в другата . Сложих кафето на масата и направи шоу за уреждане купчината папки точно до него. Погледът му щракна до папките , а след това се установява спокойно обратно върху мен. " Имаше твърде много кафе ? " Попитах аз . " Не. " Лицето му беше внимателен , празно , с едно докосване на предпазливостта . Нещо трябваше да го притеснявам. Беше ли файловете ? Твърде голям стак . Бихме предназначен да бъде твърде голям. Имаше файлове в долната част , който нямаше нищо общо с Leopold Heinrick , Van Anders , или безименен човек, който седеше в друга стая малко по-надолу по коридора. Беше невъзможно да има военна рекорд с без име приложен , но някак си тъмнокосата американецът го управлява . Файл му беше толкова пълен с затъмнени пространства, които тя е почти нечетлив . Фактът, че никой няма да даде ни John Doe име, но те биха признали , че веднъж е бил член на въоръжените сили е обезпокоително. Това ме накара да се чудя какво моето правителство е до . " Искате ли нещо друго за пиене? " Попитах аз . Той поклати глава. " Ние може да сме тук известно време. " " Говоренето е жаден работа", каза Zerbrowski от гърба . Очите Heinrick стрелна към него, след това обратно към мен. " Мълчанието не е жаден работа. " Устните му се изкриви , и това беше почти една усмивка. "Ако по някое време по време на това интервю , което искате да ни каже точно защо сте ме следи , бих се радвал да го чуя , но това е наистина вторичен защо сме тук. " Той изглеждаше озадачен след това . " Когато за първи път ни спряха , че изглежда да бъде много важно за вас. " "Това беше , и аз все още искам да знам , но приоритетите са се променили. " Той ми се намръщи . " Вие играете игри , госпожице Блейк . Уморен съм от игри. " Не е имало страх в него. Той изглеждаше уморен , предпазливи и не са щастливи , но той не се страхуваше . Той не се страхува от полицията , или мен, или отиваш в затвора. Нямаше нищо от това безпокойство , че повечето хора имат в полицията за разпит . Това беше странно. Брадли беше казал, че нашето правителство щеше да оставиш Heinrick отида. Той подозира, че се знае това? Ако е така, по какъв начин? Откъде знае ? Защо не беше той ни най-малко се страхува от разходите време в затвора, системата за Сейнт Луис ? Отворих първия файл . Той постановява, зърнести копия на стари престъпления. Жените Van Anders е заклано в чужди държави , далеч от тук . Сложих снимките в пред него , в чист ред на черно и бяло касапницата. В някои от снимките, качеството е толкова лошо, че ако не е знаел , че гледаш човешки останки , щеше да никога не позна . Van Anders е намалил жертвите си , за да тестове на Роршах . Heinrick сега изглеждаше отегчен , почти отвратен . " Вашият детектив O'Brien вече ми показа това . Вече излязоха нейните лъжи. " " Какво се крие би тези да бъде ? " Попитах аз . Отпих от кафето си , и то не е лошо . Беше чист , най-малко . Докато отпиваше , гледах лицето му. Той скръсти ръце на гърдите си. " Това, че са пресни убийства тук във вашия град , като тези на старите. " " Какво те кара да мислиш, че тя лъже? " Той понечи да каже нещо , после затвори устата си здраво, устните му тънък ядосан линия. Той просто се втренчи в мен, бледи очи ярко с гняв. Отворих втората папка и започна с очертаване цветни снимки точно над стария черното и бялото . Казах им , изложени в една линия на ярка смърт, и гледах всички цветове се оттече от кожата Heinrick си . Той изглеждаше почти сива от времето, когато аз седна . Бях трябваше да се изправи , за да стигнат до краищата на масата, за да изложи снимките. " Тази жена е била убита преди три дни. " Имам друг файл от стека. Отворих го , и разпали снимките в началото на това , но не ги сложи с топчето . Аз не бях сто процента сигурен, че ще бъде в състояние да отговарят на снимките обратно към дясната престъплението. Те трябваше да бъдат отбелязани на гърба , но не съм ги маркира лично, така че аз не искам да рискувам . След като влязат в съда адвокатите получават проклет придирчиви относно доказателства и такива неща. Посочих файлови снимките на . " Тази жена е бил убит преди два дни. " Zerbrowski пристъпи напред и ми подаде една пластмасова торбичка с шепа полароидни снимки в него . I хвърли пликчето през масата , така че тя се плъзна покрай него , и той я хвана автоматично , преди да го удари пода. Очите му бяха много големи , когато видя горния шрифт. " Тези жени са загинали снощи . Смятаме, че имаше две жертви , но вярно , че не сме завърши пускането заедно на парчета , така че ние не сме сто процента сигурни. Тя може да бъде повече, или тя може да бъде само една жена , но това е ужасно много кръв само за една жена , не мислиш ли ? " Той остави пликчето на полароидни снимки внимателно на масата , така че те да не се допре до някое от другите снимки . Той се втренчи в всички картини , лицето му изчезна смърт бяла , очите му огромен . Гласът му изцеди като че ли е опит да диша , камо ли да се говори . " Какво искате да знаете ? " "Искаме да се спре това да се случи отново", казах аз. Той се взираше в снимките , като че ли не можеше да извърне поглед . " Той обеща, че няма да го направите тук . Той се закле, че той може да се контролира . " " Кой ? " Попитах , тихо. Да , правителството го е дал име, но това беше на същото това правителство , че няма да дадем John Doe един . " Van Anders ", той прошепна името. Той погледна нагоре , и там е изненада под шока . " Другият детектив каза, че знаех, че е Ван Anders . " Чудесно. Нищо подобно давате заподозрян повече информация, отколкото той ти дава . Свих рамене . "Без свидетели , че е трудно да бъде определена . " Нещо като надежда предизвика в очите му и той започна да си възвърне някои от цвета му. " Мислиш ли, че това може да е някой друг ? Не Ван Anders ? " Аз отново разрови из файловете , и Heinrick трепна . Намерих тънка папка с картината на Ван Андерс и двете жени . Казах му, проблесна на снимката . " Van Anders с жертвите от снощното поражение. " Той трепна при последната дума , и цвета , които са били просмуква обратно в лицето му се изпариха отново. Устните му бяха безкръвни . За секунда си помислих, че ще припадне . Никога не съм имал заподозрян слаб от мен преди . Гласът му беше дрезгав шепот. " След това е той. " Той положи челото си на масата. " Имате ли нужда от малко вода , нещо по-силно ? " Попитах аз . Въпреки, че честно , черно кафе беше толкова силна, колкото мога да му дам. Имаше правила за даване алкохол на заподозрените . Той вдигна глава , бавно , но той изглеждаше ужасно. " Казах им , че той е луд . Казах им да не го включи . " " Казах кой? " Попитах аз . Той седна малко по -изправен . " Съгласих се да дойда тук срещу моята по-добра преценка. Знаех, че отборът се сглобява твърде бързо. Когато бързаме такава задача , свършва зле. " " Каква задача? " Попитах аз . " За да ви наемат за мисия. " " Каква мисия ? " Попитах аз . Той поклати глава. " Тя не е от значение сега. Някои от нашите хора, който се качил на лента отглеждане на мъж в местния гробище . Той не изглеждаше достатъчно жив за това, което са искали моите работодатели. Той изглеждаше като зомби , и че не е достатъчно добър. " " Достатъчно за какво? " Попитах аз . " За да заблуди хората в страната , че техният лидер е все още жив. " " В коя страна ? " Попитах аз . Той поклати глава , и един призрак на усмивка прекоси устните му . "Аз няма да бъда тук дълго , госпожице Блейк . Тези, които ме наемат , ще се погрижи за това . Те ще работят или да ме освободи веднага , без никакви такси , или те ще ме убие . " " Изглежда спокоен за това, " казах аз. "Аз вярвам, че ще го освободи . " " Но не сте сигурни , " казах аз. " Малко неща в живота са определени . " "Аз знам едно нещо, което е сигурно, " казах аз. Той просто ме погледна . Мисля, че той беше казал повече , отколкото бе планирано да се каже. И така, той щеше да се опита да не казвам нищо. " Van Anders ще убие някой друг тази вечер . " Очите му бяха мрачни , когато той каза: "Бях работил с него преди години , преди да разбера какво е той. Не трябваше да му повярва , че той е в контрола на неговия гняв. Трябваше да се досетя . " " Да не си работодатели просто ще остави Ван Anders тук, за да заколи повече жени ? " Той ме погледна тогава. Отново, аз не можа да разчете изражението му. Определяне , вина, нещо . " Знам къде Van Anders е отседнал . Аз ще ви дам този адрес. Знам , че моите работодатели биха искали той да умре сега. Той се превърна в задължение. " Имаме адреса от него. Аз не бързам след него, защото за разлика от филмите , аз знаех, че няма да бъде позволено в по залавянето . Mobile Reserve , отговор Сейнт Луис да SWAT , ще бъдат тези, работещи на шоуто. Когато имате хора, които могат да отидат с бронежилетки и напълно автоматични оръжия , а останалата част от нас са просто надигра . Отворих един последен файл и го показа на мъжа , че ще разпънат срещу стената. " Защо трябва Ван Anders да направите това? Не си вид убийство . " "Аз не знам за какво говорите. " Той щеше да го отрече , добре. Дори ако можехме да го тушира ​​върху него , аз се съмнявам , че би могъл да го задържа достатъчно дълго, за пробен . "Знаем, че вие и вашият екип е направил това . Ние дори не знам защо. " Ако Брадли е казал истината , аз го знам. " Ти не знаеш нищо . " Той звучеше много сигурен в това . " Ти беше наредено да го убие , защото той се завтече . Избяга от хора като теб , и хора като Ван Anders . " Той ме погледна тогава, и той беше притеснен. Той се чудех колко знаех . Не много. Но може би това е достатъчно. " Чия беше идеята да го разпънат на кръст ? " " Ван на Андерс . " Той изглеждаше така, сякаш преглътна нещо кисело. След това той даде една малка усмивка. "Това няма да има значение , госпожице Блейк , аз никога няма да видите в съда." " Може би не, но винаги съм искал да знам къде е вината отива . " Той кимна , после каза: " Van Anders беше толкова ядосан , когато го застреля първия . Той каза, какво добро е разпъване на кръст , ако лицето не се бори . " Той ме погледна с духове очи. " Трябваше да се досетя тогава какво е имал предвид да се направи. " " Чия идея беше руните ? " Попитах аз . Той поклати глава. " Вие сте придобили последната стресна изповед ще получите от мен. " " Има още едно нещо , което не разбирам . " Всъщност , имаше много неща , които не разбирах , но това никога не е добре да се появяват объркан пред лошите. "Аз няма да се инкриминира , госпожице Блейк . " " Ако знаеше какво Van Anders е способен , тогава защо го вземете със себе си ? Защо го направи част от екипа , на всички? " "Той е върколак , както сте научили от това, което той прави за жертвите си . Имаше такива, които вярваха , че си форма - работник , както добре. Ние искахме някой, който може да ви управляват , без риск от инфекция , ако ни се борили . " " Ти беше планирал да ме отвлекат ? " "Като последна инстанция ", каза той. " Но тъй като Балфур и Canducci не харесваше ми зомби , планът е изключен ? " " Тези имена ще направи за тях, но да. Имахме отчети, които биха могли да повишат зомбита, които си мислеха, че все още са живи и могат да минават като на хора. Работодателите ми бяха много разочаровани, когато те видя записа. " Дължах Marianne и я сборище на благодарствено писмо . Ако те не са придобили всички witchier - от - ти на мен , щях да вдигна глоба , жив изглеждащи зомби, и аз може би дори и сега да бъде отвлечен , и на милостта на Van Anders . Може би трябва да изпратим Мариан цветя , карта просто не изглежда да е достатъчно. Опитах още няколко въпроса , но Leopold Heinrick бе дал цялата информация, той щеше да се даде. Той най-накрая поиска адвокат , и интервюто е свършило. I излезе в основната област , и това беше в хаос. Хората крещяха , бягане . Хванах фразата , " полицаи ". Грабнах детектив Webster на руса коса и лошо кафе. " Какво се е случило ? " O'Brien отговори вместо него. "The Mobile Reserve Squad , които излизаха да вземем Ван Anders - той ги разфасоват . Най-малко един мъртъв , може би и повече . " " По дяволите, " казах аз. Тя имаше якето си на и се копаят в чантата си от едно чекмедже . " Къде е Zerbrowski ? " " Той си отиде вече . " " Мога ли да се хване вози ? " Тя ме погледна . " Накъде? Отивам в болницата. " " Мисля, че трябва да бъде на мястото на престъплението . " "Аз ще ви заведа , " каза Уебстър . О'Брайън го погледна . " Аз ще бъда в болницата по-късно . Обещавам . " O'Brien поклати глава и се втурна към вратата. Всеки си тръгва . Някои ще отида до болницата . Някои ще отидат на местопрестъплението и да видим дали те могат да помогнат там. Някои ще отиде да седне със семействата на сваления офицери . Но всеки ще отида . Ако наистина искаше да извърши престъпление във всеки град , изчакайте, докато има един офицер - надолу повикване, всички капки всичко. Бих отишъл на мястото на престъплението. Бих се опита да помогне да разбера какво се е объркало . Защото се е случило нещо много лошо, ако Van Anders бе изваден цял взвод от Mobile резерв . Те са обучени да се справят с терористите , вземане на заложници ситуации , наркотици, банди , биохимични опасности; изберете вашия гадост , и Mobile резерв може да се справи . Да, нещо се е ужасно погрешно. Въпросът е , какво? 58 Бях видял достатъчно от удобна работа Van Anders да бъдат подготвени за най-лошото. Това, което видях в коридора не е дори близо до най-лошия си. В сравнение с другите местопрестъпления , че е почти чиста . Имаше един униформен полицай стои до прозореца в края на коридора. Прозорецът беше почти напълно безплатно от стъкло , сякаш нещо голямо бе хвърлен през него. Обърнах далеч от мисълта, че един от най-добрите потапяне на града до смъртта му . Други от прозореца , там не е много друго. A поръсени с кръвта на бледо кафяв килим в коридора . Две кръвни натривки на стената изглеждаха почти изкуствени , прекалено драматично за почти бели стени . Това беше всичко . Van Anders не е имал време да се забавлява . Един полицай е бил мъртъв , може би два , но той току-що бе имал време да ги убие . Той не е имал време да ги разфасоват . Чудех се , ако това го накара да ядосан? Той ли се чувстват излъгани ? Имаше една тънка струйка на полицията в коридора , но звукът на гласове от отворената врата на апартамента е толкова недоволен , тъй като морето. A наскърбени, ядосани, спешно , объркан морето. Апартаментът е девствена , недокосната . Не е имало бой вътре. All бедата е започнала и приключила в коридора . Detective Webster е дошъл с мен. Той все още беше на вратата , защото нямаше място да влезе в стаята. Всяко убийство има повече полицаи , отколкото си мислят, че трябва , но аз никога не бях виждал зрители по този начин. Беше почти стена до стена хора като по време на парти , с изключение , че всяко лице е мрачен , или шокира , или ядосан. Никой не е с добро време . Zerbrowski беше обадил на мобилния ми телефон в колата на път за там. Всички се искат отговори, отговори за чудовища , отговори , че той не може да даде , защото той не е шибан ноу . Неговият цитат , не мой . I обсъжда дали да крещи за Zerbrowski или му се обадя по мобилния си телефон. Обикновено не е против кратко , но този път не можех да видя през тълпата , и аз със сигурност не можеше да види над него . Погледнах към Webster . Той беше дяволски близо шест фут . " Мога ли да забележите сержант Zerbrowski ? " Webster изведнъж изглеждаше още по-висок. Осъзнах, че той ще е поскъпване , умело , начинът някои високи хора правят , особено ако те имам висок рано и не го харесвам. Застанал с раменете си назад, и се опитва да се взира през тълпата, той е бил най-малко шест една , може би един инч повече. Аз обикновено съм доста добър съдия на височина . " Той е в другия край на стаята. " Той изведнъж сякаш се смали , раменете закръгляването , почти като гръбнака му сгъстен пред очите ми. Стиснах главата ми и каза: " Можеш ли да привлека вниманието му? " Той стана дяволита усмивка на лицето си , поглед, който Zerbrowski и Джейсън ме накара да се страхуват . " Мога да ви постави на раменете ми , а след това той ще те забележи . " Дадох му поглед, който увехнали усмивката в усмивка . Той сви рамене. "Съжалявам . " Но тя беше от онези, съжалявам, че съм свикнал да , една Джейсън винаги дава , когато той не съжалява изобщо. Или Zerbrowski е повече психически , отколкото си мислех , или той се опитва да се измъкне от човека, който го бе по петите . Той беше един от офицерите на Mobile резерват в пълна бойна черно, бронежилетки все още на мястото си , но той бе загубил каската си , маската си , а очите му бяха диви . Бялото държат мига като кон , когато той е на път да се заключва . Zerbrowski ме видя , и на външния вид на облекчение на лицето му беше толкова чиста , толкова щастлива , че тя почти ме уплаши . " Полицай Elsworthy , това е Анита Блейк , Marshal Анита Блейк. Тя е нашата свръхестествена експерт. " Elsworthy намръщи , мига малко прекалено бързо . Това беше като че ли отне повече време , отколкото би трябвало да има за думите , за да се филтрира през и имат значение. Бях видял достатъчно шок да знаете симптомите. Защо не беше той в болницата с останалата част от отряда си ? Zerbrowski прошепна : "Съжалявам , " за мен. Elsworthy примигна срещу мен, кафявите му очи дори не изглеждат като те са насочени , като че ли това, което той е виждал някъде вътре в главата му. Shit . Преди малко той би бил крещи Zerbrowski , сега той се взираше в неща, които не могат да видят . Вероятно преживява отново бедствието. Беше блед и имаше лека роса на пот на лицето си . Бях залагания той ще бъде лепкава на пипане . Сложих лицето си близо до Zerbrowski , и заговори ниско , " Защо той не е в болницата с другите? " " Той няма да отиде . Каза, че иска да попитам RPIT как , по дяволите, върколак може да расте нокти , когато тя все още е в човешка форма . " Аз трябва да са реагирали на въпроса , защото Zerbrowski изведнъж ме погледна през джантите на очилата си . " Казах му, че не е било възможно за работник да получи нокти , докато все още е в пълна човешка форма . Бях ли има? " Аз кимнах . " A работник трябва да бъде много силен, за да бъде в състояние да го направя. Съм единственият известен шепа , че може да направи частична смяна , докато те почти погледна човека. " Zerbrowski понижи глас още повече , "Това може да е било добре да се знае , че преди да отпадна на Van Anders . " " Мислех, че най-малко един човек от всеки взвод слезе в Куонтико за големия свръхестествена класа и лекцията. " " Те направиха . " Дадох му отвратен поглед. " Аз не ходя наоколо ако приемем , че аз знам повече за чудовища , отколкото шибан ФБР. " " Може би трябва , " каза тихо Zerbrowski . Начинът, по който той каза, че отне топлината от думите ми . Аз не можех да се ядосвам с Elsworthy стои там мига като невинен дойде на клане . " Горещо ли е тук? " Попита Elsworthy . Всъщност, това беше твърде много хора с твърде малък интервал. " Детектив Webster , вземете Elsworthy в коридора за глътка въздух, нали? " " Webster Направих каквото поиска , и Elsworthy отиде без нито едно оплакване. Това беше така, сякаш той бе използвал целия си гняв преди да стигна там, а сега всичко, което беше останало беше шока и ужаса от всичко това. Zerbrowski и аз останах в нашия малък ъгъл . " Какво се обърка ? " Попитах аз . " Аз бях изкрещя от Elsworthy , но още по-добре , капитан Паркър. Той чака в болницата, за мен , за да получите задника ми там долу и да му обясни, как , по дяволите, Van Андерс е бил в състояние да направи това, което той е направил. " " Какво точно е направил? " Zerbrowski вкопана винаги присъстващ бележника си от джоба на сакото си . Бележникът изглеждаше , че ще е търкаля в калта , след изкачване по тях. Той разрошена през него , докато стигна до страниците , които искаше . " Van Anders сътрудничила напълно , когато те дойдоха инча Той изглеждаше изненадан и не знам защо някой би искал да го арестуват . Той е бил с белезници , потупа надолу, и двете тактически офицери , Бейтс и Майер , го доведоха в коридора , докато останалата част от отбора реформирана и се увери, че останалата част на апартамента е ясно. " Той погледна нагоре към мен . " Стандартна процедура . " " Така че, когато съм го спре да бъде стандарт? " " След това той получава малко объркан . Майер никога не се върна по радиото , на всички. Бейтс започва да крещи , полицай , и нещо , той има нокти. Elsworthy и друг офицер излезе вратата навреме, за да види Van Anders достатъчно ясно че и двамата се закълна, че е имал нокти , но беше в пълна човешка форма . " Zerbrowski ме погледна . " Честно казано , аз бях готов да се мисли Elsworthy , и ... " Той се обърна една страница на бележника си , " Tucker , виждахме нещата . " Стиснах главата ми . " Не, това е възможно. " Аз отново поклати глава и се бореше с желанието да се разтърка слепоочията ми . Имах начална главоболие . " На lycanthropes , които съм виждал да направите това, ноктите просто изваждам . Това е нещо като пет ножчета изведнъж се появи. Там не би било нищо за служителя , Бейтс , нали? Да се ​​види. " " Meyer , Бейтс е все още жив . " Аз кимнах . Имената са важни . Важно беше да си спомня кой е бил мъртъв и който е бил жив. " Van Anders намушкан Meyer . Когато ноктите , заснети от върховете на пръстите му , той ги използва като ножове. " " Очевидно Kevlar не спира Lycanthrope нокти ", каза Zerbrowski . " Kevlar не е направен за да се спре намушкване нападение", казах аз, " нокти се държаха като остриета. " Той кимна . " Van Anders използва служителя като щит , го държеше на нокти му като един ... марионетка , е това, което най-накрая каза Elsworthy . " " Той трябва да отиде в болницата с останалите, " казах аз. " Той изглеждаше добре, когато дойдох тук , Анита , честен . Аз не ги обвинявам , че не го принуждава да отида. " " Е, той не изглежда добре сега . " " Ние можем да го закарам до болницата , когато отидем . " Погледнах към него. " Защо ми се струва , че ние отиваме в болницата за повече от просто шоу за морална подкрепа? " " Ти си само проницателен като ада тази вечер . " " Zerbrowski , " казах аз. " Казах на Капитан Parker , че щях да бъда надясно по веднъж Marshal Blake се появи. " " Копеле ". " Той се задават въпроси за чудовища , че аз не разполагат с отговорите . Може би Долф , но няма начин, аз искам той да бъде тук . Успяхме да се успокои най-лошото от това, което се е случило в разпитите с вашия вълнест приятел , но ако Долф го губи в обществена настройка ... " Той просто поклати глава. Аз се съгласих с него . " Добре, аз ще дойда с теб в болницата и да видим дали ще мога да отговоря на въпроса на капитана. " " Ах , но първо ти трябва да видиш това . " Той всъщност е усмихнат, и това не е място за усмивки. " Вижте какво ? " Попитах подозрително . Той се обърна без да каже дума , и тръгна надолу по коридора към празния прозорец. Уебстър бе взел Elsworthy в обратна посока, така че те стояха по-далеч от прозореца, като позволи на коридора. Браво на Уебстър . Когато бяхме достатъчно близо , очите ми започнаха да търсят нещо друго, освен на прозореца. Имаше две спретнати дупки от куршуми в стената близо до прозореца в края на коридора. Оръжия Mobile резервата могат да отидат напълно автоматични в натискане на бутон , но те са обучени да го направи един куршум в даден момент. С двама офицери надолу и чудовище на свобода , те ще си спомни тяхното обучение . Zerbrowski махна униформата назад, така че ние трябваше малко уединение . Почти нямаше стъкло на килима , защото всичко, което е отишъл навън. " Знаете Van Anders хвърлят някого през прозореца ? " " Той се хвърли , " каза Zerbrowski . Вгледах се в него. "Ние сме двадесет истории , дори върколак няма да си тръгне от този вид на падане. Тя не може да го убие , но той ще се нарани . " " Той не слезе , той отиде . " Той ми даде знак близо до прозореца . Не ми хареса прозореца. Тя имаше много нисък перваз , почти достатъчно ниска, за да преминете през . Това дава по-добра картина , но без стъкло в метална рамка , нямаше нищо, но празното пространство между мен и един много голям спад . " Внимавай на стъклото, и не гледайте надолу. Но, повярвайте ми , Анита , че си струва да се наведе навън само малко , и гледам . Погледни от дясната страна на прозореца. " Сложих ръка на стената и намери място в метала , че е стъкло безплатно за да мога да схвана . Въздухът се бие срещу мен , като нетърпеливи ръце , готови да ме грабне . Не ме е страх от височини , но идеята от падане от тях , добре, че ме е страх . Борих се почти непреодолимо желание да погледне надолу , защото знаех, че ако погледна надолу Може да не съм в състояние да гледам през прозореца на всички. Наведох се, много внимателно , и на първо аз не разбирам това, което виждах . Имаше дупки в стената на сградата , по целия път нагоре , доколкото очите ми биха могли да последват . Малките дупки на редовни интервали. Аз се облегна назад в, внимателно , наблюдавайки за стъкло колкото падане. Аз се намръщи Zerbrowski . "Видях дупките , но какви са те? " " Van Anders направих Spiderman върху тях. Снайперистът и наблюдателя са създадени от противоположната страна на сградата . Нямаше нищо, което можеха да направят . " Чувствах очите ми отиват встрани. " Искаш да кажеш, дупките са там, където той пъхна ръце в сградата , и се изкачи ? " Zerbrowski кимна , а той се усмихваше . " Капитан Паркър крещеше , че той не знаеше върколаци биха могли да направят и това. " Хвърлих поглед назад към прозореца. " Капитан Паркър не е само едно , че не знаех. Искам да кажа , че има сили , но те ​​се нарязва и остъргват и се счупи дори кости. Те може да се лекува бързо , но тя ги боли. " Погледнах нагоре към тавана , като че ли все още може да видите нагоре похода на дупки. " Да бъдеш застрелян щеше да боли като ада. " Zerbrowski кимна . " Той ще трябва да се види в спешното отделение , един лекар, нещо ? " Стиснах главата ми . " Съмнявам се. Ако той е достатъчно силен, за да се направи частична смяна , тогава ще трябва да приемем, че неговите лечебни способности са най-високите резултати . Ако е така, той ще бъде излекуван в рамките на няколко часа , може би по-малко. Ако той сменя формата си , когато той отново е човек , той ще бъде като нов. " " Сложили думата до всички места на спешните и неотложни грижи , за всеки случай . " Аз кимнах . " Не може да се нарани , аз предполагам , но аз не мисля, че ти започваш да го хване по този начин. " " Как ще да го хване , Анита ? Как да те хвана нещо подобно? " Погледнах към него. " Знаете ли, питам горната медта , което те мислех за използване върколаци да го проследим ? " " Те го наложи вето . " " Мисля, че може да ги намерите в по-възприемчиви настроение сега. " " Мислиш ли, че вашите приятели ще бъде хубаво на каишка за мен ? " "Бях наистина мислех , че ще е провеждането на каишка . " Телефонът ми иззвъня и звукът ме накара да подскоча . Аз го отвори , и това беше един глас не разпознах . Аз не говоря с началника на полицията всичко, което често. Аз направих много Да, сър , и не, сър . След това телефонът се раздвижи , и аз останах с Zerbrowski взираше в мен. "Не можете да говорите с които мисля, че се говори? " "Те издадена съдебна заповед за изпълнение за Ван Anders . " Очите Zerbrowski бяха встрани. " Не се случва след него сам. " Стиснах главата ми . " Не бях планирал това. " Той изглеждаше като той не ми повярва . Аз всъщност трябваше да му давам думата си , че няма да се опита да изскочи Van Anders без подкрепление . Бих трябва подкрепление. Шефът на полицията ми каза по телефона , че те ще отидат заедно с идеята за проследяване на върколак . Бих трябва подкрепление , ако можех да убеди Ричард да ги даде на мен. Попитах за някои пластмасови чували доказателства и нахлули мръсна чекмедже дрехи Van Андерс . Използвах ръкавици , да не запазя аромат ги спрете , а защото не исках да се докоснат до нещо, което се е докоснал тялото Van Андерс . I запечатани дрехите в торбата , и се надяваше, че ще бъде достатъчно, за да помогне на върколаците го проследят . Ние ще се върне и да започне около подножието на тази сграда . Van Anders можеше да се изкачи нагоре , но той трябваше да слезе някъде . Zerbrowski ме закара , полицай Elsworthy , и себе си на разстояние до болницата , така Капитан Паркър може да крещи по нас двете. Бейтс е починал на операционната маса . Zerbrowski трябваше да вземе въжето език , защото сержант не по-висок чин капитан. Взех го , защото миришеше на страх на Паркър. Аз не го обвинявам за това, че се страхувам . Мисля, че всички бяхме страхува , всеки един човек в коридора . Всеки човек в апартамента. Всеки полицай , и жена , в града е трябвало да се страхува . Защото, когато нещо подобно се случва, тя все още е на полицията, че трябва да почистите бъркотията . Е, на полицията , както и приятелски вашия квартал палача . Всички бяхме уплашени, и ние е трябвало да бъде . 59 Срещнах Ричард в къщата му . Седнахме на масата в кухнята , където щяхме да седна толкова много уикенд сутрин . Той пиеше чай. Отпих от кафето. Той няма да срещне погледа ми , а аз не знаех какво да кажа. Той ме хвана неподготвен , като се започне . " Ако искате да се залепи ми морал , Asher щеше да е мъртъв точно сега, или по-лошо , в капан в Европа с този чудовищен кучка . " Бях сигурен, че " чудовищен кучка" е Belle Morte . " Това е вярно", казах аз , и аз се опитах да запази гласа си неутрален . Исках да се залавяме за работа и да поиска Richard ми назаем някои върколаци , но не обикновено работят добре, за да се обърне главата на Ричард . Това не отнема много, за да го обидя . Имах нужда от съдействието му , не друга битка. " Не мога да разбера как може да им позволявайте да се хранят от теб , Анита . " Той най-накрая погледна нагоре и перфектно кафявите му очи бяха пълни с болка и объркване , толкова сурови, че тя ме боли да ги гледаш . "Трудно е за мен да хвърли камъни вече, Ричард. " "The ardeur ", каза той. Аз кимнах . "Не мога да ти позволя да се хранят от мен или " " Разбирам, че , " казах аз. Той се вгледа в лицето ми. " Тогава защо си тук ? " Ако той наистина мислех, че това щеше да бъде някакъв плачлив среща , някои възражение от моя страна да го върнем в леглото ми? Част от мен бе ядосан , част от мен беше тъжно , никой от мене, имаше време за това . " Върколакът , който е бил в изнасилването и убийството на жени тук се е измъкнал от полицията днес . " "Не съм виждал нищо по новините. " " Опитваме се да го пазим тишина . " " Ти си тук, за бизнес", гласът му беше мек . "Аз съм тук, за да запази други жени от смъртта. " Той стана от масата и ме беше страх за момент, че той ще си тръгне, но той взе чая уютна изключва чайника и освежени халбата си . "Това не е един от моите вълци , Анита . " "Знам, че . " Той се обърна , и там е първият намек за гняв. " Тогава какво искаш от мен? " Въздъхнах . " Ричард, аз те обичам , аз винаги може да те обичам , но аз нямам време за тази борба , не точно сега . " " Защо не сега? " попита той, и той се разсърди . Отворих папката файл и извади първата снимка . Аз го вдигна , така че той може да го види . Той се намръщи и присви очи , а след това най-накрая главата му имаше смисъл от него , и обща отвращение попълнено лицето му. Той се обърна. " Защо ми показваш това? " " Той е убил три жени тук и над половин дузина в други страни. Това са само тези, за които знаем . Той е там точно сега бране на нова жертва . " "Аз не мога да направя нищо за това. " " Но мога, ако ще да ми даде някои върколаци , за да му помогне да следите . " Той ме погледна, след това , след това далеч , защото аз все още имаше снимка показва. " Следете го , искаш да кажеш като куче ? " " Не, повечето кучета не ще следят форма - работник , те са твърде уплашени от тях . " " Ние не сме животни , Анита . " " Не, ти не си , но в животинска форма имате носа на един , но все още имате мозъка на човек . Можете да следите и да мисля . " " Me , вие очаквате от мен да направя това? " Стиснах главата ми , и постави снимката надолу върху купчината. Стоях и се разпространи в цяла купчина трапезата му . " Не, но Джейсън би, и Джамил направили, ако сте го помолих. Бих казал, Силви , но тя не е достатъчно добре, за да се направи много за нищо. " " Тя ме предизвика , и тя губи ", каза Ричард. Очите му се съхраняват мята към снимките на масата . " Вземи тези, на разстояние от масата ми . " " Той е там точно сега, за да се превърне в друга жена толкова много месо. " " Добре, добре , да вземе Джейсън , да вземе Джамил , да вземе всеки, който , по дяволите, искате . " " Благодаря ви . " Започнах събиране на снимките горе . " Не трябваше да го направя по този начин , Анита . " " Какъв начин ? " Попитах и затвори файла през страховити снимки. " Harsh . Може да имате само ме попита . " " Искате ли да кажа да ? " " Аз не знам , но тези снимки ще ме преследва . " "Аз видях реална сделка , Ричард, си кошмари не може да бъдат по-лоши от моите. " Той се премества в една от тези размазвания на скорост и сграбчи ръката ми. " Част от мен смята, че те са ужасяващи , точно както аз съм трябвало да , но част от мен се интересува от снимките. " Пръстите му се впиха в ръката ми , синини . " Част от мен просто вижда прясно месо . " Той нека ръмжене се стече из между неговите дори бели зъби . " Съжалявам, че мразиш това, което си ти, Ричард. " Пусна ме толкова бързо , аз едва не падна . " Вземете вълците имате нужда , и да се махаме . " " Ако можех да размахва една магическа пръчка над вас и да ви направи човек, чисто човешки , щях да го направя, Ричард. " Той ме погледна ; Очите му бяха обезкръвени да вълк кехлибар. " Вярвам ти , но там не е вълшебна пръчица. Аз съм това, което съм, и нищо няма да промени това. " " Съжалявам , Ричард. " " Реших да живея , Анита . " Погледнах към него. " Съжалявам , аз не разбирам . " " Аз се опитвам да умре . Аз няма да умра вече. Отивам да живея , каквото и да означава това. " " Радвам се , но ми се иска ти звучеше по-щастлив за избор. " " Go , Анита , имаш един убиец да хвана . " Аз направих , и времето не е на наша страна. Но аз все още мразеше го оставя така. " Ще направя каквото мога, за да ти помогна, Ричард, ти знаеш това. " " Както ви помогна на всички ваши приятели. " Поклатих глава , събра папката , и отиде към вратата. "Когато искаш да говориш , а не да се бият, обади ми се , Ричард. " " И когато искате да говорите , и не хвана убийците , ти ми се обади. " Ние го остави в това. Но аз не са имали време да държи ръката си , дори ако той щеше да ме пусне . Van Anders беше там, и имаше толкова много хора , че може да боли . Какво беше малко емоционално опустошение между приятели в сравнение с получаване на Van Anders от улиците ? 60 Джейсън и Джамил остана в човешка форма , докато Норман и Патриша остана в вълк форма. Бях видял Norman в човешка форма и преди, но не можех да сложи лицето на Патриша . Тя беше просто една голяма рунтава вълк , бледо , почти бяло. Ние трябваше да се примири двете пони размер вълците на каишки . Днес от всички дни, аз не искам полицията виждат гигантски вълк работи в насипно състояние по улиците . Аз си мислех , че ще бъде в престрелка първи попитам - въпроси - късно вид настроение. Бих разкопча двете чанти, които бях събрани от апартамент под наем Ван Андерс . Вълците го подуши , изръмжа , а от края на каишки , те го проследяват от тротоара около апартамента му сграда , както и всички през града , и най-накрая да се мол . Полицаите бяха наблюдавали летищата , автогарите , магистралите . Van Anders седеше в шибан храна съд на Eastfield мол. Беше прибрана коса си под таксувани капачка и добавяне на евтин чифт слънчеви очила . Както прикрива отидоха всичко е наред . Освен това, аз не можех да се оплача , много. Бях облечен с шапка таксувани с косата ми под него, и слънчеви очила. Мразя, когато лошите копират . Също така бях облечена в торбеста T - риза и торбести дънки с моите маратонките . Кратко , както аз бях, приличаше на хиляди тийнейджъри скитащи всеки мол в Америка. Бих deputized Джамил и Джейсън . Те останаха извън полезрението , но ме предупреди, че той ще ги миришат по-рано или по-късно . Вече бях светна ми значка в Мол сигурност. Бях взела решение , че няма да се обади в полицията , и ние няма да се опита да се евакуират . Имах съдебна заповед за изпълнение . Не беше нужно да му даде предупреждение. Аз не трябва да правите нищо , но да го убие. Беше средата на следобеда , така че храна съдът не е твърде зает . Това беше добро . Имаше една група от тийнейджъри на масата най-близкия Ван Андерс . Защо не бяха те в училище? В таблицата по- следващото най-близко до него, беше майка с бебе в количка и две малки деца . Две малки деца , нито една от тях в бебешки и детски седалки , но работи безплатно , докато тя се опитваше да помогне на бебето да яде меки служи кисело мляко . Van Anders е все още повече от петнадесет метра от прохождащи деца, вилнеещи . Тийнейджърите са страшно близки , но аз не можех да разбера как да ги накара да се движат. Аз работех ми нерв на вятър по моя начин чрез дневните майките и децата , когато тийнейджърите стана, оставили своя боклук на масата , и си тръгна . Van Anders беше изолиран като щях да го получите тук в мола . Не бях готов да го оставим да избяга отново. Той беше твърде опасно. Взех решение в този момент , че ще застраши всички тези приятни хора . Това, че майката с нея кисело мляко - намазва бебе , и двете пищят прохождащи деца щяха да имат да вземат своите шансове . Бях почти сигурен, че може да контролира ситуацията достатъчно добре, за да ги пази от него, но не бях напълно сигурен. Всичко, което знаех със сигурност, е , че щях да го взема , сега . Аз няма да чакам . Имах пистолет ми в моята страна , безопасността на разстояние , кръгли - камерна дълго преди да стигна до масата с майката и нейните деца . Имах федерален шериф значка излиза над джоба на голяма тениска , само в случай, че някои смели граждански реши да се опита да спаси Van Anders . Имах пистолет нагоре и посочи като минавах маса на жената. Мисля, че беше мек си издихание , което го накара да се обърне. Той видя значката , и той се усмихна , като друга хапка от сандвича си . Той говори с пълна уста . " Няма ли да ме предупреди да не се движат, да ми каже да се замразява ? " Той звучеше Dutch . " Не, " казах аз , и аз го застрелях . Куршумът го завъртя от стола си , и аз отново уволнен , преди той да се удари в земята. Първият милион бе втурнал ; не смъртоносна , но вторият беше един солиден удар тялото . Стрелях в тялото му още два пъти преди да имам достатъчно близо , за да гледате устата му се отваря и затваря . Blood разцъфтя от устните му , и се обърна синята си риза лилаво. Заобиколих широк , за да мога да се получи ясна глава изстрел. Той лежеше по гръб и обезкървени и успя да кашля кръв и прочисти гърлото си достатъчно, за да се каже , "Полицията трябва да даде предупреждение. Не може просто да стреля. " Оставих цяла дихание в тялото ми , и наблюдаван на челото му точно над очите. "Аз не съм в полицията , Ван Anders , аз съм на палача . " Очите му се разшириха , и той каза: " Не. " Дръпнах спусъка и гледах повечето от лицето му експлодира в неузнаваема каша. Очите му бяха помътнели , отколкото в снимките. 61 Брадли ми се обади у дома си тази нощ . Странно, но след взривяването мозъците на човека в предната част на много от крайградските майки и деца просто не беше в настроение да отида на работа . Бях вече завита в леглото с любимата ми играчка пингвин , Зигмунд , и Micah отправен до мен. Обикновено топлина Micah беше по-вкусно , отколкото един камион с плюшени играчки , но тази вечер имах нужда , че задушаване сцепление на любимата ми играчка. Ръцете на Мика бяха прекрасни , но Зигмунд никога не ми каза, че е глупаво , или кръвожаден . Нито имаше Micah , но аз продължавах да чакам за него. " Ти направи националните новини и Post- Dispatch работи на първа страница снимка на вас изпълняващата Van Anders ", каза Брадли. " Да, оказва се, бях срещу магазин камера . Lucky мен. " Дори за мен, аз звучеше уморен , или нещо повече. Какво е повече, отколкото уморен ? Мъртво ? " Вие ще се оправи ? " , попита той. Аз извадих ръцете на Михей близо около мен , сгуши главата ми срещу голите си гърди . Аз все още беше студено . Как бих могъл да съм студен под всички тези одеяла ? " Имам няколко приятели , които отиват при мен , ще ме пази от става прекалено мрачен . " " Той се нуждаеше от убиване , Анита . " "Знам, че . " " Тогава какъв е този тон в гласа ти ? " " Вие не сте стигнали до тази част на статията , където три - годишно момче е като крещи припадъци за мен да го убие , като ме видя да направя, за да лошият в мола , нали? " "Ако той беше измъкнал ... " " Просто спри , Брадли , просто спрете . Взех решение преди да се преместя на него , че психиката на свидетелите не са били толкова важни, колкото и физическата им безопасност. Не съжалявам за това решение. Голяма част . " " Добре , аз просто ще говорим за бизнес след това . Смятаме, че Leo Харлан е най-известен като Харлан Knox . Той е работил с някои от същите хора, които използват Heinrick и Van Anders . " " Защо не съм изненадан ? " Казах . "Опитахме се броят той ви е дал . Услугата секретар каза, че анулира договора си с тях , с изключение на едно съобщение. " Аз чаках за него. " Ти няма да питаш? " " Само ми кажи , Брадли. " " Добре, тук отива . " Госпожице Блейк , съжалявам, че не можах да вдигна прародител. В случай , че се чудите , той е истински. Но при тези обстоятелства , аз мислех, преценка на по-голямата част от храброст . И задачата има е отменена , за момента . " Разбирате ли какво означава той за назначението отмяна ? " "Мисля, че е така, аз мисля, че той означава сделката беше отменена . Той стигнал твърде разхвърлян . Благодаря за проверка , Брадли. " " Не ми благодари , Анита , ако не се беше опитал да можете да получите на нашия заплати като федерален агент , може никога да не сте попаднали на вниманието на всеки, който е наел Heinrick . " " Не можеш да продължаваш да се обвиняваш за това, Брадли. То е като разлято мляко , почистване на каша , и да продължат напред . " " Същото важи и за Ван Anders . " "Аз винаги давам по-добър съвет от мен вземе , Брадли , трябва да знаете , че до сега . " Той се засмя , после каза: " Пази си гърба , нали ? " " Аз искам, ти също . " " Довиждане, Анита , да се грижи . " Бях в средата на казвайки: " Ти също ", когато той ми затвори . Какво беше то за работа за прилагане на закона , който ти е дал такива лоши телефонни маниери ? Nathaniel влезе в спалнята с копието на Шарлот Web . " Тя беше в кухнята , и тя има втори маркер. Мисля Зейн , или някой е започнал да го прочетете . " Аз прегръщам по-строг в срещу тялото на Михей , и той ме прегърна , ръцете му топло и жестока , сякаш можеше да изтръгне най- лошите чувства от мен. " Оставете ги да получат своето копие , " казах аз. Натаниел се усмихна . Micah целуна върха на главата ми . " Кой чете тази вечер ? " Попита Натаниел . "Аз ще ", каза Мика , " освен Анита иска. " I погребан лицето ми в сгъвката на ръката му. " Не, да се чете и да се чува само за правото довечера . " Натанаил му подаде книгата и се качи в леглото. Не бях сигурен дали това е топлината на двете от тях под завивките , или звука на дълбокия глас на Мика , докато четеше , но бавно , аз започнах да се стопли отново. Аз не бях чел Паяжината на Шарлот от години. Аз бях закъсняла. Просрочени за толкова много неща , които не включват оръжия или убиват хора . 62 Долф все още е в отпуск , но аз съм на работа по организиране на дрехи заедно между него , съпругата му и техният син и дъщеря -в-закон . Аз не знам дали има нещо, което да говори за това, но Люсил , г-жа Долф , иска ми да опитам. Ще се опитам . Ричард изглежда да има някакъв мир. Не е достатъчно, за мир за нас до момента. Но, хей , аз съм просто развълнувани , че той вече не е suicidally депресирани. В този момент , аз искам да го здрави и щастливи, повече, отколкото аз го искам с мен. Asher , Jean - Claude , и аз имам едно разбиране . Предполагам, че бихте могли да кажем, че сме гаджета . Може би не мисля, че секс двама мъже едновременно би било първо с мен, но двама мъже на точно същата дата по едно и също време , че е нещо ново. Стивън и Грегъри баща все още е в града. Валентина и Бартоломе поискал разрешение Jean - Claude , за да го убие. Jean - Claude казах добре , толкова дълго, колкото Стивън и Грегъри се съглася. Терапевт Стивън мисли, че ще бъде по-здрава , ако момчетата я обработват сами . Коментар на Грегъри беше : "О , ние се да го убие себе си. " " Това не е това, което исках да кажа ", каза Стивън . В две от тях все още се спори за това как да се справят с детството им кошмар дойде в града. Аз съм с Валентина и Бартоломе на този един . Убийте задника му . Но аз няма да отнеме изборът далеч от Стивън и Грегъри , не и ако си терапевт казва, че ще направи повече щети . Бог знае, че съм имал достатъчно щети в живота си вече . Но тъй като те не са били в състояние да задоволи техния дълг на чест , на две деца вампирите са отседнали в Сейнт Луис . Освен това дългът на честта нещо , мисля, че Валентина не иска да бъде някъде близо до Belle Morte , когато тя отива срещу майката на всички Darkness . Аз също . Има нощи , когато мечтая за живеене тъмното. Докато аз спя с кръст , че съм добре , но ако мога да забравя , че ме преследва. Бих се получи кръст татуировка , ако не ме беше страх , че ще избухне в пламъци. The Mobile резерв ме има в списъка си на цивилни експерти . Те ще се обадя , ако имат нужда от мен . Капитан Паркър беше нечестив ядосан , че федералните най-новата актуализация на свръхестествена не е толкова актуален. ФБР просто не разполагат с достатъчно приятели , които са чудовища. Ако те направиха , че ще знам повече . Лари се завръща в града всички надлежно обучени да бъде федерален шериф и ловец на вампири . Сватбата е определена за октомври. Тами заплашва да ме има в сватбата . Някои приятели са те. Ние все още четете Паяжината на Шарлот . " Щурците пееха в тревите . Те пееха песента на край на лятото , една тъжна , монотонна песен. " Лято е приключила и няма, " пееха . " Over и си отиват , престана и отиде .... " " Някои хора си мислят, това е тъжно глава , но тя винаги е била една от любимите ми. Лято е приключила и няма, но есента е тук , и следващия месец е октомври с най-сините небеса на годината. За първи път от години , не, драскайте , че за първи път в историята , аз трябваше някой, който да държи ръката ми и отиде ходене по тези синьо небе . Ричард и аз винаги е планирал да го направя, но той имаше работата си, и имах мой, и ние никога не се прави постоянно. Но сега имам Micah . И аз съм се научим , че трябва да се отдели време за това, което е важно. Трябва да се бориш за обособяването малки парченца щастие от живота си , или ежедневните критични ситуации ще изядат всичко. Когато приключите Шарлот Web Nathaniel иска да чете Treasure Island . Звучи ми добре . [ История на версиите ] Version 1.0- стрийт дата на излизане е 01 април 2003 . Сканирани , OCR'd , spellchecked и форматира. Докато почти всяка книга , която съм виждал е имал незначителни типографски и граматически грешки в него, това вероятно е най-лошото , което съм виждал от автор на бестселъри с основен издател. Аз не говоря за тенденция на Хамилтън да се присъединят два пълни изречения със запетая , или осакатяват времена в диалог / първо лице наблюдения (което аз не съм пипал - Мисля, че са от съществено значение за неформалната си от първо лице стил разказ ) . Говоря правописа " касапницата " като " Cranage " и измислени думи на Хамилтън като ardeur , което е изписано като три различни начина в оригинал ; имаше големи печатни грешки , като това в общи линии всяка глава , почти всяка страница. Не приемайте това като критика на книгата , защото това е една голяма чета , по-добре , отколкото някой от неотдавнашното си Анита Блейк неща (от Blue Moon ) , но това очевидно се втурнаха да натиснете . ?? ?? ?? ?? 1